
Annotation
Двама влюбени си почиват на карибски остров, където случайно се запознават с
тайнствен руски олигарх, специалист по пране на пари. Той търси контакт с британските
разузнавателни служби, за да им продаде тайните си и след това да се укрие, тъй като негов
близък приятел е убит от руската мафия. Следват типични за стила на Льо Каре перипетии и
интриги в Лондон, Париж и швейцарските Алпи, за да се стигне до неочакван и разтърсващ
финал.
Книгата попада в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ още през първата
седмица след излизането си, а вестник „Вашингтон Поуст“ пише: „Ако някой тази година е
написал по-добър трилър, нека ни го покаже“.
Джон льо Каре е роден през 1931 г. и е следвал в Берн и Оксфорд. Преподавал е в Итън
и известно време е служил в британските разузнавателни служби по време на Студената
война. През последните 50 години се издържа с писане. Живее в Лондон и графство
Корнуол.
Джон льо Каре — Изменник по вкуса ни
1234567891
0
11
12
13
14
15
16
17
Информация за текста
notes
123456
7891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
Джон льо Каре — Изменник по вкуса ни
1
В седем часа в карибското утро на остров Антигуа човек на име Перегрин Мейкпийс,
наричан от близките му Пери — виден, всестранно развит спортсмен аматьор, преподавал
доскоро английска литература в един от прославените колежи на Оксфордския
университет, — изигра тенис мач от три сета срещу някой си Дима — мускулест плешив
руснак на петдесет и пет, с кафяви очи и с вдървена, но изпълнена с достойнство стойка.
Довелите до въпросния тенис мач обстоятелства бяха подложени чевръсто на подробно
проучване от британски агенти, които по професия не са склонни да отдават нищо на
случайността. При което се оказа, че поне Пери не носи никаква вина за довелите го дотам
събития.
Настъпилият три месеца преди това негов трийсети рожден ден бе предизвикал коренна
промяна в живота му, натрупвала се неволно в съзнанието му в продължение на година, че и
повече. В осем сутринта, след като бе пробягал единайсет километра, той седеше с опряна
върху дланите глава в скромното си оксфордско жилище, но не успяваше ни най-малко да
облекчи усещането си за предстоящо бедствие; ровеше из душата си с цел да отчете какво
точно е постигнал през първата третина от своя живот, ако се изключеше извинението, което
си беше създал, да не се ангажира със света отвъд замечтаните островърхи кули на
университетския град.
Защо?
След като всеки страничен наблюдател би казал, че е постигнал върха в академичното
си развитие. Завършилият държавна гимназия син на гимназиални учители пристига в
Оксфорд от Лондонския университет с куп академични почести и заема за тригодишен срок
длъжността, с която е удостоен от старинен, заможен и залагащ на преуспяването колеж.
Малкото му име — по традиция принадлежащо към по-висшите слоеве на английското
общество — издава, че е пряк потомък на демагог оратор — на прелата в Методистката
църква от деветнайсети век Артър Перегрин от град Хъдърсфийлд.
В свободното от преподавателска дейност време през семестъра се отличава в кросови
бягания и други спортове. Вечер помага в местния младежки клуб. През ваканциите
покорява трудни върхове и изключително тежки планински маршрути. И въпреки всичко
отказва предложеното му от колежа постоянно преподавателско място, което, според
настоящия му вкиснат мироглед, е равностойно на доживотна присъда.
Пак се пита: Защо?
През отминалия семестър изнесе поредица лекции за Джордж Оруел под общото
заглавие „Задушава ли се Великобритания?“ и сам се уплаши от собствената си реторика.
Дали изобщо е допускал Оруел, че същите натежали от преяждане гласове, които са го
измъчвали през 30-те години на миналия век, същата осакатяваща некомпетентност,
пристрастеността към военни авантюри и присвояването на властелински права над света
ще тържествуват и през 2009-а?
И след като не предизвика реакция върху втренчените в него безизразни студентски
лица, сам си отговори: Не. Може да се заяви най-категорично, че Оруел не би допуснал
подобна мисъл. А ако я бе допуснал, е щял да се разбунтува. И да изпотроши сума ти витрини
по улиците.
Разнищил бе най-безмилостно темата с дългогодишната си приятелка Гейл, докато се
излежаваха в леглото й след вечерята по случай рождения му ден в апартамента на Примроуз
Хил, наследен частично от иначе безпаричния й баща.
— Ненавиждам всички преподаватели и нямам никакво желание да съм един от тях.
Мразя академичния свят и бих се чувствал съвсем свободен, ако никога повече не ми се
наложи да нося проклетото им професорско наметало — ораторстваше Пери над сгушилата
се удобно върху рамото му златистокестенява главица.
И след като не получи нищо друго освен съчувствено измъркване, продължи:
— Да набивам мъдрости за Байрон, Кийтс и Уърдсуърт в умовете на тъпеещи студенти,
чиято висша амбиция е да се дипломират, да се изчукат и да забогатеят ли? Правил съм го.
Мога го. Майната му.
След което вдигна мизата.
— Май единственото, което наистина би ме задържало в тая държава, е някоя кървава
революция.
При което Гейл — отракана млада и перспективна адвокатка, надарена с хубост и
остроумие, прекалено остро понякога и за самата нея, да не говорим за Пери — отчете, че
нито една революция не би била завършена без негово участие.
И двамата се явяваха де факто сираци. Но докато покойните родители на Пери бяха
олицетворение на високопарната християнсоциалистическа въздържаност, онези на Гейл
бяха точно обратното. Баща й — симпатичен бездарен актьор — бе починал преждевременно
от пиене, шейсет цигари на ден и неуместна страст по шавливата си жена. Майка й — също
актриса, но не толкова симпатична — зарязала семейното огнище, когато Гейл била на
тринайсет, и живеела скромно в испанския курорт Коста Брава с някакъв втори оператор от
телевизията.
Първоначално Пери възприе решението да промени живота си — неотменимо, както
всичките му останали житейски решения — и да изтупа нозете си от прахта на научното
поприще като повик да се върне към корените си. Единственият син на Дора и Алфред ще
възприеме техните убеждения. Ще започне на чисто преподавателската си кариера от онзи
етап, на който те бяха изоставили своите.
Ще престане да се прави на високопарен интелектуалец, ще се запише в най-порядъчен
курс за подготовка на учители и — по подобие на родителите си — ще се внедри като
гимназиален учител в някой от най-бедните райони на родината.
Ще преподава установените предмети — и какъвто спорт му възложат — на деца, за
които ще се явява спасително въже към самоосъществяването, а не пропуск към охолството
на средната класа.
Подобна перспектива обаче не притесняваше Гейл до желаната от него степен. При
цялата му решителност да заеме мястото си в суровия център на живота Пери продължаваше
да носи у себе си и други несъгласувани версии на своето „аз“, с които Гейл бе доста
подробно запозната:
Да, прекрасно познаваше самонаказващия се студент Пери, с когото се запозна в
Лондонския университет и който в подражание на Т.Е. Лорънс въртеше педалите на
велосипеда си из Франция през ваканциите, докато не рухнеше от преумора.
Познаваше и Пери алпийския авантюрист: онзи Пери, който не можеше да участва в
нито една игра — от ръгби между отбори по 7 играчи до „пускам-пускам кърпа“ с
племенниците и племенничките си по Коледа, — без да изпитва компулсивен хъс към
победата.
Но освен него съществуваше и Пери тайният сибарит, който си позволяваше
непредвидими изблици на лукс, преди да се свре отново в таванската си стаичка. И тъкмо
този Пери стоеше сега насред най-добрия тенис корт в най-добрия поразен от рецесията
курорт на Антигуа в ранното майско утро, преди жегата да е прогонила желаещите да играят,
с руснака Дима от другата страна на мрежата, а Гейл — по бански и широкопола провиснала
капела и минимално прикриващо я копринено парео — седеше сред неправдоподобната
купчина зрители с нищо непропускащи погледи, някои облечени в черно, които май бяха
положили колективен обет да не се усмихват, да не приказват и да не проявяват и капка
интерес към принудително наблюдавания мач.
Лично Гейл бе на мнение, че извадиха голям късмет с това, че планирането на
карибската им авантюра предхождаше доста по време импулсивното решение на Пери да
промени из основи живота си. Началото му се губеше в онзи изключително мрачен ноември,
през който баща му бе станал жертва на същия онзи рак, който две години преди това бе
отнесъл майка му, благодарение на което Пери се бе озовал в състоянието на прилично
благоденствие. И тъй като не бе привърженик на наследственото забогатяване и се чудеше
дали да не раздаде всичко на бедните, Пери бе взел да се разкъсва от противоречия. Едва
след изтощителна окопна война от страна на Гейл двамата стигнаха до решението да си
позволят за пръв и последен път в живота си тенис почивка на окъпан от слънцето остров,
предлагащ сериозни намаления в разгара на курортния сезон.
След което се оказа, че и да бяха искали, нямаше да си заплануват по-удачна ваканция,
тъй като още преди началото й се сблъскаха с още по-важни решения:
Какво ще прави Пери с живота си и ще участва ли и тя в него? Да се откаже ли Гейл от
адвокатската професия и със затворени очи да пристъпи редом с него в лазурното
неизвестно, или да се придържа към главозамайващата си лондонска кариера?
Или бе настъпил моментът да осъзнае, че кариерата й не е по-главозамайваща от тази на
повечето млади адвокати и че е време да забременее — за което Пери безспирно я врънкаше?
И макар Гейл да имаше — от палавост или като самозащита — привичката да обръща
големите въпроси в малки, несъмнено бе, че и двамата, поотделно и заедно, са се озовали на
кръстопът, на който следва сериозно да се замислят; при което една почивка на Антигуа би
им предоставила идеалните за целта условия.
И тъй като полетът им закъсня, пристигнаха в хотела едва след полунощ. Амброуз,
вездесъщият управител на ваканционния комплекс, ги отведе до вилата им. Станаха късно и
докато закусят на балкона, силното слънце вече не позволяваше да се играе тенис. Поплуваха
на три четвърти празния плаж, обядваха сами до басейна, прекараха следобеда в томителна
любов и в шест часа се явиха в офиса на професионалния тенис инструктор отпочинали,
щастливи и жадуващи да излязат на корта.
Гледан отдалеч, комплексът не бе нищо повече от куп бели вили, пръснати по дългата
километър и половина подкова от прословутия плаж с фин като талк пясък. Двата му края се
бележеха от по един обрасъл в шубраци скалист нос. Свързваше ги коралов риф и редица
флуоресциращи шамандури, ограничаващи достъпа на досадните моторници. Тенис
кортовете му, отговарящи изцяло на международните изисквания, бяха разположени по
изтръгнатите от съседния хълм скрити тераси. От вратата на офиса на инструктора до тях
водеха скромни каменни стъпала, които се промъкваха между разцъфтели храсти. Минеше
ли по тази пътека, човек влизаше в истински тенисен рай, който бе основният фактор в
направения от Пери и Гейл избор.
Кортовете бяха пет на брой плюс един централен корт. Топките за състезания се
държаха в зелени хладилници. Върху сребърните шампионски купи в остъклените витрини
бяха гравирани имената на минали шампиони, сред които бе и Марк — понапълнелият
инструктор от Австралия.
— Мога ли да попитам за какво ниво на игра става дума? — рече с превзета
изтънченост Марк, след като огледа без коментар качеството на пострадалите в куп битки
ракети на Пери, плътните му бели чорапи и износените, но все още вършещи работа тенис
обувки, както и деколтето на Гейл.
Пери и Гейл бяха поразително привлекателна двойка, тъй като все още се намираха в
своя разцвет, макар да не бяха в първа младост. Природата бе надарила Гейл с дълги, добре
оформени крака и ръце, вирнат малък бюст, гъвкаво тяло, английска кожа, мека златиста
коса и усмивка, способна да огрее и най-мрачните кътчета от живота. Пери също бе типичен
англичанин, макар и от друг сорт: върлинест и привидно изметнат, с дълга шия и изпъкнала
адамова ябълка. Походката му бе непохватна, залитаща, а и ушите му стърчаха. В държавното
училище бяха взели да му викат „Жирафа“, поне докато неблагоразумните, които ползваха
прякора, не получиха добър урок. Но в процеса на възмъжаване се бе сдобил — и то
несъзнателно, което беше още по-впечатляващо — с несигурно, но и безспорно благородство.
Буйните му кестеняви къдрици, широкото луничаво чело и големите, скрити зад очилата очи
му придаваха вид на озадачено ангелче.
Тъй като не се доверяваше на Пери да тръби за успехите си и както винаги имаше за цел
да го защитава, Гейл се зае лично да отговори на инструктора:
— Пери участва в квалификациите за турнира „Куинс Клъб“ и веднъж вече попадна в
основната схема, нали така, Пери? Нали се класира за участие в „Мастърс“? И то след като
не беше играл шест месеца, понеже си счупи крака на ски — допълни с гордост.
— А вие, госпожо, ако мога да си позволя подобна смелост? — попита угоднически
професионалистът Марк с малко повече фалц върху „госпожо“, отколкото се нравеше на
Гейл.
— Аз съм неговото зайче — отвърна тя с хладен тон, при което Пери се намеси:
— Стига глупости.
А австралиецът пое въздух през зъби, завъртя невярващо едрата си глава и взе да
прелиства омачканите листове с дневното си разписание.
— Ами тук имам една двойка, която може да ви се опъне на вас двамата. Прекалено
класни са в сравнение с останалите гости, смея да отбележа. Макар че, откровено казано, не
разполагам с кой знае какъв избор. Та предлагам вие четиримата да поиграете.
Противникът се оказа индийска двойка от Мумбай, дошла на острова на сватбено
пътешествие. Централният корт беше зает, но корт номер 1 се оказа свободен. Постепенно се
оформи и зрителска групичка от случайно минаващи и от играчи от другите кортове, които
сякаш бяха заинтригувани от загрявката — небрежни плавни ретури от задната линия,
минаващи удари, които никой не си правеше труда да гони, по някой и друг зрелищен мач от
мрежата. Пери и Гейл спечелиха жребия за първа топка, Пери отстъпи сервиса на Гейл, а тя
направи две двойни грешки, което им костваше гейма. След нея сервисът отиде у индийската
булка. Играта течеше спокойно.
Качествата на Пери се изявиха едва след като той взе да бие сервис. Първият бе и висок,
и мощен, та когато падна в очертанията, нямаше как да бъде върнат. Вкара четири сервиса
подред. Публиката се увеличи, играчите бяха млади и красиви, децата подавачи откриваха
нови приливи на енергия. Профито Марк хвърли един поглед към края на първия сет, остана
да изгледа три гейма, после намръщено замислен се върна в офиса си.
След дългия втори сет резултатът бе равен — един на един. В последния трети сет се
стигна до 4 на 3, с лек превес за Пери и Гейл. Но колкото и да се въздържаше Гейл, Пери се
беше развихрил и до края на мача не даде на индийската двойка да спечели нито един гейм.
Зрителите се разотидоха. Четиримата останаха да си разменят комплименти, да се
договарят за реванш и какво ще кажете за по едно в бара довечера? Задължително!
Индийците си заминаха, а Пери и Гейл взеха да събират резервните си ракети и фланелки.
Тъкмо тогава австралийското профи се върна на корта заедно с мускулест, изправен,
напълно олисял мъж с огромен гръден кош, обсипан с диаманти златен „Ролекс“ и сиво
долнище от анцуг със завързан на фльонга отпред шнур.
Защо Пери забеляза първо фльонгата на корема и едва след това самия мъж, не е никак
трудно да се обясни. Защото точно в този момент се преобуваше от удобните си обувки за
тенис в чифт джапанки с въжени подметки, така че когато чу името си, бе все още превит
одве. А когато надигна бавно длъгнестата си глава, както правят всички високи кокалести
мъже, първо отбеляза присъствието на чифт кожени еспадрили върху дребни, едва ли не
женствени, но разкрачени по пиратски нозе, а след това — и чифт къси прасци в сив анцуг;
възходящото движение после възприе и завързания на фльонга шнур, който държеше гащите
да не падат — двойна фльонга, каквато се полага за възложената й обширна отговорност.
А над фльонгата — изключително фина алена памучна ризка, обвила масивен торс,
преливащ гладко от корем в гръден кош и завършващ с якичка в източен стил, която, ако беше
закопчана, щеше да представлява умален вариант на свещенически нашийник, с уговорката,
че последният изобщо не би побрал такъв мускулест врат.
А над яката — килнато умолително на една страна, с приканващо повдигнати вежди
абсолютно гладкото лице на петдесет и нещо годишен мъж, чиито тъжни кафяви очи го
огряваха с делфинската си усмивка. Липсата на бръчки не подсказваше липсата на опит, а по-
скоро — тъкмо обратното. За Пери, любителя на приключенията сред природата, то бе лице,
оформено за цял живот; или, както много по-късно сподели с Гейл, лице на завършен човек
— още една дефиниция, към която самият той се стремеше, но въпреки всичките си
мъжествени усилия все още не смяташе, че е постигнал.
— Пери, позволете ми да ви представя моя добър приятел и клиент, господин Дима от
Русия — каза Марк с известна церемониалност в иначе угодническия си тон. — Дима
твърди, че ви е наблюдавал в един доста елегантен мач, нали така, сър? Бидейки сам
изтънчен ценител на играта тенис, той ви е гледал с огромно доволство, ако мога така да се
изразя, нали, Дима?
— Кво ще кажеш за едно мачле? — попита Дима, без да сваля кафявия си извинителен
поглед от Пери, който вече бе набрал неловко обичайната си височина.
— Здрасти — каза леко задъхано Пери и протегна потна десница. Онази на Дима се
оказа занаятчийска, но по някое време понапълняла, с татуирана звездичка върху второто
кокалче на палеца. — А това е Гейл Пъркинс, моята партньорка в престъпленията — добави,
понеже усети, че се налага да позабави темпото.
Но преди Дима да успее да отговори, Марк изпръхтя подмазвачески своето възражение:
— Какви престъпления, Пери? Хич и не го слушайте, Гейл! Най-сериозно ви казвам: вие
двамата се справихте страхотно. Поне два от минаващите ви удари бяха направо божествени,
нали, Дима? И вие сам го отбелязахте. Ние ви гледахме от офиса. По системата за
видеонаблюдение.
— Марк разправя, че играеш в турнира „Куинс Клъб“ — каза Дима с все още насочената
към Пери делфинска усмивка, с глас, който бе плътен, нисък и гърлест и със смътен
американски акцент.
— Да, само че това беше преди няколко години — отвърна скромно Пери, все още
стремящ се да спечели време.
— Дима купи наскоро „Трите комина“, нали така, Дима? — обяви Марк, сякаш тази
новина можеше да ускори решението им за съвместна игра. — Най-хубавият имот от тази
страна на острова, нали, Дима? И доколкото чуваме, има страшно амбициозен план. А пък
вие двамата сте в „Капитан Кук“ — една от най-хубавите вили в комплекса по мое мнение.
Което си беше вярно.
— Ето че се оказахте съседи, нали, Дима? „Трите комина“ е на самия връх на носа отвъд
залива. Последният недоусвоен имот на острова, но Дима скоро ще поправи този
недостатък, нали, сър? Говори се, че ще пуснете акции за делово участие с преференции за
местните жители, което ми се струва много свястна идея. Макар временно да я карате малко
като на къмпинг, нали така? Съвместно с неколцина съмишленици и семейството. За което
ви се възхищавам. Пък и не само аз. За човек с вашите възможности това си е истинско
мъжество.
— Кво ще кажеш за едно мачле?
— На двойки? — попита Пери, докато се мъчеше да се измъкне от приковалите го очи
на Дима, за да погледне несигурно Гейл.
Марк обаче, овладял необходимото му предмостие, настъпи самоуверено.
— Съжалявам, Пери, но няма да стане — намеси се енергично той. — Моят приятел
Дима играе само по единично, нали така, сър? Понеже обича да разчита само на себе си. И
да отговаря сам за собствените си грешки, нали така казахте веднъж? Помня как наскоро
точно тези думи изрекохте и ги възприех с душата си.
Усетила, че Пери се колебае, но и е готов да се поддаде на изкушението, Гейл се втурна
да го спасява.
— Мен не ме мисли, Пери. Ако ти се играе по единично, играй. Все ще си намеря
някаква занимавка.
— Пери, според мен не бива да се колебаете дали да удовлетворите този джентълмен —
настоя и Марк в подкрепа на своята позиция. — Ако залагах на състезания, много щях да се
озоря да реша на кой от вас двама ви да отдам предпочитанията си, кълна ви се.
Чакай, чакай! Дима наистина ли провлачи леко левия си крак, докато се отдалечаваше?
Или просто му е трудно да мъкне по цял ден този огромен торс?
И точно в този момент ли Пери за пръв път забеляза двамата бели мъже, които се
мотаеха безцелно около портата към корта? Единият — с прихванати зад гърба ръце, а
другият — кръстосал ги пред гърдите си. И двамата по анцузи. Единият рус, с бебешко лице,
а другият — тъмнокос и апатичен.
И така да е било, станало е съвсем подсъзнателно, твърдеше той неохотно пред мъжа,
който му се беше представил с името Люк, и жената, представила се като Ивон, докато
четиримата седяха около овалната маса в сутерена на една от редицата еднотипни къщи в
лондонския квартал Блумсбъри десет дни по-късно.
Дотам от апартамента на Гейл в Примроуз Хил ги бе докарал в черно такси Оли — едър,
жизнерадостен мъж с барета и обица. Отвори им Люк, а зад него ги чакаше Ивон. Ръкуваха
се в застланото с дебел мокет преддверие, където още миришеше на прясна боя. Изслушаха
благодарностите на Люк за това, че са дошли, и бяха отведени в този приспособен сутерен с
маса, шест стола и кухненски бокс. Матовите стъкла на прозорците, във формата на
полумесец, монтирани високо на външната стена, пропускаха мержелеещите се нозе на
минаващите горе по тротоара пешеходци.
След което ги лишиха от мобифоните им и ги приканиха да подпишат декларации за
спазване на закона за държавната тайна. Юристката Гейл прочете текста и се вбеси.
— Само през трупа ми!
Пери обаче просто измърмори:
— Абе какво значение има?
И нетърпеливо подписа своята.
След като зачеркна две-три думи и вписа свои фрази, Гейл се подписа с особено мнение.
Осветлението в сутерена се ограничаваше до провесената над масата съвсем слаба крушка.
Тухлените стени излъчваха едва доловим аромат на стар портвайн.
Люк беше вежлив, гладко обръснат, към четирийсет и пет годишен и — в очите на Гейл
— прекалено дребен. Мъжете шпиони, рече си тя с причинена от притеснението фалшива
веселост, трябва да са поне с един номер по-големи. С изпънатата си стойка, стоящия му по
мярка сив костюм и малките, затъкнати зад ушите рогца от посивели коси Люк й напомняше
по-скоро на вежлив джентълмен жокей.
Ивон от своя страна надали беше много по-възрастна от Гейл. В началото се стори на
Гейл превзета, но същевременно, по някакъв си неин интелектуален начин — и красива. В
скучен делови костюм, с късо подстригана коса и без никакъв грим изглеждаше ненужно
състарена и — пак според упорито игривата преценка на Гейл — прекалено усърдна за една
жена в шпионажа.
— Значи, вие изобщо не ги възприехте като телохранители — подсказа Люк, докато
гладко вчесаната му глава местеше любопитния му поглед от единия му събеседник на
отсрещната страна към другия и обратно. — Тоест, когато останахте насаме, не си казахте
нещо от рода на: „Абе не ти ли се стори малко необичайно, че тоя Дима, какъвто и да е той, е
охраняван така плътно?“.
Ние с Пери по такъв начин ли разговаряме? — помисли си Гейл. Нямах представа.
— Няма спор, че ги забелязах — призна си Пери. — Но ако питате дали си дадох сметка
какви са, отговорът ми е: не. Ако изобщо нещо ми е минало през ум, сигурно е било, че са
дошли и те да играят. — И както опипваше старателно веждата си с дългите си пръсти,
добави: — Човек поначало не си казва на мига „Аха, телохранители“, нали така? Е, хора като
вас може и да си го помислят. Поради света, който обитавате. Но на един обикновен
гражданин надали тъкмо това би му хрумнало.
— А вие, Гейл? — попита с подчертана загриженост Люк. — Вие сте по цял ден в
съдебната зала. И наблюдавате порочния свят в цялата му отвратителна хубост. На вас поне
не ви ли се сториха подозрителни?
— Ако изобщо може да се каже, че съм ги забелязала, вероятно съм предположила, че
ме оглеждат, така че не им обърнах никакво внимание — отвърна Гейл.
Това обаче ни най-малко не задоволи любимката на учителката Ивон.
— Но вечерта, Гейл, докато си мислехте за изминалия ден… — Тази да не е шотландка?
Като нищо може да е, реши Гейл, която се гордееше със способността си да различава
гласове не по зле от всеки ушат скорец. — Нима наистина не ви мина през ум що за мъже са
били онези двамата с раболепното им присъствие?
— Беше ни първата нормална вечер в хотела — отвърна Гейл в изблик на изнервено
отчаяние. — Пери беше направил резервация за романтична вечеря на свещи на
„Капитанския мостик“, нали разбирате? Под звездите, на пълнолуние, с лунна пътека, която
стигаше буквално до масата ни. Нима можете наистина да си помислите, че цяла вечер сме
се гледали в очите и сме разговаряли за охраната на Дима? Хайде малко по-сериозно. — Но
се притесни да не е прозвучало по-невъзпитано, отколкото би следвало. — Добре. Наистина
стана дума, съвсем накратко, и за Дима. Такива като него ти се запечатват върху ретината. В
смисъл: за пръв път срещаме истински руски олигарх, в следващия миг Пери започна да се
самобичува, че се е съгласил да играе по единично с него, и се канеше да се обади на
профито по телефона да се откаже. При което аз му заявих, че съм танцувала с мъже като
Дима, и съм установила, че притежават възхитителна техника. Което съвсем ти затвори
устата, нали, Пери, скъпи?
Разделени от пропаст с размерите на съвсем наскоро прекосения от тях Атлантически
океан, но и благодарни за възможността да се облекчат пред двамата професионално
любопитни слушатели, Пери и Гейл продължиха своя разказ.
В седем без петнайсет на следващата сутрин Марк ги очакваше на горния край на
каменните стъпала изтупан в най-хубавия си бял екип, с два кена охладени топки за тенис и
картонена чашка с кафе.
— Адски се притеснявах вие двамата да не се успите случайно — рече развълнувано. —
Аз съм бомба. Нищо ми няма. Как се чувствате тази сутрин, Гейл? Изключително
привлекателен вид имате, ако ми е позволено да го кажа. След вас, Пери. Удоволствието е за
мен, сър. Ама че ден, а? Ама че ден.
Пери ги поведе по втория ред стълби до мястото, където пътеката се отклоняваше
наляво. И още на самия завой налетя на онези двамата с авиаторските якета, които се бяха
размотавали наоколо предната вечер. Стояха на пост от двете страни на арката от цветя,
водеща като булчинска алея към входа на централния корт, който представляваше
самостоятелен свят, заобиколен от четири страни с брезентови платнища и шест метра висок
жив плет от хибискус.
Щом ги видя да се приближават, русият мъж с бебешкото лице пристъпи леко напред и с
безрадостна усмивка разпери ръце с класическия жест на човек, който се кани да пристъпи
към обиск. Озадачен, Пери се спря и източи ръст на най-малко два метра по-далеч, отколкото
бе нужно, за да го опипат. Гейл се закова редом с него. И при следващата крачка на онзи Пери
дръпна Гейл и отстъпи крачка назад, като в същото време възкликна:
— Какво, по дяволите, става тук? — На практика въпросът му се оказа адресиран към
Марк, тъй като нито Бебешкото лице, нито по-тъмнокосият му колега дадоха знак да са чули,
а още по-малко — да са разбрали въпроса му.
— Охрана, Пери — поясни Марк и се промъкна покрай Гейл да му прошепне на ухо: —
Обичайна процедура.
Пери остана на място с проточен напред и настрани врат, докато смилаше подаденото
му сведение.
— Чия охрана по-конкретно? Нещо не схващам. А ти, Гейл?
— И аз нищо не разбирам — съгласи се тя.
— На Дима, Пери. Вие какво си помислихте? Човекът е тузар. От световен мащаб. Тия
момчета просто изпълняват заповеди.
— Ваши заповеди ли, Марк? — извърна се Пери и го изгледа обвинително през очилата
си.
— На Дима, Пери, не мои. Не се излагайте. Това са негови хора. Придружават го
неотлъчно.
Пери насочи вниманието си към русия бодигард.
— Случайно да говорите английски, господа? — Бебешкото лице остана непроменено,
само дето се стегна. — Тоя май не разбира английски. Или изобщо не чува.
— За бога, Пери — заувещава го Марк, докато биреното му лице взе да придобива още
по-зачервена окраска. — Само ще надникнат в сака ви, нищо повече. Нищо лично. Обичайна
процедура, както вече споменах. Като по летищата.
Пери пак се извърна към Гейл.
— Ти имаш ли мнение по въпроса?
— Как да нямам!
При което Пери килна глава на другата страна.
— Чакайте, Марк. Държа да си изясним моментално нещата — обясни с привичната си
педагогическа властност. — Дима, човекът, с когото съм тръгнал да играя тенис, смята, че се
каня да го замеря с някоя бомба, така ли? Това ли се опитват да кажат тия двамата?
— Живеем в опасни времена, Пери. Може и да не го осъзнавате, но ние, останалите, сме
наясно и сме длъжни да се съобразяваме с този факт. Така че, при цялото ми уважение, най-
категорично ви съветвам да не се запъвате.
— Или че евентуално възнамерявам да го разстрелям с калашника си? — не мирясваше
Пери. И повдигна леко сака си да покаже къде крие оръжието; при което вторият мъж излезе
от сянката на храстите и зае позиция до първия, без нито един от двамата да добави нещо
към видимата липса на изражение върху лицето си.
— Правите от мухата слон, ако ме извините за израза, господин Мейкпийс —
упорстваше Марк. Очевидно трудно придобитата му учтивост започваше да отстъпва пред
нагнетилото се напрежение. — Тръгнали сме за вълнуващ мач по тенис. Тези момчета си
имат своите задължения и, според мен, ги изпълняват изключително учтиво и
професионално. Честна дума, не разбирам какъв е проблемът ви, сър.
— Аха! Проблемът! — прекъсна го Пери, възприел думата като уместно начало за
групова дискусия със студентите му. — В такъв случай позволете ми да ви изложа моя
проблем. Всъщност, като се замисля, аз съм изправен пред няколко проблема. Първият ми
проблем е в това, че не желая никой да наднича в сака ми без лично мое съгласие, каквото, в
конкретния случай, никому не съм дал. Съответното правило важи и по отношение на сака
на придружаващата ме дама. — И посочи Гейл.
— Твърдо — присъедини се Гейл.
— Вторият проблем. Ако вашият приятел Дима смята, че се каня да извърша покушение
срещу него, защо изобщо ме кани да играем тенис? — След като остави достатъчно време за
отговор, но не получи такъв, ако не се смяташе шумното поемане на въздух през зъбите,
продължи: — А третият ми проблем е, че настоящото предложение се явява крайно
едностранчиво. Аз например изявил ли съм желание да надничам какво има в сака на Дима?
Не съм. И нямам подобно желание. Надявам се да му разясните това, докато му предавате
моите извинения. Хайде, Гейл, да се ориентираме към богатата шведска маса с
великолепната закуска, за която сме си платили.
— Чудесна идея — радушно се съгласи Гейл. — Изведнъж огладнях.
Двамата се извърнаха и без да обръщат внимание на молбите на профито, заслизаха по
стълбите, но в един момент входът на корта се разтвори с трясък и басът на Дима ги прикова
на място.
— Недей бяга, господин Пери Мейкпийс. Ако ще ми пръскаш черепа, направи го с
проклетата си тенис ракета.
— И на колко години е той според вас, Гейл? — попита интелектуалката Ивон и вписа
нещо накратко в бележника пред себе си.
— Бебешкото лице ли? На двайсет и пет, макс — отвърна тя, докато се мъчеше за
пореден път да налучка у себе си желания баланс между лекомислието и паниката.
— Пери? Вие колко му давате?
— Трийсет.
— Ръст?
— Под среден.
Като имаме предвид, че ти самият си метър и осемдесет и осем, Пери, май всички ще се
окажем под среден ръст, рече си Гейл.
— Метър и седемдесет и осем — каза на глас.
С много късо подстригана руса коса, съгласиха се и двамата.
— Със златна верижка на китката — сети се Гейл и се изненада сама от себе си. —
Навремето един мой клиент носеше точно такава. Разправяше, че ако закъсал, щял да я
разчлени и да я продава на брънки, за да се откупи.
Ивон побутва с благоприлично изрязаните си нелакирани нокти по масата към тях
купчинка снимки от пресата. На преден план половин дузина яки мъже в костюми стил
„Армани“ вдигат чаши с шампанско към камерата, за да отпразнуват победата на
състезателния кон до тях. За фон им служат рекламни пана на кирилица и на английски.
Далеч вляво, със скръстени пред гърдите ръце, стои бодигардът с бебешкото лице и с почти
обръсната руса глава. За разлика от тримата други с него, той е без черни очила. Но на лявата
си китка има златна верижка.
Пери има леко самодоволен вид. На Гейл й се повдига.
2
Гейл не можеше да си обясни защо на нея се пада лъвският пай от приказките. Докато
говореше, чуваше гласа си да отеква от тухлените стени на сутерена, както ставаше и в
бракоразводните съдебни зали, в които засега се осъществяваше професионално: ето, сега
изказвам справедливо възмущение, сега — язвително недоверие, а сега звуча като
отсъстващата ми проклета майка след втория й джин с тоник.
Тази вечер обаче, въпреки максималните си усилия да го прикрие, усещаше от време на
време как потръпва от страх, който не беше заложен в сценария. Долавяше го със слуха си,
независимо дали слушателите й на отсрещната страна на масата го чуваха, или не. Струваше
й се, че и седналият до нея Пери го усеща, тъй като скланяше от време на време глава към
нея без никаква нужда, освен да я огледа с притеснена нежност през разделящата ги пет
хиляди километрова пропаст. И си позволяваше да стисне леко от време на време ръката й
под масата, преди да поеме повествованието, воден от погрешното, макар и простимо
убеждение, че дава почивка на чувствата й, когато всъщност нейните чувства просто се
оттегляха под повърхността, прегрупираха се и при първа възможност пак се втурваха в бой с
още по-голяма стръв.
Макар да бе пресилено да се каже, че се бяха довлекли до централния корт, и Пери, и
Гейл бяха единодушни, че взеха доста бавно разстоянието. Минаха едва-едва по опасаната с
цветя алея с телохранителите в ролята на почетен караул, Гейл хванала периферията на
широкополата си капела и полюшваща краищата на поличката си.
— Фръцках се донякъде — призна си.
— И то как — съгласи се Пери, за което получи от отсрещната страна на масата
въздържани усмивки.
На входа към корта се получи лека суматоха, сякаш Пери в последния момент се бе
отказал, макар той всъщност само да бе отстъпил назад, за да пропусне Гейл пред себе си, а
тя се възползва от възможността с достатъчно внушителна женственост, с която да създаде
впечатлението, че макар и неосъществила се, възнамеряваната обида все още си беше налице.
А след Пери се намъкна и Марк.
Дима стоеше с лице към тях в центъра на корта, разперил широко ръце да ги посрещне с
добре дошли. Облечен бе в пухкава синя фланелка с кръгла яка и дълъг ръкав и дълги черни
шорти, които стигаха до под коленете му. Противослънчева козирка стърчеше като зелена
човка от плешивата му глава, която отсега блестеше на утринното слънце. Пери се зачуди
дали не е намазана с плажно масло. Инкрустираният ролекс се допълваше от верижка с леко
мистична на вид златна висулка около мощния му врат: поредната лъскава вещ, която да
отклонява вниманието.
Но за своя най-голяма изненада, уточни Гейл, още в момента на влизането си беше
установила, че не Дима е основното явление. На зрителската трибуна зад гърба му се беше
заредила странна — направо чудата, нея ако питаха — смесица от деца и възрастни.
— Като куп восъчни статуи бяха — възмущаваше се Гейл. — И ме смутиха не толкова
натруфените им тоалети в този безбожен час — седем сутринта, ами това колко мълчаливи и
навъсени бяха. Седнах на най-долния празен ред и си рекох: „Това пък какво е, боже мой?
Народен трибунал, черковно шествие или какво?“.
Дори децата не общуваха помежду си. Веднага привлякоха окото й. Винаги така ставаше,
когато наоколо й имаше деца. Преброи поне четири.
— Две вкиснати на вид момиченца, едното на към пет, другото около седем, в тъмни
рокли и шапки против слънцето, които седяха притиснати в едрогърда черна жена, явно
тяхна бавачка — каза Гейл, като се стараеше да не изтърве преждевременно чувствата си. —
И двама тийнейджъри със сламени коси по тенис екипи. И всички с такъв унил вид, сякаш
някой ги беше изритал от леглата и ги беше довлякъл там за наказание.
А и възрастните бяха с такъв чуждоземен вид, толкова едри и така „други“, сякаш ги
беше рисувал създателят на семейство Адамс, продължаваше Гейл. И то не толкова заради
официалните им одежди или прическите от 70-те години на миналия век. Или заради това,
че в цялата тази жега жените се бяха навлекли като за ледовита зима. Ами най-вече заради
всеобщото им униние.
— Защо само мълчат? — прошепна Гейл на Марк, цъфнал неканен на съседното до нея
място.—
Руснаци — сви рамене Марк.
— Да, обаче руснаците не млъкват!
Не и тези, рече й Марк. Повечето пристигнаха със самолет през последните няколко дни
и още не са се приспособили към карибската обстановка.
— Там се е случило нещо — каза тя и кимна по посока на отсрещната страна на залива.
— Според мълвата провеждат голяма семейна сбирка, и то не от най-задушевните. А и
се чудя как се оправят с хигиената. Половината от водопроводната им система е напълно
скапана.
Спря погледа си върху двама дебелаци: единия с кафяво борсалино, който мърмореше
нещо по мобифона си, другия — с карирана шотландска барета с червен помпон.
— Братовчеди на Дима — каза Марк. — Тук всеки е нечий братовчед. От Перм са.
— Перм?
— Перм. Град в Русия.
Погледът й се плъзна един ред по-нагоре, пак към двете сламенокоси момчета, които
работеха така злобно с челюсти, сякаш ненавиждаха дъвките си. Близнаците на Дима,
поясни Марк. И наистина, като се вгледа по-внимателно, Гейл успя да установи известна
прилика: същия мощен гръден кош, изправен гръбнак и клепнали похотливи кафяви очи,
които като че й вземаха мярката.
Пое рязък безшумен дъх, после го изпусна. Наближаваше моментът, в който, в съдебен
сблъсък, изстрелваше златния си куршум — въпроса, с който да съкруши мигновено
свидетеля. В случая себе си ли щеше да съкруши? Но когато продължи да говори, осъзна с
благодарност, че в отразения си от тухлената стена глас не долови нито треперене, нито
заекване, нито някаква друга издайническа промяна.
— Приседнало съвсем скромно настрани от останалите — демонстративно отдалечено
едва ли не, — бе едно петнайсет-шестнайсетгодишно момиче с наистина поразителна
хубост, с гарвановочерна коса до раменете, по ученическа блузка и тъмносиня ученическа
пола, която покриваше коленете й. Сякаш изобщо не беше от компанията им. Така че аз,
естествено, попитах Марк коя е.
Съвсем естествено, заключи с облекчение, след като чу гласа си. Нито една вдигната
вежда по цялата маса. Браво, Гейл.
— „Казва се Наташа, осведоми ме Марк. — Напъпило цвете, готово да го откъснеш“,
както казвали французите. Била дъщеря на Дима, но не от Тамара. Зеницата на бащиното си
око.
И какво мислите, че правеше красивата Наташа — дъщерята на Дима, но не от Тамара
— в седем сутринта, вместо да гледа как баща й играе тенис? — попита Гейл слушателите
си. — Четеше подвързано с кожа томче, което стискаше в скута си като щит на
целомъдрието.
Абсолютна, убийствена красота, ви казвам — подчерта Гейл. И вметна уж небрежно: —
Направо умопомрачителна. — След което си рече: „Боже мой, говоря като някоя лесбийка, а
всъщност искам да демонстрирам незаинтересованост“.
Но и този път нито Пери, нито разпитващите я доловиха нещо фалшиво в тона й.
— А къде се намира самата Тамара, която не е майката на Наташа? — попита тя строго
и се възползва от възможността да се поотдръпне от Марк.
— Два реда по-нагоре, вляво. Изключително набожна дама. Местните й викат госпожа
Монахинята.
Тя се извърна уж небрежно и фокусира погледа си върху облечена в черно от глава до
пети призрачна жена. Косата й, също черна, вдигната на кок, бе започнала тук-таме да
побелява. Устата й, застинала с обърнати надолу краища, като че никога не се беше
усмихвала. Наметната бе с бледоморав шал от шифон.
— А на гърдите й висеше православен златен архиепископски двоен кръст — възкликна
Гейл. — Откъдето, предполагам, иде и прякорът й. — След което реши да добави: — Обаче
какво присъствие! Всички погледи привлича върху себе си. — Явно повлияна от родителите
си актьори, тя не се стърпя да допълни образа: — Няма как да не усетиш волята й. Дори на
Пери успя да повлияе.
— Не изпреварвай събитията — предупреди я Пери, като гледаше да избегне погледа
й. — Не ги интересуват мъдростите, до които стигнахме впоследствие.
На мен и предварителни мъдрости не сами позволени, нали? — накани се да му отвърне
Гейл, но премълча, успокоена, че е преодоляла успешно препятствието, наречено Наташа.
Разсейваше я сериозно нещо в поведението на безупречния дребен Люк: как, без да
иска, улавяше погледа му, а той — нейния. В началото бе решила, че е гей, до мига, в който го
хвана да зяпа пролуката в блузата й, където се бе разкопчало някакво копче. Проявява
галантността на губещия, рече си. Проявява решимост да се бие до последния човек, когато
последният е самият той. В годините, през които бе чакала Пери, бе преспала с доста мъже;
на един-двама дори бе казала „да“ от доброта — колкото да им докаже, че струват повече,
отколкото си мислят. Тъкмо на тях й напомняше Люк.
Пери обаче, говорейки съсредоточено на своите едри ръце върху масата, твърдеше, че
докато загрявал за мача с Дима, не обърнал почти никакво внимание на публиката. Забелязал
ги, махнал им с ракетата, но никой не му отвърнал на поздрава. Но най-вече гледал да си
сложи добре контактните лещи, да си завърже обувките и да се намаже със слънцезащитния
крем, като в същото време се тревожел дали Марк не досажда на Гейл и изобщо се питал
колко ли време ще му трябва да бие и да се махне оттам. Застаналият на около метър от него
противник не преставал да го разпитва.
— Пречат ли ти? — попитал го бе сериозно под сурдинка Дима. — Моите
поддръжници? Да им кажа ли да си вървят?
— Защо да ми пречат? — отвърнал му Пери, все още бесен от сблъсъка с
телохранителите. — Предполагам, че са твои приятели.
— Ти британец ли си?
— Да.
— Англичанин? Или си от Уелс? Шотландия?
— Чист англичанин съм.
Пери си избрал на коя пейка да хвърли сака си — онзи, който не позволил на
телохранителите да проверят — и отворил ядно ципа. Извадил отвътре един накитник и
лента за глава.
— Свещеник ли си? — попитал със същата сериозност Дима.
— Защо? Да не би да ти трябва свещеник?
— Доктор? Нещо в медицината?
— Боя се, че и доктор не съм.
— Юрист?
— Просто играя тенис.
— Банкер?
— Опазил ме бог — отвърнал раздразнено Пери, докато оглеждал много изстрадалата си
шапка с козирка, която в крайна сметка захвърлил обратно в сака.
А всъщност „раздразнено“ беше меко казано. Пери усещаше, че са го прецакали, а
нямаше никакво желание да го прецакват. Прецакал го бе и профито, щяха да го прецакат и
бодигардовете, ако им беше позволил. Хубаво беше, че не го допусна, но присъствието им на
корта — бяха се заложили като съдии на линия в двата му края — бе напълно достатъчно, за
да не угасне гневът му. Но най-същественото бе, че бе прецакан от самия Дима; а фактът, че
Дима беше успял и да принуди цял куп безделници да се явят рано сутринта в седем, за да го
гледат как ще победи, само досипваше сол в раната.
Дима бръкна в джоба на дългите си шорти и извади оттам сребърна половиндоларова
монета с лика на Джон Ф. Кенеди.
— Можеш ли да си представиш? Децата ми ме обвиняват, че съм я дал на някакъв
мошеник да я бъзне, та все аз да печеля — сподели и кимна с плешивата си глава по посока
на двете луничави момчета на трибуната. — Хвърляме ези-тура, аз печеля, а собствените ми
деца смятат, че проклетата монета е бъзната. Вие двамата имате ли деца?
— Нямаме.
— Ама искате ли да имате?
— Някой ден. — С други думи, я си гледай работата.
— Казвай: ези или тура?
Бъзната, повтори си наум Пери. Що за дума и откъде я изкопа този човек, който
говореше на завален английски с полуакцент от нюйоркския квартал Бронкс? Каза „тура“,
изгуби и чу подигравателно мучене — първия признак на интерес, проявен откъм трибуната
за зрителите. Прикова с учителския си поглед двамата синове на Дима, които хихикаха,
прикрили с длани уста. Дима хвърли око на слънцето и избра онази половина на корта, която
все още беше в сянка.
— Ква ракета ползваш? — полюбопитства с пламъче в тъжните си кафяви очи. — Май
не е по стандарта. Няма значение. Аз и така ще те бия. — И подметна през рамо, докато
отиваше към своята половина: — Ама и мацката ти си я бива. Куп камили дават за такива.
Женете се бързо, да не я изпуснеш.
Откъде, по дяволите, знае тоя, че не сме женени? — още повече побесня Пери.
Пери му е вкарал четири аса от сервис, също като в мача с двойката от Индия, но си дава
сметка, че удря прекалено силно топката, само дето не му пука. Докато връща сервиса на
Дима, прави нещо, което никога не би посмял да опита, освен ако не е във върхова форма и
не играе с далеч по-слаб противник: накланя се напред, почти стъпил върху сервис линията,
посреща топката на деми-воле, връща я по диагонала или я цъква леко досами страничната
линия, съвсем близо до застаналия там със скръстени ръце бодигард с бебешкото лице. Това
обаче се получава само при първите два сервиса, после Дима бързо се усеща и започва да го
връща до основната линия, където му е мястото.
— При което сякаш ентусиазмът ми се поохлади — призна с тъжна усмивка Пери на
събеседниците си, като в същото време прокара опакото на китката си през устата.
— Пери беше ужасно агресивен — поправи го Гейл. — А Дима направо е роден за тази
игра. С което те шашва, като имаш предвид килограмите му, ръста и годините. Права ли съм,
Пери? Та нали и ти сам го отчете. Каза, че не се съобразявал със законите за земното
притегляне. А на всичко отгоре се държеше и спортсменски. Много мило.
— Той не скачаше за топката, а буквално увисваше във въздуха — обясни Пери. —
Колкото до спортсменството му, беше направо безупречно. Очаквах го да капризничи и да
спори къде точно е паднала топката. Нищо подобно. Да се играе с него се оказа истинско
удоволствие. Да не говорим, че е хитър колкото няколко маймунки. Изчакваше до последно,
преди да удари топката, че и по-дълго.
— Освен че и куцаше — развълнувано допълни Гейл. — Държеше тялото си наклонено
на една страна и щадеше десния си крак, нали така, Пери? И стоеше изправен като прът.
Едното му коляно беше превързано. И при всичко това успяваше да увисне във въздуха след
отскока!
— Е, и аз гледах да не си давам много зор — продължи Пери, докато чоплеше смутено
едната си вежда. — Честно казано, към края пъшкането му при всеки удар взе да ме изнервя.
Но въпреки всичкото пъшкане Дима разпитваше Пери неотстъпно между геймовете.
— Абе ти да не си някой голям учен? Решен да взриви света, като с тия сервиси, дето ги
биеш, а?
— Ни най-малко.
— Апаратчик?
На Пери взе да му писва.
— Не. Преподавател съм — рече, докато си белеше банан.
— Преподавател като на студенти? Преподаваш като професор?
— Точно така. Преподавам на студенти. Но не съм професор.
— Къде?
— Засега в Оксфорд.
— В университета в Оксфорд?
— Точно там.
— И кво преподаваш?
— Английска литература — отвърна Пери, който определено не изгаряше от желание
тъкмо сега да обяснява на някакъв абсолютно непознат, че бъдещето му тъне в пълна
неизвестност.
Възторгът на Дима обаче се оказа безграничен.
— Я кажи. Познаваш ли Джек Лондон? Писателя номер едно на английски?
— Лично, не — изрече със сарказъм, който Дима не долови.
— Харесва ли ти?
— Възхищавам му се.
— А Шарлот Бронте? И нея ли харесваш?
— Много.
— Съмърсет Моъм?
— Него по-малко.
— Имам им книгите на всички тия! Стотици. На руски! Пълна библиотека!
— Чудесно.
— А ти чел ли си Достоевски? Лермонтов? Толстой?
— Естествено.
— И тях ги имам. Всичките първокласни ги имам. И Пастернак го имам. И знаеш ли
кво? Пастернак описва родния ми град. Вика му Юрятин. Но то си е Перм. А това копеле да
вземе да го кръсти Юрятин. Писателска им работа. Всички го правят. И са смахнати до един.
Виждаш ли я там дъщеря ми, Наташа? Изобщо пет пари не дава за тениса. На нея книги й
дай. Ей, Наташа! Кажи „здрасти“ на тоя професор тука!
След кратко забавяне, колкото да покаже, че не й е приятно да й досаждат, Наташа
вдигна разсеяно поглед и отмести настрани косата за достатъчно дълго време, че Пери да се
възхити на красотата й, преди да се вторачи пак в подвързаното в кожа томче.
— Срамува се — поясни Дима. — От това, че й викам. Гледаш ли какво чете? Тургенев.
Руснак номер едно. Аз я купих. Щом поиска някоя книга — веднага я купувам. Окей,
професоре, твой сервис.
— От този момент нататък станах „професора“. Колко ли пъти не му повтарях, че не
съм, но той държеше на своето и накрая се предадох. След още два-три дни половината народ
в хотела вече ми викаха така. Което е адски тъпо, след като си решил, че вече няма да си дори
преподавател.
Докато разменяха половините си при 2 на 5 в негова полза, Пери се утеши от гледката,
че Гейл бе успяла най-после да се отърве от досадния Марк и се беше настанила на най-
горната пейка между двете момиченца.
Мачът взе да придобива приличен ритъм, отбеляза Пери. Не беше най-великият двубой
на всички времена, но — доколкото успяваше да въздържа усилията си — беше приятен и
забавен за гледане, ако приемем, че изобщо имаше някой, който да търси забавление, което
продължаваше да е под въпрос, тъй като, с изключение на двамата близнаци, публиката се
държеше като на сектантска сбирка. Под въздържане на усилията си Пери имаше предвид,
че не тичаше с пълна сила, понякога отбиваше топка, насочена определено в аут, или
връщаше удар, без да се притеснява особено накъде отива. Но като имаше предвид
очевидната разлика помежду им — в смисъл на възраст, умения и повратливост, ако трябваше
да говори честно, — Пери очевидно си беше поставил за цел единствено да приключи мача,
без да засегне достойнството на Дима, след което да се наслади на късната си закуска с Гейл
на „Капитанския мостик“; или поне живя с тази мисъл до онзи момент, в който, докато си
разменяха наново половините, Дима го стисна над лакътя и гневно му изръмжа:
— Професоре, ти що ми лягаш?
— В какъв смисъл?
— Оная дълга топка отиваше в аут. Видя я, че е аут, а ми я върна. Ти кво си мислиш, че
дъртото дебело копеле ще пукне от мъка, ако не му пуснеш някоя точка ли?
— Изобщо не бях сигурен, че ще излезе в аут.
— Мразя подаянията, професоре. Щом искам нещо, вземам си го, и толкова. Но не
обичам да ми лягат. Разбра ли ме? Искаш ли да играем на хиляда долара, а? Да стане по-
интересно.
— Не, благодаря.
— На пет хиляди?
Пери се изсмя и завъртя глава.
— Шубе те е, а? Не ти стиска да играеш на вързано с мен.
— Предполагам, че това е причината — съгласи се Пери, все още усещащ отпечатъка от
ръката на Дима над левия си лакът.
— Предимство Великобритания!
Викът отеква над корта и заглъхва. Близнаците се изкикотват притеснено в очакване на
земен трус. До този момент Дима е търпял избухващото на моменти тяхно веселие. Сега
обаче — край! Полага ракетата върху пейката, изшляпва нагоре по стълбите, а след като стига
до двете момчета, натиска носовете им с по един показалец.
— Вие кво искате? Да си сваля колана и да ви напердаша ли? — пита ги на английски,
вероятно за сведение на Пери и Гейл, иначе сигурно би им говорил на руски.
При което едното от момчетата отговаря на английски, който е по-добър от бащиния:
— Но ти нямаш колан, папа.
Което е вече прекалено. Дима перва по-близкия от двамата така яко през лицето, че онзи
се извръща почти кръгом на пейката, преди краката му да го спрат. Първият шамар е
последван от втори, не по-малко звучен, със същата ръка, но адресиран до другия син, с
което напомня на Гейл как ходи на лов за фазани със социално амбициозния си по-голям
брат и богатите му приятели — дейност, която самата тя ненавижда — и брат й успява да
постигне „ляв-десен“, тоест по един мъртъв фазан от всяка цев на ловната пушка.
— Но мен най-силно ме впечатли това, че те дори не извърнаха глави. Просто седяха и
поемаха ударите — каза Пери учителският син.
Но най-странното, настояваше Гейл, бе колко дружелюбно продължи по-нататъшният
им разговор.
— Искате ли урок по тенис с Марк след това? Или искате да вървите на вероучение у
дома с майка си?
— Папа, нека да имаме урок, моля ти се — рече единият от двамата.
— Тогава престанете да врякате, или довечера ще останете без телешко от Кобе. Искате
ли да вечеряте кобе бийф?
— Разбира се, папа.
— А ти, Виктор?
— Разбира се, папа.
— Ако искате да стреснете някого, стряскайте професора, а не проклетия си куц баща.
Елате тук.
Пламенна мечешка прегръдка за всяко от момчетата, след което мачът тръгва към своя
неизбежен край без по-нататъшни прекъсвания.
Поведението на Дима след загубата е направо гнусно. Не стига, че е благ, ами чак е
трогнат до сълзи от възторг и благодарност. Първо настоява да притисне Пери в огромния си
гръден кош — за който Пери се кълне, че бил от рогово вещество — в трикратната руска
прегръдка. През което време сълзите се стичат по бузите му, а оттам, естествено, върху врата
на Пери.
— Ти си проклет английски пример за честна игра, разбра ли, професоре? Проклет
английски джентълмен, като в книгите. Обичам те, чуваш ли ме? Гейл! Я ела и ти тук. —
Прегръдката му към Гейл е изпълнена с още повече благоговение — и е по-внимателна, за
което тя му е благодарна. — Грижи се хубаво за тоя шибан тъпак, чуваш ли? В тениса
никакъв го няма, но ей богу, у него има нещо дяволски джентълменско. Тоя е направо
професор по феърплей, чуваш ли? — повтаря той мантрата, сякаш току-що я е измислил.
След което се извръща ядосано и започва да лае по мобифона, който бодигардът с
бебешкото лице му е поднесъл.
Зрителите се изнизват бавно от корта. Двете момиченца държат Гейл да ги прегърне.
Гейл с удоволствие им угажда. Един от синовете на Дима, с все още червена от шамара буза,
провлачва „Яка игра, пич“ с американски акцент, докато минава покрай Пери на път за
урока. Красивата Наташа се включва в шествието, понесла подвързаното в кожа томче.
Пъхнала е палец да отбележи докъде е стигнала, когато са я прекъснали. Най-отзад, хванала
Дима под ръка, върви Тамара, а архиепископският й православен кръст отразява вдигналото
се на небосвода слънце. След приключването на играта накуцването на Дима е станало по-
забележимо. Върви с опънато назад тяло, с издадена напред брадичка, изпъчил широките си
рамене, сякаш е готов да посрещне всеки враг. Двамата бодигардове насочват групата надолу
по виещата се каменна пътека. Зад хотела са се строили три минивана с черни прозорци,
които ще ги откарат у дома. Последен си тръгва профито Марк.
— Великолепна игра, сър! — тупва той Пери по рамото. — Чудесни умения на корта.
Със съвсем лек недостатък на бекхенда, ако ми простите забележката. Дали да не поработим
малко върху този удар?
Застанали един до друг, Гейл и Пери наблюдават безмълвно как кортежът се отдалечава
с друсане по изобилните дупки на главния път и се изгубва сред кедрите, които закриват от
любопитни погледи къщата, наречена „Трите комина“.
Люк вдига глава от записките, които води. Като по заповед същото прави и Ивон. И
двамата се усмихват. Гейл се стреми да избегне погледа на Люк, но това се оказва
невъзможно, тъй като Люк я гледа право в очите.
— Добре, Гейл — казва делово. — Пак е ваш ред, ако не възразявате. Марк ви е
досаждал. Но в същото време се оказва и източник на доста сведения. Какви други златни
зрънца ще ни предложите по отношение на семейството на Дима? — При което така отмята
двете си ръчички, сякаш подгонва кончето си към нови подвизи.
Гейл хвърля поглед на Пери, не е сигурна защо. Пери не отвръща на погледа й.
— Беше отвратително хлъзгав, като змия — оплаква се тя, явно визирайки Марк, а не
Люк като обект на отвращението си; при което набръчква носа си да покаже, че лошото
усещане все още не е отшумяло напълно.
Още със самото си сядане на долната пейка до нея, подхваща тя, Марк започнал да
плещи какъв важен милионер бил руският му приятел Дима. Според Марк „Трите комина“
бил само един от няколкото му имота. Имал друг в Мадейра и трети в Сочи на черноморския
бряг.
— Плюс къща в Берн — продължи тя, — където бил базиран бизнесът му. А той
постоянно пътувал. Според Марк прекарвал част от годината в Париж, друга в Рим и трета в
Москва. — Забеляза, че Ивон пак си записа нещо. — Но що се отнася до децата му, техният
дом бил в Швейцария, където учели в някакъв милионерски интернат в планините. Все
говорел за компанията. Марк предполагаше, че той е собственикът. Имал фирма,
регистрирана в Кипър. И банки. Няколко банки. Банките били в основата на всичко. Именно
по този повод дошъл на острова. Според Марк в Антигуа в момента имало четири руски
банки плюс една украинска. Нищо повече от месингови табели в моловете и телефон върху
нечие адвокатско бюро. Една от месинговите табели била на Дима. И при покупката на
„Трите комина“ платил в брой. И то не в куфари, а — далеч по-злокобно — в кошове за
пране, с които хотелът му бил услужил. В банкноти от по двайсет долара, а не петдесет.
Петдесетачките били прекалено рискови. Купил както къщата, така и западналата захарна
рафинерия, и полуострова, върху който се намират.
— Марк не спомена ли някаква цифра? — върна се Люк в разговора.
— Шест милиона, щатски долари. А и тенисът не бил само за удоволствие. Поне не в
началото — продължи тя, учудена от себе си, че е успяла да запомни толкова много от
монолога на отвратителния Марк. — В Русия тенисът е мощен символ на обществено
положение. Ако някой руснак ти каже, че играе тенис, значи е червив с пари. Благодарение
на брилянтната подготовка, която Марк му дал, Дима се върнал в Москва, спечелил някаква
купа и всички онемели. Но на Марк му е забранено да разгласява всичко това, тъй като Дима
се гордее, че всичко е постигнал със собствени усилия. Марк допуснал изключение в моя
случай само защото ми имал пълно доверие. А ако съм искала да се отбия някой път до
офиса му, имал една разкошна стаичка на горния етаж, където сме можели да продължим
разговора си.
Люк и Ивон я възнаградиха със съчувствени усмивки. Пери изобщо не пожела да й се
усмихне.
— А Тамара? — попита Люк.
— Нарече я „богоизперкала“. Откачена на тази тема, според островитяните. Нито плува,
нито слиза до плажа, и тенис не играе, на децата говори само за Господ, не обръща никакво
внимание на Наташа, почти не разговаря с местните хора, с изключение на Елспет, жената на
Амброуз, главния администратор на хотела. Елспет работи в една туристическа агенция, но
щом пристигне семейството, зарязва всичко и се втурва да помага. Изглежда, една от
прислужничките си взела назаем от бижутата на Тамара за някаква неотдавнашна танцова
забава. Тамара я изловила точно когато онази се готвела да ги върне и така я ухапала по
ръката, че се наложило да й направят дванайсет шева, за да затворят раната. Марк
разправяше, че ако на него му се било случило, щял да иска и инжекция против бяс да му
бият.
— А сега, Гейл, разкажете ни, ако обичате, за момиченцата, които дойдоха и седнаха
при вас — насочи я Люк.
Ивон се беше наела с ролята на главния прокурор, Люк — на неин младши колега, а
Гейл бе свидетелят, мъчещ се да владее нервите си — задача, която тя винаги възлагаше на
своите свидетели под страх от отлъчване.
— Те поначало ли седяха на последния ред, Гейл, или дойдоха на скок-подскок в мига, в
който забелязаха красивата дама да седи съвсем сама? — попита Ивон и захапа върха на
молива, докато преглеждаше записките си.
— Качиха се по стъпалата и седнаха от двете ми страни. И не подскачаха, а ходеха.
— Усмихнати? Смеещи се? Дяволити?
— Нито една усмивка и от двете. Дори полуусмивка не забелязах.
— Вие как мислите? Дали някой не ги е изпратил? Бавачката им например?
— Дойдоха абсолютно по собствено желание. Поне аз така смятам.
— Сигурна ли сте в това, което казвате? — заинати се още повече по шотландски Ивон.
— С очите си видях как стана. Марк се опита да ми се пусне, което не ми се понрави, и
понеже се ядосах, отидох чак на най-горния ред пейки, да съм колкото се може по-далеч от
него. И бях съвсем сама на реда.
— И къде се намираха малките момиченца в този момент? Под вас? В края на вашия
ред? Спомнете си, моля ви.
Гейл пое въздух да се овладее, после отговори най-отмерено:
— Малките момиченца седяха на втория ред до Елспет. По-голямото се извърна, видя
ме, после каза нещо на Елспет. Което, разбира се, аз не успях да чуя. След което и Елспет се
извърна, погледна ме и кимна на по-голямото момиче в знак на съгласие. Двете момиченца
размениха по няколко думи, изправиха се и се качиха по стъпалата. Бавно.
— Не я дразнете повече — обади се Пери.
Гейл започва нещо да увърта в показанията си. Или поне така се струва на адвокатския й
слух, а несъмнено и на слуха на Ивон. Да, момичетата застанаха пред нея, по-голямото
направи реверанс, вероятно научен от някой курс по танци, и попита на много сериозен
английски с едва забележим чужд акцент:
— Можем ли да седнем при вас, госпожице?
При което Гейл се засмя и рече:
— Моля, заповядайте, госпожице.
И те седнаха от двете й страни, без изобщо да се усмихнат.
— Попитах по-голямата как се казва. Шепнешком, понеже всички наоколо мълчаха. Тя
ми отвърна: „Катя“, и аз попитах: „А сестра ти как се казва?“ И тя ми отговори: „Ирина“. А
пък Ирина се извърна и впери поглед в мен, сякаш… Аз наистина проявявах определено
любопитство, но не разбирах защо беше толкова враждебно настроена към мен. „Майка ви и
баща ви тук ли са?“ — попитах и двете.
Катя завъртя глава с крайна категоричност. Ирина абсолютно нищо не каза. Седяхме
съвсем неподвижни известно време. Дълго време, когато става дума за деца. При което си
помислих: сигурно някой ги е предупредил, че на тенис мачове не бива да се приказва. Или
че не е редно да се разговаря с непознати. Или че с това им се е изчерпал репертоарът по
английски, или че може би страдат от аутизъм, или имат някакво друго увреждане.
Млъква с надеждата някой да я насърчи или да й зададе въпрос, но вижда единствено
четирите чакащи очи и седящия до нея Пери, килнал леко главата си към тухлените стени,
чиято миризма й напомня алкохолните привички на баща й. Мислено поема дълбоко въздух и
скача в дълбокото.
— Играчите тръгнаха да си разменят половините. Та аз реших пак да опитам: „Къде
учиш, Катя?“ А Катя завърта глава, същото прави и Ирина. Не учите? Или в момента не сте
на училище? Явно става дума за момента. Доскоро ходели в Британското международно
училище в Рим, но напуснали. Не упоменават причината, а и аз не ги питам. Не исках да им
се сторя нахална, но в същото време имах и някакво чувство, което не можех да определя.
Значи, живеете в Рим? И пак Катя: вече не. В Рим ли се научихте на такъв прекрасен
английски? Да. В международното училище имали право на избор — английски или
италиански. По-добре английски. Посочвам двете момчета на Дима. Братя ли са ви? Пак
завъртане на глави. Братовчеди? Да, нещо подобно. Само подобно ли? Да. И те ли ходят в
международно училище? Да, но в Швейцария, не в Рим. А красивото момиче, което живее в
света на книгите, питам, тя братовчедка ли ви се пада? Отговорът на Катя все едно е
изстискан по време на изповед: Наташа ни е братовчедка, но и тя само донякъде. И пак
никаква усмивка от тяхна страна. Но Катя гали копринения ми тоалет. Сякаш за пръв път в
живота си вижда коприна.
Гейл си поема дъх. Това дотук нищо не е, мисли си. Още сме на ордьовъра. Имайте
търпение до утре за пълното меню с петчасовата история на ужасите. Изчакайте да се сдобия
с правото да давам преценка на отминалите събития.
— След като се насища да гали коприните ми, тя обляга глава на ръката ми, задържа я
там и притваря очи. С това слага край на светския ни разговор за около пет минути, ако не
обръщаме внимание на това, че от другата ми страна Ирина решава да следва примера на
Катя и обсебва дланта ми. Буквално се впива в мен с острите си като ракови щипки ръчички.
После притиска ръката ми към челото си и овъргаля в нея лицето си като да ми внуши, че
има температура, но всъщност бузите й са мокри, та осъзнавам, че е плакала. После ми
връща ръката, а Катя казва: „Тя понякога плаче. Това е нормално.“ В този момент мачът
приключва и Елспет се втурва по стълбите да си ги прибере, а аз вече изгарям от желание да
увия Ирина в саронга си и да я отведа у дома, за предпочитане заедно със сестра й, но тъй
като подобен жест е изключен, а и нямам представа какво точно я е разстроило, защото
изобщо не ги познавам, всъщност — край на историята.
Но и това не е краят на историята. Поне не в Антигуа. Историята се развива красиво.
Пери Мейкпийс и Гейл Пъркинс продължават своята неповторима ваканция точно така,
както са я планирали още от ноември. И за да си спомни колко щастливи са били, Гейл си
прави наум нецензуриран преглед на събитията:
— Към десет сутринта, след тениса, се връщаме във вилата Пери да си вземе душ.
Любим се — красиво, както винаги, — тъй като все още го можем. Пери не е способен на
половинчати деяния. Винаги се съсредоточава изцяло върху онова, което върши в момента.
Около обяд или малко по-късно. По оперативни причини (виж по-горе) сме пропуснали
шведската маса за закуска, отиваме да поплуваме в морето, обядваме край плувния басейн,
връщаме се на плажа по настояване на Пери — да ме биел на шафълборд[1].
Към четири следобед. Връщаме се във вилата с победоносния Пери — той няма ли поне
веднъж да се остави на някое момиче да го бие? — подремваме, четем, пак се любим, пак
дремем, губим представа за времето. Излегнали се по хавлии на балкона, опаткваме
шардонето от минибара.
Към осем вечерта. Решаваме, че ни мързи да се облечем, поръчваме си вечеря във вилата.
Все още караме проклетата си неповторима почивка. Все още сме в рая и дъвчем
проклетата ябълка.
Към девет вечерта. Вечерята пристига. Количката бута не кой да е, а стар сервитьор от
румсървиса, а самият достолепен Амброуз, който към поръчаното от нас евтино
калифорнийско вино е добавил и заскрежена бутилка отлежало шампанско „Круг“ в сребърна
кофичка с лед, което в листа с вината носи цена от 380 долара плюс данъка, и го слага на
масата заедно с две заскрежени чаши, чиния с апетитни на вид хапки, две колосани
салфетки и предварително подготвено слово, което произнася на висок глас като съдебен
пристав — с изпъчени гърди и притиснати към тялото ръце:
— Тази прекрасна бутилка шампанско, млади хора, ви се изпраща лично от единствения
и неповторим господин Дима в израз на неговата благодарност за — и измъква от горното
джобче на ризата си бележка заедно с чифт очила за четене… — цитирам: „Професоре, най-
сърдечно ти благодаря за чудесния урок по висшето изкуство, наречено честна игра в тениса,
и за това, че си истински английски джентълмен. Благодаря ти и че ми спести петте хиляди
долара, които бях готов да заложа.“ Освен това отправя и комплименти към изключително
красивата госпожица Гейл, с което посланието му се изчерпва.
Изпиваме по две чаши от шампанското и решаваме да го довършим в леглото.
— Какъв е този „кобе бийф“? — пита ме Пери по някое време през бурната нощ.
— Галил ли си някога момиче по корема? — питам го аз.
— И през ум не ми е минавало — казва Пери, докато прави точно това.
— От девствени крави — обяснявам му. — Откърмени със саке и първокачествена бира.
Кравите в Кобе ги масажират всяка вечер по коремите, преди да им дойде време за вечеря.
Освен дето са и първокласен интелектуален продукт — добавям, което също е вярно, но не
съм убедена, че той продължава да ме слуша. — Нашата кантора води наскоро дело в тяхна
полза и го спечели със завързани копита.
Когато се унасям, ми се присънва пророчески сън — във военновременно черно и
бяло, — в който се озовавам в Русия, където дечица биват сполетявани от лоши неща.
3
Небосводът на Гейл потъмнява, същото се случва и в сутеренната стая. С отцеждането
на светлината и немощната лампа от тавана сякаш още повече излинява и тухлените стени
почерняват. Тътенът от движението по улицата над главите им се разрежда. Все по-рядко
притичват и сенчестите нозе покрай заскрежените прозорци с вид на сърповидни луни. По
някое време нахълтва едрият жизнерадостен Оли — с едната обица, но вече без барета — и
оставя четири чаши чай и спомагащи за храносмилането бисквити, след което изчезва.
Макар това да е същият онзи Оли, който ги е докарал по-рано същата вечер в черното си
такси от дома на Гейл, за всички вече е ясно, че той не е истински таксиджия, независимо от
значката за правоспособност, красяща едрия му гръден кош. Според Люк Оли бил човекът,
който „не ни дава да се отклоним от правия път“, но на Гейл такива не й минават. Една
шотландска интелектуалка от калвинистката вяра няма нужда от морални напътствия, а за
джентълмена жокей с шавливото око и бронята от буржоазен чар вече е късно.
А пък и всевиждащият поглед на Оли подсказва на Гейл, че ролята му далеч не се
изчерпва с домакинските му задължения. Озадачава я и обицата му: дали е сигнал за
сексуалната му ориентация, или я носи просто на майтап? Затруднява я и гласът му. Когато го
чу за пръв път по домофона в Примроуз Хил, долови съвсем ясно акцента на лондонски
кокни. Но докато им бъбреше попътно през разделителната преграда в таксито за
отвратителното, нетипично за месец май време — след онзи разкошен април и, божичко, как
ли се е отразил снощният порой на разцъфтелите дървета? — усети на места чуждоземски
отсенки, а и синтаксисът му тук-таме издишаше. Кой ли ще да е матерният му език? Гръцки?
Турски? Иврит? Или и гласът, като обичката, е просто за заблуда на любители като нас?
Яд я е, че изобщо подписа оная проклета „декларация“. И Пери не биваше да подписва.
Понеже Пери не просто подписа онзи формуляр, а направо се присъедини.
Петъкът беше последният ден от сватбеното пътешествие на индийците, казва Пери.
Поради което решили да играят три от пет сета вместо обичайните два от три, вследствие на
което пак пропуснали закуската.
— Така че се задоволихме с малко плуване в морето и да похапнем нещо дребно, ако
огладнеем към обед. Затова си и избрахме по-заетата част от плажа. Поначало я избягвахме,
но за нашите цели си бяхме набелязали „Бара на корабокрушенеца“.
Гейл разпознава ефикасния му тон. Пери — преподавателят по английски. Факти и
кратки изречения. Без никакви абстрактни понятия. Да оставим историята да говори сама за
себе си. Избрали си чадър, разправяше Пери. Оставили си багажа. Тъкмо се отправяли към
водата, когато на забранената за паркиране площадка спрял миниван с черни стъкла. Оттам
слязъл бодигардът с бебешкото лице, следван от онзи с шотландската барета от мача по
тенис, който този път бил по шорти и жълто елече от еленова кожа, но с баретата твърдо на
мястото си. След него Елспет, жената на Амброуз, след нея — надут гумен крокодил с
разтворена паст, последван от Катя — изрежда Пери, парадиращ с прословутата си добра
памет. А след Катя се появява огромна червена плажна топка с изрисувано ухилено лице и
две дръжки отстрани, която се оказва собственост на Ирина — и тя облечена като за плаж.
Последна слиза Наташа, казва Пери, което принуждава Гейл да се намеси. Един вид аз
отговарям за Наташа, не ти.
— Но това става след театрална пауза, тъкмо когато сме решили, че в минивана не е
останал никой — допълва Гейл. — Изтупана с капела като абажур в стил „хака“[2], дълга
китайска рокля чонсам с дървени копчета, предназначени да се пъхат във външни илици,
кръстосани по глезените гръцки сандали и със задължителното подвързано в кожа томче в
ръка. И като пристъпва деликатно по пясъка, та всички хубаво да я огледат, присяда апатично
под най-далечния чадър в редицата и се отдава на своето ужасно сериозно четене. Така ли
беше, Пери?
— Щом казваш — отвръща неловко Пери и рязко се обляга на стола си, като да се
стреми да се дистанцира от нея.
— Казвам. Но най-зловещото, най-ужасяващото е това — продължава тя смело, след
като и този път се е справила удачно с Наташа, — че всеки един от групата им, независимо
дали е стар или млад, знаеше точно къде да отиде и какво да прави от мига, в който цъфнаха
на плажа.
Телохранителят с бебешкото лице се запътил право към „Корабокрушенеца“ и си
поръчал джинджифилова бира, чието изпиване успял да проточи до два часа, разказва тя, тъй
като не желае да изпусне инициативата. Онзи с баретата — един от многото братовчеди,
според Марк, от руския град Перм — качва огромното си туловище по паянтовата стълба на
вишката на спасителя, вади от джоба на елечето от еленова кожа гумен пояс, надува го и сяда
отгоре му — вероятно да си пази хемороидите. Двете момиченца, понесли крокодила и
плажната топка, следвани на разстояние от едрата Елспет с препълнената кошница, се
спускат по пясъчния наклон до бивака на Пери и Гейл.
— Пак ходом — подчертава дебело Гейл за сведение на Ивон. — Без подскачане,
припкане или крясъци. Вървят със здраво стиснати устни и облещени очи, каквито бяха и на
тенис корта. Ирина, силно намръщена, смуче палеца на едната си ръка, а гласът на Катя
излъчва дружелюбност, достойна за говорещ часовник: „Молим ви, ще дойдете ли да
поплувате с нас, госпожице Гейл?“ При което аз — очевидно с надеждата да поразвеселя
тона на разговора ни — й отговарям: „Госпожице Катя, господин Пери и аз ще се
възползваме от височайшата чест да поплуваме с вас.“ И отидохме да плуваме. Нали така
беше? — обръща се отново тя към Пери, който, след като е изразил съгласието си с кимване,
пак настоява да положи длан върху нейната — било то в знак на подкрепа или за да я
поуспокои, и тя не знае кое от двете, но резултатът, така или иначе, се получава: принуждава
се да затвори очи и да изчака няколко секунди, преди да поднови разказа си, което се
изразява в нов изблик: — Абсолютно нагласена ситуация. Усетихме, че е нагласена. И децата
знаеха, че е нагласена. Но пък и не съм виждала деца, изпитващи по-голямо желание от тези
двете да се поплацикат със своя крокодил и надуваемата си топка, нали, Пери?
— Точно така — обявява ентусиазирано Пери.
При което Ирина се вкопчва в моята ръка и буквално ме повлича към водата. След нас
идват Катя и Пери с крокодила. А аз през цялото време не преставам да си мисля: къде, по
дяволите, са родителите им и защо тъкмо ние трябва да ги заместваме? Но не задавам пряко
въпроса си на Катя. Изглежда, имам предчувствието, че моментът няма да е подходящ. Току-
виж, се окаже, че са тръгнали да се развеждат или нещо от този сорт. Вместо това я питам:
кой е онзи симпатичен джентълмен с баретата, седнал на вишката? Вуйчо Ваня, отвръща ми
Катя. Великолепно, казвам. И кой е вуйчо Ваня? Отговор: просто вуйчо. От Перм ли? Да, от
Перм. Без никакви други обяснения. В стил: вече не учим в Рим. Нали дотук не съм
направила фал, Пери?
— Нито веднъж.
— Продължавам тогава.
Известно време слънцето и морето си вършат работата, отбелязва тя.
— Момичетата се плискаха и гонеха, а Пери бе във вихъра си. Правеше се на всемогъщ
Посейдон, който изскача от дълбините с рев като на морско чудовище. Честна дума, Пери, ти
наистина беше невероятен, признай си го.
Излизат каталясали от водата и Елспет подсушава момичетата, облича ги и ги намазва с
плажно масло.
— Но буквално след секунди те пак са при нас и присядат на крайчеца на хавлията ми.
А на мен ми е достатъчен само един поглед, за да се убедя, че мрачните сенки са все още по
лицата им, просто са се били скрили за известно време. Добре, викам си, сега е моментът за
сладолед и някоя газирана напитка. Това е мъжка работа, Пери, казвам му, така че действай.
Нали така беше, Пери?
Някоя газирана напитка, повтаря си наум. Пак ли започнах да говоря като проклетата ми
майка? И аз ли съм провалила се актриса с глас, който се чува и през двайсет декара и който
се усилва все повече, докато приказвам?
— Точно така — съгласява се със закъснение Пери.
— И той веднага тръгва да купува, нали така? Фунийки с карамел и ядки за всички, сок
от ананас за момичетата. Но когато понечва да подпише сметката, барманът му казва, че
всичко е платено. От кого? — продължава в галоп тя с привидна веселост: — От Ваня! От
добродушния дебел чичко с баретата, заглавил се между перилата на вишката. Но ти, Пери,
нали си си Пери, не можеш да допуснеш подобно нещо, нали?
Непохватно кимване с продълговатата глава, за да покаже, че там, където е застанал, на
ръба на скалата, нищо не се чува, но е схванал за какво става дума.
— Той изпитва патологично неудобство от това да получава нещо безплатно, на чужда
сметка, нали така? А в случая става дума за човек, когото изобщо не познава. Та Пери се емва
нагоре по стълбичката да каже на вуйчо Ваня, че е много мило от негова страна и прочие, но
че предпочита сам да си поема разходите.
На това място пресъхва. Пери подема по-нататък разказа, но без нейната отчаяна
лековатост.
— Качих се аз по стълбата до там, където Ваня си седеше на гумения пояс. Напъхах се
под сенника да си кажа приказката и погледът ми се заби право в огромната черна
ръкохватка на пистолет, натикан под шкембето му. Беше си разкопчал елечето заради жегата
и онова чудо направо щеше да ми извади очите. От пистолети не разбирам, слава богу. Нямам
и желание. За разлика от вас, несъмнено. Та въпросният пистолет си беше наистина
фамилен размер — констатира тъжно.
Получава се многозначителна пауза, през която хвърля умолителен поглед на Гейл, но не
получава благодарствен ответен поглед за усилията си.
— Вие нищо ли не казахте, Пери? — подсказва умело дребният Люк, вечно замазващият
празнотите. — По повод пистолета имам предвид.
— Нищо. Той като че ли не забеляза, че го видях, та реших, че от тактическа гледна
точка най-разумно ще е и аз да не съм го забелязал. Благодарих му за сладоледа, слязох
обратно и се върнах при Гейл, която си приказваше с момичетата.
Люк обмисля доста издълбоко чутото дотук. Нещо, изглежда, го дразни под кожата.
Дали не го измъчва коварният въпрос за етикецията в шпионажа? Какво правиш, когато
виждаш, че пистолет стърчи изпод елечето на човек, когото не познаваш добре? Обръщаш му
внимание, че се вижда, или се правиш, че не си забелязал? Не е ли същото като да
забележиш, че почти непознат човек си е забравил ципа отворен?
Шотландската интелектуалка Ивон решава да помогне на Люк да се измъкне от
дилемата.
— На английски ли, Пери? — пита тя строго. — Доколкото разбирам, вие сте му
благодарили на английски. А той на английски ли ви отговори изобщо?
— На никакъв език не ми отговори. Обаче забелязах, че върху елечето му е забодена
черна траурна значка — мислех, че отдавна вече не ги носят. А пък ти изобщо не знаеше, че
такова нещо дори съществува, нали така?
Озадачена от агресивността му, Гейл завърта шава. Прав си, Пери. Съвсем основателно
обвинение, приемам го. Наистина не бях чувала за траурни значки, но сега вече знам, така че
карай нататък, ако обичаш.
— Нима не ви дойде наум да алармирате хотела, Пери? — пита упорито Люк. — „На
вишката на спасителя седи руснак с пистолет фамилен размер“ например?
— Много варианти ми минаха през главата, Люк, и несъмнено и този беше сред тях —
отвръща Пери, а пристъпът му на агресивност още не е отшумял. — Но какво очаквате, за
бога, да предприеме един хотел в подобен случай? По всичко личеше, че дори да не е негов
номинален собственик, Дима го държи в джоба си. А и с децата трябваше да се съобразим:
не вървеше да направим скандал пред очите на всички. Решихме, че не е нужно.
И пак Люк:
— А полицейските власти на острова? И за тях ли не се сетихте?
— Оставаха ни четири дни. И не изпитвахме никакво желание да ги прекараме в даване
на драматични показания пред полицията за деяния, в които те, така или иначе, бяха
затънали до гуша.
— И това беше ваше съвместно решение.
— Не. Беше решение на ръководството. Лично мое. Нямах и най-малкото намерение да
се изтъпаня пред Гейл и да обявя: „Ваня е затъкнал пищов на корема си. Дали да не съобщим
в полицията?“ Още по-малко пък в присъствието и на двете момиченца. Споделих какво съм
видял едва след като останахме насаме и се бях съвзел. Обсъдихме го рационално и
стигнахме до следното решение: да не предприемаме нищо.
Залята от неволен прилив на любовна подкрепа, Гейл го подпомага с необходимата
„юридическа експертиза“.
— Може пък Ваня да е имал съвсем редовно местно позволително за носене на оръжие.
Откъде можеше Пери да знае? Или пък да не му е трябвало изобщо разрешително. Нима не е
възможно от самата полиция да е получил пистолета? Нито един от двама ни не е в течение
на оръжейните закони в Антигуа, нали, Пери?
Едва ли не очаква Ивон да й противопостави собствен юридически аргумент, но Ивон се
е задълбала в своя екземпляр от противозаконния документ в жълтеникавата си папка.
— Бихте ли си направили труда да ни опишете въпросния вуйчо Ваня, ако обичате? —
пита с изчистен от агресивност глас.
— Сипаничав — отвръща на мига Гейл, отново учудена как всичко веднага изскача в
паметта й. На петдесет и малко. Бузи като пемза. Шкембе на пияница. Още по време на
тениса й се е сторило, че надига скришом някаква плоска джобна бутилка, но не е съвсем
сигурна.
— Пръстени по всички пръсти на дясната ръка — казва Пери, когато му идва редът. —
Възприети като едно цяло — чист бокс. Отзад изпод шапката му стърчаха черни кичури като
на бостанско плашило, но подозирам, че темето му е плешиво, затова и носеше шотландската
барета. С много сало по цялото тяло.
Да, същият, Ивон, съгласяват се в задружен шепот с допрени глави, между които
прехвърча електричество, докато разглеждат снимката 16/22 см, която тя им е пъхнала под
носовете. Да, този е Ваня от Перм — вторият отляво от четиримата весели пълни бели мъже,
седнали в нощен клуб и наобиколени от проститутки, книжни гирлянди и бутилки
шампанско в готовност да посрещнат настъпващата 2008 година един бог знае къде.
Гейл има нужда да отиде до тоалетната. Ивон я повежда по тясната стълба от сутерена
към мистериозно луксозния партер. Добродушният Оли, без баретата си, се е излегнал на
фотьойл и се е зачел дълбоко в някакъв вестник. Но не какъв да е вестник, а отпечатан на
кирилица. Гейл като че успява да разчете „Новая газета“, но не е сигурна, а и не ще да му
достави удоволствие, като го попита. Ивон я изчаква да се изпишка. Тоалетната е стилна, с
хубави кърпи за ръце, ароматизиран сапун и ловни литографии с Джоръкс — героя на Робърт
Съртийс — върху висококачествените тапети.
Връщат се долу. Пери е все още приведен над дланите си, само че сега са обърнати
нагоре, сякаш разчита линиите на две съдби едновременно.
Добре, Гейл — обявява стегнато Люк, — май пак е твой ред да викнеш.
Не би трябвало да е вик, Люк. У мен вече от доста време се набира един шибан писък,
както вероятно си забелязал от всички погледи, които ми хвърляш — малко по-често,
отколкото е редно според „Наръчника по шпионска етикеция“.
Просто нямах никаква представа — подхваща, като гледа да говори право пред себе си, с
леко предпочитание към Ивон за сметка на Люк. — Набутах се несъзнателно в ситуацията.
Трябваше да се усетя. Но не би.
Изобщо няма за какво да се укоряваш — прекъсва я пламенно седналият до нея Пери. —
Никой по никакъв начин не те е предупредил. Ако някой има някаква вина, то това са хората
на Дима.
Гейл обаче не приема утешенията му. Тя е юрист в иззидана с тухли винарска изба
посред нощ, събира доводи против обвиняемия, а обвиняемият е самата тя. Легнала е по
корем под чадъра на плажа в Антигуа в средата на следобеда с разкопчано горнище на
банския; до нея клечат двете момиченца, а Пери се е опънал от другата й страна по
ученическите си гащета и чифт очила в евтина рамка, изписана на покойния му баща по
линия на общественото здравеопазване, но с фотосоларни лещи, предписани лично за него.
Момиченцата са изяли безплатния си сладолед и са изпили безплатните си плодови
сокове. Вуйчо Ваня от Перм си седи на вишката с пистолета фамилен размер, а Наташа —
чието име е предизвикателство към Гейл всеки път, когато се опита да го произнесе: налага й
се да се стегне и да го преодолее без докосване, като кон в школа по обездка, — Наташа лежи
в своето прекрасно усамотение на другия край на плажа. Елспет междувременно се е
оттеглила на безопасно разстояние. Вероятно знае какво предстои да се случи. Така поне
смята Гейл, от гледната точка на настоящето, която не й е позволено да заема.
Забелязва, че сенките са се върнали върху лицата на двете момиченца. Професионалното
чувство й подсказва, че помежду си пазят някаква лоша тайна. Като има предвид нещата,
които й се налага да слуша почти ежедневно в съдебната зала, тъкмо това я притеснява, но и
подхранва любопитството й: деца, които не бъбрят и не са непослушни. Деца, които не
съзнават, че са жертви. Деца, които не те поглеждат в очите. Деца, които винят себе си за
онова, което родителите им причиняват.
— Аз хляба си вадя със задаване на въпроси — оправдава се. Вече говори единствено на
Ивон. Люк е само някакво размазано петно пред очите й, а Пери е извън кадър — умишлено
го е запратила там. — Присъствала съм на семейни дела. На свидетелски показания от деца.
И както постъпваме по служба, по същия начин се държим и през останалото време. Никой
от нас не представлява две личности. Ние сме си ние.
Пери източва тялото си нагоре — жест, предназначен да облекчи по-скоро нейния стрес,
отколкото неговия — и протяга дългите си ръце като плувец, но от това на Гейл не й олеква.
— И затова от самото начало ги питам: разкажете ми повече за своя вуйчо Ваня. Така,
както избягват да говорят за него, оставам с впечатлението, че е някакъв лош вуйчо. „Вуйчо
Ваня ни свири на балалайка, много го обичаме, а като се напие, става много смешен.“ Това го
казва Ирина. Решила е да е по-откровена от кака си. Но аз си мисля съвсем друго: този вуйчо,
който се прави на музикант, когато е пиян, дали не играе и някаква друга роля?
— Приемаме, че продължавате да разговаряте на английски — пита Ивон, решена да не
пропусне и най-дребната подробност. — Не става дума за елементарен френски или нещо от
този род, нали?
— Английският, общо взето, е първият им език. Интернатски американски английски с
лек италиански акцент. След което ги питам: „Викате му вуйчо, понеже е по-възрастен, или
ви е истински вуйчо?“ Отговор: Ваня е мамин брат. Беше женен за вуйна Раиса, която сега
живее в Сочи с друг съпруг, когото никой не обича. Вече сме на етап родословно дърво, което
напълно ме устройва. Тамара е съпругата на Дима. Много строга е и все се моли, понеже е
светица и е така мила да ни приеме. Мила ли казахте? В какъв смисъл да ви приеме? При
което казвам — вече в ролята на много коварен адвокат, който задава тангенциални, а не
директни въпроси: — „А Дима мил ли е с Тамара? Мил ли е Дима към синовете си?“ В
смисъл: да не би Дима да е прекалено мил с вас двете? А Катя ми отвръща: Да, Дима е мил с
Тамара, понеже е нейният мъж, а сестра й умря; Дима е мил с Наташа, понеже й е баща, а
майка й е умряла; мил е и със синовете си, понеже им е баща. Което ми отваря вратата към
онзи въпрос, който наистина искам да им задам, и го отправям към Катя, понеже тя е по-
голямата: А вашият баща кой е, Катя? А Катя отговаря: И той умря. А Ирина допълва: И
майка ни умря. И двамата са покойници. При което аз правя физиономия в смисъл „Какъв
ужас“, а когато и двете ме изглеждат, казвам: „Много ми е мъчно за вас.“ Отдавна ли
умряха? — питам. Не съм сигурна, че изобщо им вярвах. Нещо у мен все още се надяваше, че
ми играят някакъв отвратителен детски номер. Но по това време вече говори само Ирина, а
Катя е изпаднала в някакъв транс. И аз също, но това е без значение. Умряха в сряда, казва
Ирина. Като набляга силно на деня. Сякаш самият ден е виновен. Значи, са умрели в сряда,
някоя сряда. Питам я — нещата стават все по-зле, — миналата сряда ли имаш предвид? И
Ирина отговаря: Да, в сряда преди една седмица, на 29 април: абсолютно точно, да не би да
пропусна този факт. Миналата сряда, значи, и споменава нещо за автомобилна катастрофа, а
аз седя облещена насреща им, Ирина ме хваща за ръка и потупва дланта ми, Катя полага
глава в скута ми, а Пери, когото напълно съм забравила, ме прегръща през рамото и аз съм
единствената, която плаче.
Гейл е натикала кокалчето на показалеца между зъбите си — друг навик от съдебната
зала, когато иска да се предпази от непрофесионални емоции.
— По-късно, докато обсъждаме разговора с Пери във вилата ни, нещата постепенно си
идват на място — повишава тя гласа си, за да му придаде по-безличен тон, но продължава да
държи Пери извън кадъра на своя поглед, като същевременно се старае да представи в
естествена светлина факта, че две момиченца си прекарват весело на плажа само дни след
като родителите им са се размазали в някаква автомобилна катастрофа.
Родителите им загинали в сряда. А тенис мачът се състоя следващата сряда. Ерго
семейството е било в траур цяла седмица, след което Дима е решил, че имат нужда от чист
въздух, така че стига страдане, хайде да вървим на тенис. Ако са евреи, което никак не е
изключено, поне за част от тях, или ако загиналите родители са били, може да се
предположи, че са изкарали вече седемдневния траур и в сряда е трябвало да се върнат към
живота. Това обаче никак не се връзва с християнщината и разпятието на Тамара, макар при
такива хора изобщо да не може да става дума за религиозно постоянство, а и Тамара
поначало я смятат за особена.
И пак Ивон, с уважение, но и с твърдост:
— Никак не ми е приятно да ви притискам, Гейл, но Ирина ви е казала, че е било
автомобилна катастрофа. Само толкова ли ви каза наистина? Случайно да е споменала къде
например е станала?
— В околностите на Москва. Съвсем мъгляво. Пътят бил лош. Пътищата там били
целите в дупки. Всеки карал по средата, за да ги избегне, така че коли често се блъскали.
— Да е станало дума за хоспитализация? Или мама и татко са загинали на място? Това
ли ви разказа?
— На място. „По средата на пътя се движел с висока скорост огромен камион и ги
премазал.“
— Други пострадали освен двамата родители?
— Боя се, че не проявих особено старание при допълнителните въпроси. — Тя усеща
как започва да се разколебава.
— Но и шофьор е трябвало да има поне. Ако и той е загинал, неминуемо щяха да го
упоменат в разказа си, нали?
Ивон не беше включила Пери в сметките си.
— Нито Катя, нито Ирина споменаха пряко или косвено наличието на шофьор, бил той
жив или мъртъв, Ивон — произнася той с онзи бавен коригиращ тон, който пази специално
за мързеливи студенти и нахални телохранители. — Не стана дума за никакви други
пострадали, болници или кой каква марка автомобил е карал. — Гласът му се усилваше. —
Дали са имали застраховка „гражданска отговорност“, или…
— Достатъчно — рече Люк.
Гейл се качи пак горе, този път без придружител. Пери остана на мястото си, обхванал с
пръстите на едната ръка главата си, докато с другата потропваше нервно по масата. Гейл се
върна и седна. Пери като да не я забеляза.
— Е, Пери — каза Люк, напълно стегнат и делови.
— Е какво?
— Крикетът.
— Това стана чак на следващия ден.
— Известно ни е. Пише го в документа ви.
— Ами защо не го прочетете тогава?
— Струва ми се, че вече обсъдихме този въпрос.
Добре де, отстъпи неохотно Пери. На следващия ден, по същото време, на същия плаж,
но в друга негова част. Същият миниван с черни стъкла спрял на забранената за паркиране
площадка и отвътре се изсипали не само Елспет с двете момиченца и Наташа, но и
момчетата.
Така или иначе, като чу „крикет“, Пери се пооживи.
— Имаха вид на две кончета тийнейджъри, които са били заключени за дълго в
конюшнята и най-после са ги пуснали малко да погалопират — каза с внезапна наслада под
влияние на завърналия се спомен.
Този ден двамата с Гейл решили да си направят плажа максимално далеч от къщата,
наречена „Трите комина“. Не че се стремели да се скрият от Дима и сие, но били прекарали
неспокойна нощ и се събудили късно с цепещи ги глави заради елементарната грешка, че
изпили безплатния ром, който хотелът предлагал.
— От тях, разбира се, отърване нямаше — намеси се Гейл, тъй като реши, че е неин
ред. — По целия плаж нямаше къде да се скрие човек. Нима имаше, Пери? И на целия остров
нямаше, когато се замислихме по въпроса. Какво толкова се интересуваха Димини от нас?
Така де? Що за хора са? Какво искат? И защо точно от нас? Колчем свърнехме зад някой ъгъл,
все на тях налитахме. Почваха да ни лазят по нервите. Усещахме как ни наблюдават от
къщата си, от другата страна на залива, точно срещу нашата вила. Или поне си ги
представяхме как ни наблюдават, но ефектът си беше един и същ. А пък на плажа и бинокли
не им трябваха. Достатъчно им бе да надникнат над градинския зид, че да ни зяпат. А те
очевидно го вършеха най-редовно, понеже само минути след като се разположихме на плажа,
цъфна и миниванът с черните стъкла.
Същият телохранител с бебешкото лице, поде разказа й Пери. Само че този път не на
бара, а под едно сенчесто дърво нависоко. Вуйчо Ваня от Перм с баретата и револвера
фамилен размер липсвал, но мястото му заел източил се младок, който, изглежда, бил
вманиачен на тема фитнес, понеже, вместо да се покатери на вишката, взел да тича напред-
назад по плажа, като си засичал времето, а на всеки край правел по някое и друго
упражнение по тай-чи.
— С прегорели коси — отбеляза Пери, а усмивката му се разтегна докрай. —
Кинетичен. Или по-скоро маниакален. Не се застояваше на едно място за повече от пет
секунди. И кльощав донемайкъде. Жив скелет. Писахме го като новодошъл в къщата на Дима.
Вече бяхме стигнали до извода, че Димини разполагат с доста голям брой братовчеди от
Перм.—
Пери хвърли само един поглед на децата, нали, Пери? — каза Гейл. — По-конкретно
— на момчетата — и веднага си рече: Божичко, с тия пък какво ще правим? И тогава му
хрумна единствената брилянтна идея от цялата почивка: крикет. Е, не съвсем брилянтна, ако
човек познава добре Пери. Дай му ръфана от куче топка и парче изхвърлено от морето дърво
и го гледай как се изгубва за цялото човечество, което не се вълнува от крикет. Нали така,
Пери?—
Подходихме най-сериозно към играта, както си следва — съгласи се Пери, като се
мръщеше неубедително над надничащата отзад усмивка. — Построихме вратичка от събрани
по пясъка парчета дърво, сложихме едно парче отгоре, хората от пристанището изнамериха
отнякъде някаква бухалка и топки, събрахме неколцина растафари и древни англичани за
полеви играчи и ето ти два отбора от по шест души: Русия срещу световен отбор — за пръв
път в историята на този спорт. Пратих момчетата да навиват Наташа да дойде да пази зад
вратичката, но те се върнаха със сведението, че четяла някой си Тургенев, за който се
правеха, че изобщо не са чували. Следващата ни задача бе да разясним свещените „Правила
на крикета“ — тук усмивката стигна до ушите му — на неколцина… да ги наречем…
престъпни типове. Естествено, нямам предвид нито древните англичани, нито растафарите,
които са родени и израсли с крикета. Говоря за младите отрочета на Дима — рожби на
интернатната система. Там играли бейзбол и никак не им се понрави идеята, че не бива да
хвърлят топката към удрящия по права линия, а да я накарат да отскочи веднъж от земята.
Момиченцата представляваха проблем донякъде, но щом дойде ред на древните англичани да
бият с бухалката, назначихме ги да гонят топката. А когато и това им писнеше, Гейл ги
отмъкваше да пият сокове и да плуват. Нали така беше?
— Вече бяхме стигнали до извода, че най-важното е да не ги оставяме на едно място —
поясни Гейл, включвайки се в развеселеността на Пери. — Да не им даваме възможност да
скърбят. Каквото и да измислехме, на момчетата щеше да им е приятно. А що се отнася до
момичетата, поне лично от моя гледна точка дори само да ги накарам да се усмихнат беше…
Боже Господи… — И остави изречението недовършено.
Забелязал, че Гейл се затрудни, Пери незабавно се притече на помощ.
— Страшно трудно се оказа да създадеш свястно игрище за крикет върху мек пясък —
заобяснява той на Люк, та да има време тя да се свести. — Топката отказва да отскача към
батърите, самите те постоянно се спъват и падат, можете да си представите какво е.
— Много добре си го представям — съгласи се чистосърдечно Люк в същия бързо
възприет тон.
— Не че някой се трогна особено. Нащуряхме се, а победителите получиха за награда
сладолед. Всъщност обявихме, че резултатът е равен, та и двете страни да се почерпят —
разправяше Пери.
— Платени от новия председателстващ вуйчо, надявам се? — подсказа Люк.
— Бях сложил край на тая работа — отвърна Пери. — Всичкият сладолед си беше за
наша сметка.
Забелязал, че Гейл се е възстановила, Люк вкара по-сериозна нотка в гласа си.
— И тъкмо когато и двата отбора печелят — а това става вече към края на мача, —
успявате да надникнете в паркирания миниван. Правилно ли съм разбрал?
Да, вече мислехме да свършваме — съгласи се Пери. — В този момент страничната
врата на минивана се плъзна настрани, а вътре бяха те. Може да са имали нужда от чист
въздух. Или са искали да виждат по-добре. Един бог знае. Но беше нещо като посещение на
кралското семейство. Само че инкогнито.
— Колко време остана отворена страничната врата?
Пери държи на реномето на прословутата си памет. Пери — идеалният свидетел: той
никога няма доверие на самия себе си, никога не отговаря прибързано, винаги държи сметка
какви думи изрича. Поредният образ на Пери, в който Гейл бе влюбена.
— Нямам представа, Люк. Не мога да преценя точно. И двамата не можем… — И хвърля
поглед на Гейл, която завърта глава да покаже, че и тя не би могла. — Погледнах. Гейл видя
накъде гледам, нали така? И тя погледна. Така че и двамата ги видяхме: Дима и Тамара, един
до друг, с изправени гърбове, тъмната и белият, слабата и дебелият гледаха право в нас от
най-задната седалка на вана. После — тряс! — и вратата се затвори.
— Втренчили се бяха във вас, значи, а не се усмихваха — допълни лековато Люк, докато
си записваше нещо.
— У него имаше… както вече ви споменах… нещо царствено. Точно така. Притежаваха
го всъщност и двамата. Техни величества Димини. Нямаше да се изненадам, ако видех
единият от двамата да се пресегне и да дръпне сребристия пискюл, та кочияшът да продължи
по пътя. — Замисли се върху тази своя идея, после я одобри с кимане. — Когато си на
остров, едрите хора ти изглеждат още по-едри. А Димини са си… поначало… едри, да речем.
И сега са си такива.
Ивон им побутва поредната фотография — черно-бял полицейски портрет в анфас и
профил: две черни очи, едно черно око. И разбитата и подута бърна на някой, който току-що
доброволно е дал показания. При тази гледка Гейл сбърчва нос от отвращение. После
поглежда Пери и двамата кимват: този не го познаваме.
Но шотландката Ивон упорства.
— Представете си го само за миг с къдрава перука и с поизчистено лице. Не би ли
минал поне мъничко за вашия маниак на тема фитнес при освобождаването му от един
италиански затвор миналия декември?
Двамата решават, че е възможно. Доближават се един към друг; да, сигурни са, че е той.
Поканата първоначално им е съобщена още същата вечер от достопочтения Амброуз в
ресторанта „Капитанския мостик“, който в същото време налива от виното, та Пери да го
опита. Пуританският син Пери не умее да имитира хорски гласове. Налага се всички да бъдат
имитирани от Гейл — актьорската дъщеря. И тя се нагърбва с ролята на Амброуз.
— Утре вечер обаче, млади хора, ще бъда лишен от удоволствието да ви обслужвам.
Знаете ли защо? Защото вие, млади хора, ще сте почетните гости изненада на господин Дима
и госпожа съпругата му по случай четиринайсетия рожден ден на близнаците им, които,
както подочувам, лично сте запознали с благородното изкуство, наречено крикет. За който
случай моята Елспет е направила най-голямата, най-прекрасната торта с орехов крем, която
сте виждали. Ако беше малко по-голяма, госпожице Гейл, тези млади момци щяха сто на сто
да ви накарат да изскочите от нея — толкова издълбоко ви обичат.
И с финален замах Амброуз им подаде плик с надпис За г-н Пери и г-ца Гейл, който
съдържаше две визитки на Дима — бели, в рамчици, като сватбени покани и обявяващи
пълното му име: Дмитрий Владимирович Краенов, директор за Европа, Арена Мулти Глобал
Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър. А най-отдолу — адресът на фирмения уебсайт и
адрес в Берн, описан като резиденция и фирмен офис.
4
Дори и някой от двамата да си е помислял да отклоним поканата, не го е споделял на
глас, отбеляза Гейл.
— Канеха ни заради децата. Двамата възедри близнаци имали рожден ден: чудесно. Под
този предлог ни пробутаха поканата и ние тъкмо така се вързахме. Моята основна цел обаче
бяха двете момиченца — и пак се поздравява наум, че не е споменала и Наташа, — докато
Пери… — И му хвърли изпълнен със съмнение поглед.
— Докато Пери какво? — поиска да уточни Люк, след като Пери не реагира.
Тя обаче междувременно премина в отстъпление с цел да защити своя мъж.
— Той бе направо омагьосан от цялата ситуация. Нали, Пери? От Дима, от това що за
човек е той, от жизнената сила, от завършения индивид. От цялата банда руски престъпници.
От опасността. От пълната им различност. Ти буквално се свързваше с тях. Несправедливо ли
се изразявам?
— Дрънкаш като някой психолог — отсече Пери и се сви в себе си.
Малкият Люк, вечният сдобряващ, чевръсто се намеси.
— Тоест и у двама ви е налице смесена мотивация — подсказва с тона на човек, за
когото смесената мотивация е чисто ежедневие. — Че какво лошо има в това? Цялата
обстановка е поначало една такава… смесена. Пистолетът на Ваня. Приказки за руски пари
в кошове за пране. Копнеещи отчаяно за вас две осиротели момиченца — нищо чудно и
възрастните. Плюс това, че и близнаците имат рожден ден. Така че вие — двама души с
порядъчно възпитание — нима сте имали начин да откажете?
— И то — на остров — подсети го Гейл.
— Точно така. На всичко отгоре, ако смея да кажа, и любопитството ви е било доста
разпалено. Но защо пък не? И аз бих се поддал на подобна главозамайваща смеска.
Което на Гейл поначало й е ясно. Има чувството, че през годините малкият Люк се е
поддавал на повечето неща, поради което изпитва известна тревога по отношение на себе си.
— Но най-вече Дима — настоява тя. — Той е най-едрата примамка в твоите очи, нали,
Пери? Признай си. Та ти самият тогава го отбеляза. За мен най-важни бяха децата, но когато
ножът опря до кокала, за теб решителният фактор се оказа Дима. Нали точно за това си
говорихме преди няколко дни. Не помниш ли?
С което го подсещаше: докато съставяше проклетия си документ, а мен третираше
като робиня християнка.
Пери се замисли за кратко така, както би се замислил върху всяко друго научно
твърдение, после със спортсменска усмивка призна справедливостта на аргумента й.
— Така е. Имах чувството, че ме е назначил. Или по-точно, че ме е повишил над
заслуженото ниво. Всъщност не съм вече съвсем сигурен какво чувствах тогава. Може и
друго да съм си мислел в онзи момент.
— Но Дима беше наясно. Провъзгласил те беше за своя професор по честна игра.
— Така че следобед, вместо да вървим на плаж, отидохме пеш до града да пазаруваме —
продължи Гейл. Говореше на Ивон покрай извърнатата глава на Пери, макар разказът й да бе
насочен именно към него. — Близнаците рожденици бяха най-лесни: комплект за игра на
крикет. Това беше по твоята специалност. И се зае с огромно удоволствие да им го избереш.
Страхотно ти хареса магазинът за спортни пособия. Страхотно ти хареса старецът. И
страхотно ти харесаха снимките на великите играчи от Западните Индии. Лиъри
Констънтайн ли видяхме? И кои други?
— Мартиндейл.
— И Соубърс. И Гари Соубърс го имаше на снимка. Ти ми го показа.
Той кимна. Да. И Соубърс.
— Да не говорим колко ни хареса идеята всичко да стане тайно. Да изненадаме децата.
Идеята на Амброуз да изскоча от тортата всъщност никак не беше лоша. А пък аз се заех с
подаръците за момичетата. С известна помощ от твоя страна. Шалчета за малките и много
хубава огърлица за Наташа от миди, редуващи се с полускъпоценни камъни. — Готово! Пак
успя да вмести Наташа, и то — без да я усетят. — Ти и на мен искаше да ми купиш една, но
аз не ти позволих.
— Пояснете причината, ако обичате, Гейл — прекъсва я Ивон със своята прекалено
скромна интелигентна усмивка, с желанието да облекчи тона на разговора.
— За да може нейната да е неповторима. Предложението на Пери беше много мило, но
не исках да ме поставя в двойка с Наташа — отвърна Гейл не толкова на Ивон, колкото на
Пери. — А съм сигурна, че и Наташа не би желала да я поставят в двойка с мен. Затова ти
рекох: много мило, страшно благодаря, но нека остане за друг път. Нали така беше? А пък да
не ви разправям що за изпитание е това да намериш свястна хартия за опаковане на подаръци
в Антигуа!
Втурна се по-нататък:
— Оставаше въпросът с тайното ни промъкване в дома им, нали така? Понеже ние
трябваше да сме голямата изненада. И това щеше да е страхотен майтап. Мислехме — ти го
предложи — да се маскираме като карибски пирати, но ни се стори прекалено; хората все
още бяха в траур, макар официално да не беше известено. Та в крайна сметка отидохме в
обичайните си дрехи, с малки добавки. Ти, Пери, беше по стария си блейзър и сивия торбест
панталон, с който пътуваш. Един вид — випускник на частна гимназия. Той, Пери, поначало
не си пада по модата, но в случая се постара, нали, Пери? И банския си беше обул,
естествено. А аз бях по памучна рокля върху банския си плюс жилетка, в случай че
захладнееше, тъй като вече знаехме, че „Трите комина“ разполагат с частен плаж и има
вероятност да ни поканят да се къпем.
Ивон пише подробна паметна записка. До кого? Подпрял брадичка в дланта си, Люк
попива всяка нейна дума — прекалено усърдно според Гейл. Пери изследва мрачно част от
зидарията на потъмнялата стена. И тримата посвещават напълно вниманието си на
лебедовата й песен.
Когато Амброуз им съобщил, че трябва да се строят пред входа на хотела в шест,
продължи Гейл с по-умерен тон, предположили, че ще ги откарат инкогнито до „Трите
комина“ в един от минивановете с черни стъкла и ще ги вмъкнат през някой страничен вход.
Предположенията им не се оправдали.
Измъкнали се, според инструкциите, по водеща до хотелския паркинг задна пътечка,
където ги чакал Амброуз зад волана на джип. Планът, зашепнал им с конспиративно
вълнение, бил да вмъкне тайните гости по стария „природен маршрут“, който минавал по
билото на полуострова и водел право до задния вход на къщата, където щял да ги чака самият
господин Дима.
И тя пак възприе гласа на Амброуз:
— „Ама да видите с какви приказни светлини са украсили градината, под една огромна
палатка е разположен оркестър от ударни инструменти и са докарали индустриални
количества от най-крехкия кобе бийф, който някога е добиван от теле. Не се сещам нещо да
са пропуснали. И всичко това — уредено до най-малката подробност от самия господин
Дима. Отпрати моята Елспет и цялата шумна сбирщина, наречена „неговото семейство“, на
надбягвания с раци на отвъдната страна на Сейнт Джонс, та да можем да ви вмъкнем през
задния вход — разбирате ли сега в каква тайна участвате тази вечер?“
Ако са търсили приключение, самият „природен маршрут“ щял да им е достатъчен.
Изглежда, от години никой не го бил ползвал. На Пери на два пъти му се налагало наистина
да им пробива път със сила през джунгловидната растителност.
— Което на него, естествено, му доставяше огромно удоволствие. Той май наистина е
трябвало да е селянин, нали, Пери? Докато най-сетне се измъкнахме от един дълъг зелен
тунел, в чийто край ни чакаше Дима, щастлив като някакъв Минотавър. Ако това е възможно.
Тук кокалестият показалец на Пери се вдигна предупредително.
— И това бе първият случай, в който виждахме Дима сам — подчерта най-натъртено. —
Без бодигардове, без семейство. Без деца. Без никой, който да ни наблюдава. Поне не видимо.
Бяхме само тримата, застанали на ръба на някаква гора. И имам чувството, че и двете страни
си давахме съвсем ясна сметка. За изключителността на момента.
Но каквото и значение да придаваше Пери на тази своя забележка, то се изгуби в
напористия изблик от страна на Гейл:
— И той ни прегърна, Ивон! Наистина ни прегърна. Първо Пери, после го избута
настрана, после мен, после пак Пери. Но в прегръдките му нямаше нищо сексуално. Бяха
сърдечни, роднински прегръдки. Сякаш от векове не ни е виждал. Или няма повече да ни
види.—
Или е бил тласкан от отчаянието — подсказа Пери със същия искрен замислен
тон. — Аз поне усетих такова нещо. За теб не знам. Какво значехме за него в този момент.
Колко важни му бяхме.
— Той наистина ни обичал — продължи непоколебимо Гейл. — Държеше ни и ни се
обясняваше в любов. И Тамара ни обичала — в това бил убеден. Но на нея й било трудно да
ни го каже, понеже вследствие на проблема си била леко изперколясала. Без изобщо да
обясни какъв би могъл да е проблемът й, а пък на нас кой ни даваше правото да питаме? И
Наташа ни обичала, но тя напоследък с никого не разговаряла, само си четяла книгите.
Цялото му семейство обожавало англичаните заради нашата човечност и феърплей. Само че
не каза човечност, а някаква друга дума. Коя беше?
— Сърдечност.
— Стоим ние в края на тунела, отдали сме се на прегръдки, а той се разпростира по
темата за нашата сърдечност. И човек започва да се пита: колко любов можеш да изпитваш
към човек, с когото си разменил всичко на всичко шест думи?
— Пери? — суфлира Люк.
— На мен ми се видя героичен — отвърна му Пери, докато дългата му ръка се устреми
към челото в класически жест на тревожност. — И аз не мога да си обясня защо. Но струва
ми се, че го бях отразил някъде в документа ни, нали? Героичен? Нещо повече. — И вдига
рамене да отхвърли собствените си чувства като безстойностни. — Посрещащ с достойнство
огъня, мина ми през ум. Само дето не знаех кой стреля по него. Нито защо. Нищо не ми беше
ясно, освен това, че…
— Че сте в двойка, която се катери по отвесна скала — подсказа му Гейл без всякаква
заядливост.
— Да, именно в двойка. И че той е закъсал. Че има нужда от нас.
— От теб — поправи го тя.
— Добре. От мен. Точно това искам да кажа.
— Тогава разказвай ти.
— Той ни изведе от тунела до едно място, което очевидно беше задната страна на
къщата — подхвана Пери, но внезапно млъкна. — Доколкото усещам, необходимо ви е точно
описание на мястото, нали? — обърна се строго към Ивон.
— Абсолютно вярно, Пери — отвърна му Ивон със същата експедитивност. — До най-
досадната подробност, ако нямате нищо против. — И пак се зае да води подробните си
бележки.
— Там, където излязохме от гората, започваше стара пътека, постлана с нещо като
червена сгурия, вероятно използвана за подход към сградата при първоначалния строеж. Сега
е цялата на дупки, които се наложи да преодоляваме, докато се катерехме по хълма.
— Понесли всичките онези подаръци — изпусна се Гейл иззад кулисите. — Ти с
комплекта за крикет, аз — със специално увитите подаръци за по-малките в най-приличната
торба, която успях да намеря, тоест — нищо особено.
Мен дали изобщо ме слуша някой? — запита се. Май не. За тях изворът на истината е
Пери. Аз съм просто тинята на дъното.
— Откъм задните й подстъпи сградата напомняше на стар грохнал скелет — продължи
той. — Поначало ни бяха предупредили, че не е никакъв дворец, понеже щели да я бутат. Но
такава чак развалина не очаквахме. — Напускащият Оксфорд преподавател се беше
превърнал в репортер на терен. — За едната полусрутена тухлена постройка със зарешетени
прозорци беше ясно, че е служила навремето да приютява прислугата от роби. Целият имот
бе скрит зад варосана четириметрова ограда, по чийто връх бе обтегната нова, заплашителна
на вид бодлива тел. Навсякъде покрай оградата — бели прожектори, монтирани на пилони
като около футболен стадион, огряват всеки минаващ. Заревото им се виждаше и от нашата
вила. Между пилоните — провесени разноцветни светещи гирлянди, вероятно за
предстоящите вечерта празненства по случай рождения ден. И охранителни камери, но
насочени в противоположната посока, тъй като сме откъм обратната им страна.
Предполагам, че това е била и идеята. Лъскава нова сателитна антена, към седем метра в
диаметър, насочена някъде на север, доколкото успях да установя на връщане към хотела.
Към Маями. Или към Хюстън. Кой я знае. — После се замисля. — Как кой всъщност? Та
нали тъкмо на вас това ви е работата.
Той заяжда ли се с тях, или се шегува? Нито едното, нито другото. Просто Пери се мъчи
да им покаже колко брилянтно се справя с тяхната работа, в случай че досега не са
забелязали. Онзи Пери, който умира да се катери по обратни северни наклони, сега ги
убеждава, че никога не забравя изминатия маршрут. Същият онзи Пери, който не може да
устои на нито едно предизвикателство, стига шансовете категорично да не са в негова полза.
— Оттам надолу по склона, през още гора до тревиста поляна, от чийто край стърчи
самият нос. Реално погледнато, къщата няма задна страна. Или има само задна страна —
както предпочитате. Бунгало в псевдоелизабетински стил, достроявано с летви и азбестови
плоскости и гледащо на три страни. Измазани сиви стени. Тесни витражни прозорци.
Шперплат с претенции за каркасно-панелно строителство и задна тераса с провиснал над
нея ветроупорен фенер. Наясно ли си с терминологията ми, Гейл?
Щях ли да съм тук, ако не бях?
— Чудесно се справяш — казва. Което не отговаря точно на въпроса му.
— Пристроени стаи, бани, кухни и офиси със самостоятелни входове, което подсказва,
че по някое време къщата е била обитавана от някаква комуна или нещо от този род.
— И изобщо — пълна бъркотия. Но най-малко Дима може да бъде винен. Това поне ни
беше известно, благодарение на Марк. Димини се бяха нанесли там съвсем наскоро. И нищо
не били пипнали, ако не се смятат спешните охранителни мерки. Което ни най-малко не ни
притесняваше. Напротив, мястото внушаваше едно крайно необходимо усещане за реалност.
Вечно любопитната д-р Ивон наднича иззад медицинските си записки.
— Но сред всичко това нямаше нито един комин, така ли, Пери?
— Два бяха част от останките от захарна рафинерия на западния ръб на носа, а третият
— на ръба на гората. Доколкото си спомням, и това изложих в нашия документ.
В нашия шибан документ ли? Колко пъти го повтори досега? Нашия документ, който
ти лично написа и не ми даде да го видя, за разлика от тях? Това си е твой шибан документ!
И техен шибан документ! Бузите й пламтяха и тя се надяваше да са го забелязали.
— А после, докато се приближавахме към къщата, трябва да е било на двайсетина метра
от нея, Дима ни даде знак да забавим ход — разправяше Пери с придобиващ все по-голяма
сила глас. — Ей така, с ръце: по-бавно.
— И предполагам, че тъкмо на това място е поставил и пръст пред устните си като жест
на съзаклятник? — попита Ивон, вдигнала рязко глава към него, докато пишеше.
— Ами да! — намеси се Гейл. — Точно на това място. Страхотно съзаклятничество.
Първо забавете ход, после млъкнете. Ние си мислехме, че пръстът пред устата е част от
готвената за децата изненада, затова се съобразихме. И понеже от Амброуз знаехме, че са ги
завлекли на надбягванията с раци, леко се поизненадахме от вестта, че все пак са си у дома.
Но просто предположихме, че е настъпила някаква промяна, поради която не са отишли. Или
поне аз лично го предположих.
— Благодаря ви, Гейл.
За какво, за бога? За това, че засенчвам Пери ли? Моля, моля, Ивон — удоволствието
остава за мен. И се втурва по-нататък:
— По това време Дима вече ни е изправил на нокти. Буквално не смеем да дишаме. Ни
най-малко не се съмнявахме в него — смятам, че това е важно да се отбележи. Изпълнявахме
заповедите му, което не е в стила и на двама ни, но фактът си е факт. А той ни отведе до
някаква врата, която водеше в къщата, макар да бе странична. Вратата се оказа отключена,
той просто я бутна и влезе пръв, след което моментално се извъртя, с вдигната във въздуха
една ръка, а другата поставена пред устните и вперил погледа си в нас — както татко
изпълняваше ролята на Котарака в чизми в коледната пантомима, само че трезвен, идеше й
да каже, но го премълча, — един вид да ни принуди да мълчим. Нали така, Пери? Карай
нататък.
— Едва след като се убеди, че владее положението, ни даде знак да го последваме. Аз
тръгнах пръв. — В сравнение с нейния, тонът на Пери е минимално емоционален и налага
умишлен контрапункт спрямо нейния. До този тон прибягва, когато е истински развълнуван,
но се преструва, че не е. — Влязохме на пръсти в една празна зала. Е, чак пък зала! По-скоро
три и нещо на четири метра, с гледащ на запад прозорец с напукано стъкло, укрепено с
ромбчета от книжна лепенка, през които струи слънцето. Дима продължаваше да държи
пръст пред устата си. Щом влязох, пак ме сграбчи над лакътя, със същия захват, който бе
използвал и на тенис корта. Нямаща равна на себе си сила. Изключено бе да му се
противопоставя.
— Нима ви мина през ум, че може да ви се наложи да му се противопоставите? —
попита Люк в проява на мъжко съчувствие.
— Нищо не ми минаваше през ум. Притеснявах се само за Гейл и се стремях единствено
да стоя помежду им. Това обаче трая само няколко секунди.
— Достатъчно дълго, за да схванете, че вече не става дума за детска игра — подсказа му
Ивон.—
Да, започваше да се заражда такава една мисъл — призна си Пери, заглушен от воя на
минаващата по улицата над главите им линейка. — Но е задължително да си представите
количеството неочакван шум в онова място — настояваше, сякаш единият шум бе
неутрализирал другия. — Бяхме само тримата в тази нищожна стая, но чувахме как вятърът
се блъска в цялата паянтова къща около нас. А и светлината беше… как да кажа…
фантасмагорична, ако ми позволите да използвам тази дума, която студентите ми обожават.
Нахлуваше на пластове през западния прозорец. Прахообразната светлина от стелещата се
над морето ниска облачност, а над нея пласт ослепителна светлина. И катраненочерни сенки
там, където светлината не достигаше.
— И студено беше — оплака се Гейл и се прегърна театрално. — Както само една
безлюдна къща може да е студена. И онзи типичен за такава къща вледеняващ мирис на
гробища. А аз не преставах да се питам: къде са момиченцата? Защо нито се виждат, нито се
чуват? Защо не чуваме никого и нищо друго, освен вятъра? А ако в къщата наистина няма
никой, за какво ни е цялата тази тайнственост?
Кого заблуждавахме, освен себе си? И ти, Пери, си си го мислел същото, нали помниш,
че после ми каза?
Но зад вдигнатия показалец на Дима лицето вече е съвсем друго, разправя Пери.
Никаква веселост не му е останала. Нито в очите. Те вече са сериозни. Твърди. Той наистина
искаше да ни уплаши. Да споделим страха му. И както си стоим слисани — е, и уплашени
всъщност, — в единия ъгъл на миниатюрната зала се появява призрачната фигура на Тамара,
която е била там от самото начало, но не сме я забелязали в най-тъмната ниша отвъд
слънчевите лъчи. Тя е в същата дълга черна рокля, с която беше и на мача по тенис, и докато
ни следяха с Дима от вътрешността на минивана, и прилича на собствения си призрак.
Тук Гейл пак си възвръща повествованието:
— Първо забелязах архиепископския й кръст. Около който постепенно се оформи
останалата й фигура. Сплела бе на плитки косата си за рождения ден, по бузите й имаше
руж, а около устата й — червило. Като казвам около, имам буквално това предвид.
Приличаше на полудяла дървеница. Но не държеше пръст пред устата си. Нямаше нужда.
Цялото й тяло представляваше предупредителен знак в черно и червено. Остави го ти Дима,
рекох си. Тук, в тая жена, е истината. Макар да продължавах да се чудя какъв точно е
проблемът й. Защото от километри личеше, че има страхотен проблем.
Пери понечи да я прекъсне, но тя упорито отказа да му преотстъпи думата.
— В ръката си държеше лист хартия — най-обикновен лист с размер А4, сгънат на две
— и ни го поднасяше. За какво? Дали не е някакъв религиозен трактат? Да се подготвим за
среща със Създателя си? Или ни връчва съдебна призовка?
— И къде в това време е Дима? — пита Люк, обърнал се отново към Пери.
— Най-накрая пусна ръката ми — отвърна с гримаса Пери, — но чак след като се убеди,
че цялото ми внимание е насочено към листа в ръката на Тамара. Който тя не преставаше да
тика към мен. Докато Дима ми кимаше: прочети го. Но без да сваля пръста от устните си. И
Тамара с вид на обладана от зъл дух. И двамата с вид на обладани от демони всъщност. И
настояващи да споделим страха им. Но страх от какво? Така че го прочетох. Не на глас,
естествено. И не веднага. Не стоях на пътя на светлината. Така че ми се наложи да го отнеса
до прозореца. Като пристъпвах на пръсти — от което разбирате до каква степен се бяхме
поддали на внушението. Но пък тогава ми се наложи да загърбя прозореца — толкова
зверски силна беше светлината. След което пък Гейл трябваше да ми извади резервните
очила за четене от чантичката си…
— Понеже той, както винаги, ги беше забравил във вилата…
— После Гейл пристъпи на пръсти зад гърба ми…
— Ти ми даде знак да се приближа…
— Заради собствената ти безопасност… И тя го прочете над рамото ми. Така че го
прочетохме два пъти, да речем.
— Че и отгоре — добави Гейл. — Защото представете си само какъв жест на доверие ни
оказваха! Откъде-накъде чак дотолкова ни вярваха? Кое ги бе накарало изведнъж да
помислят, че точно ние сме нужните им хора? Защо ни налагаха това… това проклето бреме!
— Нямали са кой знае какъв избор — отбеляза тихичко Пери, при което Люк кимна
мъдро, Ивон дискретно повтори жеста му, а Гейл се почувства още по-изолирана, отколкото
до този момент.
Възможно е напрежението в недостатъчно проветрявания сутерен да се бе оказало
прекалено високо за Пери. Или — помисли си Гейл — да бе изпитал силно закъснял пристъп
на чувство за вина. Отпусна дългото си кокалесто тяло върху облегалката на стола, свлече
острите си рамене, за да си възвърне спокойствието, и посочи с пръст светлобежовата папка,
почиваща между дребните юмручета на Люк.
— Така или иначе, текстът е пред вас в нашия документ, така че не се налага да ви го
рецитирам наизуст — заяви агресивно. — Можете да си го препрочитате до насита.
Предполагам, че вече сте го направили.
— Независимо от всичко — отвърна Люк, — ако не възразявате, Пери. — За пълнота,
ако мога да кажа.
Нима Люк го изпитваше? На Гейл поне така й се стори. Дори в академичната джунгла,
която Пери бе тъй решен да напусне, му се носеше славата на човек, способен да цитира след
един-единствен прочит цели трактати по английска литература. И тъй като бе предизвикана
суетата му, Пери взе да цитира бавно и безизразно:
— „Дмитрий Владимирович Краснов, иженарицаем Дима — директор за Европа в
Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър, — желае с помощта на
посредника професор Пери Мейкпийс и юриста мадам Гейл Пъркинс да води преговори за
взаимно изгодно споразумение с властите на Великобритания относно постоянното
заселване на цялото му семейство в замяна на определени сведения от изключителна
важност, спешност и критичност за Великобритания на Нейно Величество. Децата и
останалите живущи ще се завърнат след около час и половина. Има удобно място, където
Дима и Пери ще могат да разговарят ползотворно без опасност да бъдат подслушвани. Молим
Гейл да съпроводи Тамара до друга част на къщата. Възможно е в къщата да има много
микрофони. Умоляваме ви ДА НЕ ГОВОРИТЕ до завръщането на всички лица от
надбягванията с раците за празненството.“
— В този момент иззвъня телефонът — каза Гейл.
Пери седи изправен на стола си, сякаш изпълнява командата „мирно“; дланите му
отново са разперени върху масата, гръбнакът му е изправен, но раменете му са отпуснати, все
едно умува върху онова, което му предстои да направи. Челюстта му е стегната в упорит
отказ, макар никой да не му е отправил искане, на което да му се налага да откаже, с
изключение на Гейл, която е вперила в него изпълнен с достойнство умоляващ поглед —
поне тя така се надява, но може и просто да му се надсмива, тъй като и самата тя вече не е
сигурна какви сигнали изпраща лицето й.
Тонът на Люк е лековат, да не кажем безгрижен — предполага се, че точно това цели:
— Мъча се да си ви представя вас двамата така, както сте застанали там, нали разбирате
— обяснява той. — Понеже моментът е наистина изключителен, не сте ли съгласна, Ивон?
Застанали един до друг в стаята? Зачели се? Пери държи писмото? А вие, Гейл, надничате
над рамото му. И двамата буквално онемели. Изтресли са ви едно изключително
предложение, на което не ви е позволено да реагирате по никакъв начин. Направо кошмар.
Тъй като, поне доколкото се отнася до Дима и Тамара, мълчанието ви е полуравносилно на
съгласие. Понеже, доколкото усещам, нито един от двама ви не се кани да напусне
демонстративно къщата. Притиснали са ви. И физически, и емоционално. Прав ли съм? Така
че, от тяхна гледна точка, всичко върви по ноти: вие сте се съгласили безгласно да сте
съгласни. Точно това впечатление им създавате, без да искате. Абсолютно неумишлено. Без
изобщо нищо да вършите, просто с присъствието си ставате част от тяхната голяма игра.
— Моето усещане бе, че са напълно изкукуригали — казва Гейл с цел да спука балона на
ентусиазма му.
— Абсолютни параноици, Люк, и двамата.
— И в каква по-точно форма се проявява параноята им? — не отстъпва Люк.
— Отде да знам? Да започнем от решението им, че някой им е набутал навсякъде
микрофони, да речем. И че ги подслушват зелени човечета.
Сърцатостта на Люк обаче надминава очакванията й. И той я срязва:
— А след всичко чуто и видяно от вас, Гейл, нима изключвате подобно нещо? По това
време вече е трябвало да сте наясно, че поне с единия крак сте нагазили в руската
престъпност. И наричате себе си опитен юрист, ако смея да отбележа.
Настъпва продължителна пауза. Гейл не е очаквала да сплете рога с Люк, но щом иска
двубой — да заповяда по всяко време.
— Така нареченият мой опит, Люк — подхваща гневно тя, — за съжаление, не
включва… — Но тук Пери успява да я отклони.
— В този момент иззвъня телефонът — напомня й кротко.
— Да. Добре, бяхме стигнали до телефона — предава се тя. — Беше на метър от нас. Че
и по-малко. На шейсет сантиметра, да речем. Със звън като на противопожарна аларма. Яко
ни стресна. Но не и тях. Старовремски черен висок апарат от 40-те години на миналия век с
шайба и навит на масур кабел, поставен върху паянтова масичка от ратан. Дима вдигна
слушалката и изрева нещо на руски, а на лицето му изгря изкуствено наложена слагаческа
усмивка. У него всичко изглеждаше тотално наложено против волята му. Насилени усмивки,
насилен смях, фалшива радост, постоянно повтаряне на, да, сър“, „не, сър“, „както кажете,
сър“, стига да ми позволите да ви удуша с двете си ръце. А очите му не се отлепят от
откачената Тамара, която му суфлира. Междувременно пръстът му се е върнал пред устата:
никакъв шумов фон, ако обичате, поне по време на разговора. Нали така, Пери? — подхвърля
тя, като умишлено прескача Люк.
Точно така.
— Ето, значи, от кои хора се боят, мисля си. И искат и ние да се боим от тях. Тамара го
дирижира. Кима, върти глава с всичкия там руж по бузите й, от време на време имитира
изражението на Медуза в знак на меганеодобрение. Надявам се, че ги описвам вярно, а,
Пери?—
Възцветисто, но точно — съгласява се неохотно Пери; след което, слава богу, й пуска
истинската си хилядаватова усмивка, макар и от онези, с които признава, че той е виновният.
— И нещо ми говори, че това е било само първото от ред други позвънявания през
същата вечер — подсказва чевръсто Люк, докато ги стрелка подред с бързите си, странно
безжизнени очи.
— До връщането на семейството се състояха поне половин дузина разговори — съгласи
се Пери. — Нали и ти ги чу? — към Гейл. — И това беше само за начало. През цялото време,
докато бях се усамотил с Дима, телефонът звънеше и или Тамара изкрещяваше на Дима да се
обади, или Дима скачаше на крака и отиваше сам да вдигне, като не преставаше да ругае на
руски. Може и да има деривати някъде из къщата, но лично аз не видях нито един. По-късно
същата нощ ми обясни, че мобилните телефони нямали покритие в този район заради
дърветата и отвесните скали, та затова всички го търсели по наземната линия. Но на мен тия
не ми минават. Според мен те искаха да се убедят в местонахождението му, а най-лесно им
беше, като го потърсят на домашния му телефон.
— Кои те?
— Хората, които му нямат доверие. И на които и той съответно няма доверие. Онези, на
които е задължен. И които мрази. Хората, от които се боят и от които смятат, че и ние следва
да се боим.
С други думи — хората, които може да са известни на Пери, Люк и Ивон, но не и на
мен, помисли си Гейл. Хората в проклетия наш документ, който изобщо не е наш.
— И тъкмо на този етап вие двамата с Дима се оттегляте на вашето си удобно място,
където ще можете да разговаряте, без да рискувате някой да ви подслушва — подсказва Люк.
— Да.
— А вие, Гейл, отивате да общувате с Тамара.
— И на това ако му викат общуване…
— Но факт е, че отивате.
— В една смотана всекидневна, която вони на пикня от прилепи. А по плазмения
телевизор тече тържествено руско православно богослужение. А тя носеше цилиндъра си.
— Цилиндър ли?
— Пери не ви ли спомена за него? В нашия общ документ, който така и не съм видяла.
Тамара носеше навсякъде със себе чанта под формата на черен метален цилиндър. Която
дрънчеше при всяко оставяне. Не знам в едно нормално общество в какво жените носят
пистолетите си, но в случая имах чувството, че става дума за еквивалент на онзи, с който бе
въоръжен вуйчо Ваня.
Щом това ще е лебедовата ми песен, проклета да съм, ако не я изпълня като света.
— Плазменият телевизор заемаше почти изцяло една от стените. Останалите стени бяха
окичени с икони. Пригодени за чести пътувания. С претруфени рамки за допълнителна
святост. Само мъже светии, никакви Деви. Където Тамара — там и светиите, или поне аз
стигнах до такъв извод. И аз си имам една такава леля — бивша проститутка, покръстила се
в католицизма. При нея всеки светия си има определена задача. Антон отговаря за
изгубените й ключове. Ако закъснява за влака — Христофор. Ако има нужда от някоя и друга
лира — Марко. За болен роднина — Франциск. Ако е станало прекалено късно — свети
Петър.
Празнота. Пресъхна: поредният скапан актьор, изцеден и недостоен за роля.
— И, съвсем накратко, как се разви остатъкът от вечерта, Гейл? — попита Люк, без да
поглежда часовника си, но с подобен ефект.
— Съвсем чревоугоднически, казано на най-прост език. Хайвер от есетра, раци, пушена
есетра, океани от водка, зашеметяващи трийсетминутни тостове на пиян руски език за
възрастните, огромна торта за рождениците, всичко това прокарвано с помощта на
здравословни облаци лют дим от руски папироси. Кобе бийф и крикет на електрическо
осветление на ливадата, дънещ оркестър от ударни инструменти, който никой не слуша,
фойерверки, които никой не гледа, пиянско къпане в морето за все още държащите се на
краката си пияници и прибиране преди полунощ за оптимистична аутопсия на случилото се
с по още едно за преди лягане.
Купчинката от гланцови фотографии на Ивон се появява категорично за последен път.
Посочете, ако обичате, някой, който смятате, че е присъствал на тържеството, отправя Ивон
заучената си молба.
Този и този, казва Гейл, докато ги сочи уморено. Ами този ____________— за него съм почти
сигурен, допълва Пери.
Да, Пери — и този. Поредният проклетник. Но все някой ден и руските престъпнички
ще се сдобият с равни права.
Мълчание, през което Ивон дописва старателно поредната си бележка и оставя молива.
Благодаря ви, Гейл, за ценната ви помощ, казва Ивон. С което подсказва и на похотливия
малък Люк да не се отплесва в приказки. Краткостта му е снизходителна.
— Боя се, че повече няма да сте ни необходима, Гейл. Дадохте ни изключително
подробни, великолепни показания. За останалото ще разчитаме на Пери. Много ви благодаря.
От името на двама ни. Благодаря.
Тя е вече на вратата, без да осъзнава как е стигнала дотам. До нея стои Ивон.
— Пери?
Отговаря ли й той? Изобщо не забелязва. Качва се по стълбите с Ивон тъмничарката по
петите й. В охолното претруфено преддверие едрият Оли с кокни акцента и чуждестранните
отсенки в гласа сгъва руския си вестник, изправя се и застава за секунда пред старинното
огледало да си намести старателно с две ръце баретата.
5
— Да ви изпратя ли до входната ви врата, Гейл? — предлага Оли, извърнал се на
предната седалка, за да отправи своя въпрос през разделителната преграда на таксито.
— Благодаря, няма нужда.
— Никак не ми се виждате добре, Гейл. Поне оттук, където съм седнал. Имате крайно
притеснен вид. Ако искате, ще се кача да му ударим по чай.
Да му ударим? По едно? По чай?
— Няма нужда. Благодаря. Мисля направо да си лягам.
— Сънят е най-добрият лекар, разправят.
— И е вярно. Лека нощ, Оли. Благодаря ви, че ме докарахте.
Пресича до отсреща, чака го да си тръгне, но той не помръдва.
— Забравихме си чантичката, дарлинг!
Забравила я е. И е бясна на себе си. Бясна е и на Оли за това, че я изчака да стигне до
прага, преди да хукне подире й. Измърморва още благодарности, нарича себе си „идиотка“.
— О, няма нужда да се извинявате, Гейл. Аз съм далеч по-зле. Ако можеше да се отделя
от тялото си, сигурно щях досега да съм си забравил някъде и главата. Абсолютно ли сме
сигурни, дарлинг?
В момента, честно казано, в нищо не съм сигурна, дарлинг. Точно пък сега. Не съм
съвсем сигурна дали си самостоятелно действащ шпионин, или си нечий ръжен. Както не
съм сигурна и защо за шофиране до Блумсбъри посред бял ден ти трябват очила с дебели
лещи, а оттам се връщаш в пълен мрак без никакви очила. Или това просто означава, че вие,
шпионите, виждате само в тъмното?
Апартаментът й — наследен съвместно с брат й от покойния им баща — не беше
всъщност апартамент, а мезонет на горните два етажа на красива викторианска бяла сграда,
от онези сключени постройки, които придават присъщия чар на целия район Примроуз Хил.
Издигащият се в обществото неин брат, който заедно с богатите си приятели избиваше
фазани, притежаваше другата половина от жилището и се предполагаше след петдесетина
години — ако той не пукнеше дотогава от пиене и ако тя, Гейл, бе все още с Пери, в което на
този етап се съмняваше — да са му изплатили неговия дял.
Входът на сградата вонеше на бьоф бургиньона, който готвеха в апартамент номер две, и
кънтеше от разправиите и телевизорите на останалите обитатели. Маунтънбайкът, който
Пери ползваше по време на посещенията си през уикендите, бе на обичайното си неудобно
място, прикачен с верига към отливната тръба. Някой ден някой предприемчив крадец ще ти
го отмъкне заедно с тръбата, предупреждаваше го тя. А той най обичаше да се качва в шест
сутринта до най-високата точка на парка „Хампстед Хийт“ и да се пуска оттам с главоломна
скорост по пътеките, които бяха само за пешеходци.
Пътеката по четирите редици тесни стъпала, които отвеждаха до вратата на апартамента
й, беше на границата на разпада си, но обитателят на партера не виждаше защо изобщо
трябва и той да плаща, а онези на следващите два етажа го изчакваха първо той да плати, при
което от Гейл — живеещата в сградата безплатна адвокатка — се очакваше да измисли
някакъв компромис, но тъй като нито една от спорещите страни не отстъпваше и на
милиметър от позицията, в която се бе окопала, къде, по дяволите, щеше да им намери тя
компромис?
Тази вечер обаче изпитваше благодарност към всичко това: нека си се карат; нека
надуват до дупка проклетата си музика; нека й осигуряват всичката възможна нормалност,
тъй като на нея — майчице мила — наистина й се ревеше за нормалност. Само да я изкарат
от операционната и да я вкарат в интензивното. И да й кажат: край на кошмара, Гейл,
миличка, край на всички тихо говорещи шотландски интелектуални и минишпионократи с
итънски акцент; край на всякакви там сирачета, убийствено красиви Наташи, пистолджии
вуйчовци, Дими и Тамари; да й кажат, че нейният изпратен й от Бога любим и почти сляп
наивник Пери Мейкпийс няма никакво намерение да се увива в жертвеното знаме заради
оруелската си любов към изгубената Англия, похвалното търсене на Връзка с главно „В“ — с
какво, за бога, връзка? — или домашно сварената му марка от обърната наопаки пуританска
суета.Докато качваше стъпалата, коленете й се разтрепериха.
На първата тясна междинна площадка затрепериха още по-силно.
На втората вече трепереха така диво, че й се наложи да се облегне на стената, докато се
успокоят.
На последната редица стъпала вече се видя принудена да се издърпа нагоре с помощта
на парапета, че да стигне до вратата си, преди да изключи автоматът на стълбищното
осветление.
Застанала в миниатюрния коридор с гръб към затворената врата, тя се ослуша, задуши из
въздуха за миризмата на алкохол, некъпани човешки тела или застоял цигарен дим — или и
за трите накуп, по чието съчетание преди два-три месеца бе успяла да усети, че са я обрали
още преди да се качи по спираловидната вътрешна стълба до спалнята си, върху която някой
се беше изпикал, нарязал бе възглавниците й и бе написал с червило мръсни послания върху
огледалото й.
Едва след като изживя наново и докрай този спомен, тя отвори вратата към кухнята,
окачи палтото си, провери банята, изпишка се и си наля една водна чаша от испанското
червено вино риоха, напълни устата си, преглътна го, доля чашата до ръба и прилежно я
отнесе във всекидневната.
Остана права. Не седна. Няма нужда: пасивното седене, което бе насъбрала, щеше да й
стигне за цял живот.
Застанала пред нефункциониращата, изцяло чамова репродукция на георгианска
камина, изработена и монтирана от предишния собственик, и втренчена в същия онзи дълъг,
отварящ се вертикално прозорец, пред който Пери се бе изправил само преди шест часа:
Пери — надничащ към улицата с наклоненото си птиче тяло, с ръст към два и четирийсет и
четири, да зърне най-обикновено черно такси с изгасена светлина „свободно“ и с последни
две цифри на номера 73, чийто шофьор на име Оли ще ви докара.
Нашите вертикално отварящи се прозорци си нямат завеси. Само щори. Пери, който
предпочита видимостта, но е готов да заплати половината от стойността на завесите, стига
тя да настоява за тях. Пери, който е противник на централното отопление, но се притеснява
да не би да й е студено. Пери, който в един миг обявява, че можем да имаме само едно дете,
за да не пренаселваме света, а само след няколко часа иска шест. Пери, който веднага след
като са кацнали в Англия след прецаканата им единствена и неповторима ваканция,
запрашва към Оксфорд, забива се в квартирата си и през следващите петдесет и шест часа
комуникира единствено с неясни есемеси от фронта:
…ДОКУМЕНТЪТ ПОЧТИ ГОТОВ… СВЪРЗАХ СЕ C НЕОБХОДИМИТЕ ХОРА…
ПРИСТИГАМ В Лондон КЪМ ОБЯД… МОЛЯ,
ОСТАВИ КЛЮЧА ПОД ИЗТРИВАЛКАТА…
— Той спомена, че били самостоятелен екип, не от редовите — казва й, докато
наблюдава отминаването на ненужните им таксита.
— Кой „той“?
— Адам.
— Онзи, който те потърси ли?
— Същият.
— Това малкото му име ли е или фамилията?
— Не го питах, и той не ми каза. Но обясни, че за такива случаи разполагали със свое
помещение. Специална квартира. Само че не пожела да ми съобщи адреса по телефона.
Шофьорът на таксито го знаел.
— Оли ли?
— Същият.
— Какви „такива случаи“ имаше предвид?
— Като нашия. Само това ми каза.
Минава някакво черно такси, но лампичката му свети. Значи, не е шпионско, а нормално
такси. И шофьорът му не се казва Оли. След поредното разочарование Пери започва да си го
изкарва на нея.
— Чакай сега. Ти какво очакваше да направя? Ако имаш някакво по-умно предложение,
дай да го чуем. Откакто сме се върнали в Англия, само се заяждаш.
— А ти само гледаш да ме държиш настрана. О, и да се държиш с мен така, сякаш съм
дете. От по-нежния пол. Насмалко да пропусна тази важна подробност.
Той пак се е вторачил през прозореца.
— Адам ли е единственият, който е прочел твоето съчетание от писмо, документ, доклад
и свидетелско показание? — пита го тя.
— Безкрайно се съмнявам. А и не смятам, че Адам е истинското му име. Така, както го
произнесе — Адам, — ми прозвуча по-скоро като парола.
— Нима? Много ми е любопитно как точно го е постигнал.
Опитва се да произнесе „Адам“ като парола по няколко различни начина, но Пери не се
връзва.
— Но поне си сигурен, че Адам е мъж, нали? А не някоя жена с дебел глас?
Никакъв отговор. Не че е очаквала такъв.
Още едно такси минава. Пак не е нашето. Какъв тоалет се препоръчва за среща с
шпиони, дарлинг? — както щеше да се изрази майка й. Проклинайки се за това, че изобщо си
е задала този въпрос, бе сменила обичайния си работен костюм с пола и блуза с висока яка.
И удобни, непретенциозни обувки, неспособни да разбунят нечия похот — е, ако не броим
похотта на Люк, ама тя откъде можеше да знае?
— Може да е попаднал в задръстване — изказва тя поредното съображение, но пак не
получава отговор. Така й се пада. — Та да се върнем на темата. Предал си писмото на Адам.
И някой си Адам го е получил. Иначе, предполагам, нямаше да ти се обади. — Дразни го, и
то напълно умишлено. И той го усеща. — От колко страници е? Нашият таен документ, имам
предвид. Твоят.
— Двайсет и осем — отвръща й.
— На ръка или на машина?
— На ръка.
— А защо не на машина?
— Реших, че на ръка е по-сигурно.
— Сериозно? По силата на чий съвет?
— Дотогава още не се бях допитал до никого. Дима и Тамара бяха убедени, че отвсякъде
ги подслушват, което ме наведе на мисълта да се съобразя със страховете им и да не създавам
нищо… електронно. Което би могло да се засече.
— Това не е ли някакъв изблик на параноя?
— Нищо чудно. И двамата страдаме от параноя. Същото се отнася и до Дима и Тамара.
Всички ни мъчи параноята.
— Тогава нека си го признаем. Да страдаме заедно от параноята.
Никакъв отговор. Гейл решава да изпробва нов подход.
— Не искаш ли да ми разкажеш как поначало се добра до въпросния господин Адам?
— Всеки може да го направи. В наше време не е никакъв проблем. По интернет.
— Ти по интернет ли се свърза?
— Не.
— Нямаш доверие на интернета ли?
— Нямам.
— А на мен имаш ли доверие?
— Естествено.
— Аз всеки божи ден изслушвам какви ли не изповеди. И това ти е известно, нали?
— Да.
— И не си ме чул досега да развличам приятелите ни по време на вечеря с тайните на
клиентите ми, нали?
— Не съм.
Гейл презарежда.
— Освен това ти е известно, че в качеството ми на млад адвокат на самостоятелна
практика без всякакви гаранции за бъдещето, ужасена от мисълта, че не знам откъде ще се
появи следващият ми клиент и изобщо ще има ли такъв, изпитвам професионално
отвращение към мистериозни задания, несъдържащи никакви перспективи в смисъл на
престиж или друг вид възнаграждение.
— Никой не възнамерява да ти възлага задание, Гейл. Никой не иска от теб нищо друго,
освен да говориш.
— Което пък аз възприемам като задание.
И пак неправилно такси. И пак мълчание — този път лошо.
— Е, поне поканата на господин Адам е отправена и към Двама ни — казва тя, като
залага на веселия си тон. — Щото бях останала с впечатлението, че си ме изличил напълно
от документа си.
Това е моментът, в който Пери пак се превъплъщава в себе си, а камата в ръката й се
обръща срещу самата нея, докато той я гледа с толкова много наранена обич, че тя започва да
се бои повече за него, отколкото за себе си.
— Опитах се да те залича, Гейл. Сторих всичко по силите си да те залича, по дяволите.
Все се надявах, че ще успея да те държа извън цялата тази история. Но не се получи.
Настояват да се срещнат и с двама ни. Поне за начало. Той беше… как да го кажа…
непреклонен. — Неловък смях. — По начина, по който ти работиш със свидетелите: „Щом и
двамата сте присъствали, очевидно ще трябва да се явите и двамата.“ Безкрайно съжалявам.
Наистина съжаляваше. Тя категорично го усещаше. В деня, в който Пери се научеше да
маскира чувствата си, щеше да е денят, в който Пери ще престане да е Пери.
А и тя съжаляваше не по-малко от него. Даже повече. Беше в обятията му, за да му
обясни всичко това, когато на улицата пред тях се появи черно такси със спуснато флагче на
сигналната лампа, с последни цифри на номера 73 и мъжки глас, почти докарващ акцента си
до кокни, ги уведоми по домофона, че се казва Оли и че чака да закара двама пасажери при
Адам.
И ето че в крайна сметка я бяха изключили. Елиминирали, разпитали, изхвърлили.
И сега послушната женичка чака мъжа си да се прибере с помощта на поредната си
мъжка чаша червено вино риоха.
Добре де, уговорката им си беше точно такава от самото начало. Макар че не биваше да
му позволи да я наложи. Но и тогава не се предполагаше тя просто да си седи и да върти
палци. И тя точно това не бе допуснала.
Макар на Пери това да не му беше известно, още от сутринта, докато той послушно
чакаше да чуе Гласа на Адам, тя се беше усамотила в своята адвокатска кантора и блъскаше
по клавиатурата на компютъра, само че, за разлика от всеки друг път, без връзка с делото
„Самсън срещу Самсън“.
Това, че бе изчакала да стигне първо до офиса си, вместо да работи у дома на лаптопа —
фактът, че изобщо бе изчакала, — все още я озадачаваше, та я подтикваше и направо към
открит самоукор. Което, изглежда, следваше да отдаде на създадената от Пери
преобладаващо конспиративна атмосфера.
Това, че все още пазеше опасаната в рамчица визитка на Дима, бе престъпление, заради
което заслужаваше да я обесят, след като Пери й беше наредил да я унищожи.
Това, че бе прибягнала до електронен — следователно пробиваем — формат, също се бе
оказало междувременно заслужаващо обесване престъпление. Но тъй като той бе пропуснал
да я информира предварително за това конкретно разклонение на параноята му, едва ли
имаше основание да се оплаква.
Фирменият уебсайт на Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър я
информира на лош, неравномерен английски, че става дума за консултантска компания,
специализирана в оказване на помощ на активни търговци. Главният офис бил в Москва, но
компанията имала представителства и в Торонто, Рим, Берн, Карачи, Франкфурт, Будапеща,
Прага, Тел Авив и Никозия. Но не и в Антигуа. И нямала псевдобанка. Или поне не се
упоменаваше такава.
„Арена Мулти Глобал“ се гордее с конфиденциалността и предпремаческия си [без „и“]
потход [изписано погрешно] на всички нива. Предлага първокласни възможността [с двойно
„т“] и условия за частно банкиране [изписано правилно]. Забележка: уебстраницата в
момента се преработва. По-подробна информация може да се получи по заявка от
московския ни офис.“
Тед беше американец и ерген и продаваше фючърси от името на „Морган Стенли“. Гейл
му звънна от своето бюро в кантората.
— Гейл е, сладур. Става дума за фирма, наречена „Арена Мулти Глобал Трейдинг
Конгломерат“. Интересуват ме кирливите й ризи.
Кирливи ризи ли? Надали имаше по-голям майстор на кирливите ризи от Тед. Не бяха
минали и десет минути и той вече й звънеше.
— Ония твои приятели ръшките.
— Ръшки ли?
— Страшно приличат на мен. Адски навити и богати като пудинг със смокини.
— За какъв вид богати говорим?
— Не мога точно да кажа, но май става дума за мегабогати. Петдесет и кусур дъщерни
предприятия, до едно с великолепно търговско минало. Ти да не се занимаваш с пране на
пари, Гейл?
— По какво позна?
— Ами тия ръшки копелета така бързо си прехвърлят един на друг парите, че никой не
знае кой за колко дълго ги притежава. Само толкова успях да изровя за теб, но и за това
платих с кръв. Обещаваш ли завинаги да ме обичаш?
— Ще си помисля по въпроса, Тед.
Следващата й стъпка бе Ърни — шейсет и нещо годишният неизчерпаемо изобретателен
секретар на кантората. Изчака до обедната почивка, когато присъствието бе максимално
разредено.
— Имам нужда от една услуга, Ърни. Врагът твърди, че когато искаш да провериш някоя
фирма на крайно почтените ни клиенти, посещаваш някакъв безобразен сайт за чатове.
Шокирана съм до мозъка на костите си, поради което те моля да проведеш вместо мен една
консултацийка.
След някакви си трийсетина минути Ърни й връчи редактирана разпечатка от
безобразната размяна на мнения по адрес на „Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат“:
Някой откачалник има ли представа кой управлява тая вехтошарска фирма? Сменят си
управляващите директори по-често от чорапите си.
П. БРОСНАН
Прочети, отбележи, наизусти и смели вътрешно мъдрите слова на Мейнърд Кейнс:
„Борсите са в състояние да са нерационални по-дълго, отколкото човек може да се задържи
платежоспособен.“ Ти си задник.
Р. КРОУ
Ебати и уебсайта има тая „МГ“. Направо се е съсирил.
Б. ПИТ
Уебсайтът на „МГ“ не работи, но го има. Отгоре му кипят л**на. Всички гъзове да се
пазят. М. МЪНРО
Мен обаче ме мъчи страшно любопитство. Тия типове ми се нахвърлят като за шибане,
но ме оставят запъхтян и незадоволен.
П.Б.
Ей, пичове, чух, че МГТК са отворили съвсем наскоро офис в Торонто.
Р.К.
Ти се ебаваш! Не е офис, а е шибан руски нощен клуб, пич. С танцьорки на пилон,
„Столи“ и борш.
М.М.
Ей, гъз, пак съм аз. Тоя офис в Торонто да не е оня, дето го закриха в Екваториална
Гвинея? Ако е същият, бягай да се криеш, пич. Моменталистически.
Р.К.
,Арена Мултишибан Глобал“ ми дава точно нула резултати на Гуглето. Повтарям: нула.
Целият тоя екип са такива юбераматьори, че ми причиняват сърцебиене.
П.Б.
Случайно да вярва някой в задгробен живот? Щото сега е моментът да повярва.
Захванали сте се с Най-голямата диненокорска шайка в прането на мангизи. Най-официално
ви го съобщавам.
М.М.
Жалко за ентусиазма, с който ми се пуснаха.
П.Б.
Стой надалеч. Много, много надалеч.
Р.К.
Тя е вече в Антигуа, отнесена там на крилете на поредната водна чаша с риоха от
кухнята.
И слуша как пианистът с бледоморавата папийонка пее парче на Саймън и Гарфънкъл
на възрастната двойка американци по дочени панталони, извършващи самотни пируети върху
дансинга.
Тя отбива уж случайните погледи на красивите сервитьори, които си нямат друга работа,
освен да я събличат с очи. И чува как седемдесетгодишната вдовица от Тексас с хилядите
пластични операции на лицето поръчва на Амброуз червено вино, стига да не е френско.
Ето я застанала насред тенис корта, ръкува се сериозно за пръв път с плешивия боен
бик, който нарича себе си Дима. Спомня си укоризнените му кафяви очи, мощната челюст и
схванатия заден наклон на торса му, като у Ерих фон Строхайм.
Ето я вече в сутерена в Блумсбъри — в един момент другарката на Пери за цял живот, а в
следващия — излишният му багаж, ненужен за това му пътуване. Седи в компанията на
трима души, които, благодарение на нашия документ и всичко друго, което Пери е успял да
им раздуе междувременно, знаят много повече от нея.
Ето я седнала сама във всекидневната на апетитното си жилище в Примроуз Хил
половин час след полунощ със „Самсън срещу Самсън“ в скута и празна чаша от вино до себе
си.
Скача на крака — упс! — изкачва се по спираловидната стълба до спалнята си, оправя
леглото, следва дирята от мръсни дрехи, която Пери е оставил по пода на път за банята, и ги
натиква в коша за пране. Пет дни, откакто се любихме за последен път. Нима сме на път да
поставим нов рекорд?
На връщане долу пристъпва внимателно по стълбите, опряла се с една ръка в люлеещия
се кораб. Ето я пак до прозореца: загледана в улицата, молеща се мъжът й да се прибере най-
после в черно такси с последни две цифри 73. Пътува бедро о бедро с Пери под полунощните
звезди в друсащия миниван с черните стъкла, с който Бебешкото лице — късокосият рус
бодигард със златната верижка на китката — ги връща в хотела след отпразнуването на
рождения ден в „Трите комина“.
— Доволна ли сте от вечерта, Гейл?
Говори вашият шофьор. До този момент Бебешкото лице не бе дал признак да разбира
английски. И дума не обели, когато Пери се заяде с него до тенис корта. Защо пък точно сега
се издава, чуди се тя, която никога в живота си не е била толкова нащрек.
— Разкошна вечер, благодаря — обявява тя с бащиния си глас, за да замести Пери, който,
изглежда, е оглушал. — Абсолютно чудесна. Толкова се радвам за тези две прекрасни
момчета.
— Казвам се Ники, окей?
— Окей. Добре. Здравейте, Ники — казва Гейл. — Откъде сте?
— Перм, Русия. Хубаво място. Пери, моля? И вие ли сте доволен от вечерта?
Пери оживява от само себе си тъкмо в мига, в който Гейл се кани да го ръгне в ребрата.
— Страхотно беше, Ники. Благодаря. Фантастична храна. Много мили хора. Супер. Най-
хубавата вечер от цялата ни почивка.
За новак добре се справя, мисли си Гейл.
— В колко часа пристигнахте в „Трите комина“? — пита Ники.
— Ние насмалко изобщо да не пристигнем, Ники — възкликва Гейл с кикот,
предназначен да прикрие колебанието у Пери. — Нали, Пери? Тръгнахме по „природния
маршрут“ и ни се наложи да правим просека през храсталака! А вие къде сте научили този
прекрасен английски, Ники?
— Бостън, Масачусетс. Имали сте нож?
— Какъв нож?
За сечене на храсталака. За такова нещо се иска голям нож.
Какво ли са виждали тези мъртви очи в огледалото? И какво ли виждат в момента?
— Де да беше така, Ники — възкликва Гейл, все още в бащината си кожа. — За жалост,
ние, англичаните, нямаме навика да носим ножове. — Какви са тия глупости, дето ги
дрънкам? Няма значение. Продължавай да говориш. — Е, честно казано, някои сънародници
може и да носят, но не и хора като нас. Не от нашата социална класа. Нали сте чували за
класовата ни система? В Англия например носиш нож само ако си от долната прослойка на
средната класа или по-ниско! — И с нови изблици на бурен смях преминават през кръговото
движение и поемат по алеята към главния вход.
Лутат се замаяни като новодошли към вилата през осветените хибискуси. Пери с
влизането затваря вратата и я заключва, но без да пали осветлението. Застават един срещу
Друг в мрака от двете страни на леглото. Немият филм продължава цяла вечност. Което ни
най-малко не означава, че Пери не е обмислил предварително следващите си думи.
— Имам нужда от хартия за писане. Същото важи и за теб. — Тонът му е „тук
командвам аз“, който, подозира тя, обикновено се използва спрямо нехайните студенти,
неспазили едноседмичния срок за представяне на зададеното им за домашно есе.
Той затваря щорите. Включва недостатъчно силната нощна лампа от моята страна на
леглото докато останалата част на стаята остава неосветена.
Отваря рязко чекмеджето на моето нощно шкафче и изважда оттам също мой бележник
с жълти разчертани листове. В него са увековечени брилянтните ми разсъждения по „Самсън
срещу Самсън“ — първото ми дело, откакто станах младши помощник на една от водещите
ни тоги: моя качествен скок към моменталната слава и богатството.
Или не.
Откъсва страниците, върху които съм записала моите бисери на правната мъдрост,
натиква ги обратно в чекмеджето, разчупва на две остатъка от бележника и ми връчва моята
половинка.
— Аз отивам там — посочва той банята. — Ти оставаш тук. Сядаш на бюрото и
записваш всичко, което успееш да си спомниш. Всичко, което е станало. Аз също. Нали не
възразяваш?
— Какво пречи и двамата да сме си в стаята? Ей, бога ми, Пери, умирам от страх. А ти?
Дори ако пренебрегнем напълно оправданото ми желание да го усещам до себе си,
въпросът ми е съвсем резонен. Освен силно експлоатираното легло с размерите на игрище за
ръгби, вилата ни съдържа и едно бюро, два фотьойла и маса. Пери може и да е успял да
проведе сърдечен разговор с Дима, но какво да кажа аз, зарязана с откачалката Тамара и
брадатите й светии?
— На отделни свидетели се полагат отделни показания — постановява Пери и тръгва
към банята.
— Пери! Престани! Върни се! Стой тук! Аз съм шибаният адвокат, а не ти. Какви ти ги
наприказва Дима?
Никакви, ако се съди по лицето му. Което се е затворило с трясък.
— Пери.
— Какво?
— Мамка му! С мен разговаряш — с Гейл! Не ме ли помниш? Я седни, моля ти се, и
разкажи на кака си кое точно от казаното от Дима те е превърнало в зомби. Добре — не
сядай, щом не искаш. Стой прав. Че светът е пред своя край ли? Че той всъщност е жена?
Какво, мамка му, става помежду ви, за което аз не знам?
Сепва се. Осезаемо. Достатъчно, че да породи у мен оптимизъм. Погрешен.
— Не мога.
— Какво не можеш?
— Да те забърквам в цялата тази история.
— Глупости.
Второ сепване. Не по-производително от първото.
— Слушаш ли ме, Гейл?
А ти какво, по дяволите, смяташ, че правя? Да не би да пея оперни арии?
— Добър адвокат си и според мен ти предстои чудесна кариера.
— Благодаря.
— Голямото ти дело започва след две седмици. Правилно ли обобщавам нещата?
Да, Пери. Обобщението ти е съвсем вярно. Предстои ми чудесна кариера, освен ако не
решим да отгледаме шест деца, а и делото „Самсън срещу Самсън“ е насрочено за след
петнайсет дни, но доколкото познавам нашата тога номер едно, от него надали ще успея
да взема думата.
Ти си бляскавата звезда на престижна адвокатска кантора. Преработваш се до
изнемогване. Самата ти си ми го казвала сума ти пъти.
Да, абсолютно вярно е — наистина ужасно се преработвам. Нещо съвсем нормално за
една млада адвокатка, освен това ние току-що прекарахме несравнимо най-ужасната вечер
в живота ни, така че какво всъщност се мъчиш дами кажеш през сливите в устата си?
Пери, как можеш така да постъпваш! Веднага се връщай! Но всичко това тя само си го
мисли. Думите й са свършили.
— Тук теглим черта. Черта върху пясъка. Всичко, което Дима ми е казал, си остава
лично за мен. Всичко казано ти от Тамара остава лично у теб. Не споделяме нищо.
Прилагаме правилото за клиентска тайна.
Дар словото й се възвръща.
— Да не искаш да ми кажеш, че Дима вече е твой клиент? Та ти си по-изперколясал и от
тях тогава.
— Използвам правна метафора. От твоя свят, не моя. Просто ти съобщавам, че Дима е
мой клиент, а Тамара — твой. В концептуален смисъл.
— Тамара нищо не каза, Пери. Нито една шибана дума. Нея ако я питаш, и в птиците
около нас има вградени микрофони. От време на време я обземаше желанието да отправи на
руски молитва към някой от брадатите й пазители, при което ми даваше знак да коленича до
нея, а аз й угаждах. Така че вече не съм атеист от англиканската църква, а съм атеист от
руската православна църква. Иначе от онова, което мина между Тамара и мен, няма
абсолютно нищо, което да не съм готова да споделя до най-малката подробност с теб, както
и сторих току-що. Основното ми притеснение беше да не ми отхапят ръката. Размина ми се.
И двете ми ръце са си на мястото. Твой ред.
— Съжалявам, Гейл. Не мога.
— Моля?
— Нищо няма да ти кажа. Отказвам да те въвлека в тази история по-дълбоко, отколкото
си въвлечена вече. Искам да останеш чиста. И в безопасност.
— Ти ли го искаш?
— Не. Не го искам. Настоявам. И няма да се поддам на никакво изкушение.
На изкушение? Нима така би се изразил Пери? Или това са думи на оня пламенен
проповедник от Хъдърсфийлд, на когото са го кръстили?
— Абсолютно сериозно ти казвам — добавя той, в случай че тя има някакви съмнения.
В този миг досегашният Пери се преобразява в друг, съвсем нов. От моя любим
напорист Джекил се появява далеч по-малко апетитният мистър Хайд от британския Сикрет
Сървис.
— И с Наташа разговаря, доколкото забелязах. Доста време при това.
— Да.
— Насаме.
— Не съвсем. И двете момиченца бяха с нас, макар и да спяха.
— На практика — насаме.
— Да не би да е престъпно?
— Тя се явява източник.
— Явява се какво?
— Каза ли ти нещо по адрес на баща си?
— Я повтори, ако обичаш.
— Попитах те: тя каза ли ти нещо по адрес на баща си?
— Пас.
— Сериозно те питам, Гейл.
— И аз ти отговарям сериозно. Абсолютно. Аз съм пас, така че или си гледай шибаната
работа, или ми кажи какво ти каза Дима.
— Спомена ли ти с какво се занимава Дима? С кого играе, кому се доверява, от кого се
боят толкова? Всичко, което ти е известно в това отношение, също следва да го опишеш.
Може да се окаже жизненоважно.
С тези свои думи той се оттегля в банята и — за негов смъртен позор — се заключва
там.
Гейл прекарва следващия половин час сгушена на балкона, наметната с кувертюрата от
леглото, тъй като няма сили да се съблече. Сеща се за бутилката ром — махмурлукът
гарантиран, — независимо от това си сипва две глътки, след което задрямва. Когато се
събужда, установява, че вратата към банята е отворена, в рамката й е застанал накриво ас
операторът Пери и се колебае дали да излезе, или не. Държи с две ръце зад гърба си
половината от нейния бележник с жълтите листа. Тя успява да мерне едно подаващо се
ъгълче, което е покрито с почерка му.
— Сипи си — предлага тя и му посочва бутилката ром.
Той не й обръща внимание.
— Съжалявам — казва й. После се прокашля и повтаря: — Страшно съжалявам, Гейл.
Тя се отърсва от всичката си гордост и разум, скача импулсивно, изтичва до него и го
прегръща. В интерес на сигурността той продължава да държи ръцете си зад гърба. Досега
не й се е случвало да види Пери уплашен, но ето че сега той се бои. И то не за себе си. А за
нея.
Поглежда със замъглен поглед часовника си. Два и трийсет. Става, налива си нова чаша
риоха, поддава се на здравия разум, сяда на любимия стол на Пери и се озовава под одеялото
с Наташа.
— И с какво се занимава този твой Макс? — пита я.
— Изцяло ме обича — отговаря Наташа. — Включително и физически.
— Нямам това предвид, а с какво си изкарва хляба — пояснява Гейл, като гледа да
потисне усмивката си.
Наближава полунощ. За да се скрие от студените ветрове и за забавление на двете
крайно уморени осиротели момиченца Гейл построява на завет до защитния зид около
градината палатка от одеяла и възглавници. В този момент отнякъде изниква Наташа, но без
книга. През процепа между одеялата Гейл първо разпознава гръцките й сандали, канещи се
да излязат на сцената. Те обаче остават неподвижни в продължение на няколко минути.
Какво прави тя? Ослушва ли се? Или събира смелост? За какво? Да не би да се кани да
зарадва децата с изненадваща атака? Понеже до този момент Гейл не е разменила нито една
дума с Наташа, не може да си представи и евентуалните й пориви.
Процепът се разтваря, един гръцки сандал пристъпва плахо напред, следван от коляно и
от извърнатата глава на Наташа през завесата на дългите й черни коси. След него — втори
сандал и останалата част от момичето. Заспалите дълбоко две момиченца изобщо не
помръдват. В продължение на още много минути Гейл и Наташа лежат глава до глава и
наблюдават нямо през отворения процеп залповете от ракети, изстрелвани с притеснителна
методичност от Ники и братята му по оръжие. Наташа зъзне. Гейл мята одеяло върху двете
им.
— Изглежда, отскоро съм бременна — отбелязва Наташа на безупречен английски в
стил Джейн Остин по посока не толкова към Гейл, колкото към водопада от светещи паунови
пера, стичащ се от нощното небе.
Огрее ли те щастието да ти се изповяда млад човек, най-мъдро е и двамата да не се
гледате в очите, а да фиксирате погледите си върху някоя обща цел в далечината — ipsissima
verba[3] на Гейл Пъркинс. Преди да започне да се подготвя за изпитите за адвокатурата, Гейл
преподаваше в училище за деца с проблеми при заучаването и това бе едно от нещата, които
бе научила. А урокът става двойно по-важен, когато едва навършило шестнайсет години
красиво момиче ти се изповяда изневиделица, че вероятно е бременно.
На този етап Макс работи като ски учител — отговаря Наташа на уж небрежно
подхвърленото от Гейл запитване относно възможния произход на очакваното от нея дете. —
Но това е временно. Той ще стане архитект и ще строи жилища за бедни хора без пари. Макс
е изключително творческа натура, освен дето е и крайно чувствителен. — В гласа й липсва
всякакъв хумор. Истинската любов е прекалено сериозна, че да го допусне.
— Ами родителите му? Те пък с какво ли се занимават? — пита Гейл.
— Имат хотел. За туристи. Долнокачествен, но Макс гледа абсолютно философски на
материалните неща.
— Планински хотел ли?
— В Кандерщег. Планинско село, много туристическо.
Гейл отбелязва, че никога не е ходила в Кандерщег, но че Пери е участвал в ски
състезание там.
— Майката на Макс е некултурна, но е симпатична и духовна като сина си. Бащата обаче
е абсолютно негативен. Пълен идиот.
Придържай се към баналностите.
— Макс в официалната ски школа ли преподава — пита Гейл, — или кара на частно,
така да се каже?
— Абсолютно на частно. Макс кара само с хора, които уважава. Най обича офроуд
карането заради естетиката му. И спускането по ледниците.
И тъкмо в една отдалечена хижа високо над Кандерщег, казва Наташа, двамата се
впечатлили взаимно със своята страст.
— Бях девствена. И некомпетентна. Но Макс беше абсолютно внимателен. Той по
природа си е внимателен към хората. Дори и в страстта си се оказа абсолютно внимателен.
Гейл упорито преследва ежедневните дреболии, поради което пита Наташа докъде е
стигнала с образованието си, кои предмети обича най-много и към какви изпити се е
ориентирала. Откакто живее при Дима и Тамара, отвръща Наташа, посещава седмичния
пансион на римокатолическото училище в кантона Фрибург.
— За жалост, аз в Бог не вярвам, но това няма значение. На човек често му се налага да
се преструва, че има религиозни убеждения. Аз най обичам изкуството. И Макс е много
артистичен. Някой ден може да учим заедно живопис в Санкт Петербург или в Кеймбридж.
Каквото решим.
— Той католик ли е?
— В практиката си Макс се съобразява със семейната им вяра. Понеже е предан син. Но
в душата си вярва във всички богове.
А в леглото? — пита се Гейл. Но не задава на глас въпроса си: и там ли спазва
семейната вяра?
— И кой друг знае за теб и Макс? — пита със същия непритесняващ лековат тон, който
продължава да поддържа. — Освен родителите му очевидно. Или може би и те не знаят?
— Положението е сложно. Макс се закле най-тържествено, че няма да каже никому за
нашата любов. Много настоявах за това.
— Дори на майка си ли?
— Майката на Макс е ненадеждна. Предразположена е към буржоазни инстинкти, а
освен това е и бъбрива. Стига да й е удобно, ще каже и на съпруга си, и на куп други
буржоазни хора.
— Че какво толкова лошо има в това?
— Ако Дима научи, че Макс ми е любовник, нищо чудно да вземе да го убие. На Дима
грубостта не му е чужда. Напротив, част от природата му е.
— А Тамара?
— Тамара не ми е майка — отсича Наташа в проблясък на типичната за баща й грубост.
— Какво ще правиш, ако се установи, че наистина носиш в себе си бебе? — пита
лековато Гейл, докато пейзажът се подпалва от батарея римски свещи.
— В мига, в който получим потвърждение, ще забегнем някъде надалеч, вероятно във
Финландия. Макс ще го уреди. Но в момента не е удобно, тъй като той работи и като летен
планински водач. Ще изчакаме още месец. Надявам се да е възможно да учим в Хелзинки.
Или пък ще се самоубием. Ще видим.
Гейл оставя най-гадния въпрос за най-накрая, тъй като буржоазните й инстинкти са я
подготвили за отговора:
— И на колко години е този твой Макс, Наташа?
— На трийсет и една. Но по душа си е дете.
Ох, и ти си дете, Наташа. Но не мога да разбера: някаква приказка ли ми разправяш тук
под карибските звезди, мечта за въображаем любим, който някой ден очакваш да срещнеш?
Или наистина си преспала с този трийсет и една годишен негодяй скиор, който не смее да
каже на майка си? Защото, ако е така, си попаднала на най-подходящия адрес: при мен.
Гейл беше малко по-възрастна. Но само малко. И момчето в нейния случай не беше
скиорче, а безпаричен мелез от местната прогимназия, чиито разведени родители живееха в
Южна Африка. Собствената й майка бе излетяла от семейното гнездо три години по-рано,
без да остави нов адрес. А баща й, алкохоликът, изобщо не представляваше физическа
заплаха, тъй като лежеше в болницата с хронично чернодробно заболяване в последния му
стадий. Със събрани назаем от приятели пари Гейл успя да си уреди нескопосан аборт, но
така и не каза на момчето.
А до тази вечер така и не намери повод да го съобщи и на Пери. При създалите се
обстоятелства вече се съмнява, че изобщо ще се стигне до казване.
От насмалко забравената в таксито на Оли чанта Гейл вади мобилния си телефон и
проверява дали е получила нови есемеси. Оказва се, че не е, след което се захваща да си
преговори старите. Онези от Наташа са изцяло с главни букви, за да са по-драматични.
Четири от тях са дошли в рамките на една-единствена седмица:
ИЗМАМИХ БАЩА МИ ОТ КОЕТО МЕ Е СРАМ. ВЧЕРА ПОГРЕБАХМЕ
МИША И ОЛГА В КРАСИВА ЧЕРКВА СИГУРНО СКОРО ЩЕ
ГИ ПОСЛЕДВАМ.
МОЛЯ ТЕ ДА МЕ УВЕДОМИШ КОГА Е НОРМАЛНО СУТРИН ДА
ТИ СЕ ПОВРЪЩА.
Следва отговорът на Гейл, съхранен в нейните „запазени съобщения“:
Общо взето, през първите три месеца, но ако си бол-
на от нещо, ВЕДНАГА отиди на лекар, ххх Гейл
На което Наташа съответно се обижда.
моля те не казвай ЧЕ СЪМ БОЛНА. любовта не е болест.
НАТАША.
Ако е бременна, има нужда от мен.
Ако не е бременна, има нужда от мен.
Ако е някоя откачена тийнейджърка, която си фантазира как ще се самоубие, има нужда
от мен.
Аз съм й и адвокат, и душеприказчик. Аз съм всичко, което тя притежава.
Пери вече е теглил линията върху пясъка.
Не подлежи нито на уговорки, нито на заличаване от прибоя.
И тенисът вече не помага. Индийците младоженци са си заминали. Играта поединично е
прекалено изнервяща. Марк им е враг.
Макар докато се любят, да успяват временно да забравят за присъствието й, линията ги
изчаква да свършат и след това пак ги разделя.
Седнали на балкона след вечеря, двамата вперват погледи в арката на бялото
охранително осветление, увиснала над върха на полуострова. Но ако приемем, че Гейл се
надява да мерне момичетата, кого ли очаква да види Пери?
Дима — неговият Джей Гетсби? Дима — личният му Курц? Или някой друг дефектен
герой на любимия му Джоузеф Конрад?
Усещането, че ги подслушват и следят, вече се е загнездило у тях за постоянно,
денонощно. Дори да реши Пери да наруши самоналожения си обет за мълчание, устните му
ще бъдат запечатани от страха да не бъде подочут.
Когато им остават още два дена, Пери става рано, в шест, да побяга. Гейл се излежава до
по-късно, после се добира до „Капитанския мостик“, примирила се, че ще закусва сама, но
го заварва да увещава конспиративно Амброуз да премести напред датата на заминаването
им. Амброуз съжалява, но датите на билетите им не подлежат на промяна.
— Ама и вие защо не се обадихте вчера? Щяхме да ви уредим да излетите заедно с
господин Дима и семейството му. С тази разлика, че те всички летят в първа класа, а вие сте
в най-обикновена икономична. Май нямате избор. Ще трябва да изтърпите още един ден
малкия ни стар остров.
Направиха всичко, което им беше по силите. Отидоха пеш до града и разгледаха всичко,
което беше за гледане. Пери й изнесе цяла лекция за безобразията на робството. Посетиха
един плаж на отсрещната страна на острова, където се гмуркаха с шнорхели и изобщо се
правеха на поредните двама англичани, които не знаят с какво да запълват времето при
наличието на толкова много слънце.
Но едва когато сядат да вечерят на „Капитанския мостик“, Гейл окончателно изтървава
нервите си. Пери сам нарушава наложеното от него ембарго върху разговорите им във вилата
и най-невероятно я пита дали случайно не познава някого „из средите на британската
разузнавателна общност“.
— Ама ти не знаеш ли, че им сътруднича? — заяжда се тя. — Мислех, че вече си се
усетил! — Сарказмът й обаче не стига доникъде.
— Просто си помислих да не би някой от кантората ти да има някаква връзка с тях —
добавя засрамено Пери.
— Ха! И как по-точно? — срязва го Гейл и усеща как лицето й пламва.
— Ами… — Следва свръхневинно вдигане на рамене. — Хрумна ми, че при цялата
сегашна дандания около отвличането и изпращането на заподозрени в други страни за
изтезания… при всичките там разследващи комисии, дела и прочие… шпионите вероятно
изпитват въпиюща нужда от юридическа помощ.
Това вече й дойде прекалено.
— Да ти го начукам, Пери! — възкликна звучно, после хукна по пътеката към вилата,
където рухна в сълзи.
Да, страшно съжалявала. И той ужасно съжалявал. Покрусен бил. И тя също. Не бях
права. Не, аз не бях прав. Дано по-скоро се върнем в Англия, че да загърбим цялата тази
проклетия. Временно възстановили единството си, двамата се вкопчват един в друг като
удавници и се любят със съответната безнадеждност.
Тя пак е до дългия прозорец и гледа намръщено улицата. Няма го проклетото такси.
Изобщо няма такси — дори и да не е тяхното.
— Копелета мръсни — казва на глас, подражавайки на баща си. А след това на себе си
— или на копелетата мръсни — безмълвно:
Какво, по дяволите, му правите? Какво, по дяволите, искате от него?
На какво ви отговаря „не, но всъщност да“, докато изпълнява моралното си
шикалкавене пред очите ви?
Как щяхте да реагирате, ако вместо Пери, Дима бе избрал мен за свой душеприказчик?
Ако вместо „между двама мъже“ се бе спрял на варианта „между мъж и жена “?
Как щеше да се чувства Пери, ако той сега седеше тук като захвърлена вещ и чакаше
аз да се върна с повече тайни, отколкото „уви, уви, неми е позволено да споделя с теб, но то
е за собственото ти добро“?
— Ти ли си, Гейл?
Аз ли съм?
Някой е пъхнал слушалката в ръката й и й е казал да разговаря с него. Но този някой го
няма. Тя е сама. Пери й се е явил в най-гледаното време, не като спомен, а тя продължава да
стои опряна с една ръка на рамката на прозореца и не откъсва поглед от улицата.
— Виж какво. Съжалявам, че закъснях и прочие.
И прочие ли?
— Хектор иска да разговаря и с двама ни утре сутринта в девет.
— Хектор ли?
— Да.
Запази разсъдъка си. Когато светът полудее, придържай се към онова, което знаеш.
— Не мога. Знам, че е неделя, но възнамерявам да работя. „Самсън срещу Самсън“
никога не спи.
— Обади се в кантората и им кажи, че си болна. Много е важно, Гейл. Много по-важно е
от „Самсън срещу Самсън“. Честна дума.
— Според Хектор ли?
— И според мен, ако държиш да знаеш.
6
— Ще се казва Хектор, между другото — обявява умелият малък Люк, докато вдига
поглед от своя екземпляр на бежовата папка.
— Това предупреждение ли е или указание свише? — пита Пери иззад разтворените си
длани дълго след като Люк се е отказал да изчака отговор.
В изминалата цяла вечност, откакто Гейл си замина, Пери не е помръднал от масата —
нито е вдигнал глава, нито се е наместил на стола си до празния неин стол.
— Къде изчезна Ивон?
— Отиде си — отвръща Люк, забил отново нос в папката си.
— По своя воля или я отпратиха?
Без отговор.
— Кой е Хектор? Вашият върховен вожд ли?
— Ако аз съм в „Б“ група, той е в „А“ група. — И си отбелязва нещо с молива.
— Значи, Хектор е шефът ви?
— И така може да се каже.
И така може да не се даде отговор на въпроса.
Макар на Пери да му се налагаше да си признае въз основа на всички налични до този
момент данни, че всъщност не му беше трудно да намери общ език с Люк. Явно не бе от
висшия ешелон, а от „Б“ групата, както самият той се бе изразил. Леко префърцунен може
би, леко елитарен, но човек, с когото би образувал двойка при катерене.
— Хектор слушаше ли досегашния ни разговор?
— Предполагам.
— Гледаше ли ни?
— Понякога е по-полезно само да слушаш. Като радио-театър, да кажем. — След
известна пауза: — Тази ваша Гейл е момиче на място. Отдавна ли сте заедно?
— От пет години.
— Уау!
— Защо пък „уау“?
— Ами май започвам да възприемам някои характеристики на Дима. Побързайте да се
ожените.
— Навлизаше в свещена територия и Пери се канеше да го предупреди, но в крайна
сметка му прости.
— Откога се занимавате с тази работа? — попита вместо това.
— Двайсетина години — отвърна Люк.
— Тук или в чужбина?
— В чужбина най-вече.
— Изкривява ли ви?
— В смисъл?
— За работата ви говоря. Изкривява ли мисленето ви? Усещате ли някаква… deformation
professionnelle, така да се каже?
— Искате да попитате дали не съм станал психопат?
— Е, не чак дотам. Просто… как ви се отразява в дългосрочен план?
Главата на Люк се задържа приведена, но моливът му престана да се мотае и покоят му
прерасна донякъде в предизвикателство.
— В дългосрочен план, казвате… — повтори той сериозно замислен. — Предполагам,
че в дългосрочен план всички ще умрем.
— Не. Имах нещо много по-просто предвид. Като например що за удоволствие е това да
представляваш държава, която не е в състояние да посрещне разходите си? — заобяснява
Пери със закъснялото усещане, че навлиза в опасни дълбини. — Щото четох някъде, че
напоследък в международен план ни допускали до почетната маса единствено благодарение
на стабилното ни разузнаване. — Ето че взе да се лута напосоки. — И си рекох, как ли се
отразява това на хората, на които се разчита за такива данни? Как ли се чувстват в много по-
тежка категория от собствената им — добави, правейки неволна връзка с дребния ръст на
Люк, за което мигновено съжали.
Напрегнатият им диалог бе прекъснат от бавни и тихи влачещи се стъпки, като по
домашни чехли, по тавана над главите им, които впоследствие заслизаха внимателно по
стълбите към сутерена. Като по заповед Люк се отправи към шкафа до една от стените, взе
поднос с малцово уиски, минерална вода и три чаши и го остави върху масата.
Стъпките достигнаха долния край на стълбите. Вратата се отвори. Пери инстинктивно
скочи на крака. Последва взаимен оглед. Двамата мъже бяха с еднакъв ръст, което и за двама
им бе необичайно. Ако не беше толкова прегърбен, Хектор щеше да е по-високият. С
класическото си широко чело и отметнатите назад в две мръсни вълни начупени бели коси
заприлича на Пери на някакъв старовремски, поизкукуригал факултетски декан. Беше на
около петдесет и пет години, по преценка на Пери, но се беше облякъл за цяла вечност с
някакво жалко кафяво спортно сако с кожени кръпки по лактите и кожени ръбове на
маншетите. Безформеният сив панталон от каша можеше спокойно да принадлежи и на
Пери. Същото важеше и за охлузените хъш пъпис на краката му. Непретенциозните рогови
рамки на очилата му като да бяха изровени от сандъка, в който Пери държеше на тавана
някои останали от баща му вещи.
Най-после — и то дълго след като бе отминал подходящият момент — Хектор
проговори.
— Уилфред Оуън, значи — обяви с глас, който се предполагаше да е и жизнерадостен, и
изпълнен със страхопочитание. — Едмънд Бърк, значи. Зигфрид Сасун, значи. Робърт Грейвс,
значи. Et al[4].
— Защо? Какво са направили? — попита озадаченият Пери, лишил се от възможността
първо да помисли.
— Има предвид разкошната ви шибана статия за всички тях в „Лондон Ривю ъф Букс“
миналата есен! „Жертването на храбреци не оправдава преследването на несправедлива цел.
П. Мейкпийс scripsit[5]“. Адски въодушевяващо!
— Много ви благодаря — изрече безпомощно Пери и се почувства като идиот за това, че
не беше съобразил достатъчно бързо.
Тишината се възстанови, през което време Хектор продължи да оглежда с възторг трофея
си.
— Обаче аз ще ви кажа какъв сте вие, господин Пери Мейкпийс, сър — обяви, сякаш бе
стигнал до извода, който и двамата очакваха. — Вие сте един абсолютно шибан герой,
честна дума! — Сграбчи ръката на Пери в отпуснат двоен захват и едва-едва я раздруса. — И
не смятайте, че ви пускам димка в задника. Много добре знаем мнението ви за нас. И сред
нас някои са на същото мнение и да знаете, че са прави. Проблемът обаче е в това, че сме
единственото шоу, което върви в момента. Правителството е гола вода, половината държавни
служители са пълни некадърници. От дипломатическата служба има точно толкова полза,
колкото и от една полюция, държавата е в пълен банкрут, а банкерите ни засмукват всичките
парички и какво ни показват? Среден пръст. Добре де, как можем ние да оправим нещата?
Да се оплачем на мама, или да се стегнем и да се заловим с ремонта? — И без да дочака
отговор от Пери: — Бас държа, че кръв сте срали, преди да се обърнете към нас. Но в крайна
сметка сте тук. — Вече е пуснал ръката на Пери и се обръща към Люк по въпроса за
малцовото уиски. — За Пери само символично. Минимално. С много вода, а от концентрата
само толкова, колкото да му се разхлаби корсетът. Ще ми позволите ли да приседна тук до
Люк, или прекалено много ще ви напомняме ситуации от рода на кога за последен път
видяхте баща cut И стига с това „Адам“. Казвам се Мередит. Хектор Мередит. Вчера
разговаряхме по телефона. Апартамент в Найтсбридж, жена и две деца, вече пораснали.
Зимна вила в Норфък. Има ме в телефонния указател и на двете места. А ти кой си, Люк,
когато не се правиш на някоя друга свиня?
— Люк Уивър ми е пълното име. Живеем оттатък дома на Гейл, на Парламент Хил.
Последната ми мисия бе в Централна Америка. Втори брак, един син от него, вече на десет,
току-що приет в Юнивърсити Колидж Скул в Хампстед, което е най-голямата ни радост за
момента.
— Всички трудни въпроси ги оставяме чак за накрая — заповяда Хектор.
Люк наля три миниатюрни дози уиски. Пери седна рязко на стола си и зачака. Хектор от
„А“ групата седна право насреща му, Люк от „Б“ групата — малко по-встрани.
— Ей, да му ебеш майката! — възкликна щастливо Хектор.
— Да бе, да го еба! — съгласи се озадаченият Пери.
Ако трябва да сме точни обаче, бойният вик на Хектор бе съвсем навременен и
подейства ободряващо на Пери. И възторженото му нахлуване оказа максимално
положителен ефект за изваждането на Пери от черната дупка, в която бе изпаднал след
принудителното заминаване на Гейл — и то по принуда лично от негова страна, няма
значение по какви причини, — където разкъсаното му на две сърце се бе отдало на всички
възможни видове самопрезрения и угризения.
С какъв акъл изобщо се съгласи да дойде тук — било то с нея или без нея. Трябваше
просто да им предаде документа си и да им каже: „Толкова. Оправяйте се сами оттук
нататък. Съществувам, следователно не шпионирам.“
Какво значение имаше, че наскоро бе прекарал цяла нощ в трамбоване по протъркания
мокет в оксфордската си квартира, докато обмисляше стъпката, която знаеше — но не
желаеше да знае, — че неминуемо ще предприеме?
Или че покойният му баща — от евангелисткия уклон в англиканската църква,
свободомислещ и предан миролюбец — е демонстрирал навремето си, писал е и е
възроптавал срещу всички възможни злини, от ядреното въоръжаване до войната в Ирак,
заради което сума ти пъти е преспивал в полицейските килии?
Или че дядо му по бащина линия — скромен зидар по професия и заклет социалист — е
изгубил единия си крак и едното си око, докато се бил на страната на републиканците в
Испанската гражданска война?
Или че момата ирландка Шивон — съкровището на семейство Мейкпийс от двайсет
години по четири часа седмично — била назорена да доставя съдържанието на кошчето за
отпадъци на баща му на един таен детектив от хартфордшърската полиция — бреме, което
толкова й тежало, че един ден сред порой от сълзи признала всичко на майката на Пери и
повече не се мярнала в къщата им въпреки всички увещания от страна на майка му?
Или че само преди месец самият Пери бе съчинил апел на цяла страница в оксфордския
вестник „Таймс“, подкрепен от набързо съставена от него организация, наречена „Учени
срещу изтезанията“, и призоваващ към действия срещу „тайното правителство на
Великобритания“ и срещу тайното им погазване на някои от най-трудно завоюваните ни
граждански свободи?
Да, всички тези неща бяха от огромна важност за Пери.
И продължаваха да са от важност и сутринта след денонощните колебания, когато в
осем часа, със стисната под мишница тетрадка със спирала, той си наложи да прекоси
правоъгълния вътрешен двор на древния оксфордски факултет, който скоро щеше да напусне
завинаги, и да слезе по прояденото от червеите дървено стълбище до покоите на Базил Флин,
доктор по право и директор по учебната част, десет минути след като бе помолил за кратко
допитване по личен и конфиденциален въпрос.
Само три години деляха двамата мъже, но, според Пери, Флин вече се бе превърнал в
първа курва на университетската система от комисии.
— Ще успея да те вмъкна в графика си само ако се явиш незабавно — бе му заявил
превзето. — В девет влизам на заседание на Съвета, а те обикновено траят дълго.
Носеше тъмен костюм и черни обувки с лъснати катарами отстрани. От пълната парадна
униформа на ортодоксалността го отличаваше единствено старателно вчесаната, стигаща до
раменете му коса. Пери изобщо не беше обмислил как да подхване разговора си с Флин, така
че, гледани сега от дистанцията на времето, началните му думи очевидно бяха доста зле
подбрани.
— Ти нали миналия срок се опита да прелъстиш мой студент — избъбри още от прага.
— Моля? Какво съм се опитал?
— Онова полуегиптянче — Дик Бенсън. Майка египтянка, баща англичанин. Арабски
говорещ. Подаде заявление за академична субсидия, но ти си му подсказал, че може би
трябвало да разговаря първо с едни твои познати в Лондон. Той обаче не разбрал какво точно
имаш предвид, затова се обърна за съвет към мен.
— И ти какво го посъветва?
— Че ако познатите ти в Лондон са такива, каквито подозирам, че са, да внимава къде
стъпва. Идеше ми да му кажа да се пази от тях като дявол от тамян, но реших, че не ми е
работа да правя подобни изявления. Все пак нямах правото да избирам от негово име. Не съм
ли прав?
— За кое?
— За това, че вербуваш в тяхна полза. Че им търсиш кадри.
— И кои са „те“ по-точно?
— Шпионите. Той самият Дик Бенсън нямаше представа към кои по-конкретно го
насочваш, та аз ли? И ни най-малко не те виня. Напротив. Само питам. Вярно ли е? Че имаш
връзка с тях? Или просто Бенсън си е въобразявал?
— За какво си дошъл и какво всъщност искаш?
В този момент Пери насмалко да си излезе. И после съжали, че не го е направил. В
интерес на истината, действително се извърна и се насочи към вратата, но после се спря и
направи кръгом.
— Нужно ми е да се свържа с определени хора в Лондон — каза, стиснал алената
тетрадка под мишницата си в очакване на въпроса „защо?“.
— Да не си решил и ти да се включиш? Абе знам, че напоследък прибират какви ли не,
ама чак пък теб?
И Пери пак почти се насочи към вратата. И после пак съжали, че не го е направил. Но и
този път успя да се овладее, пое дълбоко въздух и едва сега намери необходимите му думи.
— Случайно попаднах на определена информация. — И почука с дългите си нервни
пръсти по тетрадката, която издаде лек звън. — Информация, която не съм искал, не съм
желал и която е — доста се поколеба, преди да произнесе думата… — тайна.
— Според кого?
— Според мен.
— Защо?
— Защото, ако е вярна, може да постави в опасност живота на няколко души. Или,
съответно, да спаси няколко живота. Не е по моята специалност.
— Нито пък по моята, слава богу. Да, подбирам кадри. Крада кадри за тях. Но
определените мои хора си имат и един определено добър уебсайт. Да не говорим за
кретенските реклами, които пускат за себе си в печатните медии. Така че имаш избор между
тези два пътя.
— Нямам време обаче. Материалът ми е изключително спешен.
— Хем спешен, хем таен, така ли?
— Най-вече е спешен. Безкрайно спешен.
— Бъдещето на родината виси на косъм, значи? А това под мишницата ти предполагам,
че е малката червена книжка на председателя Мао.
— Протоколен документ е.
Двамата се огледаха с взаимна неприязън.
— Надявам се да не възнамеряваш наистина да ми го връчиш все пак.
— Напротив. Точно това възнамерявам. И защо не?
— Ще тръшнеш пред Флин своите спешни тайни? И очакваш той да им лепне пощенска
марка и да ги изпрати на своите определени хора в Лондон?
— Нещо такова. Защо смяташ, че би трябвало да знам как точно процедирате вие?
— А ти в това време ще търсиш своята безсмъртна душа, а?
— Ще правя онова, което винаги правя. И ще ги оставя и те да правят онова, което
винаги правят. Нещо лошо да виждаш?
— Всичко, което спомена дотук. В тази игра, която изобщо не е игра, вестоносецът е
поне наполовина толкова важен, колкото е и самата вест. Понякога вестоносецът дори
въплъщава цялата вест. Ти накъде си се запътил? Сега в момента имам предвид.
— Към квартирата си.
— Имаш ли мобилен телефон?
— Що за тъп въпрос? Естествено, че имам.
— Напиши ми тук номера си, ако обичаш. — И му подава листче. — Не мога да
разчитам на паметта си. В квартирата ти има достатъчно силен сигнал за мобифона ти,
надявам се. Стените не са особено дебели или нещо от тоя род?
— Сигналът е чудесен, благодаря.
— Вземи си малката червена книжка. Върви си в квартирата. По някое време ще ти се
обади мъж или жена с името Адам. Господин или госпожа Адам. Но на мен ми трябва
сентенция.
— Какво?
— Някоя запомняща се фраза, която да ги възбуди. Да не очакваш да им кажа „Абе един
псевдоболшевик тука смята, че е надушил някаква световна конспирация“? Все пак трябва да
им спомена нещо по-конкретно.
Докато преглъщаше възмущението си, Пери направи първото си умишлено усилие да
създаде някаква легенда.
— Кажи им, че става дума за престъпен руски банкер, който нарича себе си Дима —
рече, след като всички останали пътища се оказаха загадъчно затворени. — Който иска да
сключи сделка с тях. И че е съкратено от Дмитрий, в случай че не знаят.
— Звучи неотразимо — отбеляза саркастично Флин, после взе молив и задращи с него
по същото листче.
Нямаше и час, откакто Пери се беше прибрал в квартирата си, когато мобифонът му
иззвъня и той чу същия онзи закачлив, леко пресипнал мъжки глас, който сега му говореше в
сутеренната стая.
— Пери Мейкпийс ли е? Чудесно. Казвам се Адам. Току-що ми предадоха посланието
ви. Нали не възразявате да ви задам набързо две-три въпросчета, за да съм сигурен, че дъвчем
един и същ кокал? Няма нужда да споменаваме името на нашия приятел. Достатъчно ни е да
сме убедени, че става дума за един и същ човек. Той случайно да е женен?
— Женен е.
— За дебела руса дама? С вид на барманка?
— Тъмнокоса и съсухрена.
— И при какви точно обстоятелства налетяхте на нашия приятел? Кога и как?
— В Антигуа. На тенис корт.
— Кой би?
— Аз.
— Чудесно. И трето бързо въпросче. Кога най-рано можете да цъфнете в Лондон за наша
сметка и колко бързо ще можем да се доберем до това усукано ваше досие?
— От врата до врата — около два часа, да речем. Има и едно пакетче. Залепил съм го от
вътрешната страна на досието.
— Дано да е здраво.
— Надявам се.
— Ще гарантираме наличието му. Само напишете на най-външния плик „АДАМ“ с едри
черни букви. Използвайте маркер като в обществените перални или нещо от този сорт. И го
размахвайте пред рецепцията, докато някой ви обърне внимание.
Маркер от обществена пералня ли? Приказка на стар ерген? Или тънък намек за
съмнителните финансови деяния на Дима?
Развълнуван от присъствието на отпусналия се на малко повече от метър насреща му
Хектор, Пери приказва забързано и устремено; и то не някъде към средата на стаята, където
по традиция се крият учените глави, а право в лицето на Хектор с орловия поглед; и не
толкова директно — и към изтупания Люк, седнал редом до Хектор.
В отсъствието на озаптяващата го Гейл, Пери се чувстваше свободен да търси допирни
точки и с двамата мъже. Изповядваше им се по същия начин, по който Дима му се бе
изповядал: мъж пред мъж, лице в лице. Създаваше синергия от изповедите. Възстановяваше
диалога им с онази точност, с която възстановяваше всичко прочетено — било то добро или
слабо, — без да спира, за да се поправя.
За разлика от Гейл, която умираше да имитира чужди гласове, той или не можеше, или
някаква глупава гордост го възпираше. Но в паметта си продължаваше да чува спънатия руски
акцент на Дима; в спомените си виждаше потното му лице тъй близо до своето, че съвсем
малко им оставаше до челен удар. И дори докато ги описваше, подушваше изпаренията от
водка в хрипливия глас на Дима. Наблюдаваше го как долива чашата си, как я гледа мрачно,
после й се нахвърля и я гаврътва на един дъх. Усеща как се плъзга към някакво неволно
родеене с него — към бързата и наложителна спойка, която се появява в кризисна обстановка
на някоя отвесна скала.
— Но не е бил наквасен, ако може така да се каже? — подсказа Хектор и отпи от
малцовото си уиски. — Доколкото разбирам, бил е по-скоро подпийнал за компания, без да
му личи, нали така?
Абсолютно, съгласи се Пери: не се объркваше, не залиташе, не заваляше думите, просто
се чувстваше удобно.
— Ако имаше повод да играем тенис на следващата сутрин, убеден съм, че щеше да
играе най-нормално. Просто има много як двигател, който се задвижва с алкохол. И се гордее
с това.
Пери го каза така, сякаш и той бе горд с този факт.
— Или, ако цитираме погрешно Майстора — оказа се, че и Хектор е поклонник на П.Г.
Удхаус, — „говорим за човек, роден на две-три питиета под оптимума“, а?
— Точно така, Бърти — потвърди Пери с най-добрата имитация на удхауски акцент,
която можа да докара. Отделиха време за кратък задружен смях, подпомогнати от Люк от „Б“
групата, който след пристигането на Хектор поначало бе поел ролята на безмълвния
партньор.
— Ще ми позволите ли да вмъкна тук въпрос относно безупречната Гейл? — попита
Хектор. — Не от трудните. Средно мек.
Твърд, средно мек. Пери застана нащрек.
— Когато се върнахте в Англия от Антигуа — подхвана Хектор. — През „Гатуик“, нали
така беше?
Да, на „Гатуик“ кацнахме, съгласи се Пери.
— Там се и разделихте. Нали така? Гейл се върна към своите юридически задължения и
апартамента си в Примроуз Хил, а вие — в своята квартира в Оксфорд, където сътворихте
безсмъртната си проза.
И това беше така, призна Пери.
— Та в този момент каква сделка сключихте — „договореност“ всъщност е много по-
изискана дума — относно какво да предприемете по-нататък?
— Да предприемем спрямо кого?
— Ами спрямо нас, както се оказа.
Пери се поколеба, тъй като не му беше ясно накъде води въпросът.
— Договореност всъщност нямаше — отвърна плахо. — Поне не на думи. Гейл беше
извършила своя дял. Оставаше аз да извърша моя.
— От самостоятелните си жилища?
— Да.
— Без връзка помежду ви?
— Не. Свързвахме се. Но не си говорихме за Дима и неговите хора.
— А това беше по причина на…
— На факта, че тя не бе чула онова, което аз чух в „Трите комина“.
— Поради което тя продължаваше да е в щастливо неведение?
— На практика. Да.
— И продължава, доколкото ви е известно, да е в това състояние. Докато успявате да я
задържите така.
— Да.
— Не съжалявате ли в такъв случай, че я поканихме и тя да присъства?
— Казахте, че ви трябваме и двамата. И аз й казах, че ви трябваме и двамата. При което
тя се съгласи да дойде — отвърна Пери, а лицето му взе да потъмнява от яд.
— Но подозирам, че и самата тя е имала желанието да дойде. В противен случай щеше
да откаже. Тя е сърцата жена. Не е склонна да изпълнява сляпо заповеди.
— Ни най-малко — съгласи се Пери и с облекчение забеляза блажената усмивка, която
предизвика у Хектор.
Пери им описва миниатюрното помещение, където Дима го е отвел за разговора им и
което той нарича „гарваново гнездо“ — два на три и половина метра, кацнало на горния
край на корабната стълба, излизаща от единия ъгъл на столовата; паянтова куличка от дърво
и стъкло, построена върху полушестоъгълника, който гледа към залива, докато морският
вятър принуждава шиншите да тракат, а прозорците да вият.
— Надали в цялата къща имаше по-шумно място. И той май точно заради това го беше
избрал. Съмнявам се на този свят да има микрофон, способен да улови думите ни в този
трясък и вой. — После добавя с глас, придобиващ озадачения тон на човек, който разправя
свой сън: — А самата къща бе крайно приказлива. Три комина и три вятъра. И тази килия, в
която седяхме, почти опрели чело в чело.
Лицето на Дима бе на не повече от една длан разстояние от моето, повтаря Пери и се
навежда през масата към Хектор, като да му демонстрира каква близост е имало помежду
им.
— Прекарахме почти цяла вечност, без нищо да кажем, само с вперени един в друг
погледи. Според мен той се раздираше от съмнения: в себе си, в мен, в способността си да
осъществи намеренията си, в избора си на подходящия човек. А пък аз исках да му внуша
доверие в избора му. Разбирате ли какво искам да ви кажа?
Хектор очевидно го разбираше идеално.
— Той се напъваше да преодолее някаква огромна мисловна бариера; представям си, че
и изповедта е подобно изживяване. И чак след куп време изстреля към мен въпрос, който
звучеше по-скоро като настояване: „Ти си шпионин, професоре? Английски шпионин?“ В
началото го възприех като обвинение. И чак после осъзнах, че той го очаква, че дори се
надява да му отвърна с „да“. При което му викам: „Съжалявам, но не съм. Не съм шпионин,
никога не съм бил и нямам намерение да ставам. Аз съм си най-обикновен преподавател.“
Той обаче не остана никак доволен от отговора ми.
„Много англичани шпионират. Лордове. Джентълмени. Интелектуалци. Знам, че е така.
Вие като нация държите на честната игра, на феърплей. Вашата страна е страна на закона. И
имате добри шпиони.“
Наложи се пак да му кажа: „Не, Дима, аз не съм — повтарям: не съм никакъв шпионин.
Аз съм ти партньор по тенис и университетски преподавател, който точно сега е тръгнал да
променя из основи живота си.“ Трябваше да проявя негодувание. Но какво значи „трябваше“
в крайна сметка? Озовал се бях в съвсем нов свят.
— А и бас държа, че вече сте налапали и цялата стръв! — прекъсва го Хектор. — Какво
ли не бих дал, за да бъда на ваше място в този момент! Готов съм и на проклетия му тенис да
се науча!
Да, „налапал стръвта“ е съвсем точно казано, съгласява се Пери. В полумрака Дима бе
натрапчив обект за наблюдение. И за слушане през воя на вятъра.
Твърд, мек или среден, въпросът на Хектор бе зададен с такава лекота и загриженост, че
прозвуча направо като утеха:
— И предполагам, че при всичките ви съвсем основателни резерви спрямо нас, поне за
миг ви се е прищяло да сте шпионин, не съм ли прав?
Пери се намръщи, взе да чеше смутено къдравите си коси и не успя да намери
непосредствен отговор.
— Чувал ли си за Гуантанамо, професоре?
Да. Пери е запознат с Гуантанамо. И е демонстрирал против съществуването му по
всеки известен му начин. Но какво иска да му каже Дима всъщност? Защо Гуантанамо
придобива изведнъж такава изключителна важност, спешност и критичност за
Великобритания — ако си позволим да цитираме писменото послание от Тамара?
— Чувал ли си за тайните самолети, професоре? За ония проклети самолети, които
типовете от ЦРУ наемат и прекарват с тях терористи от Кабул до Гуантанамо?
Да, Пери е много добре запознат с въпросните тайни самолети. И доста пари е пратил
до една определена благотворителна фондация за правна помощ, възнамеряваща да съди
авиокомпаниите собственици на тези самолети за нарушаване на човешките права.
— От Куба до Кабул обаче тия самолети се връщат празни, разбираш ли? А знаеш ли
защо? Щото нито един шибан терорист не лети по посока от Гуантанамо за Афганистан. Аз
обаче си имам приятели.
Думата „приятели“ май го затруднява. Повтаря я, прекъсва, измърморва си нещо на
руски и набива още от водката, преди да продължи:
— Та моите приятели се договарят с пилотите, сключват сделка, съвсем частна сделка,
без документиране, нали разбираш?
Окей. Без документиране.
— И знаеш ли какво прекарват с тия празни самолети, професоре? Без митници, товар
направо на борда, оттам — директно до купувача, Гуантанамо-Кабул, плащане в брой в
аванс?
Не, Пери няма никаква представа какво може да се превозва от Гуантанамо до Кабул
срещу плащане в брой в аванс.
— Омари, професоре! — пляска Дима длан върху огромното си бедро и избухва в див
смях. — Няколко хиляди проклети омара от Мексиканския залив! И кой ги купува тия
проклети омари? Щурите главатари на въоръжените банди! От главатарите ЦРУ си купува
пленниците. После на същите главатари им продава проклетите си омари. За кеш. Е, и по
някое и друго килце хероин за охраната на Гуантанамо. От най-качествения. Проба 999. Без
никакви примеси. Повярвай ми, професоре!
Какво се очаква от Пери? Да се шокира ли? Напъва се да създаде такова впечатление. Но
нима това е достатъчен повод да го довлекат в тази лашкана от ветровете паянтова
наблюдателница? Не му се вярва. А доколкото усеща, и на Дима не му се вярва. Разказаното
дотук е по-скоро изстрел за прицелване — увод към следващо изложение.
— И знаеш ли какво правят моите приятели с всичките тези пари в брой, професоре?
Не, Пери няма никаква представа какво правят приятелите на Дима с печалбата от
омарите, контрабандирани от Мексиканския залив до главатарите на афганистанските
въоръжени банди.
— Носят всичкия тоя кеш на Дима. А защо? Защото имат доверие на Дима. Много,
много руски групировки имат доверие на Дима! А и не само руски! Големи, малки, за мен
няма значение! Приемаме всичко! Така че кажи на твоите английски шпиони: имате ли
мръсни пари? Дима ще ви ги изпере. Ноу проблем! Предпочитате да ги пестите? Заповядайте
при Дима! От многото малки пътчета Дима ще ви построи една огромна магистрала. Това
предай на твоите проклети шпиони, професоре.
— И каква ви е оценката за тая гадина на този етап? — пита Хектор. — Поти се, репчи
се, пие, шегува се. Казва ви, че е мошеник и перач на пари, и се хвали с престъпните си
приятели — но какво всъщност виждате и чувате вие през това време? Какво ври там у него?
Пери преценява условието на задачата, сякаш му е поставена от някакъв висшестоящ
екзаминатор, какъвто Хектор вече се явява в очите му.
— Гняв? — изказва той предположение. — Насочен към все още неопределено лице или
лица?—
Продължавайте — нарежда му Хектор.
— Отчаяние. Също все още неопределено.
— А най-откровена омраза, каквато винаги се очаква? — настоява Хектор.
— Тепърва ще се прояви, подозирам.
— Отмъстителност?
— Категорично се долавя там някъде — съгласява се Пери.
— Пресметливост? Колебливост? Животинско лукавство? Напънете се! — Изречено на
шега, но прието на сериозно.
— Всичките. Без съмнение.
— А срам? Самоненавист? Те не се ли усещат?
Стреснат, Пери се замисля, намръщва се, оглежда се.
— Да — признава накрая със силно провлачен глас. — Да. Срам. Срамът на изменника.
Срамът, че изобщо си има работа с мен. Срамът от това, че е предател. Което от своя страна
предизвиква нуждата му да се хвали.
— Аз съм един проклет ясновидец — обявява самодоволно Хектор. — Попитайте когото
си искате — всеки ще ви го каже.
Пери го съзнава и без да пита.
Пери описва дългите минути мълчание, противоречащите си гримаси по потното лице
на Дима в полумрака, как си налива нова водка, как я гаврътва, обърсва лицето си, ухилва се,
поглежда гневно Пери, сякаш се съмнява в присъствието му, как се пресяга и го сграбчва за
коляното, за да задържи вниманието му, докато подчертава нещо, как после го пуска и пак го
забравя. И как накрая, с глас, пропит с най-дълбока подозрителност, изръмжава въпроса, на
който иска директен отговор, преди да пристъпи към каквато и да било делова дискусия
помежду им:
— Видя ли я моята Наташа?
Пери е видял неговата Наташа.
— Нали е красива?
За Пери не представлява никаква трудност да убеди Дима, че Наташа наистина е голяма
красавица.
— По десет, дванайсет книги седмично. Хич не й пука. Изчита ги от край до край. Ти
ако имаш само няколко такива студенти, ще се побъркаш от радост.
Пери отчита, че наистина много би се радвал.
— И кон язди, и на балет ходи. А пък как красиво кара ски! Като истинска птица. Да ти
кажа ли нещо? За майка й. Тя взе, че умря. Ама аз страшно я обичах. Окей?
Пери издава звуци в израз на съболезнования.
— Може би съм чукал много жени навремето. Има мъже, дето нямат насищане на жени.
А добрата жена иска мъжът да е само неин. Ха си чукнал нещо чуждо, ха е пощуряла. За
жалост.
Да, жалко е, съгласява се Пери.
— Кълна се в Бога, професоре! — Дима се е наклонил напред и ръга коляното на Пери с
показалец. — Много обичах майката на Наташа. Щях да експлодирам от обич, чуваш ли ме?
Любов, дето ти изгаря душата. И топките, и сърцето, и мозъка, и душата — нищо друго не ги
интересува освен тази твоя любов. — Пак обърсва уста с опакото на дланта си, измърморва
„като твоята Гейл красива“, глътва от водката и продължава: — Това копеле мъжът й я уби —
доверява му. — И знаеш ли защо?
Не, Пери няма представа защо копелето съпруг на Наташината майка е убил Наташината
майка, но чака да научи, а покрай това да установи дали наистина е попаднал в лудница.
— Наташа е мое дете. И когато майката на Наташа му го съобщава, понеже не може да
лъже, онова копеле я убива. Но един ден и аз ще го намеря това копеле. И ще го убия. Но не с
оръжие. А с тези двете.
И вдига невероятно нежните си ръце пред очите на Пери. При което Пери най-покорно
ги оглежда.
— Моята Наташа ще учи в „Итън“, окей? Това предай на твоите шпиони. Иначе няма да
има сделка.
За съвсем кратък миг Пери усеща под краката си твърда почва в този бясно въртящ се
свят.
— Много силно се съмнявам, че в „Итън“ са започнали да приемат и момичета —
подхвърля плахо.
— Парите не са проблем. И плувен басейн ще им построя. Няма проблем.
— Дори и тогава надали биха променили правилника само заради нея.
— Къде ще ходи тогава? — пита дръзко Дима, сякаш пречките ги създава Пери, а не
училището.
— Има едно училище, което се казва „Роудийн“. Смятат го за девическия еквивалент на
„Итън“.
— Номер едно ли е в Англия?
— Така се говори.
— Деца на интелектуалци? На лордове? На номенклатура?
— Да го наречем — училище за най-горната прослойка на английското общество.
— Много ли е скъпо?
— Страшно.
Дима е утешен, но само отчасти.
— Окей — изръмжава. — Тогава правим следната сделка с твоите шпиони. Условие
номер едно: Училище „Роудийн“.
На Хектор му е провиснало ченето. Зяпа с отворена уста Пери, после седналия до него
Люк, после пак Пери. Прокарва пръсти през немирните си бели кичури в израз на
неспособността си да повярва на чутото.
— Еба си куче майката — измърморва. — Що покрай дъщерята не уредим и двамата му
близнаци в Лейбгвардейския полк, дето охранява кралицата? И вие какво му отговорихте?
— Обещах му да направя всичко по силите ми — отвръща Пери и усеща че по някакъв
начин е тласкан към страната на Дима. — Става дума за онази Англия, която той си е
внушил, че обожава. Какво друго да му кажа в подобен момент?
— Прекрасно сте се справили — възторгва се Хектор. С което и малкият Люк е
съгласен: „прекрасно“ е дума, която е обща и за двама им.
— Помниш ли Мумбай, професоре? Миналия ноември? Ония шантави пакистанци, дето
искаха да избият целия свят. Дето ги командваха по мобифоните им? И онова проклето
кафене, което подложиха на обстрел? Колко евреи убиха? И заложници? Хотелите там,
гарите? Толкова деца, майки — убити? Как успяха тия луди копелета да сторят всичко това,
мамка им?
Пери не изказва нито едно предположение.
— Някое от децата ми пръстчето да си пореже, само като видя кръв, и ми прилошава —
протестира възмутен Дима. — През живота си съм се нагледал на смърт, чуваш ли? За какво
им е било на ония шибани копелета да го правят?
На атеиста Пери му иде да каже „заради Бога“, но премълчава. А Дима се стяга и се
хвърля право в дълбокото.
— Окей. Кажи следното на твоите проклети английски шпиони, професоре — настоява
в поредния изблик на агресия. — Октомври две хиляди и осма. Запомни тая шибана дата.
Обажда ми се мой приятел. Окей? Приятел.
Окей. Поредният приятел.
— Пакистанец. От синдикат, с който въртим бизнес. На трийсети октомври, значи,
посред нощ ми се обажда. А аз съм в Берн, в Швейцария — много тих град, пълен с банкери.
Тамара спи до мен. Събужда се. Подава ми проклетия телефон: за тебе е. И го чувам тоя
приятел. Слушаш ли ме?
Пери го слуша.
— „Дима — вика ми оня, — обажда ти се твоят приятел Халил.“ Глупости на квадрат.
Името му е Мохамед. А Халил му е специално име за едни кешови сделки помежду ни, ама
кой му пука? „Ще ти дам един ценен съвет за борсата, Дима. Страхотен, жесток съвет. Ама и
вие не забравяйте после, че аз съм този, който ви го е дал. Нали ще се сетите за мен?“ Окей,
викам, няма да те забравим. Четири часа посред нощ, мамка му, а той седнал акъл да ми дава
за мумбайската борса. Давай нататък, Халил, викам му. Окей, няма да те забравим. Имаме
добра памет. Няма да те прецакаме. Какъв е съветът ти?
„Дима — вика, — изчезвай моментално от индийската борса, иначе яко ще закъсаш.“
Какво, викам му, какво искаш да ми кажеш, Халил? Да не си откачил нещо? Как така ще
закъсаме в Мумбай. Та ние имаме куп легални бизнеси в Мумбай. Най-нормални, абсолютно
чисти инвестиции, дето пет години ми се еба майката да ги изпирам — услуги, чай,
дървесина, хотели — всичките толкова бели и големи, че и римският папа може да води
литургия в тях. Приятелят ми обаче не ще и да чуе. „Послушай ме, Дима, изчезвай
моментално от Мумбай, ти казвам. След месец-два, да речем, пак ще заемеш здрави позиции,
пак ще изкараш някой и друг милион. Но засега се отърви веднага от тия шибани хотели.“
И пак прокарва юмрук през лицето си, да отбие рукналата пот. „Исусе Христе“
прошепва си и се оглежда за помощ в тясното помещение, където са седнали.
— Нали ще съобщиш всичко това на твоите английски апаратчици, професоре?
Пери ще направи всичко по силите си.
— Та през остатъка от нощта на трийсети октомври две хиляди и осма, след като тоя
пакистански задник ме събужда, повече сън не ме хваща, окей?
Окей.
— И още със ставането на 31 октомври се обаждам в проклетите им швейцарски банки.
„Изкарайте ме моментално от тоя шибан Мумбай.“ Услугите, дървесината, чая — продавам
ги за около трийсет процента от стойността им. Хотелите — по седемдесет. След две
седмици съм в Рим.
Обажда ми се Тамара. „Пусни си проклетия телевизор.“ И какво виждам? Ония
смахнати пакистански путьовци гърмят като шантави из Мумбай. Индийската борса затваря.
На следващия ден акциите на „Индиан Хотелс“ губят шестнайсет на сто, стигат до 40 рупии
и продължават надолу. През март тая година вече са на 31. И пак ми се обажда Халил.
„Хайде, приятелю, вече можеш да се върнеш. Но не забравяй, че аз съм този, който те
светна.“ И аз се връщам. — Потта продължава да се стича по плешивата му глава. — В края
на годината „Индиан Хотелс“ са вече 100 рупии. Правя от воле печалба от двайсет милиона.
Евреите са избити, заложниците са избити, а на мен гледат като на шибан гений. Ето това
искам да разкажеш на английските ти шпиони, професоре. Исусе Христе.
Потното лице представлява изпълнена със самопрезрение маска. Прогнилата дървена
обшивка стене под напъните на морския вятър. Приказките на Дима са го докарали до място,
от което връщане назад няма. А Пери е бил подложен на наблюдение, на изпитание, и е
доказал, че на него може да се разчита.
Докато си мие ръцете в издокараната тоалетна на горния етаж, Пери хвърля поглед в
огледалото и сам се впечатлява от сериозността на лицето, което започва да му става все по-
чуждо. И бързо слиза долу по дебелата пътека върху стълбите.
— Още една глътчица? — пита Хектор и замахва лениво към таблата с напитките. —
Люк, моето момче, що не ни спретнеш една кана кафе?
7
По улицата над сутерена префучава линейка, надула сирената си така, сякаш пищи от
всичката болка на света.
В блъсканата от ветровете полушестоъгълна наблюдателница към залива Дима навива
левия си сатенен ръкав. И на променливата лунна светлина, заместила изчезналото слънце,
Пери успява да различи гологърда Богородица, заобиколена от пищни ангелчета в
сладострастни пози. Татуировката се спуска от масивното рамо на Дима до златната верижка
на обсипания му с диаманти ролекс.
— Интересува ли те кой ми направи тази татуировка, професоре? — прошепва с
подрезгавял от емоции глас. — Цели шест проклети месеца? Всеки ден по един час?
Да, Пери много иска да узнае кой е изобразил тази Мадона без сутиен и нейния женски
хор върху огромната ръка на Дима, за което са му трябвали цели шест месеца. Ще му се
освен това да долови връзката между Дева Мария и молбата на Дима за място за Наташа в
„Роудийн“ и за постоянното пребиваване на цялото му семейство в Англия в замяна на
жизненоважни сведения, но живеещият у него учител по английски вече е осъзнал, че
разказвачът Дима следва своя си крива на повествованието и че сюжетите му се разгръщат
по околни пътища.
— Направи ми я моята Руфина. И тя беше зек, като мен. Лагерна проститутка, страдаща
от туберкулоза, по един час дневно. И след като я свърши, умря. Исус Христос, а? Исус
Христос.
Почтително мълчание, докато и двамата разглеждат шедьовъра на Руфина.
— Знаеш ли какво е Колима, професоре? — пита Дима с все още пресипнал глас. —
Чувал ли си?
Да, Пери знае какво е Колима. Чел е Солженицин. Чел е и Шаламов. Знае, че Колима е
река на север от полярния кръг, на която са кръстени най-суровите лагери в архипелага
ГУЛАГ — и преди, и след Сталин. Знае и какво е зек: зек е нарицателно за безбройните
милиони руски затворници
— На четиринайсет бях вече проклет зек на Колима. Криминален, не политически.
Политическите нищо не струват. Криминалните са чиста работа. Петнайсет години изкарах
там.
— Петнайсет на Колима?
— Ами да, професоре. Петнайсет си ги излежах.
Мъката вече е изчезнала от гласа на Дима. Заменена е от гордостта.
— А към криминалния зек Дима останалите затворници проявяват уважение. Как
попаднах в Колима ли? За убийство. Но за добро убийство. Кого убих ли? Един гаден
съветски апаратчик от Перм. Баща ни се самоуби — уморен беше, не спираше да се налива с
водка. За да не останем без храна, без сапун, майка ни се чукаше с тоя гаден апаратчик. А в
Перм живеехме в комунална квартира. Трийсет души в осем скапани стаи, една скапана
кухня, един кенеф, всички вонят и пушат. Ние, децата, хич не го обичахме тоя гаден
апаратчик, който чукаше майка ни. Гонеха ни да седим в кухнята, зад много тънката стена,
всеки път щом апаратчикът дойдеше да ни донесе храна и да чука майка ни. И всички ни
гледаха и викаха: „Я чуйте майка си. Курва такава.“ А на нас не ни оставаше нищо, освен да
запушваме ушите си с длани. И искаш ли да знаеш още нещо, професоре?
Пери иска.
— Знаеш ли откъде тоя апаратчик се снабдяваше с храна?
Пери няма представа.
— Оказа се, че е шибан военен управител! И че разпределя храната в казармите. Ходи с
пистолет. Хубав един такъв, в кожен кобур, абе — голям герой. Ти опитвал ли си се някога да
чукаш с кобур отзад на гъза ти? Голям акробат трябва да си. Та тоя военен управител, тоя
апаратчик си събува, значи, обущата. Сваля и хубавия си наган. И го пъхва в обущата. Окей,
викам си. Стига си чукал майка ни. Май ще си дотук с ебането. И никой повече няма да ни
гледа така, сякаш сме деца на курва. Почуквам на вратата. Отварям. Най-учтиво. „Извинете
— викам. — Аз съм Дима. Извинете ме, другарю Гаден апаратчик. Но мога ли да се
възползвам от хубавия ви наган? И бъдете така добър да ме погледнете в очите поне веднъж.
Щото ако не ме погледнете, как ще ви убия? Много ви благодаря, другарю.“ Майка ми ме
вижда.
Но нищо не казва. Апаратчикът ме поглежда. А аз го застрелвам копелето. С един
куршум.
И показалецът на Дима каца на междувеждието му, да покаже откъде е минал куршумът.
А Пери се сеща как същият този показалец е бил опрян в междувеждията на синовете му по
средата на мача по тенис.
— Защо застрелях тоя апаратчик? — пита риторично Дима. — Заради майка ми, която
се грижеше за децата си. От обич към моя луд баща, който се самоуби. За честта на Русия го
убих, гадното му копеле. И може би за да престанат ония погледи в коридора. Така че в
Колима ме посрещат с почести. За тях съм крутой — добро момче, без проблеми, чист. Не
съм политически. А криминален. Аз съм герой, аз съм боец. Убил съм военен управител,
нищо чудно да е бил и чекист. Иначе щяха ли да ми лепнат петнайсет? Имам чест. Не съм…
На този етап от повествованието Пери проявява колебливост, а гласът му става неуверен.
— Не съм стукач, не съм собака, професоре — повтаря плахо чутото.
— Има предвид, че не е доносник — пояснява Хектор. — Кълвач, куче, кокошка — все
това означават: доносник. Мъчи се да те убеди, че не е такъв тъкмо когато е.
Пери кимва от уважение към превъзхождащите го познания на Хектор, след което
продължава.
Докато един ден, след три години, доброто момче Дима става мъж. Как става мъж ли?
Мъж го прави моят приятел Никита. Кой е Никита ли? И Никита е човек на честта, и той е
добър боец, голям престъпник. Той става като баща на доброто момче Дима. И като брат. Той
ще пази Дима. Той ще обича Дима. Става дума за чиста любов. И един ден, един прекрасен
за мен ден, един изпълнен с гордост ден Никита ме завежда при воры в законе. Знаеш ли кои
са воры, професоре? Знаеш ли какво значи вор“?
Оказва се, че Пери знае и воры какво означава. И вор знае. Чел е и Солженицин, и
Шаламов. Чел е, че в ГУЛАГ споровете между затворниците се решават от воры, че воры
налагат и правосъдието; че са братство от престъпници със свой строг кодекс от закони на
честта, който са се заклели да спазват и според който не могат да имат трайна връзка с жена,
да трупат състояние и да сътрудничат на държавните органи; че тези ворн благоговеят пред
свещеничеството и се занимават с религиозната мистика; и че вор е единствено число, а
воры — множествено. И че най-важното за всеки вор е да е „законник“ — член на
аристокрация, която е издигната далеч над уличната тълпа — над тълпата, живееща целия си
живот, без да си има и понятие от закона.
— Та моят Никита се изправя пред това многолюдно съвещание на воры в законе, пред
сходката. В него участват ред големи престъпници, добри бойци. И той казва на тия воры.
„Братя мои, пред вас е Дима. Дима е готов, братя мои. Приемете го.“ При което те приемат
Дима и го правят мъж. Правят го законник. Но Никита продължава да пази Дима. Понеже
Дима… е… негов…
Докато законникът Дима търси точната дума, Пери — напускащият Оксфорд
преподавател — му се притичва на помощ.
— Ученик?
— Ученик! Точно така, професоре! Като на Исус! Никита ще пази своя ученик Дима.
Това е нормално. По ворския закон. Винаги ще го защитава. Обещал ми е. Никита ме направи
вор. Следователно е длъжен да ме защитава. Но той взе, че умря.
Дима попива с кърпичка плешивото си чело, после размазва с китка очите си, след
което защипва ноздри с палец и показалец, като излизащ от водата плувец. Когато маха
ръката си, Пери забелязва, че е плакал за смъртта на Никита.
Хектор е обявил естествена почивка. Люк е направил кафе. Пери приема чаша, а с нея
— и шоколадова бисквитка от едрозърнесто брашно. Лекторското му „аз“ е в стихията си:
обобщава наличните факти и наблюдения и ги представя с максимална акуратност и точност.
Но нищо не е в състояние да угаси напълно блясъка на вълнението в очите му, нито избилата
по мършавите му бузи руменина.
Изглежда, авторедакторското му „аз“ обаче усеща всичко това и се притеснява: и затова
вероятно, когато продължават, той си избира един небрежен начин на повествование, в
стакато ритъм, подхождащ повече на педагогическата му обективност, отколкото на
възбудения му авантюризъм.
— Никита се разболява от тиф. Посред зима. При минус шейсет градуса по Целзий или
нещо такова. Затворниците мрат масово. На охраната не й пука. Лазаретите не са места за
лечение, а места, където да умреш. Никита е твърд мъж и не умира бързо. През цялото време
за него се грижи Дима. Не се явява на работа. Вкарват го в наказателната килия. Но щом го
пуснат, той отива право при Никита в лазарета, докато пак не го отмъкнат. Бият го, лишават
го от храна и светлина, държат го прикован към една стена при поднулеви температури.
Всичко онова, което вие и вашите хора аутсорсвате на не толкова придирчиви страни и се
правите, че то става без ваше знание — добавя той в изблик на полунасмешлива
войнственост, която остава незабелязана. — И докато се грижи за Никита, двамата се
договарят Дима да вкара негово си протеже във ворското братство. Изглежда, това е бил един
крайно тържествен момент: умиращият Никита назначава чрез Дима свой собствен
наследник. Предаване на ритуалната чаша през три поколения престъпници. Протежето на
Дима — неговият ученик, както той решава да го нарича благодарение на мен, с извинение
— се казва Михаил или, умалително, Миша.
И Пери им възпроизвежда момента:
— „И Миша е човек на честта, като мен, натъквам им! — заявява Дима пред
ръководството на признатите мъже воры. — И той е от криминалните, а не е политически.
Миша е предан на истинската Матушка Русия, а не на Съветския съюз. Миша уважава всички
жени. Той е силен, той е чист, не е нито стукач, нито собака, не е нито към военните, нито
към лагерната охрана, нито към КГБ. Не е и полицай. А убива полицаи. Мрази всички
апаратчици. Миша е мой син. Ваш брат. Приемете Миша за свой ворски брат!“
Пери се придържа упорито към лекторския стил. Отбележете, ако обичате, в тетрадките
си следните факти, дами и господа. Откъсът, който ще ви прочета, представлява съкратената
версия на личната история на Дима, така както ми я разказа в наблюдателницата на къщата,
наречена „Трите комина“, докато отпиваше шумно, с мляскане, от водката си.
— Щом го освобождават от Колима, той се отправя начаса за Перм и успява да стигне
навреме за погребението на майка си. В началото на 80-те години на миналия век
престъпността е в разцвета си. Престъпниците живеят на високи скорости — кратко и
опасно, но и доходоносно. С безупречното му минало Дима е приет радушно от местните
воры. А той открива у себе си математически заложби и се отдава на незаконни валутни
спекулации, застрахователни измами и контрабанда. Бързо нарастващото му досие от дребни
престъпления го отвежда в управляваната от комунистите Източна Германия. Специалност:
кражби на автомобили, фалшиви паспорти и валутни сделки. Междувременно се научава и
да говори немски. Връзките му с жени са безразборни, но постоянен партньор му е Тамара
— живееща в Перм черноборсаджийка, специализирана в редки стоки от рода на дамско
модно облекло и основни хранителни продукти. С помощта на Дима и други сподвижници се
занимава допълнително и с рекет, отвличания и шантаж. Но това я вкарва в конфликт с
вражеска банда, която първо я залавя и я измъчва, после й скалъпва обвинение и я предава
на местната полиция, където я подлагат на още мъчения. Ето как Дима ми описа проблема
на Тамара:
„Тя нищичко не им казва, професоре, чуваш ли? Як престъпник, по-яка от мъж. Вкарват
я в пресс-камера[6]. Знаеш ли какво значи пресс-камера? Обесват я с главата надолу,
изнасилват я десет, двайсет пъти, скапват я от бой, но тя нищо не издава. Само им казва
„Майната ви“. Тамара е страхотен боец, а не е сука.“
Пери пак използва неуверено думата, та се налага Хектор отново да го спасява.
— Кучка е по-лошо и от собака или стукач. Суките са предатели спрямо законите на
подземния свят. Дима явно вече се тресе от мощно чувство за вина.
— Което може би обяснява защо се затрудни от тази дума — подсказва Пери, а Хектор
се съгласява, че е напълно възможно.
И пак Пери в ролята на Дима:
— „Един ден на полицията така им писва, че я събличат гола и я захвърлят на шибания
сняг. Но тя пак думичка не им казва, чуваш ли? Само дето откача, окей? Почва да говори с
Господа. Купува куп икони. Заравя пари в шибаната си градина, забравя къде ги е заровила,
ебал съм им майката. Но тая жена е вярна, чуваш ли? И няма да я оставя. Майката на Наташа
я обичах. Но Тамара никога няма да я оставя. Чуваш ли ме?“
Пери го чува.
Щом Дима започва да печели сериозно, изпраща първо Тамара на почивка и
рехабилитация в швейцарска клиника, после се оженва за нея. След година се раждат и
двамата близнаци. Скоро след сватбата им се състои и годежът на фантастично красивата
много по-млада сестра на Тамара Олга — висококласна проститутка и любимка на всички
воры. А годеник й е не кой да е, а Миша — любимият ученик на Дима, и той вече пуснат от
Колима.
— Връзката между Олга и Миша осъществява и последната мечта на Дима — обявява
Пери. — Оттам насетне Дима и Миша стават истински братя. По ворския закон Миша и
дотогава се е смятал за син на Дима, но бракът циментира абсолютно семейната им връзка.
Децата на Дима стават деца и на Миша, а тези на Миша — деца и на Дима — пояснява Пери,
после се обляга назад решително, все едно е готов за въпросите от дъното на аудиторията.
Само че Хектор, който се е забавлявал с оттеглянето на Пери в академичната му кожа,
предпочита да коментира чутото по свойствения за него ироничен начин.
Тия воры могат направо да побъркат човека, не мислите ли? Така, както се отричат от
брака, от политиката и от цялата дейност на държавата, в следващия миг ги виждаш
изтупани да се венчават в черква под звъна на камбаните. Пийнете си още малко. Не повече
от чаена лъжичка. Вода ще желаете ли?
И пак свещенодействия с бутилката и каната с вода.
— Ето, значи, какви са били всичките — разсъждава ненужно Пери, докато отпива от
съвсем слабото си уиски. — Всички ония шантави братовчеди и вуйчовци в Антигуа. Явно са
били воры в законе, дошли да изкажат съболезнованията си по повод Миша и Олга.
Пери възприема отново решителния си лекторски стил. Пери в ролята на резюмиращ
историята, нищо повече.
Перм е вече прекалено тесен за Дима и Братството. Бизнесът се разраства. Престъпните
групировки се съюзяват. Започват да сключват сделки с чуждестранни мафии. Но най-
хубавото от всичко е това, че Дима — мислещият звяр от Колима без капчица образование —
е открил у себе си естествен талант за изпиране на добитите по престъпен начин пари. И
когато неговото Братство решава да подхване бизнес и в Америка, тъкмо Дима изпращат в
Ню Йорк да създаде верига за изпирането на пари със седалище в Брайтън Бийч. Дима взема
със себе си Миша в качеството на силовак. А когато Братството решава да разкрие и
европейски клон на пераческия бизнес, изборът им отново пада върху Дима. А той от своя
страна поставя условието Миша пак да бъде назначен за негова дясна ръка, но този път в
Рим. Молбата му е удовлетворена. Димини и Мишини са вече наистина едно семейство:
търгуват заедно, играят заедно, разменят си жилища и гостувания, възхищават се взаимно на
децата си.
Пери отпива за пореден път от уискито.
— Но всичко това става по времето на стария Княз — заявява Пери едва ли не с
носталгия. — За Дима това е истински златен век. Старият Княз е истински вор. При него
няма грешка.
— А новият Княз? — пита провокиращо Хектор. — Младият? За него никакво мнение
ли не изказва?
Пери отказва да види въпроса откъм смешната му страна.
— Прекрасно знаете за какво става дума — изръмжава. След което добавя: — Новият
млад Княз е най-голямата сука на всички времена. Най-големият предател. Той е Княза,
който поставя всички воры в ръцете на държавата, а това е най-лошото нещо, което един вор
може да стори. В очите на Дима да измениш на такъв човек е дълг, а не престъпление.
— Харесват ли ти тия деца, професоре? — пита Дима с някаква фалшива
незаинтересованост, отметнал назад глава и уж вперил поглед в белещите се плоскости на
окачения таван. — Катя? Ирина? Харесват ли ти?
— Естествено. Разкошни са.
— А Гейл? И тя ли ги харесва?
— Много добре знаеш, че и тя. И че й е много мъчно за тях.
— Те, малките, какво й казаха за смъртта на баща им?
— Че било автомобилна катастрофа. Преди десет дни. Извън Москва. Трагедия. И баща
им, и майка им.
— Ами да. Истинска трагедия. И автомобилна катастрофа. Най-обикновена
автомобилна катастрофа. Най-нормална автомобилна катастрофа. В Русия такива
автомобилни катастрофи колкото щеш. Четирима мъже, с четири калашника, шейсетина
куршума, кой му пука? Автомобилна катастрофа бе, професоре. На труп по двайсет-трийсет
куршума. Моят Миша, моят ученик, момче на някакви си четирийсет години. Дима го
представи на воровете, направи го мъж.
Следва внезапно изригване на ярост:
— И как така не успях да опазя моя Миша? Защо го пуснах да върви в Москва? Че на
сукин Княза копелетата да го разкъсат с двайсет-трийсет куршума? Да очукат и Олга,
красивата сестра на жена ми Тамара, майката на дъщеричките на Миша? Защо не го опазих?
Ти си професорът! Ти ми кажи, ако обичаш, как така не опазих моя Миша?
И докато именно яростта, а не силата на звука придава такава неземна сила на гласа му,
хамелеонският характер на човека пък му позволява да замени тази своя ярост със славянска
обезвереност.
— Окей. Да приемем, че Олга, сестрата на Тамара, не беше чак толкова набожна —
отбелязва той една слабост, която Пери дотогава не е отчел. — Викам му аз на Миша: „Да не
би твоята Олга с тоя хубав неин задник да се заглежда още по чужди мъже? А и ти, Миша,
престани да развратничиш, ами се заседи у дома си, като мен, и вземи да й обръщаш повечко
внимание.“ — При което гласът му пак спада до шепот. — Трийсет проклети куршума,
професоре. Тая сука Княза ще си плати за тия трийсет куршума в моя Мита.
Пери се умълча. Сякаш някакъв далечен звънец бе отбелязал края на часа и той бе
осъзнал със закъснение, че трябва да приключи лекцията си. За миг дори сякаш се изненада
от собственото си присъствие на масата. После се върна в сегашното време с гърч на дългото
си кокалесто тяло.
— Та това горе-долу се случи тогава — казва с обобщителен тон. — Дима се сви в себе
си за известно време, после се събуди, като че ли се учуди, че и аз съм там, ядоса се на
присъствието ми, реши все пак, че и така не е зле, след което отново ме забрави, закри лице
с дланите си и взе да си мърмори на руски. Накрая се изправи, затърси нещо из сатенената си
риза и измъкна пакетчето, което приложих към своя документ. — И заключи: — Връчи ми го
и ме прегърна. Получи се прочувствен момент.
— И за двама ви.
— У всеки посвоему, но да. Поне аз така смятам. — И изведнъж като че се забърза да се
връща при Гейл.
— Без никакви придружаващи пакетчето инструкции? — попита Хектор, докато
седналият до него малък Люк от „Б“ групата се засмя на себе си над благоприлично
сплетените си ръце.
— Напротив. „Предай това на твоите апаратчици, професоре. Подарък от световния
шампион по пране на пари. И им кажи, че държа на феърплей.“ Което и цитирам в
документа си.
— Имахте ли представа за съдържанието на пакетчето?
— Досещах се по-скоро. Увито беше в памук, а отгоре — с найлоново фолио. В който
вид го получихте. Предположих, че е аудиокасета — от миникасетофон, да речем. Поне
опипването ме наведе на тази мисъл.
Хектор отказваше да бъде убеден.
— И не направихте ни най-малък опит да го отворите?
— Ей богу, откъде-накъде? Та нали беше адресирано до вас. Моята задача бе да се убедя,
че е прилепено здраво откъм вътрешната страна на досието.
Хектор кима разсеяно, докато прелиства документа на Пери.
— Той го носеше до самото си тяло — продължи Пери, явно изпитващ нужда да разсее
настъпващата тишина. — С което ми напомни за Колима. За номерата, които са усвоили там.
За изпращане на съобщения и тям подобни. Пакетчето бе облято в пот. Наложи се да го
подсушавам с кърпа, когато се върнахме във вилата.
— И въпреки всичко вие не го отворихте?
— Нали ви казах вече. За какво ми е да го отварям? Нямам навика да чета чужди писма.
Или да ги слушам.
— Дори когато ви предстоеше да минете през митническия контрол на „Гатуик“?
— Ни най-малко.
— Но все пак ви се искаше.
— Разбира се, че ми се искаше. Вече го отбелязах. Това пък какво е? Под найлоновото
фолио. И под памука. В мига, в който ми го връчи.
— И след като ви го връчи, вие какво направихте с него?
— Скрих го на сигурно място.
— А именно?
— Не ви разбрах.
— Къде се намираше това сигурно място?
— В несесера ми за бръснене. Щом се прибрахме във вилата, моментално отидох в
банята и го скрих там.
— До четката ви за зъби, предполагам.
— Така излиза.
Ново продължително мълчание. Дали и на тях им се струваше толкова продължително,
колкото на Пери? Опасяваше се, че не.
— Защо? — настоя най-сетне Хектор.
— Защо какво?
— В несесера за бръснене — отвърна търпеливо Хектор.
— Предполагах, че там е най-сигурно.
— За преминаване през митническия контрол на „Гатуик“ ли?
— Да.
— Понеже смятате, че всички там си държат касетите?
— Просто реших… — И сви рамене.
— Че в несесер за бръснене няма да бие толкова на очи?
— Нещо от този сорт.
— Гейл знаеше ли?
— Кое? Разбира се, че не.
— Така си и мислех. Записът на руски ли е или на английски?
— Откъде, по дяволите, да знам? Да не съм го слушал?
— Дима не ви ли спомена на какъв език е?
— Никакво описание не му направи, с изключение на онова, което вече ви предадох.
Наздраве.
Глътна и остатъка от изключително редкия си скоч и тръшна чашата си върху масата в
знак, че е приключил. Хектор обаче ни най-малко не споделяше припряността му. Напротив.
Запрелиства назад документа на Пери. После се върна напред с две страници.
— И пак: защо? — настояваше Хектор.
— Защо кое?
— Защо изобщо се заехте да го сторите? Да пренасяте през британската митница
съмнителен пакет от руски мошеник? Защо просто не го изхвърлихте в Карибско море и не го
забравихте завинаги?
— Бих казал, че отговорът е съвсем очевиден.
— За мен — да. Но не смятах, че и за вас е такъв. Кое му е съвсем очевидното?
Пери се захвана да търси, но като че не успяваше да намери отговор на така зададения
му въпрос.
— Какво ще кажете за „затова, защото съществува“? — подсказа му Хектор. — Нали
това беше дежурното оправдание на алпинистите?
— Така разправят.
— Пълна глупост, мен ако питате. Правят го, понеже самите те, алпинистите,
съществуват. Не прехвърляйте вината върху проклетите планини. Виновни са си алпинистите.
Не сте ли съгласен?
— Сигурно е така.
— Понеже именно те виждат далечния връх. На самата планина й дреме на сайдера.
— Вероятно… — И неубедителна усмивка.
— Отвори ли Дима дума за личното ви участие в тези преговори, ако изобщо се
състоят? — попита Хектор след пауза, която на Пери му се стори безкрайна.
— Мимоходом.
— В какъв смисъл мимоходом?
— Изяви желание да присъствам и аз.
— Защо и вие да присъствате?
— Явно като гарант за феърплей.
— От чия страна феърплей, мама му стара?
— Явно от вашата, боя се — рече Пери доста неохотно. — Настояваше да ви накарам да
изпълните всяка дадена от вас дума. Както вероятно сте забелязали, той изпитва отвращение
към апаратчиците. Иска да ви се възхищава във вашата битност на английски джентълмени,
но ви няма доверие, понеже сте апаратчици.
— И вие ли споделяте тези му чувства? — запита, вперил уголемените си сиви очи в
Пери. — Че сме апаратчици?
— Вероятно — пак си призна Пери. Пак неохотно.
Хектор се извърна към Люк, все още седнал плътно на негова страна.
— Люк, приятелю, насмалко да забравя, че имаш среща. Тръгвай да не закъснееш.
— Разбира се — отвърна Люк, хвърли кратка усмивка за сбогуване към Пери и
послушно напусна помещението.
Малцовото уиски беше от остров Скай. Хектор наля две яки дози и подкани Пери да
разреди своето с вода.
— Така… — обяви. — Стигнахме до трудните въпроси. Имате ли още сили?
Как да няма.
— Изправени сме пред противоречие. И то яко.
— Лично аз не съм забелязал такова.
— За разлика от мен. Става дума за нещо, което не сте описали в своето иначе отлично
есе, а и пропуснахте дотук в иначе безупречното си изложение на глас. Да ви го формулирам
ли, или сам се сещате?
Забележимо притеснен, Пери пак свива рамене.
— Карайте нататък.
— С удоволствие. И в двете изпълнения пропускате да упоменете една ключова клауза
от условията, поставени от Дима в пакета, който така находчиво сте внесли нелегално през
аерогара „Гатуик“ в своя несесер за бръснене, или както ние, по-старите, му викаме,
торбичката с тоалетни принадлежности. Дима настоява — и то не мимоходом, както се
изразявате вие, а като ключово условие — а освен това и Тамара настоява, което, независимо
как изглежда отстрани, за мен е още по-важно — вие, Пери, да присъствате на всички
преговори, при което въпросните преговори да се водят на английски език заради самия вас.
Случайно да ви е споменал това, последното, докато блуждаеше мисълта му?
— Спомена го.
— Но вие не намерихте за необходимо да го споменете на нас.
— Така е.
— И да не би случайно причината да е, че Дима и Тамара настояват освен това за
участието не само на професор Мейкпийс, но и на дамата, която те наричат мадам Гейл
Пъркинс?
— Не — заявява Пери с вкаменен глас и челюст.
— Не? Какво не? Не сте извадили едностранно въпросното условие от своето писмено и
устно описание?
По разпалеността и точните изрази на Пери можеше да се заключи, че отговорът му бе
отдавна подготвен. Той обаче го произнесе със затворени очи, сякаш държеше да се
консултира със своите вътрешни демони.
— Готов съм да го направя заради Дима. Дори заради вас и вашите хора съм готов да го
направя. Но или ще го направя сам, или хич няма да го правя.
— Да не говорим, че в същото разхвърляно изложение до нас — продължи Хектор с тон,
който изобщо не отчете току-що произнесеното от Пери драматично изказване — Дима
споменава и за среща в Париж през идния месец юни. На седмо число, ако трябва да съм
точен. При което не става дума за среща с нас, презрените апаратчици, а с вас двамата с
Гейл, което ни се стори доста особено. Случайно да имате обяснение за този факт?
Пери или нямаше такова, или не желаеше да го сподели. Седеше намръщен в полумрака,
скрил устата си като в намордник зад дългите пръсти на едната си длан.
— Той ви предлага тайна среща — продължи Хектор. — Или по-точно казано,
споменава среща, която той вече ви е предложил и на която вие явно сте се съгласили. Къде
ли ще се състои, питам се. Точно в полунощ под Айфеловата кула, при което ще носите
вчерашния брой на вестник „Фигаро“?
— Изобщо няма да е там.
— Къде тогава?
Пери измърмори „Майната му“, бръкна в джоба на сакото си, извади син плик и го
шляпна непохватно върху овалната маса. Пликът беше разпечатан. Хектор го взе, старателно
отдели капачето с кокалестите бели върхове на пръстите си, извади два картона с нещо
напечатано върху тях и ги разгъна. След тях и бял лист хартия, също сгънат.
— И за къде по-точно са тези билети? — попита, след като ги проучи озадачено така, че
при нормални условия отдавна щеше да се е сдобил с отговора на въпроса си.
— Нали четете какво пише? Финалният мач при мъжете на откритото първенство на
Франция. На „Ролан Гарос“ в Париж.
— И как се сдобихте с тях?
— Плащах сметката за хотела ни. Гейл прибираше багажа. Връчи ми ги Амброуз.
— Заедно с тази мила бележка от Тамара?
— Точно така. Заедно с милата бележка от Тамара. Познахте.
— Доколкото разбирам, бележката от Тамара е била в плика с билетите. Или беше
отделно?
— Бележката от Тамара беше в отделен запечатан плик, който впоследствие унищожих
— отвърна Пери, чийто глас се задавяше от гняв. — Двата билета за тенис турнира „Ролан
Гарос“ бяха в плик, който не беше запечатан. Става дума за плика, който в момента е в
ръката ви. Плика, в който се намираше писмото от Тамара, изхвърлих, а самото писмо пъхнах
в плика, съдържащ билетите.
— Чудесно. Мога ли да го прочета?
И се зачете, без да дочака позволение.
— „Каним ви ако обичате да вземете и Гейл със себе си. Ще се радваме пак да ви
срещнем.“
— За бога — промърмори Пери.
— „Молим ви да се явите на алеята „Марсел Бернар“ в стадиона „Ролан Гарос“
петнайсет (15) минути преди началото на мача. По тази алея има много магазини. Обърнете
особено внимание на витрината с материали на „Адидас“. Ще се престорим на много
изненадани от срещата ни. Сякаш Божието провидение ни е събрало. Молим ви да обсъдите
въпроса с вашите британски служители. Те ще оценят ситуацията.
Молим ви също така да приемете поканата ни да посетите специалната ложа на
представителя на компанията „Арена“. Ще е удобно също така ако по същото време в Париж
присъства и отговорно лице от тайните власти на Великобритания за крайно дискретен
разговор. Молим да уредите това.
В името на Бога, обичаме ви.
Тамара.“
Това ли е всичко?
— Това е.
— И вие сте разстроен. Ядосан. Пищисан, че е трябвало да свалите картите си.
— Ако трябва да съм точен, направо съм бесен — съгласява се Пери.
— Добре. Преди да избухнете окончателно, позволете ми да ви дам малко безвъзмездна
допълнителна информация. Повече от това може и да не получите. — Привел се бе върху
масата, а сивите му фанатични очи грееха от възбуда. — На Дима му предстоят две
жизненоважни церемонии по подписване, е които официално ще прехвърли цялата си
изключително изобретателна система за пране на пари на по-младите, а именно на Княза и
неговата свита. Става дума за астрономически суми пари. Първата церемония ще се състои в
Париж в понеделник, осми юни — деня след срещата ви на тениса. Второто, окончателно —
да не го нарека „прощално“ — подписване ще се състои в Берн два дни по-късно — в сряда,
десети юни. От мига, в който Дима им припише делото на своя живот — тоест след
подписването в Берн на десети юни, — той ще е обект на същото недружелюбно отношение,
каквото е получил и приятелят му Миша: с други думи, готов ще е за пречукване.
Споменавам всичко това между другото с единствената цел да ви накарам да осъзнаете
доколко дълбоки са плановете на Дима, в какво безнадеждно положение се е озовал и колко
голям е залогът от натрупаните милиарди — в буквалния смисъл на думата. Докато подпише,
ще се радва на пълен имунитет. Че кой би застрелял кравата, от която чака мляко. Но
подпише ли — пиши го умрял.
— За какво му е притрябвало тогава да ходи чак до Москва за погребението? —
възразява Пери с далечен глас.
— Е, на нас двамата надали ще ни се наложи — съгласи се Хектор. — Но пък и ние не
сме воры, а и цената на отмъщението неизбежно е висока. На оцеляването също. Така че,
докато не подпише, той е здраво брониран. Но да се върнем към самия вас, а?
— Щом настоявате.
— И двамата трябва да настояваме. Преди малко споменахте, че сте направо бесен. Мен
ако питате, вие сте абсолютно в правото си да сте направо бесен, при това спрямо себе си,
тъй като на определено ниво — става дума за нивото на нормалното общуване в рамките на
обществото — сте се Държали — при обстоятелства, които приемаме, че са били трудни —
като истински задник шовинист. И недейте да ми се репчите насреща. Погледнете само
какви сте ги надробили дотук. Не включвате Гейл, а тя изгаря от желание да участва. Нямам
представа в кой век си въобразявате, че живеете, но тя има не по-малко право от вас на
самостоятелни решения. Нима най-сериозно възнамерявате да я лишите от полагащия й се
безплатен билет за финалите при мъжете на открития шампионат на Франция? И то не кой
друг, а Гейл — партньорката ви и в тениса, и в живота?
С ръка върху устата си, Пери едва успява да прикрие стенанието си.
— Точно така. А сега да разгледаме и другото ниво: нивото на ненормалното общуване в
рамките на обществото. Моето ниво, нивото на Люк. И на Дима. Дотук сте разбрали
единствено — и то съвсем правилно, — че по някаква чиста случайност двамата с Гейл сте
се натъкнали на гъсто осеяно минно поле. И като всеки свестен човек с вашия манталитет,
първият ви инстинкт е да изведете Гейл от това проклето място и да я държите навън. И, ако
не се лъжа, сте преценили, че лично вие — понеже сте чули офертата на Дима, предали сте я
на нас, а и в ролята ви на рефер или наблюдател или каквото там му вика той, по законите на
тези ворн, на хората, които Дима възнамерява да предаде, — че вие също сте легитимен
обект за крайно решение. Съгласен ли сте?
Съгласен е.
— До каква степен Гейл е потенциална косвена жертва, остава открит въпрос.
Несъмнено и по него сте размишлявали.
Размишлявал е.
— Така че да изброим големите въпроси. Първи голям въпрос: нима вие, Пери, имате
моралното право да не запознаете Гейл с опасността, пред която е изправена? От моя гледна
точка отговорът е: нямате. Втори голям въпрос: нима, след като сте я запознали с
преждеказаното, имате моралното право да я лишите от възможността да се включи, като
имате предвид емоционалната й обвързаност с децата в семейството на Дима, да не говорим
за чувствата й спрямо самия вас? И отново от моя гледна точка, отговорът гласи: нямате, но
ако ги оспорвате, ще оставим спора за по-късно. И третия, леко оргазмичен, но неизбежен
въпрос, който се налага да ви задам: лично вас, Пери, лично нея, Гейл, лично двама ви като
двойка привлича ли ви идеята да изпълните нещо адски опасно за своята родина, и то без
никакво на практика възнаграждение освен нещо, наречено там „чест“, и с ясното съзнание,
че ако някога изречете и една дума по въпроса, дори само пред най-близките си хора, ще ви
преследваме до края на света?
Направи на това място пауза, за да може Пери да му отговори, но понеже отговор не
последва, продължи:
— Вие официално сте заявили, че нашата зелена и приятна земя има въпиюща нужда да
се спаси от самата себе си. Напълно споделям мнението ви. Болестта съм я изучил — живял
съм в блатото. И научно обоснованото ми заключение е, че в качеството си на бивша велика
нация сме обхванати от горе до долу от корпоративно загниване. И това не е просто
преценката на един болен дърт пръч. В нашия Сървис има много хора, които изграждат
професията си върху способността да виждат нещата не само в черно и бяло. Не ме бъркайте
с тях. Аз съм късно проявяващ се червенозъб радикал с топки. Следите ли мисълта ми?
Неохотно кимване.
— И Дима, като мен, ви предлага възможност да направите нещо, вместо само да
вдигате лозунги. А вие, от ваша страна, опъвате повода, макар през цялото време да се
правите на безразличен — позиция, която за мен е в основите си нечестна. Затова най-силно
ви препоръчвам: веднага се обадете на Гейл, отървете я от нещастието й, а щом се приберете
на Примроуз Хил, запознайте я с всички подробности, дори най-дребните, които досега сте
й спестявали. И се върнете заедно с нея тук утре сутринта в девет. Днес сутринта всъщност.
Оли ще ви вземе. Още с пристигането си ще подпишете нов документ — още по-суров и по-
неграмотно съставен от онзи, който и двамата вече подписахте днес, — а пък ние ще ви
изложим от остатъка на повествованието толкова, колкото да не повлияем на подхода ви, в
случай че двамата решите наистина да заминете за Париж, и толкова, колкото можем да си
позволим, ако случайно решите да не ходите. Ако Гейл реши самостоятелно да се отметне,
това си е нейна работа, но се обзалагам на сто срещу девет, че тя ще участва до дупка.
Пери най-сетне вдигна глава.
— Как?
— Кое как?
— Как ще спасим Англия? От какво? Добре, от самата нея си, да речем. Но от кое у нея
по-точно?
Ето че дойде ред и на Хектор да се замисли.
— Налага се просто да ни се доверите.
— Да се доверим на Службата ви ли?
— Засега — да.
— И на какво основание? Не се ли предполага вие да сте онези джентълмени, които
лъжат за благото на родината си?
— Това го правят дипломатите. Ние не сме джентълмени.
— Значи ли това, че лъжете единствено за да отървете собствените си кожи?
— Това го правят политиците. Нашето е съвсем друго.
8
В дванайсет на обяд в слънчевия неделен ден — десет часа след като Пери Мейкпийс се
бе върнал на Примроуз Хил да се сдобрява с Гейл — Люк Уивър се отрече от мястото си на
семейната трапеза — на която съпругата му Елоиз бе поднесла угоена, свободно отгледана
кокошка в млечен сос с галета, сготвена специално в чест на поканения израелски съученик
на сина му Бен — и с все още кънтящи в главата му извинения напусна тухлената типова
постройка на Парламент Хил, която се водеше за техен дом и която изстискваше почти
докрай финансовите му възможности, и се запъти към решаващата според него среща в иначе
доста непостоянната му кариера в разузнаването.
Доколкото им бе позволено да знаят, Елоиз и Бен бяха уведомени, че крайната цел на
маршрута му е отвратителната крайбрежна главна квартира на Интелиджънс Сървис в
Ламбет, наричана от Елоиз — издънка на френски аристократичен род — la Lubianka-sur-
Tamise[7]. А той, както правеше всеки ден през последните три месеца, всъщност се беше
запътил към Блумсбъри. И предпочитаното му превозно средство въпреки — или може би
поради — кипящото в душата му напрежение, не бе нито метрото, нито автобусът, а
кракомобилът — навик, придобит през престоите му в Москва, където тричасовото
трамбоване по тротоарите при всякакви климатични условия си бе в реда на нещата за човек,
чиято цел е да изпразни даден тайник или да се шмугне в определен отворен вход за
трийсетсекундна бездиханна размяна на пари в брой срещу материали.
За да стигне пеш от Парламент Хил до Блумсбъри — мероприятие, на което поначало
отделяше цял час, — Люк се стремеше по възможност да минава всеки ден по различен
маршрут, и то не за да се отърси от някакви въображаеми преследвачи, макар мисълта за
такива да не го напускаше често, а за да се наслади на потайностите на град, който жадуваше
да опознае наново след дългогодишни престои в чужбина.
Така че в днешния слънчев ден, воден от нуждата да проветри мозъка си за
предстоящата тежка задача, Люк реши да прекоси Риджънтс Парк и чак тогава да свърне на
изток през града; за която цел предвиди допълнително още половин час. Но колкото и да го
сърбяха ръцете да се заеме с вълнуващата го мисия, в същото време бе изпълнен и с ужас.
Почти не беше мигнал през нощта.
Изпитваше нужда да успокои калейдоскопа. Да погледа обикновените, нетайни
минувачи, цветята и външния свят като цяло.
— Най-ентусиазирано „да“ от него, и най-ентусиазирано „да, майната ви“ от нея —
съобщил му бе тържествуващо Хектор по криптираната телефонна линия. — Били Бой ще ни
приеме в два следобед и Бог да ни е на помощ.
Преди шест месеца, докато Люк беше в домашен отпуск след прекараните в Богота три
години, Кралицата на кадровия отдел — Човешки ресурси“, — по-известна в Службата с
непочтителното „Човечната кралица“, го бе уведомила, че му предстои заслужена почивка.
Не че беше очаквал нещо друго. И въпреки всичко му потрябваха няколко болезнени секунди,
за да дешифрира посланието й.
— Службата оцелява в настоящата стопанска криза единствено благодарение на
баснословната си издръжливост, Люк — уверяваше го тя с безбрежно оптимистичен тон,
който по-скоро можеше да му внуши не че го изхвърлят като ненужна вещ, а че ще го правят
директор на цял географски регион. — Имам удоволствието да ви съобщя, че в Уайтхол
акциите ни са, честно казано, на рекордно високо ниво, а и никога не ни е било толкова
лесно да привличаме нови хора. Осемдесет на сто от най-новия ни набор млади надеждни
кадри са випускници с отличие от първокласни университети и никой вече не говори за
Ирак. Сред тях има и отличници и по втората им специалност. Можете ли да си представите!
Люк можеше да си го представи, но се въздържа да упомене, че бе служил вярно и с
доста приличен успех в продължение на цели двайсет години с диплома, която не бе
отлична, а с успех „много добър“.
Единственият съществен проблем напоследък, обясни му тя със същия упорито
оптимистичен тон, бе, че ставало все по-трудно да се намери работа за високоплатените хора
от калибъра на Люк, които вече преваляли своя естествен вододел. За някои от тях било
направо изключено да им намират нови длъжности, оплака му се. Но какво можела да
направи тя — кажете ми, — след като Шефът бил тъй млад и не желаел подчинени,
обременени от Студената война? Жалко, изключително жалко.
Така че въпреки максималните й усилия — боя се, Люк — и при цялото му великолепно
представяне в Богота и проявената от него изключителна смелост — личният му живот,
между другото, изобщо не я засягал, доколкото не влияел на работата му, а такова влияние
очевидно не било забелязано, — всичко това поднесено в куп вметнати фрази — най-
доброто, което можела да му предложи на този етап, било временно заместителство в
административния отдел, докато титулярката се върнела от отпуск по майчинство.
Междувременно нямало да е зле и той да си поговори с хората от отдела по
преквалификация дали те нямало да му предложат евентуално нещо из широкия свят, който,
противно на глупостите, дето ги пишело по вестниците, не бил чак толкова безнадежден.
Всичкият този тероризъм и заплахите от граждански бунтове се отразявали изключително
благотворно на частния охранителен сектор. Някои от най-добрите й бивши служители
печелели там двойно повече, отколкото им плащали дотогава в Службата, и били страшно
доволни. А при отлично досие като неговото — и при един вече уреден семеен живот, както
личало по всичко, макар това изобщо да не й влизало в работата — не се и съмнявала, че
Люк ще е апетитна плячка за някой бъдещ работодател.
— Сигурен ли сте, че нямате нужда от травматична терапия или нещо от този род? —
попита го тя загрижено на излизане.
Не и от вас, благодаря, мина му през ум. А и семейният ми живот все още не е уреден.
Административният отдел водеше жалкото си съществование на партера, а бюрото на
Люк бе максимално приближено до улицата, но без да са го изхвърлили съвсем на тротоара.
След трите години в световната столица на отвличанията не му бе никак лесно да се
пренастрои към отчитането на командировките на младшите кадри на вътрешна служба, но
той не жалеше усилия. Което съвсем подсили изненадата му, когато, не минал и месец от
началото на новата му присъда, вдигна почти никога незвънящия телефон и чу, че го канят
незабавно на обяд със самия Хектор Мередит в прочутия му със своята старомодност
лондонски клуб.
— Ама за днес ли става дума, Хектор? Боже мили.
— Ела рано и никому нито дума. Измисли, че ти е „онова време от месеца“ или каквото
там ти дойде наум.
— Какво разбираш под рано?
— Единайсет.
— Единайсет? На обяд?
— Защо? Не си ли гладен?
Оказа се, че привидно необичайното време и място са всъщност най-удачно подбрани. В
единайсет часа в един делничен предобед всеки загниващ клуб на „Пал Мал“ е обзет от воя
на прахосмукачките, напевните приказки на нископлатената прислуга от имигранти, които
подреждат приборите за обяд, и почти нищо друго. Между колоните на фоайето не се
мяркаше никой освен престарелият портиер в своята кабинка и чернокожата жена, която
забърсваше пода. Кацнал с кръстосани крака върху стар резбован дървен трон, Хектор се
беше зачел във „Файнаншъл Таймс“.
В служба от номади, които са положили клетва да не споделят тайните си, поначало е
много трудно да се сдобиеш с конкретна информация за някой колега. Но и при тези
занижени стандарти някогашният заместник-директор за Западна Европа, впоследствие
заместник-директор на отдел „Русия“ и заместник-директор за Африка и Югоизточна Азия,
а понастоящем — колкото и да не беше за вярване — директор на отдела „Специални
мероприятия“ си беше жива загадка, а ако питаха някои от колегите му — и абсолютен
чешит.
Преди петнайсет години Люк и Хектор посещаваха по едно и също време тримесечен
курс по задълбочено изучаване на руски, воден от възрастна княгиня в обраслата й с бръшлян
резиденция в старата част на Хампстед, на по-малко от десет минути път от сегашното
жилище на Люк. И всяка вечер си правеха пречистваща разходка през парка „Хампстед
Хийт“. В ония времена Хектор се придвижваше бързо — и във физическо, и в
професионално отношение. Дребният Люк едва смогваше да поддържа темпото на дългите
му крачки. А монолозите му, които и в буквален, и в преносен смисъл минаваха над главата
на Люк и бяха изпълнени с ругатни, се разпростираха от „двамата най-големи мошеници в
историята“ — Карл Маркс и Зигмунд Фройд — до въпиющата нужда от такъв вид британски
патриотизъм, който да отговаря на съвременното съзнание, и обикновено биваха последвани
от типичния за Хектор обратен завой и настояването му някой да му обясни какво всъщност
означава съзнание.
Оттогава пътищата им много рядко се бяха засичали. Докато кариерата на Люк следваше
своя предвидим път — Москва, Прага, Аман, пак Москва, с промеждутъци в лондонското
управление, и накрая Богота, — бързият възход на Хектор до четвъртия етаж изглеждаше
предопределен свише, а отдалечаването му, поне по отношение на Люк — всецяло. С
течение на времето обаче буйният инат на Хектор започваше постепенно да напомня за себе
си. Новопоявилата се вълна политически брокери в Службата се стремеше към все по-голямо
влияние сред управленските кръгове в селото, наречено Уестминстър[8]. В свое закрито
обръщение към старшите служители, което се оказа не чак толкова закрито, колкото
следваше да бъде, Хектор заклейми „мъдрите глупаци“ от четвъртия етаж за „готовността им
да пожертват свещеното задължение на Службата да говори единствено истината пред
властимащите“.
И още преди вдигналата се пушилка да улегне напълно, в хода на бурното разследване на
един оперативен провал председателстващият Хектор бе заел страната на провалилите се
срещу междуведомствената планировъчна служба, чийто поглед, според него, бил
„неестествено ограничен поради това, че главите им били наврени в американския задник“.
Така че никой не се изненада, когато по някое време през 2003 г. Хектор изчезна. Без
прощално тържество, без некролог в месечния бюлетин, без неоповестен медал, без по-
нататъшен адрес. Първо изчезна кодираният му подпис върху оперативните заповеди. После
името му изчезна от списъка на получателите на засекретените материали. След което
изчезна и от затворения ведомствен списък на получателите на имейли, а накрая и от
криптирания телефонен указател, което си беше равносилно на уведомление за нечия
кончина.
А мястото на самия човек се зае от неизбежната фабрика за клюки:
Оглавил бил бунт на горния етаж против намесата в Ирак, заради което го уволнили.
Нищо подобно, твърдяха други. Ставало дума за бомбардировките в Афганистан и не са го
уволнили, а сам си е подал оставката.
В разгорещен спор се изправил лице в лице срещу секретаря на правителството и го
нарекъл в очите „лъжливо копеле“. И това не е вярно, твърдеше друг лагер. Изрепчил се на
главния прокурор и го нарекъл „безгръбначен мазник“.
Трети, на базата на по-съществена информация, сочеха сполетялата Хектор лична
трагедия в навечерието на напускането му на Службата, когато разюзданият му единствен
син Ейдриън катастрофирал, не за пръв път, на голяма скорост с открадната кола, която
шофирал под влиянието на силна дрога. Единственият пострадал в инцидента, Ейдриън, се
отървал с контузии по гръдния кош и лицето. Чудото спасило на милиметри млада майка и
бебето й, но не му спестило грозните вестникарски заглавия от рода на ИЗБЯГАЛ СИН НА
ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ В ЖЕСТОКА КАТАСТРОФА НА ГЛАВНАТА УЛИЦА. Съдията
взел пред вид и ред предишни негови нарушения. Съсипан от случая, твърдеше мълвата,
Хектор се оттеглил от тайния свят, за да подкрепя сина си, докато излежава присъдата.
Но колкото и достоверна да звучеше последната версия — поне в нейна подкрепа
съществуваха няколко неопровержими факта, — тя все пак не можеше да обясни всичко, тъй
като няколко месеца след изчезването му лицето на Хектор цъфна по първите страници на
жълтите таблоиди, и то не в ролята му на покрусения баща на Ейдриън, а на неустрашимия
самотен воин, повел борба за спасяването на старата им фамилна фирма от лапите на така
наречените от него КАПИТАЛИСТИ ЛЕШОЯДИ, който епитет го бе изстрелял в челните
заглавия в националната преса.
В продължение на няколко седмици следящите съдбата на Хектор имаха възможността
да се забавляват с вълнуващите приключения на отдавна създадената и прилично заможна
крайбрежна фирма на вносители на зърнени храни с шейсет и пет дълговременни
служители, всичките до един акционери, чиято „животоподдържаща система беше внезапно
изключена“ според Хектор, който с не по-малка внезапност бе установил в себе си дарба за
пъблик рилейшънс. „Разхитителите на активи и спекулантите чукат на портата ни, а шейсет
и пет честни и почтени англичани и англичанки съвсем скоро ще бъдат изхвърлени на
бунището“, уведоми той пресата. И наистина, само след по-малко от месец заглавията
крещяха: МЕРЕДИТ ОТБЛЪСВА КАПИТАЛИСТИТЕ ЛЕШОЯДИ. СЕМЕЙНАТА ФИРМА
ПРОВАЛЯ ОПИТА ДА БЪДЕ ПРЕВЗЕТА.
А година по-късно Хектор седеше в стария си кабинет на четвъртия етаж и вдигаше
малко гюрултия, както обичаше да се изразява.
С какви аргументи е успял Хектор да уговори завръщането си и дали пък Службата не го
е молила коленопреклонно да се върне, а и какви функции поначало изпълнява един такъв
директор на „Специални мероприятия“ си оставаха все загадки, на които Люк нямаше как да
не се диви, докато го следваше със скоростта на охлюв по разкошното стълбище на клуба му,
покрай люпещите се портрети на имперските му герои до вмирисаната на мухъл библиотека
с книги, които никой не чете. И продължи да им се диви, докато Хектор затваряше тежката
махагонова врата, завъртя ключа, пусна го в джоба си, разкопча катарамите на
старовремската си кафява чанта и побутна към Люк запечатан плик с монограма на
Службата, но без пощенска марка върху му, след което се затътри към стигащия до тавана
вертикално отварящ се прозорец, който гледаше към парка „Сейнт Джеймс“.
— Предполагам, че това ще те удовлетвори повече, отколкото мотаенето из
административния отдел — подметна, докато силуетът на недодяланото му тяло се
очертаваше на фона на прашните тюлени завеси.
Писмото в служебния плик бе разпечатка от имейл на същата кралица на, Човешки
ресурси“, която само два месеца по-рано бе произнесла присъдата си над Люк. Със своята
безжизнена проза то го прехвърляше, считано незабавно и без никакви обяснения, на
длъжност „координатор“ на ембрионален орган под името „Фокус-група за анализ на
насрещни искове“, подчинена на директора на „Специални мероприятия“, със задачата „да
изследва проактивно оперативните разходи, подлежащи на възстановяване от отделите
поръчители, които са се възползвали до значителна степен от продукта на дейността на
Службата“. Назначението автоматично продължаваше договора му с още осемнайсет месеца,
водещи се за редовен трудов стаж за пенсия. По всички въпроси моля да се обръщате с имейл
на указания тук адрес.
— Разбираш ли му изобщо нещо? — попита Хектор, така както бе застанал до високия,
вертикално отварящ се прозорец.
Озадаченият Люк успя да измърмори единствено, че щяло да му помогне с изплащането
на ипотеката.
— А как ти звучи „проактивно“? Не се ли шашваш от тая дума — „проактивно“, а?
— Не особено — отвърна Люк с несигурен смях.
— Човечната кралица умира за проактивни работи — смъмри го Хектор. — Възбужда се
като разгонена котка. А пък като му туриш и една фокус-група, всичко заспива на място.
Защо пък Люк да не му поиграе по гайдата? Но пък що за идея е това да го викне в тоя
отвратителен клуб в единайсет сутринта, да му връчи писмо, което поначало не е негова
работа да му връчва, че и да се отдава на педантични забележки по адрес на терминологията,
използвана от Човечната кралица?
— Чух, че бая зор си видял в Богота — рече Хектор.
— Ами да, горе-долу — отвърна предпазливо Люк.
— Да не си чукал жената на помощника си? Това ли имаш предвид под „горе-долу“?
Вперил поглед в писмото в ръката му, Люк забеляза, че то взе да потреперва, но успя да
си наложи нищо да не отговори.
— Или онова „горе-долу“, което произтича от отвличане под дулото на автомат от
дрислив наркобарон, когото си смятал за свой агент? — не мирясваше Хектор. — За такова
„горе-долу“ ли говориш?
— Май и за двете — отвърна вдървено Люк.
— А би ли ми казал кое стана първо — отвличането или чукането?
— Чукането, за съжаление.
— За съжаление, понеже докато си бил на разположение на наркобарона в
укреплението му насред джунглата, бедната ти женица в Богота е дочула, че си чукал
съседката ли?
— Да. Така беше. Чула е.
— В резултат на което, след като се отърва от гостоприемството на твоя наркобарон и
успя да се добереш до дома след няколкодневно общуване с дивата природа, не получи
очакваното достойно за един герой посрещане?
— Не го получих.
— Всичко ли си призна?
— Пред наркобарона ли?
— Пред Елоиз.
— Е, не съвсем всичко — рече Люк, напъвайки се да проумее защо изобщо участва в
подобен диалог.
— Така че ти й призна онова, което тя, така или иначе, вече знаеше или, така или иначе,
щеше неминуемо да научи — подсказа му с одобрителен тон Хектор. — Частично
оповестяване в качеството му на пълно и откровено признание. Познах ли дотук?
— В общи линии.
— Не си пъхам гагата, Люк, приятелю. И не те коря. Просто държа да съм наясно.
Навремето успяхме заедно да отвлечем някой и друг хубав кон. За мен ти си един дяволски
свестен служител и тъкмо затова сега си тук. Та какво ти е най-общото мнение? За писмото в
ръката ти питам. А иначе?
— Иначе ли? Иначе бих казал, че съм доста озадачен.
— И кое по-точно те озадачава?
— Ами спешността като начало. „Считано незабавно“ пише. Но длъжността още не
съществува.
— Не е и необходимо. Описанието е абсолютно недвусмислено. Долапът е празен,
поради което Шефът е отишъл с купичка в ръка в Министерството на финансите да им
изпроси още малко пари. От финансите обаче са се запънали. „Няма как да ви помогнем. И
ние сме в безпаричие. Гледай да посъбереш оттук-оттам по малко от всички ония
нещастници, които лапаха на вересия.“ Лично аз смятам, че предвид общата ситуация
нещата са се развили съвсем добре.
— Идеята всъщност не е никак лоша — отвърна сериозно Люк, макар от
нетриумфалното си завръщане в Англия да не бе изпадал в толкова неясно положение.
— Ако не ти е по сърце, сега е моментът да го кажеш, за бога. В днешното положение
втора възможност няма да ти се удаде, повярвай ми.
— Съвсем ми е по сърце, Хектор, и съм ти безкрайно благодарен. Трогнат съм, че си се
сетил за мен. Високо ценя подкрепата ти.
— Човечната кралица — Господ да я поживи — възнамерява да ти даде самостоятелно
бюро. Само на няколко врати от финансовия отдел. Е, тук вече не мога да се бъркам. Ще се
възприеме като израз на неблагодарност. Но лично аз бих те посъветвал да стоиш далеч от
финансовия отдел. Нито те желаят да им гледаш в паничката, нито ние — те да надничат в
нашата. Нали така?
— Сигурно.
— Пък и ти надали толкова ще се задържаш в офиса. От теб се очаква да обикаляш из
„Уайтхол“[9] и да досаждаш до възбог на заможните министерства. Ще идваш по два-три
пъти седмично, колкото да ми докладваш докъде си стигнал, ще си рисуваш отчета за
разходите, и толкова. Все още ли си навит?
— Не съвсем.
— И защо не?
— Ами защо поначало трябваше да идвам тук? Защо не ми прати имейл до партера? И
по вътрешния телефон можеше да ми се обадиш.
Хектор поначало не понася да го критикуват, сети се Люк, но вече бе късно.
— Добре де, мама му стара. И какво, ако първо ти бях пратил имейл? Или ти се обадех,
по дяволите? Тогава щеше ли да кандисаш? Щеше ли да приемеш офертата на Човечната
кралица, такава, каквато е, за бога?
Макар и с голямо закъснение, в съзнанието на Люк взе да изкласява нов, много по-
окуражаващ сценарий.
— Ако ме питаш дали бих приел офертата на Човечната кралица така, както е
формулирана в писмото — ако говорим по принцип, — бих казал „да“. Но ако ме питаш —
пак по принцип — дали щях да надуша нещо гнило в случай, че заварех писмото на бюрото
си или на монитора си, щях да ти отговоря: не, не надушвам.
— Честна скаутска?
— Честна скаутска.
Прекъсна ги ядното тракане на дръжката на вратата, последвано от взрив гневни
тропания. Като изрече уморено „Ох, да им еба майката“, Хектор даде знак на Люк да се
скрие сред етажерките с книгите, отключи и пъхна глава в процепа на вратата.
— Съжалявам, приятелю, но днес е невъзможно — чу го да казва Люк. — Правим
неофициална ревизия. Редовните бакии. Всеки влачи книги, без да се разписва. Надявам се
да не си сред тях. Намини пак в петък. За пръв път в живота си се радвам, че се водя почетен
шибан библиотекар — продължи, без да се напъва да понижи гласа си, след като затвори
вратата и отново врътна ключа. — Можеш да излизаш. А за да не си помислиш, че оглавявам
шайка заговорници септемвристи, прочети и това писмо, а като ми го върнеш, аз ще го изям.
Пликът бе бледосин и забележимо непрозрачен. На капака бяха изобразени във фин
барелеф изправени син лъв и еднорог. А в плика имаше бележка — върху лист от най-
малките, със същия син цвят и със злокобния надпис „От офиса на Секретариата“:
Драги Люк,
С настоящото те уверявам, че изключително частният разговор, който водиш днес с
нашия общ колега по време на обяда ви в неговия клуб, се провежда с моето неофициално
одобрение.
С поздрав,
(последвана от съвсем ситен подпис, сякаш положен принудително под дулото на
оръжие) Уилям Дж. Матлок (началник на Секретариата, по-известен с прозвището Били Бой
Матлок — или, както го префасонираха изпатилите си от него, просто Бичето — най-
дълготрайният и най-неумолим екзекутор и сол ташак на самия Шеф).
— Абе пълни глупости, мен ако питаш, обаче копелето просто няма друг избор —
отбеляза Хектор, докато прибираше писмото в плика, който напъха във вътрешния джоб на
опърпаното си спортно яке. — Знаят, че съм прав, ще им се да не съм, но не знаят как да
постъпят, ако наистина се окажа прав. Нито искат да пикая вътре в палатката, нито да изляза
да пикая навън. Единственият им изход е да ме поставят под ключ със запушена уста, но на
мен такива открай време не ми минават. Нито на теб, доколкото разбирам… Абе как така не
те изядоха там тигрите или каквито животни им се намират?
— Най-вече насекоми.
— А пиявици?
— И пиявици.
— Стига си стърчал. Вземи да седнеш.
Люк седна най-послушно. Хектор обаче остана прав, с дълбоко напъхани в джобовете
ръце, с приведени рамене, вперил яден поглед в незапалената камина с древните й медни
маши, ръжени и с кантове от напукана кожа. А на Люк му се стори, че атмосферата в
библиотеката е станала още по-потискаща, да не каже — заплашителна. Изглежда, и Хектор
усети подобно нещо, понеже безгрижието го напусна, а хлътналото му болнаво лице придоби
сериозност като у погребален агент.
— Ще те питам нещо — обяви внезапно, по-скоро на камината, отколкото на Люк.
— Питай.
— Кое е най-най-шибано жестокото нещо, което си видял през живота си? Където и да
било. Ако не смятаме деловия край на узито на наркобарона, насочен право в лицето ти.
Гладуващи дечица в Конго с подути коремчета и с отсечени ръце — полудели от глад, но
останали без сили да плачат? Кастрираните им бащи с натикани в устата им членове и с
изпълнени с мухи очни кухини? Жени с наврени в задниците им щикове?
Тъй като Люк не беше служил никога в Конго, налагаше му се да приеме, че Хектор му
описва свое лично преживяване.
— Наблюдавал съм еквивалентни сцени.
— Например? Посочи ми две.
— Колумбийското правителство се е развихрило. С американска помощ, естествено.
Опожарени села. Масово изнасилени жители, изтезавани, насечени на парчета. Всичките
избити, с изключение на един, когото са оставили да разкаже какво е станало.
— Добре. Значи, и двамата сме понатрупали жизнен опит — отдаде му заслуженото
Хектор. — Не сме си губили времето.
— Не сме.
— И всичките мръсни пари, печалбата от мъката — и това сме видели. Само в Колумбия
става дума за милиарди. Ти лично си видял. Един господ знае какви пари притежава твоят
човек. — Не дочака Люк да му отговори. — И в Конго са милиарди. И в Афганистан са
милиарди. Една осма от шибаната световна икономика — черна като шапката ти. Всичко
това ни е известно.
— Известно ни е.
— И че всички те са кървави пари.
— Точно така.
— Без значение къде се намират. Независимо дали са в кутия под леглото на главатар на
въоръжена банда в Сомалия или в някоя банка в лондонското Сити до бутилката отлежал
портвайн. Цветът им не се променя. Остават си кървави пари.
— Предполагам, че е така.
— Никакъв блясък, никакви красиви оправдания. Печалба от изнудвания, наркотрафик,
убийства, заплахи, масови изнасилвания, робство. Кървави пари. Кажи ми, ако смяташ, че
пресилвам нещата.
— Ни най-малко не ги пресилваш.
— И има само четири начина да ги спреш. Първият: хвърляш се срещу онези, които ги
печелят. Ловиш ги, пречукваш ги или ги пребиваш. Ако можеш. Втори начин: нахвърляш се на
самия продукт. Прехващаш го, преди да е стигнал до улицата или пазара. Ако можеш. Трети
начин: гепваш печалбата и довеждаш копелетата до банкрут.
Разстройваща пауза, през която Хектор сякаш размишлява по въпроси, далеч
превишаващи служебното ниво на Люк. Дали се е сетил за дилърите на хероин, които са
превърнали сина му в затворник и наркоман? Или за капиталистите лешояди, които са се
опитали да доведат до банкрут семейната му фирма и да изхвърлят шейсет и пет честни и
почтени англичани и англичанки на бунището?
— Но има и четвърти начин — разправяше Хектор. — Най-лошият от всички. Най-
доказаният, най-лесният, най-удобният, най-често практикуваният и най-безпроблемният.
Майната им на всички уморени от глад, изнасилени, изтезавани и измрели от
наркозависимост. Майната й на цената, измервана в човешки животи. Парите не миришат,
стига да са много и да са наши. Най-важното е мащабното мислене. Ловиш мренките, но
оставяш акулите да си плуват на воля. Някой си се мъчи да изпере два-три милиона? Проклет
престъпник! Викай властите, да го закопчаят моментално. Обаче няколко милиарда? Това
вече е съвсем друга работа. Милиардите са статистическа величина. — Затворил очи и отдал
се за малко на собствените си мисли, Хектор заприлича за миг на собствената си смъртна
маска; или поне така се стори на Люк. — Не си длъжен да се съгласиш с нищо от казаното
дотук, Люк — рече той смирено, сякаш се събуждаше от унеса си. — Вратата е широко
отворена. Като се има предвид репутацията ми, доста народ досега би се изнизал.
Колкото и иронична да му се стори избраната от Хектор метафора предвид факта, че
онзи държеше в джоба си ключа от вратата, Люк реши да не го прави на въпрос.
— Имаш пълното право да се прибереш в офиса си следобед и да кажеш на Човечната
кралица: „Много благодаря, но предпочитам да навъртам трудовия си стаж на партера.“
Пенсионирай се, стой по-далеч от наркобароните и жените на колегите, лежи си по гръб и
плюй по тавана до края на живота си. От това поне крайници не се чупят.
Люк успя да се усмихне.
— Лошото е, че не ме бива много в плюенето по тавана.
Нищо обаче не бе в състояние да спре кандърмите на Хектор.
— Предлагам ти еднопосочна улица наникъде — настояваше той. — Включиш ли се в
тая игра, да знаеш, че преебаването няма да ти се размине. Ако изгубим, ще сме двама
неуспели алармаджии, които са се опитали да осерат гнездото. А ако спечелим, ще сме
прокажените в джунглата от „Уайтхол“ до Уестминстър и всички междинни гари. Да не
говорим за Службата, която сме се заклели да обичаме, да почитаме и да й служим вярно.
— Това ли е всичката информация, която ми се полага?
— В името на твоята и моята безопасност — да. Никакво цуни-гуни, докато не минем
под венчило.
Стигнали бяха до вратата. Хектор беше извадил ключа и се канеше да отключи.
— А какво ще правим с Били Бой? — попита.
— В какъв смисъл?
— Той моментално ще те прикотка. Няма начин. Морковът и тоягата, нали знаеш.
„Какви ти ги наприказва оня лудият Мередит? Какво е намислил? Къде? Кого наема?“ Ако
стане това, първо говори с мен, после пак говори с мен. В тая работа никой не е кашер.
Всички сме виновни до доказване на невинността ни. Разбрахме ли се?
— Дотук доста добре се представях на контраразпитите — отвърна Люк с чувството, че
му беше време да наложи присъствието си.
— И така да е — рече Хектор, докато продължаваше да чака отговора му.
— Случайно да е нещо руско? — попита с надежда Люк в един миг, който впоследствие
щеше да припише на вдъхновението. Поначало си падаше русофил и открай време се
ядосваше, когато го извадеха от играта заради предполагаемото му съчувствие спрямо
противника.
— И руско може да е. Кой знае каква шибана история ще излезе — отвърна Хектор, а
големите му сиви очи пак светнаха с неговия си религиозен плам.
Имаше ли всъщност момент, в който Люк каза „да“, че е съгласен? Сега, като
погледнеше назад, сещаше ли се за момент, в който бе казал „Да, Хектор, ще се включа,
макар и със завързани очи и вързани зад гърба ми ръце, както бях през онази нощ в
Колумбия, ще се присъединя към загадъчния ти кръстоносен поход“ или други думи в този
смисъл?
Не. Нямаше такъв момент.
Дори след като седнаха да консумират онова, което Хектор най-радушно обяви за втория
най-скапан обяд на света — първа награда тепърва ще се присъди, — Люк, ако трябваше
честно да си признае, продължаваше да се бори с остатъчни съмнения дали пък не го канят
да се включи в една от частните войни, в които въвличаха периодически Службата противно
на здравия разум и с катастрофални последици.
Първоначалните опити на Хектор да подхване дружески разговор на дребни теми ни
най-малко не уталожиха тревогите на Люк. Седнал в далечните покрайнини на гробовната
столова в клуба му, на масата най-близо до носещата се от кухнята дандания, Хектор
предложи на Люк майсторски клас по воденето на непряк разговор на обществено място.
Докато ядяха пушената змиорка, се ограничи с въпроси как е семейството на Люк, като
случайно улучи правилните имена на жена му и сина му, с което подсказа още веднъж на
Люк, че е проучвал досието му. Едва след като гневният чернокож старец с червеното
ловджийско сако добута сребърната количка, за да им сервира мусаката с картофено пюре и
сготвеното като в училищен стол зеле, Хектор се прехвърли към по-интимната, но не по-
малко безвредна тема за брачните планове на Джени — за която впоследствие се разбра, че е
любимата му дъщеря, — занемарени напоследък, според Хектор, поради факта че оня, с
когото ходела, се оказал чистопробно лайно.
— При Джени изобщо не можеше да става дума за любов. Беше си чисто
пристрастяване, като у Ейдриън, само че, слава богу, не ставаше дума за наркотици. Оня е
абсолютен садист, а нашата е мека Мария. „Навит продавач, податлив купувач“ помислихме
си. Но нищо не казахме. В такива случаи какво можеш да кажеш? Безнадеждна работа. Купих
им малка сладка къщичка в Блумсбъри, напълно обзаведена. Оня вулгарен простак обаче
искал десет сантима дебел мокет, та и наша Джени — и тя искала. Лично аз ненавиждам
мокетите, но какво можех да направя? Само на две минути пеша от Британския музей —
идеална за завършване на докторската й дисертация върху Троцки. Добрата стара Джени
обаче успя да чупи това лайно, слава богу, браво на нея! Пък и евтино я взех, благодарение на
рецесията. Собственикът беше закъсал за пари, цената й ще се задържи. И хубава градинка
има, макар да не е много голяма.
Възрастният сервитьор се върна с някаква ненавременна кана с яйчен крем. След като
Хектор му махна с ръка да си върви, той измърмори някаква клетва и се отдалечи към
следващата маса, на седем метра от тях.
— А и сутеренът е хубав. Такива вече рядко се срещат. Е, намирисва леко, но не
дразнещо. По някое време са го ползвали за изба. Никакви разделителни стени. Прилично
натоварено движение отвън. Слава богу, че поне не забременя от оня. Щото, доколкото
познавам Джени, изобщо не са се пазели.
— Всяко зло за добро — вметна учтиво Люк.
— Ами да. И така може да се окаже, нали? — съгласи се Хектор и се приведе напред, за
да е сигурен, че ще бъде чут въпреки данданията от кухнята.
Междувременно Люк започваше да изпитва съмнения дали Хектор изобщо има дъщеря.
— Мина ми през ум дали няма да се погрижиш за къщата за известно време, без да
плащаш наем. Не бива да остава необитавана, а Джени, естествено, няма никакво желание
да се връща там. След малко ще ти дам и ключа. Впрочем помниш ли го Оли Деверо? Сина
на туристически агент белогвардеец от Женева и съдържателката на ресторантче за риба и
пържени картофи в Хароу? С вид на шестнайсетгодишен, който кара четирийсет и петата си
година? Дето преди известно време те измъкна от кашата, след като ти прееба монтирането
на микрофон за подслушване в онзи хотел в Санкт Петербург?
Как можеше Люк да е забравил Оли Деверо?
— Знае френски, руски, швейцарски немски, италиански, в случай че ни потрябват, и е
най-добрият черноработник в нашия занаят. На него ще му плащаш в брой. И пари ще
получиш след малко. Почваш точно в девет утре сутринта. Така че ще имаш време да си
вземеш карфичките и кламерите от партера и да ги пренесеш на третия етаж. Щях да
забравя: ще си партнираш с една приятна жена на име Ивон, останалите й имена не те
интересуват. Професионална хрътка, абсолютно хладнокръвна, с железни топки.
Сребърната количка се появи отново. Хектор препоръча масления пудинг, специалитет
на готвача. Люк обяви, че това му е любимият пудинг. Сега вече може да го залеете с яйчения
крем, благодаря. Количката отмина сред облак от старчески гняв.
— А пък теб ще те помоля да бъдеш така добър да се смяташ за един от малцината
богоизбрани, считано от два часа насам — каза Хектор, докато попиваше ъгълчетата на
устните си с проядената от молци салфетка от дамаска. — Ако имаше списък, ти щеше да си
седми номер, включая и Оли. И не желая осми човек, без лично да съм го одобрил.
Разбрахме ли се?
— Разбрахме се — отвърна този път Люк.
Което всъщност може би можеше да мине и за „да“.
Още същия следобед, пред каменните погледи на съкилийниците му от
административния отдел и леко замаян от злокачественото наливно вино в клуба, Люк си
събра така наречените от Хектор карфички и кламери и се пренесе в усамотената атмосфера
на третия етаж, където една мрачна, но приемлива стая с табелка на вратата „ФОКУС-
ГРУПА НАСРЕЩНИ ИСКОВЕ“ наистина очакваше своя теоретичен обитател. Донесе си и
една стара жилетка и нещо го накара да я окачи върху облегалката на стола, където тя си
остана завинаги, като призрак на другото му „аз“ в петъчните следобеди, през които се
отбиваше да каже нещо весело, ако срещнеше някого по коридора, и да внесе седмичния си
отчет за уж направените разходи, която възстановена му сума впоследствие внасяше до
последното пени по сметката за поддържане на домакинството в Блумсбъри.
А още на следващата сутрин — напоследък пак бе започнал да спи спокойно — тръгна
на първата си разходка до Блумсбъри — точно там, където отиваше и днес, с единствената
разлика, че в деня на първото му пътешествие талази заслепяващ дъжд заливаха Лондон,
поради което бе принуден да носи дъждобран от врата до петите плюс шапка.
Първо провери какво става по улицата — почти никакъв проблем в този порой, но някои
оперативни привички просто не се поддават на промяна, колкото и да се наспи човек и
колкото и усилено да е ходил пеш — един тегел в посока север-юг, друг по пряката,
образуваща Т-образната пресечка точно срещу къщата цел, която носеше номер 9.
Въпреки пороя къщата отговаряше на приписаната й от Хектор хубост: една от ред
еднотипни къщи с плоска фасада от ръчно правени лондонски тухли, построена в края на
осемнайсети век на три етажа с прясно боядисана бяла стълба, водеща до прясно
боядисаната в тъмносиньо входна врата с ветрилообразно прозорче отгоре и с по един
плъзгащ се прозорец от двете й страни и по един сутеренен прозорец от двете страни на
предното стълбище.
Но без отделни външни стълби за сутерена, отбеляза своевременно Люк, докато се
качваше към входа, където превъртя ключа, влезе, застоя се на изтривалката, най-напред се
ослуша, после свали мокрите си горни дрехи и извади чифт сухи чехли от торбичката под
дъждобрана.
Луксозен дебел мокет в крещящо яркочервено — наследство от лайното, което Джени бе
чупила в последния момент. Старинен портиерски стол, претапициран с дразнеща окото
нова зелена кожа. Обилно позлатено старовремско огледало. Хектор явно е възнамерявал да
угоди на любимата си Джени, а след успешния сблъсък с „капиталистите лешояди“ очевидно
е можел и да си го позволи. Нагоре пред него: две стълбища, също покрити с плътен мокет.
Провикна се: „Има ли някой тука?“, но никой не му отговори. Отвори вратата към
всекидневната. Оригинална камина. Литографии на Дейвид Робъртс от първата половина на
деветнайсети век, диван и фотьойли със скъпи плътни калъфи. В кухнята — модерно
оборудване, маса от изкуствено състарен чам. Отвори и вратата към сутерена и пак се
провикна надолу по каменните стъпала: „Алооо! Извинявайте…“, но отговор пак не
последва.
Качи се на първия етаж, без да чува собствените си стъпки. На междинната площадка
имаше две врати: едната, отляво, бе подсилена със стоманена плоскост и по една медна
брава от двете страни на височината на раменете. Другата, вдясно, си беше просто врата. Две
неоправени единични легла, в съседство — малка баня.
Заедно с ключа от външната врата бе получил от Хектор и друг ключ. Обърна се към
лявата врата, превъртя ключа и се озова в абсолютно тъмна стая, ухаеща на дамски
дезодорант от любимата по едно време на Елоиз марка. Потърси опипом ключа за
осветлението. Тежки червени плюшени завеси, почти ненадиплени, плътно затворени и
прикрепени в средата с големи безопасни игли, които по някаква случайност му напомниха
за седмиците, които бе прекарал, докато се възстановяваше в американската болница в
Богота. Никакво легло. В средата на стаята — непокрита холова маса с въртящ се стол,
компютър и настолна лампа. На стената пред него, от винкела на окачения таван чак до пода
— четири черни щори от промазан плат
Върна се на междинната площадка, пак се наведе над перилата, пак се провикна: „Има
ли някой тука?“ и пак не получи отговор. След като се прибра в стаята, вдигна черните щори
една по една и ги нави внимателно около ролките им под тавана. В началото реши, че
стената пред очите му е заета от архитектурен чертеж. Но на какво? После помисли, че може
да е огромно диференциално уравнение. Изчисляващо какво обаче?
Зае се да проследи цветните линии и да прочете старателните ръкописни надписи,
обозначаващи, както му се стори в началото, някакви градове. Но какви пък ще са тия
градове с имена като Пастор, Епископ, Свещеник, Курат? Пунктирани линии покрай
непрекъснати такива. Черни линии, преминаващи в сиво и постепенно изчезващи.
Бледоморави и сини линии, които се събират в точка леко на юг от центъра. Или пък се
разклоняват оттам?
И всяка една ту хукне някъде встрани, или пък се върне назад, прави ред завои,
дублирания и криввания нагоре, надолу, настрани и пак нагоре, че ако някой бе връчил куп
пастели на сина му и го бе пуснал да драска по стената в един от необяснимите му изблици
на гняв, ефектът надали щеше да е кой знае колко различен.
— Харесва ли ти? — попита изникналият иззад гърба му Хектор.
— Сигурен ли си, че не е обърната наопаки? — попита Люк, решен да не показва
изненадата си.
— Тя я озаглави „Паричната анархия“. И като гледам, направо си е готова за галерията за
съвременно изкуство „Тейт“
— Коя тя?
— Ивон. Нашата Айрън Мейдън. Обикновено работи следобед. Това е нейната стая.
Твоята е на горния етаж.
Изкачиха се заедно до преустроения таван с рендосаните греди и капандурите. Холова
маса със същия дизайн като онази на Ивон. Явно Хектор не обичаше бюрата с чекмеджета.
Настолен компютър, без принтер.
— Наземни телефонни линии не ползваме, независимо дали са криптирани, или не —
каза Хектор с оня потиснат плам, който Люк вече свикваше да очаква от него. — Никакви
специални преки линии до управлението и никаква имейл връзка, била тя криптирана,
декриптирана или пържена. Единствените документи, с които работим, се намират върху
оранжевите флашки на Оли. — И му показа една: най-обикновена флашка с прогорен върху
оранжевата й черупка номер 7. — Всеки от нас проследява движението на всяка флашка от
подател до получател и обратно. Нали разбираш? Подпис при получаване, подпис при
предаване. Оли ги предава от един на друг и води регистъра. Като изкараш два дни с Ивон,
ще свикнеш. Питай, щом възникне някой въпрос. Проблеми?
— Засега не.
— И аз така смятам. Така че сега се отпусни, мисли си за Англия, не си губи времето и
гледай да не преебеш нещо.
И си мисли и за нашата Желязна дева. Професионалната хрътка с железните топки и
скъпия дезодорант на Елоиз.
Люк се бе придържал най-старателно към тези съвети през последните три месеца и се
молеше най-искрено да се придържа към тях и днес. Вече два пъти бе призоваван във
височайшето присъствие на Били Бой Матлок, за да бъде ласкан или заплашван, или и двете.
И двата пъти, по нареждане от Хектор, бе прикляквал, финтирал и лъгал, но бе оцелял. Не че
му беше лесно.
— Ивон не съществува — разпоредил бе Хектор още от Ден първи. — Нито на небето,
нито тук, на земята. Не съществува и няма да съществува. Ясно ли е? Всичко стига дотам. И
почва оттам всъщност. Ако ще Били Бой да те обеси за топките от полилея, тя пак не
съществува.
Не съществува ли? Как така не съществува и няма да съществува тази скромна млада
жена, която се появи на вратата по дълъг шлифер и островърха качулка още през първата
вечер на първия му ден тук, без никакъв грим, прегърнала с две ръце издутата кожена чанта,
сякаш току-що я е спасила от потопа?
— Здрасти. Аз съм Ивон.
— Люк. Влезте, влезте, за бога!
Ръкостискане, от което се стича вода, докато я набутва в преддверието. Оли, най-
добрият черноработник в бизнеса, намира закачалка за шлифера й и го окачва в банята да се
цеди по плочките. С това започва едно тримесечно служебно взаимоотношение, което не
съществува. Още същата вечер Люк имаше възможността да научи, че забраната на Хектор за
хартиени носители не се отнася за обемистата чанта на Ивон. Понеже всичко, което
донасяше в тази чанта, си заминаваше още същия ден. А това се налагаше поради факта, че
Ивон не бе някакъв прост изследовател, а таен източник.
В даден ден чантата й съдържаше обемиста папка от Банк ъф Ингланд. Друг път — от
Комисията за финансов надзор, Министерството на финансите или Агенцията за борба с
организираната престъпност. А една незабравима, паметна петъчна вечер чантата й направо
пращеше по шевовете си от шестте тлъсти тома и двайсетте аудио касети от самата светая
светих — Държавната агенция за комуникации. При което Оли, Люк и Ивон преписваха,
фотографираха и копираха материалите по всички възможни им начини, та Ивон да може да
ги върне на законните им собственици преди изгрев-слънце в понеделник.
Люк и досега нямаше представа как Ивон се добираше до плячката си: дали по законен
път или потайно, дали я измъкваше изпод носа на колегите и съратниците си, или я
измолваше. Знаеше единствено, че щом довтасаше с чантата си, Оли я смотаваше в своето
леговище зад кухнята, сканираше съдържанието й, прехвърляше го на флашка и връщаше
чантата на Ивон, а тя, преди да е свършил работният ден — на съответния отдел в Уайтхол,
към който официално се числеше.
Което също беше загадка, неразкрита нито веднъж през дългите следобеди, през които
Люк и Ивон седяха редом и сравняваха имената на видни капиталисти лешояди със
светкавичните ежедневни преводи на милиарди долари в брой през три континента; нито
докато си бъбреха в кухнята приведени над супата, която Оли им поднасяше за обяд:
специалитетът му бе доматената кремсупа, макар и френската му лучена супа да не беше за
пренебрегване. А пък яхнията му със скариди, която донасяше полуготова в съд с двойно
дъно и досготвяше на газовата печка, беше, по всеобщо мнение, истинско чудо. Но що се
отнася до Били Бой Матлок, Ивон не съществуваше — нито сега, нито за в бъдеще. Това му
диктуваше няколкоседмичното обучение по методите на съпротива при разпит; диктуваше
му го и прекараният клекнал с белезници месец в укреплението на оня луд наркобарон
насред джунглата, през което време жена му бе установила, че е компулсивен женкар.
— И кой от тукашните можем да смятаме, че издава четата, Люк? — пита го Матлок,
докато пият хубав чай в уютен ъгъл на просторния му кабинет в Лубянка-на-Темза, след като
го е поканил да разменят по някоя и друга приказка, но не казвай там на Хектор, няма
нужда. — Ти си вещ в областта на информаторите. В интерес на истината, сетих се за теб
съвсем наскоро, онзи ден, когато стана дума за нов старши преподавател по резидентура.
Хубав петгодишен договор за човек тъкмо на твоята възраст — казва Матлок на своя
провлачен провинциален акцент от Средна Англия.
— Честно казано, Били, знам точно толкова, колкото и ти — отвръща му Люк, без да
забравя, че Ивон не съществува нито сега, нито за в бъдеще, та ако ще Били Бой да го обеси
за топките от полилея — май единственото, за което юнаците на наркобарона не се бяха
сетили да опитат. — Имам чувството, че Хектор вади сведенията от въздуха, с някаква магия.
Страхотен е — добавя с нужното възхищение.
Матлок обаче май не чува отговора му, или поне отговорът не го вълнува, тъй като
сърдечността изчезва от гласа му така, сякаш никога не е присъствала.
— Но не забравяй, че една преподавателска длъжност като тази е нож с две остриета. На
нас ни трябва служител ветеран, чиято кариера да представлява ролеви модел за младите
идеалисти, които ще обучаваме. И идеалистки, разбира се. Бордът ще иска доказателства, че
никой няма да може да обвини посочения от нас кандидат в ни най-малкото провинение. А
от Секретариата, естествено, ще се иска да направи съответната препоръка. Което, в твоя
случай, може да наложи леко творческа преработка на сивито ти.
— Щедро предложение, Били.
— Щедро е, наистина — съгласи се Матлок. — Много щедро. И донякъде обвързано и с
текущото ти поведение.
Та коя всъщност бе Ивон? През първия от въпросните три месеца бе успяла — това вече
можеше да го каже, да си го признае — леко да подлуди Люк. Накара го да се влюби в
скромността и приватността й, които копнееше да сподели. Ако се стигнеше дотам, че се
съгласеше да разкрие дискретно ароматизираното си тяло, то щеше да граничи, точно според
въображението му, със самата класика. Не че не прекарваха по цели часове седнали плътно
един до друг пред екрана на компютъра й или да проучват подробно достойния за галерията
„Тейт“ неин стенопис; не че не усещаха взаимно телесната топлина на другия и не докосваха
случайно и мимолетно ръцете си. И не че не споделяха всяка извивка и чупка в
преследването, всяка фалшива диря, сляпа следа и временно тържество: все на сантиметри
един от друг в спалнята на горния етаж на тайната квартира, която през по-голямата част от
деня бе изцяло на тяхно разположение.
Но само толкова: поне до онази вечер, в която се отпуснаха каталясали и сами край
кухненската маса да се почерпят с по една чаша от супата на Оли и — по предложение на
Люк — по „една капачка“ от Хекторовото малцово уиски от остров Айла. Люк изненада сам
себе си, когато попита Ивон най-директно що за живот води извън този, служебния, и дали го
споделя с човек способен да й оказва подкрепа в нейната стресираща дейност — след което
добави с онази стара тъжна своя усмивка, от която моментално се засрами, че то всъщност
опасни са само собствените ти отговори, а не самите въпроси, нали ме разбираш?
Доста време мина, докато се появи опасният й отговор.
— Държавен служител съм — обяви с роботоподобния глас на човек, говорещ в
обектива на камерата, докато кандидатства за телевизионна игра. — Името ми не е Ивон.
Къде работя ни най-малко не ти влиза в работата. Подозирам обаче, че не такъв е смисълът
на въпроса ти. Водя се за откритие на Хектор, каквото, предполагам, си и ти. Но имам
чувството, че и това не е смисълът на въпроса ти. По-скоро те вълнува ориентацията ми. И
дали, съответно, бих легнала с теб.
— Ивон! Как изобщо можа да си помислиш подобно нещо! — запротестира Люк най-
неискрено.
— И ще ти кажа за твое сведение, че съм омъжена за човек, когото обичам, че си имаме
тригодишна дъщеря и че не се чукам дори със симпатични хора като теб. Така че дай да си
пием супата, а? — предложи му тя, при което, колкото и да е учудващо, и двамата избухнаха в
очистителен смях. И като сломиха по този начин създалото се напрежение, се върнаха мирно
всеки в своя ъгъл.
И кой, след същите три месеца, макар и само явяващ се в периодични изблици, бе
Хектор? Онзи с трескавия поглед и нецензурните тиради против мошениците в Сити, които
били в зародиша на всичките ни злини? Мълвата, която се носеше из Службата, намекваше,
че за да спаси успешно живота на семейната фирма, Хектор прибягнал до методи,
усъвършенствани в света на черната магия, където бе прекарал половината си живот; методи,
които дори според царуващите в Сити отвратително мерзки стандарти се възприемаха като
непочтени. Така че изключено ли бе вендетата му срещу злодеите от Сити да се води от
чувство за вина, а не за отмъщение? Оли, който поначало не си падаше по клюките, не се
съмняваше ни най-малко: след като изпитал — а, според Оли, и след като сам приложил —
характерните за Сити лоши маниери, Хектор за нула време се превърнал в ангел-мъстител.
— Заклел се е нещо там пред себе си — сподели Оли в кухнята, докато чакаха
поредното късно появяване на Хектор. — Да спаси света, преди да го напусне, та ако ще това
да му коства и живота.
Но пък Люк открай време си беше притеснителен. Още от най-ранно детство се
притесняваше със същата онази безразборност, с която впоследствие се влюби.
Притесняваше се дали часовникът му избързва, или закъснява с десет секунди със
същата сила, с която се притесняваше за бъдещето на своя брак — изпразнен от смисъл и
съдържание във всяка една област, с изключение на кухнята.
Притесняваше се и дали избухванията на сина му Бен се дължат на нещо друго, освен на
растежа, и дали пък Бен не изпълнява някаква заповед на майка си да не обича баща си.
Притесняваше се и от факта, че по време на работа изпадаше в покой, но извън работата,
дори сега, докато се движеше пеша, бе истинско кълбо от несвързани нишки.
Притесняваше се дали не сбърка, че не преглътна гордостта си и не прие предложението
на Човечната кралица да потърси помощ от психоаналитик.
Притесняваше се за Гейл и за собствената си похот към нея или към приличащо на нея
момиче: момиче с истински греещо лице, а не оня мрачен облак, който витаеше около Елоиз
дори когато слънцето грееше право отгоре й.
Притесняваше се за Пери и се мъчеше да не му завижда. Притесняваше се коя половина
от характера на Пери щеше да се прояви по време на оперативна криза: дали безстрашният
алпинист или университетският моралист темерут. И имаше ли разлика помежду им в края
на краищата?
Притесняваше се и за неизбежния дуел между Хектор и Били Бой Матлок и кой от
двамата ще изпусне пръв нервите си — или поне ще се престори, че ги изпуска.
След като напусна убежището, наречено Риджънтс Парк, Люк се включи в тълпата,
тръгнала да търси разпродажбите в неделното утро. Отпусни се, рече си. Всичко ще се
подреди. Хектор оглавява нещата, а не ти.
И отмяташе наум забележителностите. Откакто му се случи онова в Богота,
забележителностите добиха за него ново значение. В случай че ме отвлекат, това ще са
последните неща, които съм видял, преди да ми сложат превръзката на очите.
Китайският ресторант.
Нощният клуб „Биг Арчуей“.
Книжарницата „Джентъл Рийдърс“.
А това е прясно смляното кафе, което надушвах, докато се борех с нападателите.
Ето ги и заснежените борчета на витрината на магазина за произведения на изкуството
тъкмо преди да ме ударят по тила с торбичката с пясък.
И най-накрая — номер 9, сградата, в която се преродих: три крачки до предната врата и
се дръж като нормален обитател.
9
Хектор и Матлок прескочиха официалностите — дружелюбни или не; а може и
поначало между двамата никога да не е имало официалности. Кимнаха си и се ръкуваха
безмълвно — двамата воини ветерани, готови за поредния двубой. Матлок пристигна пеша,
след като шофьорът му го остави зад ъгъла.
— Мокетът „Уилтън“ е чудесен, Хектор — рече и бавно се огледа като да потвърди най-
лошите си подозрения. — „Уилтън“ са несравними, когато става дума за цена спрямо
качество. Добър ти ден, Люк. Само двамата сте тук, нали? — И подаде палтото си на Хектор.
— Служителите отидоха да гледат надбягванията — каза Хектор, докато го окачваше.
Матлок бе широкоплещест, грубо скроен мъж, което отговаряше на прякора му: с едра
глава, благ на пръв поглед, с приведена стойка като на застарял нападател по ръгби. Според
клюката, която се носеше по партерните канцеларии, провинциалният му акцент от Средна
Англия бил станал значително по-забележим по време на управлението на „Новите
лейбъристи“, но сега, предвид очертаващата се загуба на изборите, бил доста позаслабнал.
— Поначало работим в сутерена, ако не възразяваш, Били — каза Хектор.
— Благодаря, Хектор. Не ми остава друг избор, освен и там да се чувствам удобно —
отвърна Били нито мило, нито грубо и пръв заслиза по каменните стъпала. — Колко
плащаме за това място между другото?
— Нищо. Всичко засега е за моя сметка.
— Ти си на щат при нас, Хектор, а не Службата — при теб.
— Ще ви представя сметка веднага след като одобрите операцията.
— А пък аз ще представя забележките си по разходите ви — отвърна Матлок. — Ти да не
си се пропил нещо?
— Използвали са го за изба с вина.
Настаниха се: Матлок начело на масата, Хектор — вечно заклетият технофоб — вляво от
него, пред магнетофона и компютъра, а от лявата страна на Хектор — Люк, така че и
тримата да виждат спокойно плазмения екран, монтиран през нощта от отсъстващия Оли.
— Успя ли да се пребориш с всички материали, които ти тръшнахме, Били? — попита
съчувствено Хектор. — Дано не сме ти попречили на голфа.
— Ако това наистина са всичките материали, Хектор, да, успях — отвърна Матлок. —
Независимо от личния ми опит, който сочи, че при теб думата „всички“ е доста относително
понятие. Що се отнася до голфа, голф не играя, а и предпочитам, ако е възможно, да избягвам
резюметата. Хеле пък твоите. Бих предпочел да получа повече суров материал и по-малко
натиск от твоя страна.
— В такъв случай да вземем да ти предложим за компенсация малко суров материал,
а? — съгласи се със съответната готовност Хектор. — Приемам, че руския още не сме го
забравили напълно, нали, Били?
— Стига твоя да не си го позанемарил, докато трупаше състояние, да смятаме, че не
сме.
Дърлят се като стара съпружеска двойка, рече си Люк, а през това време Хектор натисна
„Р1ау“ на магнетофона. Всяка свада е повторение на предишна такава.
Лично на Люк самият глас на Дима действаше като началото на висококачествен цветен
филм. Колкото пъти пуснеше записа, пренесен от невинния Пери в несесера му за бръснене,
толкова пъти в съзнанието му изникваше един и същ образ на Дима, снишил се в гората край
„Трите комина“, стиснал диктофона в невероятно нежната си ръка — достатъчно отдалечен
от къщата, че да не го чуят действителните или въображаеми микрофони на Тамара, но и
достатъчно близо, че да притича, ако му викнеше, че пак го търсят по телефона.
Чуваше дори трите вятъра, блъскащи се около лъскавата плешива глава на Дима.
Представяше си и люлеещите се над него върхари. Долавяше и шума на листата, и ромона на
вода и си даваше сметка, че това е същият онзи тропически дъжд, който се бе изсипал отгоре
му в джунглата на Колумбия. Интересно, дали Дима бе направил записа отведнъж, или се бе
включвал неколкократно? Дали му се е налагало да се подкрепя с глътки водка между
отделните записи, та с нейна помощ да преодолее ворските си задръжки? В един момент
лаещият му руски преминава в английски — вероятно се е сетил за кого всъщност е
предназначена изповедта му. На това място отправя молба към Пери. А после — към
неколцина Перита:
„Слушайте, английски джентълмени! Моля ви! Вие действате честно, във вашата страна
има законност! Вие сте неопетнени! И аз ви вярвам. Но и вие сте длъжни да повярвате на
Дима!“
След което пак се връща на родния си руски език, при това полага такова старание да
спазва всичките му граматически тънкости, говори толкова префинено и членоразделно, че
във въображението на Люк буквално се мъчи да се очисти от петното, наречено „Колима“, за
да е готов да се омеси с господата от Аскот и техните дами.
„Иженарицаемият Дима, пръв перач на парите на Седемте братства, финансовият мозък
на ретроградния узурпатор, кичещ се с титлата Княза, желае да изкаже почитта си към
прочутия английски Сикрет Сървис, като същевременно им представи и следното
предложение за ценна информация в замяна на солидни гаранции от страна на британското
правителство. Като например.“
На това място продължават да говорят само ветровете, а Люк си представя как Дима
бърше пот и сълзи с голяма копринена носна кърпа — може би единствено във
въображението на Люк, но пък Пери толкова пъти вече я е споменавал тази кърпа, — преди
да надигне пак бутилката, след което да продължи своята пълна, невъзвратима измяна.
„Например. Дейността на престъпната организация на Княза, известна и като Седемте
братства, включва:
Първо: внос и реекспорт под друг произход на ембаргов нефт от Близкия изток. Тези
сделки са ми известни. В тях участват и ред корумпирани италиански и британски юристи.
Второ: инжектиране на черни пари в закупуването и препродаването на нефт на
стойност много милиарди долари. В тази област специалистът, обслужващ и седемте ворски
братства, беше моят приятел Михаил, по прякор Миша. За която цел той също живееше в
Рим.“
Гласът пак секва, може би за безмълвен тост към покойния Миша, последван от нов
изблик на завален английски:
„Трети пример: черен дърводобив. В Африка. Първо превръщаме черната дървесина в
бяла. После превръщаме черните пари в бели! Съвсем нормално. И просто. В тропическа
Африка е пълно с руски престъпници. Черните диаманти също представляват много
интересен нов вид търговия за Братствата.“
И пак на английски:
„Четвърти пример: фалшиви лекарства от Индия. Пълен боклук, не лекуват,
предизвикват повръщане, могат и да убият човека. Официалните власти на Русия поддържат
много интересни взаимоотношения с официалните власти на Индия. Любопитни са и
взаимоотношенията между индийските и руските братства. Иженарицаемият Дима знае ред
интересни имена, включително и на англичани, замесени в тези вертикални връзки и
определени частни финансови договорки, базирани в Швейцария.“
От името на Хектор притеснителният Люк изживява типичната за един импресарио
криза на доверие.
— Добре ли ти е силата на звука, Били? — пита Хектор и спира записа.
— Силата е съвсем добра, благодаря — отвръща Матлок със съвсем леко подчертаване на
„силата“, в смисъл, че със „съдържанието“ нещата могат да стоят и другояче.
— Продължаваме в такъв случай — казва Хектор, прекалено плахо според Люк, а Дима,
слава богу, се връща към своя роден руски език:
„Например: в Турция, в Крит, в Кипър, в Мадейра, в много морски курорти: черни
хотели без гости, двайсет милиона черни долара седмично. И тези пари се изпират от
иженарицаемия Дима. Замесени са и определени британски фирми, занимаващи се с така
наречените недвижимости.
Например: лично корупционно обвързване на официални лица от Европейския съюз с
престъпни търговци на месо. От тези търговци се изисква да освидетелстват като
висококачествени определени изключително скъпи меса за износ в Руската република. Моят
приятел Миша отговаряше лично и за тези сделки.“
Хектор отново спира магнетофона. Матлок вдига ръка.
— С какво мога да съм ти полезен, Били?
— Но той чете.
— Че какво лошо има в това да чете?
— Нищо. Стига да знаем откъде го чете.
— Доколкото разбираме, някои от нещата са му написани от жена му Тамара.
— Тоест тя му е казала какво да каже, така ли? — пита Матлок. — Нещо никак не ми
харесва цялата тази работа. А на нея кой й е казал какво да каже?
— Ако искаш, ще превъртя записа напред. Тук няма нищо особено: наши колеги от
Европейския съюз само тровели хора. Ако смяташ, че е извън твоята област, кажи.
— Бъди така добър да продължиш както досега, Хектор. Оттук насетне ще се въздържам
от забележки до един по-късен етап в представлението. Никак не съм убеден, че от нас се
искат разузнавателни сведения и за износа на месо в Русия, но можеш да си сигурен, че ще се
постарая да проуча въпроса.
Самият Люк се беше шокирал от онова, което Дима се канеше да разкаже. Сетивата му
не се бяха притъпили въпреки всичко, което бе изживял. Никой обаче не можеше да каже със
сигурност как би го разтълкувал Матлок. За свое оръжие Дима отново избра написания на
английски от Тамара текст.
„Корупционната схема е следната. Първо: с помощта на корумпирани държавни
служители в Москва Княза урежда част от месото да се внесе по линията на чуждестранни
помощи. Такова месо е предназначено само за най-нуждаещите се членове на руското
общество. Така че обявеното за чуждестранна помощ чрез корупционната схема месо не се
облага с никакви руски данъци. Второ: моят покоен приятел Миша закупува големи
количества кланично месо от България. Месо, което е опасно за консумация, пълен боклук,
страшно евтино. Трето: моят покоен приятел Миша урежда с крайно корумпираните
чиновници от брюкселския Съюз всеки един български животински труп да бъде подпечатан
индивидуално с щемпела за качество на Европейския съюз, според който месото е
италианско, от висше качество и отговаря на най-високите европейски стандарти. За
въпросната криминална услуга аз, Дима, лично плащам по сто евро на животински труп по
швейцарската сметка на крайно корумпирания брюкселски чиновник и по двайсет евро на
животински труп по швейцарската сметка на крайно корумпирания московски чиновник.
Чистата печалба на Княза след приспадането на всички режийни: хиляда и двеста евро на
животински труп. Случва се петдесет руснаци, включително и деца, да се разболеят и да
умрат от това ужасно българско месо. Това е само най-груба преценка. Официално такива
сведения не се дават. Известни са ми имената на тези крайно корумпирани служители, както
и номерата на швейцарските им банкови сметки.“
Последвано от неохотен послепис, обявен с високопарен тон:
„Личното мнение на жена ми Тамара Лвовна е, че неморалното разпространение на
некачествено българско месо от криминално корумпираните европейски и руски чиновници
следва да възмути всеки християнин с добро сърце, където и да се намира по света. Това била
Божията воля.“
Малко вероятната Божия намеса по въпроса създаде повод за кратка пауза.
— Би ли ми обяснил някой какво точно означава черен хотел? — попита Матлок въздуха
пред себе си. — Обикновено карам отпуските си в Мадейра. Но не съм забелязал нищо черно
в хотела, в който отсядам.
Подкладен от необходимостта да защити притихналия Хектор, Люк се самоназначава за
лицето, което да обясни на Матлок какво значи „черен хотел“.
— Става дума за закупуване на скъп парцел земя, Били, най-вече на морския бряг.
Плащаш в брой и построяваш отгоре му един или няколко петзвездни хотела. Пак в брой. Ако
ти остане свободно място, добавяш и петдесетина курортни бунгала. Обзавеждаш всичко
това с най-висококачествени мебели, прибори за хранене, порцеланови сервизи, чаршафи и
хавлии. И започваш да отчиташ пълна заетост на своите хотели и бунгала. Независимо че
няма нито един отседнал, нали разбираш? При всяко обаждане от някоя туристическа
агенция обявяваш: „Съжалявам, всичко е заето.“ Веднъж месечно пред банката спира
брониран автомобил и разтоварва всичките пари в брой, платени за нощувки в хотела и
бунгалата, в ресторантите, казината, нощните клубове и баровете. И само след две-три
години курортните ти имоти са в идеално състояние да бъдат продадени на базата на
идеалната им посещаемост.
Никаква реакция, ако не се смята това, че доброжелателната усмивка на Матлок се е
засилила до максимум.
— При това не е задължително да е хотелски комплекс. Номерът става и с някое от
онези необичайно безлюдни бели курортни селища, каквито сигурно си видял да се спускат
по турските долини право до морето. Може да са десетки вили, да речем, или каквото и да
било друго, което може да се отдава под наем. Дори автомобили, стига да умееш да
натъкмиш бумащината.
— Как се чувстваш днес, Люк?
— Благодаря, добре съм, Били.
— Каним се да те предложим за медал за храброст. Не си ли чул?
— Не съм.
— Факт е обаче. Таен, имай предвид, без публичност. Без правото да се окичваш с него в
Деня на загиналите имай предвид. От съображения за сигурност. Да не говорим, че може да
се окаже и лъжичката катран, развалила бъчвата с прецеденти.
— Разбира се — отвърна съвсем объркалият се Люк. Ту имаше чувството, че тъкмо
медал ще извади Елоиз от Депресията й, ту подозираше поредната коварна стъпка от страна
на Матлок. Независимо от всичко реши да отговори по подходящ начин — да изрази
изненада, благодарност, Удоволствие, — но установи, че Матлок е изгубил интерес към него.
— Ако отсеем плявата от чутото дотук, Хектор, а аз обичам да я отсявам, по мое най-
смирено мнение си имаме работа е най-праволинейна международна престъпност. Хубаво,
не отричам, че Службата по закон е длъжна да се интересува от международната
престъпност и прането на пари. Сами си го завоювахме, когато времената бяха тежки, и сега
няма накъде да мърдаме. Имам предвид онзи злощастен ялов период между падането на
Берлинската стена и услугата, която Осама бин Ладен ни оказа с единайсети септември.
Борихме се за част от пазара с прането на пари по същия начин, по който се бихме и за по-
голям пай от операциите в Северна Ирландия и за всякакви други скромни дейности, само и
само да оправдаем съществуването си. Но това беше едно време, Хектор. А сега си е сега,
така че много ми е мъчно, но днес, във времето, в което живеем, твоята и моята Служба си
има много по-важни занимания, отколкото да се навира в крайно сложния финансов
механизъм на лондонското Сити.
Матлок млъкна в очакване на нещо неизвестно за Люк, освен ако не ставаше дума за
аплодисменти, но Хектор, ако се съдеше по вкаменената му физиономия, изобщо не бе готов
да ръкопляска, така че Матлок си пое дъх и продължи:
— Да не говорим, че в днешно време в страната ни съществува и много голяма, напълно
обезпечена кадрово и радваща се на известно прекомерно финансиране посестрима служба,
която посвещава изцяло усилията си, каквито и да били те, на сериозната и организираната
престъпност, каквато, имам усещането, че и вие се стараете да разкриете тук. Да не говорим
и за Интерпол, и за безбройните конкурентни американски служби, които се препъват в
собствените си големи нозе в стремежа си да осъществяват подобна дейност, но без да
пречат по този начин на просперитета на тяхната велика нация. С което искам да кажа —
изчакай ме, ако обичаш, да свърша, Хектор, — с което искам да кажа, че не виждам какво
толкова е налагало да ни спешиш. Всички си даваме сметка, че онова, с което разполагаш, е
спешно, макар да не сме съвсем наясно за кого. Не изключвам и възможността да е вярно. Но
наша работа ли е, Хектор? Наша ли е?
И понеже въпросът му бе очевидно реторичен, не намери за необходимо да спре.
— Не можем ли да допуснем, Хектор, че навлизаш на своя лична отговорност в чужда
територия, в крайно чувствителната област на посестримата ни организация, с която лично
аз и ръководеният от мен секретариат в продължение на няколко изнурителни месеца
успяхме да очертаем така трудно завоюваните разделителни линии? Защото, ако случаят се
окаже такъв, ще мога да ти дам един-единствен съвет: опаковай току-що прослушания от
мен материал и всички други материали от този род, които притежаваш, и незабавно ги
предай на посестримата ни организация заедно с едно най-раболепно извинително писмо за
това, че си навлязъл в осветената от Бога област на тяхната компетенция. След което ще те
посъветвам да дадеш на себе си, на Люк тук и на всички останали, които криеш в долапа си,
по две седмици заслужени болнични.
Нима прословутото самообладание на Хектор най-сетне се е изчерпало? — чудеше се
притеснено Люк. Дали не се беше преуморил от усилията да вкара Гейл и Пери в играта?
Или пък толкова се бе увлякъл по възвишената цел на своята мисия, че беше занемарил
напълно тактиката?
Хектор завъртя глава, пресегна се летаргично с пръст, въздъхна и пренави лентата
напред.
Дима е спокоен. Дима чете, независимо от предпочитанията на Били Бой. Могъщ и
изпълнен с достойнство, Дима ораторства по сценария на своя най-добър церемониален
руски език:
„Например. Подробности за изключително тайния пакт, сключен в Сочи през 2000-та
година между седемте съюзяващи се ворски братства, подписан от всички седем „братя“ и
озаглавен „Споразумението“. По силата на този пакт, постигнат с личното посредничество
на онзи сук узурпатор Княза с косвеното одобрение на Кремъл, седемте страни се договарят:
Първо: да се възползват поотделно и заедно от всички доказани и успешни пътища на
парите, създадени от иженарицаемия Дима, когото оттук нататък признават за перач номер
едно на парите и на седемте братства.
Второ: всички комунални банкови сметки ще се управляват по ворския код на честта и
всяко отклонение ще се наказва със смъртта на провинилия се заедно с вечното изключване
на отговорното ворско братство.
Трето: да се създаде корпоративна порядъчност в следните шест финансови столици:
Торонто, Париж, Рим, Берн, Никозия и Лондон. Крайната цел на всички изпрани пари:
Лондон. Най-важният център на порядъчност: Лондон. Най-обещаващо местонахождение за
дълготрайна банкова единица: Лондон. Най-перспективен за спестявания и натрупвания:
Лондон. Това също бе договорено.
Четвърто: задачата да замаскира произхода на черните пари и да ги пренасочи на
сигурни места си остава основно и единствено задължение на иженарицаемия Дима.
Пето: същият този Дима ще има правото на пръв подпис за всички значителни
придвижвания на парични суми. Всяка от страните по настоящото Споразумение ще назначи
по един чист пълномощник. Чистият пълномощник ще има само правото на втори подпис.
Шесто: в съответствие с ворския закон за всяка значителна промяна на горната система
се изисква едновременното присъствие и на седмината чисти пълномощници.
Седмо: с настоящото се постановява единоначалието на иженарицаемия Дима като
главен архитект на всички структури за пране на пари по силата на Споразумението от Сочи
от 2000-та година.“
„Амин“, както е прието да се казва у нас — промърморва Хектор, изключва за пореден
път магнетофона и хвърля поглед да провери реакцията на Матлок.
Същото прави и Люк и най-неочаквано среща снизходителната усмивка на Матлок.
— Честно казано, Хектор, това и аз можех да го измисля — казва, докато върти глава уж
от възхищение. — Красота. Само това мога да кажа. Гладко, с въображение, на нивото на
най-добрите в занаята. Нима е възможно някой да се усъмни в истинността на подобно
блестящо глобално изявление? За начало бих му връчил направо „Оскар“. Но какво ще рече
това „чист пълномощник“?
— Човек без досие, Били. Без минали криминални присъди и без етични наказания.
Може да е счетоводител, юрист, заработващ допълнително полицай, човек на разузнавателна
служба или приет в лоното престъпник, който да може да се подписва, да е верен на
Братството и да е наясно, че ако обере касата, ще се събуди със собствените си топки,
наврени в устата му.
Хектор, който вече напомня на Люк по-скоро на затиснат от грижи семеен адвокат,
отколкото на обичайното си неудържимо „аз“, поглежда някакво омачкано картонче, на
което явно е очертал своя график за срещата, и пак пренавива напред лентата.
„Карта“ — излайва Дима на руски.
— По дяволите. Прескочил съм го — измърморва Хектор и връща малко назад.
„А при наличие на надеждни британски гаранции — и много тайна, много важна
карта.“
И Дима поема по-нататък на руски. Явно чете предварително написан текст:
„На тази карта ще са отбелязани международните пътища на всички черни пари,
контролирани от иженарицаемия Дима, когото в момента слушате.“
По молба на Матлок Хектор пак спира записа.
— Не става дума за карта, а за мрежов график — оплаква се Матлок с тона на човек,
който допълва неадекватния набор от думи на разположение на Дима. — И се надявам да ми
позволиш да споделя следното по отношение на мрежовите графици. Много такива съм
виждал през живота си. И доколкото съм забелязал, приличат на многоцветни рулони
бодлива тел, водещи в неизвестни за човечеството посоки. Тоест абсолютно безполезни по
моя преценка — добавя със задоволство. — Слагам ги горе-долу в една категория със
съобщенията за митични сборища на престъпници по Черноморието през 2000-та година.
Що не можеш да видиш графика на Ивон, идва му на Люк да изтърси в изблик на
мрачна истерия. Страхотна дивотия е.
Но след като най-после му е потръгнало, Матлок не желае да пусне зара. Върти глава и
тъжно се усмихва.
— Виж какво ще ти кажа, Хектор. Ако ми бяха давали по пет лири за всяка пробутвана
на Службата ни от непроверени източници информация — но не само по време на моя
трудов стаж в нея, слава богу, — досега да съм забогатял. То не бяха мрежови графици, не
бяха заговори на групата „Билденберг“, световни конспирации, да не говорим за старата
зелена барака в Сибир, пълна с ръждясали водородни бомби. Е, не толкова богат, колкото
дяволите, които са ги измислили, та дори и колкото теб, предполагам. Но напълно
достатъчно за човек като моя милост.
Добре де, защо си трае Хектор, а не постави Били Бой на мястото му? Но на Хектор
май вече хич не му е до ответни мерки. И което най-много отчайва Люк — изобщо не си
прави труда да пусне последната част от историческото предложение на Дима. Изключва
магнетофона с жест в смисъл „опитах, но не стана“, с огорчена усмивка и с тъжните думи
„Може би ще ти е по-интересно да погледаш някои картинки, Били“ хваща дистанционното
за плазмения екран и гаси осветлението.
В полумрака несигурно държаната любителска видеокамера преминава по парапета на
средновековна крепост, а оттам се спуска към вълнолома на древно пристанище, пълно със
скъпи яхти. Привечер е, самата камера е долнокачествена, неспособна да се справи с
линеещата светлина. Отвъд вълнолома на котва лежи двайсет и седем метрова луксозна яхта,
боядисана в синьо и златно. Окичена е с гирлянди от декоративни крушки и всичките
илюминатори светят. Над водата до ушите ни достигат далечните звуци на танцова музика.
Изглежда, празнуват нечий рожден ден или сватба. От кърмата висят флаговете на
Швейцария, Великобритания и Русия. На гротмачтата — златен лъв на кървавочервен фон.
Носът на яхтата в едър план. С името на плавателния съд, изписано с изискан златен
шрифт на латиница и кирилица: „Княгиня Татяна“.
Хектор предлага равен, безпристрастен коментар.
— Собственост на новосъздадена фирма, „Фърст Арена Кредит Банк ъф Торонто“,
регистрирана в Кипър, собственост на базирана в Лихтенщайн фондация, която на свой ред
се притежава от компания с кипърска регистрация — обяснява със сух тон. — Кръгът на
собствеността се затваря. Даваш я на дадена фирма, после си я вземаш. Доскоро се е
наричала „Княгиня Анастасия“, което съвпада с името на предишната метреса на Княза. И
тъй като сегашната му се казва Татяна, можем да си направим съответните изводи. Тъй като
временно Княза не е в състояние да напуска Русия по здравословни причини, „Принцеса
Татяна“ е отдадена временно на чартър на международен консорциум, който, много странно,
се нарича „Фърст Арена Кредит Интърнашънъл“ — съвсем отделна фирма, която, за най-
голяма всеобща изненада, също се оказва регистрирана в Кипър.
— Какво толкова му има? — пита агресивно Матлок.
— На кого?
— На Княза. Ако ми простиш глупавия въпрос. Защо не може да напуска Русия?
— Чака американците да снемат някакво абсолютно безпочвено обвинение в пране на
пари, предявено му преди няколко години. Добрата новина е, че не му остава да чака дълго.
Благодарение на малко лобизъм във вашингтонските коридори на властта скоро ще се стигне
до заключението, че състав на престъпление всъщност няма. Много полезно е да знаеш къде
влиятелните американци държат незаконните си офшорни банкови сметки.
Камерата се прехвърля на кърмата. Екипаж по моряшки фланелки и барети в руски стил.
Някакъв хеликоптер се кани да кацне. Камерата се връща на кърмата, после несигурно се
спуска до ватерлинията, а картината помръква. Към борда се прилепва моторница с
пътници. Екипажът чевръсто им помага да се изкачат с изисканите си тоалети по трапа.
И пак към кърмата. Хеликоптерът вече е кацнал, но перките му все още се въртят бавно.
По стълбичката с червена пътека слиза изискана дама с издути поли, притиснала шапка към
главата си. Последвана от втора изискана дама, а след нея орляк изискани мъже в блейзъри и
бели панталони — общо шестима на брой. Разфокусирана размяна на прегръдки. Слаби
приветствени писъци на фона на танцовата музика.
Ракурс към втора приближаваща се моторница с красавици на борда. Тесни джинси,
веещи се поли, изобилие от голи нозе и рамене по трапа. Появата на красавиците на борда се
ознаменува от група нефокусирани тръбачи в казашки униформи.
Неумел общ план на събралите се на главната палуба гости. Дотук са осемнайсет. Люк и
Ивон са ги преброили.
Филмът замръзва и преминава в несръчни едри планове, постигнати с неуморния труд
на Оли. И надпис: малко АДРИАТИЧЕСКО ПРИСТАНИЩЕ ДО ДУБРОВНИК, 21 юни 2008 г.
Първите от цяла поредица надписи и субтитри, положени колективно от Ивон, Люк и Оли в
допълнение към устния коментар от Хектор.
Тишината в сутерена е физически доловима. Сякаш всички в помещението,
включително и Хектор, са задържали едновременно дъха си. И нищо чудно наистина да са го
сторили. Дори Матлок се е привел напред върху стола си и е вперил поглед в плазмения
екран пред очите си.
Двама добре запазени делови мъже в скъпи костюми разговарят помежду си. Зад тях се
виждат голата шия и раменете на жена на средна възраст с лакирана бяла тупирана прическа.
Застанала е с гръб към обектива. Носи огърлица от четири реда диаманти в комплект с
обици, Бог знае на каква стойност. В лявата част на екрана бродираният маншет и бялата
ръкавица на сервитьора казак предлагат сребърна табла, отрупана с чаши шампанско.
Едър план на двамата делови мъже. Единият е в бял смокинг, с черни коси, едра челюст
и вид на латиноамериканец. Другият е с подчертано английски тъмносин двуреден блейзър е
месингови копчета или, както биха се изразили в най-висшите ешелони на британското
общество — а Люк би трябвало да го знае, тъй като самият той произлиза от тях, —
яхтсменско сако. Значително по-млад е от събеседника си. И излъчва онази красота, типична
за младежите от осемнайсети век, личаща от портретите, които дарявали на старото
училище на Люк при завършването му: широко чело, отдръпнала се високо линия на косата,
надменен, почти байроновски поглед, претендиращ за правото на чувственост, сладко
нацупени устни и стойка, която им позволява да те гледат отвисоко независимо от ръста ти.
Хектор продължаваше да мълчи. Съвместното им решение бе да оставят субтитрите да
съобщят онова, което всеки би разбрал и с половин поглед: че двуредното яхтсменско сако с
месинговите копчета принадлежи на виден член на опозицията на Нейно Величество —
член на кабинета в сянка, комуто предсказват шеметен възход в управлението още на
следващите избори.
На Люк му олеква едва когато Хектор нарушава неудобната тишина.
— Според декларацията на неговата партия задачата му ще е да изведе британската
търговия на ключова позиция на международния финансов пазар, ако изобщо някой знае
какво може да означава това — отбелязва хапливо, с леко възвръщане на предишната му
енергия. — И, естествено, да сложи край на ексцесиите от страна на банките. Но то пък кой
не обещава всичките тези неща? И все някъде в бъдеще.
Матлок най-после възстанови своето дар слово.
— Бизнес без приятелства не става, Хектор — възрази. — Просто светът не е така
устроен. И ти най-добре от всички би трябвало да го знаеш, след като лично оцапа ръцете си
в този външен свят. Не можеш да осъдиш някого само заради това, че се е озовал на нечия
яхта!
Но нито тонът на Хектор, нито неправдоподобното възражение на Матлок успяват да
разредят напрежението. Още по-малко може да ги утеши фактът, че, според субтитрите на
Ивон, белият смокинг принадлежи на опетнен френски маркиз и борсова акула със силни
връзки в Русия.
— Няма значение. Откъде се сдоби с всичко това? — попита внезапно Матлок след
кратък безмълвен размисъл.
— Кое това?
— С тоя филм. С това любителско видео. Или каквото там му викаш. Откъде го имаш?
— Как откъде, Били? Намерих го под един камък, разбира се.
— Кой го откри?
— Мой приятел. Или приятели.
— Под кой камък?
— Скотланд Ярд.
— Какви ги приказваш? От лондонската полиция? Позволил си си да манипулираш
полицейски улики, а? С това ли се занимаваш?
— Ще ми се да мисля така, Били. Но силно се съмнявам. Искаш ли да чуеш цялата
история?
— Стига да е вярна.
— Млада двойка от лондонските предградия спестява пари за сватбено пътешествие и
заминава с туроператор на почивка на адриатическия бряг. Докато се разхождали по
крайбрежните скали, видели закотвената в залива луксозна яхта, направило им впечатление,
че на борда й се вихри луд купон, и го заснели. После, докато гледали видеото в своя дом в
Сърбитън, да речем, с изненада и възторг разпознали няколко известни британски
общественици от света на финансите и политиката. И с надеждата да си възвърнат
направените по сватбеното пътешествие разходи моментално засилват находката си към
„Скай Телевижън Нюз“. И докато се усетят, оказало се, че рано-рано, в четири сутринта,
делят спалнята си с взвод въоръжени до зъби униформени полицаи в бронежилетки, които ги
заплашват със съдебно преследване по силата на Закона за борба с тероризма, ако не
предадат незабавно и на мига на полицията всички копия от своя филм, при което те най-
разумно се съобразяват със съветите им. И това е самата истина, Били.
Люк тепърва започва да осъзнава до каква степен е подценил изпълнението на Хектор.
Хектор може да изглежда непохватен. Може да държи само някакво оръфано картонче в
ръката си. Но в маршрута, който е съставил в своя ум, няма нищо непохватно. Предстои му да
представи на Матлок още двама джентълмени, за които с бавното оттегляне на обектива към
по-общ план става ясно, че през цялото време са участвали в разговора. Единият е висок,
елегантен, към петдесет и пет годишен и със смътна посланическа осанка. Стърчи с почти
цяла глава над нашия бъдещ държавен министър. Устата му е отворена, смее се. И се казва,
според субтитрите на Ивон, о.з. капитан от кралския флот Джайлс де Салис.
Този път Хектор е запазил за себе си длъжностната му характеристика.
— Виден уестминстърски лобист и брокер на влияние. Сред клиентите му са едни от
най-големите лайна на света.
— Приятел ли ти е, Хектор? — пита Матлок.
— Приятел е на всеки, готов да изкашля десет хиляди за раздумка на четири очи с някой
от неподдаващите се на корупция наши лидери, Били — възразява му Хектор.
При всичката размазаност на увеличението четвъртият и последен участник в кадъра
представлява квинтесенцията на онова, което висшето общество нарича „жизнерадост“.
Реверите на безупречния му бял смокинг са белязани с фин черен кант. Гривата сребриста
коса е отметната драматично назад. Да не би да е прочут диригент? Или величествен
оберкелнер? Показалецът му, вдигнат с насмешливо предупреждение, е фин като на балетист
и на него има пръстен. Грациозната му слаба длан почива леко и ненатрапчиво върху ръката
на бъдещия държавен министър. Върху плисираната му риза се кипри малтийски кръст.
Моля? Малтийски кръст ли каза? Възможно ли е човекът да е малтийски рицар? Или го
е получил като медал за храброст? Или е чуждестранен орден? Възможно ли е да си го е
купил и да си го е подарил сам на себе си? Люк и Ивон бяха разсъждавали дълго и упорито
по въпроса в малките утринни часове. Не, решиха в крайна сметка. Откраднал го е.
Синьор Емилио дел Оро, по произход италиански говорещ швейцарец, жител на град
Лугано“, обявява субтитърът, в този случай съставен от Люк, комуто Хектор е дал строги
инструкции описанието да е в максимална степен въглеродно неутрално. Член на
международния хайлайф, състезател по конен спорт, политически брокер в Кремъл.
Но Хектор пак си е присвоил най-хубавите реплики.
— Доколкото разбираме, истинското му име е Станислав Аврос. Полски арменец с
турски корени, самообразован, самоизграден, брилянтен. Понастоящем изпълнява
функциите на главен домоуправител, пръв помощник, момче за всичко, душеприказчик и
подставено лице на Княза. — И без никаква пауза или промяна в гласа си: — Били, я вземи
ти да продължиш вместо мен. Все пак знаеш за него повече, отколкото аз.
Възможно ли е обаче някой някога да надхитри Матлок? Очевидно не, ако се съди по
мигновения му отговор.
— Извинявай, но не можах да ти проследя мисълта, Хектор. Бъди така добър да ми
напомниш, ако обичаш.
Хектор обича. И се е възстановил до забележителна степен.
— Върни се в доскорошното ни детство, Били. Преди да пораснем. В деня на лятното
слънцестоене, ако не ме лъже паметта. Бях резидентът в Прага, а ти началник на
оперативния отдел в Лондон. И ме упълномощи да пусна петдесет хиляди щатски долара в
дребни купюри в багажника на паркирания мерцедес на Станислав посред нощ, без правото
да задавам каквито и да било въпроси. С тази разлика, че в ония дни той не се казваше
Станислав, а мосю Фабиен Лазар. А той дори не пожела да извърне красивата си главица и
да каже едно „мерси“. Нямам представа с какво бе заслужил тия пари, но не се съмнявам, че
ти знаеш. Той по онова време беше във възход. Крадени произведения на изкуството, най-вече
от Иран. Специализиран и по изсмукване чрез богати женевски дами на състоянията на
съпрузите им. И по продаването на приказки от дипломатическите спални на онзи, който
плащаше най-много. Да не би за такава стока да дадохме онези пари, а?
— Благодаря ти, Хектор, но под мое ръководство нямаше нито Станислав, нито Фабиан.
Нито пък господин Дел Оро или каквото там име е възприел. Не беше мой агент. Пък и по
време на въпросното плащане само замествах.
— Кого?
— Моя предшественик. Ще имаш ли нещо против да не ме подлагаш на разпит, Хектор?
Нещата вече са коренно различни, в случай че не си забелязал. Прекрасно знаеш, че моят
предшественик беше Обри Лонгриг и, между другото, докато аз заемам този пост, се надявам
той да си остане точно такъв. Само не ми казвай, че си забравил кой е Обри Лонгриг, или ще
реша, че доктор Алцхаймер ти е направил нежелано посещение. Обри беше най-острата игла
в цялата кутия почти до мига на преждевременното му напускане. Макар и той като теб
понякога да престъпваше границите на позволеното.
Вярно, спомни си Люк: в отбрана Матлок знаеше единствено да атакува.
— И да ти кажа най-откровено, Хектор — продължаваше Матлок и увличаше все повече
поддръжници, — след като моят предшественик Обри Лонгриг бе решил, че се налага да
платим петдесет бона на неговия агент тъкмо когато Обри напускаше Службата на път към
нови висини, и след като Обри ме беше помолил да свърша тази работа от негово име като
пълно и окончателно разплащане по определена частна договорка, най-малко аз можех да се
изметна и да кажа на Обри: „Я, Обри, изчакай малко да получа специално разрешение и да
проверя историята, която ми разправяш.“ Мислиш ли, че щях да го направя? И то на Обри!
Трябваше да съм луд, след като знаех как по онова време Обри и Шефа бяха цуни-гуни, дупе
и гащи, не смяташ ли?
Но едновремешната стомана вече се е върнала в гласа на Хектор.
— Добре. Да видим тогава какво представлява Обри днес: помощник зам. — министър,
член на Парламента от един от най-бедните избирателни райони на партията му, храбър
защитник на женските права, ценен консултант на Министерството на отбраната по
оръжейните сделки и… — Започва да щрака тихо с пръсти и да се мръщи, сякаш наистина е
забравил. — Какво друго имаше там, Люк? Усещам, че пропускам нещо.
И точно когато трябва, Люк чува как сам изчуруликва отговора:
— Новоназначен председател на новата парламентарна подкомисия по банкова етика.
— И подозирам, че и не е прекратил съвсем контактите си със Службата ни, нали? —
изказва предположение Хектор.
— Предполагам, че не е — съгласява се Люк, макар и в пълна неизвестност защо точно
в този момент Хектор го е избрал да е капацитет по въпроса.
Предполагам, че естественото нежелание на нашите шпиони, дори на онези, които са
приключили кариерата си, да ги фотографират, си е напълно в реда на нещата, разсъждаваше
Люк. Нищо чудно да носим у себе си тайния страх, че обективът на фотоапарата може да
пробие Великата стена между нашето външно и вътрешно „аз“.
Поне такова беше впечатлението, създавано от члена на Парламента Обри Лонгриг.
Дори прехванат случайно при мижаво осветление от долнокачествена видеокамера,
отдалечена на петдесет метра отвъд водата и държана на ръка, Лонгриг пак сякаш се мъчеше
да се свие в нищожната сянка, предлагана му от осветената с разноцветни гирлянди палуба
на „Княгиня Татяна“.
Не че и горкият човечец не беше лишен от естествена фотогеничност — дотолкова поне
му признаваше Люк и отново благодареше на съдбата, че не е кръстосвала пътя му с този на
Обри Лонгриг. А Обри Лонгриг беше олисяващ, зъл и с клюновиден нос — напълно
подходящ вид за човек, прочут с непоносимостта си към умове, отстъпващи на неговия.
Адриатическото слънце е придало на отблъскващите му черти пламтящо розов цвят, а
очилата му без рамки с почти нищо не променят впечатлението за петдесетгодишен банков
чиновник — освен ако, като Люк, не си слушал истории за неспокойната амбиция, която не
го оставя на мира, за непрощаващия интелект, превърнал навремето четвъртия етаж във
вихрещ се развъдник на новаторски идеи и воюващи помежду си феодали, а така също и за
невероятната сила, с която привличал определен вид жени — от онези, които явно изпитват
удоволствие да си правят интелектуални гаври с тях, — последната от които стоеше в
момента зад него, а именно лейди Джанис Лонгриг, по прякор Джей, известна с изисканите
си приеми и успешното събиране на средства за разни каузи, чието обявяване е последвано
от съставения от Ивон кратък списък на ред благотворителни общества, които би трябвало да
се чувстват благодарни на лейди Лонгриг.
Облечена е в стилна вечерна рокля с голи рамене. Диамантена шнола държи прибрана
добре поддържаната й гарвановочерна коса. Притежава милата усмивка и кралската, леко
приведена напред стойка, която придобиват единствено англичанките от определен произход
и класа. И, според безкомпромисната преценка на Люк, е неописуемо тъпа. От двете й
страни пърхат по празнични роклички двете й дъщери на предпубертетна възраст.
— Тази му е новата, нали? — пропя внезапно и с невероятна жизнерадост Матлок,
отявленият поддръжник на лейбъристите, в момента, в който Хектор щракна да угаси екрана
и да включи осветлението. — Онази, за която се ожени, когато реши да се втурне по бързата
писта в политиката, без да си цапа ръцете с низова дейност. Ама и Обри Лонгриг е един
лейбърист — бил той от „новото“ или от „старото“ поколение!
Кое беше зарадвало толкова Матлок — и то този път май наистина? Люк най-малко
очакваше да чуе от него смях — рядко явление дори когато се случеше Матлок да е в
настроение. В момента обаче едрият му, облечен в туид торс подскачаше с тиха
развеселеност. Дали не се дължеше на прословутия факт, че от години Лонгриг и Матлок бяха
на нож? И на това, че всеки, който се радваше на симпатиите на единия, автоматично се
сдобиваше с враждебността на другия? И на това, че Лонгриг се бе прочул като мозъка на
Шефа, а Матлок, много по-обидно — като мускулатурата му? И че след напускането на
Лонгриг зевзеците в офиса оприличаваха враждата им на продължила десетилетие корида, в
която смъртоносният кинжал е бил забит от бика?
— Да, Обри си беше вечно устремен към висините — отбелязваше Матлок, сякаш си
спомняше за някой умрял. — И във финансово отношение беше голяма фога. Не чак от твоята
категория, Хектор, радвам се да отбележа, но кандидат за нея. Докато Обри беше на руля,
поне от липса на оперативни фондове не страдахме. И все пак, питам се, как поначало е
попаднал на тази яхта? — Въпросът го задава същият онзи Матлок, който само минути по-
рано е твърдял, че не можеш да осъдиш някого само заради това, че се е озовал на нечия
яхта. — Освен дето общува и с бивш таен източник, след като е напуснал Службата — въпрос
по който правилникът е абсолютно категоричен, особено когато въпросният източник е
хлъзгава личност като… каквото и да е сегашното му име.
— Емилио дел Оро — подсказва му любезно Хектор. — Няма да е зле да го запомниш,
Били.—
А Обри би трябвало да се пази от контакти с такива като Емилио дел Оро, след като
знае изискванията ни. Човек с неговите змийски способности би следвало да е по-
внимателен, когато си избира приятелите. И изобщо как така се е озовал на онова място? Но
пък може и да го е направил с определена цел. Не бива да го заклеймяваме от раз.
— Може просто късметът му да е проработил, Били — подсеща го Хектор.
— Заедно с новата си жена и дъщерите й Обри е бил на къмпинг по хълмовете над
адриатическото крайбрежие. Обадил му се е някой приятел от лондонския банков сектор,
засега с неизвестно име, казал му е, че „Татяна“ е хвърлила котва наблизо и че се е завихрил
купон, така че бързо да се включва във веселието.
— На палатка? Обри? Стига си ме будалкал.
— Те, популистите от „Ню Лейбър“ така действат сега. Правят се на простолюдие. И
висят по къмпингите.
— Ти ходиш ли на къмпинг, Люк?
— Да, но Елоиз ненавижда британските къмпинги. Нали е французойка. — Люк само
усеща колко идиотски звучи отговорът му
— А когато ходиш на къмпинг, Люк — като, естествено, избягваш британските, —
винаги ли си носиш и смокинга със себе си?
— He.
— А Елоиз да не би да ходи с всичките си диаманти?
— Тя всъщност няма такива.
Матлок се замисля върху чутото.
— Предполагам, че доста често си се виждал с Обри, Хектор, в хода на изгодните си
сделки в Сити, докато ние, останалите, изпълнявахме своя дълг тук? И че от време на време
сте обръщали е Обри по някоя и друга биричка, а? Както е прието в Сити, нали?
Хектор игнорира въпросите му със свиване на рамене.
— Имахме някоя и друга случайна среща. Но честно казано, не съм склонен да отделям
много време на голите амбиции. Скучни са ми.
При което на Люк, комуто напоследък лицемерието се удава все по-трудно, си налага да
не стисне страничните облегалки на стола си.
Имали някоя и друга случайна среща ли? Божичко, та нали бяха водили двубой помежду
си до отмаляване, след което бяха продължили да се млатят. И нали, според Хектор, Обри
Лонгриг бил най-двуличният, измамен, коварен и нечестен връзкар от всички капиталисти
лешояди, борсови акули, акционерни хиени и авантюристи на този свят.
Нали тъкмо Обри Лонгриг бе ръководил задкулисно атаката за превземането на
Хекторовата семейна фирма за търговия със зърно. Нали самият Лонгриг успял да изврънка
чрез съмнителна, но хитро изградена мрежа от подставени лица бушони митническите
власти на Нейно Величество да направят среднощна проверка на складовете на Хектор, по
време на която срязали стотици пълни чували, разбили куп врати и изобщо изкарали акъла
на нощната смяна.
Та нали именно пъклената мрежа от познати на Лонгриг в Уайтхол бе насъскала
органите по охрана на труда, данъчните власти, противопожарната охрана и имиграционния
контрол да тормозят и плашат служителите на фамилията, да тършуват из бюрата им, да им
конфискуват отчетите и да ревизират данъчните им декларации.
Но в очите на Хектор Обри Лонгриг не беше само враг — това просто би било
прекалено елементарно, — а направо архетип; класически симптом на язвата, която поглъща
не само Сити, но и нашите най-ценни правителствени институции.
Така че Хектор не водеше война лично срещу Лонгриг. И най-вероятно бе казал
истината, когато обясняваше на Матлок, че Лонгриг му е скучен, тъй като един от основните
постулати на тезата му гласеше, че преследваните от него мъже и жени са по дефиниция
скучни: посредствени, банални, безчувствени, безжизнени, различаващи се от останалите
досадни люде единствено по това, че тайно се подкрепят един друг и са ненаситно алчни.
Коментарът на Хектор вече е повърхностен. Подобно на фокусник, който не желае да
видите прекалено добре някоя негова карта, прехвърля сръчно колодата с международни
злосторници, която Ивон му е спретнала.
Бърз кадър с тантурест, властен, много дребен мъж, който пълни чинията си от
шведската маса.
— Известен сред германските кръгове под името Карл дер Клайне — отчита небрежно
Хектор. — Наполовина от баварската династия Вителсбах, но не се сещам коя половина по-
точно. Баварец, катраненочерен католик, както казват там; тесни връзки с Ватикана. Още по-
тесни с Кремъл. Непряко избран член на Бундестага… и неизпълнителен директор на цяло
котило руски нефтени компании, първа дружка на Емилио дел Оро. Миналата година ходи с
него на ски в Сен Мориц. Довел беше със себе си и своя испански любовник. Саудитците
умират за него. Поредният красавец.
Прекалено бързо прехвърляне към красив младеж с брада и лъскава пурпурна пелерина,
който разговаря оживено с две накичени с бижута матрони.
— Най-новият любимец на Карл дер Клайне — обявява Хектор. — Осъден миналата
година от мадридски съд на три години каторга за нападение с нанасяне на тежка телесна
повреда, но отървал се благодарение на техническа грешка с помощта на Карл. Назначен
наскоро за неизпълнителен директор в групата компании, Арена“, които притежават и яхтата
на Княза… А, ето и едно лице, което трябва отблизо да следим… — Екранът примигва. —
Доктор Ивлин Попъм от Маунт Стрийт в Мейфеър, известен сред приятелите си като Бъни
— Зайчето. Следвал право в Нюшател и Манчестър. Имащ право да практикува в
Швейцария; придворен и сутеньор на заселилите се в Съри руски олигарси, едноличен
собственик на просперираща адвокатска кантора в Уест Енд. Международник, бонвиван и
адски печен юрист. Корумпиран до мозъка на костите си. Къде беше уебсайтът му? Чакай. Ей
сега ще го намеря. Остави ме на мира, Люк. А, ето го.
Докато Хектор се суети и мърмори, на плазмения екран доктор Попъм (Бъни, както го
наричат приятелите му) продължава да гледа публиката си с търпелива радостна усмивка.
Закръглен весел джентълмен с топчести бузки и бакенбарди, излязъл сякаш направо от
страниците на Биатрис Потър. Колкото и невероятно да звучи, облечен е в бял тенис екип и в
добавка към ракетата си е стиснал и засуканата си партньорка.
Когато най-сетне се появява, главната страница на уебсайта на „Д-р Попъм & Без
Съдружници“ се владее от същото засмяно лице, кацнало на квазикралски герб с везните на
правосъдието. Под него е изложена мисията на кантората му:
Професионалният опит на моя екип от експерти включва:
успешната защита на правата на водещи индивиди в сферата на международното
инвестиционно банкиране срещу разследвания от страна на Службата за тежки финансови
престъпления,
успешното представяне на ключови международни клиенти по въпросите на офшорната
юрисдикция и на правото им да не свидетелстват пред международни и британски
разследващи трибунали,
успешното реагиране на настойчивите разследвания от страна на контролните и
данъчни органи и на обвиненията в нередни и незаконни плащания в полза на влиятелни
личности.
— А пък гадовете не престават да играят тенис — оплаква се Хектор, докато архивът му
със снимки на престъпници възвръща предишното си енергично темпо.
За нула време посещаваме спортните клубове в Монте Карло, Кан, Мадейра и Алгарве.
После — в Биариц и Болоня. Напъваме се да не пропускаме надписите на Ивон и албума й от
забавни снимки, плячкосани от светските списания, но никак не е лесно, освен за човек като
Люк, предварително подготвен какво да очаква и защо.
Но колкото и бързо да се сменят лицата и местата под вещото Хекторово ръководство,
колкото и много да са прелитащите по екрана красиви хора с най-модерна тенис екипировка,
петима играчи успяват да наложат многократно присъствието си:
веселякът Бъни Попъм — любимият ви адвокат за реагиране на настойчивите
разследвания от страна на контролните органи и на обвиненията в незаконни плащания в
полза на влиятелни личности,
амбициозният, нетолерантен Обри Лонгриг — пенсиониран шпионин, член на
Парламента и семеен къмпингар със своята най-нова аристократична и милосърдна съпруга,
бъдещият държавен министър на Нейно Величество и бъдещ специалист по банкова
етика,
самообразованият, самосъздал се, жизнен и чаровен член на хайлайфа и полиглот
Емилио дел Оро, швейцарец по народност и глобален финансист, пристрастен — според
сканираните изрезки от печата, които минават светкавично пред очите ти — към
„адреналинните спортове от ездата на гол гръб по Урал до хелиски в Канада, тениса на
високи обороти и играта на московската борса“, комуто поради техническа грешка е
отделено повече време, отколкото му се полага, и накрая:
патрицият, изтънченият маестро на пиара, флотският капитан о.з. Джайлс де Салис,
търговецът на влияние, специалистът по корумпирани перове — представен на музикален
фон от Хектор: „една от най-хлъзгавите гадини в Уестминстър“.
Светлина. Смяна на флашката. Вътрешният правилник в къщата постановява: за всяка
тема — отделна флашка. Хектор не обича да смесва вкусовите си усещания. Време е да се
преместим в Москва.
10
За разлика от всеки друг път, сега Хектор е поел обет да мълчи; тоест, освободен от
блудкавите технически занимания, вече има възможност да се отпусне на стола и да остави
баритона на руския телевизионен коментатор да му върши работата. Подобно на Люк, и
Хектор е покръстен в руския език и — с определени задръжки — в руската душа. Затова и
той, като Люк, при всяко гледане на този филм е зашеметен, според собственото му
признание, от наличието на класическата, безвременна, всерусийска, нагла и опашата лъжа.
А базираната в Москва служба за телевизионни новини прекрасно се справя сама, без
помощта на Хектор или на когото и да било друг. Баритонът съвсем умело успява да внуши
отвращението си от описваната от него зловеща трагедия: от този безсмислен разстрел от
минаващ автомобил, от това неоправдано покосяване на тази бляскава и набожна руска
двойка от Перм в разцвета на силите й! Когато решили да напуснат далечна Италия, където
живеели, за да посетят любимата родина, жертвите надали са подозирали, че духовното им
пътуване ще приключи тук, в обраслото с бръшлян гробище на древната семинария, която
открай време обичали, с нейните позлатени луковици и кипариси, кацнала на склона на
хълм на ръба на плавно нагъната гора в Подмосковието.
„В този мрачен, неприветлив майски следобед цяла Москва е в траур по двама
безупречни руснаци и двете им дъщерички, които, по Божията милост, не са били в
автомобила, когато терористични елементи в нашето общество направили на решето
родителите им.“
Ето ги изпотрошените стъкла и надупчените врати, изгорелия скелет на доскоро
елегантния мерцедес, обърнал се на хълбок сред сребърните брези, докато невинната руска
кръв се смесва в брутален едър план с разлятото по асфалта двигателно масло; ето ги и
разкривените лица на самите жертви.
Безчинството — уверява ни коментаторът — предизвика справедливия гняв на всички
отговорни жители на Москва. Кога ще се сложи край на тази опасност? — питат те. Кога
най-после ще станат свободни руснаците да пътуват по собствените си шосета, без да бъдат
разстрелвани от бандите чеченски мародери-главорези, решени да сеят терор и хаос?
Михаил Аркадиевич — изгряващ международен търговец на нефт и метали! Олга
Лвовна — безкористна и неуморна в усилията си да осигури чуждестранни хранителни
помощи за бедните в Русия! Любещите родители на невръстните Катя и Ирина! Чисти
руснаци, изпитали носталгия по Родината, в която ще останат навеки!
На гребена на нарастващото коментаторско възмущение колона черни лимузини лази
подир остъклената отвсякъде катафалка по залесения склон към портала на семинарията.
Процесията спира, вратите на колите бързо се отварят, от тях изскачат млади мъже в черни
дизайнерски костюми и се строяват да придружат ковчега. Кадърът се прехвърля върху
заместник-шеф на полицията в парадна униформа с всичките му медали, седнал
тържествено зад резбовано писалище, заобиколен от грамоти и портрети на президента
Медведев и министър-председателя Путин.
Да намерим утеха във вестта, напомня ни се, че поне един чеченец вече доброволно си е
признал участието в това престъпление, а камерата се задържа върху лицето му достатъчно
дълго, че да споделим възмущението на гласа зад кадър.
Връщаме се на гробището и към грегорианското погребално песнопение, изпълнявано
от хор млади православни попове с калимявки и копринени бради, които слизат с иконите си
по стълбището от семинарията към двойния гроб, където ги чакат главните опечалени.
Кадърът замръзва, последван от едри планове на всеки опечален поотделно, със субтитрите
на Ивон отдолу:
ТАМАРА — съпруга на Дима, сестра на Олга, леля на Катя и Ирина, — права като
ръжен под широкопола черна пчеларска шапка.
ДИМА — съпруг на Тамара, — плешивото му изтерзано лице се е опънало
нездравословно в такава усмивка, сякаш самият той е умрял, въпреки присъствието на
любимата му Дъщеря.
НАТАША — дъщеря на Дима, — дългата й коса пада като черен порой на гърба й;
стройното й тяло е увито в безформен черен пашкул.
ИРИНА и КАТЯ — деца на Олга и Миша, — безизразни, всяко едно хванало се за ръка за
Наташа.
Коментаторът рецитира имената на великите и добри хора, дошли да изпратят
покойниците в последния им път. Сред тях са представители на Йемен, Либия, Панама,
Дубай и Кипър. Нито един от Великобритания.
Камерата се спира върху тревиста могилка по средата на склона, под дебелата сянка на
кипарисите. Шестима — не, седмина добре облечени млади мъже на двайсетина и
трийсетина и нещо години са се скупчили. Гладко обръснатите им лица, някои вече
затлъстели, са обърнати към зеещия гроб на двайсетина метра под тях по склона, където
стърчи самотната фигура на Дима, заел любимата си поза с леко наклонено назад по
военному тяло и вперил поглед не в гроба, а в седмината събрали се на могилката добре
облечени мъже.
Снимка ли гледаме или видеозапис? Трудно е да се каже заради неподвижността на
Дима. И на мъжете на могилката по-горе. Субтитърът на Ивон пояснява със закъснение:
СЕДЕМТЕ БРАТЯ.
А обективът ги разглежда един по един в едър план.
Люк отдавна се е отказал да съди за хората по физиономиите им. Точно тези лица е
изучавал безброй пъти, но и досега не открива у тях нищо, което не би видял на отсрещната
страна на бюрото в някоя фирма за недвижими имоти в Хампстед, да речем, или на среща на
делови хора в черни костюми и с черни куфарчета в който и да било елитен хотел от Москва
до Богота.
Дори и след появата на дългите им руски фамилни имена, придружени с малките и
бащините, криминалните им прякори и псевдоними, пак не успява да открие по лицата им
нещо по-интересно от поредното издание на прототипи от униформените редици на
мениджърите от среден калибър.
Но като се загледаше по-дълго човек, започваше да си дава сметка, че шестима от тях са
оформили — нарочно или случайно — защитен пръстен около седмия, в средата. А ако се
вгледаш още по-отблизо, забелязваш, че онзи, когото прикриват, е на абсолютно същата
възраст като тях, а гладкото му личице е весело като на дете в слънчев ден — лице, каквото
човек някак си не очаква да види на едно погребение. За Люк лицето представлява такава
картинка на доброто здраве, че едва ли не буквално го задължава да възприеме, че зад него
стои и здрав мозък. Много трудно би прогонил такова лице от прага си, ако собственикът му
се появеше някоя неделна вечер на вратата на Люк с някоя трагична история. А какво гласи
съответният субтитър?
КНЯЗА.
Изведнъж въпросният Княз се отделя от братята си, изтичва надолу по затревения склон
и без да съкращава крачка или да намалява темпото, се отправя с протегнати напред ръце
към Дима, който се е извърнал с лице към него, изпънал рамене назад, изпъчил гърди, издал
предизвикателно напред брадичката си. Но свитите му в пръстите ръце, тъй нежни за
разлика от всичко останало у него, сякаш нямат сила да се отделят от тялото му. Да не би —
мисли си Люк при всяко гледане на тази сценка… — да не би да си дава сметка, че сега му
се отваря възможността да постъпи с Княза така, както му е идело да постъпи със съпруга на
майката на Наташа — „с тези две, професоре!“ Но и така да е било, в крайна сметка явно се
налагат по-мъдри, по-тактически съображения.
Постепенно, макар и с известно закъснение, ръцете му неохотно се вдигат за
прегръдката, която в началото е колеблива, но сетне става любовна, било то от мъжествено
желание или взаимна омраза.
Камерата проследява в забавено темпо целувката: дясна буза до лявата — старият вор
целува младия. Пазителят на Миша целува убиеца му.
И втората целувка в забавен каданс: лявата буза до дясната.
След всяка целувка — кратка пауза за взаимна скръб и размисъл, но и за онази задавена
съчувствена дума между опечалени, която, ако изобщо бъде изказана, стига единствено до
слуха на двамата.
И нов забавен каданс: целувката уста в уста.
На магнетофона между безжизнените ръце на Хектор Дима обяснява на английските
апаратчици готовността си да прегърне оня, когото най-много от всичко на света би искал да
види мъртъв:
„Опечалени сме, как да не сме, казвам му! Но като добри воры, разбираме какво е
наложило моят Миша да бъде убит! „Миша стана прекалено алчен, Княже! — ще му
кажем. — Тоя Миша направо те ограби, Княже! И с амбициите си прекали, и с критиките
си!“ Но не можем да му кажем: „Княже, ти не си истински вор, ти си корумпиран сук.“ Нито
да му речем: „Княже, ти изпълняваш заповедите на властите!“ Или пък: „Княже, ти плащаш
лепта на властите.“ Не върви и да му кажеш: „Ти изпълняваш държавни поръчки за убийства,
Княже. Продал си руското сърце на властите.“ Не. Ние сме смирен народ. Ние скърбим. Но и
се примиряваме. Изразяваме уважението си. Казваме му: „Княже, обичаме те. Дима приема
мъдрото ти решение да убиеш кръвния му ученик Миша.“
Хектор оставя записа на пауза и се извръща към Матлок.
— Тук, Били, той има предвид един процес, който ние наблюдаваме от известно време
— казва, като едва ли не се оправдава.
— Кои „ние“?
— Кремлинолозите, криминолозите.
— И вие.
— Да. И нашият екип. И ние.
— И какъв е този процес, който екипът ти наблюдава толкова отблизо, Хектор?
— Колкото по-сплотени стават престъпните Братства в името на солидния им бизнес,
толкова повече се сближава и Кремъл с престъпните Братства. Преди десет години от
Кремъл стовариха цялата сила на закона върху олигарсите: прибирайте се в шатрата, за да не
ви съсипем с данъци или със затвор, или и с двете.
— Струва ми се, че и аз лично съм чел нещо подобно, Хектор — вмята Матлок, който
обича да забива ножовете си с подчертано дружелюбна усмивка.
— И сега казват същото и на Братствата — продължава невъзмутимо Хектор. —
„Организирайте се, изчистете дейността си, не убивайте, без да сме ви наредили, и всички
ще забогатеем заедно.“ И ето че пак се появява и твоят неусмирим приятел.
Отново пуска кадрите от новинарската емисия. Стопира един кадър, избира си
определен ъгъл от него и го увеличава. Докато Дима и Княза се прегръщат, човекът, известен
понастоящем с името Емилио дел Оро, в черен посланически балтон с астраганена яка, е
застанал по средата на склона и наблюдава одобрително отгоре срещата — докато по
магнетофона Дима чете на руски в темпо стакато написания от Тамара сценарий:
„Главен посредник при безбройните тайни плащания на Княза е Емилио дел Оро —
корумпиран гражданин на Швейцария с много досегашни самоличности, който коварно се е
вмъкнал под кожата на Княза. Дел Оро съветва Княза по ред деликатни криминални въпроси,
по които Княза не е наясно благодарение на вродената си тъпота. Дел Оро разполага с
многобройни продажни контакти, включително и във Великобритания. Ако се налага да се
изплащат специални суми на въпросните британски контакти, това става по препоръката на
хитреца Дел Оро с лично разрешение от Княза. След одобряването на препоръката възлагат
на иженарицаемия Дима да открие банкови сметки в полза на съответните британски лица в
Швейцария. При получаването на почтени британски гаранции, иженарицаемият Дима ще
предостави и имената на корумпираните британски лица, заемащи висши държавни
постове.“
И Хектор отново изключва магнетофона.
— Ама и той добре го раздава, а? — оплаква се саркастично Матлок. — Много добре
знае как да ни изкушава! Стига да му дадем онова, което иска, ще ни каже всичко, което
желаем, че и отгоре. Дори ако се наложи да си го измисли. — Друг е въпросът дали Матлок
не се стреми себе си Да убеждава. Но дори и така да е, отговорът на Хектор би следвало да
му прозвучи като смъртна присъда.
— Ами то в такъв случай не ни остава друго, Били, освен да приемем, че си е измислил
и следното. Само преди седмица главното управление на Арена Мулти Глобал Трейдинг
Конгломерат в Кипър е поискало от Комисията за финансов надзор разрешение да открие
нова търговска банка в лондонското Сити под името „Фърст Арена Сити Трейдинг“, или,
според английското съкращение — FACT, тоест „ФАКТ Банка Лимитид“ или ООД, или
„инкорпорейтид“, или каквото шибано наименование ти дойде на акъл. Заявителят посочва,
че разполага с подкрепата на три от основните банки в Сити, а така също и с гарантирани
активи от петстотин милиона долара и необезпечени активи от порядъка на милиарди.
Много милиарди. Засега не уточняват сумата, за да не подплашат конете. Молбата е
подкрепена от няколко реномирани наши и чужди финансови институции и внушителен
списък от наши си знатни личности. Сред въпросните знатни личности случайно фигурират
както твоят предшественик Обри Лонгриг, така и нашият бъдещ държавен министър. Към
увещанията им се е присъединил и обичайният контингент мършояди от Камарата на
лордовете. Сред неколцината правни съветници, наети от, Арена“ да пробутат иска й пред
Комисията за финансов надзор, личи името на високопочитаемия доктор Бъни Попъм от
Маунт Стрийт в Мейфеър. А флотският капитан о.з. Де Салис е предложил щедро услугите
си да ръководи пиар офанзивата на „Арена“.
Голямата глава на Матлок е клюмнала. След известно време проговаря, но без да я
вдигне.
— И ти нямаш нищо против да джафкаш от тъчлинията, нали, Хектор? Заедно с твоя
приятел Люк. А какво ще стане с репутацията на Службата сред кръговете, в които това има
значение? Ти самият вече не си от Службата. Ти си си Хектор. И какво ще стане с
аутсорсването на нуждите на нашето разузнаване към дружелюбни фирми, сред които
задължително фигурират и банките? Ние не участваме в кръстоносен поход, Хектор. Нито са
ни наели, за да клатим лодката. Задачата ни е да помагаме в управлението й. Ние сме
държавна Служба.
И след като не среща никакво съчувствие в измъчения поглед на Хектор, Матлок
засвирва на по-лична струна.
— Винаги съм поддържал статуквото, Хектор, и ни най-малко не съм се срамувал от
този факт. И винаги съм бил благодарен на Родината за това, че ни е осигурила поредната
спокойна нощ. Но теб това не те устройва, нали? Напомняш ми за оня стар съветски виц,
дето си го разправяхме в годините на Студената война: „Война няма да има, но няма да
оставим камък върху камък в борбата ни за мир.“ Според мен ти си просто един абсолютист,
Хектор. И това се дължи на онзи твой син, който толкова ядове ти създава. Покрай Ейдриън
съвсем си се побъркал.
На Люк дъхът му спира. Това вече е свещена територия. При всичките прекарани насаме
с Хектор часове — докато са яли от супите на Оли или са пийвали по едно малцово уиски в
кухнята след работа, докато са гледали рамо до рамо откраднатите от Ивон филмови кадри
или са слушали за пореден път филипиките на Дима — Люк не е посмял дори най-косвено
да засегне темата с разпътния син на Хектор. И съвсем случайно беше подочул от Оли, че не
бива да разчита на Хектор в сряда или събота следобед, освен в крайно спешен случай, тъй
като тогава ходел на свиждане при Ейдриън в затвора с лек режим в Ист Англия.
Хектор обаче, изглежда, не чу обидните думи на Матлок, или поне не им обърна
внимание. А пък безкрайно възмутеният Матлок надали изобщо си даваше сметка, че ги е
изрекъл.
— А не забравяй и друго, Хектор! — излайва. — В крайна сметка какво лошо има в това
да превръщаш черните пари в бели? Добре, съществувала сенчеста икономика. И то много
голяма. Това ни е напълно известно. Не сме вчерашни. Че икономиките на много страни са
по-скоро черни, отколкото бели — и това го знаем. Виж Турция. Виж Колумбия — енорията
на Люк. Добре, и Русия виж. Ти лично къде би искал да виждаш тия пари? Черни и пак там
ли? Или бели, в Лондон, в ръцете на цивилизовани хора, налични за влагане в законни цели
и за благото на обществото?
— Ами то остава и ти сам да се заемеш с прането им, Били — отвръща тихо Хектор. —
За благото на обществото.
Сега е ред на Матлок да се направи, че не е чул. И внезапно сменя темата — стар негов
любим трик.
— А и кой е тоя професор, за когото все става дума? — пита, докато гледа Хектор право
в очите. — Или по-скоро не става дума? Той ли ти е източникът в цялата тази история? Защо
ми пускате залчета без никакви съществени данни? Защо не сте поискали да го проучим —
или да я проучим съответно? Не си спомням през бюрото ми да е минало нещо свързано с
някакъв професор.
— Искаш ти ли да го ръководиш, Били?
Матлок му отправя дълъг безмълвен поглед.
— Ама моля ти се, Били, заеми се — подканва го Хектор. — Поеми го, който — или
която — и да е „професорът“. Поеми целия случай, в комплект с Обри Лонгриг и всичко
останало. Предай го на Отдела за борба с организираната престъпност, ако толкова държиш.
Включи и лондонската полиция, и службите за сигурност, и танковите бригади, като си
почнал. Шефът може и да не ти изкаже благодарност, но други хора ще го сторят.
Матлок никога не признава поражение. И въпреки всичко в агресивния му въпрос се
съдържа и непогрешим намек за отстъпка.
— Добре. Дай да започнем да говорим по същество. Какво точно искаш? За колко време
и на каква сума? Дай да видим какво има в чантата ти. И да я поизпразним донякъде.
— Искам следното, Били. Да се срещна лице в лице с Дима, когато дойде в Париж след
три седмици. Да получа от него мостри — така както постъпваме с всеки високостойностен
изменник: имена от списъка му, номера на сметки и да мярна картата му… пардон,
мрежовия му график. Искам и писмено разрешение — от теб — да го кача до лагер номер
едно с уговорката, че ако наистина може да ни предостави онова, което ни обещава, ще го
купим моментално, на пълната му пазарна цена, а няма да се ебаваме, докато той търси
начини да се пробута на французи, немци, швейцарци или — опазил ни Бог — на
американците, на които ще им е достатъчен мигновен поглед върху материалите му, за да
потвърдят сегашното си мнение за некадърността на нашата Служба, правителството и
изобщо цялата ни държава. — Тук изстрелва във въздуха кокалестия си показалец и го
задържа там, докато пламенната светлина отново огрява раздалечените му сиви очи. — И
искам да отида там на бос крак. Нали разбираш какво имам предвид. Без да се дава интифа
на парижкия ни резидент, че съм там, и без никаква оперативна, финансова или логистична
подкрепа от теб или от Службата на каквото и да било ниво, докато не ви я поискам. Разбра
ли ме? Същото се отнася и до Берн. Искам случаят да е плътно затворен, а списъкът на
осведомените — приключен и заключен. Нито един подпис повече и никакво шепнене на
най-добри приятелчета по коридорите. Ще ръководя случая сам, посвоему, с участието на
Люк и евентуално на други лица, които лично аз ще си подбера. Хайде, твой ред е да
истерясваш.
Хектор, значи, го е чул, помисли си със задоволство Люк: Били Бой ти нанесе удара с
Ейдриън, ама и ти му го върна тъпкано.
Възмущението на Матлок е примесено с откровено недоверие.
— Дори без одобрението на Шефа? И изобщо без одобрение от четвъртия етаж?
Поредното солово изпълнение на Хектор Мередит, така ли? Добиване на информация от
необозначени източници по твоя собствена инициатива за твои собствени цели? Та ти
изобщо не живееш в реалния свят, Хектор. Винаги си бил извън него. Остави какво ти
предлага твоят човек. Виж само какво ти иска! Преселване на цялото му племе — с нови
самоличности, нови паспорти, секретни квартири, амнистии, гаранции… Подсети ме, ако
пропускам нещо! Нищо не ти подписвам, докато не си осигуриш подкрепата на цялата
Комисия по правомощията, и то писмено. Никакво доверие ти нямам. И никога не съм имал.
Ти все не си доволен. Открай време.
— На цялата Комисия по правомощията? — уточнява Хектор.
— В съответствие с правилника на Министерството на финансите, по силата на който е
създадена. Комисията по правомощията в пълен състав, на пленарно заседание, без
подкомисии.
— С други думи: куп правителствени юристи, цялото съзвездие от мандарините на
външно министерство, кабинета на министър-председателя и Министерството на финансите,
а да не забравяме и нашия си четвърти етаж. Достатъчно ли те устройва това, Били? В
сегашния контекст? Ами дай да включим и ония от парламентарния надзор. Поне да стане
по-весело. И двете камари на парламента, без партийни ограничения, а най-отпред — Обри
Лонгриг с платения изцяло от Де Салис хор от парламентарни наемници, всички пеещи от
един и същ молитвеник!
— Много добре ти е известно, Хектор, че размерът и съставът на Комисията по
правомощията е гъвкав и променлив. Не е наложително всичките й елементи да присъстват
на всяко заседание.
— И предлагаш всичко това да стане, преди дори да съм разговарял с Дима? Искаш
скандал, преди скандалът да е избухнал? Това ли ти е зорът? Дай да гръмнем източника,
преди да е успял да каже какво има за продан, пък каквото ще да става? Ти сериозно ли
предлагаш всичко това? Готов си да запокитиш лайното във вентилатора още преди да се е
завъртяла перката, само и само да спасиш кожата си? И ти си човекът, който ще ми говори за
реномето на Службата!
Люк нямаше как да не отдаде дължимото на Матлок. Дори сега продължи да е
агресивен.
— О, стигнахме ли най-после до опазването на реномето на Службата! Браво, браво!
Макар и с голямо закъснение, радвам се да го чуя. А ти какво предлагаш?
— Да отложиш заседанието на комисията ти до връщането ми от Париж.
— А междувременно?
— Противно на здравия си разум и на всичко, което цениш — най-вече задника си, — да
ми дадеш временно разрешение да действам; с други думи, да повериш целия случай в
ръцете на служител единак, от когото можеш да се отречеш в мига, в който операцията се
провали — сиреч на мен. Хектор Мередит може да има и някои добри качества, обаче е
известен като неуправляем снаряд и в случая е превишил пълномощията си. С копие до
средствата за масова информация.
— А ако операцията не се провали?
— Свикваш заседание на най-тесния вариант на Комисията по правомощията, който те
устройва.
— И те оставям да им говориш.
— Докато ти си в отпуск по болест.
— Незаслужено подъл удар, Хектор.
— Точно това целях, Били.
Люк така и не разбра каква беше онази хартийка, която Матлок изрови от дълбините на
сакото си, какво пишеше в нея и какво не пишеше, дали и двамата се подписаха или само
единият, дали имаше втори екземпляр и ако имаше — у кого остана и къде беше прибран, тъй
като Хектор му напомни, не за пръв път, че има ангажимент, и когато Матлок излагаше
стоката си върху масата, той вече беше излязъл от стаята.
Но щеше да запомни за цял живот как се върна пеш до Хампстед през остатъка от
вечерна светлина и как през цялото време се чудеше дали просто да не се отбие покрай Пери
и Гейл в апартамента им в Примроуз Хил и да ги сръчка да бягат, да се спасяват, докато не е
станало късно.
А оттам, както често му се случваше напоследък, мислите му съвсем неволно се
отнесоха към пропилия се шейсетгодишен колумбийски наркобарон, който, по причини,
които щяха да си останат завинаги неведоми както за него, така и за Люк, реши, че вместо да
снабдява Люк с разузнавателни данни, както беше правил през изминалите две години, ще е
по-добре да го затвори за един месец във вонливото си укрепление насред джунглата, където
да го зареже на нежната милост на своите заместници, след което да му донесе кат чисти
дрехи и бутилка текила и да го прикани да намери сам пътя си към Елоиз.
11
От цялата гама чувства, които Гейл очакваше да изпита, докато вземаше парижкия
експрес „Евростар“ в 12:29 ч. от гара „Сейнт Панкрас“ в облачния съботен юнски следобед,
облекчението комай се нареждаше на едно от най-последните места. Но факт бе, че
изпитваше тъкмо облекчение, макар и избродирано по ръбовете с всевъзможни уговорки и
резерви, а ако можеше да съди по изражението на седналия насреща й Пери, май и той бе в
същото положение. И ако приемем „облекчение“ в смисъл на яснота, на възстановена
помежду им хармония, на съживяване на отношенията с Наташа и момичетата и попиване на
избилата по челото на Пери пот, докато той изпълнява своя номер „За свободата и родината“,
в този смисъл Гейл наистина изпитваше облекчение; което обаче ни най-малко не
означаваше, че е изхвърлила през прозореца своите критични способности или че се опива
дори наполовината от напълно омагьосания Пери в ролята му на майстор на шпионажа.
Покръстването на Пери в правата кауза никак не я изненада, макар само един истински
познавач на Пери да можеше да оцени огромната промяна: от високопарно отрицание до
всецяло отдаване на така наречената от Хектор „Задача“. Вярно, все още имаше отделни
моменти, в които Пери изразяваше остатъчни морални или етични съображения, та дори и
съмнения — нима това наистина е единственият начин да бъде тя изпълнена? Нима няма по-
прост път до крайната цел? — но да си задава такъв въпрос чак след като е стигнал до
средата на тристаметрова скала с обратен наклон, бе напълно в негов стил.
Едва сега Гейл си даваше сметка, че първите семена на покръстването му са били
посети не от Хектор, а от Дима, който още от Антигуа бе придобил в лексикона на Пери
ръста на благороден дивак ала Жан-Жак Русо.
— Просто си представи ние какви щяхме да сме, ако се бяхме родили в неговия свят,
Гейл. Едно няма как да отречеш: това, че е избрал нас, се равнява на практика на знак на
честта. А пък си помисли и за децата му!
Не че тя беше спряла да мисли за тях. Не я оставяха на мира нито денем, нито нощем; и
най-вече се сещаше за Наташа — основната причина да не посочи на Пери, че закъсалият на
носа в Антигуа и пропит от страх от Бога Дима надали се е затруднил от особено голям
избор в търсенето си на вестоносец, изповедник, затворнически съклетник или каквато
длъжност там бе подбрал за Пери, или Пери сам си беше подбрал. Открай време си даваше
сметка, че у Пери дреме един романтик, който само чака да бъде събуден в името на някаква
безкористна саможертва, а ако беше придружена и от малко опасност — още по-добре.
Липсваше обаче друго действащо лице — колегата фанатик, който да надуе тръбата. И
точно като по поръчка се появи Хектор — чаровник, остроумен, привидно отпуснат и, както
й се стори, вечно съдещ се; архетипният вманиачен на тема правосъдие клиент, посветил
живота си на това да докаже, че той е собственикът на земята, върху която са построили
Уестминстърското абатство. Не изключваше възможността, ако кантората й се заемеше с
този казус в продължение на сто години, да го докаже и да стигне до благоприятно съдебно
решение. Междувременно обаче абатството щеше да си стои на мястото и животът щеше да
си тече най-нормално.
А Люк? Ами от личната гледна точка на Пери, Люк си беше Люк: сигурен партньор
безспорно; добър професионалист, съзнателен, печен. Въпреки всичко Пери с готовност би
си признал с какво облекчение посрещна вестта, че Люк не е водещата фигура в екипа, както
си мислеха отначало, а дясната ръка на Хектор. И тъй като в очите на Пери беше изключено
Хектор да сбърка в нещо, очевидно това бе най-подходящото място за Люк.
Гейл обаче не беше съвсем убедена. Колкото повече възприемаше Люк през двете
седмици на „опознаването“ им, толкова по-склонна беше да го приеме — при всичката му
изнервеност и превзета любезност и вълничките на притеснението, които пробягваха по
лицето му, когато си мислеше, че никой не го гледа — за по-сигурния от двамата; а Хектор —
е неговите смели обещания, неприлични остроумия и невероятната му способност да
убеждава — за неуправляем снаряд.
Това, че Люк на всичко отгоре се беше и влюбил в нея, нито я изненадваше, нито я
притесняваше. Постоянно имаше влюбени в нея мъже. Чувстваше се някак си по-сигурна,
като знаеше какви чувства изпитват. Още по-малко я изненадваше фактът, че Пери не се е
усетил. Неосведомеността му също беше един вид осигуровка.
Най-много от всичко я тревожеше страстта на Хекторовата ангажираност: усещането, че
е човек с определена мисия — тъкмо онова чувство, което така бе омагьосало Пери.
— А, самият аз съм още в лабораторен стадий — каза веднъж Пери в изблик на
любимите му небрежни самоотрицания. — Докато Хектор е завършен човек. — Отличие,
към което той неспирно се стремеше и с което крайно неохотно възнаграждаваше друг.
Хектор — завършен вариант на Пери? Хектор — суровият действен мъж, който върши
неща, за каквито Пери само приказва? Е, а сега кой е на предна линия? Пери. И кой остана
само с приказките си? Хектор.
Но Хектор не беше единственият, оказващ подобен магически ефект върху Пери. И Оли
беше такъв човек. Пери, който се гордееше със способността си да преценява мигновено
дали някой става за партньор в катераческа двойка, в началото отказваше наравно с Гейл да
повярва, че тромавият, запуснал се Оли — с неговите екстравагантни маниери, единичната
обичка и свръхинтелигентността му, а така също и с прикрития чуждестранен акцент, който
тя не успяваше да определи, а й беше прекалено неудобно да го попита — ще се окаже еталон
за роден преподавател: добросъвестен, красноречив, готов да превърне всеки урок в
незабравимо удоволствие.
И нямаше никакво значение това, че ги лишаваха от скъпоценните им уикенди или че ги
държаха до късно след изнурителния ден в кантората или в съда; или че Пери е каталясал от
целодневните абсолвентски церемонии в Оксфорд, на които се е сбогувал със студенти и е
опразвал квартирата си. Оли успяваше да ги омагьоса само за секунди, независимо дали се
бяха наврели в сутерена, или седяха в някое препълнено кафене по Тотнъм Корт Роуд — Люк
на тротоара, големият Оли с баретата в своето такси, — докато изпробваха разните играчки
от черния му музей, способни да чуват или да предават, или да записват, или и трите,
химикалки, копчета за сака и щипки за вратовръзки, а за момичетата — най-различни
накити.
— Така. Я да видим сега кои най ще ни отиват, Гейл? — питаше Оли, когато дойдеше
нейният ред да я оборудват.
А тя му отговаряше:
— Честно казано, Оли, и да ме погребат с такива, ще ме е срам. — След което хукваха
към универсалния магазин „Либърти“ да намерят нещо, което да е в неин стил.
На всичко отгоре той през цялото време им втълпяваше, че шансът им да използват
някоя от играчките му е почти равен на нула.
— Хектор в никакъв случай не би допуснал дори да ги пипнете за главното събитие,
дарлинг. Те са ви само „за всеки случай“. Ако например чуете внезапно нещо, което никой не
е очаквал и не съществува никакъв риск за здравето или вещите ви. Просто в такива случаи е
полезно да притежавате уменията да ги ползвате.
Сега, като се замислеше, Гейл изпитваше силни съмнения. Според нея играчките на Оли
бяха всъщност учебни помагала, чиято цел бе да внушат психологическа зависимост у онзи,
когото обучават да си играе с тях.
— Темпото на вашия опознавателен курс ще се определя от вас, а не от нас — уведоми
ги Хектор в слово пред новосъбрания си екип още първата вечер с бомбастичен глас, какъвто
оттогава не го беше чувала да използва; нищо чудно и той за момента да е бил притеснен. —
Пери, ако случайно те задържат в Оксфорд за някакво непланирано съвещание или нещо
такова, стой си там и само ни се обади. А и ти, Гейл: с каквото и да се занимаваш в
кантората ти, не се съобразявай ни най-малко с нас. Идеята е да се държите естествено и да
не стоите без работа. Всяко отклонение от обичайното ви ежедневие може да породи
въпроси и да навреди на делото ни. Нали ме разбирате?
След което повтори за сведение на Гейл обещанието, което бе дал на Пери:
— Ще ви съобщаваме минималната възможна информация, но от всяко положение ще
ви казваме само истината. Вие сте двама наивници в чужбина. Точно такива ви иска Дима,
такива ви искам и аз, същото важи и за Люк и Оли. Колкото по-малко знаете, толкова по-
малка е вероятността да прецакате нещо. Всяко ново лице трябва да е наистина ново за вас.
И всеки пръв път да е наистина за пръв път. Дима иска и вас да изпере така, както пере
парите. Да ви впере в собствената си обществена обстановка, да ви направи уважавана
валута. Той още от Москва е поставен на практика под домашен арест и ще бъде пазен
където и да отиде. Но това си е негов проблем, чието решение той ще е обмислил
внимателно. И, както винаги, инициативата ще е у него — у нещастното копеле на терена.
Именно от Дима се очаква да ни демонстрира до каква степен може да се справи, кога и как.
След което следва типичното за Хектор уточнение:
— Не обръщайте внимание на нецензурните ми изрази. Благодарение на тях се
отпускам, приземявам се. Затова пък Люк и Оли са смирени люде, така че всичко се
уравновесява.
А оттук насетне проповедта:
— И пак повтарям: не става дума за курс на обучение. Не разполагаме с две-три години
за подготовка, а само с няколко часа, разхвърляни в продължение на две-три седмици. Така
че целим опознаване, създаване на самочувствие и изграждане на пълно взаимно доверие
при всякакви обстоятелства. Вашето доверие в нас и нашето във вас. Но вие в никакъв случай
не сте шпиони. И, за бога, хич и не се мъчете да сте такива. Дори за миг не си помисляйте,
че ви следят. Не сте от хората, които се вълнуват, че някой може да ги следи. Вие сте си млада
двойка, тръгнала да си прави кефа в Париж. Така че да не сте посмели да ми се озъртате пред
разните му там шибани витрини, да хвърляте погледи през рамо и да се шмугвате в
странични улички. Виж, с мобилните телефони нещата стоят по съвсем друг начин —
променя той посоката, без дори да цъкне с мигача. — Случвало ли се е някой от двама ви да
е използвал телефона си пред Дима или неговите хора?
Ползвали са мобилните си телефони само на балкона на вилата — Гейл, за да се обади в
кантората си по повод „Самсън срещу Самсън“, Пери — да се чуе с хазяйката си в Оксфорд.
— Някой от обкръжението на Дима да е чувал как звънят телефоните ви?
Не. Категорично не.
— Някой от двата ви номера да е случайно известен на Дима или на Тамара?
— Не — казва Пери.
— Не — отвръща и Гейл, макар да е леко по-несигурна.
Понеже е дала номера си на Наташа и е взела нейния.
Но в строгите рамки на въпроса отговорът й е верен.
— В такъв случай можеш да им дадеш нашите с кодиращите устройства, Оли — нарежда
Хектор. — Син на Гейл, сребрист на него. А вие двамата, ако обичате, си дайте СИМ картите
на Оли да направи необходимото. Новите ви телефони ще са кодирани само за разговорите
между нас петимата. Ние тримата ще сме въведени за бързо набиране съответно като Том,
Дик и Хари[10]. Том съм аз. Люк е Дик, а Оли е Хари. Ти, Пери, ще си Милтън, като поета. А
Гейл ще е Дулитъл, като Илайза. Всичко това ще е предварително нагласено. Иначе
телефоните ще си работят най-нормално. Да, Гейл?
Юристката Гейл:
— Ще подслушвате ли отсега нататък разговорите ни, ако приемем, че вече не го
правите?
Смях.
— Ще подслушваме единствено предварително зададените кодирани линии.
— Само тях? Сигурен ли си?
— Само тях. Наистина.
— Но няма да ме подслушвате, когато се обаждам на някой от петимата ми тайни
любовници?
— Уви, дори тогава — не.
— Ами личните ни есемеси?
— Изключено. Абсолютно безполезно е, а и ние не се занимаваме с такива работи.
— Ако предварително зададените линии помежду ни са кодирани, за какво са ни тия
глупави псевдоними?
— Защото хората в градския транспорт са любопитни и подслушват чуждите разговори.
Прокурорът има ли други въпроси? Оли, къде е проклетото малцово уиски?
— Тука е, капитане. Всъщност бутилката е съвсем нова… — Вечно измъчващият я
акцент с неопределим произход.
— Ами твоето семейство, Люк? — попита го Гейл една вечер в кухнята, докато се
гощаваха със супа и бутилка червено вино, преди да се разотидат.
И сама се учуди, че чак сега му задава този въпрос. Да не би — черна мисъл — да не е
желаела; да е предпочитала да го примамва със стръвта? Очевидно и самият Люк се сащиса,
след което вдигна рязко ръка към челото си да успокои малкия сивосинкав белег, който се
появяваше и изчезваше като по собствено желание. Спомен от ръкохватката на пистолета на
друг шпионин? Или от гневен съпружески тиган?
— Само едно дете, Гейл — рече така, сякаш се извиняваше, че няма други. — Момченце.
Страхотно дете. Бен му е името. Научи ме на всичко в живота, от което имам нужда. Че и на
шах ме бие, за моя най-голяма гордост. Да. — И тик на неовладения клепач. — Само дето
никога не успяваме да си довършим играта. Прекалено съм зает с това тук.
Това ли? Пиенето ли има предвид. Или шпионажа? Или влюбването?
По едно време го беше заподозряла, че върти някаква игра с Ивон, най-вече заради
дискретните майчински грижи, които Ивон полагаше за него. После заключи, че просто се
държат като работещи редом мъж и жена: но само до онази вечер, в която излови погледа, с
който той гледаше първо Ивон, после самата нея, сякаш бяха някакви висши творения, и й се
стори, че през живота си не е виждала по-печално лице.
Последна вечер. Край на срока. И край на учебната година. Истински неповторими две
седмици. В кухнята Ивон и Оли пекат лаврак на сол. Оли пее откъси от „Травиата“ — и то
съвсем сносно, — докато Люк демонстрира възторженост: хили се на всички и клати глава в
пресилено възхищение. Хектор е пристигнал с голяма бутилка „Мерсо“ — две бутилки
всъщност. Но първо иска да разговаря насаме с Пери и Гейл в тапицираната с пъстър сатен
директорска стая. Ще седнем ли, или прави ще си говорим? И тъй като Хектор е прав, Пери
— който държи на формалностите, макар открай време да се ненавижда за това — също не
сяда. Гейл обаче си избира стол с права облегалка под литография на Робъртс, изобразяваща
Дамаск.
— И така — казва Хектор.
Така, съгласяват се двамата.
— Последни наставления, значи. Без свидетели. Задачата е опасна. И друг път съм ви го
казвал, но държа да го повторя. Адски шибано опасна задача. Все още можете да напуснете
кораба, без никой да ви упрекне. Останете ли на борда, ще ви дундуркаме с всички сили, но
възможностите ни да ви окажем логистична подкрепа пет пари не струват. Така че, както
казваме ние от занаята, тръгвате на бос крак. Няма да е необходимо да се сбогувате.
Зарязвате рибата на Оли. Вземате си палтата от закачалката в преддверието, излизате през
предната врата и все едно нищо не е било. Последна възможност.
Последна, но от много; само дето той не го знае. Пери и Гейл са го предъвквали този
въпрос всяка вечер през последните две седмици. И понеже Пери е решен тя да отговори от
името на двама им, тя отвръща:
— Няма нужда. Вече сме го решили. Ще участваме — казва тя с много по-героичен тон,
отколкото е възнамерявала, а Пери кимва бавно, дълбоко, и добавя:
— Мда. Най-категорично. — Което също не е в стила му. Но той, изглежда, се усеща,
защото моментално изстрелва контравъпрос към Хектор: — Ами вие? Никакви съмнения ли
не изпитвате?
— А, ние поначало сме си преебаната страна — отвръща най-безгрижно Хектор. — Но
точно в това е номерът, не разбираш ли? Ако ще те прецакват, поне да е в името на някоя
добра кауза.
Което, естествено, е балсам за пуританския слух на Пери.
И, ако се съди по изражението на лицето му, докато навлизат в парижката Гар дю Hop,
балсамът продължаваше да му действа: имаше някакъв потиснат цялостен вид в смисъл „I am
Britain“, какъвто Гейл досега не бе забелязвала у него. И чак когато се добраха до хотел
„Кенз-Анж“[11] — типичен избор от страна на Пери: запуснат, тесен, на пет паянтови етажа,
с малки стаи, с по две легла колкото дъски за гладене, но само на хвърлей камък от Рю дю
Бак, — изведнъж осъзнаха напълно на какво са се нахендрили. Прекараните в задушевната
семейна атмосфера на къщата в Блумсбъри часове — час дружеско бъбрене с Оли, още един с
Люк, ето че и Ивон се отби, сега ще дойде и Хектор да пием по едно за лека нощ — им бяха
внушили определено чувство за недосегаемост, което сега, озовали се съвсем сами, се изпари
мигновено.
На всичко отгоре се оказа, че са изгубили и способността си да разговарят естествено и
че са взели да си разменят реплики като някоя идеална семейна двойка от телевизионна
реклама.
— Нямам търпение да дойде утрешният ден — казва Дулитъл на Милтън. — А ти? За
пръв път ще видя Федерер на живо. Не мога да ти опиша колко съм развълнувана.
— Дано само времето да не се развали — отвръща Милтън на Дупитъл и поглежда
притеснено през прозореца.
— И аз за това се моля — съгласява се с готовност Дулитъл.
— Ами да вземем да си разопаковаме багажа, че после да хапнем някъде, а? — предлага
Милтън.
— Прекрасна идея — казва Дулитъл.
А всъщност си мислят: какво, по дяволите, ще направи Дима, ако отложат мача заради
дъжда?
Мобилният телефон на Пери иззвънява. Търси го Хектор.
— Здрасти, Том — казва Пери като пълен идиот.
— Настанихте ли се вече, Милтън?
— Да, да. Всичко е наред. И пътуването беше много приятно. Всичко мина идеално —
рапортува Пери с достатъчно ентусиазъм и за двама им.
— Довечера ще се отдадете на самостоятелни занимания, нали така?
— Позна.
— Дулитъл как е?
— Цъфти от здраве.
— Обаждайте се, ако ви потрябва нещо. Денонощно обслужване.
На излизане Пери споделя в миниатюрното хотелско преддверие притесненията си за
времето с непристъпна дама, кръстена Госпожа Майката по подобие на Наполеоновата. Той я
знае от студентските си години, а ако може да се вярва на Госпожа Майката — тя го обича
като свой син. Ръстът й по домашни пантофи е точно 1,22 м и никой, според Пери, не я е
виждал без забрадка върху ролките й. На Гейл й е приятно да слуша как Пери си бъбри на
френски, но лекотата, с която го прави, винаги я е и дразнела, вероятно заради
тайнствеността, с която обгражда първите, от които го е учил.
В някакъв магазин за вестници и цигари на Рю дьо л’Юниверсите Милтън и Дулитъл
хапват безвкусни пържени картофи и поувехнала салата и се съгласяват, че са най-вкусните
на света. Вземат си за хотела каквото е останало неизпито от поръчаното наливно вино на
заведението.
— Правете всичко така, както обикновено го правите — посъветвал ги бе лековато
Хектор. — Ако си имате някакви приятелчета в Париж и ви се ще да се видите — вижте се,
защо не?
Защото това няма да е нормално наше действие, затова. И защото нямаме никакво
желание да киснем с парижките си другарчета по кафенетата на „Сен Жермен“, докато на
главите ни седи слонът, наречен Дима. И най-вече защото не желаем да ги лъжем, когато ни
попитат как сме се снабдили с билетите си за утрешния финал.
След като се прибират в хотела, допиват червеното вино с чашите за миене на зъби,
после се любят по най-хубавия начин — всеотдайно и с взаимно обожание, без да кажат и
дума. На сутринта Гейл се успива от притеснение, а когато се събужда, заварва Пери да
наблюдава дъжда през мръсния прозорец и продължава да се тревожи какво ще предприеме
Дима, ако отложат мача. А ако го пренасрочат за понеделник — мисли си пък Гейл, — дали
ще й се наложи да се обажда в кантората с поредната измишльотина колко я боли гърлото,
което според възприетия в кантората код означава, че кара тежък месечен цикъл.
Изведнъж всичко си идва по местата. След кафето и кроасаните, сервирани им в леглото
от Госпожа Майката — измърморила възторжено „Quel titan alors“ на Гейл, — и
безсмисленото обаждане на Люк да ги пита дали са се наспали и имат ли готовност за
тениса, двамата остават да се излежават и да обсъждат какво ще правят до началото на мача,
обявено за три следобед, и колко по-рано ще трябва да тръгнат
Решават да използват поред малкия умивалник и да се облекат, после Пери я повежда с
маршова стъпка към музея на Огюст Роден, където се прилепват към една опашка от
ученици, успяват да влязат в парка тъкмо когато започва да вали, скриват се под дърветата,
намират убежище в кафенето на музея и оттам надничат през вратата да преценят накъде се
движат облаците.
По взаимно съгласие — но без да имат нещо конкретно предвид — не си допиват
кафетата, а тръгват да се разходят из градините на Шанз Елизе, които се оказват затворени по
съображения за сигурност. Според Госпожа Майката в града гостувала Мишел Обама с
децата си, но това било държавна тайна, известна единствено на Госпожа Майката и на цял
Париж.
Паркът на театър „Марини“ обаче е отворен и празен, ако не се броят двамата възрастни
араби в черни костюми и бели обувки. Дулитъл избира пейка, Милтън одобрява избора й.
Дулитъл вперва поглед в кестените, Милтън — в картата.
Пери познава добре Париж и, естествено, вече е изчислил как точно да стигнат до
„Ролан Гарос“ — с метрото дотук и с автобус дотам, със стабилен резерв от време, за да са
сигурни, че няма да закъснеят за определения от Тамара час.
Но какво по-смислено може да стори от това да забие нос в картата? Какво друго им
остава на двамата млади хора, дошли да си правят удоволствието в Париж и решили, като
двама идиоти, да седнат под дъжда на една пейка в парка?
— Всичко ли върви по план, Дулитъл? Никакво проблемче ли си нямате, с което да ви
помогнем? — пита Люк по телефона, този път директно към Гейл, с което й напомня за
мъжествения семеен лекар на семейство Пъркинс по времето, когато бе подрастващо
момиче. „Болки в гърлото ли, Гейл? Я се съблечи да те прегледам.“
— Никакви проблеми и никаква нужда от помощ, благодаря — отвръща му тя. — Според
Милтън тръгваме оттук след половин час. — А и гърлото ми е съвсем наред.
Пери сгъва картата. Разговорът с Люк е ядосал Гейл, тъй като ненужно е подчертал
присъствието й в парка. Устата й е пресъхнала, та й се налага да всмуче устните си и да ги
оближе отвътре. Нима лудницата все още не е пълна? Връщат се на безлюдния тротоар и се
упътват по посока на Триумфалната арка; Пери крачи нервно пред нея — винаги постъпва по
този начин, когато му се ще да е сам, а му е невъзможно.
— Престани да се държиш така, мама му стара! — изсъсква тя в ухото му. А той вече се
е шмугнал в един задушен мол, в който дъни рок музика. И се е вторачил в някаква тъмна
витрина, сякаш очаква да види в нея цялото си бъдеще. Да не би пък да се прави на
шпионин? И, между другото, да нарушава забраната на Хектор да не се оглежда за
въображаеми преследвачи?
Не. Оказва се, че се смее. А само след секунда, слава богу, се разсмива и Гейл; после,
прегърнали се взаимно през рамо, двамата започват да разглеждат, не вярвайки на очите си,
изложения там същински арсенал от шпионски играчки: маркови ръчни часовници с
вградени фотоапарати на стойност десет хиляди евро, комплекти от микрофони и
телефонни кодиращи устройства за вграждане в дипломатически куфарчета, очила за нощно
виждане, невероятна гама от шокови пистолети с екстри от рода на кобури с нехлъзгащи се
ремъци и пълен набор патрони по избор: с пипер газ, боя или гумени куршуми — добре
дошли в черния музей на Оли за страдащи от параноя невъоръжени бизнесмени.
Оказа се, че няма автобус, с който да стигнат дотам.
И на метрото не се качиха.
Пътникът, който на слизане я ощипа по задника, беше достатъчно стар, за да й бъде
баща, и явно не беше преследвач.
Довя ги вятърът и ето че вече стояха на опашка с безброй любезни граждани на
Франция от лявата страна на западния портал на стадиона „Ролан Гарос“ точно дванайсет
минути преди назначения им от Тамара час.
По същия начин Гейл успя да премине с усмивка, като безтегловно перце, покрай
благосклонните униформени проверители на входа, които също й се усмихваха с огромно
удоволствие; после заедно с тълпата се довлече до алеята с покрити с брезент магазини под
думкането на невидим духов оркестър, воя на швейцарски алпийски рогове и
неразбираемите съвети на мъжките гласове от високоговорителите.
В същото време хладнокръвната и печена в съдебни спорове адвокатка Гейл отмяташе
една подир друга намиращите се пред тентите табели на спонсорите: „Лакост“,
„Шлезинджър“, „Найки“, „Хед“, „Рийбок“… И коя беше онази, упомената в писмото от
Тамара? Не се прави, че си забравила.
— Пери — дърпа го тя силно за ръката, — нали обеща тържествено да ми купиш
свестни обувки за тенис! Гледай!
— Така ли? Вярно, че ти обещах — съгласява се Пери, сиреч Милтън, а над главата му се
появява балонче с надпис СПОМНЯ СИ!
И много по-убедително, отколкото би могла да очаква от него, той се привежда да
разгледа най-новия модел на… „Адидас“.
— Да не говорим, че е крайно време и ти да се обзаведеш с едни и да изхвърлиш оня
плесенясал миризлив стар чифт — заповядва обичащата да командва Дулитъл на Милтън.
— Професоре! Кълна се в Бога! Приятелю мой! Не ме ли помниш? — Гласът ги обгръща
без предупреждение: безплътният глас от Антигуа, тътнещ над воя на трите вятъра.
Да, помня те, но не аз съм професорът, а Пери.
Така че аз ще продължа да разглеждам най-новия модел обувки за тенис на „Адидас“, за
да дам възможност на Пери пръв да реагира и чак тогава ще се извърна със съответната
радост и силна изненада, както би казал Оли.
Пери реагира пръв. Тя го усеща как се отлепя от нея и се извръща. И измерва времето,
което му е необходимо, за да повярва на очите си.
— Божичко! Дима! Дима от Антигуа! Не мога да повярвам!
Не се увличай, Пери. По-спокойно…
— Ти пък как се озова тук! Гейл! Виж!
Аз обаче не желая да виждам. Поне не веднага. Нали не си забравил, че разглеждам
обувки? А когато разглеждам обувки, винаги се заплесвам. Буквално се пренасям на друга
планета дори когато става дума за някакви си обувки за тенис. Колкото и абсурдно да им се
струваше навремето, те наистина бяха отрепетирали този момент пред един магазин за
спортни стоки в Камдън Таун, специализиран по спортните обувки, а след това — пред друг,
в Голдърс Грийн; първо Оли преиграваше ролята на шляпащия по гърба Дима, докато Люк
изпълняваше онази на непосветен минувач, после си разменяха местата. Сега обаче бе
доволна, че са тренирали: знаеше репликите си наизуст.
И така: пауза, чува го, идва на себе си, извръща се. И чак тогава проявява съответната
радост и силна изненада.
— Дима! Боже мили! Ама ти ли си! Невероятно! Аз съм… направо съм шашната! — И
добавя към думите си мишия писък на екстаз, поначало запазен за отварянето на коледните й
подаръци, като в същото време наблюдава как Пери се изгубва в огромния торс на Дима,
чиито радост и изненада са не по-малко спонтанни от нейните:
— Ама какво търсиш ти тука бе, професоре, като те знам какъв смотан тенисист си!
— Ами ти, Дима? Какво те носи насам? — Това вече е изкрякано хорово от Пери и Гейл,
макар и в различни тоналности, докато Дима не престава да вие от радост.
Променил ли се е, или само така им се струва? По-блед е. Карибският загар е избелял.
Под сексапилните му кафяви очи са се появили жълти полумесеци. И крайчетата на устните
му са по-провиснали. Но стойката му си е същата, с онзи лек наклон назад в смисъл
„нападай, ако ти стиска“. И дребните му ходила са си разкрачени в същия онзи стил „Хенри
Осми“.
А човекът си е жив артист. Абсолютно! Само го чуйте:
— Да не очакваш Федерер да му легне на тоя Сьодерлинг така, както ти ми легна на
мен? Да не мислиш, че ще му пусне да го бие само защото обича да играе честно? Гейл! Ей
богу! Ела тук! Не мога да се сдържа да не го прегърна това момиче, професоре! Още ли не си
се оженил за нея? Ти си луд човек, да знаеш! — Притегля я към огромната си гръд, притиска
о нея цялото си тяло, като се почне от лепкавата му насълзена буза, после гръдния кош, след
това и издутия му чатал, докато в един момент допира и коленете си о нейните; сетне я
отмества назад, за да я възнагради със задължителните три целувки на Светата троица по
бузите — отляво, отдясно, пак отляво, — докато Пери приглася с „Ама това е най-
идиотското, най-невероятното съвпадение“, но с малко повече академична разсеяност,
отколкото, според Гейл, е подходяща за случая: спонтанността му куца, смята тя и се напъва
да компенсира недостатъка с порой въпроси, изстреляни превъзбудено един през друг.
— Дима, дарлинг, какво правят Катя и Ирина, за бога? Постоянно са ми в акъла! —
Което си е вярно. — Близнаците още ли играят крикет? Ами Наташа как е? Къде изобщо се
изпозагубихте? Амброуз разправяше, че сте заминали всички за Москва. Ама вие наистина
ли бяхте там? За погребението? Ох, наистина ми изглеждаш чудесно. А Тамара какво прави?
И всички ония ваши странни, прекрасни приятели и роднини, които се навъртаха около теб?
Ама тя наистина ли каза това последното изречение? Да, каза го. И докато го казва и
получава на пресекулки частични отговори, усеща — въпреки леко поразмазания фокус —
как неколцина добре облечени мъже и жени са се спрели да наблюдават шоуто: нов клуб
почитатели на Дима, но от очебийно по-младо, по-фино поколение, нямащи нищо общо с
ония мухъли дето се бяха насъбрали в Антигуа. Онзи там не е ли Ники Бебешкото лице?
Може и той да е, но сега се е изтупал в бежов летен костюм на „Армани“ с луксозни
маншети. Дали под тях и сега се крият верижката и водолазкият часовник?
Дима не е спрял да говори, а тя чува нещо, което не е желала да чуе: Тамара и децата са
отлетели от Москва директно за Цюрих — да, и Наташа е с тях, тя не понася проклетия
тенис, а държи да се прибере в Берн, да чете и да язди. Да си почине. Долавя ли освен това,
че Наташа не била съвсем добре, или просто си въобразява? Всеки от тях води едновременно
по три разговора.
— Ти вече не преподаваш ли на проклетите деца, професоре? — Казано с престорено
възмущение. — Да не си решил да учиш французойчетата как да станат английски
джентълмени? Я ми кажи: къде са ви местата? Най-горе, при проклетите гълъби, а?
Последвано, предполага се, от подхвърления през рамото му превод на руски на същото
остроумно предположение. То обаче, изглежда, се е изгубило в превода, тъй като малцина от
добре облечените зрители се усмихват, ако не се смята чевръстият дребен мъж с вид на
балетист, застанал в средата им. От пръв поглед заприличва на Гейл на някакъв
туристически гид, тъй като е облечен в ярко открояващ се кремав капитански блейзър с
извезана със златен конец котва върху малкото му джобче и носи пурпурен чадър, който, в
съчетание с отметнатата назад сребриста коса, го прави мигновено видим за всеки изгубил
се в тълпата член на групата. Улавя първо усмивката му, после и погледа му. А когато връща
взора си върху Дима, усеща, че той продължава да я гледа.
Дима е настоял да види билетите им. И тъй като Пери има навика да губи билети, те са
у Гейл. И тя, и Пери знаят номерата им наизуст. Което не й пречи в момента да не ги знае,
нито да изглежда трогателно разсеяна, докато ги подава на Дима, а той изпръхтява с
презрение:
— Ти да не си носиш телескопи бе, професоре? Толкова високо са ви местата, че ще ви
трябва кислород!
И отново повтаря шегата си и на руски, но застаналата зад гърба му група, изглежда, пак
по-скоро го изчаква, а не го слуша. След Антигуа ли се е сдобил с този задъхан маниер на
говорене? Или специално за днес? Сърцето ли го мъчи? Или е от водката?
— Щото нас са ни настанили в проклета ложа за почетни гости, чуваш ли? Фирмена
глезотия. С тия младежи работя сега в Москва. Момчетата с костюмите на „Армани“. Имат
си и красавици. Виж ги само!
Две от момичетата наистина хващат окото на Гейл: кожени якета, тесни поли до
коленете, боти до глезените. Красиви съпруги? Или красиви проститутки. Ако са от
последните, поне са от най-висока класа. А момчетата в „Армани“ оформят враждебно
петно от синьочерни костюми и тъпи погледи.
— Трийсет първокласни места и несравнима кльопачка — крещи Дима. — Не щеш ли
да дойдете при нас, Гейл? Да наблюдаваш играта като истинска дама? С шампанско в ръка?
Имаме го в изобилие. Хайде бе, професоре. Що не дойдете, да му еба майката?
Защото Хектор му каза да се опъва, затова, да му еба майката. Защото колкото повече се
опъва, толкова по-трудно ще ти е да се събереш с него, а покрай него — и с мен, и толкова
по-убедително ще е присъствието ни в очите на твоите московски гости. И понеже вече е
натикан в ъгъла, Пери изиграва изключително добре ролята на Пери: мръщи се, опъва се, не
кандисва. Добре се справя, като се има предвид, че е пълен новак в изкуството на
преструвките. И все пак време е да му се помогне.
— Как да ти кажа, Дима… Билетите ни са подарък — споделя тя чаровно и го докосва
по ръката. — От наш добър приятел. Чаровен възрастен джентълмен. С най-топли чувства. И
няма никак да му е приятно, ако местата ни останат незаети, нали разбираш? Сърцето му ще
се разбие, ако научи… — Което пък е отговорът, измислен съвместно с Люк и Оли късно
една вечер, докато си пиеха малцовото уиски.
Дима мести разочарования си поглед от единия към другия и обратно, докато събира
мислите си.
Редиците зад гърба му започват да стават неспокойни: що не вземе да се откаже?
Инициативата е у него — у нещастното копеле на терена…
Решение!
— Слушай тогава, професоре, окей? Само веднъж ме чуй. — И ръга с пръст Пери в
гърдите. — Окей? — повтаря и кимва заплашително. — След мача. Чуваш ли? Идвате в
почетната ложа в мига, в който свърши проклетият мач. — И се извръща към Гейл.
Предизвиква я да разбие великия му замисъл, ако смее. — Чуваш ли, Гейл? На теб разчитам
да довлечеш професора до почетната ни ложа. И да пиете шампанско с нас. Той, мачът, не
свършва тогава, когато свърши. Щото после следва проклетото му награждаване, речи,
глупости разни. А пък Федерер ще го бие както си иска. Ти обзалагаш ли се, че няма да бие,
професоре? Хващам се на бас с тебе три към едно. Четири към едно.
Пери се изсмива. Ако изобщо вярва в някакъв бог, богът му е Федерер. Няма начин,
Дима. Съжалявам, казва. И сто към едно да ми предложиш, пак не се хващам. Което обаче
изобщо не означава, че се е отървал.
— А утре ние с теб ще играем тенис, професоре, чуваш ли? Мач реванш! — Пръстът
продължава да се забива в гърдите на Пери. — Щом свърши мачът, веднага ще пратя човек да
ви намери и да ви доведе до почетната ложа и там ще се уточним за реванша, само че тоя път
— без да ми лягаш. Ще те скапя от бой, после ще те черпя един масаж. След такъв бой само
масаж ще те оправи, разбра ли ме?
На Пери не му остава време да се противи повече. С ъгъла на окото си Гейл е забелязала
как гидът със сребристата коса и аления чадър се отлепва от групата и се приближава към
незащитения гръб на Дима.
— Няма ли да ни запознаеш с приятелите си, Дима? Не е честно да пазиш такава
красива дама само за себе си, нали разбираш? — упреква го коприненият глас с идеална
английска мелодика и с едва доловим италиански акцент. — Дел Оро — обявява. — Емилио
дел Оро. Стар приятел на Дима, много от отдавна. Страшно се радвам. — И грабва ръката на
всеки един; първо на Гейл, при което свежда галантно глава, после на Пери, без поклон, с
което напомня на Гейл за салонния Лотарио на име Пърси, който я отне по време на танц от
любимото й гадже, когато бе на седемнайсет години, а после само дето не я изнасили на
самия дансинг.
— Казвам се Пери Мейкпийс, а тя — Гейл Пъркинс — обявява Пери. После добавя
закачлива забележка, с която действително я впечатлява: — Още не съм станал професор,
така че не се притеснявайте. Дима ми вика така, за да разстройва играта ми на тенис.
— Ами добре сте дошли на стадион „Ролан Гарос“, Гейл Пъркинс и Пери Мейкпийс —
отвръща Дел Оро с лъчезарна усмивка, която започва да й се струва перманентна. — Ще
разчитам на удоволствието да ви видим отново след историческия двубой. Стига да се
състои — добавя, като вдига театрално ръце и хвърля укоризнен поглед на сивия небосвод.
И все пак последната дума остава у Дима.
— Ще пратя човек да ви вземе, чуваш ли, професоре? Хич не се опитвай да се
измъкнеш. А утре ще те размажа от бой. Ей, обожавам го тоя човек, да знаете! — провиква се
към застаналите зад гърба му надути младежи в „Армани“ с воднистите им усмивки и след
като обхваща Пери в последна непокорна прегръдка, тръгва подир бавната им процесия.
12
Гейл се настанява до Пери на дванайсетия ред на западната трибуна на стадион „Ролан
Гарос“ и е слисана от медните каски, червените кокарди, тесните бели клинове и стигащите
до бедрата ботуши на духовия оркестър на Наполеоновата републиканска гвардия, чиито
тимпани бият туш и прозвучават тържествени фанфари, след което диригентът се качва на
дървения подиум, вдига облечените в бели ръкавици ръце над главата си, разперва пръсти и
ги раздвижва, сякаш е някой моден дизайнер. Пери й приказва, но се налага да повтаря. Тя
извръща глава, след това я полага на рамото му, за да се успокои, понеже цялата трепери.
Посвоему трепери и Пери, та чак чува пулса в тялото си — „бум-бум-бум“.
— Ние сега финала при мъжете ли ще гледаме или битката при Бородино? — пита я
развеселено и сочи войските на Наполеон. Тя го кара да повтори, после се изсмива силно на
глас и стиска ръката му, че да се приземят и двамата.
— Няма значение! — провиква се в ухото му. — Чудесно се справи! Истинска звезда си!
А и местата ни са супер! Браво!
— И на теб браво! Дима изглеждаше великолепно.
— Да. Само че децата са вече в Берн!
— Какво?
— Тамара и момиченцата са вече в Берн! И Наташа е с тях! Очаквах всичките да са тук!
— И аз.
Неговото разочарование обаче не може да се мери с нейното.
Наполеоновият оркестър е прекалено шумен. Цели полкове са марширували под такта
му, за да не се завърнат никога.
— Той, горкият, много иска пак да играе тенис с теб! — провиква се Дулитъл.
— Забелязах! — Подчертани кимвания и усмивки от страна на Милтън.
— Ще имаш ли време утре?
— Изключено е. Имам куп други срещи — отвръща Милтън и категорично завърта глава.
— Точно това ме притесняваше и мен. Кофти.
— Много — съгласява се Милтън.
Детинско държане ли е това тяхното, или в душите им се е промъкнал страхът от Бога?
Гейл поднася дланта му към устните си, целува я и я притиска о бузата си, тъй като, без да
иска, той почти я е трогнал до сълзи.
Точно в този ден от живота си той, вместо да е свободен да се наслаждава, не е! Та за
Пери удоволствието да гледа Федерер на финала на откритото първенство на Франция се
равнява на гледането на Нижински в „Следобедът на един фавн“! Малко ли лекции от Пери е
успявала да изтърпи, сгушена в него пред телевизора в Примроуз Хил, на тема „Федерер“ —
идеалния атлет, какъвто би искал да е и самият Пери? Федерер — завършеният човек;
Федерер — бегачът като балетист, съкращаващ или удължаващ крачката си, за да укроти
летящата топка, което му дава онази незабележима частица от секундата предимство, за да
уцели точното темпо и ъгъл; стабилното равновесие на торса независимо дали се движи
назад, напред или настрани; свръхестествената му сила да предугажда, която, според Гейл,
не е изобщо свръхестествена, а е върхът на координацията между окото, тялото и мозъка.
— Искам днес просто да се наслаждаваш! — извиква тя нещо като последна заръка в
ухото му. — Забрави всичко друго. Обичам те. Казах, че те обичам, идиот такъв!
И провежда невинен оглед на зрителите около тях. Чии са? На Дима? Или на неговите
врагове? На Хектор? Влизаме на бос крак.
Вляво от нея — блондинка с желязна челюст и с швейцарския национален кръст върху
книжната й шапка и с друг върху обилно изпълнената й блуза.
Вдясно от нея — песимист на средна възраст с непромокаема шапка и наметало; крие се
от дъжда, който всички останали се правят, че не забелязват.
На предния ред французойка пее всеотдайно с децата си „Марсилезата“, вероятно
водена от погрешното впечатление, че Федерер е французин.
Със същия безгрижен поглед Гейл сканира и тълпата на откритите трибуни насреща им.
— Виждаш ли някой познат? — провиква се Пери в ухото й.
— Не, засега. Но очаквах Бари да е тук.
— Кой Бари?
— От кантората!
Глупости говори. В кантората им наистина има партньор на име Бари, но той
ненавижда тениса, ненавижда и французите. Гладна е. Не само зарязаха кафетата си
недопити в музея „Роден“, ами изобщо забравиха и да обядват. Това й напомня за един роман
на Берил Бейнбридж, в който домакинята на една многолюдна вечеря забравя къде е сложила
пудинга. И понеже изпитва нуждата да сподели смешката, се провиква към Пери:
— Колко време мина, откакто двамата с теб изгубихме обяда?
Колкото и да е необичайно, Пери не схваща литературната отправка. Понеже е вперил
поглед в редицата от витрини по средата на отсрещната трибуна. И през матовото стъкло
успява да види белите покривки и щъкащите сервитьори и се чуди зад коя точно витрина е
ложата за почетни гости на Дима. А тя усеща отново натиска на обгърналите я Димини ръце
и притисналия се у нея невинно, по детски, негов чатал. Дъхът на водка дали беше снощен
или тазсутрешен? Допитва се до Пери.
— Просто се е докарвал до оптимума — отвръща й той.
— До кое?
— Оптимума!
Наполеоновите воини са избягали от бойното поле. Настанала е деликатна тишина. На
фона на грозното черно небе прелита окачената на кабели над корта камера. Наташа. Какво
става с нея? Защо не ми отговаря? А Тамара в течение ли е? Затова ли са я завлекли направо в
Берн? Не. Наташа решава всичко самостоятелно. Наташа не е дъщеря на Тамара. А и Тамара
— Бог й е свидетел — в никакъв случай не е идеалната майка. Дали да не изпрати на Наташа
есемес?
Случайно срещнах баща ти. Гледаме Федерер. Бременна ли си?
целувки Гейл
Не бива.
Стадионът изригва. Пръв излиза Сьодерлинг, след него — Федерер, с благоприличната
скромност и самоувереност, на каквито само Бог е способен. Пери се е устремил целият
напред, с плътно стиснати устни. Намира се в Неговото присъствие.
Започва загрявката. Федерер изкарва в аут два-три бекхенда; форхендите на Сьодерлинг
са малко по-резки, отколкото би трябвало в подобна дружелюбна размяна. Федерер пробва
два-три сервиса. Същото прави и Сьодерлинг. Край на загрявката. Якетата им се свличат като
кании от мечове. В светлосиния ъгъл е Федерер, с проблясък на червено по ревера и
съответната червена отметка на лентата на челото му. В белия ъгъл — Сьодерлинг, с
фосфоресциращи жълти светкавици по кантовете на ръкавите и шортите.
Погледът на Пери се отклонява към матовите прозорци, така че и Гейл се заглежда
натам. Какво е онова, което се носи в кафявата мъгла зад стъклото — кремав блейзър със
златна котва върху джобчето? Идва й да каже на Пери, че от всички мъже, с които не би
искала да попадне насаме на задната седалка на някое такси, синьор Емилио дел Оро е
номер едно.
Но трябва да мълчи. Мачът е започнал и за радост на зрителите, макар и доста внезапно
за Гейл, Федерер успява да пробие сервиса на Сьодерлинг, а след това да спечели своя. Сега
отново сервира Сьодерлинг. Симпатично русо момиче с конска опашка му подава топка,
прави лек реверанс и се връща бегом на мястото си. Съдията на линия изревава като ужилен.
Пак завалява. Сьодерлинг прави двойна грешка; триумфалният марш на Федерер към
победата започва. Лицето на Пери излъчва чисто благоговение, при което Гейл установява, че
го обича толкова, колкото го е обичала в самото начало: и непресторената му храброст, и
решимостта да постъпва правилно дори когато греши, вътрешната му необходимост да е
верен другар и отказа му да се самосъжалява. А тя е неговата сестра, приятелка и
закрилница.
Изглежда, че подобно чувство е обзело и Пери, понеже сграбчва ръката й и я задържа в
своята. Целта на Сьодерлинг е да спечели открития шампионат на Франция. Федерер се цели
в историята и Пери го подкрепя всецяло. Федерер печели първия сет 6–1. И то за по-малко от
половин час.
Поведението на френските зрители е наистина красиво, решава Гейл. Федерер е и техен
герой, не само на Пери. И въпреки това най-добросъвестно възнаграждават с аплодисменти и
Сьодерлинг, когато ги заслужи. За което Сьодерлинг им е благодарен и не го крие. Играе
рисковано, което ще рече, че принуждава противника си да прави грешки, и ето че Федерер
точно в този момент греши. И за компенсация пуска убийствен скъсен удар от позиция три
метра зад основната линия.
Когато Пери наблюдава велики играчи на тенис, навлиза в някакъв висш, по-чист
регистър. Два-три удара са му достатъчни, за да ти каже как ще се развие дадена
продължителна размяна на удари и кой от двамата играчи я контролира. Но не и Гейл.
Нейният девиз гласи: остави топката да отскочи, млатни я и чакай да видиш какво ще стане.
На нейното ниво то й върши чудесна работа.
Изведнъж обаче Пери престава да следи играта. И матовите прозорци престава да гледа.
Рипнал е на крака и се е изтъпанил отпреде й, явно да я предпази от нещо, и изкрещява с
пълна сила „Кво става бе!“ без надежда да получи отговор.
Докато се изправя и тя — а то не е никак лесно, тъй като вече всички са рипнали и
крещят „Кво става бе“ на френски, швейцарски немски, английски или какъвто друг език им
идва естествено на устата, — първото й очакване е да види в нозете на Роджър Федерер два
мъртви фазана — по един с всяка цев. Това се дължи най-вече на факта, че шумът от
всеобщото скачане на крака й напомня врявата от паникьосани птици, мъчещи се да наберат
височина като някакви старомодни аероплани, преди да бъдат простреляни от брат й и
богатите му приятели. Втората й, не по-малко шантава мисъл е, че някой, вероятно Ники, е
прострелял Дима и го е изхвърлил през матовата витрина.
Обаче дългучът, появил се като рошава червена птица на корта от страната на Федерер,
нито е Дима, нито изобщо е мъртъв. На главата си има червена шапка от онези, към които
Госпожа Гилотината е изпитвала особени предпочитания, и е обут във високи
кървавочервени чорапи. Облечен е в кървавочервена роба и се е спрял да си бъбри с Федерер
досами основната линия, иззад която Федерер бие сервисите.
Федерер очевидно не знае какво да му каже — явно за пръв път се срещат, — но запазва
добрите си маниери на корта, макар и да изглежда леко вкиснат по онзи особен, присъщ на
швейцарците начин, с което ни напомня, че и в неговата прословута броня има пукнатинки.
В края на краищата той е дошъл, за да влезе в историята, а не да си губи времето в приказки
с някакъв облечен в червено дългуч, който се е изсулил на корта и му се е представил.
Раздумката им обаче е свършила, онзи в червеното хуква към мрежата с веещи се поли и
лакти. Куп късно усетили се мъже в черни костюми го преследват като в кинокомедия, а
тълпата и дума вече не продумва: тази тълпа е спортсменска и присъства на спорт, дори да
не е от най-високо качество. Мъжът в червено се прехвърля през мрежата, но с леко
нарушение: забира филето. Освен това се оказва, че и робата му не е била никаква роба. А
знаме. На отсрещната страна на корта са се появили други двама в черни костюми. Знамето е
испанско — на L’Espagne, — но това е само личното мнение на госпожата, която пееше
„Марсилезата“, а то се оспорва от прегракналия мъж няколко реда над нея, който твърди, че
било на le Club Football de Barcelona.
Един от черните костюми е успял най-сетне да повали с ръгбистки блок знаменосеца.
Още двама му се мятат отгоре и го завличат в тъмния тунел. Гейл се е вторачила в лицето на
Пери, което никога не е било така бледо.
— Божичко, едва се размина — прошепва му.
Кое едва се е разминало? Какво иска да каже? Да, съгласява се Пери, едва се размина.
Бог не се поти. По бледосинята фланелка на Федерер не се виждат петна, с изключение
на една тънка диря между лопатките. Движенията му като че ли не са вече толкова гладки, но
дали това се дължи на дъжда, на слепващия се шамот или на изнервилото го присъствие на
онзи със знамето — никой не може да каже. Слънцето се е скрило, чадърите около корта се
разтварят, резултатът е успял да стане 3–4 във втория сет, Сьодерлинг провежда дълго
разиграване, а Федерер има леко потиснат вид. Иска единствено да влезе в историята и да се
прибере в любимата си Швейцария. И — о, божичко — стига се до тайбрек, в който
всъщност няма никаква интрига, тъй като Федерер вкарва първите си сервиси един след
друг, както понякога прави и Пери, но с двойно по-голяма скорост. Почва третият сет,
Федерер пробива сервиса на Сьодерлинг, възвърнал е напълно идеалния си ритъм и в крайна
сметка губещият е знаменосецът.
Нима Федерер плаче още преди да е победил?
Няма значение. Вече е победил. Ей така — съвсем просто и безметежно. Федерер
побеждава и може да си плаче до скъсване; и Пери до нея примигва на ситно да прогони
мъжките си сълзи. Идолът му е успял в онова, за което е дошъл — да влезе в историята, —
тълпата аплодира на крака новата историческа фигура, а Ники, бодигардът с бебешката
физиономия, си проправя път към тях по реда от щастливи зрители; ръкоплясканията са се
превърнали в координиран барабанен тътен.
— Не ме ли помните? Аз ви върнах в хотела ви в Антигуа — казва той почти без
усмивка.
— Здравей, Ники — отвръща му Пери.
— Хареса ли ви мачът?
— Много — отговаря Пери.
— Яка работа, нали? А Федерер?
— Превъзходен.
— Нали ще дойдете да се видите с Дима?
Пери хвърля колеблив поглед на Гейл: ти гониш.
— Всъщност времето ни е много кът, Ники. Толкова много хора в Париж искат да ни
видят…
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Гейл? — пита тъжно Ники. — Ако не дойдете да пиете
по едно с Дима, той ще ми отреже топките, гарантирам ви.
Гейл пропуска тези думи покрай ушите си в полза на Пери.
— Както кажеш — вмята Пери, все още към Гейл.
— Добре, ама само по едно. Става ли? — капитулира уж неохотно Гейл.
Ники ги изкъшква напред и тръгва подире им така, както според нея са обучени да
правят всички телохранители. С тази разлика, че Пери и Гейл нямат никакви намерения да
бягат. По главната алея швейцарските рогове дънят сърцераздирателна мелодия пред
скупчилите се чадъри. Водени от вървящия подире им Ники, двамата се качват по голото
каменно стълбище и влизат в пъстър коридор, където всяка врата е боядисана в различен
крещящ цвят, като гардеробчетата в гимназията, която Гейл е завършила, с тази разлика, че
вместо момичешки имена, по табелите им са изписани названията на разни корпорации:
синя врата за МАЙЕР-АМБРОЗИНИ ГМБХ, розова за СЕГУРА-ХЕЛЕНИКА & СИЕ, жълта за
ЕРОС ВАКАНСИА ПЛС. И пурпурна за ФЪРСТ АРЕНА КИПЪР, където Ники отваря
капачето на монтираната върху рамката черна кутия, набира някакъв номер и изчаква
приятелски ръце да му я отворят отвътре.
След оргията — това беше непочтителното впечатление, създало се у Гейл в мига, в
който пристъпи в дългата и ниска почетна ложа с полегатата й стъклена витрина, а
червеният корт бе толкова наблизо и тъй светъл от другата й страна, че сигурно ще може да
го пипне с ръка, ако онзи досадник Дел Оро й се махне от пътя.
Пред себе си видя дузина маси с по четири или шест души на всяка. Проявили пълно
пренебрежение към правилника на стадиона, мъжете димяха с посткоиталните си цигари и
разсъждаваха колко са или не са властни, а неколцина дори успяха да я огледат дали нямаше
да е по-добре нея да я бяха опънали. Що се отнася до красавиците с тях — а те вече не бяха
толкова красиви след количествата, които ги бяха назорили да изпият, — те вероятно се бяха
престрували, че им е хубаво, в рамките на служебните им задължения.
Най-близката до нея маса беше и най-голямата, но и най-младата, да не говорим, че беше
на по-високо от останалите с цел да придаде на Димините юнаци в „Армани“ по-висше
положение в сравнение с по-скромните околни маси — факт, засвидетелстван от Дел Оро,
който насочи Гейл и Пери пред себе си за удоволствие на седмината тъповидни, сурови, яки
мениджъри в комплект с бутилките и мацките им и забранените цигари.
— Професоре, Гейл. Запознайте се с нашите домакини — членовете на борда и техните
дами — предлага с придворен чар Дел Оро, после повтаря поканата и на руски.
Няколко намусени кимвания и поздрави от масата. Момичетата пускат по една
стюардеска усмивка.
— Ей! Приятелю!
Кой се е разкрещял така? И на кого? Един остриган с бичи врат и пура крещи по адрес
на Пери.
— Ти ли си професорът?
— Да, Дима така ми вика.
— Хареса ли ти днешният мач?
— Изключително. Великолепен мач. Привилегия беше за мен да го наблюдавам.
— Ама и ти играеш добре, нали? По-добър си от Федерер! — изкрещява бичият врат да
се изфука с английския си.
— Е, не съвсем.
— Приятен ден, тогава. Окей? Веселете се!
Дел Оро ги изкъшква по пътеката между масите. От другата страна на наклонената
витрина по окъпаните от дъжда стъпала от президентската ложа слизат шведски официални
лица по сламени шапки със сини околожки, готови да изтърпят заключителната церемония.
Пери е успял Да хване ръката на Гейл. Следването на Емилио дел Оро между масите изисква
доста суетене, промъкване покрай хорски глави и извинения „Пардон. А, здравейте. Да,
фантастичен мач беше!“ по посока на най-вече мъжки лица — едни на араби, други на
индийци, после пак само на бели.
И ето че са се озовали до маса с британци от немлъкващите класи, които намират за
необходимо да скочат вкупом на крака: „Казвам се Бъни. Направо сте очарователна!“ „Аз съм
Джайлс. Страшно ми е приятно! Късметлия човек сте вие, професоре!“ Прекалено много
нови запознанства, но като всяко възпитано момиче, тя полага максимум усилия.
Следват двама мъже с картонени швейцарски шапки — единият дебел и самодоволен,
другият кльощав; налага се да се ръкуват. Петя и Вълкът, минава й през ум абсурдната мисъл
и засяда в паметта й.
— Още ли не го виждаш къде е? — провиква се Гейл към Пери и в същия момент сама го
открива: Дима се е свил в най-далечния край на залата, оклюмал, съвсем сам на маса за
четирима, с бутилка „Столичная“ пред себе си; а зад него се извисява смъртноблед философ
с дълги китки и високи скули, който би трябвало да охранява входа към кухнята. Дел Оро й
шепне в ухото, сякаш я познава от детинство:
— Нашият приятел Дима е в нещо като депресия, Гейл. Предполагам, че си чула за
сполетялата го трагедия, за двойното погребение в Москва. Най-добрите му приятели убити
от някакви маниаци. Много му костваше. Сама ще се убедиш.
И тя наистина се убеждава. Но се чуди доколко видяното е истинско: този Дима, който
не се смее, а с половин уста ги приема; този Дима, потънал в подклажданата с водка
меланхолия, който дори не си прави труда да стане, за да ги посрещне, а ги гледа кръвнишки
от ъгъла, в който са го наврели заедно с двамата му пазачи. Понеже и русият Ники се е
присъединил към бледоликия философ и тя намира нещо смразяващо в начина, по който
двамата мъже не си обръщат взаимно внимание, а го посвещават изцяло на своя пленник.
— Сядай, професоре! Не му вярвай на тоя проклет Емилио! Гейл, обичам те. Сядай.
Гарсон! Шампанско. Кобе бийф. Иси.
Наполеоновата републиканска гвардия отново е заела мястото си на корта. Федерер и
Сьодерлинг се качват на почетна стълбичка, изведени от Андре Агаси по костюм.
— Успя ли да си поговориш с момчетата в „Армани“ на оная маса? — пита намръщено
Дима. — Искаш ли да се запознаеш с проклети кадърни банкери, юристи, счетоводители?
Всички ония, които ебават майката на света? И французи имаме, и немци, и швейцарци. —
Вдига глава и се изцепва през залата: — Ей, я слушайте! Запознайте се с професора! Тоя пич
взе, че ми легна, когато играхме тенис! А тая е Гейл. И той ще се жени за нея. Щото ако не се
ожени, тя ще пристане на Роджър Федерер. Нали така, Гейл?
— На мен Пери ми е напълно достатъчен — отвръща му Гейл.
Слушаше ли го някой изобщо. Със сигурност не и младите мъже със суровите погледи на
голямата маса и момичетата им, които демонстративно се скупчиха по-близо, докато Дима
викаше. И на по-близките маси преобладаваше някакво безразличие.
— И англичани си имаме! Дето играят честно. Ей, Бъни! Обри! Ела тука бе, Бъни!
Бъни! — Никаква реакция. — Знаеш ли какво значи Бъни? Заек, да го еба.
Гейл се извърта, готова да се включи във веселието, и в същия момент забелязва
пълничкия джентълмен с брадичка и бакенбарди, комуто прякорът Бъни би пасвал идеално.
Не успява обаче да открие Обри, освен ако не е онзи висок олисяващ мъж с интелигентен
вид и очила без рамки, който с леко прегърбена походка се е отправил чевръсто по пътеката
към изхода с преметнат през ръката шлифер, като човек, който внезапно се е сетил, че ще си
изпусне влака.
Мазният Емилио дел Оро с разкошната си сребриста коса е заел свободното място от
другата страна на Дима. Дали това е истинската му коса, или е перука? — чуди се тя. В наше
време такива качествени перуки правят, че не можеш ги разпозна.
Дима предлага на другия ден да играят тенис. Пери изтъква куп уважителни причини,
моли се на Дима като на стар приятел, какъвто наистина му е станал някак си през трите
седмици, откакто се запознаха.
— Но аз наистина просто не виждам начин, Дима — опъва се Пери. — Вече сме
обещали да се видим на цял куп приятели тук, в града. А и екип не си нося. Да не говорим,
че обещах на Гейл този път наистина да видим водните лилии на Моне. Честна дума.
Дима опъва яка глътка от водката, после избърсва уста.
— Ще играем — отсича, изказвайки необорим факт. — В Кралския клуб. Утре в
дванайсет. Вече съм ни записал. И по един шибан масаж след това.
— Масаж на дъжд ли, Дима? — пита Гейл шеговито. — Това ли е най-новият ти порок?
Дима не й обръща внимание.
— Имам среща в една шибана банка в девет, да подпиша сума ти документи на
момчетата в „Армани“. Но в дванайсет си искам реванша, разбра ли ме? Да не се шубелиса
нещо, а? — Пери пак се опитва да се измъкне. Дима отхвърля доводите му. — На шести корт.
Най-добрият. Играем един час, отиваме на масаж, после обядваме. Аз черпя.
Дел Оро успява най-сетне учтиво да ги прекъсне, за да смени темата.
— И къде, ако смея да запитам, сте отседнали в Париж, професоре? Надявам се да не е в
„Риц“. Ако знае къде да търси, човек може да открие тук прекрасни по-малки, но не по-
малко луксозни хотелчета. Ако ме бяхте попитали, поне половин дузина щях да ви посоча.
Ако ви попитат, не увъртайте, ами направо им кажете, инструктирал ги беше Хектор.
Такъв невинен въпрос заслужава съвсем невинен отговор. Пери явно е взел съвета му
присърце, понеже вече се е разсмял.
— На такова скапано място, че няма да повярвате.
Емилио обаче им вярва и толкова се зарадва на името, че си го записа в подвързания с
крокодилска кожа бележник, скрит в тъмносиния хастар на кремавия му блейзър с котвата.
След което насочва към Дима пълната сила на своя убедителен чар.
— Ако предлагаш утре да играете тенис, Дима, боя се, че Гейл е абсолютно права. Ти
съвсем забравяш за дъжда. Дори нашият приятел професорът надали ще е в състояние да ти
даде реванш, когато вали като из ведро. А прогнозата за утре е по-лоша и от днешната.
— Не се ебавайте с мен!
Дима така силно тресна с юмрук масата пред себе си, че чашите се разлетяха и бутилка
червено бургундско направи опит да се излее върху мокета; добре че Пери я улови и я
изправи. По протежение на цялата наклонена витрина всички сякаш оглушаха от избухналия
взрив. Спокойствието бе що-годе възстановено от кротката молба на Пери:
— Дима, не ме притискай. Та аз и ракета не нося със себе си. Имай милост.
— Дел Оро има двайсет проклети ракети.
— Трийсет — поправи го с леден тон Дел Оро.
— Окей!
Окей какво? Окей и Дима пак ще халоса масата ли? Изпотеното му лице се е вкаменило,
челюстта му е изхвръкнала напред, той се изправя несигурно на краката си, накланя торса си
назад, сграбчва китката на Пери и го принуждава да застане прав до него.
— Окей, народе! — изцепва се. — Утре с професора играем мач реванш и ще го скъсам
от бой. В дванайсет часа. В Кралския клуб. Всички желаещи да гледат да дойдат с чадъри,
после ще ви черпя обяд. За сметка на победителя. А той ще е Дима. Чухте ли?
Някои са го чули. Една, дори две усмивки. Двама изръкопляскват. От челната маса
отначало нищо, после един-единствен приглушен коментар на руски, последван от
недружелюбен смях.
Гейл и Пери се споглеждат, усмихват се, свиват рамене. Как могат да кажат „не“, когато
насреща си имат такава непреодолима сила, и то в такъв неудобен момент? Понеже очаква да
се предадат, Дел Оро прави опит да ги отклони от намерението им.
— Дима. Струва ми се, че прекаляваш с настояванията си. Защо не запланувате този мач
по някое друго време през годината, а?
Но е закъснял, а и Гейл и Пери са прекалено милозливи.
— Всъщност, Емилио — казва Гейл, — щом Дима толкова умира да играят, а и Пери има
желание, нека пък си направят удоволствието. Аз съм навита. А ти, дарлинг?
„Дарлинг“ е нов елемент, присъщ по-скоро на Милтън и Дулитъл, отколкото на самите
тях.
— Окей. Но при едно условие — мъчи се пак да се сдобие с предимство Дел Оро. —
Довечера да присъствате на моето парти. Имам фантастична къща в Ньой. Страшно ще ви
хареса. Дима я обожава. Той е отседнал у нас. Заедно с почитаемите ни колеги от Москва. И
съпругата ми, бедната женица, отсега надзирава подготовката. Удобно ли ще е да ви пратя
кола да ви вземе от хотела в осем? Облечете се така, както ще се чувствате най-удобно. При
нас всичко е съвсем неофициално.
Поканата от Дел Оро обаче попада на ялова почва. Пери се смее на глас и казва:
абсолютно невъзможно ни е, Емилио. Гейл роптае, че парижките й приятелки цял живот
няма да й простят, но не, изключено е да ги повлече всичките със себе си, понеже и те са
обявили, че правят парти, на което Гейл и Пери са почетните гости.
Така че в крайна сметка се договарят колата на Емилио да ги вземе от хотела утре в
единайсет предобед за тенис мача на дъжд; и ако можеше човек да убие някого с поглед,
точно това искаше да направи Дел Оро в момента по отношение на Дима, но според Хектор
това ще му е позволено едва след Берн.
— Вие двамата сте една страхотна актьорска двойка — провикна се Хектор. — Не си ли
съгласен, Люк? Гейл, да ти имам превъзходната интуиция. А и ти, Пери — сякаш си излязъл
от шибания телевизионен конкурс „Най-умният британец“. Не че Гейл ти отстъпва.
Безкрайно съм ви благодарен, че докарахте нещата дотук. Че се държахте така храбро в
леговището на лъва. Да не почнах да ги приказвам като някой скаутски ръководител?
— Добре го докарваш, бих казал — призна Пери и се опъна мързеливо върху шезлонга
до огромния прозорец с арката, който гледа към Сена.
— Добре — съгласи се примирено Хектор, съпроводен от всеобщо веселие.
Единствена Гейл, приседнала на табуретката до главата на Пери и прекарваща
замислено пръсти през косите му, изглеждаше леко дистанцирана от празненството им.
Току-що бяха приключили с вечерята си на острова — Ил Сен Луи. Разкошният
апартамент на най-горния етаж на древната крепост бе собственост на артистичната леля на
Люк. Творбите й бяха опрени по околните стени поради нежеланието й да падне толкоз
ниско, че да ги продава. Красивата весела женица на седемдесет и нещо години — участвала
на младини в Съпротивата срещу немците — с удоволствие се вживяваше в отредената й роля
в интрижката, сглобена от Люк.
— Доколкото разбирам, ние двамата с теб сме стари приятели, много от отдавна —
беше казала на Пери два часа преди това, като в същото време деликатно докосна ръката му
за поздрав и веднага я пусна. — Запознахме се в салона на моя скъпа приятелка, докато ти
следваше живопис, тласкан от неутолимото желание да рисуваш. Ако ти е нужно да знаеш
името й, то е Мишел дьо ла Тур, уви, вече покойница. И те оставих да седиш в сянката ми.
Прекалено млад беше, за да ми станеш любовник. Това достатъчно ли ще ти е, или искаш
още?
— Напълно достатъчно ми е, благодаря! — разсмя се Пери.
— На мен обаче не ми е. Никой не е толкова млад, че да не може да ми е любовник. Люк
ще ви поднесе патешкото конфи е камамбер. Пожелавам на всички ви приятна вечер. А ти,
мила моя — казано към Гейл, — си тъй изящна! Този твой неуспял художник изобщо не те
заслужава, да знаеш. Шегувам се, естествено. Люк, да не забравиш Шева.
Шева, сиамската й котка, вече се бе настанила в скута на Гейл.
По време на вечерята Пери — все още в ролята на умния британец — забавляваше
цялата компания ту със задъхани прехласвания по адрес на Федерер, ту със спомени от
нагласената случайна среща с Дима и убедителното му изпълнение в ложата за почетни
гости. Гейл все едно го слушаше как се разпуска след опасно катерене или оспорвано
кросово бягане. А по-идеална публика от Люк и Хектор надали можеше да се намери:
Хектор — съсредоточен и нехарактерно тих, го прекъсва единствено за да изстиска още
трошица подробност от тях: предполагаемият Одри например какъв ръст имаше? А Бъни
напрегнат ли ви се стори? — докато Люк прескача периодически до огромната кухня или
допълва чашите им, като обръща специално внимание на чашата на Гейл, или отговаря сегиз-
тогиз на Оли по телефона, но остава подчертано пълноценен член на екипа.
Едва сега, след като се прояви терапевтичното въздействие на вечерята и виното, а
развълнуваният авантюристки дух на Пери отстъпи пред трезвото мълчание, Хектор реши да
се върне към точните думи, които Дима е използвал в поканата си за тенис в Кралския клуб.
— Приемаме, значи, че ключовата дума в посланието е масажът. Някой нещо да
допълни?
— Масажът бе на практика неотделима част от предизвикателството — съгласи се
Пери.—
Люк?
— Личи си от километър. Колко пъти?
— Три — рече Пери.
— Гейл?
Тя се събуди от отвлеклите я мисли, но не сподели увереността на мъжете.
— Питам се дали не си е проличало от километър и за Емилио и младежите в „Армани“
— каза, но избягваше да срещне погледа на Люк.
И Хектор си беше задал същия въпрос.
— Да, в такъв случай истината е, че ако Дел Оро надуши нещо гнило, веднага ще отложи
мача и ще ни прецака тотално. Край на играта. Но според последните сводки от Оли
признаците сочат обратното, нали, Люк?
— Оли присъства на неофициална среща на шофьорите пред замъка на Дел Оро —
поясни Люк с лустросаната си усмивка.
— Според Емилио утрешният тенис мач ще е нещо като купон след подписването.
Господата от Москва вече са виждали Айфеловата кула, към Лувъра не проявяват интерес, та
Емилио се е видял в чудо как да ги развлича.
— А съобщението за масажа? — подсказа му Хектор.
— Изясни се, че Дима е записал два едновременни сеанса за Пери и за себе си веднага
след мача им. Освен това Оли е установил, че Кралският клуб се слави като безопасно място,
макар там да играят тенис някои от най-привлекателните мишени на света. Не е прието
бодигардове да се навират в съблекалните, сауните и стаите за масаж заедно с онези, които
охраняват. За тях е предвидено да седят във фоайето на клуба или отвън, в бронираните си
лимузини.
— А какво ще правят щатните масажистки на клуба, докато вие, момчета, се
съвещавате?
Люк беше готов и с отговора, и със специалната си усмивка.
— Понеделник им е почивният ден, Гейл. И идват единствено по поръчка. Дори Емилио
няма как да знае, че утре няма да са на линия.
В хотел „Кенз-Анж“ бе вече един след полунощ и Пери най-после спеше. Гейл се
прокрадна на пръсти по коридора до тоалетната, заключи се отвътре и под болезнената
светлина на най-слабата електрическа крушка на света препрочете текста, който бе получила
предната вечер в седем, тъкмо когато се канеха да тръгват за вечерята на Ил Сен Луи.
Според баща ми си в Париж. Според швейц. доктор
СЪМ БРЕМЕННА В НАЧАЛОТО НА ТРЕТИЯ МЕСЕЦ. МАКС СЕ
КАТЕРИ ПО ПЛАНИНИТЕ И НЕ МИ ОТГОВАРЯ. ГЕЙЛ
Гейл ли? Как така се е подписала с моето име Наташа? Дотам ли е откачила, че си е
забравила нейното? Или иска да каже „Гейл, умолявам те, помогни ми“ — в този смисъл
„Гейл“?
Така както половината от главата й беше полузаспала, неусетно натисна зеления бутон,
но вместо с номера се свърза с швейцарски телефонен секретар. Изключи панически и —
вече съвсем будна — изпрати следния текст:
Не предприемай абсолютно нищо, преди да сме разговаряли. На всяка цена трябва да се
срещнем и да поговорим. С много обич, Гейл
Върна се в спалнята и се пъхна под изпълнения с конски косъм юрган. Пери спеше като
умрял. Да му каже ли, или да не му каже? Нима си няма предостатъчно ядове и без този?
Пък и нали му предстои утрешният тежък ден? А и какво ще стане с клетвата ми пред
Наташа да пазя тайна?
13
Докато се качваха в изпратения им от Емилио дел Оро мерцедес с шофьор — който, за
най-голямо възмущение на Госпожа Майката, вече десет минути задръстваше улицата пред
хотела й, а малоумният му шофьор отказваше поне стъклото си да свали, за да чуе обидите
й! — Пери Мейкпийс се измъчваше от тревоги, прекалено силни, та да бъдат споделени с
Гейл, която се бе изтупала за случая в тоалета си от „Вивиан Уестуд“ с шалварите, закупен в
деня, в който спечели първото си дело.
— Все с нещо ще трябва да противодействам, ако ще присъстват и ония първокласни
проститутки — обяви тя на Пери, докато балансираше едва-едва на леглото, за да се види в
огледалото над мивката в банята.
Предната вечер, на връщане от вечерята, Пери улови как Госпожа Майката го наблюдава
с приличащите си на пришити копчета очи от канцеларийката зад рецепцията на „Кенз-
Анж“.—
Бягай първа в тоалетната, а аз — после — предложи, а Гейл се съгласи с
благодарствена усмивка.
— Двама араби — прошепна Госпожа Майката.
— Араби?
— Да, полицаи араби. Помежду си разговаряха на арабски, а с мен на френски — но с
арабски акцент.
— И от какво се интересуваха?
— От всичко. Къде сте отишли. Какво правите. Паспортите ви. Вашият адрес в Оксфорд.
Адресът на мадам в Лондон. Всичко за двама ви.
— И вие какво им казахте?
— Нищо. Че сте дългогодишен гост, плащате си, учтив сте, не се напивате, идвате само с
по една жена всеки път, отишли сте у някаква художничка на Ил Сен Луи и ще закъснеете, но
съм ви дала ключ от външната врата, понеже ви имам доверие.
— А английските ни адреси?
Госпожа Майката беше дребна жена, от което свиването на галските й рамене
изглеждаше още по-силно.
— Каквото сте вписали в регистрационната бланка, това си записаха. Ако сте искали да
скриете адреса си, трябвало е да впишете фалшив.
След като измъкна от нея обещание да не казва нищо на Гейл — ама, божичко, и през ум
не би й минало, нали и тя е жена! — Пери се замисли дали да не се обади моментално на
Хектор, но в типично свой стил, при това подсилен от поетото значително количество
отлежал калвадос, заключи прагматично, че никой нищо не може да направи в момента,
което не би могло да се свърши и сутринта, и взе, че си легна. Когато го събуди ароматът на
прясно кафе и кроасани, установи с изненада, че Гейл е седнала на ръба на леглото по
пеньоар и разглежда мобифона си.
— Нещо лошо ли се е случило? — попита.
— От кантората. Просто им потвърждавам.
— Потвърждаваш им кое?
— Нали си беше наумил довечера да ме изпратиш обратно. Не помниш ли?
— Разбира се, че помня!
— Да, ама аз няма да си ходя. Пратих есемес до кантората и прехвърлят „Самсън срещу
Самсън“ на Хелга да провали всичко.
Нейният върл враг Хелга? Хелга Мъжеядката с мрежестите чорапи, която свиреше на
мъжете адвокати в кантората като на лира?
— Какво, за бога, те накара да постъпиш така?
— Ти, до голяма степен. Не знам защо, но никак не съм склонна да те оставя увиснал
само на веждите си от опасния ръб на скалата. Пък и утре ще те придружа до Берн, където,
предполагам, ще отидеш от тук, макар все още да не си ми казал.
— Само толкова ли?
— Че малко ли е? Ако съм в Лондон, ти няма да престанеш да се притесняваш за мен.
Така че по-добре да съм ти под око.
— Но не ти е минало през ум, че може да се притеснявам повече, ако си с мен.
Което беше изключително нетактично от негова страна — усети го и той, а и тя. Понечи
да изкупи грешката си, като й разкаже за разговора си с Госпожа Майката, но се уплаши, че
по този начин би подсилил още повече решимостта й да стои до него.
— Покрай разправиите на възрастните ти май забрави за децата — каза тя, снижавайки
тона си до упрек.
— Пълни глупости говориш, Гейл! И аз, и нашите приятели правим всичко възможно в
името на тяхното… — По-добре да не довършва изречението. Да говори с намеци. След
двете им опознавателни седмици един господ знае кой и кога ги подслушва. — Децата от
самото начало са ми първа грижа — отчете, макар и не съвсем искрено, и усети как се
изчервява. — Нали именно заради тях сме тук — настояваше. — И двамата. Не само ти. Не
отричам, че се тревожа за нашия приятел и как ще свърши цялата работа. И признавам, че
съм омаян. От всичко случващо се. — И се смути от собствените си думи. — Но това не
значи, че трябва да губим допира си с реалния свят. А децата са част от него. Огромна част.
Такава са сега, такава ще си останат и след заминаването ти за Лондон.
Но ако Пери очакваше това грандиозно твърдение да я укроти, явно не беше преценил
добре публиката си.
— Но децата нали не са там? В Лондон? — отвърна неумолимо тя. — А са в Берн. И,
според Наташа, скърбят дълбоко за Миша и Олга. Момчетата по цял ден са на футболния
стадион, Тамара общува с Бога, всеки усеща, че предстои нещо голямо, но никой не знае
какво.—
Според Наташа ли каза? Ти пък откъде знаеш?
— Разменяме си есемеси.
— Ти и Наташа?
— Точно така.
— И не си ми казала!
— А ти да не би да си ми казал какво предстои в Берн, а? — И го целува. — Казал ли си
ми, а? Не си, за да ме държиш в безопасност, нали? Само че отсега нататък всеки от нас ще
се грижи за безопасността на другия. Щом единият участва, участва и другият. Съгласен?
Съгласен е, но единствено в смисъл, че тя ще се приготвя, а през това време той ще
прескочи в дъжда до „Прентон“ да си купи тенис екипировка. Но поне доколкото се отнася
до Пери, категорично не е съгласен с останалата част от дискусията им.
Мъчи го мисълта не само за нощните посетители на Госпожа Майката. Мъчи го по-
скоро осъзнаването на неизбежния и непредвидим риск, което е подменило снощната
еуфория. Прогизнал от дъжда, от фоайето на „Прентон“ прави опит да се обади на Хектор,
но телефонът му дава заето. Десет минути по-късно, пуснал пред нозете си чисто новия сак
за тенис с тишъртка, шорти, чорапи, чифт обувки за тенис и — трябва да е бил съвсем
полудял, докато я е купувал — козирка против слънце, опитва отново и този път се свързва.
— Разполагаш ли с някакво описание на двамата? — попита го Хектор, прекалено
апатично — или поне така му прозвуча, — след като го изслуша.
— Араби.
— Добре, допускаме възможността да са били араби. И това, че евентуално са били
френски полицаи. Легитимирали ли са се пред нея?
— Не ми каза.
— А ти не я ли попита?
— Не. Бях доста на градус.
— Нали не възразяваш да пратя Хари да си побъбри малко с нея?
Хари ли? А, да — Оли.
— Според мен драматичните събития и така й стигат, но щом смяташ за
необходимо… — рече нелюбезно Пери.
Не беше съвсем сигурен какво би трябвало да предприемат. Но май и Хектор беше в
същото положение.
— Иначе никакви колебания, нали? — попита Хектор.
— Колебания ли?
— Съмнения. Размисли. Нерви пред битката. Уплаха, каквото искаш го наречи — изреди
нетърпеливо Хектор.
— От моя страна — ни най-малко. Просто чакам да одобрят шибаната ми кредитна
карта. — Което не беше истина. Беше лъжа, но нямаше ни най-малката представа защо
прибягна до нея, освен ако плачеше за съчувствието, което не получаваше от никого.
— Дулитъл държи ли се?
— Тя поне така си мисли. И се натиска да идва в Берн. А пък аз категорично смятам, че
не бива. Тя вече изигра ролята си, и то чудесно, както сам ти отбеляза снощи. Ще ми се тя да
излезе от операцията, да си се прибере довечера в Лондон, както го бяхме замислили, и да ме
чака там да се върна.
— Но тя дума не дава да се издума, нали?
— Защо смяташ така?
— Защото ми се обади преди десет минути да ме предупреди, че ти ще ми се обадиш и
че нищо на този свят не може да я разубеди. Така че аз предлагам и аз, и ти да възприемем
това й решение за окончателно. Като видиш, че не можеш да предотвратиш нещо, остави се
инерцията му да те поеме. Слушаш ли ме?
— Не съвсем. И ти какво й отговори?
— Че съм във възторг от решението й. Казах й, че е абсолютно съществена част от
механизма. И тъй като тя вече е направила избора си и нищо на този Божи свят не може да я
разубеди, предлагам и ти да възприемеш същото становище. Вълнуват ли те последните
новини от фронта?
— Казвай.
— Всичко се движи по график. Седмината излязоха заедно с нашия човек от
подписването. Всички гледаха кръвнишки, но това може да се дължи и на махмурлук. Той
вече е на път към Ньой под въоръжен конвой. В Кралския клуб е поръчан обяд за двайсет
души. Масажистите са на изчакване. Така че в плановете ни няма никаква промяна освен
тази, че като се върнете в Лондон довечера, утре и двамата излитате от аерогара „Сити“ за
Цюрих. Електронните билети ще ви чакат на аерогарата. Ще ви посрещне Люк. Но не само
за теб, както възнамерявахме първоначално, а за двама ви. Следиш ли мисълта ми?
— Какво друго ми остава?
— Нещо вкиснат ми се струваш. Да не страдаш още от снощното оливане?
— Не.
— И не бива. Нашият човек те иска във върхова форма. Ние също.
Пери доста бе мислил дали да не спомене на Хектор, че Гейл и Наташа си общуват с
есемеси, но надделяха здравите му инстинкти, ако можем така да ги наречем.
Мерцедесът вонеше на застоял цигарен дим. В джоба зад предната седалка за пътника
бе натикана бутилка с останки от минерална вода. Шофьорът бе гигант с куршумообразна
глава, без врат, само с няколко червени белега като от бръснач сред четината по бузите. Гейл
бе в тоалета с копринените шалвари, които като че се канеха да паднат всеки миг. Пери
никога не я бе виждал толкова красива. На седалката до нея лежеше дългият й бял шлифер —
разточителство, което си беше позволила навремето от нюйоркския магазин „Бергдорф
Гудман“. Дъждът барабанеше като градушка по покрива на колата. Чистачките стенеха и
ридаеха в усилията си да му насмогнат.
Гигантът с куршумообразната глава отби мерцедеса по страничен път, спря пред блок с
луксозни апартаменти и свирна с клаксона. Втори автомобил спря редом с тях. Преследвачи?
Дори за миг не си помисляйте, че ви следят. От входа на блока изприпка закръглен весел
мъж в подплатен мушамен дъждобран и широкопола непромокаема шапка, пльосна се на
предната седалка, извърна се и положи ръка върху облегалката, а върху ръката — двойната си
брадичка.
— Ама че и временце за тенис, а? — обяви с писклив провлачен глас. — Мосю
професорът, доколкото виждам. А вие наистина сте по-добрата му половинка, мила моя, без
капка съмнение. По-добре изглеждате и от вчера, ако мога така да кажа. И възнамерявам да
ви обсебя в продължение на целия мач.
— Моята годеница Гейл Пъркинс — обяви резервирано Пери.
Неговата годеница ли? Че откога? Няма спомен да е ставало дума. Но може Милтън и
Дулитъл да са го обсъдили.
— Аз, значи, съм доктор Попъм, известен по-скоро като Бъни, и спец по намиране на
пролуки в законодателството в полза на отвратително богатите — продължи дебелакът,
докато розовите му очички прескачаха алчно от единия на другия, сякаш си избираше кого да
изяде. — Вероятно си спомняте как мечокът Дима има нахалството да ме обиди пред
хилядна публика, но аз го прогоних с дантелената си кърпичка.
И понеже Пери като да нямаше желание да му отговори, намеси се Гейл.
— И какво по-точно ви свързва с Дима, Бъни? — попита тя весело, докато колата се
включваше в уличното движение.
— Честно да ви кажа — почти нищо, слава на Всевишния. Аз съм всъщност стар
приятел на Емилио и му помагам с каквото мога. Защото той, горкичкият, ако така я кара,
няма да я кара дълго. Последния път се беше хванал с куп тръгнали на пазар малоумни
арабски принцове. Този път — цял взвод отвратителни руски банкери, младежи в „Армани“,
представяте ли си! И скъпите им дами… — Тук понижи гласа си до шепот, за да сподели: —
По-скъпи дами от тези през живота си не съм виждал. — След което алчните му очички се
впериха с обожание в Пери. — Но най ми е жал за бедничкия ваш професор. — И с трагичен
поглед към Пери: — Какво великодушие проявявате само! В рая ще получите отплата,
обещавам ви го. Но пък и как да откаже човек на бедния мечок, така потресен от жестоките
убийства? — После пак към Гейл: — За дълго ли ще отседнете в Париж, госпожице Гейл
Пъркинс?
— Де да беше така. Но се боя, че трябва да се връщаме, та ако ще и небесата да се
разтворят. — И хвърля кисел поглед на изливащия се по предното стъкло дъжд. — А вие,
Бъни?—
О, аз съм една малка пеперудка. Пърхам си насам-натам. Тук гнезденце, там
гнезденце. Кацам, но не се застоявам.
Табела към Центъра за конна езда, друга — към ресторанта „Птичи павилион“. Дъждът
леко понамаля. Преследващата кола все още се движеше зад тях. Вдясно изникна двоен
натруфен портал. Срещу портала — площадка, на която шофьорът паркира мерцедеса. До
него паркира злокобната втора кола. С черни стъкла. Пери изчака да се отвори някоя от
вратите й. Една се отвори, много бавно. От нея излезе възрастна матрона, следвана от немска
овчарка.
— Cent metres[12] — изръмжа шофьорът и посочи с немит пръст портала.
— Знаем, глупчо — каза му Бъни.
Извървяваха въпросните cent metres един до друг; Гейл се криеше под чадъра на Бъни
Попъм, а Пери бе гушнал новия си сак за тенис, докато дъждът се стичаше по лицето му.
Стигнаха до ниска бяла сграда.
На най-горното стъпало под брезентовия навес стоеше Емилио дел Оро по дълъг до
коленете шлифер с кожена яка. Вчерашните вкиснати млади членове на борда оформяха
отделна група. Две момичета опъваха неутешимо цигарите, които не им беше разрешено да
запалят в клубното помещение. До Дел Оро стоеше висок сивокос мъж, очебийно британец
от титулуваните класи, в сив спортен панталон и блейзър. Протегна им осеяната си със
старчески петна длан.
— Джайлс — представи се. — Вчера бяхме в противоположните краища на претъпкана
зала. Не очаквам да сте ме запомнили. Минавах през Париж, когато Емилио ме насви. Което
доказва, че човек не бива да звъни на приятелите си просто ей така, да ги види какво правят.
Но все пак снощи голям купон се завихри, няма две мнения. Жалко, че вие двамата не
успяхте да дойдете. — И конкретно към Пери: — Говорите ли руски? За щастие, аз имам
известни познания. Защото, боя се, нашите почетни гости не се отличават особено в областта
на чуждите езици.
Дел Оро ги поведе навътре. Дъждовен понеделнишки обед: не особено популярен ден
сред членовете на клуба. Вляво от погледа на Пери на една ъглова масичка се беше свил Люк
с очила на носа. В ухото си бе наврял устройство „Блутут“ и се бе привел над тънък сребрист
лаптоп — типичен бизнесмен, отдал се на делови занимания.
Ако случайно забележите някого, който смътно да ви прилича на един от нас,
смятайте, че виждате мираж, предупреди ги Хектор предната вечер.
Паника. Стягане в гръдния кош. Къде, за бога, изчезна Гейл? Пери усети как му става все
по-лошо, докато се озърташе, но най-сетне я видя да си бъбри с Джайлс, Бъни Попъм и Дел
Оро в средата на помещението. Пази спокойствие и стой така, че да те виждам, нареди й той
в ума си. Не се увличай, не прегрявай, не губи самообладание. Дел Оро питаше Бъни Попъм
дали не е рано за шампанското, а Бъни му разправяше, че зависело от годината на
производството му. Всички избухнаха в смях, като този на Гейл беше най-силният. Пери
тъкмо се канеше да й се притече на помощ, когато чу вече познатия му рев „Ей богу,
професоре!“ и като се извърна, видя как три чадъра се качват по стълбите.
Под средния чадър — Дима със сак за тенис „Гучи“.
Вляво и вдясно Ники и онзи, когото Гейл вече бе кръстила вовеки веков „смъртнобледия
философ“.
Стигнаха до горното стъпало.
Дима затвори с трясък чадъра си, натика го в ръката на Ники и влезе сам през летящата
врата на входа.
— Виждате ли го тоя проклет дъжд? — изрева войнствено към цялата зала. — Виждате
ли небето? След десет минути ще грее слънце! — После към Пери: — Ти няма ли да се
преоблечеш по екип, професоре, или очакваш да те размажа от бой така, както си, по
костюм?
Хладен смях в залата. Изглежда, настъпваше повторение на вчерашната сюрреалистична
пантомима.
Пери и Дима слизат по тъмното дървено стълбище със сакове в ръка. Води Дима, който
членува в клуба. Миризма на съблекалня. Борова есенция, застояла пара, потни дрехи.
— Нося ракети, професоре — изревава отдолу Дима.
— Чудесно — отвръща му със същия силен глас Пери.
— Цели шест! От шибания Емилио! Играта му е смотана, но ракетите му ги бива.
— Шест от трийсетте, значи!
— Точно така, професоре! Няма грешка!
Дима им съобщава, че слизат. Не е необходимо да знае, че Люк вече ги е предупредил.
От най-долното стъпало Пери хвърля поглед през рамо. Няма го Ники, няма го и
смъртнобледия философ. Нито Емилио. Никой няма. Влизат в мрачна съблекалня в шведски
стил, с дървена ламперия. Без прозорци. Икономично осветление. Под душовете отвъд
матовото стъкло се къпят двама възрастни мъже. Дървена врата с надпис „Тоалетни“. Други
две с табелки „Масаж“. Картони с надписи „Заето“ и на двете дръжки. Чукаш на дясната
врата, но чак след като той е готов. Повтори го сега.
— Добре ли спа, професоре? — пита Дима, докато се съблича.
— Прекрасно. А ти?
— Кофти.
Пери тръшва сака си на една пейка, отваря ципа и започва да се преоблича. Чисто
голият Дима е с гръб към него. Целият му гръб синее от татуировки, от врата до бутовете
включително. На централно място зверове с оголени зъби нападат момиче по бански от 40-
те години на миналия век. Бедрата на момичето са увити около дърво на живота, чиито
корени са впити в задника на Дима, а клоните му се разтварят по плещите му.
— Отивам да се изпикая — обявява Дима.
— Чувствай се като у дома си — отвръща шеговито Пери.
Дима отваря вратата на тоалетната и се заключва отвътре. След секунди излиза с нещо
продълговато в ръка. Завързан на възел презерватив, а в него — флашка. В анфас Дима има
тялото на Минотавъра. Черният му храст стига чак до пъпа му. Останалото, както може да се
очаква, е обилно. Измива презерватива на чешмата, отнася го до сака си „Гучи“, отрязва с
ножица връхчето му, откъсва го и подава на Пери двете части от презерватива да ги изхвърли.
Пери ги пуска в джоба на якето си и изведнъж си представя как след година Гейл ги намира и
пита: „Кога да очакваме бебето?“.
Със светкавична затворническа сръчност Дима надява бандаж, а отгоре му — дълги
шорти за тенис, пуска флашката в десния им джоб и навлича тениска с дълъг ръкав, чорапи и
маратонки. Целият този процес му отнема не повече от няколко секунди. Една от вратите
към душовете се отваря. Оттам излиза дебел възрастен мъж с увита около кръста хавлиена
кърпа.—
Bonjour tout le monde[13]!
Добър да е.
Дебелият възрастен мъж отваря гардеробчето си, пуска хавлията в нозете си и изважда
закачалка. Отваря се вратата и към втория душ. Оттам излиза втори възрастен мъж.
— Quelle horreur, la pluie[14]! — оплаква се вторият възрастен мъж.
Да, съгласява се Пери. Наистина е някакъв ужас този дъжд. И чука енергично по дясната
врата за масажи. Три кратки, но солидни, силни почуквания. Зад гърба му е Дима.
— C’est occupe[15] — предупреждава първият възрастен мъж.
— От мен — обяснява му Пери.
— Lundi, c’est tout ferme[16] — уведомява ги вторият възрастен мъж.
Отвътре му отваря Оли. Изсулват се покрай него. Оли затваря и потупва Пери
насърчително по ръката. Свалил си е обицата и е сресал косата си право назад. Облечен е в
бяла лекарска престилка. Имаш чувството, че е съблякъл единия Оли и си е надянал друг. И
Хектор е в бяла престилка, но небрежно разкопчана. Той е главният масажист.
Оли пъха дървени клинове в рамката на вратата — два отдолу, два отстрани. И както
винаги Пери има чувството, че Оли го е правил и друг път. За пръв път Хектор и Дима се
изправят очи в очи: Дима с лек наклон назад, Хектор — напред, единият в атака, другият —
в отстъпление. Дима — старият затворник в очакване на поредното наказание, Хектор —
началникът на затвора. Хектор протяга десница. Дима се здрависва, после я задържа в лявата
си ръка, а дясната навира в джоба си. Хектор подава флашката на Оли, а той я отнася до
страничната маса, отваря ципа на масажисткия сак, изважда сребрист лаптоп, вдига капака и
пъхва флашката — всичко това с едно движение. В бялата престилка Оли изглежда по-едър
от всякога, но и дваж по-сръчен.
Дима и Хектор не са си разменили нито една дума. Но мигът между затворника и
началника е отминал. Дима вече не е наклонен назад, нито Хектор — напред. Немигащите
му сиви очи са широко разтворени, все едно питат нещо. Но в погледа му липсва всякакъв
намек за притежание, за завоевание, за победа. По-скоро може да се оприличи на хирург,
който решава как да оперира и дали изобщо да прибегне към оперативна намеса.
— Дима?
— Да.
— Казвам се Том. И съм твоят английски апаратчик.
— Първият ли си?
— Първият ти изпраща своите поздравления. Аз само го замествам. А този е Хари. — И
му посочва Оли. — Говорим английски, а професорът ще съблюдава да играем честно.
— Окей.
— Да седнем в такъв случай.
Сядат. Очи в очи. Пери, наблюдаващият дали играта е честна, сяда от страната на Дима.
— Горе се намира наш колега — продължава Хектор. — Седи сам на бара със сребрист
лаптоп като този тук на Хари. Името му е Дик. Носи очила и червената вратовръзка на
партиен член. Когато в края на деня си тръгваш от клуба, Дик ще стане и ще пресече бавно
пред теб фоайето. Ще носи сребристия си лаптоп и ще си облича тъмносин шлифер. Моля те
да го запомниш за в бъдеще. Дик говори от мое име и от името на Първия. Разбра ли ме?
— Разбрах те, Том.
— При нужда той говори и руски. Както и аз.
Хектор поглежда първо часовника си, после Оли.
— Предвиждам седем минути, докато стане време двамата с професора да се качите
горе. Ако се наложи да стане по-рано, Дик ще ни уведоми. Това устройва ли те?
— Дали ме устройва ли? Ти да не си се чалнал нещо?
И се отпочна ритуалът. Пери дори насън не си беше представял, че подобен ритуал
съществува. Но пък и двамата мъже сякаш съзнаваха, че е необходим.
Първо Хектор:
— Поддържаш ли и поддържал ли си в миналото контакти с друго чуждо разузнаване?
— Кълна се в Бога, не съм.
— Дори с руското?
— Дори с него.
— Известно ли ти е някой друг от твоя кръг да поддържа контакти с друго разузнаване?
— Не.
— Тоест никой не предлага другиму подобни сведения, така ли? Никому — било то
полиция, корпорация или частно лице където и да било по света?
— Не познавам такова лице. Искам децата ми да са в Англия. Сега. Искам да сключим
шибаната ни сделка.
— И аз искам да сключим сделката ти. И Дик и Хари искат да сключим сделката ти. И
професорът също. Всички се борим за едно и също нещо. Но най-напред ще трябва да ни
убедиш нас, а аз — нашите колеги апаратчици в Лондон.
— Княза ще ме очука, да му еба майката.
— Той ли ти каза?
— Че кой друг? Още на шибаното погребение: „Не тъжи, Дима. Скоро и ти ще отидеш
при Миша.“ Като на шега. Гадна шега.
— Как мина подписването сутринта?
— Великолепно. Край на половината ми шибан живот.
— В такъв случай сме готови да се погрижим за останалата му част, нали така?
За разлика от всеки друг път, Люк знае точно кой е и защо е тук. Знае го и управата на
клуба. Той е мосю Мишел Деспар, заможен човек, който чака поканилата го на обяд своя
ексцентрична възрастна леля — прочутата художничка от Ил Сен Луи, за която никой не е
чувал. Резервацията е направена от секретарката й, но каквато си е ексцентричка, лелята
като нищо може и да не дойде. Поне доколкото я познава Мишел Деспар; и доколкото е
известно и на клуба, предвид на което съчувстващият му оберкелнер го е настанил в тихия
ъгъл на бара, та да чака на спокойствие в този дъждовен понеделник, а докато чака, и да
посвърши някоя и друга работа — много мило от ваша страна, сър, безкрайно ви благодаря: с
помощта на сто евро животът става мъничко по-лесен.
Нима лелята на Люк наистина членува в Кралския клуб? Ама разбира се! Или поне
покойният й кавалер, графът, членуваше — какво значение има в края на краищата? Така
поне им сервира нещата Оли, превъплътил се в секретарката на лелята на Люк. А както
Хектор бе отбелязал съвсем справедливо, Оли е най-добрият черноработник в занаята, а и
лелята ще потвърди всичко, ако я попитат.
Така че Люк е доволен. И е във върхова, спокойна, непритеснена оперативна форма.
Може да се прави на най-обикновен търпим гост, натикан в недружелюбния ъгъл на клубната
зала. С роговите рамки на очилата си и натиканото в ухото си устройство „Блутут“ да има
вид на делови мъж, припрян в понеделнишкото утро да навакса работата, която е следвало да
свърши през уикенда.
Но вътрешно е самоуверен и в стихията си: надали друг път ще му се случи да е по-
целенасочен и освободен. Той е равномерният глас сред недоловимия за слуха тътен на
битката. Той е наблюдателният аванпост, който докладва директно на главното командване.
Той е микромениджърът, конструктивният предвидливец, адютантът с острия поглед,
долавящ жизненоважните подробности, които претовареният му командващ или не успява,
или не желае да види. В съзнанието на Хектор онези двама полицаи араби не са нищо повече
от плод на прекомерната загриженост на Пери за безопасността на Гейл. Дори наистина да
ги е имало, били са просто „две френски ченгета, които са се намирали на работа в
неделната вечер“. За Люк обаче те представляват оперативно интересен разузнавателен
елемент, за който е още рано да се дава преценка дали е важен, или не и следва да се
картотекира до появата на допълнителна информация.
Поглежда часовника си, после — екрана. Шест минути, откакто Пери и Дима слязоха
по стълбата към съблекалнята. Четири минути и двайсет секунди, откакто Оли доложи, че са
влезли в стаята за масаж.
Вдига поглед и регистрира сцената, която се разиграва пред очите му: първо „чистите
пълномощници“, известни по-скоро с прозвището си младежите в „Армани“, които
намусени лапат хапки и се наливат с шампанско, без да си правят особен труд да приказват
със скъпите си компаньонки. Приключили са с работата за днес. Подписали са. И са на
половината път към Берн — следващата им спирка. Мъчи ги и скуката, и махмурлукът, и
безделието. Момичетата снощи са били пълно разочарование: или поне така си представя
Люк нещата. И как викаше Гейл на ония двамата швейцарски банкери, седнали сами в ъгъла
да пият газирана вода? Петя и Вълка.
Идеално, Гейл. У нея всичко е идеално. Виж я и сега как действа, как неспирно общува с
компанията. Гъвкаво тяло, сладострастни бедра, безкрайно дълги крака и — съвсем
неочаквано — майчински чар. Гейл с Бъни Попъм. Гейл с Джайлс де Салис. Гейл и с
двамата. Към групата им се присламчва, привлечен като молец, и Емилио дел Оро. И един
блуждаещ руснак, който не може да откъсне очите си от нея. Оня, дебелият. Зарязал е
шампанското и се налива с водка. Емилио вдига вежди, докато задава някакъв смешен
въпрос, който Люк няма начин да чуе. Гейл му отвръща шеговито. Люк е влюбен
безнадеждно в нея, така както поначало се влюбва. Винаги.
Емилио хвърля око над рамото й към вратата за съблекалните. На тази тема ли се
шегуват? Сигурно Емилио казва „Абе какво правят ония двамата долу толкова време? Дали
да не отида да ги разтърва?“. А Гейл му отвръща „Да не си посмял, Емилио. Не им разваляй
удоволствието“ — което би било напълно в неин стил.
Люк в микрофончето си:
— Времето изтече.
Ех, защо не можеш да ме видиш сега, Бен? Да ме видиш откъм най-добрата ми страна, а
невинаги откъм лошата. Преди една седмица Бен се мъчеше да му натресе един от романите
с Хари Потър. И Люк наистина положи усилия да го прочете, сериозно се напъна. Колкото и
каталясал да се върнеше или докато лежеше буден до невъзвратимата си съпруга, полагаше
максимални усилия. Но заспа още на първото препятствие. Всичките тези фантасмагории му
се струваха пълна безсмислица — което си беше съвсем логично, като се има предвид, че
целият му живот си беше всъщност една фантазия, включително и героизмът му. Кое,
наистина, му беше героичното на това да те пленят, а после да те пуснат да бягаш?
— Какво ще кажеш? Нали е много готино? — попита го Бен, след като му беше
омръзнало да чака да чуе реакцията на баща си. — Признай си бе, тате. Нали ти хареса?
— Страхотна работа — отвърна безочливо Люк.
И двамата усетиха, че пак лъже. Поредната му стъпка на отдалечаване от най-обичаното
същество на този свят.
— Моля всички за тишина, ако обичате! Благодаря! — обръща се към простолюдието
царицата на кокошарника Бъни Попъм. — Двамата ни смели гладиатори склониха най-сетне
да ни зарадват с присъствието си. Предлагам да се пренесем незабавно на Арената! — Лек
многозначителен смях при споменаването на „арена“. — Днес лъвове няма да има, ако не
броим Дима. Нито пък християни, освен ако професорът не е такъв, за което не мога да
гарантирам. — Нов смях. — Гейл, скъпа, бъдете така добра да ни поведете. Много
шармантни тоалети съм виждал през живота си, но нито един толкова приятно запълнен, ако
смея така да кажа.
Пери и Дима тръгват напред. След тях — Гейл, Бъни Попъм и Емилио дел Оро. После
— двама от чистите пълномощници с момичетата си. Докъде може да стигне чистотата?
Накрая — дебелакът; съвсем сам, ако не се брои чашата му с водка. Люк ги наблюдава как се
изгубват в горичката. Слънчев лъч осветява цветята покрай пътеката, после се изгубва.
Повториха се събитията от „Ролан Гарос“ — поне дотолкова, доколкото нито тогава,
нито впоследствие Гейл можеше да се добере до някакъв подреден спомен от великия мач
под дъжда, който така старателно беше следила. Понякога се питаше дали и двамата
участници си спомнят нещо.
Убедена бе, че Дима спечели хвърлянето на ези-тура, понеже винаги го печелеше. И че
избра да започне играта с гръб към приближаващите облаци, а не да бие сервиса.
Помнеше, че в началото и двамата създадоха доста силно впечатление за настървеност,
но като поуморили се актьори по някое време забравиха, че се предполага да участват в дуел
на живот и смърт за честта на Дима.
Помнеше колко се тревожеше Пери да не се хлъзне на мократа лента, с която бяха
маркирани очертанията на корта. Само това му липсваше сега — да вземе да си изкълчи
някой глезен. После — да не се случи нещо подобно и с Дима.
И макар, по подобие на вчерашната френска публика, да аплодираше най-старателно
всички добри удари и на Дима, а не само онези на Пери, погледът й беше прикован
единствено върху Пери: отчасти за да е сигурна, че нищо не го застрашава, но донякъде и
поради внушението, че по езика на тялото му ще може да прецени доколко им е провървяло
по време на срещата с Хектор долу в съблекалнята.
Помнеше и тихото джвакане при цопването на топката в мокрия шамот, което забавяше
скоростта й, и как от време на време се пренасяше мислено в последната фаза на вчерашния
финален мач, след което се принуждаваше да се завърне в настоящето.
И как, с бавния напредък на играта, самите топки ставаха все по-трудноподвижни. И как
от разсеяност Пери непрестанно избързваше да отиграва бавната топка и или я изпращаше в
аут, или — за най-голям негов срам и позор — изобщо не я нацелваше.
И как по някое време над рамото й се надвеси Бъни Попъм да я попита готова ли е да
избяга на сушина сега, преди дъждът пак да е рукнал, или смята да остане при своя човек на
потъващия кораб.
И как поканата му й послужи за повод да се скрие в тоалетната и да провери да не би
случайно да е получила на мобилния допълнение към последния дошъл от Наташа есемес.
Но такова нямаше. А това означаваше, че нещата са на същото положение, в което бяха
описани в девет сутринта с онези злокобни думи, които вече знаеше наизуст, така че
всъщност нямаше нужда да ги препрочита:
Този дом е непоносим Тамара е все с Бога си Катя и Ирина са пълна трагедия братята ми
само играят на футбол
ЗНАМ ЧЕ ни ОЧАКВА НЕЩО ЛОШО ВЕЧЕ НЯМА ДА МОГА ДА ПОГЛЕДНА БАЩА
МИ В ОЧИТЕ НАТАША
Натисни зеления бутон да се свържеш, чуй вакуума, изключи.
След втората — дали пък не беше третата? — принудителна пауза заради дъжда си даде
сметка, че по прогизналия шамот, който явно не бе в състояние да поеме повече вода, са се
образували дири. Вследствие на което появилият се официален представител на клуба
изрази пред Емилио дел Оро неодобрението си, привлече вниманието му върху състоянието
на корта и с хоризонтални движения на дланите му даде знак „Край“.
Изглежда обаче, Емилио дел Оро притежаваше някаква необичайна дарба да убеждава
събеседника си, благодарение на която подбра официалния джентълмен поверително за
лакътя и го отведе под един бук, а в края на разговора им господинът се забърза като
смъмрено учениче към клуба си.
Но през всички тези наблюдения и спомени у нея присъстваше и вечният адвокат и не
преставаше да се тревожи за мембраната на правдоподобност, която от самото начало даваше
признаци, че всеки момент може да се скъса — което все пак нямаше да предвещае края на
познатия ни свободен свят, стига тя да успееше в крайна сметка да се добере до Наташа и
малките момичета.
И докато успее да се пребори с така обзелите я разпилени мисли, изведнъж си даде
сметка, че — чудо на чудесата! — Дима и Пери вече се ръкуват над мрежата, за да
ознаменуват края на мача: макар от нейна гледна точка ръкостискането им да не бе между
помирили се съперници, а между съзаклятници, участващи в толкова крещяща измама, че
останалите сгушени по трибуната малцина оцелели зрители би трябвало не да им
ръкопляскат, а да ги освиркат.
И посред цялата тази бъркотия — тъй като нелепостите през въпросния ден явно нямат
край — отнякъде се пръква дебелият руснак, който не е спрял да я преследва, и й обявява, че
има желанието да я изчука. Точно това са думите му: „Бих желал да те изчукам“ — след
което изчаква да чуе дали тя ще каже „да“ или „не“: пренавито градско момче на трийсетина
и нещо години с грапава кожа, празна чаша от водка в ръка и кръвясали очи. В началото си
помисли, че не го е чула добре. Шумът в главата й бе толкова силен, колкото заобикалящият
я. Дотолкова, че — Бог да я пази — всъщност го накара да повтори казаното. Но
междувременно той бе изгубил куража си и се задоволи с това да върви по петите й на около
пет метра разстояние, принуждавайки я по този начин да намери утеха под крилото на Бъни
Попъм — най-малката от наличните злини.
Оттам и необходимостта да сподели с Бъни Попъм, че и тя самата е адвокат — тема,
която поначало я ужасяваше, тъй като налагаше неуместни взаимни сравнения. За Бъни обаче
това бе просто повод за поредното му шокиращо изказване:
— Боже мой — с вдигане на очи към небесата, — направо съм смаян! Какво друго да
кажа, освен че с готовност бих сложил всичко в ръцете ви.
Попита я от коя кантора е, а тя му каза, което си беше съвсем в реда на нещата. Пък и
какво друго можеше да отвърне?
Голяма част от мислите й бяха посветени на подготовката на багажа им за предстоящото
пътуване. Въпроси от рода на това дали да сложи непраните им дрехи в новия тенис сак на
Пери и ред други съществени подробности, свързани с напускането на Париж на път към
Наташа. Пери бе предплатил стаята им и за предстоящата нощ, което щеше да им даде
възможност да си съберат вещите в последния момент, преди да хванат вечерния влак за
Лондон — в света, в който бяха навлезли, именно оттам минават всички нормални пътници
за Берн, които вероятно са под наблюдение и не се предполага изобщо да пътуват в тази
посока.
От стаята за масажи им връчиха по един халат. В момента и Пери, и Дима бяха по
халати. И пак седяха тримата около масата — вече от дванайсет минути според часовника на
Пери. Положил в нозете си масажисткия сак, Оли в бялата престилка седеше приведен над
лаптопа в ъгъла, драсваше сегиз-тогиз по някоя бележчица и я подаваше на Хектор, който я
добавяше към купчинката пред себе си. Клаустрофобичната атмосфера не бе по-различна от
онази в сутерена в Блумсбъри, но без дъха на вино, и се допълваше от не по-малко
успокоителните шумове на протичащия наоколо им реален живот: къркоренето на тръбите,
гласовете в съблекалнята, пуснатата вода в тоалетна, бръмченето на дефектен климатик.
— Колко получава Лонгриг? — пита Хектор, след като хвърля поглед на една от
бележките от Оли.
— Половин процент — отвръща с равен глас Дима. — Лонгриг ще получи първата сума
в деня, в който „Арена“ получи банковата си лицензия. Втора сума — след една година.
Последна — след още една година.
— Платими къде?
— Швейцария.
— Знаеш ли номера на банковата сметка?
— Докато не стигнем в Берн, няма да го знам. Понякога ми дават само името. Понякога
само номера.
— Джайлс де Салис?
— Специална комисиона. Но за нея само съм чул, нямам потвърждение. Емилио ми
казва: Де Салис ще получи тази специална комисиона. Но е възможно Емилио да я задържи
за себе си. След Берн ще знам със сигурност.
— На колко се равнява тази специална комисиона?
— Цели пет милиона. Но може и да не е вярно. Емилио е лисица. Отвсякъде краде.
— В щатски долари ли?
— Разбира се.
— Платими кога?
— Като при Лонгриг, но кеш в аванс, безусловно, и за две години, а не три. Половината
при официалното основаване на „Арена Банк“, половината след едногодишна дейност. Том.
— Слушам.
— Слушай, окей? — Гласът изведнъж пак се е оживил. — След Берн ще имам всичко. Не
могат да ме накарат да подпиша против волята ми, чуваш ли? Имам право да откажа подпис
за всичко, което не искам. Ти само прехвърли семейството ми в Англия, окей? Отивам в
Берн, подписвам, ти изкарваш семейството ми, а аз ти поверявам сърцето си, живота си! —
И се извърна към Пери: — Ти нали видя децата ми, професоре! Боже мили, те за какъв ме
имат вече, мама му стара? Да не са слепи или нещо такова? Наташа направо е изперкала,
нищо не хапва. — И пак към Хектор: — Вземи да прехвърлиш децата ми в Англия още
отсега, Том. После ще сключим сделката. Щом децата ми стъпят на английска земя, всичко
ще знам. Хич не ми пука!
Но колкото Пери да се трогва от тази му молба, толкова орловите черти на Хектор
замръзват в упорит отказ.
— Дума да не става — отсича. И буквално премачква възраженията на Дима: — Жена ти
и децата ти остават там, където са, до подписването в сряда. Ако изчезнат от дома ви преди
подписването в Берн, ще се изложат на риск, а ще изложат и теб на риск, и цялата ни сделка.
Имаш ли бодигард у дома ви, или Княза ти го отне?
— Игор. Някой ден и него ще го направим вор. Обичам го. И Тамара го обича. И децата.
И него ще го направим вор — повтаря си наум Пери. Ще направим и Игор вор, докато
Дима си седи в своя палат в покрайнините на Съри, Наташа учи в „Роудийн“, а двете му
момчета — в „Итън“?
— В момента имаш охрана от двама — Ники и един нов.
— Те са от Княза. Ще ме убият.
— В колко часа ще подписвате в Берн в сряда?
— В десет. Сутринта. На Бундесплац.
— Ники и приятелят му присъстваха ли на тазсутрешното подписване?
— Няма начин. Чакаха отвън. Тия хич не са глупави.
— И се предполага и в Берн да не присъстват, така ли?
— Няма начин. Може да седят отвън, в чакалнята. За бога, Том…
— А след подписването банката ще ознаменува случая с прием. И то не къде да е, а в
хотел „Белвю Палас“.
— В единайсет и половина. Голям прием. Всички ще празнуват.
— Отбеляза ли си това, Хари? — провиква се Хектор към седналия в ъгъла Оли, който
потвърждава с вдигане на ръка. — Ники и приятелят му ще присъстват ли на приема?
Дима може да губи постепенно самообладание, но това на Хектор придобива все по-
вманиачена енергичност.
— Шибаната ми охрана ли? — не може да повярва на въпроса му Дима. — Да искат да
присъстват на приема? Да не си луд? Да не мислиш, че Княза ще ме очука насред шибания
хотел „Белвю“? Ще изчака поне една седмица. Може и две. Нищо чудно първо да очука
Тамара, после децата ми. Отде да го знам, да му еба майката.
Гневният поглед на Хектор остава непроменен.
— Значи, потвърждаваме — настоява. — Убеден си, че двамата телохранители — Ники
и неговият приятел — няма да присъстват на приема в „Белвю“.
Дима свива огромните си рамене и изпада в нещо като физическо отчаяние.
— Как да съм убеден? В нищо не съм убеден. Може пък да дойдат на приема. За бога,
Том.
— Да приемем, че дойдат. Просто ей така, заради самия спор. Но няма да тръгнат
подире ти, ако излезеш да пикаеш.
Отговор няма, но и Хектор не очаква такъв. Отива нервно в ъгъла, застава над рамото на
Оли и наднича в екрана на компютъра.
— Слушай какво предлагам аз и ми кажи как ти се струва. Независимо дали Ники и
приятелят му дойдат с теб в „Белвю Палас“, по средата на приема — в дванайсет на обяд, да
кажем, — щом ти се удаде възможност, отиваш да пикаеш. Дай ми партера — казва на
Оли. — В „Белвю“ има две тоалетни за гостите на партерния етаж. Първата е вдясно веднага
след като влезеш във фоайето, от другата страна на рецепцията. Прав ли съм, Хари?
— Абсолютно, Том.
— Знаеш ли я тази тоалетна?
— Разбира се, че я знам.
— Нея, значи, не я ползваш. За другата завиваш наляво и слизаш по стълбите. Намира се
в сутерена и не се ползва много заради отдалечеността си. Стълбището е до самия бар.
Между бара и асансьора. Знаеш ли го това стълбище? По средата му има врата, която се
отваря с бутане, ако не е заключена.
— Много пъти съм пил в тоя бар. Знам го стълбището. Но вечер го заключват. Може и
през деня да се окаже понякога заключено.
Хектор се връща на мястото си.
— В сряда сутринта вратата няма да е заключена. Слизаш по стълбите. Дик, дето сега е
горе, ще дойде след теб. От сутерена има страничен изход към улицата. Там ще е колата на
Дик. Къде ще те закара, ще зависи от тазвечерния ми разговор с Лондон.
Дима пак отправя молба към Пери, този път с насълзени очи.
— Искам да видя семейството ми в Англия, професоре. Кажи му на този апаратчик.
Нали ги познаваш. Нека пратят първо децата, после мен. Нямам нищо против. На кой му
дреме, че Княза може да реши да ме пречука, щом семейството ми ще е в Англия?
— На нас ни дреме — пресича го ядно Хектор. — Ние искаме и теб, и цялото ти
семейство. Желанието ни е да си в безопасност в Англия и да ни пееш като славейче. Искаме
да си щастлив. Но сега е средата на срока в швейцарските училища. Имаш ли някакви
планове за децата си?
— След погребението в Москва им викам, майната му на всичкото училище, отиваме на
почивка. Ще се върнем в Антигуа, или евентуално в Сочи, ще щуреем и ще се веселим. След
Москва какви ли не глупости им наговорих.
Хектор изобщо не се трогва.
— Значи, те сега са си у дома, не посещават училище, чакат да се върнеш, подозират, че
им предстои да се местят нанякъде, но си нямат представа къде.
— Ваканция на изненадите, викам им. Пълна тайна. Може и да са ми повярвали. Вече
нищо не знам.
— Какво ще прави Игор в сряда сутрин, докато сте в банката, а после на приема в
„Белвю“?
Дима отърква нос с палеца си.
— Може би ще отиде на пазар в Берн. Или ще закара Тамара в Руската църква. Или
Наташа на езда. Ако не се е зачела в нещо.
— Необходимо е в сряда сутринта Игор да отиде на пазар в Берн. Можеш ли да го
наредиш по телефона на Тамара, без да се стори някому необичайно? Кажи й да даде на Игор
дълъг списък от неща, които й трябват. Провизии, които да чакат завръщането ви от
ваканцията на изненадите.
— Окей. Би могло да стане.
— Само „би могло“ ли?
— Окей е. Ще кажа на Тамара. Тя е леко луда. Но е окей. Ще стане.
— Докато Игор е на пазар, Хари и професорът ще вземат семейството ти от дома им и
ще започне ваканцията на изненадите.
— Лондон.
— Или друго сигурно място. Зависи колко бързо ще се уреди въпросът с прехвърлянето
на всички ви в Англия. Ако въз основа на получената дотук от теб информация успея да
убедя нашите апаратчици да приемат останалото на доверие — и най-вече сведенията, с
които ще се сдобиеш в Берн, — ще те откараме заедно със семейството ти със специален
полет до Лондон в сряда през нощта. Това ти го обещавам. Свидетел ми е професорът. В
противен случай ще те настаним със семейството ти на сигурно място и ще се грижим за вас,
докато моят Първи каже „идвайте в Англия“. Това е истинското положение на нещата,
доколкото аз най-искрено го разбирам. Пери, нали можеш да потвърдиш думите ми?
— Мога.
— Как по време на второто подписване в Берн ще запишеш всички нови сведения, които
ще получиш?
— Изобщо не е проблем. Първо ще бъда сам с управителя на банката. Имам това право.
Мога да му кажа: „Я ми направи копия от тия бумаги. Държа да имам копия, преди да сложа
подписа си.“ Той ми е приятел. Но дори да ми откаже, майната му. Имам добра памет.
— Щом Дик те измъкне от хотел „Белвю“, връчва ти един магнетофон, а ти записваш
всичко чуто и видяно.
— А като минаваме през проклетите граници?
— Първата граница, която ще пресечете, е при влизането ви в Англия. И това ти го
обещавам. Пери, нали ме чу?
Че го е чул, чул го е, но Пери в момента е потънал в размисъл със свити пред челото
пръсти и втренчен нанякъде невиждащ поглед.
— Том казва истината, Дима — признава най-сетне. — И на мен ми го е обещал. Вярвам
му.
14
Люк посрещна Гейл и Пери на цюрихското летище „Клотен“ в четири следобед на
следващия ден, вторник, след прекараната от двамата неспокойна нощ в апартамента в
Примроуз Хил — и двамата будни, всеки тревожещ се поотделно за различни неща: Гейл
най-вече за Наташа и внезапното мълчание от нейна страна, но и за малките момиченца,
Пери — за Дима и за разстроилата го мисъл, че оттук нататък Хектор ще ръководи
операцията от Лондон, а на терена ще са под командата и контрола на Люк, с поддръжка от
Оли и — поради липса на друг — от самия него.
От аерогарата Люк ги откара до старинен селски хан в долина на няколко километра
западно от центъра на Берн. Ханът се оказа очарователно местенце насред едновремешната
идилична долина, превърната в потискаща строителна площадка на безхарактерни блокове с
апартаменти, неонови реклами, пилони и порно магазин. Люк изчака Пери и Гейл да се
настанят, после седнаха да пият по бира в тихо ъгълче на ресторанта. Скоро към тях се
присъедини и Оли, този път без барета, а с широкопола мека шапка, нахлупена закачливо
над едното око, но с неизменния си неудържим нрав.
Люк им предаде тихо последните новини. Отношението му към Гейл беше напрегнато и
дистанцирано — максимално противоположно на флиртуващото. От самото начало ще
трябва да изключим напълно предпочитания от Хектор вариант, уведоми той събранието.
След като сондирал мненията в Лондон — пред Пери и Гейл умишлено не спомена по име
Матлок, — Хектор не виждал възможност да му разрешат да докара със самолет в Англия
Дима и семейството му веднага след утрешното подписване, поради което задействал
резервния си вариант, а именно — тайна квартира в границите на Швейцария до
получаването на зелен сигнал. Хектор и Люк дълго и усилено обмисляли къде точно да я
намерят и стигнали до извода, че поради сложната структура на семейството „тайна“ не
означава задължително „отдалечена“.
— Доколкото разбирам, и ти, Оли, си на същото мнение, така ли?
— Напълно и тотално, Люк — каза Оли със своя не съвсем точен, примесен с
чуждестранни елементи кокни диалект.
Лятото в Швейцария подрани, продължи Люк. Затова ще е най-добре да се придържаме
към принципа на председателя Мао и да ги скрием в тарапаната, вместо да стърчат като
цапардосан с чук палец в някое село, където всяка непозната физиономия се подлага на
внимателен оглед — хеле пък когато въпросната физиономия принадлежи на плешив властен
руснак, придружаван от две момиченца, двама шумни тийнейджъри, неописуемо красива
дъщеря, също тийнейджърка, и полуоткачена съпруга.
Да не говорим, че за влезлите на бос крак съставители на плана и голямата
отдалеченост не би им гарантирала особена сигурност, дори напротив, като се имаше
предвид, че малкото летище „Берн-Белп“ предлага идеални условия за дискретно заминаване
с частен самолет.
След Люк дойде ред и на Оли, който също беше в стихията си, макар стилът му на
докладване да бе по-сух и точен. След като разгледал няколко възможности, рече, се спрял на
построена за отдаване под наем модерна вила на по-отдалечените склонове на популярното
курортно селище Венген в долината Лаутербрунен, докъдето оттук, където са седнали, може
да се стигне след шейсет минути пътуване с кола и още петнайсет минути — с влак.
— И само да посмее някой да се усъмни в качествата на въпросната вила — заключи
заплашително Оли, докато дърпаше периферията на меката си шапка, — ще трябва с мен да
се разправя.
След което ефикасният Люк връчи на всеки един картонче с името на вилата и номера
на телефона й за провеждане на важни и невинни на вид разговори, ако възникне проблем с
мобифоните, независимо от доклада на Оли в смисъл, че мобилната връзка със селото е
безгрешна.
— И за колко дълго ще трябва да останат там Димини? — попита Пери в качеството си
на приятел на затворниците.
Ни най-малко не очакваше смислен отговор, но Люк бе изненадващо конкретен — във
всеки случай далеч повече, отколкото би бил Хектор при подобни обстоятелства. От Уайтхол
са вдигнали няколко обръча, през които ще трябва да скочим, поясни Люк: достатъчно е да
споменем имиграционните власти, Министерството на правосъдието и това на вътрешните
работи. Досега усилията на Хектор са били насочени най-вече към заобикалянето на колкото
се може повече от тях, докато изтеглим Дима и семейството му на безопасно място в Англия:
— По най-груба преценка — три до четири дни. По-малко, ако имаме късмет, повече —
ако нямаме. След това логистиката започва постепенно да се затлачва.
— Да се затлачва ли? — не можа да повярва на ушите си Гейл. — Като тръбопровод ли
искаш да кажеш?
Люк се изчерви, после се разсмя заедно с всички останали, после се опита да обясни.
Операции от този род — които поначало никога не си приличат — се подлагат на постоянно
преразглеждане, каза. От мига, в който Дима излезе от оборота — тоест, ако е рекъл Господ,
от утре на обяд, — неминуемо ще се вдигне голям шум по негов адрес, макар че точно какъв,
никой не може да каже.
— Искам само да отбележа, Гейл, че от утре на обяд часовникът започва да тиктака, а
ние трябва да имаме готовността да се приспособяваме спешно към нуждите. А ние сме
способни на такова нещо. Това е част от занаята ни. За това ни плащат.
И като призова и тримата да си легнат рано и да му се обаждат по всяко време и по най-
малкия повод, Люк се върна в Берн.
— Ако случайно ме търсите през централата на хотела ми — напомни им с напрегната
усмивка, — не забравяйте, че името ми е Джон Брейбъзън.
Усамотил се в стаята си на първия етаж в луксозния хотел „Белвю Палас“, където пред
прозореца му тече реката Аар, а на фона на оранжевото небе чернеят далечните върхове на
бернския Оберланд, Люк направи опит да се свърже с Хектор, но чу единствено кодирания
му глас, че ако покривът не е наистина пропаднал — нещо, което Люк можеше да прецени
точно толкова, колкото и самият Хектор, — да запише проклетото си съобщение, в противен
случай да кара както му дойде и да престане да се оплаква — при което Люк избухна в смях,
но и се убеди в предположението си, а именно, че Хектор води двубой на живот и смърт с
бюрокрацията, непобиращ се ни най-малко в рамките на общоприетото работно време.
Бяха му дали и друг номер за спешни случаи, но тъй като не му беше известен нито един
такъв, просто остави бодрото съобщение, че дотук покривът се държи, Милтън и Дулитъл са
си по местата и са в добро настроение, Хари се представя превъзходно и предай поздравите
ми на Ивон. После се застоя под душа, сетне облече най-хубавия си костюм и се отправи към
партера, откъдето да започне да разузнава хотела. Можеше да се каже, че усещането му за
свобода всъщност бе по-силно дори от онова в Кралския клуб. Чувстваше, че е Босоногия
Люк, яхнал някакъв облак: без панически последни нареждания от четвъртия етаж, без
неуправляем излишен товар от проследяващи, подслушвани, прелитащи хеликоптери и
всякакви други съмнителни атрибути на съвременните тайни операции; и без надрусан с
кокаин наркобарон, който да го закопчае в крепостта си насред джунглата. Само Люк
Босоногия и малката му вярна дружина — включваща и дамата, в която, както винаги, бе
влюбен — плюс Хектор, водещ справедливата си битка в Лондон и готов да го подкрепя до
дупка.—
Замъчат ли те съмнения, забрави ги. Заповядвам ти го. Не размишлявай, а действай,
мама му стара — заръчал му бе Хектор, докато пиеха набързо по едно малцово за изпроводяк
на аерогарата „Шарл дьо Гол“ вчера вечерта. — Няма аз да ти опера пешкира. Аз съм самият
шибан пешкир. В тая щуротия втора награда не се предвижда. Наздраве и Бог да ни е на
помощ.
В този момент Люк се бе разчувствал: изпита някакво мистично единение, някакво
срастване с Хектор, далеч извън пределите на колегиалните им отношения.
— Как я кара Ейдриън? — попита с желание да замаже последствията от неоправданата
нетактичност на Матлок.
— Благодаря, оправя се. Много по-добре е — отвърна Хектор. — Психиатрите смятат, че
вече са налучкали смеската, така че при добро поведение след шест месеца може да го
пуснат. А Бен какво прави?
— При него всичко е наред. И при Елоиз — отвърна Люк, макар да съжали, че изобщо
даде ход на подобна серия въпроси.
На рецепцията на хотела невъзможно шикозната администраторка уведоми Люк, че хер
директорът в момента прави дежурната си обиколка сред посетителите на бара. Люк се
запъти направо към него. Когато се наложеше, много го биваше по тия работи. Никакви
тънкости, каквито са присъщи на черноработника Оли; по-скоро — директен, нахакан,
действащ безогледно дребен британец.
— Сър? Казвам се Брейбъзън. Джон Брейбъзън. За пръв път отсядам при вас. Ще ми
позволите ли да ви кажа нещо?
Позволиха му. А хер директорът, очакващ да чуе някоя лоша вест, се стегна да я изслуша.
— Искам да знаете, че това е един от най-изисканите, най-неподправените хотели в
стил „ар нуво“ — или казано по нашему, стил „Едуард VII“, — в които съм бил при
многократните си пътувания.
— И вие ли сте хотелиер?
— Не съм, за жалост. Най-обикновен журналист съм. От лондонския вестник „Таймс“.
Туристическия отдел. Умишлено не ви уведомих за пристигането си, тъй като съм тук по
лични дела…
И се започна обиколката.
— Това е балната ни зала, която наричаме „Кралския салон“ — произнасяше напевно
привичния си монолог хер директорът. — А това е малката ни банкетна зала — „Дворцовия
салон“; а тук, в „Залата на честта“, организираме коктейлите. Майстор-готвачът ни се гордее
особено със своите изискани хапки. А това тук е ресторантът ни „Терасата“ —
задължителното място за срещи на всички в Берн, които са в крак с модата, а и за
чуждестранните ни гости. Имали сме удоволствието да посрещаме тук всякакви видни
личности, включително и кинозвезди, мога да ви предложа доста внушителния им списък, а
така също и менюто ни.
— А кухнята? — попита Люк, който държеше нищо да не пропусне. — Възможно ли ще
е да надникнем и там само за секунда, ако не възразяват майстор-готвачите ви?
И след като хер директорът му показа, с доста излишни подробности, всичко, което
беше за показване, и след като Люк изрази необходимото възхищение и си записа най-
старателно всичко, а освен това направи и няколко снимки с мобилния си телефон, ако хер
директорът няма нищо против, разбира се, макар че от вестника ще изпратят и истински
фотограф, ако не възразявате — ни най-малко, напротив, — Люк се върна в бара, поглези се с
един невероятно изискан клуб сандвич и чаша швейцарско вино „Ла дол“, после добави
няколко дребни, но задължителни за него щрихи към журналистическата си обиколка, които
включваха банални подробности от рода на тоалетните, противопожарната стълба,
аварийните изходи, паркингите и строящия се в момента салон за фитнес под самия покрив,
и чак тогава се прибра в стаята си, за да се убеди по телефона, че и при Пери нещата вървят
нормално. Гейл вече спяла, същото се канел да направи и той. Люк прекрати разговора с
ясната мисъл, че надали друг път ще се приближи толкова до Гейл в леглото. След което
позвъни на Оли.
— Всичко върви по ноти, Дик, благодаря. И транспортът е тип-топ, в случай че изобщо
те вълнува. Какво ти е мнението за ония араби полицаите между другото?
— Не знам какво да мисля, Хари.
— И аз не знам. Само знам, че на ченге доверие не можеш да имаш. Иначе всичко е
наред, казваш?
— До утре.
Най-накрая Люк се обади и на Елоиз.
— Хубаво ли прекарваш, Люк?
— Абсолютно. Благодаря. Берн е страшно красив град. Някой ден ще дойдем и двамата
тук. Ще вземем и Бен с нас.
Винаги разговаряме по този начин: за доброто на Бен. Да му дадем възможността да се
възползва напълно от това, че си има щастливи хетеросексуални родители.
— Искаш ли да го чуеш? — попита го тя.
— Още ли е буден? Да не би да се бори по нощите с домашното по испански?
— При вас е един час по-късно, Люк.
— О, да. Права си, разбира се. Дай ми го тогава. Ало,
Бен.
— Ало.
— От Берн се обаждам. От столицата на Швейцария. Тук попаднах на един фантастичен
музей, на Айнщайн. Рядко съм виждал по-хубав музей.
— В музей ли си ходил?
— Само за половин час. Снощи, след като пристигнах. Откриваха го тържествено късно
вечерта. Само минаваш по моста срещу хотела и си там. И взех, че отидох.
— Защо?
— Така ми дойде. Портиерът ми го препоръча и взех, че отидох.
— Просто ей така?
— Да. Просто ей така.
— Друго не ти ли препоръча?
— Какво искаш да кажеш?
— Да опиташ сиренето фондю например?
— Не си струва, ако го ядеш сам. Ще ми се и вие с мама да сте с мен. Липсвате ми и
двамата.
— Ъхъ.
— Ако имам късмет, още този уикенд се прибирам. И ще отидем на кино или нещо
такова.
— Още не съм си свършил съчинението по испански между другото.
— Ами да те оставям тогава да си го пишеш. Желая ти успех. На каква тема е?
— Нямам представа, честно казано. Нещо на испански. Довиждане.
— Довиждане.
Друго не ти ли препоръча? Наистина ли точно това го попита? Прозвуча като:
„Портиерът не ти ли прати някоя проститутка?“ Какви ли му ги е наприказвала Елоиз? И от
какъв зор трябваше да му казвам, че съм ходил в музея на Айнщайн само защото видях оная
брошурка на рецепцията?
Легна си. Пусна Би Би Си Уърлд Нюз, после угаси телевизора. Полуистини. Четвърт
истини. Светът не смее да изговори онова, което знае за себе си. След Богота установи, че
невинаги има смелостта да се бори със самотата. Сигурно след всичките тези години вече
няма сили да задържи накуп всички частици от себе си и те започват да се разпиляват. Отиде
до минибара, наля си уиски със сода и сложи чашата до леглото. Само едно — и край.
Липсваше му Гейл, а освен тя — и Ивон. Дали Ивон си вади очите по малките часове над
предоставените им от Дима мостри, или вече е в обятията на своя идеален съпруг? Ако такъв
изобщо съществува, в което той понякога се съмнява. Ами ако просто си го е измислила, че
да отпъди Люк? Мислите му се върнаха към Гейл. И Пери ли е идеален? Най-вероятно.
Всички си имат идеални съпрузи, с изключение на Елоиз. Сети се за Хектор, бащата на
Ейдриън. Хектор ходи на свиждане при сина си в затвора всяка сряда и събота; ако има
късмет, остават му само още шест месеца. Същият онзи Хектор, който някой остроумник бе
нарекъл „тайния Савонарола“: посветил се до фанатизъм да реформира любимата си
Служба, макар да знае, че дори да спечели битката, пак ще изгуби.
Подочул бе, че Комисията по правомощията напоследък се била сдобила със собствена
командна зала. Съвсем в неин стил: на някое ултра-ултратайно място, провесена на кабели
или закопана на трийсет метра под земята. Не че и той не е стъпвал в подобни зали: и в
Маями, и във Вашингтон, където разменяше разузнавателни сведения с chers collegues[17] от
ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията по алкохола, огнестрелните оръжия и
тютюневите изделия и един бог помни кои други. Личната му премислена оценка бе, че
подобни места гарантират единствено колективна лудост. С очите си бе виждал как
„посветените“ променят езика на тялото си и оставят душите и разума си в прегръдката на
техния виртуален свят.
Сети се и за Матлок, който всяка година почива в Мадейра, но не знае какво е „черен
хотел“. Оня Матлок, напъхан от Хектор в ъгъла и принуден да извади от джоба си името на
Ейдриън и да го изстреля от упор. Същият Матлок, който, седнал до огромния си гледащ към
Темза прозорец, изрежда безспир фините си като у слон хитрости: първо тоягата, после
моркова, после и двете заедно.
Люк обаче нито му се хващаше, нито се предаваше. Не че не би изпреварил всички с
признанието за липсата на лукавство у себе си: „недостатъчно манипулативен“ пишеше в
една от поверителните му ежегодни атестации, на което той тайно се радваше донякъде.
Понеже не се смяташе за манипулатор. По-скоро разчиташе на упоритостта си. На
издръжливостта си. На придържането към една определена нота, независимо накъде вее
вятърът: не! — без значение дали е окован в нечие укрепление, или е седнал в другия
фотьойл в удобния кабинет на Матлок в Лубянка-на-Темза да си пие уискито и да отбива
въпросите му. Ако се заслуша в мислите си, човек може и да се изгуби сред тях:
„Договор за три до пет години в школата за подготовка, Люк, плюс хубаво служебно
жилище за радост на жена ти, което би следвало да посмекчи нещата след неприятностите,
които не бих желал да споменавам, пренасяне за сметка на службата, чист морски въздух,
хубави училища в района… Стига да искаш, може и да не продадеш лондонската си къща,
особено при сегашните ниски цени… Ако питаш мен, аз бих я дал под наем, да ми докарва
допълнително парици. Що не се отбиеш да си поприказваш със счетоводството на партера?
Кажи им, че аз те пращам… Макар имотите ни да не могат изобщо да се сравняват с онези на
Хектор. Малцина имат подобна възможност. — И след продиктуваната от чувството за
благоприличие пауза: — Надявам се, че Хектор не иска нежелателни неща от теб, Люк, като
имам предвид склонността ти към промискуитет, ако мога така да се изразя… Понеже
подочувам, че и Оли Деверо се е поддал на очарованието му, което според мен не е никак
разумно от негова страна. На пълен работен ден ли е Оли според теб? Или по-скоро му
работи на парче…?“
Само след час препредава всичко най-подробно на Хектор.
— Били Бой с нас ли е вече, или против нас? — попита Люк, докато си пиеха с Хектор
въпросното уиски на изпроводяк на аерогара „Шарл дьо Гол“, след като, слава богу, бяха
преминали към не толкова лични въпроси.
— Били Бой прави единствено онова, което ще го доведе до титлата „сър“. Ако трябва да
избира между горските и бракониерите, ще избере Матлок. Но пък човек, който ненавижда с
такава сила Обри Лонгриг, не може да е съвсем лош — добави Хектор накрая.
При други обстоятелства Люк щеше да изрази съмнения по повод на подобно щастливо
твърдение, но не и сега — не и в навечерието на решителната битка, която предстои на
Хектор със силите на мрака.
Така или иначе, беше станало сряда сутрин. Гейл и Пери бяха успели някак си да поспят,
станаха рано бодри и свежи за закуската с Оли, който след това излезе да търси така
наречената от него „тяхна кралска карета“, а те съставиха списък какво да купят за децата и
се отправиха към местния супермаркет. Ни най-малко не ги изненада приликата с
експедицията, която бяха предприели в Сейнт Джонс през онзи следобед, в който Амброуз ги
упъти по обраслата горска пътека към „Трите комина“, с тази разлика, че сега накупиха далеч
по-прозаични стоки: вода — минерална и газирана, сокове —,Добре де, нека им вземем и
кока-кола“ (Пери), — храни за пикник —,Децата поначало предпочитат солените пред
сладките неща, макар и да не го съзнават“ (Гейл), — по една раничка за всяко, няма
значение, че не са произведени в съответствие с изискванията за справедлива търговия;
няколко гумени топки и бухалка за бейзбол — най-близкото, което можеха да се надяват да
открият като заместител на бухалките за крикет, но щом толкова се налага, и на раундърс[18]
ще ги научим — или пък те нас ще научат на бейзбол, тъй като играта е позната на двете
момчета.
Кралската карета на Оли се оказа седемметров зелен конски фургон с дървени страни и
брезентов покрив, разделен на две за превоз на два коня, с възглавници и одеяла по пода за
хората, които щяха да пътуват. Гейл се настани внимателно върху възглавниците. Доволен от
предстоящото изпитание, Пери скочи подире й. Оли вдигна задния капак и го затвори със
скобите. И едва сега стана ясна ролята на широкополата му черна капела: той ще е веселият
ром Оли, тръгнал на конски панаир.
Според часовника на Пери пътуваха петнайсет минути, после стъпиха върху мек терен и
каруцата рязко спря. Без лудории и никакво надничане навън, предупредил ги беше Оли.
Горещият вятър издуваше брезентовия покрив като платно на яхта. По изчисленията на Оли
им оставали десет минути до целта.
Самотния Люк — така го бяха кръстили учителите в началното училище, на името на
някакъв храбър герой от отдавна забравен приключенски роман. Стори му се доста нечестно,
че и на осемгодишна възраст е проявявал същото усещане за самота, каквото го измъчваше и
сега, на четирийсет и три.
Но така си и остана, Самотния Люк. И тъкмо в ролята на Самотния Люк седеше сега, с
роговите си очила и огненочервената си руска вратовръзка, и кълвеше по сребристия си
лаптоп под сияйно осветения остъклен купол на просторното фоайе на хотел „Белвю Палас“,
докато синият му шлифер бе метнат, така че да се вижда отдалеч, върху страничната
облегалка на кожения фотьойл по средата на пътя между стъклената входна врата и
колонадата на „Залата на честта“ — сцената на обедния коктейл, даван в момента от Арена
Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — виж насочващата гостите изискана месингова
табела. Лично Самотния Люк държеше под око пристигащите с помощта на многобройните
огледала в цял ръст, в очакване да извлече със собствените си две ръце нажежения до
червено руснак изменник.
Наблюдаваше от десет минути с нещо като пасивно благоговение как първо пристигнаха
по един умишлено незабележим начин Емилио дел Оро и двамата швейцарски банкери,
увековечени от Гейл с названието „Петя и Вълка“, последвани от рояк сиви костюми, след
тях двама с вид на млади саудитци, една китайка и един мургав мъж с широки рамене, когото
Люк своеволно назначи за грък.
След това, в целокупно скучаещо стадо — младежите в „Армани“, седемте чисти
пълномощници, без никаква охрана, ако не се броят Бъни Попъм с карамфил в ревера и
инертният чаровник Джайлс де Салис с бастун със сребърна ръкохватка в тон с обидно
безупречния му костюм.
Обри Лонгриг, къде си ти сега, когато си им нужен? — щеше му се да го попита Люк.
Глава ли си снишил? Умен човек си ти. Хубаво е да имаш сигурно място в Парламента и
безплатен билет за откритото първенство на Франция, а освен това и рушвет от няколко
милиона долара по офшорна сметка и още някое и друго диамантче за безмозъчната ти жена,
да не говорим за поста на неизпълнителен директор в хубавата нова банка в Сити, където да
си играеш с милиарди току-що изпрани пари. Обаче не ти стиска да се явиш под светлината
на прожекторите за официалното, видно подписване в една швейцарска банка… Или поне
точно това си мислеше Люк, когато по стълбите доприпка с бодра стъпка плешивата и
кльощава злобна фигура на Обри Лонгриг, член на британския Парламент — самият човек
при това, а не само образът му, — придружен от Дима, най-добрия перач на пари в света.
Докато се гушеше още по-дълбоко в кожения си фотьойл и повдигаше още мъничко
капака на лаптопа, Люк си даваше сметка, че за пръв път в живота му е възникнал момент, в
който да се провикне: „Еврика!“, и че втори такъв надали ще му се случи; и в същото време
благодареше на боговете, в които не вярваше, че при целия си стаж в Службата не му се беше
случвало нито да зърне Обри Лонгриг, нито, доколкото поне му беше известно, Лонгриг да го
е виждал.
И въпреки всичко Люк изчака двамата мъже да го отминат безпрепятствено на път към
„Залата на честта“ — Дима почти се отри о него, — преди да посмее да вдигне глава, за да
хвърли бърз поглед на огледалата и да оцени следните зрънца оперативни разузнавателни
данни:
Зрънце номер едно: Дима и Лонгриг изобщо не разговарят помежду си. Навярно и на
влизане не са си говорили, просто са се озовали в близост един до друг в подножието на
стъпалата. Следват ги други двама — швейцарци на средна възраст с вид на счетоводители и
поне според Люк той разговаря по-скоро с единия или и с двамата, но не и с Дима. И макар
да е трудно да се твърди със сигурност — те може отпреди това да са разговаряли помежду
си, — Люк предпазливо си отдъхва, защото никак не е приятно — тъкмо когато операцията
наближава успешния си завършек — да откриеш, че си бил в неведение относно личните
взаимоотношения на твоя човек с един от главните играчи. А иначе, що се отнася до Лонгриг,
той няма други мисли освен възторженото очеизвадно безмълвно възклицание: Той е тук!
Видях го! Мога да потвърдя!
Зрънце номер две: Дима е решил да сложи край на кариерата си по един фамозен начин.
Изтупал се е за случая в ушит по поръчка син двуреден костюм на тънки райета и е обул на
нежните си крачка чифт италиански трандафори от черен бокс с пискюли — не най-
идеалният избор за бягство според гъмжащия мозък на Люк, но пък в случая не се
предполагаше да има бягство, а организирано оттегляне. Люк оцени поведението на Дима
като невероятно безгрижно за човек, който смята, че току-що е подписал смъртната си
присъда. Сигурно предвкусва удоволствието от предстоящото възстановяване на гордостта
му на стар вор и отмъщението за убития му ученик. Или, при всичките му тревоги, се радва,
че най-после ще сложи край на лъжите, хитруванията и преструвките, и вижда в съзнанието
си красивата зелена Англия, която го очаква заедно със семейството му. Чувство, което бе
много добре познато и на самия Люк.
Коктейлът взе да се оформя. От „Залата на честта” долита ромон на плътен баритон,
който се усилва, после пак затихва. Някой от почетните гости държи реч, първо на размазан
руски, после на размазан английски. Петя? Или Вълка? Или Де Салис? Не. Говори самият
Емилио дел Оро; Люк е запомнил гласа му от тенис клуба. Ръкопляскания. Тишина като в
черква, докато пият благопристойна наздравица. За здравето на Дима? Не — на
високопочитаемия Бъни Попъм, който отговаря на тоста; и неговият глас е познат на Люк,
което се потвърждава и от смеха. Поглежда часовника си, изважда мобифона и натиска
бутона за връзка с Оли.
— Двайсет минути, ако спази графика — казва и пак се заема със сребристия си лаптоп.
О, Хектор. О, Били Бой. Няма да повярвате, като ви кажа на кого налетях днес.
Ще изтърпиш ли някоя и друга импровизирана надута приказка за сбогом, Люк? — пита
го Хектор, докато си допива малцовото уиски на аерогарата „Шарл дьо Гол“.
Люк се е запасил с търпение. Отметнали са темите за Ейдриън, Елоиз и Бен. Хектор се
е произнесъл и относно мнението си за Били Матлок. Вече викат пътниците за полета му.
При оперативното планиране съществуват само две възможности за проява на
гъвкавост… Следиш ли мисълта ми, Люки?
Следя я, Хектор.
Първата — когато съставяш самия план. Това вече направихме. И втората — когато
планът се провали тотално. До този момент обаче си длъжен да се придържаш най-
плътно към взетото вече решение, иначе ти е спукана работата. Дай сега една лапа.
Вследствие на което, докато Люк се блещеше в нищо незначещите изображения върху
екрана на сребристия лаптоп и му оставаха нула минути до мига, в който Дима трябваше да
излезе сам от „Залата на честта“, умът му разнищваше следния въпрос: кога по-точно се
породи споменът за проповедта на Хектор при раздялата им — преди да види как Ники с
бебешкото лице и смъртнобледият философ заеха местата си на два стола с прави облегалки
от двете страни на остъкления вход? Или се възбуди от шокиращия факт на появата им?
И кой поначало кръсти онзи смъртнобледия философ? Пери ли го измисли, или Хектор?
Не, Гейл беше. При Гейл няма празно. Тя произнася най-запомнящите се реплики.
И защо тъкмо в момента, в който ги забеляза, ромонът от „Залата на честта“ нарасна в
глъч, огромните врати се разтвориха — всъщност, както успя да забележи, се отвори само
едното крило — и отвътре изникна Дима съвсем сам?
Люк се обърка по отношение не само на времето, но и на мястото. Докато Дима се
приближаваше откъм гърба му, Ники и смъртнобледият философ се изправиха пред очите му
и по този начин оставиха помежду им сгушения Люк, който не знаеше накъде първо да
погледне.
Гневният порой от излаяни руски ругатни иззад дясното му рамо го осведоми, че Дима
се е спрял току до него.
— Какво искате от мен, лайнари такива? Искаш да знаеш закъде съм тръгнал ли, Ники?
Отивам да пикая. Искаш ли да гледаш как пикая? Махай се от пътя ми. Върви пикай на твоя
сук Княза.
Главата на портиера се надигна дискретно иззад рецепцията. Невъзможно шикозната
немска администраторка не съумя да демонстрира подобна дискретност, а направо проточи
врат да види какво става. Упорито оглушал за всичко наоколо, Люк чукаше безсмислено по
клавиатурата на сребристия си лаптоп. Ники и смъртнобледият философ останаха прави.
Нито един от двамата не помръдна. Може би очакваха Дима да се юрне право към
стъклените врати и улицата. Той обаче само изрече тихичко „Да ви еба майката“, после
продължи през фоайето към късия коридор за бара. Подмина асансьора и се спря в горния
край на каменната стълба към тоалетните в сутерена. Но вече не беше сам. Зад тила му
стояха Ники и философът, а на около два-три метра зад Ники и философа стоеше хрисимият,
незабележим малък Люк с лаптоп под мишница, заметнат със синия му шлифер, и той
решил, че има нужда от тоалетна.
Сърцето му е спряло да бумти, ходилата и коленете му пружинират с лекота. Слухът и
мисълта му са бистри. Напомня си, че за разлика от телохранителите, познава добре терена;
че същият е познат и на Дима, а това придава на бодигардовете допълнителен стимул, ако
изобщо се нуждаят от такъв, да стоят зад Дима, а не пред него.
Очевидно Дима е не по-малко втрещен от самия Люк от неочакваната им поява. И Люк,
и Дима са сразени от мисълта, че онези двамата тормозят човек, който вече им е съвсем
ненужен и който, според собственото му — а вероятно и според тяхното — мнение скоро ще
умре. Но не тук и не сега. В никакъв случай не посред бял ден пред очите на целия хотел и в
непосредствена близост до седемте чисти пълномощници, видния член на британския
Парламент и другите официални лица, които се наливат с шампанско и се тъпчат с хапки
само на двайсетина метра от тях. Да не говорим, че както вече е доказано, Княза е крайно
придирчив по отношение на убийствата. Проявява предпочитания към нещастните случаи и
произволните терористични действия от страна на мародерстващи чеченски бандити.
Но сега не е време за подобни дискусии. При тотален провал на плана, по израза на
Хектор, Люк е длъжен да прояви гъвкавост; да не размишлява, а да действа, пак по думите
на Хектор. Дошло е времето да си спомни всичко онова, което са му набивали през годините
в хода на безбройните занимания по борба без оръжие и което досега не му се е налагало да
прилага, с изключение на онзи единствен случай в Богота, когато изпълнението му можеше
да се оцени в най-добрия случай като „слабо“ до „посредствено“: няколко удара напосоки,
последвани от пълен мрак.
Тогава обаче елементът на изненадата бе на страната на главорезите на наркобарона, а
сега е на страната на Люк. Може и да не носи в себе си ножичка, шепа дребни монети,
завързани на възел дълги връзки за обувки и изобщо нищо от тъпите убийствени артикули от
ежедневния бит, от които инструкторите му толкова се възторгваха, но затова пък носи
абсолютно модерния си сребрист лаптоп и — благодарение най-вече на Обри Лонгриг —
огромен запас от гняв. Гневът му се беше явил като приятел в нужда, а в този момент такъв
приятел щеше да му е по-полезен от храбростта.
Дима се пресяга да отвори с бутане вратата по средата на каменното стълбище.
Ники и смъртнобледият философ са застанали плътно зад него, а зад тях стои Люк, но
не толкова близо, колкото са те до Дима.
Люк е притеснителен. Слизането до тоалетната си е лична мъжка работа, а Люк държи
на благоприличието. Което обаче не му пречи да изпитва най-силната духовна яснота през
живота си. За разлика от всеки друг път, инициативата е у него, а не у друг. За пръв път той се
явява справедливият агресор.
Както Дима е споменал вече в Париж, вратата, пред която са застанали, понякога е
заключена от съображения за сигурност. Но не и днес. Днес е гарантирано, че ще е отворена,
тъй като ключът се намира в джоба на Люк.
Следователно вратата се отваря и разкрива зле осветеното стълбище, което отвежда
надолу. Колоната води Дима, но ситуацията внезапно се променя коренно, след като от един
наистина мощен удар с лаптопа на Люк смъртнобледият философ рухва, без изобщо да се
оплаче, надолу по стълбите покрай Дима, с което изкарва Ники от равновесие и дава
възможност на Дима да сграбчи за гърлото своя омразен рус бодигард изменник по същия
онзи начин, по който, според Пери, си въобразявал, че ще убие съпруга на покойната майка
на Наташа.
И докато стиска гърлото му с едната си ръка, Дима започва да блъска главата на
сащисания Ники наляво и надясно в близката стена дотогава, докато безполезното му
натренирано тяло не рухва безмълвно в нозете на Дима, който продължава да го рита безброй
пъти с пълна сила — първо в слабините, после по слепоочието с върха на неподходящата си
италианска мокасина.
За Люк всичко това става съвсем бавно и естествено, макар и с леко разбъркана
последователност. Но за сметка на това му създава усещането за катарзис и загадъчна
победоносност. С хващането на лаптопа с две ръце, вдигането му високо над главата и
замахването като с брадвата на палач по удобно поднесения му на две стъпала по-ниско тил
на смъртнобледия философ той сякаш си е върнал за всичките нанесени му обиди през
изминалите четирийсет години — от детството в сянката на тираничния му баща офицер,
през целия каталог от частни и държавни английски училища, които е ненавиждал,
десетките жени, с които е преспал, а после е съжалявал, до колумбийската гора, в която го
държаха в плен, и дипломатическото гето в Богота, където бе сторил най-идиотския и най-
компулсивен грях в живота си.
Макар в крайна сметка най-силен стимул да му беше дала, при цялата си
ирационалност, мисълта, че по този начин се отплаща на Обри Лонгриг за това, че е изменил
на Службата, тъй като и за Люк, както и за Хектор, Службата бе всичко — и майка, и баща,
че и нещо като Бог, при все че понякога пътищата й бяха неведоми.
А като се замислеше човек, сигурно и Дима изпитваше същото по отношение на своите
скъпоценни воры.
Някой би трябвало да се разпищи, но писъци не се чуват. На долната площадка лежат
прегърнали се двама мъже в явно нарушение на хомофобския ворски кодекс. Дима не е спрял
да рита намиращия се отдолу Ники, а смъртнобледият философ отваря и затваря уста като
риба на сухо. Люк се извърта на пета, изкачва се внимателно по стълбите и заключва вратата,
връща ключа в джоба си и се присъединява отново към кротката сцена долу.
Хваща под лакътя Дима — който държи да нанесе поне още един ритник, за последно
— и го повежда покрай тоалетната, нагоре по някакви стъпала и през неизползвано фоайе,
докато накрая стигат до желязна задна врата, обозначена като авариен изход. Вратата се
отваря не с ключ, а с помощта на монтираната на стената зелена метална кутия, зад чието
стъкло има червен паникбутон, който да бъде задействан при изключителни обстоятелства
от рода на пожар, наводнение или терористичен акт.
През последните осемнайсет часа Люк е проучил най-внимателно тази зелена кутия с
паникбутона, а освен това си е направил труда да обсъди с Оли вероятните й свойства. И
следвайки съветите на Оли, е разхлабил предварително месинговите винтчета, с които
стъклото е прикрепено към металната рамка, а освен това е прерязал зловещата на вид жица
с червена изолация, която води до вътрешността на хотела с цел да свърже паникбутона с
централната хотелска алармена инсталация. Според разсъжденията на Оли вследствие
прекъсването на червената жица аварийният изход би следвало да се отвори, без да възбуди
масов излаз на персонала и гостите от хотела.
С лявата си ръка Люк сваля охлабеното стъкло и понечва да натисне червения бутон с
дясната, но в този момент установява, че дясната му ръка временно отказва да действа.
Затова пак прибягва до лявата, при което вратата се разтваря с швейцарска точност, точно
както е предположил Оли, а пред тях е улицата и слънчевият ден ги мами да излязат.
Люк избутва Дима пред себе си и — или от учтивост към хотела, или воден от
желанието да имат вида на двама почтени костюмирани жители на град Берн, които просто
излизат на улицата — спира да затвори след себе си вратата и да установи същевременно, с
признателна благодарност към Оли, че зад гърба му не вие сирена, призоваваща към всеобща
евакуация на хотела.
На отсрещния тротоар, на петдесет метра от тях, се намира подземен паркинг, носещ
странното название „Паркинг Казино“. На първото ниво, право срещу изхода, чака наетото
специално за случая беемве, чийто електронен ключ, способен да отключи вратите му, преди
още да си стигнал до колата, се намира в безчувствената дясна ръка на Люк.
— Боже, Исусе, Дик. Обичам те. Чуваш ли? — шепне Дима между пъшканията си.
Люк търси с безчувствената си дясна ръка из нагорещения хастар на сакото си, напипва
мобифона, измъква го и с левия показалец натиска бутона за връзка с Оли.
— Настъпи моментът да тръгваме — обявява с царствено спокойствие.
Конският фургон се спускаше на заден ход по стръмния наклон, при което Оли
предупреди Пери и Гейл, че влизат. След като отбиха в страничния път, се изкачиха по виещ
се планински път до място, където се чуваха чанове на крави и ухаеше на сено. Спряха,
обърнаха се, дадоха малко назад и пак зачакаха, само че сега Оли дойде да вдигне задния
капак — бавно, за да не създава излишен шум — и им се разкри постепенно чак до
широкополата си черна капела.
Зад Оли се виждаше конюшня, а зад нея — оградено място с два хубави млади дорести
коня, които притичаха да ги огледат, после пак се отдалечиха скокливо. До конюшнята се
извисяваше голяма модерна къща от тъмночервен дървен материал с надвиснали стрехи. И
предната, и страничната веранда бяха затворени. Предната гледаше към пътя, страничната —
не, поради което Пери си избра страничната и каза:
— Влизам пръв.
Предварително се бяха уговорили, че непознатият на семейството Оли ще ги чака във
фургона, докато го извикат.
Докато се приближаваха към къщата, Пери и Гейл забелязаха, че отгоре ги гледат две
охранителни камери — една от конюшнята, другата — от къщата. Очевидно екраните се
наблюдават от Игор, но се предполага Игор в момента да е на пазар.
Пери натисна звънеца, но отпървом нищо не чуха. Толкова неестествен се стори покоят
на Гейл, че втория път натисна тя. Да не би да не работи? Натисна го веднъж дълго, после
няколко пъти накъсо, да побързат. Очевидно бе проработил, понеже се чу приближаването на
нетърпеливи млади крака, дръпнаха се резета, завъртя се брава и отвътре подаде глава един
от лененорусите синове на Дима — Виктор.
Но вместо да ги посрещне с радушна усмивка по цялото си лице, както би трябвало да
се очаква, Виктор ги изгледа объркано, притеснено.
— Намерихте ли я? — попита на научения в интерната американски английски.
Въпросът му бе отправен към Пери, не към Гейл, тъй като междувременно през вратата
излязоха Катя и Ирина, при което Катя се впи в единия крак на Гейл и притисна глава о него,
а Ирина бе вдигнала ръце Гейл да я гушне.
— Сестра ми. Наташа! — провикна се нетърпеливо Виктор към Пери, без да откъсва
подозрителния си поглед от фургона, да не би да са я скрили там. — Не… намерихте ли…
Наташа, за бога?
— Къде е майка ви? — попита Гейл, след като се отскубна от момичетата.
Тръгнаха след Виктор по обшит с ламперия и миришещ на камфор коридор и влязоха във
всекидневна на две нива с нисък гредоред и стъклена врата, която водеше към градината и
ограденото място за конете зад нея. Тамара, с черна шапка с воал, се беше свила между два
кожени куфара в най-тъмната част на стаята. Още с приближаването си Гейл забеляза, че
косите й под воала са къносани, а по бузите си е сложила руж. Гейл беше чела някъде, че
руснаците имат обичая да посядат преди пътуване, и реши, че именно затова заварва Тамара
седнала и затова не се изправя, докато Гейл стоеше отпреде й, вперила поглед в каменното й,
намазано с руж лице.
— Какво става с Наташа? — попита Гейл.
— Нищо не знаем — отвърна Тамара на празното пространство пред себе си.
— Защо?
Включи се единият от близнаците, при което Тамара бе временно забравена.
— Отиде на езда и не се върна! — настоя Виктор в момента, в който в стаята нахлу брат
му Алексей.
— Изобщо не е ходила. Само каза, че отива на езда. Само го каза, задник такъв! Много
добре знаеш, че излъга? Нали! — заспори Алексей.
— По кое време отиде на езда? — прекъсна го Гейл.
— Сутринта. Рано! Към осем! — викна Виктор, преди Алексей да е успял да си отвори
устата. — Имала час. Някаква демонстрация по обездка! Баща ни се обади десет минути
преди това, да ни каже към обяд да сме готови! Но Наташа вика, че се била записала за този
час в школата по езда. Задължително трябвало да отиде, обещала била!
— И излезе?
— Ами да. Игор я закара с волвото.
— Глупости! — намеси се отново Алексей. — Игор я е закарал в Берн! Изобщо не са
стъпвали в шибаната школа, идиот такъв! Наташа излъга мама!
Адвокатката Гейл се вклини в спора:
— Игор я е закарал в Берн ли? И къде по-точно?
— На жп гарата! — викна Алексей.
— Коя от гарите, Алексей? — сряза го Пери. — Овладей се. На коя от гарите в Берн е
оставил Игор Наташа?
— На централната! На международната, боже мой! Оттам можеш да отидеш където си
искаш. Париж! Будапеща! Москва!
— Баща ни й е заръчал да отиде там, професоре — настояваше Виктор, снишил глас
умишлено в контрапункт на истеричните Алексееви вопли.
— За Дима ли става дума, Виктор? — Гейл.
— Дима й казал да върви на гарата. Така рече Игор. Искаш ли да се обадя на Игор и
лично да го питаш?
— Няма да стане, задник такъв! Професорът не знае руски! — обажда се Алексей, вече
почти разплакан.
И пак Пери, пак твърдо:
— Виктор — само за секунда, Алексей — Виктор, повтори пак онова, което ми каза, но
по-бавно. Алексей, ще те изслушам веднага след като свърша с Виктор. Казвай, Виктор.
— Игор разправя, че тя така му казала и че затова я е оставил на централната гара.
„Баща ми заръча да отида на централната гара“, рекла.
— Значи, и Игор е задник! Що не я е питал защо? — викна Алексей. — Ебаси шибания
глупак. Толкова го е страх от баща ни, че веднага оставя Наташа на гарата и чао! Без нищо да
я пита. И отива на пазар. Ако не се върне, какво е виновен той? Щом баща ни е заръчал, той
го е изпълнил, и толкова!
— А откъде сте сигурни, че Наташа не е отишла на демонстрацията по обездка? —
попита Гейл, след като прецени Дадените до този момент показания от двамата.
— Виктор, кажи ти — бързо се намесва Пери, преди Алексей да си е отворил устата.
— Първо се обаждат от школата: къде е Наташа? — заразправя Виктор. — Таксата е сто
двайсет и пет на час, а не се е обадила, че няма да ходи. Тя трябвало да проведе
демонстрацията. Конят бил оседлан и я чакали. И се обаждаме на Игор по мобилния му:
къде е Наташа? На гарата, вика. По нареждане от баща й.
— Как беше облечена? — От жалост Гейл адресира въпроса си към разстроения
Алексей.
— Широки джинси. И нещо като руска рубашка. Като на кулак. Тя сега е на вълна
безформени дрехи. Не щяла момчетата да я заглеждат отзад.
— Пари има ли? — все още към Алексей.
— Баща ни й дава колкото му поиска. Абсолютно я е разглезил! На нас ни дава по сто
месечно, а на нея по петстотин. За книги, за дрехи, за обувки — тя е луда на тая тема.
Миналия месец баща ни й купи и цигулка. А една цигулка струва милиони.
— Не се ли опитахте да й се обадите? — Гейл вече пита Виктор.
— Многократно — казва Виктор, вече съвсем обсебил ролята на спокойния зрял мъж. —
От всички телефони. От клетъчния на Алексей и от моя. От Катиния, от Ирининия. Никакъв
отговор.
Гейл към Тамара, понеже се е сетила, че и тя е там:
— Ти не се ли опита да се свържеш?
И от Тамара никакъв отговор.
Гейл към четирите деца:
— Много ви моля да отидете в някоя друга стая, докато разговарям с Тамара. Ако
Наташа се обади, дайте ми първо аз да говоря с нея. Разбрахме ли се?
Тъй като в тъмния ъгъл на Тамара нямаше втори стол, Пери придърпа поддържаната от
две резбовани мечки дървена пейка. Двамата седнаха да гледат как дребните черни Тамарини
очи се прехвърлят от единия на другия, без да се спират.
— Тамара — каза Гейл. — Защо Наташа я е страх да се срещне с баща си?
— Сигурно защото ще има дете.
— Тя ли ти каза?
— Не.
— Но ти си забелязала.
— Да.
— Преди колко време забеляза?
— Няма значение.
— Но още от Антигуа, нали?
— Да.
— Говорила ли си с нея по въпроса?
— Не.
— А с баща й?
— Не.
— Защо не си говорила с Наташа за това?
— Ненавиждам я.
— А тя теб?
— И тя. Майка й беше курва. Сега и Наташа е курва. Нищо чудно.
— Какво ще стане, като разбере баща й?
— Или ще я заобича още по-силно. Или ще я убие. Бог ще реши.
— Знаеш ли кой е бащата?
— Бащите може да са много. От школата по езда. От ски училището. Може да е от
пощаджията. Или от Игор.
— И нямаш никаква представа къде може да е сега?
— Наташа не споделя нищо с мен.
Навън, в двора на конюшнята, беше взело да вали. Зад оградата двата дорести красавеца
палаво се кюскаха. Гейл, Пери и Оли стояха в сянката на конския фургон. Оли се беше
свързал с Люк по мобифона. На Люк му беше трудно да разговаря заради седящия в колата му
Дима. Въпреки това съобщението, което Оли сега им предаваше, не подлежеше на
възражения. Гласът на Оли си оставаше спокоен, но от напрежението дефектният му кокни
диалект съвсем се обърка.
— Трябва моментално да се чупим оттук. Случили са се сериозни неща, така че не
можем да задържаме повече конвоя само заради един-единствен кораб. Наташа има
мобилните им номера, а те — нейния. Плюс това Люк не желае да се срещаме с Игор, така
че нямаме избор. Нареди всички да се качват на борда моментално, Пери, и да вазираме.
Разбра ли?
Пери беше вече на половината път към къщата, когато Гейл го дръпна настрана.
— Аз знам къде е отишла — рече.
— Абе ти май сума ти неща знаеш, които на мен са ми неизвестни.
— Не са толкова много. Но са достатъчно. Отивам да я взема. От теб искам да ме
подкрепиш. Без приказки за излишен героизъм и за немощни женички. Ти и Оли поемате
семейството, аз идвам след вас с Наташа, щом я намеря. Точно това възнамерявам да кажа на
Оли, но искам да съм сигурна, че ще ме подкрепиш.
Пери хвана с две ръце главата си, сякаш току-що се беше сетил за нещо, после ги пусна
надолу в знак, че се предава.
— И къде е тя?
— Как се стига до Кандерщег?
— От Шпиц със симплонската железница нагоре в планината. Пари имаш ли?
— Много. От Люк.
Пери изгледа безпомощно къщата, после — големия Оли с широкополата шапка, чакащ
нетърпеливо до фургона. После пак погледна Гейл.
— За бога — задиша той невярващо.
— Знам — отвърна му тя.
15
Сред колегите му алпинисти Пери Мейкпийс минаваше за човек с остър ум, способен
на решителни действия, а самият той се гордееше с това, че не вижда особена разлика между
двете. Опасяваше се за Гейл, оценяваше ситуацията като крайно рискована, ужасяваше се от
бременността на Наташа и от мисълта, че Гейл е счела за необходимо да я пази в тайна от
него. В същото време намираше причините й за уважителни и винеше себе си за
съществуването им. Образът на Тамара — полудяла от ревност към Наташа като някоя стара
вещица в Дикенсов роман — хем го отвращаваше, хем увеличаваше загрижеността му за
Дима. Видът му при последната им среща в стаята за масаж му беше дал възможност да
проумее напълно положението си: лично аз отговарям за този непоправил се пожизнен
престъпник, самопризнал се убиец и най-виден перач на пари, който е и мой приятел. При
цялото му уважение към Люк, щеше му се Хектор да не беше оставил терена под
ръководството на своя пръв заместник тъкмо тогава, когато операцията се приближаваше
или към своя успех, или към пълния си провал.
И въпреки всичко реакцията му спрямо тази толкова мощна буря не се различаваше от
онази, която щеше да настъпи при внезапно скъсване на въжето върху някоя трудна за
катерене скала: запази спокойствие, оцени риска, погрижи се за най-слабия участник,
намери начин. Така че и в момента правеше точно това, клекнал в едното отделение на
конския фургон, заобиколен от родните и осиновени Димини деца и виждащ през пролуките
в разделителните талпи сянката на непокорната Тамара. Под твоя опека са две руски
момиченца и двама руски юноши плюс една умствено неуравновесена рускиня, а задачата
ти е да ги качиш незабележимо до върха на планината. Какво правиш в тези
обстоятелства? Отговорът е: действаш.
В изблик на кавалерство Виктор бе настоял да придружи Гейл независимо къде отива —
няма значение, все му е едно. А Алексей взе да му се подиграва, че Наташа плаче единствено
за внимание от баща си, а Виктор — единствено за внимание от Гейл. Момиченцата и те
заявиха, че без Гейл никъде не мърдат. Щели да си останат да пазят къщата до завръщането
им с Наташа. За тях щял да се грижи Игор. Наложи се роденият за ръководител Пери да им
повтаря наблегнато, но и с търпение, едно и също:
— Дима настоява да тръгнете веднага с нас. Не, отиваме на тайнствено пътешествие.
Той вече ви го каза. Чак когато стигнем, ще разберете къде сме отишли, но засега ви стига да
знаете, че мястото е прекрасно и че никога досега не сте ходили там. Да, и той ще се
присъедини довечера към нас. Виктор, вземи тези два куфара. А ти, Алексей, тези два.
Благодаря, няма нужда да заключваш, Катя, Игор всеки момент ще се върне. А котката остава
тук. Котките се привързват към мястото, а не към хората. Виктор, къде са иконите на майка
ти? В куфара? Добре. На кого е плюшеното мече? Е, то ще трябва да дойде с нас, няма начин.
На Игор мече не му трябва, а на вас ви трябва. Хайде сега всички да минат през тоалетната,
независимо дали ви се ходи, или не.
Във фургона момичетата първо мълчаха, после изведнъж станаха шумни и палави, най-
вече заради Оли и широкополата му черна капела, която той вдигна тържествено за поздрав,
докато ги товареше в кралската си каляска. Налагаше се всички да се надвикват.
Раздрънканите конски фургони не се отличават с шумовата си изолация.
Къде отиваме? — крещяха момиченцата.
В шибаното училище в Итън — от Виктор.
Тайна — от Пери
Чия тайна? — от момиченцата.
На Дима, глупачки — от Виктор.
Кога ще се върне Гейл?
Не знам. Зависи от Наташа — от Пери.
Преди нас ли ще стигнат?
Съмнявам се — от Пери.
Защо не можем да гледаме назад?
— Защото е абсолютно забранено от швейцарските закони! — провикна се Пери, макар
че на момичетата им се наложи да се приведат напред, за да го чуят. — В Швейцария и за
най-малкото нещо си има закон! И гледането назад от движещ се конски фургон се смята за
едно от най-сериозните престъпления! И нарушителите ги пращат за много дълго в затвора!
Я по-добре вижте какво ви е сложила Гейл в раничките!
С момчетата обаче нещата се оказаха доста по-трудни.
— С тия детски играчки ли ще се занимаваме? — изрева над воя на вятъра невярващият
на очите си Виктор, докато сочеше с пръст подалото се от един сак фрисби.
— Така гласи планът!
— Мислех, че крикет ще играем — пак Виктор.
— Та да ни приемат в училището в Итън! — Алексей.
— Ще опитаме! — Пери.
— Тогава не щем да ходим в планината!
— Защо?
— Защото на шибаната планина не може да се играе крикет! Няма равни места! И
фермерите се пищисват. Значи, отиваме някъде на равно, нали?
— Дима спомена ли ви, че отиваме някъде на равно?
— И Дима е като тебе! Тайнствен! Кой знае в какви лайна се е накиснал! И дали не го
гони полицията! — викаше Виктор, явно силно развълнуван от тази мисъл.
Алексей обаче се вбеси.
— Такива работи не се питат. Не е пичовско. Срамно е да задаваш такива шибани
въпроси, тъпак такъв. В Итън за такива въпроси ще те пречукат!
Виктор извади фрисбито, изглежда, се примири с наличието му и взе да изпробва на
минаващата през фургона въздушна струя дали е правилно балансирано.
— Окей, смятай, че не съм задал тоя въпрос! — кресна. — Оттеглям го всецяло! Баща ни
не е затънал дълбоко в лайна и полицията не го търси. С настоящото оттеглям въпроса си,
окей? Изобщо не съм го задавал. Въпросът не съществува!
Но при целия му заядлив тон Пери взе да се пита дали пък момчетата вече не са
пътували контрабандно в миналото — по времето на убийствата в Перм, когато Дима е
драпал със зъби и нокти към върха, да кажем?
— Мога ли да ви помоля за нещо вас двамата, господа? — И им даде знак да клекнат
плътно под него. — Предстои ни да сме заедно доста време, окей?
— Окей!
— В такъв случай няма да е зле да не използвате думи като „лайна“ и „шибан“ пред
майка си и пред сестрите ви. А и пред Гейл.
Двамата проведоха съвещание помежду си, после свиха рамене. Окей. Щом искаш. Да
не мислиш, че ни пука? На Виктор обаче му извираше отвътре. Направи рупор с длани пред
лицето си и завика шепнешком в ухото на Пери, та да не го чуят момичетата:
— Голямото погребение, окей? Онова, скорошното, в Москва? Трагедията? С хилядите
опечалени, окей?
— Е и?
— Разправяха, че било катастрофа, окей? Че Миша и Олга били загинали в пътно
произшествие. Глупости на търкалета. Никакво произшествие не е било. Ами са ги
разстреляли. И кой, разправят, ги бил разстрелял? Банда луди чеченци, които нищо не им
откраднали, нищо, че пръснали куп пари за патрони за калашниците. Защо ли? Защото
ненавиждали руснаците. Пълни глупости. Изобщо не са били никакви шибани чеченци!
Алексей го блъскаше с ръце да се махне, мъчеше се да му затули устата с длан, но
Виктор го отстраняваше.
— Питай когото си искаш в Москва. Има хора, които знаят. Питай приятеля ми Пьотър.
Миша са го пречукали. Щото се опълчил на мафията. Затова са го премахнали. И Олга също.
Сега искат и баща ни да премахнат, преди да го гепи полицията. Нали така, мамо? —
провикна се към Тамара през пролуките. — Леко предупреждение му викат, да се знаело кой
командва! Мама ги разбира тия работи. Тя всичко знае. Две години е била в полицейския
затвор в Перм за шантаж и изнудване. Разпитвали са я по седемдесет и два часа без
прекъсване, пет пъти. Скапали са я от бой. Пьотър е виждал досието й. Прилагани са най-
сурови методи. Официално е казано. Нали, мамо? Тя затова вече с никого не говори, освен с
Господ. Всички приказки са й избили. Ей, мамо! Обичаме те!
Тамара се свива още по-навътре в сянката. Мобифонът на Пери иззвънява. Люк —
лаконичен и с недомлъвки.
— Всичко ли е наред? — пита Люк.
— Дотук да. Как е нашият приятел? — пита Пери, имайки предвид Дима.
— Щастлив е. Седи до мен в колата. Изпраща ти поздрави.
— Подобно — отвръща предпазливо Пери.
— За в бъдеще при възможност следва да организираме по-малки групи. По-лесно се
придвижват и по-трудно се разпознават. Ще можеш ли леко да попремениш момчетата?
— В какъв смисъл?
— Така, че да се различават по-видимо. Да не личи, че са еднояйчни близнаци.
— Няма проблем.
— И се качете на някой пълен влак. Може да ги разхвърляш по вагоните. По едно момче
във вагон, ти с момичетата — в друг. В Интерлакен не се струпвайте на гишето, а дай на Хари
пари да ви купи билетите. Разбра ли ме?
— Разбрах те.
— Някакви вести от Дулитъл?
— Рано е още. Съвсем наскоро тръгна.
За пръв път отваряха дума за измяната на Гейл.
— Кажи й от мен, че постъпва правилно. Хич да не изпитва съмнения. Това й предай.
— Ще й предам.
— Тя ни е Божи дар и е длъжна да успее — казва иносказателно Люк. Няма друг избор.
Дима „седи до мен в колата“.
Пери се промушва покрай момичетата, почуква Оли по рамото и с викане в ухото му
предава съответните инструкции.
Катя и Ирина са открили купените за тях кифлички със сирене и чипс и сега седят
допрели глави, дъвчат и си напяват тихичко една на друга. От време на време се извръщат да
погледнат капелата на Оли и избухват в кикот. Катя прави плах опит да я пипне, но в
последния момент губи кураж. Близнаците са се умирили: играят на джобен шах и ядат
банани.
— Следващата спирка — Интерлакен, момчета и момичета! — провиква се през рамо
Оли. — Паркирам на гарата и хващам първия влак с мадам и багажа. Вие, красавици, се
поразходете, хапнете по някоя и друга наденичка и ме последвайте по което време решите.
Това устройва ли те, професоре?
— Напълно ни устройва — потвърждава Пери, след като се е допитал до момичетата.
— Нас пък изобщо не ни устройва! — започва да се оплаква Алексей и се тръшва с
разперени ръце върху възглавниците. — Ние сме — ругатня — нещастни!
— Смея ли да попитам за причината? — интересува се Пери.
— Причини колкото щеш! Отиваме в Кандерщег. Усещам! Аз пък не желая изобщо да
стъпвам повече в Кандерщег — през целия си живот! Няма да се катеря по скали, не съм ви
шибана муха, вие ми се свят и не понасям компанията на Макс!
— Грешиш по всички пунктове — казва му Пери.
— Какво значи това? Че няма да ходим в Кандерщег ли?
— Точно така.
Макар Гейл да отива тъкмо там, помисля си и поглежда часовника си.
Благодарение на навременната връзка с влака от Шпиц, Гейл успя още преди три
следобед да намери къщата. Никак не беше трудно. Попита в пощата: познава ли някой един
ски инструктор на име Макс, който не е към швейцарската ски школа, а дава частни уроци?
Родителите му имат хотел. Едрата дама на гишето не беше съвсем сигурна, затова се допита
до кльощавия сортировач на писмата, който май го познаваше, но за всеки случай се
консултира с момчето, което редеше колетите в голямата жълта количка, след което
отговорът пристигна обратно по веригата: хотел „Рьосли” от дясната страна на главната
улица, сестра му там работи.
По главната улица цареше зашеметяващото подранило за сезона слънце, а планините от
двете й страни бяха забулени с лека мъгла. Цяла фамилия кучета с цвят на пчелен мед се
беше опънала по тротоара или на сянка под брезентовите навеси на магазините. Почиващи с
бастуни и шапки против слънцето разглеждаха изложените по витрините сувенири, а
неколцина бяха заели вече позиции по масите на терасата на хотел „Рьосли“ и се черпеха с
торти със сметана и смучеха айскафе със сламки от високи чаши.
Обслужваше ги една-единствена сервитьорка — преуморена червенокоска в швейцарска
носия. Опитът на Гейл да я заговори бе посрещнат с нареждането да седне и да си изчака
реда, но тя вместо да стане и да излезе, както би реагирала друг път, седна хрисимо и след
като момичето дойде, си поръча първо кафе, от каквото нямаше нужда, и чак след това я
попита дали случайно не е сестрата на прочутия планински водач Макс, при което онази
цъфна в усмивка и се оказа, че разполага с всичкото време на света.
— Е, още не е станал водач всъщност, поне официално, а пък колкото до това да е
прочут, ще видим! Първо ще трябва да си вземе изпита, който никак не е лесен — заяви,
горда, че говори на английски и благодарна за възможността да го упражни. — За съжаление,
Макс доста позакъсня. Първо мечтаеше да стане архитект, но не му се щеше да напусне
долината. Той всъщност е голям фантазьор, но, да чукна на дърво, май най-после си седна на
д-то и догодина очаквам да се дипломира за водач. Поне така се надяваме всички. Днес нищо
чудно да е някъде из планината. Дали да не взема да се обадя на Барбара?
— Коя Барбара?
— Много мил човек. Според нас тя успя буквално да го преобрази. И крайно време беше,
мен ако питате!
„Блюмли“, написа й го сестрата на Макс върху откъснатия от кочана й двоен лист:
— На швейцарски немски означава „цветенце“, но може да означава и „голямо цвете“,
тъй като швейцарците наричат всичко, което обичат, с умалителни имена. Последната нова
вила вляво след училището. Бащата на Барбара им я построи. Всъщност Макс май голям
късмет извади покрай нея.
„Блюмли“ се оказа идилична къщичка за двама от чисто нова чамова дървесина с
червени цветя в сандъчета по первазите и карирани червени ленени пердета в съчетание с не
по-малко червения комин и резбован на ръка надпис под покрива, който с готически шрифт
благодареше на Бог за благословията му. Предната градина представляваше килим от прясно
окосена ливада с нова люлка, чисто нов надуваем детски басейн и ново барбекю, нарязаните
дърва за което бяха подредени безупречно до предната врата със седемте джуджета.
Гейл нямаше ни най-малко да се изненада, ако къщата се окажеше виртуална, а не
истинска, тъй като вече нищо не бе в състояние да я изненада. Случаят не само се беше
обърнал с краката нагоре, ами направо се бе превърнал в най-лошия възможен случай: но все
пак не толкова лош, колкото многобройните варианти, които си бе съчинила, докато
пътуваше насам с влака, и продължаваше да си съчинява и в момента, докато позвъни на
звънеца и чу звънлив женски глас: „Еn Momant bitte, d’Barbara chunt grad!“, от което, макар да
не знаеше нито немски, нито швейцарски немски, й стана ясно, че само след момент
Барбара ще дойде да й отвори. И Барбара наистина удържа на думата си: висока, спретната,
със спортна фигура, хубава, съвсем приятна жена, само малко по-възрастна от Гейл.
— Grtiessech — рече, но като видя извинителната усмивка на Гейл, с леко задъхване
превключи на английски. — Здравейте! Мога ли да съм ви полезна с нещо?
През отворената врата долиташе бебешко хленчене. Гейл пое дъх и се усмихна.
— Надявам се. Казвам се Гейл. Предполагам, че вие сте Барбара.
— Да, аз съм.
— Търся едно високо момиче с черни коси на име Наташа. Рускиня е.
— Ааа, рускиня ли била? Изобщо не можах да я разбера. Но това може би обяснява
донякъде нещата. Вие да не би да сте лекар?
— Боя се, че не съм. Защо?
— Ами да, тя е тук. Но нямам представа защо. Влезте, ако обичате. Чакайте да успокоя
Ани. Расте й първо зъбче.
Гейл влезе пъргаво подире й и моментално надуши сладкото, чисто ухание на напудрено
бебе. Редичката пухени чехли със заешки ушички на месингова закачалка я подкани да събуе
мръсните си външни обувки. Барбара я изчака да нахлузи един чифт.
— Откога е тук тя? — попита Гейл.
— Вече час. А може и повече да е.
Гейл я последва в просторната всекидневна с двукрила остъклена врата към втора малка
градинка. В средата на стаята имаше кошарка, а в кошарката седеше миниатюрно момиченце
със златни къдрици и биберон в устата, заобиколено от куп чисто нови играчки. А до
стената, на ниска табуретка, седеше Наташа с провесена глава, скрила лице зад косите си,
привела се над скръстените си ръце.
— Наташа?
Гейл коленичи пред нея и обхвана тила й с едната си длан. Наташа потръпна, после
остави ръката й да си седи там. Гейл повтори името й. Никаква реакция.
— Добре че дойдохте — избъбри напевно на швейцарски Барбара, при което вдигна Ани
и я опря в рамото си да се оригне. — Вече се канех да се обадя на доктор Щетлер. Или на
полицията. И аз не знаех какво да правя. Направо се видях в чудо.
Гейл милваше косите на Наташа.
— Звъни ми тя, а аз в това време храня Ани. Не с биберон, а по най-добрия начин. На
вратата вече имаме шпионка, защото в наше време знае ли човек кой може да е. Погледнах,
Ани в това време сучеше, и си викам, това момиче на прага има съвсем нормален вид, дори е
красиво всъщност и иска да влезе за нещо, нямам представа за какво, сигурно търси Макс,
той има сума ти клиенти, най-вече млади, понеже той е толкова естествено красив. Влиза тя,
значи, оглежда се, вижда Ани и ме пита на английски — нямам изобщо представа, че може
да е рускиня, на човек вече не му идват на акъла такива мисли, макар че би трябвало, реших,
че сигурно е еврейка или италианка. — „Вие сестрата на Макс ли сте?“ — пита. Не, викам,
не съм сестра му, а съм Барбара, жена му, а вие коя сте, ако обичате, и с какво мога да ви
помогна? Защото съм с малко дете и нямам време, нали разбирате? Искате да уредите нещо с
Макс? Алпинистка ли сте? Как се казвате? А тя ми вика — Наташа, а аз всъщност вече
започвам да се питам.
— Какво да се питате?
Гейл придърпа друга табуретка и седна до Наташа. Положи ръка върху раменете й и
нежно придърпа главата на Наташа към себе си, докато слепоочията им се притиснаха.
— Ами дали не е наркоманка. Щото днешните млади, знае ли ги човек? — заяви
възмутено Барбара като два пъти по-възрастен човек. — А пък сред чужденците, особено
англичаните, дрога — под път и над път, питайте доктор Щетлер. — Бебето изпищя и тя го
потупа по гръбчето. — И на Макс клиентите, най-младите, Боже мили, дори по хижите
вземат дрога! Хайде, алкохол — разбирам. Не и пушене обаче. Предложих й кафе, чай,
минерална вода. Не знам дали изобщо ме чу. Нямам представа. Може да се е надрусала лошо,
както казват хипитата. А и колкото да не бива да го казвам, ама нали съм с бебето, дори
малко се поуплаших.
— Но не се обадихте на Макс, така ли?
— В планината? Докато е с гости? Ще му изкарам акъла. Ще си помисли, че се е
разболяла тежко, и ще хукне да слиза.
— Че Ани се е разболяла имате предвид?
— Естествено! — После млъкна и обмисли въпроса — нещо, което, според Гейл, явно
не й се случваше често. — Да не помислихте, че Макс ще слезе заради Наташа? Абсурд!
Гейл хвана Наташа за ръката, подкрепи я внимателно да стъпи на крака, а когато тя
съвсем се изправи, прегърна я и я поведе към входната врата, помогна й да си обуе обувките,
обу своите и я преведе през безупречната ливада. И още щом излязоха през портата,
моментално се обади на Пери.
Вече му се беше обадила веднъж от влака, втори път — след като пристигна в селото. И
му обеща да му се обажда едва ли не ежеминутно, тъй като беше изключено да разговаря с
Люк, докато Дима му беше на главата, така че препредавай каквото има чрез Пери, ако
обичаш. А по гласа на Пери усещаше с пределна яснота, че нещата са крайно напечени.
Колкото по-спокоен й звучеше, толкова по-напечени явно бяха нещата; очевидно се развива
някакъв епизод. Така че и тя си наложи да му говори спокойно, което пък на него му внуши
същото усещане.
— Тя е добре. Окей е, разбра ли? Вече е с мен, жива и здрава е и сме на път към вас. В
момента вървим към гарата. Още малко време ни трябва, нищо повече.
— Колко време?
Сега беше ред на Гейл да си следи приказките, тъй като в ръката й се беше вкопчила
Наташа.
— Колкото да съберем душа и да си напудрим носовете. И още нещо.
— Казвай.
— Няма нужда да питаш никого къде е бил, разбираш ли? Имаше малка криза, но я
преодоляхме. Животът продължава. И не става дума само за когато пристигнем. Оттук
нататък — изобщо никакви въпроси към съответното лице. С момичетата няма да има
проблем. Но не съм сигурна за момчетата.
— И с тях ще се оправим. Остави тая работа на мен. Дик ще полудее от радост. Ей сега
ще му се обадя да му кажа. А вие бързайте.
— Ще се стараем.
Не им се удаде никаква възможност да си поговорят в пълния влак, с който слязоха в
долината, което всъщност нищо не променяше, тъй като и Наташа не проявяваше желание да
приказва: изпаднала бе в шок и на моменти сякаш не отчиташе присъствието на Гейл. Но
благодарение на нежните грижи на Гейл, във влака от Шпиц Наташа сякаш взе да идва на
себе си. Седяха една до друга в първа класа и гледаха право пред себе си по същия начин, по
който бяха седели в палатката от одеяла в „Трите комина“. Стъмваше се бързо и бяха
единствените пътници във вагона.
— Страшно съм… — опита се да продума Наташа, сграбчи ръката на Гейл, но не успя да
довърши изречението.
— За никъде не бързаме — каза твърдо Гейл по посока на сведената Наташина глава. —
Разполагаме с много време. Засега отместваме чувствата си настрана, радваме се на живота
и изчакваме. Точно от това имаме нужда и двете. Чуваш ли ме?
Кимване.
— Тогава се изправи. Не пускай ръката ми, само слушай. След няколко дни ще си в
Англия. Не съм сигурна дали това е известно на братята ти, но на тях им е казано, че сме на
загадъчно пътешествие, което всеки момент може да започне. Първо ще направим кратък
престой във Венген. А в Англия ще те заведа на една страшно добра лекарка — личната ми
— да преценим как се чувстваш и тогава вече сама ще решиш. Окей?
Кимване.
— Междувременно престани изобщо да мислиш по въпроса. Изтрий го от мозъка си. И
махни тая тъпа рубашка — нежно подръпва ръкава й — и вземи да си облечеш нещо впито по
тялото и разкошно. Изобщо не ти личи, гарантирам ти. Нали ще ме послушаш?
Да, ще я послуша.
— Никакви решения няма да вземаме, докато не стигнем в Англия. Такива решения не
са лоши, а са разумни. И следва да се обмислят спокойно. Така че — когато стигнеш в
Англия, не преди това. Заради баща ти, а и заради самата тебе. Да?
— Да.
— Повтори.
— Да.
Дали Гейл щеше да говори по същия начин, ако Пери не й беше казал, че Люк е
предупредил, че точно сега бил абсолютно най-неподходящият момент да съобщят подобна
съкрушителна новина на Дима?
Отговорът, за щастие, беше „да“. Пак щеше да произнесе същата реч, дума по дума, и
щеше сама да си вярва. И на нея й се беше случвало. Знаеше за какво става дума. И тъкмо в
това се самоубеждаваше при пристигането на влака им на гара „Интерлакен-Ост“, откъдето
щяха да направят връзката с линията през долината за Лаутербрунен и Венген, когато
забеляза, че по празния перон към тях се приближава швейцарски полицай в стегната лятна
униформа, че редом с него върви мъж с невзрачна физиономия в сив костюм и с лъснати
кафяви обувки и че на лицето на полицая личи онзи вид печална усмивка, която във всяка
цивилизована държава би трябвало да ви подскаже, че в цялата работа не ви очаква нищо
смешно.
— Говорите ли английски?
— Как познахте? — С ответна усмивка.
— По външния ви вид всъщност — отвърна й онзи — доста палаво, според нея, за един
редови швейцарски полицай. — Но младата дама май не е англичанка… — С поглед към
черните коси и леко азиатския вид на Наташа.
— Че какво й пречи да е? Напоследък всъщност доста се поомешахме — отвърна му
Гейл със същия закачлив тон.
— Британски паспорти ли притежавате?
— Аз — да.
И мъжът с невзрачния вид вече се усмихваше, от което й се смрази кръвта. Да не
говорим, че и английският му бе прекалено добър.
— От швейцарската имиграционна служба — представи им се. — Правим случайни
проверки. Боя се, че при тези отворени граници напоследък откриваме доста хора, които би
трябвало да имат виза, а нямат. Не много, но достатъчно.
Униформеният отново се намеси:
— Паспорти и билети, ако обичате. Нали нямате нищо против? Ако имате нещо против,
ще ви заведем да извършим проверката в полицейския участък.
— Разбира се, че нямаме нищо против. Нали, Наташа? Де всички полица да бяха толкова
любезни, колкото сте вие — отвърна радушно Гейл.
Разрови се из чантичката си, напипа паспорта и билетите и ги връчи на униформения
полицай, който ги прегледа с онази прекалена бавност, която полицаите по цял свят са
обучени да проявяват, за да вдигат нивото на стреса на почтените граждани. Сивият костюм
надникна над униформеното му рамо, взе нейния паспорт и повтори същата процедура,
преди да й го върне и да премести усмивката си върху Наташа, която държеше в ръка готовия
си паспорт.
Според описанието, което Гейл даде впоследствие на Оли, Пери и Люк, следващата
постъпка на сивия костюм се дължеше или на некомпетентност, или на страхотна лукавост:
престори се, че паспортът на руската непълнолетна го интересува по-малко от онзи на
зрялата англичанка. Прелисти го, докато стигна до страницата с визата, после хвърли поглед
на снимката, сравни я с лицето й, видимо се възхити, ако се съдеше по усмивката му, задържа
се за секунда върху името й, изписано на латиница и кирилица, и й върна паспорта с
любезните думи „Благодаря, мадам“.
— Дълго ли ще останете във Венген? — попита униформеният полицай, докато
връщаше на Гейл билетите.
— Седмица, седмица и нещо.
— В зависимост от времето вероятно?
— О, ние в Англия така сме привикнали към дъжда, че не му обръщаме внимание!
Следващият им влак ги чака на втори перон, тръгва след три минути, последна връзка за
тази вечер, така че по-добре да побързали, ако не искат да преспят в Лаутербрунен, уведоми
ги учтивият полицай.
Наташа проговори отново едва след като последният влак се беше изкатерил на
половината път по планината. Дотогава седеше напрегната, явно гневна, вперила поглед в
черния прозорец, който замъгляваше с дъха си като дете, после ядно го изтриваше. Гейл
обаче можеше единствено да гадае на кого е ядосана — на Макс, на полицая и приятеля му в
сивия костюм, или на себе си. Но внезапно вдигна глава и впери поглед право в лицето на
Гейл.
— Дима престъпник ли е?
— Според мен е крайно успешен бизнесмен, не е ли така? — отвърна печената
адвокатка.
— Затова ли отиваме в Англия? Затова ли е цялото това загадъчно пътешествие?
Обявява ни изведнъж, че ще ни запише в прославени английски училища. — И тъй като не
получава отговор, продължава: — Откакто бяхме в Москва, цялото ни семейство е… съвсем
криминално. Питай братята ми. Това е новата им мания. Говорят само за престъпления.
Попитай приятеля им Пьотър, който твърди, че работел в КГБ. Но такъв комитет вече няма,
нали?—
Не знам.
— Вече му казват ФСБ. Но Пьотър продължава да говори за КГБ. Така че може и да
лъже. Пьотър знае всичко за нас. Чел е всичките ни досиета. Майка ми била престъпница,
мъжът й бил престъпник, Тамара била престъпница. Баща й го разстреляли. Според братята
ми няма човек от Перм, който да не е съвсем криминален. Нищо чудно затова полицията да
се интересува от паспорта ми. „Вие от Перм ли сте, Наташа, ако обичате?“ — „Да, господин
полицай, от Перм съм. И съм бременна.“ — „Значи, сте съвсем престъпна. Нямате работа в
английски пансион, веднага ви вкарваме в затвора!“
Но главата й вече бе полегнала на рамото на Гейл и останалите й думи бяха на руски.
Над нивята се свечеряваше; свечеряваше се и във взетото под наем беемве, тъй като по
взаимно съгласие решиха да не включват никакви светлини, нито вътре в колата, нито отвън.
Люк се беше заредил с бутилка водка за из път и Дима вече беше изпил половината, но Люк
не можеше да си позволи дори да я помирише. По някое време предложи на Дима джобен
касетофон да запише каквото е запомнил от подписването в Берн, докато спомените му не са
избледнели, но Дима отблъсна устройството с ръка.
— Всичко помня. Няма проблем. Имам копия. Имам и памет. В Лондон всичко ще си
спомня. Ти това предай на Том.
Откакто бяха излезли от Берн, Люк караше само по странични пътища — изминаваше
известно разстояние, после отбиваше, за да даде възможност на преследвачите, ако имаше
такива, да го задминат. Със сигурност дясната му длан беше пострадала, все още беше
безчувствена, но като прилагаше сила от рамото и не си мислеше за дланта, успяваше да
шофира. Сигурно я беше повредил, когато нанесе удара на смъртнобледия философ.
Разговаряха на руски, тихо, сякаш бяха бегълци. Защо не смеем да повишим глас? —
зачуди се Люк. Но факт е, че не ги повишаваха. По едно време паркира в края на борова гора
и този път подаде на Дима синя дочена рубашка и дебела черна вълнена скиорска шапка да
покрие плешивата си глава. За себе си бе купил джинси, анорак и шапка с помпон.
Минаваше осем вечерта и времето застудя. Преди Да навлязат в село Вилдершвил на входа на
долината Лаутербрунен, пак спря колата да чуят швейцарските новини и понеже, за свой
най-голям срам, не знаеше немски, наложи му се да гадае съдържанието им по лицето на
Дима в полумрака.
— Открили са ония копелета — изръмжа глухо на руски Дима. — Двама пияни руски
задници се сбили в хотел „Белвю Палас“. Никой не знае защо. Паднали по някакви стъпала и
се наранили. Единият — в болница, другият бил добре. Оня в болницата бил доста зле. Ники
ще да е. Копелето сигурно се е задушило. Изсипали куп лъжи пред швейцарската полиция,
ама от полицията не им вярват, понеже всеки разправял нещо различно. Руското посолство
иска да ги откара със самолет у дома. Швейцарската полиция обаче вика: „Не бързайте
толкова, мама му стара, искаме да научим още неща от тия задници“. Руският посланик е
бесен.—
На ония двамата ли?
— Не. На швейцарците. — Ухили се, пак опъна от шишето с водката, после го размаха
пред Люк, който му отказа. — Знаеш ли как става тая работа? Руският посланик се обажда в
Кремъл: „Кви са тия шантави копелета?“ От Кремъл се обаждат на Княза: „Какво правят тия
твои шибани гъзове, та са се сбили така яко в тоя изискан хотел в Берн — Швейцария?“
— И какво отговаря Княза? — пита Люк, без да споделя лекомислието на Дима.
— Тогава тоя сук Княза се обажда на Емилио: „Емилио. Приятелю мой. Мой мъдри
съветнико. Какво са направили тия мои две добри момчета, да му еба майката? Защо са се
изпотрепали в някакъв си шибан хотел в Берн?“
— А Емилио какво отговаря? — не отстъпваше Люк.
Настроението на Дима помръкна.
— Емилио вика: „Онова лайно Дима, най-големият перач на пари в света, взе, че
изчезна от цялата ни шибана планета.“
На Люк, чиято сила не беше в интригите, нещо не му излизаха сметките. Първо ония
двама уж араби полицаи в Париж. Кой ги е пратил? Защо? После двамата бодигардове в
„Белвю Палас“: защо дойдоха в хотела след подписването? Кой ги беше пратил? Защо? Кой
колко е знаел на кой етап?
Обади се на Оли.
— Всичко ли е спокойно, Хари? — В смисъл: кой вече е в тайната къща и кой още не е?
В смисъл: сега и с липсващата Наташа ли ще трябва да се занимавам?
— Да те зарадвам, Дик: последните изостанали се появиха преди две минути —
успокои го Оли. — Стигнали без всякакви премеждия, така че всичко е както следва. Да се
видим около десет от другата страна на хълма, а? Тъкмо ще се е постъмнило хубаво.
— Десет ме устройва.
— На паркинга на гара „Грунд“. Симпатично малко червено судзуки. Първата кола
вдясно веднага след входа, максимално далеч от влаковете, значи.
— Съгласен. — А след като Оли не изключи: — Какъв е проблемът, Хари?
— Ами чувам, че на гара „Интерлакен-Ост“ имало доста засилено полицейско
присъствие.
— Разправяй нататък.
Люк го изслуша, нищо не каза, прибра мобифона в джоба си.
Под другата страна на хълма Оли имаше предвид село Гринделвалд, на
противоположните поли на масива Айгер. Според доклада на Оли имало само един начин да
се стигне от Лаутербрунен до Венген: зъбчатата железница. По лятната пътека можела да
мине някоя дива коза или шантав мотоциклетист, но в никакъв случай четириколесно
превозно средство с трима пътници.
Но и Люк, като Оли, бе съвсем наясно, че на път към убежището му, Дима —
независимо в какво облекло — не биваше да бъде подлаган на оглед от страна на жп
служители, контрольори или спътници, особено пък в такъв късен час, когато пътуващите с
железницата са по-малко и по-забележими.
В село Цвайлючинен Люк пое по лявото разклонение — виещ се крайречен път, който
ги изведе почти до Гринделвалд. Паркингът на гара „Грунд“ беше пълен с оставените коли
на немски туристи. Още с влизането Люк забеляза с облекчение фигурата на Оли по ватиран
анорак и фуражка с наушници зад волана на паркиран червен джип судзуки е включени
габарити.
Ето ви по едно одеяло за когато ви застудее — обяви Оли на руски, докато омотаваше
седналия до него Дима, а Люк, след като връчи на Оли багажа и паркира беемвето под един
бук, се настани на задната седалка. — По горския път е забранено да се минава, с
изключение на тръгнали по работа местни хора от рода на водопроводчици и жп служители.
Така че, ако нямате нищо против, позволете ми аз да говоря, ако ни спрат за проверка. Не че
мога да мина за местен човек, но джипът е местен, а собственикът му ме инструктира какво
да приказвам.
Кой собственик и какво да приказва бяха неща, които само Оли можеше да каже. А
добрият черноработник не обича да говори за своите източници.
Тесен асфалтов път ги отвежда нагоре в черната планина. Срещу тях се спускат чифт
фарове; спират, отбиват сред дърветата: камион за превоз на строителни материали,
ненатоварен.
— Който идва отгоре, е длъжен да се отдръпне на заден ход — съобщава одобрително
Оли под сурдинка. — Местно правило.
По средата на пътя бе застанал съвсем сам униформен полицай. Оли забави ход да може
онзи да разгледа жълтия триъгълен стикер на предното стъкло на судзукито. Полицаят
отстъпи. Оли вдигна лениво ръка за поздрав. Минаха през селище с ниски хижи и ярко
осветление. Миризмата на пушек от дърва се смесваше с аромата на боровете. Неонов
надпис ги уведоми, че са в БРАНДЕГ. Шосето премина в незаравнен коларски път. Към тях
се стичаха рекички вода. Оли запали фаровете и мина на ниска предавка. Двигателят зави
измъчено. Пътят бе изровен от тежки камиони, а окачването на судзукито беше твърдо.
Кацналият с багажа на задната седалка Люк се опираше в двете странични стени, докато
джипът подскачаше и се лашкаше. Пред себе си виждаше омотаната фигура на Дима с
вълнената шапка; вятърът вееше одеялото на раменете му като файтонджийски плащ. До него
почти неотстъпващият му на ръст Оли, привел се напрегнато, докато водеше судзукито през
откритата поляна, подплаши две диви кози, които хукнаха да се скрият между дърветата.
Въздухът стана по-рядък и по-студен. Дишането на Люк се учести. По бузите и челото
му взе да се оформя тънка ледена коричка. Усети как очите му се насълзяват, а пулсът му се
ускорява от уханието на боровете и вълнението от изкачването. Гората пак ги обгърна
отвсякъде. От дебрите й проблясваха червени животински очи, но прекалено бързо, че да
може Люк да прецени дали животните са дребни или едри.
После минаха горната линия на дървесната растителност и излязоха на открито. Леки
облаци затулваха звездното небе, в самия му център се издигаше черна беззвездна празнота и
ги притискаше към склона, а постепенно ги изтикваше и към края на света. Минаваха под
обратния наклон на северната стена на Айгер.
— Бил ли си на Урал, Дик? — извърна се Дима и викна на английски по посока на Люк.
Люк кимна енергично и се усмихна — да.
— Като Перм е! И в Перм имаме такива планини! А на Кавказ бил ли си?
— Само в грузинската част! — извика в отговор Люк.
— Обожавам такива места, чуваш ли, Дик! Обожавам ги! И ти, нали?
Люк си позволи също да ги обожава, макар и за малко — понеже все още се
притесняваше за оня полицай — и продължи да ги обожава, докато се катереха към
седловината Клайне Шайдег, където се промъкнаха през арката оранжеви светлини от
доминиращия над нея великолепен хотел.
Оттам започнаха да се спускат. Вляво от тях се издигаха окъпаните в лунна светлина
жилести синьочерни сенки на някакъв ледник. Далеч отвъд долината се мяркаха светлините
на Мюрен, а сегиз-тогиз, докато гората ги поемаше отново в гъстите си обятия, и
мъждукащите светлинки на Венген.
16
Дните и нощите в курортното алпийско градче Венген се сториха на Люк загадъчно
предопределени — ту непоносими, ту изпълнени с лиричното спокойствие на една
разширена сбирка от почиващи членове на семейството и техните приятели.
Избраната от Оли грозна, построена за даване под наем вила заемаше затворен между
две пътеки триъгълник в тихия край на селото. Обикновено в зимните месеци я наемаше
един немски ски клуб от равнинен район, но през лятото бе на разположение за всички
платежоспособни наематели, били те теософи от Южна Африка, растафари от Норвегия или
бедни дечица от областта Рур. Така че селото едва ли не задължително очакваше появата и на
подобно невъобразимо семейство от хора несъвместими по възраст и произход. Нито един от
тълпата влачещи се летни туристи не ги удостои дори с извръщане на глава; поне така
твърдеше Оли, който прекарваше голяма част от свободното си време да наблюдава
околността иззад завесите на прозорците по горния етаж.
Отвътре светът изглеждаше невъобразимо красив. Като погледне човек от най-горния
етаж, вижда прославената долина Лаутербрунен; ако погледне нагоре, пред очите му блясва
масивът Юнгфрау. Отпреде му се простират девствени пасища и залесени склонове.
Погледната отвън обаче, вилата представляваше една архитектурна красота: пещероподобна,
безхарактерна, анонимна и несимпатизираща на нищо около себе си, с бели измазани стени
и селски разкрасяващи елементи, които само подчертаваха предградийните й аспирации.
И Люк се бе отдал на наблюдения. Докато Оли обикаляше за провизии и откъслечни
местни клюки, вечно притесненият Люк търсеше да забележи подозрителни минувачи. Но
колкото и да си отваряше очите, не забеляза нито един любопитен поглед към момиченцата в
градината, които под напътствията на Гейл скачаха с новите си въженца или събираха иглики
по поляната зад сградата с цел да ги запазят за вечни времена в бурканчетата от палмово
нишесте саго, които Оли купуваше от супермаркета.
Забележки не предизвикваше дори намацаната с руж и напудрена възрастна дребна дама
в траурни одежди и черни очила, която седеше неподвижна като кукла на балкона с ръце в
скута. Такива образи са се срещали по швейцарските курорти от самото начало на
туристическия бизнес. Та дори ако някой минувач мернеше вечер през пердетата как едър
мъж с вълнена скиорска шапка седи приведен над шахматната дъска срещу двама
подрастващи противници, а Пери им служи за рефер, докато Гейл и момиченцата гледат в
другия ъгъл закупеното от „Фото Фриц“ дивиди — е, и да е нямала досега вилата
вманиачени по шаха наематели, сега вече и такива си има. Какво ги интересува хората това,
че в двубой срещу комбинирания ум на двамата му преждевременно развиващи се синове
най-добрият перач на пари в света все още успява да им надделее?
И дори да видеха същите две подрастващи момчета в старателно разнообразеното им
облекло да се катерят по стръмната скална пътека, водеща от задната им градина чак до
билото на Менлихен, а отпреде им Пери да ги приканва да побързат, докато Алекс се кълне
наум, че ей сега ще му счупи шибания врат, а Виктор твърди, че току-що е преборил с поглед
истински възрастен елен, макар да става дума само за някаква си дива коза — че какво му е
толкова необичайното на всичко това? Пери дори ги свърза в двойка. Намери им и една
удобна скала с обратен наклон, взе под наем катерачески обувки, купи им въжета — и им
обясни най-строго, че за катерача въжетата са нещо и лично, и свещено — и ги научи как се
виси над пропаст, независимо че пропастта в случая бе само четириметрова.
А що се отнася до двете млади жени — и двете красиви, едната накъм шестнайсет,
другата с десетина години по-голяма, — проснали се да четат книгите си върху шезлонгите
под избегналия някак си булдозера на строителите разклонен явор, ако си швейцарец,
вероятно ще ги погледнеш, а после ще се престориш, че не си; а ако си италианец, сигурно
ще ги погледнеш и ще им изръкопляскаш. Но в никакъв случай няма да хукнеш към телефона
и да зашепнеш на полицията, че току-що си зърнал как две подозрителни жени четат на
сянка под явора.
Или поне така се увещаваше Люк, така се увещаваше и Оли, а кооптираните членове в
групата за наблюдение на квартала Пери и Гейл се съгласяваха — като че имаха друг
избор! — което ни най-малко не означаваше, че който и да било от тях, дори момиченцата, се
е отърсил съвсем докрай от представата, че се крият и че живеят в надпревара с времето. Та
когато на закуска с палачинките специалитет на Оли с бекон и кленов сироп Катя попиташе
„Днес ли заминаваме за Англия?“, или Ирина почнеше да врънка, А-ма докога ще чакаме да
тръгнем за Англия?“, и двете всъщност говореха от името на всички насядали около масата,
като се започне от самия Люк — героя на групата благодарение на гипсираната му десница
след падането му по стълбите в хотела му в Берн.
— Що не дадеш тоя хотел под съд, Дик? — насъскваше го Виктор.
— Ще се допитам до адвоката ми по този въпрос — отвърна му Люк с усмивка към
Гейл.
А що се отнася до това кога точно ще заминат за Лондон:
— Най-вероятно няма да е днес, Катя, но може би утре или вдругиден — уверяваше я
Люк. — Зависи кога ще дойдат визите ви. Знаете каква напаст са апаратчиците, дори и
английските, нали?
Но кога, о, кога?
Въпросът измъчваше и Люк през всеки буден или полусънен час на денонощието,
докато задъханите бюлетини от Хектор не преставаха да се сипят: веднъж две-три непълни
изречения между две съвещания, друг път — цяла еремиада в малките часове след поредния
безкраен ден. Объркан от баража противоречащи си сведения, Люк първо прибягна към
официално непростимия грях да си ги записва по реда на пристигането им. С подаващите се
през гипса смъртнобледи пръстчета на дясната си ръка драскаше най-старателно
измислените от самия него стенографски сигли върху отделни листове с размер А4, закупени
от Оли от селската книжарница. Но само от едната им страна.
И точно както ги бяха обучавали в школата, открадна стъклото от една рамка със
снимка, за да пише върху него; избърсваше старателно стъклото след всяка страница, а
написаното криеше зад казанчето, да не би случайно някога да хрумне на Виктор, Алексей,
Тамара или Дима да претърсват стаята му.
Но когато взе да се губи в скоростта и сложността на фронтовите депеши от Хектор,
успя да убеди Оли да му купи джобен диктофон като за Дима и да го свърже с кодирания му
мобифон — поредният смъртен грях в очите на отдела за обучение, но и живо спасение в
часовете, през които будуваше в леглото в очакване на Хекторовите неповторими бюлетини:
„На ръба на ножа сме, Люки, но водим в резултата.“
„Прескачам Били Бой и отивам право при шефа. Казал съм му, че разполагаме не с дни,
а с часове.“
„Шефът каза да говоря със зама му.“
„Зам. — шефът каза, че щом Били Бой не ще да подпише, и той не щял. Не искал да е
само с неговия подпис — или всички от четвъртия етаж да го подкрепят, или няма да се
съгласи. Казах майната му.“
„Колкото и да не ти се вярва, Били Бой полека се навива. Рита с всичка сила, но и той не
може да отрече истината, когато му я натикат в носа.“
Всичко това — само в първите двайсет и четири часа, откакто Люк прати
смъртнобледия философ да се търкаля надолу по стъпалата — подвиг, който Хектор в
началото нарече абсолютно гениален, но след като размисли, реши, че не си заслужава да
бъде доведен до знанието на зам. — шефа, поне засега.
— Нашият човек в действителност ли уби Ники, Люк?
— Той поне така се надява.
— Да. Разбирам. Но не съм чул нищо по въпроса, а ти?
— Нито звук.
— Били са някакви други двама и всяка прилика е съвсем случайна. Разбрано?
— Разбрано.
Но към средата на следобеда на втория ден тонът на Хектор взе да издава безсилие,
макар и не отчаяние. От канцеларията на министър-председателя били постановили, че все
пак трябва да се събере кворум на Комисията по правомощията. И настоявали Били Бой
Матлок да бъде посветен изцяло — повтарям, изцяло — във всички оперативни подробности,
които Хектор досега притискал близо към гърдите си. Били готови да се задоволят с
четиричленна работна група с по един представител от външно и вътрешно министерство, от
финансите и имиграционното. Неучастващите членове щели да бъдат поканени да
ратифицират препоръките със задна дата, което, според канцеларията на министър-
председателя, щяло да бъде чиста формалност. Хектор бил приел тези условия с най-голяма
неохота. След което най-неочаквано — още вечерта на същия ден — времето се промени и
гласът на Хектор се повиши с един тон. Тайният диктофон на Люк му възпроизведе
въпросния момент:
X: Копелетата май са ни изпреварили. Източниците на Били Бой от Сити току-що са му
подсказали.
Л: В какъв смисъл „изпреварили“? В кое? Та ние още нищо не сме направили.
X: Според източници на Били Бой в Сити Комисията за финансов надзор се канела да
блокира искането на „Арена“ да отвори голяма банка, а ножа сме били забили именно ние.
Л: Ние ли?
X: Службата. Като цяло. Мощните институции в Сити се възмущават до небето. Трима
независими членове на парламента, на заплата при олигарсите, приготвят грубо писмо до
министъра на финансите, с което обвиняват Комисията по финансов надзор в антируски
предразсъдъци и настояват за незабавното премахване на всички неразумни пречки пред
заявлението. И обичайните заподозрени в Камарата на лордовете са се вдигнали на
всеоръжие.
Л: Ама как може такива глупости!
X: Разправяй го на Комисията за финансов надзор. Те само едно повтарят: централните
банки престанали да си отпускат една на друга заеми, макар обществото да им било дало
милиарди именно за тази цел. Но ето че се появява спасител на бял кон — „Арена“ — с
предложението да сложи в горещите им ръчички стотици шибани милиарди. Кой го е еня
откъде са тия пари? [Това въпрос ли се явява? Защото в такъв случай Люк не разполага с
отговор.]
X [избухва внезапно]: За неразумни пречки изобщо не може да става дума, мама му
стара. На никой дори и през ум не му е минало да създава неразумни пречки. До снощи
заявлението на „Арена“ е събирало прахоляка на стелажа с необработени документи. Нито
среща са провели, нито съвещание, почти не са започнали и проучването на законните
изисквания. Което обаче ни най-малко не е пречило на олигарсите в Съри да бият своите
барабани на войната, нито да внушават на водещите финансовите рубрики, че ако искането
на „Арена“ бъде отхвърлено, лондонското Сити ще отиде чак на четвърто място след
Уолстрийт, Франкфурт и Хонконг. И кой ще е виновен за всичко това? Службата, подведена
от шибаното копеле Хектор Мередит!
Последва нова тишина — толкова дълга, че на Люк му се наложи да пита Хектор още ли
е на линията, на което получи сприхавия отговор:
— Къде другаде да съм, да му еба майката?
— Е, поне имаш вече подкрепата на Били Бой — подсказа Люк, един вид да му даде
утеха, каквато не споделяше.
— Завой на сто и осемдесет градуса — отвърна благочестиво Хектор. — Не знам какво
щях да правя без него.
И Люк нямаше представа.
Били Бой Матлок — неочакван съюзник на Хектор? Привлечен от Хектор към каузата?
Най-новото му другарче по оръжие? Завой на сто и осемдесет градуса? Били ли?
Или Били Бой просто се застрахова допълнително? Не че Били Бой е лош човек, в
смисъл не е зъл, не е мръсник като Обри Лонгриг и никога не е бил такъв в очите на Люк; не
е някакъв коварен създател на пъклени планове, нито е Двоен или троен агент, намърдал се
между противостоящи сили. Това изобщо не е в стила на Били. Прекалено очебийно би било
от негова страна.
Кога в такъв случай е станал обратният завой и кое го е наложило? — дивеше се Люк. А
дали пък Били Бой вече не си е подсигурил тила другаде, та затова с такава готовност
предлага сега на Хектор обилния си фронт, с цел да го посветят в най-пазените тайни в
сандъка с Хекторовите тайни?
Какво например се е въртяло из главата на Били през онзи неделен следобед, когато
излезе от тайната квартира в Блумсбъри все още страдащ от нанесеното му унижение? Обич
към Хектор? Или сериозна загриженост за личната му позиция в бъдещата схема на нещата?
И в дните на болезнено преживяне вследствие на въпросната среща, кое ли величие от
Сити е поканил на обяд Хектор — при цялата си всеизвестна свидливост — и го е заклел да
пази тайната, макар да знае идеално, че за това величие тайна е всичко, което съобщава
някому поотделно на четири очи? И то с пълното съзнание, че по този начин си спечелва
приятел в случай на неблагоприятно развитие на събитията?
И кой може да предскаже коя точно от многото вълнички, предизвикани от хвърленото в
мътните води на Сити камъче, ще изпляска по свръхчувствителния слух на онзи виден
вътрешен човек в Сити и издигащ се член на парламента Обри Лонгриг?
Или на Бъни Попъм?
Или на Джайлс де Салис — ръководителя на медийния цирк?
И на всички останали Лонгриги, Попъми и Де Салиси с остър слух, които чакат да се
качат на панаирджийската въртележка, наречена „Арена“, в мига, в който се завърти?
Само че, според Хектор, въртележката е все още в покой. За какво да скачат отсега?
Много му се щеше на Люк да има с кого да сподели мислите си, но — както винаги —
такъв човек липсваше. Пери и Гейл не бяха в кръга. Ивон не беше в ефир. А Оли — е, макар и
да бе най-добрият черноработник в занаята, Оли не можеше изобщо да се сравнява с
Айнщайн, когато станеше дума за кървав двубой при висок залог.
Докато Гейл и Пери се проявяваха в най-добрата си светлина като сурогат родители,
отрядни ръководители, играчи на „Монополи“ и гидове на децата, Оли и Люк отчитаха всеки
появил се предупредителен признак и ако не го отхвърлеха, го добавяха към все по-
нарастващия списък на Люк на неща, за които да се притеснява.
В рамките на една сутрин Оли бе забелязал една и съща двойка да минава два пъти
покрай къщата откъм северната й страна, после — два пъти откъм югозападната. Първия път
жената беше с жълт шал на главата и зелен лоден, втория път — с широкопола капела и
спортен панталон. Но в едни и същи високи обувки и чорапи и с един и същ алпийски
бастун. Мъжът пък първия път бе по къси панталонки, а втория — в шалвари на леопардови
петна, но е една и съща синя фуражка и с една и съща походка — с прилепени към бедрата
почти неподвижни ръце.
А Оли беше преподавал следене в школата за подготовка, така че него трудно можеше да
го обори човек.
Откакто Гейл и Наташа се бяха сблъскали с швейцарските власти на „Интерлакен-Ост“,
Оли държеше под бдителния си поглед и жп гарата „Венген“. Според железничаря, който си
пи кротко биричката с Оли в бар „Айгер“, полицейското присъствие във Венген напоследък
се било позасилило; иначе се проявявало само за да разтърват някое сбиване или във вялото
търсене на дилъри на дрога. Проверявали хотелските регистри и показвали скришом на
билетопродавачите по гарите на нормалната и зъбчатата железница снимка на широколик
олисял мъж с брада.
— Интересно дали Дима не си е пуснал брада в самото начало, когато е открил първата
си пералня за пари в Брайтън Бийч? — изказа той предположението си пред Люк, докато се
разхождаха кротко из градината.
И брада, и мустаци, призна мрачно Люк. Били са част от новата му самоличност, с която
успял да влезе в Щатите. И едва преди пет години ги обръснал.
А на всичко отгоре — може и съвпадение да е било, макар Оли категорично да го
отричаше, — докато купуваше „Интърнашънъл Хералд Трибюн“ и местната преса от
магазинчето на гарата, забеляза същата онази подозрителна двойка, която проучваше и
къщата. Седяха в чакалнята с втренчени в стената погледи. Два часа и няколко влака и в двете
посоки по-късно не бяха мръднали оттам. Оли не намираше друго обяснение за поведението
им, освен някакво недоразумение: или новата смяна, изглежда, е изпуснала влака, така че
двамата чакат началниците им да решат какво да правят по-нататък, или — ако се съдеше по
избраната от тях позиция, гледаща към първи перон — гледат да видят кой ще слезе от
влаковете от Лаутербрунен.
Да не говорим, че и симпатичната продавачка в магазина за сирене ме попита за колко
души пазарувам. Може и да се е шегувала с възголямото ми шкембе, но въпросът й никак не
ми хареса — добави сякаш от желание да облекчи бремето на Люк, но вече и двамата трудно
виждаха смешната страна на нещата.
Люк се притесняваше и от факта, че в къщата имаше четири деца на училищна възраст.
След като учебната година в Швейцария е започнала, защо нашите деца не ходят на училище?
Същия въпрос му зададе и сестрата в селския медицински кабинет, където отиде на
контролен преглед на ръката. Скалъпеното на момента обяснение, че международните
училища имали някаква междинна ваканция, му се стори неубедително дори на самия него.
Досега Люк успяваше да задържа Дима в къщата, а самият Дима се съгласяваше, макар и
неохотно, понеже се чувстваше негов длъжник. Възторгът му от сблъсъка по стълбите на
„Белвю Палас“ не му позволяваше да си представи, че Люк е способен изобщо да сбърка в
нещо. Но след като дните взеха да се влачат едва-едва и Люк все повече се затрудняваше да
намира поредното извинение за апаратчиците в Лондон, настроението на Дима взе да клони
все повече към съпротива, а оттам — и към открит бунт. И понеже му писна от Люк, постави
с характерната си прямота въпроса на Пери.
— Ако поискам да изведа Тамара на разходка, ще я изведа — изръмжа. — Виждам
красива планина и искам да й я покажа. Тук да не е шибаната Колима? Така предай на Дик.
Чуваш ли, професоре?
Тамара обаче реши, че без инвалидна количка няма да може да стигне по полегатата
асфалтова пътека до пейките с изглед към долината. Изпратиха Оли да й намери една. С
къносаната си коса, омазаната с червило уста и тъмните очила имаше вид на некроманско
творение, макар и самият Дима да не беше кой знае колко по-привлекателен в своя работен
гащеризон и вълнена ски шапка. Но в тази общност, свикнала с всякакви човешки
отклонения, в същото време се явяваха и идеалната възрастна двойка: Дима, бутащ бавно
Тамара нагоре по хълма зад къщата, за да й покаже водопада Щаубах и долината
Лаутербрунен в цялата им красота.
А когато, както понякога се случваше, към тях се присъединеше и Наташа, тя вече не се
явяваше омразното извънбрачно дете на Дима, натресено по принуда на Тамара, след като я
изхвърлили полуполудяла от затвора, а тяхната любеща и послушна дъщеря, без значение
дали от брака им или осиновена. Но Наташа най-вече четеше книгите си или издебваше
когато баща й е сам да го гушка, да гали плешивата му глава и да я целува така, сякаш той е
нейно дете.
И Пери, и Гейл също бяха неделима част от новосъздаденото семейство, което
започваше да се формира. Гейл неспирно измисляше нови занимания за момиченцата:
запозна ги с кравите по поляните, заведе ги в магазина за сирене да видят как стържат с
ренде от прословутото хобелкезе, или да търсят елени и катерички из гората; същевременно
Пери се явяваше многообичаният водач на момчешкия отбор и гръмоотводът за излишната
им енергия. Всъщност единственият случай, в който Пери неочаквано се възпротиви, беше,
когато Гейл предложи да изиграят тенис мач на двойки с момчетата рано една сутрин. Имал
бил нужда от още време да се свести след пъкления мач в Париж.
Укриването на Дима и трупата му бе само едно от натрупващите се у Люк притеснения.
Докато чакаше нощем в стаята си на горния етаж случайните бюлетини от Хектор,
разполагаше с предостатъчно време, през което да сглоби уликите, че присъствието им в
селото привлича нежелано внимание, както и да забърка в многото безсънни часове
конспиративни теории, които дори в настъпилата утрин му се струваха тревожно реални.
Притесняваше го и самоличността му под името Брейбъзън — дали усърдният хер
директор на „Белвю“ не е направил вече връзката между проведената от Брейбъзън
инспекция на тоалетните в хотела и двамата пребити руснаци на долната площадка на
стълбището; и дали оттам, с помощта на полицията, разследванията не са стигнали до
паркираното под бука на жп гарата „Гринделвалд Грунд“ беемве.
Най-драстичният му сценарий, подсказан донякъде от направената от Дима в колата
безгрижна реконструкция, се развиваше по следния начин:
Единият от бодигардовете — най-вероятно смъртнобледият философ — успява да
издрапа нагоре по стълбата и започва да блъска по заключената врата.
Или пък предположенията на Оли по отношение на електрониката на аварийната врата
са се оказали просто предположения.
Така или иначе, тревогата е вдигната и вестта за сблъсъка достига до слуха на по-
информираните гости на коктейла на „Арена“ в „Залата на честта“: телохранителите на
Дима са били нападнати, самият Дима е изчезнал.
Сега вече всичко се задвижва. Емилио дел Оро алармира седмината чисти
пълномощници, които грабват мобифоните и алармират своите братя воры, а те на свой ред
алармират Княза в неговия замък.
Емилио алармира своите приятели швейцарските банкери, които на свой ред алармират
своите високопоставени приятели в швейцарското правителство, включително полицията и
службите за сигурност, чиято първа задача в живота е да пазят достойнството на свещените
швейцарски банкери и да арестуват всеки, дръзнал да го опетни.
По-нататък Емилио дел Оро алармира Обри Лонгриг, Бъни Попъм и Де Салис, които
алармират когото трябва — виж по-долу.
Руският посланик в Берн получава спешни инструкции от Москва, подклаждани от
Княза, да настоява за незабавното освобождаване на телохранителите, преди да са пропели,
но най-вече да открие Дима и да го върне с максимална бързина в страната на неговия
произход.
Швейцарските власти, за които досега е представлявало удоволствие да дават убежище
на богатия финансист Дима, обявяват за вседържавно издирване избягалия престъпник
Дима. Но дори в тази мрачна приказка има нещо необичайно, което Люк при цялото си
старание не успява да проумее. Каква точно верига от обстоятелства — подозрения или
твърди разузнавателни сведения — е докарала двамата телохранители в хотел „Белвю
Палас“ след второто подписване? Кой ги е пратил? Какво им е било наредено да направят?
И защо?
Или, казано другояче: имали ли са Княза и братята му повод да знаят по време на
второто подписване, че Дима се кани да наруши своята ненарушима клетва на вор и да
стане сук номер едно на всички времена?
Но когато Люк се решава най-сетне да сподели, макар и в разреден вид, тези си тревоги
с Дима, онзи най-небрежно ги отхвърля. Дори Хектор е тотално невъзприемчив и едва ли не
изкрещява:
— Тръгнем ли по този път, от самото начало сме прецакани.
Да сменят къщата? Да се прехвърлят през нощта в Цюрих, Базел или Женева? И какво
ще постигнат с това? Само ще оставят зад себе си разбунено гнездо на оси — озадачени
магазинери, хазяи, агенти по недвижими имоти, селските клюкари.
— Мога да те снабдя с някой и друг пищов, ако те интересува — предложи Оли при
поредния си нещастен опит да развесели Люк. — Доколкото чувам, независимо от новите
закони, всяка къща в селото била въоръжена до зъби. Готвели се да посрещнат руснаците.
Добре че не са наясно кой точно им гостува в момента, а?
— Дано и не разберат — отвърна му Люк с храбра усмивка.
Пери и Гейл намираха нещо идилично в ежедневието си — нещо чисто, както се
изразяваше замислено Дима. Сякаш ги бяха спуснали в някакъв далечен аванпост на
човечеството със задачата да се грижат най-старателно за своите подопечни.
И когато не беше сред природата с момчетата — Люк все го подтикваше да ги прекарва
по най-отдалечените пътеки, а Алексей бе открил, че в крайна сметка не страда от
световъртеж, а от непоносимост към Макс, — Пери си правеше привечерни разходки с Дима
или присядаше до него на някоя пейка в края на гората и го наблюдаваше как гледа долината
със същия онзи гняв, с който прекъсна монолога си в гарвановото гнездо в „Трите комина“ и
впери поглед в мрака, обърса уста с опакото на ръката си, отпи яко от водката и продължи да
гледа ядно. Друг път искаше да го оставят сам в гората с диктофона, при което Оли, или
Люк, го охраняваше скришом от разстояние. Но не им даваше касетите, които представляваха
част от застрахователната му полица.
Пери обаче забелязваше, че изминалите дни — колкото и да бяха — го бяха състарили.
Нищо чудно да бе започнал да осъзнава чудовищността на своето вероломство. И докато
гледаше с празен поглед във вечността или диктуваше глухо в касетофона си, търсеше и
някакво вътрешно помирение. Така поне подсказваше демонстративната му проява на
загриженост към Тамара. Изглежда, възродилият се инстинкт на вора във вярата бе постлал
пътя му към жената.
— Докато умре моята Тамара, Бог може и да е оглушал от шибаните молитви, с които го
залива — отбеляза гордо веднъж, с което създаде у Пери впечатлението, че е далеч по-
неуверен в собственото си избавление.
Пери не преставаше да се чуди и на търпението, което Дима проявяваше спрямо самия
него, което нарастваше обратнопропорционално на презрението му към половинчатите
обещания на Люк, които същият оттегляше едва ли не на мига.
— Ти, професоре, не се притеснявай. Един ден всички ние ще сме щастливи, помни ми
думите. Ще се измъкнем от това лайняно положение — заявяваше му с положена
собственически върху рамото му длан, докато се разхождаха по пътеката. — Виктор и
Алексей те възприемат като някакъв шибан герой. И някой ден, току-виж, и от теб направили
вор.
Но Пери ни най-малко не се подведе по буйния смях, който последва горното
предположение. От доста дни насам бе взел да се вижда все повече в ролята на наследник на
Димината верига от дълбоки мъжки дружби: с покойния Никита, който го бе направил мъж;
с убития Миша, ученика му, който той, за най-голям свой срам, не бе успял да опази; и с
всички онези бойци и железни мъже, които са властвали над него, докато бил в затвора в
Колима и след това.
Много повече го изненада невероятното му наглед назначение като среднощен
изповедник на Хектор. Нито на Гейл, нито на самия него му бе необходимо Люк да им
съобщава с думи — стигаше им ежедневното му шикалкавене, — че нещата в Лондон не се
развиваха така гладко, както очакваше Хектор. Колкото и да се мъчеше да го прикрива, със
самия език на тялото си Люк издаваше до каква степен и той се измъчва от емоционалното
напрежение.
Така че кодираната мелодия на мобифона в един часа след полунощ накара Пери да
седне стреснат в леглото, а Гейл, без да дочака да разбере кой го търси — да се втурне по
коридора да нагледа спящите момиченца, при което първата му мисъл, след като чу гласа на
Хектор, бе, че онзи ще го помоли да повдигне духа на Люк или — което би предпочел — да
поеме по-активна роля в тайното прехвърляне на Дима в Англия.
— Ще ми отделиш ли две минути да си поговорим, Милтън?
Нима това наистина бе гласът на Хектор, или чуваше магнетофон, чиито батерии са
взели да се изтощават?
— Поговори ми.
— Има един полски философ, когото от време на време си препрочитам.
— Как се казва?
— Колаковски. Предполагам, че си го чувал.
Пери не намери за нужно да му признае, че го е чувал.
— Е и?
Пиян ли е Хектор? Да не е наблегнал прекалено на малцовото уиски от остров Скай?
— Тоя Колаковски развива едни много строги възгледи по въпроса за доброто и злото…
които напоследък съм склонен да споделям. Злото си е зло, и точка по въпроса. Изобщо не се
корени в битието. И няма връзка с това дали си наркоман и прочие. Злото представлява
абсолютна и изцяло самостоятелна човешка сила. — Продължително мълчание. — И си
зададох въпроса: ти на какво мнение си?
— Том, какво ти има?
— От време на време го препрочитам, нали разбираш. Когато ми натежи. Колаковски.
Изненадваш ме, че не ти е познат. Та той е постулирал един закон. Доста добър при това,
предвид обстоятелствата.
— Какво точно ти тежи в момента?
— Нарекъл го е Закон на безкрайното изобилие. Не че в полския съществителните ги
членуват. Но и нечленуване всъщност няма, което би трябвало да ти подскаже нещо, но това е
положението. Та същността на тоя закон е, че за всяко събитие съществуват безброй
обяснения. Безгранично. Или, казано с думи, които и двамата с теб разбираме, никога не
знаеш нито кое точно копеле те е цапардосало, нито защо. Доста утешително звучи в
създалите се обстоятелства, не смяташ ли?
Гейл се беше върнала и стоеше в рамката на вратата да слуша.
— Предполагам, че ще мога да дам по-точна преценка, ако съм запознат с
обстоятелствата — отвърна Пери, като в същото време говореше и на Гейл. — Мога ли да
направя нещо, с което да ти помогна, Том? Звучиш ми доста скапано.
— Според мен ти вече го направи, Милтън, приятелю. Благодаря ти за съвета. Ще се
видим утре сутрин.
Ще се видим ли?
— Сам ли беше или с някого? — попита Гейл, докато си лягаше.
— Не стана дума.
Според Оли след катастрофата на Ейдриън жената на Хектор Емили престанала да
живее с него в Лондон. Предпочитала зимната виличка в Норфък, която била по-близо до
затвора.
Люк е застанал вцепенен до леглото, притиснал е кодирания мобифон до ухото си, а
временно свързаният с него диктофон е паркиран до умивалника. Часът е четири и трийсет
следобед. Хектор цял ден не се е обаждал, нито е отговарял на многобройните съобщения на
Люк, записани от телефонния секретар. Оли е тръгнал да купува прясна пъстърва, а за Катя,
която не яде риба — виенски шницели. И пържени по домашному картофи за всички.
Напоследък храната се е превърнала в основна тема. Понеже не знаят дали следващия път
пак ще са заедно, всяко сядане на трапезата е придружено с определена церемониалност.
Понякога се започва с дълга молитва на руски, нашепвана от Тамара и придружена с
многократни прекръствания. Друг път, като я погледнат в очакване, тя отказва явно за да им
даде да разберат, че не се радват на Божията благодат. Този следобед, за да запълни празното
време преди вечеря, Гейл е решила да слезе с момиченцата до Трюмелбах да им покаже
страшния водопад, който си е проправил път през вътрешността на планината. Пери никак
не одобрява намеренията й. Хубаво, тя ще е с мобифон, но на какво покритие може да
разчита в пещерите?
На Гейл й е все едно. Решили са и тръгват. По поляните дрънчат кравешки чанове.
Наташа се е зачела под явора.
— Слушай, значи — нарежда му Хектор с непоклатим като скала глас. — Цялата гадна,
шибана история. Чуваш ли ме?
17
Люк слуша. Половината час се превръща в четирийсет минути. „Гадна, шибана история“
е съвсем точно казано.
След което, понеже вече няма смисъл да се бърза, я прослушва повторно, в продължение
на нови четирийсет минути. Самата пиеса е изключително сложна сама по себе си, а дали е
комедия или трагедия, ще стане ясно, когато му дойде времето. В осем сутринта Хектор
Мередит и Били Матлок били изправени пред „другарски съд“ в многостайния кабинет на
зам. — шефа на четвъртия етаж. Прочели им обвинителния акт. Хектор го парафразира,
изпъстрен с цветисти ругатни:
Замът каза, че бил привикан от секретаря на кабинета на министър-председателя, който
му представил следния казус, а именно, че някой си Били Матлок и някой си Хектор
Мередит заговорничели да опетнят кристалночистата репутация на някой си Обри Лонгриг
— член на парламента, властелин в Сити и гъзолизец на олигарсите в Съри, в ответ на
някакви предполагаеми щети, които въпросният Лонгриг бил нанесъл на обвиняемите: сиреч
Били искал да си отмъсти за всичките лайна, които Обри го бил накарал да изяде, докато
враждували до кръв на четвъртия етаж, а аз — за това, че Обри се бил опитал да съсипе
шибаната ми семейна фирма, след което да я закупи срещу целувка с език. Поради което
секретарят на правителството бил останал с впечатлението, че нашите лични интереси се
отразявали на оперативните ни преценки. Слушаш ли ме изобщо?
Люк слуша. А за да чува още по-хубаво, вече е седнал на ръба на леглото, хванал се е с
две ръце за главата и е сложил диктофона до себе си върху юргана.
— Което налага да изискат от мен — главния подбудител на заговора да бъде прецакан
Обри — да им разясня своята позиция.
— Том?
— Дик?
— Какво общо може да има, по дяволите, прецакването на Обри — дори ако приемем,
че това е целта на двама ви — с прехвърлянето на нашия човек и семейството му в Лондон?
— Чудесен въпрос. И ще ти отговоря в същия дух.
Люк не си спомня да е чувал друг път чак такъв гняв в гласа на Хектор.
— Според зам. — шефа било се поразчуло, че Службата ни се кани да освети някакъв
суперинформатор, който на практика ще дискредитира банковите стремежи на конгломерата
„Арена“. Има ли нужда да те светвам точно каква връзка има удоволствието да вижда тук
зам. — шефът? Блестяща руска банка в ролята на бял рицар спасител, милиарди долари на
масата с перспектива за още повече от същото място и с обещанието не само да хвърлят тези
купища допълнителни милиарди на изгладнелия паричен пазар, но и да инвестират в някои
от най-крупните динозаври на английската промишленост? И тъкмо когато се очаква добрата
воля на въпросния бял рицар да даде плод, на сцената цъфват двама чекиджии от
разузнаването, решени да прекатурят каруцата и плюещи разни простотии за морал и за
печалбарство от престъпна дейност.
— Каза, че са те приканили да им разясниш позицията си — чува се Люк как напомня
на Хектор.
— Това и направих. И то доста добре, бих казал. Много яко му натрих носа. А онова,
което не казах аз, го каза Били. И направо не е за вярване, но полека-лека замът взе да
наостря уши. И на него не му е лесно явно, след като шефът му си е наврял главата в пясъка,
но в края на краищата се осъзна като булка. Изгони всички от стаята, с изключение на нас
двамата, после ни изслуша от началото.
— Вас двамата с Били?
— Да. Били вече е вътре в нашата палатка и пикае енергично навън. Чудодейното
покръстване на апостол Свети Павел номер две — по-добре късно, отколкото никога.
Люк се съмнява, но от милосърдие решава да не споделя съмненията си.
— Добре, и какво е положението ни сега? — пита.
— Същото като в самото начало. Официално, но неофициално, с участието на Били и
чартърен полет за моя сметка. Имаш ли молив подръка да записваш?
— Нямам, разбира се!
— Тогава слушай внимателно. Ето как ще процедираме оттук нататък, без никакво
обръщане назад.
Изслушва го внимателно два пъти, после осъзнава, че чака да събере кураж да се обади
на Елоиз, и й се обажда. Май скоро ще се върне, може би още късно утре вечер, казва. Елоиз
отговаря, че Люк трябва да постъпи така, както смята, че трябва. Люк я пита какво прави
Бен. Бен е добре, благодаря, казва Елоиз. Люк установява, че му е потекла кръв от носа, така
че си ляга, докато стане време за вечеря и за кротка раздумка с Пери, който учи Алексей и
Виктор в остъклената стая как се правят катерачески възли.
— Ще ми отделиш ли една минутка?
Люк отвежда Пери в кухнята, където Оли се бори с упорития фритюрник, който не
желае да достигне желаната температура за домашно пържени картофи.
— Ще ни оставиш ли насаме за една минутка, Хари?
— Няма проблем, Дик.
— Най-после добра новина, слава богу — подхвана Люк, след като Оли излезе. —
Хектор е уредил утре от единайсет вечерта по Гринуич в Белп да ни чака малък самолет. От
Белп до нашата военновъздушна база в Нортолт. С уредено разрешение за излитане и кацане
и чисто преминаване и от двете страни. Един господ знае как е успял, но го е уредил. Щом се
стъмни, ще прекараме Дима с джипа през планината до Грунд, а оттам — право до Белп.
Щом кацне в Нортолт, веднага ще го отведат в тайна квартира и ако наистина достави онова,
което обещава, ще регистрират официално кацането му, след което прехвърляме и
семейството му.
— Ако достави ли? — повтори Пери и килна въпросително глава на една страна по
начин, който доста подразни Люк.
— А нима той няма да го направи? Сигурни сме в него. Засега друга сделка не се
предлага — продължи Люк, след като Пери нищо не каза. — Господарите ни в Уайтхол не
желаят семейството да им увисне на врата, преди да са се убедили, че Дима си заслужава
ядовете. — А след като Пери продължава упорито да мълчи: — Само дотолкова е успял да ги
уговори Хектор, без да подлагат всичко на надлежната процедура. Така че нищо повече не
мога да ти обещая.
— Надлежната процедура — повтори най-сетне Пери.
— Боя се, че точно с това си имаме работа.
— А пък аз си мислех, че работим с хора.
— Ами точно за хората става дума — не можа да се сдържи Люк. — И именно по тази
причина Хектор иска ти да си човекът, който ще съобщи това на Дима. Смята, че ще е по-
добре да го чуе от теб, отколкото от мен. С което съм напълно съгласен. Но предлагам да не
го правиш сега. Достатъчно ще е да му го кажеш рано утре вечер. Не ни трябва да го обмисля
цяла нощ. Някъде към шест, да речем, че да има време да се приготви.
Тоя човек не знае ли кога да поотстъпи? — чудеше се Люк. Докога ще срещам кривия му
поглед?
— А ако не достави очакваното? — поинтересува се Пери.
— Дотам още никой не е стигнал. Боя се, че такива неща се правят бавно. Стъпка по
стъпка. Нищо не върви по права линия. — След което се изпуска и веднага съжалява, че го е
казал: — Ние тук не сме учени. Ние сме хора на действието.
— Трябва да говоря с Хектор.
— И той предположи, че така ще кажеш. Чака те да му се обадиш.
Пери тръгва — сам — нагоре по пътеката към гората, по която се е разхождал с Дима.
Стига до една пейка, обърсва с длан вечерната роса, сяда и изчаква мисълта му да се
проясни. Под себе си, в осветената къща, вижда как Гейл, четирите деца и Наташа са
клекнали в кръг по пода на остъклената стая около таблото за „Монополи“. Чува възмутен
врясък от Катя, последван от протестен лай от страна на Алексей. Измъква мобифона от
джоба си и се втренчва в него в полумрака, преди да натисне бутона за връзка с Хектор и да
чуе на мига гласа му.
— Разкрасения вариант ли предпочиташ да чуеш или голата истина?
Пак е едновремешният Хектор — онзи, който му харесва; онзи, който му се беше
накарал в тайната квартира в Блумсбъри.
— Голата истина ще свърши работа.
— Чуй я тогава. Ако прехвърлим тук нашия човек, ще го изслушат и ще си съставят
преценка. Повече от това не можах да изкопча от тях. До вчера те дори и дотук не желаеха да
стигнат.
— Кои „те“?
— Властите. Онези. За кого мислиш, че става дума, мама му стара? А ако решат, че не
отговаря на предварителните описания, ще го хвърлят обратно във водата.
— Коя вода?
— Руската най-вероятно. Какво значение има? Но работата е там, че той неминуемо ще
отговори на очакванията им. Аз съм сигурен, а и ти го знаеш. А щом решат да го оставят, за
което ще са необходими не повече от ден-два, ще са готови да купят и цялата катастрофа:
жена, деца, децата на приятеля му, та дори и кучето, ако има такова.
— Няма куче.
— Казано накратко — по принцип приемат цялата сделка.
— По кой принцип?
— Млъкни, ако обичаш. От сутринта слушам как тия прекалено образовани задници от
Уайтхол цепят косъма на две, така че най-малко имам нужда от още един. Вече се
договорихме. Стига нашият човек да предостави очакваната стока, останалите ще дойдат със
съответната експедитивност. Обещаха ми го и нямам друг избор, освен да им вярвам.
Пери затвори очи и пое глътка планински въздух.
— И какво искаш от мен?
— Нищо по-различно от онова, което правиш от самото начало. Да направиш
компромис с благородните си принципи в името на всеобщото благо. Насапунисай го хубаво.
Ако му кажеш, че всичко е „може би“, той няма да дойде. Но ако го убедиш, че приемаме
безусловно неговите условия, но ще се наложи да позабавим леко събирането с любимите му
хора, ще кандиса. Там ли си още?
— Отчасти.
— Пак му кажи истината, но избирателно. Ако му направиш и най-малкия намек, че му
кроим мръсен номер, той веднага ще го улови. Понеже колкото сме английски джентълмени,
привърженици на честната игра, в същото време сме и лайнари от вероломния Албион. Чу
ли ме какво ти казвам, или си говоря на стената?
— Чух те.
— Кажи ми тогава, че не съм прав. Кажи ми, че не съм го преценил правилно. Че имаш
по-добър план. Сега си ти, или никой. Настъпи славният ти час. Ако и на теб не повярва,
никому няма да повярва.
Лежаха в леглото. Полунощ бе отминала. Гейл, полузаспала, почти нищо не бе казала.
— Донякъде са му го иззели от ръцете — рече Пери.
— За Хектор ли говориш?
— Такова усещане имам.
— Може пък още от самото начало да не е било в неговите ръце — подсказа Гейл. А
след малко: — Ти какво реши за себе си?
— Нищо още.
— Значи, си решил според мен. И липсата на решение е равносилна на решение. Според
мен ти си решил и затова сън не те лови.
Следващата вечер, шест без петнайсет. Поднесеното от Оли сирене фондю се бе
усладило на всички и масата вече бе раздигната. Дима и Пери останаха сами в столовата,
застанали лице в лице под многоцветния полилей от метална сплав. Люк тактично излезе на
разходка из селото. По идея на Гейл момиченцата гледаха за кой ли път „Мери Попинс“.
Тамара се бе оттеглила във всекидневната.
— Това е всичко, което апаратчиците могат да предложат — каза Пери. — Ти заминаваш
довечера за Лондон, а семейството ти идва след два-три дни. Апаратчиците настояват. И те
са длъжни да спазват определени правила. Има си правила за всичко. Дори за случаи като
твоя. — Използваше кратки изречения и беше нащрек да долови и най-малката промяна в
чертите на Дима — признак на омекване, проблясък на съпротива, но лицето отпреде му си
оставаше нечетливо.
— Искат да отида сам ли?
— Не сам. И Дик ще отлети с теб за Лондон. Щом приключат формалностите и
апаратчиците задоволят изискванията на правилника си, всички ние ще ви последваме в
Англия. И Гейл ще се погрижи за Наташа — добави с надеждата да уталожи първата, според
него, грижа на Дима.
— Тя моята Наташа да не е болна?
— Боже мой, изобщо не е болна. Но е млада. И красива. И темпераментна. И чиста. Та
ще има нужда от доста грижи в една непозната държава, нищо друго.
— Прав си — съгласи се Дима и кимна за потвърждение с плешивата си глава. — Прав
си. Тя е красива като майка си.
После рязко извърна глава настрани, оттам — надолу и се втренчи в някаква тъмна
пропаст на тревога или спомени, до която Пери нямаше достъп. Нима знае? Нима от
пристъп на яд, интимност или разсеяност Тамара му го е казала? И нима, противно на
всички Наташини очаквания, Дима е поел върху себе си тайната и болката й, вместо да
запраши да търси Макс? Едно само му ставаше ясно на Пери: на мястото на очаквания от
него изблик на гняв и отрицание се бе появило зараждащото се затворническо чувство на
примирение пред лицето на бюрократичната власт; а така осъзнат, този факт тревожеше
Пери по-дълбоко, отколкото всеки евентуален взрив на насилие.
— Два-три дни, а? — повтори Дима, но с тон, сякаш ставаше дума за доживотна
присъда.
— Така казват: до два-три дни.
— Така ли каза Том? Два-три дни?
— Да.
— Тоя Том е свестен човек, а?
— Да, според мен.
— И Дик. Насмалко да очука онова копеле.
Двамата смляха едновременно тази мисъл.
— А за моята Тамара ще се погрижи ли Гейл?
— Гейл ще полага най-големи грижи за твоята Тамара. И момчетата ще й помагат. И аз
ще съм тук. Всички ще се грижим за семейството, докато ги прехвърлим. После ще се
грижим за всички ви в Англия.
Дима заразсъждава по въпроса и идеята, изглежда, все повече му се нравеше.
— И моята Наташа ще учи в „Роудийн“?
— Е, може да не е точно в „Роудийн“. Точно това не могат да обещаят. Но може пък да
намерим нещо още по-хубаво. Ще запишем всичките деца в хубави училища. И ще им хареса.
Рисуваха заедно фалшив хоризонт. Пери го съзнаваше, а изглежда, че и Дима го
съзнаваше, но го и приемаше радушно, ако се съдеше по извития му назад гръбнак, издутия
гръден кош и постепенно залялата лицето му делфинска усмивка, която Пери помнеше от
първата им среща на тенис корта в Антигуа.
— Жени се бързо за тая мацка, професоре. Чу ли ме?
— Ще ти изпратим покана.
— Куп камили дават за нея — измърмори и се ухили на собствената си шега.
Не беше пораженческа усмивка, доколкото можеше да прецени Пери, а усмивка по
миналото, сякаш двамата се познаваха открай време — нещо, което Пери започваше да
възприема за самата истина.
— Ще му направим ли поне един мач на „Уимбълдън“?
— Разбира се. Най-малкото — на „Куинс“. Там поне още членувам.
— Ама няма да ми лягаш, окей?
— Никакво лягане.
— Дай да играем на вързано, а? Че да ни е по-интересно.
— Не мога да си го позволя. Току-виж, взема, че падна.
— Шубе те е, а?
— Боя се, че е така.
И за финал — ужасяващата го прегръдка: продължителното състояние на плен на този
огромен и влажен треперещ торс, което нямаше край. Но когато се отлепиха един от друг,
Пери забеляза, че животът се е оттекъл от лицето на Дима, а светлината — от кафявите му
очи. После, като по команда, той се извъртя кръгом на пета и се запъти към всекидневната,
където го очакваше Тамара и цялото му семейство.
Вероятността Пери да отлети за Англия с Дима през тази или която и да било вечер
беше изключена от самото начало. Люк си го знаеше и напълно очакваше категоричното „не“
на Хектор, когато все пак реши да му зададе въпроса. Ако по някакви непредвидими
причини беше получил положителен отговор, Люк бе готов моментално да се
противопостави: в професионалната схема на нещата просто липсва място за неподготвени
аматьори ентусиасти да ескортират по въздуха изменници с висока стойност.
Дори това, че Люк се съгласи Пери да ги съпроводи до Берн-Белп, бе продиктувано не
толкова от съчувствие към Пери, колкото от здрави оперативни съображения. Когато
отмъкваш основен източник от семейното му лоно и го предаваш без никакви конкретни
гаранции на Службата, на която си подчинен, разсъждаваше неохотно Люк, разумно е все пак
да му подсигуриш поне утешителното присъствие на наставника, който той сам си е избрал.
И все пак на Люк му се размина без сърцераздирателните сцени на раздяла, на които се
бе подготвил да присъства. Стъмни се. Къщата притихна. Дима извика Наташа и двамата си
синове на разговор в оранжерията, докато Пери и Люк изчакаха в преддверието, откъдето
нищо не се чуваше, а Гейл продължи упорито да гледа „Мери Попинс“ с момиченцата. Дима
си беше облякъл синия костюм на тънки райета специално за приема от страна на господа
шпионите в Лондон. Наташа бе изгладила най-хубавата му риза, Виктор бе лъснал
италианските му трандафори, но това не лишаваше Дима от притеснения: ами ако се
изцапат, докато стигнат до мястото, където Оли е паркирал джипа? Но явно си беше
направил сметката без Оли, който освен одеяла, ръкавици и плътни вълнени шапки за
пътуването през планината бе приготвил за Дима и чифт гумени галоши, които го чакаха в
преддверието. А Дима, изглежда, бе поръчал на семейството да не го изпращат, тъй като
излезе сам, със същата онази пружинираща и неразкаяна стъпка, с която бе минал заедно с
Обри Лонгриг през стъклените врати на хотел „Белвю Палас“.
Самият му вид повдигна настроението на Люк на най-високото му ниво от Богота
насам. Ето го нашия ключов свидетел — а самият Люк ще е вторият. Люк ще бъде свидетел А
зад параван, или просто Люк Уивър пред паравана. И той, и Хектор ще се превърнат в парии.
Но той ще помогне да приковат Обри Лонгриг и цялата му весела дружина към мачтата, та
ако ще никога през живота си да не види петгодишен договор за преподаване в школата за
подготовка, хубав дом в близост до местоработата с чист морски въздух и добри училища за
Бен плюс увеличена пенсия накрая и възможността да даде под наем, а не да продаде къщата
си в Лондон. И ще престане да бърка сексуалния промискуитет със свободата. Ще положи
всички усилия да си възвърне доверието на Елоиз. Ще довърши всичките си игри на шах с
Бен, ще си намери работа, която ще му позволява да се прибира в прилични часове, и ще има
истински уикенди, през които да общува плътно със сина си; та все пак самият той е само на
четирийсет и три, за бога, а Елоиз няма и четирийсет.
Тъкмо с такова усещане за край и начало Люк влезе в крачка с Дима, а тримата тръгнаха
подир Оли по пътеката към фермата, където ги чакаше джипът.
В началото заклетият алпинист Пери имаше само някакво разсеяно усещане, че пътуват:
прокрадването на лунна светлина през гората до Клайне Шайдег — кормува Оли, а Люк е до
него на предната седалка, огромното тяло на Дима залита силно върху рамото на Пери при
всяко влизане на Оли на габаритни светлини в поредния остър завой, тъй като при
възможност Дима предпочита да поема инерцията с тялото си, а не да се стяга. Да не
говорим за култовата за Пери приближаваща се призрачна черна сянка на северната стена на
Айгер: докато минаваха покрай междинната гаричка „Алпиглен“ той вдигна благоговеен
поглед към окъпания от лунната светлина Бял паяк, изчисли кой път би си избрал нагоре и си
обеща да направи изкачването като последен израз на независимост, преди да се ожени за
Гейл.
Току под превала на Шайдег Оли изгаси абсолютно всички светлини на джипа, та се
промъкнаха като някакви крадци покрай двойните корпуси на величествения хотел. Под тях
се появи заревото на Гринделвалд. Заспускаха се, навлязоха в гора и насреща им между
дърветата замигаха лампите на Брандег.
— Оттук нататък ще се движим по твърда настилка — провикна се над рамото си Оли, в
случай че на Дима му е призляло от досегашното друсане.
Но Дима или не го чу, или му беше все едно. Главата му беше отметната назад, едната му
длан бе пъхната в процепа на палтото му, а другата бе протегнал по облегалката на задната
седалка зад раменете на Пери.
По средата на пътя двамина им даваха сигнал с електрическо фенерче.
Мъжът без фенерчето е вдигнал заповедно облечената си в ръкавица длан. Облечен е по
градски — дълъг балтон, шал, но без шапка, макар да е полуплешив. Онзи с фенерчето е в
полицейска униформа и наметало. Още със спирането Оли ги заговаря с висок весел глас.
— Кво става бе, момчета? — пита на напевен швейцарски френски диалект, какъвто до
този момент Пери не е чул от устата му. — Да не се е изръсил някой от Айгер? И заек дори
не видяхме.
Дима е богат турчин, казал е Люк по време на инструктажа. Отседнал е в „Парк
Хотела“, но са му се обадили, че жена му в Истанбул е тежко болна. Оставил е колата си в
Гринделвалд, а ние сме двама гости на хотела в ролята на добри самаряни. При една по-
сериозна проверка може и да се издънят, но за еднократна употреба номерът може и да мине.
— Защо богатият турчин просто не е взел влака от Венген до Лаутербрунен, а оттам — с
такси до Гринделвалд? — попита още тогава Пери.
— Защото е дебелоглав — отвърна му Люк. — Убеден е, че с джипа през планината ще
си спести най-малко един час. А от Клотен има полет за Анкара в полунощ.
— Наистина ли има такъв полет?
Полицаят осветява с фенерчето си залепеното върху предното стъкло на джипа лилаво
триъгълниче с буквата „Г“. Иззад гърба му наднича и мъжът с градските дрехи, засенчен от
блясъка на електрическия лъч. Пери обаче усеща, че той всъщност оглежда много
внимателно веселия шофьор и тримата му пътници.
— Чий е този джип? — пита полицаят, подновил огледа на лилавия триъгълник.
— На Арни Щойри водопроводчика. Приятел ми е. Не ми казвайте, че не познавате
Арни Щойри от Гринделвалд. Живее на главната улица, до електротехника.
— И идвате сега, в тъмното, от Шайдег горе? — пита полицаят.
— От Венген.
— Качили сте се от Венген чак до Шайдег?
— А вие кво си мислите? Че сме летели ли?
— За да сте се качили от Венген до Шайдег, ви трябва втора винетка, от Лаутербрунен.
Вашата на стъклото важи само между Шайдег и Гринделвалд.
— Дайте да се разберем: вие сега на чия страна сте? — пита го Оли, упорстващ в
доброто си настроение.
— Аз всъщност съм от Мюрен — отвръща стоически полицаят.
Настъпва мълчание. Оли започва да си тананика някаква мелодийка — пак нещо, което
Люк не го е чувал да прави досега. И както си тананика, с помощта на лъча от полицейското
фенерче рови из наврените в джоба на шофьорската врата документи. По гърба на Пери се
стича пот, при все че седи неподвижно до Дима. Нито един труден връх или Сериозно
изкачване не са го карали да се поти в седнало положение. Оли продължава да си тананика и
да търси, но напевът му е изгубил самоувереността си. Аз съм гост на „Парк Хотела“,
напомня си непрестанно Пери. И Люк е гост. Правим се на добри самаряни заради
откачения турчин, който не знае английски, а жена му е на смъртно легло. При еднократна
употреба може и да мине.
Цивилният е отстъпил крачка назад и се е облегнал отстрани на джипа. Тананикането
на Оли става все по-неубедително. Най-сетне се отпуска на облегалката в знак, че се предава,
с омачкано парче хартия в ръката си.
— Това вече би трябвало да свърши работа — подсказва на полицая и му тика втора
винетка — жълт, а не лилав триъгълник, без буквата „Г“ отгоре му.
— Следващия път си залепете и двете винетки на стъклото — казва полицаят.
Фенерчето угасва. И пак са на път.
В очите на неспециалист като Пери паркираното беемве сякаш си почива мирно и тихо
там, където го е оставил Люк — без скоби около гумите, без заплашителни фишове под
чистачките, най-обикновена паркирана лека кола; каквото и да търсеха Люк и Оли, докато я
обикаляха внимателно, а Пери и Дима изчакваха съгласно нарежданията им на задната
седалка на джипа, явно не го намериха, понеже Оли вече отваряше вратата на водача, а Люк
им даваше знак бързо да идват; в беемвето се настаниха пак както дотогава: Оли зад волана,
Люк до него отпред, Пери и Дима — отзад. Пери си даде сметка, че през цялото време на
проверката Дима нито беше помръднал, нито му бе дал някакъв знак. Вече е в затворнически
режим, помисли си Пери. Ние го прехвърляме от един затвор в друг, а подробностите ни най-
малко не са негова грижа.
Погледна външните огледала, но не видя никакви подозрителни фарове зад гърба им.
Понякога имаше чувството, че някоя кола ги следи, но щом Оли отбиеше, тя отминаваше
напред. Хвърли поглед на седящия до него Дима. Дреме. И все още е с оная черна вълнена
шапка, която прикрива плешивостта му. Сложил я бе по настояване на Люк, независимо че
не се връзваше с фино раирания му костюм. И, както одеве, Дима пак залиташе и се удряше о
него, а мазната вълнена материя гъделичкаше Пери по носа.
Стигнаха до аутобана. Под натриевите лампи лицето на Дима се превърна в примигваща
посмъртна маска. Пери погледна часовника си — не че го интересуваше, но това, че знаеше
колко е часът, му действаше успокоително. Появи се синя указателна табела за летището
„Белп“. Три диагонални черти… две черти… свий вдясно на разклона.
Самата аерогара бе много по-тъмна, отколкото се полага на една аерогара. Тъкмо това
бе първото нещо, което изненада Пери. Вярно, бе превалило полунощ, но човек очакваше да
види много повече светлини, макар и на малко междинно летище като Белп, с все още не
съвсем утвърден международен статут.
Липсваха и формалности: ако не се смяташе за формалност кратката раздумка насаме
между Пери и някакъв уморен мъж с посивяло лице и син гащеризон, който май беше
единственото налично служебно лице. По някое време Люк показа на човека нещо като
документ — прекалено малък, за да е паспорт; изглежда, беше я картичка, я шофьорска
книжка, или пък пълен с нещо малък плик?
Каквото и да бе то, сиволикият мъж, изглежда, реши, че следва да го огледа по-
подробно, понеже се извърна и се присви под идващото отгоре лъчисто осветление, а когато
пак се обърна с лице към Люк, онова, което преди се беше намирало в ръката му, вече го
нямаше, което означаваше, че или го е задържал, или го е върнал скришом на Люк, без Пери
да го забележи.
А след сивия мъж — който изчезна, без да каже и една дума на какъвто и да било език
— последва лабиринт от сиви паравани, но никой не ги наблюдаваше, докато минаха между
тях. А след лабиринта — неподвижна багажна лента и двойна тежка автоматична врата,
която се отвори още докато я приближаваха — нима минахме всички проверки?
Невъзможно! — после празна зала за заминаващи пътници с четири стъклени врати,
извеждащи право на пистата. И през цялото това време — нито една жива душа, която да
провери кои са те и какво носят със себе си, да ги накара да събуят обувките и да съблекат
палтата си, да ги гледа смръщено през бронираното стъкло, да им щрака с пръсти да си
покажат паспортите или да им задава умишлено объркващи въпроси колко дълго са
престояли в страната и с каква цел.
И ако цялата тази привилегирована липса на внимание очевидно е била уредена по
частен път от Хектор — нещо, което Люк бе подсказал с недомлъвки на Пери, а Хектор на
практика лично го бе потвърдил, — Пери можеше само едно да каже: свалям му шапка на
този Хектор.
Четирите остъклени врати към откритата писта се сториха на Пери затворени и
заключени, но Люк — добрият партньор на катерача — ни най-малко не се заблуждаваше.
Отправи се директно към дясната врата, дръпна я леко и — о, чудо! — тя се плъзна по
релсите си и пусна палав полъх охлаждащ въздух да влезе с танцова стъпка в залата и да
прокара длан по лицето на Пери, за което той бе безкрайно благодарен, понеже по
неизвестни причини усещаше, че му е горещо и го е избила пот.
При отворената врата и приканващата ги навън нощ Люк положи длан — нежно, не
собственически — върху ръката на Дима, откъсна го от Пери и го поведе без възражения през
вратата към пистата, където, сякаш по предварителна уговорка, Люк свърна остро наляво и
отведе Дима със себе си, а Пери остана да крачи неловко зад тях като човек, който не е
съвсем убеден, че поканата се отнася и до него. Нещо у Дима се беше променило. И Пери
изведнъж си даде сметка кое. Докато минаваше през вратата, Дима сне вълнената си шапка и
я пусна в близкото кошче за боклук.
А когато Пери взе завоя след тях, зърна онова, което Люк и Дима вече сигурно бяха
видели: паркирания на петдесетина метра от тях двумоторен самолет без светлини, с тихо
въртящи се витла и с едва забелязващи се двама призрачни пилоти в конусовидния нос.
Разделиха се без каквито и да било сбогувания.
Дали това бе хубаво или тъжно, Пери така и не разбра — нито тогава, нито
впоследствие. След толкова много прегръдки и приветствия — истински или предварително
уговорени, — след такова изобилие от сбогувания, здрависвания и обяснения в обич,
изглежда, сборът от срещи и раздели помежду им вече бе пълен, та просто нямаше място за
още една.
Дали пък — вечното „дали“ — Дима не бе прекалено разстроен, за да говори, да се
извърне и изобщо да го погледне? Дали по лицето му не се стичаха сълзи, докато крачеше
към самолетчето с изненадващо дребните си крачка, пристъпвайки внимателно, като да
минаваше по планката на осъдения?
Нито дума към Пери и от Люк, който бе пуснал Дима на една-две крачки пред себе си
сякаш да го остави да се наслаждава на липсващите светлини на прожекторите и камерите:
очите на Люк не изпускаха вървящия пред него завършен човек и той никак не се
интересуваше от останалия сам зад тях Пери. Парадът се състоеше единствено от Дима и
достойнството му: гологлав, леко наклонен назад, с прикриваното, но достолепно накуцване.
Естествено, в начина, по който Люк бе заел позицията си спрямо Дима, присъстваше и
елемент на тактика. Люк нямаше да е Люк, ако отсъстваше тактиката. Беше като някое хитро
пъргаво овчарче от хълмовете на Къмбрия, по които Пери се катереше на младини, подкарало
най-добрата си овца към черната паст на колибата с целия си ресурс от умствено и
физическо съсредоточаване, готово да скочи при най-малкия й опит да се подплаши, да
побегне или просто да се закове на място и да откаже да върви.
Но Дима нито се подплаши, нито побягна, нито се закова на място. Изкачи се право
нагоре по стълбичката и хлътна в мрака, а щом мракът го пое, малкият Люк изприпка подире
му по стъпалата. И или някой затвори вратата след тях, или самият Люк свърши тази работа:
внезапно изпъшкване на пантите, двойно щракане на метал при заключването на вратата
отвътре, и черната дупка в корпуса на самолета изчезна.
И от самото излитане не му остана на Пери конкретен спомен: мислеше си единствено,
че би трябвало да звънне на Гейл и да й съобщи, че орелът е отлетял или нещо от този род,
после да хване някой автобус или такси, или евентуално да тръгне пеш към града. Нямаше
съвсем точна представа къде се намира спрямо центъра на Белп, ако такъв съществуваше.
Когато се събуди, установи, че до него стои Оли, и се сети, че все пак има кой да го върне при
Гейл и при останалото без баща семейство във Венген.
Самолетът излетя, Пери не помаха. Видя го как се издигна и веднага след това прави
остър завой, тъй като аерогара „Белп“ е заобиколена от куп хълмове и малки планини, с
които пилотите следва пъргаво да се съобразяват. А онези двамата го умееха. Чартърен полет
от гражданската авиация, личеше по всичко.
Взрив изобщо не се чу. Или поне не достигна до слуха на Пери. Впоследствие
съжаляваше за липсата на такъв. Единственият звук бе като от удар на ръка в ръкавица по
боксова круша и дълга бяла светкавица, от която черните хълмове сякаш се втурнаха към
него, а след това — абсолютно нищо, което да види или чуе чак до мига, в който воят на
сирените на полиция, линейки и пожарни и присветващите им светлини не взеха да реагират
на светлината, която бе угаснала.
Едно от съществуващите засега полуофициални заключения приписва всичко на повреда
в бордовите уреди. Друго — на авария в двигател. Споменава се често и вероятността от
небрежност от страна на безименен персонал по наземна поддръжка. Бедната аерогаричка
„Белп“ отдавна е любим виновник в очите на авиационните експерти и никой не жали
пръчката. Сигурно е имало и известни пропуски от страна на контролната кула. Двете
експертни комисии така и не са успели да стигнат до единодушно заключение.
Застрахователите вероятно ще се въздържат от изплащане на сумата до изясняването на
причините. Овъглените трупове също озадачават разследващите. С двамата пилоти поначало
не би трябвало да има проблеми: вярно е, че само чартърни полети са правили, но имат
солиден летателен опит, трезви мъже, и двамата женени, никаква следа от забранени
субстанции или алкохол, никакви петна в досиетата им, двете им жени си другаруват по
съседски в Хароу, където и двете семейства живеят. С други думи — две трагедии, но за не
повече от ден, що се отнася до интереса на медиите. Но дори скандалните таблоиди не
успяха да обяснят как така, по дяволите, един бивш служител на британското посолство в
Богота е споделял полета с някакъв „съмнителен руски минигарх, базиран в Швейцария“.
Какво ги е свързвало двамата? Секс? Наркотици? Оръжия? Явно нито едно от трите, тъй като
липсваха и най-малките улики. Разгледана бе възможността да е ставало дума за тероризъм
— най-всеобхватното оправдание в наше време, но и тя бе отхвърлена категорично.
Досега нито една групировка не е поела отговорност за случая.
Информация за текста
Издание:
John le Carre
OUR KIND OF TRAITOR, 2010
Джон льо Каре
ИЗМЕННИК ПО ВКУСА НИ
Венцислав K. Венков, превод, 2013
ИК "Колибри", 2013
ISBN 978-619-150-153-3
notes
Notes
1
Shuffleboard (или shovelboard) — особено популярна през XVI и XVII в. английска игра,
при която три монети или три диска се бутат със стикове към крайната цел. — Б.пр.
2
Жените от севернокитайския етнос хака носят широкополи плоски сламени шапки, по
чиято периферия виси черен плат. — Б.пр.
3
Буквалните, автентичните думи (лат.). — Б.пр.
4
От латински et alii (и други) — съкращение, използвано при изреждане на автори в
библиография. — Б.пр.
5
Написано от (лат.) — дума, добавяна след името на автора в старите ръкописи. — Б.пр.
6
Пресс-камера, или пресс-хата (рус.) — килия, в която затворническите власти оставят
неудобни затворници на произвола на други затворници. — Б.пр.
7
Лубянка-на-Темза (фр.). — Б.пр.
8
Westminster — метоним за Парламента и политическата общност в Англия. — Б.пр.
9
Whitehall — улица в лондонския квартал Уестминстър, по която са разположени много
от министерствата. — Б.пр.
10
Tom, Dick and Harry — английски израз, равносилен на българския ”и куцо, и сакато“,
т. е. всеки, всички. — Б.пр.
11
„Петнайсетте ангела“ (фр.). — Б.пр.
12
Сто метра (фр.). — Б.пр.
13
Добър ден на всички (фр.). — Б.пр.
14
Ужасен дъжд (фр.). — Б.пр.
15
Заето е (фр.). — Б.пр.
16
В понеделник всичко е затворено (фр.). — Б.пр.
17
Скъпите колеги (фр.). — Б.пр.
18
Стара английска игра, сродна на бейзбола. — Б.пр.__