Джон Лескроарт
	Мъртвият ирландец



	Бих искал да благодаря на Боб и Барбара Сойър, Елейн Дженигс и Холт Сатърфийлд за помощта им при подготовката на ръкописа; на докторите Грегъри Горман и Крис Ландън; на Далайла Корал; на Дон Матесън за техните добри думи, а също и на Пати О’Брайън за две възторжени слова.
	Специално искам да благодаря на Ал Джанини от Областната прокуратура на Сан Франциско, голям приятел и източник на техническия и процедурен материал, без чиято помощ тази книга не би могла да бъде написана.
	Авторът


	На майка ми,
	Лорета Терез Грегъри Лескроарт,
	а също и на Лайза,
	с обич.
	Авторът




	„Познавам много повече мъже, жертва на желанието си да имат съпруга и дете, на които да осигурят спокоен живот, отколкото онези, съсипани от алкохола.“
	Уилям Бътлър Йейтс



	1.

	От своето място до пътеката Дизмъс Харди видя ясно как стюардесата отлепи крака от пода. В същия миг тя изпусна от ръце подноса — на него носеше колата на Харди — но чашата изненадващо не падна, а изхвърча нагоре, течността се изля от чашата и се разстла като петно върху попивателна хартия.
	Мъжът до Харди стисна лакътя му и промълви:
	— Ще загинем!
	Харди забеляза ръката му върху лакътя си, но сякаш я виждаше от много далеч. Не можеше да откъсне очи от политналата стюардеса. А после, все така изненадващо, както бе политнала нагоре, стюардесата се стовари тежко на пода заедно с подноса и напитката.
	Двама-трима пътници бяха надали вик.
	Харди пръв откопча предпазния си колан. След миг той вече бе коленичил над стюардесата, която видимо не бе пострадала въпреки силния шок. Ридаеше. Вкопчи се в Харди. От уплаха или облекчение мускулите й тръпнеха в спазма. Хлипаше задъхана.
	От четири години и половина не бе го прегръщала жена. И това му се беше случило само веднъж, с Франи, по баща Макгайър, а сега Кокран, когато посрещаха Нова година.
	Пилотът обясняваше, че са пропаднали с три хиляди фута* поради дълбока въздушна яма и опашно завихряне.
	[* Футът е равен на 30,48 см. — Б.пр.]
	Харди се освободи от ръцете на жената.
	— Нищо ви няма — каза той успокояващо. — Абсолютно нищо. — Озърна се в самолета, огледа пребледнелите лица на пътниците, видя гротескни усмивки и сълзи. Неговата собствена реакция, даде си сметка той, щеше да настъпи малко по-късно.
	След петнадесет минути се приземиха в Сан Франциско. Харди мина през митницата, без да говори с никого, влезе в един бар и си поръча тъмно и светло пиво — смес от „Гинес“ и „Бас“. Пивото „Бас“ не беше доброкачествено.
	Изпил наполовина първата си чаша, той усети краката му да отмаляват и се ухили в огледалото на бара. После ръцете му започнаха да треперят и той ги положи на коленете си, изчаквайки реакцията да премине. Окей, всичко мина благополучно. Пътуването завърши без авария и можеше спокойно да се помисли върху него.
	В известен смисъл, реши той, бе твърде лошо, че самолетът не катастрофира. В това щеше да има някаква аналогия — и двамата му родители бяха загинали при самолетна злополука, когато беше деветнадесетгодишен, студент втори курс в Калифорнийския технически университет.
	Злополуката щеше да се окаже и съвсем подходяща по време. След като Байа не му помогна да оправи живота си, нито двете седмици въздържане от алкохол, явно нямаше изход от него. Ако самолетът се бе разбил, нямаше за какво повече да се съжалява.
	Беше се гмуркал ден след ден под водата край рифовете — там, където морето Кортес среща Тихия океан. Стиснал здраво бронята на една морска костенурка, той измина така близо двеста ярда*. Премина през края на пангата и се намери сред множество, гъмжило — пейзаж, наситен с подскачащи делфини — и водачката му подсказа, че те могат да го умъртвят. Е, ако му е писано да загине по този начин, не би могъл да измисли по-подходяща смърт за себе си.
	[* Ярдът е равен на 91,44 см. — Б.пр.]
	Вечерите прекарваше във „Финис тере“*1 високо над водата — на сода и лайм*2. Беше дошъл в Байа сам напълно съзнателно, въпреки че Пико и Мозес му предложиха да тръгнат с него. Но и с тях той щеше да бъде същият Харди, какъвто бе и в Сан Франциско: бързорек циник, човек, свикнал да пие. Известно време се чувстваше променен. Но това не му се отрази благоприятно, ето защо реши, че има нужда от почивка.
	[*1 „Краят на земята“ (лат.). — Б.пр.]
	[*2 Плодно дърво, подобно на портокала. — Б.пр.]
	Обаче проблемът си оставаше. Когато си на почивка, освен пиенето нищо друго не ти спори. Струваше му се, че изобщо не прилича на себе си. Знаеше за какво го бива: за съдържател на бар, в играта с мятане на стрели и горе-долу за дърводелска работа.
	Той беше разведен, бивш морски пехотинец, бивш полицай и бивш прокурор. За известно време дори беше и баща. А сега, на тридесет и осем години и няколко месеца, не можеше да се познае.
	Наклони чашата. Да, рече си той, нямаше да бъде толкова лошо, ако самолетът се бе разбил. Не е и добре, не нещо, към което да се стремиш, но не и най-страшната трагедия на света.
	Спомни си, че вече беше я преживял.


	Сива пелена обгръщаше най-западните двадесет преки на Сан Франциско и се простираше от средата на Голдън Гейт Бридж до Дейли Сити. Мъглата покриваше пространство от едва пет квадратни мили, но там често вилнееха ветрове със скорост тридесет мили в час и температурата бе с двадесет градуса* по-ниска, отколкото в останалата част от града. Никъде видимостта не беше по-голяма от половината разстояние между две преки и повеите от смразяващ до костите ситен дъжд се носеха като зловещи призраци из унилия простор.
	[* Сухопътната миля е равна на 1609 м. — Б.пр.]
	Почти в самия център на мъглата се намираше нисичка едноетажна дървена къща, отдръпната на около шестдесет фута от тротоара. Когато я купуваше, Харди си помисли, че тя му напомня на куклена къщичка, която някой моряк е построил за дъщеря си, а после се е скитал из топлите и екзотични пристанища, без да успее да се види с нея. Тази къща помнеше с умиление всичките лета. Тя имаше малка бяла веранда с решетеста ограда на височината на три тухлени стъпала и широки бели дъски от двете страни на силно издадения еркерен прозорец.
	Притисната отляво и отдясно от средно високи жилищни блокове, къщицата изглеждаше съвсем странна и уязвима. Досами верандата пред прозорците се издигаше закърнял юниперус, прегърнал земята с долните си клони, сякаш за да събира топлина. Останалата площ пред къщата, разчистена за градина, каквато може би е имало някога, беше гола. Моравата бе свежозелена, но малко запусната.
	Харди седна в работната си стая в задната част на къщата. Транспарантите бяха спуснати и в камината горяха въглища. Беше понеделник от първата седмица на юни.
	Взе една стреличка и я запрати към таблото, окачено на отсрещната стена. Посегна за лулата си, застина в неподвижна поза, сетне облегна гръб на стола. Вятърът блъскаше в прозореца и той звънтеше.
	Харди се оттласна от бюрото и стана да си събере стрелите, но се спря да разрови въглищата, които горяха със син пламък. Облечен беше с нечист панталон от рипсено кадифе, син пуловер и дебели сиви чорапи. Размести някои от бутилките с корабчета в тях, поставени на каминната полица, и забърса праха по една своя реликва.
	Каза си, че средната температура на цялата вселена, включително на всички слънца, звезди, планети, луни, комети, черни дупки, квазари, астероиди и живи същества е с по-малко от един градус по-висока от абсолютната нула. Вярваше в това. Бяха изминали три седмици, откак се бе завърнал от Кабо.
	Чу как изтрака капакът на пощенската му кутия — пристигнала бе късната поща в понеделник. Обикновено пощата му беше смехотворна. Би се зарадвал, ако намери в кутията дори някаква сметка за плащане, само и само да получи нещо, адресирано до него. Сега се оказа, че го канят в клуб на пътешественици, получи и специално предложение да му почистят килимите (само срещу шест долара и деветдесет и пет цента на стая, при минимум три стаи). Това беше приемлива цена, но той нямаше никакви килими. Предлагаха му и нова паста за зъби. Получи още безплатен брой от вестник с обяви и реклами, както и две писма за предишния собственик на къщата, напуснал преди почти шест години. И накрая — пощенска картичка с „Виждали ли сте това дете?“.
	Отвори консерва кълцано месо и я изсипа в солидна чугунена тенджерка. Когато месото залепна здраво за дъното на тенджерката, той се надвеси над съда и го разбърка. Направи три дупки в него и счупи по едно яйце за всяка. Захлупи тенджерката и отиде до аквариума в спалнята си да нахрани тропическите рибки.
	Върна се в кухнята и разтвори вестник на спортната страница. „Гигантите“ този път бяха домакини. Това щеше да респектира противника през цялата среща.
	Започна да се храни бавно с приготвеното в тенджерката ястие и се унесе в мисли. Когато тенджерката беше вече празна, той я постави на печката и поръси дъното й със сол. Засили пламъка на газта. Когато тенджерката запуши, Харди взе телената четка, окачена на задната страна на печката, остърга с нея солта по дъното и я изхвърли в кофата за смет. След двадесет секунди тенджерката вече нямаше нито едно петънце. Изтри я с книжна салфетка и я остави върху печката.
	Тази тенджерка беше една от неговите най-дълго ползвани вещи. Тя беше единственият домакински съд, който си взе, когато се разведе с Джейн. Ако я ползва правилно — без употреба на вода и сапун — ще му служи цял живот. Тя бе един от малкото предмети, в които имаше пълно доверие, и не я занемаряваше.
	Върна се в спалнята и облече палто три четвърти с граховозелен цвят, високи обувки и безформена гръцка моряшка шапка. Грабна лулата от стойката на бюрото си и дръзна да хвърли поглед навън, но мъглата с аспиден цвят беше непроницаема като стена.
	Стиснал лулата между зъбите си, Харди прекоси кънтящия си дом с усилие, сякаш преодоляваше буреносен вятър. Когато щракна електрическия ключ в коридора, нещо изпука и блесна, сетне отново настъпи мрак.
	Докато е бил в Кабо, дървената входна врата се бе изметнала. Харди извърши необходимата поправка, но не си даде труд да рендоса вратата, за да я изравни.
	Наложи се да я дръпне силно два пъти, за да я отвори. Спря за момент на прага, взрян в своенравната природа. Дръпна от изстиналата си лула. И пристъпи сред кръжащата мъгла.
	На път за Кандълстик Парк реши да спре край аквариума „Стайнхарт“, за да разбере дали Пико ще е съгласен да го придружи. Но премисли и се отказа. Пико ще отвори дума за голямата си страст — вкараната в аквариума голяма бяла акула. Преди много време за „раздвижване“ на травматизираните акули, докарани с риболовни кораби, той се опитваше да ги подмами да заплуват. Никоя от тях не го направи и Харди се отказа от идеята си. Отказа се окончателно — веднъж завинаги. Можеш да вложиш надежда в нещо, което желаеш, реши той, но да претвориш това желание в самата надежда, е чиста глупост.
	А както той често казваше: „Може да съм тъп, но не и глупак“.


	2.

	Мексиканецът, които седеше на първия ред на най-високата трибуна, два блока от мястото на Харди, буйстваше. Той навярно тежеше двеста и петдесет фунта*. Съблякъл ризата си, с червена носна кърпа на главата и с голямата си месеста ръка, прегърнала една възпълна латиноамериканка, той бе истинска заплаха.
	[* Фунтът е равен на 0,454 кг. — Б.пр.]
	Харди забеляза, че откакто продавачът не бе минавал още от края на четвъртото подаване, мексиканецът беше пресушил дузина големи бири. Той размахваше полупразна бутилка бренди от един пайнт* в свободната си ръка. Цялата трибуна около него вонеше на марихуана. Харди бе получил билета си от Джими Дийкс, който от време на време работеше тук по съвместителство — следеше за реда на втората трибуна. Общо взето, това бе доходно задължение, което му даваше възможност да получава билети от спекулантите и в замяна да им изказва публична похвала. Сегиз-тогиз трябваше да отведе някой пиян до цистерната с вода. В други случаи, както тази вечер, когато изникнеше някой стар приятел като Харди, той можеше да му даде от билетите, които е получил от спекулантите. Нали приятелят ще гледа добър бейзбол!
	[* Пайнтът е мярка за вместимост, равна на 0,47 л. — Б.пр.]
	Но Харди знаеше, че понякога трябва и да се работи. Трябва да се опиташ да докажеш, че не си най-големият скапаняк на света. Харди имаше чувството, че тази вечер ще се потвърди това: Джими добре ще си изкара хляба.
	Макар че слънцето току-що беше залязло и небето още светлееше, лампите бяха запалени. Мексиканецът отрепка бе станал прав, размахваше ръце и се опитваше да привлече вниманието на продавачите на бира, крещейки „Сервеса“* така силно, сякаш някой го бе подложил на мъчения, лишавайки го от желаното питие. Цепеше въздуха като рупор. Играчите на терена вдигнаха глави да видят каква е тази врява.
	[* Бира (исп.). — Б.пр.]
	Харди се огледа учуден защо Дийкс и колегата му не идват да обуздаят този тип. Изведнъж отрепката замахна към човека, който седеше зад него. Той опита да се дръпне назад, но не успя и бе ударен в главата, след което рухна. Неколцина зрители скочиха на крака. Една-две жени изпищяха.
	Стълпилите се ревяха от екстаз. Каква приятна изненада! Безплатна добавка към бейзболния мач! Харди стана от мястото си. Независимо дали ще дойде Джими Дийкс, или не, този гадняр трябва да престане да хулиганства.
	И тогава видя Джими да тича по стълбите и да откопчава палката си, но не го следваше друг полицай.
	Мексиканката дърпаше ръката на мъжа, опитвайки се да го накара да се укроти, но трима-четирима от тълпата наоколо се включиха в битката, а отрепката продължаваше да крещи и да замахва напосоки. Джими наду свирката си, но не постигна резултат. Харди се опита да си пробие път натам, но все повече и повече хора се присъединяваха към зяпачите около биещите се.
	— Стига вече, спрете! Разпръснете се! — чу той думите на Джими, едни и същи винаги в подобни случаи, които никога не постигаха успех. Страстите започнаха да се успокояват едва когато Джими стовари няколко пъти палката си по раменете на стълпилите се.
	Като се опитваше да премине по няколко седалки, Харди видя, че сега само отрепката стои прав. Жената го дърпаше за ръката и гледаше сърдито Джими Дийкс.
	— Хайде, тръгвай с мен! Да слезем долу!
	Благият глас на разума. Той допадаше на Харди. Привлече за малко погледа на Джими, после го видя да се обръща към жената в стремежа си някой да го подкрепи:
	— Отведи го долу, а оттам вкъщи, а? Какво ще кажеш?
	Отрепката го гледаше кръвнишки. Жената пак подръпна мексиканеца за ръката и той сведе очи към нея, сякаш едва сега си спомни за присъствието й. Изведнъж замахна и я удари по лицето с опакото на ръката си.
	— Млъкни! — и добави нещо на испански.
	Харди не можеше да си пробие път през гъстата тълпа. Джими обърна поглед към него, сякаш го молеше за помощ, сетне откопча и кобура на револвера. Макар че такъв метод не бе препоръчителен срещу запалянковци на стадиона, в момента той подейства, а отрепката като че забрави какво става около него. Вдигна поглед някъде зад Джими Дийкс и отново започна да крещи за бира.
	Точно от такова отвличане на неговото внимание се нуждаеше Джими. Той пристъпи към мексиканеца и го шляпна силно по главата над ухото. Мексиканецът мигом се свлече странишком на земята.
	Трибуната веднага откликна с одобрителни възгласи. С разкървавен нос жената се наведе над отрепката да провери състоянието му.
	Джими отново погледна към Харди с молба за помощ в очите.
	Някой извика предупредително и Джими се обърна в момента, в който отрепката се готвеше да му нанесе тежък удар. Пиян, вдървен и със силно помътено съзнание от алкохола, той беше страховит. Джими успя до голяма степен да избегне силата на удара, но въпреки това се стовари по гръб върху няколко седалки. Отрепката се изправи бързо и нападна Джими на стълбите.
	Харди видя как Джими се снишава встрани и замахва тежко с палката, когато противникът му се изравнява с него и го улучва в горната част на тила, прицелил се и успял да попадне в края на носната кърпа, завързана на главата на мексиканеца. Инерцията отпрати противника на Джими надолу към парапета, в който той се блъсна с всичка сила, увисна на него превит одве, наклони се още малко напред и накрая бавно-бавно се свлече от втората трибуна.


	Ейб Глицки се бе замислил над възможностите си.
	Той бе един от 1780-те полицаи в Сан Франциско. Мъдрите избиратели, участващи в общинския референдум за увеличаване броя на полицаите в града, бяха гласували с „не“. А се отнасяше само за двеста души повече. Отрицателният вот, съвсем неочакван, макар че не подхождаше за град, вземал правилни решения в миналото, дойде след като местното Полицейско управление вече бе назначило много нови служители, и сега ги очакваше уволнение.
	Но още по-лошо, реши Ейб, е това, че всички повишения в служебната йерархия, основаващи се на новите назначения, ще бъдат отменени. Както обикновено постъпва бюрокрацията, последните назначени първи изгърмяват и служителите с най-ниско старшинство ще бъдат понижени, инспекторите по разкриване на обирите ще се превърнат в сержанти, дежурни по участък, дежурните сержанти — в патрулни полицаи, а тези от Криминалния отдел ще се борят с нравствената престъпност и крадците. И всичко заради това, че жителите на този недодялан град смятат, че увеличението на щата ще направи Сан Франциско претъпкан с полицаи.
	Бюрото на Глицки се намираше в миниатюрна стаичка. Стените й бяха от мезонит. Прозорецът му гледаше към Оукланд Бей Брудж, а собствената му машина за кафе беше своеобразен лукс, придобивка от дългогодишен трудов стаж.
	Сърбаше студения билков чай и си мислеше дали не трябва да се премести в Лос Анджелис. Ще вземе жената и децата и ще отиде там, където хората ценят законността и реда. Беше чул, че там увеличавали личния състав на полицията с хиляда души. Цели хиляда! Прекара внушителната цифра през главата си. И никой здравомислещ човек нямаше да каже, че Лос Анджелис гъмжи от полицаи. Всички знаеха, че половината град е под властта на банди и дори тези нови хиляда полицаи ще бъдат капка в морето. А тук, в Сан Франциско, при пет пъти по-малко полицаи се смята, че съществува режим като този от времето на Мусолини.
	Ейб не можеше да разбере подобни съображения.
	Помисли си, че е време да се прибира вкъщи, да се откъсне от всичко това. Атмосферата в Криминалния отдел извън неговата стаичка не бе добра. Три нови момчета, току-що произведени, ще трябва да бъдат понижени. И това щеше да стане във всеки отдел на местното Полицейско управление, което доставяше истинска „наслада“ да се работи тук.
	Още по-лошо бе, че началникът на Глицки, Джо Фрацели, излизаше в оставка. (Това естествено означаваше, че само двама от тримата нови, току-що повишени ще заемат по-ниска длъжност. Един ще остане в Криминалния отдел. Чудесна перспектива — да работиш със зайци!)
	Кандидати за мястото на Фрацели бяха освен Ейб още Франк Батисте и Карл Грифин. Работата на Фрацели беше девет десети административна и несвързана с оперативни задължения, което бе нежелателно за почти всички негови колеги. Но имаше и други съображения, като например по-голяма власт и не без значение — повече пари. Това беше стъпало по служебната стълбица към по-висока длъжност, истинска шефска позиция, а като повечето полицаи Глицки мечтаеше за повишение.
	Но то не ставаше лесно, защото Глицки беше наполовина черен и наполовина евреин. В някои дни, когато параноята му се засилваше, той се учудваше, че е могъл да постигне и сегашния си пост, длъжността криминален инспектор. А в други случаи му се струваше, че няма предели за неговите възможности — той е добър полицай, има изпитан подход към нещата, умее да води хората след себе си.
	Откровено казано, той трябваше да признае, че съществуват проблеми по пътя към тази цел. Първо, не се съмняваше, че е способен да води разследване и сам, но пречка беше работата с другите. От четиринадесетте полицаи, служители в Криминалния отдел, само двама работеха самостоятелно и той беше един от тях. Казваше си, че просто така се е случило, ала дълбоко в душата си знаеше, че е допринесъл, за да стане така.
	Звездата му изгря преди четири години. Едно лице, заподозряно във въоръжен грабеж — Ейб ще помни името му цял живот: Дж. Робърт Ронка — съвпадна с убиеца на съпругата си. Фрацели беше възхитен от начина, по който Ейб проведе разследването, и веднага щом то приключи, Ейб бе прехвърлен в Криминалния отдел, като му възложиха нов заплетен случай. Тогава нямаше свободни колеги, които да работят съвместно с Ейб и Фрацели го помоли да действа отново сам, докато някой се върне от отпуск, оваканти място или бъде повишен, оставяйки с това още един „солист“, с когото Ейб да образува партньорска двойка. Така щял да се реши въпросът.
	Но Ейб не настояваше и това никога не стана. От време на време му идваше мисълта, че като не е близо до никой свой колега, това вреди на кариерата му.
	И все пак то не беше толкова сериозно, колкото другият проблем — расовият. Управлението на полицията в Сан Франциско има два професионални съюза: един за белите и един за служителите, които не са бели. И Ейб ще бъде хем добър, хем проклет, ако смята да използва всяко свое положително действие, за да бъде повишен. Когато накрая стане висш началник, шеф, няма да иска да има и най-тънък намек за това в биографията му и смяташе, че досега бе успявал да избегне тази опасност.
	Лошото беше, че някои черни полицаи бяха недоволни от него, защото не признаваше трудно извоюваните им права. А мнозина от белите му колеги не можеха да повярват, че бидейки черен, той не е бил обект на особено внимание, независимо какво казва или върши, по дяволите, той беше „соло“, нали?
	(Обстоятелството, че другият „соло“ полицай, Макфадън беше бял, не представляваше подходящ повод за сравнение, защото всеки знаеше, че Макфадън е долен и жалък кучи син, който мразеше всички, дори и кучето им Спот. Не можеше да се спогажда дори с майка си, а и майка му не искаше да има нищо общо с него.)
	Чу се звън на телефон някъде откъм главната служебна стая. Глицки видя, че трима от може би петимата му колеги, седнали на бюрата си, се занимават с писмена работа. Секретарките бяха изчезнали една по една. Беше малко преди девет часа вечерта в понеделник.
	Фрацели беше си отишъл. Ейб и Грифин бяха най-старши измежду присъстващите. Ейб се спря отегчено, изпъна се и пое обратно към стаичката си. На три стаички от него Грифин подаде глава през вратата си също като Ейб. Двамата си кимнаха дискретно.
	Опасенията на Ейб се оправдаха: телефонът в дежурната. Един от новите отиде до апарата и вдигна слушалката. След минута закри микрофона.
	— Иска ли някой да види един мъртвец? — попита той.
	Ейб имаше желание да си отиде вкъщи. В момента работеше по четири убийства, едното от които разследваше вече шестнадесет месеца. Фигуративно казано, чинията му беше пълна и би искал да се поразтовари. Пристъпи от стаичката си.
	— Ще отидеш ли ти? — попита той Грифин.
	— Къде е това? — обърна се Грифин към новия колега.
	— В Кандълстик.
	— Не. Бейзболът е досаден — отвърна Грифин.
	— Добре, ще се заема аз — каза Ейб с неохота. Редно беше и Грифин да иде там с него. Би казал, че в отказа на Грифин има личен елемент. Нещо назряваше помежду им.
	А то не бе приятно за Ейб.


	„Гигантите“ победиха „Филаделфийците“ с 4:3.
	След последния аут Харди остана на мястото си, пиеше бира и чакаше тълпата да намалее. Бяха спрели да сервират бира на трибуната след осмото подаване, той бе отишъл до бюфета и си купил три, които да му стигнат до края на играта. Останала му бе една, отворена, но недокосната — в дълбокия джоб на връхната му дреха.
	Лампите, които осветяваха терена, не бяха изгасени. Харди хвърли поглед надолу към мястото, където бе паднал нещастникът. Бяха прекъснали играта още по средата на седмото подаване, когато се очерта победа за „Гигантите“. Тогава те имаха двама играчи в атака, нито един извън играта и Уил Кларк беше в активна позиция.
	Повечето зрители си бяха отишли. Стори му се, че са останали едва ли не само полицаите, затова стана от мястото си и залъкатуши покрай седалките, като отпиваше по малко бира.
	Мястото беше оградено с жълта лента. Дийкс се бе изтегнал в ленива поза, отпуснал крака на седалката пред себе си. „Пумата“ — Рейф Кугат, партньорът на Дийкс — разговаряше с един от техниците. Готвеха се да вдигат тялото.
	Харди усети нечия ръка на рамото си и се обърна.
	— О, Ейбрахам, приятелю! — възкликна той. Сетне му хрумна мисъл, която изрази гласно: — Това убийство ли е?
	Ейб Глицки се ухили и белегът, който разсичаше устните му, побеля. Преди петнадесет години той и Харди бяха в една патрулна двойка. Още си пращаха картички за Коледа.
	— Видя ли как стана това? — попита Ейб.
	— Не, следях играта.
	— Още те привличат престъпленията, а?
	Против волята си Харди леко се засегна от сарказъма. Отговори:
	— Чета спортната страница във вестника, а понякога и кулинарните специалитети. Събирам текущата си информация чрез бара.
	Глицки повдигна глава.
	— Тези ниски парапети! — каза той. — Деца се навеждат над тях, за да видят по-отблизо изпълнението на фаулите. Трябва да се поставят мрежи или нещо такова.
	Трима вдигнаха чувала с тялото и го понесоха над седалките. Друга група ги чакаше на циментовите стълби. Носилката също чакаше — пред наклонената плоскост, по която щеше да се спусне.
	— Донякъде съм изненадан — каза Харди, — че си направихте труда да дойдете и извършите огледа.
	Повдигна леко рамене.
	— Паради — беше отговорът, — все ни се струват недостатъчни. — Бяха застанали пред един блок от групата. Харди се запита защо самият Ейб е тук, ако не се касае за убийство.
	Глицки присви устни и се замисли за миг.
	— Дълга история — рече накрая той. — Политика.
	— Ти? Мислех, че не се занимаваш с това.
	Глицки направи гримаса.
	— Винаги съм мислел, че си политически настроен — продължи Харди, — щом напредваш в службата. Сега ти се налага да използваш политиката, за да си по-стабилен.
	— Питах те дали желаеш, Карл. А не дали е нужно.
	Настъпи пауза.
	— Окей. Съжалявам. Всъщност положението е овладяно.
	— Описанието какво е?
	— Мъж от бялата раса, около двайсет и пет годишен, предполага се, че е Кокран, Едуард. С един куршум в главата…
	— Установете къде е станало това — каза Харди.
	— Какво? Продължавайте — каза Ейб по радиостанцията.
	— Установете къде е станало — повтори Харди. — Познавам едного на име Ед Кокран. Дано не е същият.


	Новакът Джомети се връщаше откъм оградата покрай канала.
	— Добре ли си? — попита Грифин.
	Момъкът се опита да си придаде вид на храбрец, дори се усмихна, но не сполучи. Лицето му беше пепелявосиво дори на ярките светлини на лампите, необходими на техническите лица и фотографите. Долната му устна висеше, сякаш бе получил удар и устната се бе подула. Очите му още сълзяха като на някои хора наскоро след повръщане.
	— Съжалявам — каза той.
	Грифин се обърна, за да огледа трупа.
	— Всекиму се случва. Ще свикнеш.
	Не, рече си той. Не казах истината. С това изобщо не се свиква. Можеш само да си наложиш да не реагираш по този начин. Пак стомахът ти ще се бунтува, пак ще ти се вие свят, пак главата ти ще отмалява и ще се чувстваш зле, но щом искаш да вършиш работата на полицай от Криминалния отдел, трябва да преместиш това чувство на друга плоскост.
	Постарай се да насочиш вниманието си върху по-дребните неща, което ще ти помогне да се изолираш от цялостната картина, която поражда прилошаването. Или се отказваш напълно от този метод и се ограничаваш с петната засъхнала кръв — нещо, което полицаите от телевизионните филми вършат твърде добре. Или пък хвърляш бегъл поглед на трупа, казваш „Да, ясно“ и се съсредоточаваш върху задачата си по-късно, по време на обичайната разпивка.
	Грифин знаеше всичко това. Сложи ръка на рамото на новия си колега и повтори:
	— Ще свикнеш.
	Трупът лежеше на хълбок, вече бе покрит с брезент. Джомети коленичи до него.
	— Не се налага да го оглеждаш отново — каза Глицки.
	— Смятам, че трябва.
	— Той не се е променил. Хайде, стани. По-добре изследвай полароидите, за да свикнеш с това.
	Джомети пое дълбоко дъх, замислен над проблема, и се изправи, без да повдига брезента.
	— Защо е решил да постъпи така?
	— Какво? — попита Глицки.
	— Да се самоубие по този начин и на това място… Все едно никъде.
	Намираха се на голям паркинг между две административни сгради в Чайна Бейсън. В средата бе паркирана кола, принадлежаща на Едуард Кокран, предполагаемия мъртвец, която щеше да бъде изтеглена на буксир от камион влекач до друг паркинг, в центъра на града. Грифин и Джомети бяха огледали и колата, но не откриха нищо необикновено в нея и около нея, освен че трупът се намираше доста далеч от колата.
	— Защо смяташ, че се е самоубил? — запита Глицки, който не бе случайно старши на новака. Младокът имаше нужда от някой и друг урок по криминалистика.
	Джомети повдигна рамене:
	— Твърде очевидно е, не мислите ли? Бележката, която е оставил…
	— Бележката? — изсумтя Глицки. Той не беше сигурен какво по-точно обяснява тази бележка, но да я смята като доказателство за самоубийство, значеше да я тълкува твърде произволно. Късче хартия на предната седалка в колата, на което пишеше: „Съжалявам, но се налага да…“. Нищо повече. Грифин не беше настроен да мъмри младия си колега, затова заговори спокойно, кротко: — Нищо не е очевидно, Винс. То трябва да се установи, нали? Вземи това, което изглежда очевидно и намери истината зад него. Най-изпипаните убийства по света изглеждат като нещо друго. Ако не беше така, ние щяхме да бъдем излишни.
	Джомети въздъхна. Погледна часовника си.
	— Карл, единайсет и половина е. Мъртвият стиска револвер в ръката си. Оставил е и бележка. Мисля, че има твърде малко неща за установяване.
	— Да, трябва да установим, че ти се иска да се прибереш вкъщи, да гушнеш жена си и да се разнежиш с малкия си син.
	Два запалени фара възвиха към паркинга, после други два. Навярно фотожурналисти. Ако беше наистина така, време бе Глицки и Джомети да си ходят, но Глицки искаше преди това да изкаже съображенията си.
	— Винс, би ли взел револвера?
	Джомети измина няколкото крачки до тяхната кола. Вратите на другата кола се отвориха и затвориха. Глицки погледна натам, но не можа да види нищо извън обсега на светлината.
	Дръпна ципа на чантата си, отвори я, пъхна молив в цевта на револвера, доближавайки го до носа си.
	— Окей, стреляно е с него — каза той.
	— Знаехме това.
	— Не го знаехме. Намерихме револвера до вкочанения труп и предположихме, че е така. Но не можем да бъдем сигурни, докато лабораторията не си каже думата. Обаче — и Глицки отново помириса цевта — мирише като след изстрел.
	Джомети извъртя очи.
	— Установяваме ли нещо сега? — попита той и вдигна поглед към звука на приближаващи се стъпки. — Хей, Ейб!
	Глицки кимна на младежа.
	— Това ли е оръжието? — попита той Грифин.
	— Не, това е гадна неотровна змия. Какво търсиш тук?
	— Искам да установя евентуалната самоличност на мъртвия.
	— Да, ние също.
	Глицки се извърна.
	— Диз? — каза той.
	Друг човек изникна от тъмнината. Той и Глицки отидоха до брезента. Коленичиха край трупа и Ейб дръпна единия му край. Харди закри с длан очи. Раменете му като че ли отмаляха.
	Глицки изрече нещо, получи кимване в отговор и потупа Харди по гърба, когато се изправяше. Върна се с натежали стъпки при Глицки и Джомети.
	— Категорични сме — каза той. — Ще имаш ли нещо против, ако погледна за малко револвера?
	Глицки му го подаде за молива.
	— Стреляно е с него — отбеляза Джомети.
	Глицки се престори, че не е чул шегата, погледна безизразно към него, а сетне огледа цевта чак до барабана.
	— Да, стреляно е два пъти — каза той.


	Харди и Глицки седяха в „Плимут“-а на паркинга. Нагревателят работеше шумно, но беше безсилен да промени температурата в колата, нито да се справи с мъглата по прозорците. Единственото, което оставаше да се извърши на този паркинг, беше изтеглянето на колата на Ед Кокран, шофьорът на влекача, беше вече тук и започнал работа.
	Глицки свали стъклото на прозореца откъм своята страна и загледа без особен ентусиазъм подготовката за изтеглянето. Това все пак бе за предпочитане пред възможността да гледа приятеля си. Двамата бяха работили заедно, веселили се заедно, спогаждали се, но общо взето, всичко беше на нестабилна основа. Когато част от работата преминеше в ръцете на някой друг, Глицки ставаше нервен.
	Той хвърли бегъл поглед на бившия си партньор. Харди се бе облегнал на вратата, опрял ръка нагоре, прегъната в лакътя, по страничния ръб на прозореца, а пръстите му разтриваха слепоочията. Беше затворил очи.
	Шофьорът на влекача дойде до колата им и попита Глицки трябва ли да се направи още нещо.
	Двамата седяха в колата и слушаха как бръмченето на влекача замира в тихата нощ. После остана да бръмчи само нагревателят, от който нямаше никаква полза. Глицки го изключи.
	Харди отрони дълга въздишка и отвори очи.
	— Не можеш да се отървеш, нали? — попита той. — То се възвръща и те завладява.
	Понякога Харди изричаше такива неща. Глицки добре знаеше, че ако му угодиш, той ще ти ги обяснява надълго и нашироко. Но този път Харди каза „Баста!“, не си струвало да се говори за това.
	Глицки вдигна стъклото на прозореца.
	— Искаш ли да те откарам вкъщи?
	Харди поклати глава, че не желае.
	— С колата съм, Ейб.
	— Да, зная. Но може би искаш компания.
	Харди спря поглед на обвитото в мъгла предно стъкло.
	— Откак Майкъл… — И млъкна. Потърка с длан едното си око. Глицки пак погледна навън, за да запълни с нещо паузата. Майкъл бе синът на Харди, починал в ранно детство. — Във всеки случай аз си казвах, че няма да се тормозя повече с тази гадост. — Заклати глава, сякаш да я проясни. — Кой би решил да убие Еди? — попита той.
	Глицки само кимна. Това беше винаги въпросът. И винаги беше по-лесно да се говори за отделните случаи, отколкото да се опитваш да намериш някаква причина за смъртта на хората, които не са ти безразлични. Така че Глицки последва тази линия.
	— Виждал ли си напоследък този Еди? Каза ли ти нещо той?
	— В какъв смисъл „нещо“? Видях го преди седмица-две, там на неговото място. Каза ми много неща.
	— Имам предвид нещо, което да подсказва неприятност. Някой, който да го е ругал? И той да е бил потиснат от това?
	Харди извърна очи от арматурното табло.
	— Какви ги приказваш, потиснат?
	Глицки се сгуши в палтото си:
	— Човекът умира сам на паркинг с куршум в главата и револвер в ръка. Възможно е да го е извършил сам.
	Харди взе присърце това. Каза:
	— Не, не е.
	— Окей, просто ми хрумна. Ще хрумне и на Грифин.
	— Какво? Да не би да е от вчера в полицията? — Свали до долу стъклото на прозореца и плъзна поглед по паркинга. — Никой не идва на такова място, за да се самоубие. Просто някой те довежда тук и те убива. Или пък се среща с теб тук и те очиства.
	Нямаше луна. Мъглата беше неподвижна. Улична лампа зад тях озаряваше паркинга с ням, ослепителен, жълтеникав кръг светлина. Харди има право, помисли си Глицки. Това е място за убийства.
	— Освен това — продължи Харди, — Еди не е от хората, които се самоубиват. Както се казва, не е от този тип.
	Вдигна стъклото до горе.
	— Добре — съгласи се Глицки. — Нали си го познавал.
	— Избий си от главата евентуалното самоубийство, Ейб. Не е било така.
	— Не споря.
	Но Харди отново бе се взрял пред себе си и не го чу. Рязко отвори вратата на колата.
	— По-добре да си вървя. — Обърна се към Ейб. — Навярно ще държа връзка с теб.


	Харди се озова пред вратите на заведението, в което работеше и влезе. Мозес стоеше до барплота. Не беше си ходил у дома. Шестима късни клиенти — четирима до барплота и други двама на една маса — убиваха времето си до последния призив за затваряне. Уили Нелсън пееше по джубокса „Звезден прах“. Никой не мяташе стрелички. Харди поспря, за да огледа обстановката. Това беше истински втори дом за него.
	— Хей, Диз! — И Мозес механично се зае да му налива „Гинес“.
	— Защо си тук?
	— Пратих Лин да си отиде рано. Щяла да прислужва в някакъв бар.
	Харди придърпа едно столче пред крановете. Протегна ръка и спря струята силна тъмна бира. Чашата бе около две трети пълна.
	— Какво да я правя сега тази чаша? — попита Мозес и обветреното му лице се набразди от весели бръчици, които щяха да се окажат почти напълно безполезни през следващите седмици. — Пак ли си започнал да слабееш? Престанал си да пиеш „Гинес“ и искаш да фалирам, така ли?
	Харди не можеше нищо да отвърне на това. Окашля се, свали шапката си и я остави на барплота.
	— Обаждала ли се е Франи тази вечер? — попита той.
	Мозес лениво оформи отговора:
	— Знаеш ли, странно е, но тя се обади тук може би в… — И млъкна. — Какво се е случило? — добави той.
	Харди го възпря с ръка:
	— Тя е окей.
	Мозес въздъхна. Франи съставляваше около деветдесет процента от всичко, на което той държеше.
	— Какво има тогава?
	Харди срещна погледа му. Окей, кажи го, човече, рече си той. Но Мозес попита:
	— Еди окей ли е? Тя се обади да провери дали той е тук.
	— Трябва да я посетим, Моуз. Еди е мъртъв.
	Мозес не помръдна. Отвърна поглед за миг. Сетне попита:
	— Какво искаш да кажеш? Мъртъв?
	Харди се извърна на стола си. Шляпна по барплота:
	— Окей, момчета, довършете си по-скоро питиетата. Затваряме по-рано тази вечер. — Стана, мина зад барплота и накара Мозес да седне на столчето зад плота. Чу как пияните посетители започват обичайните в такива случаи глупави роптания колко противно било това напомняне и че не било честно да постъпват с тях така. Той откачи от куката под барплота яката, дълга два фута тояга от кентъкски ясен, чепата в единия край, и се измъкна с нея напред.
	Чукна силно два-три пъти с тоягата. За да се убеди, че е привлякъл вниманието им.
	— Хайде, няма да ви чакам да допивате. Затваряме и всички вън! Още сега!
	Клиентите се размърдаха. Преди това Харди бе размахал тоягата и повечето от тях видяха заплахата. Погледна към Мозес.
	— Да вървим, приятелю — каза тихо той. — Да вървим да кажем на Франи.


	3.

	Всичките дванадесет камиона бяха паркирани на определените им места зад ниската сграда, където се помещаваше „Арми Дистрибютинг“.
	При едно баскетболно табло до самата сграда висок чернокож на име Алфонс Пейдж се упражняваше в стрелба през обръча. Той беше строен подрастващ младеж, с коса, обвита на темето, и със свалена риза, което разкриваше безкосмените му плоски гърди и с кецове, наследени от по-възрастните в семейството. Войнишкият му панталон беше със загънати маншети и разкриваше шест-седем инча* от лъскавите му безупречни крака между белите чорапи и коленете.
	[* Мярка за дължина, равна на 2,54 см. — Б.пр.]
	Таблото беше плътно долепено до стената на сградата, което правеше невъзможни за изпълнение някои от ударите, макар че ако отсечеш точен удар под определен ъгъл, можеш при отскока на топката да реализираш вътрешна кука.
	Избелял оранжев „Датсън 510“ възви на паркинга, мина край камионите и спря зад сградата до опаковъчната барака. Алфонс прекрати стрелбата в таблото и започна да дриблира, пренесъл тежестта на тялото си на десния крак, като тупкаше бавно топката приблизително по веднъж в секунда, и зачака Линда Поук да се появи иззад сградата, което стана след по-малко от минута.
	Докато тя прекосяваше двора, той я доближи с дрибъл.
	— Няма никой наоколо — каза той.
	— Татко не е ли вътре? — В гласа й прозвуча нотка на отчаяние, но отдавна изоставена надежда.
	— По дяволите!
	— Но къде е Еди?
	— Не се е показвал. Не беше тук към шест, когато всички си тръгнаха за вкъщи.
	Тя прие тази информация като човек, установил с пълна сигурност наличието на смъртоносна болест. Спря се. Слънцето, необичайно силно през тази ранна утрин им беше в гръб и озаряваше сградата.
	— Искаш да кажеш, че няма никой вътре? Абсолютно никой? — попита Линда.
	Алфонс задържа без никакво усилие топката на бедрото си с една ръка, а с другата посочи себе си:
	— Хей, аз какво съм?
	— Не се обиждай.
	Алфонс оголи белите си зъби насреща й. Като изключим няколкото ергенски пъпки, продълговатото му гладко лице не беше лишено от привлекателност. Кожата му беше много черна, а носът тънък. Устните бяха чувствено плътни. Потта по тялото в резултат от тренировката леко блестеше, а въздългата коса, която според Линда бе най-неприятната му отличителна черта, бе покрита с мрежа.
	— Не се обиждам — поясни Алфонс.
	Линда въздъхна:
	— И какво стана с вестниците?
	Алфонс започна отново да дриблира, като пристъпваше около нея. Вестниците не бяха негов проблем.
	— Не са прекалено много.
	Заобиколиха сградата. Пред склада Линда забеляза сутрешните вестници, все още опаковани от техните издатели. При отсъствието на „Ла Ора“ те представляваха отчайващо жалка купчина пред желязната врата.
	Линда пое дълбоко въздух и пак въздъхна.
	— Значи правилно съм се досетила. — Отметна глава и погледна към небето сякаш за помощ, но като не я получи, простена: — Как искам татко да се появи сега!
	— Да, и аз го очаквам.
	— А Еди изобщо ли не се е мяркал? Обаждал ли се е по телефона да предупреди?
	Алфонс отново се усмихна.
	— Не се занимавам с телефоните, сладурче.
	Бяха се озовали пред стъклените входни врати. Линда извади ключовете си и влязоха. Алфонс я последва през малкото антре към офиса й, който беше пред този на баща й. Тя мина зад бюрото и седна.
	Алфонс дриблираше по покрития с линолеум под. Звукът на тупканата отсечено и рязко топка, бе прекъснат от звъна на телефона.
	— Може би е татко — предположи Линда.
	Отговори с оптимистично „Арми Дистрибютинг“, а после каза на няколко пъти „Да“. Когато затвори телефона, смъртоносната болест се бе засилила.
	— Обадиха се от полицията — каза тя и Алфонс усети празнота в стомаха си. — Искат да дойдат тук и да зададат някои въпроси.
	Алфонс се бухна тежко и неочаквано в облегалката на тапицирания с кожа диван.
	— За какво?
	— Казаха, че Еди… — Тя замълча.
	— Какво за Еди?
	— Казаха, че той, хм, бил мъртъв. — Зашари по бюрото две-три секунди, после посегна към чантата си за цигара. — Добре ще е да се обадя на татко — рече тя почти на себе си.
	Цигарата беше омачкана и полуизгоряла. Алфонс кимна разбиращо, когато тя я запали и пое дълбоко дима, като го задържа в дробовете си. Той стана, отиде до бюрото й, протегна ръка към нея.
	— Скоро ще дойдат ченгетата, по-добре е да не подушат това.
	Линда още не бе издишала дима, когато му подаде угарката. После изкара дълга, бавна струйка дим.
	— Ами да отворим прозорците — предложи тя.
	— Ще се обадиш ли на баща си?
	— Да, смятам.
	— Няма да е зле — каза Алфонс. — Аз също искам да говоря с него.


	Полицията вече бе пристигнала в дома на Франи — една черно-бяла кола и друга, почти незабележим „Плимут“, паркиран наблизо зад първата. Лампата на входа светеше. Харди и Мозес забелязаха някакви движещи се сенки на ъгловия прозорец. Харди бе решил да не влиза. Остави Мозес и потегли с колата си за вкъщи.
	Като пристигна там, блъсна силно с ругатни заялата входна врата. Вътре беше студено. Единствената светлина идваше от мекия блясък на аквариума в спалнята.
	Навярно беше гледал рибите известно време седнал на леглото, свалил гръцката моряшка шапка от глава и с вдигната яка на палтото. Не помнеше.
	Спомняше си само, че сега е сутрин. Ярко слънце струеше през прозореца на спалнята и озаряваше лицето му. Палтото беше запъхнато под него и около него, а шапката — подложена под врата. Отърколи се по гръб, загледан в тавана. В съзнанието му нахлу като поток образът на Еди както лежеше на хълбок, на три фута от безличната постройка в Чайна Бейсън и с черна локва кръв под него.
	Това не биваше да стане. Това не е повторение на някакъв Виетнам. Еди едва ли се е замесил в нещо опасно. Той беше приличен човек, същинско дете, а такива неща не се случват на прилични хора.
	По-рано, да. Харди бе живял известно време в постоянна опасност за живота си, когато смъртта те дебне всеки миг. Виетнам, партньорството с Глицки по време на обход, дори кратковременната му работа като заместник районен прокурор. Много отдавна.
	А сега животът му не изисква повишен адреналин в кръвта. Когато много се вживяваш, адреналинът бликва и те завладява. Сега той има подходяща работа — не някаква шантава „кариера“, която ти гълта времето и те яде отвътре — а място, където отива да върши нещо разумно, където му плащат, прибира се вкъщи и не се налага да мисли върху работата си. Има си и двама приятели — Мозес и Пико, чудесни момчета. Пийва си умерено, понякога и малко повече, но това са предимно доброкачествени концентрати или тъмно пиво и можеш да държиш положението под контрол.
	Всичко друго — амбиции, любов, дълг (каквото и да се разбира под това) — е детинщина. Като тази на Еди например, който, общо взето, съществено се различаваше от Харди в разбиранията си за живота, макар накрая да се осъзна. А Харди беше минал през това. Съществените неща не са реални за децата. Те за тях са патерици, наочници, които им пречат да се движат и да виждат. Харди доказа това, като се откъсна от всички тях и оцеля. Съхрани се. Е, може би се беше плъзнал по повърхността, но поне беше избегнал големите плитчини, скритите рифове, чудовищата, притаени в дълбочините.
	Ето, Диз, рече си Харди, ти отиде в Кабо, защото всичко беше толкова прекрасно, защото реализацията е самата същност на твоето съществуване.
	— По дяволите всичко! — отсече той, заслонил с ръка очите си от слънцето. — По дяволите всичко, Еди!
	Проблемът беше защо сега се чувстваше така, сякаш му предстои да извърши нещо, независимо какво, да вложи смисъл в това, което ще извърши? Не биваше да допуска Еди или Еди и Франи да се вмъкват в него. Той не беше прозрял опасността, не беше подготвен за нея. Беше се надявал, че ги държи достатъчно далеч от себе си — бяха му просто познати, а не приятели.
	Еди си отиде и нищо нямаше да промени това.
	Но все пак нещо глождеше отвътре Харди, причиняваше му болка — нещо почти като спазъм, като винт, който се затяга в сърцето ти.
	Простена и приседна на леглото.


	Началото…
	Преди четири години и половина. Навечерието на Нова година. Франи Макгайър беше тогава с няколко месеца по-млада от възрастта на пълнолетието — двадесет и една години — но Харди нямаше никакво намерение да я сваля.
	Буйството вилнееше наоколо и се засилваше все повече. Франи сервираше ром и кола на барплота. Харди по своя, както сам се изразяваше, „шеговит начин“ поглъщаше всичко, което видеше пред себе си — бира, скоч, текила, джин. Истинско прасе!
	Не се намери никой, който да закара до вкъщи този оскотял Харди. Това стори тихата, червенокоса сестра на Мозес, работодателят на Харди — много по-млада от брат си.
	А после пристигна пред дома си след края на веселбата по случай Нова година, наистина завършила с достатъчно желание в себе си да забрави, че всички негови детинщини са вече в миналото и не го интересуват. Не я награби, а си изповръща червата — всичко, което бе погълнал. Накрая като му премина, той се усети, пробудил се в студената зора, че само я е целувал или по-точно се е опитвал. Ръцете му я бяха прегърнали през кръста, а главата му се беше сгушила в скута й — на предната седалка на стария му „Форд“.
	Като се разделяше с нея, отвел я до нейното общежитие, тя каза:
	— Надявам се да срещна някой като теб, Дизмъс, преди животът да го е погубил. Ще се омъжа за него веднага.


	И го направи.
	Той се казваше Еди Кокран и след около три срещи тя се появи с него в „Шамрок“. Извика Харди и прошепна: „Помниш ли какво ти казах?“, сякаш дотогава му беше казала само едно-единствено нещо.
	Но той разбра какво имаше предвид тя.


	Един неделен следобед бяха се събрали на барбекю у Мозес — апартаментът се намираше на покрива на сградата, с изглед към Хейт-Ашбъри.
	— Какво? — бе попитал Харди. — Дума да не става!
	— Същински братя — казваше Франи на Харди.
	Не беше присъщо на Еди да спомене това. Той не поучаваше, а просто действаше.
	— Хей, това е веднъж седмично, Диз — бе казал Еди в своя защита. — Дай ми почивка. Може да се окаже от полза. От това не боли.
	Напротив, боли, рече си Харди. Ще те заболи, глупако! Твърде вероятно „малкият брат“ сега ще го навие на пръста си и ще го изкара вън от кожата му. Но въпреки това той не поведе спор с Еди — нямаше за какво да се спори с него по нито един въпрос.
	Все пак Харди му каза:
	— Мислиш си, че можеш да направиш трезва разлика, така ли?
	Последва двеставатова усмивка, която не беше престорена.
	— Съмнявам се.
	Но Харди се досещаше, че дълбоко в душата си Еди не се съмнява. Еди смяташе, че всичко, което върши, е много съществено, че сам той наистина може да почувства разликата. Това напомни на Харди за начина, по който разсъждаваше и той навремето. Като Еди. Много отдавна.


	Роуз стоеше на площадката на стълбите пред задния вход на свещеническия дом. Отец Дитрик прекосяваше паркинга, навел глава, след като бе ходил при отец Кавано, за да му съобщи новината.
	Благословени да са и двамата, но този месец се очертаваше като много труден. Юни беше винаги труден месец в Сан Франциско. Сякаш Господ беше дал обещание през пролетта, а сега си го е взел обратно. Сутринта Роуз бе очаквала, че денят ще се задържи ясен и слънчев, но ето че отново се спускаше мъгла.
	Изтри ръце о престилката си. Очите й се насочиха изпитателно към идващия млад свещеник.
	Той въздъхна.
	— Не е приятна новината — каза той. — Предал е Богу дух.
	Въпреки че не беше още и тридесетгодишен, той изкачи стълбите като старец. Роуз го последва вътре.
	— Предал е Богу дух?
	Отец Дитрик седна до кухненската маса, скръсти ръце пред себе си. Роуз му поднесе чаша кафе, три бучки захар и малко сметана.
	— Познаваш отец Кавано — каза той, докато сърбаше кафето. — Няма лек начин да съобщиш това. Стоеше прав и сваляше черковните си одежди, а аз се надявах да го склоня да седне, но веднага щом го помолих да стори това, той се сети, че нещо се е случило…
	— Не се съмнявам, че сте направили най-доброто, което може да се желае, отче.
	Отец Дитрик въздъхна.
	— За миг ми се стори, че ще постигна целта си. После той погледна ръцете си, след това одеждите и си раздра стихара.
	Роуз отбеляза намерението си да отиде и вземе скъсания стихар. Тя ще го зашие и никой не би могъл да стори това по-добре от нея. Придърпа един стол до отеца и дръзна да го потупа по ръката.
	— Знаете какъв е той, отче. Лесно се разстройва и сякаш за миг свещеникът като че ли капитулира в него. Трябва да се освободи от нещо. Просто така.
	— Зная. Но може би трябваше да отида с него.
	Роуз знаеше какво има предвид отец Дитрик. Отец Кавано беше донякъде безчестник. Тя беше сигурна, че поради тази причина той не бе успял да стане монсеньор*. Макар че не бе извършил нищо особено осъдително. Навремето беше крал по магазините. От време на време беше попрекалявал с уискито, но това се смята за положителна слабост на всеки мъж.
	[* Титла на висш католически духовник. — Б.пр.]
	— Навярно ще отиде да крещи на брега на океана — каза Роуз. И боже, защо да не го направи, продължи мислено тя, щом е загубил толкова близък човек, същински роден син? Отецът е сприхав, но при все това чудесен човек и добър свещеник. Нека си крещи там на брега — има право. Исус също е бил сприхав. Иначе щеше ли да изхвърли сарафите от храма?
	Но това — смъртта на Еди Кокран — не би отприщило неговата сприхавост. Щеше направо да разбие сърцето му.
	— Зная къде е отишъл — каза ненадейно Роуз. — Отишъл е при Ерин. — Отец Дитрик реагира така, сякаш не разбираше за кого говори тя. Роуз въздъхна подразнена. — Хайде, отче, трябва да свикнете правилно да разбирате нещата. Ерин Кокран е майката на Еди. Ще иска да се види с нея.
	— Така ли мислите?
	Роуз прехапа език и каза само:
	— Обзалагам се, че е така, отче. — Не каза още какво знаеше: че отец Кавано ще иска да се види с нея и защото я обича.


	Водата беше далеч надолу, аспидносива през мъглата. Джим Кавано, разтреперан, се бе надвесил над парапета на Голдън Гейт Бридж. Стискаше зъби, за да не тракат, независимо дали това бе от студа, или от нещо друго. Трябваше да грабне някое палто, когато се втурна навън от черквата, но се налагаше веднага да излезе — да излезе веднага, преди да се е разридал пред Дитрик.
	И тъй, това се беше случило. Еди беше мъртъв.
	А Ерин? Какво ще стане сега с Ерин?
	Той знаеше, че трябва да отиде да я види, но тя щеше ли да иска да види него? Ще може ли изобщо някога да му прости?
	Ще може ли да бъде отново свещеникът на семейство Кокран?
	Миналата седмица се бе опитал да я целуне, да й каже… То беше временна слабост, нищо повече, но предизвика разрив в отношенията им.
	А сега това, с Еди.
	Семейството ще има нужда от него. Той ще трябва да бъде там сега, за всички тях. Целувката, отрицателната реакция на Ерин и избликналият гняв срещу нея — сега всичко това трябва да се забрави.
	Тя ще му прости. Животът му отново ще придобие смисъл.
	Пъхна ръце в джобовете си и пое назад към будките за събиране на пътната такса.


	4.

	Харди бе обичал своята „Сузуки Самурай“, когато си я купи, но като научи, че тя се клатушка при силен вятър и при ниски температури, я прекръсти на „Сепуку“. Сега я паркираше на ъгъла на Десета улица и Линкълн. Краткотрайното слънце, което го бе накарало да се надигне от леглото, отдавна беше се скрило. Мъглата, юнският мраз се чувстваха във всяко кътче тук, кръжаха и напираха с вятъра. Харди придърпа плътно зеленото си палто около врата.
	Загледа се във фирмата на работното си място. На нея пишеше: „Малкият Шамрок*, съществува от 1893 г.“. Замечта се при тази оригинална идея на създателя й. Тя остроумно бе оформена като детелина.
	[* Трилистна детелина, емблема на Ирландия. — Б.пр.]
	Самата фирма бе поставена на мястото си над двукрилата летяща врата през 1953 година, а зелената й боя се бе олющила с течение на времето и сега на нея бяха останали само буквите „ле рок“ от „Дъ Литъл Шамрок“. Добро хрумване, реши Харди за формата на табелата. Ако вместо това беше изобразена като Гибралтар, хората щяха да си мислят, че барът носи името на скалата или на някоя френска дума, която означава скала: „Льо рок“. И че е трябвало да напишат с главно „L“. А и неоновото осветление е трябвало да се ремонтира основно.
	Но не, реши той, това подхожда на „Шамрок“. Барът не беше в истинския смисъл на думата западнал, ала не беше държал кой знае колко на външния си вид. Той беше квартален бар и Мозес Макгайър, приятел и шеф на Харди, собственик на бара, не искаше да привлече в заведението си нежелани посетители (туристи) чрез изобилие на папрати, видеоигри и яркоцветни надписи. „Шамрок“ беше ирландски бар за мятане на стрелички, независим от политическите възгледи на своите посетители ирландци. Предлагаше по някоя и друга глътка неподправено и неоводнено питие (съвършено чисто) и печелеше почтено от клиентелата си — местни хора, мъже и жени. Харди работеше тук по цели дни, от вторник до събота, от два до осем часа, вече повече от седем години.
	Когато той беше вечер на работа, Мозес Макгайър го дублираше от шест до два през нощта, а после и по време на пропъждането на клиентите и почистването, което понякога завършваше с почерпка след работно време. В неделите и понеделниците една около тридесетгодишна хубавица с гарвановочерни коси на име Лин Лийш, с осемнадесетинчова талия и над двойно по-широк от талията ханш, караше по две смени наведнъж и привличаше собствена клиентела. Но беше добра барманка, истински спец в работата си. Мозес не би могъл да намери друга като нея.
	Още не беше настъпило пладне. През повечето дни Харди идваше по обед да отвори бара и да подреди едно друго за десет-петнадесет минути. Днес, като си мислеше за бара и за това, че снощи бяха затворили без да почистят, реши да дойде тук и да убие малко време.
	Избърса барплота, обели кората на лимоните с малко пикелче, наряза лаймите, провери утаителните резервоари и поднови запасите зад барплота. Беше се наливал половина сутрин с „Гинес“ и разбивал каймак за омразното му така наречено ирландско кафе, за което проклинаше Стан Делаплейн, бара „Буена виста“ и летището на Дъблин.
	В предната част на заведението бяха останали неприбрани чаши и бутилки след бързото затваряне предишната вечер. Някои маси не бяха забърсани.
	Маркировъчната каса. И с нея не беше приключено предишната вечер. Харди отново напълни до половина чашата си.
	Някой почука, докато той пресмяташе парите. През вратата видя, че това е един пенсиониран учител, редовен посетител на име Томи, който не би трябвало да го безпокои по това време.
	— В два часа — извика му Харди и му посочи два пръста.
	Томи кимна и бавно се отдалечи, като мина покрай витрината на заведението.
	Харди продължи да пресмята на маркировъчната каса. Погледна часовника си — 12:20 часа.
	Карай по-бавно, каза си той.
	Но не го направи. След още пет минути беше готов да отваря.
	Седна на столчето зад барплота. Времето тегнеше като същински тон и не намаляваше тежестта си. Харди не искаше в такъв момент да се отдава на мисли, да разсъждава за необичайното неспокойствие, което го гнетеше. За амбицията, свързана с любовта, която си бе отишла. Най-вече не му се искаше да мисли за абсурдния идеалист Еди Кокран и съпругата му Франи. Не искаше да мисли, че би могло да бъде важно да помогне на Франи по някакъв начин — може би да й се попречи да изгуби това, което той бе изгубил.
	Във вътрешния джоб на граховозеленото му палто, окачено на края на закачалката той държеше своите стрели. Коженото калъфче, с кадифе по края, го изпълни с нега, когато леко прокара ръка по него, прехвърли го от ръка в ръка. Накрая не устоя и го отвори на барплота.
	Трите волфрамови красавици от по 20 грама стояха в своите гнезда в очакване да полетят, с бледосини късчета пластмаса, чийто релеф Харди бе изработил сам, да могат, прикрепени към метала, да летят точно. Грижливо изпразни калъфчето и прикрепи стабилизаторите към стреличките.
	Изстреля няколко серии към таблото, без да се прицелва старателно, без да можем да го наречем стрелба. Просто ги метна натам. Три стрели. Отиде до таблото и ги измъкна. Върна се до тебеширената линия. Отново ги метна. От време на време спираше, за да отпие от чашата с „Гинес“. Не го интересуваше къде попадат стрелите, затова уцелваше само в единицата и петицата, а най-вътрешният кръг се смяташе за 20.
	Харди, самичък в бара, мяташе стрели.


	Застанал зад барплота, гледаше сбръчканото лице на приятеля си, често чупения му нос, огромната му брада. Очите на Макгайър бяха кървясали. Мозес бе получил своя докторат по философия от калифорнийския „Бъркли“, когато не можеше повече да отлага военната си служба. Не беше очаквал да го призоват в армията — тази трагедия сполетя мнозина други — но той беше философ и вярваше, че едно от изконните явления в живота е войната. Както се оказа по-късно, войната закали както философската му нагласа, така и интелектуалното му признание за мъжете, които се убиват едни други, убиват и всичко, което се движи.
	Беше с две години по-възрастен от Харди и по онова време само с две стъпки по-бавен, което Харди му бе изтъквал шестстотин пъти, обясняваше му защо са го ранили и в двата крака при Чи Ленг, докато Харди го прикриваше, за да може после да се обърне с гръб към куршумите и да изтегли Мозес назад, при което сам получи олово в рамото си.
	Така че, казано банално, Мозес имаше чувството, че дължи живота си на Харди. Когато Харди започна да сменя една работа с друга, Мозес беше вече собственик на „Шамрок“ и тъй като дължеше живота си на Харди, го взе на работа при себе си — нещо, което не би направил за никой друг, като изключим евентуално сестра му Франи.
	— И какво? — попита накрая Харди.
	Макгайър погледна чашата си, видя, че е празна и я завъртя с палец и показалец. Барът още не бе отворен.
	Харди посегна към най-горната полица зад себе си и взе оттам бутилка „Макалан“, най-доброто шотландско уиски в заведението, ако не и в света. Напълни чашата на Мозес.
	— Днес следобед ще направя необходимото, за да се положат грижи за тялото. Франи не е в състояние да ме отмени в това. Особено след всички тези ченгета, нахълтали в дома й. Те бяха из цялата й къща, не я оставяха на мира. Защо толкова много ченгета, как мислиш?
	Бившият полицай Харди отвърна:
	— Рапорти, бюрокрация, глупости.
	Някой приближи отвън и заудря по вратата на бара, все още заключена.
	— Да отидем на по-скришно място — предложи Харди.
	Преместиха се в склада. Покрай две от стените бяха наредени каси с бутилирана бира. Край третата, покрита с дървени полици, имаше сортирани бутилки алкохол, салфетки, фъстъци, стрелички за мятане и други принадлежности, необходими за всеки бар. До задната стена стърчеше хладилник от неръждаема стомана за стоките, подлежащи на разваляне, където Харди неведнъж бе прибирал рибата, уловена при успешен излет. Макгайър седна на хладилника.
	— Работата е там, че няма никаква причина за такова нещо. Имам предвид специфична причина. Дете, изпълнено с доверие към всичко на света. По дяволите! За какво ще иска да се самоубие?
	— Кой казва това? Че Еди се е самоубил?
	— Хм, никой по-точно, но…
	— Но какво?
	— Гадна работа, Диз. Намерили са го на паркинг, с револвер в ръка. Ти какво мислиш, че е станало?
	Харди облегна гръб на задната стена.
	— Нищо не мисля. Не е моя работа.
	— Ти си темпераментен човек, знаеш ли, Диз?
	— Продължавай, Моуз. Знаеш, а може и да не знаеш, че полицията се занимава с много смъртни случаи, особено със случаите на насилствена смърт. Тя рядко ще се произнесе за нещо, че е самоубийство, ако си го е изсмукала от пръстите. Проверява се всичко — мотивите, възможностите и тъй нататък. Така постъпва тя. Проверява и тогава, когато някой старец е починал по време на сън.
	— Та какво според теб се е случило? Мислиш, че някой е убил Еди? Или че се е самоубил? Ти добре го познаваше.
	Харди подритна някакви останки, които се валяха по пода.
	— Да, познавах го. Затова не мога да твърдя, че се е самоубил. Но и полицаите не го твърдят, нали?
	— Засега не.
	— Повярвай, те няма да стигнат до такова заключение.
	— Защо? Би могло да бъде и така, прав ли съм?
	Харди се почеса по крака, без да го сърби.
	— Аз съм бил полицай, Моуз, нали? Като намериш револвер в ръката на някого, това невинаги означава, че се е самоубил.
	— Може и в този случай да има нещо прикрито.
	Харди усети как по гърба му полазва студ. Дали Мозес не таи нещо?
	— Какво знаеш ти?
	— Не зная нищо — отговори Мозес. Но гледаше в земята.
	— Лошо е да лъжеш приятелите си — каза Харди. — Та какво знаеш?
	Мозес се размърда, заудря пети о хладилника.
	— По всяка вероятност, нищо.
	— По всяка вероятност, но все пак какво?
	— Само това, че Еди беше малко умърлушен. Стоеше в бара малко повече, отколкото обикновено, ей това ми направи впечатление. — Харди изчака. — Знаеш, че си имаха планове с Франи. Не като теб и мен. Имаха план да спестяват за времето, когато той ще продължи обучението си. — Мозес все още се насилваше да говори, отпиваше по малко уиски, за да има какво да прави. — Наскоро работата му се беше провалила, може би окончателно. Изглежда, двамата с Франи щяха да изпаднат в безпаричие или нямаше да имат това, на което са разчитали в плановете си. Предложих му да му дам назаем известна сума, но знаеш какъв е Еди.
	— И ти си мислиш, че Еди би могъл да се самоубие заради малък недостиг на пари? Хайде, Моуз, не ми представяй Еди за такъв, какъвто изобщо не е бил.
	— Да, зная, но ченгетата могат да си го помислят. При тези обстоятелства и при бележката, която е оставил…
	— Ейб… Глицки… ми каза, че бележката е оставена за заблуда. Кой знае откога си е стояла в колата.
	— Не зная. Би могло. Но си мисля, че като се съпостави тази бележка с другите неща…
	— Е, и да ги съпоставят, няма да има съществено значение, нали? Това няма да ни го върне жив.
	— Да, но е важно. Важно е, ако не се произнесат, че е самоубийство.
	Изведнъж Харди се почувства много уморен.
	— Защо, Моуз? — И реши, че знае какво се готви да му отговори неговият приятел.
	— За Франи най-вече, смятам.
	Мозес се изхлузи от хладилника и завъртя чашата си, отново празна.
	— Ако те… — Прокара плътно пръсти по челото си. — По дяволите, ще бъде тежко.
	— Ако какво?
	— Ако ченгетата решат, че това е самоубийство. Имам предвид Франи — като си помислим за нея. Отритната завинаги, знаеш какво разбирам под това, нали? Намесени са и пари.
	Харди наклони глава встрани.
	— Застрахователните полици не се изплащат при самоубийство, въпреки че се изплаща двойно обезщетение при насилствена или внезапна смърт. Полицата е за сто бона, Диз, а аз не искам да видя Франи изпаднала в затруднение. Стига й това, което е препатила дотук.
	— Е — каза Харди, — да се надяваме тогава, че той не се е самоубил.
	— Не е.
	Харди не отвърна нищо.
	— Просто така ми се иска… не зная защо. В защита на интересите на Франи, предполагам. Иска ми се да й помогна с нещо.
	Харди реши, че Мозес му чете пощата.
	— Не зная какво можеш да направиш — каза той. — Да бъдеш близо до нея. Какво друго?
	— Смятах да те помоля да наблюдаваш действията на ченгетата. Това да ти е работата за седмица-две. Вземи си няколко седмици отпуск при мен и просто се заеми с това.
	Харди не посмя да обърне поглед към приятеля си, който продължи:
	— Имам предвид, че си бил по-рано полицай и тъй нататък. Знаеш какви са процедурите…
	— Моуз, бил съм патрулен полицай година-две, преди да започна да изучавам право. Това е много далеч от криминалистиката.
	— Все пак би могъл да откриеш нещо. Да се убедиш, че ченгетата действат правилно.
	— Не съм на същото мнение. Отдавна съм престанал да се занимавам с това. — Наведе очи. — Пък и ми се свърши „Гинес“-ът.
	— По дяволите „Гинес“-ът.
	— И ти също.
	Двамата се измериха с поглед.
	— Хм, не зная, Мозес. Може би ще поразпитам малко. Нищо повече. Не обещавам друго.
	— Окей, но аз искам да ти платя. Освен парите, които ще получиш за през отпуска.
	— Не ми плащай извънредно. Все едно че съм работил в бара през това време.
	— Все едно че си взел нещо на вересия, Харди. Нали пак ще вършиш някаква работа.
	— А ако я извърша заради Франи?
	— С какво ще живееш през това време?
	— Ще карам на пандишпан, човече, на скариди и „Гинес“. Както сега.
	Макгайър метна една серия стрелички.
	— Какво ще кажеш за двайсет и пет процента от прихода?
	— На „Шамрок“?
	Макгайър се озърна наоколо.
	— Да, за „Шамрок“ става дума.
	Харди се замисли, забарабани с пръсти по масата:
	— Защо първо не изчакаме да видим какво ще установят полицаите?
	— А ако се окаже, че това е самоубийство?
	Харди хвърли една стреличка.
	— Не зная — отвърна той. — Смятам, че ще мога да прозра какъв е всъщност случаят.


	5.

	Карл Грифин знаеше, че трябва да приключи с това, но то не беше лесно. Той беше ходил да се представи в понеделник, вчера, като знаеше, че неговото представяне е било повече от прилично и че то би могло да се окаже без всякакво значение. Глицки и Батисте, първият — мулат, а вторият — с „латинско презиме“ — господи, това му харесваше, Франк беше напълно бял като него — те също очакват повишение и има официален мандат на цялата градска и областна бюрокрация да спомага за издирването на представителите на малцинствата. Благодари на Бога, задето няма по-дързък от него в Криминалния отдел. Виждаше се като истински победител в спортна среща, в борбата за спечелване на лейтенантско звание. От друга страна, той, Грифин, трябва сам да се обяви за дързък, да излезе от килера, в който се е наврял, и поради новия си статус да бъде приветстван като бъдещ лейтенант.
	Влезе в кабинета за представянето си в бойно настроение. Това, което всъщност каза, бе:
	— Вижте, имам ли шанс да стана лейтенант, или не? Защото, ако вашият отговор е „Не“, да сложим още сега край на тази глупост и да вървя да си гледам работата.
	Фрацели бе погледнал към Ригби, шефа, след което на лицата на двамата се изписа онова неловко изражение, което е характерно за висшите началства и го предадоха на представителя на синдиката, в който членуваше Карл — Джейми Закарайас. Джейми каза:
	— Ако Глицки и Батисте оплескат работата си, ти си на линия.
	Така че преди още да беше седнал Карл, разговорът с началниците му приключи. За какво ли щяха да разговарят с него? — питаше се той. За по-малко от секунда напипа скритата същност на намеренията им. Да чака Глицки или Батисте да сгрешат, е все едно да чака някой от тях да умре. Може да се случи и това, но е празна работа да разчиташ на такова нещо.
	Може би трябваше да попита комисията дали Ейб или Франк са свършили нещо по-добре от него, дали са по-добри в професията. Но знаеше, че не е така. Те трябва да хванат някого, в съвременното Сан Франциско, ако този някой е ловък мошеник на всякакво равнище, трябва да имаш убедителни основания за арестуването му. Това беше град, където хора като Ралф Нейдър и Сезар Чавес минаваха за почти стопроцентови фашисти според някои. По дяволите, Грифин беше разговарял с хора, които вярваха, че самият Карл Маркс е бил привърженик на дясното крило, понеже не е формулирал едновременно с комунизма и еманципацията на жените.
	И тъй, той си излезе, като затръшна вратата и се цупи през останалата част от деня в служебната си стаичка. Отказа се да разговаря с Джомети и остави Ейб да се занимава с трупа от Кандълстик, което му предостави единствения логичен избор, когато един час по-късно позвъниха от Чайна Бейсън.
	Сега Карл Грифин седеше в колата си пред жилището на партньора си Винс Джомети на Ноуи стрийт. Мъглата почти напълно забулваше уличните лампи на кръстовището пред него, което отстоеше на четиридесет ярда. Парата от чашата кафе „Доги Дайнър“ замъгляваше предното стъкло на колата. То като че ли щеше да стои горещо до безкрайност. Изглежда се дължеше на киселината, прибавена към него.
	Той и партньорът му бяха на крак от два часа и сега Винс беше се отбил при жена си. Затова този ден отбелязваше известно забавяне на работата им. Грифин натисна отново клаксона. Хайде, момче, прибери си инструмента в гащите и идвай да работим!
	Боже, продължи да размишлява той. Не трябва да допускат в Криминалния отдел семейни хора. А ако и той се бе оженил? Излишно е да се говори по този въпрос. Както и сега, постоянно щеше да отсъства от къщи — това е самата истина, няма никакво съмнение.
	Продължи да си мисли и за инстинкта.
	Ако има нещо, което отличава добрите полицаи от много добрите, това е инстинктът. Не бива прекалено да се осланяш на инстинкта си — Грифин беше убеден — и да подценяваш доказателствата, но от време на време възниква ситуация, която сякаш те насочва в очевидна посока, а инстинктът те кара да се възпреш и да преоцениш всички обстоятелства.
	Глицки се стремеше да стане лейтенант. Той също. Освен тях и Франк Батисте имаше такива амбиции. Окей. Така че в този момент един от другите двама му се изпречваше на пътя, опитвайки се да регулира движението, да насочи Грифин в очевидната посока.
	При деветгодишна служба в Криминалния отдел Ейб Глицки нито веднъж не беше се разкрил при нито един случай въпреки незначителните си достойнства.
	Каква е причината за това, запита се Карл.
	Може би Глицки знае нещо, което той не знае. Окей, младежът Кокран може и да е свършил със себе си, но може и да не е. Но каква изгода от това ще има Глицки, ако той, Грифин, реши, че това е убийство, която посока му сочеше Глицки?
	Знае ли Глицки нещо? Кой беше този човек, който Глицки извади на сцената?
	Джомети, гладко избръснат и усмихнат, отвори вратата. Носеше термос навярно с прясно кафе и книжна торбичка, пълна със сладкиши.
	— Искате ли един багел, Карл? — рече Джомети.
	— Нещо ми подсказва, че Кокран може би сам се е довършил — отговори той. Взе багела.
	— Но револверът бе произвел два изстрела.
	— Да, зная. Първия път това трябва да е било преди три седмици, преди два месеца, дори преди година.
	— Обаче съпругата му каза…
	— Съпругите не знаят как се чувстват мъжете им, когато клечат по нужда.
	Той знаеше, че Джомети мисли какво да каже и решава да не го каже. Захапа багела.
	— Защо променихте мнението си? — попита накрая Джомети.
	Да бъда проклет, рече си Грифин, ако смятам да му кажа нещо. Хората се издават, дори партньорите. И думата тръгва от човек на човек. А за кариерата на Глицки е важно той, Карл, да се провали. Освен това Глицки го тласка в погрешна насока — окей, недоловимо, но той го разбира — към решението, че е налице убийство. А Глицки безспорно знае нещо, което той не знае, нещо, което води в друга посока.
	Съпостави` трезво всичко, Карл, каза си той. Трябва напълно да си убеден, че не те подвеждат.
	— Инстинкт — отвърна гласно Грифин.


	Носът на Чарлс Гинг приличаше на карта, изобразяваща неговите капиляри, а дъхът му излъчваше миризма, подобна на миризмата на джин. Синът му рядко се доближаваше близо до него, за да усети тази миризма, но сега, навел се над жълтото бюро в офиса на баща си, реши, че вонята е почти непоносима.
	Беше се навел напред, изпълнен с гняв. Лицето му беше гладко, сякаш още не бе започнал да се бръсне. Очите му бяха бледосини, косата — светлокестенява. Беше облечен в безупречен италиански костюм.
	Той тъкмо казваше:
	— Не мога да разбера това. Никак. Ти си мислиш, че постъпваш правилно, като някакъв добър чичко, който върши всекиму услуги. Това е глупост, човече. Всъщност залагаш на карта бъдещето ми. И, моля, не посягай към проклетата бутилка!
	Гинг се отдръпна назад и се присви в тапицираното си кресло.
	— Не ми е приятно, когато си служиш с такъв тон към мен, Питър.
	— По дяволите моя тон! Вникни в това, което казвам! Католическата църква ни отчуждава от обществото. Чувствам се измамен. Разбираш ли?
	— Естествено, но няма да се оставим да ни измамят.
	Питър удари по бюрото.
	— Напротив, вече сме измамени. Не го ли съзнаваш? Времето се промени. Не се променя, а вече се промени. В минало време. Когато не играеш правилно играта, винаги се оказва, че си обречен да загинеш. Но на теб ти е все едно, ти си вече довършен. Отказах се да стана доктор, за да заема това място, да продължа чистия бизнес — окалване на хората, а ти сега се готвиш да жертваш всичко, и за какво? За да услужиш на някаква отрепка, която държи бар? Господи, това ме убива!
	Телефонът на бюрото иззвъня. По-възрастният посегна да вдигне слушалката. Синът му я захлупи с ръка. Нека автоматът го запише, нали? Не сме в работно време.
	Погледна към ръката си, покрила ръката на баща му.
	— Господи, татко!
	Автоматът щракна. Чуха по записващото устройство женски глас, а друг глас се опитваше да надвика жената, призовавайки я да се договорят. Питър почти не слушаше записа. Мислеше си най-малко за стотен път, че е сгрешил с решението си да поеме този бизнес. Баща му още беше под въздействието на печал, която никога не го напускаше. И ето какво щеше тя да стори с баща му. А когато накрая умре, ще бъде вече напълно съсипан от пиенето. Или ако решат да го кремират, ще букне като пламъка на спиртна лампа.
	Чарлс отново посегна към бутилката и този път Питър не се възпротиви — дори грабна две-три бучки лед от хладилника. Ще бъде от полза да се поразводни алкохолът. После седна.
	След първата глътка баща му въздъхна.
	— Какво искаш да направя, Пийт? Да кажа на човека, когото познавам, че не мога да сторя нищо? Очевидно зет му се е самоубил, а църквата твърди, че той не може да бъде погребан на свято място. Би ли нарекъл това милосърдие?
	— Зарежи милосърдието. Това е бизнес. — И Питър изведнъж разбра, че не може да се занимава повече с бизнес на такова равнище. Трябва да измъкне и баща си от това; баща му е изгубил чувството си за реалност.
	— Виж, татко, кажи на този човек… Как му беше името?
	— Макгайър.
	— Добре. Кажи на този Макгайър, че има вероятност това да не е самоубийство, няма окончателно решение, че не е, нали?
	— Има вероятност, че не е самоубийство.
	— Ти видя барутните обгаряния, раната, всичко. Човекът се е застрелял.
	— Все пак има вероятност, че не е…
	— И си казал на Кавано, че има основателно съмнение…
	— Не му казах това. Отец Кавано и аз повървяхме доста на връщане. Той ми каза, че гарантира, че не е самоубийство. Чувствал това момче като роден син. А Джим Кавано и аз добре се разбираме.
	— Той ти е добър стар приятел, нали? Ти мамиш църквата, а Кавано върви в крак с нея, никой не губи, прав ли съм?
	— Зная, че не си съгласен с мен, но си прав.
	Синът погледна баща си и поклати глава.
	Бащата вдигна чашата и я пресуши.


	Харди беше завършил смяната си, прибрал се вкъщи по ранен здрач и сега гледаше една снимка, на която бяха фотографирани той и Ейб Глицки в униформи. Широкото гладко чело на Глицки — реши той — е единствената част от лицето му, която не буди страх. Всички други части от лицето му можеха да стреснат малките деца в съня им и да породят кошмари — нос като брадвичка, грамадни хлътнали бузи, очи, бялото на които беше постоянно червено, тънките устни с белег през тях от горната към долната, получен от злополука при игра на успоредка като тийнейджър, макар че Глицки разказваше на колегите си полицаи, че е стар белег от рана, причинена с нож.
	По телефона се чуваше как Ейб дъвче лед. Понякога бе по-лесно да разговаряш с него, когато не го гледаш. Харди чуваше как ледът хрущи като камъни в устата на Ейб. Глицки продължи да дъвче още известно време и Харди си го представи образно: накланя пластмасовата купичка и чука по дъното й, за да отлепи последните бучки лед. И продължава да дъвче.
	Харди повторно духна в чашата кафе еспресо на кухненската си маса. Изчака, защото реши, че Глицки може да хруска една-единствена бучка лед бавно-бавно, сякаш тя е фруктова захарна пръчка.
	— Бих искал само да погледна медицинското заключение, да проверя нещо в папката, да видя дали не пропускам нещо — каза Харди.
	Глицки като че ли перна полупразната купичка.
	— Да, ясно ми е какво искаш.
	— Хайде, Ейб. Не ми се плаща за това. Всичко се свежда до застраховката на вдовицата. По-скоро бих желал вие, момчета, да установите, че това е убийство, и точно това иска от мен Мозес да проверя. Желанието ми не е свързано с личен интерес.
	— Смяташ, че не сме достатъчно компетентни да го направим сами, да го установим? Защото думите ти ми звучат точно така, а то пробужда в мен гняв.
	Харди въздъхна.
	— Значи ли това, че на стари години заемаме малко отбранителна позиция, а?
	Ейб захруска нова бучка лед.
	— Ти не разбираш какво е тук при нас отскоро.
	— Да, но не искам кой знае какво, нали?
	— Искаш да си изясниш нещо относно случая по време на полицейско разследване. Това е твърде много.
	— Направи го тогава от твое име за мен.
	Глицки се изсмя.
	— Да, това ще мине. — Харди знаеше, че закачливата забележка, която чу по телефона, никога няма да просълзи Ейб. — Знаеш ли поне какво сме уговорили? — продължи Глицки. — Защо не почакаш ден-два? Ако това е убийство, положително ще решим, че е убийство.
	— Зная това.
	— И не ми се подмазвай като на началник.
	Харди беше забравил, че никога не бе постигал успех при опитите си да поиска нещо от Глицки. Започна да си припомня тези случаи.
	— Виж какво, Ейб — каза той. — Не си внушавай, че съм частен детектив, който иска да заобиколи вашето разследване. Нужна ми е само малко информация, това е всичко.
	— Такава е целта ти, а?
	— Такава е. Казвам го съвсем искрено.
	Глицки пак почука по пластмасовата купичка — рат-тат-тат, рат-тат-тат.
	— Грифин и аз още не спим заедно — рече той. — Ще трябва да играеш много честно.
	— Просто искам да се срещна с човека — отвърна Харди. — Ще го заслепя с ирландския си чар.


	6.

	Слънцето беше изгряло. Сутринта подсказваше, че денят ще бъде топъл. Харди свали пуловера си, преди да тръгне към колата. Чувстваше леко гадене, но смяташе за свой дълг да погледне трупа още веднъж.
	Беше виждал много кръв във Виетнам преди сам той да бъде ранен в рамото. Като полицай също попадаше на кръв. Но съвсем не можеше да се каже, че е получил необходимата закалка срещу въздействието на метала, който пронизва с голяма скорост плътта на поразения.
	Още не бяха облекли покойника. Харди започна от пръстите на краката и оттам — нагоре. Еди беше висок пет фута и десет инча, тежеше около 160 фунта. На тялото му имаше белег от стара, отдавна заздравяла рана със сърповидна форма, около три инча дълга, в горната част на дясното бедро. Имаше и мазоли по върховете на пръстите на лявата ръка, една сравнително нова синина между китката и лакътя също на лявата ръка и малка драскотина край лявото ухо, точно под входния отвор на куршума в главата му.
	Харди потегли по Мишън стрийт със свалени стъкла на колата. Радиото в неговата „Сузуки“ не работеше, но въпреки това той три пъти се опита да го включи, докато караше по протежение на тридесетте преки от моргата на Гинг дотам, закъдето бе тръгнал. Поражението, извършено от миниатюрното късче олово се беше вдълбало болезнено в съзнанието му и предизвикало късо съединение на всички други връзки.
	Паркингът се намираше между местния клон на „Пасифик Телефоун Къмпани“ и „Крус Пъблишинг Къмпани“.
	Сега паркингът беше пълен с коли. За миг Харди се почувства огорчен, като си спомни как изглеждаше този паркинг, когато бе празен. Мястото бе промишлена пустош, без никаква къща наоколо. Железопътни линии, влакови депа, стъкло, камък и цимент. Паркира до бордюра, като огледа грижливо цялата картина на околността, за да я запомни по-добре. Слънцето вече бе напекло и блестеше край страничната стена на сградата на Крус.


	Артуро Крус престана да диктува и освободи секретарката, после съсредоточи цялото си внимание върху двамата мъже шест етажа под него на паркинга. Изведнъж разбра, че е сгрешил, като изпрати Джефри да се отърве от полицая — това трябва да беше друг полицай. Джефри беше твърде млад, неопитен. Верен като куче, готов да мре за шефа си, но в никакъв случай годен за всяка работа.
	Джефри разговаряше с човека и го развеждаше из дългия тесен паркинг, сега изпълнен с колите на чиновниците на Крус.
	Шефът му издаваше вестник на име „Ла Ора“, предназначен за голямото латиноамериканско население на Сан Франциско. Пазарът беше силно конкурентен и за да преуспееш, трябваше да вършиш неща, които в началото на бизнеса биха те обезпокоили.
	Сега, след като работите на вестника потръгнаха, никак не можеше да се сметне за сполука тук да се навъртат прекалено много полицаи и да се чувстват като у дома си на собствения ти паркинг. През онзиденшната нощ, после през вчерашната — това беше достатъчно лошо.
	Крус се извърна от прозореца и реши да слезе долу и да разбере каква е работата.


	Задната част на паркинга беше ограничена с циклонова ограда, висока осем фута, но входът отпред беше широко отворен. Каналът, сега по средата на прилива, течеше успоредно на оградата на около тридесет фута от сградите. Между оградата и канала имаше ничия земя, осеяна с шубраци и всякакви отломки.
	Харди се облегна на оградата в края на широкия десет фута коридор между последната редица коли и самата сграда и премрежи очи. Беше си сложил полицейската значка — незаконна, но полезна постъпка — а по свое мнение бе отбелязал и малък напредък с момчето на име Джефри.
	Джефри вече бе признал, че е познавал Ед Кокран — „просто от разговорка“. Той, Джефри, никак не се съмняваше — и Харди веднага се запита защо ли — че Еди се е самоубил. Това, което озадачаваше Джефри, беше защо Еди е слязъл от колата си със заведен револвер, изминал е четиридесет-петдесет фута, почти се е облегнал на стената на сградата и там се е застрелял. Харди не беше взел под внимание това обстоятелство. Той се огледа, но си мислеше за нещо, което нямаше връзка с околния пейзаж.
	— Всичко ли е наред, Джефри?
	Харди погледна към слънчевия блясък, откъдето дойде гласът.
	— Вие навярно сте мистър Крус — каза той. — Съжалявам, задето ви притеснявам, но така е винаги, когато се касае за случай на насилствена смърт. — И продължи: — Джефри току-що ми показа мястото, където е бил намерен трупът. Много лошо, нали?
	Крус, разколебан, наведе глава встрани. Не беше по-възрастен от тридесет и пет години и излъчваше както властност, така и добро здраве. Черна коса с безупречна прическа увенчаваше лице от леко арабски тип. Ала очите, или може би контактните лещи, бяха светлокафяви, а кожата, макар загоряла, беше светла. Присви уста с отвращение.
	— Да, много лошо — потвърди той.
	Харди се усмихна.
	— Вероятно са го отразили вчера в пресата; надявам се, добре познавате бюрокрацията.
	Крус му кимна с разбиране. Освободи с поглед Джефри.
	— С какво да ви помогна? — попита той, макар че според Харди изглеждаше нервен.
	— Джефри каза, че трупът е бил тук наблизо. Но няма никакви следи, запазени до днес.
	— Да, беше точно тук — потвърди Крус. — Когато на следващата сутрин дойдохме на работа, бяха вече почистили мястото.
	— Имаше ли някой останал в сградата до това време? — При този въпрос Крус изгледа Харди с все още предпазливо изражение, но му отговори достатъчно бързо:
	— Не, не мисля. Не поощряваме да се остава след работно време. Зная, че паркингът беше празен, с изключение на моята кола, когато си тръгвах вкъщи.
	— По кое време бе това?
	— Не мога да твърдя със сигурност. Казах вчера на другия инспектор — може би осем или осем и половина. Още беше светло. — Срещна изпитателния поглед на Харди и се реши да отговори: — Бях последният, който си отиде. Винаги съм последен. Налага се да работя повече от останалите — нали съм шеф.
	Харди се хвана за друга сламка:
	— Има ли вероятност да е останал в сградата човек, който не идва с кола на работа?
	Крус изчака, сякаш очакваше Харди да добави още нещо.
	— Бих казал, че е работа на полицейски доносник. Най-обикновена интрига и няма да сгреша, ако заключа, че вече е плъзнала навред. Въпреки това, стига то да помогне, аз на драго сърце ще отпечатам паметна бележка.
	Харди бе забелязал, че в ъгъла на циклоновата мрежеста ограда зее дупка.
	— Това ново ли е? — запита той.
	Отново настъпи обичайната за Крус пауза.
	— Не, от месеци се каним да я закърпим. Предполагам, че някакви деца са я прорязали, за да ходят до канала. Скъсява им значително пътя дотам.
	Харди старателно си записа това в бележника и се питаше: „Какви деца?“.
	Настилката от ситни камъчета и асфалтът бяха наскоро и грижливо заравнени, заличавайки по този начин всяка възможна следа от борба. Харди отиде до самата сграда и плъзна поглед по огледалната й повърхност. Приклекна под различен ъгъл спрямо нея, а после тръгна по дължината й, като прокарваше длан по стъклото, докато достигна страничната врата. Обърна се към Крус:
	— Е, ще се постараем да не ви безпокоим отново.
	Първата усмивка на Крус разкри идеалните му зъби, твърде идеални, за да са естествени. Подаде ръка:
	— Ако мога да бъда полезен с още нещо…
	Харди попита:
	— Вие случайно познавахте ли Ед?
	Настъпи пауза, а когато тя свърши, прозвуча рязък отговор:
	— Кого?
	— Ед Кокран, човекът, който умря.
	— Не. — Този път Крус не се забави с отговора. — Не, боя се, че не. Трябваше ли да го познавам?
	Отново в колата си, Харди погледна назад и видя, че Крус се е върнал до дупката в оградата и е застанал там с ръце в джобовете си, клатейки глава.


	Харди бе отишъл до сградата на Крус единствено за да провери как изглежда мястото на дневна светлина и случайно попадна на президента на компанията, с когото говори в продължение на няколко минути. Нищо чудно, рече си той, че въпросите, които му зададох, бяха съвсем импровизирани.
	По-късно, пред заведението на Бланш, полупорутено кафене с картинна галерия, чадърът с надпис „Кампари“ му осигури сянка от слънцето, но той не можеше почти никак да се предпази от силния отблясък на водите на канала. Харди отпиваше по малко сода, без да извръща поглед от силния отблясък на канала, и си мислеше за натрапчивата загриженост, която Крус бе проявил по отношение на паркинга и за очевидната му лъжа, че не познава Ед Кокран.
	Изтри потта си и премрежи поглед към града, обвит в омара през този ранен следобед. Лек ветрец навяваше мирис на кафе и напечено от слънцето машинно масло. Харди се запита какво, по дяволите, търси тук.


	Карл Грифин стоеше до единствения прозорец, който му осигуряваше гледка към отсрещната сграда, оттатък пътя и четири стълбищни рамена по-долу — на уличката, която отделяше паркинга от Брайтън. Вчера той и Джомети се занимаваха отново със съпругата и семейството на починалия, после с Крус и накрая отидоха с колата до „Арми Дистрибютинг“ — предприятието, което като че беше пред близка ликвидация.
	Нямаха солидно основание да смятат, че Кокран се е самоубил, но и нищо не показваше със сигурност, че е бил убит. В револвера имаше две празни гнезда на барабана, но Харди беше забелязал това още преди — произведен е изстрел при рязко натискане на спусъка, без да е вдигнат ударника, така че при следващото натискане на спусъка да се попадне в празното гнездо.
	Досадно задължение — особено когато трябва да се разпитат близките му: млад човек, ценил себе си за своите добри качества. Но такива случаи все пак са много. По-чести при младите, отколкото при другите.
	Оттласна настрана книжата на бюрото си, за да освободи място. Къде, по дяволите, се губи Джомети? Когато той, Карл Грифин, е гладен! Полагаше усилия, но не можеше да се смята за особено щастлив в мотивировката по случая с този Кокран. Пък и каква разлика ще има, ако се мотивира убедително? Дори да успее да разкрие Убийството на века, едничкото, което ще получи за това, ще бъдат думите: „Добра работа свърши, Карл. Искаш ли да ти възложим нов случай?“.
	Реши да се откаже да чака Джомети, да слезе долу и да си вземе един солиден сандвич. Посегна по навик да свали от закачалката якето, което не му беше нужно, и в този миг телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.
	— Карл — чу той гласа на Джо Фрацели, — при мен е един приятел на Глицки. Иска да зададе няколко въпроса за случая „Кокран“. Ще му отделиш ли един миг?
	Само това ми липсваше, помисли си Карл. Да помогне на приятел на Глицки в един от своите случаи!
	— Тъкмо се готвех да сляза долу да си взема сандвич.
	— Благодаря. Пращам ти човека веднага — каза Фрацели и затвори телефона.
	Кълна се в Бога, рече си Грифин: ще постъпя като истински хахо, ако му помогна! Запрати якето обратно на закачалката и пак се обърна към прозореца. Денят изглеждаше хубав, дори топъл. Подръпна рамката на прозореца, опитвайки се да го открехне на един-два инча, за да проникне малко морски бриз в стаята, но боята се бе запекла и той не успя.
	— Инспектор Грифин?
	Той се обърна. Същият човек от онзиденшната нощ. Ръкуваха се, човекът се представи, Карл му предложи да седне и го попита с какво може да му бъде полезен.
	— Аз съм един вид представител на семейството — поде новодошлият.
	— Кое семейство?
	— На Ед Кокран. Всъщност на жена му.
	— Частен детектив ли сте?
	Човекът поклати глава, усмихна се почти заучено и съвсем спокоен, облегна лакти на коленете си.
	— Аз съм барман.
	— Вие сте барман — повтори Грифин.
	— В „Литъл Шамрок“, там на Линкълн стрийт.
	— Окей — рече Грифин.
	— Шуреят на Ед Кокран притежава бара, а аз работя при него. Такава е връзката.
	— Добре, установихме връзката. И в какъв смисъл сте техен представител?
	Харди облегна гръб на стола, прехвърли крак върху крак и подръпна единият маншет на панталона.
	— Те биха искали да помолят официално разследването да даде заключение, че това е убийство.
	— Случаят се разследва като убийство. Затова е възложен на криминалния ни отдел. Аз съм криминален инспектор.
	— Разбирам — каза Харди, — но зная, че случаят прилича на самоубийство, насочва към самоубийство…
	— На пръв поглед — отвърна Грифин.
	— А може би не е самоубийство.
	Грифин отмести още няколко книжа, опитвайки се да прикрие нервността си.
	— Може и да не е. Имате право. Нали това ми е работата, да открия дали е самоубийство, или не. Можете ли с нещо да ме убедите, че не се касае за самоубийство?
	— Нищо по-специално.
	— А ние се нуждаем тъкмо от специални доказателства — каза Грифин. — Нещо по-общо?
	— Би трябвало да познавате жертвата, бих казал. — Такава реплика не се нуждаеше от отговор и Грифин я отмина, без да се намеси. Харди продължи: — Жена му смята… той не е от тези, които се самоубиват.
	— Не е ли? — Трудно беше да се преглътне сарказмът му. Грифин бе виждал самоубийства на мързеливци и кръшкачи, на хора от висшето общество, от преждевременно развити тийнейджърки до неизлечимо болни инвалиди в колички. — Ще го отбележа в досието — каза той.
	Харди свали кръстосания си крак.
	— Не е странно, както изглежда на пръв поглед — рече той, без да заема отбранителна позиция, сякаш най-после беше разбрал как изглежда случаят „Ед Кокран“. — Някои хора изпадат в депресия. Животът здраво ги притиска. Това е нещо като предупреждение. Предполагам, ще е полезно за вас да знаете, че Ед — поне външно — беше положително момче.
	— Вижте, мистър…
	— Харди.
	— Мистър Харди. Ние клоним към предположението…
	— Зная установената практика, инспекторе. И аз съм бил полицай. Надявах се, че в този случай ще отидете малко по-далеч от установената практика.
	Грифин усети как се изчервява. Да отиде малко по-далеч от установената практика за приятел на Ейб Глицки, който му намекна, че той, Грифин не си върши работата достатъчно добре? Да отиде по-далеч от установената практика, когато без значение колко е способен като професионалист, той няма да бъде повишен в сравнение с всеки негър, латиноамериканец, жена или презряно полицейско куче, ако те имат достатъчно избиратели в този град? Толкова ли Глицки е вътре в тази работа, че да му праща такива ченгета?
	— Не ми харесва намекът, който вложихте в думите си — каза Грифин.
	— Не съм намеквал нищо, нито съм имал такова намерение.
	— Стори ми се, казахте, че моята установена практика ми пречи да изпълнявам добре задълженията си.
	— Казах, че като се има предвид какъв човек беше Ед, нещата може да се видят в друга светлина, нищо повече.
	— Да, биха могли. Ще го имам предвид. — Грифин стана. Харди също. — Доколко Глицки е заинтересуван от това?
	Харди повдигна рамене.
	— С него сме само познати. С него започнах работа в полицията.
	— Да, добре. Аз отговарям за този случай. Затова можете да кажете на Ейб, че ако желае да получи някакви сведения, трябва да го направи по установения канален ред.
	Харди протегна и двете си ръце.
	— Вижте, Ейб няма нищо общо с това. Аз съм обикновен гражданин. Идвам при вас с основателна молба. Това е всичко.
	Грифин се взря изпитателно в лицето на посетителя. Нямаше признаци, че лъже, което би могло да означава, че този човек е изкусен лъжец.
	— Окей, но вие не ми представихте никакви доказателства.
	— Зная.
	— Така че, ако не се доберем до нещо повече, което подсказва убийство, това ще наклони везните към самоубийство.
	— Точно затова аз се надявах да преповторим набързо установеното от вас.
	— Да изровите нещо, а? Боите се, че може да съм пропуснал някоя подробност? — Грифин просто не можеше да се възпре. Гневът личеше на лицето му.
	За негова изненада посетителят не се поддаде. Вместо това той го съзерцава известно време, а после му отвърна с усмивка и му подаде ръка:
	— Няма значение. Сигурен съм, че ако има нещо, вие ще го откриете. Благодаря, че ми отделихте време.
	Грифин наведе задните си части към бюрото, наблюдавайки как Харди прекосява стаята му. Жалък шпионин, рече си той. Не знаеше какво цели Глицки с това, но ако иска да открие нещо много лошо, нека сам да го открие. А не да губи неговото време.


	Значи, не може да се очаква сътрудничество от страна на официалните власти, мислеше Харди, когато потегли за Мишън Дистрикт. И още, което той изобщо не можеше да разбере, като че ли повече шансове имаше в полза на самоубийството, което да задълбочи бедственото положение на Франи. Фактът, че липсва явен мотив за самоубийство, никак не тревожеше Грифин, той нямаше да изгуби съня си заради това. При наличността на моста Голдън Гейт в града самоубийство, извършено по този начин, приличаше на постъпка на малоумен.


	7.

	Жилището на Франи и Ед беше голям ъглов апартамент. Закръгленият прозорец на всекидневната им стая се издаваше над стръмната улица. Входната врата беше до самия тротоар, без никаква площадка. Харди почука. Беше четири часът следобед през вече дългия ден, но съвсем не най-горещият за тази година.
	Отвътре едва доловимо се чу:
	— Кой е?
	Франи го прегърна за дълго на вратата. Беше боса, облечена с бяла нощница. Явно беше подремнала. Дългата й червена коса бе разрошена, кожата около очите — потъмняла, а устните подпухнали като възпалени. Тя го въведе във всекидневната и го остави там. Първото нещо, което той направи, беше да отвори двата прозореца, за да проветри стаята. Но проветряването се оказа почти безполезно — външният въздух не беше много по-различен от този в стаята.
	Чу Франи някъде зад себе си.
	Всекидневната представляваше приятна за окото смесица от добро желание и тиково дърво. Имаше стереоуредба с малки, но според Харди отлични тонколони „Блаупункт“, два неподходящи за съчетаване тапицирани стола, кушетка и два други от извит дървен материал, на един от които седна Харди.
	Подовете от твърдо дърво отразяваха късното следобедно слънце върху прясно боядисаните стени. Там имаше три поставени в рамка произведения на изкуството: едната бе картината „Езерца“ на Хокни, другата — изглед от Сан Франциско откъм морската страна на Залива, а третата — художествен плакат на Гоан от серията „Ше Панис“. В един от ъглите беше вместена масичка за кафе и на нея бе поставен малък телевизионен приемник. Домашно изработени полици за книги побираха внушителна сбирка и известен брой грамофонни плочи.
	Харди по-скоро усети, отколкото чу приближаването й. Все още боса, към пет фута висока и почти безупречно стройна, Франи се бе опитала да приведе в ред косата си и да сложи малко руж на бузите, но нямаше основание да се безпокои за външния си вид. Сега бе облякла джинси и тениска, ала най-силно проличаваше във външността й загубата, която бе понесла.
	Харди стана. Тя спря на прага на стаята.
	— Извинявай за… — прошепна тя. — Аз съм такова… — Продължи с усилие: — Би ли искал нещо? Бира? Кафе?
	За да й намери занимавка, Харди каза, че една бира ще го задоволи напълно.
	Тя се отдалечи и след миг се върна с две металически кутии „Бъд“ и една изстудена чаша.
	— Ед винаги искаше от мен да му изстудявам чаша в хладилника. — Наля му бирата с вещина. — На теб това ти е известно, предполагам.
	— Готова си за работа при Мозес!
	Франи се помъчи да се усмихне, но не сполучи.
	Харди отпи от бирата.
	— Имаш ли желание да разговаряш? Зная, че полицията навярно те е питала за същото.
	— Да, отново и отново… Аз съм окей.
	— Мозес каза ли ти защо аз…?
	Тя кимна и той реши веднага да премине на въпроса.
	— Кога приблизително излезе от къщи Ед?
	— Към седем и трийсет. Бяхме се навечеряли и поговорихме известно време.
	— И той просто реши да се поразходи с колата?
	Тя се поколеба. Навярно за да си спомни нещо или да го прикрие.
	— Не, не по тази причина. — Сведе очи към скута си, прехапа устна. — Не по тази причина.
	— Франи, погледни ме!
	Зелените й очи бяха насълзени.
	— За какво говорихте с него?
	— За нищо по-особено, за домашни работи.
	— Карахте ли се?
	Тя не отговори.
	— Франи?
	— Не, всъщност не. — Цялата й сила като че се изцеди от нея. Ръцете й се отпуснаха и кутията бира падна на пода. Харди скочи от мястото си и я вдигна, изправи я и остави пяната да се оттече.
	— Ще донеса гъба — каза Франи.
	Харди положи длан на дребното й, костеливо рамо, за да я възпре да не стане.
	— Забрави за бирата, Франи. Карахте ли се тогава, или не?
	Тя се отпусна тежко назад и загледа Харди така, сякаш искаше да го попита нещо. Изглеждаше с петнадесет години по-стара. После заплака, сълза след сълза се зарониха беззвучно по гримираните й бузи. Все още с длан на рамото й Харди почувства потиснатите й ридания.
	— За какво? — попита той накрая.
	Тя отговори дрезгаво и почти нечуто:
	— Бременна съм. Казах му, че съм бременна.
	Беше забила поглед в пода. Продължи шепнешком:
	— Ед винаги е казвал да действам, когато съм готова. Така смяташе той. Каза, че ще говорим за това, когато му дойде времето, а ако изчакаме той да се подготви предварително, това може би няма да стане никога.
	— И ти просто разбра това?
	— Същия ден. Мислех, че ще се радва да го научи.
	Тя вдигна очи към Харди, а сълзите продължаваха да текат.
	— Но всъщност то не беше кавга или нещо такова. Просто го помолих да остане при мен. Бях страшно развълнувана.
	— И въпреки всичко той излезе?
	Тя бавно кимна, за да потвърди това.
	— Излезе.
	— Знаеше ли къде отива?
	— Това… Това е най-противното — отговори тя.
	— Какво по-точно?
	— Когато го видях да излиза, без да каже нещо, а после… — Тя преглътна. — И вече няма да се върне.
	Харди никак не обичаше, призна пред себе си той, да бъде в такова положение, в положението на инквизитор. След миг го сподели с Франи.
	— Нищо, окей — каза му тя. — Поне ми вярваш.
	— Кой не би ти вярвал?
	— Не зная със сигурност, но имам впечатлението, че полицията е силно затруднена със случая. Понеже аз не зная защо е излязъл Еди, нито къде е отишъл.
	— Може просто да е искал… — започна Харди, но преобразува фразата си. — Може би е имал нужда да си помисли насаме за новата си роля на баща.
	— Може би — съгласи се Франи, ала не беше убедена.
	— Защо „може би“?
	— Защото бе излизал така няколко пъти напоследък. Мисля, че е свързано с неговия бизнес.
	Аха — помисли си Харди. Но рече:
	— Нищо ли не говорихте с Ед?
	— Говорихме през цялото време, за всичко. Запомни!
	— Но не точно това?
	Тя поклати глава отрицателно, а после удари малкия си юмрук в дланта на другата си ръка.
	— Така ме вбеси, че бих могла да го убия. — Постави ръка на устата си. — О, искам да кажа, не се изразих правилно. Но винаги сме си споделяли всичко, а това ми приличаше на нещо като закрила от негова страна, на убеденост, че няма да проумея какво върши той в момента.
	Окей, възможно е, реши Харди.
	— Онази вечер, в понеделник, след като ти му каза, че си бременна, карахте ли се?
	— Не беше караница. По-скоро неразбирателство. Исках да ме гушне, да ми каже, че всичко е наред, че е искал то да се случи. — Въздъхна. — А вместо това ми каза, че трябва да излезе. — И Франи отново поклати утвърдително глава. Ставите на ръцете й, стиснати на скута, бяха побелели.
	Харди наблюдаваше как разлятата от нея бира бавно се разстила по твърдото дърво.
	— Разбираш ли? — продължи тя. — Беше почти окончателно решил да се откаже от работата си. Според мен това бе глупаво.
	— Работата му?
	Замислена, тя прехапа устна.
	— Имам предвид неговата загриженост да се опита да спаси своя бизнес. Мисля, че му бе омръзнало да спори с мен за това и просто постъпи посвоему, защото не е искал да ме тревожи, нито да се кара с мен.
	Харди отпи от бирата.
	— Боя се, че не ме разбираш.
	— По-добре да взема кърпа.
	Тя донесе още една бира за двамата.
	— Боже, колко е горещо! — каза Франи. — Еди винаги е обичал горещите дни, всичко на всичко два в годината.
	Този път тя седна в дълбокото кресло до прозореца. Поуспокоила се, привикнала с положението, започна да говори по свое собствено желание.
	— Знаеш, че се готвехме да заминем… Той беше включен в програмата на „Ем Би Ей“ в Станфорд и смятахме да се преместим там през септември. Неговата работа беше толкова… случайна. Не беше кариера. Той просто искаше да работи истински година-две. Като завършиш образованието си, не значи да се занимаваш цял живот с изучаване на книги, нали? Затова прие тази работа след като завърши университета, съвместно с мистър Поук към армията, имаше желание да постъпи евентуално в службата за разпространение. — Погледна през прозореца. — То изглежда много глупаво сега. Защо ли говоря за това?
	— Говори за каквото искаш — каза Харди.
	— После, в Деня на благодарността* миналата година, или някъде около този празник, мистър Поук се ожени и по същото време те научиха, че са застрашени да бъде закрита банковата сметка на „Ла Ора“.
	[* Последният четвъртък през ноември. — Б.пр.]
	— „Ла Ора“? Това е издание на Крус.
	Франи отново кимна.
	— Зная, това е мястото, където той… — Стисна устни и сетне продължи: — Полицаите ми казаха, че ще проверят това. Ако има някаква връзка.
	— Ако? Би трябвало да има.
	— Прозвуча ми шантаво, но един от полицаите каза, че то би могло да се окаже нещо като протест — Еди да се е самоубил на паркинга в знак на протест срещу Поук, както будистите се самоизгарят. Не зная дали говореше сериозно.
	Харди изруга и поклати глава, че не е съгласен.
	— Зная — каза тя, — но поне е вярно това, че го е извършил точно там…
	— Със същата правдоподобност може да се твърди и друго: че е отишъл да се срещне там с някой, който е искал да го убие.
	Тя не отговори. Харди усети полъх на ветрец, а Франи облегна гръб в дълбокото кресло. Обърна глава към прозореца, встрани от Харди. Той я видя да бърше лицето си с опакото на ръката, като същинско дете.
	— О, по дяволите! — възкликна тя.
	— Франи — започна Харди и тя изви лице към него.
	— Не исках той да излезе — рече тя. — Не знаех дори, че има револвер.
	Започна да хлипа и Харди стана и отиде до прозореца, гърбом към нея. Улицата имаше рязък наклон в едната посока. Въздухът жарко трептеше в далечината над билата на покривите.
	— Каза ли на полицията, че си бременна? — попита накрая той, като се извърна към нея.
	— Не. — Тя подсмръкна, потърка с ръка очите си. — Не виждах каква разлика ще внесе това. Не искам никой да го знае, преди да реша какво ще предприема. Няма да кажеш на Мозес, нали?
	— Не, ако ти не желаеш да му кажа.
	— Защото той няма да разбере. Имам предвид това, че сега мога да реша да го махна. Бих могла…
	— Франи…
	— Но Еди нямаше да се самоубие заради това. — Удари малкия си юмрук о крака си. — Нямаше да го направи. Щом свикнеше с мисълта, че ще стане баща, щеше да се почувства щастлив. Дори още в момента, когато узна това, беше щастлив. Наистина беше!
	През следващите петнадесет минути Харди научи, че белегът на крака на Ед е от детска възраст — когато се опитал да се качи контрабанда на един влак. А това, че свиреше на китара — Харди би трябвало веднага да си го обясни — бе причина за мазолите на пръстите на лявата му ръка, а също и че е десняк, което Франи потвърди. Понякога по време на работа той получавал малки контузии при преместването и повдигането на някои предмети, но Франи не била забелязала нови през последните няколко дни. Не се е бил с никого, доколкото й бе известно, а пиел много по-малко от Мозес, по една-две бири, когато се приберял вкъщи.
	Накрая Харди изпита неудържимо желание да навлезе в подробности. Изгледа Франи продължително.
	— Ти всъщност, дълбоко в душата си, не можеш ли да намериш някаква причина за това? Зная, че такъв въпрос е крайно тягостен, Франи, но би ли могло да има някаква причина?
	Тя отиде до отворения прозорец. Остана там доста дълго, като от време на време приглаждаше косата настрани от лицето си. Когато се обърна, повдигна рамене.
	— Нямаше такова нещо. Какво мога да ти кажа? Не се е самоубил. Останалото ми е непонятно и не разбирам…
	Тя наведе глава и пак обърна лице към прозореца.
	Харди стана.
	— Няма да кажа на Мозес — рече той към гърба й. — Но на твое място не бих предприел нищо прибързано за бременността и за каквото и да е, окей? Нека нещата се поуталожат.
	Тя се обърна.
	— Мисля, че сега зная защо разсъждаваш така.
	На вратата Франи успя да му отправи полуусмивка. Харди се замисли за нещо. Той неловко извади портфейла от задния си джоб и надникна в него.
	— Зная, че това може да изглежда малко странно, но…
	Добре. Той все още имаше две картички, които беше си поръчал за своите игри със стрелички — смяташе, че те му дават леко психологическо предимство, когато ги раздава по време на турнири. Всички възклицават: „Ей! Ето един сериозен мъж!“.
	Даде едната на Франи. Те бяха бледосини, украсени с релефно изобразена златна стреличка.
	— Ако имаш нужда от нещо, дори само да си поприказваш с мен, обади ми се, окей? Ако си спомниш още нещо, най-дребната подробност…
	— Окей.
	Изпита желание да я прегърне отново, за да облекчи нещата, но разбираше, че това е безполезно. Нищо нямаше да ги облекчи за Франи в продължение на много дълго време.
	Остави я застанала на тротоара с блесналото слънце зад гърба й, загледана надолу към трептящия от жега град.
	Преди следващата пряка няколко деца играеха на улицата. На Харди му се стори странно, че някой може да се смее в целия свят, но тези деца се смееха. Животът приличаше на търкаляща се топка.


	Хм, има много мотиви, помисли си Харди. Достатъчно, за да ангажират мисълта му за един-два дни. Еди не беше първият, доведен до отчаяние при мисълта за бащинство, особено след като се бе подготвял за три години нищета и интелектуална битка. Работата, която ръководеше, вървеше към провал — Еди може би е гледал и на това обстоятелство твърде сериозно. Възможно беше, макар Харди да не искаше да го признае, че той е имал любов с нещастен край. Харди се досещаше, че полицията ще провери и това, както и къде се е намирала Франи онази вечер.
	Спомни си как Крус го бе излъгал, че не е познавал Ед. Но връзката там беше много очевидна — паркингът и всичко останало — и поради тази причина ще гъмжи от полицаи около Крус. Доколко ще навлязат те в нещата, реши той, ще зависи от качествата на самия Грифин. Ако той надуши убийство, ще задълбае в тази посока. Ако ли не, всичко свързано с Крус, Франи и армията ще се окаже без пряко отношение към въпроса.
	Е, какво ще направи Грифин, не зависеше от волята на Харди.
	Премина по Туин Пийкс, после по Станиан, после през Парка се озова на 22-ра улица. Нямаше и следа от следобедна мъгла и това придаваше на околността съвсем различна атмосфера. Хората бяха наизлезли от домовете си, играеха фризби по тревата в парка, двойки вървяха по улиците ръка в ръка. Горещината беше понамаляла, но все още неприятна.
	Паркира на улицата пред къщата си. Трябваше да насили отново входната врата с рамо. Този път обаче мина по коридора в кухнята, а оттам в килерчето за инструменти и свали едно от рендетата си, окачено на стената.
	За пет минути свали вратата от пантите и седнал на предната веранда, започна да рендосва. Бездомна котка дойде отнякъде и клекна да се припича на слънце в краката му. От време на време тя замахваше с лапа и смачкваше по някоя стружка.
	Когато вратата бе отново окачена, Харди смени крушката в коридора и отиде в кабинета си. Притежаваше три револвера: един автоматичен 9-милиметров, един с калибър 22 за стрелба по мишени и един с калибър 38 специален, който бе ползвал, когато започна работа в полицията. Те всички бяха в долното чекмедже на архивното му шкафче, което си бе сковал без помощта на гвоздеи.
	Еди е бил застрелян със също такъв револвер, калибър 38, затова Харди грабна този двойно задържащ. Първо се увери, че не е зареден, а после изщрака няколко оборота, за да бъде тройно сигурен, че оръжието е безопасно, след което влезе във всекидневната и седна на стола си до прозореца.
	Вечерното слънце изпъстряше с райета стаята през отворените капаци. Харди сложи револвера на близката масичка за четене, взе лулата си и я запали. След няколко пуфкания вдигна оръжието и го насочи в няколко цели из стаята. Прехвърляше го от ръка в ръка, определяйки тежестта му и проверявайки неговото действие.
	После се прицели от упор в главата си под различни ъгли, като използваше и двете си ръце. Накрая, хванал револвера с дясната ръка, насочен в дясното му слепоочие, той затвори очи, затаи дъх, натисна спусъка и въздъхна облекчено, след като отекна щракането на ударника в празното гнездо.
	Отпусна гръб на стола, като все още държеше револвера в дясната си ръка. Харди беше левак. Еди беше десняк. Куршумът бе пронизал лявата страна на главата му. Затова, ако не го държеше неправилно за себе си или някак… Не, това беше нелепо.
	— Няма начин — каза гласно той, — напълно е изключено.


	8.

	Град Колма е сврян в една падина зад Дейли Сити и Бризбейн. В него мъртвите далеч надхвърлят броя на жителите му. Той обикновено беше забулен в мъгла, което щеше да бъде подходящо, но този ден, за погребението на Еди, градът се къпеше в слънчеви лъчи, ярки и топли.
	Литургията беше определена за десет часа, затова Харди реши да отиде на гробището в единадесет без четвърт и пристигна там пръв.
	Опечалени хора се бяха събрали в плътна група на известно разстояние от него на една полегата морава. Двойка евкалиптови дървета до входната врата на гробището осигуряваше скромна сянка и ясно различим аромат. Нещо несъвместимо със смъртта. Небето беше възмораво синьо. Топъл лъх на вятъра къдреше високите листа.
	По пътя се показа друга катафалка и зад нея други опечалени. Харди, седнал на бронята на своята „Сузуки“, проследи тяхното приближаване. Пъхна ръце в джобовете и се отдалечи към улицата. Пикапът на Макгайър се виждаше по средата на редицата коли.
	Групата беше значителна, той бе очаквал това. Много естествено — Еди Кокран беше всеобщ любимец.
	Харди влезе в колата си, изчака, а сетне последва колата на Макгайър. Изтеглиха се доста назад. Тук евкалиптите растяха по-нагъсто. Под дърветата беше хладно и приятно. Време като за пикник.


	Отец Кавано се наведе и хвърли небрежен поглед към отражението си в прозореца на колата. С косата си, все още изцяло черна, надвиснала като тази на Кенеди над чело без нито една бръчка и с пронизващите си сиво-сини очи, той съзнаваше с известна неловкост, че би могъл да представлява подвижна реклама за славата на свещеническото съсловие. Тялото му бе стройно, движенията — изящни. Трапчинката на брадичката бе постоянно изкушение към суетност.
	Това бе най-обикновен поглед, нищо повече. Кавано не се разгледа подробно в отражението си, не внесе поправки във вида си. Добре знаеше, че е недостоен — за своите заложби, както и за ролята си, особено днес тук.
	В този миг се появи Ерин, майката на Еди. И отецът отново бе обзет от изкушения, от натрапчивото чувство на греховност. Каква хубавица!
	И много твърда. Въпреки че бе изгубила първородния си син, тя като че ли нямаше нужда никой да я подкрепя при вървежа й, въпреки че когато пристъпи напред и отец Кавано я прегърна, той почувства за момент накипялата в нея скръб, изразена в единствената дълбока въздишка, отронена на рамото му.
	Ерин повдигна ръка до лицето му.
	— Добре ли се чувстваш, Джеймс?
	Той кимна.
	— Как е Големият Ед?
	— Почти не мигна нощес. Както и всички ние.
	В главата му нахлу неволно онази мисъл — какво ли щеше да се случи, ако се бе оженил? Ако беше по-упорит, когато бяха с нея осемнайсетгодишни? Оттогава не срещна друга като нея — жизнерадостна, уравновесена, умна, трезвомислеща. И сякаш това беше недостатъчно, дори сега, родила четири деца, тялото й беше пищно, съвършено съчетание на закръглени и равни форми, мекота и тон. Лицето й още беше гладко като на момиче, кожата — млечнобяла. Лекият пласт светлокоралово червило подчертаваше прелестта на извитите, чувствени устни.
	— Ти обаче си добре, нали? — попита тихо той.
	Тя вдигна поглед към него с потъмнели очи.
	— Не мисля, че ще се почувствам някога отново добре.
	Обърна се, решила да се присъедини към мъжа си.
	Но не можеше да отиде до гроба още сега. Знаеше, че ще трябва да крачи до Големия Ед, да бъде там за него, обаче силата просто отсъстваше там. Мъжът й вървеше с Джоуди, опитваше се да я утешава. Господи, какъв невероятно тягостен момент!
	И Франи, клетата Франи, така дребна в траурното си облекло, се препъваше в корените, подкрепяна от брат си Мозес. Ерин се озърна да види двамата си сина Мик и Стивън, определени да носят ковчега, които чакаха търпеливо край катафалката. Те бяха добри момчета. Разбира се, не можеха да се сравняват с Еди. А Еди вече го няма!
	Погледна към синьото небе при опита си да се овладее. Хапеше език, впиваше нокти в дланите си. Взря се в небето, пое дълбоко въздух. Нечия силна длан я прихвана за дясната ръка малко над лакътя.
	— Госпожо?
	Беше висока почти колкото мъжа. Той не беше присъствал на литургията, а може и да е бил, сигурно е приятел на Ед, само че по-възрастен от него. Лицето му изглеждаше необикновено живо — наситено с насмешливи бръчки. Въпреки че в момента той беше сериозен.
	— Добре ли сте? — попита той.
	Дланта, обхванала ръката й, не я смути. Тя се пресегна и сложи другата си ръка върху ръката му.
	— Само съм уморена — каза тя, — много уморена.
	После леко отстрани ръката му и бавно се упъти към гроба. Мъжът закрачи край нея.
	— Познавахте ли Еди? — попита го тя.
	— Много добре. Както него, така и Франи. — И добави: — Много съжалявам.
	Тя кимна.
	— Присъствам тук по-скоро заради Франи. Аз съм й като брат.
	Чула това, Ерин се спря. Погледна го отново, право в очите, които бяха на еднаква височина с нейните.
	— Бяхте ли на сватбата им? Би трябвало да ви познавам.
	Той поклати глава.
	— Не си падам по сватбите. Пък и тогава бях извикан вън от града и не можех да присъствам.
	— А сега сте тук…? — Не довърши фразата си. Очите й не му позволяваха да се отскубне.
	— Мозес не вярва… — Той млъкна, а после продължи: — Мисля, че и аз не вярвам, че това е самоубийство.
	Ерин погледна към гроба. Носачите още не бяха свалили ковчега от катафалката. Несъзнателно улови Харди за ръката и заговори през стиснатите си зъби:
	— Няма начин на света моят Еди да се е самоубил. Изобщо.
	Изведнъж изпита остра нужда да каже на някого какво чувства в душата си:
	— Ето какъв бе Еди… Ще донесе вкъщи някоя бездомна котка или птичка, паднала от гнездото си по време на буря. Беше почти… Не зная как да се изразя… Беше почти като момиче, толкова чувствителен за някои неща! Мразеше футбола. Мразеше хокея на лед. Смяташе ги за твърде груби игри. Баща му и Мик често го дразнеха за това, но той си остана нежен. Ако някой изобщо го познава, ще знае, че е било точно така.
	Харди се замисли за момент, отбягна очите й.
	— Не го побира умът ми защо е притежавал револвер — добави тя. — Защо изобщо го е имал.
	— Това за мен е един от главните въпроси.
	Тя замълча. Не искаше да набляга на това, не искаше да знае защо е толкова важен този въпрос за Харди. Еди си бе отишъл. Какво значение ще има след смъртта му всеки факт?
	— Съжалявам — каза Ерин и тръгна пак към гроба. — Боя се, че не ми прилича, но ще кажа, че не е имал револвер. Зная това.
	— Известно ли ви е в такъв случай откъде се е взел револверът? Откъде би могъл да го вземе той?
	— Не.
	Отново се спря и докосна ръката му, без да знае какво точно искаше да му каже. Бяха започнали да придвижват ковчега към гроба — ковчегът с тялото на Еди. Силното чувство сподави гласа й, тя не беше в състояние да изрече и дума.


	Стивън не можеше да си представи, че ковчегът ще се окаже толкова тежък. Мъртвият му брат не беше прекалено едър, но с дървото, дръжките и всичко останало ковчегът ставаше доста тежък. Ръцете му отмаляха от тежестта веднага щом свалиха ковчега от колата.
	Не смяташе да покаже слабостта си, да достави никому това удоволствие. Разстоянието до гроба беше около сто фута по негова преценка. До Стивън, отзад на ковчега, беше брат му Мик, здравеняк младеж, за когото тази тежест навярно бе нищожна. Но за него. Обаче за малкия му, хилав брат Стив, застанал до него и хванал ковчега, това беше сериозно изпитание.
	— Кой говори с мама? — прошепна Мик. Той беше третокурсник в „Ю Ес Еф“, учеше със стипендия на „Ар Оу Ти Си“*. По отношение на Стив можеше да се каже, че той и брат му живееха на различни планети.
	[* „Резърв Офисърс Трейнинг Корпс“ (англ.) — „Служба за подготовка на запасни офицери“. — Б.пр.]
	Стивън само повдигна рамене. Бе видял човека до майка си и беше сигурен, че го е срещал някъде, може би по някое време в дома на Еди, но това нямаше значение, не знаеше кой е този човек. Не е толкова важно, това не го засягаше. И нямаше намерение да си затруднява дишането, като поведе разговор с Мик за това.
	Отец Джим им махна с ръка от гроба и присъстващите тръгнаха напред. Свещеникът беше окей, когато не действаше като духовник, когато беше обикновен човек, който си пийваше вкъщи или когато се разхождаше с автомобила си по Крайморската магистрала номер едно.
	Да, свещеникът би могъл да бъде окей, предполагаше Стив. Поне всички други го харесват. Възрастните напомняха на Стив овче стадо в прекия смисъл на израза — събират се накуп и следват пастира. Искаш ли да бъдеш честен, свещеникът би могъл да се окаже малко повече от теб, люшкащ се между благочестие и странности, или като гледа по този начин мама, или когато той е насаме с него, Стивън, и се опитва да се държи като дете, ругае и се прави на глупак. Кой има нужда от такава щуротия? Бъди такъв, какъвто си, би искал да му каже Стивън. Ако не те харесват, майната им.
	Като сега, когато беше официално благочестив, застанал до Франи и й заговорил тихо. Не можеше да се каже, че той, Стивън, не харесва отец Кавано — Еди го бе харесвал и това бе почти достатъчно за най-малкия брат — но му се струваше, че сега свещеникът не прилича на себе си. А всеки трябва да прилича на себе си… Да, дори Еди беше в това състояние напоследък. Възрастните често се показват такива — леят усмивки и играят карти. Но Еди беше прозорлив. Той болееше, страдаше за работата, на която смяташе да посвети живота си. Защо иначе ще се навърта толкова около онази сграда през последните една-две седмици?
	Майка му в този миг се приближаваше до ямата в земята, изкопаната пръст беше покрита със зелен брезент. Нима някой можеше да вярва, че е възможно да откъснеш мисълта си от тази пръст, от Ед, които ще бъде погребан под нея, ако я скрият от очи?
	Накрая ръцете му получиха желаното облекчение, когато той и останалите носачи оставиха ковчега на поставката, която щеше да го спусне в гроба. Втората половина от разстоянието дотук беше особено мъчителна за Стив. Може би ще трябва да се упражнява от време на време, каза си той, ако не иска да последва успешния пример на Мик с „Ар Оу Ти Си“.
	Сега майка му стоеше до баща му. Другият мъж, с когото бе говорила, беше малко зад нея, почти като неин бодигард. Той сякаш следеше всичко най-зорко, без да личи, че го върши.
	Стивън се огледа наоколо. Еди го беше водил на работното си място един-два пъти — за да се увери, че може да разчита на сътрудничество от негова страна в бъдеще — представи го на някои от своите колеги. И сега Стив се изненада, като видя, че шефът на Ед, мистър Поук с големите си уши, които сякаш подпираха най-тъжното лице в тълпата на присъстващите на погребението, е застанал зад Франк с една млада жена, която е толкова хубавичка, че Стивън не можеше да задържи дълго погледа си на нея. Гъста кестенява коса, маслинен цвят на кожата, впечатляващи зърна на гърдите. Видя още, че мъжът, който бе говорил с майка му, също гледа младата жена, забеляза как и тя погледна назад към него с полуусмивка, което го накара да се втренчи в обувките си. Какво общо може да има шефът на Ед с изтупан лъскач като този? Никога не ще успее да разбере възрастните! Пък и кой ли би желал подобно нещо?
	Над главите на присъстващите чуруликаха птици. Това привлече вниманието на Стив по-силно от думите на отец Джим, които бяха боклук. Ако Еди наистина се е самоубил, в което отец Джим, изглежда, имаше основание да вярва, брат му сега се намираше в ада.
	Но Стивън не можеше да допусне такава мисъл. Той си представяше, че брат му се е озовал в нищото, там, където всички се преследват след смъртта си — всъщност и повечето от живите бяха вече там. Вдигна очи, опитвайки се да не мисли за мястото, където би могъл да бъде Ед. Той и Еди бяха приятели дори при тази разлика в годините, въпреки че бяха братя.
	После, съвсем внезапно, човекът зад майка му разблъска тълпата и почти се хвърли върху ковчега. Достигна Франи точно когато тя загуби съзнание и политна към земята.


	Франи беше лека като перце, съвсем лишена от тегло. Буйната й червена коса и зеленината на моравата под нея рязко подчертаваха контраста със силно пребледнялото й лице.
	Мозес се озова до Харди. Докосна лицето на Франи, леко го разтри, опитвайки се да възвърне поне малко руменината му.
	— Диша ли? — попита той.
	Харди кимна:
	— Само е припаднала.
	Свещеникът ги доближи и коленичи между тях. Опипа пулса на врата й, остана доволен от констатацията и се изправи.
	— Ще бъде в ред — обяви той на присъстващите.
	Цветът на лицето на Франи се възвръщаше. Тя отвори очи, сетне ги затвори, после отново ги отвори и остана с отворени очи. Мозес й каза нещо, привдигна я, облегната на ръката му, и последва Харди през тълпата към мястото, където бяха паркирани колите им.
	Харди чу вопъл, приглушен от рамото на Мозес и като почувства изведнъж, че не е в състояние да се справя повече с положението, пъхна ръце в джобовете и се оттегли далеч от очите и ушите на присъстващите, обратно по алеята към входната врата на гробището. Накрая спря под едно евкалиптово дърво, почисти мястото и седна, опитвайки се да не гледа към надгробните плочи, което не е лесно за постигане в Колма.


	9.

	Домът на семейство Кокран се намираше в близко съседство с този на Харди, на 28-мо авеню между Таравал и Юлоа. Споделяха една и съща мъгла през повечето дни, но Харди живееше северно от Парка — южно от него беше най-близкото разстояние до предградията на Сан Франциско.
	Големият Ед го поздрави на вратата и се представи. Беше облечен с лъскав черен костюм, който сякаш не бе обличан цели десет години. Реверите му бяха много тесни, черната вратовръзка — също. Бялата риза беше съвършено нова.
	Харди имаше чувството, че го е заварил без униформа, като полицай, който се е облякъл в клоунски дрехи по време на енорийски празник. Ед Кокран изглеждаше леко притеснен, но ни най-малко угнетен от скръб или от облеклото си.
	Очите му, макар и подпухнали, бяха ясни и проницателни. Изразът на лицето на този здрав мъж беше учудващо сдържан. Масивната брадичка и плоският боксьорски нос създаваха впечатление за прикрита мощ, подсилвано от ръкостискането му, което без особени усилия можеше да обезкуражи и дори изплаши този, с когото се здрависваше. Хватката на месестата му ръка стискаше като менгеме, разтърсваше внушително ръката на другия и я пускаше, но оставяше за дълго след това впечатлението за голяма сила.
	Докосна с ръка гърба на Харди, когато го въвеждаше във фоайето. Жена му Ерин бе използвала ръката си по същия начин — да упътва хората на гробището. Семейна привичка може би. Докосването на покойния Еди беше леко като това на майка му.
	Тук отново присъстваше свещеникът — до бара край плъзгащите се врати, които водеха към терасата с под от секвоево дърво. Човек със симпатична външност, също здравеняк, но показваше физическата си сила по-изтънчено от Ед Кокран. С чаша питие в ръка той се обърна точно в момента, когато влизаха Харди и Ед.
	— Радвам се да ви видя тук. Надявах се, че ще се срещнем.
	— Дизмъс, това е Джим Кавано — каза Ед.
	Ръката, която стисна неговата, беше силна и суха.
	— Дизмъс? Добрият крадец?
	Харди се усмихна.
	— Това е името ми.
	— И сте католик, нали?
	— Бях.
	Свещеникът повдигна рамене, сякаш свикнал да получава този отговор.
	— Бях, съм. Въпрос на граматично време, но на небето не съществува време. Подобно на добрия крадец ще се присъедините ли и вие към паството в последния си час?
	Харди се почеса по брадичката.
	— Е, аз не приличам кой знае колко на истинския Дизмъс. Не съм крал никога нещо повече от бонбони и шоколади от сладкарниците. Но човек никога не знае какво го чака. Този, истинският Дизмъс, бил ли е добър в мятането на стрели?
	— Стрели?
	— Стрели. Аз съм много добър стрелец от тебеширената линия.
	Кавано се ухили широко, оголил идеалните си зъби.
	— Боя се, че в Новия завет няма конкретни данни за това. Ще пиете ли нещо? Предполагам, че ще предпочетете ирландско уиски, нали?
	Харди смяташе да поиска бира, но и ирландското беше окей. Кавано притежаваше умението, реши той, да възприемеш това, което ти предлага като най-добра идея. Взе напитката, чукнаха чашите си и излязоха навън на терасата, на слънце.
	— Добре постъпихте на гробището, Дизмъс Харди — каза свещеникът. — Спасихте Франи от лошо падане.
	Харди повдигна рамене.
	— Опит от морската пехота с известна добавка от бойскаутството. Вие сте прочутият отец Кавано, така ли?
	Очите на отец Кавано изведнъж се помрачиха.
	— Не ми е известно да съм прочут.
	— Всички познати на Еди са чували за вас. Вие сте нещо като член на бащиното му семейство.
	Отецът бързо поруменя от удоволствие, но също тъй бързо се овладя.
	— Аз съм в семейния им кръг, Дизмъс. И все пак… — Отпи от чашата. — Познавам Ерин и Големия Ед още като гимназист. Аз ги запознах, кръстил съм всичките им деца, после ожених Ед и Франи, а сега извърших и това…
	Млъкна, въздъхна и хвърли блуждаещ поглед над рамото на Харди към нещо неопределено в далечината.
	— Съжалявам.
	— Господ дарява и отнема, нали? Такъв съвет давам на скърбящите. — Изви устни в иронична усмивка. — Но Той налага понякога и теглила, което не разбирам и няма да го разбера изобщо.
	— Не зная дали Господ е наложил това последното теглило — каза Харди.
	— Какво имате предвид?
	— Хм, ако Ед се е самоубил…
	Кавано го изгледа сурово.
	— Еди не се самоуби.
	Харди изчака.
	— Погребах го на свято място, Дизмъс. Ако имаше някакво съмнение за самоубийство, не бих могъл да го погреба. Разбирате ли?
	— А вие разбирате ли какво означава това, отче? Това, което казвате.
	Свещеникът присви очи на слънцето.
	— То означава, че някой го е убил — каза Харди.
	Кавано закри очи с ръка. Изглежда, не му се искаше да повярва и в тази възможност.
	— Хм… — Гаврътна чашата си. — Аз просто… той не би могъл да се самоубие. Не го е извършил. Твърдо съм убеден в това, както че вие стоите тук, до мен.
	— Защо? Имате ли някакво…?
	— Наречете го морално убеждение, но не се съмнявам ни най-малко.
	— Чашата ти е празна. — Гласът на Ерин Кокран. Харди забеляза, че тя е обгърнала с ръка отец Кавано. — Аз също изпитвам жажда.
	Кавано отиде да й напълни чашата.
	— Струва ми се, той е безупречен свещеник — каза Харди.
	Ерин не отговори веднага, сякаш, загледана след отеца, искаше да изпита сладостта на някаква тайна.
	— Джим ли? — попита тя. — О, да, такъв е. Той е наистина безупречен свещеник.


	Франи приседна, загърната с плътна завивка, и огледа стените на стаичката, в която се намираше. Мозес току-що бе отишъл да доведе Дизмъс — по някаква причина тя бе пожелала да го види, може би да му благодари, задето беше я прихванал да не падне. Не помнеше точно какво се беше случило. Мисълта й прескачаше от едно нещо на друго. Странно наистина.
	Навярно Мозес и мама — тя наричаше Ерин „мама“ — бяха взели добро решение, като я настаниха да легне тук. Тя още се чувстваше отпаднала, със замаяна глава. Може би затова постоянно забравяше ту едно, ту друго, приемаше нещо и после се отказваше от него. Попипа челото си — то беше още студено и влажно.
	Отпусна глава на възглавницата и спря очи на отсрещната стена. Там бяха наредени семейни снимки, цялата история на семейство Кокран, от сватбата на татко и мама до нейната с Еди. Припомни си гордостта, която бе изпитала, чувството, че принадлежи към истинско семейство в живота си по време на годежната им снимка с Еди — поместена в „Кроникъл“ — тя също се намираше на тази стена.
	Това бе напълно в стила на Кокранови. Без фанфари. Един ден просто беше наминала тук и гледаха с Еди телевизия, а когато останаха сами, започнаха да се прегръщат плахо и снимката неочаквано се появи. Погледна себе си, застанала до Ед, така широко усмихната, че сигурно са я болели бузите, макар че не си спомняше това сега. А сетне, до тази снимка — другата, сватбената. Възможно ли е в един и същи живот да има толкова различни мигове?
	След това помисли за снимката на бебето, която бе предвидила за в бъдеще. Бебето. Скръсти ръце на корема си.
	— О, господи! — прошепна тя.
	На вратата се почука. Преди Франи да успее да отговори, оттам надникна Джоуди — сестрата на Еди.
	— Хай! — поздрави тя. — Окей ли си?


	Харди завари жените прегърнати и разплакани и си каза, че е трябвало да почака още малко, преди да дойде да види Франи. Една врата в дъното на коридора бе отворена и той пое към тази друга стая, за да изчака там.
	Това беше странно помещение, съвсем несходно с останалата част от дома. Рокаджийски плакати от долния край на вкусовия спектър покриваха почти цялата достъпна площ на стените. Двата прозореца бяха със спуснати транспаранти и Харди имаше чувството, че ги вдигат твърде рядко. В един ъгъл имаше включен телевизор, звукът съвсем затихнал, картината белоснежна и ненастроена, сякаш този апарат не бе докосван от месеци.
	Това го обезпокои и той тръгна към телевизора да го изключи.
	— Какво правите тук?
	Гласът на по-малкия син, Стивън, опрял ръце на прага на вратата.
	— Това е моята стая. Какво правите?
	— Чаках Франи и сестра ви да спрат да плачат, тогава видях, че телевизорът е включен. Реших, че трябва да го изключа.
	— Аз искам той да е включен.
	— Гениално, тогава ще го оставя да работи. Показват нещо интересно, така ли?
	Стивън пренебрегна ехидния въпрос и сякаш се загледа изпитателно в него.
	— Познавам ви, нали? — изрече го неохотно, със злоба.
	— Да, знаем се. Видяхме се веднъж у Франи и Еди.
	— Точно така.
	Стивън като че отбелязваше този факт, без да влага в него интерес. Все едно че категоризираше Харди и го поставяше на определено място на някой рафт. След това той сякаш преставаше да съществува за Стивън.
	Младежът мина напред и се тръшна на леглото си, кръстоса крака при глезените и прокара два-три пъти ръка по щръкналата си, остра коса.
	— Защо не се разкараш?
	Харди придърпа един стол изпод бюрото на Стив и седна на него с облегалото напред.
	— Опитвам се да разбера кой е убил брат ти.
	Не получи отговор. Стивън само продължаваше да гледа към бръмчащия бял шум на телевизора. Харди стана, отиде до апарата и нервно го изключи.
	— Ей!
	— Кажи „Ей“ на себе си! Не ме е грижа дали си готов да изгниеш тук в твоята стая, но се опитвам да направя поне малко добро за Франи и ако знаеш нещо, което може да ми помогне, аз непременно ще открия това, което ме интересува. Да не мислиш, че като гледаш празния екран на твоя телевизор, ще ми направиш впечатление с твърдостта си? Нямаш ли никакви чувства към Еди? Или изобщо към нещо, а?
	Харди забеляза, че блъфът в държането на момчето намалява. Това не беше разгневило Харди, само го накара да повиши тон. Отново седна на стола, придвижи го по-близо до леглото.
	— Виж какво, въпросът е дали можеш да ми помогнеш, ако имаш такова желание.
	— Не мога да повярвам, че Еди вече го няма.
	Харди скръсти ръце, въздъхна, сведе очи.
	— Да — каза той, — това е най-тежкото.
	— Какво имаш предвид, като казваш, че се опитваш да откриеш кой е убил Еди? Защото аз мисля, че се е самоубил.
	— Защо мислиш така?
	Момчето затвори очи. Харди се пресегна, сграбчи единия от глезените на Стивън и започна да го стиска. Имаше здрава хватка. Стивън опита да се освободи, но не успя.
	Харди го стисна още по-здраво и заговори шепнешком:
	— Чуй, ти малък негоднико, не се опитвай да ми пробутваш гадните си инатчийски номера, които си научил от гимназията! Разбираш ли?
	Лявата ръка на Харди от китката до лакътя се беше загряла от натиска. Стивън беше стиснал челюсти.
	— Пусни ми крака.
	— Разбираш ли какво искам от теб?
	Стивън се забави още пет-шест секунди, направи лека гримаса, после кимна и избъбри:
	— Да.
	Харди прецени, че това е задоволително от страна на момчето. Пусна крака му.
	— А сега, ако си спомняш, аз те попитах защо мислиш, че Еди се е самоубил? Полицията или някой друг ти каза това?
	Стивън потърка глезена си, но Харди вече му бе направил впечатление.
	— Ами нали е имал револвер в ръката си. Имало е и бележка.
	— Лесно е да се постави револвер в ръката на някого, който е вече мъртъв. А бележката може да се отнася за всичко друго. Искам да зная защо мислиш така — че се е самоубил?
	— Защото той беше умен, а който е умен, би ли искал да живее?
	Това не беше плоско остроумие. Момчето беше искрено. За момент Харди се почувства разстроен. Наведе глава, пое дълбоко дъх.
	— Хей, толкова ли е лоша работата, Стивън?
	Момчето само повдигна рамене, тънките му ръце се скръстиха на гърдите.
	— Беше ли той потиснат? Говоря за Еди.
	— Да, така мисля.
	Харди вдигна очи към него.
	— Защо мислиш, аз предприемам това? Да не би да си въобразяваш, че искам да бъда тук и да предъвквам цялата история с някой, който ще прояви охота да разговаря с мен? Така ли си представяш приятното прекарване на времето?
	— Не си го представям изобщо — избъбри момчето.
	Харди прие упрека му.
	— Окей — каза той.
	Стивън бръкна в горното чекмедже на тоалетната си масичка, която беше до леглото, измъкна оттам един нож със сгъваемо острие и започна да го отваря и затваря. Съвременна американска броеница на грижите, помисли си Харди. Прикрил изненадата си, той попита откъде се е взел този нож у Стив.
	— Чичо Джим го донесе от Мексико.
	— Чичо Джим?
	— Да. Познаваш го. Отец Кавано. Но няма да кажеш на мама, нали? Това навярно ще я обезпокои.
	След миг Харди свикна с гледката — мършавото момче, изпаднало в меланхолия на леглото си, което отваря и затваря за утеха сгъваем нож.
	— Значи искаш да помогнеш?
	Стивън затвори ножа. Очите му все още не изразяваха доверие, но в тях отсъстваше поне активното недоверие. Момчето навярно не би могло изобщо да помогне на Харди, но не би могло да изпита огорчение — както и той самият — ако е убедено, че се прави нещо за разкриване на причините за смъртта на брат му.
	— Какво мога да направя? — попита Стивън.
	— Дръж будно съзнанието си. Помисли за нещата, случили се през последните един-два месеца, всичко, което Ед или някой друг негов познат е могъл да каже или извърши или каквото е замислял, всичко. — Извади портфейла си. — Ето ти една визитна картичка. Пази я както за себе си, така и заради мен, а също и ножа, а?
	Взаимни тайни. Една от добрите връзки между хората.
	— Хубава картичка — рече Стивън.
	Харди стана.
	— Внимавай с този сгъваем нож — каза той. Като стигна до вратата, се обърна. — Мисли напрегнато, Стивън. Може да изскочи нещо. — Това не беше подходящо да се каже на едно момче, но точно сега той не беше склонен да редактира думите си.


	Джоуди и Франи, хванали се за ръце, стояха пред стената на стаичката и гледаха снимките.
	Харди не почука.
	— Вашето семейство разполага с „Кодак“ в работата си — рече той.
	Те се обърнаха и Франи го запозна с Джоуди. Около осемнадесетгодишна, тя беше вече се източила. Луничавото й лице още беше на петна от засъхналите сълзи. Нещо бебешки закръглено, но само леко загатнато се долавяше в ъглите на скулите й. Големите й сини очи, зачервени от плача, имаха в ириса си златисти точици. Носът й не беше идеален, но Харди го хареса — малко прекалено плосък в горната си част и щръкнал в долната като бебешки палец.
	Личеше, че е дъщеря на Ерин, но що се отнася до Стивън и Ед, и дори Мик, те не бяха наследили кой знае колко черти от гените на баща си, Големия Ед.
	— Искала си да ме видиш.
	Франи веднага се смути, отново загледа стената със снимките, а после извърна очи към Харди.
	— Мисля, че… — Обърна се към Джоуди и се усмихна. — Паметта ми…
	— Всичко е окей — успокои я Харди. — Може да изчакаме малко.
	— Не. Спомням си, че помолих Мозес да ти съобщи, че искам да те видя, но аз… онова другото нещо…
	— Да.
	Джоуди заговори. Гласът й беше като ехо на майчиния приятен глас, не толкова дълбок, за да бъде грапав, но като на зряла жена.
	— Бяхте чудесен, така здраво уловихте Франи! Благодаря ви.
	Обърна се към снаха си.
	— Ти наистина загуби съзнание. Не мога да разбера как мистър Харди успя да го извърши, но той те достигна навреме…
	— Така беше — призна Франи. — Спомням си.
	— Какво?
	— Защо поисках да те видя, Дизмъс. Едва сега си спомних.
	Тя пусна ръката на Джоуди и седна на отоманката.
	— Никога преди не съм припадала, затова дори не разбрах какво ще ми се случи. Последното, което помня е, че видях там мистър Поук. Той е… той беше шефът на Ед, искам да кажа работодателят. Но мисля, че всъщност той не беше шефът. Истинският мениджър беше Ед, обаче той бе достатъчно тактичен да не го показва, знаеш.
	Харди се примири с несвързания й говор. Очевидно някаква мисъл бе изплувала в съзнанието й и тя щеше да я доразвие.
	— Затова, когато го видях, отново си спомних думите ти, че трябва да ти кажа за всичко, което би могло да е съществено.
	— А присъствието на мистър Поук там би ли могло да е съществено?
	Тя разтърси червената си коса, после затвори очи, сякаш мисълта й бе убягнала отново. Джоуди седна на ръба на отоманката и прегърна снаха си през рамо.
	— Всичко е окей, Франи.
	— Просто ми е трудно да мисля. — Нацупи се, прехапа устна.
	— Мистър Поук — изрече тихо Харди.
	— О, мистър Поук, точно така.
	— Защо би било съществено присъствието му на погребението, Франи? За мен това е съвсем естествена проява. Били ли са в лоши отношения, карали ли са се?
	— О, не, нищо подобно. Не се отнася до присъствието му на погребението. — Тя пак изгуби нишката на мисълта си.
	Харди пъхна ръце в джобовете си и зарея поглед по снимките на стената. Около една от тях, която навярно беше правена при завършването на някакво учебно заведение от Еди, бяха наредени почетни значки, дипломи, отличия. Харди отново се обърна към младите жени.
	— Фи Бета Капа*? — попита той.
	[* Елитно дружество на студентите и випускниците на американските колежи. — Б.пр.]
	— Еди беше необикновено умен и способен — каза Джоуди. — Не обичаше да се изтъква, но беше най-умният и способен от нас, като изключим само може би Стивън, но той тепърва трябва да работи върху себе си.
	— Току-що бях при него. Имахме приятен разговор.
	— Той е окей — каза Джоуди. — Само че обича да се прави на груб.
	Харди повдигна рамене.
	— Ние се разбирахме добре с Еди…
	— Помня.
	Харди седна на края на кушетката.
	Франи поде:
	— Това беше мистър Поук. Изненадах се, като го видях. Еди ми каза, че той не се е явявал на работа цялата минала седмица до петък, а след това е бил много разсеян.
	Харди изчака тя да продължи.
	— Това е всичко — каза тя накрая. — Съжалявам. Предполагам, че е нищо. Но ти каза…
	— Не, Франи — отговори Харди. — Всяко нещо би могло да бъде важно. — Той не я подтикна да каже още нещо. Сигурно ще открие повече данни, когато отиде да разпитва в „Арми Дистрибютинг“.
	— Предполагам, че това е нищо — повтори Франи.
	— Решила си, че си струва да ми го кажеш. Все едно че са ти дали тест в училище и вашият учител винаги ви е напомнял да се придържате към първото, което ви хрумне. Няма да ме засегнеш, ако го кажеш.
	Франи пак погледна към стената със снимките. Джоуди, приседнала до нея, стана и заговори напрегнато и живо:
	— Дали да не излезем за малко навън, как мислиш?
	— След минутка, окей.
	Момичето излезе, като затвори след себе си вратата. Харди отиде до кушетката, за да е по-близо до Франи.
	— Знаеш ли — каза той, — твоят припадък би могъл да има нещо общо с бременността ти.
	Франи кимна в отговор.
	— И аз си мислех за това, преди да влезе Джоуди. Не си казвал никому, нали?
	— Обещах да не казвам.
	— Зная, но…
	— Никакво „но“. „Не“ си е „не“.
	Тя се усмихна.
	— Добре. Благодаря ти.
	Главата й отново се изви към снимките.
	Харди заговори:
	— Още ли си на мнение, че трябва да излезеш вън? Тук е доста тесничко.
	Тя хвърли бегъл поглед към стената.
	— Прав си. Извинявай.
	Харди отиде до нея и внимателно я вдигна за рамото. Франи се облегна на него.
	— Да вървим — каза тя и се насили да се усмихне. — Ще се справя.


	— Не мога да разбера.
	— При твоето състояние няма място за чудене.
	Мозес Макгайър изгледа мрачно Харди, който успяваше да се справя с движението по булевард Линкълн. Брезентовият покрив на колата беше навън в задната й част.
	— Ти си взел ключовете ми, нали?
	Харди обърна очи към него.
	— Често съм те предупреждавал за опасностите, които крие навикът ти да си оставяш ключовете по джобовете на връхните си дрехи. Аз държа ценностите си в панталона.
	— Държа ценностите си в панталона — повтори като ехо Макгайър. — И се опитвам да вадя ценностите си от панталона колкото може по-често.
	Харди бръкна дълбоко в джоба си, извади халката с ключовете на Макгайър и ги подхвърли на коленете му.
	— Приятел не оставя приятеля си да шофира в пияно състояние.
	Макгайър се опита да подсвирне, но се провали — устата му не беше сто процента в ред.
	— Хубава работа! Значи ти си ми скроил този номер? При това не съм пиян.
	— Искаш ли да ми подсвирнеш отново?
	— Това, че не мога да подсвирна, не значи, че съм пиян.
	— Кажи три пъти: „Не мога да подсвирна!“.
	Макгайър се опита веднага, после добави:
	— Какъв си ми ти, да не си ми майка? — Облегна гръб на седалката. — Не мога… по дяволите… да подсвирна — изрече той.
	Харди спря колата под една лампа и се обърна към приятеля си.
	— Та какво не можеш да разбереш?
	Макгайър мълча цяла минута. Харди не изтърпя и му припомни:
	— Ти каза, че не можеш да разбереш. Какво?
	— Истинската любов — отвърна най-сетне Макгайър.
	— Имаш предвид Франи и Ед?
	— Не. — Макгайър пак млъкна за минута, след което поясни: — Имам предвид родителите на Ед. Кажи ми, ти не я ли забеляза, Ерин?
	— Забелязах я, Моуз.
	Макгайър се опита да подсвирне и този път опитът беше по-успешен.
	— Не е важно на колко години е тя, важното е, че е най-сексапилната жена, която съм виждал.
	Харди кимна. Дори на погребението на сина си Ерин Кокран беше далеч по-привлекателна от това, което обикновено се определя като „привлекателност“.
	— И е изкарала с Големия Ед цели трийсет години. Как ще си обясниш това, ако не като проява на истинска любов?
	— Аз всъщност не се запознах с него. Просто бе застанал до вратата. Приличен на вид, сломен от загубата, но се опитваше да не показва колко е разстроен.
	— А как го виждаш в комбинация с Ерин?
	— Не виждам нищо странно.
	— Харди, този човек е бил градинар в Парка цял живот. Е, там работи за доброто на града и навярно е много забавен, но къде е тук романтиката? Като зная, че по цял ден се рови в конските фъшкии!
	— Кому е нужна романтиката?
	— Не мислиш ли, че тя е нужна на Ерин?
	Харди повдигна рамене.
	— Интересен въпрос. Не зная.
	— Навярно това е истинска любов, която не мога да разбера.
	Харди спря колата на една пряка преди „Шамрок“. Денят бе горещ и тих. Макгайър беше отпуснал глава на облегалото на седалката си. Изглеждаше като пребит, дишаше тежко и бавно.
	— Спиш ли, Макгайър?
	Приятелят му изсумтя.
	— Сигурен ли си, че искаш да отвориш бара?
	Макгайър повдигна глава.
	— Онзи свещеник… той е човекът, по който тя би могла да си падне. Не се смей, случва се. — Очите му бяха мътни и кървясали, мускулите на лицето — отпуснати.
	— Не се купува истинска любов, а? — рече Харди.
	— Прекрасно е, когато тя трае само една-две нощи. — Макгайър пак отпусна глава на облегалото, въздъхна. Заговори със затворени очи, присвил се на седалката, а главата му се беше свлякла ниско върху облегалото. — Мислиш ли, че Франи е окей? Струва ли ти се, че е окей?
	— Франи ще се оправи, Моуз. Тя е корав човек. Питах те дали ще отваряш бара, или не.
	Макгайър прикри очи с ръка, като преди това забеляза къде е спряла колата.
	— Не мисля, че съм в блестяща форма да си върша работата днес в бара, знаеш.
	Харди кимна, завъртя ключа и подкара отново колата. Когато се вля в трафика, на път за жилището на Макгайър на Хейт-Ашбъри, Мозес се обади:
	— Как постигат те това, Диз?
	— Кое?
	— Да се държат един за друг. Цялото семейство.
	— Ти и Франи го правите.
	— Налага се.
	Харди погледна към приятеля си: отметнал глава, отворил уста, затворил очи. Изглеждаше чудато с тъмния си панталон, с кафявата си официална риза и с разхлабената си вратовръзка. Обикновено Мозес ходеше с джинси и работна риза. Харди забеляза за пръв път, че черната коса на Мозес е започнала да се прошарва.
	— Може би и те трябва да се държат един за друг — каза Харди. — Поради някаква причина.
	— Не както го правим ние с Франи обаче.
	Харди знаеше, че Мозес е прав. Мозес бе отгледал по-малката си сестра до шестнадесетгодишна възраст, когато тя беше едва на четири години. А като замина за Виетнам, където се срещна с Харди, тя току-що беше започнала гимназия и Мозес плащаше за пансиона й при доминиканките в областта Марин.
	— Освен това — изфъфли той — имам предвид секса. Не братята и сестрите. Ед и Ерин. Може ли да трае такова нещо трийсет години?
	Харди намери място за паркиране пред сградата, в която живееше Мозес. Зае го и спря.
	— По навик, предполагам — отвърна той.


	10.

	Линда Поук стана от бюрото си и измина двадесетте фута разстояние по коридора до дамската тоалетна. В „Арми Дистрибютинг“ тази тоалетна беше изключително владение на Линда — тя беше единствената служителка, а посетителките бяха малко и идваха твърде рядко тук, особено напоследък. По едно време Алфонс влезе при нея, накара й се, задето не знае къде се намира баща й. А Алфонс беше единственият, появил се на работа този ден. Но и той не стоя дълго — отиде си много преди пладне.
	Щракна ключа за осветлението и пристъпи пред огледалото да се огледа. Не изглеждаше съвсем зле. Кръговете под очите бяха добре прикрити. Златистото белило бе се задържало добре. Харесваше й бледолилавият нюанс на сенките за очи. Може би малко грим и на клепките щеше да се окаже полезен, но не беше съществен в случая.
	Ще мине и без това. Не беше дошла тук, за да се тъкми пред огледалото. Усмихна се. Но не е дошла и самоцелно, има да върши нещо, само че по-различно от гримиране.
	Беше си увила продукта вкъщи и го скрила в пакетчето цигари „Вирджиния Слимс“. Сега го извади оттам и отново се усмихна, предвкусвайки предстоящото удоволствие. Продуктът, милият той, беше изминал доста дълъг път, докато стигне до нея.
	Беше най-добрият продукт на третия свят — „Си & Си“, колумбийско производство с отлично качество, макар и съвсем малко късче. Тя запали цигарата с марихуана и пое дълбоко дима, след което го задържа. Преди да бе успяла да издиша дима, почувства първите прояви на наркотика. Позволи си да дръпне още веднъж. Сместа беше добра. В момента на поемането превъзбудата е много силна, но после марихуаната прави отслабващото въздействие много приятно.
	Като прибра половината цигара с марихуана в кутията, тя се провери за последен път в огледалото и се усмихна приветливо на своето отражение.
	— Линда значи „хубавичка“ — изрече гласно тя и се изкиска.
	Но настроението й почти веднага беше помрачено, когато излезе в коридора. Първо, токът на обувката й се хлъзна върху една плочка и се отчупи. И тя щеше да падне, ако не беше се хванала за стената.
	— Проклятие!
	Като се държеше с една ръка за стената, успя да си свали обувките, ала в този момент една непозната физиономия надникна от офиса й.
	— Да ви помогна ли?
	Това беше мъж и той не беше грозен. Не облечен много добре, но не и мърляч. Тя му се усмихна накриво, защото изведнъж й се зави свят от погълнатия наркотик. По дяволите, стърчи тук сама цял ден и — такъв й е винаги късметът — точно когато реши да се поотпусне малко, някой пристига.
	— Извинете — каза тя на мъжа, застанала в коридора с обувките в ръка. В следващия миг навярно ще съсипе и чорапите си.
	Мъжът повдигна рамене.
	— Няма нищо. Надявах се да намеря мистър Поук. Той тук ли е?
	Тя тръгна към него и като завиваше около бюрото си, се отри неволно в него. Прецени, че ще е по-добре, ако си седне на бюрото.
	Мъжът погледна табелката с името й, поставена на бюрото.
	— Вие негова съпруга ли сте?
	Тя леко се разсмя.
	— Не, негова дъщеря.
	Изведнъж стана от бюрото и подаде ръка:
	— Линда Поук, дъщеря на Самюъл Поук и потомка на президента на Съединените щати Джеймс К. Мисля, че той е бил на власт непосредствено след Линкълн.
	Мъжът се здрависа с нея сърдечно — с яка и суха ръка.
	— Смятам, че е бил президент малко по-рано от Линкълн* — каза той.
	[* Джеймс К. Поук е бил президент на САЩ от 1845 до 1849 г. След него до Ейбрахам Линкълн, встъпил в длъжност през 1861 г., има още четирима американски президенти: Закари Тейлър, Милард Филмор, Франклин Пиърс и Джеймс Бюканън. — Б.пр.]
	— Както и да е. — Страните й порозовяха. Сърцето й ликуваше, чувстваше се някак по-добра, по-склонна да разговарят с нея, да харесва.
	— Баща ви тук ли е днес?
	— Не. Трябваше да отиде сутринта на погребение, а после той и Ника… — Тя млъкна. Ника. Не й се искаше да се съсредоточава върху Ника.
	Мъжът се усмихна. Той имаше прекрасна, подкупваща усмивка.
	— И аз присъствах на това погребение. Аз съм приятел на Ед Кокран. По-точно бях.
	Подаде й визитна картичка, която сякаш беше протегната далеч от нея в ръката му, докато тя посегне да я вземе.
	— Казвам се Дизмъс Харди, Линда — поясни той. — Очаквате ли баща ви да дойде по някое време днес?
	— Никога не го очаквам.
	Сгафи. Не искаше да каже това.
	— Всъщност не го очаквам, за разлика отпреди.
	— Отпреди какво?
	— Отпреди Ника.
	— Кога беше това, Линда?
	Тя харесваше начина, по който той произнасяше името й. Наистина беше привлекателен, може би малко старичък. На трийсет и пет? Има хубав загар за човек, който живее в град. Сигурно работи продължително време на открито.
	— Моля? — каза тя.
	— Какво значи това „отпреди Ника“?
	Линда махна замислено с ръка.
	— Ника, точно така. Предполагам, че беше в края на миналото лято, а после, преди Коледа, се ожениха и оттогава всичко тръгна наопаки.
	— Имате предвид бизнеса ли?
	— Не, не, не. Нямам предвид бизнеса. То се отрази на бизнеса много по-късно. Говоря за отношенията ми с татко.
	О, по дяволите, идеше й да се разплаче. Това беше единственото лошо въздействие на цигарата с марихуаната — разтърсваше душата ти до дъно. Спасението беше да се премине бързо на друга тема.
	— Бизнесът — каза Линда — беше съвсем наред до случилото се с „Ла Ора“ през февруари.
	Но за нейна изненада мъжът не прояви интерес към последните й думи.
	— Какво се случи между вас и баща ви?
	Изглежда, това най-много го интересуваше. Беше се настанил удобно във фотьойла, скръстил ръце на гърди, по-спокоен от нея. Всъщност, като го наблюдаваше, и тя се чувстваше по-добре.
	— Извинете — рече тя, — понякога ставам прекалено емоционална.
	Харди кимна.
	— Защото преди Ника… Вижте, мама умря, когато бях десетгодишна — преди десет години, можете ли да повярвате — и бяхме неразделни с татко след смъртта на мама, като най-добри приятели. Постъпих на работа тук, когато той създаваше бизнеса, и вършехме всичко заедно, бяхме тясно свързани. Не че той нямаше приятелки. Нашите отношения бяха нормални. Нямаше в тях нищо странно. Но Ника бе различна.
	Харди се наведе напред.
	— Как така различна?
	— Ами че така, знам ли; беше властна натура. А аз не можех да приема това. Виждали ли сте някога нея или татко?
	— Мисля, че ги видях на погребението, но не бях сигурен дали са те.
	— Хм, погледнете това.
	Поведе го към офиса на баща си и неговото голямо бюро. Там беше поставена снимка — в сребърна рамка и по-голяма, отколкото беше необходимо.
	— Ето, това е татко с Ника. Не мисля, че тя е чак толкова хубава.
	Линда задържа поглед на снимката толкова продължително, колкото можеше да изтърпи, и този поглед бе изпълнен с ненавист към отскорошната й мащеха, навярно само с пет години по-възрастна от нея, макар че Ника никога нямаше да каже нещо по този въпрос. Снимката според Линда била добра, но същото не можело да се каже и за приликата. На нея Ника изглеждала по-красива, отколкото е всъщност. А тя всъщност изобщо не била красива.
	Би могла да каже на мъжа, че е видял само външността й и от тази снимка не е в състояние да разбере колко е грозна тя под маската на външността си.
	Той каза:
	— Изобщо не бих я нарекъл хубавица.
	Стоеше много близо, съвсем близо до нея. Излъчваше миризма на чистоплътен човек — леко загатнат аромат на одеколон за след бръснене, а може би и на лула. Но никакъв мирис на пот или на бензин, както повечето мъже, които тя срещаше.
	— Те фактически не си принадлежат взаимно — каза Линда. Сети се, че още е без обувки. Обърна се с лице към мъжа, повдигна за миг брадичка, а сетне се качи на бащиното си бюро. — И как ви беше името?
	— Дизмъс. Накратко — Диз.
	— Аз пък съм малко „диз“ от „дизи“* — каза тя и се изкиска.
	[* Игра на думите: „дизи“ (англ.) — замаян, зашеметен, на когото му се вие свят. — Б.пр.]
	— Тогава навярно ще е по-добре да седнете на стол. — Той неочаквано посегна и докосна лицето й, лек допир, от който тя цяла изтръпна. — Добре ли сте? — продължи той. — Искате ли вода?
	Без да дочака отговора й, Дизмъс излезе и бързо се върна, налял вода от чешмата в чашата й за кафе. Сякаш знаеше безпогрешно кое къде се намира в сградата.
	Линда беше готова да я прегърне и да направи всичко, което пожелае, но вместо това той отиде до кушетката и седна на края й. Тя засърба водата.
	— Когато Ника и баща ви се ожениха, нещата се промениха, така ли?
	Тя сведе поглед.
	— Стана съвсем друг човек. Вече нямаше време за мен и за всеки друг, дори за бизнеса. Единственото, което правеше, бе да прекарва времето си с Ника — рече тя и стрелна с очи лика на мащехата си на снимката.
	— И вие смятате, че това се отразило и на бизнеса? Мислех, че Ед се е помъчил да вкара бизнеса в релсите.
	— О, Еди, Еди беше голяма работа! Съвсем не бива да разбирате от думите ми, че не е бил добър. Имам предвид в работата си. Беше почтен и истински приятен във всяко отношение. Никакви кавги с никого, разбирате ли? — Отново сръбна от водата. — Не мога да повярвам в това, което се говори: че се е самоубил.
	Засега Харди подмина тази нейна реплика.
	— Но е имало проблеми с бизнеса и те са възникнали по времето, когато Ед е бил мениджър, нали?
	— Хм, и да, и не. То би се случило с всеки. Свързано е изцяло с онази история между „Ла Ора“ и „Ел Диа“.
	— Споменахте за това преди. Какво означава то?
	— Знаете за „Ел Диа“, нали?
	Той поклати отрицателно глава.
	— Е, това е друг вестник, подобен на „Ла Ора“, който желаеше да го разпространяваме. „Ла Ора“ беше нашият най-голям клиент, но после се отказа от нас, пое самостоятелно разпространението си. — Обгърна с поглед офиса на баща си. — А моментът беше неподходящ — твърде късно беше да се заемем с „Ел Диа“. Този вестник се беше обвързал с други разпространители. Старият Крус здравата ни метна. — В изблик на отчаяние Линда разтърси глава, заклати крака, както бе седнала на бюрото на баща си.
	— Затова ли тук е толкова пусто?
	Сега настъпи нейният шанс.
	— Така е, бизнесът едва крета, а и днешното погребение на Ед също е причина за безлюдието. Няма никой освен нас двамата. Никой не е идвал и преди вас. — Завъртя кокетно очи, напери гърди предизвикателно. — Пък и вече е късно. Не очаквам никой да дойде до края на деня. Няма да има никакво значение дори ако заключа още отсега.
	Той стана, а тя се хлъзна от бюрото с лек отскок.
	— Е, вие бяхте много полезна, Линда. Благодаря.
	Последва ново ръкостискане. И пак хладната му, суха, силна хватка. Линда задържа ръката му няколко секунди повече, отколкото бе необходимо, погледна в сивите му очи.
	— Можехме да пийнем двамата. Има доста неща, за които да си поговорим. Или просто останете тук — повтори тя.
	Лека целувка по бузката.
	— Благодаря. Щях да приема с удоволствие — отговори той, — но в момента съм на работа и имам друг ангажимент. Може след време, окей?
	— Да, чудесно.
	Върна се на бюрото си.
	— Почакайте мъничко — каза тя.
	Нахвърли бързо името си и номера на телефона на лист от своя бележник и откъсна листа.
	— В случай че си спомните нещо, за което бихте искали да запитате.
	Харди си тръгна. Тя проследи как той прекосява празния паркинг, обгърнат от вълните на топлината на късния следобед. Качи се в колата си, обърна се назад да погледне към вратата и Линда му махна за сбогом, но той, изглежда, не видя това поради отражението върху стъклата.
	Така или иначе, Харди не отвърна на поздрава й.
	Линда завъртя дръжката на вратата, заключвайки я, върна се с леки стъпки до бюрото си и като седна, посегна към чантата си за пакетчето „Вирджиния Слимс“.


	Линда е права, размисли се Харди. Не бих сметнал Ника за хубава жена. Все едно да наречеш Големия каньон или „Давид“ на Микеланджело хубав. Разбира се, той бе запомнил Ника от погребението, начина, по който тя го зяпаше. Сега поне знаеше името й — Ника Поук.
	Откъде ли е дошла, запита се той, как онзи меланхоличен, с щръкнали уши Сам Поук е успял да я хване?
	Затвори очи и се опита отново да си я представи. Тя беше висока, по-висока от мъжа си, може би пет фута и осем инча на ръст, с катраненочерни коси над класически енергичното й средиземноморско лице. Изумително лице. Леко разтворени устни, които тя постоянно ближеше.
	Единствената причина Харди да успее да улови Франи, когато започна припадъка й, беше, че Ника стоеше точно зад Франи и той през всичкото време се насилваше да гледа навсякъде другаде, но не и към Ника. Франи беше в зрителното му поле. Беше просто късмет.
	Ника бе облечена с прост черен костюм от вълна и памук със семпла кройка, който въпреки това не беше прикрил изпъкналите й гърди над талия, която Харди предполагаше, че ще обхване с двете си длани.
	Поклати глава. Не, Линда, рече си той, Ника изобщо не е чак толкова хубава.
	Включи мотора. Искаше му се да се върне и поговори с Крус. Освен това бе станало по-хладно и шофирането щеше да е по-приятно.
	И така, Сам Поук се е оженил за Ника преди около шест месеца. Той изглеждаше на приблизително петдесет и пет години. Тя беше на двайсет и пет — двайсет и шест, а може и на малко повече. Причината е в парите, реши Харди, поне в известна степен. И след като са станали съпрузи, Поук е започнал да има неприятности със своя бизнес. Не бе особено трудно да се разбере, че тези неприятности са дали отражение и в личния му живот.
	Но как може да допусне Харди подобна мисъл? Няма и намек за някакви дрязги между Сам и Ника. Кое го кара да мисли така?
	И тогава си спомни как очите й се впиваха в него на гробището. Беше виждал преди това и други жени да му хвърлят такива погледи — флиртуването не беше закачливо, а съвсем сериозно. Очите на Ника Поук не бяха очи на щастливо омъжена жена.
	Беше ли гледала тя и Еди Кокран по същия начин?


	11.

	Джон Страут определи своята политика много ясно още през първия месец, след като стана съдебен лекар в Сан Франциско. Задачите на тази длъжност, определени в Държавно постановление №27 491 на САЩ, са да определи „причината, обстоятелствата и начина на смърт“ на лица, които влизат в рамките на конкретна компетенция. А под „начин на смърт“ се разбират само четири възможности: естествени причини, злополука, самоубийство или насилствена смърт.
	В процеса на извършване на тези задължения обаче играят роля и други елементи, много от които с политически характер. Страут — висок човек с приятен тон на гласа, родом от Атланта, нямаше намерение да позволи на някого или на нещо да повлияе на заключението му за причините на дадена смърт, затова реши своевременно да уведоми онези, които биха предпочели бързото и нехайно пред бавното и правилно заключение.
	Жертвата в дадения случай беше братовчед на кмета и — не най-голямото съвпадение, което може да съществува на света, като се има предвид големината на града — сват на един от църковните настоятели за бедните. Тази сутрин Страут се яви на работа и намери моргата претъпкана от привърженици на двете страни — на кмета и на настоятеля.
	Страут погледна бегло трупа, преди да влезе в кабинета си, където го проследиха и нахълтаха, за да даде някакво становище. Той прецени, че моментът не е лош, за да пусне в ход някакво изявление.
	Един репортер на „Кроникъл“ накрая го попита в упор, и то доста обидно, дали възнамерява да обяви своето решение в предвидимо бъдеще. Страут се изправи в цял ръст зад бюрото си.
	— Като имаме предвид, че жертвата е получила две рани с нож и пет огнестрелни рани — проточи той с най-сладкия си тон, — заявявам, че съм съвсем близо до своето решение и вие можете да отпечатате това, много близо… — Млъкна и се усмихна на присъстващите. — Много близо наистина, за да постановя, че се касае за самоубийство.
	Страут не обичаше да бърза и да греши. След единадесет години като съдебен лекар беше негово неотменно правило произнесе ли веднъж решението си, то да може да се приеме с пълна сигурност.
	Карл Грифин и Винс Джомети седяха в салона за посетители на моргата в Сан Франциско, снабден с климатична инсталация. Обстановката не беше райска. Дългият жълт диван беше твърде нисък, търговските реклами по стените — грозни и окачени прекалено високо. Единственото живо растение до един прозорец вдясно от дивана не беше по-зелено, нито по-красиво от трите пластмасови украси от цветя, съответно на централната маса (много къса за дивана), на синята пластмасова ъглова масичка и на проядения махагонов бюфет.
	Грифин и Джомети бяха заели двата края на дивана. Между тях, в почти нова картонена чанта, се намираше папката със случая „Кокран“. Джомети, новоизпечен баща, току-що беше завършил разказа си за нещо, което накара Грифин да избухне.
	— Трябва ли да чуя това малко след като съм ял? Мислиш, че е интересно ли? Вярваш, че някой го е грижа как функционират червата на бебето ти, дали изпражненията му са твърди или редки и дали проклетите зърнени храни се смилат в стомаха му? — Грифин подскочи, не можеше да стои спокойно. — Господи! — възкликна той.
	— Ако ти имаше дете, щеше да знаеш колко важно е това.
	— Защо мислиш, че никога не съм имал дете? Смяташ го за някакво изключително щастие? Можеш да не повярваш на това, което ще ти кажа, но навремето съм мислил по този въпрос и знаеш ли какво реших за себе си? — Той коленичи с единия си крак пред новия си партньор. — Зададох си ей този въпрос: „Помисли си трезво за бебешката възраст и кажи кое е първото, което ти идва на ума“.
	Джомети започна отговора си, но Грифин го спря с ръка.
	— Не, остави ме да довърша. Първото, което ми хрумна тогава, бяха лайната. Потоци всеки ден в продължение на една-две години. Сетне си зададох друг въпрос: „Има ли нещо, което мога да харесвам в лайната?“. Искам да кажа, тяхната миризма, строеж, различни цветове? Гледам ли на тях така, както ескимосът гледа на снега — с нюанси и сто различни имена? Не, лайното си е лайно. И аз не проявявам интерес към него, каквото и да е то — на твоето дете, на моето, на което и да е, окей? — Изправи се. — Затова от днес нататък бих те помолил да минем без такива описания.
	Обърна се и тръгна към прозореца, като дишаше тежко. Потърка между палеца и показалеца си едно от листата на растението.
	— Това е естествена функция, Карл — рече Джомети. — Не бива да си толкова категоричен по този въпрос.
	Грифин реши, че е оставил отпечатък от пръстите си върху листа, като беше го притискал така здраво.
	Чу вратата да се отваря. Страут беше доближил Винс и се ръкуваше с него. Това не беше по вкуса на Грифин. Той би предпочел да е спокоен и безстрастен. Сега, ако изобщо познаваше Страут, а той го познаваше добре, настроението му можеше да се отрази на решението на съдебния лекар. Е, ако действа правилно, може би нещата ще се развият в негова полза.
	— Момчета — каза Страут, след като седна на един стол с право облегало, който той придърпа към твърде късата маса, — да видим какво сте ми донесли.
	Джомети отвори чантата и извади папката. Грифин реши, че ще бъде по-умно, а и добър опит за младия му колега, ако той, Грифин, го остави да говори, докато самият той се успокои, затова отново се упъти към прозореца с ръце в джобовете.
	— Ето какво, сър: починалият е имал неприятности в службата си. Може да се каже, че фактически предприятието му е било пред фалит.
	— Има ли медицинско потвърждение на някаква депресия?
	— Не, сър, нищо официално.
	— А неофициално?
	— Семейството, не на жена му, а семейството на неговото семейство.
	Грифин видя как лицето на Страут леко помръкна.
	— Искате да кажете това, в което е израсъл? То се нарича бащиното му семейство, драги колега.
	Джомети показа желание да се поправи.
	— Хм, да — продължи той, — бащиното му семейство твърди, че той е бил напрегнат през последните една-две седмици.
	Страут се обърна към Грифин:
	— Сериозно ли?
	— Спорил е два-три пъти с баща си. Нещо подобно.
	— Известно ли е за какво са спорили?
	Джомети отново се намеси:
	— Предполага се, че е било свързано с работата му.
	Грифин каза:
	— Проверихме този факт. Предприятието върви към крах. Той е бил негов мениджър.
	Страут бе склонен да бъде скептичен.
	— И толкова ли надълбоко го е взел, че да посегне на живота си?
	Грифин най-после седна.
	— Възможно е, сър. Покойният се е радвал на успехи през целия си живот и е възнамерявал да постъпи тази есен в школа по бизнес в Станфорд. Понесъл е болезнено провала на собствения си имидж, виждайки неизбежния фалит на своята компания.
	Страут кимна, без да каже нещо.
	— Така — рече той, след като помълча. — А съпружеските отношения?
	— Те били окей, дори много добри — каза Джомети.
	Грифин добави:
	— Жена му е разговаряла със свекървата си вечерта по време на смъртта на съпруга си в продължение на два часа по телефона. Телефонните записи го потвърждават.
	— Скърби ли за него?
	— Може да има и други мнения, но моето заключение е положително — отговори Грифин.
	— Нещо с психичното му състояние?
	Джомети поклати глава.
	Грифин рече:
	— А вие какво ще ни кажете, сър? Установихте ли нещо?
	Страут се наведе напред, пренесе тежестта на тялото си върху лактите, опрени на коленете. Грифин забеляза, че веждите на съдебния лекар са толкова буйни, че се заплитат в клепките му, когато отвори широко очи.
	— Установих, че е здрав млад мъж — започна Страут, — с успешен брак. Добро семейство. Не е прекарал психични заболявания. Има барутни обгаряния на лявата ръка и входна рана от огнестрелно оръжие в лявата половина на главата.
	Джомети пак се обади:
	— О, револверът е гръмнал два пъти, както знаете.
	— Револверът е гръмнал два пъти. И какво от това? Само един куршум е пронизал главата му.
	Миглите на Страут отново докоснаха веждите, когато той погледна към Грифин.
	— Често се случва — каза Грифин. — И когато направихме проверка, се оказа, че оръжието не е регистрирано.
	Страут кимна.
	— Разбира се.
	Джомети се намеси:
	— Когато разследвахме случая, никой не пожела да говори за бележката.
	— Проклета бележка… — каза Грифин.
	— Имаше бележка — настоя Джомети.
	— Това беше просто къс смачкана хартия — отвърна Грифин, който не желаеше да го въвличат в каквото и да било в присъствието на Страут.
	Но беше твърде късно.
	— Искате да кажете, че разполагаме с бележка, от която става ясно, че се касае за самоубийство, така ли, млади колега? — Страут така ококори очи, че те щяха да изхвръкнат от орбитите. — Значи, тук си губим времето, а?
	— Случаят не съвпада напълно с този на Розета Стоун и нейните бележки, че ще се самоубие — каза Грифин.
	— Все пак е намерена бележка близо до трупа, проснат край револвер…
	— Няма дори такова нещо. — И Грифин съобщи на Страут, че бележката е намерена в колата и че текстът й не сочи конкретно желание за самоубийство.
	Страут се замисли за миг, а после кимна, вземайки решение, преминавайки на нещо друго.
	— Може да е бил някой шегобиец?
	Типичен въпрос за града, както бе добре известно на Грифин.
	— Няма признаци за това — каза той, доволен, че елиминира въпроса за бележката.
	— Да, наистина — съгласи се Страут. — Общо взето, и аз установих същото. Нека бъдем откровени, господа. Открихте ли нещо, което сочи, че е извършено убийство?
	Грифин и Джомети се спогледаха.
	— Това, което открихме — поде Джомети, — не навежда нито на едното, нито на другото. Намерихме мъртъв младеж, сам на едно гадно място късно вечерта. И няколко странни обстоятелства бяха налице, едното от които беше двата изстреляни патрона. — Погледна партньора си. — А още и _навярно_, навярно бележката. Може би е бил потиснат. Не зная. Може би ни трябва още време.
	— Всеки се нуждае от още време — каза Страут.
	— От друга страна — допълни Грифин думите на партньора си, — това не беше случаен паркинг, Кокран е бил доставчик на компанията, която владее паркинга. Служителите в нея го познават, но след като извършихме проверка в тази насока, не стигнахме до нищо явно.
	Страут изпука със ставите на ръцете си.
	— Но нали разполагаме с бележката? — Въздъхна. — При отсъствието на нито едно солидно доказателство за противното, аз съм склонен да приема, че се касае за самоубийство. И все пак имам известни задръжки. Не е съвсем ясно, нали?
	Джомети се обади:
	— Знаете, че ако се произнесем за самоубийство, вдовицата няма да получи застраховката.
	— Застраховката не ме интересува — отсече Страут. — Ако откриеш нещо, Карл, ще ме уведомиш, нали?
	Грифин се замисли за шансовете си да стане лейтенант. Знаеше, че е годен да продължи да води най-доброто разследване в историята на Отдела, а това не е дребна работа. От друга страна, ако Глицки се провали…
	Изхождай от фактите, каза си той. Страут е прав. Няма солидно доказателство, че младежът е бил убит. Ако имаше, и ако те проточат работата още седмица или месец, има шанс той и Винс да открият нещо. Ако има какво да се открие. Те двамата досега бяха работили задълбочено, ако не вдъхновено. Може би някой гореше от желание той, Карл Грифин, да се трепе цял месец, без да постигне нищо. Окей, добре тогава, рече си той. Щом искат вдъхновение от тях, ще го имат.
	— Не зная — рече гласно Грифин. — Малко съм обезпокоен поради липсата на мотив. Никой от лицата, с които говорихме, не каза лоша дума за мъртвия, а още по-малко да е искал да го убива.
	Страут отвърна на предизвикателната забележка:
	— Добре тогава, нека следваме съмнителната версия за самоубийство и видим дали нещо ще изникне на повърхността.
	Като се върнаха в колата си, Джомети изглеждаше кисел.
	— Какво те мъчи? — попита Грифин, но му беше съвсем ясно за какво се цупи колегата му.
	— Този човек не се е самоубил.
	— Не е ли, а?
	— Знаете, че не е.
	Грифин стовари юмрука си върху арматурното табло.
	— Не ми казвай какво зная, Винс. Доста отдавна върша тази работа. — Усещаше, че Джомети го наблюдава. Пое дъх. Джомети включи запалването. — Обърни колата — продължи той, отпусна глава на облегалото на седалката и затвори очи. — Ще ти кажа нещо, Винс. Наистина недоумявам. Аз съм полицай на доказателствата. Даваш ми нещо, което да проследя, и аз тръгвам по нишката. Но в този случай до какво достигнахме? Разпитахме съпругата — първия заподозрян, ако се придържаме към известна логика. През въпросната вечер обаче тя си е била вкъщи и е разговаряла по телефона със свекървата си. Кой друг? Крус, човекът, който притежава паркинга и близката сграда? По същото време той е бил със своя приятел. Окей, може да не говори този последният истината, но не можем да отхвърлим алибито му — а също и на другия, нали?
	Джомети кимна неохотно.
	— Поук? Хитрата му жена? Няма начин. Покойният Кокран е бил тяхна звезда. Единствено от него е зависело дали бизнесът ще е успешен, дали ще продължи успешно. Загубил е борбата и го е понесъл тежко. Може този мотив да не е убедителен, но той е единственият приемлив за нас. Качил се е в колата си и е отишъл там потиснат. Започнал да пише бележка, разбрал, че е напразно, и спрял по средата. Взел отнякъде револвера и гръмнал веднъж, за да се увери, че оръжието е в изправност. Ужасно тъжна история, но мога да си представя точно как е станало, просто го виждам със собствените си очи. И други такива случаи съм виждал. Много пъти.
	Грифин продължи да го убеждава.
	— Виж — каза той, — имаме пет безспорни убийства, освен евентуално това последното. Може би навярно вече са съобщили и за друго този следобед или ще съобщят довечера. Колко време още искаш да похабим за случая Ед Кокран?
	— Няма да е похабено, ако някой го е убил.
	— Прав си. Но засега не сме достигнали до нищо, което да сочи в някаква посока. Като открием нещо, каквото и да е то, ще се заемем отново с този случай. Не го смятай за приключил — остава засега съмнителен. Но технически погледнато, не го зарязваме. Само временно го отлагаме поради липсата на доказателства. Виж, Винс, трябва този случай напълно да се изясни. Ти искаш да го определим за убийство, тогава изложи своите съображения. Дръж ги в бюрото си. Проверявай ги на всеки няколко месеца. И нека становището ти е непредубедено. Но ако нищо не изникне след три-четири дни на взиране… имам предвид абсолютно нищо… — Повдигна рамене.


	— Крус отказа да те види днес?
	— Бил много зает.
	— Тогава сигурно те смята за ченге.
	— Ейб, аз никога не се представям за полицейски служител. Това е наказателно престъпление. Напълно съм сигурен.
	— Но той би могъл след първия ти разговор с него да стигне до заключение, че ти си от елита на полицаите в града. — И Глицки снизходително се почеса по белега, прорязващ устните му.
	— Винаги ме е учудвало това, че хората могат да си въобразят какво ли не — каза Харди. — Предполагам, че той навярно си е помислил, че може на воля да развихри въображението си.
	Телефонът на Глицки иззвъня. Беше пет часа следобед и Харди се настани удобно на стола, отпусна се. Беше се трепал целия ден, но не без полза. Дори отказът на Крус да се срещне с него, беше показателен.
	Ейб обясняваше по телефона нещо за ъглите на раните, причинени от нож, за ръста на заподозрените. Харди слушаше с половин ухо. Тази материя бе съвсем реална, като проблема с Еди Кокран, който бе десняк.
	Глицки затвори телефона. И сякаш не беше имало никакво прекъсване, веднага продължи:
	— Но какво ще стане, когато Крус разбере, че не служиш в полицията?
	— Защо му трябва това?
	Глицки се опита тонът му да изглежда спокоен.
	— Защото ти, Харди, знаеш, че само полицаите имат право да разпитват. Те не казват: „Извинете, тогава ще дойда утре“. Те посочват значката си и казват: „Вижте, аз също съм зает“.
	— Никога не съм използвал този начин.
	— Което не означава, че той не е правилен. — Инспекторът стана рязко от мястото си. — Искаш ли кафе?
	Харди поклати глава, че не иска.
	— Ако имаш бира, да.
	Глицки бръкна в чекмеджето, под онова, в което държеше кафето и подхвърли на Харди една топла „Шлиц“ от шестнадесет унции* в метална опаковка.
	[* Унцията е мярка за тегло и обем, равна на 28,35 г. — Б.пр.]
	— Алкохолът е забранен навсякъде в тази сграда. — Не се върна зад бюрото си, а седна до края на стоманения архивен шкаф, засърба чистото кафе и зачака.
	Харди дръпна ушенцето на бирената кутия, отвори я, отпи и се намръщи.
	— Не е бира „Бас“.
	— Прясна е обаче. Държа я тук не повече от две години.
	Но след първата глътка Харди престана да се безпокои за вкуса на престоялата бира. Отпи още веднъж.
	— И така, какво се разбира под съмнително самоубийство?
	— Това означава, че Страут — специалистът по съдебна медицина, тоест съдебният лекар, иска да се подсигури двойно.
	— Защо?
	— Защото си е спечелил репутацията на безпогрешен.
	— Но аз искам въпросът да се сведе до едната или другата възможност.
	Глицки зарея поглед през прозореца и си сърбаше кафето.
	— Хей, Ейб! — привлече вниманието му Харди.
	— Грифин намина тук и каза, че е кръгла глупост да се смята, че това е основателно самоубийство. Каза, че е изтъкнал това и пред Страут.
	— Значи не е склонен да направи нищо друго?
	Глицки махна към бюрото си.
	— Ей там е папката, той ми я даде и рече, че трябва да съобщя това на приятеля си — сиреч на теб, Диз — да му се обади, ако открие нещо. Така че, бих казал, Грифин не възнамерява да направи нещо съществено по този случай.
	— Но случаят е все още под въпрос, нали?
	Глицки повдигна рамене.
	— Някои случаи остават под въпрос. Това е технически подход.
	— Шмекерски подход. — Харди изпи половината бира, докато Глицки продължаваше да запаметява хоризонта. Накрая инспекторът каза:
	— Ако си стигнал до нещо, готов съм да те изслушам.
	— Стигнах до едно _откритие_ — призна Харди. — Крус ми каза една чиста лъжа. Попитах го направо дали познава Еди Кокран и той замълча, помисли и каза „не“. Питам се защо. Ето какво открих.
	— И после отказа да се види с теб?
	— Да, отказа.
	И двамата се умълчаха. В стаята на Глицки долиташе отвън глъч на хора, които се прибираха вкъщи. Харди си представи какъв ще бъде трафикът на връщане по Оукланд Бридж. Отпи от топлата бира, сетне посегна, взе папката от бюрото на Глицки и запрехвърля няколкото листа.
	След малко Харди почука по папката.
	— Аха. Погледни това.
	Глицки застана над рамото му.
	— Да, това е слабо — каза той.
	— „Съжалявам, но се налага да…“ — прочете Харди. — Какъв е предполагаемият смисъл на това?
	— Може би, че трябва да отиде в банята.
	— Може да означава всичко. И Грифин нарича това бележка за самоубийство?
	— Не го отрича.
	Харди затвори папката.
	— Ейб, това не е нещо, което ти би нарекъл убедително. Къде са намерили бележката?
	— В колата. — Глицки посочи мястото на страницата: — Ето тук. Пише: „в колата“.
	— Дори не е намерена у него? Той може да я е писал преди цяла година!
	— Зная. — Глицки отиде до прозореца, наведе се навън да огледа улицата долу.
	— Може би нещо друго се готви.
	— Да, и навярно това „нещо“ ще лиши Франи от застраховката й.
	Без да се обърне, Глицки кимна.
	— Навярно.
	Харди се зае отново да чете и наведе кутията с бира към себе си.
	— А това? — рече той. — Не можеше ли да ми каже това Грифин?
	— Кое?
	— Че револверът е гръмнал два пъти. И защо? Да не би Ед да е искал да се упражнява в стрелба по мишени, за да бъде сигурен, че няма да пропусне да си уцели главата?
	Глицки не каза нищо. Харди прелисти още страници, спря се на снимките, затвори папката и отпи още бира.
	— Шмекерия, истинска шмекерия!
	Глицки се върна до архивния шкаф и се облегна на него.
	— Ето какво ще ти кажа, Диз. Трябва да ми докажеш защо мислиш така.
	Харди кимна. Това беше предложение може би заради миналото приятелство. Добър признак. То караше Глицки да се чувства задължен. Харди си наложи да хвърли още един поглед на снимките на Ед, револверът лежеше на около фут от дясната му ръка. Под главата му се беше образувала голяма локва кръв, която изглеждаше черна при светкавиците на фотоапаратите. Дълго се взира в снимката, в безжизненото тяло, лежащо на хълбок, отстоящо на приблизително два фута от сградата.
	— Човек недоумява също и за следното: ако Ед се е самоубил, защо не е облегнал гръб о стената на сградата, преди да дръпне спусъка — отбеляза Харди.
	Глицки допи кафето и пусна пластмасовата чашка в кошчето.
	— Да, така е — каза той. — Невероятно е колко много неща за чудене има в този случай.


	12.

	Артуро Крус беше свалил покрива на своя „Ягуар“ и потеглил от Чайна Бейсън за вкъщи, наслаждавайки се на рядко топлата вечер.
	Миналата нощ той беше вбесен от Джефри. Защото много рядко откак се познаваха, не бяха се любили. Джефри беше обиждан и руган преди обяд и не се появи чак до сутринта.
	Но когато пристъпи в офиса си, Крус изпита облекчение като видя, че Джефри се е върнал. Прегърна го и забрави за гнева си, причината за кавгата и всичко. Щом Джефри се е върнал, значи всичко е окей.
	И всичко е отново наред. Хубав ден, хубав пласмент на вестника по улиците и още нещо — с хубав човек в леглото. Данните от месец май за „Ла Ора“ бяха известни и те сочеха, че в сравнение с миналогодишния месец май заплащането на печатен ред бе поскъпнало с шест на сто. Но приходите бяха нараснали с над четиринадесет процента!
	А нарастването на прихода се дължеше единствено на големия тираж на вестника, резултат от благоприятната за клиентите тарифа на обявите. И сега, след като минаха на собствено разпространение, най-ниската цифра на прихода ще надскочи рязко идната година. Стига да държат „Ел Диа“ настрана от своя дял от пазара. И ще успеят да го държат настрана. „Ла Ора“ беше по-добър вестник. „Ел Диа“ си оставаше все същият парцал, може би с пет години изостанал по отношение на качеството.
	Но въпреки това заплахата, макар далечна, го накара да се намръщи. Трябва зорко да следи квотата на обявите. Ако тя падне надолу, дори със съвсем малко, това може да се превърне в тенденция. Добре ще е още утре да изработят планови графици.
	Продиктува планова бележка по този въпрос, а после пусна миниатюрния магнетофон в гнездото му на арматурното табло. Край на работата за днес. Този ден наистина се оказа _добър_.
	Но до този момент и онзи Харди бе идвал пак. Като се замисли по това, Крус отново се вбеси. Защо Джефри бе казал на Харди, че е познавал Ед Кокран? И как самият той, Крус, можа да се покаже толкова глупав и да отрече този факт? Един ден по-рано беше казал на другия инспектор, Джомети, че се познават с Ед от бизнеса. И навярно поради това противоречие Харди бе дошъл повторно.
	Ето защо сега Крус ще каже — беше го обмислил — че е сметнал, че Харди го пита за личните връзки между него и Кокран. Това ще парира опасностите, породени от допуснатата грешка. Но така или иначе, той трябва да сложи край на недоразумението си с Джефри.
	Възви колата наляво към Маркет, свали слънчобрана, за да не му грее залязващото слънце в очите. Днес щеше да се погрижи за това, но завръщането на Джефри го направи така щастлив, че му убягна от ума как трябва да постъпи с онзи Харди. Така не бива, каза си той. Да бъде толкова нехаен.
	Трябва да бъде нащрек. И колкото и да беше неудобно, налагаше се отново да говори с Джефри за това. Но този път ще го направи когато е спокоен. Не бива да изпада в гняв — просто ще обясни всичко съвсем ясно, така че всички нюанси да бъдат добре разбрани. После, ако Харди или Джомети се мярнат тук отново, той ще бъде подготвен да се срещне с тях и въпросите им към него ще спрат.
	Не искаше нищо повече от това наистина. Въпросите да спрат.


	Харди отвори вратата на „Шрьодер“, старомоден немски ресторант, който се намираше в центъра на града. Беше почти напълно обзет от чувство на нещо отдавна познато. Това беше любимото му убежище през онези дни, след като се уволни от полицията и служеше като заместник районен прокурор, преди да се раздели с Джейн.
	Даде си сметка, че не е стъпвал тук оттогава, може би от осем години. Никак не се изненада като откри, че заведението изобщо не се е променило. Това, което беше нетипично, той знаеше, то бе как се чувства сега — нямаше нищо против да се натъкне случайно на някой познат. Почти без разлика кой ще е той. „Шрьодер“ си беше пак същият, както някога — свободни от задължения полицаи, други районни прокурори, репортери, адвокати без корпоративна принадлежност и нежелаещи да я имат, и обикновени посетители, седнали при непознати да се „омърсят“ с по някоя и друга бира.
	Тази вечер, ако му провърви, ще възстанови контакта си с града, в който живее. Или не. Стори му се интересно, че мисли за това.
	По-късно не успя да определи коя от двете изненади дойде по-напред. Току-що бе получил своя „Дортмундер“ и се озърташе наоколо, наслаждавайки се на усещането на нещата, когато бившата му съпруга Джейн изникна на по-малко от четиридесет фута от него в салона. Това беше първата изненада. После дойде резкият пръв трус на земетресението.
	Харди стана и тръгна между масите, далеч от Джейн, докато достигна коридора, който водеше към тоалетните.
	Трусът беше значителен, може би от пета или шеста степен, и продължи, докато Харди вървеше по коридора. Ресторантът притихна, всички бяха затаили дъх. Полилеите силно се люлееха и няколко чаши паднаха в дъното на бара. Харди спря под една греда, както гласи теорията, и зачака.
	Люлеенето спря и след избухналия дружно нервен смях, салонът на ресторанта отново възвърна присъщата си атмосфера. Харди наблюдаваше как Джейн върви право към него.
	След осем години тя изглеждаше невероятно същата. Сега на тридесет и четири години можеше да мине за двадесет и пет годишна. Лицето й нямаше нито една бръчка, сякаш беше бебешко, незасегнато от изтеклите години. За това има определена причина, реши Харди. Тя е липсата на чувство за вина.
	Джейн все още не го беше забелязала, а той не можеше да откъсне поглед от нея. Висока, стройна, с лъчиста тъмна коса, която хвърляше отблясъци дори в здрачния салон на ресторанта. Вървеше с леко сведен поглед — изящна, невъзмутима. Лицето й не беше изгубило — той непрекъснато се връщаше на него — леко ориенталския си вид, макар че никой не знаеше откъде го е наследила. Новото бяха натежалите клепачи, а широките скули, устните — същинска розова пъпка — всичко това й придаваше вид на гейша. Беше както винаги елегантно облечена. Златни обици. Блуза от розова коприна, плисирана тъмносиня пола, ниски токове.
	Приближила се на десет фута, тя най-сетне вдигна поглед и на лицето й изгря добре познатата на Харди бавна и прелестна усмивка, която напълно бе променила живота му. Джейн спря, погледна и остави изградената усмивка достатъчно бавно да му подейства. И тя наистина подейства. Той неволно отвърна на усмивката.
	— Светът е малък — изрече той първите си думи към нея, откак напусна семейното им жилище.
	Тя, разбира се, ще го целуне, ще го прегърне. Но без сантиментални излияния. Бавно и с наслада. Стара, стара и много скъпа приятелка.
	— Изглеждаш чудесно — каза тя. — Как я караше през тези години? Как се чувстваш? С какво се занимаваш сега?
	Той не се сдържа, разсмя се.
	— Добре съм, Джейн. През цялото време се чувствах отлично.
	Тя докосна ръката му, усмихна се в очите му.
	— Не мога да повярвам, че те виждам.
	Замълча и импулсивно го прегърна отново.
	Паметта на чувствата го накара да си спомни защо му беше толкова трудно да прояви интерес, да се увлече по друга. Цялото му същество просто откликваше на нея. Това не беше светски навик. Просто я гледаше и се усмихваше. Животът му внезапно стана пълен и завършен, чувстваше се като побъркан от любов тийнейджър.
	Но половин дузината и малко повече години в края на краищата не бяха отминали, без да оставят следа. Бяха се създали напълно нови синапси* и предупредителните сигнали, които той чувстваше, че са станали част от природата му, звучаха неистово.
	[* Връзки, контакти (фр. от гр.). — Б.пр.]
	— С кого си тук?
	Тя продължаваше да държи ръцете му — малко над лактите.
	— С татко и с няколко приятели.
	Татко. Съдията Анди Фаулър. Доайенът на съдиите от Сан Франциско, който бе осигурил за Дизмъс първото му интервю за Районната прокуратура, който беше по време на всичките му неприятности изненадващо сърдечен приятел.
	Последва нейният добре познат на Харди хитър поглед.
	— Защо искаш да знаеш?
	Той си рече, че трябва да спре да се усмихва, по дяволите, но продължаваше да стои близо до нея, гледаше я в закачливите очи, дори сега долови полъха на парфюма й.
	— Мисля, че ще е добре да пийнем нещо.
	Тя кимна.
	— С удоволствие. — И добави. — Стига да искаш.
	Той се разсмя, повдигна рамене.
	— Не зная дали искам, откровено казано.
	Тя го целуна отново, припряно.
	— Ще ида да се изпишкам и да настаня татко.
	Пиеше „Абсолю“ с лед. Беше се отказала от цигарите. Каза си, че е излишно да проявява интерес към неговите несъществуващи любовни връзки.
	— Вече не зная дали любовта е чувство, или отношение.
	Тя се разсмя, проточила шия и вдигнала поглед.
	— Дизмъс — каза тя, когато смехът й замря. — Това е типична Дизмъсова фраза.
	Защо ли не изпита досада от думите й?
	— Хм, причината е, че никога не съм се чувствал достатъчно готов, както знаеш, да взема някакво решение.
	— Решение?
	— Не решение, а по-скоро да поема задължение. — Погълна остатъка от скоча си и даде знак на бармана да му повтори питието.
	Джейн сложи длан върху ръката му.
	— Извинявай. Не ти се присмивах.
	— Зная.
	Стисна ръката му леко, ненатрапчиво. Импулсивно и ненатрапчиво.
	— Всъщност — започна той и положи ръка на барплота с нейната ръка върху своята — нямаше никоя в живота ми през тези осем години. Бих казал, че нищо съществено не ми се случи. — Но не му хареса начина, по който прозвуча това. Сякаш е креел по Джейн. — Нямаше нито една сериозна връзка — продължи той, — както и да се разбира това. — Ето, сега вече Харди отвори вратичка за перспективи в бъдеще. — А ти? — попита той.
	За негова изненада тя се била омъжила и отново развела.
	— Не беше много сериозно — каза Джейн. — Приличаше повече на една брачна несполука, заменена с друга.
	— Искаш да кажеш, че бракът не е бил сериозен?
	Джейн въздъхна.
	— Изглеждаше сериозен, но само отначало. Предполагам, че просто съм се чувствала самотна, объркана, знаеш. Не беше дълго след нашия развод. — Тя се поколеба. — Навярно съм се питала как ли ще изглежда този брак в сравнение с… нашия.
	Новият тур напитки бе поднесен и Джейн премести ръката си. Харди проследи как тя чукна с нея веднъж по барплота и сетне я прибра в скута си. Той посегна и я взе в своята ръка.
	Държеше ръката й на нейния скут.
	— Не ме интересува — рече той, без да е сигурен по какъв повод го казва.
	— Дизмъс… — започна Джейн и стисна ръката му.
	Харди я пресече:
	— Да отидем навън.
	Нощта беше още топла, стената на сградата почти гореща, когато притисна Джейн до нея.
	Не беше безсмислица. Съвсем не. Бяха излезли на алеята през страничната врата, после покрай гърба на сградата доближиха служебния вход между няколко паркирани коли и празни кашони, разхвърляни тук и там. Зад една-две други постройки светеше лампа, поставена високо.
	Държаха се за ръце през целия път дотук, после спряха, след като завиха зад ъгъла. Целувка с отворена уста, жадна. Отстъпи крачка назад, вдигна й полата, а Джейн изхлузи обувките си. Бързо се огледа, после смъкна чорапите и ги захвърли някъде, може би в някой от кашоните.
	А после топлата стена, Харди със свалени панталони, притиснал ги в нея, мокър и готов, краката й вдигнати високо, опрени в хълбоците му, целуването чудно, безмълвно, сърцата бият лудо.
	— О, боже, татко е още тук!
	Харди улови ръката й над лакътя. Никой от тях двамата не беше склонен да покани другия у дома си, затова решиха да пият по едно последно питие в заведението.
	— Какво ще стане, ако той изникне?…
	— Като познавам добре Анди, дори да дойде тук и пие с нас, с нищо няма да покаже, че ни е видял преди.
	— А ако забележи чорапите ми?
	Харди стисна ръката й.
	— Нали си без чорапи?
	Джейн му хвърли поглед, който говореше: „Точно това имам предвид“. И в този миг внезапно се оказа, че е невъзможно да избегнат баща й, който стана от масата си, когато те влязоха в ресторанта.
	Харди беше още отмалял в коленете и искаше да поговори с Джейн за това какво би могло да значи случилото се с тях, но разбра, че ще трябва да отложи този разговор. Анди ги видя, стрелна с очи дъщеря си, после затвори пространството между тях и себе си.
	— Каза ми, че имаш среща с един стар приятел — обърна се бащата към Джейн с нотка на укор, — а не със старото си семейство.
	Очите му огледаха Харди.
	— Изглеждаш чудесно, синко. Животът се е отнесъл добре с теб, нали?
	Подеха разговор за незначителни неща, запознаха се със сътрапезниците му, които се готвеха да си тръгват, сетне тримата отидоха на бара. Ако Харди изглеждаше чудесно, Анди изглеждаше невероятно млад и свеж. Все още прав като топола, лицето му без бръчки, косата гъста и с цвят на силна тъмна бира. Беше облечен със спортно сако от камилска вълна и носеше вратовръзка.
	Анди не се славеше със способност да говори със заобикалки.
	— Какво става с вас двамата? — беше първото нещо, за което ги запита на бара.
	— Чиста случайност — отвърна Джейн.
	— Всички на този свят са убедени, че на чистите случайности не си струва да се обръща особено внимание. — Отпи от коняка си. — Може би срещата ви е наистина случайна, но присъствието ви тук с мен два часа по-късно ми прилича на напълно съзнателен акт.
	Харди се разсмя. Анди говореше в същия стил и в съда. Той веднага премина на Харди.
	— Какво направи със себе си през всичките тези години? Очаквах да те видя в съда. Да се върнеш към старата професия.
	Джейн седеше между тях поради това, че беше дама с двама кавалери. Харди говореше малко, от време на време докосваше гърба на Джейн с изопнатата си длан. А тя се облягаше назад или отгоре — на дланта му.
	Харди, бивш заместник районен прокурор, поклати отрицателно глава.
	— Не съм толкова мозъчен. Мисля, че ако предприема нещо, то ще е да стана отново полицай.
	Анди повдигна вежди.
	— Това не изключва мозъчната дейност.
	— Може би полицаите сега не са дотам мозъчни.
	— Щом говорим за мозъчни работи, може би не познаваме и сегашните прокурори.
	— Така или иначе — продължи Харди, — мисля, че приятелят ми Глицки ще се опита да ми помогне да се върна в полицията, но аз всъщност не съм склонен да го направя. Не обичам да имам началник над главата си.
	— Аз също. О, как мечтая за място във Федералния съд!
	Но това беше негов отдавнашен хленч, не съвсем искрен. Федералните съдии се назначават до живот и тъй като пресичаха всяко възмутително и осъдително поведение — Анди Фаулър не можеше изобщо да си позволи такова нещо — тази длъжност напомняше длъжността на Бога в небесата. Но Анди беше във Върховния съд вече двадесет и пет години и Харди знаеше, че Анди харесва работата си там. Не че не би приел да е на служба без никакъв началник, но не се опитваше да използва влиятелни хора, за да го постигне.
	След като Харди разказа какво върши сега, Анди престана да се усмихва.
	— Зная нещичко за Артуро Крус — подхвърли той. — Мръсен кучи син, нали?
	Това беше ново за Харди, който знаеше само, че Крус е лъжец.
	— Ако се заема със случая, ще трябва да се лиша от правата си. Позорен срам.
	Харди, изглежда, не го разбра и Анди поясни. Един от неговото каре на карти в клуб „Олимпик“ бил представител на лица, подали жалба срещу Крус. Дело за измама. Изглежда, Крус бил подвел група свои разпространители да вложат големи пари, за да се включат в растежа на неговия вестник — камиони, монетни автомати и прочее. А когато вестникът започнал да носи печалба, той отрязал и поел самостоятелно разпространението.
	— Разбира се, като се има предвид, че в повечето случаи това са добри братя и сестри от третия свят, всичко е било устно уговорено.
	Джейн докосна реката на баща си:
	— Татко:
	— Не съм пристрастен — каза Анди — и това не е расистка забележка. А ако съм, дори тук в лоното на моето семейство аз си вземам думите назад.
	Ето защо Крус би си позволил да лъже, мислеше си Харди, като познаваше един от служителите на Крус по разпространението.
	— Мога ли да се срещна с този човек, твоя приятел? — каза гласно той. Пропуснал бе напълно диалога между бащата и дъщерята.
	Анди кимна и довърши питието си.
	— Да, имаш ли писалка?
	Даде на Харди номера, написан на една визитна картичка, после целуна дъщеря си.
	— Е, ние, трудовите хора, трябва да сме на крак рано сутринта. — Стана и отново му подаде ръка. — Дизмъс, казвам го искрено, ти наистина ми липсваше. Намини някой път. Ако ти трябва оправдание за отсъствието, позволи си дори да те арестуват.
	Сбогува се и с двамата.
	— Позорен срам — повтори той сякаш на себе си и почти недоловимо като лек проблясък на окото.
	Загледаха как той криволичи между масите. Джейн сложи ръка на бедрото на Харди и я задържа там.
	— Сега какво? — Тя се полуизвърна към него, както седеше на столчето в бара.
	Мислите му изведнъж се насочиха към Крус, оттам към Ед и Франи.
	— Смятам да се обадя на приятеля на баща ти.
	— Не, Дизмъс. — Очите й проблеснаха за миг развеселени. — За нас.
	Въпросът бе поставен ребром. Тя никак не приличаше на някое плахо момиче.
	— За нас?
	— Ти и аз. За нас.
	— Изглежда странно, нали?
	— Не изглеждаше странно преди половин час.
	Хвана ме натясно, призна пред себе си той.
	— Не, не беше — каза гласно Харди. И добави: — Трябва ли да ти отговоря още сега? — Протегна ръка по барплота и отново попадна на нейната ръка, която хвана неговата. — Шантаво е, Джейн, нали сме разведени.
	Джейн поднесе ръката му към устните си и я целуна.
	— А там навън…
	Харди кимна.
	— Но това не ни е било никога проблем.
	— Да, помня.
	Не последва усмивка. Най-обикновено констатиране на факт.
	— Може би това бе рядко, а?
	— Може би.
	И двамата се заеха с чашите си. Ръката на Джейн лежеше в неговата, непозната и будеща страх. Той забеляза безупречно положения на ноктите й лак с коралов цвят, спокойната линия на синята вена под маслинената кожа. Ръката на Джейн в неговата. Остави чашата и протегна другата си ръка, покри с нея ръката на Джейн.
	— Какво ще кажеш, да си направим среща някой ден през идущата седмица?
	Също както когато бяха женени — определяха си срещи.
	— Истинска среща ли? — попита тя.
	— Да, както знаеш — вечеря, кино и така нататък.
	Тя помисли малко.
	— Коя вечер?


	13.

	Джим Кавано седеше в библиотеката на свещеническия дом с обърната книга на коленете. Беше десет часът сутринта и необичайната за сезона горещина продължаваше. Този ден той беше станал в пет и бе се разхождал по улиците около „Св. Елизабет“ в продължение на половин час, четейки молитвеника си. След литургията в шест и половина, на която присъстваха двадесет и три възрастни жени и двете момчета, които прислужваха в олтара, той се върна вкъщи и отиде направо в библиотеката. Това бе преди около три часа.
	Роуз надникна от вратата и го видя загледан през прозореца.
	— Отче?
	Той обърна очи към нея със скръбно лице.
	— Зле ли се чувствате?
	Въпросът, изглежда, го подразни.
	— Добре се чувствам, Роуз, благодаря.
	Старата жена се умълча, защото не искаше да го притеснява, но беше искрено обезпокоена.
	— Ще закусвате ли? Мога да претопля яйцата. Микровълновата печка върши добре такива неща. А може и да приготвя други.
	Кавано се усмихна на икономката си.
	— Забравих за закуската, нали? Ритмите ми като че ли са напълно изключили.
	Тя предположи, че той се присмива на себе си — такъв беше той, собствените му слабости го забавляваха. Но Кавано не се разсмя. Може би, както беше се изразил, ритмите му бяха изключили. Вместо това той въздъхна и отново се загледа през прозореца навън.
	Не й харесваше, че отец Кавано взема толкова надълбоко смъртта. Въпреки че Еди беше прекрасно момче.
	Не. Роуз предполагаше, че той е — по-право е бил — истински мъж, макар че понякога бе трудно да се долови това, когато младите израстват просто пред очите ти.
	Но такъв си е животът, реши тя. Долина на сълзите, както е наречен в една молитва. Смъртта на Еди е трагедия, няма съмнение в това, но не бива човек да се отпуска и да зяпа през прозорците. Поне не за дълго.
	Разбра това, когато Дан беше убит през войната. Такъв е животът. Мръсен. Беше трагедия, безспорно. Но такава е Божията воля, непостижима за разума на Роуз. И тя никога не би успяла да я разбере. Ще се уповава на вярата си и ще вярва, че ще се срещне с Дан на небето. Ако не беше се стегнала здравата и не си бе наложила да се възвърне към живота и досега нямаше да се оправи. Ала то й се струваше вече твърде далечно. Странно, но сега си спомни, че по онова време наистина си мислеше, че няма да понесе удара. Болката, притъпена, се запази и до днес, обаче бе различна от онази, непоносимата, а от нея тя, Роуз, нямаше да умре.
	Затова напълно разбираше реакцията на отеца. В много отношения Еди олицетворяваше синът, който Кавано никога нямаше да има. А смъртта на Еди пораждаше ново отношение към Ерин, също изгубена за него. Роуз се питаше дали болката му е наистина непреодолима.
	Не, каза си тя. Той в края на краищата е свещеник. Той навярно няма вечно да е потопен в тези мисли, макар че и за слепеца ще бъде ясно колко много обича тази жена. Тя, Роуз, не можеше да го упреква. Ерин е светица, красива от глава до пети.
	Въздъхна.
	— Отче?
	Свещеникът обърна очи към нея, но сякаш не я виждаше. Очите му имаха онзи празен поглед, който придобиваха понякога. Тя имаше привилегията да го вижда в това състояние в моментите, когато той не беше „включил“. Когато бе се потопил в себе си.
	Роуз ще се опита да го опомни, но бавно, в подходящото време. Няма смисъл да го безпокои повече тази сутрин.
	Затвори тихо вратата и се върна в кухнята. Ще отскочи до магазина, каза си тя и ще му купи за обяд солено месо и пресен ръжен хляб. Когато настъпи времето за обяд, той ще е гладен. Никога не беше се отказвал от солено месо с ръжен хляб.


	Ерин се беше размислила, че на всеки друг му е, изглежда, по-лесно да върши всекидневните си задължения: Големият Ед беше на работа, Стивън и Джоуди държаха тази седмица последните си изпити, Мак беше заминал за тренировъчния лагер на „Ар Оу Ти Си“, Джим Кавано изпълняваше задълженията си в черквата. Всеки имаше с какво да отвлича вниманието си.
	Тя седеше на масата в кътчето за закуска с чаша студено кафе до лакътя си и разтворен календар пред себе си — календарът, благодарение на който тя привеждаше в ред времето си, готова винаги да се отзове на нечия молба за нещо, винаги с необходимата енергия да го извърши. Сега бе свела поглед в календара. Бавно обърна страница назад — на миналата седмица.
	Всички задължения неизпълнени. Вижте само. Предвидени вечери с Ед в сряда, петък и събота вечер. Неговият пикник с „Витязите на Колумб“ (и нейната бележка „Да направя разбита сметана“) за неделя. Доброволна работа в болницата „Сейнт Мери“. Да заведе мисис Райън на физиотерапия. Комитетът на жените при „Ес Ай“ ще има годишно почистване — този път на класните стаи в „Сейнт Игнейшъс“, като подготовка за бояджиите преди започването на летните курсове. Гледане на децата на Лоти, докато тя и Хал ще бъдат в Монтерей.
	А това беше само списъкът на „обществените“ й задължения. Предстояло беше и почистване на идеалния й дом. Ще трябва да се сложат мрежите на прозорците. Ще трябва и да се посади едно-друго за летния сезон. Както и да смени тапетите…
	Тя и Джим Кавано редовно обядваха в четвъртък на обед, обаче миналата седмица…
	Е, той се беше извинил за това, беше я извикал онзи следобед, съкрушен, но все пак положил усилия да звучи почти напълно както преди. Какво го прихвана, та искаше да я целуне? Тя естествено знаеше, че Джим има чувства към нея, но то навярно беше нещо подобно на седемгодишния стремеж към изневяра в брака. Свещеничеството, изглежда, има свои собствени цикли. Тя безспорно допусна грешка — по време на обяда го слушаше с предразполагаща симпатия. Постъпи глупаво, като пренебрегна симптомите. Познаваше ги достатъчно добре в другите мъже. А Джим беше мъж и всички мъже, дори свещениците, имат свое его. Разбира се, не искаше да го обиди, но…
	Но всъщност цялата тази история — господи, преди по-малко от седмица — сякаш се беше случила в далечното минало. Имаше ли някакво значение сега?
	Сведе отново поглед към календара. Имаше ли някакво значение сега всичко, което бе записано на него?
	Въздъхна. Какво би станало, ако беше видяла преди седмица истинския календар? Понеделник, Еди е убит.
	А тази седмица какво ли ще се случи?
	Докосна лицето си с трепереща ръка. Не, не бива да се впуска в такива мисли. Но все пак погледна в календара. Седмицата съдържаше по-малко ангажименти, никой от които нямаше сили да изпълни. Запита се кой ли е поел грижата за децата на Хал и Лоти, ако родителите им в края на краищата са заминали на почивка в Монтерей. Нямаше ги на погребението.
	— Престани! — изрече гласно тя. Но главата й бучеше. Видя ковчега на Еди в погребалното бюро на Гинг, чу как Големият Ед изхлипа, когато коленичи пред него, видя и Франи да рухва до гроба при погребението.
	Ерин пак поклати глава. Да, на другите им е по-лесно сега. Поносимо беше, докато приготвяше закуската, защото Големият Ед може да понесе мъката си.
	Дали да иде да събуди Франи?
	Но Франи, която изобщо не може да се сравнява с нея по сила, имаше нужда от почивка. Беше сигурна в това.
	— Хай.
	Ето я, застанала на прага. Ерин не беше чула стъпките й.
	— Добре ли си? — попита Франи.
	— Да, само че — и махна с ръка към календара — седмицата… ми изглежда нещо дълга.
	Франи дойде до нея. Беше боса, облякла беше една от роклите на Джоуди. Прекара длан по раменете на Ерин и задържа ръката си там.
	Ерин за трети път поклати глава, сега не можеше да гледа в календара. Защо е всичко това, запита се тя. И какво е това стремително чувство? Обърна се към снаха си, притиснала лице в роклята й. Франи я прегърна силно и изведнъж Ерин усети, че не може да се сдържа повече.
	— Успокой се, успокой се — увещаваше я Франи.
	Но сълзите течаха и течаха, не искаха да спрат.


	Стадо, рече си Стивън за класа, когато съучениците му се заизнизваха покрай него. Всички се надпреварваха да говорят колко бил труден тестът. Неприятното беше само едно — да седиш, след като си завършил за двадесет минути теста, докато останалите от класа се потят над тази тъпотия.
	Окей, колкото до него самия, той ще стои в клас, докато всеки напусне стаята.
	— Свърши ли, Стивън?
	Мистър Андре, първокласен математически хахо, който си въобразяваше, че познава отлично материята, която преподава, сега стоеше прав до катедрата и чакаше. Обикновено наричаше Стивън „мистър Кокран“. Всички момчета от класа, тук в „Ес Ай“ бяха „мистър“. Може би Андре съжаляваше Стивън заради Еди.
	Да върви на майната си.
	— Свърших преди половин час — каза Стивън.
	— Толкова лесен ли беше тестът?
	Стивън повдигна рамене.
	Андре събираше тестовете на другите, лишавайки Стивън от приятното отпускане в момента.
	— Ще ми го донесеш ли?
	Стивън събра учебниците си с наведена глава. Андре се бе изправил до чина му.
	— Сам ще го взема. Много съжалявам за брат ти.
	Благодаря, това страшно ми помага, помисли Стивън, когато се измъкваше от чина покрай учителя си.
	— Да — отговори той.


	Големият Ед не каза на Ерин, че се е обявил за болен в службата. Реши, че като не й каже, няма да наруши правилото им да бъдат искрени един към друг, дори когато това ще им причини болка. Тя не трябваше да знае, че той е дошъл тук. Само ще се тревожи за него, а тя си имаше достатъчно тревоги на главата.
	Гробът изглеждаше променен. Бяха поставили надгробната плоча — една от настъпилите промени. Надписът гласеше:

	Едуард-Джон Кокран, син (1962–1988)

	Изпита желание да изтрие по някакъв начин последните цифри от надписа, да ги изличи от времето и паметта си. Да се върне с жена си и децата две седмици назад и да накара времето да спре в онзи миг — завинаги. Коленичил на мократа утринна земя, той се замисли за последния път, когато бе видял Ед жив, за спора, който бяха имали. Съжаляваше, че бе се случило така, също както му се искаше всяко незначително събитие от последната седмица да не беше се случвало, сякаш и най-малката промяна би могла да предотврати голямото нещастие.
	При това не бяха спорили за нещо важно. И не би било справедливо да се каже, че бащата и синът изобщо не са се разбирали. Понякога Еди беше твърде вглъбен в мислите си, отдаден всецяло на тях и може би смяташе баща си за малко по-добър, отколкото е всъщност.
	Големият Ед не знаеше. Навярно е малко простоват. Обаче нещата сами се подреждаха от него. Коя беше онази сила, която му даваше възможност да властва над тях? Той не можеше да си го обясни. Вършиш си работата, не изневеряваш на жена си, държиш се за приятелите си. Това е то.
	Не, той знаеше, че няма неразрешими въпроси. Като проблема на Еди с неговия шеф. Е, не беше лесно да се разбере това. Може би човекът е бил в беда и е затъвал все по-дълбоко. Но Големият Ед истински вярваше, че това не е било проблем на Еди. Ако конфликтът помежду им е бил голям, Еди би могъл да си намери друга работа за месец-два, преди да започне аспирантурата му. Имаше десетки възможности.
	Те всички останаха неизползвани.
	Премести се на сянка и седна на един хоризонтален клон на кипарис.
	Сети се, че е дошъл тук да изрече няколко молитви, но кой знае защо, те не прозвучаха много стройно. Съзнанието му блуждаеше от мисъл на мисъл.
	Или по-скоро той се унасяше в спомени.
	— Какво щеше да ти се случи — беше му казал Еди, — ако живееше в Германия през трийсетте години и беше видял какво върши Хитлер? Щеше ли това да те интересува?
	— Да, сигурно.
	— И къде щеше да теглиш чертата?
	Ед седеше тогава в трофейната стая, заобиколен от забележителни неща от миналото на живота му в семейството и отвърна:
	— Въпрос на здрав разум. Преценяваш къде ще те засегне ударът.
	— А ако си евреин и заемаш добра държавна служба в Третия райх? Нищо ли нямаше да те засегне?
	— Щеше, но тук вече започваш да злословиш.
	— Бог срещу дявола, а?
	Големият Ед осъзна колко глупаво е прозвучало това.
	— Мисля, че ти също трябва да решиш дали въпросът е достатъчно сериозен. Ако е такъв, трябва да се включиш в него.
	— А като се включиш в него рано, няма ли с това да попречиш той да стане голям въпрос?
	Не можа да сдържи усмивката си, припомнил си за това.
	Как бе успял да отгледа такъв доблестен витяз?
	Промени тактиката.
	— Какво ти става, скучно ли ти е вкъщи? Нямаш достатъчно задължения? — каза го, убеден, че ще прозвучи забавно.
	Но Еди не притежаваше чувство за хумор, когато се касаеше за справедливост и неправда. Не би говорил рязко и с баща си, ала Големият Ед бе сигурен, че е изрекъл прибързани думи.
	— Понякога — каза Еди — има неща, които трябва да извършиш, дори ако всичко в живота ти е розово или пък той е затруднителен.
	— Съгласен съм с теб — бе отвърнал миролюбиво той. — Това, което имах предвид, беше, че трябва да подбираш изстрелите си. Хабиш си патроните на упражненията по стрелба в мишени, а когато дойде времето за истинска стрелба, се оказваш без късмет.
	Това бе казал наистина и изведнъж вникна в смисъла му. Наистина беше говорил за револвери и патрони. И после, след по-малко от седмица…
	Ако има някаква връзка, рече си той, между този разговор и смъртта на сина му…
	Съзнанието му отново прескочи на друга мисъл. Какво бе казал Еди за шефа си — Поук от „Арми Дистрибютинг“? Нещо за него, за жена му и за бизнеса там. Значеше ли то, че те са изпаднали в беда, или просто, че той, Големият Ед, си спомняше само това?
	През гробището, между дърветата, бавно се изкачваше по хълма черна лимузина, която предвождаше група коли за друга дупка в земята.
	Не, той беше сигурен, че Еди не е казал нищо за истинското положение на нещата. Големият Ед ритна в земята, после стана. По дяволите, рече си той. Трябваше да го слушам внимателно, а не да споря с него. Може би сега ще изникне някаква идея в главата ми за причината на всичко това.
	Бяха положили чимовете върху гроба на Еди. Добре свършена работа, отбеляза той, почти не личи къде е спойката между отделните чимове. И както бе правил безброй пъти, като работеше в Парка, отъпка чимовете по края, за да се слегнат по-добре. Искаше тревата върху гроба да израсте по-скоро.


	Нямаше никой вкъщи.
	Никаква изненада.
	Остави учебниците си на масичката до входната врата и се упъти към стаята си.
	Може би трябва да извърши едно благородно дело. Да направи така, че Франи да се почувства по-добре, като я заведе на обяд, на музей или в парк. Няма значение, че му предстои последният ден от изпитите, няма значение и как би могъл да се чувства самият той поради това, че Еди вече го няма. Няма значение нищо около самия него, Стивън.
	А Еди си бе отишъл. Беше мъртъв. Еди мъртъв. Повтаряй си го до безкрайност.
	Мама пак не беше му оправила леглото. Е, този неин експеримент безспорно действа. Наистина тя му беше казала, че това е негово задължение, но странно защо не беше задължение на Еди и Мик за техните легла. Или ако им е било задължение, те не са го вършили и мама им е оправяла леглата. Но неговото не оправяше. Нито веднъж не беше го оправила. А той ден след ден го оставяше неоправено с надеждата, че тя ще влезе в стаята му, както всеки ден в стаята на братята му. Ще цъкне неодобрително с език, но после ще им оправи леглата.
	Включи телевизора. Спортни предавания. Малко отдих. Не вярваше в искреността на всички тези усмивки и опиянение, когато спортистите отговарят на няколкото въпроса на интервюиращия, пък и знаеше отговорите им от около шестгодишна възраст.
	Той и Еди се изпитваха за разни тъпи неща, но тази игра им допадаше. Например:
	На кой остров се намира Токио?
	Кажи ми името на фараона, който е вярвал само в един бог. Кое е името на този бог?
	Кой е Олбън Баркли?
	Какви книги четат йогите бера, когато са на път?
	Да. Но с това вече е приключено.
	Натисна копчето на дистанционното командване и изключи звука. Като гледа понякога спортни състезания без звук, по-пълно ще вникне в същността на това, което става на терена.
	Ето че настъпи лятната ваканция!
	Дръпна нагоре транспарантите на прозореца и погледна към задния двор на дома си, с красивите цветя и оградата, която той и баща му се готвеха за стотен път да кърпят през следващите седмици.
	Върна се в леглото и бръкна в чекмеджето на тоалетната масичка до него. Започна да щрака сгъваемия нож — да го отваря и затваря. Там беше и визитната картичка на онзи човек. Какво ли означаваше изобразената стреличка?
	Затвори ножа и го постави на корема си, а после кръстоса ръце под главата си върху възглавницата. Запита се дали въпросният Харди наистина се е заел да върши нещо за Еди. Какво би могло да бъде то? Еди беше в земята, така че нищо извършено за него не би имало значение.
	Замига често-често, изтри с ръка насълзените си очи. Стана рязко, с ножа в джоба си, с визитната картичка също в джоба, отиде пак до прозореца и се взря в оградата. Татко ще трябва да я поправи сам. Това не е неговото лято.
	Погледна назад към неоправеното легло и кимна. Това съдържаше всичко, което му трябваше да знае. Каква гавра: да виси тук и да чака нещо да се промени. Достатъчно беше, за да го проумее, да си отвори очите.
	Може сега да е горещо, но няма да бъде така вечерта, затова той грабна сакото си, преметна го през рамо и излезе навън. Чичо Джим нахлу в съзнанието му — може би трябва да поговори с него. Понякога свещеникът изричаше по нещо смислено. Невинаги, само от време на време.
	Но Стивън вече бе изминал пеша две преки до Деветнадесета улица, която обаче беше в обратната посока — то щеше да подсили още повече неприятностите му — последен опит да спаси това, което знаеше, че не може да се спаси.
	Време е да пораснеш, Стивън!
	Застана на ъгъла на Таравал и Деветнадесета улица и се загледа в подреждащия се поток коли, докато чакаха да щракне зелена светлина в южната посока. Вдигна палец за такси.


	14.

	Още един хубав ден. Получава се нещо странно, рече си Харди, когато отвори прозореца на спалнята си, за да освежи въздуха в нея.
	Еди Кокран и Джейн Фаулър бяха обсебили съзнанието му.
	Ако някои му беше казал, че отново ще се люби с бившата си жена, щеше да се обзаложи, че това никога няма да стане.
	Затова миналата нощ той бродеше из къщи — от кабинета си до всекидневната — и се чудеше как можа да се случи. Учудваше се и на това как се чувства в момента.
	То е съвсем необяснимо, мислеше си той. Как някой, с когото си бил толкова близък, може изведнъж да ти се стори напълно друг човек? Тя ли се беше променила много? Или той? Или и двамата просто са забравили какви са били преди?
	Бяха се запознали на едно парти, което баща й беше организирал в чест на завършения от нея Колумбийски университет и завръщането й в Сан Франциско. Харди беше нает за вечерта като платен полицай по съвместителство, довършвайки последните няколко месеца от службата си в полицията, преди да започне да следва право.
	Имаше няколко добри години в живота му, призна пред себе си той. Диз в Юридическия факултет на Университета, решил да заживее по-спокойно след Виетнам и работата си в полицията, женен за красивата дъщеря на съдия.
	Да, припомни си той, благодарен е за тези години. Тези спомени го държаха буден до зори, затова, когато най-сетне си легна и заспа, се събуди чак на пладне.
	А сега, както седеше на кухненската маса и сърбаше кафе еспресо, телефонът на стената иззвъня, той скочи да вдигне слушалката и събори чашата, от която пиеше. Надяваше се, че е Джейн, забравил, че телефонният му номер не фигурира в указателя и че съзнателно не го беше дал предишната вечер на Джейн.


	— Не зная — казваше му Глицки. — Колкото повече мисля за това, толкова повече нараства безпокойството ми.
	— Аз още отначало се обезпокоих.
	— Ето защо ти си гений, Диз. А аз — обикновен уличен полицай.
	— Надникнал си в случая, така ли? — Ейб се умълча. — Хей, Ейб, защо мълчиш?
	— Да, да, чувам те. — Глицки отрони дълга въздишка. — Говорих тази сутрин с Грифин.
	— Рядко удоволствие.
	— И за мен също.
	— Какво засегнахте в разговора?
	Харди си представи лицето на Глицки, с изострени черти от напрежението.
	— Не зная, Диз. Колкото повече мисля по това, толкова по-напечено излиза. Ужасно се тормозя.
	— За какво?
	— Помниш ли като говорихме за политиката?
	— Грифин има ли дял в това?
	— И двамата кандидатстваме за лейтенанти. — Като че ли това имаше някакво значение за Харди.
	— И какво?
	— Това, че Грифин се занимава със случая, независимо от моето отношение по въпроса.
	— Но той е на погрешен път.
	— Не непременно. Като заключиш, че се касае за убийство, едва ли много ще сгрешиш.
	Харди изчака.
	— Навярно иска аз да покажа колебание и след това да ме затрие.
	Прозорецът на Харди разкриваше гледка отвъд авенютата към центъра на града. Върховете на Пирамидата и на още два-три небостъргача плаваха над Пасифик Хайтс като миражи, трептяха в сребърни отблясъци на фона на наситеносиньото небе.
	— Тогава защо ми се обаждаш? — попита накрая Харди.
	— Ти имаш личен интерес в този случай. Аз нямам.
	— Никакъв — отвърна Харди. — Просто искам да бъда полезен на Мозес. — Но като го изрече, то не прозвуча много искрено.
	— Окей, но да бъда проклет, ако реша да се обвържа официално, да сгреша и да стана за мезе на хората.
	Харди реши да прояви благоразумие.
	— Ейб, не мислиш ли, че цялата мощ на полицейския апарат ще има по-добри шансове да открие нещо, отколкото аз със скромните си лични възможности?
	Глицки изсумтя:
	— Аз съм професионалист в разследването. Ще бъда винаги готов да ускоря нещата.
	— Окей — пое си дъх Харди. — Какво ще кажеш за това: открих защо Крус по всяка вероятност е излъгал.
	Той изложи съображенията си, но реши, че и в този случай те са някак неубедителни като неоспорими факти. Глицки очевидно споделяше същото чувство.
	— Хората често лъжат, когато се изправят пред полицията. Известно ти е. Това не означава, че са извършили убийство.
	— Не съм казвал такова нещо.
	Глицки отново въздъхна, което прозвуча гръмовно в ухото на Харди.
	— Знаеш, че докладът на Грифин не беше напълно лишен от стойност, нали?
	Харди изчака.
	— Искам да кажа — продължи Глицки, — че с помощта на парафин установихме, че Кокран наистина е стрелял с револвера. По оръжието нямаше други отпечатъци освен неговите. И нито един от разпитаните не твърди да е видял друг да напуска района.
	— Да, бил е там единствен. Смятам да приключваме разговора…
	— Харди…
	— Мотивът, Глиц. Поддържам старомодната идея, че никой след вечеря, като са прозине, не става от масата и не си пръсва мозъка без каквато и да е причина.
	— Но вече цяла седмица ти не можа да откриеш причината, нали?
	— Четири дни.
	— Окей.
	— Кажи „окей“ на себе си.
	Харди затвори телефона и се загледа за около минута през прозореца. Задачата му беше лесна. Не се налагаше да издирва кой е убил Еди. Трябваше само да изложи достатъчно доказателства на съдебния лекар, за да го накара да заключи, че е било извършено убийство — от едно или няколко лица, засега неизвестни, което ще бъде от полза за преследваната цел.
	Бръкна в джоба си, извади от портфейла късче жълта хартия и набра един телефонен номер. Домът на Франи не отговаряше. Липсваше представа за последователността на събитията. Харди се питаше по кое ли време Ед и Франи са завършили вечерята си.
	Обаждането на Глицки не му помогна с нищо, но след него той се почувства по-добре, в среда от по-умерен вакуум. Би могъл чрез Ейб (навярно) да се добере до много информация, ако успее да оформи правилно въпросите си. Сега обаче той не беше ги оформил.
	Срещата му с Джейн беше утре вечер. Предполагаше, че след дългогодишната раздяла ще може да изтърпи още един ден до срещата с нея. Затова се върна в кабинета си, седна на бюрото и започна да обмисля в кои области Глицки би могъл да му бъде полезен. После позвъни на приятеля на бащата на Джейн — Матю Р. Броуди, внук, така се казваше той и му съобщиха, че може да се срещне с него в понеделник сутринта.
	Потърси Артуро Крус на работното му място и научи, че издателят е излязъл рано за обяд и се предполага, че този обяд ще продължи дълго.
	Позвъни и изчака дванадесет сигнала на връзката с „Арми Дистрибютинг“, преди да реши, че Линда Поук не е на бюрото си, а ако е там, е впила поглед в апарата си и си мисли или че това й доставя удоволствие, или кое ще накара телефона да престане да звъни.
	Е, реши Харди, това все пак му запълва някоя и друга минута. Беше един и половина. „Шамрок“ отваряше след половин час. Може би Мозес и той ще убият още няколко часа в компанията си, но Харди трябва да внимава да не спомене неволно нещо за Джейн. Моуз беше убеждавал Харди часове наред да зачеркне Джейн от живота си. А сега навярно щеше много трудно да приеме завръщането й в живота на Харди.


	— Моля, почакайте, той след миг ще бъде на телефона.
	Мозес му подаде слушалката и продължи да подготвя бара за петък вечерта. Извади от кашоните в склада необходимите бутилки, остави ги на пода и си тананикаше фалшиво, докато отделяше полупразните, забърсваше полицата и редеше на нея новите, пълни бутилки.
	Харди беше единственият му клиент и както му се струваше, за цяла вечност не бе успял да изпие и половината от първата си „Гинес“. Макар че на никого не бе известно, че той е тук; всеки, който изобщо го познаваше, щеше да се досети, че има голяма вероятност да го уцели тук, в бара. Пое слушалката, говори една-две минути и затвори телефона.
	Мозес стрелна очи към него.
	— Да се родиш отново, съвсем не значи да си станал и по-млад. Не вярвам на такива приказки.
	— Това, че е свещеник, не означава, че не е човешко същество — отвърна Харди.


	Кавано пиеше ирландско уиски, но докато свърши с първото си питие, барът се претъпка с посетители. Харди му предложи да се поразходят, може би в Парка през улицата.
	— Докато разговаряхме за разменените си роли — каза Харди, — вие ще бъдете детективът. Как ме намерихте в „Шамрок“?
	— Обадих се на Ерин, а тя попита Франи, която ми даде номера на домашния ви телефон, а после, като не ви намерих там, тя ме посъветва да позвъня на брат й, който би могъл да знае къде сте, ако не се намирате в бара. Беше голям късмет, че ви намерих тук.
	— Ако си вярвате в късмета…
	— Късмет, вяра, това са необясними неща. Те са моята стока, казано фигуративно, Дизмъс.
	Но нещо друго бе поразило Харди:
	— Как Ерин се свърза с Франи?
	— Тя просто я попита. Франи е в дома й. Не си е ходила вкъщи от погребението вчера.
	Харди би трябвало сам да си спомни за това. Паметта му не беше свежа в момента.
	— Защо ви интересува това? — попита Кавано.
	Харди повдигна рамене.
	— Просто си спомних, че исках да не пропусна да я питам нещо.
	Бяха доближили едно езеро с много двойки в спортни лодки. Беше разнежващ следобед, тих и топъл. Харди и Кавано поеха по пътека, застлана с червена сгурия, гъсто засенчена от борове и тук-там осеяна с конски тор. В езерото сред лодките плуваха лебеди, а близо до пристана патици квакаха за хляба в ръката на едно момиченце.
	— Невинност! — отбеляза свещеникът. — Какво красиво нещо!
	Харди погледна крадешком свещеника, готов да открие някаква следа на сладкодумие, но Кавано изглеждаше искрено трогнат. Очите му шареха наоколо, по дърветата, по небето над главите им. Той сякаш почти запаметяваше момента, по-точно неговата невинност, щом беше пожелал да се изрази така — това бе нещо, което щеше да внедри по-късно в един живот, различен от сегашния.
	— Тази сутрин просто не можех да се приведа в действие — изрази се загадъчно Кавано. Стъпките му хрущяха по сгурията. Харди, пъхнал ръце в джобовете, кимна. — Аз истински ценя това — повтори свещеникът, извинявайки се за трети или за четвърти път.
	Разменени роли. Това бе казал той. Беше почувствал, че се е създала връзка с Харди. Внезапна. Двама души в католическа среда. В която има много общо.
	Нуждаеше се от изповед. Не, от нещо повече, от опрощение на греховете. И не от друг свещеник. Не се нуждаеше от формата на опрощението, а от същността му — разбиране от своите събратя.
	— Да, бива — бе казал Харди. — Защо не? — И той се чувстваше силно привлечен от другия, жертва може би на обаянието му, но повечето от приятелските връзки на Харди започваха така. Някаква искра, нещо леко ненужно, докато той се намираше под въздействието на изпълващото го със сигурност присъствие. А Джим Кавано имаше прекалено силно присъствие.
	Но извиненията му звучаха малко старовремски.
	— Хей, отче! — възкликна Харди. — Ти говори, а аз ще слушам. После може би ще ме почерпиш с една бира. Ако се отегча, веднага ще ти кажа.
	— Защо не ме наричаш Джим?
	— Окей, Джим, какъв ти е проблемът?
	Джим изчака, докато ги отмине една двойка на коне.
	— Чувствам се като… — Млъкна и Харди очакваше той да се извини отново, но това не стана. — Нищо. Не е същото, което исках да изразя — избъбри полугласно свещеникът. Сетне пое дълбоко въздух. — Напълно сигурен съм, че аз тласнах Еди към смъртта.
	Хрущенето на стъпките им изведнъж прозвуча по-силно в ушите на Харди.
	— Отби се при мен миналата седмица. Аз съм нещо като — така би го определил и ти — втори баща в тяхното семейство. — Подсмихна се, без да му е весело. — Винаги съм се гордял със своята… как да го кажа? Със своята морална смелост. Затова, предполагам, хората се доверяват на свещениците. И очакват да чуят от тях това, което биха искали да чуят.
	Всички ни съветват да правим компромиси и да я караме по-леко в живота, но аз винаги съм виждал ясно нашата роля — моята роля, ролята на свещеника, а тя е да даваме съвет, когато някой е изправен пред труден избор и трябва да вземе правилно решение.
	— Еди беше ли изправен пред труден избор?
	— Сигурен съм, че затова беше дошъл при мен. Не би си направил труд да дойде, ако не се е нуждаел от моя съвет.
	— Убеден ли си в това? Може би е искал само да си поговорите.
	Джим Кавано поклати отрицателно глава.
	— Не. Имал е спор — по-точно недоразумение — с Големия Ед… с баща си. Ако не е искал някой да му каже отговора, който му е нужен, просто щеше да се прибере с колата вкъщи и да забрави за това.
	Мисля, че ти е ясно, Дизмъс. Нашите еврейски братя имат такава поговорка: „Ако ти трябва да попиташ нещо, това не е кошер“*. Това е почти същото нещо, за което става дума. Ед е чувствал, че трябва да ме пита. — Отново се подсмихна, сякаш на себе си. — Искал е да чуе, че правилното нещо, което трябва да извърши, е това, което е намислил да извърши. И друго: искал е да разбере дали може да се отърве, ако не го извърши. А аз, с всичкия си морален авторитет, му казах, че не бива. Въпреки че баща му би му дал обратния съвет.
	[* Кошер (др. евр.) — храна, приготвена според еврейските религиозни обичаи, главно с месо. — Б.пр.]
	Свещеникът отведнъж млъкна. И така стръвно ритна дървената ограда на алеята за ездачи, че я счупи.
	— Проклятие! — възкликна той. Летвата се бе разцепила от страхотния удар. Кавано спря, клатейки глава, а гневният му изблик бе преминал. Наведе се на едно коляно и се опита да приглади летвата на място. После, все още коленичил, се прекръсти. След няколко секунди се изправи и погледна Харди с посрамено лице.
	— Съжалявам. — Пак се подсмихна смутено. — Ама и аз съм един свещеник, а?
	Харди повдигна рамене.
	— Случват се бели — каза той.
	Кавано не бе очаквал да чуе от устата му такава констатация. Разсмя се пооблекчен.
	— Е, сега вече знаеш защо не пожелах да отида на изповед в черква — рече той.
	— Но какво е искал да узнае Еди? — попита Харди. Отново тръгнаха, напуснаха свода на боровете, вече с удължени сенки, и поеха повторно по павирания път.
	— Знаеш ли за неприятностите, които е имал Ед в службата си?
	— Онези с разпространението ли? Малко.
	— Хм, това не е всичко. Имам предвид, лошо за компанията, както и да е, но Еди се надяваше, че като постегнат коланите, ще се оправят за година, година и нещо. Говори ми надълго за тази преобразена компания — щели да включат някакъв друг вестник…
	— „Ел Диа“?
	— Да, мисля, че това беше името. Освен това той каза, че се опитва да влезе във връзка с човека, който ги отрязал навремето. — Крус, рече си Харди.
	Свещеникът продължи:
	— Казано накратко, искало се малко време, за да потръгне работата отново. Поне това бе мнението на Еди.
	— Къде е тук моралната дилема?
	— Не се крие в това. Това е фон. Проблемът беше, че шефът на Еди — Поук, мисля, че не греша името — е бил доста притеснен от дългосрочните финансови перспективи.
	— Не е ли искал да приведе в релси бизнеса?
	— По начало, да. Наскоро се бил оженил за доста млада жена: много по-млада и безспорно много красива.
	— Тя е наистина красива.
	— Виждал ли си я?
	Харди кимна.
	— Ти също. Двамата бяха на погребението.
	Това накара Кавано да спре.
	— Кучи син! — отсече той.
	Харди отново се изненада на непривичния му за англосаксонец темперамент.
	— Какво?
	— Мисля, че ако съм знаел това, бих могъл… Едва ли щях да приема да извърша службата.
	— Че защо?
	— Смятам, че споделяме съмнението, че някой е убил Еди, нали?
	— Не мисля, че се е самоубил.
	— Е, ако някой наистина го е убил, залагам молитвеника си, че Поук е замесен.


	— Не ми казвай, че Ед е спал с жената на Поук.
	Обгръщаше ги лек сумрак. Излязоха от Парка, изминаха половината разстояние до океана и завиха обратно към „Шамрок“.
	Ясно беше, че тази мисъл не е възниквала в главата на свещеника.
	— Бях изповедник на Еди, Дизмъс, и няма да наруша тайната на изповедта, ако ти кажа, че той беше верен на Франи. Напълно. Обичаше я лудо.
	Харди също знаеше това, но му беше приятно да го чуе.
	— Окей — каза той, — какво да кажем тогава за жената на Поук? — Кавано се зарови в паметта си. — Ти разбираш — продължи Харди, — че това ме интересува, само защото се опитвам да стигна до истината. Нямам желание да ми се казват неща, които ще се окажат скандални, ако те са неуместни с оглед на това, което вършиш.
	Господи, рече си Харди, припомнил си внезапно съвсем ясно защо се отказа от католическата църква. Ако го вземеш на сериозно, както Джим Кавано го взема, правилата така ще те обвържат, че в края на краищата ще престанеш и да мислиш, а още по-малко ще си годен да предприемеш някакво действие.
	— Защо не ми дадеш възможност да реша? Това е изповед, помни! Тя не преследва други цели.
	Свещеникът помисли за момент, а после кимна.
	— Еди смята — тоест смяташе — че жената на Поук е станала негова съпруга само заради парите. И когато бизнесът е тръгнал нанадолу, когато компанията е започнала да губи парите си, изведнъж мистър Поук се е оказал не толкова привлекателен, колкото преди.
	— Той разбрал ли го е, или просто го е надушил?
	— Открил е… — Отново проявено колебание, известна нерешителност да продължи. — Открил е нещо.
	Харди не можеше да изтърпи това. Спря и сложи ръка на рамото на свещеника.
	— Обещах да ти кажа, когато почнеш да ме отегчаваш.
	Кавано се ухили в отговор, стеснително.
	— Имам чувството, че просто не мога да продължа да говоря. Всяка нова стъпка в това отношение ми се струва ново решение.
	— В гимназията — каза Харди — аз ходех с едно момиче и се чудех дали целуването и галенето са различни грехове. Накрая реших, че не са. Ако можеше да се говори за грях, той беше само един. Същото е и тук. Ти си извършил прегрешението, затова да не говорим повече за него.
	Кавано отново се ухили като филмова звезда.
	— Може би в края на краищата от теб щеше да излезе добър свещеник — каза той на Дизмъс.
	— Мисля, че миналото ми не е съвсем подходящо за това.
	Свещеникът се впечатли от думите на Харди.
	— Ще се изненадаш, ако ти кажа — рече той, — че доста свещеници също нямат подходящо минало за професията си. И аз самият определих призванието си едва след като завърших гимназия.
	Интересно, помисли си Харди, но то нямаше пряко отношение към Ника Поук.
	— Ти спомена за мисис Поук… Какво е открил Еди?
	— Поук бил принуден бързо да намери пари. Уволнил много свои служители, които Еди би искал да запази, а оставил двама-трима, които Еди би желал да уволни. Щатът бил сведен до неколцина наркотрафиканти. Един от тях решил, че Еди е посветен в тайната и се изтървал, че Поук планира сделка с наркотик.


	Достигнаха „Шамрок“. Зад тях бе легнал розов здрач над Тихия океан. Трафикът в петъчната вечер тук по Линкълн беше страхотно интензивен. Барът цял се тресеше, джубоксът ревеше с пълна сила, а Мозес обслужваше клиентите с присъщото си артистично умение. Поднесе толкова бързо „Гинес“ на Харди и „Бушмилс“ на Кавано, сякаш ги беше видял да идват по улицата цели четири преки от „Шамрок“. До задната стена имаше кушетка, встрани от която бяха вратите за тоалетните. Над нея прозорче с мръсно цветно стъкло пропускаше в бара последните лъчи на угасващия ден. Редовните клиенти се нижеха в неспирен поток край тази кушетка. Но въпреки това тя според Харди не беше по-малко уединена от всяка изповедалня.
	Кавано беше свалил яката си. Седеше присвит, с разтворена риза, поразително красив и бавно отпиваше от ирландското уиски. Сдържаността му се беше изпарила. Нужно беше.
	— И тъй, аз слушах младежа, когато без всякакви задръжки чувствах — да, наистина го чувствах — като мой син, а той просто гореше, казвам ти, Дизмъс, гореше от желание да постъпи правилно. Искаше да се противопостави на Поук, да се постарае да го убеди, че работите с жена му ще се оправят, а после да отиде при издателя, да ги събере двамата с Поук и да удържи победа над тях със силата на убеждението. Виждаше го съвсем ясно. Ако всеки от заинтересуваните прояви почтеност и готовност да осъществи плана му, той ще се увенчае с успех. Компанията ще бъде спасена, жената на Поук пак ще бъде щастлива, а също и всички останали.
	Харди отпиваше от своята „Гинес“.
	— Такъв е Еди. Досущ какъвто го познавам, лайното му с лайно. — Извини се на Кавано, задето употреби пред него такава неприлична дума, но като размисли, реши, че не е било нужно да се извинява. И продължи: — Той наистина е разсъждавал по този начин, нали?
	— Да, безспорно.
	— А ти се опита да му представиш мъничко нещата и от реалната страна, така ли?
	Кавано облегна гръб на стената, отпуснал широките си рамене.
	— Това е грехът ми, Дизмъс. Това целях наистина. — Наведе очи, сниши гласа си. — Дълго говорихме, Еди и аз. Той беше най-прекрасният оратор, достоен за моето красноречие. Страстен, изискан, истински убедителен. Приличаше на дете, което те ласкае с това, че иска да узнае мнението ти. — Пресуши уискито. — И ето аз, отец Кавано, изпратих този фин човек да се сражава с дракона и да го убие. Замислих се над реалността на исканото от мен, помислих си за бременната му жена, за задълженията му, за това дали е подходящ да извърши това, което е намислил? Съвсем не. Категорично не. Добрият, благочестив отец Кавано помисли само за справедливостта на неговия план, за прекрасното чувство, което го вълнува, за това как всички ще се гордеят с Еди.
	Вдигна поглед.
	— Гордост, Дизмъс. Моята гордост уби Еди Кокран.


	15.

	Поук стоеше в банята на горния етаж и си сресваше косата. През прозореца в топлата вечер той дочу бълбукането на струите вода във ваната, тихата музика, която слушаше жена му.
	Чудесно е да имаш в горещата си вана красива гола жена. Чудесно е, дявол да го вземе, да имаш гореща вана.
	Взе малките ножички — едва провря дебелите си пръсти през миниатюрните отвори на дръжките — и грижливо изряза космите, които упорито израстваха отгоре на ушите му. Стомахът му отново се обади. Не, не сега, рече си той. Трябва да се мисли единствено за Ника, която е там долу. За нищо друго.
	Горещата вана беше нова. Цялата къща — след досадно дългото пребиваване в апартамента на Мишън — беше нова. Животът му е хубав, не бива да забравя. И да не допуска стомахът да предателства.
	Отвори шкафчето и пъхна два антиацида в устата си.
	— Сами!
	Той отвори прозореца. Ваната блестеше сред околната тъмнина. Погледнал надолу отвисоко, видя тялото й през водата — ивици сянка, извивки плът.
	— Слизам веднага — извика той от прозореца.
	Не го интересуваше какво му беше коствало това и няма намерение да се отказва. Лош късмет беше западналият бизнес веднага след сватбата му и той трябваше да се замисли по-сериозно за бъдещето през успешните години, ала проклет да бъде, ако допусне нещо да му се меси в това.
	Беше работил цял живот, почнал като ваксаджийче в центъра на града, още ненавършил десет години, после продаваше фъстъци по време на игрите „Сийлс“, след това постъпи като вестникарче — получи работа в стария „Кол-Булетин“. И докато другите момчета на неговата възраст смятаха подобно занятие за временно средство за припечелване на пари, той реши, че може прилично да си изкарва хляба, ако се посвети за дълго на вестникарството. Пое и допълнителна работа — за всичките четири местни вестника. Нарасналата работа му осигури купуването на първия камион.
	А сега е петдесет години по-късно, кажи-речи пред пенсиониране, шест месеца след като купи имението си в Хилсбъро и осем месеца след брака му с жената, която го накара да си спомни какво значи да си мъж. Не, той няма никакво намерение да бъде бит на този етап.
	Но ставаше все по-нервен.
	Държи парите в сейфа на офиса си цяла седмица. Това го накара изведнъж да види всичко в съвсем реална светлина. А преди, макар то да не му изглеждаше напълно като весела шега, все пак беше чиста фантазия. Досега не беше извършил нищо незаконно. Или поне нищо, в което да го уличат.
	А после известието, че корабът е пристигнал, постави всичко в нова светлина. Той беше акостирал там, в Залива, и чакаше клиентите да дойдат и си получат пратката. Имаше ли необходимите пари, с които да плати? Къде и кога би могъл да получи пратката?
	Така че петък беше напрегнат ден и макар че той беше подготвен за това, разбра, че няма начин да намали страха си задето ще трябва да разнася насам-натам над сто хиляди долара в брой.
	Беше ходил до разни клонове на своята банка, за да изчисти спестяванията си с надеждата, че никой няма да провери влоговата му дейност. И към края на седмицата си каза, че парите му ще бъдат отново инвестирани и никой няма да бъде по-умен от него. А сега беше настъпил краят на седмицата.
	Проблемът с наркотика се свеждаше до това, че никой никога не беше писал книга как да се постъпва с него. То беше отърваване на косъм от фалита и най-тревожното беше, че парите са в брой. Да бяха взели поне Американския експрес.
	А отгоре на всичко и онази ситуация с посредниците. Неговият търговски познат, доставчикът, беше едно от главоболията. Посредниците заменяха продукта срещу пари в брой. Но Алфонс Пейдж, който работеше в неговото предприятие, беше далеч по-голямо главоболие за него. Млад, чернокож, уличен хитрец, нито интелигентен, нито с творчески способности въпреки това беше човекът, под чиято зависимост бе изпаднал Сам — Алфонс движеше тази сделка. Той имаше връзката, чрез която стоката щеше да се пласира в града. Следователно беше важна фигура. Благодарение на него се елиминираше цяла верига разпространители. Проблемът на Сам беше, че след толкова години бизнес той бе принуден да се съобразява с важността на човек като Алфонс. Мисълта за Алфонс пораждаше болки в стомаха.
	Усмихна се на отражението си в огледалото и стомахът отговори с ръмжащ спазъм.
	Грабна халата от вратата на банята и се упъти с леки стъпки към площадката, после по стълбите в нишата до входната врата и оттам — във всекидневната.
	— Как е хавата, Сам?
	Той кимна и преглътна.
	— Алфонс — изрече той и като видя дъщеря си зад гърба на негъра, добави: — Линда. — Опита се да се усмихне. — Какво става?
	— И аз се питам същото.
	— По-конкретно?
	Алфонс беше по-висок — много по-висок от Сам, имаше пестеливи движения, но когато се налагаше, действаше бързо и рязко, което го правеше много опасен. Сега почистваше разсеяно ноктите си с джобна пиличка и Сам видя твърде късно щръкналото острие, насочено към него.
	— Днес е ден за плащане, човече.
	Линда се мушна напред.
	— Помниш ли? Трябваше да дойдеш в компанията да подпишеш чековете. Алфонс много се нуждаеше от парите.
	Алфонс широко се усмихна.
	— Аз не върша благотворителност, човече, действам за свое благо.
	Сам усети как потта затече под мишниците му, опита се да придаде спокойствие на тона си.
	— Правилно. Няма проблем.
	— Виж какво, татко — чу той да казва Линда: — Решихме с Алфонс, че ще е по-правилно просто да наминем тук. Понеже знаех къде си и…
	Сам я възпря с ръка. Да, Линда, рече си той. Вземаш човека, когото искам да избегна най-много от всички други и идваш тук с него да ми го навреш в лицето. Каква отчайваща дъщеря, заключи в мислите си той.
	— Да, идеята ви е добра. Иди да си приготвиш някоя напитка, а ние с Алфонс ще отидем в кабинета ми.
	Тя като че погледна към Алфонс за разрешение. Той положително й даде някакво нареждане, преди тя да тръгне към бара до кухнята.
	— Линда?
	Тя се обърна.
	— Би ли казала на Ника, че ще отсъствам за малко? Тя е в горещата вана.
	— Хубаво място — отбеляза Алфонс, — като влизаше в кабинета. А като затвориха вратата, добави: — Какво, по дяволите, става, Сами?
	Сам се облегна на бюрото си — в момента чувстваше стомаха си като натъпкан с ножчета за бръснене и ледокопи.
	— Мисля, че ще е по-добре да ме наричаш както досега мистър Поук, Алфонс. Окей?
	Трябва да си възвърне предишния авторитет. Алфонс взе ножа и преди сам да успее да долови движението му, кръвта затече от ръката на Поук през разреза на белия халат.
	— Когато вършим работа, тогава ще си мистър Поук — заключи философски Алфонс, а Сам усети как кръвта се оттегля от лицето му. — Правиш ми мръсно и ето какво заслужи.
	Сам погледна към ранената си ръка и реши, че кръвта е интересна. Не чувстваше болка освен в стомаха.
	— Не ти правя мръсно — оправда се той.
	— Днес ти не дойде на работа. Фактически не си идвал на работа цяла седмица.
	— Откъде да зная, че Еди Кокран ще бъде убит в понеделник вечерта?
	— Така ли? — Алфонс себе извърнал и прокарваше длан по кожената тапицерия на облегалото на едно кресло.
	— Не знаех, разбира се. От къде на къде да зная?
	Сам реши да бръкне в чекмеджето на бюрото си, да измъкне оттам револвера и да го насочи срещу Алфонс, който се държеше безобразно, предвкусвайки бъдещите си богатства. Но размисли и се отказа, защото Алфонс му беше нужен до приключването на сделката.
	Изведнъж ръката му започна да пулсира и той погледна да види какво става с кръвотечението. Вдигна единия си крак на ръба на бюрото и се отпусна над него.
	— Чувствам се зле заради Ед. Наистина — каза Алфонс. — Той беше симпатяга. — Обърна гръб на шефа си. — Но тези като теб и мен имат да вършат работа. Хей, добре ли си?
	Сам се чувстваше крайно отпаднал. Алфонс щракна копчето и затвори ножа, след това отиде пред бюрото. Изправи Сам на крака, вдигна нагоре грубо ръкава на халата.
	— Хайде, човече, дръж се! Не си сериозно ранен.
	— Настани ме в креслото. Иди кажи на Линда да ми даде напитка.
	Силата на навика, помисли си Сам. Алфонс все още се подчиняваше на заповедите му, когато те звучаха като заповеди. Ето така се държи контрол — не бива да показваш слабостта си. Той беше в креслото си, плюшеният плат на халата притискаше плътно раната.
	— Няма нищо. Просто си приказвахме — чу той Алфонс да казва на Линда.
	Сетне получи напитката си — водна чаша, пълна с бърбън. Изпи половината наведнъж. И каза:
	— Добре.
	— Кое е добре? — Алфонс изви крака, петите му чукнаха в черешовото бюро.
	— Какво искаше да направя? Мястото гъмжеше от ченгета. Ти не каза ли това на твоите хора?
	Алфонс всмукна въздух през предните си зъби.
	— Моите приятели… както стоят сега нещата… положението е критично за тях.
	— Разбирам. — Алкохолът вече му действаше. Отпи отново от чашата. — Какво има, Алфонс? Това те прави нервен?
	Момчето очевидно беше преминало през максимума на своята напереност. И беше вече по-малко напористо.
	— Не съм нервен — отговори Алфонс. — Приятелите щом получат договорите, ще действат като заместници.
	Сам се насили да отправи хладна усмивка на своя служител.
	— Не ми пробутвай този псевдобизнески боклук, Алфонс. Онези, за които става дума, получават пратка след пратка наркотик и поддържат цената му висока — за да изстискат от стоката колкото може повече пари, с които да се тъпчат до края на живота си.
	— Парите си остават твои.
	— Много малък процент от тях, Алфонс. Много малък.
	— Но все пак ще бъдат тлъстичък пакет.
	Да, рече си Сам. Четиристотин двайсет и пет хиляди долара в брой. Солидна печалба при вложените сто и двайсет. Но само ако сделката сполучи. Ако ли не, той в общи линии ще бъде напълно разорен. Не го вълнуваше особено това последното. Разорението ще бъде в случая най-малкото зло.
	Стомахът му продължаваше да спори с бърбъна, но питието така благотворно въздействаше върху останалата част от организма му, че той пренебрегваше стомашните си болки.
	— Моите хора няма да доставят стоката. Нито там, нито в уговорения вторник. Това е всичко, което трябва да ти кажа.
	— Тогава къде и кога?
	Сам облегна глава на твърдата кожа на креслото. Сделката нямаше да протече гладко, той го знаеше.
	— Те ще ме известят.
	— Гадна история…
	— Какво още мога да ти кажа. Казаха за тази седмица, може би утре. Искат да намерят по-добро място.
	Алфонс се смъкна от бюрото, където се беше качил, тръгна към вратата и когато почти я бе достигнал, се обърна назад:
	— А аз какво да правя дотогава?
	— Каквото правя аз, Алфонс. Ще чакаш.
	Алфонс се върна, навря лице в лицето на Сам и той почувства надвисналия страх.
	— Не мога да чакам, човече, те са по петите ми. Бавим парите им вече цяла седмица.
	Е, реши Сам, ясно ми е, че това е доста приличен срок.
	— Да чакат още някой и друг ден. Кажи им за към понеделник вечерта.
	— Ако пак не спазя думата си, те ще ми отрежат главата.
	Сам довърши бърбъна.
	— Всяка работа си носи рисковете, Алфонс. Ти трябва да имаш доверие в мен. Нямаш ли го, спукана ти е работата. Ти си този, който ме продаде на тях, помниш, нали?


	Беше работил в разпространението цял живот. Купува от някого нещо, превозва стоката и я продава на друг с печалба. Чисто по американски.
	Единствената грешка беше, че в тази кокаинова сделка участваха хора, които не будеха доверие. Сам знаеше, че в това няма нищо лошо, стига сделката да върви гладко. Хората лъжеха при всяка възможност, на всяко възможно място, дори когато са в уединение. Но би било крайно глупаво това да се забравя при такава сделка.
	Но той не беше спазил това свое правило по отношение на Крус, пренебрегна го напълно. След като бе играл напълно коректно през всичките тези години, негодникът просто се изключи самоволно от сделката. Никога не забравяй случилото се с Крус, си каза Поук, ако за в бъдеще се изкушиш да се довериш на някого в бизнеса.
	Ръката беше спряла да кърви. Алфонс се оказа прав — раната не бе сериозна, може би четири инча срез по дължината на ръката.
	Тъй като не беше склонен да вярва на никого при тази сделка, Поук смяташе, че сега постъпва умно. И продължаваше да вярва в това. Връзката беше негов познат от години. Вносител, бизнесмен. Самият той никога не се докосваше до наркотик. Бяха се запознали и разговаряли на едно парти — трябва да беше в началото на седемдесетте години, когато кокаинът едва бе започнал да си пробива път.
	Но по онова време Сам печелеше добре от вестниците. Кой не би печелил в Сан Франциско от разпространение на „Фрий Прес“, „Ролинг Стоун“ и другите хипарски парцали, да не говорим за големите ежедневници. В онези години не бе необходимо да рискуваш с каквото и да било.
	— Хей, по всяко време. Сериозно ви го казвам. Посяването на пари е винаги на мода — бе казал човекът-връзка.
	Но сега, когато вестникарският бизнес бе тръгнал надолу и Крус беше оставил Сам на сухо, престана да го използва в разпространението, положението бе критично, а Сам не можеше да си позволи да банкрутира. Ника не беше от жените, които залагат наивно на бъдещето. Поук й беше обещал разкош и досега й го осигуряваше успешно. Такава сделка бяха сключили с нея. А разори ли се, няма да отправи никакъв упрек на Ника, задето го е напуснала.
	И кой би могъл да я упрекне? Жена с нейната външност и с нейните възможности винаги ще иска да получи всичко и то в момента. Ще го поиска навсякъде и ще го получи, Сам беше убеден. Но по-важно е, че и тя беше убедена в това.
	Затова той се обади на отдавнашния си познат, човека-връзка. Сто и двадесет хиляди щяха да му донесат между триста и петдесет и петстотин, а ако иска сам да се заеме с пласмента и започне търговия на дребно по улиците, ще спечели може би един-два милиона.
	Не, той не искаше това. Искаше да получи стоката и да се отърве веднага от нея. Искаше да депозира парите, за да се осигури доставката. Тя да бъде разтоварена. След това ще контактува лично с продавачите и купувачите — по групи, които не се познават помежду си и които няма да бъдат склонни да установят взаимна връзка и да му погодят нещо. Всеки ще си осигури печалбата и всеки ще се нуждае от посредника, така Поук се чувстваше в безопасност.
	Така беше поне на теория.
	Единственият проблем беше, че трябва лично да осъществи пласмента. Алфонс му беше нужен, за да даде парите и му връчи неговия дял, но Сам не желаеше никой друг да се замесва в самия пласмент. За тази цел каналът край сградата на Крус беше идеален. Беше ходил там през миналия уикенд, сряза оградата и безупречно подготви всичко. С пълно право можеше да се надява, че дотук всичко е приключило благополучно.
	По дяволите Кокран, рече си той, по дяволите Ед и всичко друго.


	— Господи, Сам, дори не си по халат?
	— Не забелязвам и ти да имаш нещо повече на себе си. Хайде шавай.
	Тя погледна мъжа си с одобрение. Не беше едър, а и беше се присвил като пикаещ кон. Искаше да използва това тяло прекалено много за годините си. Е, нека го използва колкото си ще, стига само да не се опитва да тегли от парите, определени за нея, както бе направил миналата седмица. Защото тя го беше научила на другата игра — да задържа изплащането на парите за персонала си. Двамата можеха да я играят успешно.
	Протегна ръка и докосна резката на ръката му.
	— Какво се случи?
	Прокара пръст по раната.
	— Една лампа се счупи. Линда се спъна в жицата й.
	— Какво търсеше тя тук? — попита Ника.
	Сам повдигна рамене:
	— Бях пропуснал да подпиша едни чекове. Тя си отиде.
	— Боли ли те порязаното? — Премести се по-близо до него, бедро до бедро. Сам усети как дланта й обгърна крака му над коляното.
	— Няма нищо — каза той. — Дори не чувствам болка.


	16.

	Харди не беше чувал никога за град на име Гонсалес. Първата му мисъл, след като получи известието, беше, че Крус сигурно иска да го отдалечи от Додж и е накарал някой от служителите си да му се обади.
	Но от страна на Крус това би било безсмислено. Когато Харди затвори телефона, отиде до картата и намери мястото — на юг от Салинас, на шосе 101. Наистина съществуваше такъв град.
	Потеглил за натам, той си рече, че е трябвало да се обади тук и там по телефона, преди да се качи в колата. Понечи да спре в Редуд Сити, но реши, че ще е по-добре да не тревожи никого без нужда. Ами ако се е подвел?
	Освен това беше основателно убеден, че някой — евентуално Кавано, особено след откровения им разговор вчера — би се опитал да се свърже с него преди очаквания срок.
	Почти година не беше пътувал из Полуострова, а той не беше се променил през това време. Пък и какво ли оставаше да се промени? Всичко беше достатъчно променено дотогава и единствените нови неща бяха външното оформление на един бизнес парк, „Тейсти Фрийз“, превърнал се в „Бургер Кинг“, и една бензиностанция „Астро-търфинг“.
	Около Пало Алто Заливът и жилищните сгради воюваха за естествен изглед в продължение на няколко мили покрай свободната ивица, преди тя да се разшири в Мофет Фийлд с неговите самолетни хангари — така грамадни, че дъждът валеше вътре, а отвъд тях бяха другите увеселителни паркове на Санта Клара — кортове за мини голф, клетки за упражняване на удари по бейзбол и писта за картинг.
	Харди не откъсваше поглед от шосето. Главата леко го болеше от голямото количество изпита бира. Той си го обясняваше с това, че е станал много рано. Но всъщност беше от многото бира. Старият навик да не спи достатъчно, като причина за висенето му до късно, се беше износил — дори за човек като него.
	Южно от Сан Хосе местността започна да става по-открита, предпланините още зеленееха от пролетните дъждове, нискораслите дъбове бяха започнали да напъпват. Човече, каза си той, когато Калифорния не се стиска, се превръща в красиво място.
	Караше с по-висока от позволената скорост, но не го беше грижа. Шосето беше празно, а освен това той винаги беше имал способността да надушва патрулите на пътната полиция. Ако се случеше да го спрат, щеше да им каже, че е извикан от шерифа Муньос от Гонсалес и ще се отърве най-много със забележка.
	Но поради някаква причина — може би мътната му глава — разбра, че не би могъл да се съсредоточи за дълго върху причината за своето пътуване. А от това главата още повече го стегна.
	Като навлезе в региона на Стайнбек, той свали прозореца на колата откъм себе си, за да усети Гилрой и миризмата на чесън. Слънцето беше вече по-високо, макар че над редките водни пространства все още кръжаха валма мъгла. Наближаваше десет часът.
	Табелата, която сочеше, че се навлиза в пределите на Гонсалес, подсказа на Харди, че това е градът на „Тигрите“. Те сигурно са се измъкнали тайно от Детройт, сети се той, като мина покрай една едноетажна гимназия с избеляла дъска за обяви.
	Крайната му цел беше квадратната бетонна сграда на една клиника за спешна медицинска помощ, боядисана в традиционния жълт цвят, построена на две улици извън това, което трябва да беше центърът на града.
	Шерифът Муньос го посрещна на вратата. С редеещата си прошарена коса и дълбок, приятен глас, той притежаваше целия авторитет, присъщ на полицейски служител от малък град, безспорно чист от всякаква арогантност. Изглежда, беше дълго на този пост. Униформата му беше извехтяла, тялото му масивно и едро, без никакви следи на отпуснатост. Лицето ъгловато, гладко обръснато и угрижено.
	— Това ваша визитна картичка ли е?
	Харди кимна.
	— Тя е единствената му връзка с когото и да било.
	— А някакъв портфейл?
	Муньос просто погледна към Харди — не гневно, а най-обикновено. Очите му обаче издаваха, че вече са проверили за това.
	— Жив ли е още?
	— Физически. Но не бе дошъл в съзнание. Ще се свести все пак. Сега е под въздействието на успокоителни средства.
	Имаше само две стаи отвъд приемната площ на клиниката. Стивън Кокран беше във втората стая.
	Харди тежко преглътна, като си спомни как изглеждаше брат му Еди преди по-малко от седмица на също такава носилка. Господи, колко си приличат, изненада се той. Не беше го откривал досега… Стивън му изглеждаше много по-слаб. Наложи се да задържи поглед. Може би поради злополуката приликата изглеждаше по-силна. Дясната половина на лицето на Стивън беше покрита с бинтове, дясната му ръка висеше на превръзка, а от китката надолу беше пак бинтована и бинтовете излизаха извън ръката.
	— Какво се е случило?
	— Можете ли да го разпознаете?
	Почва се с най-важните неща. Муньос беше прав.
	— Трябва да се обадим на близките му — рече Харди.


	— Бихте ли казали, сър, каква е връзката ви с момчето?
	Намираха се в другата свободна приемна и пиеха кафе „Севън-илевън“, донесено им от дежурната по прием сестра. Главоболието на Харди бе преминало. Той обясни как е попаднала визитната му картичка у Стивън.
	— Странно е, че намерихте само това у него. — Думите не прозвучаха като обвинение. — Къде намерихте картичката?
	— В предния джоб.
	— Може би е изгубил портфейла си.
	Шерифът кимна:
	— Може би.
	— Чуйте — каза Харди, — аз изобщо не съм никакво официално лице, но все пак можем ли да поговорим за това? Бихте могли да използвате една препоръка…
	Муньос го изненада с добрите си качества на полицай, затова той никак не се учуди, когато Муньос стана да се обади в дома на Глицки. Когато шерифът се върна, изглеждаше доволен.
	— Окей — каза той, — смятате, че тази злополука е свързана с това, върху което работите в момента?
	Харди отпи глътка кафе и попита шерифа какво по-точно се е случило.
	Муньос, с лакти на коленете и протегнати напред ръце държеше почти пълната си пластмасова чашка. Черните му, хлътнали очи се бяха вперили немигащо в стената над главата на Харди. Харди си помисли, че това са най-тъжните очи, които някога е виждал.
	Шерифът каза:
	— Една жена на име Хафнър отглежда ангинари на около шест мили южно от нашия град. Тя и семейството й отивали на селскостопанския пазар в Салинас. Обикновено тръгвали преди да се разсъмне и се стремели да си намерят по-добро място на пазара. Като навлезли в шосе 101, едно от децата й видяло на шосето нещо като елен. Това е храна, разбирате ли, така че майката спира и какво се оказва… Името му е Стивън, а?
	— Стивън.
	— Така че тя отишла дотам и докторът ми се обади. — Настъпи дълга пауза, сякаш Муньос недоумяваше доколко такива неща могат да се случат. — Предполагам — и докторът казва, че това е възможно — че е бил хвърлен от превозното средство в безсъзнание. Възможно е тъкмо по тази причина да е оцелял, беше съвсем отпуснат. Много беше ожулена дясната страна на тялото му, със счупена ръка, ключица и няколко кости на стъпалото.
	— Това само от падането ли е? Изхвърлен отзад от отворен пикап, така ли?
	— Да, би могло. Но не е само от падането.
	Харди изчака.
	След като помълча, Муньос продължи:
	— Станал е обект на сексуална гавра. Може би останалите рани — те много вероятно са получени при побой — действително са резултат от тежкия удар на тялото в земята навярно при скорост шейсет мили в час. Обаче една от тях…
	— Получена при падането — подсказа Харди.
	— Бих искал поне веднъж да пипна някой такъв злосторник, когато върши нещо такова. Не след дълго в съда и прочее, а да го хвана на местопрестъплението.
	— Би било голяма радост — съгласи се Харди.
	— Вашият приятел Глицки там в града… мислите ли, че би се заел с издирването на някои престъпници в неизвестност? Да уведоми и цялата полиция?
	Харди реши, че Глицки навярно ще го направи — той вярваше в ефикасността на подобно издирване — но смяташе, че не е редно да задължава Глицки с такава задача. Защото Глицки се занимава с разследването на убийства. Издирването на изчезнали хлапаци не е негова работа. И ако някой в Сан Франциско е имал злата орис да бъде убит в тази хубава съботна утрин, Глицки би могъл да го пропусне.
	— Не пречи да му се обадим — каза Харди, но реши, че ще поиска Муньос да го извърши официално.


	Топъл и сънлив. Миризма на чисто бельо. Дали мама най-сетне му е оправила леглото?
	Стивън се опита да отвори очи. Те не се подчиниха на желанието му. Клепачите бяха много тежки, а цялото му тяло останало без сили.
	Е, ще поспи още някой и друг час. Няма да навреди на никого с това. В края на краищата, нали е лято?
	Но то пробуди един спомен. Как излезе от къщи, заскита се сам, качи се в товарната кола с онези двамата за Лос Анджелис, но нямаше за какво да бърза. Най-вече, казаха му те, го правели за забавление, да попътуват. Това звучеше окей.
	Споменът нахлу в паметта му с пълна сила и той неволно изпъшка. Онези го бяха приели на часа, включиха го в компанията си, когато бяха спрели за няколко попътни бири, преди да напуснат града. Бирите нямаха приличен вкус, но Стивън не се издаде, че не му харесват. То беше част от чувството, че си узрял, беше му омръзнало да се отнасят с него като с дете, или, което е по-лошо, като към нещо несъществуващо. Затова той ще се държи сега като зрял човек — карай да върви, да не ти пука.
	Обезпокои се малко само когато те извадиха цигарите с марихуана, но си каза, че не бива да бъде толкова строг моралист. Много момчета в училище постоянно пушеха наркотици. То просто не му беше присъщо. Не че беше кой знае какво, нито нещо крайно лошо. Закашля се от цигарата и онези му се посмяха, но той не се обиди, взе го на шега. Те също кашляха, само че по-малко от него.
	После, със замаяни глави, спряха да похапнат — дали не беше в Гилрой — някакви направо фантастични бургери, които си носеха за това „специално място“ като за пикник. Сетне нещата взеха опасен обрат, онези двамата започнаха да го гъделичкат и опипват. А след това изпаднаха в пълно грубиянство.
	Ако не беше толкова замаян и объркан, навярно щеше да успее да им избяга, но когато се изтръгна от ръцете им и се опита да се спаси с бягство, разбра, че е изгубил всякаква координация. Те го хванаха и той си спомняше и за някои други неща, ала още се чувстваше сънлив и мислите му течаха много трудно.
	А къде е тогава мама, щом е оправила леглото? Сигурно в друга стая. Господи, ще бъде върховно да види мама. Извика я.


	Звукът отекна силно. Харди чакаше Муньос да се върне след телефонния си разговор и като чу вика, се завтече иззад ъгъла към стаята на Стивън.
	Момчето лежеше все още неподвижно. Онова дете на Ед и Ерин, припомни си той, което беше овладяно от враждебни чувства — играеше със сгъваемия нож, пуснало беше телевизора да бръмчи без образ и така нататък. Поклати глава. Лоша седмица за семейство Кокран.
	Дали това не беше предизвикано от смъртта на Еди, довело Стивън до ръба на неговото отчаяние? Или имаше някаква по-пряка връзка с нещо друго? Като например възможността Стивън да знае нещо, което той, Харди, не знае?
	По дяволите, ще разбере това, когато Стивън дойде в съзнание, ако е запомнил как изглеждат нападателите му. Или, по-конкретно, ако сам той ги познава.


	Големият Ед съвсем не изглеждаше голям.
	Приковал поглед в бинтования си най-малък син, той приличаше на своята сянка в сравнение с човека със стар, но елегантен костюм на помена в дома му след погребението на Еди. Сега беше с не много износен зелен армейски памучен спортен пуловер, увиснал хлабаво на тялото му, над работните панталони и високите обувки. Всичко на него изглеждаше прекалено хлабаво. Една от връзките на обувките му се беше развързала.
	Гледа сина си дълго, а после притисна очите си с палец и показалец.
	Муньос стоеше до него.
	— Добре ли сте, сър?
	Големият Ед кимна.
	— Безкрайна нощ — каза той. — Мислихме, мислихме…
	— Да. Но той не е. Не е изобщо мислил.
	— Не е изобщо мислил — повтори Големият Ед. И изведнъж цял се разтресе и зарида.
	Харди напусна стаята и отиде в приемната, където видя едно момченце с начална синина и голям червен оток на челото. То стоеше търпеливо до майка си, а тя обясняваше на сестрата от приемната как синчето й стъпило на зъбците на едно гребло, а дръжката отскочила и го ударила в лицето.
	Харди излезе вън на яркото слънце. Беше гладен. На едно място по главната улица на Гонсалес продаваха буритос*, грамадни и дълги. Струваха по два долара и четиридесет и девет цента и Харди купи три. Захапа единия, а другите два, увити, занесе в клиниката.
	[* Буритос — сандвич по мексикански: хотдог с богата, пикантна, люта гарнитура (исп.). — Б.пр.]
	Муньос и Ед говореха до колата на шерифа. Харди им подаде храната. Големият Ед изглеждаше малко по-добре.
	— Извинете, че не ви познах тук — каза той на Харди.
	— Как е момчето?
	— Още спи. Имате ли някаква представа кой го е подредил така?
	— Бих искал да имам — отвърна Харди. — Вие сте известили за изчезването му. Той избяга от къщи, така ли?
	— Каква е другата възможност? — попита Муньос.
	Харди повдигна рамене.
	— Не е много за вярване, но би могло да се окаже и отвлечен.
	— Това е абсурдно — каза Ед. — Ние нямаме никакви пари.
	— Може да са го отвлекли, за да си затваря устата. Може би е знаел нещо. — Двамата дъвчеха своите буритоси. — За Ед.
	Големият Ед престана да дъвче.
	— Какво искате да кажете с това? Твърди се, че Еди се е самоубил. — Преглътна с усилие.
	— Съмнявам се. Съмнявам се много, че се е самоубил.
	— Тогава какво?…
	Харди разбра, че това е трудно поносимо за бащата. Ръката му отново се насочи към очите. Поклати глава, сякаш се опитваше да я проясни.
	Сестрата от приемната дойде на вратата.
	— Момчето се пробуди — каза тя.


	Поне ще иска да си дойде вкъщи, размишляваше Големият Ед. Това все пак е нещо. Да си се прибере. Стивън сам го беше казал: „Татко, отведи ме вкъщи“. Татко. Никой не го бе наричал така от десет години. Винаги му бяха казвали или „тате“, или „Ед“. Е, ако Стивън предпочиташе да го нарича „татко“, значи „татко“ ще си го прибере вкъщи. Там той и Ерин ще помислят сериозно за причините на бягството и къде са сгрешили в отношенията си със сина, за да не пожелае отново да избяга.
	Озърна се към задната седалка, където лежеше Стивън, отново унесен в сън, привързан с предпазните колани на седалката.
	— Добре ли е той? — попита Харди.
	Ед кимна.
	Муньос и Харди бяха решили, че ще е по-добре ако Ед не шофира сам със сина си по обратния път, затова се уговориха един от помощник-шерифите да докара по-късно колата на Харди до Сан Франциско.
	Ед отново погледна към задната седалка. Той не можеше да се нагледа на сина си, все още не му се вярваше — след страховете от миналата нощ, прекарани в седящо положение с Ерин, с дъщеря им Джоуди и с Франи — че Стивън, както и Еди, не са мъртви и завинаги изчезнали. Каквото и да беше станало, каквото и да е понесъл Стив, той поне ще бъде пак при тях и ще диша. Стив сигурно въздъхна облекчено, защото Харди се бе надвесил над него.
	Този Харди шофира добре — бавно и внимателно. Никак не друса момчето. И беше добре, че именно той шофира. Ед беше напълно сигурен, че не би могъл да концентрира вниманието си върху пътя.
	Наближаваха Сан Матео. Слънцето вече бе потънало зад планините. Къде отлитнаха толкова часове? След половин час ще си бъдат вкъщи.
	Може би по някое време днес Ерин е успяла да поспи. Надяваше се да е наистина така. Не беше спала близо цяла седмица.
	Ерин. Мислите му както винаги не можеха да се откъснат от жена му. Той не знаеше дали този път те изобщо ще могат да се откъснат от нея, макар че нещо му подсказваше обратното. Е, почти ще бъде невъзможно да не мисли за нея. Разбира се, те двамата няма никога вече да бъдат същите. Раната, която им бе нанесена — загубата на Еди — беше прекалено дълбока, за да може напълно да зарасне, но ще се случи и още нещо, някакво ново предизвикателство, което ще придаде нова перспектива на нещата. Поне той смяташе, че ще бъде така.
	Защо избяга момчето му от къщи?
	— Имате ли някакво доказателство за това кой е убил Еди? — попита ненадейно той.
	— Не. — Но Харди му съобщи казаното от Кавано за Сам Поук — историята с наркотика.
	— Това е нещо — каза Ед. — Знаех, че нещо става с Поук. Еди и аз дори имахме спор за това.
	— Същото каза и Кавано — че Еди е искал да чуе и друго мнение.
	— Кога сте разговаряли с Джим?
	— Вчера. Вчера вечер. Той смяташе, че това, което ще ми съобщи, може да се окаже важна нишка. Възнамерявах днес да проверя едно-друго, но сутринта ми се обадиха за Стивън и… — Отметна глава към задната седалка.
	— Не зная защо вършите това, но ви благодаря.
	Харди не откъсваше очи от пътя.
	— Познавах Ед и Франк доста добре. Брат й е най-добрият ми приятел.
	Здрачът се сгъстяваше, когато той зави на запад по шосе №380 и отмина голямото гробище с неговите хиляди бели квадрати, покрили като с решетка тревистите поля, бележейки гробовете на убитите военни.
	Ед протегна ръка назад, положи длан на крака на сина си и усети топлината му през одеялото. Стивън се размърда и тихо простена, но не отвори очи.


	— Близо сме до гробището — каза Харди.
	Той направи груба грешка, като пое по този път, макар че беше най-прекият. Гробището накара Ед да се умълчи и Харди мислено се наруга — трябваше навреме да съобрази. Дали да се опита да го разсее малко, да отклони вниманието му от нерадостните мисли?
	— Вашият приятел отец Кавано е човек с характер.
	— Джим? Да. Той е голям човек.
	— Единственото, което не мога да си обясня, е защо не е станал още кардинал или нещо подобно — поне епископ.
	Ед се усмихна.
	— Разбирам. Той има вид на заслужаващ да се издигне, нали? — Млъкна за малко. После продължи: — Ако беше епископ, щеше да изостави Ерин, а аз не мисля, че би желал това.
	Тази забележка изненада Харди. И, изглежда, той показа изненадата си.
	— Не е тайна — рече Ед, — че той е влюбен в жена ми. — И вдигна длан. — Не, не в този смисъл. Той е като член на нашето семейство. Ерин е най-добрият му приятел. Той изцяло й принадлежи. Като изключим може би единствено мен. — Усмихна се отново. — Като изключим и това, че понякога се питам дали е наистина така.
	— Мисля, че на ваше място щях да се чувствам притеснен — каза Харди.
	— Вижте, след трийсет години аз още чувствам Ерин като мое гадже. Говорили сме за отношенията й с Джим, но тя твърди, че в тази връзка не е имало никога нищо физическо. — Поклати глава. — Как си представяте това? Казва, че предпочита мъж, спънат в краката като мен. Предполагам, че това е единствената й грешка в живота, но вярвайте, че напълно я приемам.
	Харди погледна към него. Ед беше изрекъл поредните си думи така смутено, че почти не пролича искреността им. Този човек знаеше, без следа на съмнение, че е спечелил веднъж завинаги жена си.
	— Добре е да узнаеш, че жените невинаги си падат по филмови звезди, защото и аз самият не съм неотразим красавец — каза Харди, облекчен, че най-сетне са отминали гробищата и навлизат в Дейли Сити, отминали са всички онези мънички кутийки по склоновете на хълмовете.
	— Все пак не мисля, че биха допуснали Джим до епископски сан.
	— Защо не?
	Ед повдигна рамене.
	— Има слабости в поведението си. Извършил е някои нежелателни неща. За свещеник.
	Като например идването му при мен да ми се изповяда, рече си Харди, но само попита:
	— Какви например?
	— О, нищо сериозно. Просто глупости.
	Окей, те няма да говорят за това. Но след малко Ед добави:
	— Два пъти му се е случило в семинарията. Два пъти са го изхвърляли оттам.
	— Изхвърляли?
	Ед пак повдигна рамене.
	— Е, било е отдавна — през петдесетте или в началото на шейсетте. Църквата си е мислила, че може да ги озапти. За всяка дреболия ги е обвинявала в липса на истинско призвание и ги е изритвала. Не като сега: дори да си контрабандист на оръжие за Никарагуа, пак имаш много добър шанс да те приемат за свещеник, има голяма нужда от такива хора.
	— И какво е направил той?
	— Джим? — Ед се разсмя, като си спомни. — Би трябвало да зная. Бяхме приятели още по онова време. Той имаше два свободни уикенда в годината и през един такъв уикенд ние се нафиркахме, отидохме на стриптийз — Ерин беше в пансион, така че двамата с него бяхме решили да се повеселим на воля. Но на другия ден, когато той се върнал в семинарията още махмурлия, всичко си признал. Лоша работа. Изключили го за един семестър да премисли призванието си.
	— А втория път?
	— Той е различен от първия. Не зная дали са ми разказали правдиво историята. Ерин и аз карахме медения си месец. То беше може би месец преди да го ръкоположат. Бяхме вече получили поканата. А Джим беше решил, че не е достоен или нещо такова. Искаше да стане свещеник, но не се чувстваше достатъчно благочестив. Представете си! Ако Джим не беше достатъчно благочестив, какво да кажем тогава за всички други? Имам предвид случаите, когато това е от значение.
	Харди погледна към отсрещния прозорец на колата. Беше вече почти съвсем тъмно. Лампите по авенютата в покрайнините на града бяха запалени.
	— Опитаха се да го убедят, че всички имат неговите съмнения. Никой не очаква от свещениците да бъдат светци. И те са човешки същества като всички останали. Не им се искаше да го изгубят за професията. Той беше президент на своя клас, щеше да произнесе и реч при ръкополагането. Възлагаха се твърде много надежди на него.
	— Така ли? И какво се случи?
	— Той открадна колата на декана, излетя през входната врата и се губи цели три дни.
	— Кавано е извършил това?
	— А после се появи като същински скитник, но без кола. Никога не говори за тези три дни, само казва, че ги е прекарал в пустинята. Каквото и да значи то. И го беше яд на всички. Сега тези същите момчета, неговите съученици от класа, са станали епископи и сигурно обичат Джим, но го смятат за мекушав. Или поне донякъде за такъв. Защото той наистина е нестабилен за напредък в йерархията.
	— Но нали впоследствие той все пак е бил ръкоположен?
	— Да, две години по-късно, когато изтърпя наложеното му покаяние. Но е бил лишен от правото да произнесе речта от името на випуска си.
	Завиха по Таравал. На задната седалка Стивън леко изпъшка.
	— Почти сме си вкъщи, сине — каза Ед. — Почти вкъщи.


	Франи вече изглеждаше по-добре, Ерин — по-зле. Харди седеше и пиеше втория си скоч в очакване на удобен момент да си отиде. Всеки от присъстващите беше уморен — по дяволите, изтощен. Джоуди беше вече заспала. Дългокракото й тяло се беше отпуснало на любимия й стол. Ерин и Ед седяха редом като статуи, държаха си ръцете и не сваляха очи един от друг, сякаш се питаха какво ли още ще последва. Но Харди прочете твърдост в израза на Ед.
	Човек, изгубил само преди седмица сина си. А днес сутринта Харди го бе видял да избухва в сълзи. Но тук, сега, седнал до жена си, бдеше над нея въпреки собствената си болка. Харди си каза, че Ед е може би най-големият храбрец, когото е срещал.
	— Благодаря за питието — рече той. — Мисля, че е време да си повикам такси.
	Франи го придружи навън.
	— Как я караш? — попита той. — Мога ли да ти задам още един въпрос?
	— Да. — Червената й коса проблесна на светлината на верандата. Сега тя най-сетне, изглежда, беше прояла. Очите й бяха ясни.
	— Ти каза, че Еди е излязъл веднага след вечеря?
	Тя кимна.
	— Имаш ли представа по кое време е било?
	Не му се щеше да я разпитва, да вижда как очите й отново се замъгляват, но трябваше да знае.
	— Беше още светло. Доста рано, предполагам, около седем. Защо?
	Таксито пристигна.
	— Защото не са необходими два часа и половина, за да се отиде с кола от вас до Чайна Бейсън.
	— Не, достатъчни са само петнайсет минути.
	— Зная.
	Забеляза как тя отпусна рамене и стисна челюсти. Той се наведе и я целуна леко по бузата.
	— Проверявам това, Франи. Остани още известно време у неговите родители.
	Франи го прегърна, притисна го здраво за миг. Таксито даде сигнал. Тя се откъсна от Харди.
	Когато таксито достигна ъгъла, Харди погледна назад. Франи стоеше още до бордюра. Да остане още известно време у родителите на Еди, спомни си той.


	— Не.
	— Хайде, Ейб.
	— Ти сам призна, че не си виждал тези хора. Как може да има някаква връзка?
	— Твърде голямо е съвпадението, не мислиш ли?
	— Не, не мисля.
	— Но това плюс наркотика в историята с шефа на Ед?
	— _Предполагаема_ история с наркотик. Какво ти става, Харди, да не би и ти да вземеш наркотик?
	Минута по-късно Харди затвори телефона. С какво повече иска да разполага Глицки? Там, където пуши, има и огън, нали? А димът бе предостатъчен за опушването на месото.
	Беше десет часът в събота вечерта. Помощник-шерифът още не беше докарал колата на Харди от Гонсалес.
	Не за пръв път Харди се упрекваше, задето по правило не държеше силни спиртни напитки в дома си. Отиде в спалнята, нахрани рибките, върна се в кабинетната си стая. Взе шестте стрелички от таблет до камината и застана до бюрото на линията, поставена на пода — това бе лента. Започна да хвърля стреличките една след друга, опитвайки се да проясни съзнанието си.
	Франи беше категорична, че Ед е напуснал дома си около седем. Крус твърдеше, че е напуснал работното си място към осем и половина и никой не е бил до това време нито в сградата, нито на паркинга. А от дома на Ед до предприятието на Крус имаше само петнадесет минути път с кола.
	Прекалено много време, за да извършиш убийство, а той би пристигнал там за миг. Вероятно е отишъл до „Крус“ не по-рано от десет часа. Никой не знаеше кога точно.
	По дяволите Глицки. Тук се криеше нещо, Харди беше сигурен. При малко повече усилия те можеха поне да установят къде са се намирали по онова време всички потенциални извършители на убийството. Къде например е бил Крус след осем и половина? Може би е седял на паркинга и е очаквал среща. А Поук — какво е вършил Поук в понеделник вечерта? Може би намесата на Ед в неговите работи е означавала вмешателство в начина на живот на Ника, а Поук не би допуснал това.
	Добре. Фонът му е ясен. Харди имаше чувството, че отново му се налага да се захване с едновремешната работа в полицията, а то не му допадаше. Това си е работа на самата полиция, затова съществува тя. А да си трошиш краката да събираш сведения е отвратително. С това се занимават „зайците“ в полицията, а той близо двайсет години не се е занимавал. Но ако Ейб не иска да му окаже помощ…
	Посегна отново към телефона с намерението да опита още веднъж, макар че е събота вечер и Глицки си почива вкъщи при жена си. Изключи телефонния секретар в кабинетната стая и включи телефона.
	Звънецът на входната врата.
	О, господи! Джейн!
	Остави стреличките на бюрото си и се втурна през спалнята и кухнята към коридора. Не беше Джейн.
	— Мистър Харди?
	Харди кимна.
	— Ето ви ключовете, с повторни благодарности от шерифа.
	Харди си припомни доброто отношение на шерифа.
	— Ще пийнете ли едно кафе? — запита той помощника. — Как ще се върнете обратно?
	Беше вързал Джейн. Нямаше начин тя още да го чака.
	— Патрулът по магистралата ще ме вземе, ако бих могъл да се обадя по вашия телефон. Шерифът… извърши всичко окей.
	Харди възвари кафе и двамата се разговориха в продължение на близо час за бейзбола, докато чакаха пристигането на патрулната кола.


	Когато помощник-шерифът си отиде, Харди излезе и застана на предната морава. Спуснала се бе мъгла, въпреки че не беше гъста. Това предсказваше, че времето ще се нормализира. Излязъл без връхна дреха, той отиде до ъгъла и погледна към ресторанта, където трябваше да се срещнат с Джейн. Ресторантът още светеше.
	Харди се спря пред витрината му и надникна вътре. Джейн не беше там. Усети, че му е студено и побърза да се прибере вкъщи. Като изкачваше стъпалата, чу, че телефонът звъни, но престана докато влезе вкъщи и изтича до кабинета. Ако е била Джейн, щеше да й предложи да се срещнат и пийнат нещо за последно през този ден, ще й обясни какво се беше случило. Тя може и да му повярва.
	Но телефонният му секретар не бе записал съобщение — нали го бе изключил.
	Може и някой друг да е звънил, да е искал да му съобщи нещо. Взе отново стреличките. Уцели всеки номер, включително и двадесетачката в центъра на мишената в тридесет и четири хвърляния.


	17.

	Той и Джефри трябва да си изяснят нещата.
	Това бе глождило Крус през целия ден, от джогинга рано сутрин по Марина до късната закуска в „Грийн“. Не можа и да си подремне следобеда, както обикновено в събота, дори се принуди да отиде до службата в средата на следобеда. Сега, след късния обяд и двете бутилки вино на светлината на вечерната заря той не виждаше начин да избегне това неприятно чувство.
	Джефри лежеше по гръб, завит до половина с розов чаршаф. Той сякаш беше заспал, но Крус не мислеше така. Напомняше му дремеща котка, а Крус много обичаше котките. Джефри беше се отпуснал напълно, а шефът му бавно набираше гняв в себе си. Крус леко допря пръст, сетне го прокара от подмишницата до зърното на гърдите на Джефри, а той отвори фантастичните си очи, които личаха, че са сини дори в полумрака.
	— Хей! — прошепна Джефри. — Тук съм.
	Това беше момчешкото у него. Хитрината на Крус беше да е щастлив с него тук и да престане да се опитва да превърне младежа в нещо, което той не е. Беше мислил цял ден по това. Джефри не е годен за интриги, нито за бизнес — той беше създаден за наслада, за облекчение.
	— Тук си, нали?
	— Винаги.
	Крус въздъхна. Боже, колко го обича!
	— Може ли да поговорим малко? — Странно как той фактически преставаше тук в дома си, да бъде шефът и това никак не го безпокоеше.
	— Дадено. — Джефри приседна, придърпа одеялото на кръста си.
	— Мисля, че трябва да се изясним с теб: Ед Кокран никога не е идвал тук.
	Джефри наклони глава.
	— Но той беше, Артуро.
	— Зная, зная, че е бил. Но нашата версия, твоята и моята, трябва да е една и съща, ако още някой реши да пита за това.
	Джефри се опули.
	— Но защо ще трябва да скрием истината? Говорихме с него. Какво лошо има в това?
	— Само по себе си, нищо. Но има хора, които биха се опитали да му придадат по-друг смисъл.
	— Защо?
	— Защото, Джефри, той бе убит на моя паркинг.
	— Той не е бил убит. Самоубил се е. Ти каза, че се е самоубил.
	— Разбира се — отвърна Крус и заговори бавно. — Знам това. Имам го предвид. Но смъртта на Кокран има връзка с мен поради самия този факт. И мисля, че ще бъде по-умно, ако престанем да привличаме вниманието към това.
	Джефри протегна ръката си с дълга длан и прокара нокът по челюстта на Крус.
	— Туро, ти не си го убил, нали?
	Крус скръсти ръце на коленете си и се насили да не издаде гнева си. Джефри не можеше да схване същественото в случая.
	— Не, Джефри, не съм го убил.
	— Но си го видял, нали? Онази вечер? Когато ти се прибра много късно.
	— Разбрахме се с теб, че съм се прибрал преди девет, нали? Така казахме и на полицията.
	— Артуро. — Джефри заклати глава встрани. — Да. Аз те обичам. За бога, кажи ми кога се прибра тогава. Около девет, наистина ли? Но между нас… — Не продължи.
	— Полицията мисли, че е самоубийство.
	— Извика ли полицията?
	— Прочетох го случайно днес следобед в службата. Във всекидневния бюлетин на полицията за пресата, както знаеш.
	— Ето защо си отишъл в службата?
	Крус мразеше този заядлив, дразнещ тон. А после се прояви и обидата.
	— Ти трябваше да ме уведомиш — каза Джефри, пресегна се и докосна лицето му. — Не ми казваш достатъчно неща. А ние сме едно единно цяло — добави той, — трябва всичко да споделяме.
	— Ние наистина споделяме — възрази Крус. — Поне аз желая това.
	Джефри стана и отиде гол до прозореца.
	— Значи искаш да казвам, че никога не сме приемали Ед тука?
	— Навярно никой няма и да пита. Само за по-сигурно го искам.
	Джефри се обърна към него.
	— Мисля, че най-доброто е да бъдем честни, Артуро. Ако започнеш да казваш лъжи, те сякаш те стягат целия с въжета. Може и да забравиш каква е всъщност истината.
	— Съгласен съм с теб, Джефри. Разбирам те прекрасно. Единствената причина да искам това от теб е, че вече казах на полицията, че не познавам Ед. И ако — по този въпрос — сме единни, няма да ни потрябва да лъжем никога вече.
	Джефри седна на леглото.
	— Обещаваш ли?
	— Обещавам.
	Как можеше да очаква от Джефри, че е разбрал? Седеше на тапицираната с брокат кушетка на долния етаж, загледан в камината. Водката, отдавна изстудена, беше останала недокосната и сега се беше стоплила. Ефирните завеси пропускаха от улицата светлина във всекидневната и тази светлина беше достатъчна, за да откроява познатите очертания — на свещника върху дванадесетфутовата мраморна маса, двете скулптирани мраморни колони, които ограждаха камината, постелката от кожа на бяла мечка в краката му, трите оригинални творби на Гурман на отсрещната стена, купени дълго преди неговите керамични плочки да станат достъпни във всеки бутик на Запад.
	Сред тишината на своя дом Крус се отдаде на мисли за придобитото. Той продължаваше да храни убеждението, че си заслужава. Всъщност процесът на придобиването още не бе завършил. Стаята започваше да му изглежда твърде малка, а къщата — леко остаряла. Беше готов за ново преместване.
	Поддържай тази мисъл, рече си той. Удобството е стагнация. Продължавай да искаш повече, там е ключът. Поддържай острота в поведението си. Ако не разширяваш постигнатото, ще започнеш да го ограничаваш.
	Кола изкачваше с усилие стръмния хълм и след минута Крус дочу тихото плясване на неделния вестник върху автомобилната му алея. Вече е сутрин, най-тъмният час преди зори, преди мракът да избледнее в сиво.
	Не, ще бъде невъзможно Джефри да разбере това. Джефри не бе изминал неговия път. Крус дори не трябваше да се опитва да си го спомня: то беше винаги в него. Когато беше на годините на Джефри…
	Започнал беше да размишлява като старец, да звучи като баща си, когато разказваше за живота си на брасеро*. „Ставах преди три, Туро, за да работя на полето часове преди слънцето да напече.“ Е, Крус също се беше трепал, само че на други полета.
	[* Наемен селскостопански работник (исп.). — Б.пр.]
	Не, Джефри никога няма да разбере какво значи да си мексиканец, беден и весел. А Крус никога не беше се върнал към бедността.
	Дори сега, в Сан Франциско, където хетеросите*1 се присмиваха на техния статус на малцинство, в латиноамериканската общност хомосексуализмът се смяташе за проказа. Мачо*2 продължаваше да властва — Крус знаеше, че това ще трае до края на живота му.
	[*1 Мъжете, които предпочитат половите контакти с жени (исп.). — Б.пр.]
	[*2 Мъжкарят, тоест хетеросексуалният мъж (исп.). — Б.пр.]
	Всяка седмица-две той се натъкваше на някоя история за банда, действаща в района на Мишън или за някой побой, осакатяване или убийство на беден марикон*1. Отдавна бе решил да не чете такива истории. Хората не искаха да ги четат, те не бяха новини, а известяваха за това какво се е случило с тези первертидос*2 — а то не беше важно, поне за ла хенте*3, за неговите податели на обяви и читатели.
	[*1 Педераст (исп.). — Б.пр.]
	[*2 Перверзните (исп.). — Б.пр.]
	[*3 Хората (исп.). — Б.пр.]
	Крус бе научил урока си добре. Никой не бива да узнае нещо за него. Родителите му бяха починали, без дори да подозират неговите обратни наклонности. Най-малко майка му, която непрестанно му сервираше момичета, особено след като „Ла Ора“ бе започнала да преуспява.
	Той просто минаваше без секс, като изключим отпуските, които го отвеждаха вкъщи отвратен от себе си. Беше минавал без това — докато срещна Джефри.
	И дори с Джефри, дори с любов за себе си, която пулсираше неудържимо в жилите му и той не беше в състояние да се възпира, не преставаше да бъде предпазлив. Първо, след като го нае на работа, реши да го опознае в служебна обстановка — доставяше му радост просто да гледа как Джефри се движи наоколо. Сетне последваха една-две срещи, докато дойде признанието.
	А след това — блаженство.
	Но все още беше нужно Крус да е потаен, което Джефри, макар че не разбираше добре, уважаваше в характера на шефа си. Хомосексуализмът никога не беше имал важно значение за Джефри; той беше от младежите, които се чувстват щастливи поради самата връзка. Двамата си живееха тихо в дома на издателя и старателно прикриваха тази подробност в личния си живот.
	Нещо изскърца горе в къщата. Дали е станал Джефри? Крус се ослуша, но всичко потъна отново в тишина.
	Дори посещението на Ед Кокран — най-изненадващият факт в деловия живот на Крус — не беше нежелано в началото. И ако Джефри и Кокран не бяха толкова наивни, толкова големи идеалисти, всичко щеше да бъде окей.
	Отпи от топлата водка и смръщи лице, като си спомни за онази вечер в четвъртък. Още не беше се стъмнило. Тъкмо привършваха ранната вечеря, когато на вратата се позвъни и Джефри скочи да отвори. Като видя симпатичния млад мъж със сако и връзка, а още и с чанта за книжа, Джефри бе казал да, ще му отделят няколко минути.
	Крус едва се сдържа да не изкрещи: „Не, Джефри, не го пускай! Не тук!“. Но Ед Кокран вече бе влязъл, ръкуваше се с тях и на Крус не му оставаше нищо друго освен да бъде любезен и да блъфира.
	Седнаха тук, в тази стая, а Кокран обясни, че не го изпраща шефът му, в никакъв случай. Хрумнало му нещо на самия него и измислил начин да запази „Арми“ — компанията на Сам Поук — във веригата на разпространението за още една година, след което „Арми“ ще бъде ликвидирана и Крус ще може да поеме отново самостоятелно разпространението, без да изгуби нищо от печалбата.
	Вижте, беше започнал да обяснява той, това е повече или по-малко нещо сходно със заем, което ще даде възможност на „Арми“ да продължи да има приходи и да остане в бизнеса, докато Поук създаде други мрежи, за да компенсира загубата на „Ла Ора“. Кокран беше записал всички подробности на книга. Беше сигурен, че Крус няма намерение да изличи всички фамилии, които работят в „Арми“ — особено когато няма друга възможност за тях. Това щяло да бъде всъщност малък компромис от негова страна.
	Крус не повярва на ушите си. Идва тук в дома му един тъп момчурляк и иска от него да се откаже от цялата реорганизация, която е предвидил, за да угоди на някакъв си бизнесмен, изпаднал в безизходица!
	— Но това не би имало никакво отрицателно въздействие върху вашия бизнес — беше рекъл той след отказа на Крус.
	— Ще се отрази на притока на суми най-малко за година.
	Защо си прави труд дори да спори с това момче? Неговото решение е чисто делово и няма нищо общо с материалното благополучие на служителите от друга компания.
	— Но вие бихте могли да понесете спокойно това, нали? Не мислите ли, че си струва да направите една малка жертва, за да спестите огорченията на други хора?
	Това момче сериозно ли говори? Никой, дори Крус, не би могъл да предвиди какво е необходимо за оцеляването и на собствения му бизнес. Какво би могъл да постигне „Ел Диа“, ако той му осигури отвор, през който вестникът да изпълзи?
	Крус се готвеше да изхвърли Ед, но тогава се намеси Джефри:
	— Той може да е прав, Артуро. Може би това ще се окаже осъществимо.
	— Не би могло! — избухна Крус. Типично поведение за него. Това щеше да мине и замине, но той се побоя Джефри да не би да премине на страната на Кокран.
	Е, така или иначе, той трябва да се въздържа, а не да започва дребнави пререкания с Джефри — особено в присъствието на Кокран, в който случай, ако момчето не е сляпо, ще прозре, че те с Джефри спорят не като работодател и подчинен, а като любовна двойка.
	Дори и да беше осъществимо искането на Ед Кокран, той нямаше да го удовлетвори. Нямаше вложения нито в „Арми Дистрибютинг“, нито в някое друго предприятие от обединението им. Това, което бе се случило с тях, си беше техен проблем и ако те не са предвидили евентуални несполуки в бизнеса, като например изгубването на „Ла Ора“, то значи, че имат лош мениджмънт и се доказва правилността на решението му да прекрати незабавно деловите си отношения с тях.
	Слава богу, беше осъзнал навреме какво се случва с тяхната компания. Усмихна се, затвори се в себе си и нареди на Джефри да донесе бутилка вино. Когато Джефри напусна стаята, той се обърна към Ед Кокран.
	— Ще ви приема след няколко часа в моите офиси. Не разисквам делови въпроси в дома си. А Джефри, макар да ценя високо мнението му, не ми е от полза за правилната политика. Ясно ли ви е?
	Кокран бе кимнал:
	— Ценя позицията ви.
	— Фактически в нея няма нищо за ценене.
	Кокран му отправи сърдечна усмивка и каза:
	— Е, поне се опитах да я разбера.
	— Да, опитахте се.
	И преди Джефри да се върне при тях, те се споразумяха да се срещнат в понеделник вечерта в девет и половина. Само двамата. Да разговарят.


	18.

	Колкото повече мислеше за това Алфонс, толкова повече се безпокоеше за закъснението. Седеше на крехки котлети и салата в „Макси“ на Бюканън, опитвайки се да си представи как би могъл да остане жив, докато трае тази сделка.
	Неговият човек, Джеймс, губеше вяра в него. Това беше първата роля на Алфонс като посредник и доверието в него беше слабо. Алфонс бе употребил цялото си тъпо красноречие, за да убеди Джеймс, че покупката ще се състои. Но дори в този случай той не беше вече сигурен, че всичко ще свърши благополучно.
	Ако не съумее на часа да приключи с тази сделка, с нея е свършено. Всеки друг на негово място би се отказал от нея. Може би ще му е нужно известно време, но Поук ще намери други купувачи, Джеймс ще го отпише като калпав посредник и ще се насочи към по-надежден източник, а можеше и да се разлюти. Междувременно Алфонс не бе получил нищо за цялата тази разправия и щеше да свърши там, където е бил винаги — на проклетата улица, без връзки с никого и без работно място, където да се задържи за дълго.
	Замисли се над тези свои проблеми. Хитрите, учени хора принуждават нещата сами да се нареждат в тяхна полза, не чакат и не се бавят, когато всеки друг се е настървил да грабне по-апетитен къс. И колкото повече мислеше върху това, толкова повече се убеждаваше, че всичко е наопаки в живота.
	Например случилото се с Кокран.
	Най-свястното момче на света, няма две мнения по този въпрос. Но защо се беше появил на мястото за доставяне на стоката? Праволинейният Еди сигурно е бил участник в сделката. А това значеше, че Поук се е опитвал да го зачеркне.
	Задъвка някакъв хрущял, опитвайки се да си представи как изглеждат тези хора на парите. Вън ръмеше в леката мъгла, застинала като самата смърт. Едно куче се изпика на стената на отсрещната постройка и подуши една от книжните торби, поставени до тротоара.
	Всички стават нервни, когато парите паднат на масата. Това е проблемът. До миналата седмица всички бяха много спокойни, само определяха евентуалното време, когато би могъл да се осъществи трансферът. В „Арми“, където повечето от хората бяха освободени и където Кокран се опитваше да призове към нов бизнес, а Сам отсъстваше през половината време, нямаше никаква работа, затова той и Линда само се навъртаха в службата и един път си направиха гуляй.
	Но изведнъж разговорите с момчетата на Алфонс придобиха нов характер — те всички пожелаха да действат незабавно. А как ще действат, като не беше определено мястото на доставката? Пък и Поук не разполагаше със стоката. Да, можеше да послужи като извинение убийството на Еди на предвиденото място за доставката, но перспективите бяха лоши. И изглеждаха на Алфонс все по-лоши, колкото повече мислеше за тях.
	Макси му доливаше още кафе от цикория в спуканата бяла чаша. Тя беше добра мама, черна и дебела като повечето негърки на годините й, но неуморно шеташе, приготвяше котлетите, поддържаше спокойствие и самата тя беше спокойна.
	— Хей, Макси — обърна се Алфонс към нея, — мога ли да те попитам нещо? Искам да зная мнението ти.
	Макси спря да налива кафето и вдигна очи към него.
	— Дадено, скапаняк! — И прихна да се смее. Алфонс се засмя и изчака смехът й да престане. — Окей, сладурче — продължи тя, — какво ще питаш?
	Но изведнъж, преди да зададе въпроса, той разбра отговора. То беше толкова явно, че той недоумяваше как не бе се сетил по-навреме. Остави тежко пълната чаша на масата и разля кафето по ръката си.
	— Внимавай, малкият, виж какво правиш!
	Той се усмихна на Макси.
	— Благодаря ти, мамо.
	Трябваше да се откъсне поне за малко от мрачните си мисли, да се посмее макар за кратко — да се опита да прозре ясно нещата. Всички играеха една и съща игра. Джеймс имаше закрила за парите си — закрилата на висшата лига — и въпреки това бе нервен. Поук също беше нервен, което означаваше, че общо взето, е изпаднал в същото положение — парите му изчакваха момента на заплащането. Те бяха, така да се каже, сложени на масата, но сигурно лишени от всякаква закрила.
	Въпросът беше къде ще стане плащането.


	Алфонс се беше изненадал от себе си и бе доволен. Това чувство възникна в петък и беше свързано с Линда, когато беше много притеснен заради Джеймс. Той не можеше да приеме от Линда никакви извинения, че баща й е много затруднен парично и не би ли могъл Алфонс да почака за чека си до понеделник. Не беше го грижа толкова за проклетия чек — той искаше да има разговор с гадняра Сам Поук, да му потърси сметка за постоянното забавяне на парите, които трябва да получи за работата си при него.
	И беше шамаросал Линда. Яко. За пръв път удряше шамар на някого. А дотогава не беше одобрявал онези, които лепят шамари на мадамите си. Но Линда естествено не му беше гадже, тоест интимна приятелка. Шамарът обаче силно я впечатли.
	Тя, разбира се, знаеше къде е баща й. Просто не искаше да каже на Алфонс. А после изведнъж станаха своего рода съюзници. Стори му се, че тя вече гледа на него не като на нищо и никакъв човек, а като на мъж, достоен за уважение, който е напълно годен да урежда проблемите си.
	Това бе добър урок за нея.
	Алфонс слезе от автобуса и се прехвърли на зъбчатата железница край Юниън Скуеър. Тя го отведе нагоре до Феърмонт и оттам надолу към пристанището. Скочи от железницата, без да плати. Туристите, които ухаха и ахаха на всичко, бяха шубелии, те си плащаха.
	Не беше посещавал дотогава апартамента на Линда. Застанал в полутъмната ниша пред входа, той за миг се поколеба, преди да натисне звънеца. А ако не си е вкъщи, ако не го приеме, ако не е сама? Не трябваше ли да й звънне по телефона, за да бъде сигурен, че си е вкъщи?
	И после си спомни за шамара, за властта, която беше придобил над нея. Беше в подем с нея. Трябваше да поддържа това убеждение в себе си. А Линда може да знае и къде държи парите си баща й. Може дори да не подозира, че го знае. Но Алфонс не изпитваше никакви съмнения, че ще я склони да говори, и ако си струва това, което разбере от нея, всичко ще се изясни. Ще постигне набелязаната цел сега, когато знае, че успехът му е вързан в кърпа.


	По дяволите. Тя трябваше да се постегне. Никога не знаеш какво ще ти се случи.
	Ето че й звънят на вратата в неделя преди обед, а тя не знае кой идва и ако баща й е решил да я посети, ще я завари по халат, с несресана коса и при пълен безпорядък вкъщи, което ще го накара да си помисли, че е някаква мърлячка. А би ли могло да изкусурява нещо, когато всичко тук лежи на нейните ръце и никой не го е грижа за това.
	Натисна копчето на домофона.
	— Кой е? — В същия момент натисна и копчето за зумера на електрическата ключалка за отваряне на пътната врата.
	— Хей, аз съм, Алфонс!
	Трябваше да не прибързва с отключването на вратата, да пуска някого, преди да знае кой е той. Но Алфонс навярно беше влязъл вече в приземния етаж и нищо не можеше да се направи. Освен това като помисли, тя реши, че посещението е приятно. Беше мислила няколко пъти през този уикенд за Алфонс, по-точно вчера, в промеждутъците, когато не гледаше телевизия.
	Да, той наистина беше за нея симпатяга, млад, черен и така нататък, при това с привлекателно лице и хубаво, здраво тяло. Приятен беше този неин порив да си пофантазира.
	А докато пътуваше в колата на връщане от дома на баща си с Алфонс, седнал кротичко до нея, тя наистина беше доловила, че той всъщност е нервен, сякаш си мислеше какво би станало, ако са нощем в колата двама. Но не посегна да я сграбчи. Сякаш беше се замислил за нещо съвсем друго.
	В събота и той си беше фантазирал мъничко за нея. Може би наистина поне малко я харесваше. Тя се беше помъчила да го разгадае в петък — след като я удари — знаеше, че шамарът не е нещо кой знае какво. Мъжете понякога избухват и трябва да се разтоварят. Баща й още постъпваше така — пердашеше я от време на време. Но случилото се с Алфонс я накара да погледне на него по-различно. Сякаш бе искал да й разкрие интимната страна на личността си. Беше донякъде ласкателно за нея.
	Линда беше само с четири етажа по-високо и не след дълго той щеше да се озове при нея, затова тя изтича в спалнята си, смъкна на пода халата и навлече джинси и тениска. Нямаше време за бельо. После среса набързо косата си — не пречеше, че ще е боса. Водата в банята беше студена и освежи лицето й. Без грим, но поне да бъде чиста. Последен поглед. Добре изглежда.
	Апартаментът й не беше всъщност в безпорядък. Имало е случаи, когато е изглеждал и по-зле. Две-три възглавници не на място, малко чинии в умивалника. По пътя към входната врата тя пусна кутията от пица, доставена й вкъщи в кофата за смет, а после изрита чашата за кафе, кутията „Риц“ и празните кутии кола под кушетката.
	— Хей! — извика й Алфонс, преминал край нея с лека стъпка. — Какво има? — Облечен беше с червен танкистки потник под разкопчани работни военни дрехи. Лицето му сякаш блестеше на светлината в стаята.
	— Как разбра къде живея?
	Той се усмихна и за миг пролича колко е млад.
	— Надникнах там, където трябва, драга.
	Отиде до прозореца и се загледа навън. Тялото му застина в неподвижна поза с ръце, отпуснати до хълбоците. Гледаше към Залива и Алкатраз безмълвен, сякаш се беше замислил над нещо. Е, тя ще му даде необходимото време.
	Тя още не го познаваше много добре. Така беше и през последния петък, беше се умислил нещо, макар че в службата обикновено правеше впечатление на по-енергичен, дори припрян. Най-вече през изтеклата седмица, когато пиха заедно — тогава той се показа много интересен — смееше се и пускаше шеги. Беше истински Еди Мърфи, по-успешно от всеки друг.
	Обърна се и кимна към изгледа.
	— Бомба! — възкликна той.
	Сякаш я забелязваше за първи път. Очите му се спряха за секунда на гърдите й и тръгнаха надолу по тялото й.
	— Радвам се, че ти намина тук. Нямах да върша нищо специално. — Линда направи красив, великодушен жест с ръка — така поне си мислеше: — Ако искаш бира или нещо друго, вземи си от хладилника. Още не съм привършила тоалета си.
	Тя се оттегли в банята и чу как вратата на хладилника се отвори. Миг по-късно той се бе облегнал на касата на вратата към банята и зяпаше към нея в огледалото — тя си пудреше лицето.
	— Хей! — кротко го смъмри тя. — Ще съм готова след минута, окей?
	Той продължи да стои там и си пийваше от бирата.
	— Хайде, Алфонс, притесняваш ме.
	Той повдигна рамене.
	— Няма нищо за притеснение. Нали те гледам аз. — Остави бирата на края на тоалетната чиния и нехайно посегна към нея. Тя усети ръката му на кръста си, сетне ръката се плъзна по задните й части.
	— Какво правиш?
	Отстъпил крачка встрани, отдалечил се от ръката си, но вече обърнат с лице към Линда, той се изкикоти.
	— Хайде, дай ми една минута.
	— Нямам в себе си минути — каза той. Очите му обаче не се смееха. Тя улови погледа им в огледалото, после се извърна към него.
	— Какво си си… _Хей!_ — възкликна тя.
	— Нещо нужно.
	Все още не се усмихваше. Членът му стърчеше от работните военни дрехи, очите му се бяха приковали в лицето й.
	— Алфонс.
	Той хвана члена с дясната си ръка и притегли Линда към себе си с другата.
	— Ти искаш да го опиташ, аха?
	Това не беше въпрос. Взе ръката й и я положи върху себе си.
	Всичко стана много бързо. Сега другата му ръка обгърна шията й, а тя бе започнала да го целува, стиснала го здраво в ръце, сякаш се беше хванала, за да спаси живота си, в някое парче дърво. Тялото му беше твърдо като дърво.
	Тя го отблъсна леко от себе си. Той вече не се бореше с нея — бяха и двамата готови за сношението.
	Линда освободи джинсите си, смъкна ги до половина и седна на бидето.
	— Божичко, Алфонс! — Обви с ръце врата му.
	— Да — каза той. — Да.


	— Разбрах какво е положението.
	Седяха на кухненската маса, покрита със стъкло и пиеха „Бъбривият Мики“ от пакета с шест бутилки, които Алфонс беше отишъл да купи от близкия магазин половин час по-рано. Той най-сетне отвори дума на темата — за какво е дошъл при Линда. Както и за нещо друго, за което също бе дошъл.
	Те не чертаеха планове за това как ще прекарат деня и нощта. Бяха изпили по няколко чаши от струпания на масата алкохол. Алфонс беше по червения танкистки потник и панталоните в защитен цвят. Линда беше с изрязани по ханша бикини-шорти, почти напълно скрити под провисналата тениска.
	Кой каквото ще да казва за лицето й, мислеше Алфонс, но тази Линда има чудни крака. Въпреки че това не го интересуваше в момента, защото бе дошъл по работа.
	Тя го гледаше с наклонена глава, освободила се от напрежението и в прекрасно настроение.
	— Говори ми — каза тя.
	— Ето какво — започна той и се зае да й излага плана, който бе обмислил по пътя за насам. Този план се основаваше на опита му, почерпен от последните две седмици. Положението с него било такова — той обичаше тази дума, загадъчната власт, която се съдържаше в нея: — познавал двама души. Единият от тях имал впечатлението, че той, Алфонс, е дилър. А дилърът бил всъщност друг човек, също негов познат, лъскач. Първият бил навит да изръси два бона за един хубав удар, ама ги нямал в момента, пък вторият си имал скрита стока и постоянно търсел купувачи.
	— Така че аз си мисля, като познавам тия двамата, какво трябва да направи Алфонс? — Засмука показалеца си, след това го оваля в праха и си намаза с него венците, после ги „поля“ с малко „Мики“. — Чактисваш ли?
	Линда кимна тържествено.
	— Но — и Алфонс се засмя широко, — ако се добера до малко от ония, зеленичките, ще купя скритата стока, ще я разпределя на части, ще я продам и ще имам куп пари за теб и за мен, с които ще си направим готино парти. И — той вдигна още влажния си показалец — ще ни останат и джобни пари, с които да повторим всичко отначало.
	— Трудно е да се намерят парите — каза Линда.
	— Само отпърво, докато ги осигуриш. — Отпи от бирата, изчака малко, а после протегна ръка през масата и я погали леко по лицето. — Ти си лошо маце — изрече тихо той. Отново прокара пръст по масата, натисна го в купчината кока, за да събере повече прах по него, и го допря до устните на Линда. Тя отвори уста, той пъхна пръста под езика й и го задържа там.
	— Ъмм! — възкликна блажено Линда.
	— Лошо маце.
	Тя хвана ръката му, задържа пръста в устата си с двете си ръце. Загледаха се в очите. Когато всичкият кокаин бе изсмукан от пръста, тя го извади от устата си и се изкиска.
	— Ех, че кеф! — изрече с наслада тя. Сведе поглед към остатъка от купчината. — Доста намаля.
	— Ще имаме предостатъчно от него, стига да успеем да получим заем.
	— Не дават заеми за такова нещо.
	— Я си помисли. Всичко ще свърши само за два часа. Трябват ни мангизи само за два часа. — Алфонс пак си пийна бира, сетне перна и събори недопитата бутилка. — Хей! — възкликна победоносно той, сякаш това му беше хрумнало в момента. — Забравихме за твоя старец.
	Линда поклати глава.
	— Той не си пада по такива работи — каза тя.
	Въодушевен и напорист, в прекрасно настроение, Алфонс не можеше да не се разсмее.
	— Може би той не бива да знае. Ще види, че парите липсват, но няма да знае кой ги е взел.
	— Не можеш ли да измислиш нещо друго?
	— Можеш и да му поискаш за кола например.
	— Преди шест месеца можеше. Но не сега.
	Разочарован, Алфонс сведе очи. Карай нататък хладнокръвно, човече, стигнал си на косъм от финала, каза си той.
	— Мислиш ли, че държи нещо в службата?
	— В службата?
	— Да, ти знаеш, някаква дребна сума например.
	Линда поклати глава:
	— Не, не мисля. От време на време може да има нещо, но…
	— Заслужава си да проверим, а?
	— Не зная. Такова нещо…
	— Хей, ще ни трябват само за два часа, ако са там. Кой ще разбере?
	— Къде биха могли да бъдат?
	— Няма ли там той нещо като каса?
	— Да, има, в дъното на офиса, зад бюрото му.
	— Просто ще проверим, какво ни коства.
	— Ами ако го заварим там?
	Алфонс я изгледа.
	— А цяла седмица той там ли беше? — Пресегна се и отново я погали по лицето — своеобразно припомняне. Потупа я по бузата. — Само ще надникнем, а? Нищо лошо няма в това, чиста дреболия.
	— Ще трябва да ги върнем…
	— Хей, още тая вечер ще ги върнем. Той няма и да разбере.
	Линда продължаваше да се колебае.
	— Може би няма достатъчно пари в касата.
	— Хей, но ако има?…
	— Как можеш да очакваш, че ще има, при този срив в бизнеса му?
	— Трай, момиче, отде да знам? Може да е поскрил нещичко, за да купи това-онова на сладураната си — без да се сеща тя.
	Линда престана да спори, сведе очи към масата, прокара и тя пръст през остатъка от купчинката и го натри върху венците си.
	— Прав си — заключи тя и гласът й изведнъж придоби дрезгави нотки. — Нищо не ни коства да проверим, нали?


	— Знаеш ли комбинацията?
	— Зная, че е под попивателната на бюрото.
	Но не беше там.
	Затова изгубиха над четиридесет минути да я търсят, докато Алфонс не коленичи на пода и не изтегли нещо, което приличаше на облегалка за лактите или принадлежности за писане, а може и нещо друго, което беше прикрепено към бюрото с малка вдлъбнатинка. В нея трябва да пъхнеш пръст и после да дръпнеш.
	— Винаги е пазил комбинацията под попивателната.
	— Хей, бебчо, не се коси. Главното е, че я спипахме. — И той подсвирна. Пет цифри до осемдесет. — Отваряла ли си някога касата?
	Тя кимна, плъзна се от бюрото, на което беше седнала нацупена и се свлече тромаво оттам.
	— И друг път ли си правил такива удари? — попита тя.
	Алфонс имаше както винаги няколко канала за доставката на наркотик, което не довери на Линда, защото знаеше, че това може да го провали. А градът беше пълен с провалили се, разорени хора.
	Но сега доставката на наркотика не му мърда. Чувстваше го и както го бе доказал неотдавна, беше в подем с Линда.
	— Може би една-две възможности. — Усмихна се с очарователната си усмивка. — И човекът ще ми достави стоката.
	Внимаваше, като изсипваше кокаина на дървеното бюро, като го беше разделил грижливо на четири части с джобния си нож — същия, който беше употребил срещу Сам. Ножът беше остър.
	Сякаш играеха някаква игра.
	— Дай две — каза Алфонс.
	А Линда, коленичила с щръкнал задник — дали не го правеше нарочно? — с напърчени цици — Алфонс много си падаше по хубавите цици — едри и корави наглед, възпирани от тениската — просто завъртя малкия циферблат.
	— А сега осемнайсет.
	— Татко страшно ще се разлюти на мен, ако не ги върнем.
	— Ще си ги получи пак. Завърти седемдесет и седем.
	— Разголване по залез.
	— Ще ли ти се?
	Тя се изкиска.
	— Сега дай девет — рече той.
	— Окей.
	— Остава — не го пропускай — шейсет и три. — Той очакваше да опитват комбинацията девет, единадесет, четиридесет пъти, но накрая това нещо ще се отвори като хладилник. И сейфът наистина се отвори.
	Линда, смълчана, бръкна вътре и измъкна една от пачките със стодоларови банкноти, пристегнати с лентичка от банката, на която пишеше с червен химикал „10 000$“.
	Алфонс изхлузи задника си от бюрото и измина бавно петнадесетте фута, които го отделяха от Линда. А тя продължаваше да стиска в ръка пачката и каза:
	— Какво е това?
	Той взе пачката, прокара палец по края на банкнотите, при което те се раздалечиха ветрилообразно, и дълбоко в душата си почувства, че това е истинското в живота, че това е само малка част от голямото богатство в сейфа.
	Върна се до бюрото. Пачката се побра лесно в джоба на панталоните в защитен цвят.
	— Късмет! — възкликна той, изненадан от високия тон в края на думата. Обърна се към Линда, все още коленичила до сейфа. — Късмет! Чуваш ли? Страшен… късмет!
	От радост чувстваше, че има нужда да отиде до тоалетната.
	— Колко са всичко? — попита Линда и гласът й отекна едва-едва в кънтящите като пещера уши на Алфонс.
	А може и изобщо да не я беше чул. Застанал до бюрото, той видя ножа и около една четвърт от праха, останал по бюрото и в чест на успешното обиране на касата се наведе и го събра на мъничка купчинка, след това облиза пръст, прокара го по дървото и го всмукна шумно.
	— Колко са? Стигат ли за твоята сделка?
	Той се обърна. Какво говори тя? Продължаваше да стои на колене до отворения сейф, който сигурно е натъпкан с пачки като тази, която току-що пъхна в джоба си. А Линда плачеше.
	— Достатъчно ли са? — повтори тя.
	Той сякаш не можеше да разбере какво му казва. Отиде до нея и взе лицето й с двете си ръце.
	— Хей! — Опита се да я целуне, но тя се извърна. Повтори „Хей!“.
	Линда вдигна очи към него.
	— Всичко това е било за нея, нали? — попита тя. — Спестил е всичко това за Ника.
	— Какво?
	— Как ще постъпим в такъв случай? — отново попита тя.
	Алфонс не разбираше за какво му говори, но схвана буквалния смисъл на въпроса й.
	— Ще се изметем оттук с всичкия тоя боклук — рече той и посочи купчината пари в сейфа.
	— Не — възпротиви се Линда.
	— Какво значи това „Не“?
	— Значи каквото значи винаги. Парите не са твои. Каза, че ти трябва само малък заем. — И стана, за да затвори вратата на сейфа. А той си спомни за дадения й урок, шамара, който му даде власт над нея, и я зашлеви.
	Но бе забравил просто за секунда, че държи отворен ножа в дясната си ръка с резец като бръснач. И следващото, което осъзна, беше бликналата кръв, която го опръска цял, опръска пода и всичко наоколо.
	Линда широко отвори очи, сякаш недоумяваше какво става в момента. Отвори уста да каже нещо, но от устата й избликна само още кръв.
	Алфонс сведе очи към ножа в ръката си и едва сега осъзна какво е сторил. Хвърли ножа, грабна ризата си, за да я разкъса, но не успя, затова притисна тениската на Линда до шията й, а тя рухна върху него.
	— Хей, момиче, нищо ти няма. Успокой се — каза той. Потупа я по главата, отпусната на скута му, но кръвта беше плиснала навсякъде, петното на пода растеше. Той се измъкна изпод нея, като все още държеше главата й в ръце, после се опита да положи леко главата й в локвата под нея. Приклекна на пети, извил тяло назад.
	— Ама че беля!…
	Кръвта заля и мястото, където бе приклекнал и той реши, че вече достатъчно се е наквасил в кръв, затова се хлъзна назад и се изправи с усилие.
	— Как ли ще се оправиш с това сега? — рече той. Не знаеше обаче на кого е задал този въпрос.
	Джобовете на панталона бяха големи, но нямаше да поберат всичките дванадесет пачки пари. Трябваше да побере още единадесет. Извади ги от сейфа и ги струпа на бюрото.
	Излезе от офиса на Сам, отмина секретарската стая на Линда и по коридора, а после през паркинга достигна склада, където опаковаха вестниците при мокро време, което често се случваше. Машината там плюеше пластмасови опаковки за вестниците и имаше устройство, което затопляше пластмасовия материал и го изрязваше в необходимата форма. Алфонс включи машината.
	Необходими бяха само два прехода дотук, като Алфонс се стараеше да не поглежда към Линда. Можеше да държи по три пачки във всяка ръка, а втория път — три в едната и две в другата ръка. Направи два реда от по три пачки, допрени с късите си страни, а до тях постави останалите три и последните две. Изобщо не си спомни за десетте бона, прибрани в джоба на окървавения му панталон. Така събраните пачки с банкноти не бяха в симетрична форма като вестник, но машината работеше перфектно и запечата всичко заедно в един продълговат пакет, подобен на опакован хляб.
	Алфонс дишаше тежко и съвсем не беше в повишено настроение. Грабна една от кафявите книжни торби, които се употребяваха за неделната преса и пусна в нея пластмасовия пакет с парите.
	Отвън на паркинга колата на Линда стоеше самотна в облачния и ветровит следобед. Алфонс я отмина, понесъл книжната торба и се отдалечи към улицата.
	Оправи се с парите. Нямаше нужда от кола. Ако върви стегнато и бързо, ще си бъде вкъщи по здрач. Напълно бе забравил за ножа, захвърлен на пода в гъстеещата локва кръв, по средата на разстоянието от отворената каса до главата на Линда Поук.


	Ника винаги спеше, след като се любят, а обикновено това правеше и Сам, но той сега не можеше да се откъсне от мислите си за парите. Защо да не отскочи до „Арми“, да ги провери и да се върне — ще му е нужен не повече от час, а след това ще си доспива през нощта. Има време за всичко през седмичната почивка, а още не беше настъпила дори неделната вечер.
	Обадиха се тази сутрин. Същото време, същото място, окей? Не, не става, каза той. Паркингът на Крус е крайно неподходящ за тази цел. Там всичко се вижда като на длан. Какво ще кажат за кейовете на Койоут Пойнт, стария циментов док, който вече не се използва? Понеделник в осем и трийсет?
	Това се беше уредило, но парите продължаваха да разбъркват стомаха му. Той само ще провери сейфа си в службата, за да се убеди, че всичко е окей, утре ще му доставят стоката и всичко ще приключи.
	Опита да се свърже с Алфонс, но в дома му нямаше никой. Това не е съществено. Алфонс ще дойде утре сутринта на работа. Ще се отложи за тогава разговора по подробностите на трансфера. Но след случилото се в петък, Сам ще вземе револвера си. Дали пък не ставам прекалено предпазлив, каза си той.
	Ника спеше дълбоко, дишаше тежко, отвита до кръста. Лежеше настрани, измъкнала единия си крак над одеялото. Сам прокара длан по хълбока й, докато я изпращаше с последен поглед, преди да се упъти за града. Навярно искаше да се убеди, че тя напълно заслужава тази жертва. Реши, че Ника заслужава.
	Взе разстоянието от Нилсбъро до Арми стрийт за дванадесет минути, после за други три достигна паркинга си. Там видя колата на Линда.
	Работи извънредно? Възможно е, макар да му беше ясно, че напоследък, откак започнаха неблагополучията с бизнеса, нямаше много работа в „Арми Дистрибютинг“. Щом Линда е тук, значи парите са в безопасност. Понечи да обърне колата и поеме обратно за вкъщи, защото не му се щеше да я посвещава в тайната си, да стигнат до кавга поради ревността й.
	Но изведнъж омекна. Само ще надникне да я види, да се увери, че тя е окей, да я похвали, задето е дошла на работа в неделя — опитва се да помогне за спасението на компанията.
	Може би с придобитите пари от продажбата на стоката ще съживя компанията, помисли си той. И ще сложа край на неразбирателството с дъщеря си.
	Спря колата на паркинга.


	19.

	Харди раздвижваше една акула.
	Облечен с един от костюмите за влизане във водата, окачени на вратата зад офиса на Пико, той неуморно обикаляше из кръглия басейн в приземния етаж на „Стайнхарт Акуейриъм“, опитваше се с ръкавици на ръцете да улови голямата бяла акула, доставена от някакъв рибар. Надяваше се, че някак ще успее да й помогне да преодолее травмата и тя да стане централен орнамент във водоема с акули на Пико.
	Но Харди не го вършеше за слава, защото перото за украса щеше да стърчи на шапката на Пико Моралес, който беше куратор на аквариума „Стайнхарт“.
	Харди не раздвижваше акулата заради кариерата на Пико. Раздвижваше я, за да й спаси живота. Когато Пико му позвъни тази сутрин, Харди веднага съобрази, че макар тази лудост с акулите да изглежда напразен труд, винаги обречена на неуспех, тя според него не беше напълно безполезна. И при все че се учуди сам на себе си, прие задачата и каза „да“.
	Тази муха бе влязла в главата на Пико преди около две години и той заобяснява на Харди:
	— За да дишат правилно, акулите трябва да се движат във водата, Диз. Доставят ми ги тук едва ли не осакатени. Държат ги дълго на корабите, влачат се едва-едва чак от Фараоните. И ги получавам ни живи, ни умрели. Питам се дали ще можем да раздвижим поне една от тях… — Повдигна рамене. — Затова ми трябват доброволци да ги раздвижват тук, да ги разхождат, а ти, истински афисионадо* по морските работи, да не кажем, че си имал и суров опит от живота, в този случай с акулите те смятам за най-подходящия кандидат от всички.
	[* Ентусиаст, запалянко (исп.). — Б.пр.]
	Харди не можеше да си обясни защо след продължителната пауза внезапно бе решил, че може да опита отново с този експеримент — нещо повече, желанието бе неудържимо. Пико не беше се отказал да му се обажда по веднъж на всеки две или три седмици, когато му доставеха някоя нова акула. А Харди все отказваше до тази сутрин.
	Беше вече три следобед и ако е вярно, че мястото е независимо от времето, това затворено, боядисано в зелено помещение сред недрата на „Стайнхарт Акуейриъм“, огласяно от тихо, едва доловимо гълголене и жужене, със своите лъснали от влага стени без прозорци — беше наистина извън времето.
	Харди провеждаше третото си едночасово раздвижване на акулата. И другите доброволци бяха ненадеждни като него — пенсиониран рекламен агент за продажба на коли на име Уейвърли и един млад японец, който се казваше Нао, чието главно занимание беше носач в хотел „Мияко“, и разбира се, Пико. Имаше и други чудаци в резерва на Пико, но днес беше ред на Уейвърли и Нао. Харди пристигна там в седем часа сутринта.
	Той не възнамеряваше да предприема нищо по случая „Кокран“ този ден и почти веднага пропъди от съзнанието си мисълта за Джейн.
	Пико довтаса веднага да го навива. В широкото си облекло Пико изглеждаше с наднормено тегло. А със специалния му костюм за влизане във водата Харди си мислеше, че той повече прилича на бременен женски гривест тюлен.
	Стоеше край водоема и пушеше. Мустаците му бяха увиснали чак до долния край на челюстите, гъстата му черна коса беше несресана. Стискаше под мишница вестник.
	— Как е Орвил?
	Той беше измислил имена на своите акули. С това им помагал да оцелеят, каза той, въпреки че теорията му трябваше тепърва да се докаже. Засега обаче — не.
	Харди не преставаше да раздвижва.
	— Орвил — изрече той и погали акулата по корема — е изпаднала в летаргия.
	Пико влезе в офиса си и след секунда се появи отново както без цигара, така и без вестника. Прескочи ръба на водоема с пъргавина, която бе невероятна за размерите на тялото му, озова се до Харди, сложи ръка на голямата гръбна перка на акулата и като пристъпваше странично, провери рефлексите на опашката.
	— Летаргия? Ти наричаш това летаргия? Тя е в чудесно състояние. Орвил — продума нежно той и погали акулата по главата, — прости му. Това беше неуместен сарказъм от негова страна. — Изгледа недоволно Харди. — Помъчи се да бъдеш малко по-интуитивен.
	Харди остави Пико да се занимава с акулата, измъкна се от водоема и отиде в офиса да се преоблече. Когато се появи оттам след две-три минути, държеше вестника на Пико в ръка. Пико тъкмо се приближаваше към него с акулата и Харди тръгна покрай басейна редом с него.
	— Прочете ли това? — попита го Харди. — „Ла Ора“?
	— Си. Този вестник поддържа етническото ми самочувствие.
	— Знаеш ли нещо за неговия издател?
	— Толкова, колкото ти знаеш за Уилям Рандолф Хърст.
	Харди разгъна вестника, огледа бегло първата страница, както крачеше покрай басейна. Водата тихо се плискаше зад Пико и Орвил.
	— Аз говорих с него. Той ме излъга.
	— Кой?
	— За кого говорим, Пико?
	— За Уилям Рандолф Хърст. Какво, да не са отвлекли пак Пати?
	Харди натърти:
	— Крус. — Потупа вестника. — Издателя.
	— За какво те излъга?
	Този въпрос възпря Харди. Не беше го задавал дори на себе си, а би трябвало. Крус го бе излъгал, че не познава Еди — поне самият Харди беше твърдо убеден в това — но то не изчерпваше същността на въпроса. Пико сега беше от другата страна на басейна.
	— За какво те излъга?
	Но Харди вече беше до вратата, тръгнал да си ходи.
	— Благодаря ти, Пийк.
	Пико стисна по-здраво акулата.
	— Не му позволявай да те отчайва, Орвил. Той си е такъв. Понякога забравя и да каже довиждане.


	Харди уцели двадесетачката от първо хвърляне, след това деветнадесет, осемнадесет, седемнадесет. Шестнадесетицата му коства две стрели. Петнадесетицата до дванадесетицата не му убягна, но единайсеторката, неговото „посредствено число“ на играта „301“ му се закучи за четири хвърляния. Това бе истински кошмар. Той се гордееше, че никога не му се налага да използва цяла серия от три стрели за едно-единствено число и особено за единадесет — закиснал тук от девет сутринта, и то за левак като него. Най-лесният ъгъл на таблото.
	Поклати отвратен глава.
	„Шамрок“ лениво жужеше в късния следобед. Брус Хорсби пееше по джубокса и ни внушаваше, че „така се случва винаги в живота, някои неща никога не се променят“. Зад барплота беше Лин.
	Харди ползваше само за себе си таблото за стрелите, подходящо и приятно време да облекчиш мозъка си, да оставиш нещата да вървят на самотек. Неговата „Гинес“, първа за този ден, стоеше наполовина празна на масата до него.
	Започна следващия тур, прицелвайки се в десетицата, а когато две от трите стрелички пропуснаха целта, чувството, което той изпита, не беше отвращение, за разлика от по` преди. Нещо се бе прокраднало в съзнанието му и провалило съсредоточаването в таблото.
	Измъкна стрелите от таблото. Отпусна се неподвижен на един от дълбоките столове в дъното на заведението, до тоалетните, където беше разговарял с Кавано под прозорчето с цветното стъкло. Сложи бирата на ниската масичка пред себе си, наведе се напред и свали стабилизаторите от стреличките — бледосини, с релефно изображение на златна стрела, както на деловите му визитни картички — сгъна ги грижливо и ги постави в прореза им в кутийката. Сложи волфрамовите стрели една след друга в овехтелите им кадифени легла. Пъхна кутията в джоба на сакото.
	Окей.
	Пийваше от „Гинес“-а, облегнал гръб на стола. Ако нямаше изгледи да получи съдействие от официалните органи, ще трябва сам да почне да обръща повече внимание на подробностите. Реши да започне писмен доклад, като се прибере вечерта вкъщи. В момента нещо го безпокоеше. Какво още беше казал Крус?
	Почти нищо. Това бе най-повърхностната от всички срещи, които беше имал. Ако Крус не го бе излъгал за Еди, Харди никога нямаше да си помисли втори път за Крус.
	Припомни си всичко, което си бяха казали с Крус. Първо, момчето, което доброволно бе признало, че познава Еди. Но после Крус се беше отървал от него пронто*. После вандализмът с оградата, което очевидно завари Крус неподготвен. Харди помнеше как Крус бе застанал до оградата, след като той се бе качил в колата си и беше впил очи в нея, с ръце на хълбоците и клатейки глава. Беше казал, че навярно са го сторили деца, но Харди веднага му бе задал въпроса: „Какви деца?“.
	[* Скоро (исп.). — Б.пр.]
	А какво да кажем за колата, с която е пристигнал Еди на паркинга? Полицията беше ли я проверила за отпечатъци от пръсти? За косми? За нишки от платове? Грифин беше ли проверил за тези неща? Може би колата още се намира в градския гараж.
	Стана и отиде до барплота. Лин му услужи с химикалка и хартия и той надраска няколко бележки, докато чакаше да прекипи пяната на втората му „Гинес“.
	Погледна часовника си. Беше почти шест часът. Бе отлагал този въпрос достатъчно дълго, излязъл рано от дома си, за да раздвижи Орвил. Може би затова беше казал „да“ на Пико този път, без дори да се замисли достатъчно.
	Помоли Лин да му подаде телефона на барплота, набра номера на информацията, получи номера, който го интересуваше и позвъни. Тя отговори още от първия сигнал.
	— Моля те, не затваряй — каза той.
	Настъпи дълга пауза, след която прозвуча въпросът:
	— Защо не?
	Той се помъчи да й обясни причината.
	— Не зная защо — каза тя, когато той привърши, — но това ме потресе повече от всякога. — Харди седна, хапейки устна; не можеше да намери отговора, но се надяваше тя да не му затвори телефона. — Помислих си — продължи Джейн, — че си подкарал пак старата си песен, решил си да избягаш.
	— Не върша вече такива неща. — Ще я остави да го обвинява, дължеше й правото да го напада остро за провалената им среща. — Аз те потърсих, както виждаш — добави Харди. — Нали сега говорим.
	— Моля те, Дизмъс, никога повече да не го правиш, ако не можеш да постъпиш иначе. Убедена съм, че няма да го понеса.
	Той се замисли над думите й дълго и тя два пъти каза „Дизмъс“.
	— Окей — обади се накрая той.
	— Какво значи това „Окей“?
	— Искам да се видим тази вечер. Кълна се в бога, че няма да отсъствам.
	— Дай ми телефонния си номер. Така че ако решиш отново да ме вържеш, да знам какво да правя.
	— Имаш ли молив?


	Отидоха в едно кръчме в Горен Филмор, което се беше специализирало в приготовлението на каджунска* храна. Седнаха в колибка, близо един до друг, сякаш очакваха на пейката си още една двойка. Плат с кестеняв цвят беше опънат пред входа на колибката и сервитьорът го отмяташе при всяко свое влизане. Джейн седеше най-близо до стената, Харди — от външната страна.
	[* Етническа френско-канадска общност от Нова Шотландия. — Б.пр.]
	Бяха поръчали стриди с каджунско мартини, а през това време Харди обясняваше на Джейн доста подробно за събитията от предишния ден. За ордьоври Джейн поръча северноамериканска речна риба, нарязана на ивици и оваляна в пипер, лук и мънички скариди. Харди беше пожелал за себе си препечено филе, свръхделикатес, с тамале — счукана царевица с месо и червен пипер. Изпиха заедно бутилка бяло вино и решиха, че са се опознали още малко повече.
	Когато тя и Харди бяха заедно, Джейн беше работила в рекламния отдел на „И. Магнин“, но след две години била по-впечатлена, както призна, от самата мода, отколкото от артикулите за продажба. Станала купувач, започвайки от дъното и сега много харесвала това, като пътувала до Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго, дори до Европа и два пъти до Хонконг.
	Харди я гощаваше с разкази за барманството си, за Мозес, Пико и акулите и малко за Еди Кокран. Пристигнаха десертите им — два крема фламбе и малко еспресо. Разговорът вървеше мудно. Харди погледна часовника си. Джейн се извърна до половина на пейката, за да бъде с лице към Харди. Тя се пресегна и покри близката му ръка със своята.
	— Мислиш ли — попита го тя, — че е време да си поговорим за Майкъл?
	Харди погледна право срещу себе си, към съковете в боядисания в червено шперплат. Вдигна чашата с кафе еспресо и я сложи обратно на масата, без да пие. Изтръгна ръката си изпод нейната.
	— Недей — каза тя.
	— Не правя нищо.
	— Отново си дърпаш ръката от мен.
	Харди, хванат на място, рече:
	— Може би.
	Джейн отново посегна за ръката му и я положи, както бе направила предишната вечер, на скута си. Покри я бавно с двете си ръце.
	— И какво правим в момента? Водим светски разговор, опитвайки се да се хванем един за друг?
	— Какво?
	— Вечерята. Умно измислена уловка.
	— Продължавай, Джейн.
	— Ти ще продължиш. — Изрече го спокойно. — Да знаеш какво върши някой, още не значи, че го познаваш добре.
	— Според мен това е достатъчно.
	— В такъв случай съжалявам, задето ми се обади. — Тя освободи ръката си с помощта на другата и бързо изтри с показалец по една сълза от всяко око — първо от едното, после от другото. — Не бях грешка за теб, ти знаеш.
	Харди приличаше на къс скулптирано дърво, неподатлив, инертен.
	— Говорил ли си някога за това? — Тя отново хвана ръката му в своите. Две-три сълзи бяха потекли по бузите й, но тя не хлипаше. — Мислил ли си изобщо за това?
	— Никога не мисля за това. — А после, веднага след появата на това чувство, то изчезна. — Няма значение — каза той. — Съжалявам, че ти крещях.
	— Няма значение ли? — попита кротко тя. — Мислиш ли, че като ми кряскаш, с това ще се реши проблемът? И все пак предпочитам да ми кряскаш всеки ден, отколкото да ме напуснеш, да изчезнеш.
	Харди не можеше да повярва, че още диша.
	— Това няма да ни върне Майкъл. — Харди най-сетне се реши да я погледне. Като видя сълзите й, той избърса бузите й и се обърна с лице към нея. — Ти не го уби, Джейн, аз го убих.
	— Не си. За пръв път беше се изправил в креватчето си. Как щеше да предвидиш, че може да падне?
	— Би трябвало да го предвидя.
	Майкъл, седеммесечното момченце, беше се изправило за пръв път в креватчето си. Харди беше сложил детето да спи за през нощта и бе снишил страничните стени на креватчето. Но Майкъл ненадейно се беше изправил на крака, навел се през ръба на креватчето и паднал на пода надолу с главата. Почина на другия ден към обед.
	— Трябваше да го предвидя — повтори Дизмъс.
	— Чуй — каза Джейн, — не си могъл да го предвидиш. Това е минало. Отдавна минало. Колко още ще страдаш за това? То е злополука. А злополуките не се предвиждат. Не е вина на никого.
	Той взе чашата за кафе, взря се в затвореното й пространство и я допря до устните си, без да усети някакъв вкус.
	— Всеки път, когато те погледна, отново се упреквам. Какво трябваше да преживееш заради моята несъобразителност. Ти, а аз също.
	— Не съм пострадала заради теб. Не си виновен за случилото се. Сега ме погледни — изрече Джейн.
	Той беше убеден, че е красива. Бузите й блестяха от сълзите.
	— Казвам ти, че никога не съм те мислила за виновен за смъртта на Майкъл. Бих могла и аз да бъда дотолкова виновна. Аз също съм могла да не го предвидя. Във всички книги пише, че на тази възраст бебето започва да се изправя на крака и просто не бях помислила, че това ще стане ненадейно. — Джейн поднесе ръката на Харди до устните си и я целуна. — Най-лошото беше, че изгубих и двама ви.
	— Нямах смелост да те погледна в лицето.
	— Зная.
	— И всичко друго изглеждаше привидно. Още е така — поклати глава той. — Не зная… Сякаш всичко е изгубило смисъл.
	— И аз ли?
	Той затвори очи — може би си представяше нещо или си го припомняше.
	— Не, ти значиш нещо. Винаги си значила нещо. — Поколеба се. — Всичко останало обаче… не можеше да събуди в мен интерес.
	Седяха с лице един към друг, извърнати и двамата на пейката в каджунския ресторант. Държаха се ръка за ръка — и двете, длан в длан.
	— Когато ми се обади от бара по телефона — подхвана Джейн, — ти каза, че вече не бягаш.
	Той кимна.
	— Но мислиш още за това, нали?
	Той кимна пак.
	Нямаше какво повече да се каже. Харди пусна ръцете й и натисна бутона, поставен на една от стените на колибката, за да повика сервитьора, който им даде сметката.


	Гласът на Глицки призоваваше Харди да му се обади, независимо кога ще се прибере вкъщи.
	Като се раздели с Джейн, със смут в главата, той се върна с колата си към Чайна Бейсън, за да огледа още веднъж паркинга на Крус. Отиде до дупката в оградата — тя беше несръчно закърпена с опаковъчна тел. Циклоновата ограда не е била пробита от деца. Тя беше срязана цялата — от горе до долу.
	Обади се на Пико от уличен автомат, за да се осведоми за състоянието на Орвил. Автоматът в офиса на Пико отговори, че Пико отсъства от аквариума. Харди го потърси вкъщи и научи, че акулата не е постигнала нищо съществено.
	— Трябваше да те предупредя какъв е късметът ми напоследък — каза Харди и му съобщи за бейзболния мач. А после се сети, че Стивън Кокран не бе починал вчера. Може би късметът на Харди вървеше към промяна.
	Гласът на Пико издаваше потиснатост и Харди го попита има ли нужда от компания. Пико каза окей и не след дълго двамата седяха на кухненската маса и играха „Пикшънъри“ с Анхела и двете по-големи деца на Пико в продължение на часове.
	Беше късно, когато Харди се прибра вкъщи. Потърси веднага Глицки. Сержантът не беше в настроение, той само попита Харди би ли могъл да намине към него рано сутринта във връзка с разследването на случая „Кокран“.
	— Да, ще дойда — отвърна Харди. — Има ли нещо ново?
	— Има. Още един мъртвец и той не би могъл да се самоубие.
	След което Глицки затвори телефона.


	20.

	Празно. Празно. Празно.
	Думата се въртеше неспирно в главата на Сам Поук като записана на магнетофонна лента със залепени краища, представляваща затворена верига, откак беше спрял колата си на алеята. Празно. И домът му в момента беше празен — Ника го бе напуснала.
	Беше й се обадил, след като полицаите се задържаха в службата му два-три часа. Тя изрази съчувствие по повод смъртта на Линда, но по гласа й той разбра, че няма да я намери вкъщи, когато се прибере.
	Кой знае защо прие отсъствието й за подходящо в известен смисъл. Бележката й на масата в антрето гласеше: „Сами, съжалявам, но не мога да понеса две погребения в една и съща седмица. Всичко става много тягостно, затова реших, че няма да имаш нищо против, ако гостувам на Джейн (ти знаеш, тя живее в Купертино) за два-три дена и се опитам да облекча главата си от целия този кошмар. Можеш, ако желаеш, да ми се обадиш (номерът е записан в нашия бележник). Съжалявам за Линда“.
	Съжалявала за Линда. Нищо повече. Съжалявала за Линда. Празната къща кънтеше в мрака. Няма смисъл да се запалват други лампи — тази в кухнята над печката е предостатъчна. Единственото, което му трябваше да види, беше бутилката.
	Това е, значи, краят на всичко — на работата, на плановете, на потенето, спестяването и усилията. До него бе достигнал той. До една кухненска маса в празен час и празна къща — да пие сам в полунощ.
	Запита се защо ли досега не беше пил често — сега бе единственото нещо, което вършеше с желание. Отпърво алкохолът предизвика болки в стомаха, но след известно време те спряха. Наля си още уиски в чашата, стана, леко залитайки, и взе шепа бучки лед от хладилника.
	Върнал се на масата, той разтвори отново албума със снимки, но не можа да намери тази, която го интересуваше близо половин час. Ника я беше сложила в едно от чекмеджетата под рафтовете с книги, а не на някое открито място.
	Това бе снимка на Линда. Наложи си да я погледне. Линда не беше красива, но имаше нещо привлекателно в нея, желание да се харесва. И хората я харесваха. Той не беше мислил достатъчно често напоследък и за обичта си към нея. Не че бяха разговаряли прекалено много той и тя през последните няколко години — тяхната близост имаше друг характер. Особено след като тя порасна и започна да върши някои неща посвоему — наркотици, момчета и така нататък.
	Но какво би могъл да стори, за да я възпре? Това престана да бъде негова грижа, след като тя завърши средното си образование. Каза си, че е вече зрял човек.
	Наля си пак, бутилката му силно иззвънтя. Защо ли дъщеря му смяташе, че той отново проявява интерес към любовта, впуснал се е да търси друга вместо нея, за да я вмести в живота си? А Линда му беше заявила недвусмислено, че вече има свой живот. Окей, тогава и той ще се погрижи да има свой живот. И бог му е свидетел, че заслужаваше това, сам бе отгледал дъщеря си и сам бе създал бизнеса си. Линда нямаше право да му завижда за това какво намира в Ника.
	Телефонът иззвъня в празната къща и той усети как стомахът го присви и отново започва да го боли. Дори да му звънеше Ника, той нямаше желание да разговаря. Остави го да звъни единадесет пъти, след което престана. Поук се качи горе в спалнята си и взе чашата със себе си, а сърцето му туптеше трескаво, сега от страх. Разбра кой му беше звънял по телефона, не беше Ника.
	Но такава мисъл беше глупава, би ли могъл някой да научи вече? Утре може би да, те положително ще знаят, но не сега. Седна на леглото. Беше забравил напълно за това. Или не беше го забравил, а просто беше го оставил настрана. Не би могъл да си позволи да продължи да върши това, поне не за дълго.
	Обзе го безпокойство. Колко бързо се беше усложнило всичко! Само преди две седмици възникна един прост проблем с парите, който се нуждаеше от също просто разрешаване, а сега всичко беше много сложно и заплетено.
	Съблякъл се гол, той слезе отново долу с празна чаша. Трябваше да се държи за парапета, но дори така стъпките му бяха несигурни.
	Е, няма значение. Сам е и може да прави каквото си иска и макар да се чувства уморен и пиян, защото неговото момиче е убито, нека си се чувства така, а комуто не харесва, майната му.
	Но тук в главата му нахълта друга мисъл. Господи, толкова неща изглеждаха несъпоставими. Но тази, новата мисъл, беше важна. По-важна и от случилото се с Линда… _не_, как може да допусне подобно сравнение!
	Ала моментът беше _съдбовен_. Той беше казал на полицията, че в сейфа не е имало пари. Но ако полицията залови Алфонс и парите се окажат у него? Това ще означава ли, че тези пари не са негови, а на Алфонс? А парите положително ще бъдат у Алфонс.
	От друга страна, обаче, след като е казал, че парите не са негови…
	Глупости! Възможно ли е някой да забрави за сто и двадесет хиляди долара, дори и дъщеря му да е била току-що убита? Мисълта за тях ще бъде в главата му, макар на заден план.
	И тъй, какво би трябвало да каже на полицията? Те са прозрели случилото се, всичко — от игла до конец — заедно с оправданията и останалите глупости ще следват дирята от тук до Сакраменто.
	Ако им беше казал истината за парите, всичко щеше да бъде наред, защото, по дяволите, той бе потресен от лежащата наблизо Линда. Щяха да му зададат само няколко въпроса и всичко щеше да хване място.
	… крива усмивка и признание, че играе покер на пари в брой.
	… фонд за стимулиране на добрите работници, свободен от данък, докато неприятните проблеми с Крус се уредят.
	По дяволите. Нещо такова беше.
	Но сега съзря опасността. Те няма да купят стоката и Сам не можеше да им се сърди. Самият той не би я купил.
	— Искате да кажете, мистър Поук, че сте имали сто и двайсет хиляди долара в тази каза днес сутринта и сте _забравили_ за тях в продължение на… шест часа? Мистър Поук, за дете ли ме смятате?
	Бутилката „Джак Даниълс“ бе празна. Празна. Също като сейфа, като самия него. Отиде до шкафчето и грабна друга бутилка, този път някакво френско бренди, което Ника харесваше.
	Окей, той беше в опасност, но не бива да изгуби парите. Щом си ги получи обратно, ще трябва да реши как да ги оползотвори. Няма значение какво ще си помисли полицията за него. Все още не е извършил нищо незаконно и ако си го запише в главата, той ще бъде окей.
	Излезе навън. Там, в центъра на града, беше хладно, но тук, само на дванадесет мили по на юг, беше топло и приятно. Усети аромата на първите гардении, долови и полъх на жасмин. Отново дишаше спокойно. Малки бели лампички водеха през добре поддържаната градина към горещата вана. Погледна ги със страхопочитание. Притежаваше всичко това. Ето какво бе придобил. Това не беше някакво си просташко пиене в кухня, а разкошно имение в Хилсбъро с паркове, ландшафт и гореща вана, имайте предвид!
	Спъна се в първото плочесто стъпало, но не падна. Достигна горещата вана, вдигна термометъра и видя, че той показва 104°*.
	[* По Фаренхайт; 40° по Целзий. — Б.пр.]
	Ако отприщи мисълта си, може да стигне до нещо.
	Водата го жилна, но само за миг. Седна на първото стъпало, загледан в тестисите си и реши, че е още твърде студено и трябва също като Ника да използва крановете.
	Ето, сега се чувства по-добре. До лакътя му стърчи бутилка с някакъв френски боклук, в ръката си държи чаша, а крановете струят и пропъждат всичкото напрежение, всичките тревоги. Хората се трепят цял живот и какво печелят — стигат до лош край.
	Затвори очи и облегна назад глава върху тухлената облицовка на ваната. Отпи глътка бренди.


	Може би не мисля достатъчно, каза си тя. Може би отдавна съм се превърнала в автомат.
	Светеше само лампата в така наречената трофейна стая в дъното на коридора, след стаята на Стивън. Онази с многото снимки, напоследък Ерин често се отбиваше в нея.
	От време на време до ушите й долиташе от съседната стая хъркането на Големия Ед, но то не я дразнеше. Наистина — и то беше странно — малко неща, които вършеше Големият Ед, я дразнеха. Може би единствено сегиз-тогиз пурите му, но и тя имаше недостатъци, които той търпеше — например честото й отсъствие от къщи, постоянното й тичане да угажда на всички, които се нуждаят от помощта й — не можеше да казва „Не“.
	Погледна към стената със снимките. Тя и Ед се бяха уговорили да свалят снимките на Еди, но по-късно тя реши, че няма смисъл да го правят. То нямаше да облекчи болката им. Това беше една от идиотските идеи, които й бяха хрумнали през последната седмица.
	Прокара пръст по долната страна на рамката на онази снимка, на която той се бе качил на въртележка в стария Увеселителен парк до плажа. Тогава Еди беше седемгодишен.
	Малкото момче, възседнало кончето — с грива, развявана от вятъра — се бе усмихнало на майка си широко, до разчекване. Ерин помнеше прекрасно този ден. Забеляза и петното от горчица на бузата на сина си — беше вкусил за пръв път царевично хлебче с кренвирш. Нечия ръка личеше в дъното на снимката. Това бе ръката на Мик, посегнал да се качи и той на кончето.
	Ерин плъзна очи по останалите снимки. Вярно, нямаше много със Стивън и нито една от последните години. Имаше снимки на Мик: как играе с топка по време на завършването на средното училище, как скача във водата от пристана на мястото, което бяха наемали няколко лета поред на езерото Бас. Джоуди пък бе снимана как получава миналата година своята награда по полемика; как е прехапала език при съсредоточаването си върху готвенето в лагера на скаутките; с първата си официална рокля на танцовата забава като ученичка първа година в гимназията в Мърей.
	Отстъпи назад и се опита да намери най-прясната снимка на Стивън. Имаше една с него и Еди на сватбата преди две години, преди той да направи онова странно нещо с косата си, за което Големият Ед беше готов да го скалпира. Ето и друга, отпреди три години, която всъщност беше моментална снимка на него, баща му и Еди с богат улов риба, току-що върнали се вкъщи.
	Тези двете бяха последните снимки на Стивън. Най-скорошната преди тях беше правена, когато Стивън бе на около осем години, с Джим: Стивън се е усмихнал изкуствено, заел предната седалка на колата, която Джим бе толкова обичал — неговата „Корвет“. А още по-раншна беше тази по време на първото му причастие — с бели панталонки и сако.
	Как са могли тя и Големият Ед да пропуснат да забележат това, което крещящо им обявява тази стена? На нито една снимка Стивън не беше сам, не беше звезда на шоуто, през последните шест години.
	Миналата нощ, след като другите си легнаха, тя и Ед седнаха в тази стая и се запитаха как биха могли да придадат различен облик на нещата. И дори тогава, при всички тези снимки, които ги гледаха от стената, не можаха да прозрат необходимото. Повторила се беше познатата картина, даде си сметка Ерин. Те просто възприеха факта, че Стивън е там на стената със своите братя и сестра, добро и добре устроено в семейството им дете като останалите. Бяха отгледали всички съвсем еднакво — една и съща среда, едни и същи качества. Разбира се, те всички се оказаха окей.
	След като изстрадаха всяко свое родителско решение за Еди, после за Мик, а сетне за Джоуди, защото тя беше първото им момиче и по отношение на нея имаше много неща, които не бяха възниквали с Еди или Мик, когато вече трябваше да се заемат и с подрастващия Стивън, те решиха, че имат богат опит отпреди, нали? И смятаха, че със Стивън ще бъде същото, както с Еди или Мик.
	Най-сетне Ерин щеше да има възможност да използва отдавна жадуването време за себе си, да се отърси от натрапчивото чувство на вина, задето е вършила дотогава само едно в живота си — отглеждането на деца. Не че това не беше важно, но тя можеше да предложи и нещо повече.
	И Големият Ед също. Той най-после щеше да има време за риболов, което не можеше да отдели, докато децата бяха малки. И веднъж месечно за покер. Ала най-вече го блазнеше възможността да се усамотява — да си чете там в стаичката зад гаража и да си прави разходки до плажа.
	Никой от тях не беше мислил да пренебрегва Стивън. Може би, каза си тя отново, може би въпросът се бе оказал доста труден за обмисляне. Трябва да се абстрахират от онова, което доказваха собствените им очи — че Стивън се отдръпва от тях, че той съвсем не е като другите им деца. Не, това беше в противоречие със свободното време, което тя, Ерин, и Големият Ед смятаха, че са си осигурили, ето защо то трябва да се игнорира. Такъв подход би се оказал ефикасен.
	А сега момчето лежеше тежко пострадало и в превръзки и Ерин не можеше и да допусне мисълта, че е виновен някой друг освен самата тя.
	— Благодаря ти, Боже, че е още жив — прошепна тя. Това бе истинска молитва, като разговор с Бога. Не беше постъпвала така, откак научи за случилото се с Еди, не се замисли и сега над същността на своята молитва. Просто искаше да благодари на Бога, задето Стивън не последва Еди в гроба.
	Пое по коридора. Къщата беше празна. Защото Франи си бе отишла вкъщи днес? Не, тя просто имаше такова чувство — чувство на празнота.
	Ед изхърка отново. Ерин чу как той се обръща в леглото на другата си страна. Стивън лежеше по гръб и дишаше спокойно. Тя се надвеси над него и задържа лицето си над неговото, усети свидния за нея мирис на дъха му. Този дъх още не беше дъх на зрял човек, а прекрасното дихание, присъщо на децата. Райският полъх, реши тя, навярно е като дъха на младенец.
	Докосна здравата страна на лицето му, но толкова леко, че той не помръдна. Придвижи стол до леглото, седна и си наложи да продължи да мисли за нещата, които трябва да промени в живота си. Наистина беше престанала да мисли достатъчно през последните няколко години. Можеш да бъдеш безкрайно зает и пак да не пренебрегваш извършването на правилни неща. Може би тя и Ед са проявили леност в това отношение, морална леност, егоизъм.
	Положи глава на одеялото до хълбока на Стивън. Не знаеше от колко време е била задрямала, когато той пошавна и простена. Тя протегна ръка и погали здравата половина от лицето му.
	— Мамо, ти ли си? — попита той.
	— Тук съм, Стивън — отвърната. — Тук, до теб.


	21.

	— Алфонс Пейдж? — каза Харди, изненадан, че чува това име за пръв път.
	Глицки, излязъл на авенютата заради друго убийство, беше се отбил у Харди, както бе обещал. Три дни поред будеха Харди преди седем часа сутринта.
	— Алфонс Пейдж. Можем да се съмняваме в това твърде малко.
	Бяха в кухнята на Харди. Мъглата навън беше рядка и застинала в състояние, което даваше надежди като се покаже слънцето да се разсее.
	— Мислиш, че той е убил Кокран?
	Ейб поклати глава.
	— Сигурен съм само в това, че е убил Линда Поук, нищо повече. Различен почерк. Не съвпада с начина, приложен срещу Кокран. Прерязал е гръкляна й.
	— За пари? Или за друго?
	— Хм, случаят изглежда малко чудноват. — Харди изчака. — Баща й се обади в полицията, същият, за който ти ми спомена, а?
	— Нисък, умърлушен, трътлест?
	— Същият.
	— Какво е търсил в службата си в неделя?
	— Каза, че се е чувствал виновен, задето не се е мяркал там цяла седмица. Искал да поработи в неделя и да продължи в понеделник, нещо такова.
	— О, сигурно.
	— Зная.
	Двамата си кимнаха многозначително.
	— И така — продължи Глицки, — там нямаше никакви пари, макар че в офиса му имаше каса, здраво затворена, и жертвата, Линда, лежеше в локва кръв току до нея.
	— Значи е изпразнил касата?
	— Във всеки случаи тя беше празна, когато Поук я отвори, за да надникне в нея. Аз мисля, че това е свършил или той, или може би Алфонс.
	— Какво искаш да кажеш с това „може би“? За какво друго ще убиват момичето?
	— Диз. Лабораторният анализ ми показва, че убитата е била пълна със сперма. Открили са три-четири косъма на чатала й. Те като че ли са от чернокож.
	— Господи, значи са я изнасилили?
	— Не зная, но това е в противоречие с тезата, че парите са единственият възможен мотив. Тя е имала секс малко преди да бъде убита, примерно един-два часа.
	— Но защо е отишла в службата си и то там, където се намира касата? Това обстоятелство все пак намеква за известна връзка с парите.
	Глицки повдигна рамене.
	— Не, грешиш. Може и да има пряка връзка, но тя не е непременно необходима.
	Харди стана и се заразхожда из кухнята.
	— Добре, зарежи това, Ейб, и ми кажи: кой е този Алфонс Пейдж?
	Глицки извади една снимка, която беше взел от майката на Пейдж — тя му я беше дала неохотно, когато отидоха в дома му миналата нощ със заповед за обиск. Харди сбърчи чело, докато разглеждаше снимката, а Глицки продължи:
	— Поук идентифицира ножа, намерен на местопрестъплението като негов. Отпечатъци с кръв бяха намерени навсякъде — дори на гърба на една опаковъчна машина.
	Харди хвърли снимката на масата.
	— И казваш, че там нямаше никакви пари?
	— Полезно обстоятелство — рече Глицки и си записа нещо в бележника. — Междувременно лабораторията изследва колата, но преди всичко беше нужно да се вземе заповед за обиск. Алфонс се е прибрал рано миналата вечер, напъхал е окървавените си дрехи в един кош за пране, грабнал спортен сак и офейкал. Досега не се е върнал вкъщи, а и не очаквам да се върне. Той е извършителят.
	— Възможно ли е той да е довършил Еди?
	— Не зная. Както не знаем и къде е бил през миналата нощ, но ще открием. След като говорих с тебе, взех папката за „Кокран“. Прочетох всичко от кора до кора. Обърнах специално внимание на колата на Кокранови. Не можеш да познаеш какво открих.
	— Косми на чернокож.
	Глицки се усмихна:
	— На предната седалка. Ти си гениален, Харди. Лабораторията още не е приключила със сравнението, но можеш ли да се обзаложиш, че те не са на Алфонс?
	Харди седна.
	— Знаеш ли какво мисля?
	— Какво мислиш?
	— Мисля, че в този случай се накисваме на афера с наркотици, взела твърде трагична насока.
	Глицки потърка белега, прорязал устните му.
	— Хм, по дяволите, каква невероятна идея!
	Глицки каза на Харди за следата кокаин, открита върху бюрото на Поук.
	— Защо тогава не го арестувахте? Поук?
	— Говореше доста несвързано след случилото се. Нали разбираш, дъщеря му бе убита малко преди това. Ще дойде днес следобед в центъра на града. Искаш ли да присъстваш?
	— Не бих пропуснал такава възможност. Кавано, изглежда, мисли, че Поук е очистил Еди, знаеш това.
	— Не допускам обаче да е изнасилил дъщеря си.
	— Може да не е изнасилена.
	— А кой е Кавано?


	Тъй като това сега бе част от негово активно разследване, Глицки искаше да получи сведенията от първа ръка. Той и Харди потеглиха поотделно с колите си за „Св. Елизабет“ и пристигнаха на празния паркинг зад свещеническия дом. Роуз ги посрещна на вратата.
	— Отецът репетира церемонията за годишния акт в черквата — каза тя. — Може да го почакате тук, или да отидете там.
	Те закрачиха сред вдигащата се мъгла. Шестдесет момчета и момичета с униформи — сиви панталони от рипсено кадифе и бели ризи, кестеняви карирани рокли и бели блузи — така бяха облечени децата. Те се бяха наредили до входа на черквата. Две монахини се суетяха наоколо, опитваха се да поддържат реда.
	— Още ли правят това? Дори с униформи? — Глицки изглеждаше искрено изненадан, практиката в енорийските начални училища не му беше достатъчно известна.
	— Е, ако тя се оказва успешна, защо да не продължава? — Харди протегна ръце. — Виж какво направи за мен.
	Глицки не откъсваше очи от редицата на децата, но отново се придвижи напред. Когато и последното дете влезе в черквата, Глицки и Харди тръгнаха след децата и седнаха на първия празен ред от скамейки.
	— По какъв повод се прави този тържествен годишен акт? — прошепна Глицки, но преди Харди да успее да му отговори, прозвуча звънец някъде до олтара и отец Кавано се появи през страничната врата, облечен със сутана*, стихар и епитрахил. Доближи парапета на олтара, огледа множеството и кимна на Харди. Събра ръце с дланите нагоре и по негов знак децата станаха прави. Харди смушка Глицки, те също станаха от местата си. Сержантът изглеждаше озадачен.
	[* Расо на католически свещеник. — Б.пр.]
	— Да се помолим — рече Кавано с дълбок резонанс.
	— Познавам този човек — каза Глицки.


	— Разбира се, тогава бях по-млад, бях униформен полицай, дори преди да станем патрулна двойка с Харди — обясняваше Глицки.
	Роуз беше свикнала с полицаите, които не носят обичайната синя униформа. С изключение на „ЧИП“ и няколко от по-старите шоута, никой от полицаите, които се явяваха по телевизията, не носеха вече униформа. Специално този, Глицки, имаше много приятни маниери, въпреки че говореше малко високо и будеше известен страх със своя белег на устните. Не можеше да се каже, че поне донякъде прилича по външност или дружелюбие на симпатичния черен полицай Тибс — неин любимец.
	— Не, аз мисля, че си спомням — отговори отецът.
	Роуз наливаше кафе от сребърния кафеник във фини порцеланови чашки. Полицаят употребяваше много захар. А другият, който приличаше донякъде на Ренко, пиеше кафето чисто. Отецът, разбира се, пиеше своето кафе с една бучка захар и само наполовина чисто. До миналата година го пиеше със сметана, но когато лекарят му каза, че трябва да намали холестерина си, престана да слага сметана в кафето. Замени наполовина и маслото с маргарин, за да не употребява никаква сметана. Но продължи всяка сутрин да закусва с яйца.
	— Говорехме, доколкото си спомням, за бунтовете в Бъркли и ролята на полицията там.
	Инспектор сержант Глицки сърбаше доста шумно кафето. Може би то беше още много горещо, за да го пие.
	— Знаете ли, отче — каза той, — мисля, че бе наистина така, както казахте. Как помните толкова подробно всичко?
	Отецът имаше завидна памет.
	— Навремето това ми направи дълбоко впечатление, сержанте. Вие бяхте първият служител с когото разговарях и който не се придържаше механично към официалната линия на полицията.
	— За какво по-точно става дума? — попита другият.
	Роуз се навърташе около тях, но не за да подслушва. Тя бе решила този ден да избърше праха в същата стая. Чувстваше се задължена да бъде наблизо и да налее още кафе, ако някой от мъжете пожелае.
	Отецът отвърна:
	— Щом студентите започнаха да хвърлят и да чупят, полицията веднага се намеси. Тогава тя имаше право да използва всички средства, за да задържи нещата под контрол.
	— Битката беше недостойна — заяви сержантът. — Чиста глупост. Трябваше да вербуват само онези, които не вярваха, че всички недоволстващи студенти са революционери.
	— И кого вербуваха вместо тях? — попита другият.
	— Шайка бели селяци, подбрани в Алабама или там някъде. Събрани специално за борба с бунтарите. Знаете какво се получава: счупиш няколко глави и току-виж, младите хубавици в Бъркли заприпкали насам-натам без сутиени. Ти не се ли сети за това, Диз?
	Дизмъс, това беше името му. Дизмъс се усмихна с половин уста и обясни, че главната му грижа по онова време била да задържи тези домина да не паднат, каквото и да се разбира под това, макар че отецът и сержантът бяха, изглежда, на противното мнение.
	— Е, вашият приятел Дизмъс е прекалено скромен. В онези години той е бил горещ привърженик на умереността. Но за един полицай, особено ако той е чернокож, се изисква смелост, за да приеме позиция като вашата — обърна се Кавано към Глицки.
	Сержантът изглеждаше леко смутен и продължи да сърба кафето, сега не толкова шумно.
	— Боя се, че това е главно проява на чувството за самосъхранение — каза той. — Тенденцията за докарване на хора от Юга за попълване на полицейските сили нямаше да се отрази добре на кариерата ми.
	— И какво вършехте вие двамата по онова време? — попита Дизмъс.
	Отецът се усмихна, припомняйки си тогавашните дни.
	— Това бяха дни на активистите… И сега от време на време копнея за тях.
	Той никога не бе успял да стане радикал. Активист, да, но в рамките на системата. Нещо подобно беше и сега — работеше в момента за бездомниците или убеждаваше някои бизнесмени от енорията си да наемат за себе си момчета от строителните обекти.
	— Неколцина от нас изразиха желание да помагат на отеца, нищо повече. Той имаше идея — кой знае, тя можеше и да сполучи. Идеята му беше да се събере всичкото оръжие, което не е регистрирано, но при отнемането му да не се търси никаква отговорност от притежателя, нито да му се задават каквито и да било въпроси.
	Отецът се обърна към Дизмъс и повдигна рамене.
	— Боя се, че тогава бяхме мъничко наивни.
	Сержантът се обяви в защита на отеца:
	— То не беше чак толкова погрешно. Бях изненадан от масовия отклик, който получихме при тази акция. — Обърна се към Харди: — Събрахме около сто и петдесет оръжия от онзи град.
	— Сто шейсет и три.
	Нова проява на добрата памет на отеца. Роуз се гордееше с неговата памет. Отиде до каната и я взе. Сержантът си подаде чашата да му налеят още кафе.
	Отецът беше убеден, че — както се изрази по своя скромен начин — е по-добре да опиташ нещо, дори и да се провалиш, отколкото да не опиташ. Не знаели, че идеята му ще сполучи, докато не опитали да я приложат.
	— Помня — отбеляза сержант Глицки, — че в онези години всичко изглеждаше възможно. Времето бе започнало да се променя.
	Отецът облегна гръб на тежкия си стол и въздъхна.
	— О, да, онова променящо се време. Тогава Рейгън беше губернатор, а сега…
	Всички се разсмяха.
	— Благодаря ти, Роуз, сипи ми още малко. А сега ми кажете, господа, какво ви води в тази прекрасна сутрин до черковните врати?
	Проклятие! Те бяха дошли тук повече във връзка със смъртта на сина на Кокран. А отецът през последните два-три дни като че беше превъзмогнал болката си. Поне апетитът му се бе възвърнал. Навярно злополуката със Стивън го беше накарала да насочи мислите си към по-непосредствени проблеми, но такъв е животът, нали? Нещата вървят по реда си.
	Роуз остави каната и продължи да обира праха. Поговориха и за това как Дизмъс е изслушал изповедта на отеца, ала то не беше никак съществено в момента, а после отецът заразказва за посещението на Еди и за проблема, който той му е изложил.
	— Кога беше това, отче? — запита полицаят. — Спомняте ли си?
	— Безспорно. Той дойде два пъти. Първия път, смятам, това беше в срядата преди… преди да умре. Както казах онзи ден на Дизмъс, един негов колега казал нещо в смисъл, че нямало за какво да работи много отдавна, че той и мистър Поук съвсем скоро няма да изпитват остра нужда от пари. Че той, Еди, нямало защо да се тревожи, ако реши да изгради отново бизнеса.
	Отецът се наведе напред, както седеше на стола си.
	— Еди беше много умно момче. Той съпоставил няколко неща и в главата му възникнала идеята, че Поук смята да извърши нещо незаконно — ала не знаел точно какво. Затова дойде тук при мен и поиска да му дам моето мнение за няколко възможности, които бил изработил. В онзи момент той нямаше кой знае колко сведения, затова си тръгна доста разколебан. Но когато се видяхме следващия път…
	— Кога беше това?
	Отецът се загледа през прозореца и се опита да си спомни.
	— Ако не греша, това беше в неделя.
	Роуз се намръщи и се помъчи да си спомни нещо. Господи! Винаги беше трудно да оставиш притихнала муха на стената. Но после видя отецът да гледа към нея и да се усмихва. Тя просия от задоволство. При неговата отлична памет той безспорно беше прав и това сложи край на разногласието между двамата.
	— Във всеки случай — обърна се Кавано към другите — той като че ли винаги настоявал Алфонс да казва конкретно…
	— Алфонс? Колегата му бил Алфонс?… — Сержантът беше много развълнуван.
	Роуз забрави да бърше праха.
	— Да, мисля, че такова беше името. Както и да е, Алфонс очевидно не бил особено съобразителен и се изтървал за наркотиците.
	— Хм, извинете ме, отче, но не ми е ясно накъде биете.
	Роуз знаеше, че това е труден въпрос за отеца. Знаеше и накъде бие той — намеква за Еди, за двете дузини или повече други хора, намесени в такъв въпрос. Но как да отговори на сержанта, без да излезе, че се хвали?
	— О, струва ми се, Еди просто искаше да поговори с някого за това.
	— За какво?
	Роуз изпита лека досада към сержанта. Той не бива да бъде толкова настойчив — отецът ще му каже.
	— Предполагам, за това, което смяташе да направи.
	— Кавано ми разказа за тази среща — поясни Дизмъс на приятеля си, — когато дойде в „Шамрок“.
	Отецът кимна тъжно.
	— Трябваше да познавате Еди. Той — тук Кавано млъкна, а сетне продължи малко по-бързо, — приличаше на нас, каквито бяхме през шейсетте години. Смяташе за свое право да се намеси. Ако впрегне главата си в ярема и посочи правилния път, хората ще осъзнаят също този път. Смяташе да иде да говори с мистър Крус — познавате ли го? — Двамата кимнаха. — И да провери дали има някакъв начин да се съживи неговият бизнес за известен период, докато „Арми“ — компанията на Еди — се преустрои. А междувременно, ако това се случи, той мислеше, че има възможност да уговори Поук да се откаже от замисленото. — Тук Кавано млъкна за малко: — Да не върши нещо погрешно, нещо, което би могло да му навреди.
	Изрекъл това, отецът наведе глава.
	— Така че той ме попита точно за тези неща, а аз — обгърна с поглед стаята, сега с болезнен израз в очите, — аз, изкусният съветник, му казах, че би могъл да продължи в същата насока, че няма какво да изгуби.
	Настана тишина. Не беше нужно да добавя нищо повече — освен за собствения си живот.


	— Чуй още нещо — каза Харди, като се качваше в колата си. — Миналата нощ си спомних за какво още ме излъга Крус.
	— Крус? О, да, Крус. — Глицки закъсняваше за друга среща, затова не можеше добре да се съсредоточи.
	— Попитах го за мястото на трагедията — неговия паркинг — в какво състояние е бил. Каза ми, че бил в ужасно състояние.
	— А не е ли бил?
	— Не, Ейб, чиста заблуда. Как би могъл да види той това? Неговият подчинен, секретарят му, обаче ми каза, че мястото е било почистено призори.
	Глицки се замисли за момент.
	— Може да го е прочел в последните новини, прегледани набързо, за да провери какво пише в тях.
	— С кого си си насрочил среща?
	Ейб ококори очи към проясняващото се небе, взе нещо от колата си и го подаде на Харди над покрива й.
	— Ще дойдеш ли за разговора с Поук? — попита той. — В един и половина?
	Харди кимна.
	— Дотогава да си проучил доклада и ми го донеси.
	Харди пое папката.
	— Но докато четеш доклада и проверяваш мистър Крус, повтаряй си наум две думи на всеки няколко минути, а?
	— Кои са тези думи, Ейб?
	— Алфонс Пейдж.


	22.

	Матю Р. Броуди-внук, беше съдружник по мениджмънт на компанията „Броуди, Финкел, Уейн & Дод“. Компанията имаше двадесет и осем асоциирани към нея фирми и се помещаваше на четиринадесетия етаж на Ембаркадеро I.
	Четиридесет и една годишният Броуди беше висок шест фута и четири инча и отскоро бе започнал да прилага „Гръцката формула“ за едрата си глава, засега с черна коса. Носеше костюм с жилетка на тънки, опушеночерни райета, чието сако висеше на позлатената закачалка, поставена от вътрешната страна на вратата на неговия офис.
	Лицето му още изглеждаше младолико, което се подчертаваше — той беше убеден в това — от все още черната коса. Челото му беше широко, но ниско, носът — патрициански, брадичката — масивна. Единствената сравнително забележима черта във външния му вид беше — и то не особено — горната му устна, по-дълга, отколкото бе нужно, най-малко с един сантиметър. Би трябвало да има и мустаци — той имаше, докато следваше — но неговата съпруга му каза, че му придават вид на чужденец и той ги обръсна.
	(Едно нещо било, каза жена му, да играеш баскетбол с черните и да имаш съквартирант по-способен от теб, а съвсем друго — да се представяш за талантлив юрист. Той току-що беше завършил право и бяха решили да сключат брак.)
	Броуди не беше развил адвокатската си фирма до сегашното й състояние, като си осигурява за клиенти хора от по-бедното латиноамериканско население, подобни на тези, които бяха завели дело срещу „Ла Ора“ заради спора с нея по разпространението. Но не го беше постигнал и с недружелюбие или отказ да поеме някои клиенти.
	В случая с „Ла Ора“ той имаше за свой клиент Хайме Родригес, защото беше братовчед на съквартиранта му от университета Хулио Суарес, който на свой ред бе станал ръководител на най-преуспяващата строителна компания в Аламеда и разработваше проект за паркова алея с дървета от двете й страни на площ от три и половина акра* покрай брега, на около две мили от военноморската база. В съответствие с този проект Броуди изготвяше необходимите документи.
	[* Акърът е мярка за площ, равна на 0,405 хектара. — Б.пр.]
	Родригес разпространяваше „Ла Ора“ в Лафайет и част от Ричмонд. След като се срещна с Броуди, той уговори всички свои съдружници по разпространението, с изключение на главния в Сан Франциско, да заведат колективно дело от свое име.
	Броуди проучи фактите по делото и успя донякъде да вникне в него. Той рядко се натъкваше на истински човешки проблем. Това не беше завещание, кодицил* или договор, в който безкрайно се повтарят фрази, започващи с „тъй като“ и „следователно“.
	[* Допълнение, прибавка към завещание. — Б.пр.]
	Разбира се, нямаше да паднат много пари от това дело, а то не беше и „про боно“*. Но, по дяволите, все някой трябваше да представлява тези хора. Той имаше положително отношение по въпроса.
	[* „Про боно публико“ (лат.): за обществено благо. — Б.пр.]
	От прозореца на ъгловия си офис Броуди виждаше часовника на Фери Билдинг. Той показваше единадесет и половина. Беше готов за срещата. Винаги беше готов, знаеше това, но когато съдията Анди Фаулър изпращаше някого при него, беше двойно по-важно да си е приготвил домашното.
	Секретарката му позвъни и съобщи, че мистър Харди е дошъл. Той, разбира се, беше се обадил на Анди за проверка във връзка с Харди. Оказа се негов бивш зет. Броуди се помъчи да си спомни дали бе срещал някога първия съпруг на Джейн, но това ще да е било преди да влезе в клуб „Олимпик“ и да се познава със съдията. Въпреки всичко той бе готов да го разпознае, ако Харди му се стори поне малко познат.
	Това не стана. Човекът изглеждаше малко небрежно облечен за вкуса на Броуди. Анди му беше споменал, че Харди е бил прокурор, а в тяхното професионално братство съществуваха правила за облеклото. Но след като Харди не практикуваше вече правото, може би причината за облеклото му бе по-непрофесионална.
	Той отказа да пие кафе, чай, всичко останало, което бе добре дошло за адвоката. Броуди каза, че ще му отдели един час, но се надява да привършат за по-кратко време. Интересните случаи са едно, а времето — друго нещо; нека не забравяме, че времето е пари. Харди му благодари веднага за пожертваното време. Навярно Броуди продължава да членува в клуба.
	Броуди повдигна рамене и се усмихна.
	— Дължа го на изключителната благосклонност на Негова Милост съдията… С какво мога да ви бъда полезен?
	— Бих искал, ако мога, да установя дали въпросният Крус би могъл да има мотив за убийството на един от служителите на Сам Поук.
	Броуди изправи гръб в креслото, а после взе да рови за пура в кутията с овлажнител, поставена на бюрото му. Не обичаше да го изненадват, преди да си е изяснил за какво по-точно се касае. Запалването на пурата му осигури един момент. Това му даваше известен шанс.
	— Поук, разпространителят в Сан Франциско?
	— Точно той.
	Броуди пое дима на пурата. Навярно не беше чувал това име от половин година, но ненапразно беше упражнявал паметта си.
	— В този случай е имало убийство?
	Харди поклати глава.
	— Не сме напълно сигурни. Досега има двама мъртъвци с тенденция да са премахнати за отмъщение срещу Поук. Може да съществува връзка с Крус.
	— Двама?
	Харди обясни.
	— Знаете ли, мистър Харди, Поук не е мой клиент.
	Харди очевидно не знаеше това.
	— Мислех, че сте били негов адвокат по онова дело.
	— Да, на всички останали, но не и на Поук. Той бе единственият не-мексиканец сред тях… измежду латиноамериканците разпространители, но беше същевременно първият и най-голям разпространител. Това дело не го интересуваше.
	— Защо?
	— Не зная. Дори не пожела да се срещне с мен, за да обсъдим случая, въпреки че другите, моите клиенти, се опитаха да упражнят известен натиск върху него.
	— Как така?
	Броуди вдигна ръка да го възпре.
	— Нищо незаконно, нямам предвид това. Никакви заплахи и така нататък. Чисто търговски подбуди.
	Но Харди наблегна на въпроса.
	— И когато той отказа да се включи, това попречи ли на делото, което водехте? Това, което се питам в момента, е, би ли могъл някой да се опита да заплаши Поук с посегателства върху негови хора? Не последва ли някаква злополука?
	Броуди се престори на искрено учуден.
	— О, господи, не! Нищо подобно не се случи. При това делото приключи преди месеци. По онова време щях да бъда много решителен привърженик на тази теория — много решителен; но сега то ми изглежда невъзможно. От известно време вие не сте в съдопроизводството. Нищо, случило се напоследък, не би могло да има отношение към това, което ми съобщихте. — Харди каза окей, но Броуди продължи: — То ми е в известен смисъл непонятно. Защото съдебният процес беше от полза за Поук.
	— Може би не е искал да плаща за делото.
	Броуди поклати глава.
	— Плаща се малко. Според мен причината е друга: престанал е да полага грижи за бизнеса си. Той е по-възрастен от нас, навярно е гъбав с пари и сигурно е решил, че сега е моментът да попрестане да ги трупа. Дъщеря му била убита, казвате?
	— Вчера.
	— А другата жертва, неговият мениджър?
	— Не знаем дали е бил убит. В някои аспекти то приличаше на самоубийство, но може и да е инсценирано като такова. Полицията беше склонна да предполага, че се касае за самоубийство преди смъртта на Линда. Но сега полицията е заподозряла едного като убиец на Линда и се стреми да установи връзката между двете убийства.
	— Твърде голямо съвпадение, не мислите ли?
	Харди се съгласи, че е така.
	— И смятате, че мистър Крус би могъл да има мотив…?
	Харди отиде до глобуса и го завъртя. Изглеждаше дълбоко замислен.
	— Всичкото, което зная или мисля, че зная, е това, че Крус на два пъти ме излъга, когато го разпитвах. Склонен съм да смятам, че той го направи поради някаква причина.
	— Защо ви е допуснал да разговаряте с него? Той ни пречеше много по време на делото.
	— Тялото на Еди беше намерено на неговия паркинг. Двамата просто се надлъгвахме — аз пък му казах, че служа в полицията.
	— Надявам се, че сте скрили този факт от Анди.
	— Да, смятам, че съдията нямаше да го одобри. Така или иначе, аз трябваше да се срещна с Крус и той ме излъга, че не познава Еди. Има и друго: той бил на паркинга или наблизо по времето, когато Еди е бил убит.
	Броуди подсвирна, седнал в едно от удобните кресла пред бюрото си.
	— Ако можете да докажете това, отбелязали сте известен успех.
	Харди седна в друго кресло и каза:
	— Така е. Но ако вуйчо ми имаше женски цици, щеше да се казва вуйна.
	Броуди си дръпна от пурата и поклати глава.
	— Този случай направо ме озадачава, откровено казано. Този човек, имам предвид Крус, се нуждае от повече пари, както жабата се нуждае от повече брадавици, и руши връзките си с хора, с които е работил години наред. Дори с приятелите си.
	— Социално ли?
	— Всъщност не. Той няма личен обществен живот, макар че е голяма фигура в него, както казват в общността на латиноамериканците.
	— Хм, това е противоречие, нали?
	— Не съвсем. Общността е всъщност почти изцяло на негова страна.
	— Защо тогава му е трябвало да го направи? Да отреже тези хора? То няма ли да му навреди, както е навредило на тях?
	— Не мисля. Това са деветима души, пръснати из целия район на Залива. Не е същото, като да го обявиш по телевизионните новини или да го публикуваш в „Кроникъл“, та всички да узнаят.
	— А какво е според вас? — попита Харди.
	— Ако например го публикува „Ел Диа“, това ще изглежда абсолютен вестникарски боклук, а съм повече от сигурен, че „Ла Ора“ няма да отпечата тази история.
	— На какво тогава основахте вашата защита по делото?
	Броуди кръстоса дългия си крак върху другия.
	— На устния им договор. На миналата дейност между двете страни. — Завъртя бавно пурата в дясната си ръка. — Всъщност ние почти стигнахме до спогодба и я нарекохме морална победа, макар че ще ви помоля да не споменавате, че съм ви посветил в тази морална победа.
	— Какво трябва да се разбира под това „ние“? Вашите клиенти ли?
	— „Ние“, това е фирмата.
	Харди разбра истината. Делото е било почти изгубено. Броуди беше го признал, Харди познаваше и други адвокати като Броуди, които не си служеха нехайно с формулировките. Изтъкна го на мистър Броуди.
	— Имахме наш човек, който следеше за нечистите прояви на Крус, но аз съм скептично настроен, че той би открил нещо.
	— Защо? И да открие нещо вашият човек, то би ли имало значение?
	Броуди повдигна рамене.
	— Както казах, смятам, че това са напразни усилия, но моите клиенти искаха да се прибегне до последната надежда, а ние сме стигнали сега до нея и трябва да опитаме някоя форма на законен шантаж.
	— Например?
	— Не зная. В момента търсим такава форма. Нещо, което да накърни неговия имидж за общността, да стане причина той да изгуби поддръжката на общността, ако сполучим. После клиентите ми ще запазят това в тайна, а в замяна ще получат първоначалния си договор за правата си на разпространители. — Броуди стана и погледна часовника си. — В далечна перспектива — добави той.
	Харди също стана. Разговорът беше свършил.
	— Имате ли някакви водещи нишки в това? Например че той бие кучето си или друго подобно нещо?
	— Не. Ние разчитаме на мачото. Носят се слухове за него, че е обратен.
	Харди се засмя.
	— Не мога да повярвам. Тук в Сан Франциско?
	— Зная. Но за латиноамериканците това не е шега — налага се да ви го кажа. Това е друга новина, която не се отразява във вестниците, но ако някоя събота отидете в Мишън Парк на Долорес, ще видите там не една група мексиканци, които здравата налагат някой, който се показва дори не съвсем очебийно като педераст.
	— Значи Крус е такъв?
	Броуди направи гримаса.
	— Може да е попресилено, но такива са слуховете. Има възможност и да не е вярно.
	Харди се замисли за нещо.
	— А ако Кокран е открил, да речем, че Крус е обратен, и се е опитал да използва това за своя изгода? Да възвърне разпространението на вестника на Крус „Ла Ора“ за Поук по този начин? Или примерно да запази парите, които ще получи, за себе си?
	— Това са твърде много „ако“, но като ги свържем в едно, бих казал, че ще се получи някакъв мотив.
	Харди му благодари, стиснаха си ръце за сбогом и Броуди остана отново сам в офиса си. Часовникът на Фери Билдинг показваше малко след дванадесет часа. Мъглата се беше изпарила и знамената по Ембаркадеро се вееха на лекия ветрец. Броуди разхлаби вратовръзката си, въздъхна и се върна на бюрото, където натисна нервно копчето за вътрешната телефонна връзка.


	Харди беше смятал Еди Кокран за най-прекрасния човек на света. Един от положителните хора, тези, които се наричат на латински „бона фиде“*. Претендираше да го познава много добре, беше „откупил представлението му напълно“ — но то не би могло да бъде „представление“, нали в случая става дума за добре познатия му Еди? По дяволите, той бе съпруг на Франи, а тя е сестрата на най-добрия приятел на Харди. Можеше ли този Еди да не бъде чудесен човек?
	[* Честни, добросъвестни хора. — Б.пр.]
	Освен това, като разсъждаваше за скромния резултат, който бе получил този ден (докато чакаше да стане един и половина, когато Поук щеше да говори с Глицки), никой дори не подозираше евентуалната вина на Крус. Единственият заподозрян бе Алфонс Пейдж.
	Окей, нека допуснем, че Еди е знаел за обратните наклонности на Крус, знаел е и всичко за Поук и за неговата сделка с наркотика. В такъв случай защо да не допуснем, че е притиснал до стената Крус, че е поискал дял от печалбата от сделката на Поук или и двете заедно?
	Не. Еди не беше такъв.
	Наистина ли?


	23.

	Глицки се гордееше не с това, че е умен, а че е взискателен. Макар че ни най-малко не допускаше, че Сам Поук би могъл да бъде убиец на дъщеря си, той продължи да работи в тази насока и си осигури малък фон за бащата — човек никога не знае от кой храст ще изскочи заек.
	Предварителната информация на Харди, интуицията му или каквото и да беше друго за връзката с наркотика изглеждаше като печеливша позиция — кокаинът върху бюрото не беше отвян от преминал вятър — затова Глицки нареди на един от хората си да провери банковата дейност на Поук. В тази насока освен дилетантското тичане до разни банкови клонове, човекът бе открил достатъчно улики, за да бъде пусната призовка на Поук да се яви за разпит в Агенцията за борба с наркотрафика. Глицки всъщност не се интересуваше от тази страна на въпроса — той искаше да упражни натиск върху Поук по време на разговора си с него.
	Поук изглеждаше основателно напрегнат предишния ден, след като бе намерил дъщеря си с прерязано гърло и Глицки не смяташе, че ще бъде особено трудно да го накара да проговори за някоя евентуална връзка между смъртта на Линда и тази на Ед Кокран, особено ако на него — на Поук — му се спомене за някакъв вид съучастие в убийството на дъщеря му.
	Това, което щеше да бъде идеално и което Глицки горещо желаеше да се получи, беше смъртта на Кокран да се окаже стопроцентово убийство и да налее вода в неговата мелница. Защото Глицки беше специалист по убийствата. Той беше почти напълно сигурен, че ако някой е убил Ед и при наличието на Алфонс като сигурно доказателство за смъртта на Линда, Алфонс ставаше правдоподобен извършител и на убийството на Ед… И да не е съвсем така, този Алфонс беше добър материал, с който да се започне. Разбира се, няколко косъма, открити на седалката на кола няма да убедят никой съдебен заседател във виновността на чернокожия, но Алфонс се бе показал крайно небрежен в случая с Линда. Глицки допускаше, че ако той е убил и Еди, ще е оставил някакъв белег за това. А ако наистина е оставил нещо, Глицки ще го открие.
	Беше щастливо попадение това, че провериха банковата сметка на Поук. Парите бяха изтеглени и се намираха някъде навън, а то винаги внася яснота в нещата, което бе добро.
	Натика в уста последната хапка от багела си и я поля с глътка студено кафе. Дик Уилис, човекът от Агенцията за борба с наркотрафика ще бъде всеки миг при него, а и Харди ще се появи. Изтри бюрото си с книжна салфетка, събра трохите в длан и ги хвърли в кошчето за отпадъци до дясното си коляно.
	Такава роля най-много му допадаше. Случаят ще се изясни за по-малко от час. Той вече се бе разнищил. Като се упражни нов натиск върху Поук, той ще стане податлив само след пет минути. Стига да му се каже, че Агенцията срещу наркотрафика го смята за замесен и в случая с Кокран, Поук ще кротне и на Глицки му остава само да се облегне доволно на стола си и да даде възможност на магнетофона да запише всичко.
	Позволи си да се усмихне.
	Беше твърде лесно за постигане, но той няма да придирва.
	Харди си дялкаше пръчката от фруктовия сладолед — превръщаше я в тотемен кол. Беше вече измайсторил орела на върха, после изобрази нещо като полуизвърната меча глава (която можеше да се вземе и за вълча — би трябвало да я даде в профил) и се готвеше да започне една патица като представител на глупостта, когато Глицки се върна в стаичката си.
	Харди вдигна очи. Той не биваше да пита, но зададе въпроса:
	— Не дойде ли, а?
	Беше два и петнадесет. Бяха чакали почти до два часа, тогава Глицки се обади в Бърлингейм да пита изпратили ли са полицейска кола до дома на Поук, за да проверят дали нещо не е в ред. Уилис от Агенцията за борба с наркотрафика беше излязъл, но обещал да бъде на разположение когато Поук се появи — не смятал да пилее времето си този следобед за някаква дребна сделка.
	Глицки предполагаше, че Поук сигурно се е забавил в моргата или урежда пренасянето на тялото на Линда в погребален дом, или пък е отишъл да направи няколко визити, а после е решил да провери дали не са го насочили към погрешна зала или нещо друго в Общината.
	Харди чакаше в стаичката на Ейб и си дялкаше. Отскорошните му съмнения за характера на Еди още го терзаеха. Беше върховно това, че Глицки бе установил връзка с парите за сделката и с Алфонс, макар това да не значеше непременно, че Алфонс е убил Еди.
	— Допускаш ли, че е избягал? Поук? — неочаквано попита Глицки.
	— Отдавна не практикувам — отговори Харди. — Такова нещо никога не ми се случвало. Защо ще бяга?
	— За да си прибере парите и…
	Харди поклати глава и затвори ножа си. Тотемният кол се озова в кошчето за отпадъци, без той дори да погледне към него. — Не мисля, че парите са у него. Алфонс ги е взел.
	— Да, зная. Това си мислех в момента, но къде ли е този човек?
	— Може и да е на път, Ейб. Може да пазарува. Може и да е в някоя тоалетна.
	Глицки оправи линията на нещо върху бюрото си.
	— Окей. Но мразя да стигна толкова близо до сполуката и да я изтърва. Може все пак да е избягал.
	Харди реши да го остави да излее негодуванието си. Може и да има някакви заслуги в случая. Но как Поук би могъл да знае предварително, че полицията е разкрила аферата му с парите? Това е невъзможно. Поук по-скоро ще се опита да блъфира, когато започнат да го питат за парите. И все пак ще се издаде. А ако не го направи, ще издига бяло знаме.
	Когато Ейб се укроти, Харди каза:
	— В доклада се твърди, че обаждането за Кокран е дошло в единайсет и четиринайсет вечерта. Записахте ли го?
	— Разбира се. Дошло е от квадрат девет-единайсет.
	— Ще има ли някой нещо против да го чуя?
	— Не. Прослушай го. Ще познаеш ли гласа?
	Харди не беше мислил за такава възможност. Каква приятна изненада!
	— Обаждането е дошло от една будка на ъгъла на Аргельо и Гири — каза той.
	— Щом знаеш това, добре — отвърне Глицки. — Но какво значение има то? Поук ще дойде тук, ще почне да говори и след десет минути ще знаем всичко, което ни е нужно.
	— За Линда може би.
	— Също може би за Ед.
	— Тези „може би“-та гъмжат в главата ми. Може би ще имаме късмет и Поук ще издаде Алфонс, който може би е убил Еди в несдържан пристъп на ярост, предизвикан от наркоманското му опиянение и довел до хулиганско изстъпление. После може би ще констатираме убийство, в който случай ще бъде получена застраховката на Еди.
	— Искаш да напишеш книга — каза Глицки, — „Убийството на Ед“.
	— Оповести го официално и с работата ми е свършено, ще си седя вкъщи и няма да те ангажирам повече.
	Глицки го изгледа злобно, но Харди се усмихна.
	— Мисля, че докато нищо не е потвърдено официално, аз мога да играя играта си.
	Харди отиде до това, което минаваше за карта на града и областта на Сан Франциско, окачена на стената на стаичката на Глицки. Картата беше смъртно прикована отдавна с карфици, но тук-там името на някоя улица все още не беше напълно изличено.
	— Аргельо и Гири е тук — каза той и посочи едно място към средата на картата.
	— По дяволите! — изруга Глицки. — Кога са го превозили дотам?
	Харди мушна пръст в долната дясна част на картата.
	— А тук е сградата на Крус.
	— Прав си, горе-долу там.
	— Можеш ли да свържеш едното с другото?
	— Какво искаш да кажеш?
	Харди погледна през прозореца.
	— Нещо по-различно като хрумване.
	Телефонът иззвъня и Глицки грабна слушалката още по време на първия сигнал. Каза „Да“ на няколко пъти. Харди се обърна с лице към Глицки и си казваше дано това обаждане да не е във връзка с Поук, защото ако е така, то означаваше лоша новина.
	Белегът през устните на Глицки побеля при напрежението, което той изпитваше в момента. Сержантът спомена няколко неща относно юрисдикцията, попита дали може да изпрати на мястото няколко души, нещо в този смисъл. После затвори телефона с разстроен вид.
	— Кажи, че не ти се обадиха за Поук — изрече Харди.
	Глицки седна на бюрото, извади молив и го счупи. После пое в ръцете си двете половинки и отново ги счупи, като гледаше смръщено към Харди.
	— Току-що е бил намерен мъртъв в проклетата му гореща вана.
	Глицки почти нечуто изклока мрачно с език.
	— Времето. Трябва да поработя върху времето си — каза той. И добави: — Смятах да наредя на едного да го следи през нощта. Започнал съм да ставам муден, Диз.
	Харди седна.
	— Е, поне ако успеем да докажем, че убиецът му е Алфонс…
	Глицки поклати глава:
	— Ъхъ.
	— Да, тук има смисъл. Виж. Алфонс не се съмнява, че Поук може да го разпознае.
	Глицки го възпря с ръка:
	— Пощади ме, Диз. За разлика от теб аз зная фактите.
	— Какви са тези факти?
	— Няма следи от борба. Поук не е бил убит.
	Харди само наклони глава встрани.
	— Имаме по един такъв случай на всеки няколко месеца. Препиват, а после се пъхат в гореща вана и се сваряват като яйца на очи.
	— Махни ми се от главата!
	Глицки погледна късчетата молив в ръката си. Въздъхна унило и изрече:
	— Ти ще се махнеш, Диз, аз имам работа да върша.


	Не бе успял да каже нищо за гледната си точка по отношение на Крус, ако това изобщо беше гледна точка. Той почти се спря на излизане от офиса, но си даде сметка, че в този случай Глицки щеше да го прекъсне и то навярно с основание. Не биваше да забравя, че Глицки разследва убийство „бона фиде“, тоест недвусмислено, и един заподозрян; и каквото и друго да беше открил Харди, може да бъде интересно и така нататък, но няма да има нищо общо с разследването на Глицки.
	Така че следобедът се очертаваше като напълно свободен за инициативата на Харди. Той се отби в аудиолабораторията със заявката, подписана от Глицки, и помоли служителката да му даде копие от лента, записана по телефона, от обаждане в полицията. Ще я прослуша вкъщи.
	Докато чакаше да презапишат лентата, надникна в „Кроникъл“. Там имаше материал за убийството на Линда (не се споменаваше за никаква връзка на това убийство със смъртта на Еди), придружен със снимката на Алфонс. Харди го прочете и не научи нищо ново.
	С лентата в джоба той се спря пред концесионната лавка, за да си купи захарна пръчка, после мина покрай плочите, поставени на стената, на които бяха изписани имената на полицаите, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Шестнадесет убити досега, само през тази година.
	Анди Фаулър председателстваше в Зала „Б“ на съда. Когато Харди влезе в залата, съдията си беше сложил очилата и, изглежда, четеше нещо от съдийската маса. Прокурорът, когото Харди не познаваше, шепнеше нещо на някого до себе си. Адвокатът на защитата, станал прав, изтъкваше нещо, което съдията трябвало да отбележи в това, което чете. Харди мина напред и седна на втория ред до пътеката.
	Съдията свърши четенето, вдигна очи към галерията, след това погледна първо прокурора, а после адвоката и обяви почивка. Като пое към кабинета си, той каза нещо на пристава, който дойде до Харди и му съобщи, че Негова Милост ще го приеме.
	Когато се озова в кабинета на съдията, с рафтове, изпълнени с книги по стените, Харди затвори вратата след себе си.
	— Това се казва служба, а? — каза на влизане той.
	Анди повдигна облечените си в тога рамене и му даде знак да седне на един от крайните столове пред бюрото си, отделени от него с малка масичка за сервиране.
	— Значи отново се срещате с Джейн, така ли? — попита той.
	— Не ми харесва начина, по който тук си пилеете времето — каза Харди. Изчака Анди да му налее кафе. — Опитваме се да виждаме с нея, бих казал.
	— Имате ли някакви планове?
	— Хм, ако работата потръгне, навярно ще продължа да се виждам с нея.
	— На тази база, а?
	— На много по-сериозна база, отколкото преди.
	Анди сложи ръка на коляното на Харди.
	— Не упражнявам натиск върху теб, бъди спокоен. Просто се интересувам. — И облегна гръб в креслото си.
	— Идвам при теб — поде Харди — във връзка с посещението ми тази сутрин при приятеля ти Броуди. И искам да ти благодаря.
	— Беше ли ти от полза?
	Харди описа разговора и положението в момента. Крус, Ед, Линда, Алфонс и накрая Поук. Анди седеше, облегнал гръб в креслото, заинтригуван и заслушан, като от време на време сръбваше кафето.
	— Но ти имаш нишка през структурата на Поук.
	Харди кимна.
	— О, да, всеки — всички мъртъвци, по един или друг начин: те всички са свързани с Поук пряко или косвено.
	— Какъв е проблемът ти тогава? Имаш заподозрян човек, имаш мотива, имаш възможности да го докажеш.
	— Вярно е, но имам налице едно привидно самоубийство с револверен изстрел, едно убийство с нож и една случайно настъпила смърт. Не съм сигурен, че виждам една и съща направляваща ръка във всички тези случаи.
	— Този Алфонс, не би ли могъл той да е извършителят на всичко?
	— Би могло да се допусне. Но дори той да е извършил всичко, доста неща остават във фона на обкръжението му. — Харди се наведе напред, опрял лакти на коленете си. — Това, което ме безпокои, е Крус. Дори да не е част от всичко изброено. Знаеш ли, има цялостно изграден сценарий между Еди и Крус и искам да кажа, че той оставя Поук напълно извън обсега си; лошото е, че той изглежда съвсем правдоподобен.
	— Искаш всичко да е в строга връзка, а? — Съдията се изкиска. — Сбъркал си си професията, Диз.
	— Окей, признавам.
	И двамата се разсмяха. Това беше стара тяхна шега от времето, когато Джейн мислеше да отиде да работи в „И Ес Ти“. Харди и Анди я убедиха да се откаже и тя се отказа от намеренията си.
	— Наистина ли мислиш, че Ед би могъл да шантажира Крус?
	— Това е слабото звено във веригата. Той изобщо не е такъв човек.
	— Тогава защо допускаш такава възможност?
	— Защото все би могъл да бъде и такъв. То ще даде основание на Крус да ме излъже.
	Съдията стана.
	— Трябва да отрежеш изсъхналите клони, Диз. — Протегна му ръка. — Не казвам, че то не би могло да се случи. Знаеш ли къде е бил Крус през онази нощ? Нали ти сам ми каза, че в полицейския доклад се казва, че си е бил вкъщи към девет? Това приключва точно в този пункт. Виж, ти току-що каза, че ако се окаже наистина обратен, това е лоша новина за него. Да предположим, че е имал среща. Ще я използва за алиби, нали? И ще излъже, за да подкрепи алибито, положително ще го направи и това заличава всякаква връзка с Ед.
	Харди премисли това набързо.
	— Прав си наистина.
	— Съвсем праволинейно. Ако искаш моето мнение, то е да се установи накъде води нишката от Алфонс. Поне имате добрата идея, че той е убил някого. Това го квалифицира като убиец. Може да се окаже несъществено с какво оръжие е извършил убийството — с нож или с револвер. Някои от тези престъпници имат въображение. Във всеки случай аз бих проверил първо него. А всичко останало — и той повдигна рамене — е повече или по-малко сухи клони. На твое място бих се отървал от тях.
	— Е, тъкмо затова дойдох да поговоря с теб. Не виждах как ще разреша загадката.
	— Когато работиш върху някои случаи, винаги ли имаш по половин дузина приемливи, но погрешни версии?
	Харди стана.
	— Влизам в противоречие с годишните кръгове на дървесината, когато следвам малките стрели, нали?
	— Донякъде. Но навярно е така.
	Съдията погледна часовника си и като че ли реши нещо.
	— Знаеш ли, не те съветвам да се откажеш от това, само за да направиш живота си по-лек. Щом то те гложди, трябва да установиш какво е вършил въпросният човек. Но сигурно ще се окаже, че това е прибързана преценка.
	Харди се усмихна.
	— Сигурно — заключи той.


	24.

	Колата на Еди Кокран още стоеше на полицейския паркинг — когато Франи се обади тази сутрин от службата си, в първия й работен ден след отпуската заради трагичната кончина на съпруга й, тя получи обяснението, че колата ще бъде задържана още известно време във връзка с друго разследване.
	Франи научи потресена, че Линда Поук е била убита, но какво общо има Еди — какво общо има тяхната кола — с това? Тя попита дали трябва да разбира, че Еди е бил убит. Не, те не казвали това. Още не.
	Все още силно покрусена от всичко свързано със смъртта на Еди, превъзмогнала едно гадене същата тази сутрин, тя не попита полицаите за нищо повече. Само извади визитната картичка на Дизмъс Харди и предаде съобщение за него да й се обади, когато се прибере вкъщи.
	После работи почти целия ден без почивка, без обяд и дори без да мисли за това. След цяла седмица отсъствие канцеларската работа се бе натрупала, което й отне почти цялата сутрин, като се добави, че всички идваха при нея и искаха да разберат дали тя е окей.
	Тя естествено не беше окей. Но прецени, че не бива да им го казва. Не можеше да приеме мисълта, че някога ще свикне със случилото се. Още очакваше като се прибере вкъщи и започне да приготвя вечерята, да чуе как вратата се отваря шумно и веселият глас на Еди да изрече: „Ето ме у дома, сладката ми!“ — с маниера на Рики Рикардо, който Еди беше възприел през последния месец и нещо.
	Но Франи само кимаше, опитвайки се да се отнася учтиво към въпросите на колегите си, и казваше, че се чувства добре.
	Беше странно. До този ден, когато в нея бе посято семето на вероятността, че Еди може да е бил убит, Франи постепенно, без съпротива в душата си, се беше убеждавала все повече, че мъжът й всъщност се е самоубил. И всеки път, когато този предполагаем факт попаднеше на болното й място, той беше по-болезнен. Ако Еди се е самоубил, това означаваше, че той не я е обичал така, както я е уверявал; по начина, по който тя беше чувствала, че я обича.
	Но с фактите не можеше да се спори. Ако той навярно се е самоубил, а полицейското разследване го е доказало, тогава това, което Франи си е мислила за отношенията й с Еди, не е отговаряло на истината. И как трябваше да се постъпи с бебето, което носеше в утробата си?
	Тя не можеше да се откъсне от тази натрапчива мисъл, връщаше се непрестанно към нея и като език в дупката на болен зъб, насилваше се да чувства болката, та дано да свикне. Еди я беше отритнал. Не я е обичал, както си е въобразявала.
	Но после, тази сутрин, след като чу съмнението, изразено от официалните среди, сякаш свеж вятър полъхна в пределите на нейното съзнание. Щом дори полицията не е сигурна, тя, Франи, е била глупачка да вярва, че това е възможно да е истина. Не е трябвало да престане да се вслушва в гласа на сърцето си.
	Припомни си кога, след като се бяха любили, бе заченала. Знаеше, че то е станало онази събота сутринта, когато се върна в спалнята, след като беше взела душ, а Еди спеше в леглото. Не можеше да става дума за никаква преструвка от негова страна. А после, както лежаха в леглото, той я докосваше навсякъде, хапеше я. „Обичам твоите клепачи“ — каза той. „Обичам твоя лакът.“ И се разсмя. „Обичам това мъничко местенце, как го наричаш ти?“ — там горе на края на крака й, откъм задната му част.
	И тя не можеше да не повярва, че я обича. Той наистина я е обичал. А щом я е обичал, не се е самоубил.
	Ето защо гневът, който внезапно я обзе, я изненада. Преди, до днес, след смъртта на Еди, тя чувстваше единствено тази тъпа болка — болката на ужасната загуба, която бе понесла. Беше се превърнала почти в сомнамбул, черпеше утеха от Ерин, боеше се от своите тягостни мисли.
	А сега, на работа от десет до пет, накрая разчистила бюрото си за сутринта на следващия ден, тя клюмна изведнъж, обхвана я вълната на силен гняв.
	— О, Еди! — възкликна полугласно тя.
	Защото сега я порази следващата реалност на нещата. Преди, докато си мислеше, че Еди е извършил самоубийство, това не беше имало значение. Но сега, при положение че е убит, тя си представяше съвсем ясно защо са го убили.
	Заради неговата настойчивост, заради идеализма му, заради посещенията му при Крус и Поук, опитвайки се да ги убеди да бъдат нещо, което не са, да се превърнат в малки идеални Едита, да играят честно, да вършат правилни неща.
	О, Еди, помисли си тя разтреперана, да беше ги оставил на мира и да бъдеш като всеки друг? Сто пъти съм ти казвала, че това няма да ни донесе добро. Ако се беше вслушал в думите ми, щеше да останеш жив.
	Тръпките преминаха. Някой я доближи, попита дали не й е зле. Отново.
	В автобуса, на път за вкъщи, Франи си спомни за парите от застраховката. За пръв път се сещаше за това и както обзелият я гняв преди, вля в нея чувство на вина.
	Може би такъв е процесът, реши тя. Малки неща, които прииждат и заемат мястото на болката. Каза си, че това е навярно естествено, начало на оздравяването, но не й помогна да отстрани чувството на вина.
	Не я интересуваха кой знае колко парите от застраховката. Сетне, в един отвратителен момент, тя прояви интерес към тях. Е, не чак толкова, то повече бе свързано с дилемата дали ще реши да роди бебето, или не, защото ако го роди, ще трябва да остане вкъщи да го гледа за известно време, вместо да продължава да работи.
	Случваше се нещо ново, непознато и тя се опита да го пропъди от предната редица на своите мисли. Но както много други неща напоследък, то не се поддаваше на нейния контрол.
	Това навярно беше романтична глупост, но през този първи ден, в който тя разбра, че е забременяла, едничкото, което можеше да си помисли, беше, че бебето е плод на взаимната любов с Еди, смесица, от която се е породило бебето. Сякаш тяхната любов беше станала нещо отделно от самите тях, нейно доказателство, съществуващо самостоятелно.
	Ала през миналата седмица, когато се убеждаваше все повече, че Еди не е искал бебето, не я е обичал, както тя си е мислила, започна да се съмнява дали и тя изобщо желае това бебе.
	Седеше до прозореца в автобуса, нехаеща, дори неосъзнаваща, че лицето й е обляно в сълзи.
	Тя всъщност _искаше_ детето. То беше от Еди, всичко, което й оставаше от Еди. Скръсти ръце на корема си.


	Харди бе облегнал лакти на кухненската маса на Франи. Още не беше се прибирал вкъщи. Франи беше позвънила в „Шамрок“ и помолила Лин да извика Харди на телефона, тъкмо когато Харди пиеше първата си бира. Искала да научи от него нещо за другото разследване, но Харди не беше склонен да говори за това по телефона в бара.
	Косата на Франи пак блестеше и беше прибрана в огромен кок, което я правеше по-старолика, по-строга. Носеше семпла бяла блуза, черна загръщаща се пола. Лицето й бе още бледо, без грим, но огърлицата от зелени малахитови перли подчертаваше цвета на очите й.
	Харди й обясняваше:
	— Аз наистина се въздържам да казвам каквото и да било, да подхранвам нечии надежди, преди да се очертае нещо поне малко по-определено.
	— А не се ли е очертало нищо досега?
	— О, напротив, но все още не е достатъчно определено. Еди не ти ли е споменавал за човек на име Алфонс Пейдж?
	— Споменавал е. Той е бил един от малцината останали на работа в „Арми“.
	— Защо точно той?
	— Не зная. Това притесняваше Еди. Мисля, че този Пейдж е имал някаква връзка с мистър Поук. Трябва да ти кажа, Дизмъс, че обстановката в службата на Еди придоби странен характер преди около шест месеца. Предполагам, че работите на компанията са тръгнали зле, а Поук е проявявал нехайство.
	— Но защо Еди е взел това толкова присърце?
	Тя въздъхна.
	— То беше просто един проект, поне в началото. Беше му неприятно да гледа как се уволняват хора, когато би могло да се избегне. Не му харесваше това, че само един клиент поддържа живота на компанията, нещо такова. Затова се опита да приведе нещата в движение, в действие. Но Поук не искаше да възлага надежди на бъдещето. При това беше лишил Еди от всякаква реална власт.
	— Защо Еди не е напуснал компанията, щом е било така?
	— Всъщност не зная. Имаше предизвикателство в това, но Еди се готвеше да постъпи в школа наесен и мислеше, че му остават само няколко месеца дотогава, затова има ли смисъл да постъпи на работа при някой друг?
	— Значи е мислил, че ще е добре да направи нещо заслужаващо, преди да напусне?
	— Нещо подобно, да. — Франи замълча. — Знаеш, че не бяхме единодушни по всички въпроси с него. А по-късно той разбра, че става нещо друго — имам предвид с Поук — и тогава се роди идеята му да спаси всички в „Арми“.
	Франи стана и се отдалечи в дъното на кухнята.
	— По дяволите! — изруга тя достатъчно силно, за да я чуе Харди. Отвори хладилника и после веднага го затвори.
	Харди я последва.
	— Знаеш ли? — каза той. — Той наистина ли е отишъл да се види с Крус?
	— Ъхъ. По-късно възникна намерението отново да се срещне с него…
	Млъкна и се извърна към Харди, широко отворила очи.
	— Господи, мисля, че това беше през онази вечер. Как не си го спомних досега?
	— В понеделник, вечерта, когато бе убит?
	Тя се облегна на тезгяха.
	— О, не. Това не е възможно. Той не беше… — Франи се разтрепери, бялата тъкан на блузката й играеше на раменете и гърдите й.
	— Какво не е бил?
	— Той не излезе от къщи заради това. Сигурна съм. Каза, че иска да си помисли за… за бебето и че скоро ще се върне.
	— Може да си е спомнил за срещата с Крус, след като е излязъл.
	Франи не отговори.
	— Но нали са се срещали преди? Сигурна ли си в това?
	Тя кимна разсеяно.
	— Франи, това е важно.
	Тя се върна до масата и седна.
	— Поне веднъж, седмица преди това, доколкото си спомням, Еди ходи у дома му.


	Безполезно би било да сподели с Франи съмненията си, че Еди може да е шантажирал Крус. Но като пътуваше към къщи с колата, тези съмнения започнаха да придобиват все по-ясен смисъл. Щом се е готвел да постъпва в школа през есента, с какви средства е щял да живее по време на обучението си? И при това с очакваното бебе затрудненията му ще бъдат още по-големи. Франи няма да има възможност да работи в продължение поне на няколко месеца. Допълнителни средства ще му бъдат добре дошли.
	Може би Еди само си е помислил това през оная вечер. Но е имал насрочена среща и това му е хрумнало в момента. И то е довело до неочаквани неприятни последици.
	То бе напълно допустимо, при условие че Еди има подходящата нагласа да опита този ход, обаче всички индикации все още сочеха, че той не е бил такъв човек.
	Но като зави от Гири по своята улица, Харди си спомни съвета на Ейб и повтори няколко пъти високо името Алфонс Пейдж.
	Вмъкна се в тъмния си дом. Съобщението на Франи беше записано на машината. Записано бе и обаждане на Джейн… „Просто да ти чуя гласа.“
	Отиде до бюрото си и извади от джоба лентата от №911. Гласът беше на образован мъж, звучеше носово поради усилие да се прикрие истинския тембър или от лошото качество на записа. Той казваше: „Има тяло на мъртвец на паркинга на Издателската компания «Крус». Благодаря“.
	Съвсем хладно изречено, дори прекалено. Думата „Благодаря“ леко дращеше ухото. Харди прослуша клипа пет пъти с надеждата да запомни нещо от особеностите на гласа. Той не звучеше женствено. Нямаше и акцент.
	Беше рано — преди девет и тридесет — от един дълъг и непродуктивен ден. Утре ще трябва да се срещне с Крус, ако се наложи, дори ще го отвлече, за да достигне до основната причина за неговите лъжи. Искаше му се да провери и състоянието на Стивън — как се оправя момчето от травмите. А дотогава Глицки може да успее да прибере Алфонс.
	Харди беше крайно отегчен от всичко. Единственото, което искаше, беше смъртта на Еди да бъде обявена за убийство и смяташе, че Глицки вече разполага с достатъчно доказателства в подкрепа на това. Но всъщност нямаше нито едно ново доказателство, пряко свързано с Еди. Имаше само предполагаеми мотиви и случайни странности, като например телефонното обаждане чак от средата на града.
	Вдигна телефонната слушалка, набра един номер и изслуша три сигнала. Когато Джейн отговори, той каза, че трябва да я види.


	25.

	Одис дьо ла Фонтен беше по-впечатлен от това, което вестниците бяха нарекли изнасилване, отколкото от убийството, но най-силно впечатление му бяха направили парите. И Алфонс — неговият по-голям на години първи братовчед — ех, че пари беше докопал!
	Одис не беше виждал никога толкова много пари на едно място. А Алфонс още не беше разопаковал спортния сак. При това Одис беше видял само свободната пачка стотачки, която Алфонс беше преместил в предния джоб на черните си торбести панталони.
	Одис погледна отново към мястото, където беше тя, когато Алфонс стана да отиде до клозета. Джобът изобщо не беше се издул. Алфонс бе спрял по пътя за летището и си купи чифт сандали и хавайска риза, която носеше извадена над панталоните.
	Отиде в тоалетната със спортния си сак, но и Одис би сторил същото, ако беше на мястото на братовчед си. Това е предвидливост.
	Алфонс не беше обезпокоен. Защо да се безпокои? Сега изглеждаше съвсем различен — Одис бе убеден в това — с новите си дрехи и късата коса. На снимката във вестника той беше с прическа „афро“ и с началото на козята брадичка, която си беше пуснал преди година, но после я обръсна. Така че сега едва ли някой щеше да го познае в тъмния бар на летището.
	Тази сутрин, след като майка му излезе, за да отиде на работа, Одис намали косата на Алфонс, а после напазарува за двамата.
	— И гледай да не ни забъркаш в някоя беля с полицията — беше му казал Алфонс, като му отброяваше пет стотачки от пачката. — Купи за двама ни и някакви по-свестни дрехи.
	Деветнадесетгодишният Одис бе отишъл в „Мейси“ на Скайлайн Мол и избра за себе си спортно сако, нов чифт „Адидас“ и няколко тениски. За Алфонс той взе няколко чифта торбести панталони, няколко тениски и фрак, който струваше почти стотачка. На връщане от Мол той мина покрай магазин за шапки и купи шапки „Богарт“ за двамата. Тогава още не бяха решили да пътуват за Хавайските острови.
	Оставаха му още две небутнати стотачки и тридесет долара на дребно. Алфонс дори не му поиска рестото.
	Измъкнаха се от къщи, преди двете сестри на Одис да си дойдат от училище и най-вече преди майката на Одис да се върне от работа. Тя не бе посрещнала с възторг посещението на беглеца Алфонс в дома й, но той беше единственото дете на сестра й и не й даваше сърце да го изпъди. Все пак не пропусна да му каже, че може да остане у тях само за една нощ, не повече.
	Взеха колата на Одис и отидоха до една зала за хазартни игри в Сан Бруно. Стояха там до шест часа, през което време решиха да отидат на Хавайските острови и да постоят там, докато нещата тук станат по-безопасни. Ядоха пържоли в едно ресторантче, изпиха и по няколко чаши вино и се отбиха Алфонс да си купи ризата. Повериха колата на един дългосрочен паркинг.
	Сега Одис се замечта за бяла мацка, докато чакаше Алфонс да се върне от тоалетната. Не беше чувал достатъчно за тях. Алфонс му беше казал, че те са като всички други жени. Не му се щеше да говори много за това.
	Каза на Одис и това, че не е изнасилил момичето — тя му била приятелка — и че била починала случайно, което прозвуча съвсем естествено. Той се събирал от време на време с лоши другари, но никога не е имал намерение да убива някого съзнателно. Бил съвсем добро момче.
	Погледна разписанието на самолетите, които летяха през нощта, и се запита дали този, с който ще лети няколко часа по-късно, ще бъде един от тях.
	— Още един тур?
	Алфонс беше поръчал някаква напитка с чадърче в нея, когато влязоха в бара. Одис изви глава и погледна към сервитьорката — мрежести чорапи чак до задника й върху едрите крака, руса коса, която ограждаше лице, достойно за манекенка, циците напърчени под предницата на блузата с дълбоко кръгло деколте.
	Той й кимна.
	— Какво пиете?
	Одис се окашля.
	— Още едно от тия. Не, две такива. — Усмихна й се. — Отиваме в Хаваи.
	Тя също се усмихна.
	— Чудесно. Завиждам ви. Какво пиете, май тай?
	Одис не знаеше, но кимна.
	— Да. Две от тия. — Беше му приятно, че момичето разговаря така любезно с него. Проследи я с поглед, докато тя се отдалечаваше към барплота. Добре върти задните си части. Дребно, малко дупенце като на повечето бели момичета, но има хубаво, много хубаво лице. Тя погледна към него от барплота и забеляза, че той я зяпа. Одис се усмихна. Тя също се усмихна.
	Зачуди се какво ли искаше да каже тя с това, че им завижда, дето отиват в Хаваи. Може би поне малко го харесва. Това, което беше в ума му, нарастваше и той отново обърна глава към разписанието. Хей, какво ли ще е да я попита за това, което го вълнува, когато се върне с напитките?
	Сервитьорката стоеше там, пак го погледна и каза нещо на бармана. А ето сега го приближава и положително му подсказва нещо.
	— Извинете — каза тя, — но трябва да ви попитам дали мога да видя вашия документ за самоличност?
	Одис я погледна и се замисли. Какво ли значи това?
	— Хей — рече той и се ухили. — Аз вече пих едно, нали?
	Тя повдигна рамене.
	— Барманът не си спомня да ви е обслужил. Той смята, че нямате вид на пълнолетен*.
	[* В САЩ се навършва пълнолетие на двадесет и една години. — Б.пр.]
	— Кажете му мерси от мое име.
	— Ще му предам. Но искам вие да докажете, че сте пълнолетен.
	Ставаше нещо между тях. Той беше сигурен в това. Одис облегна гръб на стола си и запъхна ризата си в панталона, придърпвайки я плътно върху гърдите си. После огледа сервитьорката от глава до пети. Това й хареса — сигурен беше.
	Окей тогава. Бръкна в джоба си.
	— Виж — каза той, — в момента нямам такъв документ. — Извади своето снопче банкноти. — Имам много такива, а братовчед ми — още повече.
	Тя кимна и се усмихна с разбиране, погледна го право в очите. Каза окей и се върна на бара.
	По дяволите, колко лесно се уреди въпросът!
	А его го и Алфонс пристига, сяда на стола си усмихнат.
	— Самолетът е навреме — казва той. — След около час и половина.
	Одис пак обърна глава към бара. Момичето изчакваше барманът да завърши краткия си разговор по телефона. Погледна отново към Одис и се усмихна, значи всичко е наред. Одис отвърна на усмивката.
	Алфонс забеляза сцената.
	— Какво вършиш?
	— Нищо засега. Но ти ме накара да мисля за това.
	— За какво „това“?
	Одис изпъна врат към сервитьорката:
	— Бива си я, а?
	— Ще мислиш за това, когато пристигнем там. Нямаме време тук за жени. Казах ти, че белите не са различни от останалите.
	Алфонс взе в ръка чашата с напитката си и засмука сламката. После се втренчи в празната чаша.
	— Сигурно ще свикна с тези питиета, знаеш ли? Това ще е единственото, което ще върша там — да смуча пиня колада.
	— Пиня колада?
	Алфонс поклати глава невъзмутимо:
	— Нали това пием в момента, Одис? Казва се пиня колада.
	Одис понечи да му каже, че бе поръчал някакви май тай-сита за втория тур, но в този миг човекът, който приличаше на одушевен хладилник, дойде до масата им и се надвеси над тях.
	— Извинете — каза той съвсем делово, гигант, застанал леко на краката си и скръстил ръце на гърди. — Мога ли да ви попитам, господа, дали имате документи за самоличност?
	В следващия миг Алфонс побягна.


	Да го очаква беше едно. Но да го види на вратата — съвсем друго.
	Това беше нейна врата толкова дълго и тя беше забравила, че някога е била врата и на двамата. Дизмъс си идваше вкъщи от работа всеки ден през онези — колко бяха? — години. Стъпките му по външните стълби, после тя чуваше ключа в бравата. През онези дни, дори преди да дойде бебето, Джейн се прибираше в дома им преди Дизмъс и приготвяше някои ордьоври или смесваше напитки; понякога Джейн довеждаше свои приятелки, а друг път Дизмъс — свои приятели. В някои случаи се събираха двадесетина души във веселия дом на Харди.
	Но през повечето вечери, когато Дизмъс си дойдеше от работа, те се любеха.
	И ето сега той е отново тук, тя чува стъпките му по стълбите отвън, но той няма свои ключове и звъни на входния звънец. Горната половина на входната врата беше с матирано стъкло и през него тя виждаше силуета на Дизмъс, нейния Дизмъс, който навремето я беше любил с желание, а после бе настъпила раздялата.
	Джейн отвори вратата.
	— Хай. — Тя беше по някаква причина потисната, не можеше да каже нищо повече. Носеше шорти, модел „Делфин“ и риза с презрамки — купени от „Магнин“. Беше боса. Отстъпи крачка назад.
	Той влезе непринудено, но после тежестта на жилището забави стъпките му. Като минаваше през всекидневната, това чувство се засили. Без да говори, Джейн се запъти към спалнята. Беше забравила какво му се беше наложило да преживее.
	Харди достигна вратата, която водеше към коридора. По същото време Джейн бе стигнала вратата на спалнята. Харди спря пред рядко използваната стая за шев. Застоя се. Вратата й беше затворена.
	— Помниш ли как не затваряхме тази врата през първите няколко седмици? — попита той.
	— Как искахме да чуем всеки звук?
	Харди облегна гръб на стената. Джейн направи няколко крачки към него. Чу дългата въздишка.
	— Може би аз трябваше да дойда в дома ти — каза Джейн.
	— Мислиш, че съм направил грешка? — попита той и се смъкна на пода. — Сега, тук, то изглежда така… непосредствено.
	Тя дойде още по-близо. Единствената светлина в коридора идваше от кухнята, през една подобна на буквата „L“ извивка наляво от спалнята на Джейн.
	— Смятам, че съм свикнала с нея — каза тя. — Имам предвид къщата. Стаята. — Това не прозвуча естествено, но тя чувстваше някаква нужда да каже нещо. — Трябваше да продължавам някак.
	— Аз не можех.
	— Зная.
	Джейн го доближи и коленичи до него. Докосна косата му.
	— Ако това ще ти помогне, знай, че го разбирах. Дори тогава.
	— Нещата просто изгубиха значение.
	— Зная, и аз почувствах същото.
	— Искам да кажа, има ли смисъл изобщо да се върши нещо? Мислех, че всичко е различно само по себе си. Исках да изградя един по-добър свят.
	Тя притегли лицето му до гърдите си.
	— Шшт! — прошепна тя.
	— Бях също като Ед Кокран. Виж докъде ни води то.
	Джейн го погали — лицето, косата — даде му възможност да си изкаже болката. Нали беше тук, при нея, не бягаше, ръцете му я обгръщаха.
	— Аз не го… — започна колебливо той. Млъкна и леко се отдръпна от нея. И продължи: — Да те напусна. Това беше грешка.
	— Не беше много весело — съгласи се тя, — но аз продължих да живея.
	— Никога не съм ти го обяснявал, нали? Станах и си отидох.
	— Мислиш, че съм отъпяла ли, Дизмъс? Разбрах го.
	— Просто не можех повече да взимам присърце нещата. Поне в известна степен.
	— Казах, че съм го разбрала. Трябваше.
	Той наклони глава към онази стаичка.
	— Какво е там сега?
	— Моята стая за шев.
	— Мога ли да я разгледам?
	Станаха от пода. Джейн отвори вратата на стаичката и щракна електрическия ключ, като не сваляше очи от Дизмъс, който се опитваше да си представи как е изглеждала тази стаичка преди. Сега тя беше по-различна — нямаше ги тапетите с азбуката, нямаше ги дреболийките, нито нещата на детето, нито тапицираните ръбове на мебелите. Това беше работна стая, приятна и същевременно скучна.
	Дизмъс стоеше на прага, пъхнал ръце в джобовете си, и кимаше.
	— Трябваше да видя това преди около пет години — каза той. — Запомних как изглеждаше тогава.
	— Очаквал си да остане непроменена?
	— Старият пейзаж на интериора не се е променил — отвърна Харди.
	Тя изключи светлината и го хвана за ръка.
	— И тъй, какво се случи? Имам предвид сега.
	— Не зная — отговори той. — Просто не зная.


	— Ти си същият, но някак по-различен — каза Джейн.
	— Кой не се променя поне малко?
	— Аз не мисля, че съм се променила.
	— Кое от двете: останала си същата, или си останала различна?
	— Различна — реши тя.
	Дизмъс седеше с кръстосани крака на леглото. Отпиваше от своето вино.
	— Ти също сигурно си по-различна — рече той, — иначе, струва ми се, нямаше да бъда тук с теб.
	Джейн се пресегна и докосна коляното му, където джинсите му бяха станали почти бели от износване, беше бос. Щампосаната му риза беше без яка, имаше нужда от гладене и двете най-горни копчета бяха разкопчани.
	— Е, каквато и да е причината, аз съм доволна, че си при мен. — Наведе се над него и го целуна.
	— В какво отношение съм различен? — попита Дизмъс. После, сякаш на себе си, добави: — Как тогава съм останал същият, помисли?
	— Хм, все още си напрегнат.
	— Да, напрегнат съм — прие той.
	— Но като че ли сега можеш по-добре да се възпираш. Изглежда, сега мислиш повече, преди да извършиш нещо.
	Харди не сваляше очи от нея, сиви, сякаш сънени очи, които не изглеждат уморени. Джейн се разсмя тихичко, сподавено:
	— Ето, и сега го правиш. Гледаш ме и мислиш нещо.
	— Да, често мисля за нещата — отвърна той. — Е, не е чак толкова често.
	— Не е ли?
	— По-съществен е начинът, по който мисля. Бих казал, че вече не се впускам изведнъж в нещо, преди да го обмисля.
	— Но това разследване не е ли…? Не се ли впусна в него изведнъж?
	— Допускам понякога изключения.
	Тя докосна гърдите му при отвора на ризата.
	— А Пико и неговата акула? — добави тя. — А дето направо ми се нахвърли в „Шрьодер“?
	— Аз ли? По-скоро ти ми се нахвърли.
	— Не, ти, ти. — Тя отново го целуна. — Почти ми се нахвърли. Това прави три нахвърляния в една седмица. Изглежда, то е някакъв модел на поведение, характерен за теб.
	Дизмъс се отпусна на леглото, подложи ръка под главата си, опряна на възглавницата. Той подаде винската си чаша на Джейн, тя се пресегна, взе бутилката от пода и му я напълни.
	— Знаеш ли, изглежда странно — каза той. — Да се залавям с тези неща отново, да се нахвърлям на тях. Не мога да кажа, че ги откривам и решавам да действам. Това става автоматично. По-рано всичко беше страст. Работата ми в полицията, като прокурор, нещата с теб. Бих казал, че предишният Диз се бе погубил с всичко това.
	Джейн върна бутилката на пода и се изпъна до него на леглото.
	— Затова ли заряза всичко това?
	— Те ме бяха погълнали всецяло. Те бяха моето аз. — Затвори очи и отпи вино. — После, когато Майкъл почина…
	— Не се разстройвай, Диз.
	— Зная, зная. Но реших, че всички тези… страсти, не са били част от мен. Тогава бях просто човек, който върши нещата доста добре — играе на полицай, спори, може би прави любов…
	— Безспорно — каза тя.
	— … но нищо от това нямаше особено значение. Или пък е значило прекалено много. Смятам, че го осъзнах, когато изгубих детето си. Бях престанал да съществувам — да бъда Дизмъс — да се занимавам с всичко това.
	— Затова ли се оттегли и от мен?
	— Не гледах на нещата по този начин. Смених професията си, убих романтичния идиот в себе си. Не бива да смятаме нещата за толкова съществени. Губим някои от тях. Такъв е животът. Трябва да бъдем годни да се справяме с него.
	Джейн прокара ръка по корема на мъжа, който беше първият й съпруг. Той й се усмихваше въпреки това, което казваше. Чудесната усмивка отпреди. Джейн го целуна по бузата, по ухото, по врата. Той я взе в обятията си.
	— Да смятам ли, че си бил щастлив? — попита тя.
	— Не бях нещастен. Но не съм мислил кой знае колко за това.
	— Като изключим факта, че си развил теорията за любовта като отношение, теорията за безболезнената любов.
	Харди повдигна рамене.
	— Тя е добра теория. А ти беше ли щастлива? Впрочем кой е щастлив? Това е глупаво разбиране.
	— Аз съм щастлива сега — каза Джейн. — Не ми се налага да мисля какво би могло да означава това утре.
	— Друга разлика между нас.
	Но като изрече тези думи, които приличаха на поза, Харди леко изви устни, примига с очи.
	— То обаче не е лошо.
	— Благодаря ти много.
	Целувката сега бе бавна, дълбока, ръцете им се търсеха. Тя чувстваше лекия му дъх по тялото си.
	— Това също не е лошо. Или това. Или…
	— Диз?
	— Ъхъ.
	— Шшт!


	Роуз не страдаше често от безсъние.
	Последният път то й се случи през онази седмица, когато им гостува мисионерът павлист, а това, мислеше си тя, беше през февруари или март, не помнеше точно кога. Тя си знаеше, че когато епархията й праща мисионери, ще се притеснява за готвенето си, за цялата домакинска работа. Роуз чувстваше, че това се отразява и на отците, а не искаше да върши нищо, което ще ги притеснява, затова лежеше будна и премисляше нещата, които би могла да пропусне или да свърши по-добре.
	Но през другите, обикновените нощи като тази, тя привършваше с вечерните ястия за отците и евентуалните им гости, после гледаше телевизия в стаята си и едновременно с това шиеше до към девет часа, след това изгасваше осветлението. Дните започваха рано в свещеническия дом, а тя знаеше, че вече не е млада пролетна ярчица и трябваше да си отспива.
	Но случката с отец Кавано не й излизаше от ума. Тя може би изобщо не бе съществена. Роуз можеше да я сподели с него на сутринта и всичко ще се уреди. Но тялото й вече просто не я слушаше и тя лежеше будна, чакаше Кавано да се върне от посещението си у семейство Кокран — отишъл бе да види как върви оздравяването на Стивън.
	Погледна часовника, който светеше на нощното й шкафче. Минаваше единадесет. Утре ще бъде здравата уморена. Хайде, старице, каза си тя отвратена, успокой се.
	Но пак се връщаше към тази мисъл и то наистина би могло да се окаже нещо, на което отецът ще трябва веднага да реагира. Дори да има вече за полицията заподозрян човек, разговорът на Роуз с Кавано може да внесе известно различие в ситуацията. Той ще поиска тя да изложи въпроса на неговото внимание, независимо дали ще се окаже права, или не. Веднъж й беше казал и то беше равносилно на казано хиляди пъти: „Роуз, само папата е непогрешим“.
	Така че ако Кавано е сторил тази малка грешка — а Роуз не беше дори сигурна, че това е грешка (Бог знае, Неговата памет е много по-добра от нейната) — тогава според нея отецът ще иска да го научи, особено щом е свързано със смъртта на Еди, да не говорим за официалното разследване на полицията.
	Това я глождеше от онази сутрин, когато Тибс и Ренко (така ги бе нарекла тя — нямаше ли да бъде чудесно представление, ако участват във филм по телевизията?) имаха разговор с Кавано, а тя им сипваше кафето. Петдесетина пъти оттогава бе премисляла въпроса: дали се беше случило в неделя, или понеделник — денят, в който отецът бе излязъл с Еди, а тя беше сигурна, че е било в понеделник.
	Единственото основание да бъде сигурна — или тя само си мислеше, че е сигурна — беше, че през онази неделя, преди седмица и един ден, бе им гостувал епископ Райт от Оукланд и тя му приготви чудесни котлети за вечеря и всички бяха изразили възхищението си от чудесния й йоркширски пудинг и френския сос „о жюс“. Бяха я поканили на масата с тях, което бе особена чест, при това в присъствието на гости.
	Спомняше си как отец Дитрик отвори втора бутилка вино, а после тримата се оттеглиха в библиотеката, докато тя почистваше и миеше. Но, разбира се, не можеше да бъде сто процента сигурна, защото се прибра в стаята си след като изми съдовете и не видя повече нито Негово Превъзходителство, нито някой от отците тази вечер.
	Помнеше, че това бе ранна вечеря в неделя — беше готова с печеното още в три и половина, за да може да го поднесе към четири — така че беше възможно „празненството им“ да е привършило рано и Еди да се е отбил след това.
	Спомняше си и друго: как някой позвъни на вратата в понеделник вечер след вечеря, но тя пак не бе видяла дали това е Еди. Отец Кавано отиде сам да отвори вратата, защото не искаше да й прекъсва работата и тя повече не го видя. Не се завърна до момента, в който тя се прибра да си легне и за разлика от тази нощ, тогава беше спала дълбоко.
	Понеже беше прясна паметта й за по-миналата неделя, за посещението на епископ Райт в дома, това я караше да вярва, че Еди не е идвал в неделя, Негово Превъзходителство никога дотогава не бе си тръгвал рано за вкъщи. Обикновено отец Кавано и той се заседяваха до късно през нощта на коняк (в това няма нищо лошо — мъжете имат нужда от малко отпускане) и говореха за философия, богословие или политика. Тя знаеше за какво по-точно са разговаряли, защото отец Кавано често споделяше с нея нещо от това, което са си казали с епископа.
	Роуз въздъхна и се обърна настрана. Единадесет и двадесет. Дали да не събуди отец Дитрик и да го попита спомня ли си по кое време са свършили разговорите си онази нощ. Но не, той ще…
	Най-сетне! Вратата на задния вход се отвори и затвори тихо. Роуз пусна крака на пода и грабна пеньоара си от стола до леглото, където го беше положила старателно. Трябва да побърза, за да не би отецът веднага да си легне — а тогава ще бъде неудобно да го безпокои — но и не бива да се явява пред него с фуркети в бялата й, тънка и трошлива коса, макар и посред нощ. Отби се в банята и ги свали. Нахлузи чехлите си.
	Отецът стоеше пред отворения хладилник и надничаше в него. Като го видя, благословен да бъде, почука леко на стената до кухненската врата.
	— Роуз — каза той и се усмихна. — Боя се, че ме залови. — Тя направи някакво движение с ръка. — Какво правиш будна по това време?
	— Не мога да заспя. — Няма смисъл да навлиза веднага във въпроса. Навярно той не е чак толкова важен.
	Роуз влезе в кухнята.
	— Мога ли да ви приготвя нещо?
	Той отстъпи назад, с което показа, че смята кухнята за нейна неприкосновена територия. Тя знаеше какво е останало от вечерята. Той се наведе и леко я целуна по бузата, което я накара да се изчерви от удоволствие. Отецът я обичаше и съзнанието за това я правеше щастлива, спокойна като омъжена жена.
	— Аз просто ще седна на масата, а ти ме изненадай — каза Кавано. — Мислиш ли, че ще е греховно да изпия една бира, докато чакам да ми приготвиш нещо?
	Отвори една мексиканска бира, докато тя изваждаше чинията с пилешко. (Виж ти! Струваше си да похаби няколко минути за отделянето на месото от костите.) После на масата се появи и кутия „Бест Фудс“ (няма грешка) и туршия „Клозен“. Зърна швейцарското сирене. Швейцарско сирене? Защо не? И хляба от картофено брашно, който се продава на такива едри порязаници.
	— Как е Стивън? — попита тя, като подбираше храната от хладилника. Без да се обръща, видя как отецът поклати глава.
	— Клетото момче — изрече той.
	— Добре ли е?
	— Много е препатил, но сега е добре. Смея да се надявам, че след месец-два той напълно ще се оправи. — Пийна си от бирата. Беше наистина учудващо, помисли си Роуз, че познава толкова добре ритмите на отеца. Не е нужно дори да гледа към него, за да знае какво върши той.
	— Младостта е златно нещо, нали, Роуз?
	— Така е, отче, само че не съм специалистка по това, каквато бях навремето.
	Отецът посрещаше със смях шегите й, което беше също много приятно на Роуз.
	— Никой от нас, Роуз — отвърна той, — никой от нас не е специалист в тази област.
	Маруля? Не, не върви с туршията. Един зелен лист ще е достатъчен.
	— Откровено казано — продължи отецът, — аз съм едва ли не повече загрижен за Ерин и Големия Ед.
	Да, разбира се, че сте, рече си Роуз. Но си го запази за себе си. Чувствата му към Ерин бяха тайна. Поне той си мислеше така. Но всеки, който като Роуз го познаваше добре, можеше да отгатне без усилие неговата тайна.
	Тя му поднесе сандвича заедно с още една бира. Сандвичът беше доста големичък и тя знаеше, че Кавано ще довърши първата си бира тогава, когато е изял сандвича си едва наполовина.
	— Те добре ли са? — попита Роуз.
	Кавано захапа сандвича, задъвка го бавно, преглътна, а после отпи бира.
	— О, Ед е скала, ти знаеш. Тревожа се главно за Ерин.
	Роуз кимна.
	— Тя има чувството, че е занемарила Стивън и това го е накарало да избяга от къщи; всичко, което се е случило с него, смята за своя вина.
	— Как го е занемарила?
	— Това се опитах да й разясня. То няма смисъл. Може би се е занимавала с доста други неща, но аз наистина не мисля, че е било за сметка на Стивън. Виж другите й деца. — Отхапа от сандвича. — Освен това Ерин е била винаги много дейна.
	— Може би Стивън е имал нужда от малко повече внимание.
	— Как може тя да си внушава подобно нещо, Роуз? И да твърди, че носи някаква вина?
	Роуз отново кимна. Нищо в цялата вселена не би могло да убеди отеца, че Ерин Кокран е извършила нещо погрешно.
	— Какъв грамаден сандвич впрочем.
	Тя просия.
	— Но знаеш ли каква е според мен причината? — продължи Кавано. — Аз мисля — не, убеден съм, че причината е Еди. Може ли човек да понесе всичко това в продължение на една-единствена седмица? — Сви пръсти в юмрук и удари по масата. — Мили боже, да можех да променя само едно нещо…
	Роуз посегна и сложи ръка върху неговата.
	— Не се обвинявайте сега пък вие, отче. Сам го казахте — понякога Господ взема цвета на реколтата рано, прибира го за Себе си. Той прибра Еди и нищо, което вие или някой друг се мъчи да направи, не е в състояние да промени нещата. Вие трябва просто да приемете това, което се е случило, и да продължите напред. Ерин е силна, а и Ед ще й помогне.
	— Да продължа напред?
	— Това е единственото, което можете да сторите, нали?
	Очите на Кавано приеха по-меко изражение. Болката видимо изчезна от лицето му.
	— Благодаря ти, Роуз. Ти си бижу.
	Тя отново се изчерви, сведе поглед.
	— Довършете си сандвича — каза тя. Ето, сега е подходящият момент, реши тя. И поде: — Знаете ли, отче, тъкмо говорим за Еди… Искам да кажа, че причината да не ме лови сън е, че се питам дали не сте направили грешка.
	Отецът преглътна хапката си и се усмихна.
	— Никой освен папата не е непогрешим, Роуз. Какво съм направил този път?
	— Хм, не зная дали сте го направили, но… — И тя описа случая, всичко, което помнеше и мислеше, че е направила. Отне й само няколко минути, но беше сигурна, че това е причината за нейното безсъние. Веднага се почувства изтощена.
	Отецът бе оставил втората половина от сандвича (дали Роуз не беше го направила прекалено голям?) и не отвори другата бира. Може би това, което тя му казваше, е важно.
	— Може да си права, Роуз — заключи той, когато тя завърши. Беше стиснал устни, широкото му чело беше сбърчено от напрежението. — Добре ще бъде да извикам на сутринта сержанта — каза той.
	— Простете отче, само си го помислих.
	Той я погали по ръката.
	— Няма за какво да ти прощавам. Постъпи правилно. Напълно правилно. Ти трябва да ми простиш, задето ти причиних безсъние.
	Роуз облегна гръб на стола, облекчена, но само за момент, сетне посегна за чинията. Отецът отново я хвана за ръката.
	— Аз ще измия съдовете, Роуз. Ти иди да поспиш.


	26.

	Инспектор сержант Глицки отговори на телефона при първото иззвъняване и адреналинът му се покачи. Такива среднощни позвънявания значеха само едно — очаква го нов случай на убийство.
	Той целуна Фло, която даже не помръдваше, а`ко телефонът иззвъня след полунощ и надникна да види трите си деца, две от които спяха на леки легла, а третото — в детско креватче — всички в обща стая с размери дванадесет на четиринадесет фута (налагаше се да се преместят в ново жилище, дори то да се окаже непосилно за техните възможности, ако Глицки не бъде повишен в лейтенант). Изсърба в кухнята набързо приготвената на микровълновата печка чаша кафе и позвъни от любезност на Дизмъс Харди. Телефонът иззвъня четири пъти, след това машината щракна и Ейб каза:
	— За Харди от Глицки. Заловили са Алфонс. — След което затвори телефона.
	Сега той гледаше през малката дупка на вратата на стаята за разпити в Съдебната палата. По неговия часовник беше три часът и единадесет минути след полунощ.
	Позната и затова съвсем не зловеща тишина обгръщаше всичко наоколо. Тишината бе позната, въпреки че тук обикновено ехтяха цинизми и цареше пълен хаос. Глицки беше идвал много пъти откак стана инспектор в Криминалния отдел на полицията — идваше тук посред нощ да разпитва някой заподозрян, докато той още няма адвокат и по тази причина може би ще бъде склонен да говори, ако коефициентът на умственото му развитие не превишаваше чувствително стайната температура.
	Изчакаше ли Глицки до сутринта, дори новак, посочен от съда за защитник на заподозрения, ще посъветва Алфонс да мълчи и това мълчание ще продължи до самия процес. Тук се криеше големият шанс за обвинението — на всяка цена да изтръгне нещо и ако инспекторът не е склонен да прежали нощния си сън, за да използва тази възможност, значи си е сбъркал професията.
	Алфонс се беше отпуснал тежко върху малката маса, сигурно спеше. Ръцете му не се виждаха — навярно бяха приковани към стола зад гърба му. Един помощник-шериф, скръстил ръце и като че ли унесен в дрямка, седеше на края на масата. Глицки почука.
	— Алфонс, човече, как си?
	Гласът на Ейб избумтя в малката стая. Всички се пробудиха. Алфонс дори успя да придаде на лицето си повече или по-малко приветлив израз, навярно облекчен при мисълта, че ще го разпитва негов събрат. Такава мисъл не беше унизителна за Глицки, но общо взето, той сметна ситуацията за комична.
	— Хей, падна ни в ръцете, а?
	Алфонс повдигна рамене. На челото и бузата му имаше ожулени места, устата бе подута, под носа личеше малко петно съсирена кръв.
	— Хванаха те на някоя врата или какво? — попита Ейб.
	— Биха ме летищните ченгета — промърмори той.
	Глицки погледна помощник-шерифа и клокна с език.
	— Трябва да направим нещо с тези летищни ченгета. — Иска ли да говори?
	— Попитайте го.
	— Алфонс, искаш ли да говориш с мен?
	— Да. Ще направиш ли нещо на онези, дето ме биха?
	Глицки включи магнетофона, стар и скърцащ двуролков боклук и се обърна към Алфонс:
	— В доклада се казва, че си оказал съпротива при задържането ти и са били принудени да употребят сила, за да те усмирят.
	Алфонс се облещи. Той произнасяше думата „гадост“ без последния звук, за което му бяха нужни около две секунди:
	— Гадос…
	— И защо побягна?
	— Знаех, че ченгетата са по петите ми.
	— Видели са снимката ти във вестника, а? Хей, ти си си скъсил косата. Изглежда зле, човече.
	Алфонс навири глава при този комплимент.
	— И защо ти трябваше да я убиваш?
	— Не съм убивал никого.
	Глицки се усмихна, топло и предразполагащо.
	— О, да, имаш право. Някой е оставил там твоя нож и е изцапал с кръвта й панталоните, който извадихме от коша за пране в дома на майка ти. — Глицки повдигна вежди.
	Скърцането в мозъка на Алфонс беше почти толкова шумно, колкото скърцането на стария магнетофон. Накрая той каза:
	— А ако не искам да говоря с никого? Ако поискам преди това да се видя с адвоката си?
	— Тогава бъди напълно сигурен, че ще направим следното: ще спрем разпита ти още сега и ще повикаме тук някой адвокат.
	Настъпи дълга пауза. Ейб изчака края й. Най-сетне Алфонс продума:
	— Имам права.
	— Безспорно.
	— Ако не харесам един адвокат, ще взема друг.
	— Прав си. На часа! — И Глицки издигна подигравателно юмрука си — символ на черния протест — после скръсти ръце на масата и остана в тази поза. След окото тридесет секунди Алфонс се обади:
	— Какво?
	— Какво означава това „какво“?
	— Какво си се заблеял такъв?
	— Просто чакам. Смятах, че ти обмисляш нещо.
	Алфонс се напрегна, изпъна тяло, доколкото му позволяваха веригите. Глицки, този мистър Добър Човек, се обърна към помощник-шерифа:
	— Можеш ли да му отключиш белезниците?
	Алфонс потърка ръце, когато го освободиха от белезниците. Докосна предпазливо раната на челото си.
	— Какво да съм обмислял? — попита той.
	Ейб реши, че трябва отново да привлече вниманието му.
	— Знаеш, че и Сам Поук е мъртъв.
	— Сам не е мъртъв.
	— Престанал е да диша.
	Ейб се ухили — усмивката със стиснатите устни, която правеше белега му по-явен. Очите му обаче не се усмихваха. Ръцете бяха още скръстени, спокойни, положени на масата пред него. Завъртя бавно палци и прикова очи в тях, в палците.
	— Хей, аз не съм убивал никакъв Сам Поук. Не можеш да ми натресеш и това.
	Глицки повдигна рамене:
	— Не казвам такова нещо.
	— Кой го е убил?
	— Не казвам, че е бил убит. Какво те кара да мислиш, че е убит?
	— Ти току-що каза…
	Глицки поклати глава.
	— Ами, ами. Изобщо не съм казвал, че е бил убит. Ти го каза.
	Глицки го бе притиснал до въжетата на ринга. Беше почти потискащо колко глупави са тези като Алфонс. Алфонс дори не знаеше какво става в момента, но Глицки знаеше, че Алфонс е схванал поне едно: здравата е загазил.
	— Алфонс, кажи ми, човече. Ако ти не си го убил, ще бъда единственият ти приятел.
	— Гадос…
	— Никаква гадост, искрено го казвам.
	Алфонс повдигна ръце до лицето си, потърка очи, проточи шия.
	— Не съм убивал никакъв Сам Поук.
	— Окей.
	Ейб остана седнал. Седенето понякога се оказва най-добрият метод на света. Гледаше някъде по средата между двамата, без никакъв израз на лицето. Продължаваше да върти палци. Алфонс въртеше задника си на стола, сякаш страдаше от хемороиди.
	— Как ще измислим нещо? — попита най-сетне той.
	— Ще се спазарим.
	— За какво?
	— Ти ще ми кажеш какво се е случило. Ти не си го убил, аз го доказвам и ти не отиваш в газовата камера. Звучи ли ти честно? — Глицки продължаваше да се усмихва. Той знаеше, че това е сполучливо средство — да спомене точно в този момент за старата газова камера. Да поддържа напрежението на нужното равнище. — Знаеш, че имаме сега нов съд, Алфонс. Имаме съдии, които вярват в необходимостта да има смъртно наказание.
	Алфонс преглътна тежко, попипа се по челото отново. Беше започнал да се поти. За разлика от него Глицки бе спокоен. Магнетофонът се въртеше безспир, скърцаше и напомняше със своето постоянство китайското мъчение с водна капка. Сега за пръв път Ейб, доколкото си спомняше, използваше скърцащ двуролков магнетофон при разпит, но реши да поиска да му зачислят един за в бъдеще. Питаше се, докато чакаше Алфонс, дали ще се намери нещо като WD-40 вместо този, но нека и той да скърца. Това го накара пак да се усмихне. Допадаше му хуморът.
	— Алфонс, аз трябва да ти нарисувам нещо като портрет.
	— Какво, какво искаш? Аз нищо не знам.
	По-искрени думи, помисли си Ейб, никога не са били изричани.
	— Виж, нещата стоят така: когато имаме няколко убийства в течение на едно и също престъпление, какъвто е нашият случай, налага се смъртно наказание. Наричаме го престъпление при особени обстоятелства, като например да убиеш полицай, нещо такова. — Възви очи нагоре. — Чуваш ли ме? Намерят ли те за виновен, тогава си за печене. Ако имаш късмет, ще лежиш в пандиза и няма да излезеш никога оттам. За това дори не се говори.
	Думите на Глицки потресоха Алфонс. Глицки ясно виждаше това. Ако изобщо можеше да се говори за някаква логика в мислите на този жалък и нещастен кучи син, сега те бяха в пълен безпорядък.
	— Аз казах вече, че не съм убивал Сам Поук. За какво престъпление споменаваш?
	— Хей, Алфонс — рече Ейб на своя близък личен приятел. — В сака ти е имало горе-долу сто хиляди долара. Да не би да си ги получил от продажбата на бисквити за малките момиченца? Сам ли ти ги даде?
	— Линда ги извади от касата.
	Ейб поклати глава.
	— Никой няма да повярва на това. Всеки съдебен заседател ще смята, че ти си ги откраднал. Убил си Линда заради парите, после си затръшнал сейфа.
	— Не исках да убивам Линда! То стана случайно.
	— Случайно ли й преряза гърлото?
	Алфонс млъкна, навярно осъзнал факта, че току-що е признал извършването на убийство. Повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Хей, и това се случва“.
	— Така че — продължи Ейб, наблягайки на своето предимство, — с толкова много пари, намерени у теб, може да се заключи, че ти вършиш сделки с тях, нали? Ти го знаеш, зная го и аз, тогава защо да спорим за това? Ти не си убил Поук, може би друг е свършил тази работа, но то е свързано с наркотика. Ето това искаме да знаем.
	По дяволите, реши Ейб, трябва да се опита в тази насока. Бяха уличили Алфонс без всякакво съмнение в убийството на Линда. Ейб би могъл да събере важна информация, ако успее, за Агенцията за борба с наркотрафика, после да развие успеха си в посока към случая „Кокран“. Погледна часовника си, а после Алфонс.
	— Не разполагам с цялата нощ, окей?
	Алфонс се бореше с проблема. Сега потта му просто се лееше по него — Ейб усещаше миризмата й през масата — и носът му леко течеше. Алфонс подсмръкна и прокара опакото на ръката си по горната си устна.
	— Зная какво мислиш сега, Алфонс — каза Ейб с възможно най-мек тон. — Мислиш си, че ако проговориш и приятелите ти разберат това, ще те убият, нали? — Очите от другата страна на масата му казаха, че не греши в предположението си. — Окей, то може да се случи. Би могло, ти разбираш, но ако _не_ проговориш, аз ти гарантирам, га-ран-ти-рам, че си изгубен. Не може би, нито евентуално. Ще бъде свършено с теб. Ако не сме те хванали заради смъртта на Сам Поук, положително ще отговаряш за убийството на Еди Кокран.
	Устата на Алфонс зяпна.
	— Сега, изглежда, ще ми кажеш, че не си убил Еди. Зная, Алфонс, ти не си искал да убиваш никого. Спести си обаче тези думи, ъх, защото съм уморен. — Глицки пак погледна часовника си. Той не беше кой знае колко уморен, но наближаваше четири часът и имаше признанието на виновния. Трябваше да се прибира вкъщи. Отдръпна стола си от масата и се изправи.
	— Къде отиваш?
	— Казах, че съм уморен. Ако ти няма да говориш, аз си отивам.
	Алфонс протегна ръка през масата.
	— Хей, сериозно ти казвам. Не съм убил Еди. Сам може да го е убил, но аз не съм.
	Ейб извъртя стола с облегалото напред и го възседна.
	— Намерихме твои косми в колата му, Алфонс, същите, които намерихме и по Линда. Така че не ми пробутвай повече такива глупости.
	— Хей, заклевам се в бога.
	Колко пъти беше чувал той това? Всеки бе невинен за всичко. Още не бе се появил човекът, който ще каже: „Да, аз го извърших и го извърших, защото…“. Не, винаги представяха убийството като случайност, като грешка — тяхна или на някой друг. Често отричането беше така прочувствено, че смутеният виновник започваше наистина да си вярва, че не е извършил убийството. И тъй като най-малко четирима от всеки пет души са били или пияни, или в рамките на контролирано количество погълнат алкохол в момента на извършването на престъплението, не беше чудно, че на всички тях то им изглеждаше като халюцинация или сън, нещо, което не е станало в действителност.
	— Заклеваш се в бога — отвърна унило Ейб. — Но по-добрият ти шанс е да кажеш ясно всичко за Сам Поук. Хванахме те на мястото, където бе убит Еди. — Почти, добави той негласно.
	— Не съм бил там! — Очите му се разшириха. Ейб се видя принуден да се взре отблизо в него. Имаше нещо в този отказ, което беше по-различно от другите.
	— Виж какво, много пъти съм бил в колата на Еди, може би дори и този ден. Не знам. Но ти трябва да ми повярваш. Еди ми харесваше, не съм го убил аз.
	Ейб не беше склонен да се поддава на фалшива искреност. Поклати глава, приложи пак номера с поглеждането на часовника.
	— Май прекалено си сигурен в това. — Отново стана прав и даде знак на помощник-шерифа да спре магнетофона.
	— Отведете този горе — каза той.
	Беше вече с ръка на топката на вратата, когато Алфонс пак му извика:
	— Хей!
	Бавно, преструвайки се на отчаян от неуспеха си и изтощен (въпреки че адреналинът му продължаваше да намалява в организма — той нямаше да има нужда от сън през останалата част от нощта), Глицки се обърна.
	— Виж, ще говоря, но не съм убивал никого.
	— Ти уби Линда.
	Алфонс не отговори на обвинението.
	— Спомних си… мисля, че някои хора знаят къде съм бил онази вечер, когато Еди бе убит. Цялата вечер, до късно.
	— Така ли? Кой, майка ти ли?
	— Не, човече. Играх баскетбол, мач от Градската лига. Това беше в понеделник, нали?
	Ейб кимна.
	Алфонс отново опули очи, опитвайки се да си спомни точно.
	— Онази вечер бяха финалите. Играха се четири мача. Аз участвах във втория.
	— Браво на теб.
	— Да, заслужавам браво. Кои играха първи?
	Ейб се втренчи в него, стиснал устни.
	Алфонс се усмихна.
	— Сума ти ченгета бяха там — прибави той, — цял отбор ченгета.


	27.

	Утринното слънце хвърляше дълги сенки върху паркинга на Крус. Беше само седем часът, а Харди бе пристигнал тук преди повече от час, за да се увери, че Крус е казал истината поне за едно — че шефовете работят повече часове от персонала си.
	Да, наистина, рече си той, цяла история, цяла нова история. Джейн бе права. Би трябвало вече да се очертаят някакви контури. Допреди две седмици той беше барман, не беше влюбен (нито като чувство, нито като отношение), не бе говорил с Глицки почти година, нито раздвижваше акули, нито го беше грижа за някаква си глупава идея на Пико да го взема за аквариума „Стайнхарт“.
	Не беше съвсем наясно какво става в момента. Но тъй като бе имал на разположение само един час да размишлява по това, реши, че в сутрин като тази изглежда твърде вероятно хората на Крус да снимат изгледи за пощенски картички по целия Залив. Изглеждаше и малко страшно.
	Той върши просто приятелска услуга на Мозес и Франи, така реши отпърво, но сетне нещата не потръгнаха добре. Беше си внушил, че върши нещо заслужаващо. То му напомняше защо беше постъпил навремето в полицията, а после записа право в университета, което сега му се струваше много, много далечно — преди цели четири живота.
	Не можеше да се каже, че не се гордее с работата си като барман. Наясно беше, че тази професия изисква определени качества от хората, които я практикуват и голямо умение в наливането на напитките, особено по отношение на нещо като точенето на наливната „Гинес“. Освен това барманството си имаше и принципи — например да не се смесва реномиран алкохол със сладък микс: „Джак Даниелс“ с кола, танкерей и тоник. Не, ти си обяснявай, ако си нямаш работа, на някой тъп клиент, че най-чувствителното небце на света не може да направи разлика между алкохол от два долара и половина и напитка за деветнадесет цента, смесена с малко сладникава, пенлива течност. И им дай възможност сами да се убедят. Поднеси им напитката дори за твоя сметка. И ако след това продължават да си пият техния „Реми Мартен Презвитериански“, насочи ги към друго заведение. Харди би се срамувал да налива такава помия и в това отношение Макгайър го поддържаше. Е, може да се каже, че Макгайър го беше обучил както трябва.
	Но — без съмнение — нещо ново се наблюдаваше, как Харди започна да се рови в смъртта на Еди Кокран. Както му бе изтъкнала и Джейн, той мислеше за последствията на нещата, дори сега, в този миг си блъскаше главата как да постъпи, за да може да бъде на работа в бара за цяла смяна. Или поне за част от смяната. Може би вече е поостарял за барман. Не смяташе, че си е пропилял живота или нещо подобно, нито съжаляваше, че не е вършил нещо съвсем различно през последните няколко години — защото ето докъде бе стигнал поради своя начин на живот.
	Това, което истински го изумяваше — изненада не по-малка от всяка друга — беше, че тук, сега, той се чувстваше добре. Не се тревожеше, че са го уязвявали, че е имал неуспехи и така нататък. Не се тревожеше за неизползваните си възможности. Беше му забавно да открие кой е всъщност той, а не какво си е внушавал, че представлява в момента. Беше интересна констатация. Беше, направо казано, върховно.
	„Ягуарът“ изви по Бери стрийт и Харди, спрял колата си срещу сградата на Крус, а не на самия паркинг, излезе от нея и тръгна да пресича улицата. „Ягуарът“ спря на празния паркинг и докато Артуро Крус отвори вратата и слезе — той беше сам в колата — Харди застана пред него.
	— Мистър Крус — рече той, — вълнува ме един проблем.


	— Мистър Крус, вълнува ме един проблем.
	Въпросите, той беше сигурен, нямаше да се окажат безполезни. Сега не се съмняваше в това.
	Не можеш да скалъпиш куп лъжи, рече си Харди, и всички да си пасват идеално. А товарът им продължаваше да угнетява мистър Крус и Джефри.
	Особено след новината за Линда Поук, отразена във вчерашната преса. Естествено и „Ла Ора“ я беше отразила. Слава богу, той, Крус, бе прекарал с Джефри цялата неделя, така че полицията имаше друг заподозрян. Ако не бе така, Джефри би могъл да си помисли, че и шефът му има участие в убийството на Линда.
	А ето го сега и този мъж. Сега обаче той, Крус, ще бъде откровен, чистосърдечен.
	Не виждаше лицето на Харди, макар че беше го познал още докато караше колата си към паркинга. Беше принуден — тъй като яркото, ниско, сутрешно слънце блестеше срещу него — да си засенчи очите. Мъжът бе като самолет изтребител, дошъл от слънцето.
	Обърна се с гръб към колата. Така, сега е по-добре. Виждаше добре. Бръкна в колата за чантата си, после изправи ръст.
	— Елате вътре — каза той и тръгна към сградата.
	Харди се изравни с него.
	— Смятах да ви се обадя — каза неволно Крус. И както правеше всяка сутрин, отключи големите двойни стъклени врати.
	— За какво?
	Крус бутна вратата и я задържа отворена.
	— Линда Поук била убита в неделя?
	— Точно така.
	— И Сам починал вчера, така ли? Вчера го научих.
	— Да, през нощта, така предполагат властите.
	Доближиха асансьора, влязоха в него. Вратите се затвориха тихо. Мъжът, скръстил ръце на гърба си, не изрече нито дума. Дали не си тананикаше? Вратите се отвориха при секретарския пункт на покривния етаж.
	— Тъй като съм във вестникарския бизнес, винаги научавам едно-друго.
	Защо Харди продължаваше да мълчи? Е, нека опита отново, поне сега в офиса си, на своя собствена почва. Седна на бюрото си.
	— Е, какъв е вашият проблем? Казахте, че ви вълнува някакъв проблем — изрече Крус.
	— Защо сте смятали да ми се обадите за Сам и Линда?
	— Това ли е проблемът ви?
	Харди поклати търпеливо глава. Той тъкмо сядаше, много спокоен, в едно от дълбоките, бели, кожени кресла, наречени полудивани, пред бюрото на Крус.
	— Не — каза посетителят, — вие отворихте дума за това. И смятам да поразвия този въпрос.
	— Хм, аз мисля, че тъй като Линда, Сам и, ох, онзи другият човек, онзи, който умря тук…
	— Кокран. Ед Кокран.
	— Да, тъй като те всички са работили за една и съща компания. Това е твърде голямо съвпадение, не смятате ли?
	— Напълно.
	— Е, и?
	— Какво „и“?
	— Хм, аз мисля…
	Какво ли мисли, рече си Харди. Изобщо не е имал намерение да му се обажда. Не знаеше защо го беше казал — от нерви може би.
	Но Харди — Крус усещаше: няма да пропусне възможността да използва изтърваната фраза.
	— Какво мислите?
	Упорит негодник.
	— Мисля, че трябва да има някаква връзка, нали? Между всички тях.
	Трябваше да млъкна преди малко, рече си Крус. Да му кажа довиждане и да извикам адвоката си.
	— Странно е, че споменахте за това — каза Харди. — То някак си ме връща към моя проблем. Вижте — и той грижливо кръстоса крака — глезенът върху коляното, — единственото нещо, което според мен ги обединява, е Издателска компания „Крус“, „Ла Ора“, вие. А другата причина, която ме доведе тук, след като помислих достатъчно върху нея, е, че вие ме излъгахте най-малко два пъти по време на първия ни разговор. — Млъкна и изчака думите му да улегнат в съзнанието на събеседника. — Най-малко два пъти.
	Крус се опита да приложи _Страшния си Поглед_, този, който даваше резултат в отношенията с подчинените му и дори понякога с Джефри, но Харди вдигна ръка насреща му, каза „Не“, което значеше, че това няма да свърши работа на Крус, а после сви пръсти, като остави само един да стърчи.
	— Първо, казахте ми, че не познавате Ед. Съпругата му твърди, че той се е видял с вас през седмицата преди смъртта му и е имал насрочена среща с вас около фаталната вечер. А може би и точно същата вечер. Имам предвид този, който почина.
	Крус бе доволен, че в момента седи, а не е прав. Усещаше краката си някак шуплести и знаеше, че те не биха го издържали, ако стоеше прав. Щеше да рухне и да се удари в нещо.
	— И, второ — продължи Харди и вдигна още един пръст, — вие ми описахте как е изглеждало мястото на убийството, с кръвта и прочее. Сега моят въпрос, моят проблем (негодникът наистина се забавлява, помисли Крус) е: възможно ли е да знаете как е изглеждало мястото, щом сте си тръгнали за вкъщи в осем и половина или девет, а паркингът по това време е бил празен?
	Крус се опита да преглътне, сетне се окашля. Това ме му помогна. Изви се на стола си, придвижи се бавно, предпазливо, взе една от кристалните чаши за вино от подноса й на полицата за книги зад бюрото си и натисна бутона за водата, монтиран на малкия хладилник. Господи, водата бе великолепна! Извъртя се пак обратно.
	— Не съм го убил аз.
	— Внимавайте сега, въпросът ми е пряк.
	Харди стана. Крус не обичаше да го гледат отвисоко — това унищожаваше всяко чувство на равновесие между двамата — но продължаваше да усеща краката си силно отмалели, за да рискува да стане и той от стола си.
	— Ще имате ли нещо против — попита Харди, — ако и аз получа чаша вода?
	Харди получи водата и седна на ръба на креслото с лакти на коленете, като държеше чашата пред себе си с две ръце.
	— Какво става с черния, който е заподозрян? Пуснахме снимката му в „Ла Ора“.
	Харди кимна.
	— Остава си заподозрян.
	— И аз ли съм такъв?
	— Ще ви кажа само, че любопитството ми се възбужда винаги, когато някой ме излъже. Око за око. Не проявявам никаква прибързаност. Добра, естествена реакция, не мислите ли?
	Крус изгълта остатъка от водата си.
	— Може би ще трябва да повикам адвоката си.
	Харди облегна гръб в креслото.
	— Нямам нищо против да го направите. Но не съм дошъл при вас със заповед за арестуване. Дойдох да поговорим.
	— Аз наистина не съм го убил.
	— Но сте го видели.
	Крус затвори очи и пред мисления му поглед изникна отново картината — като обръщаше колата на тъмния паркинг, фаровете й осветиха тялото на убития. Остави фаровете да светят върху жертвата, слезе от колата и остана загледан в мъртвия неизвестно колко дълго, без да познае Ед Кокран — не бе останало много за познаване, но се досещаше чий би могъл да бъде този труп.
	— Трябваше да се обадя в полицията. — Понечи да пийне още вода, вдигна чашата и я допря до устните си, но тя беше празна.
	— Кога беше това?
	— Когато го видях.
	— Онази вечер?
	Неволно въздъхна, почувствал облекчение, изпълнен с желание да продължи да говори, след като разговорът беше тръгнал, без да скрие нещо.
	— Имах среща с него, уговорена за девет и трийсет. Останах на работа докъм осем — осем и трийсет, огладнях и излязох да вечерям.
	— Къде? — попита Харди.
	Крус нямаше нужда изобщо да се замисля по това. Всяка минута от тази вечер се беше въртяла в главата му повече от седмица.
	— В едно заведение, наречено „Розата“, на Четвърто авеню.
	Харди кимна:
	— Зная го. Някой видя ли ви там? Може ли да се закълне, че ви е видял?
	Разбира се. Уендъл ще се закълне. Те бяха флиртували за малко, но дискретно.
	— Мисля, че сервитьорът, който ме обслужваше, сигурно ще си спомни.
	— Какво имахте за вечеря?
	И сега нямаше нужда да се мисли.
	— Телешки черен дроб, спагети, бутилка „Цинфандел розе“.
	— И после?
	— После се върнах тук. На паркинга имаше кола — досетих се, че е на Ед — спряна точно на средата му.
	— Но срещата ви не се състоя?
	— Той беше вече мъртъв.
	— Така, както го е намерила и полицията?
	— Предполагам, че да.
	След като изрече тези думи, Крус започна отново да трепери. Не смееше да се осланя на ръцете си, които трябваше да посегнат за чаша и да я напълнят. Положи ги на коленете си, на скришно място, зад бюрото.
	Харди се наведе от креслото си и смръщи вежди.
	— За какво щяхте да говорите на тази среща?
	Този наистина ли искаше да чуе за това? Да знае всичко? Това едва ли има, поне на пръв поглед, особен смисъл, но ако той успее да накара Харди да разбере проблема му с Джефри — как Джефри бе започнал да взема страната на Ед — всичко ще бъде наред. Всичко е по-добро от опитите да пази някакви лъжи в главата си.
	Не беше проумял отпърво колко лошо би било, ако Джефри престане да му вярва и започне дори да го подозира, че е способен да убие някого. Но сега, след като пристъпи към откровеност, полицията няма да намери никакво доказателство срещу него. Могат да си продължават разследването полицаите и да установят невинността му, а това ще сложи край на ужасното недоверие, което се беше породило между него и Джефри.
	Но когато Крус завърши, Харди си остана смръщен.
	— Защо не ни доверихте това още миналата седмица?
	Крус несъзнателно извади ръцете си отново на бюрото, здраво скръстени. После ги протегна напред, с дланите нагоре.
	— Страхувах се. Аз просто… зная, че не мога да бъда извинен. Всъщност не знам. — Опита се да се усмихне — като мъж на мъж. — То беше грешка. Признавам. Бях неспокоен.
	Харди се изпъна, погледна часовника си и бавно се надигна от креслото.
	— Мога ли да използвам вашия телефон? — попита той.
	Макар че беше навярно още доста рано, за да се надява да намери Ейб на работното му място, Харди чувстваше, че сега е моментът за намеса на полицията. Имаше налице основание да се поиска изпращането на полицейски сили в една акция срещу Крус. Те може да потвърдят или да не потвърдят версията на Крус, но Крус беше признал, че е бил на паркинга онази вечер в съответното време. То ще бъде достатъчно, за да се възбуди официално действие. После — това е вече задача на полицията — да се установи дали Крус е убил Ед. Какъвто и да е резултатът, полицията ще си поеме отговорността.


	Харди остави съобщение за Ейб и каза на Крус, че друг служител на полицията ще го посети по-късно същия ден. Има право, разбира се, да си осигури за времето на посещението адвокат.
	Харди ясно съзнаваше, че е направо абсурдно истински полицай да остави за по-късен разпит от свой колега човек, заподозрян в убийство. Но не можеше да измисли по-добър начин да продължи с Крус. Той бе постигнал това, за което бе дошъл при него — да докаже, че издателят го е излъгал. Причините за лъжите на Крус не бяха в кръга на неговата компетентност. Ако Крус се опита да избяга, с това ще утежни съдбата си, а той беше в края на краищата утвърден издател, богат и дори известен гражданин. Харди не допускаше Крус да избяга.
	Като се прибра в дома си, Харди чу съобщението на Ейб, предадено миналата нощ, отнасящо се за Алфонс, и изпита задоволство. Един от двамата — Алфонс или Крус — несъмнено ще се окаже убиецът на Еди. В най-лошия случай полицията поне ще има достатъчно основание да се произнесе веднъж завинаги, че се касае за убийство.
	Той, разбира се, ще изчака официалното становище, преди да съобщава нещо от този характер на Мозес, Франи или на семейство Кокран. И макар че то нямаше да облекчи с нищо болката на близките — като научат, че Еди не се е самоубил — все пак ще представлява някаква утеха. Неприятният, отблъскващ фактор ще бъде отстранен. Смъртта на Еди — сама по себе си — безспорно е трагедия, но сега раната ще може да зарасне. А и четвърт милионът долара, който ще получи Франи, няма да й дойдат зле.


	28.

	Стивън знаеше, че майка му се насилва. Сигурно просто не беше по силите й.
	Тя сменяше превръзките с педантична грижливост, донасяше му сладоледа и сандвичите, отваряше и затваряше прозореца, включваше и изключваше телевизора и радиото, навярно щеше да се опита да му построи и самолет и да го поразходи с него, ако той пожелаеше това.
	Всичко продължаваше да се върши заради Еди.
	Стивън не упрекваше майка си, не можеше да я упреква. Той чувстваше същото или си мислеше, че е така. Навярно е различно да изгубиш син, от това да изгубиш брат. Но и едното, и другото е тежка загуба.
	Цялата тази реакция в него — може би дори бягството му от къщи — имаше връзка с това, със загубата на Еди. Той бе имал на разположение няколко дни да мисли по този въпрос и понеже беше умно момче, достигна до тази теория… че съществува минимално количество приемливост, от която се нуждае всеки, за да върви напред, независимо къде се намира. За Стивън това беше този дом. И до миналата седмица количеството минимална приемливост беше близо до нормата, но достатъчно. Стивън беше при абсолютната нула — докато не смяташе Еди за фактор. И дори при отсъствието му от къщи за известен период Еди винаги в известен смисъл беше тук. Неговото присъствие, неговото отношение се чувстваше. И на Франи също, макар не дотолкова. Въпреки че той даваше на Франи (през часовете, когато опиатите отслабваха своето въздействие, а той още не бе извикал мама) доста висока оценка, по-висока от тази на всеки друг, с когото живееше в тази къща. А Еди? О, Еди беше вън от всякаква класация, той бе стократно по-високо от всякаква десетобална система на оценки. Стивън просто не беше в състояние да изрази точните измерения на превъзходството му над останалите, но знаеше, че за Еди той е бил винаги най-странният, най-умелият и най-забавният малък (е, не чак толкова малък) брат в историята.
	Така че редом с Еди на снимката той принадлежеше — колкото и чудато да му изглеждаше понякога това — тук, на този дом. Беше приет, защото Еди го беше оценил. В общи линии така си представяше той сега картината, след като бе помислил малко върху нея. Затова след смъртта на Еди почувства голяма празнота и му се струваше, че животът му е невъзможен вече — тук, в този дом. Не е възможен занапред.
	Ала претърпял злополуката, той откровено смяташе, че нещо се е променило. Разбира се, промяната не биваше да се приписва на това, че всички в тази къща изпитваха съчувствие към него и се опитваха да бъдат мили. Най-вече мама. Мама ужасно се насилваше.
	Това усещане на Стивън не бе дори съзнателно, но той знаеше, че се е превърнал просто в задължение за майка си, нещо като кампанията за събиране на хартия или друга такава акция, а мама е била винаги тази, на която може да се разчита в такива случаи.
	И ето я сега до него, а Стивън е затворил очи, диша спокойно и се преструва на заспал. Тя слага ръка на челото му, за да провери дали няма температура, сетне подпъхва завивките под него. Стивън отваря съвсем мъничко очи, замаян.
	— Как се чувстваш, миличък?
	— Добре.
	— Наистина ли? Да ти донеса ли нещо?
	Той бавно поклаща глава. Тя сяда на леглото. Чувства как тя се опитва да каже още нещо, но решава вместо това да протегне ръка и да потърка бузата му. Бузата е странно студена. Стивън пак отваря очи.
	— Всичко е окей, мамо.
	Тя смело се усмихва — още мисли за Еди. Очевидно е. Но той няма право да бъде недоволен от това. Следва лека престорена усмивка на майка му.
	— Трябва да се оправиш — казва тя. — Не се вълнувай и оздравявай.
	Тя поглежда часовника си. Време за следващата доза? Не, той не изпитва силни болки. Затваря пак очи. Усеща как майка му става от леглото.
	Отново сам.
	Защо не ми говориш, мамо, мисли той. Защо не ми предложиш да седна в леглото и да се заловим с нещо? Не е най-важното как се чувствам. Е, до известно време това няма да се случи. Тя не е готова за такова нещо. Той не си въобразява, че може да замести Еди в сърцето й. Никой не би могъл да го замести. Но ако тя успее да го възприеме не просто като задължение, може да настъпи напредък в отношенията им.
	Той не иска много. Ако може да направи нещо, което да накара мама да го _види_, може би тя ще го оцени поне мъничко. Това е всичко, което иска той. И то ще запълни макар отчасти празнината, оставена от Еди. Все пак ще я запълни, дори и недостатъчно.
	Но мама сама изглежда под нулата и това го прави много неспокоен, може би по-неспокоен от всеки друг път.


	Ерин бе облечена със зелен екип за джогинг, а на краката бе обула гуменки. Късите бели чорапи имаха малки помпони отзад над петите и Харди се загледа в тях, докато тя го въвеждаше в дома си.
	Той се опита да задържи погледа си на помпоните, защото да гледа Ерин Кокран по екип за джогинг — дори когато тя е още съвсем явно объркана и смутена — значеше, че това е резултат от усещането му за нов живот, който води напоследък, което се изразява и в повишение на неговото либидо.
	— Какво е странното? — попита тя.
	Бяха излезли на терасата, озарени от яркото слънце и той се беше любувал на нещо друго, а не на помпоните, когато тя ненадейно се обърна и улови посоката на погледа му. Но той не мислеше, че трябва да говори за това с нея.
	— Начинът, по който работи съзнанието ми — отвърна той, опитвайки се да бъде подходящо загадъчен. Придърпа един от пъстрите брезентови столове за Ерин и долови лек полъх на сапун „Слонова кост“.
	Голям чадър в червено и зелено стърчеше от средата на масата. Слънцето бе високо и той придърпа стола си по-близо до нейния, за да бъдат и двамата на сянка.
	— И как работи твоето съзнание? — Докосна го леко по ръката и това му напомни за начина, по който тя и Големият Ед го бяха докоснали, за да го упътят — в деня на погребението. Ерин го погледна право в очите.
	Но то съвсем не беше флиртуване. Тя беше от хората, за които светът е напълно праволинеен. Очевидно бракът й с Големия Ед е бил щастлив, но в момента и двамата съпрузи са потопени в дълбока скръб. Не би могло да я тревожи обстоятелството дали някакъв неин поглед ще се изтълкува погрешно. Но докосването до ръката му, големите, сериозни, кафяви очи бяха смущаващи.
	— Как работи съзнанието ми? — повтори Харди. — Боя се, много бавно.
	— Не, не смятам. — Ерин наля кафе в две обикновени кафяви чаши и премести по-близо подноса със захарта и сметаната. — Не смятам — подчерта тя.
	— Работи като ръждив будилник, но с гаранция. Тик… — Харди млъкна, озърна се наоколо и спря отново поглед на очите й. — Тик. Ей така.
	За пръв път виждаше нещо като хумор в очите й. Тя взе чашата с две ръце и се облегна назад в шезлонга.
	— Джим — отец Кавано — се отби снощи. Очевидно има заподозрян, така ли?
	— Не чете ли във вестника?
	Тя поклати глава.
	— Сега, със Стивън… — започна тя и млъкна.
	— Как е той?
	Ерин повдигна рамене уклончиво.
	— Причината да ти позвъня, е именно заподозреният.
	— Да, но според мен те всъщност са двама.
	Обясни й накратко за Крус, а после премина на Алфонс. Тя слушаше, но погледът й бе насочен някъде към празното пространство сред задния двор. Когато Харди свърши, не последва никаква реакция от нейна страна.
	— Мисис Кокран? — обади се Харди.
	Тя сякаш разговаряше със себе си, опитваше се да намери смисъл в нещо абсурдно.
	— Двама — изрече тя. — Предполага се, че двама са убили Еди, двама са искали да го убият. Как може двама души да искат да убият моя Еди. — Това не бе въпрос. Харди заби очи в чашата си. — Според мен то няма смисъл — добави Ерин.
	— Да, наистина няма.
	— Но все пак допускаш, че се е случило?
	Харди повдигна рамене.
	— Това е единствената алтернатива на самоубийството. Ти беше сигурна, че той не е посегнал на живота си.
	— Не зная коя е по-лошата от двете възможности. — Ерин затвори очи. — Сега не ми е ясно защо ти се обадих — изрече тя като извинение и се опита да се усмихне, но не успя. — Знаеш ли, аз продължавам да си мисля нещо… — Млъкна и продължи: — Нещо такова, което, като бъде съобщено, ще направи прелом. Продължавам да си мисля, че ще открием нещо, но вече не съм склонна да вярвам в това. Наистина е глупаво.
	— Не, не е глупаво. Съвсем естествено е.
	Ерин му хвърли мрачен поглед.
	— Глупаво е! — отсече тя. — Нищо няма да ми върне Еди. — Потресена от самата себе си, тя се наведе напред в шезлонга енергично и отново допря ръката на Харди. — Извинявай, не исках да ти крещя.
	Харди превъзмогна импулса да сложи ръка върху нейната ръка. Тя нямаше нужда от никаква утеха в момента. Или може би имаше, но това нямаше да й въздейства. Загуба на време е да се опита. Харди беше здравомислещ човек.
	— Естествено е — каза той — човек да бъде любопитен по отношение на истината. Щом научиш какво се е случило, ще го свържеш с него. Не е глупаво.
	Ерин пое дълбоко въздух няколко пъти.
	— Джим каза в общи линии същото.
	— Прав е.
	Ерин откри зрънце злато в това.
	— Разбира се — каза тя и лицето й се разведри. — Джим е винаги прав. — Продължи да диша дълбоко. — И какво значи тази история със заподозрените?
	— Значи, че можеш да получиш по-добра представа какво се случва всъщност. С известен шанс можеш да откриеш някакъв мотив. А на Франи й предстои да си получи застраховката.
	— Това е добре. Не бях помислила за такава възможност.
	— Ето основната причина, поради която се захванах с тази работа. Но, както каза ти, нищо не би могло да ти върне Еди. И никой не претендира да може да го направи. То само определя мястото, откъдето да се тръгне, нищо повече.
	— Накъде? — изрече тя почти на себе си.
	Кафето беше изстинало. Сянката се бе изместила и сега главата на Харди бе на слънце. Той бързо заслони очи с лявата си ръка.
	— Това е въпросът, който си задават всички — рече той.
	Ерин наведе глава.
	— Извинявай — каза тя. — Още съм унесена в себе си.


	Докато пиеха кафето, тя заговори за Стивън. Макар че той продължавал да взема хапчетата за успокояване на болките и спял много, бил се привдигнал за пръв път в леглото миналата нощ по време на разговора си с Джим и Големия Ед. Сърдел й се, имал враждебно отношение към нея, сподели Ерин.
	— Струва ми се — каза тя, — че колкото повече се опитвам да му угаждам, толкова повече той се отчуждава от мен.
	Дизмъс занесе чашите в кухнята, изплакна ги и ги остави обърнати — да съхнат на умивалника.
	Ерин се чувстваше виновна, задето подлага Харди и всички други на тази разяждаща, ужасна болка. Това не беше негова грижа. Беше се превърнала в бъбреща глупачка, която почва да си казва всичко, щом някой дойде да разговаря с нея, вместо да се държи на поносимо разстояние. Срамуваше се, чувстваше, че не бива да се доверява на почти непознати за нея хора, но не можеше да се сърди.
	Чу едно слабо „Мамо“ от дъното на къщата.
	— Искаш ли да го видиш? — попита тя. — Той се чувства много самотен тук.


	Стивън се бе надигнал непохватно в леглото. Ерин се пресегна зад него и му оправи възглавницата.
	— Хайде, мамо.
	Беше отчайващо. Стивън почти се сгърчи при нейното докосване. Тя се извърна с полусподавена усмивка:
	— Спомняш ли си мистър Харди?
	Той кимна:
	— Открихте ли човека, който е убил Еди?
	— Да, смятаме.
	В стаята беше твърде тъмно за такъв прекрасен ден. Ерин вдигна транспаранта.
	— Искаш ли да отворя прозореца? — попита тя сина си.
	— Все ми е едно. — И добави към Дизмъс: — Отец Джим каза, че сте сигурен в това.
	Дизмъс приближи и седна в задния край на леглото.
	— До довечера ще бъдем съвсем сигурни — рече той.
	Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си, а от него — синя визитна картичка. Подаде я на Стивън.
	— Предишната се беше измачкала много — обясни той. — Искаш ли да вземеш тази?
	За негова изненада Стивън я взе.
	— Благодаря ви — каза момчето. Каза го ей така, официално. Не рече: „Мерси“, нито „Дадено“, а „Благодаря ви“. После добави: — Какво ви възпира още, та не сте напълно сигурен?
	Дизмъс не успя напълно да сподави смеха си, въпреки че се опита.
	— Можете ли да ми кажете? — продължи Стивън. — Всичко за това?
	Дизмъс погледна майка му и тя кимна. Добре беше, че Стивън съумява да забрави болката, показва интерес към живота.
	Но Ерин не беше сигурна дали би смогнала да чуе цялата история отново.
	— Гладен ли си, Стивън? Искаш ли да похапнеш?
	Стивън не обърна никакво внимание на думите й, напълно съсредоточен в Дизмъс.
	— Не си ли много уморен? — попита Харди Стивън, уловил погледа на майка му при този свой въпрос. Тя кимна, че всичко е окей.
	— Не — отвърна Стивън. — Не върша нищо друго — само спя.
	— Добре, ще ида да ти направя сандвич — каза Ерин.
	Дизмъс беше започнал вече да говори, преди тя да напусне стаята.


	Харди седеше в „Клиф Хаус“ и чакаше Пико да дойде за обяд. Пред погледа му се разкриваха съвсем ясно Фаралонските острови. Наблизо до брега стотина морски лъвове лудуваха по и около Сийл Рок (Тюленовата скала).
	Това място, което гъмжеше от посетители през уикендите, не беше съвсем лошо сега, във вторник следобед. Харди бе заел маса до един от дългите от пода до тавана прозорци, без да се наложи да чака тя да се освободи. Сервитьорката му беше любезна, но не чак толкова и дори не примига, докато той поръча отведнъж две бутилки „Анкър Стийм“. Беше вече изпил до половина първата.
	Инстинктът му подсказваше да се върне в „Шамрок“, да поеме отново редовната си смяна или поне да си побъбри приятно с Мозес. Но на път за бара от дома на семейство Кокран реши, че с това може да си навреди. Още един ден или — по-вероятно — само няколко часа ще му бъдат нужни, за да се убеди, че работата е вече в кърпа вързана.
	Не можеше да каже на Мозес, че почти е решил загадката, че почти сигурно Еди е бил убит и по всяка вероятност Франи ще получи застраховката, а освен това има вероятност Мозес да му дължи четвъртинка от бара.
	Затова се обади на Пико и пое на запад по Линкълн към „Клиф Хаус“, вместо на изток към „Шамрок“. Ще каже на Пико, че иска да празнува, но може би и с това ще прибърза. Всичко с Джейн, изглежда, се развиваше прекрасно, случаят „Кокран“ почти бе приключил за него. Какво тогава го възпираше да се чувства щастлив? Дотолкова ли бе отвикнал?
	Пийваше си от бирата, гледаше как вълните се разбиват в скалите под него и се опитваше да разбере защо не е щастлив. Това усещане от миналото „нещо наистина не е в ред“ се появи отново, докато разговаряше със Стивън. Беше се решил на този разговор, за да намали напрежението в дома на семейство Кокран и понеже Стивън явно искаше да бъде посветен в тайната. А Харди знаеше, че момчето не би могло да му окаже помощ на този етап. Не бе останало нищо за довършване по случая.
	Там, в океана, два влекача теглеха кораб към Голдън Гейт. Харди проследи това за известно време, сетне зарея поглед по-надалеч, към брега на Марин и отвъд — мислено чак до Орегон. Денят беше като на визитна картичка — безоблачно небе, тихо синьо-зелено море.
	Добре, изглежда бе привършил със случая, поне що се отнася до самия него. Постоянно си задаваше въпроса защо не е щастлив. А защо пък трябваше да бъде? Цялата история съвсем не беше някаква шега, нещо весело. Единственият скромен смисъл в нея беше възможността с негова помощ Франи да получи парите от застраховката или нещо от този род, но той не можеше да се избави от мисълта за всичко отвратително, с което беше се сблъскал във връзка със случая.
	Имаше и още нещо. Като говореше на Стивън и се опитваше да му изложи всичко както си е, изпита чувството, че му представя фактите в малко деформиран вид. Почти всяко действие, което беше предприел, беше изхождало от негови основни предположения, оформили се в него още през първите дни на акцията му за изясняване на случая „Кокран“. А ако тези предположения, дори само едно от тях, се окажеха погрешни?
	Поклати глава. Отсега нататък това е работа на полицията. Доказателството ще излезе наяве — може би дори сега, в момента се очертава вече в центъра на града и не след дълго ще изпъкне съвсем ясно. Но то престава да бъде негов проблем.
	Какво че някой се обадил в полицията за трупа от телефонната будка на три мили от паркинга на Крус? Какво значение има, че Алфонс е убил Линда с нож, а Еди е бил застрелян? И би ли могъл Крус да излъже просто от страх, а не непременно за да прикрие извършено убийство?
	Да, да и да.
	Тук имаше и нещо друго. То го беше осенило — като някакъв познат вкус — докато разговаряше със Стивън, някакво смътно чувство, че е казал нещо, което е пренебрегнал преди във връзка с убийството на Еди, и е било излишно да храни подозрения както към Артуро Крус, така и към Алфонс Пейдж.
	Гледаше кораба, който продължаваше да приближава бавно моста, пиеше „Анкър Стийм“ и се зарече да бъде проклет, ако си блъска повече главата за това, каквото и да е то.


	29.

	Дик Уилис от Агенцията за борба с наркотрафика беше сигурен, че е налице една от онези ситуации, при които името на даден човек подсказва недвусмислено какъв ще бъде той в живота. Баргън сигурно е имал прякор Молбата още от първи клас в училище.
	Уилис, седнал срещу него в малката стаичка на офиса на Агенцията, погледна плочката, поставена на разхвърляното бюро, на която пишеше „П. Баргън“, и се запита дали всъщност това би могло да бъде истинското му име. Защото той не го познаваше с друго, освен като Молба.
	Молбата облегна гръб на дървения стол, който се крепеше само на задните си крака. Краката на самия Молба бяха вдигнати на края на бюрото, кръстосани и той като че ли бе заспал дълбоко, подложил глава на скръстените си ръце. Беше развързал вратовръзката си, няколкото косъма на темето му не бяха сресани. Но въпреки това Молбата не беше мърляч. Тялото му беше стройно, ръбът на панталоните личеше ясно, а ризата — изгладена. Създаваше приятно впечатление с вида си.
	Двамата слушаха Ейб Глицки. Уилис нямаше намерение да остава за дълго. Беше в края на деня и той беше се отбил в службата просто от галантност. Това, за което разговаряха тук в момента, се свеждаше предимно до присвоени сто хиляди долара и ако питат него, първокласен майстор по разкриването на афери с наркотици, да се полагат толкова усилия за престъпление, свързано с такава сума, е все едно да поставиш задача на криминален инспектор от полицията да поработи през уикенда за залавянето на обикновен джебчия.
	Но той познаваше Ейб, познаваше и Молбата. Те и двамата обичаха да се ровят в миналото и може да се натъкнат на нещо, в случай че се ровят достатъчно дълго в задачата, която са си поставили, а може и да измъкнат наяве нещо, което води към по-значителен резултат. В края на краищата малки количества наркотик обикновено се оказват част от по-големи доставки и това може да даде началото на по-крупни разкрития.
	Ейб обаче говореше всякакви глупости, които Уилис не можеше да отнесе към нищо, и накрая се наложи да вдигне ръка и да го прекъсне.
	— Може би не съм достатъчно наясно, тъй като бяхте започнали разговора, когато аз дойдох, но нали говорим за случая „Поук“? А не за Алфонс Пейдж. Имаме признанието му, нали?
	Молбата отвори очи и съвсем плавно се придвижи напред.
	— Това е изяснено, да — каза той.
	— Тогава защо са тези празни приказки за някакъв си паркинг?
	— Ами защото преди седмица там е бил убит един човек — отговори Молбата и добави, като погледна Глицки: — Или се е самоубил.
	— О, не — каза Ейб, — не се е самоубил.
	Уилис пак вдигна ръка да ги възпре.
	— Слушайте, момчета — подхвана той. — Отплесваме се в странични неща, нали? Точно чака. Чуйте, нали говорим за наркотиците? Не виждам каква връзка има другото с тях.
	— Връзката е може би това, че пратката е щяла да бъде доставена на този паркинг — каза Глицки.
	Уилис се втренчи в Глицки и се запита дали е чул добре. Как може такъв човек да минава за опитен инспектор? Той всмукна въздух с предните си зъби.
	— Пратката? Пратката? Пратката ли казахте? — Погледна смръщено Молбата. — Той каза пратката, нали?
	Молбата потвърди.
	Уилис се върна на Ейб.
	— Ейб, човече, няма никаква пратка на онова място. Не се касае за пратка, ловко скрита в скъп предмет на ацтекското изкуство. Касае се за две торбички, за презервативи, пълни с наркотик. Забравяте как изглежда коката, а аз съм спипвал като доказателство петнайсет тона. За такова количество наистина е необходима пратка. А за това, за което става дума тук, то се продава на някое кьоше от някого, който, ако блееш и мигаш, ще го изпуснеш, бързо ще ти избяга.
	Уилис се почеса по главата, пак всмукна въздух през предните си зъби. Тези двамата се мислят за професионалисти, позволяват си такова нахалство! Това просто го изваждаше от равновесие.
	— Пратка. Господи!
	Молбата отърколи очи, опита се да изглежда търпелив.
	— Мъдрец си, Дик, мъдрец си… — Уилис мразеше да го наричат така. — Дисертацията ти беше великолепна, но за този Поук това е била първата покупка. Може би е бил предпазлив, може би е бил нервен, знаеш.
	Глицки пъхна в автомата своите два цента:
	— Алфонс каза, че ще има _пратка_. Той употреби точно тази дума.
	— Алфонс няма никакви шансове, абсолютно никакви да спечели Нобеловата награда. В каквото и да било.
	— Но той казва, че Поук му се доверил, че стоката е вече в Залива. Щели да я доставят с малък кораб. Поук не е казал на Алфонс къде, макар сега Алфонс да предполага, че те ще влязат по канала с лодка и ще оставят стоката на паркинга на Крус.
	— Какъв магьосник! — Това не беше отправено конкретно към никого, затова Уилис се помъчи да възприеме по-спокоен тон. — Вижте, спестете ми тази шумотевица около този паркинг. Вие, момчета, готови ли сте да свидетелствате в негова полза, ако той говори против купувача? Това е единственото, което ме интересува. — Градските чиновници имаха по-различна представа за дневния ред на сбирката, но Уилис не искаше да затъне в подобно тресавище. — Освен ако имате нещо конкретно за Поук.
	Глицки стана, отиде до вратата и се облегна на рамката, загледан навън.
	Молбата въздъхна.
	— Поук е помия. И най-добре ще е да ти кажем, че Поук умря неочаквано в собствената си гореща вана. — Когато Уилис направи гримаса, Молбата повдигна рамене. — Потвърждава се от специалист. Така че трябва да се насочим натам. Освен това никой не е знаел откъде идват тези нари. Съпругата му — видяхме я днес — е доста правдоподобен убиец… — Млъкна. — Убеден съм, Дик. Направи си труд да я разпиташ.
	Ейб се извърна, смръщен.
	— Баргън — каза той.
	— Да, добре. Съвсем бях забравил. Не мога да допусна, че мъжът й е имал нещо общо с наркотиците. Бил е бизнесмен, това е всичко. Както в повечето случаи — праволинеен. Не се е занимавал лично с наркотици.
	— На каква възраст е тя? — попита Уилис.
	— Господи! — възкликна Глицки. Направи няколко крачки в коридора. Молбата пак отърколи очи, извърна ръце с дланите напред върху гърдите си и издиша беззвучно. — Гърдите ей дотук, лицето — да умреш за него! — повиши глас. — Тя не беше кой знае колко разстроена, като изключим, че може би я безпокоеше мисълта, че няма да се докопа до парите, които е отмъкнал Алфонс.
	— Не би се безпокояла, ако това са пари за наркотика.
	— Ще се безпокои, ако се смятат за откраднати по нашето съдопроизводство. Те са били на Поук и Алфонс е успял да ги вземе от сейфа. — Ейб се върна до вратата и се облегна на касата. — Интуитивно го е осъзнала — каза той.
	— А Алфонс не е ли знаел? Откъде са тези пари на Поук?
	Молбата и Ейб се спогледаха.
	— Не е имал възможност да го узнае.
	Уилис потърка длани о панталоните си и се изправи.
	— Значи това са пари за покупката и нищо повече, така ли?
	— Така изглежда — рече Молбата. — Около триста-четиристотин хилядарки.
	Тези двамата не разбираха същността.
	— Дребна сделка — каза Уилис, но добави бързо, извън темпото на речта си: — То все пак може да ни доведе до някъде. — Няма смисъл да им се сърди. — Мога ли да говоря с него?
	— Може.
	— Е, уредете срещата за утре и ще видим какво може да направим. — Уилис се ръкува за сбогом с двамата. — Благодаря за информацията, която ми доставихте, момчета. Човек никога не знае какво ще изскочи наяве. — Отмина вратата, но след около десет секунди провря глава отново в стаята: — Жената на Поук? Какво е малкото й име?
	— Ника — каза Молбата. — Ще ти изпратя доклада на полицията.
	— Изпрати го — рече Уилис.
	Обаче не смигна пренебрежително.


	— Нон — каза Ейб. — „Не очаквай нищо.“*
	[* Инициалите в оригинала са DEA, което Ейб тълкува като: „Доунт Експект Енитинг“ (англ.). — Б.пр.]
	Молбата повдигна рамене.
	— Те имат по-високи цели.
	Ейб се тръшна тежко върху крайчеца на бюрото на Молбата.
	— Не ме интересува какво гоните вие тук, но половин милион долара не са дребна сделка.
	— Всичко е относително, Ейб. Относително. Федералното правителство определя стойността, един шибан чук струва сто и четирийсет долара. Знаеш ли квотата им за ефективност? Те трябва да покрият разходите за всеки член на щаба. Един от дванайсет, осъдени на до живот, които не искат да работят и по един час на ден под най-различни предлози на тази божия земя. Затова им се налага да печелят най-малко по десет хилядарки на разкритие, за да оправдаят документите за разходите си.
	— Благодаря, мистър Баргън.
	Молбата забеляза белега, който се беше откроил на устните на Ейб.
	— Кажи ми, Ейб, какъв е проблемът? Разкрихме всичко безпристрастно по случая с убийството на Линда Поук. Имаме по един такъв случай всеки ден, а за годината завършваме с двеста.
	Глицки изкриви лице в нещо, което смяташе, че е усмивка.
	— А какво ще ми кажеш за Крус? — попита той. — За случая с Кокран?
	Молбата поклати глава:
	— Това е съмнително самоубийство, а не убийство.
	— Фактите говорят обратното.
	Молбата вдигна ръка.
	— Хей. Ако го докажете, аз ще го оспоря, но за пръв прът видях папката за този случай едва преди двайсет минути. Аз не изготвям материалите. Вие ме насочвате какво да предприема, нали? — Отвори папката нехайно, взря се в съдържанието й за кратко и я затвори. — Нищо тук не ме шашва, Ейб. Ако то е някъде другаде, ще го изпратиш, нали? Иначе…
	— Крус е бил там. Той го признава.
	Молбата кимна.
	— И поради това, тъй като ти си добър полицай и умееш да искаш учтиво, ние погледнахме в него, нали? Въпреки че липсва официално становище за убийство. Нали го направихме?
	Ейб не отговори.
	Молбата се вгледа в сержанта. Може би той работи преко сили. Стана му жал за него.
	— Получихме потвърждение за вечерята от сервитьора — каза той. — Подложихме го на детектор за лъжата. Младият му приятел — оставям момчето, настрана, Ейб — след като веднъж е бил заплашен, единствената му цел ще бъде да осигури на Крус колкото може по-сигурно алиби. Той е бил с Крус цялата вечер, за бога! Мислел си е, че момчето го отбягва. И Кокран никак не го е интересувал, то просто не е искало Крус да се вбеси срещу него, задето са го следили. — Баргън млъкна и се почеса по голото си теме. — При това няма и следа от някакво физическо доказателство. Няма начин да го обвиним.
	— Изпипано престъпление, а?
	— Може би, но бих казал, че той не го е извършил.
	— Имаме налице мотив…
	— Има мотив и за Алфонс, но и той не е извършител на това убийство, освен ако не вярваш на четирима твои колеги, които са играли баскетбол с него по същото време. Да не би да си мислиш, че те не искат да уличат един така приятен и изтъкнат гражданин на нашата страна като Алфонс? — Молбата въздъхна. — И докато ние си блъскаме главите по това, бъди сигурен, че никой, дори с най-малкия мотив, не е извършил убийството.
	Глицки го изгледа недоумяващо и Молбата каза:
	— Поук. Съпругата му е дала същата вечер парти. За двайсет, трийсет души. Поук е бил там през цялото време.
	— Дори не си помислих за Поук.
	Молбата кимна.
	— Зная. Бил си твърде зает с конфекционните заподозрени. Аз обаче вникнах в този факт по-трезво и Поук ми стана повече от ясен.
	— Не е виновен за убийството, така ли?
	— Не е.
	Глицки приближи и седна на стола на Уилис.
	— Каква е твоята амбиция в случая? — попита Молбата.
	— Не зная. От време на време чувството ми за справедливост страда.
	— Избрал си си правилно професията. Не съществува справедливост, има само дълбане във фактите. Отхвърляне на съдебните молби или придвижването им.
	— Да, разбирам.
	— Защо тогава се амбицираш в този случай?
	Глицки изчака малко. После отговори:
	— В този случай, Молба, имаме убийство. А аз се занимавам с разследването на убийства.
	— Толкова ли е просто, а?
	Глицки сякаш си задаваше същия въпрос. Устните му отново се стегнаха, после се отпуснаха, после пак се стегнаха.
	— Точно така — каза той и стана, — много е просто.


	Децата бяха заспали. Той легна без да свали обувките си на кушетката във всекидневната, положил глава на скута на жена си, докато тя му масажираше слепоочията. Телевизорът беше включен в ъгъла, но без звук. Той единствен осветяваше стаята.
	— Сякаш някой ми е бръкнал в задника. Фрацели не съвсем галантно ми намекна, че не трябва да се меся в случая „Кокран“. Грифин се занимавал с него.
	— Но аз мислех, че ти ще…
	Той поклати глава.
	— Не. Не повече. Това бе, когато Фрацели мислеше, че разполагаме с ново доказателство.
	— Но защо се дърпаш сега назад?
	— Защото сега, любов моя, им внуших за не един, не два, а цели три евентуални заподозрени за едно-единствено убийство, само в дванайсетчасов интервал. Това не допринася особено за да ми вярват повече. Най-вече когато двама от заподозрените от мен определено не са извършили убийството, а за третия липсват всякакви доказателства.
	— Сигурен ли си, че това е убийство? — Тя премести ръцете си от слепоочията върху челото на Ейб и започна да разтрива набръчканото чело с дланта си.
	— Действа ми така приятно — каза той. Беше на крак от някое си време сутринта. — Не зная, може би поне на Харди му е ясно.
	— Той сигурен ли е?
	— Той е повече от категоричен в момента. Чудя му се. Ето един прекрасен човек, както знаеш, наистина добър човек — поне в миналото. Забележителен полицай, с усет за професията. По дяволите, ти го познаващ и без да ти го обяснявам! После той стана юрист и изведнъж изпадна в летаргия. Западна за може би шест-осем години и сега отново се възвръща към активност. Трябва сама да си зададеш въпроса „Защо?“. Не е наясно, че се изсилва, казвам ти.
	— Но може би просто греши. Може би толкова силно желае това, че за него то се превръща в истина.
	— Може би — съгласи се Ейб. — Това, което твърдо съм решил обаче, е да зарежа тази работа. Не съм изгубил интерес към случая „Кокран“, но се отказвам.
	— Каза ли му това?
	Глицки затвори очи под успокояващите ръце на жена си.
	— Да. Казах му, че ако дойде при мен с подписано признание, ще бъда възхитен. Тогава ще избачкам работата — извинявай, исках да кажа, ще я изпипам.
	— Забрави за Грифин сега, забрави цялата тази история. Никой не ти погажда мизерии, защото си черен.
	— Аз съм само наполовина черен.
	— Окей, те не ти пречат заради това.
	Той вдигна поглед към лицето й.
	— Така си мислиш ги. На мен не ми е позволен луксът да греша.
	Жена му се наведе и го целуна по челото.
	— Не ставай параноик.
	— А ти не ми внушавай, че те не ми пречат.
	Тя се усмихна и продължи масажа, белите й ръце като че излъчваха сияние в здрачната стая — те бяха в контраст с тъмната кожа на мъжа й.


	30.

	Първото съобщение, записано от автомата, гласеше: „Дизмъс. Джим Кавано. Обаждам се да разбера какво се е изяснило досега и ако би искал да пийнем заедно. Обади ми се, когато можеш. Телефонният ми номер е 661–5081. Благодаря“.
	Второто обаждане беше на Джейн: „Мисля за теб. Да се срещнем ли в четвъртък, вместо в петък? А може би и довечера?“.
	Последното беше от Мозес, който искаше да знае как я кара Харди, дали смята да се върне на работа и кога.
	Харди хвърляше стрелички, докато слушаше съобщенията. Целта му убягваше. Не че редовно пропускаше, общо взето, леснопостижимата за него цел, която трябваше да порази с не дотам голяма амбиция, но от време на време пропускаше желания номер два пъти от три хвърляния. Това не го безпокоеше. Той просто хвърляше стреличките, за да върши нещо. Ако държеше силен алкохол в дома си, сега щеше да си пийне. Твърде изморен, за да заспи, той мяташе стрелички.
	След малко мина покрай бюрото си, упътил се към таблото. Две от трите му волфрамови стрели бяха се забили в цифрата 1, вляво от 20, а последната — вдясно от петицата. Беше пропуснал да уцели 20 в цели две серии. Не беше вършил такова нещо от пет години.
	Пренави автомата. Щом няма силен алкохол вкъщи, ще отиде да го купи от някой бар. Не беше още много късно и Кавано му бе предложил да се срещнат и си пийнат. Не му се отиваше в „Шамрок“, а там трябваше и да отговаря на въпросите на Мозес как напредва работата по случая „Кокран“. Записа номера на телефона, изключи секретаря и набра цифрите.
	Отговори му женски глас: „Дом при храма «Сейнт Елизабет».“
	— Здравейте, отец Кавано там ли е?
	— Един момент, ще го извикам. Мога ли да му съобщя кой се обажда?
	Когато Харди й каза името си, тя помълча, а после рече:
	— Отецът съобщи ли ви го? О, по-добре той сам да ви го каже.
	Кавано дойде на телефона.
	— Дизмъс. Добре е, че ми се обаждаш.
	— Окей, любопитен съм. Какво смяташ да ми кажеш?
	— Кога?
	— Твоята икономка преди малко ме попита дали си ми казал нещо, а после добави, че ще е по-добре ти сам да ми го кажеш.
	Свещеникът замълча, разсмя се тихо, сдържано.
	— Не зная, право да си кажа. Ще я попитам. Как върви работата по случая с Еди?
	— Надявах се по-скоро от теб да науча нещо. Такъв случай вече не съществува. Изчерпан е.
	Настъпи дълга пауза.
	— Как да те разбирам?
	— Спомена за пиене и аз съм навит за едно питие. Може ли да се срещнем някъде? Тогава ще ти кажа всичко във връзка със случая.
	— Искаш ли да дойдеш тук, при мен? — попита Кавано.
	— Навсякъде ще бъде добре.
	— Не, забрави за тук. Можем да отидем другаде.
	— Ти кажи къде.
	Кавано се забави за минута, после назова един екзотичен бар, украсен с папрати, на Ървинг, приблизително на половината разстояние между домовете на двамата. Харди знаеше заведението. Щеше да пристигне там за десет минути.


	Тези лекарства бяха странни. В даден миг имаш чувството, че си умрял: нито сънуваш, нито помниш съня си. А после изведнъж си съвсем буден. Сетне за половин-един час не усещаш болки, след което те настъпват.
	Най-зле от всичко бе стъпалото. Болеше така, сякаш постоянно го премазваха на автомобилна врата. Позната болка — Стивън беше премазал така палеца си предишното лято. Не можеше да повярва колко зле беше палецът му на следния ден. Болката беше се разпространила в цялото му тяло, с главоболие, повръщане и прочее. Падна му нокътят.
	И все пак онази болка не можеше да се сравнява със сегашната, когато обезболяващото средство престанеше да действа. Но той се опита този следобед да понесе мъжествено болката. Не искаше да спи повече. Има да мисли за толкова неща — за Еди, за разследването.
	Не сполучи. Кракът беше в най-лошото си състояние, започна да чувства болки и в ключиците, главата му туптеше. Не можа да въздържи сълзите, когато мама влезе при него. Просто от силните болки сълзите преливаха в очите му и се стичаха по бузите.
	Лошото с обезболяващото средство бе това, че като се пробудиш, усещаш силна жажда, което те кара да пиеш много вода, от която пък ти се ходи често по малка нужда и тъй като не можеш да се движиш, мама трябва час по час да идва с подлогата.
	Ако смяташ, че плачът те притеснява, помогни си с подлогата.
	Но тази вечер до леглото му бе татко. Той пое дежурството, поспори със сина си, а после наля чаша вода от каната на масата край леглото и седна до самия Стивън — бедро до бедро. Протегна грубата си ръка и докосна челото на Стивън — там, където то не беше обинтовано — съвсем делово. Кимна сякаш на себе си.
	— Е, как е моето момче?
	— Окей. — Този беше отговорът винаги. Сега татко щеше да отвърне „Добре“ и да отиде до гаража да свърши нещо.
	Но вместо това той каза:
	— Така ли? Наистина окей? — Стивън премигна два-три пъти, а баща му продължи: — Защото това ще те направи единствения.
	— Хм, ти знаеш — рече Стивън.
	— Не, не знам. Тъкмо затова те питам.
	Една малка крушка светеше до вратата и друга една в коридора, но Стивън знаеше, че е много късно. Всички други вероятно спят. Баща му се мержелееше пред него, закриваше почти всичко от погледа му. Неслучайно го наричаха Големия Ед.
	Стивън нямаше представа как да отговори.
	— Не зная — отрони той. — Не съвсем прекрасно, бих казал.
	— Аз също. Казано изобщо, нали?
	Стивън се опита да повдигне рамене, но раната го накара да смръщи лице. Да повдигнеш рамо със счупена ключица не бе препоръчително.
	— Ти знаеш. Най-вече то е свързано с Еди. Донякъде и с мама.
	Големият Ед вдигна единия си крак на леглото и се обърна така, че да бъде почти лице в лице със сина си.
	— Ти знаеш — каза той. — Аз не мога нищо да кажа. — Протегна ръка напред и я положи тежко на гърдите на Стивън. Остана неподвижен.
	— Какво искаш да ми кажеш?
	— Сам не зная какво е то.
	Е, отговорът на баща му беше окей, но беше притесняващ. Просто за да каже нещо, Стивън поиска да пие още вода.
	— Как е болката? — попита Големият Ед. — Да ти дам ли хапчета?
	— Не, окей!
	— Ти командваш парада.
	Стаята леко замъгли очертанията си. Стивън отпусна глава на възглавницата.
	— Какво има в тези неща? В хапчетата, искам да кажа.
	Ед взе малкото кафяво шише от пластмаса. И каза:
	— Нарича се Перкодам. „Силен опиат. Да се приема само по лекарско предписание.“ Ние постъпваме точно така.
	— Не мисля, че съм се превърнал в наркоман — каза Стивън. — То всъщност не ми е необходимо, вземам го само заради болките. Но се чувствам от него много уморен.
	Ед остави шишенцето на мястото му.
	— Е, такова е предназначението му. — Отново промени положението на леглото, сякаш се готвеше да стане. Но този беше един от най-дългите разговори, които Стивън беше водил с баща си и му се искаше да го задържи до себе си, без да набляга особено на това.
	— Ти знаеш, че лекарствата не са съвсем безвредни — каза той, после изтърси: — Изпуших такава една цигара с онези, дето ме биха.
	Баща му само кимна и попита:
	— Хареса ли ти?
	— Да не си луд?
	— Ще стана луд по-късно. Засега просто съм доволен, че остана жив. Ще имаш ли нещо против, ако си налея от твоята вода? — Сипа си половин чаша и я изпи на един дъх. — Каната е почти празна — рече той.
	Стана и закри светлината откъм вратата като излизаше от стаята. Остави Стивън сам. Стивън чу как някакъв будилник цъка някъде, чу и течащата вода в банята в дъното на коридора. Озърна се в тъмната стая към плакатите с рокендрол. Изведнъж разбра, че те не му харесват много. Сториха му се изкуствени и глупави. Бяха едно от малкото неща, по които той и Еди не бяха на едно и също мнение, но Стивън винаги беше чувствал, че трябва да притежава нещо, което да го отличава вкъщи, за да разберат домашните му, че и той е жив човек.
	Баща му се върна с пълната кана и приседна на старото си място — до ръба на леглото. Кракът на Стивън бе започнал да пулсира слабо.
	Бащата го попита:
	— Искаш ли да ми направиш една услуга?
	— Кажи!
	— Ако искаш да опитваш онези неща, опитвай ги вкъщи.
	— Не мисля, че ще…
	Но Големият Ед го прекъсна:
	— Ще ти се случи занапред да опитваш много неща като марихуаната. Например бира. Или може би цигари или пури, или нещо друго, макар че Бог е запретил да ги опитваме. Секс…
	Стивън почти подскочи при тази дума.
	— Секс не, моля те, не го въвеждай вкъщи.
	Дали баща му сега не му се хилеше като на свой приятел и каза тези думи гласно, за да ги чуе Стивън? Това направо го смаза. А бащата продължи:
	— Но другото нещо, ако искаш да го опитваш, дори с някои други, довеждай ги вкъщи, отивайте в гаража и там го проверявайте. Но го вършете тук, окей? За да бъдем сигурни, че си в ред.
	— Ще ми разрешаваш да пуша наркотици?
	— Едва ли ще бъда много разтревожен от това. Не бих искал само да ти стане навик, но навярно няма да умреш от това. Не си го пушил през целия уикенд, нали?
	— Почти.
	Стивън отпусна брадичка на гипсовата шина, но Големият Ед повдигна главата му с пръст.
	— Ти сигурно ще вършиш неща, които ние не харесваме. По дяволите, аз съм сигурен, че и ние вършим неща, които ти мразиш. Но тук вкъщи живеем заедно и всеки отхапва по някое късче от другия, за да можем да продължаваме да бъдем заедно. Важното е, че сме семейство и държим един на друг. Звучи ти като сделка, нали? — Перна го леко под брадичката.
	Малко го заболя, като повдигаше счупената си ключица, но Големият Ед не беше го направил нарочно и Стивън можеше да понесе много по-голяма физическа болка от тази, която изпитваше в момента, стига баща му да му говори както сега от време на време.
	— А за мама какво ще кажеш? — попита Стивън.
	— Какво за нея?
	— Какво ще стане, ако тя не е съгласна, хм, аз да пуша наркотици? Или ако изобщо не ме иска вкъщи?
	Енд отпусна рамене. Лицето му се помрачи.
	— Майка ти винаги ще иска да си бъдеш тук.
	Стивън се помъчи да отговори, но не успя. Големият Ед въздъхна дълбоко.
	— Майка ти изживява трудни моменти, Стивън. На всички ни е трудно.
	— Не мислиш, че не бих искал Еди да е още тук?
	— Напротив, знам, че е обратното. Не е това причината. Просто майка ти е така…
	— Сигурно би предпочела да съм загинал аз, а не Еди.
	Бащата поклати глава.
	— Не, не си прав. В никакъв случай. Тя обича и теб така, както е обичала и Еди.
	Нямаше смисъл да се спори повече за това.
	— Тя просто изживява тежко загубата. Целият й свят се е провалил и тя може би не знае как да подреди нещата сполучливо за известно време. Никога ли не си изпитвал това чувство?
	Стивън кимна.
	— И тъй, това, което казах за късчето, което трябва да дадем на другия от нас, може би ти трябва пръв да го дадеш. Опитай се да разбереш какво преживява майка ти сега, ако ти е възможно.
	— Зная какво преживява тя. И на мен ми липсва Еди. Много, много ми липсва.
	Големият Ед пое дълбоко дъх. Преглътна, после извъртя глава към коридора. Все още обърнал глава натам, той заговори дрезгаво:
	— Изглежда, всеки от нас го разбира по свой начин.
	Кракът на Стивън вече го болеше силно. Той продължаваше да се опитва да не обръща внимание на непоносимата болка и не преставаше да се надява, че следващия път, когато тя го поотпусне, ще си внушава, че хапчетата са престанали да действат, но сега това беше невъзможно.
	Той търпя дълго време, или просто така му се струваше, а баща му се взираше някъде и дишаше тежко на всеки две-три секунди. После се обади:
	— Татко.
	Големият Ед бавно се опомни.
	— Мисля, че трябва незабавно да глътна едно от тези хапчета. Извинявай.
	— Няма за какво да ми се извиняваш.
	— О, има за какво, татко. Наистина има за какво.
	Баща му посегна да вземе медицинското шишенце, отвори го и го разклати, за да извади по-лесно две таблетки.
	— Е, да продължим тогава разговора. Имаме си страшно хубаво семейство тук, окей?
	Стивън пъхна хапчетата в уста и ги глътна с малко вода.
	— Може би детето на Франи ще запълни малко загубата на Еди. На мама това ще й хареса.
	Големият Ед отново рязко извъртя глава като ужилен.
	— Детето на Франи? Какви ги приказваш, Стивън, какво дете на Франи?
	Стивън бе обзет от страх — Ед почти изкрещя думите.
	— Ами, знаеш ли, детето, което Франи очаква. Нейно и на Еди.
	— Франи бременна ли е?
	Напрегна се да си припомни. Кой му беше казал това? По дяволите. Хапчетата вече действаха много осезателно. Клепачите тежаха като олово. Дали не беше му го казала Джоуди? Сигурен беше, че не е била мама. Не, не е била тя. Може би Франи, докато беше у тях.
	Той не можеше изобщо да определи точно кога беше научил това.
	— Не зная — каза отпаднало той. — Може би просто съм сънувал. Не си спомням. — Но той знаеше, че не го е сънувал. Защото не помнеше нищичко от никой сън.
	Големият Ед, изглежда, се беше успокоил. Отново сложи длан на челото на Стивън.
	— Всичко е окей — каза той. — Няма значение. Утре ще разберем това.
	Усети как туловището на баща му се надига от леглото. Ръката на Големия Ед премина по косата му учудващо нежно и Стивън почувства целувка върху челото си.
	Може би татко наистина го обича. И ако той направи така, че мама да си помисли, че Стивън е окей, те всички ще могат да живеят заедно и може би някой ден ще бъдат отново щастливи.
	Но ставаше все по-трудно, почти невъзможно, да продължава да мисли. Беше сигурен, че Франи е бременна, но ако Джоуди, мама и Франи не са му казали, кой му е казал? Единственият, с когото беше разговарял освен тях, бе отец Джим миналата вечер и с Харди днес. А откъде някой от тях двамата можеше да го знае? Франи положително щеше да го каже първо на мама, нали?
	Светлината избледня, после се изгуби напълно. С усилие раздалечи клепачи и видя Еди, застанал пред един от неговите плакати, свел очи към него усмихнат. Опита се да стане и да отиде до него, но в този миг заспа.


	Харди, надвесил се над масата, гледаше свещеника в лицето, което беше само на фут от неговото. Имаше нещо там, още премълчано след дългия им разговор и тази мисъл изникна между тях като нахален просяк, който обира остатъците от храна по масите на късните клиенти в полупразните барове.
	Кавано гледаше надолу към ирландското си уиски, но на Харди му се струваше, че отецът се опитва да прониже с рентгеновия си поглед самата маса. Говореха и пиеха, започнали с леки неща и преминали на по-сериозни с изчерпването на темите в продължение на три часа. Кавано ту влизаше, ту излизаше от фокус.
	— Може би всеки ще бъде годен да направи всичко — каза Харди, — ти си им дал достатъчно сила.
	— Всеки… всичко — повтори Кавано.
	— Не свещеник, но…
	— Ха. Това, което знам за делата на свещениците, ти няма да повярваш, ако го чуеш.
	— Навярно ще мога да повярвам. В гимназията имаше няколко момчета като пружини, те бяха много напрегнати. Не ми се иска да видя какво би се случило, ако се отприщи потенциалната им енергия.
	Харди и Кавано, със забавени рефлекси, двама мъже довършили напитките си, останали последни в заведението. С половин ухо се чуват, с половин ухо слушат Били Джоуел, който изпълнява „Мъжът на пианото“, обичайната мелодия, с която се затварят баровете.
	— Знаеш ли колко невероятно болезнено е понякога да бъдеш свещеник? Онова старовремско правило да обърнеш и другата си буза? И двете ми бузи са хванали кора от постоянното им обръщане наляво и надясно.
	— Да, но въпреки това го вършиш, нали? Продължаваш да го вършиш. Имам предвид хората, които рухват. Като постройка от цинк.
	— Може би имаш предвид и секса като причина.
	Харди кимна.
	— Сексът е лесен. Искам да кажа, поне е нещо осезаемо, понятно. Или получаваш известно физическо облекчение, или както казваме, го предлагаш на другите. Но както в единия, така и в другия случай той е налице и можеш да се разпореждаш с него.
	— Ти твърдиш, че сексът не тревожи вас, свещениците?
	— Какво си мислиш за нас? Че сме си изгубили ума? Просто казвам, че той невинаги е най-трудното нещо. — Грабна чашата си, завъртя леда в нея и я пресуши.
	Като по някаква магия, така си помисли Харди, сервитьорката дойде да вземе последната поръчка. Кавано обяви следващия тур:
	— Донесете ни две двойни.
	Харди не се възпротиви. За него това също беше време за отмора, подкрепяно от старата максима, че „щом вече сме отминали благоприличните часове, нека безделничим и видим какво ще се получи от това“.
	Кавано казваше:
	— Освобождаване от задълженията няма. Това не е като да ходиш на работа и като стане пет, да напуснеш службата, да се напиеш или да се сбиеш с някого. Всъщност картината е друга: не можеш никога да направиш нещо — и той удари с юмрук по масата, — което да разхлаби капана. Защото той е здраво затегнат.
	— Хей, Джим, в това се заключава зрелостта. Кой би искал да се откаже от работата си поради някакъв каприз? Ако мислиш, че ти идва много нагорно с твоята професия, стани полицай.
	Кавано поклати глава.
	Момичето донесе напитките.
	— Ако свещениците станат полицаи, те ще приличат на бойскаути.
	Харди плати последния тур.
	— Полицаите не могат да се отказват от нищо, Джим. Те трябва да го държат под контрол.
	— Да, но те намират отдушник в много неща. Напомпат си адреналина здравата и вече им е позволено — по-скоро се _очаква_ от тях, по дяволите — да свършат нещо, да се насочат към нещо. Да застрелят някого, да извършат арест, да препречат пътя на някого. То има известен смисъл. Човек просто не се оттегля, за да си чете молитвеника, нали, мистър Мелоу*?
	[* Веселяк, пийнал човек (англ.). — Б.пр.]
	Харди отпи юнашка глътка от ирландското си уиски.
	— Полицаите не са несдържани, ни най-малко — възрази той. — Има ли сред тях пияници? Има ли наркомани? Или пропаднали негодници?
	— Това, което казвам за тях, трябва да се умножи по двайсет за свещениците.
	— Глупости.
	— Не са глупости. Тук можем да вмъкнем и секса. Твоят идеален полицай има поне тази алтернатива.
	— А вие, свещениците, защо се отдавате на разни пороци? Защо не се откажете от тях?
	Кавано отпи от чашата си.
	— Не зная. Понякога съвсем не зная. Ти вярваш в теорията, предполагам. Вярваш, че си заслужава да страдаш.
	— Вярваш ли в Бога?
	— По-добре е да се вярва в Него. Човек греши, греши, греши и непрекъснато си мисли, че някой ден ще му олекне на душата, че няма да се чувства твърде често като пребит от умора и че Бог ще му даде почивка. Да вземем за пример един лекар, който страда от главоболие, той знае петдесет начина за лечението му. Ако ти страдаш от главоболие, ще си мислиш, че то ще мине от само себе си. А лекарят знае, че то може да се дължи на тумор, на рак, начало на удар и на много други причини. Същото е и със свещениците. Ние дори не си позволяваме да мислим, че ще бъдем някога окей. Ако допуснем такава мисъл, значи че сме горделиви! А това е грях номер едно. Ако пък аз си мисля, че съм пълно нищожество, отрепка, то ще значи, че изпадам във фалшива скромност, друг грях. Всичко е грях, Дизмъс. Ако не стопроцентов, то поне отчасти. В момента не съм крайно претоварен — мога да го смятам за отмора, но ето че пък пия. А пиянството е един от седемте смъртни гряха. Никога няма избавление от греховете — заключи Кавано, посегна отново към чашата си и изпи половината от това, което бе останало в нея. — Никога. Подчертавам: никога.
	Харди бе облегнал гръб на стола си и клатеше глава.
	— Това го чувам от идеалния свещеник.
	— Кой ме мисли за такъв?
	— Ерин Кокран.
	Кавано всмукна въздух през зъбите си.
	— Какво ли знае тя?
	— Човек би помислил, че тя те познава добре.
	Кавано въздъхна.
	— Тя за мен е Божие напомняне, че не само не съм идеален, а и не мога да се стремя към това.
	— Какво означава то?
	— То означава, че след двайсет-трийсет години мантията на вълшебник, която тя ми е надянала, ще се износи. — Започна да вдига чашата си, но в следващия миг я върна внимателно на мястото й върху масата, сякаш се боеше, че я стиска много силно в ръката си и може да я счупи. — Понякога аз все още… си мисля, че съм влюбен в нея от деня, в който за пръв път я видях. Но по онова време изобщо не съм предполагал, че ще стана свещеник.
	Харди искаше да го попита, обаче Кавано му даде отговора, преди той да е задал въпроса си.
	— Надявам се не мислиш, че съм смятал да правя любов с нея като всеки друг мъж…?
	Харди вдигна чашата си и отпи. Мислеше за Джейн, за това как отново се сближиха, за тяхното припряно и тръпнещо любене след дългата раздяла. Той каза:
	— Трябва да е било много силно чувство.
	Свещеникът издаде звуци, подобни на смях, но всъщност не се смееше.
	— Казват, че любовта и омразата били твърде сходни. Понякога, не зная, струва ми се, че мразя Ерин, мразя всички тях…
	И ето го отново неканеният просяк, който обира остатъците от масите, да протяга ръка. Харди погледна за миг към ръката му, а после подхвърли на просяка четвърт долар. Монетата попадна точно в средата на дланта му.
	— Да, съблазних се да унищожа всичкото щастие, което виждам там. Защо да бъдат толкова щастливи? Мислиш ли, че това е справедливо? — Вгледа се в Харди, без да го вижда, взрян в самия себе си. — Имаше един момент, да ме прости Бог, когато бях почти щастлив поради това свое чувство, поради смъртта на Еди. Нека и те ще почувстват какво е да ти върви назад в живота, да си изгубил любовта си, а сумата на твоя живот да е равна на нула. Ерин ме мисли за идеален, така ли?
	Не съвсем, Дизмъс, не съвсем. Ако се чувствах идеален, дори и за секунда, когато момчето беше като мой син, мой единствен син… — Положи длан на лицето си. — Да се върна при Кокранови, да погреба Еди — той отново поклати глава, — след като съм имал такова чувство, е като покаяние. Да вярваш в добрия Бог, да вярваш, че вършиш нещо заслужаващо, че като си близо до някого, когото обичаш, това те прави силен, прави те по-добър свещеник, по-добра личност. В края на краищата отплатата си ще получиш на небето. — Наклони чашата си. — Вървиш назад. Продължаваш да вървиш назад. Също като някогашните августински монаси, които всяка нощ лягали при приятелките си, за да изпитат доколко е силно тяхното безбрачие. Корените се възвръщат. Отричай, побеждавай, пак отричай, върши грехове, побеждавай чувството отново. Това е пътят към спасението, нали? Не ти ли прилича на парче сладкиш?
	Харди седеше умълчан, пиеше си питието покъртен въпреки погълнатия алкохол. Кавано страдаше така болезнено, че Харди не можеше да повярва колко сляп е бил, за да не го забележи досега.
	— Хей — каза той. — Стига сме дрънкали за тези глупости и нека поговорим за нещо, на което истински държим.
	Лека-полека лицето на Кавано смекчи изражението си. Той тихичко се разсмя.
	— Ти си окей, Дизмъс.
	— И ти самият не си толкова зле, Джим.
	Настъпи нова пауза, а после Кавано рече:
	— Какво ще кажеш за „Гигантите“, а?
	— Бомба са, драги.


	Харди запали лампата в коридора и леко потрепери, защото беше карал към къщи с отворени прозорци на колата при леката мъгла. Беше излязъл без сако. По пътя за насам, със свален покрив на „Сепуко“-то му беше студено и си пееше една цинична селска песничка за някакви родеа. Хубава песничка. Поддържаше доброто му настроение.
	Представете си: един свещеник да му стане приятел, дори близък човек. Беше изненадващо удоволствието, което бе изпитал от компанията на Кавано. Защото това, което бе говорил Джим, беше супа, яхния, гулаш от политика, спорт и нещо, което той наричаше „евтините м-та“ на попкултурата — музика и мувита* — всички с подправки и пиперосани като изброените ястия — със строго равни части вулгарност и поезия. Защото кой друг, ако не Кавано с умната си глава би знаел, че Линда Поук не е и не би могла да бъде потомка на Джеймс К. Поук, единадесетият президент на САЩ? Защото този Поук не е имал деца.
	[* Кинофилми (англ.). — Б.пр.]
	Беше забавно да си с него, защото срещаш много жени. Макар че наближаваше шестдесетте, косата му беше три пъти повече от тази на Харди и общият й вид бе по-добър. Докато разговаряха и пиеха (Кавано с торбести панталони в защитен цвят и широка светлозелена, подобна на блуза риза с отворена яка), три жени се занасяха с тях, след като им се натрапиха и бяха с толкова широки деколтета, че през отворите им можеше да мине цял камион. Но свещеникът така фино ги отряза, с така добре школуван маниер, че Харди се убеди: това се случва често на отеца.
	Друга причина за тяхното сближаване, си каза Харди, беше навярно общото, което ги свързваше с Еди Кокран. Като изключим Джейн, почти единственото нещо, което занимаваше съзнанието на Харди, бяха мислите за Еди и щом Харди заговори за Еди, Кавано му се стори погълнат колкото самият Харди от същите натрапчиви мисли. Не беше никак отегчително да се говори за това с Джим, който продължаваше да смята покойния Сам Поук за извършител на убийството на Еди, дори след като Харди му каза, че Поук е бил цялата тогавашна вечер на парти, уредено от жена му, пред очите на много хора, и не се е отлъчвал оттам нито за миг.
	Това беше противното в цялата история с убийството на Еди: никой от заподозрените не би могъл да го извърши, ако не е разполагал поне с един съучастник. Но нямаше никакви улики за такъв съучастник.
	Озовал се в кабинетната си стая, съблякъл се за лягане, Харди видя трите стрелички, забодени от двете страни на двадесетицата. Изпил около пет питиета (и едно двойно), със залитане (което си мислеше, че не е голямо), той ги издърпа от таблото и се върна на линията пред бюрото си.
	Пое дълбоко въздух и задържа дъха си, а после бавно го изпусна. Бързо разтърси глава, сетне пусна първата стреличка и кимна, когато тя се закова в двадесетицата.
	— Окей — каза Харди.
	Работата беше ясна — както той, така и Кавано не приемаше смъртта на Еди като самоубийство, макар че чувството на Джим беше по-вътрешно. За Харди, дори ако се абстрахираше от заподозрените и техните алибита, фактите просто не подкрепяха такова становище. А за Джим това бе въпрос на вяра. Еди Кокран не би могъл да го извърши — не по този начин, не и по всеки друг.
	Втората стрела на Харди уцели миниатюрното пространство на тройното 20, добро попадение според всички стандарти. Остави на бюрото последната стрела. Тази нощ за смяна на темпото той ще прекрати печелившите си попадения.
	Дървеният стол застуденя на задните му части и гърба, но той си наложи да седне на него. По бюрото бяха разхвърляни листчета хартия — малки късчета с идеи, които го бяха вълнували навярно през миналата седмица, а той искаше да очисти „палубите“ за сутринта. Беше дяволски доволен, че не беше се виждал с Мозес този следобед. Сигурно нямаше да успее да се сдържи да не се похвали, че случаят е решен, което съвсем категорично казано, не отговаряше на истината.
	Внезапно еуфорията, предизвикана от пиенето и разговора спадна. Харди погледна късчетата хартия в ръката си и се запита какво, по дяволите, означава всяко от тях. Фантастични теории и дълбокомислени думи.
	Разсеяно посегна към телефонния си секретар. Искаше да чуе отново гласа на Джейн и смяташе, че не е изтрил записите на съобщенията. Последното, което бе записал на листчетата, беше телефонният номер на Джим. Ето го тук, на едно от тези листчета.
	Пусна автомата.
	„Благодаря“ — чу той. Краят на предишното обаждане на Джим.
	А после и гласа на Джейн:
	„Просто си мисля за…“
	Но след това престана да слуша. Нещо иззвъня рязко и нестройно дълбоко в мозъка му и космите на ръцете и краката му настръхнаха по накокошинената кожа. Пусна автомата да пренавие лентата.
	„… 5081. Благодаря.“
	Затвори очи, отново пренави лентата и се заслуша. „Благодаря.“ Гласът се наби в съзнанието му, когато го чу за трети път.
	— Кучи син! — процеди той.
	Беше оставил лентата от полицията в долното чекмедже отдясно. Затаи дъх, ужасен съвсем неоснователно, че може да не я намери там, но тя си беше на мястото. Изви се на стола и внимателно постави лентата в автомата. Записът беше кратък. „Има труп на паркинга на Издателската компания «Крус».“ Следваше малка, напрегната пауза, сякаш обаждащият се изпитваше колебание дали да добави още нещо. Не. И после бе добавил само „Благодаря“.
	Харди се върна на бюрото, вдигна телефонния секретар и го пренесе до магнетофона. Изслуша двете „Благодаря“ едно след друго, а после в обратен ред — първо второто, сетне първото.
	Съобщението на Кавано от рано тази вечер. Изискан глас на образован човек, без акцент, но и без никакви особености в изговора, няма пиянски тембър от уиски, няма и отношение, което да оцвети речта му.
	Съпостави ги, Диз, рече си той. Ето защо обаждането бе дошло от разстояние, равно на половината град. Кавано е карал колата си към къщи. А може да е взел автобус или такси. Или се е прибрал вкъщи и е излязъл пак, защото не е искал да се обажда от свещеническия дом. И може би не е знаел, че има автоматично засичане и запис на обажданията на №911.
	Още веднъж прослуша лентата от полицията и чу гласа, който бе звучал в ушите му тази вечер и през част от нощта. Гласът, който му казваше повече от изреченото. Господи!
	Харди имаше сейф в същата стая, където държеше някои документи и револверите си. Отвори сейфа, извади двете магнетофонни ленти от апаратите им, прибра ги вътре, затвори вратата и извъртя комбинацията за заключване.
	Върна се в спалнята и взе последната стреличка. Пренесе тежестта на тялото си върху лявото стъпало, усети с пръстите на крака си лентата на пода. Изрече гласно:
	— Двоен център на мишената. — И хвърли стрелата.
	Съвсем уверено.


	31.

	— Доминус…* — започна той, широко разтворил ръце. Но веднага съобрази и премина на английски: — Бог да бъде с вас.
	[* Господ (лат). — Б.пр.]
	После пак се върна към латинския. Съзнанието му беше се зареяло някъде далеч, далеч. Вдигна очи към малкото богомолци и разбра, че никой не е забелязал, дори момчетата, които прислужваха в олтара, опущението му.
	Трябва да се съсредоточи. В края на краищата това е литургия и дори грешникът свещеник не бива да губи силата на духа си. А да мислиш противното е истинска ерес.
	Но му беше трудно да съсредоточи вниманието си. Беше казал на едно от момчетата да налее повече вино в потира, с надеждата, че малко алкохол след снощното пиене ще му помогне срещу досадното главоболие, нали клин клин избива? Но той знаеше добре, че не пулсиращите слепоочия са причина за разсеяността му.
	Толкова се бе надявал, че няма да се стигне до това, но снощи с Дизмъс му стана съвсем ясно, че полицията няма да се задоволи с досегашните заподозрени. А това означаваше, че издирването ще продължи. Ако не се намери ново доказателство обаче, тя ще бъде принудена да определи случая като самоубийство или да прекрати разследването и неговата… ужасна грешка няма никога да се узнае.
	А той не можеше да допусне тя да се узнае, никога. То ще бъде непоправимо зло за Църквата, да не говорим за новите страдания, които ще донесе на всички свои близки приятели.
	Е добре, вече се беше помирил с Бога. Беше направил изповед и това ще сложи край на терзанията му, докато дойде мигът, в който ще се яви пред свети Петър.
	Ще може ли Бог да му прости? Трябваше да вярва, че ще бъде опростен. Ще може ли да прости някога и на себе си? Не. Той знаеше добре това. Убийството на Еди беше много по-тежък грях от всички дребни прегрешения, които бе допуснал през годините, когато се мъчеше да облекчи ужасния товар на светия живот, безкрайната скука на безгрижността. Мислеше си, че вече е свикнал с угризенията на съвестта, към които го тласкаше извършеният пореден грях, моментите на временна слабост. Но да убиеш Еди, беше, ако то се поддава на някакво определение, неопростимо.
	Когато Еди бе дошъл онази вечер в свещеническия дом — първородният син на Ерин, синът, който можеше да бъде _техен_ — с онзи особен негов жар, какъвто само той притежаваше и му каза, чу той и Франи ще си имат бебе, отецът реши, че не може да търпи повече това.
	Та може ли един младеж да заслужава всичко, което му е дадено? А той, Джим Кавано, прекарал целия си живот в постоянно отричане — свое и на другите към него — да няма право на единствен шанс, един кратък миг на фона на щастието на това момче?
	Такъв шанс, такъв миг не му се случи.
	А сега синът на единствената му любов в живота — да му прости Бог, но това е самата истина — сега този Еди ще получи абсолютно всичко. Всичко, за което бе жадувал Джим и вече е съвсем ясно, че няма да го получи никога. Беше твърде непоносимо. Той няма да допусне Еди да има и това, не може да допусне привилегированото щастие на този млад човек да премине и върху следващото поколение.
	Затова онази вечер той предложи на окриления с нова сила, надежда и увереност Еди, тъй като той възнамерява непременно да се срещне с Крус, да отидат двамата при него, да му изложат с пълна сила моралните си аргументи. Безспорно две така обаятелни, убедителни, прекрасни личности непременно ще успеят да постигнат желаното. При упоителното чувство, че ще стане баща, Еди погълна жадно ласкателните думи, уверен, както само той можеше да бъде, че всичко е осъществимо.
	А и Джим Кавано умееше да убеждава, нали? Еди можел да спаси „Арми“, да се спаси от Поук, да спаси целия този проклет свят. Защо да се съмнява в това? Той е млад, силен, мъжеството му не подлежи на съмнение! Той, Еди Кокран, ще може да се справи с всичко!
	Да, това бе твърде много, за да може Джим Кавано да го понесе. Но сега, сега, като живееше с това чувство, Кавано виждаше, че светлината, дори бледата, отразена светлинка, за която бе живял, беше изчезнала от очите на Ерин.
	И все пак трябваше да вярва, че Бог му е простил, въпреки че бе извън възможностите му да осъзнае същността на такова опрощение. Но трябва да се уповава единствено на Бога. Най-големият грях всъщност си остава отчаянието — отчаянието, че Господ ще изостави някого, дори най-недостойния, от своето паство. Да се отчаеш, значи да изгубиш всяка надежда, по-сериозен грях и от убийството. Ето с какво се бореше той сега — със съблазънта на отчаянието.
	Защото знаеше, че трябва отново да убива.


	Вървяха с Дитрик към гаража, а слънцето блестеше ярко на тъмносиньото небе.
	— Сериозно ли си много обезпокоен за нея? — попита младият свещеник.
	Кавано поклати глава.
	— Откак… момчето на Кокранови… Еди… умря. Не си ли забелязал промяната?
	Дитрик спря посред асфалта и се помъчи да си спомни.
	— Мисля, че имам прекалено голямо доверие в Роуз. Което е друга моя слабост.
	Кавано положи леко ръката си на рамото на Дитрик.
	— Тя ми се доверява — каза той. — Това е всичко. Няма никакво отражение върху теб.
	— И все пак…
	— Аз мисля… — Кавано млъкна, за да оформи по-добре фразата си — мисля, че моята реакция към смъртта на Еди, която вземам толкова присърце… — Дитрик отвори уста да го прекъсне, но Кавано се наложи. — Не, аз зная, че е понятно, но трябваше да скрия новината от нея малко по-добре. Това накара Роуз да мисли за своята… за своята собствена самота, предполагам. За мъжа си. За всичко, от което се е лишила толкова години.
	Тръгнаха отново.
	— Смяташ ли, че е сериозно? — попита Дитрик.
	— Смятам, че е много сериозно — отвърна мигновено Кавано. И също тъй бързо се опомни. — Не мисля обаче да те плаша. Не зная всъщност. Беше на крака, когато се прибрах няколко пъти късно миналата седмица, не можела да спи. Понякога това е показателно.
	Влязоха в гаража. Дитрик беше паркирал колата си зад неговата, защото не искаше да притиска новата си „Хонда“ в малкото пространство, което ще я отделя от колата на Кавано.
	— Ще трябва ли да й се осигури някаква помощ, как мислиш? Извън нас, искам да кажа.
	— Мисля, че си заслужава да помислим за това. Тя го прикрива старателно, но аз съм убеден, че наистина е много потисната.
	Дитрик се качи в колата и свали стъклото на прозореца, замислен над това, което чу.
	— Трябваше да внимавам повече — каза той. — Добре че ти си го забелязал, Джим.
	Кавано махна с ръка.
	— Трябваше да отсъствам оттук цялата тази сутрин, но може би ще го направя следобед, когато ти се върнеш…?
	— Несъмнено ще успеем да я оправим.
	Кавано изчака един миг, застанал до гаража и проследил как колата се изгубва от очи, след като мина пред фасадата на свещеническия дом. Добре, рече си той. Дитрик вече е убеден, той е достатъчно сигурен, че Роуз в последно време е под въздействието на тежка депресия и ще се закълне не над една, а над цял куп Библии, ако се наложи, в подкрепа на това.


	Бог да благослови отеца, винаги мисли за другите, рече си Роуз за отец Кавано.
	Отец Дитрик беше заминал за летището да посрещне един от мериноулските мисионери, който щеше да прекара остатъка от седмицата в свещеническия дом и да проповядва в неделя. Отец Кавано, след като извърши рано своята литургия и след това закуси, предложи, разбира се, сам да отиде до летището, за да докара госта. Той винаги предлагаше нещо и щеше да го направи, но по-младият свещеник реши, че това е негов дълг.
	След като си казаха довиждане с отец Дитрик, Кавано отправи на икономката своята нехайна усмивка и каза:
	— Е, Роуз, скъпа моя, какви са плановете ти за този хубав ден?
	Естествено, той знаеше, че тя трябва да приведе свещеническия дом в изрядна чистота за очаквания гост, затова схвана въпроса му като задявка и му го призна.
	— Добре, Роуз, приготви ли леглото?
	— Разбира се, отче.
	— Забърса праха и помете?
	— Да, но остава още да се поставят цветята, да се окачат кърпите и…
	Той вдигна ръка да я възпре.
	— Даваш ли си сметка какво съкровище си ти? — попита той.
	Тя усети как се изчервява.
	— Виж какъв ден! Божията слава струи от небето и озарява всички нас!
	— Прекрасни думи — рече тя и изпита желание и тя да може да наниже такава цветиста фраза като неговата и то без никакво усилие, но знаеше, че подобно нещо не е по силите й.
	— Денят е повече от хубав — каза той. — Тук чезна от потиснатост, като не се възползвам от тези скъпоценни дни с чудесно слънце, а Талмуд твърди, че човек трябва да бъде призован да отговаря за всяко позволено удоволствие в живота, на което е пропуснал да се наслади. Дали и мен няма да ме призоват да отговарям за това?
	А отецът беше толкова предпазлив! Никога няма да го призоват за каквото и да било. Тя му се усмихна.
	— Не, отче, няма такава опасност.
	— Тогава какво ще кажеш за един пикник на двама ни, за да отпразнуваме този ден? Свършила си достатъчно неща за стаята на госта. Сигурен съм, че той ще бъде много доволен.
	Роуз се опита да възрази, но той отхвърли възраженията й.
	— Скъпа Роуз, този човек е прекарал три години в колиба без под в Западна Бразилия. Мисля, че стаята ни за гости ще му се стори като палат.
	— Ами обяда на отците? — попита тя, макар че перспективата да отиде на пикник беше за нея райско блаженство.
	Отецът извъртя очи, както правеше понякога, но любезността не му позволи да й се присмее.
	— Ще напишем бележка — каза той. — Те ще се справят и сами, не се съмнявам.
	И сандвичите бяха веднага приготвени от Роуз — мортадела и швейцарско сирене с люти чушлета, които отецът обичаше. Всичко това върху половинки пресни хлебчета, замесени с мая. Тя направи два за него и един за себе си, макар че не очакваше да изяде цял сандвич. Взе и няколко стръка копър и постави всичко в една голяма чанта с цип, прибави там малко саламура и остатъка от картофената салата, който беше в хладилника. Ще купят и студена бира за отеца там край Парка, като тръгнат на път. Кавано бе решил да потеглят в тази посока, ще се повозят и на лодка в езерото Стоу. А Роуз ще купи безалкохолна напитка за себе си.
	Видя от прозореца на кухнята, че отецът идва откъм гаража, как прекосява там далеч асфалта в задния край на големия паркинг. Крачеше тежко, сякаш носеше на плещите си всички грижи на света. В известен смисъл, реши тя, той наистина ги носи. Пикникът ще му се отрази добре, ще го откъсне от мислите за семейство Кокран и от тъгите му през последните няколко седмици.
	А тя ще се отърси от своята изостаналост. Ще дразни отеца по пътя и ще го кара да се смее, а той има нужда от това сега — от малка доза безгрижие, от две-три бири, от слънчев ден.
	Върна се да вземе кошницата.
	— Е, тръгваме ли вече?
	Господи, той я беше доближил толкова безшумно! Това я сепна.
	— Извинявай, Роуз. Изплаших ли те?
	Тя беше станала много нервна и плашлива, превръщаше се в истинска старица. Е, поне днес няма да бъде такава — няма да бъде честно към отеца, така стои въпросът.
	— Не ми обръщайте внимание — каза тя. — Какво още да вземем за из път, а?
	Той повдигна вежди, припомняйки си съдържанието на кошницата. Очакваше Роуз да му предложи нещо. После се сети за най-важното и щракна с пръсти.
	— Бележката.
	Роуз отвори най-близкото чекмедже до мивката и извади жълтия си бележник, но отецът поклати глава.
	— Нека използваме по-хубава хартия. — И й смигна. — Да направим на нашия гост необходимото впечатление. — С тези думи той изчезна някъде в къщата и се върна след миг, като търкаше очите си.
	— Роуз, нещо ми влезе в окото. Би ли написала ти бележката? Аз ще ти диктувам.
	Роуз седна на масата и пое хубавия лист бяла хартия, който й подаде отецът.
	— Отци — каза той и тя започна да пише с едрия си, закръглен почерк. — Извинявайте. Ще Ви изоставя. Роуз и аз отиваме на страшно приключение…
	— Отче — каза Роуз и клопна с език от удоволствие.
	— Ще се върнем навреме за вечеря — продължи да диктува той, — но вие трябва сами да се погрижите за обяда си. Отче Пол, добре дошли в Сан Франциско! — Надникна над рамото й. — Идеално, Роуз. Сега ми дай да го подпиша.
	Взе писалката и бързо надраска името си отдолу.


	Гаражът беше стар, побираше само две коли. През седемдесетте години бяха изградили стените му без хоросанова спойка, преустроили старите грапави скамейки и поставили изолация на покрива. И тъй като децата от съседното училище бяха започнали да използват гаража като място за тайно пушене на цигари (и кой знае какво още), наложи се да бъде сменена старата странична врата с нова, солидна; тя от едната страна се заключваше с ключ, а от другата, вътрешната — с ръчка. Изобщо не им хрумна да поставят електрическа брава на гаража. Кавано беше се пошегувал, че не вижда как Исус би си послужил с такава брава.
	Но сега вратата на стария гараж, макар да се затваряше плътно, когато бе отворена, висеше отчайващо на пантите си и понякога се затръшваше сама, след като е била отворена, поради отслабналите си пружини.
	Отецът и Роуз пресякоха паркинга. От другата страна на училищната сграда децата се смееха. Това беше предпоследният ден на учебните занятия и учениците бяха сега в утринното си междучасие. Отецът отправи на Роуз леко гузната усмивка на дете, което бяга от училище. Занесе кошницата и отвори вратата на колата за Роуз.
	— Пфю! — възкликна той и си повя с ръка. — Въздухът е малко застоял, нали?
	Мина зад колата и седна зад волана.
	— Да пуснем малко свеж въздух тук. — Свали всички прозорци на колата с автоматичния бутон. — Добре — каза той и се усмихна към икономката си, седнала до него. — Готови ли сме?
	Включи двигателя.
	— О, виж това, моля те?
	Изви се наполовина на седалката.
	— Какво има, отче?
	— Виж колко е увиснала вратата.
	— О, тя винаги си е така.
	— Зная, но няма да ми е приятно, ако рухне върху покрива на колата, когато потеглим.
	Остави двигателя да работи.
	— Все пак ще отида да проверя.
	Слезе, мина зад колата и дръпна вратата, която изтрещя в пода. Пружините отекнаха звънко в гаража. Той я повдигна леко и я затръшна отново и отново. После дръпна резето, което заключваше отвътре и дръпна няколко пъти вратата за ефект.
	— Роуз! — извика той.
	— Да, отче.
	— Вратата, изглежда, е заяла, добре ли си?
	— Да, чувствам се отлично.
	— Добре. Сега не бива да изпадаш в паника. Оставил съм ключовете от бравата в свещеническия дом, ще ида да ги взема и ще се върна бързо.
	Зави и тръгна бавно през паркинга. Междучасието беше свършило. Децата се бяха върнали в клас.


	Отецът й беше казал да не изпада в паника и тя реши, че няма да се проявява като възрастна жена, особено днес, когато отецът толкова се нуждае от забрава на своите грижи.
	Все пак й беше малко страшно да седи в здрачния гараж и да слуша мотора на колата. Но тя няма да изпадне в паника. Остава й само едно — да чака, отецът ще се върне след две-три минути. Знаеше къде е ключът за бравата на гаража: той висеше до задната врата на свещеническия дом. Няма да е необходимо много време да го вземе оттам.
	Да, но й се стори дълго забавянето на отеца, защото е станала нервна, нетърпелива. Заговори си гласно:
	— Успокой се, Роуз. Отецът каза да не изпадаш в паника…
	Наложи си да диша дълбоко. Ето, това е по-добре. Големи, дълбоки вдишвания. Тя става толкова спокойна, че й се струва почти глупаво. Според нея би трябвало да е поне малко обезпокоена. Но няма за какво да се тревожи. Отецът ще се върне след още някоя секунда и те ще тръгнат за своя пикник. Ще бъде чудесен ден, ден, от който и двамата имат нужда.
	Затвори очи.


	Той наистина нямаше избор. Ако елиминират всички заподозрени, не можеше да поеме риска тя да спомене на някого за понеделник вечерта. Тя беше единствената, която можеше да го обвърже по някакъв начин със смъртта на Еди, но сега или… — Кавано погледна часовника си — Роуз ще свърши най-късно след десет минути.
	Кавано отиде в кухнята, взе бележката, написана от нея и внимателно откъсна онази част от листа, която беше след името й. Сложи точка след думата „извинявайте“. Бележката сега гласеше: „Отци. Извинявайте. Ще Ви изоставя. Роуз“.
	Това ще свърши работа.
	Върна се в библиотеката и постави бележката на стола на отец Дитрик. Отиде в тоалетната, драсна клечка кибрит, подпали остатъка от листа с по-нататъшния текст на бележката и го държа, докато качествената хартия се сгърчи в черна пепел. Когато пламъкът доближи пръстите му, той пусна ъгълчето, което бе държал в клозетната чиния и дръпна ръчката за водата. Изчака. Когато водата спря да тече, изтри чинията с тоалетна хартия и отново пусна водата.
	Трябваше бързо да реши какво да прави, когато Роуз измъкна жълтия си бележник. Не биваше да допуска косвени улики във връзка с бележката — някой можеше да ги открие. Не жълто листче от бележника на Роуз, а изискана по качество бяла хартия решаваше въпроса, насочваше към благоприятния за него отговор.
	В тоалетната се долавяше лек мирис на изгоряло, затова той отвори прозорците да се отърве от миризмата. Погледна часовника си. Бяха изминали само дванадесет минути. Роуз навярно беше още жива.
	Беше важно да си осигури алиби и спокойствие. Той никак не се чувстваше като човек, който в момента убива някого. Излезе през страничната врата на свещеническия дом, мина пред черквата и влезе в училището. В канцеларията секретарката на директорката, мисис Ранджи, индийка по националност, стана да го посрещне.
	Той изрече обичайната си шега и каза, че се е отбил в училището, за да разбере има ли някакви нови подробности около годишния акт, които го интересуват, и ако има такива, би желал сестрата да му позвъни по телефона. Седнал на бюрото на сестрата, той хвърли поглед на няколко писма, после запита мисис Ранджи кога започва следващото междучасие. Тя погледна към стенния часовник. Добре. След петнадесет минути? Не, това е дълго чакане. Ще се свърже със сестрата по-късно. Тръгна си, тананикайки високо някаква песничка.
	Бяха изминали двадесет и шест минути. Отиде до гаража и отвори ключалката, затаи дъх и пристъпи вътре. Натисна ключа до вратата и запали лампата. Роуз беше в седяща поза, облегнала се на вратата на автомобила и приличаше на заспала.
	Сега той се придвижи бързо, взе кошницата за пикника, поставена зад мястото на водача. Задъхваше се.
	Озовал се отново вън с кошницата в ръка, той спря до вратата на гаража, заключи го и погледна назад към училището, а после към свещеническия дом. Никаква следа от никого. Прекоси паркинга.
	Три сандвича. Един за него, един за Дитрик и един за отец Пол. Разви ги и ги сложи в чиния в хладилника. Той беше спец по правдоподобните постъпки. Всеки щеше да заключи, че Роуз, решила да сложи край на живота си, внезапно е намислила преди това да приготви обяда за отците. Кавано върна туршията в буркана, изми чантата с ципа и я захвърли в кофата за отпадъци. Изгреба картофената салата и я върна при другата, която бе оставена в хладилника.
	Сега той дишаше тежко, нервите се бяха обадили, отново тръгна през паркинга. Като измина две трети от разстоянието по него, извика името на Роуз. Затича се към гаража и преструвайки се на обзет от паника, отключи и прие вида на човек, който е направил ужасяващо откритие.
	— Роуз! — извика той отново.
	Последен оглед на сцената. Допря длан до все още топлото чело на Роуз. Тя беше издъхнала тихо — доволен беше от това. Прекръсти я, даде й своята благословия, нещо като последен обред за нея. После се върна с бързи стъпки в къщата. Откри с изненада, че плаче. Но не се опита да спре плача си. Това беше съвсем подходящо. Защо пък да не плаче?
	А и то щеше да прозвучи много правдиво за полицията, като се обади на №911.


	32.

	Стивън вярваше, че майка му наистина се старае.
	След като татко и Джоуди излязоха, тя дойде в стаята му и му говори, или по-скоро се помъчи да му поговори за малко. След като го остави, за да си върши домакинската работа или нещо друго, той се запита каква ли е била тя като тийнейджър, дали изобщо е бягала от къщи. За пръв път си мислеше такова нещо и му беше малко трудно да си го представи — мама крещи за Елвис Пресли (както беше признала) и дали се е срещала с друг освен с татко.
	Е, каквото и да е правила тогава, той беше сигурен, не е била подготвена за някой като него. Тя не изглеждаше способна да грабне ръчката и да я натисне, въпреки че бременността на Франи й беше така добре познато състояние — както нейните бременности преди години.
	Мама седеше на леглото му по начина, по който татко бе седял миналата нощ. Стивън се чувстваше малко по-укрепнал и беше унищожил до последна хапка приличната закуска. Мама прокара длан по острата му като шипове коса и го попита как е научил за Франи.
	— Вярно е, нали? — попита той.
	Тя поклати глава.
	— Още не ми се ще да й се обаждам. Тя сама ще ни каже, когато пожелае.
	— Защо да не пожелае?
	Лицето на майка му помръкна, сякаш тя се мъчеше да реши дали да му повери една от тайните на възрастните. Както обикновено, сведе отговора си до отрицание.
	— Не зная — каза тя. — Има причини. Може да е твърде рано за това. Но как научи ти?
	Беше мислил върху този разговор, когато се събуди тази сутрин. Харди му го беше казал вчера. Той му разказваше за отец Джим и за гордостта му, която го кара да се чувства виновен за смъртта на Еди, защото бил убедил Еди да се противопостави на шефа си. Което било тъпо. Еди и сам щял да постъпи така. Беше казал на Стивън всичко за това един ден по-рано.
	Във всеки случай, като навлезе във въпроса, Харди прояви дарбата си да имитира различни хора и представи отец Джим много сполучливо. Разбира се, за това му помогна приятният му тембър — на вид съвсем обикновен, но думите, които използваше по определен начин, даваха възможност на Харди да улови точно ритъма. Той говори дълго за отец Джим, без да проявява някакво пристрастие в това. Но отец Джим си беше такъв — той привличаше вниманието на събеседника.
	Както и да е, не можеше да се отрече на Харди умението да „интерпретира“ отеца, цитирайки неговите думи: „Изпратих Еди да убие дракона. Помислих ли за бременната му жена и дали той е подходящ за задачата, която му поставих? Не, не помисли това умникът Джим Кавано“. (Тази част от имитацията прозвуча идеално и Стивън се бе разсмял.) Харди продължи да цитира Джим: „Съзнавах само чудесната идея да го пратя там“. И добави: „Гордостта ми го погуби“.
	Ето, в тези думи на отец Джим, предадени от Харди, Стивън бе научил за бременността на Франи. Сякаш Харди му бе разказвал част от съвсем друга история, а не за тази бременност. Опита се да обясни това на майка си, която се учуди защо Харди не й го е съобщил.
	Ерин сложи длан на челото си и каза:
	— Боже!
	Стивън разбра, че майка му се е замислила сега за Франи или пак за Еди. Погледът й се беше зареял някъде към задния двор, без да е прикован в нещо.
	— Мамо?
	Той се готвеше да каже нещо като „Всичко е наред“ или „Аз ще ти помогна“, макар да знаеше, че няма и не би могъл да го направи. Тя обърна очи към него, усмихна се. Ето защо Стивън не изрази това, което искаше да каже и я попита дали не е още рано да вземе друго хапче.
	Той просто трябва да постоянства да го прави, каквото и да се окаже то. Да накара майка си да разбере, че той няма намерение да й създава нови грижи. Ще трябва да направи нещо, което да им помогне да превъзмогнат сегашната си криза, може би да му простят, задето е избягал от къщи и ги е принудил да се занимават с него, когато Еди — естествено — беше най-трудният, най-непосредствен проблем за тях.
	Ще направи нещо по своя инициатива. Нещо достойно, като постъпка на зрял човек. Едва тогава майка му ще го оцени. И ще го обикне…


	Тя дойде отново при него само след две-три минути, но той бе изпаднал в унес много бързо и почти не можеше да отговаря на думите й. Макар че беше влязла в стаята му и му бе казала, че го търсят по телефона.
	Точно това беше започнал да разбира той. Тя полагаше усилия.
	— Стивън.
	Без никаква преструвка той трябваше да се напрегне много, за да успее да отвори дори само едното си око.
	— Търси те мистър Харди на телефона.
	Той дори не беше чул телефона да звъни, а апаратът беше до самото му легло.
	Майка му рече:
	— Той каза: „Да, Франи е бременна“.
	— Може би момчето, което ще се роди, ще прилича на Еди.
	Стивън смяташе, че тази мисъл е добра, но когато я изрече, забеляза, че майка му леко се засегна. Ерин се облегна на касата на вратата, а после, като измина няколкото крачки, които я деляха от сина й, се отпусна тежко на леглото му.
	— Да се надяваме — изрече тя. Изговори тези думи сякаш с голямо усилие над себе си. — Мистър Харди каза и това, че нито един от заподозрените — тя млъкна за момент и потърка очи — не е убил Еди.
	Стивън не вярваше, че нещо може да го изтръгне от унеса, причиняван от хапчетата, но сега това се случи. Изведнъж почти напълно се пробуди.
	— Възможно ли е, мамо, това, което е съобщил мистър Харди?
	Ерин отпусна вяло рамене.
	— Каза нещо като това, че те всички са били на друго място. — После Стивън я чу да изрича… — Виждам, че Еди не ни е обичал чак толкова. Толкова, колкото сме си мислили.
	— Какво искаш да кажеш с това, мамо?
	— Искам да кажа, че той се е самоубил…
	— Той не се е самоубил. Зная, че не би могъл да го направи.
	Отново очите й изгубиха всякакъв израз, отново гледаха с блуждаещ поглед. Тя разроши косата на сина си и го целуна по челото.
	— Опитай се да поспиш — посъветва го тя. После стана и се отправи към вратата.
	— Мамо.
	Ерин спря и се обърна с лице към него.
	— Той не е сторил такова нещо.
	— Окей — отвърна тя и кимна, че е съгласна. — Окей.
	Хрумна му една идея. Ето какво ще направи. Ще открие кой е убил Еди. Независимо от Харди и полицията. Те очевидно са глупаци, които не познават Еди така, както той го познава. Ще открие истината със собствени сили и после майка му най-сетне ще разбере, че Еди не ги е изоставил. Това сигурно ще възвърне енергията й в живота.


	Харди затвори телефона и поклати глава. Не беше се обадил на Ерин, за да й каже за бременността на Франи и беше бесен срещу себе си, задето бе изтървал това в разговора си със Стивън. Как можа да бъде толкова небрежен и същевременно така несъобразителен? А го беше пазил в тайна толкова време!
	Кавано му беше споменал, че Франи е бременна, но дори след като беше имитирал проклетия му глас на Стивън, Харди не можеше да свърже едното с другото. Въпросът беше как Кавано бе узнал за тази бременност, щом не е виждал Еди, след като Франи е съобщила на Еди за бременността си вечерта, когато той е бил убит? А то означаваше, че Кавано е излъгал, че се е видял за последен път с Еди в неделя. Било е в понеделник.
	Затвори очи, а сърцето му лудо биеше. Беше спал само пет часа, но това не бе причината. Нещата се подреждаха на точното си място.
	Историята с револвера беше го безпокоила дълго и той беше стоял пред бюрото си от зори допреди час, изпивайки две пълни канички с еспресо и хвърляйки стрели, докато най-сетне му хрумна правилният извод. Историята с прибирането на оръжието. Либералната мания през шестдесетте. Кавано беше събрал стотина нерегистрирани оръжия. И това, което е направил, естествено е било да задържи един-два от револверите. А полицаите, които са следили тогава за тази акция като Ейб например, не са могли изобщо да допуснат, че един свещеник ще използва акция за събиране на оръжие от неправоимащи лица, за да си направи собствен арсенал. И на никого не би му хрумнало да провери това. Но Харди беше сигурен сега, точно това беше извършил Кавано.
	Причината Харди да се обади на Ерин, беше да я попита за точната дата на нейната сватба с Ед. Това изглеждаше малко странна приумица, той го съзнаваше, но то би могло да има връзка с нещо друго, което се е случило с Кавано, нещо, към което Харди трябваше отново да се върне, да го провери и чак тогава да отиде да се види с Глицки.
	Ако полицията вече е освободила от подозрение трима от петимата, той най-добре да им сервира следващия, истинския, вързан и готов за обработка. Глицки може много да е искал сам да разкрие убиеца на Еди, но ще бъде голям глупак, ако сега пренебрегне новата идея, предложена му от един цивилен гражданин, и предпочете да рискува кариерата си. Харди чувстваше, че дължи на Глицки този арест като благодарност за помощта, която му бе оказал сержанта, но знаеше, че трябва да довърши всичко докрай, а след това да поиска намесата на полицията.
	Беше прибрал двете магнетофонни ленти в дебел жълт плик. Не знаеше дали ще може да намери някого, който да направи сравнителни спектрограми на гласа от двата записа или какво би му коствало да ги направи сам, но знаеше, че ако се стигне до процес, те ще бъдат добро доказателство. Те всъщност са първото солидно доказателство, до което бе достигнал.
	Но човек никога не е напълно сигурен. Харди би могъл да бъде късметлия, ако попадне на добър техник, затова реши да занесе лентите в центъра на града. Ще се отбие в Съдебната палата след посещението си в „Кроникъл“. А и Глицки би могъл да покаже достатъчен интерес, за да извърши тайно сравнението на спектрограмите.
	Харди сгъна листчето хартия — на него беше записал датата на сватбата на Ерин и Ед — и го сложи в портфейла си. Блазнеше го мисълта да се обади по телефона на Кавано, да му вдъхне страх — ако не от Бога, от човека и да види как ще реагира той.
	Не, това няма да свърши работа. Трябва да се заведе дело и той да бъде поставен натясно. Това беше начинът. Кавано не трябва да подозира, че въжето се стяга около врата му. Особено след като снощи пи заедно с него (Господи, колко бе самоуверен той), Кавано трябва да си мисли, че е вън от опасност. Трябва да си мисли още и това, че приятелят му Харди е възглупав. Е, той винаги си беше казвал, че е тъповат, но не и глупав. Ала това, че Кавано го смяташе за глупав, го огорчаваше. Беше станал от стола и тръгнал към вратата, когато изведнъж се спря. Имаше три револвера в сейфа си. Но какво в края на краищата възнамеряваше да прави с револвер? Щеше да излезе и направи малко проучване. Нямаше намерение да се срещне лице в лице с Кавано. От друга страна…
	Тръгна обратно към сейфа.


	За такса два долара всеки можеше да получи достъп до документацията на местния „Кроникъл“ и да прегледа микрофишове на броеве от всяка дата след отпечатването на първия брой на вестника, излязъл през 1865 година.
	Харди се интересуваше от седмицата, започваща от 2 юли 1961 година. Като пътуваше със своята „Сепуку“ към центъра на града, а в жабката й бе поставил заредения си револвер „Специален полицейски, калибър 38“, той се отдаде за няколко минути на безпокойството си от неизвестностите, които предстояха.
	Ако не успее да намери нищо във вестника? Ако Глицки не е на работа сега? Ако никой в Палатата не се съгласи да му позволи да прегледа миналите доклади за произшествията?
	Харди включи радиото. То още беше повредено, което не го изненада, защото не беше предприел нищо, за да го поправи. А искаше да чуе нещо, за да пропъди другата песен от главата си. Тя беше отдавнашна песен на Конуей Туити и се казваше „Този път я наскърбих повече, отколкото можеше да понесе любовта й към мен“. Тя беше мелодия №1 в мозъчния хитпарад на Харди, звучеше му цели два дни. Е, каза си той, по дяволите радиото. Върна се отново към неизвестностите на бъдещето.
	Ако сега претърпи автомобилна злополука? Ако някой метеор, долетял от много далеч сред Космоса, го удари и го натика на половин миля дълбочина в земята? Наложи се да се изсмее на самия себе си.
	Влезе в документацията на „Кроникъл“, прогони от главата си неизвестностите на бъдещето и бе доволен, че няма да хаби повече време за тях. Не бива и да търси Глицки във връзка с тази работа, нито да се рови из коравите екземпляри на избелелите и хванали плесен полицейските доклади за отдавнашни произшествия. Ето това, което го интересуваше, отпечатано на осма страница от първата част на броя от понеделник, 3 юли 1961 година.
	Материалът не беше дълъг. Повечето други вестници, излизащи в големия град, изобщо не биха го поместили, но едно от предимствата на „Кроникъл“ беше, че отразяваше по-тесни местни интереси по отношение на новините си и тези новини покриваха града добре.
	Материалът бе озаглавен:

	ЛУКСОЗНА ПРОСТИТУТКА НАМЕРЕНА УБИТА В АПАРТАМЕНТ НА НОБ ХИЛ
	Трупът на луксозна проститутка, удушена, бе открит късно снощи в нейния шикозен апартамент на Тейлър стрийт, след като тя не предала отчета си на службата за придружителки, за която работела.
	Жертвата, 22-годишната Трейси Уагнър, е била наета от Фирмата „Бейси Долс“ и е работила за нея приблизително шест месеца.
	Полицията издирва за разпит бял мъж на възраст между 22 и 26 години, който е качил мис Уагнър в средата на следобеда в тъмна кола последен модел. Заподозреният е съобщил, че се казва Джон Крейн, но това име, изглежда, е фиктивно. Разследването продължава.

	Харди отиде до бюрото с ролката на филма и помоли служителя да му преснима страницата. Това му струваше още пет долара, но си струваше да го има на разположение на Глицки.
	Джон Крейн, ами. Джим Кавано. Странни инициали, помисли си Харди. Същите като на Исус Христос*.
	[* На английски инициалите са J. C. (Джизъс Крайст). — Б.пр.]


	— Ти се прикриваш — каза Глицки и никак не изглеждаше спокоен. — А аз просто не мога да поема риска.
	— Не можеш да прослушаш две къси ленти? Ще ти отнеме петнайсет секунди.
	Ейб наклони стола си назад и опря глава в стената на малката си стаичка. Харди може да му е приятел, но му играеше по нервите.
	— Не. Аз имам четирима… не, петима… живи там навън и — той погледна часовника си — разполагам с около десет минути, преди да тръгна за там, дето ще се видим, за да си побъбрим приятно.
	Харди седна.
	— Не си създавай удобства. Сериозно ти го казвам — рече Ейб.
	Харди му клопна с език.
	— Виж, за десет минути можеш да прослушаш тези ленти трийсет пъти. Като вземем предвид и времето за пренавиването им.
	— Десет минути ще изгубя само докато намеря два магнетофона.
	Харди излезе от стаичката и надникна в главната служебна стая, обширно пространство, изпълнено със зелени метални бюра върху под с линолеум. Мъже сновяха насам-натам, секретарки говореха по телефоните и от време на време пишеха на машина.
	— От мястото си виждам най-малко четири уокмена тук — каза той.


	Грифин бе видял Харди да се шляе из главната стая и да се опитва да заеме уокмен от една секретарка. След като го получи, той тръгна към стаичката на Глицки, съпроводен от Грифин.
	— Все още ли се занимавате с това? — попита го Грифин. — Някакъв успех?
	Глицки знаеше, че Карл е наясно за безбройните заподозрени, които е посочил миналия ден. И намисли да направи намек за провала на Диз, да покаже, че е още добър специалист в работата си, който съзнава пълното безумие на това, което върши приятелят му Харди.
	— Сега пък е заподозрял свещеника от „Сейнт Елизабет“.
	Грифин се изкиска.
	— Е, ако имаш нужда от помощ, ние сме насреща.
	Усмихнат и отзивчив, той се оттегли с поклон.
	Глицки повдигна кървясалите си очи към Харди.
	— Мръсник! — изрече той.


	Ейб продължаваше да се опитва да изглежда крайно трезвомислещ.
	— Той е най-обикновен стар негодник, Диз. Сериозно ти го казвам. Нищо няма да откриеш в него като заподозрян.
	Харди поклати глава:
	— Той е извършителят.
	— Виж, дори ако това е неговият глас — а да не казвам, че е така — какво от това?
	— Какво ли? То означава, че той е бил там и че не иска ние да го знаем.
	— Чувал съм тази песен и преди. Това не е ли същата причина, поради която ти беше сигурен довчера, че Крус е убиецът на Еди?
	— Той е убил и онази проститутка. Избягал е от семинарията веднага след сватбата на Кокранови. Почти цяла седмица е бил в неизвестност. Казвам ти, всичко съвпада…
	— О, боже, пощади ме, Диз!
	Но Харди продължи да настоява:
	— Току-що се уверихме, че и случаят с убийството на проститутката не е решен — цели двайсет години вече!
	— Имаме стотици нерешени случаи.
	— _Чуй._ Кавано има револвера още от акцията за събиране на оръжието през шейсетте. Знаел е, че Франи е бременна, което означава, че се е видял с Еди, след като Франи е казала на Еди, че е бременна, което е станало в понеделник, не в неделя. Всичко съвпада.
	Глицки заклати глава, че не споделя изводите му. Погледна отново часовника си.
	— Е, нали чух записите. — И стана.
	— Пожела ли поне да провериш спектрограмите на гласа?
	Глицки си обличаше сакото.
	— Не — каза той.
	Харди го последва по коридора.
	— Хайде, Ейб, направи го!
	Изведнъж Глицки, изчерпал търпението си, се обърна назад, изкрещя с всичка сила, много силно и пренебрежително, надвишил шума в главната служебна стая:
	— Къде, по дяволите, е проклетият ти мотив?
	Служебната стая притихна смаяна.
	— Хей, по-кротко, Ейб!
	Мнозина бяха вперили очи в тях. Глицки погледна ядно първо Харди, а после към всички в служебната стая.
	Харди, същински глас на разума, изрече:
	— Той никога не е преставал да желае Ерин Кокран.
	Глицки му отправи изпепеляващ поглед.
	— Направи си една услуга, Диз — рече той на Харди и му обърна гръб, — не си губи деня, а върви на работа в бара.


	33.

	Отпърво Стивън достигна без особени трудности до този извод, но единственото смислено заключение от него беше всъщност лишено от смисъл. Отец Джим бе обичал Еди, навярно повече от всеки друг, като изключим мама. Нямаше начин той да го е убил. Но до какъв друг извод би могъл да стигне Стивън?
	Един ден преди убийството, когато татко и Еди бяха водили големия си спор за Хитлер и за това, че всеки е длъжен да вземе правилно решение в такъв исторически момент, Стивън помнеше съвсем ясно — след този спор Еди бе дошъл в неговата стая и гневно ругаеше баща си.
	— Той те учи на едно, а когато се наложи да го приложи на дело, казва „остави това“.
	— Така ли? А ти какво очакваш? — бе отговорил Стивън на Еди.
	Еди беше добавил:
	— Не зная. Все пак нещо трябва да се направи.
	— Какво? От възрастните ли?
	— Хей, аз нали съм възрастен!
	— Ти си по-друг човек.
	— И ти си по-друг. Какво би направил ти?
	Такъв бе Еди. Като че ли съветът на невръстния му брат имаше някакво значение. Но Стивън не можеше да му даде съвет.
	— Не зная — отговори той.
	— Сигурно ще трябва да попитам отец Джим. — Еди видя гримасата, която направи брат му, и каза: — Какво става с него сега? Караш ме да мисля, че с всеки става нещо нередно.
	— Той е окей.
	— Но ти всъщност не мислиш така, нали?
	— Отнасям се по този начин към всички, защото всички са устроени така.
	— Не и отец Джим, Стивън.
	— Той не те ли притеснява малко? Поне малко, а! Когато се разпали.
	Еди се бе разсмял.
	— Това не е разпалване, това е просто леко отпускане. Безопасно поведение. Дори един свещеник не може да бъде все сериозен.
	— Той понякога ме притеснява малко с поведението си.
	— Това е, защото не си още достатъчно зрял. — Каза го дразнещо, с шега. И продължи: — Смятам да му се обадя.
	Точно тук, в тази спалня. Еди се бе обадил на отец Джим и разговарял с него, беше се уговорил със свещеника да се видят идущата вечер. Вечерта, в която Еди бе убит.
	А Стивън си спомни това едва сега. Еди беше спазил уговорката да се срещнат — как иначе отецът щеше да знае за бременността на Франи? А после отецът навярно е отишъл до мястото, където си държи револвера.
	(Той, Еди и отецът често бяха ходили да стрелят оттатък Кандълстик. Подобно на сгъваемия нож или надбягванията по магистрала №1 — бясно надпреварване с коли край океана — това също бе една от тайните между отец Джим, Еди и Стивън. Мик не идваше с тях — беше прекадено сериозен за такива забавления. А тайните неща, които вършеха с отец Джим, бяха една от връзките между Еди и него, Стивън.)
	Стивън беше още твърде далеч от представата, че отец Джим е убил или само е имал намерението да убие Еди, но ще се спре на тази вероятност и ще я обмисли, за да види накъде ще го отведе тя… Еди бе отишъл да посети отеца, замислен над проблема, който има с някакъв човек от неговата служба. (Стивън би желал да обърне повече внимание на подробностите на този проблем, но то за него беше просто една от обичайните прояви на Еди.) При срещата с Еди отецът може да е казал, че да се срещнеш късно вечер с някого и се опиташ да се месиш в работата му, е опасна инициатива. Затова му е предложил да отидат двама — за морална подкрепа — и за по-сигурно ще носи у себе си револвер.
	Той няма да използва оръжието. Не са възнамерявали да го използват. Но ако и другият е въоръжен? Ако и той желае да се чувства по-сигурен? То ще му е само от полза, няма да му навреди. Може би Еди е сметнал тази идея за глупава, но доколкото Стивън познаваше отеца — а той смяташе, че го познава — Джим Кавано непременно е представил замисъла си като някаква забавна игра и Еди го е възприел.
	Окей; сега Стивън си представя как Еди и отецът са с револвери на паркинга. Тук нишката се изгуби. Може би двамата са се заплесвали с нещо, може да са стреляли по някои цели и да е станала някаква грешка, злополука, след което отецът се е изплашил. Да, такова предположение не бе лишено от смисъл. Отецът не е имал намерение да го убива. Стивън ясно си представяше как се е чувствал отецът, тъй като беше много близък на семейството, същински негов член. И как ще трябва да обяснява случилото се на мама и татко за револвера. А те ще си помислят, че това е негова — на отеца — грешка. Не, това не би могло да е убийство. По-лесно обяснимо е като случайна злополука…
	А как ще си обясни Стивън следното: отецът погребва Еди в католическото гробище, напълно — той употреби думата „морално“ — убеден, че Еди не се е самоубил?
	Въпреки своето особено държане, отецът си остава преди всичко свещеник — той никога не би погребал Еди на свято място, ако не знае с положителност, че Еди не е извършил самоубийство. А как ще знае това, ако не е бил очевидец?
	Стивън облегна глава на възглавницата. Чу как в предната част на къщата майка му работи с прахосмукачката.
	Мама. Това бе единственият проблем сега. Тя си мисли, че Еди е пренебрегнал всички тях, не ги е обичал достатъчно. И то я гризеше отвътре.
	Изведнъж в главата му проблесна отговорът. Решението на всичко. Лесно обяснимо е, обаче трудно би могъл да го изложи на отеца. Той е приятел с него, но може би е вече време да излезе от юношеската черупка и заеме поне донякъде мястото на Еди, да стане по-зрял човек. Не може да се мери с Еди по умение да води спор, но е по-добър от Мик и ако успее да хване отеца в подходящо настроение и насаме, би могъл да успее да му изложи тезата си.
	Единственото, което е трябвало да стори отецът, е било да каже на мама за случилото се. Това е всичко. А не на татко. Нито на Харди и на когото и да е друг. Мама е по-близка с отеца, ще бъде вероятно склонна да му прости. Сигурно ще е така. А той — Стивън — ще бъде човекът, който ще разкрие тайната. За мама. За да може тя отново да бъде окей, да намери малко кътче в сърцето си, в чувствата си и за него, Стивън.
	Най-трудното ще бъде да убеди отеца да каже на мама. Трябва да го накара да осъзнае колко зле се е отразило това на мама, как тя продължава да линее и до днес. Отецът също като него, като брат му Еди не би допуснал мама да бъде нещастна. Единственото, което трябва да направи, е да изясни на Джим Кавано как страда тя и защо.
	Но преди това той трябваше да се убеди, че всичко е станало така, както той си го е представил и имаше начин да го осъществи. Просто ще попита отеца.


	Харди проследи как Глицки изчезва по коридора. Един служител, чието бюро беше наблизо и който беше чул разпаления диалог между Глицки и Харди, кимна към отдалечаващия се сержант и каза, че изобщо не може да става дума някой да се заеме с работа, която е обречена на сигурен провал, а Харди се върна в стаичката на Ейб да си прибере нещата и да върне уокмена.
	Още му беше нужно потвърждение на спектрограмата на гласа. Но хей, рече си той, аз искам да спечеля и лотарията. Сравнението на двата гласа все още му се струваше осъществимо.
	Главната служебна стая се бе възвърнала към обичайната си дейност. Харди бе сигурен, че там може да намери някой, който да се заеме с това просто като услуга. Всеки вече бе разбрал, че той е приятел на Ейб. Дали това беше добро за него, или лошо, бе като хвърляне на ези-тура.
	Стоеше, облегнал се на преградната стена, която отделяше стаичката на Ейб от съседното помещение. Лейтенант Джоу Фрацели отвори вратата далеч вдясно от Харди, огледа служебната стая и извика едно-две имена.
	Двама души, които седяха на насрещни бюра и се занимаваха с канцеларска работа, я прекратиха и станаха от местата си.
	— Да — каза единият от тях.
	Харди реши, че жената, от която беше получил уокмена, е обещаваща. Тя беше на бюро почти по средата на разстоянието между стаичката на Глицки и кабинета на лейтенанта, чиято врата беше леко открехната, затова Харди мина успоредно на двамата, които бяха станали от бюрата си — гърбом към Фрацели. Тъкмо се готвеше да отвори уста и помоли жената, когато чу лейтенанта да казва:
	— Получихме съобщение за явно самоубийство от черквата „Сейнт Елизабет“. Знаете къде е това, там на Таравал, нали? С въглероден окис. Ще отидете ли да проверите случая, момчета? Да се откъснете оттук за малко?
	Зад Харди прозвуча друг глас:
	— Хей, Джоу, къде каза, че е това?
	Фрацели погледна едва ли не през Харди към гласа зад себе си.
	— „Сейнт Елизабет“ — повтори той.
	Харди видя Грифин да казва нещо на друг служител в стаичката си. Когато той отново се обърна към Фрацели, видя, че Харди е приковал очи в него. Заговори на двамата си колеги, които бяха тръгнали към кабинета на лейтенанта:
	— Вие двамата ще имате ли нещо против, ако аз и Винс поемем случая? Може да се окаже, че то има връзка с нещо, по което работим в момента.
	— Дадено, отстъпваме го — каза единият от тях.
	Харди се обади:
	— Смятам и аз да дойда с вас.
	Грифин отвърна:
	— Елате, нали сме свободна страна.


	Стивън се пробуди с много бистра глава. Хапчетата като че ли този път не го бяха изтощили толкова, колкото друг път. Или може би сега се чувстваше по-различно от друг път, защото имаше да мисли за толкова неща. Навярно такава е причината.
	Прахосмукачката беше спряла да бръмчи. Той чуваше как майка му шета из кухнята, отваря хладилника, изпразва машината за миене на съдове. Стори му се странна тишината в къщата сега — не работи телевизорът, не работи радиото, не се чува музика от грамофонни плочи, мама не си тананика; нито пее, докато работи. Тя бе престанала да прави това, а преди й беше постоянен навик.
	Тишината някак се сгъсти. Мама беше спряла да се движи, може да се е облегнала на тезгяха или е седнала на масата. Телефонът иззвъня и той я му да казва:
	— О, хай, Джим. — Направи пауза. А после рече: — Какво има?
	Стивън посегна към деривата до леглото си и взе слушалката тъкмо навреме, за да чуе как отец Джим казва:
	— … не мога да повярвам, че това се случва отново, като капак на…
	Той сякаш плачеше по телефона.
	— Мамо — обади се Стивън, — аз съм на деривата.
	— Затвори, Стивън!
	— Искам да говоря с отец Джим.
	— Той не може да говори сега.
	Отецът каза:
	— Окей, окей. Хай, Стивън!
	— Какво се у случило? — попита той.
	— Стивън, затвори телефона — повтори майка му. — Ще говориш, когато ние свършим.
	— Окей, но да не забравиш — отвърна той.


	Какво казваше момчето?
	Кавано разтърси глава и се опита да я проясни. Първите две черно-бели полицейски коли бяха спрели до гаража. Там беше разстроеният отец Дитрик и смутеният отец Пол. Кавано бе решил да постъпи по най-логичния начин — да се обади, като се извини, на Ерин, най-добрата му приятелка и довереница. Беше подчертал на Ерин колко зле му е подействало самоубийството на Роуз. Особено сега, така наскоро след случилото се с Еди. По този начин всяко подозрение, че той може да е убил Роуз, ще се разбие в доказателството на Ерин колко разстроен е бил той. Кавано беше обмислил добре как да постъпи. От една страна, отец Дитрик ще се закълне, че Роуз е била силно потисната, а Ерин ще опише колко дълбоко и болезнено е понесъл той смъртта на Роуз, но никак не се е изненадал от случилото се. Така той ще премахне всякакви подозрения към себе си.
	С тази цел бе позвънил на Ерин. Но ето че синът й пожела да говори с него.
	И сега Стивън му казваше, че знае всичко за случилото се преди, описа го така подробно, че на Кавано му се зави свят, сякаш очакваше да падне от някоя шеметна височина. Стивън звучеше също като Еди. То беше ужасяващо, сякаш духът на Еди се бе явил да го измъчва. И всичко беше изречено с шепот, защото Стивън не искаше Ерин да го чуе.
	Отново погледна навън към гаража. Шестима униформени мъже — четирима полицаи и двама свещеници. Една кола със среден медицински персонал — или това бе колата на съдебния лекар — приближи по алеята, мина край кухнята и продължи по асфалта.
	Стивън му казваше:
	— Ти знаеше, нали?
	Кавано трябваше да попита какво. Всичко се отнасяше до това, което Стивън е разбрал и се налагаше то да бъде казано на Ерин от самия него, но му звучеше много хаотично или така му беше прозвучало. Думите се лееха като порой, който заплашваше да го удави. Стивън се обосноваваше, но смисълът му беше замъглен поради паниката, в която бе изпаднал той, Кавано.
	Съзнаваше ясно само едно — че пак ще се наложи да извърши онова, което беше сторил с Роуз…
	А тази мисъл му бе противна. Дори за единствен миг в главата му. Отнася се за Стивън Кокран, брат на Еди. Не можеше да си го позволи повторно спрямо Ерин. Не можеше. Ако го направи, това ще бъде върхът на падението му.
	Но ако не го стори, всичко ще излезе наяве и той никога вече няма да види Ерин.
	Чу се да изрича, след като Стивън бе завършил:
	— Мога ли да говоря пак с майка ти?
	— Нали не се готвиш да й го кажеш сега?
	— Хайде, Стивън — каза той и се помъчи гласът му да звучи по-меко, — извикай я на телефона, обещавам да не го правя сега.
	Наистина ли щеше да спази обещанието си? То му се струваше като нещо, което е казал само преди секунди, но Кавано не си го спомняше.
	Проточи шия да надникне към улицата през прозореца. Дитрик беше паркирал колата си пред свещеническия дом, а не отзад, където сега цареше суматоха. Резервните ключове за тази кола висяха на същата кука до кухненската врата, където беше окачен и резервният ключ от гаража.
	Тогава чу гласа на Ерин:
	— Джим?
	Той лесно щеше да обясни, когато се прибере вкъщи, че му се е наложило да си поразведри главата, да се поразходи.
	— Чуй, зная, че това прилича на принуда, но… — Затърси думи. — Но ще можеш ли да дойдеш тук? Аз съм толкова… Не зная. Това ще ми помогне много.
	Тя не му отговори веднага. Той не се учуди, че се е унесла в мисли — второ самоубийство наскоро след това на сина й. Когато Ерин беше нужна някъде, тя се отзоваваше. Само с едно изключение — когато се касаеше за него. Но той сега не мислеше върху това.
	— Извинявай — каза той, — забрави го. Не зная какво приказвам. Не е честно към теб.
	— Не, не е това — отвърна тя прикрито, етично лъжейки свещеника. — Просто си мислех за Стивън. — Кавано не каза нищо, остави я сама да решава въпроса. — Добре, Джим — прибави тя. — Ще дойда след няколко минути.
	Веднага щом затвори телефона, Кавано взе от куката резервните ключове на Дитрик, прекоси свещеническия дом и излезе през главния вход. Колата, купена преди година — „Хонда Акорд“ — потегли моментално. Пътуването до дома на семейство Кокран ще трае по-малко от три минути. Ако побърза и разчете правилно времето, ще извърши всичко както трябва и ще се прибере за петнадесет минути.


	34.

	Отец Пол седеше на асфалта в сянката на гаража с гръб към постройката. Отец Дитрик се беше облегнал на капака на мотора на една от полицейските коли и бе приседнал, сякаш спеше, скръстил ръце върху сутаната си.
	Веднъж, по време на второто си мисионерство, отец Пол бе пристигнал на местоназначението си, едно село на индианците Тукуиа, недалеч от Табатинга, на границата между Бразилия и Перу (като че ли националните граници имат някакво значение сред дебрите край Амазонка). Беше пристигнал сякаш специално, за да наблюдава публичната екзекуция на един крадец, по време на която в карнавална атмосфера повечето мъже на племето се бяха събрали в кръг, затворили в средата му осъдения, стеснявайки кръга и налагайки го с яки сопи, ръгайки го в лицето, очите, гърлото и слабините. Когато мъжът накрая рухна на земята, всички членове на племето от двата пола — от най-малкото дете до най-възрастната старица — поред налагаха проснатата фигура, докато тя се превърна в кървава пихтия върху прашния и издълбан от коловози път. Отец Пол реши, че не е разчел добре времето на пристигането си. Червата го боляха от храната, погълната в самолета, а шокът за своята култура, който получи тук с тази вездесъща смърт, на това цивилизовано място, беше едва ли не по-силен от онзи, причинен от екзекуцията. Тези пътувания до родината, за да измоли средства — по едно на всеки две години — бяха нещо като презареждане на батериите му. Храната, виното и разговорите тук бяха за него отдих от безкрайната монотонност и мизерия на живота сред девствените лесове.
	Но прекалено дългото пребиваване сред тези лесове породи мисъл и тя проникна дълбоко в него. Всички тези украшения на цивилизацията — асфалтът, красивата черква, моравите, колите, дрехите и тъй нататък са дело на човешката ръка. Не непременно фалшиви, но несъществени за най-човешкото — справянето със смъртността, страха от самотата, нуждата от любов.
	Много му липсваше неговата любима, Сарита.
	Тук, макар и само на теория, се криеше причината защо го връщаха от време на време в родината — да не се превърне в дивак от племето. Да не забравя каква е неговата мисия: да проповядва завета на Исус Христос сред нищите и да се мъчи да ги убеди, защото те нямаха надежда да променят жалкото си състояние, в което имаше поне благородство и святост.
	Отец Пол въздъхна, изпотен дори на сянка. Боеше се, че губи вярата си в Бога, че може би вече се е превърнал в марксист. Когато се натъкнеше на смърт като тази, през първите мигове на неговата, така да се каже, отпуска, то имаше силата на завет, който гласеше: „Не позволявай да бъдеш оплетен в мрежите на това, което само привидно изглежда като сигурност в цивилизования свят. Всичко това е прекалено скучно“.
	Стана прав. В гаража никой не бе преместил жената. Дори при тези четирима униформени полицаи и трима медицински работници никой като че ли не беше склонен да действа. Те се навъртаха наоколо в две групи и си приказваха.
	Отец Пол отиде при отец Дитрик, който все така се бе облегнал на колата, с ръце скръстени върху сутаната. По пътя от летището те бяха прекарали приятно времето — Дитрик беше очарован като всеки, който никога не е пътешествал от разказа на отец Пол за последната му мисия и за пътуването му обратно. Той оправда напълно очакванията на Пол — приятен млад човек (въпреки че бяха почти връстници!) с естествен, отшелнически ентусиазъм и искреност, когото мисионерът можеше да понася, защото търпимостта на един благ човек като самия него, беше качество, което той ценеше.
	— Бих казал, че е време вече да я преместят — каза отец Пол.
	Дитрик отвори очи и примижа срещу слънцето.
	— Ужасно неприятно нещо за добре дошъл, нали?
	Отец Пол се замисли в кой момент отказът да пренебрегнеш условностите в обществото престава да бъде послушание и се превръща в съзнателен отказ да поемеш отговорност. Но каза само:
	— Ще ни позволят ли да извършим за нея последните обреди?
	Дитрик отговори:
	— Тя е вече мъртва.
	Отец Пол кимна:
	— Е, все пак ще отида да попитам. От питане глава не боли.
	В този миг, когато отец Пол се обръщаше, за да говори с полицаите, още две коли изникнаха край свещеническия дом и навлязоха в паркинга. Синята кола, американско производство, мина до колата на медиците и спря. Двама мъже, облечени цивилно, слязоха от нея. Другата кола приличаше на джип и брезентовият й покрив беше навит отзад. Тя почти навлезе в гаража. Шофьорът й беше изпълнен с енергия — за разлика от останалите от групата. Той направо изскочи иззад волана и бързо се упъти към свещениците.
	На устните му блесна сдържана усмивка, която изчезна почти веднага след появата си.
	— Къде е отец Кавано?
	Отговори му Дитрик:
	— Влезе в дома да се обади по телефона.
	— Значи е в свещеническия дом?
	Отец Дитрик в желанието си да бъде отзивчив, също се усмихна.
	— Би трябвало да бъде там.
	Мъжът кимна. Двамата, които пристигнаха с американската кола, бяха разговаряли за малко с униформените полицаи. Сега се отправяха към гаража. Мъжът от джипа ги последва, а отец Пол пое с бавни крачки подир него.
	Роуз беше като заспала в седящата си поза, отпуснала глава на гърдите си.
	— Спокойна смърт — каза единият от американската кола.
	— Просто сякаш е заспала — добави другият. — Така си е отишла.
	Лицето от джипа се обади:
	— Защо седи на това място?
	— Какво?
	— Защо не се намира зад волана?
	Двамата други се спогледаха. Отец Пол внезапно си зададе същия въпрос. Странно наистина. Починалата седи на това място може би вече половин час, а никой не беше забелязал. Може би всички са искали да видят това, което са очаквали.
	По някаква причина човекът от джипа като че ли не желаеше да види същото.
	— Не искам да ви казвам какво да правите — рече той на двамата, — но бих проверил ключовете на колата за отпечатъци.
	— Благодаря ви, Харди — отвърна саркастично единият от тях. — Та, казвате, отпечатъци, така ли?
	— Да — потвърди Харди. — От пръстите, нали? Малки, завихрени следички. — Обърна се и насмалко да се блъсне в отец Пол. — Обзалагам се, че няма да намерите никакви отпечатъци — продължи той. А сетне добави: — Извинете, отче. — И се върна вън на слънцето. — Кой я намери? — попита той Дитрик.
	— Мисля, че отец Кавано вече се бе обадил в полицията.
	Харди отговори с делови тон:
	— Не се съмнявам, че се е обадил.
	— Какво се е случило всъщност? — попита отец Пол. — Жената не се ли е самоубила?
	Харди го прониза с поглед.
	— Съмнявам се — рече той. После запита Дитрик: — Казвате, че бил в свещеническия дом?


	Стивън се обърна към майка си:
	— Аз зная как е станало. За това говорих с отец Джим.
	Ерин наливаше чаша вода до леглото на Стивън и отвърна:
	— Кое как е станало?
	— Ти знаеш мамо. Еди.
	— Моля те, Стивън.
	— Не, наистина. Той не се е самоубил, мамо. Той ни обичаше. Онзи го е _извършил_.
	— Окей, Стивън. — Беше я затруднила капачката на шишенцето с хаповете. Сбърчи лице и натисна надолу в усилията си да отвърти капачката. — Как ти е кракът?
	Откровено казано, той чувстваше крака си като стиснат в менгеме, но не искаше да тревожи майка си с това сега. Хапчетата бързо ще решат въпроса.
	— Ще видиш — продължи той. — Не мога да ти кажа още, но зная как е станало.
	Окей, тя ще го изслуша.
	— Защо не можеш да ми кажеш?
	— Има още едно-две неща, които искам да си изясня.
	Тя му подаде хапчетата. Той ги натика в уста и взе чашата. Това, че можеше да движи само едната си ръка, не беше никак приятно.
	Ерин пое дъх и го задържа, после го изпусна бавно. Опита да се пошегува:
	— Е, когато си го изясниш, ще те изслушам. Съгласен ли си? — Наведе се над него и го целуна, без да му каже нищо повече, напълно съсредоточена в това свое движение, както и във всички други.
	Той отпусна глава на възглавницата.
	— Къде отиваш сега?
	— Ще отскоча до черквата за няколко минути. Ще се върна навреме за обяда ти.
	— Ще може ли отец Джим да дойде с теб?
	Тя се спря на вратата.
	— Не зная. Ще го попитам. Защо?
	— Във връзка с Еди. Просто искам да го питам нещо.
	Ерин леко отпусна рамене.
	— Ще видя какво мога да направя — изрече тя. — А ти си почивай, окей?


	Кавано паркира на около шест сгради по-далеч по улицата, в противоположната посока на тази, в която Ерин щеше да потегли. Един пикап „Додж“ с товароподемност три четвърти тона беше повдигнат на блокчета на една от автомобилните алеи между мястото, където беше спрял отецът и жилището на семейство Кокран. Ерин не би могла да забележи „Хонда“-та, преди да се озове на улицата, а дори и да я забележи, това едва ли щеше да й направи някакво впечатление.
	Пътуването беше отнело на Кавано по-малко от три минути — само две минути и тридесет и осем секунди — а при това бе спирал на всичките седем знака „Стоп“. Защото моментът не беше подходящ за нарушения и квитанции за глоби.
	Изчака.
	След пауза, която му се стори цял час, той погледна часовника си и разбра, че са изминали по-малко от пет минути. Свали стъклото на колата. Денят беше необикновено тих. Пресегна се и щракна за сваляне и отсрещното стъкло, това до мястото за пътника, с надеждата да създаде малко течение в колата. Не се получи почти нищо.
	Да не би Ерин да е излязла от къщи, докато той е бил още на път? Замисли се над това. Едва ли. Беше напуснал свещеническия дом само около тридесет секунди след като приключи телефонния си разговор с нея. Освен ако допусне, че е излязла от дома си още по време на разговора, във всички други случаи щяха да й бъдат нужни най-малко пет минути, за да каже довиждане на Стивън, да среше косата си и да си вземе чантата.
	Все пак, ако тя не се появи след още две-три минути, по-точно две, ще се наложи той някак да провери как стоят нещата.
	Извади носна кърпа от задния си джоб и я прокара по челото си и по врата. Чувстваше се лепкав и едва сега усети лек ветрец в колата, от който го побиха тръпки. Дали не се разболява? Дори дланите му бяха потни, лепкави.
	Хайде, Ерин, изрече мислено той. Хайде излизай!
	А, ето я и нея. Тя даде заден ход и колата й „Волво комби“ навлезе в улицата. Спря на ъгъла, изчака да мине пред нея един камион на „Ю Пи Ес“, после зави наляво и се изгуби от очи.
	Кавано врътна ключа, навлезе и той в улицата и паркира на автомобилната алея на Кокранови. Мина по познатата тухлена пътечка, която водеше до стълбите пред входната врата, достигна площадката и натисна звънеца.
	— Стивън! — извика той. — Ерин!
	Натисна повторно звънеца.
	— Кой е? — прозвуча гласът на Стивън, тънък и далечен от дъното на къщата.
	— Отец Джим, Стивън.
	Настъпи пауза, а после се чу нов далечен вик:
	— Не мога да стана, отче. Влезте сам.


	— Какво търсиш тук?
	Харди бе видял Ерин да пресича малката морава, отвори вратата и застана на предната площадка на свещеническия дом.
	Лицето й изглежда наистина невероятно, помисли си той.
	— Бих могла да ти задам същия въпрос — отговори Ерин. — Джим вътре ли е?
	— Не се е мяркал тъдява.
	Тя се спря и го изгледа с недоумение.
	— Трябва да е тук. Току-що говорихме по телефона.
	— Току-що сте говорили по телефона?
	— Той каза, че иска да се види с мен тук.
	— Кога?
	— Не зная. Говорихме преди десет-петнайсет минути.
	— Да се видите тук? В свещеническия дом?
	— Да, какво нередно има в това?
	Все още застанал на площадката, Харди се смръщи.
	— Мисля, че не — отвърна той.
	Влязоха в дома.
	— Роуз е мъртва, да знаеш — каза Харди.
	Ерин по навик докосна ръката на Харди. Спогледаха се в коридора.
	— Джим каза, че тя също се е самоубила.
	— Какво значи това „също“?
	Ерин сведе очи. Харди повдигна с пръст брадичката й.
	— Еди _не е_.
	Той видя как Ерин приема тези думи с голяма болка, но тя трябваше да знае.
	— Стивън ми каза преди малко същото. Каза, че си е представил как е станало всичко. Той говори с Джим по телефона за това.
	Харди усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
	— Какво има?
	— Кога?
	— Какво „кога“?
	— Кога бе този разговор на Стивън с Джим за това?
	Ерин беше хванала дланта му, сякаш за да го успокои.
	— Малко преди да изляза от къщи, преди Джим да ме помоли да дойда тук, мисля.
	Харди замръзна на мястото си за няколко секунди, докато щракне автомата на мисълта му.
	— Исусе Христе! — възкликна той. Озърна се зад Ерин. Предната врата на свещеническия дом беше все още затворена. — Дай ми ключовете си!
	— Какво?
	— Ключовете. Дай ми твоите ключове!
	Тя послушно отвори чантата си. Той пое ключовете и се втурна към вратата.
	— Бързо, бързо! — призова я той. — Колата ти. Да тръгваме!


	35.

	Входната врата беше заключена.
	Отец Джим се готвеше да извика отново Стивън, но после съобрази, че ще е по-добре да не привлича повече внимание към себе си. Огледа в двете посоки улицата. Беше ленив вторничен ден, притихнал преди времето за обяд. Не се виждаше никой до следващата пряка. А Кавано знаеше, че Стивън не може да стане — какъв смисъл има тогава да го вика?
	Опита отново вратата. Не, заключена е. Навярно и с втора ключалка, ако познаваше добре Ерин.
	Мина повторно край „Хонда“-та, продължи покрай къщата откъм автомобилната алея. Всички прозорци бяха затворени. Отиде в задния двор, изкачи се на верандата и опита плъзгащите се стъклени врати. Те също бяха заключени и залостени на пода с парче от дървената дръжка на метла, за да е по-сигурно, че няма да се отворят.
	Кавано погледна часовника си и се изпоти. Беше изминало твърде много време. Той трябва да влезе вътре и то не трябва да прилича на нахълтване с взлом.
	Слезе от верандата, мина зад ъгъла на къщата и пак откъм фасадата — покрай срещуположната страна — където имаше тясна ивица трева и ограда.


	Беше толкова живо и непосредствено, че не можеше да бъде сън, но къде беше отец Джим в такъв случай? Стивън бе сигурен, че го е чул да го вика от входната врата. Беше дори му отговорил, че не може да се движи, че отецът просто трябва сам да си влезе.
	Но наистина ли го беше чул? Защото отецът не дойде.
	Клепачите на Стивън бяха натежали и той наистина не можеше да си спомни дали е задрямал, или не, преди да иззвъни входният звънец. Знаеше, че е взел нова доза хапчета, преди да излезе мама. Стъпалото не го болеше, по което той заключи, че хапчетата вече действат.
	Затвори очи. Може да се повтори същото, което му се беше случило онази нощ, когато му се стори, че Еди е тук, в неговата стая. То му бе изглеждало така истинско, че едва на следващата сутрин разбра, че такова нещо не би могло да се случи. Окей, сега звънецът му се стори истински, а също и гласът на отец Джим… Но и това се беше случило веднага след вземането на хапчетата.
	Освен това то беше безсмислено. Мама току-що бе излязла да се срещне с отец Джим. Какво би могъл да търси той тук?
	Стивън беше обзет от тези мисли, когато видя нечии пръсти да шарят по перваза на прозореца, отворен с около четири инча, за да влиза малко чист въздух. Ръката избута рамката нагоре, след което се изпъна — повдигна рамката може би с още един фут.
	Чу отново името си, този път изречено тихо.
	— Стивън?


	Глицки чу сигнала, с който го викаха да се обади, когато бе поел на път за уговорената среща в Проджектс. Щеше да се срещне там с един доверен доносник на полицията, на име Куиксанд Бартелме, с когото Дик Уилис би мечтал да се познава. Но Глицки не работеше за Агенцията за борба с наркотрафика и за него Куиксанд беше много ценен съюзник в Проджектс, за да се безпокои как ще си печели парите. Куиксанд щеше да действа докрай в безопасност, щом Глицки има интерес от дейността му. Куиксанд беше дребен престъпник и беше благодарен за прикритието, което му осигуряваше благосклонността на Глицки, познаваше се и с много хора. Уилис несъмнено имаше няколко убийци сред своите осведомители и това навярно го смущаваше почти толкова, колкото Куиксанд смущаваше Ейб с контрабандната си дейност с наркотици.
	Но този ден Куиксанд не се появи. Случваше се. Тези хора бяха по-различни от другите, с които уговаряш срещи чрез секретарките им и след срещата те очаква разкошен обяд. Понякога — о, постоянно — улицата си има свой собствен ритъм и ти трябва да си в крак с него.
	Така че Ейб слушаше с половин ухо острия звук на призивния сигнал на радиостанцията си, все още ядосан на себе си и на Харди, и пращаше по дяволите Куиксанд и горещината, когато чу, че е извършено самоубийство край „Сейнт Елизабет“. Това решаваше въпроса с какво ще се занимава през останалата част от сутринта.
	Една от полицейските коли потегляше, когато той навлезе в автомобилната алея, водеща към свещеническия дом и черквата. Видя колата на Харди, спряна до гаража, веднага щом отмина дома. Харди е настойчив — беше го убедил в това. Ейб паркира колата си на изтъняващата ивица сянка край стената на гаража. Като заобиколи постройката, той съгледа двама свещеници, но сред тях не беше Кавано. Единият се бе облегнал на работната пейка в гаража и мълчеше. Другият стоеше до носилката, покрита с чаршаф, под който се предполагаше, че е трупът.
	— Хай, момчета — поздрави Ейб. Джомети и Грифин бяха приели сигнала, съобрази той и се сети, че това не е случайно съвпадение. — Радвам се да ви видя тук.
	Те тъкмо освобождаваха втората полицейска кола. Останалата част от екипа на Криминалния отдел беше пристигнала и нямаше нужда да задържат повече патрулните полицаи на този етап. Ейб пристъпи в сравнително по-хладната сянка на гаража и повдигна чаршафа. Откри с изненада, че това е Роуз, икономката.
	— Отегчен ли си, Ейб? — попита Джомети предизвикателно, като го доближи.
	— Да, да, непоносимо е. — А после обясни: — Бях тук миналата седмица по една работа. Правилно ли съм постъпил, като съм дошъл сега?
	Джомети повдигна рамене.
	— Не се впрягай толкова. Тук няма мистерии.
	— Така ли смяташ?
	— Заклевам се.
	— Довлякъл си на буксир Харди тук с теб, а?
	Грифин чу това, когато ги приближи.
	— Беше тук и си отиде.
	— Колата му е още тук.
	Джомети се усмихна.
	— Сигурно е вътре в нея — каза той, — разпитва някой заподозрян.
	Грифин добави:
	— Той смята и този случай за убийство. Аз обаче съм склонен да смятам, че това е предумишлено убийство, дело на гангстери. — Каза го иронично, но със сериозно изражение на лицето.
	Ейб се върна до носилката. Тя беше вече качена в медицинската кола. Повдигна отново чаршафа.
	— Някакви следи от борба?
	Джомети се присъедини към него.
	— Жената е пуснала мотора на колата и е заспала, но както можеш да се убедиш, ние се натъкваме на съвсем обичаен случай — каза той.
	Фотографът беше вече свършил работата си, а този, който се занимаваше с отпечатъците, още беше коленичил на предната седалка на колата, където бе намерена Роуз и действаше с четката.
	Джомети поклати глава и отбеляза:
	— Това е губене на време. Нищо не открихме досега.
	Грифин продължи да иронизира:
	— Нищо? Как можа да забравиш? Нали тя седеше на мястото за пътника?
	Глицки рече:
	— Какво?
	Джомети изсумтя:
	— Приятелят ти Харди забеляза, че тя седи на мястото за пътника.
	— Каза ни още да проверим дали няма отпечатъци по ключовете. И още, че няма да открием такива — рече Грифин.
	— Много полезен човек — допълни Джомети. — Ние сигурно щяхме да забравим, нали, Карл?
	— Да, сигурно.
	Глицки недоумяваше къде се е дянал Харди и замислен над това, че наистина е малко необикновено човек, решил да се самоубива по този начин, да седи на мястото на пътника сам в колата, напусна сянката и се озова на слънце. Обърна се назад и попита Джомети и Грифин дали ще имат нещо против, ако провери къщата. След което пое по асфалта.


	Харди не можеше да повярва, че е забравил револвера си. Колата на Ерин се намираше по-близо и той бе предпочел да тръгнат с нея. А щеше да му отнеме само минута време да потегли със своята кола, където в жабката се намираше револверът калибър 38. Дори би имал време да уговори един от полицаите да дойде с тях. Но не беше помислил както за едното, така и за другото, беше много притеснен и искаше да побърза, защото и една минута можеше да е фатална.
	Но и в този случай пак можеше да пристигнат много късно.
	Ерин го бе попитала какво означава всичко това, когато потегляха от бордюра пред свещеническия дом.
	— Кой е най-краткият път до дома ти? — И се опита да си представи как ще постъпи и какво ще каже на Ерин, ако пристигнат късно.
	А може би извърши и непоправима грешка. Трябваше да се обадят по телефона от свещеническия дом, за да разберат дали Стивън е още сам и в безопасност. Но знаеше, че не е допуснал грешка.
	Ръката му не се отделяше от клаксона на всичките кръстовища и той почти не намаляваше скоростта.


	36.

	Отец Джим реши, че ще бъде подходящо да пусне няколко шеги, след като се промъкне през прозореца. Стивън беше свикнал с това негово поведение. А отецът бе решил, като стигне до леглото, да вземе възглавницата и да я притисне до лицето на Стивън, докато той изгуби съзнание. Трябва да бъде предпазлив — не бе желателно за него да бъде поставено началото на ново разследване, като това за Еди, а никой нямаше да приеме, че се е самоудушил.
	Когато момчето изгуби съзнание, той ще вземе сгъваемия нож, подарен от него на Стивън, който Стивън винаги държеше скрит в чекмеджето до леглото си, и ще му пререже вените на китките с него.
	Тогава ще има смисъл. В края на краищата момчето бе наскоро избягало от къщи и е било оскърбявано в продължение на няколко дни. То е изпаднало в дълбока депресия поради смъртта на брат си. Такова самоубийство ще бъде напълно убедително. Стивън е чакал да остане сам — майка му току-що е излязла — а после е извършил това, което е замислил още след смъртта на брат си.
	— Стивън? — изрече той отново, като се издигна на височината на прозореца.
	Стивън напрегна всяка частица от тялото си, за да се раздвижи. Въпреки погълнатите хапчета, болката беше ужасна. Превръзките сякаш разпаряха кожата му в болната половина на тялото, а гипсовите шини на стъпалото и ръката щръкнаха при странната поза, която бе заел.
	Той все пак успя да приседне в леглото, макар че трябваше да го направи откъм дясната страна, с лице към отворения прозорец. Опитваше се да се изправи на крака и се изви да погледне назад, когато отец Джим опря ръце на перваза на прозореца.
	— Хей, защо не ми отговаряш? — каза той усмихнат.
	Стивън не можеше да му попречи да влезе в стаята. Единствената надежда за него бе да успее да достигне банята и да се заключи там. Стоеше прав, но се олюляваше и още не беше стъпил здраво на болния си крак.
	— Хайде, Стивън, отговори ми — изрече отец Джим и продължаваше да се усмихва, — защо си станал от леглото? — Горната част на тялото му вече се бе провряла през прозореца.
	Стивън трябваше да се придвижи колкото може по-бързо до банята. Той стъпи на гипсираното си стъпало.
	— Какво правиш, Стивън!
	Стъпалото не издържа. Кракът изгуби опора и Стивън рухна върху болния си крак. Неволно се изтръгна от гърдите му вик на болка, който по-скоро беше неизречен зов за помощ.
	Отец Джим бе вече в стаята, надвесил се над Стивън. Коленичил на едно коляно, той беше вперил благ поглед в лицето на момчето. Ръцете му посегнаха към Стивън, сякаш да го приласкаят в обятията си.
	— Махай се от мен!…
	— Стивън…
	— Ти уби Еди, ти го уби…
	Отецът прибра ръцете си, които бяха посегнали към Стивън. Отпусна тяло на коленичилия крак.
	— Какво говориш! Не мисля, че го вярваш! — Той беше искрено изненадан.
	— А сега искаш да убиеш мен, нали? Затова си дошъл тук, а? — Отец Джим разшири благосклонната си усмивка. Би ли могъл да бъде толкова спокоен, ако е решил да ме убие?… — недоумяваше негласно Стивън.
	— Стивън, Стивън, Стивън — потрети името му отец Джим. — Дойдох тук, за да посетя майка ти.
	— Но тя току-що излезе, за да се види с теб.
	— О, значи затова я няма вкъщи. — Продължаваше да се усмихва. — След толкова години близко приятелство, човек би помислил, че връзката ни ще е малко по-добра. Помислих, че ще се срещнем с нея тук.
	Посегна отново към Стивън.
	— Смятам, че хапчетата, които гълташ, те правят склонен към халюцинации. Хайде. — И той провря ръка под главата му. — Просто се облегни на мен. Нека те върнем в леглото.


	Трудно бе да се поддържа тази шарада.
	Той привдигна Стивън първо в седящо положение, а сетне го положи на края на леглото. Момчето трябваше да бъде в леглото — това бе важно. Но пренасянето беше много непохватно, пречеше гипсът, пречеха незаздравелите кости. Ставите не бяха гъвкави.
	— Забрави това, което казах за Еди — рече Стивън. — Не зная, просто си помислих…
	— То е окей, Стивън, окей.
	— Но другото нещо, злополуката…
	— Налага се да поговорим с теб за това. — Отново вдъхна спокойствие на Стивън. Изглежда, всичко ще бъде наред. — Ще ида да си взема една бира — каза отецът. — А ти не мърдай и се отпусни.
	Озова се в кухнята, без да вижда и да чувства нещо, сякаш пристъпваше в тунел. Отвори хладилника, извади една бутилка и започна да отвинтва капачката, тръгнал обратно към спалнята на Стивън.
	Добре, той пак лежи в леглото. Окей, сега да остави бирата на масата до леглото. (И да не забрави да махне бутилката на излизане.)
	— Ето — каза отецът, — ще ти подложа една възглавница, да ти е по-удобно.


	— Чия кола е тази?
	Ерин не знаеше, това не беше колата на Джим. Но вътре все пак имаше някой. В дома й, при Стивън.
	— О, господи!
	Дизмъс паркира „Волво“-то до бордюра върху моравата. Ерин вече бе отворила пътната врата и тичаше към входа.


	Къде е ножът?
	Стивън винаги държеше ножа на дъното на чекмеджето тук — Кавано беше виждал момчето да го изважда оттам най-малко десетина пъти.
	Стивън започваше отново да стене. Отецът не предполагаше, че ще се намери толкова сила в това болно момче.
	Може би е във второто чекмедже. А ако не е там, той отново ще му притисне лицето с възглавницата, но за да го задуши, ще трябва да изгуби повече време. Последния път, когато му затисна лицето с възглавницата, сметна, че я е държал така достатъчно дълго, и когато я отдръпна, устните на момчето бяха посинели.
	Отвори второто чекмедже.


	Господи! Ключовете бяха останали у Дизмъс.
	— Ключовете! Ключовете! — Тя натисна звънеца на входната врата. — Стивън! Стивън!
	Дизмъс изникна до нея и й подаде ключовете. Ерин ги заопипва несигурно, а секундите течаха.
	— Кой ключ?
	Дизмъс взе връзката с посочения ключ, пъхна го в бравата и го завъртя. Ерин блъсна отключената врата, тя се отвори, блъсна настрана и Дизмъс, втурна се шеметно в коридора, като викаше високо името на сина си.


	Кавано стоеше до леглото, когато Стивън отвори очи. Държеше с две ръце възглавница пред себе си. И тогава мама нахълта в стаята.
	— Не е мъртъв? Божичко, той не е мъртъв!
	В следващия миг се озова до сина си, обвила шията му. Стивън не можеше нито да се помръдне, нито да каже нещо. Приличаше на мъртвец.
	А мама казваше на Кавано:
	— Ти сигурно щеше да убиеш и мен, както си убил моето бебе.
	Ръката й неспирно галеше здравата страна на лицето му, като полъх на хладен ветрец.
	Нейното бебе. Тя си го представяше като нейно бебе. Той щял да я убие, както убил нейното бебе.
	— Ерин… — поде отецът.
	Харди стоеше на прага, а майката на Стивън започна да ридае.
	— О, Боже, той диша! Благодаря ти, Боже! — Захлупи лице в чаршафите до лицето на сина си.
	На Стивън му се стори, че Кавано изрече повторно името на майка му, но тя не се помръдна от мястото си до леглото, държеше го в прегръдките си, докосваше лицето и косата му.
	— О, Господи, обичам те, Стивън — изрече тя, като продължаваше да ридае. — Обичам те, обичам те. Моля те, не умирай!…
	Окей, щом мама го иска, той няма да умре. Няма.


	— Остави ги сами — каза Харди и даде знак с глава, хвана Кавано за ръката и го отведе във всекидневната. Отецът още държеше възглавницата.
	Харди седна на едно от високите столчета до бара.
	— Говори! — каза той.
	Кавано дори сега опита школуваната си усмивка, но опитът не се оказа много сполучлив.
	— Казах ти го преди, не беше честно — продума той. — Но ти не можа да го разбереш. Не си в състояние.
	— Не мога, а?
	— Знаеш ли какво е да живееш сред всичко, което си желал — ден след ден да живееш така — без да можеш да го получиш? Да гледаш как растат децата, идеалните деца на Ерин. Нейните деца от Ед. А можеха да бъдат наши, на Ерин и на мен. И тя е толкова щастлива с този, този проклет градинар. Щастието на това семейство щеше да продължава, да се възприеме и от следващото поколение на безупречните Кокранови и на безоблачното им щастие.
	— Е, ти му сложи край — рече Харди.
	— Не можех да понасям повече това. Когато Еди ми каза, че ще си имат дете с Франи, че тя е бременна, в главата ми узря за миг идеята. Не съм действал по план.
	— Достатъчно добре си го планирал. Как го накара да гръмне с револвера?
	Кавано повдигна рамене.
	— Просто се обзаложих с него, че няма да удари нищо там по канала. А беше лесно. И той трябваше да гръмне веднъж с револвера, разбираш ли?
	— Съвсем ясно.
	— И тогава, след като беше гръмнал, не ми оставаше нищо друго, освен да го убия.
	— Той просто ти е върнал револвера и ти си го застрелял.
	Отецът стисна яростно възглавницата, издигна я до лицето си и я задържа така, отделяйки се от света. По свое собствено желание. После я свали отново ниско.
	— Не можех да понасям гледката. Избягах…
	— Както си избягал от семинарията?
	Кавано опули очи.
	— Откъде знаеш?…
	— Когато Ерин се е омъжвала, ти и това не си могъл да понесеш, нали?
	— Не е така. Причината не беше в секса. Не сме имали секс с нея. Бях се обрекъл на безбрачие. Страдах за Ерин.
	— Проклет да бъдеш, отче! — възкликна гневно Харди. — Проклет навеки!
	Кавано пристъпи в средата на стаята и надникна към задния двор през стъклата на плъзгащите се врати.
	— Какво ще правим сега? — попита той.
	Дишайки тежко, Харди изчака дълго. Накрая рече:
	— Знаеш ли, ти си специалист по самоубийствата. Там, близо до мястото, където уби Роуз, аз съм паркирал моята кола „Сузуки“, тя прилича на джип. В жабката й има зареден револвер. — Смръщи лице. — Умееш да боравиш с револвер, нали?
	Кавано тежко отпусна ръце пред себе си. Пусна възглавницата на пода. Харди се бе загледал във възглавницата, когато чу входната врата да се отваря и затваря при излизането на Кавано.


	Ейб намери бележката, оставена на стола на отец Дитрик. Беше странна бележка. „Извинявайте. Ще Ви изоставя.“ Казват ли хората, че ще изоставят някого, когато смятат да се самоубият? Може би. Той не знаеше какво може да изобрети умът в такъв момент.
	Остави бележката на мястото й. Ще прати свой колега от екипа да я прибере от стола, да направят проверка на почерка и всичко останало, което е необходимо. Но той беше решил да не се занимава с този случай. Харди отново грешеше.
	Като става дума за него, къде е той? Един от свещениците, които бяха вън, този със слънчевия загар, идваше към него по коридора.
	— Аз съм отец Пол — каза той.
	— Знаете ли нещо за това?
	— Не. Току-що пристигнах тук. От Бразилия.
	— Вярно ли е това?
	Той като че ли изчакваше Глицки да се доизясни.
	— В такъв случай с какво мога да ви бъда полезен? — продължи Глицки.
	— Смятах да си разопаковам багажа — каза той. — Но колата, изглежда, е изчезнала.
	— Колата?
	— Колата на отец Дитрик. Тази, с която пристигнахме от летището.
	— Изчезнала?
	Той поведе Глицки до входната врата и я отвори.
	— Сигурен съм, че я паркирахме точно тук, отпред.
	И какво от това, помисли си.
	— Вижте, отче, ние сме от Криминалния отдел. Щом ви е открадната колата, трябваше да се обадите в полицията.
	— Но вие не я ли?… — И посочи навън. — Ето я. Но кой я кара?
	Колата навлезе в автомобилната алея.
	— Това е отец Кавано — каза Ейб. — Искам да говоря с него.


	Черният полицай с ястребовото лице бързо закрачи по асфалта и достигна „Хонда“-та в момента, когато отец Кавано слизаше от нея. Те се ръкуваха и докато отец Пол все още пресичаше паркинга, затруднен от слънчевия отблясък на медицинската кола и на другите автомобили, той чу странен, писклив смях. Навярно това беше гласът на отец Кавано, сякаш отецът беше току-що чул остроумен виц, макар че смехът пред лицето на един смъртен грях с последвала смърт говореше за непристойно поведение.
	Другите двама полицаи излязоха от гаража. Отец Кавано, полицаят с ястребовото лице и другите двама от полицията застанаха в група вън на слънцето. Отец Дитрик беше се превърнал в статуя. Навярно бе изпаднал в шок. Отец Пол трябва да отиде при него, да се опита да му помогне. Налагаше го християнският му дълг.
	Но той бе повече заинтригуван от това, което отец Кавано казваше на полицаите. Ускори малко хода си и се приближи до групата в момента, когато отец Кавано казваше:
	— Не ви лъжа.
	А полицаят с ястребовото лице отвърна:
	— Не мисля, че вие лъжете.
	Отец Кавано изтри потта от челото си.
	— Ще имате ли нещо против, ако поседна малко за минутка? — Лицето му имаше болезнен израз, беше потно и прибеляло, сякаш в следващия миг той щеше да припадне. — Бих искал само една минута. — Все едно че изричаше някаква шега. — Мисля, че това е последната ми възможност да бъда сам за малко.
	Те проследиха с поглед как той изминава десетината ярда до джипа и се качва отпред в колата. Тримата полицаи бяха притихнали, напрегнато го наблюдаваха. Той седна на предната седалка и като че ли затаи дъх, извади носната си кърпа и изтри чело.
	— Отче, добре ли сте? — попита по-ниският бял човек.
	Отец Кавано кимна. Останалите се скупчиха един до друг и отец Пол пристъпи да ги чуе. По едно време той хвърли поглед към джипа. Отец Кавано вършеше нещо, сякаш опипваше копчетата на радиото.
	Мисионерът чу по-високият мъж да казва:
	— Е, това поне бе лесно.
	Другият, с ястребовото лице отвори уста да изрече нещо, но изведнъж отец Дитрик извика „Отче!“, ала викът му бе почти мигновено погълнат от страхотен гърмеж.
	Отец Кавано се свлече до половина от джипа. Горната част на тялото му лежеше на земята, а единият крак бе щръкнал под странен ъгъл, като че се бе заплел под предната седалка.


	37.

	Въпреки че лейтенант Джоу Фрацели обикновено предпочиташе да стои на вратата на кабинета си и да вика оттам, този път той предпочете да използва вътрешната телефонна връзка. Натисна бутона, получи отговор и каза:
	— Франк, искам те тук след една секунда!
	Но може би чак след минута отекна почукване на вратата и Фрацели вдигна поглед към високата фигура на Франк Батисте.
	— Затвори вратата — рече той. И добави: — Какъв вид торти обичаш, Франк?
	Батисте стоеше прав и мълчалив. Той беше тих, старателен служител, особено полезен в съчетание с по-неопитни свои колеги. От всички тук в Криминалния отдел той беше най-малко свадливият. Не че при всички случаи избягваше да влиза в разправии с другите, когато свадата бе неизбежна, но предпочиташе в служебна обстановка да не се проявява като позьор и агресивна личност. Е, рече си Фрацели, някой трябва да бъде и такъв. Това го откроява от останалите и то е за добро.
	— Торта ли? — попита Батисте. — Не зная. Според мен те всички са горе-долу еднакви. Не съм особено голям любител на тортите, Джоу.
	Идеално. Фрацели обичаше такива отговори.
	— По дяволите, Франк, аз пет пари не давам за това на какво си любител и на какво не. Хванах с голям зор по телефона Мерилуиз и й поръчах да се обади в сладкарския магазин и да купи една торта, и ако не й се обадя до след минута, цялата проклета наша служба ще узнае, преди да съм пожелал да стане това.
	Батисте не беше вчерашен, той кимна и се усмихна.
	— Обикновена шоколадова, сър. Със захарна глазура. И с шоколадова плънка. Като си я представя как изглежда, устата ми се изпълва със слюнка.
	Фрацели отново натисна бутона за вътрешната връзка и прошепна на Мерилуиз, че Франк обича шоколадова торта. Попита я колко време ще отнеме доставянето на тортата и тя отговори, че няма да са нужни повече от двадесет и пет минути.
	— Седни, Франк, притесняваш ме като стърчиш като кол над главата ми. Но преди това… — Фрацели стана прав зад бюрото си и протегна ръка. — Поздравления, лейтенанте! — каза той.
	— Ще мога ли да повикам и жена си? — попита Батисте.
	Фрацели поклати отрицателно глава.
	— Почакай за след тортата, нали? Целият ритъм на времето в тази служба е подвластен на Мерилуиз и нейните проклети торти. Не можем да си позволим назначаването на нови колеги, затова пък можем да си позволим да отделим по някоя дребна сумичка, да речем, за торта. Е — продължи той и се ухили, — това престава да бъде мой проблем. А ти ще трябва да свикнеш с това.
	Батисте огледа кабинета на началника си.
	— Колко години, сър, сте тук като лейтенант?
	Фрацели извъртя венчалния си пръстен.
	— Четиринайсет години — отговори той и леко се разсмя. — Стъпалото ми към по-висока длъжност. — Въздъхна. — Искаш ли да ти дам един скромен съвет, който успокоява духа? Тази длъжност не е стъпало към повишение. Просто трябва да ти е ясно, че тя съществува някак сама за себе си. Но бъди сигурен, че ще си достатъчно зает. От друга страна, Ригби — сегашният ни шеф — е тук отпреди мен.
	— Ще върша всичко, което е необходимо — каза Франк. — Където са необходими повече усилия, ще ги полагам. — Но лицето му се помрачи. — Нали няма да ми се разсърдите, ако попитам кой ще бъде понижен? Имам предвид новите колеги.
	— Джомети остава, за него е сигурно. Реших да не го карам да плати, задето се набърка в една калпава история. Но дано да е научил от това забъркване повече неща, отколкото от цялата си служба при нас, а той е повече от година тук: да уважава нормалния ход на събитията.
	— Ейб и Карл?
	Фрацели кимна.
	— Такава е бедата на калпавите истории. Трепеш се с нещо, цялото затънало в мръсотия.
	И двамата се разсмяха.
	— Пък аз си мислех, че единият от тях ще го има, тоест повишението.
	— Не, вие и тримата имахте шансове за повишение. Ти обаче показа, че имаш достатъчно здрав разум в главата си да не допуснеш един заподозрян убиец да се самоубие при вашето въоръжено августейшо присъствие. — Фрацели малко се разпали при спомена за това. — И, слава богу, че той уби само себе си, а не всички, които са били по онова време на проклетия му паркинг.
	— Не мога да повярвам… Още когато го научих, не можех да повярвам.
	— Аз продължавам да не мога да повярвам.
	— Какво са предполагали тогава?
	— Навярно каква торта ще си поръчат, когато ги извикам тук при мен. — Фрацели облегна гръб на стола си. — Зарежи това обаче, те и двамата са добри полицаи. Просто лошо са разчели времето в този случай. Но следващия път и те ще се радват на благосклонност — и двамата ще я заслужат, ще бъдат повишени.
	— Не бих желал да ги изпускаме за службата.
	Фрацели каза:
	— Не, ти няма да ги изгубиш, Франк. Те са тук, защото са доказали, че трябва да са тук. — Отново натисна бутона за вътрешната връзка. — Мерилуиз, колко души си предвидила?
	— Всички — каза тя. — Никого не съм пропуснала.
	— Добре, не пропускай никого. — Изключи връзката. — Исусе! Ти, Франк, знаеш ли кой командва този отдел? Проклетата Мерилуиз Бездикян! — Когато се успокои, прибави: — Мислиш ли, че трябва да посветим Карл и Ейб в новината, да я съобщим на тях, преди да известим останалите?
	Батисте повдигна рамене:
	— Трудна задача, Джоу. Вие, началникът, трябва да решите.
	Фрацели се повайка за миг, пак си извъртя венчалния пръстен.
	— Зарежи го — рече той. — Кой има нужда от това? Това си е техен проблем.
	В офиса на кабинета на Фрацели всичко изведнъж притихна, после шумът се възстанови.
	— Минават ангели — обади се Батисте.
	— Какво значи това?
	— Когато изведнъж настане тишина. Жена ми казва, че тогава минават ангели.
	— По-скоро бих го нарекъл потресаващо — каза Фрацели, който бе поетичен, колкото е поетичен един циментовоз. Пак се залови да върти венчалния си пръстен.
	— Знаете ли — рече Батисте, — имам още един въпрос към вас, ако разрешите?
	— Казвай.
	— Хм, знаете ли, дочувам разни неща…
	Фрацели се заслуша, но знаеше какво следва.
	— Хм, въпросът е в това, че не искам, като дойда някоя сутрин в службата, да намеря залепено на вратата си листче с надпис ППП*, нали?
	[* Ползващ се с протекции простак. — Б.пр.]
	Фрацели разбра. Тези инициали бяха добре известни в отдела. Той започна да върти бързо-бързо венчалния си пръстен. Но като се усети какво прави, лейтенантът се възпря, сложи ръце на тила си и пак облегна гръб на стола, вдигнал стъпала върху бюрото.
	Франк ще има предостатъчно време сам да разбере как стоят нещата. Защо Фрацели да му огорчава щастливия момент сега?
	— Ето какво, Франк — подхвана тактично той, — едва ли не постоянно се натъкваме на тази дивотия. Но ти напълно си заслужи новата длъжност — чисто и просто я заслужи. А всеки, който мисли другояче, ми го прати на мен, дори ако съм се пенсионирал и съм на риболов в Залива.
	Зумерът на вътрешния телефон иззвъня. Мерилуиз каза:
	— Тортата е вече тук.
	Фрацели стана от бюрото.
	— Готов ли си? — попита той. — Да вървим да хапнем малко торта.


	Джейн бе с него, отпуснала свободно ръка върху вътрешната страна на бедрото му. Беше се приближила плътно до него в дъното на бара до големите прозорци, и пиеше негрони*. От време на време отмяташе глава и се разсмиваше с плътния си глас. Тя просто сияеше в петъчния здрач.
	[* Коктейл от вермут, джин и горчив билков разтвор. — Б.пр.]
	Харди бе отворил бара малко след един и изкара една кратка смяна. Макгайър предпочиташе да работи в петък вечерта заради солидните бакшиши, докато Харди предпочиташе да дойде и да седне в бара, без да е на работа по това време, а после да разполага с вечерта и с нощта напълно свободно, за себе си. Джейн и той наричаха това нощ на срещите. Може би след тази вечер в бара също ги очакваше нощ на срещите.
	Харди беше се върнал на работа в сряда, застанал отново зад барплота и бе решил — както винаги решаваше — да продължава да играе ролята на обществено животно без всякакъв антракт. Тази роля му подхождаше повече сега, когато бе свободен от задължения, докато знаеше защо я изпълнява. Главата му се беше замаяла приятно и той искаше да бъде сам.
	Вчера бе отишъл в центъра на града и написал изложението си. Глицки не се мяркаше наблизо. Новият лейтенант му каза, че Глицки, Грифин и двамата свещеници потвърждават взаимно показанията си и обявяват смъртта на Еди за убийство.
	Реакцията на Мозес обаче беше смесена. Отпърво той се показа много развълнуван, щастлив, че Франи ще бъде материално осигурена. Но сетне в държането му се прояви отчуждение, съпроводено с кисела, меланхолична любезност, което Харди успя да си обясни едва сега.
	Разбра защо е кисел Мозес и му се стори, че това е несправедливо към него. В края на краищата Мозес го бе наел да му свърши работа и му предложи нещо като заплащане за труда. Това беше договор, макар и устен, който обвързва страните също като писмен договор, подписан и нотариално заверен.
	Харди не се сърдеше на Мозес, задето изменя на дадената дума, на уговорката — не би си позволил това. Безпокоеше го реакцията на Мозес към уговорката. Как могат да работят като съдружници при тяхното дългогодишно приятелство, ако съществува това търкане между тях? Защото беше ясно, че Мозес, преценил реалните аспекти на устния им договор, а не внушителната романтичност на жеста си, сега се отмяташе от думата си — нали щеше да изгуби четвърт от собствеността на бара, притежаван от него вече повече от десет години!
	Когато Мозес дойде тази вечер на работа намръщен и с папка от дебела жълта хартия в ръка, Харди се досети, че е донесъл документи за подписване. Джейн, която в продължение на няколко години не беше зървала този човек нито веднъж, каза:
	— Този не е същият Макгайър, когото познавам отпреди.
	Тълпата посетители едва ли щеше да се разотиде по-рано от след половин час. Харди се изхлузи от столчето си. Целуна Джейн мимоходом, каза й, че ще се върне скоро. Мина по цялата дължина на бара, за да достигне мястото, където Мозес следеше една игра на „лъженка със зарове“ и така се бе увлякъл, сякаш наблюдаваше шампионатен мач по бейзбол. С други думи, подчертано пренебрегваше Харди.
	— Хей, Моуз!
	Той вдигна поглед.
	— Напускам — каза Харди.
	Мозес присви очи, заобиколи играещите и пристъпи крачка напред, облегна се на барплота.
	— Какво?
	— Напускам. Няма да бъда барман повече, считано отсега.
	Отправи на Мозес широка и фалшива усмивка, след което тръгна към Джейн.
	— Какво значи това „напускам“? — отново се изправи пред него Мозес.
	— Искам само да ми изпратиш чековете за дохода — отвърна Харди. — Не мога да те гледам в такова настроение и да се чувствам виновен ден след ден. Хайде, Джейн, да си вървим.


	— Още ли използваш този тиган? — учуди се Джейн. — Изглежда като съвсем нов.
	Харди кимна, надвесен над яйцата.
	— Когато полагаш грижи за вещите, те ти служат дълго — отговори той.
	Бяха ходили да вечерят, след което се върнаха в дома на Харди, после бяха в леглото, но беше още твърде рано за сън, затова сега, някъде след полунощ, решиха да похапнат, преди да се озоват пак в леглото и продължат да се любят жадно.
	Отекна звънецът на входната врата.
	— Приличен час за посещение — рече Харди. И извика от коридора: — Разкарай се!
	Звънецът отново иззвъня. Харди изруга, влезе в стаята си и нахлузи чифт спортни гащета.
	— Кой е? — попита той, като стигна до вратата.
	Беше Макгайър. В ръка държеше същата жълта папка.
	— Какъв глупак съм! — самообвини се той.
	— Точно такъв си.
	— Искаш ли тези неща?
	Харди размърда голите си стъпала.
	— Искаш да ги дадеш на мен? — учуди се той.
	— Ти напълно ги заслужи.
	— Не беше това, което ти поисках.
	Макгайър сякаш едва сега загря.
	— Да — рече той. И кимна. — Искаш ли да подпишеш тези документи?
	— Не. Утре ще бъде по-подходящо. Сега имам компания.
	— Би могъл все пак просто за…
	— Утре, утре, Моуз, когато дойда да отварям, окей?
	Затвори вратата под носа на приятеля си и като се обърна видя Джейн да стои и го очаква в края на дългия коридор.


	$id = 43705
	$book_id = 9746
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/43705
	Сканиране, корекция и форматиране: Еми, 2020 г.
	----

	__Издание:__
	Автор: Джон Лескроарт
	Заглавие: Мъртвият ирландец
	Преводач: Христо Кънев
	Език, от който е преведено: английски
	Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“
	Година на издаване: 1995
	Тип: роман
	Редактор: Дико Фучеджиев
	Технически редактор: Бонка Балтийска
	Художник: Симеон Кръстев
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469