
Annotation
Джейк Бриганс, героят от „Време да убиваш“ и „Сянката на чинара“, отново е в центъра на
разтърсваща съдебна драма.
Клантън, щата Мисисипи, 1990 г. Съдът назначава Джейк за служебен защитник на шестнайсетгодишния Дрю,
обвинен в убийството на Стюарт Коуфър, местен помощник-шериф и партньор на майка му. Животът в неговата
къща е белязан от скандали, насилие и страх. Една нощ нещата стигат твърде далече — след дълъг запой
побойникът пребива майката на момчето. Дрю грабва служебния пистолет на Стюарт и сам раздава правосъдие.
В южняшкото градче убиецът на служител на закона и неговият адвокат стават прицел на всеобща омраза.
Повечето жители на Клантън искат бърз процес и смъртно наказание за Дрю. Но Джейк е твърдо решен да спаси
момчето от газовата камера. Въпреки че така застрашава семейството си, кариерата си и дори собствения си живот.
Джон Гришам — Джейк Бриганс: Време за милост #3
1234567891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
Бележка на автора
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране: skygge, 2021
Информация за текста
Джон Гришам — Джейк Бриганс: Време за милост #3
В памет на Съни Мета, директор и главен редактор на „Кнопф“
1
Злощастната малка къща се намираше на десетина километра южно от Клантън край старо шосе, което не
водеше наникъде. Тя не се виждаше от там и до нея се стигаше по лъкатушещ тесен път. Вечер лъчите на
приближаващите се фарове нахлуваха през предните прозорци и врати като предупреждение към чакащите вътре.
Уединеното място засилваше усещането за надвиснал ужас.
Късно през нощта в събота срещу неделя фаровете най-сетне се появиха. Обляха стените в светлина и метнаха
по тях зловещи сенки, после изчезнаха, когато колата се спусна надолу, преди да изкачи последната отсечка от пътя.
Тримата в къщата трябваше отдавна да са заспали, но сънят бе невъзможен. Седнала на канапето в дневната, Джоузи
си пое дълбоко дъх, каза кратка молитва и се премести до прозореца да наблюдава колата. Дали криволичеше, или
се движеше стабилно? Беше ли се натряскал той, както обикновено в такива нощи, или беше само подпийнал? Тя бе
облякла съблазнителна нощница, за да привлече вниманието му и евентуално да го настрои от войнственост към
романтика. Не я слагаше за пръв път и по-рано той я харесваше.
Колата спря до къщата и Джоузи го видя как се олюлява и препъва. Стисна зъби, за да посрещне онова, което
предстоеше. Отиде в кухнята, където светеше, и зачака. До вратата, полускрита в ъгъла, беше подпряна
алуминиевата бейзболна бухалка на сина ѝ. Беше я оставила там преди час за защита, ако той се нахвърлеше на
децата ѝ. Молеше се да има волята да я използва, но се съмняваше.
Той връхлетя върху вратата на кухнята и разтърси дръжката, все едно е заключено, а не беше. Накрая отвори с
ритник и вратата се блъсна в хладилника.
Стюарт беше сприхав и необуздан пияница. Бледата му ирландска кожа поруменяваше, бузите му ставаха алени,
а в очите му гореше подклаждан от уискито пламък, който Джоузи беше виждала твърде често. На трийсет и три
години той вече беше прошарен и оплешивяваше, затова си заресваше косата върху темето, но след нощната
обиколка по баровете дългите кичури бяха провиснали под ушите му. По лицето му нямаше охлузвания и синини —
добър знак, а може би не. Стюарт обичаше да се бие по кръчмите. След тежък запой обикновено ближеше рани и
направо отиваше да си легне. Но ако беше пропуснал боя, често се прибираше настроен за скандал.
— Що не спиш, мамка ти? — изръмжа той, докато се мъчеше да затвори вратата.
— Чаках те, скъпи — постара се да отговори спокойно Джоузи. — Добре ли си?
— Няма какво да ме чакаш! Кое време е? Два сутринта?
Тя се усмихна мило, все едно всичко е наред. Предишната събота реши да си легне и да го изчака в спалнята.
Той се прибра късно, качи се горе и заплаши децата ѝ.
— Около два — промълви Джоузи. — Хайде да си лягаме.
— Кво си се облякла така? Приличаш на уличница. Да не е идвал някой?
Обичайно обвинение напоследък.
— Не, разбира се. Просто се приготвих да си лягам.
— Ти си курва.
— Стига, Стю. Спи ми се. Да си лягаме.
— Кой е той? — викна Стюарт и се облегна тежко на вратата.
— За кого говориш? Няма никой. Цяла вечер съм тук сама с децата.
— Лъжлива кучка!
— Не лъжа, Стю. Да си лягаме, стана късно.
— Тая вечер чух, че някой видял пикапа на Джон Албърт тук преди няколко дни.
— Кой е Джон Албърт?
— Малката курва пита кой е Джон Албърт! Прекрасно знаеш кой е! — Той се отлепи от вратата, направи
няколко неуверени крачки към Джоузи и се подпря на плота. Изпъна пръст към нея и каза: — Ти си пачавра и си
подмамила старите си гаджета тук.
— Няма друг, Стюарт, хиляди пъти ти го повтарям. Защо не ми вярваш?
— Защото си лъжкиня. И преди съм те хващал да ме мамиш. Помниш ли оная кредитна карта? Кучка такава!
— Стига, Стю, това беше миналата година, вече се оправихме.
Той се пресегна рязко, стисна китката ѝ с лявата си ръка и замахна силно с дясната. Зашлеви я с разперена
длан, разнесе се противно плющене. Джоузи изпищя от болка и изненада. Беше се зарекла да не пищи, защото
децата ѝ се спотайваха горе зад заключената врата, наострили уши. Чуваха всичко.
— Престани, Стю! — викна тя и притисна ръце към лицето си. — Не ме удряй повече! Предупредих те, че ще
си тръгна, и ще го направя, кълна се!
Той се изхили.
— И къде ще идеш, малка мръснице? В оная каравана насред гората ли? Или пак ще живееш в колата си? —
Сграбчи я за китката, завъртя я, преметна ръка около шията ѝ и изръмжа в ухото ѝ: — Никъде няма да ходиш, кучко.
Дори в оня фургон, където си се родила. — Опръска ухото ѝ с топла слюнка и я облъхна с воня на уиски и бира.
Джоузи се задърпа да се отскубне от хватката му, но той изви ръката ѝ нагоре почти до рамото, сякаш се
опитваше да ѝ строши някоя кост. Тя не се сдържа и отново изпищя, макар че веднага ѝ дожаля за децата.
— Ще ми счупиш ръката, Стю! Моля те, престани!
Стюарт смъкна ръката ѝ съвсем малко, но я стисна още по-силно и изсъска в ухото ѝ:
— Къде ще идеш? Имаш покрив над главата, храна на масата и стаи за двете ти проклети деца, а ми дрънкаш, че
ще си ходиш. Не го вярвам.
Джоузи напрегна мускули и се заизвива в усилие да се освободи, но той беше силен мъж с необуздан характер.
— Ще ми счупиш ръката, Стю! Пусни ме, моля ти се!
Той обаче отново я дръпна силно и тя изписка. Ритна го с босата си пета по пищяла, после рязко се завъртя и с
левия си лакът го сръга в ребрата. Стюарт се зашемети за броени секунди и тя успя да се отскубне, катурвайки един
стол. Още шумове, които плашеха децата.
Стюарт се втурна към нея като разярен бик, сграбчи я за гърлото, притисна я към стената и впи нокти в шията
ѝ. Джоузи не можеше нито да извика, нито да преглътне, нито да диша, а безумната искра в очите му подсказваше,
че това ще е последната им схватка. Най-сетне щеше да я убие. Помъчи се да го ритне, не улучи и той светкавично
заби дясно кроше в брадичката ѝ. Тя се свлече по стената и се просна по гръб. Гърдите ѝ се подаваха от деколтето на
нощницата. Стюарт се полюбува на победата си.
— Кучката ми посегна първа — промърмори той, отиде до хладилника и извади кутийка бира.
Отвори я, отпи, изтри устата си с опакото на дланта и изчака дали Джоузи ще се свести, или ще остане в
безсъзнание. Тя не помръдваше, затова той се приближи да провери дали диша.
Беше побойник, откакто се помнеше, и бе усвоил златното правило: фраснеш ли ги в брадичката, се отнасят за
дълго. Къщата беше притихнала, но той беше сигурен, че хлапетата се спотайват горе и чакат.
Дрю беше с две години по-голям от сестра си Кийра, но пубертетът, както повечето други обичайни промени в
живота му, закъсняваше. Беше на шестнайсет, дребен за възрастта си и притеснен от ниския си ръст, особено редом
до сестра си, която преживяваше мъчително поредното си бурно израстване. Двамата все още не знаеха, че са от
различни бащи и че физическото им развитие никога няма да е в синхрон. Но въпреки наследствените особености в
онзи момент, докато слушаха, изтръпнали от ужас, побоя над майка им, между брата и сестрата имаше огромна
близост.
Насилието ставаше неудържимо, малтретирането зачестяваше. Децата умоляваха Джоузи да си тръгнат от този
човек и тя все обещаваше, но тримата прекрасно знаеха, че няма къде да се подслонят. Тя ги уверяваше, че
положението ще се подобри, че Стю е свестен, когато не е пиян, и беше твърдо решена да го излекува с обичта си.
Нямаше къде да отидат. Последният им дом беше стара каравана в задния двор на далечен роднина, който се
срамуваше, че живеят в имота му. Търпяха съжителството със Стю само защото той имаше истинска тухлена къща с
ламаринен покрив. Не гладуваха, но още пазеха болезнени спомени от времето, когато ходеха гладни на училище.
Всъщност сега училището беше тяхното убежище, защото той не припарваше до него. И там нещата не вървяха
гладко — Дрю не се учеше добре, двамата имаха съвсем малко приятели, носеха стари дрехи и се редяха на
опашката за безплатен обяд, — но в училище поне бяха безопасно далече от Стю.
Дори когато беше трезвен — което, за щастие, бе доста често, — той се държеше гадно и се дразнеше, че се
налага да ги издържа. Нямаше деца, защото никога не беше искал да има, а и защото двата му предишни брака бяха
приключили бързо. Стюарт беше насилник, който се мислеше за господар в дома си. Децата бяха нежелани гости,
дори натрапници, поради което бяха длъжни да вършат цялата черна работа. И тъй като разполагаше с безплатна
работна ръка, измисляше безкрайни задачи, които целяха да прикрият факта, че самият той е ленив негодник. И при
най-незначителното провинение ги ругаеше. Купуваше храна и бира за себе си и държеше „тяхната“ страна на
масата да се издържа с жалката заплата на Джоузи.
И все пак задълженията и заплахите бяха нищо в сравнение с насилието.
* * *
Джоузи едва дишаше и не помръдваше. Той се надвеси над нея, вторачи се в бюста ѝ и както винаги му се
прииска да беше по-едър. Мамка му, дори гърдите на Кийра бяха по-големи. Мисълта извика усмивка на устните му
и той реши да ги види. Прекоси тъмната малка дневна и се заизкачва по стълбите колкото се може по-безшумно, за
да не уплаши хлапетата. Някъде по средата се провикна с писклив пиянски глас, почти закачливо:
— Кийра, Кийра…
Тя потръпна в мрака и стисна още по-силно ръката на Дрю. Стюарт продължи с тежки стъпки по стълбите.
— Кийра, Кийра…
Отвори най-напред вратата на Дрю, после я затръшна. Завъртя топката на вратата на Кийра, но стаята се оказа
заключена.
— Ха-ха, Кийра, знам, че си вътре. Отваряй! — И той стовари рамо върху вратата.
Децата седяха едно до друго на нейното тясно легло, вперили поглед във вратата. Бяха я подпрели с ръждив
прът, който Дрю беше намерил в плевнята. Единият край на пръта опираше във вратата, а другият — в металната
рамка на леглото. Когато Стю започна да разтърсва дръжката, Дрю и Кийра натиснаха железния прът за повече
стабилност, както бяха репетирали. Бяха изпробвали тази мярка и бяха почти сигурни, че вратата ще издържи. Ако
все пак се отвореше, бяха планирали нападение. Кийра щеше да грабне стара ракета за тенис, а Дрю щеше да
измъкне малък флакон с лютив спрей от джоба си и да започне да пръска. Джоузи го беше купила на децата за всеки
случай. Ако Стю отново им посегнеше, поне нямаше да се дадат без съпротива.
Той можеше с лекота да изкърти вратата, беше го направил месец по-рано, а после вдигна врява до небето,
защото новата му струваше сто долара. Настоя Джоузи да я плати, после поиска пари от децата, но накрая престана
да се заяжда.
Кийра се беше сковала от страх и плачеше тихо, но освен това си мислеше, че случващото се е необичайно.
Предишните пъти, когато той влизаше в стаята ѝ, двамата бяха сами в къщата. Нямаше свидетели и той я
заплашваше, че ще я убие, ако го издаде. Вече беше успял да затвори устата на майка ѝ. Дали не смяташе да посегне
и на Дрю, да заплаши и него?
— О, Кийра, о, Кийра — затананика той глупашки и се отпусна тежко върху вратата. Гласът му звучеше по-тихо,
сякаш бе на път да се откаже.
Децата стискаха металния прът и чакаха някакъв трясък, но Стю просто млъкна. После си тръгна и стъпките
му заглъхнаха надолу по стълбите.
Майка им не издаваше ни стон, ни звук, а това означаваше краят на света. Тя беше мъртва или в безсъзнание,
иначе щеше да се качи при тях, нямаше да се предаде току-така. Ако Стюарт отново наранеше децата ѝ, Джоузи
щеше да му издере очите, докато той спи.
Секундите и минутите се нижеха. Кийра спря да плаче, двамата с брат ѝ седяха на ръба на леглото в очакване на
нещо: шум, глас, затръшната врата. Нищо не се чуваше.
Накрая Дрю прошепна:
— Трябва да предприемем нещо.
Кийра се беше вкаменила и не можеше да отговори.
— Ще отида да проверя как е мама — каза Дрю. — Ти остани тук и заключи вратата. Ясно?
— Не отивай.
— Налага се. Нещо се е случило с нея, иначе щеше да се качи горе. Сигурен съм, че е пострадала. Не мърдай и
заключи вратата.
Той премести металния прът и отвори безшумно. Надникна надолу по стълбите, но не се виждаше нищо, само
бледата светлина на лампата на верандата. Без да откъсва поглед от брат си, Кийра затвори вратата. Той заслиза,
стиснал лютивия спрей, и си представи с какво удоволствие ще напръска кучия син с облак отрова, ще изгори очите
му и, току-виж, го ослепи. Спускаше се бавно. В дневната спря и се ослуша. Чуваше се далечен шум от спалнята по-
надолу по късия коридор. Дрю изчака още малко с надеждата, че Стюарт е оставил майка му да си легне, след като я
е набил. В кухнята светеше. Той надникна и видя неподвижните ѝ боси стъпала, а после и краката ѝ. Клекна и
пролази под масата до майка си. Разтърси ръката ѝ, без да издава звук, за да не привлече негодника. Мярна гърдите
ѝ, но беше твърде уплашен, за да се смути. Пак разтърси ръката ѝ и този път прошепна:
— Мамо, мамо, събуди се!
Никаква реакция. Лявата половина на лицето ѝ беше зачервена и подпухнала и Дрю беше сигурен, че тя не
диша. Изтри очи, отдръпна се заднешком и изпълзя в коридора. Вратата на спалнята беше отворена, вътре светеше
мъждива лампа и когато се взря по-внимателно, видя чифт ботуши да висят от леглото. Островърхите ботуши от
змийска кожа на Стюарт, любимите му. Дрю се изправи и бързо влезе в спалнята, където, проснат напреки върху
матрака, с разперени ръце и напълно облечен, лежеше Стюарт Коуфър. Дрю го загледа с изпепеляваща омраза, а той
си хъркаше.
Момчето изкачи стълбите тичешком и докато Кийра му отключваше, се провикна:
— Мама е мъртва, Кийра! Убил я е. Тя лежи мъртва на пода в кухнята.
Кийра изпищя ужасено и се вкопчи в брат си. Облени в сълзи, двамата слязоха в кухнята и обгърнаха главата на
майка си. Кийра хлипаше и нашепваше:
— Събуди се, мамо! Събуди се, моля те!
Дрю нежно обхвана с пръсти лявата китка на майка си и се опита да напипа пулс, но не беше сигурен, че го
прави както трябва. Нищо не усещаше.
— Трябва да се обадим на деветстотин и единайсет — каза на сестра си.
— Къде е той? — попита Кийра и се озърна.
— На леглото, спи като заклан.
— Аз държа мама, ти иди да се обадиш.
Дрю отиде в дневната, светна лампа, взе телефона и набра спешния номер. След многобройни позвънявания
диспечерката най-сетне вдигна.
— С какво да помогна?
— Стюарт Коуфър уби майка ми. Мъртва е.
— Кой си ти, момчето ми?
— Дрю Гамбъл. Майка ми е Джоузи. Мъртва е.
— Къде живеете?
— При Стюарт Коуфър на Барт Роуд, четиринайсет-четиринайсет. Моля ви се, изпратете някой да ни помогне.
— Сега, сега. Изпращам помощ. Тя е мъртва, така ли? Откъде си сигурен?
— Защото не диша. Защото Стюарт пак я преби.
— Той там ли е?
— Да, къщата е негова, ние само живеем тук. Пак се прибра пиян и преби мама. Уби я. Чухме го.
— Той къде е?
— На леглото си. В несвяст. Побързайте, моля ви се.
— Ти остани на телефона, ясно?
— Не мога. Отивам при мама.
Дрю затвори и грабна одеяло от канапето. Кийра държеше главата на Джоузи в скута си, нежно я галеше по
косата и нареждаше през сълзи:
— Хайде, мамо, събуди се. Не ни оставяй, мамо.
Дрю зави майка си и седна до краката ѝ.
Избърса носа си с пръсти и затвори очи, за да се помоли. Къщата беше тиха, чуваше се само скимтенето на
Кийра, която увещаваше майка им да се съживи. Минутите се нижеха и Дрю си нареди да спре да плаче и да
предприеме нещо. В момента Стюарт спеше, но можеше да се събуди, а спипаше ли ги долу, щеше да изпадне в
ярост и да ги претрепе. Нямаше да е за пръв път: напиеше ли се, побесняваше, заплашваше ги, удряше ги, после се
отрязваше за кратко и пак се свестяваше, готов да се забавлява.
Стюарт захърка по-силно и измуча пиянски. Дрю се уплаши, че той ще дойде на себе си.
— Тихо, Кийра — каза на сестра си, но тя не го чуваше.
Дрю бавно излази от кухнята. В коридора се изправи и на пръсти се върна в спалнята — Стюарт не беше
помръднал. Ботушите му още висяха от леглото. Едрото му тяло беше проснато върху завивките. Устата му зееше.
Дрю се вторачи в него със сляпа омраза. Този звяр най-после беше убил майка им, след като от месеци правеше
неуспешни опити, а сега щеше да убие и тях. И никой нямаше с пръст да го пипне, защото имаше връзки и
познаваше важни клечки, както често се хвалеше. Те тримата били бели боклуци, отрепки от фургоните, а той имал
влияние, защото притежавал земя и носел значка.
Дрю отстъпи назад и погледна към кухнята, където видя майка си на пода и сестра си, обгърнала главата ѝ,
стенеща тихо и измъчено, изгубила връзка със света. После той отиде в ъгъла на спалнята и застана пред шкафчето
до леглото, където Стюарт си държеше пистолета, широкия черен колан, кобура и значката с форма на звезда. Дрю
извади пистолета от кобура и си припомни колко е тежък. Всички помощник-шерифи бяха въоръжени с
деветмилиметров глок, който не биваше да попада в ръцете на цивилен. Стю пет пари не даваше за глупавите
правила и неотдавна, когато беше трезвен и в необичайно добро настроение, заведе Дрю в гората зад къщата и му
показа как да стреля. Дрю не беше отраснал с оръжия за разлика от Стю, който се подиграваше на невежеството му.
Хвалеше се, че убил първата си сърна на осем години.
Дрю стреля три пъти и изобщо не улучи мишената за стрелба с лък, освен това се уплаши от трещенето и отката
на глока. Стю му се присмя, че е страхливец, и изпрати шест куршума в центъра на мишената.
Сега Дрю държеше пистолета в дясната си ръка и го разглеждаше. Знаеше, че е зареден, защото оръжията на
Стю винаги бяха в готовност. В дрешника имаше шкаф, пълен с всякакви пушки, до една заредени.
Отзад долитаха стенанията на Кийра, отпред хъркаше Стю, а скоро щяха да нахълтат и ченгетата, но както
винаги, нямаше да предприемат нищо. Нямаше да ги защитят дори сега, когато майка им лежеше мъртва. Стюарт
Коуфър я беше убил, но щеше да наговори куп лъжи и те щяха да му повярват. Бъдещето на Дрю и сестра му се
очертаваше още по-мрачно без майка им.
Той излезе от стаята с пистолета в ръка и бавно тръгна към кухнята, където нищо не се беше променило.
Попита Кийра дали майка им диша и понеже тя не му отговори, не прекъсна хлипането ѝ. Влезе в дневната и
надникна през прозорците към мрака навън. Не познаваше баща си и отново се запита кой е мъжът в семейството.
Къде беше лидерът, мъдрият мъж, който дава съвети и подсигурява закрила? Той и Кийра не познаваха сигурността
на двама стабилни родители. Докато бяха в системата на приемните грижи, бяха живели с чужди бащи, бяха
срещали и млади адвокати, които се опитваха да им помогнат, но не бяха усещали топлата прегръдка на мъж, на
когото могат да се доверят.
Всички отговорности щяха да легнат на плещите на Дрю, защото беше по-големият. След смъртта на майка им
не му оставаше друг избор, освен да възмъжее. Само той беше способен да спаси себе си и сестра си от този
кошмар, продължил твърде дълго.
Сепна се от някакъв шум. Откъм спалнята се разнесе сумтене или ръмжене, или нещо подобно, а пружините на
матрака изскърцаха. Стю може би се свестяваше.
Дрю и Кийра бяха на предела на силите си. Мигът беше настъпил, бяха получили своя единствен шанс да
оцелеят и той непременно трябваше да действа. Върна се в спалнята, забоде поглед в Стю, който все още лежеше по
гръб, мъртвопиян, но единият му ботуш се беше изхлузил незнайно как и беше тупнал на пода. Заслужаваше да умре.
Дрю бавно затвори вратата, сякаш за да предпази Кийра, да не замесва и нея. Щеше ли да бъде трудно? Той стисна
пистолета с две ръце. Притаи дъх и наведе дулото, докато то застана на сантиметри от лявото слепоочие на Стю.
Затвори очи и дръпна спусъка.
2
Кийра не вдигна поглед. Продължи да гали косата на майка си и попита:
— Какво направи?
— Застрелях го — отвърна Дрю. Гласът му прозвуча безизразно, без страх и без съжаление. — Застрелях го.
Тя кимна и не каза нищо повече. Той отиде в дневната и отново надникна през прозореца. Къде бяха червените
и сините светлини? Къде бяха патрулките и линейките? Обаждаш се и съобщаваш, че майка ти е убита от
безмилостен звяр, но никой не идва. Дрю погледна колко е часът. 2:47. Щеше да запомни завинаги точния час, в
който беше застрелял Стюарт Коуфър. Ръцете му трепереха, ушите му бучаха, но в 2:47 през нощта той без капка
угризение бе застрелял мъжа, убил майка му. Върна се в спалнята и светна лампата на тавана. До главата на Стю
лежеше пистолетът, а на лявото му слепоочие имаше малка грозна дупка. Очите му бяха отворени и изцъклени.
Локвичка яркочервена кръв попиваше в чаршафите и се уголемяваше.
Дрю отиде в кухнята, където нищо не се беше променило. Влезе в дневната, светна още една лампа и отвори
входната врата. После седна на удобното кресло на Стю, който побесняваше, ако спипаше някой на трона си.
Креслото пазеше миризмата му — на застоял цигарен дим, пот, стара кожа, уиски и бира. Няколко минути по-късно
Дрю реши, че мрази креслото, и си дръпна стол до прозореца в очакване на светлините.
Първите бяха сини, примигваха и се въртяха като бесни, а когато колата изкачи последната стръмнина по пътя,
страхът връхлетя Дрю и той започна да се задушава. Идваха да го отведат. Щеше да тръгне от тук с белезници на
задната седалка на патрулката, а не можеше да направи нищо, за да предотврати ареста.
След това се появи линейка с червена лампа, след нея — още една патрулка. Когато стана ясно, че телата са две,
а не едно, светкавично пристигна още една линейка, последвана от още полиция.
Джоузи имаше пулс. Бързо я натовариха на носилка и се изстреляха към болницата. Дрю и Кийра бяха отделени
в дневната и им наредиха да не мърдат. Като че ли можеха да отидат някъде. Цялата къща светеше, във всяка стая
имаше униформени.
Шериф Ози Уолс пристигна сам и беше посрещнат на двора от помощник-шериф Мос Тейтъм, който му каза:
— Изглежда, Коуфър се е прибрал късно, спречкали са се, той я е пошляпнал, после е заспал дълбоко. Момчето
е докопало пистолета му и го е простреляло в главата. Умрял е на място.
— Говори ли с момчето?
— Аха. Дрю Гамбъл, на шестнайсет, син на гаджето на Коуфър. Не е много разговорлив. Според мен е в шок.
Сестра му Кийра е на четиринайсет и каза, че живеят тук от около година, а Коуфър бил насилник и постоянно биел
майка им.
— Коуфър е мъртъв, така ли? — попита Ози, все още невярващ.
— Мъртъв е, шефе.
Потресен и недоумяващ, Ози поклати глава и се запъти към входната врата, която беше широко отворена. Вътре
спря и хвърли поглед към Дрю и Кийра, които седяха един до друг на канапето, гледаха в пода и се мъчеха да не
забелязват суматохата. Ози понечи да ги заговори, но се отказа. Тръгна след Тейтъм към спалнята, където всичко
беше непокътнато. Пистолетът се намираше на трийсетина сантиметра от главата на Коуфър, а в средата на матрака
се беше образувал голям кървав кръг. Изходната рана от другата страна беше отнесла част от черепа, а чаршафите,
възглавниците, таблата на леглото и стената бяха опръскани с кръв.
В момента Ози имаше четиринайсет помощник-шерифи на щат. Вече бяха останали тринайсет. Имаше и седем
души, работещи почасово, както и много доброволци, с които хич не му се разправяше. Ози беше шериф на окръг
Форд от 1983-та, избран седем години по-рано с историческа победа. Историческа, защото по онова време той беше
единственият чернокож шериф в Мисисипи и първият изобщо в окръг с преобладаващо бяло население. За седем
години не беше изгубил нито един свой служител. Кракът на Дуейн Луни беше раздробен по време на престрелката,
заради която Карл Лий Хейли бе изправен на съд през 1985-а, но Луни все още работеше в полицията.
Сега Ози стоеше пред първата си загуба в цялата ѝ страховитост. Стюарт Коуфър, един от най-добрите и
несъмнено най-безстрашните му хора, лежеше мъртъв, а от тялото му все още изтичаше нещо.
Ози свали шапката си, прошепна кратка молитва и се отдръпна. Без да откъсва очи от Коуфър, той каза:
— Убийство на служител на закона. Повикайте момчетата от щатската полиция, нека те да разследват. Не
докосвайте нищо. — Погледна към Тейтъм и попита: — Говори ли с децата?
— Да.
— Все същото ли?
— Да, шефе. Момчето отказва да говори. Сестра му призна, че той го е застрелял. Мислели, че майка им е
мъртва.
Ози кимна и се замисли над случилото се.
— Добре, повече никакви въпроси към тях, никакви разпити — разпореди се той. — От този момент
адвокатите ще следят под лупа всяко наше действие. Отведете децата, но нито дума с тях. Всъщност качете ги в
моята кола.
— С белезници ли?
— Разбира се. За момчето. Имат ли роднини наблизо?
Помощник-шериф Мик Суейзи се прокашля и каза:
— Едва ли, Ози. Познавах добре Коуфър — той прибра жената при себе си и каза, че имала тежък живот. Един
развод зад гърба ѝ, дали не бяха и два? Не съм сигурен откъде е, но не е от тук. Идвах преди няколко седмици заради
обаждане на спешния телефон, но тя не подаде жалба.
— Добре. Ще се оправим. Аз ще откарам децата. Мос, идваш с мен. Мик, ти остани тук.
Дрю се изправи, когато му наредиха, и протегна ръце. Мос Тейтъм внимателно щракна белезниците на
заподозрения, изведе го от къщата и го побутна към колата на шерифа. Кийра ги последва, бършейки сълзите си. По
склона примигваха многобройни светлини. Беше се разчуло, че има убит помощник-шериф, и всяко ченге от окръг
Форд, което не беше на смяна, искаше да се увери с очите си.
Ози заобиколи другите патрулки и линейки и потегли по черния път към шосето. Включи синята лампа и
натисна газта.
— Може ли да видим майка си, господине? — попита Дрю.
Ози погледна към Тейтъм и поръча:
— Записвай.
Тейтъм извади малък диктофон от джоба си и натисна копчето.
— Добре, вече записваме всичко. Аз съм шериф Ози Уолс, днес е двайсет и пети март, хиляда деветстотин и
деветдесета година, часът е три и петдесет и една през нощта. Карам към ареста на окръг Форд заедно с помощник-
шериф Мос Тейтъм на предната седалка, а на задната седалка е… Как се казваш, синко?
— Дрю Алън Гамбъл.
— На колко си години?
— На шестнайсет.
— А твоето име, момиче?
— Кийра Гейл Гамбъл, на четиринайсет съм.
— Как се казва майка ви?
— Джоузи Гамбъл. Тя е на трийсет и две.
— Добре. Съветвам ви да не говорите за случилото се тази нощ. Изчакайте адвоката си. Ясно?
— Да, господине.
— И така, попитахте как е майка ви, нали?
— Да, господине. Жива ли е?
Ози погледна към Тейтъм, който сви рамене и каза за записа:
— Доколкото ни е известно, Джоузи Гамбъл е жива. Откарана е от местопрестъплението с линейка и сигурно
вече е в болницата.
— Може ли да я видим? — попита Дрю.
— Не веднага — отвърна Ози.
Пътуваха мълчаливо известно време, после той каза за целите на записа:
— Ти си бил пръв на местопрестъплението, нали?
— Да — отговори Тейтъм.
— А попита ли двете деца какво се е случило?
— Да. Момчето, Дрю, мълчеше. Попитах сестра му Кийра дали знае нещо и тя каза, че брат ѝ е застрелял
Коуфър. Тогава престанах да задавам въпроси. Ясно беше какво се е случило.
Радиото пращеше, целият окръг Форд явно беше буден, нищо че беше тъмно. Ози намали звука и се умълча.
Натискаше газта и големият му кафяв форд бучеше. Беше настъпил осевата линия и предизвикваше всяка досадна
твар да се изпречи на платното, ако смее.
Шерифът нае Стюарт Коуфър преди четири години, когато той се върна в окръг Форд след преждевременно
прекратената си военна кариера. Стюарт обясни криво-ляво дисциплинарното си уволнение — било поредица от
недоразумения и формалности. Ози му даде униформа, постави го на шестмесечен изпитателен срок и го изпрати в
полицейската академия в Джаксън, където той се представи отлично. Нямаше оплаквания от работата му. Коуфър
светкавично се превърна в легенда, когато сам пипна трима наркопласьори от Мемфис, които се бяха заблудили в
провинциалния окръг Форд.
Личният му живот беше друга история. Ози го беше мъмрил строго най-малко два пъти след пиянски прояви и
сбивания, а Стюарт, както винаги, се извиняваше със сълзи на очи, обещаваше да се поправи и се кълнеше във
вярност към Ози и управлението. И наистина беше страшно предан.
Ози не търпеше неприятни служители и негодниците не се задържаха дълго. Коуфър беше от популярните
помощник-шерифи и обичаше да работи като доброволец в училища и градски клубове. Докато бе служил в армията,
беше пътувал доста — рядкост сред провинциалните му колеги, повечето от които не бяха напускали дори щата. В
очите на хората той беше ценен служител, усмихнат, шегобиец, помнеше имената на всички, минаваше пеша през
квартала на цветнокожите, невъоръжен, и раздаваше бонбони на децата.
В личния си живот обаче имаше проблеми, които събратята му по униформа се стараеха да пазят в тайна от
Ози. Тейтъм и Суейзи, както и повечето помощник-шерифи, познаваха донякъде тъмната страна на Стюарт, но им
беше по-лесно да я пренебрегват и да се надяват, че никой няма да пострада и всичко ще се нареди добре.
Ози отново погледна в огледалото към Дрю, който беше навел глава със затворени очи и не издаваше нито звук.
Въпреки гнева и изумлението си Ози трудно можеше да си представи това хлапе като убиец. Слаб, малко по-нисък
от сестра си, блед, плах, видимо съкрушен, той можеше да мине за дванайсетгодишен.
Профучаха по тъмните улици на Клантън и скоро спряха пред ареста на две преки от площада. Пред входа
стояха помощник-шериф и човек с фотоапарат.
— По дяволите! — изруга Ози. — Това е Дюма Лий, нали?
— Боя се, че да — отговори Тейтъм. — Явно се е разчуло. Напоследък всички подслушват полицейските
честоти.
— Вие останете в колата. — Ози излезе, затръшна вратата и се запъти към репортера, клатейки глава. — Нищо
няма да измъкнеш, Дюма — отсече той грубо. — Замесен е непълнолетен и ти няма да получиш нито името му,
нито снимка. Изчезвай!
Дюма Лий беше един от двамата криминални репортери на вестник „Форд Каунти Таймс“ и познаваше добре
Ози.
— Ще потвърдиш ли, че е убит полицай?
— Нищо няма да потвърдя. Имаш десет секунди да се разкараш, преди да ти щракна белезниците и да те тикна
на топло.
Репортерът подви опашка и скоро се изгуби в мрака. Ози го проследи с поглед, после двамата с Тейтъм свалиха
децата от колата и бързо ги вкараха вътре.
— Ще ги разпитвате ли? — попита надзирателят.
— Не сега, по-късно. Заведи ги в килията за непълнолетни.
Тейтъм следваше групата, докато превеждаха Дрю и Кийра през стена от решетки и после по тесен коридор
към дебела метална врата с тясно прозорче. Надзирателят я отвори и децата влязоха в празното помещение. Имаше
две двуетажни легла и мръсна тоалетна в ъгъла.
— Свали му белезниците — заповяда Ози. Тейтъм ги махна и Дрю веднага разтърка китките си. — Ще
останете тук няколко часа — обясни Ози.
— Настоявам да видя майка си — каза Дрю по-категорично, отколкото очакваше Ози.
— Синко, намираш се в ареста и в момента не можеш да настояваш за нищо. Арестуван си за убийството на
служител на закона.
— Той уби майка ми.
— Майка ти не е мъртва, за щастие. Отивам в болницата да проверя как е. Когато се върна, ще ти съобщя какво
съм научил. Повече от това не мога да направя.
— А аз защо съм арестувана? Нищо не съм направила — обади се Кийра.
— Знам. Тук си от съображения за сигурност, но няма да останеш дълго. Ако те освободим след няколко часа,
имаш ли къде да отидеш?
Кийра погледна Дрю, явно и двамата нямаха никаква представа.
— Имате ли някакви роднини наблизо? — попита Ози. — Лели, чичовци, дядовци, баби? Някакви близки?
Двамата се позачудиха, после поклатиха глави.
— Добре. Ти си Кийра, нали?
— Да, господине.
— Ако трябва в момента да се обадиш на някого да те вземе, кого ще потърсиш?
Тя забоде очи в краката си и промълви:
— Нашия свещеник, отец Чарлс.
— Чарлс кой?
— Чарлс Макгари в Пайн Гроув.
Ози мислеше, че познава всички свещеници, но явно този го беше пропуснал. Всъщност в окръга имаше триста
църкви. Повечето бяха разпръснати из околността и бяха печално известни с ежбите и разцеплението си, и с
умението си бързо да прогонват проповедниците. Как да му хванеш края? Ози погледна към Тейтъм и призна:
— Не го познавам.
— Аз го познавам. Свестен е.
— Позвъни му, събуди го и го повикай тук. — Шерифът се обърна към децата и каза: — Тук сте в безопасност.
Ще ви донесат нещо за ядене. Разполагайте се. Аз отивам в болницата.
Постара се да не проявява съчувствие. Основната му грижа беше мъртвият помощник-шериф, а пред него
стоеше убиецът му. И все пак децата бяха толкова безпомощни и трогателни, че Ози не успяваше да събуди в себе си
желание за мъст.
Кийра вдигна насълзените си очи и попита:
— Той наистина ли е мъртъв?
— Да.
— Съжалявам, но Стю често биеше мама, нас също ни тормозеше.
Ози вдигна ръце и каза:
— Да спрем дотук. Ще доведем адвокат да поговори с вас, на него кажете всичко, което пожелаете. Но засега си
мълчете.
— Добре, господине.
Ози и Тейтъм излязоха от килията и затръшнаха вратата. Надзирателят на пропуска затвори телефона и съобщи:
— Шерифе, беше Ърл Коуфър. Току-що научил, че синът му Стюарт е убит. Много е разстроен. Казах му, че
нищо не знам, но трябва да му се обадите.
Ози изруга едва чуто и промърмори:
— Тъкмо се канех, но трябва да отида до болницата. Ти ще се справиш ли?
— Няма — отговори Тейтъм.
— Разбира се, че ще се справиш. Кажи му само няколко факта и му обясни, че ще звънна по-късно.
— Много ти благодаря.
— Действай.
Ози излезе и потегли с колата.
Наближаваше пет сутринта, когато шерифът пристигна на празния паркинг на болницата. Спря близо до
спешното отделение, влезе вътре и едва не се сблъска с Дюма Лий, който го беше изпреварил.
— Без коментар, Дюма. Започваш да ме дразниш.
— Това ми е работата, шерифе. Просто търся истината.
— Не знам каква е истината.
— Жената мъртва ли е?
— Не съм лекар. А сега ме остави на мира.
Ози натисна копчето на асансьора и заряза репортера в коридора. На третия етаж го посрещнаха двама
помощник-шерифи. Те придружиха шефа си до едно бюро, където ги очакваше млад лекар. Ози представи всички,
ръкуваха се.
— Какво можете да ни кажете? — попита той.
Лекарят отговори, без да поглежда в болничния картон:
— Тя е в безсъзнание, но състоянието ѝ е стабилно. Челюстта ѝ е счупена отляво и скоро ще трябва да
оперираме, за да я наместим, но не е спешно. Изглежда, е била ударена много силно и е загубила съзнание.
— Други травми?
— Всъщност няма, освен няколко синини по китките и шията, но нищо, което да изисква болнично лечение.
Ози въздъхна с облекчение и благодари на Бог, че убийството е само едно.
— Значи жената ще се оправи?
— Жизнените ѝ показатели са добри. В момента няма основание да очакваме друго, освен пълно
възстановяване.
— А кога ще дойде в съзнание?
— Трудно ми е да прогнозирам, но вероятно в рамките на четиресет и осем часа.
— Добре. Вижте, сигурен съм, че документацията ви е изрядна, но все пак ви предупреждавам, че всичко, което
правите с тази пациентка, най-вероятно един ден ще се гледа под лупа в съда. Постарайте се да има много
рентгенови и цветни снимки.
— Добре, шерифе.
— Ще оставя тук един колега да дежури.
Ози се отдалечи към асансьора и напусна болницата. Докато шофираше обратно към ареста, се обади по
радиостанцията на Тейтъм. Разговорът с Ърл Коуфър беше преминал трудно, както се очакваше.
— Най-добре му се обади, Ози. Закани се, че отива на място да види с очите си.
— Ей сега ще му звънна.
Ози приключи разговора точно докато спираше пред входа на ареста.
Взе телефона си, впери поглед в него и както обикновено в такива ужасни мигове, си спомни за свои
обаждания късно нощем или призори до други семейства. Обаждания със страшни новини, които съсипваха живота
на много хора, обаждания, които той мразеше, но работата му ги изискваше. Млад баща с прощално писмо, останал
с половин лице след изстрела; двама пияни тийнейджъри, изхвърчали от летящ автомобил; умопобъркан старец,
намерен мъртъв в една канавка. Това беше най-трудната част от живота на шерифа.
Ърл Коуфър беше в истерия и настояваше да разбере кой е убил момчето му. Ози търпеливо му обясни, че в
момента не може да обсъжда подробности, но ще се срещне с близките — поредната печална, но неизбежна задача.
Убеди Ърл, че не бива да ходи в къщата на Стюарт, защото няма да го пуснат да влезе. Помощник-шерифите очакваха
щатските криминалисти, а работата щеше да им отнеме часове. Ози предложи семейството да се събере в къщата на
Ърл, където той лично да отиде по-късно сутринта. Бащата виеше по телефона, когато Ози най-накрая успя да сложи
край на разговора.
В ареста той попита Тейтъм дали е уведомен помощник-шериф Маршъл Пратър. Тейтъм отговори, че Пратър
вече пътува насам. Той беше близък приятел на Стюарт Коуфър още от началното училище в Клантън. Пристигна по
джинси и суичър, шокиран от новината. Ози го заведе в кабинета си и двамата се отпуснаха тежко на столовете, щом
Тейтъм затвори вратата. Ози го запозна с известните до момента факти, а той не успя да овладее чувствата си.
Стискаше зъби по мъжки и криеше очите си, но беше очевидно колко страда.
След дълга и мъчителна пауза Пратър все пак успя да каже:
— Познаваме се от трети клас.
Гласът му затрепери и той сведе глава. Ози погледна към Тейтъм, който отмести очи.
След още една продължителна пауза шерифът попита:
— Какво знаеш за тази жена? Джоузи Гамбъл.
Пратър преглътна с усилие и поклати глава, сякаш да се отърси от емоциите.
— Виждал съм я няколко пъти, но не я познавам. Стю се хвана с нея преди около година. Тя се нанесе при него
с децата си. Изглеждаше свястна жена, но не е света вода ненапита. Има доста бурно минало.
— По-точно?
— Лежала е в затвора известно време. За притежание на наркотици, струва ми се. Преживяла е доста
перипетии. Със Стю се запознали в някакъв бар, което не е изненада, и си допаднали. Не му харесала идеята двете ѝ
деца да се мотаят в дома му, но тя някак успяла да го убеди. Като се замисля, имала е нужда от покрив, а той
разполагаше със свободни стаи.
— Какво харесваше в нея?
— Хайде сега, Ози. Тя не изглежда никак зле, лови окото, особено като е с тесни джинси. Познаваш Стю, очите
му все шареха, но не се погаждаше с жените.
— А пиенето?
Пратър свали старата си бейзболна шапка и се почеса по главата. Ози се приведе напред и настоя:
— Задавам въпроси, Маршъл, и искам отговори. Не се опитвай да го прикриваш, да играеш игрички и да
увърташ. Отговори ми.
— Не знам много, Ози, кълна се. Аз престанах да пия преди три години и вече не стъпвам в кръчма. Да, Стю
прекаляваше с пиенето и според мен положението се влошаваше. Два пъти се опитах да му налея ум в главата. Той
твърдеше, че всичко е под контрол, но така казват всички пияници. Имам братовчед, който обикаля баровете, и от
него знам, че на Стю му се носела славата на побойник. Неприятно ми беше да го чуя. Освен това често играел
комар в „Хюис“, долу край езерото.
— Не ти ли хрумна да ми споменеш досега?
— Стига, Ози, загрижен бях за Сю. Затова поговорих с него. И се канех да го направя отново, кълна се.
— Не ми се кълни. Един от моите хора се е наливал и се е биел по баровете, отгоре на всичко е пребивал
приятелката си, но ти не сметна за нужно да ме уведомиш, а?
— Мислех, че знаеш.
— Всички знаехме — намеси се Тейтъм.
— Моля? — сряза го Ози. — Не съм чувал нищо за домашно насилие.
— Има доклад отпреди месец. Тя се обадила на спешния номер през нощта и съобщила, че Стю се е разбеснял.
Изпратихме Пъртъл и Маккарвър и те го успокоиха. Видели, че жената е удряна, но тя отказала да подаде жалба.
Ози се вбеси.
— За пръв път чувам и не съм виждал доклада. Какво направихте с него?
Тейтъм погледна към Пратър, но той не вдигна очи. Тейтъм сви рамене, все едно нищо не знае, и каза:
— Нямаше арест, докладът беше само за инцидент. Сигурно се е забутал някъде. Не знам, Ози, нямам нищо
общо с това.
— Не се съмнявам, че никой няма нищо общо. Ако се разтърся и разпитам всички ви, надали ще намеря някой
замесен.
Пратър го изгледа гневно и попита:
— Да не искаш да кажеш, че Стю сам си е виновен, Ози? Жертвата ли обвиняваш?
Ози се отпусна на стола си и затвори очи.
Дрю се беше сгушил на долното легло, свил колене към брадичката си, завит с тънко одеяло. Вперил беше
празен поглед в тъмната стена. От часове не беше обелил нито дума. Кийра седеше в края на леглото и с едната си
ръка докосваше стъпалата му, а с другата въртеше дългата си коса между пръстите. Чакаха. От време на време в
коридора се чуваха гласове, но после заглъхваха.
През първия час Кийра и Дрю си говореха за очевидните неща — за състоянието на майка им и за невероятната
новина, че тя е жива, после и за Стю. Фактът, че той е мъртъв, донесе облекчение и на двамата — страхуваха се от
последиците, но не изпитваха угризения. Стю използваше майка им за боксова круша, но и на тях раздаваше
плесници и непрекъснато ги заплашваше. Край с този кошмар. Вече нямаше да чуват отвратителните звуци, докато
един негодник и пияница пребива майка им.
Килията на ареста не ги смущаваше. Примитивните и нехигиенични условия може би щяха да притеснят някой
неопитен арестант, но двете деца бяха виждали и по-лошо. Дрю беше прекарал няколко месеца в изправителен дом
в друг щат, а предишната година Кийра беше заключена в килия два дни, уж за собствената ѝ безопасност. Затова
арестът беше напълно поносим.
Пред малкото семейство, което постоянно се местеше, винаги стоеше въпросът: „А сега накъде?“. Когато
отново се съберяха с майка си, можеха да планират следващия си ход. Познаваха някои от близките на Стю и не се
чувстваха желани в дома му. Стю обичаше да се хвали, че притежава къщата и не дължи пари, защото дядо му я бил
завещал на него. Не беше хубава — беше мръсна и се нуждаеше от ремонт, а опитите на майка им да почисти
неизменно биваха посрещани с неодобрение. Децата решиха, че къщата на Стю изобщо няма да им липсва.
През втория час се опитваха да преценят колко е загазил Дрю. Според тях чисто и просто ставаше дума за
самозащита, за физическо оцеляване и за възмездие. Постепенно той започна да си припомня стрелбата, стъпка по
стъпка, доколкото бе в състояние. Всичко се бе случило много набързо и още му беше като в мъгла. Стю лежеше със
зачервено лице и отворена уста и хъркаше, все едно заслужаваше да се наспи добре. Вонеше на алкохол. Насилникът
Стю, който можеше да се събуди всеки момент и да ги напердаши просто ей така, за развлечение.
Острият мирис на изгорял барут. Рукналата кръв, която изпръска възглавниците и стените. Шокът, когато очите
на Стю се отвориха, след като куршумът го улучи.
Изминаха няколко часа и Дрю се умълча. Придърпа одеялото към брадичката си и заяви, че не му се говори
повече. Кийра го гледаше как малко по малко се затваря в себе си и просто зяпа стената.
3
Арестът беше пълен с помощник-шерифи, които не бяха на смяна, с полицаи от Клантън и всякакви служители
— някои от силите на реда, други — не. Пушеха, пиеха кафе, ядяха стари понички и разговаряха приглушено за
убития си колега и за опасностите в работата си. Ози беше в кабинета си и говореше по телефона — звънеше в
щатската полиция и в криминалистичната лаборатория, отклоняваше обаждания на репортери, приятели и
непознати.
Когато преподобният Чарлс Макгари пристигна и го заведоха при шерифа, той се ръкува с него и седна. Ози го
запозна с подробностите и обясни, че Кийра е поискала да го повикат, защото нямали близки, които да ги подслонят.
Каза, че е в килията с брат си, но той не очаква да ѝ бъдат повдигнати обвинения. Просто другите две килии за
непълнолетни били пълни, пък и не се налагало момичето да остава в ареста.
Свещеникът беше само на двайсет и шест години и правеше всичко по силите си да ръководи провинциалната
си църква, която Ози бе посетил по време на предизборната си кампания, тогава с различен пастор. Макгари се
оказа приятен млад мъж, видимо разстроен от случилото се. Беше нает от Библейската църква „Добрият пастир“
едва четиринайсет месеца по-рано — първото му назначение след семинарията. Прие кафето, което му предложи
Тейтъм, и разказа малкото, което знаеше за семейство Гамбъл. Джоузи и децата се появили преди шест месеца,
когато някой от паството споменал на Макгари, че те вероятно се нуждаят от помощ. Той ги посетил една вечер
същата седмица в къщата, където Стюарт Коуфър се държал грубо с него. Преди да си тръгне, свещеникът поканил
Джоузи на неделната служба. Тя отишла няколко пъти с децата, но дала да се разбере, че Коуфър не одобрява
ходенето на църква. Макгари на два пъти разговарял с нея и останал изумен от живота ѝ. Родила две извънбрачни
деца още непълнолетна, лежала за кратко в затвора за притежание на наркотици и признала още много други свои
прегрешения, но го уверявала, че това вече е минало. Докато била в затвора, децата били в сиропиталище и при
приемни семейства.
— Ще заведете ли момичето на безопасно място? — попита Ози.
— Разбира се. Може да остане у нас за известно време.
— При семейството ви?
— Да. Имам жена, малко дете и второ на път. Живеем в свещеническия дом до църквата. Къщата не е голяма, но
ще се намери място.
— Добре. Заведете я у вас, но не бива да напуска града. Следователят ще дойде да я разпита.
— Няма проблем. Сериозно ли е загазил Дрю?
— И още как. Няма скоро да излезе на свобода, гарантирам ви. Ще остане в килията за непълнолетни, а след
ден-два съдът ще му назначи служебен защитник. Дотогава няма да го разпитваме. Случаят изглежда съвсем ясен.
Той е признал пред сестра си, че е застрелял Коуфър. Няма други заподозрени. Дрю е загазил здравата, отче.
— Много съжалявам за загубата ви, шерифе. Не е за вярване!
— Така е. Хайде да отидем да вземем момичето.
Макгари последва Ози и Мос Тейтъм през оживената приемна, която тутакси утихна. Няколко души го
изгледаха така, сякаш вече е от противниковия отбор, а той беше отишъл само да окаже подкрепа на близките на
убиеца. На това необичайно за него място и изпаднал в още по-необичайна ситуация, свещеникът не схвана смисъла
на враждебните погледи.
Надзирателят отвори вратата на килията и всички влязоха вътре. Кийра се поколеба за миг, но после се изправи
и се спусна към Макгари. За пръв път от часове виждаше лицето на доверен човек. Той я прегърна, погали я по
главата, прошепна ѝ, че идва да я вземе и че майка ѝ ще се оправи. Кийра се разплака, вкопчена в него. Прегръдката
продължи доста дълго и Ози стрелна с поглед Тейтъм.
Хайде, да се размърдаме.
В тъмната сянка около долното легло Дрю сякаш беше изчезнал под одеялото и не бе помръднал, откакто те
влязоха.
Макгари най-сетне успя да се откъсне внимателно от Кийра. Изтри с пръсти сълзите ѝ, но те не спираха да се
търкалят по бузите ѝ.
— Ще те отведа в моята къща — каза Макгари и се помъчи да се усмихне. Погледна към долното легло в опит
да зърне Дрю, но почти нищо не се виждаше. Вдигна очи към Ози и попита: — Може ли да му кажа нещо?
Ози рязко поклати глава.
— Да тръгваме.
Макгари хвана Кийра за ръка и я изведе в коридора. Тя не направи опит да заговори брат си, който остана сам в
своя тъмен свят, докато вратата се затваряше. Ози ги изпрати през служебния вход до паркинга.
Докато се качваха в колата на Макгари, дойде помощник-шериф Суейзи и прошепна нещо на Ози. Той го
изслуша, кимна и каза:
— Добре. — Приближи се към прозореца на Макгари и му съобщи: — Току-що се обадиха от болницата.
Джоузи Гамбъл е дошла в съзнание и пита за децата си. Отивам там, вие също можете да дойдете и да почакате
отвън.
Докато потегляше, Ози си помисли, че сигурно цял ден ще обикаля от една гореща точка до друга, докато
зловещата история продължава да се развива. А когато пропусна да спре на знак „стоп“, Тейтъм попита:
— Искаш ли да карам вместо теб?
— Аз съм шерифът и имам важна работа. Кой ще се оплаче?
— Не и аз. Докато ти беше със свещеника, се обади Луни от местопрестъплението. Ърл Коуфър се появил, не
бил на себе си, настоявал да види сина си. Луни и Пъртъл са отцепили къщата, но Ърл напирал да влезе. Водел
двама свои племенници, които се правели на мъжкари, и устроили страхотна сцена в предния двор. Почти по
същото време пристигнал микробус с екип криминалисти, та успели да убедят Ърл, че цялата къща е активно
местопрестъпление и законът не позволява той да влезе. Затова Ърл паркирал пикапа си в предния двор и просто
седял вътре заедно с двамата си племенници. Луни го помолил да си върви, но той отговорил, че имотът е негов.
Семейна собственост, така казал. Мисля, че още е там.
— Добре, след около час ще отида при Ърл и ще се срещна с цялото семейство. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Ей богу, не!
— Идваш и точка. Трябват ми бели момчета да ме подкрепят и искам това да бъдете ти и Луни.
— Те гласуваха ли за теб?
— Всички гласуваха за мен, Мос, нали знаеш. Когато спечелиш местните избори, и младежите, и бабите им са
гласували за теб. Събрах седемдесет процента от гласовете, затова не се оплаквам, но още не съм срещнал нито един
човек от окръг Форд, който не е гласувал за мен. Толкова се гордеят, че нямат търпение отново да отидат да пуснат
бюлетината с моето име.
— Не бяха ли шейсет и осем процента?
— Щяха да станат седемдесет, ако твоите мързеливи съграждани в Блейк бяха отишли до урните.
— Мързеливи ли? Те гласуват като бесни, Ози. Гласуват неуморно, безмилостно. Гласуват рано, през целия ден,
късно, с валидни бюлетини, с невалидни, с фалшиви. Гласуват мъртви хора, луди, непълнолетни, осъдени
престъпници, които нямат право да гласуват. Ти не помниш, защото това беше преди двайсетина години, но чичо ми
Феликс го осъдиха заради гласовете на доста покойници. Две гробища мобилизира на едни избори. И пак не му
стигнаха. Опонентът му спечели с шест гласа, а после го осъди.
— Чичо ти е лежал в затвора, така ли?
— Не съм казал, че е бил в затвора. Казах, че го осъдиха. Стоя в ареста около три месеца, заяви, че не било
толкова зле, излезе като герой, но изгуби правото си да гласува. Обаче се научи как да манипулира вота. Имаш
нужда от моите хора, Ози, на избори ние накланяме везните.
Ози паркира близо до входа на болницата и двамата влязоха вътре. На третия етаж същите двама помощник-
шерифи поведоха шефа си по коридора, където същият млад лекар разговаряше с една медицинска сестра. Докладва
му набързо. Джоузи Гамбъл беше в съзнание, но упоена заради силната болка от счупената челюст. Жизнените ѝ
показатели бяха нормални. Не ѝ бяха съобщили, че Коуфър е мъртъв, нито че Дрю е в затвора. Тя беше попитала за
децата си и лекарят я беше уверил, че те са в безопасност.
Ози си пое дълбоко дъх, погледна към Тейтъм, който му прочете мислите и поклати глава.
— Твоя е, шефе — подкани го той.
Лекарят се усмихна и каза:
— Когато сте готови.
— Да вървим — рече Ози.
— Аз ще чакам тук — отговори Тейтъм.
— Не, няма. Идвай.
Петнайсет минути по-късно, когато Ози и Тейтъм си тръгваха от болницата, забелязаха пастор Макгари и
Кийра в чакалнята на спешното отделение. Ози отиде при тях и тихо им обясни, че току-що е говорил с Джоузи,
която чакала с нетърпение Кийра. Била разстроена и объркана от смъртта на Коуфър и ареста на Дрю и много
искала да види дъщеря си. Той отново благодари на свещеника за помощта и обеща да му се обади по-късно.
При колата Ози каза:
— Ти карай. — И се запъти към пасажерската врата.
— С удоволствие. Накъде?
— Ами не съм виждал окървавен труп от няколко часа, така че хайде да идем при Стюарт, мир на праха му.
— Едва ли се е преместил.
— Трябва да говоря с момчетата от щатската.
— Този случай поне няма как да го сбъркат.
— Свестни момчета са.
— Щом казваш.
Когато излязоха извън града, Ози каза:
— Осем и половина е, а съм на крак от три.
— И аз. Наистина е вече осем и половина.
— И не съм закусвал.
— Умирам от глад.
— Какво е отворено в този прекрасен час в неделя?
— Ами „Хюис“ сигурно вече затварят, пък и не сервират закуска. Какво ще кажеш за „При Джо“?
— „При Джо“ ли?
— Ами да. Доколкото знам, само там отварят рано в неделя, поне в тази част на окръга.
— Не се съмнявам, че ще бъда добре дошъл, защото имат специална врата за мен. Пише: „Вход за негри“.
— Чух, че са махнали тази табела. Влизал ли си вътре?
— Не, Тейтъм. Никога не съм влизал в „При Джо“. Когато бях малък, там се провеждаха събранията на Ку-
клукс-клан, които не бяха тайни. Вече сме деветдесета година, но хората, които се хранят в „При Джо“, онези, които
през зимата седят до старата чугунена печка и разказват вицове за негри, докато си дялкат нещо или играят на дама,
няма да ми бъдат приятна компания.
— Правят страхотни палачинки с конфитюр от боровинки.
— В моите сигурно ще сложат отрова.
— Няма. Ще си поръчаме едно и също и ще си разменим чиниите, като ни ги донесат. Ако ритна камбаната, ще
ни направите общо погребение с Коуфър. Мамка му, само си представи шествието на площада!
— Не, не ми се влиза.
— Ози, избраха те за шериф на окръг Форд със смазващо мнозинство. Ти си главният тук, не мога да повярвам,
че се колебаеш да влезеш в някакво си кафене и да закусиш. Ако те е страх, обещавам да те пазя.
— Не е заради това.
— Един въпрос. Откакто се кандидатира за шериф преди седем години, колко места, които са собственост на
бели, заобикаляш?
— Не съм ходил във всички бели църкви например.
— Защото не е в човешките възможности да ги посетиш всичките. Сигурно са хиляда и продължават да строят
още. Освен това не питах за църквите.
Ози се замисли над въпроса, докато минаваха покрай малки ферми и борови гори. Накрая отговори:
— Сещам се само за едно място.
— Ами да вървим тогава.
— Знамето на Конфедерацията още ли се вее отпред?
— Сигурно.
— Кой е сегашният собственик?
— Не знам. Не съм ходил там от години.
Пресякоха една река и поеха по друго шосе. Тейтъм пришпори двигателя. Движението не беше натоварено дори
в работни дни, а в неделя сутрин беше съвсем рехаво.
— Община Пайн Гроув. Деветдесет и девет процента бели, от които само трийсет процента са гласували за мен
— обади се Ози.
— Трийсет процента?
— Аха.
— Разказвал ли съм ти за дядо ми по майчина линия? Починал е преди моето раждане и май толкова по-добре.
Кандидатирал се за шериф на окръг Тайлър преди четиресет години и събрал осем процента от гласовете. Така че
твоите трийсет са си голям успех.
— Не ми се сториха успех в нощта на изборите.
— Стига, шефе. Ти спечели и още как. Сега имаш шанс да впечатлиш прогресивните хора, които се хранят в
„При Джо“.
Паркингът беше пълен с пикапи — някои нови, повечето стари и очукани, всички паркирани както дойде.
Малко встрани от центъра едно знаме на пилон прославяше великия щат Мисисипи и славната кауза на
Конфедерацията. Две черни мечки се душеха една друга в клетка до страничната веранда. Дъските изскърцаха,
когато Ози и Тейтъм минаха по тях. Влязоха в тесен магазин, от чийто таван висяха пушени меса. Плътният тежък
мирис на пушен бекон и горящо дърво изпълваше въздуха. Възрастната жена на щанда изгледа Тейтъм, после Ози,
кимна едва-едва и поздрави:
— Добро утро.
Двамата отговориха, подминаха и влязоха в кафенето отзад, където пет-шест маси бяха заети от мъже, до един
бели. Нямаше нито една жена. Мъжете се хранеха и пиеха кафе, някои пушеха и всички приказваха, докато не
забелязаха Ози. Глъчката осезаемо намаля, но след броени секунди мъжете си дадоха сметка кой е новодошлият и че
двамата нови посетители са от шерифството. След това, сякаш като проява на показна толерантност, те продължиха
разговорите си още по-оживено и се постараха да не им обръщат внимание.
Тейтъм посочи свободна маса и двамата седнаха. Ози веднага се зае да преглежда менюто, макар че нямаше
никаква нужда. Дойде сервитьорка с кана кафе и им наля.
Един мъж от съседната маса погледна към тях за втори път и Тейтъм го заговори:
— Това място е прочуто с палачинките с конфитюр от боровинки. Още ли ги правят?
— И още как — ухили се мъжът и се потупа по издутия корем. — Палачинки и наденички от еленско. Така си
поддържам фигурата — засмя се той.
Друг се обади:
— Току-що научихме за Стюарт Коуфър. Вярно ли е?
Помещението притихна.
Тейтъм стрелна с поглед шефа си, сякаш искаше да му каже: „Това е шансът ти. Покажи се като шериф на
място“.
Ози седеше с гръб към голяма част от посетителите, затова се изправи и се обърна с лице към всички.
— Да, боя се, че е вярно. Стюарт е застрелян около три часа през нощта в дома си. Изгубихме един от най-
добрите си хора.
— Кой го е застрелял?
— Още не мога да разкрия подробности. Утре ще съобщим повече.
— Говори се, че е хлапето, което живееше в къщата.
— Арестувахме шестнайсетгодишно момче. Майка му е приятелката на Коуфър. Само това мога да кажа.
Щатската полиция е на местопрестъплението в момента. Засега толкова. По-късно ще съобщим повече.
Ози се държеше дружелюбно и спокойно, но не би могъл да предвиди онова, което се случи после. Неугледен
възрастен мъж с мръсни ботуши, избелял работен гащеризон и шапка с емблемата на фирма за фураж се обади
почтително:
— Благодаря, шерифе.
След кратко мълчание ледът се пропука и още няколко души благодариха на шерифа.
Ози седна и си поръча палачинки и наденички. Докато пиеха кафе и чакаха, Тейтъм каза:
— Хубава предизборна агитация, а, шефе?
— Не се интересувам от политика.
Тейтъм овладя смеха си и отмести поглед.
— Знаеш ли, шефе, ако се отбиваш тук веднъж месечно, ще спечелиш всички гласове.
— Не искам всички гласове. Само седемдесет процента.
Сервитьорката остави на масата им неделния брой на вестника, който излизаше в Джаксън, и се усмихна на
Ози. Тейтъм взе спортните страници, а Ози прегледа новините, докато чакаше храната си. Погледът му се зарея над
вестника към стената отдясно. В средата имаше две програми на футболните мачове за 1990 г.: едната за „Оул Мис“,
а другата за Щатския университет на Мисисипи, оградени с флагчета на двата отбора и черно-бели снимки на
героите от миналото, заснети в най-различни пози на игрището. До един бели, до един от друга епоха.
Ози беше звезда на гимназиалния отбор в Клантън и мечтаеше да стане първият чернокож играч на „Оул Мис“,
но не го избраха. Същата година вече бяха приели двама чернокожи футболисти и Ози допусна, че те им стигат.
Подписа договор с университета „Алкорн“ за четири години и в десетия кръг на квалификациите влезе в
постоянния състав на „Лос Анджелис Рамс“. Изигра единайсет мача в този отбор, преди травма на коляното да го
изпрати обратно в Мисисипи.
Ози огледа лицата на някогашните звезди и се запита колко ли от тях са играли в професионалната лига. Още
двама други играчи от окръг Форд, и двамата чернокожи, бяха стигнали до професионалния футбол, но техните
снимки не бяха на тази стена.
Повдигна малко вестника и се помъчи да изчете някоя статия, но не успяваше да се съсредоточи. Наоколо се
водеха разговори за времето, за наближаваща буря, за това дали кълве костурът в езерото Чатула, за смъртта на
възрастен фермер, когото всички познаваха, и за най-новите изпълнения на техните сенатори в Джаксън. Ози се
преструваше, че чете, но всъщност слушаше внимателно и се питаше какво ли обсъждат, когато той не е там. Дали
темите бяха същите? Вероятно.
Шерифът знаеше, че в края на 60-те години в „При Джо“ се събирали разгневени бели мъже, които решили да
основат частно училище след продажните решения на Върховния съд за премахване на сегрегацията. Училището
било построено върху дарена земя извън Клантън — обикновена метална постройка със зле платени учители и
ниски такси, но явно недостатъчно ниски, защото затворило няколко години по-късно, след като натрупало дългове
и вследствие на растящата подкрепа за държавните училища из целия окръг.
Палачинките и наденичките пристигнаха и сервитьорката им доля кафе.
— Опитвал ли си наденичка от еленско месо? — попита Тейтъм.
Той беше на четиресет и няколко години и рядко напускаше окръг Форд, но предполагаше, че знае повече от
шефа си, който навремето беше обиколил страната с Националната футболна лига.
— Баба ми правеше — отговори Ози. — Гледал съм я. — Отхапа от наденичката си, позамисли се и каза: —
Бива я, но е доста пикантна.
— Забелязах, че гледаш снимките на стената. Трябва да сложат и твоята, шефе.
— Това не е моето място, Тейтъм. Ще мине и без моя снимка.
— Ще видим. Просто не е редно.
— Зарежи.
Заеха се с кулите от палачинки, с които можеше да се нахрани четиричленно семейство. След малко Тейтъм се
приведе напред и попита:
— Е, какво ще правим с погребението?
— Не съм му роднина, Мос. Зависи от родителите му.
— Да, ама не може просто да има опело и после да го погребем, нали? Той беше служител на закона, Ози. Не
трябва ли да има военни почести, духов оркестър, траурни барабани, пушечни салюти? Иска ми се, когато аз си
отида и ме погребват, да се съберат много хора и да бъдат истински разстроени.
— Сигурно няма да стане. — Ози остави ножа и вилицата и бавно отпи от кафето си. Изгледа подчинения си,
все едно е дете от детската градина, и каза: — Има една дребна разлика, Мос. Приятелят ти Коуфър не е загинал при
изпълнение на служебния си дълг. Изобщо не е бил на работа, а най-вероятно се е наливал с алкохол, буйствал е и
един бог знае още какво. Едва ли идеята за погребение с почести ще намери подкрепа.
— Ами ако близките му искат да е по-показно?
— Криминалистите още правят снимки на трупа, така че да оставим този разговор за друг път. А сега яж.
Трябва да се връщаме в къщата.
Когато пристигнаха в къщата на Стюарт, Ърл Коуфър и племенниците му вече ги нямаше. Беше им омръзнало да
чакат, пък и сигурно се налагаше да се върнат при семейството. Предният двор беше пълен с патрулки и други
служебни автомобили: два микробуса на щатската криминалистична лаборатория, линейка, която чакаше да откара
трупа, друга с екип лекари и парамедици, ако потрябват, и дори две доброволчески пожарни коли, както обикновено
при струпване на хора и превозни средства.
Ози познаваше един от щатските следователи, който набързо го осведоми за развитието на нещата. Не че се
налагаше. Отново огледаха тялото на Стюарт, което си лежеше на съвсем същото място — единствената разлика
беше, че кървавите петна по чаршафите бяха потъмнели. Възглавниците с пръски и петна от кръв ги нямаше. Двама
криминалисти, облечени с гащеризони, методично вземаха проби от стената зад леглото.
— Случаят изглежда съвсем ясен — каза следователят, — но все пак ще го откараме за една бърза аутопсия.
Хлапето още ли е в ареста?
— Да — отговори Ози.
Че къде другаде да бъде? Ози открай време не понасяше самонадеяността на щатските следователи, които все
важничеха на местопрестъпленията. Той не беше длъжен да ги вика, но беше установил, че при убийство, след което
се стига до процес, съдебните заседатели се впечатляват повече от експертите на щатската полиция. А в крайна
сметка присъдата беше най-важна.
— Снехте ли отпечатъци? — попита следователят.
— Не. Решихме да оставим това на вас.
— Добре. Ще отидем в ареста, ще снемем пръстови отпечатъци на хлапето и ще проверим за барутен нагар.
— Чака ви.
Двамата излязоха навън, където Тейтъм запали цигара, а Ози пое картонена чашка с кафе, предложена му от
един пожарникар, който си беше донесъл термос. Позавъртяха се, защото Ози не бързаше за следващия си
ангажимент. Входната врата отново се отвори и отвътре заднешком излезе криминалист, който дърпаше носилката с
плътно увитото тяло на Стюарт. Избутаха го по тухлената пътека и го натовариха в линейка.
* * *
Ърл и Джанет Коуфър живееха на няколко километра от Стюарт в ниска фермерска къща от шейсетте, където
бяха отгледали тримата си синове и дъщеря си. Стюарт беше най-големият и поради това беше наследил от дядо си
десетте акра гора и къщата, в която беше живял и умрял. Семейство Коуфър не бяха заможни и не притежаваха
много земя, но бяха работливи и пестеливи хора и се стараеха да не се забъркват в неприятности. Големият им род
живееше пръснат из южната част на окръга.
По време на първата си предизборна кампания през 1983 г. Ози не беше сигурен как е гласувало семейството.
Но четири години по-късно, когато Стюарт, облечен в униформа, обикаляше с лъскавата патрулка, шерифът получи
гласовете на всичките му роднини. Те гордо поставиха агитационните му табели в дворовете си и дори направиха
дребни дарения за кампанията му.
В трагичната неделна сутрин всички чакаха своя шериф да поднесе съболезнованията си и да отговори на
въпросите им. За да демонстрират подкрепата си, Ози накара Тейтъм да шофира, а зад тях потегли още една
патрулка с Луни и Маккарвър — двама бели помощник-шерифи. Все пак бяха в Мисисипи и Ози знаеше кога да
използва белите си хора и кога чернокожите.
Както очакваха, на дългата алея бяха спрели много коли и пикапи. На верандата пушеха група мъже и чакаха.
Недалече под едно дърво друга група мъже правеха същото. Тейтъм паркира, с Ози излязоха от колата и закрачиха
през моравата, отговаряйки на мрачните поздрави на роднините. Когато наближиха, Ърл слезе от верандата и
благодари на шерифа, че е дошъл. Очите му бяха зачервени и тъжни, а когато Ози стисна ръцете му, той отново се
разплака. Мъжете се струпаха около шерифа, за да чуят какво ще им съобщи.
Ози срещна разтревожени очи, кимна и се постара да си придаде опечален вид.
— Не мога да добавя много към онова, което вече ви е известно. Обаждането е постъпило в централата в два и
четиресет през нощта от сина на Джоузи Гамбъл, който съобщил, че майка му е пребита и според него е мъртва.
Когато пристигнахме на място, намерихме майката в безсъзнание в кухнята. До нея беше четиринайсетгодишната ѝ
дъщеря. Тя ни каза, че брат ѝ е застрелял Стюарт. След това намерихме и Стюарт в спалнята, на леглото му, убит с
един изстрел в главата от служебния му пистолет, който също беше върху леглото. Момчето, Дрю, отказваше да
говори, затова го отведохме в ареста. В момента е там.
— И няма съмнение, че е било момчето, така ли? — попита някой.
Ози поклати глава.
— На този етап не мога да кажа много. Това, което ви съобщих току-що, е почти всичко, което ни е известно.
Наистина няма друго. Може би утре ще знаем повече.
— Няма да го освободите от ареста, нали? — попита друг.
— Не, в никакъв случай. Очаквам скоро да му назначат служебен защитник и след това системата поема
нещата.
— Ще има ли дело?
— Нямам представа.
— На колко години е момчето?
— На шестнайсет.
— Има ли вероятност да го съдят като възрастен и да го пратят в затвора?
— Зависи от съда.
Умълчаха се, докато някои от мъжете стояха, вторачени в обувките си, а други си бършеха очите.
— Къде е Стюарт сега? — попита тихо Ърл.
— Откараха го в Джаксън за аутопсия. След това ще ви предадат тялото. Бих искал да се видя с Джанет, ако не
възразяваш.
— Не знам, шерифе, тя си легна. Сестрите ѝ са край нея — отговори Ърл. — Не съм сигурен, че иска да се
вижда с хора. Остави ѝ малко време.
— Разбира се. Предай ѝ моите съболезнования, моля те.
Пристигнаха още две коли, на шосето трета намаляваше скорост. Ози изчака няколко неловки минути, после се
извини, че трябва да тръгва. Ърл и останалите мъже му благодариха, че се е отбил. Той обеща да им позвъни на
следващия ден и да ги държи в течение.
4
Шест дни седмично, освен в неделя, Джейк Бриганс позволяваше на шумния будилник да го измъкне от леглото
безбожно рано, в пет и половина сутринта. Шест дни седмично той се запътваше право към кафеварката, натискаше
копчето, после бързо се отправяше към личната си малка баня в сутерена, далече от съпругата и дъщеря си, които
спяха, вземаше душ за пет минути, после довършваше сутрешния си ритуал за още пет, наливаше си чаша черно
кафе, връщаше се безшумно в спалнята, целуваше жена си за „довиждане“, вземаше кафето си и точно в шест без
петнайсет затваряше вратата на кухнята и излизаше на двора.
Шест дни от седмицата той се отправяше с колата си по тъмните улици на Клантън към живописния площад с
внушителната сграда на съда, съсредоточие на живота му, паркираше пред кантората си на Уошингтън стрийт и
точно в шест сутринта шест дни в седмицата влизаше в кафето или за да узнае, или за да разпространи клюките и да
хапне препечена филийка и царевична каша.
Седмият ден обаче беше за отдих. В неделя нямаше будилник, затова Джейк и Карла спяха до по-късно. Накрая
той се измъкваше от леглото към седем и половина, а на нея казваше да поспи още малко. В кухнята приготвяше
поширани яйца, препичаше филийки и ѝ поднасяше закуската в леглото с кафе и сок. В обичайните недели.
Този неделен ден обаче всичко беше необичайно. В седем и пет звънна телефонът и тъй като Карла беше
настояла апаратът да стои върху неговото нощно шкафче, не му оставаше друг избор, освен да вдигне.
— На твое място щях да напусна града за няколко дни — разнесе се ниският дрезгав глас на Хари Рекс Вонър,
може би най-добрия му приятел, а понякога — единствения.
— Добро утро, Хари Рекс. Дано да имаш сериозна причина да ми звъниш.
Хари Рекс, талантлив и лукав бракоразводен адвокат, бродеше из тъмните подмоли на окръг Форд и страшно се
гордееше, че научава новините, мръсотията и клюките преди почти всеки служител със значка.
— Снощи Стюарт Коуфър бил прострелян в главата. Мъртъв е. Ози прибрал сина на приятелката му,
шестнайсетгодишно хлапе, още голобрадо, което в момента е в ареста и очаква адвоката си. Сигурен съм, че съдия
Нуз знае за случилото се и вече обмисля кого да назначи.
Джейк седна в леглото.
— Стюарт Коуфър е мъртъв!?
— Няма шега, няма измама. Хлапето му пръснало мозъка, докато спял. Углавно престъпление, мой човек,
смъртно наказание и всички екстри. В този щат убийството на ченге в девет от десет случая води до газовата
камера.
— Ти не му ли беше адвокат по време на развода?
— На първия, не на втория. Ядоса се заради хонорара ми и започна да мърмори. Когато ми се обади за втория
си развод, го разкарах. И двете му жени бяха откачени, но той си пада по лоши момичета, особено с прилепнали
джинси.
— Има ли деца?
— Доколкото знам, не. И той не знаеше да има.
Карла стана от леглото и впери смръщен поглед в Джейк, все едно беше чула лъжа. Три седмици по-рано
заместник-шериф Коуфър беше гостувал на нейните шестокласници и беше изнесъл чудесна лекция за опасността
от наркотиците.
— Но той е само на шестнайсет — разтърка очи Джейк.
— Думи на истински защитник. Нуз ще ти се обади всеки момент, Джейк. Помисли си. Кой беше адвокатът при
последното дело за убийство в окръг Форд? Ти. Процесът срещу Карл Лий Хейли.
— Но това беше преди пет години.
— Няма значение. Посочи ми поне един друг адвокат тук, който ще се нагърби със сериозно наказателно дело.
Няма. И което е още по-важно, никой друг в окръга не е достатъчно компетентен да поеме защита по углавно
престъпление.
— Няма да стане. Ами Джак Уолтър?
— Той пак пие. Миналия месец Нуз получил две оплаквания от недоволни клиенти и се кани да уведоми
адвокатската колегия на щата.
Джейк не преставаше да се изумява откъде Хари Рекс научава за тези неща.
— Нали го бяха изпратили на рехабилитация?
— Да, ама той се върна по-жаден от всякога.
— А Тил Мейнард?
— Той се опари с онова дело за изнасилване миналата година. Казал на Нуз, че по-скоро ще се откаже от
адвокатските си права, отколкото да се забърка в нов неприятен процес. Освен това изобщо не го бива. Тогава Нуз
едва го изтърпя в съдебната зала. Дай друго име.
— Добре, нека помисля.
— Губиш си времето. Предупреждавам те, Нуз ще ти се обади днес. Можеш ли да напуснеш страната за
седмица-две?
— Не ставай смешен, Хари Рекс. Нуз ще гледа наши искания в десет часа във вторник сутринта по онова
незначително дело „Смолуд“. Помниш ли го?
— По дяволите! Мислех, че е по-следващата седмица.
— Добре че аз го движа. Да не говорим за дреболии като Карла и нейната работа, Хана и училището ѝ. Глупаво
е да си въобразяваме, че можем да изчезнем. Няма да бягам, Хари Рекс.
— Ще ти се иска да беше избягал, повярвай ми. Мирише ми на огромни неприятности.
— Ако Нуз се обади, ще говоря с него и ще му обясня защо не мога да се съглася. Ще му предложа да назначи
човек от друг окръг. Той харесва онези двамата от Оксфорд, които поемат всякакви случаи. И друг път им е възлагал
дела.
— Доколкото чух, те са затрупани с обжалвания на смъртни присъди. И постоянно губят в съда. А
обжалванията им се точат цяла вечност. Чуй ме внимателно, Джейк, не ти трябва дело за убито ченге. Фактите ще са
срещу теб. Политиката ще е срещу теб. Няма никакъв шанс съдебните заседатели да проявят снизхождение.
— Ясно, ясно, Хари Рекс. Остави ме да си изпия кафето и да поговоря с Карла.
— Тя под душа ли е?
— Не, по дяволите!
— Това ми е любимата фантазия.
— Дочуване, Хари Рекс.
Джейк затвори и последва Карла в кухнята, където си направиха кафе. Беше хубава пролетна сутрин — почти
достатъчно топла, за да седнат навън, но не съвсем. Настаниха се на малка масичка в къта за закуска с приятна
гледка към розовите и белите азалии, разцъфнали в задния двор. Кучето, което бяха взели неотдавна от приют —
казваше се Мъли и идваше само когато го повикаш за храна, — се показа от убежището си в мокрото помещение и
се вторачи във вратата към двора. Джейк го пусна навън и наля кафето.
Повтори на жена си думите на Хари Рекс — всичко, освен последното му подмятане за душа, и двамата
обсъдиха неприятната вероятност той да се окаже въвлечен в делото. Джейк беше съгласен, че почитаемият Омар
Нуз, негов приятел и ментор, едва ли ще посочи друг адвокат от доста оскъдния избор в окръг Форд. Буквално
всички адвокати избягваха процесите — предпочитаха да изготвят документи и да поддържат скромна и спокойна
практика в канторите си. Хари Рекс беше винаги готов за една хубава препирня в съда, но се занимаваше с битови
дела, които се гледаха само пред съдии, а не пред съдебни заседатели. Деветдесет и пет процента от наказателните
дела се уреждаха със споразумения и процесите се избягваха. Дребните нарушения и искове — катастрофи,
ухапвания от кучета, злополуки — се договаряха със застрахователните компании. Обикновено, ако адвокат от окръг
Форд поемеше голямо гражданско дело, той хукваше към Тюпълоу или Оксфорд и се свързваше с опитен адвокат,
който не се страхуваше от съдебните битки.
Джейк все още мечтаеше да промени тази практика и, вече трийсет и седем годишен, се опитваше да си изгради
репутация на адвокат, който рискува и се бори в съдебната зала. Несъмнено най-бляскавият момент в кариерата му
беше, когато постигна оправдателна присъда за Карл Лий Хейли пет години по-рано, след което беше сигурен, че
големите дела рано или късно ще стигнат до него. Само че не стана така. Той все още заплашваше да вкара в съда
всеки спор и тактиката му не беше лоша, но възнагражденията му бяха нищожни.
Делото „Смолуд“ обаче беше различно. То би могло да стане най-голямото гражданско дело в историята на
окръга, а Джейк беше първи адвокат по него. Беше го завел тринайсет месеца по-рано и му посвещаваше половината
от времето си. Вече беше готов за процес и крещеше на адвокатите на ответника да уточнят дата.
Хари Рекс основателно не спомена нещастния служебен защитник на окръга. Той беше стеснителен
новобранец, чийто първоначални изяви му бяха спечелили нищожно одобрение. Беше поел тази работа, защото
никой друг не я искаше и позицията беше останала незаета цяла година, а освен това окръгът неохотно се съгласи да
увеличи заплатата му на 2500 долара месечно. Никой не очакваше младокът да се задържи и година. Още не беше
имал дело, което да стигне до присъда от страна на съдебните заседатели, а и не проявяваше интерес да ускори
нещата. И най-важното — никога не беше участвал в дело за убийство.
Естествено, Карла веднага прояви съчувствие към жената. Стю Коуфър ѝ допадаше, но тя беше наясно, че
когато не са на служба, някои ченгета са големи негодници. А ако наистина ставаше дума за домашно насилие,
фактите щяха допълнително да се усложнят.
Тя обаче се притесняваше от ново сензационно и противоречиво дело. Цели три години след процеса срещу
Карл Лий Хейли пред дома на семейство Бриганс всяка нощ имаше полицейска кола с помощник-шериф,
получаваха заплахи по телефона и срещаха изпълнените с омраза погледи на непознати хора в магазините. Вече
живееха в нова хубава къща, онова дело беше останало в миналото им и те постепенно се връщаха към нормалното
си ежедневие. Джейк все още държеше законен пистолет в колата си, при все че Карла се мръщеше, но поне нямаха
полицейска охрана. Бяха твърдо решени да се наслаждават на живота си, да правят планове за бъдещето и да
забравят миналото. На Карла никак не ѝ се искаше да се забъркат в поредното дело, което ще привлече медиен
интерес.
Двамата разговаряха тихо, когато се появи Хана по пижама, сънена и гушнала любимото си плюшено мече, с
което спеше винаги. Мечето беше овехтяло и отдавна беше просрочило редовната си служба, а Хана беше вече на
девет и трябваше да се държи по-зряло, но все отлагаха сериозния разговор за тази промяна. Момиченцето седна в
скута на баща си и отново затвори очи. И тя като майка си предпочиташе да започва деня си кротко и тихо.
Родителите ѝ престанаха да обсъждат правни въпроси и разговорът се насочи към урока на Хана за неделното
училище, който тя още не беше прочела. Карла отиде да донесе ръководството и Джейк започна да чете за Йона в
корема на кита — една от библейските истории, която никак не харесваше. Хана също не се заинтригува от нея и
като че ли задряма. Карла отиде в кухнята да приготви закуска — овесени ядки за Хана, яйца и препечени филийки
за възрастните.
Хранеха се мълчаливо и се наслаждаваха на спокойните мигове заедно. В неделя на Хана ѝ бяха забранени
анимационните филмчета, затова на нея и през ум не ѝ минаваше да се помоли да гледа някое. Тя хапна малко както
обикновено и неохотно стана от масата да отиде да се къпе.
В десет без петнайсет бяха издокарани официално и се отправиха за службата в Първа презвитерианска църква.
Когато се качиха в колата, Джейк не успя да намери слънчевите си очила, бързо се върна в къщата и пътьом изключи
вездесъщата аларма.
Телефонът на стената в кухнята започна да звъни и на екранчето му се изписа номер със смътно познат код.
Може би на съседния окръг Ван Бюрън. Не се изписваше име, не ставаше ясно кой се обажда, но Джейк имаше
предчувствие. Впери поглед в телефона — не можеше да вдигне или просто не му се искаше, защото нещо му
подсказваше да не го прави. Кой друг, освен Хари Рекс ще дръзне да му се обажда в спокойната неделна утрин?
Може би Лушън Уилбанкс, но не беше той. Вероятно беше нещо важно, което вещаеше неприятности, затова няколко
секунди той само стоеше като вкаменен, вперил поглед в апарата. След осемте позвънявания изчака да замига
лампичката на телефонния секретар и натисна копчето. Познат глас каза: „Добро утро, Джейк, обажда се съдия Нуз.
Аз съм у дома в Честър и се каня да отида на църква. Сигурно ти също, затова се извинявам за безпокойството, но в
Клантън се появи неотложен проблем, може би вече си научил. Звънни ми при първа възможност, моля те“. После
връзката прекъсна.
Джейк щеше дълго да помни този миг — как стоеше в кухнята, облечен в официален костюм, наглед
самоуверен, как зяпаше телефона и не помръдваше, защото се боеше да вдигне. За пръв път се чувстваше такъв
страхливец и си обеща да не го допуска повече.
Нагласи алармата, заключи вратата и закрачи към колата с широка изкуствена усмивка в опит да заблуди
момичетата си. Качи се и докато излизаше на заден от алеята, Хана попита:
— Къде са ти слънчевите очила, тате?
— Ами не можах да ги намеря.
— Бяха върху плота, до пощата — каза Карла.
Джейк поклати глава, сякаш бе нещо незначително, и каза:
— Не ги видях, пък и закъсняваме.
Мъжката група за изучаване на Библията трябваше да продължи да обсъжда Посланието на апостол Павел до
галатяни, но така и не стигнаха до него. Беше убит полицай, местен човек, чийто родители и техните родители бяха
от окръга, а роднините му бяха пръснати из околността. Разговорите се въртяха предимно около престъплението и
наказанието и повечето изказвания бяха категорично в полза на незабавното възмездие въпреки крехката възраст на
убиеца. Какво значение имаше дали виновникът е на шестнайсет или на шейсет? Със сигурност никакво за Стю
Коуфър, чийто акции се покачваха с всяка секунда. Един лош хлапак, натиснал спусъка, беше способен да причини
толкова голямо нещастие, колкото и един сериен убиец. В групата имаше трима адвокати, двама от които бяха
изключително бъбриви. Джейк мълчеше замислено и се стараеше да прикрива тревогата си.
Презвитерианските му събратя се смятаха за малко по-толерантни от фундаменталистите по-надолу по улицата
— баптистите и петдесетниците, привърженици на смъртното наказание, — но, съдейки по желанието за мъст в
малката класна стая, допускаше, че момчето, убило Стю Коуфър, ще се озове в газовата камера на затвора
„Парчман“.
Мъчеше се да прогони тази мисъл, защото проблемът нямаше да легне върху неговите плещи, нали?
В единайсет без петнайсет, когато органът екна, призовавайки за молитва, Джейк и Карла закрачиха по
пътеката към четвъртата пейка вдясно и зачакаха Хана да дотича от нейния урок в неделното училище. Джейк се
заприказва със стари приятели и познати, много от които виждаше рядко извън църквата. Карла поздрави двама
свои ученици. На сутрешната служба в Първа презвитерианска църква обикновено се събираха към двеста и
петдесет души, повечето от които просто се суетяха и си разменяха поздрави. Имаше много прошарени глави и
Джейк знаеше, че свещеникът се тревожи за намаляващата популярност на църквата сред по-младите семейства.
Възрастният господин Кавана, който вечно мърмореше и затова мнозина го избягваха, но пък пишеше най-
щедрите чекове за дарения, стисна ръката на Джейк и попита прекалено силно:
— Нали няма да се забъркаш с онова момче, което е убило нашия помощник-шериф, а?
О, колко неща можеше да му каже в отговор. Първо: защо все си вреш носа в чуждите работи, заядлив дърт
негоднико? Второ: ти и семейството ти не сте ми дали никаква работа като адвокат, защо тогава си се загрижил за
практиката ми? Трето: какво те засяга този случай?
Вместо това Джейк го погледна в очите и отговори без помен от усмивка:
— За кой помощник-шериф говорите?
Господин Кавана така се стъписа, че Джейк успя да отскубне ръката си. Накрая старецът смогна да изломоти:
— О, не си ли чул?
— Какво да чуя?
Хорът запя и стана време хората да се настанят по местата си.
Хана дойде и се шмугна между родителите си, а Джейк ѝ се усмихна и не за пръв път се запита колко ли още
такива дни им остават. Тя скоро щеше да настоява да седне при приятелките си, а не след дълго в картинката щяха
да влязат и момчетата. Не си търси главоболия, напомни си Джейк. Просто се наслаждавай на мига.
Само че му беше трудно да се наслаждава на мига. След първия химн на амвона застана д-р Илай Проктър и
съобщи скръбната новина, която всички вече знаеха. Твърде драматично, поне според Джейк, свещеникът оповести
трагичната загуба на помощник-шериф Стюарт Коуфър, сякаш тя го засягаше лично. Джейк се дразнеше от този
навик на свещеника и от време на време го споменаваше пред Карла, но тя нямаше търпение да слуша оплакванията
му. Проктър едва ли не се разплакваше, докато описваше тайфуните в Южния Пасифик или глада в Африка,
бедствия, които несъмнено изискваха молитвите на всички християни, но се случваха в другия край на света.
Единствената връзка на пастора с тези събития бяха новините по телевизията, които слушаше цялата страна, но той
въпреки това съумяваше да изглежда много по-дълбоко засегнат.
Отправи дълга и пламенна молитва за справедливост и изцеление, но за милост почти не стана дума.
Младежкият хор изпя два химна и службата най-сетне започна. В началото на проповедта Джейк се постара
най-добросъвестно да попива думите на свещеника, но много скоро потъна в размисли за шеметните сценарии,
които вероятно щяха да се разиграят в следващите няколко дни.
Нуз несъмнено щеше да му се обади следобед. Джейк изпитваше огромно уважение и възхищение към този
съдия, още повече че и той хранеше същите чувства към него. Като млад адвокат Нуз се беше забъркал в политиката.
Като щатски сенатор се бе разминал на косъм със съдебно преследване и бе преживял унизителна загуба, когато се
кандидатира за втори мандат. Веднъж му призна, че е пропилял най-важните си години и не е успял да се
усъвършенства като адвокат по съдебни дела. С огромна гордост наблюдаваше как Джейк се изявява на това
поприще и още изпитваше огромно удовлетворение от оправдателната присъда по делото „Хейли“.
Джейк съзнаваше, че ще му бъде почти невъзможно да откаже на почитаемия Омар Нуз.
А какво щеше да стане, ако се съгласеше да представлява онова хлапе? Момчето, което в момента се намираше
в ареста, в килията за непълнолетни, която той беше посещавал много често. Какво щяха да си помислят за него
тези почтени хора, тези вярващи презвитерианци? Колко от тях изобщо бяха стъпвали в ареста? Колко от тях имаха
някаква представа как действа системата?
И най-важното: колко от тези примерни граждани вярваха, че всеки обвиняем има правото на справедлив
процес? И че думата „справедлив“ включва съдействието на добър адвокат.
Най-често го питаха: „Как можеш да представляваш човек, извършил тежко престъпление?“.
И Джейк най-често отговаряше: „Ако баща ти или синът ти е обвинен в тежко престъпление, ти какъв адвокат
би му наел: мекушав или готов да го защитава със зъби и нокти?“.
С раздразнение се улови, че отново се притеснява какво ще си кажат хората. Сериозен недостатък за всеки
адвокат, поне според великия Лушън Уилбанкс, който никога не обръщаше внимание на мнението на околните.
Когато Джейк завърши право и започна работа в кантората на Уилбанкс под ръководството на Лушън, шефът му
ръсеше следните бисери: „Онези тъпаци в Ротари Клуб, в църквата и в кафенето няма да те направят адвокат и няма
да ти помогнат да спечелиш нито цент“. А също: „За да станеш добър адвокат, ти трябват дебела кожа и умението да
пращаш по дяволите всички, освен клиента си“. И: „Истинският адвокат не се страхува от трудни и непопулярни
дела“.В този дух протичаше практическото обучение на Джейк. Преди да изключат Лушън от адвокатската колегия
поради най-различни простъпки, той беше успешен адвокат, който се прочу с факта, че представлява онеправданите:
хора от малцинствата, профсъюзите, училищата в бедните квартали, изоставени деца, бездомници. Само че поради
своята безочливост и себичност често не успяваше да въздейства на съдебните заседатели.
Джейк излезе от унеса си и се запита защо мисли за Лушън по време на неделната проповед.
Ами защото, ако му беше разрешено да практикува право, Лушън щеше да се обади на съдия Нуз и да настоява
да поеме защитата на хлапето. И тъй като всички местни адвокати бягаха от това дело, Нуз щеше да назначи Лушън
и всички щяха да бъдат доволни.
„Поеми проклетото дело, момче!“, чуваше Джейк гласа на Лушън.
„Всеки човек има право на адвокат.“
„Не винаги можеш да избираш клиентите си!“
Карла усети, че се е отнесъл нанякъде, и го стрелна с очи. Той се усмихна и потупа коляното на Хана, но тя
избута ръката му. Все пак вече беше на девет!
Набожните от Библейския пояс използваха всякакви названия и нарицателни за хората извън него. По-строгите
наричаха „заблудените души“ езичници, нечисти, неспасяеми, обречени на пъкъла или съвсем старомодно —
грешници. За по-вежливите те бяха невярващи, отстъпници или — най-любимото им — отлъчници.
Каквото и название да бъдеше избрано, несъмненият факт бе, че семейство Коуфър са извън Църквата от
десетилетия. Техни далечни братовчеди принадлежаха към някакви църковни общности, но като цяло родът им не
се интересуваше от Божието слово. Не бяха лоши хора, просто не изпитваха необходимост да поемат по пътя на
религията. А им бяха давали шанс. Десетки добронамерени провинциални проповедници се бяха мъчили да ги
спечелят, но без успех. Много често пътуващите евангелисти се опитваха да ги агитират и дори ги назоваваха
поименно в пламенните си проповеди. Родът Коуфър открай време оглавяваше списъка на хората, за чието спасение
се отправяха молитви. Най-редовно ги посещаваха по домовете им, за да ги приобщят към някоя Църква. Те обаче
устояваха на всички опити да бъдат поведени по Божия път и предпочитаха да ги оставят на мира.
В онази трагична сутрин обаче роднините на Стюарт Коуфър се нуждаеха от прегръдката и състраданието на
своите съседи. Нуждаеха се от обичайния прилив на обич и съчувствие на хората, които бяха по-близо до Бог, а не ги
получаваха. Затова родът се стече в дома на Ърл в опит да се справи с немислимото. Жените плачеха с Джанет,
майката на Стю, а мъжете седяха на верандата, пушеха, ругаеха тихо и говореха за отмъщение.
Паството на Библейската църква „Добрият пастир“ се събираше в живописна бяла сграда с висока камбанария
и идеално поддържано гробище. Тя беше на сто и шейсет години, построена от методисти, които после я бяха
предали на баптистите, но те се разпръснали и я изоставили празна за трийсет години. Основател на църковната
общност на „Добрият пастир“ беше независима група, на която не ѝ допадаше да носи „етикета“ на някое
вероизповедание, нито пък одобряваше яростния фундаментализъм и политическите пристрастия, залели Юга през
70-те години на XX в. Църковната общност със стотина членове беше купила сградата от банката, беше я обновила
изключително грижливо и беше посрещнала охотно нови последователи, отегчени от преобладаващата догма. И
жените можеха да членуват в настоятелството — немислима крайност, която породи слуховете, че „Добрият пастир“
всъщност е култ. Чернокожи и всякакви малцинства бяха добре дошли, дори ако посещаваха и други църкви.
Във въпросната неделя посетителите бяха малко повече, защото членовете на паството искаха да научат най-
новите подробности около убийството. След като пастор Макгари съобщи, че обвиняемият на практика е един от
тях и че майка му Джоузи е в болницата със сериозна травма след жесток побой, паството се сплоти неимоверно в
желанието си да закриля пострадалото семейство. Кийра, все още с джинсите и маратонките, които носеше в нощта
на страшното изпитание, седеше в малката стая на неделното училище заедно с другите момичета и се мъчеше да
проумее положението, в което се намираше. Майка ѝ лежеше в болницата, брат ѝ беше в затвора, а на нея вече ѝ бяха
обяснили, че не може да се върне в къщата за вещите си. Кийра се мъчеше да преглътне сълзите, но не успяваше. По
време на службата седеше на първия ред между съпругата на свещеника, която я държеше за ръка, и едно момиче от
нейното училище. Накрая спря да плаче, но в главата ѝ цареше хаос. Изправи се за химните — стари песни, които
чуваше за пръв път, — затвори очи и се постара да се моли заедно с пастор Чарлс. Слушаше проповедта му, но нищо
не чуваше. Не беше яла от много часове, но отказа предложената храна. Изобщо не си представяше как ще отиде на
училище на следващия ден и реши, че няма да допусне да я принудят.
Единственото желание на Кийра беше да е до леглото на майка си в болницата, а брат ѝ да седи срещу нея и
двамата да се държат за ръце.
5
Неделният обяд се състоеше от лека салата и супа — обичайното, освен ако майката на Джейк не беше в
настроение да подготви угощение, което се случваше веднъж месечно. Не и днес. Обядваха набързо и той помогна на
Карла да раздигне масата и да подготви съдовете за миене, после се зачуди дали да не подремне неделно, но Хана
имаше други планове. Искаше да заведе Мъли на разходка в парка и Карла предложи на Джейк да я придружи. Той
нямаше нищо против. Беше готов на всичко, само и само да отложи разговора със съдия Нуз. Върнаха се от
разходката и Хана се прибра в стаята си. Карла стопли вода и запари зелен чай.
— Той не може да те задължи да поемеш делото, нали? — попита тя.
— Наистина не знам. Цяла сутрин мисля за това и не мога да си спомня случай, в който съдът да е поискал да
назначи някого за служебен защитник и той да не е приел. Областните съдии имат огромна власт и ако откажа, Нуз
сигурно ще ми стъжни живота. Честно казано, това е причината адвокатите да се съгласяват. Ако си адвокат в малък
град, не бива да настройваш съдията срещу себе си.
— Освен това се тревожиш за „Смолуд“.
— Разбира се. Предоставили сме почти всички веществени доказателства и документацията и досаждам на Нуз
да определи дата за процеса. Защитата протака както винаги, но според мен позицията им е уязвима. Хари Рекс е на
мнение, че са склонни да обсъдят споразумение, но чак когато е насрочена конкретна дата за процеса. Не бива да
ядосваме съдията.
— Да не искаш да кажеш, че той ще пренесе недоволството си от едно дело на друго?
— Омар Нуз е чудесен и опитен съдия, който почти винаги отсъжда правилно, но понякога е доста докачлив.
Човек е и допуска грешки, пък и е свикнал да получава каквото иска — поне в своята съдебна зала.
— Значи може да допусне едно дело да повлияе на друго?
— Да. Случвало се е.
— Но той те харесва, Джейк.
— Старецът се смята за мой наставник и очаква от мен велики дела, което е основателна причина да не го
ядосвам.
— Мога ли да си кажа мнението?
— Винаги.
— Добре. Това дело не е като на Хейли. Тук няма расово напрежение. Доколкото знам, всички са бели, нали?
— Засега.
— Значи онези превъртели типове от Клана този път няма да се надигнат. Е, сигурно ще засегнеш някои хора,
на които им се иска още сега да обесят момчето, затова ще мразят адвоката, който се нагърби с делото, но това е
нормално, нали? Ти си най-добрият според мен, а в момента едно шестнайсетгодишно момче е загазило здравата и
се нуждае от помощ.
— В града има и други адвокати.
— Ти кого от тях би наел, ако те заплашва смъртна присъда? — Джейк се колеба твърде дълго, търсейки
отговор. — Видя ли?
— Том Мотли се справя добре в съдебната зала.
— Но не си цапа ръцете с процеси. Колко пъти съм те чувала да държиш тази реч?
— Бо Ландис е добър.
— Кой? Сигурно е страхотен, но името не ми звучи познато.
— Млад е.
— И ти би му поверил живота си?
— Не казах това. Виж какво, Карла, не съм единственият адвокат в града и съм сигурен, че Нуз е способен да
извие ръцете на всеки. Понякога за такива неприятни дела назначават адвокат от друг окръг. Помниш ли онова
ужасно изнасилване в Бокс Хил преди три-четири години?
— Разбира се.
— Е, примолихме се на Нуз и той ни предпази, взе адвокат от Тюпълоу. Никой тук не го познаваше и човекът се
справи добре. Просто фактите не бяха в негова полза.
— Накрая се споразумяха срещу признаване на вина, нали?
— Да. Трийсет години зад решетките.
— Малко са. Има ли шансове за споразумение по това дело?
— Кой знае? Обвиняемият е непълнолетен, сигурно Нуз ще е по-снизходителен. Само че натискът за мъст ще
бъде огромен. За смъртно наказание. Семейството на жертвата ще нададе вой. Ози ще настоява за голям процес,
защото е убит един от хората му. Догодина предстоят избори за всички — подходящ момент да демонстрират
строгост към престъпниците.
— Не ми се струва редно едно шестнайсетгодишно момче да получи смъртна присъда.
— Опитай се да убедиш семейство Коуфър. Не ги познавам, но се обзалагам, че си представят газовата камера.
Ако някой посегне на Хана, няма да се интересуваш на колко години е, нали?
— Сигурно няма.
Двамата си поеха дълбоко дъх и дадоха малко време на тази отрезвяваща мисъл.
— Нали вече имаше мнение? — попита той.
— Не съм сигурна. Трудно решение, но ако Нуз те притисне, не виждам как ще откажеш.
Телефонът звънна и двамата се вторачиха в апарата. Джейк отиде да провери кой е. Видя номера, усмихна се на
Карла и съобщи:
— Той е.
Джейк вдигна, поздрави, издърпа кабела до средата на кухнята и седна до жена си на масата.
Размениха си задължителните любезности. Близките им бяха добре. Времето се оправяше. Ужасната новина за
Стюарт Коуфър. И двамата се изказаха ласкаво за него. Нуз беше говорил с Ози и шерифът беше прибрал момчето на
сигурно място в ареста. Добрият стар Ози. Повечето шерифи, с които работеше Нуз, щяха да подложат момчето на
разпит и да го принудят да подпише най-малко десет страници самопризнания.
После Нуз премина към въпроса делово и енергично:
— Искам да представляваш момчето на предварителните изслушвания. Не знам дали ще се стигне до дело за
углавно престъпление, но такава възможност винаги съществува. Никой друг в Клантън няма пресен опит със
смъртното наказание, освен това на теб имам най-голямо доверие като адвокат. Ако започне процес, пак ще
обсъдим положението ти и ще се опитам да намеря друг защитник на момчето.
Джейк затвори очи, закима и издебна първата пауза в разговора, за да вметне:
— Господин съдия, и двамата знаем, че ако се заема със случая, най-вероятно ще остана до края.
— Не непременно, Джейк. Току-що говорих с Рой Браунинг в Оксфорд, изключителен адвокат. Познаваш ли го?
— Всички познават Рой, господин съдия.
— Той води две дела за убийство тази година и е затрупан с работа, но има по-млад партньор, когото цени
високо. Обеща ми да разгледат случая на даден етап, ако се стигне до процес. Засега обаче, Джейк, искам някой да
отиде в ареста, да поговори с хлапето и да не допуска полицията да припарва до него. Трябва да избегнем фалшиво
самопризнание или някой доносник в ареста.
— Имам доверие на Ози.
— И аз, Джейк, но става дума за убийство на негов служител, знаеш как се наежват момчетата. Ще съм по-
спокоен, ако заподозреният има адвокат още сега. Ще те назнача за трийсет дни. Отиди и се срещни с хлапето,
после двамата с теб ще се видим във вторник в девет сутринта, преди гражданските ми дела. Мисля, че имаш две
искания по делото „Смолуд“, които чакат решението ми.
— Но аз познавам жертвата.
— Е, и? Градът е малък, хората се познават помежду си.
— Много сте настойчив, господин съдия.
— Съжалявам и моля да ме извиниш, че те притеснявам в неделя, но положението може да стане опасно, затова
се нуждая от здрава ръка. Имам ти доверие и те моля да приемеш. Знаеш ли, още като млад адвокат научих, че
невинаги можеш да избираш клиентите си.
А защо не, попита мислено Джейк.
— Бих искал да обсъдя въпроса със съпругата си, господин съдия. Знаете какво преживяхме преди пет години
покрай процеса на Хейли, тя има право на мнение.
— Този случай няма нищо общо с Хейли.
— Така е, но е убит помощник-шериф и общността ще се отнесе враждебно към адвоката, който представлява
убиеца. Както сам казахте, градът е малък.
— Наистина искам да се заемеш, Джейк.
— Ще го обсъдя с Карла и ще дойда при вас във вторник сутринта. Така става ли?
— Хлапето се нуждае от адвокат веднага! Доколкото разбирам, няма баща, а майката е в болницата в тежко
състояние. Няма други роднини наблизо. Вече е признал за убийството, така че трябва да престане да говори. И
двамата имаме доверие на Ози, но в ареста има и луди глави, които ме притесняват. Обсъди положението със
съпругата си и ми звънни след няколко часа.
Чу се силно изщракване и връзката прекъсна. Съдията просто беше издал заповед и беше приключил разговора.
Следобед излезе мартенски вятър и температурата падна. Момичетата гледаха някакъв стар филм в дневната,
затова Джейк излезе и се отправи на дълга разходка по тихите улици на Клантън. Често прекарваше час-два в
кантората си в късните неделни следобеди, преглеждаше делата, които не беше успял да приключи през седмицата,
и решаваше кои да отложи за следващата. В момента имаше заведени осемдесет дела, но само няколко от тях бяха
сносни. Това представляваше адвокатската практика в малък град.
Напоследък дните му бяха погълнати от делото „Смолуд“ и той пренебрегваше почти всичко друго.
Фактите бяха едновременно прости и сложни. Тейлър Смолуд, съпругата му Сара и две от техните три деца бяха
загинали на място, когато малката им вносна кола се сблъскала с влак на опасен прелез по жп линията за окръг
Полк. Катастрофата станала към десет и половина в петък вечер. Очевидец от пикап на стотина метра зад
семейството твърдеше, че червената мигаща сигнализация на прелеза не работела по време на сблъсъка.
Машинистът и помощник-машинистът на влака се кълняха, че е работела. Прелезът се намираше в подножието на
хълм, чийто склон се спускаше под ъгъл от петдесет градуса от хребета на осемстотин метра по-нагоре.
Два месеца по-рано Сара беше родила третото им дете, Грейс. По времето на катастрофата Грейс била при
сестрата на Тейлър, която живееше в Клантън.
Както обикновено, след такава сензационна катастрофа местните адвокати обезумяха, защото всеки се мъчеше
да докопа делото. Джейк не познаваше семейството и веднага отпадна от надпреварата. Хари Рекс обаче се беше
занимавал с развода на сестрата на Сара и тя беше останала доволна от резултата. Докато лешоядите кръжаха, той се
задейства бързо и подписа договор с няколко членове на семейството. После хукна към съда, уреди настойничество
за Грейс, която беше единствената наследница и ищца, и заведе дело за десет милиона долара срещу железопътната
компания — „Сентръл енд Садърн“.
Хари Рекс познаваше възможностите си и съзнаваше, че може би няма да съумее да въздейства на съдебните
заседатели. Имаше по-хубав план. Предложи на Джейк половината от хонорара, ако се наеме да бъде водещ адвокат
по делото, да свърши тежката работа и да настоява енергично за съдебен процес. Хари Рекс беше видял как колегата
му омагьоса журито по делото срещу Хейли. Беше седял запленен като всички други в залата, докато Джейк
пледираше за живота на клиента си, и съзнаваше, че по-младият му приятел има подход към съдебните заседатели.
Ако Джейк успееше да привлече подходящите случаи, някой ден щеше да печели много пари.
Скрепиха сделката с ръкостискане. Джейк щеше да възприеме агресивен подход и да притисне съдия Нуз да
ускори процедурата. Хари Рекс щеше да работи зад кулисите, да събира усърдно улики, да наема вещи лица, да
заплашва адвокатите на застрахователната компания и най-важното — да подбере състава на журито. Двамата
работеха добре в екип най-вече защото си предоставяха взаимно свобода на действие.
От железопътната компания се опитаха да преместят делото във Федералния съд, където съчувствието не беше
фактор, но Джейк парира този ход с поредица от искания, които Нуз удовлетвори. Засега съдията не толерираше
адвокатите на защитата и обичайната им тактика на протакане.
Стратегията им беше проста: доказват, че прелезът е опасен, с неуместна сигнализация и лоша поддръжка,
известен като място, където катастрофите се разминават на косъм, а също, че във въпросната нощ светлинната
сигнализация е била развалена. Стратегията на защитата беше също толкова проста: Тейлър Смолуд се е блъснал в
четиринайсетия закрит товарен вагон, без дори да натисне спирачка. Как така няма да видиш, все едно денем или
нощем, товарен вагон, висок пет метра и дълъг дванайсет, облепен с яркожълти предупредителни стикери, при това
светлоотразителни?
Позицията на ищцата беше силна, защото понесените от нея загуби бяха огромни. Защитата също беше в силна
позиция поради очевидните факти.
Почти година адвокатите от застрахователната компания на железниците отказваха да обсъждат споразумение.
Сега обаче, след като съдията насрочи дата за делото, Хари Рекс беше убеден, че ще им отправят предложение за
някаква сума. Единият от защитниците му беше състудент и двамата бяха излезли на питие.
* * *
Джейк предпочиташе кантората си празна, но напоследък това се случваше рядко. Сегашната му секретарка
Порша Ланг, двайсет и шест годишно момиче, служило в армията, щеше да го напусне след шест месеца, за да
следва право в „Оул Мис“. Майка ѝ беше наследила малко състояние преди две години, но завещанието беше
оспорено, затова Джейк се пребори с цял взвод адвокати, за да го защити. Делото вдъхнови Порша и тя реши да се
запише в Юридическия факултет. Мечтаеше да стане първата чернокожа адвокатка в окръг Форд и беше на път да го
постигне. Тя не просто вдигаше телефона и общуваше с клиентите и случайните посетители, а се учеше как се
правят проучвания и се изразяваше много ясно в писмена форма. Увещаваха я да работи на половин ден, докато
следва, но и двамата партньори съзнаваха, че това ще е почти невъзможно.
Животът им се усложняваше поради факта че Лушън Уилбанкс, собственик на сградата и бивш собственик на
правната кантора, напоследък имаше навик да идва на работа поне три дни в седмицата и в повечето случаи само се
пречкаше. Отстранен от адвокатската колегия още преди години, Лушън не можеше нито да поема дела, нито да
представлява клиенти, затова през повечето време само си вреше носа в случаите на Джейк и го засипваше с
нежелани съвети. Често твърдеше, че се подготвя за изпита за адвокатска правоспособност — огромно
предизвикателство за възрастен човек с увредени от дългогодишното пиянство умствени способности. Лушън ги
убеждаваше, че идва в кантората, за да се откъсне от барчето си у дома, но много скоро започна да пие и на бюрото
си. Беше завзел малката заседателна зала на долния етаж, далече от Джейк, но близо до Порша, и обикновено
следобед похъркваше след обедното си питие, вдигнал крака върху бюрото.
Преди време Лушън беше подметнал нещо грубовато и неприлично на Порша, която го заплаши, че ще му счупи
врата. След това се държаха вежливо един с друг, но тя беше по-доволна, когато него го няма.
Като машинописка за двайсет часа седмично в кантората работеше и бивша клиентка на име Бевърли, мила
жена на средна възраст, чието съществуване се въртеше около пушенето. Тя палеше цигара от цигара, съзнаваше, че
навикът ще я убие, и беше опитала всяко средство, предлагано на пазара, за да се откаже. Заради тази своя
зависимост не можеше да си намери нито щатна работа, нито съпруг. Джейк ѝ пригоди кабинет зад кухнята, където
всички врати и прозорци се отваряха и тя преспокойно можеше да трака на машината, обвита в синкав дим.
Въпреки това всичко, до което се докоснеше Бевърли, миришеше на цигари и той искрено се тревожеше за здравето
ѝ. Тайно сподели с Порша, че Бевърли може да развие рак на белите дробове, преди да се окаже принуден да
прекрати договора ѝ. Порша обаче не се оплакваше, Лушън също — той продължаваше да пуши пури на верандата и
също като Бевърли нерядко вонеше на тютюн.
Джейк се качи на втория етаж на внушителния си кабинет, но не светна лампите, за да не привлича внимание.
Случвало се беше да му тропат на вратата дори в неделя следобед. Не често обаче. Недостатъчно често. Понякога се
питаше откъде ще се появят следващите му клиенти. А друг път му се искаше да се отърве от всички.
В полумрака той се излегна на старото кожено канапе, купено от братя Уилбанкс десетилетия по-рано, впери
поглед в прашния вентилатор на тавана и се замисли за кариерата си. Доколко се беше променила правната
практика през годините? Пред какви етични дилеми са се изправяли адвокатите навремето? Притеснявали ли са се
да поемат непопулярни дела? Страхували ли са се от последиците, когато представляват убийци?
Джейк с усмивка си припомни историите, които беше чувал за Лушън. Той беше първият и години наред
единственият бял член на Националната асоциация за защита на чернокожите, а по-късно и на Американския съвет
за граждански права. Беше представлявал профсъюзи — огромна рядкост в предимно селските райони на Северен
Мисисипи. Беше съдил щата заради лошите училища за чернокожи. И заради смъртното наказание. Съдил бе и
общината, защото отказваше да павира улиците в квартала на чернокожите. Преди да го изключат от адвокатската
колегия, Лушън Уилбанкс беше безстрашен адвокат, който никога не се колебаеше да заведе дело, когато прецени, че
е необходимо, и винаги помагаше на клиент, станал жертва на несправедливост.
Макар извън играта през последните единайсет години, Лушън си остана верен приятел, който искрено се
радваше на успехите на Джейк. Нямаше и капка съмнение, че би го посъветвал не само да поеме защитата на
младия Дрю Гамбъл, но и да го направи колкото се може по-шумно. Да твърди, че е невинен! Да изисква бързо
съдебно производство! Лушън открай време вярваше, че всеки човек, обвинен в сериозно престъпление, заслужава
добър адвокат. Освен това през цялата си колоритна кариера нито веднъж не беше избягвал вниманието, което му
носеше мразен клиент.
Другият близък приятел на Джейк, Хари Рекс, вече беше изказал мнението си и нямаше смисъл отново да
обсъжда въпроса с него. Карла се двоумеше. Нуз чакаше до телефона.
Семейство Коуфър не го притесняваха. Не ги познаваше и предполагаше, че живеят в южната част на окръга.
Джейк беше на трийсет и седем и успешно практикуваше право вече дванайсет години и без техния род. Със
сигурност щеше да успява и занапред без тях.
Служителите на закона обаче занимаваха мислите му — градските полицаи, Ози и неговите помощник-
шерифи. Шест дни седмично Джейк закусваше през четири врати от кантората си в Кафето, където често беше и
Маршъл Пратър. Джейк беше вършил правни услуги на много служители на правоохранителните органи и знаеше,
че е любимият им адвокат. Дуейн Луни беше призован от обвинението да свидетелства на процеса срещу Карл Лий,
но беше изумил журито с твърдението си, че се възхищава на човека, който го е прострелял в крака. Мик Суейзи
имаше душевноболен братовчед, когото Джейк беше успял да настани в психиатрична клиника, без да вземе
хонорар.
Наистина, адвокатската работа не беше много — завещания, нотариални актове и дреболии, за които не
вземаше скъпо. Нерядко работеше про боно.
Вперил поглед във вентилатора на тавана, той се видя принуден да признае, че нито един служител на закона не
му е носил голямо дело. Нима нямаше да проявят разбиране, ако той се наемеше да представлява Дрю? Разбираем
беше шокът им от убийството на техния колега, но те съзнаваха, че все някой адвокат трябва да се нагърби със
защитата на обвиняемия. Нямаше ли да се чувстват по-спокойни, ако въпросният адвокат е Джейк, приятел, на
когото имат доверие?
Какво предстоеше — да вземе смело решение или да допусне най-сериозната грешка в кариерата си?
Накрая отиде до бюрото си, вдигна телефона и се обади на Карла.
След това позвъни на съдия Нуз.
6
Беше вече тъмно, когато той излезе от кантората, и стана още по-тъмно, докато крачеше по безлюдния площад.
Наближаваше осем часът в неделя вечер, нямаше отворени магазини и кафенета. В ареста обаче кипеше оживление.
Когато зави по улицата и видя армадата от патрулки, паркирани безредно около сградата, новинарските микробуси
— един от Тюпълоу, един от Джаксън — и група мъже, които се мотаеха отвън, пушеха и си говореха тихо, Джейк
усети остра болка в стомаха. Имаше чувството, че навлиза във вражеска територия.
Познаваше добре мястото и предпочете да се шмугне в странична пряка и да влезе в комплекса от служебни
сгради през един от задните входове. С течение на времето постройките бяха разширявани и ремонтирани, но без
ясен план за бъдещото строителство. Имаше двайсетина килии, стаи за разпит, приемни и тесни коридори. В единия
край на комплекса се намираше шерифството, а в другия — градското полицейско управление на Клантън. За
улеснение наричаха целия комплекс „ареста“.
В онази тъмна нощ в ареста беше дошъл всеки, който имаше някаква връзка, колкото и да е далечна, със силите
на реда. Наистина бяха едно голямо братство — намираха утеха в присъствието на други хора, които носят значки.
Един надзирател осведоми Джейк, че Ози е в кабинета си и е заключил вратата. Джейк го помоли да съобщи на
шерифа, че иска да говори с него и ще го чака край двора — оградено място, където арестантите играеха баскетбол
и дама. При хубаво време той и другите адвокати в града сядаха на стара маса за пикник под някое дърво и
разговаряха с клиентите си през телената ограда. Нощем обаче в двора беше тъмно, защото затворниците бяха
заключени в килиите си, чийто прозорчета имаха дебели решетки.
В този момент Джейк нямаше други клиенти в ареста — само най-новия. Две момчета бяха в щатския затвор
„Парчман“ за продажба на наркотици. Майката на единия беше много устата и обвиняваше Джейк, че е унищожил
семейството ѝ.
Отвори се врата и Ози се появи сам. Приближи се, без да бърза, сякаш раменете му тежаха и не бе спал нощи
наред. Вместо да протегне ръка за поздрав, той изпука кокалчетата си и зарея поглед към двора.
— Тежък ден — обади се Джейк.
— По-лош няма накъде — изсумтя Ози. — Станал съм в три сутринта и оттогава не съм подвивал крак. Кофти
работа е да изгубиш помощник-шериф, Джейк.
— Съжалявам, Ози. Познавах Стю и го харесвах. Не мога да си представя какво преживяват хората ти.
— Беше страхотен и постоянно ни разсмиваше. Може и да е имал тъмна страна, но не можем да я обсъждаме.
— Видя ли се с близките му?
Ози въздъхна шумно и кимна.
— Отидох да изкажа съболезнования. Не са най-благоразумните хора на света. Пристигнаха тук следобед и
напираха да видят обвиняемия. Двама отишли в болницата, искали да се разправят с майка му. Ей такива дивотии.
Затова оставих едно от моите момчета пред стаята ѝ. Внимавай с тия хора, Джейк.
Точно от това имаше нужда малкото семейство Бриганс — от още побъркани, които да ги притесняват.
Ози се закашля и плю на земята.
— Току-що говорих с Нуз.
— И аз — каза Джейк. — Не можах да му откажа.
— Обясни ми, че те е притиснал, макар ти да не си искал да се замесваш.
— Та кой би искал, Ози? Никой местен не би желал да се забърква в такова нещо. Нуз обеща да намери адвокат
от друг окръг, така че аз ще бъда само за предварителните изслушвания. Поне такъв е планът.
— Май не си съвсем сигурен.
— Не съм. Не е лесно да се отървеш от такова дело, особено когато другите адвокати се крият и не отговарят на
обажданията на съдията. Най-вероятно няма да се измъкна.
— Защо просто не отказа?
— Защото Омар Нуз ме е стиснал за гушата и защото няма друг, поне за момента. Трудно се отказва на съдия
Нуз, Ози.
— Така изглежда.
— Сериозно ме притисна.
— Да, и той самият ми го каза. Е, явно ще бъдем от двете страни на барикадата, Джейк.
— Нима не е така винаги? Ти ги арестуваш, аз се опитвам да ги измъкна. И двамата си вършим работата.
— Не знам, сега ми се струва по-различно. За пръв път погребвам помощник-шериф. После ще има голям
процес и ти ще направиш каквото се очаква от един добър адвокат — ще се бориш да отървеш хлапето, нали?
— Още сме далече от този ден, Ози. В момента изобщо не мисля за процес.
— Помисли за погребението.
— Съболезнования, Ози.
— Благодаря. Напрегната седмица се очертава.
— Трябва да се видя с момчето.
Ози кимна към редицата прозорци от задната страна на най-новата пристройка.
— Ето там.
— Благодаря. Направи ми услуга, Ози. Маршъл, Мос и Дуейн са ми приятели, но това никак няма да им хареса.
— Така си е.
— Затова поне бъди искрен с тях и им кажи, че Нуз ме е назначил, но аз не съм искал делото.
— Ще им кажа.
* * *
Надзирателят отвори вратата и запали мъждивата лампа. Джейк го последва и очите му се опитаха да
привикнат с полумрака. Вече беше влизал в килията за непълнолетни, и то многократно.
Обикновено щракваха белезници на арестанта и го водеха по коридора към стаята за разпити, където той
разговаряше на четири очи с адвоката си, а надзирателят пазеше отвън. Никой не помнеше адвокат да е бил нападнат
от свой клиент в ареста, но въпреки това проявяваха предпазливост. За всяко нещо си имаше първи път, а
арестантите не бяха от най-предсказуемите хора.
Все пак за Ози и за надзирателя беше ясно, че конкретно този арестант не представлява никаква заплаха. Дрю
се беше затворил в себе си и отказваше да се храни. Не беше казал нито дума, след като сестра му си тръгна
дванайсет часа по-рано.
— Да оставя ли вратата отворена за всеки случай? — прошепна надзирателят.
Джейк поклати глава, така че мъжът си тръгна и затвори. Дрю още лежеше на долното легло с гръб към вратата.
Спотайваше се в топлия си малък пашкул, завит с тънко одеяло. Джейк придърпа пластмасов стол и седна, като се
стараеше да не вдига шум. Хлапето дори не трепна, с нищо не показа, че е забелязало присъствието му.
— Ей, Дрю, аз съм Джейк. Там ли си? Има ли някой вкъщи?
Никакъв отговор.
— Аз съм адвокат. Съдията ми възложи твоя случай. Сигурно не съм първият адвокат, с когото се срещаш, нали,
Дрю?
Никакъв отговор.
— Такааа… С теб трябва да се сприятелим обаче, защото ще прекараш много време с мен, със съдията и със
съдебната система. Бил ли си в съда, Дрю?
Никакъв отговор.
— Нещо ми подсказва, че си бил.
Отново мълчание.
— Аз съм от добрите. На твоя страна съм.
Нищо. Измина минута, после още една. Одеялото леко се повдигаше и спускаше от дишането на Дрю.
Измина още една минута.
— Може ли да поговорим поне за майка ти, Дрю? Нали вече знаеш, че тя е добре?
Пак никакъв отговор. После леко раздвижване под одеялото, докато момчето бавно изпъваше крака.
— И за сестра ти Кийра. Да поговорим за Джоузи и за Кийра. И двете са в безопасност. Държа да го знаеш.
Нищо.
— Дрю, така не може. Искам да се обърнеш и да ме погледнеш. Поне това можеш да направиш. Обърни се,
кажи „здравей“ и нека да си поговорим.
— Няма — изсумтя момчето.
— Чудесно, постигнахме някакъв напредък. Значи все пак можеш да говориш. Попитай ме нещо за майка си.
Каквото и да е.
— Къде е тя? — разнесе се тих въпрос.
— Обърни се, седни, погледни ме и тогава ще говорим.
Дрю се завъртя и седна, като внимаваше да не си удари главата в рамката на горното легло. Уви се до шия с
одеялото, сякаш то можеше да го предпази, придърпа се напред и стъпалата му увиснаха. Мръсни чорапи, поглед в
пода, тяло, свито под одеялото.
Джейк се взря изпитателно в лицето му и беше напълно сигурен, че е станала грешка. Очите на Дрю бяха
зачервени и подути след деня, който беше прекарал под завивките, вероятно с доста плач. Русата му коса беше
разрошена и се нуждаеше от подстригване. Беше страшно дребен.
Когато Джейк беше на шестнайсет години, тъкмо започваше да играе като защитник в отбора на гимназията в
Карауей, на петнайсетина километра от Клантън. Играеше и баскетбол, и бейзбол, бръснеше се, шофираше и
излизаше с всяко симпатично момиче, което се съгласеше. Хлапето пред него сигурно караше велосипед с помощни
колела.
Важно беше да го разговори, затова попита:
— От документите разбирам, че си на шестнайсет, така ли е?
Никакъв отговор.
— Кога е рожденият ти ден?
Момчето стоеше неподвижно, вторачено в пода.
— Хайде, Дрю, със сигурност знаеш кога е рожденият ти ден.
— Къде е майка ми?
— В болницата, ще остане там няколко дни. Челюстта ѝ е счупена и мисля, че лекарите искат да я оперират.
Утре ще се отбия да ѝ се представя и ми се иска да мога да ѝ кажа, че ти си добре. Доколкото е възможно при тези
обстоятелства.
— Значи не е мъртва?
— Не, Дрю, майка ти е жива. Какво искаш да ѝ предам?
— Мислех, че е умряла. Кийра също мислеше така. И двамата решихме, че Стю най-накрая я е убил. Затова го
застрелях. Ти как се казваш?
— Джейк. Аз съм адвокатът ти.
— Последният адвокат ме излъга.
— Съжалявам. Аз обаче не лъжа, кълна се. Попитай ме нещо сега, каквото и да е, и ти обещавам да ти отговоря
честно. Пробвай.
— Колко ще остана в ареста?
Джейк се поколеба и каза:
— Не знам и не те лъжа. Казвам истината, защото в момента никой не знае колко ще останеш в ареста.
Разумният отговор е „дълго време“. Ще те обвинят в убийството на Стюарт Коуфър, а това е най-сериозното
престъпление.
Момчето го погледна със зачервени и влажни очи и каза:
— Но аз мислех, че той е убил майка ми.
— Разбирам, но истината е, че не го е направил.
— Въпреки това се радвам, че го застрелях.
— Иска ми се да не беше.
— Не ми пука, ако ще завинаги да остана в затвора, защото той никога повече няма да посегне на мама. Не
може да нарани нито Кийра, нито мен. Стю си получи заслуженото, господин Джейк.
— Просто Джейк, ясно? Джейк и Дрю. Адвокат и клиент.
Момчето изтри лицето си с длан. Стисна очи и потръпна, сякаш зъзнеше. Джейк придърпа още едно тънко
одеяло от горното легло и загърна раменете му. Дрю вече хълцаше и се тресеше, а сълзите капеха по бузите му. Дълго
плака — дребно и нещастно момченце, уплашено до мозъка на костите си. По-скоро невръстно дете, отколкото
тийнейджър, помисли си Джейк.
Когато престана да трепери, Дрю отново се затвори в своя свят и отказваше да говори, отказваше да регистрира
присъствието на Джейк. Уви се с одеялата, легна и зарея празен поглед към горното легло.
Джейк отново спомена майка му, но това не свърши работа. Спомена храна и безалкохолни напитки, но не
получи отговор. Минаха десет, минаха двайсет минути. Когато стана ясно, че Дрю няма да реагира, Джейк каза:
— Добре, аз си тръгвам. Утре сутринта ще посетя майка ти и ще ѝ съобщя, че ти си добре. Не говори с никого в
мое отсъствие. Нито с надзирателите, нито с полицаите, нито със следователите, с никого, разбра ли? За теб не би
трябвало да е проблем. Просто дума не казвай, докато не се върна.
Остави го в почти същата поза, в която го беше заварил: Дрю лежеше неподвижно, като в транс, гледаше с
широко отворени очи, но не виждаше нищо.
Джейк затвори вратата. Разписа се на регистратурата, постара се да избегне познатите лица, напусна ареста и
пое пеша по дългия път към дома си.
От любопитство той заобиколи покрай площада и видя, че в един офис свети точно както бе очаквал. Хари Рекс
често се затваряше късно вечер, особено в неделя, за да навакса с безумната си практика. През повечето дни
мръсната му чакалня беше пълна с враждуващи съпрузи и други нещастни клиенти и на него по-често му се
налагаше да бъде арбитър на спорове, отколкото да ги разрешава. Освен това четвъртият му брак не вървеше и той
предпочиташе спокойствието в кантората си пред напрежението у дома.
Джейк потропа на прозореца и влезе през задната врата.
Хари Рекс го посрещна в кухнята и извади от хладилника две кутийки бира. Седнаха в разхвърляната стая до
кабинета му.
— Защо си навън толкова късно? — попита Хари Рекс.
— Наминах през ареста — отговори Джейк и приятелят му кимна. Явно изобщо не беше изненадан.
— Нуз ти изви ръцете, нали?
— Аха. Каза, че ангажиментът бил само за трийсет дни, колкото да прекарам хлапето през предварителните
изслушвания.
— Глупости. Няма да се отървеш от това дело, Джейк, защото никой друг няма да се нагърби с него. Опитах се
да те предупредя.
— Опита се наистина, но не е лесно да откажеш на съдия Нуз. Кога за последен път си стоял срещу него и си
отказал услуга, за която те е молил?
— Аз гледам да страня от Нуз, областният съд не е моята територия. Предпочитам този на Рубън Атли, където
няма съдебни заседатели и магистратите се страхуват от мен.
— Съдия Атли не се страхува от никого.
Хари Рекс отпи от бирата си и изгледа невярващо Джейк. Отпусна се назад в стар въртящ се стол. Беше
отслабнал с двайсет и два килограма предишната година, но вече си ги беше върнал и заради обемистото си тяло не
беше лесно да вдигне крака върху масата. Все пак успя да качи отгоре старите си маратонки, за които Джейк
можеше да се закълне, че са поне на десет години. Със студена бира в ръка Хари Рекс отбеляза незлобливо:
— Много глупав ход от твоя страна.
— Отбих се за бира, не за оскърбления.
Хари Рекс продължи, все едно не го е чул:
— Телефонът ми звъни цял ден, докато пълзи слухът, обадиха ми се хора, които мислех за мъртви или поне се
надявах повечето от тях да са, ама убит помощник-шериф… ти сериозно ли? Това се случва за пръв път в този окръг,
затова хората не спират да си чешат езиците. Ще говорят за убийството и утре, и вдругиден, и до края на седмицата.
То дълго ще бъде единствената тема в града. Всички ще разправят колко са обичали Стюарт Коуфър. Дори да не са го
познавали, пак ще твърдят, че адски му се възхищават. А представяш ли си погребението, опелото или каквото там
организират Ози и семейството? По дяволите, нали знаеш колко много обичат ченгетата военните паради със
залпове и изстрели? Голямо шоу ще бъде, целият град ще иска да участва. А когато не ронят сълзи за Коуфър, ще
злословят по адрес на убиеца му. Шестнайсетгодишен гангстер, който го е застрелял със собственото му оръжие в
собственото му легло. Хладнокръвно убийство. Веднага на въжето! Както винаги, Джейк, вината ще се прехвърли и
на адвоката му. Ти ще вложиш огромно старание в защитата на клиента си, но те ще те намразят. Допускаш грешка,
огромна грешка. Дълго ще съжаляваш за това дело.
— Правиш твърде много предположения, Хари Рекс. Нуз ме увери, че е само временно. Във вторник ще се
срещна с него да обсъдим възможността за съдействие от някоя национална адвокатска група за правна защита на
деца. Нуз знае, че това дело не е подходящо за мен.
— Ще говорите ли по нашия въпрос?
— Не, разбира се. Би било крайно неуместно да намесвам делото „Смолуд“.
Хари Рекс изсумтя и отново отпи от бирата си.
Неетично беше да се обсъжда много оспорвано дело със съдията, който го гледа, ако адвокатите на другата
страна не са уведомени. Особено в телефонен разговор в неделя следобед по съвсем различен повод. Само че
подобни формалности, свързани с етиката, изобщо не смущаваха Хари Рекс.
— Ето какво може да се случи, Джейк, и това е най-големият ми страх. В момента онези кучи синове,
ангажирани със „Смолуд“, започват да се изнервят. Успях да убедя Доуби, че не им трябва да се изправят срещу теб в
съда пред жури от окръг Форд. Ти наистина си добър, ама не чак колкото те описах аз. Здравата го наплаших, а него
и бездруго не го бива особено в съдебната зала. Партньорът му по става, но те са от Джаксън, а това все едно е на
другия край на света. Съливан ще седи с тях на масата, но той не е фактор.
Затова ще обсъждаме дати за процеса и аз надушвам, че железниците ще започнат да намекват за споразумение.
Обаче… — Той отново отпи от бирата и кутийката се изпразни. — Вчера ти беше златно момче с чудесна
репутация, но днес това започна да се променя. В края на седмицата доброто ти име ще бъде опетнено, защото се
опитваш да отървеш хлапето, което е убило хладнокръвно наш помощник-шериф.
— Не съм сигурен, че е било хладнокръвно убийство.
— Ти си луд, Джейк. Пак ли си се навъртал край Лушън?
— Днес не. Може да го е застрелял в пристъп на умопомрачение. Може да е оправдано убийство.
— Може, може. Аз ще ти кажа какво може да е. Ще бъде самоубийство за теб и за твоята адвокатска практика в
този малък и безмилостен град. Дори ако угодиш на Нуз, ще ни закопаеш по делото „Смолуд“. Не го ли разбираш?
— Преувеличаваш, Хари Рекс. В окръга има трийсет и две хиляди души, все ще се намерят дванайсет, които не
са чували нито за мен, нито за Стюарт Коуфър. Адвокатите на железниците не могат да ме посочат в съдебната зала
и да кажат: „Ето този тип представлява убийци на ченгета“. Не могат да го направят, пък и Нуз няма да им позволи.
Хари Рекс рязко смъкна крака от масата, все едно се беше наслушал, затътри се от стаята към кухнята, взе още
две бири и ги донесе. Отвори едната и започна да снове покрай далечния край на масата.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джейк? Проблемът ти е, че искаш да бъдеш център на внимание. Затова се
беше вкопчил със зъби и нокти в делото на Хейли, когато всички чернокожи свещеници, функционери и радикали
бяха посъветвали Карл Лий да остави на мира белите момчета, преди да са изпратили черния му задник в
„Парчман“. Ти се бореше делото да остане при теб, а после го защити блестящо. Ти обожаваш това. Не очаквам да го
признаеш, но обичаш шумните процеси и големите присъди. Харесва ти да си в центъра на вниманието и всички
погледи да са обърнати към теб.
Джейк не посегна към втората кутийка бира, още пиеше от първата.
— Какво е мнението на Карла? — попита Хари Рекс.
— Нееднозначно. Омръзнало ѝ е да нося оръжие.
Хари Рекс отново надигна бирата и се загледа в библиотеката, пълна с дебели правни трудове с кожени
подвързии, които никой не беше докосвал от десетилетия дори само за да обере прахта. Попита, без да поглежда към
Джейк:
— Оправдано убийство ли те чух да споменаваш?
— Да.
— Значи си представяш съдебен процес, нали, Джейк?
— Не, просто размишлявам на глас. По навик.
— Глупости. Ти си вече на процес и планираш защитата. Коуфър биел ли е жената?
— Тя е в болница с мозъчно сътресение и счупена челюст, която трябва да се оперира.
— Посягал ли е на децата?
— Не знам.
— Значи най-редовно се е прибирал пиян в събота през нощта и е биел всички наред. Сигурно си представяш,
че като защитник ще изправиш него на съд. Ще оклеветиш доброто му име, като изложиш на показ греховете и
порочните му навици.
— Не е клевета, ако е вярно.
— Ще бъде отвратителен процес, Джейк.
— Извинявай, че го споменах, Хари Рекс. Не възнамерявам да припаря до онази съдебна зала.
— Сега вече лъжеш.
— Не, мисля за процеси, защото съм адвокат, но конкретно този ще го поеме някой друг. Аз ще съм на
предварителните изслушвания, после ще се отърва.
— Едва ли. Наистина се съмнявам, Джейк. Дано само не прецакаш „Смолуд“. Честна дума, не ми пука какво
ще стане със Стюарт Коуфър, нито с гаджето му и с децата, все хора, които не познавам, но много ме интересува
какво ще стане със „Смолуд“. Това дело може да донесе най-солидния хонорар в смотаните ни жалки кариери.
— Не знам. За делото на Хейли взех хиляда долара.
— Горе-долу толкова ще вземеш и за този провал.
— Е, поне Нуз е на наша страна.
— Засега. Не му вярвам колкото ти.
— Съществува ли изобщо съдия, на когото имаш доверие?
— Не. Нито пък адвокат.
— Трябва да вървя. Ще те помоля за една услуга.
— Услуга ли? В момента ми иде да те удуша.
— Но няма да го направиш. Утре сутринта в шест ще вляза в Кафето и ще поздравя Маршъл Пратър. Както
обикновено. На масата му сигурно ще има още някой помощник-шериф. Трябва ми някой да ми пази гърба.
— Съвсем си откачил, Джейк.
— Хайде, приятел. Припомни си всичките безумия, които аз съм вършил заради теб.
— Не, в това си сам. Утре сутрин ще си изпиеш поредната доза горчилка като адвокат по наказателни дела в
малко градче.
— Значи те е страх да те видят с мен?
— Не. Страх ме е да се събуждам рано. Зарежи, Джейк. Напоследък решаваш сам, без да се съобразяваш с
никого. Ядосан съм ти и няма да ми мине дълго време.
— Не го чувам за пръв път.
— Този път говоря сериозно. Щом ще се правиш на радикал, накарай приятелчето си Лушън да те придружи на
закуска. Да видим колко ще допадне на местните.
— Той не става толкова рано.
— И прекрасно знаем защо.
Карла сложи Хана да си легне и понеже Джейк още не се беше прибрал, тя пусна телевизора в очакване на
новините в десет. Тръгна от местната телевизия на Тюпълоу, където, както и очакваше, Стюарт Коуфър беше
водещата новина, придружена от негова голяма цветна снимка с униформа. Все още не оповестяваха подробности.
Арестуван бил непълнолетен заподозрян, чието име не споменаха. Показаха как линейката потегля от къщата на
Коуфър, вероятно откарвайки трупа, който обаче не се видя в кадър. Нямаше коментар от шерифа или от друг
представител на властта. Всъщност никой не коментираше, но въпреки това безстрашният репортер на
местопрестъплението съумя да дърдори за убийството цели пет минути, без да каже почти нищо. За пълнеж пуснаха
кадри на живо от сградата на съда и дори от ареста, където бяха заснели пристигащи и потеглящи патрулки. Карла
превключи на мемфиски канал и научи още по-малко, макар че в този репортаж все пак се споменаваше за
„домашно насилие“ и се намекваше, че Коуфър бил повикан на местопрестъплението да прекрати някаква свада, но
станал жертва на кръстосан огън. Нямаше репортер на място, който да стигне до дъното на нещата. Явно някой
стажант просто импровизираше през уикенда. Друг мемфиски канал посвети половината си материал на обобщение
на ежедневните кражби с взлом, гангстерските войни и убийствата. След това се насочи на юг, към случилото се с
Коуфър и към действителната новина, че той най-вероятно е първият служител на закона в окръг Форд, убит при
изпълнение на служебния си дълг, откакто някакъв контрабандист застрелял двама помощник-шерифи през 1922 г.
Тенденциозният материал създаваше впечатлението, че в окръга все още се въртят контрабанда на уиски, търговия с
наркотици и други незаконни дейности — пълна противоположност на безопасните улици на Мемфис. Джейк се
прибра по време на последния репортаж, а Карла изключи телевизора и му разказа накратко другите. Той помоли за
безкофеиново кафе. Двамата изпиха по чаша на масата в кухнята, където бе започнал дългият им ден.
Джейк ѝ преразказа разговорите си с Ози, Дрю и Хари Рекс и призна, че не очаква с нетърпение настъпващата
седмица. Карла се отнесе със съчувствие, но беше видимо разтревожена. Искаше ѝ се този случай просто да
приключи.
7
След неделната служба в църквата „Добрият пастир“ преподобният Макгари свика специално заседание на
настоятелството. Присъстваха седем от дванайсетте, четири жени и трима мъже, които се събраха в залата на
църковното дружество на кафе и бисквити. Кийра беше в малкия свещенически дом заедно с Мег Макгари,
съпругата на пастора, и ядеше сандвич.
Младият пастор обясни, че тъй като в момента Кийра няма къде да отиде, ще остане при тях, докато… какво?
Докато не я потърси някой роднина? Това май не изглеждаше особено вероятно. Докато някой съд не издаде някаква
заповед? Докато не изпишат майка ѝ и не стане възможно момичето да напусне града заедно с нея? Тъй или иначе, в
момента Кийра беше неофициално поверена на църквата. Освен това беше травмирана и се нуждаеше от
професионална помощ. През целия следобед тя говореше само за майка си, за брат си и за това колко много иска да
бъде с тях.
Мег се беше обадила в болницата, беше говорила с някакъв служител, който я увери, че биха могли да
предоставят походно легло и момичето да остане при майка си. Две от църковните настоятелки изявиха желание да
нощуват в чакалнята отпред. Обсъдиха храната, облеклото, училището.
Чарлс категорично настоя Кийра да не се връща в училище поне няколко дни. Беше прекалено травмирана и
имаше голяма вероятност някой от учениците да ѝ подхвърли нещо оскърбително. Накрая се договориха въпросът с
училището да се решава ден за ден. Един от настоятелите преподаваше алгебра в прогимназията и обеща да
поговори с директора. Братовчедката на друга настоятелка била детски психолог — щяла да я попита дали може да
се погрижи за момичето.
Уточниха плановете и в десет часа откараха Кийра в болницата, където от персонала ѝ бяха приготвили легло
до това на майка ѝ. Жизнените показатели на Джоузи бяха нормални и тя твърдеше, че се чувства добре. Отеклото и
увито в бинтове лице обаче казваше друго. Дадоха на Кийра болнична нощница и когато медицинските сестри
приглушиха осветлението, тя вече седеше в краката на майка си.
В пет и половина сутринта будилникът на Джейк се обади. Той го тупна да го изключи и се пъхна обратно под
завивките. Не беше спал достатъчно и не се чувстваше готов да започне деня. Протегна се, напипа топлото тяло на
Карла, примъкна се по-близо, но се натъкна на съпротива. Отдръпна се, отвори очи и тъкмо си помисли, че най-
новият му клиент е в ареста и му предстои трудна сутрин, когато в далечината отекна гръмотевица. Нахлуваше
студен фронт и се очакваха бури, така че може би не беше безопасно да се излиза навън. Друга причина да не му се
става беше желанието му да избегне Кафето в този мрачен ден, когато всички разговори и клюки щяха да се въртят
около бедния Стю Коуфър и малкия негодник, който го беше убил.
Третата причина беше фактът, че през целия ден нямаше ангажимент нито в съда, нито някъде другаде.
Причините се натрупаха, Джейк усети как започват да го задушават и накрая отново се унесе.
Карла го събуди с целувка по бузата и чаша кафе, после отиде да събуди Хана и да я приготви за училище. След
две глътки кафе Джейк си спомни за вестниците и скочи от леглото. Нахлузи джинсите си, намери кучето, сложи му
каишката и излезе. Сутрешните издания от Тюпълоу, Джаксън и Мемфис вече бяха метнати на моравата пред къщата
и той бързо ги прегледа. На всички първи страници се мъдреше историята с Коуфър. Джейк пъхна вестниците под
мишница, обиколи квартала и се върна в кухнята, където си наля още кафе и разгърна пресата.
Заповедта за мълчание беше спазена — никой не се беше раздрънкал. Ози отказваше да потвърди дори факта,
че той е шерифът. Репортерите не бяха допуснати на местопрестъплението, в ареста, в дома на Ърл и Джанет
Коуфър и в болницата. Стюарт Коуфър беше на трийсет и три години, несемеен и без деца. Беше служил в армията, а
от четири години бе помощник-шериф. Бяха посочени само оскъдни подробности от биографията му. Мемфиският
вестник припомняше за тежкия му сблъсък с наркотрафиканти три години по-рано на черен път близо до Карауей
— престрелка, при която лошите бяха убити, а лейтенант Коуфър беше само леко ранен. Куршум беше одраскал
ръката му, но той отказал да влезе в болницата и не си останал вкъщи нито ден.
Джейк изведнъж се разбърза. Взе душ, пропусна закуската, целуна момичетата за „довиждане“ и се отправи
към кантората. Непременно трябваше да отиде в болницата и задължително трябваше отново да се види с Дрю.
Беше убеден, че детето е травмирано и се нуждае от помощ — и медицинска, и правна, но държеше да избере
подходящия момент за следващата консултация между адвокат и клиент.
Явно другите не бяха на същото мнение. Порша седеше на бюрото си и държеше телефонната слушалка с
недоумяващо изражение. Нямаше я обичайната усмивка, с която посрещаше Джейк в кантората.
— Този човек ми се разкрещя — обясни тя.
— Кой?
Порша остави слушалката, взе ежедневника на Тюпълоу, посочи черно-бялата снимка на Стюарт Коуфър и
отговори:
— Баща му. Каза, че синът му е застрелян вчера, а ти си бил адвокатът на момчето, което го е убило. Хайде
говори, Джейк.
Джейк метна куфарчето си върху един стол.
— Ърл Коуфър ли?
— Точно той. Звучеше налудничаво. Каза, че момчето, Дрю някой си, не заслужавало да има адвокат и други
подобни дивотии. Какво става?
— Седни. Има ли кафе?
— Правя в момента.
— Вчера Нуз ми възложи случая. Снощи се срещнах с момчето в ареста, така че, да, нашата малка кантора вече
представлява шестнайсетгодишен младеж, който вероятно ще бъде съден за предумишлено убийство.
— Ами щатният служебен защитник?
— Той не е способен да защити дори малък побойник от детската градина и всички прекрасно го знаят, най-
вече Нуз. Обади ми се, защото не можел да намери никой друг и бил убеден, че аз си разбирам от работата.
Порша седна, избута вестника настрани и каза:
— Харесва ми. Това място наистина ще живне. Още няма девет, а вече получихме първото злобно обаждане.
— Сигурно ще има и други.
— Лушън знае ли?
— Не съм му казал. Нуз обеща да намери друг адвокат след трийсет дни, иска от мен да поема само
предварителните изслушвания.
— Момчето наистина ли го е застреляло?
— Не говори много. Затворило се е и е изпаднало в нещо като транс. Според мен се нуждае от помощ. Ако съдя
по думите на Ози, Дрю е прострелял Стю веднъж в главата със собственото му оръжие.
— Ти познаваш ли… познаваше ли Коуфър?
— Познавам всички полицаи и помощник-шерифи, някои — по-добре от други. Коуфър ми се струваше свестен
тип, дружелюбен. Миналия месец обяснявал на шестокласниците на Карла за наркотиците и тя каза, че бил
чудесен.
— Не изглежда зле за бял — отбеляза Порша.
— След около час отивам в болницата да видя майката на момчето. Изглежда, Коуфър здравата я е ступал,
преди да умре. Искаш ли да дойдеш?
Порша най-сетне се усмихна и отговори:
— Разбира се. Ще ти налея кафе.
— Страхотна секретарка си!
— Аз съм правен асистент и помощник-изследовател и преди да се усетиш, ще съм завършила право и вече ще
съм партньор в кантората. Тогава ти ще ми носиш кафе. С мляко и две захарчета.
— Ще си запиша.
Джейк се качи в своя кабинет и си съблече сакото. Тъкмо се настани в кожения въртящ се стол, и Лушън цъфна
на прага — пристигна преди кафето му.
— Чух, че имаш нов случай — каза той с усмивка и се тръшна на един стол, който все още си беше негова
собственост, както всички останали мебели и сградата.
Кабинетът на Джейк, най-представителният, беше на Лушън, преди да го изключат от адвокатската колегия
през 1979 г. Навремето в него бе работил баща му, загинал в самолетна катастрофа през 1965 г., а преди това дядо му,
който беше превърнал фирма „Уилбанкс“ в изключително влиятелна правна кантора. И тя беше такава, докато
Лушън не пое ръководството и не прогони всички платежоспособни клиенти.
Джейк не се изненада, че Лушън е осведомен. И той като Хари Рекс научаваше пръв актуалните новини, но
двамата явно ползваха различни източници.
— Нуз ме назначи — каза Джейк. — Не исках случая и още не го искам.
— Защо? Аз пък искам кафе.
Обикновено в понеделник сутрин Лушън не си правеше труда да се надига от леглото, да се къпе, да се бръсне и
да облича що-годе прилични дрехи. Вече не практикуваше право, затова обикновено прекарваше понеделниците на
верандата, където пиеше, за да се отърве от неделния махмурлук. След като беше буден и горе-долу спретнат, значи
искаше да узнае подробностите.
— Кафето идва ей сега — увери го Джейк. — Кой ти каза?
Напразно питаше, защото никога не получаваше отговор на този въпрос.
— Имам си източници, Джейк. А ти защо не искаш делото?
— Хари Рекс се опасява, че то ще попречи на споразумението по случая „Смолуд“.
— Какво споразумение?
— Според него те са готови да предложат пари. Смята също, че това убийство ще навреди на моята репутация
като виден адвокат по наказателни дела. Хората щели да се настроят против мен и нямало да можем да изберем
непредубедени заседатели.
— Откога Хари Рекс е такъв познавач на съдебните журита?
— Той се мисли за голям познавач на хората.
— Аз не бих го допуснал да застане пред жури.
— Това ще е моя работа. Имам нужната харизма.
— И нужното его, което в момента те заблуждава, че си много по-популярен, отколкото си всъщност. Защитата
на това хлапе няма да навреди на делото с железниците.
— Не съм сигурен. Хари Рекс е на друго мнение.
— Хари Рекс понякога е голям глупак.
— Той е блестящ адвокат, с когото работим по един от най-значимите случаи в залинялата ни адвокатска
практика. Не си ли съгласен с него?
— Рядко съм съгласен с Хари Рекс. Да, ще подразниш някои хора, ако защитаваш непопулярен клиент, но какво
от това? Повечето ми клиенти бяха непопулярни, което не означава, че бяха лоши хора. Не се вълнувах какво мислят
тези селяндури за мен и за клиентите ми. Трябваше да си свърша работата и това нямаше нищо общо с клюките по
кафенетата и църквите. И да говорят зад гърба ти, като загазят, ще си потърсят адвокат, който умее да се бори дори
със съмнителни средства при нужда. Кога ще се яви хлапето пред съда?
— Нямам представа, Лушън. Днес сутринта смятам да поговоря с областния прокурор и с Нуз. Трябва да
обсъдим и възможността делото да се гледа в съд за непълнолетни.
— Делото не е за съд за непълнолетни, не и в този изостанал щат.
— Познавам закона, Лушън.
— Обвинението в убийство автоматично го изважда от юрисдикцията на съда за непълнолетни.
— Познавам закона, Лушън.
Порша отвори вратата и остави в кабинета поднос с две чаши и кана кафе.
Лушън продължаваше лекцията си:
— Възрастта на хлапето също няма значение. Преди двайсет години в окръг Полк имаше процес за убийство
срещу тринайсетгодишно момче. Познавах защитника му.
— Добро утро, Лушън — вежливо поздрави Порша, докато му наливаше кафе.
— Добро утро — отговори той, без да я поглежда.
Малко след като тя започна работа в кантората, Лушън ѝ мяташе похотливи погледи. Няколко пъти я беше
докосвал по ръцете и раменете, просто нежно потупване без подтекст, но след строги предупреждения от страна на
Джейк и директна заплаха от Порша той се отдръпна и сега изпитваше към младата жена искрено възхищение.
— Още едно обаждане, Джейк, преди пет минути — съобщи му тя. — Анонимно. Някакъв нагъл тип заплаши,
че ако се опиташ да отървеш това хлапе, както си отървал „оная чернилка Хейли“, лошо ти се пише.
— Съжалявам, че си чула това, Порша — изумено отговори Джейк.
— Няма нищо. Не ми е за пръв път, няма да е и за последен.
— И аз съжалявам, Порша — обади се Лушън. — Искрено.
Джейк ѝ посочи стола до Лушън и Порша седна. Докато пиеха кафето си, се замислиха за обидната дума
„чернилка“. Дванайсет години по-рано, когато Джейк тъкмо беше завършил право и пристигна в Клантън като
съвсем неопитен адвокат, белите адвокати и съдии често използваха думата, когато си разменяха клюки и анекдоти
и дори когато разговаряха по работа без публика. Вече беше 1990 г. и употребата на „чернилка“ се смяташе за
неуместна и не се допускаше, но Джейк, който беше отраснал в Карауей, знаеше, че в това отношение у дома е
различно.
Погледна към Порша, която в момента не беше толкова смутена, колкото двамата мъже, и каза:
— Наистина съжалявам, че си чула това в нашата кантора.
— Добре съм. Цял живот го слушам. Дори в армията. Ще продължи да се случва. Справям се, Джейк. Но искам
да си изясня нещо — всички замесени в случая са бели, нали?
— Да.
— Значи не следва да очакваме онези от Клана да се намесят като по време на процеса срещу Хейли, нали?
— Кой знае? — обади се Лушън. — Откачалки колкото щеш.
— Така си е. Още няма девет в понеделник, а вече се обадиха двама. Две заплахи.
— Какво каза първият? — попита Лушън.
— Бил е бащата на убития, Ърл Коуфър — обясни му Джейк. — Не го познавам, но това сигурно ще се промени.
— Бащата на убития се обажда на адвоката на човека, арестуван за убийството, така ли?
Джейк и Порша кимнаха. Лушън поклати глава, после се усмихна и каза:
— Харесва ми. Иска ми се и аз да можех да участвам.
Телефонът на бюрото звънна и Джейк впери поглед в апарата. Мигаше трета линия, което обикновено
означаваше, че се обажда Карла. Той бавно вдигна слушалката, каза „ало“ и се заслуша. Била в училище, в своята
класна стая, течал първият час. Секретарката на директора в кабинета малко по-надолу по коридора отговорила на
позвъняване по телефона — бил някакъв мъж, който отказал да се представи, но се поинтересувал дали съпругата
на Джейк Бриганс работи там. Заявил, че е близък на Стюарт Коуфър, който има много приятели и те са разстроени,
защото адвокатът на Карл Лий Хейли се опитва да измъкне онова хлапе от ареста. Мъжът заплашил, че момчето все
още е живо само защото е зад решетките. Когато секретарката за втори път го попитала как се казва, той просто
затворил.
Секретарката уведомила директора, който съобщил на Карла, а след това позвънил в градската полиция.
Джейк паркира пред училището зад две патрулки. Полицай на име Степ Лемън, бивш клиент на Джейк по дело
за банкрут, стоеше до входа и го поздрави като стар приятел.
— Обаждането е от уличен телефон пред магазин „Паркърс“ край езерото. Толкова успяхме да открием. Ще
накарам Ози да поразпита в магазина, но според мен ще е загуба на време.
— Благодаря — отговори Джейк и двамата влязоха в сградата, където директорът чакаше заедно с Карла, която
явно беше приела телефонното обаждане най-невъзмутимо.
Тя и Джейк се отдалечиха, за да останат насаме.
— Хана е добре — прошепна Карла. — Веднага провериха как е, не знае нищо.
— Този задник се е обадил в училището, където работиш — прошепна Джейк.
— Не говори така. Просто някакъв луд, Джейк.
— Знам, но лудите вършат глупости. В кантората звъняха вече два пъти.
— Според теб това ще отшуми ли?
— Не. Предстоят твърде много важни събития. Първото явяване на момчето в съда. Погребението на Коуфър.
Предварителни изслушвания, а някой ден ще има и процес.
— Нали се занимаваш с този случай само временно?
— Да. Утре ще се срещна с Нуз и ще му разкажа какво се случва. Той ще намери друг адвокат извън окръга. Ти
добре ли си?
— Добре съм, Джейк. Не беше нужно да идваш.
— Напротив.
Той излезе от сградата заедно с полицай Лемън, ръкува се с него и отново му благодари, после се качи в колата
си. Инстинктивно отвори жабката, за да се увери, че автоматичният му пистолет е на мястото си. Там беше, а той
изруга, поклати глава безсилно и потегли.
Най-малко хиляда пъти през последните две години Джейк си беше обещавал да прибере оръжията си и да ги
използва само когато ходи на лов. Смахнатите въоръжени типове обаче вилнееха на воля, по-агресивни от всякога.
Основателно беше да се допусне, че в провинциалния Юг във всяка кола има пушка. Старите закони задължаваха
притежателите на оръжия да ги крият, но по-новите отново ги бяха извадили на показ. В днешно време, ако човек си
изкараше разрешително, можеше да си сложи пушка на задното стъкло на колата и да си запаше револвер на
хълбока. За Джейк беше възмутително, че се налага да държи пистолет в колата си, в бюрото си в кантората или в
нощното си шкафче, но след като са стреляли по теб, опожарили са къщата ти и са заплашвали семейството ти,
самосъхранението ставаше основната ти цел.
8
Госпожа Уитакър и госпожа Хъф се представиха на Джейн и Порша в чакалнята на третия етаж и ги попитаха
дали искат нещо за хапване. Църквата „Добрият пастир“ беше окупирала болницата. Ниските масички и первазите
бяха отрупани с храна, очакваха да пристигне и още. Госпожа Хъф обясни, че жените от църквата работят на смени:
бдят над Джоузи Гамбъл в стаята малко по-надолу по коридора, пред която пазеше отегчен помощник-шериф,
седнал в люлеещ стол. Докато госпожа Хъф говореше, госпожа Уитакър сложи в картонени чинийки две дебели
парчета торта с карамел и ги поднесе на Порша и Джейк. И тъй като бе невъзможно да откажеш торта, те започнаха
да похапват малки парченца с пластмасовите вилици, докато госпожа Хъф ги осведомяваше за последните резултати
от изследванията на Джоузи без капка уважение към неприкосновеността на личния живот.
Когато най-сетне получи възможност да се обади, Джейк им съобщи, че е назначен от съда за защитник на
Дрю. Жените се впечатлиха и му предложиха кафе. Джейк представи Порша като своя правна асистентка, но стана
ясно, че жените не са наясно какво точно означава това. Госпожа Уитакър посочи, че племенникът ѝ е адвокат в
Арканзас, и за да не остане по-назад, госпожа Хъф отбеляза, че брат ѝ веднъж бил член на голямото жури.
Тортата беше много вкусна, затова Джейк помоли за второ, по-малко парче и прие чаша кафе. Когато си
погледна часовника, госпожа Уитакър го осведоми, че вратата на Джоузи е затворена, защото лекарите я преглеждат.
Нямало да продължи дълго, увери го тя като същински познавач на болничните практики.
Двете жени явно нямаха никакво намерение да млъкнат, затова Джейк седна и започна да им задава въпроси за
семейство Гамбъл. Госпожа Уитакър издебна съперницата си и обясни, че през последните няколко месеца майката
и децата идвали в божия храм „Добрият пастир“. Един от църковните настоятели, господин Хърман Вест, се
запознал с Джоузи в автомивката в Клантън, където тя работела, и я заговорил, както имал навика да прави. Обичал
да се запознава с нови хора и да ги кани в църквата. Господин Вест, ако наистина бил той, дал името на Джоузи на
пастора им, отец Чарлс, който отишъл да я посети. Говорело се, че посещението не минало добре, защото мъжът в
къщата, помощник-шериф Стюарт Коуфър, Бог да го прости, се отнесъл много грубо към свещеника.
Освен това станало ясно, че Джоузи живее с него, без да са свързани в свещен брак, в явен грях, който те
добавили към молитвения си списък.
Въпреки това Джоузи и децата продължили да идват в неделя сутрин. Църквата с гордост приемала нови
членове. Това била една от причините паството да нарасне почти двойно след пристигането на отец Чарлс. Всички
били едно голямо и щастливо семейство.
В този момент се намеси госпожа Хъф, която искаше да сподели нещо. Кийра, вече на четиринайсет, по онова
време била тринайсетгодишна, а госпожа Хъф преподавала на момичетата в неделното училище. Когато тя и
останалите членове на паството научили за страхотиите, преживени от Джоузи и децата, те истински ги приобщили.
Госпожа Хъф проявявала специално внимание към Кийра, която отначало била изключително стеснителна и
необщителна. Приблизително веднъж месечно госпожа Хъф канела ученичките си у дома на пица, сладолед и
гледане на филм на ужасите с преспиване и успяла да придума и Кийра да се присъедини. Другите момичета били
чудесни, някои я познавали от училище, но тя въпреки това трудно се отпуснала.
Порша беше оставила тортата и си водеше бележки. Когато госпожа Хъф спря, за да си поеме дъх, тя побърза да
попита:
— Бихте ли ни обяснили какво имате предвид, като казвате, че семейството е преживяло страхотии?
Тези две жени бяха готови да кажат всичко, но сега се спогледаха — явно смятаха, че ще е по-добре да си
замълчат по този въпрос.
— Като по-малки децата били разделени. Не съм сигурна как и защо, но според мен Джоузи, милата тя, се е
забъркала в някакви неприятности и е влязла в затвора. Децата били изпратени на различни места. Нещо такова.
— Учителката на Дрю спомена, че класът ѝ пишел писма на момчета и момичета от сиропиталищата, а Дрю
казал, че и той е прекарал известно време в сиропиталище и не се срамува да говори за това. Явно е по-открит от
сестра си.
— Имат ли роднини наблизо? — попита Джейк.
Двете жени поклатиха глави.
— Не съм сигурна нито как, нито защо Джоузи се е хванала с този Коуфър. Носи му се лоша слава.
— Защо? — попита Порша.
— До нас стигаха всякакви слухове за него. Въпреки че беше помощник-шериф, имаше и тъмна страна.
Джейк много искаше да научи повече за тъмната страна на Стюарт, но при тях дойде лекар. Жените гордо
представиха Джейк и Порша като адвоката на семейството и неговата правна асистентка. Както обикновено става
по болниците, в присъствието на адвокат лекарят охладня. Той ги увери, че пациентката се възстановява добре,
макар че все още има болки. Щом отокът спаднел, щели да ѝ направят операция, за да наместят счупената челюст.
— Може ли да говори? — попита Джейк.
— Малко. Трудно ѝ е, но има желание.
— Ще ни позволите ли да я видим?
— Разбира се, но не я изморявайте.
Джейк и Порша побързаха да излязат от чакалнята, докато госпожите Уитакър и Хъф рекламираха пред лекаря
ново поколение готварски тави и заговориха за обяд. Беше едва 10:20 ч.
Помощник-шерифът, който пазеше в коридора, беше Лайман Прайс, може би най-възрастният служител на Ози,
поради което и най-неспособен да дебне наркодилъри и да преследва други престъпници. Възможността да убива
време пред болничната стая беше идеална за стария Лайман. Той удостои Джейк с обичайния пресипнал поздрав
без намек за неприязън заради историята с Коуфър.
Джейк почука на вратата, докато я отваряше, и се усмихна на Кийра, която седеше на стол и четеше момичешко
списание. Джоузи лежеше по гръб, леко повдигната на възглавница. Джейк представи себе си и Порша и поздрави
Кийра, която остави списанието и се изправи.
Джейк обясни, че няма да се задържат дълго, но ги осведоми, че снощи се е срещнал с Дрю и го е уверил, че ще
посети майка му и ще провери дали е добре. Джоузи се вкопчи в ръката му, стисна я силно и през превръзката
промърмори нещо като:
— Как е той?
— Добре е. Отиваме в ареста при него.
Кийра се приближи и седна на ръба на леглото. Очите ѝ бяха влажни. Джейк забеляза колко по-висока е от брат
си, макар да беше с две години по-малка. Дрю можеше да мине за момче, което още не е влязло в пубертета. Кийра
обаче беше физически зряла за възрастта си.
— Колко ще остане в ареста? — попита Джоузи.
— Доста дълго. Ще прекара там седмици, дори месеци, няма начин да го измъкна. Ще бъде обвинен в убийство
и му предстои съдебен процес, а това отнема много време.
Кийра се наведе над майка си с кърпичка в ръка и избърса бузите ѝ, после и своите. Настана дълга пауза,
запълнена от пиукането на монитор и смеха на медицинските сестри в коридора. Джейк се сепна и изведнъж му се
прииска да си тръгне. Стисна ръката на Джоузи, наведе се към нея и обеща:
— Пак ще дойда. Сега отиваме да видим как е Дрю.
Тя се опита да кимне, но я заболя и се намръщи. Джейк се отдръпна, подаде на Кийра своя визитка и прошепна:
— Ето номера ми.
На вратата се обърна да хвърли последен поглед и видя двете, вкопчени в прегръдка, разплакани и ужасени от
неизвестното бъдеще.
Беше покъртителна картина, която той никога нямаше да забрави. Две жени, изправени пред страха и пред
гнева на системата, майка и дъщеря, които не бяха извършили нищо нередно, но страдаха дълбоко. Нямаха избор,
нямаше и кой да ги защити. Никой, освен Джейк. Един глас му подсказа, че те и Дрю ще присъстват в живота му
много години.
Главният прокурор на Двайсет и втора съдебна област, включваща окръзите Полк, Форд, Тайлър, Милбърн и
Ван Бюрън, беше Лоуел Дайър от още по-малкото градче Гретна, на шейсетина километра северно от Клантън. Три
години по-рано Дайър беше победил на изборите великия Руфъс Бъкли, областен прокурор три мандата, за когото
мнозина смятаха, че ще бъде следващият губернатор или поне ще се опита да стане. Щатът за пръв път виждаше
такава публичност, тържественост, парадност и арогантна показност като тези, с които Бъкли отправяше
обвиненията срещу Карл Лий Хейли пет години по-рано и убеждаваше съдебните заседатели да му присъдят
смъртно наказание. Джейк успя да ги убеди в противното и Бъкли преживя най-тежкото си поражение. След това
гласоподавателите му устроиха второ поражение и той се прибра с подвита опашка в родния си град Смитфийлд,
където отвори малка кантора. Джейк и буквално всички други адвокати от областта мълчаливо се бяха надявали да
спечели Лоуел Дайър, който се беше доказал като стабилен професионалист в една доста монотонна работа.
Понеделничната сутрин беше всичко друго, но не и монотонна. Късно вечерта в неделя съдия Нуз се беше
обадил на Дайър по повод случая с Коуфър. Ози му беше звъннал рано сутринта в понеделник и в девет часа Дайър
се срещна със заместника си Д. Р. Мъсгроув, за да обсъдят вариантите. Още от самото начало нямаше почти никакво
съмнение, че щатът ще настоява за обвинение в предумишлено убийство и ще поиска смъртно наказание. Служител
на закона беше убит най-хладнокръвно в собственото му легло със собственото му оръжие. Убиецът беше направил
самопризнания, беше задържан и макар едва на шестнайсет години, бе достатъчно голям да има представа за добро
и зло и да осъзнава действията си. В света на Дайър Библията учеше „око за око“ и „зъб за зъб“, а Бог твърдеше, че
отмъщението е негово. Или нещо подобно. Не бяха важни точните библейски слова, защото смъртното наказание се
ползваше с подкрепата на голяма част от населението, особено на онези, които си правеха труда да гласуват.
Проучванията на общественото мнение не бяха от особено значение в провинциалния Юг, защото нагласата на
хората така и не се беше променила. Когато Дайър се кандидатира за поста, той няколко пъти заяви по време на
агитацията си, че проблемът с газовата камера е само недостатъчно честото ѝ използване. Твърдението му се хареса
на тълпата, поне на бялата тълпа. А в църквите на чернокожите той избягваше да обсъжда въпроса за смъртното
наказание.
Според действащите закони убийството не попадаше в юрисдикцията за непълнолетните, ако обвиняемият бе
навършил тринайсет. Дванайсетгодишен младеж нямаше да бъде съден в областен съд, където се гледаха всички
наказателни дела. Мисисипи беше щатът с най-нисък възрастов праг. В повечето щати обвиняемият трябваше да е
най-малко на шестнайсет години, за да бъде съден като възрастен. На север няколко щата бяха качили възрастта до
осемнайсет, но на юг — не.
Трагичните обстоятелства бяха укротили ентусиазма на Дайър, но той въпреки това тайно се радваше, че ще
участва в толкова важно дело. През трите години на поста не беше отправял обвинение в углавно престъпление, а
като прокурор, който смяташе, че с всеки изминал ден става все по-строг, той се дразнеше, че практиката му е
толкова безлична. Нямаше да има почти никаква работа, ако не се занимаваше с производството и търговията с
наркотици и акциите около хазарта, провеждани от федералните с местна помощ. Беше съдил един пияница в окръг
Полк за причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие и го беше пъхнал на топло за двайсет години.
Беше спечелил делата за два банкови обира в окръг Милбърн срещу един и същ обвиняем, но въпросният тип беше
офейкал и още не го бяха пипнали. Сигурно продължаваше да обира банки.
Преди убийството на помощник-шерифа Лоуел Дайър бе посветил времето си почти изцяло на екип от
прокурори, които се опитваха да се борят с плъзналия като чума кокаин. След убийството на Коуфър обаче той
неочаквано се оказа във вихъра на събитията. За разлика от предшественика си Руфъс Бъкли, който вече щеше да е
свикал най-малко две пресконференции, Дайър се постара да избегне репортерите в понеделник сутринта и се
залови за работа. Отново поговори с Ози и Нуз, звънна и на Джейк Бриганс, но беше препратен към гласова поща.
От уважение се обади и на Ърл Коуфър, изказа му съболезнованията си и му обеща справедливостта да
възтържествува. Изпрати следователя си в Клантън да започне да проучва.
Чу се и с патолога в щатската лаборатория. Аутопсията показала, че Коуфър е умрял от един-единствен куршум
в главата, проникнал през лявото слепоочие и излязъл през дясното ухо. Нищо забележително, освен факта, че
нивото на алкохол в кръвта му било три цяло и шест промила. Три цяло и шест! Три и половина пъти повече от един
промил, когато според законите на щата си пиян зад волана. Коуфър беше висок около метър и осемдесет и пет и
тежеше към деветдесет килограма. Мъж с такъв ръст, при това пиян, би срещал затруднения от всякакъв характер —
да ходи, да шофира и дори да диша.
Юрист от малко градче с петнайсетгодишен опит, Дайър дори не беше чувал за случай с толкова висок процент
алкохолно съдържание. Изрази удивлението си и помоли патолога отново да провери алкохолното съдържание на
кръвта. Дайър щеше да прегледа доклада от аутопсията веднага щом го получи, и щеше да го предаде на защитата в
указания срок. Нямаше да бъде възможно да прикрият факта, че Стюарт Коуфър е бил жестоко пиян, когато е умрял.
Идеален набор от факти нямаше. Всяко обвинение, както и всяка защита, имаха своите слаби места по
отношение на доказателствата. Много въпроси възникваха обаче, когато един помощник-шериф е толкова пиян в два
часа сутринта, затова броени часове след като получи делото мечта за един прокурор, Лоуел Дайър изпита първото
си съмнение.
Джейк остави Порша на площада и подкара към ареста. Там беше по-оживено от обикновено, а на него никак
не му се искаше да го зяпат на влизане. Но докато паркираше на улицата, си каза: какво толкова? Възможно е да
защитаваш убиеца на едно ченге и въпреки това ченгетата да те обичат.
Ако го намразеха за това, че върши работата, която никой не желаеше, но все някой трябваше да свърши, това не
биваше да го засяга. Той влезе в помещението, където помощник-шерифите обичаха да убиват време с клюки и
литри кафе, и поздрави Маршъл Пратър и Мос Тейтъм. Двамата му кимнаха мрачно от немай-къде и след броени
секунди Джейк установи, че фронтовата линия вече е прокарана.
— Ози тук ли е? — попита той Тейтъм, който сви рамене, все едно нямаше представа.
Джейк отмина и спря до бюрото на Дорийн. Тя беше секретарката на Ози и пазеше вратата на кабинета му като
същински доберман. Освен това носеше униформа и оръжие въпреки всеизвестния факт, че няма полицейска
подготовка и законът не ѝ разрешава да извършва арести. Хората допускаха, че тя умее да си служи с пистолет, и
никой не дръзваше да я предизвика.
— Той има среща — хладно го осведоми тя.
— Обадих му се преди половин час и се уговорихме да се видим в десет и половина — каза Джейк възможно
най-учтиво. — В момента е десет и половина.
— Ще му звънна, Джейк, но тази сутрин е голяма лудница.
— Благодаря.
Той застана до прозореца към пряката. Отвъд нея се виждаха първите няколко служебни сгради от южната
страна на площада. Куполът на съда се извисяваше над постройките и над внушителните дъбове, които бяха на по
двеста години. Докато стоеше там, Джейк усети, че обичайните разговори и закачки зад гърба му са стихнали.
Помощник-шерифите бяха тук, но сред тях вече беше и адвокатът на убиеца.
— Джейк — провикна се Ози, докато отваряше вратата на кабинета си.
Вътре двамата стари приятели застанаха един срещу друг от двете страни на голямото бюро и се спогледаха.
— Вече получихме две телефонни заплахи в кантората, а някой се обадил в училището на Карла и питал за нея
— каза Джейк. — Не си казал името, разбира се. Такива хора никога не го правят.
— Научих за обаждането в училището. Какво да направя, Джейк? Да предупредя хората да не звънят в
кантората ти, така ли?
— Говорил ли си с Ърл Коуфър?
— Да, два пъти. Вчера във фермата му и тази сутрин по телефона. Опитваме се да уточним някои подробности
около погребението, Джейк. Нали не възразяваш?
— Не говоря за погребението, Ози. Би ли помолил най-учтиво господин Коуфър да каже на хората си, които и
да са те, по дяволите, да ни оставят на мира?
— Сигурен ли си, че са близките?
— Кой друг? Доколкото разбрах, те са доста луди глави. Разбираемо е, че са разстроени от убийството. Кой друг
може да бъде? Просто прекрати заплахите, Ози.
— Мисля, че и ти си разстроен, Джейк. Може би е добре първо да се успокоиш. Никой не е пострадал, освен
Стюарт Коуфър. — Ози бавно се отпусна на стола си. Кимна и Джейк също седна. — Запиши обажданията и ми
донеси записите — поръча той. — Ще направя каквото мога. Искаш ли пак охрана?
— Не. Дойде ни до гуша. Лично ще стрелям.
— Джейк, наистина не смятам, че имаш основание за тревога. Близките на Стю са разстроени, но не са луди.
След погребението нещата вероятно ще се уталожат. А и ти ще се отървеш от случая, нали?
— Не знам. Надявам се. Днес проверявал ли си как е момчето?
— Говорих с надзирателя. Съвсем се е затворило.
— Яло ли е нещо?
— Малко чипс и кока-кола.
— Ози, не съм специалист, но според мен момчето е травмирано и се нуждае от помощ. Напълно възможно е да
преживява нервен срив.
— Извинявай, Джейк, но не му съчувствам.
— Разбирам. Ще се видя с Нуз утре сутринта преди гражданските му дела и смятам да го помоля да изпрати
Дрю на изследвания в клиниката в Уитфийлд. Нуждая се от помощта ти.
— От моята помощ ли?
— Да. Нуз ти се възхищава и ако ти също си на мнение, че хлапето има нужда от професионална помощ, той ще
се съгласи. Дрю е в твоята юрисдикция и в момента ти си запознат със състоянието му по-добре от всеки друг.
Доведи и надзирателя в кабинета на Нуз. Неофициално. Няма да се налага да свидетелствате. При непълнолетните
правилата са различни.
Ози се изсмя саркастично и отмести поглед.
— Нека ти обясня нещо. Независимо на колко години е, това хлапе е убило мой помощник-шериф, чието
погребение, опело или както там наричате тези неща вие, белите, още не е организирано, а аз седя тук с адвоката на
защитата, който ме моли да помогна на заподозрения. Правилно ли схващам, Джейк?
— Моля те да постъпиш както е редно, Ози. Само толкова.
— Отговорът ми е „не“. Не съм виждал хлапето, откакто го доведохме. Прекалено си настъпателен, Джейк.
Забави темпото.
Ози го гледаше гневно иззад бюрото си, докато изричаше това предупреждение, и Джейк схвана посланието.
Изправи се и каза:
— Добре, отивам да се видя с клиента си.
Джейк занесе на Дрю кутийка безалкохолно и пакетче фъстъци и няколко минути по-късно успя да подмами
момчето да се покаже изпод одеялата. То седна на ръба на леглото и отвори напитката.
— Днес сутринта видях майка ти — осведоми го Джейк. — Справя се страхотно. Кийра е при нея в болницата,
а хора от църквата се грижат за тях.
Без да откъсва поглед от краката си, Дрю кимна. Русата му коса беше станала на клечки, мръсна и сплъстена, а
тялото му се нуждаеше от здраво търкане с гъба. Още не го бяха облекли в оранжев гащеризон — за предпочитане
беше пред измачканите евтини дрехи, които носеше.
Дрю продължи да кима и попита:
— От коя църква?
— Мисля, че се казва „Добрият пастир“. Свещеникът е Чарлс Макгари. Познаваш ли го?
— Май да. Стю не даваше да ходим на църква. Той наистина ли е мъртъв?
— Мъртъв е, Дрю.
— Аз ли съм го застрелял?
— Така изглежда. Не помниш ли?
— Някой път помня, друг път не. Понякога ми се струва, че сънувам, разбираш ли? Ето, в момента например.
Ти наистина ли си тук и говориш с мен? Как се казваш?
— Джейк. Запознахме се снощи, когато се отбих. Помниш ли?
Последва дълго мълчание. Дрю отпи от кутийката и се помъчи да отвори фъстъците. Не успя, затова Джейк взе
пакетчето, разкъса го и му го подаде.
— Не е сън, Дрю — увери го той. — Аз съм твоят адвокат. Запознах се с майка ти и сестра ти и вече официално
представлявам семейството ти. Важно е да ми имаш доверие и да говориш с мен.
— За какво?
— За какво ли? Ами например за къщата, в която си живял с Кийра, майка ти и Стюарт Коуфър. Откога живеете
там?
Отново последва мълчание, докато момчето се взираше в пода, сякаш не беше чуло нищо от казаното.
— От колко време, Дрю? Откога живеете у Стюарт Коуфър?
— Не помня. Наистина ли е мъртъв?
— Да.
Безалкохолното се изплъзна от ръката му, тупна на пода и до стъпалата на Джейк бликна пяна. Кутийката се
търкулна, после спря, но от нея продължи да тече безалкохолно. Дрю изобщо не реагира, а Джейк се постара да не
обръща внимание на плъзналата към обувките му локва. Момчето затвори очи и замънка със затворена уста — едва
чуто и измъчено стенание. Устните му започнаха да помръдват, сякаш си мърмореше под носа. След малко Джейк
понечи да каже нещо и да го прекъсне, но се възпря и реши да почака. Дрю приличаше на монах в дълбок транс или
на психичноболен, чиято мисъл блуждае в мрака.
Всъщност беше наранено дете, което се нуждаеше от помощ, а Джейк не можеше да му я окаже.
9
По обед в понеделник на Ози му беше дошло до гуша от тълпите и шума, от помощник-шерифите, които не бяха
дежурни, но се събираха на групи и разменяха най-новите клюки, от пенсионираните полицаи, които копнееха пак
да са част от братството — безполезни запасняци, които само се пречкаха, от репортерите, от възрастните досадни
жени, които просто си вряха носа, а уж се отбиваха да донесат кексчета и понички, като че ли имаше полза от това
да се натъпчеш със захар, от любопитните, които нямаха основателна причина за присъствието си, от политиците,
които се надяваха с присъствието си да привлекат избиратели, привърженици на реда и справедливостта, и от
приятелите на семейство Коуфър, които си бяха втълпили, че помагат, като подкрепят момчетата със сини
униформи. Ози разпореди на всички, които не са на смяна, да напуснат сградата.
Повече от трийсет часа се бе старал да носи маската на професионалист, който не е допуснал трагедията да го
извади от равновесие, но умората започваше да го надвива. Разкрещя се на Дорийн, която също му се разкрещя в
отговор. Напрежението беше осезаемо.
Ози събра най-добрите си хора в своя кабинет и любезно помоли Дорийн да пази вратата и да не го свързва с
никого по телефона. Мос Тейтъм, Маршъл Пратър и Уили Хейстингс. Никой не беше униформен, Ози също. Раздаде
на всички листове и ги помоли да ги прегледат. Остави им достатъчно време, после каза:
— Три цяло и шест промила. Помните ли да сте спирали пиян шофьор с три цяло и шест промила алкохол в
кръвта?
Тримата бяха виждали какво ли не или поне така смятаха.
— Случвало ми се е да попадам два пъти на три промила, но не повече. Не помня такова чудо.
Мос Тейтъм поклати глава невярващо и каза:
— И на мен не ми се е случвало.
— Момчето на Бъч Ванго имаше три цяло и пет — обади се Хейстингс. — Май отбеляза рекорд за окръг Форд.
— И умря — добави Пратър.
— На следващия ден в болницата. Не съм го арестувал аз, затова не съм правил пробата.
— Не е имало проба — уточни Пратър. — Той не е шофирал. Намерили са го насред пътя за Крафт една сутрин.
Минало като алкохолно отравяне.
— Добре, добре — каза Ози. — Работата е там, че нашият загинал колега е бил толкова наквасен, че на негово
място повечето хора щяха да са мъртви. Коуфър е имал проблем. Не е можел да се владее, а ние изобщо не сме
подозирали колко сериозно е положението, нали?
— Вчера говорихме за това, Ози — каза Пратър. — Не ни обвинявай, че не сме изпортили свой колега.
— Не ви обвинявам! Обаче надушвам, че сте се опитвали да го прикривате. Имало е най-малко два доклада,
след като приятелката на Коуфър се е обадила, че той я бие. Не съм ги виждал, а сега не мога и да ги намеря.
Търсихме цяла сутрин.
Ози беше шерифът, избиран и преизбиран от хората, и единствен от всички в стаята трябваше да се изправя
пред избирателите си през четири години. Другите трима бяха най-доверените му момчета, които дължаха на него
кариерата и заплатата си. Те разбираха същността на взаимоотношенията помежду им, на проблемите, на
политиката. На всяка цена трябваше да го бранят с всички сили. Не бяха сигурни дали Ози е виждал докладите, не
бяха сигурни и какво точно му е известно, но в този момент бяха готови да го подкрепят в каквато и светлина да се
опитваше да се представи.
— Пъртъл и Маккарвър са завели доклад преди около месец, след като жената позвънила на диспечера късно
през нощта, но после отказала да подаде жалба, все едно нищо не се е случило. Двамата се кълнат, че са писали
доклад, но го няма. Оказва се, че преди четири месеца тя отново се е обадила в централата със същото оплакване:
Коуфър се прибрал пиян, пребил я, помощник-шериф Суейзи отишъл у тях, но тя не повдигнала обвинение. Ето
какъв е проблемът, момчета. Джейк се отби преди час. Съдия Нуз го е назначил, самият той твърди, че не иска
случая, че Нуз ще се опита да намери друг адвокат колкото се може по-скоро. Няма как да бъдем сигурни в това,
извън нашата власт е. Засега обаче Джейк е защитникът, а той веднага ще надуши за изчезналите документи. Не
веднага, но ако се стигне до съд. Познавам го добре, всички го познаваме, по дяволите — вече е с едни гърди пред
нас.
— Защо му е на Джейк да се набърква? — попита Пратър.
— Както казах, Нуз го е назначил. На хлапето му се полага адвокат, а явно никой друг не иска да се наеме.
— Нали имаме служебен защитник? — обади се Хейстингс. — Харесвам Джейк, не искам да е на
противниковата страна.
Уили Хейстингс беше братовчед на Гуен Хейли, майката на Тоня и съпруга на Карл Лий, и за тях Джейк беше
същински Исус.
— Служебният защитник е много неопитен, още не е имал сериозно дело. Подочух, че Нуз не го харесва.
Вижте, момчета, Омар Нуз е съдия от много отдавна. Харесва ли ни или не, той познава правилата в системата.
Способен е да издигне или да съсипе всеки адвокат и много харесва Джейк. Просто Джейк не е можел да му
откаже.
— Нали уж ще се занимава само с предварителните изслушвания, докато намерят някой друг? — попита
Пратър.
— Кой знае? Много неща могат да се случат, още е рано. Току-виж, не успеят да намерят друг. Освен това
Джейк е амбициозен адвокат и се ласкае от вниманието. Не забравяйте, че е нает и обучен от Лушън Уилбанкс —
радикално настроен юрист, готов да защитава всекиго в съда.
— Не го вярвам — отсече Тейтъм. — Джейк уреди сделка със земята на чичо ми миналата година.
— Той ми съобщи, че вече получава заплахи по телефона. Ще отида да поговоря с Ърл Коуфър като проява на
уважение, да обсъдим погребението и да се уверя, че семейството е под контрол.
— Коуфър са свестни хора — каза Пратър. — Познавам някои от тях, в момента просто са в шок.
— Това не важи ли за всички? — попита Ози и измери с поглед тримата помощник-шерифи. Накрая
промърмори: — Добре де, казвай!
Маршъл подхвърли своя лист на бюрото и запали цигара. Отиде до прозореца, открехна го да се проветрява и се
облегна на стената.
— Говорих с братовчед ми. Не е бил с Коуфър онази нощ, но се обади тук-там и събра сведения. Играли карти в
бунгалото на Дог Хикман край езерото. Покер с ниски залози, не били паралии, но някой донесъл пиячка направо
от казана, миришела на праскови и момчетата направили главите. Всички се натряскали. Трима се отрязали и
останали в бунгалото. Не помнят много. Коуфър решил да се прибере с колата. И някак се добрал до вкъщи.
Ози го прекъсна, като вметна:
— Алкохолът сигурно е от спиртоварната на Гари Гарвър.
Пратър дръпна от цигарата си и впери поглед в шерифа.
— Не попитах за имена, Ози, и не ми казаха други, освен тези на Коуфър и Дог Хикман. Коуфър е мъртъв, а
другите четирима в момента са напълнили гащите.
— Защо?
— Не знам, може би се чувстват донякъде отговорни. Играли карти и се наливали с лоша пиячка, а сега
приятелят им е мъртъв.
— Явно са пълни глупаци.
— Не твърдя, че не са.
— Ако започнем да арестуваме хората, защото играят на покер и зарове, ще се наложи да построим нов арест.
Дайте ми имената и ги уверете, че няма да им бъдат предявявани обвинения.
— Ще се опитам.
— Намери имената, Маршъл, иначе Хари Рекс Вонър ще ги научи преди нас още утре сутринта, а първият, на
когото ще ги съобщи, ще бъде Джейк.
— Те не са направили нищо нередно — обади се Мос Тейтъм. — Какво толкова? Единственото престъпление е
убийството, а ние заловихме убиеца, нали?
— Не е толкова просто — заяви Ози. — Ако се стигне до съдебен процес, се обзалагам, че адвокатът на
защитата ще вдигне голяма шумотевица около отвратителното поведение на Коуфър, предизвикало стрелбата.
— Не могат да го направят — възрази Пратър. — Той е мъртъв.
— А защо е мъртъв? Защото се е прибрал пиян, заспал е и глупавото хлапе е решило, че ще е забавно да му
пръсне мозъка, така ли? Не. Мъртъв е, защото приятелката му е искала да докопа парите му? Не, Маршъл. Мъртъв е,
защото е имал лошия навик да се налива и да я пребива от бой, а синът ѝ се е опитал да я защити. Предстои страшно
неприятен съдебен процес, момчета, подгответе се. Затова е абсолютно задължително да научим всичко, което се е
случило. Започнете с Дог Хикман. Кой може да поговори с него?
— Суейзи го познава — каза Уили.
— Добре. Накарайте го да отиде при Хикман при първа възможност. И се постарайте тия палячовци да
разберат, че не сме погнали тях.
— Ясно, шефе.
Карла преподаваше в училището, а вечер обикновено подготвяше часовете си, оценяваше тестове и се стараеше
да следи домашните на Хана, затова не ѝ оставаше много време за кухнята. В повечето случаи тримата вечеряха
заедно точно в седем. Джейк понякога оставаше в кантората до късно или беше извън града, но ангажиментите му
като адвокат с неголяма практика не налагаха да пътува често. Винаги вечеряха нещо приготвено набързо и колкото
се може по-здравословно. Ядяха много пилешко и зеленчуци, печена риба, малко хляб и зърнени храни и избягваха
червеното месо и излишната захар. След хранене бързо раздигаха масата, почистваха кухнята и се заемаха с по-
приятни занимания като гледане на телевизия, четене или игри, след като Хана приключеше с домашните.
Понякога вечер Джейк и Карла правеха кратки обиколки на квартала, щом дъщеря им си легнеше. Тя не искаше
да се разхожда с тях, защото смяташе, че е страхотно едно голямо момиче да си стои само у дома. Настаняваше се в
леглото с кучето Мъли и четеше книга. Родителите ѝ никога не се отдалечаваха на повече от десет минути от
къщата.
След един от най-дългите понеделници, които помнеха, Джейк и Карла заключиха вратите и стигнаха до края
на улицата, където спряха край кучешкия дрян и се насладиха на уханието му. Домът им, известен като Хокът Хаус,
беше сред двайсетината на сенчеста стара улица на осем преки от градския площад. Повечето къщи бяха
собственост на възрастни пенсионери, които с мъка се справяха с все по-непосилната за тях поддръжка, но имаше и
по-млади семейства. През два имота от тях живееше млад лекар от Пакистан, когото отначало не приемаха охотно,
защото никой не успяваше да произнесе името му и защото кожата му беше по-тъмна, но три години по-късно, след
хиляди консултации, той знаеше повече тайни от всеки друг в града и си спечели всеобщото възхищение. Срещу него
и симпатичната му съпруга живееше семейство с пет деца, но без работа. Мъжът твърдеше, че върти бизнеса с
дървен материал, основан от дядо му, но всъщност почти не излизаше от кънтри клуба. Жената играеше голф и
бридж и през повечето време надзираваше персонала, на който беше поверила отглеждането на децата си.
С изключение на тези две къщи и Хокът Хаус улицата беше тъмна, защото хората си лягаха рано.
Изведнъж Карла спря, дръпна Джейк за ръката и каза:
— Хана е сама.
— Е, и?
— Според теб в безопасност ли е?
— Разбира се.
Въпреки това двамата инстинктивно се обърнаха. Направиха няколко крачки и Карла призна:
— Не мога да го преживея отново, Джейк. Тъкмо си създадохме нормален ритъм, не искам пак да ме обзема
тревога.
— Няма за какво да се тревожиш.
— Нима?
— Добре де, има, но заплахата не е сериозна. Няколко странни обаждания по телефона, до едно от страхливци,
които отказват да съобщят имената си и звънят анонимно от улични телефони.
— Това вече съм го чувала точно преди да ни подпалят къщата.
Извървяха още няколко крачки, хванати за ръце.
— Не можеш ли да се отървеш от този случай? — попита тя.
— Едва вчера ми го възложиха.
— Знам. Помня. А утре сутрин ще се срещнеш със съдия Нуз, нали?
— Да, за исканията по делото „Смолуд“.
— Ще обсъждате ли и този случай?
— Със сигурност. И бездруго само за това се говори. Дрю се нуждае от помощ незабавно или поне трябва да го
прегледа професионалист. Ако се отвори възможност, ще помоля Нуз за съдействие. А ако по някаква случайност
той е намерил друг адвокат, не се съмнявам, че ще ми го съобщи.
— Но не е много вероятно, а?
— Да, не е вероятно толкова скоро. Аз ще поема предварителните изслушвания, ще се погрижа правата на
хлапето да не се нарушават, ще се постарая да му намеря помощ, а после, след няколко седмици, ще притисна Нуз да
ми намери заместник.
— Обещаваш ли?
— Да. Съмняваш ли се?
— Донякъде.
— Защо?
— Защото не ти е все едно, Джейк, имам усещането, че вече се притесняваш за това дете и близките му и искаш
да ги защитиш. Ако съдия Нуз не успее да убеди друг адвокат, много лесно ще те притисне отново. Ти си подходящ.
Онова семейство ти има доверие. А и, да си го кажем честно, на теб ти е приятно да си в центъра на събитията.
Завиха по тясната алея към своята къща и се полюбуваха на прекрасния си дом.
— Мислех, че ти искаш да представлявам момчето — каза Джейк.
— Май да, но преди да започнат да ни звънят.
— Това са просто телефонни обаждания, Карла. Няма нищо страшно, докато не започнат да стрелят.
— Е, олекна ми!
Според адвоката на Ърл имотът принадлежал единствено на Стюарт след легализиране на завещанието на дядо
му, който починал преди дванайсет години. Двете му бивши съпруги отдавна били извън играта, а имената им
изобщо не фигурирали в нотариалния акт. Стюарт нямал деца. Нямал завещание и съгласно законите в щата
Мисисипи имотът му щял да бъде наследен поравно от родителите му Ърл и Джанет, братята и сестра му.
След вечеря в понеделник Ърл и двамата му живи синове, Бари и Сесил, отидоха в къщата за първи оглед, след
като същия следобед щатските криминалисти я бяха освободили. Не беше желано посещение, но трябваше да го
направят. Когато Ърл паркира зад пикапа на Стюарт и угаси фаровете, тримата продължиха да седят пред тъмната
къща. Бари и Сесил попитаха дали може да останат в колата. Ърл отговори, че е важно да видят къде е умрял брат
им. На задната седалка Бари се мъчеше да сподави риданията си. Накрая излязоха и тръгнаха към входната врата,
която завариха отключена.
Ърл събра сили и влезе в спалнята пръв. Чаршафите и завивките бяха свалени от матрака и в средата му се
виждаше огромно и отблъскващо петно от засъхнала кръв. Ърл се стовари на единствения стол и закри очите си с
ръце. Бари и Сесил останаха на прага, зяпнали зловещото място, където беше издъхнал брат им. По стената над
леглото имаше кървави пръски и стотици миниатюрни вдлъбнатини там, където криминалистите бяха изземвали
материал, за да правят с него каквото правят. В стаята вонеше на смърт и злодейство — остра и силна миризма като
от премазано на пътя животно, която се засилваше, колкото повече я вдишваха.
Ози им беше казал, че могат да изгорят матрака. Замъкнаха го в задния двор през кухнята и малката веранда.
Направиха същото с таблата, рамката на леглото и възглавниците. Никой нямаше да спи отново в леглото на Стюарт.
В малък дрешник в коридора намериха дрехите и обувките на Джоузи, огледаха ги и Ърл каза:
— Да изгорим и тях.
В скрина откриха бельото, пижамите и чорапите ѝ, а в банята — сешоара и тоалетните ѝ принадлежности.
Чантата ѝ беше върху кухненския плот до телефона, а до нея имаше връзка ключове. Сесил остави ключовете и без
да поглежда в чантата, я хвърли върху матрака заедно с останалите вещи на Джоузи.
Ърл поля всичко с течност за запалки и драсна клечка кибрит. Гледаха как огънят бързо се разгаря и отстъпиха
назад.—
Донесете и нещата на хлапетата — каза Ърл на Сесил и Бари. — Няма да стъпят тук повече.
Качиха се на бегом в стаята на момчето и награбиха всичко, което щеше да изгори — чаршафи, дрехи, обувки,
книги, евтин сиди плейър, плакатите от стената. Бари разчисти стаята на момичето. Тя имаше малко повече вещи от
брат си, включително няколко плюшени мечета и други животни. В килера намери кашон със стари кукли и
играчки, който свали долу, изнесе навън и с удоволствие хвърли върху пращящия огън. Отдръпнаха се от кладата и се
вторачиха в нея като хипнотизирани. Стояха така, докато не започна да гасне.
— Ами колата ѝ? — попита Бари баща си.
Ърл впери злобен поглед в старата мазда, паркирана отстрани до къщата, и за миг се зачуди дали да не подпалят
и нея, но Бари каза:
— Мисля, че още дължи пари за нея.
— Тогава да не я пипаме — разпореди се Ърл.
Мислеха да приберат личните вещи на Стюарт, пушките и дрехите му, но Ърл реши да оставят това за по-късно.
Къщата принадлежеше на семейството отдавна и беше сигурно място. Утре той щеше да смени ключалките, а после
редовно да наминава да наглежда. А чрез шерифа щеше да даде да се разбере, че няма причина тази жена, нейните
деца или нейните приятели да стъпват отново в техния имот. С колата ѝ щеше да се оправя Ози.
Дог Хикман държеше единствения магазин за мотоциклети в града и продаваше и стари, и нови машини. Не
беше чужд на незаконните дейности, но беше достатъчно умен да не допуска да го заловят и в досието му имаше
само една отдавнашна присъда за шофиране в нетрезво състояние. Беше добър познайник на полицията, но тъй като
не притесняваше хората, го оставяха на мира. Пороците на Дог бяха комарът, контрабандният алкохол и търговията с
трева. Мик Суейзи беше изтъргувал няколко мотоциклета на Дог и го познаваше добре. Отби се в магазина му вече по
тъмно в понеделник, увери го, че не идва по работа, и прие една бира. Веднага мина на въпроса и обясни на Дог, че
Ози не търси кого да обвини, а просто иска да разбере какво се е случило в събота вечерта.
— Не ме е страх от Ози — самоуверено заяви Дог. Стояха отвън, облегнати на неговия мустанг, и пушеха. — Не
съм направил нищо нередно. Ще ми се да не бях пил толкова, за да попреча на Стю да се насвятка така, нали
разбираш? Трябваше да го спра, но нищо нередно не съм направил.
— Знаем — каза Суейзи. — Знаем също, че в онова бунгало сте били петима. Кои са останалите трима души?
— Не съм доносник.
— Какъв доносник, след като няма престъпление, Дог?
— Като няма престъпление, ти защо си тук и разпитваш?
— Ози иска да знае. Коуфър беше един от нас и шефът много го харесваше. Всички харесвахме Стюарт. Добро
ченге. Симпатяга. Но е бил пиян като кирка, Дог. Три цяло и шест промила.
Дог поклати глава невярващо и плю на земята.
— Ами ще ти кажа истината. Когато се събудих вчера сутринта, главата ми тежеше като гюле. Цял ден не станах
от леглото, а днес сутринта едва се надигнах. Откачена работа, човече.
— Какво пихте?
— Нова партида от Гари Гарвър. Миришеше на праскови.
— Станахте трима. Кои бяха другите двама?
— Ама само между нас, нали? На никого няма да казваш.
— Ясно.
— Калвин Мар и Уейн Агнър. Започнахме с каса бира и играехме покер в бунгалото ми, нищо особено. После
цъфна Гари с две еднолитрови бутилки от неговата пиячка. Всички се натряскахме. Безпаметно. За пръв път от
много време ми беше толкова зле, че си помислих да взема да спра.
— По кое време си тръгна Коуфър?
— Не знам. Тогава не съм бил буден.
— Кой е бил буден?
— Не знам, Мик, кълна се. Май всички се бяхме гътнали, пълно затъмнение. Не помня много. По някое време
през нощта, не знам точно кога, Стю и Гари са си тръгнали от бунгалото. Когато се събудих късно в неделя, Калвин и
Уейн още бяха там, ама се чувстваха много зле. Станахме, опитахме се да се раздвижим, изпихме по две бири да
притъпим главоболието, после брат ми се обади по телефона и ми съобщи, че Стю е убит. Някакво хлапе го
застреляло в главата. Мамка му, преди часове седеше с нас на масата, играеше карти и пиеше уиски от чаша за кафе.
— Ти често ли се виждаше със Стю?
— Що за въпрос е това?
— Прост.
— Не колкото преди година. Той му беше изпуснал края, Мик. Играехме покер веднъж месечно, обикновено в
бунгалото, но Стю винаги прекаляваше с пиенето. Ама кой сам аз да го съдя, нали? Само че се говореха разни неща
за него. Приятелите му се тревожеха. По дяволите, всички прекаляваме с пиенето, но понякога тъкмо пияниците
първи забелязват какво става. Смятахме, че шерифът е наясно, но си затваря очите.
— Съмнявам се. Стю идваше на работа всеки ден и се справяше чудесно. Беше от любимците на Ози.
— И аз го харесвах. Всички харесваха Стю.
— Ще говориш ли с Ози?
— Ами не ми се ще.
— Не те пришпорвам, той иска просто да те чуе. Може би след погребението.
— Имам ли избор?
— Нямаш.
10
Както ставаше обикновено със слуховете от съдебната палата, и този път източникът не беше ясен. Дали се
появи от намек за истината, или беше представата за шега на служител от поземления архив на първия етаж? Дали
някой отегчен адвокат не си бе съчинил нещо, вперил очи в часовника, за да провери колко бързо ще се завърти
измислицата му и ще се върне при него? И тъй като цялата сграда на съда, всъщност целият град, все още обсъждаше
подробностите около убийството, основателно беше предположението, че някой вътрешен човек, може би
помощник-шериф или съдебен пристав, е подметнал нещо от сорта на „Днес водим хлапето“.
Тъй или иначе, рано във вторник сутринта половината окръг знаеше с абсолютна сигурност, че момчето, убило
Стюарт Коуфър, ще се яви в съда за пръв път. Слухът беше съпътстван от прелюбопитната подробност, че то най-
вероятно ще бъде пуснато на свобода! Заради възрастта му.
Обикновено на изслушванията присъстваха само няколкото адвокати, които бяха подали искания, и никога
нямаше зрители. Във вторник обаче десетки се стекоха в главната съдебна зала, за да станат свидетели на тази
чудовищна несправедливост. Служителите проверяваха графика отново и отново, да не би да са пропуснали нещо.
Съдия Нуз щеше да дойде чак към десет, когато трябваше да започне изслушването по първото искане. Когато Джейк
пристигна в девет и половина, най-напред помисли, че е сбъркал деня. Размени шепнешком няколко думи с една
секретарка и научи за слуха.
— Странно — каза Джейк в отговор, докато оглеждаше суровите лица, вперили погледи в него. — Щях да знам,
ако клиентът ми се явява в съда.
— Обикновено е така — пошушна в отговор жената.
Хари Рекс също пристигна и започна да обижда адвоката на застрахователната компания. Навъртаха се и други
хора, които наблюдаваха тълпата и се питаха каква е причината за струпването. Пристави и помощник-шерифи се
бяха скупчили в единия край, наясно със слуха, но и с факта, че няма заповед обвиняемият да бъде доведен от
ареста.
Лоуел Дайър влезе през странична врата и поздрави Джейк. Уговориха се възможно най-скоро да обсъдят
нещата с Омар Нуз. В десет часа почитаемият съдия ги повика в кабинета си и им предложи кафе, докато
подреждаше втората си дневна доза лекарства. Тогата му висеше на вратата, а сакото му беше окачено на облегалката
на стола.
— Как е обвиняемият? — попита той.
Нуз беше висок и открай време слаб, с леко хлътнал в средата нос, който често се зачервяваше повече от бледата
кожа на лицето му. Наглед пращеше от здраве, затова, докато го наблюдаваха как гълта един куп хапчета, адвокатът и
прокурорът са зачудиха колко сериозно е състоянието му. Все пак не се осмелиха да го попитат какво му е.
Джейк наля кафе в две картонени чашки и двамата с Дайър седнаха срещу съдията.
— Момчето не е добре, господин съдия — отговори Джейк. — Посетих го пак днес сутринта, съвсем се е
затворило в себе си. Според мен преживява нервен срив. Възможно ли е да уредим преглед и евентуално лечение?
Може да се окаже просто едно болно дете.
— Дете ли? — възкликна Дайър. — Опитай се да го обясниш на семейство Коуфър.
— Той е на шестнайсет, Джейк — напомни му съдия Нуз. — Не е дете.
— Почакайте само да го видите.
— Къде да бъде прегледан? — попита Дайър.
— Предпочитам да го поверим на специалисти в щатската болница.
— Лоуел?
— Щатът възразява, поне засега.
— Не съм сигурен, че имаш право да възразяваш — отбеляза Джейн. — Още няма заведено дело. Не трябва ли
да изчакаш връчването на обвинителния акт?
— Да, вероятно трябва.
— Проблемът е, че момчето се нуждае от помощ сега — настоя Джейн. — Още днес. Незабавно. Травмирано е
и състоянието му няма да се подобри в ареста. Трябва да го прегледа психиатър, някой, който разбира повече от нас.
Иначе Дрю вероятно ще се влоши още повече. Понякога отказва да говори с мен. Не знае кой ден е. Не се храни. Има
налудничави сънища и халюцинации. Само седи, рее поглед и издава някакъв странен звук, някакво мънкане, все
едно е загубил разсъдък. Не искаш ли обвиняемият да е здрав, Лоуел? Ако е побъркан, не можеш да го изправиш
пред съда. Нищо не пречи поне да заведем при него специалист.
Дайър погледна към Нуз, който явно беше сдъвкал горчиво хапче.
— Престъпление, заподозрян, задържане, арест. Според мен е време за първа поява на обвиняемия в съда.
— Ще откажем — заяви Джейк. — Нищо няма да спечелим, ако го доведем с полицейска кола и го вкараме в
съдебната зала. В момента той просто няма да го понесе. Казвам ви честно, господин съдия, според мен момчето не
съзнава какво се случва около него.
Дайър се усмихна и поклати глава, сякаш изпитваше съмнения.
— Май се готвиш да пледираш невменяемост, Джейк.
— Не е така, защото съдия Нуз обеща да намери друг адвокат за процеса, ако изобщо се стигне дотам.
— О, ще има процес, Джейк, обещавам ти — каза Дайър. — Не може да убиеш човек най-хладнокръвно и да ти
се размине.
— На никого няма да му се размине, Лоуел. Просто се тревожа за това момче. Изгубило е всякаква връзка с
действителността. Какво ще навреди един лекарски преглед?
Нуз приключи с хапчетата. Погледна Джейк и попита:
— Кой ще го направи?
— Щатската здравна служба има регионален офис в Оксфорд. Може да го заведем да го прегледат.
— А не може ли те да изпратят човек тук? — попита Нуз. — Не ми се иска обвиняемият да напуска ареста
толкова скоро.
— Съгласен съм — каза Дайър. — Още не е минало погребението. Не съм сигурен, че хлапето ще е в
безопасност навън.
— Добре — кимна Джейк. — Не ме интересува как точно ще го направим.
Нуз вдигна ръце и призова за ред.
— Хайде да уговорим план за действие. Лоуел, допускам, че възнамеряваш да отправиш обвинение в
предумишлено убийство, така ли е?
— Господин съдия, още е рано да се каже, но да, засега клоня натам. Според мен фактите сочат в тази посока.
— А кога ще представиш случая пред голямото жури?
— Събираме се тук след две седмици, но винаги мога да свикам заседанието и по-рано. Имате ли
предпочитания?
— Не. Голямото жури не е моя работа. Джейк, как си представяш събитията през следващите няколко седмици?
— Благодаря ви, господин съдия. Поради крехката възраст на моя клиент нямам друг избор — трябва да помоля
да прехвърлите делото към съда за непълнолетни.
Лоуел Дайър си замълча, за да даде възможност на Нуз да отговори. Съдията го погледна с извити вежди и
тогава Дайър каза:
— Разбира се, щатът ще възрази на такова искане. Ние смятаме, че делото трябва да се гледа в този съд и
обвиняемият трябва да бъде третиран като възрастен.
Джейк не реагира. Отпи глътка кафе и погледна към бележника си, сякаш знаеше, че точно това предстои. И
наистина знаеше, тъй като нямаше никакъв шанс Омар Нуз да допусне съдът за непълнолетни на окръг Форд да
гледа дело за толкова тежко престъпление. По-незначителни престъпления на тийнейджъри — кражби на
автомобили и стоки от магазините, наркотици — често се изпращаха в по-долна инстанция, където съдията беше
известен със своето здравомислие. Но това не важеше за сериозните престъпления, свързани с телесни повреди, и
със сигурност не важеше за убийствата.
Повечето бели южняшки семейства смятаха, че едно шестнайсетгодишно момче като Дрю Гамбъл, което е
застреляло мъж, спящ в собственото си легло, трябва да бъде съдено като възрастен и да получи строга присъда,
дори смърт. Малцина бяха на различно мнение. Джейк се съмняваше, че Дрю е способен да проумее какво означава
престъпно намерение.
Освен това Джейк познаваше политическата реалност. Следващата година, 1991-ва, и прокурорът, и съдията
щяха да се кандидатират за преизбиране: Дайър за пръв път, а Нуз за пети. Макар да наближаваше седемдесет и да
пиеше много лекарства, почитаемият съдия не даваше признаци, че се кани да забави темпото. Харесваха му
работата, престижът, заплатата. Нямаше сериозни съперници — малцина юристи бяха склонни да отправят
предизвикателство към действащ и утвърден съдия, — но винаги съществуваше вероятността някой по-слаб
кандидат да се сдобие с неочаквана популярност и избирателите да решат, че искат ново лице. Три години по-рано
един адвокат шарлатанин от окръг Милбърн дишаше във врата на Нуз и му отправи нелепи обвинения за
снизходителни присъди по наказателни дела. Спечели една трета от гласовете — впечатляващо постижение за
непознат и неблагонадежден кандидат.
Сега се очертаваше нова заплаха. Джейк беше дочул слуховете и беше сигурен, че са стигнали и до Нуз. Руфъс
Бъкли, бившият областен прокурор, фукльото, когото Дайър беше разгромил на оспорвани избори, мътеше водата и
пускаше намеци, че е хвърлил око на съдийското място на Нуз. Бъкли беше изтласкан извън играта и работеше в
малка кантора в Смитфийлд, където съставяше завещания, кипеше от яд и кроеше планове за завръщането си. Най-
голямата му загуба беше оправдателната присъда на Карл Лий Хейли, за която щеше да вини Нуз до края на живота
си. А също и Джейк. Както и всеки, който имаше дори далечна връзка с делото. Всеки, освен себе си.
— Подай искането си навреме — каза Нуз, сякаш вече беше взел решение.
— Добре, господин съдия. А сега за психиатричния преглед.
Нуз се изправи, изсумтя и отиде до бюрото си, взе лулата от пепелника и я пъхна между пожълтелите си зъби.
— Според теб е спешно, така ли?
— Да, господин съдия. Опасявам се, че състоянието на момчето се влошава с всеки час.
— Ози виждал ли го е?
— Ози не е психиатър. Сигурен съм, че го е виждал, защото то е в ареста.
Нуз погледна към Дайър и попита:
— Каква е твоята позиция по този въпрос?
— Щатът не възразява срещу прегледа, но не желая това момче да излиза от ареста по никаква причина.
— Ясно. Добре, ще подпиша заповедта. Имате ли нещо друго за днес?
— Не, господин съдия — отговори Дайър.
— Свободен си, Лоуел.
Любопитните продължаваха да се стичат в съдебната зала. Минутите се нижеха, но съдия Нуз не се появяваше.
До ложата на журито седеше Уолтър Съливан заедно с колегата си Шон Гилдър, адвокат по застрахователни дела от
Джаксън, който защитаваше железопътната компания по делото „Смолуд“. Двамата разговаряха тихо за едно-друго,
предимно по правни въпроси, но когато зрителите се умножиха, Уолтър започна да осъзнава нещо.
Инстинктът не беше излъгал Хари Рекс. Адвокатите на железопътната и на застрахователната компания най-
сетне се бяха съгласили да се обърнат към Джейк за предварителни разговори относно евентуално споразумение.
Възнамеряваха обаче да подходят крайно предпазливо. От една страна, делото криеше опасности, защото загубите
бяха тежки — четирима загинали членове на едно семейство, — а то щеше да се гледа на територията на Джейк,
всъщност в съдебната зала, от която той беше извел Карл Лий Хейли като невинен и свободен човек. От друга
страна, адвокатите все още вярваха в шанса си да спечелят, защото имаше неспазени правила. Изглежда, че водачът
на автомобила, Тейлър Смолуд, се беше блъснал в четиринайсетия товарен вагон на движещ се влак, без изобщо да
докосне спирачката. Вещото им лице беше на мнение, че колата се е движела с около сто и десет километра в час.
Според експерта на Джейк скоростта беше по-скоро деветдесет и пет километра в час. Ограничението в този пуст
участък от пътя беше деветдесет километра.
Имаше и други причини за тревога. Прелезът открай време беше поддържан лошо и Джейк разполагаше със
снимки и документи, които го доказваха. Ставали бяха и други катастрофи, а Джейк беше подготвил увеличени
изображения на докладите, които да покаже на съдебните заседатели. Единственият очевидец беше
неблагонадежден дърводелец, пътувал на стотина метра зад колата на Смолуд, който в показанията си заявяваше
убедено, че червената мигаща светлина не е работела в момента на сблъсъка. Носеха се слухове, все още
непотвърдени, че този свидетел преди това е пил в някаква долнопробна кръчма.
Ето това беше най-плашещият аспект от евентуален съдебен процес в окръг Форд. Джейк Бриганс беше почтен
млад адвокат с безупречна репутация и играеше по правилата. Само че в екипа му бяха и Хари Рекс, втори адвокат
по делото, и омразният Лушън Уилбанкс, които не се церемоняха много-много с професионалната етика.
Обстоятелствата правеха голямата присъда много вероятна, но съдебните заседатели като нищо можеха да
хвърлят вината върху Тейлър Смолуд и да отсъдят в полза на железопътната компания. При наличието на толкова
много неизвестни застрахователната компания искаше да проучи как стои въпросът с евентуално споразумение. Ако
Джейк искаше милиони, преговорите нямаше да продължат дълго. Ако предпочетеше по-благоразумен подход, щяха
да намерят основа за разговор и всички да останат доволни.
Уолтър Съливан рядко участваше в дела лично, предпочиташе ролята на местния адвокат, съдействащ на големи
фирми от Джаксън и Мемфис, когато пристигат в града и се нуждаят от представител. Той вземаше скромен хонорар
и обикновено само използваше връзките си и помагаше за избягването на евентуални проблеми при избора на
съдебните заседатели.
Залата жужеше от слухове и Съливан си даде сметка, че Джейк е на път да стане най-популярният адвокат в
града. Хората не бяха дошли в подкрепа на Дрю Гамбъл и семейството му. Нищо подобно. Бяха дошли, за да отправят
преливащите си от ненавист погледи към убиеца и мълчаливо да се гневят, ако той получи несправедливо
състрадателно отношение. Ако господин Бриганс успееше отново да направи чудо и да издейства освобождението
на момчето, имаше вероятност от улични размирици.
Съливан се приведе към колегата си и каза:
— Хайде да обсъдим исканията и да не засягаме въпроса със споразумението, поне не днес.
— Защо?
— После ще ти обясня. Имаме предостатъчно време.
В другия край на съдебната зала Хари Рекс дъвчеше оръфания край на незапалена пура и се преструваше, че
слуша глупавия виц, който му разказваше приставът, а всъщност оглеждаше публиката. Разпозна своя съученичка от
гимназията, не помнеше моминското ѝ име, но знаеше, че е омъжена за мъж от семейство Коуфър. Колко хора в
залата бяха роднини на жертвата? Колко от тях щяха да намразят Джейк Бриганс?
С всяка минута зрителите в залата се умножаваха и първоначалните опасения на Хари Рекс се потвърдиха.
Неговият приятел Джейк се беше нагърбил със случай, който нямаше да му донесе никакви пари, но щеше да
навреди на другото дело, от което можеха да спечелят огромен хонорар.
11
Късно във вторник сутринта пастор Чарлс Макгари, съпругата му Мег и Кийра пристигнаха в болницата и
отидоха в чакалнята на третия етаж при жените от паството. Те държаха ситуацията под контрол и хранеха
половината болничен персонал и някои от пациентите.
Малко неща вълнуваха хората от провинцията повече от посещение или лечение в болницата, затова членовете
на църковната общност се бяха сплотили около семейство Гамбъл със загриженост и въодушевление. Поне около
Джоузи и Кийра. Обвиненият в убийството Дрю беше в ареста и не беше тяхна грижа. Майката и сестрата обаче не
бяха направили нищо нередно и отчаяно се нуждаеха от състрадание.
Стаята на Джоузи беше пълна с медицински сестри, които я подготвяха за пътуването. Кийра я прегърна, после
се отдръпна в ъгъла, където Чарлс чакаше и наблюдаваше. Лекарите бяха убедени, че в по-голямата болница в
Тюпълоу има специалист по реконструкция на челюстта, и бяха насрочили операцията ѝ за сряда сутринта.
Джоузи успя да спусне крака от леглото, да стъпи без чужда помощ и да направи трите крачки до носилката,
върху която се отпусна, докато медицинските сестри наместваха тръбичките и жиците. Опита се да се усмихне на
дъщеря си, но лицето ѝ беше подуто и превързано.
Пасторът, съпругата му и Кийра тръгнаха след носилката по коридора, където минаха покрай загрижените
жени от църквата „Добрият пастир“, после стигнаха до служебния асансьор и до сутерена, където чакаше линейка.
Кийра забърза с Чарлс и Мег към колата им. Последваха линейката извън града. Тюпълоу се намираше на един час
път.
Докато Джейк се опитваше да се измъкне от съда през задния вход, някой го повика по име. Изненада се да
види Ози, който добре познаваше тайните коридори и помещения на сградата.
— Имаш ли една минута? — попита той, когато спряха до старите автомати за напитки и десертчета.
Ози предпочиташе присъствието му в сградата на съда да се забелязва, ръкуваше се с хората, потупваше ги по
гърба, смееше се — ведър и общителен в ролята на политик, който набира подкрепа. След като се спотайваше, значи
не желаеше да го виждат с него.
— Разбира се — отговори Джейк.
Не че той или който и да било в окръга можеше да откаже на шерифа.
Ози му подаде квадратен плик с печата на шерифството.
— Ърл Коуфър се обади днес сутринта и изпрати племенника си да донесе това. Ключовете за колата на
госпожа Гамбъл. Отидохме да я докараме, паркирана е зад ареста. Просто те осведомявам.
— Не знаех, че представлявам Джоузи Гамбъл.
— Вече да, поне така си мислят всички. Ърл беше пределно ясен. Не желае тя да припарва в имота. Сменили са
ключалките и ако я видят наблизо, сигурно ще открият стрелба. Тя и децата имали там малко дрехи и лични вещи,
но всичко е унищожено. Ърл се похвали, че ги е изгорил снощи заедно с окървавения матрак. Каза, че едва не
подпалили и колата, но се сетили, че тя май още дължи пари за нея.
— Просто предупреди Ърл да внимава с кибрита, ясно?
— Ще ми се да съм далече от него няколко дни.
— Той беше ли в съда днес сутринта?
— Да, струва ми се. Не му харесва, че представляваш този, който е убил сина му.
— Не познавам Ърл Коуфър и не виждам причина той да се занимава с моята адвокатска практика.
— В плика има и чек за заплата.
— А, добра новина.
— Не се вълнувай. Тя работела в автомивка северно от града, дължали ѝ пари за предишната седмица. Сигурно
не са много. Някой донесъл в ареста чека.
— Значи са я уволнили?
— Така изглежда. Споменаха ми, че жената работела и в магазина до гимназията. Ти проучи ли я?
— Аз не, но ти явно си го направил.
— Родена е в Орегон, на трийсет и две години. Баща ѝ служил във военновъздушните сили, но не като пилот.
Семейството често се местело. Отраснала във военна база в Билокси, но баща ѝ загинал при някаква експлозия.
Напуснала училище на шестнайсет, когато родила Дрю. Гордият татко е някакъв хъшлак на име Барбър, но той
отдавна не е в картинката. Две години по-късно родила момиче от друг баща — някой си Мабри. Той сигурно дори
не знае. Живяла на различни места, обаче сведенията са откъслечни. На двайсет и шест се омъжила за някой си
Колстън, но романсът приключил, когато той влязъл зад решетките за трийсет години. Наркотици. Развод. Тя лежала
две години в Тексас за търговия и притежание. Не съм сигурен какво е станало с децата, защото, както знаеш, тези
дела са поверителни. Излишно е да ти казвам, че не им е било лесно. А сега положението ще се влоши още повече.
— Без съмнение. Те са бездомни. Жената е безработна, утре ѝ предстои операция, няма къде да отиде, когато я
изпишат от болницата. Дъщеря ѝ живее при свещеника им, а синът ѝ е в ареста.
— Съчувствие ли търсиш?
Джейк си пое дълбоко дъх и впери поглед в приятеля си.
— Не.
Преди да си тръгне, Ози каза:
— Когато ти се отвори възможност, попитай хлапето защо е дръпнало спусъка.
— Мислело, че майка му е мъртва.
— Е, явно е сбъркало.
— Да, така е. Затова дайте да убием и него.
С плика в ръка Джейк проследи с поглед шерифа, който зави по коридора.
След дългогодишен опит и наблюдения Джейк познаваше в подробности ритъма и потока на търговската
дейност на площада, затова беше сигурен, че в четири и половина следобед Кафето ще е празно, а Дел ще бърше
евтините прибори с хартиени салфетки и ще чака да стане пет, за да затвори. На закуска и на обед тя дирижираше
клюките: подклаждаше ги, когато позатихнат, и ги успокояваше, когато станат твърде ожесточени. Дел слушаше
внимателно, не пропускаше нищо и незабавно укоряваше някой сладкодумен разказвач, който се отклоняваше от
сценария. Не търпеше нецензурен език. Неприлична шега би могла да ти отнеме правото да посещаваш заведението.
Наложеше ли се да скастри някой клиент, тя го правеше светкавично и безжалостно, без да се притеснява дали няма
да го прогони. Паметта ѝ беше легендарна, често я обвиняваха, че тайно си води записки, за да помни по-важните
слухове. Когато искаше да узнае истината, Джейк отиваше в Кафето към четири и половина и сядаше на бара.
Дел му наля кафе и отбеляза:
— Липсваш ни вече две сутрини.
— Затова съм тук сега. Какво се говори?
— Новината е шокираща. Първото убийство от пет години насам след Хейли. Освен това хората харесваха Стю,
беше добър помощник-шериф, обядваше при мен от време на време. Допадаше ми. А хлапето никой не го познава.
— Не са от тук. Майката се запознала с Коуфър и започнали връзка. Всъщност са доста тъжно семейство.
— И аз така чувам.
— Още ли съм любимият адвокат?
— В мое присъствие вече не говорят за теб. Пратър призна, че му се искало да намерят друг адвокат и че Нуз те
е принудил да поемеш хлапето. Според Луни не си имал избор, но Нуз щял да ти намери заместник впоследствие.
Такива работи. Още не са те критикували. Ти тревожиш ли се?
— Разбира се. Познавам добре тези хора. С Ози сме близки открай време. Ченгетата са ми набрали и това
изобщо не ме успокоява.
— По-полека. Според мен те са наясно, но трябва да се появиш тук утре и да провериш как ще реагират.
— Точно това възнамерявам да направя.
Дел се умълча, огледа празното кафене, после се приведе по-близо към Джейк.
— Е, наистина ли хлапето го е застреляло?
— Нито капка съмнение, Дел. Няма да им позволя да го разпитват, не се и налага. Сестра му казала на Мос, че
той е застрелял Стюарт. Не ми остава поле за действие, нали разбираш?
— Но какъв е мотивът?
— Не знам и не съм толкова навътре в нещата. Нуз ми поръча просто да държа хлапето за ръка през първия
месец, докато назначи друг адвокат. Ако се стигне до съд, може и да намерят мотив, но може и да не намерят.
— Ще ходиш ли на погребението?
— Насрочиха ли го? Не знам кога е.
— В събота следобед. В Арсенала на Националната гвардия. Току-що научих.
— Едва ли ще ме поканят. Ти ще ходиш ли?
Тя се засмя и отговори:
— Разбира се. Кога съм пропускала погребение, Джейк?
Той не помнеше такъв случай. Дел беше известна с факта, че посещава по две, а понякога и по три погребения
седмично и разказва с подробности за всяко, докато поднася закуската. Години наред Джейк слушаше истории за
отворени ковчези, затворени ковчези, дълги проповеди, виещи вдовици, осиротели деца, семейни разпри, красива
църковна музика и слаби изпълнения на орган.
— Сигурно ще бъде импозантно събитие — каза Джейк. — От десетилетия не сме погребвали служител на
закона.
— Искаш ли малко злободневни клюки? — попита тя и отново се озърна.
— Разбира се.
— Оказва се, че на роднините им е трудно да намерят свещеник. Не ходят на църква, а всички свещеници, които
са отблъсквали през годините, сега им отказват. Как да ги вини човек! Кой би искал да застане на амвона и да реди
обичайните красиви думи за човек, който не е прекрачвал прага на църква?
— Тогава кой ще извърши ритуала?
— Не знам. Мисля, че още се мъчат да склонят някого. Ела утре сутрин, може би ще знам нещо.
— Тук съм.
Масата в средата на работната стая на Лушън беше отрупана с дебели правни книги, бележници и смачкани
листове, все едно двамата служители, макар да не бяха адвокати, правеха проучвания от много дни. Порша все пак
беше на път да постигне мечтата си да стане адвокат. Славните дни на Лушън обаче бяха далече в миналото, макар
че той все още понякога се чувстваше изкушен от правото.
Джейк влезе, полюбува се на бъркотията и придърпа един стол — нямаше два еднакви.
— Е, споделете блестящите си нови правни стратегии.
— Нищо не ни хрумва — призна Лушън. — Здравата се прекарахме.
— Прегледахме всяко дело в съда за непълнолетни през последните четиресет години, но законът е железен —
обясни Порша. — Когато някой под осемнайсет години извърши убийство, изнасилване или въоръжен грабеж,
попада в юрисдикцията на областния съд, не на съда за непълнолетни. През петдесет и втора година
единайсетгодишно момче в окръг Тишоминго прострелва и убива друго дете, което живее на същата улица. Делото
остава в областния съд, започват процес. Момчето е осъдено и изпратено в „Парчман“. Можете ли да повярвате?
Година по-късно върховните съдии на щата Мисисипи решават, че то е твърде малко, и връщат делото в съда за
непълнолетни. След това се намесват законодателите, че вълшебната възраст е тринайсет и нагоре.
— Няма значение — отбеляза Джейк. — Дрю е доста по-голям. Може би е тринайсетгодишен само като
емоционално развитие, но аз не съм специалист.
— Говори ли с психиатър? — попита Порша.
— Още търся човек.
— Каква е целта ни, Джейк? — поинтересува се Лушън. — Дори психиатърът да прецени, че момчето е
напълно откачено, Нуз няма да премести делото, знаеш го. И кой да го вини? Има убито ченге и извършителят е
арестуван. Ако делото отиде в съда за непълнолетни, ще обявят хлапето за виновно и ще го тикнат в изправителен
дом. За две години! А Когато навърши осемнайсет, съдът ще изгуби юрисдикция и познай какво ще стане.
— Излиза на свобода — обади се Порша.
— Излиза — потвърди Джейк.
— Затова не можеш да виниш Нуз, че ще задържи делото тук.
— Няма да пледирам за невменяемост, Лушън, поне още не. Но това момче страда и се нуждае от
професионална помощ. Не се храни, не се къпе, почти не говори, часове наред седи, заболо поглед в пода, и си
мънка нещо, все едно умира отвътре. Според мен трябва да го преместят в щатската болница и да му назначат
лекарства.
Телефонът звънна и всички впериха погледи в него.
— Къде е Бев? — попита Джейк.
— Тръгна си. Почти пет е — отговори Порша.
— Отиде за цигари — каза Лушън.
Порша бавно вдигна слушалката и каза съвсем официално:
— Правна кантора на Джейк Бриганс. — Усмихна се, послуша няколко секунди и попита: — Кой се обажда,
моля? — Кратка пауза, докато тя затвори очи и се опита да се съсредоточи. — Във връзка с кой случай? — Усмивка
и после: — Съжалявам, но господин Бриганс е в съда днес следобед.
Според неписаните правила в кантората Джейк винаги беше в съда. Ако се обаждаше човек, който не им е
клиент, или друг непознат, той оставаше с впечатлението, че господин Бриганс буквално живее в съдебната зала,
поради което да ангажираш час за консултация с него би било трудно и вероятно много скъпо. Тази практика не
беше необичайна сред отегчените адвокати от канторите в Клантън. От отсрещната страна на площада безполезен
адвокат на име Ф. Франк Мълвини подготвяше секретарката си за още по-радикалната стъпка да информира най-
сериозно всеки, който се обажда, че „Господин Мълвини е във Федералния съд“. Ф. Франк не се занимаваше с
дреболии. Целта му беше висшата лига.
Порша затвори и каза:
— Развод.
— Благодаря ти. Днес имаше ли заплахи от разни идиоти?
— Доколкото знам, не.
Лушън се вторачи в часовника си, все едно очакваше да се включи алармата. Изправи се и оповести:
— Пет часът е. Кой иска питие?
Джейк и Порша дадоха знак, че не искат. Щом Лушън излезе, Порша попита тихо:
— Той откога започна да пие и тук?
— Че кога е спирал?
12
Единствената детска психоложка, която работеше за щата в Северен Мисисипи, беше твърде заета, за да
отговаря на телефонни обаждания. По тази причина Джейк допускаше, че ако ѝ бъде отправена молба да зареже
всичко и да хукне към ареста в Клантън, тя няма да реагира благосклонно. В окръг Форд нямаше психолози или
психиатри с частна практика, нито в цялата Двайсет и втора съдебна област, затова Порша говори два часа по
телефона, преди най-сетне да намери детски психолог в Оксфорд, на един час път на запад.
В сряда сутринта Джейк поговори с него за кратко, преди въпросният господин да се съгласи да прегледа Дрю
след две седмици, при това в кабинета си, не в ареста. Не правел посещения по домовете. Двамата специалисти от
Тюпълоу също, макар че едната, д-р Кристина Рукър, бързо омекна, когато разбра кой ще бъде евентуалният ѝ
пациент. Беше чела за убийството на помощник-шерифа и беше заинтригувана от разговора с Джейк по телефона.
Той ѝ описа състоянието на Дрю, вида и поведението му, почти кататоничното му състояние. Доктор Рукър се
съгласи, че положението е спешно, и склони да прегледа Дрю още на следващия ден, четвъртък, в кабинета си в
Тюпълоу, не в ареста в Клантън.
Лоуел Дайър възрази срещу излизането на Дрю от ареста по каквато и да е причина, Ози също. Съдия Нуз
разглеждаше искания в окръжния съд на Полк в град Смитфийлд.
Джейк шофира четиресет и пет минути на юг, влезе в съдебната зала и изчака, докато някакви твърде
многословни адвокати престанат да се чепкат и съдията се освободи за малко. В кабинета му отново описа
състоянието на клиента си, обясни, че според д-р Рукър проблемът не търпи отлагане, и настоя за разрешение
момчето да излезе от ареста за преглед. Според него нямаше никаква опасност за сигурността на Дрю или от
евентуално бягство. Та хлапето едва бе в състояние да се храни. Накрая Джейк успя да убеди Нуз, че правосъдието
ще възтържествува много по-ефективно, ако обвиняемият незабавно получи лекарска помощ.
— Освен това хонорарът ѝ е петстотин долара — добави той на излизане.
— За двучасова консултация?
— Така каза. Обещах ѝ, че щатът ще го покрие, защото вие и аз сега сме техни служители, нали? Което ме
подсеща за моя хонорар.
— Ще го обсъдим по-късно, Джейк. Чакат ме адвокати.
— Благодаря, господин съдия. Ще се обадя на Лоуел и на Ози, те ще се ядосат, ще ругаят и сигурно ще дотърчат
да ви плачат на рамото.
— Такава ми е работата. Те не ме тревожат.
— Ще съобщя на Ози, че сте наредили да закара хлапето в Тюпълоу. Много ще му хареса.
— Както решиш.
— И ще подам искане за преместване на делото в съда за непълнолетни.
— Моля те да почакаш до обвинителния акт.
— Добре.
— И не отделяй много време за изготвяне на искането.
— Защото и вие не смятате да му отделите много време ли?
— Точно така, Джейк.
— Е, благодаря ви за откровеността.
В осем часа сутринта в четвъртък надзирателят отведе Дрю Гамбъл в тясна тъмна стая и му обясни, че е време
да се изкъпе. Досега момчето беше отказвало да го направи и се нуждаеше от сериозна баня. Дадоха му сапун и
кърпа и му поръчаха да побърза, защото в ареста имаше право само на пет минути под душа, освен това го
предупредиха, че топлата вода, ако изобщо я има, ще тече само през първите две минути. Дрю затвори вратата,
съблече се и изхвърли отвън мръсните си дрехи, които надзирателят взе и отнесе в пералното помещение. Когато
Дрю приключи, го снабдиха с най-малкия размер оранжев гащеризон, който намериха, и чифт износени гумени
чехли, също оранжеви, и го заведоха обратно в килията, където той отказа поднесената му чиния яйца с бекон.
Предпочете да хрупа фъстъци и да пие безалкохолно. Както обикновено, не отговаряше на надзирателите, когато те
го заговаряха. Отначало бяха допуснали, че упорито им демонстрира отношение, но после установиха, че мозъкът му
функционира на съвсем базово ниво. Единият от надзирателите прошепна на друг: „Вътре мъждука нещо, ама
главата му е почти празна“.
Джейк пристигна малко преди девет с две дузини пресни понички, които раздаде на служителите в опит да
отбележи няколко точки пред старите си приятели, които вече го смятаха за враг. Няколко души си взеха, но
повечето понички останаха в кутията. Когато остана насаме с Дрю в килията, той предложи понички и на него. Този
път, за огромна изненада на Джейк, момчето изяде две. Почерпил сили от погълнатата захар, Дрю попита:
— Днес май ще се случва нещо, нали, Джейк?
— Да. Ще пътуваш до Тюпълоу, за да те прегледа една лекарка.
— Болен ли съм?
— Тя ще прецени. Ще ти зададе много въпроси за теб и семейството ти, къде си живял, такива неща, а ти
отговаряй добросъвестно и казвай само истината.
— Психо, така ли?
Думата стъписа Джейк.
— Психиатърка.
— Да, ясно, психо. Няма да ми е за пръв път.
— Кога друг път са те преглеждали?
— Когато ме прибраха в изправителния и трябваше веднъж седмично да ходя на психо. Само си загубихме
времето.
— Но аз два пъти те попитах дали си бил в съда за непълнолетни и ти каза, че не си.
— Извинявай, не помня да си ме питал.
— Защо си ходил в изправителен дом?
Дрю отхапа пак от поничката и се замисли над въпроса.
— Ти си моят адвокат, нали така?
— За пети пореден ден идвам в ареста да говоря с теб. Само адвокатът ти би го направил, нали?
— Много искам да видя мама.
Джейк въздъхна дълбоко и мобилизира цялото си търпение — правеше го при всяко посещение.
— Вчера оперираха майка ти, наместиха ѝ челюстта и сега се възстановява. В момента не можеш да я видиш,
но на нея със сигурност ще ѝ позволят да те посети.
— Мислех, че е мъртва.
— Знам, Дрю. — Джейк чу гласове в коридора и погледна часовника си. — Слушай внимателно. Шерифът ще
те закара в Тюпълоу. Ще седиш на задната седалка, най-вероятно сам, и няма да говориш с никого в колата, ясно?
— Ти няма ли да дойдеш?
— Ще карам зад вас и ще присъствам на разговора ти с лекарката. Просто не говори с шерифа или помощник-
шерифите. Разбра ли?
— А те ще ми говорят ли?
— Едва ли.
Вратата се отвори и в килията влетя Ози, следван от Мос Тейтъм. Джейк се изправи и поздрави лаконично:
„Добро утро, господа“, но те само кимнаха. Мос откачи белезниците от колана си и нареди на Дрю:
— Стани.
— Непременно ли трябва да е с белезници? — попита Джейк. — Никъде няма да избяга.
— Вършим си работата, Джейк, точно като теб — отговори Ози.
Голям умник.
— Защо да не е с цивилни дрехи? Ози, момчето отива на психиатричен преглед, оранжевият гащеризон едва ли
ще е от полза.
— Не се меси, Джейк.
— Нищо подобно! Веднага ще се обадя на съдия Нуз.
— Направи го.
— Той няма други цивилни дрехи — обясни надзирателят. — Неговите са в пералнята.
Джейк прикова с поглед надзирателя.
— Не позволявате на децата да имат дрехи ли?
— Той не е дете, Джейк — намеси се Ози. — Доколкото ми е известно, ще се явява пред областния съд.
— Изгорили са всичките му дрехи — ненужно уточни Мос. — Заедно с дрехите на майка му и на сестра му.
Дрю потрепери. Джейк погледна към него, после се вторачи в Мос Тейтъм и каза:
— Необходимо ли беше?
— Ти попита дали няма и други дрехи. Ами няма.
— Да тръгваме — каза Ози.
От всяка служба изтичаше информация и на Ози му се беше случвало да си има неприятности. Последното, от
което имаше нужда, беше да го снимат за първа страница на някой вестник как измъква обвинения в убийство
младеж, за да го заведе при психиатър. Колата го чакаше зад ареста, Луни и Суейзи пазеха и бяха готови да стрелят,
забележат ли някой репортер. Потеглиха безпроблемно и Джейк бързо ги последва със своя сааб. Почти не виждаше
русата глава на Дрю на задната седалка.
Кабинетът на д-р Рукър беше един от десетината в офис сграда недалече от центъра на Тюпълоу. Както го бяха
инструктирали, Ози зави зад нея, където го посрещнаха две патрулки от шерифството на окръг Лий. Той паркира,
остави Мос Тейтъм да пази арестанта и влезе заедно с местните помощник-шерифи да огледа помещението. Джейк
остана в колата си и зачака. Какво друго можеше да направи? Докато пътуваше, се свърза с Порша, която беше
звънила в болницата, за да провери как е Джоузи Гамбъл. Не беше научила нищо и очакваше една медицинска сестра
да ѝ се обади с повече информация.
Мъчително измина половин час. Най-накрая Мос Тейтъм излезе от колата и запали цигара, а Джейк отиде при
него да си поговорят. Хвърли поглед към задната седалка и видя, че Дрю е легнал и е свил колене към гърдите си.
Джейк кимна към него и попита:
— Той каза ли нещо?
— Нито дума, нищичко, но ние не сме го разпитвали, разбира се. Като болно кутре е, Джейк.
— Какво искаш да кажеш?
— Чувал ли си го как си тананика? Просто седи със затворени очи и все едно скимти и тананика едновременно.
Отнася се нанякъде.
— Чувал съм го.
Мос издуха нагоре облак цигарен дим и премести тежестта си от левия на десния крак.
— Възможно ли е да се отърве поради невменяемост, Джейк?
— Това ли се говори?
— Ами да. Хората смятат, че ще го измъкнеш, както измъкна Карл Лий — каза, че бил невменяем.
— Е, хората винаги говорят разни работи, нали, Мос?
— Така е, ама няма да е редно. — Мос се прокашля и погнусено се изплю до калника на колата. — Всички ще
се възмутят, а не ми се иска да обвиняват теб.
— Аз го представлявам само временно, Мос. Нуз обеща да намери друг адвокат, ако се стигне до процес.
— Натам ли върви?
— Не знам. Просто движа нещата до връчването на обвинителния акт и ако насрочат дата за процес, аз
изчезвам.
— Радвам се да го чуя. Играта сигурно ще загрубее, преди да приключи.
— Вече е загрубяла.
Ози се върна с помощник-шерифите. Поговори с Мос, който отвори задната врата на колата и подкани Дрю да
излезе. Бързо го въведоха в сградата, следвани от Джейк.
Доктор Рукър ги очакваше в малка приемна и се представи на Джейк. Бяха разговаряли по телефона няколко
пъти, затова запознанството им беше кратко. Тя беше висока и слаба, с рижа коса, вероятно боядисана, и носеше
ексцентрични очила с цветни рамки, кацнали на върха на носа ѝ. Беше петдесетинагодишна, по-възрастна от
мъжете, които очевидно изобщо не я смущаваха. Това беше нейна територия, тук командваше тя.
След като Ози се увери, че обвиняемият не представлява заплаха, той се извини и каза, че двамата с Мос ще
чакат в коридора. Ясно беше, че на д-р Рукър не ѝ допада присъствието на въоръжени хора в тихата ѝ малка
приемна, но обстоятелствата я принудиха да се държи любезно. Не всеки ден разговаряше с дете, заподозряно в
предумишлено убийство.
Дрю изглеждаше още по-дребен в широкия гащеризон. Гумените му чехли също бяха с няколко размера по-
големи и стърчаха нелепо от стъпалата му, които не стигаха до пода, когато той седна и скръсти ръце в скута си.
Наведе брадичка и забоде очи в мокета, твърде уплашен, за да регистрира присъствието на околните.
— Дрю, това е доктор Рукър — каза Джейк. — Тя ще ти помогне.
Дрю кимна едва-едва на психиатърката и отново закова поглед в мокета.
— Аз ще остана съвсем за кратко, после ще изляза. Моля те да я слушаш внимателно и да отговаряш на
въпросите ѝ. Тя е на наша страна, Дрю. Разбираш ли?
Той кимна и вдигна очи към стената над Джейк, сякаш беше чул нещо, което никак не му допадаше. От гърлото
му се изтръгна бавно и печално стенание, но нито дума. Тръпки побиваха Джейк от мънкането му, но все пак
предпочиташе отново да го чуе. Доктор Рукър трябваше също да го чуе и да го прецени, ако е възможно.
— На колко години си, Дрю? — попита тя.
— На шестнайсет.
— Кога е рожденият ти ден?
— На десети февруари.
— Значи е бил миналия месец. Празнува ли?
— Не.
— А имаше ли торта?
— Не.
— Приятелите ти в училище знаеха ли, че тогава е рожденият ти ден?
— Май не.
— Как се казва майка ти?
— Джоузи.
— Имаш и сестра, нали?
— Да. Кийра.
— А имаш ли други близки?
Дрю поклати глава.
— Нямаш ли баби и дядовци, лели и чичовци, братовчеди?
Той отново поклати глава.
— А баща ти?
Очите му неочаквано се насълзиха и Дрю ги изтри с оранжевия си ръкав.
— Не го познавам.
— Никога ли не си знаел кой е?
— Не.
Доктор Рукър прецени, че ръстът на момчето е около метър и половина, а теглото му — под петдесет
килограма. Не забелязваше признаци за развитие на мускулатурата. Гласът му беше тънък, тих, все още детински.
Нямаше лицево окосмяване, нито акне, нищо, което да показва, че е започнал средният стадий на пубертета.
Дрю затвори очи отново и започна да се поклаща леко — привеждаше се от кръста, после се накланяше назад.
Тя докосна коляното му и попита:
— Дрю, страхуваш ли се от нещо в момента?
Той започна да издава същите неспирни звуци, които напомняха на тихо стенание. Двамата възрастни го
послушаха, спогледаха се, после д-р Рукър попита:
— Дрю, защо издаваш тези звуци?
Мънкането си остана единствената му реакция. Лекарката отдръпна ръка, погледна часовника си и се отпусна
на мястото си, готова да чака. Измина минута, две. След може би пет тя кимна на Джейк и той тихо излезе от
стаята.
Болницата не беше далече. Джейк намери госпожа Гамбъл на втория етаж в стая, която тя сякаш делеше с
мъртвец, но се оказа старец, който току-що е получил нов бъбрек. На деветдесет и шест!?
Кийра се беше снабдила с малко походно легло и го беше сместила до леглото на майка си. Бяха тук от две нощи
и следобед щяха да ги изпишат. Все още не беше решено къде ще отидат.
Джоузи изглеждаше ужасно — лицето ѝ беше отекло, но тя беше в добро разположение на духа и твърдеше, че
не изпитва болка. Операцията беше успешна, костите бяха наместени и тя щеше да се нуждае от преглед чак след
седмица.
Джейк седна на стол пред леглата им и ги попита искат ли да поговорят. Какво друго да правят, преди да ги
изпишат? Дружелюбна медицинска сестра му донесе чаша кафе и дръпна завесата, за да не ги чува мъртвешки
неподвижният старец. Разговаряха приглушено, докато Джейк обясняваше къде се намира Дрю и какво се случва. За
кратко Джоузи се обнадежди, че ще може да го види, защото синът ѝ е съвсем наблизо, но после си даде сметка, че и
двамата не са в състояние за посещения. Шерифът нямаше да позволи.
— Не съм сигурен колко време ще бъда ваш адвокат — каза Джейк. — Както вече ви обясних, съдията ме
назначи временно за предварителните процедури. Възнамерява впоследствие да ангажира друг адвокат.
— Защо не може да бъдете вие? — попита Джоузи. Произнасяше думите бавно и с усилие, но достатъчно ясно,
за да води разговор.
— Засега съм аз. После ще видим.
Обади се и Кийра, която беше много стеснителна и трудно гледаше хората в очите:
— Господин Калисън от нашата църква каза, че вие сте най-добрият адвокат в окръга и че сме извадили голям
късмет с вас.
Джейк не беше очаквал клиентите му да го притиснат в ъгъла и да го принудят да обяснява защо не ги иска. Не
можеше да признае пред тях колко опасно е делото на Дрю и че той се притеснява за репутацията си. Навярно щеше
да живее в Клантън до края на живота си и искаше да може да печели прилично. Докато семейство Гамбъл сигурно
щяха да заминат някъде след броени месеци. Само че как да обясни това на хора, които се намираха в болница,
нямаха дом, дрехи и пари и бяха изправени пред ужасяващата вероятност от смъртна присъда за техния син и брат?
В момента Джейк беше единствената им закрила. Хората от църквата щяха да им носят храна и утеха, но това беше
временно.
Опита се да се измъкне с думите:
— Господин Калисън е много любезен, но добри адвокати има много. Съдията сигурно ще избере колега с опит
в делата с непълнолетни.
Джейк се почувства виновен заради глупостите, които изръси. Делото не беше за съда за непълнолетни, освен
това в Северен Мисисипи адвокатите с опит в процесите за углавни престъпления се брояха на пръсти. Той
прекрасно знаеше, че всички те ще се покрият през следващите няколко дни. Никой не искаше да поема дело за
убийство на служител на закона в малък град. Хари Рекс имаше право. Този случай вече им вредеше, а положението
щеше да се влошава.
Въоръжен с бележника си, Джейк съумя да отклони разговора от себе си и да го насочи към тяхната история.
Без да си навира носа в миналото на Джоузи, той попита за предишни адреси, предишни къщи и градове, където е
живяло семейството. Как са се озовали в окръг Форд? Къде са живели преди това? А още по-преди?
Понякога Кийра си спомняше подробностите, друг път се отнасяше и като че ли губеше интерес към разговора.
Ту участваше оживено, ту млъкваше уплашено. Беше красиво момиче, високо за възрастта си, с изразителни кафяви
очи и дълга тъмна коса. Изобщо не приличаше на брат си и никой не би допуснал, че е с две години по-малка от
него.
Колкото повече разпитваше Джейк, толкова повече се убеждаваше, че момичето също е травмирано. Може би не
от Стюарт Коуфър, а от други хора през годините. Тя беше живяла с роднини, при две приемни семейства, в
сиропиталище, във фургон, в каравана, под един надлез, в приют за бездомни. Колкото по-надълбоко навлизаше
Джейк в историята на семейството, толкова по-печална ставаше тя и след един час той се изтощи.
Сбогува се с обещанието да наглежда Дрю и да ги посети отново възможно най-скоро.
13
Обядът в четвъртък се изразяваше в кратко посещение на училищната столова, където канеха родителите да си
вземат поднос и за два долара да се нахранят или с крехки пилешки филенца, или със спагети и кюфтета. Не беше
любимият обяд на Джейк, но не храната беше важна, а фактът, че има възможност да поседи и да се посмее с Хана и
нейните приятелки четвъртокласнички. Седмиците се нижеха, момичетата растяха и Джейк забеляза с изненада, че
разговорите все по-често се въртят около момчета. Той се чудеше как да сложи точка, но засега не му хрумваше
нищо. Карла обикновено се отбиваше при тях, но графикът на нейните шестокласници беше различен.
Майката на Манди Бейкър, Хелън, също се отбиваше от време на време, а Джейк познаваше семейството, макар
да не бяха близки. Двамата седяха един срещу друг на ниските столчета и слушаха недоумяващо как момичетата
говорят в хор. Много бързо децата забравиха за присъствието на родителите си и разговорите им станаха още по-
шумни. Когато ги погълнаха изцяло, Хелън попита:
— Убийството на Стюарт Коуфър не ми се побира в главата.
— Голяма трагедия — каза Джейк, дъвчейки пилешкото.
Семейството на съпруга на Хелън притежаваше верига бензиностанции на самообслужване и се говореше, че
просперират. Те буквално живееха в кънтри клуба, а Джейк избягваше повечето членове. Придаваха си важност и
гледаха високомерно околните — отношение, което той не можеше да понася.
Хелън идваше на ученическите обеди веднъж месечно и Джейк допусна, че е избрала точно този ден, за да
изръси каквото си е наумила. Затова беше подготвен. Тя се наведе към него и каза:
— Не мога да повярвам, че защитаваш такъв убиец, Джейк. Мислех, че си един от нас.
Или пък само си беше въобразявал, че е подготвен. „Един от нас“ го изненада и светкавично извика в
съзнанието му резки отговори, които само щяха да влошат нещата. Той ги премълча и каза:
— Момчето трябва да има адвокат, Хелън. Не може да го пъхнем в газовата камера без адвокат. Сигурен съм, че
разбираш.
— О, да, струва ми се. Но има много адвокати. Защо ти трябваше да се захващаш?
— Ти кого би избрала, Хелън?
— Ами не знам. Защо да не е някой от Американския съюз за граждански свободи в Мемфис или дори в
Джаксън? Като са толкова загрижени за всички. Не мога да си представя какво е човек да работи тази професия —
да защитава убийци, изнасилвачи на деца и тем подобни.
— Колко често си прелиствала Конституцията? — попита Джейк малко по-остро, отколкото възнамеряваше.
— О, стига, Джейк, не ми излизай с тези правни сложнотии.
— Не, Хелън, според тълкуването на Върховния съд Конституцията казва, че човек, обвинен в тежко
престъпление, трябва да има адвокат. Такъв е законът в нашата страна.
— Може би. Просто не разбирам защо ти се замеси.
Той си прехапа езика, за да не ѝ напомни, че нито тя, нито съпругът ѝ, нито някой техен роднина е прибягвал
някога до неговите съвети или правни услуги. На какво тогава се дължеше нейната загриженост за практиката му?
Хелън беше голяма клюкарка и сега щеше да се хвали пред приятелите си, че е срещнала Джейк Бриганс и му е
дала да се разбере пред всички, задето се е нагърбил да представлява някакъв долен престъпник. Несъмнено щеше
да раздуе историята, да я разказва през целия следващ месец на възхитените си приятели, докато обядват заедно.
За щастие, се появи Карла и седна до Джейк. Поздрави сърдечно Хелън и попита как е леля ѝ Юна след
падането. Убийството мигом беше забравено и разговорът се насочи към предстоящия фестивал на талантите в
четвърти клас.
Джоузи не можеше да дъвче, затова последният ѝ обяд в болницата беше поредният млечен шейк, който тя
пиеше със сламка. След това трябваше да седне в инвалидна количка, за да я изведат от стаята и да я откарат надолу
по коридора. Накрая Джоузи, Кийра и две санитарки излязоха през входната врата и се качиха в колата на госпожа
Каръл Хъф, която беше предложила да ги откара, защото притежаваше понтиак с четири врати. Пастор Чарлс
Макгари и съпругата му Мег присъстваха на изписването от болницата и последваха госпожа Хъф с малката си
вносна кола обратно до окръг Форд.
Църквата „Добрият пастир“ имаше тесен олтар, красив и неподвластен на времето. Години след построяването
на храма една от многото общности, които той бе приютявал, беше добавила двуетажно крило отзад — грозновата
сграда с класни стаи на горния етаж за неделното училище и с малка зала и кухня на първия етаж, до кабинета,
където пастор Макгари подготвяше проповедите си и съветваше енориашите. Той беше решил църквата да предложи
на Джоузи и Кийра една от класните стаи за временно жилище и да им осигури достъп до кухнята и тоалетната на
долния етаж. Свещеникът и настоятелството се бяха събирали на три извънредни заседания от понеделник насам в
опит да намерят подслон за семейството и класната стая се оказа най-доброто решение, което им хрумна. Един от
настоятелите притежаваше жилище, което даваше под наем и което щеше да бъде свободно след около месец, но
човекът разчиташе на наема, за да се издържа. Някакъв фермер имаше плевня, превърната в пансион, но ремонтът
не беше свършил. Предложиха и една каравана, обаче Макгари отхвърли тази възможност. Джоузи и децата
неотдавна бяха живели цяла година в каравана.
В църквата нямаше богаташи с по няколко къщи. Повечето енориаши бяха пенсионери, дребни фермери и
работещи хора от средната класа, които свързваха двата края, но не можеха да предложат много повече от обич и
топла храна.
Джоузи и Кийра нямаше къде другаде да отидат, нямаха близки, към които да се обърнат. Заради Дрю и
проблемите му не можеше да става и дума да заминат. Джоузи нямаше банкова сметка и от няколко години живееше
с доста мизерни доходи. Коуфър беше настоявал тя да му дава двеста долара месечно за храна и наем и Джоузи все
изоставаше с плащанията. Първоначално уговорката им се крепеше на много секс и приятна компания в замяна на
храна и подслон, но интимността не продължи дълго. Тя нямаше кредитни карти и кредитна история. Последният
чек със заплатата ѝ от автомивката беше за петдесет и един долара, а от универсалния магазин ѝ дължаха още
четиресет. Джоузи не беше сигурна как да си вземе парите и дори дали все още има работа там, но допускаше най-
лошото. Беше загубила поне две от трите си временни работни места, а лекарят не ѝ препоръчваше да търси работа
най-малко още две седмици. Имаше роднини в Южен Мисисипи и в Луизиана, но те бяха престанали да говорят с
нея още преди години.
Чарлс ги заведе в новото им жилище. Миришеше на прясно лакирано дърво и на боя. Над двуетажното легло
бяха монтирали етажерки, а на един шкаф бяха сложили малък телевизор. Подът беше застлан с килим, на
прозореца имаше вентилатор. Дрешникът беше пълен с ризи, джинси, блузи и две якета втора ръка, които жените от
църквата бяха изпрали и изгладили. Бяха поставили и малък хладилник, вече зареден с вода и плодови сокове. В
евтин скрин бяха подредили бельо, чорапи, тениски и пижами.
В кухнята на долния етаж госпожа Хъф им показа по-големия хладилник, пълен с храна, бутилки с вода и чай
— всичко на тяхно разположение. Показа им също кафеварката и филтрите. Чарлс даде на Джоузи ключ от задната
врата и насърчи двете с Кийра да се чувстват като у дома си. Настоятелите бяха решили двама-трима мъже да се
редуват нощем и да се грижат за безопасността на майката и дъщерята. Жените си бяха изготвили график за храната
за следващата седмица. Госпожа Голдън, пенсионирана учителка, се беше нагърбила да обучава Кийра в църквата по
няколко часа дневно, докато тя навакса с материала и докато те — които и да бяха въпросните „те“ — решат
момичето да се върне в училище. Половината църковни настоятели бяха на мнение, че тя трябва да продължи да
ходи в прогимназията в Клантън. Другата половина смятаха, че това ще е прекалено травмиращо за нея и че трябва
да се обучава в църквата. Още не се бяха допитали до Джоузи.
Госпожа Голдън използва познанствата си в училището и набави на Кийра комплект учебници. Нейните бяха
или изгорени от Ърл Коуфър, както сам твърдеше, или бяха останали в къщата, откъдето не можеха да ги вземат.
Кийра беше в осми клас, а трябваше да е в девети и все още се мъчеше да догони съучениците си. Учителите ѝ я
смятаха за умна, но заради хаотичния живот на семейството беше натрупала много отсъствия.
Дрю беше в девети клас, изоставаше с две години и едва креташе. Страшно неприятно му беше да е най-
големият в класа и често отказваше да разкрива на колко години е. Не осъзнаваше колко му е провървяло, че
пубертетът му е закъснял и че не изглежда по-голям от другите момчета. Госпожа Голдън беше ходила в гимназията
да разговаря с директора за затрудненията на Дрю с материала. Очевидно той нямаше как да се обучава в ареста, а и
училището не разполагаше с щатен наставник за случаи като неговия. Всеки опит за намеса изискваше съдебна
заповед. Решиха да оставят юристите да се погрижат за проблема. Госпожа Голдън обаче забеляза неохотата на
директора да съдейства на момчето.
Чарлс и Мег обещаха да дойдат в девет часа на следващата сутрин, за да откарат Джоузи и Кийра в града.
Трябваше да си приберат колата и много искаха да се видят с Дрю.
Двете благодариха от сърце на всички и се сбогуваха.
Отидоха да седнат на една маса за пикник близо до гробището. Малкото им семейство отново се оказа
разделено и едва не остана бездомно. Без тези добри хора щяха да гладуват и да спят в колата.
Джейк седеше на бюрото си, вперил поглед в розовите листчета със съобщенията, които Порша и Бев бяха
приели сутринта по телефона. От началото на тази седмица той беше работил осемнайсет часа по случая на Дрю
Гамбъл. Рядко вземаше почасов хонорар, защото клиентите му бяха бедни и неплатежоспособни, но като повечето
адвокати той също беше научил колко е важно да отчиташ вложеното време.
Малко след като Джейк започна да работи за Лушън, един адвокат от отсрещната страна на площада,
симпатичен човек на име Мак Стафорд, представляваше тийнейджър, ранен в катастрофа. Делото не беше сложно и
Мак не си направи труда да записва колко часа работи по него, защото по договор му се полагаше една трета от
обезщетението. Застрахователната компания се съгласи на споразумение за 120 000 долара и Мак щеше да получи 40
000 — истинска рядкост не само за окръг Форд, но и за целия провинциален Юг. Само че клиентът му не беше
пълнолетен, затова споразумението трябваше да бъде одобрено от съдия Рубън Атли. Той повика Мак и поиска от
него да оправдае солидния си хонорар за толкова просто и ясно дело. Мак не пазеше опис колко часа е посветил на
делото и не успя да убеди съдията, че заслужава парите. Двамата поспориха и накрая Атли даде на Мак една
седмица да възстанови графика на работата си по делото и да му го представи. На този етап обаче съдията беше
подозрителен към адвоката, който твърдеше, че взема от клиентите си по сто долара на час и че е вложил
четиристотин часа труд в делото. И двете числа бяха доста високи. Атли ги намали наполовина и му даде 20 000
долара. Мак толкова се вбеси, че обжалва пред Върховния съд на щата и изгуби с девет на нула гласа, защото от
десетилетия съдът постановяваше, че съдии като Атли, които гледат дела, необхванати от обичайното право,
разполагат с неограничена свобода на лично усмотрение по отношение на почти всичко. Накрая Мак все пак взе
парите и повече не проговори на съдия Атли.
Пет години по-късно Мак извърши може би най-легендарното криминално и етично нарушение от страна на
член на местната адвокатска колегия: открадна половин милион долара от четирима свои клиенти и избяга от града.
Доколкото се знаеше, нито един човек, включително бившата съпруга на Мак и двете му дъщери, нямаха вест от
него. В най-тежките си дни Джейк, както и повечето адвокати в града, мечтаеше да е на мястото на Мак и да се пече
на някой плаж със студено питие в ръка.
Така или иначе, местната адвокатска колегия си взе поука и повечето адвокати си записваха изработените
часове. Джейк беше посветил на делото „Смолуд“ над хиляда часа за четиринайсетте месеца, откакто Хари Рекс пое
случая и го покани да си партнират. Това беше почти половината от всичките му часове работа и той очакваше да
бъде компенсиран за тях. Случаят на Дрю обаче можеше да му отнеме страшно много време срещу нищожно
заплащане. Още една причина да иска да се отърве от него.
Телефонът отново звънна и Джейк почака някой да вдигне. Наближаваше пет часът и за момент той се
подвоуми дали да не слезе при Лушън за питие, но после се отказа. Карла се мръщеше, не одобряваше пиенето,
особено в работните дни. Затова той насочи мислите си от алкохола обратно към Мак Стафорд, който сигурно си
пиеше коктейли с ром, заглеждаше красавици по бански и беше далече от досадни клиенти, раздразнителни съдии
и… Ето на, отново.
Порша се обади по интеркома:
— Джейк, доктор Рукър от Тюпълоу е на телефона.
— Свържи ме. — Той захвърли върху бюрото си листчетата със записаните телефонни съобщения и вдигна
слушалката. — Здравейте, доктор Рукър. Благодаря ви отново, че прегледахте Дрю днес.
— Това ми е работата, господин Бриганс. Имате ли факс?
— Да.
— Добре, изпращам ви писмо до съдия Нуз с копие до вас. Прегледайте го и ако сте съгласен, ще го изпратя
след малко и на него.
— Звучи спешно.
— Според мен е спешно.
Джейк бързо слезе на долния етаж и завари Порша до факса. Ето какво гласеше писмото:
До почитаемия Омар Нуз
Двайсет и втора съдебна област
Уважаеми Господин съдия,
По молба на г-н Джейк Бриганс днес следобед се срещнах с Дрю Алън Гамбъл, на 16 години, и го
прегледах. Доведоха го в кабинета ми в Тюпълоу с белезници и оранжев арестантски гащеризон. С други
думи, неуместно облечен за една консултация. Всичко, на което станах свидетел при пристигането му, ми
подсказа, че отношението към детето е като към възрастен и е налице презумпция за виновност.
Пред мен стоеше стряскащо дребен за възрастта си тийнейджър, който спокойно би минал за по-
малък с няколко години. Не извърших физически преглед — не се очакваше от мен, — но не забелязах
признаци за трети или четвърти стадий на пубертетно развитие.
Установих следните особености, които са изключително необичайни за шестнайсетгодишен младеж:
(1) незначителен растеж и липса на мускулно развитие; (2) липса на лицево окосмяване; (3) никакви
признаци за акне; (4) детски глас, който не е мутирал.
През първата половина от двучасовата консултация Дрю не съдействаше и почти не говореше.
Господин Бриганс ме беше запознал предварително с някои факти от живота му и с тяхна помощ най-
накрая успях да предразположа Дрю към разговор, който мога да определя единствено като накъсан и
напрегнат. Той не беше способен да схване и най-прости факти като това, че се намира в ареста и не може
да си тръгне, когато пожелае. Дрю твърди, че понякога си спомня някои събития, но друг път ги забравя.
Попита ме най-малко три пъти дали Стюарт Коуфър наистина е мъртъв, но аз не му отговорих. Той стана
раздразнителен и два пъти ми нареди: „Млъкни“. Нито веднъж не прояви агресия или гняв и често
плачеше, когато не можеше да отговори на въпроса ми. Два пъти каза, че иска да умре и че често мисли за
самоубийство.
Научих, че Дрю и сестра му не са получавали нужните грижи и са били подложени на физически и
психически тормоз. Не мога да посоча и не знам кои са всички виновници за това положение. Дрю просто
не ги разкри. Подозирам, че той, а най-вероятно и сестра му са били жертва на няколко души.
Внезапната насилствена загуба на близък човек може да предизвика травматичен стрес у децата. Дрю
и сестра му са били малтретирани от г-н Коуфър. Те са били убедени, напълно основателно, че той е убил
майка им и че отново ще посегне и на тях — повече от достатъчна причина за травматичен стрес.
При децата травмата може да предизвика най-различни реакции, включително резки промени на
емоциите, пристъпи на депресия, тревожност, страх, загуба на сън и апетит, кошмари, изоставане в
училище и още много други проблеми, които ще опиша подробно в пълния си доклад.
Ако не се лекува, състоянието на Дрю ще се влоши и увредата ще стане трайна. Най-неподходящото
място за него в момента е арестът за възрастни.
Настойчиво препоръчвам Дрю да бъде изпратен незабавно в щатската психиатрична клиника в
Уитфийлд, където има охранявано отделение за непълнолетни, за да му бъде направен обстоен преглед и
да бъде назначено продължително лечение.
Ще завърша доклада си и ще ви го изпратя по факса утре сутринта.
С уважение,
д-р Кристина А. Рукър,
психиатър
гр. Тюпълоу, Мисисипи
Един час по-късно Джейк все още седеше на бюрото си, оставаше глух за телефона и се бореше с желанието да
се прибере вкъщи. Порша, Лушън и Бев вече си бяха тръгнали. Той чу познатото тракане на факса на долния етаж,
погледна часовника си и се зачуди кой ли работи в 6:05 ч. в четвъртък вечер. Взе сакото и куфарчето си, угаси
лампите и слезе при факса. Машината бе изплюла само един лист на официална бланка: Областен съд на окръг
Форд, Мисисипи. Отдолу беше името на делото: „Щатът Мисисипи срещу Дрю Алън Гамбъл“. Без номер, защото все
още нямаше нито официално явяване на обвиняемия в съда, нито обвинителен акт. Някой, вероятно лично съдия
Нуз, беше написал: „С настоящото съдът разпорежда на шерифа на окръг Форд да откара максимално бързо
упоменатия по-горе обвиняем до щатската психиатрична клиника, за предпочитане още в петък, 30 март 1990 г., и да
го предаде на г-н Рупърт Изли, директор по сигурността, до второ нареждане от страна на съда. Подпис: съдия Омар
Нуз“.
Джейк се усмихна на развоя на събитията и остави заповедта върху бюрото на Порша. Беше си свършил
работата и беше защитил интересите на клиента си. Вече чуваше клюките в съда, недоволното мърморене по
кафенетата и проклятията, които щяха да сипят помощник-шерифите. Но му беше все тая.
14
Времето беше идеално за погребение, но мястото — не толкова. В събота, последния ден от март, небето беше
притъмняло заплашително и духаше студен пронизващ вятър. Седмица по-рано, в последния ден от своя живот,
Стюарт Коуфър беше ходил за риба с приятели на езерото в красив и топъл следобед. Били по тениски и шорти и
пиели студена бира на слънце, сякаш лятото било подранило. Много неща се бяха променили оттогава и сега, в деня
на погребението му, вятърът бушуваше с пълна сила и всичко изглеждаше още по-мрачно.
Службата щеше да се проведе в Арсенала на Националната гвардия — безлична и стерилна сграда от 50-те
години, проектирана за групови събирания и мероприятия, не за погребения. Побираше триста души, а семейството
очакваше доста народ. Стю беше харесван помощник-шериф и имаше много приятели, познати и колеги. Всеки
можеше да присъства, а трагичната кончина обикновено привличаше любопитни, които си нямаха друга работа. В
един следобед, час преди началото на тържествената церемония, пристигна първият новинарски микробус и беше
насочен да паркира на определеното за медиите място. Навсякъде гъмжеше от униформени, които чакаха
посетителите и репортерите. Портите бяха широко отворени и паркингът започна да се пълни. Пристигна още един
новинарски микробус и екипът започна да снима. Няколко репортери с фотоапарати получиха разрешение да
застанат до пилона на знамето.
Вътре триста наети стола бяха подредени в полукръг срещу временно изградена сцена с катедра. Покрай
стените имаше десетки венци. Голяма цветна снимка на Стюарт Коуфър беше поставена на стойка отстрани на
катедрата. В един и половина залата беше почти пълна и няколко жени хлипаха. Вместо предпочитаните от
християните химни член на семейството беше избрал тъжните песни на някакъв кънтри певец, чието скръбно виене
се носеше от две евтини тонколони. За късмет, звукът не беше силен, но все пак се чуваше добре и помрачаваше
допълнително настроението.
Хората продължаваха да влизат и скоро всички столове бяха заети. Правостоящите бяха помолени да застанат
покрай стените. В два без петнайсет не беше останало свободно място и новопристигналите бяха уведомени, че
службата ще се чува и от тонколоните отвън.
Семейството се беше събрало в малко служебно крило на сградата и чакаше катафалката от погребално бюро
„Мигъргъл“ — последното само за бели покойници, което беше останало в окръг Форд. Имаше още две за
чернокожи, които погребваха в техните си гробища. Белите имаха отделни — през 1990 г. сегрегацията в това
отношение още беше в сила. Не полагаха никого за вечен сън на неподходящо място.
Погребението беше голямо и вероятно щяха да се правят много снимки, затова господин Мигъргъл беше
прибягнал до помощта на свои колеги и беше наел по-хубави коли. Когато лъскавата черна катафалка спря на алеята
до Арсенала, зад нея имаше още шест еднакви автомобила. За момента бяха празни и паркираха в колона зад
сградата. Господин Мигъргъл излезе от колата си, служителите му с тъмни костюми го последваха и той започна да
дава нареждания. Отвори задната врата на катафалката и повика осемте души, които щяха да носят ковчега.
Предвождана от него, групата зави покрай сградата и пое към предната част, където ги очакваше внушителен
батальон от униформени мъже.
Ози беше прекарал на телефона цялата седмица и всичките му молби бяха удовлетворени надлежно. Шерифи
от дванайсет окръга, както и служители на щатската и общинската полиция на няколко града бяха строени в шпалир,
докато ковчегът преминаваше. В тишината се чуваше само щракането на фотоапарати.
Хари Рекс стоеше сред множеството отвън. По-късно щеше да опише на Джейк сцената по следния начин: „По
дяволите, човек ще реши, че Коуфър е загинал при изпълнение на служебния си дълг, докато се е борил с
престъпността. Като самоотвержено ченге, а не като пиян негодник, пребил приятелката си“.
Направиха път на мъжете, които понесоха ковчега към входа на Арсенала и през малкото фоайе. Когато се
появиха в залата, свещеникът се изправи зад катедрата и каза гръмко: „Моля, станете“. Хората се изправиха шумно, а
после настана мъртвешко мълчание, докато ковчегът преминаваше бавно по централната пътека, следван от Ърл и
Джанет Коуфър. След тях пристъпваха около четиресет роднини.
Цяла седмица бяха спорили дали ковчегът да бъде затворен. Понякога отваряха ковчега по време на опелото, за
да могат приятели, познати и други опечалени да видят поне профила на покойника. Драматизмът се засилваше,
скръбта ставаше по-осезаема и точно това беше целта, макар никой да не го признаваше. Свещениците в
провинцията предпочитаха ковчегът да е отворен, защото така по-лесно предизвикваха емоционален отклик и
караха присъстващите да се безпокоят за собствените си грехове и за своята смърт. Нерядко включваха и няколко
реплики, насочени към покойника, сякаш той можеше да се надигне и да се провикне: „Покайте се“.
Ърл беше изгубил своите родители и брат си, а опелата и на тримата бяха при отворени ковчези, въпреки че
свещениците почти не ги познаваха. Джанет Коуфър обаче знаеше, че службата ще бъде ужасно мъчителна дори без
да е принудена да гледа мъртвия си син. Накрая тя успя да се наложи и ковчегът остана затворен.
Поставиха го на мястото му и го обвиха с американското знаме. По-късно Хари Рекс щеше да каже на Джейк:
„Кучият син е бил изритан позорно от армията, но го погребаха с почести“.
Докато близките се настаняваха на първите редове, запазени за тях с плюшени въжета с монограма на
погребалното бюро, свещеникът даде знак на присъстващите да седнат и кимна на някакъв мъж с китара. Издокаран
с виненочервен костюм, черна каубойска шапка и ботуши, той се приближи към микрофона, удари няколко акорда и
изчака всички да седнат. Когато хората утихнаха, запя първите думи от „Старият грапав кръст“. Имаше приятен
баритон и беше добър китарист. Навремето беше свирил в блуграс група заедно със Сесил Коуфър, но не познаваше
покойния му брат.
Най-вероятно Стюарт Коуфър никога не беше чувал популярния химн. Повечето му опечалени роднини също не
бяха, но песента беше подходяща за печалното събитие и засили бурните емоции. След като изпя третия куплет,
певецът наведе глава за кратко и се върна на мястото си.
Близките се бяха срещнали със свещеника два дни по-рано. Едно от най-трудните неща, които трябваше да
свършат през тази ужасна седмица, беше да намерят Божи служител, склонен да отслужи опело за напълно
непознати хора. Свещениците не желаеха лицемерно да се обвързват със семейство, което не уважаваше Църквата.
Накрая някакъв братовчед подкупи безработен проповедник от Църквата на петдесетниците, който се съгласи срещу
триста долара. Казваше се Хюбърт Уайфонг и беше от Смитфийлд, окръг Полк. Преподобният Уайфонг се
нуждаеше от пари, но освен това видя възможност да ораторства пред голяма публика. Ако успееше да впечатли
някого, току-виж, го препоръчал в църква, която си търси проповедник.
Той отправи дълга и изразителна молитва, после кимна на красива девойка, която пристъпи към микрофона
със своята библия в ръка и прочете Двайсет и трети псалм.
Ози седеше до жена си, слушаше и се дивеше на разликата между погребенията на белите и чернокожите. Той и
подчинените му заедно със съпругите си заемаха три реда вляво от опечаленото семейство, облечени в парадните си
униформи, с излъскани обувки и значки. Зад тях беше пълно с полицаи от Северен Мисисипи, до един бели.
Заедно с Уили Хейстингс, Скутър Гифорд, Елтън Фрай, Парнел Джонсън и техните съпруги Ози преброи точно
десет черни физиономии сред присъстващите. Той прекрасно знаеше, че единствено постът му е причината да бъде
на погребението.
Уайфонг каза още една молитва, по-кратка от първата, и седна, а дванайсетгодишният братовчед на Стюарт
нервно излезе с лист в ръка. Нагласи микрофона, огледа внимателно хората и започна да рецитира авторското си
стихотворение как е ходил за риба с любимия си „чичо Стю“.
Предишния ден Ози беше пътувал три часа заедно с Дрю до щатската психиатрична клиника в Уитфийлд и го
беше предал на местните власти. Когато се върна в шерифството, из окръга вече беше плъзнала новината, че хлапето
е извън ареста и се преструва на лудо. Че Джейк Бриганс е скроил номер, както и преди пет години, когато беше
убедил съдебните заседатели, че Карл Лий Хейли е бил временно невменяем. Хейли беше убил хладнокръвно двама
души, и то в сградата на съда, но беше оправдан. Волен като птичка. Късно в петък следобед Ърл Коуфър пристигна
в ареста и попита Ози вярно ли е, а той му показа съдебната заповед, подписана от Нуз. Коуфър си тръгна, ругаейки,
и се закани да отмъсти.
В момента хората оплакваха една трагична смърт, но мнозина от насядалите около Ози кипяха от гняв.
Младият поет демонстрира известна дарба и дори успя да предизвика кратък смях. Рефренът му гласеше: „Ала
без чичо Стю, ала без чичо Стю“. Когато най-сетне приключи, той се разплака и си тръгна, облян в сълзи.
Риданията му заразиха още хора.
Уайфонг се изправи с библията си и поде своята проповед. Почете от псалтира и поговори за утешителните
Божии слова, когато настъпи нечия кончина. Ози послуша за кратко с интерес, но после мислите му отново се
зареяха. Беше звъннал на Джейк рано сутринта, за да му съобщи последните новини около погребението и да го
предупреди, че семейство Коуфър и приятелите им са разстроени. Джейк го увери, че вече е говорил с Хари Рекс,
който му се бе обадил късно в петък вечерта заради плъзналите слухове.
Ози призна само пред себе си и съпругата си, че състоянието на момчето е много тежко. По време на дългото
пътуване до Уитфийлд не беше отронило нито дума пред него и Мос Тейтъм. Отначало те се бяха опитали да го
разговорят, но Дрю мълчеше. Не от грубост. Просто думите им не стигаха до него. Ръцете му бяха закопчани с
белезници пред тялото, затова можеше да легне и да придърпа колене към гърдите си. После започна да си тананика
нещо. Мънкаше и стенеше повече от два часа, а от време на време сякаш съскаше. „Добре ли си?“, попита Мос,
когато звукът се усили. Момчето млъкна, но не отговори. На връщане, вече без Дрю, Мос Тейтъм реши, че ще е
забавно да го имитира и взе да мънка като него. Ози го предупреди да престане, за да не откара и него в Уитфийлд.
Посмяха се, имаха нужда.
Единствената молба на Ърл Коуфър към свещеника гласеше: „Гледай да е кратко“. Затова Уайфонг се задоволи с
петнайсетминутна проповед, поразително неемоционална, но преливаща от утеха. Приключи с още една молитва,
после кимна на певеца да изпълни последна песен. Не беше църковна, разказваше за самотен каубой и въздейства
на опечалените. Жените отново се разплакаха, крайно време беше службата да приключва. Носачите се подредиха
около ковчега, а от тонколоните тихо зазвуча „Никога няма да бъдеш сам“. Роднините последваха ковчега по
пътеката, най-отпред Ърл, хванал под ръка ридаещата Джанет. Процесията се придвижваше бавно, а някой усили
музиката.
Отвън имаше шпалир от униформени мъже чак до катафалката с отворена задна врата. Носачите на ковчега
внимателно го поставиха вътре. Служителите от погребалното бюро насочиха близките към черните седани. Зад тях
се оформи процесия и когато всички заеха местата си, катафалката потегли, следвана от семейството, настанено в
колите, и служителите на закона, предвождани от шерифите на окръг Форд. След тях крачеха всички приятели и
роднини, които имаха желание да изпратят покойника до гробището. Шествието бавно се отдалечи от Арсенала по
Уилсън стрийт, където бяха поставени заграждения, зад които мълчаливо се бяха струпали деца. Жителите на града
се скупчваха по тротоарите или наблюдаваха от верандите си в знак на почит към загиналия герой.
Джейк мразеше погребенията и се стараеше да ги избягва. За него те бяха хабене на време и пари, и най-вече на
емоции. Нищо не печелиш от едно погребение, освен удовлетворението, че опечалените близки са те видели. А
каква полза от това? След като го простреляха по време на процеса срещу Хейли, той си изготви ново завещание и
остави писмени указания да бъде кремиран възможно най-бързо и да го погребат в родния му град Карауей в
присъствието единствено на семейството. Радикално хрумване за окръг Форд, което не допадна на Карла. Тя
харесваше социалната страна на добре организираните погребения.
В събота следобед Джейк излезе от кантората си, прекоси с колата града и паркира зад един спортен център.
Тръгна по тясна пътека, изкачи ниско възвишение и излезе на поляна с маса за пикник, от която се откриваше
гледка към гробището. Скрит между дърветата, той наблюдаваше как катафалката спира сред море от стари
надгробни плочи. Хората се запътиха към лилавата шатра с яркожълтата емблема на погребално бюро „Мигъргъл“.
Носачите с усилие изминаха още сто и петдесет метра, следвани от роднините на покойника.
Джейк си спомни за един известен случай с адвокат от Джаксън, който откраднал парите на клиента си,
фалшифицирал собствената си смърт и наблюдавал погребението си от едно дърво. Когато го заловили и върнали в
Джаксън, той престанал да говори на приятелите си, които не отишли на погребението му.
Колко гневни бяха хората долу? В момента изпитваха най-вече скръб, но тя сигурно много скоро щеше да се
превърне в гняв.
Хари Рекс, който явно беше решил да пропусне погребението, беше убеден, че приятелят му е прецакал
шансовете им за успех при делото „Смолуд“. Джейк беше станал най-мразеният адвокат в окръга, затова
железопътната и застрахователната компания сигурно щяха да се оттеглят от преговорите за споразумение. Ами
изборът на жури? Всички кандидати щяха да са хора, които знаят кой представлява Дрю Гамбъл.
Джейк се намираше далече и не чуваше музиката и речите. Няколко минути по-късно той се запъти обратно
към колата си.
Късно следобед роднините и приятелите се събраха в голямо метално хале, където се помещаваше
доброволческата пожарна на Пайн Гроув. Достойното изпращане не можеше да мине без обилна почерпка, затова
жените бяха донесли плата с пържено пиле, купи с картофена и зелева салата, подноси със сандвичи, варена
царевица и всевъзможни сладкиши и пайове. Семейство Коуфър стояха в единия край на халето и приемаха
съболезнованията на върволицата близки и приятели. Пастор Уайфонг получи признателност и похвала за чудесната
служба, а младият племенник — добри думи за поетичното си творчество. Каубоят беше донесъл китарата си и
изпълни няколко песни, докато хората пълнеха чиниите си и се хранеха на сгъваемите маси и столове.
Ърл излезе навън да запали цигара с няколко приятели, скупчени до една пожарна кола. Появи се шише уиски и
мъжете започнаха да си го предават от ръка на ръка. Половината отказаха, другата половина отпиха. Ърл и Сесил
отказаха.
— Тоя кучи син не може да твърди, че е луд, нали? — попита някакъв братовчед.
— Вече го е направил — отговори Ърл. — Вчера са го преместили в психиатрията в Уитфийлд. Ози го е
закарал.
— Не е имал избор, нали?
— Не ми се вярва.
— Този път Ози е на наша страна.
— Някой спомена, че съдията е наредил да отведат хлапето.
— Така е — потвърди Ърл. — Видях съдебната заповед.
— Проклети адвокати и съдии!
— Това е скандално, казвам ви.
— Един адвокат ми обясни, че ще го държат под ключ, докато навърши осемнайсет, после ще го освободят.
— Ами да го освободят. Ние ще се погрижим за него.
— На Бриганс не може да му се има доверие.
— Ще има ли изобщо съдебен процес?
— Не и ако е луд. Така ми обясни адвокатът.
— Системата е скапана. Това е безобразие.
— Някой не може ли да говори с Бриганс?
— Разбира се, че не. Той ще се бори със зъби и нокти за малкия негодник.
— Това им е работата на адвокатите. В наше време системата пази престъпниците.
— Бриганс ще го отърве заради някоя дребна формалност както винаги.
— Само да срещна тоя кучи син на улицата, ще му сритам задника.
— Искам справедливост, нищо друго — каза Ърл. — А няма да я получим. Бриганс ще пледира невменяемост и
убиецът на сина ми ще излезе на свобода точно като Карл Лий Хейли.
— Е не е честно. Просто не е честно.
15
Лоуел Дайър дочуваше надигналата се шумотевица в окръг Форд. В неделя следобед трима души му звъннаха у
дома, до един непознати, които твърдяха, че са гласували за него, и той изслуша оплакванията им от събитията
около случая „Гамбъл“. След третото обаждане областният прокурор изключи телефона си. Служебният му номер
фигурираше във всеки указател на Двайсет и втора съдебна област и явно беше звънял през целия уикенд. В
понеделник сутринта секретарката му беше заварила най-малко двайсет пропуснати обаждания и пълна пощенска
кутия. Обикновено през почивните дни не получаваха повече от пет-шест. Случваше се и да няма нито едно.
На чаша кафе секретарката, Дайър и помощник областният прокурор Д. Р. Мъсгроув прослушаха съобщенията.
Някои от хората казваха името и адреса си, други бяха по-плахи и явно мислеха, че не е редно да звънят на главния
прокурор. Неколцина скандалджии само ругаеха и намекваха, че ако съдебната система продължава с глупостите си,
ще се наложи те лично да оправят нещата. Но всички бяха единодушни — хлапето е напуснало ареста и се преструва
на умопомрачено, а проклетият му адвокат отново е скроил номер. Моля ви, господин Дайър, направете нещо!
Свършете си работата!
Това беше първото дело на Лоуел Дайър, което привличаше толкова силен обществен интерес, затова той
запретна ръкави. Обади се на съдия Нуз и го завари у дома да се „запознава с адвокатските досиета“, както винаги
твърдеше, когато не беше в съда. Двамата бяха единодушни, че е уместно да свикат специално заседание на голямото
жури, което да разгледа проблема. В качеството си на областен прокурор Дайър контролираше изцяло дейността на
„своето“ голямо жури и не се нуждаеше от ничие одобрение, за да свиква заседанията. С оглед на сензацията,
предизвикана от случая „Гамбъл“, обаче той предпочиташе съдията по делото да бъде в течение. По време на
краткия им разговор Нуз спомена нещо за „дълъг уикенд“ у дома и Дайър допусна, че и неговият телефон е
изключен.
Съдията звучеше неуверено, дори разтревожено, а накрая се помъчи да удължи разговора:
— Лоуел, какво ще кажеш да поговорим неофициално.
След кратка пауза прокурорът отговори:
— Разбира се, господин съдия.
— Страшно ми е трудно да намеря друг адвокат, който да защитава момчето. Никой в окръга не иска да се
наеме. Пийт Хабшо в Оксфорд сега е ангажиран с три дела за углавни престъпления и просто не може да се захване
с още едно. Руди Томас в Тюпълоу е на химиотерапия. Говорих дори с Франк Джоунс в Джаксън и той категорично
ми отказа. Както знаеш, не мога да принудя никого да поеме делото. Хрумва ли ти някое име? Ти познаваш нашите
адвокати.
Дайър наистина ги познаваше и не би наел никого от тях, ако на карта беше заложен собственият му живот.
Имаше добри местни адвокати, но повечето избягваха съдебните процеси, особено за местни престъпления. Затова
той взе да увърта:
— Не съм сигурен, господин съдия. Кой участва в последния процес за углавно престъпление в областта?
Процесът за углавно престъпление в Двайсет и втора съдебна област се беше състоял три години по-рано в град
Темпъл, окръг Милбърн. Прокурор по него беше Руфъс Бъкли, който тогава все още се възстановяваше след
съкрушителната си загуба в процеса срещу Карл Лий Хейли. Беше издействал лесно присъда, защото фактите бяха
ужасяващи: двайсетгодишен наркоман беше убил баба си и дядо си заради осемдесет и пет долара, с които да си
купи още крек. В момента лежеше в очакване на смъртната си присъда в „Парчман“. Нуз беше съдията по делото и
не беше останал впечатлен от местния адвокат защитник, когото беше привлякъл.
— Няма да свърши работа — каза той. — Онова момче… как се казваше… Горди Уилсън, не го биваше много и
доколкото чувам, кантората му е пред затваряне. Ти кого би наел при такива обвинения, Лоуел? Кого би наел в
Двайсет и втора съдебна област?
По очевидни причини Дайър би желал защитата да поеме някой слабак, но съзнаваше, че това е малко вероятно
и неразумно. Един некомпетентен защитник щеше да оплете конците и да даде предостатъчно основания за
обжалване, които Апелативният съд да предъвква най-малко десетилетие.
— Сигурно бих се спрял на Джейк.
Без колебание Нуз отвърна:
— И аз, но да не му казваме за този разговор.
— Естествено.
Дайър се разбираше с Джейк и не искаше търкания помежду им. Ако той надушеше, че съдията и прокурорът са
заговорничили да го задържат като адвокат по делото, сигурно щеше да се настрои срещу него.
След това Дайър позвъни на Джейк в кантората. Целта на обаждането не беше да му съобщи, че ще остане с
Гамбъл чак до края, а процедурна подробност.
— Джейк, обаждам се да те уведомя, че свиквам голямото жури утре следобед.
Джейк се зарадва, защото жестът беше проява на любезност, и каза:
— Благодаря, Лоуел, сигурен съм, че заседанието ще бъде кратко. Нещо против да присъствам?
— Знаеш, че не е възможно.
— Само се пошегувах. Ще ми звъннеш ли, когато е готов обвинителният акт?
— Разбира се.
* * *
Главният следовател на Ози засега беше и единственият, но шерифът не си търсеше друг. Казваше се Кърк
Рейди и от много години беше на този пост. Ози умееше да издирва фактите по-добре от повечето шерифи и заедно
с Рейди разследваха всички тежки престъпления в окръга.
Точно в четири следобед в понеделник те влязоха в кантората на Джейк и поздравиха Порша на рецепцията. Тя
се държа професионално както винаги и ги помоли да почакат.
Макар в момента да беше на противниковата страна, Ози се зарадва, че тук работи млада и амбициозна
чернокожа жена. Познаваше Порша Ланг и семейството ѝ и знаеше, че тя си е поставила за цел да стане първата
чернокожа адвокатка в окръг Форд. След като Джейк беше нейният наставник, нямаше никакво съмнение, че Порша
ще успее.
Тя се върна и ги насочи с жест към една врата по-надолу по коридора. Влязоха и завариха стаята вече пълна.
Джейк ги посрещна с ръкостискане и представи шерифа и Рейди на Джоузи, Кийра и техния свещеник Чарлс
Макгари. Те седяха от едната страна на масата и Джейк предложи на Ози и Рейди да се настанят срещу тях. Порша
затвори вратата и седна до Кийра. Ако се съдеше по разтворените бележници, почти празните чаши за кафе и
бутилки с вода, пръснатите химикалки и разхлабената вратовръзка на Джейк, той явно беше прекарал известно
време със свидетелите.
Ози не беше виждал Джоузи след краткото си посещение в болницата в деня след убийството, което ще рече —
от седмица. Джейк го беше осведомил, че операцията ѝ е минала успешно и че тя се възстановява според
очакванията. Лявото ѝ око все още беше леко отекло и насинено, а челюстта ѝ отляво беше подута под лепенките. Тя
се постара да се държи вежливо и да се усмихне, но не ѝ се получи.
След неловка размяна на няколко общи приказки Джейк натисна копчето на диктофона в средата на масата и
попита:
— Възразявате ли да запиша разговора?
Ози сви рамене и отговори:
— Това е твоята кантора.
— Но ти провеждаш разпита. Не знам дали обикновено записваш.
— Понякога да, друг път не — отговори Рейди заядливо. — Обикновено не разпитваме свидетели в канторите
на адвокатите им.
— Ози ми се обади — изстреля в отговор Джейк — и ме помоли да присъствам на разпита. Може да го
проведем и другаде, ако предпочитате.
— Тук е добре — каза Ози. — Записвай, щом държиш.
За записа Джейк уточни датата, мястото и имената на присъстващите. Когато приключи, Ози каза:
— А сега бих искал да разбра каква е ролята на всички тук. Ние сме шерифите, които разследват
престъплението. Двете дами тук са потенциални свидетелки. А каква е вашата роля, пастор Макгари?
— Аз съм просто шофьор — отговори Чарлс с усмивка.
— Много мило. — Ози погледна Джейк и попита: — Той трябва ли да присъства?
Джейк сви рамене и отвърна:
— От теб зависи, Ози. Ти провеждаш разпита. Аз само го организирам.
— Ще съм по-спокоен, ако излезете — каза Ози.
— Няма проблем — усмихна се Чарлс и напусна стаята.
— А каква е твоята роля, Джейк? Ти не представляваш двете жени, нали?
— Формално, не. Назначен съм като защитник на Дрю. Не на семейството. Ако допуснем обаче, че стигнем до
съдебен процес, Джоузи и Кийра ще бъдат важни свидетелки, които могат да бъдат призовани или от обвинението,
или от защитата. А аз, току-виж, се окажа адвокатът защитник. Показанията им ще бъдат от съществено значение.
Затова силно ме интересува какво ще ти кажат.
Ози не беше адвокат и не възнамеряваше да обсъжда с Джейк Бриганс стратегиите в съдебната зала и
наказателното съдопроизводство.
— Може ли да ги разпитаме без теб?
— Не. Вече ги посъветвах да не съдействат, ако не присъствам и аз. Както знаеш, не можеш да ги принудиш.
Можеш да ги призовеш да свидетелстват на процеса, но в момента не можеш да ги задължиш да говорят. Те са само
потенциални свидетелки.
Тонът на Джейк стана по-нападателен, а думите му — по-остри. Напрежението чувствително се засили. Порша,
която си водеше записки, си помисли: Нямам търпение да стана адвокат.
Като умел политик Ози каза:
— Добре, да се залавяме за работа.
Рейди разтвори бележника си и удостои Джоузи с толкова престорено любезна усмивка, че на Джейк му се
прииска да го зашлеви.
— Най-напред, госпожо Гамбъл — поде той, — искам да ви попитам дали сте в състояние да говорите и ако
сте, за колко време. Доколкото знам, сте оперирана преди броени дни.
Джоузи кимна напрегнато и отговори:
— Благодаря, добре съм. Днес сутринта ми махнаха конците и теловете и вече мога да говоря по малко.
— Боли ли?
— Не чак толкова.
— Вземате ли болкоуспокояващи?
— Само ибупрофен.
— Добре. Нека започнем с вас и с произхода ви.
Джейк незабавно го прекъсна с думите:
— Да уточним следното. Ние работим над пълен биографичен профил на семейство Гамбъл. Рождени дати,
място на раждане, адреси, бракове, работодатели, роднини, предишни провинения, всичко хубаво и лошо. Те знаят
част от нещата, други не помнят ясно. Информацията е необходима за нашата работа. Порша се е заела с
проучването, което смятаме за приоритет. Когато го завършим, ще ви изпратим копие. С абсолютно всички сведения.
Можете да го прочетете и ако след това отново искате да разпитате свидетелките, ще го обсъдим. Така ще си
спестим най-малко един час днес и няма да има празноти в информацията. Как ви се струва?
Рейди и Ози се спогледаха скептично.
— Окей — каза Ози.
Рейди отгърна една страница и каза:
— Добре, да се върнем на двайсет и четвърти март, събота през нощта, преди малко повече от седмица. Ще ни
кажете ли какво се случи? Представете ни своята версия за онази нощ.
Джоузи пийна глътка вода през сламка и нервно стрелна с поглед Джейк, който я беше инструктирал за какво
да говори и какво да не споменава.
— Ами беше късно и Стю не си беше вкъщи — поде тя.
Говореше бавно, както я беше обучил Джейк, и сякаш с мъка изричаше всяка дума. Отокът ѝ пречеше. Описа
усещането да чакаш безкрайно и да се опасяваш от най-лошото. Седяла на долния етаж. Децата били горе, и те
чакали уплашени, не можели да заспят. Стю най-накрая се прибрал към два часа, много пиян и войнствен както
обикновено, и двамата се скарали. Той я фраснал в челюстта и тя се свестила в болницата.
— Казахте, че бил пиян както обикновено. Стю често ли се прибираше пиян?
— Да, нещата бяха извън контрол. Живяхме заедно почти година, но пиянството му се превърна в сериозен
проблем.
— Знаете ли къде е бил онази нощ?
— Не, никога не ми казваше.
— Но вие сте знаели, че обикаля барове и други подобни места, така ли?
— О, да. Няколко пъти ходих с него в началото на връзката ни, но престанах, защото той предизвикваше
сбивания.
Рейди действаше много предпазливо, защото шерифството все още издирваше документи. Джоузи два пъти се
беше обаждала на деветстотин и единайсет, за да съобщи, че е пребита от Стюарт Коуфър, но когато помощник-
шерифите пристигали на място, тя отказвала да подаде жалба. Съставени бяха доклади, които после бяха изчезнали.
Джейк със сигурност щеше да узнае за това по някое време и Ози не очакваше с нетърпение въпросите му.
Изчезнали документи, прикриване на провинение; шерифството си беше затваряло очите, когато един от хората му
бе ставал неконтролируем. Джейк щеше да ги съсипе в съда.
— Не сте ли се запознали в бар?
— Да, така беше.
— Някъде наблизо ли?
— Не, в клуб в Холи Спрингс.
Рейди замълча и се загледа в бележките си. Зададеше ли неправилно въпроса, щеше да предизвика гнева на
Джейк.
— Значи не помните стрелбата?
— Не. — Джоузи поклати глава и впери очи в масата.
— Нищо ли не чухте?
— Не.
— Говорили ли сте със сина си след стрелбата?
Тя се помъчи да запази самообладание.
— Снощи говорихме по телефона за пръв път. Той е в Уитфийлд, както вероятно знаете. Каза ми, че местният
шериф го е закарал там в петък.
— Как е той, ако мога да попитам?
Тя сви рамене и отмести поглед. Джейк ѝ се притече на помощ:
— За ваше сведение, аз разговарях с лекарите в клиниката. Джоузи и Кийра ще отидат в Уитфийлд утре
сутринта, свещеникът ще ги закара да се видят с Дрю и с хората, които го лекуват. Струва ми се много важно
лекарите да разговарят с близките на момчето и да научат семейната история.
Ози и Рейди кимнаха одобрително. Рейди разлисти и прочете част от бележките си.
— Стю водил ли е Дрю на лов?
Джоузи поклати глава.
— Не, веднъж го заведе на риболов, но не мина добре.
Дълга пауза. Не последваха подробности.
— Какво се случи? — попита Рейди.
— Дрю използвал една от въдиците на Стю и уловил едра риба, която захапала стръвта, но се замятала и
измъкнала пръчката от ръцете на Стю. Въдицата потънала във водата. Стю се наливал с бира, ядосал се, ударил Дрю
и той се разплакал. Повече не отидоха за риба.
— А водил ли го е на лов?
— Не. Разберете, че той не искаше децата ми още от самото начало, а с течение на времето все повече ги
намразваше. Всичко беше на ръба. Неговото пиянство, моите деца, кавгите за пари. Децата ме умоляваха да се
махнем, но нямаше къде да отидем.
— Знаете ли дали Дрю е стрелял преди?
Тя се умълча и затаи дъх.
— Да, веднъж Стю го заведе зад плевнята и стреляха по мишена. Не знам с какво оръжие. Стю имаше няколко,
нали разбирате? И стрелбата не се получи, защото Дрю се страхуваше от оръжия и не успял да уцели нищо, а Стю му
се присмял.
— Казахте, че Стю е удрял Дрю. Повече от веднъж ли се е случвало?
Джоузи изгледа гневно Рейди и каза:
— Господине, случваше се непрекъснато. Той ни биеше всичките.
Джейк се приведе напред и се намеси:
— Господа, днес няма да обсъждаме физическото малтретиране. Случвало се е често, ще го опишем подробно в
резюмето си. Може да се окаже фактор за процеса, а може и да не се окаже. Засега обаче просто ще го подминем.
Ози не възрази. Областният прокурор беше длъжен да подсигури доказателствата за процеса, не шерифът.
Предстоеше голяма бъркотия.
— Вижте, това е първото ни посещение, затова нека да се придържаме към най-важното и да продължим
нататък. Вече установихме, че вие, Джоузи, сте били в безсъзнание, когато Дрю е стрелял. Не го знаехме, но вече ни
е известно, така че напредваме. Ще зададем няколко въпроса на Кийра и за днес приключваме, съгласни ли сте?
— Звучи добре — отговори Джейк.
Рейди отново изпълни номера с лигавата усмивка и попита Кийра:
— И така, госпожице, ще ни разкажеш ли твоята версия? Какво се случи в онази нощ?
Нейният разказ беше много по-емоционален, защото тя помнеше всичко: ужаса от поредната съботна нощ,
чакането до късно, лъчите на фаровете, суматохата в кухнята, крясъците, плющенето на ударите, ужаса от
трополенето на ботушите по стълбите, тежкото му дишане, заваления говор, глупашкото викане на името ѝ,
импровизираната барикада на вратата, разтърсването на дръжката, блъскането по вратата, виковете,
неконтролируемия страх на двамата с брат ѝ, вкопчени един в друг, после тишината, стъпките надолу по стълбите и
най-лошото — нито звук от майка им. Изплашили се, че Стю я е убил. Къщата притихнала за цяла вечност и с всяка
изминала минута все повече се убеждавали, че тя е мъртва. Иначе щяла да се опита да ги предпази.
Бършейки сълзите си, Кийра успя да разкаже историята, без да спира. Държеше кърпички и в двете си ръце и
говореше разчувствано, но гласът ѝ не затрепери. Джейк не възнамеряваше да поема процеса на Дрю Гамбъл, но
като опитен адвокат не се сдържа и прецени момичето като свидетелка. Беше дълбоко впечатлен от твърдостта ѝ.
Макар да беше две години по-малка от брат си, тя беше далеч по-зряла.
Докато разказваше за подозрението, че майка им е мъртва, момичето замлъкна, имаше нужда от вода. Пи от
бутилката, избърса устните си, изгледа неприязнено Рейди и продължи. Намерили майка си на пода в кухнята, не
реагирала и нямала пулс. Разплакали се. Накрая Дрю се обадил на деветстотин и единайсет. Сякаш чакали с часове.
Той затворил вратата на спалнята. Тя чула изстрел.
— Значи ти видя Стю на леглото, преди да бъде застрелян, така ли? — попита Рейди.
— Не.
Джейк беше на мнение, че отговорите на директни въпроси трябва да бъдат кратки.
— Виждала ли си Дрю с оръжие?
— Не.
— Брат ти каза ли нещо, след като ти чу изстрела?
Джейк побърза да прекъсне разпита:
— Не казвай нищо. Отговорът може да се окачестви като чужди думи и да не е допустим в съда. Сигурен съм,
че ще спорим по този въпрос впоследствие, но не сега.
Ози чу достатъчно и от свидетелките, и от адвоката. Изправи се рязко и каза:
— Засега ни стига. Благодаря за отделеното време. Джейк, ще поддържаме връзка. Или пък няма. Сигурен съм,
че много скоро областният прокурор ще се свърже с теб.
Джейк се изправи, докато двамата излизаха от стаята. После седна, а Порша затвори.
— Как се справихме? — попита Джоузи.
— Страхотно.
16
Дългият ден започна на разсъмване, когато фаровете на Чарлс Макгари осветиха задната стена на неговата
малка провинциална църква. В кухнята светеше, явно Джоузи и Кийра бяха станали и бяха готови за път.
Свещеникът ги посрещна на вратата, поздравиха се набързо, защото по пътя щяха да разполагат с часове за разговор,
и той заключи след тях. Кийра сви дългите си крака на задната седалка на малката кола, а Джоузи седна отпред.
Чарлс посочи дигиталния часовник на таблото и каза:
— Шест и четиресет и пет. Запомнете кога тръгваме. Би трябвало да стигнем след три часа.
Съпругата му Мег смяташе да пътува с тях, но колата наистина беше твърде малка за четирима души на дълъг
път. Пък и възрастната жена, обещала да гледа детето им, се беше разболяла.
— Мег ви изпрати сандвичи с наденички — каза свещеникът. — В чантата отзад са.
— Гади ми се — обади се Кийра.
— Не ѝ е добре — поясни Джоузи.
— Ще повърна, мамо — каза момичето.
— Сериозно ли? — попита свещеникът.
— Бързо спрете!
Не бяха изминали и осемстотин метра, църквата все още се виждаше отзад. Чарлс натисна спирачките и спря на
банкета. Джоузи отвори задната врата и измъкна дъщеря си навън. Кийра повърна в канавката и продължи да се дави
няколко минути, а Чарлс се озърташе за фарове и се опитваше да не слуша. Тя се разплака и се извини на майка си,
после двете обсъдиха нещо. Върнаха се в колата и всички се умълчаха за дълго.
Накрая Джоузи се засмя престорено и каза:
— Открай време ѝ прилошава в кола. Не сте виждали такова нещо. Започва да ѝ се гади още преди да запаля
двигателя.
— Добре ли си? — попита Чарлс през рамо.
— Добре съм — промърмори Кийра, затвори очи, отметна глава назад и скръсти ръце на корема си.
— Да пусна музика? — предложи той.
— Ами да — съгласи се Джоузи.
— Обичате ли госпъл?
Немного, помисли си тя.
— Какво ще кажеш, Кийра, искаш ли да послушаме госпъл?
— Не.
Чарлс пусна радиото и го настрои на станция с кънтри музика. Излязоха на южната магистрала. В седем часа
казаха прогнозата за времето, а после съобщиха новината, потвърдена от областния прокурор Лоуел Дайър, че
голямото жури на окръг Форд ще заседава по-късно през деня, за да изготви график на делата. Да, щели да обсъждат
и убийството на Стюарт Коуфър. Чарлс се пресегна и изключи радиото.
На Кийра ѝ прилоша отново на няколко километра южно от Клантън, този път на магистрала с натоварено
сутрешно движение. Чарлс спря и Кийра изхвърча навън, за да не повърне в колата. Когато се върна, Джоузи каза:
— Сигурно е от миризмата на сандвичите. Може ли да ги преместим в багажника?
На Чарлс му се искаше да изяде един сандвич за закуска, но реши да не рискува. Откопча колана, взе чантата от
задната седалка, отвори багажника и прибра вътре закуската. Мег беше станала в пет и половина, за да изпържи
наденичките и да размрази хлебчетата.
Когато отново потеглиха, Чарлс поглеждаше през минута в огледалото. Кийра беше пребледняла, челото ѝ беше
влажно. Беше затворила очи, сякаш се опитваше да подремне.
Джоузи долови неловката атмосфера и разбра, че Чарлс се тревожи за дъщеря ѝ. Опита се да насочи разговора в
друга посока.
— Снощи говорихме с Дрю. Благодаря, че ни позволихте да използваме телефона в църквата.
— Няма проблем. Как е той?
— Не знам. Трудно ми е да преценя. На по-хубаво място е, има малка стая с още един младеж —
седемнайсетгодишно добро момче, поне засега. Дрю казва, че лекарите са внимателни и загрижени за него. Дават
му някакво лекарство, антидепресант, и той се чувства по-добре. Вчера се е срещнал с двама лекари, които му
задавали най-различни въпроси.
— Имаш ли представа колко дълго ще го държат там?
— Не. Още не са обсъждали това. Но той предпочита да остане там, вместо да се върне в ареста. Джейк не
вижда шанс да го пуснат на свобода. Никой съдия в щата нямало да определи гаранция за такъв случай.
— Сигурен съм, че той знае за какво говори.
— Много ни харесва Джейк. Вие добре ли го познавате?
— Не. Джоузи, не забравяй, че аз съм отскоро тук точно като теб. Отраснал съм в окръг Лий.
— А, да, вярно. Да ви кажа, голяма утеха е, че човек като Джейк ни е адвокат. Трябва ли да му плащаме?
— Мисля, че не. Нали е назначен от съда?
Тя кимна и изломоти нещо, сякаш неочаквано си беше спомнила друга история. Кийра се сви на кълбо на
задната седалка и задряма. След няколко километра Джоузи се обърна да я погледне и прошепна:
— Ей, добре ли си, миличка?
Кийра не отговори.
Мина цял час, докато ги регистрират и ги насочат към една сграда, после към друга, където пък ги отведоха в
чакалня с двама въоръжени охранители. Едната беше жена с бележник в ръка. Тя се приближи към Чарлс откъм
задната част на помещението. Усмихна се малко насила и попита:
— Идвате при Дрю Гамбъл ли?
Чарлс посочи към Кийра и Джоузи и отговори:
— Те идват. Те са роднините му.
— Последвайте ме, моля.
Всяка врата избръмчаваше и се отваряше, а колкото по-навътре в лабиринта навлизаха, толкова по-широки и
чисти ставаха коридорите. Спряха пред метална врата и служителката от охраната каза:
— Съжалявам, но допускаме само членове на семейството.
— Добре — каза Чарлс.
Той почти не познаваше момчето и не изгаряше от желание да прекара следващия час с него. Джоузи и Кийра
влязоха и завариха Дрю в тясна стая без прозорци. Тримата се вкопчиха в неистова прегръдка и се разплакаха. Чарлс
ги гледаше от прага и изпита огромна жалост. Служителката излезе, затвори вратата и каза:
— Лекарката иска да разговаря с вас.
— Разбира се. — Какво друго да отговори?
Психиатърката стоеше на вратата на малък и разхвърлян кабинет в друго крило на сградата. Представи се като
д-р Сейди Уийвър и обясни, че само ползва кабинета на колега. Влязоха вътре и затвориха вратата.
— Вие ли сте техният пастор? — попита тя направо. Създаваше впечатлението на крайно зает човек.
— Да, да кажем. Официално те не принадлежат към моята църква, но ние един вид ги осиновихме. Нямат къде
другаде да отидат, нямат роднини наблизо.
— Вчера прекарахме няколко часа с Дрю. Струва ми се, че семейството е преживяло трудни времена. Той не
познава баща си. Говорих с адвоката им, господин Бриганс, и с доктор Кристина Рукър в Тюпълоу. Тя се е срещнала
с Дрю миналия четвъртък и е помолила съда да го изпрати тук за психиатрична оценка. Така че съм запозната с
предисторията. Къде живеят близките му?
— В нашата църква. На сигурно място са и им носим храна.
— Бог да ви благослови. Явно сте се погрижили за майката и момичето. Разбира се, аз се тревожа повече за
Дрю. Ще прекараме с него, с майка му и сестра му днешния следобед и утре сутринта. Допускам, че вие сте ги
докарали.
— Да.
— За колко време можете да ги оставите тук?
— Нямам други планове, ще се съобразя с вас.
— Чудесно. Елате да ги вземете утре.
— Добре. Колко време ще стои тук Дрю?
— Трудно ми е да преценя. По-скоро седмици, отколкото месеци. По правило тук пациентите се чувстват по-
добре, отколкото в окръжния арест.
— Ясно. Задръжте го възможно най-дълго. В окръг Форд е доста напрегнато.
— Разбирам.
Чарлс излезе от сградата и се качи в колата си. Премина през пропускателните пунктове и по обед вече
пътуваше на север. Купи си безалкохолно от едно магазинче, извади сандвичите от багажника и се наслади на
самотен обяд на фона на госпъл музика.
Голямото жури на окръг Форд се събираше два пъти месечно. Обикновено графикът им беше рутинен —
дребни наркоарести, кражби на коли, едно-две намушквания с нож по клубове и кръчми. Последното убийство беше
като в Дивия запад: престрелка след погребение на чернокож, по време на което две враждуващи семейства бяха
открили огън. Имаше един убит, но бе невъзможно да се определи кой по кого е стрелял. Голямото жури обвини
най-вероятния извършител в непредумишлено убийство, но делото още се бавеше, защото никой нямаше желание да
го придвижва. Човекът беше освободен под гаранция.
Голямото жури имаше осемнайсет членове, все регистрирани в окръга гласоподаватели, назначени от съдия Нуз
преди два месеца. Събираха се в малка съдебна зала през няколко врати от основната и заседанията им бяха
поверителни. Без зрители, без репортери, без обичайната скучаеща групичка, закопняла за драматизъм.
Обикновено през първия месец честта да бъдеш член на голямото жури беше повод за хвалби, но след няколко
заседания работата ставаше монотонна. Запознаваха се само с едната страна на историята, представена им от
служителите на закона, и почти никога нямаха разногласия. Засега винаги издаваха обвинителните актове, които
искаха от тях. Независимо дали го съзнаваха или не, членовете на журито бързо се бяха превърнали в обикновен
гумен печат за полицията и прокуратурата.
Извънредните заседания не бяха обичайни и когато се събраха във вторник следобед, на 3 април, всеки от
шестнайсетте присъстващи членове знаеше точно защо е призован. Двама отсъстваха, но и без тях имаха кворум.
Лоуел Дайър ги приветства отново в залата и им благодари, че са дошли, все едно имаха избор. Обясни им, че
трябва да вземат важно решение. Запозна ги с основните подробности около убийството на Коуфър и помоли
шерифа да заеме свидетелското място в края на масата. Ози се закле да казва истината и поде разказа си: време и
дата, участници, обаждането на спешния телефон, сцената, която е заварил помощник-шериф Мос Тейтъм при
пристигането си. Описа спалнята и окървавения матрак, после им раздаде увеличени цветни снимки на Стюарт с
наполовина отнесена от изстрела глава. Няколко души от журито погледнаха, потръпнаха и се извърнаха.
Служебният пистолет лежеше до тялото. Причината за смъртта беше съвсем очевидна. Единствен изстрел в главата
почти от упор.
— Момчето било в дневната и казало на помощник-шериф Тейтъм, че Стюарт Коуфър е в спалнята си и че
според него е мъртъв. Тейтъм отишъл в спалнята, видял тялото и попитал момчето, Дрю, какво се е случило, но не
получил отговор. Момичето, Кийра, било в кухнята, и когато Тейтъм му задал същия въпрос, то отговорило: „Дрю го
застреля“. Случаят бил пределно ясен.
Дайър крачеше напред-назад и сега спря, за да каже:
— Благодаря ви. Някакви въпроси?
Настана тишина, докато членовете на голямото жури усещаха върху плещите си бремето на страшното
престъпление. Накрая госпожица Табита Грийн от Карауей вдигна ръка и попита Ози:
— На колко години са тези деца?
— Момчето е на шестнайсет, а сестрата на четиринайсет.
— И са били вкъщи сами?
— Не. Майка им е била с тях.
— А коя е тя?
— Казва се Джоузи Гамбъл.
— Каква е връзката ѝ с убития?
— Била му е приятелка.
— Извинете, шерифе, но вие не ни разкривате всички факти. Имам чувството, че ви тегля думите с ченгел от
устата, и ставам подозрителна.
Госпожица Табита се озърна, докато говореше, търсейки подкрепа. Засега не получаваше никаква.
Ози стрелна с очи Дайър, който сякаш се нуждаеше от помощ, и каза:
— Джоузи Гамбъл е майката. Тя и децата живеели със Стюарт Коуфър около година.
— Благодаря ви. А къде е била госпожа Гамбъл по време на стрелбата?
— В кухнята.
— Какво е правела?
— Според техните показания е била в безсъзнание. Когато Стюарт Коуфър се прибрал онази нощ, двамата се
скарали, Джоузи пострадала и припаднала.
— Той я е пребил до безсъзнание, така ли?
— Изглежда, така се е случило.
— А защо не ни казахте това, шерифе? Какво се опитвате да скриете от нас?
— Нищо. Стюарт Коуфър е бил прострелян и убит от Дрю Гамбъл. Това е простата истина и ние сме тук, за да
го обвиним в престъплението.
— Разбрахме, но не сме деца от детската градина. Искате да обвиним човек в предумишлено убийство, което
ще означава да го изпратим в газовата камера. Не намирате ли за редно да сме запознати с всички факти?
— Да, предполагам.
— Ние не предполагаме, шерифе. Това се е случило в два часа през нощта в неделя. Основателно може да се
допусне, че Стюарт Коуфър не е бил трезвен, когато се е прибрал у дома и е пребил приятелката си, нали?
Ози започна да се върти неловко и вече изглеждаше страшно гузен. Отново погледна към Дайър и каза:
— Да, основателно е да се допусне.
На помощ на госпожица Табита се притече господин Норман Брюър, пенсиониран бръснар, който живееше в
старата част на Клантън.
— Колко пиян е бил? — попита той.
Опасен въпрос. Ако човекът беше попитал: „Пиян ли е бил?“, Ози би могъл просто да отговори: „Да“, и да
избегне подробностите.
— Доста — отговори той.
— Значи се е прибрал у дома доста пиян, както казвате, ударил я е, тя е припаднала, после заподозреният го е
застрелял. Това ли се е случило, шерифе?
— В основни линии, да.
— В основни линии ли? Нещо неправилно ли съм схванал?
— Не, господине.
— Той малтретирал ли е децата?
— Те не са подали своевременно оплакване.
— В какво състояние е бил Коуфър, когато е бил застрелян?
— Смятаме, че е лежал в леглото си и е спял. Няма признаци да се е борил с Дрю.
— Къде е бил пистолетът?
— Не знаем точно.
Господин Ричард Бланд от Лейк Вилидж се обади:
— Е, шерифе, изглежда, че господин Коуфър е лежал мъртвопиян в леглото си и дори не се е събудил, когато
момчето е стреляло, така ли?
— Не знаем дали Стю е спял, или е бил буден в момента на стрелбата.
Посоката на разговора не допадна на Дайър, затова той се намеси:
— Бих искал да ви напомня, че състоянието и на убития, и на обвиняемия не е проблем, който засяга голямото
жури. Твърденията за самозащита, за невменяемост или за каквото и да било друго следва да бъдат изказани от
адвокатите на защитата, но тях ще ги разглеждат съдебните заседатели. Не вие.
— Доколкото чувам, вече говорят за невменяемост — отбеляза господин Бланд.
— Може би, но в тази стая няма значение какво се говори на улицата — назидателно изтъкна Дайър. — Ние
разглеждаме фактите. Има ли други въпроси?
— Досега имали ли сте дело за предумишлено убийство, господин Дайър? — попита Табита. — На нас със
сигурност ни е първото.
— Не съм, за щастие.
— Изглежда съвсем рутинно — отбеляза тя. — Като всички други случаи, които разглеждаме тук. Представят
ни някои факти, само най-основните, ограничават обсъждането и ние гласуваме. Просто подпечатваме всичко, което
поискате. Само че има още нещо. Това е първата стъпка от съдебно дело, което може да изпрати един човек, едно
дете, в „Парчман“, където да чака изпълнението на смъртната си присъда. На мен ми се струва твърде прибързано.
Някой друг да смята така?
Тя се озърна, но не намери голяма подкрепа.
— Разбирам, госпожице Грийн. Какво друго бихте искали да узнаете? Случаят е недвусмислен. Видяхте
мъртвото тяло. Разполагаме с оръжието на убийството. Освен жертвата в къщата, на местопрестъплението, е имало
още трима души. Единият е бил в безсъзнание. Другият е бил шестнайсетгодишно момче, чийто отпечатъци са
намерени по оръжието на убийството. Третият човек, сестра му, е казала на помощник-шериф Тейтъм, че брат ѝ е
застрелял Стюарт Коуфър. Това е. Просто и ясно.
Госпожица Табита въздъхна дълбоко и се облегна на стола си. Дайър изчака и им предостави време за
размисъл. Накрая каза:
— Благодаря ви, шерифе.
Без да каже и дума, Ози напусна стаята.
Бени Хам погледна към госпожица Табита от отсрещната страна на масата и попита:
— Какъв е проблемът? Има много доказателства. Какво още ти трябва?
— О, нищо. Просто ми се струва прекалено бързо.
— Госпожице Табита, уверявам ви, че ще има предостатъчно време за разискване на всички проблеми по
делото — каза Дайър. — След като внеса обвинителния акт в съда, прокуратурата ще разследва и ще се подготви за
съдебен процес. Защитата ще направи същото. Съдия Нуз ще настоява за бързо производство, затова много скоро вие
и всички други от голямото жури ще може да дойдете в главната съдебна зала и да следите хода на процеса.
— Да гласуваме — предложи Бени Хам.
— Хайде — съгласи се друг.
— О, гласувам за отправяне на обвинение — каза госпожица Табита. — Струва ми се чиста формалност. Нали
ме разбирате?
Всички шестнайсет членове на голямото жури гласуваха единодушно.
17
Напрежението в Кафето намаля значително, когато помощник-шерифите си намериха друго заведение, където
да закусват. Години наред Маршъл Пратър, Майк Несбит и техни колеги идваха рано да хапнат топли хлебчета и да
разменят клюките, но не всяка сутрин. Имаха си и други любими места, а смените им бяха различни и навиците им
зависеха от тях. Джейк обаче пристигаше в Кафето шест сутрини в седмицата и винаги му беше приятно да общува с
помощник-шерифите. Само че сега те му обявиха бойкот. Щом стана ясно, че той не възнамерява да променя
сутрешния си навик, се преместиха в друго заведение, а Джейк нямаше нищо против. Не му бяха приятни
разменените насила любезности, напрегнатите погледи, усещането, че всичко се е променило. Помощник-шерифите
бяха изгубили своя приятел, защото Джейк вече беше от противниковата страна.
Опита се да си внуши, че това е нещо нормално. Почти си повярва, че много скоро делото „Гамбъл“ ще остане
зад гърба им и отново ще се сдобри с Ози и хората му. Само че разривът всъщност го притесняваше много и той не
успяваше да се отърси от неприятното усещане.
Дел държеше Джейк в течение на най-новите слухове. Без да издава имена, тя му разказа, че вчерашните обедни
посетители обсъждали оживено обвинителния акт, кога и къде ще се проведе процесът. А също, че след като той си
тръгнал сутринта, двама фермери доста гръмогласно критикували съдия Нуз, правосъдната система и, по-
конкретно, него. Разказа му и как три жени, които не била виждала от години, седнали до прозореца за ранен обяд и
тихо си говорели за Джанет Коуфър и за преживения от нея нервен срив. Усещал се осезаем страх, че Джейк Бриганс
ще направи поредния си фокус и ще отърве момчето. И тъй нататък. Дел чуваше всичко, помнеше всичко и
разказваше част от нещата на Джейк, когато той се отбиеше по-късно и заведението беше празно. Тя се тревожеше
за него, защото ставаше все по-непопулярен.
Сутринта, когато предстоеше връчването на обвинителния акт, Джейк пристигна в шест и се присъедини към
обичайните посетители: фермери, ченгета и работници от фабриките, предимно мъже, които ставаха рано за
смените си. Джейк беше може би единственият човек на умствения труд, който посещаваше Кафето, и хората му се
възхищаваха. Той често даваше безплатни правни съвети и тълкуваше присъди на Върховния съд и други
неразбираеми неща, и се смееше на вицовете за подли адвокати.
От отсрещната страна на площада в Чайната чиновниците се събираха по-късно сутрин и си говореха за голф, за
националната политика и фондовата борса. В Кафето разговаряха за риболов, футбол и за местните престъпления,
доколкото изобщо ги имаше.
След пожеланието за „добро утро“ един приятел на Джейк го попита:
— Видя ли това?
Държеше новия брой на „Форд Каунти Таймс“. Той излизаше всяка сряда и бяха успели да отразят историята,
развила се късно във вторник. Заглавието с плътни черни букви буквално крещеше:
ГАМБЪЛ ОБВИНЕН В ПРЕДУМИШЛЕНО УБИЙСТВО.
— Каква изненада! — отговори Джейк.
Само че Лоуел Дайър му се беше обадил предишната вечер да му съобщи новината.
Появи се Дел с каната кафе и му напълни чашата.
— Добро утро, скъпа — поздрави я той.
— Дръж се прилично! — изстреля тя в отговор.
Вече бяха дошли десетина от редовните клиенти, а в шест и петнайсет заведението щеше да е претъпкано.
Докато пиеше кафе, Джейк препрочете уводната статия и не научи нищо ново. Репортерът, Дюма Лий, беше
звъннал в кантората му късно предишния следобед за коментар, но не беше изкопчил нищо от Порша. Господин
Бриганс е в съда, гласеше обяснението ѝ.
— Твоето име не се споменава — осведоми го Дел. — Вече проверих.
— Мамка му. Имам нужда от реклама.
Джейк сгъна вестника и ѝ го подаде. Пристигна Бил Уест, началник-смяна в обувната фабрика, и се отпусна
тежко на стола си. Поговориха си за времето, докато чакаха закуската си. Дел най-сетне се появи и Джейк я попита:
— Защо се забави толкова?
— Готвачката е мързелива. Искаш ли да ѝ се оплачеш лично?
Готвачката беше едра и избухлива жена, която имаше навика да замерва хората с шпатули. Неслучайно я
държаха отзад.
Докато Джейк поливаше с табаско овесената си каша, Уест каза:
— Вчера за малко да се сбия заради теб. Един, с когото работя, изтърси, че те е чул да се хвалиш как ще
измъкнеш хлапето за осемнайсетия му рожден ден.
— Фрасна ли го?
— Не. Доста по-едър е от мен.
— И е доста глупав.
— Точно това му казах и аз. Викам му, първо на първо, Джейк няма да тръгне да се хвали така и второ, няма да
мами системата заради някакъв убиец на ченгета.
— Благодаря ти.
— Нали няма да го направиш?
Джейк намаза филийката си бял хляб с ягодово сладко и отхапа. Задъвка и отговори:
— Не. Не бих го направил. Мъча се да се отърва от делото.
— Все това повтаряш, но още си му адвокат, нали?
— Да, опасявам се, че е така.
Кранист на име Ванс се приближи до масата, спря и впери гневен поглед в Джейк. Изпъна пръст и заяви на
всеослушание:
— Ще опържат това момче, Джейк, каквото и да се опитваш да направиш.
— Добро утро, Ванс — каза Джейк. Доста глави се извърнаха по посока на разговора на висок глас. — Как е
семейството?
Ванс се отбиваше веднъж седмично и беше относително познат в Кафето.
— Не ми се прави на умник. Нямаш работа в съда до този убиец.
— Това попада в категорията на чуждата работа, Ванс. Ти си гледай твоята, аз ще се погрижа за моята.
— Убийството на помощник-шериф влиза в работата на всички, Джейк. Ако спретнеш номер и го отървеш
заради някоя формалност, здравата ще патиш.
— Това заплаха ли е?
— Не, драги, обещание.
Дел се изпречи пред Ванс и изсъска:
— Или сядай, или се пръждосвай.
Ванс се затътри недоволно към масата си и няколко минути по-късно Кафето се успокои. Накрая Бил Уест се
обади:—
Сигурно напоследък често ти се случва.
— О, да, но това е част от професията. Кога адвокатите са се ползвали с всеобщо възхищение?
Джейк обичаше да е в кантората в седем сутринта, преди да зазвънят телефоните, преди Порша да пристигне в
осем със списък на нещата, които той има да прави, и на въпросите, на които трябва да отговори, преди Лушън да се
домъкне към обед и да изтрополи нагоре по стълбите с чаша кафе в ръка, за да прекъсне заниманията му.
Той включи осветлението на долния етаж и провери всяка стая, после отиде в кухнята, за да свари първата кана
кафе. Качи се в кабинета си и си съблече сакото. В средата на бюрото му стояха двата листа на искането, подготвено
от Порша предишния ден. Представляваше молба от страна на защитата за прехвърлянето на Дрю Гамбъл в съда за
непълнолетни, а след като Джейк я подадеше, щяха да тръгнат нови клюки.
Искането беше чиста формалност и Нуз вече беше обещал да не го изпълни. В качеството си на защитник на
обвиняемия обаче Джейк нямаше друг избор. Ако искането му бъдеше удовлетворено — което не беше възможно, —
обвинението в убийство щеше да се гледа от съдия в съда за непълнолетни без жури. Обявяха ли го за виновен, Дрю
щеше да бъде изпратен в изправителен дом някъде в щата и щеше да остане там до осемнайсетия си рожден ден,
когато юрисдикцията на съда се прекратяваше. От този момент нататък процедурният механизъм не можеше да
върне случая в областния съд. С други думи, Дрю щеше да бъде освободен. След по-малко от две години. Законът
изобщо не беше справедлив и точно по тази причина Нуз щеше да задържи делото.
Джейк не можеше да си представи реакцията на хората, ако клиентът му бъдеше освободен, след като е излежал
толкова кратка присъда, пък и, честно казано, той самият не одобряваше подобен изход. Знаеше обаче, че съдия Нуз
ще го подкрепя, като едновременно брани правораздавателната система.
Порша беше прикрепила и досие от четири страници, което Джейк прочете с възхищение. Както винаги, беше
подходила изчерпателно и беше коментирала десетина предишни дела с непълнолетни, едното от които чак от 50-те
години. Порша твърдеше убедително, че те нямат същите умения за вземане на решения като възрастните и тъй
нататък. Въпреки това всяко цитирано от нея дело завършваше по един и същ начин — непълнолетният обвиняем
заставаше пред областния съд. За тежки престъпления щатът Мисисипи отдавна съдеше децата като възрастни хора.
Старанието ѝ беше похвално. Джейк редактира искането и досието и когато Порша дойде на работа, двамата
обсъдиха поправките. В девет часа той пресече площада и заведе документите в деловодството на съда.
Служителката ги прие без никакъв коментар, а Джейк си тръгна без обичайната закачлива забележка. Дори
чиновниците в съда се държаха по-хладно напоследък.
Хари Рекс все си намираше причина да пътува извън града по работа, далече от бурните страсти на своята
изобилстваща от спорове практика на бракоразводен адвокат и далече от заядливата си съпруга. Измъкна се през
задния вход на кантората си късно следобед и с удоволствие предприе дълго и спокойно пътуване до Джаксън.
Отиде в любимия си ресторант „При Хал и Мал“, настани се на маса в ъгъла, поръча си бира и зачака. Десет
минути по-късно си поръча втора бира.
Докато следваше право в „Оул Мис“, беше изпил много бири с Доуби Питман — буен мъж от крайбрежието,
който завърши като първенец на випуска и избра кариера в голяма фирма в Джаксън. Вече беше съдружник в
кантора с петдесет адвокати, която печелеше добре, като представляваше застрахователни компании в големи дела
за причинени щети и солидни обезщетения. Питман не се занимаваше лично с делото „Смолуд“, но фирмата му
беше главен защитник. Случая водеше друг партньор, Шон Гилдър.
Месец по-рано на по бира в същия ресторант Питман беше подшушнал на стария си приятел, че железопътната
компания може да се обърне към Джейк, за да обсъдят евентуално споразумение. Делото беше страховито и за двете
страни. Четирима души бяха загинали на опасен прелез, поддържан зле от железопътната компания. Хората
съчувстваха дълбоко на семейство Смолуд. Джейк беше притеснил защитата със своята нападателност и
настояването си за съдебен процес. Изобщо не се поколеба да действа енергично във фазата на събиране и
представяне на доказателствата и веднага се обръщаше към Нуз, ако усетеше, че защитата протака. С Хари Рекс бяха
наели двама водещи специалисти по железопътните прелези и икономист, който да обясни на съдебните заседатели,
че четири покосени човешки живота струват милиони долари. Според Питман железопътната компания се
страхуваше, че Джейк е зажаднял за нова съкрушителна победа.
От друга страна, защитата вярваше, че ще разколебае състраданието на съдебните заседатели, когато докаже
очевидното: че Тейлър Смолуд се е блъснал в четиринайсетия товарен вагон на композицията, без да докосне
спирачката.
И двете страни можеха да отбележат или огромна победа, или огромна загуба. Най-безопасното решение за
всички беше извънсъдебното споразумение.
Хари Рекс определено искаше споразумение. Съдебното производство беше скъпо и двамата с Джейк вече бяха
похарчили 55 000 долара от кредит, взет от Секюрити Банк, за да финансират разходите по делото. А най-вероятно
щяха да имат и други харчове.
Разбира се, Питман не знаеше за заема. Никой не знаеше, освен банкера и Карла Бриганс. Хари Рекс не
споделяше служебни тайни със съпругата си, четвъртата поред.
Доуби Питман закъсня с половин час и не се извини. Хари Рекс не обърна внимание на това. Пиха бира,
поръчаха си пушена наденица с червен боб и ориз и коментираха външността на някои млади дами наоколо. След
това заговориха по работа. Питман така и не проумяваше защо приятелят му е решил да стане бракоразводен адвокат
в затънтено градче като Клантън, а Хари Рекс се отвращаваше от политическите игри и изтощителната мелачка в
голямата адвокатска кантора в Джаксън. И на двамата им беше дошло до гуша от правото и искаха да го зарежат.
Повечето техни приятели адвокати се чувстваха по същия начин.
Храната им пристигна, а и двамата умираха от глад. След няколко хапки Питман каза:
— Май твоето момче се е забъркало в голяма каша.
Хари Рекс очакваше това и отговори:
— Ще се оправи, Когато се отърве от делото.
— Друго се чува.
— Добре, Пит, кажи направо какво ви е наговорил Уолтър Съливан от опасните улици на Клантън. Сигурно
всеки ден ви се обажда с най-новите клюки от съда, половината от които си съчинява сам. Никога не е бил
достоверен източник на информация. Аз знам много повече и ще поправя грешките му.
Питман се засмя и лапна голямо парче пушена наденица. Избърса устните си със салфетка и пийна бира.
— Аз не говоря с него. Не работя по това дело. Затова не знам много. Само каквото съм чул от един правен
асистент, чийто кабинет е близо до моя. Гилдър пази досиетата в тайна.
— Ясно. Е, какво се говори?
— Че Бриганс здравата е ядосал града с намерението си да пледира невменяемост. И че хлапето вече е в
психиатричната клиника в Уитфийлд.
— Не е вярно. Да, в Уитфийлд е, но само за предварителен преглед. Нищо повече. В даден момент адвокатът
може и да пледира невменяемост, но Джейк няма да е замесен.
— Е, в момента е замесен. Гилдър и хората му са на мнение, че Бриганс трудно ще избере подходящи съдебни
заседатели и по делото за железопътната компания.
— Значи железниците се оттеглят от споразумението?
— Така изглежда. И не бързат да влизат в съда. Канят се дълго да протакат с надеждата Бриганс да остане
адвокат на хлапето. Делото за убийството може доста да загрубее.
— Да протакат ли? Боже, за пръв път чувам защита да прави такова нещо!
— Един от многото ни специалитети.
— Само че ето какъв е проблемът, Пит. Съдия Нуз контролира графика с желязна ръка, а в момента е длъжник
на Джейк. Ако Джейк иска процесът да е скоро, точно това ще стане.
Питман се съсредоточи над храната си, като преглъщаше всяка хапка с бира.
— Джейк има ли предвид някаква цифра?
— Два милиона — отговори Хари Рекс с пълна уста и без капка колебание.
Питман се намръщи, все едно ставаше дума за два милиарда. Двамата продължиха да се хранят мълчаливо и да
обмислят исканата сума. Договорът, който Хари Рекс беше сключил с роднините на Смолуд, му подсигуряваше една
трета, ако сключат споразумение, и четиресет процента, ако отидат на процес. С Джейк щяха да си разделят парите
поравно. На бира и боб сметката беше лесна. Това щеше да е най-голямото обезщетение в историята на окръг Форд,
а двамата адвокати на ищцата имаха огромна нужда от него. Хари Рекс още не беше започнал да крои как ще
похарчи парите, но си мечтаеше за тях. Цялото имущество на Джейк беше ипотекирано. Освен това бяха изтеглили
заем за съдебните разноски.
— Колко покрива застраховката? — попита с усмивка Хари Рекс.
Доуби Питман също се усмихна в отговор.
— Не мога да ти отговоря. Много.
— Допусках. Той ще поиска много повече от два милиона.
— Само че говорим за окръг Форд, където не е имало присъда дори за един милион.
— За всичко си има първи път, Пит. Обзалагам се, че ще намерим дванайсет души, които не са чували за
убийството.
Питман се засмя и Хари Рекс по принуда направи същото.
— По дяволите, Хари Рекс, няма да намериш дори двама, които не са чували за него.
— Може би, но ще проучим нещата. Нуз ще ни предостави достатъчно време да подберем жури.
— Не се съмнявам. Виж, иска ми се да вземеш добри пари, поне част от тази проклета застраховка, ясно? Едно
добро споразумение ще свали напрежението. Но за да се получи, Бриганс трябва да се отърве от онова хлапе. В
момента то е тежест, поне според Шон Гилдър и Уолтър Съливан.
— Работим по въпроса.
18
Всеизвестно бе, че всеки петък по обед настъпваше кулминацията на съдебната дейност, след което тя
затихваше. Адвокатите, които обикновено пълнеха коридорите на съда, следобед изчезваха. Повечето сервираха
някоя лъжа на секретарките си и заминаваха за провинцията, където си купуваха студена бира и обикаляха по
черните пътища в блажена самота. Телефоните мълчаха, началниците ги нямаше, затова и секретарките често се
измъкваха от работа. Никой уважаващ себе си съдия нямаше да бъде с тога в петък следобед. Повечето отиваха да
играят голф. Чиновничките, които обикновено сновяха, понесли важни документи, отиваха да свършат нещо от
отсрещната страна на улицата и вместо да се върнат, влизаха в козметичните салони и магазини. Към средата на
следобеда машината на правосъдието спираше да работи.
Джейк се канеше да се обади на Хари Рекс, за да провери дали ще могат да седнат на питие и да обсъдят
положението. В три и половина беше приключил работа за седмицата и обмисляше какво извинение да пробута на
Порша, за да си тръгне, без да го заподозре в мързел. Все още смяташе за важно да дава личен пример, а тя беше
наблюдателно момиче. И все пак Порша работеше при него вече две години и познаваше графика и неумелите му
извинения.
Тя му звънна по интеркома в четири без двайсет и му съобщи, че има посетител. Не, човекът нямал
предварителна уговорка. Да, знаела, че е петък следобед, но ставало дума за пастор Чарлс Макгари, който я уверил,
че въпросът не търпи отлагане.
Джейк го посрещна в кабинета си и двамата седнаха в ъгъла: Чарлс на старото кожено канапе, а Джейк на стол,
който беше най-малко на сто години. Свещеникът не искаше нито чай, нито кафе и беше видимо разтревожен.
Разказа как откарал Джоузи и Кийра в Уитфийлд във вторник, оставил ги там и отишъл да ги вземе на следващия
ден. Джейк знаеше всичко това. Два пъти беше разговарял с д-р Сейди Уийвър, от която научи, че семейството е
прекарало почти седем часа в три консултации.
— Докато пътувахме рано сутринта във вторник — продължи Чарлс, — на Кийра ѝ прилоша и повърна два
пъти. Джоузи каза, че на нея винаги ѝ прилошава в кола. Не обърнах сериозно внимание. Когато в сряда отидох да ги
взема от Уитфийлд, една от медицинските сестри ми съобщи, че сутринта на Кийра ѝ се гадело и повърнала.
Озадачих се, защото не се беше качвала в кола. Докато пътувахме към къщи в сряда следобед, беше добре. Вчера
сутринта госпожа Голдън, която я обучава в църквата, ми съобщи, че отново повръщала. И то не за пръв път. Разказах
на съпругата ми и нали знаете колко по-досетливи са от нас жените за някои работи? С Мег имаме едно дете и след
два месеца очакваме да се роди второто. Чувстваме се благословени и много се вълнуваме. Мег имаше у дома тест за
бременност, който ѝ беше останал от миналата година.
Джейк кимаше. Беше купувал няколко такива теста след раждането на Хана, но резултатът винаги беше
отрицателен, за тяхно огромно разочарование.
— Мег се съгласи да поговори с Джоузи. Кийра си направи теста и той се оказа положителен. Днес сутринта ги
закарах на лекар в Тюпълоу. Бременна е в третия месец. Не иска да разкрие нито пред лекаря, нито пред
медицинската сестра кой е бащата.
Джейк се почувства като ритнат от кон.
Свещеникът продължи развълнувания си разказ:
— На връщане отново ѝ прилоша и повърна в колата ми. Горкото момиче. Щом се прибрахме, Джоузи я сложи
да си легне. Двете с Мег се редуваха край леглото ѝ, докато се почувства по-добре. На обяд хапна малко супа, после
всички заедно седнахме в кухнята да поговорим. Тя призна, че Коуфър започнал да я насилва някъде по Коледа,
направил го пет-шест пъти и я заплашил, че ще я убие, ако каже на някого. Не споделила с майка си и днес новината
смаза Джоузи. Проляха се много сълзи, Джейк. И аз плаках. Представяш ли си? Четиринайсетгодишно момиче,
изнасилено от един негодник, който я ужасява до мозъка на костите ѝ. Твърде уплашена дори да каже на някого. И
без да има никаква представа кога ще приключи всичко. Призна, че ѝ минавала мисълта за самоубийство.
— Дрю знаел ли е? — попита Джейк.
Отговорът можеше да има огромни последици.
— Не знам. Разбери сам. Трябва да поговориш с нея и с Джоузи. Не са на себе си, както можеш да допуснеш.
Само си помисли какво са преживели през последните две седмици. Стрелбата, операцията, болниците, ареста на
Дрю, пътуването до Уитфийлд и обратно, загубата на всичко, което са имали — колкото и малко да е било… Поне
сега живеят зад нашата църква. И приказките, че Дрю ще бъде пратен в газовата камера. Съсипани са и наистина се
нуждаят от твоята помощ. Имат ти доверие и ще се вслушат в съвета ти. Аз ще направя всичко по силите си, но още
съм неопитен свещеник, дори не съм учил в семинария. — Гласът му пресекна и очите му се навлажниха. Чарлс
отмести поглед, поклати глава и се опита да овладее чувствата си. — Извинявай. Прекарах дълъг ден с тях двете.
Много дълъг ден. Те имат нужда да поговорят с теб.
— Добре, добре.
— Има и още нещо, Джейк. Първата реакция на Джоузи беше, че трябва да се направи аборт. Поне засега. Аз
съм против, по очевидни причини. Категорично съм против. Ако Кийра направи аборт, трябва да напусне моята
църква.
— Нека да се тревожим за това по-късно, Чарлс. Спомена, че я е прегледал лекар в Тюпълоу, така ли?
— Да. Джоузи харесва лекаря, който я е оперирал, затова звънна на неговата медицинска сестра. Обадиха се на
друг лекар, който им направи услуга и я вмести в графика си. Каза, че Кийра е здрава, но е още дете.
— Мег знае ли за всичко това?
— Мег присъстваше на прегледа. И в момента е с тях.
— Добре. Много е важно новината да не се разчува. Свят ми се зави, трябва да обмисля евентуалните
усложнения. Знам колко бързо плъзват слуховете в една малка църква.
— Да, да.
Почти толкова бързо, колкото в едно кафене.
— Личи ли ѝ вече? — попита Джейк.
— Аз не забелязах нищо. Постарах се да не я зяпам, но според мен не ѝ личи. Защо не дойдеш да видиш с очите
си, Джейк? Те са в църквата, чакат те.
Кийра си почиваше на горния етаж, когато Джейк влезе през задния вход в кухнята. В края на дълга маса имаше
купчина учебници и тетрадки — доказателство, че момичето все пак се обучава. Мег и Джоузи седяха на масата и
подреждаха огромен пъзел. Четиригодишният син на семейство Макгари, Джъстин, си играеше кротко в ъгъла.
Джоузи се изправи и прегърна Джейк, сякаш бяха близки приятели от години. Мег отиде да изплакне
кафеварката и да я зареди с прясно кафе. Прозорците бяха отворени и завесите се ветрееха на вятъра, но в стаята се
долавяше дъхът на дълъг и драматичен ден.
Джейк пристигна от площада до църквата за двайсет и две минути и през това кратко време се помъчи да
определи нововъзникналите правни проблеми и да им намери решение — безуспешно, разбира се. Ако момичето
наистина беше бременно и Коуфър беше бащата, как трябваше да се представи това на процеса на Дрю? Кийра беше
присъствала на стрелбата, затова несъмнено щяха да я призоват като свидетел на обвинението. Можеха ли да
споменат бременността ѝ? Ами ако майка ѝ настояваше за аборт? Щяха ли съдебните заседатели да узнаят? Ако
Дрю е знаел, че Коуфър изнасилва сестра му, нямаше ли това сериозно да повлияе на защитата му? Беше го убил, за
да прекрати изнасилванията.
За отмъщение. Независимо от причината Лоуел Дайър щеше да твърди убедително, че Дрю прекрасно е
съзнавал какво върши. Как можеха да докажат, че детето е на Коуфър? Ами ако някой друг беше бащата? Предвид
бурното минало на Кийра нямаше ли вероятност тя да е започнала да прави секс съвсем рано? Да има гадже някъде?
Не беше ли Джейк длъжен да осведоми Дайър, че основната му свидетелка е бременна от убития? В зависимост от
времето на провеждане на процеса нямаше ли да бъде по-разумно да я призоват да свидетелства, когато
бременността вече ѝ личи? Ако Джейк докажеше изнасилванията и тормоза, щеше ли да се превърне Стюарт
Коуфър в обвиняем? Ами ако Кийра предпочетеше да направи аборт, кой щеше да плати? Ако ли пък не, какво щеше
да стане с детето? Щяха ли да ѝ позволят да го задържи, след като нямаше дом?
Докато шофираше, Джейк реши, че тези проблеми изискват цял екип: адвокат, свещеник, най-малко двама
психиатри, няколко психолози.
Джейк погледна през масата към Джоузи и попита направо:
— Дрю знаел ли е, че Коуфър изнасилва сестра му?
Сълзите ѝ потекоха на мига, емоциите бяха болезнени и неудържими.
— Кийра не казва — отговори Джоузи. — Затова допускам, че е знаел. Иначе тя просто щеше да отрече, нали?
Но аз не знаех. Не мога да повярвам, че е казала на Дрю, а на мен не.
— И ти изобщо не си подозирала, така ли?
Джоузи поклати глава и захлипа. Мег наля на Джейк кафе в керамична чаша, осеяна с кафеникави петна след
десетилетна употреба. И чашата като всичко друго в стаята изглеждаше стара, но чиста.
Джоузи изтри лицето си с хартиена кърпичка и попита:
— Как ще повлияе това на делото на Дрю?
— И добре, и зле. Някои съдебни заседатели ще му съчувстват, защото е взел нещата в свои ръце и е защитил
сестра си, ако това е било намерението му. Още не се знае. Прокурорите ще наблегнат на факта, че е убил Коуфър, за
да го спре, следователно е съзнавал какво върши и не може да пледира невменяемост. Наистина ми е трудно да
предвидя как ще се развият нещата. Не забравяй, че се занимавам със случая само временно. Твърде вероятно е
съдия Нуз да назначи друг адвокат за процеса.
— Не може да ни напуснеш, Джейк — примоли се Джоузи.
О, мога, помисли си той. Особено сега.
— Ще видим. — Потърси не толкова потискаща тема и каза: — Разбрах, че сте прекарали известно време с
Дрю.
Тя кимна.
— Как е той?
— Както може да се очаква. Дават му лекарства, някакви антидепресанти, и казва, че спи по-спокойно. Харесва
лекарите, храната също била хубава. Предпочита да остане там, отколкото в ареста. Защо не може да излезе, Джейк?
— Вече говорихме за това, Джоузи. Обвинен е в предумишлено убийство. За такова нещо никого не
освобождават под гаранция.
— Ами училището? И бездруго е назад с две години, сега ще изостане още повече. В Уитфийлд не искат да го
включат в клас от съображения за сигурност и защото е там само временно. Ако го върнат тук преди процеса, в
ареста нямат никакви учители. Защо просто не го изпратят в някой изправителен дом? Някъде, където поне ще ходи
на училище.
— Защото не се отнасят към него като към непълнолетен. Вече е възрастен.
— Възрастен, значи? Ама че шега. Той е просто дете, дори не се бръсне още. Един от психолозите там ми каза,
че за пръв път вижда толкова незряло във физическо отношение шестнайсетгодишно момче като Дрю. — Джоузи
замълча, за да избърше сълзите си. — Баща му беше същият. Още дете.
Джейк погледна Мег, която завъртя очи към Чарлс. Джейк реши да позадълбае.
— Кой е баща му?
Джоузи се засмя и сигурно щеше да отговори: „Кво те интересува, мамка му?“, но се намираха в църква.
— Съседско момче, казва се Рей Барбър. Отраснахме заедно. Когато бяхме на четиринайсет, се заиграхме, така
да се каже, и един ден го направихме, без да се усетим. После го направихме пак и пак, забавлявахме се. Не знаехме
как да се предпазваме, нищо не разбирахме от биология, бяхме просто две деца, които вършат глупости. Забременях
на петнайсет и Рей искаше да се оженим. Страхуваше се да не му бия шута. Майка ми ме изпрати да живея при една
леля в Шривпорт и там да родя. Не помня да сме обсъждали възможност да прекратя бременността. Родих бебето,
настояха да го дам за осиновяване и може би точно така трябваше да направя. Наистина. Онова, което причиних на
децата си, е истински грях, нищо друго. — Джоузи въздъхна и отпи глътка вода от шишето. — Както и да е, помня,
че Рей се тревожеше, защото другите момчета се бръснеха и имаха косми между краката, а той не. Притесняваше се,
че ще възмъжее късно като баща си. Явно все пак инструментът му си работеше.
— Какво стана с Рей? — попита Джейк.
— Не знам. Не съм се връщала у дома. Когато отказах да изоставя бебето, леля ме изгони. Знаеш ли, Джейк,
най-сериозната ми грешка е, че забременях на петнайсет. Това промени целия ми живот, и то към по-лошо. Обичам
Дрю, обичам и Кийра, но когато едно момиче роди толкова рано, цялото му бъдеще отива по дяволите. Дъщеря ми
сигурно няма да завърши училище. Няма да си намери свестен съпруг. Няма да си намери хубава работа. Сигурно ще
прави каквото правех аз — ще скача от мъж на мъж. Затова Кийра няма да роди това бебе, разбираш ли, Джейк?
Банка ще обера, за да намеря парите за аборта, но тя ще го направи. Няма да допусна да съсипе живота си. По
дяволите, тя дори не е искала да прави секс. Аз исках, съжалявам, че го казвам.
Чарлс поклати глава и прехапа устни, но не каза нищо. Беше очевидно обаче, че може да говори дълго по
въпроса за абортите.
— Разбирам — увери я Джейк. — Но това ще го обсъдим по-нататък. Сега искам да ти задам въпрос, който
няма как да избегна. Тя твърди, че бащата е Коуфър. Има ли някаква вероятност да е друг?
Нищо не беше в състояние да смути Джоузи, дори деликатният намек, че невръстната ѝ дъщеря може да е спала
и с други мъже. Тя поклати глава.
— Вече я питах. Сигурно сте забелязали, че Кийра е нормално развита за възрастта си, много по-зряла е от брат
си. От опит знам на какво са способни децата, затова я попитах дали има и друг. Въпросът ми я разстрои, тя
категорично отрече. Каза, че Коуфър е първият мъж, който я е докосвал.
— И всичко е започнало около Коледа, така ли?
— Да. Била вкъщи сама една събота, точно преди Коледа.
— Значи на двайсет и трети декември — обади се Чарлс.
— Аз бях на работа. Дрю щеше да спи у приятел. Стю се прибрал рано и решил да отиде в стаята ѝ. Казал ѝ
какво иска. Тя започнала да го умолява. Той я насилил, но внимавал да не оставя следи. Когато всичко приключило,
я предупредил, че ще убие нея и Дрю, ако каже на някого. Дори я попитал дали ѝ е харесало. Представяш ли си?
Случило се още няколко пъти, пет-шест според нея. Кийра просто чакала подходящ момент да ми съобщи. Не
можела да продължава така, минавали ѝ мисли за самоубийство. За всичко съм виновна аз, Джейк. Виждаш ли какво
причиних на децата си? Вината е само моя.
Джоузи отново се разплака.
Джейк отиде на мивката и изля изстиналото кафе. Напълни отново чашата си, застана на вратата и се загледа
навън. Когато плачът на Джоузи секна, той се върна на мястото си и я погледна.
— Още няколко въпроса?
— Разбира се. На теб ще кажа всичко, Джейк.
— Дрю и Кийра знаят ли, че са от различни бащи?
— Не, не съм им казвала. Реших, че и бездруго скоро ще се досетят. Изобщо не си приличат.
— Коуфър малтретирал ли е Дрю?
— Да. Удряше му шамари, на Кийра също, но никога не ги е бил с юмруци. Мен ме наби няколко пъти, винаги
пиян. Когато беше трезвен, Стю беше свестен, разбираш ли? Обаче превърташе, когато се натряска. И винаги
всяваше страх.
— Ще бъдеш ли в състояние да свидетелстваш за побоите пред съдебните заседатели?
— Да, струва ми се. Ще ме задължат да го направя, нали?
— Вероятно. А Кийра?
— Не знам, Джейк. Горкичката ми, в момента е пълна развалина.
Точно в този момент Кийра се появи на вратата и се приближи към масата. Очите ѝ бяха подути, а косата ѝ
разрошена. Носеше широки джинси и суичър и Джейк неволно погледна към корема ѝ. Не забеляза нищо
издайническо. Тя му се усмихна, но не каза нищо. Имаше красива усмивка и съвършени зъби. Джейк се помъчи да
си представи ужаса на едно четиринайсетгодишно момиче, което току-що е научило, че в тялото му расте нежелано
дете. Защо природата допускаше децата да имат деца?
— Да се върнем към процеса — обади се Чарлс. — Някаква представа кога ще се проведе?
— Никаква. Все още е много рано да се каже. Знам, че делата на непълнолетни, съдени като възрастни, се
придвижват доста бързо. Може би ще е още това лято, но не съм сигурен.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Джоузи. — Искам тази бъркотия да остане зад гърба ни.
— Нещата няма да приключат с процеса, Джоузи.
— Знам, Джейк — рязко отговори тя. — При мен никога не приключват. Винаги е пълен хаос и явно винаги ще
бъде. Съжалявам за всичко. Децата ме умоляваха да напусна Стю и аз наистина исках да го направя. Ако знаех за
Кийра, щяхме да избягаме някоя нощ. Не ме питай къде, но щяхме да си тръгнем. Страшно съжалявам.
Отново се възцари продължително мълчание, докато Джейк, Чарлс, Мег и дори Кийра се опитваха да измислят
нещо утешително.
— Не исках да прозвучи грубо, Джейк. Моля те да разбереш.
— Разбирам. Важно е тази бременност да остане в пълна тайна. Сигурен съм, че всички го осъзнавате, но
главният въпрос е как да подходим. Кийра не ходи на училище, затова няма да има подозрения от приятелки. А
хората тук, в църквата?
— Ами трябва да кажем на учителката ѝ, госпожа Голдън — отговори Чарлс. — Тя вече подозира нещо.
— Ще я предупредите ли да си мълчи?
— Разбира се.
— След като направим аборта, няма да има повод за тревога, нали така? — попита Джоузи.
Този път Чарлс не се сдържа и строго отсече:
— Докато живеете в тази църква, за аборт и дума не може да става. Ако Кийра направи аборт, трябва да си
тръгнете.
— Ние винаги си тръгваме. Джейк, къде е най-близката клиника?
— В Мемфис.
— Колко струва абортът сега?
— Не знам от опит, но съм чувал, че към петстотин долара.
— Ще ми заемеш ли петстотин долара?
— Няма.
— Добре, ще си намерим друг адвокат.
— Не съм сигурен, че е възможно да намерите друг.
— О, адвокати колкото искаш.
— Нека всички да се успокоят, моля — прикани ги Чарлс. — Денят беше дълъг и нервите ни са обтегнати.
Смълчаха се. Джейк допи кафето си и отиде да остави чашата в мивката. Застана до масата и каза:
— Трябва да тръгвам, но искам да обмислите сценарий, който трудно можете да си представите. Ако има аборт,
при все че аз съм против, но решението не е мое, тогава не само ще унищожите един живот, но и безценни улики.
Кийра ще бъде призована да свидетелства на процеса. Ако направи аборт, няма да ѝ бъде позволено да го спомене, а
и не бива, защото само би предизвикала възмущението на съдебните заседатели. Може да им каже, че Стюарт
Коуфър я е изнасилвал многократно, но няма да има друго доказателство, освен нейните думи. Не е викала полиция.
Ако е бременна обаче или ако вече е родила, бебето ще бъде неопровержимо доказателство за насилието от страна
на Коуфър. И Кийра ще предизвика огромно състрадание не само към себе си, но и към брат си — което е по-важно.
Запазването на бебето ще бъде фактор от огромна полза за Дрю по време на процеса.
— Значи тя трябва да запази бебето заради брат си, така ли? — попита Джоузи.
— Трябва да запази бебето, защото така е редно — отговори Джейк. — Само то няма да спаси брат ѝ, но
определено ще помогне на доста безнадеждна кауза.
— Тя е прекалено млада, за да си провали живота с едно дете — каза Джоузи.
— Има много отчаяни и достойни семейни двойки, Джоузи — отбеляза Джейк. — Уреждам по три-четири
осиновявания годишно и това са най-любимите ми случаи.
— Ами бащата? Не съм сигурна, че искам неговите гени.
— Че кога сме могли да избираме родителите си?
Джоузи обаче клатеше глава възмутено, не искаше и да чуе. Докато потегляше с колата, Джейк си припомни
неочаквано гневните ѝ изблици. Не че я винеше. Беше закалена от живота си, изпълнен с много неуместни избори, и
отчаяно копнееше да осигури нещо по-хубаво на децата си. Сигурно и тя беше правила аборт и тайно благодареше на
съдбата, че има да се тревожи само за две деца. Бяха ѝ предостатъчно.
Джейк се зачуди дали да не спре в крайпътен магазин да си купи бира за из път — леденостудена кутийка, на
която да се наслаждава двайсетина минути. В този момент звънна телефонът в колата му. Обаждаше се Карла, която
лаконично му напомни, че след двайсет минути трябва да тръгват за вечерята у семейство Аткавидж. Беше му
изхвърчало от ума. Карла му звъняла вече цял час. Къде се бил запилял?
— После ще ти обясня — обеща той и затвори.
Когато водеше по-деликатни дела, винаги се бореше със себе си какво да споделя с жена си. Разкриеше ли ѝ
всичко, щеше да допусне нарушение на етиката, но всеки човек, включително адвокатите, има нужда да се довери
някому. Тя винаги му предлагаше различна гледна точка, особено по отношение на други жени, и никога не се
колебаеше да оспори нещо. Карла щеше да има категорично мнение за най-новите развития в тази и бездруго
трагична история.
Докато приближаваше дома си, Джейк реши да изчака ден-два, преди да сподели с жена си, че Кийра е
бременна от Стюарт Коуфър. Стомахът му се сви при мисълта за това. Трудно можеше да си представи
неподправения гняв, който щеше да избухне в съдебната зала, ако опишеше безчинствата на Коуфър. Едно мъртво
ченге, което не може да се защити.
Хана щеше да нощува у приятелка и къщата беше тиха. Клара се държеше хладно, защото закъсняваха заради
него. Беше петък вечер, имаха среща с приятели, непринудена вечеря на двора. Джейк си съблече костюма и обу
джинси, после седна на масата в кухнята да изчака жена си.
Докато той шофираше, тя попита:
— Е, къде беше?
— В църквата „Добрият пастир“. Бях при Джоузи и другите.
— Това не беше предвидено.
— Не, стана неочаквано. Чарлс Макгари дойде в кантората към три и половина и настоя да поговоря с тях, каза,
че били разстроени и трябвало някой да ги успокои. Което е част от моята работа.
— Няма да се откопчиш от този случай, така ли?
— Като плаващи пясъци е.
— Преди около час отново звъниха у дома. Време е да си сменим номера.
— Оставиха ли име и адрес?
— Едва ли има адрес, според мен този човек живее под някой камък. Откачен особняк, който крещеше по
телефона. Заплаши, че ако момчето излезе на свобода, ще умре до четиресет и осем часа. А адвокатът му нямало да
издържи и едно денонощие.
— Значи най-напред ще убият мен?
— Не е смешно.
— Не се смея. Хайде да си сменим номера.
— Ще се обадиш ли на Ози?
— Да, но едва ли ще има полза. Трябва отново да обсъдим наемането на частна охрана.
— Или просто трябва да кажеш на Нуз, че втори път няма да издържиш.
— Искаш да се откажа ли? Нали се тревожеше за Дрю?
— Да, тревожа се за Дрю. Но също и за Хана, за теб и за мен, за това как ще оцелеем в това градче.
Стан Аткавидж живееше до кънтри клуба в гористо предградие с огромни къщи, построени около единственото
голф игрище в окръга. Той беше директор на Секюрити Банк и се занимаваше с ипотеката на Джейк, както и със
заема за съдебните разноски по делото „Смолуд“. Отначало Стан се поколеба за новия заем точно като Джейк и
Хари Рекс. Но с развитието на случая адвокатите разбраха, че нямат друг избор. След трите си развода и вече с
четвърта съпруга Хари Рекс беше поизпразнил банковата си сметка. Джейк също, макар че единственият му кредит
беше за къщата. Хари Рекс беше на петдесет и една години, но очакваше бъдещето с тревога. Джейк беше само на
трийсет и седем и като че ли колкото по-дълго практикуваше право, толкова повече задлъжняваше.
Стан им беше близък приятел, но Джейк и Карла не понасяха жена му. Казваше се Тилда и беше от стара
фамилия в Джаксън, която тя описваше като богата и така отблъскваше повечето хора в Клантън. Градчето беше
твърде малко за нея и за скъпите ѝ вкусове. Търсейки по-ярки светлини, Тилда принуди Стан да стане член на
кънтри клуба в Тюпълоу — символ на обществено положение и лукс, който с мъка успяваха да си позволят. Тя
пиеше много, харчеше на воля и непрекъснато притискаше съпруга си да печели повече. Като банкер в малко градче,
Стан беше пестелив на думи, но имаше доверие на Джейк и беше споделил, че бракът му не върви. За късмет,
Бриганс пристигнаха с половинчасово закъснение, когато Тилда вече беше изпила няколко питиета и беше
преодоляла обичайната си скованост.
Присъстваха пет двойки, всички около четиресетте, а децата им бяха на възраст между три и петнайсет години.
Жените се събраха в единия край на двора, при винения бар, и се заприказваха за децата, а мъжете се скупчиха
около кега с бира и подеха други теми. Най-напред за фондовите пазари — разговор, който отегчаваше Джейк,
защото нямаше пари, за да играе на борсата, а дори да имаше, беше достатъчно разумен да избягва подобни
начинания. След това обсъдиха скандалния слух, че техен познат лекар се е побъркал и е избягал с медицинска
сестра. Тя беше известна персона, защото беше убийствено красива и по нея въздишаха всички мъже в окръга,
семейни или не. Слухът не беше стигнал до Джейк, който не познаваше жената и не харесваше лекаря.
Карла отдавна смяташе, че мъжете са по-големи клюкари от жените. Джейк не би могъл да възрази. С
облекчение посрещна смяната на темата, щом заговориха за спорт, и се зарадва още повече, когато Стан съобщи, че
вечерята е сервирана. Никой не спомена убийството на Коуфър.
Вечеряха пушени ребра, варена царевица и зелева салата. Беше идеална пролетна вечер, достатъчно топла да се
хранят на открито на двора и да се любуват на цъфналия кучешки дрян. Четиринайсетият феъруей беше на
петдесетина метра от тях и след десерта, който беше купешки кокосов пай, петимата мъже запалиха пури и отидоха
да ги изпушат на голф игрището. Турнирът „Мастърс“ беше в разгара си в Националния голф клуб „Огъста“ и беше
основна тема на разговора. Ник Фалдо и Реймънд Флойд се бореха мъжки и Стан, който играеше голф сериозно,
беше великодушен в анализа си. И тъй като беше домакин и нямаше да шофира, пиеше много.
Джейк нямаше голям опит с пурите, а с голфа — още по-малък, затова, докато уж слушаше вежливо, мислите
му се върнаха към сцената в църквата и към уплашения и отчаян поглед на Кийра. Той прогони образа и закопня да
се прибере у дома и да пропълзи в леглото си.
Стан обаче предложи да приключат вечерта с диджестив — хубаво бренди, което някой му изпратил. Върнаха се
в двора и той наля пет щедри шота, после мъжете се присъединиха към жените.
Карла погледна питието в ръката на Джейк и прошепна:
— Не пи ли достатъчно?
— Добре съм.
Едното семейство плащаше на бавачка и трябваше да се прибира. Друго имаше малко кученце, което било само.
Наближаваше единайсет в петък вечерта и повечето гости с нетърпение очакваха да си отспят на следващия ден.
Благодариха на домакините, сбогуваха се и се разотидоха.
До червения сааб на Джейк Карла попита:
— В състояние ли си да шофираш?
— Разбира се, добре съм.
Качиха се и тя настоя:
— Колко си пил?
— Не съм правил сметка. Не много.
Карла скръцна със зъби, отмести поглед и млъкна. Джейк беше решен да ѝ докаже, че е трезвен, затова
шофираше бавно и внимателно.
— За какво си говорихте с момичетата? — попита той в опит да разчупи леда.
— Обичайните теми: децата, училището, свекървите. Чу ли за доктор Фреди и медицинската сестра?
— О, да, в подробности. Винаги съм гледал да страня от него.
— Противен е, но и жена му не е по-приятна. Внимавай с колко караш.
— Карам с колкото трябва, Карла, благодаря.
Джейк вреше и кипеше, затова съсредоточи цялото си внимание върху пътя. Зави по обходен маршрут източно
от града и пред тях се показаха светлините на Клантън. Той погледна в огледалото и изруга:
— Мамка му! Ченгета.
Патрулката се показа изневиделица и се залепи за калника му със синя лампа и сирена, която се чуваше на
километри. Джейк веднага се досети, че е кола на шерифството. Все още бяха на километър и половина от Клантън.
Карла се извърна.
— Защо ни спира? — попита тя.
— Проклет да съм, ако знам. Не карах с превишена скорост.
Джейк намали и спря до банкета.
— Имаш ли дъвка? — попита той.
Карла отвори чантата си, която в тон с модата беше достатъчно голяма, за да мине за ръчен багаж на летището.
Слабо вероятно беше човек да намери в нея дъвка или ментови бонбони в тъмното. За късмет, помощник-шерифът
не бързаше. Карла все пак намери дъвки и Джейк лапна две.
Оказа се Майк Несбит, когото Джейк познаваше добре. Той освети купето с фенерчето си и попита:
— Джейк, дай ми документите си за проверка, ако обичаш.
— Разбира се, Майк. Как си? — отговори Джейк и му подаде документите.
— Чудесно. — Несбит ги прегледа и каза: — Един момент.
Върна се в патрулката и влезе вътре точно когато едно зелено ауди прелетя покрай тях. Джейк не беше сигурен,
но смяташе, че колата е на едно от семействата, с които бяха вечеряли. А тъй като той притежаваше единствения
сааб в радиус от осемдесет километра, нямаше съмнение кого са спрели ченгетата.
— Имаш ли вода? — попита той жена си.
— Обикновено не нося вода.
— Благодаря.
— Много ли си пил?
— Мисля, че не.
— Колко?
— Не съм си броил чашите, но не съм прекалявал. Пиян ли изглеждам?
Тя се извърна и не отговори. Примигващата светлина сякаш всеки момент щеше да изригне, но за щастие, поне
сирената млъкна. Мина още една кола, съвсем бавно. Джейк от години се занимаваше поне с едно обвинение за
шофиране в нетрезво състояние месечно. Основният въпрос беше: трябва ли да се съгласиш на дрегер или не. Ако
направиш теста и съдържанието на алкохол се окаже прекалено високо, ще те осъдят. Ако си под горната граница,
ще отървеш кожата. Откажеш ли, ченгетата автоматично те водят в ареста. Плащаш гаранция, излизаш, наемаш
адвокат и започваш да се мъкнеш в съда, където имаш шанс да спечелиш. Разумният съвет, който винаги получаваш
твърде късно, за да ти бъде от помощ, беше да се подложиш на теста, ако си изпил само няколко питиета. Ако знаеш,
че си къркан, отказваш и отиваш в ареста.
Да се съгласи или да откаже? Докато седеше и се опитваше да имитира безгрижие, Джейк усети, че ръцете му
треперят. Кое унижение щеше да е по-голямо? Да му щракнат белезниците пред собствената му съпруга и да го
отведат? Или да се оправя с последиците от неуспешен тест с дрегер и срамната загуба на шофьорската си книжка?
Дали нямаше да има и оплакване до адвокатската колегия? Беше представлявал толкова много пияни шофьори, че
беше изгубил правото на съчувствие към човек, застрашен от вероятността да прекара уикенда в ареста. След като
пиеш и караш, заслужаваш наказание.
Само че допустимите граници вече бяха толкова ниски — един промил, — че дори няколко питиета идваха в
повече. Да приеме или да откаже?
Несбит се върна. Приближи се и освети лицето му.
— Пил ли си, Джейк?
Също важен въпрос, на който никой нямаше готов отговор. Ако кажеш „да“ и се опиташ да обясниш колко си
пил, ченгето със сигурност ще предприеме и следващата стъпка по пътя на твоята гибел. Ако отговориш „не“ и
излъжеш, ще се изправиш пред последиците, Когато ченгето надуши алкохола. Ако отговориш нещо от сорта на: „Не,
по дяволите! Не пия!“, но заваляш с удебелен език, ще предизвикаш раздразнението му.
— Да, пил съм — отговори Джейк. — Прибираме се от вечеря, където пих малко вино. Не съм пиян, Майк.
Може ли да попитам какво има?
— Криволичеше.
Което, както беше добре известно на Джейк, можеше да значи точно това, но можеше да значи и каквото и да
било друго. Или пък нищо.
— Къде криволичех?
— Ще се съгласиш ли на дрегер тук, на пътя?
Джейк възнамеряваше да се съгласи, Когато откъм хълма към тях се зададоха още сини светлини. Още един
помощник-шериф. Той намали, подмина ги, обърна и паркира зад Несбит, който отиде да поговори с колегата си.
— Не мога да повярвам — обади се Карла.
— И аз, скъпа. Спокойно.
— О, спокойна съм. Направо нямаш представа колко съм спокойна.
— Хайде да не се караме на пътя. Ще почакаш ли да се приберем?
— У дома ли ще се прибереш, Джейк? Или ще те отведат в ареста?
— Не знам. Не съм пил чак толкова, кълна се. Дори не ми се върти главата.
Загуба на шофьорската книжка, арест, глоба, по-високи застраховки. Джейк помнеше списъка с плашещи
наказания, който беше цитирал пред стотици клиенти. Като адвокат, винаги можеше да изиграе системата, поне при
първо нарушение. Както в собствения му случай. Можеше да избегне ареста, да се отърве с общественополезен труд,
да намали глобата и да оправдае хонорара си от петстотин долара.
Минутите се нижеха, сините лампи просветваха. Приближи се още една кола, намали, за да видят пътниците
какво се случва, и подмина. Джейк си обеща, че когато има финансовата възможност да си купи нова кола, няма да е
екзотичен шведски модел в ярък цвят, а форд или шевролет.
Несбит се върна за трети път и каза:
— Джейк, излез от колата, ако обичаш.
Той кимна и си напомни да стъпва внимателно и да говори ясно. Проверката на рефлексите беше така
измислена, че повечето шофьори не я издържаха, след което ги притискаха за тест с дрегер. Джейк отиде зад колата
си, където го чакаше още един помощник-шериф — Елтън Фрай, когото той познаваше от години.
— Добър вечер, Джейк — поздрави Фрай.
— Здрасти, Елтън. Извинявай за притеснението.
— Майк казва, че си пил.
— На вечеря. Погледни ме, Елтън. Очевидно е, че не съм пиян.
— Значи ще се подложиш на тест?
— Разбира се.
Двамата помощник-шерифи се спогледаха и като че ли не бяха сигурни какъв да е следващият им ход.
— Стю ми беше приятел, Джейк — каза Несбит. — Страхотен човек.
— И аз го харесвах, Майк. Съжалявам за случилото се. Знам колко ви е трудно, момчета.
— Ще стане още по-трудно, ако онзи негодник се отърве. Ще сипеш сол в раната.
Джейк се усмихна глуповато на тази баналност. В момента беше готов да каже всичко, само и само да отбележи
няколко точки.
— Няма да се отърве, обещавам. Освен това го защитавам временно. Съдът ще назначи друг адвокат за процеса.
Чутото допадна на Майк и той кимна на Фрай, който подаде на Джейк документите му.
— Обадихме се на Ози — осведоми го Майк. — Той ни поръча да караме след теб до вкъщи. Бъди внимателен,
ясно?
— Благодаря, момчета, длъжник съм ви — въздъхна с облекчение Джейк.
— Длъжник си на Ози, не на нас.
Джейк се качи в колата, закопча си колана, запали двигателя, погледна в огледалото и не обърна внимание на
жена си, която сякаш се молеше.
— Какво стана? — попита тя.
— Нищо. Бяха Майк Несбит и Елтън Фрай, но и двамата видяха, че не съм пиян. Обадили се на Ози и той им
поръчал да ни изпратят до вкъщи. Всичко е наред.
Сините светлини бяха изключени, докато двете патрулки следваха червения сааб до Клантън.
* * *
Телефонът в кухнята показваше три съобщения, получени вечерта. Карла изплакваше кафеварката, за да е
готова на сутринта, а Джейк си наля чаша вода с лед и натисна копчето на апарата. Първото обаждане беше
обикновена грешка — някакъв нещастник си издирваше поръчаната пица. Второто обаждане беше от репортер от
Джаксън. Третото беше от Джоузи Гамбъл и щом го прослуша, на Джейк му се прииска да не го беше чувал. Тя каза:
„Здрасти, Джейк, Джоузи е, извинявай, че те безпокоя вкъщи. Много съжалявам, но с Кийра си поприказвахме. Беше
дълъг ден, както знаеш, и ни омръзна от разговори, но все едно, искам да ти се извиня, че ти се нахвърлих така и че
ти поисках пари назаем за аборта. Не беше редно и се чувствам много зле. До скоро. Лека нощ“.
Карла зяпна, както държеше пълната с вода кана на кафеварката.
Джейк натисна копчето за изтриване на съобщението и я погледна. Не е лесно да пазиш поверителността на
клиента си, когато той самият споделя тайни на телефонния секретар.
— Аборт ли? — попита Карла.
Джейк си пое дълбоко дъх и попита:
— Имаме ли безкофеиново кафе?
— Да, струва ми се.
— Хайде да си сварим. И бездруго няма да мигна цяла нощ, след като едва не ме арестуваха за шофиране в
нетрезво състояние и след новината за бременно четиринайсетгодишно момиче.
— Кийра ли?
— Да. Направи кафе и ще ти разкажа.
19
Център на окръг Ван Бюрън беше затънтеното градче Честър. Според преброяването на населението през 1980
г. в него живееха 4100 души, с 1000 по-малко от 1970 г., и нямаше никакво съмнение, че на следващото преброяване
ще са намалели още. Градчето беше два пъти по-малко от Клантън, но изглеждаше много по-занемарено. Клантън
имаше оживен площад с кафенета, ресторанти, офиси и всякакви магазини. В Честър обаче витрините на
половината магазини по главната улица бяха заковани с дъски и си търсеха наематели. Може би най-
недвусмисленият признак за икономически и обществен упадък беше фактът, че всички адвокати, освен четирима
бяха избягали, няколко от тях — в Клантън. Навремето, когато младият Омар Нуз окачи табелата на кантората си, в
окръга имаше двайсет адвокати.
Съдът на окръг Ван Бюрън се помещаваше в най-лошата сграда от всички съдилища в Двайсет и втора област.
Беше най-малко на сто години, невзрачна и неугледна, неоспоримо доказателство, че основателите на окръга не са
могли да си позволят архитект. Беше плъзнала на всички страни триетажна постройка с бяла дъсчена обшивка и
многобройни тесни кабинети, в които се помещаваха всякакви служители: от съдии до шерифи и най-различни
чиновници, дори инспекторът по зърнените храни. През десетилетията, когато окръгът все пак бележеше скромно
развитие, сградата беше обрасла с различни пристройки като тумори, затова окръжният съд във Ван Бюрън се прочу
като най-грозния в щата. Това описание не беше официално и беше популярно предимно сред адвокатите, които
посещаваха съда и мразеха сградата.
Смущаваща отвън, тя беше изумително нефункционална отвътре. Нищо не работеше. Парното едва смекчаваше
зимния мраз, а през лятото климатиците гълтаха ток, но произвеждаха само хладен полъх. Най-редовно се
повреждаха цели системи: водопроводната, електрическата, охранителната.
Въпреки оплакванията данъкоплатците отказваха да плащат за обновления. Най-очевидното решение беше
просто някой да драсне клечката, но палежът си оставаше престъпление.
Неколцина непоправими консерватори твърдяха, че им допадат чудатостта и характерът на сградата, и един от
тях беше почитаемият Омар Нуз, старши съдия на Двайсет и втора област. Той от години беше завладял втория етаж,
властваше като крал в своята просторна и старомодна съдебна зала и на практика живееше в кабинета си зад нея.
По-надолу по коридора той имаше по-малка зала за по-незначителни дела. Секретарката му и стенографката имаха
кабинети близо до неговия.
Повечето местни жители бяха убедени, че без Омар Нуз и неговото огромно влияние сградата е щяла да бъде
съборена още преди години.
Съдията наближаваше седемдесет, предпочиташе да не пътува толкова често до другите си четири окръга и
всъщност изобщо не шофираше. Караше го или секретарката му, или стенографката: до Клантън, Смитфийлд,
Гретна или Темпъл, чак в окръг Милбърн, на почти два часа път. Съдията добиваше тревожния навик да кани
адвокатите от тези градове да го посещават, ако имат работа с него в неудобни дни. По закон беше длъжен да
провежда заседания във всичките пет окръга, но той все намираше начин да си остава у дома.
В понеделник се обадиха на Джейк и го поканиха да отиде при Нуз в два следобед във вторник в неговия
кабинет. Във всички пет съдилища имаше кабинети за съдиите, но когато Нуз поканеше някой адвокат в своя
кабинет, това означаваше, че той трябва да се замъкне до Честър. Джейк обясни на секретарката на съдията, че има
ангажименти във вторник следобед, и наистина имаше, но тя отговори, че Нуз очаква от него да ги отмени.
Ето защо Джейк караше колата си по спокойните улици на Честър в ранния следобед във вторник и отново
благодареше на Бог, че не живее там. Клантън беше построен безупречно от един генерал след Гражданската война
и улиците му оформяха почти идеална решетка, а великолепната сграда на съда се издигаше величествено на
площада, обаче Честър се бе разраствал през десетилетията без почти никаква симетрия или план. Нямаше площад,
нямаше истински център. Бизнес кварталът се състоеше от хаотично разположени улици, които се пресичаха под
странни ъгли и щяха да бъдат истински кошмар, ако по тях имаше движение.
Най-странното беше, че сградата на съда не се намираше в пределите на града. Издигаше се на три километра
източно от него, стърчеше самотно край шосето, сякаш на прага на разрухата. На около пет километра източно се
намираше Суийтуотър, вечният съперник на Честър. След Гражданската война в окръга не останали много неща, за
които си струвало да се бориш, но двете градчета били враждебни едно към друго с десетилетия и през 1885 г. не
успели да се разберат кое да стане окръжен център. Имало дори престрелка и няколко жертви, но губернаторът,
който не бил стъпвал в окръг Ван Бюрън и не възнамерявал да го направи, избрал Честър. За да бъдат умилостивени
ядосаните жители на Суийтуотър, съдът бил построен до блатисто разклонение на реката горе-долу по средата
между двете градчета. В началото на XX в. една епидемия от дифтерит бе обезлюдила по-голямата част от
Суийтуотър и там вече не беше останало почти нищо, освен две умиращи църкви.
Когато наближи Честър, Джейк видя сградата на съда, щръкнала окаяно насред паркинга. Той можеше да се
закълне, че едното крило се е наклонило настрани от основната постройка. Паркира, влезе и се качи по стълбите до
втория етаж, където завари главната съдебна зала празна и тъмна. Прекоси я, мина покрай старите прашни пейки за
зрителите, през летящата вратичка и спря да разгледа маслените портрети на починали политици и съдии, до един
бели. Всичко беше покрито с прах и кошчетата не бяха изхвърляни отдавна.
Джейк отвори една врата в дъното и поздрави секретарката. Тя му се усмихна насила и кимна към кабинета на
Нуз: отивай, той те чака. Съдията седеше зад голямо дъбово бюро. Спретнати купчини листове заемаха почти целия
плот и създаваха впечатлението, че въпреки привидния хаос Нуз може незабавно да намери всеки документ.
— Влизай, Джейк — покани го той с усмивка, но не се изправи.
В пепелник, достатъчно голям да побере порция спагети, имаше половин дузина лули, а във въздуха се усещаше
застоял мирис на тютюн. Двата масивни прозореца бяха открехнати петнайсетина сантиметра.
— Добър ден, господин съдия — поздрави Джейк, докато се приближаваше, заобикаляйки ниска масичка,
стойка за списания, отрупана със стари броеве, купчини правни книги на пода и два жълти лабрадора.
Беше сигурен, че когато се запозна с Нуз преди десет години, кучетата бяха паленца. И те, и съдията определено
бяха остарели, но всичко останало беше неподвластно на времето.
— Благодаря ти, че дойде, Джейк. Както знаеш, претърпях операция на гръбнака преди няколко месеца и все
още се възстановявам. Доста съм скован.
Заради тромавата си фигура и дългия си характерен нос съдия Нуз още от самото начало се сдоби с библейския
прякор Ихавод. Отиваше му сякаш, а когато Джейк започна адвокатската си практика, прякорът вече беше утвърден и
всички го използваха — зад гърба на съдията, естествено. С течение на времето обаче името Ихавод загуби
популярността си. В момента Джейк си спомни нещо, което Хари Рекс му беше казал още преди години: „Никой не
обича лошото здраве, както го обича Ихавод Нуз“.
— Как няма да дойда, господин съдия — отговори Джейк.
— Трябва да обсъдим някои проблеми — каза Нуз, избра си една лула, чукна я в ръба на пепелника и щракна
малка запалка, която едва не подпали рунтавите му вежди.
Нима, помисли си Джейк. Че за какво друго може да ме викате?
— Да, господин съдия, доста неща.
Нуз засмука лулата си и изду бузи. Докато издишваше дима, каза:
— Първо, как е Лушън? С него се познаваме отдавна.
— Да, знам, сър. Лушън си е Лушън. Не се е променил много и постоянно се навърта в кантората.
— Предай му, че съм питал за него.
— Непременно.
Лушън ненавиждаше Омар Нуз и Джейк нямаше да му предаде нищо.
— Как е малкият Гамбъл? Още ли е в Уитфийлд?
— Да, сър. Почти всеки ден разговарям с лекарката му и тя е категорична, че той е силно травмиран. Според
нея състоянието му леко се подобрява, но психиката му е силно увредена, и то не само заради стрелбата. Лечението
ще отнеме известно време.
Щеше да му трябва около час, за да осведоми съдията за всичко, което д-р Сейди Уийвър му беше казала, а не
разполагаха с толкова време. Щяха да проведат разговора по-късно, когато получат писмения доклад.
— Искам да го върнем обратно в ареста в Клантън — каза съдията, издухвайки дима.
Джейк сви рамене, защото нямаше власт над ареста на Дрю. Въпреки това беше казал на д-р Уийвър, че за
клиента му ще бъде много по-добре да остане в крилото за непълнолетни, отколкото в окръжния арест.
— Поговорете с лекарите, господин съдия. Вие го изпратихте там, сигурен съм, че ще ви обяснят всичко.
— Може да го направя. — Нуз остави лулата и сключи ръце на тила си. — Да ти призная, Джейк, не успявам да
намеря друг адвокат, който да поеме делото. Бог ми е свидетел, че се опитах. — Неочаквано се пресегна, взе един
бележник и го плъзна по бюрото, сякаш приканваше Джейк да хвърли един поглед. — Обадих се на седемнайсет
адвокати, имената са ей там. Познаваш повечето, по дяволите, седемнайсет адвокати от целия щат с опит в
углавните престъпления. Говорих с всеки от тях по телефона, Джейк, с някои повече, отколкото с други. Умолявах
ги, уговарях ги, ласкаех ги, готов бях и да ги заплашвам, но нямам юрисдикция извън Двайсет и втора област. Знаеш
го. И нищо. Нито един. Никой не иска да се нагърби. Позвъних и на всички неправителствени организации — на
Фонда за правна защита на деца, извършили углавни престъпления, на Младежката съдебна инициатива, на
Американския институт за граждански свободи, къде ли не. Имената са ето тук. Отнесоха се със съчувствие и с
желание да помогнат, но в момента никой не може да се лиши от опитен адвокат, който да стане защитник на това
хлапе. На теб хрумва ли ти някой?
— Не, но вие ми обещахте, господин съдия.
— Знам и говорех сериозно, но тогава бях отчаян. Аз отговарям за съдебната система в областта, Джейк, затова
беше мое задължение да подсигуря законното право на това дете да има защитник. Знаеш през какво съм преминал.
Нямах друг избор. Ти прояви мъжеството да приемеш, когато всички останали се криеха зад бюрата си и бягаха от
телефона. Сега те моля да продължиш, Джейк. Остани защитник по делото и се постарай обвиняемият да получи
справедлив съдебен процес.
— Явно няма да удовлетворите искането ми за прехвърляне на делото в съда за непълнолетни.
— Няма. Ще го оставя в моята юрисдикция по ред причини. Ако мине през съда за непълнолетни, той ще
излезе на свобода, щом навърши осемнайсет. Според теб справедливо ли е?
— На теория не е. Ни най-малко.
— Добре, значи сме на едно мнение. Делото остава в областния съд, а ти ще му бъдеш защитник.
— Господин съдия, не мога да допусна това дело да ме разори. Практикувам сам и имам съвсем малко
служители. След първото ви обаждане на двайсет и пети март вече съм посветил четиресет и един часа на този
случай, а работата едва започва. Знаете, че според щатското законодателство максимумът, който може да получи
един адвокат на неплатежоспособни клиенти, е хиляда долара. Трудно е да се повярва, господин съдия, но хонорар
от хиляда долара за защитник на обвиняем в углавно престъпление е пълен абсурд. Трябва да ми се плати.
— Ще се погрижа да ти бъде платено.
— Но как? Правилникът е пределно ясен.
— Знам, знам, повярвай ми, разбирам, Джейк. Възмутително е, вече съм писал на нашите законотворци.
Хрумна ми нещо, което не е правено, поне в Двайсет и втора област. Ти си води отчет за изработените часове, а след
края на делото аз ще го представя на управата на окръга. Ако откажат да платят, ще ги съдим. Аз ще гледам делото и
ще отсъдя в твоя полза. Какво ще кажеш?
— Определено новаторска идея. За пръв път я чувам.
— Ще се получи, защото лично аз ще се заема. Ще проведем бързо дело без съдебни заседатели и ще се
погрижа да ти бъде платено.
— Но дотогава ще минат месеци.
— Това е най-доброто, което мога да ти предложа, Джейк. Законът си е закон.
— Значи ще получа хиляда долара сега и ще се моля за останалото.
— Само толкова е по силите ми.
— А вещите лица?
— Какво за тях?
— Обвинението ще призове всякакви психиатри и специалисти, за да свидетелстват в тяхна полза.
— Да не намекваш, че ще пледираш за невменяемост?
— Не, нищо не намеквам. Не мога да повярвам, че няма да се махна от проклетото дело.
— Семейството няма никакви пари, така ли?
— Сериозно ли питате? Те са бездомни. Носят дрехи втора и трета ръка. Роднините им, където и да се намират,
са се отървали от тях още преди години. Тези хора щяха в момента да гладуват, ако не беше щедростта на една
църква.
— Добре, добре, само питам. Предполагах, че е така. Ще направя каквото мога, за да ти бъде платено, Джейк.
— Това не ми е достатъчно, господин съдия. Искам да ми обещаете, че ще получа много повече от хиляда
долара.
— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти платят истински хонорар.
Джейк въздъхна — време беше да се примири с факта, че делото „Гамбъл“ ще остане при него. Нуз взе друга
лула и напълни чашката ѝ с тъмен тютюн. Усмихна се на Джейк, оголвайки пожълтелите си зъби, и каза:
— Ще те възнаградя и с друго.
— С дата за „Смолуд“ ли?
— Да. Ще определя двайсет и трети април за начало на процеса. Няма да търпя глупостите на Шон Гилдър и
ще настоявам да изберем жури още същата сутрин. До час ще се обадя на Гилдър и на Уолтър Съливан. Какво ще
кажеш?
— Благодаря ви.
— Готов ли си за този съдебен процес, Джейк?
— Отдавна.
— Някакъв шанс за споразумение?
— В момента изглежда слабо вероятно.
— Искам да спечелиш това дело, Джейк. Не ме разбирай погрешно — ще остана непредубеден съдия, чиято
задача е да гарантира справедлив процес, но много ми се ще да разбиеш Гилдър, Съливан и железопътната
компания със солидна присъда.
— И на мен, господин съдия. Имам нужда от нещо такова.
Нуз изпусна облак дим и задъвка лулата си.
— Двамата с теб не сме особено популярни в момента, ако се съди по купчината писма, които съм получил от
окръг Форд, и от телефонните обаждания — някои анонимни, други не. Хората мислят, че вече сме преценили
момчето като невменяемо и сме го освободили. Притесняваш ли се за избора на журито?
— Ами да, обсъдихме въпроса с Хари Рекс. Той се притеснява повече, защото аз все още вярвам, че ще намерим
дванайсет непредубедени заседатели.
— Аз също. Няма да бързаме, ще ги проучим внимателно. Нека да върнем момчето от Уитфийлд, за да успокоим
духовете, че отново е в окръжния арест в Клантън в очакване на процес и че няма да бъде освободено заради
някаква формалност. Мисля, че това ще уталожи страстите. Съгласен ли си?
— Да — отговори Джейк не съвсем искрено.
Нуз имаше право. Ако Дрю се върнеше в ареста на Ози, местните жители щяха да се успокоят.
— Ще се обадя на секретарката да оповести утре списъка, от който ще изберем съдебни заседатели. Сто имена
са достатъчни, нали?
— Да, господин съдия. — Сто беше средният брой за гражданските дела.
Нуз бавно се зае да почиства друга лула. Старателно я натъпка с тютюн, запали я, наслади се на дима, после се
изправи, като разгъна с известно усилие длъгнестото си тяло. Застана до прозореца и зарея поглед навън, сякаш се
любуваше на красив пейзаж. Без да се обръща, подметна през рамо:
— Още нещо, Джейк, неофициално. Може ли? — Изглежда, го глождеше неприятна мисъл.
— Разбира се.
— Навремето си изкарвах хляба като политик и много ме биваше. След това избирателите ме отзоваха и аз
трябваше да се покая и да си изкарвам честно прехраната. Работих много като съдия и ми се иска да вярвам, че се
развих в професията. Тук съм от осемнайсет години и не съм имал сериозен опонент. Репутацията ми е солидна,
нали, Джейк? — Той се обърна и изгледа Джейк.
— Доста солидна, бих казал.
Нуз засмука лулата си и загледа как димът се вие към тавана.
— Започнах да презирам изборите за съдии. Политиката изобщо не бива да се смесва с правосъдието.
Съзнавам, че ми е лесно да го кажа, защото отдавна съм съдия. Титулярната длъжност има своите предимства. Но
ми се струва неуместно да се налага съдиите да се ръкуват с кого ли не, да целуват бебета и да се борят за повече
гласове. Ти какво мислиш?
— Съгласен съм, господин съдия. Системата е нелепа.
Колкото и неуместно да изглеждаше обаче, истината беше, че действащите съдии рядко получаваха отпор и
почти никога не губеха изборите. Повечето амбициозни юристи смятаха за финансово самоубийство да се
кандидатират срещу действащ съдия и да претърпят загуба. Джейк подозираше, че Нуз визира Руфъс Бъкли.
— Май се очертава да имам конкурент догодина — каза съдията.
— Подочух.
— Старият ти приятел Бъкли.
— Все още го презирам, господин съдия. И сигурно винаги ще е така.
— Обвинява ме за оправдателната присъда на Хейли. Обвинява и теб. Обвинява всички, освен себе си. Пет
години ври и кипи, и крои отмъщението си. Когато изгуби надпреварата за прокурорското място преди три години,
толкова се потиснал, че се наложило да потърси професионална помощ, поне според моите източници в
Смитфийлд. Вече отново е във форма и пак се е разплямпал. Въобразява си, че обществото се нуждае от него на
съдийското място. Миналия петък в Ротари Клуб дрънкал за делото „Хейли“ и изтърсил, че ти отново си измамил
съда и си ме убедил да освободя момчето.
— Клюките от Ротари Клуб в Смитфийлд изобщо не ме притесняват, господин съдия.
— Така е, разбира се, но на теб не ти предстоят избори, нали?
— Вижте, господин съдия, предишния път, когато се кандидатира, Бъкли изгуби в четири от петте окръга, а
Лоуел Дайър беше напълно непознат.
— Знам, знам, не представляваше никаква заплаха.
Джейк се изненада, че разговорът толкова бързо се отмести от работа към политика. Нуз за пръв път зарязваше
предпазливостта и водеше личен разговор. Явно се тревожеше за предизборната си кампания, която предстоеше
след месеци, но можеше и изобщо да не се състои.
— Избирателите от окръг Форд са повече, отколкото в другите четири окръга, а репутацията ви там е
безупречна. Адвокатската колегия е твърдо зад вас, и то съвсем основателно. Никой не понася Бъкли. Всичко ще
бъде наред, господин съдия.
Нуз се върна до бюрото си и остави лулата при другите в купата за спагети. Не седна, а потри ръце, сякаш
казваше: „Приключихме“.
— Благодаря, Джейк. Просто дръж Бъкли под око.
Джейк се изправи и отговори:
— Добре. Ще се видим рано сутринта по-следващия понеделник.
Двамата се ръкуваха и Джейк побърза да излезе. Обади се на Хари Рекс от колата и му съобщи прекрасната
новина, че е насрочена дата за процеса и че в рамките на двайсет и четири часа ще разполагат с имената на
призованите за съдебни заседатели.
Хари Рекс изкрещя толкова силно, че го чу цялата кантора, после каза дрезгаво по телефона:
— Вече имам списъка.
20
Значителна част от заема, взет от банката на Стан, беше похарчена за хонорара на Мъри Сайлърбърг, известен
консултант по избора на съдебни заседатели. Той имаше фирма със седалище в Атланта и се хвалеше, че през
последните двайсет години гарантира солидни присъди. Джейк го беше слушал на конгрес на адвокати по
наказателни дела и остана много впечатлен. Хари Рекс не желаеше да пилеят пари за такова нещо и твърдеше, че е
способен да подбере журито по-добре от всеки друг в щата. Наложи се Джейк да му напомни, че не е избирал жури
от десет години. Отделиха един ден, за да отидат с кола до Атланта и да се срещнат с Мъри Сайлърбърг, след което
Хари Рекс неохотно даде съгласие. Хонорарът беше 20 000 долара плюс пътните разноски.
Джейк се обади на Стан и му нареди да изплати парите от заема. Стан отново му повтори, че е луд, на което
Джейк отговори: „За да спечелиш пари, трябва да похарчиш пари“. И беше вярно — заемите за съдебни разноски
набираха популярност в цялата страна, а адвокатите, които обичаха да се хвалят с издействаните присъди, започнаха
да се хвалят колко пари са заели и похарчили, за да убедят съдебните заседатели в правотата си.
Фирмата на Сайлърбърг проучваше всяка присъда по гражданско дело в страната, най-вече в дълбокия Юг и
Флорида. Повечето им клиенти бяха от околните щати. Един от партньорите следеше присъдите в големите градове,
а Сайлърбърг се интересуваше повече от провинцията, където журитата бяха далеч по-консервативни.
Когато получи зелена светлина от Джейк, той незабавно се зае да събира сведения за гласоподавателите в
Северен Мисисипи, за да прецени тяхното отношение към съда, адвокатите и съдебните дела. Проучването беше
много обстойно и включваше хипотетични случаи с родители и деца, загинали в катастрофи.
В същото време екипът на Сайлърбърг започна да изравя цялата налична информация относно имената в
списъка. Стаята, която използваха за случая „Смолуд“, от години беше нещо като склад, но когато Джейк заведе
делото тринайсет месеца по-рано, тя се превърна в боен щаб. Екипът завзе помещението и скоро започна да забожда
листове и увеличени снимки по всички стени. Снимки на къщите, колите и местоработата на потенциалните
заседатели. Тършуваха в поземлените архиви и в съдебните регистри — навсякъде, където имаха свободен достъп.
Действаха предпазливо, стараеха се да останат незабелязани, но няколко души се оплакаха, че са забелязали
непознати с фотоапарати край домовете си.
Бързо установиха, че осем души от деветдесет и седемте в списъка са вече покойници. Джейк познаваше само
седмина от живите и докато проучваше кандидатите, отново се озадачи, че са му известни толкова малко имена.
Откакто се помнеше, живееше в окръг Форд с население от 32 000 души и мислеше, че има много приятели. Хари
Рекс твърдеше, че познава двайсетина от призованите.
Първоначалните проучвания не бяха обнадеждаващи. Което не будеше учудване — Мъри Сайлърбърг знаеше, че
провинциалният Юг се отнася подозрително към големите присъди и не раздава с лека ръка пари дори когато са на
големи корпорации. Много трудно беше да убедиш отрудени хора да присъдят на някого милиони долари, когато
самите те карат от заплата до заплата. Джейк беше наясно с този факт. Той никога не искаше от съдебните
заседатели седемцифрени суми, но въпреки това се беше парил. Преди година се поувлече и настоя да присъдят 100
000 долара по случай, който заслужаваше два пъти по-ниско обезщетение. Журито не постигна съгласие, дадоха му
26 000 долара и делото беше обжалвано. Хари Рекс наблюдава заключителната пледоария и твърдеше, че Джейк е
отблъснал някои от заседателите с твърде високата сума.
Адвокатите и техният скъпоплатен консултант съзнаваха колко е опасно да изглеждат алчни.
Всъщност Джейк и Хари Рекс бяха доволни от списъка. Вътре фигурираха повече хора под петдесет години,
отколкото по-стари, следователно щеше да има повече по-млади и по-състрадателни родители. Най-консервативни
бяха възрастните бели съдебни заседатели. Двайсет и шест процента от населението на окръга бяха чернокожи,
същият беше и делът им в списъка — доста висок. В повечето бели окръзи обаче в избирателните списъци бяха
регистрирани по-малко чернокожи. Освен това те щяха да симпатизират повече на малкия човек, който се бори
срещу голямата корпорация. Хари Рекс твърдеше, че познава двама „податливи“, които могат да бъдат убедени да
възприемат гледната точка на ищцата.
Настроението в кантората на Джейк се промени драстично. Изпариха се тревогите около защитата на Дрю
Гамбъл и разправията с тази трагедия. Те бяха заменени бързо от вълнението около предстоящия важен съдебен
процес и нескончаемата подготовка за него.
Само че случаят „Гамбъл“ нямаше просто да изчезне. По причини, свързани повече с пренаселването на
сградата, отколкото с медицинските грижи, Дрю трябваше да напусне клиниката в Уитфийлд. След осемнайсет дни
неговата лекарка Сейди Уийвър получи нареждане да го върне в Клантън, защото се нуждаеха от леглото му за друг
непълнолетен нарушител. Тя се обади на съдия Нуз, на Джейк и на шериф Уолс. Ози се зарадва, че хлапето се връща
при него в ареста, и подшушна новината на Дюма Лий от „Форд Каунти Таймс“. Когато обвиняемият пристигна на
задната седалка на патрулката, управлявана лично от шерифа, Дюма го чакаше и започна да щрака с фотоапарата. На
следващия ден на първа страница се появи огромна снимка под заглавие с дебели черни букви:
ЗАПОДОЗРЕНИЯТ ЗА УБИЙСТВОТО НА КОУФЪР ОТНОВО В АРЕСТА В КЛАНТЪН.
Дюма докладва, че според областния прокурор Лоуел Дайър обвинителният акт е бил връчен на обвиняемия и
вече очакват първата му поява в съда. Нямаше насрочена дата за процеса. Цитираха Джейк, който беше казал само:
„Без коментар“. Същото важеше и за съдия Нуз. Неназован източник (Джейк) беше казал на Дюма, че не е
необичайно при сериозни случаи обвиняемият да бъде изпратен на преглед в клиниката в Уитфийлд. Друг анонимен
източник прогнозираше процес в средата на лятото.
В осем сутринта в събота Джейк се срещна с група хора на задния вход на съда. С ключ, който беше взел от
вътрешен човек, той отвори и ги поведе по служебното стълбище към главната съдебна зала, където светеше и
екипът му ги очакваше. Настани тринайсетимата в ложата на съдебните заседатели и им представи Хари Рекс,
Лушън Уилбанкс, Порша Ланг и Мъри Сайлърбърг заедно с един от асистентите му. В съдебната зала, разбира се,
нямаше зрители.
Джейк прочете тринайсетте имена, благодари им за отделеното време и раздаде на всеки чек за триста долара
(общо 3900 долара от банковия заем). Обясни им, че в големи граждански дела често се използват пробни съдебни
журита, и изрази надежда преживяването да им бъде приятно. Разиграването на процеса щеше да им отнеме почти
целия ден, а след няколко часа щяха да им поднесат хубав обяд.
Седем от поканените бяха жени, четирима бяха чернокожи, а петима бяха под петдесет години. Това бяха
приятели и бивши клиенти на Джейк и Хари Рекс. Една от чернокожите жени беше леля на Порша.
Лушън зае съдийското място и като че ли му беше приятно в тази роля. Хари Рекс се премести на масата на
защитата. Джейк откри процеса със съкратена версия на уводната си реч. Всичко беше съкратено, за да пестят
време. Разполагаха само с един ден да разиграят делото. Очакваше се истинският процес да продължи най-малко
три дни.
На голям екран Джейк прожектира цветни снимки на Тейлър и Сара Смолуд и на техните три деца и разясни
колко сплотено е било семейството. Показа снимки и от катастрофата — премазаната кола и влака. В деня след
сблъсъка щатски полицай се беше върнал на местопроизшествието и беше направил снимки на светлинната
сигнализация. Джейк ги показа на съдебните заседатели и няколко души поклатиха невярващо глава, изумени от
лошата поддръжка.
В заключение Джейк пося семето за солидна присъда, като повдигна въпроса за парите. Обясни, че при
смъртни случаи единствената мярка, за жалост, е паричното обезщетение. В други случаи беше възможно
виновниците да бъдат принудени да предприемат коригиращи мерки. Единственият начин да бъде компенсирана
наследницата на семейство Смолуд обаче беше с пари.
За пръв и последен път в кариерата си Хари Рекс влезе в ролята на адвокат на застрахователна компания и
произнесе уводната си реч след Джейк. Започна драматично с голяма цветна снимка на четиринайсетия товарен
вагон, в който се беше блъснала колата на семейство Смолуд. Беше висок пет метра, дълъг дванайсет и като всички
вагони беше снабден със светлоотразителни стикери, които блестяха в яркожълто на светлината на фаровете и се
виждаха от триста метра. Никой никога нямаше да узнае какво е видял или не е видял Тейлър Смолуд в онази
решаваща последна секунда, но беше очевидно какво би трябвало да е видял.
В качеството си на адвокат на ответника Хари Рекс се представи добре, изказа достатъчно съмнения относно
основанията на ищцата и повечето съдебни заседатели го слушаха много внимателно.
Първият свидетел беше Ханк Грейсън, чиято роля изпълни Нейт Федърс, асистентът на Мъри Сайлърбърг. Осем
месеца по-рано господин Грейсън бе дал клетвени показания в кантората на Джейк, че е карал на триста метра зад
семейство Смолуд, когато станала катастрофата. За част от секундата не бил сигурен какво точно става, а когато
скочил върху спирачките, едва не се блъснал в колата им, която излетяла във въздуха и се завъртяла на сто и
осемдесет градуса. Влакът продължавал да се движи. И най-важното, червените предупредителни светлини не
мигали.
Грейсън притесняваше Джейк още от самото начало. Той беше убеден, че човекът казва истината — нищо не би
спечелил от една лъжа, — но беше плах, не гледаше хората в очите и гласът му беше писклив. С други думи, не
вдъхваше доверие. Освен това във въпросната нощ беше пил.
Хари Рекс го нападна по време на кръстосания разпит. Грейсън се придържаше към твърдението си, че е изпил
само три бири. Изобщо не бил пиян, прекрасно знаел какво е видял, а след това разговарял с няколко полицаи. Нито
един от тях не го попитал дали е пил.
На инсценирания процес Нейт Федърс се представи като много по-надежден свидетел, отколкото щеше да бъде
Грейсън.
Следващият беше специалист по железопътните прелези. Неговата роля изпълняваше Сайлърбърг, който имаше
копие от клетвените показания на свидетеля и ги познаваше добре. С помощта на увеличени снимки Джейк доказа
подробно, че железопътната компания „Сентръл енд Садърн“ е поддържала небрежно прелеза. Лещите на червените
прожектори били покрити със слой мръсотия, някои били счупени. Единият стълб бил наклонен. Боята около
сигналните светлини била олющена. По време на кръстосания разпит Хари Рекс оспори някои неща, но не отбеляза
успех.
Засега Лушън почти не се беше обаждал и като че ли дремеше точно като истински съдия.
Следващият свидетел беше още един експерт по безопасността на железопътните линии, чиято роля
изпълняваше Порша Ланг. Тя представи пред съдебните заседатели различните сигнални системи, които в момента
железопътните компании поставяха на прелезите си. Използваната от „Сентръл енд Садърн“ беше на почти
четиресет години, безнадеждно остаряла. Порша описа много подробно недостатъците ѝ.
В десет часа съдия Лушън се разсъни, колкото да обяви почивка. Раздадоха кафе и понички. След това Лушън
подкани Джейк да продължи. Той призова д-р Робърт Самсън, професор по икономика от „Оул Мис“, чиято роля
изпълняваше банкерът Стан Аткавидж, който би предпочел да е на голф игрището, но Джейк не му позволи да се
измъкне. Обясни му, че щом се притеснява за заема, който им е отпуснал за съдебни разноски, трябва да направи
нещо за каузата. Стан определено се притесняваше за заема — истинският д-р Самсън щеше да им вземе петнайсет
хиляди долара за появата си в съда.
Показанията му бяха скучни и с твърде много цифри. Заключението от тях беше, че Тейлър и Сара Смолуд са
щели да спечелят 2,2 милиона долара, ако са имали шанса да работят още трийсет години. Хари Рекс отбеляза
няколко точки, като изтъкна, че Сара е работела на хонорар, а Тейлър често е сменял работата си.
Следващият свидетел отново беше Нейт Федърс, но този път в ролята на щатския полицай, разследвал
катастрофата. След него пак Порша, вече като лекарката, установила смъртта на членовете на семейството.
Джейк реши на този етап да прекрати призоваването на свидетели на ищцата. По време на истинския процес
възнамеряваше да разпита двама близки роднини, за да представи лица от семейството с надеждата да предизвика
състрадание, но пред пробно жури щеше да бъде трудно.
Лушън, който вече беше крайно отегчен от ролята си на съдия, заяви, че е гладен, и Джейк прекъсна за обяд.
Поведе цялата група към Кафето отсреща, където Дел беше приготвила дълга маса със сандвичи и студен чай.
Джейк помоли заседателите да не обсъждат делото преди официалното време за това, но той, Хари Рекс и
Сайлърбърг не се сдържаха и го направиха. Седнаха в единия край на масата и изкоментираха показанията и
реакциите на журито. Сайлърбърг беше доволен от встъпителните думи на Джейк. Беше наблюдавал внимателно
всеки съдебен заседател и според него всички бяха на тяхна страна. Притесняваше го обаче простата и ясна защита:
как така един шофьор няма да види движещ се влак, целия облепен със светлоотразителни стикери? Обсъждаха
доводите си в своя край на масата, а мнимите съдебни заседатели си бъбреха и се наслаждаваха на безплатния обяд.
Почитаемият съдия се прибра у дома да обядва и се върна в по-добро настроение, несъмнено подсилено от
един-два коктейла. Помоли за ред в залата и заседанието продължи в един и половина.
От страна на защитата Хари Рекс призова машиниста да даде показания. Порша изпълни ролята и прочете
клетвени показания, записани осем месеца по-рано. Човекът свидетелстваше, че има двайсетгодишен опит в
железопътната компания и че за пръв път е участник в катастрофа. Една от най-важните му задачи била да следи за
светлинната сигнализация на всеки прелез, преди локомотивът да премине оттам. Във въпросната нощ бил напълно
сигурен, че червените мигащи светлини работят безупречно. Не, не видял превозни средства да приближават по
шосето. Усетил удар, разбрал, че нещо се е случило, спрял влака, върнал се назад, видял премазания автомобил,
после преместил композицията, за да може спасителните екипи да приближат от двете посоки.
По време на кръстосания разпит Джейк отново показа големите цветни снимки на неподдържаната светлинна
сигнализация и попита машиниста дали очаква съдебните заседатели да повярват, че тя е работела „безупречно“.
Хари Рекс призова експерта (пак Мъри Сайлърбърг), който не само беше инспектирал сигнализацията на
прелеза, но я беше и тествал броени дни след катастрофата. Нищо чудно, че работела безупречно. Системата била
стара, но в изправност. Експертът показа на съдебните заседатели видеозапис, който обясняваше устройството на
сигнализацията, и всичко звучеше напълно логично. Да, светлините и стълбовете можели да се постегнат и дори
подменят, но това не означавало, че не работят. Той пусна още едно видео от прелеза нощем с преминаващ подобен
влак.
Ярките светлоотразителни стикери буквално заслепиха заседателите.
На истинския процес компанията „Сентръл енд Садърн“ трябваше да определи служител, който да я
представлява на масата на защитата. Джейк нямаше търпение да се заеме с него. По време на събирането и
предоставянето на доказателствата се беше докопал до огромен брой фирмени меморандуми и доклади,
документиращи случаи от последните четиресет години, в които катастрофата се е разминала на косъм на същия
този прелез. Оплакваха се шофьори. Съседи можеха да разкажат какви ли не истории. Като по чудо нямаше
загинали, но от 1970 г. насам бяха станали най-малко три катастрофи.
Джейк се канеше да съсипе служителя на компанията пред съдебните заседатели и двамата с Хари Рекс бяха
убедени, че това ще бъде най-важната част от процеса. За мнимия процес обаче не можеха да създадат нужното
драматично въздействие, затова решиха да подготвят няколко категорично установени факта, които съдията просто
да прочете. Лушън най-накрая имаше какво да прави и видимо се наслаждаваше на момента. Кошмарна катастрофа
през 1970 г., а шофьорът твърдеше, че светлинната сигнализация не е работела. Още един инцидент през 1982 г. без
пострадали. Трети през 1986 г., при който бдителен шофьор успял да свърне към канавката и да избегне на косъм
сблъсъка с преминаващия влак. Шест регистрирани оплаквания и от други шофьори. Три регистрирани оплаквания
от хора, които живееха близо до прелеза.
Фактите бяха достатъчно уличаващи, макар да бяха изредени монотонно от съдията. Някои от съдебните
заседатели невярващо клатеха глави, докато Лушън четеше.
В заключителната си пледоария Джейк остро разкритикува остарялата система за сигнализация на
железопътната компания и нейната „престъпно“ занемарена поддръжка. Размахваше фирмените меморандуми и
доклади, които доказваха „арогантността“ на една компания, напълно безразлична към безопасността на хората.
Деликатно помоли съдебните заседатели за пари, и то за много пари. Невъзможно бе да оцениш в долари човешкия
живот, но те нямаха друг избор. Джейк предложи по един милион долара за всеки загинал от семейство Смолуд. А
също пет милиона наказателно обезщетение, както и решение, което да задължи компанията най-сетне да
осъвремени сигнализацията на прелеза.
Хари Рекс изрази несъгласие. Той заяви, че девет милиона долара са възмутително висока сума, която няма да
помогне на никого. И със сигурност нямало да върне загиналото семейство. Железопътната компания вече
ремонтирала прелеза.
Според Джейк Хари Рекс изгуби разпалената си убедителност по средата на пледоарията си, вероятно защото в
действителност искаше деветте милиона и се чувстваше глупаво, докато се опитваше да оспори сумата.
След като той седна, съдия Уилбанкс даде инструкции на съдебните заседатели и ги помоли да обърнат
сериозно внимание на правното понятие „сравнителна небрежност“. Ако бяха склонни да отсъдят против
железопътната компания, тогава и обезщетението можеше да бъде намалено заради проявената от Тейлър Смолуд
небрежност, стига те да преценят, че и той има вина в някаква степен. Обясни им, че в действителния съдебен
процес няма ограничение на времето за техните разисквания, но днес ще разполагат с един час. Порша ги отведе в
стаята, където се съвещаваха съдебните заседатели, и се погрижи всички да имат кафе.
Джейк, Хари Рекс, Мъри Сайлърбърг и Нейт Федърс се скупчиха около масата на защитата и се заеха да
анализират процеса. На Лушън му омръзна и си тръгна. Дванайсетимата мними заседатели и едната резерва
получаваха по триста долара на ден, но той не вземаше нито цент.
Четиресет и пет минути по-късно Порша се върна с журито. Председателят оповести, че не могат да стигнат до
единодушно решение: деветима отсъдили в полза на ищцата, двама в полза на железопътната компания и двама не
можели да вземат страна. Повечето били за обезщетение в размер на 4 милиона долара, но после го намалили
наполовина, защото смятали, че Тейлър Смолуд също е проявил небрежност. Само трима от деветимата били
склонни да присъдят наказателно обезщетение.
Джейк покани съдебните заседатели да се присъединят към обсъжданията им, но поясни, че ако искат, могат и
да си тръгнат. Бяха заслужили парите си и той им благодари. Отначало никой не си тръгна, всички искаха да говорят
още. Джейк им обясни, че в гражданско дело с дванайсет съдебни заседатели само деветима трябва да са на едно
мнение, за да има присъда. При наказателните дела обаче се изисквало пълно единодушие. Някакъв мъж попита
дали железопътната компания е длъжна да изпрати свой служител, който да присъства на процеса. Джейк потвърди
— щял да седи на същата тази маса и да бъде призован да свидетелства.
Друг пък беше объркан от твърденията за икономически загуби в показанията на д-р Самсън. Хари Рекс призна,
че и той е объркан, и хората се разсмяха.
Трети заседател искаше да знае каква част от присъдената сума отива при адвокатите. Джейк се опита да се
измъкне с твърдението, че договорът им със семейството е поверителен.
Някой попита колко и кой плаща на вещите лица.
Друг се поинтересува дали железопътната компания е застрахована. Джейк отговори, че е, но размерът на
застраховката не може да бъде разкрит в съда.
След това двама съдебни заседатели си тръгнаха, но другите искаха да останат и да си говорят.
Джейк беше обещал да приключат в пет следобед и Порша най-сетне му напомни, че е време да си вървят.
Слязоха по задното стълбище и долу Джейк благодари отново за отделеното време и усилия. Изглежда, всички
останаха доволни от преживяването.
Половин час по-късно Джейк влезе през задния вход в кантората на Хари Рекс и го завари в заседателната зала
със студена бира в ръка. Джейк също си взе една кутийка от хладилника и двамата се отпуснаха на креслата в
библиотеката. Бяха въодушевени от изминалия ден и от присъдата.
— Имаме девет гласа за два милиона долара — отбеляза Джейк, наслаждавайки се на мнимата победа.
— Те те харесват, Джейк. Видях го в очите им, в начина, по който те следяха в съдебната зала.
— А нашите истински вещи лица са по-добри от техните, освен това сестрата на Сара Смолуд ще разплаче
всички с показанията си.
— Като направим на пух и прах служителя от компанията, може да издействаме и повече от два милиона.
— И с два ще се задоволя.
— По дяволите, Джейк, в момента ще склоня и на един жалък милион.
— Жалък милион! В този окръг не е било присъждано толкова високо обезщетение.
— Не ставай алчен. Колко дължим в момента?
— Шейсет и девет хиляди.
— Да кажем, че ни предложат милион. Покриваме разноските. Четиресет процента от останалото са колко…
триста и седемдесет хиляди? Делим наполовина и всеки взема около сто осемдесет и пет хиляди. Ти склонен ли си
да вземеш сто осемдесет и пет хилядарки веднага и да се оттеглиш?
— На бегом.
— И аз.
Двамата се засмяха и отпиха от бирите си. Хари Рекс изтри устата си с ръка и каза:
— Това трябва да стигне до Джаксън. Какво би казал Шон Гилдър, ако научи, че мнимо съдебно жури в
Клантън, в съдебната зала на процеса, ни е присъдило два милиона долара?
— Харесва ми. На кого ще кажеш?
— Ще пробвам чрез Уолтър Съливан. Нека той да научи, защото се мисли за голям мъжага. Новината бързо ще
се разчуе.
— Не и в този град.
21
Сблъсъкът на малък автомобил с тегло под тон и половина с колелата на пълен товарен вагон е тегло
седемдесет и пет тона беше страховита гледка. След като първите пристигнали на местопроизшествието
установиха, че и четиримата пътници в колата са мъртви, усещането за спешност се уталожи. Екипите се заеха със
злокобната задача да разрязват ламарините и да измъкват телата. На мястото имаше две дузини полицаи и
спасители заедно с пътниците в колите, които просто се случиха там и не можеха да продължат. Щатски полицай
направи доста снимки, а доброволец от местната пожарна употреби четири ленти, докато документираше
изваждането на телата и разчистването на пътя.
Още в ранния етап от събирането на доказателствата Джейк се сдоби с поредица от снимки, които увеличи.
Цели три месеца той добросъвестно издирва имената на спасителите и на непознатите, които бяха наблюдавали
работата им. Идентифицирането на пожарникарите, полицаите и парамедиците беше лесно. Джейк прекара
известно време в трите доброволчески пожарни в окръга и в двете от Клантън. Всички бяха реагирали в онази нощ.
Много по-сериозно предизвикателство се оказа да свърже имената с лица. Търсеше хора, които може да са
видели нещо. Ханк Грейсън, единственият известен засега очевидец, заяви в клетвените си показания, че май
забелязал друга кола зад себе си, но ясно даде да се разбере, че не е сигурен. Джейк разгледа внимателно всяка
снимка и постепенно издири хората от местопроизшествието. Повечето бяха от окръг Форд и някои признаха, че са
отишли, след като чули разговорите на полицейската радиочестота. Поне десетина бяха пътували късно вечерта и
бяха останали на пътя три часа, докато екипите изваждали телата и разчиствали. Джейк издири и тях. Никой не
беше свидетел на сблъсъка, повечето бяха пристигнали много след инцидента.
На шест от снимките обаче се виждаше бял плешив мъж, който изглеждаше някак неуместно. Беше към
петдесетте, носеше тъмен костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка — прекалено издокаран за провинцията на окръг
Форд в петък вечерта. Стоеше сред другите зрители и наблюдаваше как пожарникарите разрязват колата и изваждат
четирите тела. Никой не го познаваше. Джейк разпита спасителните екипи за него, но удари на камък. В мислите му
мъжът се превърна в загадъчния непознат, в човека с тъмния костюм.
Мелвин Кокран живееше на около четиристотин метра от прелеза и в онази нощ го събудили сирените. Той се
облякъл, излязъл, видял оживлението в подножието на склона и грабнал видеокамерата си. Докато карал към
прелеза, я включил. Започнал да подминава автомобили, паркирани край банкета, явно пътуващи на изток. Когато
стигнал на мястото на катастрофата, той снимал повече от час, преди да се изтощи батерията. Джейк се сдоби с
копие на видеото и часове наред го проучва кадър по кадър. Мъжът с тъмния костюм се виждаше на няколко от тях,
наблюдаваше трагедията, на моменти сякаш отегчен и нетърпелив да продължи по пътя си.
Приближавайки мястото на сблъсъка, Мелвин беше минал покрай единайсет автомобила. Джейк установи
регистрационните номера на седем от тях. Другите не се виждаха ясно. Пет от седемте бяха от окръг Форд, един
беше от окръг Тайлър и един от Тенеси. Джейк методично издири всяка от колите и ги свърза с имената и лицата на
собствениците им, които бяха в тълпата.
После на една стена сглоби огромна възстановка на сцената, постави табелки с имената на двайсет и
шестимата членове на спасителния екип и на трийсет и двамата от спрелите коли. Всички бяха идентифицирани,
освен мъжа с тъмния костюм.
Колата с регистрационен номер от Тенеси се водеше на фирма от Нашвил, търгуваща с храни, поради което
нямаха име на конкретен човек. Цял месец Джейк беше убеден, че тази следа отвежда в задънена улица, и това не го
притесняваше. Допускаше, че ако загадъчният мъж е видял нещо важно, е щял да разговаря с някой от
присъстващите полицаи. После обаче го загложди нещо. Този мъж беше странен, затова Джейк анализира всяка
подробност. Делото се очертаваше като най-голямото в кариерата му и той беше твърдо решен да научи всяка
подробност.
Впоследствие щеше да проклина любопитството си. Накрая плати двеста и петдесет долара на частен детектив
в Нашвил и му изпрати снимка на загадъчния мъж. Два дни по-късно детективът пусна на Джейк доклад, който
отначало той понечи да унищожи. Пишеше следното:
Отидох със снимката на адреса на компанията и поразпитах. Насочиха ме към кабинета на Нийл
Никъл, някакъв регионален представител. Явно той беше човекът на снимката и аз му я показах. Учуди се,
че съм го намерил, и попита как съм успял. Обясних, че работя за адвокатите по делото, но не му дадох
имена. Поговорихме петнайсетина минути. Симпатичен човек, открит. Каза, че ходил на сватба на свой
роднина във Виксбърг и се прибирал. Живеел в предградие на Нашвил. Не познавал шосе 88, но решил, че
ще спести време, ако мине оттам. Докато прекосявал окръг Форд, се оказал след пикап, който криволичел
по платното. Решил да увеличи дистанцията, защото шофьорът явно бил пиян. Докато се спускали по един
склон, забелязал знаците, указващи, че пред тях има железопътен прелез. След това видял и мигащите
червени светлини в подножието на хълма. Разнесъл се силен трясък. Отначало го взел за някаква
експлозия. После пикапът пред него натиснал спирачки и свърнал рязко. Н. Н. спрял на платното и
тръгнал пеша към местопроизшествието. Влакът все още преминавал през прелеза. Червената
сигнализация все още мигала. Предупредителният звуков сигнал все още отеквал. Шофьорът на пикапа му
крещял нещо. От премазаната кола се виели дим и пара. Видял децата на задната седалка. Влакът спрял,
върнал се назад и оставил прелеза проходим. Вече спирали и други шофьори, скоро пристигнала първата
полицейска кола, както и линейка. Пътят бил блокиран и Н. Н. не можел да премине, нямал друг избор,
освен да остане и да гледа. Цели три часа. Изваждането на четирите трупа, особено на децата, било
зловеща гледка. Каза, че седмици наред е сънувал кошмари, че му се искало да не е видял всичко това.
Уверих се, че е сигурен за предупредителната сигнализация. Той чул как шофьорът на пикапа казва на
щатски полицай, че тя не работела, и се поколебал дали да не се обади, но не искал да се намесва. И сега
не иска да има нищо общо със случая. Попитах защо и той отговори, че преди години участвал в тежка
катастрофа, за която го обвинили. Явил се пред съда и оттогава изпитва силна неприязън към адвокатите и
съдилищата. Освен това Н. Н. дълбоко съчувства на семейството и не желае да навреди на съдебното им
дело.
Забележка: Спомена също, че преди няколко месеца бил близо до Клантън, отбил се в съда и попитал
дали може да види досието по делото. Обяснили му, че то е публично достояние, затова прочел част от
материала и му станало любопитно, че шофьорът на пикапа, господин Грейсън, продължава да твърди, че
сигнализацията не работела.
Н. Н. категорично не желае да бъде въвличан в съдебния процес.
Когато се увери, че няма да повърне, Джейк с несигурна крачка отиде да легне на канапето. Стисна носа си,
затвори очи и видя как мечтаният хонорар отлита.
Никъл беше много по-благонадежден свидетел, освен това можеше да потвърди, че Ханк Грейсън, техният най-
голям коз, е бил пиян във въпросната вечер.
Когато най-сетне се размърда, Джейк сгъна доклада в обикновен плик без надпис, устоя на изкушението да го
изгори и го пъхна в дебел правен том, където той сигурно щеше да изчезне за вечни времена или пък Джейк просто
щеше да забрави за него.
Щом Никъл не искаше да участва в съдебния процес, Джейк нямаше да възрази. Щяха да пазят една и съща
тайна.
Само че се страхуваше от защитата. Седем месеца след началото на делото Шон Гилдър не проявяваше почти
никакъв интерес към него и беше участвал само във фазата на събиране и предоставяне на доказателствата. Беше
подал обичайните запитвания и беше изискал най-основните документи. Уговорили се бяха да запишат клетвените
показания на няколко от главните свидетели. Според собствената му преценка Джейк беше вложил три пъти повече
работни часове от адвокатите на защитата, на които действително се плащаше почасово.
Ако Нийл Никъл държеше да се спотайва, най-вероятно никой, който работеше в железопътната или
застрахователната компания, нямаше да го намери. Освен ако не го загризеше съвестта, той щеше да осъществи
желанието си да не припарва до съдебния процес.
Защо тогава стомахът на Джейк беше на топка през следващите три дни? Главният въпрос беше свързан с Хари
Рекс. Да му покаже ли доклада и да го уплаши до смърт? Или просто да го остави скрит в правния том и да забрави
за загадъчния свидетел? Джейк се двоумеше дни наред, но постепенно изтласка мисълта назад и се съсредоточи над
другите обстоятелства по делото.
Два месеца по-късно, по-точно, на 9 януари 1990 г., проблемът връхлетя със страшна сила. Шон Гилдър подаде
втори набор от въпроси, макар вече да беше запознат с отговорите на повечето. И отново изглеждаше апатичен и
подхождащ формално. Джейк и Хари Рекс бяха убедени, че Гилдър не се опитва да прикрие нещо, каквато беше
обичайната тактика на защитата. По-скоро беше прекалено самоуверен, защото Тейлър Смолуд беше блъснал колата
си в движещ се влак. Точка по въпроса.
Само че последното му запитване, трийсети номер, беше фатално. Използваше се често, най-вече от лениви
или твърде заети адвокати. Гласеше следното: „Изгответе списък с трите имена, адресите и телефонните номера на
всички хора, запознати с предполагаемите факти по делото“.
Тактиката, известна като „картите на масата“, беше широко дискутирана и ненавиждана, защото наказваше
адвокатите, прилежно вложили извънредни часове работа, за да изровят фактите. Според правилата за събиране и
представяне на доказателства в съдебните процеси не биваше да има клопки. Страните обменяха цялата
информация, която после излагаха напълно прозрачно пред съдебните заседатели. Такава беше целта, поне на
теория. Новите правила обаче пораждаха непочтени практики, а най-омразната от тях беше „картите на масата“. С
други думи: „Работи прилежно да събереш всички факти, после ги поднеси наготово на другата страна по делото“.
Два дни след като получи втория набор от формални въпроси, Джейк най-после сложи доклада от частния
детектив върху внушителното и разхвърляно бюро на Хари Рекс. Той го взе, прочете го, хвърли го върху бюрото и
отсече:
— Край с делото. Край със случая. Защо изобщо се свърза с този палячо?
— Просто си вършех работата.
Докато Джейк разказваше как е намерил Никъл, Хари Рекс наклони стола си назад и зарея поглед към тавана.
— Ужас! — промърмори той неведнъж.
Накрая Джейк спомена последния въпрос. Хари Рекс дори не се замисли, а направо изстреля:
— Нито дума за този тип. Никога. Разбра ли?
— Съгласен съм. Стига да сме наясно с рисковете.
* * *
Три месеца по-късно мъжът с тъмния костюм се върна на дневен ред.
Докато съдебният служител събираше и организираше потенциалните заседатели, докато адвокатите с
официалните костюми се разполагаха на масите си и се готвеха за битка, и докато постоянните посетители в
съдебната зала се настаняваха по местата си и обсъждаха превъзбудено процеса, Шон Гилдър се приближи до
Джейк и прошепна:
— Трябва да се срещнем със съдията. Важно е.
Джейк очакваше някакъв хитър ход в последния момент и не се притесни.
— Какво има?
— Ще ти обясня в кабинета му.
Джейк даде знак на господин Пийт, престарелия съдебен пристав, и му обясни, че трябва да се срещнат със
съдията в кабинета му. Седем адвокати излязоха от съдебната зала. Събраха се при съдия Нуз, който тъкмо обличаше
черната си тога, видимо нетърпелив преди началото на важния процес. Той погледна сериозните изражения на Шон
Гилдър, Уолтър Съливан и другите адвокати и каза:
— Добро утро, господа. Какъв е проблемът?
Гилдър държеше някакви документи и ги размаха пред почитаемия съдия.
— Господин съдия, това е искане за отсрочване, което подаваме в момента и се надяваме съдът да го
удовлетвори.
— На какво основание?
— Няма да бъде кратко, господин съдия. По-добре да седнем.
Нуз ги покани с непохватен жест да се настанят около заседателната маса.
— Слушам ви.
— Господин съдия, миналия петък с господин Уолтър Съливан, втори адвокат на защитата, се свързал човек,
който твърдял, че е важен свидетел на катастрофата. Казва се Нийл Никъл и живее в Нашвил. Господин Съливан?
Съливан охотно се намеси:
— Господин съдия, човекът дойде в кабинета ми и настоя да поговорим за случая. Пихме кафе и той ми описа
как е видял малката кола на Смолуд да се блъска във влака в онази трагична нощ. Видял е всичко, той е идеалният
очевидец.
Сърцето и дробовете на Джейк спряха да функционират, прилоша му. Хари Рекс изгледа кръвнишки Съливан —
сигурно си мечтаеше да има пистолет.
— От съществено значение е дали предупредителната сигнализация е била в изправност. Двамата служители на
железопътната компания във влака се кълнат, че е работела. Един свидетел твърди, че не е. Господин Никъл е
сигурен, че светлините са работели. Но по причини, които е в състояние да обясни, не говорил онази нощ с
полицията и досега не казал на никого за катастрофата. Несъмнено е важен свидетел, когото трябва да имаме право
да разпитаме.
— Събирането и предоставянето на доказателства приключиха — отсече Нуз. — Срокът изтече преди месеци.
Трябвало е по-рано да намерите свидетеля.
Гилдър пое нещата в свои ръце:
— Така е, господин съдия, но има и друг проблем. Във фазата на събиране на доказателства ние подадохме в
срок запитвания и изискахме имената на всички свидетели. В отговорите си господин Бриганс не споменава Нийл
Никъл. Нито дума. Господин Никъл сам ще ви каже обаче, че през ноември миналата година го е потърсил частен
детектив, който работел за адвокат от Клантън в щата Мисисипи. Не казал името му, но със сигурност не е бил
Уолтър Съливан. Бързо намерихме частния детектив и той потвърди, че е бил нает от Джейк Бриганс и че той му е
платил хонорара. Изпратил е доклад от две страници за онова, което научил от господин Никъл.
Гилдър направи самодоволна пауза и погледна към Джейк, който с нечовешко усилие се мъчеше да измисли
достоверна лъжа, която да го избави от това крушение, но мозъкът му беше замръзнал и изобретателността му го
предаде.
Гилдър продължи и заби ножа още по-дълбоко:
— Явно е, че господин Бриганс е намерил очевидеца Нийл Никъл и след като е установил, че показанията му не
само няма да бъдат от полза, но и ще навредят на целите му, удобно е предпочел да забрави за него. Той не е
предоставил всички доказателства, както изискват правилата, и се е опитал да скрие важен свидетел.
Хари Рекс, който беше много по-склонен да престъпва всякакви правила, се обърна към Джейк и каза:
— Мислех, че си допълнил онези отговори.
Това беше идеалната и може би единствената възможна реплика в този момент. Отговорите на запитванията
почти винаги биваха допълвани и уточнявани, ако се откриеше нова информация.
Хари Рекс беше бракоразводен адвокат и много повече от Джейк беше свикнал да блъфира пред съдиите. Джейк
беше аматьор в това отношение и успя единствено да смотолеви:
— И аз така мислех. — Опитът му беше жалък и неубедителен.
Шон Гилдър и Уолтър Съливан се изхилиха. Другите трима адвокати от тяхната страна на масата се
присъединиха към зловещия присмех. Съдия Нуз вдигна искането и изгледа невярващо Джейк.
— Ама разбира се! — възкликна Шон Гилдър. — Не се съмнявам, че си искал да допълниш отговорите и да ни
предоставиш Нийл Никъл, но си забравил. И после цели пет месеца все така забравяш. Господин съдия, имаме
право да вземем клетвени показания от този човек.
Съдия Нуз вдигна ръка и въдвори ред. Няколко безкрайни минути, които се сториха на Джейк цял час, съдията
чете искането за отсрочка и започна бавно да клати глава. Накрая вдигна очи към Джейк и каза:
— Струва ми се очевиден опит да се укрие свидетел. Джейк?
Джейк едва не изтърси нещо от сорта на: „Нищо подобно, господин съдия“. След като частният детектив
толкова подло беше разкрил името на човека, който го е наел, значи най-вероятно беше изпратил на Шон Гилдър и
копие от доклада. И Когато Гилдър го извадеше, брадвата щеше да се стовари. Отново.
Джейк сви рамене и каза:
— Не знам, господин съдия, мислех, че сме допълнили отговорите. Най-вероятно е недоглеждане.
Нуз се намръщи и изстреля в отговор:
— Трудно ми е да го повярвам, Джейк. Недоглеждане за толкова важен свидетел? Не ми ги пробутвай тия.
Открил си свидетеля, но ти се е искало изобщо да не си го намирал. И после си нарушил изискването за споделяне
на всички доказателства. Потресен съм.
Дори Хари Рекс не можеше да го спаси с някоя остроумна забележка. Петимата адвокати на защитата се хилеха
идиотски, а Джейк се смъкна на стола си.
Нуз хвърли искането върху масата и отсече:
— Разбира се, имате право да вземете клетвени показания. Кога може да стане това?
Уолтър Съливан отговори незабавно:
— Той замина за Мексико в събота. За две седмици.
— На разноски на „Сентръл енд Садърн“ ли? — подметна Хари Рекс.
— Не, по дяволите! На почивка. И предупреди, че не желае да дава клетвени показания там.
Нуз размаха ръка.
— Достатъчно. Това усложнява нещата, господа. Ще разреша свидетелят да даде клетвени показания в удобно
за всички време, затова удовлетворявам искането за отсрочка.
Гилдър отново се хвърли в действие:
— Господин съдия, приготвил съм и искане за санкции. Това е колосално етично нарушение от страна на
адвокатите на ищцата, освен това ще струва пари да се съберем отново и да изслушаме господин Никъл. Те трябва да
поемат всички разходи.
— На вас така или иначе ви се плаща — сви рамене Нуз.
— Просто таксувайте двойно — подметна Хари Рекс, — както правите винаги.
Джейк изгуби самообладание и възкликна:
— Защо да сме длъжни да ви предаваме информация, която не сте способни да намерите, дори да бяхте наели
цялото ФБР? Първите седем месеца си клатихте краката и не правихте нищо, а сега искате да ви дадем наготово
резултата от нашата работа, така ли?
— Значи признаваш, че си укрил свидетеля? — попита Гилдър.
— Не. Свидетелят си е бил там — и на местопроизшествието, и у дома в Нашвил. Просто вие не успяхте да го
намерите.
— И си нарушил правилото за споделяне на всички доказателства?
— То е неуместно и ти го знаеш. Още като студенти го научихме. Правилото брани мързеливите адвокати.
— Това е оскърбително, Джейк.
Нуз вдигна ръце, за да накара всички да се успокоят. Потърка челюстта си, обмисли ситуацията и каза:
— Е, явно не можем да продължим днес, не и в отсъствието от страната на толкова важен свидетел. Отлагам
делото, за да имате възможност да довършите събирането на доказателства. Свободни сте.
— Но, господин съдия, ние трябва…
— Не, Джейк — прекъсна го Нуз, — нито дума повече. Чух достатъчно. Свободни сте.
Адвокатите се изправиха — някои по-бързо от други — и се изнизаха от кабинета. На вратата Съливан каза на
Хари Рекс:
— Какви планове имаше за онова обезщетение от два милиона долара?
Шон Гилдър се изсмя.
Джейк успя да застане помежду им, преди Хари Рекс да замахне с юмрук.
22
Редно беше Джейк да остане в съда и да се опита да даде някакво обяснение на Стив Смолуд, брата на Тейлър и
говорител на семейството. Трябваше също така да даде наставления на Порша, която буквално се втрещи. Трябваше
да се посъветва с Хари Рекс и да се уговорят кога да се видят, за да ругаят и да хвърлят каквото им падне. Трябваше
да се сбогува с Мъри Сайлърбърг и хората му, пръснати из съдебната зала. Трябваше да се върне в кабинета на Нуз и
да се извини или да се помъчи да изкупи някак вината си. Вместо това той се втурна към една странична врата и
изхвърча навън още преди повечето от потенциалните съдебни заседатели да са си тръгнали. Качи се в колата си,
отдалечи се от площада и напусна града по най-бързия начин. В покрайнините на Клантън спря да си купи фъстъци
и безалкохолно. Не беше ял от часове. Седна до бензиновите колонки, свали си вратовръзката, съблече си сакото и се
заслуша как звъни телефонът в колата му. Беше Порша, обаждаше се от кантората — със сигурност за нещо, което
Джейк не искаше да чуе.
Подкара на юг и скоро стигна близо до Чатула. Паркира в зоната за пикник на една канара, от която се
разкриваше гледка към голямото тинесто езеро. Погледна колко е часът — десет без петнайсет, Карла беше в час.
Трябваше да ѝ се обади, но не беше сигурен какво да ѝ каже.
„Здрасти, скъпа, опитах се да скрия важен свидетел, чийто показания щяха да ни съсипят.“
Или: „Скъпа, проклетите адвокати на застрахователната компания пак ме надхитриха и ме уличиха в лъжа при
оповестяването на доказателствата“.
Или: „Карла, наруших правилата и делото е отложено. Прецакан съм!“.
Караше без посока, на изток и на запад, по тесни и сенчести пътища, които се виеха из провинцията. Накрая
все пак се обади в кантората и Порша го уведоми, че Дюма Лий се навърта, надушил сочна история, и че Стив
Смолуд наминал, бил в отвратително настроение и настоявал за отговори. Лушън го нямаше, затова Джейк ѝ нареди
да заключи вратата и да изключи телефона.
Отново си обеща да се отърве от червения сааб, който биеше на очи и го превръщаше в мишена, а точно сега той
не желаеше никой да го забелязва. Искаше просто да направи поредния завой и да кара на юг с часове, докато
стигне до Мексиканския залив. След което можеше да продължи още, отвъд кея, в океана. Не помнеше друг път в
живота си да е изпитвал толкова отчаян копнеж да изчезне.
Телефонът го стресна. Беше Карла. Той грабна слушалката.
— Къде си, Джейк? Добре ли си? Току-що говорих с Порша.
— Добре съм, просто карам, не ми се стои в кантората.
— Тя ми каза, че делото е отложено.
— Така е, отложиха го.
— Можеш ли да говориш?
— Не сега. Неприятна история, ще ми трябва малко време да я осмисля. Ще се прибера следобед и ще ти
обясня всичко.
— Хубаво. Но си добре, нали?
— Няма да се самоубия, Карла, ако за това се тревожиш. Хрумна ми подобна мисъл, но се стегнах. Следобед ще
ти обясня.
Точно този разговор би избегнал с радост. Да, скъпа, голяма лъжа тръснах и ме спипаха.
Някой ден адвокатите щяха да запишат клетвените показания на Нийл Никъл, но Шон Гилдър щеше да протака
възможно най-дълго, както винаги. Сега, когато имаше надмощие и Джейк нямаше да настоява с пълно гърло за
съдебен процес, щяха да минат месеци, преди очевидецът да даде показания. Никъл със сигурност щеше да бъде
превъзходен свидетел, добре облечен, красноречив и страшно благонадежден. Щеше да дискредитира Ханк Грейсън,
да подкрепи показанията на машиниста и да подплати теорията на железопътната компания, че Тейлър Смолуд или
е спял, или е бил адски разсеян, когато се е блъснал във влака.
Това беше краят на делото. Дело, каквото ти се пада веднъж в живота или поне веднъж в кариерата, току-що
беше отишло по дяволите заради амбициозен и алчен адвокат, който умишлено беше заобиколил правилата и
самонадеяно си беше въобразил, че няма да го заловят.
Заемът им за съдебните разноски беше 70 000 долара.
Джейк си погледна часовника — десет и пет. В този момент би трябвало да бъде в съдебната зала и да избира
съдебни заседатели. Сутринта бяха дошли осемдесет души и Джейк знаеше всичките осемдесет имена, знаеше къде
живеят тези хора, какво работят, в коя църква ходят. Знаеше къде са родени някои от тях, къде са погребани
семействата на други. Знаеше възрастта им, цвета на кожата им, някои от децата им. Той, Хари Рекс и Мъри
Сайлърбърг часове наред бяха запаметявали данните, които екипът им беше събрал.
Кантората му нямаше друго сносно дело, а Джейк имаше просрочени сметки. Водеше и спорове с данъчните.
Пътна табела го насочи към Карауей, родния му град. Той зави в обратната посока, защото се опасяваше да не
би майка му да го забележи как шофира безцелно в тази прекрасна сутрин в първия ден от седмицата в края на
април.
Нямаше измъкване и от обреченото дело на Дрю Гамбъл, което щеше да му струва време и пари, да не говорим
за злонамереността, която щеше да си навлече в целия град.
Той не прекоси Пайн Гроув нарочно, но въпреки това мина през селището и неусетно наближи църквата
„Добрият пастир“. Спря на покрития с чакъл паркинг с намерението да обърне, но мярна жена, седнала на маса за
пикник близо до малкото гробище зад църквата. Беше Джоузи Гамбъл, която четеше книга. Появи се Кийра и седна
до майка си.
Джейк изключи двигателя и реши да си поговори с тях. Те не знаеха нищичко за неговото сутрешно фиаско, а и
пет пари не даваха. Докато се приближаваше, двете се усмихнаха, доволни, че го виждат. Но пък сигурно се радваха
на всеки посетител.
— Какво те води насам? — попита Джоузи.
— Просто минавам — каза той и седна срещу нея. Стар клен им пазеше сянка. — Как си, Кийра?
— Добре съм — отговори тя и се изчерви.
Бременността не ѝ личеше под широкия суичър.
— Не познавам човек, който просто минава през Пайн Гроув — отбеляза Джоузи.
— Случва се. Какво четеш?
Тя прегъна листа на книгата с меки корици и отговори:
— История на Древна Гърция. Страшно вълнуващо. Нека просто да кажем, че библиотеката на църквата е доста
малка.—
Четеш ли много?
— Джейк, май ти споменах, че лежах две години в затвор в Тексас. Седемстотин четиресет и един дни.
Прочетох седемстотин и трийсет книги. Когато предстоеше да ме освободят, попитах може ли да остана още две
седмици, за да ми станат средно по книга на ден. Не ми позволиха.
— Как така четеш по книга на ден?
— Някога лежал ли си в затвор?
— Още не.
— Е, повечето ми книги не бяха нито дебели, нито сложни. Веднъж изгълтах четири кримки за Нанси Дрю в
един ден.
— Пак са си много книги. Ти четеш ли, Кийра?
Тя поклати глава и отмести поглед.
— Когато влязох в затвора, едва сричах, но там имаше сносна образователна програма — каза Джоузи. — Взех
гимназиална диплома и започнах да чета. Колкото повече четях, толкова по-бърза ставах. Вчера се видяхме с Дрю.
— Как мина?
— Добре. Позволиха ни да седнем в малка стая, затова можахме да го прегърнем и да го целунем, поне аз.
Много плакахме, но и се посмяхме, нали, Кийра?
Момичето кимна и се усмихна, но не каза нищо.
— Беше мило. Позволиха ни да останем цял час, после ни изгониха. Не ми харесва този арест, да знаеш.
— Той не е за харесване.
— Така е. Вече говорят за смъртно наказание. Нали не могат да го направят?
— Със сигурност ще се опитат. Видях Дрю миналия четвъртък.
— Да, той спомена, че не си се отбивал от няколко дни, защото ти предстои важен процес. Как мина?
— Той пие ли си лекарствата?
— Казва, че ги пие. И че се чувства доста по-добре. — Гласът ѝ пресекна и тя закри очите си за кратко. —
Изглежда толкова дребничък, Джейк. Карат го да носи някакъв стар оранжев гащеризон с надпис „Окръжен арест“
отпред и отзад, но и най-малкият номер му е много голям. Навива си ръкавите и крачолите. Проклетото нещо сякаш
ще го погълне, а той изглежда като момченце, защото е точно такъв. Още дете. Ще ми се заканват да го пъхнат в
газовата камера. Умът ми не го побира.
Джейк погледна към Кийра, която също триеше бузите си. Горките хора.
На паркинга спря още една кола. Джоузи погледна и каза:
— Това е госпожа Голдън, учителката. Идва четири дни в седмицата и Кийра вече наваксва.
Момичето се изправи, запъти се към вратата на църквата и прегърна госпожа Голдън, която им махна. Двете
влязоха вътре и затвориха вратата.
— Много мило от нейна страна да се нагърби с това — отбеляза Джейк.
— Не мога да повярвам какви неща прави за нас тази църква. Живеем тук безплатно. Хранят ни. Господин
Търбър, който е някакъв началник в консервната фабрика, е уговорил да работя там между десет и двайсет часа
седмично. На минимална надница съм, но не ми е за пръв път.
— Добри новини, Джоузи.
— Джейк, кълна се, ако трябва, ще работя на пет места по осемдесет часа седмично. Но няма да допусна това
бебе да ѝ съсипе живота.
Той вдигна ръце, уж се предава.
— Вече говорихме за това, Джоузи. Не ми се говори пак.
— Извинявай.
Умълчаха се за дълго. Джейк зарея поглед над гробището към възвишенията отсреща. Джоузи затвори очи,
сякаш потъна в медитация. Накрая той се изправи и каза:
— Трябва да тръгвам.
Тя отвори очи и грейна в красива усмивка.
— Благодаря ти, че се отби.
— Според мен Кийра има нужда от консултации с психолог или психиатър, Джоузи.
— Е, всички имаме.
— Преживяла е много. Била е изнасилвана многократно, а сега е въвлечена в нов кошмар. Състоянието ѝ няма
да се подобри от само себе си.
— Да се подобри ли? Че как ще се подобри? Не е толкова лесно.
— Ще възразиш ли да говоря с доктор Рукър, психиатърката, която прегледа Дрю в Тюпълоу?
— За какво?
— Да прегледа Кийра.
— А кой ще плати?
— Не знам. Нека да помисля.
— Да, помисли, Джейк.
В кантората не го очакваше нищо приятно, пък и бездруго искаше да избегне площада. Ако се натъкнеше на
Уолтър Съливан, като нищо щеше да му фрасне един. Вече всички адвокати в града сигурно бяха чули клюката, че
Бриганс е изхвърчал от съда и някак е успял да прецака делото „Смолуд“, за което всички те бяха мечтали. Само
двама-трима от трийсетината адвокати щяха искрено да се натъжат. Някои направо щяха да злорадстват, но Джейк
нямаше нищо против, защото и той ги презираше. Обади се на Лушън, докато обикаляше по черните пътища.
Паркира на алеята зад поршето карера от 1975 г., навъртяло един бог знае колко километра, и се затътри по
пътеката към стълбите на просторната стара веранда. Дядото на Лушън беше построил къщата точно преди
Голямата депресия с намерението да бъде най-импозантната в града. Намираше се на възвишение, на около
осемстотин метра от сградата на съда, а от верандата, където предимно прекарваше времето си, Лушън гледаше
отгоре всичките си съседи. Беше наследил къщата и правната кантора през 1965 г. след внезапната смърт на баща си.
Лушън чакаше, полюшваше се и както винаги четеше дебела документална книга, а върху масичката до него
неизменно се мъдреше чаша. Джейк се отпусна в прашния люлеещ стол от другата страна на масата и попита:
— Как можеш да започваш деня с „Джак Даниълс“?
— Тайната е да поддържаш ритъм, Джейк. Говорих с Хари Рекс.
— Той добре ли е?
— Не. Тревожи се за теб, опасяваше се да не те намерим в гората с работещ двигател и градински маркуч в
ауспуха.
— Обмислям го.
— Искаш ли питие?
— Не, но благодаря.
— Сали пече свински пържоли, имаме и прясна царевица от градината.
— Не знаех, че тя готви.
— Това ѝ е работата, а аз обядвам всеки ден. Какво си мислеше, по дяволите?
— Явно не съм мислил.
Сали се появи и тръгна към тях с присъщата си самоувереност, сякаш тя е господарката на къщата, защото спи
със собственика повече от десет години. Беше облечена с една от обичайните си бели роклички, които излагаха на
показ почти целите ѝ дълги кафяви крака. Винаги ходеше боса. Лушън я беше наел като домашна помощница, когато
беше осемнайсетгодишна, и много скоро след това я беше повишил.
— Здравей, Джейк — усмихнато поздрави тя. Никой не я смяташе за обикновена прислужница, а и тя от години
не беше произнасяла думите „господине“ или „госпожо“. — Нещо за пиене?
— Благодаря, Сали. Студен чай без захар.
Сали изчезна.
— Слушам те — подкани го Лушън.
— Май не ми се говори за това.
— На мен пък ми се слуша. Наистина ли мислеше, че можеш да скриеш главен очевидец по толкова нашумяло
дело?
— Не го скрих, просто се надявах той да не се покаже.
Лушън кимна и остави книгата на масата. Взе чашата си и отпи. Изглеждаше напълно трезвен — нито очите,
нито носът му бяха зачервени. Джейк подозираше, че вътрешностите му вече са спиртосани. Лушън беше легендарен
пияч и никой не можеше да се мери с него. Той премлясна и каза:
— Хари Рекс подчерта, че сте взели решението заедно.
— Много великодушно от негова страна.
— Сигурно и аз щях да постъпя така. Отвратително правило, което адвокатите ненавиждат открай време.
Джейк изобщо не се съмняваше, че Лушън би се отнесъл с присмех към запитванията на Шон Гилдър и би
отказал да разкрие когото и да било от проблемните си свидетели. Разликата беше, че Лушън изобщо не би намерил
човек като Нийл Никъл. Джейк попадна на него благодарение на изчерпателния си подход.
— Имаш ли предположение за най-добър възможен сценарий? Хари Рекс нямаше.
— Всъщност нямам. Може би като вземем показания от свидетеля, той няма да се окаже толкова непоклатим,
колкото сме мислили, и пак ще стигнем до процес след шест месеца, да кажем. Платили сме на вещите лица, те ще
си свършат работата. Консултантът по избора на съдебни заседатели ще ни струва още пари, ако го използваме.
Фактите не са се променили, макар някои да се поразместиха. Прелезът е опасен. Системата му за сигнализация е
стара и неподдържана. Железопътната компания е била наясно с проблема, но не го е отстранила. Четирима души са
загинали. Ще убеждаваме съдебните заседатели, пък каквото стане.
— Колко дължиш?
— Седемдесет хиляди.
— Шегуваш ли се? Седемдесет хиляди долара за съдебни разходи?
— Не е необичайно в наше време.
— Никога не съм вземал заем за дело.
— Защото си наследил пари, Лушън. Повечето от нас нямат този късмет.
— Колкото и откачена да беше практиката ми, винаги бях на печалба.
— Попита ме кой е най-добрият сценарий. Ти виждаш ли по-добър?
Сали се върна с висока чаша чай с лед и парченце лимон.
— Обядът ще е готов след половин час — съобщи тя и отново изчезна.
— Още не си ме помолил за съвет.
— Добре, Лушън, ще ме посъветваш ли нещо?
— Трябва да погнеш този нов свидетел. Има причина да е стоял в сянка.
— Казал на частния детектив, че някога бил съден и мразел адвокатите.
— Подгони го. Научи всичко за старото му дело. Изрови мръсотията, Джейк. Трябва да го съсипеш пред
съдебните заседатели.
— Не искам да ходя в съда, а да ловя пъстърва в планинска река някъде далече от тук. Това искам.
Лушън отново отпи от питието си и върна чашата върху масата.
— Говори ли с Карла?
— Още не. Ще го направя, Когато се прибере. Голямо забавление, няма що. Да призная пред жена си, на която
толкова държа, че са ме уличили в лъжа и са ме изхвърлили от съда.
— Мен не ме бива със съпругите.
— Според теб железопътната компания ще се съгласи ли на споразумение?
— Не разсъждавай така, Джейк. Никога не показвай слабост. Би могъл да възстановиш позициите си, като ги
притиснеш здравата, като проглушиш ушите на Нуз да насрочи нова дата за процеса и отново замъкнеш кучите
синове в съдебната зала. Нападни новия свидетел. Избери добро жури. Ще се справиш, Джейк. И никакви приказки
за споразумение!
За пръв път от часове Джейк се засмя.
Хокът Хаус беше построена няколко години преди къщата на Лушън. За щастие, старият Хокът не си падаше по
градинарството, затова беше избрал малък парцел за новия си дом. Джейк също не обичаше да работи в градината,
но при топло време веднъж седмично изваждаше косачката и инструментите си и се потеше няколко часа.
Понеделник следобед му се стори подходящ за тази дейност, затова момичетата го завариха в задния двор,
когато се прибраха. Джейк никога не се връщаше преди тях и Хана беше на седмото небе, че баща ѝ си е вкъщи
толкова рано. Той беше заредил хладилна чанта с лимонади и тримата седнаха в двора. Говориха си за училището,
докато на Хана ѝ доскуча и влезе вътре.
— Добре ли си? — попита Карла.
— Не.
— Искаш ли да поговорим?
— Само ако обещаеш да ми простиш.
— Винаги.
— Благодаря. Този път може да ти е трудно.
Тя се усмихна и го увери:
— На твоя страна съм, ясно?
23
От тримата надзиратели, които идваха в килията, за да му носят храна и да му дават разпореждания, да го
проверяват, да гасят светлините и от време на време да му казват по някоя блага дума, господин Зак беше любимецът
на Дрю, защото изглеждаше искрено загрижен за него. Гласът му никога не звучеше рязко като на другите. Сержант
Бюфорд беше най-неприятен. Веднъж каза на Дрю, че трябва да е признателен за окръжния арест, защото
отделението на смъртниците било ужасно място, а точно там отивали всички убийци на полицаи.
Господин Зак пристигна рано с поднос храна — бъркани яйца и препечена филийка. Остави го до леглото,
после донесе и пазарска торба.
— Свещеникът ти праща това — обясни той. — Дрехи, истински дрехи, да се поиздокараш.
— Защо?
— Защото днес отиваш в съда. Адвокатът не ти ли каза?
— Може би, но не помня. Защо отивам в съда?
— Да пукна, ако знам. Аз отговарям само за ареста. Кога за последно си се къпал?
— Не знам, не помня.
— Май преди два дни. Бива. Не миришеш много.
— Водата е ледена. Не искам да се къпя.
— Тогава се наяж и се облечи. Ще те вземат в осем и половина.
Когато надзирателят излезе, Дрю отхапа от филийката, но не докосна яйцата. Те винаги бяха студени. Отвори
торбата и извади джинси, дебела карирана риза, чифт бели чорапи, ожулени бели маратонки — всичките втора
ръка, но миришеха на прах за пране. Той смъкна оранжевия гащеризон и облече дрехите. Бяха му горе-долу по
мярка, приятно му беше отново да е с нормално облекло. Имаше още един комплект в кашона под леглото си, където
държеше и другите си съкровища.
Извади пликче солени фъстъци, което му беше донесъл адвокатът, и ги изяде бавно, един по един. Майка му го
беше инструктирала да чете по един час всяка сутрин. Беше му донесла две книги: една история на щата, която беше
чел за училище и намираше за невероятно скучна. Другата беше роман от Чарлс Дикенс, изпратен от учителката по
литература чрез свещеника. Дрю не проявяваше интерес и към романа.
Господин Зак се върна да вземе подноса и каза:
— Не си си изял яйцата.
Дрю не му обърна внимание, а се изтегна на долното легло да подремне. Няколко минути по-късно вратата се
отвори с трясък и един дебел помощник-шериф изръмжа:
— Ставай, хлапе.
Дрю се изправи, Маршъл Пратър му щракна белезниците, дръпна го за лакътя и го изведе от килията, после
тръгнаха по коридора и излязоха през задната врата, където зад волана на патрулката ги чакаше Дуейн Луни. Пратър
натика Дрю на задната седалка и потеглиха. Съвсем скоро спряха пред задния вход на съда, където ги чакаха двама
мъже с фотоапарати. Пратър издърпа Дрю от колата малко по-внимателно и се постара той да е с лице към
обективите. После влязоха в сградата и се заизкачваха по тъмно и тясно стълбище.
Джейк седеше от едната страна на масата, Лоуел Дайър от другата. Съдия Нуз беше начело, а между устните му
стърчеше незапалена лула. И тримата бяха намръщени и видимо недоволни. Всеки по различна причина.
Нуз остави някакви документи на масата и разтри очи. Джейк се дразнеше, че изобщо е тук. Ставаше дума за
първото изслушване на няколко нови арестанти и Джейк се опита да избегне явяването на Дрю. Съдията обаче
искаше да покаже, че си върши работата, че контролира престъпниците и ги държи зад решетките. Очакваше се да
има много хора и Джейк смяташе, че Нуз просто полага усилия да се представи добре пред избирателите си.
Разбира се, самият Джейк не се тревожеше за никакви избиратели и се беше примирил, че ще изглежда зле
независимо от развоя на събитията. Щеше да седи до обвиняемия, да го съветва, да говори от негово име и тъй
нататък. Безспорната и очевидна вина на Дрю Гамбъл щеше да се прехвърли и върху адвоката му.
— Господин съдия, трябва да наема психиатър за клиента си — каза Джейк. — Щатът не може да очаква аз да
платя за него.
— Той току-що се върна от Уитфийлд. Там не го ли прегледаха специалисти?
— Прегледаха го, те обаче работят за щата, а щатът го съди. Трябва ни частен психиатър.
— На мен със сигурност ми трябва — промърмори Дайър.
— Значи нещата вървят към пледиране на невменяемост.
— Вероятно, но как да взема решение, без да се консултирам с наш психиатър? Сигурен съм, че Лоуел ще
докара в съда няколко лекари от Уитфийлд, които ще кажат, че момчето напълно е съзнавало какво върши, когато е
натиснало спусъка.
Дайър сви рамене и кимна в знак на съгласие.
Нуз се озадачи и каза:
— Да поговорим за това по-късно. Искам да обсъдим сроковете и да определим поне приблизителна дата за
процеса. Наближава лятото, а тогава графикът ни обикновено се натоварва. Джейк, какво мислиш?
О, много неща. Първо, главната му свидетелка беше бременна, но все още се прикриваше добре. Не беше
длъжен да осведомява никого за това. Щатът най-вероятно щеше пръв да призове Кийра да свидетелства. След дълги
разговори с Порша и Лушън той беше решил, че по-разумната стратегия е да настоява за съдебен процес в края на
лятото, когато бременността на момичето щеше да ѝ личи, докато свидетелства. Усложняващият фактор беше
заплахата за аборт. Джоузи работеше на две места за минимална надница и имаше кола. Нищо не ѝ пречеше да
откара дъщеря си в Мемфис, за да направи аборт. Темата беше толкова наболяла, че дори не я обсъждаха.
И второ, малкият Дрю Гамбъл най-сетне започваше да расте. Джейк го наблюдаваше внимателно, майка му
също и двамата забелязаха ситните пъпки по бузите му и нежния мъх над горната му устна. Гласът му също се
променяше. Той ядеше повече и според надзирателите беше наддал около два килограма.
Джейк искаше на мястото на обвиняемия в съдебната зала да седи дете, а не поизраснал тийнейджър, който се
старае да изглежда по-голям.
— Колкото по-рано, толкова по-добре. Може би в края на лятото.
— Лоуел?
— Не ни е нужна голяма подготовка, господин съдия. Няма много свидетели. Би трябвало да сме готови след
два месеца.
Нуз прегледа графика си и каза:
— Да кажем, понеделник, шести август, и ще си отделим цялата седмица.
След три месеца. Кийра щеше да е в осмия месец. Джейк не можеше да си представи каква драма ще настъпи в
съдебната зала, когато тя заяви под клетва, че е бременна от Коуфър, който я е изнасилвал многократно.
Отвратителен процес!
Дрю беше закопчан с белезници за дървен стол в малка килия заедно с още двама престъпници, чернокожи
мъже, които се забавляваха с възрастта и ръста на новия си събрат. Собствените им престъпления изглеждаха
незначителни.
— Ей, значи ти си гръмнал оня помощник-шериф, а? — попита единият.
Дрю беше предупреден от адвоката си да не казва нищо, обаче се чувстваше в безопасност в присъствието на
други мъже с белезници.
— Точно така.
— Със собствения му пистолет?
— Само него намерих.
— Много те е вбесил, значи.
— Биеше майка ми. Мислех, че е мъртва.
— Ще те изпържат на електрическия стол.
— Не, мисля, че ще те пъхнат в газовата камера — уточни другият.
Дрю сви рамене, не беше сигурен. Вратата се отвори и приставът обяви:
— Боуи.
Единият мъж се изправи, приставът го хвана за лакътя и го отведе. Когато вратата се затвори и в стаята отново
стана тъмно, Дрю попита:
— А ти защо си тук?
— Откраднах кола. Ще ми се да бях застрелял ченге.
Малки групи адвокати се навъртаха из съдебната зала, докато подготвяха обвиняемите. Някои наистина имаха
работа там, други просто бяха част от редовното присъствие и не пропускаха представление. Говореше се, че
хлапето най-сетне ще се появи в съда, и новината ги беше привлякла, както труп — лешояди.
Джейк излезе от кабинета на Нуз и се смая от броя на хората, дошли на предварителни изслушвания, които
нямаха почти никакво значение по пътя към справедливостта. Джоузи и Кийра бяха седнали плътно една до друга
на първия ред заедно с Чарлс и Мег Макгари. И четиримата изглеждаха уплашени. От другата страна на пътеката
седяха семейство Коуфър и техни приятели, до един гневни. Дюма Лий душеше наоколо заедно с още един
репортер.
Съдия Нуз призова Дрю Алън Гамбъл и господин Пийт излезе да го доведе. Двамата се появиха от една
странична врата до ложата на съдебните заседатели и спряха, докато приставът махне белезниците на момчето. Дрю
се огледа, изумен от голямата зала и от хората, вперили любопитни погледи в него. Забеляза майка си и сестра си,
но беше толкова зашеметен, че дори не им се усмихна. Господин Пийт го заведе пред масата, където го посрещна
Джейк и двамата вдигнаха поглед към съдията.
Джейк беше висок метър и осемдесет и три. Господин Пийт беше около метър и осемдесет и пет — и двамата
бяха поне с трийсетина сантиметра по-високи от обвиняемия.
Нуз погледна надолу и попита:
— Вие ли сте Дрю Алън Гамбъл?
Дрю кимна, а може би и измънка нещо.
— Говорете по-силно, моля — почти кресна Нуз по микрофона.
Джейк погледна към клиента си.
— Да, господине.
— И ви представлява адвокат Джейк Бриганс, така ли?
— Да, господине.
— Обвинен сте от голямото жури на окръг Форд в убийството на помощник-шериф Стюарт Коуфър, така ли е?
Според предубеденото мнение на Джейк Нуз се държеше прекалено театрално пред публиката. По дяволите,
първото явяване в съда можеше да приключи само с един подпис.
— Да, господине.
— Имате ли копие от обвинителния акт?
— Да, господине.
— Разбирате ли обвиненията?
— Да, господине.
Докато Нуз разлистваше някакви документи, на Джейк му идеше да се провикне: „Стига, господин съдия, как
няма да разбира обвиненията? Вече повече от месец е в ареста“. Усещаше погледите на хората, забодени в гърба на
хубавото му синьо сако, и съзнаваше, че на този ден, 8 май, той неофициално се превръща в най-мразения адвокат в
града.—
Как пледирате: виновен или невинен? — попита съдията.
— Невинен.
— Добре, ще останете в ареста до съдебния процес за убийството на Стюарт Коуфър. Нещо друго, господин
Бриганс?
Нещо друго ли? По дяволите, нямаше нужда от това.
— Не, господин съдия.
— Отведете го.
Джоузи се стараеше да се владее. Джейк се върна на масата на защитата и хвърли върху нея безполезния си
бележник. Погледна към пастор Макгари, после впери поглед в шайката на Коуфър.
Две седмици по-рано Дайър осведоми Джейк, че с неговия следовател искат да се срещнат с Джоузи и Кийра,
за да им зададат някои въпроси. Много професионален ход, защото всъщност той се нуждаеше от позволението на
Джейк само за да разговаря с обвиняемия. Джейк представляваше Дрю, не семейството му и ако от прокуратурата
или полицията искаха да поговорят с потенциален свидетел, със сигурност можеха да го направят.
За разлика от гражданските дела, където всички свидетели се оповестяваха предварително и показанията им се
уточняваха преди процеса, при наказателните дела нито една от страните не беше длъжна да разкрива нищо. В
обикновено бракоразводно дело на теория се знаеше за всеки похарчен от съпрузите долар. Само че при дело за
предумишлено убийство, когато на карта беше заложен човешки живот, защитата нямаше право да знае какво ще
кажат свидетелите на обвинението, нито какви ще бъдат становищата на вещите лица.
Джейк се съгласи на среща в кантората си и покани Ози и инспектор Рейди. Искаше стаята да е пълна, за да
може Кийра и Джоузи да преживеят напрежението от това да разказват за случилото се пред публика.
Нуз прекъсна за обяд в единайсет и половина. Джейк и Порша отведоха Джоузи и Кийра в кантората отсреща,
следвани от Дайър и неговия следовател. Събраха се отново в главната заседателна зала, където Бев беше оставила
кафе и кексчета. Джейк настани всички, а Джоузи сложи начело на масата, сякаш е на свидетелското място.
Лоуел Дайър се държеше сърдечно и вежливо и най-напред ѝ благодари. Разполагаше с пълния доклад на
инспектор Рейди и беше запознат с историята ѝ. Джоузи се стараеше да отговаря кратко.
Предишния ден Джейк беше обучавал майката и дъщерята цели два часа в църквата. Дори им връчи писмени
инструкции, които да запомнят, с ценни съвети като: „Отговаряйте кратко. Не казвайте нищо, за което не ви питат.
Ако не знаете, не гадайте. Не се колебайте да помолите господин Дайър да повтори въпроса. Говорете възможно
най-малко за физическия тормоз (това ще го запазим за процеса). И най-важното: не забравяйте, че той е врагът и
се опитва да издейства смъртна присъда за Дрю“.
Джоузи беше калена от живота и се държа твърдо. Отговори на въпросите без никакви емоции и спомена за
побоите съвсем бегло.
След това дойде редът на Кийра. По молба на Джейк тя носеше джинси и тясна блуза. Никой не би заподозрял,
че четиринайсетгодишното момиче е бременно в четвъртия месец. Джейк охотно се съгласи на срещата, защото
искаше Лоуел Дайър да има възможност да прецени свидетелката, преди да започне да ѝ личи. На нейния списък с
инструкции Порша беше написала с дебели черни букви: „Не споменавай бременността си. Не споменавай
изнасилванията. Ако те попитат била ли си малтретирана, просто се разплачи и не казвай нищо. Джейк ще се
намеси“.
Гласът ѝ пресекна още в началото и Дайър не я притисна. Кийра беше уплашено и крехко дете, което тайно
носеше дете в утробата си, и изглеждаше неспособна да продължи под напора на силните чувства.
Джейк се намръщи и се обади:
— Може би друг път.
— Разбира се.
24
Джейк се стараеше да не допуска да го снимат в сградата на съда. Оказа се, че редакторът на „Форд Каунти
Таймс“ е отишъл в архива и е избрал една от стотиците снимки от процеса срещу Карл Лий Хейли пет години по-
рано. Публикуваха я на първа страница до снимката на Дрю с белезници, слизащ от патрулката предишния ден.
Убиец на ченгета и адвокат рамо до рамо. Еднакво виновни. Джейк си наля чаша кафе в кухнята и прочете
репортажа на Дюма Лий. Според анонимен източник процесът бил насрочен за шести август в Клантън.
Новината за мястото на процеса беше интересна. Джейк смяташе да направи всичко по силите си да го
премести другаде, възможно най-далече от Клантън.
Той отново се върна на първата страница на вестника. Помнеше снимката и навремето доста му харесваше.
Надписът под нея гласеше: „Адвокатът защитник Джейк Бриганс“. Джейк изглеждаше делови и уместно намръщен
за съдбоносния паметен миг. Може би изглеждаше малко по-слаб, но си знаеше, че теглото му не се е променило.
Бяха минали пет години и косата му се бе отдръпнала от челото още повече.
Чу гръмотевица и си спомни, че прогнозата обещаваше дъжд и нова вълна пролетни бури. Нямаше ангажименти
за деня, а не му се висеше в Кафето. Затова си каза „майната му“, отиде в спалнята си, съблече се и се пъхна под
завивките, където прегърна топлото тяло на жена си.
Не спираха да пристигат „чудесни“ новини. В рамките на петнайсет минути съдия Нуз изпрати на Джейк копия
от две писма. В първото пишеше:
Уважаеми съдия Нуз,
В качеството си на адвокат на Съвета на настоятелите на окръг Форд бях помолен от Съвета да
отговоря на молбата Ви за определяне на адвокатски хонорар на Джейк Бриганс по делото на Стюарт
Коуфър. Както Ви е известно, раздел 99-15-17 от Наказателния кодекс на щата Мисисипи недвусмислено
постановява, че максимумът, който окръгът плаща на адвокат, назначен от съда да представлява обвиняем
в предумишлено убийство, е 1000 долара.
Въпросният раздел не съдържа разпоредби, които да позволят на Съвета да плати повече. Не би
трябвало да е така, защото, както и двамата знаем, тази сума не е достатъчна. Все пак обсъдих проблема и
с петимата настоятели и тяхното становище е, че максималната компенсация ще бъде 1000 долара.
Познавам добре Джейк и с радост бих обсъдил въпроса с него.
Искрено Ваш,
Тод Танхил, адвокат
Второто писмо беше от Шон Гилдър, адвокат на железопътната компания, и гласеше:
Уважаеми съдия Нуз,
С прискърбие Ви съобщавам, че едно от вещите ни лица, д-р Кроу Ледфорд, почина внезапно
миналата седмица, след като пробягал маратона в Кий Уест. Смята се, че причината е сърдечен удар.
Доктор Ледфорд беше професор в университета „Емъри“ и уважаван специалист в областта на пътната и
железопътната безопасност. Неговите показания щяха да бъдат крайъгълният камък на защитата ни.
Макар още да не е насрочена дата за процеса, ние очевидно ще се нуждаем от допълнително време, за
да наемем специалист, който да замести д-р Ледфорд.
Поднасяме извиненията си на съда. Ще се свържа с господин Бриганс и ще съобщя и на него
скръбната вест.
Искрено Ваш,
Шон Гилдър
Джейк хвърли писмото на бюрото си и погледна към Порша.
— Починалият експерт ще им спечели шест месеца.
— Шефе, трябва да поговорим — отвърна тя.
Джейк погледна към вратата на кабинета си и каза:
— Затворена е. Какво става?
— Ами… работя тук почти две години.
— И си готова да станеш съдружник?
— Не, още не, но смятам да го постигна, след като завърша право.
— Възможно е.
— Както и да е. Тревожа се за кантората. Прегледах разпечатките на телефонните обаждания за първото
тримесечие на тази година и ги сравних с последните шест седмици. Телефонът просто не звъни.
— Знам, Порша.
— А по-лошото е, че почти не влизат клиенти. Обикновено завеждаме ново досие всеки ден, пет на седмица,
двайсет и няколко на месец, и имаме около петдесет активни случая. През последните шест седмици сме отворили
седем нови досиета, предимно за дреболии като кражби от магазини и разводи по взаимно съгласие.
— Такава ми е практиката.
— Сериозно говоря, Джейк, тревожа се.
— Благодаря ти, Порша, но не искам да се тревожиш. Това е мое задължение. В нашия бизнес бързо научаваш,
че или ще гладуваш, или ще пируваш.
— Кога ще е пиршеството?
— Ще получим хиляда долара за делото „Гамбъл“.
— Сериозно, Джейк.
— Оценявам загрижеността ти, но остави на мен да се оправям. Теб те чака следване в Юридическия от август,
а това е предостатъчен ангажимент.
Тя си пое глътка въздух и се опита да се усмихне.
— Мисля, че градът се е настроил против теб.
Той мълча дълго, за да ѝ покаже, че я чува, после се усмихна и каза:
— Временно е. Ще се справя с делото „Гамбъл“ и след това ще сключа споразумение по „Смолуд“. След година
хората ще се надпреварват за услугите ни. Обещавам ти, Порша, Когато завършиш право, аз още ще съм тук и ще съдя
и защитавам хора.
— Благодаря.
— А сега върви да се тревожиш за нещо друго.
Майка ѝ работеше в консервната фабрика и в птицекланицата, затова Кийра се отегчаваше следобед, навърташе
се в дома на свещеника и се грижеше за Джъстин, четиригодишния син на семейство Макгари. Мег, вече бременна в
осмия месец, ходеше на занятия в полувисшия колеж и ѝ беше признателна за помощта. Нерядко, когато тя си беше у
дома, двете си правеха дълги разходки по пътя зад къщата, а Джъстин караше малкия си велосипед пред тях.
Обичаха да спират под един мост над Картърс Крийк и да го гледат как си играе в плиткото.
Кийра обожаваше Мег и обсъждаше с нея неща, които майка ѝ не би разбрала. От известно време бяха
престанали да говорят за аборт, но Мег и Чарлс следяха календара и знаеха, че наближава критичният предел.
Трябваше да се вземе решение.
Двете седяха на ръба на моста, провесили крака.
— Джоузи още ли иска да направиш аборт? — попита Мег.
— Твърди, че иска, но не може да плати.
— А ти какво искаш, Кийра?
— Със сигурност не искам бебе, но и не искам да правя аборт. Мама ме уверява, че няма нищо страшно. Да ти
споделя ли една тайна?
— Всичко можеш да ми кажеш.
— Да, знам. Мама казва, че е правила аборт веднъж, след като сме се родили с Дрю, и не било страшно.
Мег се постара да прикрие смайването си, че една майка споделя подобна тайна с четиринайсетгодишната си
дъщеря.
— Това не е вярно, Кийра, изобщо не е вярно. Ужасно е да направиш аборт, вредата е трайна. Ние, християните,
вярваме, че животът започва със зачатието. Двете деца, които с теб носим в телата си, са живи същества, Божи дар.
Абортът е прекратяване на живот.
— Значи според теб е убийство?
— Да. Сигурна съм.
— Не искам да го правя.
— Тя притиска ли те?
— Непрекъснато. Страхува се, че ще ѝ се наложи да отглежда още едно дете. Нали не може да ме принуди да
направя аборт?
— Не. Да ти споделя ли една тайна?
— Разбира се, нали точно това правим?
— Така е. Говорих с Джейк неофициално и го попитах какво ще стане, ако Джоузи те заведе в клиника в
Мемфис против волята ти. Той ми обясни, че нито една клиника и нито един лекар няма да направят аборт, ако
майката не го иска. Не допускай тя да те принуди, Кийра.
Кийра стисна ръката на Мег. Джъстин се провикна и им показа едно жабче край водата.
— Твърде млада си, за да отглеждаш дете, Кийра, затова осиновяването е най-подходящият вариант. Има много
млади двойки, който копнеят за дете. Чарлс познава доста свещеници, лесно ще намери прекрасен дом за бебето ти.
— А дом за нас? Омръзна ми да живея в църквата.
— Ще измислим нещо. Като споменахме църквата, трябва да обсъдя още нещо с теб и с майка ти. Вече започва
да ти личи, а ние искаме да запазим бременността в тайна, нали?
— Така каза Джейк.
— Може би е време да престанеш да идваш на службите.
— Но аз ги обичам. Всички са много мили.
— Но хората ще започнат да говорят. В малките църкви е така. Ако разберат, че си бременна, веднага ще се
разчуе.—
Какво ще правя през следващите четири месеца? Ще се крия в кухнята на църквата ли?
— Хайде да го обсъдим с майка ти.
— Тя просто ще настоява за аборт.
— Това не бива да става, Кийра. Ще родиш здраво бебе и ще направиш някое младо семейство много щастливо.
След като Хана заспа, Джейк отиде до колата си, извади бутилка червено вино и я отвори на плота в кухнята.
Взе две чаши, влезе в дневната и каза на жена си:
— Ела на двора.
Навън тя видя бутилката на масата и попита:
— По какъв повод?
— Нищо хубаво. — Джейк наля в двете чаши, подаде ѝ едната, чукнаха се и седнаха. — За предстоящия ни
банкрут.
— Ами наздраве.
Джейк отпи голяма глътка.
— Току-що делото „Смолуд“ се отложи с месеци. Окръгът отказва да ми плати повече от хиляда долара като
защитник по дело за предумишлено убийство. В кантората спряха да се обаждат клиенти. На Джоузи ѝ трябват
триста долара месечно, за да си наеме квартира, а най-лошото е, че днес ми се обади Стан Аткавидж. Шефът му
настоява за плащане по заема ни за съдебни разходи.
— В какъв размер?
— Ще са доволни на половината. Половината на седемдесет хиляди долара. Разбира се, заемът не е гарантиран,
пък и банката изобщо не беше склонна да го отпусне. Стан ми обясни, че не познават съдопроизводството и се
страхуват. Не ги виня.
— Нали се бяха съгласили да изчакат до подписването на споразумението?
— Стан се съгласи устно, но шефът му го притиска. Не забравяй, че преди три години ги купи по-голяма банка
в Джаксън. Стан изобщо не е доволен от някои решения, които вземат там.
Карла отпи малка глътка вино и въздъхна дълбоко.
— Добре. А съдия Нуз? Нали той имаше някакъв план как да ти се плати?
— Има, но планът му не струва. Предложи да изчакам края на процеса и после да съдя щата за времето и
разноските си. Обеща да отсъди в моя полза и да принуди окръга да плати.
— Какво те смущава?
— Всичко. Това означава, че месеци наред няма да получа нищо, няма да има с какво да плащам разноските си,
докато кантората затъва и градът ме бойкотира. Ако съдя окръга, новината ще стигне до вестниците — още лоша
реклама. А и наистина няма начин Нуз да принуди настоятелите да ми платят повече от хиляда долара. Ако се
заинатят, а те ще го направят, край с нас.
Карла кимна разбиращо, отпи отново от виното си и накрая каза:
— Страхотно.
— Аха. Нуз се мисли за голям умник, но не може да намери друг адвокат, който да представлява хлапето.
— Мога ли да попитам с колко разполагаме в момента?
— С немного. Пет хиляди в служебната сметка. Осем хиляди във взаимния фонд. Малко над десет хиляди в
личната сметка. — Джейк отпи още вино. — Жалка работа, като се замислиш. От дванайсет години работя като
адвокат, а имам спестени само осемнайсет хиляди долара.
— Живеем добре, Джейк. И двамата работим. Живеем по-добре от много други. Къщата също струва нещо,
нали?—
Трябва да изцедим от нея всеки цент, за да платим на Стан.
— Втора ипотека?
— Няма друг начин.
— Какво каза Хари Рекс?
— Като спря да ме ругае, се обадихме на Стан и двамата поговориха. Хари Рекс твърди, че кредитът ни не е
обвързан със срок, така че банката трябва да почака. Стан му се сопна и го заплаши, че ще си поиска обратно цялата
сума. Като си тръгнах, още се караха.
— Жалко.
Двамата мълчаливо послушаха щурците.
— Джоузи поиска ли пари? — попита Карла.
— Не, но трябва да се махне от църквата. Омръзнало им е да живеят там и не ги виня. Кийра е вече по средата
на бременността и започва да ѝ личи. Няма да може да се крие още дълго. Нали си представяш какъв празник ще е
за клюкарите, когато разберат, че е бременна?
— Джоузи намерила ли си е квартира?
— Казва, че търси, но и тя не е на щатна работа. Може да отделя стотина долара месечно за наем. Освен това
нямат никакви мебели.
— Значи ние ще плащаме и наема?
— Още не, но съм сигурен, че ще се наложи. Натрупала е и сметки от болниците.
— А медицинските грижи за Кийра?
— О, да, и това.
След дълго мълчание Карла се обади:
— Да те питам нещо.
— Питай.
— Имаме ли още една бутилка вино?
25
Три дни по-късно учебните занятия приключиха. Хана и Карла бяха свободни цяло лято, така че семейство
Бриганс се натовариха заедно с кучето на колата и се отправиха към брега за годишната си ваканция. Родителите на
Карла почти се бяха пенсионирали, макар че поработваха по малко край Уилмингтън и имаха просторен апартамент
на Райтсвил Бийч. Хана и Карла обожаваха пясъка и морето.
Бащата на Карла, когото Джейк все още наричаше „господин Маккала“, обичаше да се представя като
инвеститор и беше способен да отегчи всеки с разказите за последните си печалби. Освен това списваше рубрика в
някакво икономическо списание, за което Джейк преди доста време се беше абонирал в напразен опит да проумее с
какво точно се занимава тъст му. Истинският му мотив обаче беше да установи дали той наистина има пари. Засега
финансовото състояние на господин Маккала си оставаше загадка, но беше ясно, че той и съпругата му живеят
охолно. Госпожа Маккала беше приятна жена на шейсет и пет, която участваше активно във всякакви клубове по
градинарство, организации за спасяване на костенурките и дружества на доброволци в болниците.
Предишното и по-предишното лято семейство Бриганс бяха летели от Мемфис до Роли, откъдето наеха кола за
почивката си. Хана искаше отново да отидат със самолет и се разочарова, когато научи, че ще пътуват с кола.
Дванайсет часа. Беше твърде малка, за да разбере какво означава да затегнеш колана, затова родителите ѝ внимаваха
какво говорят и какво правят. Планираха пътуването като огромно приключение и споменаваха местата, които ще
посетят по пътя. Истината беше, че щяха да се редуват да шофират и се надяваха дъщеря им да спи през повечето
време.
Саабът остана у дома. Колата на Карла беше по-нова и на по-малко километри. Джейк купи нови гуми и ѝ
направи профилактика.
Потеглиха в седем сутринта. Хана се беше сгушила полузаспала под завивка на задната седалка заедно с кучето.
Джейк намери мемфиска радиостанция с музика от 60-те и двамата с Карла припяваха на златните хитове, докато
слънцето изгряваше пред тях. Бяха си обещали да се държат ведро и безгрижно — и заради себе си, и заради Хана.
Адвокатската кантора затъваше. Банката си искаше парите. Делото „Смолуд“, тяхната златна кокошка, се превърна в
поредната катастрофа. Процесът на Дрю Гамбъл започваше след два месеца, но стоеше в календара зловещо като
дата за екзекуция. Приходите им намаляваха, а дълговете растяха и започваха да изглеждат непреодолими.
Двамата обаче бяха твърдо решени да оцелеят. Още не бяха навършили четиресет, бяха здрави, имаха прекрасен
дом, много приятели и кантора, която Джейк все още вярваше, че може да разшири и утвърди. Годината щеше да
бъде трудна във финансово отношение, но те щяха да издържат и да излязат от кризата по-силни.
Хана заяви, че е гладна, и Карла я предизвика да избере най-хубавото място за закуска. Тя си хареса заведение
за бързо хранене до междущатската магистрала, откъдето купиха храна, без да слизат от колата. Напредваха добре и
Джейк искаше да пристигнат, преди да се стъмни. Госпожа Маккала бе обещала вечерята да ги чака на масата.
Поиграха на разни игри в колата: избери билборд, преброй кравите, всичко, което хрумнеше на Хана, и
припяваха с радиото. Когато тя задряма, Карла извади книга и колата утихна за известно време. Обядваха бургери,
които купиха от друго заведение, избрано от Хана, и преди да потеглят, се смениха на волана. Карла шофира около
час, после ѝ се доспа. Джейк и бездруго не обичаше да кара тя, затова се смениха отново. Когато се върна на
пасажерската седалка, жена му се разсъни и не можа да заспи. Беше само два следобед, а ги чакаха още много
часове път.
Карла се обърна да се увери, че Хана спи, и каза:
— Знам, че се уговорихме да не повдигаме темата, поне не пред нея, но просто не мога да се отърся от тази
мисъл.—
И аз — усмихна се Джейк.
— Добре. Ето го главния въпрос. Къде ще е Дрю Гамбъл след една година?
Той ѝ отговори след повече от километър:
— Има три възможни отговора в зависимост от това какво ще стане на процеса. Единият вариант е да го
признаят за виновен в предумишлено убийство, което е твърде вероятно, защото няма съмнение какво точно се е
случило, и да го изпратят в „Парчман“, където да чака екзекуцията си. Може би ще успея да задействам някои
връзки и да му уредя закрила заради възрастта и ръста му, но мястото е наистина ужасно. Сигурно ще го сложат в
отделението на смъртниците, където може и да е по-безопасно, защото ще е в единична килия.
— А обжалванията?
— Те се точат цяла вечност. Ако го осъдят, сигурно пак ще движа делата му чак докато Хана замине да следва.
Вторият вариант е да го оправдаят поради невменяемост, но е слабо вероятно. Ако се случи, сигурно ще го настанят
за лечение с неясна продължителност и накрая ще го освободят. Сигурен съм, че семейство Гамбъл ще напуснат
окръга, а след тях и ние.
— Това също не ми се струва справедливо. За тях чудесно, но за семейство Коуфър — ужас. И ние сме насред
цялата бъркотия.
— Така е.
— Не искам Дрю да лежи в затвора до края на живота си, но не е справедливо и да се измъкне безнаказано след
онова, което е извършил. Трябва да има някаква златна среда, някакво по-леко наказание.
— Съгласен съм, но какво? — каза Джейк.
— Не съм сигурна, но покрай Карл Лий понаучих едно-друго за пледирането на невинност поради
невменяемост. Той не беше луд, а се измъкна. Дрю ми се струва много по-травмиран и откъснат от
действителността от него.
— И с това съм съгласен. Карл Лий е съзнавал прекрасно какво прави, когато е убил онези двамата. Планирал е
всичко прецизно и го е извършил безупречно. Защитата му не беше свързана с психическото му състояние, а целеше
да предизвика съчувствието на съдебните заседатели. Както обикновено, всичко се свежда до тях.
— Как ще предизвикаш съчувствието им сега?
Джейк хвърли поглед през рамо. Хана и Мъли спяха дълбоко.
— С бременната сестра — отговори той тихо.
— А мъртвата майка?
— Мъртвата майка е силен мотив, който ще използваме постоянно. Тя обаче всъщност не е била мъртва. Още е
дишала, имала е пулс и обвинението ще наблегне на това. Децата би трябвало да са знаели, че Джоузи не е мъртва.
— Стига, Джейк, децата са били ужасени до мозъка на костите си, сигурно са били в истерия, защото майка им
не е реагирала, за пореден път пребита от онзи звяр. Според мен напълно основателно са я помислили за мъртва.
— Това ще кажа на съдебните заседатели.
— Добре, а кой е третият вариант? Журито да не може да вземе единодушно решение?
— Да. Някои от съдебните заседатели сигурно ще проявят състрадание и няма да приемат предумишленото
убийство. Ще искат нещо по-леко, но повечето ще се заинатят и ще настояват за газовата камера. Дебатите, току-
виж, се превърнат в караница, защото заседателите не успяват да вземат решение, и няколко дни по-късно Нуз няма
да има друг избор, освен да обяви процеса за невалиден и да изпрати всички вкъщи. Дрю ще се върне в ареста в
очакване на нов процес.
— Каква е вероятността това да се случи?
— Ти ми кажи. Постави се на мястото на съдебните заседатели. Вече знаеш фактите.
— Защо все ме слагаш в журито?
Джейк се засмя. Отново беше виновен.
— За нас ще е голяма победа, ако не могат да вземат единодушно решение. „Виновен“ е най-вероятната
присъда. „Невинен поради невменяемост“ е слабо вероятна.
Карла се загледа в прелитащите покрай колата възвишения. Пътуваха по междущатската магистрала, бяха
някъде в Джорджия, а тя още не беше приключила с темата. Обърна се да провери Хана, после каза тихо:
— Джоузи нали обеща, че няма да правят аборт?
— Да, неохотно. Пък и вече е твърде късно.
— Значи през септември ще има бебе, ако всичко е наред. Кийра е добре, ходи на лекар, нали?
— Да, ние плащаме за част от тези неща.
— И е съгласна да даде детето за осиновяване?
— Пред теб се съгласи. Джоузи настоява. Знае кой ще отглежда детето, ако не го дадат, а в момента тя едва
смогва да изхранва себе си и Кийра.
Карла си пое въздух и погледна съпруга си.
— Мислил ли си за осиновяване?
— Като адвокат ли?
— Не, като баща.
Джейк едва не хлъцна, а ръцете му неволно завъртяха леко волана. Погледна изумено Карла, поклати глава и
каза:
— Не съм, но явно ти си мислила.
— Може ли да поговорим за това?
— Може за всичко да говорим.
И двамата се обърнаха към Хана.
— Ами — поде Карла с тон, който подсказваше, че предстои сложен разговор. Джейк впери поглед право
напред и през мислите му прелетяха усложненията, които виждаше лично за себе си. — Преди години с теб
обсъждахме дали да не осиновим дете, но после, не помня точно по каква причина, престанахме. Хана беше съвсем
малка. Лекарите ни бяха казали, че сме извадили късмет, че изобщо сме създали нея след няколко неуспешни опита,
и че това повече няма да се случи. А ние искахме поне още едно дете, може би две.
— Помня. Бях там.
— Може би просто животът ни завъртя и сме доволни и с едно дете.
— Предоволни.
— Но това бебе ще се нуждае от хубав дом, Джейк.
— Сигурен съм, че ще му намерят. Уреждам по няколко частни осиновявания годишно, бебета винаги се търсят.
— Но в случая ние ще имаме предимство, нали?
— Според мен има най-малко два големи проблема. Най-важното е: готови ли сме като семейство да се
разраснем? Ти си на трийсет и седем, искаш ли още едно бебе?
— Да, струва ми се.
— Ами Хана? Тя как ще реагира?
— Ще обожава братчето си.
— Братче ли?
— Да. Кийра казала на Мег преди два дни, че е момче.
— А аз защо не знам?
— Защото това са женски работи, Джейк, а ти винаги си зает. Само си представи, момченце с голяма сестра,
почти десет години по-голяма от него.
— Защо изведнъж се замислих за памперси и за обикаляне нощем с бебето на ръце?
— Това отминава. Най-лошото е раждането.
— На мен ми беше приятно.
— Лесно ти е на теб. Сега можем да го избегнем.
Помълчаха няколко километра, докато всеки от двамата планираше ходовете си. Джейк беше като замаян,
мъчеше се да подреди мислите си. Карла беше планирала настъплението си и очакваше съпротива.
Той се поуспокои, после се усмихна на съпругата си, която боготвореше.
— Кога точно започна да го обмисляш?
— Не знам. От известно време. Отначало си казах, че е абсурдно, превъртях през главата си всички доводи
„против“. Ти на практика си адвокат на семейството. Как ще изглежда, ако използваш работата си, за да получиш
бебето? Как ще реагира градът?
— Това е най-малката ми грижа.
— А какви отношения ще има детето с Кийра и Джоузи, ако изобщо поддържа някакви? А със семейство
Коуфър? Те ще бъдат ужасени, когато научат, че Стюарт им е оставил внуче. Едва ли ще искат да имат нещо общо с
бебето, но никога не се знае. Обмислих много проблеми и много причини да не го правим. Обаче не спирам да се
тревожа за детето. Някое щастливо семейство ще получи мечтаното обаждане по телефона. Ще отидат в болницата и
ще си тръгнат с едно момченце. Ще бъде тяхно. Защо да не бъде наше, Джейк? Заслужаваме го не по-малко от всеки
друг.
От задната седалка се обади сънено гласче:
— Няма ли да спираме за пишкане?
— Веднага — отговори Джейк и започна да се оглежда за изход от магистралата.
Пристигнаха на крайбрежието по здрач, разходиха се бавно, нагазили в прибоя. Хана не спираше да шляпа във
водата и да бърбори, хванала баба си и дядо си за ръце. На Карла ѝ се говореше, но Джейк не беше готов за още един
подобен разговор.
— Хрумна ми нещо — каза тя.
— И не се съмнявам, че ще го споделиш.
Тя подмина забележката му и продължи:
— Дрю стои в ареста по цял ден и изостава с образованието си. Там е от края на март и никой не го обучава.
Джоузи спомена, че е назад с две години.
— Поне.
— Можеш ли да уредиш да го посещавам два-три дни седмично, за да му преподавам?
— Имаш ли време?
— Имам цялото лято, Джейк, винаги ще намеря време. Може да помолим майка ти да гледа Хана, тя никога не
отказва, или да наемем бавачка.
— Или аз ще вляза в ролята на бавачка. Практиката ми е замряла, разполагам с предостатъчно време.
— Говоря сериозно. Мога да взема учебници от училището и да изготвим график.
— Не знам. Ще ни трябва одобрението на Ози, а напоследък той не е много отзивчив. Може да попитам съдия
Нуз.
— Безопасно ли е? Никога не съм ходила в ареста.
— Късметлийка си. Но не съм сигурен, че идеята ми допада. Ще си заобиколена от опасни типове и ченгета,
които напоследък не са най-добрите ми приятели. Ози ще трябва да вземе предпазни мерки, затова ще се опъва.
— Ще поговориш ли с него?
— Разбира се, щом искаш.
— Има ли шанс Дрю да излиза от ареста за по няколко часа седмично, за да се срещаме другаде?
— Никакъв.
Хана, баба ѝ и дядо ѝ се бяха обърнали и вече се приближаваха към тях.
— Какво ще кажете да изпием по чаша вино, докато приготвям вечерята? — предложи госпожа Маккала.
— Звучи чудесно — отговори Джейк. — Днес два пъти ядохме в колата, готов съм за истинска храна.
26
След пет дни, прекарани в разходки по плажа, плуване, четене, спане до късно и следобедна дрямка, и след
като господин Маккала постоянно го биеше на шах, Джейк беше готов за промяна. Рано сутринта на трийсет и
първи май той прегърна Карла, сбогува се с родителите ѝ и отпътува, доволен, че ще прекара следващите пет часа в
блажена самота.
Фондацията за защита на децата имаше офис на една улица близо до Фарагът Скуеър в центъра на Вашингтон.
Сградата беше в стил от 70-те години: сива тухлена постройка на пет етажа с недостатъчно прозорци. В указателя
във фоайето бяха изредени имената на десетина асоциации, неправителствени организации, коалиции, федерации,
гилдии и какво ли не още: от Американски производители на стафиди до Дружество на куриерите инвалиди.
Джейк слезе от асансьора на четвъртия етаж и намери вратата, която търсеше. Влезе в тясна приемна, в която
на спретнато бюро седеше дребен възрастен господин, който го поздрави с усмивка.
— Вие сигурно сте господин Джейк Бриганс, чак от Мисисипи.
— Точно така — отговори Джейк и пристъпи напред с протегната ръка.
— Аз съм Розуел, шефът — представи се мъжът и се изправи. Носеше червена папийонка и колосана бяла риза.
— Приятно ми е да се запознаем. — Ръкуваха се.
Джейк беше със светъл памучен панталон и спортна риза, без вратовръзка и без чорапи.
— И на мен ми е приятно.
— Идвате с кола от крайбрежието, нали?
— Да.
Джейк се озърна и огледа помещението. По стените висяха портрети в рамки на младежи в бели затворнически
дрехи или арестантски гащеризони, някои зад решетките, други с белезници.
— Добре дошли в щаба — каза Розуел с поредната си бодра усмивка. — Много интересен случай имате.
Прочетох всички материали. Либи изисква да четем всичко. — Той махна с ръка към вратата, докато говореше. — Тя
ви чака.
Джейк го последва в коридора.
— Либи, господин Бриганс е тук — съобщи Розуел. — Господин Бриганс, запознайте се с истинския началник:
Либи Провайн.
Госпожа Провайн го очакваше пред бюрото си и побърза да му протегне ръка.
— За мен е удоволствие, господин Бриганс. Нещо против да ви казвам Джейк? Тук се държим по-непринудено.
Силен шотландски акцент. По време на първия им телефонен разговор той с мъка я разбираше.
— Нищо против. Приятно ми е.
Розуел изчезна, а жената посочи малка заседателна маса в ъгъла на кабинета.
— Допуснах, че не бихте отказали скромен обяд.
На масата имаше два деликатесни сандвича в картонени чинии и две бутилки вода.
— Заповядайте — каза тя. — Добре ли пътувахте?
— Безпроблемно. Приятно ми беше да се махна за малко от плажа и от роднините.
Либи Провайн беше около петдесет, с рижа къдрава коса, която се прошарваше. Елегантните дизайнерски
рамки на очилата ѝ я правеха почти привлекателна. Джейк я беше проучил и знаеше, че е основала
неправителствената организация преди двайсет години, скоро след като завършила право в Джорджтаун. ФЗД, както
беше известна Фондацията за защита на децата, имаше на щат четирима адвокати и няколко правни асистенти.
Мисията ѝ беше да подпомага защитата на тийнейджъри по време на съдебни процеси за сериозни
престъпления и най-вече да се опитва да ги спасява преди издаването на окончателната присъда, след като са били
признати за виновни от съдебното жури.
Поприказваха си няколко минути, без никой да посегне към сандвичите, въпреки че Джейк умираше от глад.
После Либи попита:
— Очаквате ли прокуратурата да продължи с обвинението в предумишлено убийство?
— О, да. След две седмици има изслушване по този въпрос, но едва ли ще бъдем чути. Обвинението ще
продължи напред с пълна пара.
— Въпреки че Коуфър всъщност не е изпълнявал служебния си дълг?
— Точно там е проблемът. Както знаете, законът се промени преди две години, а новият трудно може да бъде
пренебрегнат.
— Знам. Ненужна законодателна промяна. Как се казваше? Закон за затвърждаване на смъртното наказание?
Като че ли щатът се нуждае от подкрепа, за да запълва отделенията за смъртници! Пълни глупости.
Тя знаеше всичко. Джейк беше разговарял с нея по телефона два пъти и ѝ беше изпратил обзор от четиресет
страници, който бяха изготвили с Порша. Беше говорил за нея с още двама адвокати: един в Джорджия и един в
Тексас, потърсили помощта на ФЗД по време на съдебните си процеси, и отзивите им бяха блестящи.
— Само Мисисипи и Тексас допускат смъртно наказание за убийство на полицай, независимо дали е при
изпълнение на служебния дълг или не. Няма логика.
— Все още водим тази война. Умирам от глад.
— Пилешка салата или пуйка и швейцарско сирене?
— Пилешката салата.
Разопаковаха сандвичите и отхапаха: тя много по-малка хапка от неговата.
— Изровихме новинарски материали за процеса на Хейли. Май е било голямо шоу.
— Може и така да се каже.
— Явно пледирането на невменяемост е свършило работа за човек, който всъщност не е бил невменяем.
— Целият процес беше на расова основа, но това няма да бъде фактор при Гамбъл.
— А вещото ви лице? Доктор Бас ли беше?
— Не бих дръзнал да го използвам отново. Той е пияница и лъжец, използвах го веднъж само защото беше на
разположение. Вие намерихте ли подходящ експерт?
Тя сдъвка коричката на сандвича си и кимна.
— Ще ви трябват най-малко двама. Един за пледирането на невменяемост — според мен само с това
разполагате — и един за присъдите, ако го признаят за виновен. За това можем да ви помогнем. На практика
всичките ни клиенти са виновни, а някои от престъпленията им са ужасяващи. Ние просто се опитваме да ги
запазим живи и да ги измъкнем от затвора.
Джейк дъвчеше, затова само кимна. Либи явно ядеше съвсем малко.
— Някой ден в нашата велика страна Върховният съд ще постанови, че изпращането на деца на смърт е
жестоко и необичайно наказание, но още не сме стигнали до този етап. Съдът може дори да прогледне и да
постанови, че осъждането на деца на доживотен затвор без право на замяна е равносилно на смъртна присъда. Но и
за това не е настъпил моментът. Ето защо ние продължаваме да се борим.
Тя най-сетне отхапа още един залък.
Джейк я беше помолил за пари и за хора. Парите бяха за вещите лица и за други съдебни разходи. Освен това му
трябваше помощта на още един опитен адвокат като втори защитник по време на процеса. Законът изискваше да
има втори защитник, но Нуз едва беше успял да намери един.
Джейк беше отправил тези искания писмено и с Либи ги бяха обсъдили по телефона. Адвокатите на
фондацията бяха претоварени. Средствата им бяха ограничени. Той беше шофирал пет часа, за да дойде на среща, на
която просто да поздрави Либи Провайн и да подчертае важността на делото срещу Дрю. Може би срещата очи в
очи щеше да я убеди да му окаже някакво съдействие.
— За много дела използваме детски психиатър от Мичиган — доктор Емил Джамбла. Засега е най-добрият.
Сириец, леко мургав, говори с акцент. Това може ли да се окаже проблем при вас?
— О, да. Сериозен проблем. Имате ли някой друг?
— Другият ни вариант е един лекар от Ню Йорк.
— А някой с подходящия акцент?
— Може би. Има един, който преподава в университета „Бейлор“.
— Това вече е друга работа. Знаете какво прави вещото лице в съда, Либи. Трябва да бъде от друг щат, защото
колкото по-отдалече идва, толкова по-умен изглежда в очите на съдебните заседатели. От друга страна, хората в
щата реагират силно на чужд акцент, особено ако е от Севера.
— Знам. Преди десет години имах дело в Алабама. Представяте ли си какво е аз да говоря пред жури в
Тъскалуса? Резултатът не беше добър. Момчето беше на седемнайсет. Сега е на двайсет и седем и още чака
изпълнението на смъртната си присъда.
— Мисля, че съм чел за този случай.
— Какви ще бъдат съдебните ви заседатели?
— Страховити. Обичайната шайка. Говорим за провинцията на Мисисипи, затова се опитвам да преместя
делото в друг щат. Където и да отидем обаче, демографските особености ще бъдат същите. Седемдесет и пет
процента бяло население. Среден доход на домакинство — трийсет хиляди. Очаквам девет или десет бели, двама-
трима чернокожи, седем жени, петима мъже, възраст от трийсет до шейсет, всичките християни или поне ще
твърдят, че са християни. От дванайсетте може би четирима ще са учили в колеж. Четирима изобщо няма да са
завършили гимназия. Един ще печели петдесет хиляди годишно. Двама-трима ще са безработни. Богобоязливи души,
които вярват в реда и справедливостта.
— Виждала съм такова жури. Процесът е насрочен за шести август, нали?
— Да. И не ми хрумва довод за отлагане.
— Защо толкова скоро?
— Защо не? Освен това имам основателна причина да искам делото да се гледа тогава. Ще ви обясня по-късно.
— Добре. И как ще се развие според вас?
— До известна степен банално. Щатът, разбира се, ще говори пръв. Прокурорът е компетентен, но неопитен в
такива дела. Ще започне със следователите, снимки от местопрестъплението, причината за смъртта, аутопсията и
така нататък. Фактите са прости, недвусмислени, снимките са смразяващи, затова съдебните заседатели ще му бъдат
в малкия джоб още от самото начало. Убитият е служил в армията навремето, бил е добър служител на закона,
местно момче и тъй нататък. Делото не е особено сложно. След броени минути заседателите вече ще познават
жертвата и убиеца и ще са видели оръжието на убийството. По време на кръстосания разпит ще попитам за
аутопсията и ще извадя на бял свят унизителната истина, че Коуфър е бил жестоко пиян. Някои от съдебните
заседатели ще бъдат възмутени. Други ще се шокират. По някое време обвинението вероятно ще призове сестрата да
даде показания. Тя е важен свидетел и от нея ще се очаква да каже, че е чула изстрела и че брат ѝ е признал за
убийството. Прокурорът ще се опита да докаже, че действията му преди стрелбата показват, че Дрю е съзнавал какво
прави. Било е отмъщение. Той е мислел, че майка му е мъртва, и е искал да отмъсти.
— Звучи достоверно.
— Така е. Само че показанията на Кийра може да се окажат още по-драматични. Когато тя застане на
свидетелското място, съдебните заседатели и всички останали в съдебната зала веднага ще разберат, че е бременна.
И то в последните месеци. Познайте кой е бащата.
— Не и Коуфър!
— Точно той. Ще я помоля да разкрие кой е бащата и тя ще свидетелства — доста емоционално, подозирам, —
че той я е изнасилвал многократно. Пет-шест пъти, като започнал около Коледа. Когато била сама, винаги ѝ посягал,
а после я заплашвал, че ще убие нея и брат ѝ, ако тя каже на някого.
Либи загуби ума и дума. Избута сандвича и затвори очи. След малко попита:
— Защо прокуратурата я вика да свидетелства, щом е бременна?
— Защото прокуратурата не знае.
Либи си пое дълбоко дъх, отметна косата си назад, изправи се и отиде в другия край на кабинета си. Застанала
зад бюрото си, попита Джейк:
— Не сте ли длъжен да осведомите прокурора?
— Не. Тя не е моя свидетелка. Не е и моя клиентка.
— Съжалявам, Джейк, но ми е трудно да го асимилирам. Да не би да се опитвате да скриете факта, че е
бременна?
— Да кажем, че не искам другата страна да научава.
— А няма ли прокурорът и неговите следователи да се срещнат със свидетелите си преди процеса?
— Обикновено го правят, от тях зависи. Може да се срещнат с Кийра, когато пожелаят. Говориха с нея преди две
седмици в моята кантора.
— Момичето крие ли се? Има ли приятели?
— Не много и, да, крие се. Обясних на нея и на Джоузи, че ще е най-добре никой да не знае за бременността, но
винаги съществува вероятност да бъде разкрита. Може и прокурорът да научи. Само че тя ще свидетелства на
процеса — независимо дали за обвинението или за защитата, — а ако делото се гледа през август, Кийра ще е
бременна в осмия месец.
— Личи ли ѝ?
— Почти не. Майка ѝ я кара да носи широки дрехи. Още живеят в църквата, но се опитвам да им намеря друго
място, някакъв апартамент в града. Престанаха да ходят на църковните служби преди няколко седмици и се стремят
да избягват всички.
— По ваша препоръка, предполагам.
Джейк се усмихна и кимна. Либи се върна до масата и седна. Отпи вода от бутилката си и каза:
— Изумително!
— Знаех си, че ще ви хареса. Мечтата на адвоката защитник. Засада на обвинението.
— Ясно ми е, че събирането и представянето на доказателствата при вас са ограничени, но ми се струва
крайно.
— Както ви казах, в наказателните дела на практика няма задължение за предварително представяне на
доказателствата. Това важи в повечето щати.
Либи го знаеше. Отхапа от сандвича си и задъвка бавно, но мислите ѝ препускаха.
— А ако процесът бъде обявен за невалиден? Обвинението ще се разбунтува заради изненадата и може да
поиска нов процес.
— Съдът рядко удовлетворява искането за нов процес от страна на обвинението. Върнахме се осемдесет години
назад и проучихме стотици дела, обявени за невалидни. Само три са по искане на обвинението и всички са свързани
с важни свидетели, които не се явяват в съда. Аз ще твърдя, че не е нужно делото да бъде обявено за невалидно,
защото момичето ще свидетелства независимо за коя страна.
— Някаква вероятност Коуфър да не е бащата?
— Едва ли. На четиринайсет е и твърди, че никога преди не е била с мъж.
Либи поклати глава и отмести поглед. Когато отново погледна към него, Джейк забеляза, че очите ѝ са
насълзени.
— Тя е още дете.
— Мило дете, което е имало труден живот — добави той.
— Знаете ли, Джейк, тези съдебни процеси са кошмарни. Била съм на десетки такива в много щати. Децата,
които извършват убийства, са различни от възрастните, които извършват убийства. Техният мозък не е напълно
оформен. Те са податливи на влияние. Често са малтретирани и унижавани, без да могат да избягат. И въпреки това
са способни да натиснат спусъка като възрастен човек. А и гневът на близките на жертвата е като към възрастен. За
вас е първото такова дело, нали?
— Да, и не съм го искал.
— Знам. Колкото и тежки да са тези процеси, те са моето призвание и аз харесвам предизвикателствата им.
Обичам съдебната зала, Джейк, и наистина не искам да пропусна момента, когато Кийра ще застане на
свидетелското място. Каква потресаваща драма!
— Това означавали…
— Искам да бъда там. Имам процес в Кентъки в началото на август, но ще поискаме отсрочка. Другите ни
адвокати са заети. Без да ви обещавам, може би ще успея да разчистя графика си и да участвам.
— Би било огромна помощ. — Джейк не сдържа усмивката си. — Как стои въпросът с парите?
— Както винаги, нямаме средства. Ще покрием моето време и разноски и ще подсигурим вещото лице, ако и
когато се стигне до присъда. Опасявам се, че ще трябва вие да наемете експерт, който да обоснове невменяемостта.
— Някакви предложения?
— О, разбира се, познавам много. Бели, чернокожи, мъже, жени, млади и стари. Само си изберете какъв искате.
Ще намеря най-подходящия, нека да помисля.
— Определено трябва да е бял и вероятно жена, съгласна ли сте? Най-вероятно е жена да прояви известно
състрадание. Жена, която е била удряна от пияница. Жена, която пази тъмна тайна за това, че е била сексуално
малтретирана. Жена с дъщеря в тийнейджърска възраст.
— Имаме дебело досие с най-добрите експерти.
— Не забравяйте и за акцента.
— Няма, разбира се. Всъщност в Ню Орлиънс има един психиатър, когото използвахме преди три години. Аз не
присъствах в съдебната зала, но нашите адвокати бяха впечатлени. Съдебните заседатели също.
— Колко ще ми струва?
— Около двайсет хиляди.
— Нямам двайсет хиляди.
— Ще видя какво мога да направя.
Джейк протегна ръка.
— Ще сте добре дошли в окръг Форд, но все пак да се надяваме, че процесът ще се проведе другаде.
Либи стисна ръката му и отговори:
— Договорихме се.
27
Следователят на областния прокурор беше бивш помощник-шериф от окръг Тайлър на име Джери Снук. В
понеделник сутринта той дойде на работа в прокуратурата в Гретна и се зае да планира седмицата си. Петнайсет
минути по-късно го повикаха в кабинета на Лоуел Дайър в съседство.
Шефът му беше в отвратително настроение.
— Току-що говорих по телефона с Ърл Коуфър, който ми се обажда поне три пъти седмично — започна той. —
Попита каквото пита винаги: кога ще е процесът? Казах му: на шести август, както и последния път, когато се
обадихте. Датата е насрочена и няма да се промени. Сигурно ли било, че процесът ще се проведе в окръг Форд.
Отговорих, че не знам, защото Бриганс иска да го премести. Попита защо. Защото смята, че в Клантън делото е
получило лоша известност и трябва да се потърси по-неутрално място. Защото иска съдебни заседатели, които не са
запознати със случилото се. Той се разстрои и започна да ругае, каза, че системата все защитава престъпниците.
Обясних му, че ще се противопоставим на всеки опит за преместване, но решението е в ръцете на съдия Нуз. Ърл
започна да дърдори за процеса срещу Карл Лий Хейли и пак повтори, че системата не е справедлива, защото той се
измъкнал поради невменяемост, а Бриганс и сега щял да скрои същия номер. Напомних му, че тогава съдия Нуз е
отказал да промени мястото и че от много отдавна не е позволявал подобно нещо. Обясних, че в Мисисипи съдиите
рядко местят процесите, но той не слуша и е много озлобен. Иска да му гарантирам, че хлапето ще бъде осъдено и
изпратено на смърт, дори попита къде ще се проведе екзекуцията. Бил чел, че в Мисисипи има много хора, осъдени
на смърт, но май никой не влизал в газовата камера. Средно прекарвали по осемнайсет години в очакване на
смъртното наказание. Не можел да чака толкова дълго, семейството му било съсипано. Същия разговор го водихме и
миналия петък.
— Съжалявам, шефе — каза Снук.
Дайър размести някакви документи върху бюрото си.
— Е, това е част от работата ни.
— Искахте да обсъдим майката и сестрата.
— Да, най-вече сестрата. Трябва незабавно да поговорим с тях. Имаме най-обща представа какво ще каже
Джоузи на процеса, но няма да я викаме като свидетелка. Момичето обаче трябва да даде показания. Допускаме, че
обвиняемият няма да свидетелства, затова ще призовем сестра му. Какво ни е известно за тях на този етап?
— Живеят в църквата. Джоузи работи най-малко на две места. Не знам какво прави момичето. Още е дете, а
учениците са във ваканция.
— Можем да говорим с нея единствено в присъствието на майка ѝ. На теория може и насаме, но това ще
създаде проблеми. Бриганс ще се намеси и ще вдигне адска олелия. Те явно го слушат за всичко.
— Нямам против да почукам на вратата, когато Джоузи я няма.
Дайър поклати глава.
— Тя ще се уплаши и ще се обади на майка си. Твърде рисковано е. Ще звънна на Бриганс и ще уговорим среща.
— Късмет.
— Процесът е след два месеца. Готов ли си?
— Ще бъда.
— Кога тръгваш за окръг Форд?
— Утре.
— Отбий се при Ърл Коуфър. Трябва да успокоим близките.
— С удоволствие.
*Обработка: ehobeho, skygge *
Джейк и Карла паркираха пред ареста и се отправиха към входа. Той носеше куфарчето си. Тя — голяма
платнена чанта, пълна с учебници и тетрадки. Вътре Джейк поговори с двама помощник-шерифи, които познаваше,
но не представи съпругата си. Атмосферата веднага стана напрегната и поздравите бяха неохотни. Той поведе Карла
през една врата към килиите и спря на пропуска, където ги очакваше сержант Бюфорд.
— Ози ни поръча да дойдем в девет — каза Джейк. — По заповед на съдия Нуз.
Бюфорд си погледна часовника, все едно Джейк не знаеше колко е часът.
— Трябва да го проверя — посочи той куфарчето на Джейк, който го отвори за бърза инспекция. Удовлетворен,
но не и доволен, сержантът погледна към платнената чанта на Карла и попита: — А там какво има?
Тя я отвори и поясни:
— Учебници и тетрадки.
Той поразрови, без да вади нищо, и избоботи:
— Последвайте ме.
Джейк беше уверил Карла, че няма нищо опасно, но въпреки това коремът я присви. За пръв път влизаше тук и
очакваше да види арестанти, които я зяпат злобно зад решетките. Нямаше открити килии обаче, а само тъмен и
тесен коридор с протрит мокет и врати от двете страни. Спряха пред една и Бюфорд я отключи с един от
многобройните ключове на халката си.
— Ози каза два часа. Ще се върна в единайсет.
— Аз искам да си тръгна след един час — каза Джейк.
Бюфорд сви рамене, за да покаже, че му е все тая, и отвори вратата. Кимна им да влязат и заключи зад тях.
Дрю седеше на малка маса, облечен в същия избелял гащеризон, който носеше всеки ден. Не се изправи и не
поздрави. Играеше си с тесте карти.
— Дрю, това е съпругата ми, госпожа Бриганс, но можеш да ѝ казваш госпожа Карла.
Дрю се усмихна, защото беше невъзможно да не се усмихнеш на Карла. Седнаха на металните столове от
другата страна на тясната маса.
— Приятно ми е да се запознаем, Дрю — каза тя.
— Както обясних вчера, госпожа Карла ще те посещава два пъти седмично и ще изготви програма за обучението
ти.
— Добре.
— Джейк ми каза, че миналата година си бил в девети клас, нали? — попита Карла.
— Аха.
Джейк се усмихна и го поправи:
— Дрю, искам да свикнеш да отговаряш с „Да, госпожо“ и „Не, госпожо“. Също и е „Да, господине“ и „Не,
господине“. Ще се опиташ ли?
— Да, господине.
— Браво на теб!
— Говорих с учителите ти и от тях научих, че си изучавал история на Мисисипи, алгебра първо ниво,
английски, естествени и точни науки. Така ли е?
— Май да.
— Имаш ли любим предмет?
— Ами не. Нито един не ми харесваше. Мразя училището.
Учителите бяха казали същото. Бяха единодушни в преценката си, че момчето е безразлично в клас, едва крета
с материала, има шепа приятели, необщително е и като цяло се чувства нещастно в училище.
Първото впечатление на Карла беше сходно като това на Джейк. Трудно ѝ беше да повярва, че Дрю е на
шестнайсет години. Изглеждаше по-скоро на тринайсет. Беше дребен и хилав, с буйна руса коса, която отчаяно се
нуждаеше от подстригване. Държеше се непохватно и плахо, като избягваше да гледа хората в очите. Тя не можеше да
си представи как е извършил толкова тежко престъпление.
— Добре, много деца мразят училището, но не бива да прекъсваш — каза Карла. — Хайде да се уточним, че
това сега не е училище, а частни уроци. Искам да отделяме по трийсет минути на всеки предмет и после да ти
давам домашно.
— С домашни става като в училище — отговори Дрю и всички се засмяха.
За Джейк това беше малък пробив, защото клиентът му за пръв път правеше опит да се пошегува.
— Май е точно така. С какво искаш да започнем?
Той сви рамене и отговори:
— Все едно. Ти си учителката.
— Добре. Да започнем с математиката.
Дрю се начумери, а Джейк промърмори:
— И на мен не ми е любим предмет.
Карла бръкна в чантата си, взе една тетрадка и я остави върху масата. Отвори я и откъсна първия лист.
— Това са десет прости математически задачи, които искам да решиш.
Подаде на Дрю молив. Задачите бяха лесни — събиране на числа, с което всеки петокласник би се справил за
минути.
За да намали напрежението, Джейк извади папка от куфарчето си и потъна в адвокатски дела. Карла пък взе да
разлиства учебник. Дрю започна да решава задачите и наглед не се затрудняваше.
Напредъкът му в училище беше най-малкото неравномерен. Беше учил в седем-осем училища в различни
окръзи и щати. Поне два пъти беше повтарял един и същ клас. Беше живял при три приемни семейства, в
сиропиталище, при двама роднини и беше прекарал четири месеца в изправителен дом заради кражба на
велосипеди, освен това беше оставал бездомен задълго, когато изобщо не беше ходил на училище. Най-стабилният
период от живота му беше между единайсетата и тринайсетата му година, когато майка му беше в затвора, а Дрю и
Кийра бяха изпратени в баптистки дом за сираци в Арканзас, където имаха подслон и сигурност. Когато освободиха
Джоузи условно, тя взе децата си и семейството продължи хаотичното си пътуване насам-натам.
С писменото разрешение на майка им Порша упорито издири дневниците с успеха на Дрю и Кийра в
различните училища и състави техните кратки печални биографии.
Смръщил вежди, Джейк се преструваше, че чете, но всъщност мислеше колко се е променил клиентът му през
последните единайсет седмици. По време на първите им срещи беше почти в ступор, после беше започнал да
отронва по някоя дума, следваха двете седмици в клиниката в Уитфийлд, принудителната му изолация и ужасът от
живота в арестантска килия, за да се стигне до сегашния момент, когато Дрю вече беше способен да води сносен
разговор и да се интересува какво го очаква в бъдеще. Несъмнено антидепресантите действаха. Помогна също
фактът, че един надзирател, господин Зак, харесваше момчето и прекарваше известно време с него. Носеше му
шоколадови кексчета, изпечени от жена му, и книжки с комикси, даде му тесте карти и го научи да играе на руми, на
покер, на блекджек. Когато нямаше много работа, господин Зак се отбиваше в тясната килия да поиграят малко.
Човешкият контакт бе важен за всеки и той беше върл противник на пълната изолация.
Джейк се отбиваше почти ежедневно. Той също играеше карти с Дрю и си говореха за времето, за момичета, за
приятелите и за игрите, на които беше играло момчето преди. За всичко друго, освен за убийството и процеса.
Още не беше готов да зададе на клиента си най-важния въпрос: „Знаеше ли, че Коуфър е изнасилвал Кийра?“. И
то защото самият той не беше готов да чуе отговора. Ако беше „да“, значи ставаше дума за отмъщение, което
означаваше, че Дрю е действал с намерението да защити сестра си. Следователно предумишлено, а това щеше да му
донесе смъртна присъда.
Може би Джейк никога нямаше да зададе въпроса. Все още имаше сериозни съмнения дали да призове Дрю
като свидетел и да го подложи на унищожителен кръстосан разпит от страна на прокурора.
Докато го гледаше как решава задачите си, не можеше да си представи, че ще го изправи пред съдебните
заседатели. Адвокатът на всеки подсъдим пазеше това решение за последния момент. В щата Мисисипи защитата не
беше задължена да разкрива дали обвиняемият ще свидетелства. Джейк беше намекнал пред съдия Нуз и Лоуел
Дайър, че няма такова намерение, но това беше част от замисъла му да принуди обвинението да призове като
свидетел Кийра. Освен брат ѝ тя беше единственият очевидец.
— Ето — каза Дрю и подаде листа на Карла.
Тя се усмихна, подаде му друг лист и каза:
— Добре, сега се опитай да решиш тези. Малко по-трудни са.
Докато той работеше, Карла оцени първата поредица задачи. Беше сгрешил четири от десет. Вече ѝ беше ясно с
какво си има работа.
Бюфорд се върна след един час, а Джейк беше готов да си тръгне. Помоли Дрю да се изправи, да се ръкува по
мъжки и да каже „довиждане“. Карла подготвяше кратък урок за индианското население, обитавало в миналото тези
места.
Джейк излезе от ареста и измина трите преки до площада, за да отиде на среща, която всъщност му се искаше
да избегне. Влезе в Секюрити Банк, почака пет минути във фоайето и скоро видя Стан Аткавидж да го кани с жест в
просторния си кабинет. Поздравиха се като добри приятели, каквито наистина бяха, но и двамата очакваха с ужас
предстоящия разговор.
— Да караме без заобикалки, Стан — предложи Джейк.
— Добре. Виж, както вече съм ти казвал, банката не е същата като преди две години. Тогава собственикът ни
беше местен, освен това Ед ми даваше голяма свобода. Можех да правя почти всичко, което пожелая. Както знаеш
обаче, Ед продаде банката и вече го няма, а новите собственици в Джаксън имат друг модел на управление.
— Това вече го обсъдихме.
— И пак го обсъждаме. С теб сме приятели от много години и бих направил всичко по силите си, за да ти
помогна. Само че сега нямам думата.
— Каква сума искат?
— Този заем не им харесва, Джейк. Пари за съдебни процедури. Наричат го „вредни пари“ и отначало смятаха
да го откажат. Убедих ги, че ти си разбираш от работата и си сигурен, че делото „Смолуд“ ще бъде златна мина. Сега,
когато то се провали, те смятат, че са доказали правотата си. Искат половината от седемдесетте хиляди долара, и то
скоро.—
Стигаме до моята молба за рефинансиране. Ако банката може да рефинансира ипотеката на къщата ми, да
ми отпусне още малко кредит, ще имам пари, с които да боравя. Ще се разплатя по заема за съдебни разноски и ще
си запазя бизнеса.
— Всъщност твоят бизнес ги притеснява. Прегледали са финансите ти и не са никак впечатлени.
Само като си представи как някакви нафукани банкери тършуват из сметките му и се мръщят на приходите му,
кръвта на Джейк кипна. Мразеше банките и за пореден път си обеща да намери начин в бъдеще да не ги допуска в
живота си. В момента обаче това му се струваше невъзможно.
— Миналата година брутният ти доход е бил деветдесет хиляди, а печалбата — петдесет преди облагането с
данъци.
— Повярвай ми, знам го. Само че по-миналата година доходът ми беше сто и четиресет хиляди. Знаеш какво е
да си търсиш клиенти в малко градче. С изключение на Съливан всички адвокати от канторите на площада имат
силни и слаби периоди.
— Така е, но по-миналата година ти имаше пари заради хонорарите от оспорването на завещанието на Хъбард.
— Наистина не искам да споря с теб, Стан. Купих къщата преди две години от Уили Трейнър за двеста и
петдесет хиляди — много пари за Клантън, но и къщата си я бива.
— И аз без колебание одобрих заема. Но шефовете в Джаксън са скептични по отношение на твоята оценка на
имота.—
И двамата знаем, че е леко завишена. Обзалагам се, че кучите синове в Джаксън живеят в къщи, които
струват много повече от триста хиляди долара.
— Това няма значение. Те отказват нова ипотека. Съжалявам, Джейк. Ако зависеше от мен, щях да я одобря
само срещу твоя подпис, без гаранции.
— Да не се увличаме, Стан. В крайна сметка ти си банкер.
— Аз съм ти приятел, Джейк, много ми е гадно да ти съобщавам лоши новини. Нищо не можем да отпуснем.
Никакво рефинансиране.
Джейк въздъхна съкрушено и почти съжали приятеля си. Дълго се взираха един в друг и накрая той каза:
— Добре, ще се поогледам. Кога си искат парите?
— До две седмици.
Джейк поклати глава невярващо.
— Е, явно ще трябва да се разделя с доста мизерните си спестявания.
— Съжалявам, Джейк.
— Знам, Стан, съзнавам, че не ти стоиш зад всичко това. Не се измъчвай. Ще оцелея някак.
Ръкуваха се и Джейк побърза да напусне банката.
Той мина по задните улички, за да избегне хората, и след броени минути влезе в кантората си. Очакваха го още
лоши новини.
Джоузи седеше с Порша на рецепцията. Пиеха кафе и бяха увлечени в приятен разговор. Джоузи не си беше
направила труда да си уговори среща предварително, а Джейк не беше в настроение да я слуша, но не можеше да
откаже. Тя се качи в кабинета му и седна срещу разхвърляното му бюро. Поговориха малко за Дрю и Джейк ѝ
съобщи, че Карла е в ареста за първия им частен урок. Малко преувеличи, като увери Джоузи, че оказаното
внимание било видимо приятно за Дрю. После поговориха за Кийра и тя я определи като самотна, отегчена и
уплашена. Госпожа Голдън ги посещавала три пъти седмично за уроците. Давала много домашни и Кийра била
заета. Чарлс и Мег Макгари се отбивали през ден да я наглеждат. Джоузи беше престанала да ходи на църква, защото
Кийра вече не можела да я придружава. Вече ѝ личало малко, а нали трябвало да пазят тайната ѝ.
Тя извади няколко писма от чантата си и ги подаде на Джейк.
— Две са от болниците тук и в Тюпълоу, а едно от хирурга там. Общо шестнайсет хиляди долара и нещо и,
разбира се, заплашват. Какво да правя, Джейк?
Той бързо прегледа цифрите и отново се удиви на цената на здравеопазването.
— Работя на три места на минимална надница и се справяме криво-ляво, но тези сметки не мога да ги платя.
Освен това ми трябва нова скоростна кутия за колата. Ако сега ме остави, свършено е с мен.
— Можем да обявим несъстоятелност по тези сметки — каза Джейк.
Избягваше фалитите със същата категоричност, с която избягваше и разводите, но понякога все пак нагазваше в
тях, когато клиентът му беше в крайна нужда.
— Но аз имам нужда от лекаря си, Джейк. Не мога да не му платя. Пък и вече обявих банкрут преди две години
в Луизиана, и то за втори път. Има ли ограничение колко пъти можеш да го правиш?
— Опасявам се, че има.
С нейните финансови проблеми, присъди и разводи Джоузи вероятно познаваше закона по-добре от повечето
адвокати. Джейк се възхищаваше на смелостта ѝ и на нейната решимост да защитава децата си, но се бореше да
овладее импулсивното си желание да ѝ се скара заради безбройните грешки.
— Значи не мога да го направя отново. Какво предлагаш?
Искаше му се да ѝ предложи да си наеме друг адвокат.
Беше прекомерно зает със сина ѝ и сигурно заради него самият той щеше да банкрутира. Не беше давал
съгласието си да се занимава и с нейните каши. Тъкмо обратното, бяха го принудили да представлява Дрю. Но вече
беше адвокат на семейството и нямаше измъкване.
Хари Рекс би я натирил, би я прогонил от кантората си без капка състрадание. Лушън би я приел, но после би
стоварил проблемите ѝ върху бюрото на някой новобранец, докато той самият се готви за сензационна защита на
сина ѝ. Джейк не можеше да си позволи този лукс. Истината беше, че рядко отказваше на беден клиент, изпаднал в
нужда. Понякога му се струваше, че половината му работа е про боно или пък се съгласяваше предварително на
нещо, а месеци по-късно установяваше, че хонорар няма да има.
Проблемът се усложняваше заради времето, което го притискаше. Кийра трябваше да роди след около три
месеца. Джейк пазеше ярък спомен за разговора си с Карла.
— Добре, ще се обадя в болниците и ще си поговоря с лекарите.
Джоузи вече триеше очи.
— Някога налагали ли са запор на заплатата ти, Джейк?
Каква заплата?
— Не, не са.
— Отвратително е. Изгърбваш се от работа на някое гадно място, а когато накрая ти платят, в плика се мъдри и
жълто листче с предупреждение. Някаква компания за кредитни карти, финансова фирма или скапан търговец на
коли е сложил ръка на заплатата ти и вземаш два пъти по-малко. Ужас. Това е историята на моя живот, Джейк. Все
се катеря по някоя планина, старая се да има храна на масата, а онези винаги са по петите ми. Пишат ми злобни
писма. Наемат адвокати. Някой все ме заплашва. Нямам против да се скъсвам от работа, но едва смогвам да оцелея.
За нещо повече дори не смея да помисля.
Човек лесно можеше да заключи, че Джоузи сама е виновна за проблемите си, че сама си е навредила, но
Джейк се запита дали изобщо някога е имала шанс за нещо друго. Беше живяла трийсет и две трудни години. С
малко усилия можеше да е привлекателна и точно това несъмнено ѝ бе създавало сериозни проблеми с лоши мъже.
Вероятно много пъти бе подлагана на тормоз. Или пък открай време беше вземала неправилни решения.
— Ще се обадя, за да спечеля време — отговори Джейк, защото не му хрумваше друго, а трябваше да работи с
надеждата някой да му плати.
— Трябват ми осемстотин долара за скоростна кутия — изломоти тя, — втора ръка. Можеш ли да ми дадеш
заем?
Молбата не беше необичайна за адвокат в малък град. Джейк се беше научил по трудния начин да не дава заеми
на разорени клиенти. Обичайният и благонадежден отговор беше: „Извинявай, но професионалната етика ми
забранява да ти заема пари“.
„Защо?“
Защо ли? „Защото шансовете да се разплатиш са нищожни. Защото комисията по етика на адвокатската колегия
още преди десетилетия е установила, че нейните членове, повечето от които са адвокати от малки градове, трябва да
бъдат защитени от подобни молби.“
В момента Джейк имаше четири хиляди долара във фирмената си сметка — пари, от които отчаяно се
нуждаеше през следващите месеци, за да не затвори кантората. Но какво толкова? Джоузи се нуждаеше от парите
много повече от него и ако останеше без кола, на главата му щяха да се стоварят още нежелани проблеми. Той
можеше да работи допълнително, да привлича повече клиенти, да помоли Нуз да му възлага жалки дела, които би
могъл да пораздува и да уговаря споразумения. Гордееше се с факта, че защитава всякакви хора, а не е костюмар от
голяма фирма, и винаги досега успяваше да си подсигури допълнителна работа, когато изпаднеше в затруднено
положение.
Усмихна се, кимна и отговори:
— Мога да го уредя. Ще те помоля да подпишеш разписка с дата на падеж след една година. Формалност по
етични причини.
Джоузи поплака още малко, а Джейк се преструваше, че си води бележки. Когато плачът най-накрая секна, тя
каза:
— Извинявай, Джейк, много съжалявам.
Той я изчака да се успокои и каза:
— Хрумна ми една идея, Джоузи. Омръзнало ти е да живееш в църквата. Пастор Макгари и паството му ти
оказаха огромна подкрепа, но двете с Кийра не бива да оставате по-дълго там. Скоро хората ще разберат, че тя е
бременна, и клюките ще тръгнат. Не си в състояние да платиш тези сметки, а е слабо вероятно болниците и
лекарите да престанат да си търсят парите. Искам да изчезнеш, да се преместиш, просто да се изпариш от тук.
— Не мога да замина, докато Дрю е в ареста и очаква процеса.
— В момента не можеш да му помогнеш. Премести се някъде и се скрий дотогава.
— Къде?
— В Оксфорд например. Само на час път от тук. Университетски град е и наемите са ниски. Ще ти потърсим
обзаведено жилище. Лято е, студентите са си заминали. Имам там двама приятели адвокати, ще ги понатисна да ти
намерят работа. Забрави за тези сметки. Събирачите на дългове не могат да те открият.
— Това е историята на моя живот, Джейк. Винаги бягам.
— Няма причина да оставаш тук — нямаш близки, нямаш истински приятели.
— Ами лекарят на Кийра?
— В Оксфорд има хубава болница с много лекари. Ще ѝ осигурим някой, това е приоритет.
Сълзите бяха пресъхнали, погледът ѝ се избистри.
— Ще ми трябва заем и за да се установя другаде.
— Има още нещо, Джоузи. Кийра ще роди бебето някъде в края на септември, след процеса и след като всички
в Клантън узнаят за нейната бременност. Ако роди в Оксфорд обаче, тук малко хора ще научат. Много малко.
Семейство Коуфър ще бъдат шокирани, когато разберат за внучето си, и сигурно няма да искат да имат вземане-
даване с него. Все пак животът ме е научил, че не е възможно да предвидиш човешкото поведение. Има вероятност
да пожелаят да поддържат някакъв контакт с детето. Но това не може да стане.
— И няма да стане.
— Ще направим осиновяването там, в друг съдебен окръг. Кийра ще тръгне в друго училище и приятелите ѝ
няма да знаят за нейната бременност. Преместването ще бъде най-добрият вариант и за нея, и за теб.
— Не знам какво да правя, Джейк.
— Ти умееш да оцеляваш, Джоузи. Махни се от това място. Тук не ви очаква нищо добро, вярвай ми.
Тя прехапа устни и се опита да възпре отново напиращите сълзи. После каза тихо:
— Добре.
* * *
Красивата къща на съдия Рубън Атли се намираше през две преки от дома на Джейк, в центъра на Клантън.
Беше толкова стара, че си имаше име — „Мейпъл Рън“, а съдията живееше там от десетилетия. Късно следобед
Джейк паркира зад големия буик и потропа на рамката на мрежестата врата. Атли беше прочут скъперник, който
отказваше да си постави климатици.
Дрезгавият глас на съдията покани Джейк да влезе и той пристъпи във влажния задушен вестибюл. Атли се
появи с две чаши, пълни с кафеникава течност — обичайния му подсладен коктейл уиски сауър в края на труден
ден. Подаде едната чаша на Джейк и каза:
— Да седнем на верандата.
Излязоха на открито, където въздухът не беше толкова тежък, и се отпуснаха на ратановите столове.
Рубън Атли заемаше съдийския пост в канцлерския съд от много дълго време и тихомълком си вреше носа в
повечето дела в окръга. В юрисдикцията му попадаха семейното право, всички разводи, осиновявания, оспорвания
на завещания, спорове за земя, за зониране — дълъг списък с правни проблеми, които почти никога не се решаваха
със съдебни заседатели. Той беше мъдър, справедлив и строг и не търпеше многословни или лениви адвокати.
— Разбрах, че са ти натрапили делото „Гамбъл“.
— Боя се, че е така.
Джейк отпи от уискито, което не му беше любимото питие, и се зачуди какво обяснение ще даде на Карла.
Нямаше да е много трудно. Ако съдия Атли ти предложи питие и те покани на предната си веранда, никой адвокат
не отказва.
— Нуз ми се обади за съвет. Отговорих, че няма друг адвокат в окръга, способен да се справи с това дело.
— Много благодаря.
— Такава ти е професията, Джейк. Адвокатът невинаги избира клиентите си.
А защо не? Защо да не беше възможно Джейк или всеки друг адвокат да откаже на клиент?
— Да, не мога да се откопча.
— Сигурно ще пледираш невменяемост.
— Вероятно, но всъщност го е застрелял най-хладнокръвно.
— Много тъжно. Голяма трагедия. Прахосан живот — и на помощник-шерифа, и на това момче.
— Едва ли ще има някакво съчувствие към момчето.
Атли отпи и се загледа към покривите надолу по склона.
В далечината се виждаше и покривът на Хокът Хаус.
— Какво е справедливото наказание, Джейк? Не ми допада идеята да изправяме деца на процес, но помощник-
шерифът е мъртъв, независимо кой е натиснал спусъка. Убиецът трябва да бъде наказан, и то строго.
— Точно това е големият въпрос, нали? Градът иска смъртна присъда и газова камера. Моята работа е да се
боря срещу това.
Атли кимна и отново отпи от питието си.
— Каза, че се нуждаеш от услуга.
— Да, господин съдия. Според мен не е справедливо да съдим момчето в този окръг. Невъзможно е да се избере
безпристрастно жури. Съгласен ли сте?
— Аз не работя със съдебни журита, Джейк. Знаеш го.
Джейк знаеше също, че само шепа хора са осведомени по случая по-обстойно от Атли.
— Само че вие познавате окръга по-добре от всеки друг, господин съдия. Възнамерявам да помоля за
преместване на процеса и вие трябва да ми помогнете.
— Как?
— Поговорете с Нуз. Вие, съдиите, общувате помежду си по особен начин. Току-що казахте, че той ви се е
обадил за съвет кого да назначи. Повлияйте му да премести процеса.
— Къде?
— Където и да е, само не тук. Делото ще остане в неговата юрисдикция, защото вече му е поверено и защото е
от огромен публичен интерес. Едва ли ще иска да пропусне забавлението. Освен това, ако се представи в
благоприятна светлина, ще дръпне пред конкурента си на изборите следващата година.
— Бъкли ли имаш предвид?
— Така се говори. Той вдига шум около себе си.
— Бъкли е глупак, освен това го посякоха на последните избори.
— Така е, но никой действащ съдия не обича изборите.
— Аз никога не съм участвал в избори — отбеляза Атли доста самодоволно.
Кой юрист щеше да е толкова безмозъчен, че да стане конкурент на Рубън Атли?
— Нуз отказа да премести процеса срещу Карл Лий Хейли, защото според него случаят толкова се разчул, че в
целия щат знаели подробностите. И сигурно имаше право. Този път е различно. Убийството на полицай е важна
новина. Трагична и тъй нататък, но се случва. Вестниците я съобщават и после спират. Обзалагам се, че в окръг
Милбърн тя не се обсъжда.
— Миналата седмица бях там, нито дума.
— Тук обаче е различно. Семейство Коуфър имат много приятели. Ози и момчетата му са бесни и постоянно
подклаждат огъня.
Съдията кимаше. Отново отпи от питието си и каза:
— Ще поговоря с Нуз.
28
След нова порция обиди от страна на Хари Рекс банкерът Стан все пак успя да убеди шефовете си в Джаксън да
намалят вноската на двайсет и пет хиляди долара. Джейк изгреба спестяванията си и написа чек за половината
сума. Хари Рекс намери отнякъде пари и също подготви чек, придружен от собственоръчно написана клетва повече
да не проговори на Стан. Едва не заплаши да го фрасне при следващата им среща на площада.
Хари Рекс все още беше убеден, че ще изкарат някакви пари от делото „Смолуд“, дори да уговорят само
споразумение за щети, което да спести на „Сентръл енд Садърн“ разходите за голям съдебен процес. А за кога
можеше да бъде насрочен той, никой не знаеше. Шон Гилдър и момчетата от железопътната компания владееха
виртуозно играта на отлагане и твърдяха, че все още търсят най-подходящото вещо лице. Нуз ги беше притискал
здравата повече от година, но след фиаското на Джейк на етапа на събиране и представяне на доказателствата той
престана да бърза. Партньорът на Гилдър, Доуби Питман, беше намекнал, че железниците може би ще обмислят
споразумение за щети, само и само да им се размине процесът. „Нещо от порядъка на сто хиляди“, пошушнал беше
той на питие в Джаксън.
Все пак имаше някаква вероятност железопътната и застрахователната компания да им напишат чек. Съдебните
разходи — вече 72 000 долара и малко отгоре — щяха да бъдат първото нещо, което ще платят. Останалото щяха да
разделят: две трети за Грейс Смолуд, една трета за Джейк и за Хари Рекс. Хонорарът им щеше да е незначителен, но
поне щяха да са ликвидирали злополучния си банков заем.
Питман обаче не командваше парада, пък и не грешеше за пръв път. Шон Гилдър с нищо не показваше, че
възнамерява да се оттегли, и явно вярваше, че ще постигне бляскава победа в съдебната зала.
В петък, 8 юни, Лоуел Дайър и Джери Снук, придружавани от Ози и неговия следовател Кърк Рейди, се
настаниха в главната заседателна зала на кантората на Джейк. От отсрещната страна на масата седеше Джейк, вляво
от него Джоузи, а вдясно — Кийра.
За срещата момичето беше облякло широки джинси и суичър. Беше трийсет и два градуса, но дебелият суичър
не озадачи никого. Джейк и Джоузи допускаха, че всички в стаята са наясно, че семейството носи подарени дрехи
втора ръка. Кийра беше бременна в шестия месец и имаше малко коремче, което беше добре прикрито.
След опит да разменят няколко неловки любезности Дайър обясни на Кийра, че тъй като е била свидетелка на
престъплението, има вероятност обвинението да я призове да свидетелства.
— Разбираш ли? — попита той с известна деликатност.
Тя кимна и отговори тихо:
— Да, разбирам.
— Господин Бриганс обяснил ли ти е какво ще се случи в съдебната зала?
— Да.
— А научи ли те какво да говориш?
Тя сви рамене, видимо объркана.
— Май да.
— Какво ти поръча да кажеш?
Ръцете на Джейк го сърбяха за бой и той се намеси:
— Защо просто не я разпитате какво се е случило?
— Добре, Кийра, какво се случи в онази нощ?
Без да поглежда никого в очите, тя се вторачи в бележника по средата на масата и разказа историята си. В два
през нощта била още будна, чакала Стюарт Коуфър да се прибере вкъщи; криела се в стаята си заедно с Дрю, а майка
им била долу; не можела да заспи от страх; седяла на леглото в тъмното заедно с брат си на заключена врата; видели
фаровете, чули колата, чули как вратата на кухнята се отваря и затръшва; после гласовете на майка им и на Коуфър,
които отново се карали; гласовете се усилили, когато той я нарекъл лъжкиня и уличница; после плесниците, той пак
биел майка ѝ; след това всичко утихнало за няколко минути; тежките стъпки на Коуфър, докато се качвал по
стълбите и викал името ѝ, когато наближил; разтърсването на дръжката на вратата и думкането по нея, докато с
Дрю плачели тихо и се молели някой да им помогне; тишина за момент, когато той решил да ги остави на мира;
стъпките му надолу по стълбите; мъчителният страх, че майка им е пострадала тежко, защото иначе би се борила да
ги защити; продължителната и ужасяваща тишина, докато чакали.
Гласът ѝ пресекна и тя изтри бузите си с хартиена кърпичка.
— Разбирам, че ти е трудно — каза Дайър, — но се опитай да ни доразкажеш, моля те. Много е важно.
Тя кимна и стисна зъби. Погледна към Джейк и той също кимна — подканяше я да довърши.
Дрю слязъл долу и заварил майка им в безсъзнание. Хукнал обратно горе и, облян в сълзи, казал, че е мъртва.
Отишли в кухнята, където Кийра умолявала майка си да се свести, после седнала и взела главата ѝ в скута си.
Единият от тях, не помнеше точно кой, казал, че трябва да звъннат на деветстотин и единайсет. Дрю отишъл да се
обади, докато Кийра прегръщала майка им, която не дишала. Знаели, че е мъртва. Кийра държала главата ѝ, галела я
по косата и ѝ шептяла. Дрю обикалял из къщата, но не била сигурна какво прави той. Казал ѝ, че Коуфър спи като
заклан на леглото си. После затворил вратата на спалнята и тя чула изстрела.
Кийра захлипа и този път възрастните в стаята отместиха очи. След минута-две отново изтри сълзите си и
погледна Дайър.
— Какво направи Дрю след изстрела? — попита той.
— Каза ми, че е застрелял Стюарт.
— Значи ти всъщност не си видяла как го застрелва.
— Не.
— Но си чула изстрела?
— Да.
— Дрю каза ли нещо друго?
Тя се замисли и накрая отговори:
— Изобщо не помня какво ми каза.
— Добре, какво се случи после?
Отново мълчание.
— Не знам. Аз само прегръщах мама и не можех да повярвам, че е мъртва.
— Помниш ли, че е пристигнал помощник-шериф?
— Да.
— А къде беше ти, когато го видя?
— Още бях на пода и прегръщах мама.
— Помниш ли дали помощник-шерифът те е попитал какво се е случило?
— Да, струва ми се. Да.
— А ти какво отговори?
— Нещо от сорта на: „Дрю застреля Стюарт“.
Дайър ѝ се усмихна престорено и каза:
— Благодаря ти, Кийра. Знам, че не ти беше лесно. Докато прегръщаше майка си, тя дишаше ли?
— Мислех, че не диша. Дълго я прегръщах и бях сигурна, че е мъртва.
— Провери ли дали има пулс?
— Май не. Много ме беше страх. Като се случи такова нещо, е трудно да мислиш.
— Разбирам. — Дайър се консултира с няколко свои бележки и помълча, преди да продължи: — Струва ми се,
че ти употреби думата „отново“, когато разказваше как майка ти и Стю се карали на долния етаж. Прав ли съм?
— Да, господине.
— Значи се е случвало и преди, така ли?
— Да, господине, много пъти.
— Ти някога присъствала ли си на тези кавги?
— Да, но те не бяха точно кавги. Мама просто се опитваше да се предпази, докато той я биеше.
— И ти си виждала това?
— Да, веднъж. Той се прибра късно и беше пиян както обикновено.
— Някога удрял ли е теб или Дрю?
Джейк го прекъсна:
— Тя няма да отговори на този въпрос.
— Защо не? — изстреля Дайър срещу него.
— Защото по време на разпит в залата няма да ѝ зададеш този въпрос. Не и когато е твоя свидетелка.
— Имам право да знам какви ще бъдат показанията ѝ.
— Нямаш право да знаеш какво би казала при кръстосан разпит.
Дайър подмина намесата на Джейк и повтори въпроса си:
— Стюарт Коуфър удрял ли е някога теб или Дрю?
— Не отговаряй — предупреди я Джейк.
— Ти не си неин адвокат, Джейк.
— Само че тя ще бъде моя свидетелка по време на кръстосания разпит. Нека просто да кажем, че показанията ѝ
няма да бъдат от полза за обвинението.
— Грешиш, Джейк.
— Тогава ще си поговорим със съдия Нуз.
— Прекаляваш.
— Ще видим. Но тя няма да отговори на този въпрос, докато съдията не ѝ нареди. Получи каквото искаше, сега
се откажи.
— Няма. Ще подам искане, за да я задължат да отговаря на въпросите ми.
— Добре. А ние ще оспорим това искане пред съдията.
Дайър театрално сложи капачката на писалката си и прибра записките си. Срещата беше приключила.
— Благодаря ти за отделеното време, Кийра — каза той.
Джейк, Кийра и Джоузи не помръднаха, докато останалите излизаха от стаята.
Когато вратата се затвори, Джейк потупа Кийра по ръката и я похвали:
— Добре се справи.
Превъзходно изпълнение на едно четиринайсетгодишно момиче.
Макар да беше на ръба на фалита, Джейк искаше да организира барбекю в задния си двор. Късно в петък
следобед той запали грила, маринова пилешки гърди и бутчета и изпече наденички и царевица, докато Карла
приготвяше огромна кана с лимонада.
Кланът Хейли пристигнаха първи: Карл Лий и Гуен с четирите им деца, Тоня, вече на седемнайсет, но с
поведение на двайсетгодишна, Карл Лий-младши, Джарвис и Робърт. Винаги бяха малко сдържани, защото гостуваха
в хубава къща в бял квартал — рядкост в Клантън. Джейк никога не беше ходил на барбекю или на коктейл, нито
дори на сватба, на която са поканени и чернокожи. След процеса срещу Карл Лий преди пет години двамата с Карла
решиха категорично да променят тази практика. Бяха посрещали много пъти в двора на дома си семейство Хейли,
Ози и близките му и мнозина други. Самите те бяха гостували на семейство Хейли на многолюдни фамилни сбирки,
където бяха единствените бели. Джейк Бриганс беше добре дошъл сред чернокожата общност в окръг Форд, той
беше техният адвокат. Проблемът беше, че не можеха да му плащат сериозен хонорар и повечето им правни
проблеми попадаха в категорията про боно, в която Джейк се бе специализирал.
Ози също беше поканен, но си намери извинение и не дойде.
Джоузи и Кийра пристигнаха заедно с Чарлс и Мег Макгари: Мег беше в деветия месец, всеки момент трябваше
да роди. На Кийра ѝ оставаха около три месеца и нещо и тя все още носеше широкия суичър въпреки жегата.
Хари Рекс винаги беше канен заедно със съответната съпруга, но обикновено отказваше, защото не беше
позволено да се пие алкохол. Лушън присъстваше от време на време и дори веднъж доведе Сали — единствения път,
когато се показаха в града заедно. Само че и той като Хари Рекс не обичаше барбекюта без пиячка. Стан Аткавидж
преди също беше в списъка на гостите, но рядко се явяваше. Съпругата му Тилда не общуваше с нисшите класи.
Децата играеха бадминтон, а жените седнаха на градинските мебели и се заговориха за предстоящото раждане
на Мег. Джейк и Карл Лий пиеха лимонада, изтегнати на сянка на два шезлонга. Лестър беше неизменна тема на
разговорите им. Той беше по-малкият брат на Карл Лий и живееше в Чикаго, където печелеше солидно като
работник в металургията и член на профсъюза. Проблемите му с жените винаги бяха извор на невероятно комични
истории.
Когато всички останали бяха напълно погълнати от заниманията си, Карл Лий подметна:
— Май си се забъркал в нова каша.
— Може да се каже — съгласи се Джейк с усмивка.
— Кога е процесът?
— През август, след два месеца.
— Защо не ме включиш в журито?
— Карл Лий, ти си последният човек, когото ще направят съдебен заседател.
Посмяха се. Карл Лий сега работеше в дъскорезницата като началник-смяна. Притежаваше къщата си с петте
акра земя около нея и двамата с Гуен отглеждаха децата си строго, с много правила. Всяка неделя на църква,
многобройни домашни задължения, написани домашни и хубави оценки, уважение към по-възрастните. Майка му
живееше на осемстотин метра от тях и виждаше децата всеки ден.
— Уили не харесваше Коуфър — отбеляза Карл Лий.
Уили Хейстингс беше втори братовчед на Гуен и първият чернокож помощник-шериф, нает от Ози.
— Не се учудвам.
— Коуфър презирал чернокожите. Подмазвал се на Ози по очевидни причини, но имал и тъмна страна. Много
тъмна. Според Уили той се издънил в армията. Изритали са го, нали знаеш?
— Знам. Уволнили са го дисциплинарно. Само че Ози го харесваше и смяташе, че е добро ченге.
— Според Уили Ози знае повече, отколкото казва. Всички помощник-шерифи са били наясно, че Коуфър му е
изпуснал края, че пие много, дрогира се и се бие по кръчмите.
— Носи се такъв слух.
— Не е слух, Джейк. Чувал ли си какво е „разчистване“ на бара?
— Не.
— Глупава игра, при която няколко пияни побойници влизат в кръчма, която обикновено не посещават.
Започват свада, раздават юмруци и пребиват всички вътре, после бягат. Нещо като крайна версия на петъчните
боеве. Уж за развлечение, защото никога не се знае кого ще завариш в кръчмата. Може да са няколко старци, които
не умеят да се бият, но може и да попаднеш на яки мъже, които трошат бутилки и щеки за билярд.
— И Коуфър се е занимавал с това, така ли?
— О, да. Той и приятелчетата му били известни, че разчистват барове, обикновено извън окръга. Преди няколко
месеца, малко преди смъртта му, нахлули в кръчма за чернокожи в Полк. Сигурно като образцов служител на закона
Коуфър не искал да го спипат в окръг Форд.
— Нахлули в кръчма за чернокожи, така ли?
— Да, според Уили. „Мундог“, така се казва заведението.
— Чувал съм го. Преди години имах клиент, когото обвиниха за участие в сбиване с ножове там. Кофти място.
— Така е. В събота вечер винаги организират голяма игра на зарове. Коуфър и още четирима нахълтали и
започнали да раздават ритници и юмруци. Прекъснали играта на зарове. Адско сбиване било. Имало солидни
здравеняци, Джейк.
— Но се измъкнали живи?
— Полуживи. Някакъв извадил пистолет и стрелял по стените. Белите момчета офейкали.
— Това е пълна лудост, Карл Лий.
— И още как. Имали са късмет, че не ги намушкали или простреляли.
— И Уили знае за това?
— Да, но е ченге и няма да изпорти друго ченге. Според мен Ози не знае.
— Откачена работа.
— Е, Коуфър наистина е бил откачалка, приятелите му също били луди. Ще използваш ли това на процеса?
— Не знам. Чакай малко.
Джейк скочи и отиде на грила, за да обърне пилешкото и да го полее с още сос. Пастор Макгари го пресрещна
там, нетърпелив да се откопчи от жените, и седна с него на сянка при Карл Лий. Разговорът се измести от Стюарт
Коуфър към играта на бадминтон, където Хана и Тоня се справяха трудно срещу трите момчета на семейство Хейли
от другата страна на мрежата. Накрая Тоня извика баща си да играе, за да се изравнят силите. Карл Лий с
удоволствие грабна ракетата и се включи във веселбата.
По здрач се събраха край масата за пикник и вечеряха пилешко, наденички и картофена салата. Говориха си за
летни забавления: излети край езерото, риболов, бейзбол и софтбол, семейни събирания.
Предстоящият процес за убийство изглеждаше много, много далече.
29
Четири дни по-късно, на 12 юни, Мег Макгари роди здраво бебе в болницата на окръг Форд. След работа
Джейк и Карла отидоха да я видят. Занесоха цветя и шоколадови бонбони, макар че нямаше никаква нужда от храна.
Енориашите от църквата „Добрият пастир“ се бяха изсипали в болницата насред раждането и чакалнята се напълни
с ястия и торти.
След кратко посещение при Мег и един поглед към новороденото в обятията на майка му Джейк и Карла не
можаха да откажат на жените от църквата парче торта и кафе. Задържаха се по-дълго, отколкото планираха, най-вече
защото Джейк се озова сред хора, които го харесваха.
На следващия ден Либи Провайн от Фондацията за защита на децата пристигна от Вашингтон и доведе виден
психиатър от университета „Бейлор“. Доктор Тейн Седжуик работеше в областта на тийнейджърското престъпно
поведение и биографията му беше дебела един пръст. Освен че имаше впечатляваща квалификация, той беше
отраснал в тексаската провинция и говореше носово и провлачено, което беше добре за Мисисипи. Задачата му беше
да прекара няколко часа с Дрю и да му направи профил. На процеса щяха да го държат зад кулисите, докато не
станеше време за произнасяне на присъдата, и щяха да го призоват, ако, както беше твърде вероятно, Дрю бъдеше
признат за виновен и защитата поведеше борба за живота му.
Според биографията му д-р Седжуик беше свидетелствал на двайсет съдебни процеса през последните трийсет
години, винаги като отчаян опит клиентът да не получи смъртна присъда. Психиатърът веднага допадна на Джейк.
Беше спокоен, весел, дори комичен. И с невероятен южняшки акцент.
Заедно с Порша всички се отправиха към ареста и се срещнаха с Дрю в килията му, която вече беше и негова
класна стая. След трийсетминутен разговор Джейк, Порша и Либи излязоха и оставиха д-р Седжуик да си свърши
работата.
В два следобед влязоха в главната съдебна зала. Лоуел Дайър и заместникът му бяха вече там, разхвърляли
документи върху масата на обвинението. Джейк им представи Либи.
Дайър се държа сърдечно, макар да беше оказал съпротива на молбата на Джейк Либи да бъде втори адвокат на
процеса. Възражението му беше глупаво, защото съдия Нуз и всеки друг съдия в щата допускаха адвокати от друг
щат еднократно и при уместно сътрудничество с местен адвокат.
Докато разговаряха, Джейк огледа съдебната зала и се изненада от броя на зрителите. В една група, седнала зад
масата на обвинението, бяха всички от семейство Коуфър и техни приятели. Джейк разпозна Ърл Коуфър по една
снимка в статия от Дюма Лий, излязла малко след убийството. До него седеше жена, която сякаш беше плакала цяла
година. Без съмнение Джанет Коуфър, майката.
Ърл го изгледа с нескрита омраза, но Джейк се престори, че не забелязва семейството. Само че поглеждаше
към тях отново и отново, защото искаше да запомни лицата на синовете и братовчедите.
Съдия Нуз зае мястото си в два и половина и даде на всички знак да седнат. Прокашля се, придърпа микрофона
и оповести:
— Ще обсъдим няколко искания, но първо един приятен въпрос. Господин Бриганс, мисля, че искате да ни
представите някого.
Джейк се изправи и каза:
— Да, господин съдия, това е госпожа Либи Провайн от Фондацията за защита на децата. Ще се присъедини
към нашия екип. Тя е адвокат с право да практикува във Вашингтон, Вирджиния и Мериленд.
Либи се изправи усмихната и кимна на почитаемия съдия, който каза:
— Добре дошли в екипа, госпожо Провайн. Прегледах заявлението и биографията ви и се убедих, че имате
нужната квалификация да бъдете втори защитник на подсъдимия.
— Благодаря ви, господин съдия.
Тя седна, а Нуз вдигна някакви документи.
— Да започнем с искането на защитата за промяна на мястото на процеса. Господин Бриганс.
Джейк се приближи към катедрата и се обърна към съдията:
— Да, господин съдия, искането ни включва клетвените показания на няколко души, които са на мнение, че ще
бъде трудно и дори невъзможно да намерим дванайсет заседатели в този окръг, които да са непредубедени.
Четирима са местни адвокати, добре познати на съда. Единият е бившият кмет на град Карауей. Има един свещеник
от Методистката църква тук, в града. Един пенсиониран училищен възпитател от Лейк Вилидж. Фермер от Бокс
Хил. И един общински ръководител.
— Чел съм клетвените показания — доста рязко отсече съдия Нуз.
Онези, които не бяха адвокати, бяха бивши клиенти на Джейк и се бяха съгласили да предоставят клетвени
декларации, при условие че няма да се явяват в съда. Много от хората, към които се беше обърнал Джейк,
категорично бяха отказали да се замесват и той не ги винеше. Всички изпитваха огромна неохота да предприемат
нещо, което можеше да се възприеме като помощ за защитата.
Всички клетвени декларации гласяха едно и също: че свидетелите живеят в окръга отдавна, познават много
хора, знаят подробности за случая, обсъждали са го с роднини и приятели, повечето от които вече имат изградено
мнение, и се съмняват, че в окръг Форд може да бъде сформирано честно и безпристрастно жури, което няма
информация за случилото се.
— Смятате ли да призовете тези хора да свидетелстват днес? — попита Нуз.
— Не, господин съдия. Клетвените им показания са пределно ясни и съдържат всичко, което те биха казали в
съдебната зала.
— Освен това прочетох доста обемистото ви изложение. Ще добавите ли нещо?
— Не, господин съдия. Всичко е вътре.
И Нуз като съдия Атли мразеше да губи време с адвокати, смятащи за наложително да повторят всичко, което
вече са предали в писмен вид. Джейк прояви здравомислието да не го прави. Досието му беше шедьовър с обем
трийсет страници. Порша беше работила над него седмици наред. То проследяваше историята на случаите на
преместване на съдебните процеси не само в щата Мисисипи, но и в по-прогресивни щати. Порша твърдеше, че
всъщност това не се прави достатъчно често, в резултат на което се провеждат несправедливи процеси. Върховният
съд на щата обаче почти никога не поставяше под съмнение решението на съдиите.
Лоуел Дайър беше на друго мнение. В отговор на искането на Джейк той беше предоставил собствен набор от
клетвени декларации, общо осемнайсет, от фанатични привърженици на реда и законността, чийто тон беше по-
скоро в полза на присъда „виновен“, отколкото на безпристрастно съдебно жури. Изложението на Дайър беше шест
страници и се придържаше към проценти, никакво творчество. Законът беше на негова страна, което той даваше да
се разбере ясно.
— Вие смятате ли да призовавате свидетели, господин Дайър? — попита Нуз.
— Само ако защитата го направи.
— Не е необходимо. Ще обмисля нещата и скоро ще се произнеса. Да пристъпим към следващото искане,
господин Бриганс.
Дайър седна, а Джейк се върна зад катедрата.
— Господин съдия, молим да бъде свалено обвинението в предумишлено убийство на основание на факта, че
то нарушава забраната, наложена от Осмата поправка срещу необичайното и жестоко наказание. Допреди две
години този обвинителен акт нямаше да бъде възможен, защото Стюарт Коуфър не е убит при изпълнение на
служебния си дълг. Както знаете, през осемдесет и осма година почитаемата ни законодателна власт в заблуден опит
да прояви по-голяма строгост към престъпността и да ускори изпълнението на повече екзекуции прие
Допълнението към Закона за смъртното наказание. Дотогава убийството на служител на реда се смяташе за углавно
престъпление само ако е станало по време на изпълнение на служебния му дълг. Смъртно наказание има в трийсет
и шест щата, а в трийсет и четири от тях жертвата трябва да е загинала при изпълнение на служебния си дълг, за да
се отправи такова обвинение. В опит да подражава на Тексас щатът Мисисипи реши да разшири обхвата на
престъпленията, наказуеми със смъртно наказание. Само убийство не беше достатъчно, изискваше се и друго
обвинение. Убийство плюс изнасилване, обир или отвличане. Убийство на дете. Поръчково убийство. А сега по
силата на този нов и неуместен закон — и убийство на служител на реда дори да не е изпълнявал служебния си дълг
в този момент. Полицай, който не е убит по време на служба, има същия статут като всеки друг гражданин.
Разширяването на действието на закона, както стана в Мисисипи, е нарушение на Осмата поправка.
— Само че Върховният съд още не се е произнесъл по този въпрос — отбеляза Нуз.
— Така е, но дело като нашето би могло да помогне на съда да отмени въпросния закон.
— Не съм сигурен, че съм в положение да го отменя, господин Бриганс.
— Разбирам, господин съдия, но вие несъмнено виждате колко несправедлив е този закон и имате властта да не
допуснете обвинителен акт, който се позовава на него. Тогава прокуратурата ще бъде длъжна да отправи обвинение в
не толкова тежко престъпление.
— Господин Дайър?
Дайър се изправи и каза:
— Законът си е закон, господин съдия. Ясно и просто. Законодателната власт има правото да приема каквито
закони пожелае, а ние сме задължени да ги спазваме. Докато законът не бъде променен или отменен от по-висша
съдебна инстанция, нямаме избор.
— Вие избирате формулировката на обвинителния акт — каза Джейк. — Никой не ви е принуждавал да
отправяте обвинение в предумишлено убийство.
— То е такова, господин Бриганс. Хладнокръвно убийство.
— Терминът „хладнокръвно убийство“ не фигурира никъде в закона, господин Дайър. Няма нужда да го
превръщате в сензация.
— Господа — извиси глас съдия Нуз. — Прочетох изложенията ви и не съм склонен да отменя обвинителния
акт. Той следва закона, независимо дали ние сме съгласни с него или не. Искането се отхвърля.
Джейк не се изненада. Но за да оспори този въпрос при обжалването, след произнасяне на присъдата, трябваше
да го повдигне още сега. Отдавна се беше примирил, че години наред ще се занимава с обжалвания на присъдата на
Дрю, затова голяма част от подготвителната работа трябваше да се свърши по време на процеса. Обосноваността на
закона не беше изпитвана пред Върховния съд на Съединените щати, а обжалването със сигурност щеше да се озове
там.
Нуз размести някакви документи и попита:
— Какво следва, господин Бриганс?
Порша подаде на Джейк една папка и той се върна при катедрата.
— Господин съдия, молим съда да премести обвиняемия в изправителен дом до започването на процеса. В
момента и през последните два месеца и половина той се намира в окръжния арест, който не е подходящо място за
шестнайсетгодишно момче. В изправителния дом поне ще бъде заедно с други деца и ще има право на контакти. И
най-важното, ще има достъп до някакво образование. Изостава най-малко с две години в училище.
— Нали назначих частен учител? — попита Нуз и погледна над очилата си, неизменно кацнали в хлътнатината
на дългия му нос.
— За четири часа седмично, господин съдия, а това не е достатъчно. Познавам учителката много добре и
според нея момчето се нуждае от ежедневни уроци. Иначе ще изостане още повече. Говорих с директора на дома в
Старквил и той ме увери, че там обвиняемият ще бъде охраняван и няма начин да избяга.
Нуз се намръщи. Погледна към областния прокурор и попита:
— Господин Дайър?
Дайър стана и каза:
— Господин съдия, проверих при директорите и на трите изправителни дома в този щат и установих, че никъде
няма обвиняем в предумишлено убийство. Системата просто не функционира по този начин. Заподозреният в такова
престъпление винаги се намира в окръга, където е извършено престъплението. Господин Гамбъл ще бъде съден като
възрастен.
— Възрастните хора са завършили образованието си, господин съдия — каза Джейк. — Хората в ареста може и
да се нуждаят от образование, но те вече са извън активния период на обучение. Това не важи за нашия обвиняем.
Ако бъде изпратен в „Парчман“, той ще има достъп до някакво елементарно ниво на обучение, но според мен ще е
крайно недостатъчно.
— И ще се намира в затвор със строг режим. Там попадат извършителите на предумишлени убийства — обади
се Дайър.
— Той още не е осъден. Защо да не го изпратим при другите непълнолетни и да му дадем шанс да влиза в
класна стая? Никой закон не ни спира да го направим. Вярно е, че такива извършители обикновено остават в своите
окръзи, но законът не го предписва. Решението е на съда.
— Това не е правено — възрази Дайър. — Защо да допускаме изключение сега?
— Господа — отново прекъсна спора им съдия Нуз. — Не съм склонен да местим обвиняемия. Той е обвинен
като възрастен и ще бъде съден като възрастен. Отношението към него също ще бъде като към възрастен. Искането
се отхвърля.
Джейк отново не беше изненадан. Очакваше съдия Нуз да води справедлив процес и да не фаворизира нито
една от страните, затова беше чиста загуба на време да моли за услуга на този етап.
— Какво още следва, господин Бриганс?
— Защитата приключи, господин съдия. Господин Дайър е отправил искане, което трябва да обсъдим в
кабинета ви.
— Съгласен съм, господин съдия. Въпросът е деликатен и не бива да се обсъжда в съдебната зала, поне засега.
— Добре. Закривам заседанието. Елате в кабинета ми.
Докато отиваше към масата на защитата, Джейк не се сдържа и хвърли поглед към семейство Коуфър. Ако Ърл
имаше оръжие, сигурно щеше да открие огън.
Нуз свали тогата и се стовари на трона си начело на масата. Джейк, Либи и Порша седнаха от едната страна.
Срещу тях седнаха Лоуел Дайър и заместникът му Д. Р. Мъсгроув, дългогодишен прокурор. Съдебната стенографка
се настани отстрани със своя диктофон и със стенографската машина.
Нуз запали лулата си и дори не му хрумна да отвори прозорец. Напълни си устата с дим, докато преглеждаше
папката отпред. Въздъхна и каза:
— Това е много тревожно.
Искането беше на Дайър, затова той започна пръв:
— Господин съдия, бихме искали да ограничим някои показания на процеса. Явно убийството е било
извършено след грозен скандал между Стюарт Коуфър и Джоузи Гамбъл. Няма да я призоваваме да свидетелства, но
защитата със сигурност ще го направи. Ще ѝ задават въпроси за скандала, за предишни кавги и вероятно за прояви
на физическо насилие от страна на покойния. Може да се разиграе истински цирк и на практика Стюарт Коуфър да
бъде изправен на съд. А той няма как да се защити. Това просто не е справедливо. Обвинението моли съда още
преди процеса да ограничи строго показанията за физическо насилие.
Нуз разлистваше искането и мотивите, представени от Дайър, макар вече да ги беше чел.
— Господин Бриганс.
Либи се прокашля и се обади:
— Господин съдия, ще позволите ли?
— Разбира се.
— Винаги е справедливо да се използва репутацията на покойния, особено в подобни случаи с прояви на
насилие. — Тя беше прецизна, с безупречна дикция, а шотландският акцент ѝ придаваше авторитет. — В своето
адвокатско досие ние проследяваме историята на проблема в този щат десетилетия назад. Много рядко биват
изключвани от процеса показания относно прояви на насилие на убития, особено когато обвиняемият е жертва на
малтретиране.
— Момчето е било малтретирано, така ли? — попита съдия Нуз.
— Да, но не сме включили това в досието си, защото тогава то ще стане публично достояние. Поне четири пъти
господин Коуфър е удрял Дрю по лицето и многократно му е отправял заплахи. Той е живял в страх от този мъж
точно както Джоузи и Кийра.
— За колко тежко физическо малтретиране става дума?
Либи бързо плъзна по масата копия на голяма цветна снимка на Джоузи в болницата с бинтовано лице. И
продължи:
— Ами да започнем с Джоузи във въпросната нощ. Той я е ударил с юмрук в лицето и я е повалил в безсъзнание
със счупена челюст, която се е наложило да оперират.
Нуз се вторачи в снимката. Дайър се смръщи, докато я разглеждаше.
— Джоузи ще свидетелства, че побоите са били нещо обичайно и са зачестявали. Тя е искала да си тръгне,
заплашвала е да го направи, но не е имала къде да отиде. Семейството, господин съдия, е живеело в напълно
основателен страх. Дрю е получавал плесници и е бил заплашван. А Кийра е била сексуално насилвана.
— О, стига! — просъска Дайър.
— Не очаквам да ви хареса, господин Дайър, но това е истината и тя трябва да бъде изнесена по време на
процеса.
— Точно това е проблемът, господин съдия — гневно се намеси Дайър, — именно затова внесох искане
момичето да бъде заставено да даде предварително показания. Джейк не ѝ позволи да отговори на въпросите ми.
Имам правото да знам какво ще каже тя на процеса.
— Искане за принудителни показания по наказателно дело? — попита Нуз.
— Да, господин съдия. Така е справедливо. Устройват ни клопка.
На Джейк страшно му хареса думата „клопка“. Ти само чакай да ѝ видиш корема.
— Ако я призовете, тя ще свидетелства — отбеляза Нуз, — ваша свидетелка е. Не съм сигурен как ще я
задължите да даде показания.
— Ще се окажа принуден да я призова — отговори Дайър. — Присъстващите на местопрестъплението са
трима. Майката е била в несвяст и не е чула изстрела. Обвиняемият едва ли ще свидетелства. Остава момичето. Сега
разбирам, че е била сексуално насилвана. Не е честно, господин съдия.
— Не съм склонен да удовлетворя искането ви тя да бъде задължена да говори сега.
— Добре, тогава няма да я призовем да свидетелства.
— В такъв случай ние ще го направим — намеси се Джейк.
Дайър го изгледа гневно, отпусна се тежко на стола и скръсти ръце пред гърдите си. Беше победен. Вреше и
кипеше, напрежението се сгъстяваше, после той каза:
— Просто не е честно. Не бива да допускате този процес да се превърне в едностранна клевета срещу мъртъв
полицейски служител.
— Такива са фактите, господин Дайър — каза Джейк. — Не можем да ги променим.
— Не, но съдът може да ограничи някои показания.
— Отлична идея, господин Дайър. Ще помисля и ще отсъдя, като видя как се развиват нещата. Тогава може да
подновите исканията си и, разбира се, имате право да възразявате срещу свидетелските показания.
— Ще бъде твърде късно — отговори Дайър.
Адски късно, помисли си Джейк.
Карла изпече една тава пилешки бутчета с чери домати и гъби. Седнаха да вечерят на двора по тъмно.
Избягваха да говорят за убийства и за непълнолетни убийци, стараеха се да обсъждат само приятни теми. Либи
разказа за детството си в малко градче в Шотландия, недалече от Глазгоу. Баща ѝ бил известен адвокат и я
насърчавал да поеме по неговия път. Майка ѝ преподавала литература в близкия колеж и искала дъщеря ѝ да стане
лекар. Американска преподавателка я вдъхновила да учи в Щатите и тя не се върнала у дома. Докато следвала право
в Университета на Джорджтаун, присъствала на мъчителния процес срещу седемнайсетгодишен младеж с нисък
коефициент на интелигентност и покъртителна житейска история. Получил доживотна присъда без право на замяна
— по същество смърт. След това разказа за съпруга си, който вече бил една от сигурните номинации за Върховния
съд.
Доктор Тейн Седжуик беше прекарал три часа с Дрю в килията му и предпочиташе да говори за нещо друго. На
сутринта щяха да прекарат заедно още два часа, след което той щеше да изготви подробен психологически профил.
Седжуик се оказа превъзходен разказвач. Баща му имал ранчо в тексаската провинция и той прекарал детството си
на седлото. Прадядо му веднъж застрелял двама крадци на добитък, натоварил телата им във фургона си и ги
откарал при шерифа на два часа път. Шерифът му благодарил.
Късно вечерта Либи каза на Седжуик:
— Едва ли ще ни трябвате на процеса.
— Нима? Много сме самоуверени, а?
— Не — опита се да извърти нещата Джейк. — Нямаме основания за самоувереност.
— Според мен процесът ще е труден и за двете страни — отбеляза Либи.
— Не познавате тези съдебни заседатели — каза Джейк. — Въпреки това, което чухте днес, ще има много
състрадание към мъртвия и сериозно възмущение към начина, по който го представяме на процеса. Трябва да
внимаваме.
— Стига толкова — намеси се Карла. — Кой иска прасковен сладкиш?
30
Следващата събота Джейк и Карла оставиха Хана в Карауей, за да прекара деня с баба си и дядо си. Тя се
виждаше с родителите на Джейк всяка седмица, но на тях никога не им беше достатъчно. Спряха за едно бързо кафе,
оставиха дъщеря си и им беше трудно да преценят кой е по-възторжен: Хана или господин и госпожа Бриганс.
Отправиха се към Оксфорд, град, който обичаха, защото бяха следвали там. Бяха се запознали на едно
студентско парти година преди да завършат, и оттогава бяха заедно. Едно от любимите им еднодневни пътувания
беше да отидат на футболен мач в „Оул Мис“ в събота и да се видят с приятели от университета. Няколко пъти
годишно предприемаха едночасовото пътуване до Оксфорд просто за да се разходят, да паркират на живописния
площад, да влязат в някоя книжарница и да си направят дълъг обяд в един от многобройните ресторанти, а после да
се върнат в Клантън.
На задната седалка бяха сложили подаръците — тостер за новия дом и плато с шоколадовите бисквити на
Карла. Тя искаше да купи и разни неща за бебето, защото Кийра най-вероятно нямаше нищо, но Джейк не позволи.
Като адвокат беше виждал със собствените си очи колко е болезнено, когато някоя млада майка откаже да
предприеме уговореното осиновяване. Знаеше, че Джоузи няма да го допусне. Въпреки това Джейк настоя да не
правят нищо, което може да породи силни майчински чувства у Кийра.
Две години по-рано той беше прекарал цял ден в болницата в Клантън с подготвени документи, докато една
петнайсетгодишна майка водеше мъчителна вътрешна борба, преди да положи подписа си. Клиентите му, бездетна
двойка на четиресет и няколко години, седяха в кантората му и не откъсваха поглед от телефона. По-късно през деня
от администрацията на болницата уведомиха Джейк, че майката се колебае и не може да подпише. Служителката
смяташе, че момичето е било принудено от своята майка, новата баба, и че решението ѝ явно не е плод на свободна
воля. Джейк чака дълго и накрая го уведомиха, че детето няма да бъде дадено за осиновяване.
Върна се в кантората си и съобщи новината на клиентите си. Сцената беше твърде болезнена и той не искаше
да си я спомня.
С Карла още не бяха решили окончателно дали да осиновят дете. Обсъждаха го с часове и щяха да продължат да
говорят. Имаха приятел лекар в града, на когото се обадили от родилното в четири часа през нощта. Той и съпругата
му заминали незабавно за Тюпълоу и се върнали у дома на обед с бебе на три дни — второто им осиновено дете.
Взели решението незабавно, но бяха търсили дълго. Знаели какво искат и действали всеотдайно. Джейк и Карла още
не бяха сигурни. Преди появата на Кийра от доста години не бяха мислили за осиновяване.
Идеята носеше огромен брой усложнения. Джейк твърдеше, че не се притеснява какво ще кажат в града и дали
няма да сметнат постъпката им за неуместна, но знаеше, че някои хора ще ги критикуват, че вземат бебето от негова
клиентка. Карла възразяваше, че всяка критика ще бъде временна и ще изчезне с времето, а детето ще има хубав
живот в хубав дом. Пък и бездруго вече осъждаха Джейк, нали? Да си говорят. Близките им приятели щяха да се
радват за тях и да ги защитават. Другите нямаха значение.
Джейк се тревожеше, че ще отглеждат детето в общност, където произходът му може да стане известен. Детето
беше заченато с насилие. Истинският му баща беше убит. Истинската му майка беше още дете. Карла го парира с
аргумента, че то никога няма да узнае това.
— Никой не избира родителите си — повтаряше тя.
Детето щяло да е защитено и обичано колкото всяко щастливо дете, а с времето хората щели да го приемат
такова, каквото е. Не можели да променят неговата ДНК.
На Джейк не му допадаше фактът, че семейство Коуфър винаги ще са наблизо. Едва ли щяха да проявят интерес
към детето, но това не беше сигурно. Карла беше убедена, че няма. Те живееха в друга част на окръга и пътищата им
никога не се бяха пресичали. Частното осиновяване щеше да се осъществи в Оксфорд, в друга съдебна област, след
което досието щеше да бъде запечатано, поради което най-вероятно повечето хора в града, за които Джейк твърдеше,
че не дава пет пари, никога нямаше да узнаят подробностите.
Джейк избягваше да обсъжда разходите, но те също го тревожеха. Хана беше на девет, а още не бяха започнали
да спестяват за колежа ѝ. Всъщност тъкмо се бяха разделили с жалките си спестявания и финансовото им бъдеще
изглеждаше много мрачно. Още едно дете щеше да принуди Карла да си остане у дома поне за година-две, а се
нуждаеха от заплатата ѝ.
Семейство Гамбъл като нищо щяха да ги разорят. Въпреки смахнатия замисъл на Нуз относно допълнителното
възнаграждение на Джейк за процеса той всъщност очакваше да получи много малко пари. Най-напред беше заел на
Джоузи осемстотин долара за нова скоростна кутия. След това ѝ беше дал шестстотин за депозита за апартамента и
наема за първия месец. Хазяинът настояваше за шестмесечен договор, който Джейк подписа от свое име. Същото
важеше за телефона, газта и електричеството. Нищо не беше на името на Джоузи и той я посъветва да си намери
работа като сервитьорка и да работи за заплащане в брой и бакшиши. Така събирачите на дългове нямаше да я
намерят лесно. В уговорката им нямаше нищо незаконно, но той не се чувстваше съвсем спокоен. При дадените
обстоятелства обаче нямаше друг избор.
Когато Джоузи напусна окръг Форд две седмици преди това, тя работеше на три места, все срещу изключително
ниско заплащане. Обещаваше да му върне всеки цент, но Джейк се съмняваше. Наемът ѝ беше триста долара
месечно и Джоузи беше решена да плаща поне половината.
Следващият заем щеше да покрие медицинските разходи за Кийра. Тя беше бременна почти в седмия месец и
засега нямаше усложнения. Джейк не знаеше колко ще струва раждането.
Тревожеше го и фактът, че по телефона Джоузи беше споменала парите за осиновяването. Джейк ѝ беше
обяснил, че осиновителите винаги покриват разходите за раждането и адвокатските хонорари. Джоузи нямаше да
плаща за нищо. После тя увърта няколко минути и накрая попита: „А майката получава ли нещо от цялата сделка?“.
С други думи, пари срещу бебе.
Джейк очакваше въпроса и отговори незабавно:
— Не, недопустимо е.
Това не беше вярно. Преди години беше узаконявал осиновяване, при което бъдещите родители се бяха
съгласили да платят пет хиляди долара на младата майка, което не беше нечувано за осиновяванията чрез агенции.
Те вземаха такса и част от парите тихомълком отиваха при майките. Само че последното, което му се искаше, беше
Джоузи да мечтае за печалба. Джейк я беше уверил, че двамата с пастор Макгари ще намерят хубав дом за бебето.
Нямаше нужда тя да търси.
Паркираха на площада и обиколиха центъра, позяпаха витрините на магазините, които познаваха от
колежанските си дни. Разгледаха книгите в „Скуеър Букс“ и пиха кафе на верандата горе, зареяли поглед към
моравата пред сградата на съда, където някога беше седял Фокнър и беше съзерцавал града. За обяд си купиха
сандвичи от едно деликатесно магазинче.
Жилищната сграда беше на няколко преки от площада, на улица с евтини студентски жилища. Джейк беше
живял наблизо три години, докато следваше право.
Джоузи им отвори с широка усмивка, видимо доволна да види познати лица. Покани ги да влязат и гордо им
показа новата си кафе машина, която ѝ бяха подарили жените от църквата. Когато пасторът ги осведоми, че Джоузи
и Кийра ще се местят в свой апартамент, цялата църковна общност събра спално бельо, хавлиени кърпи, посуда, още
дрехи и дребни уреди. Апартаментът беше обзаведен с най-основното: канапе, столове, легла и маси, използвани
безмилостно от много студенти.
Когато седнаха в кухнята да пият кафе, се появи Кийра и ги прегърна. Беше по тениска и шорти, бременността
ѝ личеше, но впоследствие Карла отбеляза, че съвсем малко за толкова напреднал етап. Кийра ги увери, че се
чувства добре, че ѝ е омръзнало от телевизия, но чете много книги, дарени от църквата.
Не се учудиха, че Джоузи вече е успяла да си намери работа като сервитьорка в едно заведение северно от
града. Двайсет часа седмично, плащане в брой плюс бакшиши.
Карла беше прекарала четири часа с Дрю през изминалата седмица и похвали напредъка му. След
необещаващото начало той започнал да проявява интерес към естествените науки и историята на Мисисипи, но
никак не си падал по математиката. Разговорът за него натъжи Джоузи и очите ѝ се навлажниха. Тя планираше дълго
посещение в ареста следващата неделя.
Четиримата бяха единодушни, че са гладни. Кийра се преобу с джинси и сандали и после отидоха с колата в
кампуса на „Оул Милс“, който в юнския съботен ден беше празен. Паркираха близо до „Гроув“ — сенчестия парк в
колежа. Намериха си маса за пикник под един стар дъб и Карла разопакова сандвичи, чипс и безалкохолни. Докато
се хранеха, Джейк им посочи факултета по право, сградата на Студентския съюз наблизо и им описа как изглежда
„Гроув“, когато има мач и е пълно с десетки хиляди, дошли на пикник с колите си. А под онзи дъб ей там, близо до
сцената, той изненадал приятелката си с годежен пръстен и я помолил да се омъжи за него. За щастие, тя приела.
Историята много допадна на Кийра, която настоя за подробности. Беше омагьосана от представата за такова
бъдеще: как отива в колеж, как красиво момче ѝ предлага брак, как животът ѝ оттам нататък е по-хубав, отколкото
преди. Тя сякаш се разхубавяваше с всяка следваща среща. Нежеланата бременност ѝ се отразяваше добре, поне
външно. Карла се питаше дали е стъпвала друг път в университетски кампус. Харесваше Кийра и сърцето ѝ се
късаше заради онова, което ѝ предстоеше. Страхът от раждането, от раздялата със собственото ѝ дете, стигмата на
изнасилването и забременяването на четиринайсет години. Тя се нуждаеше от психологическа помощ. Най-добрият
сценарий беше да роди в края на септември, после да се запише в гимназията в Оксфорд, все едно нищо не се е
случило. Състудент на Джейк беше юрист на общината и щеше да им помогне.
След като обядваха, си направиха дълга разходка. Джейк и Карла се редуваха като екскурзоводи. Минаха покрай
футболния стадион, лицея, параклиса, купиха си сладолед от кафенето на Студентския съюз. Карла посочи към
сградата „Фи Мю“, където беше живяла във втори и трети курс. „Какво е Фи Мю?“, попита Кийра, която не беше
чувала за студентските братства и сестринства.
По време на ленивата им разходка Карла няколко пъти се запита какво ще стане, ако осиновят бебето. Щяха ли
да се окажат принудени да забравят за Кийра и Джоузи? Джейк беше категоричен по този въпрос. Той вярваше, че
най-безопасните осиновявания са онези, при които връзката с биологичната майка се прекъсва напълно. В същото
време обаче се опасяваше, че семейство Гамбъл ще присъстват в живота им с години. Ако Дрю бъдеше осъден,
Джейк щеше да е обвързан цяла вечност с обжалванията на присъдата му. В случай че съдебните заседатели не
успееха да вземат решение, щеше да има нов процес, а после — може би още един. Единствено оправдателната
присъда щеше да ги избави от семейство Гамбъл, а тя беше слабо вероятна.
Всичко беше прекалено сложно и непредсказуемо.
* * *
В неделя сутринта семейство Бриганс се облякоха официално и тръгнаха за „Добрият пастир“. В края на града
Хана попита от задната седалка:
— Ей, къде отиваме?
— Днес ще отидем в друга църква — отговори Джейк.
— Защо?
— Защото ти все повтаряш, че проповедите са скучни. И спиш през половината време. Наоколо има поне сто
църкви, затова решихме да отидем другаде.
— Не съм казвала, че искам другаде. Ами приятелите ми от неделното училище?
— О, пак ще ги видиш — увери я Карла. — Къде ти е приключенският дух?
— Да не би ходенето на църква да е приключение?
— Само почакай. Мисля, че това място ще ти хареса.
— Къде е?
— Ще видиш.
Хана се муси по целия път извън града. Когато паркираха пред „Добрият пастир“, тя каза:
— Това ли е? Много е малка, не ми харесва.
— Ако се държиш добре, ще те заведем на обяд у баба — подкупи я Джейк.
— Става!
Майката на Джейк се беше обадила сутринта с покана, която винаги очакваха. Беше набрала царевица и домати
от градината си и беше в настроение да готви.
Групичка мъже допушваха цигарите си под сенчесто дърво отстрани. Няколко жени си приказваха на входа. В
преддверието семейство Бриганс бяха посрещнати от жена, която ги поздрави сърдечно и им връчи програмата на
службата. В красивата зала свиреше пианист и те седнаха на тапицирана пейка някъде по средата. Чарлс Макгари
бързо ги забеляза и се приближи да ги поздрави. Мег си била у дома с бебето, което имало хрема, но иначе било
добре. Той искрено им се зарадва и им благодари, че са дошли.
Те се почувстваха прекалено издокарани в сравнение с присъстващите. Джейк забеляза само един тъмен
костюм на редовете. Усещаше, че ги оглеждат. Беше се разчуло, че господин Бриганс е в църквата, затова и други
започнаха да ги поздравяват дружески.
В единайсет часа малък хор с дълги сини роби влезе от една странична врата и пастор Макгари пристъпи към
амвона за уводни думи. Отправи кратка молитва, после отстъпи мястото си на диригента на хора. Хористите изпяха
три куплета, после седнаха и изслушаха солото.
Когато започна проповедта, Хана се сгуши между родителите си, готова за дрямка — искаше да докаже, че е
способна да проспи всяка църковна служба. Чарлс явно се чувстваше непринудено на амвона, макар да беше съвсем
млад свещеник и без голяма подготовка. Проповедта му се основаваше на Посланието на апостол Павел до
Филимон и темата за прошката. За това, че нашата способност да прощаваме на другите, дори на недостойните, е
проява на прошката, която сме получили от Бог чрез Христа.
Джейк обичаше проповедите и всякакви други речи. И всеки път засичаше колко продължават. Лушън го беше
научил, че реч, по-дълга от двайсет минути, особено заключителните пледоарии пред съдебните заседатели, те
излагат на риск да досадиш на публиката си. По време на първия процес на Джейк — за въоръжен грабеж —
заключителната му пледоария продължи единайсет минути. И въздейства. Техният свещеник в презвитерианската
църква обикновено говореше дълго и Джейк с мъка беше издържал много негови проповеди, които ставаха
отегчителни.
Чарлс приключи за осемнайсет минути с хубав финал. Когато седна, детският хор огласи църквата. Хана се
оживи и се заслуша в песента. После Чарлс прикани богомолците да споделят своите радости и тревоги.
Службата със сигурност беше различна, не толкова скована, много по-сърдечна и с повече чувство за хумор.
След благословията Джейк и Карла се оказаха обградени от членовете на паството, които се погрижиха гостите да
се чувстват добре сред тях.
31
Понеделник се очертаваше като първия от нескончаема поредица лоши дни. Неспособен да се съсредоточи,
Джейк се взира в часовника до десет без пет, после излезе от кантората и бързо пресече площада.
В Клантън имаше три големи банки. Стан от Секюрити Банк вече беше отказал. Семейство Съливан
управляваха не само най-голямата правна кантора в окръга — те имаха влияние и в най-голямата банка, тъй като
техни братовчеди притежаваха мажоритарния дял. Джейк нямаше да се подложи на унижението да им иска пари. И
бездруго щяха да му откажат със злорадо удоволствие. Той подмина тяхната кантора, наруга ги наум, после още
веднъж, докато минаваше покрай банката им.
Третата банка, „Пийпълс Тръст“, се ръководеше от Хърб Кътлър, пълен и намусен старец, когото Джейк
гледаше да избягва. Не беше лош човек, а банкер скъперник, който изискваше солидно обезпечение, за да отпусне
заем. Биваше си го.
Джейк влезе във фоайето, все едно някой е опрял пистолет в слепоочието му. Служителката на рецепцията го
насочи към един ъгъл и точно в десет часа той влезе в просторен и разхвърлян кабинет. Хърб с неговите
яркочервени тиранти не се надигна, а остана седнал зад бюрото си. Ръкуваха се и размениха обичайните
любезности, макар че старецът беше лаконичен и прочут със своята безцеремонност.
Вече клатеше глава, когато преминаха по същество.
— Джейк, не знам какво да ти кажа, не съм сигурен, че можем да рефинансираме ипотеката ти. Оценката ми се
струва страшно висока… триста хиляди? Знам, че преди две години си я купил за двеста и петдесет хиляди, но
според мен Уили Трейнър просто те е изпързалял.
— Не, Хърб, сделката беше добра. Освен това жена ми наистина много искаше тази къща. Мога да се справя с
нова ипотека.
— Нима? Триста хиляди за трийсет години при десет процента лихва? Това означава месечна вноска от над две
хиляди и шестстотин.
— Знам, не е проблем.
— Къщата не струва толкова, Джейк. Намираме се в Клантън, не в Джаксън.
Той знаеше и това.
— Като добавим таксите и застраховката, вноската ще стане към три хиляди. По дяволите, Джейк, ипотеката е
голяма за този град.
— Ясно ми е, Хърб, ще се справя.
Свят му се завиваше от сумата и май не се преструваше добре. Майските приходи на малката му кантора бяха
под две хиляди долара. Очертаваше се юнските да са още по-нищожни.
— Ще ми трябват доказателства. Финансови документи, данъчни декларации, такива неща. Не съм сигурен
обаче, че мога да им се доверя, защото съм на мнение, че и твоята преценка не е благонадеждна. Колко се очертава
брутният ти доход тази година?
Нескрито унижение. Джейк отново зависеше от прищевките на един банкер, който искаше да си вре носа във
финансите му.
— Знаеш как са нещата в този бизнес, Хърб. Не можеш да предвидиш какъв клиент ще се появи. Сигурно ще
стигна сто и петдесет хиляди.
И половината щеше да е цяло чудо при сегашното темпо на работа.
— Ами не знам. Дай да погледна някакви финансови документи. Какво се мъти сега?
— Какво имаш предвид?
— Виж, Джейк, непрекъснато си имам работа с адвокати. Кое е най-обещаващото ти дело в момента?
— „Смолуд“, за причиняване на смърт по непредпазливост, срещу железопътната компания.
— Чух, че то се е провалило с гръм и трясък.
— Нищо подобно. Съдия Нуз ще насрочи нова дата за процес по-късно през есента. В крачка сме, така да се
каже.—
Ха-ха. А кое е второто ти най-обещаващо дело?
Нямаше такова. Майката на Джеси Търнипсийд се беше подхлъзнала на разлят сок от туршия в бакалницата и
си бе счупила ръката. Беше зараснала идеално. Застрахователната компания предлагаше седем хиляди долара.
Джейк не можеше да заплаши със съдебен процес, защото жената имаше навика да пада в магазини със солидни
застраховки, и то когато няма други хора наоколо.
— Обичайните автомобилни катастрофи и други подобни — отговори той с осезаема липса на убедителност.
— Дреболии. Нещо сериозно?
— Всъщност не. Поне засега.
— А имаш ли други активи? Нещо ценно все пак?
О, как мразеше банкерите. Нищожната му спестовна сметка се изпразни, за да плати на Стан.
— Малко спестявания, две коли, знаеш.
— Да, да. А имаш ли други заеми? Да не си задлъжнял до шия като повечето адвокати тук?
Кредитните карти, месечната вноска по колата на Карла. Не би се осмелил да спомене заема за съдебните
разноски, защото Хърб щеше да откачи. Абсурдно беше дори хрумването да заемеш толкова пари, за да финансираш
съдебен процес. В този момент и на Джейк му изглеждаше глупаво.
— Обичайните неща, нищо сериозно, обслужвам си всички задължения.
— Виж, Джейк, да не увъртаме повече: дай ми някакви цифри и ще погледна, но отсега ти казвам, че няма да
отпусна триста хиляди. Дори двеста и петдесет ми се струват много, по дяволите.
— Добре. Благодаря, Хърб. До скоро.
— Няма защо.
Джейк изхвърча от кабинета, преливащ от още по-горчива омраза към банките. Чувстваше се напълно съсипан,
когато се върна в кантората.
Следващата му среща щеше да бъде още по-болезнена. Три часа по-късно Хари Рекс затропали нагоре по
стълбите, открехна вратата и го подкани:
— Да тръгваме.
Минаха по същия път като Джейк сутринта, но спряха пред кантората на Съливан. Красива секретарка ги
въведе в просторна заседателна зала, където вече ги очакваха. От едната страна на масата седяха Уолтър Съливан,
Шон Гилдър и един от многобройните им помощници. Всички се ръкуваха, държаха се любезно. В единия край, до
стола, запазен за свидетеля, седеше стенографка.
Нийл Никъл влезе точно навреме и поздрави. Положи клетва и седна. Гилдър щеше да снема клетвените
показания, затова той бързо пое нещата в свои ръце с наставления за свидетеля и дълъг списък с предварителни
въпроси. Тъй като работеше почасово, подходът му беше бавен и педантичен.
Джейк огледа изпитателно лицето на Никъл с усещането, че го познава добре. Беше го виждал на много снимки
от мястото на катастрофата. Мъжът отново беше облечен в тъмен костюм, имаше правилен и красноречив изказ и не
показваше никакво смущение.
Скоро грозната истина излезе на показ. В нощта на катастрофата той карал след стар пикап, който едва се
задържал на платното. Постоянно лъкатушел между банкетите. Никъл пазел дистанция. Когато се изкачил на хълма,
видял в подножието да примигва червената сигнализация на прелеза. Минавал влак. Фаровете на пикапа и на колата
пред него се отразявали от яркожълтите предупредителни ивици на всеки вагон. Изведнъж се разнесла експлозия.
Пикапът натиснал спирачки, Никъл също. Той слязъл от колата си, хукнал към кръстовището и видял малкия
автомобил, завъртян на сто и осемдесет градуса, със смачкана предница. Влакът все още преминавал, потраквал с
нормална скорост, все едно нищо не се било случило. Шофьорът на пикапа, господин Грейсън, обикалял около
колата, крещял и размахвал ръце. Гледката вътре била ужасяваща. Шофьорът и неговата спътница на предната
седалка били разкъсани и окървавени. Момче и момиче, малки деца, били смазани на задната седалка и изглеждали
мъртви. Никъл се надвесил над някакви бурени и повърнал, когато влакът най-сетне отминал. Спряла друга кола,
после още една и край катастрофиралия автомобил се струпали хора, които нищо не можели да направят. Влакът
спрял и бавно започнал да се връща назад. „Всички са мъртви — крещял Грейсън и обикалял премазаната кола. —
Всички са мъртви.“ Другите шофьори били не по-малко потресени от Никъл. Виели сирени. Полицията и
парамедиците бързо установили, че няма нищо спешно — и четиримата били мъртви. Никъл искал да си тръгне, но
шосето било блокирано. Не бил оттук и не познавал обиколните пътища, затова чакал и наблюдавал хората. Останал
цели три часа и гледал как пожарникарите разрязват ламарините и измъкват телата. Страховита сцена, която се
запечатала в паметта му. И досега сънувал кошмари.
Получил този прекрасен подарък, Шон Гилдър бавно и методично преведе Никъл през показанията му и уточни
всяка подробност. Даде му уголемени снимки на светлинната сигнализация на прелеза, но Никъл отговори, че не ѝ е
обърнал внимание в настъпилия хаос. Светлините примигвали по време на сблъсъка и само това било от значение.
За съжаление, поне на Джейк, Никъл беше далеч по-благонадежден от Ханк Грейсън, който упорито
продължаваше да твърди, че светлините не са работели и че самият той видял влака чак когато едва не се блъснал в
колата на семейство Смолуд.
Гилдър с голямо удоволствие насочи разпита към събития, състояли се месеци след катастрофата. И по-
конкретно, към срещата с частния детектив в кабинета на Никъл в Нашвил. Никъл се учудил, че някой го е открил.
Детективът обяснил, че работи за адвокат от Клантън, но не споменал името му. Никъл му оказал пълно съдействие
и му разказал същата история, която споделяше и сега под клетва, не пропуснал нито една подробност. Детективът
му благодарил, тръгнал си и повече не го потърсил. През февруари Никъл пътувал близо до Клантън и решил да се
отбие в съда. Поразпитал за делото и научил, че досието му е публично достояние. Цели два часа го разглеждал и
установил, че Ханк Грейсън се придържа към първоначалната си история. Никъл се разтревожил от този факт, но
въпреки това не желаел да се намесва, защото съчувствал на семейство Смолуд. С течение на времето обаче
преценил, че е длъжен да даде показания.
Някои адвокати разкриваха всичките си карти по време на снемането на клетвени показания и изясняваха всяка
подробност. Целта им беше да властват още на този етап. Гилдър се оказа от техния лагер. По-умелите адвокати
подхождаха по-сдържано и не издаваха стратегиите си. Пазеха най-добрите си козове за процеса. А великите
адвокати често пропускаха изцяло клетвените показания и крояха безмилостни кръстосани разпити.
Джейк нямаше въпроси към свидетеля. Можеше да го попита защо като очевидец не е казал нищо на полицията.
На мястото на катастрофата гъмжеше от полицаи, които бяха разпитвали свидетелите, но Никъл не беше обелил и
дума пред тях. Стоял бе мълчаливо и пасивно. Името му не се появяваше в нито един доклад.
Джейк можеше да му зададе въпрос, който беше напълно очевиден, но Гилдър и екипът му го пропускаха.
Влакът беше подминал прелеза, беше спрял и се беше върнал на заден, защото машинистът чул глух удар. На релсите
влаковете се движат в двете посоки. Защо тогава сигнализиращите светлини не се бяха задействали, когато влакът се
е върнал на заден ход? Джейк разполагаше с показания на десетки свидетели, които се кълняха, че светлините не
мигали, докато влакът стоял наблизо и спасителните екипи вършели работата си. Дали от прекомерна
самонадеяност или просто от леност, но Гилдър не беше говорил с тези свидетели.
Джейк можеше да разпита Никъл и за миналото му. Беше на четиресет и седем години. Двайсет и две годишен
беше участвал в трагична автомобилна катастрофа, при която бяха загинали трима тийнейджъри. Момчетата пиели
бира, забавлявали се, карали лудешки по извънградски път една петъчна вечер, когато се блъснали челно в
автомобила, управляван от Никъл. Оказало се, че всички са пияни. Никъл имал един промил алкохол в кръвта и бил
арестуван за шофиране в нетрезво състояние. Говорело се, че ще бъде обвинен в непредумишлено убийство, но
накрая властите преценили, че вината не е негова. Трите семейства въпреки това завели дело и случаят се точил
четири години, преди застрахователната му компания да договори споразумение. Ето на какво се дължеше
нежеланието му да се замесва.
Тази ценна информация беше открита от частен детектив, който взе на Джейк 3500 долара — те отново
дойдоха от заема за съдебни разноски, чиято папка седеше в кабинета на Стан. Джейк знаеше мръсната тайна.
Гилдър вероятно не. Джейк с наслада очакваше момента, когато ще се нахвърли върху Никъл пред съдебните
заседатели и ще го разгроми. Щеше да хвърли сянка върху благонадеждността му, но миналото му нямаше да
промени фактите около катастрофата със семейство Смолуд.
Джейк и Хари Рекс бяха спорили относно стратегията. Хари Рекс настояваше за мощна атака още при
изслушването на клетвените показания, за да наплашат защитата и Гилдър да омекне, и може би отново да
поговорят за споразумение. Отчаяно се нуждаеха от пари, но Джейк продължаваше да мечтае как ще спечели голяма
присъда в съдебната зала. Не настояваше за насрочване на дата за процеса. Трябваше да изтече една година, преди
положението да се уталожи. Процесът срещу Гамбъл трябваше да отмине и да отнесе тежкото си бреме.
Хари Рекс се противопоставяше на тази глупава мечта. Струваше му се невъзможно да чакат цяла година.
32
В понеделник Джейк работи до късно и си тръгна от кантората по тъмно. Вглъбен в мислите си, той почти
стигна до дома си, когато си спомни, че Карла го е помолила да купи мляко и яйца, две консерви доматен сос и
кафе. Обърна колата и отиде в супермаркет „Кроугър“ източно от града. Паркира червения си сааб на почти празния
паркинг, влезе, напълни кошницата, плати, прибра в торбичка покупките си и беше стигнал до колата си, когато чу
зад гърба си враждебен глас: „Ей, Бриганс“. Завъртя се и за част от секундата мярна смътно познато лице. С
торбичката в ръка Джейк не успя да се наведе навреме, за да избегне изненадващия удар, който го улучи в носа и го
повали на асфалта до колата. За секунди му причерня. Тежка обувка се стовари върху дясното му ухо, докато се
надигаше. Той напипа едната консерва доматен сос, бързо я запрати към мъжа и го уцели в лицето. Непознатият
изкрещя: „Кучи син!“, и отново го ритна. Джейк се помъчи да се изправи, когато втори непознат го нападна в гръб.
Той отново се строполи на асфалта, но успя да сграбчи втория нападател за косата. Същата тежка обувка се стовари
върху челото му, зашемети го и този път нямаше сили да отвърне. Пусна косата на мъжа и се опита да се изправи, но
го приковаха към земята. Вторият нападател — едър и як тип, обсипваше лицето му с юмручни удари, съпроводени
с проклятия и ръмжене, а първият го риташе в ребрата, корема и навсякъде, където свареше. Когато го изрита в
тестисите, Джейк изкрещя от болка и припадна.
Два оглушителни изстрела изтрещяха в мрака и някой се провикна:
— Престанете!
Двамата нападатели се стреснаха и побягнаха. Изчезнаха зад ъгъла на магазина. Уилям Брадли дотича с
пистолета и възкликна:
— Мили боже!
Джейк беше в безсъзнание, а лицето му приличаше на кървава пихтия.
Когато Карла пристигна в спешното отделение, Джейк беше на рентген.
— Диша самостоятелно и е почти буден. Само толкова знам засега — осведоми я една медицинска сестра.
Родителите му се появиха половин час по-късно и Карла ги посрещна в чакалнята. Господин Уилям Брадли
разговаряше в единия ъгъл с полицай от градското управление на Клантън и му разказваше своята версия за
случилото се.
Доктор Мейс Маккий, приятел от църквата, се отби при тях за втори път и им разказа най-новото.
— Побоят е доста тежък — съобщи той мрачно, — но Джейк е в съзнание, стабилен и извън опасност. Има
натъртвания и рани, носът му е счупен. Правим още рентгенови снимки и му даваме морфин, защото е със силни
болки. Връщам се след минута.
Той излезе, а Карла седна при родителите на Джейк.
Помощник-шериф Парнел Джонсън също дойде при тях за кратко. После отиде при господин Брадли и полицая
от градското управление, а накрая седна до ниската масичка пред Карла и каза:
— Изглежда, са били двама. Нападнали Джейк точно преди да се качи в колата си пред супермаркета. Господин
Брадли тъкмо паркирал, видял побоя и грабнал пистолета си. Стрелял два пъти и онези избягали. Забелязал зелен
пикап на „Дженеръл Мотърс“ да потегля на скорост от пряка зад магазина. Нямаме представа кои са, поне засега.
Карла му благодари.
Мина един дълъг час, преди д-р Маккий да се върне. Той им съобщи, че Джейк е преместен в самостоятелна
стая и иска да види Карла. Засега нямало да пуснат вътре родителите му, но те можели да го посетят на следващия
ден. Доктор Маккий и Карла се качиха на третия етаж и спряха пред затворената врата.
— Изглежда ужасно и е много изтощен — прошепна ѝ лекарят. — Има счупен нос, две счупени ребра, два
избити зъба, три рани на лицето, които се наложи да затворим с четиресет и един шева, но доктор Пендъргаст го
закърпи. Той е най-добрият и не очаква да останат сериозни белези.
Карла си пое дъх и затвори очи. Поне беше жив.
— Може ли да остана тук тази нощ?
— Разбира се. Ще ти донесат походно легло.
Доктор Маккий бутна вратата и двамата влязоха в стаята. Карла едва не припадна, като видя Джейк. Цялата му
глава над веждите беше плътно бинтована. Втора превръзка закриваше по-голяма част от брадичката му. Ситни
черни шевове пресичаха носа му. Очите му бяха кошмарно подути, почти напълно затворени, а отоците бяха с
големината на яйца. Устните му бяха подпухнали и зачервени. От устата му се виеше силиконова тръбичка, а над
главата му висяха две венозни системи. Карла преглътна измъчено и хвана ръката му.
— Джейк, скъпи, тук съм.
Целуна го нежно по малкия участък на бузата извън превръзката. Той изсумтя и се помъчи да се усмихне.
— Здрасти, миличка, добре ли си?
Карла също направи усилие да се усмихне, въпреки че Джейк не виждаше нищо.
— Нека да не се тревожим за мен засега. Тук съм, а ти ще се оправиш.
Той изфъфли нещо неразбираемо, после размърда крака си и изстена.
— Получил е силен ритник в слабините и тестисите му са много подути — поясни д-р Маккий. — Няма да се
свият скоро.
Джейк ги чуваше невероятно ясно.
— Ей, скъпа, искаш ли да се позабавляваме?
— Не искам. Ще се наложи да почакаме няколко дни.
— Мамка му.
След доста време тя стисна ръката му и впери поглед в бинтовете му. По бузите ѝ започнаха да се стичат сълзи.
Джейк сякаш задряма, а д-р Маккий даде знак на Карла да излезе. В коридора ѝ каза:
— Има сътресение на мозъка, което искам да следя, затова ще бъде тук няколко дни. Не мисля, че е сериозно,
но трябва да го наблюдаваме. Остани, ако желаеш, но наистина няма нужда. Нищо не можеш да направиш, пък и той
скоро ще заспи.
— Оставам. Родителите му ще вземат Хана.
— Както искаш. Ужасно съжалявам за случилото се, Карла.
— Благодаря, доктор Маккий.
— Той ще се оправи. Доста ще го боли около седмица, но поне е цял.
Появи се Хари Рекс и наруга медицинската сестра, която се опита да го отпрати. На излизане заплаши да я
съди.
Към полунощ Джейк не беше издал и стон повече от час. Карла се беше облегнала на възглавниците на
походното легло и разлистваше списания на слабата светлина на настолната лампа. Стараеше се да не гадае кои са
двамата бандити, но знаеше, че побоят е свързан с Коуфър. Преди пет години членове на Клана бяха опожарили дома
им и бяха стреляли по Джейк пред сградата на съда по време на процеса срещу Хейли. Три години бяха живели с
оръжия и охрана, защото заплахите не спираха. Карла не можеше да повярва, че отново са обект на насилие.
Що за живот живееха? Друг адвокат не беше получавал подобни заплахи. Защо точно те? Защо съпругът ѝ се
заемаше с опасни случаи срещу нищожно възнаграждение?
Дванайсет години двамата работеха упорито, стараеха се да пестят и да си изградят добро бъдеще. Джейк
притежаваше огромна работоспособност и беше твърдо решен да се наложи като способен защитник. Бе зареден с
амбиция, мечтаеше да омагьосва съдебните заседатели и да издейства големи присъди. Беше сигурен, че някой ден
ще спечелят много пари.
А ето докъде бяха стигнали. Съпругът ѝ беше премазан от бой. Адвокатската му практика загиваше, дълговете
им растяха главоломно.
Предишната седмица баща ѝ отново спомена в отсъствието на Джейк, че би могъл да намери място на зет си в
сферата на финансовия мениджмънт. Няколко негови приятели, повечето на път да се пенсионират, обмисляха да
основат фонд, който да инвестира в болници и в компании за иновативна медицинска апаратура. Карла не беше
сигурна какво означава това и не спомена нито дума на Джейк, но щеше да се наложи да се преместят близо до
Уилмингтън и той да работи на съвсем друго поприще. Баща ѝ дори спомена, че може да им даде заем, за да ги
улесни. И представа си нямаше колко са задлъжнели!
На крайбрежието със сигурност щяха да са в безопасност.
Понякога си говореха колко скучно се живее в малкия град. Всеки ден едно и също, едни и същи приятели,
отсъствие на смислен социален живот. За да видят изложба или да гледат мач, трябваше да пътуват един час до
Тюпълоу или до Оксфорд. Карла обичаше приятелите си, но те постоянно сравняваха чия къща е по-голяма, чия кола
е по-хубава, кой пътува на по-екзотични места. В малкия град всеки беше готов да помогне, но и всеки си вреше
носа в чуждите работи. Преди две години бяха платили твърде висока цена за къщата си и Карла забеляза как
няколко нейни приятелки охладняха. Сякаш семейство Бриганс се издигаха прекалено бързо и зарязваха старите
познанства. Само ако знаеха!
В стаята постоянно влизаха и излизаха медицински сестри, не можеше да се спи. Мониторите светеха и
примигваха. Възможно ли беше това да е повратен момент в живота им? Нещо, което да извади Джейк от
отегчителната работа на дребен адвокат, едва покриващ месечните сметки? Още нямаха четиресет. Разполагаха с
предостатъчно време и сега беше идеалният момент да променят живота си и да се заловят с нещо по-хубаво, да се
махнат от Мисисипи и да се установят на по-приятно място. Тя винаги можеше да си намери работа като учителка.
Карла остави списанията и затвори очи. Възможно ли беше да приключат бъркотията със семейство Гамбъл
през август, да осиновят бебето на Кийра през септември и да напуснат Клантън? Бъдещето на Дрю, колкото и да
беше несигурно, щеше да стане грижа на друг адвокат, а адвокати колкото щеш. Нямаше ли да бъде по-безопасно и
по-разумно да се преместят поне на хиляда и петстотин километра от този град? Щяха да бъдат близо до нейните
родители, които с готовност ще им помагат за децата. Джейк можеше да започне нова кариера, за да си гарантира
заплата в края на всеки месец, и целогодишно да живеят на брега.
Карла беше будна, когато в един и половина в стаята влезе медицинска сестра и ѝ даде приспивателно.
За закуска Джейк пи ябълков сок от кутийка със сламка. Оплака се, че цялото тяло го боли. Една сестра
увеличи дозата му морфин и той се унесе.
В седем часа се появи д-р Маккий и каза на Карла, че иска да му направи скенер на мозъка и още рентгенови
снимки. Изследванията щели да отнемат няколко часа, през които тя можела да се върне у дома, да нагледа Хана и
да се погрижи за себе си.
Щом се прибра, Карла се обади на родителите на Джейк, за да ги осведоми за състоянието му, и ги помоли да
докарат Хана. Звънна и на Хари Рекс да му предаде малкото, което ѝ беше известно. Не, не беше питала Джейк дали
знае кои са извършителите на побоя. Обади се на Порша, Лушън, Стан Аткавидж и съдия Нуз и всички те имаха
въпроси, но Карла се постара разговорите да бъдат кратки. Обеща да им звънне отново. Нахрани кучето, почисти
кухнята, пусна една пералня и седна на двора с чаша кафе да си събере мислите. Най-непосредственият проблем
беше какво да каже на Хана. Не можеха да крият Джейк от собствената му дъщеря, а той щеше да изглежда плашещо
дни наред. Детето щеше да се ужаси, когато види баща си, но нямаше как да му обяснят случилото се. То щеше да се
уплаши, ако узнаеше, че лоши хора са се опитали да го наранят. Кафето не успокои нервите на Клара и накрая тя се
обади на майка си и ѝ разказа всичко.
В единайсет господин и госпожа Бриганс пристигнаха с Хана, която дотича при майка си, обляна в сълзи, и
попита как е баща ѝ. Карла я прегърна, обясни, че татко е в болница, но се оправя и че Хана ще прекара деня в
къщата на Беки. Изпрати я да се изкъпе набързо и да се преоблече. Момиченцето неохотно напусна кухнята, а Карла
попита госпожа Бриганс:
— Какво ѝ казахте?
— Не много, само, че татко ѝ е пострадал, че е в болницата, но скоро ще се прибере и всичко ще е наред.
— Не бяхме сигурни какво точно да кажем, но тя усеща — добави господин Бриганс.
— Хана не бива да го вижда няколко дни — каза Карла. — Шокът ще е прекалено силен.
— Кога можем да го видим? — попита госпожа Бриганс.
— Днес. След малко тръгваме.
Чакалнята беше претъпкана. Когато пристигнаха, завариха Порша, Хари Рекс, Стан и съпругата му и техния
свещеник — д-р Илай Проктър. Карла ги прегърна и каза, че отива да види Джейк и ще им съобщи новините.
Доктор Маккий се появи и ѝ даде знак да го последва. Влязоха в стаята на Джейк и го завариха да спори със
сестрата, която искаше да наложи лицето му с лед. Карла му заговори и го хвана за ръката, а той каза:
— Да се махаме от тук.
— Не бързай толкова, Джейк — обади се д-р Маккий. — Резултатите от скенера и рентгена са добри, но още
няколко дни няма да ходиш никъде.
— Дни ли? Шегуваш се, нали?
Джейк помръдна единия си крак, но потръпна силно.
— Къде те боли?
— Къде ли не. Усещам топките си като грейпфрути.
— Не ставай циничен, Джейк. Майка ти ще дойде всеки момент.
— О, стига. Не ги пускай още. Дори не мога да ги видя. Нищо не виждам.
Карла се усмихна и погледна към д-р Маккий.
— Мисля, че вече се оправя.
— Ще оздравее. Сътресението му е леко. Всичко ще заздравее, но е нужно време.
— Значи не е получил допълнителни мозъчни увреждания? — попита шеговито Карла.
— Никакви.
— Благодаря ти, скъпа — каза Джейк. — Къде е Хана?
— У семейство Палмър, ще си играят с Беки.
— Добре. Да стои там. Не искам да я плаша като някакво зомби.
— Ще доведа родителите ти, става ли?
— Не ми се среща с никого.
— Спокойно, Джейк. Много са разтревожени, пък и ще останат само няколко минути.
— Както искаш.
Карла и д-р Маккий излязоха от стаята, а медицинската сестра пристъпи към Джейк с ледените компреси.
— Хайде да опитаме отново — предложи тя внимателно.
— Докоснете ли ме, ще ви съдя!
Късно следобед Джейк дремеше, когато д-р Маккий го потупа по ръката и каза:
— Джейк, имаш посетители.
Той се опита да се надигне, намръщи се и промърмори:
— Омръзна ми от посетители.
— Шериф Уолс е. Аз ще изляза.
Ози и Мос застанаха до леглото му и се постараха да не им личи колко са шокирани от лицето му.
— Здрасти, Джейк — поздрави шерифът.
Джейк изсумтя и попита:
— Какво те води насам, Ози?
— Здрасти, Джейк — обади се и Мос Тейтъм.
— Здрасти. Нищо не виждам, но не се съмнявам, че изглеждате адски глупаво както винаги, момчета.
— Сигурно е така, но няма да коментираме ти как изглеждаш в момента — отговори Ози.
— Здраво млатене падна, какво ще кажете?
— Отдавна не съм виждал по-добро — призна Ози през смях. — Очевидният въпрос е кой е той. Успя ли да
видиш?
— Бяха най-малко двама. Така и не видях втория тип, но първият беше от момчетата на Коуфър. Или Сесил, или
Бари. Не съм сигурен кой, защото ги видях за пръв път миналата седмица.
Ози хвърли поглед към Мос, който кимна. Нищо чудно.
— Сигурен ли си? — попита Ози.
— Защо да лъжа?
— Добре. Ще ги посетим.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Фраснах Коуфър във физиономията с половинкилограмова консерва
доматен сос. Право в лицето, сигурно има белег, но след няколко дни ще изчезне.
— Браво на теб.
— Те ми се нахвърлиха изневиделица, Ози. Почти нищо не можех да направя.
— Разбира се.
— Щяха да ме убият, ако някой не беше започнал да стреля.
— Господин Уилям Брадли тъкмо е спирал, видял побоя и измъкнал пистолета си.
Джейк поклати глава.
— Спасил ми е живота. Предай му, че ще му благодаря подобаващо, когато съм в състояние.
— Непременно.
— И го попитай защо не е стрелял по тях.
— Отивам при семейство Коуфър.
33
Колкото и неприятни да бяха, ледените компреси вършеха работа и накрая Джейк престана да се оплаква от
тях. В сряда сутринта отокът беше спаднал достатъчно и той отваряше очи и виждаше размазани образи. Най-
напред съзря красивото лице на съпругата си и макар неясно, то му се стори по-красиво от всякога. Джейк я целуна
за пръв път по челото и каза:
— Прибирам се у дома.
— О, не, нищо подобно! Имаш прегледи тази сутрин. Най-напред очен лекар, след това зъболекар, после още
няколко специалисти и накрая рехабилитатор.
— Повече ме тревожат тестисите ми.
— И мен, но не може да се направи почти нищо, трябва да изчакаме. Снощи надникнах, докато ти хъркаше —
внушителни са. Доктор Маккий казва, че за тях може да ти даде само болкоуспокояващи и да се молим някой ден
отново да си върнеш мъжествената походка.
— Какъв специалист се занимава с тестисите?
— Уролог. Той се отби, докато ти беше в други селения, и направи снимки.
— Лъжеш.
— Не лъжа. Вдигнах чаршафа и той ги нащрака.
— За какво са му снимки?
— Искал да ги увеличи и да ги закачи на стената в рецепцията.
Джейк все пак успя да се засмее, но смехът му секна, когато сякаш нагорещен нож се вряза в ребрата му, и той
се намръщи. Болката щеше да му бъде неизменна спътница дни наред, но беше твърдо решен да не му личи, поне
пред съпругата му.
— Как е Хана?
— Добре е. Сега е при вашите, хубаво си прекарват.
— Чудесно. Какво сте ѝ казали?
— Не цялата истина. Казах ѝ, че си преживял злополука, не уточних точно каква, че си ранен и трябва да
останеш няколко дни в болницата. Много е разстроена и настоява да те види.
— Не тук. И аз искам да я видя, но без да я плаша до смърт. Утре се прибирам и ще си направим семеен съвет.
— Кой каза, че се прибираш утре?
— Аз. До гуша ми дойде от това място. Костите ми са наместени, раните се затвориха. Мога да се
възстановявам у дома, а ти да ми бъдеш болногледачка.
— Нямам търпение. Джейк, много хора се тревожат за теб. Лушън иска да дойде, но аз го убедих да почака.
Хари Рекс непрекъснато звъни.
— Видях се с Хари Рекс — само ми се подиграваше, че са ми сритали задника. Лушън ще почака. Говорих с
Порша, тя се оправя с клиентите. Май са ми останали около трима.
— Съдия Нуз се обади току-що.
— Би трябвало. Той ме забърка в тази каша.
— Много е разтревожен. Дел също се обади. Съдия Атли. Доктор Проктър. Пастор Макгари. Много хора.
— Те ще почакат. Не съм в настроение да се срещам с никого. Хайде да се приберем у дома, да заключим
вратите и най-сетне да получа шанс да се възстановя. Някои хора просто са много шумни!
— А някои са много обезпокоени.
— Жив съм, Карла. Бързо ще се оправя. Нямам нужда никой да идва да ми държи ръката.
Сесил Коуфър беше бригадир на копачите, които работеха на канал близо до езерото. Късно сутринта Мос
Тейтъм и Мик Суейзи паркираха до неговия пикап и влязоха във фургона на обекта. Сесил стоеше прав и говореше
по телефона, стиснал каската си. Секретарката, която седеше наблизо, вдигна глава и поздрави:
— Добро утро.
Мос я изгледа гневно и се сопна:
— Чупката.
— Моля?
— Разкарай се. Трябва да поговорим с шефа ти.
— Няма нужда да сте толкова груби.
— Давам ти пет секунди.
Тя се изправи и намусено излезе от фургона. Сесил затвори телефона, а помощник-шерифите се изпречиха
насреща му.
— Здравей, Сесил — каза Мос Тейтъм. — Това е Мик Суейзи. Ози ни изпрати.
— Какво удоволствие, господа!
Сесил беше на трийсет и една, набит, с двайсетина излишни килограма. По някаква причина беше престанал да
се бръсне и имаше рошава рижа брада, която не подобряваше външността му.
Мос се приближи на педя разстояние и попита:
— Беше ли в града в понеделник вечерта?
— Не помня.
— Да, беше толкова отдавна. Зеленият пикап „Дженеръл Мотърс“ е твой, нали?
— Вероятно.
— С номера 442ECS. Видели са го да потегля с мръсна газ от супермаркет „Кроугър“ в девет часа. Сигурно го е
карал някой друг.
— Може и да съм го отстъпил на приятел.
— Как се казва?
— Не помня.
— Голяма цицина имаш на челото. Какво криеш под лейкопласта? Шевове ли?
— Аха.
— Какво се случи?
— Ударих се в един рафт в гаража.
— Проклети рафтове, все се пречкат. Мик, това да ти прилича на рана от сблъсък с рафт?
Суейзи пристъпи още по-наблизо и се вторачи в челото на Сесил.
— Не, прилича ми на цицина от удар с половинкилограмова консерва домати. Много често се случва.
— Така си е — потвърди Мос, бавно откопча чифт белезници от колана си и издрънча с тях.
Сесил си пое голяма глътка въздух и се вторачи в белезниците.
— Границата между обикновено нападение и нападение с утежняващи вината обстоятелства е много тънка —
каза Мос. — За обикновеното лежиш в затвора две години, а за второто — двайсет.
— Полезно е да го знае човек.
— Запиши си го, ако ти изневерява паметта. Двама нападатели срещу една жертва с намерение да нанесат
тежки телесни повреди се смята за нападение с утежняващи вината обстоятелства. Отиваш в „Парчман“. Кой ще се
грижи за жена ти и за трите ти деца, докато те няма?
— Никъде няма да ходя.
— Това вече не зависи от тебе, приятел. Джейк те разпозна, а мъжът с пистолета е видял пикапа ти да потегля
от местопрестъплението.
Раменете на Сесил увиснаха.
— Той дори не ме познава.
— Видял те е в съда и каза, че било момчето на Коуфър с рижата брада. Говорихме с Бари, но неговата рядка
брада е черна, не е рижа. Защо не си купите бръсначки, момчета?
— Ще си запиша.
Мос не спираше:
— Съдия ще бъде Омар Нуз. Той много харесва Джейк и е адски ядосан, че негов адвокат е бил пребит заради
предстоящо дело. Ще те разкатае.
— Понятие си нямам за какво говорите.
— Ще докладваме на Ози и той ще ни изпрати утре да те арестуваме. Тук ли предпочиташ да го направим или у
вас пред децата ти?
— Ще си наема адвокат.
— Няма да можеш в този окръг. Никой няма да рискува да ядоса съдия Нуз. Е, тук или у вас?
Раменете на Сесил увиснаха още повече. Дотук с позата на железен мъж.
— За какво става дума?
— За арестуването ти. Ще те пъхнем в килия, ще ти определят гаранция към десетина бона и ще можеш да
излезеш. Тук или у вас?
— Ами… тук.
— До утре.
Физиотерапевтката беше силна и властна жена на име Марлин, която поиска да види тестисите на Джейк. Той
категорично отказа. На нея това ѝ се стори забавно и Джейк се запита дали целият болничен персонал не се
подхилква за негова сметка. В тази болница оставаше ли изобщо нещо поверително?
Карла леко го подпря от едната страна и Джейк успя предпазливо да се завърти и да провеси крака от леглото.
— Няма да си тръгнеш от тук, докато не си в състояние сам да ходиш до вратата и обратно — предупреди го
предизвикателно Марлин.
Тя го хвана под едната мишница, а Карла под другата. Джейк се смъкна надолу, докато босите му стъпала
докоснаха студения линолеум, и се смръщи, когато силна болка прониза слабините и ребрата му и плъзна чак до
шията и черепа му. Зави му се свят, поколеба се за секунда, затвори очи и скръцна със зъби. Направи малка крачка,
после още една и накрая каза: „Пуснете ме“. Двете го пуснаха и той затътри крака. Подутите тестиси го боляха и не
бе в състояние да наподоби нормална походка, когато се заклатушка към вратата и се вкопчи в дръжката. Гордо се
завъртя и направи осем крачки до леглото си.
— Ето на. Хайде, изписвайте ме.
— Не бързай толкова, каубой. Направи го пак.
Краката му бяха немощни и нестабилни, но отново отиде до вратата и се върна. Колкото и болезнено да беше
ходенето, той беше доволен, че не лежи по гръб, а извършва някакво почти нормално действие. След четвъртия път
Марлин предложи:
— Защо не отидеш да се изпикаеш?
— Не ми се пикае.
— Въпреки това. Да видим дали можеш сам да ходиш до тоалетната.
— Искаш ли да дойдеш да гледаш?
— Не.
Джейк пак се заклатушка към банята, влезе и затвори. Вдигна нощницата си и подпъхна ръба под брадичката
си. Бавно сведе очи към огромните си интимни части и се изсмя невярващо. Разнесе се едновременно измъчен и
ликуващ кикот, който накара Карла да почука на вратата.
Късно в сряда следобед Джейк лежеше в болничното си легло, а Карла беше седнала в краката му. Гледаха
новините по кабелната, когато на вратата се почука. Тя вече се отваряше, когато Джейк каза:
— Влез.
Ози и Мос. Карла изключи звука на телевизора.
— Лекарят каза, че утре те изписват — поде Ози.
— Нямам търпение да си тръгна — отговори Джейк.
— Радвам се да го чуя. По-добре ли си?
— Сто процента.
— Ама още изглеждаш ужасно — каза Мос.
— Благодаря за комплимента.
— Престанете, момчета — намеси се Карла.
Ози кимна на Мос Тейтъм, който каза:
— Днес сутринта посетихме Сесил Коуфър на работното му място. Има голяма цицина на челото. Естествено,
отрича всичко, но той е нашият човек. Утре сутринта ще го приберем.
— Няма да подавам жалба — каза Джейк.
Ози погледна към Клара, която кимна — явно двамата бяха обсъждали въпроса и бяха взели решение.
— Стига, Джейк — настоя Ози. — Това не бива да остане ненаказано. Можели са да те убият.
— Но не ме убиха. Няма да подавам жалба.
— Защо?
— Не искам неприятности, Ози. В момента си имам предостатъчно грижи, за да се занимавам и с това. Пък и
семейството ми е преживяло достатъчно. Ще ми мине и ще забравя.
— Едва ли. Веднъж ме нападнаха в Мемфис, здравата ме набиха някакви копелета. Още помня всеки удар.
— Взел съм решение, Ози. Никаква жалба.
— Въпреки това мога да го арестувам, нали знаеш?
— Не го прави. Освен това няма да го осъдиш, ако не свидетелствам. Просто предупреди семейство Коуфър да
не се занимават с мен. Никакви телефонни обаждания, никакви заплахи, никакво сплашване. Дори само ако някой
от тях ме погледне накриво, ще подготвя клетвена декларация за побоя и ще подам официална жалба. Нека тази
заплаха да им виси като дамоклев меч над главите, става ли?
Ози сви рамене. Нямаше смисъл да спори с Джейк.
— Щом така искаш.
— Да. И ги предупреди, че съм въоръжен и имам разрешително. Втори път няма да ме изненадат и ако ме
доближат, ще си платят.
— Стига, Джейк — промърмори Карла.
Третата и последна нощ той спа сам. Карла се беше измъчила на неудобното походно легло и Джейк я убеди да
отида да вземе дъщеря им и да прекарат спокойна вечер у дома. Обадиха му се в девет часа и му пожелаха „лека
нощ“. Само че сънотворните не му подействаха, нито болкоуспокояващите. Той помоли медицинската сестра за нещо
по-силно, но тя отговори, че е изпил предостатъчно. И второто хапче за сън не даде резултат. Физическият шок,
понесен от тялото му, намаляваше и отоците спадаха, но Джейк щеше дълго да остане скован, изтощен и изтерзан от
болки. Костите и мускулите му обаче щяха да оздравеят. Само че не беше сигурен дали ще се отърси от страха, от
ужаса на посегателството. Онази вечер в един момент беше енергичен и забързан както обикновено, замислен за
неотложните проблеми, а в следващия момент лежеше по гръб на асфалта, недоумяващ и окървавен, докато онези го
млатеха. Четиресет и осем часа по-късно все още всичко му изглеждаше сюрреалистично. Два пъти беше сънувал
един и същ кошмар — страховит спомен за изпълненото с омраза лице на мъжа над него, който го биеше с юмруци.
Джейк все още усещаше твърдия асфалт под главата си и пороя от удари.
Отново си помисли за Джоузи и се запита как изобщо е възможно човек да издържа на напълно реална и
постоянна физическа заплаха. Джейк беше висок метър и осемдесет и три, тежеше осемдесет килограма и ако не
беше атакуван изневиделица, щеше да стовари няколко удара върху нападателите си, преди да се строполи на земята.
Джоузи тежеше петдесет и пет килограма и не бе имала никакъв шанс срещу звяр като Коуфър. Какъв ли ужас са
изпитвали децата, докато са чували как той пребива майка им отново и отново!
34
Когато д-р Маккий пристигна рано на визитация, Джейк стоеше насред стаята си, вдигнал ръце над главата си.
Болничната му нощница беше преметната на леглото, а той беше облечен с тениска и памучен клин — най-големия,
който Карла намери в гардероба му. И беше обут с маратонки, все едно се готви за сутрешния си крос.
— Какво правиш? — попита Маккий.
— Разтягам се. Тръгвам си. Подпиши документите.
— Седни, Джейк.
Джейк се върна заднешком до леглото и седна на ръба. Лекарят внимателно разви превръзката на главата му,
опипа шевовете и каза:
— Ще махнем конците след около седмица. Не можем да направим повече за носа ти, но ще заздравее.
Наместен е добре, съвсем леко ще е крив.
— Не искам крив нос, докторе.
— Така ще изглеждаш по-мъжествен — направи се на умник Маккий, докато махаше и последния бинт. — Как
са ти ребрата?
— Още са си на мястото.
— Изправи се и си смъкни панталона. — Джейк се подчини и скръцна със зъби, докато лекарят преглеждаше
много предпазливо тестисите му. — Подути са — промърмори Маккий.
— Кога ще мога да правя секс?
— Почакай да се прибереш у дома.
— Сериозно питам.
— Може би след две години. Ще те изпиша, Джейк, но трябва да караш полека. Възстановяването ще бъде
бавно.—
Да карам полека ли? Че какво друго ми остава? Едва кретам с тези топки.
Карла влезе в стаята точно когато Джейк си вдигаше панталона.
— Махам се от тук — гордо обяви той.
— Заведи го вкъщи — каза ѝ д-р Маккий. — Но да остане на легло през следващите три дни. Сериозно ви
говоря. Никакво физическо натоварване. И намаляваме викодина. Към него се привиква. В понеделник те искам на
преглед.
Лекарят излезе и Карла подаде на Джейк вестник — „Форд Каунти Таймс“ от вчера. Заглавие с дебели черни
букви гласеше:
БРИГАНС НАПАДНАТ, НАСТАНЕН В БОЛНИЦА.
— Пак си на първа страница — каза тя. — Където искаш да бъдеш.
Джейк седна на ръба на леглото и прочете сензационния репортаж на Дюма Лий за побоя. Извършителите не
били идентифицирани. Нямало изявление от жертвата, от семейството и от служителите в кантората му. Ози беше
казал само, че случаят се разследва. Имаше и една стара снимка на Джейк как влиза в съда по време на процеса
срещу Хейли.
Медицинска сестра донесе документи и шишенце с викодин.
— Само по две на ден през следващите пет дни, после край — обясни тя, докато даваше хапчетата на Карла.
Излезе и се върна с плодов шейк със сламка, обичайната закуска на Джейк. Час по-късно един санитар докара
инвалидна количка и подкани Джейк да седне на нея. Той отказа, искал да излезе сам. Санитарят отсече, че
болничните правила изискват изписаните пациенти да напускат на инвалидна количка. Ами ако някой падне и се
нарани отново? Току-виж, ги съди! Особено ако е адвокат.
— Просто седни, Джейк — скастри го Карла. Подаде му шапка и слънчеви очила и каза: — Отивам да докарам
колата.
Докато санитарят буташе количката по коридора, Джейк се сбогуваше със сестрите и им благодареше за
помощта. Слязоха с асансьора до главния вход, където той мярна Дюма Лий да дебне с фотоапарат до вратата. Дюма
се приближи към него с усмивка и подхвърли:
— Здравей, Джейк, имаш ли време за коментар?
Джейк запази самообладание и отговори:
— Ако ме снимаш в момента, повече няма да ти проговоря, кълна се.
Дюма не докосна фотоапарата, а попита:
— Имаш ли представа кой е извършителят?
— На кое?
— На нападението.
— А, това ли! Не, никаква и няма да коментирам. Разкарай се, Дюма.
— Смяташ ли, че е свързано с делото „Коуфър“?
— Без коментар. Изчезвай. И да не си пипнал фотоапарата.
Изневиделица се появи охранител, който застана между него и репортера. Изкараха инвалидната количка през
широката врата на болницата, а Карла чакаше отпред. Тя и санитарят настаниха Джейк на предната седалка,
затвориха вратата и докато потегляха, той показа среден пръст на Дюма.
— Необходимо ли беше? — попита Карла.
Джейк не отговори.
— Знам, че много те боли, но си груб с хората и това не ми харесва — каза тя. — Ще си стоим доста време
затворени у дома и искам да се държиш добре с мен и с Хана.
— Защо го казваш?
— Защото съм шефът. Просто се успокой и се дръж прилично.
— Слушам, госпожо — отговори Джейк и се изкиска.
— Какво смешно има?
— Нищо. Не съм сигурен, че ставаш за болногледачка.
— Категорично не ставам.
— Само затопляй подлогата и ми давай болкоуспокояващите, и ще съм послушен. — Пътуваха мълчаливо към
площада. — Кой е вкъщи? — попита той.
— Родителите ти с Хана. Никой друг.
— Тя готова ли е за това?
— Сигурно не.
— Днес сутринта имах глупостта да се погледна в огледалото. Момиченцето ми ще се ужаси, като види баща
си. Подути очи с морави кръгове. Рани и синини. Нос като картоф.
— Само не си събувай панталона.
Джейк се засмя, но и му се доплака, защото ребрата го заболяха адски.
Тя паркира на алеята и му помогна да слезе. Докато той се клатушкаше през двора, задната врата се отвори и
отвътре изхвърча Хана. Искаше му се да я грабне, да я притисне и да я завърти, но само се наведе за бърза целувка по
бузата. Бяха я предупредили и Хана не посегна да го прегърне.
— Как е моето момиче? — попита Джейк.
— Супер, татко. А ти как си?
— Много по-добре. След седмица ще съм като нов.
Хана го хвана за ръката и го заведе вътре. Родителите му чакаха в кухнята. Джейк вече беше изтощен и се
отпусна на един стол до масата, отрупана с торти, пайове, чинии с бисквити и цветя. Хана придърпа стола си до
неговия и хвана ръката му. Той поговори с родителите си няколко минути, докато Карла наливаше кафе.
— Няма ли да си свалиш слънчевите очила? — попита Хана.
— Не днес. Може би утре.
— Как виждаш с тях вътре?
— Виждам много ясно красивото ти личице и това ми е достатъчно.
— Тези шевове са много противни. Колко имаш? Миналата година Тим Бостик си поряза ръката и му направиха
единайсет шева. Много се надуваше.
— Е, аз имам четиресет и един. Бия го.
— Мама каза, че нямаш два зъба. Я покажи!
— Престани, Хана — скара ѝ се Карла. — Предупредих те да не говорим за тези неща.
* * *
Съдия Нуз се намираше в съда в Гретна, окръг Тайлър, и преглеждаше дългия списък на заведените дела,
какъвто никой съдия не би искал да вижда. Адвокатите на ищците неохотно настояваха за съдебни процеси, а
защитниците използваха обичайните тактики за протакане. По някое време Нуз обяви почивка и се оттегли в
кабинета си, където го очакваше Лоуел Дайър с брой на „Форд Каунти Таймс“.
Нуз съблече тогата и наля две чаши старо кафе. Прочете статията и попита:
— Говори ли вече с Джейк?
— Не. А вие?
— Не. Ще му се обадя днес следобед. Говорих с жена му и с правната му асистентка Порша Ланг. Имаш ли
представа кой стои зад това?
— Обсъдихме го с Ози. Той ме закле да пазя тайна и каза, че са от семейство Коуфър, но Джейк отказва да
подаде жалба.
— Типично в негов стил.
— Аз щях да поискам смъртно наказание.
— Само че ти си прокурорът. Как ще се отрази това на процеса?
— Мен ли питате? Вие сте съдията.
— Знам и се опитвам да реша. Мисля, че Джейк има основание. Моите източници в Клантън ме осведомиха, че
случилото се е гореща новина и че изборът на съдебни заседатели ще бъде сложен. Защо да рискуваме при
евентуално обжалване? За обвинението има ли значение къде ще се проведе процесът?
— Не знам. Къде бихте го преместили?
— Ще го оставя в Двайсет и втора област. Можеш да избереш същото жури в другите четири окръга, но Форд ме
тревожи.
— Преместете го тук.
Нуз се засмя и отговори:
— Каква изненада. Искаш да бъде в задния ти двор, нали?
Дайър се замисли над думите му и отпи от кафето си.
— Ами семейство Коуфър? Ще се разстроят, ако преместите процеса.
— Не зависи от тях, нали? И бездруго ще се разстройват от всичко. Да ти призная, Лоуел, много се тревожа
заради инцидента с Джейк. Аз го принудих да поеме делото, а сега едва не го пребиха до смърт. Ако търпим това,
цялата система ще се пропука.
Форд и Тайлър бяха извън играта, така че оставаха само окръг Полк, Милбърн и Ван Бюрън. Последното място,
на което Дайър би желал да се яви на важно и голямо дело, беше старият съд в Честър, седалището на Нуз. Но
имаше предчувствие, че нещата са тръгнали натам.
— Джейк ще бъде извън строя известно време, господин съдия. Дали няма да поиска отлагане на делото?
Процесът е след седем седмици.
— Ще го попитам днес следобед. Ти ще възразиш ли, ако поиска още време?
— Не и при тези обстоятелства. Само че процесът няма да е много сложен. Безспорно е кой е натиснал спусъка.
Единственият деликатен проблем е невменяемостта. Ако защитата се е ориентирала в тази посока, трябва да
разбера скоро, за да върна момчето в Уитфийлд за експертиза. Джейк трябва да вземе решение.
— Съгласен съм. Ще повдигна въпроса.
— Любопитно ми е едно нещо, господин съдия. Как Джейк убеди съдебните заседатели, че Хейли е бил
временно невменяем?
— Не мисля, че ги убеди. Хейли не беше невменяем, не и според съдебната дефиниция. Той беше планирал
прецизно убийствата, бил е наясно какво прави. Чисто и просто възмездие. Джейк спечели, защото убеди съдебните
заседатели, че на мястото на Хейли те самите са щели да постъпят по същия начин. Беше виртуозно изпълнение.
— Този път може би ще има проблеми.
— Разбира се. Всяко дело е различно.
Джейк се отегчи само след два часа, прекарани у дома. Карла спусна щорите в дневната, изключи телефона,
затвори вратата и му нареди да си почива. До него имаше купчина от розовите брошури, както ги наричаха —
присъди, издадени от Върховния съд, които всеки адвокат твърдеше, че най-добросъвестно е прочел веднага след
публикуването им — но буквите се размазваха пред очите му и главата му щеше да се пръсне. Всичко го болеше, а
викодинът вече не помагаше особено. От време на време той се унасяше в дрямка, но това не беше сънят, от който
имаше нужда. Когато личната му болногледачка надникна да провери как е, той настоя да отиде в хола, за да гледа
телевизия. Тя неохотно се съгласи и Джейк се премести там. Хана дойде при него, видя лицето му без слънчевите
очила, наведе се, за да го разгледа по-добре, и се разплака.
Скоро Джейк огладня и настоя да обядва със сладолед. Хана си вземаше от неговата купа и докато двамата
гледаха някакъв уестърн, на вратата се звънна. Карла съобщи, че бил съсед, когото почти не познаваха — просто
наминал да поздрави Джейк.
Много хора настояваха да го посетят, но Джейк беше категоричен. Очите му щяха да останат отекли дни наред,
а моравото щеше да потъмнява и да чернее. Беше виждал такива травми в съблекалнята на футболния отбор и на
лицата на няколко свои клиенти, обвинени за сбивания по кръчмите.
След като преодоля първоначалния шок, Хана се сгуши до баща си под завивката и двамата гледаха телевизия с
часове.
След продължително обсъждане Ози най-сетне реши, че ще бъде най-добре разговора да проведат двама бели
шерифи. Изпрати Мос Тейтъм и Маршъл Пратър, най-близкия приятел на Стюарт Коуфър, и двамата в униформи. Те
се обадиха предварително и Ърл Коуфър ги чакаше на двора късно в четвъртък следобед. Тримата запалиха цигари и
Ърл попита:
— Е, какво има?
— Сесил е бил — отговори Мос. — Джейк го е разпознал. Много глупав ход, Ърл, който само усложнява нещата
за теб и семейството ти.
— Не знам за какво говорите. Бриганс явно се е объркал, той е малко тъп.
Пратър се усмихна и отмести поглед. Бяха се уточнили Мос Тейтъм да говори и той продължи:
— Щом казваш… За нападение с утежняващи вината обстоятелства дават двайсет години затвор, макар да не
съм сигурен, че ще успеят да го докажат. Но дори обикновено нападение може да изпрати побойника зад решетките
за цяла година. Съдия Нуз не се побира в кожата си и сигурно ще му наложи тежко наказание.
— На кого?
— Не се прави на ударен. Е, Джейк няма да подаде жалба, поне засега, но винаги може да го направи
впоследствие. Давността е около пет години. Освен това може да заведе гражданско дело, отново при съдия Нуз, и
да поиска пари за разходите си за лечение, а Сесил не разполага с такива суми, сигурен съм.
— Да се притеснявам ли трябва?
— Аз щях на твое място. Ако Джейк реши да действа, Сесил отива в затвора и освен това ще се разори. Не е
много умно да въртиш такива номера на адвокат, Ърл.
— Искате ли да пийнете нещо, момчета?
— На работа сме. Предай каквото ти казахме на сина си, всъщност на двамата си синове и на братовчедите им,
на целия род. И без повече неприятности, ясно?
— Нямам какво да ви кажа.
Мос и Маршъл се обърнаха и тръгнаха към патрулката.
35
На обяд в петък Джейк успя да погълне цяла чиния пасирана супа от грах. Още му беше трудно да дъвче, затова
за твърда храна не можеше и дума да става. Следобед Хана и Карла отидоха да пазаруват и да вършат разни женски
работи. Щом им видя гърба, Джейк звънна на Порша и я помоли да се отбие. Незабавно. Тя пристигна след
четиресет и пет минути и след като преодоля смайването си от физиономията му, го последва в трапезарията,
където разтвориха донесените от нея папки. Прегледаха настоящите му дела и предстоящите явявания в съда,
направиха планове за краткото му отсъствие.
— Нещо ново? — попита той, но по-скоро се боеше от отговора.
— Ами не, шефе. Телефонът звъни, но са предимно приятели и твои състуденти, интересуват се как си. Имаш
страшно мили приятели, Джейк. Много от тях изразиха желание да те посетят.
— Не сега. Ще почакат. Повечето едва ли искат да видят колко съм пребит.
— Здравата.
— Да, не се представих достойно.
— Няма ли да подадеш жалба?
— Не. Вече реших.
— Защо? Говорих надълго и нашироко с Лушън и с Хари Рекс, единодушни сме, че трябва да погнеш тези
бандити, да им дадеш урок.
— Виж, Порша, това вече е зад гърба ми. В момента нямам нито физическата, нито психическата енергия да се
занимавам със Сесил Коуфър. Ходила ли си в ареста?
— Тази седмица не.
— Искам да се отбиваш през ден и да прекарваш по един час с Дрю. Той те харесва и се нуждае от приятел. Не
говорете за делото, играйте карти и игри, насърчавай го да си пише домашните. Според Карла той вече учи по-
старателно.
— Добре. Кога се връщаш в кантората?
— Скоро, надявам се. Болногледачката ми е фашистка, а лекарят ми е голям педант, но мисля, че следващата
седмица, когато свали конците, ще ме пусне на работа. Вчера говорих дълго с Нуз, притиска ме да взема решение
дали да пледирам невменяемост. Склонен съм да уведомя него и Дайър, че планираме да се позовем на решението
„Макнотън“ и да твърдим, че клиентът ни не е съзнавал характера на действията си. Ти какво мислиш?
— Нали още от самото начало това е планът?
— Донякъде. Единият проблем са парите за вещо лице. Говорих с онзи човек от Ню Орлиънс днес сутринта и
страшно ми допадна. Много пъти е свидетелствал и си познава материята. Хонорарът му е петнайсет хиляди долара
и аз му казах, че не можем да си го позволим. Обясних, че обвиняемият е неплатежоспособен, а окръгът няма да
отпусне такава сума за експерт на защитата. Затова парите ще трябва да излязат от моя джоб авансово, а едва ли
сумата ще ми бъде възстановена. Той се съгласи да свидетелства срещу десет хиляди. Въпреки това ни е много.
Благодарих му и го уверих, че ще си помислим.
— А Либи Провайн? Нали нейната фондация щеше да осигури част от парите?
— Така е, освен това Либи познава много лекари. Разчитам на нея. Нуз попита ще поискам ли отсрочка, каза,
че ще ни отпусне още време при нужда и че Дайър не възразява. Благодарих му и отказах.
— Заради Кийра ли?
— Заради нея. На шести август ще бъде в осмия месец, а аз искам да свидетелства бременна.
Порша хвърли бележника на масата и поклати глава.
— Да ти призная, Джейк, това не ми харесва. Струва ми се непочтено да крием бременността ѝ. Не мислиш ли,
че съдия Нуз ще се вбеси, когато и той разбере заедно с останалите, че е бременна и че бащата е Коуфър?
— Тя не ми е клиентка. Ние защитаваме Дрю. Ако щатът я призове, Кийра ще бъде тяхна свидетелка.
— Все това повтаряш, но Дайър ще нададе вой и залата може да избухне. Помисли за семейство Коуфър и за
тяхната реакция, когато научат, че синът им има дете, за което не са подозирали.
— Интересно защо, в момента това семейство не ме интересува, нито дали Нуз ще побеснее, нито дали Дайър
ще получи удар. Мисли за съдебните заседатели, Порша. Само те имат значение. Колко от тях ще се изумят и
разгневят, когато истината излезе на бял свят?
— Всичките дванайсет.
— Едва ли ще са всичките, но и трима-четирима ни стигат. За нас ще е победа и съдебно жури, което не може
да вземе единодушно решение.
— Победата ли е по-важна, Джейк, или истината и справедливостта?
— А кое е справедливо в този случай, Порша? Ти заминаваш да следваш право и три години ще ти набиват в
главата, че съдебните процеси се провеждат в името на истината и справедливостта. И така би трябвало. Но освен
това ти си достатъчно голяма, за да те призоват като съдебен заседател. Как ще постъпиш с това момче?
Тя се позамисли и отговори:
— Не знам. Непрекъснато мисля и се кълна, че нямам отговор. То е постъпило, както е смятало за правилно.
Мислело е, че майка му е мъртва и…
— И че още ги грози опасност. Очаквал е Коуфър да се събуди и да продължи да буйства. По дяволите, не за
пръв път ги е пребивал и ги е заплашвал с убийство. Дрю е знаел, че Стю е пиян, но не е знаел, че е безпаметно
пиян. В онзи момент е вярвал, че защитава сестра си и себе си.
— Значи постъпката му е оправдана?
Джейн се опита да се усмихне.
— Именно. Забрави за невменяемостта. Било е оправдано убийство.
— Тогава защо предприемаме стъпки за изслушване според решението „Макнотън“?
— Няма да го направим. Ще поискам такова изслушване и ще принудя Дайър да свърши малко работа. Ще
изпратят Дрю в Уитфийлд, за да го прегледат техните лекари, ще намерят специалист, който да свидетелства, че той
е съзнавал какво прави. А после, точно преди изслушването, ще оттегля искането си. Просто ще ги поизпотя.
— Това да не е игра?
— Не е, по-скоро е като партия шах, но не съвсем по правилата.
— Май ми харесва. Не съм сигурна дали заседателите ще възприемат идеята за невменяемостта на едно
шестнайсетгодишно момче. Знам, че невменяемостта не е медицинска диагноза. Знам, че децата имат най-различни
проблеми с психиката, но просто не ми се струва редно да обявяваш за невменяем един тийнейджър.
— Е, радвам се да го чуя. Утре може и да променя мнението си. Вземам болкоуспокояващи и мисълта ми
невинаги е ясна. Хайде да довършим тези папки, за да си тръгнеш, преди да се е върнала болногледачката ми. Не би
трябвало да работя и ако ме спипа, ще ме лиши от сладолед. Колко пари има в банката?
— Малко под две хиляди долара.
Джейк се размърда, направи гримаса и се помъчи да преодолее болката, заляла го като вълна.
— Добре ли си, шефе?
— Чудесно. Вчера, докато говорех с Нуз, той спомена, че ще ми даде нови дела във всички пет окръга.
Хонорарите не са бог знае какво, но поне ще влязат някакви пари.
— Виж, Джейк, засега не ми плащай. Живея при нашите и ще се оправя.
Той отново се свъси и се размърда.
— Благодаря ти, Порша, но ще се постарая да ти платя. Нуждаеш се от всеки долар за следването си.
— Можем да си позволим таксата за следването ми, Джейк, благодарение на теб и наследството на стария
Хъбард. Мама ще ти бъде вечно признателна за това.
— Глупости, ти се справяш чудесно и ще ти платя.
— Лушън поръча да забравиш за наема за десет месеца.
Джейк се опита да се усмихне, после дори да се засмее.
Вдигна очи към тавана и се помъчи да поклати глава.
— След процеса срещу Хейли, за който взех тлъстия хонорар от деветстотин долара, бях разорен, както и сега, а
Лушън и тогава ми опрости наема за няколко месеца.
— Той се тревожи за теб, Джейк. Каза ми, че в разцвета на силите си е бил най-мразеният адвокат в Мисисипи,
че е получавал смъртни заплахи, имал съвсем малко приятели, съдиите го презирали, колегите го избягвали, а на
него всичко това му харесвало. Гордеел се, че е адвокат с радикален подход, обаче никога не го били нападали.
— Дано и на мен този побой ми е първият и последният. Говорих с Лушън и знам, че се тревожи. Ще оцелеем,
Порша. Запретни ръкави до процеса, а после заминаваш да следваш.
Джейк се клатушкаше из двора късно в петък следобед, облечен със стара тениска и шорти. Стараеше се да се
движи, да бъде активен, както го беше посъветвала физиотерапевтката, когато откъм алеята пред къщата се чу
затръшването на автомобилна врата. Инстинктивно понечи да се прибере вътре, за да не го види никой. Почти беше
стигнал до вратата, когато се разнесе познат глас:
— Хей, Джейк. — Иззад живия плет изникна Карл Лий. — Здрасти, аз съм.
Джейк се помъчи да се усмихне и попита:
— Какво търсиш тук?
Ръкуваха се и Карл Лий отговори:
— Просто да видя как си.
Джейк махна с ръка към ратановата маса и го покани:
— Заповядай.
Седнаха и Карл Лий промърмори:
— Изглеждаш ужасно.
— Така си е, но изглеждам по-зле, отколкото се чувствам. Един хубав старомоден побой.
— Така чувам и аз. Ще се оправиш ли?
— Разбира се, вече оздравявам. Какво те води в града?
— Чух новината и се притесних за теб.
Джейк се трогна и не знаеше как да отговори. Много приятели се бяха обадили, бяха изпратили торти и цветя и
бяха изразили желание да наминат да го видят, но не беше очаквал същото и от Карл Лий.
— Ще се оправя. Благодаря ти за загрижеността.
— Карла тук ли е?
— Вътре е с Хана. Защо?
— Джейк, минавам направо на въпроса. Като научих, много се разстроих, не съм спал цяла седмица.
— Ставаме двама.
— Говори се, че знаеш кой е нападателят, но няма да подадеш жалба. Така ли е?
— Стига, Карл Лий. Да не подхващаме тази тема.
— Ето какво ще ти кажа, Джейк. Дължа ти живота си, а така и не успях да ти се отблагодаря подобаващо. Само
че случилото се адски ме вбесява. Имам приятели, можем да изравним резултата.
Джейк поклати глава. Помнеше колко много часове беше прекарал с Карл Лий в затвора в очакване на процеса,
помнеше ужаса и неловкостта си в присъствието на човек, способен на такова жестоко насилие. Карл Лий беше
застрелял двамата бели работници, изнасилили дъщеря му, после беше прецапал през локвата кръв и се беше
прибрал у дома да чака Ози да го арестува. Петнайсет години по-рано беше получил орден за службата си във
Виетнамската война.
— Тази няма да я бъде! Никакво насилие повече.
— Джейк, няма да ме хванат и се кълна, че никого няма да убивам. Просто ще дадем на този тип да вкуси от
собствената си отрова, за да не се повтаря случилото се.
— То няма да се повтори, Карл Лий, а ти няма да се намесваш. Повярвай ми, само ще усложниш нещата.
— Дай ми името му. Никога няма да разбере какво го е сполетяло.
— Не, Карл Лий, категорично не!
Карл Лий стисна зъби, кимна неодобрително и вече се канеше да си ходи, когато Карла отвори вратата.
В неделя старата мазда със сменена скоростна кутия спря на паркинга на ареста и от нея слезе Джоузи. На
Кийра много ѝ се искаше да види брат си, но не можеше да влезе вътре. Тя отвори прозореца си и забоде нос в
книгата, която госпожа Голдън ѝ беше дала преди два дни.
Джоузи се регистрира на пропуска, където я посрещна господин Зак. Тя тръгна след него по коридора и го
изчака да отключи килията на Дрю. Влезе вътре и той заключи зад нея. Синът ѝ седеше на малка маса, а учебниците
му бяха на спретната купчинка по средата. Той скочи и прегърна майка си. Двамата седнаха, Джоузи отвори хартиен
плик и извади бисквити и безалкохолно.
— Къде е Кийра? — попита той.
— Отвън, в колата. Не може да идва повече.
— Защото е бременна ли?
— Точно така. Джейк не иска никой да знае.
Той отвори кутията с бисквити и задъвка една.
— Не мога да повярвам, че тя ще има бебе, мамо. Само на четиринайсет е.
— Да, знам. Аз те родих на шестнайсет и пак бях твърде млада, повярвай ми.
— Какво ще стане с бебето?
— Ще го дадем за осиновяване. Някое мило семейство ще получи красиво момченце, което ще отрасне в хубав
дом.
— Ще извади късмет.
— Да, крайно време е на някого в това семейство да му провърви.
— То няма да е точно от нашето семейство, нали, мамо?
— Май не. Най-добре да забравим за него. Кийра ще се възстанови, ще остави всичко зад гърба си и ще започне
да учи в Оксфорд. Никой няма да знае, че е раждала.
— Аз ще видя ли някога бебето?
— Едва ли. Джейк разбира от осиновявания и според него е най-добре да не го виждаме, защото така нещата се
усложнявали.
Дрю отпи глътка безалкохолно и се замисли.
— Искаш ли бисквита?
— Не, благодаря.
— Знаеш ли, мамо, не изгарям от желание да видя това бебе. Ами ако прилича на Стюарт?
— Няма да прилича. Ще бъде красиво като Кийра.
Дрю отпи още една глътка, последва втора дълга пауза.
— Да ти кажа, не съжалявам, че го застрелях.
— Е, аз със сигурност съжалявам. Иначе нямаше да си тук.
— Но може би всички щяхме да сме мъртви.
— Искам да те попитам нещо, Дрю, отдавна се каня. Джейк иска да научи отговора, но не те е питал, още не.
Според Кийра ти не си знаел, че Стюарт я изнасилва. Вярно ли е?
Той поклати глава и отговори:
— Не знаех. Тя не е казала на никого. Сигурно Стюарт е дебнел, когато е сама в къщата. Ако знаех, щях да го
застрелям по-рано.
— Не говори така.
— Вярно е! Някой трябваше да ни защити. Стюарт щеше да ни убие всичките. Онази нощ реших, че си мъртва, и
направо превъртях. Нямах избор, мамо! — Долната му устна затрепери и очите му се навлажниха.
Джоузи отново избърса очи, вперила поглед в дребничкия си син. Каква трагедия, каква бъркотия! В какъв хаос
беше въвлякла децата си! Носеше бремето на стотици неправилни решения и мъчителната вина, че е толкова лоша
майка.
Накрая Дрю каза:
— Не плачи, мамо. Ще изляза от тук някой ден и всички отново ще бъдем заедно. Само ние тримата.
— Дано, Дрю. Всеки ден се моля да стане чудо.
36
Осем дни след побоя Джейк прекара цял следобед като пленник на един зъболекар, който чука, дълба и излива
нещо като цимент, за да оправи зъбите му. Накрая беше капнал и страшно го болеше, но имаше временни коронки и
трябваше да се върне след три седмици, за да му поставят постоянните. На следващия ден д-р Пендъргаст свали
конците и се полюбува на творението си. Белезите бяха незначителни — щели само да направят лицето му „по-
характерно“. Носът му вече имаше почти нормални размери, но отоците около очите му бяха добили отблъскващ
тъмножълт цвят. Болногледачката му го беше изтезавала с постоянни ледени компреси, благодарение на които
повечето части на тялото му бяха възвърнали обичайните си размери. По време на предпазливия си преглед
урологът се впечатли от намалелия обем на тестисите му.
Джейк беше планирал завръщането си в кантората: паркира зад нея и влезе през задния вход. Не му се искаше
никой да го вижда как се тътри по тротоара и се крие под шапка с козирка и огромни слънчеви очила. Добра се
безпроблемно вътре, удостои Порша с кратка прегръдка, поздрави пушачката Бев в нейната никотинова бърлога зад
кухнята и тромаво се качи по стълбите до кабинета си. Когато седна, вече се беше задъхал. Порша му донесе чаша
кафе и дълъг списък с адвокати, съдии и клиенти, на които трябваше да се обади, и го остави сам.
Беше 28 юни, пет седмици преди съдебния процес за предумишлено убийство срещу Дрю Алън Гамбъл. При
нормални обстоятелства вече щеше да е обсъдил с областния прокурор възможността да сключат споразумение,
което да отмени нуждата от процес и цялата подготовка за него. Само че такъв разговор нямаше да има. Лоуел
Дайър не можеше да предложи нищо друго, освен безусловно признаване на вина, а никой адвокат не би позволил
на клиента си да рискува смъртна присъда, като признае вината си. Ако Дрю направеше такова нещо, определянето
на присъдата му щеше да бъде в ръцете на съдия Омар Нуз, който можеше да го изпрати в газовата камера, на
доживотен затвор без право на замяна или да го осъди за по-кратък срок. Джейк още не беше обсъждал въпроса с
него. Съдията не желаеше допълнителното бреме от произнасянето на присъдата. Предпочиташе да повери тази
задача на дванайсетте съдебни заседатели, на които не предстоеше преизбиране. Като се добавят и политическите
съображения, Джейк се съмняваше, че Нуз ще прояви голямо съчувствие към убиеца на служител на закона.
Въпреки фактите около престъплението за снизходителност и дума не можеше да става.
Каква присъда би предложил Джейк? Трийсет години? Четиресет? Необозрими срокове за шестнайсетгодишно
момче. Джейк се съмняваше, че Дрю и Джоузи ще се съгласят той да се признае за виновен. Какво да посъветва
клиента си? Рискувай и се остави в ръцете на съдебните заседатели? Стигаше им само един, който да е „против“.
Дали щеше да намери такъв човек? Ако заседателите не успееха да вземат решение, щеше да се проведе нов процес,
после още един. Обезсърчаващ сценарий.
Джейк погледна намръщено към списъка и вдигна телефона.
След като Порша си тръгна в края на работния ден, Лушън влезе, без да чука, и се отпусна в коженото кресло
срещу Джейк. Направо невероятно — пиеше само кафе, макар да беше почти пет часът. Обикновено саркастичен и
заядлив, сега той беше ведър и едва ли не състрадателен. Бяха говорили два пъти по телефона, докато Джейк се
възстановяваше. Побъбриха за дреболии, после Лушън каза:
— Виж, Джейк, миналата седмица идвах всеки ден и ми е съвсем ясно, че телефонът не звъни толкова често,
колкото би трябвало. Тревожа се за практиката ти.
Джейк сви рамене и се опита да се усмихне.
— Не си единствен. Порша е открила досиета на петима нови клиенти през юни. Това място просто пресъхва.
— Опасявам се, че градът се е настроил срещу теб.
— Вярно е, пък и човек трябва да си набира активно клиенти, за да не фалира, а аз напоследък не го правя.
— Джейк, никога не си искал пари от мен.
— Не ми е хрумвало.
— Нека ти разкрия една тайна. Дядо ми основал Първа национална банка през хиляда осемстотин и
осемдесета година и я превърнал в най-голямата в окръга. Харесвал банките, не си падал по правото. Когато баща
ми почина през шейсет и пета, аз го наследих. Само че мразех банката и хората, които я управляваха, затова при
първа възможност я продадох на Търговската банка в Тюпълоу. Не съм бизнесмен, но постъпих умно, което все още
ме учудва. Не взех пари, защото не ми трябваха. Правната кантора работеше на пълна пара, аз също работех много,
точно на това бюро. Като типична банка, Търговска също се продаде, сля се и тъй нататък, а аз запазих акциите си.
Сега банката се казва Трета федерална и аз съм вторият най-голям акционер. Получавам дивиденти на всяко
тримесечие и благодарение на тях живея. Нямам дългове и не харча много. Чух те да споменаваш за рефинансиране
на ипотеката си, за да имаш пари в брой. Това още ли е на дневен ред?
— Всъщност не. Тукашните банки отказаха. Не съм пробвал извън окръга.
— Колко ти трябват?
— Имам оценка на къщата — приятелска, от Боб Скинър, за триста хиляди.
— Колко дължиш?
— Двеста и двайсет.
— Много е за Клантън.
— И още как. Платих прекалено висока сума за къщата, но много я искахме. Би трябвало сега да я обявя за
продажба, но едва ли ще се продаде добре. Пък и Карла няма да остане доволна.
— Така е, няма. Не я продавай, Джейк. Ще се обадя в Трета федерална и ще ти рефинансират ипотеката.
— Просто така?
— Лесно е. Мамка му, аз съм вторият им най-голям акционер. Ще ми направят тази услуга.
— Не знам какво да кажа, Лушън.
— Нищо не казвай. Само че тогава вноските ти ще са още по-големи. Ще се справиш ли?
— Сигурно не, но нямам друг начин.
— Няма да фалираш. Ти си ми като син, понякога ми се струва, че живея чрез теб. Тази кантора няма да
затвори.
Вълна от чувства заля Джейк и той не можа да каже нищо. Двамата дълго гледаха настрани и мълчаха. Накрая
Лушън предложи:
— Да излезем на верандата да пийнем и да поговорим.
— Добре, но аз ще остана на кафе — отговори дрезгаво Джейк.
Лушън излезе, а Джейк се затътри до верандата с великолепната гледка към площада и сградата на съда. Лушън
се върна с чаша уиски с лед и седна до него. Двамата загледаха уличното движение и неизменните старци, които
дялкаха с ножчетата си и плюеха тютюнев сок под вековния дъб.
— Нарече го „тайна“. Защо? — попита Джейк.
— Колко пъти съм те предупреждавал да не се обръщаш към банките в този град? Твърде много хора виждат
какво правиш и ти знаят сметките. Постигаш апетитно споразумение по дадено дело, прибираш солиден хонорар и
някой вижда голям депозит в банката. Хората говорят, особено тук. Имаш няколко трудни месеца, сметката ти се
поизпразва и хората веднага научават. Винаги съм те съветвал да избереш банка извън града.
— Наистина нямах избор. Вземам заеми от Секюрити Банк, защото познавам банкера.
— Няма да споря, но някой ден, когато отново си стъпиш на краката, просто се отърви от тези банки.
Джейк също не беше в настроение за спорове. Лушън беше видимо притеснен и явно искаше да обсъдят нещо.
Погледаха още малко уличното движение и той каза:
— Сали ме напусна, Джейк. Отиде си.
Джейк се изненада, но може би не съвсем.
— Съжалявам, Лушън.
— Беше по-скоро по взаимно съгласие. Тя е на трийсет години и аз все я насърчавам да си намери друг мъж,
съпруг, да създаде семейство. Животът ѝ с мен не е бог знае какво. Нанесе се в къщата, когато беше на осемнайсет,
започна като домашна помощница и постепенно стана нещо повече. Много бях привързан към нея.
— Съжалявам, Лушън. Харесвам Сали, мислех, че тя ще остане тук завинаги.
— Купих ѝ кола, написах ѝ чек за солидна сума и се разделихме. Толкова е тихо в проклетата къща! Но сигурно
ще си намеря друга.
— Не се съмнявам. Тя къде отиде?
— Не ми каза, но си имам подозрения. Мисля, че вече си е намерила друг, и се мъча да се убедя, че това е
хубаво. На нея ѝ трябва семейство, истински съпруг, деца. Не си я представях да се грижи за мен, когато грохна. Да
ме кара на лекар, да ми дава хапчетата, да ми сменя катетрите, подлогите…
— Стига, Лушън, краят ти е далече. Чакат те доста хубави години.
— За какво? Обичах правото и ми липсват славните дни, но съм твърде възрастен и старомоден, за да се
връщам към това. Представяш ли си старче като мен да се яви на адвокатския изпит? Няма да го издържа и това ще
ме съсипе.
— Би могъл поне да опиташ — подхвърли Джейк, но неособено убедително.
Не му трябваше Лушън да му се мотае в кантората с прясно възстановени адвокатски права.
Лушън вдигна чашата си и каза:
— Прекалявам с ей това, Джейк, пък и мозъкът ми не е какъвто беше. Преди две години залегнах над
учебниците и бях сигурен, че ще издържа изпита, но паметта ми започна да ми изневерява. Не помнех законите
дори седмица. Знаеш колко е изморително.
— Да, знам — увери го Джейк, припомняйки си с ужас трудния изпит за адвокатска правоспособност.
Най-добрият му приятел от университета не го издържа два пъти, а после се премести във Флорида да продава
апартаменти. Страхотно развитие, няма що!
— Животът ми е безцелен, Джейк. Само се разтакавам тук и през повечето време седя на верандата, чета и пия.
За всичките дванайсет години, откакто познаваше Лушън, Джейк никога не го беше чувал да се самосъжалява.
Лушън не се оплакваше от личните си проблеми. Можеше часове наред да говори за несправедливостта, за щатската
адвокатска колегия, за съседите, за недостатъците на адвокатите и съдиите. Понякога го налягаше носталгия и
отново му се искаше да съди хора, но никога не сваляше гарда и не разкриваше чувствата си. Джейк открай време
мислеше, че той добре се е уредил с наследството си и се смята за по-голям щастливец от много други хора.
— Винаги си добре дошъл в кантората. Много ценя мнението и прозренията ти.
Което беше вярно само отчасти. Две години по-рано, когато Лушън обяви шумно, че иска да се върне на работа,
Джейк не се зарадва. С течение на времето обаче ученето започна да затруднява Лушън и той престана да говори как
ще се яви на изпита, и започна да се отбива само за по няколко часа дневно.
— Нямаш нужда от мен, Джейк. Предстои ти дълга кариера.
— Порша също изпитва голямо уважение към теб, Лушън.
След период на караници и напрежение между двамата се установи неловко примирие, а през последните шест
месеца им беше истински приятно да работят заедно. Дори без да е следвала право, Порша вече беше отличен
изследовател, а Лушън я обучаваше как да пише като адвокат. Гордееше се с мечтата ѝ да стане първата чернокожа
адвокатка в града и искаше тя да работи в кантората, която той беше ръководил навремето.
— „Уважение“ е може би силно казано. Освен това тя заминава след два месеца.
— Но ще се върне.
Лушън разклати кубчетата лед и отпи.
— Знаеш ли какво ми липсва най-много, Джейк? Съдебната зала. Обичах ложата на съдебните заседатели,
свидетелите, добрите юристи от двете страни и все се надявах да ми се падне опитен съдия, който да отсъжда
справедливо. Харесваше ми драматизмът в залата. Там хората говорят за неща, които не биха обсъждали другаде.
Невинаги го желаят, но им се налага, когато свидетелстват. Харесваше ми напрегнатата борба да спечелиш
съдебните заседатели, да убедиш скептично настроени хора, че законът е на твоя страна и те трябва да те последват.
Знаеш ли кого биха послушали те, Джейк?
В този момент Джейк не помнеше колко пъти е чувал тази кратка лекция. Кимаше и слушаше, сякаш му е за
пръв път.
— Съдебните заседатели няма да повярват на конте със скъп костюм. Ще послушат сладкодумен оратор. Не
умник, който знае на петте си пръста законите. Нищо подобно. Ще послушат адвокат, който им казва истината.
Дума по дума същата лекция както винаги.
— А каква е истината в случая с Дрю Гамбъл? — попита Джейк.
— Същата като при Карл Лий Хейли. Някои хора просто трябва да бъдат убити.
— Аз не казах това на съдебните заседатели.
— Не с тези думи, но ги убеди, че Хейли е направил точно каквото биха направили и те на негово място. Беше
блестящо.
— Напоследък не се чувствам блестящо. Нямам друг избор, освен да изправя пред съда един мъртвец, който не
може да се защити. Ще бъде грозен процес, Лушън, но не виждам начин да го избегнем.
— Наистина няма начин. Искам да бъда в съдебната зала, когато онова момиче заеме свидетелското място.
Бременна в осмия месец от Коуфър. Каква драма, Джейк! Не съм виждал подобно нещо.
— Очаквам Дайър да ревне, че процесът трябва да бъде прекратен.
— Не се съмнявам.
— А какво ще направи Нуз?
— Няма да е доволен, но един процес много рядко се обявява за неправилно проведен по искане на
обвинението. Тя не е твоя клиентка, Джейк, и ако Дайър я призове пръв, грешката ще бъде негова, не твоя.
Джейк отпи студено кафе и се загледа към уличното движение.
— Карла иска да осиновим бебето.
Лушън подрънка с леда в чашата си замислено.
— Ти също ли го искаш?
— Не знам. Тя е убедена, че така е редно, но се тревожи дали отстрани няма да изглежда… коя е точната
дума… опортюнистично?
— Все някой ще осинови детето, нали?
— Да. Кийра и Джоузи ще го дадат за осиновяване.
— И ти се тревожиш как ще изглеждате в очите на хората?
— Именно.
— Това си е твой проблем, Джейк. Твърде много обръщаш внимание на този град и на клюкарите. Да вървят по
дяволите. Къде са те сега? Къде са всички тези прекрасни хора, когато имаш нужда от тях? Всичките ти приятели от
църквата. Всичките ти приятели от клубовете. Всички важни клечки от Кафето, които преди те мислеха за златното
момче, но вече не ги е грижа за теб. Те не са добре информирани, лесно променят мнението си и никой от тях не
разбира какво означава да бъдеш истински адвокат. Джейк, живееш тук вече дванайсет години и си разорен, защото
се тревожиш какво ще кажат хората. Те нямат никакво значение.
— А какво има значение тогава?
— Да си безстрашен, да не се боиш от непопулярните случаи, да се бориш със зъби и нокти за малкия човек,
който е беззащитен. Когато си изградиш репутацията на адвокат, готов да застане срещу всеки и всичко —
правителството, корпорациите, структурите на властта, — тогава ще те търсят. Трябва да постигнеш такава
самоувереност, че да влизаш в съдебната зала, без да се страхуваш от никой съдия, прокурор или адвокат от голяма
фирма и без да те интересува какво ще кажат хората за теб.
Още една лекция, която Джейк чуваше за стотен път.
— Аз не връщам много клиенти, Лушън.
— Нима? Не искаше да защитаваш Гамбъл, направи всичко по силите си да се отървеш от него. Помня как се
оплакваше, Когато Нуз те въвлече. Адвокатите в града се разбягаха и се скриха, а ти се ядоса, защото ти натрапиха
делото. За това говоря, Джейк. Истинският адвокат се издига на висотата на предизвикателството, изпраща по
дяволите всички, които шушукат, и влиза в съдебната зала с гордо вдигната глава, за да защитава нежелан от другите
клиент. В целия щат има такива дела.
— Не мога да си позволя доброволно да се нагърбя с много от тях.
Джейк за пореден път си даде сметка, че Лушън е имал възможността да бъде радикален адвокат. Никой друг не
притежаваше половин банка. Лушън пресуши чашата си и каза:
— Трябва да тръгвам. Днес е сряда и Сали винаги печеше кокошка в сряда. Това ще ми липсва. Сигурно много
неща ще ми липсват.
— Съжалявам, приятелю.
Лушън се изправи и се разтъпка.
— Ще се обадя на човека от Трета федерална банка. Приготви си документите.
— Благодаря, Лушън. Нямаш представа колко много означава това за мен.
— Означава още дългове, Джейк, но ти ще се справиш.
— Ще се справя. Нямам избор.
37
През 1843 г. Даниъл Макнотън, психически нестабилен собственик на дървообработващо предприятие в
Шотландия, бил убеден, че британският министър-председател Робърт Пийл и неговите хора, торите, го преследват.
Той забелязал Пийл да се разхожда по една лондонска улица и го прострелял смъртоносно в тила. Обаче сбъркал,
това не бил премиерът. Жертвата му всъщност била Едуард Дръмънд, частният секретар на Пийл и дългогодишен
държавен чиновник. По време на процеса за убийство двете страни стигнали до споразумение, че Макнотън страда
от делюзии и други психически проблеми. Съдебните заседатели отсъдили, че той е невинен поради невменяемост.
Случаят му се прочул и създал стратегията на защита поради невменяемост, възприета в Англия, Канада, Австралия,
Ирландия и повечето американски щати, включително Мисисипи.
Решението „Макнотън“ гласеше следното: „За да се изгради защита на основата на невменяемост, трябва
недвусмислено да се докаже, че при извършване на деянието обвиняемият е действал с нездрав разсъдък поради
умствено заболяване и не е съзнавал естеството и характера на стореното или ако е съзнавал какво върши, не е
съзнавал, че то е неправилно“.
Десетилетия наред решението „Макнотън“ пораждаше разгорещени дебати сред правистите, биваше променяно
и напълно отхвърляно в някои юрисдикции. През 1990 г. обаче то все още беше стандарт в повечето щати,
включително в Мисисипи.
Джейк подаде писмено известие за гледане на делото в духа на решението „Макнотън“ и приложи досие, над
което той, Порша и Лушън работиха цели две седмици. На 3 юли Дрю отново беше отведен в психиатричната
клиника в Уитфийлд, за да го прегледат лекари, един от които щеше да бъде избран да свидетелства срещу него на
процеса. Джейк изобщо не се съмняваше, че Лоуел Дайър ще намери психиатри, склонни да свидетелстват, че Дрю
не е психичноболен и е съзнавал какво върши, когато е натиснал спусъка.
Защитата нямаше да твърди обратното. Засега нищо в психологическия профил на Дрю не говореше за
психично заболяване. Джейк и Порша се бяха сдобили с копия от резюмираните решения на съда за непълнолетни,
с датите на постъпването и освобождаването му, с архив на престоя му в изправителното заведение, с доклади от
училищата и мнението на д-р Кристина Рукър в Тюпълоу и на д-р Сейди Уийвър в Уитфийлд. Като цяло те описваха
психически, емоционално и умствено незрял тийнейджър, чийто първи шестнайсет години бяха шокиращо
хаотични. Дрю беше травмиран и многократно заплашван от Стюарт Коуфър, а във въпросната нощ бил сигурен, че
майка му е убита. Само че не беше психичноболен.
Джейк знаеше, че е възможно да намери и да наеме експерт, който да заяви обратното, но не желаеше битка в
съдебната зала заради хипотеза за невменяемост, която не можеше да спечели. Ако опишеше Дрю като
умопомрачен, от когото не може да се търси отговорност, това щеше да му направи лоша услуга пред съдебните
заседатели. Затова възнамеряваше да поддържа решението „Макнотън“ през следващите няколко седмици, после да
го зареже точно преди процеса. Досущ като партия шах — защо да не изпрати Лоуел Дайър за зелен хайвер?
* * *
Стан Аткавидж седеше на бюрото си, когато Джейк се появи и попита:
— Здрасти. Имаш ли една минута?
Стан искрено се зарадва, че го вижда. Беше се отбил у тях седмица преди това, веднага щом Карла позволи, и
двамата изпиха по чаша лимонада на двора.
— Радвам се, че си на крак.
Седемнайсет дни след побоя Джейк беше възстановил почти напълно нормалното си ежедневие. Белезите му
бяха съвсем малки и имаше едва забележими синини.
— И аз се радвам, че съм на крак — отговори Джейк и подаде на Стан някакви документи. — Малък подарък за
теб от момчетата в Джаксън.
— Какво е това?
— Прекратяване на ипотеката ми. Напълно съм се разплатил със Секюрити Банк.
Стан погледна най-горния лист — на него имаше печат ЗАЛИЧЕНА.
— Поздравления — каза Стан изумено. — Коя е щастливата банка?
— Трета федерална в Тюпълоу.
— Чудесно. Какъв заем ти отпуснаха?
— Не е твоя работа, нали? Освен това ще преместя при тях всичките си сметки. Колкото и да са скромни.
— Стига, Джейк.
— Не, сериозно, те са много симпатични хора и не се налагаше да ги моля. Веднага оцениха стойността на
прекрасния ми дом и са сигурни, че ще успея да плащам вноските. Много стимулиращо.
— Хайде, Джейк, знаеш, че ако зависеше от мен…
— Но вече не зависи. Остава ти да се тревожиш само за заема за съдебните разноски. Кажи на шефовете си да
не се притесняват, скоро ще се разплатим.
— Разбира се. Не се съмнявам. Но не е нужно да местиш бизнеса си, Джейк. По дяволите, обслужваме
сметките и заемите ти още от създаването на кантората.
— Съжалявам, Стан, но тази банка не успя да ми помогне, когато наистина имах нужда.
Стан хвърли документите на бюрото си и изпука кокалчетата на ръцете си.
— Добре, добре. Но си оставаме приятели, нали?
— Естествено.
В петък, на 6 юли, Джейк се събуди от кошмар, плувнал в пот. Все същият сън — как главата му е притисната
към горещия асфалт, а един едър побойник обсипва лицето му с удари. Сърцето му биеше лудешки, дишането му бе
затруднено, но все пак успя да се успокои, без да става и без да буди Карла. Погледна към часовника — 4:14. Бавно
се овладя, дишането му се нормализира. Много дълго лежа неподвижно, страхуваше се да помръдне, защото
мускулите още го боляха, и се взираше в черния таван, докато се опитваше да забрави кошмара.
Процесът беше след месец, а започнеше ли да мисли за него, край на спокойния сън. В пет сутринта успя
предпазливо да се отвие и да провеси крака от леглото. Докато се изправяше, Карла се обади:
— Къде си мислиш, че отиваш?
— Имам нужда от кафе. Ти заспивай.
— Добре ли си?
— Защо да не съм? Всичко е наред, Карла, заспивай.
Джейк отиде в кухнята, свари си кафе и излезе на двора, където въздухът беше топъл и щеше да става по-топъл
с всеки изминал час. Той все още беше потен и кафето не му помогна да се разхлади, но без него денят беше
немислим. Имаше твърде много неща, над които да размишлява. Замисли се за Сесил Коуфър и за побоя, за почти
неудържимото си желание да подаде жалба и да го съди за причинени щети, за да получи поне някаква
справедливост и, разбира се, малко пари, колкото да покрие разходите около лечението си. Замисли се за Джанет и
Ърл Коуфър и тяхната трагична загуба и като родител се опита да им съчувства. Само че греховете на сина им бяха
причинили много мъка, неизмерима и нестихваща. Джейк не можеше да изпита състрадание към тях. Представи си
как двамата седят в съдебната зала и получават удар след удар, докато той изправя сина им на съд, но не можеше да
промени фактите. Замисли се за Дрю и за хиляден път се опита да дефинира справедливостта, но не беше по силите
му. Убийството трябваше да бъде наказано, но беше възможно и да бъде оправдано. За тази цел обвиняемият
трябваше да бъде изслушан, да пресъздаде ужаса на момента, да опише на съдебните заседатели неподправения
страх, докато майка му е лежала в безсъзнание, а Коуфър е обикалял къщата и е търсел децата. Джейк беше почти
убеден, че е способен да подготви добре клиента си, преди да го призове като свидетел.
Трябваше му горещ душ, за да отмие засъхналата пот и да облекчи болките си. Слезе в банята в сутерена, като се
стараеше да не вдига шум. Когато се върна в кухнята, облечен в халата си, Карла стоеше до масата по пижама, пиеше
кафе и го чакаше. Той я целуна по бузата и седна срещу нея.
— Тежка нощ, а? — попита тя.
— Сънувах кошмар.
— Как се чувстваш?
— По-добре от вчера. Ти как спа?
— Както обикновено. Джейк, искам утре да отидем в Оксфорд, само двамата. Можем да си направим пикник с
Джоузи и Кийра и да ги попитаме за бебето.
Звучеше странно, все едно молеше за услуга, за съвет, за рецепта или дори за нещо по-осезаемо като книга,
която иска да заеме. Очите ѝ се навлажниха и Джейк дълго се взира в тях.
— Значи си решила?
— Да. А ти?
— Не съм сигурен.
— Джейк, време е да вземеш решение, защото не мога да продължавам да се измъчвам. Или ще го направим,
или ще забравим. Мисля за това всеки ден, всеки час и съм убедена, че така е правилно. Поглеждам напред, след
година, след две, след пет, когато всичко това ще е зад гърба ни, когато Дрю ще е там, където е отредено да бъде,
когато клюките са стихнали и хората са приели случилото се, когато тази бъркотия приключи, а ние ще имаме
красиво момченце, което ще бъде наше завинаги. Някой ще го вземе, а аз искам то да отрасне в тази къща.
— Ако все още я притежаваме.
— Стига, моля те. Хайде да вземем решението довечера.
Само че решението вече бе взето и той го съзнаваше.
Точно в шест сутринта Джейк влезе в Кафето за пръв път от седмици. Дел го поздрави нахакано:
— О, добро утро, красавецо. Какви ги вършиш?
Джейк я прегърна и кимна на редовните клиенти. Седна на обичайното си място, където Бил Уест четеше
вестника на Тюпълоу и пиеше кафе.
— Я гледай кой цъфна! Радвам се да те видя!
— Добро утро — поздрави Джейк.
— Чухме, че си пукнал — осведоми го Бил.
— Не вярвай на всичко, което чуваш. Носят се страшни клюки.
Бил се вторачи глуповато в него и отбеляза:
— Носът ти ми се струва поизкривен.
— Да го беше видял предишната седмица.
Дел му сипа кафе и попита:
— Обичайното ли?
— Че защо да го променям след десет години?
— Просто съм любезна.
— Откажи се, не ти отива. И кажи на готвачката да побърза, че умирам от глад.
— Май искаш пак да ти сритат задника.
— Ни най-малко, изобщо не искам.
През една маса се обади фермер на име Дънлап:
— Ей, Джейк, чухме, че си видял добре онези типове. Някаква представа кои са?
— От ЦРУ изпратиха хора да ми затворят устата.
— Сериозно? Кажи ни кои са и ще поръчам на Уилис да им даде да се разберат.
Уилис беше осемдесетгодишен, с един бял дроб и един крак.
— И още как! — потвърди той и почука с бастуна си. — Ще ги пипна копелетата!
— Благодаря, момчета, но нямам представа кои бяха.
— Друго чувам — възрази Дънлап.
— Е, ако си го чул тук, не е вярно.
Предишния ден Джейк беше дошъл в Кафето в края на деня, за да научи новините от Дел. Освен това два пъти
беше приказвал с нея по телефона, докато болногледачката му го държеше като заложник у дома, затова знаеше
какво говорят за него редовните посетители. Отначало били шокирани и гневни, после — загрижени. Всички били
убедени, че случилото се е свързано с Коуфър, и подозрението им се потвърдило четири дни след нападението,
когато плъзнал слухът, че нападателят е един от синовете на Ърл. На следващия ден тръгнала и клюката, че Джейк
отказва да подаде жалба. Половината посетители му се възхищавали за това решение, другата половина искали
възмездие.
Закуската му пристигна и разговорът се насочи към футбола. Бяха излезли предварителните прогнози за сезона
и отборът на „Оул Мис“ се оказа по-напред, отколкото бяха очаквали. Това допадаше на едни и разочароваше други,
а Джейк просто си отдъхна, че положението се нормализира. Трябваше да преживя препечената си филийка бавно,
за да не се издаде, че челюстта все още го боли и че избягва да дъвче с временните коронки. Седмица преди това се
хранеше с плодови шейкове през сламка.
Късно следобед Хари Рекс намина да го види.
— Чете ли правните обяви във вестника? — попита той.
Всеки адвокат в града преглеждаше седмичните правни обяви в местния вестник, за да провери кой е
арестуван, кой е подал молба за развод или за фалит и на чия земя ще бъде наложена възбрана. Обявите бяха най-
отзад, при евтините съобщения с много ситен шрифт.
Джейк изоставаше с четенето и отговори:
— Не съм. Какво става?
— Погледни. Легализират наследството на Коуфър. Починал е, без да остави завещание, затова земята му
трябва да се прехвърли на наследниците.
— Благодаря, ще погледна.
Хари Рекс четеше правните обяви с лупа, за да бъде в крак с новините и клюките. Джейк обикновено просто ги
преглеждаше отгоре-отгоре, но не беше пропуснал имота на Стюарт Коуфър. Окръжната управа беше оценила
къщата и десетте му акра на 115 000 долара, без ипотека и без запори. Правото на собственост беше свободно и
неоспорвано, а всички евентуални кредитори разполагаха с деветдесет дни от 2 юли нататък да заявят претенциите
си към наследството. Коуфър беше мъртъв повече от три месеца и Джейк се питаше защо процедурата се е забавила
толкова, макар да не беше необичайно. Щатските закони не упоменаваха срок за легализиране на наследство.
Обмисляше най-малко две възможни съдебни дела. Едното, заведено от името на Джоузи за разноските по
лечението ѝ, които вече надхвърляха 20 000 долара, но съдебните изпълнители не можеха да я намерят. Второто
можеше да бъде от името на Кийра за издръжка на детето. Джейк не забравяше и своето дело срещу Сесил Коуфър
за побоя и последвалите медицински разходи, които обикновената му здравна застраховка покриваше само
наполовина.
На този етап обаче нямаше никаква полза от дело срещу семейство Коуфър. Съчувствието му към тях се стопи
на паркинга пред супермаркета, но те все пак бяха изстрадали достатъчно. Засега. Джейк щеше да изчака процеса
на Дрю и отново да прецени положението. Не му трябваше още лоша реклама. Лушън да си гледа работата.
38
В началото на юли веднага щом Джейк се почувства добре, съдия Нуз започна да му възлага работа като
служебен защитник по наказателни дела в цялата Двайсет и втора съдебна област. Не беше необичайно адвокат от
един окръг да обслужва дела в друг и Джейк го беше правил през цялата си кариера. Местните му колеги не се
оплакваха, защото повечето от тях и бездруго не искаха тази работа. Заплащането не беше голямо — 50 долара на
час — но поне беше гарантирано. Освен това разпространената практика в целия окръг беше хонорарът да се
заплаща въз основа на повече от действително изработените часове, за да се покрият и пътните разноски. Нуз дори
събираше делата на Джейк в един ден, за да може деветдесетминутното му пътуване до град Темпъл в окръг
Милбърн да бъде що-годе доходоносно, когато четиримата му нови обвиняеми бъдат изправени пред съда за първо
явяване. Не след дълго Джейк сновеше между Смитфийлд в окръг Полк и порутената сграда на съда на окръг Ван
Бюрън в Честър, седалището на Нуз. Беше му възложена и всяка служебна защита в окръг Форд.
Той подозираше, макар да не можеше да го докаже, че съдия Рубън Атли се е намесил, провел е един от
известните поверителни разговори между съдиите и е пошушнал на Нуз нещо като: „Ти му натрапи Гамбъл, сега му
помагай“.
Две седмици преди процеса Джейк беше в Гретна, седалище на окръг Тайлър, за първото явяване пред съда на
трима току-що обвинени крадци на автомобили, а Лоуел Дайър представляваше щата. След като цяла сутрин
управлява правосъдната машина, съдия Нуз покани адвоката и прокурора да се приближат и каза:
— Господа, хайде да обядваме в кабинета ми. Трябва да обсъдим някои неща.
Кабинетът на Дайър беше малко по-надолу по коридора и той помоли секретарката си да им поръча сандвичи.
Джейк поиска яйчена салата, защото се дъвчеше най-лесно. Когато храната пристигна, тримата съблякоха саката си,
разхлабиха вратовръзките и започнаха да се хранят.
— Какво предстои по делото „Гамбъл“, господа?
Нуз прекрасно знаеше кои въпроси трябва да бъдат решени преди процеса, но срещата им в момента беше
неофициална, затова той остави двамата юристи да изберат импровизирания дневен ред.
— Първо, мястото, където ще се проведе процесът — каза Джейк.
— Да, склонен съм да се съглася с теб, Джейк. Вероятно ще е трудно да изберем съдебни заседатели в Клантън.
Ще го преместя. Лоуел?
— Господин съдия, ние сме завели в деловодството възражението си и клетвените показания в негова подкрепа.
Нямам какво друго да кажа.
— Добре. Запознат съм с подробностите и отдавна обмислям проблема.
Освен това съдия Атли ти пошушна едно-друго, помисли си Джейк.
— Ще гледаме делото в Честър — заяви Нуз.
За защитата всяко място, освен Клантън беше победа. Но провеждането на процеса в мизерния съд на окръг
Ван Бюрън не беше много по-приятно. Джейк кимна и се постара да изглежда доволен. През август в прашната
претъпкана зала щеше да е като в сауна. Почти му се прииска да не беше настоявал за смяна на мястото. Окръг Полк
имаше модерен съд с работещи тоалетни. Защо не там? А съдът в окръг Милбърн беше току-що ремонтиран.
— Сигурно не е любимата ви съдебна зала — оповести очевидното съдия Нуз, — но ще я постегна. Вече
поръчах нови климатици, за да ни е прохладно.
Единственият начин да се „постегне“ любимата съдебна зала на Нуз беше да се опожари. Щеше да бъде много
трудно да се разпитват свидетели на фона на бръмченето на климатиците.
Нуз продължи, опитвайки се да оправдае решение, което се основаваше по-скоро на неговото удобство,
отколкото на страните по делото:
— Процесът започва след две седмици, ще се погрижа залата да е готова.
Джейк подозираше, че почитаемият съдия иска да блесне пред местните жители. Нямаше значение. Джейк все
пак имаше леко преимущество, но всъщност където и да се гледаше делото, обвинението щеше да е в по-изгодна
позиция.
— Ще бъдем готови — каза Дайър. — Притеснява ме психиатърът, когото защитата ще призове като вещо лице,
господин съдия. Два пъти помолихме за името и професионалната му биография, но не сме получили нищо.
— Няма да пледирам невменяемост — отговори Джейк. — Оттеглям известието за защита въз основа на
решението „Макнотън“.
— Не можа да намериш вещо лице? — смаяно попита Дайър.
— О, има много вещи лица, Лоуел — увери го Джейк спокойно. — Просто промених стратегията.
Нуз също беше изненадан.
— Кога го реши?
— През последните няколко дни.
Продължиха да се хранят, обмисляйки чутото.
— Така процесът ще бъде още по-кратък — каза Нуз, видимо доволен.
И двете страни не желаеха да водят война около показанията на вещите лица, които малцина съдебни
заседатели щяха да проумеят. Доводът за невменяемост се използваше в по-малко от един процент от всички
наказателни дела и макар че рядко вършеше работа на защитата, винаги предизвикваше бурни емоции и объркваше
журитата.
— Други изненади, Джейк? — попита Дайър.
— На този етап, не.
— Не обичам изненадите — предупреди Нуз.
— Господин съдия, има още един нерешен важен въпрос — продължи Дайър, — който не е изненада за никого.
Обвинението намира за крайно несправедливо да се допусне съдебният процес да се превърне в очерняща кампания
срещу жертвата — добросъвестен служител на закона, който вече не може да се защити. Ще бъдат отправени
обвинения във физическо и дори в сексуално насилие, а няма как да разберем доколко са достоверни. Свидетелите
са само трима — Джоузи Гамбъл и нейните деца, ако допуснем, че Дрю ще свидетелства, в което се съмнявам, но и
за тримата това ще бъде възможност да наговорят какво ли не за Стюарт Коуфър. Как се предполага да се добера до
истината?
— Те ще бъдат под клетва — отговори Нуз.
— Разбира се, но ще имат всички основания да преувеличават, дори да си измислят и да лъжат. Дрю ще се бори
за живота си и аз не се съмнявам нито за миг, че той, майка му и сестра му ще обрисуват жертвата крайно
неблагоприятно. Просто не е честно.
Джейк бързо отвори една папка и извади две увеличени цветни снимки на Джоузи в болничното легло с подуто
и превързано лице. Плъзна едната към Дайър и подаде другата на съдията.
— Защо да лъже? Снимката е красноречива — заяви той.
Дайър вече я беше виждал.
— Смяташ да използваш това като доказателство ли?
— Категорично да, когато тя свидетелства.
— Ще възразя заседателите да видят и тази снимка, и останалите.
— Възразявай колкото искаш, но прекрасно знаеш, че те ще бъдат допуснати.
— Това го решавам аз — напомни Нуз.
— А момичето? — попита Дайър. — Сигурно ще свидетелства, че е била сексуално малтретирана от Коуфър.
— Точно така. Била е изнасилвана многократно.
— Но откъде знаем, че е така? Казала ли е на майка си?
Казала ли е изобщо на някого? Знаем само, че не е съобщила на властите.
— Защото Коуфър я е заплашил, че ще я убие, ако каже.
Дайър вдигна ръце и попита:
— Е, господин съдия, как да сме сигурни, че е била изнасилена?
Ти само почакай, помисли си Джейк. Много скоро ще се увериш.
— Не, не е честно — продължи Дайър. — Те могат да говорят каквото си поискат за Стюарт Коуфър, а ние няма
как да противодействаме.
— Фактите са си факти, Лоуел — отговори Джейк. — Животът им е бил истински кошмар и те са се страхували
да кажат на някого. Това е истината, не можем нито да я скрием, нито да я променим.
— Искам да говоря с момичето — настоя прокурорът. — Имам правото да знам какво ще каже, ако съм
принуден да я призова.
— Ако ти не я призовеш, аз ще го направя.
— Къде е тя?
— Не бих могъл да кажа.
— Стига, Джейк. Отново ли криеш свидетел?
Джейк си пое дъх и успя да си задържи езика зад зъбите. Нуз вдигна помирително ръце и каза:
— Да не се препираме, господа. Джейк, знаеш ли къде са те?
Джейк измери Дайър с гневен поглед и каза:
— Евтин номер. — После погледна Нуз и отговори: — Знам и съм дал дума да запазя мястото в тайна, господин
съдия. Наблизо са и ще се явят в съда за процеса.
— Крият ли се?
— Може да се каже. След като аз бях нападнат, те се паникьосаха и напуснаха. Кой би могъл да ги вини? Освен
това Джоузи има дългове, издирват я за тях, затова се скри. Нищо ново за нея, тя бяга цял живот. Местила се е повече
пъти от нас тримата, взети заедно. Гарантирам обаче, че Джоузи и Кийра ще бъдат в съдебната зала за процеса. Ще
свидетелстват и ще подкрепят Дрю.
— Въпреки това бих искал да говоря с нея — каза Дайър.
— Вече два пъти я разпитва, и двата пъти в моята кантора. Помоли ме да го уредя и аз се съгласих.
— Ще призовеш ли обвиняемия да свидетелства? — попита Дайър.
— Още не знам — отговори Джейк с глуповата усмивка, защото не беше длъжен да отговаря на този въпрос. —
Ще изчакам да видя как ще се развие процесът.
Нуз отхапа от сандвича си и каза, дъвчейки:
— Не ми харесва да изправяме на съд жертвата. Явно обаче той е упражнил насилие върху майката малко преди
смъртта си. Обвиняват го, че е малтретирал децата и ги е заплашвал, за да си подсигури мълчанието им. Като цяло
не виждам начин да скрием това от съдебните заседатели. Искам да ми представите кратки досиета по въпроса и ще
го обсъдим отново преди процеса.
Вече бяха представили досиета, нямаха какво да добавят. Нуз протакаше и търсеше начин да избегне трудното
решение.
— Нещо друго? — попита той.
— А кандидат съдебните заседатели? — попита Джейк.
— Ще получите списъка по факса в девет часа другия понеделник. В момента работя над него. Миналата
година прочистихме избирателните списъци по мое нареждане, така че окръгът е в добра форма. Ще призовем
стотина души, от които да избирате. Предупреждавам и двама ви да не припарвате до кандидатите. Джейк, носеха
се доста слухове за контакт с призованите за съдебни заседатели по делото срещу Хейли.
— Не от моя страна, господин съдия. Руфъс Бъкли прекрачи всички граници и обвинението преследваше
хората.—
Както и да е. Окръгът е малък и аз познавам повечето жители. Веднага ще науча, ако бъде направен опит за
връзка с някого.
— Но можем да провеждаме основното си проучване, нали, господин съдия? — попита Дайър. — Имаме право
да съберем колкото се може повече информация.
— Да, но без пряк контакт.
Джейк вече мислеше за Хари Рекс и се питаше кого ли познава той в окръг Вай Бюрън. Гуен Хейли, съпругата
на Карл Лий, беше от Честър и беше отраснала недалече от съда. Преди години Джейк беше спечелил дело за
поземлен спор за клиентите си, симпатично семейство от окръга, а пък Морис Финли, един от малцината адвокати,
останали в Честър, му беше стар приятел.
Подобни мисли се въртяха и в главата на Лоуел Дайър от другата страна на масата. Той щеше да има предимство
в надпреварата да изровят кирливите ризи на потенциалните съдебни заседатели, защото Ози щеше да притисне
местния шериф, който отдавна заемаше поста и познаваше всички. Състезанието беше започнало.
На излизане от съда в Гретна Джейк се обади на Хари Рекс и му съобщи, че процесът ще се проведе в Честър.
Хари Рекс изруга и попита:
— Защо в оная дупка?
— Това е големият въпрос. Сигурно защото Нуз иска да е на своя територия, за да си обядва вкъщи. Запретвай
ръкави.
Тъкмо навлезе в окръг Форд, когато започна да мига червена лампичка на таблото. Двигателят губеше мощност
и Джейк спря пред една провинциална църква. Не се виждаше друга кола. Най-сетне се беше случило. Той и
любимият му сааб от 1983 г. бяха изминали заедно повече от 430 000 километра и пътуването им беше стигнало
края си. Обади се в кантората и помоли Порша да повика „Пътна помощ“. Седна на сенчестите стълби на църквата
и цял час се взира в най-скъпоценното си притежание.
Неговият сааб беше най-хубавата кола в града, когато го купи чисто нов в Мемфис, след като уреди
споразумение за компенсация на служител. Хонорарът му отиде за авансовото плащане, но месечните вноски се
точиха пет години. Трябваше да продаде колата още преди две години, когато получи пари след оспореното
завещание на Хъбард, но не искаше да ги харчи за нова. Не желаеше и да се раздели с единствения червен сааб в
окръга. Само че сметките за ремонт бяха станали чудовищно големи, защото всички механици в Клантън отказваха
да се занимават с проклетата машина. Налагаше се Джейк да предприема еднодневното пътуване до Мемфис —
нещо, което нямаше да му липсва. Освен това колата привличаше прекалено много внимание. Лесно го бяха
забелязали на връщане от Стан онази вечер, когато го спря Майк Несбит и едва не го арестува, че шофира в нетрезво
състояние. Джейк не се съмняваше, че нападението му пред супермаркета беше улеснено от факта, че червеният
сааб се проследяваше много лесно.
Шофьорът на „Пътна помощ“ се представи като Зарядното и след като закачи колата му, Джейк седна до него в
кабината и потеглиха. За пръв път се возеше в репатрак.
— Нещо против да попитам защо ти викат Зарядното? — поинтересува той, разхлабвайки вратовръзката си.
Устата на Зарядното беше пълна с тютюн, който той изплю в стара бутилка от пепси.
— От зарядно за акумулатор.
— Харесва ми. Как се сдоби с прякора?
— Ами като малък обичах да крада акумулатори от колите. Носех ги в сервиза на Орвил Грей, промъквах се
нощем, зареждах ги хубаво и после ги продавах за десет долара. Чиста печалба, без разходи.
— Спипаха ли те?
— Не, много ме биваше. Само че приятелите ми знаеха и така се появи прякорът. Много странна кола.
— Така е.
— Къде ти я оправят?
— Тук не могат. Да я закараме в сервиза на „Шевролет“.
Когато стигнаха там, Джейк плати на Зарядното сто долара в брой и му даде няколко визитки.
— Раздай ги, като идеш на следващата катастрофа — поръча му с усмивка.
Зарядното беше наясно с правилата и попита:
— Какъв е моят дял?
— Десет процента от споразумението.
— Става.
Пъхна визитките и парите в джоба си и потегли. Джейн огледа редицата лъскави нови шевролети импала и
погледът му спря на една сива кола с четири врати. Още преди да погледне стикера с цената, се появи брокер и
дружелюбно му подаде ръка. След обичайния ритуал Джейн каза:
— Искам да продам старата си кола. — И кимна към сааба.
— Каква е? — попита продавачът.
— Сааб от осемдесет и трета на много километри.
— Май съм я виждал из града. Колко ѝ искаш?
— Пет хиляди и малко.
Мъжът се намръщи и каза:
— Много е.
— „Дженеръл Мотърс“ може ли да финансира замяната?
— Ще измислим нещо.
— Не ми се иска да минаваме през местните банки.
— Няма проблем.
Час по-късно Джейк потегли под бремето на още дългове с импала на лизинг, сива, незабележима сред другите
коли на пътя. Не беше подходящ момент да се набива на очи.
39
В девет сутринта в понеделник Джейк и Порша стояха до факса, пиеха кафе и притеснено чакаха от съдия Нуз
списъка на потенциалните съдебни заседатели. Десет минути по-късно той пристигна — три листа с деветдесет и
седем имена по азбучен ред. С адреси, възраст, раса, пол и нищо друго. Нямаше образец за списък, затова на
различните места в щата списъците изглеждаха различно.
Нищо чудно, че нито едно от имената не беше познато на Джейк. Населението на окръг Ван Бюрън наброяваше
17 000 души, най-малобройно от петте окръга в Двайсет и втора съдебна област, а през дванайсетте години, откакто
практикуваше право, Джейк не беше прекарал много време там. Нямаше причина да ходи. Не за пръв път се запита
дали не е допуснал грешка, като е настоявал за преместването на процеса на друго място. В окръг Форд поне щеше
да има няколко познати имена. А Хари Рекс щеше да познава много повече.
Порша направи десет копия, взе едно, сбогува се и тръгна към съда на окръг Ван Бюрън в Честър, където щеше
да прекара следващите три дни в проучвания на архивите за сделки със земи, разводи, завещания, заеми за покупка
на автомобили и обвинения в престъпление. Джейк изпрати по факса списъка на Хари Рекс и на Хал Фримонт —
негов приятел адвокат от отсрещната страна на площада, който се беше преместил в Клантън преди няколко години,
когато практиката му в Честър беше залиняла. Изпрати копие и на Морис Финли, единствения адвокат в окръг Ван
Бюрън, когото познаваше.
В десет часа се срещна с Даръл и Ръсти, двама братя, които работеха в градската полиция на Клантън и
припечелваха допълнително като частни детективи. Както обикновено в по-малките градчета, местната полиция
играеше второстепенна роля в сравнение с окръжното шерифство и двете служби не се обичаха. Даръл познаваше
Стюарт Коуфър бегло, а Ръсти изобщо не го познаваше. Нямаше значение — срещу петдесет долара на час те с
удоволствие щяха да свършат работата. Джейк им даде списъка и категорични наставления никой да не забележи, че
душат из Ван Бюрън. От тях се очакваше да намерят и по възможност да снимат къщите, колите и кварталите на
потенциалните съдебни заседатели. След като братята си тръгнаха, Джейк промърмори:
— Тия сигурно ще спечелят от делото повече от мен.
Щабът по делото „Смолуд“ на долния етаж се превърна временно в щаб за проучване на кандидат съдебните
заседатели по делото „Гамбъл“. На едната стена бяха окачили голяма карта на окръга, на която Порша и Джейк
отбелязаха всяка църква, училище, шосе, междуселски път и магазин. На друга голяма карта се виждаха улиците на
Честър. Джейк се зае да отбелязва адресите и да запаметява имената от списъка.
Почти си представяше избраните съдебни заседатели — бели, може би двама-трима чернокожи. За
предпочитане повече жени, отколкото мъже. Средна възраст петдесет и пет години. Консервативни и религиозни
хора.
Алкохолът щеше да играе голяма роля по време на този процес. Във Ван Бюрън все още имаше сух режим, и то
много строг. За последен път беше проведено гласуване по въпроса през 1947 г. и привържениците на алкохола
претърпяха съкрушително поражение. След това баптистите задушаваха в зародиш опитите за ново гласуване. Всеки
окръг контролираше местните закони относно продажбата и консумацията на алкохол и в половината щат все още
имаше сух режим. Както винаги, контрабандистите въртяха оживена търговия в тези региони, но Ван Бюрън се
славеше с фанатичните си въздържатели.
Как щяха да реагират тези трезвеници на показанията, че Стюарт Коуфър е бил безпаметно пиян в нощта на
смъртта си? Че алкохолното съдържание в кръвта му е било смъртоносно високо? Че цял следобед се е наливал с
бира, а после е продължил с контрабанден алкохол, докато той и приятелчетата му не се натряскали здраво?
Съдебните заседатели несъмнено щяха да бъдат шокирани и настроени неодобрително, но по консервативни
съображения щяха да са на страната на мъжете в униформа. Убийството на служител на закона изискваше смъртно
наказание — мярка, пред която в този щат благоговееха.
По обед Джейк напусна града и шофира двайсет минути до дъскорезница в сърцето на окръга. Завари Карл Лий
да яде сандвич с хората си на сянка под малка шатра и го изчака до своята нова ненатрапчива кола. Когато Карл Лий
се наобядва, Джейк се приближи и поздрави. Карл Лий се изненада от появата му и отначало се притесни да не е
загазил. Джейк му обясни защо е дошъл. Даде му списъка със съдебните заседатели и помоли двамата с Гуен да
разгледат имената и да поразпитат тайно. Повечето ѝ многобройни роднини все още живееха в окръг Ван Бюрън,
недалече от Честър.
— Това не е незаконно, нали? — попита Карл Лий и отгърна първия лист.
— Бих ли те молил, ако беше незаконно, Карл Лий?
— Сигурно не.
— Обичайна практика е при избор на съдебни заседатели. Така действахме и докато избирахме твоите.
— Получи се — каза ухилено Карл Лий. Отгърна още един лист и смехът му секна. — Джейк, този тип е женен
за братовчедка на Гуен по бащина линия.
— Как се казва?
— Родни Коут. Добре го познавам. Беше в залата по време на процеса срещу мен.
Джейк се въодушеви, но се постара да не го показва.
— Разумен човек ли е?
— Тоест?
— Ами… можеш ли да поговориш с него? Скришно, неофициално, на чаша бира.
Карл Лий се усмихна и каза:
— Ясно.
Двамата се запътиха към колата на Джейк.
— Какво е това? — попита Карл Лий.
— Новата ми кола.
— А оная червена чудесия?
— Заряза ме.
— Крайно време беше.
Джейк се връщаше обнадежден. С малко късмет и може би с малко подготовка от страна на Карл Лий Родни
Коут щеше да издържи канонадата от въпроси към кандидатите за съдебни заседатели. Има ли роднинска връзка с
Дрю Гамбъл? Явно нямаше. Познава ли някой от семейството на обвиняемия? Не. Никой не познаваше семейство
Гамбъл. Познава ли убития? Не. Познава ли прокурорите или защитниците по делото? Тук Родни трябваше много да
внимава. Не се беше срещал с Джейк, но определено знаеше кой е той, което само по себе си не го
дисквалифицираше. В малките градчета беше неизбежно някои от кандидатите да познават прокурора или адвоката.
Родни щеше да запази мълчание по този въпрос. Господин Бриганс, който седи ей там, практикува право. Работил
ли е с вас или с някой от семейството ви? Родни не биваше да вдига ръка в отговор на този въпрос. Джейк беше
представлявал Карл Лий, не Гуен. Съпружеските отношения с некръвен роднина на негов клиент не бяха достатъчно
близка връзка, която да изисква допълнително проучване, поне според Джейк.
Мисълта Родни Коут да бъде избран за съдебен заседател го обсеби, но щеше да му трябва малко късмет.
Следващия понеделник, когато за пръв път щяха да влязат в съдебната зала, хората от списъка нямаше да седнат по
азбучен ред, а както дойде. Всеки щеше да си изтегли номерче. Ако Родни се окажеше сред първите четиресетина,
имаше голям шанс да попадне в окончателната дузина с помощта на малко машинации от страна на Джейк. Ако му
се паднеше по-висок номер, едва ли щеше да стане заседател.
Проблемът щеше да бъде Уили Хейстингс, братовчедът на Гуен по майчина линия и първият чернокож
помощник-шериф, нает от Ози Уолс. Ози със сигурност вече работеше за обвинението, разпитваше хората си и ако
Уили се обадеше за Родни Коут, щяха основателно да го зачертаят от списъка.
Може пък Ози да не разпиташе Хейстингс. Може пък Хейстингс да не познаваше Коут. Макар че беше слабо
вероятно.
Джейк едва не обърна колата, за да си поговори отново с Карл Лий, но реши да остави това за по-късно.
Нямаше обаче да отлага много.
В сряда по стените на заседателната им зала имаше още карти и още имена, забодени по картите с разноцветни
карфици. Имаше и десетки увеличени снимки: на коли и на стари пикапи, на спретнати градски къщи и на фургони
в провинцията, на ферми, църкви, покрити с чакъл алеи, край които не се виждаха къщи, на малки магазини, където
работеха хората, и на фабрики за обувки и лампи, които плащаха ниски надници на работниците си. Домакинствата
в окръга печелеха средно по 31 000 долара годишно, колкото едва да свържат двата края, и снимките го показваха.
Благоденствието беше заобиколило Ван Бюрън и населението му намаляваше — печална тенденция, която не беше
необичайна за щата Мисисипи.
Хари Рекс беше проследил няколко имена. Морис Финли — още десет. Хал Фримонт разпозна само няколко
имена от списъка. Колкото и малък да беше окръгът, никак не беше лесно да намериш деветдесет и седем имена
сред население от 17 000 души. Даръл и Ръсти се бяха сдобили с единайсет църковни указателя, от които извадиха
двайсет и едно имена от списъка. Църквите бяха поне сто обаче и повечето бяха толкова малки, че не отпечатваха
указател на своите членове. Порша продължаваше да тършува из архивите, но не намираше много полезна
информация. Четирима се бяха развели през последните десет години. Един беше купил 200 акра земя предишната
година. Двама бяха арестувани за шофиране в нетрезво състояние. Не беше ясно с какво може да им помогне този
факт.
В четвъртък Джейк и Порша разиграваха имената, докато работеха. Той избираше някое от списъка,
съобщаваше го и тя по памет рецитираше малкото информация, която имаха, или признаваше, че не разполагат с
нищо. След това тя избираше име и той по памет съобщаваше възрастта на човека, расата, пола и каквото бяха
научили за него. Работеха до късно през нощта, събираха данните, даваха прякори на съдебните заседатели и
запомняха всичко. Процесът на избора беше бавен и отегчителен, но имаше и моменти, когато се налагаше Джейк
да реагира експедитивно, да казва „да“ или „не“ след кратък размисъл, преди да премине на следващия кандидат.
Тъй като делото беше за углавно престъпление, Нуз нямаше да бърза. Може би дори щеше да позволи на защитата и
обвинението да се срещнат с всеки от списъка, за да го проучат още по-подробно. Всяка страна щеше да има правото
да отхвърли безусловно дванайсет кандидати. Ако Джейк не харесаше нечия усмивка, можеше да отреже човека
просто ей така. Въпросните отхвърляния обаче бяха изключително ценни и трябваше да се използват много
съобразително.
Имаха право да отхвърлят всеки кандидат и по конкретна причина. Ако съпругът ти е полицай, довиждане. Ако
си роднина на жертвата, хващай пътя. Ако си против смъртното наказание, сбогом. Ако си бил жертва на домашно
насилие, по-добре да не си сред съдебните заседатели. Най-ожесточената борба винаги се водеше около това кой да
бъде отхвърлен с довод. Ако съдията се съгласеше, че даден човек може да не е безпристрастен по някаква причина,
тогава той го освобождаваше, без да използва правото на безусловно отхвърляне на някоя от страните.
Джейк знаеше от опит, че веднъж призовани и явили се за избора на жури, хората всъщност искат да изпълнят
дълга си. Това важеше с особена сила за провинциалните области, където рядко се провеждаха съдебни процеси и те
предизвикваха драматично оживление. Когато бе намесено смъртното наказание обаче, никой не искаше да
припарва до ложата на съдебните заседатели.
Колкото повече Джейк оглеждаше списъка, толкова повече се убеждаваше, че може просто да метне няколко
стрелички и да избере които и да е дванайсет съдебни заседатели. Стига да си подсигуреше Родни Коут.
В петък следобед Хари Рекс влетя буреносно и заяви, че трябва да направят почивка. Порша беше изтощена и
Джейк я изпрати да се прибира. Заключи кабинета си и настоя да шофира. Двамата с Хари Рекс се качиха в
лъскавата му нова импала и без да спират за бира, отидоха в Честър на кратко разузнаване. По пътя обсъдиха
стратегията за процеса и евентуалните сценарии. Хари Рекс беше убеден, че Нуз ще прекрати делото, когато Кийра
съобщи в съда от кого е бременна, при положение че информацията свари Дайър неподготвен. Джейк не беше
съгласен, но и не беше съвсем сигурен, че ще съумее да устрои засадата. По някое време в понеделник сутринта,
вероятно преди да започнат избора на съдебни заседатели, Дайър щеше да поиска да се срещне с Кийра и отново да
прегледат показанията ѝ. Тя вече беше в осмия месец и нямаше как да скрие бременността си.
Обсъдиха и дали да призоват Дрю да свидетелства. Джейк беше прекарал дълги часове с него и все още не беше
сигурен, че хлапето може да издържи безмилостен кръстосан разпит. Хари Рекс разпалено отстояваше позицията
си, че обвиняемият никога не бива да свидетелства.
Беше петък и съдът постепенно се изпразваше. Двамата свалиха саката и вратовръзките си и се качиха
незабелязано в съдебната зала. Вътре ги посрещна изненадващо хладен въздух. Новите климатици на Нуз работеха с
пълна мощност и не бръмчаха. Сигурно щяха да работят през целия уикенд. Залата беше почистена основно, нямаше
нито прашинка. Двама бояджии работеха усилено и нанасяха нов пласт бяла боя, а трети беше коленичил и
лакираше дървенията.
— Да му се не види! — промърмори Хари Рекс. — Това място никога не е изглеждало толкова добре.
Избелелите маслени портрети на мъртви съдии и политици бяха свалени и несъмнено изпратени в мазето,
където им беше мястото, и голите стени лъщяха, прясно боядисани. Старите пейки бяха лакирани. Дванайсет нови
стола с тапицирани седалки бяха разположени в ложата на журито. Неизползваните картотеки и кашони бяха
изнесени от големия вътрешен балкон и на тяхно място бяха поставени два реда столове.
— Нуз се е поохарчил за залата — прошепна Джейк.
— Крайно време беше. Сигурно моментът е важен и за него. Очертава се да има много хора.
Двамата нямаха желание да се срещат със съдията и след малко се запътиха към вратата. Джейк спря да огледа
отново и почувства, че коремът го присвива.
Преди първия му процес Лушън му беше казал: „Ако нервите ти не са обтегнати до скъсване, когато влезеш в
залата, значи не си готов“. Преди процеса срещу Хейли се наложи Джейк да се заключи в тоалетната, за да повърне.
Хари Рекс хлътна зад една врата в дъното на коридора. След секунди излезе и възкликна:
— Не мога да повярвам, казанчетата работят! Май старият Ихавод наистина е размахал камшика.
Напуснаха града и поеха на изток, без да бързат. Когато влязоха в окръг Форд, Джейк спря пред първия магазин
и Хари Рекс купи бира. Отидоха с колата на езерото Чатула и си намериха маса за пикник под сенчесто дърво,
скривалище, което и двамата бяха посещавали — и сами, и заедно.
40
Понеделник, 6 август. Джейк заспива за кратко няколко пъти, а през останалото време лежеше, взрян в мрака и
обзет от тревожни мисли за всичко, което можеше да се обърка. Мечтаеше да стане прочут адвокат, но както винаги
в първата сутрин от процеса той се питаше защо изобщо човек се подлага на този стрес. Прецизната подготовка
беше монотонна и напрегната, ала беше нищо в сравнение с истинската битка. В съдебната зала адвокатът
съобразяваше наведнъж поне десет неща, до едно важни. Трябваше да се съсредоточи над свидетеля — на защитата
или на обвинението — и да се вслушва във всяка дума от показанията му. Да възрази ли и на какво основание? Беше
ли представил всички факти? Слушаха ли го съдебните заседатели, вярваха ли му? Допадаше ли им свидетелят? Ако
не го слушаха внимателно, полезно ли беше това? Трябваше да наблюдава всеки ход на опонента си и да предусеща
какво цели той. Каква е стратегията му? Променил ли я е по средата, или пък залага капан? Кой ще бъде следващият
му свидетел? Къде е той? Ако следващият свидетел беше на обвинението, доколко ефективни щяха да са
показанията му? Ако беше свидетел на защитата, готов ли беше? Дошъл ли беше в съда? Подготвен ли беше? При
наказателните дела страните не бяха длъжни да разкриват предварително доказателствата си и това засилваше
напрежението, защото адвокатите и прокурорите невинаги бяха сигурни какво ще каже свидетелят. А съдията ще
бъде ли във форма? Ще слуша или ще дреме? Как ще се държи: враждебно, дружелюбно или неутрално?
Веществените доказателства ще са подготвени ли както трябва? Да се борят ли за допускане на една или друга
улика?
Лушън му беше обяснявал колко е важно да бъде спокоен, хладнокръвен и невъзмутим независимо от
развитието на процеса. Нищо не убягваше на съдебните заседатели, забелязваха всеки ход на адвоката. Важно беше
да изпълнява добре ролята си: да демонстрира недоверие към вредни за стратегията му показания, да проявява
състрадание при нужда, от време на време да избухва в справедлив гняв. Непремерените реакции обаче можеха да се
окажат пагубни, ако са престорени. Хуморът можеше да се използва като смъртоносно оръжие, защото в напрегнати
ситуации всеки имаше нужда да се посмее малко, но беше и оръжие, към което трябваше да се прибягва рядко. На
карта беше заложен човешки живот и една неразумно подхвърлена забележка би могла да доведе до нежелан
резултат. Непрекъснато наблюдавай съдебните заседатели, но не прекалявай, не допускай да забележат, че се
стараеш да отгатнеш реакциите им.
Дали всички искания са подадени правилно? Готови ли са инструкциите за съдебните заседатели? Последната
реч винаги беше най-драматичният момент, но предварителната ѝ подготовка беше трудна, защото изслушването на
свидетелите не беше свършило. Джейк беше спечелил оправдателна присъда за Хейли с изумителна заключителна
пледоария. Способен ли беше да го направи отново? Кои вълшебни думи или фрази да изнамери, за да спаси
клиента си?
Най-бляскавият му момент щеше да бъде клопката, която готвеше на обвинението с бременността на Кийра, но
тя му струваше дълги безсънни часове. Как можеше да запази тайната на сутринта, само след броени часове, докато
всички участници се събират в претъпканата съдебна зала?
Джейк се унесе отново и се събуди от кратък дълбок сън, усещайки наситения мирис на пържен бекон. Беше
пет без петнайсет и Карла стоеше до печката. Той поздрави с „добро утро“, целуна я, наля си кафе и каза, че отива
под душа.
Закусиха мълчаливо с бекон, бъркани яйца и препечени филийки. Джейк беше ял съвсем малко през уикенда,
но нямаше апетит.
— Искам отново да обсъдим плана, ако не възразяваш — каза тя.
— Разбира се. Ти на практика ще си им бавачка.
— Приятно ми е да съм толкова необходима.
— Уверявам те, ролята ти е от изключително значение. Хайде, да чуем.
— Ще посрещна Джоузи и Кийра пред сградата на съда в десет и ще ги задържа в коридора на първия етаж. Ще
изчакаме там да започне изборът на съдебните заседатели. Какво да правя, ако Дайър поиска да говори с тях?
— Не съм сигурен. Тази сутрин има да мисли за много неща. И той като мен се тревожи за избора, но ако
попита за Джоузи и Кийра, ще му кажа, че са на път. Заседанието ще се проточи цяла сутрин, вероятно дори цял ден,
ще ти изпратя инструкции. Ако ми се отвори почивка, ще те намеря. Те са призовани, затова трябва да бъдат
наблизо.
— А ако Дайър ни намери?
— Той има право да говори с Кийра, не с Джоузи. Сигурно ще разбере, че е бременна, но едва ли ще се осмели
да попита кой е бащата. Не забравяй, че единственото, което Дайър иска от нея, са показанията ѝ, че Дрю е
застрелял Коуфър. Ако получи това, едва ли ще задълбае повече.
— Ще се справя — обеща напрегнато Карла.
— Не се съмнявам. В съда ще има страшно много хора, затова просто се опитайте да се изгубите в тълпата. Ще
ми трябваш в съдебната зала по някое време, Когато стесним избора и започнем да пресяваме окончателните
дванайсет заседатели.
— И какво точно се очаква от мен в залата?
— Да наблюдаваш съдебните заседатели, особено онези на първите редове. И най-вече жените. — След няколко
хапки Джейк добави: — Трябва да тръгвам. Ще се видим там.
— Малко яде, Джейк.
— Знам, но иначе сигурно ще повърна.
Той я целуна по бузата и излезе. В колата извади пистолета от куфарчето си и го скри под седалката. Паркира
пред кантората, отключи вратата и светна. Порша се появи половин час по-късно, а в седем влезе Либи Провайн,
облечена с прилепнала маркова рокля в розово, обувки на висок ток и пъстър шал с индийски мотиви. Беше
пристигнала в Клантън късно в неделя следобед и бяха работили до единайсет.
— Изглеждаш зашеметяващо — отбеляза Джейк леко резервирано.
— Харесва ли ти?
— Не знам. Доста е дръзко. Едва ли в съдебната зала днес ще има друга розова рокля.
— Обичам да ме забелязват, Джейк — призна тя с мелодичния си шотландски акцент. — Знам, че е доста
нетрадиционно, но съм установила, че на съдебните заседатели, особено на мъжете, им е приятно да видят модерна
дреха сред тъмните костюми. Ти си много елегантен.
— Благодаря. Новият ми адвокатски костюм.
Порша не откъсваше очи от розовата рокля.
— Само почакай да ме чуят — каза Либи.
— Сигурно няма да разберат нито дума.
Либи нямаше да говори много, поне отначало. Ролята ѝ беше да помага на Джейк при установяване на вината,
тоест през втората фаза на процеса, и да не се обажда много преди това. Ако Дрю бъдеше осъден за предумишлено
убийство, Либи щеше да има по-важна роля във фазата на определяне на присъдата. Доктор Тейн Седжуик чакаше в
„Бейлор“, в случай че се наложеше да се притече на помощ и да се опита да спаси живота на момчето. Джейк се
молеше да не се стига дотам, но го очакваше. Нямаше време да се тревожи за това точно тази сутрин.
Погледна към Либи и я подкани:
— Кажи ми за Лутър Редфорд.
Тя незабавно изстреля:
— Бял мъж на шейсет и две години, живее в провинцията, на Плезант Вали Роуд, отглежда екологично пилета и
ги продава на най-добрите ресторанти в Мемфис. Женен от четиресет години, има три големи деца, пръснати из
страната, и няколко внуци. Посещава Христовата църква.
— И какво означава това?
— Че е много набожен, със силно родово чувство, консервативен, фундаменталист, привърженик на реда и
законността, настроен крайно неодобрително към насилствените престъпления. Почти сигурно е въздържател,
който не одобрява употребата на алкохол и пиянството.
— Ти би ли го взела?
— Вероятно не, но той сигурно няма да бъде избран. Преди две години защитавахме седемнайсетгодишен
обвиняем в Оклахома и адвокатът се постара да избегне всички членове на Христовата църква, а също много
баптисти и петдесетници.
— И какво стана?
— Виновен. Престъплението беше страшно тежко, но ние разколебахме журито, не взе единодушно решение и
присъди доживотна присъда без право на замяна, което може да се тълкува като успех.
— А ти би ли го взела, Порша?
— Не.
— Може да поиграем на тази игра, докато пътуваме натам. Колко съдебни заседатели са пълна загадка за нас?
— Седемнайсет — отговори Порша.
— Доста. Вижте, аз ще натоваря колата, докато вие двете преглеждате списъка със заседателите, които ще
отхвърлим по някаква причина.
— Вече го направихме най-малко два пъти — възрази Порша. — Запомнила съм ги.
— Запомни ги пак.
Джейк излезе от кантората, слезе по стълбите и натовари три големи кутии с документи в багажника на
шевролета си, който побираше много повече от стария сааб. В седем и половина екипът на защитата напусна
Клантън — шофираше Порша, а Джейк седеше на задната седалка и отмяташе имената на хора, които не познаваха,
но предстоеше да видят.
* * *
Джоузи паркира пред ареста и поръча на Кийра да остане в колата. На задната седалка прилежно бяха
поставени тъмносиньо сако, бяла риза, вратовръзка на клипс и сив памучен панталон. Джоузи извади дрехите,
окачени на закачалки. Беше ги купила миналата седмица от магазините за намалени стоки в Оксфорд. Джейк ѝ
беше дал строги напътствия и тя посвети предишния ден на облеклото на Дрю за процеса, като изпра и изглади
всичко. Джейк беше казал, че обувките нямат значение. Клиентът му трябвало да изглежда спретнат и почтителен,
без да е наконтен. Старите му маратонки щели да свършат работа.
Господин Зак чакаше на пропуска на ареста и я поведе към килията за непълнолетни.
— Взе душ, макар че не искаше — тихо я осведоми той, докато отключваше вратата.
Джоузи влезе и надзирателят затвори. Дрю седеше на масата и редеше пасианс. Изправи се, прегърна майка си
и забеляза зачервените ѝ очи.
— Пак ли си плакала, мамо? — попита той.
Тя не отговори, само остави дрехите на долното легло. Върху горното забеляза непокътнатия поднос с яйца с
бекон и попита:
— Защо не си ял?
— Не съм гладен. Днес е големият ден, нали?
— Така е. Хайде, обличай се.
— Всичко това ли трябва да нося?
— Отиваш в съда и Джейк поръча да изглеждаш добре. Дай ми гащеризона.
Никое шестнайсетгодишно момче не обича да се съблича пред майка си независимо от обстоятелствата, но
Дрю знаеше, че не може да се оплаква. Съблече оранжевия арестантски гащеризон, а тя му подаде първо панталона.
— Откъде купи тия неща? — попита той, докато поемаше дрехите и бързо ги обличаше.
— От различни места. Ще ги носиш всеки ден по нареждане на Джейк.
— Колко дни, мамо? Колко ще продължи?
— Вероятно седмица.
Тя му помогна да облече ризата и закопча копчетата. Дрю я напъха в панталона и каза:
— Май ми е малко голяма.
— Извинявай, толкова успях. — Джоузи взе вратовръзката, закрепи я на най-горното копче, понагласи я и
попита: — Кога за последен път си слагал вратовръзка?
Той поклати глава и понечи да се оплаче, но какъв смисъл имаше?
— Никога не съм носил.
— И аз така си помислих. Ще бъдеш в съда с много адвокати, прокурори и важни хора, затова трябва да
изглеждаш добре, нали? Джейк каза, че съдебните заседатели ще те наблюдават, а външният вид има значение.
— Той иска да изглеждам като адвокат ли?
— Не, иска да изглеждаш като хубав младеж. И не зяпай съдебните заседатели.
— Знам, знам. Прочетох инструкциите сто пъти. Да седя с изпънат гръб, да внимавам, да не показвам чувства.
Ако ми доскучае, да си драскам нещо на листа.
Цялото семейство имаше напечатаните указания на адвоката.
Джоузи помогна на сина си да облече сакото — и това му беше за пръв път — и се отдръпна да го огледа.
— Изглеждаш страхотно, Дрю.
— Къде е Кийра?
— Отвън в колата. Добре е.
Не беше. Беше кълбо от нерви, също като майка си. Три изгубени души, които щяха да влязат в леговището на
лъва и нямаха представа какво ги очаква. Джоузи разроши русата му коса — искаше ѝ се да има подръка ножица.
После го притисна в прегръдка и каза:
— Ужасно съжалявам, миличък, ужасно съжалявам. Аз те замесих в тази каша. Вината е само моя.
Той се скова и просто изчака мигът да отмине. Когато тя най-сетне го пусна, Дрю погледна влажните ѝ очи и
каза:
— Вече говорихме за това, мамо. Направих го и не съжалявам.
— Не говори така! И да не си посмял да го кажеш в съда. Не го казвай пред никого, ясно?
— Не съм глупав.
— Знам, че не си.
— А обувки?
— Джейк каза, че можеш да си е маратонките.
— Ама те не си отиват с дрехите.
— Просто направи каквото поръча той. Винаги го слушай, Дрю. Изглеждаш много добре.
— Ти ще бъдеш там, нали, мамо?
— Разбира се. На първия ред, точно зад теб.
41
Призованите за съдебни заседатели пристигнаха пред сградата на стария съд в осем и половина, където ги
посрещнаха новинарските микробуси в ярки цветове: един от канал в Тюпълоу, един от филиал в Джаксън, един от
Мемфис. Екипите разполагаха камерите и прожекторите толкова близо до входната врата, колкото им позволяваха
шерифите. Градчето Честър за пръв път се чувстваше толкова важно.
Съдебните заседатели, всеки с призовка в ръка, за да докаже причината за присъствието си, бяха посрещани на
входа от служител, който проверяваше документите им, отмяташе ги в дългия списък и ги упътваше да се качат по
стълбите до залата на втория етаж, където да получат напътствия. Тя беше заключена и охранявана от униформени
мъже, които ги помолиха да изчакат няколко минути. Скоро в коридорите се струпа народ, докато напрегнатите и
любопитни хора, призовани за съдебни заседатели, се суетяха и си шепнеха. В призовките не пишеше за какво дело
става дума, но се ширеха какви ли не подозрения. Скоро плъзна слухът, че става дума за дело за убийство на
помощник-шериф в окръг Форд.
Нахлупил шапка с козирка с емблемата на фирма за селскостопански машини, облечен като обикновен
провинциалист от планинските области и стиснал в ръка лист хартия, който можеше да мине за призовка, Хари
Рекс се смеси с местните и даде ухо на разговорите им. Не познаваше абсолютно никого тук и никой от призованите
за съдебни заседатели не го беше виждал, но въпреки това адвокатът беше нащрек да не би в коридора да се появи
Дайър или негов служител. Заговори се с една жена, която призна, че няма време за съда, защото трябва да си бъде у
дома и да се грижи за болната си майка. Дочу по-възрастен мъж да споменава, че не изпитва никакви скрупули по
отношение на смъртното наказание. Попита млада жена дали е вярно, че става дума за убийството на помощник-
шериф в Клантън през март. Тя отговори, че не знае, но изглеждаше ужасена от вероятността да ѝ се наложи да
участва в издаването на присъда по толкова трагичен случай. Навалицата се сгъстяваше, а Хари Рекс престана да
говори и просто слушаше в очакване на някоя изпусната дума, която да разкрие важна информация, нещо, което да
не бъде допуснато в съдебната зала по време на избора на журито.
Към призованите се присъединиха и зрители, а когато Хари Рекс видя да пристига семейство Коуфър, се
шмугна в тоалетната и свали шапката си.
В девет без петнайсет вратата се отвори и един служител покани хората от списъка да влязат и да се настанят
на пейките отляво. Те тръгнаха по пътеката и заоглеждаха огромната прясно боядисана зала, чийто праг малцина от
тях бяха прекрачвали. Друг служител ги насочи към лявата половина. Дясната щеше да остане празна още известно
време.
Нуз явно беше наредил климатиците да работят през целия уикенд, защото беше доста прохладно. На шести
август се очакваше температурата да достигне трийсет и пет градуса, но в ремонтираната зала беше приятно.
Джейк, Порша и Либи стояха прави около масата на защитата и обсъждаха шепнешком важни подробности,
докато оглеждаха кандидатите. На метри от тях Лоуел Дайър и Д. Р. Мъсгроув си говореха със своя следовател
Джери Снук, докато съдебните служители и приставите сновяха пред съдийската маса.
Дайър се приближи и каза на Джейк:
— Предполагам, че госпожа Гамбъл и дъщеря ѝ са тук.
— Ще дойдат, Лоуел, вече ти дадох дума.
— Връчи ли им призовките?
— Да.
— Искам да поговоря с Кийра по някое време днес сутринта.
— Няма проблем.
Дайър беше нервен и напрегнат преди първия си голям съдебен процес. Джейк се стараеше да изглежда като
опитен ветеран, но макар да имаше повече стаж в съдебната зала от опонента си, стомахът му беше на топка. Дайър
може и да нямаше колекция от големи присъди, но въпреки това разполагаше с всички предимства на обвинението:
надмощието на доброто над злото, на силите на реда над престъпността, а също и солидни ресурси. За разлика от
защитата.
Ози шофираше измитата патрулка, която докара Дрю на задната седалка. Заради медиите колата паркира пред
съда, където шерифът и Мос с мрачни и делови лица отвориха задната врата и измъкнаха отвътре обвиняемия за
убийство с белезници на китките и верига на глезените, но облечен доста прилично. Стиснаха го за слабите ръце и
го поведоха по обичайния начин към входа на съда, докато фотоапаратите щракаха и камерите бръмчаха. Вътре го
замъкнаха към вратата на една от многобройните пристройки и бързо намериха заседателната зала на
настоятелството на окръг Ван Бюрън. Местен помощник-шериф им отвори и съобщи на Ози:
— Подсигурил съм стаята, шерифе.
Помещението нямаше прозорци и климатизацията едва се усещаше. Наредиха на Дрю да седне на стол, а Ози и
Мос излязоха и затвориха вратата.
Щяха да минат три часа, преди отново да я отворят.
В девет и петнайсет призованите за съдебни заседатели вече бяха насядали от едната страна на залата, а другата
все още беше празна, защото зрителите чакаха в коридора. Приставът призова за ред и нареди на всички да станат.
Направиха го и почитаемият Омар Нуз се появи от вратата зад съдийската маса. Защитата и обвинението се
настаниха на масите си, служителите заеха своите места.
Нуз влезе в залата и се приближи до преградата, а дългата му черна тога се развяваше отзад. Джейк, който
седеше съвсем наблизо, прошепна на Либи:
— О, не, номерът с развятата тога!
Тя го изгледа неразбиращо.
Понякога, особено преди избори, съдиите имаха навика да слизат при обикновените хора, при
гласоподавателите, и да ги поздравяват не от съдийския си трон, а стъпили на пода на съдебната зала като тях, само
че от другата страна на преградата.
Нуз се представи на съгражданите си, приветства ги дружелюбно и им благодари, че са дошли. Като че ли
имаха друг избор. Поговори няколко минути колко важна е тяхната роля за правилното функциониране на съдебната
система. Без да навлиза в подробности, описа естеството на делото и обясни, че голяма част от деня ще премине в
избор на жури. Погледна един лист и каза:
— Съобщиха ми, че трима от призованите не са се явили. Господин Робърт Джайлс, господин Хенри Грант и
госпожа Инес Боуен. Те са получили призовки, но не са благоволили да дойдат днес сутринта. Ще помоля шерифа
да ги открие.
Той впери мрачен поглед в шерифа, седнал близо до ложата на журито, и кимна, все едно арестът беше един от
вариантите в случая.
— И така, можем да избираме между деветдесет и четирима кандидати, а първата ни задача е да видим кой
може да бъде освободен. Ако сте на или над шейсет и пет години, законите на щата позволяват да не бъдете съдебен
заседател. Има ли желаещи за отвод?
Нуз и секретарката му вече бяха изключили възрастните хора, подбрани от избирателните списъци, но сред
присъстващите в залата имаше осем души между шейсет и пет и седемдесет години. Нуз знаеше от опит, че не
всички ще пожелаят да бъдат освободени.
Мъж на предния ред скочи и размаха ръка.
— Кой сте вие?
— Харлан Уинзлоу. Аз съм на шейсет и осем и си имам друга работа.
— Свободен сте, господине.
Уинзлоу почти хукна по пътеката. Живееше във вътрешността на окръга и на калника на пикапа си имаше
стикер на Националната стрелкова организация. Джейк с удоволствие зачерта името му. По-добре без него.
Още трима помолиха да бъдат освободени и напуснаха залата. Останаха деветдесет.
— Сега да разгледаме кандидатите със здравословни проблеми. Ако имате документ от лекаря си, моля, излезте
отпред.
Пейките заскърцаха, докато няколко от призованите се изправяха и излизаха на пътеката. Общо единайсет
души. Първият, тромав млад мъж, беше болестно дебел и сякаш всеки момент щеше да припадне. Подаде документ,
който съдията прочете внимателно, усмихна се и каза:
— Свободен сте, господин Лари Симс.
Мъжът се заклатушка към вратата.
Докато Нуз методично преглеждаше документите на хората със здравословни проблеми, адвокатите
разлистваха своите листове, зачертаваха имена и преценяваха останалите кандидати.
Двама от единайсетте, представили документ от лекар, бяха пълна загадка за Джейк, затова той се зарадва, че
напускат. След четиресет досадни минути всичките единайсет излязоха. Останаха седемдесет и девет кандидати.
— И така, всички вие сте годни да отговаряте на въпросите по време на избора. Ще ви викаме на случаен
принцип. Чуете ли името си, моля, заемете място от тази страна, като започнете от първия ред.
Съдията посочи към празните пейки от лявата си страна. Приближи се служител и подаде на съдията малка
картонена кутия, която той остави върху масата на защитата.
Тази лотария беше най-решаващата част от процеса на избор. Най-вероятно беше окончателните дванайсет
членове на журито да бъдат от първите четиресет имена, изтеглени от кутията.
Прокурорите и адвокатите бързо преместиха столовете си от другата страна на масите, с лице към кандидатите
и с гръб към съдийското място. Нуз извади сгънато листче и прочете високо:
— Господин Марк Мейлър.
Един мъж се изправи неуверено и тръгна да излиза на пътеката.
Мейлър. Бял, на четиресет и осем, дългогодишен учител по математика в единствената гимназия в окръга. Беше
следвал в Университета на Южен Мисисипи. Все още беше женен за съпругата си, имаха три деца, най-малкото от
които живееше при тях. Мейлър носеше хубаво сако и беше един от малкото кандидати с вратовръзка. Посещаваше
Първа баптистка църква в Честър. Джейк го искаше.
Докато човекът се настаняваше на първия ред, Нуз оповести името на Рийба Дюлейни. Бяла жена на петдесет и
пет години, домакиня, която живееше в града и свиреше на орган в Методистката църква. Тя седна до Марк Мейлър.
Трети беше Дон Коубън, фермер на шейсет години, чийто син беше полицай в Тюпълоу. Джейк щеше да го
отхвърли по конкретна причина, а ако не успееше, щеше да изхаби едното си безусловно отхвърляне, за да се отърве
от него.
Четвърта беше Мей Тагарт, първата призована чернокожа. Тя беше на четиресет и четири години и работеше в
автокъща на „Форд“. Всички от екипа на защитата, включително Хари Рекс и Лушън, бяха на мнение, че
чернокожите са за предпочитане, защото едва ли ще съчувстват много на бял помощник-шериф. Само че Дайър
можеше да ги отхвърли, без да бъде обвинен в расизъм, защото и подсъдимият, и жертвата бяха бели.
След като стоя на крак цял час, съдия Нуз усети болки в кръста. Когато първият ред се запълни с потенциални
съдебни заседатели, той се оттегли зад масата си и се отпусна на удобния си тапициран стол.
Джейк оглеждаше първите десетима. Двама определено би взел, трима — категорично не. За другите щяха да
умуват по-късно. Нуз бръкна в кутията и извади първото име на човек, който щеше да седне на втория ред.
Карла влезе в сградата на съда в десет часа и завари фоайето пълно с униформени мъже. Поздрави Мос Тейтъм
и Майк Несбит, разпозна още няколко души от шерифството. Джейк беше призовал всички служители на Ози.
Тя се отдалечи от тях и се запъти към първия етаж на една пристройка, където се намираше данъчната служба
на окръга. Вътре на пластмасови столове седяха Джоузи и Кийра, изключително притеснени. Зарадваха се да видят
приятелско лице и прегърнаха Карла. Последваха я извън сградата към колата ѝ. Когато се качиха в нея, тя попита:
— Говорили ли сте с Джейк днес сутринта?
— С никого не сме говорили — отвърна Джоузи. — Какво става?
— Избират съдебните заседатели. Това сигурно ще продължи цял ден. Искате ли да отидем за кафе?
— Може ли да напускаме съда?
— Разбира се, Джейк каза, че няма проблем. Да сте срещали господин Дайър или някой от неговите хора?
Джоузи поклати глава. Потеглиха и няколко минути по-късно колата спря на главната улица в Честър.
— Закусвали ли сте? — попита Карла.
— Аз умирам от глад — изтърси Кийра. — Много съжалявам.
— Джейк каза, че това е единственото кафене в града. Да вървим.
На тротоара Карла за пръв път огледа хубаво Кийра. Беше облечена със семпла памучна рокля, опъната на
талията — бременността ѝ личеше доста. Все пак лекият и пухкав широк елек щеше да прикрие корема ѝ, ако се
закопчаеше.
Едва ли Джейк беше избрал дрехата, но Карла не се съмняваше, че е обсъждал с Джоузи облеклото им.
В съдебната зала наближаващото пладне се усещаше по-осезателно откъдето и да било другаде. След три
напрегнати часа всички гледаха нетърпеливо часовника и мечтаеха за обедна почивка. Нуз беше разположил
седемдесет и деветимата кандидати на първите осем реда и беше изслушал молбите за освобождаване на трима от
тях. Едната жена гледаше ежедневно внучето си. Другата беше на шейсет и две, но изглеждаше с двайсет години по-
възрастна и се грижеше за съпруга си на смъртното му легло. Третият беше мъж със сако и вратовръзка, който
твърдеше, че има опасност да загуби работата си.
Нуз слушаше замислено, но изглеждаше невъзмутим. Оповести, че ще прецени доводите им по време на
обедната почивка. Отдавна се беше научил да не удовлетворява подобни молби пред всички кандидати. Ако
проявеше прекомерно съчувствие, не след дълго и много други щяха да вдигнат ръка и да се извинят с най-различни
проблеми.
Щеше тихомълком да освободи тримата следобед.
Екипът на защитата заедно с Хари Рекс отиде в кантората на Морис Финли на главната улица — тяхната
щабквартира, докато трае процесът. Финли беше поръчал сандвичи и безалкохолно и всички се нахраниха бързо.
Родни Коут, братовчедът на Гуен Хейли, беше под номер двайсет и седем. Карл Лий сигурно се бе срещнал с
него и двамата бяха обсъдили делото. Джейк все още беше обсебен от факта, че Коут е присъствал в съдебната зала
по време на процеса срещу Хейли. Не знаеше обаче дали Уили Хейстингс е съобщил на Ози за тази връзка. Няколко
пъти през изминалата сутрин Джейк срещна погледа на Коут, който му се стори внимателен, но неангажиран. Пък и
какво точно се очакваше да направи? Да намигне на Джейк ли? Да го насърчи с вирнати палци?
Финли, който бе завърши право в „Оул Мис“ две години преди Джейк, избърса устата си с хартиена салфетка и
каза гордо:
— Госпожи и господа, имаме таен коз.
— Харесва ми — възкликна Хари Рекс.
— Да чуем — подкани го Джейк.
— Както ме помоли ти, Джейк, изпратих списъка с кандидат съдебните заседатели на десетина приятели
адвокати в съседните окръзи — обичайно проучване, което никога не дава резултат, но всички го правим. Току-виж,
извадиш късмет с едно-две имена. Е, провървя ни. Съдебен заседател номер петнайсет е Дела Фанчър, бяла жена на
четиресет години, която живее във ферма близо до границата с окръг Полк с втория или третия си съпруг. Имат две
деца и изглеждат стабилни, но на практика за тях не се знае нищо. Мой приятел… Джейк, познаваш ли Скип
Солтър от Фултън?
— Не.
— Както и да е. Скип прегледа списъка и по някаква причина името на Дела Фанчър привлече вниманието му.
Дела не е често срещано име, поне тук, затова го заинтригувало, той проверил старо досие и звъннал тук-там.
Когато се запознал с нея преди петнайсетина години, тя била Дела Макбрайд, омъжена за Дейвид Макбрайд, от
когото отчаяно искала да избяга. Скип подал молбата ѝ за развод, а когато един помощник-шериф връчил призовка
на господин Макбрайд, той здравата я пребил, при това не за пръв път. Лежала в болница. Бракоразводното дело
било грозна картина — нямало бог знае какви пари, които да делят, но съпругът буйствал, заплашвал и оскърбявал.
Издадена била ограничителна заповед, но той я следял до службата и я тормозел. Накрая Скип издействал развода и
жената избягала. Установила се тук и започнала нов живот.
— Учудвам се, че се е регистрирала като гласоподавателка — каза Джейк.
— Това може да се окаже адски важно — обади се Хари Рекс. — Истинска жертва на домашно насилие сред
съдебните заседатели.
— Може би — каза Джейк, видимо изумен от чутото. — Но тя още не е в журито. Дайте да поразсъждаваме.
Всички кандидати ще бъдат обстойно разпитвани — от мен, от Дайър, вероятно дори от Нуз. Сигурно ще отнеме
целия следобед. В даден момент ще се появят въпроси, свързани с домашното насилие. Аз поне възнамерявам да
навляза в темата, ако другите не го направят. Ако Дела вдигне ръка и разкаже историята си, ще бъде отхвърлена
основателно и ще напусне. Аз ще възразя, разбира се, но тя със сигурност няма да влезе в журито. Ако не се обади
обаче? Ако си замълчи, допускайки, че никой в този окръг не е запознат с миналото ѝ?
— Ще означава, че тя има скрити подбуди, сметки за разчистване. Както искаш го наречи — обади се Морис.
— Извинете, но кога кандидатите ще научат повече за делото? — попита Либи.
— Сега, следобед, Когато започнем второто заседание — отговори Джейк.
— Значи Дела ще знае още преди да започнат въпросите, че има обвинения в домашно насилие.
— Да.
Четиримата адвокати обмисляха различни сценарии — всички предпочитаха да поразсъждават мълчаливо.
После Порша се обади:
— Тя не е ли длъжна да предупреди?
Четиримата кимнаха.
— Длъжна е — отговори Джейк, — но не е престъпление да си замълчи. Не можеш да принуждаваш хората да
разкриват тайните и предубежденията си по време на избора на съдебно жури.
— Струва ми се нередно.
— Нередно е, но рядко се случва съдебен заседател да бъде изобличен след процеса. Не забравяй, Порша, че
жената може да има и други мотиви. Да се крие от миналото си и да не иска хората тук да научат за него. Нужна е
смелост, за да признае човек, че е бил жертва на домашно насилие. Кураж. Ако тя не се обади обаче, значи иска да
изпълни дълга си като член на журито и точно тук става интересно. Възможно ли е присъствието ѝ да ни се отрази
неблагоприятно?
— Няма начин — отсече Либи. — Ако иска да бъде съдебна заседателка по това дело, значи няма да изпитва
нито капка състрадание към Стюарт Коуфър.
Възцари се ново продължително мълчание, докато те обмисляха евентуалните последици. Накрая Джейк каза:
— Е, ще разберем чак когато настъпи моментът. Жената може просто да скочи от мястото си и при първа
възможност да избяга от съдебната зала.
— Съмнявам се — каза Либи. — Срещнах погледа ѝ няколко пъти. Обзалагам се, че е на наша страна.
42
В един и половина потенциалните съдебни заседатели отново заеха местата си — общо седемдесет и шест
души, защото тримата, помолили да бъдат освободени поради затруднения, бяха тихомълком осведомени от
пристава, че могат да си ходят. След като кандидатите заеха местата си, отвориха вратите и зрителите нахлуха в
залата. Няколко репортери се втурнаха към първия ред от лявата страна, зад защитата. Семейство Коуфър влезе с
роднини и приятели, след като часове наред бяха висели във влажния коридор. Десетки други се бореха за места.
Хари Рекс се свря в дъното, възможно най-далече от семейство Коуфър. Лушън седна по средата на залата, за да
наблюдава кандидатите. Разнесоха се шумолене и скърцане отгоре, докато отваряха балкона, където също се
настаняваха зрители на сгъваеми столове.
Карла си намери място по-напред, недалече от Джейк. Беше завела Джоузи и Кийра в кантората на Финли,
където двете щяха да прекарат следобеда в очакване. Ако Дайър поискаше да разговаря с Кийра, щяха да ѝ се обадят.
Когато обвинението и защитата също заеха местата си, съдия Нуз се появи отново. Огледа смръщено залата, за
да се увери, че всичко е наред, и придърпа микрофона си.
— Виждам, че вече имаме и зрители. Добре дошли. Ще спазвате ред и приличие по време на съдебните
процедури. Нарушителите ще бъдат отстранявани.
Преди съдията да отправи предупреждението си, нямаше и помен от нарушаване на реда. Той погледна към
пристава и нареди:
— Доведете обвиняемия.
Вратата до ложата на съдебните заседатели се отвори и в залата влезе помощник-шериф, следван от Дрю без
белезници. Отначало той се уплаши от огромната зала и от толкова много вперени в него погледи. После сведе очи
към пода, докато го водеха към масата на защитата. Седна на стол между Джейк и Либи, а зад тях до преградата
седеше Порша.
Нуз се прокашля и започна:
— И така, през следващите няколко часа ще се опитаме да изберем съдебни заседатели за процеса — дванайсет
души и две резерви. Процедурата не е вълнуваща, показанията на живо ще започнат чак утре, ако успеем дотогава да
изберем журито. Гледаме наказателно дело от окръг Форд, което се казва „Щатът Мисисипи срещу Дрю Алън
Гамбъл“. Господин Гамбъл, изправете се, моля, и застанете с лице към съдебната зала.
Джейк го беше предупредил, че това предстои. Дрю се изправи, обърна се със сериозно изражение, без сянка от
усмивка, после кимна и седна. Джейк се приведе към него и му прошепна:
— Харесват ми сакото и вратовръзката ти.
Дрю кимна, но го беше страх да се усмихне.
— Засега няма да разглеждаме подробно фактите — продължи Нуз, — но ще прочета резюме на обвиненията,
отправени официално към подсъдимия. Обвинителният акт гласи следното: „На двайсет и пети март хиляда
деветстотин и деветдесета година в окръг Форд, щата Мисисипи, обвиняемият Дрю Алън Гамбъл, на шестнайсет
години, предумишлено и съзнателно, с престъпна умисъл е прострелял смъртоносно Стюарт Лий Коуфър, служител
на закона. Съгласно раздел девет-седем-три-деветнайсет от Наказателния кодекс на Мисисипи убийството на
служител на закона, независимо дали при изпълнение на служебния му дълг или не, е углавно престъпление,
наказуемо със смърт“. Ето защо, госпожи и господа, този съдебен процес ще бъде за углавно престъпление, а
обвинението иска смъртно наказание.
Явно Нуз беше издействал още пари, защото имаше и нова озвучителна система. Гласът му се чуваше силно и
ясно, а фразата „смъртно наказание“ остана да кънти няколко секунди под тавана, после се стовари върху
потенциалните съдебни заседатели.
Нуз представи обвинителите и защитниците и поговори накратко за всеки — може би твърде силно. По природа
лишен от чувство за хумор, той полагаше неимоверни усилия да накара всички да се чувстват добре дошли в
неговата съдебна зала. Благородно старание, но напрежението беше огромно, очакваше ги работа и всички искаха
просто да продължат.
Съдията обясни на публиката в залата, че изборът ще се проведе на няколко етапа. Най-напред той ще разпита
кандидатите, а много от въпросите му са задължителни по закон. Насърчи ги да отговарят искрено, да не се
страхуват да говорят открито и да споделят пред всички мнението си, защото само по този начин могат да изберат
безпристрастно и справедливо жури. След това той започна поредица от въпроси, които целяха не толкова да
предизвикат дискусия, колкото да приспят хората. Много от тях бяха свързани със задълженията и квалификациите
им, затова Нуз изгуби спечелената преднина. Възраст, физически способности, лекарства, лекарски предписания,
хранителни ограничения, зависимости. След като задава тези въпроси половин час, Нуз не само не видя нито една
вдигната ръка, но и отегчи хората до смърт.
Докато призованите за съдебните заседатели гледаха и слушаха съдията, адвокатите ги наблюдаваха. На първия
ред седяха деветима бели мъже и една чернокожа жена — Мей Тагарт. На втория ред седяха седем бели жени, сред
които Дела Фанчър под номер петнайсет, и трима чернокожи мъже. Четирима чернокожи в първата двайсетица —
нелош процент, а Джейк за стотен път се запита дали е основателно предположението му, че чернокожите ще
проявят повече съчувствие. Според Лушън щеше да е така, защото беше замесено бяло ченге. Хари Рекс имаше
съмнения, тъй като извършителят и жертвата бяха бели, следователно расовият фактор не участваше. Джейк
настояваше, че в Мисисипи расата винаги е фактор. Докато оглеждаше лицата, той затвърди предпочитанието си
към млади жени без значение от цвета на кожата. Допускаше, че Лоуел Дайър предпочита по-възрастни бели мъже.
На третия ред седеше само един чернокож, Родни Коут, под номер двайсет и седем.
Нуз продължаваше, а Джейк от време на време поглеждаше към зрителите. Красивата му съпруга несъмнено
беше най-привлекателният човек в залата. Облечен с карирана риза, Хари Рекс се беше смъкнал ниско на стола си в
дъното на залата. За секунда погледът на Джейк срещна очите на Сесил Коуфър, който не се сдържа и се подсмихна
самодоволно, сякаш искаше да каже: „Веднъж вече ти сритах задника и много ми се иска пак да го направя“. Джейк
се отърси от неприятното усещане и отново се съсредоточи над бележките си.
Когато съдията приключи с въпросите, които законът го задължаваше да зададе, той размести документите си и
промени позата си.
— И така, убитият, жертвата на престъплението по това дело, е помощник-шериф на име Стюарт Коуфър, на
трийсет и три години при настъпване на смъртта. Роден е в окръг Форд и семейството му все още живее там. Някой
от вас познаваше ли го?
Никой не вдигна ръка.
— Някой от вас познава ли човек от семейството му?
Една ръка се вдигна на четвъртия ред. Най-накрая, цял час по-късно, някаква реакция от страна на
призованите. Номер трийсет и осем, Кени Банаханд.
— Да, господине, изправете се, моля, кажете името си и обяснете връзката си със семейството.
Банаханд се надигна бавно и малко смутено отговори:
— Господин съдия, всъщност не познавам семейството, но синът ми навремето работи заедно с Бари Коуфър в
разпределителния център до Карауей.
Джейк погледна към Бари, който седеше до майка си.
— Благодаря ви, господин Банаханд. Вие лично срещали ли сте се е Бари Коуфър?
— Не, господине.
— Благодаря. Седнете, моля. Някой друг? — Нуз изчака малко и каза: — Добре. Вече ви представих
обвиняемия, господин Дрю Алън Гамбъл. Някой познава ли го?
Не, разбира се. Пътуването от ареста до тук беше първото на Дрю в окръг Ван Бюрън.
— Майка му е Джоузи Гамбъл, а сестра му е Кийра. Някой познава ли ги?
Никой.
Нуз продължи:
— В съдебния процес участват четирима юристи, както вече разбрахте. Ще започна с господин Джейк Бриганс.
Някой познава ли го?
Никой. Джейк беше запаметил списъка и се беше сблъскал с печалната истина, че неговата залиняла практика и
скромната му репутация са ограничени в пределите на окръг Форд. Имаше вероятност някои съдебни заседатели да
са чували името му във връзка с процеса срещу Хейли, но въпросът беше дали го познават. Не, не го познаваха. А и
онзи процес се бе провел преди пет години.
— Вие или близък роднина от непосредственото ви обкръжение били ли сте свързани с дело, по което
господин Бриганс е бил адвокат?
Никой. Родни Коут седеше неподвижно, дори стоически, с напълно безизразно лице. Ако впоследствие някой го
попиташе, щеше да обясни, че фразата „непосредствено обкръжение“ го е объркала. Гуен Хейли, съпругата на Карл
Лий, му беше далечна братовчедка, една от многото, и Родни не я смяташе за свое „непосредствено обкръжение“.
Той погледна право към Джейк и очите им се срещнаха.
Нуз премина на Либи Провайн, шотландка от Вашингтон, пристигнала в техния окръг за пръв път днес
сутринта. Нищо чудно, че никой не беше чувал за нея.
Лоуел Дайър беше служител на изборна длъжност, който живееше в Гретна, окръг Тайлър.
— Сигурен съм, че много от вас са виждали прокурор Дайър по време на предизборната му кампания тук преди
три години — отбеляза съдия Нуз, — на някой митинг или барбекю. Той спечели шейсет процента от гласовете в
окръга, но за момента нека допуснем, че повечето от вас са гласували за него.
— Сто процента, господин съдия — обади се тъкмо навреме Дайър и всички се засмяха. Отчаяно се нуждаеха
от малко хумор.
— Добре, нека да са сто процента. Въпросът не е дали знаете кой е господин Дайър, а дали го познавате лично.
Госпожа Гейл Озуълт, заседател номер четиресет и шест, се изправи и заяви гордо:
— Дъщеря ми и неговата съпруга са членували в един студентски клуб в Университета на Мисисипи. Познаваме
Лоуел от много години.
— Добре. Познанството ви ще повлияе ли на вашата способност да останете честна и безпристрастна?
— Не знам, господин съдия, не съм сигурна.
— Смятате ли, че ще бъдете склонна да вярвате повече на него, отколкото на господин Бриганс?
— И това не знам, но бих повярвала на Лоуел за всичко.
— Благодаря, госпожо Озуълт.
Срещу нейното име Джейк написа: БО. Безусловно отхвърляне.
Заместникът на Дайър, Д. Р. Мъсгроув, беше прокурор с дълъг стаж от окръг Полк, но не беше познат толкова
далече от дома си.
— Господин Дайър, можете да разпитате кандидатите — оповести Нуз и се облегна на стола си.
Дайър се изправи, пристъпи до преградата и се усмихна на присъстващите.
— Е, най-напред искам да благодаря на всеки един от вас, че е гласувал за мен.
Отново се разнесе смях, отново отдих от напрежението. Тъй като всички погледи бяха вперени в прокурора,
моментът беше подходящ Джейк да огледа лицата и езика на тялото на хората от първите редове.
Дайър поразчупи леда и попита дали някои от кандидатите вече са били съдебни заседатели. Няколко ръце се
вдигнаха. Прокурорът разпита тези хора за опита им. Наказателно или гражданско е било делото? Ако е било
наказателно, издадена ли е била присъда? А те как са гласували? Всички бяха обявили обвиняемите за виновни.
Вярвате ли в правосъдната система, която използва съдебни заседатели? Разбирате ли тяхното значение? Като по
учебник. Никакво творчество, но пък изборът на съдебни заседатели рядко бе вълнуващ.
Били ли сте жертва на престъпление? Няколко ръце се вдигнаха — обири в домовете им, открадната кола, в
окръг Ван Бюрън нямаше голяма престъпност. Някой в семейството ви да е бил жертва на жестоко престъпление?
Номер шейсет и две, Ланс Боливар, бавно се изправи и каза:
— Да, господине. Племенникът ми беше убит преди осем години в Делтата.
Така, така, най-сетне малко драма.
Дайър се насочи към целта, престореното му състрадание беше малко прекомерно, но той продължи ловко с
въпросите. Не навлезе в подробностите около престъплението, а попита за разследването и за последиците.
Убиецът бил обявен за виновен и излежавал доживотна присъда. Преживяването било ужасно, съсипващо,
семейството било белязано от него завинаги. Не, господин Боливар не смяташе, че ще съумее да бъде
безпристрастен съдебен заседател.
Джейк не се тревожеше за него, защото той беше доста назад в списъка на кандидатите.
Дайър премина към въпроси за „силите на мира“, както ги наричаше, и попита дали някой от кандидатите е
носил униформа или е бил свързан с полицай. Една жена имаше брат, който служеше в щатската моторизирана
полиция. Тя беше номер петдесет и едно и Джейк постави второто си „БО“ до нейното име, макар да се съмняваше,
че ще се наложи да го използва. Номер три, Дон Коубън, неохотно призна, че синът му е полицай в Тюпълоу.
Неохотата му беше недвусмислен признак, поне в очите на Джейк, че той иска да стане съдебен заседател. И вече
беше решил каква ще е присъдата.
Дайър не попита дали някой има предишни провинения. Въпросът можеше да се окаже злепоставящ и не си
струваше риска. Повечето осъдени престъпници не гласуваха, а от реабилитираните малцина си правеха труда да се
регистрират като гласоподаватели. Все пак номер четиресет и четири, Джоуи Кепнър, се оказа осъден по
наркообвинение двайсет години по-рано. Беше лежал две години в затвора, преди досието му да бъде изчистено.
Порша беше изровила старото обвинение и го имаше в папка. Въпросът беше дали Дайър знае за това. Вероятно не,
защото престъплението беше заличено от архивите. Джейк страшно искаше Кепнър да стане член на журито. Беше
излежал тежка присъда за притежание на нищожно количество марихуана и вероятно гледаше скептично на
правоохранителните органи.
Лошите навици на Стюарт Коуфър нямаше да бъдат обсъждани по време на избора на съдебни заседатели.
Джейк се съмняваше, че прокурорът ще захване темата, защото едва ли искаше да разклати позициите си толкова
рано. Самият той също не смяташе да вади кирливите ризи на Коуфър. Това щеше да се получи от само себе си
съвсем скоро и той не желаеше да се прояви като прекалено усърден защитник, който бърза да стовари вината върху
жертвата.
Дайър беше методичен и много обигран. Усмихваше се често, особено като набра скорост, и определено
осъществи връзка с кандидатите. Придържаше се към сценария си, не се отклоняваше от основното и не човъркаше
очевидни неща.
Джейк зае мястото си до преградата и се опита да превъзмогне нервността си. Каза няколко думи за себе си и
обясни, че практикува право в съседния окръг Форд вече дванайсет години. Представи Либи и описа нейната работа
за неправителствената организация във Вашингтон. Представи и Порша като своя правна асистентка, за да знаят
съдебните заседатели защо и тя седи на масата на защитата.
Уточни, че никога не е бил обвиняван в престъпление, но е представлявал много хора, които са били обвинени.
Обясни, че преживяването е плашещо и смущаващо, особено когато човек вярва, че е невинен или е действал
мотивирано. След това попита дали някой от кандидатите е бил обвиняван в сериозно престъпление.
Джоуи Кепнър не вдигна ръка. Джейк си отдъхна и предположи, че Кепнър се чувства като човек със съвсем
чисто досие. А най-вероятно беше убеден, че притежанието на триста грама марихуана не е чак толкова сериозно
провинение.
Джейк обясни, че по време на процеса ще чуят обвинения към Стюарт Коуфър за домашно насилие.
Предупреди ги, че няма да навлиза в подробности — това щели да направят свидетелите, — но все пак е важно да се
знае дали някой от съдебните заседатели е бил жертва на домашно насилие. Не погледна към Дела Фанчър, но Либи
и Порша я наблюдаваха внимателно. Нищичко. Никаква реакция, само лек кос поглед надясно. Тя щеше да бъде на
тяхна страна, поне така смятаха.
Джейк премина към още по-мъчителен въпрос. Заговори за убийството в различните му разновидности.
Убийство по непредпазливост, непредумишлено убийство, убийство при самозащита и предумишлено убийство, в
което беше обвинен клиентът му. Дали някой от кандидатите смяташе, че има случаи, когато убийството е
оправдано? Дайър се размърда на стола си, явно се канеше да възрази.
Въпросът беше прекалено общ, за да получи отговори. Съдебните заседатели едва ли щяха да се обадят и да
предизвикат дискусия, без да са запознати с подробностите. Няколко души се раздвижиха неловко и се озърнаха, но
преди някой да отговори, Джейк ги увери, че съзнава колко труден е въпросът. Затова не настоявал за отговор. Той
просто пося семето.
Каза, че майката на Дрю, Джоузи Гамбъл, е жена с бурно минало. Без да навлиза в подробности, обясни, че тя
ще свидетелства и когато го направи, съдебните заседатели ще узнаят, че има предишни провинения. Те винаги
ставали достояние в съдебната зала, когато човек свидетелства. Дали това намалява нейната благонадеждност?
Миналото ѝ нямаше нищо общо със събитията около смъртта на Стюарт Коуфър, но за да бъде напълно искрен,
Джейк осведоми кандидатите, че Джоузи е излежала присъда в тексаски затвор.
Информацията не предизвика реакцията на нито един кандидат.
Джейк задаваше кратки въпроси и си седна след трийсет минути. Скоро двамата с Дайър щяха да имат
възможност да разпитат съдебните заседатели индивидуално.
След това Нуз помоли първите дванайсет да се преместят в ложата на съдебните заседатели. Обясни, че ще
започнат да разпитват индивидуално първите близо четиресет кандидати. Тези с номера над петдесет можеха да
напуснат съдебната зала за един час.
Стаята на съдебните заседатели беше по-просторна и не толкова разхвърляна като неговия кабинет, затова той
инструктира обвинението и защитата да се оттеглят там. Съдебната стенографка ги последва и всички се събраха
около дългата маса, на която журито щеше да вземе решението си в края на процеса. Нуз зае мястото си, прокурорът
се настани от едната му страна, адвокатът от другата и съдията поръча на пристава:
— Да влезе първият.
— Господин съдия, може ли да направя едно предложение? — попита Джейк.
— Какво?
Смръщен заради болката в кръста, Нуз дъвчеше незапалената си лула.
— Почти три часът е, явно днес няма да започнем с показанията. Може ли да освободим до утре свидетелите,
които сме призовали?
— Добра идея. Господин Дайър?
— Нямам нищо против, господин съдия.
Малка победа за защитата. Засега Кийра щеше да напусне града.
Марк Мейлър седна на стар дървен стол с виновен вид. Съдията взе нещата в свои ръце:
— Господин Мейлър, напомням ви, че сте под клетва. — Тонът му беше почти обвинителен.
— Знам, господин съдия.
— Няма да отнеме дълго. Само няколко въпроса от мен, от прокурора и от защитника. Ясно?
— Да, господине.
— Както ви казах, това дело е за углавно престъпление и ако прокурорът успее да докаже обвиненията си, вие
ще трябва да гласувате за смъртно наказание. Ще бъдете ли способен да го направите?
— Не знам. За пръв път ми е.
— Какво е личното ви отношение към смъртното наказание?
Мейлър погледна към Джейк, после към Дайър и накрая отговори:
— Мисля, че го подкрепям, но на думи е едно, друго е да трябва да изпратя някого в газовата камера. И то дете.
Сърцето на Джейк сякаш пропусна един удар.
— Господин Дайър?
Дайър се усмихна и каза:
— Благодаря ви, господин Мейлър. Независимо дали вие, аз или всички ние сме негови привърженици,
смъртното наказание съществува в този щат по закон. Смятате ли, че ще съумеете да приложите законите на щата
Мисисипи?
— Разбира се, така мисля.
— Като че ли не сте съвсем сигурен.
— Хващате ме малко неподготвен, това е, господин Дайър. В момента не мога да преценя как точно ще
постъпя, но със сигурност ще направя всичко по силите си да изпълня закона.
— Благодаря. Знаете ли нещо за случая?
— Само каквото чух сутринта. Помня, че прочетох във вестника, когато се случи. Получаваме ежедневника на
Тюпълоу и новината май беше на първа страница, но тук шумотевицата заглъхна доста бързо. Не съм следил
развитието.
Нуз погледна Джейк и го подкани:
— Господин Бриганс?
— Господин Мейлър, когато ви попадна новината през март, помислихте ли си нещо от сорта на: „Е, сигурно е
виновен“?
— Ами да. Нали всички това си казваме, когато арестуват някого?
— Да, опасявам се. Но схващате смисъла на презумпцията за невинност, нали?
— Разбира се.
— В момента убеден ли сте, че Дрю Гамбъл е невинен, докато вината му не бъде доказана?
— Мисля, че да.
Джейк имаше още въпроси, но знаеше, че Мейлър няма да стане съдебен заседател заради своята сдържаност
по отношение на смъртното наказание. Дайър искаше една дузина привърженици на смъртното наказание и
съдебна зала, пълна с такива хора.
— Благодаря ви, господин Мейлър — каза съдия Нуз. — Засега приключихме.
Мейлър бързо се изправи и изчезна. Отвън пред вратата чакаше госпожа Рийба Дюлейни, органистката на
Методистката църква. Беше усмихната жена, която явно съзнаваше важността на момента. Нуз ѝ зададе няколко
въпроса около огласяването на случая, но тя твърдеше, че нищо не е чула. След това я попита дали е готова да
наложи смъртно наказание.
Жената се смути от въпроса и попита:
— На онова дете там ли? Едва ли.
Джейк остана доволен от отговора ѝ, но знаеше, че и тя няма да припари до съдебното жури. Зададе ѝ няколко
въпроса, без да задълбава.
Нуз ѝ благодари и повика номер три, Дон Коубън, корав възрастен фермер, който твърдеше, че не знае нищо за
делото, и беше категоричен привърженик на смъртното наказание.
Четвърти номер беше Мей Тагарт, първата чернокожа, която изпитваше опасения относно смъртната присъда,
но убедително твърдеше, че ще съумее да следва закона.
Процесията продължаваше ритмично и ефективно, защото Нуз ограничаваше своите въпроси и въпросите на
другите двама юристи. Стана очевидно, че го интересуват основно две неща: осведомени ли са кандидатите за
престъплението и имат ли резерви относно смъртното наказание. Отпращаха един кандидат, привикваха следващия
и го настаняваха в ложата на съдебните заседатели в залата. След първите четиресет Нуз реши да привика и
седналите на петия ред. Джейк подозираше, че причината е присъствието на няколко души, които не подкрепяха
еднозначно смъртното наказание и щяха да бъдат отхвърлени по тази причина.
Зрителите в съдебната зала влизаха и излизаха, убиваха някак времето. Единственият, който не помръдваше,
беше Дрю Гамбъл, седнал на масата на защитата и пазен от двама помощник-шерифи, в случай че му хрумне да бяга.
В пет без петнайсет Нуз трябваше да си вземе хапчетата. Заяви на двамата си колеги, че е твърдо решен да
изберат съдебното жури преди вечеря и на следващия ден да започнат да изслушват свидетелските показания.
— Да се срещнем в кабинета ми точно в пет и петнайсет, за да огледаме списъка.
Морис Финли беше завзел стая на поземления архив на първия етаж, в която се събра екипът на защитата.
Карла, Хари Рекс и Лушън се присъединиха към Порша, Джейк и Либи и бързо прегледаха имената. Лушън не
харесваше нито един кандидат. Хари Рекс каза:
— Дайър сигурно ще изхвърли всички чернокожи, не мислите ли?
— Така предполагаме — отговори Джейк. — И понеже на първите пет реда има само единайсет чернокожи,
най-вероятно съдебните заседатели до един ще са бели.
— Може ли да го направи? — попита Карла. — На основание само на расата?
— Да, със сигурност може и ще го направи. И жертвата, и подсъдимият са бели, така че решението „Батсън“ не
важи. Като съпруга на адвокат по наказателни дела, Карла знаеше, че решението „Батсън“ забранява изключването на
потенциални съдебни заседатели единствено въз основа на расовата им принадлежност.
— Въпреки това не ми се струва редно — настоя тя.
— Какво е мнението ти за Дела Фанчър? — попита Джейк Либи.
— Бих я избрала.
— Тя все пак трябваше да вдигне ръка — отбеляза Порша. — Мисля, че иска да бъде в журито.
— Това вече е притеснително — обади се Лушън. — Отнасям се подозрително към всеки желаещ да участва в
жури, което ще решава за смъртна присъда.
— Морис? — попита Джейк.
— Тя е скритият ни коз, нали? Съгласен съм с Лушън, но, да му се не види, имаме подлагана на побой съпруга,
която отказва да говори за това. Би трябвало да съчувства на Джоузи и на децата ѝ.
— На мен тя не ми харесва — каза Карла. — Има тежък поглед, неприятен език на тялото, не иска да е тук.
Освен това крие нещо.
Джейк се намръщи на думите на Карла, но не каза нищо. Напомни си, че съпругата му обикновено е права за
повечето неща, особено в преценката си за жените.
— Порша?
— Не знам. Първата ми реакция е да я вземем, но инстинктът ми подсказва да не го правим.
— Чудесно. Ще изгубим Родни Коут и Дела Фанчър, два от трите ни скрити коза. Остава Джоуи Кепнър с
наркообвинението.
— И ти допускаш, че Дайър не знае за него, така ли? — попита Лушън.
— Да, и признавам открито, че всичките ни предположения може да се окажат погрешни.
— Късмет, старче — пожела му Лушън. — Изборът винаги е изстрел в тъмното.
Съблякъл тогата, разхлабил вратовръзката си и прибрал шишенцето с хапчетата, почитаемият съдия запали
тютюна в чашката на лулата си, засмука силно, изпусна смъртоносен облак дим и попита:
— Искате ли да отхвърлите някого по конкретна причина, господин Дайър?
Дайър искаше да се освободи от трима души. Двайсет минути спориха и стана ясно, че прокурорът ги смята
негодни, защото не му се струват достатъчно твърди привърженици на смъртното наказание. Джейк настояваше
разпалено те да останат в журито. Накрая Нуз каза:
— Ще отстраним органистката, госпожа Рийба Дюлейни, защото е очевидно, че за нея смъртното наказание е
проблем. Господин Бриганс?
Джейк искаше да отхвърли Гейл Озуълт, защото беше близка с Дайър, и Нуз се съгласи. Поиска отстраняването
и на Дон Коубън, номер три, защото синът му беше полицай, и Нуз отново се съгласи. Помоли за отпадането на
номер шейсет и три, Ланс Боливар, защото племенникът му е бил убит, и Нуз се съгласи. Поиска отстраняването и
на Калвин Банаханд, защото синът му беше работил с Бари Коуфър, но Нуз не позволи.
Изчерпал причините за отстраняване на кандидати, Дайър използва правото си на седем безусловни
отхвърляния и представи списък с дванайсет съдебни заседатели — десетима възрастни мъже и две възрастни жени,
всичките бели. Подозренията на Джейк се оказаха основателни. Той, Либи и Порша се скупчиха в техния край на
масата и използваха правото си за безусловно отхвърляне на шест предложения на Дайър, включително Дела
Фанчър. Работиха напрегнато, преглеждаха имената, които бяха запаметили, опитваха се да си спомнят лицата на
хората и езика на тялото им, да отгатнат следващия ход на Дайър и да предвидят колко назад в списъка на
призованите кандидати може да стигнат. Времето напредваше, съдията чакаше, а Дайър правеше своите кроежи и
размишляваше над собствените си многократно преглеждани списъци. Джейк използва шест от скъпоценните си
безусловни отхвърляния и върна топката в другата половина на масата.
Прокурорът представи втория си списък с дванайсет имена, като продължи да се придържа към плана си да
изключва чернокожите и да предпочита по-възрастни бели мъже.
Беше използвал десет пъти правото си на безусловно отхвърляне, един от тях — за Родни Коут. Джейк изхвърли
трима. Дайър запази последните си два отказа за две по-млади жени — едната бяла, другата чернокожа, и така се
издаде, че не знае за присъдата за наркотици на Джоуи Кепнър. За да запази Кепнър, Джейк се оказа принуден да
изключи две жени, които наистина искаше. Кепнър беше последният избран съдебен заседател.
Дванайсет бели — седем мъже и пет жени, на възраст между двайсет и четири и шейсет и една години.
Започнаха да се пазарят за избора на двете резерви, две бели жени, но почти сигурно нямаше да им потрябват.
Процесът едва ли щеше да продължи повече от три дни.
43
Вторник започна с притъмняло небе, поредица бури и вероятност за торнадо във Ван Бюрън и съседните
окръзи. Проливен дъжд и силен вятър забрулиха старата сграда на съда един час преди да продължи процесът, а
съдия Нуз стоеше до прозореца, захапал лулата си, и се чудеше дали не е редно да отложи заседанието.
Когато залата се напълни, заведоха съдебните заседатели в ложата им и им раздадоха кръгли тенекиени значки,
на които с дебели червени букви пишеше „Съдебен заседател“. С други думи: никакъв контакт, стой на разстояние.
Джейк, Либи и Порша нарочно изчакаха до девет без пет и едва тогава влязоха и се заеха да вадят документите от
куфарчетата си. Джейк поздрави Лоуел Дайър за избора на чудесното бяло жури. Прокурорът мислеше за хиляди
неща и не налапа въдицата. Шериф Ози Уолс и всичките му служители бяха изпълнили първите два реда зад масата
на обвинението — впечатляваща демонстрация на полицейска мощ. Джейк, който беше изпратил призовки на
всички тях, не обърна внимание на някогашните си приятели и се постара да не забелязва и зрителите. Семейство
Коуфър бяха насядали заедно зад шерифите и бяха готови за битка. Хари Рекс, облечен небрежно, седеше три реда
зад масата на защитата и наблюдаваше всичко. Лушън, с бистър поглед и преструвайки се, че чете вестник, беше
заел позиция на последния ред от страната на обвинението. Карла пристигна по джинси и седна на третия ред зад
защитата.
Джейк искаше всички хора, на които има доверие, да наблюдават съдебните заседатели. В девет часа въведоха
Дрю в залата през странична врата, придружен от достатъчно полиция за охрана на губернатор. Той се усмихна на
майка си и сестра си, седнали на първия ред, само на два-три метра от него.
Лоуел Дайър огледа публиката, забеляза Кийра, приближи се към Джейк и попита:
— Това момиче бременно ли е?
— Да.
— Но тя е само на четиринайсет — каза смаяно Дайър.
— Проста биология.
— Имаш ли представа кой е бащата?
— Това са лични неща, Лоуел.
— Все пак искам да поговоря с нея през първата почивка.
Джейк махна с ръка към първия ред и каза:
— Говори с когото пожелаеш. Ти си прокурорът.
Наблизо блесна светкавица и лампите примигнаха.
Гръмотевицата разтърси сградата и за секунди всички забравиха за процеса.
— Дали да не помолим Нуз да отложи началото? — попита Дайър.
— Той ще направи каквото си е наумил.
Прозорците се обляха в дъжд, а лампите отново примигнаха. Приставът се изправи и призова за ред в залата.
Всички станаха почтително, докато съдията заемаше мястото си.
Той придърпа микрофона си и каза:
— Седнете, моля.
Столове и пейки се размърдаха и дъските на пода проскърцаха, докато хората отново се настаняваха.
— Добро утро — поде Омар Нуз. — Ако времето не ни попречи, ще започнем да гледаме делото. Искам отново
да предупредя съдебните заседатели да не обсъждат нищо, свързано с процеса, по време на почивките. Ако някой се
обърне към вас или се опита да ви въвлече в разговор, незабавно трябва да ми бъде съобщено. Господин Бриганс,
господин Дайър, допускам, че искате да се позовете на правилото за свидетелите.
Двамата кимнаха. Правилото изискваше свидетелите да не присъстват в залата, преди да дадат показания, и
всяка от страните можеше да се позове на него.
— Добре — каза съдията. — Ще помоля всички, които са получили призовка да свидетелстват на процеса, да
напуснат съдебната зала и да изчакат в коридора или на друго място в сградата. Приставът ще ви повика, когато
имаме нужда от вас.
Настана объркване, докато Джейк и Дайър инструктираха свидетелите си да напуснат залата. Ърл Коуфър
отказваше да се подчини и изхвърча навън бесен. Тъй като беше призовал Ози и неговите тринайсет помощник-
шерифи, Джейк настоя те също да напуснат. Каза нещо шепнешком на Джоузи и Кийра и те също излязоха да се
скрият в стаята на поземления архив на първия етаж. Пристави и съдебни служители насочваха и съпровождаха
свидетелите на излизане от залата.
Когато нещата се успокоиха, съдията погледна към журито и каза:
— В началото на процеса обвинението и защитата ще произнесат кратки встъпителни речи. И тъй като на щата
Мисисипи се пада задължението да предостави нужните доказателства, прокурорът винаги ще говори пръв.
Господин Дайър.
Дъждът беше престанал и гръмотевиците бяха отминали, когато прокурорът се приближи към катедрата и
погледна съдебните заседатели. На голата бяла стена срещу тяхната ложа висеше голям бял екран. Той натисна едно
копче и на екрана се появи красивото усмихнато лице на покойния Стюарт Коуфър с униформа на помощник-
шериф. Прокурорът се взря в него, после се обърна към заседателите:
— Госпожи и господа, това беше Стюарт Коуфър. На трийсет и три години, когато е убит от подсъдимия Дрю
Гамбъл. Стюарт е местно момче, роден и отраснал в окръг Форд. Завършил е гимназията в Клантън, бивш военен с
две мисии в Азия, с достойна кариера като служител на силите на реда, защитник на обществото. В малките часове
на двайсет и пети март той е спял в собственото си легло, в собствения си дом, когато е бил прострелян
смъртоносно от Дрю Гамбъл, който седи ето тук.
Дайър посочи театрално към обвиняемия, като че ли съдебните заседатели не знаеха точно срещу кого е делото.
— Той взема служебния пистолет на Стюарт, деветмилиметров глок.
Дайър се приближи до масата, където стенографката записваше всичко, вдигна първото веществено
доказателство на обвинението и го показа на съдебните заседатели. Остави пистолета на масата и продължи:
— Той взема оръжието, напълно съзнателно и преднамерено го насочва към лявото слепоочие на Стюарт и от
разстояние около три сантиметра натиска спусъка. — Дайър посочи собственото си ляво слепоочие, за да подсили
драматизма. — Убива го на място.
Погледна бележките си и сякаш се зачете в тях. После остави листа на катедрата и направи още една крачка
към ложата на съдебните заседатели.
— Да, Стюарт е имал проблеми. Защитата ще се опита да докаже…
Джейк умираше от желание да възрази. Скочи на крака и каза:
— Възразявам, господин съдия. Това е встъпителната реч на обвинението, не моята. Прокурорът не може да
коментира какво евентуално бихме се опитали да докажем.
— Приема се. Господин Дайър, придържайте се към своите аргументи. Госпожи и господа, това е встъпителна
реч, предупреждавам ви, че нищо от казаното от прокурора и защитника на този етап не е доказателство.
Дайър се усмихна и кимна, сякаш съдията кой знае как беше доказал правотата му, и продължи:
— Стюарт е пиел прекалено много и прекалено често, пил е и в нощта, преди да бъде убит. Имал неприятно
пиянство, ставал склонен към насилие и буйства. Приятелите му се тревожели за него и обсъждали как да му
помогнат. Стюарт не е бил ангел, борел се е със своите демони. Но всяка сутрин отивал на работа, не пропускал
нито ден, а на служба бил един от най-добрите помощник-шерифи в окръг Форд. Шериф Ози Уолс ще свидетелства
за това.
Обвиняемият живеел в дома на Стюарт заедно с майка си и по-малката си сестра. Майка му Джоузи Гамбъл и
Стюарт били заедно от около година, а връзката им била доста хаотична. Целият живот на Джоузи Гамбъл бил
хаотичен. Само че Стюарт подсигурил на нея и децата ѝ хубав дом, храна, закрила. Той им дал сигурност — нещо,
което те почти не познавали. Приютил ги и се грижел за тях. Не искал деца, но ги посрещнал с отворени обятия и не
възразявал срещу допълнителното финансово бреме. Бил добър и почтен мъж, чието семейство живее от поколения
в окръг Форд. И убийството му е безсмислено. Стюарт Коуфър е застрелян със собствения му пистолет, докато е
спял в своето легло.
Дайър крачеше, а съдебните заседатели попиваха всяка негова дума.
— По време на разпитите на свидетелите ще чуете крайно неприятни неща. Моля ви да слушате внимателно, да
ги обмислите, но и да се запитате на какво се дължат. Стюарт го няма, за да се защити, а онези, които се опитват да
опозорят доброто му име, имат своите основания да го описват като чудовище. Понякога е трудно да не бъдем
подозрителни по отношение на техните мотиви. Възможно е дори да изпитате състрадание към тях. Но ви моля за
едно, докато преценявате показанията им. Задавайте си отново и отново един и същ въпрос: в онзи съдбовен миг
налагало ли се е обвиняемият да натисне спусъка?
Дайър се отдръпна от ложата на съдебните заседатели и пристъпи към масата на защитата. Посочи Дрю и
попита:
— Налагало ли се е да натисне спусъка?
Върна се на масата на обвинението и седна. Кратко, делово и въздействащо.
— Господин Бриганс — оповести съдията.
Джейк се изправи, приближи се до катедрата, взе дистанционното, натисна копчето и усмихнатото лице на
Стюарт Коуфър изчезна от стената.
— Господин съдия — каза Джейк, — ще се въздържа, докато обвинението приключи.
Нуз беше изненадан, Дайър също. Защитата имаше право на встъпителна реч сега или по-късно, но рядко
адвокат пропускаше шанса да посее семената на съмнението още в самото начало. Джейк седна и Дайър го зяпна,
чудейки се какъв ли номер е подготвил.
— Добре — каза Нуз, — както искате. Господин Дайър, призовете първия си свидетел.
— Господин съдия, обвинението призовава Ърл Коуфър.
Приставът на вратата излезе в коридора да намери свидетеля и не след дълго се появи Ърл. Отведоха го до
свидетелското място, където той вдигна дясната си ръка и положи клетва. Съобщи името и адреса си и каза, че
живее в окръг Форд, откакто се помни, че е на шейсет и три години, женен за Джанет от почти четиресет и има
трима синове и една дъщеря.
Дайър натисна едно копче и на екрана се появи уголемен образ на младеж.
— Това синът ви ли е?
Ърл погледна и отговори:
— На тази снимка Стюарт е на четиринайсет. — Замълча за секунда и добави: — Това е моето момче, най-
големият ми син. — Гласът му пресекна и той сведе очи към краката си.
Дайър почака, после отново натисна копчето. Следващото изображение беше на Стюарт с екип на гимназиален
футболен отбор.
— На колко години е Стюарт на тази снимка, господин Коуфър?
— На седемнайсет. Игра две години, но после получи травма на коляното.
Ърл простена по микрофона и изтри очи. Съдебните заседатели го наблюдаваха с дълбоко съчувствие. Дайър
натисна копчето и на екрана се появи трета снимка на Стюарт — усмихнат двайсетгодишен млад мъж с военна
униформа. Дайър попита:
— Колко време служи Стюарт на страната си?
Ърл скръцна със зъби, отново избърса очи и се помъчи да се овладее.
— Шест години — изрече с мъка той. — В армията му харесваше, обмисляше военна кариера.
— С какво се занимаваше след армията?
Ърл се размърда неловко на стола и отговори премерено:
— Прибра се у дома, смени няколко работи в окръга и после реши да започне в силите на реда.
Военната снимка беше сменена със сходна, на която усмихнатият Стюарт беше с униформата на помощник-
шериф.
— Кога за последен път видяхте сина си, господин Коуфър?
Той се приведе напред и рухна. По бузите му потекоха сълзи. След неловка пауза Ърл се стегна и отговори
високо и ясно, с горчивина:
— В погребалния дом, в ковчега.
Дайър впери поглед в Ърл, за да удължи драматичния момент, и каза:
— Нямам повече въпроси към този свидетел.
Джейк беше предложил по време на процедурите преди процеса просто да удостоверят категорично смъртта на
Стюарт Коуфър, но Дайър отказа. Нуз, а и не само той, смяташе, че един процес за убийство трябва да започне с
малко сълзи от близките на жертвата. Буквално всеки съдия в щата допускаше такива безполезни показания,
одобрени от Върховния съд десетилетия по-рано.
Джейк се изправи, приближи се към катедрата и се зае с грозната задача да опетни репутацията на един
покойник. Нямаше друг избор.
— Господин Коуфър, синът ви беше ли женен, когато почина?
Ърл го измери с гневен поглед и отговори едносрично:
— Не.
— Беше ли разведен?
— Да.
— Колко пъти?
— Два пъти.
— Кога се ожени за пръв път?
— Не знам.
Джейк се приближи към масата на защитата и взе някакви документи. Върна се до катедрата и попита:
— Вярно ли е, че се е оженил за Синди Ръдърфорд през май осемдесет и втора година?
— Щом казвате. Да, струва ми се.
— А през септември осемдесет и пета година се е оженил за Саманта Пейс, така ли е?
— Щом казвате.
— Осем месеца по-късно двамата се развеждат, така ли е?
— Щом казвате.
Ърл се зъбеше злостно, очевидно възмутен от господин Бриганс. Бузите му, мокри от сълзи допреди малко, бяха
огненочервени, а гневът му струваше загуба на съчувствие.
— И така, споменахте, че синът ви е обмислял военна кариера. Защо промени намерението си?
— Не знам, наистина не помня.
— Възможно ли е причината да е, че са го изхвърлили?
— Това не е вярно.
— Имам копие от заповедта за дисциплинарното му уволнение. Искате ли да я видите?
— Не.
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
— Свободен сте, господин Коуфър — каза съдията. — Можете да седнете в залата. Господин Дайър, призовете
следващия си свидетел.
— Щатът призовава помощник-шериф Мос Тейтъм.
Свидетелят влезе в претъпканата смълчана зала, мимоходом кимна на Джейк и спря пред стенографката. Беше
въоръжен и облечен в парадна униформа.
— Помощник-шериф Тейтъм, законите на щата забраняват свидетелите да бъдат въоръжени — каза съдия Нуз.
Като по сценарий Тейтъм остави пистолета си до оръжието на убийството пред очите на всички съдебни
заседатели. Закле се, седна и отговори на въвеждащите въпроси на Дайър.
Стигнаха до съдбоносната нощ. Обаждането на спешния номер се получило в 2:29 ч. и той бил изпратен на
място. Знаел, че това е домът на Стюарт Коуфър, негов приятел и колега. Входната врата била отключена и
открехната. Мос влязъл предпазливо и видял Дрю Гамбъл да седи на стол в дневната и да гледа навън през
прозореца. Заговорил го и Дрю казал: „Майка ми е мъртва. Стюарт я уби“. „Къде е тя?“, попитал Тейтъм. „В
кухнята“, отговорило момчето. „Къде е Стюарт?“, попитал Тейтъм. Момчето отговорило: „И той е мъртъв, в
спалнята си е“. Тейтъм прекосил къщата, видял, че в кухнята свети, видял и жената, просната на пода, с глава в скута
на момичето. В дъното на коридора забелязал нечии крака да висят от леглото. Отишъл в спалнята и заварил
Стюарт да лежи напреки на леглото, а пистолетът бил на сантиметри от главата му. Навсякъде имало кръв. Върнал
се в кухнята и попитал момичето какво се е случило. То отговорило: „Той уби майка ми“. „Кой застреля Стюарт?“,
попитал Тейтъм.
Дайър направи пауза и погледна към Джейк, който вече се изправяше и заяви отрепетирано:
— Господин съдия, възразявам срещу тези показания. Чужди думи.
Съдията го очакваше.
— Възражението ви е отбелязано, господин Бриганс. За протокола, защитата подаде искане тази част от
показанията да бъде ограничена. Щатът отговори и на шестнайсети юли проведох изслушване по искането. След
като двете страни изложиха доводите си изчерпателно и разпалено и след като получи подробни досиета, съдът
прецени, че показанията са допустими.
— Благодаря ви, господин съдия — каза Джейк и седна.
— Продължете, господин Дайър.
— Помощник-шериф Тейтъм, когато попитахте Кийра Гамбъл кой е застрелял Стюарт, тя какво ви отговори?
— Каза: „Дрю го застреля“.
— Какво още каза?
— Нищо. Прегръщаше майка си и плачеше.
— Какво направихте после?
— Отидох в дневната и попитах обвиняемия дали е застрелял Стюарт. Той не отговори. Само седеше и зяпаше
през прозореца. Като разбрах, че няма да проговори, излязох от къщата, отидох в патрулката и се обадих за
подкрепление.
Джейк гледаше и слушаше Мос Тейтъм — човек, когото познаваше, откакто работеше като адвокат, редовен
посетител на Кафето, стар приятел, готов да направи всичко за него, и се запита дали животът му някога отново ще
стане какъвто е бил. След месеци и години нещата щяха да се нормализират и полицаите нямаше да го смятат само
за защитник на виновните, за закрилник на престъпници.
Джейк се отърси от мисълта и си напомни да се тревожи за бъдещето следващия месец.
— Благодаря ви, помощник-шериф Тейтъм — каза Дайър. — Нямам повече въпроси.
— Господин Бриганс?
Джейк се изправи и се приближи към катедрата. Хвърли поглед към бележките си и измери с очи свидетеля.
— И така, помощник-шериф Тейтъм, след като сте влезли в къщата, сте попитали Дрю какво се е случило.
— Именно.
— Къде точно се намираше той?
— Както вече казах, в дневната, седеше на стол и гледаше през прозореца.
— Сякаш чака полицията ли?
— Допускам. Не съм сигурен какво е чакал. Просто седеше там.
— Погледна ли ви, когато каза, че майка му и Стюарт са мъртви?
— Не. Гледаше през прозореца.
— Беше ли зашеметен? Беше ли уплашен?
— Не знам. Не съм го анализирал.
— Плачеше ли, беше ли разстроен?
— Не.
— В шок ли беше?
Дайър се изправи и каза:
— Възразявам, господин съдия. Не съм сигурен дали свидетелят е компетентен да изказва мнение за
психическото състояние на обвиняемия.
— Приема се.
— И после сте намерили двете тела, на Джоузи Гамбъл и на Стюарт Коуфър — продължи Джейк, — и сте
говорили с момичето. Когато се върнахте в дневната, къде беше обвиняемият?
— Както казах, продължаваше да седи до прозореца и да гледа навън.
— Вие му зададохте въпрос и той не отговори, така ли?
— Не отговори.
— Погледна ли ви, показа ли с нещо, че е чул въпроса, че забелязва присъствието ви?
— Не. Само седеше, както казах.
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
— Господин Дайър?
— И аз нямам, господин съдия.
— Помощник-шериф Тейтъм, свободен сте. Вземете си пистолета и седнете в залата. Кой е следващият?
— Шериф Ози Уолс — отговори Дайър.
Минаха няколко секунди, всички чакаха. Джейк шепнеше нещо на Либи и избягваше погледите на съдебните
заседатели. Ози мина по пътеката с наперената походка на бивш професионален футболист и се запъти към
свидетелското място, където свали оръжието си и положи клетва.
Дайър започна с рутинните въпроси за произхода му, за избирането и преизбирането му, за професионалната му
подготовка. Подхождаше методично, почти отегчително, като всеки добър прокурор. Никой не очакваше процесът да
е дълъг, затова той не бързаше.
— И така, шерифе, кога назначихте Стюарт Коуфър?
— През май осемдесет и пета.
— Не ви ли смути дисциплинарното му уволнение от армията?
— Ни най-малко. Двамата поговорихме и аз се убедих, че са се отнесли несправедливо с него. Той имаше
огромно желание да работи в правоохранителните органи, а аз се нуждаех от помощник-шериф.
— А подготовката му?
— Изпратих го в полицейската академия в Джаксън на двумесечно обучение.
— Как се представи там?
— Блестящо. Стюарт завърши втори в групата си, имаше много високи оценки по всички предмети, особено по
свързаните с огнестрелни и всякакви оръжия.
Дайър заряза бележките си, погледна към съдебните заседатели и каза:
— Значи той е служил под ваше командване повече от четири години преди смъртта си, така ли?
— Точно така.
— Как оценявате работата му като помощник-шериф?
— Стюарт беше изключителен. Бързо стана един от фаворитите ми, не се боеше да рискува и винаги беше готов
да поеме най-опасните задачи. Преди около три години научихме, че наркобанда в Мемфис се готви да направи
доставка през нощта на отдалечено място, недалече от езерото. Стюарт беше на смяна и предложи да отиде да
огледа. Не очаквахме много — информаторът ни не беше особено благонадежден — но Когато Стю пристигнал на
мястото, попаднал на засада и под обстрела на доста опасни типове. След броени минути трима от тях били мъртви,
а четвъртият се предал. Стюарт беше леко ранен, но не отсъства нито ден от работа.
Драматична история, която Джейк очакваше. Искаше да възрази, защото тя нямаше връзка с делото, но Нуз
вероятно нямаше да попречи на заседателите да я чуят. Екипът на защитата беше обсъждал подробно казуса и накрая
бяха стигнали до извода, че този героичен разказ можеше да се окаже от полза за Дрю. Нека Дайър да представи
Стюарт като опасен тип, който си служи смъртоносно с огнестрелно оръжие, като опасен човек, който всява страх,
особено у приятелката си и нейните деца — напълно безпомощни, когато той се напие и започнат побоите.
Ози разказа на съдебните заседатели, че пристигнал на местопрестъплението около двайсет минути след
обаждането на помощник-шериф Тейтъм, който го чакал на входната врата. Линейката вече била там и жената,
Джоузи Гамбъл, лежала на носилка и я подготвяли за болницата. Двете деца седели едно до друго на канапето в
дневната. Тейтъм докладвал на Ози, после шерифът влязъл в спалнята и видял Стюарт.
Дайър направи пауза, погледна към Джейк и каза:
— Господин съдия, обвинението иска да покаже на съдебните заседатели три снимки от местопрестъплението.
Джейк се изправи и каза:
— Господин съдия, защитата отново възразява срещу снимките, защото те са провокативни, в ущърб на
обвиняемия и напълно ненужни.
— Възражението ви е отбелязано — отговори съдията. — За протокола: защитата подаде своевременно
възражение и на шестнайсети юли съдът проведе изслушване по него. След като беше подробно запознат с въпроса,
съдът прецени, че три от снимките са допустими. Възражението ви се отхвърля, господин Бриганс. Предупреждавам
съдебните заседатели и зрителите в залата, че снимките са стряскащи. Госпожи и господа от журито, задължени сте
да ги видите. Всички останали да преценят сами как да постъпят. Продължете, господин Дайър.
Колкото и ужасни и потресаващи да бяха снимките от местопрестъплението, съдиите рядко забраняваха
показването им по време на процес за убийство. Дайър подаде голяма цветна снимка на Ози и каза:
— Шериф Уолс, това е веществено доказателство номер две на обвинението. Ще обясните ли какво е?
Ози погледна, смръщи се и каза:
— Това е снимка на Стюарт Коуфър, направена от прага на спалнята му.
— Представя ли точно сцената, която видяхте?
— Боя се, че да.
Ози остави снимката и отмести поглед.
— Господин съдия — каза Дайър, — ще разрешите ли да дам на съдебните заседатели три копия от същата
снимка и да я покажа на екрана?
— Разрешавам.
Джейк беше възразил срещу показването на кървавата сцена на голям екран. Нуз беше отхвърлил възражението
му. И ето го Стюарт, проснат върху леглото си, краката му висят отстрани, до главата му се виждат пистолетът и
локва тъмноалена кръв, която се е процедила през чаршафите в матрака.
Откъм залата се чуха ужасени възклицания. Джейк погледна крадешком към съдебните заседатели — няколко
от тях отместиха очи от екрана. Няколко други се вторачиха в Дрю с истинска ненавист.
Втората снимка беше направена от близко разстояние и показваше в едър план главата — разбития череп,
мозъка и кръвта.
Някаква жена зад Джейк хлипаше — той беше сигурен, че е Джанет Коуфър.
Дайър не бързаше. В момента разиграваше най-силния си коз и искаше да извлече максимална полза. Третата
снимка беше в по-общ план и на нея се виждаха пръските кръв и сиво вещество по възглавницата, таблата на леглото
и стената.
Повечето заседатели бяха видели предостатъчно и бяха заболи поглед в краката си. Зрителите в залата бяха
шокирани, сякаш самите те бяха станали жертва на нападение. Нуз усети настроението и нареди:
— Достатъчно, господин Дайър. Свалете снимката от екрана, моля ви. И нека направим петнайсет минути
почивка. Отведете съдебните заседатели в стаята им.
Удари с чукчето и излезе.
Порша беше открила само два случая за последните петдесет години, в които Върховният съд е отхвърлил
присъда за убийство заради зловещи и отблъскващи снимки от местопрестъплението. Според нея Джейк трябваше
да възрази, но само за протокола и неособено настойчиво. Можеше да се окаже, че показването на прекалено
кървави кадри ще спаси клиента им по време на обжалването.
Джейк обаче не беше сигурен. Злото беше сторено и вредата от него в този момент изглеждаше непреодолима.
Джейк започна кръстосания разпит на своя някогашен приятел с въпроса:
— Шериф Уолс, управлението ви има ли протокол за действие в случаите, свързани с ваши служители?
— Разбира се.
— Ако гражданин подаде жалба срещу ваш служител, вие какво предприемате?
— Жалбата трябва да е в писмен вид. Първо я преглеждам аз и провеждам личен разговор със съответния
служител. След това свикваме тричленна комисия, в която влизат един настоящ и двама бивши помощник-шерифи.
Отнасяме се много сериозно към жалбите, господин Бриганс.
— Колко жалби срещу Стюарт Коуфър са постъпили, откакто той работи като помощник-шериф?
— Нито една.
— Вие знаехте ли за неговите проблеми?
— Аз имам… имах… четиринайсет помощник-шерифи, господин Бриганс. Не е възможно да съм наясно с
всичките им проблеми.
— Знаехте ли, че Джоузи Гамбъл, майката на Дрю, се е обаждала на спешния телефон два пъти преди
въпросната нощ, за да търси помощ?
— Тогава не знаех.
— Защо?
— Защото тя не беше подала жалба.
— Добре. Когато след обаждане на номер деветстотин и единайсет изпращате помощник-шериф на мястото,
където ви викат за проява на домашно насилие, той подава ли след това доклад?
— Би трябвало.
— На двайсет и четвърти февруари тази година помощник-шерифи Пъртъл и Маккарвър отиват в дома на
Коуфър след сигнал на спешния телефон, подаден от Джоузи Гамбъл, която казва на диспечера, че Стюарт Коуфър е
пиян и заплашва нея и децата ѝ. Така ли е?
Дайър скочи на крака и каза:
— Възразявам, господин съдия, свидетелят не е очевидец.
— Отхвърля се. Продължете.
— Шериф Уолс?
— Не съм сигурен.
— Аз разполагам със запис от обаждането на спешния номер. Искате ли да го чуете?
— Вярвам ви.
— Благодаря. Джоузи Гамбъл също ще свидетелства.
— Казах, че ви вярвам.
— Така, налага се да прегледаме документите.
Джейк се приближи до три големи кашона, подредени до масата на защитата. Посочи ги и каза:
— Ето тук са, шериф Уолс. Разполагам с копия на всички доклади след спешни повиквания към вашата служба
през последните дванайсет месеца. Там няма доклад, подаден от помощник-шерифи Пъртъл и Маккарвър в отговор
на обаждането на Джоузи Гамбъл на двайсет и четвърти февруари.
— Допускам, че се е загубил. Нека ви напомня, господин Бриганс, че не е подадена жалба след оплакването,
затова проблемът не е сериозен. Не сме можели да направим бог знае какво. Често ни викат за случаи на домашно
насилие, но нещата се успокояват и без да се вземат официални мерки. Документацията невинаги е от съществено
значение.
— Вероятно. И точно затова липсва.
— Възразявам — обади се Дайър.
— Приема се. Господин Бриганс, моля ви да не свидетелствате.
— Добре, господин съдия. Шерифе, на трети декември миналата година отишъл ли е помощник-шериф Суейзи
на същия адрес след обаждане по телефона от Джоузи Гамбъл? Пореден случай на домашно насилие.
— Разполагате с документите, господине.
— Но дали вие разполагате с тях? Къде е докладът след посещението на място на помощник-шериф Суейзи?
— Би трябвало да е заведен.
— Но не е.
Дайър се изправи и каза:
— Възразявам, господин съдия. Да не би господин Бриганс да възнамерява да представи като доказателство
всички тези документи? — попита той и махна с ръка към кашоните.
— Разбира се, ако се наложи — отговори Джейк.
Нуз свали очилата си, разтри очи и попита:
— Какво целите, господин Бриганс?
Идеална възможност.
— Господин съдия, ще докажем, че Стюарт Коуфър редовно е малтретирал Джоузи Гамбъл и децата ѝ и че
деянията му са прикривани от шерифството в опит да бъде защитен техният служител.
— Господин съдия — отговори Дайър, — господин Коуфър не е обвиняем по делото и не може да присъства
тук, за да се защити.
— Този път аз ще ви прекъсна — намеси се Нуз. — Не съм сигурен, че посочихте каква връзка има това с
делото.
— Добре, господин съдия — отговори Джейк. — Ще призова шерифа отново, Когато дават показания
свидетелите на защитата. Нямам повече въпроси.
— Шериф Уолс, свободен сте, но тъй като ви предстои да свидетелствате отново, трябва да напуснете
съдебната зала. И си вземете оръжието.
Ози измери Джейк с гневен поглед, докато минаваше покрай него.
— Господин Дайър, призовете следващия си свидетел.
— Обвинението призовава капитан Холис Бразийл от щатската полиция на Мисисипи.
Бразийл изглеждаше неуместно с морскосиния си костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Представи набързо
квалификацията си и дългогодишния си опит и гордо осведоми съдебните заседатели, че е разследвал над сто
убийства. Разказа как е пристигнал на местопрестъплението и искаше да даде подробни обяснения по снимките, но
Нуз и всички останали се бяха нагледали на кървави сцени. Бразийл описа как неговият екип от щатската
лаборатория обработил местопрестъплението — заснели снимки и видеоматериали, събрали проби от кръвта и
мозъка. Пълнителят на пистолета на Коуфър побирал петнайсет патрона. Липсвал само един. Криминалистите
намерили куршума, заседнал дълбоко в матрака близо до таблата на леглото. Изследванията им показали, че е
изстрелян от същия пистолет.
Дайър му подаде малък найлонов плик с цип и обясни, че това е намереният в матрака куршум. Помоли
свидетеля да го идентифицира. Нямало никакво съмнение. След това Дайър натисна едно копче и на екрана се
появиха увеличени снимки на пистолета и на куршума. Бразийл поде кратка лекция какво се случва при стрелба:
как възпламенителният капсул и барутният заряд се взривяват в гилзата и изтласкват куршума през дулото. При
изстрела се образуват газове, които излитат и стигат до ръцете и нерядко до дрехите на стрелеца. Газовете и
барутните частици следват куршума и по тях може да се прецени разстоянието между дулото и входната рана.
В конкретния случай изследванията им показали, че куршумът е изминал съвсем кратко разстояние. Според
Бразийл по-малко от пет сантиметра.
Той поднасяше мнението си самоуверено и хората го слушаха внимателно. Джейк обаче смяташе, че
показанията му се проточват. Поглеждаше крадешком съдебните заседатели и забеляза, че един се озърта, сякаш
иска да каже: „Добре де, разбрахме. Очевидно е какво е станало“.
Дайър обаче продължаваше, стараеше се да представи всички подробности. Бразийл каза, че след като вдигнали
тялото, взели също чаршафите, две одеяла и две възглавници. Разследвали по утвърдената процедура, която не била
никак сложна. Причината за смъртта била очевидна. Разполагали и с оръжието на престъплението. Заподозреният
признал за убийството пред друг благонадежден свидетел. По-късно в неделя сутринта Бразийл и двама
криминалисти отишли в ареста и снели пръстовите отпечатъци на заподозрения. Освен това взели проби от дланите
и дрехите му, за да проверят за барутен нагар.
Последва истински научен симпозиум относно пръстовите отпечатъци, като Бразийл си служеше с поредица
диапозитиви и обясняваше, че от глока са снети четири латентни отпечатъка, които съвпаднали с отпечатъците на
обвиняемия. Той подчерта, че пръстовите отпечатъци на всеки човек са уникални, посочи отпечатък от палец с
„остри криви“ и заяви, че четирите пръстови отпечатъка върху оръжието — единият от палец — без никакво
съмнение са на заподозрения.
След това на професионален жаргон поднесе свръхподробен анализ на химическите изследвания, с чиято
помощ са открили и измерили барутния нагар. Бразийл не учуди никого със заключението, че с пистолета е стрелял
Дрю.
Когато Дайър освободи свидетеля в дванайсет без десет, Джейк се изправи и каза:
— Защитата няма въпроси, господин съдия.
Нуз и всички останали имаха нужда от почивка. Съдията погледна към пристава и оповести:
— Почивка. Готов ли е обядът за съдебните заседатели?
Приставът кимна.
— Добре, обявявам почивка до един и половина.
44
Когато съдебната зала се опразни, Дрю остана сам на масата и просто бездействаше под апатичния поглед на
един сакат пристав. Мос и господин Зак дойдоха и обявиха, че е време за обяд. Изведоха го през странична врата,
после нагоре по паянтово старо стълбище към третия етаж, където навремето се намираше окръжната юридическа
библиотека. И тя познаваше по-добри времена и създаваше впечатлението, че правните проучвания вече не са
приоритет в окръг Ван Бюрън. Рафтове с прашни книги се бяха наклонили, понякога доста опасно, досущ като
самата сграда. В един ъгъл имаше маса с два сгъваеми стола.
— Ей там — посочи Мос Тейтъм и Дрю седна.
Господин Зак извади кафява книжна торбичка и бутилка вода. Дрю измъкна отвътре сандвич, увит във фолио, и
пликче пържени картофи.
— Тук би трябвало да е в безопасност — каза Мос на господин Зак. — Аз ще сляза долу.
После излезе и тежките му стъпки затрополиха надолу по стълбите. Господин Зак седна срещу Дрю и попита:
— Какво мислиш за процеса досега?
Дрю сви рамене. Джейк го беше инструктирал да не разговаря с никой, който носи униформа.
— Не изглежда добре.
Господин Зак изсумтя и се усмихна.
— И още как.
— Изкарват Стюарт толкова свестен.
— Той беше свестен.
— Към вас. Съвсем различно е, като живееш с него.
— Ще ядеш ли?
— Не съм гладен.
— Хайде, Дрю. Почти не докосна закуската. Трябва да хапнеш нещо.
— Откакто те познавам, все това повтаряш.
Господин Зак отвори чантата си и отхапа от своя сандвич с пуешко.
— Носиш ли карти? — попита Дрю.
— Да.
— Страхотно. Един блекджек?
— Става. Но след като се наядеш.
— Дължиш ми долар и трийсет, нали?
На три километра от тях, в центъра на Честър, екипът на защитата обядваше със сандвичи в заседателната зала
на Морис Финли. Той самият беше ангажиран адвокат и в момента беше в командировка във връзка с дело пред
Федералния съд. Не можеше да си позволи лукса да отдели цял ден, за да гледа процеса на друг адвокат. Хари Рекс
също не можеше, но той за нищо на света не би пропуснал делото срещу Гамбъл, въпреки че кантората му оставаше
напълно пренебрегната от единствения си адвокат. Хари Рекс, Лушън, Порша, Либи, Джейк и Карла се хранеха
бързо и обсъждаха представянето на обвинението досега. Единствената изненада беше отказът на Нуз да позволи на
Бразийл да покаже отново зловещите снимки от местопрестъплението.
Ози се беше справил прилично, но се поизложи, когато се опита да прикрие изчезването на документите. Това
беше дребна победа за защитата, но скоро щеше да бъде забравена. Фактът, че окръжните шерифи не подхождаха
добросъвестно към рутинните доклади, нямаше да бъде от значение, Когато съдебните заседатели обсъждат дали
обвиняемият е виновен или невинен.
Като цяло сутринта беше огромна победа за обвинението, но това не ги изненада. Случаят бе прост и ясен и
нямаше липсващи улики. Встъпителната реч на Дайър беше въздействаща и прикова вниманието на журито. Екипът
на защитата обсъди заседателите един по един. Първите шестима мъже вече бяха готови да гласуват „виновен“.
Изражението и езикът на тялото на Джоуи Кепнър не издаваха нищо. Петте жени също не се отнасяха по-
състрадателно.
По-голяма част от обедните им разговори се въртяха около Кийра. Дайър беше доказал извън всякакво
съмнение, че Дрю е извършил убийството. Обвинението не се нуждаеше от Кийра като свидетел, за да подкрепи
тезата си. Нейното твърдение пред Тейтъм, че Дрю е застрелял Стюарт, вече беше заведено като доказателство.
— Само че той е прокурор — настояваше Лушън. — Всеки знае, че прокурорите обичат да трупат показания. Тя
единствена може да свидетелства, че е чула изстрела, освен това е чула и признанието на брат си. Разбира се, Дрю
може и лично да признае, но само ако го призовеш за свидетел. Ако Дайър не призове Кийра, заседателите ще се
питат защо. Ами обжалването? Ако върховните съдии решат, че показанията на Мос Тейтъм следва да бъдат
изключени, защото не е очевидец? На косъм е, нали?
— Може би, а може би не — отговори Джейк.
— Добре, да кажем, че спечелим, защото Мос не е бил очевидец. Дайър също може да се тревожи заради това,
да иска да се подсигури и да призове момичето да свидетелства.
— Необходимо ли им е наистина? — попита Либи. — Нямат ли вече предостатъчно доказателства?
— Така ми се струва — отговори Джейк.
— Дайър ще постъпи глупаво, ако я призове — отсече Хари Рекс. — Ясно е. Вече е доказал тезата си, защо да
не се оттегли и да не изчака какво ще направи защитата?
— Ще я призове, ще изслуша показанията ѝ, после ще оспорва със зъби и нокти, Когато тя заговори за
насилието — каза Джейк.
— Само че ще стане ясно, че е имало насилие, нали? — попита Либи. — Няма начин да бъде премълчано.
— Зависи от Нуз — отговори Джейк. — Той разполага с досието ни, където твърдим, според мен убедително,
че насилието има значение. Не го ли допусне, ще бъде грешка, заради която присъдата може да бъде отменена.
— Какво се опитваме да спечелим: процеса или обжалването? — попита Карла.
— И двете.
Продължиха да обсъждат, докато ядяха безвкусни сандвичи, колкото да залъжат глада.
Следващият свидетел на обвинението беше д-р Ед Маджески, патологът, нает да извърши аутопсията. Дайър го
преведе през обичайните суховати въпроси, за да установи професионалната му квалификация, и подчерта изрично,
че по време на трийсетгодишната си кариера той е извършил над две хиляди аутопсии, триста от които свързани с
огнестрелни рани.
След това Дайър се приближи към съдийската маса заедно с Джейк и обясни на Нуз, че обвинението иска да
използва четири снимки, направени по време на аутопсията. Не беше изненада, защото Дайър извади снимките и по
време на едно от предварителните изслушвания. Както обикновено, Нуз бе отлагал решението си до този момент.
Отново разгледа снимките, поклати глава и каза встрани от микрофона:
— Не съм съгласен. Съдебните заседатели се нагледаха на кръв и страхотии. Приемам възражението на
защитата.
Беше очевидно, че почитаемият съдия е дълбоко потресен от зловещите снимки, направени на
местопрестъплението.
Затова Дайър показа на екрана контурна рисунка на труп. В продължение на цял час д-р Маджески разясняваше
очевидното с прекалено много медицински термини и професионален жаргон. Отегчаваше съдебната зала с
показанията си, които доказваха извън всякакво основателно съмнение, че убитият е умрял вследствие на
единствена рана от куршум в главата, отнесла по-голямата част от дясната половина на черепа му.
Докато свидетелят продължаваше със скучните си обяснения, Джейк не можеше да се отърси от мисълта за Ърл
и Джанет Коуфър, които седяха съвсем наблизо, и за болката, с която слушаха подробностите за смъртоносната рана
на сина си. Както винаги, когато се замислеше за родителите, той си напомни, че се бори да спаси едно дете от
газовата камера. Не беше време да пилее състраданието си.
Когато Дайър най-сетне приключи със свидетеля, Джейк се изправи до катедрата.
— Доктор Маджески, взехте ли най-обикновена кръвна проба от покойния?
— Разбира се. Обичайна практика е.
— Въпросната кръвна проба показа ли нещо важно?
— Какво например?
— Например съдържанието на алкохол в кръвта.
— Да.
— А сега бихте ли обяснили на съдебните заседатели и на мен как се измерва съдържанието на алкохол в
организма?
— Разбира се. Концентрацията на алкохол е количеството на алкохола в кръвта, в урината или в дъха на човека.
То се измерва с количеството етанол, тоест алкохол, в грамове в сто милилитра кръв.
— Да го обясним по-просто, докторе. Допустимата от закона горна граница за съдържание на алкохол при
шофиране в Мисисипи е нула цяло и десет процента. Един промил. Какво означава това?
— Означава нула цяло и един грам алкохол на сто милилитра кръв. Един грам на хиляда.
— Добре, благодаря. Какво беше съдържанието на алкохол в кръвта на Стюарт Коуфър?
— Значително. Нула цяло трийсет и шест грама на сто милилитра. Три цяло и шест промила.
— Три цяло и шест?
— Точно така.
— Значи покойният е надхвърлил три пъти и половина допустимото ниво за шофиране?
— Да.
Съдебен заседател номер четири, бял мъж на петдесет и пет години, погледна към заседател номер пет, бял мъж
на петдесет и осем. Заседател номер осем, бяла жена, изглеждаше изумена. Джоуи Кепнър едва забележимо поклати
глава невярващо.
— И така, доктор Маджески, от колко време, преди да вземете проба от кръвта му, е бил мъртъв господин
Коуфър?
— Приблизително дванайсет часа.
— Възможно ли е през този период от дванайсет часа алкохолното съдържание да е намаляло?
— Слабо вероятно.
— Но е възможно?
— Слабо вероятно, но всъщност никой не знае. Трудно е да се измери по очевидни причини.
— Добре, да се придържаме към числото нула цяло трийсет и шест. Претеглихте ли тялото?
— Да, винаги го правя. Обичайна практика.
— И колко тежеше покойният?
— Осемдесет и девет килограма.
— Той е бил на трийсет и три години и е тежал осемдесет и девет килограма, така ли?
— Да, но възрастта му не бива да се взема под внимание.
— Добре, да оставим възрастта му. За мъж с неговото тегло и с такова съдържание на алкохол как бихте
определили способността му да управлява моторно превозно средство?
— Възразявам, господин съдия — изправи се Дайър. — Извън обхвата на показанията на свидетеля е. Не мисля,
че експертът е квалифициран да дава мнение по този въпрос.
Съдията погледна към свидетеля и попита:
— Доктор Маджески, квалифициран ли сте да отговорите?
Лекарят се усмихна самоуверено и каза:
— Да.
— Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса.
— Ще го кажа така, господин Бриганс: със сигурност не бих искал да съм в колата с него.
Няколко съдебни заседатели реагираха с бегла усмивка на отговора му.
— Нито пък аз, докторе. Бихте ли го описали като напълно неспособен да шофира?
— Терминът не е медицински, но да.
— Какви други последици има толкова високо алкохолно съдържание, господине? На обикновен език.
— Опустошителни. Загуба на физическа координация. Силно притъпени рефлекси. Нужда от помощ, за да ходи
или дори да се задържи изправен. Завалена или неразбираема реч. Гадене и повръщане. Дезориентация. Силно
учестен сърдечен ритъм. Неравномерно дишане. Загуба на контрол над пикочния мехур. Загуба на паметта. Може би
дори безсъзнание.
Джейк отгърна лист на бележника си, за да даде възможност тези страховити последици да бъдат асимилирани
от присъстващите в залата. После се приближи към масата на защитата и взе няколко документа. Бавно се върна зад
катедрата и каза:
— Доктор Маджески, казахте, че сте направили повече от две хиляди аутопсии по време на своята изтъкната
кариера.
— Точно така.
— В колко от тези случаи смъртта беше причинена от алкохолно отравяне?
Дайър отново се изправи и каза:
— Възразявам, господин съдия. Не виждам връзка. Не ни интересува ничия друга смърт.
— Господин Бриганс?
— Господин съдия, това е кръстосан разпит и имам право на по-голяма свобода. Пиянството на покойния със
сигурност има връзка с делото.
— Засега ще го допусна, но да видим накъде биете. Можете да отговорите на въпроса, доктор Маджески.
Свидетелят се размърда на стола си, но посрещна с видимо задоволство възможността да демонстрира опита и
знанията си.
— Не съм сигурен точно колко, но в няколко случая.
— Миналата година сте направили аутопсия на студент в Гълфпорт. Фамилното му име е Куни. Помните ли
този случай?
— Да, помня го, много тъжна история.
Джейк хвърли поглед към документите.
— Стигнали сте до заключението, че причината за смъртта е остро алкохолно отравяне, нали?
— Точно така.
— Помните ли какво беше съдържанието на алкохол в организма на младежа?
— Не, съжалявам.
— Аз разполагам с доклада ви. Искате ли да го видите?
— Не, просто ми освежете паметта, господин Бриганс.
Джейк погледна към съдебните заседатели и каза:
— Три промила.
— Струва ми се точно — каза доктор Маджески.
Джейк отиде до масата на защитата, взе няколко листа и се върна зад катедрата.
— Помните ли аутопсия, която сте направили през август осемдесет и седма година на пожарникар от
Меридиън на име Пелагрини?
Дайър се изправи с разперени ръце и каза:
— Моля ви, господин съдия. Възразявам срещу тези въпроси, защото нямат връзка.
— Отхвърля се. Отговорете на въпроса.
Дайър се стовари на стола си и това театралничене му спечели строг поглед откъм съдийската маса.
— Да, помня този случай — отговори доктор Маджески.
Джейк прегледа най-горния лист, макар да знаеше наизуст всички подробности.
— Тук пише, че човекът е бил на четиресет и четири години и тежал осемдесет и седем килограма. Намерили
тялото му в сутерена на дома му. Вашето заключение е, че смъртта е настъпила вследствие на алкохолно отравяне.
Така ли е, докторе?
— Да, така е.
— Случайно да помните съдържанието на алкохол в организма му?
— Не точно, не.
Джейк отново смъкна листовете, впери поглед в съдебните заседатели и оповести:
— Три цяло и два промила. — Погледна към Джоуи Кепнър и забеляза сянка от усмивка. — Доктор Маджески,
основателно ли е да се твърди, че Стюарт Коуфър е бил близо до смъртта поради количеството на погълнатия от
него алкохол?
Дайър отново скочи на крака и викна гневно:
— Възразявам, господин съдия. Този въпрос изисква крайно несигурно предположение.
— Възражението се приема.
След безупречна подготовка на почвата Джейк беше готов за паметния финал. Той се приближи към масата на
защитата, спря, погледна свидетеля и попита:
— Доктор Маджески, възможно ли е Стюарт Коуфър да е бил вече мъртъв, когато е бил застрелян?
— Възразявам, господин съдия! — кресна Дайър.
— Приема се. Не отговаряйте.
— Нямам повече въпроси — каза Джейк и погледна към зрителите в залата.
Хари Рекс беше ухилен до уши. От последния ред Лушън се усмихваше лъчезарно на своето протеже и направо
си умираше от гордост. Повечето съдебни заседатели изглеждаха изумени.
Наближаваше три часът и отново беше време за лекарствата на почитаемия съдия.
— Да направим следобедна почивка за кафе — каза той. — Прокурорът и адвокатът да дойдат в кабинета ми!
Лоуел Дайър все още кипеше от ярост, когато тримата се събраха в съдийския кабинет. Нуз беше съблякъл
тогата си и подреждаше шишенца с хапчета, докато се разкършваше край бюрото си. Изпи хапчетата с чаша вода и
седна на масата.
— Е, господа — поде усмихнато, — тъй като няма да спорите около невменяемостта, процесът напредва с
добро темпо. Поздравления и за двамата. — Погледна към прокурора и попита: — Кой е следващият ти свидетел?
Дайър се постара да се отърси от гнева и да изглежда хладнокръвен като опонента си.
— Не знам, господин съдия. Планирах да призова Кийра Гамбъл, но в момента не съм склонен. Защо ли?
Защото ще навлезем в темата за малтретирането. Вече казах, че просто не е справедливо тези хора да свидетелстват
за неща, които няма как да бъдат оспорени убедително на кръстосан разпит. Не е почтено да клеветят Стюарт
Коуфър.
— Да го клеветят ли? — попита Джейк. — За неверни показания ли намекваш, Лоуел?
— Но ние няма как да знаем кое е вярно и кое не е.
— Те са под клетва — изтъкна Нуз.
— Така е, но имат основателни причини да преувеличават проявите на насилие. Няма кой да ги опровергае.
— Фактите са си факти, Лоуел — каза Джейк. — Не можем да ги променим. Истината е, че тримата са живели
в истински кошмар, защото постоянно са били малтретирани и заплашвани, поради което насилието е основната
причина за убийството.
— Значи е било възмездие?
— Не съм казал такова нещо.
— Господа, обсъждаме въпроса от известно време, получих досиетата и на двете страни. Убеден съм, че
прецедентите в този щат клонят към разглеждане на репутацията на покойния, особено при подобни обстоятелства.
Затова ще го допусна до известна степен. Ако свидетелите преувеличават, както твърдите, господин Дайър, винаги
можете да възразите и отново ще обсъдим въпроса. Ще караме полека. Разполагаме с много време, няма защо да
бързаме.
— В такъв случай обвинението приключи, господин съдия. Доказахме тезата си извън всякакво основателно
съмнение. Пиянството на покойния не променя факта, че той е убит от Дрю Гамбъл, независимо дали при
изпълнение на служебния си дълг или не.
— Какъв нелеп закон — промърмори Джейк.
— Но го има. Не можем да го променим.
— Господа! — Нуз се намръщи от болка. — В четири часа си тръгвам. В пет и половина трябва да съм при
физиотерапевта. Не се оплаквам, но той трябва да поработи над долния ми лумбален прешлен. Трудно ми е да седя
повече от два-три часа. Хайде да освободим съдебните заседатели, да приключим рано и да се съберем отново утре,
точно в девет.
Джейк остана доволен. Съдебните заседатели щяха да се приберат у дома, а пиянството на Коуфър щеше да е
последното, което бяха слушали да се обсъжда в съда през този ден.
45
Вечерята в кантората на Джейк отново беше сандвичи, но много по-вкусни. Карла забърза към къщи след края
на заседанието, взе Хана и двете изпекоха пилешко и направиха страхотни панини. Занесоха ги в кантората и
седнаха на масата с Либи, Джоузи и Кийра. Порша се прибра да нагледа майка си, но щеше да се присъедини към
екипа за късно съвещание. Хари Рекс беше в кантората си, за да гаси пожари, а Лушън се изниза и отиде да пийне.
Хранеха се и си припомняха събитията от деня: от встъпителната реч на прокурора до свидетелските
показания. Тъй като им предстоеше да свидетелстват, Джоузи и Кийра все още не можеха да присъстват в залата,
затова изгаряха от нетърпение да узнаят какво се е случило. Джейк ги увери, че Дрю се справя чудесно и че се
грижат добре за него. Двете се тревожеха за безопасността му, но Джейк ги успокои, че той има солидна охрана. В
залата беше пълно с хора от семейство Коуфър и техни приятели, а случващото се несъмнено беше болезнено за тях,
но засега се държаха прилично.
Поговориха за съдебните заседатели, все едно са им стари приятели. Либи смяташе, че номер седем, госпожа
Файф, е била най-отвратена от пиянството на Коуфър. Номер две, господин Пул, настоятел от Първа баптистка
църква и строг въздържател, също изглеждал смутен от това.
— Само почакайте да научат и останалото — каза Джейк. — Пиянството ще им се стори като детска игра.
Обсъдиха всички заседатели. Карла не харесваше госпожица Туичъл, на двайсет и четири, най-младата в
журито и единствената неомъжена. Тя непрекъснато се усмихвала подигравателно и гледала злобно Дрю.
В осем часа Хана се отегчи и пожела да се прибират. Карла си тръгна, за да я сложи да си легне. Съдебният
процес много допадаше на детето, защото прекарваше дълги приятни дни при родителите на Джейк.
Порша се върна и отиде в библиотеката да проучва разни неща.
— Добре, Джоузи, ти ще свидетелстваш първа утре — каза Джейк. — Ще преговорим отново показанията ти,
дума по дума. Либи ще влезе в ролята на прокурора и ще пита за каквото си пожелае.
— Пак ли? — попита Джоузи, вече изморена.
— Да, отново и отново. Кийра, след това си ти. Джоузи, не забравяй, че след като свидетелстваш, ще ти бъде
позволено да останеш в съдебната зала. След теб ще призова Кийра, затова искам да слушаш и да наблюдаваш
всичко, което тя казва и прави, докато репетираме с нея.
— Ясно. Да започваме.
Още една буря на зазоряване прекъсна електрозахранването. Автоматично се включи генераторът в съдебната
палата и в седем и половина възрастните работници по поддръжката вече се бяха заели да отстраняват проблема.
Когато съдия Нуз пристигна в осем и петнайсет, осветлението поне мъждукаше — обнадеждаващ знак. Той позвъни
в електрическата компания и вдигна врява, в резултат на което половин час по-късно електрозахранването беше
окончателно възобновено. Климатиците забоботиха и поведоха борба с плътната влага в съдебната зала. Когато
съдията зае мястото си в девет часа, яката на тогата му вече беше мокра.
— Добро утро — поздрави той силно по микрофона, увеличен максимално. — Преди няколко часа токът е
спрял. Вече го пуснаха, но се опасявам, че горещината ще ни мъчи още известно време.
Джейк мимоходом го наруга наум, че е избрал толкова занемарена съдебна сграда за процес, който се провежда
през август, но имаше други, по-важни грижи.
— Доведете съдебните заседатели — разпореди Нуз.
Те влязоха по ризи с къси ръкави и памучни рокли, подходящи за горещия ден. Докато заемаха местата си,
приставът връчваше на всеки по едно църковно ветрило — изрисувано парче картон, залепено за пръчка — като че
ли, ако го размахваха пред носа си, щяха да се разхладят.
— Госпожи и господа съдебни заседатели — каза Нуз, — извинете за спирането на тока и за горещината, но
ние трябва да продължим. Ще позволя на колегите да съблекат саката си, но останете с вратовръзки, моля. Господин
Бриганс.
Джейк се изправи и се усмихна, докато вървеше към катедрата, за да застане с лице към журито. Без да сваля
сакото си, той заговори:
— Добро утро, госпожи и господа. Вече имам право да отбележа някои неща, които се надявам да успея да
докажа, докато защитавам Дрю Гамбъл. Няма да рискувам да загубя част от доверието ви, като намекна, че е
възможно да възникнат въпроси относно това кой е застрелял Стюарт Коуфър. То е ясно. Вчера господин Лоуел
Дайър, нашият чудесен областен прокурор, много умело доказа тезата на обвинението. Сега защитата е длъжна да ви
разкаже останалата част от историята. А тя не е никак малка. Ще се опитаме да ви опишем кошмара, в който са
живеели Джоузи Гамбъл и двете ѝ деца. — Джейк ритмично почукваше по катедрата с юмрук, Когато натърти: —
Ис-тин-ски ад. — Млъкна за кратко, преди да заключи: — Имат късмет, че изобщо са живи.
Попрекали с драматизма, помисли си Хари Рекс.
Не беше достатъчно силно, помисли си Лушън.
— Преди около година Джоузи и Стюарт се запознали в бар, обичайно място и за двамата. Джоузи е прекарала
много време по барове и най-различни кръчми, точно като Стюарт, затова не е изненада, че двамата са се срещнали
там. Джоузи му казала, че живее в Мемфис и е на гости у приятелка, която по една случайност не била в бара. Това
било лъжа. Джоузи и двете ѝ деца живеели под наем в каравана в имота на неин далечен роднина, който настоявал
вече да се махат. Нямали къде да отидат. Бързо пламнала нещо като любовна история, в която тя била по-настойчива,
след като научила, че Стюарт има собствена къща. И че е помощник-шериф в окръг Форд, човек с добра заплата.
Джоузи е симпатично момиче, обича да носи прилепнали джинси и друго облекло, което мнозина намират за
съблазнително, и Стюарт хлътнал. След малко ще я видите. Тя е нашият пръв свидетел и е майка на обвиняемия.
Джоузи била много напориста и Стюарт я поканил да се премести при него. Не искал децата, защото, както сам
признал, не ставал за баща. Само че Джоузи и децата вървели в комплект. За пръв път от две години семейство
Гамбъл имали истински покрив над главата си. Около месец всичко било наред, малко напрегнато, но поносимо, а
после Стюарт започнал да се оплаква, че уговорката му излиза скъпо. Твърдял, че децата ядат много. Джоузи
работела на две места срещу минимална надница, това били единствените ѝ доходи, и правела всичко по силите си
да издържа своето семейство.
После започнали побоите и насилието се превърнало в начин на живот за тях. Вече научихте доста неща за
Стюарт и за това какъв е бил, когато е трезвен. За щастие, през повечето време бил трезвен. Никога не отсъствал от
работа, никога не ходел там пиян. Шериф Уолс заяви, че Стюарт бил добър помощник-шериф и много обичал
работата си. Когато не бил пиян. Но щом надигнел бутилката, ставал зъл и гневен и прибягвал до насилие. Падал си
по долнопробните кръчми, по нощния живот, по запоите с приятели и бил кавгаджия. Харесвало му да се бие, да
раздава юмруци. Почти всеки петък и събота след работа обикалял баровете и се прибирал вкъщи пиян. Понякога
ставал агресивен и търсел за какво да се скарат, друг път просто си лягал и заспивал мъртвопиян. Джоузи и децата ѝ
се научили да не го закачат, криели се в стаите си и се молели да нямат проблеми.
Но проблеми имало, и то много. Децата умолявали майка си да си тръгнат, но нямало къде да отидат, нямали
път за бягство. Насилието ставало все по-нетърпимо, тя карала Стюарт да потърси помощ, за да престане да пие и
да ги удря. Само че той бил неконтролируем. Джоузи няколко пъти заплашвала да го напусне и той винаги изпадал в
ярост. Обиждал я, ругаел я пред децата, подигравал ѝ се, наричал я „боклук от фургоните“.
Дайър се изправи и каза:
— Господин съдия, възразявам. Това са чужди думи.
— Приема се.
Съдебни заседатели номер три и номер девет живееха във фургони. Джейк подмина намесата на Дайър и Нуз и
насочи цялото си внимание към номер три и номер девет.
— В събота вечерта — продължи той — на двайсет и четвърти март Стюарт бил навън. Всъщност излязъл още
следобед, затова Джоузи очаквала най-лошото. Часовете се нижели, тримата чакали. Вече минавало полунощ.
Децата били на горния етаж, в стаята на Кийра, на угасена лампа, криели се с надеждата майка им да не пострада за
пореден път. Били в стаята на Кийра, защото нейната врата била по-здрава и с по-хубава ключалка. Знаели го от
опит. Стюарт изритал и разбил предишната врата по време на едно от гневните си избухвания. Джоузи била на
долния етаж, очаквала фаровете да се появят на пътя за къщата. — Джейк мълча дълго, после каза: — Знаете ли,
нека тя ви разкаже какво се случило.
Той застана зад катедрата, надникна в бележките си и изтри потта от челото си. Залата беше притихнала, чуваха
се само шумоленето на ветрилата и бръмченето на климатиците.
— Госпожи и господа, това не е безусловно ясно дело за предумишлено убийство, ни най-малко. Ние ще
докажем, че в онзи изпълнен с ужас момент, докато майка му лежала в безсъзнание на пода в кухнята, Стюарт,
безпаметно пиян, вилнеел в къщата, сестра му плачела и умолявала майка им да се свести, в онзи момент, когато и
двете деца били сами и много уязвими, със сърца, белязани неизличимо от неописуемо насилие, и убедени, че
никога няма да са в безопасност с този човек, постъпката на малкия Дрю Гамбъл е била напълно оправдана.
Джейк кимна на съдебните заседатели и се извърна с лице към съдията.
— Господин съдия, готови сме да призовем първия си свидетел: Джоузи Гамбъл.
— Много добре. Призовете я.
Никой не помръдна, докато Джоузи влизаше в залата. Джейк я посрещна до преградата, отвори ниската
портичка и я насочи към свидетелското място. Беше я подготвил безупречно: Джоузи спря до съдебната
стенографка, усмихна се и се закле да казва истината. За случая носеше семпла бяла блуза без ръкави, пъхната в
черен ленен панталон, и кафяви равни сандали. Нищо прилепнало или изкусително. Късата ѝ руса коса беше
сресана назад. Беше без червило, със съвсем лек грим. Карла отговаряше за вида ѝ и след като проучи петте жени
съдебни заседателки, беше заела на Джоузи блузата и сандалите и беше купила панталона. Целта беше свидетелката
да изглежда достатъчно привлекателна за седемте мъже, но и непретенциозна, за да не дразни жените. Беше на
трийсет и две години, но трудният живот я състаряваше поне с десет. И все пак Джоузи беше по-млада от повечето
съдебни заседатели и в по-добра физическа форма от абсолютно всички.
Джейк започна с няколко основни въпроса и така уточни настоящия ѝ адрес, дотогава неизвестен. Без много
подробности представиха миналото ѝ: две бременности още преди да навърши седемнайсет, без гимназиална
диплома, два несполучливи брака, първа присъда за наркотици на двайсет и три, година в окръжния арест, втора
присъда за наркотици в Тексас и две години затвор. Джоузи не се гордееше с миналото си и би дала всичко да може
да се върне назад и да промени нещата. Беше едновременно твърда и уязвима. Дори успя да се усмихне един-два
пъти на съдебните заседатели, без да омаловажава положението. Най-много съжаляваше за онова, което бе
причинила на децата си заради лошия пример, който им беше давала. Гласът ѝ пресекваше, когато говореше за тях, и
тя изтри очите си с кърпичка.
Макар че всеки въпрос и всеки отговор бяха част от подробен сценарий, те звучаха непринудено. Разказът ѝ на
моменти се разгръщаше с лекота, а друг път звучеше с болка. Джейк държеше бележника си, все едно се нуждае от
опора, но всяка дума беше репетирана многократно и запаметена. Либи и Порша можеха да изрецитират разпита
дума по дума.
Джейк промени ритъма и каза:
— И така, Джоузи, на трети декември миналата година ти си позвънила на деветстотин и единайсет и си
говорила с диспечерката. Какво се случи?
Дайър се изправи и каза:
— Възразявам, господин съдия. Каква връзка има това с убийството на двайсет и пети март?
— Господин Бриганс?
— Господин съдия, вече стана дума за това обаждане пред съдебните заседатели. Шериф Уолс свидетелства за
него вчера. Има връзка, защото е показателно за малтретирането, насилието и страха, изпълвали живота на тези
хора преди събитията от двайсет и пети март.
— Възражението се отхвърля. Продължете, господин Бриганс.
— Джоузи, разкажи ни какво се случи на трети декември — каза Джейк.
Тя се поколеба, сякаш изпитваше ужас да си припомня поредната мъчителна нощ.
— Беше събота към полунощ и Стюарт се прибра в отвратително настроение и много пиян както обикновено.
Бях облечена с джинси и тениска, без сутиен, и той започна да ме обвинява, че спя с когото ми падне. Непрекъснато
се случваше. Той обичаше да ме нарича курва и уличница дори пред децата ми.
Дайър отново скочи:
— Възразявам. Чужди думи, господин съдия.
— Приема се — отсъди Нуз и сведе поглед към свидетелката. — Госпожо Гамбъл, моля ви да не повтаряте
конкретни твърдения на покойния.
— Добре, господине.
Стана точно както беше предвидил Джейк. Само че съдебните заседатели нямаше да забравят думите ѝ.
— Продължете.
— Той изпадна в ярост и ме зашлеви през устата, разкъса ми устната и потече кръв. Сграбчи ме и аз се помъчих
да се съпротивлявам, но той беше много силен и ядосан. Предупредих го, че ако ме удари пак, ще го напусна, но това
само влоши нещата. Успях да се отскубна и избягах в спалнята, заключих вратата. Мислех, че ще ме убие. Обадих се
на деветстотин и единайсет и помолих за помощ. Измих си лицето и поседях на леглото. Децата бяха горе и се
криеха в стаите си. Ослушвах се, да не би той да отиде да ги тормози. След няколко минути излязох и отидох в
дневната. Той седеше в креслото си, което никой от нас не биваше да докосва, пиеше бира и гледаше телевизия.
Казах му, че идват ченгетата, а той ми се изсмя. Знаеше, че няма да предприемат нищо, защото са му приятели.
Заплаши ме, че ако подам жалба, ще убие и мен, и децата.
— Дойде ли някой?
— Да, дойде помощник-шериф Суейзи. Стюарт вече се беше успокоил и се преструваше добре, каза, че всичко е
наред. Просто незначително счепкване. Шерифът погледна лицето ми. Бузата и устните ми бяха подути, той
забеляза кръвта в ъгълчето на устата ми. Разбра каква е истината. Попита ме дали искам да подам жалба и аз
отговорих, че не искам. Двамата излязоха от къщата и изпушиха по една цигара отвън като стари приятели. Аз се
качих горе и спах в стаята на Кийра. Стюарт не ни нападна.
Джоузи попи очите си с кърпичката и погледна към Джейк, готова да продължи.
— На двайсет и четвърти февруари тази година отново си позвънила на спешния телефон. Какво се случи?
Дайър се изправи и възрази. Нуз го изгледа гневно и каза:
— Отхвърля се. Продължете.
— Беше събота и следобед отец Макгари се отби в къщата просто така, да ни навести. Ходехме в неговата
църква, но на Стюарт това не му харесваше. Когато пасторът почука на вратата, той си взе бира и отиде в задния
двор. Тази вечер, кой знае защо, не излезе, остана вкъщи и гледа бейзбол. И пиеше. Поседях с него и се опитах да
завържа разговор. Попитах го дали иска да дойде с нас на църква на следващия ден. Не искаше. Не харесвал
църквите, не харесвал свещениците и Макгари не бил добре дошъл в неговата къща. Винаги казваше „моята къща“,
никога „нашата къща“.
Чарлс и Мег Макгари седяха през два реда зад защитата и чакаха Джоузи да отиде при тях.
— Защо се обади на спешния телефон? — попита Джейк.
Тя попи челото си с кърпичката.
— Ами започнахме да спорим за църквата и той ми забрани да ходя. Отговорих, че ще ходя когато си поискам.
Той се разкрещя, аз не отстъпих и после най-неочаквано той ме замери с кутийка бира. Улучи ме в окото, разцепи
ми веждата. Цялата бях в бира, изтичах в банята и там видях кръвта. Стюарт думкаше по вратата, ругаеше като
обезумял, наричаше ме с обичайните обидни имена. Страх ме беше да изляза, но знаех, че той всеки момент ще
разбие вратата. Накрая се отказа и го чух в кухнята, затова изтичах в спалнята, заключих вратата и се обадих за
помощ. Беше грешка, защото знаех, че полицаите нищо няма да му направят, но бях уплашена до смърт и исках да
защитя децата. Той чу, че говоря по телефона, и започна да блъска по вратата на спалнята, заплаши, че ще ме убие.
Няколко минути по-късно се успокои и заяви, че иска само да поговорим. Не ми се говореше, но съзнавах, че ако
избухне пак, ще нарани мен или децата. Затова излязох, отидох в дневната при него и за пръв и единствен път той ми
се извини. Помоли ме да му простя и обеща да потърси помощ за пиенето. Стори ми се искрен, но май само се
притесняваше, че съм се обадила в шерифството.
— Ти пиеш ли, Джоузи?
— Не. По някоя бира от време на време, но никога пред децата. Не мога да си позволя да пия.
— Кога дойдоха ченгетата?
— Към десет. Видях фаровете и излязох навън да ги посрещна. Уверих ги, че съм добре, че положението се е
успокоило, било е недоразумение. Притисках окото си с една окървавена кърпичка и те попитаха какво се е
случило. Отговорих, че съм паднала в кухнята, и на тях явно много им се искаше да ми повярват.
— Говориха ли със Стюарт?
— Да. Той излезе, а аз се прибрах вътре. Чувах ги как се смеят, докато пушат.
— И ти не подаде жалба?
— Не.
Джейк се приближи към масата на защитата и съблече сакото си. Подмишниците му бяха мокри от пот,
светлосинята риза беше залепнала за гърба му. Върна се на катедрата и продължи:
— Какво предприе Стюарт, за да овладее пиянството си?
— Нищо. Положението само се влоши.
— Вечерта на двайсет и четвърти март ти си била у дома с децата, така ли?
— Да.
— Къде беше Стюарт?
— Навън. Не знам точно къде. Излезе още следобед.
— По кое време се прибра?
— Минаваше два. Чаках го. Децата бяха горе и би трябвало да спят, но ги чувах как се движат тихо. Сигурно
всички сме го чакали.
— Какво стана, когато той се прибра?
— Бях облякла една нощница, която той харесваше, защото си казах, че ако го настроя романтично, ще
избегнем насилието.
— Получи ли се?
— Не. Той беше жестоко пиян и залиташе. Очите му бяха изцъклени, дишаше трудно. Много пъти съм го
виждала пиян, но никога чак толкова.
— Какво се случи?
— Забеляза как съм облечена и това го вбеси. Започна с обвиненията. Заради децата не исках нова караница.
Боже, бяха се наслушали на скандали!
Гласът ѝ пресекна. Риданията не бяха по сценарий, но бяха неподправени и точно навреме. Тя затвори очи и
закри устата си с кърпичката, сякаш се бореше със сълзите.
Либи забеляза, че съдебен заседател номер седем, госпожа Файф, навежда глава, явно готова да отрони
състрадателна сълза.
След миг болезнено мълчание съдия Нуз се приведе напред и попита тихо:
— Искате ли да прекъснем, госпожо Гамбъл?
Тя поклати глава, стисна зъби и погледна към Джейк. Той каза:
— Джоузи, знам, че не ти е лесно, но трябва да разкажеш на съдебните заседатели какво се е случило.
Тя закима бързо и каза:
— Той ме зашлеви силно през лицето и аз едва не паднах. После ме сграбчи в гръб, обви с ръка шията ми и
започна да ме души. Знаех, че това е краят, мислех само за децата си. Кой щеше да ги отгледа? Къде щяха да отидат?
Дали щеше да нарани и тях? Всичко стана много бързо. Стю ръмжеше и ругаеше, дъхът му вонеше на алкохол. Успях
да го смушкам с лакът в ребрата и да се отскубна. Преди да хукна, той ме фрасна с юмрук. Това е последното, което
помня. Изпаднала съм в безсъзнание.
— Нищо друго ли не помниш?
— Нищо. Свестих се в болницата.
Джейк пристъпи към масата на защитата, където Либи му подаде увеличена цветна снимка.
— Господин съдия, може ли да се приближа до свидетелката?
— Да.
Джейк подаде снимката на Джоузи и я попита:
— Позната ли ти е тази снимка?
— Да. Направиха ми я на другия ден в болницата.
— Господин съдия, бих искал да заведа снимката като първо веществено доказателство на защитата.
Лоуел Дайър, който разполагаше с копия от осемте снимки, направени на Джоузи, стана и каза:
— Обвинението възразява, защото не вижда връзка.
— Отхвърля се. Снимката е приета като доказателство.
— Господин съдия, бих искал съдебните заседатели да видят снимката — каза Джейк.
— Разрешавам.
Джейк взе дистанционното, натисна едно копче и на широкия екран на стената срещу журито се появи
потресаващият образ на пребита жена. Джоузи в болничното легло, с гротескно подута лява половина на лицето,
затворено ляво око, дебела превръзка върху брадичката и около главата. В устата ѝ влизаше силиконова тръбичка.
Още тръбички висяха отгоре. Лицето ѝ беше неузнаваемо.
Всички съдебни заседатели реагираха. Някои се размърдаха неловко. Други се наведоха напред, сякаш няколко
сантиметра щяха да им подсигурят по-добра видимост към нещо, което и така беше кристално ясно. Номер пет,
господин Карпентър, поклати глава. Номер осем, госпожа Сатърфийлд, зяпна невярващо.
По-късно Хари Рекс щеше да им разкаже, че Джанет Коуфър е навела глава.
— Знаеш ли кога си се свестила? — попита Джейк.
— Доколкото разбрах, към осем сутринта. Бяха ме натъпкали с болкоуспокояващи и с други лекарства и се
чувствах силно замаяна.
— Колко време лежа в болницата?
— Случи се в неделя. В сряда ме преместиха в болницата в Тюпълоу, за да ми наместят челюстта с операция.
Беше счупена. Изписаха ме в петък.
— Възстанови ли се напълно?
— Добре съм — кимна тя.
Джейк имаше и други снимки на Джоузи от болницата, но не му трябваха за момента. Имаше и други въпроси,
но Лушън го беше научил още преди години да спира, когато е извоювал преднина. Доказал ли си тезата си, остави
нещо и на въображението на съдебните заседатели.
— Приключих със свидетелката — каза Джейк.
— Петнайсет минути почивка — обяви Нуз.
* * *
Лоуел Дайър и заместникът му Мъсгроув се затвориха в тоалетната на първия етаж, за да решат какво да
предприемат. Обикновено разпитът на осъден престъпник минаваше лесно, защото неговата благонадеждност така
или иначе беше под въпрос. Само че Джоузи вече беше разказала за присъдите си и за някои от проблемите си. Тя
беше открита, вдъхваше доверие, предразполагаше и съдебните заседатели никога нямаше да забравят снимката ѝ в
болницата.
Двамата бяха единодушни, че не им остава друго, освен да атакуват. Някъде.
Когато Джоузи отново зае свидетелското място, Дайър попита:
— Госпожо Гамбъл, колко пъти сте губили попечителството над децата си?
— Два пъти.
— Кога беше първият път?
— Преди десет години и нещо. Дрю беше на пет, а Кийра на три.
— И защо загубихте попечителството?
— Щатът Луизиана ми отне децата.
— Как така се стигна до това?
— Ами тогава не бях много добра майка, господин Дайър. Бях омъжена за дребен наркопласьор, който
продаваше стоката си от апартамента ни. Някой се оплакал, социалните дойдоха, взеха децата и ме изправиха на
съд.
— И вие ли продавахте наркотици?
— Да, продавах. Не се гордея с това. Доста неща ми се иска да не бях правила, господин Дайър.
— Какво стана с децата ви?
— Влязоха в системата на приемните семейства, попаднаха при свестни хора. Понякога ги виждах. Разделих се
с онзи тип, разведох се и успях да си върна децата.
— Какво се случи втория път?
— Живеех с един бояджия, който също продаваше наркотици. Пипнаха го и той си издейства споразумение,
като каза, че наркотиците били мои. Някакъв слаб адвокат ме убеди да се призная за виновна в замяна на по-лека
присъда и ме изпратиха в женския затвор в Тексас. Лежах две години. Дрю и Кийра попаднаха в баптистко
сиропиталище в Арканзас, където се държаха добре с тях.
Не разкривай твърде много, неведнъж я беше предупреждавал Джейк. В момента Джоузи имаше чувството, че
знае всеки въпрос, който може да ѝ зададе Дайър.
— Още ли вземате наркотици?
— Не, господине. Престанах още преди години заради децата.
— Продавали ли сте наркотици?
— Да.
— Значи признавате, че сте вземали наркотици, продавали сте наркотици, живели сте с наркопласьори и са ви
арестували… колко пъти?
— Четири.
— Арестували са ви четири пъти, осъждали са ви два пъти и сте лежали в затвора.
— Не се гордея с тези неща, господин Дайър.
— Че кой би се гордял? И очаквате съдебните заседатели да ви приемат за благонадеждна свидетелка и да
повярват на всичките ви показания, така ли?
— Лъжкиня ли ме наричате, господин Дайър?
— Аз задавам въпросите, госпожо Гамбъл. Ваше задължение е да отговаряте.
— Да, очаквам от съдебните заседатели да повярват на всяка моя дума, защото е истина. Може и да съм лъгала
преди, но ви уверявам, че лъжата е най-незначителното ми прегрешение.
Умният ход би бил прокурорът да спре дотук. Джоузи беше отбелязала много повече точки от него. Бриганс я
беше подготвил безупречно и тя беше готова за всичко.
Дайър беше умен човек. Той порови из някакви документи и накрая каза:
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
46
Кийра влезе в съдебната зала, следвана от един пристав. Крачеше бавно, свела очи, за да не среща погледите на
хората. Беше облечена със семпла жарсена рокля, която бе опъната на кръста ѝ. Когато спря и се обърна към
съдебната стенографка, всички в залата вече зяпаха корема ѝ. Разнесе се шушукане, няколко съдебни заседатели се
озърнаха, сякаш им стана неловко заради горкото момиче. Тя пристъпи към свидетелското място и седна тромаво,
видимо смутена. Погледна крадешком заседателите, сякаш се срамуваше — уплашено дете срещу гадния свят на
възрастните.
— Ти ли си Кийра Гамбъл, сестрата на обвиняемия? — попита Джейк.
— Да, господине.
— На колко години си, Кийра?
— На четиринайсет.
— Явно си бременна.
— Да, господине.
Джейк беше разигравал сцената хиляди пъти, беше прекарал много безсънни нощи заради нея, беше я
анализирал и беше спорил заради нея с Карла и със своя екип. Не биваше да се провали. Попита напълно спокойно:
— Кога трябва да се роди бебето, Кийра?
— В края на следващия месец.
— А кой е бащата на детето ти?
Както я беше обучил, тя се приведе по-близо до микрофона и каза:
— Стюарт Коуфър.
Разнесоха се тихи възклицания и по-шумни реакции, а Ърл Коуфър кресна:
— Това е проклета лъжа! — Той се изправи, посочи я с пръст и повтори: — Това е проклета лъжа, господин
съдия!
Джанет Коуфър изпищя и закри лицето си с ръце. Бари Коуфър се провикна:
— Гнусна измислица!
— Тишина! Тишина! — гневно повиши глас съдия Нуз.
Удари с чукчето точно когато Ърл Коуфър отново се разкрещя:
— Още колко такива гадости трябва да слушаме, господин съдия? Това е долна измислица!
— Тишина в залата! Спазвайте реда!
Двама униформени пристави вече бързаха към Ърл на третия ред зад масата на обвинението. Той размахваше
изпънатия си пръст и се дереше:
— Не е честно, господин съдия! Момчето ми е мъртво, а те говорят куп лъжи за него! Лъжи, лъжи, лъжи!
— Изведете този човек от залата! — нареди строго Нуз по микрофона.
Сесил Коуфър се изправи до баща си, готов за сблъсък. Първите двама пристави, които стигнаха до тях, бяха на
по седемдесет години и вече се бяха задъхали, но третият беше новобранец, висок над метър и деветдесет, със
здрави мускули и черен колан. Той склещи Сесил под едната си мишница и в същото време сграбчи Ърл за лакътя.
Те се извиваха и проклинаха, но здравенякът ги замъкна към пътеката. Пресрещнаха ги още пристави и помощник-
шерифи и двамата бързо осъзнаха, че е безполезно да се съпротивляват. Избутаха ги към вратата, където Ърл спря,
обърна се и кресна:
— Ще ти дам да се разбереш, Бриганс!
Джейк и всички останали в залата гледаха и слушаха, слисани и онемели. Чуваха се само хлипането на Джанет
Коуфър и бръмченето на климатиците. Кийра седеше на свидетелското място и бършеше очи. Дайър впери яростен
поглед в Джейк, сякаш се готвеше да му фрасне един. Съдебните заседатели изглеждаха поразени.
Съдията бързо се опомни и нареди на един пристав:
— Изведете журито.
Дванайсетимата бързо напуснаха ложата си. Щом вратата се затвори зад тях, Дайър каза:
— Господин съдия, имам искане, което трябва да отправя в кабинета ви.
Нуз изгледа вбесено Джейк, сякаш се готвеше да го изхвърли от адвокатската колегия незабавно, после удари с
чукчето и каза:
— Обявявам почивка. Петнайсет минути. Госпожице Гамбъл, седнете при майка си за малко.
Климатикът в кабинета на Нуз работеше добре и вътре беше много по-прохладно, отколкото в залата. Съдията
метна тогата си на един стол, запали лулата си и застана зад бюрото, скръстил ръце и видимо объркан. Впери
гневен поглед в Джейк и попита:
— Ти знаеше ли, че е бременна?
— Да, знаех. Прокурорът също знаеше.
— Лоуел ли?
Дайър беше зачервен и бесен, от брадичката му капеше пот.
— Обвинението настоява за прекратяване на делото, господин съдия.
— На какво основание? — попита хладнокръвно Джейк.
— На основание, че ни е поставена клопка.
— Това няма да мине, Лоуел — каза Джейк. — Ти я видя в съда вчера и коментира пред мен, че е бременна.
Знаеше за обвиненията в сексуално посегателство. Ето го и доказателството.
— Джейк, ти знаеше ли, че Коуфър е бащата? — попита съдия Нуз.
— Да.
— И кога научи?
— През април установихме, че е бременна, и тя от самото начало твърдеше, че бащата е Коуфър. Готова е да
свидетелства, че той многократно я е насилвал.
— И си мълчал?
— На кого трябваше да кажа? Покажете ми закон, правило или процедура, което ме задължава да съобщя на
някого, че сестрата на моя клиент е била изнасилвана от покойния. Няма да намерите такова. Не съм длъжен да
съобщавам на никого.
— Но ти я криеше — обвини го Дайър. — Държеше я далече от всички.
— Ти ме помоли два пъти да говориш с нея и аз го уредих в моята кантора. Веднъж през април и втори път на
осми юни.
Нуз запали лулата си и изпусна облак синкав дим. Нямаше отворени прозорци. Тютюнът го успокои и той каза:
— Не обичам такива засади, Джейк, знаеш го.
— Тогава променете правилата. Имаме задължение за пълно разкриване на доказателствата по гражданските
дела, но не и при наказателните. Засадите са обичайна практика, особено за прокурорите.
— Искам процесът да бъде прекратен — настоя отново Дайър.
— И защо? — попита Джейк. — Искаш да се върнем отново след три месеца и да направим същото, така ли?
Нямам нищо против. Ще доведем бебето и ще го покажем на съдебните заседатели като първо веществено
доказателство на защитата. ДНК тестът ще е второто.
Дайър зяпна безпомощно. Успя само да изломоти:
— Много те бива да криеш свидетели, нали, Джейк?
— Ти вече използва този евтин номер. Намери си нов материал.
— Господа, да обсъдим как да продължим. Боя се, че всички сме шокирани. Първо, бременна свидетелка, после
— изблици на роднините. Тревожа се за заседателите.
— Изпратете ги да си ходят — каза Дайър. — Ще опитаме пак след време.
— Няма да прекратя съдебния процес, господин Дайър. Искането ви се отхвърля. Господин Бриганс, допускам,
че възнамерявате заедно със свидетелката да обсъдите сексуалното насилие.
— Тя е на четиринайсет години, господин съдия, твърде млада е, за да е доброволно. Той е бил двайсет години
по-възрастен от нея. Сексуалните им взаимоотношения са били незаконни, а не по взаимно съгласие. Тя е готова да
свидетелства, че Коуфър я е изнасилвал многократно и е заплашвал да убие нея и брат ѝ, обвиняемия, ако каже на
някого. Страхувала се е да говори.
— Може ли да ограничим това донякъде, господин съдия? — примоли се Дайър.
— Колко красноречив се каните да бъдете, господин Бриганс?
— Не смятам да споменаваме конкретни органи, господин съдия. Нейното тяло е по-красноречиво от всичко.
Съдебните заседатели са достатъчно умни да разберат какво се е случило.
Нуз изпусна още един облак синкав дим и го загледа как се вие към тавана.
— Може да се получи много грозно.
— То вече е грозно. Четиринайсетгодишно момиче е било изнасилвано неведнъж и е забременяло от един звяр,
който се е възползвал от нея. Не можем да променим фактите. Случило се е и всяко усилие от ваша страна да
ограничите показанията ѝ ще ни даде предостатъчно доводи за обжалването. Законът е ясен, господин съдия.
— Не съм те молил да ми четеш лекция, Бриганс.
Е, може би имаш нужда.
Нуз подъвка още малко лулата си и сгъсти мъглата над масата. Накрая каза:
— Не съм сигурен как да преценя този изблик на бащата. За пръв път съм свидетел на такова нещо. Как ли ще
повлияе на съдебните заседатели?
— Не виждам начин да помогне на нас — каза Дайър.
— Не помага и на двете страни — уточни Джейк.
— Никой не е заплашвал така адвокат в моята зала, Джейк — каза Нуз. — Ще се разправям с господин Коуфър
след процеса. Продължаваме.
На никого от тримата мъже в кабинета не му се искаше да се върне в съдебната зала и да изслуша показанията
на Кийра.
Омар Нуз беше твърдо решен да проведе ефективен и стабилен съдебен процес на своя територия, затова беше
изтормозил шерифа да разположи във и около сградата на съда всичките си хора — на щат, запасни и доброволци.
След гневния изблик на Ърл Коуфър и отправената от него заплаха прокурорът, защитникът и съдебните заседатели
заеха местата си при още по-засилена охрана.
Кийра се върна на свидетелското място с кърпичка в ръка, мобилизирана и готова.
Джейк застана до катедрата и каза:
— И така, Кийра, твърдиш, че Стюарт Коуфър е бащата на детето ти. Затова се налага да ти задам няколко
въпроса за твоите сексуални отношения с него, нали разбираш?
Тя прехапа устна и кимна.
— Колко пъти те изнасили Стюарт Коуфър?
Дайър тутакси се надигна да възрази. По-добре да си беше замълчал.
— Възразявам, господин съдия. Възразявам срещу думата „изнасили“, защото е намек, че…
Джейк побесня. Обърна се към Дайър, направи крачка към него и се провикна:
— За бога, Лоуел! Как искаш да го наречем!? Тя е на четиринайсет, а той на трийсет и три.
— Господин Бриганс! — обади се Нуз.
Джейк не му обърна внимание, а направи още една крачка към Дайър.
— Искаш да използваме по-мека дума от „изнасилване“, например „сексуално посегателство“, „сексуална
злоупотреба“, „насилствен полов контакт“, така ли?
— Господин Бриганс!
— Ти избери думите, Лоуел. Съдебните заседатели не са глупави. Очевидно е какво се е случило.
— Господин Бриганс!
Джейк си пое глътка въздух и погледна гневно съдията, все едно се канеше да се нахвърли и на него, след като
приключи с прокурора.
— Поведението ви е неуместно, господин Бриганс.
Джейн не отговори, но и не отмести от него гневния си поглед. Ризата му беше още по-мокра, а ръкавите му
бяха навити, сякаш ей сега щеше да започне да раздава удари.
— Господин Дайър?
Дайър беше отстъпил назад и се мъчеше да се опомни. Прокашля се и каза:
— Господин съдия, просто възразявам срещу думата „изнасилване“.
— Отхвърля се — каза Нуз ясно, високо и без никакво съмнение, че господин Дайър трябва по-рядко да става
от мястото си. — Продължете.
Докато се отдалечаваше от катедрата, Джейн погледна към Джоуи Кепнър, номер дванайсет, и видя доволното
му изражение.
— Кийра, колко пъти те изнасили Стюарт Коуфър?
— Пет.
— Добре, да се върнем на първия път. Помниш ли датата?
Тя извади сгънат лист от джоба си и го погледна. Не беше необходимо, защото толкова често бяха уточнявали
датите, че беше запомнила всички подробности.
— Беше събота, двайсет и трети декември.
Джейн махна с ръка към ложата и каза:
— Моля те, разкажи на журито какво се случи на този ден.
— Майка ми беше на работа, а брат ми беше у приятел. Аз бях сама на горния етаж, когато Стюарт се прибра.
Заключих вратата. Бях забелязала, че заглежда краката ми, и му нямах доверие. Не го харесвах и той не ни
харесваше, пък и положението вкъщи беше доста неприятно. Чух го да се качва по стълбите, после почука на вратата
и разтърси дръжката. Попитах го какво иска. Искал само да поговорим. Казах чу, че не ми се говори в този момент,
може би по-късно. Той отново разтърси дръжката и ми нареди да отключа вратата, къщата била негова и трябвало да
правя каквото ми казва. Поне не крещеше и не ругаеше. Искал да поговорим за майка ми, защото се тревожел за нея.
Затова отключих и той влезе. Вече се беше съблякъл само по боксерки.
Гласът ѝ пресекна и очите ѝ се навлажниха.
Джейк чакаше търпеливо. Винаги имаше полза от това свидетелят да поплаче. Карла, Либи и Порша не
откъсваха очи от жените в журито, наблюдаваха всяка тяхна реакция.
— Знам, че е трудно, но е много важно — увери я Джейк. — Какво се случи после?
— Той ме попита правила ли съм някога секс и аз отговорих, че не съм.
Дайър неохотно се изправи и каза:
— Възразявам. Чужди думи.
— Отхвърля се — сряза го Нуз.
— Той каза, че иска да правим секс и на мен да ми бъде приятно като на него. Ужасих се и се опитах да го
отблъсна, но той беше много силен. Сграбчи ме, хвърли ме на леглото, разкъса ми тениската и шортите и ме
изнасили.
Тя избухна в сълзи и цялото ѝ тяло се разтресе. Избута микрофона и се разрида, закрила устата си с две ръце.
Половината съдебни заседатели гледаха съсипаното момиче, другите отместиха очи. Номер седем, госпожа
Файф, и номер осем, госпожа Сатърфийлд, триеха очи. Странно, но номер три, господин Кингман, когото защитата
мислеше за един от най-непоколебимите привърженици на реда и законността, погледна заинтригувано Либи и тя
беше сигурна, че забелязва влага в очите му.
След малко Джейк попита:
— Искаш ли да направим почивка?
Въпросът беше репетиран, отговорът също. Последва бързо „не“. Тя беше кораво момиче, оцеляло след много
трудности, щеше да издържи и това.
— И така, Кийра, какво се случи после?
— Той стана, обу си боксерките и ми каза да спра да плача. По-добре било да свиквам, защото щял да го прави
непрекъснато, докато живея в къщата му.
— Възразявам. Чужди думи — каза Дайър още преди да се изправи.
— Отхвърля се — каза Нуз, без да удостои с поглед прокурора.
Докато сядаше, Дайър хвърли бележника си и той се приземи на пода вместо на масата.
Джейк кимна на Кийра и тя продължи:
— Той ме попита дали ми е харесало и аз отговорих „Не!“. Плачех и цялата треперех. Още бях в леглото, под
завивките, а той се приближи и ме зашлеви през лицето, но не много силно. Предупреди ме, че ако кажа на някого,
ще убие мен и Дрю.
— Какво се случи след това?
— Щом той си тръгна, отидох в банята и се изкъпах. Чувствах се омърсена, не исках да усещам миризмата му.
Седях във ваната цяла вечност и се мъчех да спра да плача. Идеше ми да умра, господин Бриганс. За пръв път през
живота си мислех за самоубийство.
— Каза ли на майка си?
— Не.
— Защо?
— Страхувах се от него, всички се страхувахме, а и бях сигурна, че ще ме претрепе, ако кажа на някого. Това
продължи и аз разбрах, че може би съм бременна. Сутрин ми прилошаваше, в училище повръщах, знаех, че трябва да
кажа на мама. Преди той да умре, вече бях решила да го направя.
— Каза ли на Дрю?
— Не.
— Защо?
Тя сви рамене и отговори:
— Страхувах се. Пък и какво можеше да направи той? Много ме беше страх, господин Бриганс, и не знаех как
да постъпя.
— Затова не каза на никого, така ли?
— На никого.
— Кога се случи следващото изнасилване?
Тя взе листчето си и отговори:
— Седмица по-късно, на трийсети декември. Беше точно като първия път, у дома, в събота, когато нямаше
никой друг. Помъчих се да го отблъсна, но той беше много силен. Накрая не ме удари, но пак ме заплаши.
Джанет Коуфър простена силно, почти изпищя, и отново избухна в плач. Нуз я посочи и нареди на един
пристав:
— Изведете тази жена от залата.
Двама помощник-шерифи я съпроводиха до вратата. Щом тя излезе, Джейк отново погледна към свидетелката.
— Кийра, разкажи на съдебните заседатели за третото изнасилване.
Кийра беше много разстроена и бършеше бузите си. Не бързай, беше ѝ повтарял Джейк отново и отново. Няма
нужда. Процесът и бездруго ще бъде кратък. Тя се наведе по-близо до микрофона и каза:
— Следващата събота помолих Дрю да остане вкъщи с мен. Стюарт излезе. Минаха няколко седмици, успявах
да страня от него. Но един следобед той ме чакаше пред училището. — Тя погледна в бележките си. — Беше
вторник, шестнайсети януари, наложи се да остана до късно, защото репетирахме една пиеса, театрален проект.
Предложи да ме прибере с патрулката и се отбихме за сладолед. Ставаше късно и сега, като се замисля, Стюарт
просто изчакваше да се стъмни. Тръгнахме към къщи, но той мина по страничен път и спря зад един стар магазин,
отдавна затворен. Беше много тъмно, никъде не светеше. Каза ми да се преместя на задната седалка. Нямах избор.
Умолявах го, заплашвах, че ще викам, но никой нямаше да ме чуе. Той остави задната врата отворена, помня, че беше
много студено.
— Стюарт с униформа ли беше?
— Да. Свали си пистолета и само си смъкна панталона. Аз бях с пола. Той я вдигна до шията ми. Докато
пътувахме към къщи, не спирах да плача, затова той взе пистолета, смушка ме с него в ребрата и ми каза да престана
и да не обелвам нито дума, иначе ще ме убие. После се разсмя и каза, че иска да вляза в къщата, все едно нищо не се
е случило, да ме види колко добра артистка съм. Отидох си в стаята и заключих вратата. Дрю дойде да попита как
съм.
Колкото и въздействащи и зловещи да бяха показанията ѝ, Джейк знаеше, че би било грешка да измъчва и нея, и
съдебните заседатели с подробности за петте изнасилвания. Бяха преживели предостатъчно, а той разполагаше с
боеприпаси до края на процеса. Джейк се приближи към масата на защитата да вземе един бележник — просто
така, за декор, и погледна светкавично към Карла на третия ред. Точно навреме тя плъзна показалец по гърлото си.
Червен лак за нокти. Достатъчно. Приключвай.
Джейк се върна на катедрата и продължи:
— Кийра, в нощта, когато умря Стюарт, ти беше ли у дома с Дрю?
— Да, господине. Бяхме у дома и чакахме както обикновено. Той закъсняваше, а нещата вече бяха много по-зле.
С Дрю умолявахме мама да се махнем, преди някой да пострада сериозно, освен това бях решила да ѝ кажа, че нещо
става с тялото ми, че сигурно съм бременна, но още ме беше страх от него, а и нямаше къде да отидем. Бяхме в
капан. Ако мама знаеше за изнасилванията, щеше… ами не съм сигурна какво щеше да направи. Умирах от ужас.
Късно след полунощ видяхме фаровете. С Дрю се бяхме сгушили на моето легло и бяхме подпрели вратата за всеки
случай. Чухме го да влиза, мама го чакаше в кухнята, скараха се. Чухме как той я зашлеви, тя извика, той я наруга…
беше ужасно.
Пак сълзи и кратко мълчание, докато Кийра се стегне. Изтри очите си и се премести по-близо до микрофона.
— Стюарт качи ли се горе? — попита Джейк.
— Качи се. Изведнъж всичко утихна, после го чухме да се препъва по стълбите. Явно беше пиян. Трополеше
нагоре, викаше ме, напяваше идиотски името ми. Думкаше по вратата, крещеше ни да отворим. Адски ни беше
страх. — Гласът ѝ отново пресекна и тя се разплака за пореден път.
Ужасът, който двамата с Дрю са изпитвали в онзи момент, присъстваше осезаемо в залата. Изтерзаното момиче
бършеше лицето си и се опитваше да бъде силно въпреки всичко преживяно. Беше покъртителна гледка.
— Кийра, искаш ли да направим почивка?
Тя поклати глава. Да приключваме по-скоро.
След като Стюарт се махнал и слязъл на долния етаж, двамата с Дрю разбрали, че с майка им се е случило нещо
ужасно. Иначе тя щяла да се сборичка с него на стълбите.
Кийра и Дрю чакали в тъмното, сгушени един до друг, разплакани. Минутите се нижели. Дрю слязъл долу пръв,
после и тя, седнала на пода до майка им и се опитала да я свести. Дрю се обадил на спешния телефон. Той се
движел из къщата, но Кийра не знаела точно какво прави брат ѝ. После затворил вратата на спалнята и тя чула
изстрела. Когато излязъл, го попитала какво е направил, но вече знаела. „Застрелях го“, казал Дрю.
Джейк слушаше внимателно и от време на време поглеждаше бележките си, но успяваше да следи и реакцията
на съдебните заседатели. Те не гледаха към него. Всички погледи бяха приковани в свидетелката.
— И така, Кийра, когато ти слезе по стълбите и намери майка си, още ли ви беше страх от Стюарт?
— Да, господине. Не знаехме какво прави той. А когато видяхме мама на пода на кухнята, решихме, че той ще
убие и нас.
Джейк си пое голяма глътка въздух, усмихна ѝ се и каза:
— Благодаря ти, Кийра. Господин съдия, нямам повече въпроси към тази свидетелка.
Седна на мястото си и разхлаби яката си. Цялата му риза беше мокра от пот.
Дайър се приближи към катедрата, обзет от безпокойство. Не биваше да се нахвърля на едно уязвимо и
наранено момиче. Кийра беше спечелила безусловното съчувствие на съдебните заседатели и всяка лоша дума към
нея от страна на прокурора щеше да бъде в нейна полза. Той започна катастрофалния си кръстосан разпит:
— Госпожице Гамбъл, постоянно поглеждате бележките си. Може ли да ви попитам какво представляват?
— Разбира се. — Тя се понадигна и измъкна сгънатия лист, който беше пъхнала под себе си. — Бележките ми
за петте изнасилвания.
Джейк не сдържа усмивката си. Беше заложил капана и Дайър слепешката беше попаднал в него.
— Кога направихте тези бележки?
— Подготвям ги от известно време. Прегледах календара, за да съм сигурна, че датите са верни.
— Кой ви помоли да го направите?
— Джейк.
— Джейк каза ли ви какво да говорите от свидетелското място?
Тя беше подготвена.
— Да, уточнихме показанията ми.
— Обучи ли ви как да свидетелствате?
— Възразявам, господин съдия — изправи се Джейк. — Всеки добър адвокат подготвя свидетелите си. Какво
целите, господин Дайър?
— Господин Дайър? — обади се Нуз.
— Това е кръстосан разпит, имам право на известна свобода.
— Стига да има връзка, господин съдия — възнегодува Джейк.
— Отхвърля се. Продължете.
— Може ли да видя бележките ви, госпожице Гамбъл? — попита Дайър.
Писмените материали, използвани за справка от свидетелите, бяха позволени, и щом забеляза как Кийра
погледна към бележките си, Дайър знаеше, че ще ги получи. Само след миг обаче щеше да му се иска да ги беше
подминал.
Тя вдигна листа, за да го подаде на прокурора, който попита:
— Господин съдия, може ли да се приближа към свидетелката?
— Разбира се.
Дайър взе листа и го разгърна. Джейк остави загадката около съдържанието му да витае във въздуха няколко
секунди, след което скочи:
— Ако съдът позволи, с радост ще заведа бележките на Кийра като веществено доказателство. Имаме и копия
за съдебните заседатели, ако искат да погледнат. — И размаха някакви листове.
Това беше идея на Либи. Беше виждала този номер по време на дело за изнасилване в Мисури. Бележките на
Кийра за петте изнасилвания бяха много по-красноречиви от показанията ѝ. Тя описваше болката си, страха си,
тялото си, неговото тяло, ужаса, кръвта и все по-честите мисли за самоубийство. Изнасилванията бяха номерирани
— от едно до пет.
В мига, в който Дайър взе листа и прегледа съдържанието му, той проумя фаталната си грешка. Върна го по
най-бързия начин и каза:
— Благодаря, госпожице Гамбъл.
Все още прав, Джейк каза:
— Един момент, господин съдия. Съдебните заседатели вече имат право да се запознаят със съдържанието на
бележките. Обвинението насочи вниманието към тях.
— Обвинението може да проявява любопитство, господин съдия — каза Дайър. — Това е кръстосан разпит.
— Разбира се, господин съдия — съгласи се Джейк. — Господин Дайър спомена бележките просто защото
търсеше за какво да се хване и се опитваше да докаже, че съм обучил свидетелката какво да говори. Въобразяваше
си, че ни е спипал, преди да види написаното. Сега обаче се отдръпва. Само че бележките вече са част от
аргументацията и съдебните заседатели имат право да се запознаят с тях.
— Склонен съм да се съглася, господин Дайър. Вие поискахте да ги видите. Не е справедливо да ги крием от
журито.
— Не съм съгласен, господин съдия — отчаяно възрази Дайър, но не можеше да изтъкне никакви доводи.
Джейк отново размаха копията и каза:
— Представям бележките като веществени доказателства, господин съдия. Не бива да ги крием от съдебните
заседатели.
— Достатъчно, господин Бриганс. Изчакайте реда си.
След четвъртото изнасилване Кийра беше написала:
„Започвам да свиквам с болката, отминава след няколко дни. Обаче не съм имала цикъл от два месеца
и сутрин често ми се вие свят. Ако съм бременна, той ще ме убие. Сигурно ще убие и мама, и Дрю. По-
добре да умра. Четох за едно момиче, което си прерязало вените с бръснач. И аз ще направя същото. Къде
да намеря ножчета?“.
Обърканият прокурор помоли да се консултира с Мъсгроув. Двамата шепнеха и клатеха глави, явно нямаха ни
най-малка представа какво да правят. Дайър беше длъжен да предприеме нещо, за да дискредитира свидетелката,
спечелила съчувствието на журито, да спаси катастрофалния си кръстосан разпит и делото. Той кимна на Мъсгроув,
сякаш бяха уцелили право в десетката. Върна се до катедрата и отново се усмихна съчувствено на Кийра.
— И така, госпожице Гамбъл, заявихте, че господин Коуфър няколко пъти е извършил сексуално посегателство
над вас.
— Не, господине, казах, че Стюарт Коуфър ме изнасили пет пъти — отвърна тя ледено.
Отново отговор, подготвен от Либи и Порша.
— Но не сте съобщили на никого?
— Не, господине. Нямаше на кого.
— Търпели сте тези ужасни нападения, но не сте потърсили помощ?
— От кого?
— От силите на реда например. От полицията.
Сърцето на Джейк спря за миг след въпроса. Беше изумен от него, но и подготвен. Свидетелката му също. Точно
навреме и с безупречна интонация Кийра погледна Дайър и отговори:
— Господине, мен ме изнасилваше полицията.
Раменете на Дайър увиснаха и той отвори уста, търсейки хаплив отговор. Не му хрумна нищо, по пресъхналия
му език се плъзна само топъл въздух. Щеше да е унизително да направи поредния неточен удар, който да изпрати
топката не където трябва, и то не за пръв път. Затова само се усмихна на Кийра, благодари ѝ, все едно му е
помогнала, и се оттегли към мястото си толкова бързо, колкото изобщо прокурор може да се отдръпне от свидетел.
— Наближава дванайсет — оповести Нуз. — Ще направим дълга почивка, за да може климатиците да наваксат.
Струва ми се, че вече стана по-прохладно. Уважаеми съдебни заседатели, приберете се у дома за обяд. Ще се
съберем отново точно в два часа. В сила са обичайните разпоредби — не обсъждайте делото с никого. Свободни сте.
47
Джоузи беше паркирала зад сградата на съда на сенчест малък паркинг, който беше открила в понеделник.
Двете с Кийра почти бяха стигнали до колата, когато към тях се приближи въоръжен мъж. Имаше широк гръден кош,
носеше риза с къс ръкав, вратовръзка, каубойски ботуши и черен пистолет на хълбока.
— Вие ли сте Джоузи Гамбъл? — попита той.
Тя беше срещала хора като него много пъти — човекът беше или следовател от малко градче, или частен
детектив.
— Да. А вие кой сте?
— Казвам се Кусман. Тези документи са за вас. — Подаде ѝ голям плик.
— Какво е това? — попита тя и пое неохотно плика.
— Няколко съдебни дела. Съжалявам.
Мъжът се обърна и си тръгна. Просто ѝ връчи призовките.
Бяха я намерили — болниците и лекарите, техните адвокати и събирачи на дългове. Заведени бяха четири
съдебни дела за неплатени сметки: 6340 долара за болницата в Клантън, 9120 долара за болницата в Тюпълоу, 1315
долара за лекарите в Клантън и 2100 долара за хирурга в Тюпълоу, който ѝ беше наместил челюстта.
Общо 18 875 долара, плюс лихвите и адвокатските хонорари, които не бяха упоменати точно. И четирите дела
бяха заведени от един и същ адвокат в Холи Спрингс.
В колата беше горещо като в сауна, а климатикът не работеше. Отвориха прозорците и потеглиха. Джоузи се
изкушаваше да захвърли документите в някоя канавка. Имаше си по-важни грижи и дори не можеше да си спомни
колко пъти я бяха издирвали разни лукави адвокатчета.
— Как се справих, мамо? — попита Кийра.
— Беше блестяща, миличка.
„Блестяща“ гласеше и преценката на екипа защитници, Когато се настаниха около масата в доста прохладната
заседателна зала на Морис Финли. С облекчение установиха, че секретарката на Финли е настроила термостата на
много ниска температура. Хранеха се бързо и си припомняха страхотното представяне на Кийра и провала на
обвинението. Победата все още беше далече, но Кийра беше спечелила дълбоко съчувствие от страна на съдебните
заседатели. Проблемът обаче беше очевиден — не съдеха нея.
Порша раздаде на всички списък с имената на единайсет свидетели и кратко описание на показанията, които се
очакваше да дадат. Първа беше Саманта Пейс, бивша съпруга на Стюарт Коуфър. В момента тя живееше в Тюпълоу и
неохотно се бе съгласила да свидетелства срещу него.
— За какво ти е да я призоваваш? — изфъфли Хари Рекс, защото устата му беше пълна с чипс.
— За да докажа, че той я е биел — отговори Джейк. — Не съм привърженик на този подход, просто искам да се
подсигурим. Това е нашият списък със свидетели, същият, който подадохме и преди началото на процеса. Честно
казано, не съм сигурен кого да призова сега.
— На твое място щях да я зарежа.
— Съгласна съм — каза Либи. — Може да се окаже непредсказуема, а и ти вече доказа физическото
малтретиране.
Лушън клатеше глава.
— После са Ози и трима помощник-шерифи. Пъртъл, Маккарвър и Суейзи могат да свидетелстват, че са ходили
в къщата след обаждания на спешния телефон. Видели са пребита жена, която отказва да подаде жалба. Написали са
доклади, които Ози не може да намери. Някой, вероятно Коуфър, ги е задигнал, за да покрие следите.
— Порша?
— Не знам, Джейк. Това вече е заведено като доказателство, а в момента нямам доверие на ченгетата. Може да
изтърсят нещо, което не очакваме.
— Безупречен инстинкт — похвали я Лушън. — Зарежи ги, не можеш да им вярваш на свидетелското място.
— Карла?
— Аз ли? Аз съм обикновена учителка.
— Тогава се престори на съдебен заседател. Чу всяка дума от показанията.
— Ти вече доказа, че е имало домашно насилие, Джейк. Защо да се повтаряш? Достатъчно беше заседателите да
видят снимката на лицето на Джоузи. Една такава снимка струва колкото хиляда думи. Откажи се.
Джейк ѝ се усмихна, после погледна към Хари Рекс.
— А ти?
— В момента тия типове се срещат с Дайър, който се опитва да измисли начин да спаси обвинението. Аз не
бих им се доверил. Ако не ти трябват, не ги призовавай.
— Лушън?
— Джейк, сега позицията ти е по-силна от всякога. В този списък няма свидетел, способен да я укрепи повече,
но всеки от тях би могъл да я разклати.
— Значи защитата ще се оттегли, така ли?
Лушън кимна и всички се замислиха. Не бяха обсъждали стратегия, според която да се оттеглят само след двама
свидетели. Струваше им се плашещо. Защитата беше отбелязала доста точки, но имаше какво да добави. Отказът им
да призоват останалите си свидетели можеше да се възприеме като отстъпление.
Джейк погледна списъка и каза:
— Четиримата от Дог Хикман нататък са приятелите по чашка на Коуфър, които ще разкрият злепоставящи
подробности за последния му запой. Всички са призовани, киснат в съда, отсъстват от работа и ругаят. Либи?
— Сигурна съм, че ще опишат комична картинка, но нуждаем ли се от тях? Показанията на доктор Маджески
бяха много въздействащи. Три цяло и шест промила е число, което се запечата в паметта на съдебните заседатели,
няма да го забравят.
— Хари Рекс?
— Съгласен съм. Не можеш да отгатнеш какво ще кажат. Четох резюметата ти. Тези типове са глуповати и се
страхуват да не ги уличат в нещо. Освен това съчувстват на семейството. На твое място не бих ги закачал.
Джейк огледа списъка.
— Свършват ни патроните — промърмори под носа си.
— Не ти трябват повече патрони — увери го Лушън.
— Доктор Кристина Рукър. Тя прегледа Дрю четири дни след стрелбата. Чели сте доклада ѝ. Готова е да
свидетелства за преживяната от него травма и че е развалина в емоционално и психическо отношение. Прекарах с
нея часове, ще бъде впечатляваща свидетелка. Либи?
— Не знам. За нея още не мога да реша.
— Лушън?
— Има един огромен проблем…
— И той е, че след като повдигне въпроса за психическото състояние на Дрю — прекъсна го Джейк, — Дайър
ще може да призове цяла армия психиатри от Уитфийлд, които да опровергаят нашата свидетелка и да обявят Дрю
за напълно здрав — и сега, и на двайсет и пети март. Дайър има трима такива в списъка си и ние ги проучихме.
Винаги свидетелстват в полза на щата. Те са щатски служители, мамка му.
Лушън се усмихна и каза:
— Именно. Не можеш да спечелиш тази битка, затова не я започвай.
— Някой друг? — Джейк спря поглед на всеки от присъстващите. — Карла, ти си съдебен заседател.
— О, аз не съм безпристрастна.
— Според теб колко от дванайсетте в момента са склонни да осъдят Дрю?
— Няколко души, но не всички.
— Порша?
— Съгласна съм.
— Либи?
— Не се славя с добри прогнози по отношение на присъдите, но не виждам нито осъдителна, нито
оправдателна присъда.
— Лушън?
Той пийна глътка вода и се изправи, за да си изпъне гърба. Отиде до другия край на стаята, обърна се и каза:
— Показанията на това момиче бяха най-драматичното нещо, което съм виждал в съдебна зала. Надминаха
заключителната ти пледоария на процеса срещу Хейли. Ако призовеш още свидетели, Дайър ще оспори показанията
им чрез своите свидетели. Ще мине време, спомените ще започнат да избледняват, драматичното въздействие ще
отслабне. А ти искаш съдебните заседатели да се приберат у дома довечера и да мислят за Кийра — за младата
бременна Кийра, а не за някакви пияндета, които се наливат с долнопробна контрабанда, нито за изтупан психиатър
с претенциозен изказ или за помощник-шерифи, които се мъчат да спасят от пълен позор загиналия си колега.
Притиснал си Дайър до стената, Джейк, не допускай грешката да отслабиш хватката.
Стаята притихна, докато всички претегляха чутото. След малко Джейк попита:
— Някой да не е съгласен?
Спогледаха се, но никой не се обади.
— Ако се оттеглим — каза накрая Джейк, — край с обвинението, защото няма да има какво да опровергава.
Дайър ще бъде изненадан. Ще преминем направо към указанията за съдебните заседатели, с които сме готови, а той
не е. След това е ред на заключителните пледоарии, а допускам, че той и за това ме е готов. Ранното ни оттегляне е
нова клопка за него.
— Харесва ми! — възкликна Хари Рекс.
— Но почтено ли е? — попита Карла.
— На този етап всичко е почтено — отговори през смях Хари Рекс.
— Да, скъпа, напълно. Всяка от страните има право да приключи, без да предупреждава другата.
Лушън седна и Джейк дълго се взира в него. Другите чакаха, дояждаха чипса, допиваха чая си и гадаеха какъв
ще е следващият му ход. Накрая той попита:
— Ами Дрю? Бихте ли го призовали?
— Никога! — отсече Хари Рекс.
— Прекарах доста време с него. Ще се справи.
— Дайър ще го изяде с парцалите, защото е виновен, Джейк. Дръпнал е проклетия спусък.
— И той няма да го отрече. Но също като сестра си има какво да каже на Дайър. Така де, фразата „Мен ме
изнасилваше полицията“ ще влезе в историята. Лушън?
— Рядко изправям обвиняем на свидетелското място, но това хлапе изглежда толкова дребно, толкова
безвредно. Ти решаваш, Джейк. Аз изобщо не го познавам.
— Бяхме заедно много часове и смятам, че е готов — обади се Карла. — Може да разкаже въздействаща
история. Той е малко момче, водило труден живот. Според мен повечето съдебни заседатели ще проявят милост.
— Съгласна съм — тихо се обади Либи.
След това Джейк погледна часовника си и каза:
— Имаме предостатъчно време. Хайде да си починем. С Карла трябва да се поразходим с колата. Закривам
събранието.
Съдия Нуз изпрати своя пристав да предаде на Ози да доведе при него семейство Коуфър, когато се върнат в
съда. В два без петнайсет Ърл, Джанет, Бари и Сесил влязоха в празната и малко по-прохладна съдебна зала, където
не завариха съдията на обичайното му място, а в ложата на съдебните заседатели, където се поклащаше на удобния
стол. До него беше приставът. Ози поведе семейството и всички спряха пред съдията.
Ърл изглеждаше гневен и войнствено настроен. Джанет беше напълно съсипана и сякаш се беше отказала от
борбата.
— Вие нарушихте реда в моята съдебна зала, което е неприемливо — строго каза Нуз.
— Просто ни дойде до гуша от скапаните лъжи, господин съдия — отговори Ърл, готов за битка.
Нуз размаха кривия си показалец и каза:
— Внимавайте какви ги говорите, господине. Тревожи ме вашето поведение. Предизвикахте суматоха, наложи
се да ви изведат от залата и отправихте заплаха към адвоката. Мога да ви арестувам за неуважение към съда. Давате
ли си сметка?
Раменете на Ърл увиснаха, напереността му се стопи. Той беше приел поканата на съдията за среща, защото
искаше да му каже едно-друго, но и през ум не му минаваше, че може да влезе в ареста.
— Ето как стоят нещата — продължи Нуз. — Искате ли да присъствате като зрители до края на процеса?
Четиримата кимнаха. Джанет отново избърса бузите си.
— Добре. Третият ред зад прокурора ще бъде запазен за вас. Господин Коуфър, искам вие да седнете до
пътеката. Да не съм чул гък, защото, ако пак осуетите процедурите, този път ще има последици. Ясно ли е?
— Ясно — промърмори Ърл.
— Да, господине — изръмжа Бари.
Джанет само попи очите си.
— Добре, договорихме се. — Нуз се поотпусна. Трудното беше минало. — Моля да ми позволите да кажа
следното: много съжалявам за загубата ви и се моля за вас, откакто научих новината. Не би трябвало родителите да
погребват децата си. Срещнах се със сина ви за кратко в съда в Клантън, затова не мога да твърдя, че ми е бил
приятел, но ми се стори симпатичен младеж. Искрено ви съчувствам, защото в хода на процеса чувате ужасни неща
за него. Не се съмнявам колко е болезнено. Не можем да подменяме фактите обаче, нито обвиненията. Съдебните
процеси често са хаотични и неприятни, за което ви се извинявам.
Не знаеха как да отговорят, а и не бяха хора, които просто ще кажат „Благодаря“.
* * *
Джейк и Карла тъкмо се измъкваха през задния вход на съда, когато изневиделица изникна Дюма Лий и каза:
— Здрасти, Джейк, имаш ли време за един въпрос?
— Здравей, Дюма — поздрави вежливо Джейк. Познаваха се от десет години, пък и човекът просто си вършеше
работата. — Извинявай, но не мога да говоря. Съдия Нуз предупреди и мен, и прокурора да запазим мълчание.
— Официално ли?
— Неофициално, в неговия кабинет.
— Ще свидетелства ли клиентът ти?
— Без коментар. Моля те, Дюма.
В сутрешния брой на „Форд Каунти Таймс“ съдебният процес беше най-важната новина. Цялата първа
страница беше със снимки: Джейк влиза в съда, Дайър прави същото, обвиняемият излиза от патрулката със сако и
вратовръзка, надлежно окован. Дюма беше написал две дълги статии: едната за извършеното престъпление и за
всички замесени, другата за избора на съдебни заседатели. За да злепостави съседния окръг, редакторът беше
избрал много лоша снимка на стария съд. Надписът отдолу го описваше като „построен през миналия век и крайно
нуждаещ се от ремонт“.
— По-късно, Дюма — каза Джейк и поведе Карла навън.
Новинарските микробуси си бяха тръгнали. Във вторник в ежедневника на Тюпълоу имаше само кратка статия
на първа страница. В Джаксън бяха пуснали същата статия на трета страница. От Мемфис не проявяваха интерес.
48
Когато приставът призова за ред в залата, вътре беше с пет-шест градуса по-хладно от преди и не толкова
влажно. Съдия Нуз отново разреши на адвокатите да си съблекат саката, но те не го направиха. Нуз погледна към
Джейк и каза:
— Призовете следващия си свидетел.
Джейк се изправи и отговори:
— Господин съдия, защитата призовава Дрю Гамбъл.
Неочакваният ход предизвика шушукане сред зрителите. Дайър изгледа Джейк подозрително.
Дрю се изправи и тръгна към съдебната стенографка, положи клетва и седна на свидетелското място. Учуди се
колко различно изглежда всичко от тук. Джейк го беше предупредил, че отначало ще се смути, като види вперените
погледи на толкова много възрастни. Писмените му инструкции гласяха: „Гледай мен, Дрю. Непрекъснато ме гледай
в очите. Не поглеждай към съдебните заседатели. Не поглеждай към майка си и сестра си. Не поглеждай другите
адвокати и прокурорите, нито зрителите. Всички ще са заболи очи в теб, затова просто не им обръщай внимание. Не
се усмихвай, не се мръщи. Не говори нито много високо, нито много тихо. Ще започнем с няколко лесни въпроса и
ще се отпуснеш. Нямаш навика да казваш «Да, господине» и «Не, господине», но ИСКАМ ДА ГО ПРАВИШ ВСЕКИ
ПЪТ, докато си на свидетелското място. Започни да се упражняваш сега с мен и с всички надзиратели“.
Късно вечерта в килията Джейк беше научил Дрю как да седи и да не мърда ръцете си, да говори на
петнайсетина сантиметра от микрофона, да не се мръщи, когато въпросът го обърква, как да реагира, когато му
говори съдията, да не прави нищо, ако защитата и обвинението спорят. Упражняваха се с часове.
Лесните въпроси и отговори наистина поуспокоиха Дрю, но той и бездруго, необяснимо защо, не се чувстваше
напрегнат. Ден и половина беше седял между адвокатите си и беше гледал върволицата от свидетели. Наблюдаваше
ги много внимателно, изпълнявайки указанията на Джейк. Някои се представиха добре, други не. Кийра беше
видимо уплашена, но страхът ѝ въздейства на заседателите.
Само от наблюденията си Дрю беше научил много неща за даването на свидетелски показания.
Не, не познава баща си, нито баба си и дядо си. Не познава чичовците и братовчедите си.
— Дрю, колко пъти са те арестували? — попита Джейк.
Странен въпрос. Присъдите на непълнолетните бяха поверителни. Обвинението със сигурност не можеше да ги
спомене, но също като при Джоузи Джейк искаше прозрачност, особено когато тя беше в полза на защитата.
— Два пъти.
— На колко години беше първият път?
— На дванайсет.
— Какво се случи?
— С един приятел, Дани Рос, откраднахме две колела и ни спипаха.
— Защо ги откраднахте?
— Защото си нямахме наши.
— Ясно. А какво стана, като ви хванаха?
— Отидохме на съд, признаха ни за виновни и наистина бяхме. Мен ме изпратиха в изправителен дом за четири
месеца.
— Къде беше този дом?
— В Арканзас.
— По това време ти къде живееше?
— Живеех в колата, господине.
— С майка си и сестра си, така ли?
— Да, господине. — Джейк кимна, за да го подкани да продължи. Дрю каза: — Мама нямаше нищо против да
отида в изправителния дом, защото поне щяха да ме хранят.
Дайър се изправи и каза:
— Възразявам, господин съдия. Няма връзка. Този процес е за предумишлено убийство, не за кражбата на
велосипед.
— Приема се. Продължете, господин Бриганс.
— Добре, господин съдия.
Само че Дайър не поиска отговорът да бъде заличен от протокола. А съдебните заседатели чуха, че децата са
били бездомни и гладни.
— Защо те арестуваха втория път? — попита Джейк.
— Когато бях на тринайсет, ме спипаха с марихуана.
— Опитваше се да я продадеш ли?
— Не, господине. Не беше много.
— Какво се случи?
— Изпратиха ме на същото място за три месеца.
— Сега вземаш ли наркотици?
— Не, господине.
— Употребяваш ли алкохол?
— Не, господине.
— Имал ли си проблеми със закона през последните три години?
— Не, господине, само онези два пъти.
— Добре, да поговорим за сегашния случай. Кога видя за пръв път Стюарт Коуфър?
— В деня, когато се нанесохме в къщата. Не помня точно кога беше.
— Как се отнасяше той към теб в началото?
— Ами не се чувствахме добре дошли. Къщата беше негова и той имаше всякакви правила, някои просто си ги
измисляше на момента. Караше ни да вършим много неща. Никога не се държеше добре с нас и веднага разбрахме,
че не ни иска в къщата. Затова с Кийра гледахме да не му се пречкаме пред очите. Не искаше да седим на масата,
докато той се храни, затова ядяхме горе или отвън.
— А къде се хранеше майка ви?
— С него. Ама те от самото начало много се караха. Мама искаше да бъдем истинско семейство, да правим
заедно разни работи. Да вечеряме, да ходим на църква, такива неща, но Стю не можеше да ни понася. Не ни искаше.
Никой никога не ни е искал.
Идеално, помисли си Джейк, при това без възражение от Дайър. На него сигурно му идеше да скочи и да кресне
против преднамерените въпроси, но съдебните заседатели слушаха като омагьосани и щяха да се настроят срещу
него.
— Стюарт Коуфър малтретираше ли те физически?
Дрю замълча, видимо объркан.
— Какво имате предвид?
— Удрял ли те е?
— О, да, шамаросвал ме е няколко пъти.
— Помниш ли първия път?
— Да, господине.
— Какво се случи?
— Стю ме попита дали искам да идем за риба, пък на мен не ми се ходеше, защото не го харесвах и той не ме
харесваше. Само че мама все го караше да прави нещо с мен, нали разбирате, като истински баща: да ми подава
топката, да ходим на риболов, да се забавляваме. Затова той извади лодката си и отидохме на езерото. Веднага
започна да пие бира, а това винаги беше лош знак. Бяхме насред езерото, когато клъвна една голяма риба и се опита
да избяга. Аз се сепнах и не стисках въдицата достатъчно силно, пръчката и макарата изхвърчаха и потънаха в
езерото. Стю откачи. Започна да проклина като бесен и ми удари два шамара. Много силно. Не беше на себе си,
крещеше, ругаеше и повтаряше, че въдицата му струва повече от сто долара и аз трябва да му върна парите. Страх ме
беше, че ще ме събори от лодката. Толкова се вбеси, че запали мотора, изхвърча до рампата, издърпа лодката от
водата и докато се прибирахме, не спираше да ме проклина. Беше много неприятен, особено като се напиеше.
Дайър най-сетне се изправи и каза:
— Възразявам, господин съдия. Не съм сигурен какво точно става тук, но това е пряк разпит, а свидетелят е
оставен да дърдори до безкрай.
Нуз свали очилата си и захапа една лула.
— Съгласен съм, господин Дайър, но показанията въпреки това ще бъдат чути. Позволявам на свидетеля да
говори.
— Благодаря, господин съдия — каза Джейк. — Дрю, какво стана, докато се връщахте с колата от езерото?
— Когато наближихме къщата, той ме погледна и видя, че окото ми е подуто от шамарите. Нареди ми да кажа
на мама, че съм се подхлъзнал и съм паднал, докато сме товарели лодката.
— Възразявам. Чужди думи — изправи се Дайър.
— Отхвърля се. Продължете.
Джейк беше инструктирал Дрю да заговори веднага щом чуе съдията да казва: „Продължете“.
— После той заплаши да ме убие — каза Дрю.
— За пръв път ли те заплашваше?
— Да, господине. Каза, че ще убие мен и Кийра, ако кажем на мама.
— Той подлагаше ли Кийра на физически тормоз?
— Е, вече знам, че да.
— Дрю, преди Стюарт Коуфър да умре, ти знаеше ли, че той изнасилва сестра ти?
— Не, господине, тя не ми беше казала.
Джейк направи пауза и прегледа бележките си. Съдебната зала беше смълчана, бръмчаха само климатиците.
Той застана зад катедрата и попита:
— Дрю, вие с Кийра страхувахте ли се от Стюарт Коуфър?
— Да, господине.
— Защо?
— Беше избухлив грубиян и ставаше зъл, когато се напиеше. Имаше много оръжия, освен това беше помощник-
шериф и обичаше да се хвали, че ще му се размине всичко, включително убийство. После започна да бие мама и
положението страшно се влоши…
Гласът на Дрю пресекна и той наведе глава. Неочаквано се разплака и целият се разтрепери. Мъчителният миг
отмина пред вперените в него погледи.
— Да поговорим за нощта, когато Стюарт е умрял — каза Джейк.
Дрю си пое дъх и изтри бузи с ръкава на сакото си. Двамата с Кийра бяха подготвени толкова обстойно, че
разказите им съвпадаха идеално до критичния момент, когато бяха намерили майка си в безсъзнание и я бяха
помислили за мъртва. След това в главите им било мъгла, не помнели точно какво са правили или казали. И двамата
плачели, на моменти истерично. Дрю помнеше, че обикалял къщата, гледал Стюарт на леглото, гледал как Кийра
прегръща Джоузи в кухнята, слушал как я умолява да се съживи и надничал през прозореца в очакване да пристигне
помощ.
И после чул нещо. Кашлица или някакво сумтене и скърцане на пружините на матрака. Стюарт се размърдал, а
ако станел, както се случило месец по-рано, щял отново да изпадне в ярост и вероятно да ги убие.
— Отидох в спалнята… той още беше на леглото.
— Беше ли се раздвижил? — попита Джейк.
— Да. Дясната му ръка вече беше върху гърдите. И не хъркаше. Знаех, че всеки момент ще се надигне. Затова
взех пистолета му от шкафчето, където винаги го държеше, и го изнесох от стаята.
— Защо взе пистолета му?
— Не знам. Може би от страх, че ще го използва.
— Какво направи с пистолета?
— Не знам. Върнах се до прозореца и постоях там още малко, просто чаках сини или чернени светлини, чаках
някой да дойде да ни помогне.
— Оръжието познато ли ти беше?
— Да, господине. Веднъж Стюарт ме заведе в гората зад къщата, за да постреляме. Със същия глок, служебното
му оръжие.
— Ти колко пъти стреля тогава?
— Три-четири. Той беше сложил мишена върху няколко бали сено. Не уцелих и Стюарт ми се присмя, нарече ме
женчо и разни други работи.
Джейк посочи веществено доказателство номер едно върху масата.
— Това ли е пистолетът, Дрю?
— Така мисля. Прилича на него.
— Значи ти стоеше до прозореца, чакаше и държеше пистолета. Какво се случи после?
Дрю погледна Джейк и отговори:
— Помня, че чувах Кийра, помня и че бях уплашен. Знаех, че той ще стане, че ще ни нападне, затова отидох в
спалнята. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах пистолета. После го насочих към главата му.
Гласът му пресекна и той изтри очи.
— Помниш ли как натисна спусъка, Дрю? — попита Джейк.
Момчето поклати глава.
— Не, не помпя. Не казвам, че не съм го направил, казвам само, че не помня. Помня, че затворих очи, помня
колко силно трепереше пистолетът, помня и звука.
— Помниш ли как си оставил пистолета?
— Не.
— Помниш ли да си казал на Кийра, че си застрелял Стюарт?
— Не.
— А какво помпиш, Дрю?
— Първото, което помня, е, че седях в патрулката с белезници, летяхме по пътя, а аз се чудех какво правя там и
къде отивам.
— Кийра беше ли с теб?
— Не помня.
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
Лоуел Дайър изобщо не беше допускал, че ще има шанс да подложи обвиняемия на кръстосан разпит. По време
на предварителните изслушвания Джейк винаги беше давал да се разбере, че Дрю няма да свидетелства. Освен това
повечето опитни адвокати не допускаха клиентите им да припарят до свидетелското място.
Дайър нямаше почти никакво време за подготовка, а притеснението му се подсилваше от факта, че Джоузи и
Кийра спечелиха повече точки от него по време на кръстосания разпит. Нямаше да му бъде от полза да нападне
свидетеля заради предишните му провинения. Дрю вече ги беше признал, освен това на кого му пукаше за
откраднато колело или за няколко грама марихуана?
Нападките към миналото на момчето щяха да доведат до обратен резултат, защото едва ли някой от съдебните
заседатели беше имал толкова тежко детство.
Дайър впери гневен поглед в обвиняемия.
— Господин Гамбъл, когато се нанесохте в къщата на Стюарт Коуфър, получихте своя стая, нали?
Нищо в рошавото хлапе не правеше уместно обръщението „господин“, но Дайър реши да опита. Прекалената
фамилиарност можеше да се възприеме като проява на слабост. Може би с това обръщение щеше да го направи да
изглежда малко по-възрастен.
— Да, господине.
— А сестра ви имаше своя стая срещу вашата, така ли?
— Да, господине.
— Имахте ли достатъчно храна?
— Да, господине.
— Имахте ли топла вода и чисти кърпи?
— Да, господине. Сами се перяхме.
— И ходехте на училище всеки ден?
— Да, господине, почти всеки ден.
— И понякога на църква?
— Да, господине.
— А преди да се настаните у Стюарт Коуфър, семейството ви е живеело в стара каравана, прав ли съм?
— Да, господине.
— От показанията на майка ви и сестра ви научихме, че преди това сте живеели в колата, били сте в
сиропиталище, при приемни родители и в изправителен дом. Някъде другаде?
Каква глупава грешка! На Джейк му идеше да се провикне: „Дай му да се разбере, Дрю!“.
— Да, господине. Живяхме под един мост за няколко месеца и по приюти за бездомни.
— Така. Искам да кажа, че къщата на Стюарт Коуфър е била най-хубавото място, където сте живели, така ли е?
Още една грешка. Твой ред е, Дрю.
— Не, господине. Някои от къщите на приемните родители бяха по-хубави, освен това там не ни биеха.
Дайър погледна към Нуз и каза:
— Господин съдия, моля да наредите на свидетеля да отговаря точно на въпроса, без излишни обяснения.
Нуз се замисли. Джейк стана и каза:
— Ако позволите, господин съдия. Колегата ми описа дома на Коуфър като „хубав“, без да поясни какво има
предвид. Предполагам, че дом, където едно дете е подложено на насилие и заплахи, не може да се определи като
„хубав“.
Нуз кимна и каза:
— Продължете, моля.
Дайър беше прекалено засегнат, за да продължи. Той отиде да се посъветва с Мъсгроув и двамата отново се
помъчиха да начертаят план. После кимна самодоволно, все едно са уточнили безупречна стратегия за разпит, и се
върна зад катедрата.
— Господин Гамбъл, казахте, струва ми се, че не сте харесвали Стюарт Коуфър и той не ви е харесвал. Така ли
е?
— Да, господине.
— Бихте ли казали, че мразехте Стюарт Коуфър?
— Така е, да, господине.
— Желаехте ли смъртта му?
— Не, господине. Исках само да се махнем от него. Омръзнало ми беше да бие мама, а на нас да раздава
плесници. Омръзнало ми беше от заплахите му.
— Значи го убихте, за да защитите майка си, сестра си и себе си?
— Не, господине. Тогава мислех, че майка ми е мъртва. Беше твърде късно да я защитавам.
— Значи го застреляхте, за да му отмъстите за убийството на майка ви, така ли?
— Не, господине, не помня да съм мислил за отмъщение. Много се разстроих, когато видях мама на пода.
Просто ме беше страх, че Стюарт ще нападне и нас, както беше правил преди.
Хайде, Дайър, налапай въдицата. Джейк гризеше върха на химикалката си.
— Преди ли? — попита Дайър, но се поправи. Не задавай въпрос, чийто отговор не знаеш. — Заличете това от
протокола. Не е ли вярно, господин Гамбъл, че вие преднамерено и съзнателно сте застреляли Стюарт Коуфър със
собствения му пистолет, с който сте умеели да си служите, защото той е биел майка ви?
— Не, господине.
— Не е ли вярно, господин Гамбъл, че преднамерено и съзнателно сте застреляли Стюарт Коуфър, защото е
насилвал сестра ви?
— Не, господине.
— Не е ли вярно, че преднамерено и съзнателно сте застреляли Стюарт Коуфър, защо то сте го ненавиждали и
сте се надявали след смъртта му къщата да остане за майка ви?
— Не, господине.
— Не е ли вярно, че сте се навели и сте приближили пистолета на сантиметри от главата му и че в този
решаващ момент Стюарт Коуфър е спял дълбоко?
— Не знам дали е спял дълбоко. Знам, че мърдаше, защото го чух. Страх ме беше да не стане и да се развилнее
отново. Затова го направих. За да предпазя близките си.
— Видели сте го да спи в собственото му легло, взели сте собствения му пистолет, доближили сте го до лявото
му слепоочие и сте дръпнали спусъка, нали, господин Гамбъл?
— Сигурно съм го направил. Не казвам, че не съм. Дори не съм сигурен, че изобщо съм разсъждавал в онзи
момент. Бях много уплашен и смятах, че той е убил майка ми.
— Но сте сгрешили, нали? Той не е убил майка ви. Тя седи ей там. — Дайър се обърна и посочи Джоузи на
първия ред.
Дрю събра целия си гняв и отговори:
— Но той със сигурност се опита да я убие. Тя беше на пода в безсъзнание. На нас ни изглеждаше мъртва,
господин Дайър.
— Но не е била.
— Той толкова пъти заплашваше да убие нея и нас. Помислих, че това е краят.
— Преди това хрумвало ли ви е да убиете Стюарт Коуфър?
— Не, никога не съм мислил да убивам никого. Нямам оръжие и не обичам да се бия. Исках само да се махнем
от тази къща, преди той да ни нарани. Предпочитах пак да живеем в колата, отколкото със Стюарт.
Отново реплика на Джейк, поднесена безупречно.
— Значи не сте участвали в сбивания, докато сте лежали в затвора?
— Не съм бил в затвора, господине, а в изправителен дом. Затворът е за възрастните. Би трябвало да го знаете.
Нуз се приведе напред и каза:
— Въздържайте се от коментар, господин Гамбъл.
— Да, господине. Извинете, господин Дайър.
— Никога не сте участвали в сбивания, така ли?
— Не никога, всеки е участвал. Непрекъснато се случва.
Дайър тъпчеше на едно място и бавно потъваше. Споровете с шестнайсетгодишно момче рядко даваха добър
резултат, а в онзи момент Дрю имаше преднина. Прокурорът погледна към съдийското място и каза:
— Нямам повече въпроси, господин съдия.
— Господин Бриганс?
— И аз нямам, господин съдия.
— Господин Гамбъл, свободен сте. Върнете се на масата на защитата. Господин Бриганс, призовете следващия
си свидетел.
Джейк оповести силно и звучно:
— Господин съдия, защитата няма повече свидетели.
Нуз трепна, видимо изненадан. Хари Рекс по-късно щеше да им разкаже, че Лоуел Дайър се е облещил изумено
срещу Мъсгроув.
Прокурорът и адвокатът се приближиха към съдийската маса. Нуз избута микрофона и попита:
— Какво става, Джейк?
Той сви рамене и отговори:
— Приключихме. Нямаме повече свидетели.
— В списъка ти фигурират поне десет.
— Не ми трябват, господин съдия.
— Хм, решението ми се струва малко внезапно. Господин Дайър? Свидетели за опровержение?
— Не, господин съдия. След като защитата е приключила, ние също приключваме.
Нуз погледна часовника си и каза:
— Това е дело за углавно престъпление. Указанията към съдебните заседатели ще отнемат доста време, а не
бива да бързаме. Ще прекратя заседанието до утре сутринта в девет. Елате в кабинета ми след петнайсет минути да
уточним указанията.
49
Лушън покани екипа в дома си на вечеря. И дума не можеше да става за отказ. Сали вече я нямаше, а той не
притежаваше никакви кулинарни умения, затова се налагаше да разчита на Клод да приготви сандвичи с риба, печен
фасул, сладко зеле и домати. Клод притежаваше единствения ресторант за чернокожи в центъра на Клантън и
Джейк обядваше там почти всеки петък заедно с още няколко бели либерали от града. Когато заведението отвори
преди трийсетина години, Лушън Уилбанкс го посещаваше почти всекидневно и настояваше да сяда до прозореца, за
да го виждат всички бели минувачи. Двамата с Клод имаха дълго и колоритно приятелство.
Лушън не умееше да готви, но със сигурност умееше да прави коктейли. Поднесе ги на предната веранда и
насърчаваше гостите да се настанят на плетените столове, докато денят преваляше. Карла беше успяла да намери
детегледачка в последния момент, защото рядко вечеряше в дома на Лушън и не искаше да пропусне тази
възможност. Порша беше не по-малко заинтригувана, но наистина копнееше да се прибере у дома и да се наспи.
Само Хари Рекс се извини, защото неговите калени в битки секретарки заплашвали с бунт.
Доктор Тейн Седжуик от „Бейлор“ току-що беше пристигнал в града, в случай че се наложеше да свидетелства в
последния момент. Либи го беше повикала предишния ден и му беше съобщила новината, че процесът се развива
по-бързо от очакваното. Езикът му се развърза след няколко глътки уиски.
— Попитах я дали ще има нужда от мен — каза той със силния си южняшки акцент. — И тя каза „не“. Не
очаквала присъда. Само Либи ли смята така?
— И аз не виждам осъдителна присъда — призна Лушън. — Не виждам и оправдателна.
— Поне четири от петте жени са на наша страна — отбеляза Либи. — Госпожа Сатърфийлд плака цял ден,
особено докато Кийра даваше показания.
— Тя беше ли убедителна? — попита Седжуик.
— Представа си нямаш — отговори Либи.
Въпросът предизвика подробен преразказ на епичното представяне на семейство Гамбъл в съда. Порша предаде
стряскащите показания на Кийра за бащата на детето ѝ. Лушън пък повтори през смях твърдението на Дрю, че е
живял в по-хубави приемни домове, където не го биели. Либи беше удивена от ловкостта с която Джейк беше
представил мизерните места, където беше живяло семейството. Вместо да изсипе всичко накуп върху съдебните
заседатели по време на встъпителната си реч, той предпазливо бе хвърлял бомба след бомба, за да засили
драматизма.
Джейк седеше до Карла на старо канапе, пиеше вино и слушаше различните гледни точки за онова, което той
самият беше видял и чул в съдебната зала. Не говореше много, защото мислите му витаеха около трудностите,
свързани със заключителната му пледоария. Тревожеше го внезапното прекратяване на показанията, но адвокатите
— Либи, Лушън и Хари Рекс — бяха убедени, че това е правилният ход. Беше изгубил съня си, докато преценяваше
дали да постави клиента си на свидетелското място, но младият Дрю не беше допуснал нито една грешка. Общо
взето, Джейк беше доволен от хода на делото до момента, но непрекъснато си напомняше, че клиентът му е
виновен, защото наистина е убил Стюарт Коуфър.
Когато се стъмни, се преместиха вътре и седнаха около красивата маса от тиково дърво. Къщата беше стара, но
обзавеждането беше модерно, с много стъкло, метал и чудати аксесоари. Стените бяха украсени с поразителна
колекция модерни произведения на изкуството, сякаш господарят на замъка беше отхвърлил всичко старо и
традиционно.
Въпросният господар се наслаждаваше на уискито си, Тейн също и скоро започнаха ветеранските истории —
дълги разкази за съдебни драми през годините и във всички тях разказвачът се проявяваше геройски. След като Тейн
разбра, че сигурно няма да имат нужда от него в четвъртък, той си наля още едно питие и явно се приготви за дълга
вечер.В десет и половина Джейк беше готов да си ляга. Двамата с Карла се извиниха и се прибраха. В два през нощта
той се събуди и не мигна повече.
Всички в залата се изправиха почти едновременно в израз на уважение към съдия Омар Нуз, който им махна и
ги покани да седнат. Поздрави присъстващите, подхвърли нещо за по-ниските температури, обърна се към съдебните
заседатели и попита сериозно дали някой се е опитвал да се свърже с тях по време на почивката. Те до един
поклатиха глави.
Омар Нуз беше водил повече от хиляда съдебни процеса и нито веднъж съдебен заседател не беше вдигнал
ръка, за да признае, че някой се е опитал да се свърже с него извън съда. Ако бе имало опит за контакт, той сигурно
беше свързан с плащане в брой — нещо, за което и бездруго никой не би желал да говори.
Съдията обясни, че следващият един час вероятно ще бъде най-скучната част от процеса, защото според закона
той трябва да даде указания на съдебните заседатели. Щял да прочете установените правни разпоредби и щатските
закони, които да обуславят обсъжданията им. Обясни, че е тяхно задължение да преценят доказателствата и да ги
приложат към закона, а също да приложат закона към фактите. Да слушат внимателно. Това било много важно.
Копия от указанията можели за удобство да намерят в стаята, в която ще заседават.
След като съвсем ги обърка, съдия Нуз започна да чете по микрофона. Страница след страница сухи,
многословни и зле написани законови разпоредби, които се опитваха да дефинират понятия като предумисъл,
убийство, предумишлено убийство, убийство на служител на закона, вина и оправдано убийство. Те слушаха
внимателно десетина минути, после погледите им започнаха да блуждаят. Някои полагаха неимоверни усилия да
попиват всяка дума. Други веднага разбраха, че при нужда могат и по-късно да прочетат тези указания.
Четиресет минути по-късно съдия Нуз изведнъж спря за всеобщо облекчение. Събра листовете, подреди ги,
усмихна се на съдебните заседатели, все едно беше свършил превъзходна работа, и заяви:
— А сега, госпожи и господа, двете страни ще имат възможност да изнесат заключителните си пледоарии.
Както винаги, първо ще говори обвинението. Господин Дайър?
Дайър се изправи целеустремено, закопча горното копче на светлосиньото си сако от крепон на райета,
приближи се към ложата на съдебните заседатели — катедрата вече не беше задължителна — и започна:
— Госпожи и господа съдебни заседатели, този процес почти приключи и протече по-ефикасно от очакваното.
Съдия Нуз е дал на всяка от страните по трийсет минути да обобщи нещата, но трийсет минути и са твърде много за
това дело. Наистина не е нужен половин час, за да ви убедя в нещо, което вие вече знаете. Не ни трябва толкова
време, за да решите, че обвиняемият Дрю Алън Гамбъл наистина е убил Стюарт Коуфър, служител на закона.
Страхотно начало, помисли си Джейк. Всяка аудитория — независимо дали дванайсет членно жури или две
хиляди юристи на конгрес — цени високо оратор, който обещава да бъде кратък.
— Да поговорим за убийството. Във вторник сутринта, когато започнахме, ви помолих да се запитате, докато
слушате свидетелите, дали в онзи ужасен момент Дрю Гамбъл е трябвало да натисне спусъка. Защо е натиснал
спусъка? При самозащита ли? За да предпази себе си, сестра си и майка си? Не, госпожи и господа, не е било при
самозащита. Било е неоправдано убийство. Било е хладнокръвно и предумишлено убийство. Но защитата охотно се
възползва от възможността да оклевети Стюарт Коуфър.
Джейк скочи на крака, вдигна двете си ръце и го прекъсна:
— Възразявам, господин съдия. Неприятно ми е, че се намесвам в заключителна пледоария, но е лъжа, че сме
оклеветили някого. Това е невярно твърдение. В протокола не е записано абсолютно нищо, което да показва, че
някой от свидетелите на обвинението или на защитата е излъгал.
Нуз, изглежда, беше подготвен за това прекъсване.
— Господин Дайър, ще ви помоля да се въздържате от употребата на думата „клевета“. Съдебните заседатели да
я пренебрегнат.
Дайър кимна намръщено, сякаш бе принуден да приеме разпореждане, с което не е съгласен.
— Добре, господин съдия — промърмори той. — Майката и двете деца подробно ви разказаха колко ужасен
човек е бил Стюарт Коуфър и аз няма да се връщам на това. Просто имайте предвид, че те, семейство Гамбъл, имат
основателни причини и мотиви да представят само едната страна на историята и на моменти да преувеличават.
Трагичната истина е, че Стюарт Коуфър не е тук, за да се защити. Затова нека не говорим за живота му. Вие не сте
тук, за да преценявате навиците му, проблемите му и неговите демони. Вашата работа е да прецените фактите,
свързани със смъртта му.
Дайър се приближи към масата с веществените доказателства и взе пистолета. Вдигна го и се обърна към
съдебните заседатели:
— По някое време в онази трагична нощ Дрю Гамбъл взел това оръжие, деветмилиметров пистолет „Глок“ с
петнайсет патрони в пълнителя, какъвто шериф Ози Уолс раздава на всичките си помощник-шерифи, и го понесъл
из къщата. В този момент Стюарт спял дълбоко на леглото си. Бил пиян, както знаем, но алкохолът го направил
безпомощен. Пиян човек, който спи дълбоко, без да е заплаха за никого. Дрю Гамбъл държал пистолета и знаел как
да го използва, защото Стюарт го бил научил да го зарежда, да се прицелва и да стреля. Трагична ирония на съдбата.
Сигурен съм, че сцената е била ужасна. Две уплашени деца и майка им в несвяст на пода. Минутите се нижели,
пистолетът бил у Дрю Гамбъл. Стюарт спял, не бил на този свят. Постъпило обаждане на спешния телефонен номер
и полицията вече пътувала към адреса.
По някое време Дрю Гамбъл взел решение да убие Стюарт Коуфър. Отишъл в спалнята, по някаква причина
затворил вратата, взел оръжието и приближил дулото на сантиметри от лявото слепоочие на жертвата. Защо
натиснал спусъка? Твърди, че се е чувствал застрашен да не би Стюарт да стане от леглото и да ги нарани, затова
трябвало да защити себе си и сестра си. Той иска да повярвате, че не е имал друг изход, освен да дръпне спусъка.
Дайър бавно се върна до масата с веществените доказателства и остави пистолета.
— Но защо тогава? Защо не е изчакал малко? Защо не е изчакал да види дали Стюарт ще стане? Дрю е бил
въоръжен и готов да отбранява себе си и сестра си, в случай че Стю някак се съвземе и ги нападне. Защо не е
изчакал пристигането на полицията?
Дайър застана пред съдебните заседатели и ги измери с поглед един след друг.
— В този момент Дрю не е бил принуден да натисне спусъка, госпожи и господа. Но го е направил. Направил
го е, защото е искал да убие Стюарт Коуфър. Искал е да отмъсти за случилото се с майка му. Искал е отмъщение за
ужасните неща, които им е причинявал Стюарт. А отмъщението означава предумисъл, следователно преднамерено
действие, целящо убийство.
Госпожи и господа, предумишленото убийство е углавно престъпление. Казахме достатъчно. Приканвам ви да
се оттеглите в стаята за обсъждания и да се върнете с истинска и справедлива присъда. Единствената, подходяща за
това престъпление. Осъдителна присъда за предумишленото убийство на Стюарт Коуфър. Благодаря ви.
Хубава пледоария. Добре замислена, право в целта, убедителна и кратка — истинска рядкост за прокурор в
толкова голямо дело. Нямаше нито един отегчен съдебен заседател. Всъщност всички попиваха всяка дума.
— Господин Бриганс.
Джейк се изправи и подхвърли бележника си върху катедрата. Усмихна се на съдебните заседатели и спря
поглед на всеки от тях. Половината го гледаха, другата половина бяха вперили поглед право напред.
— Не обвинявам прокурора, че ви помоли да омаловажите много от нещата, които чухте — започна той. — Със
сигурност не е приятно да се говори за малтретиране, изнасилване, домашно насилие. Това са грозни теми,
потискащо е да се обсъждат където и да било, особено в съдебна зала пред толкова много хора. Само че аз не съм
създал фактите, нито пък вие, нито който и да било друг, освен Стюарт Коуфър.
Обвинението се опитва да внуши, че тримата членове на семейство Гамбъл са склонни да преувеличават. Нима?
— Внезапно той извиси гневно глас. Посочи към Кийра на предния ред зад масата на защитата. — Виждате ли това
момиче там? Кийра Гамбъл, бременна в осмия месец от Стюарт Коуфър. Смятате ли, че тя преувеличава?
Джейк си пое дълбоко дъх и изчака гневът му да стихне.
— Когато обсъждате, погледнете снимката на Джоузи Гамбъл в болницата със счупена челюст, насинено лице и
подути очи и се запитайте дали тя преувеличава. Тримата не ви лъжат. Тъкмо обратното, те могат да разкажат още
много истории за ужаса от съжителството си със Стюарт Коуфър.
Какво се е случило със Стюарт? Какво се е случило с местното момче, което се записало в армията и искало да
направи кариера, преди да го уволнят? Какво се е случило с примерния млад помощник-шериф, известен със
смелостта си и със своето присъствие в общността? Как се е проявила тъмната му страна? Може би е преживял
нещо в армията? Може би напрежението от работата му се е отразило? Допускам, че никога няма да узнаем, но сме
единодушни, че загубата му е трагедия.
Неговата тъмна страна… Не можем да проумеем какво кара един мъж — едър, силен и смел полицай, бивш
войник — да удря и рита жена, която тежи петдесет и пет килограма, да ѝ чупи кости и зъби, да я поваля в
безсъзнание, а после да я заплашва, че ще я убие, ако каже на някого. Не можем да разберем защо Коуфър е
малтретирал физически и е заплашвал слабо малко момче като Дрю. Не можем да разберем как един мъж се
превръща в сексуален насилник и преследва четиринайсетгодишно момиче само защото му е подръка, само защото
живее в къщата му. Непонятно е и защо един човек се напива безпаметно отново и отново и изпада в
неконтролируем бяс. Не можем да разберем как един служител на закона, който трябва да проявява строгост към
пияните шофьори, е способен да се налива цял ден, да се докара до припадък, а после да се събуди и да реши, че
може да шофира. Три цяло и шест промила!
Джейк замълча и поклати глава, сякаш отвратен от грозотата на собствените си думи. Всички дванайсет
съдебни заседатели бяха вперили погледи в него и видимо се чувстваха неловко.
— Неговата къща. Къщата, която ще се превърне в истински ад за Джоузи и нейните деца. Къща, която те
копнеят да напуснат, но няма къде да отидат. Къща, която става по-ужасяваща с всеки следващ уикенд. Къща, която
прилича на буре с барут. Къща, която е толкова отвратителна, че децата на Джоузи я умоляват да се махнат час по-
скоро. Прокурорът иска от вас да пренебрегнете тези факти и вместо това да се съсредоточите над последните десет
секунди от живота на Стюарт. Господин Дайър намеква, че Дрю е трябвало да изчака. Да изчака. Да изчака какво?
Нямало кой да им помогне. Трябвало е да чакат пристигането на полицията. И тя наистина дошла, само че не им
помогнала. Принудени били да чакат седмици и месеци, надявайки се отчаяно, че Коуфър ще намери помощ и ще
овладее пиянството и изблиците си. Да треперят часове наред през онези дълги и страховити нощи, да чакат да се
появят фаровете на колата му, да видят дали той ще успее да влезе в къщата, за да започне неизбежната кавга. Били
принудени да чакат, и още как, но очакването ги приближавало към катастрофата.
Добре, съгласен съм. Да поговорим за последните десет секунди. Докато майка му лежала в безсъзнание,
докато сестра му я притискала в обятията си и я умолявала да се събуди, и докато Коуфър издавал някакви звуци в
спалнята, моят клиент изпитвал страх и се чувствал много застрашен. Страхувал се от тежко нараняване, дори от
смърт, не само за себе си, но и за сестра си, затова трябвало да предприеме нещо. Не е редно да вземаме онези
последни десет секунди и да ги анализираме тук, в съдебната зала, пет месеца след престъплението и откъснати от
ужаса на разигралата се сцена, и да твърдим, че е трябвало да се направи едно или друго. Никой от нас не знае и не
може да предскаже какво би направил в подобна ситуация. Просто не е възможно.
Знаем обаче, че ще направим и невъзможното, за да защитим себе си и любимите си хора. Клиентът ми е
направил точно това.
Джейк замълча и плъзна поглед из притихналата зала. Снижи глас и направи още една крачка към съдебните
заседатели.
— Джоузи и децата ѝ са водели хаотичен живот. Тя съвсем откровено призна грешките си, би дала всичко да
можеше да се върне и да поправи нещата. Никак не им е вървяло. И ето докъде са стигнали. Дрю се бори за живота
си. Кийра е бременна, след като е била многократно изнасилвана. Какво бъдеще ги очаква? Госпожи и господа, моля
ви да проявите малко състрадание. Когато приключим, аз и вие ще се приберем у дома и ще продължим да живеем
живота си, а с течение на времето този съдебен процес ще се превърне в блед спомен. Те обаче няма да имат този
късмет. Моля ви за съчувствие, за разбиране, за милост, за да може това окаяно малко семейство — Дрю, Кийра и
Джоузи — да получи шанс да изгради наново живота си. Умолявам ви да обявите Дрю Алън Гамбъл за невинен.
Благодаря.
* * *
Когато съдебните заседатели се оттеглиха, съдия Нуз каза:
— Обявявам почивка до два часа, когато ще се съберем отново тук и ще видим докъде е стигнало обсъждането.
— Удари с чукчето и изчезна.
Джейк отиде да се ръкува с Дайър и Мъсгроув и ги поздрави за добре свършената работа. Повечето зрители вече
бяха излезли от залата, но някои бяха останали сякаш в очакване на бърза присъда. Семейство Коуфър не помръдваха
от местата си и си шушукаха помежду си. Трима помощник-шерифи отведоха Дрю във временната му килия —
заседателната зала на настоятелите на окръг Ван Бюрън.
Майката на Морис Финли живееше в семейната ферма във вътрешността на окръга, на петнайсетина километра
от съда. Той покани там екипа на защитата на приятен обяд в сенчестия двор, насред прекрасни пасища. Госпожа
Финли беше овдовяла неотдавна и живееше сама, затова посрещна с огромно удоволствие възможността да устрои
угощение за Морис и приятелите му.
Докато ядяха салати и печено пиле и пиеха студен чай, всички анализираха заключителните пледоарии и
съпоставяха впечатленията си от израженията и езика на тялото на съдебните заседатели. Хари Рекс се нахрани
бързо и тръгна към кантората си в Клантън, но Лушън остана. Нямаше друга работа и искаше да чуе присъдата.
— Няма да стигнат до единодушно решение — не спираше да повтаря той.
Джейк не можеше да сложи нито залък в устата си, беше изтощен. Съдебният процес е огромен стрес, но той е
нищо в сравнение с очакването съдебните заседатели да вземат решение.
50
Първият сблъсък беше словесен, макар че след още няколко гневни думи лесно можеше да прерасне в юмручен
бой. Избухна по обед, когато Карпентър, съдебен заседател номер пет, един от най-проблемните за защитата,
продължи да настоява агресивно да го изберат за председател. Обсъждането беше започнало преди по-малко от час,
но Карпентър беше взел думата и не беше спрял да дрънка почти през цялото време. На другите единайсет души
вече им беше омръзнало от него. Дванайсетимата седяха около дългата маса, хранеха се бързо, преглъщаха с усилие
големи залци и не бяха сигурни какво да предприемат, за да се облекчи осезаемото напрежение.
— Е, някой друг иска ли да стане председател? — попита Карпентър. — Ако никой не иска, ще се нагърбя с
тази работа.
— Според мен не бива ти да ставаш председател, защото не си безпристрастен — каза Джоуи Кепнър.
— Друг път! — гласеше резкият отговор от отсрещния край на масата.
— Не си.
— Ти пък за кого се имаш, по дяволите? — попита на висок глас Карпентър.
— Очевидно е, че вече си решил.
— Не съм.
— Решил си още от понеделник — обади се Луиз Сатърфийлд.
— Не е вярно!
— Чухме какво каза за момичето — напомни му Джоуи.
— Е, и? Ако толкова искаш, ти стани председател, ама аз няма да гласувам за теб.
— А аз няма да гласувам за теб! — сопна се Джоуи. — Не би трябвало дори да си в журито.
Отвън двамата пристави, на които бяха поверени съдебните заседатели, се спогледаха. Ясно чуваха високите
гласове, а спорът като че ли се ожесточаваше. Отвориха, влязоха бързо вътре и веднага се възцари тишина.
— Имате ли нужда от нещо? — попита единият пристав.
— Не, добре сме — отговори Карпентър.
— Защо говориш от името на всички? — попита Джоуи. — Просто така си се самоназначил за наш говорител.
Бих искал още едно кафе, господине.
— Разбира се — отговори приставът. — Нещо друго?
Карпентър изгледа Джоуи с неприязън. Хранеха се мълчаливо, докато им поднасяха кафето. Когато приставите
излязоха, Реджина Елмор, съдебен заседател номер шест, трийсет и осем годишна домакиня от Честър, каза:
— Добре, очертава се поредното мъжко съперничество. Аз с удоволствие ще стана председател, ако така
положението ще се успокои.
— Добре, имаш гласа ми — каза Джоуи. — Хайде да вземем единодушно решение.
Карпентър сви рамене и каза:
— Все тая.
Единият пристав остана пред вратата, а другият отиде да докладва на съдия Нуз.
Един час по-късно отново си крещяха. Гневен мъжки глас се закани:
— Ще ти сритам задника, когато това приключи!
Друг отговори:
— Какво чакаш? Направи го още сега!
Приставите почукаха силно, влязоха и завариха Карпентър прав от едната страна на масата, а двама мъже се
опитваха да го обуздаят. От другата страна Джоуи Кепнър също се беше изправил с пламнало лице и готов за бой.
Двамата се поуспокоиха и седнаха.
Напрежението в стаята беше толкова нагнетено, че приставите побързаха да си тръгнат. И отново докладваха на
съдия Нуз.
В два следобед юристите и зрителите отново се събраха. Въведоха обвиняемия. Един пристав прошепна на
Джейк и Дайър, че съдията ги вика в кабинета си, само тях двамата.
Нуз седеше на заседателната маса без тогата си и пушеше лула. Изглеждаше разтревожен, когато махна на
прокурора и адвоката да седнат. Първите му думи бяха музика за ушите на Джейк:
— Господа, изглежда, е избухнала война сред съдебните заседатели. Само за три часа приставите вече два пъти
са ги разтървавали. Опасявам се, че това не вещае нищо хубаво за процеса.
Раменете на Дайър увиснаха, а Джейк се постара да сдържи усмивката си. И двамата замълчаха, защото не бяха
поканени да говорят.
— Ще предприема нещо, което съм правил само веднъж през дългогодишната си съдийска практика —
продължи Нуз. — Върховният съд се понамръщи, но не го отмени.
Съдебната стенографка почука и влезе, следвана от един пристав и от Реджина Елмор.
— Госпожо Елмор, доколкото разбрах, сте избрана за председател.
— Да, господине.
— Добре. Това е неофициален разговор, но искам да се протоколира за всеки случай. Господин Дайър и
господин Бриганс няма да имат право да говорят, което ще е много мъчително за тях.
Всички се подсмихнаха. Ха-ха, много умно. Реджина изглеждаше притеснена и неуверена.
— Не искам да назовавате имена и да споделяте с нас мнението си за делото и за нагласата на съдебните
заседатели, но знам, че помежду ви е възникнал конфликт и се чувствам длъжен да се намеся. Напредвате ли?
— Не, господине.
— Защо?
Тя погледна към Нуз, после към Джейк и накрая към Дайър. Преглътна измъчено и попита:
— Без да използвам имена, така ли?
— Точно така.
— Добре. Един от мъжете изобщо не би трябвало да е член на журито. Ще се върна на нещо, което той каза
вчера. Може ли?
— Да, продължете.
— След като Кийра свидетелства вчера сутринта, докато обядвахме, този човек направи нецензурен коментар
пред друг съдебен заседател. Те някак се сдушиха. Уверявам ви, господин съдия, чухме предупрежденията ви и не
сме обсъждали делото… до вчера.
— Какво гласеше нецензурният коментар?
— Отнасяше се за Кийра. Той каза, че сигурно Коуфър не е бащата, защото момичето най-вероятно е започнало
да вдига краката, извинете ме за израза, още дванайсетгодишна, като майка си. Другият заседател се изсмя. Повечето
от нас не. Чух коментара и се ужасих. Почти незабавно Джоуи… О, извинете, споменах името му. Съжалявам,
господин съдия.
— Няма нищо. Продължавайте.
— Джоуи се възмути от този коментар и му го каза. Заяви, че не трябва да обсъждаме делото, и двамата спориха
няколко минути. Беше доста напрегнато. Никой не отстъпваше. А днес веднага щом се оттеглихме в стаята, този
човек се опита да се наложи, искаше да стане председател и настояваше да гласуваме незабавно. Ясно е, че иска да
признаем момчето за виновно и да наложим смъртно наказание. Иска да го обесят незабавно.
Джейк и Дайър я слушаха смаяно. За пръв път чуваха съдебен заседател да разказва обсъжданията, преди да е
взето решение. Да чуеш разказ от първа ръка за случващото се в стаята на журито беше направо невероятно.
Разбира се, Джейк остана по-доволен от разказа ѝ, отколкото Дайър.
— Аз лично смятам, че той не би трябвало изобщо да е съдебен заседател — продължи жената. — Той е
грубиян и се опитва да ни сплаши, особено жените, затова двамата с Джоуи все се карат. Този човек се отнася
оскърбително, вулгарно и презрително към всеки аргумент, с който не е съгласен. Според мен той не подхожда към
задълженията си на съдебен заседател безпристрастно и открито.
Нуз не можеше да отстрани член на журито, докато той не се провини, а често се случваше някой да се закълне,
че е безпристрастен, макар тайно да е предубеден.
— Благодаря ви, госпожо Елмор. Според вас възможно ли е това жури да вземе единодушно решение за
присъда?
Жената искрено се засмя — не от неуважение, а от изненада заради нелепия въпрос.
— Съжалявам, господин съдия, но според мен не. Първо обсъдихме всички веществени доказателства, както ни
поръчахте, след това отново прочетохме указанията съгласно инструкциите ви. И този човек, същият, започна да
настоява да гласуваме. Накрая следобед, след като за пръв път ги разтървахме с Джоуи, гласувахме.
— И?
— Шест на шест и никой не е склонен да промени мнението си. Вече дори седим едни срещу други на масата.
И цяла вечност да ни държите там, гласовете пак ще си останат категорично шест на шест. Аз лично няма да
гласувам за осъждането на момчето, не и след онова, което им е причинил Коуфър.
Съдията вдигна ръце и каза:
— Достатъчно. Благодаря ви отново, госпожо Елмор. Можете да си тръгнете.
— В стаята на журито ли да се върна?
— Да, госпожо.
— Моля ви, господин съдия, не искам да ходя там. Не понасям този противен човек, до гуша ми дойде от него.
На всички ни е дошло до гуша, дори на хората, които са на неговото мнение. Положението е нетърпимо.
— Трябва да продължим да опитваме, нали?
— Предупреждавам ви, че ще стане сбиване.
— Благодаря.
След като тя си тръгна, Нуз кимна на стенографката, която също излезе от стаята. Останал насаме с прокурора
и защитника, Нуз издиша облак дим. Изглеждаше отчаян.
— Трябва ми блестящ съвет, господа.
Дайър, който умираше от желание да спаси делото, каза:
— Защо не отзовете Кепнър и хулигана и не ги замените с двете резерви?
Нуз кимна. Сносно предложение.
— Джейк? — попита той.
— Кепнър очевидно е от нашия лагер и не е направил нищо нередно. Трудно ще оправдаете такова решение при
евентуално обжалване.
— Съгласен съм — каза Нуз. — И двамата бяха избрани надлежно. Не мога да ги освободя само защото спорят
прекалено разпалено. Не бива да се отказваме само след няколкочасово обсъждане, господа. Да се съберем в
съдебната зала след пет минути.
Джейк с огромно усилие сдържаше усмивката си, когато се върна в залата и седна до клиента си. Приведе се и
прошепна на Порша:
— Шест на шест.
Тя зяпна, преди да се осъзнае.
Докато съдебните заседатели се връщаха в залата и заемаха местата си, никой от тях не се усмихваше. Нуз ги
наблюдаваше внимателно. Изчака търпеливо да се настанят и каза:
— Госпожи и господа, съдът е осведомен, че не можете да вземете решение.
Откъм зрителите се разнесоха различни звуци: възклицания, мърморене, шумолене.
Нуз изстреля така наречения „динамитен заряд“ — указания от съдията към журито, което не съумява да стигне
до решение:
— Всеки от вас е положил клетва да преценява доказателствата безпристрастно, да не внася личните си
предубеждения или предпочитания в съдебната зала и да следва закона, с който съм ви запознал. Сега ви
инструктирам да продължите да дискутирате и да изпълните дълга си. Искам всеки от вас независимо от личното си
отношение към делото да започне обсъждането наново от позицията на зачитане на различната гледна точка. За
момент се вгледайте в отсрещната страна и допуснете, че може би тя е права. Ако сега сте убедени във вината на
Дрю Гамбъл, за миг си помислете, че той не е виновен, и защитавайте тази позиция. Направете същото и ако
вярвате, че той не е виновен. Погледнете противоположното становище. Приемете неговите аргументи. Всички се
върнете на изходна позиция и започнете обсъждането отначало с цел постигането на съгласие за окончателна и
единодушна присъда по това дело. Не бързаме, ще изчакаме дори да ви отнеме няколко дни. Няма да се примиря с
жури, което не може да вземе решение. Ако се провалите, делото трябва да се гледа отново, но ви уверявам, че
следващите съдебни заседатели няма да бъдат по-умни от вас, нито по-добре информирани, нито по-
безпристрастни. В момента вие сте най-доброто, с което разполагаме, и несъмнено сте способни да се справите.
Очаквам пълното ви съдействие за единодушна присъда. Можете да се оттеглите да заседавате.
Смъмрени, но непреклонни, съдебните заседатели се изнизаха като наказани първолаци.
— Обявявам почивка до четири следобед.
Екипът на защитата се събра в дъното на тесния коридор на първия етаж. Бяха въодушевени, но обуздаха
желанието си да празнуват.
— Нуз повика председателката на журито, Реджина Елмор — съобщи Джейк. — Тя каза, че са имали две
спречквания и очаква още. Никой не отстъпва. Описа положението като „категорично шест на шест“ и каза, че
всички искат да се прибират вкъщи.
— Какво ще стане в четири следобед? — попита Карла.
— Кой знае? Ако издържат дотогава, без да се изтрепят, Нуз сигурно ще им дръпне още една лекция и може би
ще ги изпрати да си ходят и да се явят утре.
— Ще поискаш ли прекратяване на делото? — попита Лушън.
— Да.
— Отивам да взема дъщеря ни — каза Карла. — Ще се видим у дома.
Тя целуна Джейк по бузата и тръгна. Джейк погледна Порша, Либи и Тейн Седжуик и каза:
— Убийте малко време. Аз отивам да се видя с Дрю.
Запъти се към друг коридор и завари Мос Тейтъм и един местен помощник-шериф, седнали пред вратата на
заседателната зала на настоятелите.
— Искам да се видя с клиента си — каза той.
Мос Тейтъм сви рамене и отвори вратата.
Дрю седеше сам в края на дълга маса, беше съблякъл сакото си и четеше роман от криминалната поредица за
братята Харди. Джейк седна срещу него и попита:
— Как си, приятел?
— Добре. Малко ми омръзна от тези глупости.
— Да, и на мен.
— Какво става отвън?
— Май заседателите не могат да вземат решение.
— И сега какво?
— Няма да те обявят за виновен, което е огромна победа за нас. Означава също, че ще те върнат в ареста в
Клантън и там ще чакаш насрочването на нов процес.
— И ще трябва пак да повторим всичко?
— Най-вероятно да. Сигурно след няколко месеца. Ще направя всичко по силите си да те измъкна, но не храня
големи надежди.
— Страхотно. И трябва да съм доволен, така ли?
— Да, можеше да бъде по-лошо.
Джейк извади тесте карти и предложи:
— Искаш ли да поиграем на блекджек?
— Разбира се — усмихна се Дрю.
— Какъв е резултатът?
— Ти спечели седемстотин и осемнайсет игри. Аз спечелих деветстотин и осемдесет. В момента ми дължиш
два долара и шейсет и два цента.
— Ще ти платя, когато излезеш на свобода — обеща Джейк и размеси картите.
В четири часа съдебните заседатели влязоха изнервени и отчаяни и заеха местата си, като се избягваха взаимно.
Трима от мъжете скръстиха ръце пред гърдите си и впериха гневни погледи в Джейк и клиента му. Две от жените
бяха със зачервени очи и просто искаха да се приберат у дома. Джоуи Кепнър погледна към Либи със самоуверена
усмивка.
— Госпожо Елмор, обръщам се към вас като председател на журито: постигнахте ли някакъв напредък след два
часа? — попита Нуз. — Не ставайте.
— Не, господин съдия. Положението се влоши още повече.
— Какъв е резултатът от гласуването?
— Шестима „за“ виновен в предумишлено убийство и шестима „за“ невинен по всички обвинения.
Нуз се вторачи в заседателите, все едно проявяваха неподчинение, и каза:
— Добре. Ще отбележа гласовете на заседателите, като задам на всеки един и същ въпрос. Отговаряйте с „да“
или с „не“. Нищо повече не е нужно. Съдебен заседател номер едно, господин Бил Скрибнър, според вас това жури
способно ли е да стигне до единодушна присъда?
— Не, господине — гласеше бързият отговор.
— Номер две, господин Лени Пул?
— Не, господине.
— Номер три, господин Слейд Кингман?
— Не.
— Номер четири, госпожа Хариет Райдел?
— Не, господине.
И дванайсетимата категорично отговориха отрицателно, а езикът на тялото им беше много по-показателен от
словесните отговори.
Нуз направи продължителна пауза, докато си нахвърляше някакви безсмислени бележки. Погледна прокурора и
каза:
— Господин Дайър.
Лоуел Дайър се изправи.
— Господин съдия, денят беше дълъг. Предлагам да прекратим заседанието, да пуснем заседателите да се
приберат у дома, да се откъснем от проблема за няколко часа, а утре да се върнем и да опитаме отново.
Повечето съдебни заседатели поклатиха глава в знак на несъгласие.
— Господин Бриганс.
— Господин съдия, защитата подава искане за обявяване на съдебния процес за невалиден и настоява да бъдат
свалени всички обвинения към подсъдимия.
— Като че ли удължаването на обсъжданията ще бъде чиста загуба на време. Удовлетворявам искането.
Обявявам делото за невалидно. Обвиняемият ще остане в ареста на шерифството на окръг Форд.
Съдията удари с чукчето и стана от мястото си.
Един час по-късно Либи Провайн и Тейн Седжуик излязоха от сградата на съда и се запътиха към летището в
Мемфис. Лушън вече си беше тръгнал. Джейк и Порша натовариха кашоните и папките си в багажника на новия
шевролет и потеглиха към Оксфорд на четиресет и пет минути път. Паркираха на площада и влязоха в
ресторантчето за бургери, едно от любимите на Джейк от студентските му дни. Беше девети август и студентите се
връщаха в града. След две седмици Порша щеше да е студентка по право и вече нямаше търпение да започне. Две
години беше работила като секретарка и правна асистентка в кантората и Джейк нямаше представа как ще се справя
без нея.
На халба бира поговориха за Юридическия факултет, не за процеса. За всичко друго, само не за процеса.
Точно в седем часа Джоузи и Кийра влязоха усмихнати и всички се прегърнаха. Седнаха на една маса и си
поръчаха сандвичи и пържени картофки. Джоузи имаше хиляди въпроси и Джейк се постара да отговори на
повечето. Истината беше, че той не знаеше какво ще се случи с Дрю. Щяха отново да го съдят по същите обвинения
и щеше да се проведе нов процес. Джейк не знаеше нито кога, нито къде.
Щяха да се тревожат за това утре.
51
Късно сутринта в петък на Джейк му дойде до гуша от телефона, който звънеше непрекъснато, но нямаше кой
да го вдигне, и реши да си тръгне от мрачната кантора. По негово настояване Порша си беше взела почивен ден, а
нямаше никой друг. Звъняха репортери и няколко адвокати, приятели на Джейк, които искаха да си побъбрят, а също
и непознати, които си нямаха друга работа и само дрънкаха, без дори да се представят. Никакви обаждания от
потенциални нови клиенти. Джейк изслушваше съобщенията още докато хората ги записваха, и осъзна, че не е
възможно да работи. Напомни си, че в наказателното право е победа дори когато процесът бъде прекратен. Въпреки
огромния си ресурс прокуратурата не беше успяла да докаже тезата си по безспорен начин. Клиентът му все още
беше невинен и Джейк беше доволен от защитата, която му беше организирал. Само че обвинението щеше да се
повтори и Дрю щеше да бъде съден отново и отново, ако се налага. Нямаше ограничение колко пъти журито по едно
дело може да не стигне до присъда, а убийството на полицейски служител беше престъпление, за което щяха да
връчват едно и също обвинение на Дрю години наред. Само че тази мисъл съвсем не беше потискаща. Джейк се
чувстваше у дома си в старата съдебна зала. Той обичаше напрежението. Свидетелите му бяха безупречно
подготвени и се представиха великолепно. Стратегиите и засадите му бяха свършили работа. Обръщенията му към
съдебните заседатели бяха старателно отрепетирани и умело поднесени. И най-важното, Джейк беше стигнал до
етап, когато не се интересуваше какво мислят другите — полицията, прокурорите, зрителите в залата, цялата
общност. Това не го засягаше. Работата му беше да се бори за клиента си, колкото и лоша слава да витаеше около
делото.
Джейк тръгна по улицата, хлътна в Кафето и завари Дел да бърше чаши на бара. Прегърна я и двамата се
усамотиха в едно сепаре в дъното.
— Гладен ли си? — попита тя.
— Не. Искам само кафе.
Тя отиде до бара, върна се с една кана, напълни две чаши, седна и попита:
— Как си?
— Добре. Победа е, но само временна.
— Доколкото чух, пак ще отправят обвинение.
— Сигурен съм, че тази седмица си чула доста неща.
Тя се засмя и каза:
— Да, така е. Пратър и Луни бяха тук днес сутринта и наговориха много неща.
— Нека позная: Бриганс отново е врътнал гаден номер и е измъкнал момчето.
— Да, в няколко варианта. Мърмореха, защото си ги призовал и си ги държал цяла седмица в съда, а после
изобщо не си ги викнал да свидетелстват.
Джейк сви рамене безучастно.
— Ще им мине.
— Разбира се. Пратър каза, че си ги изненадал подло с бременното момиче.
— Борбата беше честна, Дел. Лоуел беше победен от по-добрата защита, а и фактите бяха на наша страна. Освен
това момчето още е в ареста.
— Може ли да излезе?
— Едва ли. Но знаеш ли, би трябвало да излезе. Той е невинен до доказване на противното. Някой изобщо
спомена ли това?
— Не, разбира се. Казаха, че показанията били ужасни и обрисували Коуфър като чудовище.
— Не съм подменил нито един факт, Дел. И, да, Стюарт Коуфър наистина си получи заслуженото.
— Старият Хичкок се застъпи за теб. Каза, че ако закъса, ти ще си първият адвокат, на когото ще се обади.
— Само това ми трябва — поредният клиент без пукната пара.
— Не е чак толкова лошо, Джейк. Все още имаш приятели тук и хората се възхищават от уменията ти в
съдебната зала.
— Радвам се да го чуя, Дел, но вече наистина не ми пука. Дванайсет години гладувам, защото се връзвам какво
говорят хората. Край с това. Омръзна ми да гладувам.
Тя стисна ръката му и каза:
— Гордея се с теб, Джейк.
Звънчето над вратата дрънна и влезе някаква двойка. Дел му се усмихна и отиде за поръчката им. Джейк взе от
бара брой на ежедневника на Тюпълоу. Върна се в сепарето и седна с гръб към вратата. На първа страница имаше
снимка на Дрю под заглавието „Прекратен процес, съдебните заседатели не стигат до присъда“. Джейк беше чел
статията още преди часове, не се налагаше да я препрочита. Затова отгърна на спортната страница и прегледа
програмата за сезона на мачовете на Югоизточната футболна дивизия.
Порша беше на бюрото си и изрязваше статии от вестниците. Джейк влезе и попита:
— Какво търсиш тук?
— Доскуча ми да стоя вкъщи. Освен това днес сутринта майка ми е в ужасно настроение. Наистина нямам
търпение да замина за колежа.
Джейк се засмя и седна срещу нея.
— Какво правиш?
— Приготвям ти албум с изрезки. Ще говориш ли с някой репортер? Във всички статии пише: „Господин
Бриганс отказва коментар“.
— Господин Бриганс няма какво да каже, пък и делото не е приключило.
— Е, по време на делото срещу Хейли си имал много за казване. Чела съм папката ти с изрезки от онова време
и знам, че тогава господин Бриганс е обожавал да разговаря с репортерите.
— Взех си поука. Адвокатите трябва да се придържат към „Без коментар“, само че им е трудно. Никога не
заставай между важен адвокат и телевизионна камера, опасно е.
Тя избута настрани вестниците и каза:
— Виж, знам, че съм го казвала и преди, но ще го повторя, преди да замина. Това, което направихте ти и съдия
Атли с парите на Хъбард, беше великолепно. Благодарение на образователния фонд аз и моите братовчеди имаме
шанс да отидем в колежа. Таксата за обучението ми е осигурена, Джейк, и аз ще ти бъда вечно признателна.
— Няма за какво. Парите не са мои, аз само контролирам чековата книжка.
— Ти си чудесен надзорник и ние всички сме ти признателни.
— Благодаря. Чест е да разпределям средствата за достойни студенти.
— Ще се представя добре в университета, Джейк. Обещавам ти. А когато завърша, ще се върна да работя тук.
— Май вече си наета. Имаш този кабинет от две години и през повечето време се държиш така, все едно си
собственик на цялата кантора.
— Дори вече се сприятелих с Лушън, което, както знаем, не е много лесно.
— Той те харесва, Порша, и иска да останеш тук, но ти ще получиш предложения от големи фирми. Нещата се
променят, те търсят разнообразие. Ако се представиш добре по време на следването, ще ти предлагат много пари, за
да те наемат.
— Не проявявам интерес. Искам да бъда в съдебната зала, Джейк, като теб, искам да помагам на хората, на
моите хора. Ти ми даде шанс да присъствам на този процес, все едно съм истински адвокат. Ти ме вдъхнови.
— Благодаря, но хайде да не се увличаме. Може и да съм спечелил делото, но съм по-разорен, отколкото преди
да срещна Дрю Гамбъл. Освен това делото му изобщо не е приключило.
— Да, но ти ще се оправиш, Джейк, нали?
— Да, ще се оправя някак.
— Издръж само докато завърша.
— Ще бъда тук. Освен това ще ми трябваш и през следващите три години. Винаги ще имам нужда от много
проучвания. — Джейк погледна часовника си и се усмихна. — Днес е петък, ден за бели при Клод. Хайде да отидем
на фирмен обяд.
— А фирмата може ли да си го позволи?
— Не — отговори той през смях, — но Клод ще ни увеличи кредита.
— Да тръгваме.
Двамата обиколиха площада на път за ресторанта и пристигнаха точно преди обедната навалица. Клод
прегърна и двамата и ги насочи към маса до прозореца. Той не намираше за нужно да харчи пари, за да отпечатва
менюта, и предлагаше на клиентите си това, което е сготвил в момента, обикновено ребра, лаврак, пиле на грил,
печен фасул и много зеленчуци.
Джейк се заговори с възрастни съпрузи, които познаваше още от гимназията. Никой не проявяваше и капка
интерес към процеса срещу Гамбъл. Порша си поръча ребърца, а на Джейк му се ядеше лаврак. Пиеха подсладен чай
и гледаха как заведението се пълни.
— Имам един въпрос — каза тя. — Нещо ме гложди.
— Да чуем.
— Преди пет години прочетох всички репортажи за процеса срещу Хейли. Дал си интервю на Маккитрик от
„Ню Йорк Таймс“, в което доста разпалено защитаваш смъртното наказание. Едно от нещата, които казваш, е, че
проблемът с газовата камера е рядката ѝ употреба. Знам, че сега си на друго мнение. Какво се случи?
Джейк се усмихна и погледна към минувачите по тротоара.
— Случи се Карл Лий. Когато опознах него и семейството му, проумях, че има вероятност да бъде изпратен в
„Парчман“ за дълго, между десет и петнайсет години, докато аз обжалвам, и че един ден щатът ще го завърже за
стола и ще пусне газа. Не можах да живея с тази мисъл. Като негов адвокат, щях да прекарам последните мигове от
живота му с него в килията до газовата камера, сигурно заедно със свещеника, а после щяха да го отведат. Аз щях да
отида в стаята при другите свидетели и да седна до съпругата му Гуен, до брат му Лестър и сигурно до още няколко
членове на семейството му, и щяхме да го гледаме как умира. Сънувах кошмари, мъчеше ме безсъние. Проучих
задълбочено историята на смъртното наказание за пръв път през живота си и установих очевидните проблеми.
Несправедливостта, неравенството, разхищаването на време, пари и човешки живот. Порази ме и нравствената
дилема. Ние ценим живота и сме единодушни, че е неправилно да се убива. Защо тогава допускаме да убиваме,
използвайки властта като посредник? Затова си промених мнението. Може би е част от порастването, от живота, от
съзряването. Напълно естествено е да поставяме под въпрос убежденията си.
Клод буквално метна двата подноса на масата и отсече:
— Имате трийсет минути.
— Четиресет и пет — възропта Джейк, но Клод вече беше изчезнал.
— Защо толкова много бели хора харесват смъртното наказание? — попита Порша.
— Закърмени сме така. С него отрастваме. Чуваме да го обсъждат у дома, в църквата, в училище, сред приятели.
Живеем в Библейския пояс, Порша, око за око и други подобни.
— Ами Новият завет и проповедите на Исус за прошката?
— Пренебрегваме ги, защото така ни е удобно. Той е проповядвал и любов, търпимост, приемане, равенство.
Повечето християни, които познавам, обаче четат много избирателно Светото писание.
— Не само белите християни — допълни тя през смях.
Храниха се мълчаливо няколко минути и се забавляваха със словесната атака на Клод срещу трима чернокожи
мъже с хубави костюми. Единият допусна грешката да поиска меню. Когато пороят от ругатни секна, Джейн и
Порша се заливаха от смях.
В дванайсет и петнайсет всички маси бяха заети, а Джейн преброи седем бели клиенти. Не че имаше значение.
Когато имаш кратка почивка, много по-важна от цвета на кожата е хубавата храна. Порша се хранеше на малки хапки
и с безупречни обноски. Вече беше на двайсет и шест години и благодарение на армията беше обиколила повече
места по света от Джейн и от всичките му познати. И не можеше да си намери подходящ приятел.
— Имаш ли си момче? — попита той, нагазвайки в опасни води.
— Не и не ме питай. — Тя лапна залък и се озърна. — Какви са шансовете ми в колежа?
— Чернокож или бял?
— Стига, Джейк. Ако доведа бяло момче, семейството ми ще откачи. Все ще се намерят някакви таланти сред
чернокожите във факултета по право.
— Съмнявам се. Аз завърших преди дванайсет години и в курса ми имаше само трима чернокожи.
— Да сменим темата — каза тя. — Говориш като мама. Все ми пили на главата, че не се омъжвам. Напомням ѝ,
че тя се е омъжила, пък гледай как са се обърнали нещата.
Баща ѝ, Симиън Ланг, имаше бурна история и в момента лежеше в затвора, защото беше убил човек по време на
катастрофа. Майка ѝ се беше развела с него две години преди това.
Клод мина покрай тях, погледна към подносите им и после към часовника си, все едно времето им беше
изтекло.
— Как да се насладим на храната си, ако ни притискаш така? — попита Джейк.
— Добре се справяте, ама побързайте, че отвън чакат хора.
Наобядваха се и Джейк остави двайсетдоларова банкнота на масата. Клод не приемаше кредитни карти и
чекове и всички в града обичаха да гадаят колко пари има той. Притежаваше хубава къща в провинцията, караше
красив кадилак и имаше три деца в колежа. Хората смятаха, че презрението му към отпечатаните менюта и
кредитните карти обхваща и плащането на данъци.
Отвън на тротоара Джейк каза:
— Мисля да се отбия в ареста и да поседя при Дрю около час. Хлапето ми съдра кожата на блекджек, трябва да
си върна парите.
— Мило дете. Не може ли да го измъкнем, Джейк?
— Слабо вероятно. А ти можеш ли да се отбиеш при него утре? Той те харесва, Порша.
— Разбира се. Ще направя кексчета и ще му занеса. Надзирателите ги обожават. Не че имат нужда да се тъпчат.
— Ще се върна в кантората след няколко часа.
— Когато се върнеш, Джейк. Ти си шефът, не аз.
52
В понеделник сутринта Джейк най-сетне пресметна вложените часове работа и разноските около защитата на
Дрю Гамбъл и изпрати сметката си по факс на почитаемия Омар Нуз.
След първото телефонно обаждане от съдията в неделя, двайсет и пети март, датата на смъртта на Стюарт
Коуфър, Джейк беше работил по делото 320 часа, около една трета от адвокатската си дейност. Добави сто часа за
Порша и всяка минута от времето си, свързана някак с делото: шофиране, разговори по телефона, всичко. Щедро
надписа часовете, и то без капка вина. Обичайният хонорар за съдебна работа беше петдесет долара на час,
нищожна сума за всеки адвокат. Говореше се, че най-скъпият в града е Уолтър Съливан, който се хвалеше, че взема
по двеста долара на час. Корпоративните фирми в Джаксън и в Мемфис също вземаха толкова. Две години по-рано,
при оспорването на завещанието на Сег Хъбард, съдия Атли беше одобрил хонорар от сто и петдесет долара на час
за Джейк и той смяташе, че си е заслужил всеки цент.
Петдесет долара на час едва покриваха разноските му.
Общата сума възлизаше на 21 000 долара, двайсет хиляди повече от максимума, който се отпускаше за углавно
престъпление, и Когато подаде документите, той се съмняваше, че някога ще види тези пари. Само поради тази
причина мисълта за повторно гледане на делото го потискаше.
Какъв беше разумният хонорар? Трудно бе да се каже, защото заможните хора рядко биваха съдени за убийство.
Три години по-рано богат фермер в Делтата беше обвинен, че е убил жена си с дванайсеткалиброва пушка. Той си
нае известен адвокат и беше оправдан. Говореше се, че хонорарът е бил 250 000 долара.
Ето такива дела искаше Джейк.
Трийсет минути по-късно го потърси съдия Нуз. Джейк преглътна измъчено и прие обаждането.
— На мен ми изглежда разумно — каза почитаемият съдия. — Справи се чудесно, Джейк.
Джейк с облекчение му благодари и попита:
— Какво следва, господин съдия?
— Изпращам веднага сметката ти на Тод Танхил с указания да нареди на Съвета на настоятелите да напише
чек.
Дайте им да се разберат, господин съдия. Джейк отново благодари и затвори. Съветът щеше да откаже и тогава
планът беше Джейк да съди окръг Форд в областния съд при съдия Омар Нуз.
Час по-късно се обади Тод Танхил. Тод беше добър адвокат и от много години обслужваше правно Съвета на
настоятелите. Джейк го харесваше, двамата дори бяха ходили на лов за патици.
— Поздравления за победата, Джейк — каза Тод.
— Благодаря, но е само временна.
— Така е. Виж, хонорарът ти е напълно разумен и много бих искал да ти напиша чек, но законът ни гледа право
в лицето.
— Да, и аз го гледам.
— Ще предам сметката. Съветът заседава утре следобед и ще включа този въпрос като първи в дневния ред, но
и двамата знаем, че настоятелите ще откажат. Нуз каза, че ти сигурно ще заведеш дело срещу окръга.
— Винаги има такава възможност.
— Късмет. Ще задействам нещата.
Във вторник сутринта Джейк получи по факса писмо от Танхил.
Драги господин Бриганс,
На 13 август, понеделник, Съветът на настоятелите на окръг Форд получи сметка за хонорара Ви като
служебно назначен защитник на Дрю Гамбъл. Вашата молба надхвърля сумата, разрешена от закона. Затова
Съветът няма друг избор, освен да откаже да плати сметката Ви. Съветът ще плати максималния допустим
хонорар от 1000 долара.
Със съжаление,
Тод Танхил
Джейк подготви стегнат текст от една страница, с който завеждаше дело срещу окръга, и го показа на Лушън,
който беше на долния етаж в стаята си. Много му хареса.
— Е, щом богобоязливите същества тук толкова много си падат по смъртното наказание, със сигурност трябва
да си плащат за него.
Дюма преглеждаше съдебния архив всеки вторник следобед, търсейки новини, затова Джейк реши да изчака
един ден, преди да заведе делото.
Вестникът влизаше за печат в десет часа във вторник сутринта и на следващия ден броят несъмнено щеше
шумно да отразява невалидния съдебен процес за убийството на Коуфър. Новината, че Джейк съди окръга заради
хонорара си, само щеше да налее масло в огъня.
Лоуел Дайър не прояви същата сдържаност. Във вторник следобед той свика голямото жури на специално
заседание и отново ги запозна с убийството. Ози свидетелства и извади същите снимки от местопрестъплението.
Единодушното им решение беше Дрю Гамбъл отново да бъде обвинен в предумишлено убийство и обвинителният
акт му беше връчен в килията.
Дайър се обади на Джейк едва след това и разговорът им протече напрегнато.
Не че моментът имаше чак такова значение. Повторното обвинение беше очаквано. А с оглед на предстоящото
си преизбиране Дайър се нуждаеше от драматичен ход, за да омекоти ефекта от поражението си.
Рано в сряда сутринта Джейк прегледа „Форд Каунти Таймс“, докато с Карла пиеха кафе. Едрите заглавия с
дебели букви за неуспеха на съдебното жури да стигне до решение едва се побираха на първа страница, придружени
от снимки и от задъхания репортаж на Дюма. Новият обвинителен акт беше на втора страница. Господин Бриганс
все още не беше направил коментар.
В четвъртък сутринта Джейк заведе дело срещу окръга. Освен това съдеше наследниците на Стюарт Коуфър за
50 000 долара за медицинските разходи на Джоузи и малка допълнителна компенсация за нейната болка и
страдание. В кантората обсъждаха още две дела. Едното срещу Сесил Коуфър за медицинските разходи на Джейн
вследствие на побоя. А другото беше второ дело срещу наследниците на Стюарт Коуфър за медицинските грижи при
раждането на Кийра, както и за издръжка на още нероденото ѝ дете.
Съденето им действаше терапевтично.
Порша също подготвяше свое дело. Като повечето други адвокати от малки градове Джейк никога не беше водил
дела за обжалване на неправомерно задържане. С този вид работа се занимаваха почти винаги адвокати,
представляващи затворници, които твърдят, че са задържани незаконно, и буквално всички се гледаха във
Федералния съд. Само че, както установи Порша, не съществуваше забрана да се потърси обезщетение за
неправомерно задържане в щатски съд. Късно в четвъртък тя връчи на Джейк молба за такова обжалване,
придружена с дебело досие. Той погледна заглавието: „Дрю Алън Гамбъл срещу Ози Уолс, шериф на окръг Форд“, и
попита усмихнат:
— И Ози ли ще съдим?
— Точно така. Обжалванията са срещу човека, задържал ищеца. Обикновено е началникът на някой арест.
— Той страшно ще се зарадва.
— Не го съдим за нанесена вреда. По-скоро е формалност.
— В щатския съд, така ли?
— Точно така. Трябва да изчерпим възможностите там, преди да отидем във Федералния.
Джейк продължи да чете усмихнат. В документите се твърдеше, че Дрю е бил незаконно арестуван, защото
съдът (съдия Нуз) е преценил, че обвинението в предумишлено убийство не позволява гаранция. Той беше лежал
повече от четири месеца в окръжния арест въпреки презумпцията за невинност. Щатът се беше опитал да го осъди и
се беше провалил. Заради възрастта си Дрю се намираше в изолация в единична килия и му беше отказан достъп до
образование.
— Харесва ми — промърмори Джейк, четейки.
Порша грейна, горда от работата си. Джейк завеждаше дела с такава бързина, че със сигурност нямаше да
забави и това.
Окръг Форд и Двайсет и втора съдебна област нарушаваха разпореждането на Осмата поправка срещу
жестокото и необичайно наказание на непълнолетен извършител, задържан в арест за възрастни, без да му бъде
даден шанс за освобождаване под гаранция.
Джейк остави молбата за завеждане на делото и взе досието, подготвено от Порша. Започна да чете, а тя каза:
— Съвсем сурово е. Имам още работа по текста.
— Това е блестящо. Не ти трябва да следваш право.
— Страхотно. Само ми дай разрешително.
Джейк четеше бавно, отгръщаше страниците и усмивката не слизаше от лицето му. Кога то приключи, Порша
му подаде още документи.
— Какво е това? — попита той.
— Федерално дело. Когато Нуз откаже, отиваме във Федералния съд, където съдиите разбират повече от
обжалвания.
— Да, те мразят такива дела.
— Мразят ги, но защото са затрупани с обжалвания, заведени от адвокати по затворите, които си нямат друга
работа. Всеки затворник се оплаква, независимо дали става дума за основателно твърдение за невинност или просто
за мрънкане заради течащи тоалетни и лоша храна, затова заливат съдилищата с молби за такива дела. Нашето е
различно и трябва да се приеме на сериозно.
— Същите обвинения ли?
— Да, почти същото дело.
Джейк остави документите, изправи се и се протегна. Тя го наблюдаваше.
— И според мен трябва да помолиш Нуз да си направи отвод. В крайна сметка той е част от проблема, защото
отказа да определи подходяща гаранция. Трябва да поискаме друг съдия, някой извън тази съдебна област.
— О, той ще подскочи от щастие. Ето какво ми хрумва. Утре сутринта имам среща с него и с Дайър — останали
са неща за изчистване след процеса. Съдията е в града за предварителни изслушвания и определяне на гаранции.
Какво ще кажеш да им покажа молбата за обжалване на задържането заедно с досието и да заплаша да ги подам тук,
а после и във Федералния съд, ако се наложи?
— Той виждал ли е някога молба за обжалване на задържане?
— Едва ли. Ще му предложа да се оттегли и ще настоявам за ускорено изслушване. Нуз знае, че новината ще
стигне до медиите, и сигурно ще предпочете да избегне шумотевицата. Дайър може да се оплаква и да прави стойки
колкото си иска. Целта е да притиснем Нуз да определи разумна гаранция и да измъкнем клиента си.
— Как Дрю ще плати гаранция?
— Уместен въпрос. Ще го мислим, Когато му дойде времето.
53
В петък сутринта в съдебната зала беше оживено — адвокати сновяха напред-назад, разменяха новини и си
разказваха стари вицове. Семействата на току-що обвинени младежи седяха на пейките и се тревожеха. Чиновнички
притичваха с документи и флиртуваха с адвокатите. Джейк беше героят на деня и няколко от съперниците му бяха
принудени да го поздравят за победата му в Честър. Всичко това обаче секна, Когато Лоуел Дайър пристигна, за да
представлява щата.
Един пристав повика Джейк и Тод Танхил и им съобщи, че съдията ги кани в кабинета си. Нуз ги чакаше прав и
се протягаше, видимо измъчен, когато те влязоха. Поздрави ги със сърдечно ръкостискане и ги покани да седнат на
масата. След като се настаниха, той каза:
— Господа, днес сутринта графикът ни е пълен, затова минавам направо на въпроса. Джейк, завел си дело за
хонорара си като служебен защитник. Тод, колко скоро можеш да предоставиш отговора си?
— Съвсем скоро, господин съдия.
— Опасявам се, че не е достатъчно. Жалбата е само една страница, към която е приложена сметката на Джейк
— истинска рядкост в нашата работа. Сигурен съм, че твоят отговор ще бъде още по-кратък. Отказ, нали?
— Опасявам се, че да.
— Ти си се консултирал с настоятелите и допускам, че петимата са единодушни.
— Да, господин съдия.
— Добре. Искам да се върнеш веднага в службата си, да подготвиш една страница отговор, да го донесеш тук и
да го заведеш, докато аз работя според графика си.
— Още днес ли?
— Не, още преди обед. Делото ще се гледа следващия четвъртък в тази съдебна зала под мое ръководство.
Джейк, смяташ ли да призоваваш свидетели?
— Не, няма нужда.
— И ти нямаш нужда, Тод. Ще бъде много кратко дело. Искам и петимата настоятели да присъстват в съдебната
зала. Джейк, изпрати им призовки, ако се налага.
— Не е нужно, господин съдия. Ще ги доведа — обеща Танхил.
— Добре, но ако някой не се появи, ще издам заповед за арест.
Танхил се смая, Джейк също. Идеята да бъде арестуван окръжен настоятел на изборен пост и да бъде докаран
насила в съда беше озадачаваща.
Нуз не беше приключил.
— Освен това, Тод, предлагам ти кротко да напомниш на петимата, че в този съд предстои разглеждането на
пет дела, в които окръг Форд е главният обвиняем. Едното е за замърсено сметище, собственост на окръга, за което
се смята, че заразява питейна вода. Ищците искат много пари. Второто е свързано с инцидент с участието на
окръжен камион за смет. И двата иска ми се струват основателни. Държа да бъде платено на Джейк. Окръгът
разполага с парите, виждал съм счетоводните книги. Както знаете, те са публично достояние.
Още по-изумителна беше нетактичната заплаха, която действащ съдия отправи във връзка с други дела без
пряко отношение към проблема. Танхил се изуми.
— Извинете, господин съдия, но това звучи като заплаха — каза той.
— Не е заплаха, а обещание. Аз въвлякох Джейк в делото срещу Гамбъл с уверението, че ще му бъде платено.
Хонорарът, който иска, е разумен, не си ли съгласен?
— Проблемът не е хонорарът му. Просто…
— Знам, знам. Само че окръжните настоятели имат голяма свобода на действие по бюджетните въпроси и
могат да платят парите от фондове, върху които няма ограничения. Хайде да свършим тази работа.
— Добре, добре.
— Свободен си, Тод. Моля те да представиш отговора си преди обед.
Танхил хвърли озадачен поглед към Джейк и побърза да изчезне от кабинета. Когато той излезе, Нуз се изправи
и се разкърши отново.
— Колко дела имаш тази сутрин?
— Две първи явявания, плюс Гамбъл. Нали не искате той да идва в съда днес?
— Не. Ще го оставим за по-късно. Да приключим сутрешните дела и да се срещнем тук на обед заедно с Лоуел.
— Разбира се, господин съдия.
— И, Джейк, поръчай на Клод сандвичи с лаврак, моля те.
— Дадено.
По предложение на съдията прокурорът и адвокатът съблякоха саката си и разхлабиха вратовръзките. Тогата
висеше до вратата. Сандвичите бяха още топли и много вкусни. След няколко хапки и общи приказки Нуз попита:
— Носите ли си календарите?
Двамата кимнаха и посегнаха към куфарчетата си. Нуз се консултира с някакви свои бележки и каза:
— Приемате ли десети декември за повторно разглеждане на делото?
Джейк нямаше ангажименти след октомври. Графикът на Дайър се въртеше около този на Нуз. И двамата
отговориха, че са свободни на 10 декември.
— Имате ли представа къде ще се проведе? — попита Джейк, който горещо се надяваше процесът да не се
гледа отново в окръг Ван Бюрън.
— Разсъждавах по въпроса — каза Нуз, отхапа от сандвича и изтри устата си с хартиена салфетка. — Трябва да
продължим турнето. В Честър не се получи добре. Няма да гледаме делото тук. Окръг Тайлър е територия на Дайър,
така че отпада. Остават Полк и Милбърн. Ще избера един от тях и ще организираме нещата там. Възражения?
— Разбира се, ние ще възразим срещу всяко искане за преместване на процеса — отговори Дайър.
И двете страни не изгаряха от желание за реванш. Дайър се опасяваше от нова загуба, а Джейк се тревожеше да
не фалира.
— Естествено — съгласи се Нуз. — Но не губете много време за възражението. — Той продължи да се храни и
да говори: — Не че има голямо значение. Дори да изберем дванайсет души от улицата във всеки от петте окръга, пак
ще получим същия резултат. Господа, мисля само за това, откакто прекратих процеса, и се съмнявам, че има съдебни
заседатели, които ще осъдят или оправдаят това момче. Иска ми се да чуя вие какво мислите.
Джейк кимна и се поколеба, а Дайър каза:
— Ами със сигурност трябва да опитаме пак, нали? Трудностите ще бъдат сходни, но съм убеден, че ще стигнем
до присъда.
Обичайният отговор за всеки прокурор.
— Джейк?
— Съгласен съм с вас, господин съдия. Гласовете може да са разделени малко по-различно, може би не
поравно, но за единодушна присъда и дума не може да става. Единственият факт, който ще се промени, е, че Кийра
ще роди следващия месец, така че ще има и дете. Разбира се, ние ще направим ДНК тест, за да докажем, че детето е
на Коуфър.
— Няма ли никаква вероятност да се окаже друго? — предпазливо попита съдията.
— Вярвам на момичето.
— Значи ще изгубите възможността за засада?
— Може би. Но може да имаме друга.
— Господа, ще започнем ново съдебно дело на десети декември и повече никакви засади. Ако съдебните
заседатели не постигнат съгласие, ще решаваме какво да направим. Няма ли шанс за по-лека присъда срещу
признаване на вина?
Дайър поклати глава и каза:
— Не сега, господин съдия. Не мога да се съглася да признае друго, освен предумишлено убийство, не и при
убит полицай.
— Джейк?
— И аз. Не мога да помоля шестнайсетгодишно момче да се съгласи на споразумение, което ще го изпрати в
затвора за трийсет години.
— Така и предположих. Господа, не виждам изход от тази бъркотия. Фактите са каквито са, не можем да ги
променим. Нямаме друг избор, освен да продължаваме да опитваме.
Джейк избута сандвича си и взе някакви документи.
— Което налага да обсъдим въпроса с гаранцията. До този момент клиентът ми е излежал пет месеца за нищо.
Всички знаем, че той по презумпция е невинен. Щатът се опита веднъж да докаже вината му и не успя. Не е
справедливо да го държим в ареста. Той е толкова невинен, колкото сме и ние, освен това е непълнолетен и
заслужава шанса да излезе на свобода.
Дайър поклати глава и отхапа от сандвича си.
Учудващо, Нуз каза:
— И аз мислех за същото. Смущаващо е.
— Повече от смущаващо. Още през март беше изостанал с две години в училище. Както научихме,
образованието му е доста непоследователно. А сега е в ареста и е напълно лишен от достъп до класна стая.
— Мислех, че съпругата ти работи с него.
— По няколко часа седмично, господин съдия. В най-добрия случай само временно. Не е достатъчно. Момчето
проявява известен интерес да учи, но трябва да бъде в истинско училище с учители и други деца, и с много
индивидуално обучение след часовете.
Джейк връчи документи и на двамата.
— Това е обжалване на задържането под стража, което възнамерявам да заведа в понеделник. И с цялото си
уважение към вас ви моля да не поемате делото, господин съдия. Ако не успеем в областния съд, ще отида във
Федералния и ще получим известно облекчаване на мярката. Момчето е задържано неправомерно и аз ще успея да
убедя федералния съдия. Молбата се позовава на нарушение на Осмата поправка, която забранява жестоките и
необичайни наказания, на основание на факта, че момчето е непълнолетно, а е задържано в институция за
възрастни, в изолация и без достъп до образователни ресурси. Намерихме две сходни дела от други юрисдикции,
които са представени в досието ни. Ако получим облекчение на мярката и издействаме освобождаването му, и
двамата ще може да обвините някой друг, без да се притеснявате от политическите последици.
Репликата му подразни Нуз и той прониза Джейк с гневен поглед.
— Съображенията ми не са политически, Джейк.
— Вие сте първият политик, който няма политически съображения.
— Чувствам се обиден. За политик ли ме мислиш, Джейк?
— Всъщност не, но вашето име ще бъде на бюлетината догодина. Вашето и това на Лоуел.
— Не допускам политиката да влияе на съображенията ми, Джейк — възрази Дайър.
— Тогава защо да не го освободим? — изстреля Джейк.
Всички си поеха дълбоко дъх, докато Нуз и Дайър преглеждаха молбата. Безспорно бяха изненадани и не
съвсем сигурни какво точно четат. След малко Джейк каза на Нуз:
— Извинете, ако съм ви засегнал, господин съдия. Нямах такова намерение.
— Приемам извинението. Трябва да бъдем откровени и да признаем, че освобождаването от ареста на
обвиняем в углавно престъпление ще разстрои много хора. Имаш ли план?
— Да. Гаранцията се използва, за да се осигури присъствието на заподозрения пред съда, където да отговаря по
обвиненията. Обещавам ви, че ако и когато се наложи Дрю, майка му или сестра му да се явят в който и да е съд, те
ще бъдат там. Давам ви думата си. Смятам да го закарам в Оксфорд, където живеят Джоузи и Кийра, и да го запишем
в училище след няколко седмици. Кийра също ще продължи да учи, след като роди. Там никой не ги познава, но
допускам, че адресът им вече е известен. И Кийра, и Дрю имат нужда от допълнително обучение и психологически
консултации, които ще се опитам да уредя.
— Майката работи ли? — попита Нуз.
— На две места и си търси трета работа. Намерих им малък апартамент и им помагам за наема. Ще продължа
да го правя, докато не фалирам.
— Трябва да се плати гаранция, Джейк. Как ще си я позволят?
Джейк му подаде един документ и каза:
— Това е нотариалният акт на къщата ми. Ще я приложа като гаранция. Не се страхувам да го направя, защото
знам, че Дрю ще се яви пред съда.
— Стига, Джейк — поклати глава Дайър.
— Не можеш да го направиш — каза Нуз.
— Това е нотариалният акт, господин съдия. Да, къщата е обременена с огромна ипотека, но не се тревожа, че
ще я загубя.
— Ами ако отново офейкат — попита Дайър. — Няма да бягат за пръв път.
— Тогава ще намеря малкия негодник и сам ще го пъхна в ареста.
Репликата му предизвика нужното въздействие и тримата се посмяха.
— Каква е стойността на къщата? — попита Нуз.
— Имам една приятелска оценка, направена набързо, за триста хиляди долара. И ипотека в същия размер.
— Няма да използваме къщата ти, Джейк. Ами ако определя гаранция от петдесет хиляди долара?
— Не, сър. Това ще означава, че ние или аз трябва да намеря отнякъде пет хиляди долара в брой за фирмата,
която ще плати гаранцията. Това е рекет, всички го знаем. В момента не мога да отделя пет хиляди долара. Вземете
нотариалния акт, господин съдия. Момчето ще се яви в съда, когато бъде призовано.
Нуз подхвърли копието от нотариалния акт на масата.
— Лоуел?
— Щатът ще възрази срещу освобождаването на този обвиняем под гаранция. Става дума за углавно
престъпление.
— Е, много ти благодаря — каза Джейк.
Нуз обхвана с длан брадичката си и започна да се чеше.
— Добре. Нотариалният акт ще свърши работа.
Джейк извади още документи и ги подаде.
— Вече съм приготвил заповед да я подпишете. След малко ще говоря с чиновничката. След това ще говоря с
Ози, ако приеме обаждане от мен, и ще уредя освобождаването. Ще взема момчето още утре сутрин и ще го откарам
в Оксфорд. Вижте, бяхме приятели, когато започна всичко това, и ще останем приятели след края. Нуждая се от
помощта ви, за да не се разгласява случващото се. Джоузи дължи пари, вече е призована за няколко дела. Кийра ще
роди извънбрачно дете, но никой в Оксфорд не знае за това. Искам тя да започне училище като всяко друго
четиринайсетгодишно момиче, а не като млада майка. Освен това има хора, които много ще се зарадват на
възможността да спипат Дрю на улицата. Много е важно да запазим всичко в тайна.
— Ясно — каза Дайър.
Нуз само махна с ръка, за да покаже, че не се е налагало да бъде предупреждаван.
Лушън настояваше да изпият по нещо в петък следобед на неговата веранда, и то много настойчиво. На Джейк
не му се висеше в кантората, затова, след като най-сетне се свърза с Ози по телефона и уточниха подробностите
около освобождаването, той отиде у Лушън и паркира зад старото порше. Разбира се, приятелят му седеше на
люлеещия стол с питие в ръка. Джейк се запита колко ли чаши е обърнал вече. Той седна на друг люлеещ стол и
двамата се оплакаха от влагата и горещината. По-рано отнякъде изникваше Сали и го питаше какво ще пие, а после
му го поднасяше с такъв жест, все едно му правеше услуга.
— Поканих те на питие — каза Лушън. — Барът е на същото място, а в хладилника има бира.
Джейк стана и се върна с бутилка бира. Известно време просто отпиваха и слушаха щурците. Накрая Джейк
каза:
— Май искаш да ме попиташ нещо.
— Да. Вчера се отби Рубън.
— Съдия Атли?
— Колко човека на име Рубън познаваш?
— Защо все се правиш на голям умник?
— По навик.
— Всъщност има още един Рубън. Уинзлоу. Посещава нашата църква, така че ти едва ли го познаваш.
— Сега кой се прави на умник?
— Защитна мярка.
— С Рубън се знаем отдавна. Имали сме разногласия, но още си говорим.
Трудно можеше да се намери адвокат, съдия или служител на изборно място, който да не е имал разногласия с
Лушън Уилбанкс.
— И какво искаше той?
— Тревожи се за теб. Познаваш Рубън. Мисли се за добрия пастир по всички правни въпроси в града и
тихомълком следи какво става. В съда не се случва почти нищо без негово знание. Наясно е с процеса срещу Гамбъл,
а за разлика от мен не беше в съдебната зала.
— Типично в стила на Рубън.
— Не се изненада, че заседателите не са успели да вземат решение, нито пък аз. Ако ще десет пъти да съдят
това момче, пак няма да стигнат нито до осъдителна, нито до оправдателна присъда. Защитата ти беше шедьовър,
Джейк. Гледах те с огромна гордост.
— Благодаря.
Джейк беше трогнат, защото Лушън рядко правеше комплименти. По-често критикуваше.
— Необикновен случай, наистина. Невъзможно да го оправдаеш, невъзможно и да го осъдиш. Сигурен съм, че
отново ще се опитат.
— На десети декември или в Смитфийлд, или в Темпъл.
Лушън обмисли новината и отпи.
— А междувременно Дрю е в ареста. Невинен.
— Не. Утре сутринта излиза.
— Как го постигна?
— Не аз, а Порша. Тя подготви молба за обжалване на задържането, състави убедително досие и аз го показах
на Нуз днес сутринта. Заплаших го с него, заявих, че ще подам молбата тук, а после във Федералния съд.
Лушън дълго се смя и потраква с кубчетата лед. Когато се успокои, каза:
— Да се върнем на Рубън. Някои неща го тревожат. „Смолуд“. Той не харесва железопътната компания и смята,
че те от десетилетия развиват дейността си опасно. Каза ми, че преди трийсет години негов приятел едва не се
блъснал във влак на същия прелез. Извадил късмет и избегнал катастрофата на косъм. Компанията няколко пъти
влизала в съдебната зала на Рубън през годините, водили дела за конфискация на терени и други подобни. Той
смята, че служителите са арогантни и глупави и всъщност изобщо не ги е грижа за компанията.
— Имам документи в този дух — подметна нехайно Джейк, но всъщност беше наострил уши.
— Освен това го тревожи загадъчният свидетел. Как се казваше?
— Нийл Никъл.
— Рубън, какъвто си е, прочел съдебното досие буква по буква и се притеснява от факта, че този тип е бил на
местопроизшествието три часа, че е гъмжало от ченгета, а той не е обелил и дума. После се прибрал и просто се
надявал всичко да се размине. И не щеш ли, появява се в петък преди процеса и иска да свидетелства. Рубън го
намира за крайно нечестно.
— Определено беше изненада. Но защо е прочел съдебното досие? Не му ли стигат собствените му дела?
— Казва, че просто обича да чете досиета за удоволствие. Освен това се тревожи за дъщерята, единствената
оцеляла от семейството, безпокои се за нейното бъдеще. Ти си уредил настойничеството на момичето в съда на
Рубън и той го е одобрил, затова не е безразличен. Иска да се погрижат за детето.
— Отглежда го сестрата на Сара Смолуд. Домът ѝ е приличен. Не е страхотен, но става.
Лушън допи чашата си и бавно се изправи. Джейк го наблюдаваше как се отдалечава, сякаш е напълно трезвен,
и знаеше, че историята изобщо не е приключила. Ако се развиеше благоприятно, цялото му бъдеще можеше
съществено да се подобри. Изведнъж го обзе нетърпение, пресуши бирата си и се зачуди дали да не отиде да си
вземе още една.
Лушън се върна с ново уиски и се залюля на стола си.
— С две думи, на Рубън не му допада развоят на делото.
— На мен също. Затънал съм в дългове заради него.
— Подходящата стратегия би била да го прекратиш в областния съд и после да го заведеш при съдия Атли.
— Старият номер с прекратяванията — каза Джейк. — Учихме го, докато следвахме.
Прекратяването на дело даваше право на ищеца да заведе ново, после да прекрати и него по каквато причина
пожелае преди издаването на присъдата и да го заведе другаде в удобен момент. Да започне да съди, а ако
доказателствата не са в негова полза, отново да прекрати делото и да си тръгне. Да започне отначало, да стигне до
процес, да изберат неблагоприятно съдебно жури и той пак да го прекрати, за да продължи борбата по друг начин.
Имаше известен случай от крайбрежието на Залива, при който адвокатът на ищеца изпаднал в паника, когато
съдебните заседатели започнали обсъждането, и мислел, че ще загуби. Прекратил делото и всички се прибрали по
домовете си. На следващия ден станало ясно, че заседателите всъщност са решили да присъдят на клиента му щедро
обезщетение. Завел дело повторно, процесът започнал година по-късно и той изгубил. Клиентът му го осъдил за
професионална небрежност и спечелил. Адвокатите на ответниците ненавиждат това правило. Адвокатите на
ищците съзнават, че е несправедливо, но се борят за запазването му. Повечето щати са се ориентирали към по-
модерни процедури.
— Архаичен метод — каза Джейк.
— Така е, но въпреки това го има. Използвай го в своя полза.
Лушън явно не бързаше и се наслаждаваше на мига. Джейк попита:
— И какво ще се случи в съда?
— Хубави неща. Рубън ще върне делото в своята юрисдикция заради настойничеството и заради отговорността
си за детето. Ще насрочи дата за процеса и готово.
— Съдебен процес без заседатели.
— Именно. Защитата може да поиска жури, но Рубън ще откаже.
— Имам нужда от уиски — каза Джейк.
— Барът е на същото място. Само че внимавай да не те спипа жена ти.
— Жена ми сигурно също ще обърне едно, като чуе това.
Джейк излезе и се върна с „Джак Даниълс“ с лед.
— Не знам дали помниш, Лушън, но с Хари Рекс обсъждахме този проблем, преди да заведем делото. Мисля, че
и ти присъства на няколко от тези разговори. Решихме да избягваме съда на почитаемия Рубън Атли, защото той се
скъпи с парите. За него присъда от сто хиляди долара е направо неприлична, нарушение на правилата в едно
благонравно общество. Той е скръндза. Адвокатите все го молят да отпусне по някой долар за настойниците.
— Беше щедър с теб, когато оспорвахте завещанието на Хъбард.
— Вярно е, това също сме го обсъждали. Тогава ставаше дума за толкова много пари, че му беше лесно да
прояви щедрост. Заведохме делото „Смолуд“ в областния съд, защото преценихме, че имаме по-големи шансове, ако
решава жури.
— Така е, Джейк, освен това ти искаше голяма победа в съдебната зала, рекордна присъда, която да ти изгради
име на боец в съдебната зала.
— Да, и още я искам.
— Няма да получиш такава присъда по „Смолуд“, не и в областния съд.
— Значи съдия Атли иска да ръководи процеса, така ли?
— Няма да има процес, Джейк. Той ще принуди железопътната компания да приеме споразумение, много го
бива за това. Постигна го за Хъбард.
— Да, но след като аз спечелих.
— Освен това споразумението беше справедливо, всеки получи по нещо и бяха избегнати обжалванията. Нали
така?
— Да.
— И сега е същото. Заведи делото в неговия съд и той ще поеме нещата. Ще защити детето, а и адвокатите.
Джейк отпи дълга глътка, затвори очи и леко се залюля. Усети как напрежението се смъква от раменете му.
Алкохолът оказваше своето въздействие и дишането му се успокои. За пръв път от месеци видя светлина в тунела.
Трудно му беше да асимилира факта, че съдия Атли е седял в същия люлеещ стол двайсет и четири часа по-рано
и е обяснявал на Лушън какво да предаде на младия Джейк.
Но пък това беше напълно в стила на Рубън.
54
Когато Джейк пристигна в ареста рано в събота сутринта, Ози го чакаше. Шерифът се държеше относително
сърдечно, но не понечи да се ръкува. Господин Зак отиде да доведе арестанта и Дрю се появи на пропуска с
платнена торба, в която бяха натъпкани всичките му притежания. Джейк подписа няколко формуляра, а Дрю —
описа на вещите си. Последваха Ози към задната врата, пред която беше паркирал Джейк. Навън Дрю спря за
секунда и се огледа — за пръв път от пет месеца вкусваше свободата. Когато Джейк отвори шофьорската врата, Ози
предложи:
— Да обядваме заедно другата седмица?
— С удоволствие, Ози. По всяко време.
Потеглиха, без никой да ги види, и пет минути по-късно спряха на алеята пред къщата на Джейк. Карла ги
посрещна на двора и притисна Дрю в дълга и здрава прегръдка. Влязоха в кухнята, където се готвеше пиршество.
Джейк поведе момчето надолу по стълбите към своята баня и му подаде хавлия.
— Стой под горещия душ колкото искаш, после ще закусим.
Дрю излезе половин час по-късно с мокра коса и облечен с хубава тениска с лика на Спрингстийн, къси
дънкови панталони и чисто нови найкове, които му бяха точно по мярка. Джейк му подаде три еднодоларови
банкноти и обясни:
— За блекджека. Задръж рестото.
Дрю погледна парите и каза:
— Стига, Джейк, нищо не ми дължиш.
— Вземи парите. Спечели си ги честно и почтено, а аз винаги плащам дълговете си на комар.
Дрю неохотно прибра банкнотите и седна на масата, където го чакаше Хана.
— Как беше в ареста? — моментално попита тя.
— Не, не, няма да говорим за това — намеси се Джейк. — Избери друга тема.
— Беше ужасно — отговори Дрю.
През лятото Дрю и Карла бяха прекарали заедно доста часове, бяха учили история, точни и естествени науки,
бяха чели криминални романи и се бяха сближили. Тя постави пред него чиния с палачинки и бекон и му разроши
косата.—
Майка ти ще те подстриже веднага щом се прибереш.
Той се усмихна и каза:
— Нямам търпение. Ще живеем в истински апартамент, нали?
— Да — потвърди Джейк. — Не е много голям, но върши работа. Там ще ти хареса.
— Нямам търпение — повтори Дрю и натъпка парче бекон в устата си.
— Каква беше храната в ареста? — попита Хана, която не откъсваше поглед от него.
— Хана, яж си закуската и никакви разговори за ареста.
Дрю видя сметката на купчината палачинки и поиска още. Отначало почти не говореше, но после се разбъбри.
Тембърът му стана по-висок и понякога гласът му звучеше дрезгаво. Беше се източил с около пет сантиметра от
април до сега и макар да си беше останал кльощав, вече приличаше повече на нормален тийнейджър. Пубертетът му
най-сетне беше започнал.
След като се нахрани, Дрю благодари на Карла, отново я прегърна и каза, че иска да види майка си. Докато
пътуваха за Оксфорд, той се умълча и само се любуваше на гледките с ведра усмивка. По средата на пътя се унесе и
заспа.Джейк го гледаше и се питаше какво ли бъдеще го очаква. Знаеше колко несигурна ще бъде свободата на Дрю.
Джейк не споделяше убедеността на Нуз и Лушън, че е малко вероятно да се стигне до присъда. Следващият процес
щеше да бъде различен, винаги беше така. Различна съдебна зала, различни съдебни заседатели, различна тактика
на обвинението.
Независимо дали щеше да победи, да изгуби, или журито отново да не успее да вземе решение, Джейк знаеше,
че Дрю Гамбъл ще бъде част от живота му години напред.
В понеделник Джейк прекрати делото „Смолуд“ в областния съд и изпрати копие от документите на адвоката
на отсрещната страна. Уолтър Съливан се обади в кантората му три пъти следобед, но на Джейк не му се говореше.
Не му дължеше обяснение.
Във вторник той заведе дело за причиняване на смърт по непредпазливост в съда на Рубън Атли и му изпрати
копие.
В сряда, както се очакваше, „Форд Каунти Таймс“ пусна дълга уводна статия със заглавие „Заподозреният за
убийството на Коуфър освободен от ареста“. Дюма Лий беше безмилостен. Репортажът му беше тенденциозен и
създаваше впечатление, че обвиняемият получава снизходително отношение. Най-отблъскващ беше фактът, че се
позоваваше на коментари от страна на бившия областен прокурор Руфъс Бъкли, който наред с много други евтини
обиди твърдеше, че е шокиран от решението на съдия Нуз да позволи освобождаването на човек, обвинен в углавно
престъпление.
„Нечувано е за този щат“, твърдеше Бъкли, като че ли беше запознат с историята на всички осемдесет и два
окръга. Дюма нито веднъж не споменаваше факта, че обвиняемият трябва да бъде смятан за невинен до доказване
на противното, нито си беше направил труда да потърси Джейк за коментар. Джейк допускаше, че след като толкова
много пъти му беше отговарял: „Без коментар“, на Дюма му беше омръзнало да пита.
Верен на себе си, Бъкли явно разполагаше с много време да говори. Нямаше репортер, когото не харесва.
* * *
В четвъртък съдия Нуз свика заседание по делото „Джейк Бриганс срещу окръг Форд“. Главната съдебна зала
беше почти празна. Петимата настоятели седяха заедно на първия ред, скръстили ръце пред гърдите с видимо
раздразнение, и измерваха Джейк с гневни и враждебни погледи. Бяха опитни политици, които управляваха окръга
от години и без почти никаква промяна на постовете си. Всеки беше от конкретен район, нещо като малко феодално
владение, където господарят разпределяше договори за ремонт на пътища, покупки на оборудване и работни места.
Не бяха свикнали никой да им разпорежда, дори съдия.
Дюма Лий беше дошъл да души и да наблюдава шоуто. Джейк не го поглеждаше, но умираше от желание да го
наругае.
— Господин Бриганс, вие сте ищецът — започна съдията. — Имате ли свидетели?
Джейк се изправи и каза:
— Не, господин съдия, но искам да заявя за протокола, че бях назначен от този съд да представлявам господин
Дрю Гамбъл по време на процеса срещу него за предумишлено убийство. Той беше и все още е напълно
неплатежоспособен. Искам да заведа като доказателство своя доклад за дължимия хонорар и съдебните разноски
около неговата защита.
Джейк се приближи до стенографката и подаде документите.
— Заведено е — оповести съдията.
Джейк седна, а Тод Танхил се изправи и каза:
— Господин съдия, аз представлявам окръга, ответник по това дело, и потвърждавам, че получих хонорарната
сметка на господин Бриганс и я предадох на Съвета на настоятелите. В съответствие с разпоредбите на
Наказателния кодекс на Мисисипи максималната сума, която се заплаща в окръга в такива случаи, е хиляда долара.
Окръгът е готов да напише чек за нея.
— Много добре — каза Нуз. — Призовавам господин Патрик Ист за свидетел.
Ист беше председател на настоятелството и явно се изненада, че е призован. Излезе отпред, положи клетва и
застана на свидетелското място. Усмихна се на Омар, когото познаваше от двайсет години.
Съдия Нуз зададе въвеждащите въпроси, за да уточни името, адреса и поста на свидетеля, после взе някакви
документи.
— И така, господин Ист, като гледам бюджета на окръга за настоящата финансова година, виждам излишък в
размер на двеста хиляди долара. Ще ми го обясните ли?
— Да, господин съдия. Просто добро управление.
Ист се усмихна на колегите си. Беше общителен и забавен и избирателите го харесваха.
— Добре. Има и едно перо, наречено „Резервен фонд“. В него има осемдесет хиляди долара. Разяснете, моля.
— Разбира се, господин съдия. Това са, така да се каже, пари за черни дни. Използваме ги за непредвидени
разходи.
— Например?
— Ами миналия месец се наложи да подменим осветлението в бейзболния комплекс в Карауей. Не беше
предвидено в бюджета и ние гласувахме да похарчим единайсет хиляди долара. Парите са за такива цели.
— Има ли ограничения относно нещата, за които се харчат парите?
— Всъщност не. Стига молбата да е уместна и да е одобрена от нашия адвокат.
— Благодаря. И така, когато Съветът получи хонорарната сметка на господин Бриганс, как гласувахте вие
петимата?
— Всички бяхме „против“. Просто спазваме закона, господин съдия.
— Благодаря ви. — Нуз погледна към двамата адвокати и попита: — Имате ли въпроси?
Без да стават, и двамата поклатиха глави.
— Господин Ист, свободен сте.
Той се върна при колегите си на първия ред.
— Нещо друго? — попита Нуз.
Тод и Джейк нямаха нищо друго.
— Много добре. Съдът отсъжда в полза на ищеца, Джейк Бриганс, и разпорежда на ответника, окръг Форд, да
издаде чек за сумата от двайсет и една хиляди долара. Съдът се разпуска.
В петък Тод Танхил се обади на Джейк с новината, че Съветът му е разпоредил да обжалва решението. Извини
му се и каза, че няма друг избор, освен да изпълни желанието на клиента си.
Обжалването пред Върховния съд на щата щеше да отнеме осемнайсет месеца.
Петък беше последният работен ден на Порша. В понеделник започваха занятията ѝ и тя беше готова да замине.
Лушън, Хари Рекс, Бев, Джейк и Карла се събраха в заседателната зала и отвориха бутилка шампанско. Вдигнаха
наздравица за нея, подметнаха няколко закачки и всеки произнесе кратка реч. Джейк беше последен и неочаквано
усети как гърлото му се стяга.
Подаръкът ѝ беше красива табелка от кестен и месинг, на която пишеше: „Порша Каръл Ланг, адвокат“. Щяха да
я поставят на вратата на кабинета, където тя работеше от две години. Порша пое гордо табелката, изтри очите си,
погледна към групата и каза:
— Много се вълнувам, но това ми се е случвало много пъти тук. Благодаря ви за вашето приятелство, бяхте
много мили с мен. Искам също да ви благодаря за нещо много по-важно. За това, че ме приехте. Приехте една
чернокожа жена като равна. Дадохте ми невероятна възможност. Благодарение на вашите насърчения и на вашата
благосклонност аз имам бъдеще и понякога просто не мога да повярвам. Нямате представа какво означава това за
мен. Благодаря ви. Обичам ви, дори теб, Лушън.
В очите на всички имаше сълзи.
55
В третата неделя на септември, когато лятната горещина най-сетне започна да отслабва и във въздуха се усети
есенен полъх, семейство Бриганс се готвеше да тръгне за службата в „Добрият пастир“, но както обикновено
закъсняваха. Карла и Хана бяха в колата, а Джейк се готвеше да включи алармата на къщата, когато звънна
телефонът. Беше Джоузи, която съобщи развълнувано, че Кийра е започнала да ражда. Много бързаше и обеща да се
обади отново при първа възможност. Джейк спокойно набра кода на алармата, заключи вратата и се качи в колата.
— Още повече закъсняхме — отбеляза Карла.
— Звънна телефонът — каза той, докато излизаше на заден по алеята.
— Кой беше?
— Джоузи. Моментът настъпи.
Карла ахна и попита:
— Не е ли малко рано?
Не бяха казали на Хана.
— Всичко е наред — успокои я Джейк. — Не се тревожи.
— Тогава защо се обажда?
— Просто така.
След службата, която им се стори прекалено дълга, те се отбиха за малко при пастор Макгари и Мег и после си
тръгнаха. Бързо се прибраха у дома и обядваха напрегнато, вторачени в телефона. Минаха часове. Раждането на
Хана беше истински кошмар, двамата си припомниха всичко, което се беше объркало. Джейк се опита да гледа
футбол, докато Карла се суетеше в кухнята близо до телефона.
Накрая, в четири и половина, Джоузи им се обади с новината, че се е родило момченце. Кийра се справила
превъзходно. Майката и бебето били добре, нямало никакви усложнения. Бебето тежало три килограма и триста,
било красиво, разбира се, приличало на майка си. Хана усещаше, че става нещо необичайно, и наблюдаваше всяка
стъпка на родителите си.
В понеделник тя и майка ѝ тръгнаха за училището както обикновено. Джейк беше в кантората и преглеждаше
някакви документи. Той се обади на адвокат в Оксфорд, негов приятел от университета, и двамата уточниха плана.
След това звънна на родителите си и им съобщи новината. Карла се беше обадила на своите в неделя вечерта.
След училище оставиха Хана в къщата на нейна приятелка и отидоха в болницата в Оксфорд. В стаята на Кийра
цареше пълна бъркотия, защото Джоузи и Дрю бяха нощували там на походни легла. Семейството беше готово да се
прибере у дома. Дрю изглеждаше най-отегчен.
По настояване на Джейк Кийра не беше виждала бебето. Той им разясни процедурите и правните подробности.
Кийра беше разстроена и плака почти през цялото време. Карла стоеше до леглото ѝ и я галеше по ръката. Момичето
изглеждаше по-малко от своите четиринайсет години.
— Горкото дете — каза Карла, бършейки сълзите си, когато излязоха и тръгнаха по коридора.
Джейк едва не подметна нещо банално — например че най-лошото вече е зад гърба им и могат да продължат
напред, но със съдебните проблеми на Дрю, надвиснали като дамоклев меч над главите им, не беше лесно да прояви
оптимизъм. Когато стигнаха в родилното отделение обаче, унинието им се изпари. Само един поглед към бебето им
беше достатъчен да го обявят за съвършено.
Вечерта седнаха с Хана и ѝ съобщиха новината, че ще си има братче. Наближаваше краят на живота ѝ като
единствено дете. Тя беше безкрайно щастлива и ги отрупа с въпроси, часове наред говориха кога ще дойде бебето,
как ще се казва, коя ще е стаята му и тъй нататък. Джейк и Карла решиха да отложат разговора за самоличността на
майката. Описаха я само като красиво младо момиче, което не може да се грижи за бебето. За Хана това нямаше
голямо значение. Тя беше на седмото небе.
До късно през нощта Джейк сглобява бебешкото креватче, което пазеха в килера, а Карла и Хана разопаковаха
одеялца, пижамки и дрешки за бебето. Хана настоя да остане в тяхното легло през нощта, както често се случваше,
и двамата едва я накараха да млъкне, за да поспят.
В паметния ден се събудиха рано и се издокараха като за църква. Хана помогна на майка си да приготви една
чанта с повече неща, отколкото бяха необходими за новороденото. Тя не спря да бъбри през целия път до Оксфорд, а
родителите ѝ напразно се опитваха да отговорят на всичките ѝ въпроси. В болницата я настаниха в чакалнята и ѝ
дадоха строги указания, после се отбиха при директора, който прегледа документите и ги подписа. Отидоха в стаята
на Кийра, където тя и Джоузи бяха готови да си тръгват. Дрю вече беше на училище. Лекарят беше изписал Кийра, а
на семейство Гамбъл им беше дошло до гуша от болници. Сбогуваха се с прегръдки и сълзи и си обещаха скоро да се
видят. После Джейк и Карла се втурнаха към родилното отделение да вземат момченцето. Медицинската сестра го
подаде на Карла, която бе онемяла от вълнение, и семейството бързо се отправи към чакалнята, където представиха
сина си на голямата му сестра. Хана загуби дар слово, поне за кратко. Прегърна бебето, все едно е кукла, и настоя да
го облекат със светлосини дрешки, които тя беше избрала и които ѝ се струваха най-подходящи за случая.
Щяха да му казват Люк и Хана одобри името. В акта за раждане пишеше Лушън, въпреки че отначало Карла
имаше известни резерви. Джейк много настояваше, макар че да кръстиш детето си на най-лудата глава в Клантън
вероятно щеше да им навлече най-различни проблеми. Когато детето навършеше десет, Лушън Уилбанкс сигурно
вече нямаше да е жив и градът щеше да го е забравил. Джейк обаче щеше да пази скъп спомен за него до края на
дните си.
Потеглиха към площада и паркираха пред кантората на Арни Пиърс, техен близък приятел от студентските
години. Преди да срещне Джейк, Карла беше излизала с Арни, така че познанството им беше старо и проверено.
Отидоха в съда на окръг Лафайет от отсрещната страна на улицата, където Пиърс беше уредил специална среща с
Първис Уесън — енергичен и младолик съдия, когото Джейк познаваше добре. Събраха се в кабинета му за частно
изслушване в присъствието на съдебен стенограф. Досущ като свещеник по време на кръщене, съдия Уесън взе
бебето, огледа го и оповести, че е готово за осиновяване.
Порша пристигна тъкмо навреме за събитието. След три седмици в Юридическия факултет тя щеше с радост да
пропусне една-две лекции, за да присъства на осиновяването.
Арни подаде документите на съдия Уесън, който отмени тридневния период на изчакване и шестте месеца
изпитателен срок. Прегледа молбата и формуляра за съгласие, подписан от Джоузи и Кийра. За протокола прочете
данните от смъртния акт на бащата. Подписа се два пъти и малкият Люк стана законен син на Джейк и Карла.
Последната стъпка беше издаването на заповед за запечатване на досието, която щеше да ограничи изцяло
публичния достъп.
Трийсет минути по-късно всички се снимаха и се сбогуваха.
На път за вкъщи Хана настоя Карла да се вози на задната седалка при нея и братчето ѝ. Вече беше поела
грижите за бебето и искаше да го храни с шишето. После поиска да смени памперса му и Джейк с готовност ѝ
отстъпи задачата. Да го сменя на воля!
Пътуването им до Клантън беше изпълнено с радост, която Джейк и Карла щяха да преживяват отново и отново
години наред. У дома ги очакваше обяд с родителите на Джейк и родителите на Карла, долетели от Мемфис рано
сутринта. Когато съобщиха името на бебето на Хари Рекс, той се престори на засегнат и попита как така са избрали
Лушън. Джейк отговори, че един Хари Рекс на света е предостатъчен.
Бабите се редуваха да гушкат момченцето под бдителния поглед на сестра му.
Приятелите и близките щяха да се постараят да скрият, доколкото могат, подробностите. Хората обаче щяха да
говорят и рано или късно целият град щеше да узнае истината.
Но на Джейк му беше все едно.
Бележка на автора
Започнах да пиша романа „Време да убиваш“ през 1984 г., а той излезе през 1989-а. Мина доста време, преди
Джейн да се завърне през 2013-а в „Сянката на чинара“. Междувременно излязоха други книги, в които действието
се развива на същото фиктивно място: „Камерата“, „Последният съдебен заседател“, „Наследници“ и единственият
ми сборник с разкази „Окръг Форд“. Сега, след излизането и на този роман, вече е писано много за Клантън и за
повечето герои: Джейн и Карла, Хари Рекс, Лушън, съдия Нуз, съдия Атли, шериф Ози Уолс, Карл Лий и тъй
нататък. Всъщност съм писал толкова много за окръг Форд, че не помня всичко.
С тези думи искам да се извиня за грешките си. Просто съм твърде мързелив, за да прочета по-старите си
книги.
Благодаря на няколко стари приятели адвокати в Ернандо, които ми помогнаха да си припомня подробности от
някогашното ми професионално поприще: Джеймс Франкс, Уилям Балард, съдия Пърси Линчард. Те ми разясниха
законите. Промених ги леко с оглед на сюжета, но вината е моя.
Същото важи за законите и процедурните правила в родния ми щат. Като млад адвокат преди толкова много
години бях длъжен да ги спазвам строго. Сега, като писател, нямам това задължение. Ето защо в романа съм
променил някои закони, леко съм ги изопачил, дори съм си измислил някои за целите на повествованието.
И специална огромна признателност на Джуди Джакъби за заглавието.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране: skygge, 2021
Информация за текста
Информация за текста
Издание:
John Grisham
A Time for Mercy (2020)
(The third book in the Jake Brigance series)
Джон Гришам
Време за милост
Авторска серия Джейк Бриганс #3
Преводач Надежда Розова
Редактор Димитрина Кондева
Художник David Keochkerian/Trevillion Images (снимка)
Технически редактор Вяра Николчева
Коректор Симона Христова
Оформление на корица Николай Пекарев
Обсидиан, 2020
ISBN 978-954-769-508-5__