Annotation
Преди три години Лейси е разобличила корумпиран магистрат — това е единственият интересен случай в
нейната монотонна работа. И точно когато е готова да напусне, към нея се обръща жена, която се представя под
различни псевдоними, защото се страхува за живота си. Нейният баща е убит преди повече от двайсет години, а
извършителят не е разкрит. Тя обаче подозира кой е той и не е спирала да го следи. Открила е и още негови жертви.
Но едно е да имаш подозрения, а друго — да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и
изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски
процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му
попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този
списък?
Джон Гришам — Списъкът на съдията
1234567891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
Бележка на автора
Информация за текста
Джон Гришам — Списъкът на съдията
1
Обаждането дойде по стационарната линия. Прие го татуирана рецепционистка на име Фелисити — ново
момиче, готово да напусне още преди да е усвоило докрай работата с телефонната централа, която беше на поне
двайсет години и смело бе устояла на техническия прогрес. Всички напускаха, особено помощният персонал.
Текучеството беше отчайващо. В офиса на Комисията по съдийска етика се усещаше униние. Бюджетът й току-що
беше орязан за четвърта поредна година от законотворците, които сякаш не подозираха за съществуването на тази
агенция.
Фелисити успя да насочи обаждането към отрупаното бюро на Лейси Столц.
— Търсят ви на трета линия — оповести тя.
— Кой?
— Жена, но не пожела да се представи.
Лейси можеше да отговори по много начини. В този момент обаче беше отегчена и не искаше да хаби
емоционална енергия, за да скастри момичето и да го накара да се стегне. Редът и правилникът не се зачитаха.
Работната дисциплина залиняваше и Комисията постепенно затъваше в хаос.
Като ветеран — беше най-дългогодишният служител тук — Лейси трябваше да дава пример.
— Благодаря — каза тя и натисна мигащия бутон. — Лейси Столц.
— Добър ден, госпожо Столц. Ще ми отделите ли една минута?
Образована жена без следа от акцент, на четиресет и пет плюс-минус година-две. Лейси обичаше да отгатва
възрастта на хората по гласа.
— С кого разговарям?
— Засега името ми е Марджи, но използвам и други.
Лейси едва не се засмя, развеселена от отговора.
— Е, поне сте пряма. Обикновено ми отнема известно време, за да разбера кой се представя с псевдоним и кой
не.
Редовно й се обаждаха анонимно. Хората, които се оплакваха от съдии, винаги подхождаха предпазливо,
колебаеха се дали да ги обвинят и да нападнат системата. Почти всички се страхуваха от ответна реакция от високо.
— Бих искала да поговоря с вас на четири очи — обясни Марджи.
— В кабинета ми може да се говори спокойно, ако желаете да дойдете — каза Лейси.
— О, не! — рязко и очевидно уплашено възрази жената. — Няма да стане. Нали знаете Сайлър Билдинг срещу
офиса ви?
— Разбира се — отговори Лейси, стана и погледна през прозореца към една от няколкото безлични
правителствени сгради в центъра на Талахаси.
— На партера има кафене — каза Марджи. — Може ли да се срещнем там?
— Добре. Кога?
— Веднага. Вече пия второто си лате.
— Забавете темпото и ми дайте няколко минути. Ще ме познаете ли?
— Да. Снимката ви е на уебсайта на Комисията. Седнала съм в дъното, вляво.
В кабинета на Лейси наистина можеше да се разговаря спокойно. Съседният беше празен, откакто неин колега
се премести в по-голяма агенция. А кабинетът насреща беше превърнат в склад. Тя мина покрай Фелисити и влезе
при Дарън Троуп, който се беше задържал тук две години, но вече се оглеждаше за друга работа.
— Зает ли си? — попита тя, прекъсвайки заниманията му, каквито и да бяха те.
— Не особено.
Нямаше значение какво прави или не прави той. Ако Лейси се нуждаеше от нещо, Дарън беше на нейно
разположение.
— Трябва ми услуга. Отивам в „Сайлър“ на среща с някаква непозната, която призна, че използва фалшиво име.
— О, много обичам тайнствеността. За предпочитане е пред това да чета за някакъв съдия, който правел
похотливи намеци на свидетелка по дело.
— Колко похотливи?
— С красноречиви жестове.
— Има ли снимки или видео?
— Още не.
— Кажи ми, ако получиш. Нещо против да дойдеш след петнайсетина минути и да я снимаш?
— Разбира се, няма проблем. Имаш ли представа коя е?
— Ни най-малка.
Лейси излезе от сградата, бавно я заобиколи, наслади се на прохладния въздух и влезе във фоайето на Сайлър
Билдинг. Наближаваше четири часът и нямаше други хора, пиещи кафе по това време. Марджи седеше на малка маса
в дъното на заведението, вляво. Махна й едва забележимо, сякаш се опасяваше да не я види някой. Лейси се усмихна
и се запъти към нея.
Афроамериканка, към четиресет и пет годишна, с делови вид, привлекателна, интелигентна, с панталон и
обувки на висок ток, облечена по-официално от Лейси.
Напоследък в Комисията беше разрешено всякакво облекло. Предишният им шеф държеше на костюмите и
вратовръзките и мразеше джинсите, но той излезе в пенсия преди две години и повечето правила си тръгнаха с него.
Лейси мина покрай баристата, която бе облегнала лакти на бара и държеше розовия си телефон с две ръце,
напълно погълната от него. Не вдигна поглед, и през ум не й мина да поздрави клиентката, а Лейси прецени, че и
бездруго ще е по-добре да не се налива с още кофеин.
Без да става, Марджи протегна ръка и каза:
— Приятно ми е да се запознаем. Искате ли кафе?
Лейси се усмихна, ръкува се с нея и седна насреща й.
— Не, благодаря. Вие сте Марджи, нали?
— Засега.
— Добре, започваме зле. Защо използвате псевдоним?
— Ще отнеме часове да ви разкажа историята си, пък и не съм сигурна, че искате да я чуете.
— Тогава защо ме повикахте?
— Моля ви, госпожо Столц.
— Лейси.
— Моля ви, Лейси. Нямате представа каква емоционална травма съм преживяла, преди да стигна до този етап
от живота си. Направо съм развалина.
Изглеждаше съвсем добре, само леко напрегната. Вероятно заради второто лате. Очите й се стрелкаха наляво-
надясно. Бяха красиви зад големите лилави рамки. Вероятно стъклата не бяха диоптрични. Очилата бяха просто част
от тоалета й, лека маскировка.
— Не знам какво да кажа. Започнете вие и може би ще стигнем донякъде.
— Четох за вас. — Жената бръкна в една платнена чанта и сръчно извади някаква папка. — За случая с
индианското казино отпреди доста време. Спипали сте съдия, която краде част от печалбата му. Един репортер го
описва като най-големия скандал с подкупи в историята на американската юриспруденция.
Папката беше дебела около пет сантиметра и създаваше впечатление, че документите в нея са безупречно
подредени.
Думата „юриспруденция“ направи впечатление на Лейси — странен избор за лаик.
— Беше доста голям случай — отговори тя престорено скромно.
Марджи се усмихна и каза:
— Доста голям ли? Та вие сте разбили един престъпен синдикат, разобличили сте съдия и сте изпратили много
хора в затвора. Те все още са там, струва ми се.
— Така е, но това не беше само мое дело. ФБР участва активно в операцията. Случаят беше сложен, няколко
души бяха убити.
— Включително колегата ви Хюго Хач.
— Да, включително Хюго. Интересно. Защо сте ме проучили толкова подробно?
Марджи сключи ръце и ги подпря върху папката, която така и не отвори. Показалците й трепереха леко. Тя
погледна към входа и отново се озърна наоколо, макар че никой не беше влизал, никой не беше излизал и никой не
беше помръднал, дори баристата още витаеше в облаците. Марджи отпи през сламката си. Ако това наистина беше
второто й лате, почти не го беше докоснала. И използва думата „травма“. Призна, че е „развалина“. Лейси си даваше
сметка, че жената е уплашена.
— О, не съм сигурна, че беше проучване. Просто прочетох някои неща в интернет. Там има всичко, както
знаете.
Лейси се усмихна и се постара да се въоръжи с търпение.
— Не съм сигурна, че напредваме.
— Вашата работа е да разследвате съдии при сигнали за престъпно поведение, нали така?
— Именно.
— От колко време се занимавате с това?
— Извинете, но какво значение има?
— Моля ви.
— От дванайсет години.
Лейси все едно признаваше поражение, като посочи броя години. Прозвучаха й страшно много.
— Как се заемате с даден случай? — попита Марджи напрегнато.
Лейси си пое дълбоко въздух и си напомни да бъде търпелива.
— Обикновено човекът, който иска да се оплаче от съдия, се свързва с нас и си уреждаме среща. Ако
оплакването изглежда основателно, той подава официална жалба, която ние пазим в тайна четиресет и пет дни,
докато я проучваме. Наричаме го „преценка“. В девет от десет случая стигаме само дотук и жалбата се отхвърля като
неоснователна. Ако се натъкнем на евентуално нарушение, уведомяваме съответния съдия и му даваме трийсет дни
за отговор. Обикновено всички си наемат адвокати. Ние разследваме, организираме изслушвания, призоваваме
свидетели… пълна програма.
Докато тя говореше, Дарън влезе в кафенето, наруши спокойствието на баристата, като си поръча безкофеиново
кафе, изчака го, без да обръща внимание на двете жени, после отнесе чашата си до маса в другия край на
заведението, извади лаптопа си и си даде вид, че се вглъбява в работа. Без да се издава, той насочи камерата към
гърба на Лейси и лицето на Марджи, увеличи образа и направи няколко снимки, както и едно видео.
Дори Марджи да го беше забелязала, с нищо не се издаде. Тя слушаше внимателно Лейси и накрая попита:
— Колко често се случва съдия да бъде свален от поста си?
Отново: какво значение имаше?
— Не особено често, за щастие. Имаме юрисдикция над хиляда съдии и мнозинството са почтени и
добросъвестни професионалисти. Повечето жалби, които разглеждаме, просто не са сериозни: подават ги
недоволни от присъдата ищци, които не са получили каквото са очаквали. Или някоя от страните в бракоразводно
дело. Както и много адвокати, ядосани от загубата. Доста сме натоварени, но в повечето случаи конфликтите
намират решение.
Лейси представи работата си като досадна, пък и след дванайсет години наистина й се струваше такава.
Марджи слушаше внимателно и барабанеше с пръсти по масата. Пое си въздух и попита:
— Самоличността на подалия жалба винаги ли става известна?
Лейси се позамисли, преди да отговори:
— В крайна сметка, да. Много рядко остава анонимен.
— Защо?
— Защото този човек обикновено познава фактите по случая и се налага да свидетелства срещу съдията. Трудно
е да изобличиш магистрат, когато хората, които е засегнал, се страхуват да го обвинят открито. Вие страхувате ли се?
Дори думата уплаши Марджи.
— Да, може да се каже — призна тя.
Лейси се намръщи и си придаде отегчен вид.
— Вижте, не ми се увърта повече. За колко сериозно престъпление става дума?
Марджи замижа и прошепна:
— За убийство.
После веднага отвори очи и се огледа, за да провери дали някой не я е чул. Никой друг не беше достатъчно
близо, за да долови нещо от разговора им. Лейси прие отговора с непоклатим скептицизъм, който беше развила след
дълги години на този пост. Отново си напомни да прояви търпение.
Когато вдигна поглед към Марджи, видя, че очите й са плувнали в сълзи. Наведе се над масата и попита тихо:
— Да не подозирате, че някой от действащите съдии е извършил убийство?
Марджи прехапа устна и кимна.
— Знам, че е така.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Баща ми беше една от жертвите му.
Лейси се замисли над думите й и попита:
— Една от жертвите му? Повече от една ли са?
— Да. Мисля, че баща ми е бил втората. Не съм сигурна коя поред жертва е бил, но съм сигурна кой е убиецът
му.
— Интересно.
— Странна констатация. Колко жалби сте получавали срещу съдии, които са убили хора?
— Нито една.
— Така и предполагах. А колко съдии в американската история са осъдени за убийство, извършено, докато са
заемали поста си?
— Не съм чувала за нито един.
— Именно. Нито един. Затова не омаловажавайте информацията ми като нещо „интересно“.
— Не исках да ви засегна.
В другия край на салона Дарън приключи с важната си задача и си тръгна.
— Не сте ме засегнали, но няма да кажа нищо повече на това място. Разполагам с много информация, която
искам да споделя с вас и с никой друг, но не тук.
Лейси беше срещала много умопобъркани или неуравновесени хора с кашони и хартиени торби, пълни с
документи, които според тях доказваха, че еди-кой си негодник на съдийската скамейка е напълно корумпиран.
След няколко минутно общуване с тях тя почти винаги успяваше да си изгради мнение и обикновено планираше да
насочи жалбата към чекмеджето с отказите. С годините се беше научила да разгадава хората и за нея не беше
предизвикателство да познае веднага смахнатите, които я търсеха.
Марджи обаче не беше нито смахната, нито неуравновесена. Беше открила нещо важно и изглеждаше уплашена.
— Добре, как продължаваме?
— Да продължаваме ли?
— Ами вие ме потърсихте. Искате ли да говорим или не? Аз не играя игрички и нямам време да измъквам с
ченгел сведения от вас или от всеки друг, който иска да се оплаче от съдия. Прекалено много време губя да увещавам
за информация хората, които ме търсят, и поне веднъж месечно стигам до задънена улица. Ще говорите ли?
Марджи отново плачеше и триеше бузи. Лейси я гледаше с цялото съчувствие, на което беше способна, но
едновременно с това искаше да стане от масата и повече да не се връща.
Но беше заинтригувана от твърдението за убийство. Част от ежедневната й работа в Комисията по съдийска
етика беше да преглежда скучни и несериозни претенции на нещастни хора с незначителни проблеми, които нямаха
какво да губят. Убийство, извършено от действащ съдия, й изглеждаше прекалено голяма сензация, за да повярва, че
е истина.
Накрая Марджи каза:
— Отседнала съм в хотел „Рамада“ на „Ийст Гейнс“. Може да се срещнем в стаята ми след края на работното ви
време. И трябва да дойдете сама.
Лейси кимна, сякаш беше очаквала тази молба.
— Едно от правилата в службата ми забранява да провеждам първоначалните си срещи извън офиса сама.
Трябва да доведа още един следовател, мой колега.
— Като господин Троуп ли? — попита Марджи и кимна към стола, на който бе седял Дарън.
Лейси бавно се извърна, уж за да провери за какво става дума, за бога, докато отчаяно си блъскаше главата за
отговор.
— На уебсайта ви има усмихнатите лица на всички следователи — продължи Марджи. Тя извади своя цветна
снимка във формат 15x21 см и я плъзна по масата. — Ето, с най-добри чувства. Много по-добра е от онези, които
господин Троуп току-що направи тайно.
— За какво говорите?
— Сигурна съм, че той вече е пуснал снимката ми през вашата програма за лицево разпознаване и не е открил
нищо. Няма ме в базите данни.
— За какво говорите? — повтори въпроса си Лейси.
Марджи беше улучила право в целта, но Лейси продължаваше да се преструва на учудена.
— О, мисля, че знаете. Елате сама, иначе няма да ме видите повече. Вие сте най-опитната следователка в
службата, а в момента шефката ви е само временно изпълняваща длъжността. Вероятно можете да правите каквото
пожелаете.
— Ех, ако беше толкова лесно…
— Да го наречем питие след работа, нищо повече. Срещаме се в бара във фоайето и ако мине добре, се качваме
в моята стая, за да поговорим на по-уединено място.
— Не мога да се кача в стаята ви. Против правилата е. Позволено ми е да се срещна с някого на четири очи едва
след като бъде подадена официална жалба. Някой трябва да знае къде се намирам, поне първоначално.
— Разбирам. По кое време?
— Какво ще кажете за шест?
— Ще бъда в десния заден ъгъл на бара. Елате сама. Без никакви микрофони, скрити камери и колеги, които се
преструват, че си пият питието, докато снимат. И поздравете Дарън. Може би някой ден ще имам удоволствието да
се запозная с него. Договорихме ли се?
— Да.
— Добре. До скоро.
Докато се връщаше към кабинета си, Лейси се видя принудена да признае, че не помни някой друг да я е
заинтригувал толкова още при първия им разговор.
Тя плъзна снимката по бюрото на Дарън и каза:
— Браво на теб, разкриха те. Тя знае всичко за нас: имена, постове, как изглеждаме. Даде ми тази снимка и
каза, че е много по-хубава от онези, които си направил с лаптопа си.
Дарън я взе и каза:
— Права е.
— Имаш ли представа коя е?
— Не. Пуснах лицето й в нашата система, но нищо. Което, както знаеш, не означава много.
— Означава, че не е арестувана във Флорида през последните шест години. Можеш ли да я провериш в базата
данни на ФБР?
— Вероятно не. Искат основание, а аз не мога да им посоча, защото не знам нищо. Може ли да задам един
очевиден въпрос?
— Разбира се.
— Комисията по съдийска етика е разследваща агенция, нали така?
— Би трябвало.
— Тогава защо си слагаме снимките и биографиите на глупавия уебсайт?
— Питай шефката.
— Нямаме шефка. Имаме една кариеристка, която сигурно ще се разкара съвсем скоро.
— Вероятно. Виж, Дарън, водили сме този разговор десетки пъти. Не искаме прекрасните си физиономии на
сайта на Комисията. Затова не съм актуализирала снимката си от пет години и още изглеждам на трийсет и четири.
— Бих казал на трийсет и една, но аз съм пристрастен.
— Благодаря.
— Може би не ни заплашва реална опасност. В крайна сметка не преследваме убийци и наркопласьори.
— Именно.
— Е, от какво се оплаква тя, която и да е?
— Още не знам. Благодаря ти за помощта.
— Много помогнах, няма що.
2
Барът във фоайето на „Рамада“ заемаше голяма част от високия остъклен атриум. В шест следобед там
гъмжеше от елегантно облечени лобисти, които дебнеха за красиви секретарки от агенциите, и почти всички маси
бяха заети. Законодателното събрание на Флорида заседаваше през пет преки в Капитолия, затова всички заведения
в центъра на Талахаси бяха претъпкани с важни личности, които говореха за политика и се домогваха до пари и
секс.
Лейси влезе, привличайки доста мъжки погледи, и се запъти към дъното на бара, където завари Марджи на
ъглова масичка с чаша вода пред нея.
— Благодаря, че дойдохте — каза тя, когато Лейси седна.
— Разбира се. Познавате ли това място?
— Не, за пръв път идвам. Много е популярно, нали?
— Да, по това време на годината. Но утихва, след като карнавалът приключи.
— Какъв карнавал?
— Сесията на законодателното събрание. От януари до март е. Голяма лудница.
— Съжалявам.
— Явно не сте от тук.
— Не.
Забързана сервитьорка се закова на място и попита дали ще поръчат нещо за пиене, вперила намусен поглед в
чашата вода. Посланието беше пределно ясно: ей, момичета, пълно е и мога да дам масата ви на някой, който ще се
бръкне за алкохол.
— Чаша пино гриджо — каза Лейси.
— И за мен една — добави бързо Марджи и сервитьорката изчезна.
Лейси се озърна, за да се увери, че никой не може да чуе какво си говорят. Нямаше такава опасност. Масите
бяха достатъчно раздалечени и в бара кънтеше несекваща глъчка, която заглушаваше и най-близките разговори.
— Добре. Значи не живеете тук и не знам истинското ви име. Бавно начало, но аз съм свикнала. Както ви казах
обаче, не си губя времето с хора, които се свързват с мен, но щом дойде моментът да разкажат своята история, си
прехапват езика.
— Какво искате да научите най-напред?
— Името ви например.
— Мога да ви го кажа.
— Страхотно.
— Но искам да знам какво ще направите с него. Ще отворите ли досие? Електронно ли ще е или на хартия? Ако
е електронно, къде ще го съхранявате? Кой друг ще знае името ми?
Лейси преглътна измъчено и се взря в очите й. Марджи не издържа и отмести поглед.
— Напрегната сте и се държите така, сякаш ви следят.
— Никой не ме следи, Лейси, но всичко оставя следа.
— Следа, по която някой може да тръгне? За въпросния съдия, когото подозирате в убийство, ли става дума?
Помогнете ми, Марджи, дайте ми нещо.
— Всичко оставя следа.
— Вече го казахте.
Сервитьорката се добра до тях с две чаши вино и купичка ядки.
Марджи като че ли не забеляза виното, но Лейси отпи глътка.
— Забуксувахме около името ви. Ще го запиша някъде и няма да го съобщавам в нашата мрежа. Поне
първоначално.
Марджи кимна и се преобрази.
— Джери Кросби, на четиресет и шест години, преподавателка по политически науки в Университета на Южна
Алабама в Мобил. Един брак, един развод, едно дете — дъщеря.
— Благодаря. И сте убедена, че баща ви е бил убит от човек, който все още е действащ съдия, така ли?
— Да, съдия във Флорида.
— Това стеснява кръга до около хиляда души.
— Окръжен съдия от Двайсет и втора съдебна област.
— Впечатляващо. Вече намалихме броя на четиресетина. Кога ще науча името на вашия заподозрян?
— Много скоро. Съгласна ли сте да позабавим темпото? В момента лесно се разстройвам.
— Не сте докоснали виното си. Може да ви помогне.
Джери отпи от чашата си, въздъхна и каза:
— Предполагам, че вие сте на около четиресет.
— Почти. На трийсет и девет, но скоро навършвам четиресет. Стряскащо е, нали?
— В известен смисъл, но животът продължава. Значи преди двайсет и две години сте били още в гимназията?
— Така излиза. Какво значение има?
— Спокойно, Лейси, оставете ме да говоря. Започваме да напредваме. Били сте още дете и сигурно изобщо не
сте чували за убийството на Брайън Бърк, пенсиониран професор по право.
— Не съм. Това баща ви ли е?
— Да.
— Съжалявам.
— Благодаря. Почти трийсет години баща ми преподаваше право в „Стетсън“, университет в Гълфпорт,
Флорида. Близо е до Тампа.
— Знам го.
— Пенсионира се на шейсет години по семейни причини и се върна в родния си град в Южна Каролина. Имам
подробно досие за баща ми, което ще ви дам в някакъв момент. Той беше невероятен човек. Излишно е да
споменавам, че убийството му ни разтърси — честно казано, аз все още се възстановявам. Достатъчно тежко е да
изгубиш родител на млади години, но когато става дума за убийство, и то неразкрито, е още по-съсипващо. След
двайсет и две години разследването продължава да е в задънена улица и полицията е вдигнала ръце. Когато
разбрахме, че изобщо не напредват, се заклех да направя всичко по силите си, за да заловя убиеца на татко. Всичко!
— Полицията се отказа, така ли?
Джери отпи глътка вино.
— Да, малко по малко. Случаят не е официално закрит и понякога говоря със следователите. Разберете, не ги
обвинявам. Те положиха усилия при дадените обстоятелства, но говорим за перфектно убийство. Всичките му
убийства са такива.
— Перфектно ли?
— Да. Няма свидетели. Няма улики, поне не такива, които да отведат до извършителя. Няма очевиден мотив.
Лейси едва не попита: „И какво се очаква да направя аз?“. Но само отпи от чашата си и каза:
— Не съм сигурна, че Комисията по съдийска етика ще е в състояние да разследва стар случай на убийство в
Южна Каролина.
— Не ви моля за това. Във вашата юрисдикция попадат съдиите във Флорида, които може да са замесени в
нещо незаконно, нали?
— Да.
— Това включва ли убийствата?
— Сигурно, но досега не сме се занимавали с такива. Те са трудни и са за щатската полиция или може би за
ФБР.
— Щатската опита. ФБР не прояви интерес по две причини. Първо, няма федерално престъпление. Второ, няма
улики, които да свързват убийствата, затова от ФБР не знаят… всъщност никой освен мен, струва ми се, не знае, че
става дума за сериен убиец.
— Обърнахте се към ФБР, така ли?
— Преди години. Ние, близките на жертвата, отчаяно се нуждаехме от помощ. Не стигнахме доникъде.
Лейси отпи още вино.
— Добре, започвам сериозно да се тревожа, затова хайде да обсъдим нещата съвсем бавно. Вие сте убедена, че
действащ съдия е убил баща ви преди двайсет и две години. Бил ли е на този пост по онова време?
— Не. Избран е през две хиляди и четвърта.
Лейси обмисли информацията и се озърна. Мъж от съседната маса с вид на лобист я зяпаше похотливо и
безочливо, както нерядко се случваше край Капитолия. Тя впери в него гневен поглед и го принуди да отмести очи,
после се наведе към Джери.
— Ще се чувствам по-спокойна, ако се преместим другаде. Тук се напълни с хора.
— Наела съм заседателна зала на първия етаж — каза Джери. — Сигурна и безопасна, уверявам ви. Ако ви
нападна, можете да се разпищите и да избягате.
— Не се съмнявам, че всичко ще бъде наред.
Джери плати питиетата и двете излязоха от бара. С ескалатора се качиха на мецанина, където тя отключи малка
заседателна зала, една от многото. На масата имаше няколко папки. Седнаха една срещу друга, така че папките да са
им подръка. Пред тях нямаше нищо друго — никакви лаптопи, никакви бележници. Телефоните им си останаха в
чантите.
Джери видимо се поотпусна и започна:
— И така, да поговорим неофициално, без да си водите бележки. Поне засега. Баща ми, Брайън Бърк, се
пенсионира през деветдесета година. Преподава в „Стетсън“ близо трийсет години и беше легенда. Много го
обичаха. С майка ми решиха да се върнат в родния си Гафни в Южна Каролина, градчето, където са отраснали.
Имаха много роднини в този край и бяха наследили някаква земя. Построиха си красива малка къща в гората и си
засадиха градина. Баба ми по майчина линия живееше с тях и те се грижеха за нея. Общо взето, наслаждаваха се на
спокойни пенсионерски години. Бяха финансово подсигурени, в чудесно здраве, активни членове на църковната
общност. Татко четеше много, пишеше статии за правни списания, поддържаше връзка със стари приятели, създаде и
нови приятелства там. А после беше убит.
Джери се пресегна към една папка — синя, дебела три сантиметра, същата като останалите. Плъзна я по масата
и каза:—
Тук съм събрала статиите за татко, за неговата кариера и за смъртта му. Някои съм изровила собственоръчно,
други съм свалила от интернет, но нищо не се съхранява онлайн.
Лейси не отвори папката.
— Жълтата лентичка показва къде е снимката на баща ми от местопрестъплението. Виждала съм я няколко
пъти и предпочитам да не я виждам повече. Погледнете я.
Лейси отвори на отбелязаното място и се смръщи срещу голямата цветна снимка. Убитият лежеше по очи сред
някакви плевели със синьо-бяло въже около врата, впито в кожата му. Изглеждаше найлоново и изцапано със
засъхнала кръв. Беше вързано на възел на тила му. Тя затвори папката и прошепна:
— Много съжалявам.
— Странно е. След двайсет и две години се научаваш да се справяш с болката, затваряш я в кутия, откъдето да
не излиза, ако полагаш усилия. Но не внимаваш ли, тя лесно може да пропълзи навън и спомените да нахлуят
обратно. В момента съм добре, Лейси. Добре съм, защото разговарям с вас и правя нещо. Представа нямате колко
дълго се увещавах да дойда тук. Много ми е трудно, ужасяващо е.
— Може би ако поговорим за престъплението…
Джери си пое дълбоко дъх.
— Разбира се. Татко обичаше да си прави дълги разходки в гората зад къщата. Мама често го придружаваше, но
тя страдаше от артрит. Една слънчева пролетна сутрин през деветдесет и втора година той я целунал за
„довиждане“, взел си туристическата щека и закрачил по пътеката. От аутопсията стана ясно, че е умрял от
задушаване, но освен това имаше и рана на главата. Не е трудно да се досети човек, че е срещнал някого, който го е
ударил, той е изпаднал в безсъзнание, а после нападателят го е довършил с найлоновото въже. Завлякъл го е встрани
от пътеката, в един дол, където го намериха късно следобед. Наоколо не откриха нищо — нито тъп инструмент,
нито отпечатъци от стъпки, защото пръстта беше съвсем суха. Нямаше следи от борба, нямаше косми или влакна.
Анализираха въжето в криминалистичната лаборатория, но нищо не излезе. Анализът е в папката. Къщата не е
далече от града, но е уединена, затова нямаше свидетели. Никой не беше забелязал кола или камион с номера от
друг щат. Наоколо не се бяха навъртали никакви непознати. В гората има най-различни места, където човек може да
се скрие и после да се измъкне незабелязано. За двайсет и две години нищо не изплува на повърхността, Лейси.
Случаят е много стар. Ние сме се примирили с мъчителната истина, че може би никога няма да бъде разрешен.
— Кои ние?
— Казвам „ние“, но по-скоро съм самотен воин. Майка ми почина две години след баща ми. Така и не се съвзе
и просто се предаде на мъката. Имам по-голям брат в Калифорния, който упорства няколко години и после изгуби
интерес. Омръзна му полицията да ни съобщава, че няма никакво развитие по случая. От време на време се чуваме,
но не споменаваме често баща ни. Както виждате, останала съм единствено аз. И се чувствам самотна.
— Звучи ужасно. Но между местопрестъплението в Южна Каролина и който и да е съд в Северозападна
Флорида има огромно разстояние. Каква е връзката?
— Честно казано, не е голяма. Просто една камара предположения.
— Не сте стигнали дотук само с предположения. Какво знаете за мотива?
— Само мотива имам.
— Смятате ли да го споделите с мен?
— Чакайте малко, Лейси. Не мога да повярвам, че седя тук и обвинявам някого в убийство без никакви
доказателства.
— Не обвинявате никого, Джери. Говорите за евентуален заподозрян, иначе нямаше да сте тук. Кажете ми
името му, няма да го разкрия пред никого. Не и без ваше позволение. Разбирате ли?
— Да.
— Сега да се върнем на мотива.
— Точно той не ми дава мира от самото начало. Не съм открила човек от обкръжението на татко, който да не го
харесва. Той беше учен, получаваше добра заплата и пестеше. Не е инвестирал в сделки, в земя, в нищо подобно.
Всъщност се отнасяше с презрение към предприемачите и финансовите спекуланти. Няколко негови колеги от
Правния факултет загубиха пари на фондовия пазар, в строителни проекти и други съмнителни схеми, но той
изобщо не им съчувстваше. Нямаше бизнес интереси, нямаше партньори, никакви съвместни начинания — нещата,
които обикновено създават конфликти или врагове. Мразеше да има дългове и си плащаше сметките навреме. Беше
верен на майка ми, поне доколкото ни е известно. Ако познавахте Брайън Бърк, не бихте повярвали, че ще изневери
на съпругата си. От „Стетсън“ се отнасяха уважително към него, а студентите го боготворяха. За трийсет години
факултетът четирикратно го обяви за преподавател с изключителни заслуги. Той обаче отказваше да се кандидатира
за декан, защото смяташе преподаването за свое призвание и искаше да си остане в аудиторията. Не беше съвършен,
Лейси, но беше близо до съвършенството.
— Иска ми се да го познавах.
— Беше очарователен и мил човек без врагове. Причината за убийството не е опит за кражба, защото
портфейлът му беше вкъщи и нищо от джобовете му не липсваше. Със сигурност не е било и нещастен случай.
Полицаите бяха озадачени още от самото начало.
— Обаче…
— Обаче е възможно да има още нещо. Слабо вероятно е, но само с това разполагам. Жадна съм, а вие?
Лейси поклати глава. Джери се приближи до шкафа, наля си вода от една гарафа и пак седна. Пое си дълбоко
дъх и продължи:
— Както ви казах, баща ми обичаше да е в аудиторията. Обожаваше да чете лекции. За него това бе равнозначно
на сценично изпълнение, а себе си виждаше като единствения актьор на сцената. Обичаше да владее изцяло средата,
материала и най-вече студентите. В Правния факултет имаше една аудитория на втория етаж, която беше неговото
царство десетилетия наред. Вече носи неговото име, дори са поставили табелка. Малка зала с осемдесет места,
разположени в полукръг, заети до едно при всяко представление. Лекциите му по конституционно право бяха
завладяващи, предизвикателни, често забавни. Той имаше страхотно чувство за хумор. Всеки студент искаше да
слуша конституционно право при професор Бърк, а онези, които не успяваха да влязат в курса му, често го
посещаваха като слушатели, само и само да чуят татко. Гостуващи преподаватели, декани или бивши студенти се
вмъкваха в аудиторията и сядаха на сгъваеми столове или на стъпалата на пътеките. Ректорът на университета, също
юрист, беше чест посетител на лекциите му. Разбирате за какво става дума, нали?
— Да, и ми е трудно да си го представя. Спомням си с ужас моя курс по конституционно право.
— Май в повечето случаи е така. Осемдесетте студенти, които имаха късмет да влязат в курса на татко, знаеха,
че ще бъде строг. Очакваше от тях да идват подготвени и да изразяват убедително мнението си.
Очите й отново се насълзиха. Лейси се помъчи да я насърчи.
— Той обичаше да следва Сократовия метод на преподаване: избираше напосоки някой студент и го караше да
представи даден случай пред групата. Ако студентът сбъркаше или не успееше да защити позицията си,
обсъжданията нерядко се разгорещяваха. През годините съм говорила с много негови бивши студенти и макар да
продължаваха да изразяват възхищението си, те изтръпваха само като си представеха как са спорили с баща ми.
Страхуваха се от него, но и изпитваха огромно възхищение. Затова се шокираха от убийството му. Кой би искал да
убие професор Бърк?
— Значи сте разговаряли с негови бивши студенти, така ли?
— Да. Под предлог, че събирам любопитни случки с татко, които да включа в книга. От години го правя. Тя ще
си остане ненаписана, но това е страхотен начин да завържеш разговор. Просто казваш, че пишеш книга, и хората
стават словоохотливи. Имам най-малко двайсет и пет снимки, изпратени от негови възпитаници. Татко на
церемония по завършването. Татко пие бира на университетски футболен мач. Татко на съдийското място по време
на учебен съдебен процес. Мигове от живота на студентите. Те го обичаха.
— Не се съмнявам, че имате отделна папка и за това.
— Разбира се. Не е тук, но с радост ще ви я покажа.
— Може би по-късно. Говорехме за мотива.
— Да. Преди много години се срещнах с един адвокат в Орландо, който беше учил при баща ми, и той ми
разказа интересна история. В групата им имало някакъв младеж, доста обикновен, нищо специално. Веднъж татко
го вдигнал в час да обсъди с него правен казус, свързан с Четвъртата поправка — забрана за обиск без съдебна
заповед. Младежът бил подготвен, но бил на различно мнение от това на баща ми, затова двамата здравата се
счепкали. Татко обичаше студентите да се палят и да спорят с него. Онзи обаче направил груби коментари, крайни и
неуместни, възразявал доста невъзпитано на баща ми, който успял да приключи дискусията с чувство за хумор.
Студентът вероятно смятал, че се е отървал за известно време, и на следващата лекция се явил неподготвен. Но
татко отново го вдигнал. При него опитът за импровизация беше непростим грях, затова го скъсал. След два дни
отново го изпитал, за трети път. Студентът бил подготвен и успявал да отвръща на предизвикателствата. Двамата
поспорили сериозно, но накрая татко го притиснал в ъгъла. Не е разумно да опонираш на професор, който
преподава материала от години, но младежът бил арогантен и самонадеян. Решаващо се оказало едно лаконично
изречение, което разбило на пух и прах позицията му и предизвикало бурните аплодисменти на аудиторията. Той се
почувствал унижен и буквално превъртял. Започнал да ругае, хвърлил един бележник, грабнал си раницата,
изхвърчал от аудиторията и така затръшнал вратата, че едва не я разбил. Баща ми напълно уместно подхвърлил:
„Май не е за пред съдебно жури“. Аудиторията избухнала в толкова силен смях, че въпросният студент със
сигурност го е чул. Отказал се от курса и започнал атака. Оплакал се на декана и на ректора. Смятал, че е станал за
посмешище, и накрая напуснал университета. Писал писма до бивши възпитаници, политици, други преподаватели
— имал доста странни прояви. Писмата му били забележително интелигентни, но мисълта му скачала от тема на
тема и те не били заплаха. Последното писмо било изпратено от частна психиатрична клиника близо до Форт
Лодърдейл и написано на ръка върху бланка на клиниката. Вътре пишело, че той е преживял нервен срив, причинен
изцяло от баща ми.
Джери замълча и отпи вода. Лейси изчака и после я подкани:
— Това ли е? Мотивът е оскърбен студент?
— Да, но е много по-сложно.
— Какво е станало с него?
— Излекувал се и завършил право в Университета на Маями. Сега е съдия. Вижте, знам, че сте скептична, и то
с основание, но той е единственият възможен заподозрян.
— А защо е по-сложно?
Джери се взря продължително в папките в края на масата. Бяха пет, до една дебели три сантиметра, всяка с
различен цвят. Лейси проследи погледа й, най-сетне схвана накъде бие Джери и попита:
— Значи има още пет жертви на същия убиец, така ли?
— Ако не смятах така, нямаше да съм тук.
— Явно има връзка.
— Има две връзки. Едната е начинът, по който е извършено престъплението. И шестимата са ударени по главата
и после са удушени с найлоново въже. Всяко въже е дълбоко врязано във врата и е завързано с един и същ възел на
тила — своеобразна визитка на убиеца. И шестимата са имали недоразумения със съдията.
— Недоразумения ли?
— Той ги е познавал добре. И ги е следил с години.
Дъхът на Лейси секна, тя преглътна с усилие и усети как стомахът й се свива. Устата й внезапно пресъхна, но
успя да каже:
— Не ми съобщавайте името му. Не съм сигурна, че съм готова да го чуя.
Настъпи продължителна пауза и двете се загледаха в стените. Накрая Лейси каза:
— Чух достатъчно за един ден. Нека да обмисля нещата и после ще ви се обадя.
Джери се усмихна и кимна, внезапно омекнала. Размениха си номерата на мобилните телефони и се разделиха.
Лейси прекоси фоайето почти тичешком, нямаше търпение да се качи в колата си.
3
Апартаментът на Лейси беше ултрамодерно жилище в наскоро реновиран бивш склад, недалече от кампуса на
Щатския университет на Флорида. През повечето време тя живееше само с противния си френски булдог Франки.
Кучето винаги я чакаше на вратата и си умираше да пикае в цветните лехи, независимо колко е часът. Тя го пусна
навън, наля си чаша вино, седна на канапето и зарея поглед през големия прозорец.
Беше началото на март, дните се удължаваха, но все още бяха доста кратки. Лейси беше отраснала в Средния
запад, но никак не й липсваха студените зими с много сняг и мрачно небе. Обичаше Северна Флорида с нейните
меки зими и топли пролетни дни. След две седмици щяха да сменят часовника, дните щяха да се удължат, а
колежанските градчета щяха да станат още по-оживени, да се изпълнят с барбекюта в задните дворове, партита край
басейните, коктейли на покривните тераси и вечери в градините на ресторантите. Това за възрастните. Студентите
щяха да се радват на слънцето, да ходят на плаж и да хващат тен.
Шест убийства.
След като бе разследвала съдии дванайсет години, Лейси си мислеше, че нищо не може да я шокира. Освен това
се беше нагледала на какво ли не и беше достатъчно закоравяла за да се съмнява сериозно в историята на Джери,
както подлагаше на съмнение всяка друга жалба, която попаднеше на бюрото й.
Джери Кросби обаче не лъжеше.
Теорията й може и да не беше вярна, предчувствието й да я подвеждаше, а страховете й да бяха неоснователни,
но тя бе твърдо убедена, че баща й е убит от действащ съдия.
Лейси си беше тръгнала след срещата им в „Рамада“ с празни ръце. Единствената папка, която отвори, остана
на масата при Джери. Обзе я любопитство. Провери си телефона и видя, че има две пропуснати обаждания от
приятеля си Али Пачеко. Той беше извън града, щеше да говори с него по-късно. Взе лаптопа си и поднови
търсенето.
Двайсет и втора съдебна област включваше три окръга в най-далечната северозападна част на щата. На около
четиристотин хиляди жители се падаха четиресет и един окръжни съдии, избрани от същото това население. За
дванайсетте години, откакто работеше в Комисията по съдийска етика, Лейси се беше натъкнала само на два-три
незначителни случая в Двайсет и втора съдебна област. От всички четиресет и един съдии петнайсет бяха избрани
през 2004 г., когато според Джери нейният заподозрян бе заел съдийското си място. От въпросните петнайсет само
един беше завършил право в Маями.
За по-малко от десет минути Лейси стигна до името Рос Баник.
Беше на четиресет и девет, роден в Пенсакола, получил бакалавърска степен от Университета на Флорида в
Гейнсвил. Не се споменаваше нищо за съпруга и семейство. Биографичните данни на уебсайта на съдебната област
бяха оскъдни. Снимката му показваше хубав мъж с тъмни очи, волева брадичка и гъста прошарена коса. На Лейси й
се стори доста привлекателен и се зачуди защо не е женен. Или пък беше разведен? Порови още малко, без да се
задълбочава прекалено, но не откри почти нищо друго за съдия Баник. Очевидно беше успял да избегне всякаква
полемика по време на своите два и половина мандата на поста. Тя прегледа досиетата на Комисията и не откри
нито една жалба срещу него. Адвокатите във Флорида трябваше да предават ежегодни доклади за съдиите, с които
работят — анонимно, разбира се. През последните пет години Баник бе получил превъзходни отзиви от колегията.
Коментарите бяха блестящи: прецизен, точен, подготвен, вежлив, изключителен професионалист, остроумен,
състрадателен, впечатляващо интелигентен. Само двама други съдии от Двайсет и втора съдебна област имаха
толкова високи атестации.
Лейси продължи да търси и най-сетне намери нещо компрометиращо — статия в „Пенсакола Леджър“ от 18
април 2000 г. Местният адвокат Рос Баник, на трийсет и пет години, се стремял към първото си политическо
назначение и се опитвал да измести от поста възрастен съдия от Двайсет и втора съдебна област. Възникнали
противоречия, когато един от клиентите на Баник, строителен предприемач, предложил да построят аквапарк на
прекрасно място близо до плажа в Пенсакола. Почти всички оказали твърда съпротива срещу аквапарка, а от
съдебните дела и съпровождащата ги шумотевица се разбрало, че адвокат Баник има десетпроцентно участие в
проекта. Фактите не бяха съвсем ясни, но се твърдеше, че той се е опитал да прикрие участието си. Съперникът му
се възползвал от удалата се възможност и пуснал материали, които се оказали фатални. Изборните резултати,
публикувани в по-късен брой на вестника, показваха съкрушително поражение за Баник. Макар да не беше
възможно да се прецени при толкова оскъдни данни, той като че ли не беше направил нищо нередно. Въпреки това
титулярят бе завоювал смазваща победа.
Лейси се поразтърси още малко и намери броя, отразяващ изборите през 2004 г. Имаше снимка на стария съдия,
който изглеждаше най-малко на деветдесет, и две статии за неговото влошаващо се здраве. Баник беше провел умела
предизборна кампания, а нападките срещу него отпреди четири години явно бяха забравени. Беше спечелил
изборите с хиляда гласа. Съперникът му беше починал три месеца по-късно.
Лейси огладня и измъкна от хладилника остатъците от някакъв киш. Али го нямаше трета вечер и тя не беше
готвила. Наля си още вино, седна на масата в кухнята и затрака по клавиатурата на лаптопа. През 2008 г. Баник не бе
имал съперник в изборите. Действащите окръжни съдии във Флорида — всъщност в който и да е щат — рядко се
натъкваха на сериозни опоненти и него очевидно го очакваше дълга кариера на съдийското място.
Сепна я звънът на телефона. Вглъбена в чужд свят, тя беше забравила дори киша. Непознат номер.
— Разкри ли вече името му? — попита Джери.
Лейси се усмихна и отговори:
— Не беше трудно. Завършил е право в Маями, избран е през две хиляди и четвърта година в Двайсет и втора
съдебна област. Само той остана като възможност.
— Красавец е, нали?
— Да. Защо не е женен?
— Да не се размечтаеш?
— Няма.
— Има проблем с жените. Това е част от дългата му история.
Лейси си пое дълбоко въздух.
— Добре. Срещала ли си го?
— О, не, не бих припарила до Баник. Пък и при него е пълно с охранителни камери: в съдебната му зала, в
кабинета му, в къщата му.
— Странно.
— Меко казано.
— В колата ли си?
— Пътувам към Пенсакола, може би дори към Мобил. Искаш ли да се видим утре?
— Къде?
— В Пенсакола.
— Но това е на три часа път от тук.
— Аз ли не знам!
— И каква ще бъде целта на срещата?
— Имам една-единствена цел в живота си, Лейси. Разбра вече каква.
— Утре съм много заета.
— Ти винаги си заета, нали?
— Опасявам се, че да.
— Добре. Тогава ме включи в графика си и ми кажи кога може да се срещнем там.
— Ще проверя.
Настъпи продължителна пауза, толкова дълга, че накрая Лейси попита:
— Там ли си?
— Да, извинявай. Понякога се отнасям. Намери ли много информация онлайн?
— Немного. Няколко статии в „Леджър“ за участието му в изборите.
— А намери ли статията от две хилядната година за поземлената сделка, в която участвал с корумпиран
предприемач? Онази, която му е струвала победата в изборите.
— Да. Прочетох и нея.
— Имам ги всичките в папка. Ще ти я дам, когато пожелаеш.
— Добре, ще видим.
— Журналистът се казва Дани Кливланд, роден е някъде на север. Работил е в „Леджър“ пет-шест години,
после се е местил от вестник на вестник. Накрая е работил в Литъл Рок, Арканзас. Това е последната му спирка.
— Последната му спирка ли?
— Да. Намерили го в апартамента му. Асфиксия. Същото въже, обичайният възел. Моряците го знаят като двоен
кръстовиден възел, който е доста рядко използван. Убийството му е поредната неразгадана загадка, поредният
неразрешен случай.
Докато търсеше подходящ отговор, Лейси забеляза, че лявата й ръка трепери.
— Там ли си? — попита Джери.
— Да. А кога е било…
— През две хиляди и девета. Няма никакви улики. Лейси, говорим прекалено дълго по телефона, а предпочитам
да се срещнем. Съобщи ми кога може да се видим отново.
После Джери внезапно прекъсна разговора.
Връзката на Лейси с Али Пачеко продължаваше трета година и според нея вече буксуваше. Той беше на трийсет
и осем години и макар да го отричаше дори по време на психотерапевтичните си сеанси, още носеше белезите от
ужасния си първи брак, приключил преди единайсет години. Беше продължил само четири нещастни месеца и, за
късмет, жена му не беше забременяла.
Най-голямата пречка за по-сериозна връзка беше един факт, който ставаше все по-очевиден: и двамата с Али
обичаха свободата на самостоятелния си живот. Лейси не беше живяла с мъж у дома, откакто бе напуснала къщата
на родителите си след гимназията, и не възнамеряваше да променя това положение. Обичаше баща си, но той беше
властен шовинист, който се отнасяше с жена си като с прислужница. Майка й, неизменно раболепна, намираше
оправдания за поведението му и все повтаряше: „Такива са всички от неговото поколение“.
Неубедително извинение, което Лейси се беше заклела да не приема. Али беше различен. Мил, грижовен,
забавен и в повечето случаи внимателен към нея. Беше специален агент от ФБР, който напоследък прекарваше по-
голямата част от времето си в Южна Флорида, където преследваше наркотрафиканти. Когато работата му не беше
натоварена — което се случваше рядко, — му възлагаха случаи, свързани с контра тероризъм. Дори се говореше, че
ще го прехвърлят за постоянно в този отдел. След осем години работа като специален агент, заслужил многобройни
похвали, той винаги беше в готовност да го изпратят някъде. Поне според Лейси.
Али държеше във втората й баня четка за зъби и самобръсначка, а в гардероба й — спортни и всекидневни
дрехи, за да преспива при нея, когато пожелае. Тя, от друга страна, също присъстваше в малкия му апартамент на
петнайсет минути път от нейния. Пижама, стари маратонки, стари джинси, четка за зъби и няколко модни списания
на холната масичка. И двамата не бяха ревниви, но тихомълком бяха маркирали своя територия в жилището на
другия.
Лейси щеше да се шокира, ако някой й кажеше, че Али й изневерява. Той просто не беше такъв. Тя също.
Основната трудност пред тях — с неговите пътувания и натоварения график на двамата — беше да се
удовлетворяват взаимно. Нужни бяха все повече усилия, и то защото, както каза близка приятелка на Лейси,
„навлизаш в средната възраст“. Фразата я ужаси и през следващия месец тя ту гонеше Али от апартамента си, ту го
прибираше обратно, докато и на двамата не им дойде до гуша и не си дадоха почивка един от друг.
Той й звънна към седем и половина и си поговориха малко. Провеждал „наблюдение“, каквото и да означаваше
това, и не можел да й разкрие много. Лейси знаеше, че Али е някъде край Маями. Казаха си „обичам те“ и
затвориха.
Беше опитен агент, отдаден на кариерата си, безупречен професионалист, затова говореше пестеливо за
работата си — поне пред Лейси. Пред непознати дори не споменаваше къде работи. Ако го притиснеха, обикновено
отговорът му гласеше „в сферата на сигурността“. Произнасяше тези думи толкова авторитетно, че пресичаше
всякакви въпроси. Приятелите му също бяха агенти. Понякога обаче едно-две питиета приспиваха леко
бдителността му и той разказваше за мисиите си, но само най-общо. Те нерядко бяха опасни и подобно на повечето
агенти Али живееше заради адреналина.
За сравнение нейните случаи бяха еднотипни рутинни жалби срещу съдии, които пият много, приемат
подаръци от адвокатски фирми, протакат дела, проявяват пристрастност и се замесват в политиката.
Шест убийства със сигурност щяха да оживят работата й.
Лейси изпрати имейл на шефката си, че се налага да си вземе почивен ден по лични причини и няма да се
появи в службата. Полагаха й се четири такива дни годишно, без никой да задава въпроси. Тя рядко ползваше дори
един, затова имаше три от предишната година.
Лейси се обади на Джери и двете се уговориха да се видят в 13 ч. на следващия ден в Пенсакола.
4
Ако не беше Франки, почивният ден на Лейси щеше да започне с по-късно събуждане, за което тя обикновено
можеше само да мечтае. Кучето започна да скимти още призори и се наложи да го изведе. След това Лейси се
изтегна на канапето и се опита да подремне, но Франки реши, че е време за закуска. Затова тя пиеше кафе и
наблюдаваше изгрева.
Мислите й бяха смесица от вълнение заради срещата с Джери и обичайната тревога за кариерата й. След седем
месеца щеше да навърши четиресет и това я натъжаваше. Харесваше живота си, но той просто преминаваше, а на
хоризонта не се очертаваше брак. Никога не бе копняла за свои деца и вече беше решила, че това няма да се случи.
Но това не я разстройваше. Всичките й приятелки имаха деца, някои дори бяха тийнейджъри, и Лейси беше
признателна, че не е изправена пред подобни предизвикателства. Не можеше да си представи, че ще има търпение
да отглежда деца в епохата на мобилните телефони, наркотиците, безразборния секс, социалните мрежи и всичко
друго в интернет.
Тя бе започнала работа в Комисията по съдийска етика преди дванайсет години. Отдавна можеше да напусне,
както бяха направили буквално всички нейни колеги. Комисията беше добро начало на кариера, но беше задънена
улица за всеки сериозен юрист. Най-добрата й приятелка от университета вече беше партньорка в огромна фирма
във Вашингтон, но работата изцяло диктуваше живота й, нещо, което Лейси не желаеше. Питаше се дали изобщо си
струва да поддържа с нея приятелство, което изискваше толкова усилия. Другите й приятелки от онова време се бяха
пръснали из страната, погълнати от службата си на някое бюро и отдадени на дома и семейството си, когато
графикът им позволяваше.
Лейси не беше сигурна какво търси, нито какво иска, затова се бе задържала в Комисията прекалено дълго и
вече се опасяваше, че е пропуснала по-добрите възможности. Най-значимият й случай, апогеят на нейната кариера,
вече беше зад гърба й. Три години по-рано беше провела разследване около най-мащабния скандал в правосъдната
система на Флорида, свързан с подкуп, и бе свалила от поста й окръжен съдия. Беше я уличила в съучастие с
мафиоти, които отмъкваха милиони от индианско казино. Престъпниците излежаваха дългогодишни присъди във
федерални затвори.
Случаят беше сензационен и за кратко Комисията по съдийска етика се покри със слава. Повечето колеги на
Лейси побързаха да се възползват от успеха и да се преместят на по-хубава работа. Законодателният орган обаче
демонстрира благодарността си към Комисията с поредните бюджетни съкращения.
Победата бе струвала скъпо на Лейси. Беше тежко ранена по време на предизвикана автомобилна катастрофа
близо до казиното. Лежа в болница седмици наред, а после дълго ходи на физиотерапия. Раните й заздравяха, но
болките и сковаността останаха. Хюго Хач, неин приятел и колега, който беше на предната седалка в колата, загина
на място. Вдовицата му заведе дело за причиняване на смърт, а Лейси, от своя страна, предяви иск за нанесени
вреди. Солидното обезщетение сякаш беше гарантирано, но делата се проточиха, както ставаше с повечето
граждански искове.
Лейси установи, че не може да избие от главата си мисълта за обезщетението. Представяше си огромна купчина
пари на масата — пари, събрани чрез конфискация на незаконно придобито имущество. Само че и наказателното, и
гражданското дело бяха твърде сложни. Засегнатите страни бяха много, а алчните им адвокати кръжаха като
лешояди да докопат парите.
Още нямаше обявена дата за делото на Лейси, пък и от самото начало я уверяваха, че то никога няма да се
случи. Адвокатът й беше сигурен, че ответниците са ужасени от вероятността да се изправят пред съдебно жури и
да се мъчат да обясняват предизвиканата катастрофа, отнела живота на Хюго и наранила тежко Лейси. Тя очакваше
обсъждането на споразумението да започне всеки момент, като първоначалната сума трябваше да е „седем
цифрена“.
Да навършиш четиресет бе донякъде травмиращо, но ако си със солидна банкова сметка, нямаше да боли
толкова. Лейси получаваше прилична заплата, беше наследила малко пари от майка си, нямаше дългове и имаше
доста спестявания. Но споразумението щеше да й даде мощен тласък и да й позволи да напусне работа. Не беше
сигурна къде ще отиде, но й беше приятно да си мечтае. Дните й в Комисията по съдийска етика бяха преброени и
този факт извикваше усмивка на лицето й. Бе настъпил моментът за нова кариера, а фактът, че нямаше представа
каква ще е тя, всъщност я въодушевяваше.
Междувременно обаче трябваше да приключи няколко случая, да разследва няколко съдии. Обикновено
започваше деня с мотивиращ монолог, за да се настрои за работа, но днес го пропусна. Джери Кросби беше успяла
да я заинтригува с невероятната си история за съдията убиец. Съмняваше се в нейната правдоподобност, но
любопитството я глождеше достатъчно, за да предприеме следващата стъпка. Ами ако се окажеше вярно? Ако това
беше шанс да увенчае кариерата си с още един голям успех? С още един славен момент, като разреши половин
дузина неприключени случаи и завладее първите страници на вестниците. Нареди си да престане да мечтае и да се
залавя за работа.
Взе бърз душ, отдели няколко минути за косата и грима си, обу джинси и маратонки, остави храна и вода на
Франки и излезе от дома си. На първото кръстовище видя знака за предимство, който неизменно й напомняше за
катастрофата. Странно как определени неща предизвикваха едни и същи спомени — ето, тя всяка сутрин
поглеждаше пътния знак и миналото нахлуваше. После изчезваше почти мигновено до следващия ден. Три години
след преживения кошмар Лейси все още беше крайно предпазлива зад волана, винаги отстъпваше предимство и
никога не превишаваше позволената скорост.
В западните покрайнини на града, далече от Капитолия и университетския кампус, тя спря пред стар търговски
център, паркира и в 8:05 ч. влезе в „Бонис Биг Брекфаст“ — местно заведение, което не се посещаваше от студенти
и лобисти. Както обикновено беше пълно с продавачи и ченгета. Лейси си взе вестник и седна на бара, недалече от
кухненския прозорец, където сервитьорката си приказваше с готвачите, които й отговаряха с цветисти изрази.
Менюто предлагаше поширани яйца върху препечена филийка с авокадо, превърнали се в легенда, и Лейси си ги
позволяваше поне веднъж месечно. Докато чакаше, провери имейла и есемесите си и остана доволна, че всички по-
важни съобщения могат да почакат двайсет и четири часа. Писа на Дарън, че няма да бъде в службата днес.
Той отговори бързо и я попита дали не напуска. Такава беше нагласата в Комисията напоследък. Винаги
подозираха служителите, останали на работа там, че кроят планове да избягат.
В 9:30 ч. Лейси беше на междущатската магистрала 10 и пътуваше на запад. Беше 4 март, вторник, а всеки
вторник приблизително по това време тя очакваше обаждане от по-големия си и единствен брат Гънтър. Той
живееше в Атланта, където въртеше бизнес с недвижими имоти. Независимо от колебанията на пазара Гънтър
винаги беше настроен оптимистично и бе на прага на поредната голяма сделка. Лейси беше изморена от
разговорите с него, но нямаше избор, трябваше да ги изтърпи. Той се тревожеше за нея и все й намекваше да напусне
работа и да дойде при него да печели големи пари. Тя вежливо отказваше. Брат й живееше на ръба, адски обичаше да
взема кредит от една банка, за да плати кредита си в друга, и все успяваше да се отърве на косъм от фалита.
Последната работа, на която се виждаше Лейси, беше да строи още молове в предградията на Атланта. А най-
честият й кошмар беше Гънтър да е неин началник.
Двамата открай време се разбираха добре, а след внезапната смърт на майка им преди седем месеца се бяха
сближили още повече. Лейси подозираше, че нейното предстоящо съдебно дело също е мотив за близост. Гънтър
беше убеден, че сестра му трябва да получи милиони, и беше развил дразнещия навик да й подмята съвети къде да
инвестира парите си. Тя не очакваше с нетърпение деня, когато той щеше да има нужда от заем. Гънтър живееше в
дългове и сваляше звезди от небето, само и само да си уреди поредната финансова инжекция.
— Здрасти, сестричке — бодро поздрави той. — Как си?
— Добре съм, Гънтър, а ти?
— Дърпам лъва за опашката. Как е Али? Как е любовният живот?
— Скучноват. Напоследък той често отсъства от града. А твоят?
— Нищо особено.
Гънтър се беше развел неотдавна и преследваше жените толкова въодушевено, колкото и банките, затова на
Лейси не й се слушаше за похожденията му. След двата му провалени брака тя го съветваше да внимава с какви жени
се захваща, но той не я слушаше.
— Май си в колата — каза Гънтър.
— Пътувам към Пенсакола да издиря един свидетел. Нищо вълнуващо.
— Все така казваш. Още ли си търсиш друга работа?
— Не съм споменавала, че си търся друга, а само, че сегашната ме отегчава.
— Тук има повече екшън, малката.
— Не ми го казваш за пръв път. Да си говорил скоро с леля Труди?
— Старая се да я избягвам.
Труди беше сестрата на майка им, която си вреше носа навсякъде в стремежа си да запази семейството единно.
Скърбеше след внезапната смърт на сестра си и искаше да сподели своята мъка с племенника и племенницата си.
— Обади ми се преди два дни и звучеше ужасно — каза Лейси.
— Тя винаги звучи ужасно. Затова не ми се приказва с нея. Не е ли странно? Почти не се бяхме чували, преди да
почине мама, а сега е решила да сме си близки.
— Трудно й е, Гънтър. Разбери я.
— Че на кого не му е трудно в наше време? А, някой ме търси. Един банкер, който иска да ми метне малко
пари. Трябва да затварям. Ще ти звънна после. Обичам те, сестричке.
— И аз теб.
В повечето случаи разговорите им във вторник приключваха внезапно, когато го чакаше друг, по-важен
разговор. Лейси си отдъхна, защото обикновено Гънтър не пропускаше да попита докъде е стигнало съдебното й
дело. Звънна на Дарън, колкото да го увери, че ще се появи в офиса на следващия ден. Обади се на Али и остави
съобщение на гласовата му поща. После изключи телефона си и наду стереото. „Адел на живо в Лондон“.
5
Джипиесът отведе Лейси до гробището „Бруклийф“ в стар квартал на Пенсакола. Тя спря на празния паркинг.
Точно пред нея имаше площад и някаква сграда, подобна на бункер, в която явно се полагаха урни, а зад нея —
гробни полета с плочи и паметници. В този ден нямаше много погребения, а на паркинга беше спряла само още
една кола.
Лейси беше подранила с десет минути, затова набра номера на Джери, която й вдигна с въпроса:
— Ти ли си с медночервеното субару?
— Да. Къде си?
— В гробището. Мини през портала и после тръгни покрай старите гробове.
Лейси закрачи по павираната пътека между поочукани паметници и семейни гробници — последен пристан на
изтъкнати личности от минали векове. С времето гробниците бяха загубили значимостта си и бяха отстъпили място
на изкусно изработени надгробни плочи. Пътеката завиваше наляво, а Джери Кросби се появи зад едно от малкото
останали дървета.
— Здравей, Лейси — поздрави тя с усмивка.
— Здравей, Джери. Защо се срещаме в гробище?
— Допусках, че ще попиташ. Бих могла да отговоря, че е в търсене на уединение, за да сменим пейзажа или по
други причини.
— Да се спрем на другите причини.
— Добре. Насам — посочи с глава Джери.
Закрачиха покрай стотици надгробни плочи, а в далечината се виждаха още хиляди. На полегат склон малко по-
надолу няколко гробари копаеха земята под лилава тента. Предстоеше да пристигне поредният ковчег.
— Ето тук — каза Джери, отклони се от пътеката и тръгна покрай редица гробове.
Спря и кимна безмълвно към последната обител на семейство Лийуд. Баща, невръстна дъщеря и син Тад, роден
през 1950 г. и починал през 1991 — ва.
Лейси впери поглед в надгробната плоча и тъкмо се канеше да започне да задава въпроси, когато Джери
заговори:
— Тад бил местно момче, отраснал тук, заминал да учи в колеж, върнал се и станал социален работник. Така и
не се оженил. Обичал скаутите и страшно му харесвало да работи с деца. Тренирал младежкия баскетболен отбор,
преподавал в неделно училище, такива неща. Живеел сам в малък апартамент недалече от тук. На двайсет и няколко
години станал командир на Седемстотин двайсет и втори скаутски отряд — един от най-старите в областта. Гледал
на този ангажимент като на основна работа и се наслаждавал на всяка минута с отряда. Много от някогашните му
скаути си го спомнят с най-топли чувства. Други — не. През хиляда деветстотин и деветдесета година Тад внезапно
напуснал работата си и града след оплаквания за сексуален тормоз над деца. Разразил се скандал, полицията
започнала разследване, което не стигнало доникъде, защото потърпевшите отказали да дадат показания. Разбираемо
е. Защо да привличат внимание върху себе си? След като той напуснал града, духовете се успокоили и
предполагаемите жертви запазили мълчание. Полицията изгубила интерес. След смъртта на Тад разследването било
прекратено.
— Млад е починал — отбеляза Лейси в очакване Джери да продължи.
— Така е. Живял известно време в Бърмингам, после се местил на различни места. Намерили го в Сигнал
Маунтин, градче близо до Чатануга. Живеел в евтин апартамент и карал мотокар в някакъв склад. Една вечер
излязъл да потича и повече не се върнал. Някакви деца открили трупа му в гората. Със същото въже на врата. Силен
удар по главата, последван от удушаване. Доколкото мога да преценя, той е бил първата жертва, но кой знае?
— Сигурно си му направила папка.
— О, да. Излезли статии в местния вестник на Чатануга, дори „Леджър“ отразявал историята известно време.
Публикували и кратък некролог. Близките му докарали тялото и го погребали скромно. И ето го тук. Видя ли
достатъчно?
— Да, струва ми се.
— Да тръгваме.
Поеха по пътеката обратно към колите си.
— Качвай се, аз ще карам. Не е далече. Обядвала ли си?
— Не съм гладна.
Качиха се в бялата тойота камри на Джери и потеглиха. Тя беше изключително предпазлива и постоянно
надничаше в огледалото. Накрая Лейси не се стърпя:
— Да не подозираш, че те следят?
— Така живея аз, Лейси. Вече сме на негова територия.
— Не говориш сериозно.
— Страшно съм сериозна. От двайсет години съм по следите на убиеца, но понякога ми се струва, че всъщност
той следи мен. Че се е върнал, че е някъде тук и е по-умен от мен.
— Но всъщност не те следи, нали?
— Не съм сигурна.
— Не си сигурна?
— Не.
Лейси не каза нищо.
След няколко преки Джери зави по широка улица и кимна към някаква църква.
— Това е методистката църква „Уестбърг“, една от най-големите в града. В сутерена има зала, където открай
време се събира Седемстотин двайсет и втори скаутски отряд.
— Допускам, че Рос Баник е бил член на отряда.
— Точно така.
Подминаха църквата и продължиха. Лейси едва сдържаше потока от въпроси, който напираше в нея. Явно
Джери щеше да разказва историята в свой ритъм. Тя свърна по „Хемлок“ — прекрасна сенчеста улица с чудесно
запазени къщи от началото на миналия век, тесни алеи за коли и цветни лехи покрай верандите. Посочи една
постройка и каза:
— Семейство Баник са живели в синята къща отляво. Рос отраснал там и както виждаш, е бил на пешеходно
разстояние до училището, църквата и скаутите. Родителите му починали и сестра му получила къщата. Тя е малко
по-голяма от него. Той наследил земя наблизо, в окръг Навес, и сега живее там. Сам. Не се е женил.
Подминаха къщата и Лейси най-сетне попита:
— От видна фамилия ли е?
— Баща му бил прочут педиатър, починал на шейсет и една. Майка му била ексцентрична художничка, която се
побъркала и умряла в психиатрия. Семейството било доста известно навремето. Посещавали епископалната църква
ей там, зад ъгъла. Както виждаш, хубав и уютен квартал.
— Някакви обвинения за сексуално насилие над него от страна на Тад Лийуд?
— Никакви. Нямам и доказателства. Както ти казах вчера, Лейси, това са само предположения, които стъпват
на непотвърдени теории.
Лейси едва не подметка нещо саркастично, но се сдържа. Няколко минути пътуваха в мълчание. Скоро улиците
станаха по-тесни, къщите — по-малки, а моравите — не толкова добре поддържани. Джери посочи вдясно и каза:
— Ето там, бялата къща с островърхия покрив и кафявия пикап. В нея са живели семейство Лийуд. Тад е
отраснал в този дом. Бил с петнайсет години по-голям от Рос.
Подминаха и тази къща.
— А кой живее там сега? — попита Лейси.
— Не знам. И не е важно. Във всеки случай, никой от семейство Лийуд.
Джери зави на кръстовището, после се отдалечи от жилищните квартали. Излязоха на натоварено шосе и поеха
на север.
— Още колко ще пътуваме? — попита накрая Лейси.
— Почти стигнахме.
— Добре. Междувременно може ли да ти задам няколко въпроса?
— Разбира се. Питай каквото искаш.
— Какво знаеш за местопрестъплението в Сигнал Маунтин и за разследването?
— Почти нищо. Убийството е станало в местност, подходяща за разходки и джогинг, но нямало свидетели.
Аутопсията установила, че смъртта е настъпила между седем и осем вечерта в топъл октомврийски ден. Лийуд си
тръгнал от работа в пет и пет, както обикновено. Живеел уединено, имал само няколко приятели. Съсед го видял да
излиза да тича към шест и половина и доколкото е известно на полицията, тогава е забелязан за последно.
Жилището му било в края на града, недалече от мястото, където започват пътеките.
Щом напуснаха Пенсакола, движението оредя. Появи се табела: КЪЛМАН, 13 КМ.
— Допускам, че отиваме в Кълман — обади се Лейси.
— Да. След около три километра влизаме в окръг Чавес.
— Нямам търпение.
— Не бързай, Лейси. Не ми е лесно. Ти си единственият човек, на когото съм се доверила, трябва и ти да ми
вярваш.
— Говорехме за местопрестъплението.
— Да, да се върнем на него. От полицията не открили нищо. Нито косми, нито влакна, нито тъп предмет, само
найлоновото въже около врата на жертвата, вързано по същия начин — на двоен кръстовиден възел.
— И навсякъде е използвано едно и също найлоново въже?
— Да. Съвсем същото.
Една табела ги осведоми, че вече се намират в окръг Чавес.
— У съдия Баник ли ще се отбием?
— Само това остава.
Качиха се на четирилентова магистрала и навлязоха на територията на Кълман: заведения за бързо хранене,
крайпътни мотели, търговски центрове.
— Какво е свършила полицията? — попита Лейси.
— Обичайното. Поразровили, разпитали съседите, поговорили с хора, които тичали или се разхождали наблизо,
с колегите на Тад, издирили един-двама негови приятели. Претърсили апартамента — нищо не липсвало, затова
изключили обира като мотив. Направили всичко по силите си, но не стигнали доникъде.
— И това се случило през деветдесет и първа година, така ли?
— Да. Много стар случай без никакви улики.
Лейси се постара да прояви търпение, затова си поемаше дълбоко дъх между въпросите.
— Не се съмнявам, че и за разследването имаш папка.
— Имам.
— Как получаваш информация от полицията? Те много ревниво пазят досиетата си.
— Изисквам я по закона за достъп до информацията. Донякъде се подчиняват, но ти имаш право, никога няма
да ми дадат всичко. Само повтарят, че разследването не е приключило, и ми затварят телефона. По отношение на
старите случаи обаче са по-толерантни. Освен това ходя и разговарям с тях.
— Така не оставяш ли следа?
— Възможно е.
Отклониха се от магистралата и последваха табелата за стария център на града.
— Била ли си в Кълман? — попита Джери.
— Май не. Снощи проверих, но през последните двайсет години в Комисията не е постъпвал случай от тук.
Има няколко от Пенсакола, но не и от окръг Чавес.
— За колко окръга отговаряте?
— За твърде много. Имаме четирима следователи в офиса в Талахаси и трима във Форт Лодърдейл. Това прави
шейсет и седем окръга, хиляда съдии, шестстотин съдебни зали.
— Достатъчно ли сте?
— Най-често да. За късмет, повечето съдии са свестни хора. Рядко има гнили ябълки.
— Е, този е от тях.
Лейси не отговори. Намираха се на продължението на главната улица. Джери зави отново и спря на едно
кръстовище. Отсреща се виждаше вход към затворен комплекс. Зад оградата имаше модерни къщи с малки спретнати
морави.
— Доктор Баник купил тази земя преди четиресет години — поясни Джери — и направил добра инвестиция.
Рос живее тук, но не можем да се доближим повече. Пълно е с охранителни камери.
— Достатъчно близо сме. — Лейси искаше да попита какъв смисъл има Джери да знае адреса му. Но отново се
въздържа. Докато се отдалечаваха, каза: — Да се върнем към местната полиция: как разговаряш с тях? Не се ли
притесняваш, че ще оставиш следа?
Джери се засмя, което беше рядкост за нея.
— Създала съм въображаем свят, Лейси, и изпълнявам много роли в него: журналистка на свободна практика,
криминална репортерка, частен детектив, дори писателка и все с различни имена и адреси. В конкретния случай се
представях за криминална репортерка от Мемфис, която работи над пространен материал за стари и неразрешени
случаи в Тенеси. Дори дадох на началника на полицията визитката си с телефонен номер и имейл адрес. Късата
пола и женският чар вършат чудеса. Те всички са мъже, по-слабият пол, нали знаеш. След няколко приятелски
разговора стават по-открити.
— Колко телефона имаш?
— О, не знам. Може би шест.
Лейси поклати глава невярващо.
— Освен това този случай е почти забравен. След като от полицията разбрали, че няма за какво да се хванат,
престанали да бързат. Жертвата не била от техния град, нямала близки, които да ги притискат и разпитват
постоянно. Престъплението им изглеждало напълно случайно и неразрешимо. При някои от тези стари случаи
ченгетата дори се радват, ако се появи човек, който да погледне досието с нови очи.
Бяха се върнали на главната улица в старата част на града. Скоро видяха внушителната сграда на съда в
неокласически стил. Около площада пред нея бяха разположени магазинчета и офиси.
— Той работи ето там — погледна към съда Джери. — Но няма да влизаме.
— Нагледала съм се на съдилища.
— Пълно е с охранителни камери.
— Наистина ли мислиш, че Баник ще те познае? Никога не сте се срещали и той няма представа коя си и какво
целиш, нали?
— Да, но защо да рискувам? Всъщност преди години влязох веднъж. Беше първият ден от съдебния сезон и
вътре гъмжеше от хора — бяха призовали повече от сто души за избор на съдебни заседатели. Слях се с тълпата и
разгледах. Неговата зала е на втория етаж, а кабинетът му е малко по-надолу по коридора. Беше странно, почти
поразително да съм в една и съща сграда с човека, убил баща ми.
Лейси остана смаяна от увереността в думите й. Макар и без нито едно категорично доказателство, Джери
непоклатимо вярваше, че Баник е убиец. И очакваше от нея да се намеси, по някакъв начин да установи истината и
да въздаде справедливост.
Обиколиха площада и се отдалечиха от центъра на града.
— Имам нужда от кафе. А ти? — попита Джери.
— Разбира се. Приключихме ли с обиколката?
— Да, но трябва да поговорим за още много неща.
6
В края на града се отбиха в заведение от някаква верига. В 14:30 ч. то беше пусто. Избраха си ъглово сепаре
далече от празния бар. Джери носеше платнена торба, която сигурно беше пълна с папки. Поръчаха си кафе и
докато го чакаха, пиеха вода с лед.
— Описваш Тад Лийуд като първата жертва — каза Лейси. — Коя е втората?
— Не знам колко точно са жертвите, затова не мога да бъда сигурна, че Тад е първият. Засега съм открила шест.
Тад е убит през деветдесет и първа и смятам, че баща ми е бил вторият, на следващата година.
— Ясно. И не ми позволяваш да си водя бележки, така ли?
— Още не.
— Журналистът Дани Кливланд е убит през две и девета. Той ли е бил третата жертва?
— Не.
Лейси въздъхна отчаяно.
— Извинявай, Джери, но нищо не разбирам. Отново съм объркана.
— Имай търпение. Третата жертва, поне според моя списък, е момиче, което той е познавал от следването си.
— Момиче ли?
— Да.
— А нея защо е убил?
Докато им поднасяха кафето, двете млъкнаха. Джери си сложи сметана, разбърка я бавно, озърна се небрежно и
каза:
— Да поговорим за нея по-късно. Обсъдихме три жертви, засега е достатъчно.
— Добре, но съм любопитна… разполагаш ли с нещо повече за останалите три?
— Ами не. Имам мотив и начин. Нищо друго. Но съм сигурна, че всички са свързани с Баник.
— Това го разбрах. Той е съдия от десет години. Според теб е убил човек и след като е заел този пост. И е
продължил да го прави, така ли?
— О, да. Последната му жертва е отпреди две години — пенсиониран адвокат от Флорида Кийс. Някога работел
в голяма правна кантора. Намерили го удушен на риболовната му лодка.
— Този случай го помня. Кронкайт или нещо подобно.
— Кронк, Пери Кронк. Бил на осемдесет и една години, когато уловил последната си риба.
— Случаят предизвика сензация.
— Да, поне в Маями. Там има повече убити адвокати на глава от населението, отколкото където и да било
другаде. Ама че постижение, а?
— Заради търговията с наркотици е.
— Разбира се.
— А каква е връзката с Баник?
— Бил стажант във фирмата на Кронк през лятото на осемдесет и девета, но се почувствал измамен, когато не
получил предложение за постоянна работа. Страшно трябва да се е вбесил, след като двайсет и две години е чакал
да си отмъсти. Невероятно търпелив е.
Лейси се замисли над чутото. Отпи от кафето си, загледана през прозореца.
Джери се наклони към нея и каза:
— Според мен, като псевдоексперт по серийните убийци, засега това е най-сериозната му грешка. Убил е
възрастен адвокат с много приятели и безупречна репутация. Две от жертвите му не са случайни хора — баща ми и
Кронк.—
А между двете убийства има двайсет години.
— Да, той така действа, Лейси. Необичайно е, но не е нечувано за социопатите.
— Извинявай, но не съм запозната с методите на социопатите. Занимавам се със съдии, които са с всичкия си,
поне повечето. Те просто оплитат конците, когато пренебрегнат някое дело или смесят личните си интереси със
съдийските задължения.
Джери се усмихна разбиращо, отново се озърна и каза:
— Психопатът е човек със силно психично разстройство и антисоциално поведение. А социопатът е психопат
на стероиди. Дефинициите ми не са медицински, но са доста точни.
— Аз ще слушам, а ти продължавай.
— Моята теория е, че Баник има списък на хора, които са му навредили или са го обидили. Може да е било
нещо съвсем тривиално, като например че преподавател по право го е поставил в неловко положение, или пък нещо
смазващо като сексуално насилие от страна на скаутски командир. Сигурно си е бил наред преди това. Дори не мога
да си представя какво би причинило подобно изживяване на едно дете. Затова на Баник открай време му е трудно с
жените.
Убедеността й отново беше смущаваща, но и удивителна. Джери беше по следите на този съдия от толкова
отдавна, че за нея вината му беше категоричен факт.
— Изчела съм стотици книги и статии за серийните убийци: от материали в клюкарските таблоиди до научни
трудове. Нито един от тях не желае да бъде заловен, но въпреки това искат някой — полицията, близките на
жертвите, пресата — да знае, че действат. Много от тях са блестящи умове, други са невероятно глупави. Всякакви
ги има. Някои убиват десетилетия наред и не ги залавят, други превъртат и прибързват. Обикновено точно те
допускат грешки. Едни имат ясен мотив, други убиват безразборно.
— Но обикновено ги залавят, нали?
— Трудно ми е да кажа. В страната има средно петнайсет хиляди убийства годишно. Една трета остават
неразкрити. Това прави пет хиляди тази година, предишната и по-предишната. От хиляда деветстотин и шейсета
досега са над двеста хиляди. Има толкова много неразкрити убийства, че не е възможно да се определи кой е бил
жертва на сериен убиец. Повечето специалисти са на мнение, че това е една от причините извършителите да
оставят улики. Искат някой да знае, че ги има. Опияняват се от страха и ужаса, които предизвикват. Както казах, не
искат да бъдат заловени, но искат някой да знае за тях.
— Значи дори ФБР няма представа колко серийни убийци са на свобода?
— Никой няма представа. Някои от по-известните остават неидентифицирани. Така и не са заловили Джак
Изкормвача.
Лейси не успя да сдържи смеха си.
— Извинявай, но ми е трудно да повярвам, че седя тук, в някакво си забутано градче във Флорида, пия хубаво
кафе и говоря за Джак Изкормвача.
— Не се смей, моля те. Знам колко странно звучи, но всичко е вярно.
— Какво очакваш да направя?
— Просто ми повярвай. Трябва да ми повярваш.
Двете се умълчаха задълго, без да се поглеждат, после Лейси каза:
— Добре, слушам те. Значи според твоята теория излиза, че Баник иска да бъде заловен, така ли?
— О, не. Той е страшно предпазлив, твърде умен и безкрайно търпелив. Освен това има много за губене.
Повечето серийни убийци подобно на останалите убийци са саможиви хора от периферията на обществото. Баник е
човек с положение, с удовлетворителна кариера, може би е наследил доста пари. Той е болен мозък, който поддържа
благоприлична фасада. Ходи на църква, в кънтри клуба и тъй нататък. Активен член е на местната съдийска колегия,
председател е на историческото дружество, дори се изявява като актьор в самодейна театрална трупа. Гледала съм
две негови изпълнения — пълна трагедия.
— Гледала си го на сцената?
— Да. Нямаше много публика, и напълно основателно, но в залата беше тъмно. Не рискувах особено.
— Не ми прилича на социопат.
— Както ти казах, умее да се преструва. Никой не би го заподозрял. Дори са го виждали да се мотае из
Пенсакола под ръка с някаква блондинка. Използва няколко, вероятно им плаща, но не съм сигурна.
— Откъде знаеш за блондинките?
— От социалните мрежи. Например местният клон на Американското онкологично дружество организира
ежегоден бал: със смокинги и всичко останало. Бащата на Баник, педиатърът, е починал от рак, затова съдията
участва. Баловете са големи събития, събират много пари. Всичко се качва онлайн. Вече почти няма лично
пространство, Лейси.
— Но самият той не публикува нищо в интернет.
— Абсолютно нищо. Няма никакво присъствие в социалните мрежи. Ще се изненадаш обаче колко неща може
да изрови човек, когато живее онлайн като мен.
— Нали каза, че всичко оставя следа?
— Така е, но случайното разглеждане на сайтове се проследява трудно. Пък и аз вземам предпазни мерки.
След още една дълга пауза Лейси се затрудни със следващия въпрос. Джери чакаше напрегнато, сякаш
поредното разкритие можеше да уплаши новата й довереница. Сервитьорката мина забързано с кана кафе и им доля.
Без да посегне към своята чаша, Лейси каза:
— Имам един въпрос. Ти твърдиш, че повечето серийни убийци искат някой да знае, че ги има и че правят,
каквото правят. Това важи ли и за Баник?
— О, да. Агентите от ФБР обичат да казват, че рано или късно убиецът „се подписва“. Прочетох го в някаква
книга, може и роман да беше. Не помня. Толкова неща изчетох.
— С въжето ли?
— С въжето. Той винаги използва найлоново въже с дебелина един сантиметър, тънко корабно въже с двойна
оплетка, средно издръжливо. Дълго около метър, увива го два пъти около врата, пристяга го толкова силно, че
винаги прерязва кожата, и го връзва на двоен кръстовиден възел — сигурно го е научил в скаутския отряд. Виждала
съм снимки от всички местопрестъпления освен от това на Кронк.
— Това не е ли небрежност?
— Може би, но кой разследва сериозно? Извършил е шест убийства в шест различни юрисдикции, в шест
различни щата за период от двайсет години. Нито едно от шестте полицейски управления не е потърсило
сътрудничество с някое от другите. Просто не действат така и той го знае.
— И има само едно убийство във Флорида?
— Да. Господин Кронк. Преди две години.
— Къде?
— В град Маратон, Флорида Кийс.
— Защо не се обърнеш към местната полиция, да им покажеш записките си и да им изложиш теорията си?
— Основателен въпрос. Може да го направя, Лейси.
Току-виж, се окажа принудена, но имам колебания. Какво ще направи полицията според теб? Ще възобнови пет
стари разследвания в пет различни щата? Едва ли. Не забравяй, че все още не мога да им предложа нищо конкретно,
пък и те почти са вдигнали ръце.
Лейси отпи от кафето си и кимна, без да е убедена в думите й.
— Има още една, по-важна причина, поради която не мога да отида да ги увещавам с оскъдни улики, и тя ме
ужасява.
— Страхуваш се от него.
— И още как. Той е твърде умен, за да извърши убийство и след време да свали гарда. Двайсет години действам
с предположението, че той е някъде там, наблюдава и продължава да крие следите си.
— Но искаш от мен да се замеся.
— Длъжна си, Лейси. Няма кой друг.
— Съмнявам се.
— Вярваш ли ми?
— Не знам, Джери. Наистина не знам. Извинявай, но още не осъзнавам какво се случва.
— Ако ние не го спрем, ще убие отново.
Лейси се замисли над думите й и изтръпна от нехайното подмятане на това „ние“. Избута чашата с кафето и
каза:
— Джери, чух предостатъчно за един ден. Трябва да го асимилирам, да преспя и да се ориентирам.
— Разбирам, Лейси. Но ти също разбери, че съм съвсем сама. Живея с това от много години. То погълна живота
ми и понякога буквално ме изтиква на ръба. Прекарала съм безброй часове с психотерапевти, но още съм
нестабилна. Това доведе до развода ми и едва не съсипа кариерата ми. Не мога обаче да се откажа. Заради баща ми
не мога. Ето, най-сетне стигнах дотук и мога да кажа на някого, на благонадежден човек.
— Не съм спечелила доверието ти.
— Но въпреки това го имаш. Нямам никой друг. Нуждая се от приятелка, Лейси. Моля те, не ме изоставяй.
— Не става дума за изоставяне. Най-важният въпрос е какво се очаква да направя аз. Ние не разследваме
убийства. Това е работа на щатските шерифи, може би дори на ФБР. Просто не разполагаме с нужните ресурси.
— Но въпреки това можеш да ми помогнеш. Да ме изслушаш, да ми подадеш ръка. Все нещо можеш да
разследваш. Комисията по съдийска етика има право да издава призовки. В случая с казиното разобличихте
корумпирана съдийка и цяла престъпна банда.
— Със сериозна външна помощ, предимно от страна на ФБР. Не съм сигурна, че си наясно как действаме,
Джери. Не се заемаме с обвинения, докато някой не подаде жалба. Дотогава не предприемаме нищо.
— Жалбата може ли да е анонимна?
— Отначало да. После не. След като бъде подадена, разполагаме с четиресет и пет дни да разследваме
обвиненията срещу някой съдия.
— Уведомявате ли го за вашето разследване?
— Зависи. В повечето случаи разбира, че има проблем. Жалбоподателят дава израз на недоволството си, става
ясно, че нещо не е наред. Някои спорове са се точили с месеци, дори с години. Не е рядкост обаче съдията да остане
изненадан. Само ако преценим, че обвиненията имат основание, което не се случва често, му изпращаме официално
уведомление.
— И тогава той ще научи името ми?
— Обикновено така става. Не помня случай, в който жалбоподателят да е запазил пълна анонимност.
— Но е възможно, нали?
— Трябва да го обсъдя с директорката ни.
— Това ме плаши, Лейси. Мечтая да разоблича убиеца на баща ми. Другото ми желание е името ми да не става
публично достояние. Твърде опасно е.
Лейси погледна часовника си и побутна чашата си още малко. Въздъхна и каза:
— Чух и видях достатъчно за един ден, а ме чака дълъг път. Хайде да спрем дотук.
— Добре, но трябва да ми обещаеш пълна поверителност. Ясно?
— Разбирам, но трябва да го обсъдя с шефката ми.
— Може ли да се разчита на нея?
— Отговорът е „да“. Знаеш, че въпросът е деликатен. Става дума за репутацията на действащ съдия, длъжни
сме да бъдем дискретни. Никой няма да научи нищо, докато не се наложи. Съгласна ли си?
— Добре, но непременно ме дръж в течение.
Двайсет и пет минутното пътуване обратно към гробището премина унило. В опит да разведри обстановката
Лейси попита за дъщерята на Джери, Дениз, която завършваше Мичиганския университет. Тя не помнела дядо си и
не знаела много за убийството. Джери се поинтересува от живота на Лейси като неомъжена привлекателна жена, но
разговорът в тази посока забуксува. Лейси беше свикнала с подобни прояви на любопитство и не ги понасяше.
Покойната й майка години наред й опяваше, че ще остарее сама и бездетна, и Лейси се беше научила да отблъсква
атаките.
На гробището Джери й подаде платнената торба с думите:
— Ето ти няколко папки, предварителна информация. Има още много.
— За първите три случая ли са?
— Да. За баща ми, Тад Лийуд и Дани Кливланд. Другите ще обсъдим по-нататък.
Торбата беше доста тежка и Лейси не беше сигурна, че иска да я вземе. Нямаше търпение да се качи в, колата
си, да заключи вратата и да потегли. Сбогуваха се, обещаха си да поговорят отново скоро и си тръгнаха от
гробището.
По средата на пътя до Талахаси телефонът на Лейси звънна — обаждаше се Али. Щял да се прибере късно и
искал пица и вино край камината. Не го беше виждала от четири дни и изведнъж усети, че й липсва. Усмихна се,
като си представи как ще се сгуши до него и ще говори за нещо друго, не за работа.
7
В сряда рано сутринта Дарън Троуп влетя бодро в кабинета й.
— Е, разправяй. Как мина личният ден? Прави ли нещо вълнуващо?
— Не бих казала.
— Липсвахме ли ти?
— Съжалявам, но не — отговори Лейси с усмивка.
Тя тъкмо се канеше да чете една папка от десетките, подредени на спретната купчина в ъгъла на бюрото й.
Съдия от окръг Гилкрист дразнеше и адвокатите, и ищците с неспособността си да даде ход на делата. Говореше се,
че причината се крие в алкохола. Лейси неохотно бе решила, че обвиненията са основателни, и се готвеше да
уведоми господин съдията, че срещу него започва разследване.
— До късно ли спа? Ходихте ли на дълъг обяд с твоя федерален агент?
— Тези дни неслучайно се наричат лични.
— Е, тук нищо не си пропуснала.
— Не се съмнявам.
— Излизам да си купя свястно кафе. Ти искаш ли нещо?
— Разбира се, и за мен едно.
Кафе паузите на Дарън ставаха все по-дълги. Той работеше в Комисията от две години и проявяваше
обичайните признаци на отегчение и буксуваща кариера. Дарън излезе, тя затвори вратата зад него и се опита да се
концентрира над поредния съдия алкохолик. Час по-късно не беше напреднала особено и накрая избута папката
настрани.
Мади Рийс беше най-доверената й колежка в службата. Работеше тук вече четири години и от четиримата
адвокати беше втора по старшинство, далече зад Лейси. Тя почука на вратата и попита:
— Имаш ли минута?
Последният директор беше наложил политика на отворените врати, при която уединението стана невъзможно и
все се намираше някой дати прекъсне работата. Него вече го нямаше, но макар че вратите на повечето кабинети бяха
затворени, старите навици умираха трудно.
— Разбира се — отговори Лейси. — Какво има?
— Клео иска да преразгледаш случая с Хенди. Според нея трябва да се намесим.
Клео беше съкратено от Клеопатра, тайния прякор на сегашната директорка — амбициозна жена, която беше
успяла да отблъсне всичките си служители за броени седмици.
— О, до гуша ми дойде от Хенди! — възкликна Лейси с досада.
— Да, да. Май е пренебрегнал наредбата за зонирането в полза на конкретен строителен предприемач, който
по една случайност се оказва приятел на племенника му.
— Живеем във Флорида. Не е необичайно.
— Собствениците на съседните парцели са ядосани и са си наели адвокати. Миналата седмица е подадена
поредната жалба срещу него и нещата изглеждат доста подозрителни. Знам колко обичаш такива случаи.
— За тях живея. Донеси ми досието да го погледна.
— Благодаря. Клео свиква събрание на персонала в два следобед.
— Нали ги правехме в понеделник сутринта?
— Така е, но тя си има собствени правила.
Мади излезе, без да затвори вратата, а Лейси заби поглед в екрана на компютъра си. Прехвърли набързо
обичайните имейли, на които можеше да не праща отговор или да го отложи, но се задържа на този от Джери
Кросби.
Може ли да поговорим? Ще ти се обадя. Номерът е 776-145-0088. Не ти е познат.
Лейси дълго се взира в имейла, докато се опитваше да измисли как да се измъкне. Кой ли от шестте си
телефона щеше да използва Джери? В следващия миг на дисплея й се изписа въпросният номер.
— Здравей, Джери. — Лейси стана да затвори вратата.
— Благодаря ти за вчера. Нямаш представа колко много означаваше това за мен. Снощи спах за пръв път от
много време насам.
Е, радвам се за теб. Дори до топлото тяло на Али тя не беше успяла да прогони от съзнанието си събитията от
предишния ден.
— Да, вчера беше доста интересно.
— Меко казано. Е, какво става? — попита Джери.
Въпросът я стъписа, когато си даде сметка, че новата й приятелка може би ще я търси всеки ден за новини.
— Какво имаш предвид?
— Какво според теб? Коя е следващата крачка?
— Още не съм мислила за това — излъга Лейси. — Само един ден отсъствах от офиса, но работата се е
натрупала и сега наваксвам.
— Да, не искам да те притеснявам. Извинявай, но изпитвам огромно облекчение, че ти се зае с разследването.
Не мога да ти опиша колко самотна се чувствах.
— Не съм сигурна, че има основание да говорим за „разследване“, Джери.
— Разбира се, че има. Разгледа ли папките?
— Не, не съм стигнала до тях. В момента съм заета с други неща.
— Ясно. Виж, трябва пак да се срещнем и да обсъдим и другите жертви. Знам, че ти е трудно да асимилираш
всичко толкова бързо, но се осмелявам да твърдя, че вероятно нищо върху бюрото ти не е толкова важно, колкото
Баник.
Вярно беше. Всичко бледнееше в сравнение с обвиненията в убийство, отправени към съдия.
— Джери, не мога да зарежа всичко останало и да отворя нов случай. Всяка моя намеса трябва да бъде
одобрена от директора. Вече ти обясних.
— Да, обясни ми — каза Джери и продължи най-безцеремонно: — Днес и утре имам часове, но какво ще
кажеш за събота? Ще дойда с колата и ще се срещнем на някое спокойно място.
— Вчера, докато пътувах към къщи цели три часа, обмислих всичко и все още не смятам, че случаят попада под
наша юрисдикция. Просто не разполагаме с нужния ресурс да разследваме убийство — нито едно, камо ли повече.
— Приятелят ти Хюго Хач беше убит в инсценирана катастрофа. В случая с казиното също имаше убийство, ако
не ме лъже паметта. А ти беше затънала в него до ушите.
Тонът й ставаше агресивен, но гласът й все още издаваше уязвимост.
Лейси отговори спокойно:
— Вече го обсъдихме и аз ти обясних, че в онзи случай участваха истински следователи, дори агенти на ФБР.
— Но всичко се случи благодарение на теб, Лейси. Без теб престъпленията нямаше да бъдат разкрити.
— Какво искаш да направя, Джери? Да отида в Сигнал Маунтин, щата Тенеси, в Литъл Рок, Арканзас, и в
Маратон, Флорида, да тършувам из стари полицейски досиета и някак да изнамеря доказателства, каквито няма,
така ли? След като истинските професионалисти, ченгетата, не са открили нищо. А и ти се мъчиш от двайсет
години. Просто не разполагаме с достатъчно улики.
— Шест души са убити по еднакъв начин, и шестимата имат връзка с Баник. И ти смяташ, че това не е
достатъчно, така ли? Стига, Лейси. Не ме изоставяй. Направо ще се побъркам. Какво ще правя, ако ми обърнеш гръб
сега?
Каквото искаш. Само се махни, моля те.
Лейси въздъхна и си напомни да бъде търпелива.
— Разбирам. Виж, в момента съм заета. Да поговорим по-късно.
И да бе чула думите й, Джери с нищо не го показа.
— Проверих, Лейси. Всеки щат реагира различно на жалбите срещу съдии, но почти навсякъде позволяват да се
инициира разследване по анонимен начин. Сигурна съм, че и във Флорида е възможно.
— И си склонна да внесеш жалба?
— Може би, но трябва да поговорим още. Струва ми се възможно да го направя с псевдоним, какво ще кажеш?
— В момента не съм сигурна, Джери. Моля те, нека да го обсъдим утре.
Тъкмо приключи разговора, и Дарън най-сетне се върна с бадемовото й лате — почти час след като беше
излязъл да го купи. Лейси му благодари, а когато й се стори, че той иска да поостане и да се помотае, го осведоми,
че трябва да се обади по телефона. По-късно се измъкна от кабинета си, напусна сградата и измина пеша пет преки,
за да обядва с Али.
Тайното оръжие на Комисията по съдийска етика беше жена, която не остаряваше красиво и се казваше Садел.
Прекарала бе цялата си кариера като правна асистентка, след като преди десетилетия бе пропуснала да се яви на
изпита за адвокатска правоспособност. Навремето пушела по три пакета цигари дневно, повечето в службата, и не
могла да се откаже, докато не й открили рак на белия дроб. Внезапно мотивирана, тя спряла да пуши и започнала да
се готви да посрещне края. Седем години по-късно продължаваше да работи, и то повече от всеки друг. Комисията
по съдийска етика беше нейният живот. Садел не само знаеше всичко, което се случваше, но и помнеше повечето
минали разследвания. Беше архивът, информационната търсачка и експертът относно многобройните начини, по
които съдиите проваляха кариерата си.
След събранието на служителите Лейси й изпрати имейл с въпроси. Петнайсет минути по-късно Садел влетя в
кабинета й на инвалидния си стол с вкарана в носа кислородна тръбичка. И макар че гласът й беше напрегнат,
дрезгав и понякога почти отчаян, обичаше да говори — понякога прекалено.
— Не ни е за пръв път — заяви тя. — Спомням си три случая през последните четиресет години, в които
засегнатата страна е била прекалено уплашена, за да подаде жалба. Може би най-големият случай беше свързан със
съдия в Тампа, който залитнал по кокаина. Станал изцяло зависим от наркотика и той се превърнал в истински
проблем за него. Но заради поста му било трудно да си го набавя. — Садел замълча за секунда, за да вдиша
кислород. — Както и да е, проблемите му намерили решение, когато в съда му като обвиняем се появил
наркопласьор. Сближили се, издал му лека присъда и се свързал с шефа му, който работел с някакъв голям
трафикант на дрога. След като си гарантирал постоянно снабдяване, съдията здравата затънал и положението се
влошило още повече. Не можел да си върши работата, не можел да седи на съдийското място повече от петнайсет
минути, без да обяви почивка, за да шмръкне набързо линия кокаин. Адвокатите шушукали, но както обикновено,
никой не се оплаквал. Една съдебна репортерка наблюдавала внимателно ситуацията и била наясно с цялата
мръсотия. Тя се свърза с нас — ужасена, разбира се, защото типовете в наркобандата били доста гадни. Накрая
подаде анонимна жалба, а ние се заехме с призовките и всичко останало. Тя дори ни изпрати документи,
разполагахме с предостатъчно доказателства. Канехме се да помолим за помощ и федералните, но съдията се
оттегли доброволно, така че изобщо не му бяха повдигнати обвинения.
Лицето на Садел се разкриви, докато вдишваше още кислород.
— Какво стана с него?
— Самоуби се. Представиха го като случайна свръхдоза, но изглеждаше подозрително. Беше се натъпкал с кока.
Може би си е отишъл така, както е искал.
— Кога беше това?
— Не съм сигурна за точната дата, но преди ти да започнеш работа тук.
— Какво се случи със съдебната репортерка?
— Нищо. Запазихме самоличността й в тайна и никой не разбра коя е. Така че, да, може да бъде направено.
— А другите два случая?
— Също анонимни. Не съм сигурна за пола на жалбоподателите, но мога да го науча. Доколкото си спомням, и
двете жалби бяха отхвърлени след първоначалната преценка, така че явно обвиненията не са били подплатени с
доказателства. — Нова пауза за кислородно зареждане. После Садел попита: — Твоят случай какъв е?
— Убийство.
— Еха, ще бъде забавно! Не помня такъв, освен онзи с казиното. Има ли основание?
— Не знам. В момента това е най-голямото предизвикателство — опитвам се да установя каква е истината.
— Обвинение в убийство към действащ съдия?
— Да. Може би.
— Харесва ми. Не се колебай да ме държиш в течение.
— Благодаря ти.
— За нищо.
Садел напълни с кислород своите осеяни с белези дробове, даде на заден и отбръмча с инвалидната си количка.
8
Бояджията се казваше Лани Върно. Късно в петък следобед миналия октомври той се беше покатерил на стълба
в дневната на недовършена къща — една от десетките, разположени нагъсто на непавирана улица в ширнал се нов
комплекс непосредствено до Билокси. Боядисваше корниза на високия три и половина метра таван с кофа бяла боя в
едната ръка и тънка четка в другата. Беше сам, колегата му вече си беше тръгнал — приключил бе за деня и за
седмицата и се бе запътил към бара. Лани погледна часовника си и поклати глава. Минаваше пет следобед, а той
продължаваше да работи. От радиото в кухнята долитаха най-новите кънтри хитове.
И на него му се ходеше в бара за една шумна бирена вечер и сигурно вече щеше да е там, ако не беше очакваният
чек.
Строителният предприемач му бе обещал да го донесе преди края на работното време и раздразнението на
Лани растеше с всяка изминала минута.
Входната врата беше отворена, но музиката заглуши затръшването на вратата на пикапа, който бе спрял на
алеята.
В дневната се появи мъж и го поздрави дружески.
— Казвам се Бътлър, окръжен строителен инспектор.
— Влизайте — покани го Върно, без да го погледне.
Къщата все още беше строителна площадка, непрекъснато идваха някакви хора.
— Работите до късно — провлачено отбеляза Бътлър.
— Да, но вече съм готов за бира.
— Сам ли сте?
— Сам съм и се каня да тръгвам.
Върно погледна надолу и забеляза, че върху обувките си инспекторът е сложил светлосини калцуни. Странно,
мина му през главата за секунда. На ръцете му също имаше латексови ръкавици. Този тип явно беше маниак на тема
бацили. В дясната си ръка държеше клипборд.
— Припомнете ми къде беше електрическото табло — каза Бътлър.
— В дъното на коридора — отговори Върно, топна четката в кофата и продължи да боядисва.
Бътлър излезе от дневната, тръгна по коридора, провери трите спални и двете бани и бързо влезе в кухнята.
Надникна през прозореца, но не видя никого. Пикапът му беше паркиран на алеята зад този на бояджията. Той се
върна в дневната и без да каже нито дума, бутна стълбата. Върно падна с вик, стовари се върху камината и главата му
се блъсна в тухлите. Зашеметен, той се опита да пролази и да се изправи на крака, но вече беше твърде късно.
От десния джоб на панталона си Бътлър извади двайсет сантиметрова стоманена пръчка, която завършваше с
тристаграмова топка от олово. Затова я беше кръстил на галено Оли. Тръсна я вещо и телескопичната пръчка стана
двойно, а после и тройно по-дълга. Бътлър нанесе каратистки удар в ребрата на Върно и те изхрущяха. Бояджията
изкрещя от болка и преди да издаде нов звук, оловната топка строши черепа му като яйчена черупка. На практика
той вече беше мъртъв. Тялото му щеше да престане да функционира, сърцето му щеше да бие все по-бавно и по-
бавно, докато не стигнеше десетминутната граница, когато той щеше да спре да диша. Само че Бътлър не можеше да
чака толкова дълго. Той извади от левия джоб на панталона си късо въже, дебело около сантиметър, найлоново, с
двойна оплетка в яркосиньо и бяло. Бързо го уви два пъти около врата на Върно, после притисна коляно в гръбнака
му, между лопатките, и задърпа с все сила краищата на въжето, докато прешлените не започнаха да се пукат.
В последните секунди Върно простена и се опита да се размърда, сякаш тялото му инстинктивно се бореше да
се спаси. Не беше дребен човек и като по-млад все се замесваше в сбивания, но с въже на шията и със строшен череп
беше изгубил цялата си сила. Коляното върху гърба му го приковаваше към пода, докато чудовището пристягаше
въжето. Сигурно последното му усещане е било изумление от физическата сила на този тип с нелепите калцуни
върху обувките.
Бътлър беше научил още преди години, че в борбата надделява най-силният. В няколкото решаващи секунди
силата и бързината бяха всичко. Цели трийсет години той беше вдигал тежести, тренирал бе карате и таекуондо —
не за здраве или за да впечатлява жените, а за да напада хора.
След като две минути опъва въжето, Бътлър усети как тялото на Върно се отпуска. Дръпна краищата още по-
силно, после ги завърза като опитен моряк — направи безупречен двоен кръстовиден възел. Изправи се, внимавайки
да не стъпи в кървавата локвичка, и си даде няколко секунди да се възхити на творението си. Кръвта го
притесняваше. Беше твърде много, а той мразеше такива местопрестъпления. Хирургичните му ръкавици бяха
почервенели, имаше и пръски по светлия памучен панталон. Трябваше да си обуе черен. Къде му беше умът?
Все пак се полюбува на сцената. Жертвата лежеше по очи с разперени под странни ъгли крайници. От тялото
бавно се стичаше кръв в красив контраст с новия чамов под. Бялата боя се беше разплискала по камината и по
стената, чак до прозореца. Съборената стълба беше хубав детайл. Първият човек, който пристигнеше на
местопрестъплението, можеше да си помисли, че Върно е паднал лошо и си е ударил главата. Направеше ли обаче
само още една крачка, въжето щеше да разкаже различна история.
Трябваше да се погрижи за периметъра, телефона, снимката, кръвта, следите от стъпки. Надникна през
прозореца и не видя нищо на улицата. Отиде в кухнята и изплакна ръкавиците си, без да ги сваля, после старателно
избърса всичко с хартиена салфетка, която натъпка в един от джобовете си. Затвори двете задни врати и ги заключи.
Телефонът на Върно беше върху плота до радиото му. Бътлър намали звука, за да чува добре, и пъхна телефона в
задния си джоб. Взе си клипборда, излезе в коридора и спря да си поеме въздух. Не губи нито секунда, но и не
бързай.
Тъкмо се канеше да завърти топката на входната врата, когато чу двигателя на пикап. После се затръшна врата.
Бътлър се шмугна в трапезарията и надникна през прозореца.
— По дяволите!
Отпред бе паркиран огромен додж, на чиято шофьорска врата имаше надпис „Дом по поръчка ДЪНУДИ“.
Шофьорът вече прекосяваше двора с плик в ръка. Среден на ръст, около петдесетгодишен, леко накуцващ. Щеше да
влезе и веднага да види тялото на Върно отляво в дневната. От този момент нататък всякаква друга мисъл щеше да
се изпари от главата му.
Бътлър спокойно зае позиция, приготвил оръжието си.
Дрезгав глас се провикна:
— Къде си, Върно? — Стъпки, пауза, после: — Лани, добре ли си?
Човекът направи три крачки в дневната и после оловната топка строши черепа му. Той се строполи тежко,
почти върху Върно, твърде зашеметен и сериозно ранен, за да погледне назад. Бътлър го заудря отново и отново,
всеки следващ удар раздробяваше черепа му още повече и в стаята се разлетяха кървави пръски.
Бътлър не носеше две въжета, освен това Дънуди не заслужаваше да бъде удушен. Въжето беше само за
специални хора. Строителният предприемач простена и започна да се гърчи, докато органите му отказваха един по
един заради смъртоносните рани. Той извърна глава и погледна екзекутора си с изцъклени невиждащи очи. Помъчи
се да изломоти нещо, но само изхъхри. Накрая спря да мърда. Бътлър чакаше търпеливо. Когато жертвата престана
да диша, той извади мобилния си телефон и добави нова снимка към своята разрастваща се колекция.
Изведнъж му се стори, че е тук вече цял час. Отново огледа улицата, излезе през предната врата, заключи след
себе си — вече и трите врати бяха заключени, което щеше да ги забави няколко минути — и се качи в пикапа си.
Нахлупи ниско шапката с козирка и си сложи тъмните очила, макар да беше облачно. Даде на заден и потегли бавно,
все едно е поредният инспектор в края на натоварена седмица.
Паркира в търговски център, но далече от магазините и техните камери. Свали латексовите си ръкавици и
калцуните и ги пъхна в една торба. Остави двата откраднати телефона върху седалката, откъдето можеше да ги чува
и да ги вижда. Докосна дисплея на единия и на него се появи името Майк Дънуди. Докосна другия и видя името
Нани Върно. Не възнамеряваше да го спипат с телефоните, щеше да побърза да се отърве от тях. Дълго седя и се
опитва да си събере мислите.
На Върно отдавна му се пишеше. Името му беше в списъка от доста време, докато той обикаляше от град на
град от жена на жена, живеейки от заплата до заплата. Ако не беше такъв жалък негодник, съществуването му може
би щеше да има някаква стойност и ранната му кончина да бъде избегната. Беше подписал смъртната си присъда
преди години, когато отправи физическа заплаха към човека, който се представяше като Бътлър.
А Дънуди просто се бе появил в неподходящ момент. Той не познаваше Бътлър и със сигурност не заслужаваше
насилствена смърт. Косвена жертва, както казват военните, но на Бътлър това не му харесваше. Той не убиваше
невинни хора. Строителният предприемач сигурно беше свестен човек със семейство и собствена фирма, може би
дори ходеше на църква и играеше с внуците си.
Телефонът на Дънуди примигна и избръмча тихо в 19:02 ч. Обаждаше се някоя си Марша. Тя не остави
съобщение на гласовата му поща. Изчака шест минути и звънна отново.
Бътлър допусна, че е жена му. Много тъжно, но той просто не беше способен на съчувствие и разкаяние.
Косвена жертва. За пръв път му се случваше, но се гордееше с начина, по който се беше справил.
Майк Дънуди беше престанал да пие още преди години, а петъчните му вечери по баровете вече бяха в
историята. Марша не се тревожеше, че той може отново да се пропие, макар все още да пазеше жив спомен за
времето, когато Майк обикаляше заведенията с приятелите си, които почти до един работеха в строителството. Беше
го помолила за нещо съвсем конкретно, когато му се обади за последен път следобед: да се отбие в магазина за
хранителни стоки и да купи спагети и пресен чесън. Дъщеря им щеше да дойде на вечеря и Марша се канеше да
приготви паста. Майк трябваше да се прибере към шест, след като оставеше няколко чека в жилищния комплекс.
Десетина негови екипа строяха осем къщи, затова ежедневието му минаваше на телефона, тъй че, ако не
отговореше, явно приказваше с някого. Но пропуснеше ли обаждане от жена си, след това незабавно й звънеше.
В 19:31 ч. Марша набра мобилния му телефон за трети път. Бътлър погледна дисплея и почти му дожаля за нея,
но само за секунда.
Марша звънна на сина им и го помоли да се отбие на обекта и да потърси баща си.
Никой не се обади на Върно.
Бътлър пътуваше на север по второстепенни шосета — отдалечаваше се от крайбрежието. Жертвите трябва да
бяха открити вече и полицията вероятно бе установила, че телефоните им са изчезнали. Време беше да се отърве от
тях. Той мина през Нийли с население от 400 души. И преди беше идвал тук на разузнаване. В петък вечер беше
отворено едно-единствено кафене в края на градчето. Пощата беше в другия край, а пред нея стърчеше синя
пощенска кутия. Бътлър паркира пред малката сграда, запъти се към вратата, отвори я, влезе в тясното фоайе и видя
стена от малки пощенски кутии под наем. Не забеляза камери нито отвън, нито вътре, затова излезе и небрежно
пусна в старомодната синя кутия средно голям подплатен плик.
Дейл Блек беше шериф на окръг Харисън. Той тъкмо слагаше каишката на кучето за редовната им разходка из
квартала, след като вечеря със съпругата си. Тя вече беше излязла отвън, чакаше го и проверяваше телефона си.
Неговият звънна и той едва не изруга. Търсеше го диспечерката, а обаждане от нея в петък вечер едва ли щеше да му
донесе добра новина.
След двайсет минути той зави и влезе в новия комплекс, където видя впечатляващ брой сини и червени лампи.
Паркира и закрачи бързо към местопрестъплението. Заместник-шериф Манкузо го пресрещна на тротоара. Блек
погледна пи капа и каза:
— Този е на Майк Дънуди.
— Да, по дяволите!
— Къде е той?
— Вътре. С още един.
— Мъртъв ли е?
— Да, черепът му е строшен. — Манкузо кимна към другия пикап от отсрещната страна на улицата. —
Познаваш ли сина му Джоуи?
— Разбира се.
— Ето го там. Тръгнал да търси баща си, видял пикапа му, дошъл до къщата, но вратите били заключени.
Извадил фенерче, надникнал през предния прозорец и видял двете тела на пода. Не се втурнал да влиза, а проявил
здрав разум и ни се обадил.
— Сигурно е смазан.
— И още как.
Тръгнаха по алеята и подминаха другите ченгета и хората от спешните служби, които чакаха да си свършат
работата.
— Изритах вратата на кухнята и влязох да погледна, но не съм пускал никой вътре.
— Браво на теб.
Двамата влязоха в къщата през кухнята и светнаха всички лампи. Спряха на прага на дневната и огледаха
зловещата сцена. Двете безжизнени тела, проснати по очи, с окървавени глави насред тъмноалени локви, пръските
бяла боя по камината и стената, съборената стълба.
— Пипал ли си нещо? — попита Блек.
— Нищо.
— Допускам, че това е Майк — кимна Блек към едното тяло.
— Да.
— А бояджията?
— Нямам представа кой е.
— Май има портфейл. Извади го.
В портфейла намериха шофьорска книжка от Мисисипи на името на някой си Лани Л. Върно с адрес в
Гълфпорт. Шерифът и заместникът му оглеждаха мълчаливо местопрестъплението няколко минути, после Манкузо
попита:
— Какво ти подсказва инстинктът?
— Питаш ме дали имам теория за случилото се?
— Нещо такова. Джоуи каза, че баща му приключвал седмицата и плащал на подизпълнителите.
Блек се почеса по брадичката и каза:
— Значи Върно е бил нападнат и някой, който явно му е имал зъб, е съборил стълбата му. Пукнал му е черепа,
после го е довършил с въже. Майк се е появил в неподходящ момент и се е наложило да бъде неутрализиран. Две
убийства. Първото — добре планирано и с мотив. Второто — непланирано и извършено, за да прикрие първото.
Съгласен ли си?
— Не ми хрумва нищо друго.
— Повече от вероятно е убийствата да са дело на някой, който знае какво прави.
— Той си е носел въжето.
— Предлагам да се обадим на щатската полиция. Няма нужда да бързаме. Да обезопасим местопрестъплението
и да оставим криминалистите да действат.
— Добра идея.
Бътлър никога не се връщаше на местопрестъплението. Беше чел безброй истории — някои измислени, други
вероятно действителни — за убийци, които се връщат заради тръпката. Той никога не бе планирал подобно нещо, но
сега моментът изведнъж му се стори подходящ. Не беше допуснал грешки. Никой нямаше представа кой е. Сивият
му пикап приличаше на хиляди други в областта. Фалшивите му номера от Мисисипи изглеждаха напълно
оригинални. Ако по някаква причина усетеше нещо заплашително, винаги можеше да се откаже и да напусне щата.
Бътлър се върна в комплекса бавно и спокойно. Видя светлините, преди да стигне до улицата — беше блокирана
от патрулки. Докато ги подминаваше, кимна на едно ченге. Десетки червени и сини лампи осветяваха къщата.
Личеше си, че там се е случило нещо лошо.
Той продължи по-бързо, но не усети никаква тръпка.
Малко преди десет вечерта шериф Блек и заместник-шериф Манкузо наближиха Нийли. На задната седалка се
возеше Ник, двайсетгодишен колежанин, който се навърташе из полицейския участък като отговорник за техническа
поддръжка, нает на половин ден. Той не откъсваше поглед от таблета си и даваше указания.
— Наближаваме — каза той. — Завий надясно. Май е в пощата.
— В пощата ли? — попита Манкузо. — Че кой ще остави откраднат мобилен в поща?
— Трябвало е да се отърве от него — обясни Блек.
— Защо не го е хвърлил в реката?
— Не знам. Той трябва да ти отговори на този въпрос.
— Вече сме съвсем близо — каза Ник. — Ето там.
Блек спря на посипания с чакъл паркинг и тримата се вторачиха в тъмната поща на Нийли. Ник направи нещо
на таблета си и каза:
— Всъщност е ето там, в онази синя пощенска кутия.
— Ама разбира се — каза Манкузо. — Идеално се връзва.
— Кой е началникът на проклетата поща? — попита Блек.
— Кой ли би искал да бъде? — подметна Манкузо.
Ник продължи да работи на таблета си и съобщи:
— Хършъл Диърфорд. Ето номера му.
Хършъл спеше спокойно в малката си къща на осем километра от Нийли, когато получи спешното обаждане от
шериф Блек. Отне му няколко минути да осъзнае какво става и отначало не му се искаше да се замесва. Отговори, че
по силата на федералните разпоредби няма право да отваря кутията на „своята“ поща и да позволи на местните
власти да тършуват из „неговата“ кореспонденция.
Шериф Блек го попритисна и обясни, че двама мъже са убити наблизо същата вечер и че те издирват убиеца.
Проследяващо приложение на айфон ги отвело до Нийли и до „неговата“ поща, затова било много важно незабавно
да се доберат до телефона. Това уплаши Хършъл достатъчно, за да се съгласи. Появи се петнайсет минути по-късно,
недоволен, че са го привикали. Промърмори нещо за нарушение на федералните закони, докато тракаше с
ключовете си. Обясни, че отключва пощенската кутия всеки следобед точно в 17 ч., когато затваря. Пикап от
Хатисбърг прибирал писмата. И понеже вече наближаваше 23 ч., той не очакваше да намерят нещо в кутията.
Шериф Блек каза на Ник:
— Извади си телефона и снимай. Всичко.
Хършъл завъртя ключа и вратичката на пощенската кутия се отвори. Той извади отвътре квадратно алуминиево
сандъче без капак, което постави на земята. В него имаше един-единствен плик. Манкузо го освети с фенерче.
— Предупредих ви, че няма да намерите каквото търсите — каза Хършъл.
— Никакво бързане — заяви шериф Блек. — Ще извадя мобилния си и ще звънна на Майк Дънуди. Ясно?
Другите кимнаха, вперили поглед в плика. След няколко секунди отвътре се чу звънене.
Шериф Блек прекъсна обаждането и каза:
— Сега ще позвъня на номера на Върно, който ни даде приятелката му.
Той го набра, изчака и от плика се чу припевът на „Отново на път“ на Уили Нелсън. Точно както ги беше
предупредила приятелката му.
Докато Ник снимаше с айфона си, Манкузо държеше фенерчето, а Хършъл се чудеше какво да направи и дали
изобщо да прави нещо, шерифът обясни спокойно:
— Така. Набрахме и двата номера, затова основателно можем да допуснем, че и двата мобилни телефона са в
плика.
Бръкна в един от джобовете на якето си и извади чифт латексови ръкавици. Ник заснемаше всичко.
— Сега ще извадя плика, но няма да го отварям тук. Най-разумно е да го предадем в щатската криминалистична
лаборатория, за да го изследват техните специалисти.
Той бръкна, внимателно извади плика, показа го на всички и най-вече на Ник, за да го снима, и го обърна. От
обратната страна имаше етикет с адрес, на който със странен шрифт пишеше: Чери Макгро, Феъруей № 72, Билокси,
Мисисипи 39503.
Той хлъцна, промърмори едно „Мамка му!“ и едва не изпусна плика.
— Какво има, шефе? — попита Манкузо.
— Това е адресът на дъщеря ми.
Дъщеря му беше разстроена, но не беше пострадала. Беше се омъжила преди по-малко от година и живееше
близо до родителите си. Съпругът й беше отраснал в окръга, беше запален ловец и притежаваше колекция от пушки.
Той увери шерифа, че са в безопасност и че няма да се излагат на риск.
Пратиха един заместник-шериф на пост пред къщата на самия шериф. Госпожа Блек увери съпруга си, че е в
безопасност.
Докато се връщаха към местопрестъплението, Ник най-сетне се обади от задната седалка:
— Съмнявам се, че наистина е искал да изпрати телефоните на дъщеря ти.
Шериф Блек не търпеше глупости, пък и го занимаваха други мисли, затова не изгаряше от желание да слуша
теориите на някакво колежанче с вид на четиринайсетгодишно хлапе.
— Добре — отговори той.
— Просто е знаел, че ще ги намерим. Има около десет различни начина да намериш изгубен мобилен телефон
и убиецът е бил наясно, че ще проследим тези двата. Според началника на пощата късната кореспонденция от петък
се събира чак в понеделник след пет следобед. Няма начин пликът да остане тук седемдесет и два часа, без да бъде
намерен. И той го е знаел.
— Защо тогава е адресирал плика до дъщеря ми?
— Не знам. Сигурно защото е психопат, който е адски умен. Много от тях са такива.
— Значи просто се забавлява, така ли? — попита Манкузо.
— Много смешно — сопна се шерифът.
Той не беше в настроение за разговори. През главата му преминаваха прекалено много противоречиви мисли, не
получили отговор въпроси и страховити сценарии.
9
Прякорът Клеопатра я следваше още от Съвета по туризъм — много по-голяма щатска агенция, където тя беше
работила няколко години като адвокат. Преди това за кратки периоди се беше задържала в учреждения, които се
занимаваха с проблеми на психичното здраве, качеството на въздуха и ерозията на плажовете. Така и нямаше да се
разбере кой е измислил прякора Клеопатра, а и не беше ясно, поне за служителите в Комисията по съдебна етика,
дали Шарлот изобщо има представа как я наричат подчинените й.
Прякорът остана, защото й прилягаше или пък защото образът на Елизабет Тейлър беше донякъде сходен.
Смолисто черна коса, права и дълга, с отвратителен бретон, който гъделичкаше гъстите й вежди и сигурно
изискваше постоянна грижа; пластове фон дьо тен, с които тя се мъчеше да попълва бръчките, които ботоксът не
успяваше да заличи; и достатъчно очна линия и спирала за гримиране на една дузина проститутки във Вегас. Две
десетилетия по-рано Шарлот сигурно бе имала шанс да изглежда красива, но годините на непрестанна работа и
неумелите корекции на външния й вид я бяха лишили от тази възможност.
Тя имаше и други физически проблеми. Падаше си по прекалено късите поли, които разголваха дебелите й
бедра. Извън офиса носеше обувки с петнайсетсантиметрови тънки токчета, които биха засрамили всяка
стриптийзьорка. Изглеждаха абсурдни и неудобни и затова Клео седеше боса в кабинета си. Нямаше никакъв усет за
мода, което в Комисията не беше проблем, защото там грозното облекло се беше наложило като тенденция.
Проблемът й беше, че се изживява като човек, който диктува модата. Само че никой не я следваше.
Лейси още от самото начало беше нащрек по две причини. Първата: че Клео имаше славата на кариеристка,
която винаги се оглежда за по-добра работа — нещо, което не беше необичайно за служителите по агенциите.
Втората причина беше свързана с първата, но вещаеше повече проблеми. Клео не харесваше жените юристи и ги
възприемаше като заплаха. Тя знаеше, че в повечето случаи мъжете решават новите назначения, и понеже цялата й
кариера бе обусловена от стремежа за издигане, не хабеше време да се занимава с нежния пол.
— Може да се окаже, че имаме сериозен проблем — отбеляза Лейси.
Клео се намръщи, но бръчките на челото й бяха добре скрити под бретона.
— Такааа. Хайде, казвай.
Беше късно следобед в четвъртък и повечето други служители вече си бяха тръгнали. Вратата на просторния
кабинет на Клео беше затворена.
— Очаквам жалба, която ще бъде подадена под псевдоним и с която ще ни бъде трудно да се справим. Не съм
сигурна как да постъпя.
— Срещу кой съдия?
— Засега не знам. Окръжен съдия с десетгодишен стаж.
— Давай по същество.
Клео се мислеше за делова адвокатка, която няма време за незначителни разговори и глупости. Искаше само
фактите, защото беше напълно сигурна, че може да се справи с тях.
— Престъплението, в което го подозират, е убийство.
Бретонът се полюшна.
— Действащ съдия?
— Точно това казвам.
Лейси не беше сприхав човек, но при всеки разговор с Клео беше настроена да отвърне остро и дори да нападне
първа.—
Да, вярно. Кога е извършено това убийство?
— Всъщност го подозират в няколко. Последното е отпреди около две години във Флорида.
— Няколко!?
— Да. Вероятно става дума за шест убийства през последните две десетилетия.
— Вярваш ли на този мъж?
— Не съм казала, че е мъж. И в момента не знам на какво да вярвам. Обаче съм убедена, че той или тя е на
крачка от подаването на жалба в нашата комисия.
Клео се изправи, много по-ниска без токчетата си, и се приближи към прозореца зад бюрото си. От мястото й
се разкриваше великолепна гледка към две други правителствени сгради. Тя заговори на стъклото:
— Резонният въпрос е защо не се обърне към полицията. Не се съмнявам, че си го задала, нали?
— Да, това беше първото ми питане. Отговорът гласеше, че няма доверие на полицията, поне на този етап.
Няма доверие на никого. Ясно е, че не разполага с доказателства в подкрепа на твърденията си.
— С какво разполага тогава?
— С доста убедителни косвени улики. Убийствата са извършени за период от двайсет години в няколко
различни щата. Всички са неразкрити и доста стари случаи. В някакъв момент от живота на въпросния съдия пътят
му се е пресякъл с този на жертвите. Освен това има специфичен почерк. Всички убийства са на практика
идентични.
— Интересно. Може ли да задам друг очевиден въпрос?
— Ти си шефът.
— Благодаря. Ако тези случаи наистина са стари и местната полиция е вдигнала ръце, защо, по дяволите, някой
ще иска от нас да разследваме дали един от нашите съдии е убиецът?
— Наистина логичен въпрос, но нямам отговор.
— Ако ме питаш, тази персона звучи налудничаво, но откачените май са нещо обичайно при нас.
— Клиентите или служителите имаш предвид?
— Жалбоподателите. Ние нямаме клиенти.
— Добре. Съгласно закона единственият ни избор е да разследваме обвиненията, след като жалбата бъде
подадена. Как предлагаш да постъпим?
Клео седна на директорския си стол и вече изглеждаше много по-висока.
— Не съм сигурна какво ще правим, но ще ти кажа какво няма да направим. Тази служба не е подготвена да
разследва убийства. Ако жалбата бъде подадена, няма да имаме друг избор, освен да я насочим към щатската
полиция на Флорида. Просто е.
Лейси се усмихна престорено и отговори:
— Звучи добре. Но може и да не се стигне до жалба.
— Да се надяваме.
Първоначалната стратегия на Лейси беше да осведоми Джери по имейла и да се опита да избегне евентуални
драматични изблици. Изпрати й лаконично делово съобщение, което гласеше: „Марджи, след срещата с нашата
директорка те уведомявам със съжаление, че жалбата, която се канеше да подадеш не може да бъде поета от нашата
служба. Ако бъде заведена, ще се насочи към щатската полиция“.
След броени секунди на мобилния й телефон се получи обаждане от непознат номер. Обичайно би го
пренебрегнала, но сега допусна, че е от Джери, която започна любезно:
— Не можете да се обърнете към щатската полиция. Уставът ви задължава вие да разследвате обвиненията.
— Здравей, Джери. Как си днес?
— Нещастна. Поне в момента. Не мога да повярвам. Готова съм да рискувам и да подам жалба, но явно на
Комисията по съдийска етика не й стиска да разследва. Ти предпочиташ да си седиш и да местиш папките на
бюрото си, докато този тип продължава да убива безнаказано.
— Нали не обичаше да говориш по телефона?
— Не обичам, но този номер не може да бъде проследен. Какво да правя сега? Да сложа в кашон материалите,
които съм събирала двайсет години, да се прибера и да се престоря, че нищо не се е случило? Да оставя убиеца на
баща ми на свобода? Помогни ми, Лейси!
— Решението не е мое, Джери, уверявам те.
— Ти препоръча ли на Комисията да разследва?
— Няма какво да разследва. Не и докато не бъде подадена официална жалба.
— Защо да си правя труда, след като ще хукнете към полицията? Не мога да повярвам. Наистина те мислех за
по-смела. Изумена съм.
— Съжалявам, Джери, но просто не сме подготвени за някои случаи.
— Във вашия устав пише друго. Законът задължава Комисията по съдийска етика да преценява всяка жалба
срещу съдия. Никъде не се казва, че може просто да я прехвърлите към полицията, без да бъде разгледана нейната
основателност. Искаш ли да ти изпратя копие на устава ви?
— Не, не се налага. Решението не е мое, Джери. Затова имаме шефове.
— Добре, ще го изпратя на шефката ви тогава. Видях снимката й в уебсайта ви.
— Не го прави. Тя познава устава.
— Не съм убедена. И какво да правя сега? Просто да забравя за Баник ли? Посветила съм му последните
двайсет години от живота си.
— Съжалявам, Джери.
— Нищо подобно. Смятах да дойда в събота, за да те запозная на четири очи с всичко около шестте убийства.
Дай ми някакви напътствия, Лейси.
— Този уикенд няма да съм в града.
— Колко удобно. — След продължителна пауза тя приключи разговора с думите: — Само си помисли! Какво ще
направиш, ако той извърши ново убийство? Какво? В даден момент ти и твоята жалка комисия ще му станете
съучастници.
И после затвори.
10
Дисциплината беше охлабена, затова петъчните дни в службата бяха спокойни. В петък следобед беше тихо като
в гробница, защото шефовете отиваха да обядват и повече не се връщаха, а оредяващият персонал се измъкваше
веднага щом Клео излезеше. Никой не се притесняваше, защото Садел щеше да остане на работа до тъмно и да
приема евентуалните телефонни обаждания.
Лейси си тръгна преди обед без намерение да се връща. Прибра се у дома, обу си къси панталони, метна
няколко дрехи в сака, остави ключ на Рейчъл — съседката, която щеше да гледа кучето й, и се качи в колата на
приятеля си. Потеглиха на запад към Роузмари Бийч, който беше на два часа и половина път по крайбрежието на
Залива. Беше почти двайсет и седем градуса и на небето нямаше едно облаче. Лейси не беше взела нито лаптоп,
нито досиета, нито каквито и да било материали. Както се бяха споразумели, Али също не беше въоръжен с подобни
неща. И той остави в апартамента си всичко, свързано с работата му. Бяха си разрешили само мобилни телефони.
Привидната цел на уикенда им беше да излязат извън града, да загърбят служебните проблеми, да се
позабавляват на слънце и да хванат малко тен. Истинската причина беше много по-сериозна. И двамата наближаваха
четиресет и не бяха сигурни какво им вещае бъдещето — поотделно или заедно. Имаха връзка повече от две години
и вече бяха преживели първата романтична фаза — срещите, секса, преспиването в апартамента на другия,
пътуванията, представянето пред семействата, обясненията пред приятели, че наистина са двойка, негласното
обещание да си бъдат верни. Нямаше и намек, че някой от двамата иска да се разделят. Изглеждаха доволни да
продължават така.
Онова, което тревожеше Лейси, а не беше сигурна дали то тревожи Али, беше несигурното бъдеще. Къде щяха
да бъдат след пет години? Тя сериозно се съмняваше, че ще остане да работи в КСЕ. Али пък се чувстваше все по-
неудовлетворен във ФБР. Напредваше в кариерата и се гордееше с нещата, които прави, но седемдесет часовите
работни седмици му се отразяваха зле. Ако работеше по-малко, щяха ли да прекарват по-дълго време заедно? И ако
да, щеше ли това да ги сближи повече? И да им помогне най-после да решат дали се обичат? Разменяха си
признанието „обичам те“, понякога почти шеговито, но и двамата сякаш не му бяха безрезервно отдадени. През
първата година го избягваха и все още го използваха неохотно.
Лейси се страхуваше, че връзката им ще продължава да си тече спокойно — удобна и за двамата, — докато не
им остане друго, освен да сключат брак. И тогава, на четиресет и няколко, тя нямаше да може да се отдръпне. Щеше
да се омъжи за човек, когото обожава, но не обича истински. Или пък го обичаше?
Половината й приятелки я увещаваха да го зареже, след като минаха две години. Другата половина я съветваха
да го върже, преди да е избягал.
Уикендът трябваше да даде отговор на най-сериозните им въпроси, въпреки че Лейси беше прочела достатъчно
розови романи и беше гледала достатъчно любовни комедии, за да знае, че голямото романтично бягство рядко
върши работа. Разпадащите се бракове не се спасяваха с няколко дни на плажа, нито пък измъчените връзки
набираха сила и получаваха ясна дефиниция.
Лейси подозираше, че двамата с Али ще се порадват на слънцето и морето, като избягват разговорите за
бъдещето и просто се носят по течението.
— Нещо те тормози — отбеляза той и свали дясната си ръка от волана, за да погали коляното й.
Твърде рано беше да се потапят в сериозни разговори, затова тя побърза да направи завой в мислите си и
отговори:
— Имаме един случай, заради който не мога да спя.
— Обикновено не допускаш случаите ти да те стресират.
— Но обикновено не става дума за убийство.
Той я погледна с усмивка и каза:
— Разправяй.
— Не мога, знаеш. И моите случаи са строго поверителни като твоите. Бих могла обаче да те запозная със
същността, все едно е хипотетична история.
— Целият съм в слух.
— Някакъв хипотетичен съдия, да кажем, към петдесетгодишен, заема поста окръжен съдия от десет години,
но е социопат. Следиш ли ми мисълта?
— Разбира се. Повечето от тях са такива, нали?
— Стига де, говоря сериозно.
— Добре. Учихме за тях в Куонтико. В Отдела за поведенчески анализ. Само че беше много отдавна и в
работата си досега не съм се натъквал на социопат. Моята специалност са хладнокръвните убийци, които пласират
кокаин, и неонацистите, които изпращат бомби по пощата. Хайде, продължавай.
— Това са само предположения, които не могат да бъдат доказани, поне не сега. Според моята свидетелка, също
анонимна и ужасена до мозъка на костите си, съдията е убил най-малко шестима души пред последните двайсет
години. Шест убийства в шест различни щата. Познавал е и шестте жертви, имал е проблеми с всяка от тях и,
разбира се, търпеливо ги е проследявал в очакване на подходящия момент. Всички са убити по идентичен начин:
удушени с еднакво въже, вързано на един и същ възел. Това е почеркът му. Безупречни местопрестъпления, никакви
улики освен въжето на врата на жертвата.
— И всички разследвания буксуват?
— В задънена улица са. Полицията не разполага с нищо. Никакви свидетели, никакви пръстови отпечатъци,
влакна, следи от стъпки, кръв или мотив.
— Ако е познавал жертвите, трябва да е имал мотив.
— Ти си блестящ федерален агент!
— Благодаря. Но това е напълно очевидно.
— Да. Мотивите се менят. Някои изглеждат сериозни, други — тривиални. Не съм запозната с всички.
— Според него явно са сериозни.
— Така е.
Али дръпна дясната си ръка от коляното й и се почеса по брадичката. След малко попита:
— Случаят се озова на твоето бюро, така ли?
— Не. Свидетелката още не е подала официална жалба. Адски уплашена е. А вчера Клеопатра ми каза, че
Комисията няма да се нагърби с разследване на убийство.
— И сега какво?
— Нищо, струва ми се. Ако няма оплакване, какво можем да направим? Съдията остава недосегаем и си върши
своите дела, дори ако включват убийство.
— Май вярваш на въпросната свидетелка.
— Да. От понеделник, когато се срещнах с нея, този случай не ми дава мира и стигнах дотам, че й повярвах.
— Защо не се обърне към полицията и да им обясни, че го подозира?
— По няколко причини. Първо, страхува се, че той ще научи и ще добави и нейното име в списъка. Може би
най-сериозното й колебание се дължи на факта, че полицията няма причина да й вярва. Ченгетата от малко градче в
Южна Каролина нямат време да се тревожат за стар неразрешен случай в Южна Флорида. А полицаите от Литъл
Рок нямат време да разследват сходно убийство в Чатануга без никакви веществени доказателства.
Али кимна замислено.
— Това прави четири случая. А другите два?
— За тях още не ми е разказала.
— Кой е убитият в Литъл Рок?
— Някакъв журналист.
— И защо името му е в списъка?
— Отдалечаваме се от хипотетичното, агент Пачеко. Не мога да ви разкрия повече подробности.
— Съгласен. Предложи ли й да се свърже с Бюрото?
— Обсъдихме го накратко, но засега не проявява интерес. Убедена е, че е прекалено опасно, освен това силно
се съмнява, че ФБР ще откликне. Защо би се заинтересувало от поредица убийства, които няма шанс да разреши?
— Твоята свидетелка няма да повярва на какво сме способни.
Лейси размишлява над думите му няколко километра, докато двамата слушаха радио и задминаваха другите
коли. Али постоянно превишаваше ограниченията на скоростта и когато го уловеше радар, най-малко два пъти
годишно, обичаше да вади значката си и да намига на пътния полицай. Хвалеше се, че никога не са го глобявали.
— Как ще стане? — попита Лейси. — Да предположим, че свидетелката поиска да свали всички карти на
масата пред федералните.
Али сви рамене и каза:
— Не знам, но мога да проверя.
— Още не. С тази свидетелка не бива да бързам. Много е пострадала.
— Как така пострадала?
— Баща й е една от жертвите.
— Еха, става все по-интригуващо.
Най-неприятният навик на Али беше да си гризе ноктите, и то само на лявата ръка. Никога не нападаше тези на
дясната. Започнеше ли да ги гризе, значи беше напълно погълнат от нещо и Лейси сякаш чуваше как се въртят
бурмичките в главата му.
Изминаха още няколко километра, преди той да се обади, загледан намръщено през предното стъкло:
— Това е много сериозна работа. Да допуснем, че отиваш в полицията — при нас, при местните ченгета или
при щатските, няма значение — и казваш: „Ето това е убиецът“. Съобщаваш всичко: името му, адреса, службата. „А
това са шестте му жертви, всичките удушени през последните двайсет и няколко години“ и…
— И няма начин да го докажеш.
— И няма начин да го докажеш. Освен ако…
— Освен ако какво?
— Освен ако не се сдобиеш с улики от самия убиец.
— Но за това ще ти трябва заповед за обиск, нали? А не можеш да извадиш такава без основателна причина. А
такава няма, само някакви предположения.
— Нали каза, че й вярваш?
— Да, струва ми се.
— Не си убедена.
— Не напълно. Признай, че звучи доста невероятно.
— Така е. За пръв път чувам подобно нещо. Но пък, както знаеш, аз преследвам други престъпници.
— Едва ли ще се сдобием със съдебна заповед. Освен това той е параноик и е твърде умен, за да бъде заловен.
— Какво знаеш за него?
— Нищо. Той е просто някакъв хипотетичен съдия.
— Стига де. Щом сме стигнали дотук…
— Ерген е, никога не се е женил, сигурно живее сам. Опасал се е с охранителни камери. Уважаван съдия, който
е достатъчно социално ангажиран, за да има добър имидж. Високо ценен от колегите си и от адвокатите. И от
избирателите. Ти си профайлър, какво друго ти трябва?
— Не съм. Те са в друг отдел.
— Ясно. Ако представиш шестте убийства на най-добрите профайлъри на ФБР, без да споменаваш
заподозрения, те какво ще кажат?
— Нямам представа.
— А може ли да ги попиташ неофициално?
— Защо да си правя труда? Вече знаеш кой е убиецът.
Любимият им хотел беше „Самотни дюни“ — малко старомоден бутиков хотел с четиресет стаи, всички с
гледка към морето, непосредствено до пясъка. Оставиха багажа си в стаята и побързаха да отидат при басейна,
където си намериха маса на сянка и си поръчаха обяд и бутилка студено вино. Млада двойка се забавляваше в другия
край на басейна — нещо се случваше точно под повърхността на водата. Отвъд вътрешния двор заливът блещукаше
ослепително син на яркото слънце.
Бяха преполовили чашите си, когато мобилният на Али завибрира върху масата.
— Какво е това сега? — попита Лейси.
— Извинявай.
— Нали се уговорихме без мобилни на обяд? Аз оставих моя в стаята.
Али грабна телефона и отговори:
— Онзи колега е, за когото ти споменах. Той познава няколко профайлъри.
— Не вдигай, да си звъни. Казах твърде много, не ми се говори повече за този случай.
Телефонът най-сетне престана да вибрира. Али го прибра в джоба си толкова демонстративно, все едно нямаше
да го докосне никога повече. Поднесоха им салатите с раци и сервитьорът им наля още вино. Сякаш по даден знак се
скупчиха облаци и слънцето изчезна.
— Вероятност за слаби превалявания — каза Али. — Доколкото помня прогнозата от мобилното приложение
на телефона ми, пъхнат в джоба и недосегаем.
— Не му обръщай внимание. Ако ще вали, да вали. Никъде няма да ходим. Искам да те питам нещо.
— Питай.
— Работното ти време още не е свършило. Шефът ти знае ли къде си?
— Не точно, но знае, че заминавам с приятелката си за уикенда. А Клеопатра?
— Не ме интересува. И нея не я интересува къде съм. След няколко месеца вече няма да я има.
— Ами ти? Колко още ще останеш там?
— Това е големият въпрос. Предостатъчно се задържах на безперспективната си работа, време ми е да напусна.
Само че къде да отида?
— Не е безперспективна. На теб ти е приятна и е важна.
— Може би. Понякога. Но вече не е толкова предизвикателна. Отегчена съм и вероятно го повтарям прекалено
често.—
Сега сме само двамата. Всичко можеш да ми кажеш.
— Дори най-страшните си тайни?
— Моля те, умирам да ги науча.
— Само че ти няма да ми кажеш твоите, Али. Такъв си. Агент до мозъка на костите, винаги нащрек.
— Какво те интересува?
Тя се усмихна и отпи от виното си.
— Да видим. Къде ще си след една година?
Али се понамръщи и отмести поглед.
— Удар право в целта. — Помълча, преди да каже: — Всъщност не знам. Работя в Бюрото вече осем години и
много ми харесва. Винаги съм смятал, че ще си остана там цял живот, ще преследвам лошите, докато не ме
преместят на чиновническа работа, като навърша петдесет, и не ме изритат на петдесет и седем, както правят. Само
че вече не съм толкова сигурен. Професията ми често е вълнуваща и рядко е отегчителна, но определено е за по-
млади хора. Гледам колегите, които наближават петдесет — не издържат на напрежението. А човек на петдесет не е
стар, Лейси. Не съм сигурен, че ще остана в системата.
— Обмисляш да напуснеш?
— Да. — Трудно му беше да го признае и тя се съмняваше, че изобщо го е изричал на глас преди. Али отпи от
виното си и продължи: — Има и още нещо. В Талахаси съм вече пет години, време е за промяна. Все по-често ми
намекват за прехвърляне. Част от работата ни е, нещо очаквано.
— Преместват те другаде, така ли?
— Не казах това. Но през следващите месеци може да се появи известен натиск.
Лейси остана смаяна, но се постара да не й проличи. С изненада установи, че е разстроена. Мисълта, че няма
да бъде с Али, се оказа… ами да, невъобразима.
— Къде ще отидеш? — попита тя привидно спокойно.
Той се озърна нехайно, както умеят да правят опитните агенти, не забеляза някой наоколо да се интересува от
тях и отговори:
— Не бива да се разгласява, но директорът сформира национален екип срещу хейтърските групи и ме покани
да се присъединя. Още не съм дал отговор, а дори да се съглася, няма гаранция, че ще ме изберат. Но говорим за
елитна група агенти.
— Ясно. Къде биха те изпратили?
— Или в Канзас, или в Портланд. Но всичко е в съвсем начален стадий.
— Омръзна ли ти Флорида?
— Не. Омръзнаха ми уикендите, пропилени в преследване на наркокартелите. Омръзна ми да живея в евтин
апартамент без никаква сигурност за бъдещето.
— Няма да се справя с връзка от разстояние, Али. Предпочитам да си наблизо.
— Е, засега нямам планове да заминавам. Просто е една възможност. Да поговорим за теб, а?
— Аз съм отворена книга.
— Нищо подобно. Задавам ти същия въпрос: къде ще си след една година?
Сервитьорът прелетя край тях и спря само колкото да им долее чашите. Лейси поклати глава и каза:
— Наистина не знам. Едва ли ще съм в Комисията, но аз си го повтарям вече няколко години. Не знам дали ми
стига смелост да напусна сигурната си работа.
— Ти си юрист.
— Да, но съм почти на четиресет и не съм специализирала в никоя област на правото, а големите кантори
предпочитат да си профилиран. Ако си регистрирам моя фирма и започна да съставям завещания, ще умра от глад.
Дори едно не съм написала през живота си. Единственият вариант е да постъпя като повечето юристи на държавна
работа — да се катеря нагоре по стълбата за по-голяма заплата. А ми се иска нещо различно, Али. Може би
изживявам криза на средната възраст. Ти какво ще кажеш?
— Предлагаш да я изживеем съвместно ли?
— Нещо такова. По-скоро като партньори. Виж, и двамата не сме сигурни какво крие бъдещето. Все още сме
несемейни, нямаме деца, можем да си позволим да рискуваме, да направим нещо глупаво. Дори да се провалим,
отново ще си стъпим на краката.
Ето на, картите най-сетне бяха на масата. Лейси си пое дълбоко дъх, не можеше да повярва, че се е осмелила да
стигне толкова далече, и внимателно се взря в очите му. Бяха любопитни и изненадани.
— Чух няколко интересни думи — каза той. — Първата беше „да си позволим“. Аз не мога да си позволя да
престана да работя на моята възраст и да потъна в криза.
— А коя беше втората дума?
— „Глупаво“.
— Образно казано. Обикновено никой от двама ни не прави глупави неща.
Сервитьорът се появи с поднос и се зае да разчиства масата.
— Още една? — попита той, когато взе празната бутилка от вино.
Двамата поклатиха глави.
Добавиха обяда към сметката на стаята си, която струваше 200 долара на вечер извън сезона — щяха да си
разделят сумата, когато си тръгнат в неделя. Стараеха се да поемат съвместно всички разходи. И двамата печелеха
около 70 хиляди годишно. Недостатъчно за добра пенсия, но пък и никой не говореше за пенсиониране.
Тръгнаха си от басейна и се запътиха към океана, където установиха, че водата е твърде студена дори за едно
кратко топване. Хванати за ръка, те закрачиха по брега, движейки се безцелно като вълните.
— Трябва да ти призная нещо — каза той.
— Ти никога нищо не признаваш.
— Сега ще видиш. От около година спестявам, за да ти купя пръстен.
Тя се закова на място, откъсна се от него и двамата впериха погледи един в друг.
— И? Какво стана?
— Не съм го купил, защото не съм сигурен, че ще го приемеш.
— А сигурен ли си, че искаш да ми го дадеш?
Той се колеба доста дълго, преди да отговори:
— Точно това трябва да решим, нали, Лейси? Накъде да поемем?
Тя скръсти ръце и потупа устните си с показалец.
— Почивка ли искаш да си дадеш, Али?
— Почивка?
— Да. Известно време далече от мен.
— Съвсем не. А ти?
— Не. Харесва ми да усещам присъствието ти. Усмихнаха се, прегърнаха се и продължиха да крачат по брега.
Без да вземат решение.
11
Имейлът пристигна в 21:40 ч. в неделя, когато Джери, както обикновено, беше сама в къщата си в града,
подготвяше лекциите си за предстоящата седмица и се чудеше дали да гледа някакво телевизионно шоу. Получи го на
един от няколкото адреса, които имаше, кодиран и рядко използван. Беше непроследим и само четирима души
имаха достъп до него. Пишеше й човек, с когото не се беше срещала и нямаше причина да се среща; не знаеше дори
истинското му име. Когато му плащаше — винаги в брой, — изпращаше парите, пъхнати в тънка книга с меки
корици, до пощата в Камдън, Мейн, с получател някаква неясна фирма, наречена „К. Л. Дейта“.
Той също не знаеше името й. Онлайн използваше псевдонима „ЛуЛу“, но на него не му и трябваше повече.
Писмото гласеше само:
Здрасти, ЛуЛу. Попаднах на нещо, което може би ще се окаже интересно.???
ЛуЛу? Тя се усмихна и поклати глава, донякъде изумена от преградите, които беше издигнала около себе си
през последните двайсет години. Псевдоними, временно наети пощенски кутии, дегизировки, непробиваеми имейл
адреси с двустепенно удостоверяване и цяла торба евтини мобилни телефони с предплатени карти.
В своя самотен свят тя го наричаше К. Л. и понеже не знаеше какво означават инициалите, го беше кръстила
Кени Лий. Според препоръка отпреди години Кени Лий беше работил в правоохранителните органи, но тя нямаше
представа как е приключила кариерата му. Бе изгубил брат си, чието убийство останало неразкрито — неразрешен
случай, който го насочил към настоящата му работа.
— Здравей, Кени Лий — промърмори тя и отговори:
Колко часа трябва да ти платя?
По-малко от три.
Добре.
Не беше чувала гласа му и нямаше представа дали е на осемдесет или на четиресет. Отношенията им —
каквито и да бяха — продължаваха близо десет години. Хонорарът му беше 200 долара на час, затова Джери не
можеше да си позволи изненади. Той беше детектив единак, който се ангажираше с всеки, готов да плати толкова.
Работеше за семействата на жертви, за ченгета от малки градчета в десетина щата, за ФБР, за разследващи
журналисти, писатели и холивудски продуценти. Беше източник на сведения за хора, които търсеха информация за
престъпления, свързани с насилие. Рядко напускаше сутерена си и си изкарваше прехраната, като ровеше онлайн,
събираше информация и я продаваше. Преглеждаше статистиката за убийствата във всичките петдесет щата и
вероятно прекарваше в базата данни на ФБР за насилствени престъпления повече време от всеки друг във или извън
Бюрото.
Когато ставаше дума за убийство, особено за неразкрито, крито, Кени Лий беше човекът, към когото да се
обърнеш. Светлата страна на малкия му бизнес минаваше през адвокат от Бангор, който се занимаваше с неговите
договори и банковите преводи за услугите му. За него се научаваше от уста на уста, и то съвсем тихо. К. Л. не се
рекламираше и не отказваше на никого. За дейността си под масата използваше псевдоними и кодирани имейли,
като приемаше хонорарите си в брой, за да запази в тайна самоличността на клиентите си.
Един час по-късно Джери седеше на тъмно, чакаше и обмисляше как да постъпи, ако К. Л. е открил нова
жертва. Той невинаги се оказваше прав. Никой не можеше да бъде винаги прав. Десет месеца по-рано беше
изникнал най-неочаквано и й беше съобщил за някакво удушаване в Кентъки, което отначало изглеждаше
многообещаващо. Джери му плати за четири часа работа, после той рови още два месеца, но накрая стигна до
задънена улица — и то съвсем внезапно, когато полицията арестувала мъж, който направил самопризнания.
К. Л. й писа:
Лоша работа, но това е положението.
Следеше хиляди случаи из цялата страна и много от тях оставаха неразрешени.
Всяка година в страната имаше около триста убийства, които официално биваха определяни като задушаване,
удушаване или асфиксия. Половината от тях бяха вследствие на опит да стиснеш някого за гушата по време на битов
спор и обикновено те биваха разрешавани бързо.
Останалите включваха душене — когато насилствено увиваш нещо около врата на друг човек — и тогава
оставяш следа от охлузване. Електрически кабели, колани, бандани, вериги, връзки за обувки, телени закачалки за
дрехи, най-различни въжета и корди. Много често се използваше същият вид найлоново въже, с което беше удушен
баща й, защото лесно можеше да се купи от магазините или онлайн.
Повечето убийства от втората категория оставаха неразкрити.
Лаптопът й издаде звук, тя го отвори, премина през процедурите за удостоверяване на самоличността и
въвеждане на паролите. Беше Кени Лий:
Преди пет месеца в Билокси, Мисисипи, са намерили удушен някой си Лани Върно. Още няма
приложени снимки от местопрестъплението, но може би скоро. Описанието на охлузването звучи познато.
Става дума за найлоново въже, дебело около сантиметър, вързано със същия възел, за да не се разхлаби.
Тежка черепна рана, вероятно нанесена преди смъртта. Жертвата е на 37 години, бояджия. Убит е на
работното си място, без свидетели. Имало едно усложнение обаче. От полицията смятат, че шефът му се е
появил в неподходящ момент и затова го е сполетяла същата съдба, само че без въжето. Имал няколко рани
на главата. Полицаите са на мнение, че втората жертва се е отбила да даде на Върно чек — било петък
следобед и бояджията очаквал заплащането си — и че второто убийство не е планирано. Това на Върно
определено било. Няма други улики от местопрестъплението освен въжето. Кръвта е само от двете
жертви. Никакви влакна, никакви веществени доказателства и никакви свидетели. Поредното чисто
местопрестъпление, твърде чисто дори. Разследването е в ход, не изнасят информация пред пресата.
Досието е засекретено, затова няма никакви снимки, нито доклад от аутопсията. Прекрасно знаеш, че тези
случаи винаги отнемат време.
К. Л. спря да пише, за да даде на Джери време да отговори. Тя поклати безсилно глава, като си спомни
собствените си често безплодни усилия да преглежда полицейски досиета, събирали прах с години. По принцип
колкото по-малко следи имаха разследващите, толкова по-ревностно пазеха досиетата си. Не искаха никой да узнава
за нищожния им напредък.
Джери написа:
Какво знаеш за въжето и за възела?
Начин и мотив. Първото беше пред очите на разследващите да размишляват и на криминалистите да
анализират. Установяването на второто обаче можеше да отнеме седмици и месеци.
К. Л. отговори:
Имам доклада на щатската лаборатория, подаден в информационната база данни на ФБР. Описват
въжето като найлоново, дебело 1 см, дълго около метър, завързано стегнато и оставено на показ. Не се
споменава възел, турникет, скоба или нещо друго, което да го предпазва от разхлабване. Към доклада няма
прикачени снимки. Престъплението явно не е разкрито, разследването продължава с пълна пара, така че
полицията пази в тайна повечето важни подробности. Стандартна процедура. Натъкнах се на обичайната
каменна стена.
Джери отиде в кухнята и извади бутилка безалкохолно от хладилника. Отвори я, отпи и се върна на канапето
при лаптопа. Написа:
Добре, заинтригувана съм. Изпрати ми каквото имаш. Благодаря.
С удоволствие. След 15 минути.
По междущатската магистрала 10 Мобил бе само на час път от Билокси, но двата града се намираха в различни
щати и в различни светове. „Прес Реджистър“, вестникът на Мобил, имаше шепа абонати в съседния град, а „Сън
Хералд“, издаван в Билокси — още по-малко читатели в Алабама.
Джери не се изненада, че пресата в Мобил не е отразила двойното убийство, станало само на стотина
километра. Тя отвори лаптопа си, включи випиена за сигурност и започна да търси. На 19 октомври, събота, първа
страница на „Сън Хералд“ беше заета от новината за двойното убийство. Майк Дънуди беше известен строителен
предприемач в Билокси и по крайбрежието на Залива. Публикувана беше негова снимка, взета от уебсайта на
компанията му. Той имаше съпруга Марша, две деца и трима внуци. При излизането на броя още не беше ясно кога и
къде ще е погребението.
За Лани Върно се знаеше още по-малко. Живял бе на паркинг с каравани някъде край Билокси. Съсед беше
казал, че той е бил там от няколко години. Имал приятелка, която ту си тръгвала, ту се връщала. От служител във
фирмата бяха научили, че Върно е някъде от Джорджия, но е живял къде ли не.
През следващите дни „Сън Хералд“ се бе старал да поддържа интереса към историята. Полицията беше
невероятно мълчалива и не съобщаваше почти нищо. Никой от семейство Дънуди не казваше и дума. Опелото се бе
провело в голяма църква и на него бяха присъствали много хора. По молба на близките шерифите не допуснали
репортери. Далечен братовчед на Върно се появил неохотно да идентифицира тялото и да го откара обратно в
Джорджия. И бе наругал репортера. Седмица след убийствата шериф Блек бе дал пресконференция, на която не
беше разкрил нищо ново. На въпроса на журналист дали от убитите са взети мобилни телефони, той бе отговорил
категорично: „Без коментар“.
„Не е ли вярно, че два мобилни телефона са намерени в пощенска кутия в Нийли?“
Шерифът се бе смутил, сякаш някой току-що бе разкрил името на убиеца, но бе успял да се съвземе и отново да
отговори рязко: „Без коментар“.
Буквално всеки друг въпрос бе получил същия отговор.
Липсата на сътрудничество от страна на шерифа бе подхранила слухове, че може би разследващите са близо до
залавянето на убиеца и не искат да го подплашат.
Нищо не се бе случило обаче седмици и месеци наред. Семейство Дънуди бе обявило награда от 25 хиляди
долара за каквато и да било информация относно убийствата, с което бяха предизвикали нов порой телефонни
обаждания от всякакви откачалки, които не знаеха нищо.
Роднините на Върно не бяха предприели никакви действия.
В полунощ Джери пиеше силно кафе и се подготвяше за поредната безсънна нощ пред компютъра. К. Л. й
изпрати обобщение на сведенията, които беше събрал, и копие от официалния доклад, който щатската полиция в
Мисисипи беше подала до ФБР.
Тя не за пръв път изминаваше този път, затова не очакваше с нетърпение да отвори поредното досие.
12
Комисията по съдийска етика се ръководеше от управителен съвет, чиито членове бяха пенсионирани съдии и
адвокати, спечелили одобрението на губернатора. Големите дарители и тежката артилерия получаваха много по-
престижни назначения — в настоятелства на колежи, в комисии по хазарта и други подобни, в организации със
солиден бюджет и привилегии, които им позволяваха да пътуват и да се отъркват във властта. Управителният съвет
на КСЕ получаваше безплатна храна и хотел и по петдесет цента на километър. Събираше се шест пъти годишно –
три в Талахаси и три във Форт Лодърдейл, за да разглежда случаи, да провежда изслушвания и понякога да смъмря
някой съдия. Рядко сваляха някого от поста му. От учредяването на КСЕ през 1968 г. досега само трима съдии бяха
уволнени.
Четиримата членове на съвета се събраха на редовно заседание в понеделник късно сутринта. Петото място
беше вакантно, а губернаторът беше твърде зает, за да го запълни. Последните двама души, които покани, му
отказаха и той вдигна ръце. Срещите се провеждаха в наета зала във Върховния съд, защото тази на КСЕ беше
прекалено потискаща за целодневно заседание.
Първата точка от дневния ред винаги беше среща с директорката, която да докладва за натовареността на
Комисията, за финансите, персонала и тъй нататък. Тези срещи се бяха превърнали в неприятен ритуал, защото
Шарлот Баскин много скоро щеше да напусне и всички го знаеха.
След като досадната точка бе отметната, членовете на управителния съвет трябваше да се заемат с
предстоящите случаи.
Лейси се радваше, че никой от нейните случаи не е в графика и не се налага да се явява пред съвета.
Понеделникът й щеше да започне като повечето други понеделници, затова трябваше сама да се мотивира, преди да
отиде в службата, където в качеството си на старши следовател да се появи с усмивки, насърчения и въодушевление
от възможността да служат на данъкоплатците. Само че не успя да се вдъхнови, най-вече защото в мислите си все
още беше на брега и край басейна с Али. Уикендът им се състоеше от дълги обеди с вино, лениво следобедно
излежаване със секс и разходки по плажа. По някое време се бяха уговорили засега да не мислят за бъдещето и
просто да се насладят на момента. По-късно щяха да се тревожат за важните неща.
След като се раздели с Али обаче, тя започна да си задава въпроса, който я човъркаше още от петък: Ако той ми
даде пръстен, как да реагирам?
Отговорът й се изплъзваше.
В 9:48 ч. пристигна нов имейл, отново от Джери. През уикенда беше получила най-малко пет, но до този
момент беше успявала да ги пренебрегне. Беше отлагала трудния разговор достатъчно дълго. Отдавна бе научила, че
протакането само прави задачата още по-неприятна. Набра един от номерата на Джери на мобилния си телефон. Тя
не вдигна. Не се включи гласова поща. Опита друг. Същият резултат. Започваше да й писва от цялата потайност,
докато набираше последния номер, с който разполагаше.
— Здравей, Лейси — прозвуча приятният, но изморен глас на Джери. — Къде се загуби?
Какво ти влиза в работата? Лейси преглътна измъчено, пое си дълбоко въздух и отговори:
— Добро утро, Джери. Линията е сигурна, нали?
— Разбира се. Извинявай за безпокойството.
— Цял уикенд ми звъниш и ми пращаш имейли.
— Защото трябва да поговорим, Лейси.
— Е, говорим сега, в понеделник. Нали ти обясних, че не работя през уикендите, и те помолих да не ми се
обаждаш и да не ми пишеш?
— Да, така е и ти се извинявам, но това наистина е важно.
— Знам, Джери, и имам лоши новини. Отново се срещнах с шефката ми и й представих обвиненията, но тя
беше категорична. Няма да се замесим в разследване на убийство и точка. Както ти казах вече няколко пъти, нито
сме подготвени, нито имаме ресурсите за такова нещо.
Мълчание. Щеше да е кратко, защото Лейси вече знаеше, че Джери не приема „не“ за отговор.
— Обаче аз имам право да подам жалба. Запомнила съм устава. Мога да го направя анонимно. И по закон
Комисията разполага с четиресет и пет дни да прецени обвиненията. Нали, Лейси?
— Да, така е според устава.
— Тогава ще подам жалба.
— А моята шефка незабавно ще я насочи към щатската полиция.
Очакваше нападките, с които Джери несъмнено се канеше да я засипе. Чака дълго, докато накрая осъзна, че
разговорът е приключил. Джери го беше прекратила.
Лейси не беше толкова наивна, за да реши, че няма да се чуят повече. Може би Джери просто искаше да изчезне
за известно време. Бяха се запознали едва преди седмица.
Пък и може би убийствата щяха да спрат.
След половин час Джери отново се обади.
— Не съм сигурна, Лейси, но може би има още два трупа. Номер седем и осем. В момента търся потвърждение,
но може и да греша. Искрено се надявам да греша. Въпреки това той няма да спре.
— Какво потвърждение? Не знаех, че си намерила потвърждение за другите убийства.
— Потвърдила съм ги, поне в главата си. Теорията ми може и да се основава на необичайни съвпадения, но
трябва да признаеш, че е убедителна.
— Не съм сигурна, че е убедителна, но знам, че не е достатъчна, за да започнем разследване. Пак повтарям,
Джери, ние няма да се намесим.
— Твое ли е решението или на временната директорка?
— Какво значение има? Просто няма да се намесим и толкова.
— Би ли се заела, ако зависеше от теб?
— Довиждане, Джери.
— Добре, но от този момент нататък и твоите ръце са изцапани с кръв.
— Струва ми се, че прекаляваш.
Джери промърмори нещо неразбираемо, сякаш нарочно се опитваше да прикрие думите си. След няколко
секунди каза ясно:
— Напоследък той е убивал по-често. Почти по една жертва годишно. Това не е необичайно за серийните
убийци, поне за умните. Започват бавно, остават неразкрити, усъвършенстват уменията си, престават да се страхуват
и се убеждават, че са твърде интелигентни. Тогава започват да допускат грешки.
— Какви грешки?
— Няма да ги обсъждам по телефона.
— Ти ми се обади.
— Така е, но не съм сигурна защо. — И Джери отново затвори.
Фелисити изникна неочаквано пред бюрото на Лейси и мълчаливо й подаде телефонно съобщение на
старомодно розово листче.
— Най-добре се обадете на този човек — каза тя. — Държа се много грубо.
— Благодаря — каза Лейси, взе съобщението и я отпрати с поглед. — Моля те, затвори вратата на излизане.
Ърл Хатли беше настоящият председател на управителния съвет на КСЕ. Беше бивш съдия, симпатичен
джентълмен и един от малкото досегашни членове на съвета, обзети от желание да усъвършенстват системата на
правораздаването. Сигурно държеше телефона си в ръка, защото отговори незабавно. Попита я дали може да зареже
всичко и незабавно да отиде в сградата на Върховния съд за спешна среща.
След петнайсет минути Лейси влезе в малката зала, където четиримата заседаваха. Ърл я покани да седне и й
посочи стол в единия край на масата.
— Минавам направо по същество, Лейси, защото изоставаме от графика, а ни чакат неотложни въпроси.
Тя вдигна длани и каза:
— Слушам ви.
— Срещнахме се с Шарлот Баскин сутринта и тя ни връчи оставката си. Напуска още днес. Раздялата е по
взаимно съгласие. Не беше подходяща за поста, както със сигурност си наясно, и започнахме да получаваме
оплаквания. Така че отново останахме без изпълнителен директор.
— А аз още ли съм на работа? — попита Лейси невъзмутимо.
— О, да. Не можеш да напуснеш.
— Благодаря.
— Както знаеш, Шарлот беше четвъртият временно изпълняващ длъжността директор за последните две
години. Доколкото чувам, работният дух е поспаднал.
— Какъв дух? Всеки си търси друга работа. Стоим там и чакаме поредното орязване на средствата. Какво
очаквате? Трудно е човек да запази ентусиазма си, когато всяка година намаляват и бездруго мизерния ни бюджет.
— Наясно сме с това. Вината не е наша. От един отбор сме.
— Знам чия е вината и не се сърдя на вас. Но се работи трудно със слабо ръководство, понякога дори без
ръководство, и с нищожна законодателна подкрепа. Губернаторът не дава пет пари за нас.
Джудит Тейлър каза:
— Следващата седмица ще се срещна със сенатор Фоуинкъл. Той отговаря за финансите, както знаеш, и според
екипа му има шанс да получим малко пари.
Лейси се усмихна и кимна, като че ли бе искрено признателна. Не за пръв път чуваше такива приказки.
— Ето какъв е планът, Лейси — каза Ърл. — Ти си старши следовател и си звездата на агенцията. Колегите ти
те уважават, дори ти се възхищават. Молим те да станеш директор временно, докато намерим кой да заеме поста за
постоянно.
— Не, благодаря.
— Бърз отговор.
— И вашето предложение дойде бързо. Тук съм от дванайсет години и знам как стоят нещата. В големия
кабинет е най-зле.
— Само временно.
— Напоследък всичко е временно.
— Нали не смяташ да напускаш?
— Всички си го мислим. Можете ли да ни вините? Като държавни служители, според закона трябва да
получаваме същите увеличения на заплатите като всички останали. И когато режат бюджета ни, не ни остава друг
избор, освен да намалим всичките си разходи освен заплатите. Лишаваме се от служители, оборудване, пътувания,
от какво ли не.
Четиримата се спогледаха съкрушено. Положението изглеждаше безнадеждно и в този момент им идваше да
излязат през вратата, да подадат оставка, да се приберат у дома и да оставят друг да се тревожи за жалбите срещу
съдии.
Джудит обаче храбро продължи:
— Помогни ни, Лейси. Поеми работата за шест месеца. Можеш да стабилизираш Комисията и да ни спечелиш
малко време да оправим бюджета. Ти ще си шефът, ще разполагаш с пълна власт. Вярваме в теб.
Ърл побърза да добави:
— Имаме ти огромно доверие. Пък и си най-опитната.
— Заплатата не е лоша — каза Джудит.
— Не е заради парите — каза Лейси.
Заплатата беше 95 хиляди долара годишно, значително повече от сегашните 70 хиляди, които получаваше. Не се
беше замисляла за директорската заплата или поне не ламтеше за нея. Но разликата наистина беше чувствителна.
— Можеш да преструктурираш работата както пожелаеш. Да наемаш или да уволняваш, ние няма да ти се
бъркаме. Само че корабът потъва и трябва да се спасява.
— Как планирате „да оправите бюджета“, както се изразихте? — попита Лейси. — Тази година
законодателното тяло отново го оряза — разполагаме само с милион и деветстотин хиляди. Преди четири години
имахме два милиона и триста хиляди. Трохи в сравнение с шейсетте милиарда за щатското правителство, но сме
създадени от същото това законодателно тяло и от него получаваме разпоредбите си.
Джудит се усмихна и каза:
— И на нас ни дойде до гуша от бюджетните съкращения, затова ще погнем законодателите. Остави тази грижа
на нас. Ти управлявай агенцията, а ние ще намерим парите.
Внезапно Лейси усети преценката си замъглена от мисълта за Джери Кросби. Ами ако нейните подозрения се
окажеха верни? Ако убийствата продължаваха? Като директор, временен или не, щеше да има властта да постъпи
както намери за добре с жалбата на Джери.
Замисли се и за парите — увеличението не беше за пренебрегване. Допадаше й мисълта да преструктурира
службата, да се избави от мъртвия товар и да намери по-млади таланти. Замисли се за уикенда си с Али и за факта,
че не отбелязаха напредък в плановете за бъдещето, така че не се очакваше драстична промяна в пейзажа. Поне не
скоро.
Четиримата се усмихваха и отчаяно чакаха да чуят желания отговор.
— Дайте ми двайсет и четири часа — все така смръщено помоли Лейси.
13
Докато дебнеше Рос Баник, Джери си напомняше едно важно предположение: че той е най-търпеливият убиец
на света. Беше чакал пет години да убие баща й, девет — да убие журналиста, двайсет и две — да убие Кронк, и
почти четиринайсет — да убие командира на скаутския си отряд. За да намери точката, където пътят му се
пресичаше с този на Лани Върно, ако изобщо се пресичаше, щеше да й е нужно обичайното мъчително ровене в
планина от документи назад през годините, дори през десетилетията.
Тя беше щатен преподавател, който изнасяше лекции три дни седмично и имаше относително редовно работно
време. Книгата, която пишеше, трябваше да е готова много отдавна. Успяваше да работи толкова, колкото да
задоволи изискванията на декана и студентите, но беше твърде погълната от престъпленията, за да стане блестящ
преподавател като баща си. Беше разведена и привлекателна, но нямаше време дори да помисли за романтична
връзка. Дъщеря й се справяше добре с магистратурата си в Мичиган, двете се чуваха по телефона или си пишеха
през ден. Почти нищо друго не отвличаше вниманието на Джери от нейната, цел, от нейната мисия. Работеше с
часове всяка вечер и рано сутрин, проверяваше улики, проучваше налудничави теории, стигаше до задънена улица и
прахосваше безкрайно много време. Пропилявам си живота, повтаряше си тя отново и отново в самотата си.
Джери допускаше, че като бояджия, който обикаля различни обекти, Върно не си е правел труда да гласува, но
въпреки това се поразтърси из избирателните списъци в окръзите Чавес, Ескамбия и Санта Роса. Намери двама
души с името Лани Л. Върно. Единият беше твърде стар, другият — вече покойник. В регистъра на превозните
средства откри още един, но той беше все още жив.
Онлайн локаторите — и безплатните, и скъпите — откриха петима души на име Лани Върно в Северозападна
Флорида. Очевидният проблем беше, че Джери нямаше нито представа, нито начин да разбере дали нейният Лани
Върно е живял там и ако е живял, кога се е преместил. Със сигурност не беше живял там към датата на убийството
си. Според лаконичния полицейски доклад, който Кени Лий бе извадил от базата данни на ФБР, партньорката на
Върно твърдяла, че двамата са „заедно“ по-малко от две години и живеят в каравана край Билокси.
Ако бе имал бракове, сигурно бе минал през бракоразводни дела. Джери прекара часове в интернет, ровейки из
архивите на Флорида, но не намери нищо полезно. Ако Върно имаше деца някъде из страната, вероятно бе срещал
проблеми с тяхната издръжка, но съдебните регистри не й разкриха нищо. На тях и бездруго не можеше да се
разчита — Джери го знаеше прекрасно като детектив ветеран с повече от двайсетгодишен опит. Голяма част от
полезната информация беше строго поверителна.
Нямаше осъдени престъпници на име Лани Върно, поне не във Флорида; не беше и страна по граждански дела.
За късмет обаче, градската полиция на Пенсакола беше дигитализирала архива си още преди десетилетие, затова в
облака бяха качени данни за арести и стари съдебни дела отпреди трийсет години. В два и половина през нощта,
докато пиеше поредната си диетична кола, й попадна сведение за ареста на Лани Л. Върно през април 2001 г. Беше
обвинен във въоръжен опит за нападение. Внесъл 500 долара гаранция и излязъл на свобода. Джери се зае да
сверява данните от ареста със съдебните дела и намери още информация. На 11 юни 2001 г. Върно беше оправдан от
градския съд на Пенсакола. Делото беше приключено.
Тя изчисли, че по онова време Рос Баник е бил на трийсет и шест години и от десет е практикувал право в
областта. Възможно ли бе пътищата им да са се пресекли? Вероятността не беше никак голяма, но в света на Джери
това важеше за всичко.
Тя избра частен детектив от Мобил, който твърдеше, че е от Атланта или откъдето се налагаше за целите му.
Ако се вярваше на информацията в интернет, публикувана от евтина траурна агенция, малобройните роднини на
Върно го бяха погребали близо до Атланта.
Джери мразеше да плаща на частни детективи, но често нямаше друг избор. Почти всички полицейски
инспектори бяха бели мъже и не гледаха с добро око на жени, които се ровят из стари досиета, особено цветнокожи
жени. Работеха в мъжки свят и колкото по-бял, толкова по-добре. Повечето пари, които Джери успяваше да задели,
отиваха за частни детективи, които изглеждаха и говореха поразително сходно с ченгетата, с които тя си имаше
вземане-даване.
Детективът се казваше Роли Тейбър, бивш полицай. Вземаше по 150 долара на час, беше делови и приемаше
нейната измислена самоличност. Тя не за пръв път го наемаше и й харесваше как работи. Тейбър отиде в Пенсакола,
посети полицейското управление и успя да омае с приказки една цивилна служителка там, за да се добере до склад
през няколко преки, където съхраняваха всичко старо. Предимно доказателства — улики, представени пред съда,
резултати от изследвания при дела за изнасилване, хиляди най-различни конфискувани оръжия, — но и
непотърсени вещи, а също и дълги редици високи шкафове, пълни с безброй стари досиета. Възрастен човек с
избеляла полицейска униформа го посрещна на рецепцията и го попита какво иска.
— Казвам се Дънлап, Джеф Дънлап — каза Тейбър.
Докато човекът записваше името му върху един лист, той погледна табелката на ревера му. Сержант Мак
Фалдо. Сигурно работеше тук от петдесет години и не помнеше в кой момент е престанало да му пука.
— Документ за самоличност? — изсумтя Фалдо.
Тейбър имаше впечатляваща колекция от документи за самоличност. Извади портфейла си и измъкна от него
шофьорска книжка на името на Джеф Дънлап, който — истинският Дънлап — живееше скромно и в блажено
неведение в градчето Кониърс, близо до Атланта. Ако сержантът си направеше труда да провери, което надали би му
хрумнало някога, щеше да намери действителна личност с действителен адрес и незабавно да изгуби интерес.
Фалдо обаче беше толкова апатичен, че дори не сравни снимката от шофьорската книжка с физиономията на
Дънлап.
— Трябва да го снимам — промърмори той.
Затътри се към допотопен ксерокс, позабави се пред него и се върна с шофьорската книжка.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита той с тон, който подсказваше, че каквото и да е, ще му наруши
спокойствието.
— Търся съдебно дело отпреди тринайсет години. Човекът се казва Лани Върно, бил е арестуван, но градският
съд го е оправдал. Убит е преди няколко месеца в Билокси и семейството му ме нае да се поразтърся в миналото му.
Живял е тук известно време, може да има и дете. Доста е скитосвал.
Тейбър подаде компютърна разпечатка с името на Лани Л. Върно, номера на социалната му осигуровка, дата на
раждане и дата на смъртта. Не беше официален документ, но Фалдо го прие.
— Кога точно?
— През юни две и първа.
Старецът притвори клепачи, като че се канеше да дремне, после кимна към вратата.
— Чакайте ме ей там.
Тейбър мина през вратата и последва стареца към друго помещение, подобно на пещера и натъпкано с още
картотеки. На всяко чекмедже имаше етикет с месеци и години. Фалдо спря пред това за 2001 г., пресегна се,
издърпа го рязко и го извади цялото.
— Юни две хиляди и първа — изломоти той. Занесе го на дълга прашна маса и каза: — Ето, забавлявайте се.
Тейбър се озърна и попита:
— Досиетата не са ли вече качени в интернет?
— Не всички. Това са делата, които са приключили в полза на обвиняемия. Ако е издадена присъда, досието
трябва да е в архива. А тези тук, господин Дънлап, трябва да бъдат изгорени.
— Ясно.
Фалдо беше изморен още когато дойде на работа, а сега вече се чувстваше изтощен.
— Никакви снимки. Ако ви трябват копия, аз ще ги направя. По долар на страница.
— Благодаря.
— Няма за какво.
Фалдо се отдалечи и го остави сам сред един милион безполезни папки.
В чекмеджето върху масата имаше най-малко сто досиета, подредени по дати. След броени минути Тейбър
намери 12 юни, прегледа папките по азбучен ред и извади тази на Лани Л. Върно.
Вътре бяха забодени няколко листа. Първият беше озаглавен „Доклад за престъпление“ и в него полицай Н.
Озмънт беше написал:
Жертвата (името беше зачертано) дойде в участъка и съобщи, че по-рано през деня е имал спор с
Върно в гаража си относно плащане за извършена услуга. Твърди, че Върно го е заплашил и дори извадил
пистолет. После нещата се успокоили и Върно си тръгнал. Няма свидетели. Жертвата (името беше
зачертано) подаде официална жалба срещу него и го обвини в опит за нападение.
Някой беше заличил името на предполагаемата жертва с дебел черен маркер.
Вторият лист беше озаглавен „Доклад за арест“ и на него имаше снимка на Върно от градския арест, адреса,
телефона и номера на социалната му осигуровка. Пишеше, че работи на свободна практика и че в досието му има
само едно обвинение за шофиране в нетрезво състояние.
Третият лист беше копие от договора с фирма „ААА Бейл“ за изплащане на гаранция в размер на 500 долара.
Четвъртият лист беше озаглавен „Резюме на съдебно решение“, но беше празен.
През следващите няколко минути Тейбър разлистваше другите досиета в чекмеджето и разглеждаше
резюметата. Всяко представляваше стандартен формуляр, попълнен и съдържащ основната информация за делото,
включително имената на съдията, прокурора, обвиняемия и адвоката му (ако имаше такъв), жертвата, свидетелите и
веществените доказателства. Намери пълен съдебен формуляр във всяко друго досие. Кражба в магазин, заплаха за
саморазправа, кучета без каишки, нарушаване на обществения ред, пиянство, псувни, непристойно разголване,
домашно насилие и какво ли още не. Чекмеджето беше пълно с всякакви обвинения — до едно, останали
недоказани в съда.
Табела предупреждаваше: „Забранени са снимането и копирането на документи“.
Кой освен той и клиентката му би искал копия или снимки, позволени или не?
Занесе папката на рецепцията и отново обезпокои Фалдо.
— Може ли да ми преснимате тези четири страници?
Фалдо почти се усмихна, докато се надигаше, и закрета към него.
— По долар на копие — повтори той и взе папката.
Тейбър го наблюдаваше как методично откопча четирите листа, копира ги, отново ги постави в папката и се
върна на гишето. Детективът му подаде петдоларова банкнота, но на Фалдо такива не му минаваха.
— Само с кредитна карта.
— Не използвам кредитни карти — отговори Тейбър. — Още преди години фалирах и се отказах от тях.
Това вече сериозно обърка Фалдо и той се намръщи, все едно коремът го присвиваше.
— Не приемаме пари в брой, съжалявам.
Четирите копирани страници лежаха върху плота, ненужни и нежелани от никой друг на този свят.
Тейбър остави банкнотата, взе копията и попита:
— Да прибера ли папката?
— Не, аз ще я прибера. Това ми е работата.
И то важна работа!
— Благодаря.
— За нищо.
Вече в колата си детективът звънна на Джери, но веднага беше препратен към гласовата й поща. Влезе в едно
кафене и уби малко време, като направи снимки на четирите документа и й ги изпрати. След третата чаша кафе тя
най-сетне му се обади. Той й описа какво е намерил и как изглеждат другите досиета. Очевидно досието на Върно
беше цензурирано.
— Полицай Н. Озмънт още ли работи там? — попита тя.
— Не, проверих.
— В досието споменава ли се друго име? Освен Върно и Озмънт.
— Само те.
— Е, това улеснява следващата ни стъпка. Опитай се да намериш този Озмънт.
Джери беше в кабинета си в университета и бе оставила вратата отворена, за да може студентите да се отбиват
свободно за консултации, но всъщност седеше сама, дъвчеше салата и пиеше диетично безалкохолно. Трудно й беше
да се храни, когато коремът й се свиваше, както всеки път, щом трябваше да плаща по 150 долара на час за нещо,
което нямаше представа колко ще продължи. Развълнува се от новината, че документите са цензурирани. Напомни
си, че все още не знае дали Лани Върно от Пенсакола е човекът, убит в Билокси, и призна мислено, че шансовете да
се окаже така са твърде нищожни. В страната имаше деветдесет и осем души с името Лани Върно.
И все пак може би фактите щяха да наклонят везните в нейна полза. Като виден член на съдийската колегия,
съдия Баник несъмнено можеше да изисква стари съдебни досиета и доказателства. И сигурно се ползваше с
уважение в полицията. А като човек на изборна длъжност, той се нуждаеше от подкрепата на нейните служители на
всеки четири години. И вероятно имаше свободен достъп до многобройните им протоколи и процедури.
Лани Върно, бояджия, да извади пистолет на Рос Баник — важен адвокат, преди тринайсет години? И да
спечели делото?
Както обикновено, Джери прегледа няколко вестника, докато обядваше. Правеше същото на закуска и на вечеря.
И намери нещо интересно в „Талахаси Демократ“. Най-долу на шеста страница от раздела за местни новини имаше
сводка за държавната администрация. На последно място бе публикувана информация, която явно никой не
намираше за особено важна: Лейси Столц беше назначена за временно изпълняващ длъжността директор на
Комисията по съдийска етика на мястото на Шарлот Баскин, която губернаторът беше номинирал да оглави
Комисията по хазарта.
14
Докато се катереше упорито по йерархичната стълбица и се местеше от пост на пост, Клео се научи да не пълни
чекмеджетата в кабинетите си и да не окачва дипломи и снимки по стените. Без да каже нито дума на никого
въпреки плъзналите слухове, тя си събра нещата и напусна сградата. Клюките не я последваха, а се насочиха към
Лейси, защото се разчу, че тя ще наследи Клео на поста.
На следващата сутрин Лейси повика всички в заседателната зала до потискащия директорски кабинет и
потвърди, че действително заема ръководния пост, но само временно. Новината въодушеви колегите й и за пръв път
от месеци имаше усмивки. Лейси набързо разпореди някои промени в служебните правила: (1) всеки може да
работи от вкъщи колкото пожелае, стига да постига резултати; (2) през лятото петъчните следобеди са почивни,
стига някой да остане да вдига телефона; (3) никакви събрания на персонала освен при крайна необходимост; (4)
обща каса, в която да се събират пари за по-хубаво кафе; (5) край с политиката на отворените врати; (6) още една
седмица отпуск, но неофициално. Обеща им да потърси допълнително финансиране, като същевременно намали
стреса. Щеше да остане в стария си кабинет, защото големият не й харесваше и не искаше да има нищо общо с него.
Всички се изредиха да я поздравят и Лейси най-сетне се върна на бюрото си, където тъкмо й бяха оставили
красив букет. В него имаше картичка от Али, който изразяваше любовта и възхищението си. Фелисити й връчи
съобщение за телефонно обаждане. Джери Кросби беше звъннала да я поздрави за повишението.
Тейбър тръгна по следата, като най-напред се отби в полицейското управление в източния край на Пенсакола и
попита възрастния сержант на рецепцията дали знае къде се подвизава напоследък бившият му колега Озмънт.
— Норис ли? — попита сержантът.
И понеже Тейбър знаеше само инициала на малкото му име — „Н“, той сведе очи към празния си бележник,
смръщи се и отговори:
— Да, той. Норис Озмънт.
— Сега пък какво е направил?
— Нищо лошо. Чичо му от окръг Дювал почина и му остави чек. Работя за адвокатите, които обслужват
завещанието.
— Ясно. Норис напусна преди пет-шест години и премина в сектора на частната охрана. За последно чух, че
работи в някакъв курорт на юг.
Тейбър се престори, че си записва.
— Помните ли в кой?
В това време влезе млад полицай и сержантът го попита:
— Ей, Тед, помниш ли кой хотел нае на работа Норис?
Тед отхапа от поничката си и се замисли над трудния въпрос.
— Беше някъде на Сийгроув Бийч, нали? „Пеликан Пойнт“, струва ми се.
— Точно той — потвърди бодро възрастният сержант. – Добре се е уредил в „Пеликан Пойнт“. Но не съм
сигурен дали още е там.
— Задължен съм ви, момчета — благодари им Тейбър с усмивка.
— Защо просто не оставиш чека тук? — подметна сержантът и всички се изхилиха. Голям шегаджия.
Тейбър потегли на изток по шосе 98, което се виеше покрай брега. Обади се в „Пеликан Пойнт“, за да се увери,
че Норис Озмънт все още работи при тях, защото не отговарял на домашния си телефон. От хотела отказаха да му
дадат номера на мобилния. Тейбър пристигна там, намери Норис във фоайето и включи чара си на макс. Продължи
да поддържа версията, че е служител в сферата на сигурността от Атланта, нает да издири евентуално потомство на
покоен господин.
— Няма да ви отнема повече от пет минути — увери той Озмънт с дружелюбна усмивка.
Фоайето беше празно, а комплексът — наполовина пълен. Шефът на охраната можеше да си позволи да му
отдели няколко минути.
Седнаха на маса в грил ресторанта и си поръчаха кафе.
— Интересува ме ваш случай в Пенсакола от две хиляди и първа година — обясни Тейбър.
— Шегувате се, нали? Аз не помня какво съм правил миналата седмица.
— И аз. Стигнал е до градския съд.
— Още по-зле.
Тейбър извади сгънато копие от доклада за ареста и го плъзна по масата.
— Това може би ще помогне.
Озмънт прочете текста, който беше написал сякаш в друг живот, сви рамене и каза:
— Смътно си спомням. Защо името е почернено?
— Не знам. Основателен въпрос. Върно е бил убит преди пет месеца в Билокси. Семейството му ме нае. Не
помните ли онова старо дело?
— Нищо не ми хрумва. Вижте, всеки ден ходех в градския съд, страшна досада. Това беше една от причините да
напусна. До гуша ми дойде от съдии и адвокати.
— А помните ли адвокат на име Рос Баник?
— Разбира се. Познавах повечето местни адвокати. По-късно го избраха за съдия. Мисля, че още е там.
— Някаква вероятност той да е другият? Той да е жертвата?
Озмънт отново впери поглед в доклада за ареста и най-сетне се усмихна.
— Точно така. Имате право. Сега си спомних. Този Върно боядисал къщата на Баник в града и го обвиняваше, че
отказва да му плати пълната сума. Баник пък твърдеше, че бояджията не си е свършил работата като хората. Един
ден се счепкали и според Баник онзи го заплашил с пистолет. Върно отричаше. Доколкото си спомням, съдията
прекрати делото, защото нямаше други доказателства — само думата на единия срещу думата на другия.
— Сигурен ли сте?
— Да, сега си спомням. Беше доста необичайно адвокат да е страна по дело като жертва. Не свидетелствах,
защото не бях очевидец. Помня, че Баник страшно се ядоса, защото си мислеше, че щом е адвокат, съдията трябва да
е на негова страна.
— Виждали ли сте го след това?
— След като го избраха за окръжен съдия, го виждах непрекъснато. Но вече от години не работя в системата. И
тя въобще не ми липсва.
— Чували ли сте нещо за него, след като напуснахте полицията?
— Няма причина да съм чувал.
— Благодаря. Може да се наложи отново да ви потърся.
— Когато пожелаете.
Докато те разговаряха, служителите на Озмънт пуснаха за проверка регистрационните номера на колата, с
която бе дошъл детективът. Беше наета. А версията, която им представи, не изглеждаше много убедителна. Ако
Озмънт бе поискал, щеше да проследи Джеф Дънлап, но някакво си старо дело в градския съд не представляваше
интерес за него.
Тейбър потегли с колата под наем и се обади на клиентката си.
На Джери й се зави свят и краката й се подкосиха. Легна на канапето в разхвърляния си апартамент, затвори
очи и се опита да успокои дишането си. Осем жертви в седем щата. Седем от тях удушени по един и същ начин,
защото бяха имали лошия късмет да срещнат през живота си Рос Баник.
Ченгетата в Билокси нямаше да намерят Норис Озмънт и никога нямаше да разберат за съдебния сблъсък между
Лани Върно и Баник. Щяха да разровят само колкото да установят, че Върно има едно-единствено провинение във
Флорида — шофиране в нетрезво състояние, и щяха да го подминат, защото беше дреболия. В крайна сметка той
беше жертвата, не убиецът, така че миналото му не ги интересуваше особено. Случаят беше много стар, а
разследването беше зациклило.
Убиецът бе преследвал жертвата си близо тринайсет години. И беше много по-напред от полицията.
Дишай дълбоко, нареди си Джери. Не можеш да разкриеш всички убийства. И едно ти стига.
15
Освен същественото увеличение на заплатата, което тя прие с радост, и по-големия кабинет, който с още по-
голяма радост отказа, повишението нямаше кой знае какви предимства. Едно от тях все пак беше служебен
автомобил — последен модел „Шевролет Импала“, почти нов. Допреди няколко години всички следователи караха
служебни коли и не се притесняваха за командировъчните. Само че орязаният бюджет промени всичко.
Лейси реши, че Дарън Троуп ще бъде дясната й ръка, поради което на него се падаше честта да шофира. Скоро
щеше да го осведоми за тайната свидетелка и за смайващите й обвинения, но не и за истинската й самоличност.
Това нямаше да стане скоро.
Дарън паркира на полупразния паркинг на един хотел на няколко километра от Талахаси.
— Лицето ще види, че влизаме в хотела, и ще знае, че и ти си тук.
— Лицето?
— Извинявай, но засега не мога да ти разкрия повече.
— Харесва ми. Невероятна интрига.
— Представа нямаш в какво се замесваш. Просто ме почакай в кафенето или във фоайето.
— Къде ще се срещнеш с въпросното лице?
— В стая на третия етаж.
— Чувстваш ли се в безопасност?
— Разбира се, пък и нали ти ме чакаш долу, готов да се притечеш на помощ? Носиш ли си пистолета?
— Забравих го.
— Що за агент си?
— Не знам. Мислех, че съм незначителен следовател, който работи за минимална заплата.
— Ще ти издействам повишение. Ако не се върна до час, можеш да предположиш, че са ме отвлекли и сигурно
ме изтезават.
— И после какво?
— Бягай.
— Ясно. Лейси, каква точно е целта на тази среща?
— Добре, ще ти кажа. Очаквам официална жалба срещу окръжен съдия, която ще съдържа обвинения, че той е
извършил убийство, докато вече е бил на този пост. Може би не само едно. Многократно се опитах да убедя лицето
да се откаже и да се обърне към ФБР или към друга организация, която се бори с престъпността. Не се получи.
Разследването, каквото и да представлява, ще започне от нас. Но нямам представа как ще завърши.
— Добре ли познаваш въпросното лице?
— Не, запознахме се преди две седмици. В кафенето на партера на „Сайлър“. Ти я снима.
— А, за нея ли става дума?
— Да.
— Вярваш ли й?
— Така мисля. Въпреки това не спирам да се колебая. Обвинението е чудовищно, но тя представи доста силни
косвени доказателства. Не истински улики, не забравяй, но достатъчно подозрения, за да събудят интерес.
— Страхотно, Лейси. Непременно трябва да ме включиш в разследването. Страшно си падам по заплетените
криминални случаи.
— Вече си включен, Дарън. Ти и Садел. Това е екипът, ясно? Само ние тримата. И трябва да ми обещаеш да не
настояваш да разкрия истинската й самоличност.
Той заключи устни с жест и отговори:
— Обещавам.
— Да тръгваме.
В далечния ляв ъгъл на фоайето, зад регистратурата, имаше кафене. Дарън мълчаливо зави натам, а Лейси
тръгна към асансьорите. Качи се на третия етаж, намери стаята и почука.
Джери отвори вратата без усмивка и без поздрав. Кимна й да влезе и Лейси бавно пристъпи вътре. Огледа се:
малка стая с едно легло.
— Благодаря, че дойде — каза Джери. — Сядай.
До телевизора имаше стол.
— Добре ли си? — попита Лейси.
— Пълна развалина съм. — Нямаше ги елегантните дрехи и фалшивите дизайнерски очила. Джери беше
облечена със стар анцуг и ожулени маратонки. Не носеше грим и изглеждаше с години по-възрастна. — Сядай.
Лейси се настани на стола, а Джери седна на леглото. Посочи към някакви документи върху бюрото.
— Ето я жалбата. Постарах се да бъда възможно най-кратка, използвам името Бети Роу. Даваш ли ми дума, че
никой друг няма да научи истинското ми име?
— Не мога да ти обещая, Джери. Вече ти обясних. Гарантирам ти, че никой от Комисията няма да разбере коя
си, но нищо повече.
— Нищо повече ли? А какво повече има, Лейси?
— Сега разполагаме с четиресет и пет дни за разследване по повод твоята жалба. Ако открием доказателства в
подкрепа на обвиненията ти, единствената ни възможност ще бъде да се обърнем към полицията или към ФБР. Не
можем да арестуваме този съдия за убийство, обясних ти. Можем да го свалим от поста му, но загубата на работата
ще бъде най-малкият му проблем.
— Длъжна си да ме предпазваш. Непрекъснато.
— Ще си свършим работата, само това мога да ти обещая. Никой от колегите ми няма да знае името ти.
— Предпочитам да не влизам в неговия списък, Лейси.
— Е, аз също.
Джери пъхна ръце в джобовете си и се залюля напред-назад, потънала в друг свят. След дълга и неловка пауза
каза:
— Той убива отново, Лейси. Изобщо не е преставал.
— Да, ти спомена, че вероятно има още едно убийство.
— Има. Преди пет месеца е убил човек на име Лани Върно в Билокси, Мисисипи. По същия начин, със същото
въже. Разбрах причината. Аз, а не полицията, аз я разбрах. Проследих Върно до Пенсакола, където е живял преди
тринайсет години. Потърсих къде може да са се пресекли пътищата им с Баник и намерих къде. Аз, не полицията.
Те нямат представа.
— Те нямат представа и за Баник — каза Лейси. — Какво се е случило?
— Стар спор около ремонт на къщата на Баник. Върно извадил пистолет. Трябвало е да дръпне спусъка. По
онова време Баник бил обикновен адвокат и го дал под съд по обвинение в нападение. Изгубил делото. Върно бил
оправдан, но вероятно незабавно е влязъл в списъка му. Баник е чакал тринайсет години, можеш ли да повярваш?
— Не.
— Вече убива по-често, което не е необичайно. Има всякакви серийни убийци, няма правила. Много често
обаче те ускоряват темпото, после отново го забавят. — Джери се полюшваше бавно, зареяла поглед напред като в
транс. — Освен това рискува, допуска грешки. Едва не са го спипали с Върно, когато някакъв човек се появил,
горкият, в неподходящия моментна неподходящото място. Баник му строшил черепа, но не използвал въжето. То е
само за избраните.
Убедеността, с която Джери описваше неща, които не беше виждала с очите си и не можеше да докаже, беше
смайваща. И притеснителна.
— А местопрестъплението? — попита Лейси.
— Не знаем много за него, защото още се води разследване и от полицията мълчат. Втората жертва е местен
строител с много приятели, затова общността оказва огромен натиск върху следователите. Както винаги обаче,
Баник не е оставил никакви следи.
— Шест и две прави осем.
— За толкова знаем. Може да има още.
Лейси се пресегна и взе жалбата, но не я прочете.
— Какво пише вътре?
Джери престана да се люлее и разтърка очи, все едно й се спеше.
— Пише само за три убийства. Последните три. Лани Върно и Майк Дънуди от миналата година и Пери Кронк
отпреди две. Кронк е онзи случай от Флорида Кийс — адвокатът от голямата кантора, който не предложил работа на
Баник, след като завършил право.
— Защо точно тези три?
— Върно, защото лесно се доказва връзката му с Пенсакола. Навремето е живял там, установих го. Лесно е,
трябва да покажем на полицията как става. Свързано е със стари дела, заровени в дигитални архиви, и стари
съдебни досиета, които се съхраняват в един склад. Все неща, които съм открила сама. Ако ги дадем наготово на
ченгетата, те може и да скалъпят някакво обвинение.
— Затова им трябват доказателства, Джери. Не просто съвпадения.
— Така е, само че те никога не са чували името Рос Баник. След като ти им кажеш, след като направиш
необходимите връзки, ще могат да нахлуят с призовка.
— А Кронк, него защо?
— Това е единственият случай от Флорида и е свързан с пътуване. От Пенсакола до Маратон се стига за десет
часа, така че Баник не е изминал разстоянието за един ден. Хотели, покупка на гориво, може дори да е отишъл със
самолет. Има вероятност да е оставил много улики по пътя. Би трябвало да успееш да проследиш движението му
преди и след убийството. Прегледай графика на делата му в съда, провери кога е влизал в зала, всичко. Елементарна
детективска работа.
— Ние не сме детективи, Джери.
— Но сте следователи, нали?
— Нещо такова.
Джери се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Погледна навън и попита:
— Кой е мъжът с теб?
— Дарън, моят колега.
— Защо го доведе?
— Защото така искам да действам, Джери. Сега аз съм шефът и аз определям правилата.
— Добре, но мога ли да ти имам доверие?
— Ако не ми вярваш, обърни се към полицията. И бездруго така би било редно. Не съм искала този случай.
Джери неочаквано закри очите си с ръце и се разплака. Лейси се стъписа от неочаквания емоционален изблик
и се почувства виновна, че не е проявила повече съчувствие. Имаше си работа с много ранима жена.
Донесе й кърпички от банята и я изчака да се овладее. Джери избърса сълзите си и каза:
— Извинявай. Не съм на себе си и не знам колко още мога да продължавам така. Не съм допускала, че ще се
стигне дотук.
— Успокой се, обещавам ти да направя всичко по силите си да запазя името ти в тайна.
— Благодаря ти.
Лейси погледна часовника си и установи, че е била в стаята само осемнайсет минути. Джери беше пътувала
четири часа от Мобил, а по нищо не личеше да е пила кафе или вода, нито да е закусила.
— Имам нужда от кафе — каза Лейси. — Ти искаш ли?
Джери кимна и тя изпрати есемес на Дарън — поръча му да купи две големи кафета. Среща след десет минути
пред асансьорите. Прибра телефона си и каза:
— Я чакай… Включила си Върно, защото навремето е живял в Пенсакола и там пътищата му са се пресекли с
Баник?
— Да, точно така.
— Но той не е единственият от Пенсакола. Първата жертва, онзи командир на скаутския отряд, Тад Лийуд, е
отраснал в едно градче, недалече от Баник. Убит е през деветдесет и първа, нали?
— Да, тогава.
— И смяташ, че това е първото убийство?
— Надявам се, но всъщност не знам. Само Баник знае.
— И журналистът Дани Кливланд, който е работел в „Пенсакола Леджър“ и е живял там преди около петнайсет
години. Намерен е мъртъв в апартамента си в Литъл Рок през две хиляди и девета.
— Подготвила си си домашното.
Лейси излезе от стаята, клатейки глава. Взе кафетата от Дарън и веднага се върна. Джери остави своята чаша
върху бюрото. Лейси отпи голяма глътка, заснова между вратата и прозореца и каза:
— В папките, които ми даде най-напред, сред жертвите му фигурираха две жени, обаче не ги споменаваш.
Може ли да ми кажеш нещо повече за тях?
— Разбира се. Докато следвал в Университета на Флорида, се запознал с момиче на име Айлийн Никълбъри.
Той членувал в студентското братство, тя — в сестринството, движели се в общи среди. Една вечер били на купон,
където всички се наливали. Алкохол, марихуана, безразборен секс. Баник и Айлийн отишли в неговата стая, но той
явно не се представил добре. Тя му се присмяла, развързала си езика, разказала на другите и го унизила. Станал за
посмешище. Това се случило някъде през осемдесет и пета. След около тринайсет години Айлийн била убита близо
до Уилмингтън, Северна Каролина.
Лейси слушаше и не вярваше на ушите си.
— Другото момиче е Ашли Барасо — продължи Джери. — Следвали заедно право в Университета на Маями,
това е сигурно. И тя е удушена със същото въже шест години след като се дипломирали. За нея знам по-малко,
отколкото за другите жертви.
— Къде е убита?
— В Кълъмбъс, Джорджия. Била омъжена, с две малки деца.
— Ужасно!
— Всичките му убийства са ужасни, Лейси.
— Да, разбира се.
— Моята теория е, че той има сериозен проблем със секса. Може би е свързано със сексуалното насилие от
страна на Тад Лийуд, когато Баник е бил дванайсет-тринайсетгодишен. Вероятно не е получил нужната помощ и
подкрепа навремето. Тъй или иначе, не е преодолял травмата. Убил е Айлийн, защото му се е присмяла. Не знам
какво се е случило между него и Ашли Барасо и сигурно никога няма да разберем, но са следвали заедно, били са в
една група, затова имам основание да предположа, че са се познавали добре.
— Убитите жени били ли са изнасилени?
— Не, той е твърде умен, за да го направи. Най-важното веществено доказателство на едно местопрестъпление
е трупът — той разкрива страшно много. Само че Баник е крайно предпазлив, оставя само въжето и удара в тила.
Мотивът му винаги е отмъщение, е изключение на Майк Дънуди. Горкият, той просто е извадил лош късмет.
— Добре, добре, позволи ми да посоча нещо съвсем очевидно. Ти си афроамериканка.
— Да.
— Допускам, че около осемдесет и пета година всички членове на братствата и сестринствата са били бели.
— Разбира се.
— Но ти не си следвала в Университета на Флорида, нали?
— Не.
— Откъде тогава научи историята за Баник и Айлийн? Да не би да са само слухове и градски легенди, които
група пияни богати хлапета помнят и разправят?
— В по-голямата си част – да.
— Е?
Джери се пресегна към голямо куфарче, отвори го и извади някаква книга. Подаде я на Лейси, която я взе и
впери поглед в нея.
— Коя е Джил Монро?
— Аз. Издадох тази книга и още няколко със собствени средства и под различни псевдоними. В малко
издателство на запад. На практика не се разпространява, а и не е предназначена за читатели. Тя е част от
прикритието ми, Лейси, от фиктивния ми живот.
— Каква е книгата?
— Криминална документалистика. За престъпления, които намерих в интернет — откраднах ги, но все пак не
бяха защитени с авторско право.
— Слушам.
— Чрез книгите привличам внимание и постигам правдоподобност. Представям се като опитен автор на
криминална и полицейска документалистика. Винаги на свободна практика, разбира се. Обяснявам, че работя над
книга за стари случаи, свързани с млади жени, които са били удушени. Конкретно за тази книга проверих
информацията за братствата и сестринствата в Университета на Флорида и накрая подредих пъзела. Никой от
старите приятели на Айлийн не искаше да говори. Отне ми месеци, дори години, но накрая намерих един член на
братството, който се разприказва. Срещнахме се в бар в Сейнт Пийт и той каза, че познавал Айлийн. Много момчета
я познавали. Не бил говорил с Баник от години, но след няколко питиета все пак ми разказа за неговата злополучна
нощ с Айлийн. Твърдеше, че бил жестоко унизен.
Лейси закрачи из стаята, премисляйки чутото.
— Добре, но как изобщо научи за смъртта на Айлийн?
— Имам си източник. Един малко шантав изследовател. Бивше ченге, което събира и изучава повече данни за
престъпления от всеки друг на света. Годишно има около триста убийства чрез удушаване. Всички по един или друг
начин стигат до електронната база данни на ФБР за насилствени престъпления. Моят източник проучва стари
случаи, търси сходства и повтарящи се модели. Намери случая с Айлийн Никълбъри преди десет години и ми го
предаде. Намери и случая с Лани Върно. Не знае за Баник и няма представа как използвам информацията. Мисли
ме за автор на криминална литература.
— Той приема ли твоята теория за серийния убиец?
— Не му плащам да приема теории. Това не го обсъждаме. Плащам му да се рови из отломките и да ми
съобщава, когато попадне на нещо подозрително.
— Само от любопитство: къде се намира този човек?
— Не знам. И той като мен използва различни имена и адреси. Не сме се срещали, не сме говорили по
телефона и никога няма да го направим. Обещава ми пълна анонимност.
— А как му плащаш?
— В брой до пощенска кутия в Мейн — каза Джери и отпи от кафето си.
Лейси беше толкова изумена, че се наложи да седне.
Замисли се колко много информация е събрала Джери през последните двайсет и няколко години.
Тя сякаш прочете мислите й и каза:
— Знам, че ти идва в повече. — Извади от джоба си флашка и й я подаде. — Тук има над шестстотин страници
проучвания, статии от вестници, полицейски досиета, всичко, което съм намерила и което може да ти бъде полезно.
А вероятно и много неща, които не ти трябват.
Лейси взе флашката и я пъхна в джоба си.
— Материалът е кодиран — поясни Джери. — Ще ти изпратя ключа за разкодиране.
— Защо е кодиран?
— Защото целият ми живот е кодиран, Лейси. Всичко, което правим, оставя някаква следа.
— И ти смяташ, че той е някъде там, по следата?
— Не знам, но се стремя да не се излагам на показ.
— Добре, в този ред на мисли: каква е вероятността Баник да знае, че някой го е погнал? Става дума за осем
убийства, Джери. В най-различни щати.
— Аз ли не знам? Осем убийства за двайсет и две години. Разговаряла съм със стотици хора, но повечето
изобщо не ми бяха полезни. Да, има вероятност негов състудент да му каже, че някой разпитва, но аз никога не
използвам истинското си име. Възможно е и ченге от Литъл Рок, от Сигнал Маунтин или от Уилмингтън да се
изпусне, че някакъв частен детектив души около стар случай на убийство, но няма начин да стигне до мен. Страшно
много внимавам.
— Защо тогава си толкова притеснена?
— Защото той е много умен и търпелив, а и защото няма да се учудя, ако се връща.
Лейси почака за разяснение, после попита:
— Къде да се връща?
— На местопрестъпленията. Тед Бънди го е правел, други серийни убийци също. Баник не е толкова небрежен,
но може да държи полицията под око, да следи какво се случва със старите досиета и да проверява дали някой не се
е отбивал в архива.
— Но как?
— През интернет. Лесно би могъл да хакне полицейските досиета и да разбере какво става. А има и частни
детективи, Лейси. Ако им платиш достатъчно, ще свършат работата и ще си държат езика зад зъбите.
Телефонът на Лейси звънна. Дарън я проверяваше.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Да, дай ми десет минути.
Тя остави телефона и погледна Джери, която отново бършеше лицето си и се поклащаше.
— Е, смятай жалбата си за подадена. Часовникът започва да тиктака.
— Ще ме осведомяваш ли как върви разследването?
— Колко често?
— Всеки ден?
— Не. Ще ти кажа, когато и ако постигнем някакъв напредък.
— Трябва да постигнете напредък, Лейси, трябва да го спрете. Аз не съм в състояние да направя нищо повече.
Толкова от мен, приключих. Изтощена съм до краен предел физически, емоционално и финансово, това е краят. Не
мога да повярвам, че най-сетне стигнах дотук и слагам точка.
— Обещавам да поддържаме връзка.
— Благодаря. Моля те, внимавай.
16
Събота, 22 март, беше прекрасен ден и Дарън Троуп, необвързан младеж на двайсет и осем години, за нищо на
света не би искал да го прекара в офиса. Беше пристигнал в Талахаси преди десет години като първокурсник в
университета, осем славни години бе следвал право и бизнес и през уикендите предпочиташе да е близо до кампуса
и живота, който кипеше там.
Само че беше омагьосан от Лейси Столц, своята нова шефка, затова, когато тя му поръча да се срещнат в
кабинета й в събота в десет сутринта и да й донесе от специалното кафе, Дарън пристигна петнайсет минути по-
рано. Носеше обикновено кафе и за Садел, третия член на екипа им. Като най-млад, Дарън отговаряше за техниката
и за кафето.
Лейси нареди на останалите си служители да не идват да работят в събота сутринта — не че имаше голяма
вероятност да се появи някой. Всички най-редовно се измъкваха още по обед в петък, така че едва ли щяха да
цъфнат в офиса през уикенда.
Събраха се в заседателната зала до директорския кабинет. Дарън беше откарал шефката си да се срещне с
„лицето“ в сряда, затова знаеше някои подробности и нямаше търпение да научи още. Садел — бледа, болна и
заприличала на призрак през последните седем години, седеше до масата на инвалидния си стол и с наслада
вдишваше кислорода си.
Лейси връчи на двамата по едно копие от жалбата на Бети Роу и те я прочетоха мълчаливо. Садел каза:
— Значи това е обвинението в убийство, за което спомена?
— Да.
— А Бети Роу е нашето тайнствено момиче?
— Да.
— Може ли да попитам защо се намесваме? Мястото на тази жалба май е при момчетата с пистолетите.
— Опитах се да я разубедя да не подава жалбата при нас, но не успях. Ужасена е и не иска да се обърне към
полицията, защото се страхува от Рос Баник. Смята, че може да стане поредната му мишена.
Садел стрелна Дарън с поглед, изпълнен със съмнение, после двамата отново насочиха вниманието си към
жалбата. Когато приключиха, се заеха да обмислят отправените обвинения и се възцари продължително мълчание.
Накрая Дарън каза на Лейси:
— Ти спомена „поредната“ мишена. Явно това не е цялата история.
Лейси въздъхна и поясни:
— Има осем трупа. Три в тази жалба, плюс още пет. Според теорията на Бети убийствата са започнали през
деветдесет и първа година и са продължили поне до убийството на Върно преди пет месеца. Тя е убедена, че Баник
няма да престане и че вероятно става малко небрежен.
— Тази Бети да не е експерт по серийните убийци? — попита Дарън.
— Не съм сигурна как човек става експерт в тази област, но тя наистина знае много. Преследва — думата е
нейна, не моя — Баник повече от двайсет години.
— Защо е започнала?
— Той е убил баща й, втората жертва, през деветдесет и втора година.
Последва ново продължително мълчание, докато Дарън и Садел седяха, заболи очи в масата.
— Може ли да й се вярва? — попита Садел.
— Понякога да. Дори много. Убедена е, че Баник убива за отмъщение и има списък с набелязани жертви.
Преценява го като методичен, търпелив и много умен.
— Какво му е досието при нас? — попита Дарън.
— Почти безупречна атестация за работата му като съдия, няма никакви оплаквания срещу него. И висок
рейтинг от колегията.
Садел вдиша кислород и каза:
— Ако е за отмъщение, значи той познава всичките си жертви, нали?
— Точно така.
Дарън започна да се хили и когато двете жени погледнаха към него, каза:
— Извинявайте, но се сетих за четирите жалби на бюрото ми в момента. Едната е срещу деветдесетгодишен
съдия, който вече не може да отиде в съда. Сигурно поддържат живота му изкуствено. Другата е срещу съдия,
коментирал в Ротари Клуб неприключило съдебно дело.
— Схващаме, Дарън — увери го Лейси. — Всички сме се занимавали с такива случаи.
— Знам, извинявай. Просто сега от нас се очаква да докажем осем убийства!
— Не. Жалбата обхваща само три.
Садел погледна към своето копие и каза:
— Добре, да се спрем на първите две. Лани Върно и Майк Дънуди. Каква е предполагаемата връзка на Баник с
тях?
— С Дънуди няма връзка. Той просто се е появил на местопрестъплението малко след като Върно е бил убит.
Върно и Баник се сблъскали в съда в Пенсакола преди тринайсетина години. Върно спечелил и така името му
попаднало в черния списък.
— Защо Бети е решила да включи това убийство?
— Защото разследването още се води и на местопрестъплението е имало два трупа. Може би ченгетата в
Мисисипи знаят нещо.
— А другият, Пери Кронк?
— Това разследване също е активно и е единственото във Флорида. Бети твърди, че полицията в Маратон няма
доказателства. Баник знае какво прави и не оставя никакви следи, само въжето на врата на жертвата.
— И осемте жертви ли са удушени? — попита Дарън.
— Дънуди не. Другите седем са удушени по еднакъв начин и със същия вид въже, вързано на същия моряшки
възел.—
Каква е връзката на Баник с Кронк?
— Как е попаднал в списъка ли?
— Да.
— Баник е завършил право в Университета на Маями. Стажувал в голяма правна кантора, в която Кронк бил
старши съдружник. Бети смята, че в последния момент са му отказали да го назначат и той е останал на сухо. Явно
много се е разстроил.
— И е чакал двайсет и една години? — попита Садел.
— Поне според Бети.
— А после са намерили съдията на рибарската му лодка с въже около врата?
— Да, според предварителния полицейски доклад. Както казах, разследването не е приключило, въпреки че от
две години нямат никакви улики. Но полицията пази досието поверително.
Тримата отпиха от кафето си и се помъчиха да си подредят мислите. След малко Лейси каза:
— Имаме четиресет и пет дни да направим преценка дали да предприемем нещо. Идеи?
— Мисля, че ми е време да се пенсионирам — изхриптя Садел.
Другите двама се засмяха, макар че Садел не беше известна с чувството си за хумор. Колегите й от КСЕ по-
скоро очакваха, че тя ще умре, преди да се пенсионира.
— Молбата ти се отхвърля — осведоми я Лейси. — Ще работиш с мен по този случай. Дарън?
— Не знам. Тези престъпления се разследват от отдел „Убийства“, от опитни и обучени следователи. Щом те
не намират улики, щом те нямат заподозрени, какво се очаква да постигнем ние, по дяволите? Изкушавам се от
мисълта да работим по нещо толкова вълнуващо, но това не е за нас.
Лейси слушаше и кимаше.
— Сигурна съм, че имаш план — каза Садел.
— Имам. Бети се страхува да си има вземане-даване с полицията, защото иска да запази анонимността си.
Затова ще се свърже с полицията чрез нас. Знае, че юрисдикцията и ресурсите ни са ограничени, всичко ни е
ограничено. Знае също, че законът ни задължава да разследваме всяка жалба, така че не можем да протакаме и да
усукваме. Предлагам да го направим предпазливо и безопасно, като внимаваме да не се издадем пред Баник, а след
трийсет дни отново да се съберем и да преценим нещата. Сигурно тогава ще прехвърлим случая на щатската
полиция.
— Ето това вече звучи разумно — каза Дарън. — Ако Баник е сериен убиец, в което се съмнявам, да оставим
истинските ченгета да се оправят с него.
— Садел?
— Само да не попадна в списъка му.
17
Следващия вторник в осем сутринта две трети от спец екипа потеглиха от Талахаси на петчасовото пътуване до
Билокси. Дарън шофираше, а Лейси четеше доклади, говореше по телефона и, общо взето, правеше каквото се
очаква от временно изпълняващия длъжността директор на КСЕ. Тя бързо научаваше, че управлението на хора ще
бъде неприятна част от работата й.
По време на едно затишие Дарън, който дебнеше удобен случай, каза:
— Напоследък чета за серийните убийци. Кой държи рекорда в Америка?
— Какъв рекорд?
— По брой трупове.
— Боже, откъде да знам? Онзи тип Гейси не беше ли убил няколко десетки души в Чикаго?
— Джон Уейн Гейси е убил трийсет и двама, поне за толкова помни. Заравял ги под къщата си в предградията.
Криминалистите намерили тленни останки от двайсет и осем души, затова ченгетата повярвали на
самопризнанията му. Твърдял, че е хвърлил няколко трупа в реката, но не бил сигурен колко.
— А Тед Бънди?
— Бънди официално признал за трийсет, но непрекъснато променял версията си. Преди да го изпържат на
електрическия стол, в нашия любим щат, между другото, прекарал много време със следователи из цялата страна,
най-вече на Запад, където е роден. Имал блестящ ум, но просто не помнел всичките си жертви. Смятат, че е убил
най-малко сто млади жени, но няма как да бъде потвърдено. Често убивал по няколко на ден и дори похищавал
жертвите си на едно и също място. Официално го обявявам за най-извратеното от всички извратени копелета.
— Той ли е рекордьорът?
— Не, не и за потвърдени жертви. Някой си Самюъл Литъл признал за деветдесет убийства и допреди десет
години все още действал. Разследването продължава и досега са потвърдени около шейсет жертви.
— Много си се задълбочил.
— Страшно ми е интересно. Чувала ли си за убиеца от Грийн Ривър?
— Да, струва ми се.
— Признал за седемдесет убийства, осъдили го за четиресет и девет. Почти всичките му жертви са проститутки
от Сиатъл и околностите.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Интересното е, че нито един от тези гадове не убива по един и същ начин. Още не съм намерил такъв, който
да убива двайсет години, и то само хора, които познава. Всички са умопобъркани социопати, някои много
интелигентни, повечето не, но колкото и упорито да търся, засега няма друг като Баник — човек, който убива само
за отмъщение и си е направил списък.
— Не знаем дали има списък.
— Както искаш го наричай. Той помни имената на хората, които са го ядосали, и ги следи с години. Това е
адски необичайно.
Лейси въздъхна и каза:
— Не мога да повярвам. Говорим за харесван съдия на изборна длъжност така, все едно сме напълно сигурни,
че е убил няколко души. И то най-хладнокръвно.
— Не си ли убедена?
— Не знам още. А ти?
— Да, струва ми се. Ако фактите на Бети Роу са верни и ако Баник наистина е познавал първите седем жертви,
не може да е просто съвпадение.
Телефонът на Лейси звънна и тя отговори на обаждането.
Дейл Блек, шерифът на окръг Харисън, ги чакаше, когато пристигнаха точно в 14 ч. Поведе ги по коридора към
малка стая с маса в дъното и ги представи на инспектор Нейпиър, който водеше разследването. Запознаха се
набързо и седнаха на масата. Шерифът започна разговора:
— Е, проверихме ви онлайн и научихме едно-друго за работата ви. Всъщност не сте криминални следователи,
нали?Лейси се усмихна, защото знаеше, че когато си има работа с мъже на нейните години или по-възрастни,
обаятелната усмивка й помага да постигне каквото иска или поне нещо твърде близо до желаното. А дори да не
постигнеше каквото иска, винаги можеше да разчита, че ще обезоръжи мъжете и ще неутрализира скептицизма им.
— Точно така — съгласи се тя. — Ние сме юристи и разглеждаме жалби, подадени срещу съдии.
Нейпиър хареса усмивката й и отговори със същото, но неговата усмивка съвсем не беше толкова очарователна.
— Във Флорида, нали? — попита той.
— Да, офисът ни е в Талахаси и сме щатска агенция.
Дарън имаше инструкции да си мълчи и да си води записки и той се подчиняваше.
— Е, в такъв случай възниква въпросът защо се интересувате от това двойно убийство.
— Не е ли очевидно? Проверяваме всякакви следи. Току-що получихме жалба срещу съдия в съвсем друга
връзка и по време на първоначалното си проучване попаднахме на информация за Лани Върно. Нали знаете, че
навремето е живял във Флорида?
Усмивката на Нейпиър се стопи и той погледна към шефа си.
— Да, струва ми се — промърмори, докато отваряше една дебела папка. Наплюнчи палеца си, разлисти
документите и каза: — Има едно шофиране в нетрезво състояние преди няколко години.
— Имате ли данни дали е живял в Пенсакола през две хиляди и първа година?
Нейпиър се намръщи и продължи да обръща страниците. Накрая поклати глава.
Лейси поде много любезно:
— Знаем, че е живял там през две хилядната година и е работел като бояджия. Това може да ви помогне.
Нейпиър затвори папката и скалъпи още една усмивка.
— Приятелката му каза, че се е преместил тук преди няколко години, но тя се оказа неблагонадежден източник
на информация. Меко казано.
— Семейството му е от Атланта, нали? — попита Лейси.
Беше въпрос, но тонът й не оставяше място за съмнение, че знае отговора.
— Откъде разбрахте?
— Намерихме некролога му, ако изобщо може да се нарече така.
— Почти не сме контактували с роднините му — каза Нейпиър. — Но много често говорим със семейство
Дънуди.
Лейси отново се усмихна.
— Може ли да попитам дали имате заподозрян?
Нейпиър погледна смръщено шерифа, който реагира със същата гримаса. Преди той да отговори отрицателно,
Лейси каза:
— Не ви питам за името на заподозрения, любопитна съм дали имате сериозни улики.
— Нямаме заподозрени — изломоти шериф Блек.
— А вие имате ли? — поинтересува се Нейпиър.
— Може би — отвърна Лейси, но без усмивка.
Двамата полицаи въздъхнаха шумно, сякаш внезапно от плещите им беше паднало тежко бреме. По-късно
Дарън щеше да каже, че са се спогледали така, все едно им се иска да се нахвърлят върху нейния лаконичен отговор.
— Какво можете да ни кажете за местопрестъплението? — попита тя.
Нейпиър сви рамене, за да покаже, че въпросът го притеснява.
— Добре, какви са правилата? — намеси се Блек. — Вие не сте правоохранителна служба, дори не сте от този
щат. Нашият разговор сега поверителен ли е? Ако обсъждаме подробности, те си остават в тази стая, нали?
— Разбира се. Ние не сме полицаи, но понякога се сблъскваме с криминални случаи, затова знаем какво
означава поверителност. Нищо няма да спечелим, ако разгласим този разговор. Имате думата ми.
— Местопрестъплението не ни разкри нищо. Никакви отпечатъци, влакна, косми… Кръвта е на двете жертви.
Никакви признаци на съпротива или борба. Върно е удушен, но освен това има сериозна рана на главата. Черепът на
Дънуди е строшен.
— А въжето?
— Кое въже?
— На врата на Върно.
Нейпиър се канеше да отговори, когато Блек го спря.
— Чакай. Можете ли да опишете въжето? — попита той Лейси.
— Вероятно. Дълго около метър, с двойна оплетка, найлоново, двуцветно — или синьо-бяло, или зелено-бяло.
Тя замълча и видя как по лицата на двамата се изписа изумление. И продължи:
— Пристегнато в основата на черепа с двоен кръстовиден възел.
Двете ченгета бързо си възвърнаха самообладанието и безизразните изражения.
— Явно познавате нашия човек отнякъде — отбеляза Нейпиър.
— Вероятно. Може ли да погледнем снимките?
Лейси не подозираше в каква безизходица се намират ченгетата. Вече пет месеца всяка следа стигаше до
задънена улица. Всяко обаждане на горещата линия беше довело само до загуба на още време. Всяка нова теория в
крайна сметка бе опровергана. Убийството на Върно беше толкова старателно планирано, че трябваше да има
мотив, но той им убягваше. Почти нищо не се знаеше за неговото незабележително минало. От друга страна, бяха
убедени, че Дънуди просто се е оказал на неподходящото място. Знаеха всичко за него и нищо не подсказваше
мотив.
Възможно ли беше Лейси и КСЕ да се окажат първият им пробив?
Половин час разглеждаха страховитите снимки от местопрестъплението. Шериф Блек уж трябваше да отиде на
важни срещи другаде, но изведнъж те се оказаха отменени.
Когато Лейси и Дарън, все още смълчани, видяха достатъчно, те се приготвиха да си тръгват.
— Е, кога ще поговорим за вашия заподозрян? — попита шерифът.
Лейси се усмихна и отговори:
— Не сега. Тази среща е първата от няколко. Искаме да поддържаме с вас добри делови отношения, основани
на доверие. Дайте ни малко време, нека да проведем разследването си и ще се върнем.
— Добре. Има още една улика, която може да се окаже полезна. Не е в досието, защото не сме я оповестили
още. Но убиецът може да е допуснал грешка. Знаем, че е дошъл с кола.
— Полезна улика?! Това е изключително важно!
— Може би. Видяхте снимките от двата мобилни телефона, които е взел от жертвите. Шофирал е около час и
половина на север от тук до Нийли в Мисисипи. Пъхнал е телефоните в подплатен пощенски плик и го е адресирал
до моята дъщеря тук, в Билокси. Пуснал е пакета в обикновена синя кутия за събиране на писма пред пощенската
станция.
Нейпиър извади още една снимка — на плика с адреса.
— Проследихме мобилните телефони за броени часове — продължи шерифът — и ги открихме в пощенската
кутия в Нийли. Те все още се намират в щатската криминалистична лаборатория, но засега не сме свалили нищо
полезно от тях.
Той погледна към Нейпиър, който пое щафетата:
— Видели са го пред пощата. Било към седем вечерта в онзи петък, приблизително два часа след убийствата.
Нямало хора и коли на улицата, в Нийли никога няма, но един човек, живеещ до пощата, забелязал пред нея да спира
пикап, от който слязъл мъж. Приближил се до пощенската кутия и пуснал плика — единствения след пет следобед в
петък. В Нийли и бездруго няма много поща. Човекът си помислил, че е странно някой да пуска писмо по това
време. Бил на верандата си доста надалече и не могъл да види добре шофьора. Само, че пикапът бил сив
„Шевролет“, от по-новите модели, с регистрационни номера от Мисисипи.
— И сте сигурни, че е бил убиецът? — попита Лейси. Беше доста непрофесионален въпрос.
— Не. Знаем само, че мъж е пуснал в кутията мобилните телефони. Вероятно е бил убиецът, но не сме сигурни.
— Ясно. Защо обаче ще пътува толкова дълго, за да се отърве от телефоните?
Нейпиър сви рамене и се усмихна.
— Можем само да гадаем — каза Блек. — Мисля, че се е позабавлявал с нас и най-вече с мен. Сигурно е знаел,
че ще намерим мобилните до няколко часа и че всъщност няма да бъдат изпратени на дъщеря ми.
— Или пък е искал да го видят как кара колата си с регистрационни номера от Мисисипи, защото не е от
Мисисипи — предположи Нейпиър. — Много е умен.
— Изключително.
— Не го прави за пръв път, нали? — попита шерифът.
— Според нас не.
— И не е от Мисисипи?
— Така смятаме.
18
Джери не беше подготвена за следващия етап от живота си. Повече от двайсет години я крепеше мечтата да
намери убиеца на баща си и да му потърси сметка. Трудно разбра кой е, но го направи с решимост и упорство, които
нерядко я изненадваха. Да го обвини обаче беше нещо съвсем различно. Изпитваше ужас да посочи с пръст Рос
Баник не защото се опасяваше, че ще сбърка, а защото се боеше от самия него. И все пак го направи.
Беше подала жалбата си в официална агенция, учредена да разследва провинили се съдии, и сега всичко
зависеше от Комисията по съдийска етика. Джери не беше сигурна какво да очаква от Лейси Столц и КСЕ, но
случаят беше на нейното бюро. Ако нещата се развиеха по план, Лейси щеше да задвижи залавянето и съдебното
преследване на един човек, който не излизаше от главата на Джери.
През дните след последната си среща с Лейси тя установи, че не е в състояние да подготвя лекциите си, нито да
прави проучването за книгата си, нито да се среща с малкото приятели, които имаше. Посети психотерапевта си два
пъти и се оплака, че се чувства депресирана, самотна, незначителна. Пребори се с изкушението да се върне онлайн
и да се разтърси из старите престъпления. Постоянно поглеждаше телефона си в очакване на обаждане от Лейси и
едва овладяваше импулса си да й изпраща имейли през час.
На десетия ден Лейси й се обади и двете поговориха няколко минути. Нямала новини. С екипа й още проучвали
материалите, планирали как да действат и тъй нататък. Джери рязко прекъсна разговора и излезе на разходка.
Оставаха трийсет и пет дни, а явно нищо не се случваше. Поне в Комисията по съдебна етика.
Според регистъра на данъчната служба на окръг Навес през май 2012 г. Рос Баник беше купил на старо
светлосив пикап „Шевролет“, произведен през 2009-а. Карал го беше известно време и го беше продал миналия
ноември, един месец след убийствата на Върно и Дънуди. Купувачът беше търговец на автомобили втора ръка, който
го беше препродал на някой си Робърт Трейгър, сегашния му собственик. Дарън замина за Пенсакола и намери
господин Трейгър, който му обясни, че вече не притежава пикапа. В новогодишната нощ пиян шофьор не спрял на
знак „Стоп“, блъснал се в него и премазал дясната страна на пикапа. Той уредил въпроса със застрахователната
компания „Стейт Фарм“, продал го за скрап и благодарил на съдбата, че е жив. Докато двамата пиеха студен чай на
предната веранда, госпожа Трейгър намери снимка на мъжа си и на внука им, които с въдици в ръце позираха до
сивия пикап. Дарън я засне със смартфона си и я изпрати на инспектор Нейпиър в Билокси, който отпътува за
Нийли и я показа на единствения очевидец.
В имейла си до Лейси Нейпиър пишеше лаконично:
Според свидетеля колата „много прилича“ на онази, която е видял. Което стеснява кръга до около пет
хиляди сиви пикапа „Шевролет“ в щата. Късмет.
Продължиха да ровят и научиха, че Баник обича да кара пикапи. През последните петнайсет години беше купил
и продал най-малко осем – различна марка, модел и цвят.
Защо му трябваха на един съдия толкова много пикапи?
В момента той караше форд експлорър от 2013 г., купен на лизинг от местен търговец.
В понеделник, 31 март, тринайсетия ден от срока за преценка на случая, Лейси и Дарън излетяха за Маями,
където наеха кола и се отправиха на юг през Флорида Кийс към град Маратон с население от 9000 души. Преди две
години пенсионираният адвокат Пери Кронк бил намерен мъртъв, пребит и удушен на рибарската си лодка, която се
носела без посока в плитчините край резервата за чапли. Черепът му бил строшен, навсякъде имало кръв,
причината за смъртта била удушаване с найлоново въже, пристегнато около врата му толкова силно, че разкъсало
кожата. Нямаше свидетели, нито заподозрени, нито улики. Разследването все още се водеше активно, затова не се
оповестяваха почти никакви подробности.
Частният детектив на Джери, Кени Лий, не успя да намери снимки от местопрестъплението в базата данни на
ФБР.
Полицейският участък в Маратон беше територия на началник Търнбул, който бе дошъл от студения Мичиган
уж за кратко, но бе останал завинаги. Наред с другите си задължения той поемаше и разследванията на убийствата.
Посрещна Лейси и Дарън сърдечно, но с подозрение и подобно на шериф Блек в Билокси веднага направи
уточнението, че двамата не са ченгета.
— Не претендираме, че сме — увери го Лейси с мила усмивка. — Ние разследваме жалби срещу съдии, а тъй
като в този щат те са хиляда, обикновено сме доста заети.
Всички се засмяха нервно. Така е то, нечестните съдии трябва да бъдат спипани.
— Защо се интересувате от убийството на Кронк? — попита Търнбул.
На Дарън отново му беше заръчано да мълчи. Шефката му щеше да говори, само тя. Двамата бяха репетирали
версията си и смятаха, че звучи правдоподобно.
— Просто рутинна проверка — каза Лейси. — Работим по новопостъпила жалба срещу съдия от Маями и
попаднахме на подозрение за незаконна дейност, свързана с покойния господин Кронк. Случайно да сте го
познавали?
— Не. Живеел е в „Граси Кий“. Знаете ли къде е?
— Не.
— Това е скъп затворен комплекс до един залив северно от тук. Обитателите му не общуват много с външния
свят. Цените там са непосилни за мен.
— Убийството е станало преди две години. Имате ли заподозрени?
Шефът на полицията се изсмя, като че ли идеята да има сносна следа по случая беше невъобразимо комична.
Овладя се бързо и каза:
— Не съм сигурен, че трябва да отговоря на този дързък въпрос. Накъде биете?
— Вършим си работата, началник Търнбул.
— Колко поверителен е този разговор?
— Напълно. Нищо няма да спечелим, ако го огласим. Работим за щата Флорида и наше задължение е да
разследваме обвинения за извършени престъпления. Също като вас.
Началникът се замисли над думите й. Напрегнатите му очи се стрелкаха от единия към другия. Накрая си пое
дълбоко дъх, отпусна се и каза:
— Да, в началото на разследването имахме заподозрян, поне смятахме, че сме надушили следа. Винаги сме
допускали, че убиецът е пристигнал с лодка. Заварил е Кронк сам — бил излязъл да лови червен горбил, любимото
му занимание. В сандъчето с лед вече имало няколко риби. Жена му каза, че тръгнал в седем сутринта, настроен за
приятен ден. Обиколихме всички кейове в радиус от осемдесет километра и проверихме данните за наетите
лодки. — Началникът замълча, колкото да извади очила за четене от джоба на ризата си и да отвори някаква папка.
Прегледа я набързо и намери точната цифра. — В онази сутрин били наети двайсет и седем лодки, все от рибари,
разбира се. Убийството е станало на пети август, в разгара на сезона за улов на червен горбил, нали разбирате?
— Естествено. — Лейси за пръв път чуваше за тази риба.
— Проверихме всичките двайсет и седем имена. Отне ни известно време, но това ни е работата. Един се оказа
осъден престъпник, лежал известно време в затвора за нападение над федерален агент. Гадно копеле. Въодушевихме
се и му отделихме известно време, но накрая алибито му се потвърди.
Лейси се съмняваше, че Рос Баник е имал неблагоразумието да наеме лодка от близко място малко преди да
убие Пери Кронк, след като го е преследвал повече от двайсет години, но се престори на силно заинтригувана. След
като прекара петнайсет минути с началник Търнбул и разбра как действа, не остана доволна.
— Потърсихте ли помощ от щатската полиция?
— Разбира се. Незабавно. Знаете, че те са професионалисти. Направиха аутопсията, изследваха пробите,
свършиха по-голямата част от предварителното разследване. Работехме с тях рамо до рамо. Чудесни момчета, много
ми харесаха.
Радвам се за теб!
— Може ли да прегледаме досието? — попита любезно тя.
Той сбърчи чело, свали очилата си с отривист жест и задъвка едната дръжка, вперил в Лейси гневен поглед, все
едно се бе поинтересувала още ли правят секс с жена му.
— Защо? — сопна се той.
— В този случай може да има нещо, свързано с нашето разследване.
— Не разбирам. Тук имаме убийство, а при вас има провинил се съдия. Каква е връзката?
— Не знам, господин Търнбул, още проучваме, както често правите и вие. Просто разследваме добросъвестно,
нищо повече.
— Не мога да ви дам досието, съжалявам. Вземете съдебна заповед и с радост ще ви помогна, но иначе не.
— Ясно. — Лейси сви рамене, сякаш се отказваше. Нямаше за какво повече да говорят. — Благодаря ви за
отделеното време.
— Моля.
— Ще се върнем със съдебна заповед.
— Чудесно.
— Един последен въпрос, ако не възразявате.
— Питайте.
— Въжето, използвано от убиеца, фигурира ли сред доказателствата?
— И още как. При нас е.
— Разгледахте ли го добре?
— Как не? Това е оръжието на престъплението.
— Можете ли да ми го опишете?
— Мога, но няма. Върнете се със съдебна заповед и тогава.
— Обзалагам се, че е найлоново, дълго около метър, с двойна оплетка, много тънко корабно въже в синьо и
бяло или в зелено и бяло.
Той отново сбърчи чело и ченето му увисна. Облегна се назад и сключи ръце зад тила си.
— Да му се не види!
— Познах ли? — попита Лейси.
— Да, абсолютно. Явно не за пръв път се сблъсквате с този тип.
— Може би. Може би имаме заподозрян. Не мога да говоря за него сега, но вероятно ще мога следващата
седмица или следващия месец. От един отбор сме, началник Търнбул.
— Какво ви трябва?
— Искам да видя досието, нищо повече. Всичко си остава поверително.
Търнбул скочи на крака и каза:
— Последвайте ме.
Два часа по-късно паркираха до едно малко пристанище и се качиха с новия си приятел Търнбул на десет
метровата патрулна моторница с надпис „Полиция“ от двете страни. Капитанът беше старо ченге, което ги
посрещна с „добре дошли на борда“, все едно потегляха на круиз. Лейси и Дарън седнаха коляно до коляно на пейка
откъм десния борд и се наслаждаваха на плаването по гладката като стъкло вода. Търнбул се настани до капитана и
двамата се заговориха на неразбираем полицейски жаргон. Петнайсет минути след началото на пътуването
моторница намали скорост и почти спря.
Търнбул се приближи до носа и посочи към водата.
— Някъде тук са го намерили. Доста е отдалечено, както виждате.
Лейси и Дарън се изправиха и огледаха мястото — вода, докъдето поглед стигаше. Най-близкият бряг беше на
около миля и беше осеян с едва различими къщи. Наоколо нямаше друг плавателен съд.
— Кой го е намерил? — попита Лейси.
— Бреговата охрана. Съпругата му се разтревожила, когато не се прибрал, и ни позвъни. Намерихме пикапа и
ремаркето му на пристанището и решихме, че още не се е върнал. Обадихме се на бреговата охрана и те започнаха
издирване.
— Подходящо място за убийство — обади се Дарън за пръв път този ден.
Търнбул изпъшка и каза:
— Направо идеално, ако питате мен.
Той беше купил лодката година по-рано, когато начерта големия си план. Не беше бог знае каква, съвсем не
толкова хубава като тази на набелязаната жертва, но целта му не беше да впечатлява. За да не се занимава с ремарке,
паркиране и всякакви подобни затруднения, той си нае място на пристанище южно от Маратон. Така избягваше
нуждата да наема лодка. По-късно щеше да се отърве от своята заедно с малкия апартамент близо до пристанището
— надяваше се да ги продаде на печалба. След като се установи, без да се запознава с никого, той започна да излиза
в открито море за риба и постепенно това му хареса много. Освен това следеше мишената си — целта на живота му
в момента.
Лесно подправи документите, необходими за покупката на лодката, сметката в местната банка, нотариалния
акт, разрешителното за риболов, разписките за местните данъци и за горивото. Тези документи бяха детска игра за
човек със сто банкови сметки, който купуваше и продаваше най-различни неща ей така, за забавление.
Един ден срещна случайно Кронк на пристанището и се приближи достатъчно, за да го поздрави. Кучият му син
не отговори. Навремето се славеше като негодник и явно не се беше променил. Добре че не го назначи в онази
правна кантора.
Същия ден той наблюдава как Кронк разтоварва лодката си от ремаркето, купува гориво, подрежда въдиците и
примамките, а накрая потегля твърде бързо и оставя бяла следа. Ама че задник! Проследи го отдалече, а
разстоянието непрекъснато се увеличаваше, защото двигателите на Кронк бяха по-мощни. Когато старият негодник
си намери място, спря и започна да хвърля въдиците, той продължи да го наблюдава с бинокъла. Два месеца по-рано
се беше приближил с лодката си и се беше престорил, че двигателят му не работи, за да помоли за помощ. Кронк,
какъвто си беше проклет, го заряза на една миля от брега.
Във въпросния ден Кронк се беше съсредоточил в риболова, когато той доплава до лодката му. Щом го забеляза
толкова наблизо, старецът застина и впери в него гневен поглед, все едно е пълен идиот.
— Ей, пълня се с вода — провикна се той и се доближи още.
Кронк сви рамене, сякаш да каже: „Проблемът си е твой“, и остави въдицата си. Когато лодките се удариха,
изръмжа:
— Какво, по дяволите…
Последните му думи. Беше на осемдесет и една години, силен за възрастта си, но малко по-бавен.
Убиецът бързо уви въжето си около кнехта, скочи на лодката на Кронк, извади Оли, тръсна я два пъти, фрасна с
оловната топка главата на Кронк отстрани и му разби черепа. Обожаваше този звук. Удари го отново, макар да не
беше необходимо. Измъкна найлоновото въже, намота го два пъти около врата му, притисна с коляно горния край на
гръбнака му и затегна примката.
Скъпи ____________господин Баник,
За нас беше удоволствие да работим с Вас през изминалото лято. Останахме впечатлени от
работата Ви по време на стажа и възнамерявахме да Ви предложим постоянно място наесен. Вероятно
сте научили обаче, че фирмата ни се слива с „Рийд и Габаноф“ — международна кантора със седалище в
Лондон. Това ще доведе до основни промени в персонала. За жалост, няма да можем да назначим
всичките си стажанти от това лято.
Пожелаваме Ви бляскаво бъдеще.
Искрено Ваш, X. Пери Кронк, управляващ съдружник
Той продължи да пристяга въжето и каза:
— Честито ви бляскаво бъдеще, господин Кронк.
Бяха минали двайсет и три години, но още го болеше от унижението. Още усещаше жилото. Всеки друг стажант
през онова лято получи предложение за работа. Сливането така и не се състоя. Някой, несъмнено друг стажант
гадняр, беше пуснал слуха, че Баник не си пада по момичета.
Той завърза въжето на двоен кръстовиден възел и минута-две се любува на сръчността си. Озърна се и видя, че
най-близката яхта е на миля от тях и плава към открито море. Грабна въжето на своята лодка и я придърпа по-
наблизо, после се гмурна във водата, за да измие евентуалните кървави пръски.
— Честито ви бляскаво бъдеще, господин Кронк.
Година по-късно той продаде лодката и апартамента си със скромна печалба. И двете сделки бяха сключени на
името на Робърт Уест, един от трийсет и четиримата души с това име в щата.
Обожаваше тази игра с псевдонимите.
19
Джери беше прочела страшно много литература за серийните убийци и знаеше, че почти никой от тях не спира,
докато не бъде заловен или не умре — убит от полицията или сам посегнал на живота си, — или пък не бъде
принуден да се оттегли поради напреднала възраст или защото е попаднал в затвора. Движеха ги безмилостни и
жестоки демони, неподатливи на екзорсизъм. Неутрализираха ги само смъртта или решетките, нищо друго.
Малцината серийни убийци, опитали се да преборят садистичните си наклонности, успяваха само в
затворническата килия.
Според нейната хронология на престъпленията имаше период от единайсет години, през които Баник не беше
убивал. Беше удушил Айлийн Никълбъри близо до Уилмингтън през 1998 г., после беше изчакал до 2009-а, за да
пипне журналиста Дани Кливланд сам в апартамента му в Литъл Рок. След това беше убивал още три пъти. Ускорил
беше темпото, което не бе необичайно.
Джери си напомни, че въпросната хронология е безполезна, защото тя не знаеше колко общо са жертвите.
Можеше ли да има неоткрити трупове? Някои убийци ги скриваха, а след години забравяха къде са заровени всички
тела. Други, като Баник, искаха те да бъдат намерени, и то с улики. Като профайлър аматьор, Джери беше убедена,
че Баник иска някой — полицията, пресата, семействата на жертвите — да разбере, че убийствата са свързани. Но
защо? Вероятно причината беше извратеното му его, стремежът да докаже, че е по-умен от ченгетата. Той толкова се
гордееше с методите си, че щеше да е жалко, ако не получеше признание — дори от непознати, дори отдалече. Най-
вероятно си мечтаеше деянията му да се превърнат в легенда.
Джери не вярваше, че Баник иска да бъде заловен. Той се радваше на обществено положение, на престиж, на
популярност, имаше пари и образование — много повече неща от средностатистическия сериен убиец, ако изобщо
съществуваше такава категория. Само че се увличаше в играта. Беше социопат, който убиваше за отмъщение, но
изпитваше огромно удоволствие да планира и да извършва престъпленията си, въодушевяваше се от тяхното
съвършенство.
За двайсет и две години Рос Баник бе извършил осем убийства в седем щата, поне според нейните сведения. Той
беше едва на четиресет и девет, вероятно в апогея на кървавата си кариера. Всяко следващо убийство му вдъхваше
още повече самоувереност, носеше му още по-силна тръпка. Вече ветеран, той сигурно вярваше, че никога няма да го
заловят. Кой още фигурираше в списъка му?
Хартията за принтер беше бяла и най-обикновена, купена година по-рано от „Стейпълс“ в Далас. Пликът също
беше обикновен, от най-разпространените. Компютърът беше допотопен „Оливети“ с малък екран и малко памет,
произведен някъде около 1985 г. Беше го купила на старо от антикварен магазин в Монтгомъри.
С латексови ръкавици на ръцете тя внимателно постави няколко листа в тавичката, събуди екрана и дълго се
взира в него. Коремът й се сви и не можеше да продължи. Накрая все пак успя да напечата бавно и несръчно, клавиш
по клавиш, следното:
Съдия Баник, Комисията по съдийска етика във Флорида разследва последните ви деяния, а именно
Върно, Дънуди, Кронк.
Дали има и други? Според мен, да.
Обикновено Джери ядеше съвсем малко, затова се учуди, когато почувства гадене, хукна към банята, където
повръща и се напъва, докато я заболяха и коремът, и гърбът. Залитайки, отиде да пие вода и накрая се върна на
бюрото си. Впери поглед в написаното — хиляди пъти беше съставяла тази бележка наум, отново и отново
изговаряше и преценяваше думите.
Как щеше да реагира той? Получаването на анонимното писмо щеше да бъде катастрофално и съкрушително,
щеше да промени живота му, да го ужаси. Поне тя се надяваше да стане така. Баник беше твърде хладнокръвен, за да
изпадне в паника, но нищо вече нямаше да е същото. Той и демоните му щяха да обезумеят още повече от мисълта,
че някой го е подгонил. Нямаше с кого да сподели, нямаше на кого да се довери, при кого да избяга.
Тя искаше да разтърси неговия свят из основи. Искаше той да внимава на всяка крачка, да се озърта през рамо,
да подскача при всеки шум, да оглежда всеки непознат. Искаше да стои буден през нощта, да се вслушва във всеки
звук и да трепери от страх, както тя бе живяла толкова много години.
Замисли се за Лейси и отново претегли стратегията си да я разкрие. Беше се убедила, че Баник е прекалено
умен, за да направи нещо глупаво. Освен това Лейси беше кораво момиче, способно да се погрижи за себе си. По
някое време Джери щеше да я предупреди.
Принтира бележката и я пъхна в плика. Докато печаташе името му, отново усети тръпка.
Р. Баник, Ийстман Лейн 825, Кълман, Флорида, 32533.
Марката беше от тези, които се лепят без плюнчене. Джери плувна в пот и се наложи дълго да лежи на
канапето.
Следващата бележка също беше на бяла хартия за принтер, но от друг производител. На нея написа:
Помни, че зная кой си, от гроба пращам ти привет.
Едно е ясно — след онази нощ ме дебнеше навред.
Ти, зло, изплашено животно, да секнеш младите ми дни на място скрито и самотно.
Айлийн бях аз, помни!
Макар да трепереше, Джери все пак се изкиска, като си представи как Баник чете стихотворението й.
Предчувстваше неговия ужас, изумлението му, яростта, че някой го свързва с една от жертвите.
В събота Джери потегли от Мобил и шофира един час до Пенсакола. В търговски център в предградията тя
намери синя пощенска кутия между пункт на „ФедЕкс“ и друг на „Ю Пи Ес“. Най-близката охранителна камера
беше чак над входа на едно кафене. С ръкавици и без да слиза от колата, тя пусна писмото в процепа. То щеше да
получи клеймо в понеделник в разпределителен център в Пенсакола и щеше да бъде доставено до пощенската кутия
пред входната врата на Баник не по-късно от вторник.
След два часа слезе от магистралата в Грийнвил, Алабама, и пусна стихотворението си в градската поща. Щяха
да го съберат в понеделник и да го транспортират до Монтгомъри, където да му поставят клеймо и да го изпратят на
юг към Пенсакола. Баник щеше да го получи в сряда, най-късно в четвъртък.
Тя се прибра в Мобил по второстепенни пътища, наслаждавайки се на пътуването. Слушаше джаз по „Сириус“
и постоянно поглеждаше ухилената си физиономия в огледалото. Беше изпратила първите си две писма. Намерила
бе смелост да се изправи срещу убиеца или поне да го принуди да се откаже от играта си. Етапът на преследването
беше свършил и тя се чувстваше въодушевена. Преминаваше към следващия етап, все така безименна. Работата й не
беше приключила, ни най-малко, но най-тежката част, продължила двайсет и две години, бе зад гърба й.
Случаят вече беше поверен на Лейси, тя щеше рано или късно да се обърне към щатската полиция, може би
дори към ФБР. А Баник така и нямаше да разбере кой го е разкрил.
Късно през нощта Джери четеше роман, пиеше втората си чаша вино и се бореше с изкушението да влезе в
интернет и да продължи да рови. Телефонът й даде сигнал, че е получила имейл на един от защитените си адреси.
Беше от Кени Лий — питаше дали е будна. Внезапно тя се почувства отегчена от детективската работа, искаше й се
просто да я оставят на мира, но той беше стар приятел, с когото никога нямаше да се срещне.
В отговор му написа:
Здрасти. Как са нещата?
Направо мечта. Имам ново удушаване с въже в Мисури отпреди четири месеца, изглежда сходно.
Както винаги Джери се смръщи при новината за поредното убийство и както винаги веднага реши, че то е дело
на Баник. Само че й беше дошло до гуша и не искаше да харчи повече пари и да хаби повече сили.
Колко сходно?
Още не съм получил снимки, нито описание на въжето. Но няма заподозрени и никакви улики от
местопрестъплението.
Тя си напомни, че 300 души годишно биват удушени и че около 60 процента от тези случаи в крайна сметка
биват разплетени. Следователно оставаха 120 неразкрити — твърде много, за да ги приписва на един човек.
Нека да премисля и утре ще реша.
С други думи, не пускай брояча за твоите 200 долара на час. Кени Лий я беше отвел до четири жертви на Баник
и тя му беше платила достатъчно пари.
Сладки сънища.
Там още ли вали сняг?
Тя му изпращаше хонорарите в брой до пощенска кутия в Камдън, Мейн. Допускаше, че той живее някъде
наблизо.
И в момента. Колко са убийствата му досега?
Осем. Седем с въже и Дънуди.
Време е за помощ. Трябва да спрем този тип. Познавам хора.
И аз. Задвижих нещата.
Браво!
20
Спец екипът се събра в заседателната зала късно в понеделник сутринта да сравни бележките си. Бяха изтекли
двайсет дни от периода, през който трябваше да преценят дали жалбата е основателна, а не можеха да се похвалят с
почти нищо. Лейси разказа на Садел как е преминало пътуването им до Маратон, но горката жена дремеше или
беше почти дрогирана от болкоуспокоителните.
Дарън обаче имаше интересни новини. Отпивайки от скъпото си кафе, той каза:
— Поговорих с някой си Лари Тоскано, партньор в адвокатската кантора „Пейн и Стайнхолц“ в Маями,
наследила след много години „Пейн и Грубър“, кантората, в която Баник стажувал през лятото на осемдесет и
девета година. Отначало Тоскано твърдо не искаше да се замесва, но омекна, като му обясних, че имаме право да
призоваваме свидетели и че при нужда ще нахлуем в офиса им и ще започнем да изземваме досиета, което, разбира
се, е абсурдно при нашия недостиг на хора. Бързо намери документите и потвърди, че Баник наистина е стажувал
там през лятото преди последната си година в университета. Каза ми, че досието му е чисто и че се е справил добре,
получил е високи оценки от наставниците си, но не са му предложили да го назначат. Притиснах го за още
подробности и се наложи отново да разтвори досието. Оказа се, че през онова лято имало двайсет и седем стажанти
от различни университети и всички освен Баник получили предложение за работа. Двайсет и един от тях приели.
Попитах защо Баник е бил отхвърлен, след като са били доволни от него, но Тоскано нямаше представа, разбира се.
По онова време Пери Кронк бил един от двамата управляващи съдружници и отговарял за лятната стажантска
програма. Тоскано каза, че в досието има копие от писмото на Кронк до Баник, с което той му съобщавал, че няма
да му предложи работа. Изпрати ми копие на цялото досие, след като отново споменах за призовка. Не съдържа
много, но доказва неща, които вече знаем — че пътищата им са се пресекли през осемдесет и девета година.
Садел вдиша кислород и изсумтя:
— Я ми повторете: тази Бети Роу как точно е научила за връзката между двамата?
— В жалбата си пише, че е намерила бивш партньор в онази кантора, човек на възрастта на Баник, който бил
сред стажантите през осемдесет и девета година — обясни Лейси. — Затова познавал Баник добре, а може и още да
си контактуват, но това не го знаем. Твърди, че той много искал да го назначат и приел тежко решението на Кронк.
— И го е добавил към списъка си — отбеляза Садел. — Записва ти името сега, а ти вижда сметката години по-
късно.—
Нещо такова. Понякога след повече от двайсет години.
— Моля се на Бог да не го разстроя с нещо. Ама аз и бездруго съм с единия крак в гроба.
— Стига с тези приказки.
— Всички ще ни надживееш — обади се Дарън.
— Да се обзаложим ли? — попита Садел.
— А как ще си взема парите, ако спечеля облога?
— Прав си.
Лейси затвори папката и огледа екипа си.
— Така, да видим докъде сме стигнали. Знаем, че Баник е познавал две от жертвите си според твърдението в
жалбата на Бети. Както ви казах, тя ми даде документацията си — засега неофициално — за убийствата на още
петима души, имали нещастието да разгневят съдия Баник в даден момент.
— Защо не се обърнем към щатската полиция? — попита Садел.
— Защото те отдавна разследват случая. Заели са се още след убийството на Кронк. Видяхме досието —
стотици страници.
— Хиляди — поправи я Дарън.
— Добре, хиляди. Разговаряли са с десетки хора в Маратон и околностите, които са познавали Кронк. Нищо.
Разговаряли са и с негови бивши партньори от правната кантора в Маями. Нищо. И с бивши клиенти. Пак нищо. Със
семейството му. Нищо. Подробно разровили миналото и настоящето на жертвата, но отново ударили на камък.
Никаква сносна следа никъде. Свършили са си работата, но няма резултат, затова досието си стои — поредният
неразрешен случай в очакване на чудото.
— В сряда пак летя за Маями, за да се срещна с щатските следователи. Няколко пъти говорих с тях по телефона
и ми се стори, че са склонни да ни съдействат. Най-вероятно ще видя същото досие, което видяхме в Маратон, но
дано да греша. Може да им е известно нещо, което Търнбул не знае.
Садел изхриптя и каза:
— А защо да не им кажем за Баник? Ако знаем името на убиеца или поне имаме подписана жалба с обвинение
срещу него, защо да не предадем тази информация на полицията? — Тя изопна рамене и се подготви да вдиша още
кислород. Апаратът изсвистя малко по-силно от напъна й. — Искам да кажа, че сега действаме на празни обороти.
Наистина не можем да направим много. Истинските ченгета имат огромни бюджети, милиарди долари, разполагат с
кучета, хеликоптери и сателити и пак не успяват да разкрият много престъпления. Е, ние как да се справим? Аз
предлагам да прехвърлим случая на щатската полиция, те да го погнат.
— Натам са тръгнали нещата — промърмори Дарън.
— Може би, но аз обещах на Бети да не намесваме полицията без нейното одобрение — каза Лейси.
— От къде на къде? — възрази Садел. — След подаването на жалбата случаят е в нашата юрисдикция.
Жалбоподателят няма право да диктува как да действаме. Знаеш го.
— Знам го, но все пак благодаря за лекцията.
— Моля.
— Тя ни използва, Лейси — каза Дарън. — Точно както си говорихме миналата седмица. Бети иска да се скрие
зад нас и да намеси полицията. Каква ще е следващата ни стъпка?
— Ще видим. Ти замини за Маями, срещни се с щатските ченгета и ни докладвай следващия понеделник.
Същия следобед Лейси си тръгна от работа по-рано и прекоси града на път за комплекс от двуетажни офис
сгради. Помещенията, собственост на Р. Бюфорд Фър, бяха тихи, луксозни, добре обзаведени и издаваха, че
собственикът е преуспял адвокат. Във фоайето нямаше чакащи клиенти. Красив млад стажант вдигаше телефона.
Точно в 16 ч. той придружи Лейси до просторната заседателна зала — щаба, откъдето Бюфорд се сражаваше с целия
свят. Той я прегърна сърдечно, все едно са приятели от години, и я поведе към канапе, което сигурно струваше
повече от колата й.
Фър беше един от най-известните адвокати във Флорида и можеше да се похвали с много присъди. Което и
правеше с поставени в рамка вестникарски статии и снимки по стените. Всички адвокати го познаваха и Лейси
наистина нямаше по-добър избор, когато реши да заведе дело за предумишлената катастрофа, при която загина
бившият й колега Хюго Хач, а тя получи тежки наранявания.
Вдовицата на Хюго, Върна Хач, първа нае Фър, който заведе дело за престъпно причиняване на смърт за 10
милиона долара. Седмица по-късно Фър заведе дело и от името на Лейси. Само че процедурата беше осуетена от
необичайна спънка — изобилие от пари. Престъпната организация, която беше отмъкнала милиони от индианското
казино, беше скрила плячката си по цял свят. Федералните продължаваха да намират пари и фактът, че те са толкова
много, привличаше невероятно много засегнати страни. И техните адвокати. Щатът и федералният съд бяха
затрупани с искове.
Най-сериозната пречка пред разрешаването на случая се оказа огромно и много сложно федерално дело,
включващо и противоречивите искове на индианците, собственици на казиното. Докато тази бъркотия не бъдеше
преодоляна, никой не знаеше колко пари ще останат за другите ищци, сред които бяха Лейси и Върна Хач.
Фър я запозна с най-новото развитие по делото за обезщетение и другите искове. Намръщи се и каза:
— Лейси, опасявам се, че искат от теб клетвени показания.
— Не желая да се подлагам на това — отговори тя. — Вече го обсъдихме.
— Знам. Единият проблем е, че на адвокатите, назначени от съда да раздават парите, им се плаща на час, и то
по високи тарифи, затова не бързат да приключат нещата.
— Боже, каква новост!
Фър се засмя и продължи:
— Не говорим за дребните суми в Талахаси. Тези типове вземат по осемстотин долара на час. Ще имаме
късмет, ако изобщо остане нещо.
— Не можеш ли да се оплачеш на съдиите?
— Жалби има колкото искаш. В момента всичко се оспорва.
Лейси се замисли, а Фър я наблюдаваше.
— Клетвените показания не са най-лошият вариант — каза той.
— Не съм сигурна, че съм в състояние да преживея отново онази катастрофа… да си представя Хюго, целия
окървавен. И умиращ.
— Ще те подготвим. Опитът ще ти се отрази добре, защото така или иначе ще се наложи да свидетелстваш, ако
ще ходим на съд.
— Не искам съд, Бюфорд. Бях пределно ясна. Не се съмнявам, че на теб ще ти хареса зрелищно представление с
много злодеи на масата на защитата. Ще омаеш съдебните заседатели както винаги и ще издействаш поредната
голяма присъда.
Фър се засмя.
— За това живея, Лейси. Представяш ли си да измъкнем онези мошеници от затвора, за да ги изправим пред
съда? Това е мечтата на всеки адвокат.
— Само че не и моята. Мога да се справя с клетвени показания, но не и с процес. Искам споразумение,
Бюфорд.
— Ще го направим, обещавам. Но в момента трябва да се включим в събирането на доказателства.
— Не съм сигурна, че ще имам сили.
— Искаш да се откажем ли?
— Не. Искам да постигнем споразумение и да забравя за всичко това. Още сънувам кошмари, а съдебното дело
няма да ми помогне.
— Разбирам, Лейси. Просто ми имай доверие, става ли? Не ми е за пръв път. Заслужаваш щедро обезщетение и
аз ти обещавам да го уредя.
Тя кимна признателно.
21
Сержант Фалдо поставяше етикети на тестове за изнасилване, когато телефонът в джоба му звънна. Обаждаше
се големият шеф, началникът на полицията в Пенсакола, който беше безцеремонно директен, както обикновено.
Осведоми го, че съдия Рос Баник иска да провери старо съдебно досие същия следобед. Очаквал да бъде в съда поне
до 16 ч., но точно в 16:30 ч. щял да се срещне с Фалдо. На сержанта му беше разпоредено да прави каквото съдията
пожелае.
— Целувай му задника, ясно?
— Слушам — изстреля в отговор Фалдо. Нямаше нужда да му казват как да си върши работата.
Смътно помнеше, че Баник дойде две-три години по-рано. Необичайно беше за окръжен съдия, всъщност за
който и да е съдия, да се отбива в архива. Посетителите на Фалдо бяха предимно ченгета, които разследваха
конкретни случаи, носеха веществени доказателства за съхранение до съдебния процес или разглеждаха стари
досиета. Фалдо обаче беше научил още преди десетилетия, че съкровището от стари улики, което пази, може да
привлече кого ли не. Беше вписвал в регистъра частни детективи, репортери, автори на трилъри, отчаяни семейства,
които търсят и най-малкото доказателство, един медиум и поне една вещица.
В 16:30 ч. съдия Баник се появи с любезна усмивка и поздрав.
Изглежда, искрено се радваше да види сержанта и да го попита за забележителната му кариера. Политик до
мозъка на костите, той благодари на Фалдо за неговата служба и го увери, че може винаги да му се обажда при
нужда.
Проблемът беше старо досие от 2001 г. Делото било гледано в градския съд и подсъдимият бил оправдан —
тривиален въпрос, който имал значение само за негов стар пенсиониран приятел в Тампа, нуждаещ се от услуга.
Такава версия поднесе съдията.
Докато навлизаха в склада, говорейки за футбол, Фалдо като че ли си спомни нещо за досието. Намери април,
май, после юни и извади цялото чекмедже.
— Името на обвиняемия е Върно — каза Баник и загледа как Фалдо прехвърля папките.
— Ето го — оповести гордо сержантът, извади досието и му го подаде.
Баник сложи очилата си и попита:
— Някой да го е разглеждал наскоро?
Сега вече Фалдо си спомни.
— Да, господин съдия. Странно, но един човек дойде преди няколко седмици. Направих копие на шофьорската
му книжка. Тук някъде трябва да е.
Баник извади един лист и видя лицето на някой си Джеф Дънлап от Кониърс, Джорджия.
— Какво искаше?
— Нищо, само това досие. Копирах му го, по долар на страница. Четири долара общо, помня.
Помнеше също така как Дънлап остави петдоларова банкнота на гишето, защото Фалдо приемаше само
кредитни карти, но реши да не го споменава. Беше дребна кражба, малък рушвет за полицай ветеран, който открай
време получаваше унизително ниска заплата.
Баник разгледа страниците през кацналите на върха на носа му очила.
— Кой е заличил името на ищеца? — попита той, но всъщност не очакваше Фалдо да знае отговора.
Ами сигурно вие. Според моя регистър само двама души са проявявали интерес към това досие през
последните тринайсет години. Вие преди двайсет и три месеца и сега този Дънлап.
Но Фалдо се ориентира правилно в ситуацията и не пожела да си създава неприятности.
— Нямам представа.
— Добре. Ще ми направиш ли копие на шофьорската книжка на този човек?
— Да, господин съдия.
Баник си тръгна със своя джип „Форд“ — нищо лъскаво, нищо, привличащо внимание. Никога не допускаше
подобни грешки.
Частен детектив от Джорджия беше пътувал до Пенсакола, за да рови в безполезно полицейско досие
тринайсет години след приключване на случая. И беше намерил оскъдните данни за ареста на Лани Върно и
съдебното дело срещу него, мир на праха му. Това щеше да изглежда странно и озадачаващо без очевидното
обяснение, че някой рови в собственото му минало.
Мислите му се лутаха трескаво вече двайсет и четири часа и той пиеше ибупрофен, за да се справи с
главоболието. Жизненоважно беше да мисли ясно, методично, бавно, да предвижда с няколко хода напред, но много
неща бяха мъгляви. Отиде в северния край на Пенсакола и спря пред търговския център — един от двата, които
притежаваше. В десния му край имаше супермаркет „Кроугър“, в левия — кинокомплекс, а между тях различни по-
малки магазини, до един изрядни с наема. Той паркира близо до популярен фитнес център, който посещаваше почти
ежедневно, и закрачи по покритата алея като всеки друг клиент. Влезе в прохода между фитнеса и йога студиото и
спря пред врата без надпис, където пъхна магнитна карта и погледна към лицевия скенер. Бравата прещрака и той
бързо се шмугна вътре. Изключи алармата, докато вратата се затваряше зад гърба му.
Това беше тайният му офис, неговото светилище, убежище, неговата пещера. Без прозорци, само с един вход,
наблюдаван денонощно от скрити камери. За съществуването му нямаше никакви данни, никакви разрешителни,
никакви битови сметки и единствено той разполагаше с достъп до него. Електричеството, водата, интернетът и
кабелната телевизия се начисляваха на фитнес залата от другата страна на дебелата стена, а наемът й беше
нищожен, уреден чрез ръкостискане с шефа на фитнеса. На практика бяха нарушени няколко незначителни
разпоредби и в качеството си на съдия той не одобряваше факта, че послъгва, но никой друг нямаше да узнае.
Уединението, което му осигуряваше този таен офис, беше по-важно от вината, която го глождеше.
Баник живееше на петнайсетина километра от тук, в град Кълман, в хубава къща, където имаше кабинет,
типичен за делови човек. Там лесно можеха да проникнат със заповед за обиск. Служебният му кабинет пък беше на
втория етаж в окръжния съд на окръг Чавес, доста мрачна стая, собственост на данъкоплатците, и макар да не беше
публично достъпна, тя също можеше да бъде претърсена.
Ами нека. И да изземеха всички досиета и компютри от дома му и от кабинета му в съда, пак нямаше да
открият нищо уличаващо. Щяха да го проследят онлайн, да ровят из компютрите и сървърите със съдебни данни, да
прочетат всеки имейл, който бе изпратил от тези компютри, но нямаше да намерят нищо.
Баник беше прекарал по-голямата част от живота си като зрял човек в страх от арест, съдебни заповеди за
обиск, разследване и залавяне. Този страх го разяждаше толкова силно и толкова отдавна, че ежедневието му
включваше най-различни предпазни мерки. Благодарение на тях той успяваше да изпревари хрътките.
Боеше се да не го заловят не заради опасението, че ще си плати за престъпленията, а по-скоро, че ще се наложи
да спре.
Страстта му към високите технологии, сигурността, наблюдението, неконвенциалната наука и дори шпионажа
се породи от един филм, чието заглавие отдавна не помнеше. Беше го гледал като уплашено тринайсетгодишно
момче с увредена психика само в сутерена една вечер, след като родителите му си бяха легнали. Главният герой
беше мършаво саможиво хлапе, любима мишена на хулиганите от квартала. Вместо да вдига тежести и да тренира
карате, то се потопи в шпионството, оръжията, балистиката и дори химическите оръжия. Купи си първия компютър
в града и се научи да програмира. След време отмъсти на хулиганите и започна щастлив нов живот. Филмът не беше
бог знае какво, но вдъхнови младия Рос Баник да се насочи към науката и технологиите. Умоляваше родителите си
да му купят компютър „Епъл II“ за Коледа, за рождения ден също. Добави 450 долара от собствените си пари. В
гимназията и в колежа всеки спестен долар отиваше за най-новия ъпгрейд, за най-модерните джаджи. Като млад
тайно подслушваше телефони, снимаше състудентите си, докато правят секс с приятелките си, правеше неразрешени
записи на лекции, изключваше охранителни камери, отваряше секретни брави, проникваше в помещения с алармени
инсталации и поемаше хиляди други глупави рискове, за които никога не съжаляваше. Не го заловиха нито веднъж,
нямаше дори сянка от такава опасност.
Появата на интернет разкри пред него безброй възможности.
Баник свали сакото и вратовръзката си и ги метна върху коженото канапе, на което често нощуваше. Имаше
дрехи в гардероба в дъното, а малкият хладилник беше пълен с безалкохолни напитки и плодови сокове. Имаше и
кафене на стотина метра, близо до киното, където той често се хранеше сам, когато работеше до късно. Приближи
се до дебелата метална врата, набра кода, изчака оловните резета да се плъзнат, после отвори и влезе още по-навътре
в своя таен свят. Трезора, както гордо го наричаше в мислите си, беше помещение от двайсет квадратни метра,
звукоизолирано, хидроизолирано, огнеупорно — предпазено от всичко. Никой не го беше виждал и нямаше да го
види. В средата имаше бюро с два трийсетинчови монитора. Едната стена беше заета от екрани, на които се виждаха
домът му, кабинетът в съда и сградата, в която се намираше сега. На другата стена беше поставен шейсетинчов
плазмен телевизор. Другите две стени бяха голи — никакви гъделичкащи самолюбието награди, дипломи, грамоти.
Тези глупости бяха по стените, които околните виждаха. Всъщност в тайния му офис нямаше нищо, което да издава,
че е негова собственост. Името Рос Баник не можеше да бъде открито никъде.
Ако умреше внезапно на следващия ден, неговите компютри и телефони щяха да изтрият цялата информация от
паметта си четиресет и осем часа по-късно.
Той седна на бюрото, включи компютъра и изчака екранът да светне. Извади двете писма от куфарчето си и ги
остави отпред. Едното беше в плик с пощенско клеймо от Пенсакола и го осведомяваше за разследването на
Комисията по съдийска етика. Другото съдържаше глупаво стихотворение и клеймото беше от Монтгомъри. И двете
бяха изпратени от един и същ човек почти по едно и също време.
Той активира випиена, за да преминава през всякакви защити, и влезе с пароли в тъмната мрежа, където
неизменно го очакваше Рейф. Като служител на щата, Баник отдавна беше проникнал в мрежите на правителството
на Флорида. С помощта на поръчковия спайуер „Маготс“ беше създал свой собствен детектив, издирващ данни —
трол, който кръсти Рейф и който обикаляше напълно анонимен из системите и облака. Тъй като Рейф не беше
престъпник, не крадеше и не задържаше данни с цел откуп, а по-скоро душеше за езотерична информация,
шансовете да бъде открит бяха почти нулеви.
Рейф можеше например да наблюдава вътрешните съобщения, които си разменяха седемте членове на
Върховния съд на Флорида и техните секретари, затова Баник знаеше точно какво ще е решението по обжалването
на някое от неговите дела. И понеже не можеше да направи нищо повече по делото, информацията на практика му
беше безполезна, но несъмнено беше интересно да знае накъде духа вятърът.
Рейф виждаше и деликатна кореспонденция между главния прокурор и губернатора. Четеше коментарите на
прокурорите по адрес на съдиите. Можеше да се разтърси надълбоко из досиетата на щатската полиция и да провери
доколко са напреднали, ако изобщо бяха напреднали.
И най-важното в момента: Рейф можеше да наблюдава дейността на Комисията по съдийска етика. Баник я
проверяваше за втори пореден ден и не откриваше нищо, свързано с неговото име. А това беше объркващо и
притеснително.
По дяволите, в този момент всичко беше притеснително.
Той глътна още един ибупрофен и се замисли дали да не изпие една водка. Само че не беше голям пияч, а и
смяташе да потренира във фитнеса. След два часа вдигане на тежести щеше да победи стреса.
Забавно му беше да чете жалбите, които КСЕ разследваше в момента. Обожаваше обвиненията към свои колеги
съдии, няколко от които познаваше добре и двама-трима, които презираше. И дума не можеше да става обаче да се
забавлява дълго.
Баник изпитваше задоволство от злодеянията си. Другите жалби до КСЕ бяха дреболии в сравнение с неговите
престъпления. Само че още някой знаеше историята му. Но ако беше подадена жалба срещу него, защо я държаха в
тайна?
Тази мисъл усили световъртежа му и той отново посегна към хапчетата.
Човекът, изпратил писмото и стихотворението, знаеше истината. Той споменаваше Кронк, Върно и Дънуди и
намекваше за други. За колко още знаеше? Ако беше подал жалбата до КСЕ, значи го беше направил със
споразумение, че няма да има официална следа поне през четиресет и петдневния срок за преценка на
обвиненията.
Баник отиде в малката баня, остана дълго под горещия душ и облече спортен екип. Когато се върна на бюрото
си, изпрати Рейф в поверителните досиета на щатската полиция — толкова секретни и толкова солидно защитени,
че тролът обикаляше около тях на пръсти вече близо три години. Намери досието на Пери Кронк от град Маратон и
се изуми от факта, че главният щатски следовател Гримзли съвсем скоро е вписал нещо. Текстът гласеше:
Днес се обади началник Търнбул от Маратон. На 31 март го посетили двама адвокати от Комисията
по съдийска етика във Флорида — Лейси Столц и Дарън Троуп. Интересували се от убийството на Кронк,
казали, че може би имат заподозрян, но не издали нищо, не споменали никакви имена. Отишли до
мястото, където бил намерен Кронк, пак не разкрили нищо и си тръгнали с обещанието да се свържат с
Търнбул по-късно. Той твърди, че не се е впечатлил особено, не очаква да го потърсят отново и не се
налага ние да предприемаме нищо.
Баник не беше оставил никаква следа на мястото на убийството на Кронк. Дори се беше изкъпал в океана.
„Може би имат заподозрян“, повтори си той. След като беше успял да остане невидим двайсет и три години,
възможно ли бе някой най-накрая да го смята за „заподозрян“? Кой беше този човек? Във всеки случай, не Лейси
Столц, нито Дарън Троуп. Те бяха просто нископоставени бюрократи, които реагираха на една жалба, подадена от
онзи, който му беше изпратил писмото и стихотворението.
Дълбокото дишане и медитацията не му помогнаха да се отпусне.
Посегна към водката, но я остави и тръгна към фитнес залата, след като заключи тайното си убежище,
неизменно предпазлив — винаги забелязваше всичко и всички. Колкото и уплашен и стъписан да беше, той си
нареди да се успокои и да разсъждава ясно. Включи се в група по хот йога за двайсет минути, та да се поизпоти,
преди да започне с тежестите.
22
В петък сутринта на 11 април Норис Озмънт тъкмо влезе в кабинета си встрани от рецепцията на „Пеликан
Пойнт“, когато пристигна обаждане на стационарния му телефон, насочено от телефонистката на хотела.
— Някой си съдия Баник от Кълман.
Заинтригуван, че чува отново името на съдията, и то толкова скоро, той прие обаждането. Двамата се увериха
взаимно, че се помнят от времето, когато Озмънт беше полицай в Пенсакола. След като по този начин си отвори
широко вратата, Баник каза:
— По молба на стар приятел от Тампа търся информация за Лани Върно, пропаднал тип, както изглежда, който
бил убит преди няколко месеца в Билокси. Преди години беше съден, а ти го арестува. Говори ли ти нещо името му?
— Знаете ли, господин съдия, в повечето случаи не бих си спомнил, но този път е различно. Помня случая.
— Шегуваш ли се? Беше преди тринайсет години.
— Да. Бяхте подали оплакване срещу Върно и аз го арестувах.
— Точно така — каза Баник със силен престорен смях. — Този негодник ме заплаши с пистолет в собствената
ми къща, а съдията го оправда.
— Беше много отдавна. На мен онова време в съда никак не ми липсва, затова се опитвам да го забравя. Нямаше
да си спомня случая, ако някакъв частен детектив не се беше появил миналия месец и не беше започнал да задава
въпроси за Върно.
— Сериозно?
— Да.
— Какво искаше?
— Каза само, че се интересува от случая.
— Защо, ако не възразяваш да попитам?
Всъщност Озмънт се смущаваше от неговите въпроси, но Баник беше окръжен съдия и имаше юрисдикция над
наказателните дела. Сигурно можеше да изиска със заповед архивите на хотела, стига да пожелаеше. Освен това
беше свързан с обвинението срещу Върно като предполагаема жертва. Такива мисли се въртяха в главата на Озмънт,
докато се чудеше колко информация да сподели.
— Съобщи ми, че Върно е убит и семейството му в Джорджия го наело да проучи слуховете, че има едно-две
деца някъде си.
— Откъде е този детектив?
— Каза, че е от Джорджия, от Кониърс, близо до Атланта.
— Запази ли копие на документа му за самоличност?
— Не, господин съдия. Не ми даде дори визитка. Пък и аз не му поисках и не му дадох моята. Камерите ни
обаче са заснели колата му на паркинга и проследихме номерата. Наета е от „Хърц“ в Мобил.
— Интересно.
— Може да се каже. Реших, че е летял от Атланта до Мобил и после е наел кола. Честно казано, господин
съдия, не се замислих много-много. Беше дело отпреди страшно много години, а обвиняемият Върно беше оправдан.
Сега са го намерили убит в Мисисипи. Не ми влиза много в работата.
— Разбирам. Успя ли да видиш колата?
— Да, имам я на видео.
— Нещо против да ми го изпратиш?
— Ще говоря с управителя от някои съображения за сигурност.
— Мога и аз да говоря с управителя.
Думите бяха казани леко заплашително. Като съдия, Баник беше свикнал да получава каквото иска.
Кратко мълчание, докато Озмънт се озърташе в празния си кабинет.
— Разбира се, господин съдия. Дайте ми имейла си.
Съдията му даде временен имейл адрес, един от многото, които използваше и после унищожаваше, и след
половин час разглеждаше две снимки: едната беше задницата на бял буик седан с номера от Луизиана, а на другата в
кадър попадаше и Джеф Дънлап. Баник благодари на Озмънт с имейл, към който прикачи безполезна брошура за
мисията и задълженията на съдиите и служителите в окръжните съдилища на Двайсет и втора съдебна област.
Когато Озмънт го отвори и свали, „Маготс“ проникна през задния вход и в мрежата на хотел „Пеликан Пойнт“
незабавно се настани вирус. Не че на Баник засега му се налагаше да рови за информация в нея, но изведнъж получи
достъп до списъците на гостите, финансовите документи, огромен брой кредитни карти и банкови данни. Не само
за „Пеликан Пойнт“, а за цялата верига от двайсет бутикови комплекса. Рейф вече можеше да проучва още повече
неща, ако съдията поискаше.
Имаше обаче по-спешни проблеми за решаване. Баник се обади в кабинета си и поговори със своята секретарка.
Освен срещата с адвокати в 11 ч. в графика му нямало нищо важно.
Във и около Атланта имаше седем души на име Джеф или Джефри Дънлап, но само двама от тях живееха в град
Кониърс. Единият беше учител, чиято съпруга звучеше по телефона като петнайсетгодишна. Другият беше
пенсиониран шофьор на автобус от градския транспорт, който каза, че никога не е ходил в Мобил. И двамата
потвърдиха онова, което Баник още от самото начало подозираше: че името Джеф Дънлап е просто прикритие за
частния детектив. Останалите петима с това име щеше да проследи по-късно, просто за всеки случай.
Обади се в офиса на фирма „Хърц“ в Мобил и разговаря с млада жена на име Джанет, която се оказа много
услужлива и набързо прегледа сведенията за колата, която той искаше да наеме за уикенда. Изпрати му
потвърждение по имейла и той отговори следното: „Благодаря, Джанет. Първоначалната цена, която получих, се
различава от твоето потвърждение със 120 долара. Моля, прегледай прикачения документ и провери
несъответствието“. Щом Джанет отвори файла, Рейф се вмъкна през задната врата в сървъра на „Хърц“. Баник
мразеше да прониква в такива големи корпорации, защото защитата им беше много по-сложна, но докато Рейф само
душеше и не се опитваше да краде или да изнудва, вероятно нямаше да го открият. Баник щеше да почака няколко
часа и да отмени резервацията за колата. Междувременно изпрати Рейф да провери данните за автомобилите на
„Хърц“ в Луизиана.
От опит знаеше, че „Хърц“ притежава 500 хиляди коли с регистрационни номера от всичките петдесет щата.
„Ентърпрайз“, най-голямата компания за автомобили под наем, бе регистрирала своите над 600 хиляди коли по
същия начин.
Наложи се Рейф да се потруди здраво, но той не се оплака и не се отказа. Беше програмиран да действа
денонощно всеки ден от седмицата, ако се налагаше. Докато Рейф работеше усилено, Баник се погрижи да провери
всички хора с името Джеф Дънлап в Атланта и околностите.
* * *
В 10:30 ч. той оправи вратовръзката си, погледна се в огледалото и прецени, че изглежда доста измъчен и
притеснен. Самата истина. Беше спал съвсем малко и сега имаше усещането, че всичко се разпада. За пръв път в
живота си се чувстваше като беглец. Шофира петнайсет минути до окръжния съд на Ескамбия. Адвокатите бяха от
центъра на града и той бе насрочил срещата в удобен за тях час. Успя да превключи и да изглежда сърдечен и
представителен както винаги. Изслуша всички страни и обеща скорошно разрешаване на спора. После побърза да се
върне в тайния си офис и се заключи вътре.
На 11 март буикът беше нает от Роли Тейбър, частен детектив с разрешително да извършва дейността си в щата
Алабама. Беше използвал колата два дни и я беше върнал на 12 март, след като беше изминал само шестстотин
седемдесет и седем километра.
Онлайн присъствието на Тейбър беше доста оскъдно, но същото важеше за повечето частни детективи. Те се
рекламираха само колкото да привлекат клиенти, но недостатъчно, за да разкрият полезни сведения за себе си.
Уебсайтът му го представяше като бивш полицейски следовател, опитен, благонадежден и самоуверен. Че какво
друго да пише? Занимаваше се с безследно изчезнали, разводи, попечителство над деца, проучвания на хора,
обичайните неща. Адресът му беше в центъра на Мобил, имаше служебен телефон и имейл. Нямаше негова снимка.
Сравнението със снимката от охранителната камера в курорта показа, че той е използвал фалшива шофьорска
книжка, на която сержант Фалдо беше направил копие, но очевидно ставаше дума за един и съща личност, която се
представяше като Джеф Дънлап и беше посетила двете места да търси информация за Лани Върно. Човекът
всъщност беше Роли Тейбър, така че защо лъжеше?
Баник крои и преценява цял час, отхвърляше една след друга уловките, които му хрумваха. Когато
вдъхновението най-сетне го споходи, той си направи нов имейл адрес и изпрати на Тейбър следното писмо:
Драги господин Тейбър,
Аз съм лекар от Бърмингам и се нуждая от услугите на частен детектив в района на Мобил.
Проблемът е свързан със семейни взаимоотношения. Препоръчаха ми да се обърна към Вас. Бихте ли се
заели? Ако да, какъв е хонорарът Ви на час?
Д-р Албърт Марбъри
Баник изпрати имейла, проследи го и зачака. След трийсет и една минути Тейбър го отвори и отговори:
Благодаря Ви, д-р Марбъри. На разположение съм. Вземам по $200 на час.
Р.Т.
Баник се засмя подигравателно на сумата. Изпрати имейл за потвърждение и прикрепи линк към уебсайта на
хотел в Гълф Шорс, където уж подозираше, че е отседнала жена му. Когато Тейбър отвори имейла и прегледа
прикачения документ, Рейф се вмъкна тайно и започна да тършува. Най-напред провери настоящите му клиенти.
Той водеше доста оскъден архив, поне в компютъра си. Баник прекрасно знаеше, че повечето частни детективи имат
по два набора документи — един за данъчните и втори за самите тях. Парите в брой все още бяха предпочитани. Час
по-късно не беше открил нищо. Никъде не се споменаваше за Лани Върно или за Джеф Дънлап, нито за пътуване до
Пенсакола и Сийгроув Бийч месец по-рано. И със сигурност нищо не насочваше към самоличността на клиента,
който се крие зад разследването.
Той взе още един ибупрофен и малко валиум, за да си успокои нервите. Осъзна, че е омаломощен от глад, но
всичко в тялото му бушуваше, затова се притесняваше да изкуши стомаха си с още храна. Омръзна му да стои в
Трезора и в момента единственото му желание беше да седне зад волана и просто да кара, да отиде някъде, да хване
пътя и да се махне от града за уикенда. Може би от някой далечен бряг или планина щеше да погледне назад с
бистър поглед и да осмисли всичко.
Някой знаеше. Знаеше много.
Баник излезе от Трезора и обу шорти и тениска. Имаше нужда от чист въздух, от разходка в гората, но не
можеше да замине. Не и в този важен момент. Намери портокал в хладилника и реши да го изяде с чаша черно кафе.
„Маготс“ се спотайваше в сенките на шерифството на окръг Харисън от убийствата на Лани Върно и Майк
Дънуди. Рейф се задейства още тогава и започна да души.
Баник изяде портокала, поздрави Рейф и го изпрати в досиетата на Нейпиър, главния инспектор на Билокси. На
25 март Нейпиър беше написал следното в дневника:
Днес се срещнах с Лейси Столц и Дарън Троуп от КСЕ относно убийствата на Върно/Дънуди. Дадох
им достъп до досието, но не им разреших да копират нищо. Споменаха най-общо някакъв заподозрян, но
не ми дадоха подробности. Знаят повече, отколкото казват. Ще следим случая. Е. Нейпиър.
Баник изруга и се отдалечи от бюрото. Чувстваше се като ранено животно, което се лута окървавено из гората,
докато ловджийските кучета наближават и лаят им се чува все по-силно.
* * *
Айлийн беше номер четири. Айлийн Никълбъри. На трийсет и две, когато умря. Разведена, ако се съдеше по
некролога й.
Той обичаше да събира некролозите. Всичките бяха в архива му.
Намери я тринайсет години след като тя се подигра с него в стаята му в студентското общежитие, тринайсет
години след като се заклатушка надолу по стълбите, пияна като всички останали, и съобщи на всеослушание, че Рос
„не го вдига“. Айлийн се изкиска и отвори голямата си уста, но на сутринта повечето участници в шумната оргия
бяха забравили случката. Тя обаче продължи да дрънка и новината плъзна в студентските среди. Баник има проблем.
Не му става.
Шест години по-късно той намери първата си жертва — командира на скаутския отряд. Неговото убийство
беше извършено безупречно, точно както го бе планирал. Баник не изпита нито капка разкаяние, когато отстъпи
крачка назад и погледна трупа на Тад Лийуд. Беше в еуфория, която го изпълни с неописуемо усещане за сила, власт
и — най-хубавото от всичко — жажда за отмъщение. От този момент нататък знаеше, че никога няма да престане.
Седем години след убийството на Лийуд и още двама той най-после откри Айлийн. Беше агент по недвижими
имоти северно от Мъртъл Бийч и красивото й усмихнато лице беше навсякъде, все едно се кандидатираше за
общински съветник. По онова време тя продаваше няколко жилища в крайбрежен комплекс. Баник нае апартамент в
комплекса за лятото на 1998 г., преди да стане съдия. Една неделна сутрин си уговори оглед на жилище, което тя се
опитваше да продаде — на нова, по-ниска цена! В секундата, в която Айлийн застина на място, сякаш си го спомни,
той премаза черепа й с Оли. Докато въжето се врязваше в кожата й и тя поемаше последната си глътка въздух, Баник
просъска в ухото й и й напомни за онази подигравка.
Изминаха пет часа, преди да започне суматохата. Докато тя растеше и хората крещяха, той седеше с бира на
балкона на своя апартамент под наем и наблюдаваше от другата страна на вътрешния двор служителите от спешните
служби, които сновяха напред-назад. Воят на сирените извика усмивка на лицето му. Той изчака една седмица да
провери дали ченгетата ще започнат да тропат по вратите, за да търсят свидетели, но те така и не дойдоха. После
плати наема си и повече не стъпи на това място.
Престъплението се случи в крайморския град Сънсет Бийч в окръг Брънзуик, Северна Каролина. Минаха девет
години, преди окръжната полиция да дигитализира архива си, и когато това стана, Баник чакаше със своя спайуер от
първо поколение. Както постъпваше с всички останали полицейски управления, и тук винаги следеше за някакво
движение по трасето и често актуализираше данните си. Наблюдаваше всичко с новите си хакерски играчки.
Историята с Айлийн отшумя след две-три години. Така и не се появи сериозен заподозрян. Към досието имаше
спорадичен интерес от страна на автори на трилъри, на репортери, членове на семейството и други полицейски
управления.
Късно в петък следобед Баник за пръв път от месеци изпрати Рейф да се поогледа. Въз основа на последното
отчетено дигитално време и датата отсъди, че файлът не е отварян от три години, откакто един репортер или някой,
който се представяше за репортер, бе поискал да го види.
23
Портокалът не раздразни стомаха му. Той се опита да дремне, но беше твърде напрегнат.
Взе сака си за фитнес и отиде в залата, където прекара два часа в спининг, вдигане на тежести, тичане на
бягащата пътека и гребане на тренажора. Грохнал, надникна в сауната. Когато се увери, че е сам, се съблече, влезе и
легна на хавлията си.
Сбърка, че се обади на Норис Озмънт, но нямаше избор. Сега Озмънт можеше да го свърже с Върно, както бе
успял Тейбър. Малко вероятно беше обаче властите в Мисисипи да потърсят Озмънт, а още по-малко вероятно —
той да им се обади. Защо да си прави труда?
Баник разтри слепоочията си и се постара да диша съвсем бавно, докато парата успокояваше дробовете му.
Човекът, подал жалбата до КСЕ, го беше направил анонимно и си въобразяваше, че нищо няма да влезе в дигитално
досие. Че всяка дума ще остане извън интернет. Човекът, наел Роли Тейбър, който да се представи като Джеф
Дънлап и да издирва стари съдебни досиета, явно бе поискал детективът да не съхранява никаква информация
онлайн. Човекът, изпратил двете анонимни писма, беше предприел всичко възможно да заличи следите си. Този
човек знаеше за Айлийн Никълбъри.
Ставаше дума за едно и също лице. Друго обяснение нямаше. Съвпаденията бяха твърде много. Баник трябваше
да открие въпросното лице на всяка цена.
И какво щеше да направи добрият съдия, като го намереше? Със сигурност щеше да го убие, нямаше да му е
трудно. Но не беше ли закъснял? Имаха ли Лейси Столц и КСЕ достатъчно уличаващи доказателства, за да се
обърнат към полицията? Каза си, че отговорът вероятно е „не“, и си повярва. Лесно е да отправиш обвинение, но
издаването на присъда щеше да е невъзможно. Баник беше водил процеси за убийство, проучвал беше
криминалистични експертизи и беше по-вещ в тази област от специалистите. И най-важното, беше наясно колко
много неоспорими доказателства са нужни за осъдителна присъда. Много повече, отколкото което и да е
нископлатено ченге бе способно да открие, тръгвайки по неговата смъртоносна следа.
В списъка му имаше дванайсет-тринайсет души. Беше ликвидирал десет. Оставаха още двама-трима. Дънуди не
се броеше, защото не фигурираше в списъка. Беше се появил в неподходящ момент и беше единствената жертва, за
която съжаляваше. Дънуди не заслужаваше да умре за разлика от другите. Но колкото и да се тормозеше, вече нищо
не можеше да направи.
А сега се задаваха още по-сериозни проблеми.
Един убиец винаги се озърта през рамо и Баник от години очакваше часа за разплата. Всъщност беше имал
толкова много време да мисли за това, че бе предвидил няколко възможни реакции. Едната беше просто да замине,
да изчезне, за да избегне унижението от ареста и съдебния процес. Имаше много пари, а светът бе широк. Беше
пътувал къде ли не, посетил бе няколко места, където лесно можеше да скрие следите си и никой никога да не го
намери. Предпочиташе държавите, с които Съединените щати нямаха споразумение за екстрадиция.
Другата стратегия беше да остане и да се бори. Да заяви, че е невинен и дори обект на неправомерно
преследване, да се заобиколи с адвокати и да се яви на голям съдебен процес. Знаеше точно кого ще наеме да го
защитава. Никое жури нямаше да го осъди, защото нито едно полицейско управление нямаше доказателства срещу
него. Той твърдо вярваше, че по същата причина няма да се намери прокурор, който да му отправи обвинения. В
Америка нямаше съдия, когото са съдили за убийство — случеше ли се това, щеше да последва огромен медиен
цирк. Дори най-амбициозният прокурор щеше да се отдръпне, ужасен от вероятността да изгуби пред такава
публика.
Кое от убийствата му можеше да бъде най-лесно доказано в съда? Ето това беше главният въпрос, който той
обмисляше почти ежедневно. Високомерно смяташе, че благодарение на бляскавия му ум и ловкост нито едно
негово убийство няма да стигне по-далече от фазата на обвинението. Най-привлекателната възможност беше да
остане и да се бори.
Тогава щеше да има шанс да довърши списъка си.
Последната възможна стратегия беше най-лесно осъществима: можеше просто да приключи със себе си и да
отнесе престъпленията си в гроба.
Съдия Баник си позволяваше по едно мартини в петък следобед, обикновено със свой колега съдия, и имаше
няколко любими бара. Един от тях се намираше в клуб на брега на океана с хубава гледка към Залива. Този петък
обаче той нямаше настроение да се вижда с никого, но имаше нужда от мартинито си. Приготви си го в задната стая
и го изпи в Трезора, като си зададе очевидния въпрос: „Кой е този човек?“.
Ченге нямаше да си прави труда да изпраща анонимна поща. Защо да си губи времето? Защо да алармира
заподозрения? Защо да играе игрички? Пък и ченгетата всъщност не търсеха никого. Беше проникнал във всички
полицейски управления и знаеше, че отдавна не се работи по тези случаи. Шерифът в Билокси и инспектор
Нейпиър продължаваха да разследват, но само защото убитите бяха двама, единият от които — местен. Усилията им
оставаха безплодни и шест месеца по-късно следваха същия модел като всички останали.
Частните детективи струваха твърде скъпо. Много часове и усилия бяха нужни, за да се свърже убийството на
Айлийн през 1998 г. в Северна Каролина с това на Пери Кронк през 2012-а, а после и с убийствата на Върно и
Дънуди в Билокси миналата есен. Никой не можеше да си позволи подобен проект. Той познаваше добре жертвите
си и техните семейства. Пери Кронк беше най-заможният от всички, но вдовицата му беше болнава и едва ли бе
склонна да похарчи цяло състояние, за да се опита да издири убиеца му. Двамата му синове бяха немного успешни
бизнесмени в Маями.
Баник се приближи към ъгъла и отметна килима. Отключи сейф, скрит в пода, и извади от него флашка. Пъхна
я в компютъра, натисна няколко клавиша и след броени секунди се появи файл с име „Кронк“. Тъй като сам беше
проучил и написал всичко във файла, той знаеше съдържанието наизуст, но непрекъснатото връщане към миналото
беше неизменна част от живота му. Постоянната бдителност беше важна точно колкото прецизното планиране.
Завещанието на Кронк беше легализирано в окръг Мънро, Флорида, четири месеца след убийството му. По-
големият му син Роджър беше посочен като изпълнител и съдът го назначи за такъв. Описите на имуществото бяха
подадени навреме. Нямаше ипотеки, нямаше дългове, само таксите по кредитните карти. В момента на смъртта на
Кронк той и съпругата му притежаваха съвместно къщата си, оценена на 800 хиляди долара, две вили по 200 хиляди,
които отдаваха под наем, акции на стойност 2,6 милиона, банкова сметка с по-висока лихва, в която имаше 340
хиляди, и други сметки на обща стойност 90 хиляди. Заедно с колите, лодката и по-дребни активи състоянието му
възлизаше на 4,4 милиона долара.
Проникването в имейла на съдията по легализирането на завещанието беше лесно благодарение на „Маготс“ и
на факта, че Баник познаваше цялата съдебна система на Флорида. Рейф също шпионираше госпожа Кронк и
нейните финанси като вдовица. Наблюдаваше банковите й данни и узна, че тя осребрява чек от социалните на
стойност 2000 долара месечно, чек за пенсията си от правна кантора на стойност 4500 долара месечно и 3800
долара от пенсионния план 401 (к).
В крайна сметка се оказа, че вдовицата разполага с доста пари, но нямаше данни да пише чекове за големи
суми на частни детективи. Освен това не изпращаше много имейли, но имаше кореспонденция между нея и двамата
й синове. Тя обмисляше дали да не продаде къщата и да се премести в скъпо селище за пенсионери. Имейлите
между синовете й издаваха обичайните тревоги, че майка им харчи нашироко и ще им прецака наследството.
Никой не споменаваше за заделянето на време и пари, за да търсят убиеца. Баник се убеди, че „въпросното
лице“ не го преследва от името на семейство Кронк.
В другия край на икономическата стълбица беше Лани Върно. Той нямаше наследство, нито завещание. Не
беше оставил никакви имоти и спестявания, нямаше деца, нямаше близки роднини, никаква информация за хакване,
нищо освен една приятелка, която ту идваше, ту си отиваше и която беше спала с кого ли не. Върно беше последният
човек в списъка, заради когото някой щеше да наеме детектив.
Баник отвори друг файл с име: „Айлийн Никълбъри“.
Съмняваше се, че нейните роднини ще предприемат такава стъпка. Тя беше умряла преди шестнайсет години,
не беше оставила завещание и имаше много малко активи. Майка й беше привикана да се яви в съда, за да бъде
изпълнител на наследството й. Апартаментът и колата й бяха заложени и продадени, за да бъдат изплатени заемите
й и дължимите суми по кредитните карти. След като всички кредитори бяха удовлетворени, нейните родители,
които бяха разведени, и двамата й братя си бяха разделили около 4000 долара.
Интересното бе, че баща й нае адвокат, за да проучи обвинението за причиняване на смърт по непредпазливост
срещу собственика на комплекса, където беше убита. Рейф наблюдава имейлите около година, докато се точеше
делото. Баник беше заинтригуван, че адвокати, а не ченгета душат около убийството. Полицията беше озадачена още
от самото начало, адвокатите също и разследването стигна до задънена улица. С изключение на едно момче за
всичко — без криминално досие и със солидно алиби — друг заподозрян не бе имало. Поредното перфектно
убийство.
Последният, споменат от „въпросното лице“, беше Майк Дънуди. Баник влезе в неговото досие, абсолютно
уверен, че семейството му не е наемало частни детективи. Убийството беше едва отпреди пет месеца, а шериф Блек
и инспектор Нейпиър правеха и говореха каквото трябва, за да убедят обществеността, че напредват. Семейството
предпочиташе да скърби в уединение и да се довери на властите.
В завещанието си Дънуди оставяше всичко на жена си и я определяше за негов изпълнител. Пет месеца по-
късно тя още не го беше легализирала. Според банковите й сметки — лични и служебни — дейността на фирмата
беше като на повечето строителни предприемачи на жилищни сгради: добрите години се редуваха с лоши. Като цяло
дейността му беше успешна, но не беше забогатял. Трудно можеше да повярва човек, че те биха похарчили десетки
хиляди, за да проведат свое собствено разследване.
Значи „въпросното лице“ не беше нито ченге, нито частен детектив. Явно беше обаче, че използва хора като
Роли Тейбър, за да душат. Кой би наел детектив от Мобил?
Някой, който търси история — репортер, писател на свободна практика, — не би имал търпението толкова
дълго да осъществява подобен проект. Мотивът на тези хора бяха парите, а кой би могъл да чака десетилетия, за да
му бъде платено?
Той си забърка още едно мартини, отнесе го в предната стая и седна на канапето, без да пали лампите.
Отпиваше бавно и усещаше как джинът постепенно въздейства на размътения му мозък. Болката утихна за кратко.
Беше му дошло до гуша от това място, но тук се чувстваше в безопасност. Никой не можеше да го види. Никой на
света не знаеше къде е. Като човек, дебнал жертвите си толкова дълго, той се ужасяваше, че сега някой дебне него.
Неговите жертви не бяха подозирали, че са следени, докато той знаеше страшната истина, че някой го е погнал.
Беше изгубил представа за времето, а телефонът му беше в Трезора. Изтегна се на канапето и потъна в дълбок
сън.
Докато Баник спеше, Рейф започна да тършува из безредната и разпокъсана мрежа на „Атлас Файндърс“ —
известна иначе като малкия офис на частния детектив Роли Тейбър. Проникна в компютъра на Сузи, секретарката
на половин ден, и намери няколко снимки. На една от тях тя беше с шефа си, господин Тейбър.
Няколко часа по-късно Баник видя усмихнатото лице на Роли и лесно го сравни с кадъра от охранителната
камера на Норис Озмънт, както и със снимката от фалшивата шофьорска книжка на Дънлап. Потвърди вече
известната му самоличност: Роли Тейбър, посредствен частен детектив в Мобил, нает от някого да души мръсното
пране на Баник.
Рейф обаче не намери никакви други следи, водещи към „Атлас“. Щеше да се наложи да проникне в телефона
на Тейбър — задача, за която Баник не беше съвсем готов. След усърдно проучване и много практика той беше
станал опитен хакер, но смартфоните бяха друга история. Още се учеше, но беше далече от съвършенството.
Когато най-сетне излезе от бункера си в събота сутринта, няколко минути преди шест, навън беше тъмно.
Денонощният фитнес беше опустял, паркингът също. Той нямаше търпение да се прибере у дома, затова побърза да
потегли — беше единствената кола на пътя. Зави по улицата и се улови, че хвърля поглед към огледалото, но после
едва не се засмя на този абсурд.
Двайсет минути по-късно мина през портата на своя затворен и добре охраняван жилищен комплекс в Кълман и
паркира пред гаража си, докато слънцето надничаше между облаците от изток. Угаси двигателя, взе смартфона си,
изключи алармената система и провери охранителните камери и последните записи. След като се увери, че всичко е
наред, най-сетне слезе от колата и влезе вътре, светна лампите и си приготви кафе. Вперил поглед в кафеварката,
той се опита да разкъса паяжините от мартинитата. Наля си чаша и бавно прекоси кабинета си на път към входната
врата. Отвори я, излезе на верандата, огледа улицата в двете посоки и бръкна в малката пощенска кутия до вратата.
Още един обикновен бял плик без адрес на подателя.
Съвсем невинно си изглежда туй аквапаркче край морето — булдозер, огън и строеж, жълтици във
гърнето.
На тъмно — скрити договорки, на светло — ангел сред светците, ала на своите партньори ти дърпаше
конците.
Но будната свободна преса разкрива долните лъжи, мошениците уволнява и в ред съдиите държи.
Ех, старият те победи, направи те на пух и прах.
Ти мен преследва и ликува, когато аз умрях.
24
Мързеливата съботна сутрин на Лейси бе нарушена на два пъти, преди да се добере до кафеварката. Първото
обаждане я събуди в 8:03 ч. Непознат номер, вероятно спам. С други думи, не вдигай. Нещо обаче я подтикна да го
направи, а ако се окажеше автоматично обаждане, можеше просто да затвори както винаги.
— Добро утро, Лейси — поздрави я тихо Джери.
— Добро утро. Какво има?
— Просто си мислех за теб. Напоследък често ми се случва. Как си, какво правиш?
— Спях, но ти ме събуди. Събота е, почивен ден, днес не съм на работа. Мисля, че вече ти обясних.
— Извинявай — каза Джери с тон, който издаваше всичко друго, но не и разкаяние. — Защо трябва да е по
работа? Не може ли просто да си поговорим като приятелки?
— Не може, защото не сме приятелки, поне засега. Запознахме се преди около месец. Някой ден може и да се
сприятелим, след като свършим работата, която ни събра, но още не.
— Разбирам.
— Каквато и да е причината за обаждането ти, със сигурност не е приятелските ти чувства.
— Така е. Много съжалявам, че те притеснявам.
— Събота сутрин е, Джери. Наистина спях.
— Ясно. Виж, сега затварям, но нека първо да кажа каквото исках. Може ли?
— Казвай.
— Твърде вероятно е Баник да знае за жалбата и за това, че ти се ровиш в миналото му. Не мога да го докажа, но
започвам да си мисля, че той притежава някаква свръхсила, екстрасензорни способности, нещо такова. Не знам. Но
със сигурност е изключително умен и съобразителен. Е, може би съм малко параноична, но живея с него от много
отдавна и смея да твърдя, че е навсякъде. Внимавай, Лейси. Ако знае, че си по следите му, от него може да се очаква
всичко.
— Мислила съм по въпроса.
— Добре. Дочуване.
Джери затвори и Лейси веднага се почувства зле, че се е държала толкова рязко. Горката жена беше развалина,
и то от много години, затова самата тя трябваше да прояви повече търпение.
Само че беше твърде рано в събота сутрин.
Искаше да поспи още и затвори очи, но кучето заскимтя. Колко хубаво би било Али да е до нея. А ето че лежеше
сама, вече съвсем будна, и мислеше за Джери Кросби и тъжния й живот.
Когато брат й звънна десет минути след Джери, Лейси почувства, че плановете й за безгрижен ден ще се
провалят. Гънтър й съобщи, че има нов самолет и иска да се изфука с него. И понеже времето било идеално, го
обзело желание да долети при сестричката си и да я заведе на обяд.
— На пистата съм и в момента излитам, ще кацна в Талахаси след осемдесет и четири минути. Чакай ме на
летището.
Толкова типично за Гънтър. Светът се въртеше около него и всички други бяха просто статисти. Лейси нахрани
кучето и го пусна навън, навлече някакви джинси, изми си зъбите и потегли към летището. Ленивата й събота отиде
по дяволите. Всъщност не беше изненадана. Нищо, свързано с брат й, не я изненадваше. Той беше запален пилот,
който сменяше самолетите си почти със същата бързина, с която купуваше и продаваше спортните си коли. И с
жените постъпваше по същия начин, както и с банкерите и инвеститорите си. Когато строителният бизнес беше във
възход, той пилееше пари, а когато замреше, вземаше заеми, докато вече не беше възможно. Дори когато неговите
търговски центрове и жилищни комплекси се продаваха добре, Гънтър сякаш неизменно беше на ръба на финансова
катастрофа. И понеже раздуваше нещата или си ги измисляше, Лейси беше загубила представа колко пъти е обявявал
фалит. Като че ли три. Имаше два развода. Веднъж се размина на косъм с обвинителен акт.
Въпреки проблемите обаче Гънтър си спеше дълбоко всяка нощ и подхващаше всеки нов ден с въодушевление и
самоувереност. Неговата жажда за живот беше заразителна и ако се окажеше в настроение да лети, нищо не можеше
да го спре, независимо какви планове си е направила Лейси.
Докато стоеше на частния терминал, отпивайки от блудкаво кафе, и наблюдаваше как малките самолети кацат
и излитат, тя хем се боеше от срещата, хем я чакаше с нетърпение. И двамата им родители бяха починали, затова те
се нуждаеха един от друг. Не бяха семейни, нямаха деца и явно щяха да бъдат последното поколение от фамилията.
Труди, сестрата на майка им, се вживяваше в ролята на матриарх, но Лейси и Гънтър бяха единни в съпротивата си.
Тя се боеше от срещата, защото Гънтър винаги налагаше своето мнение. След катастрофата непрекъснато й се
месеше — за съдебното дело, за адвоката й, за правната стратегия. Според него Лейси само си губеше времето в
КСЕ. Не харесваше особено и Али Пачеко, въпреки че, това беше реакция на нейната критичност към приятелките
му. Гънтър смяташе, че Талахаси е много провинциален град и тя трябва да се премести в Атланта. Не одобряваше
колата й и тъй нататък.
А ето го и него на лъскавата му играчка — скочи от крилото без никакъв багаж, плейбой, решил да направи
едно кръгче със самолета си и да се почерпи с вкусен обяд. Прегърнаха се и излязоха от терминала.
Още щом си сложи колана, Гънтър попита:
— Защо още караш тая бричка?
— Виж, Гънтър, много се радвам да те видя, както винаги. Но последното, което ми се слуша днес, е порой от
обиди за живота ми. Включително за колата. Ясно?
— Ох, мила, май си станала накриво.
— Вярно е.
— Видя ли самолета ми? Красота, а?
— Видях го. Чудесен е.
— Купих го миналия месец от един човек, чиято жена го спипала, че й изневерява. Тъжна работа.
Гънтър обаче изобщо не беше тъжен.
— Какъв е? — попита тя, но само защото така беше редно.
— Соката ТВМ 700, турбовитлов с всички екстри. Представи си ферари, но с криле. Четиристотин и осемдесет
километра в час. Страхотна сделка.
За Гънтър „страхотна сделка“ означаваше, че е убедил поредния банкер да му отпусне заем.
— Звучи вълнуващо. Но ми изглежда много малък.
— Има място за четирима пътници. Искаш ли да те повозя?
— Нали щяхме да ходим на обяд?
Лейси вече два пъти беше летяла в самолет, пилотиран от брат й, и й беше предостатъчно. Той беше сериозен
пилот, който не рискуваше и не правеше глупости, но си беше Гънтър.
— Така — каза той и внезапно си погледна телефона. Прибра го и попита: — Как е Али? Още ли си с него?
— Да, нещата са супер. А твоето ново завоевание?
— Кое точно? Виж, според мен е време този човек или да направи сериозната крачка, или да продължиш
напред. Колко време мина, две години?
— О, говори експертът по браковете, така ли?
Гънтър прихна, а след малко и Лейси. Напушваше я смях дори при мисълта, че той може да я съветва на
романтичния фронт.
— Добре, стига толкова. Говорила ли си скоро с леля Труди? Къде отиваме?
— Вкъщи, за да взема душ. Нямах време по-рано.
— Защо се разтакаваш в такава страхотна сутрин?
— Говорил ли си с Труди? Трябва да й се обадя.
— Не, гледам да я избягвам. Горката. Направо е изгубена без мама. Бяха най-добри приятелки, а сега е като
затворничка при онзи неин съпруг.
— Нищо му няма на Роналд.
— Отвратителен е и ти го знаеш. Двамата не се понасят, но след петдесет години брак явно няма накъде.
— Да сменим темата. Как върни бизнесът напоследък?
— Предпочитам да говорим за Роналд.
— Толкова ли е зле?
— Всъщност не, страхотно върви. Нуждая се от помощник, Лейси, затова искам да дойдеш в Атланта и да
работиш с мен. Ярки светлини, голям град, много повече развлечения. Ще натрупаме цяло състояние, освен това
има десетина страхотни мъже, с които искам да те запозная.
— Не съм сигурна, че ми се излиза с твои приятели.
— Стига де, имай ми доверие. Говоря за хора с пари и с перспектива. Али каква заплата получава във ФБР?
— Не знам и не ме интересува.
— Едва ли е голяма. На държавна работа е.
— Аз също.
— Именно. Можеш да живееш и по-добре. Повечето от тези мъже, за които ти говоря, са милионери със
собствени компании. Имат всичко.
— Да, включително издръжка за бившата съпруга и децата.
Гънтър се засмя и каза:
— Е, някои имат и това.
В този момент телефонът му звънна и той потъна в оживен разговор за някакъв кредит. В събота сутрин?
Брат й продължаваше да говори по телефона, докато тя паркираше пред дома си. Влязоха, Лейси го остави в
хола и се качи горе в спалнята си.
Обядваха на сенчеста тераса в изискан ресторант далече от центъра на града. Лейси бе направила резервацията
за 11:30 ч. най-вече защото все още се надяваше да прекара част от следобеда сама. Терасата засега беше съвсем
празна.
Тя побърза да поиска студен чай за двамата. Ако Гънтър поръчаше обичайната си бутилка вино, целият
следобед щеше да отиде. Тя забеляза с облекчение, че той подмина винения лист и се зае да обсъжда менюто.
Обикновено, когато вечеряха в Талахаси, брат й подмяташе как тук никъде няма хубава храна. И в това отношение
Атланта превъзхождала нейния град. Този път не го направи, а направо избра салата с раци. Лейси си поръча
гриловани скариди.
— Още ядеш колкото едно птиче — каза той, любувайки се на сестра си. — И си в страхотна форма.
— Благодаря, но да не обсъждаме теглото ми надълго и нашироко. Знам какво целиш.
— За двайсет години не си напълняла дори с един килограм.
— Не съм и не смятам сега да го правя. За какво друго искаше да говорим?
— Ама беше станала кожа и кости след катастрофата. За малко да я нарека злополука, но не беше толкова
просто, нали?
Добро въведение към нейното предстоящо съдебно дело. Тя се усмихна и отговори:
— След като ми свалиха гипса и превръзките, тежах петдесет килограма.
— Помня, но се възстанови чудесно. Гордея се с теб, Лейси. Още ли ходиш на терапия?
— За физиотерапията ли питаш или за другата?
— За физиото.
— Да, два пъти седмично, но скоро ще приключа. Вече приех факта, че винаги ще усещам болки тук-там и
известна скованост, но все пак извадих късмет.
Гънтър си сложи малко лимон в чая и я погледна.
— Не мога да го нарека късмет, но се отърва по-леко от Хюго. Горкият човек. Поддържаш ли връзка с вдовицата
му… как се казваше?
— Върна. Да, още сме близки.
— Ползвате един и същ адвокат, нали?
— Да. Сверяваме си часовниците и се подкрепяме взаимно. Никоя от нас не иска процес. Не съм сигурна дали
ще го понеса.
— Изобщо няма да се стигне до съдебната зала. Негодниците ще се съгласят на споразумение.
Гънтър имаше много повече опит с гражданските дела, макар и предимно в областта на нарушените договори и
просрочените заеми. Доколкото бе известно на Лейси, той никога не беше водил дела за телесна повреда.
— Явно нещата са се закучили на фаза доказателства — отбеляза Гънтър в опит да премине към същината на
въпроса.
— Така изглежда. Адвокатът ми ме предупреди, че може да се наложи да дам клетвени показания. Ти сигурно
си го правил.
Гънтър изсумтя отвратено и каза:
— О, да, много е забавно. Гледаш как петима адвокати на отсрещната маса кроят как да те нападнат след всяка
дума, след всяка сричка, за да докопат още от парите ти. Не може ли адвокатът ти да уреди споразумение? Тази
история трябваше да е приключила още преди месеци.
— Сложно е. Да, става дума за солидна сума, но това само привлича още повече гладни адвокати.
— Ясно ми е. Но ти на колко си склонна да се съгласиш, Лейси? На каква сума?
— Не знам. Още не сме на този етап.
— Полагат ти се милиони, скъпа. Тия копелета са те нарочили и умишлено са се блъснали в колата ти. Ти…
— Моля те, всичко това ми е известно, Гънтър, не искам да си го спомням пак.
— Добре, извинявай, аз просто се тревожа за теб. Не съм сигурен, че си избрала подходящ адвокат.
— Вече ти казах, мога и сама да се погрижа за себе си и за адвоката си. Не си губи времето в тревоги.
— Добре, извинявай. Но аз съм ти брат, няма как да не се притеснявам.
Поднесоха им храната и двамата посрещнаха с облекчение прекъсването на разговора. Започнаха да се хранят и
се умълчаха. Той видимо беше погълнат от мисли, но не желаеше да ги изрича на глас.
Лейси се опасяваше най-вече да не би Гънтър да се нуждае от солидна финансова инжекция точно когато тя
сключи извънсъдебно споразумение. Той не би поискал парите направо, като подарък, а би я помолил за спешен
заем. Ако се стигнеше дотам, тя беше решила да му откаже. Знаеше, че брат й има навика да взема нов заем, за да
върне предишен, и че се движи по границата между просперитета и финансовия крах. Нямаше да му позволи да
припари до парите й, когато и ако изобщо ги получеше. Дори отказът й да предизвикаше разрив помежду им. Тя
предпочиташе да запази парите си и да се справи с последиците от грозно скарване, отколкото да му ги даде, той да
ги пропилее и да я изправи пред бъдеще, пълно с празни обещания.
Гънтър изостави въпросите за съдебното дело и продължи да обсъжда любимата си тема: своя най-нов проект.
Канеше се да строи цяло селище с централен площад, административна сграда, църква, училище, езерца, алеи и
задължителното голф игрище. Истинска утопия. Проект за 50 милиона долара съвместно с други инвеститори,
разбира се. Лейси с мъка се престори на заинтригувана.
Терасата започна да се пълни и не след дълго вече отвсякъде ги заобикаляха хора. Гънтър се поколеба дали да
не си поръча чаша вино за десерт, но промени намерението си и избра еспресо. Плати сметката и заяви, че му е
време да се връща на летището. Поредната сделка била на кантар, имали нужда от него в Атланта.
Лейси го прегърна в частния терминал и го изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по пистата. Много
обичаше брат си, но си отдъхна, когато той най-сетне замина.
25
Съдия Баник извади от препълнения си гардероб дизайнерски костюм на „Дзеня“ от светлосив камгарен плат,
бяла риза с френски маншети и тъмносиня вратовръзка. Полюбува се на отражението си в огледалото и реши, че
има много европейски вид. Късно в събота следобед излезе от дома си и отиде в стария квартал „Норт Хилс“ в
Пенсакола. Улиците бяха сенчести, заслонени от короните на стари дъбове, от чиито дебели клони висеше испански
мъх. Много от къщите бяха на по двеста години и бяха устояли на урагани и рецесии. По време на детството си в
Пенсакола Рос и приятелите му минаваха с велосипедите си през „Норт Хилс“ и се възхищаваха на хубавите къщи. И
през ум не му минаваше, че някой ден ще бъде добре дошъл в квартала.
Зави по застланата с обли камъни алея на красиво консервирана викторианска къща и паркира джипа си до
лъскав мерцедес седан. Заобиколи към задния двор и почука на вратата. Мелба, старата домашна помощница на
Хелън, го поздрави с обичайната си сърдечна усмивка и го осведоми, че госпожата се облича. Попита го иска ли
нещо за пиене. Баник помоли за джинджифилова бира и се настани на любимото си място в билярдната.
Хелън беше вдовица и нещо като негова приятелка, макар че той нямаше никакъв интерес към романтичната
страна на нещата. Тя също. Третият или четвъртият й съпруг беше починал от старост и я беше направил богата, а тя
предпочиташе да си запази парите. Допускаше, че на нейната възраст всички евентуални партньори ще се стремят
към състоянието й. Затова връзката им беше просто удобство, нищо друго. На нея й беше приятно да има кавалер в
града, още повече — адвокат, красив и по-млад от нея. А той пък я харесваше, защото беше остроумна, скандална и
не го заплашваше с нищо.
Хелън твърдеше, че е на шейсет и четири, но едва ли. Дългогодишните агресивни пластични операции бяха
позагладили някои бръчки, бяха заоблили брадичката й и повдигнали клепачите й, но Баник подозираше, че тя е
най-малко на седемдесет. Неговият харем, както го наричаше мислено, включваше няколко жени, най-младата от
които бе на четиресет и една. Изискването беше да са богати и блажено необвързани. Той не си търсеше съпруга и
през годините беше зарязал няколко приятелки, които намекваха за брак.
Мелба му донесе питието и го остави в тихата стая. Вечерята беше в 19:30 ч., невъзможно бе да пристигнат
навреме. Като съдия, той държеше на точността, но спрямо Хелън проявяваше търпение. Затова я чакаше,
наслаждавайки се на хубавата леко поизтрита кожена мебел, персийските килими, дървената ламперия по стените,
дъбовите лавици, натежали от стари книги, великолепния полилей от друг век. Къщата на четири нива заемаше
площ от 930 квадратни метра, но Хелън и Мелба използваха незначителна част от нея.
Той затвори очи и изрецитира последното стихотворение, което беше получил. Авторът вече го свързваше с
Дани Кливланд, бившия журналист от „Леджър“. Беше се отървал от него през 2009-а, само преди пет години. И от
Айлийн Никълбъри преди това. И от Пери Кронк през 2012-а, после от Върно и Дънуди преди по-малко от година.
Имаше чувството, че жертвите му изпълзяват от гробовете и тръгват да го преследват като армия от зомбита.
Живееше в непрекъснат шок, мислите му бяха хаос от неистови проблясъци, разиграваше шеметно стратегии, които
се променяха през час.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх, после бръкна в джоба си, извади хапче ксанакс и го преглътна с бирата.
Прекаляваше с хапчетата. Те трябваше да успокоят тревогите му и да го отпуснат, но вече не му действаха.
Възможно ли беше да изгуби своята висока и привилегирована позиция в живота? Предстоеше ли да бъде
разобличен? Миналото, което се беше постарал да прикрие по блестящ начин, започваше да го преследва.
Настоящето му и общественото му положение бяха изложени на риск. А бъдещето изглеждаше твърде ужасно, за да
се замисля над него.
— Здравей, скъпи — поздрави го Хелън и влезе в стаята.
Баник скочи на крака, разпери ръце за любезна прегръдка и я удостои с въздушни целувки.
— Изглеждаш прекрасно – увери я той.
— Благодаря ти, скъпи — отвърна тя и сведе поглед към червената си рокля без ръкави. — Харесва ли ти моят
„Шанел“?
— Ослепителна си.
— Благодаря ти, скъпи.
Беше родена в малко градче в Джорджия и се смяташе за истинска южняшка красавица. Затова говореше с
провлачен акцент. Приведе се по-близо към него и каза:
— Изглеждаш ми изморен, господин съдия. Имаш тъмни кръгове под очите. Пак ли те мъчи безсъние?
Никога досега не го беше мъчило безсъние, но той отговори:
— Като че ли да. Графикът ми в съда е страшно натоварен.
Което беше вежлив начин да й каже: „Хелън, забелязвам, че старческата ти фигура е понаедряла. И ти не си
толкова стройна, колкото си мислиш“.
Хубавото качество на Хелън, на което той страшно се възхищаваше, бе, че тя никога не се отказваше. Постоянно
беше на някаква диета, спортуваше и се потеше, купуваше си дрехи по последна мода, проучваше най-новата
хирургична интервенция, купуваше си най-скъпите гримове и ги използваше с размах. Твърдеше, че очаква
идеалната женска виагра, за да се поизпоти в леглото като тийнейджърка. И двамата се бяха позасмели на тези
думи, защото сексът беше тема, която избягваха.
Тя толкова се стараеше да изглежда добре, че той не можеше да каже нищо, което да смачка нейното грамадно
его. Сведе поглед към краката й, неизменно интригуващи, и се усмихна на обувките й с леопардова шарка.
— Обувките ти са много секси. Като на шантонерка — заяви той през смях. — „Джими Чу“ ли са?
— Винаги, скъпи.
Сбогуваха се с Мелба и излязоха от къщата. Както обикновено, щяха да отидат с нейния мерцедес, защото
Хелън, която беше завършен сноб, нямаше да се унижи да пристигне в кънтри клуба с форд. Баник й отвори
кавалерски предната дясна врата, после седна зад волана. Вече беше 19:40 ч., а до кънтри клуба се стигаше за
петнайсет минути. Побъбриха си за натоварената му седмица, за нейните внуци в Орландо — бяха с адски много
проблеми, каквито създават само многото пари — и след като пътуваха в натовареното движение десетина минути,
тя каза:
— Струва ми се, че си някъде другаде, господин съдия. Какво има?
— Абсолютно нищо. Просто очаквам с нетърпение превъзходната вечеря: гумено пиле и студен грах.
— Кухнята не е чак толкова зле. Просто не успяваме да задържим нито един добър готвач.
И двамата членуваха в клуба и знаеха истината. Всеки шеф готвач работеше около шест месеца, след това го
уволняваха, защото никой не успяваше да удовлетвори претенциозните изисквания на членовете на висшето
общество, които си въобразяваха, че разбират от хубава храна и вино.
Кънтри клуб „Ескамбия“ беше на сто години и имаше петстотин членове, а списъкът на желаещите да бъдат
приети наброяваше още сто имена. Това беше най-престижният кънтри клуб в Пенсакола, в който искаше да членува
всяко заможно семейство. Амбициозните кариеристи също. Намираше се в малък залив, а главният му салон беше
над водата. В няколко посоки се разпростираха безукорно окосени части на голф игрището. Цялото място — от
виещата се сенчеста алея до двестата акра съвършена зеленина — миришеше на стари пари и отбрано общество.
Входът се намираше под широк портик, където членовете на клуба пристигаха с германски коли и биваха
посрещани от портиери със смокинги. Липсваше само червен килим. Хелън обичаше да казва: „Добър вечер,
Хърбърт“, докато той й отваряше вратата, поемаше ръката й и я извеждаше от колата, както правеше от години. След
като се откъсна от стария Хърбърт, тя хвана под ръка съдия Баник и пристъпи във великолепното фоайе, където
обикаляха сервитьори с шампанско на сребърни подноси. Хелън буквално нападна един от тях, за да се сдобие с
питие, и то не първото за деня. Съдията си взе чаша газирана минерална вода. Предстоеше му дълга вечер и още по-
дълга неделя.
Не след дълго се изгубиха в тълпата от елегантни светски личности: мъжете бяха облечени със задължителните
костюми, а жените — с най-различни дизайнерски тоалети. По-възрастните дами предпочитаха прилепнали дрехи,
дълбоки деколтета и рокли без ръкави, като че ли бяха твърдо решени да изложат на показ колкото се може повече
застаряваща плът, за да докажат, че още са способни да възбуждат. По-младите, които бяха малцинство, явно бяха
доволни от фигурите си и не смятаха за нужно да ги подчертават. Всички говореха и се смееха един през друг,
докато бавно се придвижваха по дебелия килим в широкия коридор между големите портрети по стените. В
банкетната зала обикаляха между големите кръгли маси, докато намерят местата си. Тази вечер нямаше да има
водещ, нямаше подиум, нямаше специални маси за главните спонсори. В другия край на залата оркестърът се
разсвирваше зад дансинга.
Съдията и Хелън се настаниха на маса с четири други двойки, до една семейни, но всъщност никой не
отдаваше значение на този факт. Лекар, архитект, търговец на чакъл и техните съпруги. И още един мъж, най-
възрастният на масата, който вечеряше в клуба всяка вечер заедно със съпругата си и за когото се говореше, че има
повече пари от всички останали, взети заедно. Виното се лееше, водеха се шумни разговори.
Съдия Баник се застави да се смее и да говори на висок глас за маловажни неща. Понякога обаче усещаше
бремето на бъдещето, несигурността, която му носеше очакването на пощата в понеделник, страха да не бъде
разкрит и за кратко потъваше в размисъл. Не можеше да плъзне поглед из залата, да огледа приятелите, видните
личности и хората, които уважаваше, без да се запита какво ли ще си кажат, като научат.
Той, издокаран с „Дзеня“ и сред обществото на богатите, беше уважаван съдия, на когото се възхищаваха, освен
това, поне според собственото му мнение, беше най-блестящият убиец в американската история. Беше проучил най-
известните — до един бяха обикновени главорези. Някои пълни невежи.
Нареди си да прогони тези мисли и се постара да отговори на въпрос за нефтен разлив в Залива. Част от нефта
бавно се придвижваше към Пенсакола и хората се тревожеха. Баник потвърди, че се очакват сериозни съдебни
спорове в бъдеще. Знаете какви са адвокатите на ищците, поясни той, ще започнат дела в мига, в който петното се
появи пред погледа им, може би дори още по-рано. Новината беше от първа страница и известно време всички на
масата го разпитваха кой кого може да съди. После темата замря – жените изгубиха интерес и се отдадоха на
собствените си незначителни разговори, докато им поднасяха вечерята.
Сервитьорите бяха добре обучени и действаха сръчно, доливаха вино на всички, най-вече на Хелън. Както
обикновено, тя пиеше шардоне и ставаше все по-гръмогласна. В 22 ч. вече беше пияна и щеше да се наложи Баник за
пореден път да я замъкне до спалнята й с помощта на Мелба.
Той предпочиташе да мълчи и да слуша какво си говорят другите. Огледа залата, усмихна се и кимна да
поздрави неколцина приятели. Хората бяха настроени празнично, всички бяха облечени с красиви дрехи.
Прическите на жените бяха перфектни. Онези от тях, които бяха прехвърлили четиресет, имаха еднакви носове и
брадички благодарение на намесата на доктор Рангъл, най-търсения пластичен хирург в тази част на Флорида. Той
седеше през две маси от тях с втората си съпруга — привлекателна блондинка на неопределена възраст, макар да се
говореше, че е на трийсет и няколко. Когато не режеше жените със скалпел, Рангъл спеше с тях — те го намираха за
неустоим, а сексуалните му подвизи бяха неизчерпаем източник на сочни клюки в града.
Баник го ненавиждаше, както го ненавиждаха и много съпрузи, но освен това тайно му завиждаше за либидото.
И за сегашната му съпруга.
В залата имаше двама души, които му се искаше да убие.
Рангъл беше вторият. Първият беше банкер, който му отказа кредит, когато беше на трийсет и се опитваше да
купи първата си офис сграда. Този тип му отговори, че банковата му сметка е твърде тънка и че няма големи
шансове да печели добре с неговата професия. В града вече било пълно с посредствени юристи, а повечето
изгладнели адвокатчета около Съдебната палата едва смогвали да си плащат сметките. Типичен банкер —
въобразяваше си, че знае всичко. Баник купи друга сграда, напълни я с наематели, после още една. Адвокатската му
практика процъфтяваше и той стана член на кънтри клуба, където не обръщаше никакво внимание на банкера. По
времето, когато го избраха за съдия на трийсет и девет години, банкерът получи удар и се пенсионира.
Сега седеше на маса в ъгъла, сбръчкан старец, способен единствено да ломоти на жена си. Представляваше
печална гледка и заслужаваше състрадание, но Баник не познаваше това чувство. Би било прекалено рисковано да го
убие, както него, така и Рангъл. Местно престъпление в малко градче. А и прегрешенията на двамата бяха дребни в
сравнение с тези на хората в списъка. Никога не бе обмислял сериозно да ги включи в него.
Към края на вечерята оркестърът засвири по-тихо, предимно хитове на „Мотаун“, които всички харесваха.
Няколко нетърпеливи двойки излязоха на дансинга по време на десерта. Хелън обичаше да танцува, а Баник не й
отстъпваше. Пропуснаха тортата и се разкършиха на няколко парчета на Стиви Уондър и Смоуки Робинсън. След
малко гърлото на Хелън пресъхна, имаше нужда от питие. Той я остави на масата при приятелките й и излезе на
двора, където мъжете пушеха пури и пиеха уиски.
Баник се зарадва, като видя Мак Макгрегър, застанал сам встрани от групата с чаша в едната ръка и телефон в
другата. След десет години на съдийското място познаваше всеки адвокат между Пенсакола и Джаксънвил, както и
много други, а Мак открай време беше сред любимците му. Двамата бяха назначени в местни кантори почти по едно
и също време, после се бяха отделили и бяха започнали самостоятелна кариера. Мак обичаше съдебната зала, бързо
се ошлайфа и стана много търсен защитник. Беше сред малцината в областта, способни да се захванат с едно дело от
самото начало — нанасяне на телесна повреда или причиняване на смърт — и да го доведат до присъда. Мак беше
класически адвокат, а не събирач на ищци за колективни искове. Занимаваше се и с наказателни процеси. Баник
познаваше работата му, но не си позволяваше да допуска, че някой ден ще има нужда от неговите услуги.
През последните три дни обаче се улавяше, че много често мисли за него. Ако небето се сгромолясаше, а Баник
все още вярваше, че може и да му се размине, Мак щеше да бъде първият човек, когото да потърси.
— Добър вечер, господин съдия — поздрави Мак, докато прибираше телефона си. — Да не си изгуби
момичето?
— Оставих я за малко. А твоята дама?
— Нова е, голяма кукла. Секретарката ми ме уреди.
Мак беше разведен от десетина години и беше известно, че се оглежда за нова жена.
— Страхотно изглежда.
— Но нищо повече, повярвай ми.
— Това не е ли достатъчно?
— Засега да. Кой адвокат ще поеме делото за убийствата във Форт Уолтън?
— Още не знам. Съдия Уотсън ще реши. Искаш ли го?
— Може би.
Преди месец двама рокери от Аризона се бяха сбили в долнопробно заведение край Форт Уолтън. Юмручният
бой прераснал в размахване на ножове и пистолети, а когато престанали да трошат стъкла, се оказало, че има трима
загинали. Рокерите успели да избягат, но накрая ги заловили близо до Панама Сити.
Тъй като всеки човек, обвинен в сериозно престъпление, имаше право на добър адвокат, Мак и партньорът му
всяка година се нагърбваха рrо bопо с поне едно дело за убийство. Така прекарваха дълго време в съдебната зала и
не губеха връзка със закона. Освен това разнообразяваха ежедневната си практика. Мак обичаше жестоките, често
зловещи подробности при такива процеси. Харесваше му да се навърта в ареста, интересно му беше да опознава
хора, способни да извършат убийство.
— Случаят май е точно за теб.
— Хубаво, защото животът стана скучен.
Е, Мак, скоро това може да се промени и за двама ни, помисли си Баник.
— Ако го поемеш рrо bопо, мога да уредя нещата.
— Дай да видя как ще реагират в кантората. Ще ти звънна в понеделник. Не става дума за предумишлено
убийство, нали?
— Не. Със сигурност не е било предумишлено. Струва ми се, че двама идиоти просто са се напили и са се
сбили. Включваш ли се в делата около нефтения разлив?
— Ще си вземем своето — засмя се Мак. — В момента половината адвокатска колегия обикаля с яхти Залива и
търси нефтения разлив. Големи пари ще падат.
— И ще е поредната екологична катастрофа.
Убиха още малко време в приказки за свои общи познати и за съдебни дела, в които са участвали. Мак извади
кожен калъф за пури и му предложи една „Кохиба“. И двамата запалиха и си наляха малко уиски. Зарязаха
професионалните разговори и се върнаха към по-приятната тема за младите жени. После съдия Баник се сети, че
Хелън сигурно го търси. Той се сбогува с Мак, надявайки се да не се наложи да се срещат скоро.
26
Изпращането на дамата му до дома й беше трудно както винаги. Макар да беше боса, Хелън се препъваше и
олюляваше, докато вървяха по тухлената пътека в задния й двор.
— Влез за едно питие — промърмори задъхано тя.
— Не, Хелън, отдавна трябваше да сме в леглата. Пък и главата ми ще се пръсне.
— Страхотен оркестър, нали? Прелестна вечер беше!
Мелба ги чакаше на вратата. Баник й връчи обувките на високи токчета, после й предаде и самата Хелън.
— Стана късно, скъпа, ще ти звънна утре сутрин.
— Само по едно!
Баник поклати глава и бързо закрачи към джипа си. Подкара към търговския център и паркира до останалите
коли пред киното. Тръгна към своя офис, премина през скенера, изключи алармата и побърза да свали костюма и
вратовръзката си. Половин час след раздялата с Хелън той пиеше еспресо и отново потъна в тъмната мрежа, за да
проследи най-новите приключения на Рейф.
Бдителността му отнемаше много време и обикновено не беше продуктивна. Въпреки това с помощта на
„Маготс“ продължаваше да наблюдава полицейските досиета по всичките си случаи. Засега нито едно управление
не беше успяло да защити ефикасно данните и мрежата си. В някои проникваше по-лесно, отколкото в други, но
нито едно не го затрудни особено. Продължаваше да недоумява как е възможно повечето окръжни и градски
институции да имат толкова слаба защита. Деветдесет процента от пробивите можеха да бъдат предотвратени със
скромни усилия. Обичайните пароли бяха „администратор“ и „офис“.
По-досадната работа беше проследяването на близките на жертвите. Бяха десет семейства, които той беше
съсипал. Майки и бащи, съпрузи и съпруги, деца, братя и сестри, лели и чичовци. Не му беше жал за тях. Искаше
просто да стоят настрана.
Човекът по следите му не беше ченге, нито частен детектив, нито автор на кримки по действителни случаи,
който търсеше тръпката. Този човек беше роднина на жертва, спотайвал се в сенките дълги години. Беше го
наблюдавал, събирал информация, проследявал.
Реалността беше нова и блестящият ум на Баник щеше да се справи с нея. Щеше да намери това лице и да
сложи край на писмата. Глупавите стихотворения щяха да престанат.
Беше изключил семействата на Айлийн Никълбъри, Пери Кронк, Лани Върно и Майк Дънуди. Върна се в
началото, към най-удовлетворителния си успех. Отвори файла на Тад Лийуд и разгледа снимките. Стари черно —
бели снимки от скаутските дни, една на целия отряд на някакво празненство, друга, направена от майка му на
церемонията по награждаването — Рос се беше изпъчил гордо с хубавата си униформа, с лента, на която бяха
закачени всичките му значки, а Лийуд го беше прегърнал през рамо. Огледа лицата на другите скаути, най-близките
му приятели, и както винаги се зачуди с колко от тях се е гаврил. Страх го беше да попита, да провери дали и те са
преживели същото. Уолт Снийд веднъж подметна, че Лийуд прекалява със своите прегръдки и милувки, все пак са
дванайсетгодишни и мразят тия неща. Дори го беше нарекъл „противен“, но Рос се боеше да продължи разговора.
Как така един наглед нормален млад мъж ще изнасили дете, невръстно момче? Толкова години по-късно той
продължаваше да ненавижда Лийуд.
Подмина снимките, които винаги му причиняваха болка, и се насочи към родословното му дърво, ако можеше
да се нарече така. В некролога на Лийуд бяха изредени имената на опечалените: родителите и по-големият му брат.
Нямаше съпруга. Баща му беше починал през 2004 г. Майка му беше на деветдесет и осем и не беше с всичкия си.
Живееше в доста мизерен старчески дом в Найсвил. Нерядко си беше мислил да очисти и нея само заради
удовлетворението да отмъсти на жената, създала Тад Лийуд.
Имаше много евентуални жертви, които беше обмислял през годините.
Братът, Джес Лийуд, беше напуснал града скоро след като плъзнаха слуховете за сексуален тормоз, и се беше
установил в Сейлъм, щата Орегон, където живееше вече двайсет и пет години. Беше на седемдесет и осем години,
пенсионер и вдовец. Преди шест години Баник му се обади от телефон с предплатена карта и му каза, че е автор на
криминални истории и проучва стари полицейски досиета в Пенсакола. Знаело ли семейството на Тад, че той е
насилник на деца? Разговорът незабавно приключи. Единствената му цел беше да накаже роднина на Лийуд.
Доколкото можеше да разбере Баник, Джес беше прекъснал връзка с родния си град. Кой да го вини?
Последното стихотворение беше за Дани Кливланд, някогашния журналист от „Пенсакола Леджър“. Когато се
прости с живота си, той беше на четиресет и една, разведен, с две деца тийнейджъри. Семейството му го погреба в
Акрън. Според социалните мрежи дъщеря му в момента беше третокурсничка в Щатския университет на Кентъки, а
синът му се беше записал в армията. Не му се вярваше, че двамата са способни да разработят сложен план за
проследяването на сериен убиец. Пък и основателно можеше да допусне, че бившата му съпруга не се интересува
кой го е убил.
Спусна се надолу по списъка с файловете. Ашли Барасо, единственото момиче, което беше обичал. Запознаха
се, докато следваха право, и преживяха прекрасна любов с внезапен финал, когато тя го заряза заради някакъв
футболист. Той беше съкрушен и страда цели шест години, преди да я спипа. Когато тялото й най-сетне застина
неподвижно, болката му изчезна и разбитото му сърце се излекува. Сега бяха квит. Съпругът й се появи в медиите и
предложи награда от 50 хиляди долара, но тя остана непотърсена. След време той просто се отказа и продължи да
живее живота си. Оженил се беше повторно четири години по-късно, родили му се бяха още деца и сега живееше с
новото си семейство близо до Вашингтон.
Престън Дил беше един от първите му клиенти. Той и съпругата му искаха да се разведат по взаимно съгласие,
но не бяха успели да съберат адвокатския хонорар от 500 долара. Двамата не се понасяха и вече си бяха избрали нови
партньори, но адвокат Баник отказа да ги заведе пред съдия, докато не му платят. След това Престън обвини Баник,
че спи с жена му, и всичко пропадна. Дори внесе жалба пред адвокатската колегия на щата — една от многото му
жалби през годините. Номерът му беше да наема адвокат, да не му плаща хонорара, а после да се оплаче от него,
когато той не свърши работа. Всички жалби на Дил бяха отхвърлени като неоснователни. Четири години по-късно го
намериха в едно сметище близо до Дикейтър в Алабама. Роднините му бяха разпръснати из страната — невзрачни
хора, които вероятно нищо не подозираха.
Професор Брайън Бърк беше умрял на шейсет и две години, а тялото му беше намерено до тясна пътека
недалече от уединената му вила край Гафни, Южна Каролина. Това беше през 1992 г. Загледан в снимката му от
годишника на Правния факултет, Баник почти чуваше как плътният му баритон кънти в аудиторията.
— Представете ни казуса, господин…
И винаги правеше пауза, за да треперят от страх и да се молят повиканият да бъде друг. След време професор
Бърк ставаше любимец на студентите, но Баник не се задържа достатъчно дълго. След нервния срив, който получи
заради Бърк, той се прехвърли в Маями и започна да крои отмъщението си.
Бърк имаше син и дъщеря. Синът му Алфред, женен, с три деца, работеше в технологична компания в Сан Хосе.
Или поне беше там, когато Баник го провери за последно преди около осемнайсет месеца. Поразтърси се, но не
можа да открие къде работи Алфред в момента. На досегашния му адрес живееха други хора. Явно си беше сменил
работата и се беше преместил. Баник изруга, ядосан, че не е разбрал по-рано. Отне му цял час да установи, че
Алфред живее в Стоктън, но местоработата му оставаше неизвестна.
Дъщерята на Бърк се казваше Джери Кросби, на четиресет и шест години, разведена, с едно дете. Последната
информация за нея беше, че живее в Мобил и преподава политически науки в Университета на Южна Алабама. Той
намери уебсайта на университета и се увери, че тя наистина работи там. Странно, че имаше снимки на
преподавателите във Факултета по политически науки и наказателно право, но не и нейна. Явно пазеше личното си
пространство.
По-ранен файл с информация за нея съобщаваше, че е завършила бакалавърска степен в „Стетсън“, а
магистърска в „Хауард“ във Вашингтон, след което бе защитила докторат по политология в Тексас. Омъжена за
Роланд Кросби през 1990 г., родила на следващата година, разведена шест години по-късно. През 2009-а беше
започнала да преподава в Университета на Южна Алабама.
Връзката с Мобил го заинтригува. Седалището на детектива Роли Тейбър, нает от загадъчния му преследвач, се
намираше там.
Баник пусна Рейф да обикаля из документацията на „Хърц“ и заспа на канапето.
Алармата на телефона му го събуди в 3:00 ч., след два часа сън. Той наплиска лицето си с вода, изми си зъбите,
обу джинси и маратонки и заключи Трезора и външната врата. Напусна града по крайбрежната магистрала и спря на
денонощна бензиностанция, където приемаха плащания в брой и имаше само една охранителна камера. След като
напълни резервоара, той паркира на тъмно място отстрани и смени регистрационните номера на колата. На
повечето магистрали във Флорида вече снимаха всяко превозно средство/Баник пое по пуст провинциален път на
север, качи се на между щатска магистрала 10, нагласи автопилота на 120 км/ч и се подготви за дълъг ден.
Предстоеше му да измине близо хиляда километра и щеше да има предостатъчно време за размисъл. Наля си силно
кафе от термоса, глътна един бензедрин и се помъчи да се наслади на самотата.
Беше навъртял милион километри по тъмно. Девет часа на волана не бяха кой знае какво. Кафе, амфетамини,
хубава музика. Ако бе зареден добре, можеше да шофира едни.
Дейв Атисън беше състудент на Рос в Университета на Флорида — голям купонджия, при това успя да завърши
с почти пълно отличие. Двамата деляха една стая в общежитието цели две години и преживяха заедно не един и два
махмурлука. След колежа се разделиха: единият отиде да следва право, а другият — стоматология. Дейв
специализира ендодонтия и стана известен стоматолог в Бостън. Преди пет години му омръзна от снега и дългите
зими там и се върна в родния си щат, където си купи кабинет във Форт Лодърдейл и забогатя от кореново лечение за
по хиляда долара на зъб.
Дейв не беше виждал Рос от двайсетгодишнината на випуска преди седем години в Палм Бийч. Повечето
членове на братството поддържаха връзка с имейли и есемеси, други не. Рос не следеше с голям интерес момчетата
от старата банда, но сега най-неочаквано се обади на Дейв, че минава през града и иска да се видят. В събота
следобед. Каза, че е отседнал в „Риц Карлтън“, затова се уговориха да се срещнат в бара край басейна.
Прегърнаха се, както се полага на бивши съквартиранти, и веднага си огледаха прошарените коси и фигурите.
И двамата стигнаха до извода, че не изглеждат чак толкова зле. Размениха си по няколко шеговити обиди, после
сервитьорът дойде и те си поръчаха бира.
— Какво те води насам? — попита Дейв.
— Ще огледам няколко апартамента в Ийст Сограс.
— Апартаменти ли купуваш?
— Не аз, а ние. Група инвеститори сме. Купуваме имоти навсякъде.
— Мислех, че си съдия.
— Да, спечелих изборите за окръжен съдия в Двайсет и втора съдебна област още преди десет години. Само че
във Флорида заплатата на съдия на изборна длъжност е сто четиресет и шест хиляди долара, с които не можеш да
забогатееш. Преди двайсет години започнах да купувам имоти за отдаване под наем. Фирмата ни постепенно се
разрасна и се справяме доста сносно. Вървят ли нещата при теб?
— Много добре, благодаря. Развалени зъби колкото щеш.
— Как е жена ти? Децата?
Рос искаше да засегне темата за семейството, преди Дейв да получи този шанс, отчасти за да му покаже, че не
се бои от нея. Открай време подозираше, че състудентите му имат някои съмнения относно потентността му.
Случката с Айлийн беше станала легендарна. Макар да подхвърляше, че е спал с тази и онази, неизменно усещаше,
че не му вярват. Фактът, че така и не се ожени, продължи да подхранва съмненията им.
— Всичко е наред. Дъщеря ми следва в нашия университет, а синът ми е гимназист. Рокси играе тенис пет дни
седмично и не ми пили на главата.
Според един-двама от братството бракът на Дейв и Рокси бил всичко друго, но не и стабилен. Ту той се
изнасял, ту тя. След като синът им напуснел дома им, двамата сигурно щели да се разведат.
Студените бири пристигнаха и двамата се чукнаха. Една красавица по бански мина покрай тях и те се
насладиха на гледката.
— Младост, младост! — възкликна Рос с възхищение.
— Наближаваме петдесет, не е за вярване, а?
— Не е, но е факт.
— Според теб ще престанем ли някога да зяпаме мацките?
— Не и докато дишаме — засмя се Рос и отпи бавно от бирата си, която бе започнала да се стопля.
Нямаше да си поръча втора. Чакаха го още девет часа шофиране по обратния път.
Споменаха няколко имена — техни стари приятели от отминалите славни дни. Посмяха се на глупостите,
които бяха вършили, на номерата, които си бяха спогаждали, на изцепките, когато им се беше разминавало на косъм.
Обичайните приказки на застаряващи състуденти.
Рос подхвана измислената си история с думите:
— Миналата година имах странна среща. Помниш ли Кора Лейкър?
— Разбира се, беше готина. Завърши право, нали?
— Точно така. Ходих на конференция на Адвокатската асоциация на щата в Орландо и я срещнах там. Станала е
съдружник в голяма фирма в Тампа, просперира. И още лови окото. Пийнахме по едно, после по още едно. Та тя
спомена за Айлийн, май са били близки, и се просълзи. Според нея никога няма да разплетат случая. Каза ми, че
някакъв детектив я издирил и искал да поговорят за Айлийн. Тя му затворила и с това се приключило, но се
подразнила, че я е намерил.
Дейв изсумтя и се загледа встрани.
— И на мен ми се обадиха.
Рос преглътна измъчено. Колкото и изтощително да беше това пътуване, може би щеше да даде резултат.
— Да те разпитват за Айлийн?
— Да. Може би преди три-четири години. Най-много пет, защото вече живеехме тук. Жената каза, че пише за
престъпления и иска да ме пита за колежанските години на Айлийн. Работела над книга за стари неразрешени
убийства.
— Жена ли ти се обади?
— Да. Вече имала няколко издадени книги и предложи да ми изпрати някоя.
— И изпрати ли ти?
— Не, затворих й. Онази история е стара, Рос. Случилото се с Айлийн е много тъжно, но нищо не мога да
направя по въпроса.
Жена. Която разпитва за неразрешени стари случаи. Дългото шофиране до тук и обратно си струваше.
— Странно — отбеляза Рос. — Само един разговор, така ли?
— Да. Отрязах я още първия път. Пък и наистина нямах какво да й кажа. Едно време вършехме много щуротии,
но кой да помни. Прекалявахме с тревата и алкохола.
— Ех, едно време…
— Защо не ни дойдеш на гости? Рокси така и не се научи да готви, но можем да си поръчаме нещо.
— Благодаря, Дейв, но по-късно имам вечеря с инвеститори.
След един час Баник отново беше на път. Чакаха го близо хиляда километра.
27
Садел закъсня с десет минути за заседанието в понеделник сутрин, а когато пристигна, изглеждаше още по-
близо до смъртта. Извини се и ги увери, че е добре. Лейси многократно й беше предлагала да си почине за няколко
дни, но Садел се боеше, че ще се отпусне. Работата я поддържаше жива.
— Прегледахме най-подробно данните за полетите — започна Дарън. — След поредната заплаха за призовка
най-накрая ни се обадиха и от „Делта“ и вече имаме сведения от всички авиолинии. „Делта“, „Саутуест“,
„Америкън“ и „Силвър Еър“. Проверихме абсолютно всички полети от Пенсакола, Мобил, Талахаси и дори от
Джаксънвил за Маями и Форт Лодърдейл. Човек с името Рос Баник не е летял на юг през месеца преди убийството
на Пери Кронк.
— Търсили сте само по истинското му име, така ли? — попита Лейси.
— Разбира се. Не ни е известен никой от псевдонимите му, нали?
Лейси подмина думите му без коментар.
— Пътуването с кола от Пенсакола до Маратон отнема единайсет часа — продължи той. — Излишно е да
обяснявам, че няма как да го засечем, ако е пътувал с кола.
— Данни от платените магистрали?
— Щатът ги пази само шест месеца, после ги унищожава. Пък и не е трудно човек да избягва платените
магистрали.
— А хотелите?
Садел изхъхри, когато направи опит да напълни дробовете си с въздух, и каза:
— Поредната игла в купа сено. Знаеш ли колко хотела има в Южна Флорида? Хиляди. Избрахме сто от най-
вероятните, но не открихме нищо. Във и около Маратон са единайсет. И там нищо.
— Губим си времето с това ровичкане — отбеляза Дарън.
— Нарича се разследване — каза Лейси. — Някои от най-прочутите престъпления са разкрити благодарение на
дреболии, на които отначало никой не е обръщал внимание.
— Ти пък какво знаеш за разкриването на прочутите престъпления?
— Не много, но все пак съм чела книги за серийни убийци.
Садел вдиша измъчено, пое си доза кислород и попита:
— Допускаме, че той е пътувал с кола от Билокси и обратно за убийството на Върно, така ли?
— И на Дънуди. Да, така допускаме. Отнема само… колко? Два часа?
— Толкова — потвърди Дарън. — И това е най-удивителното. Ако погледнете осемте убийства — знам, че не
разследваме всичките, а само три, — те са на разстояние, което лесно може да се измине с кола от Пенсакола. Дани
Кливланд в Литъл Рок е бил на осем часа път. Тад Лийуд в Чатануга на шест часа. Брайън Бърк в Гафни, Южна
Каролина, на осем часа. Ашли Барасо в Кълъмбъс, Джорджия, на четири часа. Пери Кронк в Маратон и Айлийн
Никълбъри близо до Уилмингтън — на дванайсет часа. Не му се е налагало да лети, да наема коли и да плаща за
хотел. Можел е просто да шофира до там.
— Това са само тези, за които знаем — напомни Лейси. — Обзалагам се, че има още. И всяко
местопрестъпление е в различен щат.
— Той знае за убийствата повече от нас — каза Садел.
— Предполагам, че е по-опитен и по-умен — добави Дарън.
— Така е, но ние имаме Бети, а тя е хванала следите му. Замислете се. Ако се окаже права, значи е открила
убиеца — нещо, което цяла армия следователи не са успели да направят.
— И за което ние не разполагаме с нужния ресурс, нали? — напомни Садел.
— Така е, но си го знаем от самото начало. Да продължим да търсим.
— Кога ще се обърнем към полицията? — попита Дарън.
— Скоро.
Двамата следователи от щатската полиция звъннаха на вратата точно в 8:00 ч., както им бе наредено. Бяха
облечени в тъмни костюми, караха тъмна кола, носеха еднакви тъмни очила — ако някой ги наблюдаваше от
стотина метра, веднага щеше да разбере, че са ченгета.
Бяха повикани от окръжния съдия по неизвестен повод. Срещали се бяха с много съдии, но винаги в
служебните им кабинети, никога у тях.
Съдия Баник им отвори с усмивка, покани ги в просторната кухня и им наля кафе. Върху масата лежеше бял
плик А4, адресиран до дома му, където се намираха в момента. Той го посочи и каза:
— Намерих го в пощенската си кутия. Третият в рамките на седмица. Във всеки плик има писмо, очевидно
напечатано от умопобъркан човек. Засега ще задържа писмата при себе си. Това, третото, без съмнение е най-
заплашително. След като получих и отворих първите две, с това подходих по-внимателно. Сложих си ръкавици и се
постарах да не го пипам много. Разбира се, пощальонът не е бил с ръкавици.
— Вероятно не — съгласи се лейтенант Олер.
— Един бог знае какво ще намерите, но вероятно ще има пръстови отпечатъци от пощальона, никакви от мен и
ако ни провърви, някакви от този ненормалник.
— Разбира се, господин съдия. — Лейтенант Добс извади найлонова папка и внимателно пъхна в нея плика. —
Веднага се заемаме. Според вас спешно ли е?
— Доколко сериозна е заплахата? — добави Олер.
— Е, няма да излизам навън с пистолет, но е добре да разберем кой стои зад всичко това.
— Някакви предположения? — попита Добс.
— Ами не. Всеки съдия е получавал писма от някой луд, но не ми хрумва конкретно име.
— Добре. Още днес ще изпратим плика в криминалистичната лаборатория. До утре ще знаем дали има
пръстови отпечатъци. Ако има, ще се опитаме да открием чии са.
— Благодаря, момчета.
Докато потегляха, Олер се зачуди:
— Защо не ни показа и писмата?
— И аз това се питам — отговори Добс. — Явно не иска никой да ги вижда.
— А другите два плика?
— Пипал ги е и сигурно ще има негови отпечатъци.
— Ние ги имаме в базата данни, нали?
— Естествено. Снемат отпечатъци от всеки съдия и адвокат.
След няколко минути излязоха от охранявания квартал. Вече на шосето Олер попита:
— Каква вероятност има да намерим годни отпечатъци по плика?
— Според мен нулева. Откачалките, които изпращат анонимна поща, са достатъчно умни да слагат ръкавици и
да вземат всякакви предпазни мерки. Не е толкова трудно.
— Имам предчувствие — каза Олер.
— Страхотно. Поредното ти предчувствие. Да го чуем.
— Той знае от кого е писмото.
— На какво основание?
— Без основание. Не е нужно предчувствията да се основават на нещо.
— Особено твоите.
Един час по-късно съдия Баник паркира на своето място до сградата на окръжния съд и влезе през задния вход.
Поговори си с близнаците Ръсти и Родни, престарелите чистачи, облечени както винаги в еднакви гащеризони, и се
качи по стълбите на втория етаж, където беше пълновластен господар през последните десет години. Поздрави
служителите и покани в кабинета си Даяна Джан, негова дългогодишна секретарка и единствена довереница.
Затвори вратата, даде й знак да седне и каза мрачно:
— Даяна, имам ужасна новина. Откриха ми рак на дебелото черво в четвърти стадий и изгледите не са никак
добри.
Тя изгуби ума и дума. Ахна от изумление и веднага започна да си бърше очите.
— Има малка надежда да го преборя. Винаги стават чудеса.
— Кога научихте? — все пак успя да попита тя.
Погледна го през сълзи и за пореден път си даде сметка колко блед и уморен изглежда той.
— Преди около месец. През последните две седмици се консултирам с лекари в цялата страна и реших да
опитам алтернативно лечение в една клиника в Ню Мексико. Засега само толкова мога да ти кажа. Осведомих
главен съдия Хабърстам и от днес излизам в шейсетдневен отпуск. Засега ще насочим делата ми към друг колега. Ти
и останалите служители ще сте на пълна заплата, но няма да имате много работа.
Баник се усмихна насила, но тя беше твърде шокирана, за да му отвърне със същото.
— През следващите два месеца тук ще бъде доста по-спокойно. Ще се обаждам непрекъснато да проверявам
как сте.
Даяна не знаеше какво да каже. Съдията нямаше съпруга, нито деца, никой, на когото тя да занесе храна и
подаръци, за да изрази съчувствието си.
— През всичкото време ли ще стоите там? — попита задавено тя.
— Ще ходя и ще се връщам. Както казах, ще поддържаме връзка, а ти можеш да ми се обаждаш по всяко време.
Ще се отбивам тук. Поне още няколко месеца няма да умра.
— Престанете!
— Добре, добре. Няма да умра скоро, но в близките месеци ми предстои сериозна битка. Искам да се свържеш
с всички адвокати и да ги уведомиш, че делата им се поемат от други съдии. Ако питат защо, отговаряй, че съм в
болнични, и толкова. След няколко минути тръгвам и те моля ти да съобщиш на останалите. Предпочитам да не го
правя аз.
— Не мога да повярвам.
— Аз също. Животът е несправедлив, нали?
Той я остави разплакана и побърза да излезе, без да каже нито дума повече. Отиде в автокъща на „Дженеръл
Мотърс“ в Пенсакола, където размени форда за нов шевролет тахо. Попълни купчина документи, написа чек за
сумата и изчака да сложат старите му регистрационни номера на новия джип. Мразеше сребристия цвят, но както
обикновено му трябваше кола, която да не се набива на очи.
Настани се на меката кожена седалка и вдъхна плътния мирис на нов автомобил. Настрои джипиеса, прегледа
приложенията, свърза телефона си и потегли на запад по междущатска магистрала 10. Телефонът му изпиука —
есемес от негов колега съдия. Прочете го. „Съдия Баник, съжалявам за лошата новина. Насреща съм, ако имаш
нужда. Стискам палци. Т. А.“ Ново пиукане, ново съобщение. Новината се разпространяваше бързо сред юристите в
окръга и до обед всеки адвокат, секретарка, чиновник и съдия знаеше, че Баник е болен и излиза в отпуск.
Той не понасяше хора, които се възползват от влошеното си здраве. Неприятно му беше, че трябва да прикрива
следите си с измислена болест. Като служител на избираем пост, трябваше отново да се яви на избори след две
години, но в момента не можеше да си позволи да мисли за политика. Имаше вероятност новината за заболяването
му да вдъхнови някой опонент да си прави планове, но с това щеше да се оправя по-късно. Засега най-важното беше
да се скрие от поглед, да се заеме с непосредствените задачи, да се отърве от преследвача си и евентуално да
избегне разследването на Комисията по съдийска етика. Досмеша го, като си представи как тази незначителна
агенция се опитва да разкрие убийства, от които опитни ченгета са вдигнали ръце още преди години. Госпожа
Столц и нейните служители, събрани от кол и въже, разчитаха на ограничен бюджет и на няколко беззъби
разпоредби.
Близките на хората, които беше убил, бяха около седемдесет души, свързани с жертвите по силата на брак или
кръвно родство. Беше ги анализирал един по един и зачеркна всички освен петима, от които четирима му се
струваха слабо вероятни. Вярваше, че е открил човека, който го тормози. Беше жена с много тайни, която живееше
затворено и се мислеше за твърде умна и неуловима.
Мобил не беше далече, но Баник не беше прекарвал много време там и не го познаваше. Поне сто пъти беше
минавал през градчето, но не помнеше кога за последен път е спирал по някаква причина. Новата му навигация
работеше съвършено и той веднага намери улицата, на която живееше Джери. По-късно щеше да огледа квартала й.
Апартаментът й се намираше на има-няма шейсет минути от дома му в Кълман.
Откри я. Беше буквално под носа му.
28
Информацията била твърде важна, за да я разменят по имейл или телефон. Шериф Блек обясни, че е най-добре
да се срещнат. Той беше на четири часа път в Билокси и предложи да се видят по средата. Избраха крайпътно
заведение на магистрала 10 край Дефюниък Спрингс, Флорида, в 15 ч. в сряда, 16 април.
На излизане от Талахаси Дарън помоли Лейси да шофира, защото той имал да редактира някакъв доклад. Явно
не беше добре написан, защото го приспа още преди да са изминали трийсетина километра. Когато се събуди след
половинчасова дрямка, Дарън се извини и призна, че снощи е бил до късно на купон.
— Каква ли е голямата новина? — попита Лейси. — Толкова ли е важна, че да не я кажат по телефона или да я
изпратят по електронната поща?
— Не питай мен. Напоследък ти си детективът.
— Просто чета книги за серийни убийци. Това не означава, че съм детектив.
— А какво означава?
— Че научих за доста страхотии. Има много извратени хора.
— Слагаш ли Баник в тази категория?
— Няма категории. Всеки случай е специфичен, всеки убиец е посвоему луд. Още не съм чела обаче за толкова
търпелив престъпник като Баник, нито за такъв, чийто единствен мотив е отмъщението.
— Какъв е обичайният мотив?
— Няма обичаен, но сексът е фактор. Шокиращо е какви перверзници има.
— Има ли снимки в тия твои книги?
— В някои. С обезобразени тела и много кръв. Да ти дам ли една-две?
— Не, благодаря.
Телефонът му изпиука и той прочете есемеса.
— Интересно. От Садел е. Проверила в съда днешния график на Баник — всичките му дела са отменени.
Същото важи и за вчера, и за утре. Обадила се в кабинета му и научила, че съдията е в отпуск по здравословни
причини.
Лейси помисли и каза:
— Харесва ми моментът, който е избрал. Как мислиш, дали ни наблюдава?
— Какво да наблюдава? Онлайн няма нищо, а той не подозира какво му кроим.
— Освен ако не следи полицията.
— Допускам, че е възможно. — Дарън се почеса замислено по брадичката. — Но дори при това положение той
няма какво да научи, защото и ние нищо не знаем, нали?
Няколко километра пътуваха умълчани.
Единственото друго превозно средство на паркинга беше най-обикновен седан. В заведението шериф Блек и
инспектор Нейпиър пиеха кафе, оглеждаха се и чакаха, облечени в цивилни дрехи. Бяха седнали възможно най-
далече от бара. Нямаше други клиенти. Лейси и Дарън си взеха кафе и поздравиха. Четиримата се сместиха на
малката маса, като се постараха все пак да си дадат малко пространство. Никой не носеше куфарче с документи.
— Сигурно ще приключим бързо — каза Блек. — Но пък може и да се проточи.
Той кимна на Нейпиър да започва, инспекторът се прокашля и се озърна, но нямаше кой да ги чуе.
— Както знаете, убиецът е взел от местопрестъплението два телефона, после ги е пуснал в кутията на малка
поща на един час път оттам.
— А пратката е адресирал до дъщеря ви в Билокси, нали? — уточни Лейси.
— Точно така — потвърди Блек.
— През последния месец федералните анализират телефоните в лабораторията си — продължи Нейпиър. —
Вече са сигурни, че разполагат с частичен пръстов отпечатък от телефона на Върно. Има няколко странни
подробности, една от които е, че няма други отпечатъци, дори от Върно. Явно убиецът се е постарал да избърше
апаратите. По телефона на Майк Дънуди няма никакви отпечатъци. Този тип е бил много внимателен, в което няма
нищо чудно предвид престъплението. Доколко сте запознати със спецификата на пръстовите отпечатъци?
— Да допуснем, че не знаем почти нищо — отговори Лейси.
Дарън кимна, за да потвърди, че са неосведомени. Нейпиър, който очакваше това, каза:
— Добре. Снети са пръстовите отпечатъци на около двайсет процента от хората в страната и в по-голямата си
част те се съхраняват в огромна база данни на ФБР. Както се досещате, федералните разполагат с най-новия и
модерен софтуер и могат за броени минути да проверят отпечатък навсякъде. В конкретния случай са започнали от
Флорида.
Шерифът се приведе леко напред и заяви:
— Допускаме, че вашият заподозрян е от Флорида.
Блестящо прозрение, помисли си Лейси, но кимна и каза:
— Логично предположение.
Дарън изгаряше от нетърпение да се обади.
— Снемането на пръстови отпечатъци е задължително за всеки адвокат, преди да започне да практикува. Във
всички щати.
Нейпиър го изслуша търпеливо и отговори:
— Да, известно ни е. На анализаторите от ФБР също. Тъй или иначе, не са намерили съответствие във Флорида,
нито някъде другаде. Анализирали са отпечатъка по всевъзможни начини и са стигнали до извода, че той е бил
променен.
Нейпиър замълча, за да им даде възможност да асимилират чутото. Шериф Блек продължи:
— И така, първият от много въпроси е дали вашият заподозрян може да е с променени пръстови отпечатъци.
Докато Лейси търсеше думите, Дарън попита:
— Значи е възможно пръстовите отпечатъци да се променят, така ли?
— Краткият отговор е „да“, макар да е почти невъзможно — отговори Нейпиър. — Понякога зидарите и
каменоделците губят пръстовите си отпечатъци след дългогодишен тежък труд.
— Нашият човек не е зидар — уточни Лейси.
— Съдия е, нали? — попита Блек.
— Да.
— Възможно е с течение на времето — продължи Нейпиър — кожата на върха на пръстите да се заглади. Имам
предвид така наречените папиларни линии. Това обаче е голяма рядкост. Години наред трябва да се търка с шкурка
непрекъснато. Както и да е, в случая не говорим за това. Линиите на този отпечатък са ясно очертани, но има
вероятност да са били променени по хирургичен път.
— Възможно ли е отпечатъкът да е от приятелката на Върно или от друг негов познат? — попита Лейси.
— Проверили са. Оказва се, че тя има няколко ареста и отпечатъците й са в системата. Само че не намерихме
съвпадение. Разпитвахме я с часове, не знае кой друг може да е докосвал телефона на Върно. Не помнеше дори кога
самата тя го е пипала за последен път.
И четиримата отпиха от картонените си чаши, без да се поглеждат.
След малко Дарън каза:
— Променени по хирургичен път, значи. Как се прави това?
Нейпиър се усмихна и отговори:
— Според някои специалисти дори е невъзможно, но има подобни случаи. Преди няколко години холандската
полиция нахлула по сигнал в малък апартамент в Амстердам. Заподозреният бил истински професионалист, опитен
престъпник с дълъг опит в кражбата на съвременни картини, част от които намерили скрити в стените. Стрували
милиони. Старите му отпечатъци не съответствали напълно на новите. Но понеже го заловили заедно с
откраднатите картини, той решил да сключи сделка и проговорил. Разкрил, че в Аржентина има пластичен хирург,
който работи без разрешително, но е известен в престъпния свят като човека, при когото отиваш, ако ти трябва ново
лице или пресни белези. Освен това умеел да променя папиларните линии на пръстите. Просто за забавление
напишете в търсачката „промяна на пръстов отпечатък“. Ако се поразровите повече, ще попаднете на реклами за
такова нещо. Всъщност промяната на пръстовите отпечатъци не е незаконна.
— Както не е незаконно да си направя фейслифтинг, нали? — каза Лейси.
— Защо ви е? — попита шерифът с усмивка.
— Така или иначе, с течение на времето това се оказва възможно — продължи Нейпиър. — Търпелив ли е
вашият заподозрян?
— Изключително — отговори Дарън.
— Подозираме, че действа повече от двайсет години — добави Лейси.
— Повече от двайсет?
— Да. Върно и Дънуди вероятно не са единствените му жертви.
Ченгетата преглътнаха тази информация с още кафе.
— А има ли пари за подобна операция? — попита Нейпиър.
Лейси и Дарън кимнаха.
— Допускам, че за такъв дълъг период може да е променил и десетте си отпечатъка — каза Лейси.
— Значи е много целенасочен — отбеляза Блек.
— Целенасочен, решителен и страшно интелигентен.
Още кафе, още объркани мисли. Възможно ли беше това да се окаже големият им пробив след толкова много
задънени улици?
— Наистина не проумявам — каза шерифът. — Ако е толкова умен, защо не е изхвърлил телефоните в някоя
река или езеро? Защо са тия тъпи номера с пощенската кутия и адреса на дъщеря ми? Сигурно е знаел, че ще
проследим телефоните и ще ги намерим за броени часове. Случило се е в петък. Няма начин два смартфона да
останат неоткрити до понеделник.
— Не съм сигурна, че някога ще разберем какво го мотивира, нито как разсъждава — отговори Лейси.
— Доста глупаво, ако ме питате.
— Той допуска грешки — каза Нейпиър. — Майк Дънуди за малко да го спипа на местопрестъплението. По-
късно са забелязали пикапа му до пощата, където е оставил телефоните. Освен това една от ръкавиците му сигурно
е паднала или се е скъсала, така че сега имаме отпечатък от палеца му.
— Да, имаме — потвърди шерифът, — въпросът е какво да правим с него. Следващата стъпка се подразбира:
трябва да снемем отпечатъци от вашия заподозрян. В играта сме, ако съвпадат.
— Какви са шансовете да му снемем отпечатъци? — попита Нейпиър.
Лейси се извърна към Дарън с празен поглед, но той поклати глава, защото също нямаше отговор.
— Заповед за обиск? — попита шерифът.
— На какво основание? — попита Лейси. — Поне за момента няма причина. Нашият заподозрян е съдия, който
е наясно с правомощията на разследващите органи. Невъзможно е да убедим друг съдия да издаде заповед за обиск.
— Значи те ще го закрилят, така ли?
— Не, но ще поискат повече от онова, с което разполагаме в момента.
— Ще ни съобщите ли името му?
— Още не. Скоро ще ви го разкрия, но в момента не мога да кажа нищо повече.
Шериф Блек скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа гневно. Нейпиър въздъхна разочаровано.
— Уверявам ви, че сме от един отбор — каза Лейси.
Ченгетата едва успяха да запазят спокойствие. Накрая Нейпиър промърмори:
— Боя се, че не ви разбирам.
Лейси се усмихна и обясни:
— Вижте, имаме източник, който дойде и ни информира за случая. Той знае много повече от нас, но живее в
страх от години. Обещахме му, че ще действаме, както той поиска. Засега мога да ви кажа само толкова. Трябва да
сме страшно предпазливи.
— И какво ще правим?
— Ще чакаме. Щом приключим разследването си, ще се срещнем отново.
— Хайде да изясним нещо. Имате безспорен заподозрян за двойно убийство, макар да твърдите, че не
разследвате убийства. И той е действащ съдия във Флорида, който е извършил и други престъпления, нали така?
— Точно така, но не бих го определила като безспорен заподозрян. До днес не разполагахме с веществени
доказателства за неговото участие в каквото и да е престъпление. Все още има вероятност извършителят да се окаже
друг. Може частичният отпечатък да не съвпадне, нали?
— Да проверим.
— Ще проверим, но не веднага.
Срещата приключи с хладни ръкостискания и насилени усмивки.
Лейтенант Олер от щатската полиция на Флорида се обади с очакваната новина, че пликът не им е разкрил
нищо интересно. Свалили два отпечатъка, които се оказали на пощальона.
29
В четвъртък му беше омръзнало от добронамерените есемеси и съобщения на гласовата поща, от всеобщата
загриженост за неговото здраве. Изчака пощальонът да се отбие по обед. Сложи си ръкавици, извади пощата и видя
поредния обикновен бял плик. Вътре го чакаше още едно стихотворение:
От гроба поздрави ти пращам!
Тук тъмно е и прашно, сред стонове и вой направо си е страшно.
Без капка смелост ти постъпи — замах, въже и възел.
Не помня някой по-страхлив в житейския ми пъзел.
Най-жалкият студент-правист бе ти, надут досадник, и знаех — ще се провалиш, некомпетентен
задник!
— Баща ти беше некомпетентен задник – тихо промърмори той, вперил поглед в листа върху кухненската маса.
Беше си приготвил багажа. Отиде с колата до търговския център в Пенсакола и паркира пред фитнеса. Влезе в
убежището си, отвори Трезора, пъхна най-новото писмо в папка и прегледа записите от камерите. Когато се увери,
че светът му е в пълна безопасност, се отправи към летището, където чака три часа полета до Далас. Там се
прехвърли на друг самолет и кацна в Санта Фе по тъмно. Резервациите за полета, колата под наем и хотела бяха
направени с истинското му име и платени с неговата кредитна карта.
Поръча вечерята си с румсървис. Гледа баскетбол, но превключи и един час зяпа порно. Успя да поспи няколко
часа, преди да го събуди алармата в 2:00 ч. Взе душ, изпи един бензедрин, пъхна инструментите си в малък сак и
напусна хотела. Хюстън беше на петнайсет часа път.
В 9:00 ч. източно време той се обади на Даяна Джан и й съобщи, че е на лечение в Санта Фе. Увери я, че се
чувства добре и е психически готов да се бори с болестта. Звучеше оптимистично и обеща да се върне на съдийската
скамейка, преди да са усетили липсата му. Тя му предаде съчувствията на всички, които били много разтревожени за
състоянието му. Не за пръв път се наложи да й обяснява, че една от причините да се лекува далече е нежеланието му
всички да се суетят около него. Очаквало го дълго пътуване, с което трябвало да се справи сам. Гласът й пресекваше
и той побърза да затвори.
Много предана жена.
Баник изключи телефона си и извади батерията.
На зазоряване спря в зона за почивка близо до Ел Пасо и смени регистрационните табели. В момента караше
киа с четири врати, регистрирана на името на несъществуващ жител на Тексас. Шофираше много предпазливо и
спазваше всички ограничения най-добросъвестно. Глоба за превишена скорост или, не дай си боже, някоя
катастрофа щяха да провалят мисията му. Както винаги беше нахлупил шапка с козирка от многобройната си
колекция и не сваляше нито за миг тъмните очила. Зареди киата с бензин и си купи закуски с дебитна карта,
издадена на един от псевдонимите му. Месечното извлечение по картата пристигаше в пощенска кутия в Дестин.
Баник рядко слушаше музика или аудиокниги и не можеше да понася безмилостния брътвеж по радиото.
Предпочиташе да се отдаде на мислите си и да планира следващия си ход. Обичаше да изпилва детайлите и да
преценява всяка стъпка. Беше станал толкова опитен, толкова умел и толкова безмилостен, че от години смяташе
залавянето си за невъзможно. Понякога си припомняше предишните си престъпления, за да поддържа спомена за
тях свеж и да се убеди, че нищо не е пропуснал.
Когато убиеш някого, допускаш десет грешки. Ако се досетиш за седем от тях, значи си гений.
Къде го беше прочел? Или беше реплика от филм? Каква беше неговата грешка? Как се беше случила?
Непременно трябваше да разбере.
Беше живял с увереността, че няма да му се наложи да планира бягство.
През 1993 г., само две години след като завърши право, юридическата фирма в Пенсакола, където работеше, се
закри, когато между партньорите възникна спор за солиден хонорар — обичайната ябълка на раздора. Той се озова
на улицата. Взе назаем 5000 долара от баща си, регистрира своя фирма и заяви, че е готов за съдебни дела. Новият
играч в града. Не умря от глад, но нямаше много работа. Най-често пишеше завещания за хора с ниски доходи и
защитаваше дребни престъпници в градския съд. Направи големия си пробив, когато едно увеселително корабче,
натоварено с шаферки, потъна в Залива и шест млади жени се удавиха. Започна обичайната шумна кавга между
местните адвокати, които се пенеха и се боричкаха за делата. Едно от тях попадна в неговата кантора благодарение
на завещание, което беше изготвил за свой клиент срещу 50 долара.
Мал Шнецър, ловък преследвач на линейки в търсене на клиенти, подмами три семейства и заведе първото
дело още преди погребенията. Без никакво съобразяване с етичната страна на въпроса той посети клиента на Баник
и най-нагло се опита да му го открадне. Баник го заплаши, наругаха се взаимно и нещата загрубяха, докато Баник не
се съгласи да обединят сили. Нямаше опит със случаи на причиняване на смърт, но Шнецър успя да го убеди, че има
смисъл да отидат на общ процес.
Гърнето със злато се оказа доста по-малко, отколкото мечтаеха адвокатите на ищците. Компанията, собственик
на увеселителното корабче, нямаше други активи и обяви банкрут. Застрахователят й отначало отказа да поеме
отговорност, но Шнецър ги заплаши със съд и те сложиха някакви пари на масата. След това той пак направи
маневра зад гърба на Баник и каза на клиента му, че може да му издейства незабавно чек за 400 хиляди долара, ако
се съгласи да зареже адвоката си и да заяви, че изобщо не е искал да го наема. Преди Баник да прецени следващия
си ход, Шнецър беше сключил споразумения и беше разпределил парите между клиентите си, себе си и другите
адвокати с изключение на новобранеца, който се оказа надхитрен. Баник се беше уговорил със собствения си клиент
само устно и нямаше нищо черно на бяло. Бяха се разбрали той да получи една трета от обезщетението.
Една трета от 400 хиляди беше огромен хонорар за гладен млад адвокат, но парите бяха изчезнали. Баник се
оплака на съдията, който не прояви разбиране. Зачуди се дали да не съди Шнецър, но реши да не го прави по три
причини. Първо, не искаше да се занимава повече с този мошеник. Второ, съмняваше се, че ще види дори един цент.
Трето и може би най-важно, искаше да си спести неловкото публично дело, в което да изиграе ролята на неопитния
адвокат, измамен от крадец на клиенти. Стигаше му унижението, че историята вече беше обиколила близките
съдилища.
Затова той включи и Мал Шнецър в списъка си.
За негова радост, Мал продължи да действа подмолно и спрямо други адвокати, спипаха го, отправиха му
обвинение и го осъдиха — отнеха му адвокатските права и го изпратиха в затвора за две години. Когато го
освободиха, той се премести в Джаксънвил, където подмамваше клиенти за група адвокати, чиито физиономии се
хилеха от билбордовете. Спечели малко пари и си отвори кантора в Джаксънвил Бийч, където сключваше извън
съдебни споразумения при катастрофи, без да е член на адвокатската колегия. Когато го обвиниха, че практикува без
разрешително, той затвори кантората и напусна щата.
Баник го наблюдаваше и следеше движението му.
Години по-късно Шнецър се появи в Атланта и започна работа като правен асистент на някакви бракоразводни
адвокати. През 2009 г. Баник го откри в Хюстън, където развиваше дейност като „консултант“ на известна фирма,
която се занимаваше с колективни искове.
Преди два месеца Баник беше наел луксозно обзаведен двайсет и четири метров фургон съвсем близо до Шугър
Ланд, на половин час път от центъра на Хюстън. Намираше се в огромен парк с осемстотин еднакви бели фургона,
разположени в дълги редици между широки улици. Правилата бяха строги и задължителни: само по две превозни
средства, без яхти и мотоциклети, никакво простряно пране, никакви табели, силна музика и шум. Малките
спретнати морави бяха поддържани от управата на парка. Баник беше ходил там два пъти и макар че никога не беше
искал да живее във фургон, преживяването му действаше успокоително. В радиус от хиляда и петстотин километра
никой не знаеше кой е и с какво се занимава.
Той дремна за кратко и подкара надолу по улицата до огромен магазин за намалени стоки, където плати 58
долара в брой за телефон „Нокиа“ с предплатена карта за седемдесет и пет минути разговори. Договор нямаше,
затова служителят не му поиска никакви лични данни. Но и да му беше поискал, Баник имаше цяла колекция от
фалшиви шофьорски книжки в портфейла си. Понякога му искаха документ за самоличност, но обикновено не го
поглеждаха. Беше купил страшно много телефони с предплатени карти, които после беше изхвърлил.
Позвъни в адвокатската кантора късно в петък следобед и потърси Мал Шнецър, но той вече си беше тръгнал.
Баник, който се представи като Бътлър, обясни на секретарката, че въпросът е спешен и трябва на всяка цена да
говори с него. Секретарката, явно добре обучена от шефовете си, полюбопитства за какво става въпрос. Ставало
въпрос за млад мъж, който е получил тежки изгаряния на нефтена платформа в океана, собственост на „Ексон
Мобил“. Тя предложи да го свърже с друг адвокат от фирмата, но господин Бътлър отказа — този му бил препоръчан
от приятел, трябвало да говори с господин Шнецър.
Десет минути по-късно евтиният му мобилен звънна и се разнесе познат глас. Баник извиси своя с една октава
и се постара да звучи малко по-пискливо.
— Синът ми е в болница в Лейк Чарлс с осемдесет процента изгаряния по цялото тяло. Ужасно е, господин
Шматкър.
— Шнецър се казвам — сопна се леко той. Същият задник си беше. — Инцидентът се е случил на нефтена
платформа, така ли?
Всяка злополука, станала на нефтена платформа в океана, попадаше под действието на закона „Джоунс“ и беше
златна мина за адвокатите.
— Да, господине. Преди три дни. Не съм сигурен дали ще оживее. Опитвам се да отида там, но съм инвалид и
не съм в състояние да шофирам.
— И се намирате в Шугър Ланд?
— Да, господине. Обаждат се всякакви адвокати, направо не спират да ме тормозят.
— Не се учудвам.
— Току-що затворих на един.
— Не говорете с тях. На колко години е синът ви?
— На деветнайсет. Добро момче е, работи много, издържа мен и майка си. Само него имам, господин Шнецър.
— Разбирам. Значи не можете да дойдете с кола до кантората?
— Не, господине, ако жена ми беше тук, можеше да ме докара, но в момента се прибира от Канзас. От там сме.
Трябва да отидем в болницата. Не знам какво да правя, господине. Нуждаем се от помощта ви.
— Добре. Вижте, мога да дойда при вас след около час, ако ви устройва.
— Вие ще дойдете тук?
— Ами да, мисля, че така ще стане най-бързо.
— Би било чудесно, господин Шнецър. Някой трябва да ни помогне.
— Имайте търпение, пристигам след малко.
— Нали ще накарате другите адвокати да ни оставят на мира?
— Разбира се, ще се погрижа за това, няма проблем. Кажете ми адреса си.
Баник наблюдаваше през щорите всяка кола, която минаваше, докато минутите се нижеха. Накрая един лъскав
пикап „Форд“ с огромни гуми и удължена кабина спря пред фургона, даде на заден и паркира зад неговата кола под
наем. Годините не бяха пощадили Мал Шнецър. Беше много напълнял, коремът му висеше над колана и изопваше
ризата му, а бузестото му лице се сливаше с двойната гуша. Гъстата му прошарена коса беше опъната назад и вързана
на опашка на тила. Той излезе, огледа се наоколо, плъзна очи по фургона и докосна автоматичния пистолет в кобура
на хълбока си.
Това щеше да е първата въоръжена жертва на Баник — факт, който усили тръпката му. Той се задейства бързо,
грабна бастун от канапето, отвори вратата и излезе на малката веранда, приведен като човек, който изпитва силна
болка.—
Здравейте — провикна се, докато Шнецър минаваше покрай наетата кола.
— Здрасти.
— Аз съм Боб Бътлър. Благодаря ви за жеста. Вътре имам студена бира. Искате ли?
— Може.
Той като че ли се поуспокои, когато огледа Бътлър: приведен надве, не представляваше никаква заплаха.
Не бяха заставали един срещу друг от двайсет и една години, когато бяха адвокати в Пенсакола. Баник се
съмняваше, че Шнецър ще го познае, още по-малко с ниско нахлупената шапка и евтините рамки на очилата.
Пристъпи вътре, задържа вратата отворена и двамата влязоха в тясната дневна на фургона.
— Благодаря, че дойдохте, господин Шнецър.
— Няма проблем.
Мал се извърна, сякаш търсеше къде да седне, и в този миг Баник бързо извади Оли от джоба си. С рязко
движение удължи телескопичната пръчка двукратно, после трикратно и фрасна Мал по тила. Оловната топка пукна
черепа му. Шнецър размаха ръце, простена и понечи да се обърне. Този път Оли се стовари върху лявото му
слепоочие и той се строполи върху ниската масичка. Баник светкавично свали кобура му, извади пистолета и отиде
да затвори вратата. Шнецър риташе, неистово въртеше очи и се мъчеше да каже нещо. Баник го удари отново и
натроши черепа му на парчета.
— Сто трийсет и три хиляди долара — гневно процеди той. — Солиден хонорар ми открадна. Пари, които ми
се полагаха и от които отчаяно се нуждаех. Голям мошеник беше като адвокат, Мал, голям боклук. Много се
зарадвах, когато те пратиха в затвора.
Шнецър изхъхри и Оли отново се стовари. Още кръв опръска канапето и стената.
Баник вдиша дълбоко и загледа как жертвата му се бори за глътка въздух. Сложи си латексовите ръкавици, взе
въжето, омота го два пъти около врата му и впери поглед в кръвясалите му очи, когато стегна примката. Стъпи върху
гърдите му и се опита да счупи ребрата му, докато гледаше как въжето се врязва в кожата. Измина минута, после още
една. Някои умираха с отворени очи — бяха му любимците. Той върза възела и се изправи да се възхити на делото
си.
— Сто трийсет и три хиляди долара, откраднати от млад адвокат, още хлапе. Негодник такъв!
Когато Мал издъхна, очите му останаха отворени, сякаш искаше да наблюдава разчистването. По лицето и врата
му се стичаше кръв, която капеше върху мокета. Голямо мазало.
Баник застина, ослуша се за гласове отвън, за някакъв необичаен звук, но не чу нищо. Отиде в предната спалня
и надникна през прозореца. Минаха две хлапета на велосипеди.
Той рядко си позволяваше лукса да се разтакава, но в този случай нямаше защо да бърза. Пребърка джобовете на
Мал и намери ключовете му. Телефонът му беше в задния джоб на панталона и той го сложи върху корема му — там
щеше да го остави. Намери в един шкаф евтината прахосмукачка, която беше купил преди месец в брой от магазин
за намалени стоки, и почисти пода на кухнята и дневната, като се стараеше да заобикаля кръвта. Когато приключи,
извади торбичката и постави нова. Взе пакет влажни кърпички и избърса Оли и пистолета. Смени ръкавиците и
пъхна стария чифт в найлонов чувал. Изтри бравите на вратите, кухненския плот, стените, всички повърхности в
банята, макар че не беше докосвал почти нищо там. Пусна водата в тоалетната и спря водата към казанчето. Съблече
се по боксерки и натъпка дрехите си в малката пералня. Докато тя се въртеше, той извади кутийка газирана вода от
хладилника и седна в кухнята на няма и метър от стария си приятел Мал.
Беше смъкнал от плещите си мъчително и дразнещо бреме, което бе носил двайсет години. Изпитваше покой.
Когато пералнята приключи, той пъхна дрехите си в сушилнята и почака още малко. Телефонът на Мал звънна.
Някой искаше да разбере къде е. Беше към седем, оставаше най-малко един час, преди да се стъмни.
Доколкото познаваше Мал, той едва ли беше споменал на някого от кантората какво се кани да направи. Малко
вероятно бе да е оставил телефонен номер или адрес на евентуален нов клиент. Имаше огромен шанс да не се е
връщал до кантората, а да е дошъл направо в Шугър Ланд, за да поеме апетитно дело, което да води сам и да
открадне поредния хонорар.
Все пак съществуваше вероятност да е споменал нещо на секретарката. Минутите течаха монотонно, а с
напредването на времето растеше и рискът.
Когато дрехите изсъхнаха, Баник ги облече и прибра вещите си в найлоновия чувал: Оли, използваните влажни
кърпички, торбичката от прахосмукачката, пистолета. Щом се стъмни, той излезе навън и се приближи до пикапа
на Мал. Някакви деца ритаха топка по-надолу по улицата. Все още с ръкавици, той се качи в него, запали двигателя
и потегли. След три преки спря на паркинга на централния пазар, където се намираха бензиностанцията, магазинът
за хранителни стоки и офисът на управата. Остави ключа на таблото и потъна в мрака. Десет минути по-късно се
върна във фургона. Влезе да вземе найлоновия чувал и да хвърли прощален поглед на Мал, да се увери за последен
път, че е мъртъв.
Изключи предплатения телефон, извади батерията и потегли.
След един час спря на паркинг за камиони на междущатска магистрала 45 южно от Хънтсвил и паркира зад
някакъв тир. Смени регистрационните номера на колата и пъхна фалшивите в найлоновия чувал, който хвърли в
голям мръсен контейнер за смет. Немислимо беше да го пипнат с пистолета на Мал.
Внезапно се почувства гладен, влезе в заведението и вечеря с яйца и содени хлебчета като тираджиите.
Пътуването до Санта Фе щеше да му отнеме дванайсет часа и той го очакваше с нетърпение.
30
Самолетът на Джери кацна на международното летище в Детройт в 14:40 ч. в петък. Докато прекосяваше
оживения терминал, тя изпита чувство на свобода и облекчение, че е толкова далече от Мобил, от Флорида и от
тамошните си грижи. По време на полета беше успяла да си внуши, че краят на кошмара й наближава, че е
направила първите смели стъпки към целта да осигури възмездие за баща си и че никой не я наблюдава. Нае
автомобил и потегли за Ан Арбър.
Дениз, единственото й дете, следваше в Мичиган. Беше отраснала в Атенс, Джорджия, където преподаваше
Джери. Дениз завърши следването си там за три години и спечели пълна стипендия за магистратурата си в Мичиган.
Баща й, бившият съпруг на Джери, работеше за Държавния департамент във Вашингтон. Беше се оженил повторно и
Джери почти не говореше с него, но той общуваше с дъщеря си.
Джери не беше виждала Дениз от Коледа, когато двете прекараха една седмица на море в Кабо. Беше идвала в
Ан Арбър два пъти и градът й харесваше. Живееше сама вече много години и завиждаше на дъщеря си за активния й
социален живот и за безбройните приятелства. Когато паркира на улицата пред квартирата й в Керитаун, Дениз я
очакваше. Прегърнаха се, огледаха се една друга и като че ли останаха доволни от това, което виждат. И двете имаха
стройни фигури и всичко им стоеше добре, особено на Дениз. Тя изглеждаше страхотно каквото и да сложеше,
включително джинси и маратонки като в момента. Качиха багажа в малкия й апартамент, където живееше сама.
Сградата беше пълна със студенти по право, обикновено кънтеше силна музика и все течеше някакъв купон.
Особено в петък в края на април. Край басейна имаше кег с бира и двете се отправиха към вътрешния двор. Дениз с
удоволствие представи майка си на своите приятели и от време на време я наричаше, доктор Кросби“. За Джери
беше истинско щастие да пие бира от пластмасова чаша и да слуша разговорите и смеха на тези младежи.
Към тях се приближи един студент, който изглеждаше по-заинтригуван от останалите. Дениз беше намекнала
по телефона, че е възможно в картинката да има мъж, затова Джери беше пуснала радара. Студентът се казваше
Линк, красиво момче от Флинт, и на Джери не й отне много време да се досети, че той е нещо повече от обикновен
приятел. И тайно се зарадва, че е афроамериканец. Дъщеря й беше излизала с най-различни момчета и Джери ги
приемаше, но дълбоко в себе си приличаше на повечето хора — искаше внуците й да изглеждат като нея.
Без да пита майка си, Дениз покани Линк да дойде с тях на питие. Тримата напуснаха общежитието и си
направиха бавна разходка из квартала. Намериха си маса на открито в „Грото“ и се полюбуваха на несекващия поток
от студенти, които просто се шляеха. Джери преодоля изкушението да разпита Линк за семейството му, за
следването, интересите и плановете му за бъдещето. Дъщеря й щеше да се подразни, а тя си беше обещала да избягва
всякакви драми през уикенда. Двете с Дениз си поръчаха вино, а Линк — наливна бира. Една точка за него. Джери
познаваше достатъчно добре навиците на студентите и не гледаше с добро око на онези, които започваха вечерта с
твърд алкохол.
Линк се оказа приказлив, смееше се непринудено и искрено се интересуваше какво преподава доктор Кросби.
Джери съзнаваше, че я ласкае, но въпреки това й беше приятно. Неведнъж улови влюбените погледи, които си
разменяха той и дъщеря й.
След като прекара около час с Линк, Джери реши, че и тя се влюбва в него.
По някое време Дениз даде знак на Линк, тайно от майка си, и той каза, че е време да тръгва. Отборът по
софтбол на Правния факултет имаше вечерен мач с друг факултет, а той, разбира се, беше звездният играч. Джери го
покани да вечеря с тях, но младежът със съжаление отклони поканата. Може би следващата вечер.
Щом Линк си тръгна, Джери моментално започна разпита:
— Е, казвай, сериозно ли е?
— Ох, мамо, престани.
— Не съм сляпа, миличка. Колко сериозна е тази връзка?
— Недостатъчно сериозна, за да я обсъждаме сега.
— Спиш ли с това момче?
— Разбира се. Ти не би ли спала с него?
— Не ми задавай глупав въпрос.
— А ти с кого спиш?
— С никого и точно там е проблемът.
Двете се засмяха, но малко напрегнато.
— Да сменим темата — предложи Дениз. — Алфред ми се обади преди два дни. Звъни ми от време на време.
— Много мило от негова страна. Радвам се, че все пак се обажда на някого.
Алфред беше по-големият брат на Джери, когото тя не беше виждала поне от три години. Бяха близки преди
убийството на баща им, а след това се бяха постарали да се подкрепят, но маниакалните опити на Джери да намери
убиеца в крайна сметка ги бяха отчуждили. Според нея Алфред се беше отказал твърде бързо. След като се увери, че
убийството никога няма да бъде разкрито, той престана да говори за него. А тъй като за Джери нямаше друга тема,
поне тогава, той рядко общуваше с нея. За да се махне от всичко това и да започне на чисто, Алфред се премести в
Калифорния и не възнамеряваше да се връща. Имаше съпруга, която Джери не понасяше, и три деца, които тя
обожаваше, но беше твърде далече, за да участва в живота им.
Няколко минути отпиваха от виното си и гледаха студентите. Накрая Джери каза:
— Сигурна съм, че и баща ти се обажда от време на време.
— Мамо, хайде да приключим със семейните въпроси и да продължим нататък, съгласна ли си? Татко ми
изпраща сто долара месечно и се обажда през седмица. Пишем си есемеси и имейли, поддържаме връзка. Не искам
да ми дава пари, нямам нужда от тях. Имам стипендия, работя, самостоятелна съм.
— Прави го от чувство за вина, Дениз. Напусна ни, когато ти беше съвсем малка.
— Знам, мамо, и с това слагаме точка на този разговор. Хайде да отиваме на вечеря.
— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?
— Най-малко веднъж седмично. И аз се гордея с теб.
Вечеряха в „Зола“ — популярен ресторант в красива стара сграда наблизо. Дениз беше резервирала маса навън
и двете се настроиха за дълга вечеря — имаха да наваксват. Поръчаха си по още една чаша вино, салата и риба. По
настояване на Джери Дениз й разказа за лекциите и за работата си в лабораторията, като използва непонятни за
майка й научни термини. Влечението си към точните науки беше наследила от баща си, а любовта си към историята
и литературата — от майка си.
По средата на вечерята Джери съобщи сериозно:
— Имам да ти кажа нещо важно.
— Бременна ли си?
— Това е биологично невъзможно по ред причини.
— Шегувам се, мамо.
Дениз подозираше, че важната новина е свързана с убийството — тема, която рядко засягаха.
— Разбрах. — Джери остави вилицата и взе чашата, сякаш имаше нужда да се подкрепи. — Аз… знам кой е
убил баща ми.
Дениз спря да дъвче и я изгледа невярващо.
— Точно така — продължи Джери. — Търсих го двайсет години и накрая го открих.
Все още безмълвна, Дениз отпи глътка вино. Кимна на майка си да продължи.
— Уведомих властите и може би кошмарът най-сетне ще свърши.
Дениз въздъхна дълбоко и продължи да кима, но с мъка намираше думите.
— И аз трябва да съм на седмото небе от тази новина, така ли? Извинявай, но не знам как да реагирам. Има ли
някакъв шанс да го арестуват?
— Така мисля. Да се надяваме и да се молим.
— Къде е той?
— В Пенсакола.
— Но това е страшно близо до Мобил!
— Близо е.
— Не ми казвай името му, моля те. Не съм готова да го чуя.
— На никого не съм го казала, само на властите.
— Към полицията ли се обърна?
— Не. Във Флорида има и други разследващи служби. Те вече се заеха със случая. Допускам, че много скоро ще
уведомят полицията.
— Имаш ли доказателства? Железни доказателства, както се казва.
— Не. Опасявам се, че ще бъде трудно да се докаже, и това страшно ме тревожи.
Дениз допи чашата си на един дъх. Сервитьорката се случи наблизо и Дениз си поръча още една чаша. Озърна
се и зашепна:
— Добре, мамо, как ще го разобличат, след като няма доказателства?
— Не знам всички отговори, Дениз. Това е работа на полицията и прокурорите.
— Значи ще има шумен съдебен процес, така ли?
— Надявам се. Няма да спя спокойно, докато той не бъде осъден и не влезе в затвора.
Дениз често се тревожеше заради нейната обсесия от убиеца. Алфред смяташе, че сестра му е на крачка от
лудостта. Такава маниакална обсебеност от нещо, особено от нещо толкова травмиращо като убийството, не беше
здравословна.
Дениз и Алфред бяха обсъждали въпроса през годините, макар и не напоследък. Тревожеха се за Джери, но бяха
безсилни да я променят.
Останалите роднини избягваха темата за убийството.
— Ще се наложи ли да свидетелстваш в съда? — Тази мисъл видимо притесняваше Дениз.
— Вероятно. Обикновено първият свидетел, който щатът призовава, е член на семейството на убития.
— А готова ли си за такова нещо?
— Да, напълно готова съм да се срещна с убиеца в съда. Не бих пропуснала нито дума от този процес.
— Няма да те питам как си го открила.
— Дълга и заплетена история. Някой ден ще ти я разкажа, но не сега. Да се насладим на мига и да се насочим
към по-радостни мисли. Просто реших, че сигурно би искала да знаеш.
— Каза ли на Алфред?
— Още не, но скоро ще се наложи.
— Би трябвало да съм доволна. Новината е добра, нали?
— Само ако го осъдят.
Съботната сутрин започна късно с кисело мляко на канапето, на което Джери щеше да спи през уикенда, и
двете останаха по пижами до ранния следобед. Чак тогава взеха душ и излязоха, най-напред на кафе на Хюрън
Стрийт. Беше великолепен пролетен ден, поседяха на слънце, увлечени в разговори за живота, бъдещето, модата,
телевизионни предавания, филми, момчета и каквото още им хрумнеше. Джери се наслаждаваше на времето,
прекарано с Дениз, съзнаваше колко безценни са тези мигове. Дъщеря й се превръщаше в умна и амбициозна млада
жена с обещаващо бъдеще, което сигурно щеше да я отведе далече от Мобил, където тя и бездруго никога не беше
живяла.
Дениз пък се притесняваше, че животът се изплъзва между пръстите на майка й и тя няма с кого да го сподели.
На четиресет и шест все още беше красива и сексапилна, но се беше посветила на каузата да постигне възмездие за
убийството на баща си. Заради своята фикс идея не можеше да поддържа нито романтична връзка, нито дори
приятелство. През целия ден избягваха тази тема.
В събота Правният факултет беше домакин на турнир по софтбол с двойна елиминация, в който участваха десет
отбора. Дениз седна зад волана на малката си мазда и двете с майка й пристигнаха в спортния комплекс.
Разтовариха от багажника столове и хладилна чанта и си намериха място под едно дърво, близо до загражденията на
лявото поле. Линк веднага ги забеляза и седна при тях на одеялото за пикник. Изпи една бира преди мача —
повечето играчи пиеха дори на игрището — и Джери го разпита за бъдещите му планове. Мечтаел да работи в
Министерството на правосъдието, а после да мине към частна практика. Не му се щяло да влиза в месомелачката на
големите адвокатски фирми, искал да се занимава с дела, свързани с гражданските права на хората с увреждания.
Баща му преживял трудова злополука и бил прикован към инвалидния стол.
Колкото повече Джери го наблюдаваше в присъствието на дъщеря си, толкова повече се убеждаваше, че Линк е
нейното бъдеще. И нямаше нищо против. Той беше очарователен, умен, съобразителен и очевидно бе влюбен в
Дениз.
Когато Линк отиде да се включи в играта, Дениз каза:
— Добре, мамо, искам да разбера как успя да откриеш онзи тип.
— Кой тип?
— Убиеца.
Джери се усмихна, поклати глава и накрая попита:
— Цялата история ли?
— Да. Искам да я чуя.
— Ще отнеме известно време.
— Какво друго да правим през следващите няколко часа?
— Добре.
31
Късно в събота сутринта Лейси и приятелят й напуснаха Талахаси и поеха на тричасово пътуване към Окала,
северно от Орландо. Шофираше Али, а Лейси се грижеше за развлеченията. Започнаха с аудиокнига — кримка от
Елмор Ленард, — но Лейси скоро реши, че й е дошло до гуша от престъпления и трупове, и превключи на
политическо предаване. И то бързо я потисна, затова намери Ен Пи Ар, където двамата се посмяха, докато слушаха
епизод от „Чакай, чакай… не ми казвай!“. Имаха уговорена среща с Хърман Грей за 14 ч.
Хърман Грей беше легенда във ФБР. Две десетилетия бе оглавявал Отдела за поведенчески анализ в Куонтико.
Вече наближаваше осемдесет, затова се беше върнал във Флорида и живееше в охраняем комплекс със съпругата си и
три кучета. Един от шефовете на Али го насочи към него и му издейства среща. Грей казал, че му е скучно и
разполага с предостатъчно време, особено ако ще говорят за серийни убийци. Беше открил и изучил много такива
престъпници в хода на кариерата си, говореше се, че знае за тях повече от всеки друг. Имаше две издадени книги по
темата, но и двете не бяха особено полезни. Представляваха сборници, в които той описваше случаите си,
придружени със зловещи снимки и малко прекалено самохвалство.
Грей ги поздрави сърдечно и като че ли искрено им се зарадва. Съпругата му предложи да обядват у тях, но те
отказаха. Тя им поднесе студен чай без захар, после през първия половин час разговаряха на двора, а шпаньолите им
ближеха глезените.
Когато домакинът им заговори за кариерата си, Лейси вежливо го прекъсна с думите:
— Чели сме и двете ви книги, запознати сме с работата ви.
Това му допадна и той продължи:
— Повечето неща са съвсем точни. Е, може да съм поукрасил на места.
— Забележителни четива — каза тя.
— Както ви обясних по телефона — обади се Али, — Лейси би искала да ви разкаже за всяка от жертвите и да
чуе какво мислите.
— Следобедът е ваш — усмихна се Грей.
— Всичко е строго поверително, затова няма да използваме истинските им имена.
— Умея да бъда дискретен, госпожо Столц.
— Може ли да минем на Лейси и Али?
— Разбира се, наричайте ме Хърман. Виждам, че носите куфарче, и допускам, че вътре има документи, а
сигурно и снимки.
— Да.
— Да се преместим в кухнята, за да използваме масата.
Последваха го, кучетата също, а госпожа Грей им доля студен чай. Хърман седна срещу Лейси и Али. Тя си пое
дълбоко дъх и започна:
— Известни са ни осем убийства. Първото е било през деветдесет и първа, а последното — преди по-малко от
година. Седем са удушавания с един и същ тип въже и изпълнени по еднакъв начин, но при последното не е
използвано въже. Само няколко удара по главата.
— Двайсет и три години.
— Да, сър.
— Да зарежем и това „сър“, моля ви.
— Съгласна.
— Благодаря. След два месеца ще стана на осемдесет, но отказвам да се превърна в старец.
Слаб и жилав като тръстика, той беше способен да извърви петнайсет километра под жарко слънце.
— Според нас заподозреният е убил всичките осем души. Шестима мъже и две жени.
— Нали сте наясно, че вероятно има и още?
— Да, но не знаем нищо за тях.
Хърман извади химикалката си и намери някакъв бележник.
— Да поговорим за първата жертва.
Али отвори куфарчето и подаде една папка на Лейси.
— Номер едно, четиресет и една годишен бял мъж — всички са бели с едно изключение. Намерен е на
туристическа пътека в Сигнал Маунтин, Тенеси.
Тя подаде на Хърман лист, който беше приготвила предварително, а най-отгоре пишеше: № 1. Дата, място,
възраст на жертвата, причина за смъртта и цветна снимка на Тад Лийуд, проснат в храсталаците.
Хърман разгледа снимката и докато четеше резюмето, си водеше бележки.
Двамата го наблюдаваха внимателно и мълчаха. Когато приключи, той попита:
— На местопрестъплението имало ли е нещо друго освен трупа?
— Полицаите не са намерили нищо. Никакви отпечатъци, влакна или кръв… освен кръвта на жертвата. Същото
важи за всички други местопрестъпления.
— Странен възел, прилича на кръстовиден.
— Двоен кръстовиден възел, не се използва много често.
— Наистина е рядък. След като той го използва всеки път, явно е запазената му марка. Колко удара по главата?
— Два. Изглежда, с едно и също оръжие.
— Аутопсията какво показа?
— Черепът е с многобройни пукнатини, които се разклоняват от точката на контакт. Полицията в Уилмингтън,
Северна Каролина, която разследва друго негово убийство, предполага, че оръжието е чук или малка метална топка.
— Това неизменно върши работа, но много цапа. Всичко се опръсква с кръв, включително и дрехите на убиеца.
— Които, разбира се, не са намерени.
— Много ясно. Мотивът?
— Теорията е, че жертва номер едно е насилвал убиеца като малък.
— Силен мотив. Нещо доказано?
— Всъщност не.
— Добре. Номер две?
Лейси му подаде листа за Брайън Бърк и каза:
— На следващата година, деветдесет и втора.
Хърман го погледна и отбеляза:
— Южна Каролина.
— Да. Всяко убийство е в различен щат.
Той се усмихна и си записа нещо.
— Мотив?
— Пътищата им се пресекли в университета, докато убиецът бил студент. Номер две е един от неговите
преподаватели.
Лейси внимаваше да не спомене „в Правния факултет“. Това щеше да разкрие по-късно. По телефона Али не
беше казал на Хърман много неща за нея, не беше споменал къде работи тя, нито кого разследва. И този въпрос щяха
да обсъдят по-късно следобед. Номер три беше Ашли Барасо.
— Четири години по-късно в Кълъмбъс, щата Джорджия. Не знаем нищо за мотива, известно ни е само, че са
учили заедно.
— В колежа ли?
— Да.
— Жертвата била ли е изнасилена?
— Не. Била е напълно облечена, по нищо не личи да се е гаврил с нея.
— Необичайно. Сексът е фактор в около осемдесет процента от серийните престъпления.
Номер четири беше Айлийн Никълбъри, убита през 1998 г.
Когато стигнаха до номер пет, Дани Кливланд, Лейси каза:
— Нашият човек е спрял за единайсет години, поне доколкото ни е известно.
— Дълга пауза — отбеляза Хърман, разглеждайки снимката. — Същият възел. Не иска да бъде заловен, твърде
умен е и се измъква, но иска някой да научи за него. Не е рядкост.
Нахвърли си още бележки, а съпругата му се появи и им донесе бисквити. После тя излезе от кухнята, но Лейси
имаше чувството, че стои наблизо и подслушва. Номер шест беше Пери Кронк, удушен в Маратон. Хърман разгледа
снимките и попита:
— Откъде ги взехте?
— Даде ни ги наш източник, който работи по случая от много години. Ползва Закона за свободен достъп до
информацията, базата данни на ФБР, обичайното. Имаме снимки от шест местопрестъпления, но не и от
последното.
— Допускам, че тези снимки са скорошни. Бедният човек просто е излязъл за риба. Убит посред бял ден.
— Ходих там, много е отдалечено.
— Ясно. Мотив?
— Пътищата им се пресекли на работното място, вероятно разногласие относно предложение за работа, което
не било отправено.
— Значи е познавал и него, така ли?
— Познавал ги е всичките.
Хърман смяташе, че е виждал какво ли не, но явно се впечатли.
— Добре, да видим и последните.
Лейси му подаде номер седем и номер осем и му обясни теорията им, че първата жертва е била основната цел,
а втората е пристигнала на местопрестъплението в неподходящ момент.
Хърман дълго проучва резюметата и снимките, после каза с усмивка:
— Е, това ли е всичко?
— Толкова ни е известно.
— Бъдете сигурни, че има още, а също и че той не е приключил.
Те кимнаха и си взеха по една бисквита.
— А сега искате от мен профил, нали? — попита Хърман.
— Разбира се, това е една от причините да сме тук.
Той остави химикалката, стана, изпъна гръб и замислено се почеса по брадичката.
— Бял мъж, на около петдесет години, започва да действа, когато е към двайсет и пет. Няма съпруга, вероятно
изобщо не се е женил. С изключение на първите две жертви убива в петък и през уикендите, което показва
недвусмислено, че работата му е важна. Ти спомена университет, ясно е, че е умен, дори блестящ, и търпелив. В
убийствата няма сексуален елемент, затова вероятно е импотентен. Знаете мотива — извратена необходимост да
отмъщава. Убива без капка разкаяние, което не е рядкост. Несъмнено е социопат. Антисоциален тип, но тъй като е
образован, вероятно успява да се преструва, че води нормален живот. Седем местопрестъпления в седем щата за
период от двайсет и три години. Много необичайно. Знае, че полицията няма да потърси връзка между
престъпленията. ФБР не участвали?
— Още не — отговори Али. — Това е другата причина да сме тук.
— Той е наясно с криминалистиката, с полицейските процедури и със закона — каза Лейси.
Хърман седна и погледна бележките си.
— Наистина необикновен случай. Направо уникален. Смаян съм от този човек. Какво знаете за него?
— Със сигурност отговаря на профила ви — каза Лейси. — Той е съдия.
Хърман остана поразен. Поклати глава и се замисли, накрая каза:
— Действащ съдия?
— Да, надлежно избран от гласоподавателите.
— Ти да видиш! Много необичайно. Нарцистична и раздвоена личност, способна да живее като уважаван и
продуктивен член на обществото, а през свободното си време да планира следващото убийство. Трудно ще го
пипнете. Освен ако…
— Освен ако не допусне грешка, нали? — попита Али.
— Именно.
— Според нас вече е направил такава — отбеляза Лейси. — Последния път. Попитахте за ФБР. Те не участват в
разследването, но са намерили улика. Оставил е частичен пръстов отпечатък върху мобилен телефон. Лабораторията
в Куонтико го е анализирала месеци наред, правили са всякакви тестове. Проблемът е, че не откриват никакво
съвпадение. От ФБР са на мнение, че той е променил пръстовите си отпечатъци.
Хърман поклати глава недоумяващо.
— Аз не разбирам от отпечатъци, но знам, че това е напълно невъзможно без сложна хирургична операция.
— Той може да си я позволи — изтъкна Лейси, — пък и е разполагал е много време.
— Поразпитах, поговорих с някои от нашите специалисти — обади се Али. — Знаят за няколко случая на
променени пръстови отпечатъци.
— Щом казваш. Аз се съмнявам.
— Ние също — увери го Лейси. — Ако не намерим чий е отпечатъкът, случаят изглежда безнадежден. Няма
друго доказателство, няма друг мотив, не разполагаме с достатъчно улики. Нали?
— Не знам. Допускам, че няма начин да се сдобиете с неговите отпечатъци. Имам предвид, сегашните.
— Не и без съдебна заповед — отговори Лейси. — Имаме подозрение, но то не е достатъчно да убедим някой
съдия да издаде такава заповед.
— Нужен ни е съвет, Хърман — каза Али. — Какво да предприемем?
— Къде живее вашият човек?
— В Пенсакола.
— А отпечатъкът е намерен в Мисисипи, така ли?
— Да.
— Местните власти ще потърсят ли помощ от Бюрото?
— Сигурна съм, че ще го направят. Много искат да разплетат убийствата.
— Тогава започнете от там. Щом бъдат въвлечени нашите момчета, ще стане по-лесно да убедите федерален
съдия да издаде заповед за обиск.
— И какво точно да претърсим? — попита Лейси.
— Дома му, кабинета му, някое място, където е вероятно да е оставил отпечатъци.
— Подозирам няколко проблема при този подход. Първият е, че той не оставя никъде никакви отпечатъци.
Вторият е, че би могъл да изчезне веднага щом надуши неприятностите.
— Остави нашите момчета да се тревожат за отпечатъците. Ще ги намерят. Никой не може напълно да изчисти
от тях дома или офиса си. А що се отнася до вероятността да изчезне, налага се да рискувате. Не можете да го
арестувате, докато не намерите съответствие на отпечатъците. Нали нямате друго?
— Засега не — отговори Лейси.
— Може да има още един проблем — каза Али. — Някаква вероятност от Бюрото да откажат да се замесват?
— Защо?
— Поради нищожния шанс за успех. На първите шест местопрестъпления няма никакви улики. Тези случаи са
отдавна забравени, от години няма напредък. Знаете каква е политиката в Куонтико. Знаете също, че в Отдела за
поведенчески анализ от години има недостиг на служители. Възможно ли е да решат да не се занимават, като видят
за какво става въпрос?
Хърман отхвърли подозрението му с махване на ръка.
— Съмнявам се. От години следим серийни убийци, които така и не намираме. Някои от случаите, по които
работих преди трийсет години, още не са разкрити и завинаги ще си останат такива. Подобно съображение не би
възпряло ФБР. На тях това им е работата. Не забравяйте, че не е нужно да разкриете всички убийства. И едно е
достатъчно, за да приберете този тип на топло. — Хърман скръсти ръце. — Нямате друг избор, трябва да
привлечете Бюрото. Усещам, че се колебаете.
Лейси му разказа за Бети Роу и нейното двайсетгодишно издирване на убиеца на баща й. Хърман я прекъсна с
въпроса:
— Тя търси ли си работа? Според мен Бюрото има нужда от такива като нея.
— Има си хубава работа — засмя се Лейси. — Подаде жалба пред Комисията по съдийска етика, където работя
аз. Много е уплашена и изнервена и й обещах, че няма да замесваме полицията, докато не приключим
предварителното си разследване.
На Хърман това не му допадна и каза:
— Жалко за нея. Но вече не е фактор. Имате изключително умел убиец, който продължава да действа, затова е
време да привлечете и Бюрото. Колкото повече чакате, толкова повече трупове ще намерите. Този тип няма да
престане.
32
Във вторник вестник „Пенсакола Леджър“ пусна кратък материал на пета страница от раздел „Новини“.
Адвокат Мал Шнецър, който практикувал в града преди години, бил убит в събота в Шугър Ланд, Тексас, западно от
Хюстън, където живеел. От полицията съобщаваха само най-основни подробности: бил удушен във фургон, нает от
човек, когото още издирвали. Статията припомняше дните на Шнецър като известен адвокат в региона, преди да
бъде изключен от колегията и пратен зад решетките, защото ограбвал клиентите си. Имаше малка снимка на Мал от
по-хубавите му времена.
Джери прочете историята онлайн, докато пиеше сутрешното си кафе. Веднага навърза другите истории: Дани
Кливланд, бившият журналист от „Леджър“, удушен в апартамента си в Литъл Рок през 2009 г.; Тад Лийуд, удушен
през 1991 г. близо до Сигнал Маунтн в Тенеси; и Лани Върно, убит в Билокси миналата година. Шнецър, Кливланд и
Лийуд бяха известни в Пенсакола и вестникът бе съобщил за смъртта им. Върно се бе задържал в града за кратко и
никой не го познаваше, затова местната преса не бе отразила убийството му. Джери намери репортажите за
убийствата във вестниците на Литъл Рок, Чатануга, Хюстън и Билокси и ги подреди във файл. Изпрати го от нов
имейл адрес на репортерката Кемпър, която беше писала за убийството на Шнецър. Добави и многозначителна
бележка:
Четири неразрешени случая на удушаване на хора, тясно свързани с Пенсакола. Върно е живял там
през 2001 г. Свърши си работата!
Досега Джери не беше чула за убийството на Шнецър и не възнамеряваше да прави проучване. Беше изтощена и
нямаше пари, нито сили за ново разследване. Както винаги, подозираше Баник, но щеше да остави този случай на
някой друг.
На следващата сутрин в долната половина на първа страница бе поместен сензационен материал за четирима
души от Пенсакола, убити в други щати. Местната полиция отказваше да коментира и избягваше всички въпроси,
защото не знаеха нищо. Убийствата бяха извън тяхната юрисдикция. Щатската полиция също отказваше коментар.
Джери прочете текста тържествуващо и веднага го изпрати на Лейси Столц — както обикновено, кодиран.
Минути по-късно й пусна ключа за разкодиране.
Лейси беше на бюрото си и четеше преценките на други жалби, когато видя имейла и отвори прикачения файл.
Нямаше съобщение. Кой друг ще й изпраща кодиран имейл, а после и ключ за разкодирането му? Кой друг ще събира
стари статии от „Леджър“ и други вестници? За пореден път се възхити на упорството и детективските умения на
Джери и се подсмихна, като си спомни думите на Хърман Грей, че ФБР има нужда от такива хора.
Затвори вратата и дълго препрочита материалите за старите и новите убийства. Опита се да прецени какво ще е
въздействието на днешната публикация и стигна до извода, че няма начин да го предвиди. Но тя несъмнено щеше да
промени ситуацията. Баник щеше да прочете материала, ако вече не го беше прочел. А кой на този свят би могъл да
се досети какъв ще е следващият му ход?
Съдия Баник се намираше в хотелската си стая в Сайта Фе, когато видя статията. Както обикновено,
преглеждаше електронното издание на „Леджър“, за да научи всички местни новини, и щом прочете статията,
избухна в ругатни.
Единственият друг човек, който можеше да свърже Дани Върно с Пенсакола, беше дъщерята на Бърк. Вероятно
и бившето ченге Норис Озмънт, но той отдавна не живееше там.
Няколко от по-възрастните адвокати знаеха за конфликта му с Шнецър, който го лиши от онзи хонорар през
1993 г. И може би някой журналист от „Леджър“ щеше да си спомни Дани Кливланд и неговата очерняща статия за
Баник при първото му кандидатиране за съдийския пост, но това беше малко вероятно. Все пак Кливланд беше
разследвал доста строителни предприемачи със сенчест бизнес. И доколкото му беше известно, наоколо вече
нямаше кой да го свърже с Тад Лийуд, на когото така и не бяха повдигнати обвинения. Потърпевшите се бяха скрили
зад родителите си, които нямаха представа какво да правят.
Той беше на тринайсет години и вече имаше осемнайсет значки за заслуги, включително всички необходими за
най-високото звание. Целта му беше преди четиринайсетия си рожден ден да стане Орле — амбиция, която баща му
насърчаваше, защото скоро щеше да е гимназист и скаутският отряд вече нямаше да е толкова важен. Той ръководеше
патрул „Акула“, най-добрия в отряда. И страшно му харесваше — уикендите в гората, тренировките за състезанието
по плуване на 1000 метра, веселбите, предизвикателствата, стремежът да събере повече значки, церемониите по
награждаването, работата в полза на общността.
След онази ужасна случка пропусна една сбирка на отряда — дотогава не го беше правил. Когато пропусна и
втора, родителите му се озадачиха. Не можеше да носи това бреме сам, затова им каза. Те бяха потресени и
съсипани, но нямаха представа къде да потърсят помощ. Накрая баща му отиде в полицията и с покруса научи, че
има още една жалба от момче, което иска да остане анонимно.
Подозираше, че момчето е Джейсън Райт, негов приятел, който внезапно беше напуснал скаутския отряд два
месеца по-рано.
От полицията искаха да се срещнат с Рос, но това го ужасяваше. Спеше до леглото на родителите си и се
страхуваше да излиза от къщи. Те прецениха, че е по-важно да предпазят детето си, отколкото да се борят за
наказание на виновника. Кошмарът продължи и се задълбочи, когато вестник „Леджър“ публикува статия за
полицейско разследване на „твърдения за сексуален тормоз“, упражнен от Тад Лийуд, на двайсет и осем години.
Доктор Баник беше на мнение, че информацията е подадена от полицията и пусната да циркулира из града.
Лийуд изчезна. Минаха четиринайсет години, преди да плати за престъпленията си.
Лейси вече нямаше извинения и й бе омръзнало да протака. Късно в сряда следобед тя заключи вратата на
кабинета си и набра първия от няколкото номера на Бети Роу. Не успя да се свърже, което не беше необичайно. След
няколко минути получи есемес от непознат номер. Бети пишеше: „По зелената линия“. Техният код за: използвай
телефона с предплатената карта. Лейси го извади и той звънна моментално.
— Какво мислиш за статията в „Леджър“? — попита бодро Бети.
— Малко е да се каже, че е интересна. Чудя се как са успели толкова бързо да открият връзка между всички
тези убийства.
— Ами не знам. Може да са получили анонимен имейл от някой, запознат с убийствата, не си ли съгласна?
— Да, разбира се.
— Как ли ще реагира нашият човек?
— Статията сигурно му е скапала деня.
— Дано да е получил удар и да се е задавил до смърт със собствения си бълвоч. И бездруго се говори, че е зле
със здравето. Носят се слухове, че има рак на дебелото черво, обаче аз се съмнявам. По-скоро си е измислил
основателна причина да напусне града.
— Звучиш жизнерадостно.
— В добро разположение на духа съм, Лейси. Бях при дъщеря ми в Мичиган миналия уикенд, прекарахме си
страхотно.
— Радвам се. Но аз имам новини, които сигурно няма да ти харесат. Приключихме с преценката на твоята
жалба и сме убедени, че тя е основателна. Насочваме я към щатската полиция и към ФБР. Решението ни е
окончателно.
Мълчание отсреща. Лейси продължи:
— Не се учудвай, Бети. Нали от самото начало искаш точно това. Ти ни използва, за да започнем разследване,
което да е меродавно, докато ти се криеш. В това няма нищо нередно и те уверявам, че не сме споменавали името
ти. Ще продължим да пазим в тайна самоличността ти, доколкото е възможно.
— Какво означава това? Как така „доколкото е възможно“?
— Означава, че не съм сигурна как ще продължи разследването. Не знам дали от ФБР ще поискат да се
включиш, но ако го направят, със сигурност ще знаят как да те предпазят като ключов свидетел.
— Няма да мигна, докато този тип не бъде арестуван. Би трябвало ти също да се притесняваш. Предупредих те.
— Така е и внимавам.
— Той е по-умен от нас, Лейси, и непрекъснато ни наблюдава.
— Според теб знае ли за нашето участие?
— Допусни, че знае. Винаги допускай най-лошото.
Той е някъде там и дебне.
Лейси затвори очи, готова да прекрати разговора. Параноята на Бети понякога й късаше нервите.
33
Компютърните и телефонните мрежи в шерифството на окръг Харисън бяха поверени на Ник Константайн,
двайсетгодишен студент в близкия общински колеж. Работата му харесваше и той обичаше да се навърта около
заместник-шерифите и другите служители, пък и ловенето от тях се нуждаеха от помощ, за да се справят с новите
технологии. Беше способен младеж, можеше да програмира и да решава всякакви технически проблеми. Постоянно
ги подканяше да осъвременят едно или друго, но бюджетът все не стигаше.
Ник знаеше, че случаят „Върно/Дънуди“ е строго секретен. Медийните лешояди продължаваха да кръжат и
шериф Блек беше ограничил комуникацията с тях, особено електронната. Ник се въодушеви, когато попадна на
местопрестъплението и по-късно отведе шерифа и Манкузо до двата мобилни телефона в градчето Нийли в
Мисисипи. Локализирането им беше лесна задача, с която щеше да се справи и дванайсетгодишно хлапе.
Той непрекъснато проверяваше мрежите за вируси, но не беше засякъл Рейф и зловредните му приятели от
„Маготс“. През повечето време те дебнеха пасивно. Но инспектор Нейпиър допусна грешка, като изпрати незащитен
имейл до шерифа, с който потвърждаваше срещата с ФБР на 25 април, петък, в офиса на Бюрото в Пенсакола.
Нейпиър наричаше федералните „хувита“ и обясняваше, че от Вашингтон ще пристигне екип, който ще върне
мобилния телефон с ЧПО. Той незабавно осъзна грешката си, изтри имейла и помоли Ник да го изтрие и от
мрежата. Той го проследи до вътрешния сървър на управлението и се увери, че е заличил всичко.
Нейпиър и Ник намериха шерифа и му обясниха какво се е случило. Ник мечтаеше да работи за ФБР и се
развълнува от новината за срещата. Предложи и той да отиде, като предупреди, че може би ще им потрябва в случай
на нови грешки. Шериф Блек не му обърна внимание.
Рейф, пасивен, но неизменно бдителен, забеляза имейла. Трийсет минути по-късно съдия Баник също го видя и
го обзе паника. Запознат беше със слабостта на ФБР към съкращенията и познаваше жаргона не по-зле от агентите.
ЧПО означаваше „частичен пръстов отпечатък“.
Бързо провери охранителните камери и алармените системи в дома си, в съдийския си кабинет и в Трезора.
Никой не беше влизал. Резервира си първия полет от Санта Фе и напусна хотелската стая с намерението да се
прибере час по-скоро.
Пътуването му се стори безкрайно, но му даде предостатъчно време да размишлява. Сигурен беше, че не е
оставил отпечатъци, но ако все пак беше? Какъвто и отпечатък да имаше на един от двата мобилни телефона, той
вече нямаше да има съответствие с неговите в базата данни. След като години наред ги беше променял,
единственото съответствие щеше да бъде друг актуален отпечатък — върху нещо, което е докосвал през последното
десетилетие.
Прибра се изтощен в три през нощта. Имаше нужда от почивка, но хапчетата бензедрин действаха твърде добре.
Не включи осветлението на тавана, за да не би съседите му да забележат, че си е у дома, и започна да действа почти
на тъмно. Сложи си латексови ръкавици и напълни съдомиялната със съдове. Част от стъклените и порцелановите
чаши отидоха в чувал за смет.
Бърсането на почти всяка повърхност размазваше евентуални отпечатъци и ги правеше безполезни. Само че той
не целеше да ги размаже. Смеси вода, дестилиран спирт и лимонов сок и избърса плотовете и домакинските уреди с
микрофибърна кърпа. Ключовете на осветлението, стените, рафтовете в килера. Извади от хладилника буркани,
консерви, бутилки и найлонови опаковки и изхвърли съдържанието им в мелницата за хранителни отпадъци.
Пластмасовите кутии отидоха в следващия чувал. Не готвеше често и хладилникът му никога не беше пълен.
Латентните отпечатъци оставаха с години. Проклинайки себе си, той не спираше да си мърмори: „ЧПО“.
Избърса всички повърхности в банята — мивката, плочките, тоалетната, крановете на душа и пода. Изпразни
шкафчето, остави вътре само четка за зъби, самобръсначка за еднократна употреба, крем за бръснене и полупразна
тубичка „Колгейт“. Снемането на пръстови отпечатъци от плат беше почти невъзможно, но той въпреки това
напълни пералнята с хавлиени и кухненски кърпи.
В дневната изхвърли дистанционното на телевизора и избърса екрана. Напъха в трети чувал всички списания и
няколкото стари вестника. Изтърка стените и кожените мебели.
В кабинета си избърса клавиатурата, един стар лаптоп, два старомодни мобилни телефона, един куп
канцеларски принадлежности и пликове. Впери поглед в шкаф, пълен с папки, и реши да ги остави за по-късно.
Чистенето щеше да отнеме часове, дори дни, а той знаеше, че няма да се задоволи само с едно. Щеше да мине
всичко повторно, вероятно и трети път. На зазоряване, преди съседите му да се раздвижат, той отнесе трите черни
чувала в джипа си, върна се в дневната и седна да подремне за малко.
Не можеше да спи. В 8 ч. се изкъпа и преоблече, изхвърли кърпите и дрехите, които бе носил, огледа дрешника
и си даде сметка колко много вещи трябва да отидат на боклука. Напълни пералнята с бельо и ризи и сипа двойно
повече препарат за пране.
Облече се и излезе. Обади се на Даяна Джан, съобщи й, че се е върнал в града, че се чувства добре и иска да се
отбие в съда да поздрави всички. Когато пристигна там в 9 ч., служителите му го посрещнаха като герой. Той си
поприказва с тях и ги увери, че първият му курс химиотерапия е преминал добре и лекарите са обнадеждени.
Възнамерявал да остане у дома няколко дни, после отново да замине за Сайта Фе.
Според тях той изглеждаше изморен, дори измъчен.
Баник седна на бюрото си и продиктува на секретарката си списък със задачи. След това каза, че трябва да
проведе няколко телефонни разговора, и я помоли да излезе. Заключи вратата и огледа кабинета си. Бюрото,
кожените столове, масата, шкафчетата, рафтовете с книги и правна литература. За късмет, от години не беше
докосвал повечето. Задачата изглеждаше невъзможна, но той нямаше избор. Отвори куфарчето си, надяна латексови
ръкавици, извади три пакета влажни кърпички и се захвана за работа.
Два часа по-късно съобщи на служителите си, че се прибира да си почива. Помоли ги да не му звънят. Вместо
това обаче отиде с колата в тайния си офис в Пенсакола. Едва ли някой, който търсеше пръстови отпечатъци, щеше
някога да намери това място, но не му се рискуваше. Беше го проектирал крайно предпазливо и внимаваше да не
оставя никакви следи. Всичко беше дигитализирано нямаше книги, папки, сметки, нищо, чрез което да стигнат до
него.
Изтегна се на канапето и успя да поспи няколко часа.
Според разписанието на часовете на Джери, официално публикувано онлайн, тя щеше да има лекция в 14 ч. в
сградата на Факултета по хуманитаристика. Той шофира един час до Мобил и намери сградата по карта на кампуса,
която беше запаметил.
Колата й, „Тойота Камри“ от 2009 г., беше паркирана заедно с още сто други на паркинг за преподаватели и
студенти, за който се изискваха стикери. Баник си тръгна, отиде в една автомивка през няколко преки, пусна новия
си шевролет тахо през програма на самообслужване, после паркира до прахосмукачките и отвори и четирите врати.
Докато се трудеше, размени регистрационните номера и сложи някакви от Алабама. Когато цялата кола блесна от
чистота, се върна до Факултета по хуманитаристика и паркира на най-близкото свободно място до тойотата камри.
Отвори багажника на колата, извади крика и резервната гума и се престори, че сменя задната лява, на която й
нямаше нищо.
Охранител от кампуса в старо бронко се приближи по алеята между паркираните автомобили и спря зад
неговото тахо.
— Имате ли нужда от помощ? — попита той услужливо, но не направи опит да слезе.
— Не, благодаря — отговори Баник. — Справям се.
— Не виждам да имате стикер за паркиране.
— Така е, нямам. Просто гумата ми се спука ей там — кимна той към улицата. — Сега изчезвам.
Служителят от охраната отмина, без да каже и дума повече.
По дяволите! Грешка, която нямаше как да избегне.
Вдигнал шевролета на крик, но без да докосва гайките на гумата, той извади джипиес проследяващо устройство
на магнит. Тежеше четиристотин грама и беше колкото дебела книга с меки корици. Запъти се нехайно към
камрито, наблюдавайки зад тъмните си очила всяко движение. Забеляза трима студенти, които влизаха в сградата,
но те изобщо не му обърнаха внимание, после бързо се приведе и постави устройството от едната страна на
резервоара. Батерията му издържаше 180 часа и се активираше от движение, тоест почиваше си, докато колата е
паркирана. Баник се върна до джипа си, смъкна го от крика, който прибра заедно с резервната гума, затвори
багажника и се махна от паркинга.
Два часа по-късно камрито потегли. Баник го следеше на смартфона си и скоро го видя. Джери се отби в
химическото чистене и се върна в апартамента си.
Проследяващото устройство работеше безупречно.
Той се прибра в Кълман, почака до 17:30 ч., когато съдът затваряше, и влезе през задната врата със собствения
си ключ. През последните десет години си отключваше и заключваше със собствен ключ, когато пожелаеше, но
рядко срещаше жива душа извън работно време. Не вършеше престъпление, просто си почистваше кабинета.
Отново избърса навсякъде и си тръгна вече по тъмно с две издути от папки и бележници куфарчета.
Трудолюбив съдия.
34
В петък сутринта Лейси и Дарън пристигнаха в една правителствена сграда в центъра на града петнайсет
минути преди „срещата на върха“ в 10 ч. Офисът на ФБР се намираше на шестия етаж, където специален агент
Дагнър от Пенсакола ги чакаше пред асансьора.
От стаята си на третия етаж в хотел през две преки съдия Баник наблюдаваше паркинга с ръчен монокуляр.
Проследи как Лейси и Дарън влизат в сградата. Десет минути по-късно пред входа спря седан с най-обикновени
номера от Мисисипи, от който излязоха двама души. Бяха цивилни, дори се бяха издокарали със сака и вратовръзки
за важната среща. След това пристигна черен джип и всичките му четири врати се отвориха едновременно.
Федералните агенти — трима мъже и една жена в хубави тъмни костюми — се изсипаха и забързано влязоха в
сградата. Последните двама излязоха от кола с регистрация от Флорида. Също в тъмни костюми.
Когато движението секна малко след 10 ч., Баник приседна на ръба на леглото и масажира слепоочията си. Бяха
пристигнали федералните — хувитата от централата във Вашингтон, щатските полицаи от Флорида и момчетата от
Билокси, Мисисипи.
Нямаше как да разбере какво си говорят. Рейф не беше успял да проникне в мрежата.
Съдията обаче имаше относително ясна представа какво се случва, а и знаеше как да научи с точност.
Събраха се около дълга маса в най-голямото помещение на офиса, а две секретарки им поднесоха кафе и
бисквити. След първите запознанства — много имена, които Дарън се постара да си запише — шефът помоли за
тишина. Казваше се Клей Видович, главен специален агент, и зае мястото начело на масата. От дясната му страна
бяха специални агенти Суарес, Неф и Мъри. От лявата седяха шериф Дейл Блек и инспектор Нейпиър от Билокси.
До него бяха двама следователи от щатската полиция на Флорида, Харис и Уендъл. Лейси и Дарън седяха в другия
край на масата, защото мястото им не беше при истинските ченгета.
Правеше впечатление отсъствието на градската полиция в Пенсакола. Заподозреният беше от тук и имаше
многобройни познанства. Не биваше да плъзват слухове. Местните момчета можеха само да попречат.
— И така, документацията е готова — започна Видович, — всички изисквания са изпълнени и ФБР вече
официално е ангажирано със случая. Това е съвместен оперативен екип, в който си оказваме пълно съдействие.
Шерифе, какво ще кажете за щатската полиция в Мисисипи?
— Държим ги в течение, но бях помолен да не споменавам пред тях за тази първа среща. Допускам, че ще бъдат
в готовност, ако ни потрябват.
— Не сега, може би по-късно. Лейтенант Харис, уведомихте ли полицията в Маратон?
— Не, сър, но ще го направя, ако се налага.
— Добре, да започнем без тях. Всички сме прочели резюметата и сме наясно със ситуацията. Госпожо Столц,
тъй като от вас тръгва всичко, запознайте ни с основните факти за няколко минути.
— Разбира се — усмихна се тя.
Единствената друга жена в стаята беше агент Агнес Неф, строг и опитен ветеран с каменно лице.
Лейси се изправи и избута стола си назад.
— Всичко започна от жалба срещу съдия Баник, подадена от жена под псевдонима Бети Роу.
— Кога ще научим истинското й име?
— Случаят вече е ваш, така че когато пожелаете. Аз обаче предпочитам да я държим настрана възможно най-
дълго.—
Много добре. Какво общо има тя със заподозрения?
— Баща й е убит през деветдесет и втора година близо до Гафни, Южна Каролина. Убийството остава
неразкрито, разследването е прекратено почти веднага и тя се амбицирала да намери убиеца. От години е обсебена
от тази цел.
— Става дума за осем убийства, така ли?
— Осем, за които знае тя. Може да има и други.
— Основателно е да допуснем, че има. И тя е наясно с мотива?
— И с метода на престъплението.
Видович погледна към Суарес, който кимна и каза:
— Един и същ човек е. Въжето е същото навсякъде, а възелът е запазената му марка. Получихме снимките от
местопрестъплението по случая „Шнецър“ в Тексас — същото въже и същият възел. Проучихме докладите от
аутопсиите: еднакви удари по главата, еднакво оръжие на убийството. Нещо като кофражен чук, който строшава
черепа в една конкретна точка на съприкосновение, от която във всички посоки плъзват пукнатини.
Видович погледна към лейтенант Харис и попита:
— Убиецът го е познавал, така ли?
— От много отдавна — отговори Харис. — И двамата са били адвокати тук преди години.
— Вие познавате ли този съдия, госпожо Столц?
— Не съм имала удоволствието. Това е първата жалба срещу него. Досието му е чисто, репутацията му е добра.
— Не е за вярване — каза Видович и всички се смръщиха в знак на съгласие. Той продължи: — Госпожо Столц,
какво ще направи той според вас, ако просто го помолим да дойде, за да му зададем няколко въпроса? Известен
съдия, служител на правосъдието. Не знае за ЧПО. Каква причина би имал да не ни съдейства?
— Защо да ни помага, ако е виновен? По мое мнение или ще изчезне, или ще се огради с адвокати, но няма да
дойде.—
Има ли опасност да избяга?
— Според мен, да. Умен е и разполага със средства. Двайсет и няколко години е успял да остане неразкрит.
Допускам, че е способен да изчезне на мига.
— Благодаря ви.
Лейси седна и огледа лицата на хората около масата.
— Очевидно е, че ни трябват негови актуални отпечатъци. Агнес, обясни ни за заповедта за обиск.
Все така сериозна, агент Неф се прокашля и погледна към бележника си.
— Вчера се срещнах с юристите ни във Вашингтон. Те са на мнение, че можем да го направим. На
местопрестъплението при убийството в Билокси, всъщност двете убийства, е открит загадъчен частичен пръстов
отпечатък без съответствие. След като той е главният ни заподозрян, според правния ни отдел имаме основание да
изискаме заповед за обиск. Прокурорът в Мисисипи е запознат със случая, свързал се е със съдия и чака.
— Може ли да попитам какво смятате да претърсвате? — обади се Лейси.
— Дома и кабинета му в съда — отговори Видович. — Ще е пълно с негови отпечатъци. Ако намерим
съответствие, играта приключва. Ако не намерим, ще се извиним и ще напуснем града. А Бети Роу може да
продължи да се прави на Шерлок Холмс.
— Добре, но той е маниак на тема сигурност и наблюдение. Ще разбере на секундата, когато някой разбие
вратата му, и ще изчезне.
— Знаем ли къде е в момента?
Всички поклатиха глави. Видович изгледа гневно Харис, който каза:
— Не, не го наблюдаваме. Няма причина. Няма дело, няма досие. Още не е официално заподозрян.
— Освен това е в отпуск по здравословни причини — каза Лейси. — Според наш източник тук, в Пенсакола,
съдията твърди, че се лекува от рак. От кабинета му казали-, че той няма да гледа дела най-малко два месеца.
Уебсайтът на окръжния съд потвърждава информацията.
Видович се намръщи и потърка брадичката си. Всички чакаха.
— Добре, да започнем наблюдение и да го открием. А междувременно издействайте заповед за обиск от
Мисисипи, донесете я на местен съдия и бъдете в готовност. Но без да разгласявате нищо, докато не го намерим.
Така няма да има шанс да избяга, когато разбере за заповедта.
Около час обсъждаха как да проведат наблюдението: кой, къде, по какъв начин. Лейси и Дарън се отегчиха,
първоначалното им въодушевление се стопи и решиха да си тръгнат.
Видович обеща да ги държи в течение, но беше съвсем ясно, че смята работата им за приключена.
На излизане Дарън попита:
— Ще съобщиш ли за това на Бети?
— Не. Не й трябва да знае.
— Може ли да закрием случая и повече да не се занимаваме с нея?
— Не съм сигурна.
— Нали ти си шефът?
— И какво от това?
— Ами просто й кажи, че сме били дотук.
— Омръзна ли ти?
— Ние сме адвокати, Лейси, не сме ченгета.
Потеглиха обратно към Талахаси с чувство на облекчение. Чакаха ги три часа път в необичайно хладен
пролетен ден. Беше петък по обед и те имаха нужда да забравят за служебните проблеми.
Докато обсъждаха съдбата му, съдия Баник се качи в джипа си и след десет минути хлътна в тайния си офис.
Избърса компютрите в Трезора, свали харддисковете, извади флашките от сейфа и отново почисти навсякъде. На
излизане включи алармата и замина за Мобил.
Цял следобед се мота в някакъв мол, пи еспресо в „Старбъкс“ и газирана вода в тъмен бар, шля се из
пристанището и обикаля с джипа, докато се стъмни.
35
Обикновеният бял плик А4 съдържаше копия от трите й кратки стихотворения. Беше запечатан и надписан с
дебел черен флумастер: Джери Кросби. Нямаше адрес, но и не беше нужен. Под името й пишеше „Да се предаде на
ръка“. Той изчака до 21 ч. и паркира до тротоара на две преки от дома й.
Джери мързелуваше в петъчната вечер, сменяше телевизионните канали и успяваше някак да устои на
изкушението да влезе в интернет и да потърси още убийства. Лейси й се беше обадила следобед да й съобщи, че
ФБР поемат нещата. Новината, че с разследването се залавят професионалисти и че нейната работа приключва, би
трябвало да я ободри. Тя обаче бе започнала да осъзнава, че не е възможно просто да превключи на друга вълна и да
продължи напред. Беше живяла неговия живот толкова дълго, че не можеше да го прогони от себе си. Оставаше й
само работата, която отдавна бе занемарила, и прекрасната й дъщеря. Освен това ужасът не я напускаше. Питаше се
докога ще продължи да се страхува. Щеше ли някога да мине цял час, без да се озърта?
Звънецът на вратата я стресна. Взе дистанционното, изключи звука на телевизора, грабна пистолета от
масичката до вратата и надникна през щорите. Една улична лампа осветяваше предните морави на четирите къщи в
нейната редица, но там не видя никого. Джери нямаше да отвори в 21 ч. в петък. Не се сещаше кой би могъл да се
отбие, без да се обади предварително. Дори кандидатите за политически постове не обикаляха по домовете на
избирателите в този час. Тя зачака звъненето да се повтори. Не смееше да надникне през шпионката. Изминаха
няколко минути, а фактът, че човекът отвън не позвъни отново и че всъщност не искаше да я види, само влоши
положението. Дали не бяха хлапета, които си правеха шеги? Досега това не се беше случвало на нейната тиха
уличка. Стомахът й се сви на топка.
Джери бавно пристъпи към вратата.
— Кой е? — попита тя достатъчно силно, за да се чуе на площадката.
Не последва отговор, разбира се. Тя събра смелост да погледне през шпионката, очаквайки едва ли не нечие
кръвясало око да се опули насреща й, но не видя нищо. Отстъпи назад, стиснала пистолета в дясната си ръка, и
дръпна резето с лявата. Без да сваля веригата на вратата, открехна и надникна през стъклото на предната врата, но
не видя никого. Отново ли чуваше въображаеми шумове? Наистина ли някой беше натиснал звънеца?
Камерата, глупачке! Толкова рядко някой звънеше на входната й врата, че тя беше забравила за камерата, която
се активираше при движение. Отиде в кухнята, взе смартфона си и с треперещи пръсти намери приложението.
Вторачи се във видеото. То започваше от момента, когато човекът бе на два метра от къщата. Той се качи бързо на
площадката, затъкна плик между предната врата и рамката, натисна звънеца и изчезна. Джери изгледа записа
няколко пъти и почувства, че й прилошава.
Мъж с пясъчноруса коса до раменете. Ниско нахлупена шапка с козирка, очила с дебели рамки, а под тях —
маска в маска в телесен цвят, изобразяваща сипаничаво лице с белези от рани. Като от филм на ужасите.
Джери светна лампите и седна на канапето с пистолета и телефона си. Отново изгледа записа. Траеше шест
секунди, но мъжът се виждаше само през половината време. И три секунди й стигаха. Джери мразеше да плаче, но
сега се разплака от ужас. Цялото й тяло се тресеше и сърцето й биеше до пръсване.
А нещата много скоро щяха да се влошат още повече.
Накрая тя все пак събра сили да отиде до вратата. Отключи, отвори я и открехна предната врата. Пликът падна
на прага. Тя го грабна, заключи и се върна на канапето, където се взира в него цели десет минути.
Когато го отвори и видя глупавите си стихотворения, ръцете й инстинктивно политнаха към устата, за да
заглушат писъка й.
Полицаите се подразниха от несериозното обаждане. Пристигнаха след цели двайсет минути, за щастие, без
включени сини лампи, и тя ги посрещна на площадката.
— Мъж, който ви дебне? — попита първият.
Колежката му все пак огледа цветната леха с фенерчето си, но не забеляза нищо подозрително.
Джери им показа видеото.
— Просто тъпа шега, госпожо — каза полицаят и поклати глава на глупавия номер. — Някой се опитва да ви
уплаши.
Беше петък вечер в голям град, полицаите имаха много по-неотложни проблеми: тежки престъпления,
наркопласьори и пияни тийнейджъри.
— Е, със сигурност успя — отговори Джери.
Съседът й господин Брамър дойде при тях и полицаите го разпитаха. Джери не беше говорила с него от
седмици — нито с него, нито с другите си съседи. Смятаха я за затворена и неособено дружелюбна.
Господин Брамър настоя да му се обади, ако случката се повтори. Полицаите си тръгнаха, като обещаха да
патрулират из квартала през следващите няколко часа. Джери заключи, светна всички лампи и седна на канапето.
Вглъбена в мисли за немислимото.
Баник знаеше, че е тя. Беше дошъл до къщата й, беше звъннал на звънеца й, беше й оставил стихотворенията. И
щеше да се върне.
Зачуди се дали да се обади на Дениз, но защо трябваше да я плаши? Намираше се на хиляда и петстотин
километра и с нищо не можеше да й помогне. Или пък да се обади на Лейси, просто на някой, когото познава?
Лейси обаче също беше на три часа път, а и сигурно нямаше да вдигне по това време.
В полунощ Джери угаси лампите и продължи да седи на тъмно.
Един час по-късно си приготви малък сак, излезе през задната врата с пистолет в ръка и се качи в колата.
Потегли, без да откъсва очи от огледалото, но не забеляза нищо подозрително. Залъкатуши през притихнали
квартали, зави на изток по магистрала 10 и когато светлините на града останаха зад гърба й, си отдъхна малко.
Отклони се от магистралата и пое на юг, към Залива, по шосе 59. По това време то беше пусто и тя лесно се увери,
че никой не я следи. Щом отмина Робъртсдейл и Фоли, паркира пред денонощен магазин и известно време
наблюдава пътя. През десет минути минаваше по някоя кола. Шосето стигаше до брега в Гълф Шорс. От там
можеше да продължи или на изток, или на запад. Баник вероятно се навърташе край Мобил, затова тя зави наляво и
прекоси крайбрежните градчета в Алабама, после навлезе във Флорида. Един час шофира по шосе 98, докато червен
светофар не я принуди да спре във Форт Уолтън Бийч. Някаква кола се движеше зад нея вече няколко километра,
което беше странно, защото освен тях на пътя нямаше никой друг.
Джери спонтанно зави на север по шосе 85, но другата кола не я последва. След половин час прекоси
магистрала 10 и видя табели, известяващи, че наблизо има заведения, бензиностанции и мотели.
Нуждаеше се от почивка и щом видя ярките светлини и полупразния паркинг на мотел „Бейвю“, реши да спре
там. Паркира, пъхна пистолета си в чантата и влезе да си вземе стая.
Двайсет минути по-късно Баник пристигна на паркинга. Остана в джипа, отново с регистрационни номера от
Алабама, отвори лаптопа си и си запази стая онлайн. Когато пристигна имейлът с потвърждението на резервацията
му, той поседя още десетина минути, отговори, че има някакъв проблем с резервацията, и помоли да отворят
прикачения документ. Когато служителят го направи, Рейф се промъкна през доста слабата защита и започна да
тършува из мрежата на мотела.
От 21:28 ч. предишната вечер досега нямаше нови гости освен някоя си Марджи Фрейзър, която явно беше
използвала предплатена дебитна карта.
Колко сладко, помисли си съдията, обича да си сменя имената.
Рейф намери стаята й: 232. Стая 233 срещу нея се оказа свободна. В дъното на коридора имаше врата към
аварийното стълбище.
Мотелът използваше типичната система с електронни карти и една мастър карта в случай на евакуация при
пожар. Рейф намери таблото за осветлението и съдията се позабавлява, като изключи лампите във фоайето, потопи
го в пълен мрак за няколко секунди, после отново пусна електричеството. Никакво движение.
Той влезе в празното фоайе и удари звънеца на рецепцията. След доста време се появи сънен младеж и го
поздрави. Попълни набързо нужните документи за една нощувка в единична стая, докато съдията не спираше да
бърбори. Попита дали стая 233 е свободна, бил отседнал там преди половин година и спал цели девет часа,
истински рекорд за него. Искал пак да си пробва късмета. Суеверие, нали разбираш? На хлапето му беше все едно.
Баник се качи с асансьора на втория етаж, безшумно влезе в стая 233 и огледа вратата. За допълнителна
сигурност беше монтирано и резе, както и електронна секретна ключалка. Нищо особено, но все пак това беше
крайпътен мотел за 99 долара на вечер. Той извади нови латексови ръкавици, отвори лаптопа си, свърза се с Рейф и
огледа осветлението и алармената система.
Марджи Фрейзър беше в стая 232 от отсрещната страна на коридора, а тази до нейната, 234, беше празна. За да
се упражни, той нареди на Рейф да отключи вратите на всички стаи, после отиде до стая 234 и я отвори с едно
завъртане на топката. Върна се в стаята си, отново заключи всички врати и подреди инструментите си върху евтиния
скрин: внимателно остави шишенце с етер, микрофибърна кърпа, фенерче и телена кука. Пъхна всичко това в
предните джобове на елека, който носеше в такива специални случаи. До чантата с инструментите си подреди
спринцовка и шишенце с кетамин — силен барбитурат, използван за анестезия.
Изпъна гръб, пое си няколко пъти въздух и си напомни две важни истини: първо, че няма избор, и второ, че
няма право на провал.
Беше 3:18 ч. на 26 април, събота.
От лаптопа нареди на Рейф първо да отключи всички врати, после да прекъсне електричеството. Мотелът
потъна в мрак. Стиснал фенерчето между зъбите си, Баник отвори вратата на стаята си, прекоси коридора, тихо
завъртя топката на стая 232, плъзна резето с помощта на телената кука, открехна вратата около половин метър,
коленичи, угаси фенерчето и пропълзя в стаята. Доколкото можеше да прецени, до този момент не беше вдигнал
никакъв шум.
Тя спеше. Заслуша се в тежкото й дишане и се усмихна, защото вече знаеше, че останалото ще бъде лесно.
Пипнешком се приближи до леглото й, извади от джоба на елека си микрофибърната кърпа, напоена с етер, включи
фенерчето и я нападна. Джери спеше на една страна и не подозираше нищо, докато една тежка длан не затисна
устата й с кърпа. Омаломощена, стресната и ужасена, тя се опита да се отскубне, но нападателят й беше силен и
имаше сериозно предимство. Последното, което Джери запомни, беше сладникавият вкус на онова, с което беше
напоена кърпата.
Той провери коридора — тъмно като в рог, никъде не се чуваха гласове. Замъкна я в стаята си и я сложи на
леглото, после се върна пред лаптопа и отново пусна електричеството.
За пръв път я виждаше. Средна на ръст, слаба, може би дори хубава, но очите й бяха затворени и му беше трудно
да прецени. Беше си легнала с черен клин и избеляла синя тениска, може би готова за светкавично бягство. Баник
изтегли със спринцовка 500 мг кетамин и го инжектира в лявата й ръка. Лекарството щеше да я упои за три-четири
часа. Той притича до нейната стая, взе маратонките й и тънко яке, забеляза пистолета на нощното шкафче —
автоматичен деветмилиметров — и за част от секундата се зарадва на късмета си, че тя не го беше използвала.
Джипът му беше паркиран възможно най-близо до аварийното стълбище. Той остави вътре сака си, отвори
багажника, огледа паркинга и като не забеляза нищо, се върна в стаята си. Застана пред лаптопа, отново спря
електричеството, увери се, че всички охранителни камери са изключени, и едва тогава вдигна Джери от леглото,
метна я през рамо, изпуфтя и закрачи по коридора и надолу по стълбите. Спря в края на сградата, за да се озърне
отново, не забеляза никакво движение, никакви фарове и бързо се промъкна до джипа си.
Задъхан и потен, притича отново до своята стая да вземе лаптопа си, маратонките и якето й и да се увери, че не
е забравил нищо. В 3:38 ч. напусна паркинга на мотел „Бейвю“ и потегли на изток покрай брега.
36
Тя се събуди в пълен мрак — главата й беше покрита с плътна качулка, която затрудняваше дишането й. Китките
й бяха вързани зад гърба, ръцете и дланите я боляха, усукани като претцел. Глезените й също бяха вързани. Лежеше
върху някаква завивка. Усещаше зад себе си кожена тапицерия, канапе може би. Въздухът беше топъл, дори леко
задимен.
Беше жива, поне засега. Главата й постепенно се проясни и тя долови тихото пукане на огън. Някой се
прокашля съвсем наблизо. Джери не смееше да помръдне, но заради ужасната болка в раменете се сгърчи.
— Може би е време да се свестиш — каза той.
Гласът й беше познат. Тя се сепна и с мъка успя да се надигне.
— Страшно ме болят ръцете. Кой си ти?
— Мисля, че знаеш.
Призля й от рязкото движение.
— Ще повърна — промърмори тя и усети кисел вкус в устата си.
— Наведи се напред и повръщай колкото щеш.
Тя преглътна и успя да се овладее. Изпоти се от тежкото дишане.
— Имам нужда от въздух, моля те. Задушавам се.
— Това е една от любимите ми думи.
Той се приближи, наведе се над нея и с рязко движение смъкна качулката. Джери се вторачи в бледата маска,
осеяна с белези, и изпищя. После се задави и повърна на пода. Той внимателно се пресегна зад гърба й и отключи
белезниците. Тя освободи дланите си и разтърси ръце, за да раздвижи кръвта си.
— Благодаря, задник — каза.
Той се приближи до камината, до която имаше купчина папки, и бавно ги хвърли в огъня една по една.
— Ще ми дадеш ли малко вода?
Той кимна към бутилката до някаква лампа. Джери я грабна нетърпеливо и отпи, като се стараеше да не
поглежда към него. Той продължи да гори папките, без да й обръща внимание.
В стаята беше тъмно, двата прозореца бяха закрити с одеяла и отникъде не проникваше слънце. Таванът беше
нисък, стените бяха от дървени трупи, а пролуките между тях бяха запълнени с мазилка. Върху ниската масичка
имаше навито найлоново въже в синьо-бяло, от което бяха отрязани две парчета, и всичко това бе изложено пред
погледа й.
— Къде сме? — попита тя.
— Нали не очакваш дати отговоря?
— Не. Свали маската, Баник. Знам кой си. Познахте по гласа.
— Срещали ли сме се?
— Досега не, слава богу. Гледах те в „Смъртта на търговския пътник“.
— Откога ме следиш?
— От двайсет години.
— Как ме намери?
— А ти как ме намери?
— Допусна някои глупави грешки.
— Ти също. Не си усещам краката.
— Жалко. Имаш късмет, че изобщо си жива.
— Ти също. Още преди години мислех да те убия.
Твърдението й го развесели и той седна на стола пред нея.
Тя не понасяше да гледа маската му и впери поглед в огъня. Продължаваше да диша тежко и сърцето й блъскаше
като чук в гърдите. Ако не изпитваше такъв ужас, щеше да се проклина, че е допуснала да я залови човекът, когото
ненавиждаше от десетилетия. Пак й се — връща.
— И защо не ме уби? — попита той.
— Защото не съм убийца и не си струва да лежа в затвора заради теб.
— Убийството е изкуство, ако се извърши както трябва.
— Ти би трябвало да си наясно.
— О, да.
— Аз ли съм следващата?
— Не знам.
Той се надигна бавно, свали маската и я хвърли в огъня, после добави няколко папки. Върна се на стола пред
нея. Коленете им почти се докосваха.
— Защо още не си ме убил, Баник? Коя поред ще бъда: деветата, десетата, единайсетата?
— Най-малко. Но защо да ти казвам?
— Значи съм пропуснала няколко.
Повдигна й се отново и лицето й се сгърчи, докато овладяваше позива. Стисна очи, за да избегне втренчения му
поглед.
Той пак отиде до купчината с папки на рафта за подпалки, взе няколко и бавно ги хвърли в пламъците. Искаше
й се да го попита какво гори, но всъщност не я интересуваше. Важното беше да остане жива, макар че това
изглеждаше съмнително. Помисли си за Дениз — единствения човек на света, който щеше да скърби за нея.
Той се върна на стола и впери поглед в нея.
— Имам няколко възможности, госпожо Кросби…
— О, моля те, не ми демонстрирай уважение. Точно от теб не го искам. Да се придържаме към Джери и Баник,
става ли?
— Колкото повече говориш, толкова повече се подобряват шансовете ти, защото искам да разбера какво знаеш.
И най-важното — искам да разбера какво знаят ченгетата. Мога да замина, Джери, мога да изчезна и повече никой
да не ме види. Какво си казала на Лейси Столц?
— Нея не я замесвай.
— Нима? Странно е да го чуя от теб. Ти си я потърсила с жалбата си, споменала си Върно, Дънуди и Кронк,
намекнала си за други, принудила си я да направи каквото там прави, а сега не искаш да я замесвам? Не стига това,
а ми изпрати и анонимно писмо с новината, че тя официално ме разследва във връзка с убийствата им. Това беше
една от грешките ти, Джери. Знаела си много добре, че Лейси ще се обърне към полицията — нещо, което ти си се
страхувала да направиш. Защо се страхуваш от полицията?
— Може би им нямам доверие.
— Умно. Значи просто ме прехвърляш на Лейси, защото тя няма да има друг избор, освен да разследва съдията.
Знаела си, че ще потърси ченгетата. Скрила си се зад гърба й, а сега искаш да я оставя на мира, така ли?
— Ще я оставиш ли?
— Какво знае Лейси?
— Нямам представа. Тя води собствено разследване.
— А ти какво й каза? По-уместният въпрос явно е: ти какво знаеш?
— Има ли значение? И бездруго ще ме убиеш.
Той не отговори, а отново се върна при папките, взе няколко и методично започна да ги хвърля в огъня,
изчаквайки всяка да се подпали, преди да добави следващата. В стаята беше топло и миришеше на дим.
Единствената светлина идваше от камината, а стените и онова, което бе зад гърба й, тънеха в сенки. Той отиде
някъде, върна се с чаша в ръка и попита:
— Искаш ли кафе?
— Не. Глезените страшно ме болят, а краката ми са вдървени. Развържи ме, за да говорим спокойно.
— Не става. И да знаеш, че има само една врата ей там и тя е заключена. Хижата е насред гората, далече от
човешко присъствие, така че викай колкото си искаш. Ако успееш да се измъкнеш навън, късмет. Оглеждай се за
отровни змии, мечки и койоти. Да не пропусна и тежковъоръжените бели шовинисти, които не си падат по
чернокожи.
— А тук с теб трябва да се чувствам в безопасност, така ли?
— Нямаш телефон, портфейл, пари и обувки. Оставих пистолета ти в хотелската стая, но тук съм скрил други
два за всеки случай. Предпочитам да не ги използвам.
— Моля те, недей.
— Какво знае Лейси?
Джери се загледа в огъня и се постара да разсъждава трезво. Ако му кажеше истината, можеше да застраши
Лейси. Но ако му кажеше, че освен Лейси и ФБР знае всичко, той може би наистина щеше да побегне. Имаше
нужните познанства, пари и съобразителност, за да изчезне завинаги.
— Какво знае Лейси? — бавно повтори въпроса той.
— Каквото съм й казала за Върно, Дънуди и Кронк. Не знам какво още.
— Лъжеш. Очевидно ти знаеш за баща си, за Айлийн, за Дани Кливланд. И очакваш да ти повярвам, че не си й
казала?
— Тях не мога да ги докажа.
— Нищо не можеш да докажеш. Никой не може.
Баник грабна едното въже и светкавично го омота около врата й. Стисна двата му края и ги дръпна. Джери не
успя да се откопчи. Той беше буквално върху нея, лицето му беше на две педи от нейното.
— Добре ме чуй — просъска той. — Искам да ми изредиш последователно всички имена. Започни от баща си.
— Махни се от мен!
Той стегна леко примката.
— Не ме принуждавай да продължавам.
— Добре, добре. Баща ми не е бил първият, нали?
— Не.
— Тад Лийуд е бил първият, баща ми след него.
Тя затвори очи и се разплака неудържимо.
Той се отдръпна, пусна въжето и краищата му увиснаха на шията й. Джери закри лице с длани и плака дълго.
— Ненавиждам те. Представа нямаш колко много — промърмори накрая.
— Кой е следващият?
Тя избърса лицето си с ръка и затвори очи.
— Ашли Барасо през деветдесет и шеста.
— Не съм убил Ашли.
— Трудно ми е да го повярвам. Същото въже, същият възел, двойният кръстовиден, който сигурно си се научил
да правиш като скаут, нали, Баник? От Тад Лийуд ли?
— Не съм убил Ашли.
— Не съм в позиция да споря с теб.
— И си пропуснала един.
— Добре.
Баник се изправи и отново отиде да хвърли няколко папки в камината. Щом видя гърба му, Джери смъкна
въжето от врата си и го запрати в другия край на стаята. Той го вдигна, върна се на стола пред нея и се заигра с него.
— Хайде, кой е следващият? — подкани я той.
— Кого съм пропуснала?
— Защо да ти казвам?
— Прав си, вече пет пари не давам.
— Говори.
— Айлийн Никълбъри през деветдесет и осма.
— Как научи за нея?
— Като се поразрових в миналото ти, както направих и с останалите. Търсех жертва, удушена със същото въже,
завързано на възел, който е необичаен. Информацията в крайна сметка стига до базата данни на ФБР за тежки
престъпления. Мога да прониквам в нея. Имам си начини. Правя го от двайсет години, Баник, научих много.
Започвам проучването от някакво име и в повечето случаи стигам до задънена улица, но постоянството ми се
отплаща.
— Не мога да повярвам, че ме намери.
— Достатъчно ли казах?
— Продължавай. Следващият?
— Прекъснал си за няколко години, направил си кратка пауза, което не е необичайно за извратения ти свят, и си
се опитал да се поправиш. Не си успял. Дани Кливланд е намерен удушен в дома си в Литъл Рок през две и девета.
— Заслужи си го.
— Ама разбира се. Углавно престъпление е добър журналист да разобличи корупцията. Убил си го. Още една
точка в твоя полза.
— Продължавай. Следващият.
— Преди две години Пери Кронк е намерен мъртъв на лодката си под палещото слънце сред локви кръв. Вбесил
те е, когато си бил на двайсет и четири и той не ти е предложил работа като на всички останали стажанти.
Поредното углавно престъпление според теб.
— Пропусна още един.
— Съжалявам.
— Давай нататък.
— Върно и Дънуди миналата година в Билокси. Върно те е победил в съда, когато си бил наперен млад адвокат.
Как да не заслужи смъртта си? Дънуди се е появил в неподходящ момент. Не изпитваш ли угризения заради
семейството му? Съпруга, две деца, три внучета, прекрасен човек с много приятели. Никакви угризения ли нямаш,
Баник?
— Някой друг?
— Ами онази статия в „Леджър“ споменаваше Мал Шнецър, нов случай. Убит е само преди седмица някъде
край Хюстън. Май пътищата ви са се пресекли, както е станало с всичките ти жертви. Нямах време да се поразровя
в този случай. Напоследък убиваш толкова често, че не ти смогвам.
Джери замълча и го погледна. Той я слушаше като че ли леко развеселен.
Не млъквай, продължавай, нареди си тя.
— Я ми кажи, Баник, защо серийните убийци към края се активизират най-много? Чел ли си за другите?
Любопитно ли ти е как действат? Случвало ли се е да заемеш някоя стратегия или съвет от техните истории,
повечето написани след смъртта им или след залавянето им, ако ми позволиш да уточня. Е, аз съм ги изчела
всичките и се уверих, че те много често се чувстват като в капан и реагират, като забързват темпото. Но невинаги,
защото Бог е свидетел, че лудостта им е лишена от всякаква логика. Кронк, после Върно и Дънуди, а сега и Шнецър.
Четирима души само за две години.
— Само трима според моята статистика.
— Разбира се. Дънуди не се брои, защото той не те е оскърбил, не ти е извадил пистолет, не те е злепоставил
пред състудентите ти.
— Млъквай.
— Ти ми нареди да говоря.
— Сега ти заповядвам да млъкнеш.
— Не искам, Баник. От толкова отдавна обитавам отвратителния ти свят, че изобщо не мислех за възможно
някой ден да водим такъв разговор и да мога да ти кажа в очите какъв жалък негодник си. Ти си страхливец. Не е
нужна смелост за престъпленията ти.
— Написа ми го в едно от смотаните си стихотворения.
— Според мен са остроумни.
— Доста са глупави. Защо изобщо ги изпрати?
— Основателен въпрос. Не съм сигурна, че имам отговор. Може би и на мен просто ми се искаше да извадя
всичко от себе си. Или да те поизмъча. Исках да страдаш. А сега, когато краят наближава, не мога да повярвам, че ти
бягаш, криеш се тук, в гората, планираш последното си убийство. Играта ти свърши, Баник. Животът ти също. Защо
просто не се предадеш и не си понесеш наказанието?
— Заповядах ти да млъкнеш.
— Толкова много неща искам да кажа.
— Не ги казвай. Омръзна ми да те слушам. Ако искаш да говориш и следващата седмица, сега просто млъкни.
Той се изправи рязко, приближи се до нея, отново седна на стола и коленете им пак почти се докосваха. Тя се
дръпна назад, сигурна, че ще я удари. Баник бръкна в джоба си и извади два мобилни телефона с предплатени карти.
— Ще пипна Лейси. Искам я тук заедно с теб. Ще си поговорим и ще разбера какво знае тя.
— Остави я на мира. Тя просто си върши работата.
— Така ли? Извикала е федералните.
— Не я закачай. Обвинявай мен, не нея. Дори не беше чувала за теб, преди аз да се появя в живота й.
Баник вдигна двата телефона и каза:
— Твои са. Не съм сигурен кой работи, но искам да се обадиш на Лейси и да си уговорите среща. Кажи й, че
имаш улика, която ще докаже извън всякакво съмнение, че аз съм убиецът, и не можеш да я обсъждаш по телефона.
Убеди я, че е спешно и се налага да се срещнете веднага.
— Просто ме убий и да приключваме.
— Слушай ме, глупачко. Няма да те убия, поне не сега, а може би и никога. Искам Лейси тук. Ще поговорим и
когато науча всичко, най-вероятно просто ще изчезна, ще заживея в някое екзотично място край морето или в
планината, където никой не говори английски. Никога няма да ме намерят. Вече съм бил там, нали се сещаш?
Всичко съм планирал.
Джери едва си пое дъх. Сърцето й щеше да се пръсне.
— Кой телефон? — попита Баник.
Тя взе единия, без дори да погледне. Неочаквано в ръката му се появи пистолет. Той го остави до себе си на
стола.—
Поискай да се срещнете в мотел „Бейвю“ до Крествю, на междущатската магистрала. Лейси виждала ли е
колата ти?
— Да.
— Добре. Тя си е още там, пред мотела. Кажи й да паркира до теб. Стаята ти е две-три-две. Резервирал съм я за
още една нощ, пак на името на Марджи Фрейзър. Като провери, ще види, че наистина си отседнала там. Поръчах на
управителя да не влизат да чистят. Сигурно вещите ти са си там.
— Не ми пука.
— А пука ли ти за деветмилиметровия ти пистолет? Беше на нощното шкафче.
— Ще ми се да го бях използвала навреме.
— На мен също.
Настана дълга пауза, докато тя се взираше в огъня, а той гледаше в пода. После бавно вдигна пистолета, но не го
насочи към нея.
— Обади се. Ще се срещнеш с Лейси довечера в девет в мотел „Белвю“. И се постарай да бъдеш убедителна,
ясно?
— Не умея да лъжа.
— Глупости. Страхотна лъжкиня си, но ужасна поетеса.
— Обещай, че няма да я нараниш.
— Обещавам само, че ако се върна тук без Лейси, ще използвам това.
Той грабна въжето и го хвърли към нея. Тя изпищя и го метна настрани.
37
Мачът започна в 9 ч. — много неудобно време, за да очакваш от десетгодишни момчета да бъдат по екипи,
загрели както трябва и готови за играта. „Ройълс“ излязоха на игрището и групичката родители на трибуните ги
аплодираха. Неколцина отправиха окуражителни възгласи, които играчите не чуха. Треньорите започнаха да пляскат
с ръце в опит да предизвикат известно вълнение.
Даяна Джан седеше сама в шезлонг от страната на първа база, завила коленете си и стиснала чаша кафе в ръка.
Утрото беше свежо и учудващо прохладно за края на април във Флорида. От отсрещната страна, на линията на трета
база, бившият й съпруг се беше надвесил над преградата и гледаше как синът им излиза на бегом към центъра на
полето. Разводът им беше приключил твърде скоро, за да правят опити за цивилизовано общуване.
— Извинете, госпожо Джан — долетя зад гърба й забързан женски глас.
Тя се извърна надясно и погледът й попадна на официална значка в черен кожен калъф. Жената, която я
държеше, продължи:
— Агент Агнес Неф, ФБР. Може ли да поговорим за малко?
Даяна се сепна, както би се сепнал всеки на нейното място, и каза:
— Канех се да гледам мача на сина ми.
— Ние също. Хайде да се преместим малко по-надолу и да разменим няколко думи. Няма да ви отнема повече
от десетина минути.
Даяна се изправи и погледна към трибуните, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Обърна се и видя човек,
който със сигурност също беше агент. Той ги поведе, после спряха близо до стълба на фаул линията.
— Това е специален агент Дрю Суарес — представи го Неф.
Даяна го изгледа раздразнено, а той й кимна в отговор.
— Ще бъдем кратки — продължи Неф. — Търсим шефа ви, а не можем да го открием. Имате ли представа къде
може да е съдия Баник в момента?
— Предполагам, че си е у дома в събота сутрин.
— Не е.
— В такъв случай не знам. Какво става?
— Кога го видяхте за последен път?
— Отби се в кабинета си в четвъртък сутринта, преди два дни. Оттогава не съм говорила с него.
— Научихме, че се е подложил на лечение.
— Така е, болен е от рак. Някакви проблеми ли има?
— Не, нищо подобно. Трябва само да му зададем няколко рутинни въпроса във връзка с обвинения по друго
разследване.
Обяснението прозвуча доста смътно, съвсем по полицейски, но Даяна прецени, че моментът не е подходящ да
любопитства.
Тя кимна, все едно идеално разбираше.
— Значи нямате представа къде може да е той, така ли?
— Сигурно сте проверили в съда. Има ключ, може да ходи по всяко време.
— Наблюдаваме сградата. Не е там. Няма го и в дома му. Някакво предположение къде другаде може да е?
Даяна се загледа в игрището за няколко секунди, не знаеше какво да каже.
— Има вила в Сийсайд, но рядко ходи там.
— Наблюдаваме я, не е там.
— Твърдите, че не е загазил. Защо тогава наблюдавате всичките му имоти?
— Трябва да поговорим с него.
— Очевидно.
Суарес пристъпи към нея и я измери със строг поглед.
— Госпожо Джан, разговаряте с федерални агенти. Позволете да ви напомня, че е противозаконно да криете
истината.
— В лъжа ли ме обвинявате?
— Не.
Неф поклати глава.
— Важно е да го намерим веднага — обясни тя.
Даяна изгледа ядосано Суарес, после отмести очи към Неф.
— Има вероятност да се е върнал в Санта Фе. Лекува се там от рак на дебелото черво. Вижте, той цени личното
си пространство и сам урежда пътуванията си. Взел си е отпуск и не обсъжда личните си проблеми с никого. — Тя
завъртя очи към Суарес и каза искрено: — Честна дума. Нямам представа къде е.
— Не е ли резервирал полети през последните четиресет и осем часа? — попита Неф.
— Вече ви казах, че той сам организира пътуванията си.
— Знаете ли къде в Санта Фе се лекува?
— Не.
Неф и Суарес се спогледаха и кимнаха, все едно й вярват.
— Моля ви този разговор да си остане между нас — каза Неф.
— Разбира се.
— Ако му съобщите за нас, може да ви арестуваме за съучастие.
— Нали казахте, че не е направил нищо нередно!
— Още не. Просто си мълчете.
— Разбрах.
Лейси знаеше само, че Али е някъде на Карибите, наблюдава, спотайва се, прихваща информация. Беше се
изпуснал, че операцията се осъществява съвместно с Агенцията за борба с наркотиците. Ставало нещо голямо, но
вече трета година Лейси все това чуваше. Тя искаше само да разбере, че е жив и здрав, защото беше заминал преди
осем дни и оттогава нямаше никаква вест от него.
Беше й дошло до гуша от работата му и не можеше да си представи, че ще се омъжи за човек, който
непрекъснато ще изчезва. Беше назрял моментът за важен разговор, в който да си кажат всичко. Или ще се посветят
един на друг и на различно бъдеще, или ще се разделят и ще престанат да си губят времето.
Все още имаше болки и се зае с нещо средно между йога и физиотерапия — трийсетминутна серия от
упражнения за разтягане, които трябваше да изпълнява два пъти дневно. Телефонът звънна в 10:40 ч. Сигурно беше
Джери, която искаше да се осведоми как се развиват нещата.
Само че в ухото й прозвуча неособено приятният глас на Клей Видович от ФБР, с когото се бе запознала вчера
на срещата в Пенсакола. Той се извини, че я безпокои в събота сутринта, но всъщност това не го притесняваше.
— Лейси, не можем да намерим този тип — каза той. — Хрумва ли ти нещо?
— Ами не, господин Видович…
— Клей, моля те. Нали вчера зарязахме официалностите.
— Добре, Клей. Не го познавам, никога не съм се срещала с него, затова нямам представа къде ходи.
Съжалявам.
— Знае ли, че си замесена? Наясно ли е с разследването на КСЕ?
— Не сме се свързвали с него, не сме длъжни да го правим, преди да оформим становището си, но е твърде
вероятно да е разбрал.
— Откъде?
— Според информаторката ни Бети Роу той вижда и чува всичко. Засега тя се оказва права в повечето случаи.
Когато разследваш съдия, новината просто се разчува. Хората обичат да говорят, особено адвокатите и съдебните
чиновници. Така че, да, има голяма вероятност Баник да е наясно, че го разследваме.
— Но няма откъде да разбере, че сте се обърнали към щатската полиция и ФБР, нали?
— Клей, нямам представа какво знае Баник.
— Ясно. Виж, не ми се иска да ти провалям деня, но на сигурно място ли се намираш?
Лейси се озърна.
— Да. Вкъщи съм. Защо?
— Сама ли си?
— Задаваш прекалено лични въпроси.
— Съгласен съм. Но ще изпитвам угризения, ако не кажа, че ще бъдем по-спокойни, ако не си сама, поне докато
не го намерим.
— Сериозно ли говориш?
— Най-сериозно, Лейси. От него няма и следа през последните трийсет и шест часа. Може да е къде ли не, а и
вероятно е опасен. Ще го намерим, но дотогава те съветвам да вземеш предпазни мерки.
— Ще се оправя.
— Не се съмнявам. Моля те да се обадиш, ако чуеш нещо.
— Непременно.
Лейси впери поглед в телефона си, докато отиваше към вратата, за да се увери, че е заключена. Времето беше
прекрасно и тя се канеше да отскочи до любимия си разсадник и да посади няколко азалии в цветните си лехи.
Скастри се мислено, че допуска да се страхува в такава великолепна пролетна сутрин.
Али беше заминал да върши геройства. А Дарън беше завел новото си гадже на кратка почивка. Лейси обиколи
апартамента си, провери вратите и прозорците и продължи да се укорява. За да се успокои, седна на постелката за
йога и се наведе напред в баласана, детската поза. След две дълбоки вдишвания и издишвания телефонът й отново
звънна и я стресна. Защо беше толкова напрегната?
Търсеше я третият мъж в живота й и този път тя се зарадва да чуе гласа му. Гънтър се извини, че е пропуснал
ежеседмичното й обаждане миналия вторник, но бил на адски важна среща с новия си екип от архитекти. Ама
разбира се.
Лейси се излегна на канапето и двамата си поприказваха доста дълго. И той, и тя признаха, че скучаят.
Сегашната приятелка на Гънтър, ако изобщо имаше такава, също заминала някъде. Когато разбра, че Лейси не е
планирала нищо за следобед, брат й се оживи и спомена, че може да обядват заедно.
Бяха минали две седмици от последния им обяд и желанието му да долети отново толкова скоро я обезсърчи.
Най-вероятно го бяха погнали банкери и му дишаха във врата.
— Намирам се на час път от летището, а полетът е около осемдесет минути. Да кажем, към два следобед?
— Става.
Каквито и проблеми да създаваше той, присъствието му щеше да й подейства успокоително поне за следващите
двайсет и четири часа. Щеше да го убеди да вечеря ида пренощува при нея и по някое време Гънтър неизбежно
щеше да я попита за съдебното дело.
Може би щеше да е най-добре да не му оставя напразни надежди.
38
Лейси не вдигна при първите две обаждания, което не беше необичайно, особено в събота. Баник кимна и
нареди на Джери да опита отново.
— Би ли оставил пистолета? — помоли го тя.
— Не.
Седеше на метър и половина от нея с гръб към огъня, преметнал на врата си найлоново въже, чиито краища
висяха безобидно на гърдите му.
— Пробвай пак.
Глезените и стъпалата й се бяха вдървили, което може и да не беше толкова зле. Бяха безчувствени, така че дори
да бяха счупени, не усещаше болка. Само че сковаността беше плъзнала и нагоре по краката й и тя бе като
парализирана.
Помоли го да отиде до тоалетната. Той не й позволи. Не беше помръдвала от часове и нямаше представа колко е
часът. При третото набиране Лейси отговори.
— Здравей, скъпа, Джери е. Как си? — поде тя напевно и бодро, доколкото изобщо бе възможно под прицела на
пистолет.
Поговориха си за времето, за чудесния пролетен ден, после минаха по същество и обсъдиха безуспешните
опити на ФБР да открие Баник.
— Никога няма да го намерят — заяви Джери, вперила поглед в безизразното му лице.
Тя затвори очи и поде измисления си разказ: анонимен информатор й предоставил веществено доказателство,
което щяло да разобличи Баник. Не можела да го обсъжда по телефона, трябвало да се срещнат, защото въпросът бил
спешен. Съобщи на Лейси, че се крие в мотел на два часа път от нея и че не я интересуват плановете й за вечерта.
Трябвало да ги отмени.
— Колата ми е на паркинга от южната страна на мотела. Паркирай до нея. И… Лейси, ела сама, моля те.
Възможно ли е?
— Разбира се… Няма никаква опасност, нали?
— Не повече от обикновено.
Разговорът беше кратък и когато Джери затвори, Баник се усмихна. Да не повярваш.
— Видя ли, изпечена лъжкиня си.
Тя му върна телефона с предплатената карта и каза:
— Пощади достойнството ми и ми разреши да отида до тоалетната.
Той остави за миг пистолета и отключи веригата на глезените й. Понечи да й помогне да се изправи, но тя го
отблъсна разгневено.
— Изчакай малко.
Джери постоя права за миг, докато кръвта нахлуваше в долната част на краката й заедно с режеща болка. Баник
й подаде бастун и тя се подпря на него. Изкуши се от мисълта да го фрасне поне веднъж заради всичките му жертви,
но не беше достатъчно стабилна. Освен това той щеше да я надвие лесно и резултатът щеше да е трагичен. Тя се
затътри към тоалетната, а той остана да я чака с пистолет в ръка, след като тя все пак успя да заключи вратата на
тази дупка без душ и вана. И без прозорец. Мъжделивата крушка едва светеше. Джери дълго седя вътре, доволна, че е
далече от него. Доволна ли? Та тя беше мъртва и го съзнаваше. Съзнаваше. Съзнаваше и какво е причинила на Лейси
току-що.
Отново пусна водата, макар да нямаше нужда. Само и само да отложи излизането си. Накрая той потропа на
вратата и извика:
— Хайде, прекали!
В спалнята кимна към леглото и каза:
— Почини си ей там. Прозорецът е заключен, пък и бездруго е заял. Ако ти хрумне някоя глупост, знаеш какво
ще последва.
Едва не му благодари, но се осъзна и легна на леглото. Моментът и мястото бяха идеални за сексуално
нападение, но Джери не се притесняваше. На него явно и през ум не му минаваше такова нещо.
Въпреки че в стаята беше топло, тя се зави с прашно одеяло и скоро се унесе, смазана от умора и страх.
Вероятно и въздействието на упойващите вещества все още не бе отминало.
Когато Джери заспа, Баник взе един бензедрин и се постара да остане буден.
Винаги нетърпелив да се изфука пред красиво момиче, дори да е собствената му сестра, Гънтър долетя със
самолета си, за да обядва с превъзходните морски дарове тук. Твърдеше, че всички пилоти на малки самолети в тази
част на света знаят за „Боу Уилис Ойстърс“ на блатистия ръкав близо до Хоума в Луизиана. Хиляда и двеста
метровата писта беше заобиколена от вода и приземяването си беше страшничко.
А иначе ресторантът беше на десет минути пеша. Денем повечето клиенти бяха пилоти, които си търсеха
забавления и вкусна храна.
Когато кацнаха и слязоха от самолета, Лейси си погледна телефона. Джери я беше търсила два пъти. Тя звънна
отново след броени секунди и двете си поприказваха, докато Лейси следваше брат си към заведението. Разговорът
беше малко загадъчен, но новината беше зашеметяваща. Неопровержимо доказателство, което ще разобличи Баник.
Апетитът й изчезна, но тя успя все пак да преглътне пет-шест сурови стриди, докато наблюдаваше как Гънтър
излапва двойно повече за предястие, а после се нахвърля на сандвич с пържени стриди. Поговориха си за леля
Труди, колкото да отметнат темата. Той се поинтересува обадил ли се е вече Али и отново прекали със съветите.
Било й време да създаде семейство и да зареже идеята, че ще премине през живота сама. Лейси напомни на брат си,
че той е последният човек, когото би послушала относно дългосрочните връзки. Тази забележка винаги ги
развеселяваше. Тя го разпита за настоящото му увлечение, но той не беше настроен на романтична вълна, както и
две седмици по-рано.
— Искам да те помоля за нещо — каза Лейси, отпивайки от студения си чай.
Гънтър се позачуди дали да не си поръча една студена бира, дори каза, че за пръв път яде стриди без бира, но
все пак му предстоеше да пилотира самолет.
— Каквото поискаш.
— Току-що получих обаждане, което променя плановете ми. Има едно градче Крествю на около час път
източно от Пенсакола с население от двайсет хиляди души. Трябва да се срещна с важен свидетел в девет часа
довечера. Ще можеш ли да кацнеш там, за да наема кола?
— Вероятно. Би трябвало да има летище. Какво става?
— Нещо голямо. — Лейси се озърна.
Седяха на тераса до водата, а другите маси бяха празни. Наближаваше пет следобед в събота, твърде късно за
обяд и твърде рано за вечеря. На бара обаче беше пълно с местни, които се наливаха с бира.
— Последния път ти споменах, че разследваме съдия, който може да се окаже замесен в убийство.
— Да. Не е от обичайните ти случаи.
— Ни най-малко. Е, обади ми се главната ни свидетелка и ми съобщи, че има важна информация. Трябва да се
срещна с нея.
— В Крествю ли?
— Да. На път за вкъщи е. Можеш ли да спреш там?
— Явно няма да се прибера в Атланта тази вечер.
— Моля те. Ще ми направиш огромна услуга, освен това ще се радвам да не съм сама.
Гънтър извади смартфона си и включи интернета.
— Няма проблем. Проверих, има свободни коли под наем. Опасно ли ще бъде?
— Съмнявам се. Но малко предпазливост никога не е излишна.
— Забавно ще е.
— Всичко това е строго поверително, Гънтър.
Той се засмя и се озърна:
— И на кого да кажа?
— Нека си остане между нас.
Той стоеше в тъмната стая до леглото, заслушан в тежкото й дишане. Инстинктът му подсказваше да вземе
въжето, преметнато през лявата му ръка, и да я довърши. Това щеше да е най-лесното решение. Можеше да го
направи бързо, без никакво усилие, после да почисти хижата и да изчезне. Щяха да минат дни, преди някой да я
открие.
От една страна, той я ненавиждаше заради онова, което му беше причинила. Беше разрушила неговия свят и
животът му никога повече нямаше да е същият. Тя го беше издирила и проследила съвсем сама, но играта беше
свършила. От друга страна, не можеше да не й се възхищава за дързостта, интелекта и упоритостта. Тази жена беше
свършила по-добра работа от сто ченгета в няколко щата и го беше принудила да побегне.
Баник хвърли въжето върху леглото, взе микрофибърна кърпа, напоена с етер, и я притисна към лицето й.
Докато тялото й потръпваше конвулсивно, той обхвана с ръка шията й и притисна плата още по-силно. Тя се
съпротивляваше и риташе, но не можеше да се отскубне. След минута се отпусна. Той отслаби хватката и дръпна
кърпата. Бавно и методично взе спринцовката и я забоде в ръката й. Петстотин милиграма кетамин щяха да я държат
в несвяст няколко часа. Баник се позамисли дали да не й постави още една доза, но беше рисковано, имаше
опасност тя изобщо да не се събуди. Ако решеше да я убие, предпочиташе да го направи както трябва.
Отиде в другата стая, хвърли няколко папки в огъня, взе белезниците и веригата и ги занесе до леглото, където
пристегна китките й здраво на гърба и щракна белезниците. Върза и глезените й с веригата, а накрая, за забавление,
уви въжето около врата й. Съвсем хлабаво. Както винаги, беше с латексови ръкавици, но за всеки случай избърса
всички повърхности. Хижата беше стара и неподдържана и прозорците бяха залепнали за рамките, след като с
години не бяха отваряни и боядисвани. Провери ги отново — не помръдваха. Баник хвърли и последните папки в
камината и когато се увери, че огънят няма да се разгори, заключи вратата на хижата, излезе на верандата и погледна
часовника си. 19:10 ч. Намираше се на около час път северно от Крествю, близо до езерото Гант в Алабама.
Черният път се виеше през гората, а езерото се мяркаше само от време на време. Подминаваше някое и друго
разклонение, но хижите не се виждаха. Баник зави по застлан с чакъл път и махна на двама тийнейджъри на
атевета. Те спряха и го проследиха с поглед.
Той предпочиташе никой да не го вижда и се зачуди дали да не се върне в хижата, за да се увери, че момчетата
няма да проявят любопитство. Отказа се обаче, не искаше да става параноичен. Накрая чакълът премина в асфалт и
малко по-късно той вече беше на магистралата и пътуваше на юг.
39
Беше вече тъмно, когато Лейси забеляза бялата тойота камри на паркинга на мотела. Изпълни наставленията на
Джери, паркира до нея и тръгна към рецепцията. Гънтър остана да я чака в колата.
Лейси влезе във фоайето няколко минути по-рано и разгледа пощенските картички в магазинчето за сувенири.
В 21:01 ч. Гънтър се появи от страничната врата и поздрави рецепциониста. Лейси взе асансьора до втория етаж.
Гънтър се качи по стълбите. Коридорът беше къс, имаше по десетина стаи от всяка страна, а в дъното светеше
червен надпис „Изход“. Тя спря пред вратата на стая 232 и си пое дълбоко въздух. Почука три пъти и в този момент
светлините угаснаха.
От отсрещната страна на коридора Баник изключи осветлението и охранителните камери. Остави лаптопа си на
леглото, взе напоената с етер кърпа и отвори вратата на стаята. Лейси го чу и се извърна точно когато той се хвърли
към нея в мрака. Тя успя само да извика „Ей!“, преди брат й да връхлети изневиделица в непрогледната тъмнина и
да повали и двамата. Тримата се строполиха един върху друг. Лейси изпищя и се изправи, а Баник заразмахва ръце и
крака, за да прогони нападателя си. Успя да ритне Гънтър близо до реброто и той изохка. Двамата мъже си
разменяха юмручни удари и се боричкаха неистово, а Лейси изтича с писъци в дъното на коридора. Някой отвори
врата и се провикна:
— Ей, какво става?
— Повикайте полиция! — поръча му Лейси.
Баник стовари ритник в лицето на Гънтър и го зашемети. Той изпълзя встрани, потърси опипом някаква опора,
но не намери за какво да се хване. Баник се шмугна обратно в стаята си, грабна лаптопа и изчезна към аварийния
изход.Лейси и Гънтър намериха стълбите и се спуснаха към тъмното фоайе. Служителят на рецепцията държеше
фенерче и обясняваше на някакви гости:
— Не знам, не знам. Същото се случи и снощи.
— Извикай полиция — нареди му Лейси. — Някой ни нападна на втория етаж.
— Кой ви нападна?
Дълга история, помисли си Лейси, но каза:
— Откъде да знам! Побързай, онзи ще се измъкне.
Появиха се още фенерчета, още гости на мотела слязоха долу в тъмното.
Гънтър намери стол и седна, за да се погрижи за раните си.
— Кучият син рита като муле — каза той, все още зашеметен. — Май ми счупи ребрата.
Лейси седна до него, докато чакаха полицията, и положението започна да се успокоява.
— Трябва да се обадя на Джери — каза тя. — Мисля, че е в опасност.
— Коя е Джери?
— Бети Роу. Нашето момиче. Информаторката ни. Ще ти обясня по-късно.
Джери не си вдигна телефона, което не беше необичайно. Лейси прегледа последните си обаждания и набра
номера на Клей Видович. Той вдигна след второто позвъняване и тя му обясни къде се намира и какво се е случило,
а също, че според нея нападението е организирано от Рос Баник. Не можеше да го идентифицира със сигурност, но
всичко се връзваше. В момента той се опитваше да избяга. Не, не видяла каква кола кара. Видович вечеряше с екипа
си в центъра на Пенсакола, на един час път. Щеше да уведоми щатската полиция на Флорида и да изпрати ченгетата
в Мобил да проверят как е Джери. Лейси беше сигурна, че няма да я намерят в дома й. Видович я увери, че веднага
тръгва към нея, и я помоли никой в мотела да не докосва двете стаи.
След броени минути местните полицаи пристигнаха с включени сини лампи. Във фоайето цареше пълен хаос,
гостите сновяха насам-натам в полумрака. Дигиталното електрическо табло на мотела и охранителната мрежа бяха
станали жертва на хакери и никой от шепата служители не знаеше какво да прави. Лейси обясни каквото можа и
даде най-общо описание на Баник. Не, нямала представа каква кола кара той. Местните полицаи също се свързаха с
щатските, но без описание на превозното средство не знаеха откъде да започнат издирването.
Появи се служител с две торбички лед: едната за ребрата на Гънтър, другата за челюстта му, която се беше
подула, но сигурно не беше счупена. Той още беше гроги и дишаше трудно, но не се оплакваше. Искаше да се върне
при самолета си. Един от портиерите включи преносим газов генератор и изведнъж фоайето се обля в светлина.
Генераторът не беше достатъчно мощен за климатиците, затова скоро стана много топло. Част от гостите излязоха
на паркинга край колите си.
Баник потисна импулса си да полети по магистралата и остана в рамките на ограничението. Застави се да
шофира разумно и да обмисли задълбочено всичко случило се. За пръв път някой му устройваше засада,
следователно беше допуснал грешки. Все още беше с латексовите ръкавици обаче и знаеше, че не е оставил
отпечатъци и никакви улики. Беше влязъл в стаята само със смартфон и лаптоп, а двете устройства вече бяха на
дъното на някакво езеро близо до Крествю. Дясното рамо го болеше от схватката. Така и не видя другия мъж, не го
чу да приближава. Беше хванал Лейси секунда преди онзи да го нападне и повали. А после тя се разпищя.
Вероятно беше нейният колега Дарън Троуп. Кучият му син.
Скоро навлезе в Алабама, отклони се и мина през националния парк „Канека“. Докато приближаваше град
Андалужа с население 9000 души, Баник реши да го заобиколи. Беше събота вечер и сигурно имаше пътна полиция.
Не му трябваше джипиес, защото беше запаметил магистралите и шосетата. Видя табелите за езерото Гант и пое
натам. Мина през градчето Антиок, без да види жива душа, и пътищата се стесниха. На по-малко от три километра
от следващото отклонение се сепна, като забеляза сини светлини, които бързо приближаваха отзад. Скоростомерът
му показваше 80 км/ч, сигурен беше, че не е превишавал ограничението. Нямаше светофари, така че не беше минал
на червено. Намали още повече и зяпна местната патрулка, която профуча край него. В събота вечерта вероятно
бързаха за сбиване в долнопробен бар. Синята лампа се изгуби някъде напред.
Щеше да я убие бързо и да замине. Хижата беше чиста, не беше оставил никакви следи, както обикновено.
Щеше да увенчае делото си с безупречен възел — така й се падаше, като е толкова любопитна.
Застланият с чакъл път водеше навътре в гората, към тъмните дебри, където бе скрита хижата. Само че
неочаквано се появиха нови сини светлини, поредното ченге, поело по следите му. Баник намали още, почти спря, и
се дръпна от пътя. Колата профуча на сантиметри от него и вдигна след себе си облак от прахоляк. Ставаше нещо.
Той зави по черния път, който водеше до хижата толкова навътре в гората, че никой не можеше да я види.
Забеляза просека с пролука в оградата и спря до пътя. Приближи на заден до някакви храсти, слезе и хукна напред.
Зад завоя пред очите му се разкри ужасна гледка. Беше пълно с полицаи и присветващи сини лампи — хижата беше
местопрестъпление.
Двете момчета — на петнайсет и на шестнайсет години — бяха пристигнали с атеветата си още по светло. Бяха
забелязали пушека от комина и знаеха, че в хижата има някой през уикенда, но сребристото тахо току-що беше
заминало. Наблюдаваха дървената постройка, държаха под око и пътя и изчакаха да се стъмни, преди да разбият
входната врата. Търсеха оръжие, риболовни такъми, нещо ценно. Не намериха нищо друго освен мъртва чернокожа
жена, просната на леглото с белезници на ръцете и оковани глезени.
Младежите се паникьосаха, яхнаха атеветата и спряха чак пред една бакалия, която вече беше затворена.
Обадиха се на 911 от уличен телефон и съобщиха за мъртва жена в старата хижа на Сътън, близо до Краб Хил Роуд.
Когато диспечерката ги попита за имената им, те затвориха и побързаха да се приберат у дома.
Една линейка откара Джери в регионалната болница в Ентърпрайз, Алабама. Беше се свестила, гадеше й се и
беше силно дехидратирана. Съзнанието й все още беше замъглено, но постепенно се опомняше. В полунощ тя вече
говореше с щатската полиция. Баник я беше упоил и не беше видяла колата му, така че не можеше да я опише. След
бързо издирване полицията научи марката, модела и регистрационните номера.
В 1:00 ч. в неделя едно ченге позвъни на Лейси. Тя си беше у дома в Талахаси, в безопасност, и се грижеше за
брат си, който беше минал през рентген и му бяха предписали болкоуспокоителни. Ченгето се усмихна, подаде
телефона на Джери и когато чуха гласовете си, и двете се разплакаха.
По това време той вече влизаше в Бърмингам с фалшиви тексаски номера на своето тахо. Спря на паркинга за
дълъг престой на международното летище и влезе в главния терминал с един сак. Пи еспресо в кафенето, колкото
да убие време. Намери редица празни седалки, които гледаха към пистите, и се опита да дремне — поредният
изморен пътник. Когато гишето на „Авис“ отвори в шест, той се приближи и заговори служителя. С фалшива
шофьорска книжка и предплатена дебитна карта, издадена на един от псевдонимите му, нае хонда с калифорнийски
номера, напусна летището и се отправи на запад. Далече на запад. През следващите двайсет и четири часа щеше да
шофира буквално без прекъсване, да плаща в брой за горивото, да гълта бензедрин и да се налива с черно кафе.
40
В 7:30 ч. в неделя два екипа агенти и криминалисти от ФБР, подкрепени от местни служители, атакуваха
Баник. Първият екип проникна в дома му с лост и деактивира алармената система, но чак след като събуди всички
съседи. Вторият влезе в съда на окръг Чавес с помощта на Даяна Джан и един портиер и се зае да претърсва бюрото
му, картотеките, рафтовете с книги — всичко, което имаше вероятност да е докосвал. Бързо установиха, че
картотеките и чекмеджетата на бюрото му са празни. Даяна озадачено забеляза колко много от личните му вещи
липсват. Рамкирани снимки, награди и сертификати, ножове за отваряне на писма, писалки, бележници. Тя се
приближи към бюрото, търсейки папките на делата, по които беше работил, но тях ги нямаше. Не можеха да
проникнат в настолния му компютър, защото харддискът липсваше. Отнесоха го в един микробус, който да го откара
в лабораторията.
В дома му намериха празен хладилник и празни кофи за смет. Купчини дрехи и кърпи бяха изпрани и метнати
върху леглото. В малкия кабинет не откриха лаптопи и телефони. Не успяха да влязат и в домашния му компютър.
Харддискът беше изваден.
Обиските щяха да отнемат часове, дори дни, но скоро стана ясно, че домът и кабинетът му в съда са старателно
почистени. Два часа ръсиха с прах откритите повърхности, но не успяха да снемат нито един латентен отпечатък.
Невъзможно беше човек да е живял и работил в района от години и да не е оставил нищо след себе си.
Изписаха Джери по обед. Все още й се гадеше и не бе в състояние да се храни, но лекарите можеха само да я
тъпчат с лекарства. Главата я болеше, а ибупрофенът почти не облекчи пулсиращата болка. Китките и глезените й
бяха изтръпнали, но постепенно възвръщаха чувствителността си. Беше говорила с Дениз два пъти и я увери, че е в
безопасност и се подобрява, затова няма нужда да идва. Потегли от болницата с двама придружители, млади и
много симпатични федерални агенти: единият шофираше, а другият седеше на задната седалка и постоянно й
задаваше въпроси. Тя обаче не беше в настроение да говори и след малко той я остави на мира. Джери рееше поглед
през прозореца и преживяваше отново последните четиресет и осем часа, все още изумена, че е жива.
Не бяха намерили Баник. Тя отдавна се беше убедила, че той е способен на всичко, особено да се промъква
незабележимо в тъмното. Беше се похвалил, че смята да изчезне някъде далече. Докато навъртаха километри и
часовете се нижеха, Джери усети как започва да я гложди страховита и съвсем реална вероятност. Ами ако беше
избягал и никога не си получеше заслуженото? Ако чудовищните му престъпления останеха неразкрити? Ако
самотният й кръстоносен поход в търсене на убиеца на баща й се окажеше напразен?
И дума не можеше да става да се върне в Мобил. Той беше идвал в дома й, беше позвънил на входната й врата,
знаеше къде живее. Беше я проследил до мотела и я беше отвлякъл, без никой да го види, без да остави следа. Както
винаги. Джери се питаше дали изобщо някога ще може да се прибере вкъщи.
Два часа по-късно влязоха в Талахаси и скоро криволичеха по улиците в центъра на града. Когато спряха пред
дома на Лейси, тя ги чакаше на площадката. Двете с Джери се прегърнаха, поплакаха си и чак тогава влязоха.
Али се беше върнал преди няколко часа и Лейси му бе разказала какво се е случило. Гънтър я допълваше,
изпълнявайки с огромно удоволствие ролята на герой. Лейси не изпитваше почти никакво съмнение, че историята
за неговата схватка със сериен убиец ще се разкрасява непрекъснато при всяко разказване и ще се превърне в
легенда.
Лейси помоли един от агентите да отиде за пица. Другият застана на входа на пост. Вътре четиримата се
разположиха удобно в дневната и започнаха да си разказват. Дори намериха сили да проявят чувство за хумор,
особено когато Гънтър, въодушевен както винаги, млъкна по средата на изречението, за да притисне ребрата си.
Макар и с натъртена челюст, той не спираше да дрънка.
Джери разказа за разговорите си с Баник. Той не беше признал открито за нито едно убийство, но неохотно се
беше съгласил с части от нейния разказ. Отричаше, че е убил Ашли Барасо, макар че това бе слабо вероятно. Повече
тревога пораждаха твърденията му, че е убил и други хора, които Джери не е издирила.
В 17 ч. пристигнаха в офиса на ФБР. Клей Видович ги посрещна и всички се настаниха около масата в главната
заседателна зала. Добрата новина беше, че все пак са снели латентен отпечатък от гаража на Баник. Лошата — че
отпечатъкът не беше негов. Клей беше убеден, че ще открият още, но признаваше, че са сериозно затруднени от
старанието, с което Баник е почистил навсякъде. Мобилният му телефон беше престанал да работи в Крествю.
Сигурно го беше изхвърлил. Човек с името Рос Баник не беше резервирал полет през последните седемдесет и два
часа. Секретарката му не го беше чувала. Баник нямаше близки тук, само сестра, която живееше далече и с която той
не общуваше.
Въпреки това Видович твърдеше, че ще го намерят. Организирано било мащабно издирване в цялата страна,
залавянето му било просто въпрос на време.
Джери не беше толкова сигурна, но не сподели опасенията си. Когато най-сетне се успокои, тя започна да
разказва за предишните два дни. Само че й прилоша и обеща да разкаже по-подробно в понеделник.
Слава богу, чу някой беше проникнал с взлом в проклетата хижа.
41
Той спря в Амарило само колкото да остави в пункт на „ФедЕкс“ плик за бърза доставка. Като подател използва
собствения си служебен адрес в съда на окръг Чавес, а получателят беше Даяна Джан на същия адрес. Ако всичко се
развиеше по план, щяха да вземат плика в понеделник следобед и да й го доставят до 10 ч. във вторник.
В 8 ч. в понеделник той паркира наетия автомобил пред „Пекъс Маунтин Лодж“ и се полюбува за кратко на
красивата планина в далечината. Скъпата рехабилитационна клиника беше сгушена върху склона и почти не се
виждаше от лъкатушещия провинциален път. Той си смени ръкавиците и избърса волана, дръжките на вратите,
таблото и бордовия компютър. През последните двайсет часа непрекъснато беше с ръкавици, затова знаеше, че
колата е чиста, но все пак не искаше да рискува. Влезе в лъскавото фоайе с малкия си сак и поздрави
рецепционистката с „добро утро“.
— Имам записан час при доктор Джоузеф Касабиан — вежливо съобщи той.
— Как се казвате?
— Баник. Рос Баник.
— Седнете и изчакайте, моля. Ще го повикам.
Баник се настани на лъскавото кожено канапе и се загледа в модернистичните картини по стените. Срещу 50
хиляди долара месечно богатите алкохолици със сигурност заслужаваха приятна обстановка. „Пекъс“ имаше
клиенти рок звезди, холивудски знаменитости и хора, които не слизаха от самолетите, но въпреки известността си
клиниката се гордееше, че успява да им осигури уединение. Проблемът с конфиденциалността беше, че много от
предишните пациенти изгаряха от желание да говорят за „Пекъс“.
Доктор Касабиан се появи скоро и двамата се оттеглиха в кабинета му. Той беше към петдесетгодишен, бивш
наркоман. „Нима не важи за всички?“, беше казал по телефона. Седяха до ниска масичка и пиеха скъпа минерална
вода.
— Разкажете ми историята си — подкани докторът госта си със сърдечна и предразполагаща усмивка. Това е
краят на кошмара ви. Дошли сте на правилното място.
Баник избърса лицето си с длан, готов да се разплаче.
— Става дума за алкохол, не за наркотици. Водка, най-малко по литър дневно, вече много години. Съдия съм и
работата ми е натоварена. Успявам някак да функционирам, но доста трудно.
— Това е много водка.
— Никога не ми стига и положението се влошава. Затова съм тук.
— Кога пихте за последно?
— Преди три дни. Успявам да се откажа за кратки периоди, но не мога да спра напълно. Това направо ме убива.
— Значи вероятно няма да имате нужда от детокс.
— Така мисля. Не ми е за пръв път, докторе. За трети път влизам в клиника през последните пет години. Бих
искал да остана поне месец.
— Колко време прекарвахте в другите клиники?
— Пак толкова.
— Няма да успеем за трийсет дни, господин Баник. Повярвайте ми. За това време ще престанете да пиете и ще
се почувствате чудесно, но ви трябват най-малко шейсет дни. Препоръчителният престой е три месеца.
Е как не! Срещу 50 хиляди долара месечно.
— Може би. В момента моля за трийсет дни. Само ми помогнете да изтрезнея.
— Ще го направим. Много сме добри в работата си. Имайте ни доверие.
— Благодаря.
— Ще ви запозная с нашия директор по приема, който ще ви помогне да подготвите документите и всичко
останало. Имате ли здравна застраховка, която да покрива престоя ви, или ще бъдете частен пациент?
— Частен. Моят проблем не са парите, докторе.
— Още по-добре.
— Така. Вижте, аз съм човек на изборна длъжност, затова конфиденциалността е от огромно значение. Никой
не бива да знае, че съм тук. Не съм женен, нямам семейство, само няколко приятели, но на никого не съм казал.
Дори на секретарката си.
Доктор Касабиан се усмихна, защото чуваше тези думи непрекъснато.
— Повярвайте, господин Баник, ние ценим конфиденциалността. Какво има в сака ви?
— Малко лични вещи, дрехи, четка за зъби. Не нося телефон и лаптоп, никакви електронни устройства.
— Добре. След около седмица ще можете да използвате телефона. Дотогава — нищо.
— Знам. Не ми е за пръв път.
— Ясно. Само че трябва да взема сака ви и да го прегледам. Осигуряваме хубави ленени халати на „Ралф
Лорън“ за първите две седмици.
— Добре.
— С кола ли сте?
— Под наем е. Пристигнах със самолет.
— Добре. След като попълним документите, ще ви направим пълен физически преглед. Ще отнеме почти цяла
сутрин. След това двамата с вас ще обядваме, ще поговорим за миналото и за бъдещето. Накрая ще ви запозная с
терапевта ви.
Баник кимна, наглед напълно съкрушен.
— Радвам се, че идвате трезвен — отбеляза доктор Касабиан. — Това е добро начало. Няма да повярвате в какво
състояние се появяват някои пациенти.
— Само че не се чувствам трезвен, докторе. Ни най-малко.
— Е, дошли сте на правилното място.
Отидоха в съседната стая при директора по приема. Баник плати първите 10 хиляди долара с карта и подписа
запис на заповед за останалите 40 хиляди. Доктор Касабиан задържа сака му. След приключване на процедурата
заведоха Баник в просторна стая на втория етаж. Касабиан се извини и го увери, че очаква с нетърпение да се видят
по време на обяда. Когато Баник най-сетне остана сам, той бързо свали своя стилен тактически колан и извади
найлонови пликчета от тайните джобове. В пликчетата имаше таблетки, които щяха да му потрябват за по-късно.
Мушна ги под скрина.
На вратата почука служител, който му донесе облекло и кърпи. Изчака Баник да се съблече в банята и отнесе
дрехите му, включително колана и обувките.
Той се изкъпа, облече един от меките ленени халати, изтегна се на леглото и заспа.
Лейси, Джери и Али закараха Гънтър на летището и изчакаха да ускори по пистата и да излети. Когато той се
издигна във въздуха, им се прииска да празнуват. Върнаха се в офиса на ФБР и се срещнаха с Клей Видович и още
двама агенти. Джери подписа клетвени показания, съдържащи фактите от срещата й с Баник. Издадена беше
заповед за арест, която разпространиха в цялата страна освен в района на Пенсакола. Бяха сигурни, че Баник не е в
Северозападна Флорида, и не искаха да предупреждават неговите приятели и познати.
Видович им даде актуална информация за обиските в дома и в кабинета на Баник и сподели тревогата си от
факта, че не откриват повече отпечатъци. ФБР претърсваше всичките му имоти, но засега не намираше нищо
полезно.
Стаята започна да се пълни, към тях се присъединиха и други агенти. Вратовръзките на всички бяха разхлабени,
ръкавите бяха навити, яките – разкопчани. По всичко личеше, че хората от екипа са работили през целия уикенд.
Лейси се обади на Дарън и го повика. Секретарките донесоха кафе, вода и бисквити.
В 10 ч. Видович помоли за тишина и се увери, че двете видеокамери работят.
— Само за информационни цели — обясни той. — Джери, ти не си заподозряна, така че няма да ти четем
правата.
— Надявам се — отговори тя и един-двама души се засмяха.
— Още в самото начало искам да кажа, че без теб нямаше да сме тук. Твоето разследване през последните
двайсет години е блестящо. Истинско чудо е всъщност, за пръв път виждам подобно нещо. Затова ти изказвам
благодарност от името на семействата на близките и всички служители на закона.
Тя кимна смутено и погледна към Лейси.
— Той още не е заловен — каза Джери.
— Ще го пипнем.
— Дано да е скоро.
— Бих искал да започнем от самото начало. Ще повторим доста неща, но те моля да ни разкажеш всичко.
Тя започна от смъртта на баща си и последиците от нея, месеците, през които почти никой от полицията не ги
бе потърсил, липсата на какъвто и да било напредък. И догадките за мотива. Беше прекарала години в търсене на
отговора. Кой от света на Брайън Бърк беше казал нещо лошо за него? Не беше роднина или колега, значи може би
някой студент? Той нямаше делови сделки, нямаше партньори, любовници, не го дебнеха ревниви съпрузи. Накрая
Джери се спряла на Рос Баник, но още от началото съзнавала, че това е само догадка. Слаба вероятност. Нямала
доказателства, разчитала само на свръх активното си въображение. Поразтърсила се в миналото му, проучила
кариерата му като млад адвокат в Пенсакола и малко по малко той се превърнал в нейна фикс идея. Научила къде
живее, къде работи, къде е отраснал, къде ходи на църква и къде играе голф през уикендите.
Разказа им как е попаднала на стара статия в „Леджър“ за убийството на Тад Лийуд, местен жител, който
навремето напуснал града при подозрителни обстоятелства. Свързала го с Баник през архива на скаутския отряд,
който получила от националния им щаб. Когато накрая видяла и снимките от местопрестъплението, всички
парченца на пъзела се наместили.
Джери не спираше да разтрива китките си.
— Моето разследване сочеше, че следващата жертва е Ашли Барасо през деветдесет и шеста година. Само че
миналата събота Баник каза, че не я е убил.
Видович клатеше глава. Погледна към агент Мъри, който също изразяваше несъгласие.
— Лъже — отсече Мъри. — Досието е при нас. Същото въже, същият възел, същият начин. Освен това я е
познавал от Правния факултет в Маями.
— Същото му казах и аз — отговори Джери.
— Защо отрича? — попита Видович всички край масата.
— Имам теория — призна Джери, отпивайки от кафето си.
Видович се усмихна и я подкани:
— Не се съмнявам. Да я чуем.
— Ашли е била на трийсет години, най-младата му жертва, имала е две деца на три години и на осемнайсет
месеца. Били са в къщата, когато е била убита. Може би той ги е видял. Може би поне веднъж в живота си е изпитал
угризение. Или това е било единственото престъпление, от което не е можел да се отърси.
— Като че ли има логика — каза Видович. — Ако изобщо нещо в този случай има логика.
— Според болния му мозък всичко е рационално. Не призна за нито едно убийство, но ме увери, че съм
пропуснала няколко.
Мъри разлисти някакви документи и каза:
— Може и да сме открили едно, което си пропуснала. През деветдесет и пета година мъж на име Престън Дил е
убит близо до Дикейтър, Алабама. Местопрестъплението прилича на другите. Няма свидетели, няма улики, въжето
и възелът са същите. Продължаваме да търсим, но като че ли Дил навремето е живял близо до Пенсакола.
Джери поклати глава и каза:
— Радвам се, че съм пропуснала едно.
— Значи поне петима са свързани с това място — обади се агент Неф, — но нито един не е живял там, когато е
бил убит.
— С изключение на Лийуд — отбеляза Видович — те просто са минали оттам, живели са в Пенсакола, колкото
пътищата им да се пресекат с този на нашия човек.
— И то за период от двайсет и три години — каза Неф. — Дали някой освен теб, Джери, би могъл изобщо да
свърже убийствата.
Джери не отговори, а никой друг не се осмели да направи догадка. Отговорът беше очевиден.
42
Последната си закуска Баник изяде сам. Кухнята отваряше в 7 ч. и той пристигна няколко минути по-късно,
поръча си препечена филийка и бъркани яйца, наля си чаша сок от грейпфрут и отнесе подноса във вътрешния двор,
където седна под един чадър и се полюбува на красивия изгрев. Беше тиха и спокойна сутрин. Другите пациенти, с
които не си беше направил труда да се запознае, се събуждаха за поредния хубав ден с бистър поглед, трезви,
пречистени.
Той беше в мир със света, а за вътрешния му покой бяха допринесли две хапчета валиум, които беше изпил
преди закуска. Ядеше с удоволствие, без да бърза. Когато приключи, върна подноса и отиде в стаята си. На вратата
му беше залепен дневният график. Разходка в 9 ч., консултация в 10:30 ч. и тъй нататък.
Баник подреди документите и се залови за работа. Сложи си латексовите ръкавици и избърса всички
повърхности в стаята и в банята. Измъкна таблетките изпод скрина, върна се в банята и затвори вратата. Застана на
мивката и я напълни с вода, после изсипа двете пликчета със солна киселина на таблетки. Щом влязоха в
съприкосновение с водата, те незабавно реагираха със свистене и пукот и след броени секунди водата сякаш завря.
От две други пликчета изсипа четиресет таблетки оксикодон от по 30 милиграма в картонена чаша с вода. Изпи я до
дъно, изхвърли пликчетата, чашата и ръкавиците в тоалетната и пусна водата. Взе кърпа за ръце, натъпка я в устата
си, за да заглуши всеки крясък и вой, после пъхна пръсти в бълбукащата концентрирана киселина. Болката го
връхлетя безмилостно. Той простена и лицето му се сгърчи, но продължи да държи вътре пръстите си, докато
киселината разяде първия пласт кожа и започна да разяжда втория. Ръцете му горяха, започна да му прималява.
Коленете му се огънаха, той се вкопчи в мивката, отпуши я и отвори вратата. Строполи се върху леглото, изплю
хавлиената кърпа и пъхна ръце под чаршафите. Болката изчезна, когато Баник изпадна в несвяст.
Даяна беше в приемната, когато в 10:35 ч. пристигна писмо, доставено с „ФедЕкс“. Тя хвърли поглед на името
на подателя и адреса, после го отнесе в кабинета си и затвори вратата зад гърба си. Вече трети пореден ден бяха
обсадени от безцеремонни и дори груби агенти на ФБР и тя се нуждаеше от усамотение.
Ръцете й трепереха, когато разкъса найлоновата опаковка и извади един от неговите служебни пликове. Вътре
имаше четири листа. Първият беше писмо до нея:
Скъпа Даяна,
Когато четеш писмото ми, ще бъда мъртъв. Извинявай, че ти причинявам това, но нямам към кого
друг да се обърна. Моля те, обади се на д-р Джоузеф Касабиан в „Пекъс Маунтин Лодж “ близо до
Санта Фе и му кажи, че си моята секретарка, изпълнителката на моето завещание и единствената ми
наследница. Както разпореждам в приложеното тук свое завещание, ти трябва да кремираш тялото ми
незабавно и да разпръснеш праха ми в Пекъс Маунтин тук, в Ню Мексико. При никакви обстоятелства не
допускай тялото ми да бъде върнато във Флорида и не разрешавай аутопсия. Утре изпрати прес
съобщение на Джейн Кемпър в, Пенсакола Леджър Моля те, отлагай възможно най-дълго, преди да
информираш полицията.
Рос
Тя ахна, заглуши писъка си и изпусна листовете. Вдигна ги разплакана. Вторият лист беше озаглавен
„Прессъобщение“ и текстът гласеше:
Окръжен съдия Рос Баник, 49 г., почина тази сутрин в клиника близо до Санта Фе, Ню Мексико,
където се лекуваше от рак на дебелото черво. През последните десет години съдия Баник с гордост служи
на хората от Двайсет и втора съдебна област. Роден в Пенсакола, той живееше в град Кълман. Завършил е
Университета на Флорида и после право в Университета на Маями, почти петнайсет години е имал частна
практика в Пенсакола, преди да бъде избран за съдия през 2004 г. Не е семеен, а родителите му — д-р и г-
жа Хърбърт Баник — са покойници. Сестра му Катрин Ламот живее в Савана, Джорджия. Вместо цветя
семейството моли за дарения към Американското дружество за борба с рака. Няма да има опело.
Третият лист беше озаглавен: „Завещание на Рос Л. Баник“ и на него пишеше:
Аз, Рос Л. Баник, в пълно съзнание и със здрав разум, заявявам тук последната си воля, която
категорично отменя всички мои предишни завещания. Този документ е изготвен единствено и само от мен
и следва да се счита за моето последно холографско завещание.
1. Определям своята вярна приятелка Даяна Джан за изпълнителка на завещанието и я приканвам да
го легализира възможно най-бързо. Не желая никакъв одит и писмени договори.
2. Настоявам изпълнителката на завещанието ми незабавно да кремира тленните ми останки и да
разпръсне праха ми над планината Пекъс край Санта Фе.
3. Завещавам цялото си имущество на Даяна Джан.
4. Нямам други задължения освен обичайните месечни сметки.
Прилагам списък с активите си.
Подпис: Рос Л. Баник
Към завещанието беше прикрепен четвърти лист. На него бяха изредени осем банкови сметки и
приблизителните им баланси, къщата му в Кълман на стойност 700 хиляди долара, вила на морския бряг на
стойност 550 хиляди, два търговски центъра, собственост на корпорации, и портфолио с акции, оценено на 240
хиляди.
Даяна много дълго мълча, твърде стъписана, за да помръдне или да разсъждава ясно. Интересът към неговите
активи беше потиснат от ужаса, който изпитваше в този миг. Все пак успя да влезе в интернет и да намери уебсайта
на „Пекъс Маунтин Лодж“. Рехабилитационна клиника за зависимости? Нищо не проумяваше. Обади се на
изписания номер, откъдето я осведомиха, че доктор Касабиан не е на разположение в момента. Даяна не се
примири с отказа и продължи да настоява. Накрая той прие обаждането й, тя му обясни коя е и всичко останало.
Той потвърди смъртта, каза, че изглежда като свръхдоза, и я попита дали би се обадила по-късно. Даяна отказа. Той
все пак се съгласи да продължат разговора, но появата на съдебния лекар го прекъсна.
Даяна намери визитката на специален агент Неф и се обади във ФБР.
Клиниката беше приятно убежище, където наркозависимите започваха своя нов живот, а не място, където
отиваха да умрат. Доктор Касабиан за пръв път трябваше да се справя със смъртта на свой пациент и не беше
сигурен как да подходи. Последното, което искаше, е това травмиращо събитие да разстрои другите пациенти. По
време на втория му разговор с госпожа Джан тя спомена молбата за кремация и обясни, че е получила
недвусмислени инструкции от покойния какво да прави с тленните му останки. Само че здравият разум диктуваше
трупът и стаята да бъдат запазени непокътнати до пристигането на ФБР. Когато дойдоха двамата агенти от офиса в
Санта Фе, той никак не се зарадва на появата им, но си отдъхна, че някой друг ще взема следващите няколко
решения. Агентите го осведомиха, че съдия Баник е издирван по обвинение в отвличане, а доктор Касабиан
подметна:
— Е, малко сте позакъснели.
Те влязоха в стаята и се вторачиха в Баник.
— Криминалистите са на път, трябва да снемем отпечатъците му — каза първият агент.
— Това може да се окаже проблем.
Доктор Касабиан бавно протегна ръка, хвана края на чаршафа и го дръпна. Ръцете на Баник бяха чудовищно
подути, пръстите му бяха почернели и разядени, а ноктите му се бяха стопили и опадали. Халатът му беше изцапан с
ръждива на цвят течност, чаршафите под тялото също.
— Явно е знаел какво предстои — отбеляза доктор Касабиан.
— Не пипайте нищо — намеси се вторият агент.
— Не се тревожете, няма.
43
Лейси, Али и Джери привършваха обяда си в кафене в центъра на града, когато Клей Видович им се обади. Те
бързо отидоха в офиса на ФБР и почакаха в заседателната зала. Видович, Неф и Суарес влязоха забързани, явно
имаха новини.
Видович съобщи със сериозна физиономия:
— Рос Баник е мъртъв. Изглежда като свръхдоза в рехабилитационна клиника до Санта Фе.
Джери зарови лице в шепите си. Лейси беше толкова смаяна, че изгуби ума и дума.
Видович продължи:
— Регистрирал се е рано вчера сутринта, а са го намерили мъртъв в стаята му преди три часа. Нашите агенти,
които са в клиниката, потвърдиха всичко.
— А пръстовите отпечатъци? — попита Али.
— Не съм сигурен. Току-що получих видеозапис от един от агентите ни на място. Искате ли да го видите?
— Видеозапис на какво? — попита Лейси.
— На нашия човек в клиниката. Част от записа е доста плашеща.
Джери изтри очи, прехапа устна и каза:
— Аз искам да го видя.
Агент Мъри чукна с пръст по таблета си и видеото тръгна на големия екран зад Видович. Той се отмести и
всички впериха погледи в кадрите, заснети със смартфон. Тялото на Баник не беше преместено и той лежеше по
гръб със затворени очи, небръснат, с полуотворена уста, от която се стичаше бяла течност. Беше мъртъв. Камерата се
плъзна бавно надолу по тялото му и спря върху ръцете, кръстосани една до друга.
— Сигурно е потопил пръстите си в киселина, преди да умре — отбеляза Видович.
— Кучият му син — промърмори Али достатъчно силно, за да го чуят всички.
Камерата показа пръстите в близък план и Лейси отмести очи.
— Попитахте за пръстови отпечатъци — каза Видович, — но може би ще имаме проблем. Вижда се, че
пръстите му са разядени. Той прекрасно е знаел какво прави.
— Спрете тук, моля — обади се Лейси.
Агент Суарес спря видеото.
— Хайде сега да го видим на забавен каданс. Явно е искал да обезобрази пръстите си, за да не бъдат разпознати
пръстовите му отпечатъци, което, доколкото знам, е възможно дори след смъртта.
— Да, непрекъснато се случва — каза агент Неф, — стига ръцете и пръстите да са в прилично състояние.
— Добре. В такъв случай, ако допуснем, че е искал да унищожи пръстовите си отпечатъци и че вече ги е
променил по някакъв начин, не е ли логично да предположим, че е знаел за намерения частичен отпечатък?
Видович се усмихна и отговори:
— Именно. По някакъв начин е разбрал, че разполагаме с отпечатъка.
Погледнаха към Джери, но тя поклати глава.
— Нямам представа как.
— Че защо да му пука? — попита Али. — Ако и бездруго е планирал самоубийство, какво го интересува, че ще
бъде разкрит?
— Опитай се да мислиш като Баник — каза Джери. — Той е имал предсмъртно желание, което не е
необичайно за серийните убийци. Те не могат да спрат по собствена воля, затова искат някой друг да ги спре.
Съсипаната репутация. Опозорената памет на родителите му. Загубата на всичко, за което е работил.
— Някои от най-прочутите убийци са имали много предсмъртни желания — намеси се и Видович. — Бънди,
Гейси. Не е необичайно.
Видеозаписът свърши.
— Може ли да го пуснете от началото? — помоли Джери.
Отново се появи призрачното лице на Баник.
— Спрете на този кадър — обади се Джери. — Искам да го видя мъртъв. Отдавна чакам този момент.
Видович погледна към Лейси и Али. След кратка пауза продължи:
— Очертава се голяма бъркотия. Оказва се, че той е оставил ново завещание с конкретни инструкции: иска да
бъде кремиран незабавно и прахът му да бъде разпръснат в планината там. Добре го е измислил. Разбира се, ние
бихме желали да задържим тялото и да опитаме всичко възможно да вземем пръстов отпечатък. Проблемът е, че той
не е в нашата юрисдикция. Не можем да арестуваме труп. Заповедта ни за арест е загубила валидността си в мига на
неговата смърт. Току-що говорих с правния ни отдел във Вашингтон и те анализират положението.
— Не бива да допускате да го кремират — настоя Лейси. — Вземете съдебна заповед.
— И това не е просто. От кой съд? Във Флорида или в Ню Мексико? Няма закон, който да изисква покойник да
бъде транспортиран у дома за погребението. Този тип е планирал всичко и е забранил на изпълнителката на
завещанието му да се прави аутопсия.
Джери погледна стоп кадъра, поклати глава и каза:
— И от отвъдното обърква живота ни.
— Но все пак всичко приключи, Джери — каза Лейси и докосна ръката й.
— Напротив, никога няма да приключи. Баник никога няма да застане пред съда. Той се измъкна, Лейси.
— Не е. Мъртъв е и няма да убива повече.
Джери изсумтя и се извърна.
— Да се махаме от тук.
Али ги закара до апартамента на Лейси и се прибра. Бяха го повикали в Орландо по работа, но в доста
напрегнат разговор с началника си той настоя да остане няколко дни у дома.
Жените седяха в дневната и се опитваха да осъзнаят драматичния развой на събитията. Какво следваше? Имаше
ли нещо по-скандално от новината за смъртта на Баник?
Ако не откриеха съответствие на частичния пръстов отпечатък, нямаше да имат улика, която да свързва съдията
с убийствата на Върно и Дънуди.
А що се отнася до другите убийства, за тях разполагаха само с мотив и начин. Щеше да бъде невъзможно да го
осъдят въз основа на такива оскъдни доказателства. Сега, след като беше мъртъв, полицията — местната, щатската
или федералната — нямаше да си губи времето да разследва престъпленията му. Пък и досиетата бяха затворени
преди десетилетия. Защо да ги отварят сега? Джери не се съмняваше, че властите ще приемат охотно новината за
вероятната вина на Баник, ще уведомят семействата на жертвите и с радост ще прекратят следствията.
Неговите твърдения, лъжи и увъртания от предишната събота в тъмната хижа в Алабама бяха почти безполезни
за полицията. Нищо от думите му не беше допустимо в съда, пък и той много внимаваше да не признае изрично
престъпленията си. Все пак беше съдия.
Понякога Джери се разпалваше, а друг път ставаше безутешна. Делото на живота й беше достигнало своя
внезапен и незадоволителен край. Баник беше мъртъв и на практика се измъкваше невредим. Обвинението в
отвличане, когато и ако изобщо бъдеше отразено, само щеше да задълбочи объркването и нямаше да докаже
абсолютно нищо. Подробностите около него така и нямаше да станат известни. Той никога нямаше да бъде
арестуван. Името му никога нямаше да се свърже с имената на жертвите му.
Все пак тя преживяваше и моменти на видимо облекчение. Чудовището вече не беше по следите й. Тя нямаше
повече да пребивава в света на Рос Баник — човек, когото бе ненавиждала толкова дълго, че беше станал част от
живота й. Той нямаше да й липсва, но с какво щеше да запълни останалата след него празнина?
Беше прочела някъде, че хората често са обсебени от онова, което маниакално ненавиждат. То ставало част от
съществуването им и постепенно започвали да се нуждаят от него.
След няколко часа един агент на ФБР почука на вратата и осведоми Лейси, че охраната е вдигната. Опасността
беше отминала, хоризонтът беше чист. Тя му благодари и се сбогува с него.
Джери я помоли да остане при нея още една нощ. Трябваше да мине малко време, преди да се успокои напълно,
и искаше да си направи дълга самотна разходка из квартала, кампуса и центъра на града. Искаше да вкуси свободата
да се движи, без да се налага да се озърта през рамо, без да се притеснява, дори без да мисли за него. Когато Лейси
се върнеше от работа, щяха заедно да си приготвят вечеря. Още преди години, дори преди десетилетия Джери беше
престанала да готви, защото вечерите й минаваха в преследване на Баник.
Лейси, разбира се, се съгласи. Когато тя излезе, Джери седна на канапето и си повтори многократно, че той е
мъртъв.
Светът вече беше по-добро място.
44
На Даяна Джан никога не й беше хрумвало, че може да стане изпълнителка на нечие завещание. Всъщност като
секретарка на съдия тя знаеше достатъчно за легализирането на завещанията, за да бъде наясно, че по възможност
човек трябва да избягва тази роля. Сега обаче бившият й шеф я беше натоварил с нежеланата задача, която поне
отначало изглеждаше сложна и обременителна, дори невъзможна, и Даяна се мъчеше да се настрои положително
към новото си амплоа.
Четвърта страница, където бяха изредени активите му, й послужи като мотивация. Никога не й беше хрумвала
мисълта, че съдия Баник може да умре — та той беше млад мъж, — и със сигурност не беше очаквала да фигурира в
завещанието му. След като се опомни от шока обаче, мислите й се насочиха към внезапно придобитото богатство.
Честно казано, не даваше пет пари дали ще бъде кремиран, нито къде ще бъде погребан, особено сега, когато
федералните й дишаха във врата. Помолиха я да отложи всички планове, свързани с погребението и с всичко
останало всъщност. Нямаше причина да бърза. Той беше в хладилника на окръжната морга далече от тук и щом
федералните настояваха Даяна да не бърза, тя не възразяваше. Уговориха се да не пипат тялото, ако тя им позволи да
направят детайлни снимки на ръцете и пръстите му.
Броят на вестник „Леджър“ от сряда цитираше подробно думите й. След хвалебствията за шефа си тя
обясняваше, че напоследък той боледувал, но пазел личното си пространство и не обсъждал здравето си. Всички в
кабинета му били „шокирани и опечалени“, както и колегите му съдии, и членовете на адвокатската колегия.
Статията заемаше цялата долна половина на първа страница и беше придружена от хубава снимка на Баник като по-
млад. Не се споменаваше заповедта за ареста му заради отвличане.
До обед в сряда агентите на ФБР бяха претърсили джипа, който той беше оставил на паркинга на летището в
Бърмингам, както и автомобила, нает от „Авис“, който проследиха до „Пекъс Маунтин Лодж“. Разбира се, и двете
коли бяха старателно почистени, нямаше никакви отпечатъци.
Пликът, който „ФедЕкс“ достави на Даяна, беше осеян с отпечатъци, но нито един не съответстваше на
частичния от телефона на Върно. Хижата на езерото Гант беше претърсена най-щателно, но и там не намериха
нищо полезно. Всеки квадратен сантиметър от стаята му в клиниката, всяка повърхност, която имаше вероятност да
е докосвал, бяха огледани двукратно, но без успех. Човек от обслужващия персонал каза, че го е виждал няколко
пъти, но винаги носел ръкавици.
Екип от федерални агенти, експерти по дактилоскопия, пристигна да огледа пръстите му. До един бяха
разядени от киселина. Тъй като тялото трябваше да бъде кремирано, Видович реши да отрежат ръцете и да ги
изпратят в лабораторията. Спомена го пред Даяна Джан, която отначало се ужаси. Видович обаче я притисна и й
обясни съвсем ясно, че след като ръцете, пръстите и цялото тяло ще станат на пепел, няма проблем. Тя обаче
продължаваше да се колебае и той заплаши да я привика пред федерален съдия.
На Даяна вече й беше дошло до гуша от новата й задача. Колкото по-дълго оставаше тялото в моргата, толкова
повече проблеми създаваше. Тя никога нямаше да види трупа, не и без ръце. Той беше на хиляда и петстотин
километра, но и това не й се струваше достатъчно далече. Накрая се съгласи на ампутацията и ръцете бяха
изпратени в криминалистичната лаборатория в Кларксбърг, Западна Вирджиния.
Другите тленни останки на съдия Рос Баник бяха транспортирани в крематориум в Санта Фе и изгорени, а
прахът бе събран в пластмасова урна, която собственикът на погребалното бюро прибра на съхранение до второ
нареждане.
Лейси разговаряше с Видович през целия ден и съобщаваше развоя на събитията на Джери, която нямаше
търпение да си събере нещата и да се прибере у дома.
ФБР претърси колата й, не намери полезни отпечатъци, но откри джипиеса, поставен до резервоара. Изпрати го
в Кларксбърг за анализ.
Сред целия хаос и ужас на отвличането Баник беше взел пистолета и сака й, но беше оставил лаптопа и
телефона й. Тя допускаше, че не е искал да рискува да открият нейните електронни устройства у него. Освен това
беше оставил чантата и ключовете й. Не му трябваха нито кредитните й карти, нито дребната сума в брой, пък и си
имаше своя кола, която Джери така и не беше видяла.
Същите двама симпатични агенти, които я бяха взели с кола от болницата в неделя, се появиха в Талахаси с
нейното камри и личните й вещи. Бяха получили заповед да я последват обратно до Мобил и да се погрижат
ключалките й да бъдат сменени. Тя отказа и те неохотно си тръгнаха.
След ранна вечеря с Лейси и Али Джери прегърна и двамата, благодари им от все сърце, обеща скоро да се
видят отново и замина за Мобил, който беше на четири часа път. На излизане от града повдигна нагоре огледалото
на предното стъкло, за да не поглежда непрекъснато в него. Човек трудно се разделя с някои стари навици.
Мислите й бяха в безпорядък, настроенията й бързо се меняха. Имаше късмет, че изобщо е жива, а болката в
ожулените китки не спираше да й напомня, че се е отървала на косъм. Случилото се обаче, колкото и ужасяващо да
беше, имаше недвусмислен финал. Съдбата се беше намесила и я беше избавила от сигурна смърт. Отредено й беше
да продължи да живее, но с каква цел? Измъчваше я усещането, че не е завършила мисията си. Усмихна се на
приятната мисъл, че вече не обитава един свят с Баник, но после едва не изруга, заради факта че той се е измъкнал
безнаказано. Нямаше да се изправи лице в лице с близките на жертвите, нямаше да застане в съдебната зала, може
би дори в неговата собствена, в оранжев гащеризон и с белезници. Нямаше да преживее неизмеримото унижение да
види снимката си по време на ареста на първа страница във вестника, да усети презрителния присмех на
приятелите си, да бъде свален от поста си, обвинен в ужасяващи престъпления и тикнат зад решетките. Нямаше да
влезе в историята като първия съдия в Америка, осъден за убийство, нито щяха да го запомнят като прословут
сериен убиец. Никога нямаше да гние в затворническа килия, както заслужаваше.
Без нови доказателства семействата на жертвите никога нямаше да научат за вината му. Джери знаеше имената
им, до последното. Близките на Айлийн Никълбъри, двете деца на Ашли Барасо, вече на двайсет и няколко,
вдовицата и двамата синове на Пери Кронк, семейството на Майк Дънуди, единствената случайна жертва, доколкото
й беше известно, децата на Дани Кливланд, семействата на Лани Върно и Мал Шнецър.
А какво щеше да каже на своите близки — на по-големия си брат Алфред в Калифорния и на Дениз в Мичиган?
Щеше ли да обърне с главата надолу техните светове с невероятната история, че е открила убиеца, но той се е
изплъзнал от правосъдието?
Какъв смисъл имаше? Те говореха за убийството на Брайън Бърк само когато Джери повдигнеше въпроса.
Все пак се разведри, като си напомни, че случаят не е приключен. ФБР продължаваше да разследва и рано или
късно щеше да осъществи пробив. Все още беше възможно Баник да бъде обвинен в едно или повече убийства. А
докажеше ли се едно, ФБР със сигурност щеше да осведоми местните полицейски управления, които щяха да се
свържат със семействата. Справедливостта завинаги щеше да остане илюзия, но вероятно, когато узнаеха истината,
някои от близките щяха да намерят покой.
Джери все още не можеше.
45
Късно в четвъртък сутринта Лейси и нейният специален екип се събраха за последен път и се канеха да пъхнат
с удоволствие досието на Баник в чекмеджето с „Прекратени жалби“, когато Фелисити ги прекъсна заради спешно
обаждане по стационарния телефон. Садел се наслаждаваше на кислорода си, а Дарън се чудеше колко голямо лате
да отиде да си купи.
— Бети Роу е, казва, че е важно — оповести Фелисити.
Лейси завъртя очи и въздъхна с раздразнение. Надяваше се поне няколко дни да не чува гласа на Джери, но
всъщност обаждането не я изненада. Дарън изхвърча за кафе. Садел затвори очи, сякаш се готвеше отново да дремне.
— Добро утро, Бети — поздрави Лейси.
— Вече може да зарежем тази работа с Бети, нали, Лейси?
— Разбира се. Как си днес, Джери?
— Чудесно. Сякаш съм олекнала с двайсет килограма и не мога да престана да се усмихвам. Фактът, че го няма,
е страхотно облекчение за съзнанието и тялото ми. Не мога дати опиша колко прекрасно се чувствам.
— Радвам се да го чуя, Джери. Много дълго време му посвети.
— Цял живот, Лейси. Две десетилетия живея с този изверг. Както и да е, не можах да мигна цяла нощ, защото
обмислях още едно малко приключение и се нуждая от помощта ти. За предпочитане — и от помощта на Али.
— Али замина днес сутринта, но не знам къде.
— Тогава доведи Дарън. Той е другото бяло момче подръка.
— Май да. Къде да го доведа?
— В Пенсакола.
— Слушам те, но съм скептична.
— Недей, имай ми доверие. Би трябвало вече да съм го заслужила.
— Така е.
— Хубаво. Моля те да зарежеш каквото правиш и да дойдеш в Пенсакола.
— Добре, не ми е лесно, но те слушам. Доста път е.
— Знам, знам. Един час за мен, три за теб, но може да се окаже от съдбоносно значение. Последният пирон в
ковчега му.
— Образно казано. Той не иска ковчег.
— Точно така. Намерих пикапа, Лейси.
— Кой пикап?
— Онзи, който е карал Баник в деня на убийствата на Върно и Дънуди в Билокси. Пикапа, който забелязал онзи
старец от верандата си в центъра на Нийли, докато Баник пускал телефоните в пощенската кутия. За него става
дума.—
Е, и? — бавно попита Лейси.
— Не е проверен за пръстови отпечатъци.
— Чакай малко, мислех, че Дарън го проследи и го намери.
— Горе-долу. Става дума за пикап от две и девета година, светлосив, купен от Баник през две и дванайсета. Бил
е негов две години, използвал го е за убийствата в Билокси и месец по-късно го е продал. Човек на име Трейгър го
купил от търговец на автомобили втора ръка и го карал два месеца, но после в него се блъснал пиян шофьор.
Застрахователите дали на Трейгър чек и той им прехвърлил собствеността, а те оставили пикапа за скрап. Цитирам
думите ти отпреди три седмици.
— Да, вече си спомних. Дарън каза, че стигнал до задънена улица.
— Не е била съвсем задънена. Пикапът не бил даден за скрап, а бил продаден за резервни части. Мисля, че го
намерих в една автоморга край Милтън, северно от Пенсакола. Имаш ли Гугъл Мапс?
— Естествено.
— Добре, изпращам ти линк към „Дъстис Салвидж“ край Милтън. Фирмата купува катастрофирали коли от
застрахователни компании и ги продава за части. Четиристотин декара, пълни със смачкани автомобили и камиони.
Намерих агента, който е разгледал иска на Трейгър, и той е сигурен, че пикапът е заминал за „Дъстис“.
Лейси се подготви за най-лошото и попита:
— И какво се очаква да направя аз?
— Така. Ние тримата — ти, аз и Дарън — ще намерим пикапа и ще го огледаме. Ако е бил собственост на
Баник цели две години, трябва да има отпечатъци. Едва ли ги е изтрил, защото тогава не е знаел за случайния
отпечатък върху телефона на Върно. Продал е пикапа месеци по-рано.
— Да претърсим четиристотин декара?
— Хайде, Лейси, това може да се окаже големият ни пробив. Съгласна съм, че изглежда като игла в купа сено,
но иглата е някъде там.
— Колко време се запазват отпечатъците?
— Години в зависимост от няколко фактора — вид на повърхността, атмосферни условия, отчетливост на
отпечатъка и тъй нататък.
Лейси изобщо не се учуди, че Джери е наясно с пръстовите отпечатъци.
— Да се обадим на ФБР.
— О, боже, не за пръв път чувам това предложение. Ще се обадим по-късно. Хайде първо да намерим пикапа и
после ще решим какво да правим.
На Лейси й се искаше да каже, че е затрупана с работа, защото по време на отсъствието й е настанал истински
хаос и тъй нататък, но знаеше, че нито едно от извиненията й няма да мине, че всички ще бъдат пренебрегнати.
Джери беше проследила сериен убиец, за когото полицията дори не беше чувала, и беше успяла благодарение на
упорството си. Лейси нямаше шанс да я обори в спор.
Погледна намръщено към Садел, която беше задрямала, и каза:
— Едва ли ще пристигнем преди четири.
— Затварят в пет. Побързай. И не обличай рокля.
Ърни работеше в единия край на дълъг тезгях и когато те влязоха в халето, само той от четиримата мъже вътре
не говореше по телефона.
Без да се усмихне, Ърни им махна да отидат при него. Халето беше пълно с хлътнали джанти и стари волани, а
зад тезгяха се виждаше редица високи метални кофи, пълни с използвани автомобилни части. Едната стена беше
заета от рафтове със стари акумулатори. Миришеше на моторно масло и всички работници имаха най-малко по две
мазни петна на ризите си. Ърни също имаше петна, а от задния джоб на панталона му висеше мазен парцал. В
единия ъгъл на устата си стискаше незапалена пура.
— Мога ли да ви помогна? — изсумтя той. Не изглеждаха като обичайните му клиенти.
Лейси включи ослепителната си усмивка и отговори:
— Мисля, че да. Търсим пикап „Шевролет“ от две хиляди и девета година.
— Имам хиляди такива. Кажи нещо по-конкретно, скъпа.
В друг случай това „скъпа“ щеше да я вбеси, но моментът не беше подходящ да му прави забележки.
— Резервни части ли търсите?
— Не, не точно — отговори Лейси, все още усмихната.
— Вижте, госпожо, тук продаваме резервни части, само това. Имаме хиляди трошки и всеки ден пристигат
нови и нови.
Лейси разбра, че така доникъде няма да стигнат. Плъзна към него визитната си картичка и каза:
— Разследваме обвинения в престъпление. Работим за щата Флорида.
— Ченге ли си? — попита той и се дръпна назад.
По всичко личеше, че в „Дъстис“ се приемат само пари в брой, не се плащат данъци и незаконната дейност ври
и кипи. Другите трима работници, които продължаваха да говорят по телефоните си, погледнаха към тях.
— Не — побърза да го увери Лейси. Джери разглеждаше джантите, а Дарън си проверяваше пощата. — Не сме
ченгета. Просто трябва да намерим този пикап. — Тя плъзна по тезгяха копие на документа за собственост, който
Джери беше намерила онлайн.
Ърни го взе и се вторачи в екрана на допотопния си компютър. И по него имаше петна от моторно масло.
Натрака нещо с един пръст, начумери се и разклати старата клавиатура. Накрая промърмори:
— Пристигнал е през януари. На южния паркинг, осемдесет и четвърта редица. — Погледна към Лейси и
добави: — Запомни ли, госпожо? Защото ние тук продаваме резервни части, а не организираме безплатни обиколки.
— Ясно — отговори тя малко по-силно от необходимото. — Но винаги мога да се върна със заповед за обиск.
От смайването му стана ясно, че заповедите за обиск са нежелани в „Дъстис“. Той кимна и каза:
— Елате с мен.
Изведе ги през задната врата. От едната страна имаше дълга метална постройка с ниши, пълни с автомобили и
камиони, потрошени в различна степен. От другата страна се ширеше впечатляваща гледка: цяло поле от смачкани
превозни средства. Ърни махна напред и каза:
— Колите са ей там. — После махна наляво. — Камионите и пикапите са от тази страна. Южният паркинг е на
около осемстотин метра. Търсете осемдесет и четвърти ред. С малко късмет ще го намерите. Затваряме в пет, едва
ли ще ви бъде приятно да ви заключим тук за през нощта.
Дарън посочи едно момче в количка за голф и попита Ърни:
— Може ли да заемем количката?
— Тук всичко може да се спазари, шефе. Питай Хърман.
Без нито дума повече Ърни се обърна и се отдалечи.
Срещу пет долара Хърман се съгласи да ги заведе на ред 84. Качиха се в количката за голф и скоро се
запровираха покрай хиляди смачкани и изкорубени превозни средства, повечето без капаци, всичките без гуми,
някои с прораснали през прозорците бурени. Той спря пред сив пикап и те слязоха.
Лейси му подаде още една пет доларова банкнота и помоли:
— Хърман, върни се да ни вземеш, когато наближи време да затваряте, става ли?
Той се ухили, взе парите, изсумтя в отговор и потегли.
Пикапът беше ударен отстрани в предната дясна врата и беше доста смачкан, но двигателят беше непокътнат и
от него вече липсваха части.
— Е, какво ще правим сега? — попита Лейси, докато всички стояха, вперили поглед в колата.
— Ами първо да извадим буталата — направи се на умник Дарън.
— Няма да е точно това, но си на прав път — каза Джери. — Помислете си какво не би докоснал Баник и най-
напред ще се сетите за двигателя. После си помислете за всички неща, които със сигурност е докосвал. Волана,
таблото, лостчето за мигачите, скоростния лост, всички бутони.
— Да не би да носиш прах за снемане на отпечатъци? — попита Лейси.
— Не, обаче умея да намирам отпечатъци. Резервният ни план е да доведем федералните тук, за да направят
истински обиск. Засега искам само да поразгледам.
— Жабката — обади се Дарън.
— Да, а също под и зад седалката. Представете си своите коли и всички неща, което падат в различни пролуки.
Някой иска ли ръкавици?
Тя бръкна в чантата си и извади латексови ръкавици. Лейси и Дарън чинно си ги сложиха.
— Влизам вътре — каза Джери. — Дарън, ти провери отзад. Лейси, ти надникни зад двете седалки.
— Внимавайте за змии — предупреди Дарън и двете жени едва не изпищяха.
Половината предна седалка беше изкривена и смачкана, а предната дясна врата се държеше на магия. Лейси
нагази през бурените и успя да я отвори. Страничният джоб беше празен. Тя не забеляза нищо интересно от тази
страна.
Джери внимателно изтупа парченцата стъкло от шофьорското място и седна зад волана. Пресегна се и се опита
да отвори жабката, но тя беше заяла.
Първият им оглед не доведе до резултат.
— Трябва да отворим жабката — каза Джери. — Ако имаме късмет, ще намерим техническия наръчник и
различни документи като във всяка кола, нали?
— Какъв е този наръчник? — попита Лейси.
— Типично в твой стил — промърмори Дарън.
Неочакван спомен връхлетя Лейси и краката й омекнаха. Тя ахна, наведе се, облегна ръце на коленете си и се
постара да диша дълбоко.
— Добре ли си? — попита Джери и докосна рамото й.
— Не. Извинете, изчакайте малко.
Дарън погледна към Джери и каза:
— Сигурно е заради катастрофата, при която загина Хюго. Не беше отдавна.
— Извинявай, Лейси — каза Джери. — Изобщо не съобразих.
Лейси се изправи и си пое въздух.
— Трябваше да вземем вода — каза Джери. — Много съжалявам.
— Всичко е наред, вече съм добре. Да се махаме оттук и да съобщим на ФБР. Те ще се заемат с обиска.
— Добре, но най-напред искам да надникна в жабката — каза Джери.
На метър и половина от пикапа имаше форд със смачкан покрив. Дарън потършува и намери откъртено парче
от лайстната на лявата врата. Откъсна го докрай и го остави на седалката на сивия пикап „Шевролет“. Промуши
новия си инструмент в развалената жабка, но пак не успя да я отвори. Натискаше, буташе, човъркаше, ръчкаше
отново и отново, но вратичката не се отваряше. Жабката беше частично премазана и се беше запечатала.
— Мислех те за по-силен — отбеляза Лейси, докато двете с Джери наблюдаваха всяко негово движение.
Дарън я стрелна с гневен поглед, изтри челото си и отново атакува жабката. Най-накрая отвори тясна пролука и
успя да откърти вратичката.
Ухили се на Лейси и Джери и хвърли инструмента си сред бурените. Надяна плътно ръкавиците си и бавно
измъкна отвътре пластмасова папка, брошура за гаранцията на гумите, разписка за смяна на маслото на името на г-
н Робърт Трейгър, молба за членство в някаква автомобилна асоциация и две ръждиви отвертки.
Подаде папката на Джери и излезе от пикапа. Тримата се вторачиха в трофея си.
— Да я отворим ли? — попита Лейси.
Джери държеше папката с две ръце и отговори:
— Има вероятност Баник да не я е избърсал. Всъщност не би могъл да го направи поне през последния месец,
когато е бърсал и търкал наред.
— Да заложим на сигурно и да занесем всичко във ФБР — предложи Лейси.
— Да, добре. Но най-напред да надникнем.
Тя бавно отвори папката и извади техническия наръчник. Вътре бяха пъхнати документите за удължената
гаранция, стар талон на името на Робърт Трейгър и две разписки от магазин за авточасти.
Някакъв картонен лист полетя към земята. Лейси го вдигна, прочете го и каза тържествуващо:
— Бинго!
Беше застрахователна полица на „Стейт Фарм“, издадена на фирма „Уейвланд Шорс“, едно от прикритията на
Баник. Беше шестмесечна, от януари до юли 2013 г., и съдържаше описание на щетите, които покрива, номера на
превозното средство и името на агента. От задната страна имаше инструкции какво да направи шофьорът в случай
на катастрофа. Лейси показа полицата на Джери и Дарън, които не посмяха да я докоснат, после я пъхна отново в
наръчника на автомобила.
— Шансовете ни в момента много ми допадат — каза Джери.
— Ще се обадя на Видович — заяви Лейси и извади телефона си.
Повървяха десет минути, преди да видят Хърман и неговата количка за голф. Той ги откара до предната част на
автоморгата, където Ърни им поиска десет долара за наръчника на автомобила. Лейси се спазари и смъкна цената
на пет, които щяха да бъдат поети от данъкоплатците на Флорида, и после групата си тръгна от „Дъстис“.
Час по-късно бяха в центъра на Пенсакола и пиеха лимонада в заседателната зала заедно с Видович и агенти
Неф и Суарес. Докато им разказваха за приключението си, двама криминалисти разглеждаха наръчника,
застрахователната полица и другите вещи от жабката на пикапа.
— Тръгваме си утре сутрин, полетът ни е в осем — каза Видович. — Следобед ще сме във Вашингтон.
Благодарение на теб, Джери, пътуването ни беше доста успешно, не си ли съгласна?
— Със смесени чувства съм — отговори тя без усмивка. — Намерихме нашия човек, но той се измъкна, написа
сам свой финал.
— Убийствата престанаха, а невинаги става така. Приключваме с този случай, но имаме и други.
— Колко, ако ми позволите да попитам? — обади се Дарън.
Видович погледна към Неф, която сви рамене, все едно не знае точно.
— Около дузина, най-различни.
— Нещо подобно на Баник ли? — попита Лейси.
Той се усмихна и поклати глава.
— Доколкото ни е известно, не, обаче не претендираме, че сме наясно с всички случаи. Повечето от тези
типове убиват безразборно и не познават жертвите си. Баник определено е различен. Имал е списък и е преследвал
хората с години. Без теб никога нямаше да го намерим, Джери.
Вратата се отвори и влезе един от криминалистите.
— Имаме два много ясни отпечатъка от палец, и двата от застрахователната полица. Току-що ги изпратих в
лабораторията в Кларксбърг.
Той излезе, а Видович го последва.
— Ще ги анализират приоритетно и ще ги пуснат в базите данни. За броени минути можем да проверим
милиони отпечатъци.
— Забележително — каза Дарън.
— Така е.
— Какво ще стане, ако открием съответствие? — попита Лейси.
— Нищо особено — отговори Неф. — Ще знаем със сигурност, че Баник е убил Върно и Дънуди, но ще бъде
невъзможно да разследваме случая.
— А ако той беше жив?
— Пак щеше да е трудно. Нямаше да искам да съм на мястото на прокурора.
— А другите убийства? — попита Джери.
— Не можем да направим много — отговори Суарес. — Ще се срещнем с местните полицаи и ще им предадем
новината. Ще се видят с близките на жертвите, ако те пожелаят. Някои ще поискат среща, други — не. А твоето
семейство?
— О, ще им съобщя в някакъв момент — отговори Джери.
Докато чакаха, разговорът замря. Дарън отиде до тоалетната. Лейси им наля още лимонада.
Видович се върна усмихнат и съобщи:
— Имаме съответствие. Поздравления. Вече сме в състояние да докажем, че съдия Баник е убил Лани Върно и
Майк Дънуди. На този етап това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
— Трябва да пийна нещо по-силно — каза Лейси.
— Мислех си за по едно питие и после дълга празнична вечеря — каза Видович. — За сметка на ФБР.
Джери кимна одобрително, докато бършеше сълзите си.
46
Две седмици по-късно Лейси и Али отлетяха за Маями, наеха кола и потеглиха на юг през Кий Ларго към
Айламорада, където обядваха на морския бряг. Продължиха, минаха през Маратон и спряха в Кий Уест, където
шосето свършваше.
Настаниха се в „Пиър Хаус Ризорт“. Изкъпаха се в океана, разходиха се по пясъка и изпиха по един коктейл,
любувайки се на красивия залез.
На следващия ден, събота, напуснаха Кий Уест, пътуваха един час до Маратон и намериха дома на Кронк в
„Граси Кий“ — потънал в зеленина затворен комплекс съвсем близо до брега. Срещата им беше уговорена за 10 ч.
Пристигнаха на минутата. Джейн Кронк ги посрещна сърдечно и ги поведе към вътрешния двор, където ги очакваха
двамата й синове Роджър и Гъф. Бяха дошли от Маями още в петък. Минути по-късно пристигна и Търнбул,
началникът на полицията в Маратон. Али се извини и се оттегли с кафето си в предната част на къщата.
След задължителната размяна на любезности Лейси каза:
— Няма да отнеме много време. Както ви обясних по телефона, аз съм временно изпълняваща длъжността
директор на Комисията по съдийска етика. Работата ни е да разследваме жалби срещу съдии от Флорида. През март
се срещнахме с жена, чийто баща е убит през деветдесет и втора година, и тя твърдеше, че е разкрила самоличността
на убиеца. Подаде официална жалба, а в такива случаи законът ни задължава да се намесим. Жената смяташе, че
заподозреният, действащ съдия, е отговорен и за убийството на господин Кронк, както и на двама души в Билокси,
щата Мисисипи. Ние не разследваме убийства, но в този случай нямахме избор. С мой колега пристигнахме в
Маратон през март и се срещнахме с началника на полицията, който ни оказа огромно съдействие. Не постигнахме
напредък обаче, защото, както ви е добре известно, улики се намират трудно. В крайна сметка се свързахме с ФБР и
от там ни изпратиха агенти от Отдела за поведенчески анализ — елитен екип, който преследва серийни убийци.
Лейси направи пауза и отпи от кафето си. Присъстващите попиваха всяка нейна дума и изглеждаха напълно
погълнати от разказа й. Дожаля й за тях.
— Въпросният съдия е Рос Баник от окръжен съд близо до Пенсакола. Предполагаме, че той е извършил най-
малко десет убийства през последните двайсет години, включително това на господин Кронк. Преди три седмици
съдията се е самоубил в рехабилитационна клиника за хора със зависимости край Санта Фе. Отпечатък от палец го
свързва с две убийства в Билокси, но все още нямаме доказателства, че той е убиецът на господин Кронк.
Разполагаме само с мотив и начин на извършване на престъплението.
Джейн Кронк избърса очи, а Гъф я потупа по ръката.
— Какъв е мотивът? — попита Роджър.
— Датира от лятото на осемдесет и девета година, когато Баник стажувал във фирмата на баща ви. По
неизвестни причини не му предложили работа като адвокат, след като се дипломирал. През онази година баща ви
бил наставник на стажантите и написал на Баник писмо, в което го уведомявал, че няма го назначат. Изглежда, той
приел тежко отказа.
— И е чакал двайсет и три години, за да го убие? — възкликна Гъф.
— Точно така. Бил е много търпелив и много пресметлив. Познавал е всичките си жертви и ги е следил, докато
не настъпел подходящият момент. Никога няма да узнаем подробностите, защото Баник е унищожил всичко, преди
да се самоубие. Архиви, бележки, харддискове, всичко. Знаел е, че федералните вече са по следите му. Бил е
изключително старателен. От ФБР са много впечатлени.
Те я слушаха изумено и мълчаха. След продължителна пауза началник Търнбул каза:
— Споменахте начина на престъпленията.
— Всички убийства са извършени по един и същ начин, с едно изключение. Удар по главата, после удушаване с
въже. Всеки път едно и също въже, вързано на двоен кръстовиден възел. Рядко се използва, само понякога от
моряците.
— Неговата визитна картичка — кимна Търнбул.
— Да, и това не е необичайно. Профайлърите на ФБР смятат, че той не е искал да бъде заловен, но е държал
някой да узнае за злодеянията му. Убедени са също така, че е имал някакво предсмъртно желание, поради което и се
е самоубил.
— Как се е самоубил? — попита Роджър.
— Със свръхдоза. Не сме сигурни какво е изпил, защото според инструкциите му не е направена аутопсия. Пък
и не беше нужно. От ФБР изследваха пръстите му, но те бяха силно увредени и не беше възможно да се снемат
отпечатъци.
— Баща ми е бил убит от съдия? — попита смаяно Гъф.
— Да, така смятаме, но никога няма да можем да го докажем.
— И той никога няма да бъде разобличен?
— Оставил е отпечатък от палец по време на убийствата в Билокси. Местният шериф възнамерява да се срещне
с близките на жертвите, за да решат какво да правят. Има вероятност да пуснат информация, че убийствата са
разкрити и че извършителят е Баник.
— Искрено се надявам — каза Роджър.
— Но няма да има съдебно преследване, така ли? — попита Гъф.
— Не. Той е мъртъв, а сериозно се съмнявам, че ще го съдят in аbsепtiа. Шерифът е на мнение, че семействата
на жертвите, поне едното, няма да искат да предприемат нищо. Съдебният процес би бил много сложен, дори
невъзможен, защото Баник няма да присъства и да се противопостави на обвинителите си.
Джейн Кронк скръцна със зъби и каза:
— Не знам какво да кажа. Облекчение ли се очаква да изпитваме, гняв ли, какво?
Лейси сви рамене и отговори:
— Опасявам се, че не мога да ви отговоря.
— Но няма да има доклад, съобщение по новините, нищо, от което хората да разберат, че баща ни е бил убит от
този тип, така ли? — попита Гъф.
— Нямам власт над нещата, които решите да споделите с някой журналист, но без повече улики едва ли нещо
може да бъде отпечатано официално. Не е лесно да отправиш обвинение към мъртъв човек при липсата на
достатъчно улики.
Последва поредната продължителна пауза, докато близките на Кронк разсъждаваха над чутото. Накрая Роджър
попита:
— Кои са другите жертви?
— Хора от неговото минало, които са го засегнали по един или друг начин. Преподавател по право, адвокат,
който му отмъкнал хонорар, две стари гаджета, бивш клиент, който подал оплакване срещу него, журналист,
разобличил съмнителна сделка с недвижими имоти. Скаутски командир. Смятаме, че Баник е бил насилен от
скаутския командир, когато бил дванайсетгодишен. Може би тогава е започнало всичко. Никога няма да разберем.
Гъф поклати отчаяно глава, изправи се, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, и закрачи по верандата.
— Как го заловихте, след като е толкова умен? — попита Джейн.
— Не ние. И полицията не успя. Началник Търнбул ще потвърди, че той не е оставил почти никакви улики след
себе си.
— Как тогава?
— Дълга история, при това невероятна. Ще пропусна подробностите и ще карам по същество. Втората му
жертва, или поне втората според нас, е преподавателят по право на Баник от следването. Той има дъщеря, която е
била обсебена от мисълта да разкрие убиеца на баща си. Накрая Баник породил подозренията й и тя го следила
двайсет години. Когато се уверила, че той е извършителят, и събрала смелост да ни потърси, тя ни уведоми за
случая. Не го искахме, но нямахме избор. Скоро се наложи и участието на ФБР.
— Предайте й огромните ни благодарности — каза Джейн.
— Непременно. Тя е забележителна жена.
— Ще ни бъде приятно да се запознаем с нея някой ден — каза Роджър.
— Може би, кой знае. Но е доста стеснителна.
— Е, разрешила е случай, който ние не успяхме да разрешим — каза Търнбул. — ФБР би трябвало да я наеме.
— С радост биха го направили. Извинявайте, че ви донесох тази новина, но реших, че бихте искали да знаете.
Имате телефонния ми номер, в случай че възникнат въпроси.
— О, сигурно ще имаме хиляди въпроси — каза Гъф.
— Винаги може да ми се обадите, но не мога да ви обещая всички отговори.
Лейси се накани да си тръгва. Те й благодариха отново и отново, и я изпратиха до колата, където я чакаше Али.
Късно следобед курортът се огласяше от музиката в баровете, шумен плажен волейбол и депа, които се
плискаха в басейна. Под палмите се настани реге оркестър. Платноходки кръстосваха кристалносинята вода в
далечината.
Лейси се насита на слънцето и й се искаше да се поразходи. Попаднаха на сватба, организирана около малък
параклис на пясъка. Гостите вече се събираха и пиеха шампанско.
— Прекрасен параклис — възкликна тя. — Хубаво място.
— Да, хубаво е — съгласи се Ала.
— Запазила съм го за двайсет и седми септември. Свободен ли си?
— Ами не знам. Защо?
— Понякога много бавно загряваш. На този ден ще се оженим. Ето тук. Вече съм внесла депозита.
Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
— А предложението и всичко останало?
— Току-що ти предложих. Ти така и не се съгласи. Хайде, сега ми дай пръстена.
Той се засмя и я целуна.
— Като си започнала, защо просто не си купи и пръстена?
— Обмислях го, но оставих това на теб. И да знаеш, че харесвам овални диаманти.
— Добре. Ведата се заемам. Трябва ли да знам още нещо?
— Да. Избрах тази дата, защото така ще имаме четири месеца да приключим със сегашната си работа и да
започнем новия си живот. Аз напускам. Ти напускаш. Или аз, или ФБР.
— Имам ли избор?
— Не.
Той се засмя, пак я целуна и отново се засмя.
— Избирам теб.
— Правилен отговор.
— Не се съмнявам, че и меденият ни месец е планиран.
— Да. Заминаваме за четири седмици. Първо ще отидем в Италия, ще обиколим Амалфийското крайбрежие, ще
пътуваме с влак до Портофино, после до Ница, ще видим Южна Франция и накрая може би Париж. Ще
импровизираме и ще решаваме в движение къде да спрем.
— Харесва ми. А като се върнем?
— Ако изобщо се върнем, тогава ще мислим какво да правим занапред.
Бос шафер по бермуди, с розова риза и папийонка се приближи към тях с две чаши шампанско и каза:
— Заповядайте на купона. Трябват ни още гости.
Те взеха чашите, настаниха се на най-задния ред и се почувстваха съвсем на място, докато гледаха как двама
напълно непознати си разменят брачни обети.
Лейси вече си отбелязваше наум какво би направила по-различно.
Бележка на автора
При последната среща с Лейси Столц в „Таен свидетел“ тя се възстановяваше от тежки травми след катастрофа
и се притесняваше за бъдещето си. Много мислих за нея оттогава и винаги ми се е искало да я върна обратно за още
приключения. Не можех обаче да измисля история със същия драматичен заряд като първата, докато не ми хрумна
идеята за съдия убиец.
Как да не обичаш литературата!
Както посочвам в една от малкото точни спрямо действителността части на книгата, всеки щат реагира по свой
начин на жалби срещу действащи съдии. Във Флорида Комисията по квалификация на съдиите върши чудесна
работа още от 1968 г. Комисия по съдийска етика не съществува.
Изказвам благодарности на Майк Линдън, Джим Лам, Лорън Паулович, Тим Хийфи, Нийл Касел, Майк
Холман, Николас Даниъл, Боби Моук, Уес Бланк и Талмадж Бостън.
Информация за текста
ДЖОН ГРИШАМ
СПИСЪКЪТ НА СЪДИЯТА
Американска
Първо издание
Редактор Димитрина Кондева
Худ. оформление Николай Пекарев
Техн. редактор Вяра Николчева
Коректор Симона Христова
Формат 60x90/16. Печатни коли 24
Издателство ОБСИДИАН
www.оbsidian.bg
Печат: „Инвестпрес“ АД — София
РОМАН
Превела от английски НАДЕЖДА РОЗОВА
ОБСИДИАН
СОФИЯ
JONH GRISНАМТНЕ JUDGE’S LIST
Соруright © 2021 bу Веlfrу Ноlding, Inс.
Аll rights rеserved.
Превод © Надежда Розова
Превод на стиховете © Кристин Димитрова
Худ. оформление © Николай Пекарев
София 2021
ISBN-978-954-769-526-9
Сканиране, разпознаване и корекция: Lioni, 2022__