Annotation
Младият адвокат Кийт Русо е застрелян в кантората си в градчето Сийбрук, Флорида.
Убиецът не оставя следи, няма заподозрени, липсва и мотив за престъплението. Полицията
обаче скоро арестува чернокожия Куинси Милър, бивш клиент на Русо.
Куинси е осъден на доживотен затвор въз основа на фалшиви доказателства. След повече
от две десетилетия зад решетките той пише на „Пазители на справедливостта“ — малка
организация с идеална цел, ръководена от адвоката Кълън Поуст, която поема случаи като
неговия. Там се получават много писма, чиито податели се кълнат, че са невинни, но
повечето не са. Затова Поуст и колегите му правят дълги проучвания, а после водят още по-
дълги дела. За десет години те са издействали свободата на осем души.
Но в случая с Куинси играта загрубява. Кийт Русо е ликвидиран от безмилостни хора,
които не желаят истината да бъде разкрита. Убили са адвокат преди двайсет и три години и
са готови да убият още един, без да се поколебаят.
Джон Гришам — Пазителите
1234567891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2020
Бележка на автора
Информация за текста
Джон Гришам — Пазителите
На Джеймс Макклоски,
защитник на невинните
1
Дюк Ръсел не е извършил отвратителните престъпления, за които е осъден, но въпреки
това след час и четиресет и четири минути го очаква екзекуция. Както винаги в злокобни
нощи като тази с наближаването на последния час часовникът сякаш тиктака по-бързо. Два
пъти съм преживявал обратното броене в други щати. Първия път кръгът се затвори и
осъденият изрече последните си думи. Втория път като по чудо финалът беше различен.
Колкото и да тиктака часовникът, екзекуция няма да има, не и тази нощ. Може би някой
ден онези, които управляват Алабама, ще успеят и Дюк ще получи последната си вечеря,
преди да забодат иглата в ръката му, но няма да е сега. Той очаква изпълнението на смъртната
си присъда едва от девет години. В този щат се чака средно по петнайсет. Не е необичайно да
минат и двайсет. Подали сме обжалване, което се размотава из Единайсети апелативен съд в
Атланта и озове ли се върху бюрото на правилния съдебен служител, след няма и час
екзекуцията ще бъде отложена. Дюк ще се върне в ужасните условия на строгия тъмничен
затвор, но няма да умре днес.
Той е мой клиент от четири години. За него работи и огромна адвокатска фирма от
Чикаго, посветила хиляди часове на безплатна защита, както и организация с идеална цел от
Бърмингам, която се бори против смъртното наказание и действа на много фронтове. Преди
четири години, когато се убедих в невинността на Дюк, се съгласих да бъда неговият водещ
адвокат. В момента работя по пет случая на погрешни присъди, поне според мен погрешни.
Присъствал съм на екзекуцията на мой клиент. Все още вярвам, че беше невинен, просто
не успях да го докажа навреме. Един ми е предостатъчен.
За трети път днес влизам в отделението на смъртниците и спирам пред металдетектора
на входа, където двама навъсени надзиратели охраняват територията си. Единият държи
клипборд и се вторачва в мен, сякаш е забравил как се казвам след последното ми посещение
преди по-малко от два часа.
— Поуст, Кълън Поуст — осведомявам аз кретена. — Идвам при Дюк Ръсел.
Той преглежда клипборда си, все едно съдържа жизненоважна информация, намира
каквото търси и слага пластмасова кошница върху къса конвейерна лента. Както и преди,
поставям в нея куфарчето и мобилния си телефон.
— Часовникът и коланът? — Правя се на голям умник.
— Не — изсумтява ми кретенът в отговор.
Преминавам през рамковия металдетектор, който ме пропуска, и за пореден път адвокат
на погрешно осъден човек успява да влезе невъоръжен и по каналния ред в отделението на
смъртниците. Вземам си куфарчето и мобилния и тръгвам след друг надзирател по гол
коридор към огромна решетка. Надзирателят кимва, резетата прищракват и издрънчават,
решетката се плъзва и ние поемаме по друг коридор, навлизаме все по-навътре в тази
потискаща сграда. Завиваме и стигаме до няколко души, които чакат пред стоманена врата
без прозорче. Четирима униформени, двама в костюми. Единият костюмар е директорът.
Той ме поглежда мрачно и пристъпва към мен.
— Имате ли една минута?
— Да, но не повече — отговарям.
Отделяме се от групата да поговорим на четири очи. Не е лош човек, просто си върши
работата, но отскоро е на поста, така че досега никога не е изпълнявал смъртно наказание.
Освен това е врагът, ето защо каквото и да иска от мен, няма да го получи. Доближаваме
глави като първи приятели и той прошепва:
— Какви са изгледите?
Озъртам се, уж да преценя положението, и отговарям:
— Ами не знам. Може да се стигне и до екзекуция.
— Нашите юристи казват, че това е сигурно.
— Вашите юристи са идиоти. Този разговор сме го водили вече.
— Стига, Поуст. Какви са шансовете му в момента?
— Петдесет на петдесет — лъжа го.
Отговорът ми го озадачава, не е сигурен как да реагира.
— Искам да се срещна с клиента си — настоявам.
— Разбира се — казва директорът по-високо и сякаш обезсърчено.
Не бива някой да си помисли, че ми съдейства, затова той изфучава намръщено.
Надзирателите отстъпват, докато един от тях отваря вратата.
В килията Дюк лежи със затворени очи. Преди тържествения момент правилата му
позволяват малък цветен телевизор, на който да гледа каквото си иска. Телевизорът работи
без звук и по новините показват опустошителни пожари на запад. Последните мигове от
живота на Дюк не са новина от национален мащаб.
Всеки щат със смъртна присъда спазва собствени глупави ритуали преди екзекуцията с
цел да има колкото се може повече драма. Тук позволяват посещения от близки роднини в
голяма стая без преграда. В десет вечерта местят осъдения в килия непосредствено до
залата, където ще бъде убит. Разрешено е при него да влизат свещеник и адвокат, никой друг.
Поднасят му последната вечеря към десет и половина — може да поръча каквото си пожелае
освен алкохол.
— Как си? — питам, а той се надига от леглото и се усмихва.
— По-добре няма накъде. Някакви новини?
— Още не, но продължавам да съм оптимист. Би трябвало скоро да ни потърсят.
Дюк е на трийсет и осем години, бял, и преди да го обвинят в изнасилване и убийство, е
имал в досието си два ареста за шофиране в нетрезво състояние и няколко глоби за
превишена скорост. Никакво насилие. Като младеж обичал купоните и бил доста буен, но
след девет години строг тъмничен затвор е поулегнал. Моята задача е да го освободя, което за
момента е по-скоро налудничава мечта.
Вземам дистанционното и сменям канала на предаване от Бърмингам, но не включвам
звука.—
Изглеждаш страшно уверен — казва той.
— Мога да си го позволя. Мен няма да ме дупчат с иглата.
— Голям веселяк си, Поуст.
— Спокойно, Дюк.
— Спокойно? — Той спуска крака на пода и пак се усмихва. Наистина изглежда спокоен
предвид обстоятелствата. — Помниш ли Скелтън Късмета? — пита ме и се засмива.
— Не.
— Най-накрая му видяха сметката преди около пет години, но едва след като три пъти
му поднесоха последна вечеря. Три пъти му се размина, преди да го убият. Пица с наденички
и чери кола.
— А ти какво си поръча?
— Пържола, пържени картофи и шест бири.
— Не бих разчитал на бирите.
— Ще ме измъкнеш ли от тук, Поуст?
— Не тази вечер, но работя по въпроса.
— Ако изляза от пандиза, ще ида право в някой бар и ще се наливам със студена бира до
припадък.
— И аз ще дойда. Ето го и губернатора.
Образът му се появява на екрана и аз пускам звука. Той стои пред сноп микрофони и
блеснали в очите му прожектори на камери. С тъмен костюм, вратовръзка с индийски десен,
бяла риза и старателно загладена с гел боядисана коса. Въплъщение на политическата
реклама. Започва изявлението си с уместна доза загриженост:
— Прегледах задълбочено случая на господин Ръсел и го обсъдих подробно с експерти и
следователи. Срещнах се и с близките на Емили Брун, жертвата на престъпленията,
извършени от господин Ръсел — те са против идеята за помилване. След като прецених
всички аспекти на делото, се убедих, че трябва да потвърдя присъдата. Решението на съда
остава в сила и екзекуцията ще се състои. Народът се е произнесъл, затова отказвам да
помилвам господин Ръсел.
Губернаторът оповестява това с цялата драматичност, на която е способен, после свежда
глава и бавно се оттегля, приключил грандиозното си изпълнение. Край на представлението.
Преди три дни намери време за петнайсетминутен разговор с мен, след който обсъди пред
любимите си репортери нашата среща „на четири очи“.
Ако проучването му беше достатъчно подробно, той щеше да разбере, че Дюк Ръсел
няма нищо общо с изнасилването и убийството на Емили Брун преди единайсет години.
Отново изключвам звука на телевизора и казвам:
— Нищо изненадващо.
— Той изобщо помилвал ли е някого? — пита Дюк.
— Не, разбира се.
На вратата се чука силно и някой я отваря широко. Влизат двама надзиратели, единият
бута количка с последната вечеря. Двамата излизат. Дюк вперва поглед в пържолата,
пържените картофи и възтънкото парче шоколадова торта и казва:
— Няма бира.
— Пийни си от студения чай.
Той сяда на леглото и започва да яде. Храната ухае вкусно, което ми напомня, че не съм
слагал залък в уста най-малко едно денонощие.
— Искаш ли да опиташ? — пита Дюк.
— Не, благодаря.
— Не мога да изям всичко това. Чудно защо, нямам апетит.
— Как е майка ти?
Дюк пъха голям къс месо в устата си и дъвче бавно.
— Както може да се очаква, не е много добре. Не спря да плаче, ужасна работа.
Мобилният в джоба ми вибрира, изваждам го. Проверявам кой е и казвам:
— Ето го.
Усмихвам се на Дюк и натискам копчето. Обажда се служител от Единайсети
апелативен съд, мой добър познат, и ме осведомява, че шефът му току-що е подписал заповед
за отлагане на екзекуцията поради необходимостта от още време, за да бъде установено дали
съдебният процес на Дюк Ръсел е бил справедлив. Питам го кога ще бъде оповестено
отлагането и той отговаря, че веднага. Поглеждам клиента си и казвам:
— Отлагат. Тази вечер няма да има игла. Колко време ти трябва за пържолата?
— Пет минути — отговаря Дюк с широка усмивка и си отрязва още едно парче.
— Ще ми дадеш ли десет минути? — питам чиновника. — Клиентът ми иска да си
изяде последната вечеря. — Пазарим се и накрая се уговаряме за седем минути. Благодаря му,
приключвам разговора и набирам друг номер. — Яж бързо — казвам на Дюк.
Изведнъж му се е отворил апетит и изглежда доволен като прасе пред динени кори.
Злият гений зад погрешната присъда на Дюк е Чад Фолрайт, прокурор от провинциално
градче. В момента той чака в административната сграда на затвора на около осемстотин
метра от нас и се готви за най-славния миг в кариерата си. Смята, че в единайсет и половина
ще бъде отведен до затворнически микробус заедно със семейство Брун и местния шериф и
ще бъде докаран до отделението на смъртниците, където ще въведат всички в стая с голям
стъклен прозорец, закрит със завеса. Чад си мисли, че след като се разположат по местата
си, ще изчакат Дюк да бъде привързан за легло на колелца, да му бъдат поставени абокати и
завесата да се разтвори драматично.
Няма по-голямо удовлетворение за един прокурор от това да стане свидетел на
екзекуция, извоювана от него.
Само че Чад няма да се наслади на тръпката. Набирам номера му и той вдига веднага.
— Поуст е — представям се. — Обаждам се от отделението на смъртниците с лоша
новина. Единайсети апелативен съд току-що излезе с решение за отлагане на екзекуцията.
Очертава се да се прибереш във Верона с подвита опашка.
— Какво, по дяволите… — пелтечи той.
— Каквото чу, Чад. Скалъпеното ти обвинение не издържа пред апелативния съд и няма
да се докопаш до скалпа на Дюк. Съмняват се в безпристрастността на съдебния процес —
каква баналност! — затова връщат делото за преразглеждане. Всичко свърши, Чад.
Съжалявам, че ти провалих бляскавия миг.
— Това някаква шега ли е, Поуст?
— Ами да. Тук, при смъртниците, пада голям смях. Ти цял ден се забавляваш и си
приказваш с репортерите, сега се позабавлявай и с това. — Ненавиждам този тип.
Приключвам разговора и поглеждам към Дюк, който пирува. Пита ме с пълна уста:
— Ще се обадиш ли на майка ми?
— Няма как. Само на адвокатите е позволено да са с мобилни телефони в затвора, не и
на роднините. Но тя скоро ще научи новината. Хайде, побързай.
Той преглъща хапката си с чай и се нахвърля на шоколадовата торта. Вземам
дистанционното и увеличавам звука. Докато Дюк омита чинията си, задъхан репортер се
появява някъде на територията на затвора и, запъвайки се, ни осведомява, че екзекуцията е
отложена. Изглежда смутен и объркан, навсякъде край него също цари объркване.
След секунди на вратата се чука и влиза директорът. Поглежда телевизионния екран и
казва:—
Явно сте научили.
— Да, господин директор, съжалявам, че ви развалям купона. Наредете на момчетата си
да се дръпнат и ми извикайте микробуса, ако обичате.
Дюк изтрива уста с ръкава си и избухва в смях.
— Ама не се разочаровайте толкова!
— Всъщност изпитвам облекчение — отговаря директорът, но истината е очевидна.
И той цял ден е разговарял с репортери и се е радвал на светлината на прожекторите.
Само че вълнуващото бягане по терена е завършило с непохватно изпускане на топката на
головата линия.
— Аз изчезвам — осведомявам Дюк и двамата се ръкуваме.
— Благодаря ти, Поуст — казва той.
— Ще ти се обадя. — Тръгвам към вратата и подмятам на директора: — Предайте
поздравите ми на губернатора.
Извеждат ме от сградата, където прохладният въздух ме блъсва мощно и въодушевяващо.
Надзирател ме повежда към обикновен микробус на няколко метра от нас. Качвам се и той
затваря вратата.
— Към портала — нареждам на шофьора.
Докато прекосяваме обширната територия на затвора „Холман“, ме връхлитат умора и
глад. И облекчение. Затварям очи, поемам дълбоко дъх и се дивя на чудото: Дюк ще доживее
следващото утро. Засега съм спасил живота му. За освобождаването му обаче ще ми трябва
друго чудо.
По причини, известни само на хората, които управляват това място, затворниците са
били заключени в килиите си през последните пет часа, като че ли биха се превърнали в
гневната тълпа, превзела Бастилията, и биха нахлули в отделението на смъртниците да
спасяват Дюк. Режимът постепенно се облекчава, възбудата е приключила. Допълнителната
охрана, привлечена за поддържане на реда, се оттегля, а моето единствено желание е да се
махна от тук. Колата ми е на малък паркинг, недалече от портала, където телевизионните
екипи прибират техниката си и се готвят да си тръгват. Благодаря на шофьора, качвам се в
малкия си джип форд и потеглям бързо. След три километра спирам пред затворен смесен
магазин, за да се обадя по телефона.
Човекът се казва Марк Картър. Бял мъж на трийсет и три години, който живее в малка
къща под наем в град Бейлис, на петнайсетина километра от Верона. Сред документите ми
има снимки на къщата, на пикапа му и на сегашната му приятелка. Преди единайсет години
Картър е изнасилил и убил Емили Брун. От мен се иска само да го докажа.
От предплатен мобилен набирам номера му, който не би трябвало да имам. След пет
позвънявания той се обажда:
— Ало!
— Марк Картър ли е?
— Кой пита?
— Не ме познаваш, Картър, но се обаждам от затвора. Току-що отложиха екзекуцията на
Дюк Ръсел, така че съжалявам, но това не е краят. Гледаш ли телевизия?
— Кой се обажда?
— Сигурен съм, че гледаш, Картър, че седиш на дебелия си задник с дебелата си
приятелка и се молиш щатът най-сетне да убие Дюк заради твоето престъпление. Ти си
нищожество, Картър, искаш той да умре за нещо, което си извършил ти. Страхливец!
— Кажи ми го в лицето.
— О, ще ти го кажа някой ден в съдебната зала. Ще открия доказателства и много скоро
Дюк ще излезе на свобода. А ти ще влезеш на негово място. Вече съм по следите ти, Картър.
Приключвам разговора, без да му дам възможност да каже нещо повече.
2
Тъй като бензинът е малко по-евтин от евтините мотели, много дълго обикалям пустите
пътища по тъмно. Както обикновено, решавам, че ще спя после, като че ли съвсем скоро ми
предстои зимен сън. Истината е, че дремя често, но спя рядко, което надали ще се промени.
Нагърбил съм се с бремето на невинни хора, които гният в затвора, докато изнасилвачи и
убийци обикалят на свобода.
Дюк Ръсел бил осъден в затънтено работническо градче, където половината съдебни
заседатели били полуграмотни и лесно се подвели по две надути фалшиви вещи лица,
призовани от Чад Фолрайт да свидетелстват. Първият бил пенсиониран зъболекар от малко
градче в Уайоминг, а как изобщо се е озовал във Верона, е друг въпрос. Издокаран в хубав
костюм и боравещ с впечатляващо богат речник, той свидетелствал сериозно и авторитетно,
че трите резки по ръцете на Емили Брун са от зъбите на Дюк. Смешникът си изкарвал
прехраната, като свидетелствал в цялата страна, винаги за обвинението и винаги срещу
солидни хонорари, а в извратеното му съзнание изнасилването явно не било достатъчно
тежко престъпление, ако насилникът не ухапе жертвата така, че да остави следи.
Толкова необоснована и нелепа теория е трябвало да бъде разобличена по време на
кръстосания разпит, но адвокатът на Дюк или е бил пиян, или е спал.
Второто вещо лице било от щатската криминалистична лаборатория. Все още е експерт
по анализ на косми. Върху тялото на Емили били намерени седем пубисни косъма и този
тип успял да убеди съдебните заседатели, че са на Дюк. Не са. Вероятно са на Марк Картър,
но не сме сигурни. Засега. Местните дръвници, които водели разследването, проявили
интерес към Картър само мимоходом, при все че той е бил последният човек, забелязан с
Емили в нощта на изчезването й.
Следите от ухапване и анализът на косми не се допускат като доказателства в по-
съвършените правосъдни системи. И двете спадат към жалката и неспирно променяща се
сфера, наричана подигравателно „псевдонаука“ от адвокатите на невинни обвиняеми. Един
бог знае колко хора излежават погрешни дълги присъди заради неквалифицирани вещи лица
и техните необосновани теории за вината.
Всеки способен адвокат би се позабавлявал по време на кръстосания разпит с
въпросните двама експерти, само че адвокатът на Дюк изобщо не е заслужавал трите хиляди
долара, които му е платил щатът. Всъщност и пет пари не е струвал. Нямал почти никакъв
опит с наказателни дела, вонял на алкохол по време на процеса, изключили го от
Адвокатската колегия и накрая умрял от цироза.
А от моя милост се иска да поправям щетите и да търся справедливост.
Мен обаче никой не ме е наемал. Нагърбих се доброволно, както винаги.
Намирам се на междущатската магистрала, на два часа и половина от Монтгомъри, и
имам време да кроя и да планирам. Дори да спра в мотел, няма да заспя. Свръхнапрегнат съм
от чудото, което сътворих изневиделица. Благодарих с есемес на съдебния служител от
Атланта. Изпратих есемес и на шефката си, която се надявам вече да спи.
Тя се казва Вики Горли и работи в офиса на малката ни фондация в старата част на
Савана. Създала е „Пазители на справедливостта“ преди дванайсет години със собствени
средства. Вики е дълбоко вярваща християнка, убедена, че дейността й е вдъхновена от
Евангелията. Исус е казал: „Помнете затворниците“. Тя не прекарва много време по
затворите, но работи по петнайсет часа дневно за освобождаването на невинните. Преди
години била съдебен заседател в жури, осъдило на смърт млад мъж за убийство. Две години
по-късно станало ясно, че убиецът е друг. Прокурорът укрил оневиняващи доказателства и
изтръгнал неверни показания под клетва от доносник в затвора. Полицията подхвърлила
улики и излъгала съдебните заседатели. Когато ДНК тестовете разкрили самоличността на
истинския убиец, Вики продала на племенниците си своя бизнес — поставяне на подови
настилки — и с парите основала организация с идеална цел.
Аз бях първият й служител. Вече имаме още един.
Освен това ползваме услугите на Франсоа Тейтъм. Той е чернокож мъж на четиресет и
пет години, който още като тийнейджър осъзнал, че животът му в провинциална Джорджия
сигурно ще е по-лек, ако се нарича Франки, а не Франсоа. Майка му май имала хаитянска
кръв, затова дала на децата си френски имена, непопулярни в онова отдалечено кътче на
англоговорещия свят.
Франки беше първият, чието оправдание издействах. Когато се запознахме, той
излежаваше доживотна присъда в Джорджия. По онова време работех като епископален
свещеник в малка църква в Савана. Обслужвахме затвора и така се запознах с Франки. Беше
обсебен от идеята за своята невинност и само за това говореше. Беше умен и изключително
начетен, освен това познаваше закона като петте си пръста. Убеди ме само след две
посещения.
През първия етап от правната си кариера защитавах хора, които не могат да си позволят
адвокат. Имах стотици клиенти и не след дълго стигнах до момента, когато смятах, че всички
са виновни. Изобщо не се замислях за тежкото положение на погрешно осъдените. Франки
промени това. Потопих се в проучването на неговия случай и скоро си дадох сметка, че
вероятно ще успея да докажа невинността му. След това се запознах с Вики и тя ми
предложи работа с още по-ниска заплата, отколкото вземах като свещеник. И все още е така.
Франсоа Тейтъм стана първият клиент на „Пазители на справедливостта“. След
четиринайсет години в затвора той беше напълно изоставен от семейството си. Всичките му
приятели се бяха отдръпнали. Майка му, за която споменах, го зарязала заедно с другите си
деца пред вратата на леля им и повече не се вяснала. Франки не познаваше баща си. Когато
се срещнах с него в затвора, аз бях първият му посетител от дванайсет години. Подобна липса
на внимание е нещо ужасно, но си има и хубава страна. След като беше оневинен и
освободен, Франки получи огромно обезщетение от щата Джорджия и от местните власти,
които го бяха тикнали зад решетките. И тъй като нямаше семейство и приятели, които да го
цедят за пари, той излетя на свобода като дух, безследно. Има малък апартамент в Атланта и
пощенска кутия в Чатануга, но прекарва повечето си време на път, наслаждавайки се на
простора. Парите му са в различни банки из целия Юг, така че никой не може да ги намери.
Избягва да завързва връзки, защото всяка близост в живота му е оставила белег. Освен това се
страхува някой да не му бръкне в джоба.
Франки вярва на мен и на никой друг. След като приключиха съдебните му дела, той ми
предложи щедър хонорар. Отказах. Заслужаваше да получи всеки цент от обезщетението след
преживяното в затвора. Когато се присъединих към „Пазители на справедливостта“, се
заклех да остана беден. След като клиентите ми оцеляват с по два долара дневно за храна,
най-малкото, което мога да направя, е да живея скромно.
На изток от Монтгомъри спирам на паркинг за камиони край Тъскиги. Още е тъмно,
няма шест часа, и огромният паркинг е пълен с тирове, чиито двигатели мъркат, докато
шофьорите подремват или закусват. В кафенето е оживено и още от прага ме лъхва
миризмата на бекон и наденички. Франки ми махва от дъното на заведението. Вече се е
настанил в едно сепаре.
Намираме се в провинциална Алабама, затова се ръкуваме за поздрав, вместо да се
прегърнем, както бихме направили иначе. Двама мъже, единият чернокож, другият бял,
които се прегръщат в претъпкано кафене за тираджии, ще привлекат внимание. Не че ни
пука. Франки има повече пари, отколкото всички тук заедно, и още е жилав и бърз, какъвто е
станал в затвора. Никога не предизвиква сбивания. Самоувереността му сякаш разколебава
побойниците.
— Поздравления — казва ми той. — Беше на косъм.
— Дюк тъкмо беше наченал последната си вечеря, когато ми се обадиха. Наложи се да я
излапа набързо.
— Но ти изглеждаше сигурен.
— Преструвах се на корав опитен адвокат, но стомахът ми беше на топка.
— Като стана дума… Сигурно си гладен.
— Ами да. Звъннах на Картър, когато излязох от затвора. Не се сдържах.
Франки леко се свъсва и казва:
— Добре де, вероятно има причина.
— Не е основателна. Просто бях адски ядосан. Този тип е седял и е броял минутите до
мига, когато ще боднат Дюк с иглата. Представяш ли си какво е да си истинският убиец и
мълчаливо да ликуваш отстрани, докато екзекутират някой друг? Трябва да го пипнем,
Франки.
— Ще го пипнем.
Идва сервитьорка, на която поръчвам яйца и кафе. Франки иска палачинки и наденичка.
Той познава случаите ми колкото мен. Чете всяка папка, бележка, доклад и протокол от
съдебните заседания. Представата на Франки за забавление е да отиде на някое място като
Верона в Алабама, където никой никога не го е виждал, и да започне да рови за информация.
Безстрашен е, но никога не рискува излишно, тъй като за нищо на света няма да допусне да
го пипнат. Новият му живот е твърде хубав, а свободата му е скъпа, защото много дълго е
страдал, докато е бил лишен от нея.
— Трябва да вземем ДНК проба от Картър — заявявам. — По един или друг начин.
— Знам, знам. Работя по въпроса. Нужна ти е почивка, шефе.
— Кога ли не ми е била нужда? Като адвокат не мога да се сдобия с ДНК незаконно.
— Аз обаче мога — усмихва се той и отпива от кафето си.
Сервитьорката донася моята чаша и ми налива.
— Може би. Ще го обсъдим по-късно. През следващите няколко седмици Картър ще е
уплашен от обаждането ми. Ще внимава. Но рано или късно ще допусне грешка и ние ще
бъдем там.
— Накъде си се запътил?
— Прибирам се. Ще остана в Савана няколко дни и заминавам за Флорида.
— За Флорида ли? Отиваш в Сийбрук?
— Да, реших да поема тамошния случай.
Изражението на Франки никога не издава много. Очите му рядко мигат, гласът му е
равен и спокоен, сякаш претегля всяка дума. За да оцелее в затвора, трябвало да е с лице на
покерджия. Прекарвал сам много дълго време.
— Сигурен ли си? — пита той. Явно има съмнения относно случая от Сийбрук.
— Човекът е невинен, Франки. И няма адвокат.
Чиниите ни пристигат и ние се залавяме с маслото, сиропа и топлия сос. Случаят от
Сийбрук отлежава в офиса ни близо три години, докато обсъждаме дали да се заемем с него.
Това не е необичайно в нашата работа. Организацията ни е залята с писма на затворници от
петдесет щата, които твърдят, че са невинни. Мнозинството не са, затова пресяваме,
преценяваме внимателно и подбираме само онези, чиито твърдения за невинност са най-
убедителни. Въпреки това допускаме грешки.
— Случаят от Сийбрук може да се окаже доста опасен.
— Знам. Много дълго го подмятаме в офиса. Междувременно човекът продължава да
лежи в затвора заради чуждо престъпление.
Франки дъвче палачинката си и кима бавно, но все още не е убеден.
— Някога да сме се плашили от сериозна битка, Франки?
— Може би трябва да пропуснем тази. Нали всеки ден отказваш дела? Може пък това да
е по-опасно от другите. Бог е свидетел, че имаш предостатъчно потенциални клиенти.
— Да не се размекваш?
— Не, просто не искам да ти се случи нещо. Мен никой не ме забелязва, Кълън. Аз
живея и работя на тъмно. Но твоето име фигурира във всички обжалвания. Започнеш ли да
душиш около противно място като Сийбрук, ще притесниш доста опасни типове.
— Още по-основателна причина да го направя — отговарям с усмивка.
Когато излизаме от кафенето, слънцето вече е изгряло. На паркинга се прегръщаме по
мъжки и се сбогуваме. Нямам представа накъде се е запътил Франки и точно това е най-
хубавото при него. Сега сутрин се събужда като свободен човек, благодари на Бог за
щастливата си участ, качва се в спортния си пикап с две врати, един от последните модели, и
следва слънцето.
Неговата свобода ме въодушевява и ми дава сили да продължавам. Ако не беше
„Пазители, на справедливостта“, Франки още щеше да гние в затвора.
3
От Опелайка, Алабама, няма пряк път до Савана. Слизам от междущатската магистрала
и започвам да лъкатуша из Централна Джорджия по двулентови пътища, които с
напредването на сутринта стават все по-натоварени. И преди съм идвал тук. През
последните десет години съм минал буквално по всяко шосе в Пояса на смъртта, който се
простира от Северна Каролина до Тексас. Веднъж за малко да поема случай в Калифорния,
но Вики не се съгласи. Не обичам летищата, пък и организацията ни не може да си позволи
да ми купува самолетни билети. Затова шофирам дълго, изпивам огромни количества кафе и
слушам аудиокниги. И редувам периоди на мълчалив размисъл с бурни телефонни разговори.
В малко градче минавам покрай съда и виждам как трима млади адвокати в официални
костюми влизат забързано в сградата, несъмнено ангажирани с важен въпрос. До неотдавна
можеше да съм на тяхно място.
Бях на трийсет, когато се отказах от правото, и то по основателна причина.
Онази сутрин започна с ужасната новина, че две шестнайсетгодишни бели деца —
момче и момиче — са намерени с прерязани гърла. И по двете тела имало следи от
сексуално насилие. Били спрели на отдалечено място и там ги нападнали чернокожи
тийнейджъри, които избягали с колата им. Тя била намерена няколко часа по-късно. Член на
бандата проговорил. Направили арести. Съобщаваха подробности.
Такива бяха обичайните новини рано сутрин в Мемфис. Зверството от предишната нощ
беше оповестено пред измъчена зрителска аудитория, изправена пред големия въпрос: „Още
колко ще издържим?“. И все пак новината беше шокираща дори за Мемфис.
Двамата с Брук гледахме от леглото с първата си чаша кафе както обикновено. След
първото съобщение промърморих:
— Това може да се окаже ужасно.
— То е ужасно — поправи ме тя.
— Знаеш какво имам предвид.
— Че ще ти възложат да защитаваш някой от нападателите.
— Моли се да ми се размине — казах.
Под душа вече ми призляваше и се чудех как да се измъкна и да не стъпя в службата.
Нямах апетит и пропуснах закуската. Бях на вратата, когато телефонът ми звънна.
Началникът ми нареди да побързам. Целунах Брук за „довиждане“ и казах:
— Пожелай ми късмет. Очаква ме дълъг ден.
Кантората на служебните защитници се намираше в центъра на града, в сградата на
наказателния съд. Когато влязох в осем часа, вътре беше като в морга. Всички се спотайваха в
кабинетите си и избягваха да се гледат в очите. След минути шефът ни повика в
заседателната зала. В отдел „Тежки престъпления“ бяхме шестима души и тъй като
работехме в Мемфис, имахме клиенти колкото щеш. На трийсет бях най-младият и,
оглеждайки стаята, бях сигурен, че ще възложат случая на мен.
— Били са петима, всичките са арестувани — каза шефът ни. — На възраст между
петнайсет и седемнайсет години. Двама се съгласили да говорят. Изглежда, сварили
хлапетата да се натискат на задната седалка на колата. Четирима от петимата се стремят да
станат членове на бандата на „Гарваните“, а за да бъдат посветени, трябва да изнасилят бяло
русокосо момиче. Криси Спанглър била руса. Заповедта издал водачът им Ламар Робинсън.
Вързали момчето, Уил Фостър, за едно дърво и го принудили да гледа, докато се изреждат на
Криси. А понеже не млъквал, го пребили и му прерязали гърлото. Мемфиската полиция ни е
изпратила снимки.
Шестимата мълчахме ужасени, докато асимилираме случилото се. Погледнах към
прозореца, който се отваряше лесно. Струваше ми се разумно да се хвърля на паркинга долу.
— Качили се в колата на Уил — продължи шефът ни — и минали на червено на Трета
улица. Умници. Полицаите ги спрели, забелязали кръвта и ги арестували. Двама си
развързали езика и разкрили подробности. Твърдели, че другите са извършителите, но
признанията им уличават и петимата. Тази сутрин ще бъдат направени аутопсиите. Излишно
е да ви казвам, че трябва да нагазим в калта. Първото явяване в съда е насрочено за днес в
два часа и ще бъде цирк. Навсякъде гъмжи от репортери, изтичат всякакви подробности.
Тъкмо направих крачка към прозореца, когато го чух да казва:
— Поуст, ти поемаш петнайсетгодишния Терънс Латимор. Доколкото ни е известно, той
не е обелил нито дума. — След като разпредели и останалите, шефът нареди: — Незабавно
отивате в ареста и се срещате с новите си клиенти. Предупредете полицаите да ги разпитват
само във ваше присъствие. Тези типове са членове на банда и сигурно няма да ви съдействат,
поне отначало. — Когато приключи, той изгледа поред всеки от нас, нещастниците, и каза:
— Съжалявам.
Час по-късно влизах в градския арест, когато една репортерка се провикна:
— Някой от убийците ли представлявате?
Престорих се, че не я чувам, и отминах.
Когато влязох в тясната стая за свиждания, Терънс Латимор беше с белезници на
китките и глезените, привързан с верига за метален стол. Щом останахме сами, му обясних,
че съм назначен за негов служебен защитник и трябва да му задам няколко въпроса, най-
основни. Получих единствено подигравателна усмивка и кръвнишки поглед. Макар и само на
петнайсет, той беше кораво хлапе, преживяло какво ли не. Беше кален в сблъсъците между
бандите, в търговията с наркотици и насилието. Ненавиждаше ме, мен и всички останали
бели. Заяви, че няма постоянен адрес, и ме предупреди да не припарвам до близките му. В
досието му фигурираха две изключвания от училище и четири обвинения в съда за
малолетни, все за насилие.
По обед вече исках да се откажа и да поема друг случай. Бях се присъединил към екипа
на служебните защитници три години по-рано, но само защото не успях да си намеря работа
в частна фирма. След три години в клоаката на наказателната система започвах сериозно да
се питам защо изобщо съм избрал да следвам право. Наистина не помнех. Работата ми
налагаше ежедневни срещи с хора, до които не бих припарил извън ареста и съда.
За обяд и дума не можеше да става, защото никой не бе в състояние да преглътне нито
хапка. Петимата избрани да работим по случая седнахме с шефа ни да разгледаме снимките
от местопрестъплението и докладите от аутопсията. Ако коремът ми беше пълен, сигурно
щях да избълвам храната на пода.
Какво правех с живота си, по дяволите? Вече ми беше дошло до гуша да ме питат: „Ама
как изобщо представляваш човек, за когото знаеш, че е виновен?“. Винаги давах обичайния
отговор, на който ни бяха научили по време на следването: „Конституцията гарантира на
всеки правото на компетентна защита“.
Само дето вече не го вярвах. Истината е, че има толкова отвратителни и жестоки
престъпления, че убиецът следва или да бъде екзекутиран, ако сте привърженици на
смъртното наказание, или да остане зад решетките до живот, ако не сте. След неприятния
разговор с чернокожия хлапак вече не бях сигурен в какво точно вярвам.
Влязох в кабинета си, който беше с размерите на килер, но поне вратата му се
заключваше. Погледнах през прозореца си и си представих как скачам и отлитам за някой
екзотичен плаж, където животът е прекрасен и единствената ми грижа е кога ще получа
следващото студено питие. Странно защо, Брук отсъстваше от този блян. Телефонът върху
бюрото ме изтръгна от унеса.
Беше по-скоро халюцинация, не блян. Изведнъж всичко премина на забавен каданс и аз
едва успях да изрека едно „ало“. Обаждаше се репортерка, която искала само да ми зададе
няколко въпроса за убийствата. Как ли пък не! Не възнамерявах да обсъждам случая с нея и
затворих. Мина цял час, през който не помня да съм вършил нещо. Бях вцепенен и отвратен и
единственото ми желание беше да избягам от сградата. Помня, че звъннах на Брук и й
съобщих страшната новина, че на мен се е паднал един от петимата извършители.
Първото явяване в съда същия следобед беше преместено от по-малка в по-голяма зала,
но и тя се оказа твърде тясна. Поради нивото на престъпността в Мемфис имаше много
ченгета, а онзи следобед повечето от тях бяха в сградата на съда. Претърсваха на вратите
всеки репортер и зрител. В съдебната зала стояха по двойки на средната пътека и покрай
трите стени.
Братовчедът на Уил Фостър беше пожарникар в Мемфис. Пристигна с група свои колеги,
които изглеждаха готови за сблъсък. Неколцина чернокожи се отдръпнаха възможно най-
далече от семействата на жертвите. Беше пълно с репортери, но без камери и фотоапарати.
Бяха се стекли и адвокати, които в момента нямаха друга работа.
Влязох в стаята на съдебните заседатели през служебния вход и открехнах отсрещната
врата да огледам тълпата. Залата беше претъпкана и наситена с напрежение.
Съдията зае мястото си и призова за ред. Въведоха петимата обвиняеми, облечени в
еднакви оранжеви гащеризони, вързани с обща верига. Присъстващите в залата зяпнаха,
когато ги видяха. Моливите на художниците задращиха по скицниците. Още полицаи
застанаха като щит зад обвиняемите. Петимата се изправиха пред съдията, заболи очи в
краката си. Някой изкрещя от дъното на залата: „Развържете ги, мамка му! Развържете ги!“.
Ченгетата се спуснаха да му затворят устата.
Изпищя жена, обляна в сълзи.
Докато заемах мястото си зад Терънс Латимор редом с четиримата си колеги, хвърлих
едно око към хората на първите два реда. Явно бяха роднини на жертвите, които ме гледаха с
жестока ненавист.
Мразен от клиента си. Мразен от близките на жертвите му. Какво търсех в тази съдебна
зала, по дяволите?
Съдията удари с чукчето и каза:
— Искам ред в залата. Това е първо изслушване и целта му е да установим
самоличността на обвиняемите и да се уверим, че ще бъдат представлявани от адвокати.
Нищо друго. И така, кой е господин Ламар Робинсън?
Робинсън вдигна поглед и изломоти нещо.
— На колко години сте, господин Робинсън?
— На седемнайсет.
— Служебният защитник Джули Шоуолтър е назначена да ви представлява. Срещнахте
ли се с нея?
Колежката ми Джули пристъпи напред и застана на крачка зад Робинсън и следващия.
Обвиняемите бяха на обща верига, затова адвокатите не можеха да се приближат повече.
Винаги сваляха белезниците и веригите в съдебната зала, но фактът, че този път не го
направиха, беше показателен за настроението на съдията.
Робинсън погледна към Джули и сви рамене.
— Искате ли тя да ви представлява, господин Робинсън?
— Не може ли да ми дадете чернокож адвокат?
— Свободен сте да наемете когото пожелаете. Имате ли средства за частен адвокат?
— Може би.
— Добре, ще го обсъдим по-късно. Следва господин Терънс Латимор.
Терънс погледна съдията така, сякаш се канеше да пререже и неговото гърло.
— На колко години сте, господин Латимор?
— На петнайсет.
— Разполагате ли със средства да си наемете адвокат?
Терънс поклати глава.
— Съгласен ли сте да ви представлява служебният защитник господин Кълън Поуст?
Младежът сви рамене, все едно изобщо не му пука. Съдията ме погледна и попита:
— Господин Поуст, срещнахте ли се с клиента си?
Господин Поуст не можеше да отговори. Опитах се, но нищо не излезе от устата ми.
Направих крачка назад, без да откъсвам поглед от негова чест, който ме гледаше безизразно.
— Господин Поуст?
Залата беше притихнала, но ушите ми, непонятно защо, кънтяха пронизително. Коленете
ми омекнаха, задишах мъчително. Отстъпих още една крачка назад, после се завъртях,
шмугнах се през стената от полицаи и закрачих по средната пътека. Никой не понечи да ме
спре. Съдията извика: „Господин Поуст, къде си мислите, че отивате?“, но господин Поуст
нямаше никаква представа.
Излязох от съдебната зала и се отправих към мъжката тоалетна, където се заключих в
една кабинка и повърнах. Давех се и бълвах, докато не остана нищо, после застанах пред
мивката и си наплисках лицето. Смътно осъзнавах, че слизам с ескалатор, но нямах усещане
за време, пространство, звук или движение. Не помня излизането си от сградата.
Намирах се в колата си и карах на изток по Поплар Авеню, отдалечавах се от центъра на
града. Неволно минах на червено и едва избегнах тежък сблъсък. Чух гневни клаксони зад
себе си. В един момент си дадох сметка, че съм оставил куфарчето си в съдебната зала, и
този факт извика усмивка на лицето ми. Повече нямаше да го видя.
Родителите на майка ми живееха в малка ферма на петнайсетина километра западно от
Дайърсбърг — родния ми град в Тенеси. Пристигнах там по някое време следобед. Напълно
бях изгубил представа за времето и не помня да съм си помислял да се прибера у дома. Баба
и дядо се учудили на появата ми, както научих впоследствие, но бързо усетили, че се нуждая
от помощ. Разпитали ме, но аз съм посрещал всичките им въпроси с празен поглед. Сложили
ме да си легна и се обадили на Брук.
По-късно през нощта парамедиците ме настаниха в линейка. Съпроводен от Брук,
пътувах три часа до психиатрична болница близо до Нашвил. В Мемфис нямало легла, а и
бездруго не ми се връщаше там. През следващите дни започнах лечение, вземах лекарства,
бях подложен на продължителни сеанси с психиатри и постепенно започнах да се оправям
след нервния си срив. Месец по-късно ни осведомиха, че застрахователната компания
затваря кранчето. Време беше да си тръгвам и аз бях готов да се махна.
Отказах да се върна в апартамента ни в Мемфис, затова заживях при баба и дядо и с
Брук решихме да се разделим. Някъде по средата на тригодишния ни брак и двамата бяхме
осъзнали, че не можем да прекараме заедно остатъка от живота си и че ако се опитаме, ще
бъдем много нещастни. Не го обсъдихме на момента, но ние рядко спорехме и се карахме. Но
през онези потискащи дни във фермата намерихме смелост да разговаряме откровено. Все
още се обичахме, ала вече се отдалечавахме един от друг. Отначало се уговорихме на пробна
едногодишна раздяла, но после се отказахме и от този план. Никога не съм я винил, че ме е
изоставила, докато преживявах нервен срив. Исках да прекратя тази връзка, тя също.
Разделихме се с разбити сърца, но си обещахме да останем приятели или поне да се опитаме
да го постигнем. И това не се получи.
Докато Брук напускаше живота ми, Бог чукаше на вратата. Появи се в образа на отец
Бени Дрейк, епископалния свещеник от църквата на семейството ми в Дайърсбърг. Бени
беше около четиресетгодишен, готин и модерен, с пиперлив език. В повечето случаи носеше
избелели джинси, но винаги беше със свещеническата си якичка и черното сако и бързо се
превърна в светлия лъч по време на моето възстановяване. Ежеседмичните му посещения не
след дълго станаха почти ежедневни, а дългите ни разговори на предната веранда крепяха
духа ми. Незабавно му се доверих и признах, че не желая да се връщам към правото. Бях само
на трийсет и се нуждаех от ново поприще. Не исках да прекарам остатъка от живота си в
осъждане на хора, в защита на обвиняеми или в адвокатска кантора, работещ под постоянно
напрежение. Колкото повече се сближавах с Бени, толкова повече се засилваше желанието
ми да бъда като него. Той видя нещо в мен и ми предложи да обмисля дали да не стана
свещеник. Заедно отправяхме дълги молитви и водехме още по-дълги разговори, и аз
постепенно започнах да долавям Божия зов.
Осем месеца след последната ми поява в съда се преместих в Александрия, щата
Вирджиния, и постъпих в семинарията, където усърдно се обучавах три години. За да се
издържам, работех по двайсет часа седмично за адвокатска кантора във Вашингтон.
Ненавиждах работата си, която се състоеше в проучвания, но успявах да се прикривам. Всяка
седмица нещо ми напомняше защо съм се отказал от тази професия.
Ръкоположиха ме, когато бях трийсет и пет годишен, и станах помощник-свещеник в
епископалната църква на Дрейтън Стрийт в стария квартал на Савана. Викарият беше
прекрасен човек на име Лутър Ходжес, който от години беше свещеник и на затвора. Чичо му
беше умрял зад решетките и Лутър бе твърдо решен да помага на хората, изпаднали в забрава.
Три месеца след като се преместих в Савана, се запознах с Франсоа Тейтъм — наистина
забравена от Бога душа.
Най-вълнуващият миг в живота ми настъпи две години по-късно, докато извеждах
Франки от затвора. Бях открил призванието си. С Божията помощ открих и Вики Горли, жена
емисия.
4
„Пазители на справедливостта“ заема малко ъгълче в стар склад на Брод Стрийт в
Савана. Останалата част от огромната сграда се използва от фирмата за подови настилки,
която Вики е продала преди години. Вики все още е собственик на склада и го отдава под
наем на племенниците си, които ръководят някогашния й бизнес. „Пазителите“ поглъща по-
голяма част от приходите й.
Паркирам и влизам в офиса ни по обед. Не очаквам да ме посрещнат като герой, но те
не го и правят. Няма рецепционистка, няма и рецепция, няма приятно местенце, където да
посрещаме клиентите си. Те всички са в затвора. Не използваме услугите на секретарки,
защото не можем да си ги позволим. Сами печатаме текстовете си, сами изготвяме досиета и
графици, отговаряме на телефонните обаждания, приготвяме си кафето и изхвърляме
боклука.
Повечето дни по обедно време Вики излиза да хапне набързо с майка си в дома за
възрастни хора малко по-надолу по улицата. Скромният й кабинет е празен. Поглеждам към
бюрото й — няма нито едно разместено листче. Върху един шкаф зад бюрото има цветна
снимка на Вики и Бойд — нейния покоен съпруг. Той изградил бизнеса с настилките и след
преждевременната му смърт тя поела ръководството и управлявала фирмата като истински
тиранин, докато не набрала гняв срещу съдебната система и не основала „Пазителите“.
Отсреща е кабинетът на Мейзи Ръфин, която отговаря за съдебните спорове и е
мозъчният тръст на фирмата ни. И тя не е на бюрото си, сигурно развежда децата си по
различните им ангажименти. Има четири и обикновено някое се пречка из краката ни в
офиса следобед. Отвори ли детската градина, Вики затваря вратата си. Аз също, ако съм в
офиса, което се случва рядко.
Когато наехме Мейзи преди четири години, тя постави две условия, които не подлежаха
на договаряне. Първото беше да води децата си в офиса при нужда, защото не можела да си
позволи да плаща често за бавачка. Второто беше заплатата й. Нуждаеше се от 65 000 долара,
за да оцелява, нито цент по-малко. Двамата с Вики, взети заедно, не получавахме толкова, но
пък ние нито гледахме деца, нито ни пукаше каква заплата вземаме. Приехме и двете й
условия, поради което Мейзи все още е най-високоплатеният член на екипа ни.
Но тя е незаменима. Отраснала е в най-опасните квартали на Атланта. Случвало се е да
бъде бездомна, макар да не говори много за онези дни. Учителката в гимназията забелязала
умното момиче и проявила загриженост. Мейзи завършила колежа „Морхаус“ и после право
в „Емъри“ с пълна стипендия и почти пълен отличен. Отказала възможностите за работа в
големи фирми и избрала да работи за своите хора във Фонда за правна защита към
Националната асоциация за напредък на цветнокожото население. Кариерата й там секнала,
когато бракът й се разпаднал. Мой приятел спомена Мейзи, докато търсехме да наемем още
един адвокат.
Долният етаж е владение на тези две силни жени. Когато съм там, прекарвам времето си
на втория етаж, където се затварям в разхвърляната стая, която наричам свой кабинет. Срещу
него се намира заседателната зала, макар че не провеждаме много заседания. Понякога я
използваме за снемане на клетвени показания или за срещи с вече свободен клиент и
семейството му.
Влизам там и включвам осветлението. В средата има дълга овална маса, която купих на
старо за сто долара. Край нея сме наредили десет различни стола, събрани през годините.
Каквото не достига откъм стил и вкус, се наваксва с характер. На едната стена, нашата Стена
на славата, има осем рамкирани цветни портрета на оневинените с наша помощ, като в
центъра е снимката на Франки. Усмихнатите им лица ни вдъхновяват да постоянстваме, да
противодействаме на системата, да се борим за справедливост.
Само осем. Чакат още хиляди. Работата ни няма край и макар тази действителност да
изглежда обезсърчаваща, тя е и силно мотивираща.
На друга стена има пет по-малки снимки на настоящите ни клиенти в затворническо
облекло. Дюк Ръсел в Алабама. Шаста Брайли в Северна Каролина. Били Рейбърн в Тенеси.
Къртис Уолас в Мисисипи. Джими Флаглър в Джорджия. Трима чернокожи, двама бели, една
жена. В нашата работа цветът на кожата и полът нямат значение. Окачили сме и
вестникарски изрезки в рамки, уловили славните мигове, когато извеждаме невинните си
клиенти от затвора. Аз присъствам на повечето от тях заедно с други адвокати, които са ни
съдействали. Мейзи и Вики също са на някои снимки. Усмивките ни са заразителни.
Качвам се по стълбите към своя мансарден апартамент. Живея без наем в тристайно
жилище на последния етаж. Няма да описвам мебелировката. Достатъчно е да кажа, че двете
жени в живота ми, Вики и Мейзи, не припарват до това място. Средно десет нощи в месеца
съм тук и си личи колко е занемарено. Истината е, че апартаментът ми щеше да е още по-
разхвърлян, ако живеех в него постоянно.
Вземам душ в тясната си баня и се просвам на леглото.
* * *
След двучасов непробуден сън ме сепват шумове на долния етаж. Обличам се и излизам,
препъвайки се. Мейзи ме посреща с широка усмивка и мечешка прегръдка.
— Поздравления — не спира да повтаря тя.
— Бяхме на косъм от екзекуцията, момичето ми, на косъм. Дюк ядеше пържолата си,
когато ми се обадиха.
— Дояде ли я?
— Разбира се.
Четиригодишният й син Даниъл дотичва при мен. Той няма представа къде съм бил
снощи, нито какво съм правил, но винаги е готов за прегръдка. Вики ни чува и идва при нас.
Още прегръдки, още поздравления.
Когато изгубихме и екзекутираха Албърт Хувър в Северна Каролина, си поплакахме в
кабинета на Вики. Сега е къде-къде по-приятно.
— Ще направя кафе — казва Вики.
Нейният кабинет е малко по-просторен и не е задръстен с играчки и сгъваеми масички,
отрупани с блокчета за оцветяване, затова се оттегляме там да обсъдим случилото се. Тъй
като съм говорил по телефона и с двете по време на обратното броене, те са запознати с
повечето подробности. Разказвам им за срещата си с Франки и обсъждаме следващата стъпка
по случая на Дюк. Най-неочаквано вече нямаме краен срок, няма дата за екзекуцията, над
хоризонта не е надвиснала зловеща заплаха и напрежението е спаднало. Случаите със
смъртна присъда се придвижват с години към срещата с иглата, бавни като ледници. После
настава някакво безумие, работим денонощно, а когато отлагат екзекуция, знаем, че ще
минат месеци и години преди следващия стрес. Никога не се отпускаме обаче, защото
клиентите ни са невинни и се мъчат да оцелеят в кошмарните затвори.
Обсъждаме останалите четири случая, но при тях няма застрашителен краен срок.
Зачеквам най-неприятния проблем, когато питам Вики:
— Ами бюджетът?
Тя се усмихва както винаги и отговаря:
— О, зле сме.
— Трябва да се обадя по телефона — казва Мейзи. Изправя се и ми лепва целувка на
челото. — Добра работа, Поуст.
Тя предпочита да избягва разговорите за бюджета и двамата с Вики не я товарим с тях.
Мейзи излиза и се връща в кабинета си.
— Разполагаме с чека от фондация „Кейхил“ за петдесет хиляди, който ще ни плати
сметките за следващите няколко месеца — обяснява Вики.
Нуждаем се от около половин милион годишно, за да финансираме дейността си, и
набавяме парите, като се молим на малки организации с идеална цел и на няколко частни
лица. Ако ме биваше да набирам средства, щях да прекарвам половината от времето си в
телефонни разговори, писане на писма и изнасяне на речи. Има пряка връзка между парите,
които можем да похарчим, и броя на погрешно осъдените, които сме в състояние да
оправдаем, но аз просто нямам нито време, нито желание да прося непрестанно. С Вики
отдавна сме решили, че не желаем голям брой служители и непрекъснатото напрежение
около подсигуряването на средства. Предпочитаме малка и стегната фирма и наистина сме
много стегнати.
За да бъде отменена погрешна присъда, са ни нужни поне двеста хиляди долара и много
години. Потрябват ли ни още пари, винаги успяваме да ги намерим.
— Няма страшно — уверява ме Вики както винаги. — Действам за субсидии и
притискам няколко дарители. Ще оцелеем. Винаги сме оцелявали.
— Утре ще звънна тук-там — казвам.
Колкото и да ми е неприятно, няколко часа седмично се заставям да звъня на адвокати,
които ни симпатизират, и да ги врънкам за пари. Освен това имам и мрежа от църкви, които
моля за чекове.
— Допускам, че ще ходиш в Сийбрук.
— Ще отида. Вече съм взел решение. Обсъждаме го от три години, омръзна ми. Убедени
сме в невинността му. Прекарал е в затвора двайсет и две години и няма адвокат. Никой не
работи по случая му, затова предлагам ние да се захванем.
— С Мейзи сме съгласни.
— Благодаря.
Истината е, че аз вземам окончателното решение дали да се заемем с нечий случай или
не. Дълго преценяваме и се запознаваме възможно най-задълбочено с фактите, а ако един от
трима ни е категорично против да представляваме осъдения, се отдръпваме. Сийбрук ни
тормози отдавна най-вече защото сме сигурни, че евентуалният ни клиент е натопен.
— Довечера ще готвя корнуолска кокошка.
— Господ здраве да ти дава! Очаквах да ме поканиш.
Тя живее сама и обича да готви, така че, когато съм в града, обикновено ме кани в
уютната си малка къща през четири преки от офиса, където се наслаждаваме на дълга вечеря.
Вики се притеснява за здравето ми, защото не се храня редовно и ям боклуци. А Мейзи се
притеснява за любовния ми живот, но той е в застой, така че нямам грижи в това отношение.
5
Сийбрук е провинциално градче в Северна Флорида, далече от обширните
благоустроени райони и пенсионерските селища. Тампа се намира на два часа път на юг,
Гейнсвил е на един час на изток. Макар че Мексиканският залив е само на четиресет и пет
минути по двулентов път, Сийбрук никога не е привличал вниманието на големите
строителни предприемачи в щата. С населението си от 11 000 души той е центърът на окръг
Руис и на повечето търговски дейности в един занемарен район. Обезлюдяването му е
частично преодоляно благодарение на заселването на неголям брой пенсионери, привлечени
от възможността да живеят евтино на паркинги с каравани. Главната улица все още
съществува и на нея има няколко празни сгради, а в покрайнините на града се предлагат
къщи на нищожни цени. Красивият съд — постройка в испански стил — е добре запазен и в
него кипи оживена дейност. Около двайсет и пет адвокати се грижат за рутинните съдебни
дела в окръга.
Преди двайсет и две години един от тези адвокати бил намерен убит в кантората си и за
няколко месеца Сийбрук се превърнал в национална новина — за пръв път в историята си.
Адвокатът се казвал Кийт Русо и бил на трийсет и седем години. Тялото му било намерено
зад бюрото на пода в локва кръв. Бил прострелян два пъти в главата с пушка дванайсети
калибър, затова от лицето му не останало почти нищо. Снимките от местопрестъплението
били зловещи, направо отвратителни, поне според някои съдебни заседатели. Адвокатът бил
сам в кантората си — работел до късно в онази фатална декемврийска вечер. Малко преди да
умре, електричеството в кабинета му било прекъснато.
Кийт практикувал право в Сийбрук от единайсет години заедно със своята съпруга и
съдружничка Даяна Русо. Нямали деца. През първите години след основаването на фирмата
били общопрактикуващи адвокати, но и двамата искали да специализират и да избегнат
ужасната скука на писането на завещания и бракоразводните дела по взаимно съгласие.
Стремели се да станат адвокати по наказателни дела и да се възползват от доходоносните
искове за обезщетения. Само че конкуренцията на това ниво се оказала жестока и двамата с
мъка се добирали до големи дела.
Даяна била във фризьорския салон, когато убили съпруга й. Открила тялото му три часа
по-късно, след като той не се прибрал и не вдигал телефона си. След погребението му тя се
затворила и месеци наред останала в траур. Закрила кантората, продала сградата, а накрая
продала и дома им и се върнала в Сарасота, откъдето била. Получила два милиона долара от
застраховката „Живот“ и наследила дела на Кийт от общата им собственост. Разследващите
убийството му обсъждали сумата от застраховката, но не тръгнали по тази диря. Още в
първите дни на брака си съпрузите били убедени привърженици на сигурността, която
предоставя застраховката „Живот“. Даяна имала същата полица като съпруга си.
Отначало нямало заподозрени, докато Даяна не подметнала името на някой си Куинси
Милър, бивш клиент на фирмата, при това доста недоволен. Четири години преди
убийството Кийт бил адвокат по развода на Куинси, който никак не харесал резултата.
Съдията определил много по-висока издръжка на бившата му съпруга и детето, отколкото
той можел да си позволи, и с това му съсипал живота. Тъй като Куинси не бил в състояние да
плати адвокатския хонорар за обжалване, Кийт престанал да го представлява и срокът за
обжалването изтекъл. Куинси получавал хубава заплата като шофьор на камион в местна
компания, но изгубил работата си, когато бившата му съпруга наложила запор на заплатата
му заради непогасени задължения. Неспособен да плати, той обявил банкрут и накрая
избягал. Заловили го, върнали го в Сийбрук и го затворили заради финансовите му
задължения. Прекарал три месеца зад решетките, преди съдията да го освободи. Отново
избягал и го арестували за търговия с наркотици в Тампа. Лежал година, после го пуснали
условно.
Нищо чудно, че винял Кийт Русо за всичките си проблеми. Между повечето адвокати в
града царяло мълчаливо единомислие, че Кийт е могъл да представлява клиента си по-
убедително. Той мразел бракоразводните дела и ги намирал недостойни за юрист, който се
стреми към важните съдебни процеси. Според Даяна Куинси се отбивал в кантората най-
малко два пъти, заплашвал служителите и настоявал за среща със своя бивш адвокат. Нямало
данни някой от служителите да се е обаждал в полицията. Даяна твърдяла също, че Куинси
звънял със заплахи и в дома им, но със съпруга й не се почувствали толкова застрашени, че
да сменят телефонния си номер.
Оръжието на убийството не било открито. Куинси се кълнял, че никога не е имал пушка,
но бившата му жена съобщила на полицията, че според нея има. Пробивът по случая бил
осъществен две седмици след убийството, когато ченгетата претърсили колата на Куинси със
заповед за обиск. В багажника намерили фенерче, чието стъкло било опръскано със ситни
капчици. Допуснали, че това е кръв. Куинси твърдял, че никога не е виждал фенерчето, но
бившата му жена заявила, че според нея то е негово.
Разследващите бързо изградили теория и обявили убийството за разкрито. Полицията
била убедена, че Куинси старателно е планирал нападението и е изчакал Кийт да остане сам
в кантората по тъмно. Прекъснал електричеството от таблото зад сградата, влязъл през
отключената задна врата и тъй като неведнъж бил идвал тук, знаел точно къде да намери
Кийт. С фенерче в тъмното нахлул в кабинета на Кийт, стрелял два пъти с пушката и
изчезнал. С оглед на количеството кръв на местопрестъплението изглеждало обяснимо защо
много предмети в кабинета са опръскани.
В тясна уличка през две преки една наркоманка на име Кари Холанд видяла чернокож
мъж да бяга в обратна на кантората посока. Куинси е чернокож. Сторило й се, че носи пръчка
или нещо подобно, не била сигурна. Осемдесет процента от населението на Сийбрук са
бели, десет процента са чернокожи и десет — латиноси. Кари не могла да идентифицира
Куинси, но се кълняла, че ръстът и теглото му били като на беглеца, когото видяла.
Служебният адвокат на Куинси успял да издейства преместване на делото в друг съд,
затова то се гледало в съседния окръг. Осемдесет и три процента от него били бели. Сред
съдебните заседатели имало само един чернокож.
Делото се въртяло около фенерчето, намерено в багажника на Куинси. Експерт по
анализа на следи от кръв, дошъл от Денвър, свидетелствал, че според него фенерчето със
сигурност е било на местопрестъплението с оглед положението на тялото, вероятната линия
на стрелба и ръста на нападателя, както и на жертвата, а също на количеството кръв по
стените, пода, етажерките с книги и бюфета. Загадъчните капчици по стъклото на фенерчето
били описани като „обратни пръски“. Били твърде ситни, за да ги изследват, затова не
установили съответствие с кръвта на Кийт. Вещото лице обаче невъзмутимо уверило
съдебните заседатели, че пръските със сигурност са от кръв. Удивление буди признанието му,
че всъщност никога не е виждал фенерчето, но го е изследвал „подробно“ по няколко цветни
снимки, направени от следователите. Фенерчето изчезнало месеци преди процеса.
Даяна свидетелствала, че съпругът й познавал добре някогашния си клиент и бил
ужасен от него. Неведнъж й доверявал, че се страхува от Куинси, и дори понякога носел
пистолет.
Кари Холанд също свидетелствала и само дето не посочила Куинси с пръст. Отрекла да е
била принуждавана да даде показания срещу него в замяна на снизходителност по
отношение на висящо обвинение за наркотици.
В очакване на съдебния процес Куинси бил преместен без никакви обяснения в
областния арест в Гейнсвил. Прекарал там седмица и после го върнали в Сийбрук. По време
на престоя си в Гейнсвил обаче бил в една килия с доносник на име Зийк Хъфи, който после
свидетелствал, че Куинси се хвалел с убийството, включително с броя на изстрелите и с
калибъра на пушката. За да направи показанията си още по-пикантни, той казал на
съдебните заседатели, че обвиняемият през смях му доверил как на следващия ден отишъл с
колата си на брега и хвърлил пушката в Мексиканския залив. На кръстосания разпит Хъфи
отрекъл да е сключвал сделка с прокурора в замяна на по-лека присъда.
Според показанията на следователя от щатската полиция не били открити отпечатъци от
Куинси нито на местопрестъплението, нито по таблото зад кантората, поради което можел
да предположи, че „нападателят е носел ръкавици“.
Докато давал показания, патологът показал увеличени цветни снимки от
местопрестъплението. Адвокатът на Куинси се противопоставил ожесточено, твърдейки, че
те са в ущърб на клиента му и дори настройват журито в негова вреда, но съдията въпреки
това ги допуснал. Няколко заседатели били видимо шокирани от въздействащите снимки на
окървавения Кийт с почти напълно размазано лице. Причината за смъртта била очевидна.
Поради досието си и други свои проблеми със закона Куинси не дал показания.
Адвокатът му бил новак на име Тайлър Таунзенд, назначен от съда и още ненавършил
трийсет.
Фактът, че той за пръв път защитавал клиент, обвинен в предумишлено убийство,
обикновено би послужил като основание за обжалване, но не и по делото на Куинси. Тайлър
действал решително. Атакувал всеки свидетел на обвинението и всяко доказателство.
Оспорвал вещите лица и заключенията им, изтъквал недостатъците на техните теории и
осмял ченгетата заради изчезналото фенерче — най-важната улика. Размахал цветните
снимки пред съдебните заседатели и изказал съмнение дали пръските по стъклото са от
кръв. Отнесъл се подигравателно към Кари Холанд и Зийк Хъфи и ги нарекъл лъжци.
Намекнал, че Даяна не е невинна вдовица, и без особени трудности я разплакал по време на
кръстосания разпит. Съдията многократно му отправял предупреждения, но Тайлър останал
невъзмутим. Защитата му била толкова разпалена, че съдебните заседатели често не
съумявали да прикрият презрението си към него. Процесът се превърнал в шумна свада,
защото младият адвокат нападал прокурорите, отнасял се непочтително към журито и
тормозел свидетелите на обвинението.
Защитата предоставила алиби. Жена на име Валъри Купър твърдяла, че Куинси е бил с
нея в нощта на убийството. Била самотна майка, която живеела в Ернандо, на един час път
от Сийбрук. Запознала се с Куинси в някакъв бар и двамата поддържали неангажираща
връзка. Валъри твърдяла, че Куинси е бил при нея, но като застанала на свидетелското място,
се уплашила и показанията й не били убедителни. А когато прокурорът извадил на бял свят
обвинението срещу нея за притежание на наркотици, тя съвсем рухнала.
По време на пламенната си заключителна пледоария Тайлър Таунзенд заявил, че е почти
невъзможно да стреляш два пъти по целта си, държейки едновременно и пушка, и фенерче.
Съдебните заседатели, повечето от които били ловджии, очевидно схванали аргумента му, но
това не повлияло на решението им. Тайлър със сълзи на очи ги умолявал да обявят клиента
му за невинен.
Напразно. Много бързо осъдили Куинси за убийството. Определянето на наказанието му
се оказало по-сложно и журито не успяло да вземе единодушно решение. Накрая, след
двудневно ожесточено обсъждане, единственият чернокож заседател продължавал да
настоява за доживотна присъда без право на замяна. Единайсетте бели останали
разочаровани, че не могат да издадат смъртна присъда.
Куинси обжалвал и присъдата му била потвърдена единодушно на всяко ниво. В
продължение на двайсет и две години той упорито отстоявал своята невинност, но никой не
го слушал.
Младият Тайлър Таунзенд бил съкрушен и така и не се съвзел от загубата. Градчето
Сийбрук се настроило против него и едва проходилата му адвокатска практика загинала.
Малко след като изчерпил възможностите за обжалване, той се отказал и се преместил в
Джаксънвил, където поработил като служебен защитник на хонорар, преди да се насочи към
напълно различно поприще.
Франки го намери във Форт Лодърдейл, където Тайлър си живееше добре, имаше
семейство и хубав бизнес — разработваше търговски центрове със своя тъст. Трябваше да
подходим към него предпазливо и обмислено, както умеем.
Даяна Русо повече не се върнала в Сийбрук и доколкото ни е известно, не се е омъжила
повторно. Но не сме сигурни. Съвместно с детективска фирма, която наемаме понякога,
Вики успя да я открие преди година на остров Мартиника. Срещу още пари тази фирма може
да се разрови по-надълбоко и да ни даде допълнителни сведения. Засега обаче не можем да
оправдаем такива разходи. Би било загуба на време да се опитваме да говорим с Даяна.
Целта ни е да оправдаем Куинси Милър. Да намерим истинския убиец не ни е
приоритет. За да успеем с първото, трябва да опровергаем доводите на обвинението.
Разрешаването на престъпления е работа на други хора, но след двайсет и две години в тази
сфера мога да се обзаложа, че никой не работи по случая. Това не е неразрешен случай.
Щатът Флорида е издал присъда. Истината няма значение.
6
Куинси е прекарал последните осем години в затвора „Гарвин“ близо до
провинциалното градче Пекам, на около час път северно от Орландо. Първото ми посещение
беше преди четири месеца, когато отидох там като свещеник. Бях облечен със старата си
черна риза и бялата якичка. Радвам се на много по-голямо уважение като свещеник,
отколкото като адвокат, поне в затворите.
Днес отново съм с бялата якичка, колкото да ги дразня. Вики е подготвила документите
и аз официално съм адвокат на Куинси. Надзирателят на пропуска разглежда внимателно
папката и свещеническата ми якичка, има въпроси, но е прекалено объркан, за да ги зададе.
Оставям мобилния си, минавам през скенерите и после вися един час в мръсна чакалня,
където разлиствам жълти списания и за пореден път се питам в какво се е превърнал светът.
Накрая един надзирател идва и ме извежда от първата сграда, после поемаме по пътека
между огради и бодлива тел. Посещавал съм много затвори и вече не се шокирам от суровите
условия. В редица отношения всички са еднакво ужасни: ниски бетонни сгради без
прозорци, правоъгълни вътрешни дворове, пълни с хора с еднакво облекло, които просто
убиват време, начумерени надзиратели с презрителен поглед, защото се натрапвам във
владенията им и се опитвам да помагам на нищожествата зад решетките. Влизаме в друга
сграда, в дълго помещение с редица кабинки. Надзирателят отваря вратата на една кабинка и
аз пристъпвам вътре.
Куинси вече е там, от другата страна на тънка плексигласова преграда. Вратата се
затваря, двамата оставаме сами. С цел максимално затрудняване на посещенията в
преградата няма отвори, затова сме принудени да разговаряме по обемисти телефони
отпреди три десетилетия. Ако искам да подам на клиента си някакъв документ, трябва да
повикам надзирател, който първо го проверява и после го отнася от отсрещната страна.
Куинси се усмихва и потупва с юмрук по преградата. Отвръщам на поздрава — вече
официално сме се ръкували. Той е на петдесет и една, но би минал за четиресетгодишен, ако
не беше прошарената му коса. Всеки ден вдига щанги, тренира карате, старае се да избягва
помията, която му поднасят, поддържа се слаб и медитира. Взема слушалката и казва:
— Най-напред, господин Поуст, искам да ви благодаря, че поемате случая ми.
И очите му веднага се навлажняват, разчувстван е.
Поне през последните петнайсет години Куинси не е имал адвокат или друг правен
съветник, никой от свободния свят не се е опитвал да докаже невинността му. От богатия си
опит знам, че това е почти непосилно бреме. Корумпираната система го е тикнала зад
решетките, а никой не се бори с нея. Достатъчно тежко му е, че лежи в затвора невинен, а
фактът, че е безгласна буква, го кара да се чувства напълно безпомощен.
— Няма нужда да ми благодариш. Гордея се, че съм тук. Повечето клиенти ме наричат
просто Поуст, така че зарежи това „господин“.
Отново усмивка.
— Съгласен. А аз съм просто Куинси.
— Документите са подадени, така че официално съм в отбора. Някакви въпроси?
— Ами приличаш повече на свещеник. Защо си с тая якичка?
— Защото съм епископален свещеник, а якичката понякога предизвиква по-уважително
отношение.
— Навремето имахме проповедник с такава якичка.
Куинси е отраснал в лоното на Африканската методистка епископална църква, но
престанал да се интересува от нея като тийнейджър. На осемнайсет се оженил за
приятелката си, защото била бременна. Бракът им не потръгнал, въпреки че след първото
дете последвали още две. Знам имената им, адресите и местоработата, знам също, че не са
говорили с баща си от процеса насам. Бившата му съпруга свидетелствала срещу него. Има
един брат, Марвис, истински светец, който го посещава всеки месец и от време на време му
изпраща чекове за дребни суми.
Куинси е късметлия, че изобщо е жив. Единственият чернокож съдебен заседател спасил
живота му. В противен случай щеше да бъде осъден на смърт по времето, когато Флорида
ентусиазирано убиваше хора.
Както винаги, досието на Куинси, което сме изготвили, е дебело. Постарали сме се да
научим колкото се може повече за него.
— Е, какво ще правим сега, Поуст? — пита той с усмивка.
— О, чака ни много работа. Ще започнем от местопрестъплението и ще разследваме
всичко.
— Случи се много отдавна.
— Така е, но Кийт Русо си остава мъртъв, а хората, дали показания срещу теб, са живи.
Ще ги намерим, ще се опитаме да спечелим доверието им, пък да видим какво ще кажат сега.
— А онзи доносник?
— Невероятно, но факт — наркотиците не са го убили. Хъфи отново е в затвора, този
път в Арканзас. Прекарал е зад решетките деветнайсет от своите четиресет години, все
заради наркотиците. Ще отида да се срещна с него.
— Нали не очакваш да признае, че е излъгал?
— Може пък да го направи. При доносниците никога не се знае. Професионалните
лъжци се забавляват с лъжите си. В жалката си кариера Хъфи е доносничил във връзка с
поне още пет дела, винаги в резултат на изгодни сделки с ченгетата. Нищо не печели, ако се
придържа към лъжите, които е наговорил пред твоите съдебни заседатели.
— Никога няма да забравя как го въведоха в залата — изкъпан, с бяла риза и
вратовръзка. Отначало не го познах. Бяха минали десет месеца, откакто бяхме в една килия.
А когато заговори за моето признание, ми идеше да се разкрещя. Ченгетата явно му бяха
разкрили подробности за престъплението: за прекъсването на тока, за фенерчето, такива
работи. Веднага ми стана ясно, че ми е спукана работата. Погледнах съдебните заседатели —
личеше си, че попиват всяка дума. Всичко. До последната лъжа. И знаеш ли какво, Поуст?
Седях, слушах Хъфи и си мислех: човече, този тип се закле, че ще говори истината. А съдията
би трябвало да се увери, че свидетелите говорят истината. Прокурорът беше наясно, че Хъфи
лъже, че се е споразумял с ченгетата, за да си спаси кожата. Всички го знаеха освен
наивниците в съдебното жури.
— Срам ме е да го кажа, но това се случва постоянно, Куинси. Всеки ден в съда
свидетелстват клеветници от затвора. В други цивилизовани страни това е забранено, но тук
не е.
Куинси затваря очи и клати глава.
— Е, като се срещнеш с това нищожество, кажи му какво мисля за него.
— Мисълта за отмъщение не помага зад решетките, Куинси. Само си хабиш силите.
— Може и така да е, но аз имам предостатъчно време да размишлявам за всичко. Ще
говориш ли с Джун?
— Ако е съгласна.
— Обзалагам се, че няма да бъде.
Бившата му жена се е омъжила повторно три години след процеса, после се е развела и
сега има трети съпруг. Франки я издири в Талахаси, където живее под името Джун Уокър.
Явно в крайна сметка е постигнала известна стабилност като втората съпруга на Отис Уокър,
електротехник в Университета на Флорида. Живеят в типичен за средната класа квартал с
предимно чернокожи обитатели и имат едно общо дете. Тя има и пет внучета от първия си
брак, които Куинси не е виждал дори на снимка. След съдебния процес не се е срещал с нито
едно от трите си деца. В представите му те са все още невръстни хлапета.
— Защо да не иска да говори с мен? — питам го.
— Защото и тя излъга. Всички излъгаха, Поуст. Дори вещите лица.
— Не съм сигурен дали вещите лица са съзнавали, че лъжат. Просто не са разбирали
научната страна на нещата и са дали погрешно мнение.
— Както и да е, ти се оправяй с това. Аз прекрасно знам, че Джун излъга. Излъга за
пушката и за фенерчето, излъга и като каза на съдебните заседатели, че в нощта на
убийството съм бил в града.
— Защо е излъгала, Куинси?
Той клати глава, все едно съм задал глупав въпрос. Оставя слушалката, разтрива очи,
после отново я взема.
— Тогава с нея водехме война, Поуст. Изобщо не биваше да се женим и със сигурност
трябваше да се разведем. Русо здравата ме прецака с развода и аз се оказах неспособен да
плащам издръжката за нея и за децата. Тя беше без работа, в тежко положение. Забавех ли се
с плащането, започваше да ме съди. Разводът беше неприятен, но не колкото онова, което
последва. Намразихме се до смърт. Когато ме арестуваха за убийството, дължах на Джун
около четиресет хиляди долара. Сигурно още ги дължа. По дяволите, нека пак да ме съди.
— Значи е било отмъщение?
— По-скоро омраза. Никога не съм имал пушка, Поуст.
— Проверихме. Нищо не открихме.
— Видя ли!
— Само че официалните данни нямат голямо значение, особено в този щат. Има поне
сто начина човек да се снабди с оръжие.
— На кого вярваш, Поуст — на мен или на тая лъжкиня?
— Ако не ти вярвах, нямаше да съм тук, Куинси.
— Знам, знам. Това с пушката почти го разбирам, но защо ще лъже за фенерчето? Никога
преди не го бях виждал. По дяволите, дори не можаха да го покажат на процеса.
— Ако допуснем, че твоят арест, обвинението и осъждането ти са били старателно
планирани, за да бъде натопен невинен човек, трябва да допуснем също, че ченгетата са
притиснали Джун да каже, че фенерчето е твое. А мотивът й да го направи е била омразата.
— Но как ще й изплатя толкова голяма сума, ако съм осъден на смърт?
— Чудесен въпрос. Искаш от мен да вляза в главата й.
— О, недей, моля те. Луда е за връзване.
Дръпваме му един хубав смях. Той се изправя, протяга се и пита:
— Колко ще останеш днес, Поуст?
— Три часа.
— Алелуя. Знаеш ли какво? Килията ми е два на три метра, почти колкото дупката, в
която сме в момента. Съкилийникът ми е бяло момче от южната част на щата. Лежи за
наркотици. Не е лошо хлапе, но можеш ли да си представиш какво е да прекарваш по десет
часа дневно в тази клетка с друг човек?
— Не мога.
— Не сме си проговорили повече от година.
— Защо?
— Не можем да се понасяме. Нямам нищо против белите, Поуст, ама сме много
различни. Аз слушам парчетата на „Мотаун“, а той харесва кънтри боклуци. Моето легло е
винаги оправено, а той е мърляч. Аз не припарвам до наркотици, а той е дрогиран през
половината време. Но стига толкова. Извинявай, че изобщо заговорих за това. Мразя
мрънкачите. Представа си нямаш колко се радвам, че си тук, Поуст.
— За мен е чест да бъда твой адвокат, Куинси.
— Но защо? Не печелиш много, нали? Така де, едва ли си се замогнал, като
представляваш хора като мен.
— Не сме обсъждали хонорара ми, нали?
— Изпрати ми сметката. А после можеш да ме съдиш.
Засмиваме се и той сяда, притиснал телефона в извивката на шията си.
— Не, сериозно, кой ти плаща?
— Работя за организация с идеална цел и признавам, че не печеля много. Но не го правя
заради парите.
— Бог да те благослови, човече.
— Даяна Русо е свидетелствала, че най-малко два пъти си ходил в кантората да
заплашваш Кийт. Вярно ли е?
— Не. Срещахме се там няколко пъти по време на развода, но не и след края на делото.
Той отказваше да говори с мен по телефона, затова веднъж отидох и, да, мамка му, наистина
ми се искаше да грабна бухалката и да го пребия. Обаче малката служителка в приемната ми
каза, че го няма, бил в съда. Излъга, понеже лъскавият му черен ягуар беше паркиран зад
кантората. Знаех, че момичето лъже, и за малко да направя сцена, но се отказах. Прехапах си
езика, тръгнах си и повече не се върнах. Това е истината, Поуст, кълна се. Даяна излъга като
всички останали.
— Според нейните показания ти си се обаждал в дома им няколко пъти и си заплашвал
Кийт.—
Поредната лъжа. Телефонните обаждания оставят следа, Поуст. Не съм такъв глупак.
Адвокатът ми Тайлър Таунзенд се опита да вземе разпечатки от телефонната компания, но
Даяна не му даде достъп. Той се помъчи да издейства съдебна заповед, но не успя да я
получи навреме. След като ме осъдиха, съдията отказа да я издаде. Изобщо не се добрахме до
разпечатките на обажданията. Между другото, ти говори ли с Тайлър?
— Не, но съм го предвидил. Знаем къде е в момента.
— Свестен тип е, Поуст, наистина е свестен. Този младеж ми повярва и се бори със зъби
и нокти като истински булдог. Знам, че много ви критикуват вас, адвокатите, но той беше
свестен.
— Имаш ли връзка с него?
— Вече не, много време мина. Изпращаше ми писма години наред, дори след като заряза
правото. Веднъж ми писа, че моето дело е прекършило духа му. Сигурен бил в невинността
ми и когато изгубил, изгубил и вярата си в системата. Твърдеше, че не иска да бъде част от
нея. Отби се преди десетина години и аз страшно се зарадвах да го видя, но ми навя и лоши
спомени. Разплака се, когато ме видя, Поуст.
— Той имаше ли теория кой е истинският убиец?
Куинси смъква слушалката и рее поглед към тавана, като че ли въпросът е прекалено
сложен. Отново я вдига към ухото си и пита:
— Вярваш ли им на тия телефони, Поуст?
Незаконно е затворът да подслушва поверителните разговори между адвокат и неговия
клиент, но се случва. Клатя глава.
— И мен ме съмняват — казва той. — Обаче писмата ми до теб са поверителни, нали?
— Да.
Затворът няма право да отваря пощата, свързана с правни проблеми, и, съдейки по опита
си, дори не се опитват. Лесно се забелязва, ако са се мъчили да отварят пликовете.
Куинси ми дава знак, че ще ми отговори писмено. Кимвам.
Показателен е фактът, че е прекарал двайсет и две години зад решетките, където би
трябвало да е в безопасност, но въпреки това още се страхува от света навън. Убийството на
Кийт Русо не е случайно. Не Куинси Милър, а някой друг го е планирал, извършил го е
прецизно и му се е разминало. После неколцина съучастници са натопили невинен човек.
Умни типове, които и да са. Може да се окаже невъзможно да ги намерим, но ако не вярвам,
че ще успеем да докажем невинността на Куинси, нямаше да седя тук.
Те все още са някъде там, а Куинси продължава да мисли за тях.
Трите часа се изнизват бързо, защото обсъждаме много неща: книги — той чете по две-
три на седмица; хората, чието оправдаване съм издействал — запленен е от тях; политиката
— следи събитията чрез вестници и списания; музиката — обича бандите на Детройт от 60-
те години; затворите — ругае системата, която не прави нищо за превъзпитанието на
осъдените; спорта — има малък цветен телевизор и е страшен запалянко. Когато
надзирателят тропа на вратата ми, аз се сбогувам с Куинси и му обещавам да се върна.
Допираме юмруците си през преградата и той отново ми благодари.
7
Шевролетът импала, собственост на Отис Уокър, се намира на служебния паркинг зад
техническите сгради в края на университетския кампус. Франки е паркирал наблизо и чака.
Моделът на колата е от 2006 г., Отис я е купил втора ръка със заем от кооперативната банка
— Вики разполага с документите. Втората му съпруга Джун кара тойота седан, напълно
изплатена. Шестнайсетгодишният им син още няма шофьорска книжка.
В пет и пет следобед Отис излиза от сградата заедно с двама колеги и се запътва към
паркинга. Франки слиза и уж проверява гумите си. Работниците се сбогуват на висок глас и
се разпръсват. Докато Отис отваря вратата на колата си, Франки изниква до него
изневиделица и пита:
— Господин Уокър, имате ли една минута да поговорим?
Отис тутакси става подозрителен, но Франки е чернокож мъж с приятна усмивка, а Отис
не е първият непознат, към когото се обръща.
— Може би — отговаря той.
Франки протяга ръка с думите:
— Казвам се Франки Тейтъм и работя като следовател за адвокат от Савана.
Отис става още по-подозрителен. Хвърля в колата празната кутия от обяда си, затваря
вратата и казва:
— Добре.
Франки помирително вдига двете си ръце и обяснява:
— Идвам с мир. Просто търся информация относно стар случай.
Ако беше бял, в този момент Отис щеше да го отреже, но Франки изглежда безобиден.
— Слушам ви.
— Сигурно жена ви е говорила пред вас за първия си съпруг Куинси Милър.
Името предизвиква леко отпускане на раменете, но Отис е достатъчно любопитен да
продължи още малко:
— Не кой знае колко.
— Адвокатът, за когото работя, го представлява. Убедени сме, че Куинси е бил натопен
за убийството, и се опитваме да го докажем.
— Ами успех! Той си е получил заслуженото.
— Всъщност не е така, господин Уокър. Куинси е невинен човек, лежал двайсет и две
години в затвора за чуждо престъпление.
— Наистина ли го вярвате?
— Да. Вярва го и адвокатът, за когото работя.
Отис се замисля над думите му. Няма криминално досие, не е влизал в затвора, но
братовчед му е зад решетките за нападение на полицай. За бяла Америка затворите са добри
места, където лошите хора плащат за престъпленията си. За черна Америка те твърде често
биват използвани, за да се държат малцинствата далече от улиците.
— Кой тогава е убил онзи адвокат? — пита Отис.
— Не знаем и може никога да не разберем, но се опитваме да разкрием истината и да
измъкнем Куинси от затвора.
— Не съм сигурен, че мога да ви помогна.
— Съпругата ви обаче може. Свидетелствала е против него. Сигурен съм, че ви е
разказала всичко.
Отис свива рамене и се озърта.
— Да речем, но беше отдавна. От години не е споменавала Куинси.
— Може ли да поговоря с нея?
— За какво?
— За показанията й. Тя не е казала истината, господин Уокър. Заявила е пред съдебните
заседатели, че Куинси притежава дванайсеткалиброва пушка. Това било оръжието на
убийството, но неговият собственик е друг човек.
— Вижте, запознах се с Джун години след убийството. Всъщност тя е имала друг съпруг,
преди да се срещнем. Аз съм третият, ясно? Знам, че е преживяла труден период като млада,
но в момента живеем добре. Джун няма да иска неприятности, свързани с Куинси Милър.
— Просто ви моля за помощ, Отис, това е. Наш събрат гние в затвора на няма и два часа
път от тук. Бели ченгета, бял прокурор и бели съдебни заседатели са отсъдили, че той е убил
бял адвокат. Но не е станало така.
Отис се изплюва, обляга се на вратата и скръства ръце на гърдите си.
Франки предпазливо го притиска:
— Чуйте, самият аз лежах четиринайсет години за убийство, извършено от друг. Знам
какво е. Провървя ми и излязох, но други невинни още са в затворите. Обикновени хора като
нас. Вътре има много такива. Системата работи против тях, Отис. Ние искаме само да
помогнем на Куинси.
— Какво общо има Джун с това?
— Споменавала ли ви е за фенерчето?
Отис се замисля за секунда и поклаща глава. Франки не допуска пауза в разговора и
продължава:
— Има едно фенерче с кръв по него. Според ченгетата било на местопрестъплението.
Куинси обаче никога не го е виждал, не го е докосвал. Джун е заявила пред съдебните
заседатели, че той имал подобно на това фенерче. Само че не е вярно, Отис. Не е вярно.
Казала също, че в нощта на убийството Куинси е бил някъде в Сийбрук, но и това не е вярно.
Бил е с приятелка на един час път от там.
Отис е женен за Джун от седемнайсет години. Франки допуска, че той е наясно с
нейните трудности с истината, така че защо да увърта?
— За лъжкиня ли я имате? — пита Отис.
— Не, не сега. Но сам казахте, че навремето е била различна. С Куинси са били на нож.
Той й е дължал доста пари, които не е можел да плати. Ченгетата са я притиснали да
свидетелства и да го обвини.
— Преди цяла вечност, човече.
— Именно. Куинси ли не знае! Прекарал е двайсет и две години в затвора.
— Е, да допуснем, че навремето не е казала истината. Да не очаквате да признае сега?
Стига де!
— Искам само да поговоря с нея. Знам къде работи. Можех да отида там, но ние не
действаме така. Това не е засада, Отис. Уважавам правото ви на лично пространство и
просто ви моля да убедите Джун. Това е.
— На мен ми прилича на засада.
— Какво друго можех да направя? Да изпратя имейл ли? Вижте, напускам града. Вие
поговорете с нея, да видим какво ще каже.
— Прекрасно знам какво ще каже. Че няма никакво вземане-даване с Куинси Милър.
— Опасявам се, че има. — Франки му подава визитката си от „Пазители на
справедливостта“. — Това е телефонният ми номер. Моля ви за услуга, Отис.
Отис взема визитката и я прочита отпред и отзад.
— Това към някаква църква ли е?
— Не. Управителят ни е адвокатът, който ме измъкна от затвора. Освен това е и
свещеник. Добър човек. Само с това се занимава — измъква невинни хора от затвора.
— Бял ли е?
— Аха.
— Значи е кофти пич.
— Напротив, ще ви допадне. На Джун също. Дайте ни шанс, Отис.
— Не разчитайте много.
— Благодаря, че ми отделихте време.
— За нищо.
8
„Пазители на справедливостта“ има колекция от брошури, които използваме за най-
различни цели. Ако целта ни е бял мъж, използвам брошурата със собствената ми усмихната
физиономия отпред в средата. Със свещеническата якичка. Ако трябва да се обърнем към
бяла жена, използваме лика на Вики. Чернокожите получават брошура с Мейзи, под ръка с
чернокож оправдан. Твърдим, че цветът на кожата няма значение, но невинаги е вярно. Той
нерядко ни отваря врати.
Зийк Хъфи е бял, затова му изпратих моята брошура и многословно писмо, с което го
осведомявах, че страданията му са привлекли вниманието на скромната ни организация и
сме готови да му протегнем ръка. Две седмици по-късно получих ръкописен отговор на лист
с редове — благодареше ми за проявения интерес. Отговорих с обичайното и попитах дали
има нужда от нещо. Не се учудих, че в следващото си писмо молеше за пари. Изпратих му
двеста долара с „Мъниграм“ и попитах дали има нещо против да го посетя. Нямаше.
Зийк е закоравял престъпник, който е лежал в три щатски затвора. Родом е някъде край
Тампа, но от семейството му няма и следа. На двайсет и пет се оженил за жена, която бързо
се развела с него, когато бил осъден за търговия с наркотици. Доколкото ни е известно, няма
деца и допускаме, че рядко го посещава някой. Преди три години го арестували в Литъл Рок
и в момента излежава петгодишна присъда в щата Арканзас, известен като Земята на
възможностите.
Изявите му като доносник започнали с процеса срещу Куинси Милър. Бил на
осемнайсет, когато свидетелствал, а месец след процеса наркообвиненията срещу него били
смекчени и той излязъл на свобода. Сделката се осъществила чудесно, затова я повторил
многократно. Във всеки затвор има по някой с обвинение за наркотици, изправен пред дълга
присъда и изпълнен с желание да я избегне. Ако е добре подготвен от ченгетата и
прокурорите, доносникът може да се прояви като много убедителен лъжесвидетел.
Съдебните заседатели просто не могат да повярват, че един свидетел, който и да е свидетел,
ще положи клетва да казва истината, а после ще им сервира невероятна измишльотина.
В момента Зийк лежи в сателитен затвор сред памуковите поля в Североизточен
Арканзас. Не съм сигурен защо го наричат сателитен. Истински затвор си е, с обичайната
зловеща архитектура и огради. За жалост, се управлява с цел печалба от корпорация със
седалище извън щата, следователно надзирателите получават по-ниски заплати и са по-малко
на брой, храната е още по-отвратителна, директорът мами затворниците за всяко нещо: от
фъстъченото масло до тоалетната хартия, а медицински грижи почти няма. Допускам, че в
Америка всичко, включително образованието и затворите, е взето на прицел от
спекулантите.
Въвеждат ме в помещение с редица кабинки за адвокатски посещения. Един надзирател
ме заключва вътре. Сядам и се вторачвам в плексигласовата преграда. Изнизват се минути,
после половин час, но аз не бързам. Вратата от другата страна се отваря и Зийк Хъфи влиза.
Удостоява ме с усмивка, докато надзирателят му сваля белезниците. Когато оставаме сами,
той пита:
— Защо сме в залата за среща с адвокати? — И поглежда якичката ми.
— Приятно ми е да се запознаем, Зийк. Благодаря, че ми отделяш време.
— О, време имам колкото щеш. Не знаех, че си адвокат.
— Аз съм адвокат и свещеник. Как се държат с теб?
Той се засмива и пали цигара. Разбира се, помещението няма вентилация.
— В доста затвори съм бил, ама този със сигурност е най-зле — отбелязва той. —
Собственост е на щата, но го стопанисва организация, която се казва „Атлантическа
корпорация на затворите“. Чувал ли си за тях?
— Да. Посещавал съм няколко от изправителните им заведения. Адски кофти работа, а?
— Четири долара за руло тоалетна хартия. А трябва да е само долар. Дават ни седмично
по едно руло твърда като шкурка хартия. Извадих късмет, че ми изпрати ония пари. Благодаря
ти, господин Поуст, някои от приятелчетата ми не получават нито цент отвън.
По врата му са плъзнали противни затворнически татуировки. Очите и бузите му са
хлътнали, изглежда като наркоман, който през по-голямата част от живота си се е друсал с
евтина дрога.
— Ще ти изпратя още пари, когато мога, но бюджетът ни е доста свит.
— Кои сте вие и защо идваш всъщност? Един адвокат няма да ми бъде от помощ.
— Работя за организация, която се опитва да спасява невинни хора. Един от клиентите
ни е господин Куинси Милър. Помниш ли го?
Той се подсмихва и изпуска облак дим.
— Значи си тук под фалшив предлог, а?
— Да си тръгна ли?
— Зависи какво искаш.
Зийк е изпечен престъпник и усеща, че играта току-що се е променила. Трябва ми нещо,
което единствен той може да ми даде, затова вече крои план как да изкара пари. Не за пръв
път играе тази игра.
— Да започнем с истината.
— Истина, честност, справедливост… — подмята той подигравателно. — Трябва да си
голям глупак, ако търсиш истината на това място, господин Поуст.
— Такава ми е работата, Зийк. Само с истината ще измъкна Куинси от затвора. Двамата
с теб прекрасно знаем, че си опитен доносник и си излъгал съдебните заседатели на
процеса. Куинси никога нищо не е признавал пред теб. Подробностите за престъплението си
научил от ченгетата и прокурора, с които си отрепетирал показанията си. Съдебните
заседатели са се хванали и човекът лежи в затвора вече двайсет и две години. Крайно време е
да го измъкнем.
Той се усмихва, опитва се да ме предразположи, дори да не е съгласен с мен.
— Гладен съм. Ще ми вземеш ли кока-кола и малко фъстъци?
— Разбира се.
Не е необичайно посетителите да купуват на затворниците закуски и напитки. Чукам на
вратата и след малко надзирателят я отваря. Двамата с него се запътваме към редицата
автомати и аз пъхам монети в един от тях. Два долара за кутийка кока-кола и по долар за
двете пакетчета фъстъци. Надзирателят ме отвежда обратно в стаята и няколко минути по-
късно се появява от страната на Зийк да му подаде нещата.
— Благодаря — казва той и отпива от кока-колата.
Важно е да поддържам разговора, затова питам:
— Как те убедиха ченгетата да свидетелстваш против Куинси?
— Знаеш ги как действат, господин Поуст. Винаги търсят свидетели, особено когато
нямат доказателства. Не помня всички подробности, много време мина.
— Така е, особено за Куинси. Сещаш ли се понякога за него, Зийк? Знаеш колко е зле в
затвора. Замислял ли си се изобщо, че си помогнал да вкарат невинен човек зад решетките до
края на живота му?
— Ами, не. Зает съм с други неща, нали разбираш?
— Не разбирам. Куинси има шанс да излезе на свобода. Вероятността не е голяма, няма
да е лесно, но винаги е така. Знам какво правя, Зийк, това ми е работата. Нуждаем се от
твоята помощ.
— От моята помощ? Какво се очаква да направя?
— Да кажеш истината. Да подпишеш клетвена декларация, че си излъгал по време на
процеса, защото ченгетата и прокурорите са ти предложили изгодна сделка.
Той схрусква шепа фъстъци и се вторачва в пода. Продължавам да го притискам.
— Знам какво си мислиш, Зийк: че Флорида е адски далече и че нямаш желание да се
забъркваш в толкова стар случай. Страх те е, че ако кажеш истината, ченгетата и прокурорът
ще те обвинят в лъжесвидетелство и ще ти лепнат нова присъда. Само че това няма да се
случи. Давността за лъжливите ти показания отдавна е изтекла. Освен това онези вече ги
няма. Шерифът се пенсионира. Прокурорът също. Съдията е мъртъв. Съдебната система
изобщо не се интересува от теб. Нищо няма да изгубиш или да спечелиш, ако помогнеш на
Куинси да излезе на свобода. Лесно можеш да го направиш, Зийк. Постъпи както трябва,
кажи истината и животът ти ще продължи.
— Гледай сега, господин Поуст, излизам след седемнайсет месеца и не ща да се
прецакам.
— В Арканзас не им пука какво си направил във Флорида преди двайсет и две години.
Тук не си лъжесвидетелствал. Местните се интересуват само кого да затворят на твое място,
когато излезеш. Знаеш как стават нещата, Зийк. Професионалист си в тази игра.
Толкова е глупав, че го приема като комплимент и се ухилва. Харесва му да владее
положението. Отпива от кока-колата си, пали нова цигара и накрая казва:
— Не знам, господин Поуст, изглежда ми адски рисковано. Защо ми е да се забърквам?
— А защо не? Не дължиш лоялност нито на ченгетата, нито на прокурорите. На тях не
им пука какво ще стане с теб, Зийк. Ти си от другата страна. Поне веднъж в живота си
направи нещо добро.
Разговорът секва за дълго. Времето е без значение. Той дояжда едното пакетче фъстъци
и отваря второто.
— Не познавам друг адвокат, който се занимава с това. Колко невинни си измъкнал от
затвора?
— Осем през последните десет години. До един несправедливо осъдени. В момента
имаме шестима клиенти и Куинси е един от тях.
— Мене можеш ли да ме измъкнеш? — пита той, което прозвучава смешно и на двама
ни.
— Ако смятах, че си невинен, може би щях да се опитам.
— Сигурно ще си изгубиш времето.
— Сигурно. Ще ни помогнеш ли, Зийк?
— За кога става дума?
— В момента работим усилено, разследваме и събираме доказателства за невинността
на Куинси. Само че, както можеш да си представиш, напредваме бавно. Не те притискаме да
бързаш, но бих искал да поддържаме връзка.
— Ами добре, господин Поуст, а ако се видиш с малко излишни пари, прати ми ги.
Фъстъците и кока-колата тук минават за изискана вечеря.
— Ще ти пратя пари, Зийк. Пък ти, ако се видиш с няколко свободни минути, помисли
за Куинси. Длъжник си му.
— Ще го направя.
9
Кари Холанд била на деветнайсет, когато заявила на процеса на Куинси, че е видяла
чернокож мъж да тича по тъмна улица по времето, когато било извършено убийството. Имал
същия ръст и телосложение като Куинси и носел нещо като пръчка. Тъкмо паркирала колата
си пред жилищен блок, когато чула две силни изтрещявания откъм адвокатската кантора на
Русо през три преки и видяла тичащ мъж. Тайлър Таунзенд я атакувал по време на
кръстосания разпит.
Тя не живеела във въпросния жилищен блок, а отивала на гости на приятелка. Как се
казвала приятелката? Когато Кари се поколебала, Тайлър реагирал с учудване и й се присмял.
Но след неговите думи: „Кажете ми името на приятелката ви и ще я призова като свидетел“,
прокурорът възразил и съдията приел възражението. От протокола излиза, че Кари не успяла
да си спомни конкретно име.
Тайлър се съсредоточил върху тъмната улица. С помощта на карта той уточнил сградите
и разстоянието от колата й до кантората на Русо и поставил под въпрос способността й да
види онова, което твърдяла, че е забелязала. Спорил с нея, докато съдията не се намесил и не
го накарал да спре.
Кари имала обвинение за наркотици от предишната година и Тайлър я нападнал и в тази
връзка. Попитал я дали дава показания под влиянието на наркотици и намекнал, че тя
продължава да се бори със своята зависимост. Настоял да узнае вярно ли е, че има връзка с
ченге от окръжното шерифство в Руис. Кари отрекла. Кръстосаният разпит се проточил и
съдията подканил Тайлър да побърза. В отговор на възражението му, че прокурорът изобщо
не е бързал, съдията го заплашил с обвинение в неуважение към съда, при това не за пръв
път. Когато приключил с Кари Холанд, Тайлър бил успял да постави под съмнение
показанията й, но я подложил на такава словесна атака, че предизвикал съчувствие към нея
от страна на журито.
Скоро след процеса Кари напуснала Северна Флорида. Известно време живяла близо до
Кълъмбъс, в Джорджия, омъжила се там, родила две деца, развела се и после изчезнала. На
Вики й отне цяла година да я открие чрез своите компютърни разследвания на затънтено
място в Западен Тенеси. Вече се казва Кари Пруит и работи в мебелна фабрика край
Кингспорт. Живее в каравана заедно с мъж на име Бък.
Чест й прави, че не се забърква в неприятности. В досието й фигурира само
наркообвинението от Сийбрук, което така и не е заличено. Допускаме, че Кари не се друса и
не пие, а в нашата работа това винаги е предимство.
Преди месец Франки отиде на място и проведе обичайното си проучване. Има снимки
на караваната й, а също на фабриката, където тя работи. Съвместно с частен детектив от
Кингспорт той научи, че Кари има син в армията и друг, който живее в Ноксвил. Бък е
шофьор на камион и няма криминално досие. По странно стечение на обстоятелствата се
оказва, че баща му навремето е бил свещеник в малка провинциална църква на трийсетина
километра от мястото, където двамата с Кари живеят в момента. Може би има някаква
стабилност в семейството.
Твърде вероятно е нито Бък, нито някой друг в радиус от сто километра да знае за
миналото й. Което усложнява нещата. Кари едва ли ще иска да се върне към кратката си
среща с Куинси Милър отпреди две десетилетия и да внесе смут в настоящия си живот.
Срещам се с Франки в едно кафене в Кингспорт, поръчваме си гофрети и обсъждаме
снимките. Караваната се намира на отдалечено място и има ограждение за кучета, където
Бък държи няколко хрътки. Той кара пикап, разбира се. Кари има хонда. Вики провери
регистрационните номера и потвърди кои са собствениците на автомобилите. И двамата не
са регистрирани гласоподаватели. Под навес до караваната има хубава моторна лодка. Явно
Бък си пада по лова и риболова.
— Това място не ми харесва — казва Франки, разглеждайки снимките.
— Виждал съм и по-лоши — уверявам го и е истина. Чукал съм на много врати, зад
които съм очаквал да се натъкна на доберман или на пушка. — Да допуснем обаче, че Бък не
знае нищо за миналото й и не е чувал за Куинси. Ако е така, можем да допуснем също, че той
ще предпочете историята да не се разчува.
— Съгласен. Значи не доближаваме къщата.
— Тя кога тръгва за работа?
— Не знам, но започва в осем и приключва в пет, без да излиза за обяд. Взема около
девет долара на час. Работи на поточна линия, не в офис, така че не можеш да й позвъниш
там.
— И да можех, нямаше да иска да говори пред колегите си. Каква е прогнозата за
събота?
— Ясно и слънчево. Идеален ден за риболов.
— Да се надяваме.
Рано сутринта в събота Франки зарежда колата си на най-близката до караваната
бензиностанция. Имаме късмет или поне така си въобразяваме в момента. Бък и негов
приятел минали покрай него с пикапа и риболовната лодка, качена на колесар, на път за
някое езеро или река. Франки ми се обажда и аз незабавно позвънявам на стационарния
телефон, който сме намерили в указателя.
Вдига сънена жена. Казвам дружелюбно:
— Госпожо Пруит, името ми е Кълън Поуст и съм адвокат от Савана, Джорджия. Имате
ли минутка?
— Кой? Какво искате?
Сънливостта й мигом изчезва.
— Казвам се Кълън Поуст. Бих желал да поговоря с вас за процеса, в който сте участвали
преди доста време.
— Сбъркали сте номера.
— Тогава сте се казвали Кари Холанд и сте живеели в Сийбрук, Флорида. Разполагам с
всички данни, Кари, и не съм дошъл да ви създавам неприятности.
— Сбъркали сте номера, господине.
— Представлявам Куинси Милър. Той е в затвора вече двайсет и две години заради вас,
Кари. Можете да ми отделите поне трийсет минути.
Връзката прекъсва. Десет минути по-късно паркирам пред караваната. Франки е
наблизо, в случай че стрелят по мен.
Кари най-сетне идва до вратата, отваря бавно и излиза на тясната дървена веранда.
Слаба е и носи тесни джинси. Русата й коса е прибрана назад. Хубава жена дори без грим, но
от дългогодишната злоупотреба с никотин около устата и очите й са се появили бръчки.
Държи цигара и ме измерва с гневен поглед.
Сложил съм си свещеническата якичка, но тя не я впечатлява. Усмихвам се и казвам:
— Извинете, че се натрапвам, но се случих наблизо.
— Какво искате? — пита тя и дръпва от цигарата си.
— Искам да измъкна клиента си от затвора, Кари, и тук идва вашата роля. Не целя да ви
поставям в неловко положение, нито да ви тормозя. Обзалагам се, че Бък изобщо не е чувал
за Куинси Милър, нали? Не ви виня. На ваше място и аз не бих го обсъждал, но Куинси
излежава присъда за убийство, извършено от някой друг. Той не е убил никого. Не сте видели
никакъв чернокож да бяга от местопрестъплението. Свидетелствали сте, защото ченгетата са
ви притиснали, нали? Излизали сте със заместник-шериф, затова са ви познавали. Трябвал
им е свидетел, а вие сте имали дребен проблем с наркотиците, нали, Кари?
— Как ме намерихте?
— Не се криете.
— Разкарайте се, преди да викна полицията.
Вдигам ръце, уж се предавам.
— Няма проблем. Жилището е ваше. Тръгвам си. — Подхвърлям визитката си на тревата
и казвам: — Ето ви номера ми. Работата не ми позволява да ви забравя, затова ще се върна. И
ви обещавам да не развалям прикритието ви. Искам само да поговорим, Кари. Постъпили сте
ужасно преди двайсет и две години, но вече е време да поправите стореното.
Тя не помръдва, докато ме наблюдава как се отдалечавам.
Писмото от Куинси е написано на ръка с четливи печатни букви. Сигурно му е отнело
часове.
Драги Поуст,
Благодаря отново, че се заемаш с моя случай. Не би могъл да знаеш какво е да
си затворен и никой да не ти вярва. Напоследък станах друг човек благодарение на
теб. Запретни ръкави и ме измъкни от тук.
Попита ме дали чудесният ми млад адвокат Тайлър Таунзенд е имал теория
кой е истинският убиец. Имаше. Многократно ми повтаряше, че в този край на
Флорида се знае как Кийт Русо и съпругата му са се забъркали с разни типове.
Били адвокати на наркопласьори. Започнали да печелят солидно и това се
забелязало. В Сийбрук никой не печелеше.
Хората станали подозрителни. Шериф Фицнър също бил мошеник и според
Тайлър участвал в търговията с наркотици. А вероятно и в убийството.
Знам със сигурност, Поуст, че някой е подхвърлил проклетото фенерче в
багажника на колата ми, трябва да е бил Фицнър. Просто здравата са ме натопили.
Знаели са, че в Сийбрук по-лесно ще осъдят чернокож, отколкото бял, и са имали
право.
Един приятел ме посъветва да наема Русо за развода си. Много лош съвет. Русо
ме натовари с прекалено голяма издръжка и не свърши никаква работа. Още по
средата на делото усетих, че не желае да бъде мой адвокат. Когато съдията ми
определи огромната сума, казах на Русо: „Човече, не съм в състояние да плащам
толкова“. И знаеш ли какво отговори той? „Имаш късмет, че не е повече.“ Съдията
беше много религиозен и не харесваше женкарите, а бившата ми жена заяви, че
„преследвам фусти“. Русо се държеше, все едно съм си получил заслуженото.
Самият той беше голям женкар. Както и да е, достатъчно, него вече го няма.
Тайлър не знаеше защо са убили Русо, но след като си е имал работа с
наркобанда, е основателно да се допусне, че я е измамил. Може би е задържал
твърде много пари за себе си. Може би жена му не е искала да изгубят всичко,
което имат. Виждал съм я няколко пъти, когато съм ходил в кантората, и не я
харесах. Неприятна жена.
След моя процес заплашваха Тайлър и той наистина се стресна. Накрая го
прогониха от града. Каза, че там имало гадни типове, затова ще се махне. Години
по-късно, след като обжалванията приключиха и той вече не ми беше адвокат, ми
съобщи, че в Сийбрук бил убит заместник-шериф. Според него било свързано с
убийството на Русо и с наркобандите. Но бяха само предположения.
Ето това е, Поуст. Такава е теорията на Тайлър кой е убил Русо. Той
подозираше, че и съпругата му е замесена. Но вече е твърде късно да се доказват
тези работи.
Благодаря отново, Поуст. Дано да съм ти бил от полза. И се надявам да се
видим скоро. Залавяй се за работа.
Твой клиент и приятел,
Куинси Милър
10
Експертът по следи от кръв, свидетелствал срещу Куинси, бил бивш инспектор от отдел
„Убийства“ в Денвър на име Пол Норуд. След като няколко години изследвал
местопрестъпления, той решил да се откаже от полицейската си значка, да си купи няколко
хубави костюма и да стане вещо лице. Навремето постъпил в полицията, без да е завършил
колеж, а сега нямал време да следва криминология или друга специалност, свързана с
истинската наука, затова посещавал семинари по криминалистика и четял книги и статии на
други експерти. Говорел гладко и използвал разни термини, затова с лекота убеждавал
съдиите, че познава материята. След като утвърдил името си като специалист, му станало
още по-лесно да внушава на лаиците от журитата, че мнението му се основава на солидна
наука. Норуд съвсем не бил единствен. През 80-те и 90-те години на миналия век броят на
вещите лица в наказателните съдилища нараснал неимоверно и всякакви самозвани
авторитети обикаляли страната и впечатлявали съдебните заседатели с безотговорните си
становища. Положението се влошило още повече поради факта че телевизионните сериали
представяли криминалистите като блестящи детективи, способни да разгадават сложни
престъпления с помощта на невероятните си научни познания. Най-известните сред тези
филмови герои сякаш били способни само след бърз оглед на окървавения труп да назоват
убиеца в рамките на час-два. В действителност хиляди обвиняеми били осъдени и пратени в
затворите въз основа на спекулативни теории относно кървави петна и пръски, палежи,
следи от ухапвания, тъкани, счупено стъкло, косми от скалпа и пубисни косми, отпечатъци
от стъпки, балистични експертизи и дори дактилоскопски следи.
Добрите адвокати оспорвали надеждността на вещите лица, но рядко успявали. Съдиите
често се затруднявали, когато опирало до наука, и нямали време да се образоват. Ако
предложеното вещо лице имало някаква подготовка и привидно владеело материята, било
допускано да даде показания. С течение на времето съдиите възприели становището, че след
като някой е бил достатъчно квалифициран да дава експертни заключения при съдебни дела
в други щати, значи наистина е специалист. Апелативните съдилища се включили в играта,
като потвърждавали присъди, без да подлагат на съмнение научните данни в експертизите, с
което затвърждавали репутацията на вещите лица. Колкото повече набъбвали биографиите на
въпросните специалисти, толкова повече теории за виновност чертаели техните мнения.
Пол Норуд трупал опит като вещо лице и ставал все по-голям умник. Година преди
процеса на Куинси през 1988 г. той присъствал на еднодневен семинар по анализ на петна от
кръв, организиран от частна фирма в Кентъки. Получил сертификат, удостоверяващ
познанията му, и добавил нова експертна сфера към своя растящ репертоар. Не след дълго
впечатлявал съдиите с научните си познания относно многобройните и сложни кървави
следи на зловещите местопрестъпления. Бил специалист по кървави петни, по
реконструкция на местопрестъплението, балистика и анализ на косми. Рекламирал услугите
си, работел с полицията и прокуратурата и дори написал книга по криминалистика.
Репутацията му растяла, търсели го.
По време на своята двайсет и пет годишна кариера Норуд свидетелствал на стотици
процеси, винаги за обвинението и винаги уличавайки обвиняемия. Неизменно срещу
солиден хонорар.
После се появили ДНК анализите и сериозно накърнили бизнеса му. Те не само
променили бъдещето на криминалното разследване, но внесли свеж и унищожително
критичен поглед към измислената наука на Норуд и неговата пасмина. При почти половината
оневинени с помощта на ДНК анализ неверните данни били крайъгълният камък на
обвинението по време на процеса.
Само през 2005 г. три от издействаните от Норуд присъди били отменени, след като
ДНК тестовете доказали погрешността на методите и заключенията му. Трите му жертви
били прекарали общо петдесет и девет годни в затвора, а един очаквал изпълнение на
смъртната си присъда. Норуд се оттеглил под натиск след един-единствен съдебен процес
през 2006 г. По време на кръстосан разпит, след като направил обичайния анализ на
кървавите петна, бил дискредитиран зрелищно. Адвокатът на обвиняемия го върнал към
трите отменени присъди от предходната година. Въпросите му били блестящи, безмилостни
и изобличаващи. Обвиняемият бил обявен за невинен. Впоследствие открили истинския
убиец. И Норуд се отказал от професията.
Злото е сторено обаче. Куинси Милър отдавна е осъден благодарение на погрешните
изводи на Норуд относно кървавите следи по фенерчето, което така и никой не видял.
Неговият проникновен анализ се свеждал до разглеждането на увеличени цветни снимки на
местопрестъплението и на фенерчето. Изобщо не бил докосвал най-важната улика, разчитал
на фотографа. Без да се смути от този факт, той свидетелствал уверено, че кървавите пръски
са попаднали върху стъклото при изстрелите, убили Кийт Русо. Фенерчето изчезнало преди
процеса.
*Обработка: ehobeho, shadow 2020 *
Норуд отказва да обсъжда делото с мен. Писал съм му два пъти. Той ми отговори
веднъж: не желаел да го коментира дори по телефона. Твърди, че здравето му е разклатено,
случаят е много стар, паметта му изневерява и така нататък. Не че разговорът би бил особено
полезен. В момента поне седем от издействаните от него присъди са обявени за
несправедливи, а самият той е станал нарицателно за пагубната роля на псевдонауката.
Адвокати на осъдени на смърт го нападат редовно. Дори са завеждали дела срещу него.
Блогъри го критикуват безпощадно за нещастието, което е причинил на невинни хора.
Апелативни съдии разглеждат подробно жалката му кариера. Група защитници на погрешно
осъдените се опитват да наберат средства за преразглеждане на всички дела с негово
участие, но такива огромни суми се намират трудно. Ако се срещна с него, ще го помоля да
се отрече от работата си по делото и да се опита да помогне на Куинси, но засега той не
показва никакви признаци на разкаяние.
Със или без Норуд, нямаме друг избор, освен да наемем свои вещи лица, а най-добрите
са скъпи.
В Савана съм за няколко дни и гася пожари. С Вики и Мейзи седим в заседателната зала
и обсъждаме експертите. Върху масата пред нас има четири биографии, останали след дълго
пресяване. Всички са водещи криминолози с безупречна репутация. Ще започнем с двама и
ще им изпратим делото. Най-евтиният ще ни струва 15 000 долара за преглед и консултация.
Най-скъпият взема 30 000 и сумата не подлежи на договаряне. Тъй като през последното
десетилетие преразглеждането на делата на погрешно осъдените се активизира, тези вещи
лица станаха много търсени от организациите, които защитават невинни хора, попаднали в
затвора.
Първият ни избор е доктор Кайл Бендершмит от университета „Вирджиния Комънуелт“
в Ричмънд. Той преподава от десетилетия и е изградил една от водещите катедри по
криминология в страната. Разговарял съм с други адвокати — всички го хвалят.
Стараем се да заделяме към 75 00 долара за хонорари на вещи лица, частни детективи и
адвокати. Не обичаме да плащаме на адвокати и с течение на времето се научихме
убедително да молим отзивчиви юристи да работят безвъзмездно. А някои учени са склонни
да намалят хонорара си, за да помогнат на невинен човек, но те са рядкост.
Стандартната тарифа на Бендершмит е 30 000 долара.
— Имаме ли толкова в момента? — питам Вики.
— Разбира се — отговаря тя с усмивка.
Вечната оптимистка. Ако ги нямаме, тя ще вдигне телефона и ще накара някои дарители
да се размърдат.
— Ами да го наемем тогава — предлагам.
Преди да минем на второто вещо лице, Мейзи подмята:
— Зациклил си още в началото, Поуст. Удари на камък с Джун Уокър, Зийк Хъфи и Кари
Холанд. Засега никой не иска да говори с теб.
Както във всяка служба, и ние се хапем добродушно. Вики и Мейзи се спогаждат, макар
да не са първи приятелки. Когато съм в града, аз се превръщам в лесна мишена. Ако не се
обичахме все пак, щяхме да се замерваме с камъни.
— Не може да бъде — отговарям през смях. — Я ми напомни кога за последен път сме
имали летящ старт по такова дело.
— Ние сме костенурка, не заек — намесва се Вики с една от любимите си сентенции.
— Аха — съгласявам се. — Три години минаха, преди да се заемем със случая. Да не
искаш да издействам оправдание за един месец?
— Постигни поне някакъв напредък — казва Мейзи.
— Още не съм включил чара си в играта — отговарям.
Тя се усмихва и пита:
— Кога заминаваш за Сийбрук?
— Не знам. Отлагам максимално. Там още никой не знае, че сме се намесили, и ми се
иска да остана в сянка.
— Не е безопасно, нали? — пита Вики.
— Трудно е да се каже, но най-вероятно не е. Ако Русо е бил убит от наркобанда, онези
типове все още са там. И убиецът е сред тях. Появя ли се, те сигурно ще разберат.
— Звучи адски рисковано, Поуст — отбелязва Мейзи.
— Така е, но повечето ни дела са свързани с риск, нали? Клиентите ни са в затвора,
защото някой друг е дръпнал спусъка. Убийците са на свобода и се присмиват, че ченгетата
са закопчали погрешния човек. Последното, което искат, е адвокат като мен да рови около
старо дело.
— Просто внимавай — предупреждава ме Вики.
Очевидно двете ми колежки са се притеснили за мен.
— Аз винаги внимавам. Ще готвиш ли довечера?
— Съжалявам, на бридж съм.
— Ние ще ядем замразена пица — казва Мейзи.
Тя мрази готвенето, а с четири деца у дома разчита предимно на храната във фризера си.
— Джеймс появява ли се? — питам.
Мейзи и съпругът й се разделиха преди няколко години и се опитаха да се разведат. Не
се получи, но и съвместният им живот не се получи. Тя знае, че не питам от нездраво
любопитство, а съм искрено загрижен.
— Идва от дъжд на вятър и прекарва време с децата.
— Моля се за вас.
— Знам, Поуст. И ние се молим за теб.
Не държа храна в мансардния си апартамент, защото обикновено я забравям и тя се
разваля. И понеже не можах да изврънкам вечеря от двете си колежки, работя до късно и
излизам на разходка из старата част на Савана. След две седмици е Коледа и навън е хладно.
Вече дванайсетина години живея в този град, но още не го познавам добре. Твърде
продължително отсъствам и не успявам да се насладя на неговото очарование и история, пък
и трудно завързвам приятелства заради скитническия си начин на живот. Първият ми
приятел обаче си е у дома и си търси компания.
Лутър Ходжес ме нае веднага след семинарията и ме примами в Савана. Вече е
пенсионер, а съпругата му почина преди няколко години. Живее в малка къща, собственост
на епархията, на две пресечки от Чипеуа Скуеър. Сега ме чака на верандата, нетърпелив да
излезе от къщи.
— Здравей, отче — поздравявам го и се прегръщаме.
— Здравей, синко — отговаря той както винаги. — Отслабнал си.
Начинът ми на живот го тревожи: нередовното хранене, недоспиването, стресът.
— Ти определено не си — отговарям.
Той се потупва по корема и казва:
— Не мога да устоя на сладоледа.
— Умирам от глад, да вървим.
На тротоара сме, хванати под ръка, крачим към Уитакър Стрийт. Лутър е почти
осемдесетгодишен и при всяка следваща среща забелязвам, че пристъпва все по-бавно. Леко
накуцва, трябва му ново коляно, но твърди, че резервните части са за дъртаците. „Не пускай
старчето да влезе в теб“, гласи една от любимите му сентенции.
— Къде се губиш? — пита ме.
— Насам-натам, както обикновено.
— Разкажи ми за случая — настоява той.
Работата ми го интригува и иска да го държа в течение. Знае клиентите на „Пазителите“
по име и следи в интернет развитията по техните дела.
Разказвам му за Куинси Милър и за обичайното трудно начало. Той ме слуша
внимателно и както винаги не говори много. Колко от нас могат да се похвалят с истински
приятел, който харесва какво правим и е склонен да ни изслушва с часове? Аз съм
щастливец, че имам Лутър Ходжес.
Описвам най-главното, без да разкривам поверителна информация, и го питам как върви
неговата работа. Всеки ден часове наред пише писма на мъже и жени зад решетките. Това е
неговата мисия сега и той я изпълнява всеотдайно. Води педантичен архив и пази копия на
цялата си кореспонденция. Фигурираш ли в списъка на Лутър, ще получаваш не само писма,
но и картички за рождения си ден и за Коледа. Ако имаше пари, щеше да ги изпрати до
последния цент на затворниците.
В момента си пише с шейсет души. Един е починал миналата седмица, млад мъж от
Мисури, който се обесил, и гласът на Лутър пресеква, докато ми разказва за него. Човекът
споменавал за самоубийство в няколко свои писма и Лутър се разтревожил. Много пъти
звънил в затвора да търси съдействие, но нищо не постигнал.
Спускаме се към реката и тръгваме по облите камъни на крайбрежната улица.
Любимото ни заведение е рибно ресторантче, което съществува от десетилетия. Лутър ме
заведе на обяд там, когато за пръв път дойдох в Савана. На входа той оповестява:
— Аз черпя.
Запознат е с финансовото ми положение.
— Щом настояваш — отговарям.
11
Кампусът на университета „Вирджиния Комънуелт“ се е разпрострял в центъра на
Ричмънд. В един студен януарски следобед отивам в катедрата по криминология на Уест
Мейн Стрийт. Кайл Бендершмит я ръководи вече двайсет години. Кабинетът му заема целия
ъгъл на етажа. Секретарка ми предлага кафе, а аз никога не отказвам. Влизат и излизат
студенти. Точно в три следобед прочутият криминолог пристига и ме поздравява с усмивка.
Доктор Бендершмит е на седемдесет и няколко години, слаб и енергичен, и още се
облича като колежанин от едно време. Колосан панталон в цвят каки, мокасини и риза с
копченца на яката. Много е търсен като вещо лице, но все още обича да преподава и води по
два курса на семестър. Съдебната зала не му допада и избягва да свидетелства. И двамата
знаем, че ако издействам преразглеждане на делото на Куинси Милър, то ще се случи след
години. Обикновено Бендершмит преглежда случая, описва какво е открил, предлага мнение
и се заема със следващия случай, а адвокатите запретват ръкави.
Повежда ме към малка заседателна зала. Върху масата е купчината материали, които му
изпратих преди три седмици: снимки и схеми на местопрестъплението, снимки на
фенерчето, докладът от аутопсията и всички протоколи от процеса — близо 1200 страници.
Махвам с ръка към документите и питам:
— Е, какво мислите?
Той се усмихва и клати глава.
— Прочетох всичко и не проумявам как изобщо е бил осъден този човек. Не е
необичайно обаче. Какво се е случило с фенерчето всъщност?
— Избухнал пожар в склада с улики. Така и не намерили фенерчето.
— Да, прочетох за това. Но какво е станало в действителност?
— Още не знам. Не сме разследвали пожара и вероятно няма да ни се удаде такава
възможност.
— Да допуснем, че това е бил умишлен палеж и че някой е искал фенерчето да изчезне.
Без него престъплението няма връзка с Милър. Какво печели полицията, като го унищожава
и не го показва на съдебните заседатели?
Чувствам се като свидетел, когото подготвят за кръстосания разпит.
— Уместен въпрос — отбелязвам и отпивам от кафето си. — И докато сме на вълна
предположения, да допуснем, че полицията не е искала вещото лице да огледа добре
фенерчето.
— Само че защитата не е имала вещо лице — възразява той.
— Не, разбира се. Адвокатът е бил служебен, а съдията отказал да отпусне средства за
наемане на второ вещо лице. Ченгетата вероятно са очаквали да стане така, но не са били
склонни да рискуват. Канели са се да намерят някой като Норуд, който е готов да анализира и
да спекулира въз основа на снимките.
— Звучи логично, струва ми се.
— Това са само предположения, доктор Бендершмит. На този етап можем толкова. Току-
виж, кървавите пръски са от друг човек.
— Именно — признава той с усмивка, като че ли вече му е хрумнало нещо. Взема
увеличена цветна снимка на стъклото на фенерчето с диаметър около пет сантиметра. —
Заедно с няколко колеги разгледахме това с всевъзможни средства за увеличаване на образа.
Не съм сигурен, че тези пръски са от човешка кръв, ако изобщо са от кръв.
— Ако не са от кръв, от какво са?
— Не мога да кажа. Най-много ме смущава фактът, че фенерчето не е взето от
местопрестъплението. Не е известно откъде се е появило, нито как пръските са попаднали
върху стъклото. Материалът за анализ е много ограничен, невъзможно е да се определи нищо
категорично.
— Ако са пръски кръв, не трябва ли да ги има и по пушката, и дори по убиеца?
— Най-вероятно, но никога няма да узнаем. Не е намерена нито пушката, нито дрехите
на убиеца. Известно ни е, че е била пушка заради едрите сачми. След два изстрела в толкова
тясно пространство ще има страшно много кръв. Снимките го доказват. Учудвам се обаче, че
убиецът не е оставил кървави следи на излизане.
— Няма данни за кървави следи — казвам аз.
— В такъв случай е положил огромно старание да не бъде разкрит. Няма пръстови
отпечатъци, затова сигурно е носел ръкавици. Няма следи от стъпки, вероятно подметките на
обувките му също са били защитени. Струва ми се много опитен.
— Възможно е убийството да е свързано с бандите, да е дело на професионалист.
— Е, това е ваша работа. Аз не мога да стигна толкова далече.
— Възможно ли е да стреляш с пушка с едната ръка и да държиш фенерче с другата? —
питам, макар че отговорът е очевиден.
— Слабо вероятно е. Но фенерчето е малко, стъклото му е само пет сантиметра в
диаметър. Възможно е да го държиш с едната си ръка и с нея да крепиш пушката по средата.
Ако човек е склонен да приеме теорията на обвинението. Аз обаче сериозно се съмнявам, че
фенерчето изобщо е било на местопрестъплението.
— Само че според показанията на Норуд това е кръв, и то пръснала назад при изстрела.
— Норуд отново греши. Трябва него да тикнат зад решетките.
— Значи пътищата ви са се пресичали, така ли?
— О, да, два пъти. Разгромих две присъди, издействани от него, но хората все още са в
затвора. В апогея на кариерата си Норуд беше известен в бранша, едва ли не светило. За
щастие, той се отказа, но мнозина като него продължават да работят. Отвратително.
Бендершмит е непримирим критик на едноседмичните семинари, където полицаи,
следователи, всъщност всеки, който си плати за обучението, може да се подготви бързо, да
получи удостоверение и да се обяви за специалист.
— Страшно безотговорно е от негова страна да заявява пред съдебните заседатели, че
пръските са от кръвта на Русо — продължава той. Клати глава недоумяващо и възмутено. —
Просто не съществува научно доказателство за това.
Норуд беше заявил пред съдебните заседатели, че „обратните пръски“ не могат да
прелетят на повече от сто и двайсет сантиметра във въздуха — разпространено убеждение по
онова време. Следователно дулото трябва да е било близо до жертвата. Според Бендершмит
няма такова нещо. Разстоянието, на което може да се разпространява кръвта, е много
различно при всяка стрелба, затова уж точното твърдение на Норуд е категорично погрешно.
— Променливите величини са твърде много, за да се изрази категорично становище.
— А вашето мнение какво е?
— Че няма научни основания за онова, което Норуд е заявил пред съдебните заседатели.
Няма начин да се разбере дали фенерчето изобщо е било на местопрестъплението. Дори
съществува вероятност пръските изобщо да не са от кръв. Много неща могат да се оспорят,
господин Поуст. Ще облека всичко в красиви и убедителни думи.
Поглежда часовника си и казва, че очаква телефонно обаждане. Нали не възразявам? Не,
разбира се. Докато го няма, изваждам свои бележки и въпроси, на които не мога да си
отговоря. Той също не може, но ценя разсъжденията му. Плащам си за тях. Ученият се връща
след петнайсетина минути с чаша кафе.
— Е, какво ви смущава? — питам. — Зарежете науката, да поразмишляваме.
— И това ми е забавно почти колкото науката — отговаря той с широка усмивка. —
Първи въпрос: ако ченгетата са подхвърлили фенерче в багажника на Милър, защо не са
подхвърлили и пушка?
Стотици пъти съм се питал същото.
— Може би са се опасявали да не би да не успеят да докажат, че тя е на Милър. Или пък
им е било по-трудно да подхвърлят пушка в багажника на колата му. Фенерчето е много по-
малко и по-лесно биха го пъхнали вътре. В показанията си шериф Фицнър твърди, че го е
намерил при обиска на багажника в присъствието на свои колеги.
Бендершмит слуша внимателно и кима.
— Звучи правдоподобно.
— Лесно е просто да извадиш фенерче от джоба си и да го пуснеш в багажника. Но не и
пушка.
Той продължава да кима.
— Бих се съгласил с това. Следващ въпрос: според доносника Милър признал, че на
следващия ден е отишъл с колата си до Залива и е хвърлил пушката в океана. Защо не се е
отървал и от фенерчето? И двата предмета са били на местопрестъплението. И по двата е
имало кръв. Нелогично е да не изхвърли и фенерчето.
— Нямам отговор на този въпрос и виждам тук огромна празнина в измишльотината,
която ченгетата са вкарали в главата на доносника.
— И защо в океана, където водата е плитка и има приливи и отливи?
— Няма логика — признавам.
— Така е. Следващ въпрос: защо е стрелял с пушка? Пушките са много шумни. Убиецът
е извадил късмет, че никой не е чул гърмежите.
— Кари Холанд твърди, че е чула нещо, но на нея не може да й се вярва. Стреляли са с
пушка може би защото са допускали, че човек като Милър би предпочел пушка. Един
професионалист би използвал пистолет със заглушител, само че който го е извършил, е искал
да натопи Милър.
— Съгласен. Известно ли е Милър да е бил ловджия?
— Нищо подобно. Твърди, че никога през живота си не е ходил на лов.
— Притежавал ли е оръжия?
— Казва, че държал в къщата два пистолета за самоотбрана. Съпругата му дала
показания, че е имал пушка, но и тя не е свидетел, на който може да се вярва.
— Бива си те, Поуст.
— Благодаря, понатрупах опит. Вече познавате случая и ще се радвам да чуя каква версия
сте си формирали. Оставете настрана науката и ми кажете как е станало убийството според
вас.
Той се изправя, застава през прозореца и дълго гледа навън.
— Тук е мислено, господин Поуст, затова най-вероятно няма да разрешите това
престъпление, освен ако не стане чудо. Даяна Русо е разказала убедителна история за
конфликта между Милър и съпруга си. Подозирам, че е преувеличила, но съдебните
заседатели са й повярвали. Обвинила е чернокож в градче на бели. При това чернокож с
мотив. Заговорниците са били достатъчно запознати с доказателствата от
местопрестъпленията, за да използват фенерчето като връзка с Милър. Истинският убиец не
е оставил проследими улики, което е забележително и говори много за задълбочеността на
плана. Ако изобщо е допуснал грешка, ченгетата не са забелязали или са я прикрили.
Двайсет и две години по-късно следата наистина е изстинала и разрешаването на случая
изглежда невъзможно. Няма да намерите убиеца, господин Поуст, но може да успеете да
докажете невинността на клиента си.
— Съществува ли вероятност той да е виновен?
— Значи имате съмнения?
— Винаги. Съмненията ме държат буден нощем.
Той се връща на стола си и отпива от кафето.
— Не виждам подобно нещо. Мотивът му е слаб. Да, сигурно е мразел бившия си
адвокат, но не може да не си е давал сметка, че ако му пръсне мозъка, смъртната присъда не
му мърда. Милър е имал алиби. Нищо не го свързва с местопрестъплението. По моя
преценка той не е извършителят на убийството.
— Радвам се да го чуя — отговарям с усмивка.
Бендершмит не е излишно състрадателен човек и е свидетелствал по-често за
обвинението, отколкото за защитата. Говори директно и не се страхува да критикува други
експерти, дори свой колега, ако не е съгласен. Още няколко минути разговаряме за други
прочути случаи на погрешни присъди и после става време да си вървя.
— Благодаря ви, докторе — казвам, докато си събирам нещата. — Знам, че времето ви е
ценно.—
Вие си плащате за него — отбелязва той с усмивка.
Да, 30 000 долара.
Вече отварям вратата, когато той се обажда:
— И последно, господин Поуст. Това е извън сферата ми на компетентност, но играта
може доста да загрубее. Не е моя работа, но наистина внимавайте.
— Благодаря ви.
12
Пътуванията ми ме отвеждат до следващия затвор от краткия ми списък. Казва се „Тъли
Рън“ и се намира в полите на планината Блу Ридж в западната част на Вирджиния. Това е
второто ми посещение там. Заради интернет вече има стотици хиляди осъдени за сексуални
престъпления. По много причини им е трудно сред обикновените затворници и в повечето
щати се стараят да ги изолират в отделни сгради. Във Вирджиния изпращат мнозинството в
„Тъли Рън“.
Човекът се казва Джералд Кук. Бял мъж на четиресет и три години, който излежава
двайсетгодишна присъда за блудство с двете си доведени дъщери. Имам голям избор на
клиенти, затова открай време се стремя да избягвам осъдените за сексуални престъпления.
От работата си съм научил обаче, че някои от тях всъщност са невинни.
Навремето Кук бил буен младеж — пияница, грубиян, скандалджия и женкар. Преди
девет години се хванал с най-неподходящата и се оженил за нея. Прекарали заедно няколко
трудни години и ту единият, ту другият се изнасял от къщата. И двамата не се задържали
дълго на работа и парите все не им достигали. Седмица след като жена му подала молба за
развод, Джералд спечелил 100 000 долара от щатската лотария и се опитал да запази това в
тайна. Тя научила почти веднага и адвокатите й се въодушевили. Джералд избягал с
печалбата си и разводът се проточил. За да привлече вниманието му или поне част от парите,
жена му се наговорила с дъщерите си, тогава на единайсет и на четиринайсет, да го обвинят в
сексуален тормоз — престъпление, за което споменавали за пръв път. Момичетата дали
писмени показания, в които подробно разказвали, че са били изнасилвани и малтретирани
най-редовно. Джералд бил арестуван, определена му била непосилно голяма гаранция, но
той не преставал да твърди, че е невинен.
Във Вирджиния не е лесно да си защитник по такива дела. На процеса му и двете
момичета свидетелствали и покъртително описали ужасните неща, които мъжът на майка
им уж им причинявал. Джералд ги опровергал със собствените си показания, но поради
избухливостта си не бил убедителен свидетел. Осъдили го на двайсет години. Когато влязъл в
затвора, печалбата му от лотарията отдавна била похарчена.
Нито една от доведените му дъщери не е завършила гимназия. По-голямата имала
удивително много хаотични връзки и сега, на двайсет и една години, е омъжена за втори път.
По-малката има дете и работи на минимална заплата в заведение за бързо хранене. Майка им
има козметичен салон в покрайнините на Линчбърг и не умее да си държи езика зад зъбите.
Следователят ни там се сдоби с клетвени декларации от две нейни бивши клиентки, които
разказват как тя се хвалела, че е натопила Джералд по скалъпени обвинения. Имаме
клетвена декларация и от нейно бивше гадже със сходно съдържание. Мъжът се страхувал от
нея и се изнесъл.
Случаят на Кук привлече вниманието ни преди две години с писмото, което той ни
изпрати от затвора. Получаваме двайсетина писма седмично и ги трупаме безпомощно. С
Вики и Мейзи се стараем да отделяме много време да ги четем и да отхвърляме случаите, в
които не бихме могли да помогнем. Повечето са от виновни затворници, които разполагат с
изобилие от време да обмислят претенциите си за невинност и да пишат пространни писма.
На пътуванията си винаги мъкна купчина кореспонденция и я чета, вместо да спя.
Организацията ни има политика да отговаря на всяко получено писмо.
Разказът на Кук ми прозвуча искрено и аз се заинтригувах от случая. Разменихме
няколко писма и той ми изпрати протоколите от съдебния си процес и досието на делото.
Проведохме предварително разследване и се убедихме, че Кук най-вероятно казва истината.
Посетих го преди година и той веднага ми стана антипатичен. Потвърди онова, което бях
научил от кореспонденцията ни: че е обсебен от мисълта за отмъщение. Целта му е да излезе
от затвора и да пребие бившата си жена и нейните дъщери или, което е по-вероятно, да ги
накисне по скалъпени обвинения за наркотици и да издейства арестуването им. Мечтае как
някой ден ще ги посети в затвора. Опитах се да смекча темперамента му, като обясних, че
имаме определени очаквания към клиентите си, след като бъдат освободени, и че няма да се
заемем с човек, който крои планове как да си отмъсти.
Повечето затворници, които посещавам, са смирени и признателни, че се срещам с тях
лично. Кук обаче е нападателен. Хили ми се подигравателно зад плексигласовата преграда,
сграбчва слушалката и пита:
— Защо пристигаш чак сега, Поуст? Знаеш, че съм невинен, измъкни ме.
Усмихвам се и отговарям:
— Приятно ми е да те видя, Джералд. Как си?
— Не ми пробутвай любезности, Поуст. Искам да знам какво правиш там, навън, докато
аз тук гния сред извратени типове. Вече седем години отблъсквам авансите на тези
сладурчета и адски ми писна.
— Джералд, може би трябва да започнем разговора си отново — отговорих спокойно. —
Ти вече ми крещиш и това не ми допада. Не ми плащаш. Предлагам услугите си доброволно.
Ако не спазваш добрия тон, аз си тръгвам.
Кук навежда глава и се разплаква. Чакам търпеливо, докато той се опитва да се овладее.
Изтрива бузите си с ръкави и избягва да ме поглежда в очите.
— Невинен съм, Поуст — изрича пресекливо.
— Вярвам ти, иначе нямаше да съм тук.
— Онази кучка е накарала момичетата да излъжат и сега ми се присмиват.
— Вярвам ти, Джералд, наистина, но ще мине много време, преди да успея да те
измъкна от тук. Просто няма начин да ускоря процеса. Вече ти обясних, че е относително
лесно да осъдиш невинен човек и на практика почти невъзможно да го оневиниш.
— Толкова е несправедливо, Поуст.
— Знам, знам. Ето какъв е проблемът, Джералд. Опасявам се, че ако излезеш утре, ще
направиш някоя глупост. Много пъти съм те предупреждавал да не кроиш планове за
възмездие, но ако още ти се въртят в главата, аз се отказвам.
— Няма да я пребия, Поуст. Обещавам. Няма да сътворя някоя щуротия, та отново да ме
осъдят.
— Обаче?
— Обаче какво?
— Обаче какво си способен да сътвориш, Джералд?
— Ще измисля нещо. Тя заслужава да полежи малко в затвора след онова, което ми
причини. Не мога да допусна да й се размине.
— Откажи се, Джералд. Замини някъде далече и забрави за нея.
— Не мога да го направя, Поуст. Постоянно мисля за тая лъжлива кучка. И за двете й
дъщери. Ненавиждам ги с всяка фибра на тялото си. Аз, невинният, гния в затвора, а те си
живеят живота и ми се присмиват. Справедливо ли е?
Предпазлив съм по необходимост, затова още не съм му адвокат. Организацията ни
похарчи към 20 000 долара и посвети почти две години на проучвания, но още не сме се
ангажирали официално. Кук ме притеснява още от самото начало и аз съм си оставил
вратичка.
— Но продължаваш да искаш мъст, нали?
Устната му потрепва и очите му отново се навлажняват. Вторачва в мен гневен поглед и
кимва.—
Съжалявам, Джералд, но отговорът ми е „не“. Няма да те представлявам.
Най-неочаквано той получава гневен пристъп.
— Не можеш да го направиш, Поуст! — изкрещява в слушалката, после я захвърля и се
мята към плексигласовата преграда. — Не! Не! Не можеш да го направиш, мамка му! Ще
умра тук! — И започва да удря по преградата с длани.
Стряскам се и се отдръпвам.
— Трябва да ми помогнеш, Поуст! Знаеш, че съм невинен! Не може просто да ме
зарежеш тук да умра. Невинен съм! Невинен съм и ти прекрасно го знаеш, мамка му!
Вратата зад мен рязко се отваря и влиза надзирател.
— Сядай! — крясва той на Джералд, който блъска по плексигласа с юмруци.
Надзирателят продължава да му вика, докато вратата зад Кук се отваря и се появява
втори надзирател. Той го сграбчва и го дръпва от преградата. Докато излизам от
помещението, го чувам да вика:
— Невинен съм, Поуст! Невинен съм.
Сякаш продължавам да чувам гласа му, докато се отдалечавам от „Тъли Рън“.
Четири часа по-късно влизам на територията на женския затвор в Роли, Северна
Каролина. Паркингът е пълен и аз както винаги мърморя за парите, които се харчат за
затворите в тази страна. Това е огромен бизнес, в някои щати дори печеливш и със сигурност
сериозен работодател за всяка общност, на която й е провървяло да има свой затвор. В
Съединените щати над два милиона души са зад решетките, а за тях са нужни един милион
служители и 80 милиарда долара от парите на данъкоплатците.
Затворът в Северна Каролина трябва да престане да съществува, както и всички
останали женски затвори. Много малко жени са престъпнички, грешката им е, че си избират
неподходящи гаджета.
Северна Каролина изпраща осъдените на смърт жени в този затвор. В момента са седем,
включително клиентката ни Шаста Брайли. Осъдена е за убийството на трите си деца,
извършено на около трийсет километра от мястото, където лежи в момента.
Нейната история е поредната печална сага за дете, лишено от шанс в живота. Била
дъщеря на наркомани, подмятана между сиропиталища, приемни семейства и роднини в
гетата. Зарязала училището, родила, живяла при своя леля, работила на различни места
срещу минимално заплащане, родила още едно бебе, станала наркоманка. След раждането на
третото дете й провървяло и получила стая в приют за бездомници, където терапевт й
помогнал да се изчисти от наркотиците. Някакъв мъж й дал работа и може да се каже, че
едва ли не осиновил нея и децата й, а Шаста се преместила в малка къща под наем. Животът
й обаче бил постоянна борба и не след дълго я арестували за подправени чекове. Продавала
тялото си, а после започнала да продава и наркотици.
Животът й бил кошмар, затова не било никак трудно да я осъдят.
Преди осем години в къщата й избухнал пожар посред нощ. Тя избягала през някакъв
прозорец, цялата в синини и порезни рани, и започнала да обикаля около къщата с писъци, а
съседите се втурнали да помагат. Трите й дъщери загинали в огъня. След трагедията цялата
общност настръхнала против нея. Погребението било покъртително, местните новини го
отразили. След това в градчето пристигнал щатският следовател по палежите. И когато
споменал думата „палеж“, цялото състрадание към Шаста се изпарило.
На процеса й обвинението доказало, че през месеците преди пожара тя активно е
купувала застраховки: три полици за 10 000 долара застраховка „Живот“ на всяко дете и една
полица за 10 000 долара за имуществото в къщата.
Роднина свидетелствала, че Шаста предложила да й продаде децата за по хиляда долара
всяко. Специалистът по палежите изказал мнението си недвусмислено. Шаста мъкнела
тежко бреме: криминално досие, три деца от трима различни мъже, наркотици и
проституция. На местопрестъплението съседите й казали на полицията, че тя се опитала да
влезе в горящата къща, но огънят бил прекалено силен. Цялата била окървавена, дланите й
били обгорени и не била на себе си. След като плъзнала теорията за палежа обаче, повечето
съседи се отдръпнали. На процеса трима от тях заявили пред съдебните заседатели, че
Шаста изглеждала безразлична, докато пожарът бушувал. Един дори си позволил да
предположи, че вероятно е била дрогирана.
Вече седем години тя прекарва дните си сам-сама в килия без почти никакъв контакт с
хора. Сексът е разплащателно средство в женските затвори, но засега надзирателите са я
оставили на мира. Кожа и кости е, храни се оскъдно, часове наред чете Библията и стари
евтини романчета. Разговаряме през мрежа, затова не ни трябват телефони. Тя ми благодари,
че съм дошъл, и пита за Мейзи.
Мейзи има четири деца и рядко напуска Савана, но е идвала тук два пъти и е взела
присърце историята на Шаста. Всяка седмица си пишат и веднъж месечно говорят по
телефона. Мейзи вече знае за палежите повече от мнозина специалисти.
— Вчера получих писмо от нея — казва Шаста с усмивка. — Децата й явно се справят
прекрасно.
— Да, чудесни са.
— Липсват ми моите момиченца, господин Поуст. Това е най-тежкото. Липсват ми
моите бебчета.
Днес времето не е важно. Тук е позволено адвокатите на затворничките да остават
колкото искат, а на Шаста й е приятно да бъде извън килията. Разговаряме за делото й, за
децата на Мейзи, за времето, за Библията, за книгите, за всичко, което представлява интерес
за нея. Час по-късно питам:
— Прочете ли доклада?
— Всяка дума по два пъти. Явно доктор Мъсгроув си разбира от работата.
— Да се надяваме.
Мъсгроув е нашето вещо лице, истински учен, който изцяло опровергава изводите на
разследването, проведено от прокуратурата. Той категорично отстоява мнението, че пожарът
не е предизвикан умишлено. С други думи, не е извършено престъпление. Само че е малко
вероятно докладът му да попадне в ръцете на благосклонен съдия. Най-добрият ни шанс е
губернаторът да помилва Шаста в последния момент — също слабо вероятен сценарий.
Докато си говорим, си напомням, че сигурно ще изгубим това дело. От всички наши
клиенти шансовете за оцеляване на Шаста са най-слаби.
Опитваме се да поговорим за доклада на Мъсгроув, но научните термини нерядко са
неразбираеми дори за мен. Тя заговаря за последния роман, който е прочела, и аз с
удоволствие я слушам. Нерядко се удивявам колко сериозно се образоват някои от
затворниците по време на престоя си зад решетките.
Надзирателят ми напомня, че времето е напреднало. Говорили сме си три часа.
Докосваме длани през мрежестата преграда и се сбогуваме. Както винаги, Шаста ми
благодари за посещението.
13
По време на убийството на Русо шеф на градската полиция в Сийбрук бил Бруно Макнат,
който според нашето проучване нямал почти нищо общо със следствието. Във Флорида
окръжният шериф е главният служител на закона и има право да получи юрисдикция над
всяко престъпление, дори в пределите на самостоятелните общини, макар че в по-големите
градове полицейските управления движат всичко. Русо бил убит в Сийбрук, но Макнат бил
изтласкан от дългогодишния окръжен шериф Брадли Фицнър.
Макнат бил началник на градската полиция от 1984 до 1990 г., после се преместил на
полицейска работа в Гейнсвил. Там кариерата му забуксувала и той си опитал късмета като
търговец на недвижими имоти. Вики го намери в Сънсет Вилидж, скромно селище за
пенсионери близо до Уинтър Хейвън. В момента Макнат е на шейсет и шест години и
получава две пенсии: едната от социалните служби, а другата — от щата. Женен е и има три
големи деца, които живеят в Южна Флорида. Досието ни за него е тънко, защото почти не е
участвал в разследването. Не е свидетелствал на процеса и името му почти не се споменава.
Обадих му се и той ми се стори доста склонен да разговаряме.
Сънсет Вилидж се състои от спретнати каравани, подредени в кръг около общински
център в средата. До всеки дом има дърво, което хвърля сянка върху бетонна пътека, а
караваните са поне на десет години. Жителите явно нямат търпение да се измъкнат от
тесните си жилища и прекарват дълго време отвън в приказки със съседите си. Много от
караваните имат евтини рампи за инвалидни колички. Обикалям първия ред от кръга,
наблюдават ме бдително. Неколцина старци ми махват дружески, но повечето просто зяпат
колата ми с номера от Джорджия, забелязали нахълтването на натрапник. Паркирам до
общинския център и се заглеждам в група възрастни мъже, които лениво местят дървени
кръгчета върху дъска — играят шафълборд в просторна беседка. Други играят дама, шах или
домино.
Шейсет и шест годишният Макнат определено е сред по-младите обитатели. Забелязвам
го — носи синьо бейзболно кепе на „Брейвс“, приближава се към мен. Сядаме на маса за
пикник до стена, облепена с десетки плакати и обяви. Възпълен е, но изглежда в добра
форма. Поне не е на кислороден апарат.
Казва малко отбранително:
— Тук ми харесва, има много хора, които се грижат един за друг. Никой няма пари,
затова няма и преструвки. Стараем се да бъдем активни и имаме много занимания.
Отговарям с някаква баналност, нещо от рода, че мястото наистина изглежда приятно.
Дори да е подозрителен, Макнат не го показва. Говори му се и се гордее, че има посетител.
Няколко минути го разпитвам за кариерата му в полицията и накрая той стига до същината
на въпроса.
— Защо ви интересува Куинси Милър?
— Той е мой клиент, опитвам се да го измъкна от затвора.
— Доста време мина, нали?
— Двайсет и две години. Познавахте ли го?
— Не и преди убийството.
— Отидохте ли на местопрестъплението?
— Разбира се. Фицнър вече беше там, доста бързо пристигна, и ме помоли да заведа
госпожа Русо у дома. Тя намерила тялото и позвънила на спешния телефон. Клетата жена,
беше развалина, както може да допуснете. Закарах я в дома й и останах с нея, докато
пристигнат нейни приятели. Беше ужасно. После се върнах на местопрестъплението.
Фицнър движеше нещата както винаги, раздаваше заповеди. Заявих, че според мен трябва да
извикаме щатската полиция, и наистина това се очакваше от нас, но Фицнър отсече, че ще го
направи по-късно.
— И направи ли го?
— На следващия ден. Не бързаше. Не искаше никой друг да работи по случая.
— В какви отношения бяхте с него?
Той се усмихва, но мрачно.
— Ще бъда откровен с вас — казва, като че ли досега не е бил. — Фицнър ме уволни,
затова не го обичам. Беше окръжен шериф вече двайсет години, когато градът ме нае за шеф
на полицията, но никога не е уважавал нито мен, нито който и да било служител в
управлението ми. Държеше окръга в желязна хватка и не искаше никой друг със значка да
навлиза в територията му. Просто си беше такъв.
— Защо ви уволни?
Макнат изсумтява и поглежда към възрастните мъже в беседката. Накрая свива рамене и
отговаря:
— Трябва да познавате политиката в малките градчета. Имах десетина служители, тези
на Фицнър бяха два пъти повече. Разполагаше с огромен бюджет, с каквото си пожелае, а за
мен оставаха огризките. Никога не сме се разбирали, защото той виждаше заплаха в мое
лице. Уволни един от хората си, а когато аз го наех, излезе от кожата си. Всички политици се
страхуваха от Фицнър и той използва връзките си, за да ме уволни. Едва смогнах да напусна
града. Ходихте ли в Сийбрук?
— Още не.
— Няма да намерите кой знае какво. Фицнър отдавна го няма и не се съмнявам, че си е
покрил следите.
Твърдението му съдържа подтекст, явно иска да се хвана за думите, обаче аз ги
подминавам. Това е първата ни среща, не искам да изглеждам прекалено нетърпелив. Трябва
да изградя доверие помежду ни, а това отнема време. Достатъчно за шериф Фицнър. Ще се
върна към темата след време.
— Познавахте ли Кийт Русо? — питам.
— Разбира се. Познавах всички адвокати. Градчето беше малко.
— Какво ви беше мнението за него?
— Умен, нахакан, не беше сред любимците ми. На един от съдебните процеси доста
поизмъчи двама от хората ми и това не ми хареса. Сигурно просто си е вършел работата.
Искаше да стане известен адвокат и вероятно щеше да успее. Един ден най-неочаквано се
появи с лъскав черен ягуар, нов-новеничък, сигурно единствен в града. Говореше се, че
постигнал споразумение по голямо дело в Сарасота, направо избил рибата. Обичаше да се
перчи.—
А съпругата му Даяна?
Макнат тъжно клати глава.
— Горката жена, жал ми стана за нея. Представяте ли си какво е преживяла, като е
намерила тялото му? Беше развалина.
— Не си представям. Добра адвокатка ли беше?
— Уважаваха я, струва ми се. Не сме имали вземане-даване. Но ловеше окото, истинска
красавица.
— Гледахте ли процеса?
— Не, преместиха го в окръг Бътлър, а аз не можех да излизам от работа, за да ходя в
съда.
— Тогава бяхте ли на мнение, че Куинси Милър е извършил убийството?
Той свива рамене и отговаря:
— Ами, да. Не съм имал причина да се съмнявам. Доколкото помня, имаше силен мотив
за убийството, някаква сериозна вражда. Нямаше ли свидетелка, която го видяла да бяга от
местопрестъплението?
— Да, но тя не го идентифицира категорично.
— А не намериха ли оръжието на убийството в колата на Милър?
— Не точно. Намерили са фенерче с кървави пръски.
— И ДНК-то е съвпаднало, нали?
— Не, през осемдесет и осма не са използвали ДНК експертиза в съда. Освен това
фенерчето изчезнало.
Той се позамисля, очевидно не помни важни подробности. Напуснал е Сийбрук две
години след убийството и се е опитал да забрави онова място.
— Винаги съм мислел, че случаят е пределно ясен — признава. — Но вие явно сте на
друго мнение.
— Така е, иначе нямаше да съм тук.
— Защо след толкова много години мислите, че Милър е невинен?
Няма да споделям с него теориите си, поне още не. Може би по-късно.
— Версията на обвинението не е убедителна — отговарям неопределено и
продължавам: — Поддържахте ли връзка с някого в Сийбрук след заминаването си?
Той клати глава.
— Не бих казал. Всъщност не живях там дълго и както вече ви обясних, заминах
набързо. Не беше върхов момент в кариерата ми.
— Познавахте ли заместник-шериф на име Кени Тафт?
— Разбира се, познавах ги всичките, някои по-добре от други. Прочетох за убийството
му във вестника. Бях в Гейнсвил, в наркоотдела. Помня снимката му. Свестен човек. Защо
питате за него?
— В момента, господин Макнат, съм любопитен за всичко. Кени Тафт е бил
единственият чернокож заместник-шериф, работил за Фицнър.
— На наркопласьорите не им пука дали си черен или бял, особено по време на
престрелка.
— Имате право. Просто съм любопитен дали сте го познавали.
Възрастен господин по шорти, черни чорапи и червени маратонки се приближава и
оставя на масата ни две картонени чашки с лимонада.
— Благодаря, Хърби — казва Макнат. — Крайно време беше.
— Ще ти изпратя сметката — срязва го Хърби и отминава.
Отпиваме от лимонадата и наблюдаваме бавната настолна игра в беседката.
— Ако вашият човек Милър не е убил Русо, кой тогава?
— Нямам представа, а и сигурно никога няма да разберем. Работата ми е да докажа, че
Милър не е убиецът.
Макнат поклаща глава и се усмихва.
— Е, пожелавам ви късмет. Ако е друг, разполагал е с повече от двайсет години да избяга
някъде и да се скрие. Ето на това му викам студена следа.
— Леденостудена — съгласявам се с усмивка. — Но моите всички са такива.
— С това ли се занимавате? Разрешавате стари случаи и измъквате хората от затвора?
— С това.
— Колко?
— Осем за десет години.
— И всичките осем са били невинни?
— Да, невинни като мен и вас.
— Колко пъти сте откривали истинския убиец?
— Не всички случаи са убийства, но в четири от тях открихме виновника.
— Е, късмет с това дело.
— Благодаря, ще ми трябва.
Насочвам разговора към спорта. Той е голям фен на „Гейтърс“ и се гордее с победите на
любимия си отбора. Заговаряме се за зимата, за пенсионирането, малко за политика. Макнат
не е най-забавният човек, когото познавам, и изглежда доста незаинтересован от убийството
на Русо.
Час по-късно му благодаря за отделеното време и го питам има ли нещо против да дойда
отново.
— Ама заповядайте — отговаря той, жаден за посетители.
Докато се отдалечавам с колата, изведнъж осъзнавам с учудване, че Макнат изобщо не
ме предупреди да внимавам със Сийбрук и сенчестата му история. Очевидно не изпитва
симпатии към шериф Фицнър, но не направи и най-бегъл намек за корупция.
14
Два месеца след мудното начало постигаме първия си пробив. Той идва под формата на
телефонно обаждане от Кари Холанд-Пруит, която изразява желание да говорим. Заминавам
една неделя преди изгрев-слънце и шофирам шест часа до Долтън, Джорджия, почти по
средата между Савана и Кингспорт в Тенеси. Крайпътното заведение се намира на
междущатската магистрала — не го посещавам за пръв път. Паркирам така, че да виждам
входа, и изчаквам Франки Тейтъм, с когото говоря по телефона. Двайсет минути по-късно
той паркира до мен. Проследявам го с поглед как влиза в ресторанта.
Вътре Франки избира сепаре в дъното, поръчва си кафе и сандвич и разгръща вестник.
На масата му има обичайните подправки и кутия за салфетки. Скрит зад вестника, той взема
солницата и черния пипер и ги заменя с наши — евтини, каквито можеш да купиш от всеки
магазин. На дъното на нашата солница има записващо устройство. Когато му поднасят
сандвича, той си го посолява, за да не предизвика и капка подозрение. Осведомява ме с
есемес, че всичко е наред и че в заведението няма много клиенти.
В един часа, за когато е уговорена срещата, изпращам есемес на Франки да се храни
бавно. Няма следа нито от пикапа на Бък, нито от хондата на Кари Пруит. В папката си имам
техни цветни снимки, а и съм запомнил регистрационните им номера от Тенеси. В един и
петнайсет забелязвам пикапа на входа на паркинга и изпращам есемес на Франки. Излизам
от колата си, влизам в ресторанта и виждам как той си плаща сметката на касата.
Сервитьорка разчиства масата му и аз питам дали може да седна на нея.
Кари е довела и Бък, което е добър знак. Явно му е разказала историята си и се нуждае
от подкрепата му. Той е едър мъж с дебели ръце и прошарена брада — погрешно допускам,
че е избухлив. Щом двамата влизат, аз се изправям и им махвам. След неловко запознанство
ги каня с жест да седнат. Благодаря на Кари, че е приела да се срещнем, и настоявам да си
поръчат обяд. Аз самият умирам от глад и си поръчвам яйца и кафе. Те предпочитат
чийзбургери.
Бък ме наблюдава, преизпълнен със съмнения, и преди да мина на въпроса, казва:
— Проверихме ви онлайн. „Пазители на справедливостта“. Свещеник ли сте или
адвокат?
— И двете — отговарям с подкупваща усмивка и после се представям накратко.
— Знаете ли, баща ми беше свещеник — съобщава ми гордо Бък.
О, знаем. Преди четири години баща му се е пенсионирал след трийсетгодишна служба в
малка провинциална църква до Блаунтвил. Преструвам се на заинтригуван и двамата
предпазливо подхващаме теологичната тема. Допускам, че Бък отдавна се е откъснал от
вярата. Въпреки грубоватия си вид има благ глас и приятно поведение.
— Господин Поуст, по ред причини не съм разказала на Бък за миналото си — казва
Кари.—
Моля ви, просто Поуст — поправям я.
Тя се усмихва. За пореден път съм впечатлен от красивите й очи и волевите черти. Днес
е гримирана и е прибрала назад русата си коса — в друго време красивата й външност би
могла да й открие по-обещаващи възможности.
— Добре, да караме поред — казва Бък. — Откъде да знаем, че можем да ви вярваме? —
Пита мен, човека, който тайно записва разговора. И още преди да му отговоря, продължава:
— Кари ми разказа какво се е случило навремето и ние сме загрижени, иначе нямаше да
дойдем. Обаче ми намирисва на неприятности.
— Какво искате всъщност? — пита тя.
— Истината — отговарям.
— Нали не носите микрофон или нещо такова? — пита Бък.
Изсумтявам и вдигам ръце, за да покажа, че нищо не крия.
— Не съм ченге. Обискирайте ме, ако искате.
Сервитьорката донася още кафе и тримата млъкваме.
Когато жената си тръгва, поемам инициативата:
— Не, не нося микрофон. Не действам така. Моля ви за нещо съвсем просто. Идеалното
развитие би било да ми кажете истината и да подпишете клетвена декларация, която бих
могъл да използвам, за да помогна на Куинси Милър. Разговарям и с други свидетели, за да
ги убедя да направят същото — да кажат истината. Знам, че повечето показания на процеса
са изфабрикувани от ченгетата и прокурора, затова се опитвам да изградя общата картина.
Вашите показания със сигурност ще ми помогнат, но само за част от цялото.
— Какво е клетвена декларация? — пита Бък.
— Писмени показания под клетва. Ще ги подготвя, а вие ще ги прегледате. Ще ги
използвам в подходящия момент, не по-рано. Никой в Кингспорт няма да знае, а Сийбрук е
много далече.
— Ще трябва ли да се явявам в съдебна зала? — пита тя.
— Едва ли. Да допуснем, че успея да убедя някой съдия, че съдебният процес на Куинси
не е бил справедлив. Признавам, малко вероятно е, обаче се случва. Тогава прокурорът
евентуално може да реши Куинси отново да се изправи пред съда във връзка с убийството.
Сигурно ще минат години, преди това да стане, ако изобщо стане. Тогава е възможно да ви
призоват като свидетел, но е слабо вероятно, защото всъщност не сте видели чернокож мъж
да бяга от местопрестъплението, нали?
За известно време тя нито кима, нито казва нещо. Поднасят ни чиниите и ние добавяме
подправки. Бък обича кетчуп. Нито един от двамата не посяга към солта и пипера. Аз
посолявам яйцата си и оставям солницата в средата на масата.
Кари чопли пържените си картофи и избягва да ме поглежда в очите. Бък лакомо ръфа
чийзбургера си. Явно са обсъждали положението надълго и нашироко, без да вземат решение.
Кари се нуждае от стимул, затова питам:
— Кой ви убеди да свидетелствате? Шериф Фицнър ли?
— Вижте, господин Поуст, ще говоря с вас и ще ви разкажа какво се случи, но не съм
убедена, че искам да се намесвам. Ще си помисля много сериозно, преди да подпиша
клетвена декларация.
— Нямате право да повтаряте никъде това, което тя ще ви каже сега, нали? — пита Бък
и изтрива уста с хартиена салфетка.
— Не мога да го повторя в съда, ако това питате. Мога да го обсъдя с колегите си, но
нищо повече. Всеки съдия ще поиска клетвена декларация от свидетеля.
— Тревожа се за момчетата ми — признава Кари. — Те не знаят. Много ще ме е срам,
ако научат, че майка им е излъгала в съда и е изпратила невинен човек в затвора.
— Разбирам, Кари — уверявам я, — и е редно да се тревожите, но има вероятност те да
се почувстват горди, че сте признали грешката си и сте помогнали този човек да бъде
освободен. На двайсет всички допускаме грешки, но някои от тях са поправими. Тревожите
се за синовете си, но помислете и за Куинси Милър. Той има три деца, които не е виждал от
двайсет и две години. И петима внуци, които не познава, дори на снимка не ги е виждал.
Кари и Бък се замислят над думите ми и за кратко спират да се хранят. Чувстват се
объркани и изплашени, но бурмичките в главите им се въртят.
— Разполагаме с данни, че обвиненията за наркотици срещу вас са свалени няколко
месеца след процеса на Куинси. Фицнър ви е убедил да свидетелствате и да разкажете
версията си, а прокурорът ви е обещал да свали обвиненията срещу вас, нали?
Кари си поема въздух и поглежда към Бък, който свива рамене и казва:
— Давай. Не сме пътували пет часа заради чийзбургерите.
Тя понечва да отпие от кафето си, но ръцете й треперят.
Оставя чашата и избутва леко чинията си. Заговаря, вперила поглед право напред.
— Излизах с едно ченге, което се казваше Лони. Вземахме наркотици, много се
друсахме. Мен ме пипнаха, но той ме спаси от ареста. После убиха онзи адвокат и няколко
седмици по-късно Лони ми каза, че всичко ще се нареди — ако кажа, че съм видяла
чернокож мъж да бяга от кантората на адвоката, обвиненията срещу мен ще отпаднат. Просто
така. Замъкна ме в кабинета на Фицнър и аз му разказах своята версия. На следващия ден
Лони и Фицнър ме заведоха при прокурора… не му помня името.
— Бъркхед. Форест Бъркхед.
— Точно той. Повторих разказа си. Той ме записа, но не каза нищо за наркообвинението.
По-късно попитах Лони и той обясни, че Фицнър и Бъркхед се били уговорили, да не се
тревожа. С Лони много се карахме, най-вече заради наркотиците. Вече четиринайсет години
съм чиста и трезва, господин Поуст.
— Чудесно. Поздравления.
— Бък ми помогна.
— Обичам да пийвам по някоя бира — обажда се Бък, — но само толкова. Никога не
съм докосвал дрога. Баща ми щеше да ме убие.
— Заведоха ме в окръг Бътлър за процеса и аз дадох показания. Чувствах се
отвратително, но наистина не исках да лежа дълго в затвора. Трябваше да избирам между
себе си и Куинси Милър, а как да не предпочета себе си? През годините се мъчех да забравя
за процеса. Онзи млад адвокат ме направи за посмешище.
— Тайлър Таунзенд.
— Точно той. Никога няма да го забравя.
— И след това напуснахте града, така ли?
— Да. След края на процеса Фицнър ме повика в кабинета си, благодари ми, даде ми
хиляда долара в брой и ми поръча да се омитам. Предупреди ме, че ако се върна във Флорида
през следващите пет години, ще ме арестува, задето съм излъгала пред съдебните заседатели.
Можете ли да повярвате? Някакъв негов подчинен ме откара в Гейнсвил и ме качи на автобус
за Атланта. Оттогава не съм припарвала там, а и не искам. Дори на приятелите си не казах
къде съм. Не че имах много приятели. Не ми беше трудно да напусна онова градче.
Бък иска част от заслугите и казва:
— Когато Кари ми разказа всичко това преди няколко седмици, аз я посъветвах: „Трябва
да кажеш истината, скъпа. Онзи човек лежи в затвора заради теб“.
— В досието ви още фигурира обвинение за наркотици — осведомявам я.
— Това е първото, година преди процеса.
— Трябва да го заличите.
— Беше много отдавна. С Бък си стъпихме на краката. И двамата работим много и си
плащаме сметките. Не ми се занимава с миналото, господин Поуст.
— Ако Кари подпише клетвената декларация, може ли да я обвинят за
лъжесвидетелство във Флорида? — пита Бък.
— Не, давността на престъплението е изтекла. А и вече никой не се интересува. Има
нов шериф, нов прокурор, нов съдия.
— Кога ще стане всичко това? — пита тя, видимо облекчена, след като е казала
истината.
— Процесът е бавен, може да отнеме месеци и дори години, ако изобщо стане нещо.
Първата стъпка е да подпишете клетвената декларация.
— Ще я подпише — казва Бък и отхапва от бургера си. После пита с пълна уста: —
Нали, скъпа?
— Трябва да си помисля — отговаря тя.
— Виж, ако се наложи да отидем до Флорида, ще те закарам и ще цапардосам всеки,
който се опита да ти създава неприятности.
— Няма да има неприятности, уверявам ви. Единствената трудност за теб, Кари, ще е да
споделиш с момчетата си. Другите ти близки и приятели сигурно никога няма да узнаят. Ако
Куинси Милър излезе от затвора, кой в Кингспорт, Тенеси, ще научи за това?
Бък кимва в знак на съгласие и отхапва нов залък.
— Синовете й са добри момчета. Моите са луди глави, но нейните синове са свестни.
Както казахте и вие, сигурно много ще се гордеят с нея. Повярвай ми, скъпа.
Кари се усмихва, но не съм сигурен, че е убедена. Бък, моят нов съюзник, няма
колебания.
Дояждам яйцата си и започвам да я разпитвам за търговията с наркотици в Сийбрук
навремето. Кокаинът и марихуаната се търсели най-много, а Лони винаги разполагал със
стока. Връзката им имала подеми и спадове, а Кари нямала вземане-даване с другите
шерифи, макар че някои търгували с малки количества наркотици. Твърди, че не й е известно
Фицнър да е участвал в търговията.
Разчистват масата ни и аз искам сметката. Благодаря им великодушно и изказвам
възхищението си от смелостта на Кари да ми признае истината. Обещавам, че няма да
подготвя клетвената декларация, докато тя не вземе решение. Сбогуваме се на паркинга и аз
ги проследявам с поглед как си тръгват. Връщам се в ресторанта да взема шапката си с
козирка, която нарочно съм оставил. Без никой да забележи, разменям комплекта за сол и
пипер с онзи, който е в джоба ми.
На три километра от ресторанта слизам от междущатската магистрала и паркирам пред
един търговски център. След броени секунди Франки спира до мен и ухилен се настанява на
предната седалка. Държи малък диктофон и ме осведомява:
— Кристален звук.
Понякога работата ни е много коварна. Имаме си вземане-даване със свидетели, които
са излъгали, с ченгета, които са изфабрикували улики, с вещи лица, които са подвели
съдебните заседатели, и с прокурори, принудили хора да лъжесвидетелстват. Уж сме добрите,
а често единственият начин да спасим клиентите си е да си изцапаме ръцете.
Ако Кари Холанд-Пруит откаже да ни съдейства и да подпише клетвена декларация, ще
намеря начин признанието й да стигне до съдебните архиви. Няма да ми е за пръв път.
15
Налага се още повече да си изцапаме ръцете. Франки е наел детектив от Бърмингам,
който да следи Марк Картър — мъжа, изнасилил и убил Емили Брун. Той живее в градчето
Бейлис, на петнайсетина километра от Верона, където е бил осъден Дюк Ръсел. Картър
продава трактори за търговец във Верона и завършва повечето си работни дни в един бар,
където се среща с приятели за бира и билярд.
Той седи на маса и пие „Бъдуайзър Лайт“, когато някакъв мъж залита и се стоварва
върху групичката. Разлитат се бутилки, от които се разлива бира. Мъжът се изправя, залива
компанията с извинения и за кратко във въздуха витае напрежение. Виновникът събира
полупразните бутилки, купува на всички бира и не спира да се извинява. Оставя новите
бутилки върху масата и пуска шега. Картър и приятелчетата му най-сетне се засмиват. Всичко
е наред, когато мъжът, наетият от нас детектив, се оттегля в ъгъла и вади мобилния си. В
единия джоб на сакото му е бирената бутилка на Картър.
На следващия ден Франки отива в лаборатория в Дърам и предава бутилката и един
пубисен косъм, който сме отмъкнали от полицейското хранилище за улики. „Пазители на
справедливостта“ плаща по 6000 долара за експресно изследване. Резултатите са чудесни.
Вече разполагаме с ДНК, която свързва Картър с изнасилването и убийството.
На процеса на Дюк прокуратурата в Алабама включила във веществените доказателства
седем пубисни косъма, намерени върху тялото на Емили на местопрестъплението. Дюк
предоставил за сравнение свои косми. Вещо лице на обвинението заявило, че с голяма
степен на сигурност космите са същите като намерените върху трупа — убедително
доказателство, че Дюк е изнасилил Емили и после я е удушил. Според показанията на друго
вещо лице Дюк също така е ухапал Емили няколко пъти по време на нападението.
Нито във, нито около тялото й е намерена семенна течност. Без ни най-малко да се
смути от този факт, прокурорът Чад Фолрайт просто заявил пред съдебните заседатели, че
Дюк „най-вероятно е използвал презерватив“. Нямало доказателство в подкрепа на тази теза,
не бил намерен презерватив, но съдебните заседатели приели твърдението за логично. За да
издейства смъртна присъда, Фолрайт трябвало да докаже убийство и изнасилване. Жертвата
била гола и вероятно била сексуално насилена, но доказателствата били неубедителни.
Пубисните косми се превърнали в основната улика.
В някакъв рядък момент, в който бил трезвен, адвокатът на Дюк поискал от съда
средства да наеме собствено вещо лице за анализ на космите. Отказали му. Адвокатът или не
знаел нищо за ДНК тестовете, или не му се занимавало с тях. Може би просто допуснал, че
съдът пак ще го отреже. Ето защо седемте пубисни косъма изобщо не били изследвани.
Но със сигурност били анализирани. Показанията на вещото лице изпратили Дюк зад
решетките със смъртна присъда, а преди три месеца от нейното изпълнение го деляха по-
малко два часа.
Вече разполагаме с истината.
Верона се намира в средата на щата, в слабонаселена равнина, обрасла с борови гори. За
нейните 5000 жители хубава работа е да си шофьор на камион, превозващ дървесина, а лоша
— да продаваш хранителни продукти. Един на всеки пет души изобщо няма работа. Мястото
е потискащо, но аз често посещавам градчета, които са забравени от времето.
Кабинетът на Чад Фолрайт се намира в сградата на съда, малко по-надолу по прашния
коридор от залата, където Дюк е осъден осем години по-рано. Вече съм ходил там веднъж и в
бъдеще бих предпочел да го избягвам. Срещата няма да бъде приятна, но съм свикнал.
Повечето прокурори ме презират и чувството е взаимно.
Съгласно уговорката ни пристигам в 13:58 ч. и се усмихвам любезно на секретарката на
Чад. Очевидно е, че тя също не ме харесва. Естествено, Чад е зает и жената ме кани да седна
под неприятния портрет на начумерен съдия, вече покойник, надявам се. Минават десет
минути, през които тя трака на компютъра си. От кабинета не се чува нито звук. Петнайсет
минути. След двайсетата минута скачам и питам грубо:
— Вижте, имам уговорка за два часа. Идвам отдалече, така че ми обяснете какво става,
по дяволите!
Жената поглежда към стар телефонен апарат върху бюрото си и отговаря:
— Той все още разговаря с един съдия.
— Знае ли, че съм тук? — питам достатъчно силно, за да ме чуе шефът й.
— Да. А сега седнете, ако обичате.
Подчинявам се, изчаквам още десет минути, после се приближавам до вратата и чукам
силно. Преди тя да успее да реагира, нахлувам вътре и заварвам Фолрайт не на телефона, а
пред прозореца, сякаш запленен от гледката към града.
— Уговорихме се за среща в два часа, Чад. Какво става, по дяволите?
— Извинявай, Поуст. Говорих по телефона с един съдия. Заповядай, влез.
— Ами няма да възразя. Пет часа пътувах. Малко вежливост не е излишна.
— Съжалявам — подмята той саркастично и се отпуска в големия си кожен стол.
Приблизително на моята възраст е и през последните петнайсет години съди
престъпници, предимно производители и търговци на метамфетамин. Делото за убийството
на Емили несъмнено е най-вълнуващото в кариерата му. Три месеца по-рано, преди датата на
екзекуцията на Дюк, Фолрайт разказваше на всеки телевизионен репортер, до когото
успееше да се докопа, колко тежка е работата му.
— Няма проблем — отговарям и сядам.
— Какво те води насам? — пита той и поглежда часовника си.
— Направихме ДНК анализ — осведомявам го и съумявам да запазя начумереното си
изражение. Всъщност ми се иска хубаво да го зашлевя. — Знаем кой е истинският убиец. Не
е Дюк Ръсел.
Чад приема новината спокойно.
— Слушам те.
— Ще говоря с удоволствие. Сдобихме се с проба от убиеца и я сравнихме с пубисните
косми, предоставени от обвинението. Лоши новини, Чад. Осъдили сте не когото трябва.
— Посегнал си на нашите улики?
— Страхотно! Интересуваш се повече от моите грехове, отколкото от своите. Заради теб
за малко да екзекутират невинен човек, Чад. Не се тревожи за мен. Аз просто научих
истината.
— Как докопа пубисния косъм?
— Много лесно. Ти ми предостави материалите по делото, забрави ли? Преди година,
малко по-надолу по коридора. Цели два дни се потих в тясната стаичка, докато преглеждах
всички улики. Един пубисен косъм ми се залепи за пръста. Мина цяла година и никой тук
дори не е забелязал.
— Откраднал си косъма. Невероятно!
— Не съм го откраднал, Чад. Само го взех назаем. Ти си отказал ДНК теста, затова се
наложи някой друг да го направи. Обвини ме, ако искаш, изобщо не ми пука. В момента
големият ти проблем е друг.
Той въздиша и раменете му се отпускат. Изнизват се няколко минути, докато си събере
мислите. Накрая казва:
— Добре де, кой я е убил?
— Последният човек, когото са видели с нея преди убийството. Марк Картър. Историята
им е още от гимназията. От полицията трябвало да го погнат, но по някаква причина не са го
направили.
— Откъде знаеш, че е бил той?
— Имам проба.
— Как?
— От бирена бутилка. Обича да пие бира и оставя след себе си много празни бутилки.
Направихме изследванията и ти нося копие от резултатите.
— Откраднал си и бирена бутилка, така ли?
— Обвини ме и за това, Чад, и продължавай да играеш игрички. Погледни се в
огледалото, човече, и се откажи. Скалъпеното ти обвинение се провали, чака те унижение.
Той се ухилва глупашки и ми пробутва любимата прокурорска реплика:
— Няма начин, Поуст, убеден съм в обвинението си.
— Значи си пълен кретен, Чад. Факт, който отдавна ни е известен.
Подхвърлям копие от резултатите върху бюрото му и се запътвам към вратата.
— Чакай малко, Поуст — обажда се той. — Да си довършим разговора. Да допуснем, че
казваш истината. Какво следва от това?
Сядам спокойно и пукам кокалчетата на пръстите си. Дюк ще излезе от затвора по-
бързо, ако убедя Чад да съдейства. Ако ми се противопоставя, както обикновено постъпват
прокурорите, оправдаването няма да отнеме седмици, а месеци.
— Ето как е най-добре да постъпим, Чад, но няма да обсъждам сега стратегията. Този
път държа всички козове. Има още шест пубисни косъма. Хайде да изследваме и тях, за да
научим много повече. Ако и седемте изключват Дюк, той излиза на свобода. Ако и седемте
уличават Картър, имаш ново дело. Ако се съгласиш на допълнителни изследвания, всичко ще
мине гладко. Ако ги спъваш, ще заведа дело в щатския съд, вероятно ще изгубя, после ще
отида във федерален съд. Знаеш, че рано или късно ще издействам изследването на космите.
Чад осъзнава реалността и се ядосва. Избутва стола си назад и се приближава към
прозореца. Диша тежко, завърта глава и вратът му изпуква, глади брадичката си. Резултатът
от цялата демонстрация би следвало да ме изненада, но не. Вече не.
— Знаеш ли, Поуст, виждам ги и двамата с Емили. Редуват се.
— Не забелязваш нещо, ясно като бял ден, защото не искаш, Чад.
Изправям се и се запътвам към вратата.
— Вярвам в обвинението си, Поуст.
— Ето какъв е планът, Чад. Разполагаш с две седмици. Ако и след тях си заблуден, ще
подам молба за провеждането на тестовете и ще седна да поговоря с Джим Биско от
„Бърмингам Нюз“. Както знаеш, той е отразявал случая, добри познати сме. Когато му
разкажа за ДНК тестовете, ще се озовеш на първа страница, но не под мечтаните от теб
заглавия. Двамата с Биско ще успеем да те изтипосаме като пълен глупак. Няма да ни е никак
трудно.
Отварям вратата и излизам. Запечатвам последния образ на Чад — стои до прозореца,
блещи се срещу мен и диша тежко, напълно сразен. Да можех само да го снимам!
Бързо напускам Верона и поемам на дълъг път към отделението на смъртниците. Дюк
не знае за ДНК анализа. Искам лично да му съобщя новината. Чудесна среща ни очаква.
16
Не се налага спешно да посещавам Сийбрук. Всички участници в процеса на Куинси са
мъртви, пенсионирани, избягали от града или изчезнали при загадъчни обстоятелства.
Нямам представа от кого би трябвало да се боя, но изпитвам осезаем страх.
Затова изпращам на разузнаване Франки, който прекарва две денонощия там и дебне
незабелязано, както само той умее да го прави. Както обикновено, устният му доклад е
директен:
— Няма много за вършене, шефе.
Напуска града и пътува няколко часа до Диърфийлд Бийч, близо до Бока Ратон. Обикаля
улиците, рови се в интернет, оглежда различни места и не след дълго се издокарва с хубав
костюм и се обажда по телефона. Тайлър Таунзенд се съгласява да се срещне с него в нов
търговски център, който фирмата му довършва. Големи табели оповестяват, че много
помещения се отдават под наем. Франки обяснява, че с партньора му търсят хубави места за
магазин за спортни стоки и че фирмата им е нова и не присъства в интернет.
Тайлър се държи любезно, но и донякъде предпазливо. Вече е на петдесет и отдавна се е
отказал от правото — умен ход. Провървяло му е с недвижимите имоти в Южна Флорида,
познава бизнеса. Със съпругата му имат трима тийнейджъри и просторна къща. Миналата
година данъкът за имота му е бил 58 000 долара. Кара модерна вносна кола, облича се със
скъпи костюми и изглежда проспериращ.
Хитростите на Франки не издържат дълго. Двамата влизат в помещение от над 350
квадратни метра, чиято мазилка още не е изсъхнала, и Тайлър пита:
— Как се казваше фирмата ви?
— Няма име, няма и фирма. Идвам под фалшив предлог, но въпреки това е важно.
— Полицай ли сте?
— Нищо подобно. Аз съм бивш затворник, прекарал четиринайсет години в затвор в
Джорджия за убийство, извършено от друг. Млад адвокат се нагърби с моя случай и доказа,
че съм невинен, издейства ми отмяна на присъдата и скъпата Джорджия дори ми даде малко
пари. Досието ми е чисто. От време на време работя за въпросния адвокат. Това е най-
малкото, което мога да направя за него.
— Да не би всичко това да е свързано с Куинси Милър?
— Да. Адвокатът ми сега го представлява. Също като вас и ние знаем, че той е невинен.
Тайлър въздиша дълбоко и се усмихва, но само за миг. Приближава се до голям прозорец
витрина и Франки го следва. Двамата наблюдават как екип работници поставя настилката на
паркинга.
— Как се казвате? — пита Тайлър.
— Франки Тейтъм. — Подава на адвоката визитка на „Пазителите“ и той я разглежда и
от двете страни, после пита: — Как е Куинси?
— Зад решетките е вече двайсет и две години. Аз лежах невинен само четиринайсет и
някак съумях да запазя здравия си разум. Но всеки ден е истински кошмар.
Тайлър му връща визитката, сякаш е улика.
— Вижте, наистина нямам време за всичко това. Не знам какво искате, но няма да се
замесвам, ясно? Съжалявам, но Куинси за мен е затворена страница.
— Наистина сте били великолепен адвокат, Тайлър. Макар и съвсем неопитен, сте се
борили здравата за Куинси.
Той се усмихва, свива рамене и отговаря:
— И изгубих. А сега ви моля да си вървите.
— Разбира се. Имотът е ваш. Шефът ми е адвокат и се казва Кълън Поуст, проверете го.
Оправдал е осем души и една от причините да успее, е, че не приема отказ. Той иска да
разговаря с вас, Тайлър, на четири очи. Повярвайте ми, Поуст познава правилата на играта и
няма да се откаже. Ще си спестите много време и неприятности, ако се срещнете с него за
петнайсет минути.
— Той в Савана ли е?
— Не, отсреща е — посочва Франки към мен.
Тримата отиваме зад ъгъла в семейно ресторантче, което фирмата на Тайлър строи. Още
не е довършено и работниците вадят столовете от кашони. Улицата отзад е пълна с нови
сгради: автосалони, заведения за бързо хранене, магазини, автомивка, бензиностанции,
няколко банкови клона. Типичното лице на Флорида. Заставаме в един ъгъл, далече от
работниците, и Тайлър казва:
— Добре, слушам ви.
Оставам с впечатлението, че разговорът може да секне внезапно, затова прескачам
любезностите с въпроса:
— Възможно ли е да се докаже, че Куинси е невинен?
Той се замисля и клати глава.
— Вижте, няма да участвам в това. Преди години направих всичко по силите си да
докажа невинността му и се провалих. Беше в предишния ми живот. Вече имам три деца,
прекрасна съпруга, пари, безгрижен живот. Няма да се върна назад. Съжалявам.
— Къде е опасността, Тайлър?
— О, сами ще откриете. Не, не, за ваше добро се надявам да не стане така, но се
поставяте в трудно положение, господин Поуст.
— Всичките ми случаи са трудни.
— Не толкова — изсумтява в отговор той.
— С вас сме почти връстници, Тайлър, и сме се отказали от правото по едно и също
време, защото сме се разочаровали от него. Нещата с второто ми поприще не се получиха,
затова си намерих нещо ново. Прекарвам повечето време по пътищата в търсене на пробив, в
търсене на помощ. В момента Куинси се нуждае от вашата помощ, Тайлър.
Той си поема дълбоко дъх, не иска да слуша повече.
— Сигурно ви се налага да бъдете много пробивен, господин Поуст, но при мен няма да
пробиете. Довиждане. Оставете ме на спокойствие, не идвайте повече.
Обръща се и излиза.
Чад Фолрайт се заинатява, и нищо чудно. Отказва да даде съгласието си за ДНК анализ
на другите пубисни косми. Държи ги под ключ заедно с останалите улики. И за да покаже
какъв железен прокурор е, заплашва да ме обвини в компрометиране на улики. Алабама
забранява подобно нещо, всъщност то е забранено във всички щати, но наказанието е
различно и Чад ликуващо ми пише, че има опасност да прекарам до една година в затвора.
Зад решетките заради един нищо и никакъв пубисен косъм.
Освен това ме заплашва, че смята да подаде оплакване до адвокатските етични комисии
в Алабама и Джорджия. Напушва ме смях. И друг път са ме заплашвали, при това много по-
изобретателни прокурори.
Мейзи подготвя молба за представяне на нови доказателства след издадената присъда.
Процедурата изисква да я подадем най-напред в щатския съд във Верона. В деня, преди да
внесем молбата, отивам с колата в Бърмингам и се срещам с Джим Биско, репортер ветеран,
отразявал процеса на Дюк. Следил случая и докато се точели обжалванията, изразил
съмнение в справедливостта на процеса. Най-остра била критиката му към адвоката на Дюк.
Когато клетникът починал от цироза, Джим отразил новината и намекнал, че е уместно да се
проведе ново разследване на убийството. Въодушевен е от новината, че ДНК анализът
оневинява Дюк. Гледам да не се изтърва пред него, че убиецът е Марк Картър. Има време.
В деня след внасянето на молбата Биско пуска дълга статия, която излиза на предна
страница в раздела за градски новини. Чад Фолрайт е цитиран да казва: „Уверен съм, че
осъдихме истинския извършител, и работя добросъвестно за провеждането на екзекуцията
на Дюк Ръсел, един безмилостен убиец. ДНК тестовете не означават нищо в този случай“.
След още два разговора с Отис Уокър, и двата по телефона, Франки се убеждава, че
Джун Уокър не желае да има нищо общо с Куинси Милър. Очевидно е, че хаотичният им
развод е оставил трайни белези и тя е твърдо решена да не се забърква. Само би разбудила
лоши спомени и би се изправила лице в лице със стари лъжи.
Отис предупреждава Франки да ги остави на мира.
И той обещава. Поне засега.
17
В Сийбрук в момента работят двайсет и трима адвокати и имаме по една тънка папка за
всеки от тях. Около половината са били в града по време на убийството на Русо. Най-старият
от тях е на деветдесет и една години и все още ежедневно ходи на работа с колата си. Двама
новобранци са се появили миналата година и са започнали практика. Всички са бели, шест
са жени. Изглежда, най-добре се справят двама братя, които през последните двайсет години
се занимават с фалити. Повечето местни адвокати едва свързват двата края, което е типично
за малките градчета.
Навремето Глен Колакърчи бил в сената на Флорида. Районът му обхващал Руис и още
два окръга, а самият той карал третия си мандат по време на убийството. Кийт Русо бил
негов далечен роднина. И двамата произхождали от един и същ италиански квартал в Тампа.
В по-младите си години Колакърчи имал най-голямата адвокатска кантора в града и наел
Кийт веднага след дипломирането му. Той пристигнал в Сийбрук заедно със съпругата си, но
Колакърчи не можел да назначи и нея. Кийт не останал дълго при своя роднина — година по-
късно основал собствена кантора в двустаен апартамент над една пекарна на главната улица.
Избирам Колакърчи, защото вероятно знае повече за Кийт, отколкото другите адвокати в
града. От всички тях той би трябвало да помни историята най-ясно. По телефона ми
отговаря, че може да ми отдели половин час.
Докато за пръв път прекосявам Сийбрук с колата, имам усещането, че познавам този
град. Няма толкова много места, които да представляват интерес за мен — някогашната
кантора на Кийт и Даяна и място на убийството; улицата зад нея, където Кари Холанд уж
видяла да бяга чернокож мъж; съдът. Паркирам срещу съда на главната улица, седя и
наблюдавам вялото движение. Колко ли от тези хора помнят убийството? Колко ли са
познавали Кийт Русо? А Куинси Милър? Знаят ли, че градът им е допуснал грешка и е
изпратил невинен човек в затвора? Не, разбира се.
В уреченото време се присъединявам към минувачите на тротоара и изминавам
стотината метра до кантората. С дебели черни букви, чиято боя се лющи, над прозорците
пише: АДВОКАТСКА КАНТОРА КОЛАКЪРЧИ. Старо звънче дрънва над вратата, когато
пристъпвам вътре. Престаряла котка на тигрови ивици се смъква от канапето и от пода се
вдига прах. От дясната ми страна има писалище с капак хармоника и механична пишеща
машина „Андъруд“, сякаш в очакване на белокоса секретарка да се върне на мястото си и да
продължи да трака. Мирише на стара кожа и тютюнев дим; мястото не е неприятно, но се
нуждае от хубаво почистване.
Удивителното обаче е, че в този отминал век се появява ослепителна млада азиатка с
къса пола, която се усмихва и казва:
— Добро утро. С какво да ви помогна?
Усмихвам й се в отговор и казвам:
— Аз съм Кълън Поуст. Говорих с господин Колакърчи вчера и се уговорихме да се
срещнем днес сутринта.
Тя съумява едновременно да се усмихне и да свъси вежди и пристъпва към едно малко
по-съвременно бюро.
— Не ми е споменал. Извинете. Казвам се Бий.
— Но тук ли е? — питам.
— Разбира се. Ще го повикам. Не е много зает.
Бий отново се усмихва и се отдалечава. След малко се връща, кани ме с жест и аз влизам
в просторния кабинет, където Глен приема клиенти от десетилетия. Застанал е прав до
бюрото си, сякаш се радва, че има посетител, и двамата бързо се запознаваме. Посочва ми
кожено канапе и казва на Бий:
— Донеси ни кафе, моля те.
Подпрян на бастуна си, докуцуква до кресло, което може да побере двама. Почти
осемдесетгодишен е и годините му личат — понатежал е, има бяла брада и буйна бяла коса,
която отдавна се нуждае от подстригване. В същото време изглежда елегантен с розовата си
папийонка и червените тиранти.
— Да не би да сте свещеник? — пита ме, вперил поглед в якичката ми.
— Да, епископален.
Представям му набързо „Пазители на справедливостта“. Докато говоря, той обляга
обраслата си брадичка върху дръжката на бастуна и попива всяка дума с проницателните си
зелени очи, доста кървясали. Бий донася кафето и аз отпивам. Хладко, вероятно нес. Когато
тя излиза и затваря вратата, Колакърчи пита:
— Защо един свещеник си вре носа в старо съдебно дело като това на Куинси Милър?
— Чудесен въпрос. Нямаше да съм тук, ако не бях убеден в невинността му.
Думите ми го развеселяват.
— Интересно — ломоти той. — Никога не съм се съмнявал в присъдата на Милър.
Доколкото помня, имаше очевидец.
— Няма. Млада жена на име Кари Холанд дала показания, че е видяла чернокож мъж да
бяга от местопрестъплението, носейки нещо като пръчка, тоест намеквала за пушка.
Излъгала е. Била наркоманка, която се споразумяла с властите, за да избегне затвора. Сега
признава, че е излъгала. И не само тя е лъгала на процеса.
Той вчесва с пръсти дългата си коса. Мазна е, изглежда, с дни не я е мил.
— Интересно.
— Бяхте ли близък с Кийт?
Изсумтяване и полуусмивка.
— Какво искате от мен?
— Най-общи сведения. Гледахте ли процеса?
— Не. Исках, но го преместиха в окръг Бътлър. Тогава бях в сената и бях доста зает. Във
фирмата ми тук работеха седем адвокати, беше най-голямата в окръга, не можех да си
позволя да си губя времето в съдебната зала, за да гледам други адвокати.
— Кийт ви беше роднина, нали?
— Нещо такова. Далечен роднина. Познавах семейството му в Тампа. Врънкаше ме да му
намеря работа и аз го направих, но той така и не се вписа. Искаше да наема и жена му, само
че аз отказах. Той остана в кантората около година, после отвори своя, което не ми допадна.
Ние, италианците, ценим лоялността.
— Добър адвокат ли беше?
— Какво значение има вече?
— Просто съм любопитен. Според Куинси се справил твърде зле с развода му, а
съдебните протоколи подкрепят това мнение. Прокурорът преувеличил конфликта им, за да
докаже наличието на мотив — доста фриволно. Така де, кой клиент е толкова недоволен, че
да пръсне мозъка на адвоката си?
— На мен не ми се е случвало — казва той и се залива от смях. Вежливо се смея с него.
— Но съм имал доста откачени клиенти. Преди години един тип се появи в кантората ми с
пистолет. Беше ядосан след развода си. Поне твърдеше, че има пистолет. Всички адвокати в
сградата притежават оръжие и имаше опасност нещата да се развият зле, но една симпатична
млада секретарка го успокои. Открай време съм привърженик на хубавите секретарки.
Възрастните адвокати предпочитат да разказват за бойните си подвизи, вместо да
обядват, а аз определено го насърчих да говори.
— Имали сте голяма кантора тогава.
— Голяма за тази част на щата. Седем, осем, понякога дори десет адвокати, една дузина
секретарки, кабинети на горния етаж, опашка от клиенти пред вратата. Беше доста щуро
навремето, но ми дойде до гуша от драми. През повечето време разрешавах спорове между
служителите си. Вие практикували ли сте право?
— Практикувам в момента, но специализирам в нещо различно. Преди години работех
като служебен защитник, но получих нервен срив. После открих Бог и той ме отведе в
семинарията. Станах свещеник и чрез една програма за подпомагане на затворниците се
запознах с невинен човек. Тази среща промени живота ми.
— Измъкнахте ли го?
— Да. После още седем души. В момента работя по шест случая, включително този на
Куинси.
— Някъде четох, че десет процента от всички затворници най-вероятно са невинни.
Вярвате ли в това?
— Десет процента ми се струва много, но в затвора наистина има хиляди невинни хора.
— Не го вярвам.
— Повечето бели не вярват, но сред чернокожите ще намерите мнозина привърженици
на тази теза.
През своите осемнайсет години в щатския сенат Колакърчи неизменно гласувал за
законност и ред. Привърженик на смъртното наказание, на правото да притежаваш оръжие,
истински воин в битката срещу наркотиците и в полза на щедрото отпускане на средства за
нуждите на щатската полиция и прокурорите.
— Открай време не си падам по наказателното право — казва той. — Там не се печелят
пари.—
Кийт обаче печелел от наказателни дела, нали?
Старецът ме измерва с гневен поглед, все едно съм прекрачил границата, и накрая казва:
— Кийт е мъртъв повече от двайсет години. Защо проявявате такъв интерес към
адвокатската му практика?
— Защото клиентът ми не го е убил. Убиецът е друг и мотивът му е друг. Знаем, че в
края на осемдесетте Кийт и Даяна са представлявали наркопласьори, че са имали клиенти
около Тампа. Имаме основание да заподозрем тях.
— Може би, но тези клиенти едва ли ще бъдат разговорливи след толкова много години.
— Бяхте ли близък с шериф Фицнър?
Той отново ме измерва с гневен поглед. Малко грубовато съм свързал Брадли Фицнър с
наркопласьорите и Колакърчи усеща накъде бия. Поема дълбоко въздух, издиша шумно и
казва:— С Брадли никога не сме били близки. Той си въртеше неговите неща, аз — моите. И
двамата се опитвахме да привлечем едни и същи гласоподаватели, но се избягвахме. Аз не се
бърках в наказателните дела, затова пътищата ни рядко се пресичаха.
— Къде е той сега? — питам.
— Допускам, че е покойник. Махна се от тук преди години.
Не е покойник, а си живее хубавичко във Флорида Кийс. Пенсионирал се е след трийсет
и три години служба като шериф и се е изнесъл от града. Тристайният му апартамент в
Маратон е оценен на един милион и шестстотин хиляди долара. Не е зле за пенсиониран
държавен служител, който не е печелел повече от шейсет хиляди годишно.
— Подозирате, че Фицнър е бил замесен с Кийт ли? — пита ме той.
— О, не, изобщо не намеквам за подобно нещо.
О, да. Само че Колакърчи не се хваща на въдицата. Присвива очи и пита:
— Свидетелката твърди, че Фицнър я е убедил да излъже под клетва, така ли?
Ако и когато Кари Холанд се откаже от лъжливите си показания, те ще бъдат заведени в
съда и достъпни за всички. Засега обаче не съм готов да разкривам нищо пред този човек.
— Информацията е поверителна, господин Колакърчи.
— Разбира се, разбира се — съгласява се той охотно.
Допреди петнайсет минути изобщо не го познавах и сигурно ще вдигне телефона още
докато отивам към колата си.
— Тя не назова Фицнър по име, само каза, че били ченгетата и прокурорът. Нямам
причина да подозирам Фицнър в нещо.
— Хубаво. Това убийство беше разрешено преди двайсет години. Напразно хабите сили,
господин Поуст.
— Може би. Колко добре познавахте Даяна Русо?
Той завърта очи, сякаш тя е последната личност, за която му се говори.
— Изобщо не я познавах добре. Тя търсеше работа, но по онова време не наемахме
жени. Даяна го прие като оскърбление и се настрои срещу мен. Настрои и Кийт, с когото и
без това не се погаждахме. Отдъхнах си, когато той напусна фирмата ми, но това не беше
краят. Продължи да ми създава неприятности.
— Какви?
Колакърчи вдига очи към тавана, сякаш се чуди дали да ми разкаже нещо. И нали е стар
адвокат, не издържа на изкушението.
— Ами ето какво се случи — започва той и се намества в креслото. — Навремето при
мен идваха всички съдебни искове в окръг Руис. Всички доходоносни катастрофи,
некачествени продукти, лекарски грешки, измами и тъй нататък. Ако някой пострадаше,
идваше тук или понякога аз ходех на среща с клиент в болницата. Кийт искаше част от
случаите, защото не е тайна, че злополуките са единственият начин човек да направи пари
тук, на улицата. Големите кантори в Тампа се справят добре, но не могат да се мерят с
добрите адвокати по съдебни искове. Когато напусна кантората ми, Кийт открадна едно
дело, просто го взе със себе си и двамата се скарахме жестоко. Беше разорен и парите му
трябваха, но делото беше на моята кантора. Заплаших да го съдя и делото се провлачи две
години. Накрая той се съгласи да ми даде половината хонорар, но враждата помежду ни си
остана. Даяна също беше замесена.
Всяка седмица има разрив в някоя адвокатска кантора и винаги е за пари.
— Помирихте ли се?
— Горе-долу, но години по-късно. Градчето е малко и между адвокатите обикновено
цари разбирателство. Обядвахме заедно пет-шест дни преди убийството му и дори се
посмяхме. Кийт беше свястно момче, работеше много. Може би беше прекалено амбициозен.
Тя обаче така и не ми допадна, но ми е мъчно за нея. Клетата, да намери съпруга си с
размазано лице! А беше хубавец. Даяна го преживя тежко, така и не се съвзе. Продаде
сградата и накрая напусна града.
— И оттогава нямате връзка с нея, така ли?
— Никаква.
Той поглежда часовника си, все едно му предстои поредният натоварен ден. Схващам
намека. Приключваме разговора и трийсет минути след началото му благодаря и си тръгвам.
18
Брадли Фицнър бил окръжен шериф трийсет и две години, преди да се пенсионира. По
време на кариерата си избягвал скандалите и стискал здраво юздите. През четири години или
нямал никакви съперници на изборите, или се натъквал на съвсем слаба конкуренция. На
поста го заменил негов подчинен, който останал там седем години и се оттеглил поради
влошено здраве.
В момента шериф е Уинк Касъл, а кабинетът му се намира в модерна сграда от метал,
приютила всички сили на реда — окръжното шерифство, градската полиция и ареста. Пред
сградата в покрайнините на града са паркирани десетина ярко боядисани патрулки. Фоайето
е пълно с полицаи, чиновници и унили роднини на арестанти.
Въвеждат ме в кабинета на Касъл и той ме поздравява с усмивка и здраво ръкостискане.
Около четиресетгодишен е и има непринуденото поведение на провинциален политик. Не е
живял тук, когато Русо е бил убит, затова се надявам да не носи бремето на онези дни.
Разговаряме няколко минути за времето и после той пита:
— Куинси Милър, значи? Снощи прегледах делото му. Вие свещеник ли сте?
— Свещеник и адвокат — отговарям и му разказвам накратко за нашата организация. —
Поемаме стари случаи на осъдени невинни хора.
— Късмет с този.
Усмихвам се и казвам:
— Всички случаи са трудни, шерифе.
— Ясно. Е, как планирате да докажете, че клиентът ви не е убил Кийт Русо?
— Както винаги, ще се върна на местопрестъплението и ще започна да ровя. Знам, че
повечето свидетели на обвинението са излъгали на процеса. Доказателствата са, меко
казано, неубедителни.
— А Зийк Хъфи?
— Типичен доносник. Намерих го в затвор в Арканзас и очаквам да се откаже от
показанията си. Направил е кариера с лъжи и опровержения, което не е необичайно за тип
като него. Кари Холанд вече ми каза истината — излъгала под натиск от страна на Фицнър и
прокурора Бъркхед. Предложили й изгодна сделка във връзка с обвинение за продажба на
наркотици. След процеса Фицнър й дал хиляда долара и я прогонил от града. От тогава не се
е връщала. Джун Уокър, бившата съпруга на Куинси, живее в Талахаси, но засега отказва да
ни съдейства. Дала е показания срещу Куинси и е излъгала, защото му била ядосана относно
издръжката. Толкова много лъжи, шерифе.
Всичко това е новост за него и той го поглъща с интерес. После клати глава и казва:
— Въпреки това ви чака много работа. Няма оръжие на убийството.
— Така е. Куинси никога не е притежавал пушка. Явно ключът са кървавите пръски по
стъклото на фенерчето, което изчезнало загадъчно малко след убийството.
— Какво е станало с него? — пита ме той, а е шерифът.
Би трябвало аз да го питам.
— Вие ми кажете. Официалната версия според Фицнър е, че е унищожено при пожара в
склада за веществените доказателства.
— Но вие се съмнявате.
— Съмнявам се във всичко. Вещото лице на обвинението, някой си господин Норуд,
изобщо не е виждал фенерчето. Показанията му са възмутителни. — Бръквам в куфарчето си,
изваждам документи и ги оставям върху бюрото му. — Това е нашето резюме на делото.
Вътре е докладът на доктор Кайл Бендершмит, виден криминолог, който изказва сериозни
съмнения относно показанията на Норуд. Виждали ли сте снимките на фенерчето?
— Да.
— Според доктор Бендершмит пръските или петната по стъклото вероятно дори не са
от човешка кръв. Освен това фенерчето не е било открито на местопрестъплението. Изобщо
не сме сигурни откъде се е взело, а Куинси се кълне, че никога не го е виждал.
Шерифът взема доклада и го разлиства, без да бърза. Когато му омръзва, го подхвърля на
бюрото си и казва:
— Довечера ще го прегледам. Какво точно искате от мен?
— Помогнете ми. Ще подам молба за преразглеждане на делото въз основа на нови
доказателства. Молбата ще бъде придружена с докладите на нашите вещи лица и клетвени
декларации от излъгалите свидетели. Бих искал да възобновите разследването на
убийството. Много полезно би било съдът да разбере, че според местните хора не е бил
осъден действителният извършител.
— Стига, господин Поуст. Случаят е приключен преди повече от двайсет години, много
преди да дойда в града.
— Всички наши случаи са стари, шерифе, стари и вече приключени. Такава ни е
работата. Повечето участници в тази история вече ги няма — Фицнър, Бъркхед, а съдията
дори е мъртъв. Вие можете да видите нещата от нова гледна точка и да помогнете на един
невинен човек да излезе от затвора.
Той клати глава.
— Едва ли. Не си представям да се замеся. По дяволите, до вчера изобщо не съм се
замислял за този случай.
— Още по-основателна причина да се замесите. Никой няма да ви обвинява за
несправедливост отпреди двайсет години. Ще ви възприемат като почтен човек, който се
опитва да постъпи правилно.
— Трябва ли да намерите истинския убиец, за да извадите Милър от затвора?
— Не. Трябва само да докажа невинността му.
Той продължава да клати глава. Усмивките са се стопили.
— Не виждам как ще стане, господин Поуст. Имам предвид, че очаквате да накарам
някой от моите хора да зареже активните си разследвания и да се зарови в отдавна забравено
убийство. Опомнете се.
— Аз ще свърша трудното, то е моя работа.
— А каква ще е моята?
— Да съдействате. Да не ни пречите.
Той се обляга на стола и сключва ръце на тила си. Гледа тавана, а минутите се нижат.
Накрая казва:
— Какво обикновено правят местните власти във връзка с вашите дела?
— Създават ми пречки. Крият улики. Оказват неистов отпор. Оспорват всичко, което
заведа в съда. Разбирате ли, шерифе, в тези случаи залозите са твърде големи и грешките са
толкова колосални, че никой не иска да си ги признае. Невинни мъже и жени лежат в затвора
с десетилетия, а истинските убийци са на свобода и често убиват отново. Извършени са
чудовищни несправедливости, но още не мога да открия полицай или прокурор, който има
смелостта да признае, че е сгафил. Сегашният случай е малко по-различен, защото
виновниците за погрешната присъда на Куинси вече ги няма. Имате шанс да се проявите като
герой.—
Не искам да ставам герой. Просто не мога да отделя толкова време. Повярвайте ми,
имам си предостатъчно грижи.
— Не се съмнявам, но бихте могли да съдействате и да облекчите работата ми. Стремя
се към истината, шерифе.
— Не знам, ще си помисля.
— Само за това ви моля. Поне засега.
Той поема дълбоко дъх — все още не е убеден, не е привърженик на каузата ми.
— Нещо друго?
— Ами има още една дреболия, още едно вероятно парченце от пъзела. Запознат ли сте
със смъртта на Кени Тафт? Две години след убийството на Русо.
— Разбира се. Убит е при изпълнение на служебните си задължения. Снимката му е
окачена на стената отвън.
— Бих искал да прегледам досието по случая, без да се налага да се позовавам на Закона
за достъп до информация и така нататък.
— Подозирате, че това има връзка с Куинси Милър?
— Едва ли, но просто проучвам, шерифе. Такъв е подходът ми, а изненади има винаги.
— Нека си помисля.
— Благодаря.
Шефът на пожарната е лейтенант Джордан, побелял ветеран с увиснало шкембе. Изобщо
не е толкова дружелюбен, колкото шерифът. В пожарната, която е на две преки от главната
улица, е спокойно. Двама лъскат и бездруго излъскана стара пожарна кола на алеята, а вътре
някаква древна секретарка размества документите върху бюрото си. Джордан най-сетне се
появява и след кратка и леко напрегната размяна на любезности ме отвежда в тясна стая,
натъпкана с картотечни шкафове от средата на миналия век. Тършува известно време и
намира чекмеджето за 1988 г. Отваря го, преглежда няколко оръфани папки и изважда една.
— Не беше кой знае какъв пожар, доколкото си спомням — казва и оставя папката на
масата. — Заповядайте.
После излиза от стаята.
Навремето шерифството се намирало на няколко преки от тук, в стара сграда, която
впоследствие била съборена. В окръг Руис, както и на стотици други места, изобщо не било
необичайно веществените доказателства от местопрестъпленията да се съхраняват
навсякъде, където се намери празно място или шкаф. Лазил съм по таваните на съдилища и
из задушни мазета в търсене на стари документи.
Поради недостиг на складово пространство Фицнър използвал една барака зад
шерифството. В папката има черно-бяла снимка на бараката преди пожара. На вратата виси
тежък катинар. Прозорци няма. Преценявам на око, че складът е дълъг десетина метра,
широк три-четири и висок два и нещо. Снимка, направена след пожара, показва единствено
овъглени руини.
Първият сигнал за тревога пристигнал в три и десет през нощта и пожарникарите
заварили бараката напълно погълната от пламъци. Угасили огъня за броени минути, но не
успели да спасят нищо. Записано е, че причината за пожара е „неизвестна“.
Както твърди Джордан, пожарът не бил „кой знае какъв“. Но фенерчето, намерено в
багажника на Куинси, било унищожено. И изчезнало безследно.
Само че докладите от аутопсията, свидетелските показания, скиците на
местопрестъплението и снимките били заключени на сигурно място в бюрото на Фицнър.
Той разполагал с необходимото, за да може Куинси да бъде осъден.
Засега пожарът е задънена улица.
19
Обаждам се на Кари и Бък веднъж седмично да проверявам какво са решили. Те
съзнават, че няма да се откажа, и постепенно се навиват. Многократно уверявам Кари, че не
рискува нищо, ако ми съдейства, и помежду ни се установява доверие.
Срещаме се в едно заведение близо до Кингспорт и си поръчваме омлет. Тя прочита
клетвената декларация, подготвена от Мейзи, после Бък я преглежда бавно. Отговарям на
същите въпроси: какво предстои и така нататък, и след час внимателно увещаване Кари
подписва.
На паркинга я прегръщам, а Бък иска да прегърна и него.
Вече сме доверени приятели и аз им благодаря за смелостта да помогнат на Куинси.
Кари настоява през сълзи да го помоля да й прости. Вече съм го направил, уверявам я.
Майка ми наследи семейната ферма край Дайърсбърг, Тенеси, моя роден град. На
седемдесет и три е и живее сама, откакто татко почина преди две години. Тревожа се за нея
заради възрастта й, но тя е по-здрава от мен и изобщо не е самотна. Мама пък се тревожи за
мен заради номадския ми начин на живот и отсъствието на сериозна романтична връзка.
Неохотно е приела, че изграждането на семейство не е сред приоритетите ми и че едва ли ще
я даря с внуци. Сестра ми има три деца, но живеят далече.
Мама не яде животни, разчита на земята. Градината й е легендарна и може да нахрани
стотици хора, както и става. Тя постоянно носи кошове с пресни плодове и зеленчуци в
местната хранителна банка. Вечеряме домати, пълнени с ориз и гъби, едър бял боб и печени
зеленчуци. Въпреки изобилието майка ми яде колкото птиче и пие само вода и чай. Тя е
пъргава и енергична, отказва да взема хапчета и докато побутва зеленчуците в чинията си, ме
кара да ям още. Тревожи се, че съм слаб, но за себе си само махва с ръка. Знам го от други
хора.
След това сядаме на предната веранда и пием ментов чай. Малко се е променила тази
веранда, откакто преди много години се възстановявах тук. Разговаряме за онези трудни дни.
Споменаваме и Брук, бившата ми съпруга. Двете с майка ми много се харесваха и
поддържаха връзка години наред. Отначало мама й се сърдеше, че ме е зарязала по време на
нервния ми срив, но накрая я убедих, че раздялата ни е била неминуема още от деня на
сватбата ни. Брук се омъжи повторно за предприемач, който се справя добре. Имат четири
деца, красиви тийнейджъри, и мама се понатъжава, когато си представя какъв можеше да
бъде животът ни. При първа възможност насочвам разговора в друга посока.
Въпреки необичайния ми начин на живот мама се гордее с работата ми, макар да не
знае точно как действа наказателното право. Тормози я фактът, че има толкова много
престъпления, че толкова много хора влизат в затвора, че толкова много семейства са
съсипани. Години ми трябваха да я убедя, че зад решетките има и хиляди невинни. Сега за
пръв път имаме възможност да поговорим за Куинси Милър и тя е заинтригувана от
историята му. Убит адвокат, непочтен шериф, наркокартел, невинен човек, натопен със
съвършено коварство. Отначало не вярва, разпитва ме за подробности. Безопасно е да я
запозная с фактите — в крайна сметка седим на тъмна веранда насред Тенеси, далече от
Флорида, на кого би могла да каже? А и майка ми умее да пази тайна.
Обсъждаме и останалите ми клиенти: Шаста Брайли, осъдена на смърт в Северна
Каролина за умишлен палеж, причинил смъртта на трите й дъщери; Били Рейбърн в Тенеси,
осъден въз основа на спорните научни данни относно тъй наречения Синдром на
раздрусаното бебе, защото се спънал и паднал, докато носел бебето на приятелката си; Дюк
Ръсел в Алабама, който още е със смъртна присъда; Къртис Уолас, осъден в Мисисипи за
отвличане, изнасилване и убийство на млада жена, която никога не е виждал; и Джими
Флаглър, който бил седемнайсетгодишен умственоизостанал младеж, когато щатът
Джорджия го изпратил в затвора до живот.
Тези шест случая са моят живот и моята работа. Живея с тях всеки ден и често се
изморявам да ги обсъждам. Насочвам разговора обратно към мама и я питам как върви
покерът. Тя играе веднъж седмично с група приятелки и въпреки дребните залози
състезанието е ожесточено. В момента е на печалба от единайсет долара и петдесет цента.
Уреждат дълговете си по Коледа на веселба, на която се развилняват и пият алкохол —
евтино шампанско. С друга група майка ми играе бридж два пъти месечно, но предпочита
покера. Участва и в два читателски клуба — в единия са жените от църковното общество,
затова се придържат към теологията, а в другия са по-освободените й приятелки, които си
падат по популярната литература. Понякога дори по буламачи. Тя преподава в неделното
училище, чете на старците в дом за възрастни хора и е доброволка в толкова много
организации, че не им знае имената. Току-що си е купила електрическа кола и ми обяснява в
подробности как работи.
Няколко пъти годишно Франки Тейтъм й гостува на вечеря. Двамата са близки приятели
и тя много обича да му готви. Бил е тук миналата седмица и мама ми разказва за
посещението му. Гордее се с факта, че той е на свобода благодарение на мен. И разговорът
отново се връща към работата ми. По едно време тя настояваше да се насоча към по-стабилна
кариера, може би в истинска адвокатска кантора, само че прекратихме тези разговори.
Пенсията й осигурява удобен живот. Майка ми няма дългове и всеки месец изпраща на
„Пазителите“ чек за неголяма сума.
Ляга си точно в десет и спи непробудно осем часа. Целува ме по челото и ме оставя на
верандата, където с часове седя в хладната притихнала нощ и си представям как клиентите
ми спят на тесните нарове зад решетките.
Невинни хора.
20
Преди месец надзирателите нахлуват по сигнал в килията на Зийк Хъфи и намират
самоделен нож. Обикновено по време на такива неочаквани проверки откриват наркотици,
но се отнасят снизходително. Притежанието на оръжие обаче е сериозна простъпка и е
заплаха за надзирателите. Зийк ще прекара известно време в Пещерата — подземен карцер,
където пращат провинилите се. Край с мечтата му за предсрочно освобождаване. Напротив,
ще удължат престоя му в затвора.
В приемната ме посреща мъж с костюм, някакъв заместник-директор, и заедно с един
надзирател ме повеждат през охраната към сграда встрани от затворническия корпус.
Заместник-директорът кимва навъсено и вратата незабавно се отваря. Задействал съм
подходящите връзки. Слизам по няколко бетонни стъпала и се озовавам в квадратна стая без
прозорци. Зийк чака на метален стол с верига на краката, закачена за пода. Помежду ни няма
преграда. Ръцете му са свободни и след като се опомня от изненадата, че ме вижда, се
ръкуваме вяло.
Когато надзирателят излиза и затръшва вратата, Зийк пита:
— Какво търсиш тук?
— Дошъл съм да те видя, Зийк. Липсваше ми.
Той изсумтява, но не му хрумва подходящ отговор. Затворниците в Пещерата нямат право
на посетители. Вадя пакет цигари и питам:
— Ще запалиш ли?
— И още как, мамка му! — отговаря той, внезапно станал отново страстен пушач.
Подавам му цигара и забелязвам, че ръцете му треперят. Той затваря очи и дръпва силно,
сякаш се опитва да изпуши цялата цигара с едно ожесточено всмукване. Издухва облак дим
към тавана и отново захапва цигарата.
След третия път тръсва пепел на пода и издокарва усмивка.
— Как влезе тук, Поуст? Достъпът е забранен.
— Знам. Имам приятел в Литъл Рок.
Зийк изпушва цигарата до филтъра, угасва я в стената и пита:
— Ще дадеш ли още една?
Паля му втора цигара. Той е блед и изпит, още по-слаб от предишния път, когато го
видях, и има нова татуировка на врата. Никотинът го успокоява и треморът постепенно
секва.—
Смятат да удължат престоя ти в затвора с няколко месеца, Зийк. Много глупаво от
твоя страна да криеш нож.
— Почти всичките ми постъпки са глупави, Поуст. Знаеш го. Умните хора не живеят
така.
— Вярно е. Куинси Милър е умен човек, Зийк, но заради теб е зад решетките за дълго.
Време е да излезе на свобода, не мислиш ли?
Разменили сме няколко писма след последното ми посещение и сме му пратили още
един чек за малка сума. Съдейки по тона на кореспонденцията ни обаче, той явно още не е
готов да признае лъжата си. Въобразява си, че контролира крехкото ни общуване, и ще се
опита да го манипулира по всевъзможни начини.
— Ами не знам, Поуст. Беше толкова отдавна. Май не помня подробностите.
— Аз съм ги описал в клетвена декларация, Зийк. Искам да я подпишеш. Помниш ли
едно старо твое приятелче? Шайнър. Друг наркоман, с когото си лежал в Джорджия.
— Разбира се, че помня Шайнър — отговаря с усмивка. — Голям загубеняк.
— И той те помни. Открихме го близо до Атланта, добре я кара. Много по-добре от теб.
Вече е чист и не се забърква в неприятности. Подписа клетвена декларация, в която разказва
как двамата сте се хвалили какви успешни доносници сте били. И как си се присмивал на
Куинси Милър. И на онова хлапе Престън в Доутан, дето още е в затвора. Според Шайнър ти
адски се гордееш с изпълнението си на процеса за убийство в Гълфпорт срещу Кели Морис,
която още е зад решетките заради теб. Проверихме всички тези случаи, Зийк, прочетохме
протоколите от показанията ти. Този път Шайнър казва истината.
Той се вторачва гневно в мен и изтръсква още пепел.
— Е, и?
— Ами време е да си признаеш и да помогнеш на Куинси. Нищо не ти струва, Зийк, и
бездруго няма да излезеш скоро. И както неведнъж съм ти казвал, във Флорида отдавна са те
забравили. Пет пари не дават дали ще признаеш, че си излъгал за Куинси.
Той смачква втория си фас и моли за трета цигара. Запалвам му. Всмуква силно, сгъстява
мъглата над главите ни и подмята саркастично:
— Божичко, не съм сигурен, Поуст, притеснявам се какво име ще ми излезе.
— Много смешно, но на твое място не бих се притеснявал. Предлагам ти сделка, Зийк,
но ще е валидна петнайсет минути, после изчезва завинаги. Както ти казах, имам приятел в
Литъл Рок, влиятелен човек, иначе нямаше да седя тук сега. В Пещерата не допускат
посетители, нали? Ето какво ти предлагам. Щатът Арканзас смята да удължи присъдата ти с
още шест месеца заради ножа. Което прави още двайсет и един месеца в тази дупка.
Приятелят ми може да сведе всичко до три месеца. Година и половина ще изчезне яко дим.
От теб се иска само да подпишеш клетвената декларация.
Той пафка, тръсва цигарата и ме гледа невярващо.
— Майтапиш се.
— Защо да го правя? Трябва само да постъпиш, както се полага на един свестен човек,
макар да знаем, че не си такъв, и Куинси ще излезе.
— Никой съдия няма да го пусне само защото двайсет и няколко години по-късно
решавам да призная, че съм излъгал. Стига, Поуст.
— Остави това на мен. Всички доказателства са полезни в такива случаи, Зийк. Сигурно
не помниш свидетелката Кари Холанд. И тя е излъгала, само че за разлика от теб вече събра
смелост да си го признае. Искаш ли да видиш клетвената й декларация? Храбра жена, Зийк.
Крайно време е да се проявиш като мъж и поне този път да кажеш истината.
— Да ти призная, Поуст, тъкмо бях започнал да те харесвам.
— Не си прави труда. Не съм голям симпатяга, пък и изобщо не ми пука дали ме
харесваш. Целта ми е да разплета тази мрежа от лъжи, заради която са осъдили Куинси.
Искаш ли да съкратя присъдата ти с осемнайсет месеца или не?
— Защо да ти имам доверие?
— От твоята уста думата „доверие“ звучи странно, Зийк. Аз съм почтен човек. Не лъжа.
Май се налага просто да рискуваш.
— Дай ми още една цигара.
Паля му четвърта цигара. Вече е спокоен, съобразява и отговаря:
— Тая сделка ще я оформиш ли писмено?
— Не, не става така. Затворите в Арканзас са претъпкани и щатът има нужда от помощ.
Арестите също са пълни, в някои килии са по шестима, затова властите се нуждаят от място.
Не ги интересува какво ще стане с теб.
— Вярно.
Поглеждам часовника си.
— Отпуснаха ми трийсет минути, Зийк. Времето изтича. Е, споразумяхме ли се?
Той мисли и пуши.
— Колко време ще остана в Пещерата?
— Обещавам ти да излезеш утре.
Той кимва и аз му подавам клетвената декларация. Допускам, че четенето не му е
любимо занимание, затова съм използвал прости думи с не повече от три срички. Зийк
стиска цигарата в ъгъла на устата и димът пари в очите му, докато той внимателно чете
текста. По ризата му се посипва пепел. Изтупва я с пръсти. След последната страница
изхвърля фаса и казва:
— Нямам проблем с това.
Подавам му писалка.
— Обещаваш ли ми, Поуст?
— Обещавам.
Най-известният адвокат в Арканзас, който се занимава със смъртни присъди, ми е
приятел, с когото работих по друг случай. Съпругата му е братовчедка на щатски сенатор,
председател на Финансовата комисия, поради което отговаря за бюджетите на всички
агенции, включително на затворите. Не обичам да моля за услуги, защото не мога да
предложа почти нищо в замяна, но в този бизнес съм принуден да се обръщам към приятели.
Понякога нещо сработва и се получава чудо.
Памуковите поля в Североизточен Арканзас остават зад гърба ми и аз се обаждам на
Вики с новината. Тя е на седмото небе и хуква да съобщи на Мейзи.
След като кошмарът с Куинси приключил, Джун се омъжила повторно. Вторият й опит с
мъж на име Джеймс Роуд не бил толкова хаотичен като първия, но не продължил дълго. По
онова време тя още била развалина — емоционално нестабилна и дрогираща се. Франки
откри Роуд в Пенсакола. Той не можел да каже нищо хубаво за бившата си съпруга и след
няколко бири разкрил онова, на което се надявахме.
Живеели заедно, преди да се оженят, и през този кратък блажено романтичен период
пиели твърде много и пушели крек, но никога пред децата. Джун неведнъж се присмивала на
Куинси, когото щяла да ненавижда вечно. Доверила на Роуд, че е излъгала, за да го тикнат зад
решетките, и че за това я насърчили шериф Фицнър и прокурорът Форест Бъркхед.
Роуд не искал да се замесва, но Франки умее да бъде настоятелен. Такъв е подходът ни.
Установяваме връзка, опознаваме свидетелите, изграждаме доверие помежду ни и не
спираме деликатно да им напомняме, че един невинен човек е онеправдан от системата. В
конкретния случай — от белите жители на затънтено градче.
Франки уверил Роуд, че не е направил нищо нередно и няма да си има неприятности.
Джун е излъгала, а отказва да признае каква огромна вреда е причинила. Убеждава Роуд, че
той би могъл да окаже огромна помощ.
В друг бар и след още бири Роуд се съгласява да подпише клетвена декларация.
21
През последните три месеца действаме тихомълком. Дори убийците на Кийт Русо да са
узнали, че душим около случая, ние не сме го усетили. Положението се променя, когато
подаваме молбата за преразглеждане на делото от името на Куинси Милър.
Писменото изложение, подготвено от Мейзи, е дебело три сантиметра, добре написано
и умело обосновано както винаги. Най-напред тя прави на пух и прах показанията на вещото
лице Пол Норуд за кървавите пръски. Мейзи оспорва неговата квалификация и изтъква
нелицеприятни неща за експерта. В подробности описва седемте съдебни дела, на които той
е обвинил погрешен човек, впоследствие оневинен след ДНК тест. Подчертава, че
въпросните седем души са излежали общо деветдесет и осем години в затвора, но никой не е
бил зад решетките толкова дълго, колкото Куинси Милър.
След като оставя Норуд да се дави в собствената си кръв, Мейзи настъпва с надеждните
научни данни и на сцената излиза Кайл Бендершмит. Изтъкната е безупречната му репутация
и е съпоставена с тази на вещото лице на обвинението. Докладът му започва с изразяването
на недоумение: само фенерчето свързва престъплението с Куинси, а то не е намерено на
местопрестъплението. Няма никакви доказателства, че действително е било там по време на
убийството, няма и доказателства, че ситните пръски по стъклото му са от човешка кръв. От
снимките не е възможно да се заключи дали оранжевите точици наистина са от кръв. Не е
възможно да се определи и ъгълът на стрелбата. Учудващо е как убиецът е държал фенерчето,
докато е стрелял, ако изобщо го е държал. Възможностите са много. Показанията на Норуд са
фактологично неверни и научно необосновани, противоречат на здравия разум и са
безотговорни от юридическа гледна точка. Норуд допуска основни факти, за които няма
доказателства, и, изправен през неизвестните величини, просто фабрикува още измислици.
Обобщеното представяне на заключенията на Бендершмит е впечатляващо, убедително и
подкрепено с нови веществени доказателства. Но това не е всичко.
Второто ни вещо лице е доктор Тобаяс Блек, известен криминолог от Сан Франциско.
Независимо от доктор Бендершмит доктор Блек изследва снимките и уликите и прочете
протоколите от процеса. Той едва сдържа презрението си към Норуд и други от неговата
клика. Заключенията му са същите.
Мейзи пише като Нобелов лауреат, а въоръжена с факти, е несломима. Не искам да
насочи гнева си към мен, ако някога извърша престъпление.
Тя критикува и разследването, проведено от шериф Фицнър. Позовавайки се на Закона
за достъп до информация, Вики се е докопала до архива на щатската полиция във Флорида. В
паметна бележка разследващ полицай се оплаква от деспотичните методи на Фицнър и от
опита му изцяло да контролира случая. Шерифът не желаел външна намеса и отказвал
съдействие.
Поради липсата на веществени доказателства, които да свързват Куинси с
престъплението, се наложило Фицнър да ги изфабрикува. Без да уведомява щатската
полиция, той издействал заповед за обиск на колата на Куинси и удобно намерил фенерчето
в багажника му.
След това изложението се заема с излъгалите свидетели и включва клетвените
декларации на Кари Холанд, Зийк Хъфи, Тъкър Шайнър и Джеймс Роуд. Мейзи е сдържана,
но почти жестока в отношението си към лъжците и коментира с язвителна непримиримост
практиката на американските прокурори да използват показанията на доносници.
След това анализира мотива за престъплението и акцентира върху факта, че така
нареченото озлобление на Куинси срещу Кийт Русо е по-скоро измислица, отколкото
реалност. Представя клетвена декларация от бивша служителка на рецепцията на
адвокатската кантора, която твърди, че си спомня едно-единствено посещение на
недоволния клиент, който бил само „леко разтревожен“. Не отправил никакви заплахи и си
тръгнал, когато тя го осведомила, че Кийт не е в кабинета си. Жената не помнела второто и
по-заплашително посещение, което Даяна Русо бе описала пред съдебните заседатели.
Никога не бяха викали полиция. Всъщност нямаше никакви данни служител от кантората да
се е оплаквал от поведението на Куинси. Що се отнася до телефонните заплахи, за тях
просто нямаше доказателство. Даяна беше осуетила опитите на защитата да се сдобие с
данни за телефонните разговори на съпрузите и впоследствие те били унищожени.
Последната част от изложението съдържа показанията на самия Куинси. Тъй като не е
свидетелствал на процеса си, сега има шанса да разкаже своята версия в клетвена
декларация. Той отрича да има нещо общо с убийството, отрича да е притежавал или стрелял
с дванайсеткалиброва пушка, отрича и да знае нещо за фенерчето преди представянето му
чрез снимки в съда. Отрича и да е бил в Сийбрук в нощта на убийството. Алибито му е било
и си остава старата му приятелка Валъри Купър, която нито за миг не е преставала да твърди,
че той е бил с нея в онази нощ. Прилагаме и клетвена декларация от Валъри.
Изложението се състои от петдесет и четири страници, съдържащи ясни и разумни
обосновки, и не оставя капка съмнение, поне в съзнанието на почтените служители на
„Пазителите“, че щатът Флорида е осъдил не когото трябва. То би трябвало да попадне при
начетени и справедливи съдии, които ще се ужасят и ще побързат да поправят колосалната
грешка. Само че нищо подобно не се случва.
Подаваме молбата и писменото изложение и чакаме кротко. Три дни по-късно става
очевидно, че пресата не проявява интерес, което напълно ни устройва. Все пак случаят е
приключен преди двайсет и две години.
Тъй като нямам разрешително да практикувам право във Флорида, се свързваме със
Сюзан Ашли Трос, стара приятелка, която ръководи проект „Невинност“ в Централна
Флорида. Името й е първо в списъка на адвокатите, над моето и на Мейзи. Екипът ни вече е
публично достояние.
Изпращам на Тайлър Таунзенд копия от подадените в съда документи с надеждата да
отговори.
В Алабама Чад Фолрайт удържа обещанието си да стовари тежестта на закона върху
мен, а не върху истинския убиец. Подава оплакване за нарушена професионална етика до
Адвокатската колегия на Алабама, чийто член не съм, и до същата в Джорджия, където е
регистрирано разрешителното ми да практикувам право. Чад иска да ми бъдат отнети
правата заради компрометиране на улики. Задето съм взел за изследване един пубисен
косъм.
И преди съм преживявал подобно нещо. Досадно е и понякога плашещо, но не мога да
забавя темпото. Дюк Ръсел все още лежи в затвора заради Марк Картър и този факт ме
държи буден нощем. Обаждам се на моя приятел адвокат в Бърмингам. Засърбяват го ръцете
за битка. Мейзи ще се погрижи за оплакването на Чад в Джорджия.
Намирам се в заседателната зала на втория етаж и преглеждам купчина отчаяни писма,
когато чувам вика на Мейзи. Хуквам надолу по стълбите и влизам в кабинета й, където
заварвам двете с Вики да се взират в екрана на лаптопа й. Съобщението е със странен шрифт,
почти нечетлив, но съдържанието му е съвсем ясно.
Молбата ви, подадена в окръг Пойнсет, е интересно четиво, но изобщо не
споменава Кени Тафт. Може би той не е бил застрелян от наркотрафиканти, може
би е знаел твърде много. (Това съобщение ще изчезне пет минути след като го
отворите. Не може да се проследи, не си правете труда.)
Зяпаме глуповато това съобщение, докато то бавно избледнява и страницата остава
празна. С Вики се връщаме по местата си и се вторачваме в стените. Мейзи трака по
клавишите и накрая оповестява:
— От някакъв сайт, който се казва „Изпод верандата на Пати“. Срещу двайсет долара
месечно, платени с кредитна карта, получаваш трийсетдневен достъп до свой чатрум, където
съобщенията са поверителни, временни и непроследими. — Нямам представа за какво
говори. Тя продължава да трака и казва: — Изглежда законно и най-вероятно безвредно.
Много от тези сървъри са в Източна Европа, където законите за личните данни са още по-
строги.
— Можем ли да отговорим? — пита Вики.
— А искаме ли? — обаждам се.
— Да, можем да отговорим срещу двайсет долара — уточнява Мейзи.
— Не са предвидени в бюджета — казва Вики.
— Адресът на подателя е cassius.clay.444. Можем да платим и да му изпратим
съобщение.
— Не сега — настоявам. — Той не иска да говори, затова няма да каже нищо. Да го
обмислим.
Анонимните сведения са част от играта и са чудесен начин да пропилеем много време.
* * *
Кени Тафт бил на двайсет и седем години, когато го убили в затънтен край на окръг Руис
през 1990 г. Бил единственият чернокож заместник-шериф на Фицнър и работел при него от
три години. Заедно с партньора му Гилмър били изпратени от Фицнър на място, смятано за
отправна точка на търговците на кокаин, които не трябвало да са там в онзи момент. Тафт и
Гилмър не очаквали проблеми. Мисията им била разузнавателна и разпоредена от офиса на
Агенцията за борба с наркотиците в Тампа. Вероятността мястото да се използва в момента
била нищожна, затова работата им била да го огледат и да докладват.
Според Гилмър, който се отървал с леки наранявания, двамата попаднали в засада,
докато карали бавно по чакълест път в три през нощта. Гората била гъста, не видели никого.
Първите изстрели улучили странично цивилната кола, управлявана от Гилмър, после
строшили задното стъкло. Той спрял, изскочил навън и притичал до канавката. Кени Тафт
също излязъл, но веднага бил улучен в главата и издъхнал на място. Нямал време дори да
извади служебното си оръжие. Когато куршумите престанали да валят, Гилмър пропълзял
обратно до колата и повикал помощ.
Стрелците изчезнали безследно. Служителите от АБН убедено приписвали случилото се
на наркотрафиканти. Месец по-късно научили от информатор, че убийците нямали
представа, че имат насреща си ченгета. Съвсем наблизо било скрито огромно количество
кокаин и те били принудени да бранят стоката си.
Информаторът уж казал, че убийците вече били някъде в Южна Америка. Е, приятно
търсене.
22
Получавам гневно обаждане от Отис Уокър. Оказва се, че съпругата му Джун е
разстроена, защото вторият й съпруг, Джеймс Роуд, казал нещо лошо по неин адрес в съда.
Търпеливо обяснявам, че още не сме влезли в съдебна зала, но наистина сме подали клетвена
декларация, подписана от Роуд, в която той твърди, че Джун му се е похвалила, че е излъгала
в съда, за да натопи Куинси.
— Обвинил я е в лъжа, така ли? — пита Отис уж изненадано. — Пред съдебни
заседатели?
— Не, не, господин Уокър, не в съдебна зала, само в документ.
— Но защо го е направил?
— Ние го помолихме. Опитваме се да измъкнем Куинси от затвора, защото не той е убил
онзи адвокат.
— Значи твърдите, че жена ми е лъжкиня?
— Твърдим, че е излъгала съда навремето.
— Все тая. Не разбирам как е възможно да извадите тази мръсотия след двайсет години.
— Да, доста време са двайсет години. Питайте Куинси.
— Мисля, че трябва да се посъветвам с адвокат.
— Направете го. Дайте му телефонния ми номер и с радост ще поговоря с него. Но ще
си похарчите напразно парите.
* * *
Мейзи получава следното съобщение от сайта „Изпод верандата на Пати“:
„Соленият пеликан“ е стар бар на крайбрежната улица в Насау, на Бахамите;
бъдете там следващия вторник по обед; важно е. (Съобщението ще изчезне пет
минути след като го отворите. И през ум да не ви минава да го проследите).
Грабвам кредитна карта, отивам на сайта, плащам, влизам като joe.frazier.555 и
изпращам следното съобщение:
Да си взема ли оръжие или бодигард?
Десет минути по-късно получавам:
Не, идвам с мир. Барът винаги е пълен, има много хора.
Питам:
Кой трябва да познае другия?
Всичко ще се подреди. Гледай да не те проследят.
До скоро.
Обсъждането за малко да прерасне в спор. Мейзи настоява, че е глупаво да отида на
такава среща с непознат. И на Вики не й харесва. Аз твърдя, че по очевидни причини е
наложително да поемем този риск. Човекът явно знае много за случая и иска да ни помогне.
Освен това се страхува и настоява да се срещнем извън страната, което поне според мен
подсказва, че вероятно ще научим доста гадости.
Макар да съм малцинство, заминавам с колата за Атланта. Вики е факир в намирането
на евтини полети, хотели и трошки под наем и ми е резервирала билет за турбовитлов
самолет, който спира два пъти, преди да напуснем Америка. Има само една стюардеса, която
не умее да се усмихва и не й се надига от седалката.
Нямам багаж, затова преминавам светкавично през митницата и си хващам такси от
дълга редица. Кадилак от седемдесетте с радио, от което заради нас, туристите, гърми Боб
Марли. Местният колорит е подсилен от факта, че шофьорът пуши джойнт. Уличното
движение почти не помръдва, така че няма опасност от смъртоносна катастрофа. Засядаме в
потресаващо задръстване и на мен ми идва до гуша. Излизам от колата и плащам на
шофьора, докато той ме напътства накъде да вървя.
„Соленият пеликан“ е стар бар с разкривени греди и тръстиков покрив. На тавана има
огромни скърцащи вентилатори, от които леко подухва. Истински бахамци играят кресливо
на домино, скупчени край една маса. Явно залагат. Други хвърлят дартс в ъгъла. Белите са
повече от местните, мястото изглежда популярно сред туристите. Вземам си бира от бара и
сядам на маса под чадър на три метра от водата. Нося тъмни очила и бейзболна шапка и се
опитвам нехайно да наблюдавам наоколо. С годините станах доста добър следовател, но все
още не ме бива за шпионин. И да ме е проследил някой, няма да разбера.
Пладне настъпва и отминава, докато зяпам водата.
Глас зад мен се обажда:
— Здрасти, Поуст.
Тайлър Таунзенд се настанява на стола до мен. Той оглавяваше списъка с хората, които
очаквах да срещна.
— Здрасти — отговарям, без да го назовавам по име, и двамата се ръкуваме.
И той си е взел бира. И той носи тъмни очила и шапка с козирка и е облечен като за
тенис. Хубав мъже е, с тен и съвсем леко прошарена коса. Почти връстници сме, но той
изглежда по-млад.
— Често ли идваш тук? — питам.
— Да, имаме два търговски центъра в Насау, затова жена ми мисли, че съм тук по
работа.
— А защо си тук всъщност?
— Да се поразходим — предлага Тайлър и се изправя. Крачим мълчаливо по
пристанището, докато стигаме до пристан със стотина лодки. — Следвай ме — казва.
Слизаме на по-долната платформа и той ми посочва една красавица. Дълга е петнайсет
метра и е проектирана да навлиза много навътре в океана за онези риби меч, които могат да
се видят препарирани и окачени на стена. Той скача на борда и подава ръка да ми помогне.
— Твоя ли е тази яхта? — питам.
— Моя и на тъста ми. Да врътнем едно кръгче.
Тайлър изважда две бири от хладилника, настанява се на капитанския стол и пали
двигателите. Аз се изтягам на тапицирана пейка и вдъхвам соления въздух, докато пърпорим
из пристанището. Скоро усещам в лицето си фини пръски.
Тайлър отраснал в Палм Бийч, бил син на изтъкнат адвокат по наказателни дела. Осем
години следвал в Университета на Флорида политология и право, след което смятал да се
прибере у дома и да се присъедини към семейната фирма. Животът му излязъл от релси,
след като баща му бил убит от пиян шофьор седмица преди Тайлър да се яви на адвокатския
изпит. Изчакал една година, съвзел се, издържал адвокатския изпит и си намерил работа в
Сийбрук.
Поради сигурните изгледи за работа не си направил труда да учи усърдно. Описанието
на заниманията му като студент е доста кратко. Пет бурни години му трябвали, за да вземе
бакалавърска степен. После, когато следвал право, след него имало само двама души с по-
слаб успех, но така му харесвало. Имал славата на сладкодумен купонджия, обикновено
доста наперен, защото баща му бил голяма клечка. Изведнъж обаче му се наложило да си
търси работа, а интервюта нямало. Наела го фирма за недвижими имоти в Сийбрук, но
издържал там само осем месеца.
За да оцелее като адвокат, делял малка сграда с други адвокати. А за да си плаща
режийните, работел като служебен защитник на всеки бедняк, чието дело се гледало. Окръг
Руис бил твърде малък, за да има щатни служебни защитници, затова съдиите определяли
кои адвокати ще защитават обвиняемите срещу минимално заплащане. Това му струвало
скъпо, когато убийството на Русо шокирало града. Всички други адвокати или се изпокрили,
или заминали някъде, затова Тайлър бил назначен за защитник на Куинси Милър, смятан за
виновен още в деня на ареста си.
За двайсет и осем годишен адвокат с нищожен опит в съдебната зала той защитавал
клиента си блестящо. Борел се настървено, оспорвал всяка улика, атакувал свидетелите на
обвинението и твърдо вярвал в невинността на клиента си.
Когато за пръв път прочетох протоколите от процеса, се изумих от неговата дързост. На
третото четене обаче си дадох сметка, че вероятно тъкмо безпощадната му защита е
отблъснала съдебните заседатели. И все пак си личеше огромният му потенциал за адвокат.
А после се бе отказал от правото.
Носим се покрай остров Парадайз и пускаме котва край някакъв курорт. Докато крачим
по пристана към хотела, Тайлър казва:
— Смятаме да купим това място. Продава се. Искам да се заема с нещо различно и да се
откъсна от търговските центрове. Тъстът ми е по-консервативен.
Строителен предприемач във Флорида, който действа консервативно?
Кимвам, като че ли думите му ме интересуват. Получавам мигрена от разговорите за
пари. Изпадам в ступор от всичко, свързано с финанси, пазари, хедж фондове, ценни книжа,
рисков капитал, стотни от процента, недвижими имоти, облигации и тъй нататък. И понеже
нямам пари да се усмихна, не ми пука кой как планира да натрупа състояние.
Прекосяваме спокойно фоайето, сякаш сме двама туристи от Охайо, и се качваме с
асансьора до третия етаж, където Тайлър държи просторен апартамент. Излизам след него на
тераса с прекрасна гледка към брега и океана. Той изважда две бири от хладилника и сядаме
да поговорим.
— Възхищавам ти се заради онова, което правиш, Поуст — започва той. — Наистина.
Отдръпнах се от Куинси, защото нямах никакъв шанс, но никога не съм вярвал, че той е убил
Русо. И досега мисля често за него.
— А кой го е убил?
Той въздиша и отпива продължително от бутилката си. Зарейва поглед към океана.
Седим под голям чадър на тераса, никъде наблизо няма и следа от човешко присъствие с
изключение на далечен смях на брега. Тайлър ме поглежда и пита:
— Носиш ли микрофон, Поуст?
Днес не, за късмет.
— Стига, Тайлър, не съм ченге.
— Не отговори на въпроса ми.
— Не, не нося микрофон. Искаш ли да ме обискираш?
Той кимва и отговаря:
— Да.
И аз кимвам в отговор, няма проблем. Отдръпвам се от масата и се събличам по
боксерки. Той ме наблюдава внимателно и след като се убеждава, казва:
— Добре, стига толкова.
Обличам се и се връщам на стола при бирата си.
— Извинявай за това, но предпазливостта не е излишна. След малко ще разбереш.
Вдигам ръце и казвам:
— Виж, Тайлър, нямам представа какво си намислил, затова просто ще млъкна и ще те
оставя да говориш. Знаеш, сигурен съм, че всичко е строго поверително. Убийците на Кийт
Русо още се навъртат някъде и се страхуват от истината. На мен можеш да имаш доверие,
ясно?
Той кимва и отговаря:
— Да, струва ми се. Ти ме попита кой е убил Русо и отговорът е, че не знам. Но имам
хубава теория, всъщност отлична, и когато ти я разкажа, мисля, че ще се съгласиш с нея.
Отпивам от бирата си и казвам:
— Целият съм в слух.
Той вдишва дълбоко и се опитва да се отпусне. В такива случаи алкохолът помага и аз
пресушавам бутилката си. Тайлър отива да донесе още две бири от хладилника, после се
обляга на стола си и зарейва поглед към океана.
— Познавах Кийт Русо, при това доста добре. Беше десетина години по-голям от мен и
доста му вървеше. Но вече му беше омръзнало в малкото градче и мечтаеше за нещо по-
голямо. Не го харесвах особено, всъщност никой не го харесваше. Двамата с жена му
печелеха, като скубеха наркодилъри от Тампа, дори имаха апартамент там. Из Сийбрук се
носеха много слухове, че се канят да напуснат града, да се махнат от това затънтено място и
да се присъединят към големите риби. Кийт и Даяна живееха затворено, все едно бяха нещо
повече от останалите. Понякога се принуждаваха да си изцапат ръцете, когато позакъсат —
разводи, фалити, завещания, но смятаха тази работа за унизителна. Кийт беше направо жалък
по време на бракоразводното дело на Куинси и той съвсем основателно се вбеси. Избрали са
идеалната изкупителна жертва, нали, Поуст? Недоволен клиент превърта и убива мързеливия
си адвокат.
— Планът им е проработил.
— Да, така е. Всички в града бяха шокирани. Арестуваха Куинси и хората задишаха по-
леко. Всички адвокати се изпокриха, затова потърсиха мен. Нямах избор. Отначало мислех,
че е виновен, но скоро той ме убеди в обратното. Поех делото и съсипах адвокатската си
практика.
— Свършил си прекрасна работа на процеса.
Той махва с ръка.
— Вече не ми пука. Това беше в друг живот. — Обляга се на лакти и приближава лице
към мен, все едно предстои нещата да станат още по-сериозни. — Ето какво ми се случи,
Поуст. Не съм го разказвал на никого, дори на жена си, ти също не бива да го повтаряш пред
никого. А и няма да ти се иска, защото е опасно. Ето какво стана. След процеса бях изтощен
емоционално и физически. Освен това бях отвратен от него и от присъдата и ненавиждах
системата. Няколко седмици по-късно отново се запалих обаче, защото трябваше да се заема
с обжалването. Подготвях го денонощно и бях сигурен, че ще успея да въздействам на
Върховния съд на Флорида, макар да се случва рядко.
Тайлър отпива и гледа океана.
— А през това време лошите ме наблюдаваха. Просто го усещах. Развих параноя към
телефоните си, апартамента, кантората, колата, всичко. Получих две анонимни обаждания —
и двата пъти много зловещ мъжки глас казваше: „Оттегли се“. Само толкова. „Оттегли се.“
Не можех да съобщя в полицията, защото им нямах доверие. Фицнър контролираше всичко,
той беше врагът. По дяволите, сигурно гласът от другата страна беше негов.
Около пет-шест месеца след процеса, докато работех над обжалването, двама мои
приятели от Правния факултет разбраха, че имам нужда да се махна за малко, затова
планираха да отидем да ловим лефер в Белиз. Някога ходил ли си на лов за лефер?
Дори не бях чувал за такава риба.
— Не.
— Велико е. Преследваш го в солените плитчини, които са страхотни тук, на Бахамите,
и в Централна Америка. В Белиз са едни от най-хубавите лефери. Приятелите ми ме
поканиха, а аз имах нужда от почивка. Ловът на лефер е истинско мъжко приключение — без
съпруги, без приятелки, с много пиене. Заминах. На втората нощ отидохме на плажно парти
недалече от рибарската хижа. Имаше много местни, няколко жени, колкото искаш гринговци,
отишли да ловят риба и да пият. Беше бурен купон. Наливахме се с бира и ром, но не до
припадък. Не се натряскахме като в колежа, но ми сложиха нещо в питието и ме отмъкнаха
някъде. Не знам точно къде и никога няма да разбера. Събудих се на пода на бетонна килия
без прозорци. Не килия, а направо сауна. Главата ме цепеше, повръщаше ми се. На пода
имаше малка бутилка с вода, която изпих на един дъх. Наложи се да се събуя по боксерки. С
часове седях на нагорещения под и чаках. После вратата се отвори и ме подхванаха двама
адски противни главорези с пистолети. Удариха ми няколко шамара, завързаха ми очите и
китките, после сигурно половин час ме мъкнаха по някакъв черен път. Препъвах се и умирах
от жажда, а през десет стъпки един от бандитите ме ругаеше на испански и ме буташе
напред. Когато спряхме, вързаха въже за китките ми, вдигнаха ми ръцете над главата и ме
провесиха. Адски болеше и година по-късно се наложи да си направя операция на рамото, но
тогава не мислех за последиците. Удрях се в някакви греди, докато ме теглеха нагоре, и
накрая спряха на върха на някаква кула, където свалиха превръзката от очите ми и ме
оставиха да се насладя на гледката. Намирахме се на брега на езеро или на блатист ръкав на
река с големината на футболно игрище. Водата беше гъста, кафява и гъмжеше от крокодили.
Заедно с мен върху платформата стояха още трима въоръжени до зъби типове, които не
изглеждаха никак дружелюбни, и две кльощави хлапета на не повече от осемнайсет. Бяха
чисто голи латиноамериканчета. От кулата тръгваше някакво въже над езерото, привързано
за дърво на отсрещния бряг. Ако ги нямаше крокодилите, сигурно през лятото щеше да е
забавно да се спуснеш по въжето и да цопнеш в езерото. Ако ги нямаше крокодилите обаче.
Имах пулсиращо главоболие, сърцето ми щеше да се пръсне. Взеха чувал, пълен с кървави
пилета, и го закачиха за въжето, после го пуснаха. Докато чувалът се спускаше към водата, от
него капеше кръв и крокодилите освирепяха. Когато спря в средата на езерото, един от
пазачите ми дръпна някакво въженце и пилетата се изсипаха накуп. Явно крокодилите бяха
много гладни, защото обезумяха.
След разядката дойде време за предястието. Сграбчиха едното слабичко
латиноамериканче и го вързаха за китките към въжето. То се разпищя, когато го изритаха от
кулата, и още по-пронизително, щом полетя над езерото. Когато спря в средата, пръстите на
краката му бяха на около три метра над крокодилите. Клетото хлапе плачеше и крещеше.
Беше ужасно, наистина ужасно. Един от пазачите бавно завъртя манивела и тялото се спусна.
Хлапето се мяташе неистово, както можеш да предположиш. Риташе и се молеше да го
пощадят, но щом стъпалата му докоснаха водата, крокодилите започнаха да разкъсват плътта
и костите. Пазачът продължи да върти лоста и тялото на момчето се спусна още по-надолу.
Пред очите ми изяждаха живо човешко същество.
Тайлър отпива от бирата си и зарейва поглед към океана.
— Не мога да ти опиша онзи страх, Поуст, абсолютния ужас, докато гледаш такова
неописуемо нещо и съзнаваш, че след малко и теб те очаква същото. Напиках се. Мислех, че
ще припадна. Исках да скоча, но пазачите ме държаха. Изпитвах страх, какъвто малцина са
изпитали. Сигурно е ужасно да се изправиш пред наказателния взвод, но поне ще умреш за
секунди. А да те изядат жив…
Както и да е, докато закачаха второто момче на въжето, си дадох сметка за очевидното
— решили са да ме пуснат последен, за да преживея кошмара другите двама да бъдат изядени
пред очите ми.
Случи се още нещо. Отдясно, от другата страна на малка постройка, чух смях. Мъжки
гласове, които се забавляваха с тази игра, и се запитах колко пъти се събират на подобни
зрелища. Понечих да се преместя към ръба на платформата, но един от пазачите ме дръпна
за косата и ме запокити към парапета. Бяха яки и зли типове, а аз не бях достатъчно силен да
им се противопоставя, не и успешно. Опитах се да отместя очи, но пазачът ме сграбчи за
косата отново и изсъска: „Гледай!“.
Бутнаха и второто момче от кулата. То се разпищя още по-силно и когато го провесиха
над крокодилите, започна да рита и да крещи нещо като „Мария! Мария!“. Щом започнаха да
го спускат, затворих очи. Звучното разкъсване на плътта и хрущенето на костите бяха
зловещи. Накрая припаднах, но това не ми помогна. Свестиха ме с плесници, изправиха ме
на крака, закачиха ме за въжето и ме избутаха от кулата. Отново чух онзи смях. Когато спрях
насред езерото, погледнах надолу. Забранявах си, но не се сдържах. Виждаше се само кръв,
части от тела и обезумелите крокодили, жадни за още. А щом усетих, че се спускам, си
помислих за майка ми и за сестрите ми, които никога нямаше да узнаят какво ми се е
случило. И толкова по-добре. Не пищях, не плачех, не крещях, но не можех да престана да
ритам. Когато първият крокодил се хвърли към крака ми, чух силен глас да се провиква на
испански. И започнаха да ме вдигат.
Смъкнаха ме от кулата и отново ми завързаха очите. Бях твърде немощен, за да ходя,
затова намериха отнякъде количка за голф. Хвърлиха ме в същата килия и аз се свих на кълбо
върху бетонния под, плаках и се потих най-малко един час, преди пазачите ми да се върнат.
Единият ме повали на пода и ми изви ръцете зад гърба, а другият ми инжектира нещо.
Когато се свестих, отново бях в Белиз, в каросерията на пикап, каран от две ченгета. Спряхме
пред ареста и аз ги последвах вътре. Единият ми даде чаша кафе, а другият ми обясни, че
приятелите ми се разтревожили за мен. Казали им, че съм арестуван за пиянство на
публично място, та било най-добре самият аз да се придържам към тази версия.
Когато съзнанието ми се избистри и отново бях в рибарската хижа, поговорих с
приятелите си и се опитах да изградя хронологията. Казах им, че съм бил в ареста, нищо
особено, просто поредното приключение. Отвличането беше продължило четиресет и осем
часа и съм сигурен, че е включвало лодка, хеликоптер и самолет, само че спомените ми бяха
заличени. Заради наркотиците. Нямах търпение да се махна от Белиз и да се прибера у дома.
Повече никога няма да имам вземане-даване с правораздаването в страна от Третия свят.
Отказах се и да ловя лефер.
Тайлър млъква и отпива още бира. Твърде изумен съм, за да говоря, но все пак успявам
да изломотя:
— Какво безумие!
— Още сънувам кошмари. Налага се да лъжа жена си, когато се събуждам с крясъци.
Кошмарът винаги дебне под повърхността.
Мога само да кимам.
— Когато се прибрах в Сийбрук, бях развалина. Не можех нито да се храня, нито да спя,
не можех да стоя в кантората. Заключвах се в спалнята си и се опитвах да дремна, винаги със
зареден пистолет. Толкова бях изтощен, че не можех да заспя. Онези две момчета
непрекъснато ми бяха пред очите. Чувах писъците им, виждах страховития бяс на
прегладнелите крокодили, чувах хрущенето на кости и далечния смях. Минаваха ми мисли за
самоубийство, Поуст, наистина.
Той пресушава бутилката и отива да донесе още бира от хладилника. Сяда и продължава:
— Някак успях да си внуша, че е било само сън, причинен от прекомерното количество
алкохол и наркотика в питието ми. Мина един месец и постепенно започнах да се съвземам.
И тогава пристигна ето това по пощата.
Пресяга се да вземе папка, която едва сега забелязвам. Отваря я с думите:
— Поуст, не съм показвал това на никого.
Подава ми голяма цветна снимка. Самият той по боксерки, виси от въже, а стъпалата му
са на сантиметри от раззинатата паст и острите зъби на огромен крокодил. Ужасът, изписан
на лицето му, е неописуем. Нищо във фона не ориентира за времето или мястото.
Зяпвам глупашки снимката, после поглеждам Тайлър. Той изтрива сълза от бузата си и
отронва:
— Трябва да се обадя по телефона. По работа. Вземи си още бира, ще се върна след
петнайсетина минути. Това не е краят на историята.
23
Пъхвам снимката обратно в папката и я оставям върху масата с надеждата никога повече
да не я видя. Приближавам се към парапета на терасата и се заглеждам в океана. Твърде
много мисли се гонят хаотично в главата ми, за да успея да грабна само една и да я
анализирам.
Страхът обаче доминира над всичко. Страхът, принудил Тайлър да напусне адвокатската
професия. Страхът, който държи тайните му заровени дълбоко. Страхът, от който коленете
ми омекват цели двайсет години след неговото отвличане.
Вглъбен съм в мислите си и не чувам кога той се е върнал на терасата. Стряска ме,
когато пита:
— Коя е основната ти мисъл в момента, Поуст?
Застава до мен с черно кафе в картонена чашка.
— Защо просто не са те убили? Никога няма да узнаем.
— Очевидният въпрос, над който размишлявам вече двайсет години. Най-добрият ми
отговор е, че съм им бил нужен. Получили бяха присъдата. Куинси нямаше да излезе жив от
затвора. Сигурно обжалването ги е притеснявало и тъй като аз го подготвях, са искали да ме
принудят да се откажа. Така и направих. Изтъкнах очевидните правни проблеми в жалбата,
но смекчих значително тона си. Пречупих се, Поуст. Подготвих документите машинално. Чел
си ги, нали?
— Разбира се, чел съм всичко. Според мен аргументите ти звучат разумно.
— Да, от юридическа гледна точка, но просто направих нужното. Не че обратното би
имало значение. Върховният съд на Флорида не би отменил присъдата, каквото и да
напишех. Куинси нямаше представа. Мислеше, че продължавам да беснея срещу
несправедливостта, но истината е, че се отдръпнах.
— Съдът е потвърдил присъдата единодушно.
— И нищо чудно. Подадох и обичайното формално обжалване до Върховния съд на
САЩ. И там го отхвърлиха. После казах на Куинси, че това е краят.
— Затова ли не си поискал преразглеждане на делото?
— И защото по онова време нямаше нови улики. Просто се отказах и се покрих.
Излишно е да отбелязвам, че на този етап вече не ми се плащаше. Две години по-късно
Куинси подаде собствена молба от затвора с помощта на някой от тамошните адвокати, но не
стигнаха доникъде.
Тайлър се обръща, връща се до масата и сяда. Оставя папката върху празен стол.
Настанявам се до него и двамата се умълчаваме за дълго. Накрая той казва:
— Само си представи логистиката, Поуст. Знаели са, че ще пътувам до Белиз, знаели са
къде ще отседна, следователно най-вероятно са подслушвали телефоните ми. Говорим за
времето отпреди интернет, така че не е имало имейли, които да хакнат. Представи си колко
хора са впрегнали, за да ми пробутат нещо в питието, да ме отвлекат, да ме натоварят на яхта
или на самолет и да ме отведат в малкия си лагер, където се забавляват да хранят
крокодилите с враговете си. Онова въже над езерото беше доста сложно съоръжение, а
крокодилите бяха много и озверели от глад.
— Добре организирана банда.
— Да, банда с много пари, ресурси, връзки с местната полиция, вероятно агенти по
границата, всичко, от което се нуждаят най-добрите наркотрафиканти. Успяха да ме откажат
да се боря за Куинси. Вярно, доведох някак обжалването докрай, но бях развалина. Накрая се
подложих на психотерапия, обясних на терапевта си, че съм заплашван от хора, които държат
на думата си, и че направо превъртам. Той ми помогна да преодолея кризата и накрая си
събрах нещата, и напуснах града. Трябват ли ти още доказателства, че Куинси не е убил Русо?
— Не. Тази история ми дойде в повече, честно казано.
— Това е тайна, която никога няма да бъде разкрита. По тази причина, Поуст, страня от
всякакви опити да се помогне на Куинси.
— Значи знаеш повече, отколкото разкриваш?
Той се позамисля, докато отпива от кафето си.
— Да кажем, че знам едно-друго.
— Какво можеш да ми кажеш за Брадли Фицнър? Допускам, че си го познавал доста
добре.—
Още тогава имаше подозрения относно Фицнър, но те се изричаха шепнешком.
Няколкото адвокати, които се занимаваха с наказателни дела, включително аз, научавахме
повече слухове от другите. В Залива има малко пристанище, което се казва Полис Инлет.
Намира се в окръг Руис, следователно беше под негов контрол. Носеха се слухове, че той
допуска оттам да влизат наркотици, които заминават на склад в далечни части на окръга,
преди да поемат на север, към Атланта. Но бяха само слухове. Така и не спипаха Фицнър,
срещу него не е имало обвинения. След като заминах, наблюдавах всичко от разстояние и
поддържах връзка с няколко приятели адвокати от Сийбрук. Федералните не успяха да
докопат Брадли.
— А Кени Тафт?
— Тафт беше убит малко преди да напусна града. Говореше се, че убийството не е
станало точно както го описва Фицнър. Както и при Русо, Фицнър ръководеше разследването
и можеше да пробута всякаква версия. Разигра голям театър около загубата на един от своите
хора. Внушително погребение, ченгета откъде ли не в шпалир на улицата. Славно изпращане
на загинал воин.
— Тази история има ли връзка с моя случай? — питам.
Той се умълчава и се заглежда към океана. Отговорът е очевиден за мен, но Тайлър
казва:—
Не знам. Може би има някаква.
Няма да го притискам. Вече съм получил много повече от очакваното, а и пак ще
говорим. Забелязвам неохотата му да обсъжда Кени Тафт и решавам да премина на друга
тема.
— Защо са убили Кийт Русо? — питам.
Той свива рамене, като че ли отговорът е очевиден.
— Ядосал е с нещо бандата и са го ликвидирали. Най-бързият начин да си спечелиш
куршум е да доносничиш. Може би от АБН са го притиснали и той се е огънал. След
отстраняването на Русо и пращането на Куинси в затвора нещата се върнаха в обичайното си
русло. Искали са присъдата да издържи, а аз реших да отида на риболов.
— След пенсионирането си Фицнър е отишъл да живее в Кийс, в хубав апартамент,
оценен от щата на милион и шестстотин хиляди долара — отбелязвам. — Не е зле за шериф,
който в зенита на кариерата си е печелел шейсет хиляди годишно.
— И не е завършил гимназия, така че вероятно не инвестира много умно. Обзалагам се,
че голяма част от плячката му е скрита в офшорки. Внимавай къде копаеш, Поуст. Може да
намериш неща, които е най-добре да не разбутваш.
— Работата ми е да разбутвам.
— Но моята не е. За мен това е приключена история. Животът ми е хубав, имам
прекрасна съпруга и трима тийнейджъри. След днешния ден няма да се забърквам повече.
Желая ти късмет, но не искам да те виждам отново.
— Ясно. Благодаря за срещата.
— Апартаментът е на твое разположение, ако искаш. Решиш ли да останеш, на сутринта
можеш да вземеш такси до летището.
— Благодаря, но ще тръгна заедно с теб.
24
Съгласно раздел №13А-10-129 от Наказателния кодекс на Алабама човек, който „отнема
или променя веществени доказателства“ по дело, е виновен за компрометирането им. И
макар че това е само дребна простъпка, тя може да бъде наказана с до една година затвор и
глоба в размер на 5000 долара. Обикновено в случай на наказуема простъпка ищецът, в
конкретния случай прокурор Чад Фолрайт, трябва само да подаде клетвена декларация, с
която ме обвинява в престъпление, и да поиска от шерифа да издаде заповед за арестуването
ми.
Чад обаче е доста наплашен напоследък, защото най-голямото постижение в неговата
невзрачна кариера е на път да се превърне в най-големия му гаф. Следващата година му
предстоят избори — не че някой се натиска за работата му — и ако се установи, че той е
осъдил и едва не е екзекутирал Дюк Ръсел за убийство, извършено от друг, ще изгуби гласове.
Затова Чад дава толкова силен отпор. Вместо да се насочи към благородната цел да открие
истината и да поправи несправедливостта, той ме напада, защото се опитвам да докажа
грешката му и да отменя присъдата на невинен човек.
За да докаже колко е корав, той свиква голямо жури във Верона и възбужда съдебно
преследване срещу мен за подправяне на улики. Обажда се и на Джим Биско от „Бърмингам
Нюз“ и възторжено грачи за грандиозното си постижение. Биско обаче презира Чад и го пита
защо отказва да даде седемте пубисни косъма за ДНК анализ. И не отразява новината за
отправените ми обвинения.
Приятелят ми в Алабама е Стив Роузънбърг, радикално настроен адвокат от Ню Йорк,
който се е преместил на юг, но така и не се е вписал в тази твърде чужда за него среда.
Ръководи организация с идеална цел в Бърмингам и поема защитата в десетки случаи със
смъртна присъда.
Роузънбърг се обажда на Чад и двамата започват ожесточена и продължителна битка —
не им е за пръв път. Когато пушилката се разсейва, постигат уговорка аз да се предам в
кабинета на Чад, да започнат процедурата и незабавно да се явя пред съдия за обсъждане на
гаранция. Има вероятност да прекарам една-две нощи в ареста, но това не ме притеснява.
След като клиентите ми са в състояние да понасят с десетилетия ужасите на затвора, значи и
аз ще оцелея няколко дни в окръжния арест.
Това е първото ми обвинение и доста се гордея с него. Имам книга за изтъкнати
адвокати, които са влизали в ареста заради свои клиенти, и за мен ще бъде чест да стана
един от тях. Роузънбърг също е прекарал една седмица в ареста за неуважение на съда в
Мисисипи. Още разказва случая през смях и твърди, че зад решетките се е сдобил с нови
клиенти.
Срещаме се пред сградата на съда и се прегръщаме. Стив наближава шейсетте и с
напредването на възрастта изглежда още по-радикален. Гъстата му прошарена коса е дълга
до раменете и рошава. Сложил си е обица и има нова малка татуировка върху каротидната
артерия. Отраснал е като бруклински кавгаджия и най-любимото му занимание е да нахълтва
в стари съдилища в затънтени южняшки градчета и да има вземане-даване с местните.
— Всичко това заради един скапан пубисен косъм? — хили се той. — Можех да ти
заема един от моите.
— Най-вероятно щеше да е прекалено бял — отговарям.
— Абсурд. Пълен абсурд.
Влизаме в съда и се качваме в кабинета на Чад. Шерифът ни очаква заедно с двама свои
подчинени, единият от които държи фотоапарат. Като проява на гостоприемство местните са
решили да осъществим процедурата в съда и да избегна ареста, поне засега. Изпратил съм
им пръстовите си отпечатъци преди два дни. Позирам за полицейската си снимка, благодаря
на шерифа, който изглежда отегчен от цялата история, и започвам да чакам Чад. Когато най-
сетне ни въвеждат в кабинета му, никой дори не понечва да подаде ръка. По време на
мъчителния предварителен разговор става ясно, че прокурорът е разтревожен, дори
напрегнат.
Скоро разбираме причината. В един часа следобед влизаме в главната съдебна зала и
заемаме местата си на масата на ответника. Чад се настанява на другата маса с двама свои
помощници. Съдебната зала е владение на почитаемия Лион Рейни — свадлив и закостенял
тип, който ръководил процеса на Дюк и не му дал никакъв шанс. Няма зрители. На никого не
му пука. Става дума за някакъв си пубисен косъм, взет от бранещ невинните адвокат от
Джорджия. Мечтата на Чад да си издейства малко публичност отново рухва.
Вместо начумерено старче с черна тога на съдийското място се появява красива
чернокожа жена с тъмночервена тога, която усмихнато ни поздравява. Това е съдия Марлоу,
която ни осведомява, че съдия Рейни е в отпуск, защото миналата седмица е получил удар,
затова тя ще го замества до завръщането му. Марлоу е от Бърмингам и е изпратена тук по
специално нареждане на Върховния съд на Алабама. Започваме да проумяваме на какво се
дължи нервността на Чад. Преимуществото, че играе на своя територия, му е отнето от
почтен рефер.
Съдия Марлоу се заема с първото ми явяване пред съда и с определянето на гаранцията
ми. Кимва на съдебната стенографка, протоколирането започва и тя казва любезно:
— Прочетох обвинителния акт и, честно казано, господин Фолрайт, не виждам сериозни
основания. Несъмнено имате по-важни занимания. Господин Роузънбърг, пубисният косъм,
подложен на ДНК анализ, още ли е у клиента ви?
Роузънбърг се изправя.
— Разбира се, госпожо съдия. Тук е, на масата, и бихме искали да го върнем на господин
Фолрайт или на човека, при когото се намират веществените доказателства в момента.
Клиентът ми не е подправил и не е откраднал нищо. Просто е взел за малко един от
пубисните косми. Бил е принуден, госпожо съдия, защото господин Фолрайт отказва ДНК
анализ.
— Да го видя — настоява съдийката.
Роузънбърг взема малко найлоново пликче и й го подава. Без да го отваря, Марлоу го
поглежда, взира се съсредоточено, най-сетне забелязва нещо и го оставя. Намръщва се,
поклаща глава и казва на Фолрайт:
— Сигурно се шегувате.
Чад с усилие се изправя и запелтечва. Вече двайсет години е прокурор и през цялата си
кариера се е ползвал с протекции от страна на хора с дясна ориентация като него, които
нямат и капка съчувствие към обвинените в престъпления. Лион Рейни е бил негов
предшественик на прокурорското място. Най-неочаквано Чад се оказва принуден да участва
в честна игра, а не познава правилата.
— Въпросът е сериозен, госпожо съдия — оплаква се той с престорено възмущение. —
Обвиняемият, господин Поуст, признава, че е откраднал веществено доказателство от
досието, което е неприкосновено.
Чад си пада по големите думи и често се опитва да впечатли съдебните заседатели с тях,
но от протоколите знам, че нерядко ги бърка.
— Е, ако съм прочела правилно — отговаря съдията, — пубисният косъм е липсвал
повече от година, преди някой да установи липсата му, която става ясна едва когато господин
Поуст ви осведомява за нея.
— Не сме в състояние да охраняваме всички стари досиета, госпожо съдия…
Тя вдига ръка и го прекъсва:
— Господин Роузънбърг, ще отправите ли искане?
— Да, госпожо. Отправям искане съдът да свали обвиненията срещу господин Поуст.
— Разпореждам го — незабавно отсича тя.
Чад зяпва и едва смогва да промърмори нещо, преди да се стовари шумно на стола си.
Съдия Марлоу го измерва с гневен поглед, който истински ме плаши, и аз бивам оневинен.
Съдийката взема друга купчина документи и продължава:
— Господин Роузънбърг, пред мен е молбата ви за преразглеждане на присъда, подадена
преди два месеца от името на Дюк Ръсел. Тъй като аз председателствам съда и ще го
председателствам за неопределен период от време, съм склонна да продължим и да
разгледаме тази молба. Готови ли сте?
Двамата с Роузънбърг едва се сдържаме да не избухнем в смях.
— Да, госпожо — отговаря той мигновено.
Чад е пребледнял и отново се изправя с мъка.
— Господин Фолрайт? — пита Марлоу.
— Не, госпожо съдия. Ама моля ви се, прокуратурата дори не е завела отговор на
молбата. Как така ще продължаваме?
— Ще продължите, щом ви нареждам. Прокуратурата е разполагала с два месеца за
отговор, защо се бавите толкова? Тези протакания са несправедливи и безотговорни.
Седнете, моля ви.
Тя кимва на Роузънбърг и двамата с Фолрайт сядат. Всички си поемаме дълбоко въздух.
Съдийката се прокашля и казва:
— Става дума за най-обикновена молба от страна на защитата за ДНК анализ на
всичките седем пубисни косъма от местопрестъплението. Защитата е склонна да поеме
разходите за анализа. ДНК анализът вече се използва широко както за включване, така и за
изключване на заподозрени и обвиняеми. Доколкото разбирам, щатът чрез вашата служба
отказва да разреши анализа. Защо? От какво се страхувате? Ако анализът изключи Дюк Ръсел
като заподозрян, ще бъдем изправени пред погрешна присъда. Ако анализът уличи господин
Ръсел, ще разполагате с предостатъчно доводи да твърдите, че процесът му е бил справедлив.
Прочетох досието, господин Фолрайт, хиляда и четиристотинте страници протоколи от
делото и всичко останало. Присъдата на господин Ръсел е издадена въз основа на следа от
ухапване и анализ на косми, но сериозната ненадеждност и на двете е доказвана
многократно. Изпитвам съмнения относно тази присъда, господин Фолрайт, затова
разпореждам ДНК анализ и на седемте косъма.
— Ще обжалвам заповедта — казва Чад, без да си прави труда да се изправи.
— Извинете, опитвате се да се обърнете към съда ли?
Чад се изправя отново и отговаря:
— Ще обжалвам тази заповед.
— Разбира се. Защо сте против ДНК анализа, господин Фолрайт?
С Роузънбърг се споглеждаме невярващо и доста развеселено. Рядко се случва в нашата
работа да получаваме надмощие и почти никога не сме виждали съдия да дава на прокурор
да се разбере. Трудно ни е да прикрием изумлението си.
Все още на крака, Чад съумява да изломоти:
— Просто не е необходимо, госпожо съдия. Дюк Ръсел беше осъден на справедлив
процес от безпристрастни съдебни заседатели в същата тази зала. Само си губим времето.
— Аз не си губя времето, господин Фолрайт, но мисля, че вие си го губите. Протакате в
опит да предотвратите неизбежното. Обвинението за компрометиране на улики е поредното
доказателство за това. Разпореждам да се направи анализът, а ако обжалвате заповедта, само
ще пропилеете още време. Съветвам ви да съдействате и да свършим работа.
Съдия Марлоу измерва Чад с изпепеляващ поглед, който го стряска. Не му хрумва какво
да каже, затова тя приключва изслушването с думите:
— До един час искам да видя и седемте пубисни косъма на бюрото си. Твърде удобно би
било просто да изчезнат.
— Моля ви, госпожо съдия — понечва да възрази Чад.
Тя удря с чукчето и оповестява:
— Закривам заседанието.
Разбира се, Чад не се подчинява. Изчаква до последния възможен момент, за да обжалва
разпореждането й, и въпросът бива отнесен към Върховния съд на щата, където ще се мотае
около година. Съдиите във Върховния съд нямат краен срок, който да ги принуждава да се
произнасят по такива въпроси, и действат пословично бавно, особено в случаи с представяне
на допълнителни доказателства по дела с вече издадени присъди. Преди години са
потвърдили присъдата на Дюк след процеса му и са насрочили дата за екзекуцията му, после
са отхвърлили първия му опит за преразглеждане на присъдата въз основа на нови улики.
Повечето апелативни съдии, щатски и федерални, презират тези случаи, защото се точат с
десетилетия. След като веднъж са отсъдили, че обвиняемият е виновен, рядко променят
мнението си въпреки новите доказателства.
Затова чакаме. С Роузънбърг обсъждаме стратегия, за да може делото да се гледа при
съдия Марлоу. Опасяваме се да не би съдия Рейни да се възстанови и да се върне на работа,
макар да е слабо вероятно. Той е на осемдесет и няколко, златна възраст за федерален съдия,
но понапреднала за съдия на изборен пост. Изправени сме обаче пред реалността, че без
ДНК анализ не е възможно да спечелим.
Връщам се в „Холман“ и в отделението на смъртниците на посещение при Дюк.
Минали са повече от три месеца, откакто го видях за последен път и му съобщих, че сме
намерили истинския убиец. Този миг на еуфория отдавна е отминал. Напоследък той се
люшка между неподправен гняв и дълбока депресия. Телефонните ни разговори не са никак
приятни.
Затворът е кошмар за хората, които са там заслужено. Погрешно осъдените пък водят
ежедневна борба да запазят поне част от здравия си разум. А за онези, които неочаквано
научават, че се е появило доказателство за тяхната невинност, но въпреки това остават зад
решетките, положението е буквално влудяващо.
25
Шофирам на изток по тясно шосе, но ми е трудно да определя дали съм в Мисисипи или
в Алабама, защото боровите гори ми изглеждат съвсем еднакви. Най-общо, посоката е
Савана. Не съм се прибирал от три седмици и се нуждая от почивка. Мобилният ми бръмва и
на дисплея се изписва името на Глен Колакърчи, възрастния адвокат от Сийбрук.
Не е той, а хубавата му секретарка Бий, която ме пита кога отново ще бъда наблизо. Глен
искал да поговорим, но предпочитал да не се срещаме в Сийбрук, а някъде другаде.
Три дни по-късно влизам в „Бикът“ — популярен бар в Гейнсвил. В сепаре в дъното
забелязвам Бий, която ми маха. Срещу нея седи адвокат Колакърчи, издокаран със син
памучен костюм, колосана бяла риза, раирана папийонка, тиранти.
Бий се сбогува и аз заемам мястото й. Сервитьорката ни осведомява, че барманът тъкмо
забърква сангрия по специална своя рецепта и че трябва непременно да я опитаме.
Поръчваме две чаши.
— Обичам Гейнсвил — казва Глен. — Прекарал съм седем години тук в един друг
живот. Чудесен град. Чудесен университет. Вие къде сте завършили, Поуст? Не мога да си
спомня.
Аз пък не помня да съм му споменавал.
— В Тенеси.
— Нямате добри футболни отбори в университетите.
— И аз не съм фен на „Флорида Гейтърс“ — казвам.
— Разбира се.
Успели сме да прескочим темата за времето, която на юг запълва поне първите пет
минути от всеки разговор между двама мъже, преди да се насочат към футбола, който отнема
средно по петнайсет. Нерядко съм груб в желанието си да избегна загубата на толкова много
време.—
Хайде да пропуснем футболната тема, Глен. Не сме тук за това.
Сервитьорката ни донася две внушителни чаши розова сангрия с много лед. Когато тя си
тръгва, той казва:
— Така е. Моето момиче намери твоята молба онлайн и ми я принтира. Не се оправям с
компютрите. Интересно четиво. Хубаво изложение, добре обосновано, много убедително.
— Благодаря. Това ни е работата.
— Върна ме двайсет години назад. След като Кени Тафт беше убит, се говореше, че
събитията не са се развили точно както твърди Фицнър. Носеха се слухове, че собствените
му колеги, момчетата на Фицнър, са му устроили засада. Може би нашият добър шериф
наистина е бил замесен в търговията с наркотици, както подозираш. Може би Тафт е знаел
твърде много. Тъй или иначе, случаят е много стар и остана неразрешен. Няма следа от
убийците, няма и никакви улики.
Кимвам вежливо, докато той набира скорост. Засмуквам сангрията през сламката и
Колакърчи следва моя пример.
— Партньор на Тафт беше младок на име Брейс Гилмър, който се отърва само с леки
наранявания — май го одраскал куршум, но нищо сериозно. Познавах майка му, навремето
ми беше клиентка. Гилмър напусна града скоро след убийството и повече не се върна. По-
късно случайно срещнах тази жена и хубаво си побъбрихме. Тогава тя ми каза — трябва да е
било преди петнайсет години, — че според сина й и той е бил мишена в онази нощ, но
просто му провървяло. Двамата с Тафт били връстници, на двайсет и седем, и се разбирали
добре. Като единствен чернокож заместник-шериф, Тафт нямал много приятели. Освен това
знаел нещо за убийството на Русо, поне според Гилмър. Случайно да сте разговаряли с него?
— Не сме.
Всъщност не можахме да го открием. Обикновено Вики успява да намери всеки в
рамките на двайсет и четири часа, но засега Брейс Гилмър ни се изплъзва.
— И аз така допуснах. Майка му се преместила преди известно време. Миналата
седмица я открих в дом за стари хора край Уинтър Хейвън. По-възрастна е от мен и здравето
й е много разклатено, но си поприказвахме по телефона. Непременно трябва да говориш с
Гилмър.
— Може би — отговарям сдържано.
Напоследък Гилмър оглавява списъка ми.
Глен плъзва към мен една от визитките си. На гърба е надраскал името: Брус Гилмър.
Адресът е в Сън Вали.
— В Айдахо? — питам.
— Навремето бил морски пехотинец и се запознал с момиче от онзи край. Според
майка му няма да е много разговорлив. Уплашил се и заминал отдавна.
— И променил името си на Брус.
— Така изглежда.
— Защо ти дава адреса му, след като той не иска да говори? — питам.
Той завърта китка, за да покаже, че жената е луда.
— Явно съм я уцелил в хубав ден.
Засмива се на своята духовитост и смуква продължително през сламката си. Големият
му нос е зачервен, а очите му сълзят като на пияница. Чувствам как алкохолът ме хваща.
Той продължава:
— И така, преди няколко седмици си пиех питието с друг стар адвокат в Сийбрук, не го
познаваш. Навремето бяхме партньори, но той престана да практикува, след като жена му
умря и му завеща малко пари. Разказах му за срещата ни и за вашите теории, дадох му и
копие от молбата ви. Сподели, че открай време е подозирал Фицнър. Според него шерифът
не е заловил истинския убиец, защото не е искал да го залови. Кийт е знаел прекалено много
и е трябвало да се отърват от него. Честно казано, Поуст, просто не помня подобни разговори
по време на убийството.
Такива стари клюки са напълно безполезни. След като цял един град е направил
прибързано заключение, напълно естествено е някои хора да се позамислят с течение на
времето. Повечето обаче просто са си отдъхнали с облекчение, че някой е осъден и че
случаят е приключен.
Получил съм нужното, едва ли ще има още полезна информация. Докато Глен
пресушава чашата си, клепачите му натежават. Вероятно много често обядът му е течен, а
следобедът му минава в дрямка.
Ръкуваме се и се разделяме като стари приятели. Предлагам да платя сметката, но
Колакърчи е решил да пийне още сангрия. Докато излизам, Бий изниква изневиделица и с
широка усмивка ми казва, че „пак ще се видим“.
Кени Тафт оставил бременна съпруга, Сибил, и двегодишно дете. След смъртта му
Сибил се върнала в родния си град Окала, станала учителка, омъжила се повторно и родила
още едно дете.
Франки пристига в града незабелязано като нощта и я намира у дома, в хубава къща на
различни нива в предградията. Вики е направила проучване и вече знаем, че Сибил е
омъжена за директор на гимназия. Домът им е оценен на 170 000 долара, а данъците им
миналата година са били 18 000 долара. Имат ипотека отпреди осем години. И двете им коли
са купени на лизинг. Явно Сибил и мъжът й си живеят тихо и кротко в хубав квартал.
И тя не иска сътресения в този спокоен живот. По телефона казва на Франки, че не
желае да разговаря за покойния си съпруг. Трагедията с убийството на Кени е отпреди повече
от двайсет години и дълго я е превъзмогвала. Фактът, че убийците така и не са открити, само
влошава нещата. Не, не знаела нищо, което не било известно навремето. Франки я притиска
леко, но тя се разстройва и му затваря телефона. Той ми докладва и заедно решаваме засега
да се отдръпнем.
Тридневното шофиране от Савана до Бойзи сигурно щеше да е по-лесно от пътуването
със самолет. Заради времето кисна на летището в Атланта тринайсет часа, а полетите на
таблото изчезват един по един — падат като плочки на домино. Седнал съм близо до един
бар и наблюдавам как уловените в капан хора влизат в него и часове по-късно излизат,
залитайки. За пореден път съм признателен, че алкохолът не ме изкушава. Най-накрая се
добирам до Минеаполис, където ме осведомяват, че полетът ми за Бойзи има дублирани
места. Чакам ли, чакам и в последния миг ме чекират. Пристигаме в Бойзи в два и половина
през нощта и, разбира се, не мога да взема автомобила, който съм запазил, защото службата
за коли под наем е затворена.
Досадно е, но не е бог знае какво. Не бързам за уговорена среща в Сън Вали. Брус
Гилмър не знае, че отивам при него.
Вики, разбира се, е успяла да ми намери невероятно евтино място за нощувка в тази
прочута курортна местност. На зазоряване се домъквам до тясна стаичка в западнал мотел в
Кечъм и спя с часове.
Гилмър е нает от луксозен курортен комплекс в Сън Вали като управител на голф
игрището. Не знаем много за него, но тъй като няма сведения за развод нито на Брейс, нито
на Брус Гилмър, допускаме, че все още е женен за същата жена. Вики не е открила данни за
официална смяна на името му. И все пак той е успял да остави Сийбрук зад гърба си преди
двайсетина години. В момента е на четиресет и седем, с една година по-млад от мен.
Докато шофирам от Кечъм към Сън Вали, не мога да откъсна очи от планините и
гледките. Времето е направо мечта. Когато тръгнах от Савана, навън беше трийсет и пет
градусова лепнеща жега. Тук е с петнайсет градуса по-хладно и дори да има висока
влажност, не я усещам.
Голф клубът е достъпен само за членове, което ще ми създаде трудности.
Свещеническата якичка обаче винаги помага. Слагам я и спирам на портала. Осведомявам
охраната, че имам уговорена среща с Брус Гилмър. Служителят проверява клипборда си, а
колите зад мен бързо се умножават. Повечето сигурно са на нетърпеливи играчи на голф.
Охраната най-сетне ми дава пропуск и ми махва да премина.
В магазинчето за екипировка питам за господин Гилмър и получавам насоки. Кабинетът
му се намира в сграда, която е скрита от поглед, заобиколена от трактори, косачки и
напоителна техника. Питам един работник, който ми посочва човек с телефон в ръка,
застанал под една тераса. Приближавам зад него и чакам. Когато прибира телефона си,
пристъпвам напред и казвам:
— Извинете, вие ли сте Брус Гилмър?
Той се обръща към мен, веднага забелязва якичката ми и допуска, че съм свещеник, а не
любопитен адвокат, дошъл да рови в миналото му.
— Да. А вие кой сте?
— Кълън Поуст от „Пазители на справедливостта“ — отговарям и му подавам визитката
си.
Правя го толкова често, че обикновено улучвам най-подходящия момент.
Той разглежда визитката ми, бавно протяга ръка и казва:
— Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен.
— Какво мога да направя за вас? — пита с усмивка.
В крайна сметка работи в сферата на услугите. Клиентът преди всичко.
— Аз съм епископален свещеник, но и адвокат на осъдени невинни хора. Опитвам се да
ги измъкна от затвора. Хора като Куинси Милър. В момента той ми е клиент. Ще ми
отделите ли няколко минути?
Усмивката изчезва и Гилмър се озърта.
— За какво ще говорим?
— За Кени Тафт.
Той произвежда нещо средно между усмивка и сумтене и раменете му увисват.
Примигва няколко пъти от изумление и промърморва:
— Сигурно се шегувате.
— Вижте, аз съм от добрите. Не идвам да ви заплашвам, нито да развалям прикритието
ви. Кени Тафт е знаел нещо за убийството на Кийт Русо и може би го е отнесъл в гроба си, но
може и да не е. Просто съм тръгнал по следите, господин Гилмър.
— Казвайте ми Брус. — Кимва към вратата. — Да влезем в кабинета ми.
За щастие, няма секретарка. Той прекарва много време на открито и кабинетът му е
разхвърлян, както се полага на човек, който предпочита да оправи пръскачката на двора,
отколкото да напечата писмо. Навсякъде са пръснати разни неща, а по стените висят стари
календари. Гилмър ми посочва стол и се отпуска в друг зад металното си бюро.
— Как ме намерихте? — пита.
— Просто минавам оттук.
— Не, сериозно.
— Ами не може да се каже, че се криете, Брус. Какво стана с Брейс?
— Колко ви е известно?
— Много. Знам, че Куинси Милър не е убил Кийт Русо. Убийството е дело на банда
наркотрафиканти, а Фицнър сигурно е прикривал бандата. Едва ли ще намеря човека,
дръпнал спусъка, но и не съм длъжен. Работата ми е да докажа, че Куинси не го е направил.
— Е, късмет.
Брус сваля кепето си и прокарва пръсти през косата си.
— Всичките ни случаи са трудни, но печелим повече пъти, отколкото губим. Измъкнал
съм осем клиенти от затвора.
— Само с това ли се занимавате?
— Да. В момента се боря за шестима, сред които е и Куинси. Случайно да го познавате?
— Не. Той е отраснал в Сийбрук като Кени Тафт, но аз съм от Алачуа. Не го познавам.
— Значи не сте работили по разследването на убийството?
— О, не, не можех да припаря до него. Фицнър го ръководеше и не споделяше
информация.
— Познавахте ли Русо?
— Всъщност не. Знаех кой е, виждал съм го в съда от време на време. Градът е малък.
Убеден ли сте, че не е бил убит от Куинси Милър?
— Сто процента.
Той се замисля. Очите и ръцете му се движат бавно. Не мигва. Вече е превъзмогнал
шока, че някой го връща към миналото му, и не иска да изглежда разтревожен.
— Имам един въпрос, Брус. Още ли се криете?
Той отговаря с усмивка:
— Всъщност не. Мина много време. Със съпругата ми заминахме набързо, посред нощ,
нямахме търпение да оставим онова място зад гърба си, затова през първите няколко години
все се озъртах.
— Но защо? Защо заминахте и от какво се страхувате?
— Знаете ли, Поуст, не съм сигурен, че ми се говори за това. Не ви познавам и вие не ме
познавате. Оставих бремето си в Сийбрук и ми се иска да си стои там.
— Разбирам. Но защо ми е да повтарям думите ви пред други хора? Не сте били
свидетел по делото на Куинси. Не мога да ви принудя да се върнете в Сийбрук, дори да исках.
Нямате какво да кажете в съда.
— Тогава защо сте тук?
— Защото съм убеден, че Кени Тафт е знаел нещо за убийството на Русо, и много искам
да разбера какво.
— Кени не може да говори.
— Несъмнено. Но казвал ли ви е нещо за Русо?
Брус се замисля продължително и започва да клати глава.
— Не помня нищо — отговаря, но едва ли ми казва истината. Чувства се неловко, затова
постъпва предсказуемо и променя темата. — Да не смятате, че е било поръчково убийство?
Дело на банда?
— Нещо подобно.
— Откъде сте сигурен? Нали уж нямаше съмнение, че Милър го е убил?
Откъде съм сигурен ли? В съзнанието ми изниква Тайлър, провесен на сантиметри от
крокодилите.
— Не мога да ви разкрия всичко, което знам, Брус. Аз съм адвокат и голяма част от
работата ми е поверителна.
— Щом казвате. Вижте, в момента съм доста зает.
Поглежда си часовника и неумело се преструва, че времето го притиска. Изведнъж
страшно му се дощява да напусна стаята.
— Добре. Ще поостана няколко дни да си почина. Може ли да поговорим отново?
— За какво?
— Бих искал да разбера какво се случи в нощта на убийството на Кени.
— Каква полза ще има от това клиентът ви?
— Никога не се знае, Брус. Работата ми е да не спирам да се ровя. Имате номера ми.
26
Качвам се с лифта на върха на Болд Маунтин и бавно се спускам пеша хиляда и
петстотин метра. В трагично лоша форма съм и имам много извинения за това. Първото е
номадският ми начин на живот, който ме лишава от всякакъв шанс да спортувам в хубава
зала. Евтините мотели, които намира Вики, нямат такива съоръжения. На второ място е
фактът, че прекарвам твърде много време седнал, вместо да се движа. На четиресет и осем
съм, а тазобедрените стави започват да ме болят и съм сигурен, че е от дългите часове зад
волана. Предимство е, че ям и пия съвсем малко и не съм докосвал цигара в живота си. На
последния ми профилактичен преглед преди две години лекарят каза, че съм добре. По-рано
пък ме осведоми, че тайната на дългия живот без болести е да консумираш възможно най-
малко храна. Упражненията били важни, но не можели да предотвратят катастрофалните
последици от огромното количество погълнати калории. Опитвам се да следвам този съвет.
За да ознаменувам похода си, спирам в прекрасна хижа в подножието, изяждам един
чийзбургер и изпивам две бири, докато се приличам на слънце. Сигурен съм, че това място
може да е страховито през зимата, но в средата на юли е божествено.
Обаждам се на служебния телефон на Брус Гилмър и се свързвам с гласова поща. Днес и
утре ще го тормозя, после ще напусна града. Едва ли отново ще предприема това пътуване. За
в бъдеще разговорите ни ще бъдат по телефона, ако изобщо водим някакви разговори.
Намирам библиотека в Кечъм и засядам в нея. Трябва да прегледам една камара
материали, които си нося, включително преценката на „Пазителите“ за потенциален нов
клиент в Северна Каролина. Джоуи Бар е прекарал седем години в затвора за изнасилване,
което твърди, че не е извършил. Жертвата му е съгласна. И двамата се кълнат, че интимните
им отношения са били по взаимно съгласие. Джоуи е чернокож, момичето е бяло и когато
били на седемнайсет, баща й — строг човек — ги спипал в леглото. Принудил я да подаде
жалба, да обвини Джоуи и да не спира да го прави, докато той не бъде осъден от жури с
изцяло бял състав. Майката на момичето, която се развела е бащата и го ненавиждала, се
заела с каузата на Джоуи, след като той влязъл в затвора. Майка и дъщеря цели пет години се
опитвали да убеждават в невинността на Джоуи апелативни съдилища и всеки, склонен да ги
изслуша.
Такива са ежедневните ми четива. От години не съм си позволявал лукса да дочета
някой роман.
Мозъчният тръст на „Пазителите“ е убеден, че скоро ще успеем да измъкнем Дюк Ръсел
от затвора, затова е време да запълним графика си.
Седя в тихата читалня на обществената библиотека в Кечъм и съм разхвърлял
документите си на ниска масичка, все едно всичко тук ми е бащиния, когато телефонът ми
звънва. Брус тъкмо приключва работа и иска да говорим.
Брус кара количка за голф по асфалтова алея, криволичим из игрището. Пълно е с
играчи, които удрят топките в този безоблачен ден. Спира на хребет, от който се открива
гледка към превъзходен феъруей.
— Красота — отбелязвам, любувайки се на планините в далечината.
— Играете ли голф? — пита той.
— Не. Никога не съм опитвал. Допускам, че вие сте много добър.
— По едно време бях, но вече не толкова. Нямам достатъчно време. Пълната игра
отнема четири часа, трудно ми е да я вместя в работния си график. Днес сутринта разговарях
с адвоката си. Той е ей там, на десета дупка.
— Какво ви посъветва? — питам.
— Да не казвам нищо, което може да ме замеси, не че изобщо знам каквото и да било.
Няма и да подпиша клетвена декларация, няма да реагирам и на призовка. Никой съд във
Флорида не може да ме задължи.
— Не ви моля за нищо подобно.
— Хубаво. Казахте, че искате да поговорим за нощта, когато попаднахме в засада. Какво
ви е известно?
— Разполагаме с копие на досието от щатската полиция във Флорида. По Закона за
достъп до информация. Така че сме наясно с основното, знаем какво сте казали на
следователите.
— Добре. Наистина не им казах всичко, както сигурно се досещате. Уцелиха ме в
рамото и лежах в болницата два дни, преди да говоря с някого. Имах време да помисля.
Разбирате ли, Поуст, сигурен съм, че Фицнър е организирал засадата и ни е изпратил там.
Сигурен съм също, че целта беше Кени, но са искали да убият и мен, и без малко да успеят,
просто ми провървя.
— Провървяло ви е?
Брус вдига ръка, моли ме да почакам.
— Беше тесен чакълест път, от двете страни на който имаше гъста гора. В три през
нощта беше много тъмно. Нападнаха ни от двете страни и отзад, бяха няколко лоши момчета
с оръжие. Както си карахме и се смеехме безгрижно, най-неочаквано задното стъкло се
строши, по страничните прозорци заваляха куршуми и настана истински ад. Не помня да съм
спирал колата, но явно съм го направил, преместил съм скоростния лост на „паркиране“ и
съм се изстрелял през вратата в канавката, докато по колата се сипеха куршуми и рикошираха
отвсякъде. Чух Кени, когато го улучиха. В тила. Служебният ми револвер беше зареден и
готов за стрелба, но беше тъмно като в рог. И най-неочаквано стрелбата секна, както и беше
започнала. Чувах хора да се движат в гората. Негодниците не си бяха тръгнали. Приближаваха
се. Надникнах между някакви бурени, мярнах силует и стрелях. Уцелих го. Беше хубав
изстрел, Поуст, тогава ме биваше. Той изпищя и извика нещо, но не беше на испански. Не,
нищо подобно, южняците веднага ги разпознавам. Нещастникът беше отраснал в радиус от
осемдесет километра от Сийбрук. Онези изведнъж се изправиха пред проблем —
тежкоранен човек от техните, може би дори мъртъв. Той се нуждаеше от помощ, но къде
можеха да отидат? Мен не ме интересуваше. Те обаче отстъпиха, оттеглиха се, изчезнаха в
гората. После забелязах кръв на лявата си ръка. Няколко минути по-късно, може би пет, може
би трийсет, пропълзях покрай колата и намерих Кени. Страшна гледка. Куршумът беше
проникнал отзад, а изходната рана беше разкъсала половината му лице. Беше уцелен няколко
пъти и в гърдите. Взех пистолета му, пропълзях десетина метра покрай канавката, направих
си малко гнезденце и се притаих. Дълго се ослушвах, но чувах само нощните шумове.
Нямаше луна, цареше непрогледен мрак. Според архива на диспечерите съм се обадил в
четири и две минути и съм съобщил, че сме попаднали в засада и Кени е мъртъв. Фицнър
пристигна пръв, което ми се стори наистина странно. Както се беше появил пръв и в
кантората на Русо.
— Сигурно е бил в гората и е командвал парада — предположих.
— Вероятно. Откараха ме в болницата и превързаха раната ми, не беше сериозна. Само
драскотина. Помолих за обезболяващи и ми биха инжекция. Казах на лекарите, че не искам
да говоря с никого ден-два, и те ме предпазиха от посетители. Когато Фицнър най-сетне
дойде заедно с момчетата от щатската полиция, не им разказах, че съм уцелил един от
нападателите, чийто майчин език определено не беше испански.
— Защо?
— Фицнър искаше смъртта и на двама ни, Поуст. Искаше да елиминира Кени, защото
той знаеше нещо, а понеже и аз бях в колата, трябваше да свитне и мен. Не можеше да
рискува да остави свидетел. Замисли се, Поуст. Шериф, избран от хората, на когото цялата
общност има доверие, изпраща двама от подчинените си в засада с намерението и двамата да
загинат. Ето това е Брадли Фицнър.
— Знаете ли, че той още е жив?
— Не ми пука. Вече двайсет години нямам вземане-даване с него.
— Какво му казахте в болницата?
— Всичко, освен че съм уцелил един от нападателите. Това не съм го признавал пред
никого и ще отрека, ако вие го повторите.
— Значи все още се страхувате?
— Не, Поуст, не се страхувам. Просто няма да рискувам да си навлека неприятности тук.
— Нищо ли не научихте за човека, когото сте уцелили?
— Нищо. Беше преди появата на интернет, по-трудно беше да го открия. Поразрових се,
колкото да разбера, че на онази дата в болницата в Тампа са приети две жертви на
престрелка. Единият бил прострелян от нападател, който впоследствие заловили. Другият
бил намерен мъртъв на някаква уличка. Не можех да докажа нищо, затова изгубих интерес.
Някъде по онова време със съпругата ми решихме да напуснем града.
— Как се отнасяше Фицнър към вас след това?
— Както и преди. Винаги се е държал много професионално — беше безупречно ченге,
добър лидер, убеден привърженик на дисциплината. Даде ми едномесечен платен отпуск
след погребението на Кени и направи всичко по силите си да изрази загриженост. Затова е
толкова коварен. Хората му се възхищаваха и никой не вярваше, че е корумпиран.
— А сред служителите му знаеше ли се?
— Подозирахме. Фицнър имаше две верни хрътки, които му вършеха работата —
казвахме им Чуп и Ръб. Бяха братя, големи гадняри, които вършеха мръсната работа. Арни
имаше огромни зъби и единият преден беше счупен, затова зад гърба му викахме Чуп. Еймъс
пък имаше по-ситни зъби, обаче дебела долна устна, издута от голяма топка тютюн за
дъвчене, затова му казвахме Ръб. Под тях в йерархията бяха няколко членове на групата им,
посветени в наркосделките, но те държаха всичко това отделно от работата си като пазители
на реда в окръга. Повтарям, Фицнър се справяше добре като шериф. По някое време, много
преди моето пристигане, се изкушил от наркопарите. Охранявал пристанището, пускал
стоката да мине, осигурявал безопасни места за складиране и така нататък. Сигурен съм, че
е печелел добре, както съм сигурен, че Чуп и Ръб, а също и другите са получавали своя дял.
Ние, останалите, имахме добри заплати и осигуровки.
Брус махва към една количка за голф и две привлекателни дами му махват в отговор.
Тръгва след тях по феъруея, после завива по едно мостче към усамотено място под няколко
дървета. Когато пристигаме, питам:
— Е, какво е знаел Кени?
— Не ми каза. Веднъж намекна, но така и не довършихме разговора си. Знаете за
пожара, който унищожи доста улики, включително свързаните с убийството на Русо, нали?
— Да, чел съм доклада.
— Като малък Кени искал да стане шпионин. Малко странно за чернокожо хлапе в
провинциално градче във Флорида, но той си падал по шпионските книги и списания. От
ЦРУ така и не му се обадили, затова станал ченге. Голям техничар беше. Ето ви един пример:
имаше приятел, който подозирал, че жена му му изневерява. Помолил Кени за помощ и той
след броени минути инсталирал устройство за подслушване на телефона в сервизното
помещение в къщата му. Записвало всеки телефонен разговор, а мъжът прослушвал записа
ежедневно. Много скоро чул как благоверната му си гука с нейния Ромео и планират
следващата си среща. Приятелят на Кени ги спипал в леглото и здравата пребил онзи тип. И
нея нашамарил. Кени страшно се гордееше със себе си.
— Е, какво беше дочул?
— Нещо за унищожаването на улики. Няколко дни преди убийството на Русо в окръга
беше станало изнасилване — жертвата беше бяло момиче, което твърдеше, че не е видяло
лицето на нападателя си, но бил бял. Главният заподозрян беше племенник на Чуп и Ръб.
Пробите от изнасилването се съхраняваха при другите улики в бараката, защото в старото
управление нямаше място. Пожарът унищожи и тях заедно с другите ценни доказателства. С
Кени пиехме кафе късно една нощ, докато си почивахме, и той подметна, че пожарът не е
бил случаен. Искаше ми се да продължи, но ни се обадиха за някакъв инцидент и ние
потеглихме. Попитах го по-късно и ми отговори, че е дочул разговор между Чуп и Ръб за
подпалването на бараката.
Брус млъква и настава продължителна пауза. Когато си давам сметка, че разказът му е
приключил, питам:
— Още нещо?
— Не знам нищо повече, Поуст, кълна се. През годините съм си мислил, че Кени
вероятно е подслушвал телефоните в управлението. Подозираше, че Фицнър и бандата му
участват в наркотрафика, и искаше доказателство. От Агенцията за борба с наркотиците
душеха наоколо, говореше се, че ще се намесят и федералните. Дали пък нямаше да ни
арестуват всички? Дали Фицнър нямаше да пропее и да обвини нас? Не знам, само
предполагам, но според мен Кени подслушваше и беше чул нещо.
— Доста дръзка теория.
— Така е.
— Обаче нямате представа какво може да е чул, така ли?
— Нямам, Поуст. Никаква представа.
Той подкарва количката и продължаваме обиколката си на игрището. След всеки завой
се открива нова живописна гледка към планините и долините. Минаваме по тесни дървени
мостчета над буйни потоци. На тринайсетия тий бокс ме запознава с адвоката си, който пита
как вървят нещата. Отговаряме, че всичко е наред, и той бърза да се върне при приятелите си,
много по-ангажиран с играта си, отколкото с делата на своя клиент. В клуба благодаря на
Брус Гилмър за отделеното време и за гостоприемството му. Обещаваме си да поговорим
отново в близко бъдеще, но и двамата знаем, че няма да се случи.
Пътуването ми беше дълго и интересно, но не особено продуктивно. В нашата работа
това не е необичайно. Ако Кени Тафт е знаел нещо, то той го е отнесъл в гроба си.
27
Съгласно законите на Флорида молбите за преразглеждане на дела поради нови
доказателства трябва да бъдат подадени там, където затворникът излежава присъдата си, а не
където е бил осъден. И понеже Куинси в момента се намира в затвора „Гарвин“, който е на
половин час път от градчето Пекам в окръг Пойнсет, което пък е на един час път от
цивилизацията, случаят му попада в юрисдикцията на местния окръжен съд, управляван от
съдия с много неопределено отношение към преразглеждането на присъди. И не го виня.
Графикът му е препълнен с всякакви глупави молби, подадени от адвокати, които работят
усърдно между стените на затвора в непосредствена близост до неговия съд.
Съдебната сграда на окръг Пойнсет е безвкусно модерно творение, проектирано от
човек, на когото не е платено достатъчно. Главната зала е тъмна, без прозорци и с ниски
тавани, които предизвикват клаустрофобия. Протритият килим е кафеникавочервен.
Дървената ламперия и мебелите са тъмнокафяви и покрити с петна. Влизал съм в поне сто
съдебни зали в десетки щати, но тази определено е най-потискащата.
Щатът се представлява от неговия главен прокурор, когото никога няма да видя, защото
между него и мен сигурно има хиляда подчинени. Клетата Кармен Идалго е изтеглила късата
клечка и трябва да се яви в съда по молбата на Куинси. Пет години преди това е следвала
право в Стетсън и е била някъде по средата на групата си по успех. Досието ни за нея е
тънко, защото не ни е нужно да знаем много. Отговорът й на нашата молба беше съвсем
стандартен.
Тя очаква да спечели, особено с оглед на отношението на човека на съдийското място.
Почитаемият Джери Планк е съдия от дълги години и мечтае да се пенсионира. Щедро
отдели един ден за нашето изслушване, но не пълни осем часа. На никого не му пука за дело
отпреди двайсет и две години и съдебната зала е празна. Дори двамата съдебни служители
изглеждат отегчени.
Ние обаче наблюдаваме и чакаме. Франки Тейтъм седи сам шест реда по-назад, а Вики
Горли е сама пет реда по-назад от другата страна на пътеката. И двамата са с видеокамери,
които се активират чрез телефоните им. На вратата няма охрана. Пак повтарям, никой в този
град и в този окръг не е чувал за Куинси Милър. Ако нашите усилия се следят от лошите
типове, които и да са те, това ще е първият им шанс да ни видят в действие. Съдебните зали
са публични. Всеки има достъп до тях.
До мен на масата е Сюзан Ашли Грос от проект „Невинност“ в Централна Флорида.
Преди седем години Сюзан Ашли беше с нас, когато измъкнахме Лари Дейл Клайн от
затвора в Маями. Той беше вторият оправдан от „Пазители на справедливостта“, за нея —
първият. Още днес бих я помолил да се омъжи за мен, но е с петнайсет години по-млада и в
момента е щастливо сгодена.
Миналата седмица подадох молба Куинси да получи правото да присъства на
изслушването. Присъствието му не е необходимо, но реших, че един ден на слънце ще му се
отрази добре. Не се учудих, че съдия Планк отказа. Отсъди срещу нас по всеки въпрос преди
изслушването, затова очакваме да откаже преразглеждане на делото по силата на нови
доказателства. Мейзи вече работи над обжалването ни.
Почти десет часът е, когато Планк най-сетне се показва на вратата зад съдийската маса
и заема мястото си. Пристав рецитира стандартните нареждания и ние тромаво се
изправяме. Озъртам се и преброявам присъстващите. Освен Вики и Франки има още
четирима зрители и аз се питам какъв е интересът им към това изслушване. Никой от
семейството на Куинси не знае за него. С изключение на брат му те не са го посещавали, не
са го чували. Кийт Русо е мъртъв от близо двайсет и три години и според роднините на
Куинси убиецът е в затвора.
Бял мъж, около петдесетгодишен, с хубав костюм. Бял мъж, около четиресетгодишен, с
черна дънкова риза. Бял мъж на около седемдесет години с вид на отегчен редовен зрител,
който присъства на всяко дело. Четвъртият зрител е бяла жена на предния ред зад нас с
бележник в ръка, все едно готви репортаж. Подали сме молбата си преди седмици и не сме
получили нито едно запитване от пресата. Трудно ми е да си представя, че някой ще отразява
забравен случай от затънтен край на Флорида.
Сюзан Ашли Грос призовава на свидетелското място доктор Кайл Бендершмит от
университета „Вирджиния Комънуелт“. Неговите мнения и открития са изложени в дълга
клетвена декларация, която сме приложили към молбата, но решихме да похарчим още пари
и да го призовем на живо. Репутацията му е безупречна и докато Сюзан Ашли му помага да
се представи, съдия Планк поглежда към Кармен Идалго и пита:
— Имате ли възражения срещу квалификацията на този човек?
Тя се изправя и отговаря:
— Не.
— Добре. В такъв случай го приемаме за вещо лице по петна от кръв. Продължете.
С помощта на увеличените цветни снимки, използвани по време на процеса, Сюзан
Ашли помага на свидетеля ни да представи анализа си на фенерчето и на ситните пръски по
стъклото му.
Съдия Планк я прекъсва с въпрос:
— А какво е станало с въпросното фенерче? Не е било показано по време на процеса,
нали? Свидетелят свива рамене, защото не може да дава показания по този въпрос.
— Господин съдия — отговаря Сюзан Ашли, — според протоколите от делото шерифът
е заявил, че фенерчето е унищожено по време на пожар около месец след убийството заедно
с други улики, съхранявани в склад.
— И от него няма и следа?
— Доколкото ни е известно, няма, господин съдия. Вещото лице на обвинението,
господин Норуд, е разгледал тези снимки и въз основа на тях е изразил мнение, че стъклото
на фенерчето е опръскано с кръвта на жертвата. По това време фенерчето отдавна е било
изчезнало.
— Значи, ако разбирам позицията ви, фенерчето е било единствената връзка между
господин Милър и местопрестъплението и когато било намерено в багажника на колата му,
той станал главният заподозрян. И щом уликата била представена пред съдебните заседатели,
те преценили, че им е достатъчна, за да го обявят за виновен.
— Точно така, господин съдия.
— Продължете.
Бендершмит продължава с критиката си към погрешното становище на Норуд. Заявява,
че то не се основава на научни данни, защото Норуд не познава научните методи за анализ на
кървави пръски. Бендершмит нееднократно използва думата „безотговорни“, за да опише
твърденията на Норуд пред съдебните заседатели. Било безотговорно да се допуска, че
убиецът е държал фенерчето с едната си ръка, докато е стрелял с дванайсеткалиброва пушка
с другата. Нямало никакво доказателство за това. Нямало доказателство къде е седял или
стоял Кийт, когато е бил застрелян. Нямало доказателство и къде е стоял убиецът.
Безотговорно било да се твърди, че пръските са от кръв, заради нищожното количество.
Безотговорно било дори да се използва фенерчето, защото не е взето от
местопрестъплението.
Час по-късно съдия Планк е изтощен и се нуждае от почивка. Не е ясно дали му се спи,
макар че очите му са се поизцъклили. Франки безшумно се премества на най-задния ред и
сяда до пътеката. Когато обявяват почивка и Планк излиза, зрителите стават и напускат
съдебната зала, а Франки ги снима на видео.
След цигара, посещение в тоалетната и вероятно кратка дрямка съдия Планк неохотно
се връща да продължи заседанието, а Бендершмит отново застава на свидетелското място.
Обяснява, че по време на огледа на уликите е започнал да се съмнява дали пръските по
стъклото, уж от кръв, наистина са летели назад и откъм жертвата. С помощта на схема на
кабинета на Русо и на други снимки от местопрестъплението Бендершмит заявява, че с оглед
на разположението на вратата и вероятната позиция на стрелеца, а също и предвид
местоположението на тялото на Кийт и огромното количество кръв и органична материя по
стените и рафтовете зад него е крайно невероятно двата изстрела от пушката да са
предизвикали кървави пръски по посока на убиеца. В подкрепа на заключението си
Бендершмит вади снимки от други местопрестъпления с жертви, застреляни с
дванайсеткалиброви пушки.
Зловещи картини са и след няколко минути съдията се пресища.
— Да продължим, госпожо Грос. Не съм сигурен с какво ни помагат тези снимки.
Сигурно има право. Кармен Идалго провежда кръстосания разпит отгоре-отгоре и
постига известен успех едва когато успява да накара Бендершмит да признае, че
анализаторите на кървави петна нерядко са на различни мнения точно като всички други
експерти.
Докато Бендершмит напуска свидетелското място, съдия Планк поглежда часовника си,
все едно е имал дълга и натоварена сутрин, и казва:
— Да направим обедна почивка. Връщаме се в два и се надявам да имате нещо ново,
госпожо Грос.
Той удря с чукчето и изчезва, а аз подозирам, че вече е направил извода си.
Във Флорида, както в почти всички щати, за да бъде преразгледано едно съдебно
решение, следва да бъдат намерени нови доказателства. Не по-убедителни. Не по-надеждни,
а нови. Съдебните заседатели на Куинси са изслушали показанията на Норуд, самозван
специалист по анализ на кървави петна, и макар че неговата квалификация и мнения били
ожесточено нападнати от Тайлър Таунзенд, заседателите единодушно му повярвали.
С Кайл Бендершмит и Тобаяс Блек, втория ни специалист по анализ на кървави петна,
ние на практика представяме по-убедителни, но не и нови доказателства. Забележката на
съдия Планк е показателна.
Докато мъжът с хубавия костюм и мъжът с черната дънкова риза излизат от съда
поотделно, и двамата са под наблюдение. Наели сме двама частни детективи, които да ни
помогнат. Франки вече им е изпратил информация и в момента говори по телефона. Вики
седи в едното от двете заведения близо до съда и чака. Аз отивам в другото и сядам на бара.
Франки излиза от съда и тръгва към колата си на паркинга в съседство. Господинът с хубавия
костюм се качва на лъскавия си черен мерцедес с номера от Флорида. Господинът с черната
риза се настанява в зелено беемве, също с номера от Флорида. Двамата напускат центъра на
града през две минути един от друг и спират на паркинга на търговски център край главното
шосе. Черната риза се качва в мерцедеса и двамата отпрашват, оставяйки ярка следа подире
си. Мърлява работа.
Когато получавам новината, бързо отивам в другото заведение, където Вики се е свряла в
едно сепаре с непокътната кошничка пържени картофи пред себе си. Говори по телефона с
Франки. Мерцедесът е тръгнал на юг по шосе 19 и нашият човек го следва. Обажда се и
съобщава номера на колата, и Вики запретва ръкави. Поръчваме студен чай и салати. Франки
пристига след няколко минути.
Видели сме врага.
Мерцедесът е регистриран на някой си господин Наш Кули от Маями. Вики изпраща с
имейл тази информация на Мейзи и двете жени подпалват клавиатурите. След броени
минути узнаваме, че Кули е партньор в адвокатска фирма, специализирана в наказателни
дела. Обаждам се на двама познати адвокати в Маями. Сюзан Ашли Грос, която обядва със
сандвич в съдебната зала, звъни на свои колеги. Мейзи се свързва с друг адвокат от Маями.
Вики трака по клавиатурата. Франки с удоволствие си хапва риба тон и пържени картофи.
След двайсетина минути Кули и господинът с черната риза паркират пред заведение за
бързо хранене в град Юстис с население 18 000 души. Очевидното става още по-очевидно.
Двамата са дошли в града за изслушването, но не искат да бъдат разпознати или видени
заедно, затова се измъкват да обядват другаде. Докато се хранят, единият ни детектив се
сменя с колегата си. Когато Кули напуска Юстис и тръгва обратно, от разстояние го следи
друг автомобил.
Кули е партньор във фирма с дванайсет служители, която от много отдавна представлява
наркотрафиканти. Нищо чудно, че гледат да не се набиват на очи и информацията на
уебсайта им е оскъдна. Не се рекламират, защото нямат нужда от това. Кули е на петдесет и
две години, завършил е право в Маями и срещу него няма заведени оплаквания пред
Адвокатската колегия. Снимката му в интернет трябва да бъде актуализирана, защото на нея
изглежда поне с десет години по-млад, но това не е необичайно. След първото ни бегло
проучване намираме само една интригуваща история за фирмата. През 1991 г. основателят й
бил намерен в собствения му басейн е прерязано гърло. Убийството останало неразкрито.
Вероятно и той е ядосал някой клиент.
* * *
Вече е два и нещо, а от съдия Планк няма и следа. Може би трябва да помолим някой
служител да провери умрял ли е, или просто си подремва. Господин Кули влиза и сяда на
един от последните редове, без да подозира, че знаем имената на децата му и в кой колеж
учат. Господинът с черната дънкова риза влиза малко след него и се настанява далече от Кули.
Аматьори.
Изпращаме снимка на господина с дънковата риза на високотехнологична фирма във
Форт Лодърдейл, която има страхотен софтуер за лицево разпознаване. Ще превъртят
снимката през многобройни бази данни, но това се оказва ненужно. Първата база данни е на
Службата за управление на затворите във Флорида, а търсенето трае само единайсет минути.
Господинът с черната риза е Мики Меркадо, на четиресет и три години, адресът му е в Корал
Гейбълс и е съден престъпник с двойно гражданство — мексиканско и американско. На
деветнайсет влязъл в затвора за шест години — за търговия с наркотици, разбира се. През
1994 г. бил арестуван и съден за убийство. Но съдебните заседатели не постигнали
единодушно решение и той бил освободен.
Докато чакаме почитаемия Планк, Вики все още е в заведението, пие кафе и се рови в
интернет. Впоследствие ще ни съобщи, че Меркадо е консултант по сигурността на свободна
практика. Каквото и да означава това.
Изумени сме от разкритите самоличности и докато седим мирно и кротко в съдебната
зала, ни се иска да се обърнем, да ги извикаме по име и да подметнем нещо от сорта на:
„Ама какво търсите тук, по дяволите?“. Твърде опитни сме за подобно нещо обаче. Никога не
допускай врагът ти да разбере какво знаеш. В момента Кули и Мики нямат представа, че сме
научили имената им, адресите им, номерата на колите и на социалните им осигуровки, а
също и местоработата им, нито че продължаваме да ровим за още. Разбира се, допускаме, че
и те имат информация за мен, за организацията ни и за оскъдния й персонал. Франки е като
сянка и никога няма да бъде заловен. Той е в коридора пред съдебната зала, наблюдава и
обикаля. В този град няма много чернокожи, а той се стреми никога да не привлича погледи.
Когато се появява в 2:17 ч., съдия Планк инструктира Сюзан Ашли да призове
следващия си свидетел. На такива изслушвания няма изненади, затова всички знаят, че Зийк
Хъфи се е върнал във Флорида. Изненадата е, че той се съгласи да свидетелства на живо, ако
му платим самолетния билет. Освен това трябваше писмено да заявя, че не може да бъде
съден за лъжесвидетелстване поради изтекла давност на наказателната отговорност.
В момента Зийк просто е щастлив, че е на свобода. Това няма да продължи дълго, но
поне казва каквото трябва, за да оправи нещата. Полага клетва и обещава да говори истината
— нещо, което е правил многократно в съдебните зали, преди да започне да лъже като
изкусен затворнически доносник. Разказва своята версия за това как си е приказвал със
съкилийника си Куинси Милър, който уж се хвалел, че пръснал мозъка на адвоката си и
хвърлил пушката в Залива. Зийк обяснява, че в замяна на лъжливите му показания
обвиненията срещу него били сериозно смекчени и го осъдили на толкова време затвор,
колкото бил излежал в ареста. Да, чувства се зле, че е причинил това на Куинси, и заявява, че
отдавна му се иска да оправи нещата.
Зийк е сносен свидетел, но проблемът с него е очевиден. Лъгал е толкова пъти, че никой
не може да бъде сигурен — най-малко пък съдията — в истинността на сегашните му
показания. Въпреки това те са от огромно значение за каузата ни, защото отказът на
свидетел от предишните му твърдения се смята за ново доказателство. С показанията на
Зийк Хъфи и с клетвената декларация на Кари Холанд имаме достатъчно доводи да твърдим
дълго и упорито, че процесът срещу Куинси не е бил справедлив. Ако успеем да издействаме
втори процес, на него ще можем да представим много по-убедителни научни доказателства.
Нито Норуд, нито някой като него ще припари до съдебната зала. Мечтата ни е да изложим
фактите пред ново жури.
По време на кръстосания разпит Кармен Идалго прекалено много се забавлява, докато
разпитва Зийк за дългата му и колоритна кариера на затворнически информатор. Разполага с
данни за пет съдебни процеса през последните двайсет и шест години, на които Зийк е
излъгал, за да отърве кожата. Той признава, че е излъгал на едни, но отрича за други. Обърква
се и не може да си спомни коя лъжа в кой случай е изтърсил. Мъчително е да го слуша човек
и съдията бързо се изморява, но пускането на кръв продължава. Госпожа Идалго набира
темпо и изненадва всички ни с представянето си в съдебната зала.
В три и половина съдия Планк се прозява и примижава, явно вече изключва. Изтощен е
и със сетни сили се мъчи да остане буден. Прошепвам на Сюзан Ашли да приключва и да се
омитаме от тук.
28
Още на следващия ден, след като с Вики се връщаме от Савана, сядаме в заседателната
зала заедно с Мейзи, за да анализираме случая. И във Флорида, както в Алабама, не
определят краен срок на съдиите за разрешаване на казуси, свързани с вече издадена
присъда, така че старият Планк може да се тътне, преди да отсъди. Подозираме, че вече е
взел решение, но ще си даде много време, преди да го съобщи. Нищо не можем да направим,
за да го сръчкаме, пък и няма да ни бъде от полза да опитваме.
Допускаме, че ни наблюдават, и този факт поражда оживено обсъждане. Единодушни
сме, че всички дигитални файлове и цялата кореспонденция по интернет трябва да бъдат
актуализирани и сериозно защитени. Ще ни струва около 30 000 долара — пари, които
нямаме в измъчения си бюджет. Лошите момчета разполагат с неограничени средства и
могат да си купят най-хубавата техника за следене.
Много се съмнявам, че ще душат около Савана и ще следят движението ни. Само ще се
отегчат, без да получат никаква полезна информация. Единодушни сме обаче, че трябва да
бъдем по-бдителни и да променим рутината си. Като нищо можеха да ме проследят, когато
отидох в Насау да се срещна с Тайлър Таунзенд. Същото важи за Сън Вали, където открих
Брус Гилмър. Само че аз предприех тези пътувания, преди да подадем молбата си и преди
имената ни да фигурират някъде официално.
Научихме още неща за Наш Кули. Разполагаме с публичните данни за колите, имотите и
двата му развода. Достатъчно е да отбележа, че той печели много и обича да харчи парите си.
Къщата му в Корал Гейбълс е оценена на 2,2 милиона долара. Има поне три автомобила на
негово име, всичките внос от Германия. Фирмата му развива дейността си в лъскав нов
небостъргач в центъра на Маями с клонове на Големия Кайман и в Мексико Сити. Според
приятел на Сюзан Ашли някои адвокати на наркобарони в Южна Флорида предпочитат да
изнасят парите си в офшорки. Рядко ги залавят, но понякога федералните арестуват някого за
укриване на данъци. Източникът на Сюзан твърди, че „Варик енд Валенсия“ е в мръсния
бизнес много отдавна и умело съветва клиентите си за по-хигиенични начини да перат пари.
Двама от старши съдружниците във фирмата са ветерани в съдебната зала, записали
многобройни победи. През 1994 г. са защитавали Мики Меркадо по обвинение в убийство и
съдебните заседатели не са успели да вземат единодушно решение.
Не разбирам какво е наложило Наш Кули да предприеме шестчасовото пътуване с кола,
за да присъства на онова изслушване. Ако е искал да ме огледа хубаво, би могъл да го
направи чрез уебсайта ни, колкото и да е семпъл. Същото важи за Сюзан Ашли. Всички
искове, досиета, молби и присъди са публично достъпни и лесно могат да бъдат намерени
онлайн. Пък и защо трябваше да рискува да бъде забелязан? Наистина, рискът беше доста
нисък в онова затънтено място, но въпреки това успяхме да установим кой е. Допускам, че
Кули е дошъл по нареждане на клиента си.
Мики Меркадо е закоравял главорез и вероятно цял живот работи за картела. Не сме
сигурни точно за кой картел. Той и още двама били обвинени за убийството на друг
наркотрафикант по време на провалена сделка, но обвиненията на федералните не
издържали в съда.
А сега следи мен?
Не съм споделил с дамите всичко. Рядко го правя. Ще запазя за себе си историята за
Тайлър и крокодилите. Онази снимка не ми излиза от главата.
Почти цял ден продължаваме да говорим за Тайлър, обменяме идеи и доводи. От една
страна, се чувствам длъжен да го потърся, най-малкото за да го предупредя, че действията ни
вече са под наблюдение. От друга страна обаче, бих могъл да го застраша дори само ако се
опитам да вляза във връзка с него. Същото важи за Гилмър, но той не знае толкова, колкото
Тайлър.
В края на деня решаваме, че е важно да поемем този риск. Отново влизам в интернет и
се връщам на сайта „Изпод верандата на Пати“, където плащам двайсет долара за още един
месец и изпращам съобщение, което ще се изтрие след пет минути:
Отново в Насау — важно е.
Минават пет минути, но отговор няма. Изпращам същото съобщение четири пъти през
следващите три часа, но нищо.
Вече по тъмно си тръгвам от офиса и изминавам няколко преки в задушливата жега.
Дните са дълги и влажни, а градът е пълен с туристи. Както обикновено, Лутър Ходжес е на
верандата си и няма търпение да излезе от къщата.
— Здравей, отче — провиквам се.
— Здравей, синко.
Прегръщаме се на тротоара, подкачаме се незлобливо за посивелите коси и излишните
килограми и тръгваме. Няколко минути по-късно усещам, че нещо го тревожи.
— Утре Тексас ще убие още един човек — обяснява той.
— Много съжалявам.
Лутър е неуморен противник на смъртното наказание и открай време пита: след като
всички сме съгласни, че убийството е грях, защо допускаме толкова щати да убиват хора?
Зададе ли се екзекуция, той и другите противници на смъртното наказание започват да
пишат обичайните писма, да звънят по телефоните, да коментират онлайн и от време на
време да протестират пред затвора. Лутър се моли часове наред и скърби за убийци, които
изобщо не познава.
Не сме в настроение за изискана вечеря, затова влизаме в обикновена закусвалня. Както
винаги, той плаща и веднага щом се настаняваме, се ухилва до уши и ме подканя:
— Е, разкажи ми най-новото около случая на Куинси.
Откакто организацията ни „Пазители на справедливостта“ е започнала да развива
своята дейност, сме завели осемнайсет дела, осем от които завършиха с оправдаване. Един
клиент е екзекутиран. На шестима делата още се гледат. Отказахме се от трима клиенти,
когато се убедихме, че наистина са виновни. Ако допуснем грешка, зарязваме случая и
продължаваме напред.
След осемнайсет случая се научихме, че рано или късно ще ни провърви. При нас
пробивът идва с Лен Дакуърт, който живее на Сий Айланд, на около един час южно от
Савана. Той пристигнал с колата си, влязъл в офиса ни, не заварил никого на рецепцията,
надникнал в стаята на Вики и поздравил. Вики винаги е любезна, но днес е много заета.
След броени минути обаче ме вика — можело да се окаже важно.
И така, сядаме в заседателната зала на горния етаж с кана току-що сварено кафе. Вики и
Мейзи си водят записки, аз само слушам.
Дакуърт е около седемдесетгодишен, със силен загар и в добра форма, самото
въплъщение на спокоен пенсионер, който има предостатъчно време за голф и тенис. Двамата
със съпругата му се преместили на Сий Айланд няколко години по-рано и се стараели да
бъдат активни. Той бил агент във ФБР през 1973 г., когато Конгресът създал Агенцията за
борба с наркотиците. Звучало по-вълнуващо от работата му на бюро. Преместил се в новата
агенция и останал там до края на кариерата си, като дванайсет години отговарял за Северна
Флорида.
Вече от месеци се опитва безуспешно да получи досиетата на АБН от 80-те години.
Само че, подобно на ФБР и на Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие,
агенцията пази архивите си много ревностно. Една от молбите на Вики, подадена съгласно
Закона за достъп до информация, се върна с писмо, в което имаше възражение срещу всяка
нейна дума освен срещу предлозите.
Днес наистина изваждаме късмет.
— Знам много за наркобизнеса по онова време — казва Дакуърт. — За някои неща мога
да говоря, за други не.
— Любопитен съм защо сте тук. Вече седем месеца се опитваме да получим
документация от АБН, но напразно.
— Няма да получите много, защото АБН винаги се крие зад извинението, че
разследванията й не са приключени и още се водят. Колкото и стар да е даден случай,
протоколът на АБН не позволява да получите каквото и да било. Готови са да стигнат до съд,
за да предпазят информацията си. Така действат.
— Колко можете да ни кажете? — питам.
— Мога да обсъждам убийството на Кийт Русо, защото случаят беше приключен преди
повече от двайсет години и не беше на АБН. Познавах Кийт добре, защото ние го вербувахме.
Беше един от нашите информатори и точно това е причината за смъртта му.
С Вики и Мейзи се споглеждаме, докато осмисляме чутото. Единственият човек на
планетата, който може да потвърди, че Кийт Русо е бил информатор, седи срещу нас и
преспокойно си пие кафето.
— Кой го е убил? — питам колебливо.
— Не знам, но не е бил Куинси Милър. Убийството е поръчано от картела.
— Кой картел?
Той мълчаливо отпива от кафето си.
— По-добре ме попитайте защо съм тук. Чух, че се опитвате да оневините Милър, и се
възхищавам на това, което правите. Затворили са невинен човек, защото така са искали. Мога
да споделя с вас много информация, без да разкрия нищо секретно. Дойдох най-вече защото
ми се излизаше от къщи. Днес жена ми пазарува наблизо и по-късно ще се срещнем за хубав
обяд.
— Готови сме да ви слушаме цял ден.
— Добре, първо малко история. В средата на седемдесетте, когато беше създадена АБН,
кокаинът беше на мода в цялата страна и се внасяха тонове с кораби, самолети, камиони, как
ли не. Пазарът нямаше насищане, печалбите бяха огромни и производителите и
трафикантите едва смогваха. Изградиха огромни организации в Централна и Южна Америка
и трупаха парите си в карибски банки. Флорида с нейната хиляда и триста километрова
брегова ивица и десетки пристанища беше предпочитаният входен пункт. Маями се превърна
в център на наркотрафика. Южна Флорида беше контролирана от колумбийски картел, който
все още е в играта. Аз не участвах в операциите там. Моят район беше на север от Орландо,
където към края на осемдесетте картелът „Салтийо“ от Мексико вече движеше почти цялата
търговия с кокаин. „Салтийо“ още функционира, но се сля с по-голяма организация.
Повечето от босовете му бяха избити в нарковойната. Конфликтите между бандите са
непрестанни и жертвите са безброй. Жестокостта е невъобразима. Няма да ви отегчавам…
— Моля ви, недейте — обажда се Вики.
В съзнанието ми отново изниква сцената с Тайлър и крокодилите и казвам:
— Имаме доста информация за шериф Фицнър и за нещата, които са се случвали в
окръг Руис.
Той се усмихва и клати глава, сякаш си е спомнил за стар приятел.
— Така и не пипнахме този тип. Беше единственият шериф в Северна Флорида, за
когото знаехме, че е замесен с картела. Държахме го под око, когато убиха Русо. След това
нещата се промениха. Някои от главните ни информатори млъкнаха.
— Как убедихте Русо? — питам.
— Кийт беше интересен тип. Много амбициозен. Беше му дошло до гуша от малкия
град. Искаше да печели пари. Адски добър адвокат. Имаше някакви наркоклиенти около
Тампа и Сейнт Питърсбърг и успя да си изгради име. Един информатор ни каза, че вземал
огромни хонорари в брой, декларирал само част от тях или изобщо не ги декларирал и дори
изнасял пари в офшорки. Две години проследявахме данъчните му декларации и стана ясно,
че харчи много повече, отколкото печели в Сийбрук. Затова се срещнахме с него и го
заплашихме с обвинение в укриване на данъци. Той знаеше, че е виновен, и не искаше да
изгуби всичко. Освен това переше пари за някои от клиентите си, предимно за момчетата от
„Салтийо“. Правеше го, като купуваше недвижими имоти във Флорида от името на кухи
офшорки и оформяше цялата документация. Не е много сложно, а и той знаеше какво прави.
— Съпругата му беше ли наясно, че е информатор?
Поредната усмивка, поредното отливане от чашата.
Дакуърт можеше да ни разказва бойни спомени с часове.
— Точно тук става забавно. Кийт имаше слаб ангел. Внимаваше да не се заплесва по
жени в Сийбрук, но Тампа беше друга работа. С Даяна имаха апартамент там, уж за
служебни цели, но Кийт го използваше и за друго. Преди да го убедим да ни съдейства,
извадихме заповеди и подслушвахме апартамента, кантората и дори дома му. Слушахме
всичко, включително обажданията на Кийт до момичетата му. И после се шокирахме. Оказа
се, че Даяна е решила да играе същата игра. Нейният тип беше един от наркоклиентите й —
красив младок, който действаше в Маями за „Салтийо“. Казваше се Рамон Васкес. Няколко
пъти, докато Кийт се бъхтеше в Тампа, Рамон тайно посещаваше Даяна в Сийбрук. Както и
да е, представяте си в какво състояние беше бракът им. В отговор на въпроса ви: не бяхме
сигурни дали Кийт е казал на съпругата си, че е станал информатор. Бяхме го предупредили
да не го прави, разбира се.
— Какво се случи с Даяна? — пита Вики.
— От картела някак научили, че Кийт работи за нас. Силно подозирам, че го е издало
друго наше момче, което се оказа двоен агент. В този мръсен бизнес лоялността е търговска
стока. Твърдите пари и страхът да не бъдат изгорени живи карат мнозина да минат на другата
страна. Очистиха Кийт, а Даяна впоследствие напусна града.
— А Рамон? — пита Мейзи.
— С Даяна живяха в Тампа известно време, после продължиха на юг. Тогава не знаехме
със сигурност, но подозирахме, че той се е оттеглил от трафика на наркотици и се старае да
не се забърква в неприятности. Последно чух, че още са заедно някъде на Карибите.
— С много пари — допълних.
— Да, с много пари.
— Тя беше ли замесена в убийството? — пита Мейзи.
— Така и не беше доказано. Знаете за застраховката „Живот“ и за общата банкова
сметка, но това не е необичайно.
— Защо не ударихте Фицнър и картела? — питам.
— След убийството случаят ни се разпадна. Бяхме на месец-два от голям удар, който
щеше да доведе до много обвинителни актове, включително срещу Фицнър. Бяхме
търпеливи, всъщност прекалено търпеливи, но се борехме с местната прокуратура. Бяха
претрупани с работа и тъй нататък. И адвокатите не бяха много ентусиазирани. Знаете ги
какви са. След убийството информаторите ни потънаха вдън земя и разследването се
провали. Картелът се уплаши и се отдръпна за известно време. Накрая и Фицнър се
пенсионира. Мен ме преместиха в Мобил, където завърши кариерата ми.
— Кого би използвал картелът за убийството? — пита Мейзи.
— О, имаха много въоръжени гангстери, а те невинаги са умели поръчкови убийци. По-
скоро са зверове, които ще отсекат нечия глава с брадва, отколкото да я пронижат с куршум.
Няколко изстрела с пушка в лицето е много кротка проява за тези типове. Техните убийства
са кървави, защото така ги искат. Не им пука дали ще оставят следи. Никога няма да ги
откриете, защото вече са се върнали в Мексико или Панама. Някъде в джунглата.
— Но местопрестъплението на Русо беше чисто, нали? Нямаше улики?
— Нямаше, обаче разследването се водеше от Фицнър.
— И все пак не разбирам защо не сте го пипнали. Уж сте знаели, че охранява
пристанището, че складира коката, че предпазва дилърите, имали сте и информатори,
включително Кийт. Защо не го арестувахте?
Дакуърт вдишва дълбоко, обляга се назад и сключва ръце на тила си. Вперва поглед в
тавана с тъжна усмивка и отговаря:
— Това вероятно е най-голямото разочарование в кариерата ми. Наистина искахме да го
пипнем. Беше един от нас, служител от силите на реда, а се оказа толкова корумпиран и
съучастник на най-противните хора, които може да срещне човек. Вкарваше кокаин в
Атланта, Бърмингам, Мемфис, Нашвил, в целия Югоизток. И щяхме да успеем. Бяхме
събрали стабилни доказателства. Не се получи заради прокурора в Джаксънвил. Не можахме
да го накараме да се задейства достатъчно бързо и да представи доказателствата пред
голямото жури. Той настояваше да ръководи парада, а не знаеше какво прави. После убиха
Русо. Този мърляч, прокурорът, още не ми излиза от главата. Впоследствие се кандидатира за
Конгреса — нямах търпение да гласувам против него. Последно чух, че търчал след линейки
в търсене на клиенти, а мазната му физиономия се мъдрела на билбордове.
— И твърдите, че този картел продължава да действа тук? — пита Мейзи.
— До голяма степен, струва ми се. Поне когато се пенсионирах, беше така. През
последните пет години не съм в час с нещата.
— Добре, да поговорим за хората, поръчали убийството на Русо — обажда се Мейзи. —
Те къде са сега?
— Не знам. Сигурен съм, че някои са мъртви, други са в затвора, трети са се оттеглили в
луксозните си къщи по цял свят. А има и такива, които още търгуват с дрога.
— И ни наблюдават, нали? — пита Вики.
Дакуърт се привежда напред и отпива от чашата си. Замисля се продължително, защото
съзнава колко сериозна е тревогата ни. Накрая казва:
— Ясно е, че мога единствено да предполагам. Но да, донякъде ви наблюдават. Най-
малкото защото не желаят Куинси Милър да бъде оправдан. Искам да ви попитам нещо —
поглежда ме той. — Ако клиентът ви излезе на свобода, ще възобновите ли разследването на
убийството?
— Вероятно не. В почти половината от случаите успяваме да открием истинския
виновник, но само в половината. В този конкретен случай ми се струва слабо вероятно.
Престъплението е старо, уликите са изчезнали. Както казахте, истинският убиец сигурно си
живее чудесно някъде далече.
— Или е мъртъв — добавя Дакуърт. — Убийците в картелите не живеят дълго.
— Тогава защо ни наблюдават? — пита Вики.
— А защо не? Лесно е. Документите, които се внасят в съда, са публични. Защо да не са
наясно как вървят нещата?
— Чували ли сте за адвокат на наркобарони от Маями на име Наш Кули? — питам го.
— Не, струва ми се. В коя фирма работи?
— „Варик енд Валенсия“.
— А, разбира се. От години са в бизнеса. Добре познати. Защо питате?
— Наш Кули беше в съдебната зала миналата седмица, когато представяхме молбата си.
— Значи го познавате?
— Не, но разбрахме кой е. Беше с някакъв тип Мики Меркадо, негов клиент.
Добро ченге е и много му се иска да попита как сме открили самоличността на двамата,
но не го прави. Усмихва се и казва:
— Да, на ваше място бих внимавал. Разумно е да предположите, че ви наблюдават.
29
Според Стив Роузънбърг съдия Марлоу имала повече влияние, отколкото сме допускали.
Подозираше, че тя лобира пред апелативния съд на Алабама да се задейства рекордно бързо.
Само два месеца след изслушването във Верона съдът единодушно потвърждава издадената
от съдия Марлоу заповед за ДНК анализ на седемте пубисни косъма. Разпореждат също той
да бъде платен от службата на почитаемия Чад Фолрайт. Двама инспектори от щатската
полиция отнасят доказателствата в същата лаборатория в Дърам, която използвахме за анализ
на слюнката на Марк Картър.
Взирам се в телефона си три дни, докато най-сетне не пристига обаждане лично от
съдийката. С безукорна дикция без следа от акцент и с най-приятния женски глас, който съм
чувал, тя ми съобщава:
— Е, господин Поуст, изглежда, имате право. ДНК анализът изключва клиента ви като
извършител. Всичките седем пубисни косъма са на Марк Картър.
Намирам се в кабинета на Вики и лицето ми издава всичко. Затварям очи за миг, а Вики
безмълвно прегръща Мейзи.
Съдия Марлоу продължава:
— Днес е вторник. Можете ли да дойдете за изслушване в четвъртък?
— Разбира се. Благодаря ви, съдия Марлоу.
— Не благодарете на мен, господин Поуст. Съдебната ни система дължи огромна
признателност на вас.
Ето за тези мигове живеем. Само два часа деляха щата Алабама от убийството на
невинен човек. Дюк Ръсел щеше вече да е изстинал в гроба без нас, без непоклатимата ни
решимост да издействаме отмяната на погрешни присъди.
Ще празнуваме по-късно обаче. Незабавно заминавам за Алабама и непрекъснато звъня
по телефона. Чад не иска да говори с мен, прекалено е зает в момента, разбира се. Със
сигурност ще се опита отново да осуети всичко и тъй като по принцип е некомпетентен, ние
се тревожим как ще се осъществи залавянето на Марк Картър. Доколкото ни е известно,
Картър не знае нищо за ДНК анализа. Стив Роузънбърг убеждава главния прокурор да се
обади на Чад и да го стегне малко. Главният прокурор се съгласява също така да уведоми
щатската полиция, за да държат Картър под око.
Късно в сряда сутринта Дюк Ръсел лежи на леглото си — същото, на което лежи през
последните десет години, чете книга и не се интересува от външния свят, когато един
надзирател надниква през решетките и му казва:
— Ей, Дюк, време е да тръгваш, човече.
— Къде да ходя?
— У дома. Съдия те вика във Верона. Заминаваш след двайсет минути. Събирай си
нещата.
Надзирателят набутва евтин платнен сак между решетките и Дюк започва да пъха вътре
вещите си: чорапи, тениски, боксерки, два чифта маратонки, тоалетни принадлежности. Има
осем книги с меки корици и понеже ги е чел поне по пет пъти, решава да ги остави на
следващия обитател на килията. Същото важи за малкия черно-бял телевизор и за
вентилатора. Когато излиза от килията с белезници, но без окови на глезените, другите
затворници му ръкопляскат. До входа са се скупчили надзиратели, тупат го по гърба и му
пожелават всичко най-хубаво. Неколцина го извеждат навън, където го чака бял
затворнически микробус. На излизане от отделението на смъртниците той не поглежда
назад.В административната сграда на „Холман“ го прехвърлят в патрулка на окръжната
полиция. Щом патрулката напуска затвора, спира и полицаят, който седи отпред, слиза.
Отваря задната врата, отключва белезниците и пита Дюк дали иска нещо за ядене. Чувствата
му са къде-къде по-силни от апетита.
Четири часа по-късно той пристига в окръжния арест, където го очаквам заедно със
Стив Роузънбърг и адвокат от Атланта. Убедили сме шерифа, че предстои освобождаването
му, защото всъщност той е невинен, затова шерифът ни съдейства. Позволява ни да
използваме тесния му кабинет за кратката си среща. Обяснявам на Дюк какво знам и че то не
е всичко. На следващия ден съдия Марлоу ще отмени присъдата му и ще издаде заповед за
освобождаването му. Кретенът Чад заплашва отново да внесе обвинения срещу Дюк, както и
срещу Марк Картър. Според нелепата му нова теория те са изнасилили и убили Емили Брун
заедно.
Двамата всъщност не се познават. Това звучи абсурдно, но не буди учудване. Когато са
победени, прокурорите често излизат с невъобразими нови теории за вина. Фактът, че името
на Марк Картър изобщо не е споменавано на процеса на Дюк преди десет години, ще
пресече този абсурд. Съдия Марлоу е повела война и няма да слуша подобни глупости. Освен
това главният прокурор на Алабама притиска Чад да отстъпи.
Въпреки това той има власт да внесе отново обвиненията, а това буди тревога. Може да
разпореди ареста на Дюк скоро след освобождаването му. Докато се опитвам да обясня тези
юридически странности на клиента си, той толкова се разчувства, че не може да говори.
Оставяме го с шерифа, който го отвежда в най-хубавата килия за последната му нощ зад
решетките.
Със Стив отиваме в Бърмингам и изпиваме по едно питие с Джим Биско от „Бърмингам
Нюз“. Биско е пощурял по историята и е пуснал новината сред колегите си. Обещава ни на
следващия ден да се разиграе голям театър.
Вечеряме късно и си намираме евтин мотел далече от Верона, където не се чувстваме в
безопасност. Семейството на жертвата е голямо и има много приятели, получавали сме
анонимни заплахи по телефона. И те са част от картинката.
В ранни зори щатската полиция арестува Марк Картър и го отвежда в съседен окръг.
Шерифът ни осведомява за това, докато влизаме в съдебната зала и се подготвяме за
изслушването. Чакаме, зрителите се стичат, а аз поглеждам към прозореца и забелязвам пред
сградата на съда телевизионни микробуси с ярки надписи. В осем и половина пристига Чад
Фолрайт с малобройната си клика и казва „добро утро“. Питам го дали все още смята да
отправи повторно обвинение към клиента ми. Той поклаща глава, самодоволно ухилен, сякаш
ми прави услуга. Всъщност е съсипан и по някое време през нощта, вероятно след напрегнат
разговор с главния прокурор, е решил да се откаже.
Дюк пристига, придружен от полицаи, и сияе от радост. Облечен е с твърде широко за
него тъмносиньо сако, бяла риза и вратовръзка, чийто възел е колкото юмрук. Изглежда
превъзходно и вече се наслаждава на мига. Майка му е на първия ред зад нас заедно с
десетина роднини. От другата страна на пътеката е Джим Биско с още няколко репортери.
Съдия Марлоу е позволила да се правят снимки и фотоапаратите щракат.
Тя заема мястото си точно в девет и поздравява.
— Преди да започнем, шериф Пили ме помоли да уведомя зрителите и пресата, че
жител на този окръг, човек на име Марк Картър, е бил арестуван днес сутринта в дома си в
Бейлис и е бил обвинен в изнасилването и убийството на Емили Брун. Той ще се яви в тази
съдебна зала след около час. Господин Поуст, струва ми се, че имате искане.
Ставам усмихнат и отговарям:
— Да, госпожо съдия. От името на клиента ми Дюк Ръсел моля присъдата му по това
дело да бъде отменена и той да бъде освободен незабавно.
— И какво е основанието за това искане?
— ДНК анализът, госпожо съдия. Получихме резултатите от изследването на седемте
пубисни косъма, открити на местопрестъплението. Нито един не е на господин Ръсел. И
седемте са на господин Картър.
— Доколкото познавам фактите, господин Картър е последният човек, видян с
жертвата, докато още е била жива, нали?
Тя задава въпроса си и поглежда унищожително Чад.
— Точно така, госпожо съдия — отговарям със сдържано злорадство. — Въпреки това
той никога не е бил сред главните заподозрени от полицията или прокуратурата.
— Благодаря ви. Господин Фолрайт, възразявате ли срещу това искане?
Той бързо се изправя и отговаря почти шепнешком:
— Щатът не възразява.
Съдия Марлоу размества някакви документи, не бърза. Накрая казва:
— Господин Ръсел, изправете се, моля.
Дюк става и я поглежда озадачено. Тя се прокашля и казва:
— Господин Ръсел, отменям присъдата ви за изнасилване и предумишлено убийство.
Окончателно. Обвиненията не могат да бъдат възобновени. Не съм участвала в процеса ви, но
за мен е чест да бъда тук днес, на вашето реабилитиране. Извършена е огромна
несправедливост и вие сте заплатили прескъпо за нея. Осъдени сте погрешно от щата
Алабама и сте лежали в затвора десет години, които няма как да си върнете. От името на
щата изразявам съжалението си с ясното съзнание, че моето извинение няма да изцели
раните ви. Пожелавам ви дълъг и щастлив живот, след като този кошмар е вече зад гърба ви.
Господин Ръсел, вие сте свободен.
Зад нас се разнасят възклицания и викове, когато семейството му чува тези думи. Дюк се
навежда, обляга длани на масата и се разплаква. Изправям се, прегръщам го и забелязвам
колко слаб и крехък е под чуждото старо сако.
Чад се измъква почти на бегом през страничната врата — такъв страхливец е, че дори не
идва да се извини лично. Вероятно до края на кариерата си ще лъже, че Дюк е бил освободен
заради дребна формалност.
Пред съдебната зала се изправяме срещу камерите и отговаряме на въпроси. Дюк казва
само няколко думи. Единственото му желание в този момент е да се прибере у дома и да си
хапне от ребърцата, които чичо му е опекъл на барбекюто. И аз нямам много за казване.
Повечето адвокати мечтаят за тези мигове, но за мен те са горчиво-сладки. От една страна,
изпитвам огромно удовлетворение, че съм спасил невинен човек. Но от друга, съм ядосан и
обезсърчен от съдебната ни система, която допуска погрешни присъди. Възможно е почти
всички те да бъдат избегнати.
Защо се очаква да празнуваме, когато невинен човек излезе на свобода?
Пробивам си път през тълпата и отвеждам клиента си в малка стая, където ни чака
Джим Биско. Обещал съм му ексклузивно интервю и двамата с Дюк си изливаме душите.
Биско пита най-напред за разминалата се на косъм екзекуция отпреди няколко месеца и не
след дълго се забавляваме с последната вечеря на Дюк и неистовото му старание да дояде
пържолата и тортата си, преди да го върнат в килията. Смехът се лее непринудено, сълзите
също.
* Обработка: ehobeho, shadow 2020 *
Половин час по-късно излизам и се връщам в съдебната зала, където хората очакват
следващото действие от драмата. Съдия Марлоу заема мястото си и всички сядат. Тя кимва и
приставът отваря странична врата. Появява се Марк Картър с белезници и обичайния
оранжев гащеризон. Озърта се, вижда многолюдната публика, намира с поглед семейството
си на първия ред и отмества очи. Сяда на масата на защитата и забива поглед в обувките си.
Съдия Марлоу го поглежда и пита:
— Вие ли сте Марк Картър?
Той кимва.
— Изправете се, ако обичате, и отговорете ясно.
Картър става неохотно, все едно владее положението.
— Да, аз съм.
— Имате ли адвокат?
— Не.
— Можете ли да си го позволите?
— Зависи колко ще струва.
— Добре. Засега ще ви назнача служебен адвокат, който ще се срещне с вас в ареста. Ще
се видим отново тук следващата седмица. Дотогава ще останете в ареста без право на
гаранция. Седнете.
Той сяда и аз се премествам напред към масата на защитата. Навеждам глава и казвам
тихо:
— Здрасти, Марк, аз ти се обадих в нощта, когато без малко не екзекутираха Дюк.
Помниш ли?
Той ме поглежда кръвнишки, но понеже е с белезници и не може да ме фрасне, май се
готви да ме наплюе.
— Нарекох те нищожество, защото беше готов да допуснеш друг човек да умре заради
твоето престъпление. И ти обещах да се видим в съда.
— Кой си ти? — изръмжава той.
Приставът приближава към нас и аз се отдръпвам.
* * *
На кратко тържество в офиса окачваме голяма цветна снимка на Дюк Ръсел на стената
до другите осем оправдани. Красив портрет, за който сме платили. Клиентът ни позира на
открито пред дома на майка си, облегнат на бяла дъсчена ограда, с въдица от едната си
страна. Доволно лице на мъж, щастлив, че е на свобода, и достатъчно млад да се наслади на
различен живот. Живот, който ние сме му дали.
Потупваме се по гърба и отново се залавяме за работа.
30
Куинси мисли, че съм тук като негов адвокат, чиято работа е да се среща с клиентите си
при всяка възможност. Това е четвъртото ми посещение, осведомявам го как се развиват
нещата. Разбира се, нямаме новини от съдия Планк и той не разбира защо не можем да
подадем оплакване и да принудим прастарата вкаменелост да се размърда. Описвам му
изпълнението на Зийк Хъфи в съда и предавам извинението му, задето е съдействал за
доживотната му присъда. Куинси не се трогва. Убиваме два часа, преповтаряйки същото.
Излизам от затвора и потеглям на юг по провинциален път, който скоро се разширява до
четири, а после и до шест платна, когато в далечината се появява Орландо. Станало ми е
омразен навик да поглеждам в огледалото, но не мога да престана. Хем знам, че не ме
следят. Ако ме подслушат и наблюдават, няма да го правят по толкова старомоден начин.
Сигурно са проникнали в телефоните и компютрите ни, и още един бог знае къде, но едва ли
ще си губят времето да карат след стария ми джип форд. Бързо излизам на оживена главна
улица, после отново бърз завой и се шмугвам в огромния паркинг на един мол в
предградията. Паркирам между две коли, влизам вътре като обикновен клиент и извървявам
поне осемстотин метра до магазина на „Найки“, където точно в два и петнайсет намирам
стойката, на която са закачени мъжките якета за бягане. Тайлър Таунзенд ме чака от другата
страна на стойката. Носи шапка с козирка от кънтри клуб и фалшиви очила с рогови рамки.
Озърта се и казва тихо:
— Дано да е важно.
Отговарям, докато разглеждам една спортна блуза:
— Видяхме врага. И според мен трябва да знаеш.
— Добре — казва той, без да ме поглежда.
Разказвам му за изслушването пред съдия Планк, за появата на Наш Кули и Мики
Меркадо и за неумелия им опит никой да не разбере, че са заедно. И двете имена са му
непознати.
Широко усмихнат младеж се приближава и пита дали се нуждаем от съдействие.
Любезно го отпращам.
Разказвам на Тайлър какво сме изровили за Меркадо и за Кули. Обобщавам и казаното
от Лен Дакуърт за АБН и за картела.
— Ти си подозирал, че Русо е информатор, нали? — питам.
— Е, не са го убили случайно. Или съпругата му е поръчала да го гръмнат заради
застраховката „Живот“, в което никой всъщност не вярва, или той е подходил твърде
прибързано с някой от съмнителните си клиенти. Винаги съм смятал, че убийството му е
дело на наркобанда. Така се разправят с информаторите, както с онези момчета, за които ти
разказах в Белиз или където там сме били. Помниш ли снимката, Поуст? Аз на въжето.
— Непрекъснато ми е в главата.
— И на мен. Виж, ако те държат под око, познанството ни е дотук. Не искам да те
виждам повече. — Отдръпва се и ме измерва с гневен поглед. — Никакъв контакт, Поуст,
ясно?
Кимвам и отговарям:
— Ясно.
На вратата той се оглежда, все едно очаква да види двама бандити с големи пистолети,
после се отдалечава уж нехайно. Ускорява крачка и скоро го изгубвам от поглед, давайки си
сметка колко дълбок е ужасът му от миналото. Въпросът е трябва ли да изпитва ужас и от
настоящето? Отговорът става ясен след броени часове.
Подбираме случаите си много внимателно и щом се ангажираме, проучваме и
добросъвестно започваме съдебните процедури. Целта ни е да открием истината и да
оправдаем клиентите си, и сме успявали девет пъти през последните дванайсет години.
Никога не ми е хрумвало обаче, че усилията ни да спасим клиент може да предизвикат
неговото убийство.
Било е сбиване между затворници с всички признаци на засада и затова трудно ще се
доберем до фактите. Свидетелите са ненадеждни, ако изобщо се съгласят да говорят.
Надзирателите често не виждат нищо. Администрацията има всички основания да прикрие
случилото се и да представи версия, която да не злепостави затвора.
Онази сутрин, малко след като съм се разделил с Куинси, го нападнали двама мъже на
пътеката между някаква работилница и спортната зала. Пронизали го със самоделен нож и
му нанесли жесток побой с тъпи предмети, после го зарязали полумъртъв. По някое време
минал надзирател, който го видял проснат в локва кръв и извикал помощ. Качили го на
линейка и го откарали в болница в Орландо. Изследванията установили спукан череп,
мозъчен оток, счупена челюст, раздробено рамо и ключица, избити зъби и тъй нататък, а
също три прободни рани. Прелели му литър и половина кръв и го поставили на
животоподдържаща система. Когато от затвора най-сетне се обадили в офиса ни в Савана,
казали на Вики, че състоянието му е „критично“ и не се очаква да оцелее.
Намирах се на околовръстното на Джаксънвил, когато тя се обади да ми съобщи
новината. Забравих за цялата друга бъркотия в мозъка си и обърнах колата. Куинси нямаше
близки. В момента се нуждаеше от адвоката си.
Прекарал съм половината си кариера по затворите и познавам насилието там, но не
преставам да се изненадвам, защото хората зад решетките постоянно изнамират нови начини
да се нараняват взаимно.
Никога не съм си помислял, че нашите усилия да спасим невинен човек ще бъдат
осуетени от убийството му. Блестящ ход!
Ако Куинси умре, ще приключим делото и ще продължим нататък. Това не ни е
утвърдена стратегия, защото никога не сме имали подобен случай, но поради непрекъснатия
приток на дела не е оправдано да хабим време, като реабилитираме някого посмъртно.
Сигурен съм, че онези го знаят. Които и да са те. За целите на личния ми продължителен
монолог зад волана вероятно бих могъл да ги нарека бандата „Салтийо“ или нещо подобно.
„Онези“ обаче върши по-добра работа.
И така, те следят какви документи подаваме в съда. Може би понякога проникват в
компютрите ни и ни подслушват. Със сигурност знаят за нас и за скорошната ни победа в
Алабама. Знаят, че имаме своите постижения, че умеем да водим съдебни дела и сме
упорити. Знаят също, че Куинси не е убил Кийт Русо, и не искат да открием истината. Не
желаят открито да се конфронтират с нас, нито да ни заплашват или да ни карат да се боим,
поне засега, защото това ще потвърди съществуването им и вероятно ще ги принуди да
извършат още едно престъпление. А те искат да го избегнат. Пожар, бомба или куршум ще
предизвикат бъркотия и ще оставят следи.
Най-лесният начин да осуетят разследването ни е просто да премахнат Куинси. Да
поръчат удар вътре, в затвора, където вече имат приятели или пък познават здравеняци,
склонни да го направят евтино срещу услуги или пари. Убийствата там и бездруго са често
явление.
Рядко отделям време да преглеждам затворническите досиета на клиентите си. Тъй като
са невинни, те обикновено имат примерно поведение, стоят настрана от бандите и
наркотиците, възползват се от всички налични възможности да се образоват, работят, четат и
помагат на другите затворници. Куинси е завършил гимназия в Сийбрук през 1978 г., но не
можел да си позволи да учи в колеж. В затвора е натрупал над сто часа академични кредити.
Няма сериозни нарушения на дисциплината. Помагал е на младите затворници да странят от
бандите. Трудно ми е да си представя, че е имал врагове. Вдигаше тежести, тренираше карате
и беше способен да се защитава. Един-единствен як мъж не би могъл да повали Куинси и се
обзалагам, че той сериозно е наранил нападателите си, преди да рухне.
Докато съм заседнал в задръстването по улиците на Орландо, за четвърти път се
обаждам в затвора и настоявам да говоря с директора. Той няма да приеме обаждането ми, но
искам да знае, че много скоро ще бъда там. Провеждам поне десет телефонни разговора.
Вики тормози болницата за сведения и ми предава всичко, макар да не научава много.
Обаждам се на Франки и му поръчвам да тръгва на юг. Най-сетне се свързвам с брата на
Куинси, Марвис, който работи на строеж в Маями и не може да дойде. Той е единственият
роднина, който проявява някаква загриженост за Куинси и го е посещавал редовно през
изминалите двайсет и три години. Сломен е от новината и ме пита кой може да е причинил
това на брат му. Не знам отговора.
Свещеническата якичка обикновено ми върши работа в болниците, затова я слагам на
паркинга. Интензивното е на втория етаж и успявам да заблудя заета медицинска сестра и да
вляза. Двама едри млади мъже — единият бял, другият чернокож — седят на високи
столчета в стая със стъклени стени. Надзиратели, облечени с грозни черно-кафяви
униформи, които съм виждал в затвора „Гарвин“. Отегчени са и изглеждат страшно
неуместно тук. Решавам да подходя любезно и се представям като адвоката на Куинси.
Изобщо не се учудвам, че двамата не знаят почти нищо. Не са били на мястото на побоя,
за пръв път са видели жертвата в линейката и им е било заповядано просто да я следват и да
се погрижат за сигурността на затворника.
Куинси Милър несъмнено е подсигурен. Завързан е за леглото, повдигнато на платформа
в средата на помещението, заобиколен от маркучета, монитори, системи и машини. Апарат
за командно дишане му вкарва кислород през тръба в трахеята и го поддържа жив. Лицето му
е покрито с плътна марля, от която стърчат тръбички.
Белият надзирател ми казва, че през последните два часа мониторът на Куинси три пъти
е показвал права линия и отвсякъде дотърчавали лекари. Чернокожият потвърждава думите
на колегата си и добавя, че затворникът няма да издържи дълго, поне според него.
Разговорът ни бързо се изчерпва. Момчетата не знаят дали от тях се очаква да спят на
етажа, да си намерят стая в мотел, или да се върнат в затвора. Администрацията е затворена
и не могат да открият шефа си. Споделям проницателното си наблюдение, че затворникът
никъде не може да отиде.
Един от лекарите минава край нас и забелязва якичката ми. Отделяме се да поговорим
спокойно. Бързо му обяснявам, че пациентът няма близки, че е бил в затвора почти двайсет и
три години за чуждо престъпление и че като негов адвокат в известен смисъл аз съм
отговорното лице. Лекарят бърза и няма нужда от всичките ми обяснения. Казва, че
пациентът е получил множество наранявания, най-тежкото от които е мозъчната травма. С
помощта на пентобарбитал са го поставили в медикаментозна кома, за да снижат
вътречерепното налягане. Ако оцелее, го очакват многобройни операции. Горната му челюст
отляво, ключиците и лявото рамо ще бъдат възстановени. Вероятно и носът.
Единият удар с нож е пронизал белия му дроб. Дясното му око вероятно ще се окаже
сериозно увредено. На този ранен етап няма как да се предвиди степента на трайното
мозъчно увреждане, макар че най-вероятно ще бъде „значително, ако човекът изобщо
оживее“.
Оставам с непрофесионалното впечатление, че лекарят просто преглежда наум някакъв
списък с нараняванията на Куинси и тъй като той така или иначе ще умре, защо да ги
изрежда всичките?
Питам какви са шансовете му да прескочи трапа, а лекарят свива рамене и казва:
— Едно на сто.
Като комарджия във Вегас.
Когато се стъмва, на двамата надзиратели им идва до гуша. Омръзнало им е да
бездействат и да се пречкат, до гуша им е дошло от начумерените гримаси на медицинските
сестри и от факта, че охраняват затворник, който изобщо не е в състояние да избяга. Освен
това са гладни, а ако съдя по шкембетата им, явно се отнасят сериозно към храненето.
Казвам им, че възнамерявам да прекарам нощта във фоайето и че ако нещо се случи с Куинси,
ще им се обадя. Дават ми номер на мобилен телефон и се сбогуваме с уверението, че
затворникът им е на сигурно място през нощта.
В интензивното отделение няма столове до леглата. Посетителите не са добре дошли.
Позволено е да се отбиеш да видиш твоя близък или да размениш няколко думи с него, ако е в
състояние да говори, но медицинските сестри доста агресивно настояват мястото да бъде
колкото се може по-тъмно и тихо.
Настанявам се във фоайето и се опитвам да чета. Вечерям с храна от автомата, която
дълго е била пренебрегвана. Дремвам, преглеждам огромен брой имейли, чета още малко. В
полунощ отивам на пръсти до стаята на Куинси. ЕГК-то му буди тревога и край леглото му се
е събрал екип.
Възможно ли е това да е краят? В известен смисъл се надявам. Не искам Куинси да
умре, но и не искам да вегетира така. Прогонвам тези мисли и отправям молитва за него и за
медицинския му екип. Оттеглям се в единия ъгъл и наблюдавам през стъклената стена как
героичните лекари и сестри неистово се опитват да спасят живота на този човек, когото
щатът Флорида се е опитал да убие.
Боря се с чувствата си, докато се питам дали аз и колегите ми не сме виновни за това.
Щеше ли Куинси да бъде тук, ако бяхме отказали да поемем случая му? Не, нямаше. Неговата
мечта за свобода и нашето желание да му помогнем го бяха превърнали в мишена.
Заравям лице в дланите си и заплаквам.
31
Във фоайето на интензивното отделение има две канапета, но и двете не са
предназначени за спане. Едното използва майка, чийто син тийнейджър е тежкоранен в
катастрофа с мотор. Вече два пъти съм се молил с нея. На другото канапе съм полегнал аз —
боря се с една твърда възглавница и спя на пресекулки докъм три сутринта, когато ми хрумва
нещо, което отдавна би трябвало да съм осъзнал. Надигам се в полумрака и си казвам:
Страхотно, глупак такъв. Защо се сещаш чак сега?
Ако нападението над Куинси е поръчано отвън, то тук го застрашава по-голяма
опасност, отколкото в затвора. Всеки може да влезе в болницата, да се качи с асансьора на
втория етаж, да мине покрай медицинските сестри на рецепцията, като им пробута
достоверна история, и незабавно да получи достъп до стаята на Куинси.
Успокоявам се, като си казвам, че съм параноичен. Никакви убийци не са тръгнали
насам, защото които и да са „онези“, те мислят, че са се погрижили Куинси да умре. И с
основание.
Не мога да спя. Към пет и половина влизат лекар и медицинска сестра и сядат при
майката. Синът й е починал преди двайсет минути. И понеже съм единственият свещеник
подръка, се оказвам въвлечен в драмата. Оставят ме да утешавам жената и да се обадя на
роднините.
Куинси се държи. Сутрешната визитация започва рано и аз се срещам с друг лекар. Няма
промяна, няма и почти никаква надежда. Споделям опасенията си, че клиентът ми вероятно
е в опасност, защото е нападнат от хора, които очевидно желаят смъртта му, не е било
обикновено сбиване и болницата трябва да го знае. Моля го да уведоми персонала и охраната.
Той като че ли разбира, но не обещава нищо.
В седем сутринта се обаждам на Сюзан Ашли от проект „Невинност“ в Централна
Флорида и й съобщавам за Куинси. Блъскаме си главите около половин час и стигаме до
извода, че трябва да съобщим на ФБР. Тя знае на кого да се обади. Обсъждаме и стратегия за
съдебно дело във федералния съд срещу Флорида и Службата за управление на затворите. Ще
поискаме незабавно съдебно разпореждане, което да задължи директора на затвора „Гарвин“
да разследва нападението. Обаждам се на Мейзи и двамата водим подобен разговор. Както
обикновено, тя е предпазлива, но винаги готова да заведе дело във федералния съд. Час по-
късно Мейзи, Сюзан Ашли и аз провеждаме конферентен разговор и решаваме да не
предприемаме нищо в следващите няколко часа. Стратегията ще се промени, ако Куинси
умре. Намирам се в коридора и говоря по телефона, когато един от лекарите ме вижда и се
приближава. Приключвам разговора и питам какво става.
Той отговаря мрачно:
— Енцефалограмата показва постоянен спад на мозъчната активност. Пулсът му е
отслабнал до двайсет удара в минута. Краят наближава и трябва да поговорим с някого.
— Дали да дръпнете шалтера ли?
— Не е медицинският термин, но върши работа. Казахте, че той няма близки.
— Има брат, който се опитва да дойде тук. Допускам, че той трябва да вземе решението.
— Господин Милър е под опеката на щата, нали?
— Лежи в щатски затвор над двайсет години. Моля ви, не ми казвайте, че директорът на
затвора трябва да вземе решението.
— Да, ако няма член на семейството.
— Мамка му! Щом затворът има това право, нито един затворник няма да е в
безопасност. Да почакаме брат му, става ли? Надявам се да пристигне до обед.
— Добре. Може би трябва да помислите за последно причастие.
— Аз съм епископален свещеник, не католически. При нас няма последно причастие.
— Тогава направете каквото правите вие преди смъртта.
— Благодаря.
Докато лекарят се отдалечава, виждам как същите двама надзиратели излизат от
асансьора и аз ги поздравявам като стари приятели. Очаква ги още един ден, който ще
прекарат в седене. Вчера ги мислех за напълно безполезни, но сега се радвам, че ги виждам.
Трябват ни още униформени.
Предлагам да ги почерпя със закуска в барчето — подозирам, че никога не отказват
храна. Докато хапват гофрети и наденички, успяват да реагират със смях на проблемите си.
Директорът им се е обадил сутринта да ги скастри. Бил бесен, че са зарязали затворника на
своя глава. В момента са в трийсетдневен изпитателен срок и имат писмено порицание.
Не са чували за нападението — докато бездействат в болницата, няма да чуят нищо.
Мястото на нападението над Куинси обаче е известно като едно от малкото без охранителни
камери. И други нападения са ставали там. Чернокожият надзирател Мосби казва, че познава
Куинси от много години, когато работел в друг сектор на затвора. Белият надзирател,
Крабтрий, никога не е чувал за него, но в „Гарвин“ има почти две хиляди затворници.
Знаят съвсем малко, но им е приятно да бъдат важни персони, свързани с толкова
значимо събитие. Доверявам им подозренията си, че нападението е наредено отвън и че в
момента Куинси е още по-лесна мишена, затова трябва да бъде пазен.
Когато се връщаме в интензивното, заварваме двама униформени служители на
болничната охрана, които обикалят и гледат намръщено всички, като че ли вътре лежи
президентът. Вече има четирима въоръжени млади мъже на пост и макар че едва ли някой от
тях е във форма да пробяга сто метра, без да припадне, присъствието им е утешително. Пак
говоря с лекаря, който съобщава, че нищо не се е променило, и излизам от болницата, преди
някой да ме попита дали могат да изключат апаратите на Куинси.
Намирам евтин мотел, вземам душ, измивам си зъбите, сменям някои от дрехите си и се
втурвам към „Гарвин“. Сюзан Ашли безуспешно се е опитвала да се свърже с кабинета на
директора. Плановете ми да нахълтам вътре и да настоявам за отговори са осуетени още на
рецепцията, където ми отказват достъп до затвора. Мотая се около час и заплашвам всеки, на
когото попадна, но напразно. Затворите се охраняват надеждно по много причини.
Връщам се в болницата и намирам медицинската сестра, с която флиртувам от вчера. Тя
ме осведомява, че жизнените показатели на Куинси леко са се подобрили. Брат му Марвис не
може да се измъкне от работата си в Маями. Никой от затвора не отговаря на обажданията
ми.
На обед хвърлям чоп и печели Мосби. Крабтрий си поръчва сандвич с шунка и препечен
ръжен хляб и остава да пази Куинси. С Мосби отиваме в барчето и пълним подносите си с
претоплена лазаня и зеленчуци от консерва. Има много хора и ние се вмъкваме в последното
свободно сепаре. Масата се врязва в корема му. Той е само на трийсет, но с огромно
наднормено тегло, та ми се иска да го попитам колко килограма планира да качи през
следващите десет-двайсет години. Не разбира ли, че ако я кара така, на четиресет ще е
диабетик? Премълчавам въпросите обаче.
Мосби е заинтригуван от нашата работа и непрекъснато поглежда към якичката ми.
Затова го възнаграждавам с поразкрасени разкази за хората, които сме измъкнали от затвора.
Говоря за Куинси и обяснявам защо е невинен. Мосби като че ли ми вярва, макар че всъщност
не му пука. Той е обикновено хлапе от провинцията, което работи за дванайсет долара на
час, защото няма друг изход. Мрази работата си, мрази оградите и бодливата тел, мрази
опасността, че охранява затворници, които непрекъснато кроят планове за бягство, мрази
бюрокрацията и безкрайните правила, мрази насилието, директора, непрекъснатия стрес и
напрежението. И всичко това за дванайсет долара на час. Съпругата му чисти офиси, докато
майка й гледа трите им деца.
Вики е открила три вестникарски материала за корумпирани надзиратели в „Гарвин“.
Две години по-рано осмина били уволнени заради продажба на наркотици, водка, порно и
най-търсеното — мобилни телефони. Един от затворниците бил заловен с четири телефона,
които препродавал. Признал, че братовчед му ги е откраднал и е подкупил надзирател да ги
вкара. Мосби ми цитира и думите на един от уволнените надзиратели: „Не можем да живеем
с дванайсет долара на час, налага се да направим нещо“.
По време на десерта — шоколадов пай за него, кафе за мен — казвам:
— Виж, Мосби, бил съм в близо сто затвора и съм научил едно-друго. Знам, че някой е
видял нападението над Куинси. Нали?
Той кимва и казва:
— Най-вероятно.
— За нещо много сериозно, изнасилване или намушкване с нож, трябва да намериш
подходящ надзирател, който да си затвори очите, нали?
Той се усмихва и продължава да кима. Продължавам:
— Миналата година в „Гарвин“ станаха две убийства. Някое да е било в твоята смяна?
— Не.
— Заловиха ли извършителите?
— Първия да. Вторият случай, в който прерязаха гърлото на затворник, докато спял, още
не е разрешен и сигурно така ще си остане.
— Виж, Мосби, важно е да намеря кой е подредил Куинси така. Двамата прекрасно
знаем, че са замесени един-двама надзиратели. Обзалагам се, че някой е пазел по време на
нападението, нали?
— Сигурно. — Той лапва парче пай и отмества поглед. Преглъща и казва: — В затвора
всичко е за продан, Поуст. Знаеш го.
— Искам имена, Мосби. Имената на хората, които са пребили Куинси. Колко ще струва?
Той се привежда и се опитва да нагласи шкембето си.
— Кълна се, не знам имената. Ще трябва да ги науча и да платя на човека. А той пък
сигурно ще трябва да плати на някой друг. Нали ме разбираш? И аз искам да изкарам
нещичко.
— Хубаво, но позволи да ти напомня, че сме организация с идеална цел и не
разполагаме с много пари.
— Имаш ли пет хиляди?
Навъсвам се, все едно е поискал един милион, но пет хиляди е разумна сума. Някои от
хората в информационната верига са затворници, които мислят за основното: по-хубава
храна, наркотици, нов цветен телевизор, малко кондоми, по-мека тоалетна хартия. Други са
надзиратели, които се нуждаят от хиляда долара за ремонт на колите си.
— Може би — отговарям. — Трябва да стане бързо.
— Какво ще правиш с имената? — пита той и лапа последния огромен залък от пая.
— Какво ти пука? Сигурно са най-обикновени крадци, чиито присъди ще бъдат
удължени.
— Може би — съгласява се той с пълна уста.
— Е, уговорихме ли се? Ти започни да ровиш, а аз ще намеря парите.
— Дадено.
— И не говори много, Мосби. Не искам Крабтрий да си вре носа. Пък и той сигурно ще
поиска дял, нали?
— Хубаво. Не съм сигурен, че може да му се има доверие.
— И аз не съм.
Връщаме се в интензивното и даваме сандвича на Крабтрий. Той е заедно с полицай от
Орландо, бъбривец, който ни осведомява, че му е наредено да се позадържи тук няколко дни.
Пълно е с униформени служители и аз се поуспокоявам за безопасността на Куинси.
32
От побоя са минали двайсет и осем часа и след като на мониторите пет-шест пъти се
появяваше права линия, състоянието на Куинси най-сетне започва да се стабилизира. Той не
го съзнава, но мозъчната му дейност слабо се активизира, а сърцето му е леко укрепнало. И
въпреки това лекарите не са оптимистично настроени.
До гуша ми е дошло от болницата и имам нужда да избягам, но не мога да се отдалеча
много от пациента. Прекарвам часове на канапето, на телефона или онлайн, за да убия
време. С Мейзи решаваме да изчакаме още един ден, преди да се обадим във ФБР. Делото
пред федералния съд също може да почака, макар че започваме да се разколебаваме за него.
Все още няма вест от директора, няма връзка и със затвора.
Мосби и Крабтрий получават заповед да си тръгнат в пет следобед. На тяхно място
застъпва прошарен ветеран на име Холоуей, който не е особено дружелюбен. Смутен е от
задачата да виси в някакъв коридор и не говори много. Няма значение. Поне има още един
въоръжен охранител. И бездруго ми е омръзнало да говоря с хора.
Марвис Милър пристига привечер и аз го водя до стаята на брат му. Той се разчувства на
мига. Застава в долния край на леглото, страх го е да докосне каквото и да било и само се
взира в хълмчето от марля върху лицето на Куинси.
Влиза медицинска сестра, а аз се връщам във фоайето да убия още време.
Вечерям с Марвис — днес това е третото ми хранене в барчето на болницата. Той е с
шест години по-млад от Куинси и открай време боготвори по-големия си брат. Имат и две
сестри, но не си говорят с тях. Семейството се разцепило след присъдата на Куинси —
сестрите решили, че той е виновен, след като съдебните заседатели са преценили така, и
прекъснали всички връзки с него. Постъпката им разстроила Марвис, който от самото
начало вярва, че брат му е натопен и че сега повече от всякога се нуждае от подкрепата на
семейството си.
С мъка преглъщаме храната и после решаваме да останем да пием кафе, вместо да се
върнем в мъчителната меланхолия на салона за посетители. Обяснявам му страховете си за
сигурността на Куинси. Излагам доста спекулативната си теория, че нападението е поръчано
от човек, свързан с осъждането му, от човек, който се страхува от нашето разследване.
Поднасям му нескопосаното си извинение за случилото се, но той не иска и да чуе.
Признателен е за усилията ни и не спира да го повтаря. Отдавна мечтае как големият му брат
ще излезе победоносно от затвора, напълно оневинен. Марвис много прилича на Куинси —
непринуден, симпатичен, почтен човек, който се опитва да се справя с трудния си живот. От
време на време проличава огорчението му от системата, която го е лишила от брат, но той
изразява надежда, че тази тежка неправда един ден ще бъде поправена.
Накрая се замъкваме горе и аз му предоставям канапето си. Отивам в мотела, вземам
душ и заспивам.
Срещата на Мосби с Франки Тейтъм се състои в четвъртък. Избрали сме кънтри бар в
покрайнините на Делтона, далече от света на Мосби. Той казва, че веднъж е ходил там като
млад, но сега със сигурност няма кой да го познае.
Както винаги, Франки оглежда мястото малко по-рано. Наближава полунощ и
заведението е празно и тихо. Изпиват по две бири, преди да се почувстват непринудено в
компанията си.
Достатъчно е Франки да изпие две бири със свой събрат в приятна обстановка, за да
спечели напълно доверието му.
— Трябват ми шест хиляди в брой — казва Мосби.
Седят в дъното на заведението, близо до празна маса за билярд. Двамата мъже на бара
не могат да чуят нито дума от разговора им.
— Може да се уреди — отговаря Франки. — Какво ще получим срещу парите?
— Имам листче с три имена. Първите две са на убийци, които излежават тежки
присъди, а предсрочното им освобождаване е много далече, ако изобщо стане. Те са погодили
номера на Куинси. Третото име е на надзирателя, който бил наблизо, но не видял нищо.
Сигурно е пазел да не мине някой. Няма видеозапис. Избрали са място, което не се улавя от
камерите. Повечето затворници знаят това и не припарват там. Преди два месеца на същото
това място изнасилиха един. Може би Куинси се е мислел за достатъчно корав, та никой да
не посмее да му посегне, затова е проявил непредпазливост. Трябва да го попиташ какво е
правил там, ако се отвори възможност.
— Какво знаеш за двамата бандити?
— И двамата са бели, жестоки типове от жестока банда — „Арийските дякони“.
Първото име е на човек, когото виждах всеки ден, когато работех в неговия сектор. От окръг
Дейд е, голям разбойник. Второто име не ми е познато. В „Гарвин“ има две хиляди
затворници и за щастие, не ги познавам всичките.
— Има ли вероятност да е разпра между банди?
— Едва ли. Бандите воюват непрекъснато, но Куинси странеше от тях, доколкото знам.
Франки отпива от бутилката и изважда бял плик от джоба на якето си. Оставя го върху
масата и казва:
— Тук са пет хиляди.
— Казах шест — настоява Мосби, без да посяга към парите.
От друг джоб Франки измъква навити на руло банкноти, но ги държи под масата. Бързо
отброява десет стотачки и казва:
— Ето, шест са.
Мосби му подава листчето с едната си ръка, а с другата поема плика и банкнотите.
Франки разгръща листа и поглежда трите имена.
— Има още нещо — добавя Мосби. — Куинси не се е дал без бой. Стоварил няколко
здрави удара, докато все още бил в състояние. Счупил носа на първия тип в списъка.
Лекували го в лечебницата същия следобед, където обяснил, че е участвал в сбиване. Това се
случва постоянно, така че не го разпитвали много. Лицето му ще е отекло още няколко дни,
та на ваше място бих действал бързо. Дребно потвърждение.
— Благодаря. Нещо друго?
— Да, няма да се връщам повече в болницата. Ще редуват надзирателите, пък и бездруго
не ни достигат хора. Предайте на господин Поуст, че съм признателен.
— Ще предам. И ние благодарим.
Давам на Мейзи първото име, на Вики второто, а аз се заемам с третото. Петнайсет
минути след като Франки се сбогува с Мосби, компютрите ни бясно претърсват интернет.
Робърт Ърл Лейн е осъден за предумишлено убийство на приятелката си седемнайсет
години по-рано в окръг Дейд. Преди това лежал три години за нападение над полицай. Джон
Драмик убил баба си за шейсет долара. Трябвали му да си купи крек. Признал се за виновен в
Сарасота през деветдесет и осма и избегнал процеса, който можел да му докара смъртна
присъда. И двамата са в „Гарвин“ от около десет години и тъй като затворническите им
досиета са поверителни, не откриваме много. Мейзи обикновено успява да проникне
навсякъде, но решаваме да избегнем нарушаването на закона. За затворническите банди като
„Арийските дякони“ също не се намират много данни, затова няма начин да проверим кои са
членовете им.
Надзирателят е Адам Стоун, бял, на трийсет и четири години, живее в затънтено градче
на един час път от затвора. В два и петнайсет през нощта Франки открива дома на Стоун и се
обажда да ни съобщи регистрационните номера на пикапа и на колата му. В три часа екипът
на „Пазителите“ провежда конферентен разговор и си обменяме цялата информация.
Начертаваме план да се разтърсим по-надълбоко около Лейн и Драмик и да научим повече за
бандата „Арийските дякони“ във Флорида.
Теорията ни е, че нападението над Куинси е поръчано и платено от външен човек. Лейн
и Драмик нямат нищо общо с убийството на Русо. Те са само двама неудачници, които
вършат черната работа за няколко долара. Фактът, че жертвата им е чернокож, е направил
побоя още по-приятен за тях.
В пет сутринта се връщам в болницата и заварвам фоайето празно. На регистратурата ме
спира медицинска сестра — поне някой е буден. Питам за Марвис Милър, тя кимва и ми
посочва стаята на Куинси. Марвис спял на походно легло и пазел брат си. Няма нито
надзиратели, нито полиция.
Сестрата обяснява, че към полунощ Марвис се разстроил от липсата на охрана и настоял
да му дадат походно легло. Началникът й се съгласил и внесли легло в стаята на Куинси.
Благодаря й и питам:
— Как е пациентът?
— Държи се — отговаря тя и свива рамене.
Един час по-късно Марвис излиза, клатушкайки се, и трие очи. Радва се на появата ми.
Наливаме си някакво старо кафе, седнали на сгъваеми столове в коридора, и наблюдаваме
шествието от сестри и лекари на сутрешна визитация. Една от групите ни дава знак да
отидем при тях на вратата на Куинси. Осведомяват ни, че жизнените му показатели
продължават да показват леко подобрение. Планират да го държат в кома още няколко дни.
Марвис се тревожи, че може да си изгуби работата, затова трябва да си замине.
Прегръщаме се на асансьора и аз обещавам да му звънна, ако настъпи промяна. Той пък
обещава да се върне при първа възможност, но е на почти пет часа път.
Появяват се двама солидно въоръжени полицаи от Орландо и аз се заговарям с тях.
Смятат да поостанат около час, докато дойде надзирател.
В седем и половина получавам имейл от затвора. Директорът се е видял с няколко
свободни минути и великодушно ще ме приеме.
Пристигам в „Гарвин“ четиресет и пет минути преди срещата си в десет часа. Опитвам
се да обясня на служителите на портала, че имам уговорка с директора, но те се държат с мен
като с всеки друг адвокат, дошъл при клиента си. В затвора нищо не е лесно. Правилата са
строги или се допълват в крачка, само и само да се губи повече време. Накрая един
надзирател идва да ме вземе с количка за голф и двамата се понасяме към
административната сграда.
Директорът е едър чернокож мъж, адски наперен. Преди двайсет години играел футбол в
Университета на Флорида и влязъл в отбор от Националната футболна лига, в който изиграл
десет мача, преди да му строшат коляното.
Кабинетът му е украсен с негови цветни снимки в различни униформи, с футболни
топки с автографи и с настолни лампи от футболни каски. Явно е играл за „Пакърс“. Седи на
масивно бюро, отрупано с папки и документи, както се полага на важна личност. От лявата
му страна стои прав адвокатът на затвора — блед бюрократ, който държи бележник и се
вторачва в мен, все едно ще ме замъкне в съда по някаква причина или дори без причина.
— Имам петнайсет минути — любезно заявява директорът.
Казва се Одел Хърман. На стените му висят поне три спортни фланелки с различни
цветове и името „Хърман“ на гърба. Все едно си в някоя зала на славата.
— Благодаря, че ми отделяте време — отговарям предразполагащо. — Бих искал да знам
какво се е случило с клиента ми Куинси Милър.
— Разследваме и още не мога да говоря. Нали така, господин Бърч?
Господин Бърч кимва по адвокатски за потвърждение.
— Знаете ли кой го е нападнал? — питам.
— Имаме заподозрени, но повтарям, че не мога да говоря в момента.
— Добре, ще се съглася. Но без да разкривате имена, знаете ли кои са извършителите?
Хърман поглежда към Бърч, който клати глава.
— Не, господине, все още нямаме тази информация.
В този момент срещата приключва. Те прикриват случилото се и няма да ми дадат нищо.
— Добре. Знаете ли дали в нападението е замесен надзирател?
— Разбира се, че не — отговаря раздразнено Хърман. — Що за възмутителен намек?
— Значи днес, три дни след нападението, вие не знаете кой го е направил и твърдите, че
не е замесен служител от затвора. Правилно ли разбрах?
— Това казах.
Рязко се изправям и тръгвам към вратата.
— Двама негодници са нападнали клиента ми. Единият е Робърт Ърл Лейн. Проверете
го. В момента очите му са почти затворени от отоците, защото Куинси му е счупил носа.
Лейн е лекуван във вашата лечебница няколко часа след нападението. Ще изискаме данните
по съдебен ред, за да не се изгубят.
Хърман зяпва, но не отронва нито дума. Адвокат Бърч се смръщва и добива съвсем
объркан вид.
Аз отварям вратата, поспирам и завършвам с думите:
— Това не е цялата история, но всичко ще се разчуе, когато ви скъсам задника пред
федералния съд.
И затръшвам вратата зад гърба си.
33
Офисът на ФБР в Орландо се намира в модерна четириетажна постройка в
предградието Мейтланд. Със Сюзан Ашли пристигаме рано за срещата си в три часа. Тя цели
два дни се е свързвала с разни хора и е жонглирала, за да уреди срещата. Освен това е
изпратила обширно резюме на нашето досие за Куинси Милър. Нямаме представа с кой
специален агент ще се срещнем, но сме оптимисти, че ще намерим някой, склонен да ни
изслуша.
Жената се казва Агнес Нолтън, на четиресет и няколко е и, изглежда, има важен пост,
защото кабинетът й е хубав. Пътьом минаваме покрай десетки агенти, натъпкани в тесни
кабинки, така че агент Нолтън явно е някакъв шеф. Към нас се присъединява специален
агент Луевски, който изглежда като колежанин. След като ни поднасят кафе и приключваме
с размяната на любезности, ме канят да взема думата.
Бързо обобщавам работата на „Пазителите“ по случая с Куинси Милър и изказвам
мнение, че е натопен от наркобанда със съществена помощ от страна на бившия шериф на
окръг Руис. Сега, докато действаме за преразглеждане на делото поради предоставяне на
нови доказателства, на виновниците за убийството на Кийт Русо им е припарило под
краката. Давам имената на Наш Кули, адвоката на наркобароните от Маями, и на Мики
Меркадо, един от неговите гангстери. Изказвам предположение, че на тях двамата и на
други, които остават неизвестни, се дължи блестящата идея да сложат край на разследването
ни, като елиминират нашия клиент.
— Ще се получи ли? — пита Нолтън. — Ако клиентът ви умре, какво ще стане с
делото?
— Нищо — отговарям. — Мисията ни е да вадим невинни хора от затвора. Нямаме нито
време, нито средства да се борим за посмъртна реабилитация.
Тя кимва в знак на съгласие и аз продължавам. Описвам Куинси и подчертавам факта, че
той не участва в дейността на бандите, поради което не би следвало да има причина
„Арийските дякони“ да го нападнат.
— Значи говорим за поръчково убийство? — пита тя.
— Да, за използването на наемен убиец, което е федерално престъпление.
Очевидно е, поне за мен, че Нолтън е заинтригувана от случая. Изражението на Луевски
остава непроницаемо, но той не пропуска нищо. Отваря лаптопа си и започва да трака.
— Освен това имаме имената на нападателите — продължавам, — и двамата са осъдени
за убийство. Чували ли сте за „Арийските дякони“?
Нолтън се усмихва — случаят започва да й допада още повече. Наркобанда, при това
мексикански картел, а сега и опит за поръчково убийство, за да се осуети нечие оневиняване.
Не всеки ден се среща такъв случай.
— Разбира се — отговаря тя, — но сме твърде заети да пращаме хора зад решетките, за
да се тревожим какво се случва с тях, след като вече са там. Смятате ли да ми дадете
имената?
— Какво ще правите с тях?
Тя се замисля, докато отпива от кафето си, и поглежда към Луевски. Той спира да трака
по клавишите и отговаря:
— „Арийските дякони“ произхождат от „Арийското братство“ — най-голямата бяла
затворническа банда в Съединените щати. Смята се, че членовете на Дяконите възлизат на
десет хиляди, но данните са откъслечни. Развиват типичната дейност за една банда:
наркотици, храна, секс, мобилни телефони. Бившите им представители — малцината, които
излязат — остават членове на бандата и продължават престъпната си дейност. Доста опасни
момчета.
— Пак повтарям, че сме много заети и от отсамната страна на бариерата — напомня ми
Нолтън.
— Вероятно е замесен и надзирател — допълвам. — Бял, който си е затворил очите. Той
може да се окаже слабото звено, защото има най-много за губене.
— Харесва ми как разсъждавате, Поуст.
— Работата ни е сходна. Вие разрешавате престъпления, за да вкарате хората в затвора.
Аз ги разрешавам, за да вадя хора от затвора.
Това бил обичаен работен ден за Адам Стоун. Влязъл в затвора в осем без една минута и
прекарал четвърт час в съблекалнята — пил кафе и ял понички с още двама надзиратели. Не
бързал да се яви в сектор Д за поредния натоварен ден сред престъпници, които биха го
убили при първа възможност. Няколко от мъжете му допадали и обичал да си бъбри с тях.
Други презирал и дори ненавиждал. Особено чернокожите. Стоун бил отраснал в суров
провинциален край, където живеели само шепа чернокожи и не се чувствали никак добре.
Баща му бил озлобен расист, който презирал малцинствата и ги обвинявал, задето не е
напреднал в живота. Майка му твърдяла, че е малтретирана сексуално от чернокож спортист
в гимназията, но не била подала официално оплакване. Учели Адам да избягва чернокожите
и да говори само лоши работи за тях.
Като надзирател в затвора обаче нямал избор. Седемдесет процента от затворниците в
„Гарвин“ били черни или кафяви, както и повечето надзиратели. През седемте години, през
които работел там, Адам станал още по-голям расист. Виждал цветнокожите в най-лошата им
светлина — хора в клетки, които винаги били дискриминирани и малтретирани, сега
контролирали нещата. А отмъщението им често било зловещо. За да се защитят, белите често
сформирали свои банди. Адам тайно се възхищавал на Дяконите. В малцинство и под
постоянни заплахи, те оцелявали, като давали кървави клетви един на друг. Тяхното насилие
буквално спирало дъха. Три години по-рано нападнали двама чернокожи надзиратели с остри
като бръснач самоделни ножове, после скрили телата и ги гледали как кървят до смърт.
Денем Адам обикалял, придружавал затворници до лечебницата и обратно,
задължително гледал охранителните камери един час, удължавал трийсетминутната си
обедна почивка до един час и си тръгвал от работа точно в четири и половина. Осем часа
работа без никакво усилие за дванайсет долара на час.
Няма откъде да знае, че агенти на федералното правителство цял ден проучват живота
му.
Двама от тях го проследяват, когато си тръгва от затвора. Кара своята гордост и радост
— нов пикап „Рам Монстър“ с огромни гуми с черни джанти, без прашинка. Струва му
шестстотин и петдесет долара месечно и ще го изплаща с години. Съпругата му кара нов
модел тойота седан, за който плащат триста долара месечно. Къщата им е ипотекирана за сто
трийсет и пет хиляди долара. Банковите им сметки, за които се сдобиваме със съдебна
заповед, съдържат почти девет хиляди долара общо в спестовната и разплащателната. С две
думи, Адам и съпругата му, която работи на хонорар в застрахователна фирма, живеят много
над скромните си доходи.
Той спира да зареди в провинциална бензиностанция и влиза да плати. Когато се връща,
го чакат двама господа с джинси и маратонки. Бързо му казват имената си, споменават за
ФБР, вадят значките си и обясняват, че искат да поговорят с него. Краката на Адам се
подкосяват, нищо че е корав тип, който се чувства още по-корав заради униформата си. По
челото му избиват капки пот.
Той кара след мъжете около километър и половина до изоставено училище с празен
паркинг, застлан с чакъл. Под стар дъб, до който някога е имало игрална площадка, Адам се
обляга на ръба на дървена маса за пикник и се опитва да говори спокойно.
— Какво мога да направя за вас, приятели?
— Имаме няколко въпроса — казва агент Фрост.
— Ами питайте — съгласява се Адам с мазна усмивка.
Изтрива голямото си чело с ръкав.
— Знаем, че сте надзирател в „Гарвин“ от колко… от седем години? — пита агент
Тагард.
— Да, нещо такова.
— Познавате ли затворник на име Куинси Милър?
Адам се начумерва и зарейва поглед към клоните на дърветата, сякаш се мъчи да си
спомни. Поклаща глава в крайно неубедително отрицание.
— Мисля, че не. В „Гарвин“ има много затворници.
— Ами Робърт Ърл Лейн и Джон Драмик? Тях познавате ли ги? — пита Фрост.
След бърза услужлива усмивка Адам казва:
— Разбира се, и двамата са в сектор Д. Там съм разпределен в момента.
— Чернокожият затворник Куинси Милър е пребит до безсъзнание преди три дни на
пътеката между спортната зала и работилницата до сектор Д. Наръган е с нож три пъти и е
зарязан в безсъзнание. Вие сте били дежурен по време на нападението. Знаете ли нещо?
— Може и да съм чул.
— Как изобщо е възможно да не чуете? — пита Фрост строго и се приближава една
крачка.
— В „Гарвин“ стават много сбивания — отговаря отбранително Адам.
— И не сте видели как Лейн и Драмик нападат Милър? — пита Тагард.
— Не.
— Наш информатор твърди, че сте били там, но причината да не видите нищо е, че не
сте искали да видите. Твърди, че сте стояли на пост. И че сте известен като момче за всичко
на „Арийските дякони“.
Адам издиша шумно, все едно е получил удар в корема. Отново изтрива челото си и
напразно се опитва да се усмихне, сякаш му е забавно.
— Не, човече, това е абсурд.
— Стига глупости, Адам — срязва го Тагард. — Със съдебни заповеди сме получили
сведения за всичките ти финанси. Знаем, че имаш девет хиляди долара в банката, което е
впечатляващо за човек, който печели дванайсет долара на час и чиято съпруга взема по десет
като служителка на хонорар. За човек, който има две деца и не е наследил нищо от роднина,
харчиш поне две хиляди месечно за хубави коли и хубава къща, да не говорим за покупките и
телефонните сметки. Простираш се много извън чергата си, Адам, а от информатора ни
научихме, че припечелваш допълнително, като вкарваш наркотици за „Арийските дякони“.
Още утре можем да го докажем в съда.
Не могат, но Адам не знае това.
Фрост плавно поема нещата.
— Ще те съдят, Адам, ще те изправят пред федералния съд. Прокурорът от Орландо
подготвя обвиненията и утре ще ги представи пред голямото жури. Само че ние не искаме да
преследваме надзирателите. Повечето търгуват с разни стоки, изкарват си нещо
допълнително. Директорът не се интересува, защото иска затворниците му да са дрогирани.
По-послушни са, когато им е трудно да ходят. Знаеш играта, Адам. Не се интересуваме от
контрабандата. Надушили сме нещо много по-важно. Нападението над Куинси Милър е
поръчано от човек отвън. Което означава, че има заговор, което пък означава, че
престъплението е федерално.
Очите на Адам се навлажняват и той ги изтрива с ръката си.
— Нищо не съм направил. Не можете да ме обвините.
— Боже, за пръв път го чувам — казва Фрост.
— Прокурорът ще те премаже, Адам. Нямаш никакъв шанс. Ще се погрижи незабавно да
бъдеш уволнен от затвора. И край на заплатата ти, на подкупите, на сухата пара. Ще изгубиш
този сладък звяр на колела с готини джанти и къщата и знаеш ли какво, Адам? Ще бъде
ужасно.
— Пълни глупости — отсича той и се мъчи да звучи твърдо, но гласът му пресеква.
Почти го съжаляват. — Не можете да го направите.
— О, правим го непрекъснато, Адам. Ако те обвинят, ще минат две години, преди да
стигнеш до процес, дори повече, ако така прецени прокурорът. Не го интересува дали си
виновен или невинен, иска просто да те съсипе, ако не ни съдействаш.
Адам отмята глава назад и се ококорва.
— Да съдействам ли?
Фрост и Тагард се споглеждат мрачно, все едно не са сигурни как да процедират. Тагард
се привежда напред и казва:
— Ти си дребна риба, Адам. Винаги си бил и винаги ще бъдеш. На прокурора не му пука
за теб и смотаната ти схема с подкупите. Иска да пипне Дяконите и иска да знае кой е
платил за нападението на Куинси Милър. Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем.
— Искате да стана доносник?
— Не. Искаме да ни информираш. Разликата е огромна. Събери информация за
приятелчетата си и ни я предай. Разбереш ли кой е поръчал нападението, ще забравим за
обвинението.
— Те ще ме убият — казва той и най-сетне се разплаква.
Ридае силно в шепи, а Фрост и Тагард се озъртат. По пътя минават коли, но никой не си
прави труда да поглежда към тях. След няколко минути Адам се овладява.
— Няма да те убият — казва Тагард, — защото няма да знаят какво правиш.
Непрекъснато си имаме работа с информатори, познаваме играта.
— Ако стане прекалено опасно, Адам — намесва се и Фрост, — ще те измъкнем и ще ти
намерим работа във федерален затвор. С два пъти по-висока заплата и осигуровки.
Адам ги поглежда със зачервени очи и пита:
— Може ли да си остане между нас? Никой не бива да знае, дори жена ми.
— Разбира се, да не мислиш, че разказваме наляво и надясно за тайните си
информатори? Стига, човече, книга можем да напишем по въпроса.
Умълчават се за дълго, докато Адам се взира в чакъла и от време на време бърше
течности от лицето си. Двамата го наблюдават и почти му съчувстват.
— Може ли да си помисля? — пита той. — Дайте ми малко време.
— Не — отрязва го Фрост. — Нямаме време. Нещата се развиват бързо, Адам. Ако
Куинси умре, ще те погнат за предумишлено убийство.
— А какво е обвинението сега?
— Опит за убийство. Заговор. До трийсет години, а прокурорът ще се погрижи да
получиш максималната присъда.
Той клати глава и изглежда готов да пролее още сълзи. Гласът му е съвсем изтънял,
когато пита:
— А ако се навия?
— Няма да има обвинения. Измъкваш се сух, Адам. Не бъди глупак.
Фрост приключва сделката с думите:
— Това е един от тъй наречените съдбовни мигове, Адам. Вземеш ли правилното
решение сега, животът ти продължава. Вземеш ли погрешното, ще те заключат заедно със
зверовете, които в момента пазиш.
Адам се изправя, превива се напред, оригва се силно.
— Извинете — казва и се отдалечава към края на игрището.
Фрост и Тагард се обръщат към пътя. Адам коленичи зад голям храст и известно време
повръща шумно. Когато приключва и се дотътря обратно, присяда на масата за пикник.
Ризата му е подгизнала от пот, евтината му кафява вратовръзка е опръскана с обяда му.
— Добре — казва дрезгаво. — С какво започваме?
Фрост изобщо не се чуди.
— Лейн или Драмик имат ли мобилни телефони? — пита той.
— Знам, че Драмик има. Аз му го занесох.
— Откъде го взе?
Адам се поколебава, преди да рискува. Каже ли каквото има да казва, няма връщане
назад.—
Има един тип, Мейхол, не му знам малкото име, не знам и дали Мейхол е истинската
му фамилия, не знам къде живее, нито откъде е. Срещам се с него веднъж или два пъти
месечно. Идва тук със стока за момчетата си в „Гарвин“. Мобилни и дрога, обикновено
хапчета и метамфетамин, евтини наркотици. Аз вземам нещата и ги доставям на когото
трябва. Той ми плаща хилядарка месечно в брой и ми дава малко дрога за лично ползване. Не
съм единственият надзирател, който го прави. Като печелиш по дванайсет долара на час,
трябва някак да оцеляваш.
— Ясно — уверява го Тагард. — Колко членове на „Арийските дякони“ има в „Гарвин“?
— Двайсет и пет или трийсет. Има повече от Братството.
— Колко надзиратели обслужват Дяконите?
— Не знам за друг освен мен. Определени надзиратели се грижат за определени групи.
Едва ли Мейхол ще иска още някой да се забърква. От мен получава каквото му трябва.
— Той лежал ли е?
— Сигурен съм. Не може да станеш член на Дяконите, ако не си в затвора.
— Можеш ли да вземеш мобилния на Драмик? — пита Фрост.
Адам свива рамене и се усмихва.
— Разбира се. Мобилните са ценни вещи и понякога ги крадат. Ще ида в килията на
Драмик, докато той се разхожда в двора, и ще направя така, че да прилича на кражба.
— Кога? — пита Тагард.
— Утре.
— Добре, направи го. Ще проследим обажданията му и ще ти дадем нов апарат.
— Мейхол ще заподозре ли нещо, ако Драмик се сдобие с нов телефон? — пита Фрост.
Адам се замисля. Положението все още не е съвсем ясно. Клати глава и казва:
— Съмнявам се. Тези типове купуват, продават, търгуват, крадат, заменят, какво ли не.
Тагард се понавежда леко и подава ръка.
— Добре, Адам, договорихме се, нали?
Адам неохотно стисва ръката му.
— Освен това телефоните ти се подслушват, Адам — осведомява го Фрост. — Следим
всичко, така че без глупости, нали?
Оставят го на масата за пикник да си блее незнайно къде и да се пита как животът му се
е променил толкова бързо.
34
ФБР задвижват връзките си и Куинси е преместен в ъглова стая, която е по-безопасна.
Две охранителни камери непрекъснато работят над вратата му. Болничният персонал е с
повишена бдителност, а охраната присъства по-осезаемо. Затворът изпраща по един
надзирател всеки ден за по няколко часа да патрулира в коридора, а полицаите от Орландо с
удоволствие се отбиват да пофлиртуват с медицинските сестри.
Състоянието на Куинси се подобрява с всеки изминал ден и ние постепенно започваме
да вярваме, че той няма да умре. Вече си говоря на малко име с лекарите и персонала, всички
стискат палци за клиента ми. Безопасността му е максимално подсигурена, затова решавам
да се отправя на път. Това място ме изнервя. Кой обича да виси по болници? Савана е на пет
часа път и никога не съм изпитвал такава носталгия по дома.
Наближавам Сейнт Огъстин, когато се обажда Сюзан Ашли с новината, че старият съдия
Джери Планк не е удовлетворил молбата ни за преразглеждане на делото. Решението е
очаквано, но се изненадваме, че се е разбудил за достатъчно продължително време, че да
предприеме нещо. Предполагахме, че ще чакаме поне година, но той отхвърли молбата ни
само след два месеца. Всъщност това е добра новина, защото ускорява обжалването ни пред
Върховния съд на щата. Не ми се спира, за да прочета становището на съдията, Сюзан Ашли
ме уверява, че е съвсем кратко. Две страници, на които Планк твърди, че макар Зийк Хъфи и
Кари Холанд да са се отказали от показанията си, не сме предоставили нови доказателства.
Както и да е. Очаквахме да изгубим на ниво окръжен съд. Ругая няколко минути, влачейки се
в натовареното движение. Има случаи, и те са чести, когато ненавиждам съдиите, особено
слепите, старите, белите, защото почти всички са започнали като прокурори и не
симпатизират на обвиняемите. За тях всеки обвиняем е виновен и трябва да лежи в затвора,
системата работи идеално и справедливостта винаги побеждава.
Когато се успокоявам, звъня на Мейзи, която чете съдийското решение. Обсъждаме
обжалването — тя ще зареже всичко друго и ще започне да го подготвя. Вече е написала
първата чернова, когато пристигам в офиса късно следобед. Обсъждаме текста на кафе
заедно с Вики и аз им разказвам за събитията в Орландо.
Адам Стоун разменил без проблем телефона на Джон Драмик. Взел стария, докато
обискирал килията му, и на следващия ден му дал нов апарат. От ФБР се опитват да
проследят старите разговори и подслушват новите. Уверени са, че набелязаните цели ще
паднат в капана. Нямат информация за Мейхол или поне нямат нещо, което могат да
споделят с мен, но смятат да го наблюдават при следващата му среща с Адам.
Драмик е звънял по телефона в Делрей Бийч, северно от Бока Ратон, цели три дни преди
нападението над Куинси. В деня след нападението има само едно обаждане — до същия
номер. Следата обаче изстива, защото номерът е деактивиран. Телефонът е предплатен за
трийсет дни в брой в магазин на „Бест Бай“. Собственикът му явно е много бдителен.
Адам няма телефонния номер на Мейхол, никога не са му го давали. Няма нищо за
проследяване, докато не се обади Мейхол, и той най-сетне го прави. ФБР вземат номера на
телефона му от апарата на Адам и го проследяват до друг мобилен, също в Делрей Бийч.
Пъзелът започва да се подрежда. Следейки телефонната следа, ФБР надушва Мейхол, докато
той се носи на север по междущатска магистрала 95. Колата, която кара, е регистрирана на
някой си Скип ди Лука от Делрей Бийч. Бял, на петдесет и една години, с четири присъди,
най-тежката от които за непредумишлено убийство, освободен предсрочно преди три години
от затвор във Флорида, в момента управител на магазин за мотоциклети втора ръка.
Ди Лука, известен и като Мейхол, си уговаря среща с Адам след работа в бар в Ориндж
Сити, на четиресет и пет минути от затвора. Адам обяснява, че винаги се срещат на едно и
също място, пийват набързо по бира и говорят по работа. За да избегне подозрения, Адам се
облича в цивилни дрехи. Агентите закрепват подслушвателно устройство на гърдите му. Той
пристига на срещата пръв, избира маса, пробва микрофона — всичко работи. ФБР слуша от
микробус, паркиран на пресечката зад бара.
След размяната на поздрави започва истинският разговор:
ДИ ЛУКА: Не са убили Милър. Какво стана?
АДАМ: Ами няколко неща се объркаха. Първо, Милър умее да се бие и
направо обезумя. Лейн е със счупен нос. Трябваха им няколко минути, за да го
надвият, твърде дълго. След като го повалиха, не успяха да го довършат, защото ги
видя друг надзирател. Не го намушкаха достатъчно.
ДИ ЛУКА: Ти къде беше?
АДАМ: Там бях, човече, където трябваше да бъда. Знам си работата. Засадата
беше идеална, просто не успяха да го повалят лесно.
ДИ ЛУКА: Е, не е мъртъв и това е проблем. Платихме за работа, която не е
свършена. Господата, с които работя, не са доволни.
АДАМ: Вината не е моя. Аз направих каквото трябваше. Не може ли да го
довършите в болницата?
ДИ ЛУКА: Може би. Хвърлихме един поглед, но има много униформени.
Състоянието му се подобрява с всеки изминал ден, така че здравата се проваляме.
Трябваше да го очистим. Кажи на Драмик и Лейн, че съм бесен заради мърлявата
им работа. Обещаха ми, че ще го направят.
АДАМ: Много ли те притискат?
ДИ ЛУКА: Ще се оправя.
Разговорът им е кратък и когато приключва, двамата допиват бирите си и излизат навън.
Ди Лука подава на Адам кафяв хартиен плик с хиляда долара в брой, два нови мобилни
телефона и наркотици. Тръгва си, без да се сбогува, и потегля бързо. Адам го изчаква да се
скрие от поглед и съобщава на агентите, че го няма. Заобикаля и се среща с тях в пряката.
Формално и законово погледнато, ФБР разполага с материал да обвини Ди Лука, Адам,
Драмик и Лейн за поръчково убийство, макар и неуспешно. Двамата затворници обаче тъй
или иначе са зад решетките. Адам е твърде ценен като информатор. А Ди Лука може да ги
отведе до едрата риба.
Двайсет минути по-късно Ди Лука вижда в огледалото си сини лампи. Проверява
скоростомера, макар прекрасно да знае, че не е нарушил правилника. Освободен е условно и
цени свободата си, затова се придържа към правилата, поне тези за движение по пътищата.
Пътен полицай взема шофьорската му книжка и талона на колата и половин час ги
проверява. Ди Лука започва да се гърчи. Когато полицаят се връща при него, го пита
любезно:
— Пили ли сте?
— Една бира — отговаря Ди Лука честно.
— Всички така казват.
Пристига втора патрулка с включени сини светлини и паркира пред автомобила на Ди
Лука. От нея излизат още двама и го измерват с гневни погледи, като че ли току-що е
прегазил няколко деца. Тримата се скупчват и убиват още време, докато Ди Лука ври и кипи.
Накрая му нареждат да слезе от колата.
— Ама защо, по дяволите? — настоява за обяснение той, докато затваря вратата.
Грешка. Двама от полицаите го сграбчват и го просват върху капака на колата му, а
третият му щраква белезниците.
— Карате на зигзаг — обяснява първият полицай.
— Глупости! — сопва се Ди Лука.
— Просто млъкнете.
Претърсват джобовете му, вземат портфейла и телефона му и го натикват доста грубо на
задната седалка на първата патрулка. Докато го откарват, един полицай вика „паяк“, после се
обажда във ФБР. В управлението затварят Ди Лука в килия, където го принуждават да позира
за снимка, а после го оставят заключен четири часа.
Федерален съдия, който чака в Орландо, бързо одобрява две заповеди за обиск: една за
жилището на Ди Лука, другата за колата му. Агенти на ФБР влизат в апартамента му в
Делрей Бийч и запретват ръкави. Едностаен апартамент е, с оскъдна и евтина мебелировка и
без следа от женско присъствие. Кухненските плотове са отрупани с мръсни съдове. В
коридора има купчини мръсно пране. В хладилника няма друго освен бира, вода и студени
мезета. Върху ниската масичка в дневната са пръснати списания с хард порно. В тесния
кабинет намират лаптоп и го изнасят навън в микробус, където копират харддиска. Откриват
и два предплатени мобилни, отварят ги, анализират ги, поставят подслушватели и ги връщат
обратно върху бюрото. Монтират бръмбари навсякъде в апартамента. Два часа по-късно
екипът приключва работа и макар обикновено педантично да връща всичко по местата, този
път не се престарава — Ди Лука е голям мърляч и нито той, нито някой друг би забелязал, че
ФБР е тършувало из жилището му тази вечер.
Друг екип претърсва колата му и не намира нищо важно освен поредния предплатен
мобилен. Явно Ди Лука няма постоянен мобилен телефон. Докато проверяват евтиния
телефон, специалистите попадат на златна жила в списъка с контактите му. Ди Лука има
само десет записани номера и един от тях е на Мики Меркадо, шпионина, който дойде да
слухти в съда, докато представяхме молбата си за преразглеждане на делото. В списъка на
последните телефонни обаждания има двайсет и два входящи и изходящи разговора от и към
Меркадо през последните две седмици.
Прикрепят джипиес проследяващо устройство от вътрешната страна на задния му
калник, за да не може колата да се изплъзне. В един през нощта в килията на Ди Лука влиза
шериф и му се извинява. Обяснява, че имало банков обир близо до Нейпълс по-рано през
деня и че колата, с която избягали извършителите, била същата като на Ди Лука. Заподозрели
го, но установили, че са сбъркали, поради което вече е свободен да си върви.
Ди Лука не реагира любезно и великодушно, но се омита възможно най-бързо.
Подозрителен е и решава да не се връща в Делрей Бийч. Освен това се притеснява да
използва мобилния си, затова не се обажда на никого. Кара два часа до Сарасота и се
настанява в евтин мотел.
На следващата сутрин същият федерален съдия издава заповед за обиск на апартамента
на Меркадо и за електронно следене на телефоните му. Друга заповед задължава
телефонната компания да предостави данните за обажданията от и към мобилните му
телефони. Още преди да приключат с поставянето на бръмбарите, Ди Лука се обажда на
Меркадо от уличен телефон. След това го проследяват от Сарасота до Корал Кейбълс, където
го поема екип от ФБР. Накрая той паркира пред афганистански ресторант за кебап на
Долфин Авеню и влиза вътре. Петнайсет минути по-късно млада агентка на ФБР също влиза
в ресторанта и установява, че Ди Лука се храни заедно с Мики Меркадо.
Смразяващият коментар на Ди Лука пред Адам, че са „хвърлили един поглед“ на Куинси
в болницата, става причина за подсилване на охраната там.
Отново местят Куинси в друга ъглова стая и не го оставят нито за миг без наблюдение.
Агент Агнес Нолтън ме държи в течение на нещата, но не научавам всичко.
Предупреждавам я да не използва телефоните ни, затова общуваме с кодирани имейли. Тя е
уверена, че първо, Куинси ще бъде успешно защитен и второ, че скоро ще подмамят и
Меркадо в клопката си. Тревога буди фактът, че той има двойно гражданство, затова идва и
си отива, когато пожелае. Нолтън е убедена, че най-голямата ни награда ще е да пипнем
Меркадо. Заговорниците над него, истинските престъпници, вероятно не са в Съединените
щати, поради което буквално са недосегаеми за правосъдието.
След като имаме пълното съдействие на ФБР и клиентът ни още е жив, ние можем
отново да насочим вниманието си към неговото оправдаване.
35
Сангрията ни зове. Глен Колакърчи е жаден и иска да се срещнем отново в „Бикът“ в
Гейнсвил. Два дни правя опити да си почина в Савана, после пак потеглям на юг и
приключението продължава. Куинси е изваден от комата, състоянието му се подобрява с
всеки изминал ден и скоро ще го преместят от интензивното отделение в самостоятелна
стая. Тогава лекарите ще започнат да планират операции, за да наместят костите му.
Многократно ме уверяват, че охраната му е много строга, затова не се налага да ходя там и
часове наред да вися в коридора.
Пристигам в „Бикът“ няколко минути преди четири часа, а високата чаша на Глен вече е
наполовина празна. Големият му месест нос е порозовял и почти докарва цвета на
сангрията. Поръчвам си същото и търся с поглед сладката му секретарка Бий, за която се
улавям да мисля по-често, отколкото трябва. Не я виждам.
Глен е прочел за проблемите на Куинси и иска вътрешна информация. И понеже
познавам стотина адвокати бърборковци от провинциални градчета, не разкривам нищо
ново. Както при повечето затворническите побои, казвам, подробностите са оскъдни и
откъслечни. Той ме осведомява със сериозен заговорнически шепот, че местният седмичник
на окръг Руис вече следи случая на Куинси и нашите усилия за отмяна на присъдата му.
Попивам думите му прехласнато и пропускам възможността да го осведомя, че Вики следи
половината седмичници и ежедневници в щата Флорида. Поддържа архив на всяка дума
относно случая. Ние живеем в интернет. Глен обаче попада там веднъж седмично.
Срещата има още една цел, не е само пиенето, и половин час по-късно установявам, че
сангрията всъщност подклажда разговора. Той млясва, изтрива устни с ръкава си и най-
накрая минава на въпроса:
— Да ти кажа, Поуст, денонощно мисля за онези събития. Наистина се запалих, да
знаеш. Всичко се е случило под носа ми, в зенита на моята слава, докато бях в щатския сенат
и ръководех най-голямата адвокатска фирма в окръга. А аз си мислех, че съм наясно с
нещата. Досещах се, че Фицнър работи и за двете страни, но всеки от нас си стоеше в своето
платно, ако ме разбираш. Той си правеше неговото, набираше си гласовете, аз вършех същото.
Когато Кийт беше застрелян и обвиниха твоето момче… ами изпитах удовлетворение. Исках
смъртно наказание. Целият град си отдъхна. Обърна ли поглед назад обаче…
Той забелязва сервитьора, вика го, пресушава остатъка в чашата си и поръчва по още
едно питие. В моята чаша все още има петнайсетина сантиметра течност. Разполагам с
толкова много време, че може доста да се наквася, ако не внимавам. Глен си поема дъх и
продължава:
— Обърна ли поглед назад обаче, нещата не ми се връзват. Роднина съм с половината
хора от окръга и съм представлявал другата половина. Последния път, когато се
кандидатирах за изборите, събрах осемдесет процента от гласовете и дори се вбесих, че съм
изгубил двайсет. Има един стар заместник-шериф, няма да ти кажа името му, но той ми
даваше случаи. Плащах му в брой и после му давах и дял, след като договорех споразумение.
Правех същото и с шофьорите на линейките и „паяците“. Плащах на всички. Както и да е,
този човек още е жив, живее близо до Залива и аз говорих с него. Пенсионира се преди
години, не е добре със здравето, но какво друго да очакваш — наближава осемдесет. Беше от
хората на Фицнър, но успя да остане на страната на добрите. Занимаваше се с по-леките
неща — пътни произшествия, футболни мачове, училищни мероприятия. Не беше бог знае
какво ченге, но и не искаше да бъде. Просто му допадаха униформата и заплатата. Та той
твърди, че си прав: Фицнър наистина вземал пари от наркотрафикантите и всички в
управлението знаели. Използвал двама братя…
— Чуп и Ръб.
Той млъква, усмихва се и пожълтелите му зъби се показват.
— Много те бива, Поуст.
— Разследваме щателно.
— Та така, Чуп и Ръб движели нещата за Фицнър и държали всички под строй. Хората
от вътрешния кръг пазели парите и смятали, че пазят и тайните, но градчето ни е много
малко…
Сервитьорът се връща с две чаши, поглежда към моята първа, буквално непокътната, и
сякаш казва: „Хайде, приятел, това е бар все пак“. Ухилвам му се и отпивам продължително
през сламката. Глен прави същото, млясва шумно и казва:
— Моят познат твърди, че Кени Тафт не е убит от случайна наркобанда. Нищо подобно.
Според него част от заместник-шерифите навремето сериозно подозирали, че Фицнър е
устроил засадата. Трябвало да затвори устата на Тафт, който знаел нещо. И се получило
чудесно с едно дребно изключение. Имало ранен. Оказва се, че или Кени Тафт, или Брейс
Гилмър е успял да стреля напосоки и е улучил един от нападателите. Говорело се, че той е
умрял от кръвозагуба на път за болницата и те са го захвърлили зад някакъв педалски бар в
Тампа. Поредното неразрешено убийство. За късмет на Фицнър, въпросният човек не бил от
неговите момчета и не бил от Сийбрук, така че не предизвикал тревога. Да ти звучи познато,
Поуст?
Клатя глава. Не възнамерявам да повтарям казаното от Брус Гилмър в Айдахо.
След поредната дълга глътка Глен добива свежи сили да продължи разказа си.
— Очевидният въпрос е защо Фицнър е искал да се отърве от Кени Тафт.
— Това е истинската загадка — помагам му.
— Ами говори се, че Кени Тафт е надушил плана за подпалването на бараката, където
съхранявали уликите от местопрестъпленията, и е преместил няколко кашона с улики преди
пожара. Разбира се, никой не знаел за това, а след като се сдобил с нещата, го било страх да
предприеме нещо. Сигурно се е изпуснал, защото Фицнър подочул и устроил засадата.
— Няколко кашона ли? — питам и устата ми тутакси пресъхва, а сърцето ми забива като
лудо.
Отпивам сангрия, за да се успокоя.
— Така се говори, Поуст. Не знам какво е било унищожено при пожара, не знам и какво
е изнесъл Кени Тафт. Само се носи слух. Имало липсващо фенерче, доколкото помня.
Прочетох молбата ти за преразглеждане на присъдата, видях защо изгуби миналата
седмица… Навремето са смятали, че фенерчето е унищожено, нали, Поуст?
— Точно така.
— А може би не е.
— Интересно — успявам да изрека спокойно. — Слухът изяснява ли какво е направил
Кени с кашоните?
— Не, не изяснява. Интересното обаче е, че според слуха по време на погребението на
Кени, достойно за генерал, Фицнър е наредил на двама свои хора да претърсят къщата му
сантиметър по сантиметър. Пак според слуха кашоните така и не били намерени.
— Но ти имаш предчувствие, нали?
— Не, но работя по въпроса, Поуст. Имам много източници, стари и нови, и съм излязъл
на лов. Просто исках да те уведомя.
— А не се ли притесняваш? — питам.
— От какво?
— Че може да откриеш нещо добре скрито. Куинси Милър не е убил Кийт Русо.
Убийството е разпоредено от наркобанда с благословията на Фицнър, който после е потулил
случая. Бандата още действа и преди десет дни се опитаха да очистят Куинси в затвора. Не
им допада, че ровим в миналото, няма да им хареса и ти да го правиш.
Той се засмива и отговаря:
— Твърде стар съм да се притеснявам, Поуст. Пък и ми е забавно.
— Тогава защо се крием в бар в Гейнсвил?
— Защото в Сийбрук няма свестни барове, което може би е хубаво за човек като мен.
Освен това съм следвал тук, много обичам градчето. Ти притесняваш ли се, Поуст?
— Да кажем просто, че внимавам.
36
Досието на Мики Меркадо става все по-дебело. Със съдебни заповеди изискахме
данъчните му декларации. Посочил е за своя професия „консултант по сигурността“, която
упражнява като едноличен търговец. Служебният му адрес е в същата сграда като „Варик енд
Валенсия“, адвокатската фирма на Наш Кули. За предишната година е декларирал доход
малко над 200 000 долара с облекчения за ипотека и две хубави коли. Разведен е, няма
близки. Няма и никакви благотворителни дейности.
ФБР не желае да си губи времето в преследване на надзиратели от затвора, които
продават дрога, нито с враждуващи затворнически банди. Специален агент Агнес Нолтън
обаче не може да устои на вероятността престъпен бос да е наел „Арийските дякони“ да
убият невинен човек, чиито адвокати се опитват да го спасят. Тя решава да заложи всичко и
да приклещи Скип ди Лука. Стратегията й е много рискована, но при успех ще е страхотен
удар.
Със съдействието на прокуратурата агент Нолтън се явява пред федерално голямо жури
и представя доказателства. Джон Драмик, Робърт Ърл Лейн, Адам Стоун и Скип ди Лука са
обвинени в опит за поръчково убийство и нападение с нанасяне на тежки телесни повреди
на Куинси Милър. Обвиненията са запечатани и ФБР чака в засада.
И аз чакам, навъртам се край новата болнична стая на Куинси и помагам на
медицинските сестри за възстановяването му. Разговорите ни са кратки, защото той бързо се
изморява. Не помни нищо за нападението. И няма почти никаква краткосрочна памет.
Адам Стоун се обажда. Мейхол пристига с още контрабандна стока и пари. Тъй като
последния път се е разминал на косъм с ареста, е решил да промени мястото на срещата.
Избира заведение за тако в северния край на Санфорд, град с население от 50 000 души.
Адам пристига пръв, облечен в цивилни дрехи, настанява се на маса към паркинга и си
поръчва тако. От ФБР са му съобщили, че Мейхол, чието истинско име е Ди Лука, вече кара
нов сребрист лексус, който току-що е взел на лизинг. Адам дъвче и чакалексуса. Колата
пристига след петнайсет минути и паркира до огромния пикап на Адам. Ди Лука слиза и
забързано се устремява към страничния вход на ресторанта, но така и не успява да влезе.
Двама агенти в тъмни костюми изникват изневиделица и му препречват пътя. Показват
значките си и го повеждат към черен джип, който чака до контейнер за смет. Ди Лука знае,
че ще е глупаво да се съпротивлява или да протестира. Навежда глава и върви с увиснали
рамене. За пореден път е успял да прецака живота си в свободния свят. Отново усеща
плътното пристягане на металните белезници.
Адам единствен в ресторанта става свидетел на разигралата се драма. И не е доволен от
развоя на събитията. Светът му отново е преживял трус. От ФБР са му обещали, че в замяна
на съдействието му обвинението срещу него ще отпадне. Но кой изобщо изпълнява
обещанията си? Доколкото му е известно, планът е да пипнат Ди Лука, преди той да успее да
се раздрънка пред някого. Дяконите не бива да научат за ареста му, няма и как да разберат, че
Адам, тяхното любимо муле и момче за всичко, вече е информатор. Адам обаче знае, че в
затвора лоялностите се променят всеки божи ден и трудно се пази тайна. Страхува се за
живота си и настоява за нова работа.
Дъвче тако и наблюдава как джипът се отдалечава. Незабавно пристига „паяк“ и вдига
новия лексус. После положението се нормализира, Адам дояжда и последното тако и тръгва
към пикапа си, очаквайки самият той да бъде арестуван скоро. Или още по-лошо, да го
намушкат и кръвта му да изтече.
Почти цял час Скип ди Лука се вози на задната седалка с белезници на китките и не
обелва нито дума. Агентът до него също не говори. Нито двамата отпред. Страничните
стъкла са затъмнени и пътниците едва виждат хората отвън, а те със сигурност не ги виждат.
Джипът се провира в натовареното движение и най-сетне стига до задния вход на
сградата на ФБР в Мейтланд. Отвеждат Ди Лука на втория етаж и го вкарват в стая без
прозорци. Слагат го да седне и му свалят белезниците. В стаята има най-малко шестима
агенти — впечатляваща демонстрация на сила. Скип се чуди необходима ли е наистина. Къде
може да избяга? Спокойно бе, хора.
Влиза жена и мъжете застиват. Тя сяда срещу Скип, но мъжете остават прави и готови за
действие. Жената казва:
— Господин Ди Лука, аз съм Агнес Нолтън, специален агент от ФБР. Арестуван сте за
опит да уредите поръчковото убийство на Куинси Милър и за нанасяне на тежки телесни
повреди, както и за още няколко по-дребни престъпления. Току-що обискирахме колата ви и
намерихме триста капсули метамфетамин на кристали, така че ще добавим и това обвинение
впоследствие. Това е обвинителният ви акт. Прегледайте го.
Тя плъзва документа по масата и Ди Лука го преглежда бавно. Не се впечатлява и чете
със самодоволна физиономия, все едно проверява резултати от боксови мачове. Когато
приключва, внимателно оставя листа на масата и й се ухилва мазно. Тя му подава друг лист,
който го осведомява за правата му. Ди Лука ги прочита и се подписва най-отдолу. Не му е за
пръв път.
— След малко ще ви предадем в ареста, но преди това искам да си поговорим — казва
жената. — Желаете ли адвокат?
— Не един, а двама. Може би трима.
— Ще ви трябват. Можем да спрем веднага и утре да ви уредим адвокат, но ако стане
така, няма да успеем да си поприказваме, а това ще ви се отрази доста зле.
— Слушам — спокойно казва той.
— Имате обемисто криминално досие и ви очакват още трийсет години затвор по
всички обвинения. На петдесет и една години сте и явно се очертава да умрете зад
решетките.
— Благодаря.
— За нищо. Откровено казано, не сте много важна цел, имаме по-сериозна работа,
отколкото да се занимаваме с игричките между затворническите банди. Само че
поръчковото убийство е друга работа. Някой е платил за него. Вие ни казвате кой, колко,
всички подробности, а ние ви гарантираме по-лека присъда и години на свобода
впоследствие. Ако не се забърквате в неприятности, което ми изглежда съмнително.
— Благодаря.
— За нищо. Предлагаме ви хубава сделка, господин Ди Лука, и предложението изтича
точно след четиресет и три минути. — Тя поглежда часовника си, докато изрича тези думи.
— Не може да напускате тази стая и категорично не може да се обаждате на никого.
— Не, благодаря. Не съм доносник, не съм плъх.
— Разбира се, че не сте, не го намеквам. Но да не се заблуждаваме. Не сте и
председателят на Ротари клуб. Погледни се в огледалото, Скип. Приеми истината. Ти си най-
обикновен мошеник, престъпник с огромно досие, член на опасна банда, расист и
неудачник, който открай време върши глупости. А сега те заловихме да подкупваш
надзирател в затвора и да пренасяш дрога за своите приятелчета от бандата. Доста глупаво,
Скип. Защо не направиш поне едно умно нещо в живота си? Наистина ли искаш да прекараш
следващите трийсет години зад решетките заедно с тези зверове? Говорим за федерален
затвор. Ще се погрижим да попаднеш в някой от онези със строг режим.
— Стига де.
— Затвор със строг режим, Скип, от най-лошите. За следващите трийсет години.
„Гарвин“ е като детски лагер в сравнение с мястото, на което ще отидеш сега.
Скип си поема въздух и поглежда към тавана. Не се бои от затвора, дори от затвор със
строг режим. Прекарал е по-голямата част от живота си зад решетките и е оцелял, понякога
дори си е живял чудесно. Събратята му са там, положили клетва членове на жестока, но
закрилническа банда. Не работиш, не плащаш сметки. Хранят те три пъти дневно.
Наркотици колкото искаш, особено за членовете на бандата. И много секс, ако имаш такива
наклонности.
Само че той тъкмо се е запознал с една жена, която страшно му харесва — първата му
романтична връзка от години. Малко по-възрастна е от него, не богата, но с прилични
средства, и двамата са говорили да заживеят заедно и да попътуват. Скип не може да отиде
далече, защото е условно освободен и паспортът е мечта за него. Но благодарение на нея си
представя друг живот, затова наистина не му се връща в затвора.
И понеже е опитен мошеник, знае как да играе тази игра. Това момиче може да се окаже
склонно да преговаря.
— За колко време говорим? — пита той.
— Както казах, за трийсет години.
— А със сделка?
— От три до пет.
— Няма да оцелея толкова дълго. Отговорът ми е „не“.
— Ако не можеш да оцелееш от три до пет години, как очакваш да оцелееш трийсет?
— Бил съм там, ясно? Знам как стоят нещата.
— Разбира се, че знаеш. — Нолтън се изправя и го измерва със строг поглед. — Ще се
върна след трийсет минути, Скип. В момента ми губиш времето.
— Може ли малко кафе? — пита той.
Нолтън разперва ръце и възкликва:
— Кафе ли? Нямам кафе. Някой тук да има кафе?
Другите шестима агенти се озъртат, все едно търсят кафе. Не намират и клатят глави. Тя
излиза, последвана от трима агенти. Остават само трима. Най-едрият се настанява на
масивен стол до вратата и започва да трие съобщенията на гласовата си поща. Другите двама
сядат на масата при Скип и незабавно си намират спешно занимание с мобилните си
телефони. Стаята притихва и Скип се преструва, че задрямва.
Петнайсет минути по-късно вратата се отваря и влиза Нолтън. Не сяда, а само поглежда
надолу към Скип и казва:
— Току-що арестувахме Мики Меркадо в Корал Гейбълс и смятаме да му предложим
страхотна сделка. Ако той приеме пръв, ти си прецакан и ние ще оттеглим предложението
си. Мисли бързо, Скип, ако това изобщо е възможно.
Тя се завърта и отново излиза. Скип успява да запази лицето си безизразно, но коремът
му се свива и започва да му се гади. Зрението му се замъглява, завива му се свят. Те не само
знаят за Меркадо, но и са го пипнали! Идва му твърде много. Скип се озърта и установява, че
двамата агенти на масата наблюдават всяко негово движение. Той диша тежко, не може да се
овладее. Челото му се облива в пот. Агентите пишат нещо на мобилните си и изпращат
съобщения.
Минава малко време и той все пак не повръща. Продължава да преглъща измъчено.
Десет минути по-късно тя отново се връща. Този път сяда — недвусмислен знак, че
смята здраво да го стисне за топките — и подема любезно:
— Ти си глупак, Скип. Всеки мошеник на твое място, който не се възползва от това
предложение, е глупак.
— Благодаря. Да поговорим за Програмата за защита на свидетели.
Тя не се усмихва, но явно е доволна, защото правят огромна крачка в правилната посока.
— Можем да поговорим за това, но не съм сигурна, че в твоя случай ще се получи с
програмата.
— Постарай се да се получи. Непрекъснато го правите.
— Така е. Да допуснем хипотетично, че се съглася да те скрием някъде. Ти какво ще ни
дадеш? Какво ще сложиш на масата? Ясно е, че Меркадо е при нас. С него ли поддържаше
връзка? Има ли някой над него? Колко имена можеш да ни дадеш? За колко пари става дума?
Кой ги получи?
Ди Лука кимва и оглежда стаята. Мрази да порти и непрекъснато и безмилостно е
наказвал информаторите. Настъпва обаче момент, когато човек трябва да се погрижи за себе
си.
— Ще ви кажа всичко, което знам, но искам уговорката писмено. Веднага. На тази маса,
както сама каза. Нямам ти доверие, ти също ми нямаш доверие.
— Съгласна. Имаме стандартен кратък текст на споразумение, който използваме от
години. Одобрен е от различни адвокати. Ще попълним няколко бланки, пък да видим какво
ще стане.
Отвеждат Ди Лука в друга стая и го настаняват пред голям настолен компютър. Той
собственоръчно напечатва показанията си.
Преди шест седмици към мен се обърна човек, който се представи като Мики
Меркадо и каза, че е от Маями. Буквално почука на вратата на апартамента ми,
което ми се стори странно, защото малко хора ме познават и знаят къде живея.
Оказа се, че той знае много за мен. Отидохме в кафене наблизо и там се проведе
първата ни среща. Известно му беше, че съм член на „Арийските дякони“ и че съм
лежал в „Гарвин“. Запознат беше с досието ми. Доста се смутих от този факт и
започнах да му задавам въпроси. Обясни ми, че е консултант по сигурността.
Попитах какво означава това и той каза, че работи за различни клиенти, предимно
на Карибите. Говореше доста смътно. Попитах го как да съм сигурен, че не е
някакво ченге, агент или друг такъв боклук, който се опитва да ме подмами в
капан. Попитах го и дали не носи подслушвател. Засмя се и ме увери, че не носи.
Както и да е, разменихме си телефонните номера и той ме покани да посетя офиса
му, да видя какво работи. Кълнеше се, че всичко е законно. Няколко дни по-късно
отидох в центъра на Маями, качих се на трийсет и петия етаж и се срещнах с него в
офиса му. Хубава гледка към водата. Има секретарка и няколко служители. На
вратата обаче не пише нищо. Пихме кафе, поговорихме около час. Попита ме дали
все още имам контакти в „Гарвин“. Отговорих, че имам. Той се поинтересува колко
трудно ще бъде да се очисти затворник. Попитах дали има предвид поръчково
убийство. Той каза „аха“ или нещо такова. Налагало се да ликвидират някакъв
заради провалена сделка с негов клиент. Не ми съобщи името на затворника и аз не
казах „да“ за поръчковото убийство. Тръгнах си и се прибрах вкъщи.
Междувременно порових в интернет и не намерих почти нищо за живота на
Меркадо, но бях почти убеден, че не е ченге. Третата ни среща се проведе в бар в
Бока. Там договорихме сделката. Той попита колко ще струва. Казах $50 000, което
си беше пладнешки обир, защото може да очистиш човек в затвора за много по-
малко. Той обаче не възрази. Каза ми, че целта е Куинси Милър, осъден до живот.
Не го попитах какво е направил Милър и Меркадо не ми обясни. За мен не беше
нищо повече от делова сделка. Обадих се на Джон Драмик, водача на Дяконите в
„Гарвин“, и той уреди всичко. Щеше да използва Робърт Ърл Лейн, сигурно най-
опасния човек вътре и сред черните, и сред белите. Щяха да получат по $5000
авансово и още $5000, когато работата бъде свършена. Смятах да прибера
останалите пари и да ги прецакам. В затвора не можеш да получаваш пари в брой,
затова щях да уредя плащане в брой на сина на Драмик и на брата на Лейн. На
четвъртата ни среща Меркадо ми даде $25 000 в брой. Едва ли щях да получа
другата половина, каквото и да се случеше с Куинси Милър, но не ми пукаше.
Двайсет и пет хилядарки са много за убийство в затвора. След това се срещнах с
Адам Стоун, нашето муле, и планирахме убийството. Той предаде съобщението на
Драмик и Лейн. Нападението беше проведено добре, но не свършиха работата
докрай. Стоун каза, че друг надзирател се е намесил или нещо такова. Меркадо
беше бесен и отказа да плати остатъка от парите. Аз задържах $15 000.
Меркадо не спомена името на клиента си. Той беше единственият ми контакт.
Честно казано, аз и не попитах, защото смятах, че е най-добре да знам колкото се
може по-малко за една такава сделка. Дори да бях попитал, сигурен съм, че нямаше
да ми отговори.
Мой приятел в Маями, бивш наркотрафикант, твърди, че Меркадо е някакъв
полузаконен играч, когото наркотрафикантите наемат често да им оправя кашите.
Срещал съм се с него два пъти след нападението над Милър, но и двете ни срещи
не доведоха доникъде. Попита ме дали ще е възможно да се докопам до Милър в
болницата. Ходих там и огледах, но каквото видях, не ми хареса. Меркадо иска да
следя възстановяването на Милър и да намеря начин да довърша започнатото.
Скип ди Лука
Тъй като заговорът за убийството на Куинси още е в ход, ФБР трябва да вземе решение.
Предпочитат да наблюдават Меркадо с надеждата да ги отведе до едрата риба, може би дори
да използват Ди Лука като примамка. Докато Меркадо е на свобода обаче и планира да
довърши Куинси, опасността е съвсем реална. Най-безопасният подход е Меркадо да бъде
арестуван и да му се окаже натиск, но никой в Бюрото не очаква той да говори или да
съдейства.
Ди Лука е в ареста, в единична килия и под наблюдение, без връзка с външния свят. Не
може да му се има доверие. Никой няма да се учуди, ако той се свърже с Меркадо при първа
възможност. И със сигурност ще съобщи на Джон Драмик и на Робърт Ърл Лейн, че Адам
Стоун е доносник.
Агнес Нолтън взема решение да арестува Меркадо и да махне Адам Стоун от „Гарвин“.
Веднага правим планове да го преместим заедно със семейството му в друг град, по-близо до
федерален затвор, където го очаква по-хубава работа. Правят се също така планове Ди Лука
да бъде изпратен в затворнически лагер, където хирурзи да променят външния му вид, и да
му бъде дадено ново име.
Търпението ни за пореден път се отплаща. С хондураски паспорт и под името Алберто
Гомес нашият човек Меркадо си резервира полет от Маями за Сан Хуан и от там се прекачва
на самолет на „Еър Карибиън“ за остров Мартиника във френската част на Малките Антили.
Местните ченгета се опитват да уловят следите му в столицата Фор дьо Франс и го
наблюдават, докато си взема такси до „Ориол Бей“ — потънал в зеленина усамотен курорт в
подножието на планина. Два часа по-късно правителствен самолет каца на същото летище и
агентите на ФБР бързо се качват в очакващите ги автомобили. Всички стаи в курорта са заети
обаче, затова те се настаняват в най-близкия хотел — на пет километра от там.
Меркадо бавно се разхожда из курорта. Обядва сам край басейна и пие в ъгъла на
тропически бар, откъдето може да наблюдава минувачите. Другите гости са богати
европейци, които говорят на различни езици. Никой не поражда подозрения. Късно следобед
той тръгва по тясна пътека и се изкачва на петдесетина метра в планината до просторна
къща, където прислужник му поднася питие на терасата. Блещукащата карибска шир се
простира на километри под него. Меркадо пали кубинска пура и се любува на гледката.
Собственикът на къщата е Рамон Васкес, който най-сетне също излиза на терасата.
Жената е Даяна, негова партньорка от много години, но Меркадо не я е срещал преди. Даяна
чака и наблюдава от прозорец на спалнята.
Рамон си дръпва стол и сяда. Не се ръкуват.
— Какво се случи?
Меркадо свива рамене, като че ли няма проблем.
— Не съм сигурен. Вътре не свършиха напълно работата.
Разговарят тихо и бързо на испански.
— Очевидно. Има ли план нещата да бъдат доведени докрай?
— Това ли искаш?
— И то много. Нашите момчета не са никак доволни, държат проблемът да бъде
отстранен. Те… ние… смятахме, че може да ти поверим една толкова проста задача.
Уверяваше ни, че ще бъде лесно. Но сбърка и сега искаме да оправиш нещата.
— Добре. Ще измисля някакъв план, но със сигурност няма да е лесно. Вече не.
Прислужникът донася на Рамон чаша ледена вода. Той отказва предложената пура.
Двамата разговарят още малко, после Меркадо си тръгва.
Връща се в курорта, пече се край басейна, флиртува с някаква млада дама, после вечеря
сам в изисканата трапезария.
На следващия ден се връща в Сан Хуан с боливийски паспорт.
37
В окръг Руис има само две общини: Сийбрук с население от 11 000 души и Дилън с
население от 2300. Градчето Дилън е на север и малко по-навътре на сушата, доста
отдалечено и съвсем замряло. Няма прилични работни места и почти никаква търговия.
Повечето млади хора го напускат по принуда, от желание да оцелеят. Онези, които остават,
стари и млади, не си и помислят за благоденствие, просто живуркат с жалките си заплати
или социални помощи.
Осемдесет процента от населението на окръга е бяло, а в Дилън съотношението е
наполовина. Миналата година шейсет и един ученици са завършили малката гимназия в
градчето, трийсет от които чернокожи. Кени Тафт е завършил тук през 1981 г., по-големите
му брат и сестра също. Семейството живеело на няколко километра извън Дилън в стара
ферма, която бащата на Кени купил още преди неговото раждане.
Вики е скалъпила откъслечна история на семейство Тафт и се оказва, че те са страдали
предостатъчно. От стари некролози научаваме, че бащата на Кени е починал на петдесет и
осем години, но не знаем каква е причината. След това Кени бил убит на двайсет и седем.
Година по-късно по-големият му брат загинал в автомобилна катастрофа. Две години след
това по-голямата му сестра Рамона умряла на трийсет и шест, също по неизвестна причина.
Госпожа Вайда Тафт, която надживяла съпруга си и своите три деца, била настанена в
психиатрична клиника през 1996 г., но от архива на съда не става ясно какво се е случило
след това. Във Флорида, както и в повечето щати, въдворяването в психиатрия е поверително.
По някое време я изписали и тя „издъхнала спокойно“ в дома си, както научаваме от
некролога в седмичника на Сийбрук. Не е легализирано нито нейно завещание, нито на
съпруга й, затова основателно може да се допусне, че не е съставяла такова. Старата ферма и
петте акра край нея в момента са собственост на десетина внуци, повечето от които са
избягали от този край. Миналата година окръг Руис оценил имота на 33 000 долара, но не е
ясно кой е платил данъците, възлизащи на 290 долара, за да се предотврати възбраната върху
фермата.
Франки намира къщата в края на застлан с чакъл път. Задънена улица. Явно сградата е
изоставена от доста време. Между разкривените дъски на верандата са прорасли бурени.
Предната врата е заключена с огромен катинар, задната също. Няма строшени прозорци.
Ламариненият покрив изглежда здрав.
Франки обикаля къщата веднъж и това му е предостатъчно. Предпазливо нагазва сред
бурените и се връща при пикапа си. Вече два дни души в Дилън и смята, че е намерил точния
човек.
Райли Тафт работи като домакин в прогимназията в Дилън, но истинското му призвание
е да се грижи за паството си в баптистката църква в Ред Банкс на няколко километра от
градчето. Повечето членове на семейство Тафт са погребани тук, някои със семпли
надгробни плочи, някои — без никакви. Паството му наброява по-малко от сто души и
църквата не може да си позволи щатен свещеник. Затова на Райли му се налага да работи и в
прогимназията.
След разговорите по телефона той се съгласява да се срещне с Франки в църквата късно
следобед.
Райли е млад, още няма четиресет, едър и непринуден, с широка усмивка. Разхожда
Франки из гробището и му показва гробовете на семейство Тафт. Баща му, най-голямото
дете, е погребан между Кени и майка им. Разказва му за семейните трагедии: дядо му е
починал на петдесет и осем години от някакво загадъчно отравяне, Кени е убит, неговият
баща е загинал на място на шосето, леля му е умряла от левкемия на трийсет и шест години.
— Клетата жена изгубила ума си — казва Райли просълзен. — Погребала трите си деца
и нервите й не издържали. Съвсем рухнала.
— Вашата баба, нали?
— Да. Е, защо се интересувате от семейството?
Франки вече му е разказал дежурните неща за „Пазителите“, за нашата мисия, за
успехите ни, затова че представляваме Куинси Милър.
— Смятаме, че Кени не е бил убит така, както казва шериф Фицнър.
Думите му не предизвикват реакция. Райли кимва към задната страна на малката църква
и предлага:
— Да отидем да пийнем нещо.
Минават покрай надгробните плочи на още хора от семейство Тафт и излизат от
гробището. През задната врата влизат в тясна зала към църквата. Райли отваря хладилник в
ъгъла и изважда две пластмасови шишета с лимонада.
— Благодаря — казва Франки и двамата се настаняват на сгъваеми столове.
— Е, каква е тази нова теория? — пита Райли.
— За пръв път ли я чувате?
— Да, за пръв път. Когато убиха Кени, сякаш настъпи краят на света. Бях петнайсет-
шестнайсетгодишен, в десети клас, струва ми се, и го чувствах като по-голям брат, а не като
чичо. Боготворях го. Беше гордостта на семейството. Много беше умен, щеше да стигне
нависоко — така мислехме. Гордееше се, че е заместник-шериф, но искаше да стигне по-
нагоре. Боже, колко обичах Кени. Всички го обичахме. Имаше красива съпруга, Сибил, много
мила жена. И бебе. Животът му тъкмо се подреждаше чудесно, но ето че го убиха. Когато
научих новината, плаках като малко дете. Исках и аз да умра. Да ме заровят в гроба с него.
Беше ужасно. — Очите му се навлажняват. Отпива продължително от лимонадата. — Винаги
съм бил убеден обаче, че той е попаднал на наркосделка и затова са го застреляли. Сега,
повече от двайсет години по-късно, вие идвате и твърдите нещо различно. Така ли?
— Да. Смятаме, че Кени се е натъкнал на засада, която са му устроили хора на шериф
Фицнър. Шерифът вземал подкупи от наркотрафикантите. Кени знаел твърде много и
Фицнър се притеснил.
На Райли му трябва малко време да асимилира чутото, но го понася мъжки. Шокира се,
ала иска да чуе още.
— Какво общо има това с Куинси Милър? — пита той.
— Фицнър е стоял зад убийството на адвоката Кийт Русо. Русо печелел повече пари като
адвокат на трафикантите, но Агенцията за борба с наркотиците го вербувала. Фицнър
научил, организирал убийството и безукорно успял да натопи Куинси Милър. Кени е знаел
нещо за убийството и това му е струвало живота.
Райли се усмихва тъжно, поклаща глава и казва:
— Щура работа.
— Никога ли не сте чували този слух?
— Никога. Разберете, господин Тейтъм, Сийбрук е само на двайсет и пет километра от
тук, но все едно е на сто и петдесет. Дилън е друга планета. Тъжно градче. Хората тук едва
свързват двата края, едва се държат. Имаме си свои трудности и нямаме време да се
тревожим какво става в Сийбрук или където и да било.
— Разбирам — казва Франки и отпива от лимонадата.
— Значи сте лежали четиринайсет години за убийство, извършено от друг човек? —
пита невярващо Райли.
— Да, четиринайсет години, три месеца и единайсет дни. После преподобният Поуст
ми се притече на помощ. Знаете ли, Райли, страшно е мъчително да си забравен зад
решетките, когато прекрасно знаеш, че си невинен. Затова се борим толкова настървено за
Куинси и за другите си клиенти. Както знаеш, братко, много от нашите хора са в затвора за
нещо, което не са извършили.
— Така си е.
Отпиват в знак на солидарност. Франки продължава:
— Може би има съвсем малък шанс Кени да се е сдобил с част от уликите, съхранявани
в барака зад шерифството в Сийбрук. Научихме това неотдавна от бившия му партньор. Кени
дочул за плана да изгорят бараката и да унищожат доказателствата, затова преместил някои
неща преди пожара. Ако наистина Фицнър е устроил засадата на Кени, защо всъщност е
желаел смъртта му? Защото Кени е знаел нещо. Разполагал е с уликите. Няма друга причина,
поне не сме открили друга, която да обяснява мотива на Фицнър.
Райли е заинтригуван от историята.
— Значи въпросът е какво е направил Кени с уликите — отсъжда той. — Затова сте тук,
нали?—
Точно така. Едва ли ги е занесъл вкъщи, защото така би застрашил семейството си.
Освен това живеел под наем.
— И съпругата му не беше щастлива там. Къщата се намираше на Секретари Роуд,
източно от Сийбрук. Сибил искаше да се преместят другаде.
— Между другото, намерихме я в Окала, но тя отказа да говори с нас. Нито дума.
— Свястна жена, на мен поне винаги ми се усмихваше. Не съм я виждал от години и
едва ли ще я видя отново. И така, господин Тейтъм…
— Франки, моля ви.
— И така, Франки, значи подозирате, че Кени може да е донесъл уликите в бащината си
къща и да ги е скрил там, нали?
— Списъкът с възможните скривалища не е голям, Райли. Ако Кени е искал да скрие
нещо ценно, трябва да го е сложил на сигурно и достъпно място. Звучи логично, нали?
Старата къща няма ли мазе или таван?
Райли поклаща глава.
— Няма мазе. Не съм сигурен, но май има таван. Не съм го виждал, не съм се качвал
горе. — Отпива от лимонадата си и казва: — Франки, това ми се струва вятър работа. Все
едно да търсиш игла в купа сено.
Франки се засмива и отговаря:
— През повечето време ровим в купи сено и понякога намираме игли.
Райли допива лимонадата си, изправя се бавно и започва да крачи угрижено из стаята,
сякаш на плещите му внезапно е легнало бреме. Спира, свежда очи към Франки и казва:
— Не може да влезете в онази къща, твърде опасно е.
— Изоставена е от години.
— В нея не живеят истински хора, да, но тя е обитавана от духове, Франки. С очите си
съм ги виждал. Аз съм беден човек, нямам почти никакви пари в банката, но няма да
припаря там дори посред бял ден, дори с пистолет в ръка, ако ще и хиляда долара да ми
дават. Никой мой роднина няма да влезе там.
Райли се облещва от ужас и пръстът му трепери, когато го насочва към Франки, който за
миг се вцепенява. Райли се приближава към хладилника, изважда още две бутилки, подава му
едната и сяда. Поема дълбоко въздух и затваря очи, все едно събира сили да разкаже много
дълга история. Най-сетне започва:
— Баба ми Вайда била отгледана от своята баба в негърско селище на петнайсетина
километра от тук. Вече го няма. Вайда е родена през хиляда деветстотин двайсет и пета
година, а нейната баба — през осемдесетте години на деветнайсети век, когато много хора
все още имали роднини, родени като роби. Баба й се занимавала с магия и африканско вуду,
доста разпространено навремето. Религията й била смесица от евангелизъм и древен
спиритуализъм. Била местната акушерка и медицинска сестра, забърквала мехлеми, мазила
и билкови отвари, с които лекувала почти всичко. Вайда била запленена от тази жена и през
целия си живот бе смятала и себе си за посветена в спиритуализма, но беше достатъчно
разумна да не използва думата „вещица“. Следите ли ми мисълта, Франки?
Франки го слуша, но му се струва, че си губят времето. Все пак кимва сериозно и
отговаря:
— Разбира се. Много интересно.
— Разказвам ви кратката версия, но за Вайда се носят легенди. Беше страховита жена.
Обичаше децата и внуците си и командваше цялото семейство, но имаше и тъмна, загадъчна
страна. Ще ви кажа само една история. Дъщеря й Рамона, моята леля, почина на трийсет и
шест години. Като млада, около четиринайсетгодишна, Рамона била изнасилена от младеж
от Дилън, гадна отрепка. Всички го познавали. Семейството се разстроило, както можете да
допуснете, но не искало да ходи при шерифа. Вайда нямала доверие на правосъдието на
белите. Кени я заварил една нощ по време на пълнолуние с наниз от кратунки на шията и
змийски кожи в краката да напява на непознат език. По-късно му обяснила, че е омагьосала
младежа, изнасилил Рамона. Разчуло се и всички — поне всички чернокожи в Дилън —
знаели, че онзи е прокълнат. Няколко месеца по-късно той изгорял жив при автомобилна
катастрофа и след това хората започнали да бягат от Вайда. Много се страхуваха от нея.
Франки попива историята мълчаливо.
— С годините тя все повече губеше здравия си разум и накрая нямахме избор. Наехме
адвокат в Сийбрук да я настани в психиатрия. Беше ни бясна и ни заплаши. Заплаши и
съдията, и адвоката. Умирахме от ужас. В психиатрията не можаха да й помогнат и тя успя да
ги убеди да я изпишат. Нареди ни да не припарваме до нея и до къщата и ние се подчинихме.
— Според некролога е починала през деветдесет и осма — успява да вметне Франки.
— Годината е тази, но никой не знае деня. Братовчед ми Уендъл се разтревожил и
отишъл в къщата, където я намерил да лежи спокойно по средата на леглото, завита до
брадичката. Била мъртва от дни. Оставила бележка с нареждане да бъде погребана до децата
си, но без църковна церемония. Пишело също, че последното й земно дело било да прокълне
къщата. Признавам с болка, че си отдъхнахме, когато тя почина. Погребахме я набързо по
време на една гръмотевична буря, имаше кратко опело само пред членовете на семейството,
а в мига, когато я положихме в земята, една мълния подпали дърво в гробището и направо си
изкарахме акъла. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен и никога не съм се
радвал толкова да видя как зариват нечий ковчег.
Райли отпива продължително и изтрива уста.
— Такава беше баба ми Вайда. Викахме й „бабче“, но повечето местни деца я наричаха
зад гърба й „вещицата“.
— Трябва да огледаме тавана — настоява Франки с цялата категоричност, на която е
способен.
— Това е лудост!
— У кого е ключът?
— У мен, но не съм влизал в къщата от години. Макар електричеството отдавна да е
прекъснато, нощно време се виждат светлини. И се движат. Само глупак ще прекрачи онзи
праг.
— Имам нужда от въздух.
Двамата излизат в жегата и тръгват към колите си.
— Знаете ли, странно е — казва Райли. — Кени е мъртъв от двайсет години, а никой не
е проявявал и капка интерес. А сега, за по-малко от седмица, вие и още двама душите
наоколо.
— Още двама ли?
— Двама бели се появиха миналата седмица и разпитваха за Кени. Къде е отраснал?
Къде е живеел? Къде е погребан? Не ми допаднаха, затова се престорих на пълен глупак и
нищо не им казах.
— Откъде бяха?
— Не попитах. Останах с впечатлението, че и бездруго няма да ми кажат.
38
Първата операция на Куинси трае шест часа — наместват рамото и ключицата му.
Минава добре и лекарите са доволни. Седя при него с часове, докато се възстановява.
Премазаното му тяло заздравява и част от паметта му се връща, макар че нападението все
още е бяло петно. Не му казвам какво знаем за Драмик и Робърт Ърл Лейн, нито за Адам
Стоун и Скип ди Лука. Силно упоен е и не е готов да научи остатъка от историята.
Пред вратата му денонощно има пазач, най-често не само един. Болничната охрана,
надзиратели от затвора, полицаи от Орландо, ФБР. Редуват се и на мен ми е приятно да си
говорим. Разнообразявам се. Често се чудя колко струва всичко това. Петдесет хиляди долара
годишно за престоя му в затвора, вече двайсет и три години. Капка в морето в сравнение с
парите на данъкоплатците, които се харчат сега, за да го поддържат жив и да лекуват раните
му. Да не говорим за охраната. Милиони, и всичките пропилени за невинен човек, който
изобщо не е трябвало да влиза в затвора.
Рано една сутрин дремя на походното легло в стаята му, когато телефонът ми звънва.
Агент Нолтън пита дали съм в града. Искала да ми покаже нещо. Отивам с колата до
службата й и я следвам до голяма заседателна зала, където чака един техник. Той затъмнява
светлината и ние поглеждаме към голям екран. Появява се лице на латиноамериканец —
около шейсетте е, излъчва сурова хубост, има огнени тъмни очи и прошарена брада.
— Това е Рамон Васкес — обяснява Агнес. — От много години е един от главатарите на
картела „Салтийо“, но вече почти се е пенсионирал, така да се каже.
— Името ми звучи познато — отбелязвам.
— Почакай.
Тя щраква и на екрана се появява друг образ — въздушна снимка на малък курорт в
полите на планина, който е заобиколен от най-синята вода на света.
— Ето тук Рамон прекарва повечето си време. Остров Мартиника, във френската част на
Малките Антили. Курортът се нарича „Ориол Бей“ и е собственост на една от милионите
анонимни компании, базирани в Панама. — Агнес разделя екрана и се появява лицето на
Мики Меркадо. — Преди три дни нашият приятел Меркадо използва хондураски паспорт и
отлетя за Мартиника, където се срещна с Васкес в курорта. Отидохме и ние, но не успяхме да
влезем, и може би по-добре. На следващия ден Меркадо се върна в Маями през Сан Хуан с
боливийски паспорт.
Изведнъж ми просветва.
— Васкес е бил любовник на Даяна Русо — казвам.
— И още е. Заедно са от преждевременната смърт на скъпия й съпруг.
Тя щраква отново с мишката. Меркадо изчезва, половината екран остава черен. На
другата половина все още се вижда панорамният изглед от курорта.
— Не разполагаме със снимки на Даяна. Според онова, което успяхме да навържем —
няма да те отегчавам с разкази колко несигурни са разузнавателните данни от Карибите, —
двамата прекарват по-голяма част от времето си в луксозно усамотение в курорта си. Тя в
известен смисъл го управлява, но без да се набива на очи. Освен това пътуват много по цял
свят. В Агенцията за борба с наркотиците не са сигурни дали пътуванията им са свързани с
наркотрафик, или просто искат да се махнат за малко от острова. Васкес вече не е в разцвета
на силите си, но подозират, че консултира картела от време на време. Възможно е убийството
на Русо да е станало под негово ръководство и сега да се мъчи да оправи кашата. Възможно е
обаче още да участва активно в бизнеса. Каквото и да върши, действа крайно предпазливо.
Отивам до един стол и се отпускам тежко.
— Значи все пак тя е била замесена — казвам.
— Още не знаем със сигурност, но изведнъж изглежда много по-виновна. Отказала се е
от американското си поданство преди петнайсет години и е станала пълноправен гражданин
на Панама. Струвало й е сигурно петдесет бона. Казва се Даяна Санчес, но вероятно има и
други имена. И един бог знае колко паспорта. Няма сведения тя и Рамон да са сключили
официално брак. Явно нямат и деца. Достатъчно ли видя?
— Още ли има?
— О, да.
ФБР следели Меркадо и се готвели да го арестуват, когато той допуснал необяснима
грешка. Взел грешния телефон и се обадил на непроследим номер. Разговорът обаче бил
записан. Меркадо предложил на човека отсреща да се срещнат на обяд следващия ден в
ресторант за раци в Кий Ларго. Със забележителна бързина, която поражда в мен
задоволство, че съм на страната на ФБР, Нолтън получава заповед и агентите й пристигат
първи. Снимат Меркадо на паркинга, снимат го как яде раци заедно със своя познат, снимат
и двамата, докато се качват в колите си. Джипът волво последен модел е регистриран на
името на Брадли Фицнър.
На кадрите той изглежда в прилична форма, има прошарена козя брадичка и прошарена
чуплива коса. Охолният пенсионерски живот явно му се отразява добре. Вече е почти
осемдесетгодишен, но движенията му са на много по-млад човек.
— Поздравления, Поуст, най-сетне имаме връзката — казва Нолтън.
Толкова съм слисан, че оставам безмълвен.
— Разбира се, не можем да обвиним Фицнър, че е ходил на обяд, но ще извадим
заповеди и ще знаем дори кога пикае.
— Внимавайте — предупреждавам я. — Много е умен.
— Така е, но дори най-умните престъпници допускат глупави грешки. Срещата с
Меркадо е божи дар.
— Има ли данни Фицнър да е влизал в контакт с Ди Лука? — питам.
— Никакви. Залагам си заплатата, че дори не знае името на Ди Лука. Меркадо се движи
в подземния свят, от там знае за Дяконите и е уредил нападението. Фицнър вероятно е
подсигурил парите, но никога няма да успеем да го докажем, ако Меркадо не пропее. А
типове като него не говорят.
Страшно съм въодушевен и се опитвам да си подредя мислите. Първата ми реакция е:
— Ама че случайност. Само за три дни Меркадо ви отведе до Рамон и до Даяна Русо, а
после до Брадли Фицнър.
Агнес кимва, горда от постигнатия напредък, но и твърде делова, за да се перчи.
— Част от пъзела се подрежда, но имаме още много работа. Трябва да тръгвам. Ще те
държа в течение.
Тя отива на друга среща, а техникът ме оставя сам. Дълго седя в полутъмната стая,
вперил поглед в стената, и се опитвам да осмисля тези бомби. Агнес е права, че най-
неочаквано сме научили много повече за заговора около убийството на Кийт. Но каква част
ще успеем да докажем? И доколко това ще помогне на Куинси?
Накрая излизам от стаята и сградата и отивам с колата в болницата, където заварвам
Марвис при брат му. Обяснява, че е убедил шефа си да му даде няколко дни отпуск, така че
ще поостане. Чудесна новина е и аз се втурвам към мотела да си събирам багажа. Пъпля в
задръстването на излизане от града, когато прозрението ме връхлита с такава сила, че
отбивам и известно време крача около колата. Продължавам да шофирам, докато в главата ми
се оформя прост, но красив план. После се обаждам на новата си приятелка, специален агент
Агнес Нолтън.
— Какво има? — пита тя отривисто, след като съм изчаквал на линията десет минути.
— Единственият начин да пипнем Фицнър е да го въвлечем в заговора — казвам.
— Звучи като подстрекаване към престъпление.
— Нещо такова, но не съвсем.
— Слушам те.
— Изпратихте ли вече Ди Лука към незнайни земи?
— Не, тук е.
— Трябва да направи още нещо, преди да изчезне.
Ди Лука отива в Хаялия Парк и сяда на трибуните, далече от другите зрители. Държи
списък с гонките и е готов да започне да залага на конете. Поставено му е най-модерното
подслушвателно устройство, с което можем да чуем пръхтенето на елен от трийсет метра.
Меркадо се появява двайсет минути по-късно и сяда до него. Купуват си две бири и
наблюдават следващата гонка. Накрая Ди Лука казва:
— Имам план. Отново са преместили Милър между операциите. Продължава да се
подобрява, но скоро няма да го изпишат. Охраната се върти, винаги има някой на вратата. От
затвора изпращат няколко надзиратели от време на време. Ето какъв е планът. Вземаме
униформата на Стоун и един от нашите я облича. Вмъква се късно през нощта. Подаваме
сигнал, че в болницата има бомба, може дори да взривим нещо в мазето, без никой да
пострада. При такива случаи в болниците настава истински хаос. Всички са на бойна нога. В
мелето нашето момче стига до Милър. Ще използваме автоинжектор за епинефрин, ще
купим от аптеката, но ще го заредим с нещо като рицин или цианид. Бодваме го в крака и
след пет минути е мъртъв. Ако се събуди, няма да успее да реагира навреме, но те
непрекъснато го държат упоен. Ще действаме късно през нощта, когато най-вероятно ще спи.
Нашият човек излиза и се шмугва в бъркотията.
Меркадо отпива от бирата си и се мръщи.
— Не знам, звучи адски рисковано.
— Така е, но аз съм готов да поема риска. Безплатно.
— Нали има камери навсякъде?
— Над вратата, но не в стаята. Нашият човек ще влезе, защото ще мине за надзирател.
Вътре ще приключи за секунди и ще потъне в хаоса навън. Ако го снимат, няма да е голяма
работа. Никой няма да разбере кой е той. Ще го кача на самолет след няма и час.
— Само че Милър е в болница, заобиколен от добри лекари.
— Така е, но докато открият каква е отровата, той вече ще е мъртъв. Довери ми се.
Отровил съм трима души в затвора, и то с подръчни средства.
— Не знам, ще си помисля.
— Ти няма да си мръднеш пръста, Мики. Само ще дадеш парите. Ако нашето момче
оплеска работата и го спипат, няма да проговори. Обещавам ти. Ако Милър оцелее, задръж
другата половина от сумата. Ударите в затвора са евтини, но това ще е по-различно.
— Колко?
— Сто бона. Половината сега, половината след погребението. Плюс двайсет и петте от
първия удар.
— Доста е.
— Ще са нужни четирима души, аз и още трима, включително оня, дето ще направи
бомбата. Много по-сложно е, отколкото да намушкаш някого в затвора.
— Това са много пари.
— Искаш ли го мъртъв или не?
— Трябваше вече да е мъртъв, но вие оплескахте нещата.
— Да или не?
— Адски много пари са.
— За твоите хора са нищо.
— Ще си помисля.
От другата страна на пистата, до конюшните, екип в микробус на фирма за доставка
заснема всяко движение, докато микрофонът улавя всяка дума.
Фицнър прави дълги разходки с втората си съпруга, ходи за риба с приятел с елегантна
десетметрова яхта и играе голф всеки понеделник и сряда в една и съща четворка. Съдейки
по всичко — дрехите, дома му, колите, хубавите ресторанти, клубовете, — трябва да е доста
заможен. Наблюдават го, но не влизат в къщата заради огромния брой охранителни камери.
Фицнър има айфон, от който провежда нормалните си разговори, и поне един предплатен за
по-деликатните. В продължение на единайсет дни не се откъсва от голф игрището и
пристана.
На дванайсетия ден той излиза от Маратон и подкарва на север по шосе 1. Когато стига
до Кий Колъни Бийч, планът вече е в ход. Нещата набират скорост, когато Меркадо излиза от
Корал Гейбълс и потегля към Кий Ларго. Пристига пръв и спира на паркинга пред ресторант
„Снукс Бейсайд“. Двама агенти по шорти и ризи на цветя се настаняват на десетина метра от
масата на Меркадо. Петнайсет минути по-късно Фицнър пристига с волвото си и влиза в
ресторанта без сак — една от няколкото му грешки.
Докато Меркадо и Фицнър ядат салати с морски дарове, сакът бива изваден от волвото.
Вътре има пет пачки стодоларови банкноти, пристегнати с ластичета. Не са нови,
съхранявани са известно време. Общо 50 000 долара. Две пачки са извадени и подменени с
чисто нови банкноти, чиито серийни номера са записани. Спортният сак е поставен обратно
пред задната седалка на волвото. Идват още двама агенти и екипът наброява общо десет
души. След като обядът приключва, Фицнър плаща с карта „Америкън Експрес“. Двамата с
Меркадо излизат на слънце. Застават до волвото, докато Фицнър отключва вратата, грабва
сака и без да дръпне ципа и да надникне вътре, го подава на Меркадо, който го взема толкова
нехайно, че явно не му е за пръв път. Преди Меркадо да направи и една крачка, силен глас се
провиква:
— Не мърдайте! ФБР!
Брадли Фицнър припада и се строполява тежко върху колата до своето волво. Свлича се
на асфалта, докато агентите обграждат Меркадо, вземат сака и му щракват белезниците.
Брадли се изправя зашеметен, има рана над лявото ухо. Един агент грубо изтрива кръвта с
хартиена салфетка и двамата заподозрени са натоварени. Потеглят за Маями.
39
На следващия ден агент Нолтън се обажда и съобщава новината, че Скип ди Лука е
качен на самолет за Марс с нова самоличност и шанс за нов живот. Приятелката му смята да
отиде при него по-късно. Агнес ми предава и последните новини около Фицнър и Меркадо,
но нищо не се е променило. Не сме учудени, че фирмата на Наш Кули представлява и
двамата, така че обвинението скоро ще зацикли, докато адвокатите пречат на системата да
работи. И двамата обвиняеми се опитват да излязат под гаранция, но федералният съдия не
отстъпва.
Гласът на Нолтън звучи по-спокойно и накрая на разговора тя пита:
— Защо не ме поканиш на вечеря?
Всяка пауза би била проява на слабост, затова незабавно изстрелвам:
— Каня те с удоволствие.
Поради обичайната си недосетливост спрямо противоположния пол не съм си направил
труда да забележа дали Нолтън носи брачна халка. Допускам, че е малко над четиресет. Май
съм виждал снимки на децата й в кабинета.
— Добре — отговаря тя, — къде да се видим?
— В твоя град — предлагам светкавично.
В Орландо съм се хранил само в барчето на болница „Мърси“. Ужасно е, но е евтино.
Отчаяно се мъча да си спомня последното извлечение от кредитната си карта. Ще мога ли да
си позволя да я заведа в хубав ресторант?
— Къде си отседнал? — пита тя.
— В болницата. Няма значение, с кола съм.
Отседнал съм в евтин мотел в западнала част на града — място, което никога не бих
споменал пред нея. Ами колата ми? Малък джип форд с изтрити гуми и един милион
навъртени километри. Сещам се, че Агнес знае това. Сигурен съм, че от ФБР са ме
проверили. Само като ми види колата, тя ще предпочете да се срещнем в ресторанта, вместо
да отида да я взема. Допада ми начинът й на мислене.
— Има едно заведение на Лий Роуд, казва се „Кристнърс“. Да се срещнем там. И ще си
поделим сметката.
Още повече ми допада. Ще взема дори да се влюбя в нея.
— Щом настояваш.
С дипломата й по право и осемнайсетте години стаж заплатата й трябва да е към 120 000
долара годишно, повече от моята, на Вики и на Мейзи, взети заедно. Всъщност с Вики дори
не сме на заплата. Теглим по две хиляди на месец, колкото да оцеляваме, и си отпускаме
премии по Коледа, ако е останало нещо в банката.
Агнес сигурно се досеща, че живея в бедност.
Обличам единствената си чиста риза и поизтъркан бежов панталон. Тя пристига
направо от службата и както обикновено, е елегантна.
Изпиваме по чаша вино на бара, после сядаме на нашата маса. Поръчваме си по още
една чаша вино и тя казва:
— Без служебни разговори. Да поговорим за развода ти.
Реагирам със смях на нейната прямота, макар да съм я очаквал.
— Откъде знаеш за него?
— Просто предположих. Първо ти ми разкажи за твоя, после аз и така няма да си
говорим за работа.
Обяснявам, че разводът ми е бил отдавна, и се впускам в разказ за миналото си: за
следването, ухажването на Брук, брака, кариерата ми като служебен защитник, нервния ми
срив, довел до семинарията и новата ми кариера, призванието да помагам на осъдени
невинни хора.
Сервитьорът приближава и ние си поръчваме салати и паста.
Нейните разводи всъщност са два. Един маловажен след ужасен първи брак и втори,
труден и болезнен, приключил преди по-малко от две години. Той бил корпоративен
директор и често го местели в различни клонове на компанията. Тя искала кариера и й
писнало да се мести. Раздялата била мъчителна, защото се обичали. Двамата им
тийнейджъри все още страдали от това положение.
Агнес е заинтригувана от работата ми и аз с удоволствие разказвам за оправданите ни
клиенти и за настоящите ни случаи. Храним се, пием вино, разговаряме, прекарваме си
приятно. Вълнувам се от присъствието на привлекателна и интелигентна жена и се радвам,
че не ям в болничното барче. Тя пък изглежда зажадняла за разговор, който не е свързан с
работата.
Когато ни поднасят тирамису и кафе, разговорът отново се насочва към неотложните
неща. Озадачени сме от действията на Брадли Фицнър. Дълги години е живял охолно далече
от местата на своите престъпления. Никога не е имало и най-малка опасност да му бъдат
отправени обвинения. Бил е под подозрение, разследвали са го, но е бил твърде умен и голям
късметлия, така че не са го заловили. Прибрал си е парите и превъзходно ги е изпрал. Ръцете
му са чисти. Майсторски е заплел интригата с изпращането на Куинси в затвора и се е
подсигурил Кени Тафт да не проговори. Защо тогава ще рискува да се замеси в заговор за
убийството на Куинси, само и само да осуети нашите усилия да го оправдаем?
Агнес смята, че е действал от името на картела. Може би, но защо картелът, а и Фицнър
ще се интересуват дали Куинси ще излезе от затвора? И сега, както и преди двайсет и три
години, нямаме никаква представа кой е наемният убиец, очистил Русо. А ако по някакво
чудо научим името му, ще трябват още чудеса, за да го свържем с картела. Реабилитирането
на Куинси не означава разгадаване на убийството.
Според Агнес Фицнър и картелът са допуснали, че поръчково убийство в затвора ще е
лесно и няма да остави следи. Просто намират двама здравеняци, които не си поплюват, и
им обещават малко пари. Предполагат, че след като погребем Куинси, ние ще прекратим
делото и ще се оттеглим.
И двамата сме на мнение, че вероятно на стари години Фицнър се е уплашил, като е
научил, че сериозен човек разследва случай, който той е смятал за отдавна приключен. Знае,
че молбата ни има основание, чул е, че сме упорити и обикновено успяваме. Ако Куинси
излезе от затвора, ще лъснат много въпроси без отговори. Ако обаче го изнесат от там в
ковчег, въпросите ще бъдат погребани с него.
Съществува и реалната възможност Фицнър да се е мислел за недосегаем. Години наред
самият той е бил законът. Действал е над него, под него, в и извън него, правел е каквото си
пожелае и в същото време избирателите са били доволни от своя шериф. Пенсионирал се е с
цяло състояние и се мисли за голям умник. Ако се налага да се замеси в още едно
престъпление, при това толкова лесно като убийство в затвора, той ще го направи, за да си
няма повече главоболия.
Агнес ме забавлява с разкази за невероятните грешки на иначе умни престъпници.
Твърди, че може да напише книга за тези истории.
Увлечени в приятен дълъг разговор, не забелязваме кога другите клиенти са си тръгнали.
Когато сервитьорът ни поглежда подканящо, виждаме, че ресторантът е празен. Поделяме си
сметката, ръкуваме се на вратата и се уговаряме пак да се видим.
40
Когато ФБР впи зъби в Адам Стоун и Скип ди Лука, осъзнах, че Куинси Милър може да
заведе прекрасно гражданско дело. Благодарение на активното съдействие на един щатски
служител — Стоун — нападението се превърна в умишлено закононарушение, което е далеч
по-подсъдно от някакъв си побой в затвора. Щатът Флорида е отговорен и няма как да се
измъкне. Обсъждам със Сюзан Ашли Грос, втори адвокат по делото, идеята да предявим към
него иск за причиняване на вреда и тя веднага препоръчва Бил Канън, адвокат по
наказателни дела от Форт Лодърдейл.
Във Флорида адвокати за такива искове колкото щеш. Законите на щата облагодетелстват
ищците. Съдебните заседатели тук са образовани и великодушни от едно време. Повечето
съдии, поне в градовете, симпатизират на жертвите. Тези фактори предизвикват появата на
агресивни и преуспели адвокати. Само погледнете билбордовете покрай всяко оживено шосе
във Флорида, и направо ще ви се прииска да пострадате. Включете си телевизора сутрин и
ще ви нападнат лешояди, които съчувстват на болката ви.
Бил Канън не се рекламира, защото не му се налага. Звездната му репутация е
национална. Прекарал е последните двайсет и пет години от живота си в съдебните зали и е
убеждавал заседателите да произнасят присъди, които възлизат общо на милиарди долари.
Дребните адвокати, които си търсят клиенти по улиците, се обръщат към него с делата си.
Той ги пресява и избира най-хубавите.
Решавам да го наема по други причини обаче. Първо, той вярва в каузата ни и е щедър
дарител на организацията на Сюзан Ашли, която защитава погрешно осъдените. Второ,
привърженик е на работата на доброволни начала и очаква от своите партньори и
сътрудници да даряват десет процента от времето си, за да представляват бедните и
онеправданите. Макар вече да лети със собствен самолет, Канън е отраснал в бедност и знае
колко боли да те тъпчат, защото собственото му семейство е било неправомерно изхвърлено
на улицата.
Три дни след арестуването на Меркадо и Фицнър Канън завежда от името на Куинси
иск за петдесет милиона долара срещу Службата за управление на затворите във Флорида,
Мики Меркадо и Брадли Фицнър. В списъка са включени също нападателите Робърт Ърл
Лейн и Джон Драмик, както и Адам Стоун и Скип ди Лука, но впоследствие ще отпаднат.
Веднага след като завежда делото, Канън убеждава един съдия да замрази банковите сметки
и всички други активи на Меркадо и Фицнър, преди парите да бъдат изтеглени и да изчезнат
на Карибите.
Със заповед за обиск ФБР нахлува в луксозния апартамент на Меркадо в Корал Гейбълс.
Намират пистолети, телефони и сейф с около пет хиляди долара, а също лаптоп с ценна
информация. Меркадо е живеел в страх и се е стараел да не оставя следи. Две банкови
извлечения обаче отвеждат ФБР до три сметки, съдържащи общо около 400 000 долара.
Подобно претърсване на офиса му разкрива малко повече. Агнес предполага, че Меркадо е
държал парите си в офшорни банки.
С Фицнър нещата не минават толкова гладко. Обискът в дома му е временно осуетен,
когато съпругата му обезумява и се опитва да залости вратите. Накрая я укротяват, като й
щракват белезници и я заплашват с арест. Банковите извлечения ги отвеждат към три сметки
в Маями, където добрият стар шериф има почти три милиона долара. Срочен депозит
съдържа над един милион. Не е зле за шериф на малък окръг.
Според Агнес има и още. Според Канън също. След като Фицнър е достатъчно нагъл да
държи четири милиона долара мръсни пари в американски банки, представете си какво е
струпал в офшорните. Канън знае как да открие парите. Докато ФБР натиска карибските
банки, Канън наема разследваща счетоводна фирма, която проследява мръсни пари,
изнесени от страната.
Колкото и да е уверен, Канън не прави предсказания. Сигурен е обаче, че новият му
клиент ще получи солидна сума от обезщетения, минус задължителните четиресет процента,
които остават за адвокатската му кантора. Безмълвно се моля и ние да получим малко пари,
за да си платим режийните, но това рядко се случва.
В момента обаче Куинси не мисли за пари. Твърде зает е да се учи да ходи. Лекарите са
оперирали рамото му, двете ключици и челюстта; горната част на гръдния му кош и кръстът
му са гипсирани. Имплантирали са му три нови зъба и са поставили шина на носа му. Той
изпитва непрекъснати болки, но храбро се старае да не ги споменава. Има дренове в единия
бял дроб и от едната страна в мозъка. Натъпкан е с толкова силни лекарства, че трудно може
да се определи колко добре работи мозъкът му, но е твърдо решен да стане от леглото и да се
движи. Сърди се на физиотерапевта в края на сеанса. Иска още — повече ходене, навеждане,
масажи, разтривки, повече предизвикателства. Омръзнало му е да стои в болницата, но няма
къде да отиде. В „Гарвин“ не могат да му предложат рехабилитация, а здравната грижа е под
всякаква критика. Когато е на себе си, ми крещи да издействам оправдаването му по-бързо,
за да не се налага да се връща в затвора.
41
Новината се е разчула и някои членове на семейство Тафт не са доволни от идеята
външни хора да тършуват в къщата на Вайда. Смятат, че тя е омагьосала мястото преди
смъртта си и го е напълнила с гневни духове, които не могат да излязат. Отключването на
вратите щяло да освободи всякакви зловредни същества, повечето от които най-вероятно
щели да нападнат потомците на Вайда. Преди смъртта си тя била крайно оскърбена от
онези, които я изпратили в лудницата. През последните дни от живота си изобщо не била на
себе си, но това не й пречело да сипе проклятия по адрес на всичките си роднини. Според
Франки част от вярващите в африканската магия смятат, че проклятията умират заедно с
вещицата, но според други те остават за вечни времена. Никой от живите представители на
семейството не иска да узнае кой е прав.
С Франки пътуваме с неговия лъскав пикап към Дилън. Той шофира, аз пиша есемеси.
На конзолата помежду ни има деветмилиметров пистолет „Глок“, закупен законно и
регистриран на негово име. Той смята да го носи със себе си, ако успеем да получим достъп
до къщата.
— Нали не вярваш в тези щуротии за проклятията, Франки?
— Не знам. Чакай само да видиш къщата. Няма да изгаряш от желание да влезеш.
— Значи се страхуваш от призраци, таласъми и тем подобни?
— Подигравай се колкото щеш, шефе. — Докосва пистолета с дясната си ръка. — Ще ти
се иска да имаш един от тези.
— Нали не можеш да застреляш призрак?
— Не ми се е налагало досега, но за всеки случай.
— Е, ти ще влезеш пръв с пистолета, а аз ще те следвам, ставали?
— Ще видим. Да стигнем до там.
Минаваме през печалното градче Дилън и навлизаме още по-навътре в провинцията. На
края на застлана с чакъл алея заварваме стар пикап пред полуразрушена къща. Намаляваме и
Франки казва:
— Пристигнахме. Мъжът отдясно е приятелят ми Райли. Допускам, че другият е
братовчед му Уендъл. Той може да ни създаде проблеми.
Уендъл е около четиресетгодишен, работяга с мръсни ботуши и джинси. Не се усмихва,
докато се запознаваме и ръкуваме, нито пък Райли. Веднага става ясно, че са обсъждали
нещата надълго и нашироко и между двамата има напрежение. Разменяме няколко общи
приказки и Райли ме пита:
— Е, какъв е планът? Какво искате?
— Сигурен съм, че знаете защо сме тук.
— Вижте, господин Поуст — започва Уендъл почтително, — познавам тази къща като
петте си пръста. Като дете прекарвах доста време в нея. Аз намерих Вайда, когато умря. И
скоро след смъртта й реших да се нанеса тук с жена ми и децата. Не се получи. Къщата е
обитавана от духове. Вайда я е прокълняла, повярвайте ми. Дошли сте да търсите някакви
кашони, но едва ли ще откриете нещо. Мисля, че има малък таван, но не съм го виждал.
Винаги ме е било страх да се кача горе.
— Тогава нека да проверим — настоявам възможно най-самоуверено. — Вие останете
тук, докато ние с Франки огледаме.
Райли и Уендъл се споглеждат мрачно.
— Не е толкова просто, господин Поуст — казва Райли. — Никой не иска вратите да се
отварят.
— Никой ли? Кой точно? — питам.
— Роднините — малко рязко отговаря Уендъл. — Някои от братовчедите ни живеят тук,
други са се пръснали, но никой не е съгласен да се влиза в къщата. Не познавате Вайда, но ви
уверявам, че тя още е тук, а с нея шега не бива. — В гласа му се долавя безпокойство.
— Много добре ви разбирам — отговарям, преструвайки се на искрен.
Само допреди секунда нямаше вятър, но сега клоните на тополата до къщата
зашумоляват. Като по даден знак покривът започва да стърже и да скърца, и ръцете ми
настръхват моментално. И четиримата се вторачваме глуповато в къщата.
Разговорът не бива да спира.
— Съзнаваме, че търсим игла в купа сено — казвам аз. — Не се знае със сигурност дали
Кени Тафт е взел част от уликите преди пожара. Дори да е така, никой няма представа къде
са те. Може да са тук, на тавана, но най-вероятно са изчезнали още преди години. Сигурно си
губим времето, обаче проверяваме всяка следа. Искаме само да огледаме и си тръгваме.
Обещавам.
— Ами ако намерите нещо? — пита Уендъл.
— Ще повикаме шерифа и ще му го предадем. Може би на нас то ще ни помогне, но тъй
или иначе не представлява ценност за семейството.
На тези бедни хорица вероятно им е хрумнала налудничавата мисъл, че на тавана има
скрити семейни бижута.
Уендъл отстъпва назад, крачи умислено, обляга се на калника на колата си, плюе,
скръства ръце пред гърдите си и отсича:
— Не съм съгласен.
— В момента Уендъл има повече подкрепа от страна на роднините, отколкото аз —
казва Райли. — Щом той не е съгласен, значи отговорът е „не“.
Разпервам ръце и ги моля:
— Един час. Дайте ни само един час и повече няма да ни видите.
Уендъл клати глава. Райли го вижда и казва на Франки:
— Съжалявам.
Поглеждам ги възмутено. Сигурно искат да ни одрусат, така че най-добре да
приключваме.
— Добре. Вижте, данъчната оценка на имота е трийсет и три хиляди долара.
Приблизително по сто долара за всеки ден от годината. Ние от „Пазители на
справедливостта“ ще наемем къщата за един ден срещу двеста долара. От девет часа утре
сутринта до пет часа следобед. С възможност да удължим времето е още един ден за същите
пари. Какво ще кажете?
Двамата се замислят и се чешат по брадичките.
— Струва ми се малко — отговаря Уендъл.
— Какво ще кажете за петстотин на ден? — пита Райли. — За толкова бих се съгласил.
— Стига, Райли. Ние сме организация с идеална цел, нямаме пари. Триста.
— Четиристотин. Последно предложение.
— Добре, съгласен. Според законите на Флорида всяко споразумение относно земя
трябва да бъде писмено. Ще подготвя кратък договор и ще го донеса утре сутрин в девет.
Съгласни ли сте?
Райли изглежда доволен. Уендъл кимва едва-едва. И той е съгласен.
Напускаме Дилън по най-бързия начин и пътьом му хвърляме хубав смях. Франки ме
оставя до колата ми на главната улица в Сийбрук и продължава на изток. Отседнал е в мотел
някъде на пътя за Гейнсвил, но както винаги, подробностите остават неясни.
Влизам в кантората на Глен Колакърчи малко след пет часа и го чувам да крещи по
телефона в задното помещение. Красивата му секретарка Бий най-сетне се появява и
усмивката й грейва. Отвежда ме при Глен, който седи сред камари от папки върху бюрото и
по пода. Той скача на крака, протяга ръка и ме поздравява, все едно съм блудният син, който
се завръща. Почти веднага поглежда часовника си, като че ли няма представа кое време е, и
казва:—
Да му се не види, станало пет, време за питие. Какво да бъде?
— Само бира — отговарям безгрижно.
— Бира и едно двойно — казва Глен на Бий, която излиза. — Заповядай, заповядай —
кани ме той и посочва канапето.
Дотътря се с бастуна си и се стоварва върху старо и прашно кожено кресло.
Присядам на хлътналото канапе и избутвам настрани някаква завивка. Сигурно Глен си
дремва тук следобед и похърква след предимно течния си обяд. С две ръце върху дръжката на
бастуна и подпрял брадичка на кокалчетата си, той се усмихва дяволито и казва:
— Не мога да повярвам, че Фицнър наистина е в затвора.
— И аз. Това е дар божи.
— И още как!
Както винаги, допускам, че думите ми ще бъдат повторени в кафенето на сутринта,
затова набързо му разказвам за чудесната работа на ФБР по залавянето на неназован
надзирател в затвора и разобличаването на уговорката му с неназован член на затворническа
банда. Арестът е довел агентите до човек, който действа от името на наркотрафикантите,
той ги е отвел до Фицнър, а пенсионираният шериф с наивността на дребен крадец попаднал
в капан и в момента го заплашва трийсетгодишна присъда.
Бий поднася напитките и двамата си казваме „наздраве“. Неговата течност е кафеникава
и в чашата му няма много лед. Млясва с устни, все едно умира от жажда, и казва:
— Е, какво те води в града?
— Бих искал да се срещна с шериф Уинк Касъл, по възможност утре. Обсъждаме
възможността за възобновяване на разследването, особено сега, когато вече се знае, че
Фицнър се е опитал да убие Куинси. — В твърдението ми има достатъчно истина, за да
послужи като обяснение на присъствието ми в града. — Освен това съм любопитен какво си
намерил. Последния път, когато се видяхме в Гейнсвил, ти беше проучил доста неща около
случая ни. Има ли нови изненади?
— Всъщност не, бях зает с друго. — Той махва с ръка към купчината върху бюрото си,
все едно работи по осемнайсет часа дневно. — Извадихте ли късмет с Кени Тафт?
— Нещо такова. Нуждая се от адвокатските ти услуги.
— Родителски права, шофиране в пияно състояние, развод, убийство? Само кажи, на
точното място си.
Залива се от смях на собствената си шега и аз му пригласям. Използва същата реплика
най-малко от петдесет години.
После сериозно му обяснявам за срещата ни със семейство Тафт и за намеренията ни да
претърсим къщата. Подавам му стодоларова банкнота и го принуждавам да я вземе. Вече е
мой адвокат, ръкуваме се. Всичко оттук нататък е поверително или поне би трябвало да бъде.
Необходим ми е прост договор за наем от една страница, за да впечатля семейство Тафт,
както и чек от името на кантората на Глен. Сигурен съм, че семейството би предпочело пари
в брой, аз обаче държа да имам документи. Ако открием уликите в къщата, удостоверяването
на документацията, намерена вътре, ще бъде много сложно, затова е важно да разполагам с
всичко черно на бяло. Двамата с Глен отпиваме от питиетата си и обсъждаме проблема като
опитни адвокати, които анализират уникален казус. Той е доста проницателен и вижда
няколко възможни пречки, за които не съм се сетил. Когато изпразва чашата си, вика Бий да
ни донесе по още едно. Тя се появява с напитките и Глен й поръчва да записва стенографски
като едно време. Уточняваме основните подробности и тя се връща на бюрото си.
— Забелязах, че зяпаш краката й — подмята той.
— Виновен съм. Нещо против?
— Ни най-малко. Мило момиче е. Майка й, Мей Ли, се грижи за домакинството ми и
всеки вторник приготвя за вечеря най-невероятните пролетни рулца. Днес е щастливият ти
ден.
Кимвам с усмивка. Нямам други планове за вечерта.
— Ще дойде и старият ми приятел Арчи, май съм ти казвал за него. Сигурен съм, че го
споменах, докато пиехме сангрия в „Бикът“. Връстници сме, от десетилетия практикуваме
право тук. Съпругата му почина, завеща му малко пари и той се отказа от правото — огромна
грешка. През последните десет години скучае, живее сам и почти бездейства.
Пенсионирането е трудна работа, Поуст. Подозирам, че Арчи си пада по Мей Ли. Както и да
е, той обича пролетните й рулца и е много сладкодумен. Освен това разбира от вино и има
голяма изба. Ще донесе нещо първокласно. Почитател ли си на виното?
— Всъщност не. — Само да видеше банковата ми сметка.
Последното му кубче лед почти се е стопило и той го разклаща в чашата, готов за ново
питие. Бий се връща с проектодоговор, отпечатан в два екземпляра.
Нанасяме няколко промени и тя излиза, за да принтира окончателния вариант.
Къщата на Глен се намира на сенчеста улица на четири преки от главната. Обикалям с
колата няколко минути, за да убия време, после паркирам на улицата зад стар мерцедес,
който вероятно е на Арчи. Чувам ги да се смеят зад къщата и се запътвам натам. Вече са се
настанили на верандата и са се изтегнали на два люлеещи стола под стари вентилатори,
които се въртят и скърцат на тавана. Арчи не става, докато се запознаваме. Сигурно е на
годините на Глен, ако не и по-възрастен, и не е в цветущо здраве. И двамата имат дълги
провиснали коси, което навремето може би е минавало за симпатична проява на
свободомислие. И двамата са облечени с износени памучни костюми и не носят вратовръзки.
И двамата са обути с маратонки. Арчи поне няма бастун. Сдобил се е с неизменно зачервен
нос заради слабостта си към виното. Глен ще продължи на бърбън, но ние с Арчи решаваме
да опитаме сансера, който той е донесъл. Мей Ли, която е красива като дъщеря си, ни
поднася напитките.
След малко Арчи не издържа повече и пита:
— Е, Поуст, значи на теб се дължи арестът на Фицнър?
Отказвам да си припиша заслуги и им разказвам историята от гледна точка на
страничен наблюдател, който е разполагал и с малко вътрешна информация от федералните.
Арчи явно често е имал сблъсъци с Фицнър навремето и никак не го харесва. Просто не
може да повярва, че след толкова много години мошеникът най-сетне е зад решетките.
Арчи разказва за свой клиент, чийто автомобил се развалил в Сийбрук. Ченгетата
намерили пистолет под предната седалка и по неразбираема причина заключили, че е убил
полицай. Фицнър се намесил и подкрепил хората си. Арчи го предупредил да не тормози
младежа в ареста, но той въпреки това го разпитал. Ченгетата с бой изтръгнали от него
признания и той лежал в затвора пет години. Заради развален автомобил. Накрая Арчи
буквално плюе отрова по адрес на Фицнър.
Историите следват една след друга, докато двамата ветерани редят разкази, които са
повтаряли многократно. Предимно слушам, но като адвокати те проявяват интерес към
дейността на „Пазителите“, затова накратко им разказвам някои от своите патила. Разчитам
на поверителност, осигурил съм си я с огромната сума от сто долара за адвокатските услуги
на Глен.
Арчи отваря нова бутилка сансер. Мей Ли подрежда красива маса на верандата, до
пергола с глицинии и върбинки. Втори вентилатор на тавана раздвижва горещия въздух. Арчи
преценява, че бутилка шабли ще подхожда повече на пролетните рулца, и донася една. Глен,
чиито вкусови рецептори вероятно вече са напълно безчувствени, също минава на вино.
Рулцата наистина са превъзходни. Има голямо плато и подтикван от алкохола и липсата
на хубава храна напоследък, аз буквално се тъпча. Арчи не спира да ми долива чашата, а
когато Глен забелязва мижавите ми опити да го спра, възкликва:
— О, я си пийни. Можеш да спиш тук. Легла колкото искаш. Арчи винаги остава. Не
можем да пуснем този пияница на пътя нощем, нали?
— Заплаха за обществото съм — съгласява се Арчи.
Накрая Мей Ли поднася сладки яйчени кифлички — малки и пухкави, с пълнеж от
жълтък и захар. Арчи е донесъл сотерн за десерта и не спира да хвали подходящата
комбинация. Двамата с Глен отказват кафето, най-вече защото не съдържа алкохол, и скоро
на масата се появява малка кутия за пури. Те тършуват из нея с нетърпението на деца в
магазин за играчки. Не помня кога за последен път съм пушил пура, но помня, че позеленях
само след няколко дръпвания. Въпреки това няма да отстъпя пред предизвикателството.
Моля за нещо по-леко и Глен ми подава някаква „Коиба“, истинска кубинска пура. Затътряме
се обратно на люлеещите столове и издухваме облаци синкав дим към задния двор.
Арчи е един от малцината адвокати, които са се разбирали с Даяна Русо, и разказва за
нея. Никога не е подозирал, че е замесена в убийството на съпруга си. Слушам внимателно,
но не казвам нищо. И той като всички останали в Сийбрук е допускал, че Куинси е убиецът, и
е посрещнал е облекчение присъдата му. Времето напредва, разговорът постепенно замира,
но и двамата не могат да повярват колко са грешили. Нито че Брадли Фицнър наистина е в
затвора и едва ли ще излезе някога.
Удовлетворително е, да. Но Куинси все още е осъден като убиец, чака ни дълъг път. За
последно поглеждам часовника си почти в полунощ, но не помръдвам преди тях. По-
възрастни са от мен поне с двайсет и пет години и са много по-опитни и сериозни пиячи.
Храбро оставам да им правя компания и когато Арчи минава на бренди, аз също изпивам
едно. За късмет, Глен вече похърква и по някое време аз също се унасям.
42
Разбира се, времето се разваля. В Северна Флорида не е валяло вече две седмици, дори
се говореше за суша, но денят е тъмен и буреносен още от сутринта. Франки кара, а аз
скърцам със зъби и преглъщам измъчено.
— Добре ли си, шефе? — пита той поне за трети път, докато прекосяваме Дилън.
— Какво намекваш, Франки? — срязвам го. — Вече си признах. Беше дълга вечер, пих
много, ядох много, пуших гадна пура и се отрязах на верандата, докато една огромна котка не
ми скочи на гърдите в три сутринта и не ми изкара акъла. Откъде да знам, че това е нейният
стол? Никой не заспа повече. Така че, да, малко съм отнесен. Очите ми сълзят. Целият съм в
котешки косми. И се чувствам адски скапан.
— Гади ли ти се?
— Още не. Но ще те осведомя. Е, вълнуваш ли се, че ще влезем в къща, обитавана от
духове и омагьосана от африканска вещица?
— И още как!
Той докосва пистолета си и се усмихва, развеселен от моите мъки.
Райли и Уендъл ни чакат пред къщата. Вятърът вие, скоро ще завали. Връчвам на всеки
копие от договора за наем и бързо им обяснявам основните положения. Повече ги
интересуват парите, затова им подавам чек, платим и на двамата и издаден от служебната
сметка на адвокатска кантора „Колакърчи“.
— Не може ли в брой? — пита Уендъл, зяпнал начумерено чека.
На свой ред се смръщвам по адвокатски и отговарям:
— Не може в брой при сделки за недвижими имоти.
Не съм сигурен, че това е валидно за Флорида, но звуча авторитетно.
Франки вади от каросерията на пикапа си стълба, дълга два метра и половина, както и
лъскав железен лост, купен вчера. Вземам две фенерчета и един спрей против насекоми.
Проправяме си път сред високи бурени към порутеното предно стълбище и оглеждаме
къщата. Уендъл обяснява:
— Долу има дневна и една спалня, а стълбите за втория етаж са отдясно, в дневната.
Горе има две спални. Над тях ще намерите таван, но може и да не намерите. Пак ви казвам,
не съм се качвал там, никога не ми се е искало. Дори не съм разпитвал има ли изобщо
някакво помещение. Отзад има пристройка, добавена по-късно. Там са кухнята и една
тоалетна, а над тях няма нищо. Къщата е на ваше разположение.
Твърдо решен съм да не проявявам и капка колебание и започвам да пръскам краката и
ръцете си със спрея. Допускам, че е пълно с кърлежи, паяци и опасни буболечки, за които
дори не съм чувал. Подавам флакона на Франки и той също се напръсква. Засега оставя
стълбата до вратата, защото не сме сигурни дали ще ни потрябва.
С неохота, която изглежда прекалено драматична, но вероятно е непресторена, Райли
пристъпва напред с един ключ и го пъхва в тежкия катинар, който рязко изщраква и пада.
Райли бързо отстъпва назад. И двамата представители на семейство Тафт изглеждат готови
да си плюят на петите. Недалече проблясва мълния и ни стряска. Небето тътне изпод
кълбящи се тъмни облаци. Нали съм най-смел, ритвам входната врата и тя се отваря със
скърцане. Поемаме си дъх и го изпускаме облекчено, когато не се появява нищо зловещо.
Обръщам се към Райли и Уендъл и казвам:
— Ще се видим след малко.
Внезапно вратата се затръшва шумно. Франки изграчва неистово: „Мамка му!“, а на мен
ми се подкосяват краката. Братовчедите Тафт се дръпват с облещени очи и зяпнали усти.
Засмивам се насила, като да внуша: „Леле, адски забавно!“, пристъпвам напред и отново
отварям вратата.
Чакаме. Нищо не се показва. Никой не затръшва вратата повторно. Включвам фенерчето
си и Франки прави същото. Държи го с лявата си ръка, в дясната стиска лоста, а пистолетът е
в джоба на хълбока му. Един поглед към лицето му ми е достатъчен да разбера, че изпитва
ужас. И това е човек, прекарал четиринайсет години в затвора. Отварям вратата по-широко,
докато се залости в пода, и двамата пристъпваме навътре. Вайда е починала преди тринайсет
години и уж никой не е припарвал в къщата, но повечето мебели са изнесени. Не вони,
просто силно мирише на мухъл. Дървените подове са плесенясали и влажни, усещам как
вдишвам най-различни бактерии. С фенерчетата си осветяваме спалнята отляво. Дюшек под
слой прах и мръсотия. Сигурно върху него е издъхнала Вайда. Изцапаният под е покрит със
строшени абажури, стари дрехи, книги и вестници. Пристъпваме в дневната и светлината на
фенерчетата ни я обхожда. Телевизор от шейсетте години с напукан екран. Олющени тапети.
Навсякъде боклуци и паяжини.
Докато осветяваме тясното стълбище и се готвим да поемем нагоре, върху ламаринения
покрив се изсипва силен дъжд и шумът е оглушителен. Извива вятър и разлюлява стените.
Изкачвам три стъпала, следван от Франки, и внезапно входната врата отново се
затръшва. Затворени сме вътре с духовете, останали след Вайда. Спирам, но само за секунда.
Водач съм на тази експедиция, аз съм храбрецът, затова не бива да показвам страх, макар че
сърцето ми ще се пръсне.
Дали ще ми е забавно, докато разказвам този епизод на Вики и Мейзи? Добавям го към
списъка на нещата, за които не те предупреждават, докато следваш право.
Изкачваме стълбите и топлината ни връхлита, сякаш влизаме в сауна — гореща и
лепкава мъгла, която сигурно щяхме да виждаме, ако не беше толкова тъмно. Дъждът и
вятърът блъскат по покрива и прозорците. Влизаме в спалнята отдясно — тясна стаичка, не
повече от десетина квадратни метра, в която има дюшек, счупен стол и прокъсана черга.
Осветяваме тавана, търсим капак на отвор за подпокривно помещение, но не виждаме нищо.
Само чамови дъски, навремето боядисани в бяло, но вече олющени. В единия ъгъл нещо
помръдва и събаря буркан. Насочвам лъча натам и предупреждавам:
— Дръпни се! Змия!
Дълга черна змия, сигурно неотровна и все пак… Не е на кълбо, а пълзи, но не към нас.
Вероятно просто е объркана от нахълтването ни.
Не се заигравам със змии, но и не изпитвам смъртен страх от тях. Франки обаче е
уплашен и вече изважда пистолета си.
— Не стреляй — надвиквам шумотевицата.
Заковаваме се на място и осветяваме змията с фенерчетата си. Стоим така дълго, ризите
ни залепват за гърба, дишането ни се учестява още повече. Змията бавно се провира под
чергата и вече не я виждаме.
Дъждът отслабва и ние постепенно се опомняме.
— Как си с паяците? — питам.
— Млъквай!
— Внимавай, навсякъде са!
Докато се изнасяме заднешком от стаята, без да спираме да оглеждаме пода за змията и
други гадини, мощна гръмотевица изтрещява наблизо и в този момент осъзнавам, че ако не
умра от отровно влечуго или зъл дух, със сигурност ще пукна от сърдечен удар. От веждите
ми капе пот. Ризите ни са съвсем мокри. В другата спалня има малко легло, върху което е
метнато старо войнишко одеяло.
Няма други мебели. Тапетите са провиснали от стените. Надниквам през прозореца и
през пелената от дъжд смътно различавам Райли и Уендъл, които седят в пикапа, изчакват да
отмине дъждът и наблюдават къщата през предното стъкло, пуснали чистачките и несъмнено
заключили вратите, за да се предпазват от зли духове.
Изритваме боклуците настрани, за да проверим за змии, после насочваме вниманието
си към тавана. И тук няма следа от отвор. Може би Кени Тафт е скрил кашоните си горе и ги
е запечатал за вечни времена или поне докато се върне да ги вземе. Откъде да знам какво е
направил, по дяволите?
Франки забелязва керамична топка на по-малка врата, вероятно към дрешник. Посочва
я, за да привлече вниманието ми — явно предпочита аз да я отворя. Стисвам я, разклащам я
и дръпвам силно, а когато вратата се отваря, се озовавам лице в лице с човешки скелет.
Франки едва не припада и прикляка на едно коляно. Аз се дръпвам и най-сетне започвам да
повръщам.
Внезапен вихър отново блъсва къщата, още по-силно този път, и ние дълго се вслушваме
във воя на бурята. Чувствам се малко по-добре, след като съм изхвърлил пролетните рулца от
тялото си, бирата, виното, брендито и всичко останало. Франки се мобилизира и двамата
бавно насочваме фенерчетата си обратно към дрешника. Скелетът виси от някакво найлоново
въже и ставите на пръстите му едва докосват пода. Под него има локва от нещо черно и
лепкаво. Може би каквото е останало от кръвта и органите след дългогодишно разложение.
Не изглежда да е бил обесен, защото въжето е омотано около гърдите и под мишниците му, а
не около шията, затова черепът е наклонен наляво и празните очни кухини са обърнати
надолу, сякаш да пренебрегват натрапниците за вечни времена.
Само това му трябва на окръг Руис — поредното неразкрито убийство. Има ли по-
удачно място да скриеш жертвата си от къща, която смятат за дотолкова обитавана от духове,
че дори собствениците й се страхуват да влизат? С радост ще предадем на шериф Касъл и
момчетата му този случай. Той не е наш проблем.
Затварям вратата и завъртам топката докрай.
Можем да избираме между две неща. Или да се върнем в спалнята с живата змия, или да
останем тук, при скелета. Избираме второто. Франки успява с лоста си да достигне дъска на
тавана и я откъртва.
Договорът ни за наем не ни дава право да повреждаме къщата, но на кого му пука?
Двама от собствениците седят отпред в пикап, твърде уплашени дори да прекрачат прага.
Чака ни работа, а аз вече съм изморен. Докато Франки откъртва втора дъска, аз внимателно
слизам по стълбите и отново отварям входната врата. Кимвам на Райли и Уендъл, но
дъждовната пелена е много плътна и погледите ни не се срещат. Вземам стълбата и я отнасям
горе.
Когато Франки откъртва четвърта дъска, отгоре пада кашон със стари компоти, които се
разбиват в краката ни.
— Чудесно! — провиквам се. — Горе има склад.
Въодушевен, Франки започва да троши дъските като бесен и не след дълго една трета от
тавана на спалнята е унищожен, а аз захвърлям треските в ъгъла. Няма да се връщаме повече
тук, изобщо не ми пука в какъв вид ще оставим мястото.
Нагласям стълбата и колебливо се провирам през отвора. Когато тялото ми е до кръста в
подпокривното помещение, го осветявам с фенерчето. Няма прозорци, тъмно е като в рог,
тясно и плесенясало, не повече от метър и двайсет високо. Учудващо подредено е за стар
таван — доказателство, че собствениците не са били консуматори, а също и че Кени най-
вероятно го е запечатал преди повече от двайсет години.
Не можем да се изправим, затова бавно запълзяваме. Дъждът барабани по ламаринения
покрив на сантиметри от главите ни. Налага се да си крещим, за да се чуваме. Франки тръгва
в едната посока, аз в другата, съвсем бавно.
Провираме се между дебели паяжини и оглеждаме всеки сантиметър за змии. Минавам
покрай купчина чамови дъски, сигурно останали от строежа преди сто години. Има и
купчина вестници, най-горният с дата от март 1965 г.
Франки се провиква и аз запълзявам към него с вече протрити колене на джинсите.
Той е отметнал парцаливо одеяло, колкото отдолу да се покажат три еднакви кашона.
Насочил е лъча на фенерчето си към етикета на единия кашон и аз се навеждам над него.
Мастилото е избеляло, но ръкописният надпис се чете ясно: Шерифство на окръг Руис —
веществени доказателства номер 14, КМ. И трите кашона са запечатани с дебело кафяво
тиксо.С мобилния си телефон правя десетина снимки на кашоните, без да ги местим. За да ги
предпази, Кени съобразително ги е поставил върху три греди, а не направо на пода, в случай
че покривът протече при силен дъжд. Таванът обаче изглежда забележително съхранен и
след като тук е сухо при този порой, значи покривът е здрав.
Кашоните изобщо не са тежки. Внимателно ги пренасяме до отвора. Слизам пръв и
Франки ми ги подава. В спалнята отново ги снимам. Не ни се остава в компанията на змии и
скелети, бързаме да излезем. Предната веранда е продънена и мокра от дъжда, затова
оставяме кашоните от вътрешната страна на входната врата и изчакваме бурята да стихне.
43
Двайсет и втори съдебен район включва Руис и още два окръга. В момента прокурор е
Патрик Маккъчън, юрист от Сийбрук, чийто кабинет се намира в сградата на съда. Преди
осемнайсет години, когато завършил право, Маккъчън станал съдружник в адвокатската
кантора на почитаемия Глен Колакърчи. А когато се ориентирал към политическа кариера,
двамата се разделили в добри отношения.
— Мога да поговоря с момчето — уверява ме Глен.
Може и го прави. И докато се опитва да привлече вниманието на Маккъчън, аз
развъртам телефоните, търсейки шериф Касъл, който се оказва много зает човек. Когато най-
сетне успявам да го убедя, че премеждията ми от тази сутрин са напълно реални и че у мен
има три кашона стари веществени доказателства, които Брадли Фицнър се е опитал да
изгори, той ме удостоява с безусловното си внимание.
Глен, на когото изобщо не му личи да е прекарал тежка нощ, е страшно въодушевен и
иска да поеме нещата в свои ръце. В два следобед се събираме в кантората му: аз, Франки
Тейтъм, Патрик Маккъчън, шериф Касъл и Бий, която седи в ъгъла и записва.
Досега общуването ми с Маккъчън е било изцяло писмено и любезно. Почти година по-
рано подадох обичайната молба за преразглеждане на делото на Куинси и той вежливо
отказа, което не ме изненада. Помолих Касъл да възобнови разследването, но и той не
прояви интерес. Оттогава изпращам и на двамата резюмета на всички нови развития, за да
бъдат информирани. Би трябвало да са. Допускам, че са прочели материалите ми. Допускам
също, че са били прекалено заети преди ареста на Фицнър. Изумителното събитие обаче
привлече вниманието им.
И сега са направо запленени. Внезапният им интерес се изостря още повече от трите
изгубени и намерени кашона с веществени доказателства.
Преодолявам неловкия момент, докато установяваме кой командва парада. Глен много
би желал да е той, но аз любезно го измествам. Без да обяснявам как и защо Кени Тафт е
привлякъл интереса ми, разказвам как сме установили връзка със семейството, сключили
сме договор за наем на къщата, платили сме и после сме преживели сутрешните си
приключения в тази съборетина. Бий е увеличила снимките на кашоните в таванското
помещение и аз ги раздавам на присъстващите.
— Отворени ли са вече? — пита шерифът.
— Не — отговарям. — Все още са запечатани.
— Къде са?
— Най-напред трябва да се споразумеем как ще процедираме. Без споразумение няма
улики.—
Кашоните принадлежат на моето управление — настоява Касъл.
— Не съм толкова сигурен — отговарям. — Може би да, а може би не. Вие и
управлението ви не сте подозирали за съществуването им допреди два часа. Няма активно
разследване, защото отказахте да се намесите, нали си спомняте?
За да наложи авторитета си, Маккъчън се обажда:
— Съгласен съм с шерифа. Ако уликите са откраднати от управлението му, независимо
кога, те са негови.
Глен също трябва да завладее позиции, затова скастря някогашния си съдружник:
— Патрик, неговото управление се е опитало да унищожи уликите преди повече от
двайсет години. Слава богу, че Поуст ги откри. Вече започнахте да се боричкате. Трябва да
постигнем съгласие и да действаме заедно. Аз представлявам господин Поуст и неговата
организация и настоявам да му простите, ако ви се струва, че твърде властно брани уликите.
Там може да има нещо, което оневинява клиента му. А като вземем предвид събитията в
Сийбрук, той има основание да се притеснява. Нека всички да поемем дълбоко дъх.
Правят го и аз казвам:
— Предлагам да уточним план и после да отворим кашоните заедно, като заснемаме
всичко на видео, разбира се. Ако фенерчето е там, господа, моля за правото да го задържа и
да го дам за анализ на нашите вещи лица доктор Кайл Бендершмит и доктор Тобаяс Блек.
Допускам, че разполагате с копия от докладите им. След като приключат с анализа си, ще ви
предам фенерчето, за да го занесете в щатската криминалистична лаборатория.
— Да не намеквате, че вашите експерти са по-добри от тези на Флорида? — пита Касъл.
— Точно това намеквам. Едва ли сте забравили, че щатът изправи на свидетелското
място пълен шарлатанин на име Пол Норуд. През последното десетилетие кариерата му е
напълно развенчана, но е успял да погоди номер на Куинси. Вече не го използват като вещо
лице. Съжалявам, но по този въпрос нямам доверие на щата.
— Сигурен съм, че нашата лаборатория може да се справи — обажда се Маккъчън. —
Навремето Норуд не е работил за щата.
Глен се чувства длъжен да възрази:
— Не слушаш, Патрик. Клиентът ми определя правилата на играта. Ако не си съгласен,
няма да видиш уликите. Той ще ги вземе със себе си и минаваме на план Б.
— По-точно?
— Още не сме уточнили подробностите, но според план Б господин Поуст несъмнено
ще напусне града заедно е кашоните и ще предаде уликите за анализ на независими
експерти. Вие ще бъдете лишени от участие. Това ли искате?
Изправям се и измервам Касъл и Маккъчън с гневен поглед.
— Всъщност не съм тук, за да водя преговори. И не ми харесва тонът ви. Не ми допада и
отношението ви. Кашоните са на сигурно място, отново скрити. Ще ги извадя, когато съм
готов. Тръгвам към вратата и вече я отварям, когато Маккъчън се обажда:
— Чакайте.
Кашоните са избърсани от прахта, но си личи, че са стари. Намират се един до друг по
средата на дългата заседателна маса на Глен. Към тях е насочена видеокамера на статив.
Скупчваме се около масата и вперваме погледи в тях.
Докосвам първия кашон и казвам:
— Допускам, че КМ означава Куинси Милър. Ще ни окажете ли честта? — питам
шерифа и му подавам джобно ножче.
Давам му и тънки хирургически ръкавици, които той добросъвестно слага. Бий включва
видеокамерата, а Франки започва да снима с телефона си.
Касъл взема ножа и плъзва острието по горната лента тиксо, после по страничните.
Отваря капака и всички проточваме шии да надникнем вътре. Първият предмет е найлонов
плик, в който като че ли има бяла риза, изцапана с кръв. Без да отваря плика, Касъл го вдига
за снимка, поглежда етикета и го прочита:
— „Местопрестъпление, Русо, шестнайсети февруари хиляда деветстотин осемдесет и
осма година.“
Оставя го на масата. Ризата вътре изглежда продупчена на няколко места. Двайсет и три
години по-късно кръвта е почти черна.
Следва найлонов плик, в който като че ли има официален панталон, намачкан и
натъпкан вътре. С черни петна. Касъл прочита етикета — същата информация.
После изважда кутия за съхранение на документи, увита в черна найлонова торба за
смет. Обнадеждено развива найлона, поставя кутията върху масата и я отваря. Едно по едно
вади изцапани бели листове, жълт адвокатски бележник, картончета за записки, четири
евтини химикалки и два използвани молива. На етикетчето пише, че са материали от бюрото
на Русо. Всичко е опръскано с кръв.
Касъл изважда и четири юридически книги, всичките с петна. На етикета пише, че са от
лавиците на Кийт.
Следва квадратна картонена кутия със страна трийсетина сантиметра. Пъхната е в плик
за замразяване на продукти, който на свой ред е сложен в друг плик с цип. Касъл внимателно
маха пликовете и поспира за секунда, сякаш всички знаем какво има вътре. Не откъсваме
поглед от кафявата кутия. Не е запечатана, а има подпъхващ се капак. Той бавно го отваря и
изважда още едно найлоново пликче с цип. Оставя го върху масата. Вътре има черно фенерче,
дълго почти колкото кутията, чието стъкло е пет сантиметра в диаметър.
— Да не отваряме това — обаждам се, а сърцето ми се е качило в гърдите.
Шерифът кимва в знак на съгласие.
Глен поема командването с думите:
— Господа, да седнем и да обмислим нещата.
Събираме се около единия край на масата и сядаме.
Франки отива в другия край и оставя телефона си. Бий ни осведомява:
— Все още записвам.
— Нека камерата остане включена — настоявам.
Искам всяка дума да бъде записана.
Няколко минути четиримата седим отпуснати в различни пози и се опитваме да си
съберем мислите. Поглеждам към фенерчето, после отмествам поглед, неспособен да
проумея наличието му, неспособен да облека в пълнота евентуалното му значение.
Накрая се обажда Маккъчън:
— Имам въпрос, Поуст.
— Давай.
— Живееш с този случай почти една година. Ние не. Каква е теорията ти, защо Фицнър
е искал да унищожи тези улики?
— Според мен има само едно обяснение, Кайл Бендершмит ми помогна да стигна до
него. Той изтъкна, че си имаме работа с умен и лукав служител на закона. Фенерчето е било
подхвърлено от Фицнър и е било добросъвестно фотографирано. Виждали сте снимките.
Фицнър е знаел, че ще успее да намери мошеник като Пол Норуд, който ще ги разгледа, без
да анализира фенерчето, и ще поднесе на съдебните заседатели теорията, че то е използвано
от убиеца, тоест от Куинси, докато е стрелял в тъмното. Причината Фицнър да иска
фенерчето да изчезне, е опасението му да не би друго вещо лице, по-добре подготвено от
Норуд, да анализира фенерчето за защитата и да каже истината. Фицнър също така е знаел,
че е много по-лесно да осъдиш чернокож човек в бял град.
Нова продължителна пауза, докато присъстващите обмислят думите ми. Отново
Маккъчън нарушава мълчанието с въпрос:
— Какъв е планът ти, Поуст?
— Не очаквах толкова много кръв. Това наистина е изненадващ подарък. В идеалния
случай най-напред бих занесъл фенерчето на Бендершмит за анализ. Той не може да върши
работата си тук, защото има прекрасно оборудвана лаборатория в университета „Вирджиния
Комънуелт“.
— И ако кръвта по фенерчето съвпадне с кръвта по дрехите, Куинси ще се окаже свързан
с престъплението, нали? — пита Маккъчън.
— Вероятно, но това няма да стане. Фенерчето е подхвърлено от Фицнър и не е било на
местопрестъплението. Гарантирам ви.
Глен отново се чувства длъжен да се намеси и казва на Маккъчън:
— Според мен сме изправени пред два проблема. Първият е оправдаването, вторият е
съдебното преследване на действителния убиец. Първото е належащо, второто може и
никога да не се случи. Да, Фицнър е в затвора, но ми се струва слабо вероятно да го свържем
със самото убийство. Съгласен ли си, Поуст?
— Да, и в момента този проблем не ме занимава. Той ни направи подарък и е затворен
за дълго. Искам Куинси Милър да излезе от затвора колкото се може по-скоро и се нуждая от
помощта ви. Вече съм изминавал този път и знам, че става много по-бързо, ако прокурорът
съдейства.
— Хайде, Патрик — подканя го Глен. — Нещата са от ясни по-ясни. Момчето е било
прецакано от щата преди двайсет и три години. Време е всичко да се оправи.
Шериф Касъл се усмихва и казва:
— Чувам ви. Ще възобновим разследването веднага щом получим резултатите от
анализа.
Иде ми да се метна през масата и да го прегърна.
— Уговорихме се — обажда се и Маккъчън. — Настоявам само всичко да се
фотографира и заснеме на видео, както и да се съхранява добре. Може да ми потрябва за нов
процес някой ден.
— Разбира се — уверявам го.
— А сега към другите два кашона — напомня Касъл.
Глен забива бастуна си в пода, скача на крака и казва:
— Да надникнем. Може да има някаква мръсотия за мен.
Засмиваме се нервно и се изправяме. Франки се прокашля и се обажда:
— Шефе, да не забравиш за дрешника.
Вече бях забравил. Поглеждам шерифа.
— Съжалявам, че положението се усложнява, шерифе, но се натъкнахме на още нещо в
дрешник на горния етаж в къщата на Тъфт. Не съм сигурен дали се нарича труп, защото
всъщност е само скелет. Само кости. Сигурно е там поне от десет години.
Касъл се смръщва и казва:
— Страхотно. Точно това ми трябваше.
— Не сме го докосвали, но не забелязахме никакви дупки от куршуми в черепа. Може би
е просто поредното самоубийство.
— Харесва ми как разсъждаваш, Поуст.
— И нямаше никакви дрехи. Не сме съобщили на семейство Тафт, така че е само ваш.
— Не знам дали да благодаря.
44
Глен кани двама ни с Франки на ново угощение с китайска храна на верандата, но ние
отказваме. Тръгвам от Сийбрук късно следобед, следван от Франки, уж да ми помага да пазя
ценния товар. Той се намира върху седалката до мен, където мога да го държа под око.
Малката кутия с фенерчето, което предстои да бъде докоснато за пръв път от десетилетия, и
един найлонов плик с окървавената риза. Караме три часа, без да спираме, и се прибираме в
Савана вече по здрач. Заключвам уликите в апартамента си за през нощта — ще спя до тях.
Вики пече пиле, а ние с Франки умираме от глад.
На вечеря обсъждаме дали да пътуваме със самолет или с кола до Ричмънд. Не искам да
летим, защото не ми харесва уликите ни да минават през летищната охрана. Току-виж, някой
отегчен служител решил да се позабавлява с нашата окървавена риза. И направо се ужасявам
при мисълта фенерчето да изчезне отново.
Потегляме в пет сутринта с широкия и много по-надежден пикап на Франки. Той
шофира, а аз се опитвам да дремна през първата част на пътя. На него му се приспива малко
след като влизаме в Южна Каролина, така че поемам волана. След Флорънс хващаме станция
с ритъм енд блус и припяваме на Марвин Гей. Без да слизаме от колата, си купуваме банички
и кафе от крайпътно заведение и се храним пътьом.
Няма как да не се посмеем, като си припомняме къде сме били двайсет и четири часа
по-рано — на тавана, ужасени и очакващи да ни нападнат зли духове. Франки си спомня как
съм си изповръщал червата, когато скелетът едва не падна от дрешника, и се кикоти толкова
силно, че не може да се храни. Напомням му, че самият той едва не е припаднал. Признава,
че е приклекнал и е посегнал към пистолета си.
Почти четири следобед е, когато пристигаме в центъра на Ричмънд. Кайл Бендершмит е
разчистил графика си и екипът му ни очаква. Отвежда ни в голяма стая до лабораториите.
Представя ни на двама свои колеги и на двама лаборанти, после петимата си слагат
хирургически ръкавици. Пускат две видеокамери, една от които виси точно над масата, а
другата е в единия край. С Франки се отдръпваме, но не пропускаме нищо, защото камерата
излъчва на голям екран с висока резолюция на стената отпред.
Кайл се обръща към камерата в единия край на масата и съобщава имената на всички в
стаята, както и датата, мястото и целта на анализа. Спокойно разказва какво прави, докато
изважда кутията от найлоновия плик, отваря я бавно и измъква отвътре по-малкото пликче с
фенерчето. Отваря и него и поставя трофея върху бяла керамична поставка. Измерва
дължината с линийка — фенерчето е дълго двайсет и осем сантиметра. Обяснява на
публиката си, че черният външен кожух е някакъв лек метал, най-вероятно алуминий, и има
грапава повърхност, не гладка. Допуска, че ще е трудно да намерят отпечатъци. За миг влиза
в своето амплоа на преподавател и ни осведомява, че ако останат непокътнати, латентните
отпечатъци може да се съхранят върху гладка повърхност с десетилетия. Или пък да изчезват
много бързо, ако повърхността е изложена на действието на средата. Започва да развърта
капачката, за да извади батериите, и от нарезите се посипва ръжда. Разклаща леко фенерчето
и отвътре неохотно излизат две големи батерии. Не ги докосва, само отбелязва, че по
батериите нерядко има отпечатъци. Дребните крадци и други престъпници почти винаги
изтриват фенерчетата си, но често забравят батериите.
Никога не ми е хрумвало. С Франки се споглеждаме. И за двама ни това е новина.
Кайл ни представя колегата си Макс, който бил по-добър специалист от него по
пръстови отпечатъци. Макс поема разказа нататък, когато се навежда над двете батерии и
обяснява, че тъй като са почти изцяло черни, ще използва фин бял прах, подобен на талк.
Сръчно нанася с четчица прашеца върху батериите и обяснява, че той ще полепне по
телесните мазнини, останали от кожата, ако има такива. Отначало не виждаме нищо. Той
внимателно търкулва батериите и слага още прашец.
— Бинго! — възкликва. — Прилича ми на отпечатък от палец.
Коленете ми омекват, трябва да седна. Не мога да го направя обаче, защото всички ме
поглеждат.
— Какво има, господин адвокат? — пита Бендершмит. — Може би не е добра идея да
продължим с отпечатъка, нали?
Опитвам се да си събера мислите. Преди месец убеждавах сам себе си, че никога няма
да намерим убиеца. Обаче… нима не открихме току-що негов отпечатък?
— Да, нека да спрем с отпечатъка. Вероятно ще трябва да отиде в съдебна зала и би
било по-добре криминалистичната лаборатория на Флорида да го снеме първа.
— Съгласен — казва Кайл.
Макс също кимва. Твърде добри професионалисти са, за да компрометират улики.
Хрумва ми нещо.
— Може ли да го снимаме и да им го изпратим още сега?
— Разбира се — отговаря Кайл, свива рамене и кимва на лаборанта. Поглежда ме и
казва: — Явно нямате търпение да идентифицирате някого, нали?
— Точно така. Ако е възможно.
Лаборантът вкарва в стаята някакъв уред, който ни описват като фотоапарат с висока
резолюция и невъзможно за произнасяне име, и през следващите трийсет минути снима
отпечатъка от палец в близък план. Обаждам се на Уинк Касъл в Сийбрук и той ми дава
връзка с криминалистичната лаборатория на щата. Пита дали сме напреднали и аз отговарям,
че още не сме.
Когато махат фотоапарата, Кайл прибира батериите в пластмасови кутийки и насочва
вниманието си към стъклото на фенерчето. Хиляди пъти съм разглеждал снимките и знам,
че има осем пръски от нещо, за което се смята, че е кръвта на Русо. Три от тях са малко по-
едри и диаметърът им е почти три милиметра. Кайл смята да отстрани най-голямата и да я
подложи на поредица от тестове. Кръвта е изсъхнала преди двайсет и три години, затова
няма да е лесно. Като екип неврохирурзи двамата с Макс отвъртат капачето и поставят
лещата на фенерчето в голямо и чисто петри. Кайл продължава да обяснява. С помощта на
малка спринцовка пуска капка дестилирана вода точно върху най-голямата пръска. С Франки
гледаме всичко на екрана.
Водата се смесва с кръвта и от стъклото в петрито се стича розова течност. Бендершмит
и Макс кимват едновременно. Доволни са от пробата. Докато един лаборант я отнася, те
свалят хирургическите ръкавици.
— Ще вземем малка проба от кръвта от ризата и ще ги сравним. После ще направим
няколко теста, ще анализираме резултатите. Това ще отнеме малко време. Ще работим цяла
вечер. Какво да отговоря? Предпочитам да разполагам с резултати, при това благоприятни, още
сега, но благодаря на него и на Макс. С Франки излизаме от сградата и поемаме към центъра
на Ричмънд, озъртайки се за кафене. На чаша студен чай и сандвичи се опитваме да говорим
за друго, не за кръвните проби, но не е възможно. Ако пробата от фенерчето съвпадне с
петното от ризата, истината ще остане неясна и ще има още въпроси без отговор.
Ако обаче пробите са от различни източници, Куинси излиза на свобода най-накрая.
Стига да е в състояние да излезе.
А пръстовият отпечатък? Няма автоматично да ни отведе до човека, дръпнал спусъка,
освен ако не докажем, че фенерчето е било на местопрестъплението. Ако пробите не
съвпаднат, значи не е било там, а е било подхвърлено в багажника на Куинси от Фицнър. Или
така поне предполагаме.
По време на дългото пътуване от Савана до Ричмънд двамата с Франки обсъждаме дали
трябва да уведомим семейство Тафт за скелета в един от дрешниците им. Шериф Касъл не
прояви особен интерес към новината. От друга страна, възможно е семейство Тафт да имат
роднина, изчезнал преди години, и така загадката да се разреши. Или пък те са вече толкова
наплашени от това място, че едва ли ще проявят интерес към още една зловеща смърт.
На кафе решаваме, че историята е твърде интересна, за да се отказваме от нея. Франки
намира в телефона си номера на Райли Тафт и му се обажда. Райли тъкмо си тръгва от
работа в училището и с почуда научава, че вече сме толкова далече заедно с уликите. Франки
обяснява, че голяма част от тях вече са предадени на шерифа, но сме намерили каквото ни
трябва. Пита го дали в семейството му се говори за някой, изчезнал преди десетина години.
Райли се интересува какво значение има това.
Ухилен и сияещ, Франки му разказва какво още сме намерили в къщата вчера сутринта.
Обяснява, че в дрешника в източната спалня има скелет, напълно запазен, с найлоново въже
около гърдите, за да не падне. Вероятно не е самоубийство, може би е убийство, но не чрез
обесване, макар че се знае много малко.
Франки посреща шокираната реакция на Райли с широка усмивка, почти се разсмива.
Говорят си още малко и Райли обвинява Франки, че го подкача. Франки се разпалва и го
уверява, че лесно може да установи истината — само да отиде да погледне. Нещо повече,
двамата с Уендъл трябвало да влязат в къщата колкото се може по-скоро и да извадят скелета,
за да го погребат подобаващо.
След тези негови думи Райли надава вой и започва да ругае. Когато се успокоява,
Франки му се извинява за лошите новини, но смята, че двамата с Уендъл трябва да знаят,
защото шерифът може скоро да ги потърси и да поиска да огледа.
Франки слуша известно време, усмихва се и казва:
— Не, не, Райли, на ваше място не бих я изгорил.
Райли продължава да нарежда и по едно време Франки отдалечава телефона от ухото си.
Не спира да повтаря:
— Стига, Райли, не я изгаряйте.
В края на разговора е напълно убеден, че собствениците на къщата ще я подпалят.
45
Чакаме почти до единайсет часа, когато доктор Бендершмит приключва лекцията си и
се връща в кабинета си. С Франки седим там, натъпкани с кофеин. Той влиза с усмивка и
оповестява:
— Печелите! — Отпуска се тежко на стола си, опипва папийонката си и с огромно
задоволство ни съобщава прекрасната новина. — Няма съвпадение. Изобщо няма човешка
кръв. О, има много по ризата на Русо, нулева група като петдесет процента от хората, но не
знаем нищо повече. Както ви казах, тук нямаме ДНК лаборатория, но за щастие, не ви и
трябва. Кръвта по фенерчето е от животно, най-вероятно заек или друг подобен малък
бозайник. В доклада ще си послужа със съответните научни термини, но сега няма. Тръгвам,
защото не съм мигнал цяла нощ с този случай. След два часа имам полет. Не изглеждате
изненадан, Поуст.
— Не съм изненадан, докторе, просто изпитвам облекчение да науча истината.
— Той ще излезе на свобода, нали?
— Никога не е толкова просто. Знаете как е. Месеци наред ще се борим в съда със зъби
и нокти, но накрая ще го измъкнем. Благодарение на вас.
— Вие свършихте черната работа. Аз съм най-обикновен учен.
— А отпечатъкът от палец?
— Добрата новина е, че не е на Куинси. Лошата новина е, че не е и на Фицнър. Засега не
знаем чий е, но криминалистичната лаборатория на Флорида продължава да търси. Снощи са
го пуснали в системата си, но не са намерили съответствие. Което вероятно означава, че
човекът, който е пипал батерията, няма отпечатъци в системата. Може да е всеки. Съпругата
на Фицнър, чистачката му, някое от момчетата в службата му. Човек, за когото не сте чували
и когото може би никога няма да намерите.
— Но това няма значение, нали? — пита Франки. — Ако фенерчето не е било на
местопрестъплението, истинският убиец не го е използвал.
— Точно така — съгласява се Кайл. — Какво се е случило тогава? Подозирам, че
Фицнър е убил заек, взел е кръв от него и е изцапал фенерчето. Аз на негово място бих
използвал голяма спринцовка и бих опръскал стъклото от разстояние около метър и
половина. Биха се получили хубави пръски. Оставил го е да изсъхне, като е пипал с
ръкавици, пъхнал го е в джоба си, извадил е заповед за обиск на колата на Куинси и го е
подхвърлил. Познавал е Пол Норуд, така наречения експерт, и се е погрижил обвинението да
наеме него. Норуд би казал всичко срещу заплащане, затова е пристигнал в града с
напомпаната си биография и е убедил, да кажем, простодушните съдебни заседатели.
Повечето от които бели, доколкото си спомням.
— Единайсет от общо дванайсет — уточнявам аз.
— Сензационно убийство, жажда за справедливост, идеалният заподозрян с мотив и
изобретателно натопяване. Куинси се е разминал на косъм със смъртната присъда и е бил
вкаран в затвора до живот. Двайсет и три години по-късно вие, Поуст, откривате истината.
Заслужавате медал.
— Благодаря, докторе, но медалите не ни интересуват. Само отмяната на погрешни
присъди.
— За мен беше истинско удоволствие. Фантастичен случай. Ще дойда, когато ви
потрябвам.
* * *
На излизане от Ричмънд се обаждам на любимата си медицинска сестра, която подава
телефона на Куинси. Простичко му обяснявам, че вече разполагаме с ценно доказателство,
което един ден ще го оневини. Омаловажавам шансовете ни за бързо освобождаване и го
предупреждавам, че през следващите няколко месеца ще правим много правни маневри, за
да го измъкнем. Той е доволен, признателен и смирен.
Преди тринайсет седмици е станал жертва на нападение и състоянието му се подобрява
с всеки изминал ден. Схваща много по-добре и говори по-бързо, речникът му се разширява.
Един от главните ни проблеми е неспособността му да проумее, че рехабилитацията му
трябва да протича възможно най-бавно. Защото, ако състоянието му се подобри достатъчно,
ще го върнат в затвора. Много пъти съм се опитвал да обясня на него и на лекарския екип
колко е важно нещата да стават бавно. Само че пациентът е уморен от мудното темпо,
писнало му е от болницата, от операциите, от иглите и тръбичките. Иска му се да стане и да
хукне.Франки кара на юг, а аз провеждам дълги телефонни разговори с Мейзи, Сюзан Ашли и
Бил Канън. Идеите са толкова много, че Мейзи организира конферентен разговор и целият
екип провежда едночасова мозъчна атака. На нея й хрумва блестяща идея — номер, който е
обмисляла от известно време. Според законите във Флорида молбите за преразглеждане на
вече издадена присъда трябва да се подават в окръга, където осъденият излежава присъдата
си. Поради това съдия Планк бива затрупан с планина от документи — затворът „Гарвин“ е
на един хвърлей място в окръг Пойнсет. Твърде изтощен е, за да изпитва състрадание, и не би
разпознал ново доказателство, дори ако го ухапе по задника.
В момента обаче Куинси не е в „Гарвин“. Намира се в болница в Орландо, център на
окръг Ориндж, с население 1,5 милиона души и седалище на четиресет и трима апелативни
съдии. Ако подадем нова молба тук, тя ще бъде отхвърлена от щата с мотива, че ние просто
се опитваме да си изберем съд. Но нямаме нищо за губене. Успеем ли, ще представим новите
си доказателства пред нов съдия от град с известна етническа пъстрота. Изгубим ли, ще се
върнем при стария Планк за нов опит. Най-напред обаче трябва да оттеглим обжалването си
на отказа на Планк в отговор на първата ни молба. То вече три месеца стои неразгледано от
Върховния съд в Талахаси.
През следващите два дни с Мейзи съставяме нова молба и оттегляме предишната.
Получаваме хубавата новина, че криминалистичната лаборатория на щата Флорида е
стигнала до същия извод като Кайл Бендершмит.
Няма новини от семейство Тафт и скелета в техния дрешник.
Ако имахме шампанско в офиса, сигурно щяхме да го отворим, когато се обажда
любимата ми медицинска сестра от Орландо и съобщава, че първо, Куинси е получил
инфекция от една от раните и второ, челюстта му не е зараснала правилно и се налага още
една операция.
— Моля ви, не го изписвайте — казвам аз в края на разговора.
Незабавно подаваме молба в апелативния съд в окръг Ориндж, територия на Сюзан
Ашли. Съдът е потаен относно начина на разпределяне на делата между съдиите, затова не
знаем кой ще ни се падне. Щатът Флорида отговаря след две седмици и го прави с доста
лаконично искане за отмяна, за което сякаш не си е струвало усилията да работим толкова.
Сюзан Ашли моли за ускорено изслушване и научаваме, че съдия ще бъде почитаемият
Анш Кумар, трийсет и осем годишен американец второ поколение, чиито родители са
емигрирали от Индия. Искали сме етническа пъстрота и сме я получили. Той удовлетворява
молбата ни за изслушване и аз се изстрелвам за Орландо. Пътувам с Франки в неговия пикап,
защото той е на мнение, че малкият ми джип вече не е безопасен, особено когато лъкатуша
по платното и крещя по телефона. Затова той ме кара, а аз се старая да не крещя.
Франки е незаменим напоследък и по още една причина. Никак не е чудно, че се е
сближил с Куинси и прекарва часове при него в болницата. Заедно гледат мачове, поръчват
си от заведенията за бързо хранене и, общо взето, тормозят персонала. Медицинските сестри
знаят, че двамата са излежавали дълги присъди за престъпления, които не са извършили,
затова не обръщат внимание на добродушните им закачливи подмятания. Франки ме уверява,
че някои медицински сестри са способни да те наругаят светкавично и по мъжки.
Щатът Флорида отново изпраща Кармен Идалго да поеме бремето. Тя е една от хилядата
служители на прокуратурата и отново е изтеглила късата клечка. Старите случаи на
погрешни присъди не са любими на главните обвинители на щата.
Събираме се на изслушване, което очакваме да бъде кратко, в съвременна съдебна зала
на третия етаж на висока сграда в центъра на града — новата съдебна палата, с която
Орландо много се гордее. Съдия Кумар поздравява със сърдечна усмивка и ни подканя да
започваме.
Кармен говори първа и излага стройни аргументи, че законът на щата е ясен и изисква
всички подобни молби за преразглеждане да бъдат подавани в окръга, където осъденият
излежава присъдата си. Сюзан Ашли възразява с аргумента, че нашият клиент все още се
води затворник в „Гарвин“, но не е там. През последните петнайсет седмици се е намирал
тук, в Орландо, а датата на освобождаването му предстои съвсем скоро. И двете страни са
били запознати с проблема и веднага става ясно, че съдия Кумар е прочел не само
адвокатските досиета, но и дебелата ни молба.
След като изслушва търпеливо и двете, той казва:
— Госпожо Идалго, струва ми се, че адвокатът е напипал доста любопитна вратичка в
закона, който не казва нито дума за това къде се подава молбата, ако осъденият временно се
намира извън затвора, в който излежава присъдата си. Май са ви поставили натясно!
— Но господин съдия…
Съдия Кумар бавно вдига и двете си ръце и се усмихва сърдечно.
— Моля, седнете, госпожо Идалго. Благодаря ви. И така, ще задържа това дело по
няколко причини. Първата и най-важната: не съм убеден, че законът изисква тази молба да
бъде подадена в окръг Пойнсет. Второ, заинтригуван съм от фактите, особено с оглед на най-
новите развития. Прочетох всичко — първата и втората молба за преразглеждане на делото,
отговорите на щата, федералното дело, заведено срещу бившия шериф на окръг Руис и
другите, обвинителните актове срещу заподозрените в заговор за поръчковото убийство в
затвора. Всичко прочетох. И третата причина да задържа това дело е, защото ми се струва
твърде вероятно Куинси Милър да е прекарал последните двайсет и три години в затвора за
убийство, извършено от друг човек. Уверявам ви, че не съм взел решение и очаквам с
нетърпение пълното представяне на доказателствата по тази молба. Госпожо Грос, кога
можете да се приготвите за пълно изслушване?
— Утре — отговаря Сюзан Ашли, без да се изправя.
— А госпожа Идалго?
— Господин съдия, моля ви, още дори не сме подали официалния си отговор.
— О, мисля, че сте. Подали сте за предишната молба. Вече е в компютъра ви. Просто го
актуализирайте малко и го подайте и тук незабавно, госпожо Идалго. Изслушването ще се
проведе след три седмици в тази съдебна зала.
На следващия ден госпожа Идалго тича до Върховния съд на щата с молба за ускорено
обжалване на решението на Кумар. Седмица по-късно Върховният съд на щата Флорида
излиза с лаконично решение в наша полза. Вървим към финала и този път май имаме съдия,
който ще ни чуе.
46
Бил Канън ни прави предложение, което ни изненадва. Би желал да ни окаже честта и
да поеме съдебната зала, когато представяме молбата си за преразглеждане на присъдата.
Смята, че това е отлична подготовка за федералното дело, което ще започне след месеци.
Ръцете го сърбят за битка и иска да чуе свидетелите лично. Сюзан Ашли е умна и реагира
бързо, но е само на трийсет и три и има ограничен опит в съдебната зала. Бих я определил
като страхотно оръжие. Но по репутация Канън вече е в Залата на славата. Тя с удоволствие
му отстъпва водещата роля и се съгласява да бъде втори адвокат по делото. А тъй като съм
потенциален свидетел, аз се отказвам от ролята си на адвокат без капка съжаление. И така
ми се пада място на първия ред.
Предвкусвайки победа за отбора, Вики и Мейзи си вземат няколко почивни дни и
пристигат в Орландо за заседанието. Франки ги настанява на първия ред. Всички пазители
на справедливостта сме тук. Идват и други. Преподобният Лутър Ходжес също пристига от
Савана да ни наблюдава в действие. Следил е случая от деня, в който го поехме, и часове
наред е отправял молитви за Куинси. Глен Колакърчи пристига, издокаран в розов костюм от
крепон и придружен от красивата Бий. Той едва ли се е молил много. До него седи Патрик
Маккъчън, който според Глен е решил да не отправя ново обвинение към Куинси, ако
молбата ни бъде удовлетворена.
Сюзан Ашли е обработила пресата и случаят се отразява широко. Историята за стар и
корумпиран шериф, организирал заговор за убийството на невинен човек, когото е пратил в
затвора преди повече от двайсет години, не е за изпускане. Сега, когато невинният
предприема активни стъпки за освобождаването си, а шерифът е зад решетките, интригата се
заплита още повече. В залата има репортери и двайсетина зрители. Всяка съдебна зала
независимо от големината или местоположението си привлича редовни посетители —
любопитни хора, които си нямат друга работа.
Съдия Кумар заема мястото си без излишни официалности и поздравява всички.
Оглежда се и не вижда затворника. Два дни по-рано е удовлетворил молбата ни да позволим
на Куинси да присъства на изслушването. Засега прави всичко, което сме поискали.
— Въведете го — нарежда той на пристава.
Вратата зад ложата на журито се отваря и влиза един шериф. Куинси пристъпва зад него
с бастун, без белезници. Облечен е с бяла риза и кафеникав панталон, които съм му купил
вчера. Искаше да сложи и вратовръзка за пръв път от двайсет и три години, но го убедих, че
не се налага, защото няма да има съдебни заседатели, само съдия, който сигурно не е с
вратовръзка под черната си тога. Куинси е отслабнал поне с двайсет килограма и не е
възстановил изцяло двигателните си умения, но изглежда страхотно. Озърта се, отначало
объркан и неуверен, и кой може да го вини, но после ме вижда и се усмихва. Затътря се към
нас и шерифът го повежда към мястото между Сюзан Ашли и Бил Канън. Аз съм се сврял зад
тях, до перилата. Потупвам Куинси по рамото и го уверявам, че изглежда превъзходно. Той се
обръща и ме поглежда с насълзени очи. Дори краткото му излизане на свобода днес поражда
бурни емоции.
Спорим със Службата за управление на затворите в Талахаси как следва да се постъпи с
него. Лекарите му са приключили засега и са готови да го изпишат, което означава
еднопосочен билет обратно за „Гарвин“. Сюзан Ашли е подала молба за прехвърлянето му в
затвор с облекчен режим близо до Форт Майърс, където има рехабилитационен център.
Лекарите щедро ни снабдиха с писма и протоколи в подкрепа на необходимостта
рехабилитацията на Куинси да продължи. Разпалено твърдим, че „Гарвин“ е опасно място за
всички затворници по принцип, но особено за Куинси. Бил Канън крещи на бюрократите от
Службата за управление на затворите. Само че, тъй като в момента е притиснал всички до
стената с делото за 50 милиона долара, те отказват да съдействат. Одел Хърман, директорът
на „Гарвин“, твърди, че Куинси трябва да бъде в изолатор с цел осигуряване на
безопасността му, като че ли това е проява на огромно великодушие. Всъщност става дума за
еквивалента на карцер.
На Куинси му трябва още една инфекция, но не споделям с никого това, защото
последната едва не го уби. Прекарал е в болницата деветнайсет седмици и е споделял с
Франки неведнъж, че на този етап предпочита затвора.
А ние предпочитаме той да излезе на свобода, което ще стане. Само не е ясно кога.
Бил Канън се изправя и се приближава към подиума, за да се обърне към съда.
Той е на петдесет и четири години, има гъста прошарена коса с елегантна прическа,
облечен е в черен костюм и притежава самоувереността на факир в съдебната зала, способен
да изтръгне каквото пожелае от заседателите или съдията. Гласът му е мелодичен баритон,
който той вероятно е школувал с години. Дикцията му е безукорна. Първите му думи гласят,
че сме на прага да открием истината, а тя е основата на най-великата съдебна система в
света. Истината за това кой е убил и кой не е убил Кийт Русо. Истината, прикрита много
отдавна в малък корумпиран град в Северна Флорида. Истината, нарочно потулена от
злонамерени хора. Сега обаче, след като един невинен човек е прекарал двайсет и три години
в затвора, истината ще излезе наяве.
Канън не се нуждае от опорни точки, не спира, за да поглежда към бележките си. Няма
празнини, няма накъсани изречения, никакво мънкане. Говори импровизирано и блестящо!
Довел е до съвършенство стратегия, усвоена от малцина адвокати, дори най-ловките:
лаконичен е, не се повтаря, говори ясно. Излага подробностите около случая и казва на съдия
Кумар какво целим да докажем. За по-малко от десет минути задава тона и не оставя
никакво съмнение, че изпълнява мисия и няма да се откаже.
В отговор Кармен Идалго напомня, че съдебните заседатели вече са се произнесли.
Куинси Милър е получил справедлив процес преди много години и е бил осъден единодушно
от съдебното жури. Един глас го е спасил от смъртната присъда. Защо трябва да се разглежда
отново старо дело? Съдебната система и бездруго е претоварена и не е създадена да
поддържа делата отворени с десетилетия.
Ако допуснем всички осъдени убийци да фабрикуват нови факти и да твърдят, че
разполагат с нови доказателства, каква полза има изобщо от първия им процес?
Тя е още по-кратка.
Канън решава да започне драматично и призовава на свидетелското място Уинк Касъл,
шериф на окръг Руис. Уинк носи със себе си малка картонена кутия. Полага клетва и Канън
започва да го разпитва какво има в кутията. В прозрачно найлоново пликче се намира
фенерчето, което шерифът оставя върху маса до съдебния стенограф. Уинк описва как се е
озовало у него. Канън пуска видеозаписа с всички нас в кантората на Глен, докато отваряме
кашоните. Историята е забавна и приятна за всички, особено за почитаемия съдия. Касъл
разказва малкото, което му е известно от историята на случая, включително за загадъчния
пожар. Гордо осведомява съда, че при неговото управление нещата в окръг Руис са
модернизирани.
С други думи, наркотрафикантите вече ги няма. Всичко е чисто!
По време на кръстосания разпит Кармен Идалго отбелязва няколко точки, като
принуждава Касъл да признае, че кашоните с улики са били изчезнали за много години,
поради което има огромна празнина в хронологията на тяхното документиране. Което може
да се окаже от съществено значение, ако фенерчето се използва при ново наказателно дело,
но в момента е безполезно. Когато тя приключва, съдия Кумар се обръща с въпрос към Уинк:
— Фенерчето анализирано ли е от щатската криминалистична лаборатория?
Уинк потвърждава.
— Разполагате ли с копие от доклада им?
— Не, господин съдия, още не.
— Знаете ли името на криминолога, който отговаря за тази улика?
— Да, господин съдия.
— Добре. Искам да му се обадите и да му кажете, че очаквам да го видя тук утре сутрин.
— Веднага, господин съдия.
Призовават ме като втори свидетел и аз полагам клетва да казвам истината. За четвърти
път в кариерата си заставам на свидетелското място и ви уверявам, че оттук съдебната зала
изглежда много по-различно. Всички погледи са вперени в теб, а ти се мъчиш да се отпуснеш
и да се съсредоточиш въпреки разтуптяното си сърце. И тутакси те обзема колебание дали да
говориш, защото може да кажеш нещо неуместно. Бъди искрен. Бъди убедителен. Бъди ясен.
Все съвети, които давам на свидетелите си, но в момента ми звучат доста отвлечено. За
щастие, имам блестящ адвокат на своя страна, пък и сме репетирали показанията ми. Не
мога да си представя да седя тук и да се опитвам да пробутам някаква неубедителна
измишльотина под обстрела на човек като Канън.
Разказвам доста редактирана история за това как сме намерили фенерчето, като
пропускам цели глави от нея. Не споменавам за Тайлър Таунзенд в Насау, нито за Брус
Гилмър в Айдахо, нито за имейлите, които се изпаряват след пет минути, за африканската
вуду магия или за истинския скелет в гардероба. Тръгнал съм от слух, предаден ми от стар
адвокат, който подочул, че може би Кени Тафт е знаел твърде много и това е причината да го
убият. Затова съм се обърнал към семейство Тафт и съм започнал да проучвам. И ми е
провървяло. На големия екран Канън показва снимки на порутената къща и по-тъмни кадри,
които съм направил на тавана, и още едно видео как Франки изнася кашоните от населената
с призраци къща. Разказвам за пътуването ни до Ричмънд с уликите и за срещата е доктор
Бендершмит.
По време на кръстосания разпит Кармен Идалго задава поредица въпроси, които целят
по-скоро да породят допълнителни съмнения относно надеждността на уликите. Не, не знам
колко време кашоните са били на тавана, не знам и кой ги е оставил там, дори не съм
сигурен, че Кени Тафт ги е взел лично преди пожара или някой му е помогнал, не знам и
дали не е отварял кашоните и не е манипулирал веществените доказателства. Отговорите ми
са професионални и вежливи. Тя просто си върши работата и никак не й се иска да бъде тук.
Притиска ме да разкрия източника на слуховете за Кени Тафт и аз обяснявам, че
поверителността ме задължава да предпазвам източниците си. Разбира се, знам повече,
отколкото разкривам, но в крайна сметка съм адвокат и ми е ясно какво е поверителност. Тя
моли съдията да ми нареди да отговоря на въпросите й. Канън възразява и изнася кратка
лекция за неприкосновеността на адвокатските дела. Съдия Кумар отказва да удовлетвори
молбата на Кармен Идалго и аз се връщам на мястото си зад Куинси.
Доктор Кайл Бендершмит е в съдебната зала и няма търпение да я напусне. Бил Канън
го призовава като следващ свидетел и започва досадното представяне на квалификацията му.
След няколко минути съдия Кумар поглежда към Кармен Идалго и пита:
— Необходимо ли е уверение в професионалната му подготовка?
— Не, господин съдия. Щатът приема квалификацията му.
— Благодаря ви.
Кумар не припира никого и очевидно му е приятно да държи нещата под контрол. Съдия
е едва от три години, но изглежда много самоуверен и опитен.
Канън прескача неверните показания на Пол Норуд пред съдебните заседатели —
описани са подробно от Мейзи в адвокатското досие — и се задълбочава в действителните
улики. Вече разполагаме с фенерчето и с пръските и не се налага да се правят догадки. На
големия екран Бендершмит представя снимките, които е направил неотдавна, и ги сравнява с
използваните по време на съдебния процес преди двайсет и три години. Пръските са
избелели с времето, макар че стъклото явно не е било на слънце. Очертава трите най-големи
и ги посочва на своята проба. Следват още увеличени снимки, още криминологичен жаргон.
За мен показанията на Бендершмит бързо се превръщат в досаден урок по естествени науки,
може би защото съм скаран с тази област на знанието. Но няма никакво значение дали аз се
отегчавам. Важното е, че съдията жадно поглъща всичко.
Кайл започва с основното: човешките кръвни клетки са различни от животинските. На
екрана се появяват два уголемени образа и Бендершмит включва на професионален режим.
Образът отляво е силно увеличен еритроцит от кръвта по стъклото. Образът отдясно
изглежда сходно и е еритроцит от дребен бозайник — заек. Хората са бозайници и техните
еритроцити, тоест червените им кръвни клетки, нямат ядро. Червените кръвни клетки на
влечугите и птиците имат ядро, а нашите не. Професорът трака по клавишите на лаптопа си,
изображението се променя и ние потъваме в света на червените кръвни клетки. Ядрото е
малко, кръгло и служи като команден център на клетката. То контролира нейния растеж и
възпроизводство. Заобиколено е от мембрана. И тъй нататък.
Към молбата ни е прикрепен пълният доклад на Бендершмит, съдържащ множество
непроницаеми страници за кръвта и клетките. Признавам, че не съм го прочел целия, но
нещо ми подсказва, че съдия Кумар го е прочел.
Изводът: животинските еритроцити са много различни при различните видове. Доктор
Бендершмит е почти сигурен, че кръвта по стъклото на фенерчето, намерено в колата на
Куинси от Брадли Фицнър, е от малък бозайник. Изразява недвусмислена увереност, че
кръвта не е човешка.
Не сме направили ДНК анализ на двете проби, защото нямаше причина. Знаем, че
кръвта по ризата на Кийт наистина е негова. Знаем, че кръвта по фенерчето не е.
Да гледаш как Канън и Бендершмит си партнират по време на показанията е все едно да
гледаш танц със съвършена хореография. А се срещнаха за пръв път едва вчера. Ако на мен
ми предстоеше да застана срещу тях в дело за обезщетение от 50 милиона долара, още сега
щях да започна да договарям споразумението.
Наближава един часът, когато Бендершмит изчерпва рутинната поредица от въпроси,
които му задава Кармен. Ако се съди по тънкото като тръстика тяло на съдията, той едва ли
си пада много по обедите, но на останалите ни е прималяло от глад. Прекъсваме заседанието
за час и половина. С Франки откарваме Кайл на летището, като спираме да си купим бургери
за из път. Той пита кога очакваме присъдата. Обича работата си, обича и този случай и няма
търпение клиентът ни да бъде оправдан. Псевдонаучен подход е довел до осъждането на
Куинси и Бендершмит иска да оправи тази каша.
* * *
През последните седем месеца Зийк Хъфи се радва на свободата си толкова много, че
успява да избегне нов арест. Освободен е условно в Арканзас и няма право да напуска щата
без позволението на надзорника си. Твърди, че е трезвен и не се друса, и е твърдо решен да
си остане така. Организация с идеална цел му е отпуснала заем от хиляда долара за
първоначалните му нужди, освен това той работи почасово в автомивка, в закусвалня и във
фирма за поддръжка на морави. Оцелява и е изплатил почти половината от заема си. Вики
му е купила самолетен билет и той заема свидетелското място със слънчев загар и много по-
здрав вид.
Представи се безупречно на първото изслушване пред съдия Планк. Призна лъжите си и
макар да обвини Фицнър и лошата система, заяви, че е съзнавал какво върши. Поставили го в
същата килия като доносник и той се справил блестящо. Сега обаче дълбоко съжалява за
лъжите си. В един прочувствен миг, който изненадва всички, Зийк поглежда към Куинси в
съдебната зала и казва:
— Направих го, Куинси. Направих го, за да отърва кожата, но страшно ми се иска да не
бях. Излъгах да спася себе си, но изпратих теб зад решетките. Съжалявам, Куинси. Не те моля
за прошка, защото на твое място не бих си простил. Просто ти се извинявам за това, което
извърших.
Куинси кимва, но не отговаря. По-късно ще ми признае, че е искал да каже нещо, да
даде прошка, но се е страхувал да се обади без разрешение.
По време на кръстосания разпит Кармен напада колоритния разказ на Зийк за лъжата
пред съда. Пита го кога е престанал да лъже и преставал ли е изобщо. Защо да му вярваме, че
в момента казва истината? И тъй нататък. На него не му е за пръв път обаче и се справя
добре. Многократно повтаря:
— Да, госпожо, признавам, че преди излъгах, но сега не лъжа, кълна се!
Следващият ни свидетел е Кари Холанд-Пруит. Положих известни усилия да убедя Кари
и Бък да предприемат дългото пътуване до Орландо, но когато нашата организация щедро им
предложи и семейни билети за „Дисни Уърлд“, сделката беше сключена. Да не забравяме, че
ние не можем да си позволим такива билети, но Вики, както обикновено, успя някак да
намери парите.
Бил Канън напълно владее положението, докато Кари разказва за печалната си роля в
обвинението срещу Куинси Милър. Не била видяла чернокож мъж да бяга от
местопрестъплението с нещо като пръчка. Всъщност нито видяла, нито чула нещо. Била
принудена да излъже на процеса от шериф Фицнър и от бившия прокурор Форест Бъркхед.
Те й втълпили лъжи, а на следващия ден Фицнър й връчил хиляда долара в брой, поръчал й
да се качи на следващия автобус и я заплашил с арест за лъжесвидетелстване, ако някога
дръзне да се появи във Флорида.
Още след първите няколко изречения очите на Кари се насълзяват. Не след дълго и
гласът й пресеква. По средата вече е обляна в сълзи, докато признава лъжите си и ни уверява
колко съжалява. Тогава била объркана хлапачка, която се друсала и имала неподходящо гадже
ченге, а и парите й трябвали. Вече петнайсет години е чиста и трезва и не е отсъствала нито
ден от работа. Но много често мисли за Куинси. Тя се разплаква и ние изчакваме да се
овладее. Бък седи на първия ред и също трие сълзите си.
Съдия Кумар обявява едночасова почивка — трябва да се погрижи за нещо спешно в
кабинета си. Марвис Милър пристига и прегръща брат си, а охраната ги наблюдава от
разстояние. Сядам при Мейзи и Вики, за да анализираме свидетелските показания до
момента. Един репортер ме моли за интервю, но аз отказвам.
В четири и половина заседанието е подновено и Бил Канън призовава последния си
свидетел за деня. Току-що съм уведомил Куинси, за да не се шокира. Когато Канън
оповестява името „Джун Уокър“, Куинси се обръща и вперва поглед в мен. Усмихвам се и
кимвам насърчително.
Франки не се отказва лесно, особено ако трябва да убеди някой чернокож да ни
съдейства. През последните месеци се е сближил с Отис Уокър в Талахаси и чрез него — с
Джун. Отначало двамата се съпротивлявали и били разстроени от факта, че адвокатът на
Куинси е обрисувал в толкова лоша светлина първата му съпруга. С течение на времето обаче
Франки успял да убеди Отис и Джун, че при възможност старите лъжи трябва да бъдат
поправени. Че Куинси не е убил никого, но въпреки това Джун е помогнала на истинските
убийци — шайка бели мъже.
Тя става от третия ред и целеустремено тръгва към свидетелското място, където полага
клетва. Прекарал съм известно време с нея и се опитах да й внуша, че никак не е лесно да
застанеш в съдебната зала и да признаеш, че си лъжесвидетелствал. Също така я уверих, че
не може и няма да бъде съдена за това.
Джун кимва на Куинси и стисва зъби. Хайде, давайте. Съобщава името и адреса си и
потвърждава, че Куинси Милър е първият й съпруг. Имали три деца, после бракът им се
разпаднал и завършил с неприятен развод. Тя е на наша страна и Бил Канън се отнася към
нея с уважение. Взема някакви документи от бюрото си и казва:
— И така, госпожо Уокър, моля ви да насочите вниманието си към делото за убийство
срещу бившия ви съпруг Куинси Милър преди много години. Тогава сте свидетелствали в
полза на обвинението и сте изказали няколко твърдения. Бих искал да ги обсъдим, ако не
възразявате.
Тя кимва и отговаря:
— Добре, господине.
Канън намества очилата си и поглежда към протоколите от процеса.
— Прокурорът ви е попитал: „Обвиняемият Куинси Милър притежаваше ли
дванайсеткалиброва пушка?“, а вашият отговор гласи: „Така ми се струва. Имаше няколко
пистолета. Не разбирам много от оръжия, но да, Куинси имаше голяма пушка“. Истина ли
беше това, госпожо Уокър?
— Не, господине, не беше. Никога не съм виждала пушка в къщата, никога не съм
виждала Куинси да има пушка.
— Добре. Второто твърдение. Прокурорът ви пита: „Обвиняемият обичаше ли да ходи
на лов и за риба?“, а вие отговаряте: „Да, господине, не ходеше често на лов, но от време на
време отиваше в гората с приятели и обикновено стреляха по зайци и птици“. Истината ли
сте казали, госпожо Уокър?
— Не, господине. Не знам Куинси да е ходил на лов. Обичаше понякога да ходи за риба с
чичо си, но не на лов.
— Добре, третото твърдение. Прокурорът ви подава цветна снимка на фенерче и ви пита
дали сте виждали Куинси с такова. Вашият отговор е: „Да, господине, прилича на фенерчето,
което държи в колата си“. Вярно ли е това, госпожо Уокър?
— Не, не е вярно. Не съм виждала такова фенерче, поне не помня да съм виждала, но
със сигурност не съм виждала Куинси с такова фенерче.
— Благодаря ви, госпожо Уокър. И последен въпрос. Когато прокурорът по делото ви
пита дали Куинси е бил в Сийбрук в нощта на убийството на Кийт Русо, вие отговаряте:
„Така мисля. Някой го е видял на Паундърс Стрийт“. Госпожо Уокър, истината ли сте казали?
Тя понечва да отговори, но гласът й изневерява. Преглъща измъчено, поглежда право
към първия си съпруг, стисва зъби и след миг казва:
— Не, господине, не беше вярно. Не съм чувала никой да споменава, че е виждал Куинси
в града в онази нощ.
— Благодаря ви — казва Канън и оставя документа на масата.
Кармен Идалго бавно се изправя, сякаш неуверена как да подходи. Колебае се,
оглеждайки свидетелката, и си дава сметка, че нищо няма да постигне с кръстосания си
разпит. Казва с привидно безсилие:
— Обвинението няма въпроси, господин съдия.
— Благодаря ви, госпожо Уокър — казва Кумар. — Свободна сте.
Джун няма търпение да напусне свидетелското място. Пред мен Куинси неочаквано
избутва стола си назад и се изправя. Без да се подпира на бастуна си, минава зад Бил Канън и
закуцуква към Джун. Тя забавя крачка уплашено и за секунда всички застиваме в очакване на
катастрофата. А после Куинси разперва широко ръце и Джун тръгва към него. Той я прегръща
и двамата избухват в сълзи. Двама души, създали три деца, а после отровени от взаимна
омраза, се прегръщат пред очите на непознатите зрители.
— Съжалявам, съжалявам… — повтаря тя отново и отново.
— Всичко е наред — прошепва той в отговор. — Всичко е наред.
47
Вики и Мейзи нямат търпение да се запознаят с Куинси. Отдавна живеят с това дело и
знаят много за живота му, но досега не са имали шанса да се срещнат с него. Тръгваме си от
съда и отиваме в болница „Мърси“, където той все още е пациент и затворник. Сега стаята
му се намира в отделението по рехабилитация, но се срещаме в кафенето на партера. Пази го
полицай от Орландо, който отегчено сяда далече от нас.
След двайсет и три години в затвора Куинси не се оплаква от лошата храна в кафенето.
Иска сандвич и чипс и аз отивам да му взема, докато с Вики и Мейзи си бъбрят за
преживелиците в съда през изминалия ден. Франки седи до тях, готов да помага, както
винаги. Лутър Ходжес също е наблизо, наслаждава се на мига и е щастлив, че участва. Куинси
настоява да вечеряме с него, но ние имаме друг ангажимент по-късно.
Той все още е разчувстван от срещата си с Джун. Ненавиждал я е толкова дълго и
толкова силно, че е изумен от бързината, с която е успял да й прости. Докато седял и я
слушал как признава лъжите си, нещо го споходило, може би Светият дух, и омразата се
изпарила. Затворил очи и помолил Бог да премахне цялата ненавист и само за миг бремето
се смъкнало от плещите му. Действително усещал, че диша по-леко. Простил и на Зийк
Хъфи, и на Кари Холанд и се чувствал великолепно.
Лутър Ходжес се усмихва и кима. Той обича такива послания.
Куинси гризва няколко пъти от сандвича си, взема си и малко чипс, но казва, че още
няма апетит. Вчера е тежал шейсет и четири килограма. Пита какво предстои утре, но аз
предпочитам да не гадая. Допускам, че съдия Кумар ще приключи със свидетелите, ще се
оттегли да размишлява над делото и ще издаде присъда след няколко седмици или месеца.
Той създава впечатление, че ни симпатизира, но още преди години съм се научил винаги да
очаквам най-лошото. И никога да не се надявам на бързо въздаване на справедливост.
След едночасово неспирно бъбрене охраната ни подканя да приключваме. Прегръщаме
Куинси и обещаваме да се видим отново на следващата сутрин.
Бил Канън има кантори в най-големите шест града на Флорида. Партньорът му, който
управлява клона в Орландо, е истински звяр в делата за лекарска небрежност на име Кордел
Джоли и предизвиква ужас сред некомпетентните лекари. Съсипал е финансово много от тях
и изобщо не е приключил. Издействаните от него присъди и споразумения са му донесли
достатъчно средства да си купи истински палат в богаташки квартал на Орландо — затворен
комплекс със сенчести улици и великолепни къщи. Спираме на кръгла алея, където са
паркирани бентли, порше и мерцедес. Автомобилният парк на Кордел Джоли струва повече,
отколкото е годишният бюджет на „Пазители на справедливостта“. Отпред гордо се мъдри
старият фолксваген бръмбар на Сюзан Ашли, която вече е пристигнала.
Обикновено ние от „Пазителите“ бихме отклонили покана за вечеря на такъв адрес, но е
почти невъзможно да откажеш на Бил Канън. Освен това сме любопитни да видим къща,
която иначе бихме зяпали само по списанията. Входната врата ни отваря мъж със смокинг —
първата ми среща с истински иконом. През обширен вестибюл със сводест таван той ни
отвежда в стая, която е по-просторна от повечето разумно големи домове, и внезапно ни
става неловко от облеклото ни.
Франки е проявил здравия разум да откаже поканата. Заедно с Куинси и Лутър Ходжес
ще гледат бейзбол по телевизията.
Забравяме за облеклото си, когато Кордел лично влетява от друга стая по тениска,
мръсни шорти за голф и джапанки. Държи зелена бутилка с бира и мощно се здрависва с
всеки от нас, докато се запознаваме. Появява се и Бил Канън, също по шорти, и ние поемаме
след тях през обширното жилище към задна тераса с изглед към басейн, достатъчно голям за
състезания с малки лодки. В лятната къща до басейна сигурно могат да спят поне петнайсет
души. Мъж, облечен в бяло, взема поръчките ни за питиета, после ни отвеждат към сенчесто
място под проскърцващи вентилатори. Сюзан Ашли пие бяло вино и ни чака.
— Бих ви запознал със съпругата си, но тя ме напусна миналия месец — съобщава
Кордел на висок глас и се отпуска в един шезлонг. — Трети развод.
— Мислех, че е четвърти — сериозно заявява Канън.
— Няма да има такъв. Приключих с браковете. — Веднага се вижда, че Кордел пипа
здраво, работи здраво, забавлява се и не задържа нищо в себе си. — Иска къщата, но преди
сватбата подписа един кратък договор.
— Може ли да говорим за друго? — намесва се Канън. — Адвокатската ни кантора
живее в постоянен ужас от поредния развод на Кордел.
И за какво се предполага да говорим в момента?
— Имахме успешен ден в съда — отбелязвам. — Благодарение на Бил.
Вики, Мейзи и Сюзан Ашли само гледат смаяно и сякаш ги е страх да се обадят.
— Винаги е от полза, когато фактите са на твоя страна.
— Адски си прав — съгласява се Кордел. — Това дело много ми харесва. Аз съм в
комисията за съдебните спорове на фирмата и още щом Бил го представи, казах: „Да, мамка
му“.
— Каква е тази комисия? — питам.
Кордел е на наша страна и има голяма уста, затова съществува вероятност да научим
много.—
Всяко съдебно дело, което завеждаме, трябва да бъде одобрено от комисия, в чийто
състав влизат управляващите партньори на шестте ни кантори. Нагледали сме се на
глупости, нагледали сме се и на хубави случаи, които или не е възможно да бъдат спечелени,
или са прекалено скъпи. За да поемем дело, трябва да има сериозна вероятност да приберем
поне десет милиона долара. Просто е. Ако не виждаме потенциал от десет милиона, не се
заемаме. Куинси го чакат много повече. Имате съучастието на щата Флорида, без таван на
обезщетението. Имате четири милиона, които вече са замразени в банковите сметки на
шерифа, и още в офшорки. Освен това имате и картела.
— Картелът ли? — питам.
Господинът в бяло се връща със сребърен поднос и ни поднася питиетата. Бира за мен,
бяло вино за Мейзи. Бяло вино и за Вики — може би за втори път не отказва питие, откакто я
познавам.
— Не е нещо необичайно, но досега не сме го правили — казва Бил. — Свързахме се с
фирма в Мексико Сити, която проследява активите на наркотрафикантите. Работата е
рискована, както се досещате, но постигнаха известен успех — намериха банкови сметки и
наложиха възбрана върху имущество. В картела „Салтийо“ има нови лица, най-вече защото
старите са убити, но някои от главатарите все още са известни. Възнамеряваме да
издействаме огромна присъда тук и да я приложим навсякъде, където открием активи.
— Струва ми се, че ще е малко опасно да съдим картел — отбелязвам.
Кордел отговаря през смях:
— Не толкова опасно, колкото да съдиш тютюневи компании, производители на оръжие
или големи фармацевтични фирми. Да не говорим за лекарите мошеници и техните
застрахователни компании.
— Да не искате да кажете, че Куинси Милър ще получи най-малко десет милиона
долара? — пита Мейзи бавно, невярващо.
— Не, не, никога не даваме гаранции — засмива се Канън. — Твърде много неща биха
могли да се объркат. Това е съдебен спор, винаги е рисковано. Щатът ще поиска
споразумение, но Фицнър няма. Ще се разшета и ще се помъчи да защити парите си. Има
добри адвокати, но ще се бори от затвора. Според мен делото на Куинси има огромен
потенциал. Ще извадим нашите хонорари, разбира се.
— Пия за това — обажда се Кордел и пресушава бутилката си.
— Колко време ще отнеме? — пита Вики.
Бил и Кордел се споглеждат и свиват рамене.
— Две, може би три години. Фирмата на Наш Кули умее да води съдебни спорове, така
че ще бъде сериозна битка.
Наблюдавам Сюзан Ашли, която внимателно следи разговора. И в нейната организация с
идеална цел хонорарите не могат да се мерят с тези в истинска адвокатска кантора, но тя ми
е казала поверително, че Бил Канън е обещал да дари десет процента от адвокатските
хонорари на проект „Невинност“ в Централна Флорида. Тя на свой ред ми е обещала
половината от това, което ще получат. За секунда се размечтавам как нашите мексикански
адвокати налагат запор на сметките в карибска банка, пълни с огромни суми, които се
поделят по веригата, в края на която чака малката ни организация, протегнала умолително
ръка за няколко хиляди долара.
Съществува пряка връзка между парите, които успяваме да наберем, и броя на
невинните, чието оправдаване издействаме. Ако успеем да се сдобием със солидни средства,
вероятно ще се преструктурираме и ще наемем още хора. Може дори да си купя нови гуми,
дори нещо повече — да си купя хубава кола на старо.
Алкохолът помага и ние съумяваме да се отпуснем и да забравим колко сме бедни,
докато ни доливат чашите и тече подготовката за вечерята. Подпийналите адвокати разказват
невероятни истории и Кордел ни забавлява с една за бивш шпионин от ЦРУ, когото наел и
внедрил в застрахователна компания, покриваща случаи на лекарска небрежност. На този
човек дължали три присъди за невъобразимо големи суми, а освен това се пенсионирал, без
да го разкрият.
Канън пък разказва как спечелил първата си присъда за един милион долара, когато бил
на двайсет и осем години — все още рекорд за щата Флорида.
И отново думата взема Кордел, който си е спомнил за първата си самолетна катастрофа.
Истинско облекчение е, когато господинът в бяло ни съобщава, че вечерята е поднесена.
Местим се в една от трапезариите в къщата, където е значително по-хладно.
48
Почитаемият Анш Кумар отново заема съдийското място с усмивка и ни пожелава
„добро утро“. Всички сме по местата си, нетърпеливи да започне денят и притеснени какво
предстои. Съдията поглежда към Бил Канън и казва:
— След като приключихме вчера, се свързах с криминалистичната лаборатория в
Талахаси и говорих с директора. Увери ме, че анализаторът, господин Таска, ще бъде тук в
десет сутринта. Имате ли друг свидетел, господин Канън?
Бил се изправя и отговаря:
— Може би, господин съдия. Агнес Нолтън е специален агент от офиса на ФБР в
Орландо и е ръководила разследването на жестокото нападение над Куинси Милър преди
почти пет месеца. Готова е да свидетелства за това разследване и за връзката му с делото.
Закусих рано сутринта с Агнес и тя наистина е готова да ни помогне по всякакъв начин.
Съмняваме се обаче дали съдия Кумар ще сметне за необходими показанията й, които ще
бъдат доста ограничени от поверителността.
Той знае, че това предстои, защото го споменах по време на една от почивките вчера.
Дълго размишлява. Кармен Идалго бавно се изправя и казва:
— Господин съдия, ако ми позволите, не мога да разбера с какво ще ни бъдат полезни
тези показания. ФБР не участва в разследването на убийството на Кийт Русо, нито в
обвинението към Куинси Милър. На мен ми се струва загуба навреме.
— Склонен съм да се съглася. Прочетох обвинителните актове, делото, материалите в
пресата, така че съм почти наясно със заговора за убийството на господин Милър. Благодаря
ви, агент Нолтън, за готовността да свидетелствате, но не се налага.
Поглеждам към Агнес и тя се усмихва.
Съдията удря с чукчето и обявява почивка до десет часа.
Господин Таска анализира кръвни проби за щата Флорида вече трийсет и една години. И
двете страни признават квалификацията му. Кармен — защото той е вещо лице на щата. А
ние — защото искаме показанията му. Кармен отказва да го разпитва с мотива, че молбата е
наша, не нейна. Няма проблем, съгласява се Бил Канън и скача да проведе разпита.
Всичко приключва за броени минути.
— Господин Таска, анализирали сте кръвта от ризата и кръвната проба от стъклото на
фенерчето, нали? — пита той.
— Точно така.
— И сте прочели докладите, изготвени от доктор Кайл Бендершмит?
— Прочетох ги.
— Познавате ли доктор Бендершмит?
— Да, той е много известен в нашата област.
— Съгласен ли сте със заключението му, че кръвта по ризата е човешка, а кръвта по
стъклото на фенерчето е животинска?
— Да, извън всякакво съмнение.
И после Канън прави нещо, което не помня да съм виждал в съдебна зала. Започва да се
смее. Смее се на абсурда да изискваме още показания. Смее се на оскъдните улики срещу
клиента ни. Смее се на щата Флорида и на жалките му опити да защити една погрешна
присъда. Размахва ръце и пита:
— Какво правим тук, господин съдия? Единствената веществена улика, която свързва
клиента ни с местопрестъплението, е това фенерче. Вече знаем, че то не е било там. Никога
не е било собственост на нашия клиент. И не е взето от местопрестъплението.
— Имате ли още свидетели, господин Канън?
Все още развеселен, Бил клати глава и слиза от подиума.
— Свидетели, госпожо Идалго? — пита съдията.
Тя махва с ръка и изглежда готова да хукне към най-близкия изход.
— Заключителни думи от двете страни?
Бил спира до нашата маса и казва:
— Не, господин съдия, казахме достатъчно и настояваме съдът да отсъди бързо. Куинси
Милър е изписан от лекарите и трябва да се върне в затвора утре. Това е безобразие. Мястото
му не е там, нито пък е било там преди повече от двайсет години. Той е осъден
несправедливо от щата Флорида и следва да бъде освободен. Закъснялата справедливост е
отказана справедливост.
Колко пъти съм чувал тази фраза? Чакането е един от рисковете в нашата работа.
Виждал съм десетки съдилища, които протакат делата на невинни хора, като че ли времето
няма значение, и стотици пъти ми се е искало някой надут съдия да бъде принуден да
прекара един уикенд в затвора. Само три нощи ще направят чудеса с професионалната му
етика.—
Обявявам почивка до един часа — оповестява съдията с усмивка.
Канън се мята в лимузина и отпрашва към летището, където го очаква частният му
самолет, за да го отведе на преговори по извънсъдебно споразумение в Хюстън, където той и
хората му ще изкормят фармацевтична компания, заловена да подправя данни от проучвания.
Направо му се вие свят от радостно очакване.
Останалите от екипа се събираме в кафене в сутерена на сградата на съда. Лутър Ходжес
се присъединява към нас за първите кафета. Следим времето на голям стенен часовник — в
момента е 10:20 ч. и секундната стрелка сякаш е спряла. Приближава се репортерка и пита
дали Куинси е съгласен да отговори на няколко въпроса. Отказвам й и излизам да си
поговоря с нея в коридора.
Докато пием второто си кафе, Мейзи пита:
— Може ли нещо да се обърка?
Много неща. Убедени сме, че съдия Кумар ще отмени присъдата. Няма друга причина да
подновява заседанието в един следобед. Ако смяташе да отсъди срещу Куинси, щеше просто
да изчака няколко дни и да ни изпрати решението по имейла. Ясно е, че изслушването се е
развило в наша полза. Доказателствата са на наша страна. Съдията е благоразположен или
поне досега беше. Щатът буквално се предаде. Подозирам, че Кумар е жаден за част от
славата.
Възможно е обаче той да изпрати Куинси обратно в затвора за оформяне на
документите. Или да върне делото в окръг Руис и да разпореди Куинси да бъде задържан там,
докато местните отново провалят всичко. Би могъл да разпореди и връщането на Куинси в
ареста на Орландо в очакване на обжалването от страна на щата. Не си представям, че ще го
изведем през главния вход пред обективите на камерите.
Стрелките на часовника почти не помръдват и аз се старая да не ги поглеждам. На обяд
дъвчем сандвичи, колкото да минава времето. В един без петнайсет се връщаме в съдебната
зала и чакаме още малко.
В един и петнайсет съдия Кумар заема мястото си и въдворява ред. Кимва на съдебната
стенографка и пита:
— Нещо от защитата или обвинението?
Сюзан Ашли клати глава, Кармен също.
Съдията започва да чете:
— Съдът заседава по молбата за преразглеждане на съдебно решение, подадена съгласно
член три, алинея осем, точка пет от Куинси Милър, който моли съда да отмени присъдата му
за убийство, издадена в Двайсет и втори съдебен район преди много години. Законите на
Флорида постановяват недвусмислено, че присъдата се преразглежда само ако пред съда
бъдат представени нови доказателства, които не са били придобити по надлежен ред при
първоначалното гледане на делото. И че не е достатъчно твърдението за наличие на нови
доказателства, а трябва да бъде доказано също, че те биха променили изхода на делото. Нови
доказателства могат да бъдат отказ от свидетелски показания, откриване на оневиняващи
доказателства или намирането на нови свидетели, неизвестни по време на провеждане на
първото дело.
В конкретния случай отказът от показания от страна на трима свидетели — Зийк Хъфи,
Кари Холанд-Пруит и Джун Уокър — е ясно доказателство, че показанията им по време на
процеса са били неточни и компрометирани. Съдът ги преценява като убедителни и
надеждни свидетели в настоящия момент. Смята се, че единствената улика, която свързва
Куинси Милър с местопрестъплението, е фенерчето, което не е било налично по време на
процеса. Откриването му от екипа на защитата е забележително постижение. Анализът на
кървавите пръски от вещи лица и на двете страни по делото доказва, че фенерчето не е било
на мястото на убийството, а най-вероятно е било подхвърлено в багажника на автомобила на
обвиняемия. Фенерчето е изключително убедително оневиняващо доказателство.
Ето защо присъдата за убийство се отменя и решението влиза в сила незабавно.
Допускам, че има вероятност господин Милър да бъде обвинен и отново съден в окръг Руис,
но се съмнявам. Ако стане така, ще се води друго дело и по друго време. Господин Милър,
моля да се изправите заедно с адвокатите си.
Куинси забравя за бастуна и скача. Стисвам го за левия лакът, а Сюзан Ашли — за
десния. Съдията продължава:
— Господин Милър, хората, отговорни за осъждането ви преди повече от двайсет
години, днес не присъстват в съдебната зала. Научих, че някои от тях са мъртви. Други са се
пръснали. Едва ли някога ще им бъде потърсена отговорност за погрешната присъда. Не е в
моя власт да ги подложа на съдебно преследване. Преди да си тръгнете обаче, съм длъжен
поне да призная, че нашата съдебна система е извършила грандиозна несправедливост
спрямо вас, и тъй като аз съм част от нея, ви поднасям извиненията си. Ще подпомогна
усилията ви за пълна реабилитация по всякакъв възможен начин, включително и във връзка с
евентуална компенсация. Пожелавам ви късмет, господине. Вие сте свободен.
Куинси кимва и отронва:
— Благодаря ви.
Коленете му омекват, той присяда и заравя лице в дланите си. Скупчваме се около него
— Сюзан Ашли, Марвис, Мейзи, Вики, Франки — и дълго време не отронваме нито дума,
защото всички си поплакваме. Всички освен Франки, който не е пролял нито една сълза,
откакто излезе от затвора след четиринайсет години зад решетките.
Съдия Кумар се приближава без съдийската си тога и ние го обсипваме с благодарности.
Можеше да чакаме един или шест месеца, дори няколко години, можеше той дори да не
отсъди в наша полза и да ни запрати във вихъра на обжалванията, където нищо не е сигурно и
времето няма значение. Едва ли ще му се удаде отново възможност да освободи невинен
човек, лежал две десетилетия в затвора, затова се наслаждава на мига. Куинси се изправя за
прегръдка, която после става заразителна.
Това е десетата ни отменена присъда, втора за последната година, и всеки път се чудя
какво да говоря, когато се изправя пред камерите и репортерите. Куинси взема думата пръв и
изразява признателността си. Казва, че няма конкретни планове, че не е имал време да
чертае планове, само иска да хапне ребърца с бира. Решавам да проявя великодушие и да не
обвинявам виновниците. Благодаря на съдия Кумар за смелостта да постъпи, както е редно и
справедливо. Научил съм, че на колкото повече въпроси отговаряш, толкова по-вероятно е да
сгафиш, затова след десет минути благодаря на репортерите и си тръгваме.
Франки е спрял пикапа до тротоара. Казвам на Вики и Мейзи, че ще се видим в Савана
след няколко часа, и се мятам на предната седалка. Куинси пропълзява на задната и пита:
— Какво е това, по дяволите?
— Спортен пикап с две врати — отговаря Франки и потегля.
— Много е на мода, особено сред белите — отбелязвам.
— Познавам и чернокожи, които ги карат — отбранително казва Франки.
— Просто потегляй, човече — подканва го Куинси, наслаждавайки се на свободата си.
— Искаш ли да минем през „Гарвин“ да си вземеш нещата? — питам.
И двамата се засмиват.
— Може би ще ми трябва нов адвокат, Поуст — казва Куинси.
— Ами давай. Едва ли ще намериш по-евтин от мен.
Куинси се навежда между предните седалки.
— Поуст, още не сме говорили за това, но според теб колко ще получа от щата, след като
съм оправдан?
— Петдесет хиляди годишно за всяка година в затвора. Над един милион долара.
— А кога?
— Ще отнеме няколко месеца.
— Но е сигурно, нали?
— На практика, да.
— Колко процента е твоят дял?
— Николко.
— Стига де.
— Така е — намесва се Франки. — Джорджия ми плати доста пари, а Поуст отказа да
вземе и цент.
Хрумва ми, че съм в компанията на двама чернокожи милионери, макар че са спечелили
състоянието си по неописуем начин.
Куинси се обляга назад, въздиша, засмива се и казва:
— Не мога да повярвам. Когато се събудих сутринта, мислех, че ще ме върнат в затвора.
Къде отиваме, Поуст?
— Изчезваме от Флорида, преди на някого да му скимне нещо различно. Не питай на
кого. Още не знам кой, къде, как и защо, но хайде да се покрием в Савана за няколко дни.
— Искаш да кажеш, че някой може да ме търси ли?
— Не мисля, но да не рискуваме.
— Ами Марвис?
— Поръчах му да ни чака в Савана. Довечера ще ядем ребърца, знам точно къде.
— Искам ребърца, бира и жена.
— Е, мога да ти уредя първите две — отговарям.
Франки ме стрелва с поглед, за да покаже, че има нещо наум за третото.
След като е на свобода от половин час, Куинси иска да спрем в заведение за бургери
край оживено шосе. Влизаме и купуваме безалкохолно и пържени картофи. Той избира маса
до прозореца, където се опитва да ни обясни какво е усещането да седиш и да се храниш като
нормален човек. Свободен да влиза и да излиза. Свободен да поръчва каквото си пожелае от
менюто. Свободен да отиде до тоалетната, без да иска разрешение и да се страхува, че там
може да му се случи нещо лошо. Горкият, толкова е разчувстван, че току се разплаква.
Качваме се отново в пикапа, включваме се в натовареното движение на междущатско
шосе 95 и бавно запълзяваме на север по Източното крайбрежие. Оставяме Куинси да избира
музиката и той харесва ранните „Мотаун“. Нямам нищо против. Заинтригуван е от живота на
Франки и го пита как е оцелял през първите месеци след затвора. Франки го предупреждава
за парите и за новите приятели, които те ще привлекат. После Куинси задрямва и се чува
само музиката. Заобикаляме Джаксънвил и на трийсетина километра от границата с
Джорджия Франки промърморва:
— По дяволите!
Обръщам се и виждам сини лампи. Сърцето ми се свива, когато Куинси се събужда и
забелязва лампите.
— С превишена скорост ли караше? — питам.
— Май да. Не внимавах — казва Франки.
Втора кола с включени сигнални светлини се присъединява към първата, но незнайно
защо, полицаите не слизат. Не е добър знак. Бръквам в куфарчето, вадя свещеническата
якичка и я слагам.
— А, вече си свещеник — отбелязва Куинси. — Ами да започвам да се моля тогава.
— Имаш ли още една? — пита Франки.
— Имам.
Подавам и на него якичка и понеже за пръв път си слага, му помагам да я нагласи както
трябва.
Най-сетне ченгето от първата кола слиза и се приближава към шофьорската ни врата.
Чернокож, с авиаторски тъмни очила, широкопола шапка, всички екстри. Слаб и стегнат,
сериозен, корав тип. Франки смъква стъклото на прозореца си и ченгето се вторачва в него с
леко изумление.
— Защо карате това чудо? — пита той.
Франки не отговаря, само свива рамене.
— Очаквах някакъв смотльо от Джорджия. А попадам на чернокож свещеник. —
Поглежда към мен, забелязва и моята якичка. — И на един бял.
После завърта очи към задната седалка, където Куинси се моли със затворени очи.
— Талон и шофьорска книжка, моля.
Франки му ги подава и полицаят се връща в патрулката си. Минутите се точат протяжно,
всички мълчим. Когато полицаят се връща, Франки смъква прозореца и онзи му подава
шофьорската книжка и талона.
— Господ ми поръча да ви пусна — осведомява го.
— Слава на Бога — обажда се прочувствено Куинси от задната седалка.
— Чернокож свещеник с пикап, който вози бял свещеник на предната седалка и хвърчи
като бесен по шосето. Тук става нещо, сигурен съм.
Подавам му визитката си и посочвам Куинси.
— Този човек току-що излезе от затвора, след като е лежал двайсет и три години.
Доказахме невинността му в съда в Орландо и съдията го освободи. Караме го в Савана за
няколко дни.
— Двайсет и три години!
— А аз лежах четиринайсет в Джорджия за убийство, извършено от друг — обажда се
Франки.
Полицаят ме поглежда и пита:
— Ами вие?
— Аз още не съм осъждан.
Той ми връща визитката и казва:
— Карайте след мен.
Качва се в колата си, оставя синята лампа да свети, форсира двигателя, минава отпред и
след броени секунди се понасяме със сто и трийсет километра в час. С пълен ескорт.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2020
Бележка на автора
Черпих вдъхновение от два източника: от една личност и от една история.
Преди петнайсетина години проучвах случай в Оклахома, когато се натъкнах на кашон с
документи, на който пишеше „Центуриони в действие“. Тогава знаех съвсем малко за
дейността на организациите, които работят в полза на погрешно осъдените, а за тази никога
не бях чувал. Поразпитах и накрая стигнах до централата им в Принстън, Ню Джърси.
Джеймс Макклоски е основал „Центуриони в действие“ през 1980 г., докато следвал
теология. По време на работата си като свещеник се запознал със затворник, който твърдял,
че е невинен. В крайна сметка Джеймс му повярвал и се заел да докаже невинността му.
Реабилитирането на този човек го вдъхновило да се залови с още един случай, после с още
един. Почти четиресет години Джеймс обикалял страната, обикновено сам, търсел изгубени
улики и неуловими свидетели, за да открие истината.
В момента шейсет и трима мъже и жени дължат свободата си на него и на
самоотвержения екип на „Центуриони в действие“. Уебстраницата им (https://centurion.org)
разказва много по-пълна история. Погледнете и ако имате малко излишни пари, изпратете
им ги. Повече пари означават повече освободени невинни хора.
Сюжетът на „Пазителите“ за жалост се основава на истинската история на затворник от
Тексас на име Джо Брайън. Преди трийсет години Джо бил осъден за убийството на
съпругата си — зловещо престъпление, извършено в нощ, когато той спял в хотелска стая на
два часа път от дома си. Разследването забуксувало още от самото начало. Истинският убиец
така и не бил открит, но убедителни улики сочат към бивш полицай, който се самоубил през
1996 г.
Обвинението не успяло да представи мотив Джо да убие съпругата си, защото такъв
нямало. Бракът им бил стабилен. Единствената улика, която уж го свързвала с
престъплението, било загадъчно фенерче, намерено в багажника на колата му. Вещо лице
заявило пред съдебните заседатели, че въпросните следи са кървави пръски от жертвата.
Според него това говорело, че фенерчето е било на местопрестъплението, макар да не било
намерено там.
Показанията на вещото лице били спекулативни и лишени от научна обосновка. Освен
това му позволили да заяви, без да предостави никакви доказателства, че Джо вероятно е
взел душ след убийството, за да заличи кървавите петна. Впоследствие вещото лице се
отказало от мнението си.
Джо трябваше да е оправдан и освободен още преди години, но не е. Делото му се точи
пред Наказателния апелативен съд на Тексас. Той е на седемдесет и девет години, с влошено
здраве. На 4 април 2019 г. за седми път му е отказано условно освобождаване.
На 18 май „Ню Йорк Таймс Магазин“ и „Пропублика“ публикуваха съвместно материал
за случая на Джо. Блестящ образец на разследваща журналистика. Авторката Памела Колоф
превъзходно е проучила всички аспекти на престъплението, на обвинението и на провала на
съдебната система.
Признателен съм на Джеймс Макклоски и Джо Брайън за техните истории. Много
съжалявам, че Джеймс не е открил историята на Джо преди трийсет години. Благодаря на
Памела Колоф за прекрасната й работа и за това, че поднесе историята на много по-широка
публика.
Благодаря и на Пол Кастелейро, Кейт Джърмонд, Брайън Стивънсън, Марк Меслър,
Мади Делоун и Диърдри Енрайт.
Информация за текста
Информация за текста
Издание:
John Grisham
The Guardians, 2019
Джон Гришам
Пазителите
Преводач Надежда Розова
Редактор Димитрина Кондева
Технически редактор Вяра Николчева
Коректор Симона Христова
Оформление на корица Николай Пекарев
Издател Обсидиан, 2019
ISBN 978-954-769-487-3__