
Annotation
Пази си гърба, защото никой няма да го направи вместо теб…
Бейли Карпентър, разследващ детектив за водеща правна кантора в Маями, е красива, умна и безстрашна. Тя не
смята, че работата ѝ е особено опасна, докато не е нападната и почти убита.
Месеци по-късно тя все още не може да се възстанови напълно от преживения ужас и да върне пълния контрол
над живота си, още по-малко да излезе от собствения си дом, без да изпадне в паника. Принудена от
обстоятелствата, тя започва отново да опознава света навън с помощта на бинокъла си и с ужас открива, че
нападателят ѝ може да е много по-близо, отколкото е предполагала…
„Идеалното четиво за почитателите на Лиса Гарднър и Мери Хигинс Кларк, което ще ви отведе в
неприветливия свят на една силна, но наранена жена, която се бори за правото си отново да живее
нормално.“
Goodreads
Джой Филдинг — Кажи, че ме обичаш
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
31.
Обработка
Сканиране: Regi, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране: Еми, 2021
Информация за текста
notes
123456789 10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
Джой Филдинг — Кажи, че ме обичаш
На най-любимите ми хора в целия свят:
Уорън, Шанън, Ани, Рене, Кортни, Хейдън и Скайлър
1.
Денят започва по обичайния начин. Поредният банално красив октомврийски ден в Маями, с типичното синьо
безоблачно небе и очаквана температура до двайсет и седем градуса по обяд. Нищо не подсказва, че днешният ден
ще се отличава значително от вчерашния или от по-предишния, нищо не подсказва, че този ден, или по-точно тази
нощ, ще промени живота ми завинаги.
Ставам в седем. Взимам душ и се обличам — черна плисирана пола и бяла памучна блуза, съвсем малко по-
официално от обичайния ми избор. Сресвам си косата — светлокафява, падаща на леки вълни до средата на гърба
ми. Слагам мъничко руж на страните и спирала на миглите си. Правя си кафе, излапвам набързо един мъфин и в
осем и половина се обаждам на служителите в подземния паркинг долу да докарат колата ми. Мога и сама да взема
сребристото си ретро порше, но за онези момчета там е голяма тръпка да го карат, дори само за трийсет секунди,
колкото са нужни да се изкачат по спираловидната рампа от подземно ниво три до главния вход. Тази сутрин зад
волана е Фин, почти красив в униформата си — панталони в цвят каки и тъмнозелена риза с къс ръкав.
— Натоварен ден ли имате, госпожице Карпентър? — пита той, докато си сменяме местата.
— Просто поредният ден в рая.
— Приятно прекарване — казва, затваря вратата и ми махва за довиждане.
Отправям се към булевард Бискейн и правната кантора на „Холдън, Канингъм и Кравиц“, където работя като
детектив вече почти две години. Фирмата, приютила около триста служители, сто двайсет и пет от които юристи,
заема последните три етажа на внушителен небостъргач в деловия център на града. Друг път бих се насладила на
още една чаша кафе и бих си побъбрила с някой, който се мотае в стаята на персонала, но днес трябва да се явя в
съда, така че паркирам в подземния паркинг, заключвам законно притежавания от мен глок в жабката и хващам
такси за краткото разстояние до съда на окръг Маями-Дейд на улица „Уест Флаглер“ номер 73. Възможността да
паркираш на улицата в този район варира от минимална до нулева, а аз не мога да си позволя да губя ценно време в
търсене на място. Призована съм като свидетел да оборя определени твърдения и нямам търпение да заема мястото
си. За разлика от мнозина в моята професия, които предпочитат да останат невидими, на мен действително ми
доставя удоволствие да свидетелствам.
Причината може би е, че като детектив, аз прекарвам голяма част от времето си в относителна изолация.
Работата ми се състои в събиране на информация, нужна на защитата, в разследване на мамещи съпрузи и
съмнителни служители, в проследяване, фотографиране, правене на видеозаписи на тайни срещи, издирване и
разпитване на евентуални свидетели, откриване на липсващи наследници, обобщаване на факти, някои от които се
оказват уместни и допустими в съда, други са просто пикантни, но все пак полезни. Щом събера цялата необходима
информация, сядам и пиша доклад. От време на време, както днес, ме призовават да свидетелствам. Дори беглото
познаване на закона е от съществено значение, затова в крайна сметка няколкото години специализация по
криминология в университета на Маями не са били тотална загуба на време, въпреки че напуснах, преди да завърша.
Според интернет сайта, от който получих следователския си лиценз, част от длъжностната ми характеристика е: да
съм умна, добре информирана, упорита, методична, изобретателна и дискретна. Опитвам се да бъда всички тези
неща. Когато пристигам в съда, там вече се реди дълга опашка от хора, чакащи да преминат през металните
детектори, след което идва мъчително бавното изкачване до двайсет и първия етаж в претъпкания асансьор. Днес
може и да изглежда смешно, но през 1928 година, когато е приключило строителството на тази двайсет и осем
етажна сграда, тя не само е била най-високата във Флорида, но и най-високата постройка на юг от Охайо.
Удивително е как бялата ѝ варовикова фасада все още изпъква сред преобладаващо безличните стъклени структури,
които я обграждат и потискат. Вътрешността на сградата е друга работа, не толкова впечатляваща. Фоайето все още
чака финансиране, което да завърши замрелия ремонт, а повечето зали са овехтели и миришат на застояло.
— Име и професия? — пита общинският служител, когато заемам мястото си и се съгласявам да кажа цялата
истина и нищо друго.
— Бейли Карпентър. Аз съм детектив в „Холдън, Канингъм и Кравиц“.
— Как си, Бейли? — пита Шон Холдън, щом сядам. Шон е не само мой шеф, но и един от основателите и
големите звезди на фирмата, макар да е само на четирийсет и две. Наблюдавам как закопчава синьото си сако на
тънки райета и си мисля колко впечатляващ мъж е той. Не е хубав в традиционния смисъл, чертите му са леко груби,
лешниковите очи тесни и гледат доста втренчено, тъмната коса малко прекалено къдрава, устните малко прекалено
пълни. Съвсем мъничко в повече от всичко, но то обикновено е предостатъчно да срази противниковата страна.
Случаят в съда днес е сравнително прост: нашият клиент, собственик на местна верига успешни пекарни, е
съден от бивша служителка за неправомерно уволнение. Той, на свой ред, завежда насрещен иск срещу нея, като
твърди, че жената е била уволнена заради издаване на негови търговски тайни на главния му конкурент. Жената вече
е дала свидетелски показания, че срещите ѝ с въпросния конкурент са били напълно невинни, понеже двамата със
съпруга ѝ го познавали от детинство и че срещите им, всичките подробно описани в доклада ми и вече представени
като доказателства, са имали единствената цел да планират парти изненада за четирийсетия рожден ден на съпруга
ѝ. Тя дори продължи на своя глава с твърдението, че е честна жена, която никога не би предала съзнателно
доверието на работодателя си. Там ѝ беше грешката. Свидетелите никога не бива да казват нищо на своя глава.
Шон ми задава няколко привидно безобидни въпроса, свързани с работата ми, преди да се фокусира върху
причината да съм тук.
— Наясно сте, че Джанис Елдър вече даде показания под клетва, че е, цитирам: „честна жена, неспособна на
подобно предателство“.
— Да, наясно съм.
— И сте тук, за да оборите това твърдение?
— Имам доказателства, които оборват както твърдението ѝ, че е честна, така и това, че е неспособна на
предателство.
Адвокатът на другата страна тутакси скача на крака.
— Възразявам, Ваша чест.
— Госпожа Елдър сама открехна вратата към тези въпроси — изтъква Шон и съдията набързо отсъжда в негова
полза.—
Казахте, че имате доказателства, които оборват както твърдението ѝ за честност, така и това, че е
неспособна на предателство? — пита Шон, повтаряйки дума по дума казаното от мен.
— Да, така е.
— Какви са тези доказателства?
Поглеждам бележките си, макар в действителност да нямам нужда от тях. Двамата с Шон работихме върху
показанията ми с дни и сега зная точно какво ще кажа.
— В нощта на 12 март 2013 година — започвам, — проследих госпожа Елдър до хотел „Дабълдей Хилтън“ във
Форт Лодърдейл… — С крайчеца на окото си зървам Джанис Елдър припряно да разменя реплики с адвоката си.
Виждам паника в очите ѝ.
— Възразявам — казва отново адвокатът ѝ.
Отново е отхвърлено.
— Продължете, госпожице Карпентър.
— Видях как отиде до рецепцията и получи карта за стая. Стая 214, регистрирана на някой си господин Карл
Сегрети.
— Какво, по дяволите? — възкликва един мъж от скамейката, точно зад госпожа Елдър. Това е Тод Елдър,
съпругът на Джанис, вече скочил на крака, загорялата му кожа пламнала в яркочервено от шок и ярост. — Ти си
кръшкала с Карл?
— Възразявам, Ваша чест. Това няма абсолютно нищо общо с настоящия случай.
— Напротив, Ваша чест…
— Ти, лъжлива малка кучка!
— Ред в залата.
— Чукала си проклетия ми братовчед?
— Пристав, отстранете този мъж. — Съдията удря с чукчето си. — Съдът се разпуска за трийсет минути.
— Добра работа — отбелязва полугласно Шон, докато минавам покрай него на излизане от залата, а омразата в
очите на госпожа Елдър прогаря гърба ми като киселина.
В коридора проверявам телефона си, докато чакам да видя дали ще ме призоват отново. Имам съобщение от
Алиса Дънфи, съдружничка във фирмата от три години, която ме моли да проверя за евентуалната поява на някой си
Роланд Питърсън, баща безделник, избягал от Маями преди няколко месеца, за да не плати на жена си
няколкостотин хиляди долара, които ѝ дължи за издръжка и детски.
— Е, това беше доста неприятна изненада — чувам глас зад мен и пускам телефона обратно в голямата си
платнена чанта. Гласът принадлежи на адвоката на Джанис Елдър. Казва се Оуен Уийвър и по мои изчисления е на
около трийсет, което го прави само с няколко години по-възрастен от мен. Отбелязвам, че притежава два реда прави
бели зъби, които не си пасват напълно с привлекателната му, но малко крива усмивка.
— Просто си върша работата — отговарям наполовина извинително.
— А трябва ли да я вършиш толкова добре? — Усмивката, разпростираща се от устните към меките кафяви очи,
ми подсказва, че изобщо не говорим за случая. — Би ли ми направила една услуга?
— Стига да мога.
— Вечеряй с мен — казва той, потвърждавайки подозренията ми.
— Какво?
— Вечеря? С мен? В ресторант по твой избор? В събота вечер?
— Каниш ме на среща?
— Изненадана ли си?
— Ами, предвид обстоятелствата…
— Имаш предвид това, че ти току-що попиля моето дело ли?
— Нещо такова.
— Все пак трябва да се храним.
— И това е вярно. — Вратата на съдебната зала се отваря рязко и Шон Холдън се отправя решително към мен.
— Извини ме за минутка… шефът ми…
— Разбира се. — Оуен Уийвър бърка във вътрешния джоб на морскосиньото си сако и ми подава визитка. —
Обади ми се. — Усмихва се първо на мен, после на Шон. — Дай ми десет минути с клиентката ми — казва и се
отдалечава.
Шон кима.
— Какво беше всичко това?
Плъзвам визитката на Оуен в чантата си и свивам рамене в знак, че разговорът ни не е бил от значение. Шон се
обръща отново към съдебната зала, а аз проследявам погледа му. Съпругът на госпожа Елдър стои самичък до
вратата с каменна физиономия, стиснал длани в юмруци отстрани на тялото си — мускулесто и напрегнато, готово
да скочи всеки миг. Той улавя погледа ми и устните му безмълвно оформят думата кучка, прехвърляйки гнева си от
съпругата му върху мен. Не за първи път погрешно насочен гняв се изсипва отгоре ми.
След половин час, когато съдът отново се събира, госпожа Елдър вече се е съгласила да оттегли иска си, ако и
нашият клиент стори същото. Клиентът ни мърмори, но в крайна сметка се предава. Никой не си тръгва щастлив,
което обикновено е знак за добър компромис. Поне аз и Шон сме доволни.
— Трябва да бягам — уведомява ме той, докато напускаме съда. — Ще се чуем по-късно. И, Бейли — добавя,
докато спира едно такси и се качва. — Поздравления. Справи се наистина добре.
Гледам как таксито изчезва в трафика, после и аз си хващам едно и се връщам на булевард Бискейн. Въпреки
победата ни в съда, се чувствам малко потисната. Предполагам, че съм се надявала на нещо повече от словесно
потупване по гърба. Би ми харесал например един обяд, за да полеем случая. Такива мисли ми се въртят, докато
отивам до колата си в подземния паркинг, качвам се, отключвам жабката и пускам обратно пистолета в чантата
върху визитката на Оуен Уийвър. Заигравам се с мисълта да взема предложението му на сериозно. Откакто скъсах с
приятеля ми, съм прекарала твърде много самотни съботни нощи.
Двайсет минути по-късно, докато завивам по Североизточна 129-та улица в Маями, все още размишлявам дали
да не приема предложението му. Паркирам колата си в тихия жилищен район и се отправям към лимоновожълтата
сграда в края на редицата старомодни и евтини блокове в пастелни цветове. Тук именно живее Сара Макалистър.
Сара е била любовница на Роланд Питърсън по времето, когато е изчезнал от града, за да не плаща издръжка на
децата си. Моето предчувствие сочи, че тъкмо Сара Макалистър е причината да се върне, което се и каня да докажа.
Почти в края на улицата се простира едно безформено петно храсти. Те очевидно са самоподдържащи се и
някак уединени, въпреки че са близо до пътя. Не бих могла и да мечтая за по-съвършено място за следене. Озъртам
се набързо, да се уверя, че никой не гледа, вадя бинокъла от чантата и се мушвам в средата на храсталака. Снишавам
се между цветята, неволно скършвам няколко розови цвята, вдигам бинокъла до очите си, насочвам го към ъгловия
апартамент на третия етаж в четириетажната сграда и го фокусирам върху един конкретен образ.
Завесите във всекидневната на Сара Макалистър са дръпнати настрани, но понеже лампите са загасени, е
трудно да се види кой знае какво от интериора, освен една бяла матова лампа до прозореца. Апартаментът изглежда
празен, което не ме изненадва. Сара е продавачка в Нордстръм и обикновено работи до шест. Решавам, че едва ли ще
постигна нещо особено, ако продължа да вися тук сега. По-разумно е да се върна вечерта.
За този следобед имам предвидени две срещи и един куп бумащина за довършване. Ще ми се също да се обадя
на брат ми Хийт. Измина цяла седмица откакто говорихме и не спирам да се притеснявам за него. Хвърлям
последен, уж разсеян, поглед на вехтата улица, така застинала на слънчевата светлина, сякаш замръзнала във
времето, неподвижна, като стара фотография.
Надигам се с усилие и тогава виждам нещо да проблясва в прозореца отсреща, нечия сянка се плъзва по
рамката. Дали някой не ме е наблюдавал?
Отново вдигам бинокъла до очите си, но не виждам никого. Професионална параноя, решавам, измъквам се от
храстите, изтръсквам цветчетата хибискус от раменете на бялата си блуза и изтупвам калта от коленете си. Ще се
пременя в по-подходящо облекло довечера, когато тъмнината ще ми служи за предпазен щит. Колко глупаво — да си
помисля, че това ще ме защити от очи, дебнещи също като моите.
2.
Ето какво си спомням: топлият нощен въздух; тъмнината, мека и съблазнителна като кашмирен шал; нежния
бриз, който флиртуващо гали върховете на благоуханните храсти, в които се крия, и чиито коралови цветчета вече са
се затворили в тъмното. Едва долавям слабия им аромат, докато се взирам през бинокъла към прозореца на Сара
Макалистър на третия етаж. Коленете ме болят от дългото клечане, пръстите на краката ми са изтръпнали.
Наближава полунощ, тук съм от часове и раздразнението започва да стяга съзнанието ми като гладна боа. Мисля си,
че ако не видя скоро нещо — каквото и да е — ще тегля чертата за тази нощ.
И точно тогава го чувам — изпращяване на съчка навярно, но не съм сигурна, която известява, че зад мен има
някой. Обръщам се да видя, но вече е твърде късно. Една ръка в ръкавица бързо ми запушва устата и задушава
писъците ми. Вкусът в устата ми е на кожа — стара, мръсна, грапава. А после тези ръце сякаш са навсякъде — по
раменете ми, в косата, изтръгват бинокъла от пръстите ми, юмруци се забиват в стомаха и по главата ми. Околният
свят се замъглява и земята се изплъзва изпод краката ми. Една калъфка за възглавница грубо е нахлузена върху
лицето ми. Не мога да дишам, паникьосвам се. Запази самообладание, заповядвам си. Мъча се да не позволя да ме
завладее нарастващият ужас. Запомняй всичко, което става.
Само че, всичко става прекалено бързо. Дори преди бялата памучна калъфка да скрие от очите ми тъмнината на
нощта, аз не виждам нищо, освен една неясна фигура. Мъж, определено, но дали е млад или стар, дебел или слаб,
черен, кафяв или бял, нямам никаква представа. Дали не ме е причакал онзи, когото аз чаках? Дали не е забелязал
как се крия в храстите и просто се е възползвал от предоставената му възможност?
Това е добра новина, окуражавам се сама. Ако е Роланд Питърсън, той ще иска само да ме уплаши, не да ме
убива. Убийството би му навлякло нови неприятности, а той вече си има предостатъчно. Може да ми тегли един
бой, да ми изкара ангелите от страх, но после ще изчезне. Колкото по-скоро спра да се съпротивлявам, толкова по-
бързо ще ме остави на мира.
Само че не ме оставя на мира. Преобръща ме, разкъсва ми дрехите, къса копчетата на черната ми риза и избутва
сутиена ми над гърдите.
— Не! — крещя, щом разбирам какво се случва. Нов юмрук се забива в челюстта ми и напълва устата ми с кръв.
— Спри. Моля те. Не прави това. — Молбите ми обаче са заглушени и ако изобщо са чути, те не оказват никакъв
ефект, нито спират, нито дори забавят свирепата му ярост. Миг по-късно вече изхлузва дънките и слиповете ми
надолу по бедрата. Ритам яростно във въздуха, единият ми ботуш сякаш го улучва в гърдите, но не съм сигурна.
Може и само така да ми се е искало.
Какво става? Къде са всички? Но вече зная отговора. Няма никой. Живущите в този квартал, в голямата си част,
са над шейсетгодишни. Никой не излиза навън след десет часа, да не говорим към полунощ. Дори и най-съвестните
собственици на кучета не ги разхождат по това време.
Усещам цялата тежест на ръката му върху врата и раменете си, докато ме приковава като пеперуда до една
стена, а с другата си ръка тършува из панталоните си. Гади ми се от звука на свалящ се цип, последван от
разопаковане на нещо. Слага си презерватив, осъзнавам разсеяно, когато ме пронизва внезапен удар в стомаха. Едва
дишам, камо ли да се мъча да избягам. Онзи набързо ми разчеква краката и прониква в мен. Чувствам внезапния
студ на лубриканта от презерватива, докато той ме разкъсва отвътре, ръцете му се пресягат зад гърба ми и ме
сграбчват за задника. Иска ми се тялото ми да изтръпне, но продължавам да усещам всеки кошмарен тласък. Сякаш
след цяла вечност, той свършва. Когато стига до кулминацията, ме захапва по дясната гърда и изкрещява. След
секунди устните му се приближават до ухото ми, дъхът му прониква през тъканта на калъфката. Мирише на вода за
уста, ментова и свежа.
— Кажи, че ме обичаш — изръмжава. Облечената му в ръкавица ръка ме стисва за врата. — Кажи, че ме
обичаш.
Отварям уста, чувам думата „копеле“ да се отронва от устните ми. И тогава хватката му се стяга. Ноздрите ми
пламват, притиснати до твърдата памучна материя, ахвам ужасено, мъча се да поема въздух, но преглъщам кръв. Тук
ще си умра, минава ми през ума, не зная колко време ще остана в съзнание. Представям си майка ми и баща ми и за
пръв път се радвам, че не са живи и няма да им се наложи да понесат това. Палецът му натиска още по-силно
трахеята ми. Миниатюрни кръвоносни съдове експлодират като фойерверки зад очите ми. И тогава, най-сетне, слава
богу, околната тъмнина се плъзва под клепачите ми и вече не виждам нищо.
* * *
Когато идвам на себе си, мъжът го няма.
Калъфката на главата ми е изчезнала и нощният въздух ближе лицето ми като котка. Известно време лежа
неподвижно, неспособна да помръдна. Мъча се да събера мислите си, които сякаш са пръснати сред изпочупените
клонки на хибискуса около лицето ми, в устата си имам вкус на прясна кръв, между краката си усещам болезнено
пулсиране, гърдите ми са насинени и болят. От кръста надолу съм гола, и въпреки че едва отварям подпухналите си
очи, мога да видя струйките кръв, лъкатушещи по вътрешността на бедрата ми. Бавно смъквам сутиена си на
мястото му, притварям блузата си и опипвам смачкания храсталак за дънките си. Слиповете ми ги няма, както и
брезентовата ми чанта, а с нея и пистолетът с разрешителното, портмонето, мобилният телефон, камерата, личната
ми карта, служебната, ключовете за колата и апартамента, но пък намирам бинокъла си.
— Помощ — чувам някой да вика и едва разпознавам собствения си глас. — Някой да ми помогне, моля ви. —
С мъка нахлузвам дънките си, опитвам се да стана, но краката ми са като мокри спагети и се сриват под мен, така че
почвам да лазя към улицата, където се сещам, че паркирах колата си.
Като по чудо сребристото порше е все още там. Сигурно бие твърде много на очи, за да го откраднат.
Определено не е най-удобната кола за моята професия, но то принадлежеше на майка ми и не съм склонна да се
разделя с него. Сега се вкопчвам за дръжката на вратата му, сякаш е животоспасяваща и се мъча да се изправя.
Сложната алармена система на колата тутакси изригва в какофония от звънтене, бибипкане и пищене.
Сгромолясвам се на пътя с подпрян на колата гръб и проснати напред крака. Поглеждам към апартамента, който
наблюдавах и зървам някакъв мъж да се появява на прозореца. Вдигам инстинктивно бинокъла. Но той е твърде
тежък, а аз твърде слаба. Така че пада с трясък на бетона.
Следващото нещо, което си спомням, е, че се събуждам в линейка.
— Ще се оправите — чувам да казва парамедикът.
— Ще се оправите — като ехо повтаря друг глас.
Грешат.
* * *
Това беше преди две седмици. Вече съм си вкъщи. Но определено не съм се оправила. Не спя, не и без силно
приспивателно, и не ям. Ако опитам да хапна, повръщам. Загубила съм най-малко пет килограма, което не мога да
си позволя, понеже поначало тежах с пет килограма по-малко от необходимото. И не нарочно. Не съм от жените,
които вярват в диети и внимават какво ядат, а и мразя спорта. Вече съм на двайсет и девет години и винаги съм била
естествено слаба. В гимназията ми се подиграваха и ми викаха Скини Мини1. Последна от момичетата в класа
почнах да нося сутиен, макар че щом веднъж гърдите ми набъбнаха, те станаха изненадващо, даже подозрително
големи и налети. „Импланти очевидно“ — чух миналия месец една от адвокатките в „Холдън, Канингъм и Кравиц“
да шепне на другите, докато минавах по коридора. Поне си мисля, че беше миналия месец, не съм сигурна. Губя
представа за времето. Поредното нещо в списъка ми с изгубени неща. Веднага след „увереност“. И точно преди
„нормалност“.
Изгубих и външността си. Преди бях хубава. Големи синьо-зелени очи, изпъкнали скули, правилна захапка, от
която устните ми изглеждат по-пълни, отколкото са, дълга и гъста кестенява коса. Сега очите ми са потънали в
синини и замъглени от безспирни сълзи; страните ми са издрани и хлътнали, устните ми са сцепени, дори
разкъсани на местата, където ги хапя — навик от детството, който сега се възвърна. Косата ми, някога източник на
голяма гордост и радост, виси безжизнено край лицето, суха от прекомерното миене, каквато е и кожата ми, ожулена
от търкане под душа. Даже и след три, понякога четири къпания на ден, не се чувствам чиста. Сякаш със седмици
съм се въргаляла в калта и мръсотията е проникнала толкова дълбоко в порите ми, че се е просмукала в кръвта ми.
Аз съм заразна. Отровна. Опасна за всички, които ме видят. Нищо чудно, че едва се разпознавам, като се погледна в
огледалото. Превърнах се в една от онези прегърбени жалки жени, застанали до уличните кьошета, протегнали
треперещи и просещи милостиня ръце, заради които пресичате улицата, само и само да ги избегнете. Една от онези
жени, които тайно обвиняваме за собственото им злощастие.
Тази жена ми стана съквартирантка и постоянна компаньонка. Следва ме от стая в стая, като духът на Марли2,
влачи се по бежовия мраморен под на просторния ми тристаен апартамент. Двете с нея живеем на двайсет и третия
етаж в ултрамодерна стъклена сграда в квартал Брикел — място, което често наричат „Южняшкия Уолстрийт“.
Освен че е финансовият център на Маями, кварталът е пълен с изискани търговски центрове и луксозни хотели, да
не говорим за повече от десет хиляди апартамента в шикозни комплекси с пищни гледки към града и океана.
Прозорците в хола, високи до тавана, гледат към красивата река Маями, а тези в спалнята са обърнати към други
стъклени небостъргачи. За жалост, много от апартаментите са празни, понеже бизнесът с недвижими имоти във
Флорида бе ударен особено зле от кризата. Въпреки това, една нова висока сграда се строи точно отсреща на
улицата. Навсякъде има кранове. Те са новият национален символ, би се засмяла майка ми. Със сигурност вече си
имаме достатъчно високи стъклени сгради. Но пък коя съм аз, че да се оплаквам? В крайна сметка и аз съм от
хората в стъклени домове…
Нанесох се тук миналата година. Баща ми купи този апартамент за мен, макар да твърдеше, че ще е щастлив, ако
си остана у дома завинаги. Но се съгласи, че навярно е време да се отделя. Бяха минали две години от смъртта на
майка ми. Аз работех. Имах си приятел. Целият ми живот бе пред мен.
Разбира се, онова беше тогава.
А това е сега.
Сега нямам нищо. Работата ми ме чака; приятелят ми си отиде; баща ми почина от внезапен инфаркт преди
четири месеца и ме остави сирак. Поне си мисля, че минаха четири месеца от смъртта му. Както казах, загубила
съм представа за времето. Така става, като си стоиш в апартамента по цял ден, подскачаш всеки път, щом телефонът
звънне и ставаш от леглото, само за да идеш до банята или тоалетната, посещават те единствено полицаи и онзи
едничък роднина, който не те съди за наследството на баща ти.
Благодаря на Господа за брат ми Хийт, макар да не ми е от голяма помощ. В болницата, когато ме видя за пръв
път след нападението, той припадна, направо се подкоси като мъртъв и едва не си разби главата в ръба на
носилката. Беше чак смешно. Лекарите и сестрите се втурнаха към него и временно ме забравиха. „Толкова е
красив“, чух да шепне една от сестрите. Не мога да я виня, че временно се отплесна по хубавата му външност. Брат
ми, по-голям от мен само с единайсет месеца, засега е най-красивото от всички деца на баща ми. Тъмната му коса
неизменно пада в очите с неестествено дълбок зелен цвят, а миглите, които ги обграждат, са неприлично дълги и
момичешки. Жените постоянно се влюбват в Хийт. Мъжете също. А на Хийт винаги му е било трудно да казва не.
На когото и да е. За каквото и да е.
В болницата ме изследваха подробно, после обявиха, че съм извадила късмет. Странен подбор на думи, мисля
си, и изглежда мисълта се е изписала на физиономията ми, понеже побързаха да се изяснят: под „късмет“ имали
предвид, че нападателят ми е използвал презерватив и не е оставил сперма в мен. Следователно, не се налага да
взимам от онези ужасни анти СПИН лекарства, нито от другите, срещу нежелана бременност. Той ми спестил това.
Колко внимателен изнасилвач. Лошото е, че не е оставил и следа от себе си. Никаква ДНК, която да се провери в
криминалните бази данни. Освен ако не дам на полицията нещо повече, за което да се хванат, освен ако не си
спомня нещо, каквото и да е…
— Мислете — внимателно ме подканяше униформеният служител още в нощта на нападението. — Можете ли
да си спомните нещо за мъжа, каквото и да е?
Поклатих глава и усетих как мозъкът ми дрънчи. Болеше, но още по-болезнено бе да се опитвам да говоря.
— Може ли да повторим нещата само още един път, госпожице Карпентър? — попита друг глас, този път
женски. — Понякога, колкото повече повтаряме, толкова повече успяваме да си спомним. Нещо, за което дори не си
даваме сметка, че е важно…
Разбира се, помислих си тогава. Важно. Каквото и да е.
— Казвате се Бейли Карпентър и живеете на Североизточно първо авеню, номер 1228. Така ли е?
— Точно така.
— Това е в центъра. Намерена сте в северната част на Маями.
— Да. Както ви казах, наблюдавах един апартамент там. Детектив съм в „Холдън, Канингъм и Кравиц“.
— Това юридическа кантора ли е?
— Да. Търсех мъж на име Роланд Питърсън, избягал оттук преди около година. Ние представляваме бившата му
жена и до нас беше стигнала информация, че господин Питърсън наскоро се е промъкнал обратно в града, навярно
да посети старото си гадже.
— Значи наблюдавахте апартамента на гаджето?
— Да.
— Мислите ли, че Роланд Питърсън е мъжът, който ви нападна?
— Не зная. Ще го арестувате ли?
— Със сигурност ще го проверим.
Подозирах, че дори и Роланд Питърсън да бе мъжът, който ме изнасили, той навярно отдавна вече бе напуснал
Флорида.
— Можете ли да опишете мъжа, който ви нападна?
Отново поклатих глава и усетих как мозъкът ми се плъзга към лявото ухо.
— Починете си няколко минути — настоя жената полицай. Забелязах, че е цивилна, което вероятно означаваше,
че е детектив. Детектив Маркс, струва ми се, я беше назовал другият полицай. — Зная, че не е лесно, но пробвайте
отново да се поставите в онези храсти.
Наистина ли детектив Маркс е толкова наивна, мисля си сега. Не разбира ли, че ще бъда в онези храсти до
края на живота си?
Помня, че я намирах за твърде дребна, твърде незначителна, за да е полицайка, светлосивите ѝ очи бяха
прекалено меки, прекалено загрижени.
— Просто всичко стана толкова бързо. Зная какво клише е това. Зная, че трябваше да внимавам повече, да си
давам сметка за заобикалящото…
— Вината не е ваша — прекъсна ме тя.
— Но аз съм тренирала джудо и таекуондо — възразих. — Не е като да не зная как да се защитавам.
— Всеки би могъл да бъде хванат неочаквано. Абсолютно нищо ли не чухте?
— Не зная — казах, като едновременно се мъчех да си припомня и да не си спомням. — Почувствах нещо. Леко
раздвижване на въздуха. Не, чакайте. Всъщност чух нещо, може би стъпки, а може и счупване на клонка. Понечих да
се обърна и тогава… — В протегнатата ръка на полицайката се появи книжна кърпичка. Сграбчих я и я разкъсах на
парченца, преди още да е стигнала до очите ми. — Той почна да ме удря. Блъскаше ме в стомаха и лицето. Не можех
да си поема дъх. Нахлупи на главата ми калъфка от възглавница. Не виждах нищо. Не можех да дишам. Бях толкова
уплашена.
— Преди да ви удари, успяхте ли да забележите нещо? Форма? Ръст?
Опитах се да си представя мъжа. Наистина. Но видях само тъмнината на нощта, изместена от задушаващата
белота на калъфката.
— Успяхте ли да видите как беше облечен?
Още едно поклащане на глава.
— Май беше в черно. И дънки. Носеше дънки. — Отново чух звука от ципа му и ми се прииска да изпищя, за да
го заглуша.
— Много добре, Бейли. Всъщност си видяла нещо. Спомняш си.
Почувствах се нелепо горда от себе си и си дадох сметка колко силно исках тази жена, с меките сиви очи, да
остане доволна от мен.
— Би ли могла да определиш цвета на мъжа — черен, бял или латино?
— Бял — отговорих. — А може и латино. Струва ми се, че имаше кафява коса.
— Какво друго?
— Имаше големи ръце. Носеше кожени ръкавици. — Отново усетих вкуса на мръсната кожа и преглътнах
порива си да повърна.
— Можеш ли да прецениш колко беше висок?
— Стори ми се среден на ръст.
— Дали ти се е видял дебел, слаб, мускулест…
— Среден — повторих. Колко по-малко информация можех да дам? Бях обучавана да забелязвам и най-дребния
детайл. Но всичкото ми обучение се изпари още с първия удар. — Беше много силен.
— Ти обаче си се борила с него.
— Да. Но той не спираше да ме удря и аз така и не успях да го огледам. Изобщо не можах да видя лицето му.
Всичко беше една голяма мъгла. А после нахлузи тази калъфка на главата ми…
— Забеляза ли обувките му?
— Не. Да! — поправих се тутакси, щом в съзнанието ми проблесна емблемата на „Найки“ върху маратонките
му. — Носеше черни маратонки „Найки“.
— Можеш ли да кажеш кой номер?
— Не, по дяволите. Безполезна съм. Напълно безполезна. Нищичко не зная.
— Напротив, знаеш — възрази полицайката. — Спомняш си маратонките.
— Половината население на Маями притежава такива маратонки.
— Той каза ли нещо?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Нищо не каза.
И тогава отново почувствах устните му до ухото си, гласът му, проникващ през калъфката със същата болезнена
сила, с която проникваше в мен. Кажи, че ме обичаш.
Цялото ми тяло почна да се тресе. Как можах да забравя това? Как можа умът ми да зачеркне нещо толкова
очевидно, ужасно важно?
— Казал ти е да му кажеш, че го обичаш? — повтори детектив Маркс, неспособна да прикрие своята изненада
или отвращение.
— Да. Повтори го два пъти.
— А ти?
— Какво аз?
— Каза ли му, че го обичаш?
— Не. Нарекох го копеле.
— Браво — похвали ме тя и аз отново изпитах гордост. — Добре, Бейли. Това е много важно. Можеш ли да
определиш как звучеше? — Тя вече обясняваше, преди да формулирам отговора си. — Дали е американец? Имаше ли
акцент? Гласът му дълбок ли беше, или тънък? Фъфлеше ли? Стори ли ти се глас на старец или младеж?
— Млад — отговорих. — Във всеки случай, не стар. Но не и тийнейджър — уточних, мъчейки се да си
припомня как звучат тийнейджърите. — Той шепнеше, всъщност по-скоро ръмжеше. Не долових нито акцент, нито
фъфлене.
— Добре. Това е много добре, Бейли. Справяш се отлично. Мислиш ли, че би могла да го разпознаеш, ако чуеш
този глас отново?
О, боже — помислих, обзета от паника. Моля те, нека никога повече да не чувам този глас.
— Не зная. Може би. Както казах, той шепнеше. — Нова паник атака. Нов наплив от сълзи. Нова салфетка. —
Моля ви. Просто искам да си ида у дома.
— Само още няколко въпроса.
— Не. Никакви въпроси. Казах ви всичко.
Това, което ѝ казах, бе, че мъжът, който ме изнасили, бе най-вероятно бял, среден на ръст и тегло, между
двайсет и четирийсетгодишен, с кафява коса и слабост към черни маратонки „Найки“. С други думи, нищо не ѝ
казах.—
Добре — съгласи се тя. Долових неохота в гласа ѝ. — Може ли да се отбием в апартамента ти утре?
— За какво?
— В случай че си спомниш още нещо. Понякога добрият сън…
— Мислите, че ще заспя?
— Мисля, че лекарите ще ти предпишат нещо, което да ти помогне.
— Мислите, че има нещо, което да ми помогне?
— Зная, че точно сега не го вярваш — отговори тя и нежно положи длан върху моята. Костваше ми усилия да не
се отдръпна. — Но накрая ще го превъзмогнеш. Светът ти отново ще стане нормален.
Удивих се на нейната убеденост, както и на наивността ѝ. Кога изобщо светът ми е бил нормален?
Кратка семейна история. Баща ми, Юджийн Карпентър, се е женил три пъти и е създал седем деца: момиче и
момче от първия си брак, три момчета от втория и Хийт и мен от третия. Той беше успешен предприемач и
инвеститор, натрупал голямо състояние на стоковата борса, редовно купувал евтино и продавал скъпо и привлякъл
вниманието на щатските власти, заради подозрително добрия си късмет. Но въпреки всичките си усилия, те никога
не доказаха нищо, което поне малко да се доближава до нарушение или злоупотреба. Това породи чувство на
неописуема гордост у баща ми и също толкова силно раздразнение у най-големия му син, кръстен на него, сега
помощник главен прокурор, по чиято инициатива започна първото разследване. Баща ми съответно прекъсна
всякакъв контакт с едноименника си, а по-късно и напълно го изтри от завещанието си, което впоследствие породи
и делото относно наследството, завещано най-вече на мен и Хийт. Останалите ни полуроднини се присъединиха
към иска, претендирайки за някакъв дял.
Не бих казала, че ги обвинявам. Баща ми, в най-добрия случай, е бил гаден съпруг на техните майки и
безразличен родител на всички тях. Нещо повече, той имаше извратено, дори жестоко чувство за хумор. На тримата
си сина от втората съпруга е дал имената Томас, Ричард и Харисън (Том, Дик и Хари)3 и не спирал да се кълне, че
това е станало несъзнателно, поне докато се родил Хари. Но едно нещо е било безспорно: той непрестанно
насъсквал братята един срещу друг и в крайна сметка, ако не беше делото срещу нас, съмнявам се, че тези тримата
щяха някога да си проговорят.
Удивително е, но това не бе бащата, който аз и Хийт познавахме. Нашето детство беше идилично, а баща ни —
толкова любящ и внимателен, колкото изобщо можеше да си пожелае едно дете. Мисля, че това се дължеше на майка
ми. Беше по-млада от баща ми с осемнайсет години и той често заявяваше, че тя е първата жена, която наистина е
обичал, жената, която го е накарала да се почувства мъж. Предполагам, че понеже е обичал нея, обичаше и нас.
Бащата, който помня, беше щедър и любящ, имаше топло сърце и бе неизменен покровител. Когато майка ми почина
преди три години от рак на яйчниците на трагично младата възраст от петдесет и пет години, той не можеше да си
намери място от мъка. И не ни напусна, не потърси спасение в предишното си аз, никога не се превърна в онзи,
когото полуроднините ми познаваха.
Винаги беше тук, ако ми потрябва.
А после изведнъж вече го нямаше.
Мъжът, когото смятах за недосегаем, умря от масивен инфаркт на седемдесет и шест години.
Това се случи преди четири месеца.
След смъртта му аз скъсах с гаджето си Травис и се въвлякох в нещо, което повечето хора биха нарекли лоша
идея — афера с женен мъж. Не че едното има нещо общо с другото. Връзката ми с Травис не вървеше от известно
време. Не бях на себе си от неочакваната загуба на баща ми, подновиха се паник атаките, които ме връхлетяха след
смъртта на майка ми, в такива случаи не можех да си помръдна краката, не можех да поема достатъчно въздух, за да
дишам. Помъчих се да скрия тези атаки от всички, и в голяма степен успях, но имаше един мъж, когото не бе
толкова лесно да излъжеш.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той. — Какво наистина става?
А аз така и направих, отначало неохотно, после все по-настойчиво, сякаш веднъж отворен, този кран вече не
можеше да бъде спрян. И той бързо се превърна в най-близкият ми съюзник, изповедник, а накрая, навярно
неизбежно, и в мой любовник.
От самото начало знаех, че никога не би напуснал жена си. Тя бе майка на децата му, а той не можеше да си
представи да е татко на непълно работно време, независимо колко нещастен е бракът му. Беше ми споделил, че
рядко се карат с жена му, но само защото водят съвършено отделен живот и макар редовно да ги виждат заедно на
публични събития, щом се приберат у дома, тутакси се отправят в противоположни посоки. Не били правили любов
от години.
Вярвам ли на това? Толкова ли съм наивна? Не зная. Зная само, че когато съм с него, аз съм там, където — и
тази, която — искам да бъда. Точно толкова е просто. И сложно, и объркано, и ужасно.
Като си помисля сега как сме правили любов, колко леко пръстите му са обхождали тялото ми, как меко езикът
му ме е галил, колко изкусно ме е докарвал до оргазъм, ми се струва невъзможно един акт, изпълнен с толкова
нежност и любов, при други обстоятелства да се превърне в акт на ярост и омраза; нещо, породило толкова голямо
удоволствие, да причини такава силна болка. Чудя се дали бих могла отново някога да изпитам радост от
докосването на мъж, или всеки път, когато някой прониква в тялото ми, ще чувствам как изнасилвачът ме разкъсва.
Дали ще се сгърчвам от ужас и отвращение, ако мъжки устни доближат гърдите ми. Чудя се, дали някога отново ще
мога да се наслаждавам на секса, или това е поредното нещо, което ми е отнето.
Когато ме закараха от болницата вкъщи, след всички изследвания и полицейски разпити, брат ми беше толкова
травмиран, че изпуши поне четири джойнта поред, докато се успокои.
— Трябва да се обадим на Травис — не спираше да мърмори, докато не потъна в дълбок сън. Въпреки че с
Травис вече не сме двойка, той все още е приятел на Хийт. Те си бяха приятели и преди да се хванем с него.
Всъщност, тъкмо Хийт ни запозна. Все още не може да разбере защо сме се разделили, а и аз не му казвам. И без
това е достатъчно разстроен.
Така че, сега стоя пред прозореца в спалнята на апартамента, от който не излизам, разсеяно се вглеждам в
отсрещните стъклени небостъргачи, безплътното ми отражение се взира обратно в мен, а пръстите ми стискат
вездесъщия бинокъл, превърнал се вече буквално в продължение на ръката ми. От едната му страна има дълбока
резка, от падането на земята след нападението ми, пръстите ми автоматично я напипват, сякаш търсят коричката на
упорита рана. Вдигам бинокъла към очите си и чувам гласа на майка ми: Кажи ми какво виждаш. Фокусирам се
върху близкия строеж, гледам как един работник спори с друг, мушка го с пръст в гърдите, а трети се намесва.
Бавно измествам фокуса, двата кръга на бинокъла последователно се сливат и разделят, докато го насочвам от
един етаж към друг, и през цялото време пренастройвам лещите. Накрая се спирам на сградата точно отсреща,
плъзгам поглед по прозорците, нахлувам в живота на нищо неподозиращите хора, наблюдавам ежедневните им
действия, нарушавам личното им пространство, притеглям ги близко до себе си и същевременно ги държа на
разстояние.
Телефонът до леглото ми иззвънява, аз подскачам, но не правя опит да го вдигна. Не искам да говоря с никого.
Уморих се да уверявам хората, че ще се оправя и че с всеки следващ ден става все по-леко.
Не е така и няма да бъде.
Притискам по-плътно бинокъла до лицето си и гледам как космосът в далечината се разтваря. Намирам се
точно толкова близко до външния свят, колкото ми се иска.
3.
Хората все казват, че е безполезно да се тревожиш за нещата, които не можеш да контролираш. Аз се съгласявах.
Но това беше преди майка ми да получи диагноза рак, преди да наблюдавам безпомощно как болестта отнема
силите ѝ, усмивката, накрая и живота ѝ. Преди баща ми да получи масивен инфаркт и да почине, само няколко
седмици, след като докторът му бе казал, че е съвършено здрав. Преди някакъв мъж да ме намери приклекнала сред
уханните храсти, да разкъса дрехите ми, да отнеме достойнството и остатъка от вътрешния ми мир. Сега вече зная,
че контролът в най-добрия случай е безобидна илюзия, а в най-лошия — вредна измама.
Никога не съм имала много близки приятели. Не съм сигурна точно защо. По принцип съм доста общителна. С
повечето хора се разбирам добре. Бива ме за незначителните разговори — може би прекалено много ме бива. Но не
съм толкова добра в по-дълбоките неща. Никога не съм изпитвала нуждата да обсъждам с някого чувствата си.
Никога не съм искала да споделям подробности около връзките си, намирам това за твърде лично. Приятелката ми
от гимназията Джоселин, която не съм виждала от години, казваше, че в това отношение приличам повече на момче,
отколкото на момиче, че предпочитам да говоря общи неща, вместо конкретни, и че съм чудесен слушател, но
никога не говоря за собствените си проблеми и не допускам когото и да било твърде близо до себе си. Казваше, че
може би имам проблем с доверието, защото семейството ми е толкова богато. Да не говорим пък, колко е
отчуждено. Не зная дали е така. Може би наистина не допускам лесно хора до себе си. Може би ми е по-удобно да
съм наблюдател, а не участник. Но аз съм си просто такава. А може би тъкмо затова съм толкова добра в работата
си.
Във всеки случай, Джоселин отдавна я няма. Тя си взе една година почивка след гимназията, за да пътешества
из Европа, после отиде в колеж в Бъркли, а аз останах във Флорида. Загубихме връзка, макар че преди няколко
години тя се опита да се „сприятели“ с мен във Фейсбук. Имах намерение да ѝ отговоря, но това беше точно по
времето, когато майка ми умираше, и не ми беше до това.
Колкото и банално да звучи, моята най-близка приятелка винаги е била майка ми. Още не мога да повярвам, че
я няма. Липсва ми всеки ден. Но макар да изпитвам болезненото желание тя отново да ме прегърне, да ме целуне по
челото и да каже, че тази целувка ще оправи нещата, аз съм изключително благодарна, че не е тук да ме види сега.
Дори и нейната целувка не би могла да оправи нищо.
Приятелка съм с Алиса Дънфи, съдружничка от три години, за която работех в нощта на нападението над мен,
както и със Сали Огилби, асистентка на Фил Канингъм, най-добрият семеен адвокат на фирмата, но и с двете рядко
се виждам извън работа. Алиса е прикована за бюрото си, амбицирана да стане партньор, преди да навърши трийсет
и пет, а Сали е омъжена, майка на тригодишно момченце и очаква второто си дете, този път момиченце, след
няколко месеца. Няма много време за други неща. Животът ѝ е твърде ангажиран. Животът на всички ни е твърде
ангажиран.
Поправка: беше.
Преди животът ми беше ангажиран. Преди животът ми беше много неща.
От нападението насам Алиса ми звъни всеки ден и все повтаря колко много съжалява, колко отговорна се
чувства, пита дали има нещо, с което може да ми помогне в този тежък период. Казвам ѝ не, няма такова нещо, и
почти чувам въздишката ѝ на облекчение.
— Кажи ми — заявява, преди да затвори телефона, — ако имаш нужда от каквото и да е…
Имам нужда да си върна живота. Имам нужда нещата пак да станат такива, каквито бяха преди. Имам нужда да
разбера кой ми причини това.
Полицията смята, че е било случаен акт, била съм на грешното място по грешното време. И все пак ме питат:
има ли някой, когото съм разследвала, някой, чийто брак е бил разрушен от моите снимки, или чийто бизнес се е
провалил, заради разкрита от мен информация, изобщо някой, който ме мрази толкова много, че да ми причини
това?
Мисля си за показанията ми в съда сутринта преди нападението, за злобата, която се излъчваше от очите на Тод
Елдър, облегнат на стената до съдебната зала, за думата кучка, която се изля безмълвно от устните му. Той пасва на
общото описание на изнасилвача. Както и Оуен Уийвър, мисля си, припомняйки си краткия ни флирт и устата му,
пълна с равни бели зъби. Потръпвам от усещането на тези зъби, впиващи се в гърдите ми. Възможно ли е?
— Можеш ли да си спомниш изобщо нещо за този мъж? — повтарям си всеки ден въпроса на полицайката.
Ровя в ума си, изчегъртвам и най-дребния детайл, мъча се да бъда толкова настойчива, методична и
съобразителна в личния си живот, колкото и в професионалния. Но не откривам нищо. Не виждам нищо.
— Би могло и да е по-лошо — чувам думите на една от сестрите. — Той можеше да те содомизира. Можеше да
те насили в устата.
— Ще ми се да го беше направил — казвам ѝ аз. — Щях направо да му отхапя патката.
— И тогава той щеше да те убие.
— Пак щеше да си струва.
Този разговор действително ли се състоя? Или само си го фантазирам? А ако наистина се е състоял, какво ли
още потискам в съзнанието си? Какво ли друго има там, прекалено ужасно, за да го видя, твърде страшно, за да го
запомня?
* * *
Типичен ден след изнасилването: събуждане в пет сутринта, след може би час-два сън. Отърсване от един от
няколкото повтарящи се кошмара — маскиран мъж ме преследва по улицата, някаква жена наблюдава от балкона си,
но не прави нищо; акули кръжат около краката ми в спокойна вода, ставане от леглото, бъркане в най-горното
чекмедже на нощното шкафче, вземане на големите ножици, които държа там, от нападението насам, и начало на
сутрешното претърсване на апартамента.
Този, който ме изнасили, ми открадна пистолета и още не съм си взела нов. Но няма значение. Реших, че в
ножиците има нещо по-дълбоко, по-лично, по-удовлетворяващо. Щом си помисля как бих му го върнала — а аз си
мисля за това с всяко вдишване — никога не си представям, че го застрелвам. Представям си, че го намушквам, така
както той стори с мен. И въпреки че не мога да използвам тялото си като оръжие по неговия начин, пак бих могла да
разпоря плътта му, както той разкъса моята, с ножиците като продължение на ръката и на яростта ми.
Такъв човек станах. Такава е жената, в която той ме превърна.
Държа ножиците пред себе си и проверявам под леглото, въпреки че то е твърде ниско, за да може някой да се
скрие отдолу. После продължавам по дългия мраморен коридор, ограден от двете страни с картините, които
наследих от родителите ми — серия пъстроцветни сърца на Джим Дайн4, голо тяло на Мадъруел5, розово-черна
абстракция на Готлиб6, оранжево-черна картина на Колдър7, която прилича на нещо като пуйка. Набързо претърсвам
втората спалня, която ми служи за кабинет, надзъртам под бюрото си от луцит и черен мрамор, на което стои
компютърът ми и зад разтегателния диван от пурпурно кадифе, където от време на време спи Хийт. Надниквам в
малкия гардероб и прилежащата баня, проверявам миниатюрното шкафче под мивката и отивам нататък по
коридора към главната баня. След като се уверя, че никой не се е притаил зад вратата, се придвижвам към вградения
гардероб и се оглеждам за чужди крака под закачалките с палтата. Проверявам дали входната врата е заключена,
после минавам през кухнята, на път за хола и трапезарията.
В средата на правоъгълното помещение има два модерни бели дивана, обърнати един към друг, а между тях е
широката квадратна каменна масичка за кафе, върху постелка от волска кожа с неопределена форма. Диваните са
украсени с яркопурпурни възглавници. Те си подхождат с кадифения пурпурен фотьойл, поставен върху невидимата
разделителна линия между хола и трапезарията. Десет пластмасови лимона изпълват продълговатата купа,
направена от метална мрежа, в средата на стъклената маса. Дванайсет розови копринени рози се подават от
лимоненожълтата ваза, поставена върху обслужващата масичка до стената срещу прозореца, под картина с две жени
без лица, които се разхождат, хванати за ръце, по безлюден плаж. Не помня автора. Някой местен художник, може
би.
Една изкуствена палма до прозореца се извисява към високия таван. Изглежда точно толкова автентична,
колкото и безбройните палми, ограждащи улиците долу. Изкуствени бели орхидеи висят от стенния аплик до
кухненската врата. Хората все си мислят, че са истински и ме поздравяват каква добра цветарка съм. Добиват
потресено изражение, като им кажа, че са фалшиви и още повече се потрисат от признанието ми, че предпочитам
тези самозванци пред истинските. Тия са лесни и непретенциозни, обяснявам. Не се налага да се грижиш за тях. И
не умират.
Разбира се, имам и истински цветя. В дните, веднага след изнасилването, получих най-малко шест различни
букета, предимно от колегите ми в работата. Сега са пръснати из целия апартамент. Шон Холдън ми изпрати две
дузини розови рози. Травис прати голяма саксия с пурпурни хризантеми. Помни, че харесвам пурпурно, но е
забравил, че мразя хризантеми. Може да го е направил нарочно, а може и никога да не съм му казвала.
След като се уверя, че зад декоративните завеси в хола не се крие някой, готов да скочи върху мен, се връщам в
спалнята и почвам да бърникам сред дрехите, окачени във вградения гардероб, да не би някой да се е спотаил зад
дънките и роклите. Проверявам и прилежащата баня: отделната тоалетна кабинка, стъклената душкабина, дори
бялата емайлирана вана с месингови крака, в случай че някой се е свил в нея като змия и чака, за да нападне. Правя
същото и с белия ракитен кош до ваната, вдигам капака и мушкам съдържанието му с ножицата.
Изпълнявам този ритуал поне три пъти на ден, само дето понякога променям последователността. Чак когато
съм напълно убедена, че никой не се е внедрил в стъкленото ми убежище под небето, отивам да се къпя. Докато
помещението се изпълва с пара, свалям пижамата и се пъхам в кабинката.
Вземам ножиците със себе си.
Нито за миг не поглеждам към тялото си. Не мога да понеса гледката на гърдите си. Пубисните ми косми ме
отвращават. Не съм бръснала краката и мишниците си от нападението насам. Всичко ме боли: ребрата, китките,
гърбът. Дори кожата. Оставам под силната струя гореща вода, докато престана да чувствам плътта си. Когато изляза,
не поглеждам в замъгленото огледало. Подсушавам се с груба хавлия, търкайки се яростно. Пускам пижамата в
препълнения кош, заменям я с друга и се връщам в спалнята с ножиците в ръка.
Стаята тъне в мрак. Слънцето тепърва ще изгрява. Държа щорите спуснати, докато не се покаже дневната
светлина. Никога не знаеш кой може да гледа.
* * *
Усещам го, преди да го видя, подушвам го, преди да почувствам как се движи над мен. Незабавно разпознавам
миризмата: вода за уста, ментова. Изведнъж усещам цялата тежест на тялото му върху моето, лакътят му е забит в
трахеята ми, спира ми дъха, спира писъците ми, преди още да са се зародили. „Кажи, че ме обичаш“, нарежда,
докато прониква насила в мен, а вътрешностите ми пламват, сякаш ме пронизва със запалена факла. „Кажи, че ме
обичаш“.
„Не!“ — крещя аз, ръцете ми замахват към гърдите му, краката ми ритат към бедрата му, пръстите ми искат да
одерат врата му, но не докосвам нищо, само безпомощно се мятам в леглото.
Отварям очи. Няма никой.
Сядам. Минават няколко минути, докато дишането ми се забави до що-годе нормално темпо. Телевизорът още
работи. Грабвам дистанционното от нощното шкафче и го изключвам. Нямам представа кое време е, кой ден е,
колко часа са минали, откакто съм заспала.
Телефонът иззвънява и аз скачам, но оставам седнала и се взирам в него, докато ужасният му вой не спре.
Часовникът до леглото показва осем и десет. Предполагам, че е сутрин, но не съм сигурна и няма значение
всъщност. Ставам, сграбчвам ножиците от най-горното чекмедже на нощното шкафче и започвам обиколката на
апартамента. Щом пристъпвам в хола, телефонът отново почва да звъни. Не му обръщам внимание.
Това звънене се възобновява и спира в продължение на десетте минути, нужни да проверя жилището. Звъни и
когато се връщам в спалнята си. Сигурно е полицията, мисля си и се пресягам, точно когато спира. Свивам рамене и
чакам така няколко минути, но телефонът упорито отказва да поднови звъненето.
Тъкмо излизам от душа, когато чувам гласове, последвани от стъпки, явно някакви хора ходят из апартамента
ми. Откачам огромния хавлиен халат от закачалката до душа, загръщам го около себе си, вдигам ножиците пред
гърдите си и влизам в спалнята, като през цялото време си втълпявам, че фантазирам. Не е възможно някой да влезе
в апартамента ми. Никой не върви по коридора. Никой не шепне зад вратата на спалнята.
Обаче има някой.
Глас прорязва въздуха:
— Бейли? Бейли, там ли си?
И още един глас, мъжки:
— Госпожице Карпентър? Всичко наред ли е?
Коленете ми омекват. Устата ми пресъхва. Стаята се завърта около мен.
На вратата внезапно се показва една жена, а над лявото ѝ рамо наднича млад мъж. Жената е малко над метър и
шейсет, с къса руса коса и широко разположени кафяви очи. Коремът ѝ е издут от бременността.
— Сали? — измърморвам едва, като прикривам ножиците отстрани на тялото си.
— Всичко наред ли е? — пита младежът отзад. Чак сега разпознавам чертите му — Фин, един от служителите,
който стои на рецепцията. — Много пъти се опитахме да ви се обадим.
— Бях под душа — обяснявам, като с мъка потискам желанието си да се разпищя. — Как влязохте?
— Вината е моя — бърза да си признае Сали. — Просто толкова се изплаших, като не вдигаше телефона. Боях
се, че може нещо да ти се е случило, че може да си направила нещо… — Няма нужда да довършва изречението си. И
двете знаем какво се канеше да каже.
— Много съжалявам, госпожице Карпентър — казва Фин, пристъпвайки от крак на крак. — Нямахме
намерение да ви изплашим.
— Не му се сърди — добавя Сали. — Аз го накарах.
Кимвам. Правилникът на блока предвижда допълнителен ключ за извънредни случаи. Явно Сали е решила, че
този е такъв.
— Какво правиш тук?
— Забрави ли? Снощи по телефона ти казах, че ще се отбия гази сутрин на път за работа.
— Изскочи ми от ума. — Дори не си спомням да сме говорили снощи.
— Това ножици ли са? — пита Сали и големите ѝ очи се разширяват още повече.
Плъзвам ножиците в джоба на халата.
— Още веднъж се извинявам, че нахлухме така в апартамента ви — казва Фин, отстъпва към вратата и тихо я
затваря след себе си.
— Ама че дълъг душ — отбелязва Сали.
— Съжалявам.
— Не се извинявай. Аз съм тази, която пощуря и нахлу в апартамента ти. Закусвала ли си? Донесох мъфини. —
Подава ми кафяв хартиен плик.
Приготвям чай, сядаме на масата в трапезарията, ядем мъфините и се преструваме, че това е обикновен ден, а
ние сме нормални хора, които водят нормален разговор.
— Реши ли вече как ще кръстиш бебето? — питам аз. Сали е тук от около двайсет минути и май не сме
говорили още за това, но не съм съвсем сигурна. Слушах само с половин ухо.
— Не още. Обаче ми се струва, че отбелязваме напредък. — Изчаква малко и продължава: — Аз предложих
името Ейвъри и Боби не скочи веднага. Знаеш как скъпият ми съпруг все клони към традиционни имена, както
стана с Майкъл. — Майкъл е тригодишният им син. Сали искаше да го кръсти Рафаел, на името на известния
тенисист Рафаел Надал, или Стелан, като някакъв шведски актьор, на когото винаги се е възхищавала, но мъжът ѝ
настояваше за нещо по-традиционно. Той предлагаше Ричард или Стийв. Спряха се на Майкъл, чак когато главата на
бебето се подаде, и Сали още не е убедена, че са направили правилният избор. „Краката ми бяха разчекнати, а онзи
доктор си беше наврял ръката чак до гърлото ми“, сподели тя веднъж. „Пищях до бога. Трябва да признаеш, че
мъжът ми ме хвана малко натясно.“
Примигнах при този спомен.
— Не ти ли харесва името? — пита Сали.
— Какво?
— Мислех си също за Никола или Кендъл.
— Ейвъри ми харесва — уверявам я. Предишният спомен избледнява, но остава някъде в периферията на
съзнанието ми, близо до цяла галерия подобни образи.
— Наистина ли? Толкова се радвам. Ейвъри ми е любимото. Какво има — не ти ли харесва мъфинът? Казаха, че
е пълен с боровинки, целият пълнеж, а не само отгоре, за да ги видиш.
Боровинките имат вкус на кисели гумени топчета.
— Вкусен е — лъжа аз. Плодчетата залепват за небцето ми и колкото и да се мъчи, езикът ми не успява да ги
изчегърта оттам.
— Много ме е яд, когато си мисля, че ще изям мъфин, пълен с боровинки, а се оказва, че има само няколко
отгоре — говори Сали. — Това е такава измама. — Усмихва се. — Днес изглеждаш много по-добре. Наспа ли се
хубаво?
— Много по-добре — повтарям думите ѝ.
Тя се пресяга през масата и ме потупва по ръката.
— Всички в работата питат за теб.
— Това е мило.
— Казаха да те поздравя.
— Поздрави ги и от мен.
Мълчание. Тя изгълтва остатъка от чая си, забърсва с пръст няколкото трохи, които е оставила на масата и ги
лапва.—
Е, май трябва да си ходя.
Тутакси скачам на крака.
— Благодаря ти, че се отби.
— Да бе, и че те изплаших до смърт.
— Вече съм добре.
— Изглеждаш добре — отбелязва тя и фалшивият ентусиазъм подчертава лъжата ѝ. — Синините почти са
изчезнали.
Само тези, които виждаш, мисля си, но не го изричам на глас.
— Е — навежда се и ме прегръща несигурно. За щастие, коремът ѝ не позволява да се приближи прекалено
много. — До скоро.
— Звучи добре.
— Някакви планове за остатъка от деня? — пита, когато вече отварям вратата.
— Нищо конкретно.
— Навън е красиво — съобщава, сякаш това е нещо необичайно. В Маями е пълно с красиви дни. — Може би
трябва да излезеш, да се поразходиш.
— Може би.
Посочва с ръка влажната ми коса.
— По-добре я подсуши, преди да си настинала. — Какъв е смисълът да я суша, ако само след няколко часа ще я
мия отново?
Затварям вратата след нея и гледам през шпионката как се поклаща надолу по коридора към асансьорите. После
се втурвам към тоалетната и повръщам чая и боровинките.
4.
Спомням си първия път, когато момче докосна гърдите ми. Казваше се Брайън, беше на седемнайсет,
абитуриент в близката гимназия. Аз бях на петнайсет, въодушевена, че изобщо ме е забелязал, какво остава да ме
покани на среща. Отивахме на купон и реших да си сложа красивата виненочервена рокля, която мама ми бе купила.
Роклята беше без ръкави, с бяла дантелена якичка и големи перлени копчета отпред. Харесвах я, защото си мислех,
че прави все още малките ми гърди да изглеждат по-големи. Дали затова Брайън реши, че може да ги докосне? Дали
роклята му даде знак, че докосването му ще е добре дошло? Затова ли се ядоса толкова, като го цапардосах по
ръката? Затова ли ме изпрати незабавно обратно вкъщи, унизена, но непреклонна, наричайки ме дразнило и какво
ли не друго?
Този спомен извика друг, още по-ранен. На дванайсет съм, най-много тринайсет. Приключила съм с училището
за деня и се каня да се кача на автобуса, за да се срещна с майка ми в центъра. Облечена съм в училищната си
униформа — зелен пуловер върху снежнобяла риза, зелена пола, три четвърти чорапи и черни обувки с връзки, които
завършват недотам очарователния ансамбъл. Тъкмо вдигам крак да се кача на рейса, и усещам как нещо се залепя за
задника ми. Докосването упорито продължава, няма намерение да престане, дори когато се обръщам и забивам
нокти в противната ръка. Някакъв мъж, на средна възраст, нисък и оплешивяващ, си търка ръката и отначало се хили
глупаво, а сетне все по-нагло, накрая отстъпва назад и изчезва в множеството, което още чака да се качи. Залитам
към дъното на автобуса с чувство на гадене в стомаха. Щяха да минат години, преди да преодолея отвращението си
от този мъж, от противната му милувка и още по-гадната усмивка, която казваше: „Не се прави на толкова
шокирано, момиченце. Знаеш, че ти хареса“.
Дали наистина си е вярвал на това, чудя се сега, застанала до прозореца в спалнята, вторачена през бинокъла
към улицата долу. Възможно ли е възрастен мъж действително да си мисли, че на едно дете ще му е приятна
нежелана ласка от непознат? Да не би да съм направила нещо, за да го окуража да ме опипва, докато се качвам в
автобуса? Да не би да съм му се усмихнала предизвикателно? Да не съм си вдигнала крака твърде високо и да съм
изложила на показ по-голяма част от момичешките си бедра? Изпратила ли съм му някакъв сигнал, та да си
помисли, че има право да ме пипа?
Такива мисли пълнят главата ми, докато нагласям бинокъла към две млади жени, притичващи между
движещите се коли, в опит да пресекат на червено. Наближава пет часът и още е светло, макар и не толкова, колкото
миналата седмица по същото време. Средата на октомври е и скоро ще трябва да преместим часовниците към
зимното време. „Есента се връща“, чувам гласа на майка ми. „Напред е пролетта.“8 Едно време това много ме
забавляваше. Сега си мисля: какво значение има? Всеки час е почти същият като следващия.
Опитвам се да си припомня как прекарах деня си. Сали се отби сутринта струва ми се, но се сещам, че не, това
май беше вчера. Днес е относително спокойно. Без посетители. Без телефонен звън. Даже тази сутрин аз се обадих в
полицията, а не обратното. Смяна на караула, така да се каже, макар съдържанието на разговора ни да е винаги едно
и също. Полицията е елиминирала като заподозрян в моето изнасилване мъжа, когото следях. Оказва се, че в крайна
сметка Роланд Питърсън не е бил там и приятелката му — бивша, както настояваше тя — се кълне, че новото ѝ
гадже, онзи когото съм видяла на прозореца, е бил с нея цялата вечер. Значи той си има алиби, както и Тод Елдър,
което отново ни връща на квадратче номер едно. Питам дали има някакви нови следи, дали се приближават поне
малко към разкриването на мъжа, който ме изнасили, а те ме питат дали аз не съм си припомнила нещо ново, което
да им помогне в издирването. Отговорът е един и същ и в двата случая: не.
Полицаите обещават да поддържат контакт с мен и аз затварям телефона. Не желая никакви контакти с мен.
Нещо става на улицата. Кавга между двама млади мъже. Насочвам бинокъла си към тях и виждам как те се
хвърлят в юмручен бой, а хората наоколо се разпръскват. Никой не се намесва, което вероятно е правилно. Колко
пъти съм чела за добри самаряни, убити, докато са се опитвали да прекратят чужди побоища?
Дали някой не е гледал и в нощта, когато бях нападната, замислям се не за първи път. Дали някой е видял какво
става, но е предпочел да не се намесва, заради собствената си безопасност? Има ли човек, видял или чул нещо,
което би могло да помогне за идентифицирането на изнасилвача, човек, който знае, но не казва?
Според полицаите, които твърдят, че са разпитали всички, живущи в района на нападението, отговорът е не.
Разбира се, от професионален опит зная, че полицаите невинаги са толкова старателни, а свидетелите на
престъпления не са непременно толкова искрени или отзивчиви, колкото би трябвало да бъдат. Не защото са лоши
хора. И не защото не им пука. Просто не искат собственият им живот да бъде разстроен. Ако имат възможност да
останат на безопасно разстояние, те биха предпочели безопасността.
Не ги съдя. Нито ги обвинявам. Разстоянието наистина означава безопасност, убедих се в това.
Телефонът иззвънява и аз подскачам. Май прибързах с оценката за спокойния ден. Отивам бързо, не ми се ще да
се повтори случката от вчера.
— Здравейте, госпожице Карпентър. Аз съм Фин, портиерът от рецепцията.
Сърцето ми почва да се блъска при звука на безплътния мъжки глас в ухото ми. Сякаш изнасилвачът отново се
надвесва над мен. Кажи, не ме обичаш, говори той. Успокоявам се с мисълта, че Фин винаги се представя по този
начин — Аз съм Фин, портиерът от рецепцията — като че ли познавам множество Финове. Преди намирах това за
смешно.
— Брат ви е дошъл да ви види — съобщава той.
Недоумявам защо ми казва това. Всички, работещи тук, познават Хийт. И просто го пращат горе.
— Не е Хийт — добавя Фин, все едно че съм изказала мислите си на глас.
Друг мъж се намесва.
— Дай на мене. Бейли — подхваща той с най-изразителния си глас на помощник щатски прокурор. — Аз съм,
Джийн. Кажи на този клоун да ме пусне горе.
О, боже — мисля си и главата ми клюмва на гърдите. Не съм виждала Джийн — или по-официално, Юджийн,
първородния син на баща ми и негов адаш — от погребението на татко. Не съм говорила с него, откакто почна да ме
съди. Точно сега нямам сили за изстъпленията и глупостите му.
— Малко съм уморена — отговарям.
— Не ме карай да викам частите.
Не съм сигурна за какви точно части говори, но зная, че няма да си тръгне, докато не се съглася да се видим.
— Пусни го — казвам на Фин.
Връщам телефона върху зарядното, поставям бинокъла на нощното шкафче до него и се насочвам към вратата.
През това време Джийн вече е пристигнал.
— Защо, по дяволите, не ми каза, че са те изнасилили? — пита гневно, още преди да съм отворила напълно.
Отстъпвам назад, за да го пропусна да влезе, след което бързо затварям вратата и превъртам ключа два пъти.
— Не е нещо, което бих искала да се разгласява — чувам гласа си, омерзена, че трепери.
— Аз съм ти брат.
— Който води дело срещу мен — напомням му.
— Едното няма нищо общо с другото.
Не мога да не се удивя на способността му да разграничава педантично нещата. Дали тази способност му
помогна да разследва собствения си баща за измама?
— Искаш ли нещо за пиене? — питам, понеже не се сещам какво друго да кажа, нито дали имам какво друго да
му предложа.
— Трябваше да науча от полицията, седмици след произшествието.
— Съжалявам. Предполагам, че трябваше…
— Да, трябваше. Аз съм помощник щатски прокурор, за бога. И не, не искам нищо за пиене. Как се справяш? —
Гласът му омеква, тъмните му очи се присвиват в изражение, което ми се ще да е загриженост, но е по-скоро
подозрение. Не е сигурен дали да ми вярва, осъзнавам, и го повеждам към хола.
— Не кой знае как — отговарям.
— Може би ще е от полза, ако се облечеш.
Поглеждам надолу към синята си фланелена пижама и се мъча да се сетя кога за последно я смених. Вчера ли
беше, завчера ли?
— Изглеждаш ужасно — отбелязва той.
— Благодаря.
— Извинявай. Просто съм разстроен. Това е много потискащо.
Без майтап, мисля си, но не казвам нищо.
— Виж, не дойдох тук да се караме. — Джийн се приближава до прозореца и за пръв път забелязвам, че леко
накуцва. Той е едър мъж, висок, с размерите на нападател, което не ме учудва, понеже в колежа играеше футбол и го
гласяха за професионална кариера, но се наложи да се откаже заради скъсано сухожилие в дясното коляно. Или пък
лявото, не помня вече. Джийн спира и се обръща към мен. Можеше и да е по-красив, ако не беше толкова груб.
Обаче предпочита да носи оредяващата си кафява коса на моряшка подстрижка, която не му отива, и устните му все
се извиват надолу, дори когато се усмихва, което не се случва често, поне в мое присъствие. Разкопчава сакото на
морскосиния си памучен костюм и разкрива забележително шкембе, което напира изпод по-светлосинята риза.
Разхлабва вратовръзката — прекалено широка, на сини райета. Не помня някога да съм виждала Джийн без
вратовръзка. — Хубав апартамент — отбелязва той.
— Благодаря.
— Имаш вкус.
— Благодаря.
— Какво, по дяволите, стана? — Дотук с незначителните разговори.
— Знаеш какво стана. Каза, че си говорил с полицията.
— Искам да го чуя от теб.
Не мога да се подложа на това. Не мога отново да преживея нападението за поука на останалите.
— Това посещение лично ли е, или професионално?
— Ти как мислиш?
— Просто питам.
— Аз съм ти брат.
— Който води дело срещу мен — напомням му пак.
— Какво се случи, Бейли? — Тонът му ясно показва, че няма да спре да пита, докато не получи отговор.
Пресъздавам само основните детайли от нападението. Думите се лепят за езика ми като дъвчащ бонбон, насила
трябва да ги отлепям. Очите на Джийн ту се разширяват, ту се свиват. Челото му се набръчква от нескрит потрес.
Устните му се извиват надолу.
— Приличаш повече на майка си, отколкото на баща ни — отбелязвам в края на разказа си.
Той изглежда озадачен.
— Откъде знаеш как изглежда майка ми?
— Веднъж видях нейна снимка в един албум на баща ми.
— Не знаех, че той е имал албуми.
— Да. Всъщност само няколко.
— Бих искал да ги видя някой път.
Ако не се съглася, минава ми през ума, дали и за тях ще ме съди?
— Как е майка ти? — питам. Не я познавам. Никога не сме се срещали. Но винаги съм си мислила, че тя има
мило лице. А може и просто така да изглежда на снимките.
— Добре е. Радва се на пенсионирането и на внуците си.
Джийн има двама сина, на седем и девет години. Не си спомням нито имената им, нито кога ги видях за
последен път — май че, когато по-малкият беше още бебе.
— Как са твоите момчета?
— Великолепно. Но сега говорим за теб — казва Джийн, сякаш внезапно сетил се защо е тук.
— Няма какво повече да говорим. — Преди винаги имах много неща за казване. Имах мнения и интереси. Бях
сложна и разнообразна. А после бях изнасилена.
— Просто не разбирам — казва той.
— Какво не разбираш?
— Как е могло да се случи.
Отново обяснявам ситуацията, как съм се крила в храстите, как мъжът се е промъкнал зад мен, как ме е надвил.
Не ме ли е слушал първия път?
— Каква работа си имала, по дяволите, да се криеш сред някакви храсти по това време на нощта? — пита
ядосано. — Трябвало е да си даваш сметка колко е опасно.
— Да не би да намекваш, че вината е била моя?
— Не, разбира се, че не намеквам нищо такова. Казвам просто, че това може би не е било най-умното нещо на
света.—
Това ми е работата, Джийн.
— В такъв случай, май би трябвало да си намериш друга.
— Харесва ми това, което правя. — Не му съобщавам, че съм си взела няколко месеца почивка, че само от
мисълта отново да следя хора, ме избива студена пот.
— Харесва ти да се криеш в храсти и да преследваш негодници — по-скоро констатира, отколкото пита той.
— Работата ми включва нещо повече.
— Мислех, че искаш да станеш адвокатка.
— Много неща исках да стана.
— Сигурен съм, че майка ти би искала да се върнеш в училище и поне да се дипломираш.
Прехапвам устни, за да не кажа нещо, за което бих съжалявала. Как смееш? — ще ми се да изкрещя. Нищичко
не знаеш за майка ми, нито какво би искала тя. Но не мога, защото той е прав. Майка ми наистина би искала да се
върна в колежа и да довърша образованието си. Един бог знае колко курса минах, оставих поне три различни
специалности недовършени, понеже никога не бях сигурна каква искам да бъда: лекар, адвокат, криминолог или
балерина.
— Виж — казва Джийн. — Просто съм загрижен за теб. Ако искаш ми вярвай, но ти мисля само доброто.
Не му вярвам, но не казвам нищо. Какво искаш всъщност? — чудя се, докато той бавно се приближава към по-
близкия диван, сяда и небрежно избутва настрани декоративните пурпурни възглавнички. Едната се поклаща на
ръба, после пада на пода. Той не прави опит да я вдигне.
— Какво е да работиш за Шон Холдън?
— Добре.
— Какъв е той?
Свивам рамене, не зная какво да кажа.
— Винаги съм го мислил за умен човек — отговаря на собствения си въпрос Джийн. — Малко наперен, но
умен. Не бих казал, че ми е приятно да се изправя срещу него в съда.
— Той е добър адвокат.
— Но е и малко играч, така съм чувал.
— Играч ли?
Джийн поклаща глава.
— Човек дочува разни неща, като работи в офиса на окръжния прокурор. Клюки. Сещаш се.
Сърцето ми почва да бие силно. Да слухти ли е дошъл? Да изкопчи някаква информация за Шон?
— Говорих с останалите — заявява неочаквано.
Отнема ми минута, докато разбера, че вече не говорим за Шон Холдън, а за моята полусестра Клер и
полубратята ми Том, Дик и Хари.
— Казал си им за случилото се?
— Бяха напълно ужасени.
— Сигурна съм.
— Пращат ти пожелания за бързо възстановяване. — Джийн изглежда странно доволен от себе си, макар
ъгълчетата на устните му все още да са извити надолу. Чудя се как жена му познава кога е щастлив. И дали ѝ пука. —
Искаха да дойдат…
— Сигурна съм. — Потръпвам. Представата как всичките ми полуроднини изпълват апартамента ми е
смазваща. Сто и четирийсет квадратни метра просто не са достатъчни да поберат толкова много враждебност.
— Клер каза, че ще се опита да се отбие, след като смяната ѝ свърши. — Поглежда си часовника „Булова“ с бял
циферблат и черна кожена каишка. — Трябва да се появи всеки миг.
— Наистина не е необходимо.
— Тя е медицинска сестра, Бейли. Може би ще е в състояние да ти помогне.
— Не виждам как…
Телефонът звъни и аз подскачам. Обичайната намръщена гримаса на Джийн се засилва.
— Трябва да е тя — отбелязва той.
Отивам в кухнята, вдигам телефона, изслушвам как Фин се представя, а после ми казва, че Шон Холдън е
дошъл да ме види и може ли да го прати горе?
— Да, моля — казвам на глас, а безмълвно произнасям „Слава богу“, докато се връщам обратно в хола,
надявайки се, че тази новина ще подкани брат ми да се изнесе набързо. — Шон Холдън е тук.
— Е, като говорим за вълка…
— Благодаря ти, че се отби, Джийн. — Очаквам да схване намека и да си тръгне. Той обаче си седи
непоклатимо, а езикът на тялото му показва, няма намерение да ходи никъде.
Отивам до вратата и допирам чело в хладното дърво, поглеждайки през шпионката. Телефонът пак звъни, аз пак
подскачам.
— Искаш ли аз да вдигна? — чувам Джийн някъде зад мен.
— Не — отговарям, но той вече е вдигнал.
— Ало? — чувам го да казва. После: — Добре. Благодаря. Пратете я горе.
Вратите на асансьора се отварят и Шон Холдън пристъпва в дългия коридор, застлан с килим в бежово и
зелено. Отварям вратата, преди още да я е достигнал. Големите му ръце ме обгръщат. Чувствам се в безопасност за
пръв път от последното му посещение, което май беше преди няколко дни, но не съм сигурна. Струва ми се, че е
било преди цяла вечност.
— Как си? — шепне той, а устните му докосват неизменно влажната ми коса. Повежда ме към вътрешността на
апартамента и затваря вратата зад себе си.
— Добре — казвам. — Брат ми е тук.
Джийн се присъединява към нас в антрето и протяга ръка за поздрав.
— Е, здравей, Шон. Радвам се да те видя отново, независимо от тежките обстоятелства.
Едва не се засмивам. Вече съм станала „тежко обстоятелство“.
— Джийн — здрависва се Шон, извил нагоре едната си вежда. — Не очаквах да те видя тук.
— И защо така? — пита с предизвикателен, едва ли не войнствен тон Джийн. — Въпреки всичко, Бейли си
остава част от семейството. И аз, естествено, съм много разстроен от случилото се.
— Естествено — съгласява се Шон. — Всички сме разстроени.
— Така и трябва, като се има предвид, че това се е случило, докато е била на работа. На твоята фирма биха
могли да се предявят обвинения.
— Случилото се изобщо не е по вина на Шон — казвам аз.
— И все пак. Такова дяволско дело може да се заведе.
— И него ли ще съдиш? — питам.
— Просто ти пазя интересите, Бейли — без следа от ирония заявява Джийн.
— Струва ми се, че съм дошъл в неподходящ момент — казва Шон.
— Не. Моля те, не си отивай — настоявам аз.
— Да, непременно остани — присъединява се и Джийн. — По телефона преди малко се обади Фин от
рецепцията. Каза, че Клер влязла веднага след Шон. Казах му да я прати горе.
— Оживено място — отбелязва Шон и макар вече да не се докосваме, чувствам, че тялото му се е стегнало.
Затварям очи, усещам, че краката ми омекват. Кога изчезна правото ми да избирам кой да ме посещава и кой
не? Дали мъжът от храстите не ми е отнел и това?
— Бейли — обръща се към мен Шон, — добре ли си?
— Струва ми се, че трябва да поседна. — Но още докато думите излизат от устата ми, вниманието ми е
привлечено от безпогрешния звук от превъртане на ключ в ключалката. С ужас виждам как бравата бързо се завърта.
След секунди вратата на апартамента се отваря. На прага застават младо момиче на около петнайсет-
шестнайсет години, със сини очи и руса коса до раменете, ограждаща хубаво, издължено лице, и жена с почти
същата физиономия, само че малко по-пълна и няколко десетилетия по-възрастна.
— Видя ли? — възкликва момичето победоносно. — Казах ти, че мога да се справя. Тия ключалки са егати
тъпите. — Тя пъхва обратно пилата си за нокти в огромната кафява кожена чанта, овесена на рамото ѝ. —
Здравейте, всички — поздравява, влиза в антрето, пуска чантата си на бежовия мраморен под, промъква се покрай
мен в хола и всичко това с едно плавно движение. — Уау. Хубаво местенце.
— Джейд, за бога — въздиша майка ѝ и кимва притеснено към мен. — Много съжалявам, — започва тя, затваря
вратата и поглежда към двамата мъже до мен. Очите ѝ се спират секунда по-дълго върху Шон. — Извинявайте. В
неподходящ момент ли дойдохме?
— Клер, това е Шон Холдън — представя го Джийн, пренебрегвайки въпроса ѝ. — Шефът на Бейли.
— О, радвам се да се запознаем, господин Холдън.
— Аз също. — Шон се усмихва любезно, но по очите му познавам, че вече обмисля бягството си.
— Клер е полусестра на Бейли — ненужно додава Джийн.
— Която ме съди — добавям аз, не съвсем полугласно.
— Няма нужда сега да се захващаме с това. Джейд, върни се тук — заповядва Джийн на момичето, но то се
отправя към широките прозорци и се взира надолу към улицата. — Клер, направи нещо.
— Какво, например? — пита моята полусестра. — Насила ли да я накарам?
Гледам лицата им, докато се разправят. Клер има още по-малко прилика с баща ми и от Джийн. Носът ѝ е по-
широк, очите ѝ са по-бледосини. Тя е към десет години по-възрастна от мен, с около пет сантиметра по-ниска и
десет килограма по-тежка. И двете приличаме на майките си и по абсолютно нищо една на друга. Никой не би
допуснал, че сме полусестри. Но лицето ѝ е мило, мисля си, макар това, което виждам, да е може би умора. Ето
нещо общо помежду ни.
— Къде, по дяволите, отиваш сега? — провиква се Джийн, когато племенницата ми излиза от хола и бавно
поема по коридора към спалните.
Момичето спира, завърта се на пети и пак се насочва към нас. Облечена е в тесни дънки и широка бяла тениска.
Физиономията ѝ показва, че би желала да е където и да е другаде, не и тук. Ще ми се да ѝ кажа, че напълно я
разбирам.
— Съжалявам. Къде ми е възпитанието? — произнася с подигравателно възмущение и се спира пред мен. — Ти
трябва да си Бейли. — Кървавочервените ѝ устни се движат яростно, докато премята из малката си уста огромно
парче дъвка. — Съжалявам за изнасилването ти.
— За бога, Джейд — възкликва майка ѝ. Тежко гримираните сини очи на момичето се разширяват презрително.
— Какво? — Тя поглежда към вратата. — По-добре е да смениш тази ключалка — обръща се към мен. — Такъв
е боклук.
— Тъкмо я смених — обяснявам.
Тя пак прави гримаса, подсказваща, че трябва да я сменя отново.
— Как я отвори? — питам.
— Фасулска работа. — Джейд отива до вратата, отваря я и показва заключващото устройство. — Виждаш ли
това? Адски евтино нещо. Наричат ги луксозни апартаменти, а на всичките им слагат този пълен боклук. Трябва
само да пъхнеш нещо дълго и тънко, като пила за нокти или фиба, и да завъртиш няколко пъти. Мислех те за частен
детектив. Не трябва ли да си наясно с тези работи?
Не зная какво да кажа. Предполагам, че е права. Би трябвало да съм наясно. А може и да съм била. Преди.
— Ето, искаш ли да ти покажа?
Тъкмо се каня да отговоря, когато Клер се намесва.
— Не сега, Джейд — изрича предупредително.
— Това, което току-що направи, е противозаконно — отбелязва строго Джийн. — Нарича се нахлуване с взлом.
— О, моля те. Ще ме арестуваш ли?
— Не прекара ли вече достатъчно време в изправителния дом?
Джейд превърта очи към тавана.
— Ти кой си? — пита тя Шон, сякаш току-що е забелязала присъствието му.
— Шон Холдън — усмихва се той, развеселен от лудориите ѝ.
— Гаджето на Бейли ли си?
Той примигва, както и аз.
— Шефът ѝ. Който вече наистина трябва да си върви — добавя на един дъх. Джейд му даде съвършената
възможност да изрече тази реплика.
Не възразявам. Той стисва ръката ми и си тръгва. Гледам през шпионката как отривисто крачи по коридора към
редицата асансьори.
— Мило е от негова страна да се отбие — забелязва Клер.
— Просто си пази задника — отвръща Джийн, докато се отдръпвам от вратата с поглед върху ключалката.
— Откъде си се научила да правиш това? — питам Джейд.
— Дог, ловецът на глави — делово заявява тя.
— Какво?
— Риалити шоу — пояснява майка ѝ. — Само такива гледа.
— Много може да се научи от предавания като „Дог“ — казва Джейд. — Нали имаш телевизор?
Кимвам към коридора.
— В спалнята има.
Тя видимо си отдъхва.
— Гледаш ли „1000 начина да умреш“?
— Не мисля.
— А би трябвало. Най-доброто е. — Мрачното ѝ досега лице изведнъж се озарява от ентусиазъм. — Няма да
повярваш какви глупави неща правят хората, от които в крайна сметка умират. Един път една жена си инжектира
цимент в задника, за да го уголеми…
— Добре, Джейд. Стига толкова. — Клер обръща уморените си очи към мен. — Джийн ни каза какво се е
случило. Как си?
— Добре съм. Наистина нямаше нужда да идвате.
— Казах ти — подчертава Джейд.
Решавам, че Джейд ми харесва. Никакви преструвки, нито фалшива загриженост.
— Ако искаш, можеш да идеш да гледаш телевизия — казвам ѝ аз.
— Страхотно. — И преди майка ѝ или чичо ѝ да успеят да възразят, тя вече върви по коридора. Няколко секунди
по-късно чуваме телевизора в спалнята ми да гърми.
— Намали го — провиква се Клер. — Веднага — добавя, когато нищо не последва. Звукът едва забележимо
намалява.
— Още — заповядва Джийн. — Наистина, Клер. Нали беше казала, че уж имаш контрол над нещата?
Клер не отвръща нищо.
— Защо не идем в хола, където можем да разговаряме като разумни хора? — предлага Джийн, сякаш това е
неговата къща, а не моята. Настръхвам, краката ми отказват да се помръднат.
— Мисля, че Бейли решава — казва Клер.
— Разбира се — обаждам се аз. — На всяка цена, хола.
Подреждаме се по диваните. На единия от тях Клер сяда до мен, Джийн се намества на другия срещу нас.
Подготвям се за разговора между разумните хора.
— Как се чувстваш? — пита Клер. — Някакви болки или инфекции?
— Нямам инфекции — отговарям.
— А болки? — настоява тя.
Поклащам глава. Болките ми вече не са физически.
— Виждам, че синините ти избледняват. Успяваш ли да спиш?
— На пресекулки.
— Лекарите дадоха ли ти нещо за това?
Кимам, въпреки че не ми харесва да взимам хапчетата, които ми предписаха. Имам нужда да стоя нащрек.
Трябва да съм бдителна.
— Трябва да ги взимаш — казва Клер. — Имаш нужда от сън. Говорила ли си с психотерапевт?
— Не ми трябва психотерапевт.
— Всички в Маями имат нужда от психотерапевт — усмихва се накриво тя. — Мога да ти дам името на един,
добър е, ако решиш, че би искала да поговориш с някого.
— Уморих се да говоря.
— Разбирам. Но може да промениш мнението си.
Свивам рамене.
— Добре. Какво друго мога да направя за теб?
— Нищо. Добре съм.
— Не си добре — заявява Клер и се оглежда наоколо. Погледът ми проследява нейния из стаята. С изключение
на възглавниците, които Джийн събори на пода преди малко, всичко останало изглежда на мястото си. Може би в
ъгъла има малко прахоляк, но… — Прозорците се нуждаят от хубаво почистване — казва тя.
— Заради цялото това строителство — чувам се да обяснявам и бегло си припомням, че получих съобщение от
домоуправителя относно някакви миячи на прозорци, които щели да дойдат по-късно през седмицата, за да
почистят отвън. — Веднага, щом ги измият, пак се покриват с мръсотия. — Точно като мен, мисля си. Искам всички
да си тръгнат, за да се пъхна под душа.
— Ами прането? Мога да извъртя няколко перални, докато съм тук…
— Справям се — отговарям, макар кошът да е препълнен. Свършиха ми чистите чаршафи. Свърши и прахът за
пране.—
Имаш ли нужда от покупки? — пита Клер. — Кога за последен път си яла нещо?
— Снощи Хийт ми донесе пица — казвам, но може да е било и по-предишната нощ. Или още по-предишната.
— Прекалено си слаба. Трябва да си пазиш силите.
— Защо? За да мога да се боря с вас в съда ли?
Клер отправя към Джийн подозрителен поглед.
— Моля те, кажи ми, че не си я тревожил с това сега.
— И дума не съм казал.
— Добре, ето как ще стане — подхваща тя. — Ще обиколя целия този апартамент и ще видя какво трябва да се
направи, после двете с Джейд ще идем в Пабликс9 да купим храна, за да мога да наготвя вечеря за всички.
— Мен Рита ще ме чака за вечеря — възразява Джийн.
— Хубаво, понеже и без това не си поканен. Сега ми дай малко пари и изчезвай.
Джийн скача на крака и бърка в джоба си за портфейла.
— Колко ти трябват?
— Триста долара трябва да стигнат.
— Триста долара?
— Предполагам, че кухнята на Бейли е почти празна. Хайде, малкото ми братче, давай.
Сега се сещам, че Клер е по-възрастна от Джийн с две години и всъщност, с нейните почти четирийсет, тя е
най-голямото от седемте деца на баща ми. А аз съм най-малкото. Изтърсакът, мисля си и усещам устните си да се
отпускат в усмивка. Радвам се, че Клер е тук, каквито и скрити мотиви да има. Приятно е усещането някой отново
да се грижи за теб. Мина доста дълго време от последния път.
Джийн неохотно подава на сестра си триста долара в брой, после ми дава визитката си.
— Обади ми се, ако ти се прииска да поговориш — казва и аз зная, че има предвид делото, заведено от него и
полуроднините ми срещу Хийт и мен за наследството на баща ми, а не наскоро нанесената ми травма. Клер
бързешком го съпровожда до вратата. — А ти ми се обади, като се прибереш вкъщи — подхвърля той, докато сестра
му затваря след него. Няколко секунди по-късно я чувам как тършува из шкафовете.
— Джейд — провиква се Клер към спалнята, — изключи проклетото нещо и ела тук. Отиваме в Пабликс.
Никакъв отговор.
— Джейд, чу ли ме?
Пак нищо.
— Честно ти казвам — Клер бързо се понася по коридора, — ще оглушееш, ако пускаш това проклето нещо
толкова силно.
Тръгвам след нея към главната спалня, където на тясната стена между двата просторни прозореца е разположен
широкоекранният телевизор, точно срещу двойното легло. На екрана се вижда мъж, бягащ от полицията. Той се
премята над висока телена ограда, приземява се сред висока трева и се озовава лице в лице с разярен алигатор.
Джейд обаче не гледа телевизора. Вместо това, тя е застанала пред прозореца, в почти същата поза, която заемам аз
всеки ден, и се взира през бинокъла към отсрещната сграда.
— Страшен е — казва, без да се обърне. — Можеш да видиш всичко и никой не знае, че гледаш.
Клер моментално грабва бинокъла от ръцете ѝ и го връща на шкафчето до леглото ми.
— Отиваме в Пабликс — съобщава ѝ тя.
— Какво? Майтапиш ли се?
— Ти защо не си полегнеш? — обръща се към мен Клер. — Ще се върнем до един час. — И избутва Джейд към
коридора.
Чувам как вратата на апартамента се затваря, после послушно изпълнявам каквото ми бе наредено и си лягам в
леглото, напълно изтощена. Очите ми остават отворени достатъчно дълго, за да видя как мъжът от телевизора се
бори с алигатора, който вече е захапал краката му. Сънят ме оборва, кошмарите ми се връщат и алигаторът се
превръща в акула, а гигантската ѝ перка пори повърхността на океана като ножица. Тя се плъзга застрашително към
мен, докато аз тъпча на едно място, поглеждам надолу и виждам поне още шест като нея да обикалят около краката
ми.
Плувам паникьосано към един далечен сал, ръцете и краката ми като витла разсичат водата, която допреди
малко беше плитка. Почти стигам.
И тогава го виждам.
Клекнал е на ръба на сала, тялото му е приведено напред, но не виждам лицето му, защото слънцето ме
заслепява. Той протяга ръка, аз я сграбчвам и тъкмо се каня да се покатеря към спасението, когато усещам грубата
кожена ръкавица и подушвам кръвта си по пръстите му. Изпищявам и падам обратно във водата при наближаващите
акули.
5.
Събуждам се, обляна в пот.
Тъмно е и телевизорът работи. Някаква жена на екрана позира за снимки на ръба на висока скала. Смее се и
наглася широкополата си шапка, докато съпругът ѝ забързано щрака с фотоапарата.
— Отстъпи още малко назад — махва с ръка той. Тя се подчинява, но се препъва в един неголям камък, залита,
краката ѝ се стрелват встрани, после пропада в бездната. Писъците ѝ отекват в дълбоката пропаст, докато лети към
смъртта си, шапката се откъсва от главата ѝ и се носи из въздуха. Да паднеш от Гранд Каньон, съобщава мъртвешки
глас с едва прикрито задоволство след евтината възстановка. Номер 63 от 1000 начина да умреш.
Грабвам дистанционното от нощното шкафче и изключвам телевизора. Спала съм по-малко от час. Поне си
мисля, че е минало по-малко от час, откакто Клер и дъщеря ѝ тръгнаха за покупки. Ако изобщо са били тук. Може да
са идвали вчера или онзи ден. А може и никога да не са идвали. Може само да съм ги сънувала.
Ставам от леглото, намятам на раменете си стар сив пуловер, отивам до прозореца, вземам пътьом бинокъла от
нощното шкафче, доближавам го до очите си, фокусирам го към сградата насреща, после го насочвам към улицата
долу.
Малко преди шест е и навън е оживено, хората се щурат във всички посоки, тръгват си от работа, отправят се
към домовете си за вечеря. На ъгъла виждам мъж и жена да се прегръщат, проследявам ги нататък по улицата,
хванати за ръце. От това разстояние не мога да видя лицата им, но позите им говорят, че са щастливи и спокойни
един с друг. Мъча се да си спомня това чувство. Не успявам.
Кажи ми какво виждаш, шепне в ухото ми мек глас. Гласът на майка ми.
И просто така, аз се транспортирам от спалнята си на двайсет и третия етаж в стъкления небостъргач в центъра
на града към голямата спалня в разкошното имение на родителите ми в Саут Бийч. Босите ми крака потъват в белия
плюшен килим, когато заставам пред прозореца и се вторачвам през бинокъла към великолепната градина отвън и
изреждам разнообразните екзотични птици зад стъклото. Това е преди три години, една година, след като майка ми
получи страшната диагноза, според която ракът, за който се молехме да е изчезнал, всъщност се е завърнал и е
фатален.
След четири месеца тя щеше да е мъртва.
— Виждам двойка чапли и разкошни лопатарки — казвам ѝ. — Ела.
Но тя е твърде слаба, за да стане от леглото и едва потиска гримасата си, когато се опитвам да я вдигна. Толкова
е крехка, че се боя да не се разпадне в ръцете ми, като стар пергамент.
— Ще ги видя друг път — казва и очите ѝ се напълват със сълзи. И двете знаем, че няма да има друг път.
— Искаш ли да ти почета? — питам и се настанявам на малкото столче в прасковен цвят до леглото ѝ. Отварям
криминалния роман, от който всеки ден ѝ чета по няколко глави.
Майка ми винаги е обичала криминални истории. Когато за лека нощ другите деца слушаха приказките за
Снежанка и Пепеляшка, тя ми четеше романите на Реймънд Чандлър и Агата Кристи.
Сега ролите ни са разменени.
От време на време гледаме телевизия, предимно криминални предавания, нещо, което да отвлича вниманието ѝ
от болката, а моето от факта, че я губя.
— Толкова е невероятно — казваше ми тя — как човек винаги предчувства кой е извършил престъплението.
И кога тая сила ме напусна? — питам се и тогава звънът на телефона ме изтръгва от миналото, като риба,
откачена от куката на въдицата.
— Аз съм Фин, портиерът от рецепцията. — Мъча се да успокоя яростното биене на сърцето си, докато той
продължава: — Сестра ви и племенницата ви се качват с продукти за една година, струва ми се.
— Благодаря. — В този миг осъзнавам, че съм гладна и че цял ден не съм яла нищо.
— Кажете им да оставят празните кутии в асансьора, когато приключат — обяснява той, отговарям „добре“, но
секунди по-късно си давам сметка, че не зная за какво говори.
Стоя и чакам до вратата на апартамента, ослушвам се за шума от асансьора. Виждам през шпионката как Клер
и Джейд се появяват и всяка от тях бута по една пазарска количка, отрупана с покупки.
— Изкупихме магазина — обявява Джейд, когато им отварям. — Надявам се, че не си вегетарианка.
— Мислех да изпека пържоли — казва Клер, докато разтоварва количката си. Подава ми два пакета.
Оставам неподвижна, защото не зная какво се очаква да направя с тях.
— Можеш да почнеш да разопаковаш — пояснява тя.
Иска ми се да ѝ кажа, че нямам сили, че не зная кое къде да сложа, че цялата тази работа с покупките беше
нейна идея, не моя, но погледът ѝ ми подсказва, че няма да търпи подобни глупости, а аз не я познавам достатъчно
добре, та да споря. В интерес на истината, аз почти не я познавам. Най-вероятно днес сме си говорили повече,
отколкото за цялото последно десетилетие. Така че отнасям двата пакета в кухнята, без да се противя, и ги слагам
върху златистокафявия мраморен плот.
— Те няма да се разопаковат сами — казва Клер, влязла след мен с други две торбички, които слага до моите.
— Хайде де, Бейли. Знаеш къде стои всяко нещо. — Потупва ме по ръката. — Можеш да се справиш.
Ами ако не искам? — каня се да попитам, но тя вече е в коридора и носи още продукти. Какъв друг избор имам,
освен да се подчиня?
Бързо става ясно, че Клер е помислила за всичко. Освен че е осигурила плодове и зеленчуци поне за една
седмица, тя е купила също така пържоли, пиле, макарони с няколко вида сосове, поне дузина кенчета със супа, хляб,
бурканчета сладко, масло, мляко, яйца, кафе, чай, дори бутилка вино. Има и препарат за миялната, прах за пране,
омекотител, няколко вида почистващи препарати, паста за зъби, няколко четки за зъби, дезодорант, шампоан,
лосион за тяло, вода за уста.
Ръцете ми се разтреперват, когато изваждам голямото пластмасово шише с изумруденозелена течност от
торбичката. Кажи, че ме обичаш, заповядва мъжът и ментовият му дъх кара моя да секне и да почне да ми се гади.
Кажи, че ме обичаш.
Не съм сигурна дали почвам да пищя, преди да изпусна шишето, или изпускам шишето и тогава почвам да
пищя, но едно е сигурно: определено пищя, по-силно от всякога, а Клер и Джейд влетяват в кухнята.
— Какво има? — вика Клер и се озърта наоколо.
— Да не би да е имало паяк в торбата? — пита Джейд. — Веднъж видях такова нещо в „1000 начина да умреш“.
Там една жена…
— Джейд, моля те — сопва се майка ѝ, но погледът ѝ обхожда пода наоколо. — Да не би наистина да имаше
паяк в торбата?
Яростно клатя глава, докато писъците ми преминават в хлипове.
— Може пък да не обича вода за уста. — Джейд вдига шишето от пода. — Добре че е пластмасово.
— Махни го оттук — успявам да изрека между хлиповете.
— Какво има? — пита Клер, а през това време Джейд грабва виновното шишенце и излита от стаята. Чувам
външната врата да се отваря и затваря. — Бейли, какво се случи току-що?
Минават няколко секунди, преди да съм в състояние да обясня внезапната си антипатия към водата за уста.
— Мамка му — възкликва Клер, а в това време Джейд се връща. — Много съжалявам, Бейли. Нямах представа.
— Пуснах я в шахтата за боклук — казва Джейд на майка си, а аз се извинявам и отивам да завъртя ключа на
външната врата два пъти, макар да зная, че надали би имало голяма полза, като се има предвид колко лесно я бе
отключила Джейд.
— Утре сутрин ще извикам някого да я смени с нещо по-надеждно, — заявява Клер, когато се връщам.
— Какво беше да те изнасилят? — пита Джейд.
— Джейд — възкликва майка ѝ, — за бога…
— Беше ужасно — отговарям.
— Какво беше усещането? — настоява тя.
— О, господи…
— Няма нищо — обръщам се към Клер. — Усещането беше сякаш някой изстъргваше вътрешностите ми с
бръснач.
— Бгрр — полугласно изръмжава Джейд.
— Доволна ли си сега? — пита майка ѝ.
— Просто по телевизията винаги изглежда, сещаш се…
— Не — отсича Клер. — Не се сещаме.
Джейд свива рамене.
— Някак… вълнуващо.
— Мислиш, че изнасилването е вълнуващо? — Сега Клер изглежда ужасена.
— Казах само как изглежда. Понякога. Жените през цялото време си фантазират за изнасилване. Чух го по
„Доктор Фил“, едно друго шоу, ако го знаеш, говореха си за фантазиите и казаха, че фантазирането за изнасилване е
доста често срещано сред жените.
— Има голяма разлика между фантазия и реалност — отсича рязко майка ѝ. — Във фантазиите никой не бива
наранен. — Тя отваря хладилника и почва да подрежда нещата. — Мисля, че трябва да се извиниш на Бейли.
— За какво?
— Всичко е наред — обаждам се аз.
— Ти си тази, която трябва да се извини — казва Джейд на майка си. — Ти се опитваш да ѝ отмъкнеш всичките
пари. Клер си поема дълбоко дъх.
— Добре. Смятам, че каза достатъчно за една вечер.
— Мога ли да ида да гледам телевизия?
— Не — отговаря Клер, но тутакси променя мнението си. — Да. Отивай. На всяка цена иди да гледаш
телевизия.
Джейд се понася надолу по коридора. След секунди чуваме телевизора да гърми.
— Съжалявам, наистина — започва Клер.
— Всичко е наред.
— Не е наред. Не дойдох тук да те притеснявам.
— А защо дойде? — питам.
Тя затваря вратата на хладилника и се обляга на плота.
— Джийн ми каза какво се е случило. Почувствах се ужасно. И двамата се почувствахме. Виж. Зная, че двете с
теб никога не сме били близки. Зная също, че водим дело срещу теб. Но… — Въздиша и ме поглежда право в очите.
— Но все пак сме едно семейство. Сестри сме. Въпреки всичко. А аз съм и медицинска сестра. Помислих си, че бих
могла да ти помогна. — Хвърля поглед към коридора и спалнята ми, откъдето ехти звукът на телевизора. — Но май
това не беше много добра идея.
— Радвам се, че си тук — казвам ѝ аз.
— Въпреки че се опитвам да отмъкна всичките ти пари? — Ново надзъртане към спалнята.
— Зная, че не се опитваш да направиш това.
— Работата е там, че Джийн е толкова непреклонен по въпроса за делото. Както и останалите. Много са
ядосани.
— А ти не си, така ли?
— Понякога — признава тя. — В смисъл, болезнено е да си изключен от завещанието на собствения си баща,
но по дяволите, ние си бяхме изключени и от живота му, така че би трябвало да сме свикнали досега. Той поне
плати за отглеждането и образованието на Джейд. Не че тя се е запътила към Харвард.
— Може и да те изненада.
— Искаш ли да знаеш коя е най-голямата ѝ амбиция в момента?
Кимвам и си давам сметка, че разговорът ми е приятен. Това е първият разговор от седмици, който не е насочен
изцяло към мен и изнасилването ми.
— Иска да забременее, за да влезе в едно от риалити предаванията, които непрекъснато гледа, като „Тийн
мама“, или „На шестнайсет и вече бременна“. Едно от двете.
Засмивам се, въпреки напрегнатото изражение на лицето на Клер. Или тъкмо заради него.
— Мислиш, че се шегувам? Питай я. Сама ще ти каже.
— Според мен, тя се опитва да те провокира.
— О, отдавна сме минали етапа на провокациите. Миналата седмица я хванах с едно момче. Върнах се вкъщи
след смяната ми в болницата към два часа сутринта, и ето ги двамцата, въргалят се на пода в хола, почти голи.
Светвам лампата и знаеш ли какво става? Аз съм тази, на която ѝ крещят! Защо се прибираш толкова рано?
Трябваше да си на работа до три. Да не се опитваш да погубиш социалния ми живот? Ей с такива глупости трябва
да се справям. И да не мислиш, че се е засрамила? Ни най-малко. Или пък той? Не бих казала. Идиотът си нахлузва
дънките, пресяга се към дивана и си взема цигарите. Казвам му да изчезва от къщата ми, заедно с вредните си
навици, а Джейд заплашва, че ще тръгне с него. Аз ѝ заявявам, че чичо ѝ Джийн ще я върне в изправителния дом
толкова бързо, че свят ще ѝ се завие. И че това двойно повече се отнася за сър Галахад, който вече почти се е
изхлузил от къщи. С това дискусията приключва. Изнасям ѝ речта за опасностите от секса без предпазни средства и
точно тогава тя ме осведомява, че иска да забременее, за да може да се яви в някакво тъпо риалити шоу. И е напълно
сериозна — добавя Клер, преди да успея да възразя.
Така че, не казвам нищо.
— О, и разбира се тя ме нарича лицемерка и ми напомня, че съм била бременна, когато съм се омъжила за
баща ѝ. — Клер отново се захваща да прибира продукти в хладилника.
— Той какво мисли за всичко това? — питам аз. Зная, че Клер е разведена от дълго време, но това е почти
всичко, което ми е известно.
Тя изхвърля една маруля в кошчето, сякаш забива топката след тъчдаун.
— Елиът? Откъде да зная. Не съм виждала негодника от години. Поне за това татко със сигурност беше прав. —
Тя поклаща глава и се засмива с неочаквано момичешки смях. — Може би наистина трябва да си имаме свое
риалити шоу.
Наблюдавам моята полусестра как подрежда нещата в бюфета до хладилника и се възхищавам на вещината ѝ.
Преди и аз бях такава. Бях веща в много неща.
— Да не повярва човек — казва Клер, — но до четиринайсетата си година Джейд беше много сладко
момиченце. После някак… се промени.
— И на най-добрите се случва — отбелязвам.
— Наистина ли? Обзалагам се, че ти не си създавала на майка си такива проблеми.
— Със сигурност и аз си имах своите моменти.
Изведнъж Клер оставя работата си.
— Трябва да ти е било много тежко, когато тя почина.
Извръщам се настрани, за да не види сълзите, които тутакси изпълват очите ми. Минаха почти три години, но
все още чувствам загубата на майка ми така остро, сякаш е било вчера.
— Получавах паник атаки кажи-речи всеки ден в продължение на година след смъртта ѝ — признавам. За пръв
път споделям това с някого. Не съм сигурна защо го казвам точно на нея.
— Ходи ли да те прегледа някой?
— Имаш предвид психиатър ли?
— Или психоаналитик. Някой, с когото да поговориш.
— Говорех с Хийт. — Само дето брат ми беше в по-тежко състояние и от мен.
Тя поглежда скептично. Явно репутацията на брат ми върви преди него.
— И той помогна ли ти?
— Ние сме много близки — уточнявам, макар да зная, че това не отговаря на въпроса ѝ. — Вие с Джийн близки
ли сте?
— Предполагам. Зная, че понякога е самодоволен и малко надменен. Мисли си, че винаги е прав. И за
съжаление, наистина е прав през повечето време. Но е също така честен и почтен и всички онези неща, които не
съм свикнала да откривам в мъжете, така че… — Гласът ѝ замира и изречението увисва във въздуха като цигарен
дим.
— Ами другите?
— Уважаемите ни полубратя Томас, Ричард и Харисън ли? — Изговаря всяко име с драматичен апломб.
Засмивам се.
— От години не съм ги виждала.
— Не бих казала, че и аз съм ги виждала кой знае колко. Поне доскоро. Около този процес… — Клер рязко се
прекъсва. — Съжалявам. Съжалявам за делото. Ако зависеше от мен…
— Разбирам. — Дали?
— Каква беше майка ти? — пита тя, за да стъпи на по-сигурна почва.
— Беше много специална.
— Баща ни определено беше зашеметен от любов по нея.
Отново се усмихвам. „Зашеметен от любов“ изглежда толкова старомоден израз. Но е най-точен.
— Предполагам.
— Имала си късмет.
И сега думата ми прозвучава също толкова странно, както когато полицаите я използваха след изнасилването.
Майка ми почина, когато бях на двайсет и шест. Как може това да се смята за късмет?
Майка ми бе тази, която предложи да стана частен детектив. Тя може би не го каза на сериозно, но идеята се
залепи в мозъка ми, като дъвка за подметка. Скоро установих, че мога да си извадя разрешителното през интернет,
което ми даваше възможност да си остана вкъщи при нея през онези последни скъпоценни месеци от живота ѝ.
Вече имах зад гърба си години в колежа, в които се опитвах да реша какво искам да правя през остатъка от своя
живот. Предишните три години специализирах криминология. Да стана частен детектив бе естествено
продължение, лесна работа.
Стъпки в коридора ме връщат тук и сега.
— Още ли не си почнала да готвиш вечерята? — простенва Джейд от прага. — Умирам от глад. Каза, че само
ще хапнем и ще си ходим.
— Искаш ли да сложиш масата?
Джейд ядосано дъвче дъвката си. Измежду устните ѝ разцъфва огромен розов балон, който се уголемява, докато
не скрива цялата долна част на лицето ѝ. Тя се отправя с тежки стъпки към чекмеджетата в кухнята, почва да ги
отваря и затваря, накрая намира приборите.
— Е, в полицията имат ли заподозрян? — пита, като същевременно спуква балона и понася вилици и ножове.
Представям си как с един от тези ножове пробождам нападателя си, дясната ми ръка се свива в твърд юмрук и
почти усещам как ножът разпаря гърдите му и пронизва сърцето.
— Земята до Бейли. Ало? Има ли някой вкъщи? — Гласът на Джейд ме сепва от унеса ми.
— Извинявай. Какво каза?
— Питах дали полицаите имат заподозрян.
— Не. Поне аз не зная такова нещо.
— Значи какво, мислят, че е било случайно нападение ли?
— А какво друго да бъде?
— Може да си била набелязана — свива рамене Джейд.
— Джейд, моля те. — Клер полага нежно длан върху моята. — Ще сменим тази ключалка още утре сутринта.
6.
— Мога ли да говоря с детектив Маркс, моля? — Притискам телефона до ухото си и се облягам на
възглавницата. Спалнята тъне в тъмнина, макар да наближава десет сутринта. Мислех да вдигна плътните щори и да
пусна безмилостното слънце вътре, но се отказах. Не съм готова да посрещна началото на поредния безкраен ден,
макар че за мен денят и нощта вече са станали взаимозаменяеми. Нито едното не предлага повече удобство от
другото.
— Една минута, моля — казва полицаят.
Долавям неприязнен тон в гласа му, сякаш съм го откъснала от нещо важно, или поне по-важно от мен. Дали не
ме разпознава по гласа? — питам се, а през това време той ме слага на изчакване и жизнерадостните звуци на
латиномузика тутакси изпълват тишината. Представям си как полицаят се накланя през бюрото си и се провиква
към детектив Маркс: „Ей, отново е онази Карпентър. За трети път през последния половин час. Искаш ли пак да ѝ
кажа, че си заета?“.
Разбирам ги. Наистина. Тъжният факт е, че аз съм вчерашна новина. Заменена съм от други, по-нови, по-
пресни, по-интересни престъпления: жена, удушена от приятеля си след разгорещен спор, коя от кандидатките
заслужава да стане следващият американски топмодел; откъсната китка на ръка, открита в блатото до магистрала I-
95; стрелба в супермаркет с един загинал и друг с опасност за живота. Не съм конкурентоспособна. Приличам на
запалка, която едва мъждука, същността ми бавно се процежда във въздуха като пара и скоро от нея няма да остане
нищо.
„Може да си била набелязана“, чувам гласа на племенницата си.
Възможно ли е?
Ами ако Джейд е права? Но след като Роланд Питърсън и Тод Елдър отпаднаха като заподозрени, кой друг би
ме набелязал? Какъв мотив би могъл да има?
Какви ги върша? — чудя се на себе си, отдръпвам телефона от ухото си и рязко прекъсвам Глория Естефан по
средата на песента ѝ. На какво се надявам като зная, че за пореден път полицаите ще заявят, че нямат нови следи?
Натискам бутона за изключване и връщам телефона на мястото му. Детектив Маркс не може да ми каже нищо, което
вече да не зная.
Изтласквам се от леглото и се запрепъвам към банята. Краката ми вече свикнаха да изминават само по няколко
метра наведнъж. Събличам си пижамата в тъмното и се пъхам под душа. Когато съм се напарила достатъчно, спирам
горещата вода и увивам тялото си в чиста хавлия. Мълком благодаря на Клер, че пусна поне три перални с пране,
преди най-накрая да си тръгне снощи, малко преди полунощ. Отивам до прозореца в спалнята, натискам копчето на
стената, което движи щорите и те автоматично се вдигат към тавана. Свят от стъклени домове ме поздравява,
слънчевите лъчи се пързалят по гладката им повърхност.
Виждам ги веднага, макар те да не ме виждат: строителните работници на бързо израстващата сграда отсреща,
които се перчат в своите сини, бели и жълти каски. Присъствието им винаги ме стряска, въпреки че са тук всяка
сутрин и е така вече повече от година — започват да чукат точно в осем часа всяка сутрин, сглобяват етаж след етаж
с такава лекота, сякаш малки деца си играят с пластмасови блокчета. Наблюдавам ги няколко минути, после взимам
бинокъла и приближавам работниците, докарвам ги до по-точен фокус. Виждам как един от мъжете трие потта от
челото си с бяла кърпичка, която измъква от джоба на провисналите си дънки; виждам как друг минава покрай него
с дебело парче дърво върху широките си рамене, небрежно изложил на показ голите си бицепси. Виждам трети да
излиза от подвижната тоалетна, разположена в далечния край на откритото пространство от стомана и бетон.
Мъжете — бързо преброявам шестима — са на възраст между двайсет и четирийсетгодишни, със среден ръст и
тегло. Двама са бели, трима латиноси и един с цвят на кафе с мляко.
Всеки от тях би могъл да бъде мъжът, който ме изнасили.
Може да ме е наблюдавал, точно както аз го наблюдавам сега. Може някоя сутрин да ме е забелязал до
централния вход, докато чакам да докарат колата ми от подземния гараж. Може да ме е проследил, да е карал след
поршето ми, узнавайки дневния ми график. Може да ме е дебнел през нощта, когато отидох да търся Роланд
Питърсън, да ме е шпионирал, както аз шпионирах апартамента на бившата приятелка на Питърсън, да е чакал
удобния момент да нападне.
Възможно ли е?
Телефонът звъни и аз подскачам. Навярно е Клер, да види как съм, мисля си и вдигам телефона до ухото си.
Обаче не е Клер и аз съм разочарована, което ми се струва и странно, и смущаващо.
— Бейли — казва детектив Маркс с глас, едновременно успокояващ и делови. — Съжалявам. Разбирам, че си
ми звъняла преди малко. Явно връзката е прекъснала. — Не ме пита нито как съм, нито дали всичко е наред.
Отговорите и на двата въпроса вече са ѝ известни.
— Сетих се нещо — казвам и се сещам за очите ѝ в нощта на изнасилването ми, меки и сиви.
— Спомни си нещо ли? — Представям си как прави знак на партньора си и се пресяга през отрупаното бюро за
бележника и химикалката.
— Той използва вода за уста.
— Какво?
— Мъжът, който ме изнасили. Дъхът му миришеше на вода за уста.
— Дъхът му е миришел на вода за уста — повтаря тя с равен глас.
— С ментова миризма — уточнявам.
— Ментова.
Започвам да се чувствам глупаво. Каква полза би могло да има? Милиони хора използват вода за уста.
— Сетих се за това едва вчера, докато разопаковах разни покупки. — Потръпвам при спомена. — Точно както
казахте, някакви детайли неочаквано се връщат в съзнанието ми… — Така ли беше казала?
— Това е наистина добре, Бейли. Продължавай да се опитваш да си спомняш. Може още нещо да изникне.
Нещо, което би могло да е от реална помощ на полицията в разследването им.
— Има ли друго? — пита тя.
— Не. Само това, че…
— Само това, че какво?
— Имало ли е и други изнасилвания в района, където аз бях нападната?
— Други изнасилвания в района — пак повтаря детектив Маркс и аз си давам сметка, че този ѝ навик ме
дразни. — Не, в района няма други изнасилвания.
— Абсолютно никакви?
— Не са докладвани актове на насилие от какъвто и да било характер в този квартал за последните шест
месеца.
— Какво означава това според вас?
— Не зная — признава тя. — А според теб какво означава?
Думите са вече на върха на езика ми, но ми отнема няколко секунди да събера достатъчно сили да ги изплюя.
— Че може би нападението над мен не е било случайно, че може да съм била набелязана.
— От кого? — пита детектив Маркс.
— Не зная. — Поглеждам назад към строежа зад прозореца и виждам двама работници да местят дълга
стоманена греда.
— Бейли — настоява детектив Маркс, — сещаш ли се за някого, който би желал да те нарани?
Колко ли пъти сама си задавах този въпрос? Има много хора, които не ми се радват, в това число няколко
недоволни членове на собственото ми семейство, но със сигурност нито един от хората, които познавам, не ме
мрази толкова, че да направи нещо такова. Разбира се, те биха могли да наемат някой друг да го направи, минава ми
през ума и аз ахвам.
— Какво? — пита детективът.
— Нищо.
Кратка пауза, през която и двете очакваме другата да заговори. Накрая детектив Маркс се предава и прекъсва
мълчанието.
— Добре, Бейли. От теб искам да направиш следното. Слушаш ли ме?
Кимвам.
— Бейли? Слушаш ли ме?
— Слушам.
— От теб искам да направиш списък на всички, които познаваш, в миналото и сега, лично или професионално,
и които биха могли да изпитват злоба към теб. Можеш ли да го направиш?
Отново кимвам. Смътно си спомням, че и преди сме говорили по темата.
— Питахме те за евентуални врагове, които може да си създала в резултат на твоята работа — продължава
детектив Маркс. — Сети ли се за някого?
— Всъщност не — отговарям бързо. — Вече изключихте Тод Елдър.
— Някой от миналото ти? Може би ядосано бивше гадже?
Не съм ѝ казвала за отвратителното ни скъсване с Травис.
— Сигурна съм, че бих разпознала мое бивше гадже, дори с калъфка от възглавница на главата — казвам и
долавям в собствения си глас нещо повече от раздразнение. Този разговор е безпредметен. Съжалявам, че изобщо го
започнах.
— Виж, Бейли — подхваща тя. — По-вероятно е да не си нападната от някой познат. Или поне не някой, когото
познаваш добре. Много по-вероятно е това да е било нападение на непознат над непознат. Може онази нощ някой да
те е видял, да е почакал да се отвори възможност и тогава да е ударил. Или пък да те е следил от дни, дори седмици.
Би могъл да е някой, когото познаваш бегло, или покрай когото си минала на улицата, може да си му казала
„здрасти“, или да не си му казала, и той да го е възприел като лична обида. В този град има достатъчно откачалки,
така че всичко е възможно и точно затова намирането му е толкова дяволски трудно. Ето защо, всяко нещо, за което
можеш да се сетиш, и всеки, за когото можеш да се сетиш, каквото и да е, би било от полза.
Отново поглеждам към строежа отсреща.
— Ами, например, всички тези строителни работници. — Разказвам ѝ за мъжете, които виждам всеки ден през
прозореца си и изказвам предположението, че един от тях също би могъл да ме забележи.
— Строителни работници — повтаря тя. — Имаш ли причина да смяташ, че някой от тях може да е мъжът,
който те нападна?
— Всъщност, не.
— Някой от тях да ти е казвал нещо или да е предприемал нежелани действия…?
— Не.
Съкрушена въздишка.
— Виж, няма как да почнем да разследваме всеки строителен работник наоколо само въз основа на сексистки
подозрения.
— Не, разбира се, че не. — Усещам, че тя почва да губи търпение с мен. — Но можете да поискате от
предприемача списък на работниците — продължавам въпреки това, — да проверите имената им в компютрите си,
да видите дали някой няма криминално досие, а може би и предишна присъда за изнасилване.
— Това е доста далечен изстрел — отронва след дълга пауза детектив Маркс. — Но защо не, по дяволите? Ще
потърсим иглата в тази купа сено.
Или парче от счупено стъкло, мисля си, когато слънцето се отразява в някакъв прозорец и праща отблясъка си
право в окото ми.
— Което не означава, че няма да намерим мъжа, който ти е сторил това, Бейли.
— Зная. — Няма никакъв шанс да открият виновника, освен ако той не нападне отново.
На това ли трябва да се надявам? Онзи, който ме изнасили, да хвърли още някоя жена в този жив ад? В какво се
превърнах — в човек, който желае нещастието на друг, заради собственото си избавление?
— Ще се заема с това веднага — заявява детектив Маркс. И добавя: — Напиши ми онзи списък.
Захвърлям телефона на леглото и пак се замотавам около прозореца. Хладният полъх на климатика духа право в
голите ми рамене и аз осъзнавам, че все още съм само по хавлия. Дали някой не ме вижда? — питам се, и макар да
зная, че слънцето прави това невъзможно, се свличам на колене и пропълзявам до гардероба за всеки случай.
Възможно ли е един от работниците от отсрещния строеж да ме е видял някоя сутрин да се разхождам полугола из
апартамента? Или пък някой от другите сгради? Може да не съм единствената в квартала, която има бинокъл.
Звънът на телефона ме кара да се просна на четири крака. Лежа на пода, с лице, притиснато в плюшения бежов
килим и сърцето ми бие накъсано. Минават няколко секунди, преди да си възвърна самообладанието и да се
пресегна за слушалката, минават още няколко, докато се сетя, че не е на мястото си, а върху леглото, където я
хвърлих преди малко. Успявам да я открия по средата на четвъртото звънене, преди да се включи гласовата поща.
— Ало? — прошепвам и облягам гръб на леглото, с надеждата да чуя закрилническия глас на Клер.
— Госпожице Карпентър, аз съм Стенли, от рецепцията — съобщава ми един глас.
Мъча се да си представя Стенли, но не мога. Младежите, обслужващи рецепцията, са поне пет-шест, двойно
повече са служителите в гаража, и всичките са еднакво представителни и еднакво неразпознаваеми.
— Ключарят е тук да смени ключалката ви.
— Може ли да ми дадете пет минути?
— Разбира се.
— А може ли да пратите още някого горе с него?
— Ще видя кой е на разположение.
— Благодаря. — Нахлузвам чифт широки памучни панталони в цвят каки и безформена бяла риза, връзвам
влажната си коса на опашка в основата на врата.
Точно пет минути по-късно на вратата се чука силно. Поглеждам през шпионката и виждам двама мъже да
стоят от другата страна, лицата им са деформирани от близкото разстояние и тесния ъгъл, под който ги гледам.
Отварям вратата и им правя път да влязат.
— Здрасти — едва разпознавам гласа си. — Заповядайте.
— Здравейте. Аз съм Мануел — представя се по-възрастният от двамата с тежък кубински акцент, стиснал в
ръка куфарчето с инструменти. Той е на около четирийсет години, със среден ръст и тегло, дълга до раменете коса и
топли, тъмни очи.
Вторият е висок и слаб, с малко лунички в основата на широкия нос и дълга до брадичката тъмноруса коса.
Горната му устна все още се заиграва с идеята за мустак. Носи познатата униформа на момчетата от паркинга, а
баджът му го идентифицира като Уес. Изглежда всичко на всичко към двайсетгодишен. Не си спомням да съм го
виждала преди.
— Нов ли сте тук? — питам го.
— Постъпих преди около месец — съобщава той. — Страхотна сграда.
Дъхът му мирише на вода за уста. Ахвам и отстъпвам крачка назад.
Уес се втренчва в мен, светлокафявите му очи се взират твърде свойски, което е колкото неочаквано, толкова и
обезпокоително.
— Нещо не е наред ли?
Клатя глава и си напомням, че милиони хора използват вода за уста, и че дъхът на това момче по нищо не
прилича на дъха на моя изнасилвач, понеже е повече като обикновена мента, а не джоджен.
Дали знае какво ми се е случило? А останалите му колеги? Сигурно подозират нещо, особено при очевидното
прекъсване на обичайното ми ежедневие и всички тези посещения на полицията. Дали не шушукат помежду си?
Дали не ми се присмиват зад гърба? Какво ли изпитват? Любопитство? Възбуда? Отвращение? Дали не си мислят,
че съм си го просила?
Мануел се захваща да демонтира сегашната ключалка.
— Пълен боклук — изсумтява той и я хвърля настрани. — Аз давам нещо много по-добро — показва ми друга
ключалка. — Много по-значително. Вижда?
Кимам.
— Племенницата ми успя да отключи тази за около две секунди.
— Няма да може да отвори вече така. Гарантирам.
Гледам ръцете на Мануел как работят, за да инсталират новата ми ключалка. Какви дебели пръсти, мисля си и
чувствам как те притискат трахеята ми.
— Добре ли сте? — пита неочаквано Уес.
— Добре съм. Защо?
— Потреперихте. Майка ми казваше, че когато човек потрепери, някой ходи по гроба му.
— Само още няколко минути и приключвам — обявява Мануел.
— Добре.
— Вашата племенница няма да може да отвори тази ключалка. Това гарантирано.
Няколко минути по-късно Мануел пуска два нови лъскави ключа в дланта ми. Пръстите ми се сключват около
тях. Чувствам ги топли, разтапят се като восък от допира с плътта ми, оставяйки върху нея своя отпечатък.
— Колко ви дължа? — питам.
— Всичко платено. Вашата сестра…
— Клер?
— Мила дама. Тя има грижа за всичко.
Мануел си тръгва, но Уес продължава да се мотае още няколко секунди.
— Е, чао засега — казва той и пристъпя от крак на крак. Осъзнавам, че чака бакшиш, но нямам представа къде
ми е чантата, затова стоя неподвижно и след няколко секунди той се предава и се присъединява към Мануел пред
асансьора. — Радвайте се на новата си ключалка. — Чувам, докато затварям вратата.
7.
Започвам да наблюдавам мъжа едва ли не случайно.
Клер го вижда първа. Тя е застанала до прозореца на спалнята ми, облечена в тъмносиви панталони и
неподходяща бяла фланела, която подчертава нагънатата плът около кръста ѝ, тънката ѝ, дълга до брадичката, руса
коса се нуждае от добър фризьор. Взира се през бинокъла ми към осветените апартаменти на една от отсрещните
сгради, погледът ѝ ритмично се поклаща във въздуха като ястреб — нагоре-надолу, напред-назад, от една страна на
друга, сякаш, носен от вятъра, си търси безопасно място за кацане.
— Боже мой, само да видиш това — казва повече на себе си, отколкото на Джейд или мен.
Двете с племенницата ми лежим на моето легло и гледаме телевизия, също както обичахме да правим с майка
ми. Джейд е със свободно падаща перленорозова тениска и черен клин, а стилните ѝ боти, с тънки
дванайсетсантиметрови токчета, са поставени на пода до нея. Тя дъвче дъвка, играе си разсеяно с косата си и се
смее. Току-що сме видели как някакъв мъж бе посечен наполовина от мощната си косачка, а една жена се удави в
яма с катран, съответно номера 547 и 212 от безкрайната поредица случаи в „1000 начина да умреш“. Ако изобщо
някога стигнат до заветната бройка, подозирам, че вече ще са подготвили нов сезон, озаглавен например: „Още 1000
начина да умреш“.
Поглеждам натам, накъдето гледа Клер. Удивлявам се как може все още да има хора на света, които се чувстват
в достатъчна безопасност, че да не си дърпат завесите, когато слънцето залезе и светнат лампите. Не знаят ли, че
някой вероятно наблюдава?
— Какво виждаш? — питам и сякаш чувам ехото от думите на майка ми.
Джейд вече е станала от леглото, отишла е до прозореца и изтръгва бинокъла от ръцете на своята майка.
— Мамка му! — възкликва тя.
— Джейд, що за език? — предупреждава Клер, но не особено убедително.
— Трябва да видиш това. — Джейд ми маха с ръка да ида при нея.
Поклащам глава.
— Ти ми кажи какво е.
— Някакъв пич в апартамента си… я да видя… три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно —
преброява Джейд, после направо избухва в смях. — О, това е безценно. Трябва да го видиш, Бейли. Въобразява си, че
е най-страхотният задник на света.
— Джейд, внимавай с езика.
— Обикаля из спалнята си полугол…
— По дънки е — поправя я Клер.
— Но без риза, което го прави полугол — раздразнено възразява Джейд. Въпреки плътно долепения до очите ѝ
бинокъл, виждам как превърта очи. — Действително има доста готини плочки.
— Голяма работа — казва Клер.
— Върти се пред огледалото, позира и си издува мускулите. Побъркващо е. Трепач. И току-що си бръкна в
гащите да си намести патката.
— Джейд, езика.
— Какво, да не предпочиташ хуя?
— О, за бога.
— Добре, добре. Разбрах. Пениса. Намества си пениса. Бейли, идвай тук, преди да си изпуснала всичко.
— Съжалявам — промърморвам, потискайки пристъпа на гадене. — Мисля, че това е последното нещо, което
искам да видя.
— Честна дума, Джейд — майка ѝ грабва бинокъла от ръцете ѝ и го връща на нощното шкафче до леглото ми,
— понякога направо ти се чудя.
— Без да искам… Не мислех, че…
— Там ти е проблемът — сопва се Клер. — Не мислиш.
— Извинявай, Бейли — казва Джейд.
— Няма нищо.
— Мисля, че трябва да си ходим — заявява Клер. — Става късно.
— Още не е станало дори девет часът.
— Утре си на училище.
— Е, и?
Няма и седмица от първото им неочаквано посещение. Неизменните им караници ми действат отпускащо и си
давам сметка колко много съм започнала да се радвам на компанията им. За разлика от Джийн, чието първо
посещение се оказа и последно, Клер се отбива тук всеки ден оттогава, идва след свършване на смяната ѝ в
болницата да ме види как съм и чак тогава се прибира вкъщи. Понякога приготвя вечеря и води Джейд. Друг път
просто седим заедно и гледаме телевизия. От време на време Клер ми разказва как е минал денят ѝ, каза ми за
разправията си с един от лекарите, за благодарния поглед, който получила от човек с инсулт, неспособен да говори.
Тя не пита как е минал моят ден, знае, че няма съществена разлика с предишните.
На вратата се чука, после се звъни.
— Кой е? — пита Джейд, местейки очи от майка си към мен, сякаш поне едната би трябвало да знае отговора.
— Портиерът не трябва ли да ти се обажда, преди да пусне някого горе? — Клер вече се е запътила към
коридора.
— Сигурно е Хийт — казвам им. — Всички долу го познават.
— Кой е Хийт? — пита Джейд.
— Брат ми.
Виждам как клонките на усуканото ни фамилно дърво се нареждат в главата ѝ.
— О, да — отбелязва. — Другият богоизбран.
— Джейд, за бога. С парцал ли трябва да ти запуша устата? — Физиономията на Клер изразява раздразнение и
неудобство. Тя затваря очи, страните ѝ заприличват на ярка циклама. — Съжалявам, Бейли. Това беше преди…
— Няма нищо — уверявам я. — Разбирам.
— Той къде беше цяла седмица? — настоява Джейд.
Свивам рамене. Хийт винаги е проявявал склонност да се появява и да изчезва, понякога за цели дни, най-вече
в гъстия и завладяващ дим от марихуана. Никога не се е справял особено добре с кризите, а изнасилването ми го
разтърси почти колкото и мен. Зная, че и той се бори със същите мъчителни чувства на вина и безпомощност, със
същата безсилна ярост.
В интерес на истината, стори ми се, че изпита облекчение, като му казах за Клер и Джейд при последния ни
телефонен разговор. Техните посещения смъкнаха голяма част от товара на раменете му. Повече не му се налага да
играе ролята на смелия по-голям брат, роля, за която той никога не е бил особено подготвен. Хийт прилича малко на
онези огромни букети с цветя, които получих непосредствено след изнасилването, и които повехнаха и загинаха от
липсата на вода и грижи. Той също изисква постоянни грижи, а аз напоследък нямам сили да му ги осигурявам.
Ставам от леглото и тръгвам след Клер и Джейд към входната врата. Джейд на няколко пъти се пробва да
отключи с острие новата ми ключалка, но слава богу, не успя.
— Здравей, Хийт — чувам Клер да посреща брат ми в антрето и долавям непогрешимия мирис на трева,
полепнал по него като втора кожа. Излъчва се от порите му, през черното кожено яке и прилепналите дънки. Клер
сбръчква нос, също усетила сладникавия аромат, но казва само: — Радвам се да те видя отново. Мина доста време.
Хийт отмята кичурите на бретона от деликатното си красиво лице, тъмнозелените му очи се взират безизразно
в по-голямата му полусестра, сякаш се мъчи да си спомни коя е.
— Ти си напушен — заявява Джейд кискайки се, докато се приближава.
— А ти си Джейд10 — отговаря Хийт и се разлива в широка усмивка. — Толкова много съм слушал за теб.
— Наистина ли? А аз за теб не съм чула нищо, поне не от Бейли.
Хийт се разсмива.
— Права си — обръща се към мен. — Тя е невероятна.
Изхлузва коженото си яке и го оставя да падне на пода. Клер тутакси отива да го вдигне. Морскосинята му риза
е закопчана неправилно и лявата страна виси повече от дясната, но той като че ли не забелязва. Очевидно е
надрусан, повече дори отколкото беше след смъртта на мама.
— Добре ли си? — прошепвам едва чуто.
— Свеж като краставичка — заявява на висок глас той. — А ти? Виждам, че вече не си по пижама.
Предполагам, това означава, че сестрите на милосърдието се грижат добре за теб. Добра работа, дами.
— Хайде да поседнем. — Клер посочва към хола.
Хийт обаче вече се е запътил към спалнята ми.
— Мисля, че е по-добре да полегна — казва той, когато аз и Джейд тръгваме след него.
— А аз мисля, че малко кафе е може би добра идея — предлага Клер и се връща в кухнята.
— Велика идея. — Хийт влиза в спалнята и се заковава на място до леглото с очи, вперени в телевизора. —
Какво, по дяволите, е това? — Млада жена с къса блузка и миниатюрна пола слиза от хеликоптер, но пристъпва
твърде близо до все още въртящите се перки. — Егати — прошепва Хийт, когато мощна струя кръв се разплисква по
целия екран.
„Да бъдеш обезглавен от хеликоптер — с ентусиазъм обявява коментаторът. — Номер 59 от «1000 начина да
умреш».“
— Какво, по дяволите, гледаш?
Джейд му обяснява идеята на предаването, а Хийт се просва напреки на леглото и напъхва всички налични
възглавници под главата си.
— Яко — произнася той и затваря очи.
Наблюдавам как Джейд изучава успокоеното му лице.
— Брат ти наистина изглежда много добре — отбелязва тя.
Очите на Хийт моментално се отварят отново. Подпира се на лакът, видимо поласкан, макар да съм сигурна, че
отдавна вече трябва да е свикнал с подобни спонтанни комплименти.
— О, благодаря ти, Джейд. Много мило от твоя страна.
— Гледал ли си предаването „Тийн мама“? — пита го тя.
— Не бих казал.
Джейд му излага накратко съдържанието.
— Вече не го излъчват, но се говори, че ще го върнат, и ако стане така, искам да вляза в него — обяснява тя. —
Тогава може да попадна на корицата на „Ю Ес уийкли“ и да стана известна.
— Изглежда обаче, че ще трябва първо да забременееш — казва Хийт.
— Зная. Именно на това място от сценария влизаш ти.
— Влизам ли? Как така влизам?
— Ти си перфектният татко на бебето.
— Моля? — Хийт поглежда към мен. — Тя майтапи ли се?
— Не мисля. — Едва потискам желанието си да се разсмея.
— Първо ме изслушай. — Джейд се пльосва на едната страна на леглото. — Наясно си, че продуцентите не
вземат всяка тийнейджърка в Америка, нали? Затова човек трябва да е много изобретателен.
— Аз изобщо не съм изобретателен — прозаично отбелязва Хийт.
Джейд не му обръща внимание.
— Трябва ти някаква измама…
— Измамник ли ме наричаш?
Джейд кима ентусиазирано с глава.
— Аз съм ти чичо.
— Точно там е работата, затова именно идеята е неустоима.
— Намираш кръвосмешението за неустоимо?
— Ти си ми само получичо, пък и аз почти не те познавам.
— По тези причини нормалният човек би се възпрял.
— Не мисля, че някой от нас двамата е нормален, а ти?
Хийт се усмихва и виждам, че и той като мен почва да харесва Джейд.
— Тук може и да си права.
Клер влиза в стаята с чаша кафе в едната ръка, а в другата с каничка сметана и няколко пакетчета захар. Хийт
поема чашата с кафе, сипва си набързо сметана с четири захарчета и оставя кафето на нощното шкафче, без да отпие
от него.
— Мисля, че трябва да си вървим. — Клер вдига ботите на дъщеря си от пода и ги пуска в скута ѝ.
— Кажи, че поне ще си помислиш за предложението ми — казва Джейд на Хийт и си нахлузва ботите.
— Няма.
— Какво предложение? — пита Клер. — Няма значение. Не искам да знам. Радвам се, че се видяхме, Хийт.
— За мен винаги е удоволствие — незабавно връща любезността той.
— Чакай! — Джейд грабва бинокъла от нощното шкафче и се забързва към прозореца. — Само още веднъж да
погледна.
— Каква перверзия ѝ хрумна пък сега? — пита Хийт.
— Сам виж. — Джейд му подава бинокъла. — Третият етаж от горе надолу, четвъртият прозорец от ляво
надясно.
— Не, благодаря. Малко ми напомня на „Прозорец към двора“11.
— Хайде де — дразни го Джейд. — Знаеш, че ти се иска.
Думите ѝ ме изстрелват в миналото. На дванайсет години съм, облечена в училищната си униформа, каня се да
се кача на автобуса за центъра, когато усещам мъжка ръка на дупето си. „Не се прави на толкова шокирано,
момиченце. Знаеш, че ти хареса.“
Коленете ми се разтреперват. Хващам се за нощното шкафче, за да не залитна и едва не събарям кафето на брат
ми.
— О, боже.
Клер вече е до мен и ме придържа.
— Какво има?
Клатя глава, боя се, че ако ме пусне, ще се срина на пода.
— Нищо.
— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.
— Добре съм. Наистина. — Нужни са ми всичките ми сили и решителност, за да остана на крака.
— Сигурна ли си?
Кимвам.
— Добре — казва тя, но виждам, че далеч не е убедена. Най-накрая пуска ръката ми. — Ще ти се махаме от
главата. Да те оставим малко насаме с брат ти. Кажи лека нощ, Джейд.
— Лека нощ, Джейд — казва Джейд.
Хийт се разсмива.
— Тя винаги ли е такава? — пита, след като те си тръгват.
— В голяма степен.
— Нищо чудно, че толкова я харесваш.
Действително я харесвам. Харесвам и двете — Джейд и Клер.
— Много жалко, че дебнат само парите ти — отбелязва Хийт.
Изключвам телевизора и се качвам на леглото до него като избутвам краката му настрани, за да направя място
за моите.
— Наистина ли мислиш, че са тук заради това?
— А ти не мислиш ли?
— Не зная. Предполагам, че ми се ще да мисля…
— Ще ти се да мислиш… какво? Че са тук, защото те намират за неустоима, по израза на най-страхотната ми
племенница?
Частният детектив в мен казва, че той навярно е прав. Давам си сметка обаче, че всъщност ми е все едно защо
Клер и дъщеря ѝ идват при мен.
— Толкова ли е трудно да ме обича човек? — питам се и с изненада констатирам, че съм задала въпроса на
глас.
— Какво? Не, разбира се, че не. Не ставай глупава. Аз те обичам, нали? Мама и татко те обичаха. И господ е
свидетел, че Травис все още е луд по теб.
— Не ми се говори за Травис.
— Наистина ли? Защото ти си всичко, за което той иска да говори. Ако само вдигнеш телефона и му се обадиш,
гарантирам, че ще пристигне тук след точно две секунди.
— Не искам да идва тук.
— Хайде де, Бейли. Подхвърли на нещастника поне някакво кокалче. Побърква ме с непрестанните си стонове
и жалейки.
— А мен ме побъркваш ти — сопвам се аз и ставам от леглото. Вземам бинокъла от нощното шкафче и отивам
до прозореца, повече за да се разсея, а не че ми е интересно какво ще видя. Откривам апартамента, който Клер и
Джейд гледаха, три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. Лампите още светят, но стаята
изглежда празна.
— Той иска само да се извини, да постъпи правилно — не спира Хийт.
— Твърде късно е.
— А какво всъщност се случи с вас двамата? Той не ми казва, ти не ми казваш.
Не му отговарям. Да се каже, че нещата с Травис не завършиха добре, би било колосално подценяване.
— Е, ти с какво се занимава цяла седмица? — питам, без да се обръщам. — Освен с пушене на щедри
количества трева.
— Работих върху сценария си — казва той и аз въздъхвам. Хийт работи върху сценария си от години. — И ходих
на прослушване за реклама на котешка храна „Уискас“. Ще се излъчва в национален мащаб.
— Наеха ли те?
— Кой знае? Накараха ме да се въргалям по пода и да се правя на абсолютен задник с някаква котка. Чудно ли е
при това положение, че взимам наркотици?
Усмихвам се, против волята си.
— Кога ще разбереш?
— Другата седмица навярно. Няма значение. Не ми пука, така или иначе — казва той и в гласа му долавям
безразличие. Хийт твърди, че отдавна е свикнал с отхвърлянето, но аз не съм сигурна дали човек някога може да
свикне с това.
Точно тогава виждам мъжа.
Отначало се явява като петно в лещите на бинокъла, нещо размазано, което бързо придобива форма. Изглежда
около трийсетинагодишен, сравнително хубав, с приятни черти и безупречна стойка. Тъмна коса, среден ръст, слабо
телосложение. Слава богу, спестена ми е гладката на неговите „доста готини плочки“, тъй като сега е с риза и се
колебае дали да си сложи вратовръзка. Застанал пред голямото огледало, той прикрепя с ръка две вратовръзки към
гърдите си. Вероятно ще ходи на среща.
Спомням си за неотдавнашната покана на Оуен Уийвър за вечеря и се чудя дали щях да му се обадя. Напомням
си, че ходенето по срещи е едно от нещата, от които се въздържат жените, забъркали се с женени мъже.
Дори жените, които не са били изнасилени.
Виждам как след неколкоминутно колебание мъжът се отказва от двете вратовръзки и ги мята на леглото.
Едната не стига дотам и се плъзва на пода. Мъжът изчезва във вградения гардероб, показва се след няколко секунди
със спортно сако в ръце, облича го, внимателно го намества и изопва, като през цялото време изучава отражението
си в огледалото, видимо възхитен от видяното. Как би могла някоя жена да се конкурира със собствения му образ?
— питам се аз. Свалям бинокъла и се обръщам към Хийт.
— Трябва да видиш този приятел. — Но очите на Хийт са затворени, а равномерното му дишане ми подсказва,
че е заспал.
Прилягам на леглото до него и се замислям дали да не включа телевизора отново и да гледам как още хора
умират по най-различни потресаващи начини. Вместо това обаче се улавям, че наблюдавам как брат ми спи. Почти
по същия начин наблюдавах майка ми, когато беше болна, внимателно отбелязвах всяко нейно дихание, отброявах
интервала между него и следващото, сдържах собственото си дишане, когато нейното ставаше затруднено, шепнех ѝ
с обич в ухото докато спи, с надеждата думите ми да проникнат в упоените ѝ от морфина сънища и да са
достатъчни, за да задържат смъртта на разстояние поне още година, още месец, още ден.
Те, разбира се, не се оказаха достатъчни. Пред лицето на смъртта думите никога не са достатъчни. Нито
любовта. Без значение какво ви казват хората.
Не съм сигурна кога точно осъзнах, че в стаята има още някой. Долавям шум от ходене на пръсти по килима,
поскърцване на пода при всяка предпазлива стъпка, раздвижване на въздуха над главата ми, като от дръпване на
завеси. Някой се качва върху мен, коленете му трошат ребрата ми, а на лицето ми е притисната възглавница. Боря се,
но съм безсилна под неговата тежест. Една ръка ме стисва за гърлото и ми отрязва притока на въздух. Пищя, но
звукът, който издавам, е по-скоро гъргорене. Смъртно гъргорене. Събрала последните си сили, забивам нокти в
ръката на нападателя.
— Какво, по дяволите!
Отварям очи и отмествам една възглавница, за да видя брат ми Хийт да се надига в леглото до мен, протегнал
наранената си ръка.
— Какво, по дяволите, правиш?
— О, боже мой. Съжалявам. Сънувах кошмар. — Поглеждам часовника. Минава полунощ.
Хийт си навива ръкава нагоре, макар че е твърде тъмно, за да може да види нещо.
— Мисля, че ми потече кръв.
— Много съжалявам.
Той въздъхва.
— Няма нищо. Ще оживея. Кошмар, а? Трябва ли да питам за какво се отнасяше?
Клатя глава, дишането ми постепенно се нормализира.
— Да ти донеса ли чаша вода или нещо друго?
— Не, добре съм — казвам аз, понеже зная, че той има нужда да чуе това. Изтривам струйка пот от челото си,
неочаквано усещам тялото си студено и лепкаво.
— Нуждаеш се от сън, Бейли.
— Зная. Толкова съм уморена.
— Ш-т. Просто затвори очи. Не се бой. Аз съм тук, до теб.
— Благодаря ти. Това означава много за мен.
Но още докато изричам думите, осъзнавам, че Хийт се е унесъл отново. Лежа до него няколко дълги минути,
после внимателно се измъквам изпод ръцете му и ставам от леглото. Вземам ножиците от най-горното чекмедже на
нощното шкафче и започвам редовната си обиколка из апартамента, после влизам в банята, събличам се и пускам
горещата вода. Къпя се в тъмното. Петнайсет минути по-късно пристъпвам в изпълненото с пара помещение с
мокра коса и зачервено до болка тяло. Мия си зъбите и нахлузвам изпрана, благодарение на Клер, пижама. Увивам
косата си с хавлия.
Връщам се в спалнята, оставям ножиците в най-горното чекмедже, взимам бинокъла и отивам до прозореца.
Отнема ми само няколко секунди да намеря точния апартамент — три етажа от горе надолу, четири прозореца от
ляво надясно. В спалнята още е светнато и обитателят ѝ се движи из нея. Той се приближава до прозореца с
разкопчана и провиснала риза, вторачва се към улицата долу и разсеяно прокарва ръка през косата си. После се
обръща в моята посока, сякаш знае, че съм там. Виждам как се пресяга към тюркоазената лампа с плисиран бял
абажур на високата масичка пред него. Стаята потъва в мрак.
8.
Кошмарът започва почти веднага, щом затварям очи. Повтаря се отново и отново, сякаш е развалена плоча.
Преследва ме мъж без лице, с черни маратонки „Найки“. Бягам, колкото ми сили държат, но той въпреки това ме
настига. От другата страна на улицата има четириетажна лимоненожълта сграда. Някаква жена седи на балкона си и
се взира към мен през бинокъл. Тя вижда всичко. Сигурно ще се обади в полицията и ще ме спасят. Обаче жената не
се обажда в полицията. Само се привежда напред както е седнала и фокусира бинокъла, за да види по-ясно какво ще
се случи. Вижда как мъжът ме сграбчва изотзад и ме хвърля на земята. Гледа как ме налага с юмруци и разкъсва
дрехите ми. Наблюдава как прониква в мен с безкрайни, безмилостни тласъци, докато лежа просната на студената,
твърда земя. Чак когато той свършва, тя сваля бинокъла и виждам лицето ѝ.
Моето лице.
Събуждам се моментално, мъча се да си поема дъх, цялото ми тяло е потънало в пот, чаршафите ми са
подгизнали.
Би трябвало да съм свикнала с тези сънища досега, но не съм. Поглеждам часовника до леглото. Почти десет
часът е и Хийт си е отишъл. На мястото му има оставена бележка: „Обадиха ми се за онази реклама на «Уискас».
Ще се чуем по-късно, Х.“.
Ставам от леглото, отивам до прозореца и натискам копчето на щорите. Яркото слънце блясва в лицето ми и ме
ослепява. Инстинктивно затварям очи. Облягам глава на стъклото и попивам слънчевите лъчи, мъчейки се да
почерпя сили от тяхната топлина.
Когато вдигам поглед, той е там, само на сантиметри от лицето ми, с нос, притиснат срещу моя. Изпищявам и
залитам назад към леглото, свличам се на колене и заравям лице в треперещите си длани. Чувам смях и с усилие
отварям очи. Мъжът все още е там, виси точно зад прозореца ми, на кръста му е вързано въже, прикрепено в другия
край за окачената дървена платформа, на която е стъпил, в ръцете си държи дълга гумена миячка и я движи напред-
назад по стъклото. До него стои друг мъж. И двамата са с бронзов загар и в началото на двайсетте си години. Носят
торбести бели униформи с логото на „Стъклочистачи Престиж“.
— Извинете. Не искахме да ви уплашим — вика през дебелото стъкло първият мъж. — Не получихте ли
съобщението, че днес ще работим от тази страна на сградата?
Изтласквам се в седнало положение и се облягам на крака на леглото. Напълно съм забравила за това.
— Може би ще желаете да спуснете щорите — предлага вторият.
Натискам бутона и щорите се спускат, а мъжете почват да изчезват сантиметър по сантиметър, първо главите
им, после логото на униформите им, телата, краката и накрая тежките работни ботуши. Става тъй лесно, сякаш
изтривам тебеширени фигури от дъска. Да можеше всичко да се изтрива със същата лекота.
Телефонът звънва и аз подскачам.
— Здравей, бебчо. — Гласът му гали кожата ми. — Как си днес?
— Горе-долу. — Изпитвам такова облекчение, че едва не избухвам в сълзи. Минаха три дни от последното му
обаждане.
— Просто горе-долу?
— Добре съм — лъжа аз. Станала съм много добра в това, да казвам на хората каквото им се ще да чуят.
— Мога да говоря само няколко минути.
— Зная. Ти си зает човек.
— Какво правиш?
— Нищо особено. Снощи дойдоха Клер и Джейд. И Хийт беше тук. Преспа у дома.
— Мисля, че ревнувам.
— Вече не е тук. — По тона ми личи, че само констатирам факт, а не отправям интимна покана. Чудя се колко
ли време ще мине, докато бъда готова за това; подозирам, че и той си мисли за същото.
За миг настъпва мълчание, после:
— Цяла сутрин съм по срещи.
— Толкова време мина, откакто не сме се виждали.
— Зная. Може би по-късно през седмицата…
— Липсваш ми — казвам му.
— И ти ми липсваш.
Дали? Може би му липсва старата Бейли, която не хленчеше и не се оплакваше за най-малкото нещо, която не
се боеше от нищо и от никого. А не тази, новата Бейли, некачественото копие, което не спира да се самосъжалява и
трепери от собствената си сянка.
— Мислех си дали да не се върна на работа — подемам, щом усещам, че вниманието му отслабва и отчаяно се
мъча да го задържа на линията. По някакъв парадоксален начин едновременно умирам от срам и съм безсрамна.
Истината е, че само мисълта да се върна към работата, която преди обожавах, ме изпълва с ужас. Дори в този
момент чувствам как в корема ми се заражда паник атака, пърхаща като птичка в клетка.
— Мислиш ли, че си готова?
— Може би след още няколко седмици — отговарям.
Нов миг на мълчание, този път по-мъчителен от предишния, после:
— Виж, миличка. Наистина трябва да вървя. Обадих се само да видя как си.
— Добре съм.
— Ще се отбия колкото мога по-скоро. Защо не излезеш да се поразходиш или нещо подобно? Денят е хубав.
— Да се разходя? — Не съм напускала апартамента си от нощта на изнасилването.
— Да се разходиш, да потичаш. Глътни малко чист въздух, потренирай. Сигурно си хванала клаустрофобия в
този апартамент.
Вкопчвам се радостно в тази идея. Сигурно защото от седмици не съм излизала от апартамента, се чувствам
толкова безпомощна и потисната. Имам клаустрофобия, трябва да изляза, да се поразходя, да потичам из квартала.
— Дори не е нужно да излизаш навън. Нямате ли фитнес в сградата?
Представям си обширната зала на втория етаж, пълна с тренажори, пътеки, щанги, велоергометри.
— Само гледай да не се преумориш. Ти имаш склонност да прекаляваш.
— Няма да се преуморя.
— Вече се чувстваш по-добре, нали?
— Ти винаги ме караш да се чувствам по-добре.
— Наистина трябва да вървя.
— Ще ми се обадиш ли по-късно?
— Ще се опитам.
— Обичам те — казвам му.
— Грижи се за себе си — отвръща ми той.
Не е съвсем равностойна размяна, и двамата го знаем.
Взимам душ и крадешком хвърлям бърз поглед към белезите от зъби около зърното на дясната ми гърда. Чудя се
дали този мръсен белег ще се заличи някога. Лекарите ме уверяват, че в крайна сметка ще изчезне.
Само че аз съм маркирана. Дълбоки маркировки като тази, никога не изчезват.
Когато излизам изпод душа, телефонът звъни. Намятам един халат и вдигам на третото позвъняване.
— Госпожице Карпентър, здравейте. Аз съм Фин от рецепцията.
— Да? — Сърцето ми почва да бие силно. Струва ми се, че колкото пъти се обади напоследък Фин, то е все за
да ми съобщи нещо, което не ми се ще да чувам. Днешният ден не прави изключение.
— Травис Шепърд е дошъл да ви види.
— Травис?
— Да го пратя ли горе?
Мили боже, какво иска Травис? Да не би Хийт да му е казал да дойде?
— Не, аз ще сляза — казвам бързо. Не ми се слиза долу, но със сигурност не желая Травис в апартамента си. Не
и след случилото се последния път, когато беше тук. По-безопасно е да се срещнем във фоайето. — Ще съм долу до
две минути.
Мъча се да не се паникьосвам. Напомням си, че като цяло Травис е добър човек. Когато започнахме връзката си,
той беше забавен, внимателен и мил. Караше ме да се смея. Ходехме на танци, на кино и на дълги разходки по
плажа. Понякога Хийт ни придружаваше. От време на време изпушвахме по някой и друг джойнт. Не след дълго
обаче това престана да е само от време на време. Всъщност, Хийт и Травис почнаха да се напушват постоянно, а аз
само стоях отстрани, наблюдавах и не одобрявах. Караниците изместиха смеха. Не след дълго скандалите останаха
едничкото, с което Травис и аз се занимавахме.
Можеш да го направиш, казвам си сега. Травис е дошъл да покаже подкрепа и загриженост, не да прави сцени.
Свалям халата и обличам някакъв спортен екип. „Хвана ме тъкмо докато отивах във фитнеса“, репетирам бодро
пред огледалото. Отражението ми обаче далеч не е убедително.
До асансьорите стигам с много труд. Едва след като категорично съм се убедила, че никой не дебне зад вратата,
успявам да пристъпя навън, заключвам апартамента и предпазливо тръгвам по коридора. Натискам бутона, чакам
асансьора и се озъртам от ляво надясно, от дясно наляво, над едното си рамо, после над другото. На няколко пъти
решавам да се откажа и да се върна. Всеки път правя по няколко стъпки, но спирам и се обръщам. Не мога да се
откажа сега. Един от асансьорите спира с трясък. Вратите му бавно се отварят.
Вътре стои някакъв мъж. Ахвам и правя крачка назад с подсечени крака.
— Забравих нещо — измърморвам. Залитам обратно към апартамента си и очите ми се пълнят със сълзи. Стоя,
стиснала дръжката на вратата, а сърцето ми бие бясно. Накрая чувам вратите да се затварят и асансьорът пак тръгва
надолу. Минават няколко минути, докато събера достатъчно кураж да пробвам отново. Държа се глупаво. Нямаше
защо да се боя от човека в асансьора. Не всички мъже са изнасилвачи. А този беше нисък и набит, да не говорим, че
бе най-малко на петдесет години. Не е мъжът, който ме нападна.
Въпреки че — мога ли да съм сигурна наистина?
Отново натискам копчето. Вратите на асансьора се отварят и разкриват две млади жени, високи и красиви,
изпълнени с онази самоувереност, която и аз някога притежавах. Облечени са с клинове и потничета.
— Във фитнеса ли отивате? — пита едната с тънък момичешки глас.
Краката ми насила пристъпят вътре.
— Може би по-късно — отговарям аз и натискам копчето за фоайето. Асансьорът слиза до втория етаж, без
повече прекъсвания.
— До по-късно тогава — казва едното момиче, хваща приятелката си за ръка и двете излизат.
За късмет, никой друг не се качва и аз имам време да се успокоя с поредица дълбоки вдишвания, преди вратите
да се отворят в мраморно-огледалното фоайе. Фин ме поздравява с кимване от стъкления си офис на рецепцията
вдясно. Зад гърба му виждам стена, покрита с монитори, на които се въртят изображенията на познати места:
коридорите, стълбите, асансьорите, басейнът, дори фитнес залата. Навсякъде има камери. Някой наблюдава.
Фин кимва към главната чакалня на фоайето, където Травис чака вече почти петнайсет минути. Отначало не го
виждам, понеже е скрит зад огромна аранжировка от свежи цветя, заела изцяло стъклената масичка за кафе, на
която е поставена. Щом приближавам, той скача на крака, така че креслото, на което седеше, се завърта. Изглежда
добре, което не ме изненадва. Травис винаги е изглеждал добре. Висок, с тесни бедра, по момчешки красив, с
кестеняви очи и вълниста кафява коса. Носи небрежни черни панталони и розова риза за голф, сякаш току-що е
излязъл от рекламна брошура на „Търнбъри голф и кънтри клуб“, където работи. Тренира мъже и жени предимно на
средна възраст, болшинството от които никога няма да паднат под сто удара12, както не спира да се оплаква той. От
време на време се пробва като модел и актьор и така се запознал с брат ми на някакво прослушване.
Втурва се към мен и аз се приготвям за прегръдка, която така и не идва.
— Какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш? — остро пита той. Гласът му е тих, явно си дава сметка, че е
на публично място, но и заплашителен, сякаш не му пука от това. На страните му има два малки червени кръга.
Познавам тези кръгове. Появяват се, когато е наистина ядосан. Последният път, когато ги видях, бе последният ни
път заедно.
— За какво говориш?
— Насъскала си ченгетата срещу мен, мамка му? — Прозвучава отчасти като констатация, отчасти като въпрос,
отчасти като „какво, по дяволите, става?“.
— Какво? — питам отново.
— Наистина ли си мислиш, че аз съм този, който те е изнасилил?
— Не зная за какво говориш.
— Не ми пробутвай тези лайна. Това вече сме го минали. — Травис раздразнено прокарва длан през гъстата си
вълниста коса. — Не си ли говорила с онази детектив Маркъс, или каквото там ѝ беше името, по дяволите?
Поколебавам се.
— Говорих с детектив Маркс, да, разбира се. Тя води разследването.
— И какво точно ѝ каза?
— Не зная точно — отговарям, докато отчаяно се мъча да си спомня. — Попитах я дали мисли, че може да съм
била набелязана.
— Набелязана? Какво означава това? Че си мислиш, че може да познаваш нападателя? — отговаря сам на
въпроса си. — Че си изнасилена от някого, когото познаваш? Някой като мен?
— Никога не съм казвала това. Всъщност, казах точно обратното. Че няма начин да си бил ти, няма начин да не
те разпозная, дори с калъфка от възглавница на главата.
— Значи все пак си споменала моето име.
— Детектив Маркс питаше за ядосани бивши гаджета…
— И това ли съм аз за теб? Ядосано бивше гадже? — Травис поклаща глава, по-скоро тъжно, отколкото
раздразнено. Наистина долавям болката в очите му. — Как мислиш, че се почувствах, когато Хийт ми каза какво ти
се е случило? Искаше ми се да убия копелето, което те е наранило, за бога. Исках да го удуша с голи ръце. А сега
откривам, че ти мислиш, че съм бил аз.
— Ама аз не мисля, че си бил ти.
— За бога, Бейли. Знаеш, че никога не бих те наранил.
— Но ме удари! — чувам се да крещя и привличам вниманието на Фин.
Фин сваля телефона от ухото си и го притиска към гърдите си.
— Всичко наред ли е, госпожице Карпентър?
— Всичко е наред — отговаря Травис.
Кимам, но с поглед призовавам Фин да остане нащрек.
Травис почва да говори по-тихо.
— Мислиш, че понеже веднъж съм си изтървал нервите, под влияние на горещи обстоятелства…
— Не ми се говори за това. — Да не би нещо в мен да провокира насилническо поведение у мъжете?
— Не мога да ти опиша колко много съжалявам за онази нощ. Бях напушен. Бях разстроен. Не бях прав. Виж. Не
се опитвам да се извиня за случилото се. И ти обещавам, че това никога, никога няма да се повтори. Ти имаш нужда
от мен да те защитавам, Бейли.
— Всичко свърши, Травис — изричам, колкото се може по-внимателно.
— Моля те, не казвай това.
— Свърши.
Той клати глава и сякаш изпуска невидим пушек във въздуха.
— Не съм те изнасилил — отсича, както изглежда, след цяла вечност. Червените кръгове отново са се върнали
на страните му.
— Зная.
— Да-м, ами добре, опитай се да го кажеш на онази шибана полицайка.
— Ще го кажа.
— Знаеш ли какво още можеш да направиш? — пита, а малките червени кръгове светват още по-ярко, сякаш
някой е запалил клечка кибрит под кожата му. — Можеш да ходиш на майната си.
— Госпожице Карпентър? — чувам някой да ме вика, вдигам очи и виждам угрижената физиономия на Фин. —
Добре ли сте?
— Добре съм — отговарям и с усилие се отправям към асансьорите. — Всичко е наред.
9.
Решавам да се върна право в апартамента си. Сблъсъкът ми с Травис ме изтощи и обърка. Греша ли по
отношение на него? Възможно ли е да ме е изнасилил, да не съм го познала, или пък да е наел някого да свърши
мръсната работа, за да ме убеди, че се нуждая от закрилата му? Влизам в асансьора и тъкмо се каня да натисна
копчето за двайсет и третия етаж, когато чувам някакъв мъж да вика:
— Задръжте! — И преди да имам време да реагирам, той се промушва през затварящите се врати, натиска
бутона за осемнайсетия етаж и чак тогава вижда, че аз още не съм натиснала моя. — За къде сте? — подхвърля
думите през рамо, без да се обръща, а пръстите му нетърпеливо шават около бутоните. Той е трийсет и няколко
годишен, среден на ръст и тегло. Има дълги пръсти и големи ръце. Представям си тези ръце на гърлото си, усещам
как тези пръсти притискат трахеята ми.
Краката ми се подкосяват и търся опора в стената. Челото ми се покрива с пот, тя потича в очите и всичко ми се
замъглява. Устата ми пресъхва. Сърцето ми се блъска в гърдите като гумена топка в тухлена стена. Чувствам се
зашеметена, вие ми се свят. Не мога да дишам.
Трябва да сляза от този асансьор. Трябва да сляза на мига.
— Вторият етаж — провиквам се, избутвам го, за да натисна сама копчето, после се хвърлям към вратите,
преди още да са се отворили напълно.
— Приятен ден — подвиква след мен мъжът и сарказмът му ме преследва надолу по мраморния коридор.
Нямам представа къде отивам. Тичам слепешката по коридора, който се извива покрай помещението за спа,
басейна, стаята за масаж. Срещу мен се задават двама мъже по дебели бели халати и джапанки, около врата на
единия като змия е увита хавлия. Те са между двайсет и четирийсетгодишни, средни на ръст и тегло. Имат дълбоки
гласове, без видим акцент. Когато се приближават, единият се усмихва. Усещам мирис на вода за уста, ментова и
свежа.
Внезапно килимът под краката ми се превръща в плаващ пясък, който ме засмуква във водовъртежа на тинята
си. Стените около мен почват да се надиплят като мях на акордеон. Мъча се да остана на крака. От устните ми се
отронва слаб стон и аз се шмугвам през най-близката врата. Озовавам се в сива стая без прозорци — сиви стени, сив
килим, сиви уреди. Преброявам пет пътеки, подредени една до друга, два кростренажора, два гребни симулатора и
три велоергометъра, всичките с прикрепени миниатюрни телевизорчета и обърнати към дълга стена, покрита с
огледала, отразяващи другата огледална стена отсреща. Има също пейки и щанги, различни скрипци и друго
оборудване, чието предназначение дори не ми се ще да си представям. Встрани от мен виждам машина за вода и
пластмасов панер, а на една етажерка на стената е натрупан голям куп малки бели хавлиени кърпи, до тях спрей с
дезинфектант, огромно руло кухненска хартия и бутилка гел за ръце. Забелязвам обектива на камера, монтирана
близо до тавана в далечния десен ъгъл на помещението и се питам дали някой наблюдава. Оставам права до вратата,
чакам дишането ми да се нормализира малко и да почувствам, че мога да се придвижа, без да припадна. Но не
помръдвам. Просто си стоя там.
— Здрасти — провиква се откъм кростренажора задъхан глас.
Разпознавам едната от двете млади жени, които видях в асансьора преди малко. Тя подскача бързо нагоре-
надолу, напред-назад, ръцете и краката и се движат в съвършена координация. Русата ѝ опашка се поклаща
ритмично.
Приятелката ѝ е на втората от петте пътеки. Тя тича и същевременно гледа „Съдия Джуди“ на малкото
телевизорче. Съдия Джуди изглежда ядосана.
Оставам до вратата още няколко минути и се опитвам да реша какво да правя. Искам да се върна в апартамента,
но това би било глупаво. Съдбата успя да ме доведе тук, във фитнеса на втория етаж. Съдбата иска да тренирам.
Иска отново да си върна контрола над живота.
Качвай се на шибаната пътека, казва ми съдбата.
Отивам до пътеката в съседство със съдия Джуди. „Вие сте идиот“, крещи тя на някакъв нещастник, който се
свива пред нея. „На кого си мислите, че говорите?“
Включвам пътеката, усещам я как се раздвижва под краката ми, тялото ми се накланя напред, докато се
опитвам да нагодя стъпките си. Тръгвам, отначало бавно, после по-бързо, избирам си скорост, установявам се на пет
километра в час. Момичето до мен бяга значително по-бързо и започва да изпълнява някаква страховита комбинация
от подскоци, без да пророни и капка пот.
— Това не е ли малко опасно?
Тя не прекъсва нито за миг.
— М-не. Свиква се.
— Изглежда ми доста страшно.
— Повярвай ми. Не е толкова страшно, колкото изглежда.
Да ѝ кажа ли, че на никого не вярвам?
— На мен ми изглежда страшничко — повтарям, вместо това.
— Не чак толкова, колкото съдия Джуди. — Тя кимва към телевизионния екран. — Ето, това е една страшна
дама. Виждам как съдия Джуди прехвърля вниманието си от младежа пред нея към неговата обвинителка.
— А вие, млада госпожице — произнася с остър като камшик глас, — къде ви беше умът, да се появите в
апартамента му посред нощ?
— Исках да го видя — хленчи момичето.
— Но той вече ви е бил казал, че не желае да ви вижда.
— Зная, но…
— Никакво „но“ — крещи съдия Джуди.
Кои са тези хора, чудя се, временно заслушана в караницата им. Какво търсят по националната телевизия и
излагат глупавите си проблеми пред всички? Къде остана дискретността, идеята за личен живот? Едно е, да се
опитваш да видиш себе си така, както другите те виждат, но съвсем друго, да се виждаш само както другите те
виждат. Нима утвърждаваме себе си и придобиваме значимост единствено през очите на околните?
Извръщам глава от телевизора и се вглеждам в огледалната стена отсреща. Аз съм лицемерка, осъзнавам.
Цялата ми кариера се основава на липсата на дискретност, а току-що осъдих тази липса. Какво друго съм аз, освен
един лешояд, който постоянно се навира в останките от живота на другите хора, рови в боклука им, шпионира ги
през прозорците в търсене на техните най-тъмни тайни?
Наричам го „събиране на факти“.
— Май не съм те виждала преди — отбелязва момичето на пътеката. Обърната е към мен и прави големи
странични подскоци, стиснала ръкохватките на машината. Няколко деликатни капки пот грациозно се стичат по
гърдите ѝ и изчезват в деколтето. — Аз съм Кели, апартамент 1712.
— Радвам се да се запознаем, Кели.
Тя посочва с брадичка към другото момиче.
— Това е Сабрина. Живее в 1019. А ти си…?
— О, извинявай. Бейли. Бейли Карпентър.
Кели чака малко да кажа номера на апартамента си, като че ли името ми е непълно без него, но като не казвам
нищо, продължава.
— Не е ли прекрасно да живееш тук? Най-доброто място. Ние обожаваме живота тук.
— Прекрасно е да живея тук — повтарям като ехо.
— Е, с какво се занимаваш? — пита тя.
Неочакваният въпрос кара краката ми да се разтреперят и аз едва не се препъвам.
— Внимавай — предупреждава ме Кели.
Намалявам скоростта на пътеката и успявам да се стабилизирам.
— В момента съм нещо като безработна. — Станала съм много добра в казването на полуистини.
— Минала съм го това. — Тя се усмихва окуражително. — Повярвай ми. Все нещо ще изскочи.
Възхищавам се на нейната увереност. Но продължавам да не ѝ вярвам.
— Аз съм барманка — съобщава ми тя. — Сабрина също. Работим в „Изригване“ на Саут Маями авеню. Знаеш
ли го?Че кой в Маями не знае „Изригване“? Той е пещероподобен танцов клуб с индустриален дизайн, в който
музиката гърми толкова силно, че чувстваш как главата ти буквално ще експлодира. Веднъж ходих там с Травис и
брат ми. Те твърдяха, че искали да видят някакъв известен диджей, който по график трябвало да е там същата нощ,
но се оказа, че единственият човек, от който се интересуваха, беше техният дилър. Когато разбрах това, директно се
отправих към изхода. С Травис не си проговорихме два дена. А минаха още две седмици, докато ушите ми спрат да
пищят.—
Малко е шумно там.
— Свиква се — заявява Кели. Тя явно е жена, която се приспособява към нещата. Чудя се как ли би се
приспособила, ако бъде изнасилена. — А и парите са страхотни.
— Май ще трябва да го обмисля — казвам, повече от желание да бъда учтива, отколкото че идеята ми допада.
Само от мисълта да работя в клуб като „Изригване“ през тялото ми преминават тревожни вълни.
Очите на Кели се разширяват от видима изненада. Поглеждам се в огледалото и тутакси разбирам защо. Под
безформените си дрехи аз съм жив скелет, ръцете ми, подаващи се от късите ръкави на тениската, са само кожа и
кости.
Кой ли би си купил питие от такава жена? — питам се.
— Малко съм отслабнала — започвам, но Кели вече се е извърнала на другата страна и продължава да подскача,
безразлична към всичко друго, освен към своите упражнения. Наблюдавам я изотзад, забелязвам дългите ѝ стегнати
крака, обути в плътен черен клин до коленете, виждам бледото очертание на прашките ѝ, вирнатото ѝ кръгло дупе,
тънкия кръст и широките рамене. Тя не съзнава, че съм се втренчила в нея. Или пък знае, но не ѝ пука. Свикнала е
да я наблюдават. Още едно нещо, с което е свикнала.
Вратата на залата се отваря и вътре влиза един мъж. Трийсетинагодишен, сравнително висок и слаб, гладко
избръснат, с кафява коса и тъмни очи. Облечен е в черни найлонови шорти и подходяща тениска. Ръцете му са
силни, но не прекалено мускулести. Общо взето, не изглежда зле, макар и не чак толкова красив, колкото си мисли.
Познавам го. В началото, като се нанесох тук, той на няколко пъти се опита да ме сваля, но не си спомням името му.
— Дами — казва и поглежда от Кели към Сабрина и обратно. Не дава вид, че изобщо ме е забелязал, за което
съм му благодарна. — Как сте всички днес?
Сабрина се усмихва, но не казва нищо.
Кели не нарушава ритъма си.
— Страхотно.
Мъжът я наблюдава няколко секунди.
— Аз съм Дейвид Тротър, апартамент 1402.
Кели не споменава нито името, нито номера си, сигурен знак, че не проявява интерес към разговора.
Дейвид обаче не схваща намека.
— Бива си я тренировката ти. Танцьорка ли си?
— Не.
— Фитнес инструктор?
— Просто обичам да тренирам.
— Така ли? Аз също. — И сякаш, за да докаже твърдението си, Дейвид се насочва към щангите в другия край на
залата. Взема две по тринайсет килограма и почва да ги вдига и сваля. Лицето му тутакси добива цвета на червено
цвекло, а на челото му избиват капки пот. След шестото вдигане спира и поглежда към Кели, като с мъка си поема
дъх.
— Е, с какво всъщност се занимаваш? Чакай — не ми казвай. Ти си модел.
Кели само дето не простенва.
— Барманка съм.
— Без майтап? Къде?
— „Изригване“.
— Хей. Че това е един от любимите ми клубове. Тази нощ ще бъдеш ли там?
Едва забележимо кимване.
— Може и да се отбия. — Дейвид отново почва да вдига дъмбелите. — Така и не си ми казала името си.
Кели изключва машината си и скача на пода.
— Сабрина, готова ли си вече?
Сабрина сваля слушалките от ушите си.
— Още две минути.
Кели взема дезинфектанта от лавицата, пръска върху една салфетка и изтрива ръкохватките на пътеката си.
— Значи тя е Сабрина — не се отказва Дейвид. — А ти си…?
— Кели — отговаря, само за да запази добрия тон. Погледите ни се срещат в огледалото. „Помощ“, умолява
нейният.
— Ще ми позволиш ли да те черпя едно питие, ако се отбия довечера?
— Съжалявам, но не ни е позволено да пием на работа.
— Ами след работа?
— Работя до четири сутринта.
Как може да е такъв тъпак? Не вижда ли колко притеснява Кели, как тя няма търпение да се махне от
похотливия му поглед?
— Имаш ли някоя свободна нощ? — настоява той.
— Рядко. Хайде да тръгваме, Сабрина. — Кели се отправя към вратата.
— Какво ще кажеш утре да потренираме заедно? Ако зная по кое време ще си тук, мога да пренаредя графика
си, така че…
— Мисля, че вече трябва да я оставиш на мира — чувам се да казвам.
— Извинявай — обръща се Дейвид. — Какво каза?
— Казах, че трябва да я оставиш на мира. Тя очевидно не проявява интерес…
— А това очевидно не е твоя работа.
— Виж — намесва се Кели. — Истината е, че си имам приятел…
Едва не се засмивам. Опитът ме е научил, че когато хората казват „истината е, че“, те обикновено се канят да
излъжат.
— Имаш приятел ли? — пита Дейвид. — И защо не каза? — Той действително успява да си придаде обидено
изражение. — Разбира се, не е нужно да му казваме. — И цинично прокарва език по горната си устна.
— Защо просто не се откажеш? — питам и сякаш усещам мръсния му влажен език по кожата си.
— Какъв, по дяволите, ти е проблемът на теб? — сопва се Дейвид и размахва едната тежест пред себе си. Тя
обаче е твърде тежка и ръката му рухва от непосилното движение.
— Тръгваме си — съобщава Кели, щом Сабрина слиза от кростренажора. — Радвам се, че се запознахме, Бейли
— и изобразява с устни мълчаливо „благодаря“, докато побутва приятелката си към вратата.
Не! — мисля си. — Не си отивайте. Не можете да ме оставите сама с този мъж.
Веднага, щом двете излизат, Дейвид оставя дъмбелите. Насочва се към мен.
Пулсът ми се учестява. Дланите ми стават студени и лепкави. Трябва да сляза от пътеката, но той е застанал зад
мен и ми препречва пътя.
— Какво ти става? — пита ме. — Да не би да ревнуваш? Чувстваш се пренебрегната ли?
Поглеждам към камерата в горния десен ъгъл на помещението, моля се някой да наблюдава.
— Я чакай. — Той се взира в отражението ми в огледалото. — Познавам те, нали?
Поклащам глава.
— Да, познавам те. — Приближава ме отстрани, сякаш да огледа по-добре профила ми.
Трескаво оглеждам предната част на пътеката в търсене на бутона за изключване. Трябва да се махна оттук.
Сигурно ще мога просто да скоча. Не се движа чак толкова бързо. Решавам да забавя машината, но натискам
погрешната стрелка и вместо това, увеличавам скоростта. Петте километра в час бързо стават 5.200, после 5.600.
— Не излизахме ли заедно преди няколко години?
— Не.
6.000… 6.200… 6.300…
Дейвид се изхилва подигравателно, без да помръдне.
Трябва да се махна от този човек. Трябва да се махна оттук.
6.400… 6.600… 6.800…
— Тази сграда е пълна с жени, които си въобразяват, че са дяволски добри за нас, обикновените
простосмъртни.
7.200… 7.400… 7.800… Вече бягам. Може би, ако тичам с всички сили… 8.200… 8.800… 9.200… Дишам на
къси, болезнени пресекулки. Гърлото ми е пресъхнало. Дробовете ми са пълни с въздух като балони. Още малко
въздух, и те със сигурност ще се пръснат на хиляди парченца, които ще се размажат по огледалото като кръв.
— И, трябва да призная, много от тях са доста впечатляващи — продължава Дейвид. Вниманието му временно
се отклонява към собственото му отражение в огледалото. — В Маями живеят най-хубавите момичета на света. И те
си го знаят. Искам да кажа, бил съм навсякъде: в Ню Йорк, Лас Вегас, дори в Лос Анджелис. Не могат да се мерят с
Маями. Говоря дори за Бразилия. Тук при нас даже проститутките са по-красиви.
9.600… 10.000… 10.500…
— И те го знаят, човече. Знаят, че са прекрасни, и че могат да ти вземат ума. Разбираш ли какво имам предвид?
Знаят, че заслужават само най-доброто. Така че, вече не е достатъчно да имаш мерцедес или ягуар. Трябва да караш
ламборгини или ферари. Трябва да носиш костюми „Бриони“, като шибания Джеймс Бонд. Трябва да имаш по-
големи мускули и по-голям…
11.000… 11.500… 11.800…
Някой да ми помогне. Моля ви!
— Хей, бягаш ужасно бързо.
12.000… 12.500… 12.700…
— Не е лошо да намалиш.
Поглеждам в огледалото и виждам как се гледам сама.
— Струва ми се, че маратонките ти са развързани.
Поглеждам надолу, виждам, че действително връзките на десния ми крак са се развързали и шляпат по
пътеката. Ако не внимавам, ще се препъна в тях. Но сега не мога да спра. Трябва да тичам още по-бързо. Трябва да
се махна.
13.000… 13.200…
Връзките и на двете ми маратонки вече са развързани. Удрят ме по глезените, преплитат се като червеи.
Поглеждам към краката на Дейвид, застанал неподвижно в черните си маратонки с бялата емблема на „Найки“…
— Не! — изкрещявам. — Не!
13.300… 13.500…
— Какво правиш, по дяволите?
Не мога да избягам. Бягам с всички сили, но въпреки това не мога да се махна. Той няма нужда дори да се
помръдне, за да ме хване. Чувствам как краката ми омекват и поддават. Не мога да продължа. Очите ми умоляват
жената в огледалото. Помогни ми! Но тя се взира обратно с безразличие и не прави нищо.
13.700… 13.800…
Краката ми рухват и аз политам назад с писък. Челюстта ми се удря в дръжката на пътеката и се сгромолясвам
върху машината за вода зад мен. Дезинфектантът и гелът за ръце падат от етажерката над главата ми. Салфетките
политат във въздуха като хвърчила без вятър, докато аз се гърча на пода. Машината за вода се разклаща за няколко
секунди, но по някакво чудо остава права.
— Какво, мамка му… — крещи Дейвид. — Добре ли си? Какво, по дяволите, правиш? — Протяга ръце.
Докосва ръката ми.
— Не — пищя аз, — не ме докосвай.
— Само се опитвам да…
— Не ме докосвай!
— Какво ти става?
— Махни се от мен.
— Само се опитвам да ти помогна, смахната кучка такава.
— Не! Не! Разкарай се от мен. Не ме пипай.
Зашлевявам го, дращя и хапя ръката му.
— Какво, по…
— Помощ! Моля ви, някой да ми помогне!
И изведнъж вратата се отваря и залата се изпълва с мъже. Фин, Стенли, Уес, портиерът, един по-възрастен мъж,
чието име не помня.
Дейвид вече се е изправил.
— Кълна се. Не съм ѝ направил нищо, дяволите да го вземат.
— Какво става тук! — строго пита Фин и коленичи пред мен, но позата ми го предупреждава да си държи
ръцете настрани.
— Тя е луда — тихо произнася Дейвид, но достатъчно силно все пак, че да го чуя. — Изведнъж хукна по
проклетата пътека направо със сто километра в час и аз се помъчих да я предупредя, че е прекалено бързо.
Изглеждаше, сякаш ще получи инфаркт. Но не спря да усилва скоростта и докато се осъзная, излетя от тъпото нещо,
събори всичко, разпердушини какво ли не — едва не счупи тази машина за вода — аз отидох да ѝ помогна, а какво
направи тя? Разпищя се да се махам, сякаш я нападам или нещо такова. Но кълна се, изобщо не съм докосвал лудата
кучка. Проверете записите от камерите, ако не ми вярвате.
Забелязвам как Стенли кима. Те били видели част от случилото се във фоайето, чувам го да казва. Затова и
дошли толкова бързо.
— Добре ли сте, госпожице Карпентър? — пита Фин.
— Можем ли да направим нещо? — предлага Стенли.
— Имате ли нещо счупено? — добавя Уес.
Клатя глава с поглед, прикован в черните маратонки на Дейвид с бялата емблема на „Найки“.
— Ще можете ли да се изправите? — пита Фин, завързва здраво с двоен възел връзките ми и ми помага да
стана. Възможно ли е Дейвид да е мъжът, който ме изнасили?
— Има ли проблем да си тръгвам вече? — изговаря Дейвид по-скоро като заявление, отколкото като въпрос.
— Сигурен ли сте, че не сте ѝ казали нещо, с което да я разстроите? — пита го Стенли, докато го съпровожда
до вратата. — Каквото и да е?
— Майтапите ли се? Не. Ако има нещо подобно, то е точно обратното. Тя ме дразнеше.
— Госпожице Карпентър — започва Фин, след като Дейвид си тръгва. — Добре ли сте? Дали не кървите?
Сигурна ли сте, че нямате нищо счупено?
Преглеждам ръката си. Издраскана е, но няма кръв. Гърбът ми е ударен, глезенът навехнат. Главата ми пулсира.
Челюстта ме боли. Но, както би казала Кели, свикнала съм с такива неща.
— Искате ли да повикаме линейка? — някъде над главата ми се обажда Уес.
— Не. Добре съм. — Изправям се с усилие. Глезенът ме боли, като стъпя на този крак, но не е счупен и зная, че
докторът не може да стори нищо по въпроса.
— Какво стана, госпожице Карпентър? — пита Фин. — Ще трябва да напиша доклад.
Възможно ли е Дейвид да е мъжът, който ме изнасили? чудя се отново, напомняйки си, че притежаването на
същите маратонки като тези на нападателя ми, не означава нищо особено. Трябва да премисля нещата, преди да се
хвърлям в налудничави обвинения. Трябва да се изкъпя и да си легна. Трябва да се махна от тези мъже и да се върна
в апартамента си, колкото се може по-скоро.
— Тичах твърде бързо. Спънах се във връзките на маратонките си. Вината беше моя — казвам. — Не се
притеснявайте. Няма да повдигам обвинения срещу никого.
— За вас се притесняваме. Има ли някой, на когото да се обадим? Брат ви, може би…
— Не. Да — изричам на един дъх. Въпреки че отчаяно се нуждая да се върна в апартамента си, зная също така,
че не искам да оставам сама. Имам нужда от някой до себе си, някой, който да се грижи за мен и да ме защитава,
дори само от собствените ми налудничави мисли. — Моля — чувам се да казвам на Фин, — обадете се на сестра
ми. Обадете се на Клер.
10.
— Добре, Бейли — казва детектив Маркс. — Хайде още веднъж да повторим какво се случи.
Дефиниция на безумието: да правиш едно и също нещо отново и отново, и да очакваш различен резултат. Зная,
че детектив Маркс работи по този начин, тя вярва, че повторението често отприщва нови спомени. Но аз вече поне
три пъти ѝ разказах какво се случи във фитнеса този следобед.
— За последен път. Обещавам. — Детектив Маркс се усмихва, сякаш се досеща какво си мисля и сяда в
основата на леглото ми. Партньорът ѝ, детектив Антъни Кастильо, стои до прозореца и се взира към улицата долу.
Нощ е, почти осем часът, и е тъмно. Детектив Кастильо е към четирийсетгодишен, със среден ръст и тегло, с черна
къдрава коса и очи, толкова невероятно сини, че се чудя дали не носи цветни лещи. Чудя се също, дали Кастильо не
е мъжът, който ме изнасили. Пасва на общото описание.
— Искаш ли нов лед? — пита Клер и намества възглавницата под главата ми, а аз се изправям, като не спирам
да притискам към брадичката си торбата с топящ се лед.
— Не, добре съм.
— Поеми дълбоко дъх — нарежда Клер и аз се подчинявам, но чувствам как въздухът болезнено дращи
дробовете ми. Тя покрива свободната ми ръка със своята и остава така до края на разпита. Все още е с бледозелената
си сестринска униформа, тъй като след обаждането на Фин е дошла направо от болницата. За мой късмет е
намерила някого, който се е съгласил да поеме остатъка от смяната ѝ.
Прочиствам гърло и започвам разказа си от момента, в който Дейвид влиза във фитнеса, ала детектив Маркс ме
спира и ме кара да се върна още по-назад.
— Кое те накара да решиш да тренираш днес? — пита ме тя.
За първи път ми задава този въпрос, и това ме изненадва, макар да зная, че неочакваните въпроси са друг от
нейните методи за изтръгване на спомени. Замислям се за няколко секунди, после измърморвам нещо в смисъл, че
съм имала чувството, че това е правилното нещо, един от начините да си върна контрола над живота. Тя не си дава
труда да запише тези думи.
— Разкажи ми за посещението на Травис — казва, понеже от разговора с Фин е разбрала, че той е бил тук днес.
— Чух, че двамата сте се карали.
— Не.
— Според рецепциониста…
— Не се карахме — натъртвам аз. — Травис беше обяснимо разтревожен за това, че сте отишли да го видите в
работата му, че го смятате за заподозрян…
— Той няма алиби за нощта на нападението над теб — уведомява ме тя.
— Травис не ме е изнасилвал. — Млъквам и се чудя защо го защитавам, защо не разкажа на полицията за
отвратителните подробности около раздялата ни. Как мога да съм толкова сигурна, че не е бил Травис, когато в
почти нищо друго не съм сигурна?
— Добре. Значи, Травис си тръгна и ти реши да си върнеш контрола над живота, като идеш да потренираш —
констатира детектив Кастильо от мястото си до прозореца. — Дейвид Тротър заплаши ли те по някакъв начин?
— Не. Само ме обвини, че съм ревнива. А после каза нещо за жените в Маями, че били най-красивите в света.
Дори проститутките.
— Странна забележка. — Детектив Маркс си я записва в бележника. — Преди не я спомена.
— Не мислех, че е важна.
Тя се усмихва. Усмивката ѝ говори: остави на нас да преценяваме кое е важно.
— Какво друго каза?
Разклащам глава, като че ли така ще изтръгна още някакви забележителни факти, скрити в черепа ми.
— Нищо, което вече да не съм ви съобщила. Каза само, че бягам твърде бързо и връзките ми са се развързали.
— Значи се е опитал да те предупреди — заключава детектив Кастильо.
Дали?
— Гласът му звучеше ли като гласа на нападателя ти? — Този път е детектив Маркс.
— Не зная. Може би.
— Дъхът му миришеше ли на вода за уста?
— Не забелязах.
— Но си забелязала маратонките му.
— Да. Бяха същите като на нападателя ми.
— Има ли някаква друга причина да подозираш, че Дейвид Тротър може да е този мъж?
Клер отговаря вместо мен.
— Ами, той живее в сградата и би могъл лесно да я проследи. Тя е отхвърлила свалките му…
— Това е било преди две години — прекъсва я детектив Маркс.
— Някои хора могат да таят злоба много дълго време.
Чудя се дали Клер няма предвид нашия баща или братята ни, но решавам, че не е моментът да питам.
— Той пасва на общото описание — добавя Клер не особено убедено. И двете знаем, че всеки втори мъж в
Америка пасва на това описание.
— Опита ли се да те докосне? — пита детектив Кастильо.
— Чак след като паднах — признавам.
— Значи, всичко се свежда до маратонките.
Долавям разочарованието му. Клер стисва ръката ми. И тя долавя същото.
— Ще посетим господин Тротър, след като прегледаме видеозаписите.
— Но не мислите, че е той — констатирам аз.
— Със сигурност ще го проверим. — Детектив Маркс остана на мястото си и преглежда бележките, сякаш
обмисля още въпроси.
— Достатъчно за тази нощ. — Клер пуска ръката ми и се смъква от леглото. — Нали ще ни осведомите как
стоят нещата, след като поговорите с господин Тротър?
— Разбира се. И ако имаме допълнителни въпроси…
— Можете да ги зададете утре сутринта. — Клер вече твърдо владее положението. Тя изпраща двамата полицаи
по коридора към вратата.
— Благодаря, че се отбихте — чувам я да казва. Клер бе тази, която настоя да докладвам на полицията за
подозренията си, пак тя ми помогна да се измия и да си сложа чиста пижама, изсуши ми косата, за да придобие що-
годе представителен вид, докато чакахме цял ден детективите да дойдат, погрижи се за синините ми, донесе ми
торбички с лед за глезена и брадичката. Тя искаше също да ида в болницата, но аз отказах.
Предпазливо ставам от леглото, внимавам да не стъпвам много на болния глезен, изгасвам лампата, вземам си
бинокъла и закуцуквам към прозореца. Насочвам бинокъла към отсрещната сграда, фокусирам го върху апартамента
три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. В спалнята е светнато, но апартаментът изглежда
празен.
— Прави ли нещо интересно нашият приятел? — Клер надзърта над рамото ми.
Поклащам глава и ѝ подавам бинокъла.
— Май няма никой вкъщи. — Тя изчаква няколко секунди, после го мушва обратно в дланта ми. — Трябва да се
обадя на Джейд. Да ѝ кажа къде съм. В случай че ѝ пука.
— Пука ѝ — уверявам я аз.
— Ще се обадя от телефона в кухнята. Да ти приготвя ли нещо за вечеря?
— Не съм много гладна.
— Ще отворя консерва със супа. Как ти звучи?
— Звучи ми добре. — Отново вдигам бинокъла пред очите си. В другата стая Клер тихо говори по телефона.
Чудя се с кого още разговаря напоследък, дали се е чувала с Джийн и останалите. Питам се дали Хийт е прав, че
Клер се интересува само от парите ми и всъщност това е причината да е тук, само за да ме размекне и да ме накара
да си развържа кесията.
Мъча се да си представя как ли би се справил Хийт, ако парите изтекат от банковата му сметка. Джийн вече
успя да запорира в съда състоянието на баща ни. Може да минат години, преди нещата да се решат окончателно. И
какво ще прави тогава Хийт? Може да се наложи действително да си намери работа. Освен ако не го наемат за някоя
и друга реклама, или ако не продаде сценария, който пише, откакто се помня. Чудя се къде ли е той тази нощ, дали
не е някъде с Травис и пушат трева. Представям си жененият ми любовник на късна вечеря с жена си, а после как
чете любимата приказка за лека нощ на дъщерите си. Чудя се дали някога отново ще бъда част от истинско
семейство.
И тогава той се появява.
Мъжът от апартамента отсреща, три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно.
Наблюдавам го, докато влиза в спалнята с притиснат до ухото му мобилен телефон. Смее се, разговорът
очевидно му доставя удоволствие. Нещо в отпуснатите рамене и небрежното поклащане на бедрата ми подсказва, че
говори с жена. Облечен е в чифт тесни дънки и бяла риза, разкопчана до кръста. Той се приближава до прозореца и
притиска чело към стъклото, като не спира да говори. Почесва голите си гърди, извива глава насам-натам,
протягайки врат. После отмята рамене назад и изпъва мускулите на гърба си, от което гърдите му се оголват още
повече. Едната му ръка отново бавно погалва кожата, от едното зърно до другото.
— О, боже — простенвам с чувството, че ще повърна. Ще мога ли отново някога да погледна мъжко тяло, без да
изпитам отвращение?
И все пак, колкото и да съм отвратена, не мога да откъсна поглед.
— Какво има? — пита от прага Клер. — Боли ли те нещо?
Без да кажа дума, откъсвам бинокъла от лицето си и ѝ го подавам.
— Леле, леле — казва тя, щом поглежда. — Май някой е тотално омаян от себе си. Можем да го наричаме
Нарцис.
Припомням си, че Нарцис е древногръцки бог, който се влюбил в собственото си отражение във водата и се
удавил, докато се мъчел да се види по-добре.
— Какво прави сега?
— Съблича се. Сваля ризата. Сега панталоните. А сега… леле, леле. — Тя захвърля бинокъла на леглото ми. —
Добре. Стига с това. Супата ще е готова след няколко минути.
— Говори ли с Джейд?
— Да. Тя каза, че ще се опита да се отбие тук утре след училище.
— Джейд ми харесва — казвам аз по-късно, когато сме седнали в кухнята и ядем супата. Пиле с ориз от
консерва. Но е вкусна и се преглъща учудващо лесно. — Много ми харесва.
Клер се засмива.
— И тя те харесва.
— В какво се е била забъркала? Ти спомена нещо за изправителен дом…
Устните на Клер се извиват надолу и внезапно си давам сметка за приликата ѝ с Джийн.
— Беше глупост. Скарала се с някакво момиче в училище и го ударила с папката си по главата. Отстраниха я за
две седмици, но веднага щом се върнала, мамина сладка го направила отново. Този път я обвиниха в тормоз и я
пратиха в изправителен дом. Явно някои хора се учат по трудния начин.
— Но оттогава всичко е наред, нали?
— „Наред“ е относително понятие, що се отнася до Джейд, но се надяваме нещата да се оправят.
— Предполагам, че на това се надява всеки от нас.
— Така е — казва и довършва супата си.
— Не ти е било лесно — осмелявам се да отбележа. — Да си самотна майка и така нататък.
Тя свива рамене.
— Не съм по-различна от милиони други жени. Не е лесно за който и да било самотен родител.
— Бившият ти никога ли не се опитва да види дъщеря си? — Мисля си колко отдаден на децата си е
любовникът ми, трудно ми е да повярвам, че един баща може да бъде толкова коравосърдечен и безразличен. Но
зная, че Клер би поспорила с мен за това.
— Струва ми се, че е наследствена черта — отбелязва тя, сякаш прочела мислите ми. — Нали казват, че човек
го привлича познатото.
— Колко време продължи бракът ти? — питам, мъчейки се да избегна прекия разговор за баща ни.
— Формално, четири години. Фактически, тринайсет месеца.
Осъзнавам, че на лицето ми е изписана объркана физиономия.
— Бях бременна, когато се оженихме, както Джейд многократно изтъква. Елиът беше малко костелив орех. Не
точно мечтата на родителите за зет.
— Май не съм се запознавала с него.
— Ти беше много малка, а и отделните клонове на семейството не бяха твърде близки. Татко го намрази от
самото начало. Каза, че Елиът бил лоша новина и че само тичал след моето наследство. Заплаши, че напълно ще ме
отреже от завещанието си, ако не спра да се виждам с него. Обаче аз и баща си не познавах особено добре, така че
не приех заплахите му на сериозно, което не беше много умно от моя страна. Човек винаги трябва да приема на
сериозно заплахите на мъжете. — Тя си поема дълбоко дъх. — После забременях, което беше още по-тъпо, и
двамата с Елиът избягахме в Лас Вегас. Ожени ни един имитатор на Елвис.
— Шегуваш се.
— Имам снимки за доказателство. Тринайсет месеца по-късно Елиът, слава богу, се пръждоса.
— Но ти не си се развела в продължение на четири години?
— Елиът направи нещата колкото се може по-трудни, за колкото се може по-дълго време, докато накрая нашият
баща не се съгласи да му плати. Край на Елиът. Край на историята.
— Джейд никога ли не се е опитвала да се свърже с него?
— Веднъж. Беше на тринайсет. Направила проучване по интернет, открила къде живее, опитала да се свърже.
Той така и не си даде труда да ѝ отговори. — Тя поглежда настрани. Никоя от нас не казва нищо в продължение на
няколко секунди. — Мога ли да те попитам нещо, без да се обиждаш?
Подготвям се за въпроси, свързани с нашия баща.
— Разбира се. Давай.
Тя си поема дъх и се вторачва в мен.
— От колко време спиш с шефа си?
Лъжицата се изплъзва измежду пръстите ми, отскача от стъкления плот на масата и пада на мраморния под.
— О, боже. Кое те кара да мислиш, че спя с Шон Холдън?
— Видях как го гледаш.
— Просто бях благодарна да го видя, това е.
— О!
— Честно.
— Добре.
— Кълна се.
— Моя грешка.
— Шон Холдън и аз не сме любовници.
— Съжалявам. Забрави, че го споменах.
— От около три месеца — чувам се да изричам.
— Какво?
— От три месеца.
— Спиш с Шон Холдън от три месеца? — повтаря Клер.
Стаята се завърта наоколо. Вие ми се свят. Не мога да дишам.
Клер тутакси скача на крака и се озовава до мен.
— Няма нищо, Бейли. Дишай дълбоко.
— Не мога да повярвам, че ти казах това.
— Всичко е наред.
— Не трябваше да казвам нищо.
— Радвам се, че го направи. Не можеш да таиш в себе си толкова много неща.
— Моля те. Обещай ми, че няма да кажеш на никого.
— Разбира се, че няма.
— Обещай, че няма да кажеш на Джийн.
— Обещавам.
— И на Джейд.
Кратка пауза.
— Боя се, че за това е малко късно.
— Какво иска да кажеш? Казала ли си ѝ?
— Тя ми каза. „Е, изглежда, че леля Бейли чука шефа си“ — май това бяха точните ѝ думи.
— Мисля, че ще повърна.
— Няма да повърнеш. Дишай дълбоко.
— Какво ли си мисли за мен.
— Мисли си, че си най-якото нещо на света. Афера с шефа е като топинга на мелбата. И като стана дума, искаш
ли една голяма хубава купичка сладолед?
— Не. Не бих могла да хапна нищо. Ягодов ли?
— Имаш го.
Клер поема към кухнята. Оттласквам се от стола, скоквам до прозореца и се взирам в светлините на града. Там,
навън, има всякакви нормални хора, мисля си. Хора, които не са любовници на женените си шефове, чиито роднини
не ги дават под съд, които не падат от пътеките във фитнеса, които не мислят, че всеки срещнат мъж е изнасилвач.
— Ето го и ягодовият сладолед. — Клер поставя две купички на стъклената маса. — С много ягоди. И много
калории. Точно както предписа докторът. Хайде, сядай. Не чакай да се разтопи.
Връщам се на масата и тромаво се пльосвам на стола. Хващам лъжицата и навирам в устата си огромна хапка
сладолед.
— Мислиш, че съм ужасна.
— Нищо такова не си мисля.
— Мислиш, че си заслужавам онова, което ми се случи.
— Съвсем не. А ти, Бейли? — Тя се накланя напред, опряна на лакти върху масата. — Ти мислиш ли, че
заслужаваш онова, което ти се случи?
Телефонът почва да звъни.
— Аз ще вдигна. — Клер вече е на крака. — Ало — обажда се тя. — Не, аз съм сестра ѝ. Да, здравейте,
детектив… Да, добре… И какво правим сега? Добре. Да. Ще ѝ кажа. Благодаря. Дочуване. — Връща се в стаята. —
Беше детектив Маркс — започва, но спира. — Бейли, какво става?
Давам си сметка, че съм спряла да дишам, откакто тя стана. Стаята се върти около мен, замъглява се и бръмчи
около главата ми като муха. Струва ми се, че ще припадна. Клер тичешком заобикаля масата и ме хваща, преди да
падна.—
Дишай — повтаря ми отново и отново.
Постепенно стаята спира да се върти. В състояние съм да седя самостоятелно, без да се прекатуря.
— Откога продължават тези атаки? — пита Клер и издърпва стола до мен, но остава с протегнати ръце, в
случай че пак почна да залитам.
— От три години, с прекъсвания — казвам и си мисля за майка ми, баща ми, изнасилването ми.
— Струва ми се прекалено дълго. Нуждаеш се от консултация, Бейли. От професионална помощ. Ще се обадя
на терапевта, за когото ти споменах, и ще ти запиша час.
Кимам, макар да не си представям, че това ще помогне. Може ли терапевтът да върне назад вече стореното?
Може ли да върне майка ми, баща ми, мен самата?
— Какво каза детектив Маркс?
— Че не са открили Дейвид Тротър. Не бил в апартамента си и не е отишъл на работа след инцидента във
фитнеса. Но няма да спрат да го издирват, докато не се появи. — Вторачва се в почти недокоснатата ми купичка
сладолед. — Както и да е, нека не се тревожим за това сега. Искаш ли просто да те сложим да си легнеш? — Помага
ми да се изправя на крака, като прехвърля дясната ми ръка през рамото си и наполовина ме води, наполовина ме
влачи към спалнята. Настанява ме под завивките и отива в банята, където рови в чекмеджетата под мивката. — Къде
е лекарството, което ти предписа докторът?
— Мисля, че може Хийт да го е взел — казвам, когато ме спохожда бегъл спомен как Хийт поглъща цяла шепа
от моите лекарства.
— Чудесно. Добре. Май някъде из чантата си имам няколко валиума. Ти не мърдай — нарежда ми. — Не
припадай. Дишай.
И се връща, преди даже да успея да асимилирам думите ѝ. В отворената ѝ длан лежат две миниатюрни бели
хапчета.
— Не ги искам.
— Изпий ги, Бейли. Моля те. Заради мен, ако не за теб. Джейд е вкъщи самичка, а аз трябва рано сутринта да
съм на работа. Не мога да стоя тук цяла нощ.
Отварям уста и позволявам на Клер да сложи хапчетата на езика ми. Тя ми подава чаша вода. Аз я изпивам.
Веднага щом излиза от стаята, изплювам хапчетата в дланта си. Чувам я, че раздига. След половин час се връща
да ме провери и аз се преструвам на заспала.
— Лека нощ, Бейли — шепне от прага. — Сладки сънища.
11.
В съня си плувам чисто гола в усамотено изумруденозелено езерце, обградено от разцъфнали храсти. Отмятам
глава назад и чувствам по лицето си топлината на слънцето, а по врата си студенината на водата. Постепенно
осъзнавам, че под мен кръжат акули и се устремявам към брега. Някакъв мъж се е протегнал над ръба на водата и се
е захласнал по красотата на собственото си отражение. „Кажи, че ме обичаш“, шепти той. В същото време
отражението му е разсечено от перка на акула, а в моето гърло се забиват гигантски зъби.
Изпищявам и скачам в леглото. Пресягам се към ключа на лампата.
Дейвид Тротър стои в края на леглото ми.
Целият е в черно и лицето му е скрито в сенките, но аз инстинктивно осъзнавам кой е. Приближава се.
Подушвам водата за уста в дъха му.
— Махай се! — крещя и се изстрелвам от леглото, но се приземявам право върху болния си глезен. Рухвам на
пода и стена от болка. Той ме сграбчва за косата и преди да се осъзная, почва да ме налага по корема и лицето. —
Не! — изпищявам, но облечената му в ръкавица ръка вече ме стиска за гърлото и смазва трахеята ми.
Някак си смогвам да освободя едната си ръка и я извивам назад и нагоре към нощното шкафче до леглото.
Успявам да отворя най-горното чекмедже и пръстите ми на сляпо тършуват за ножиците, които крия там.
Чекмеджето обаче е празно. Ножиците ги няма.
— Тези ли търсиш? — пита Дейвид. Поглеждам, но виждам само белотата на калъфката за възглавница, която
нахлузва на главата ми. Ето как изглежда смъртта, мисля си, а през това време той разчеква краката ми и забива
ножиците дълбоко в мен.
Събуждам се с писък и лице, дълбоко забито в гънките на възглавницата ми. Вкусът на памучната материя
изпълва устата ми. Телефонът звъни.
— По дяволите — измърморвам и се изправям в седнало положение. Взирам се в телефона, без да съм напълно
сигурна дали този път съм напълно будна, или още сънувам. Какво говори за мен това, че вече не зная кога съм в
съзнание и кога не? Сестра ми е права. Имам нужда от професионална помощ. Не мога да продължавам така, нощ
след нощ, след нощ. Кошмар след кошмар, след кошмар.
Вдигам телефона, доближавам го до ухото си. Но чувам само сигнал свободно. Може и изобщо да не е звънял.
Твърде е тъмно и аз съм прекалено уморена, за да проверявам номера на онзи, който е звънял.
Взимам душ, измивам косата, която Клер с толкова усилия подсуши и оформи по-рано, и сменям пижамата с
нощница. Заставам до леглото, поглеждам към осветения дисплей на часовника и си давам сметка, че няма да успея
да заспя отново. Два и половина сутринта е. Поколебавам се дали да не включа телевизора, но се отказвам, понеже
имам предчувствието, че мога да наблюдавам по-интересни неща.
Зная, че в спалнята на апартамента отсреща е светнато, дори преди още да вдигна бинокъла до очите си. Зная,
че онзи мъж ще е там — Нарцис, както го нарече Клер — и ще се разхожда полугол пред прозореца си, подканяйки
света да го гледа.
Само че греша. Там няма никой. На западния фронт нищо ново, помислям си и се сещам за онзи стар филм,
който гледахме двете с майка ми, една от стотиците филмови класики, които изгледахме по време на болестта ѝ.
Желанието да почувствам как ръцете ѝ ме обгръщат, е физически болезнено, но въпреки това изпитвам облекчение,
че тя не е тук да види в каква тъжна развалина съм се превърнала.
— Трябва да останем силни — ми каза баща ми след нейното погребение. — За да се гордее с нас.
Да бе, как не, мисля си. Точно сега ще е страшно горда с мен.
Винаги съм горда с теб, чувам гласа ѝ и усещам ръцете ѝ да ме обгръщат. Кажи ми какво виждаш, прошепва,
когато облягам гръб на гърдите ѝ, докосвам страната ѝ със своята и долавям нежния аромат на цветя от шампоана ѝ.
Тя целува новата синина на брадичката ми и болката тутакси отслабва.
Връщам бинокъла до очите си.
Виждам празна стая. Двойно легло, самостоятелно овално огледало, тюркоазена лампа с бял плисиран абажур
върху тоалетна масичка до прозореца.
И един мъж, осъзнавам с изумление. Нарцис, завърнал се у дома след нощен живот. Стои пред овалното
огледало, очевидно доволен от онова, което вижда. Бавно прокарва длан през косата си, после си сваля сакото и го
мята на леглото. Изважда мобилния си телефон от задния джоб на дънките и отива до прозореца. Пръстите му
набират някакъв номер, той вдига телефона до ухото си и се взира в нощта.
Моят телефон иззвънява и аз подскачам. Главата ми се стрелва по посока на звука, сърцето ми препуска, потя
се. Насочвам обратно бинокъла към Нарцис и виждам, че все още притиска телефона към ухото си. Възможно ли е
да е той? Дали знае, че го наблюдавам?
Стрелвам се към нощното шкафче, но глезенът ми тутакси поддава и коленете ми се удрят в пода.
— Мамка му — простенвам, а телефонът продължава безмилостно да звъни. Няма как това да се случва, казвам
си. Всичко е все още част от онзи глупав сън. Моят кошмар: Следващ сезон. Част Трета. Сагата продължава.
Сагата никога не свършва.
Пропълзявам до телефона и го стигам точно когато почва да звъни за четвърти път.
Ухото ми е заглушено от сигнала свободно.
Залитам обратно към прозореца, с телефона в едната ръка и бинокъла в другата, вторачена в апартамента
отсреща. Нарцис все още е до прозореца, с телефон до ухото. Той говори и се смее.
Звъня ли моят телефон изобщо? Или само си го въобразих?
Натискам звазда 69. Записано съобщение кратко ме информира: „Съжаляваме. Нямате достъп до този номер.
Моля, затворете“.
Прекъсвам връзката, мъчейки се да проумея какво означава това. Мозъкът ми обаче отказва да функционира.
Звънял ли е някой наистина? Грешка ли е било? Някое тъпо хлапе ли си прави майтап посред нощ? Дейвид Тротър?
Травис? Някой друг? Никой?
Наблюдавам как Нарцис оставя телефона на масичката до леглото си, маха си вратовръзката и си изхлузва
обувките. Виждам как стрелва поглед към вратата на спалнята. Виждам как излиза от стаята. Виждам как в
съседната стая се светва. Виждам как отива до входната врата и я отваря. Виждам как влиза една млада жена —
слаба, хубава, с дълга тъмна коса. Виждам как я хваща за ръката и я повежда към спалнята. Затаявам дъх.
От това разстояние тя малко прилича на мен. Или поне аз преди изглеждах така. Той я целува по врата, тя
отмята глава назад и го прегръща силно. Дали това не е жената, с която той току-що разговаря по телефона? На нея
ли позвъни и я помоли да се отбие? Ако е така, тя пристигна ужасно бързо. Може да живее в сградата. Възможно ли
е да е проститутка? Не ми ли каза Дейвид Тротър, че в Маями се намират най-красивите проститутки на света?
Сега я целува по устните, целувките им стават все по-страстни. Ръцете му се плъзгат по гърдите ѝ, по задника
ѝ, по бедрата ѝ, после изчезват под късата ѝ поличка. Само след секунди поличката пада на пода, последвана
набързо от блузката и сутиена. Гърдите ѝ са малки, ръцете му ги покриват. Големи ръце, мисля си, дъвчейки долната
си устна. Той сваля бикините ѝ и коленичи, заравяйки глава между краката ѝ.
Ахвам, а коремът ми се свива и коленете ми се разтреперват.
След малко Нарцис се изправя отново и избутва младата жена до прозореца. Голото ѝ тяло е напълно изложено,
неговите ръце са навсякъде — по гърдите ѝ, между краката ѝ. Лицето ѝ е странично приплеснато към стъклото, а
очите ѝ са затворени, докато пръстите му се плъзгат по гърлото ѝ. Намират устата ѝ и си проправят път между
устните ѝ. Нарцис си сваля ризата и смъква ципа на дънките си. С прилепени към стъклото длани, жената приема
тласъците му в нея изотзад.
Проплаквам, усещайки всеки тласък, но не съм в състояние да откъсна поглед.
Щом свършват, те се отдръпват залитайки и се катурват на леглото. Стаята потъва в мрак. Аз се олюлявам към
банята, където повръщам супата и сладоледа, които едва преглътнах по-рано. После се връщам до прозореца в
спалнята и се смъквам на пода, с ножици в едната ръка и бинокъл в другата. Оставам в тази трепереща, почти
ембрионална поза до сутринта.
* * *
Първата работа на Клер сутринта е да ми се обади.
— Как си?
— Добре.
— Хубаво. Записах ти час при терапевта. Днес по обяд.
— Днес?
— Други планове ли имаш?
— Не, но…
— Никакво но — отсича тя. — Тя се казва Елизабет Гордън и те вмъква в обедната си почивка като лична
услуга към мен.
— Не съм сигурна.
— За кое не си сигурна?
— Ами за всичко.
Тя се смее.
— Това е добре, Бейли. Ти се пошегува. Значи, почваш да се оправяш.
Изобщо не разбирам за какво говори. Не се и опитвах да се шегувам. Бях сериозна.
— Бейли, тук ли си още?
— Просто не смятам, че съм готова да изляза днес.
— А аз не смятам, че можеш да продължаваш да стоиш затворена в този апартамент.
— Изобщо не можах да спя.
Това май я изненадва.
— Така ли? Хапчетата би трябвало да те нокаутират.
— Някой звъня по телефона — обяснявам, пропускайки частта, в която изплюх хапчетата. — Два пъти. Посред
нощ.
— Как така? Кой?
— Не зная. Беше затворил, когато вдигнах.
— И двата пъти ли?
— Да. Поне така си мисля.
— Какво искаш да кажеш — така си мислиш? Нали каза, че някой ти е позвънил два пъти и е затворил, преди
да вдигнеш? — Долавям объркването ѝ, дори без да виждам лицето ѝ. — Сигурна ли си, че не си сънувала?
— Не — признавам. Дори не си давам труда да ѝ казвам, че съм набрала звезда 69. Може и това да съм го
сънувала.
— Трябва да се обадиш в полицията — заявява тя.
— Може да е било просто грешка.
— Все пак им се обади — настоява отново. — Може да е важно.
И двете заобикаляме очевидното, никоя не иска първа да изрече онова, което и аз, и тя си мислим: че
обажданията може да са били от мъжа, който ме изнасили. Да го направим би означавало да придадем на тази още
безпочвена мисъл реалност и достоверност.
— Мислиш ли, че обажданията са били от мъжа, който ме изнасили? — Внезапно изпитвам нуждата да чуя
тези думи, изречени на глас. В крайна сметка, изнасилвачът открадна чантата ми. В нея се намираше всичката,
жизненоважна за мен, информация. Така че, той лесно би могъл да се сдобие с номера на домашния ми телефон.
— Мисля, че трябва да елиминираме тази възможност.
— Какво може да направи полицията?
— Ти знаеш повече по този въпрос от мен, Бейли — напомня ми Клер. — Не могат ли например да проследят
обаждането?
— Не и ако е направено с онези предплатени карти — вече звуча като някое ченге от „От
местопрестъплението“.
— Обади се в полицията — повтаря тя. — Бейли?
— Ще се обадя в полицията.
— Браво. Виж, ще ти дам адреса на Елизабет Гордън. Записваш ли?
— Да — лъжа аз.
Тя обаче не се хваща.
— Не, не записваш. Ще почакам, намери си химикалка. И побързай. Не ме карай да закъснявам за работа.
Ровичкам в най-горното чекмедже на нощното шкафче и намирам химикалка и лист хартия.
— Готово. Давай.
— Югозападна осемнайсета улица, номер 2501, апартамент 411. Записа ли?
— Да.
— Прочети ми го.
— Югозападна осемнайсета улица, номер 2501, апартамент 411.
— Добре. Надали ще ти отнеме повече от десет-петнайсет минути с такси.
— Добре.
— С кого ще се срещнеш?
— Какво?
— Терапевтката. Как се казва?
— Елизабет.
— Елизабет Гордън. Какъв е адресът ѝ?
— Югозападна улица, номер 2501
— Осемнайсета — поправя ме Клер. — Сигурна ли си, че го записа?
— Осемнайсета — повтарям. — Апартамент 411 — добавям, преди да е имала време да попита и за това.
— Добре. Сега трябва да отивам на работа, но ще ти се обадя по-късно. Не си ли закусила още?
— Не.
— Добре, искам да отидеш в кухнята и да си направиш някакъв сандвич и кафе. И яйце. Изяж едно яйце. Това е
протеин.
— Не мисля, че мога да изям каквото и да било.
— Изяж едно яйце, Бейли.
— Добре.
— Добро момиче. Ще ти се обадя по-късно.
Затварям телефона, оставям листчето с адреса на Елизабет Гордън отгоре на нощното шкафче и закуцуквам към
кухнята. Правя си сандвич, кафе и яйце, което се оказва доста вкусно всъщност. Забравила съм колко обичам яйца.
Забравила съм колко съм се радвала на много неща.
Телефонът звънва и аз подскачам. Стомахът ми се преобръща, а яйцето, на което току-що се насладих, заплашва
да се върне обратно. Придвижвам се до телефона колкото мога по-бързо, но не го вдигам. „Неизвестен номер“ се
изписва на дисплея. Поколебавам се дали да не оставя да се включи гласовата поща. Накрая любопитството ми
надделява и вдигам слушалката до ухото си.
— Здрасти, Бейли — казва Хийт. — Защо се забави толкова?
— Защо криеш номера си? — сопвам се, вместо да поздравя.
— Какво?
— Защо криеш номера си и не мога да видя кой звъни?
— Винаги го крия. Става автоматично. Плащам допълнително за това — почва да обяснява той.
— Снощи ти ли се обажда?
— А?
— Около два сутринта. Звънял ли си ми тогава?
Мълчание. После:
— Не зная — признава си. — Бях с Травис. Хубавичко се напушихме. Може и да сме се обаждали тук-там.
— Бил си с Травис?
— Какво става, Бейли? Той твърди, че мислиш, че той те е изнасилил и си насъскала полицията срещу него.
— Не съм ги насъсквала срещу него. И не смятам, че той ме е изнасилил.
Дали?
— Човекът те обича, Бейли.
— А аз обичам теб, Хийт. Но, кълна се, ако само още веднъж те чуя да го защитаваш…
— Ау. Добре. Чакай. Аз съм на твоя страна, помниш ли?
— Тогава почни да се държиш като на моя страна.
Мълчание. Зная, че нараних чувствата му, нещо, за което винаги съм полагала неимоверни усилия да не правя,
но съм уморена, кисела и всичко ме боли. А и Клер ми е уговорила среща с тази терапевтка, дето се е отказала от
обедната си почивка, само и само да ме приеме, така че как може дори да ми мине през ума да не се появя, но точно
това си мисля.
— Извинявай, Бейли. Такъв съм задник…
— Можеш ли да ме откараш до едно място? — Разговорът отива натам, да почна да утешавам Хийт, а не ми се
ще да го правя. — Трябва да съм на Югозападна осемнайсета улица до обяд.
— Какво има на Югозападна осемнайсета?
Разказвам му за часа, уговорен ми от Клер.
— Пази се от коварни полуроднини, които преследват само парите ти.
— Можеш ли да ме закараш? — пренебрегвам забележката му аз.
— Разбира се. О, чакай. До обяд ли каза? Не, не мога. Пак ми се обадиха от онази реклама на „Уискас“ и трябва
да съм там в 11:45. За втори път ме викат. Явно се колебаят между мен и един друг. Ами Света Клер? Не може ли тя
да те закара?
— Тя работи, Хийт.
— Колко удобно.
Почвам да губя търпение от този разговор.
— Има ли някаква друга причина да се обадиш?
— Само да видя как си. И понеже се държиш малко като кучка, предполагам това означава, че почваш да се
оправяш.
Интересно как различните хора тълкуват оправянето. За Клер нещата се свеждат до чувството за хумор, за Хийт
то е да си кучка.
— Ще се чуем по-късно.
— Обичам те — изгуква той, докато затварям.
Обаждам се в полицията. Съобщават ми, че все още не са открили Дейвид Тротър, и че ще ме държат в течение.
Решавам да не им казвам за снощните телефонни обаждания. Не искам да навличам на брат си проблеми. Нито на
Травис, понеже най-вероятно той е звънял, а Хийт го прикрива зад маската на наркотична забрава. Ако обажданията
продължат, тогава ще им кажа. А междувременно трябва да се подготвя за посещението. Дотогава има все още много
време, но не е лошо да почна. Един бог знае, че нямам нищо друго за вършене.
Отправям се към банята. Нарочно не поглеждам към бинокъла на пода до прозореца. Приключих с
воайорството, казвам си, влизам под душа и оставям ножиците на сиво-белия мраморен плот, вграден в мраморната
стена на душкабината. Стоя под мощната струя гореща вода и усещам как косата ми залепва за скалпа като
водорасло. Щом приключвам с търкането, тъй яростно, че по лактите и коленете ми избиват кървави петна,
измивам основно косата си и слагам балсам, въпреки че от него вече няма ефект, след употребата на толкова много
шампоан. Вълнистите извивки на дългата ми коса са заменени от упорити възли. Някога беше искрящокафява, но
сега е изгубила блясъка си.
Подсушавам я криво-ляво и я стягам с широк ластик в основата на врата си. Нанасям коректор около очите си и
размазвам малко фон дьо тен по лицето си. Слагам лек руж и малко спирала на миглите.
Приличам на клоун, преценявам, докато в продължение на няколко секунди се гледам тъпо в огледалото, после
измивам всичко и почвам отначало. Вторият път се получава още по-зле. Изтривам спиралата със салфетка и вдигам
очи, за да се озова лице в лице с някакъв енот с див поглед.
Накрая се връщам обратно под душа и започвам целия процес отначало. Този път решавам да не си давам труда
да се гримирам. Елизабет Гордън ще трябва да ме приеме такава, каквато съм, със суха, изпръхнала кожа и
мъртвешки тен.
Телефонът звъни и аз подскачам.
— Ало? — вдигам, преди да е свършил още първият сигнал.
— Какъв е адресът? — пита Клер и аз се засмивам.
— Югозападна осемнайсета улица 2501.
— Номера на кабинета?
— 411.
— Добро момиче. Готова ли си вече?
— Почти.
— Искаш ли да ти викна такси?
— Не, няма нужда. Мислех си да ида с колата. — Това изречение изненадва и двете ни. Кога съм си помислила
нещо подобно?
— Бях останала с впечатлението, че нападателят ти е откраднал ключовете на колата.
— Момчетата от паркинга имат дубликат.
— Ами книжката ти?
— Имам копие. — Чиста лъжа.
— Не съм сигурна, че идеята е добра.
— Аз съм сигурна — заинатявам се.
— Ами добре тогава. Дано да е добре.
— Добре тогава — повтарям след нея.
— Обади ми се, като се върнеш.
Обещавам и затварям. Пристъпвам предпазливо към гардероба, като внимавам да не стоварвам цялата си
тежест на болния глезен и се питам дали действително е добра идея да шофирам. Но аз винаги съм обичала да
карам. А и винаги ми е действало успокояващо да седя зад волана на колата, която някога принадлежеше на майка
ми.
Избирам чифт свободни черни панталони и бяла риза за първото ми излизане от три седмици. Чувствам се леко
замаяна. Шофирането ще ми помогне повече от който и да било терапевт.
В единайсет и петнайсет се обаждам на рецепцията и моля Фин да накара някой да докара колата ми.
— Разбира се, госпожице Карпентър.
— А би ли могъл да пратиш някого да ме съпроводи с асансьора до долу? — питам със заседнала буца в гърлото
и стягане в гърдите. — Обикновено не бих молила за това. Но след вчера…
— Веднага се качвам и лично ще ви съпроводя — без колебание заявява Фин.
Две минути по-късно е вече пред вратата ми.
— Навярно е глупаво от моя страна. — Докато вървим по коридора имам чувството, че ми се вие свят и с
усилие успявам да стоя изправена.
— Предпазливостта никому не е навредила.
Асансьорът пристига и влизаме вътре. Фин натиска копчето за фоайето, аз затварям очи и изминаваме целия
път до долу, без да ни прекъсват.
— Ето я и колата ви. — Фин сочи към сребристото порше, което тъкмо се задава иззад завоя на сградата.
Уес изскача от колата, без да гаси мотора, а Фин ми отваря вратата на фоайето.
Бавно доближавам колата, наследена от майка ми. Бронята е лъскава и чиста, сребристият метал отразява
ослепителното обедно слънце на Флорида. Беше нощ, когато за последен път видях колата си на една тиха уличка в
северен Маями. За последен път докоснах дръжката на вратата ѝ в нощта, когато бях изнасилена.
— Мога да го направя — промърморвам, докато се плъзгам зад волана.
Уес затваря вратата след мен и се навежда през отворения прозорец.
— Карайте внимателно — казва и силният медицински мирис на използваната от него вода за уста кара очите
ми да се насълзят.
12.
Баща ми купи за майка ми сребристата спортна кола като подарък за петдесетия ѝ рожден ден. Беше любов от
пръв поглед и тя се зарече, че ще я кара завинаги. Завинаги се оказа по-малко от три години. След като стана твърде
болна, за да я кара, колата си остана в гаража.
— Моето бебче се чувства пренебрегнато — казваше от време на време тя, легнала в леглото и обръщаше глава
по посока на четириместния гараж. — Кога ще накараш баща ти да те научи да я караш?
— Тя е твоето бебче — отвръщах и упорито клатех глава. — И си иска своето мамче. — Аз си искам моето
мамче, добавях мълком. Моля те, мамо. Не умирай. Не умирай.
Дотук с мълчаливите молитви.
Сега колата е на осем години и във времето, след като баща ми търпеливо ме научи как да карам с ръчни
скорости, съм увеличила километража ѝ повече от три пъти. Но още я усещам като чисто нова. Всеки път, когато се
кача зад волана, чувствам топлата прегръдка на мама. Вдишвам лекия цитрусов аромат на парфюма ѝ.
До днес.
Днес възприемам колата като чужда и непозната. Гладката черна кожа е груба и остра. Седалката е прекалено
ниска и вече не ме обгръща като в длан. Трябва да протягам крака, за да стигна педалите, ръцете ми се плъзгат по
кормилото, сякаш е намазано с грес. Майка ми я няма никъде наоколо.
Решавам, че Уес е сбъркал. Той е нов тук, заблудил се е и ми е докарал погрешната кола.
— Това не е моята кола — провиквам се през прозореца, но Уес се е върнал при входа, разговаря с Фин и не ме
чува. Не съм сигурна какво да направя, така че не правя нищо и просто си седя. Разбира се, че е моята кола,
убеждавам сама себе си. Не я чувствам като своя, просто защото Уес е нагласил седалката според ръста си. Няма
нищо сложно нещата да се възстановят както трябва.
Натискам едно копче да наместя седалката, но тя се издига нагоре, вместо напред, а когато го натискам отново,
пада още по-ниско, отколкото беше преди и нещата стават по-зле. Натискам един бутон на вратата и прозорецът до
главата ми се вдига, отрязвайки притока на външен въздух. Климатикът е изключен, а съм забравила как да го
включа. В колата е горещо и с всяка секунда става по-горещо и влажно. Не мога да дишам.
— Добре, запази спокойствие, — прошепвам си, поемайки няколко пъти дълбоко въздух. Мъча се да не се
поддавам на нарастващата паника, но почвам да натискам копче след копче.
Седалката внезапно се изстрелва напред, после назад, и пак напред, накрая се заковава на място така рязко, че
изблъсква дясната ми ръка и тя включва на скорост. Левият ми крак автоматично се вдига от съединителя, а десният
натиска газта. „Колата практически се кара сама“ — чувам гордата констатация на майка ми и сребристото порше
буквално изхвърча на алеята.
В задното огледало виждам как Уес се обръща, зяпнал изумено как колата ми се устремява към улицата.
Забравила съм къде отивам. Ровя в чантата си за листчето, на което надрасках адреса, но не го намирам. На
всичкото отгоре, слънцето ме заслепява, а се сещам, че съм си забравила очилата.
Инстинктивно вдигам ръка от кормилото, за да си заслоня очите от пронизващите лъчи, и колата рязко завива
наляво. Каква мощна машина. „Твърде мощна за момиче“, беше се подиграл веднъж Травис, макар да мисля, че по-
скоро се бе подразнил, задето не му давах да я кара. Но може пък в крайна сметка да е бил прав.
Може ли изобщо едно момиче да има някаква мощ? — питам се в стремежа си да заглуша друга, по-
обезпокоителна мисъл. Но тя все пак се избистря: кога престанах да бъда жена и се превърнах пак в момиче?
Тръсвам глава, зная отговора. Залива ме вълна на отвращение. Давя се в отвращение. Натискам по-силно газта и
превключвам на втора скорост. Грешка. Прекалено бързо сменям скоростите. Не се движа достатъчно бързо. Едва
съм излязла от алеята, за бога.
Една недостроена сграда внезапно се възправя срещу мен. Стисвам по-силно волана и завивам наляво, за да
избегна сблъсъка с друга кола, задаваща се отдясно, но не виждам, докато не е станало прекалено късно, че няколко
строителни работници пресичат улицата точно на пътя ми. Виждам как лицата им се изкривяват от страх, чувам
ужасените писъци на минувачите, чувам и собствените си писъци, извисяващи се над техните, докато се мъча да
овладея волана. Гумите свирят, колата се качва на тротоара и стремглаво се носи към оранжевата телена ограда,
опасваща строежа.
— Какво, по дяволите? — провиква се някой, когато предницата на поршето се забива в оградата, смачква я и я
събаря. Тя пада върху капака на колата като воал на шапка.
— Да не си луда? — крещи друг и инстинктът ми най-сетне взема връх. Успявам да измъкна ключа и колата
угасва завинаги.
Отварям вратата и залитам навън.
— Госпожице Карпентър — крещи някъде зад мен Уес. — Добре ли сте?
— Какво стана? — пита и Фин, двамата тичешком се приближават през улицата.
А после се чува поредица от наслагващи се гласове:
— Ранена ли сте?
— За бога, едва не ни убихте.
— Какво ви става?
— Да не сте болна?
— Какво си мислехте, че правите?
— Трябва да вървя — заявявам на размазаната картина от тела около мен.
— Мисля, че трябва да поседнете.
— Трябва да вървя.
— Искате ли да се обадя на сестра ви? — пита Фин.
Колко ли пъти напоследък ми задава този въпрос? Струва ми се някаква ирония, че само допреди седмица за
мен Клер почти не съществуваше. Моя полусестра на теория може би, но в реалността — нищо повече от име,
надраскано на гърба на стара снимка. Тя беше наполовина нищо. А сега е онази половина, която ме допълва. Не бих
могла да преживея последната седмица без нея. И защо не я послушах, когато ме предупреди да не шофирам? Защо
не повиках такси?
Очите ми се стрелкат насам-натам. От двигателя излиза пара, през целия преден капак минава голяма резка,
като дълбок белег от рана. Виждам жена да избутва малко дете настрани от сцената, сякаш прекаленото взиране към
мен може трайно да увреди зрението на сина ѝ, както когато гледаш слънчево затъмнение. Забелязвам как няколко
човека почват да се разотиват, но други се наместват така, че да виждат по-добре.
Виждам Дейвид Тротър.
Стои сам на отсрещната страна на улицата и наблюдава ставащото със студени безстрастни очи. Пристъпва от
крак на крак, а устните му се извиват в нагла усмивка.
— Не! — ахвам и се извръщам.
— Какво има? — пита Фин.
Вместо отговор, поклащам глава. Когато събирам достатъчно кураж отново да погледна в посоката на Дейвид
Тротър, него вече го няма.
Бил ли е там изобщо?
Един от строителните работници ме докосва по ръката. Около трийсетте е, среден на ръст и тегло.
— Добре ли сте? — пита ме. В дъха му се усеща мирис на ментова дъвка.
Изпищявам, сякаш някой е прогорил кожата ми с цигара и правя крачка назад, но в този момент една ръка в
ръкавица ме хваща за рамото. Откъсвам се от тълпата и тръгвам надолу по улицата.
— Хей, не можете просто да си тръгнете от мястото на катастрофата.
— Госпожице Карпентър…
Сякаш повикано предварително, едно такси внезапно спира точно пред мен. Отварям вратата и скачам вътре,
без да съм напълно сигурна, че таксито не е мираж. Чак когато ноздрите ми са връхлетени от застоялия мирис на
пот, излъчван от напуканата зелена мушамена тапицерия, и чувам тежкия кубински акцент на шофьора, започвам да
осъзнавам, че това се случва реално.
— Къде отиваме? — пита човекът.
Мъча се да си спомня адреса. Тогава чувам спокойния глас на Клер да ми напомня.
— Югозападна осемнайсета улица 2501 — казвам на шофьора. — Можете ли да ме закарате възможно най-
бързо? Шофьорът ми се усмихва в огледалото. С облекчение забелязвам, че е около шейсетгодишен, с прошарена коса
и толкова голямо шкембе, че практически воланът е потънал в него. Не е мъжът, който ме изнасили. Поне засега
мога да си отдъхна.
— Дръжте се — обявява той.
* * *
Апартамент 411 е на четвъртия етаж в шестетажна, бонбоненорозова сграда, точно срещу асансьорите.
Едновременно се потя от външната жега и треперя от климатика вътре, неприятна комбинация. Чукам на тежката
дървена врата и чакам, но отговор няма. Поглеждам си часовника и виждам, че съм закъсняла с дванайсет минути.
Елизабет Гордън сигурно се е отказала да ме чака, мисля си със смесица от разочарование и облекчение и тъкмо се
каня да си тръгна, когато вратата се отваря и пред мен застава симпатична жена с къдрава кафява коса и уста,
дъвчеща сандвич с риба тон. Около четирийсетгодишна, почти метър и осемдесет висока, тя е облечена
всекидневно, със сиви панталони и светлосиня памучна риза. Тънък златен медальон виси на лебедовата ѝ шия, в
комплект с малки златни халки на ушите и широк златен пръстен на средния пръст на лявата ръка. Гримирана е
съвсем леко, усмихва се, докато дискретно облизва зъбите си с език, забърсва дясната си ръка отстрани на
панталоните и я протяга към мен. Здрависвам се, решавайки, че това трябва да е секретарката на доктор Гордън.
— Вие сигурно сте Бейли — казва тя и ме въвежда в малка чакалня с наредени край стените пластмасови
столове с високи облегалки. — Едва ви чух. Извинявайте за сандвича. Мъчех се да го погълна, преди да дойдете.
— Не, вие извинявайте. Аз съм тази, която закъсня. Доктор Гордън тръгна ли си?
— Аз съм Елизабет Гордън и не съм доктор.
Едва сега забелязвам дипломите в рамки на бледосинята стена. Едната гордо обявява бакалавърска степен от
Васар, а другата магистърска по социални дейности от Йейл. Не са по медицина, но са впечатляващи, въпреки това.
— Да отидем в кабинета ми. — Елизабет Гордън отваря друга врата, зад която се разкрива съвсем малко по-
голяма стая от предишната, боядисана в същия успокояващ бледосин нюанс. В единия край на помещението има
бюро, отрупано с папки и хвърчащи листчета, надраскани нечетливо. В другия край са подредени кафяв диван и два
неподхождащи си по цвят стола — зелен и син, в опит, предполагам, да изглеждат небрежно и да предразполагат
клиентите да се отпуснат. Зачудих се дали сандвичът също не бе част от подобен замисъл.
— Съжалявам за закъснението — извинявам се отново, когато тя ми прави знак да седна на дивана. Сядам на
отдалечения край, а тя се настанява на синия стол насреща, кръстосва дългите си крака и отпуска ръце в скута си.
— Сякаш сте разстроена от това.
— Не обичам да закъснявам.
— Защо?
— Смятам, че е невъзпитано. Показва неуважение към времето на другите хора. — Сещам се, че баща ми беше
педант по отношение на точността. Но не ѝ казвам това.
— Закъсненията ви причиняват безпокойство?
— Не е ли така с всичко?
— Не зная. Така ли е? — усмихва се. Какво точно очаква да кажа? — Разбрах от сестра ви, че минавате през
труден период.
Едва не се разсмивам, но само превъртам очи, както често прави Джейд, когато разговаря с майка си.
— Предполагам, че и така може да се каже.
Елизабет Гордън отбелязва нещо в блокчето с листове, които държи. Не помня да съм видяла това блокче в
ръцете ѝ по-рано и се питам откъде се взе.
— Говори ли ви се за това?
— Не съвсем.
— Добре. А за какво ви се говори?
— Не зная.
Тя изчаква малко.
— Защо дойдохте при мен, Бейли?
— Според сестра ми, това би могло да е добра идея.
— Да. Тя ми каза, че от известно време страдате от силни паник атаки.
— Не са от много време.
— Разбрах, че продължават от смъртта на майка ви досега.
— Май да.
— Близо три години.
— Май да — повтарям, макар точно да зная, почти до минутата, от колко време са.
— Клер ми каза, че баща ви също е починал наскоро.
— Така е.
— И че преди няколко седмици сте била пребита и изнасилена.
— Сестра ми се оказва голяма бърборана.
— Мисля, че само се опитва да ви помогне.
— А каза ли ви също, че имам любовна авантюра с женения ми шеф? — Внимателно наблюдавам лицето на
Елизабет Гордън за някакви следи на неодобрение, но то остава спокойно и неосъдително.
— Пропусна тази част. Това ли е, за което искате да говорим?
Усещам нещо да се разпалва в гърдите ми, което кара лицето ми да пламне.
— Не.
Тя подбира следващите си думи с очевидна предпазливост.
— Вижте. От сестра ви зная, че изнасилването е било ужасно премеждие за вас, а виждам и че всички неща, с
които се сблъсквате, пораждат сложни чувства у вас. Надявам се, че ще сте склонна да изразите тези чувства с думи,
за да можем да работим заедно по посока на съвместяването на тези чувства с вашето разбиране за случилото се,
така че евентуално да постигнем по-добро състояние…
— Нямам абсолютно никаква идея за какво говорите.
— Разбирам, че за някои събития е по-трудно да се говори, отколкото за други…
— Какво искате от мен?
— Струва ми се, че въпросът е ти какво искаш от мен.
— Аз искам… — започвам, но млъквам. — Не зная. Не зная какво искам. — Клатя глава и свеждам поглед към
пухкавия бежов килим в краката си. Когато най-сетне поглеждам нагоре, гласът ми се е превърнал в шепот. — Искам
просто да спра да се чувствам толкова дяволски изплашена през цялото време.
— От какво се боиш?
— А ти как мислиш? — Ехиден глас, ехидна усмивка. — Бях изнасилена, за бога. Онзи едва не ме уби.
— Боиш се, че това може да се случи отново ли?
— Той все още е някъде навън, нали?
— Доста страховита мисъл.
— Това ли правят терапевтите — изказват очевидното? — Нарочно я провокирам, но не зная защо.
— Не. Терапевтите се опитват да разберат и да помогнат на хората, дошли при тях за помощ — отговаря тя,
отказвайки да захапе въдицата. — Изглеждаш уплашена и враждебна, Бейли. Раздразнителна и пред срив. Бих
искала да зная какво най-много те тревожи сега.
— Да не би да човъркаш за подробности от изнасилването ми, доктор Гордън?
— Елизабет — поправя ме кротко. — Не съм доктор, забрави ли? И не, не търся подробности. Просто се
опитвам да те накарам да изразиш с думи онова, което най-много те притеснява. Само така ще съм в състояние да
ти помогна. Обикновено хората се чувстват по-добре, когато оставят проблемите си тук. Зная обаче, че това е трудна
работа и на теб ти се е струпало много на главата. Ще отнеме време. Добрата новина е, че разполагаме с толкова
време, колкото ни е необходимо.
— Разполагаме с по-малко от час.
Тя си поглежда часовника.
— Днес, да. Но се надявам да ми се довериш достатъчно, че да искаш да се върнеш.
— Не съм убедена, че ще има полза.
— Е, не е необходимо да вземаш решение на минутата. Защо не почакаме да видим първо как ще мине
остатъкът от този сеанс? Звучи ли ти справедливо? — пита, като не дочаква отговор от мен.
— Предполагам.
— Да започнем ли оттам, да ми разкажеш малко за себе си? На колко си години?
— На двайсет и девет. — Изчаквам да ми каже, че изглеждам много по-млада, което би било лъжа, но тя не го
прави и аз оценявам това. Разказвам ѝ за работата си, добавям повърхностни данни за живота си, внимавам да не
разкрия каквито и да било по-лични неща.
— Разкажи ми за майка си — казва тя.
Очите ми се напълват със сълзи.
— Какво да кажа? Тя беше прекрасна. Най-добрата майка… най-добрата ми приятелка.
— Сигурно е било непоносимо да я загубиш толкова млада.
— Беше само на петдесет и пет.
— Говорех за теб — поправя ме внимателно. — А баща ти? От Клер разбрах…
— Значи нищо не си разбрала — прекъсвам я остро, всичките ми мускули са се стегнали.
— … че е бил съвсем малко по-възрастен от майка ти — продължава мисълта си — и че тя му е била
секретарка.
Мускулите ми отново се напрягат.
— Убедена съм, че Клер ти е разказала всичко за любовната им афера.
— Всъщност, не. Искаш да кажеш, че баща ти е бил женен, когато е започнал да се вижда с майка ти ли?
— Разбирам накъде биеш — отсичам раздразнено.
— Накъде бия? — Тя изглежда искрено объркана. Което само ме раздразва още повече.
— Мислиш, че понеже майка ми е имала афера с шефа си, докато е бил женен за друга жена, аз си мисля, че
няма нищо лошо да спя с моя?
— А ти мислиш ли така?
— Аз мисля, че майка ми няма нищо общо с моята афера, ето какво мисля.
— Добре. Права си.
— А ти мислиш ли, че майка ми има нещо общо? — питам след малко. Сърцето ми бие толкова бързо и силно,
че заплашва да пробие гърдите ми.
— Аз мисля, че има безброй причини жените да се ангажират с женени мъже. Понякога се чувстват самотни.
Понякога нямат нищо по-добро. Друг път мъжът не е напълно честен за обстоятелствата. — Млъква за кратко. — А
понякога ангажирането с женен мъж им помага да избягат от необходимостта да се справят с изискванията на по-
нормална връзка…
— Мислиш, че това е моят случай?
— В твоя случай — започва Елизабет и виждам как внимателно претегля думите, преди да продължи — не
зная. Ще видим. Може да се окаже несъзнателно желание да разбереш по-добре майка си.
Сривам се назад на стола и изпускам всичкия въздух от дробовете си с пъхтене, сякаш някой ме е ритнал в
гръдния кош. Очите ми отново се напълват със сълзи.
— Какво има, Бейли?
— Не мога да го направя. — Скачам на крака. — Трябва да вървя. — Вече съм до вратата, с ръка на дръжката. —
Не дойдох тук затова.
— Кажи ми какво чувстваш в момента, Бейли.
Поглеждам към тавана, после към пода. Искам ръката ми да отвори вратата, но тя остава неподвижна.
Заповядвам на краката си да помръднат, но те отказват да се поместят.
— Чувствам се толкова дамгосана — проплаквам, изтиквайки думите насила от устата си.
— Какво ще кажеш за уязвима? — пита Елизабет Гордън и се изправя на крака.
— Разбира се, че се чувствам уязвима. Как иначе?
— „Дамгосана“ или „уязвима“ те кара да се чувстваш по-уплашена и гневна?
— Всичко ме прави гневна.
— Тогава дай да видим това „всичко“. Изнасилването, загубата на майка ти, смъртта на баща ти, това че спиш с
шефа си.
Опитвам да говоря, но думите не излизат. Вместо това, просто стоя там и плача, раменете ми са разтърсвани от
конвулсии при всеки хлип.
— Виждам, че засегнахме някаква струна — промълвя тихо тя. — Кажи ми какво чувстваш, Бейли. Опитай се
да го формулираш с думи.
Оставам безмълвна в продължение на няколко секунди, после, и за моя изненада, чувам от устата ми да се
отронват думи.
— Просто се чувствам много тъжна.
— Тогава мисля, че си готова да почнеш терапия — простичко заключава Елизабет Гордън, обгръща ме с ръка и
ме повежда обратно към мястото ми.
13.
— Е, определено си имала наситен ден — отбелязва Джейд, докато влизаме в апартамента ми.
Толкова съм удовлетворена от гледката на познатите стени, че едва не ми се завива свят. Чувствам се така,
сякаш току-що съм осъществила успешно извънредно кацане след опасно турбулентен полет. Иска ми се да целуна
мраморния под в антрето със същото благоговение, с което войниците целуват родната земя след завръщането си от
служба във враждебна чужда земя.
Джейд няма представа за страстите, бушуващи в мен. Отива направо в кухнята и отваря хладилника, сякаш едва
ли не тя живее тук, а не аз.
— Пие ли ти се нещо? Аз умирам от жажда.
Осъзнавам, че съм също толкова прежадняла.
— Има ли някаква кока-кола?
Тя вади една кутия и я отваря, а аз се облягам на плота, доволна, че има на какво да се подпра, и завистливо я
гледам с каква лекота се движи. В движенията ѝ няма нищо колебливо. Отсипва в една чаша и ми я подава, а
остатъкът изпива направо от кутията.
— Харесва ми как бълбука — обяснява тя.
Боря се с желанието да ида и да я прегърна. Дали има представа колко се радвам да я видя? Боях се от сцената,
която ще заваря, когато се върна — последствията от катастрофата, която причиних, въпреки че нямаше пострадали.
Но щом излязох от таксито пред блока ми, установих, че колата ми вече е закарана на сервиз, а
шестнайсетгодишната ми племенница, пропуснала следобедните си часове, за да види как съм, и стояла на
рецепцията в очакване, облечена в срязани дънки и лимоненозелено потниче, е успяла да умилостиви както
строителните работници, така и полицията.
— Как се справи с това? — попитах в асансьора, докато се качвахме към апартамента ми.
— Обещах на всички да им духам. — Разсмя се като видя ужасената ми физиономия. — Шегувам се. Само на
готините. Шегичка — бърза да добави отново, навивайки дълги кичури руса коса между пръстите си, които после
пуска да паднат на раменете ѝ. — Просто им обясних ситуацията, казах под какъв стрес си напоследък и така
нататък, и че си бързала да се видиш с терапевта си, когато се е случило това, и че полицията трябва да се свърже с
детектив Маркс — нали така се казваше? — ако се нуждае от допълнителни разяснения. Струва ми се, че частта с
„допълнителните разяснения“ сложи край на дебата.
Усмихвам се за пореден път.
— Да си научила още нещо от „Дог, ловецът на глави“?
— Съдебна телевизия. Както и да е, ченгетата казаха, че може по-късно да имат въпроси към теб.
— Сигурна съм, че ще имат. — Опитвам се да не мисля какви биха били въпросите им.
Тя си допива, после мята кутията в кошчето под мивката.
— Е, как беше? Терапията, имам предвид.
— Доста добре.
— И за какво си говорихте?
Поклащам глава.
— За всичко.
— Само за час? Трябва да сте говорили доста бързо.
— Насрочих още часове. Всяка сряда в един часа в обозримото бъдеще.
— Майка ми ще остане много доволна. Елизабет Гордън доста ѝ е помогнала, когато бях в изправителния дом.
— Как беше там? — питам доволна, че темата се измести.
— Както можеш да си представиш.
— Не мога да си го представя — признавам честно. — Ти ми кажи.
— Не може ли да погледаме телевизия? — Тя вече се отправя към коридора. — Трябва да почне „Да се омъжиш
за милионер“.
— Какво е това?
— О, боже. Никога ли не си гледала „Да се омъжиш за милионер“? Пати Стрейнджър е най-великата.
— Коя е Пати… — Обаче Джейд вече е изчезнала в спалнята и нямам друг избор, освен да я последвам. Влизам
и виждам хубава тъмнокоса жена, със забележително деколте, да изпълва телевизионния екран. Тя обучава група
сексапилни млади жени в изкуството как се прелъстяват милионери.
— Никакъв секс без моногамия — заявява Пати, докато се просвам на леглото си, а умората ме затиска като
тежко одеяло.
— О, по дяволите. Това съм го гледала. — Джейд се обляга на възглавницата до мен. — Тези двамата
приключват със секс на първата среща, което е голямото „не“ за Пати. Според нея, трябва да изградиш здрава връзка,
преди да спиш с човека, иначе не е безопасно и няма да проработи. Ти съгласна ли си с това?
— Има смисъл донякъде. — Питам се дали някога ще се почувствам в безопасност с мъжете. Питам се също
дали изобщо някога съм се чувствала така.
— Мислиш ли, че отново ще правиш секс някой път? — пита Джейд.
Потискам импулса да повърна.
— Какво?
— Извинявай. Предполагам, че това попада в графата „не е моя работа“. Майка ми казва, че задавам прекалено
много въпроси и понякога съм направо груба…
— Не мисля, че си груба, просто…
— Несхватлива?
— Да кажем, любопитна. Знаеш ли какво — продължавам, за учудване и на двете ни. — Ако ти отговориш на
въпроса ми, аз ще отговоря на твоя.
— А какъв беше твоят?
— Как беше в изправителния дом?
— Ако трябва да съм напълно честна, не беше чак толкова зле. Всички бяха доста мили. Искаха да помогнат.
Нещо като твоята терапевтка, предполагам. — Тя свива рамене. — Но все пак си зад решетките. Не можеш да си
гледаш програмите, нито да излезеш, ако ти се иска. И мразех да трябва да си оправям леглото по определен начин и
да деля стая с купчина психопатки. Но не е като да са ме изнасилвали с дръжката на метлата или нещо такова.
Усещам как лицето ми тутакси губи цвят.
— О, мамка му. Съжалявам. Не исках…
— Зная.
— Изобщо не помислих.
— Всичко е наред.
— Не е наред. Майка ми е права. Трябва да мисля, преди да говоря. Наистина съжалявам, Бейли.
Поемам си дълбоко дъх.
— Колко време прекара там?
— По-малко от месец. Чичо Джийн задейства някакви връзки и ме измъкна бързо. Той отрича, естествено.
Прави се на кораво копеле… — Тя почва да прехвърля програмите. Пред очите ми един след друг се сменят образи,
със смяната на каналите. — Е, твой ред е. Мислиш ли, че отново ще правиш секс?
Честно казано, мисълта за секс ме ужасява. Представата, че мъж, който и да е мъж, дори Шон, ще ме докосва
по интимен начин, предизвиква спазми от отвращение по цялото ми тяло.
— Надявам се един ден отново да изпитам удоволствие от секса — отговарям, но дори и на мен думите ми
звучат кухо и неубедително.
— Може ли да те питам още нещо?
— Може ли да е лесно? — Това е по-лошо от терапията, мисля си.
— Сексът харесваше ли ти, преди да те изнасилят? — Джейд се привежда напред и се взира в мен настоятелно,
временно забравила за телевизора.
— Да.
— Получаваше ли оргазми?
Ще ми се да ѝ кажа, че това наистина не е нейна работа, но не го правя. Вместо това, отговарям на въпроса ѝ.
— Понякога.
Тя въздъхва.
— Никога не съм получавала оргазъм.
— Ти си на шестнайсет — напомням ѝ.
— Четох, че някои жени никога не получават оргазъм. Може да съм една от тях.
— Някак не ми се вярва.
Тя се киска.
— Е, чия ще бъде вината, ако не получа? На момчето, или моя?
— Не зная дали е въпрос на вина — започвам, подбирайки внимателно думите си. — По-скоро е до това кое ти
харесва и кое не и да си в състояние да изразиш…
— Имала ли си много любовници? — прекъсва ме, очевидно отговорът ми е твърде дълъг и подробен, за да
задържи интереса ѝ.
Преброявам набързо.
— Шест брои ли се за много?
— Майтапиш ли се? За необвързана жена на твоята възраст това е нищо.
— Ами ти?
В продължение на няколко дълги секунди тя остава мълчалива.
— Обещаваш ли да не казваш на майка ми?
Кимам, вече съжалявайки, че изобщо попитах.
— Само един — отговаря толкова тихо, че едва я чувам.
— Само един?
— Зная. Майка ми си мисли, че са били — колко, двайсет? — Тя се изправя в леглото. — Обеща, че няма да ѝ
казваш.
— Няма. Но честно казано, мисля, че ще се почувства доволна.
— И кой казва, че искам да се чувства доволна?
Разсмивам се.
— Мислиш, че се шегувам? — Джейд добива обиден вид.
— Не, съвсем не. Просто исках да кажа… Тя се притеснява за теб. Това е всичко.
— Тя се притеснява за всичко.
— Така ли?
— Учудваш ли се?
— Предполагам — признавам си. Клер винаги ми изглежда толкова овладяна.
— Притеснява се най-вече за пари — добавя Джейд.
Усещам пристъп на вина. Заради мен Клер се притеснява за пари. Не е редно аз да имам толкова много, а тя
толкова малко.
— Разкажи ми за това момче — подхващам, за да пропъдя мисълта. — Онзи ли е, с когото те е заварила майка
ти?
— М-не. Беше едно момче от класа ми по английски миналата година, обаче семейството му се премести в
Аризона през юли и това беше краят. Не че е голяма загуба. Искам да кажа, че цялата работа си беше напълно
забравима, макар да казват, че първата любов никога не се забравя.
— Хората казват много неща. Повечето не са верни. — Замълчавам, мислейки си за Шон. — Според мен,
последната любов е тази, която се брои.
Тя като че ли сериозно премисля тази сентенция, сбръчкала чело от усилието.
— Сега влюбена ли си? — пита накрая.
Влюбена ли съм? Така си мислех преди.
— Не зная.
Телефонът звъни и аз подскачам.
— Искаш ли аз да вдигна? — Джейд протяга ръка към масичката. Кимвам. Тя поглежда дисплея. — Някой май
се е почувствал гузен — отбелязва, вдига телефона и ми го подава. — Шефът ти — изговаря мълком с устни.
Мисля, че Бейли чука шефа си, чувам Клер да казва.
Поемам телефона и плътно го притискам до ухото си, сякаш да попреча на думите да се изплъзнат.
— Здравей — прошепвам, а сърцето ми вече се блъска в гърдите. Не мога да се отърва от мисълта, че Шон
някак си е чул всичко, което си говорихме с Джейд. Правя ѝ знак да излезе от стаята, но тя упорито се прави, че не
разбира намека. Вместо това се привежда напред, подпира лакти на кръстосаните си колене и се вторачва в мен.
— Как си? — пита Шон.
— Добре.
— Мислех да се отбия по-късно, ако си сама.
— Ще се радвам.
— Към пет?
— Звучи добре.
— Ще се видим тогава. — Затваря, без да каже довиждане. Шон никога не е бил от хората, които говорят
завоалирано в съда или където и да било. Неговата философия винаги е била: Карай направо. Кажи си мнението.
После се махай, по дяволите.
— Кое звучи добре? — пита Джейд, след като оставям телефона да падне на леглото.
Поклащам глава. Едно е да говоря за Шон със сестра ми или с терапевтката ми. Но тегля чертата, ако трябва да
го разисквам с шестнайсетгодишно момиче.
— Ще дойде тук, така ли?
— Джейд…
— Сега ли? Сега ли идва тук? Искаш ли да си тръгна?
— Не идва сега.
— Но все пак ще дойде тук.
— Към пет — признавам, понеже разбирам, че да отричам, е загубена кауза.
— Искаш ли да остана? Майтапя се — бърза да добави. — Отдавна ще съм си отишла. Обещавам. И само за
сведение — добавя, — каквото и да ми кажеш, си остава между нас. Също като с терапевтката ти.
Засмивам се.
— Ти би била много добър терапевт.
— Мислиш ли?
— Абсолютно.
— Ами частен детектив, като теб?
— Мисля, че ще си страхотна, каквото и да решиш да правиш.
— Благодаря.
— И само за твое сведение, каквото и да ти хрумне да ми кажеш, си остава строго поверително също.
Тя отпуска кръстосаните си крака, обляга се назад върху възглавницата и отново се фокусира върху телевизора и
„Да се омъжиш за милионер“. Единият епизод едва е свършил и почва друг.
— Харесвам те — казва Джейд, без да ме погледне.
— Аз също те харесвам.
* * *
Наближава шест часа, когато Шон чука на вратата. Джейд си тръгна преди почти два часа. Изкъпах се и се
преоблякох в чифт бели памучни дънки и свободен сив пуловер. Дори положих усилие да си оформя косата и да
положа малко грим. Резултатът, макар и не тотален успех, не беше и пълен провал. Поне не изглеждам, сякаш всеки
миг ще се гътна мъртва на земята.
— Извинявай, че закъснях — произнася той в мига, в който отварям вратата.
В следващия миг съм в обятията му. Прегръща ме много нежно, сякаш се бои, че ако притисне гърба ми по-
силно, ще го счупи. Устните му докосват косата ми, но не се задържат. Усещам дъха му по кожата на врата си. Вдигам
лице към неговото и той ме целува нежно, макар и кратко, и безстрастно, сякаш е наясно, че друг мъж дебне
наоколо и чака удобен момент да връхлети.
— Как си? — пита ме.
— Вече по-добре, като си тук. — Хващам го за ръката и го отвеждам във всекидневната.
— Не мога да остана дълго.
— Така си и помислих. — Зная, че обича да си бъде вкъщи навреме, за да сложи дъщерите си да спят.
— Надявах се да се освободя по-рано, но знаеш как е. Все нещо изскача в последния момент.
Седим един до друг на дивана, докосваме пръстите си, но само едва-едва.
— Имаш ли много работа? — питам, макар да зная отговора. Той винаги има много работа.
— Обичайното. Нищо, с което да не мога да се справя.
— Да се надяваме, че скоро ще мога да се върна в офиса и ще ти помагам. — Полагам всички усилия да звуча
по-убедително, отколкото се чувствам.
— Не бързай. Няма нищо спешно. — Вдига ръка да ме погали по страната. Тутакси усещам как челюстта ми се
схваща и мускулите при ребрата ми се стягат. — Извинявай — казва той и прибира ръката си в скута.
— Не е заради теб — уверявам го.
— Зная.
— Просто иска време.
— Зная — повтаря отново.
Вземам ръката му в своята, връщам я до лицето си, притискам я до страната си, накрая целувам отворената му
длан. Възможно ли е Елизабет Гордън да е права за него? Възможно ли е тази афера да е опит да разбера по-добре
майка си?
— За какво си мислеше току-що? — пита той.
— За нищо.
— Напротив. Видях доста неща да минават през очите ти.
Засмивам се, за да прикрия неудобството си, че съм толкова лесно разкриваема.
— Не зная. Струва ми се, че просто много се радвам да те видя.
— Как си… наистина? — настоятелно пита той.
Лесният отговор би бил да му кажа, че се чувствам по-добре. Но истината е, че се чувствам по същия начин
като вчера и онзи ден. Облекчението, което изпитах от разговора с Елизабет Гордън, беше само временно.
— По-добре — излъгвам.
— Е, определено изглеждаш по-добре.
— Заради грима.
— Не, повече от това. Виждам частица от старите искри.
Виждаме, каквото искаме да видим, мисля си.
— Днес следобед бях при терапевт. Елизабет Гордън.
Той поклаща глава при споменаването на името.
— Не съм я чувал. Добра ли е?
— Надявам се.
— Мисля, че е добра идея да я посещаваш — казва след известна пауза. — Може да ти помогне.
— Надявам се — казвам отново. Чакам да попита за какво сме си говорили, да ме подкача, като Джейд, но той
не го прави. Не се ли чуди дали не сме говорили за него? И за това не пита.
— Някакви интересни нови случаи? — питам след неколкосекундна пауза.
— Всъщност, не. Нищо ново под слънцето — подчертава, сякаш да ме увери, че не пропускам нищо особено.
— Някакви сочни клюки в офиса?
Поколебава се.
— Не и такива, за които да се сетя.
— Какво? — питам го.
— Какво? — повтаря той.
— Ти се сети за нещо — сякаш повтаряхме разговора си отпреди малко, но с разменени роли. — Доста неща
минаха през очите ти.
— Просто се мъчех да се изфукам с нещо пикантно. Но предполагам, че за тези неща ще трябва да говориш със
Сали. Обръща поглед към прозореца и се взира безизразно в хоризонта.
Затаявам дъх. Преди никога не сме имали проблем да разговаряме един с друг. Думите винаги са текли леко
помежду ни. Но в интерес на истината никога не сме и имали нужда от много думи.
— Тази сутрин се натъкнах на брат ти — казва накрая той.
— Хийт ли? — Не съм го чувала днес. Не зная как е минало новото прослушване, избрали ли са го за рекламата
на „Уискас“. Надявам се да са го избрали. Хийт има нужда да му се случи нещо хубаво.
— Джийн — поправя ме Шон.
Намръщвам се. Бях забравила за Джийн. Свикнала съм да си мисля, че имам само един брат.
— Пита как се справяш, дали съм говорил с теб след знаменателната ни среща тук.
— И ти какво му каза?
— Че възстановяването ти може и да стане по-скоро, ако той оттегли иска си срещу теб.
Разсмивам се, въпреки нежеланието си.
— А той какво отговори на това?
— Че е готов да обсъжда въпроса, когато решиш, че си готова.
— Чудесно. Вече се чувствам по-добре. — Сещам се за Клер, за паричните ѝ притеснения. — Мислиш ли, че
трябва да се съглася на споразумение?
— Мисля, че това зависи изцяло от теб и Хийт.
— Баща ми щеше да получи удар. Знаеш това. Ти беше неговият адвокат.
Шон клати глава.
— Баща ти беше упорит човек, Бейли. И колкото и да го уважавах, той невинаги беше прав.
— Значи, смяташ, че трябва да отида на споразумение? — повтарям.
— Не смятам, че трябва да вземаш решение, докато не се почувстваш по-силна. Не забравяй, че колкото и да са
парите, здравето ти е най-важно. В някакъв момент може да се окаже по-добре да пренебрегнеш загубите, да се
помириш със семейството си и да продължиш с живота си. — Протяга се и ме потупва по коляното. — Трябва да
вървя.—
Сега ли? Но ти току-що дойде.
Поглежда си часовника, докато става на крака.
— Става късно. Момичетата…
— … обичат татко да си е вкъщи, за да им каже лека нощ.
Той върви към антрето. Протягам се, сграбчвам ръката му, но пръстите му се изплъзват от моите и хващат
бравата.
— Чуй. Трябва да ти кажа нещо. Заминавам за седмица.
— Какво? Кога?
— Заминаваме в събота. Някакъв семеен круиз, Кейти го резервира преди месеци. С „Карибиан“. Повярвай ми,
не беше моя идея.
Хапя силно долната си устна да не изпусна нещо, за което ще съжалявам.
— Ще ми липсваш. — Какво друго бих могла да кажа?
— И ти на мен.
Навежда се, целува ме. Целувката е мека и нежна, по-дълга от тази, която получих при пристигането му. Не
мога да не се запитам дали няма още нещо, което не ми казва. Жадувам да го сграбча, да го притисна до себе си, да
му попреча да си тръгне. Протягам ръце към врата му. Но той вече се отдалечава от мен и ръцете ми само неловко се
плъзгат по раменете му, докато прекрачва прага.
— Грижи се добре за себе си, докато се върна — казва ми. А после вече го няма.
Втурвам се по коридора към стаята си, грабвам бинокъла и се взирам към улицата в търсене на колата му. Но
навън е тъмно и всяка кола изглежда точно като останалите. Гледам как една след друга изчезват в нощта и отнасят
своите тайни със себе си.
14.
Току-що е минало полунощ и е започнал да ръми лек дъждец, когато в апартамента отсреща се светва.
Незабавно вдигам бинокъла и виждам Нарцис да влиза в спалнята си. Не е сам. С него има някаква жена, но съм
почти сигурна, че не е същата, с която беше снощи. Тази изглежда по-висока и по-слаба, въпреки че и тя е с дълга
тъмна коса като предишната. Струва ми се, че се смее, но не е съвсем ясно.
Нагласям лещите, за да видя по-добре. Обаче те не се подчиняват и образът остава замъглен. Може да е заради
дъжда. А може би съм твърде уморена. По-рано издърпах в спалнята мекия стол от бюрото в кабинета и подремнах
на него няколко часа, преминавайки ту в света на сънищата, ту в реалността, неспособна да ги отлича един от друг,
но чувствайки се еднакво неудобно и в двата.
Мъглата около мен внезапно се вдига. Дъждът изчезва. Всичко става кристално ясно, толкова ясно, че се
озовавам точно зад слабата жена с дългата тъмна коса, на която Нарцис предлага питие. Различавам дори
маслините, изрисувани по чашата, и двете заедно се пресягаме към нея. Усещам студената повърхност по пръстите
си.
Нарцис и жената вдигат чашите до устните си и аз чувствам как изпитият от тях алкохол прогаря гърлото ми.
Той прошепва нещо в ухото ѝ; тя се усмихва и промълвя нещо в отговор. Въпреки че сме толкова близко, не чувам
гласовете им. Слушаме, но не чуваме, мисля си. Независимо колко сме близо един до друг, някак не успяваме да
осъществим контакт.
Жената отново се разсмива и аз се чудя какво толкова смешно каза Нарцис. Струва ми се прекалено погълнат от
самия себе си, за да има кой знае какво чувство за хумор, но може и да греша. Младата жена изглежда напълно
завладяна от думите му. Тя е по-млада от снощното му завоевание, макар и не толкова хубава. Чука чашата си в
неговата в импровизиран тост. За какво? За живота, за здравето и богатството, за хората, които живеят в стъклени
кули?
Наблюдавам как Нарцис отнася празната ѝ чаша, слага я на масата до прозореца, после се връща и я взема в
обятията си. Виждам го да я целува, а ръцете му се движат по гърба ѝ, повтаряйки буквално снощните му действия.
Мъж, който обича рутината. Установявам, че съм също толкова безсилна да отклоня поглед, колкото бях и снощи.
Виждам как дърпа ципа на късата ѝ червена рокля. Виждам как роклята пада на пода. Шокиращо, но отдолу тя е
гола. Ахвам, когато той се пресяга и я стисва за задника.
Главата му се стрелва нагоре, сякаш ме е чул, и се засмива, сякаш знае, че гледам. Знае ли? Възможно ли е?
Това е нелепо. Няма начин да знае, че съм тук, няма начин да ме види как стоя в тъмната спалня. Но
самодоволната му усмивка ми се присмива. Зная, че си там, крещят очите му. Зная, че наблюдаваш. Пускам
бинокъла в скута си. Няма начин да ме види.
Стига с тези глупости. Стига съм се крила в тъмното, шпионирайки съседите, независимо колко лекомислено
се показват. Прекалено съм изморена, за да мисля ясно, прекалено гладна, за да действам както трябва. Време е да
си взема нещо за ядене и да лягам.
Но не правя нищо подобно, разбира се.
Виждам, че и Нарцис вече е гол и наблюдавам повторение на снощното шоу: голите гърди и корем на жената,
притиснати до широкия прозорец, усилващият се дъжд, опипващите ръце на мъжа, гладните им усти. Виждам как тя
затваря очи, но неговите остават отворени и предизвикателно вперени в мен, докато на тласъци прониква в нея
изотзад. И точно като снощи, аз съм толкова хипнотизирана, колкото и отвратена.
Не след дълго той я повежда към леглото. Сменил ли е поне чаршафите?, питам се, а в това време той я просва,
покатерва се отгоре ѝ, вдига краката ѝ към тавана и отново прониква, а всеки тласък се забива като кама в
слабините ми.
Почти два часът е, когато светлината в спалнята му най-сетне угасва. Бавно се надигам от стола, потънала в пот.
Отново вземам душ, за последен път проверявам апартамента и се покатервам на леглото, безкрайно уморена,
отчаяно жадуваща за сън, който никога не идва.
* * *
Същата сцена се повтаря отново следващата нощ в осем часа. И на по-следващата. Наблюдавам как Нарцис се
приготвя да излезе. Всеки път изпълнява буквално същия подготвителен ритуал, избира между две вратовръзки,
поставя едната, после другата пред ризата си, накрая хвърля нежеланата на леглото. В някои нощи хвърлянето е
точно и вратовръзката стига до предназначението си. Друг път копринената лента се извива във въздуха и пада на
пода, за да бъде стъпкана по-късно.
Наблюдавам как си реше косата и подскача полугол из стаята, спирайки от време на време, само за да се
порадва на отражението си в огледалото, накрая нанася и последните щрихи по себе си, преди да загаси и да
напусне апартамента. Виждам го как се прибира към полунощ с различна жена, макар всичките да имат някои общи
характеристики: сравнително високи и слаби, с тъмни коси, спускащи се по гърбовете им като водопад.
Всичките смътно приличат на мен.
А може и само да си въобразявам, че приличат. Всъщност, може да си въобразявам цялото нещо. Възможно е.
Вали от дни. Много светкавици и гръмотевици. Не съм спала. А може би е вярно обратното. Може през цялото
време да съм спала. И нищо от това да не е реално. Може всичко да е сън.
Телефонът звъни, аз подскачам и поглеждам часовника. Седем часът, събота вечер. Кой би ми звънял? Клер е
нощна смяна в болницата; Джейд прекарва уикенда в плажната вила на една съученичка на остров Фишър; Шон е на
круиз из Карибите; Хийт се скри от лицето на земята; от полицията не са звънели от дни.
На дисплея се изписва, че от другата страна е приятелката ми Сали. Тя вече ми звъня няколко пъти, но аз нито
отговарях, нито ѝ връщах обажданията. Зная, че има добри намерения, но нямам сили за благото ѝ дърдорене.
Онова, което ни свързва, е работата и не зная дали приятелството ни ще издържи на дългото ми отсъствие. И все
пак, може да ми звъни, за да ми каже, че бебето се е родило по-рано, или че не дай боже, нещо се е объркало. Или
пък че в морето се е случила трагедия, корабът на Шон е бил ударен от гръм, разбил се е и е потънал. Може и още
някой в офиса да е бил пребит и изнасилен…
— Здравей — вдигам телефона, преди тези „може би“ да са ме завладели напълно.
— Най-сетне — казва с доловимо облекчение тя. — Трудно е да се свърже човек с теб. Кога ще си купиш нов
мобилен телефон? Тогава ще можем поне да си пишем съобщения.
— Скоро — обещавам. — Струпаха се доста неща.
— Така ли? — пита обнадеждено. — Има ли нещо ново…?
— Не — отговарям. — Нищо.
— О. — Разочарованието ѝ също е осезаемо. — Но ти се чувстваш по-добре — повече констатира, отколкото
пита тя. — Звучиш по-добре.
— Чувствам се по-добре — казвам и дори тя да разбира, че лъжа, не се издава. — Ти как си? — питам аз. Ако
не мога да съм честна, мога поне да съм учтива. — Бебето…?
— Още се мъти. И рита.
— Добре.
— Съжалявам, че не успях да се отбия тази седмица. В работата беше лудница. — И без подкана се впуска да
разказва за развода на високопоставена двойка, с който фирмата била натоварена напоследък.
Вниманието ми е отклонено от току-що светнатите лампи в отсрещния апартамент. Виждам Нарцис да пресича
стаята, гол до кръста и с разкопчани панталони. Грабвам бинокъла и изпълзявам до прозореца, а гласът на Сали
продължава да звучи и ухото ми.
— Както и да е, всичко това е строго поверително, естествено — говори тя, — но познай с кого спи съпругът?
Бейли? Хайде де, Бейли. Познай.
За какво говори?
— Какво?
— Не ме ли чу?
— Фирмата е взела този голям развод…
— Не просто голям. Огромен. Аврора и Попи Гомез! Ние представляваме Аврора, слава богу. Оказва се, че
Попи ѝ изневерява от години. Можеш ли да си представиш? Най-секси жената на планетата, да не говорим, че е
продала… колко? Три милиарда плочи? А той е такъв грозен малък гном и въпреки това я мами. Не разбирам. Какво
им има на тези мъже? Е, ще опиташ ли да познаеш?
— Какво?
— С кого е спял в имението си в Саут Бийч, докато тя е била заета с турнета в цял свят, за да поддържа онзи
стил на живот, с който той е свикнал?
— Нямам представа.
— О, това просто е толкова добро. Готова ли си?
— Готова съм — отговарям послушно.
— С малката госпожица Бисквитка, „пазя го за след брака“ — самата Даяна Бишоп!
— Шегуваш се. — Звуча, сякаш съм дълбоко шокирана, но истината е, че нямам представа нито коя е Даяна
Бишоп, нито какво пази за след брака. Името ми е бегло познато, навярно някой, когото съм познавала в предишния
си живот, мисля си, докато наблюдавам как Нарцис се приближава до прозореца и се взира в бурята навън, а ръката
му изчезва в предницата на панталоните.
— Можеш ли да си представиш? Лайната здравата ще се разпръснат от вентилатора още през следващите
няколко дни. Ние се стараем да потулим нещата, обаче вече ни звънят от „Ентъртейнмънт тунайт“ и „Инсайд
идишън“. Да не говорим, че „Нешънъл инкуайърър“ направо са си устроили лагер в приемната. „Източници твърдят
това, източници твърдят онова“, знаеш как става. Не можеш да вярваш на никого. А трябва да изкопаем колкото се
може повече мръсотия за Попи, колкото се може по-бързо. Мръсотия, която да можем да ползваме в съда, искам да
кажа. И тук, разбира се, идваш ти. Оказва се, че предбрачният договор на Аврора — който не е правен от нашата
кантора, кога ли ще се научат какво да правят? — не е толкова железен, колкото си е мислила. И така, някаква идея
кога ще можеш да се върнеш на работа?
— Какво?
— Наистина ни е нужна помощта ти в тази работа.
— Не мога.
— Молбата идва лично от Фил Канингъм.
— Не съм готова, Сали.
— Не мислиш ли, че може да е по-добре за теб? Да се метнеш отново на седлото и така нататък.
— Не мога — повтарям аз. — Не още. Съжалявам.
— Ами, хайде направи услуга и на двете ни и помисли още малко, става ли? Може да ти помогне да не мислиш
все за… знаеш, това нещо.
Нещо. Колко странна дума да опишеш онова, през което минавам.
— Но всъщност, това не е единствената причина, поради която се обаждам.
Затаявам дъх, уплашена какви ли още страхотии ме чакат. Забелязвам, че Нарцис вече открито мастурбира,
ръката му яростно се мята в гащите, главата му се клати насам-натам, ченето му е отпуснато, устата отворена.
— Ще дойдеш на погачата, нали?
— Какво?
— Така си и знаех. Май напълно си забравила?
За какво говори пък сега Сали?
— Погачата за бебе, която Алиша подготвя за мен. Утре вечер в седем. У тях. Ти потвърди още преди седмици.
Преди… — прекъсва се тя. Няма нужда да продължава. И двете знаем какво следва след „преди“.
— Не мога.
— Ето пак. Разбира се, че можеш. За теб ще е добре да излезеш.
Изглежда Сали е станала голям експерт по това какво е добре за мен. Прехапвам език, за да не изразя тази
мисъл на глас.
— Искам да кажа, не можеш просто да си стоиш свита в апартамента ден и нощ. Не е здравословно. А това е
радостно събитие, повод за празнуване. Ще имам бебе и ти каза, че ще дойдеш…
— Преди — напомням ѝ, докато гледам как яростните усилия на Нарцис стигат до задоволителен край.
— Всички от офиса ще дойдат, а Алиша е подготвила изцяло розова тема, понеже бебето ще е момиче. Решихме
да я наречем Ейвъри. Казах ли ти? Както и да е, Алиша ще сервира розови сандвичи и розова торта… и може да не
помниш, но тя дори помоли всички подаръци да са розови. Не че се налага да ми купуваш нещо. Присъствието ти ще
е достатъчен подарък. — Смее се нервно.
Кимам, главата ми се върти. Виждам как Нарцис вади салфетка и си бърше ръцете.
— Е, ще опиташ ли да дойдеш?
— Не мога. Съжалявам, Сали. Просто не мога.
Мълчание. За миг се чудя дали не е затворила и тъкмо се каня да сторя същото, когато тя проговаря.
— Добре. — Още една секунда мълчание. — Разбирам. Наистина. Разбирам.
— Благодаря ти.
— Ще ни липсваш.
— И вие ще ми липсвате — казвам и се сещам за последното посещение на Шон.
— И докато сме на тема бебета, какво мислиш за Шон Холдън? — пита бодро, сякаш моите мисли са я
подтикнали.
Настръхвам, в този момент Нарцис обръща глава в моята посока, в далечината проблясва светкавица.
— За какво говориш?
— Никой ли не ти е казал? Жената на Шон е бременна! — възкликва Сали и цялото ми тяло застива. —
Предполага се, че още никой не знае, разбира се. Но тя явно е изпяла новината на секретарката му. Така и не
запомних името на това момиче…
— Джилиан — отговарям с чужд глас.
— Точно така. Джилиан. Не зная защо никога не запомних това име. Както и да е, тя заклела Джилиан да си
мълчи, но приказката някак тръгна, особено след като заминаха на круиза до Карибите. Първата отпуска, която той
взема от години. Можеш ли да си представиш? Хубаво е да се знае, че все още го правят на техните години. Бейли?
Бейли, там ли си?
— Трябва да вървя. — Затварям, преди да е успяла да изговори още някоя ужасна дума. Стоя пред прозореца,
очите ми зад малките твърди кръгчета на бинокъла са затворени. Значи това е дошъл да ми каже Шон. Това е била
тайната в очите му.
Нова светкавица превръща нощта в ден. Виждам Нарцис пред неговия прозорец, пред очите му — бинокъл,
насочен право към моя апартамент. Изпищявам, в забавен каданс се прегъвам на две в кръста, сякаш някой ме е
ритнал в корема. Цялото ми тяло гори.
Само след секунди вдигам поглед, но Нарцис вече го няма и апартаментът му е потънал в мрак. Оставам да се
чудя бил ли е там изобщо.
* * *
— Разбира се, че е бил там — казва Клер. — Нали си го видяла?
Неделя е, към шест часът вечерта. Днес и утре Клер не е на работа. Дойде, за да вечеряме заедно в неделя.
Джейд ще се върне от остров Фишър едва по-късно.
— Не зная — казвам откровено. — Валеше и бях уморена и разстроена. Може и да съм си го въобразила.
— Нищо не си си въобразила — настоява Клер. И добавя: — От какво си била разстроена?
Почвам да крача напред-назад пред прозореца на спалнята. Дъждът най-накрая спря. В стаята ми е светнато,
щорите са спуснати. Не съм сигурна дали някога отново ще ги вдигна.
— Просто научих нещо…
— От полицията ли?
Разказвам ѝ за обаждането на Сали, за бременната жена на Шон. Очаквам укора ѝ: Така става, като се
захващаш с женен мъж. Вместо това обаче тя казва:
— Съжалявам, Бейли. Трябва да ти е било много тежко.
— Чувствам се такава идиотка.
— Той е идиотът. Трябваше да ми се обадиш.
— Няма да те безпокоя всеки път, когато съм разстроена, особено като си на работа. Навярно съм си измислила
цялото нещо.
— Само защото си била разстроена, не значи, че си халюцинирала — заявява Клер. — Каза, че си наблюдавала
Нарцис, който е мастурбирал пред прозореца.
Потръпвам от спомена.
— Затворих очи, а когато отново ги отворих, той се взираше право в мен.
— През бинокъл.
— Да.
— Виж, ако тук не е било светнато, той не би могъл да види нищо — казва тя онова, което и аз си повтарям
непрекъснато от снощи насам. В спалнята ми беше тъмно като в рог. Дори и при светкавицата, пак няма начин да ме
е видял.
— Толкова се изплаших.
— Ами, нищо чудно. Дяволски зловещо е. И аз щях да си изкарам ума. — Поглежда към спуснатите щори на
прозореца. — На тоя свят има колкото си искаш луди, това е сигурно.
— Внимавай. И аз съм една от тях.
— Ти не си луда, Бейли. Ти преминаваш през изключително травмиращо изпитание. Не спиш. Имаш кошмари,
откъслечни спомени. Съвсем естествено е да…
— … виждам несъществуващи неща?
Тя свива рамене и за миг виждам прилика с Джейд.
— И за секунда не вярвам в това. Мисля, че трябва да се обадим в полицията.
— Какво? Защо?
— Да им разкажеш какво се е случило.
— И какво точно да им кажа? Че съм някакъв смахнат воайор, който може да е видял, а може и да не е видял
съседа си да мастурбира насаме в собствената си спалня…
— Не е съвсем насаме, когато го прави пред прозореца и всички лампи са светнати — възразява Клер.
— Но аз съм тази, която го шпионира с бинокъл! Защо искаш да се обадя в полицията? Какво не ми казваш?
Клер се поколебава.
— Какво?
— Може да е нищо.
— Какво? — настоявам.
— Не искам да те тревожа…
— За бога, просто изплюй камъчето.
Тя си поема дълбоко дъх и неохотно изговаря думите.
— Не може да не си забелязала, че мъжът, когото наблюдаваш, отговаря на общото описание на онзи, който те
изнасили.
Отново си поема дълбоко въздух и чака реакцията ми.
Разбира се, че не съм пропуснала да забележа. Но го отписах като твърде голямо съвпадение, поредния
страничен ефект от нарастващата ми параноя.
— Наистина ли мислиш, че може да е той?
— Казвам само, че пасва на общото описание. Освен това е ексхибиционист и перверзник, и живее точно
отсреща. Може да те е забелязал, да е харесал онова, което е видял и да е почнал да те следи. — Млъква за малко,
вглежда се в лицето ми да разбере дали приемам думите ѝ. — Не зная за теб, но колкото повече мисля за това,
толкова по-малко налудничаво ми звучи и толкова повече се притеснявам. Ще се обадя в полицията.
* * *
Само след около четирийсет минути детектив Кастильо пристига пред вратата заедно с още един униформен
полицай, когото представя като полицай Дюби — „пише се Дюб, чете се Дюби“, пояснява той. Детектив Маркс се
омъжила в петък и била на меден месец. Изпитвам леко чувство на предателство, не толкова защото ме е
изоставила, а понеже не ми съобщи добрите си новини. Чудя се дали не е усетила, че щастието ѝ не би ми се
отразило добре.
Обръщам внимание, че полицай Дюби е висок, слаб, с червеникаворуса коса и тънък, криволичещ белег през
носа. Има вид почти на тийнейджър. Въвеждам двамата мъже в хола. Клер и аз сядаме на единия диван, хванати за
ръце; полицаите се настаняват в двата края на другия, с лица към нас. Клер обяснява ситуацията и детектив
Кастильо, небрежен, както винаги, в риза от „Брукс Брадърс“ на зелено-бели карета и кафяви панталони, си води
бележки.
— Добре, да видим дали правилно съм разбрал: мислите, че съседът, когото сте видяла снощи да мастурбира,
може да е същият, който ви нападна?
— Точно така — отговаря му Клер.
— Гледала сте през бинокъл — обръща се към мен Кастильо, но спира рязко. — Имате ли нещо против да
попитам защо?
— Това е просто нещо, което обичам да правя — обяснявам неубедително.
— Често ли?
— По силата на навика. Беше част от работата ми. — Част от онова, което бях.
— Но сега не работите.
— Не.
— Пропускате важното, детектив — обажда се Клер.
— А то е…?
— Че този мъж не само умишлено се е разхождал гол пред прозореца и се е забавлявал с най-различни жени,
пак гол и изцяло на показ — казва Клер, — но освен това е шпионирал Бейли. Тя го е видяла да се взира в нея
снощи.
— През бинокъл — напомня детектив Кастильо. — Получило се е малко съвпадение, не мислите ли?
— Изобщо не мисля така. Кой знае от колко време я шпионира? Той знае, че Бейли е частен детектив —
нападнал я е, докато е извършвала наблюдение — и му се е сторило забавно сега той да наблюдава нея, да си
довърши работата. Единственото съвпадение, ако настоявате да го наричате така, е, че Бейли случайно също е
започнала да го гледа.
Двамата полицаи си разменят погледи.
— Трябва да признаете, че е малко преувеличено.
— Казах ти, че не трябва да се обаждаме.
— Ще го арестувате ли? — пита Клер.
— На какви основания? Че зяпа съседите си през бинокъл? Тогава и вас ще трябва да арестувам — обръща се
към мен.
— Няма ли поне да го извикате на разпит? — не отстъпва Клер.
— Не може просто да се викат хора на разпит, без основателна причина. Вие работите в юридическа кантора —
казва ми той. — Знаете, че е така. — Кастильо прокарва длан през косата си, видимо подразнен. — Добре. Хайде да
хвърлим едно око.
Клер тутакси скача на крака и се отправя към спалнята. Детективът и полицаят я следват, аз се влача накрая.
— Вкъщи си е — триумфално обявява Клер. — Светнато е. — Грабва бинокъла ми от леглото и го подава на
детектива. — Три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно.
— Във вашата спалня беше ли светнато снощи, докато го гледахте? — пита полицай Дюби.
— Не — отговаряме едновременно с Клер.
— Тъмно беше — добавям ненужно.
— Значи няма начин да ви е видял — отбелязва Кастильо. — Съмнявам се дори дали е могъл да различи един
апартамент от друг, особено в дъжда. — Въздъхва и подава бинокъла обратно на Клер. — Добре. Ще идем да
поговорим с него.
— Можете ли да направите това, без да му казвате, че сме го гледали?
Долавям страха в гласа на Клер и не мога да не изпитам вина.
— Предлагам да оставите полицейската работа на нас — прозвучава повече като заповед, отколкото като
молба.
Телефонът звънва и аз подскачам.
— Няма ли да вдигнете? — пита полицай Дюби след второто звънене.
Отивам до телефона, вдигам слушалката до ухото си.
— Ало, госпожице Карпентър? — произнася гласът и ме пронизва познат ужас. — Аз съм Фин, от рецепцията.
Какви ли лоши новини се кани да ми сервира?
— Да?
— Мога ли да говоря с този полицай?
За миг се зачудвам как би могъл Фин да знае, че полицаите са тук. После се сещам, че тъкмо той се обади да
съобщи за пристигането им. Подавам телефона на детектив Кастильо.
— Кастильо — казва той, вместо „ало“. Минават няколко секунди, после: — Кога беше това? Добре, да,
благодаря. Кой номер беше апартаментът, отново? Добре, да. Благодаря. — Връща ми телефона. — Изглежда, че
нашето момче, Дейвид Тротър, се е появило. Боя се, че мъжът отсреща ще трябва да почака.
15.
Ето какво се случва, след като полицаите напускат апартамента ми: нищо. Клер и аз чакаме повече от час, но те
не се връщат. Не се и обаждат.
— Какво мислиш, че означава това? — питам Клер.
— Означава, че трябва да почнем да приготвяме нашата вечеря — отговаря ми тя.
Отиваме в кухнята, където тя подправя филетата сьомга, които купи по-рано, после обелва малко картофи,
нарязва ги, разбърква ги с босилек и зехтин и ги пъха във фурната. Възхищавам се на уменията ѝ и се сещам за
времето, когато и аз се справях с подобна лекота. Импулсивно решавам да приготвя любимата си салата, състояща се
от диня, краставица и фета сирене — рецепта, наследена от майка ми.
— Изглежда вкусна — казва ми Клер и аз усещам пристъп на гордост.
Слагам масата в кухнята и решавам да извадя хубавия порцелан и любимите ми ленени кърпи. За кога ли ги
пазя, в крайна сметка?
— Какво ще кажеш за малко вино? — питам. От нападението насам не съм близвала какъвто и да било алкохол,
макар да не зная защо. Никой не ми е казал, че не бива. Елизабет Гордън навярно би направила извода, че подобно
въздържание има нещо общо със самоконтрола и страха ми да не го загубя, от нуждата ми постоянно да съм нащрек.
Нещо, за което да си говорим при следващия ни сеанс.
— Мисля, че чаша вино е великолепна идея — отговаря Клер. — Съвсем случайно в хладилника има много
хубаво калифорнийско шардоне, което взех на идване…
— Не трябваше да го правиш.
— Не обичаш ли шардоне?
— Разбира се, че го обичам. Не в това е въпросът.
— Не разбирам тогава — казва тя. — В какво е въпросът?
— Въпросът е, че не бива да си харчиш парите по мен. — Не съм забравила, че Джейд сподели, че майка ѝ
много се притеснява за пари. — Не спираш да носиш тук храна и покупки. Купуваш ми списания, а сега и вино…
— Виното не е само за теб.
— Зная, но…
— Но какво?
— Не бива да го правиш.
— Защо не?
— Защото не е редно.
— Защо да не е редно?
— Клер — въздъхвам безсилно. Въртим се в кръг.
— Бейли — отговаря тя и в уморените ѝ очи проблясват искрици.
— Ти се трудиш твърде усилено за парите си — казвам. — Не искам да ги харчиш за мен.
— Ти си ми сестра — напомня ми тя. — И точно сега минаваш през труден период. Отпусни се, Бейли. Това
няма да продължи вечно. Съвсем скоро ще се почувстваш по-силна. Ще се върнеш на работа. Ще сложиш ред в
живота си. Няма да имаш нужда да идвам толкова често.
— Ами ако искам да идваш?
— Тогава ще идвам — усмихва се тя. — И ще нося виното. А сега извади бутилката от хладилника, намери
някакви чаши за вино и да започваме шоуто. — Донасям бутилката и тя я отваря, докато аз търся винените чаши в
шкафа. — Удивително — възхищава се тя, докато налива. — На човек вече дори не му е нужен тирбушон. Чудото на
съвременните технологии. — Вдигам чашата до устните си и тъкмо се каня да отпия, когато тя ме спира. —
Почакай. Трябва да вдигнем тост.
Моментално си представям Нарцис и многобройните му завоевания, как се поздравяват с чаши с мартини.
Питам се какво правят полицаите, разпитали ли са го вече, или са решили да не си дават труд. Зная, че дори и да го
разпитат, ще е само за мое успокоение, да укротят моята, несъмнено засилваща се според тях, параноя. Забелязах
прикритите погледи и повдигане на вежди, които си размениха детектив Кастильо и полицай Дюби. Зная, че ме
възприемат като окаяна истеричка, като жена, която си е загубила ума, след случилото се с нея. Параноичка ли съм
наистина? Дали имат право?
— За по-хубавите дни напред — казва Клер и чуква чашата си в моята.
— За по-хубавите дни — повтарям след нея и плахо отпивам от гладката златистожълта течност. Същото прави
и тя.
— М-м. Добро е това нещо — отбелязва Клер.
Нещо, повтарям наум. Вдишвам опияняващата комбинация от ябълка, канела и тропически плод, на езика ми
отлежава вкусът на масло и дъб. Поне Клер не ме смята за параноичка.
— За сестрите — вдигам тост и аз.
— За сестрите. — Очите ѝ неочаквано се изпълват със сълзи, тя се извръща настрани и с опакото на ръката си
изтрива страните. — За малко да забравя. Нося ти нещо. — Вдига тумбестата си кафява кожена чанта от пода до
плота, бърничка из нея и след малко вади бял плик. — Забавлявай се — казва и ми го подава.
— Какво е това? — Отпивам още веднъж и оставям чашата на масата. После отварям незапечатания плик и
вадя три снимки. Първо си помислям, че гледам снимки на Джейд. След това осъзнавам, че не е тя, а майка ѝ, преди
около шестнайсет години. Косата ѝ е по-дълга, отколкото е сега, и прикрепена зад едното ухо с пластмасова китка
люляк. Облечена е в къса бяла сатенена рокля, която нито е хубава, нито ѝ отива, но приликата с Джейд е
удивителна. Още по-удивителен е мъжът до нея. Това е Елвис Пресли. — О, боже мой. Това да не е…?
— Снимките от сватбата ми, както обещах. Този е имитаторът на Елвис, който ни ожени, а това — сочи един
младеж със сърдито изражение, кожено яке и дънки, застанал до нея на следващите две снимки, — това е Елиът.
Забележи дребните му като мъниста очички и противното самодоволно изражение.
Клер не е сурова към него. Нито преувеличава. Трудно е да пропуснеш както очите на младоженеца, така и
изражението му. Котката, която не само е лапнала канарчето, но и го е сдъвкала. „Невестулка“, чувам баща ми да
вика от гроба си. „Какво му става на това момиче? Омъжила се е за проклета невестулка. Не вижда ли, че се жени за
нея само заради наследството ѝ?“ Той е прав, както винаги. Елиът наистина прилича на невестулка и наистина се е
оженил за нея заради предполагаемото ѝ наследство, което обаче, в изпълнение на предишните си заплахи, баща ми
анулира. Сега е трудно да се разбере какво е видяла тогава Клер в подобното на гризач лице на младежа, тотално
различно от нашия красив, харизматичен баща. Освен ако тъкмо това не ѝ се е сторило толкова привлекателно.
Елиът обаче отдавна го няма, а аз имам властта да върна на Клер поне част от онова, което ѝ се полага по
рождение. Не зная дали Хийт би бил склонен поне да се замисли над възможността да споделим част от
наследството си. Дали би се съгласил на среща с полуроднините ни, за да уредим това дело, дето виси на главите ни
и ни държи оковани в едно минало на недоволства, пречи ни да се придвижим напред, да продължим с живота си,
както беше предложил Шон? Разбира се, Шон вече продължи напред със своя живот. А брат ми изчезна като пушек
във въздуха, каквото е и най-честото му желание. Къде, по дяволите, е той? Защо не се обажда?
— Виж че нито булката, нито младоженецът се усмихват — отбелязва Клер.
— Хич да не е, поне Елвис изглежда щастлив — констатирам аз.
— Ще пия за това — казва тя.
Така и правим.
* * *
Почти два часа по-късно. Привършихме вечерята и преполовихме втората бутилка вино, когато телефонът почва
да звъни. Скачам при звука и изтървавам ножа си. Той се удря в мраморния под и изчезва някъде под масата.
— Майка ми казваше, че според едно древно суеверие, ако изпуснеш нож, това значи, че ще дойде мъж — казва
Клер. Аз потръпвам, хвърлям се да намеря ножа и едва не падам при това действие. Може би ако го вдигна достатъчно
бързо, мъжът, който и да е той, ще се махне.
— Аз ще вдигна. — Клер избутва стола си назад и отива в кухнята. Забелязвам лека несигурност в походката ѝ.
— Ало? — вдига тя. — Добре. Ясно. Да, пратете ги горе. Благодаря. Беше Стенли, от рецепцията — обявява при
завръщането си. — Оказва се, че полицаите пак идват.
Изправям се, залитайки. Пих доста и стаята ми се върти. Хващам се за масата, за да не падна. Това не е добре,
мисля си, когато двете с Клер се отправяме с несигурна крачка към вратата.
— Господа — въвеждам след малко двамата полицаи в апартамента. Сама усещам мириса на вино в дъха си, а
по внезапното потрепване на носа на детектив Кастильо разбирам, че и той го е доловил. Не само е истерична
параноичка, мисли той навярно, ами и пияна при това.
— Извинявайте, че се връщаме толкова късно — произнася учтиво, но думите му само прикриват
неодобрението в погледа.
Колко е късно? Поглеждам към китката си, макар да не нося часовник. Всъщност, не нося от нощта на
нападението ми. Какво е значението колко е часът? Времето почти напълно спря.
— Искахме да ви държим в течение. — На лицето на детектива се изписва уплах. Той отстъпва крачка назад и
сочи към дясната ми ръка. — Това нож ли е?
Свеждам поглед, виждам ножа, който държа и се засмивам.
— Майка ти е била права — казвам на Клер. — Казвала, че ако изпуснеш нож, значи ще дойде мъж —
обяснявам на полицаите.
— Не съм сигурен, че ви разбирам — обажда се полицай Дюби.
— Предлагам да ми го дадете — този път е детектив Кастильо.
— Не е много остър. — Кискам се, докато му го подавам. — И мирише на сьомга.
— Виждам, че сте обърнали няколко — забелязва Кастильо.
— От най-доброто калифорнийско — уточнявам, а Клер вдига пръст до устните си, предупреждавайки ме да си
трая. — Бихте ли желали и вие? — питам все пак, пренебрегвайки сигналите ѝ. Не ѝ отива на Клер да е толкова
задръстена.
— Не, благодаря. Все още сме на работа.
— Говорихте ли с Дейвид Тротър? — пита Клер.
Мъча се да се сетя кой беше Дейвид Тротър и защо името му ми е толкова познато.
— Да. Оказа се, че в нощта на инцидента във фитнеса майка му е получила удар — започва Кастильо.
Какво общо има това с мен? Какъв инцидент, в какъв фитнес и каква е връзката на майката на Дейвид Тротър с
всичко това?
— Тя живее в Палм Бийч и веднага щом научил, той заминал при нея. Върнал се едва тази нощ. Затова не сме
могли да го намерим.
— Разпитахте ли го за Бейли? — пита Клер.
— Да. Твърди, че в нощта на нападението е присъствал на грандиозна вечеря с поне половин дузина
потенциални инвеститори.
— Вярвате ли му?
— Ще проверим алибито му. Както и историята с майка му.
— Тя как е? — питам аз.
Детективът сякаш се изненадва от въпроса ми.
— Струва ми се, той каза, че се възстановявала добре.
— Радвам се да го чуя. — Чувствам как тялото ми почва да се люлее. Но се радвам, че някой се възстановява
добре.—
Може би трябва да поседнем — предлага Клер.
— Ами Нарцис? — питам аз.
— Кой? — обаждат се едновременно двамата полицаи.
— Мъжът, който ме наблюдаваше през бинокъл — обяснявам с досада.
— Този, с когото говорихме, се казва Пол Гилър — казва полицай Дюби и си поглежда бележките. — Как го
нарекохте току-що?
— Нарцис… — започвам.
— Дадохме му това име, защото прекарва толкова много време пред огледалото — пояснява Клер.
— Нали се сещате, от онзи древногръцки мит — започвам да обяснявам, но полицай Дюби превърта очи, а
детектив Кастильо поклаща глава.
— И какво имаше да каже за себе си този Пол Гилър? — пита Клер.
— Е, разбирате, че се налагаше да действаме внимателно. Не можеш просто да се изтъпанчиш пред някого и да
му заявиш, че го подозираш в изнасилване, без сериозни доказателства, с каквито очевидно не разполагаме. От друга
страна, ако той е нашият човек, не бихме искали да си изиграем козовете, преди да сме събрали тези доказателства.
— Какво каза той, детектив? — пита отново Клер, а аз се облягам на най-близката стена. Главата ми започва да
се прояснява. Една тъпа болка чака, стаена зад очите ми. — Има ли алиби за нощта, в която бе нападната сестра ми?
— Не сме разисквали това.
— Как така? Какво точно казахте на този човек?
— Казахме му, че сме получили няколко оплаквания от съседи, които твърдят, че са го видели да се взира през
бинокъл…
— И?
— Той отрече. Каза, че сигурно грешат, че той дори не притежава бинокъл.
— Е, много ясно, че така ще каже.
— Предложи ни да претърсим апартамента — заявява полицай Дюби така, сякаш това слага край на спора
веднъж завинаги.
— И претърсихте ли го? — пита Клер.
— Не — отговаря Кастильо. — Вече си бяхме свършили задачата.
— А каква точно беше задачата ви, ако нямате нищо против?
— Да го предупредим, че шпионирането на съседите с бинокъл може да те прати в съда като воайор — казва
многозначително той. — Което и вие, дами, не е зле да запомните.
— Това ли е всичко? Това ли е краят на разследването ви?
— Не. Ще проверим този Пол Гилър, ще разберем какво работи, има ли досие, такива неща. Но извън това,
наистина не може да се направи кой знае какво. Освен ако не сте готова да го идентифицирате категорично… —
добавя и поглежда към мен.
Поклащам глава, при което стаята опасно се накланя на една страна.
— Сигурни ли сте, че сте посетили точно този апартамент? — пита Клер.
— Апартамент 2706. Третият етаж от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно — рецитира полицай
Дюби след нова консултация с бележките си. — Това е информацията, която вие сте ми дали. Правилна ли е?
— Третият етаж от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. Точно така.
— В такъв случай съжалявам — заявява Кастильо. — Но освен ако не ни дадете нещо по-съществено, ръцете ни
до голяма стенен са вързани.
— Разбирам — казвам и наистина е така. Ето защо има частни детективи, мисля си, хора като мен, за които не
важат подобни ограничения. Само че аз вече не съм предишния човек. — Благодаря, че ни държите в течение.
— И ще продължаваме, ако има някакво развитие.
Отварям вратата. Мъжете излизат в коридора. Детектив Кастильо се спира и ми подава ножа.
— Приберете го някъде — нарежда ми той.
Взимам си ножа и затварям вратата.
— Имам нужда от едно питие — заявява Клер.
* * *
— О, боже мой. Само виж това! — смее се Клер. Седим на пода във вградения гардероб, с проснати напред
крака, а навсякъде около нас са разпилени стари снимки, извадени от един кашон. Обграждат ни като кринолин от
едно време. — Виж ми косата!
— Мисля, че си много сладка.
— Сигурно си пияна.
— Да, така е. — Сграбчвам още една шепа снимки, част от личните вещи, наследени от мен и Хийт след
смъртта на баща ни, макар Хийт да не показа особен интерес към снимките, на които той не присъства. Има и
няколко стари албума, пълни с фотографии от предишните два брака на татко — снимки на Клер, притисната между
родителите си, коремът на майка ѝ, издут от бебето Джийн, снимки на двете деца, гледащи с обожание баща си,
който е зареял поглед някъде в далечината.
Отварям друг албум и виждам как се появяват полубратята ми Томас, Ричард и Харисън, проследявам
развитието им от бебета до юноши. Има дори снимка на Джийн като тийнейджър в пълна футболна униформа.
Забелязвам приликата между съпруги номер едно и две и колко са различни от майка ми.
— Изглеждат много тъжни, нали? — отбелязва Клер, същата тъга струи и от нейните очи.
Иска ми се да я прегърна, но не го правя. Вместо това се изправям на крака и почвам да тършувам в
чекмеджетата на вградените шкафчета.
— Какво правиш? — пита тя.
Най-накрая откривам онова, което търся в последното чекмедже: блокче с неизползвани чекове. Вземам един и
сега пък почвам да търся химикалка.
— Какво правиш? — отново пита Клер.
Намирам една в дъното на чекмеджето и бързо написвам чека.
— За теб — казвам и ѝ го подавам, после пак се пльосвам на пода, малко по-силно, отколкото трябва, но
алкохолът в кръвта ми омекотява удара.
— Какво е това?
— Искам да го вземеш.
— Но това са десет хиляди долара! Не мога да ги взема. — Клер се опитва отново да напъха чека в ръката ми.
— Това е най-малкото, което мога да направя, след всичко, което ти направи за мен.
— Ти пи твърде много, Бейли — изрича предупредително. — Не знаеш какви ги вършиш.
— Зная точно какво върша — уверявам я. — Смятай ги за аванс.
— Какво означава това?
Какво ли означава? Сериозно ли си мисля да уредя делото с полуроднините си, като разделя семейното
богатство? Не трябва ли първо да поговоря с Хийт?
— Мисля, че е по-добре да обсъдиш това с Хийт — произнася Клер като отзвук на собствените ми мисли. Тя
пуска чека в скута ми.
— Не е справедливо ти да се притесняваш за пари — възразявам аз.
— Кой казва, че се притеснявам…? О, схванах, Джейд е разказвала приказки след училище.
— Тя само каза, че понякога се притесняваш.
— Справяме се чудесно, Бейли. Аз имам стабилна работа. Джийн ни помага винаги, когато може. Той плаща за
онова скъпарско частно училище, в което тя ходи и има съученички, чиито родители могат да си позволят плажни
жилища на остров Фишър.
— Но нали баща ни подсигури образованието на Джейд…
— Само за колежа — напомня ми Клер. — Кой знае дали това изобщо някога ще се случи.
— Ще се случи — заявявам с абсолютна увереност. Май единственото нещо, в което съм сигурна напоследък, е,
че един ден Джейд ще ни накара да се гордеем с нея. Отново ѝ подавам чека.
— Моля те… вземи го.
Клер се колебае, после въздъхва и пъхва чека в джоба на панталоните си.
— Обаче засега няма да го осребрявам, в случай че промениш решението си, като изтрезнееш.
— Няма да променя решението си.
За втори път тази нощ очите ѝ се изпълват със сълзи. Само че сега не прави опит да се извърне.
— Не зная какво да кажа.
— Не е необходимо да казваш нищо.
Клер се пресяга, обгръща ме с ръце, притиска ме силно. Чувствам се в безопасност, сякаш най-накрая съм се
прибрала у дома. Тогава нейният мобилен телефон почва да звъни, аз подскачам и се отдръпвам. Оказва се, че е
Джейд, която се обажда да докладва, че се е върнала от остров Фишър.
— Трябва да вървя — заявява Клер.
— Чакай. Вземи ги с теб. — Събирам албумите и разпилените снимки на полуроднините ми и поемам след нея
от вградения гардероб към спалнята. Светнато е, щорите са спуснати. — Можеш да ги споделиш с Джийн и
останалите.
Тя ги поема.
— Благодаря ти. За всичко.
— Аз ти благодаря. За много повече.
Вече почти е стигнала вратата на спалнята, когато спира, обръща се и игриво повдига вежди.
— Какво ще кажеш? Едно последно надзъртане в името на доброто старо време? — После оставя снимките на
леглото, изгася лампите и вдига щорите. Взема бинокъла и отива до прозореца. — Изглежда не си е вкъщи — казва
след няколко секунди. — Е, хубаво. Май така е по-добре. — Пак събира снимките, излиза в коридора, прегръща ме,
щом стигаме до вратата. Разтапям се в ръцете ѝ. — Ще ти се обадя утре.
В устата ми се оформят думи, на езика ми са. Но Клер отваря, преди да успея да ги изрека. Вратата се затваря и
аз гледам през шпионката как се отдалечава по коридора.
— Обичам те — прошепвам и думите ми се понасят след нея. Внезапно тя спира и се обръща, сякаш ме е чула.
Помахва ми с ръка, после влиза в асансьора и изчезва.
* * *
Когато се връщам в спалнята, лампите в апартамента на Пол Гилър са светнати. Затаила дъх, грабвам бинокъла
и отивам до прозореца. През малките кръгли стъкълца виждам мъж и жена да се движат странно в стаята.
Поглеждам към часовника зад леглото, с греещи в червено цифри. Няма даже единайсет, твърде рано за мъжа,
когото наричам Нарцис, да си е у дома. Но може би сега, когато е един обикновен Пол Гилър, нещата са се
придвижили с един час напред.
Обаче още нещо е различно.
Жената. Нагласям отново лещите, за да я фокусирам по-добре. Тя е видимо по-невзрачна от другите, с които го
виждах цяла седмица, косата ѝ е по-къса и по-светла. Той изобщо не ѝ се натиска, застанал е в другия край на
стаята, напълно облечен, разлиства списание.
Какво става?
Едва сега забелязвам на леглото отворен куфар. Да не би той да заминава за някъде? Да не би посещението на
полицията тази вечер да го е подтикнало да се махне за няколко дни, както направи Дейвид Тротър по-рано през
седмицата? Питам се дали и Пол Гилър няма майка, която удобно е била настанена в болница по спешност.
Пол вдига поглед от списанието, жената отива до леглото и почва да вади от куфара разни неща: дънково яке,
блуза, още една блуза, чифт дънки и пола във фолклорен стил, чифт ниски обувки. Всекидневно облекло в по-
голямата си част. Нищо по-интересно. Никакви секси нощнички, нито оскъдно бельо. Виждам как жената изчезва в
стаята с гардероба и се връща с наръч закачалки. Окача полата, дънките и якето и ги отнася обратно. Пуска блузите в
коша за пране в другия край на леглото. Пъха обувките в торба и я окача от вътрешната страна на вратата на
гардероба. Очевидно се чувства свойски в това пространство. То е нейното място.
Съпругата му? Фокусирам се върху ръцете ѝ в опит да забележа златна халка на пръста ѝ. Но съм твърде далече.
Не съм сигурна.
Опитът ми подсказва, че навярно това е жена му, нямало я е цяла седмица, което е позволило на Пол да се
превърне в Нарцис и да се отдаде на най-порочните си фантазии. Дали тя има някаква представа какъв е той, когато
нея я няма? И ако има, пука ли ѝ изобщо?
Тя влиза в банята и затваря вратата след себе си. Пол тутакси се съблича по гащи и се мушва в леглото. Никакво
перчене пред огледалото този път, никакво разголване пред прозореца, никакво взиране с бинокъла към моя
апартамент. Може да се е уплашил от предупреждението на полицаите. Може, както им е казал, изобщо да не
притежава бинокъл. А може аз да съм си измислила цялата история, както без съмнение си мислят детектив
Кастильо и полицай Дюби.
Пол бавно отгръща страниците на списанието, когато жена му, ако това е тя, се връща в спалнята по тънка
розова дантелена нощничка. Сресала е косата си и е положила усилия да се разкраси. Пол обаче изобщо не я
забелязва. Чак когато тя се обръща да загаси лампата, той вдига ръка да я спре, сочейки с видимо раздразнение
списанието, което чете.
Виждам как жената на Пол отмята завивките и се пъхва в леглото до него. Обляга се на възглавницата и
нетърпеливо поглежда към съпруга си, сякаш иска той да преустанови заниманието си и да я вземе в прегръдките
си. Няколко минути по-късно тя решава да поеме инициативата и ръката ѝ плахо посяга да погали бедрото му. Той
оставя списанието и поклаща глава. „Късно е, уморен съм“, почти го чувам да казва. Тя кимва, отдръпва ръка и
няколко минути остава неподвижна. После се свива настрани и се завива през глава, за да не вижда светлината. Или
за да скрие сълзите си. Срамът ѝ е ясно видим, дори през завивките.
След няма и пет минути Пол, известен още като Нарцис, пуска списанието на пода и се протяга да загаси
лампата. Аз оставам сама в тъмното с образа на завитата през глава жена на Пол. Усещам калъфка за възглавница,
нахлупена върху моята глава, а собственият ми срам се разпростира по тялото ми и сграбчва сърцето ми.
16.
Телефонът звъни точно преди седем часа на следващата сутрин.
Звукът ме събужда грубо, макар че не помня нито да съм си лягала, нито да съм заспивала. Явно по някое време
съм направила и двете. Имам смътни спомени за акули, плуващи заплашително под краката ми, за мъже без лица,
протягащи към мен ръце в ръкавици, за бездейни жени, наблюдаващи ме от далечни балкони. Главата ми бучи, в
устата си усещам вкуса на вино, неприятно напомняне за всичкия алкохол, който погълнах снощи.
— Ало? — прошепвам, притиснала телефона до ухото си. Пак го повтарям, въпреки сигнала заето. — Ало? —
Казвам за трети път. — Кой е?
Пускам телефона и се пльосвам обратно на възглавницата. Задрямвам за още около час, когато остър звън
отново ме връща в съзнание, сякаш някой ме разтърсва по рамото. Този път се сещам да погледна дисплея. Скрит
номер.—
Хийт? — казвам, а главата ми пулсира в тъпия ритъм на махмурлука. — Хийт, ти ли си? — Няма отговор и
тъкмо се каня да затворя, да приема и това обаждане, както предишното, като продължение на кошмарите ми,
когато чувам в слушалката дишане.
Накрая идва и гласът, нисък и задръстен, като гуми, затънали в прахта на черен път.
— Кажи, че ме обичаш — изръмжава в ухото ми.
Изпищявам и изпускам телефона, който отскача от пода по посока на банята, накрая спира в мраморния ѝ под.
— Не — проплаквам и падам на колене до леглото. — Не, не, не, не.
Почти незабавно телефонът отново почва да звъни. Веднъж… два пъти… три пъти… четири. Всеки звън
раздира гърдите ми като кама. Ако не спре, ще умра.
Той спира. Едва тогава почвам да дишам, но само повърхностно. С треперещи ръце достигам до апарата,
търкулнат на пода, като насекомо, обърнато по гръб. Поглеждам дисплея, очаквам да видя познатото „непознат
номер“. Вместо това обаче виждам „Карлито от Трета“ и някакъв номер. Кой или какво е Карлито? Какво значи
това? Бързо натискам номера му. Отсреща вдигат незабавно.
— Ало — казвам, преди някой да е успял да се обади.
Кажи, че ме обичаш, дрезгаво изговаря похотливият глас.
— Не! — изпускам телефона и избухвам в сълзи.
Само след секунди телефонът отново почва да звъни. „Карлито от Трета“, безстрастно се изписва на дисплея.
Аз отново не вдигам, изчаквам го да прозвъни четири пъти и да се прехвърли на гласовата поща. „Имате две нови
съобщения“, информира ме автоматичният глас. „За да прослушате съобщенията си, натиснете едно.“ Правя каквото
ми се казва. „Първо ново съобщение.“
„Здравейте. Аз съм Джони К. от «Карлито авторемонт» — информират ме. — Обаждам се само да ви кажа, че
приключихме с работата по поршето ви и можете да си го вземете когато ви е удобно.“ Оставя номер, на който да го
потърся.
— О, боже. — Отново се заливам в порой от сълзи. Какво означава това?
Кажи, че ме обичаш.
„Второ ново съобщение“, продължава автоматът, докато се мъча да отлича фантазията от реалността.
„Здравейте. Аз съм Жасмин от «Карлито авторемонт» — казва женски глас. — Вие ли се обадихте току-що?
Струва ми се, че връзката прекъсна.“ — И оставя същият номер за връзка.
Обаждам им се. Пак вдигат още при първото звънене. Но този път аз давам възможност на човека отсреща да
говори.
— Карлито от Трета. На телефона е Жасмин. С кого да ви свържа?
— Мога ли да говоря с Джони? — питам.
— Джони К. или Джони Р.?
— Какво?
— Джони Р. или Джони К.? — повтаря тя в обратен ред.
— Не съм сигурна. Почакайте. — Приповтарям си другото съобщение: Аз съм Джони К. от „Карлито
авторемонт“. — Джони К. — изговарям по-силно, отколкото съм имала намерение. Представям си горката жена
как отмества телефона от ухото си, за да не я проглуша.
— Вие ли звъннахте преди няколко минути? — пита тя.
— Мисля, че връзката прекъсна — лъжа аз.
— На мен ми се счу, че някой изкрещя „Не!“ или нещо такова. Беше доста странно.
— Така ли? Наистина е странно.
— Задръжте така, ще ви свържа с Джони.
Следва кратка пауза, изпълнена със салса мелодия.
— На телефона е Джони Крофт.
Същият глас като на гласовата ми поща. Изобщо не прилича на другия глас.
— Аз съм Бейли Карпентър. Мисля, че сте ми се обадили за колата ми.
— Точно така. Сребристото порше.
— Именно.
— Да, извинете, че звъня толкова рано. Исках да ви хвана, преди да тръгнете за работа.
— В седем часа сутринта?
— Седем? Не. Само преди около десет минути.
Преди десет минути, повтарям мълком.
— Казахте, че колата ми е готова?
— Да. Имаше доста дълбока резка на капака, единият фар беше повреден и няколко по-малки драскотини от
страната на шофьора, но оправихме всичко. Сметката възлиза на четири хиляди и седемстотин долара и двайсет и
шест цента.
Кажи, че ме обичаш.
— Какво?
— Съжалявам. Зная, че е много — извинява се Джони Крофт.
Какво става?
— Но какво да се прави? — продължава той. — Това е порше, нали така? Скъпа кола, скъпа поправка.
— Какво казахте току-що?
Кажи, че ме обичаш.
— Какво казах ли? — повтаря той. — Скъпа кола, скъпа поправка? — произнася въпросително, сякаш сам не е
убеден. — Извинявайте. Не се подигравам. Разбира се, че са много пари…
— Не ми ли казахте…? — Млъквам. Той очевидно не е казал нищо подобно. Движим се в две различни
реалности. В моята реалност аз съм луда за връзване. — Значи колата ми е готова и мога да я взема?
— По всяко време, когато ви е удобно. — Дава ми адреса, ъгъла на Трета улица и Северозападно първо авеню,
близо до апартамента ми. Казвам му, че ще се отбия по някое време тази сутрин. Той ми отговаря, че ще ме очаква,
за да ми покаже какво точно е било направено и добавя, че според него ще остана доволна.
Кажи, че ме обичаш.
Затварям. Но думите дълбаят дупка в мозъка ми. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме
обичаш. Преследват ме и под душа. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме обичаш.
— Вече официално си напълно откачена — признавам пред себе си на излизане от душа. Връзвам влажната си
коса на опашка и се обличам — торбести бели дънки и размъкната черна фланелка. След което вдигам щорите и се
взирам към апартамента на Пол Гилър. И без бинокъла мога да видя как Пол и жена му се движат из спалнята си. И
двамата са облечени — той в ежедневни риза и дънки, тя в някаква униформа, подобна на тази, която носи моят
зъболекар. Разминават се покрай леглото, без да се докосват.
Телефонът иззвънява и аз подскачам.
— Ало?
— Аз съм, Клер. Събудих ли те?
— Не. Станах вече. — Не ѝ казвам, че съм будна от седем часа, откакто първият телефонен звън грубо ме
изтръгна от съня, защото вече не съм сигурна в нищо такова. Напомням си, че аз и Клер снощи изпихме почти две
бутилки вино, алкохолът е все още в кръвта ми и несъмнено ме кара да чувам несъществуващи неща. Нямаше
никакви телефонни обаждания от мъжа, който ме изнасили, никакви гласове, които ми заповядват да кажа каквото
и да било. Единственото обаждане беше от „Карлито авторемонт“. Всичко останало е продукт на моя параноичен,
пропит от алкохол мозък. — Колата ми е готова — съобщавам на Клер. — Тъкмо се канех да ида дотам и да я взема.
— Моля те, кажи ми, че не възнамеряваш да я караш до вкъщи. — Не дочаква отговора ми. — Идвам веднага.
— Не, Клер. Това е почивният ти ден. Трябва да си почиваш и да не се товариш…
— Недей да спориш — скастря ме тя. — Винаги съм искала да покарам порше.
Затваря, а аз се връщам до прозореца. Не може да не си забелязала, че мъжът, когото наблюдаваш, отговаря
на общото описание на онзи, който те изнасили, бе казала Клер. Възможно ли е това?
Кой точно е Пол Гилър, впрочем?
След секунди вече съм в другата стая, приведена над бюрото и отварям компютъра. От седмици дори не съм
поглеждала към него. Ръцете ми увисват треперещи над клавиатурата. Ето коя си ти, напомням си. Това е, което
работиш. И ако в скоро време не направиш нещо, нещо конкретно, никога няма да си върнеш здравия разум.
Пускам в Гугъл името „Пол Гилър“.
Екранът тутакси се изпълва с повече от десет публикации. Веднага игнорирам няколко от тях. Две са за
фотограф, който живее в Тексас, друга е за някой си Пол Гилър, на сто и шест години, най-възрастният жител на
Охайо. Но следващите пет са за Пол Гилър, живущ точно тук, в Маями. Има и поредица негови красиви портретни
снимки, които силно напомнят мъжа от отсрещната сграда. Актьор, според профила му във Филмовата интернет
база данни. Повече вижте в IMDbPro13, е указано в публикацията. Контакти; Връзка с агента; Добавяне/
Премахване на снимки. Питам се дали Хийт го познава.
След няколко минути узнавам второто му име (Тимъти), датата му на раждане (12 март 1983), мястото на
раждане (Бъфало, Ню Йорк), че е син на високоуважаван симфоничен диригент, вече покойник (Андрю Гилър), и че
си има собствен уебсайт (www.paulgiller.com). Отварям го моментално.
Съдържа кратка биография, списък с номера за контакт с агенти, които записвам до един, както и резюме на
творческата му история (незначителни роли в няколко тукашни филма и една второстепенна, но постоянна роля в
телевизионен сериал, спрян понастоящем, заснет в Лос Анджелис преди няколко години).
Кратката му биография ме информира, че е висок метър и осемдесет и шест, осемдесет и шест килограма.
Опитът ме е научил автоматично да намалявам с пет сантиметра и да добавям пет килограма, но в случая с Пол
Гилър описанието изглежда точно. Според написаното, прекарал е също така известно време в Нашвил, където е
издал албум, не е наличен в iTunes14 (мога да прослушам пробен образец, ако избера тази опция, което обаче не
правя). Изброени са и няколко реклами с негово участие, предимно местни.
През ума ми отново минава смущаващата мисъл, че двамата с Хийт може да се познават. Възможно ли е да са
свързани по някакъв начин?
— Не ставай смешна — изричам на глас, внезапно ядосана, макар да не съм сигурна защо. Излизам от сайта на
Пол Гилър и влизам във Фейсбук.
Понеже не съм одобрена „приятелка“ на Пол, имам само ограничен достъп до профила му. Всъщност
позволено ми е да видя предимно още снимки на човека. На някои той е сериозен, на други усмихнат, на някои е в
профил, на други гол до кръста. Няма снимки, на които да е с друг човек, мъж или жена, никакви снимки на жената,
с която го видях снощи и тази сутрин, нито пък на жените с които го наблюдавах през седмицата. Никъде не се
споменава за съпруга.
От няколкото пожелания за бързо оздравяване, публикувани на онази част от стената му, до която имам достъп,
съдя, че неотдавна Пол Гилър е прекарал няколко дни в болница с вирусна бронхопневмония. Ако е лежал в болница
в нощта на нападението ми, това очевидно ще го елиминира като заподозрян.
Излизам от Фейсбук и кликвам на телефона на агента му.
— Свързахте се с офиса на „Рийд, Джонсън и съдружници“, представляващи най-изявените таланти, които
Маями може да предложи — съобщава запис на женски глас. — Сега офисът е затворен. Ако искате да оставите
съобщение за Селма Рийд, натиснете едно. Ако искате да оставите съобщение за Марк Джонсън, натиснете две. Ако
искате да…
— Не искам — казвам аз, затварям телефона и се връщам в спалнята. Какво си мислех? Разбира се, че офисът
ще е затворен. Още няма и осем и половина сутринта.
Отивам до прозореца, пътьом взимам бинокъла. Пол и жената все още са в спалнята си, продължават
демонстративно да не си обръщат внимание, внимават да не се докоснат, докато се мотаят в тясното помещение.
Жената бърка в чантата си, вади червило и го нанася, без да се гледа в огледалото, после решително се отправя навън
от стаята, а Пол я следва плътно.
Къде отиват?
Дрехите ѝ, както и часът, подсказват, че тя отива на работа. Облеклото на Пол не ми говори нищо. Накъде ли се
е запътил толкова рано сутринта?
Без да помисля втори път, преди дори да разбера какво правя, аз вече тичам по коридора, грабвам чантата си и
излизам от апартамента. Ако се спра и помисля дори за минута, сигурно ще прекратя тази лудост и ще се върна към
безопасното си място в леглото.
Само че, аз бездруго вече полудявам.
Асансьорът пристига само след секунди и тъкмо се каня да вляза, когато виждам в десния ъгъл някакъв мъж.
Висок и солиден, с посивяваща коса и твърде тесен нос за раздалечените му очи. Коленете ми омекват от
облекчение. Не е мъжът, който ме изнасили.
Макар че, мога ли да съм сигурна наистина?
— В моята посока ли сте? — усмихва се той.
След кратко колебание детективският ми инстинкт ме подтиква да вляза. Това е моята професия. Това съм аз. И
единственият начин да си възвърна контрола над живота, е като го сграбча. Ако полицията няма власт да разследва
Пол Гилър, аз имам. Ако правилата не им позволяват да го следят, без така нареченото основание, аз не страдам от
подобни ограничения.
Мога да го следя, когато си пожелая. Никой не може да ме спре.
Асансьорът спира на двайсетия етаж и вътре влизат мъж и жена на средна възраст. Усмихват се. Няма от какво
да се боя. Почвам да се оправям, да поемам контрол. Това си мисля, когато асансьорът спира отново на
четиринайсетия етаж.
Вратите се отварят и вътре влиза Дейвид Тротър.
Изпищявам и отстъпвам назад, а всички се обръщат към мен. Ще ми се да изчезна, но е твърде късно. Дейвид
Тротър вече ме е видял. Взира се право в мен.
— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — пита троснато. Вратите се затварят зад гърба му. — Направил ли съм
ти някога нещо?
— Моля, оставете ме на мира.
— Да те оставя на мира? Майка ми получи удар, за бога! Тя е в болница в Палм Бийч, наложи се да карам по
целия път дотам, не съм спал от дни и накрая се връщам вкъщи, за да намеря полицията, която ме чака на прага…
— Съжалявам. Всичко беше недоразумение…
— Да бе, как не.
— Моля ви…
— По-кротко — обажда се мъжът със сивеещата коса.
— Опитвах се да ти помогна!
— Стана грешка.
— Успокойте се, господине — казва жената. — Плашите я.
— Аз ли я плаша? Кучката ме обвини в изнасилване!
— О, господи. — Когато асансьорът спира на партера и вратите се отварят към слънчевото фоайе, имам
чувството, че потъвам в земята.
— Просто стой далеч от мен, по дяволите — предупреждава ме Дейвид Тротър с показалец, насочен към мен
като пистолет. После се обръща и излиза.
— Мога ли да ви помогна, госпожице? — пита мъжът със сивата коса и протяга ръка.
Клатя глава и пристъпвам несигурно. После се втурвам покрай него и излизам от асансьора. Профучавам
покрай рецепцията, откъдето дочувам глас:
— Какво беше това?
— Госпожице Карпентър — провиква се друг, но аз не спирам. След няколко минути вече съм до сградата на
Пол Гилър.
Не съм съвсем сигурна какво смятам да правя, но определено ще направя нещо.
* * *
Сградата, в която Пол Гилър живее — и пред чиито врати от орнаментно ковано желязо и стъкло стоя сега — е
с няколко етажа по-висока от моята и не толкова модерна на външен вид. Или може би е просто по-строга. Фоайето
е само бяло и бяло — бели мраморни стени и под, един бял диван, изкуствени бели цветя, извисяващи се към
високия таван от една дълга бяла порцеланова ваза в ъгъла. Оскъдна мебелировка за толкова обширно пространство,
което може би е показателно за цялата сграда, останала и досега само наполовина населена, откакто е построена.
Първоначално бе замислена като луксозен комплекс, подобно на моята, и строителството ѝ бе в ход, когато
икономиката се срина. Собствениците се разбягаха като пилци. Цените паднаха стремително. Клиентите намаляха и
накрая съвсем изчезнаха.
Строителната компания промени тактиката, реши да отдаде под наем незакупените жилища, но съдейки по
огромните надписи, провесени по фасадата — „Луксозни апартаменти под наем месец за месец“, „Без дългосрочни
договори“ — успехът ѝ е минимален. Забелязвам, че няма рецепция, а списъкът с живущите просто е провесен във
фоайето. Отварям вратата — по-лека и евтина, отколкото изглежда — отивам до списъка и намирам името и номера
на апартамента на Пол Гилър. Забелязвам също, че има домоуправител, но когато натискам неговия звънец,
намисляйки си ред въпроси, които да му задам, отсреща не отговарят.
И тогава ги виждам.
Вървят един до друг през фоайето, и макар да не се докосват, имат вид на близки. Определено по-близки,
отколкото преди малко в апартамента си. Той се привежда към нея, тя се усмихва на нещо забавно, което ѝ казва.
Може би в асансьора ѝ се е извинил за снощното си грубо поведение, изрекъл е думите, които е имала нужда да чуе.
Кой знае? Виждаме, каквото искаме да видим. Чуваме, каквото искаме да чуем.
Но невинаги, напомням си.
Кажи, че ме обичаш.
Обръщам се. Някакъв мъж ме блъсва леко, рамото му се отърква в моето, докато търчи навън, сякаш съм
невидима.
Вече нямам никакво усещане за себе си, разбирам в този момент, и се паникьосвам при вида на отражението си
в близкия прозорец, изчезващо от внезапния приток на светлина. Вече не зная кое е реално и кое въображаемо. Не
зная вече коя съм.
Само че, зная. Аз съм частен детектив. И правя онова, което умея най-добре: наблюдавам.
Свеждам глава, когато Пол Гилър и жена му, ако това е тя, минават покрай мен, толкова близко, че мога почти
да ги докосна, и излизат от сградата. Наблюдавам как отиват до края на тротоара и изчакват светофара, за да
пресекат.
Същият импулс, който ме доведе тук, ме подтиква да ги проследя.
Все още не са ме забелязали и гледам да спазвам безопасна дистанция зад тях. На следващия ъгъл спират,
целуват се набързо и продължават по своите си пътища. Поколебавам се, не съм сигурна след кого да тръгна. Обаче
лесно вземам решение, когато Пол спира едно минаващо такси, качва се и изчезва в забързания утринен трафик.
Госпожа Пол, както реших да я наричам в мислите си, продължава пеша.
Забързвам, за да не изостана от нея.
Кварталът е чудновата смесица от старо и ново, от високи стъклени небостъргачи и едноетажни бутикови
магазини, от изискани ресторанти и паянтови сергии за пресен сок, от разнородни етноси и местни хора, всички
съществуващи редом един до друг, преплетени и неделими, макар и невинаги съвместими. И макар английският да
се смята за официалният език на тази финансова общност, човек чува предимно испански.
Тази сутрин обаче аз не чувам нищо. Виждам само една жена в бледосиня униформа, която върви отривисто
надолу по улицата, а ритмично движещите се ръце отмерват крачките ѝ.
Намирам се само на няколко метра зад нея, когато тя ненадейно спира и се обръща. Подготвям се за сблъсъка.
„Следите ли ме?“
Обаче тя не прави нищо подобно. Вместо това, отива до една витрина и се заглежда в обувки с неонов цвят.
Чакам, затаила дъх. В продължение на няколко минути тя с копнеж се взира в чифт пурпурночервени дамски обувки
със скандално високи токчета, после се отдалечава. Приклякам на един крак, преструвам се, че си връзвам обувката,
въпреки че, ако госпожа Пол си бе направила труда да се вгледа, щеше да види, че съм по джапанки, които нямат
връзки. Изправям се несигурно на крака, чак когато госпожа Пол продължава по пътя си.
Един младеж ме блъсва с такава скорост, че едва не ме преобръща. Промърморва през рамо „’звинете“ и не
спира, дори когато се завъртам, размахала ръце, с устремено към тротоара тяло. За щастие нечии други ръце се
пресягат и ме хващат, преди да падна. Едната ръка докосва гърдата ми. Цапардосвам я и отхвръквам назад, сякаш
съм простреляна.
— Спокойно — казва мъж на средна възраст и вдига ръце, като че ли някой е опрял пистолет в гърба му.
Поклаща глава и се отдалечава, мърморейки.
— Добре ли сте? — загрижено ме пита някаква жена.
— Да — отговарям и когато си тръгва, добавям: — Благодаря.
Дори и да ме е чула, не го показва. Изгубвам я в тълпата.
Изгубила съм и госпожа Пол. Завъртам се, оглеждам се във всички посоки, но никъде не я виждам.
Чувствам колкото разочарование, толкова и облекчение. Какво изобщо се опитвах да постигна, като я следя?
Така е по-добре, казвам си и решавам вместо това да поговоря с домоуправителя на Пол Гилър и да изкопча от
него всяка възможна информация.
И тогава, разбира се, тя се появява.
Щом се обръщам назад, улавям отражението си във витрината на един фризьорски салон, който тъкмо отваря.
А ето я и нея, зад рецепцията, застанала до друга млада жена с дълга къдрава тъмна коса и огромни халки на ушите.
Двете се смеят. Бутам вратата и към главата ми се насочва студената струя на климатика. Жените продължават
разговора си, без да ми обръщат внимание, въпреки че отивам към тях.
— Е, кой е записан пръв при мен? — Госпожа Пол пита жената с гигантските халки и тя поглежда към
компютъра си.
— Лорета де Соуза, след половин час.
Раменете на госпожа Пол видимо увисват.
— Мамка му. Ама че начин да почнеш седмицата. Тая никога не е доволна от цвета, който сама избира. Никога
няма търпение да седи спокойно и да чака да ѝ изсъхнат ноктите. Размазва ги и иска да ги правя наново. Мамка му.
Значи, не е зъболекарка, в крайна сметка. Козметичка.
— Извинете — осмелявам се.
Два чифта озадачени очи се насочват към мен.
— Мога ли да ви помогна? — пита жената с огромните обици.
Поглеждам право към госпожа Пол.
— Бих искала да си направя маникюр.
17.
Салонът е чист и модерен, с бели стени, черни мивки, тъмночервени кожени въртящи се столове и огледала
навсякъде. И макар да е рано сутринта в понеделник, когато повечето фризьорски салони остават затворени, тук е
гъмжило. Вече са пристигнали няколко клиентки. Една от жените не спира да бърбори, с отметната назад глава и
оголена шия, докато ѝ мият косата, друга е затворила очи, главата ѝ е изцяло покрита с лентички алуминиево фолио,
трета говори по телефона и едновременно разгръща страниците на списание за знаменитости, а фризьорът ѝ,
младеж с тесни бедра, платинена коса с розови кичури и прилепнали панталони в леопардова окраска, се върти
около главата ѝ с ножици в ръка, като гигантски комар.
— Съжалявам, но нямаме време и за педикюр. След половин час имам клиентка — казва госпожа Пол.
— Лорета де Соуза.
— Какво? — Тя млъква, обръща се, кафявите ѝ очи тревожно се разширяват. — Познавате ли я?
— Чух да споменавате името ѝ, когато влязох.
Госпожа Пол въздъхва с облекчение и поклаща глава, видимо притеснена.
— Съжалявам за това. Никога не е добре един клиент да чуе персонала да злослови за друг. Табата би се
ужасила.
— Табата? Тя собственичката ли е?
— О, боже, не. Не сте ли гледала „Табата ви спасява“?
Поклащам глава.
— Шоуто по телевизия „Браво“. Велико е — обяснява, докато ме настанява на стола пред малка масичка за
маникюр. — Табата е онази готина блондинка, която спасява малки бизнеси, като фризьорски салони, които имат
затруднения. Слага скрити камери, за да шпионира всички и после им казва какво правят погрешно и какво трябва
да правят, за да е правилно. Тя променя живота на хората. Наистина.
— Удивително — казвам. Но онова, което действително ме удивлява, е, че племенницата ми далеч не е
единствената, обсебена от риалити шоута. Табата и разнообразните ѝ подобия наистина променят живота на хората,
понеже риалити телевизията променя лицето на самата реалност. От тази мисъл ми се завива свят и аз се озъртам
наоколо, в опит да се отърся.
На стената до мен има няколко полици с наредени по тях малки шишенца разноцветен лак за нокти, от най-
светлобяло до най-тъмночерно. Зад мен други полици са запълнени с най-различни козметични продукти — за
почистване на лице, лосиони за тяло, кремове против бръчки. Наблизо са поставени два големи кожени фотьойла в
бургундско червено, за процедурите по педикюр.
— Това са масажиращи столове — осведомява ме госпожа Пол, проследила погледа ми. — Невероятни са.
Много жалко, че нямаме време за педикюр. Може би следващия път. Решихте ли какъв цвят искате да е лакът?
Свивам рамене.
— Вие какво предлагате?
Тя ме оглежда набързо.
— Ами, не ми изглеждате като особено пастелна личност. Права ли съм?
Кимам.
— Какво ще кажете за червено? Ето един страхотен нов нюанс. — Взема миниатюрно обло шишенце с гъста
червена течност, което по нищо не се отличава от останалите шишенца с червен лак на полицата, но все пак тя е
специалистът.
— Страхотно.
Поставя шишенцето на масата и се забързва към мивката. Преценявам възрастта ѝ — в началото на трийсетте,
ръст — около един и шейсет и осем, тегло — към шейсет и три килограма. Светлокафявата ѝ коса е дълга до
брадичката. Хубава е по един обикновен, всекидневен начин. Очите ѝ са кафяви, носът тесен, устните — навярно
най-красивата ѝ черта — са с приятна извивка. В нея няма нищо грозно, но и нищо впечатляващо. С изключение на
щедро нанесената спирала, тя не носи много грим. Трудно ми е да си я представя като съпруга на Пол Гилър, иначе
казано Нарцис, чийто вкус клони в друга посока — към видимо по-млади и предизвикателно прелъстителни жени.
Госпожа Пол се обръща към мен.
— Извинете. Чак сега си дадох сметка, че не зная името ви.
— Ейвъри — казвам първото име, което ми идва наум. — А вие?
— Елена. — Тя протяга дясната си ръка и отбелязвам, че по пръстите ѝ няма никакви пръстени. Това не значи
непременно нещо. Жената е маникюристка, в крайна сметка.
Поставя на масата пластмасова ваничка с топла сапунена вода, потапя дясната ми ръка вътре и разглежда
лявата.
— Правила ли сте си маникюр някога?
— Да, разбира се.
— Но не и от известно време, обзалагам се. Ръцете ви са доста занемарени. От колко време си гризете
кожичките?
Внезапно се засрамвам. Имах навика да си късам кожичките, но по времето на изнасилването ми в голяма
степен вече го бях овладяла. Честно казано, нямам спомен кога пак съм започнала, обаче не бих могла да отрека
очевидното. Опитвам да издърпам ръката си, но тя я държи здраво.
— Виждаш ли тези бразди? — Посочва ми тънките линии, набраздяващи повърхността на ноктите ми. — Ще
се опитам да ги изгладя малко, но ако не спреш да ги гризеш, ще станат постоянни. И ще бъде срамота, понеже
имаш много красиви ръце. — Тя взема една фина пила и почва да заглажда ноктите ми, а аз се чудя как най-хитро да
я подпитам. — Е, как така се появяваш тук рано-рано сутринта в понеделник? — пита тя, преди да измисля нещо. —
С какво се занимаваш, Ейвъри?
— С какво се занимавам ли? — повтарям.
— Труден въпрос? — поглежда нагоре с извита вежда.
— В момента нямам работа. — Което не е съвсем лъжа.
— Изритаха ли те?
Кимвам. Като стана дума за ритане се сещам за друго и се чудя как така внезапно се сдобих с толкова зловещо
чувство за хумор.
— Откъде?
Мълча за миг. Следва нова полуистина.
— Бях правен асистент.
— Какво означава това?
— Проклета да съм, ако зная. — Посрещам смеха ѝ с благодарност.
— Навярно затова са те и изритали — казва тя.
Мой ред е да се засмея. Решавам, че Елена ми харесва. Заслужава нещо по-добро от Пол Гилър.
— Сериозно — настоява тя. — Какво точно прави правният асистент? И моля те, не ми казвай, „асистира на
адвокати“.
— Правният асистент е чисто и просто секретарка с претенции — отговарям.
Това май я задоволява.
— Сигурно е трудно. Като ги знаем какви са адвокатите с тяхното раздуто его.
Представям си адвокатите в „Холдън, Канингъм и Кравиц“ като наредени за групова фотография. Най-отпред в
центъра изпъква Шон Холдън, а всички други остават на заден план, в нещо като поддържащи роли. Макар това да е
само във въображението ми, и въпреки всичко, което зная, образът му продължава осезаемо да ме привлича и аз
усещам как тялото ми се устремява към него.
Иззад гърба му без предупреждение се появява някаква бременна жена. До нея стоят две малки момиченца,
лицата им са размазани, но очите им се виждат ясно. Те се взират обвинително в мен. „Остави баща ни на мира“,
предупреждават ме мълком. Заповядвам им да изчезнат.
— Е, какво се случи? — пита Елена. — Съкращения ли направиха във фирмата?
— Всъщност, аз се разболях — окопитвам се и си припомням защо съм тук. — Пневмония. — Вдигам поглед
към нея с надеждата тя да захапе стръвта и да ми каже за неотдавнашния престой на Пол Гилър в болницата.
— Без майтап? И са те уволнили заради това?
— Отсъствах дълго време от работа.
— Не мисля, че е позволено да те уволнят, защото си се разболяла. Явно познаваш много адвокати, обаче аз
имам един братовчед, който е наистина добър адвокат. Може би не е зле да поговориш с него.
Трепвам и дръпвам ръката си.
— Извинявай. Одрасках ли те?
— Не. Няма нищо.
— Казва се Питър Съливан. Братовчед ми, искам да кажа. Работи в „Рон Бейкър и съдружници“. Чувала ли си
ги?
Слава богу, никога не съм чувала за „Рон Бейкър и съдружници“. В Маями има стотици правни кантори, може
би дори хиляди.
— А ти в коя фирма беше?
Поколебавам се и се покашлям, за да спечеля време.
— „Бенет и Робинсън“ — изричам, комбинирайки първите имена на две известни ми фирми.
— Не ги зная. Мисля, че трябва да се обадиш на братовчед ми — казва по-натъртено от първия път, слага лявата
ми ръка в сапунената вода и се захваща с дясната. — Звучи ми като типичен случай на неправомерно уволнение.
Ейвъри…
Оглеждам се да видя кой е влязъл в помещението.
— Ейвъри? — повтаря и чак тогава осъзнавам, че говори на мен.
— О, извинявай.
— Забрави си името ли?
— Какво говореше?
— Че пневмонията е гадна работа — отговаря тя. — Майка ми я прекара преди няколко години. А после един
познат лежа в болница от същото съвсем наскоро.
Един познат?
Съвсем наскоро?
— Доста тежко му се отрази. Сложиха го на системи и всичко останало.
— Това е ужасно. И той ли си загуби работата?
— Не. Той е актьор. Така или иначе през повечето време не работи. Води се към една агенция за временна
заетост. Намират му работа на непълно работно време. Странни неща. Нищо общо с актьорството. Ей, може и ти
така да направиш, да се запишеш в нещо подобно.
— Може. — Значи все пак говорим за Пол Гилър.
Тя почва да ми подрязва ноктите с една огромна нокторезачка.
— Имаш наистина здрави нокти.
Не съм сигурна дали забележката ѝ е просто констатация, или комплимент. Искам още да я разпитам за „този
познат“, но трябва да действам бавно.
— Ти отдавна ли работиш тук? — Решавам да отклоня разговора в друга посока и после пак да се върна на
темата.
— От няколко години.
Отново се оглеждам бегло наоколо.
— Изглежда ми доста хубаво местенце.
— Аз го харесвам.
— Наблизо ли живееш?
— Съвсем наблизо.
— Тук е пълно със строежи — отбелязвам.
— Да — съгласява се накратко тя.
— Омъжена ли си? — Защо да не я питам, по дяволите.
— Не. А ти?
— Не.
Тя приключва с рязането на ноктите ми и започва да ги пили.
— Квадратни или обли?
— Какво?
— Ноктите ти. Квадратни ли предпочиташ да са, или заоблени? Като диаманти — добавя през смях.
— Не зная.
— Аз лично смятам, че е по-добре да са обли. Малко по-лесни са за поддържане, а ти очевидно не отделяш
много време за ноктите си.
Упрекът ѝ сякаш ме перва през ръката и аз отново я дръпвам.
— Извинявай. Заболя ли те?
— Не. Аз просто… Нека да са обли.
— Тогава ще са обли. — Отново почва да ги пили.
— Значи си нямаш никой по-специален, така ли? — подкачам я, готова да чуя, че това не е моя работа.
Елена спира да пили и отпуска ръката ми. Очите ѝ добиват онова тъжно изражение, което вероятно имам и аз,
когато си мисля за Шон.
— Нещо такова. Има един. Но това е само от време на време.
Усещам как сърцето ми се забързва.
— Онзи с пневмонията ли?
— Откъде знаеш?
— Гадая. Каза, че лежал в болница.
— Да.
— Дълго време ли беше там?
— Няколко дни. — Поклаща глава при спомена за това. — Обаче седмици наред след това само лежа. Буквално
нямаше сили да стане от леглото. Нанесох се в апартамента му. Гледах го. Грижих се за него, докато не оздравя.
Нали знаеш какви стават мъжете, когато се разболеят? Жалка работа.
— Преди колко време беше това?
— Май че през август. Или края на юли. Тук месеците се преплитат. Знаеш как е.
Съвсем точно зная как е. Зная също, че по времето на нападението ми Пол Гилър вече не е бил в болницата,
следователно не отпада като заподозрян. Гледам я как започва да обработва кожичките ми.
— Тези нокти наистина са в ужасно състояние — не се сдържа тя.
— Предполагам, че можеш да обвиниш за това бившият ми.
— Как така?
— Хванах го да ми изневерява.
— Какво стана?
— Трябваше да пътувам извън града за няколко дни. Върнах се по-рано от очакваното. По-рано, отколкото той
очакваше — пояснявам, без да изпускам от поглед лицето на Елена. — Намерих го в леглото с най-добрата ми
приятелка.
— Мамка му. Защо винаги е най-добрата приятелка? И ти какво направи?
— Изритах го.
— А приятелката ти?
— Каква приятелка?
Тя кима. Жестът ѝ е красноречив: това ми се е случвало вече, но самата тя не казва нищо. Дори и да подозира,
че Пол Гилър ѝ изневерява, няма да го сподели с мен. Най-вероятно наученото дотук е всичко съществено, което ще
узная от Елена.
Пробвам с още няколко въпроса, питам я обича ли да пътува, но тя отговаря: „Не особено“. Споделям, че мисля
да се възползвам от принудителното си свободно време и да си направя екскурзия. Дали не би могла да ми
препоръча някое място? Тя казва, че в Сан Франциско винаги е хубаво. Питам я ходила ли е там напоследък и тя
отговаря: не. Чудя се, откъде тогава се върна наскоро, но не мога да измисля начин да я попитам за това, без да се
издам, че съм шпионирала апартамента на гаджето ѝ и съм я видяла да разопакова куфара си. А и какво значение
има къде е била? Единствено важното е, че Пол Гилър не е бил в болницата по времето, когато бях нападната, и че
не мога да го елиминирам като заподозрян.
— Може ли да отпуснеш малко ръката си? — пита Елена и почва да лакира ноктите ми. — Всъщност отпусни я
много — нарежда тя. — Твърда е като дъска.
— Съжалявам. — Правя всичко възможно да ѝ угодя. — Така по-добре ли е?
— Става.
Мълчим, докато не приключи с маникюра ми. Накрая поглеждам към ръцете си. Имат вид, сякаш някой е
отхапал краищата на пръстите ми и на тяхно място са останали десет кървави пънчета.
— Какво ще кажеш? — пита тя.
— Много са хубави.
— Трябва да изсъхнат. — Поставя едно малко затоплящо апаратче на масата и пъха пръстите ми в него. —
Надявам се, че не се налага да бързаш за някъде.
Внезапно си спомням, че Клер ме чака в „Карлито авторемонт“. Какво ми става? Как можах да забравя?
Поглеждам към китката си, но не нося часовник.
— Колко е часът? — питам доста по-силно, отколкото бих желала и Елена вдига глава, видимо разтревожена.
— Почти десет.
— Мамка му! — Вадя ръце от нагревателя и скачам на крака толкова бързо, че столът ми се катурва на една
страна.
— Внимавай с ноктите — предупреждава ме Елена.
— Трябва да вървя. — Грабвам чантата си.
— Можеш да платиш на рецепцията — подвиква тя след мен.
Нямам представа колко дължа, нито имам време да питам, така че бъркам в чантата си, вадя две
двайсетдоларови банкноти от портмонето и ги хвърлям към рецепционистката, после изхвърчам през вратата.
— Защо лудите се падат все на мен? — чувам Елена да казва на жената със златните халки на ушите, преди
вратата да се затръшне зад гърба ми.
* * *
— Къде беше, по дяволите? — провиква се Клер, щом връхлитам през вратата на Карлито на Трета улица.
— Извинявай. Малко се отклоних.
— О, боже мой — възкликва и цветът се отдръпва от лицето ѝ, когато съзира ръцете ми. — Какво си
направила?
Проследявам погледа ѝ до пръстите ми и съзирам останките от моя маникюр: лакът се е размазал по опакото и
на двете ми ръце като струйки засъхнала кръв.
— Добре съм. Това е само лак.
— Лак? — Клер хваща ръцете ми, за да се увери.
— Дълга история.
— Дано да е добра.
— Госпожице Карпентър? — приближава се някакъв мъж.
Сестра ми запазва мълчание и едва сега аз се оглеждам наоколо. Стоим в нещо като гигантски стъклен балон.
От всички страни ни заобикалят обли прозрачни стени, внушаващи усещането, че не сме вътре, а навън, сред
оживената улица. Подът е каменен и прилича на тротоар, въпреки че по него са подредени цветни килимчета.
Разнообразни изкуствени дръвчета създават илюзията за зелена пищност. Масленожълтите кожени мебели в
приемната са ултрамодерни, никакви остри ъгли, само заоблени форми. Зад плексигласовото бюро на рецепцията
стои красива тъмнокожа млада жена, а компютърът пред нея сякаш плува във въздуха. Облечена е в тъмнолилава
тениска с дълбоко изрязано деколте, излагащо на показ видимите импланти на гърдите ѝ, сякаш казва: „Платила
съм за тях. Ще се фукам, колкото си искам“. Удивлявам се на подобно самочувствие. Притеснявам се. Тревожа се, че
би могло да се изтълкува погрешно.
Аз бях опакована до ушите в нощта, когато ме нападнаха, помня това добре. В облеклото ми нямаше абсолютно
нищо провокиращо. Всъщност, би трябвало да се засрамя от такива мисли, защото вече съм наясно. Вече зная, че
изнасилването не е заради секса, то е заради властта, яростта и омразата.
— Госпожице Карпентър?
Пред мен стои хубав мъж към края на трийсетте, с права кестенява коса, падаща над лешникови очи и орлов
нос. Макар още да няма обяд, страните му вече изглеждат така, сякаш не се е бръснал. Независимо от милата му
усмивка, тази преждевременна брада му придава доста зловещ вид. Облечен е в дънки и синьо-бяла карирана риза.
На малкото му джобче е забоден таг с надпис: „Здравейте, аз съм Джони К.“. Може ли Джони К. да е моят
изнасилвач? Отстъпвам крачка назад и без да искам настъпвам крака на Клер.
— Радвам се, че най-накрая успяхте да дойдете. Сестра ви беше почнала да се притеснява.
— Съжалявам.
Засмива се, сякаш съм казала нещо ужасно смешно.
— Елате. Нека ви покажа какво направихме с колата ви.
Двете с Клер излизаме след него от стъкления купол и преминаваме в просторен бетонен гараж, пълен с
луксозни коли в различна степен на поправка. Забелязвам шоколадовокафяв мерцедес, вдигнат високо във въздуха,
двама мъже работят по шасито му; бледосин ягуар бива старателно пребоядисван; виждам чисто ново яркочервено
ферари с дълбока драскотина отстрани.
— Добре ли си? — пита Клер. — Малко си пребледняла. Искаш ли да поседнеш?
Поклащам глава и преброявам най-малко шест механика, които работят. С едно изключение, всички са
тъмнокоси, на възраст между двайсет и четирийсетгодишни, със среден ръст и тегло. Изключението е мъж по-скоро
към петдесетте и оплешивяващ, но и той е със среден ръст и тегло. Всеки от тях би могъл да бъде мъжът, който ме
изнасили.
— За какво си мислиш? — пита Клер и присвива очи.
— За нищо.
— Лъжкиня. — Тя нежно стисва ръката ми.
— Както можете да видите — обяснява Джони К., — изгладихме гънките, запълнихме дупките, пребоядисахме
я, измихме я, и ето — като чисто нова е. Страхотна кола. Ако някога решите да я продавате, обадете се първо на мен.
— Никога няма да продам тази кола — заявявам твърдо.
— Не? Е, не бих казал, че ви обвинявам. Както и да е, това е фактурата ви. — Подава ми списъка с изредените
поправки. — Можете да платите на рецепционистката. Ще кажа да докарат колата ви отпред.
Клер и аз му благодарим и се връщаме в основната част на сградата.
— Съжалявам — казва рецепционистката, — но не приемаме персонални чекове. Приемаме Виза, Мастеркард,
Американ Експрес…
— Нямам… Откраднаха ми ги — обяснявам, а през това време Клер изважда портмонето си и подава на
младата жена кредитната си карта. — Какво правиш?
— Всичко е наред. Наскоро се сдобих с едни пари.
— Не! Тези пари бяха за теб.
Тя свива рамене.
— Откъдето дошли, там отишли.
— Ще ти се реванширам — обещавам аз, понеже в момента нямам друг избор.
— Ще говорим за това после — казва тя. — Нека първо да те закараме у дома.
18.
Не отиваме у дома.
Вместо това се отправяме към Брикел Бей Драйв, по посока на Саут Бийч, съпровождани от рева на океана. Аз
бях тази, която предложи да се поразходим, веднага щом напуснахме паркинга на Карлито, и Клер се съгласи, без
много да му мисли. Реших, че няма да е лошо да се отдалечим за известно време от апартамента ми, да сменим
малко обстановката, да върнем отново усмивката на лицето на сестра ми.
— Дали някъде по света има по-красива ивица земя? — пита тя и сменя скоростите с очевидна наслада, а аз се
отпускам назад на седалката и вдишвам абсолютното великолепие: безоблачното небе, извисяващите се палми,
пясъкът на плажа, невероятното изобилие от тъмносиньо море.
За първи път позволявам на някой друг да кара моята кола. Дори Хийт не допускам зад волана. Много обичам
брат си, но сам той признава, че лесно се разсейва и доста често е безразсъден. Къде ли е той сега, питам се отново.
Не е в стила му да изчезва толкова за дълго, без поне да се обади по телефона. Защо ме сме се чули досега? Защо не
върна нито едно от съобщенията ми — половин дузина — които оставих на гласовата поща?
— Винаги съм искала да отида в Париж — споделя Клер.
— Трябва да отидем там — казвам аз. — Може би това лято, щом Джейд свърши училище. Ние трите бихме
могли…
Тя клати глава.
— Добра идея, но няма начин да си позволя…
— Има начин — не се отказвам. — Ще видиш. Ще се обадя на туристическата агентка на татко и ще я накарам
да проучи нещата.
Клер отново клати глава.
— Какво? — питам аз.
— Правиш го да изглежда толкова лесно.
— Но то е лесно.
— Не и в моя живот.
Животът на двете ни е толкова различен, мисля си не за първи път. Аз отраснах в любящо семейство с двама
родители, които ме обожаваха. Глезеха ме и ми угаждаха, предвиждаха всяко мое желание, изпълняваха всяка моя
прищявка. Екскурзии в чужбина, скъпи подаръци, скъпарски апартамент. Трябваше само да ги поискам. Най-често и
това не се налагаше. А Клер не е имала нищо подобно. Тя е трябвало сама да се бори цял живот, да се труди упорито
за всеки долар и за всяка ваканция. Налице са всички причини да ми е обидена. Въпреки това обаче, ето я тук, до
мен.
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря — казвам.
— За какво?
— За всичко, което направи… което правиш за мен.
— Моля те — произнася пренебрежително. — И ти би постъпила така.
— Нямаше — признавам си честно. Ако се беше случило обратното, ако Клер бе изнасилената, а не аз, може би
щях да се почувствам зле, може би щях дори да се обадя и да попитам дали мога да помогна с нещо, както правят
обикновено хората, когато не очакват отсреща да приемат предложението им, но това най-вероятно щеше да е
максимумът на моите усилия. Може и да носим общите гени на нашия баща, обаче нямаме почти нищо друго общо
помежду си. Допреди няколко седмици бяхме буквално непознати. А сега, мисля си с прилив на гордост, сме сестри.
— Гладна ли си? — пита Клер, докато навлизаме в Маями Бийч, придвижвайки се със скоростта на охлюв по
постоянно задръстеното Колинс авеню.
Давам си сметка, че съм забравила да закуся.
— Да, доста всъщност.
И двете се разсмиваме при неочакваната страст, с която прозвучаха думите ми.
— В такъв случай, гласувам да спрем някъде за обяд.
Саут Бийч е известен с ресторантите си. Хрумва ми да предложа един от любимите ми — популярно място на
име „Зарево“. Разположено е на Уошингтън авеню, посещават го предимно млади и красиви хора, понеже
претендира, че предлага ултраздравословно и предимно сурово меню. Сещам се обаче, че то също така предлага и
едни от най-високите цени в града. Наоколо има още няколко подобни свръхскъпи ресторанта, но понеже нямам
никакви кредитни карти, решавам, че може би е най-добре да отидем някъде, където бих могла да платя в брой.
Отбелязвам си наум да почна да звъня на нужните хора и да задвижа нещата по възстановяването на откраднатите
ми карти. Не мога да продължавам да разчитам на Клер да ми плаща сметките.
— Напомни ми да се обадя по-късно на банките и да ти извадя няколко нови кредитни карти — казва Клер,
сякаш е прочела мислите ми.
Пресягам се и обгръщам дланта ѝ с моята.
— Ти си удивителна.
— О, моля те. Само не ставай сантиментална и лигава с мен — изрича предупредително. — Не си падам много
по тези неща.
Избърсвам напиращите сълзи с изпоцапаната ми с лак за нокти ръка.
— Да не мислиш, че се майтапя? Питай Джейд. Или по-добре, питай бившия ми съпруг, ако успееш да откриеш
копелето. И двамата ще ти кажат, че в мен няма грам сантименталност. Нито романтика, ако става въпрос. Дяволски
прагматична съм, наистина.
— Не може ли човек да е едновременно романтичен и прагматичен?
— Не и в моя случай — заявява категорично.
Потъваме в приятно мълчание и не проговаряме, докато не пристигаме в Саут Бийч, където паркираме близо до
Линкълн Роуд и слизаме от колата. Улиците са претъпкани, както винаги: разглезени тийнейджъри с дизайнерски
дрехи и ролери се стрелкат покрай белокоси пенсионери, бутащи инвалидни проходилки; равини със сериозни
физиономии, полагащи неимоверни усилия да не поглеждат към натруфените травестити, стоящи пред
невероятните сгради в стил ар деко, боядисани в пастелни цветове; туристи със сламени шапки, мъчещи се да
проумеят обърканите карти на града и същевременно здраво да стискат нещата си, да не им ги открадне някой.
Тръгваме по крайбрежния булевард. Вятърът се е усилил и разрошва косите ни във всички посоки. Усещането е
страхотно. За пръв път от не зная колко време, се чувствам като живо човешко същество. Вече не съм жертва. Аз съм
момиче, което се разхожда със сестра си по претъпкания плаж, а вятърът навява в косите ѝ надежда.
Докато не го виждам, застанал на ъгъла.
— Какво има? — пита Клер. — Нещо не е наред ли?
Мъжът е на двайсет-трийсет години, със среден ръст и тегло, тъмна коса и толкова пронизителен поглед, че
сякаш жигосва кожата ми.
— Бейли, какво има?
Навеждам глава и посочвам с брадичка, със забит в земята поглед. Сърцето ми бие бясно, качва се в гърлото ми
и задушава още неизречените думи. Когато най-накрая успявам да издам звук, гласът ми е неузнаваем.
— Онзи мъж там.
— Кой?
Надигам глава и виждам поне десетина души на ъгъла в очакване светофарът да светне зелено. Една трета от
тях са жени, а от мъжете поне половината са двайсет-трийсетгодишни, със среден ръст и тегло и с тъмна коса. Нито
един не проявява и най-малък знак, че осъзнава присъствието ми. Никой не гледа към мен.
Мъжът с пронизителния поглед е изчезнал.
Дали изобщо е бил там?
— Фалшива тревога — казвам на Клер с пресилена усмивка.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Добре съм. — Оглеждам се потайно, но не виждам никой подозрителен.
Освен, разбира се, всеки един от мъжете, които забелязвам.
Трябва да престана с това. Ще полудея така.
Твърде късно! — провиква се някъде от вътрешността на главата ми тъничък гласец. Прехапвам език в опит да
го усмиря и се хващам за ръката на Клер, докато пресичаме. Оставям на нея да ме води.
Отдалечаваме се от океана, в търсене на ресторант, пред който да не се извива опашка на половин улица
разстояние. Накрая откриваме неголямо кафене на Мичиган авеню, където се чака най-малко, за да те настанят.
Салонна управителка с дълга кестенява коса, кълчеща се походка и токчета, по-дълги от миниатюрната черна пола,
едва покриваща задника ѝ, най-сетне ни повежда през хладното, оскъдно осветено помещение, към малка масичка в
дъното на градината. Тя е заградена с ярколилави храсти бугенвилия и нашарена с раирани в розово и бяло чадъри,
които предпазват гостите от слънцето. Настаняваме се в двата кръгли стола до масичката от ковано желязо и
стъклен плот. След секунди при нас идва сервитьор и носи менюто. Той е на около двайсет и пет, със среден ръст и
тегло, с кафява коса и очи. Ръцете му са големи. Втренчвам се в каменния под през стъкления плот на масата и си
налагам да не си представям тези ръце около гърлото си. „Кажи, че ме обичаш“, казва сервитьорът през рамото ми,
докато се навежда да ми подаде менюто.
— Какво? — вдигам рязко поглед.
— Мога ли да ви донеса нещо за пиене, дами? — повтаря с непринудена усмивка той.
— Аз ще пия чаша наливно бяло вино — казва Клер и ме поглежда многозначително. — Бейли?
— Само вода.
— Сигурна ли си?
Кимвам. Вече съжалявам, че дойдохме тук, че предложих да се поразходим, че изобщо излязох от апартамента
си.
— Бутилка или наливна? — пита сервитьорът.
— Бейли… — обажда се пак Клер.
Нямам представа колко време е минало, откакто тя зададе въпроса си. Даже не зная какъв беше.
— Бутилка.
— Натурална или газирана?
Почвам да се потя.
— Газирана.
— „Перие“ или „Сан Пелегрино“?
— Просто ще пия вино — махвам нетърпеливо с ръка на келнера.
— Две наливни вина идват веднага — бодро произнася той.
— Откога стана по-сложно да си поръчаш вода, отколкото вино? — питам Клер.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Само съм гладна.
— Е, това е добър знак… Апетитът ти се връща.
Успявам да стъкмя нова усмивка. Някъде бях чела, че ако достатъчно дълго се преструваш, накрая може и да
почнеш да се чувстваш така. Надявам се да е вярно, но се съмнявам, че ще издържа толкова време, че преструвката
да замени реалността.
— Така — казва Клер, разглеждайки менюто, — задушената сьомга изглежда доста добре.
— Наистина — съгласявам се с нея, макар да нямам представа точно къде в менюто гледа. Аз самата виждам
само разбъркани букви.
— Бейли — казва Клер и по загриженото ѝ изражение съдя, че не за първи път произнася името ми. — Бейли,
какво става?
— Прекалено богат избор — отговарям в мига, в който сервитьорът се връща с чашите ни с вино.
— Бихте ли желали да чуете кои са специалитетите? — Изрежда ги, после ни оставя няколко минути да решим.
— Всичките звучат прекрасно — признава Клер.
Аз вече съм ги забравила.
— За мен салата с омар и грейпфрут — заявява Клер и аз кимам одобрително. Така е по-лесно. А и вече загубих
апетит. Само като си помисля за храна, и ми прилошава. — За по-добрите дни — вдига тост Клер и чуква чашата си
в моята.
— За по-добрите дни — приемам и отпивам.
— Е — изведнъж Клер става сериозна, — мисля, че проявих достатъчно търпение. Ще ми кажеш ли какво се
случи?—
Какво се случи ли? — Нямам представа за какво говори.
— Тази сутрин — пояснява тя. — Внезапното ти желание да си направиш маникюр.
Поемам си дълбоко дъх, прекарвам в главата си събитията от сутринта, опитвам се да ги подредя така, че да
добият смисъл пред Клер и пред мен самата. Колкото и да е странно, припомнянето на всички детайли ми помага
да се успокоя. Вече съм в състояние да ѝ разкажа ясно и без излишни емоции, че направих интернет проучване на
Пол Гилър, че проследих него и жена му, която се казва Елена и всъщност не му е жена. Наблюдавам изражението
на Клер. То преминава от заинтересуваност към загриженост и накрая към явна тревога.
— Чакай малко — прекъсва ме, когато почти съм свършила. — Казваш, че си проучила Пол Гилър в интернет?
И какво откри?
— Не много. Само това, че е актьор и наскоро е прекарал толкова тежка пневмония, че е лежал в болница.
— Мамка му — измърморва тя. — И наистина отиде до апартамента му?
— До блока му — поправям я аз.
— Имаш ли представа колко опасно е било това? Искам да кажа, ами ако той е мъжът, който те е изнасилил?
Помисли си за миг, Бейли. Ами ако те е видял?
— Не ме видя.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. — Дали? Кога за последен път съм била сигурна за каквото и да било?
— И после си го проследила?
— Докато не се качи в едно такси. Тогава тръгнах след нея.
Клер се мъчи едновременно да възприеме и омаловажи тази новина. Обляга се напред върху масата.
— Бейли, трябва да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Трябва да ми обещаеш, че няма повече да се доближаваш до апартамента на Пол Гилър и че ще оставиш
разследването на истинските детективи.
— Аз съм истински детектив — напомням ѝ.
— Но си също така и жертва.
Отварям уста да възразя, но тя продължава.
— Зная, че искаш да направиш нещо. Зная, че искаш резултати. Но едно е да шпионираш някого от безопасно
разстояние, от апартамента си, и съвсем друго да го следиш реално и да разпитваш гаджето му. Това е просто…
— … налудничаво?
— … да си търсиш белята. Обещай ми, че никога повече няма да правиш нищо подобно.
— Клер…
— Бейли… — произнася името ми като окончателен препинателен знак, който слага край на спора веднъж
завинаги. — Обещай ми — настоява отново, тъкмо когато сервитьорът се приближава със салатите ни с омар и
грейпфрут.
— Заповядайте — казва той.
— Обещай ми — казва тя веднага, щом той се отдалечава.
— Обещавам ти — подчинявам се неохотно аз.
— Добре. — Поема си дълбоко дъх. — Няма да споменаваме това повече. Сега яж.
Изчиствам парче от омара, отрязвам си резенче грейпфрут и лапвам всичкото наведнъж.
— Не трябваше ли да го дъвчеш? — обажда се Клер.
Отделям ново късче месо и демонстративно го дъвча.
— Умница — отбелязва Клер. И след кратка пауза добавя: — Е, каква е присъдата?
— Вкусно — казвам, макар да не усещам никакъв вкус.
Физиономията на Клер изразява тревога, гънките в основата на носа ѝ се врязват по-дълбоко, отколкото преди
седмица, и заплашват да станат постоянни. Съжалявам, че аз съм източникът на тази тревога, съжалявам също, че
добавям още към досегашните ѝ грижи. Решавам да не правя нищо, което да я разстройва в бъдеще. Ще спазя
обещанието си да стоя настрани от Пол Гилър. Ще оставя нещата на полицията. Ще подредя отново живота си.
— Аз плащам — казвам, когато сервитьорът се появява със сметката. Преструвам се, че пресмятам бакшиша, но
числата всъщност ми се замъгляват и не мога да ги сметна. Бъркам в чантата си и вадя една шепа двайсетдоларови
банкноти с надеждата, че ще стигнат.
— В брой? Отдавна не съм виждал такова нещо. — Келнерът се засмива, при което се виждат големите му
кучешки зъби.
Усещам как тези зъби се забиват в гърдите ми и ахвам.
— Някакъв проблем ли има? — пита той.
— Не, никакъв — отговарям.
— Веднага се връщам с рестото.
— Няма нужда. — Искам той просто да се махне.
— Е, в такъв случай, много ви благодаря, дами. За мен беше удоволствие да ви обслужвам. Приятен следобед.
* * *
— Искаш ли да позяпаме витрините? — питам Клер. Всъщност аз самата бих желала да се прибера вкъщи и да
се мушна в леглото, но ме е страх да ѝ го кажа. Не ми се ще тя да загуби търпение, интерес и вяра във
възстановяването ми, както и в своята роля в този процес.
Така че, прекарваме следващия един час в разглеждане на почти всяка витрина в Саут Бийч.
— Боже, ще ми се отново да мога да вляза в такъв бански. — Клер сочи към чифт синьо-бял бански костюм с
прашки на витрината на един от многобройните магазини край плажа. После добавя: — Кого заблуждавам? Никога
не бих могла да се побера в нещо такова. Дори и в най-добрите си дни. Наследила съм бедрата на майка ми — казва
през смях.
А аз наследих парите на баща ни, казвам си наум. Но на глас произнасям друго:
— Мисля, че си красива.
Очите ѝ се замъгляват и тя се извръща. Пресичаме пътя, за да вървим по плажа. Аз си събувам обувките,
чувствам пясъка под пръстите си. Кога ли за последен път съм се разхождала точно на това място? Когато майка ми
умираше, имах навика да идвам тук всеки ден. Обичах звука на океана, когато вълните се разбиват в брега. Намирах
покой в неговите приливи и отливи, в несекващото му обновяване, но и в постоянството му.
— Ти винаги си живяла тук наблизо, нали? — пита Клер.
— Всъщност малко по-нагоре. Няколко пресечки на запад. — Изведнъж съм поразена от мисълта колко
странно и тъжно е, че Клер никога не е виждала къщата, в която отраснах. Баща ми така ловко подреждаше
парчетата от живота си, че те никога не се срещаха. — Искаш ли да хвърлиш едно око?
— Само ако ти би желала да ми покажеш.
— Бих желала. — Хващам я за ръка и я повеждам обратно по улицата. — Даже много искам.
19.
Имението, в което отраснах, е обширна едноетажна хасиенда в испански стил, с хиляда и сто квадратни метра
разгърната площ, с червени керемиди, тавани, извисяващи се на повече от седем метра височина и италиански
мраморен под. Ограда от орнаментно черно ковано желязо отделя улицата от полукръглата алея от оранжево-сиви
тухли, която спокойно побира пет-шест коли. Вляво от главния вход има четириместен гараж, в който някога имаше
черен ролс-ройс, бентли в меден цвят, мазерати, червено като пожарна кола, както и сребристото порше, което
наследих от майка ми. Накрая баща ми се отърва от ролса и бентлито, а Хийт трябваше да наследи мазератито, но
делото, заведено от полуроднините ни, временно не му позволява да встъпи в собственост. Същото дело ни пречи и
да продадем къщата, докато не се уредят всички спорни въпроси. Така че, тя си стои празна, мебелите са на мястото
си, а имотът изисква поддръжка, както отвън, така и отвътре.
Винаги съм обичала тази къща. Стаите, макар и огромни, са топло декорирани в различни земни тонове и
обзаведени със свръхголеми и свръхмеки дивани и фотьойли, старинни дървени маси и изящни килимчета. Стените
са покрити с абстрактни картини в ярки цветове от известни и неизвестни художници. Още от малка изпитвах
удоволствие да се придвижвам из лабиринта от стаи и да изследвам всяка посока и извивка на класическата
испанска архитектура. Особено харесвах просторния открит вътрешен двор, пълен с цветя и високи цъфтящи
дървета. Двамата с Хийт смятахме този двор за наша лична детска площадка. Криехме се сред храстите, после
изскачахме един пред друг иззад сините и розови хортензии.
— Няма да можем да влезем — казвам на Клер, щом завиваме към старата ми улица. — Нямам ключ. —
Притежавах два ключа от къщата — единият стоеше в чекмеджето на бюрото ми вкъщи, а другият беше на
верижката с ключа от апартамента ми и беше откраднат в нощта на нападението над мен.
— Тази в дъното, нали? — пита Клер.
Кимам и тръгваме пеша нататък.
От половин пряка разстояние ми става ясно, че нещо не е наред. Портата, обикновено затворена, сега зее
широко отворена. Приближаваме се и виждам, че алеята е задръстена от няколко коли, задницата на едната е качена
на бордюра и е смачкала леха с нежни бели и виолетови импатиенси.
— Май имате посетители — казва Клер и вади мобилния си телефон от чантата.
— Какво правиш?
— Обаждам се в полицията.
— Недей — спирам я, като виждам тъмнозеленото волво. — Познавам тази кола.
— Така ли?
— На Травис е.
— Бившето ти гадже? — По-скоро констатация, отколкото въпрос, но Клер ме гледа в очакване на
потвърждение. — Че какво ще прави той тук? Как би могъл да влезе?
— Нямам представа.
Минаваме през отворената порта, стигаме до масивната входна врата от дърво и с гравиран стъклен прозорец и
се мъчим да надзърнем през инкрустираните палмови листа по повърхността му. Виждам мраморното фоайе с
голямата дъбова маса и поставените върху нея зловещо реални изкуствени цветя. По-нататък е вътрешният двор, в
който си играехме с Хийт. Изглежда празен.
Опитвам вратата. Отворена е.
— Обаждам се на полицията — заявява отново Клер.
— Почакай — настоявам отново, доловила непогрешимия мирис на марихуана да се носи към носа ми. Ако
Травис е тук, значи и Хийт трябва да е наоколо. Хийт има ключ, Травис не. Освен ако именно той не го е откраднал
от чантата ми в нощта, когато бях нападната. Което ще означава, че именно той ме е изнасилил. Което е невъзможно.
Сигурна съм. Нали? — Моля те, просто почакай.
Клер отпуска ръката си с телефона.
— Хийт — провиквам се аз. — Хийт, тук ли си?
Поглеждаме към коридорите, водещи до лявото и дясното крило на къщата.
— Наистина ли допускаш, че брат ти е толкова глупав да наруши съдебната заповед?
Хийт не е глупав. Но и не е известен с взимането на разумни решения.
Завиваме зад ъгъла и влизаме в първия от трите големи салона. Чувам пъшкане и долавям движение вляво от
себе си. Замръзвам при вида на една тънка ръка, провесена над облегалката на пясъчножълтия диван, зад нея се
подава рошава къдрава червена коса. Виждат се полуотворени очи, които примижават, макар слънчевата светлина да
е отзад.
— Кои сте вие? — пита сънлив, дрогиран глас.
— Аз съм Бейли. Това е моята къща.
— Без майтап? Радвам се да се запознаем, Бейли. Аз съм Саманта. — Момичето, което няма как да е на повече
от осемнайсет, се опитва да стане и чак тогава виждам, че е гола. За щастие, тя се прекатурва обратно на дивана,
преди да се е изправила напълно, и не си дава повече труд да се надигне отново.
— Не мога да повярвам — промълвява Клер.
— Хийт тук ли е? — питам Саманта, думите дращят на гърлото ми.
— Кой е Хийт? — идва заваленият отговор.
— Ами Травис?
— О, да, Травис — казва Саманта така, сякаш точно този отговор съм очаквала.
Тръгваме си оттам, аз се мъча да вървя нормално, но в мен с всяка крачка се надига познатата паника.
— Радвам се, че се запознахме — провиква се Саманта, докато излизаме от стаята и тръгваме надолу по
коридора.
— Сякаш сме в някакъв филм — казва Клер.
Минаваме през трапезарията, с нейната тясна, средновековна на вид дъбова маса за дванайсет души, влизаме в
модерната кухня и също толкова просторната зона за закуска. Освен Саманта, не откриваме никой друг. Връщаме се
по стъпките си и поемаме по другия коридор.
Минаваме през втория салон, през кабинета на баща ми, с впечатляващите лавици, отрупани с книги, през
стаята за гледане на телевизия, където огромен екран с висока резолюция е вграден в стената срещу осем
виненочервени кожени фотьойла, подредени в две редици по четири. Щорите са спуснати и телевизорът е включен,
но без звук и никой не гледа.
— Хийт — провиквам се, като междувременно намирам дистанционното на един от фотьойлите и изключвам
телевизора. От това движение ми прилошава. Боря се с почти непреодолимото желание да избягам.
Влизаме в третия и най-малък салон, в центъра на който са подредени четири дивана във формата на точен
квадрат. Надзъртаме в четирите спални за гости, но всичките са празни, обаче натрапчивият сладникав мирис на
марихуана се засилва с всяка стъпка. Най-накрая стигаме дъното на широкия извит коридор, за да видим, че вратата
на основната спалня е затворена. Двете с Клер си разменяме погледи, после аз хващам дръжката. Тя вдига ръката си
с телефона, сякаш е пистолет, пръстът ѝ е готов да набере 911. Сърцето ми бие така силно, сякаш ще експлодира.
Спалнята тъне в мрак, затова отначало не ги виждам.
— О-ох — изпъшква някой, когато вратата се опира в купчина плът, просната на пода само на сантиметри от
краката ми. Опипвам за осветлението и включвам лампичките, вградени в окачения таван. Стаята се залива със
светлина.
— Мамка му — възкликва мъжки глас откъм леглото в средата на стаята.
Хийт?
— Изгаси това проклето нещо, чуваш ли?
— Какво, по дяволите… — разнася се друг мъжки глас от пода до краката на леглото. Надига се някаква
непозната глава, от чиито тънки полуотворени устни виси незапален джойнт. Почти на мига обаче мъжът отново
изчезва от поглед.
Макар да е светло, не е лесно да се определи точно колко хора има в стаята. Освен брат ми и мъжа в краката на
леглото, различавам още две жени в различна степен на разсъблеченост, проснати върху пухената завивка. Остава и
онзи с полусъзнателното тяло на пода пред вратата, чийто пол тепърва ще трябва да установявам.
— Мили боже! — възкликва Клер, когато вратата на банята се отваря и оттам се появява Травис. Вижда ме и
красивото му лице се сковава от притеснение. Той е по дънки и широка хавайска риза, която не съм виждала преди.
Краката му са боси.
— Бейли — поздравява ме. — Какво правиш тук?
Сърдечният ми ритъм се учестява. Гневът ми избуява над паниката.
— Аз ли какво правя тук?
— Съзнавам, че може да изглежда доста зле…
— Повярвай ми, нямаш си и представа колко зле изглежда — заявява Клер.
— Ти пък коя си? — пита Травис.
— Какво, по дяволите, става тук? — питам яростно.
— Струва ми се, че трябва да поговориш с брат си за това. — Травис посочва към леглото, където Хийт протяга
ръка изпод завивките и захлупва главата си с възглавница.
— Махай се — произнасям бавно.
— Бейли…
— И вземи приятелите си със себе си.
Травис приема заповедта ми с мълчаливо кимване. Отива до краката на леглото и цапва по главата лежащия
там мъж. Незапаленият джойнт пада от устните на онзи, но и това не е в състояние да го събуди. После Травис се
навежда над двете жени в полукоматозно, полуоблечено състояние.
— Е, дами. Партито свърши. Време е да ставате.
— Искам всички да се махнете от къщата ми — казвам им аз.
— За последно чух, че къщата е и моя — обажда се Хийт изпод възглавниците.
— Аз пък за последно чух — казва тогава Клер, — че това тепърва ще реши съдът.
— Коя си ти? — пита отново Травис.
— Почакай — казва Хийт, с все още скрито лице, — нека позная. Птица ли е? Самолет ли е? — Той рязко се
изправя, сяда, а възглавницата се свлича от лицето му и зализва немитата му коса през челото до очите. — Не! Това
е супер-Клер15!
— Хийт, за бога…
— Може и да не си я познал, Травис, понеже тя е във всекидневната си маскировка на състрадателна
медицинска сестра и спасителка на изпаднали в беда далечни сестри, но не се оставяй да те заблудят. Супер-Клер
има скрита самоличност. Под тази грозна синя блуза и впити каки панталони дебне червено-синята пластмаса16 на
една истинска интригантка, престорена приятелка и крадла на чужди наследства. Нямам нужда от рентген, за да
виждам през теб — казва той на Клер, насочил треперещ пръст към нея, след което се стоварва отново върху
леглото, заливащ се в детински кикот.
— Свърши ли? — питам го аз.
— А ти свърши ли? — повтаря той.
— Моля те, не ме карай да викам полицията.
Думата „полиция“ изглежда, че събужда всички наведнъж. Двете, загърнати в одеялото, жени се изправят до
седнало положение, голите им ръце и крака са така преплетени, че е невъзможно да кажеш къде свършва едната и
откъде почва другата.
— Къде са ми гащите? — мърмори едното момиче и опипва напосоки из скупчените чаршафи.
— Не мисля, че имахте такива, пиленца — казва Хийт и закачливо я плясва по голото дупе, докато тя се
надвесва над ръба на леглото в търсене.
Двамата мъже на пода се изправят, очите им са стъклени, движенията сковани, но пък някак странно изящни.
Всичко изглежда сякаш на забавен каданс. Младежът до краката на леглото — той е на около двайсет и пет, с тъмна
коса и кокалесто, обезкосмено тяло, подаващо се над тесните, черни, разкопчани дънки — поглежда към вратата.
— Някой спомена ли полицията?
— Аз бих пил чаша вода — обажда се другият, сега подпрян на вратата на спалнята.
Казва това на мен, сякаш съм тук да го обслужвам, и погледът му издава нарастващо нетърпение, когато не
откликвам. Той е по боксерки с образа на Мики Маус, макар да е най-малко трийсетгодишен, а смахнатата му, дълга
до раменете коса, има неестествен, почти неоновожълт цвят, сякаш е огромно глухарче. В близост до скалпа му
обаче прозират тъмни корени. По дължината им съдя, че навярно сам е боядисал косата си по някое време миналия
месец. Може би около времето, когато аз бях нападната. Или скоро след това. Затварям очи и се мъча да прогоня
подобни мисли. Какво прави брат ми с тези хора?
— Мисля, че трябва да се облечете и да се махате оттук — казва Клер.
— А аз мисля, че ти трябва да идеш да се грижиш за болните — възразява през смях Хийт.
— Хийт — казвам предупредително. — Моля те. Не е смешно.
— Със сигурност си права. — Той отмята събралите се в скута му чаршафи. — Жалко е.
Клер мята чифт дънки право в главата му. Не зная откъде ги намери. Не зная дори дали са на Хийт.
— Закрий се, за бога. Не разбираш ли, че това е последното нещо, от което сестра ти се нуждае?
— Последното нещо, от което сестра ми се нуждае — не се дава Хийт, — са хора, които се преструват, че им
пука за нея, когато всъщност мислят само за себе си.
— Кой ли може да е това? — пита Клер, втренчена в него.
— Какво става тук? — пита едно от момичетата. През това време Хийт нахлузва дънките си и ги вдига над
стройните си хълбоци, колкото може по-дискретно.
— Помислих, че е полицията — отговаря приятелката ѝ.
— Вие ченгета ли сте? — пита онзи, с обезкосменото тяло.
Дали той не е мъжът, който ме изнасили? Възможно ли е някой с толкова незначителен вид, да ме надвие така
лесно?
Той поглежда от Клер към мен, после към Травис.
— Ченгета ли са, или какво?
— Наистина бих пил чаша вода — напомня глухарчето.
— Давам на всички ви две минути, после звъня в полицията — отсича Клер.
— О, я стига бе — хленчи глухарчето. — Трябва да ни дадеш повече. Не зная дори къде са ми гащите.
— Къде е Саманта? — пита едно от момичетата, опипвайки завивките около себе си, като че ли приятелката ѝ
може да се е скрила някъде измежду гънките.
— Струва ми се, че е във всекидневната — отговаря ѝ Клер.
— Какво прави там?
— Предлагам да я питаш на излизане.
— Много съжалявам за това — казва Травис. — Честно, Бейли, аз…
— Просто си върви.
Травис се обръща към Хийт.
— Хайде, човече. Да се махаме.
— Не мисля така.
— Нарушаваш съдебна заповед — напомня му Клер.
— Ами дай ме под съд тогава — сопва се Хийт. — О, забравих. Ти вече си ме дала. Заведи ново дело — добавя
още по-дразнещо. — Вие двете какво правите тук, впрочем? Не знаете, ли, че нарушавате съдебна заповед?
Тъкмо се каня да обясня, че исках само да покажа на Клер отвън къщата, в която отраснах, когато тя ме спира.
— Не си хаби думите. — Поглежда си часовника. — Имате още една минута — предупреждава ги.
Всички нахлузват бързешком каквито дрехи са намерили и изчезват от стаята.
Всички, освен Травис и Хийт.
— Бейли, моля те… — започва пак Травис.
— Просто си тръгни.
Без повече възражения, Травис излиза. Хийт се надига с мъка и се кани да го последва.
— Ти не — спирам го аз.
— Но нали току-що каза…
— Ти не — повтарям.
— Предлагам ти сделка — казва Хийт. — Ще остана… ако Флорънс Найтингейл17 си тръгне.
— Хийт…
— Приемаш или не. — Обръща се към Клер. — Можеш да я освободиш за няколко минути, нали, света сестро?
Може да идеш да правиш компания на Травис. Да го поопознаеш по-добре. Струва ми се, че ще откриеш много общо
помежду ви. Той също е нещо като пиявица.
— Бейли? — произнася въпросително Клер.
— Няма проблем.
— Няма проблем — повтаря Хийт.
Клер неохотно напуска стаята. Хийт затръшва вратата след нея с босия си крак.
— Какво става, Хийт?
— Нищо не става. Ти преиграваш. Поканих си няколко приятелчета. Какво толкова?
— Това ли са ти приятелите?
— Какво им има?
— Знаеш ли поне имената им?
— Има ли значение как се казват? Те са почтени граждани, колеги актьори и бъдещи звезди, всичките до един.
— Те са нищожества.
— Това е малко грубо.
— Чакай малко. Актьори ли каза, че са? — Умът ми препуска. Какво си мислех? — Познаваш ли Пол Гилър?
— Кой? — Хийт поглежда към вратата, после към пода, навсякъде другаде, но не и към мен.
— Пол Гилър. И той е актьор. Познаваш ли го?
— Трябва ли?
— Защо не ме поглеждаш?
— Защо ми крещиш?
— Познаваш ли Пол Гилър? — питам за пореден път.
— Казах ти вече — не. Какъв ти е проблемът?
— Ти си ми проблемът — проплаквам, напълно раздразнена. — Водиш тези непознати в дома на родителите
ни, напушил си се до безпаметност посред бял ден, нахлуваш в…
— Не съм нахлул. Имам си ключ, забрави ли? Не разбирам защо си така разстроена. Какво толкова е станало?
Това е и моята къща. Нашата къща. Баща ни я остави на нас, заедно със значителното си богатство, а алчните ни
полуроднини, включително света Клер, нямат абсолютно никакви права над тях. Ще се боря до последния си ден,
но няма да им дам и стотинка.
— С какво? — питам с равен глас.
— Как така, с какво?
— Трябва ти нещо повече от добра воля, за да се бориш с тях. Джийн заплашва да проточи делото с години и
има както властта, така и знанията да го направи. Рано или късно парите, които сме успели да заделим, ще свършат.
Нямам представа кога ще се почувствам достатъчно силна да се върна на работа, а ти изобщо нямаш работа.
— Какво? Мислиш, че не се опитвам ли?
— Не казах това.
— Бях толкова близо — почти допира палеца и показалеца си за илюстрация — да получа тази проклета
реклама на „Уискас“. Търкалях се по онзи шибан под цели часове, часове, през които тъпата котка ми ближеше
лицето, само и само да дам на режисьора онова, което каза, че иска. Рекламата ти е в кърпа вързана, казва агентът
ми, по националната телевизия е, ще се заринеш в пари. И тогава, в последната минута, решават да поемат в друга
посока. Нищо лично, уверява ме агентът. Режисьорът много харесал работата ми. Просто съм бил малко прекалено
красив за онова, което клиентът имал предвид. След като прегледал записите, тоя клиент се притеснил, че може да
се харесам на публиката повече от шибаната котка. Затова решили да се хванат с някой по-обикновен човечец, с
когото да може да се асоциира средният любител на котки.
— Съжалявам, Хийт — казвам аз. — Представям си колко изнервящо е било.
— Нямаш представа колко беше изнервящо — сопва се той. — Нямаш представа какво е непрекъснато да ти
затръшват вратата под носа. Всеки, всеки път. При теб всичко винаги става толкова лесно.
Сериозно ли го казва? Егоцентризмът му ме оставя без дъх. Хийт винаги е бил егоцентричен — странно, ала
това е част от чара му — но може ли наистина да е толкова сляп за онова, през което минавам последните няколко
седмици?
И сякаш мислите ми са се изписали на челото, той изведнъж омеква.
— Извинявай — казва с ръка на сърцето, — това беше грубо. Дори за мен. — Предлага най-добрата си „прости
ми“ полуусмивка. — Нямах намерение да си го изкарвам на теб. Зная, че напоследък нещата ти доста се
пообъркаха…
Хийт никога не е бил добър в справянето с неприятностите. Разбирам, че му е нужно да стои настрани от
случилото се с мен, да минимизира щетите, иначе ще се разпадне.
— Работата е там, че аз просто трябва да се справям с тези глупости цял живот — продължава, връщайки се в
щастливото си неведение, а на мен краката ми омекват и се налага да приседна в края на леглото, за да не рухна на
пода. — Или съм прекалено красив, или недостатъчно — говори той. — Или съм твърде висок, или твърде нисък,
прекалено слаб, или прекалено мускулест. Каквото и да е, но никога не съм какъвто трябва. Никога не съм
достатъчно добър.
Зная, че има предвид нещо повече от въображаемата си кариера. Несъмнено намеква за разочарованието, което
твърди, че е виждал на лицето на нашия баща, но точно сега нямам сили да навляза в тази тема.
— Това е бизнесът — казвам, но сърцето ме боли за брат ми, въпреки отявления му егоизъм. — Знаеше го, още
като се захвана.
— Не, че съм се отказал. Непрекъснато ходя на прослушвания, заявявам присъствието си.
— Ами писането?
— Какво за него?
— Онзи сценарий, върху който работеше…
— Продължавам да работя — прекъсва ме той. — Накъде биеш, Бейли? Да не искаш да кажеш, че трябва да се
откажа от мечтите си и да се примиря с някоя тъпа работа от девет до пет? Натам ли отива този разговор?
— Не, разбира се, че не — уверявам го и се сещам за шоу програми като „Американски идол“, в които
сърцераздирателният победител приканва всички, които го гледат в домовете си, да не изоставят мечтите си,
независимо от всичко. А „независимо от всичко“ означава да забравят за хилядите останали състезатели, за
милионите отчаяни, чиито мечти да станат звезди никога няма да се сбъднат. Но понякога е по-добре да си избереш
друга мечта, защото да живееш истински живот е за предпочитане, отколкото просто да мечтаеш за живот, който
никога няма да се сбъдне. — Искам само да кажа, че никакви нови пари не идват, а всичките ни авоари са
замразени…
— На мен ми трябват само няколко реклами в национален мащаб, и няма да ми се налага да разчитам на парите
на татко, независимо какво ще реши съдът накрая. Даже ще имам достатъчно пари аз да се погрижа за теб този път,
както ти винаги си се грижила за мен. Моля те, не ми се сърди, Бейли. Не понасям, когато ми се сърдиш. Обичам те
повече от всичко на света. Ти си единственото, което имам.
— И аз те обичам. — С мъка се удържам да не го прегърна. — Мислех си просто, че в дългосрочен план може
би е по-разумно да уредим това нещо…
— Майтапиш ли се? Тя майтапи ли се с мен? — пита стените наоколо.
— Хийт, чуй ме. Не може да се каже, че парите са малко. Говорим за милиони долари. Десетки милиони…
— Няма да дам на тези лешояди и десет цента.
Навеждам глава. За друго исках да говоря с Хийт, макар вече да не зная за какво съм искала да говоря с него.
Едва не се разсмивам. Хийт умее да постига това.
— Просто, ако татко искаше да раздели състоянието си поравно — продължава брат ми, — той щеше да го
направи.
— Зная. — В интерес на истината, нищо такова не зная. Факт е, че баща ни най-много обичаше хубавите битки.
Клер навярно ви казала, че през цялото време се е надявал да се сборим тъкмо в такова дело.
— А ние трябва да уважаваме желанието на татко — не спира Хийт. — Не можем просто да се измъкнем по
лесния начин. Независимо от всичко, през което преминаваме напоследък.
Всичко, през което ние минаваме напоследък, повтарям си наум. На глас казвам:
— Сигурен ли си, че не познаваш Пол Гилър?
— Никога не съм го чувал.
Нямам друг избор, освен да му повярвам.
— Обещай ми, че вече няма да правиш нищо подобно. Че ще уважаваш съдебната заповед и ще стоиш настрани
оттук.—
Ще съм добро момче оттук нататък. Кълна се.
— Не е нужно да се кълнеш. Просто обещай.
Отправя ми една от най-вълшебните си усмивки, за които веднъж ми сподели, че е отделил часове, ако не и
дни, да ги усъвършенства пред огледалото. Ако бях режисьор, който търси изпълнител за ролята на чувствителния и
дълбоко неразбран брат на нещастната героиня, той щеше да е идеалният избор. Усмивката става още по-дълбока.
— Обещавам — казва ми той.
20.
— Точно сега съм много разтревожена. Заради брат ми.
Аз седя на бежовия диван във вътрешния кабинет на Елизабет Гордън, а тя — на синия фотьойл отсреща.
Намираме се в буквално същите пози, като миналата седмица.
— Какво те тревожи?
Разказвам ѝ за случката в къщата на родителите ми.
— Кое те тревожи повече — фактът, че брат ти е престъпил съдебната заповед, или че е бил там изобщо? —
опипва почвата тя.
— Че е престъпил съдебната заповед — отговарям набързо. Явно прекалено бързо, понеже разбирам, че и тя
навярно си мисли същото. — Но има и друго — продължавам, макар да нямам представа какво се каня да добавя.
— Виждам, че си объркана — казва Елизабет. — Опитай се да опишеш с думи онова, което чувстваш.
Колко ли пъти съм чувала млади родители да карат побеснелите си тригодишни деца да изкажат „с думи“ какво
искат? Дали изнасилването ме е направило инфантилна?
— Въпросът не е само в това, че той беше в къщата. Просто, в цялата работа имаше нещо гадно. — Разказвам ѝ
за състоянието, в което заварих отделните стаи, и за навлеците, с които брат ми се обгражда. Но не споделям, че
имам дълбокото усещане, че той крие нещо от мен.
— Ти изплаши ли се?
— Не. От какво да се изплаша?
— Спалня, пълна с напушени голи мъже — натъртва тя. — Допускам, че това би могло да те притесни. —
Накланя глава на една страна, къдравата ѝ кестенява коса пада върху дясното рамо и разкрива деликатен диамант на
лявото ухо.
— Сега си с други обеци — отбелязвам.
Тя разсеяно опипва ухото си.
— С какви обеци бях миналия път?
— Малки златни халки.
— Много си наблюдателна. — Привежда се напред. — Защо не ми кажеш какво преживяваш?
— В това е проблемът.
— В какво?
— Вече изобщо не съм сигурна какво преживявам.
— Как така?
— През цялото време се чувствам толкова странно.
— Как така? — повтаря отново. — За паник атаки ли говорим?
— Понякога. Но има и нещо повече.
— Какво е новото? Можеш да ми се довериш, Бейли — добавя след кратка пауза. — Разбирам, че напоследък
нещата малко са загрубели…
Прекъсвам я.
— „Загрубели“ е твърде далеч от истината.
— А кое е близо?
— Усещам се така, сякаш не мога да дишам. Усещам се, сякаш почвам да си губя ума.
— Това е добре, Бейли.
— Как ще е добре? Какво му е доброто?
— Чуй ме. — Отново се привежда напред. — За хората е трудно да разберат как се развива този процес. Но като
обясняваш нещата на мен, ти ги обясняваш на себе си. — Оставя химикалката върху листата в скута си. — Представи
си, че си на ледена пързалка. Притесняваш се да не пропаднеш, понеже ледът е твърде тънък. Терапията прави леда
по-дебел, така че да можеш да се пързаляш по-добре. С увереност. Точно сега обаче ти не се пързаляш по особено
дебел лед. — Замълчава малко, за да ми даде възможност да си представя картинката. — Разбирам, че тези неща
много те разстройват, дори като си ги мислиш, какво остава като ги говориш, но за теб ще е полезно, ако можеш да
ги извадиш от себе си…
Свеждам поглед към рошавия бежов килим в краката си.
— Не зная дали ще мога. Не зная.
— По-добре е да споделиш онова, което става вътре в теб сега, на мига — да опишеш чувствата си с думи —
отколкото да се мъчиш да ги капсулираш и да ги чакаш да експлодират. Виж, зная, че точно сега нямаш особено
доверие в хората. Но по-важното е, на мен вярваш ли ми? Вярваш ли на мен, вярваш ли и на себе си, до такава
степен, че да опишеш чувствата си с думи? Ако успееш, обещавам ти, че това ще намали вътрешното ти напрежение.
— Как би могла да ми обещаеш това?
— Защото мога да ти помогна, Бейли, ако ми позволиш.
— Просто не зная дали съм готова да го направя.
— Аз съм тук, Бейли. Когато и да бъдеш готова.
— Не можеш дори да си представиш какво става с мен.
— Ами, добре, тогава ти ми кажи какво точно става с теб.
— Не спя. Имам ужасни кошмари. Но после се събуждам и съм още по-нещастна.
— Разкажи ми за кошмарите си. Опиши ги, колкото можеш по-подробно.
Припомням си повтарящите се сънища: за акулите, кръжащи под нозете ми в плитките води; за мъжете без
лица, чакащи ме на брега; за жената, която ме наблюдава с бинокъл от балкона си, а лицето ѝ е моето лице.
— Това са натрапчиви сънища — обяснява Елизабет. — Чувстваш се безпомощна, объркана и уплашена, може
би даже малко виновна.
— Виновна?
— Долавям, че чувстваш някаква вина за случилото се с теб.
— Зная, че не трябваше…
— Забрави „трябваше“ и „не трябваше“. Важното е какво е „станало“. И какво точно си мислиш, че си могла да
направиш различно, Бейли?
— Можех да съм по-наблюдателна, по-нащрек.
— А аз можех да съм по-ниска — свива рамене тя.
— Това не е коректно сравнение. Човек не може да контролира ръста си.
— А е важно да контролираш нещата, така ли?
— Според теб, не е ли?
Тя надрасква думата „контрол“ по средата на листа в скута си, после улавя погледа ми и бавно измества
топчето хартия така, че да не го виждам.
— Според мен, всеки иска да има контрол.
— Само дето нищо такова не е възможно, нали? Това ли се опитваш да ми кажеш? Че не е било възможно да
контролирам ситуацията повече, отколкото ти ръста си?
— Не се опитвам нищо да ти кажа. Но ти ми кажи нещо — продължава тя. — Ако беше по-наблюдателна в
онази нощ, ако беше по-нащрек, това щеше ли да промени нещо?
— Можех да го чуя по-рано. Можех да го видя. Можех да го спра.
— Наистина ли? Реалистично погледнато, мислиш ли, че би могла да го спреш?
Виждам се как клеча в тъмното сред туфа цъфнали храсти и се взирам през бинокъла към отсрещната сграда.
Чувам шума от строшени клечки зад себе си, долавям слабото раздвижване на въздуха. Отново усещам вкуса на
ръкавицата, затиснала устата ми и заглушила писъците ми, чувствам пороя юмруци по корема и лицето ми, които
смазват съпротивата ми и ме докарват до ръба на безсъзнанието. Дали бих могла да направя нещо по-различно?
— Не зная.
— А аз зная — заявява тя. — Каквото и да беше направила, нямаше да можеш да го спреш.
— Можех да викам.
— Мислиш ли, че някой щеше да те чуе?
— Не зная. — Беше късно. Повечето хора сигурно си бяха легнали или седяха, залепени за телевизорите.
Прозорците са били затворени, заради нощната жега, климатиците са били включени на пълна мощност, за да
прогонят влагата. Дори и някой да беше ме чул, нямаше да обърне внимание. Дори да беше погледнал през
прозореца, най-вероятно нямаше да види нищо. Бях се скрила добре.
Изведнъж си припомних усещането, че някой ме наблюдава от отсрещните апартаменти, когато ходих на оглед
същата сутрин. Бях си помислила, че това усещане е от професионална параноя, но може и да не е било така. Може
някой да ме е наблюдавал. Може дори да е бил същият, който ме изнасили.
— В крайна сметка, няма значение какво си могла да видиш или да направиш — казва Елизабет, неподозирайки
за моите мисли. — Единственото, което има значение, е какво в действителност си видяла и какво в
действителност се е случило. А то е повече от достатъчен проблем за справяне, и без онова, което би могло да бъде.
Именно тези многобройни неща, които „биха могли“ да се случат, те държат на едно място, Бейли, и не ти
позволяват да разрешиш истинските си проблеми.
— Които са?
— Ти ми кажи.
— Ами ако не зная?
— Тогава ще трябва да узнаем — заключава Елизабет. — Върху това именно ще работим заедно.
Кимвам в очакване тя да ми каже, че часът ни е свършил и че сме формулирали добра стартова позиция за
следващия път. Но щом хвърлям едно око на часовника си, виждам, че срещата ни едва е започнала.
— Може би имаш да ми казваш още нещо — подканя ме тя.
— Какво например?
— Не зная. Освен инцидента с брат ти, какво друго се случи?
Мога ли да го направя? Мога ли наистина да ѝ разкажа всичко? Мога ли да ѝ се доверя сляпо? Поемам си
дълбоко дъх, после бавно го издишам, въздухът излиза от мен като от балон. С мъка изтиквам думите от устата си.
— Мисля, че може да полудявам.
— По какъв начин?
— Виждам мъжа навсякъде.
— Мъжът, който те е изнасилил ли?
— Да. — Поклащам глава. — В смисъл, смахнато е, нали? Въобще не го видях, и все пак го виждам навсякъде.
Всеки мъж на възраст между двайсет и четирийсет, бял, черен или нещо по средата, стига да е със среден ръст и
тегло, само да го погледна и си мисля, че може да е бил той.
— На мен изобщо не ми звучи налудничаво — възразява Елизабет. — Права си. Може да е всеки.
— Онзи ден ми се стори, че го виждам на един ъгъл в Саут Бийч — продължавам, недопускайки да бъда
успокоена толкова бързо.
— Продължавай.
— Мисля си, че чувам гласа му в ухото си, шепне ми да му кажа, че го обичам. Понякога се събуждам посред
нощ, убедена, че телефонът звъни, но когато го вдигна, дава свободно. Щом погледна историята на обажданията, се
оказва, че някой наистина е звънял, и аз си мисля, че трябва да е бил той. Само че може и да не е бил. Може да е бил
брат ми…
— Брат ти защо би звънял посред нощ и би ли затварял?
— Не зная.
— Със сигурност полицията има начин да провери…
— Те вече ме смятат за луда.
— И защо така?
Сещам се за случката с Дейвид Тротър по-рано днес.
— А пък и този човек… — започвам.
— Какъв човек?
Защо не, по дяволите, мисля си отново. Стигнах толкова далеч, мога да ида и до края.
— Казва се Пол Гилър. Живее в един от блоковете срещу моя.
— Приятел ли ти е?
— Не — отсичам рязко. Прекалено рязко. Елизабет написва нещо на листовете си. — Изобщо не го познавам.
— Но знаеш името му.
— Да. Полицаите ми го казаха.
— Той заподозрян ли е?
— Те не го смятат за такъв.
— Но ти го смяташ.
Разказвам ѝ за Пол Гилър, наричан още Нарцис, как започнах да го наблюдавам, защо продължавам да го правя
и май не мога да се спра.
— Навярно трябва да ме е срам, че ти разказвам това.
— Няма причина да се срамуваш. Просто ми разказваш какво имаш наум.
— Но аз го гледах как прави секс…
— Застанал пред прозореца, светнал всички лампи и вдигнал завесите — напомня ми тя.
— Не мисля, че изобщо има завеси — поправям я. — Струва ми се, че току-що са се нанесли.
— Те?
Разказвам ѝ за Елена, как я проследих до работата ѝ, за информацията, която изкопчих от нея по време на
спонтанно направения ми маникюр.
— Налудничаво, нали?
— На мен изобщо не ми звучи налудничаво — възразява Елизабет отново. — Рисковано, може би. Но не и
налудничаво. Помъчила си се да поемеш контрол над ситуацията по най-добрия начин, който умееш. Направила си
онова, за което си била обучавана.
Стисвам длани между коленете си, за да не почна да ръкопляскам. Тя не мисли, че съм луда, крещи един глас в
мен. Тя мисли, че поемам контрол.
— И една нощ действително си видяла този мъж да се взира към теб с бинокъл?
— Помислих, че съм го видяла. Но когато полицаите отишли да го проверят, той заявил, че въобще не притежава
бинокъл. Предложил им да претърсят апартамента.
— А те претърсили ли го?
— Не.
Елизабет свива демонстративно рамене, сякаш да каже: ясно.
— Значи може и да е излъгал. Пол Гилър има ли алиби за нощта на нападението ти?
— Полицаите твърдят, че не могат да го питат това, без основателни причини. Ти наистина ли не мислиш, че
съм луда?
— Виж, нека резюмираме всичко, което знаем до момента, става ли? Открила си мъж, който съвпада с общото
описание на изнасилвача, живущ в сградата, точно срещу твоята; сестра ти и племенницата ти също са го видели.
Правилно?
— Правилно.
— Значи знаем, че не е плод на фантазията ти. Знаем, че е истински. И че обича да се разхожда гол пред
прозореца, та да го види целият свят.
— Е, той е на двайсет и четвъртия етаж…
— Добре. Та да го види половината свят — поправя се с усмивка. — Сестра ти и племенницата ти също са
станали свидетели на неговото поведение.
— Да.
— Значи знаем, че и това е истинско. Както и че му харесва да прави секс пред прозореца.
— Всъщност, аз съм единствената, която го е виждала да прави секс — уточнявам с внезапно отслабнал глас.
— Да не би да искаш да кажеш, че може и да не се е случило?
— Не зная.
— Мислиш ли, че само си си го въобразила?
— Не.
— Какво?
— Не — повтарям вече по-силно.
— Добре. И аз не мисля.
— И не смяташ, че съм параноичка? Или психопат?
— Едва ли си психопат. И бих казала, че имаш добра причина да си малко параноична. Била си пребита и
изнасилена. Твоят свят е бил преобърнат наопаки. Имаш всичкото право да се чувстваш по начина, по който се
чувстваш.
Имам право, мисля си. Не съм луда.
— Минала си през ада, Бейли. А този долен човек, когото си наблюдавала — независимо дали знае че го
гледаш, или не, дали е изнасилвачът, или не — определено не помага. Ти очевидно си напрегната и постоянно
нащрек. Сънищата ти символизират усещането ти, че не контролираш събитията, същото подсказва и общата ти
тревожност. Днес ти направи много интересно разграничение: че не знаеш кое е истинско и кое не. Това не
означава, че си психопат.
Не съм луда.
— Запозната ли си с термина посттравматично стресово разстройство?
— Разбира се. Единият му симптом не са ли халюцинациите?
— Могат да бъдат. Но това пак не означава, че си луда.
Страдам от посттравматично стресово разстройство. Не съм луда.
— И какво мога да направя по този въпрос?
— Точно каквото правиш. Идваш тук. Говориш за това. Усмихваш се. Какво си мислиш?
Чувствам как несъзнателната ми усмивка става все по-широка и се разпростира по страните ми.
— Че е смешно.
— Кое?
— Чувствам се по-добре.
— Как така?
— Ти току-що каза, че не съм луда, въпреки че се чувствам луда. Значи, в крайна сметка не съм луда.
Налудничаво, а? — разсмивам се аз.
— Ти не губиш връзка с реалността. Просто си стресирана и травматизирана.
— Благодаря ти. — Иска ми се да стана и да си тръгна, да напусна кабинета ѝ, преди това чувство на еуфория
да се е изпарило. — Много ти благодаря.
— Все още ни предстои доста работа, Бейли.
— Зная. Но самият факт, че не ме смяташ за луда, ме кара да чувствам, че контролирам нещата повече.
— Ти не си луда.
— Не съм луда.
— Можеш ли да си спомниш кога за последен път си имала чувството, че контролираш нещата, Бейли? — пита
Елизабет.
Ровя в паметта си и усещам как новопридобитата ми самоувереност почва да вехне.
— Не зная. Може би, преди майка ми да почине — признавам накрая. — Всичко оттогава насам е пълен хаос.
— Определено не си могла да контролираш случилото се с майка ти. Но си намерила начин да се справиш.
Намерила си начин да овладееш живота си.
— Искаш да кажеш, като станах детектив ли?
— Не мисля, че изборът ти е бил случаен. Или хаотичен, както се изрази. Искала си отговори. Избрала си
професия, която ти позволява активно да ги търсиш. Било е същото и след смъртта на баща ти. Работата ти е
позволила да я приемеш и да продължиш напред с живота си. А дори и сега, когато полицията е отказала да
разследва Пол Гилър, ти си взела нещата в свои ръце и си го разследвала сама. Може и да не е било най-
благоразумното нещо на света, но със сигурност те е накарало да се почувстваш по-малко жертва. Накарало те е да
поемеш повече контрол.
Тя е права, мисля си. Никога не чувствам, че контролирам нещата повече, отколкото когато работя.
— Само дето бях изнасилена, докато работех — казвам, преди да е поискала да изрека мислите си на глас.
— Поради което всичко това е още по-травмиращо за теб. Била си нападната на мястото, на което се чувстваш в
най-силен контрол.
Този път вече ставам.
— Даде ми много поводи за размисъл.
— Надявам се да са ти полезни.
— Мисля, че може би вече ме излекува. — Засмивам се, сякаш да подчертая жалкия си опит да се пошегувам.
Но надеждата ми всъщност е, тя да каже, че това не е шега, че наистина съм излекувана, че няма нужда да идвам
повече, че натрапчивите ми състояния са блокирани завинаги, понеже не съм луда.
— Засега само драскаме по повърхността, Бейли — казва тя вместо това. — Все още ни предстои да говорим за
много неща.
— Какви например?
— Ами, като начало, фактически никога не сме говорили за твоя баща.
— Мисля, че той е проблем на Клер, не мой.
— А ти нямаш ли какво да кажеш за него?
— Само това, че ми липсва.
— Сигурна съм, че е така. Значи, може би казваш, че някои мъже са добри?
Засмивам се.
— Предполагам.
— Според мен, това е една добра забележка, с която да приключим за днес. Съгласна ли си?
* * *
Направо излитам от кабинета на Елизабет Гордън, стигам до ъгъла и спирам първото такси, което виждам.
Не съм луда.
Не всички мъже са безотговорни лъжци. Не съсипват приятелките си и не лъжат, че не спят със съпругите си;
не правят наркомански оргии в спалнята на мъртвия си баща. Не всички са изнасилвачи.
Не съм луда.
— За къде? — пита шофьорът на таксито.
Той е около четирийсетгодишен, с широки рамене, силен гръб, мустаци и вълниста тъмна коса. Друг път това
би дръпнало спусъка на моите паник атаки, но това не е мъжът, който ме изнасили. Не всички мъже са изнасилвачи.
Някои мъже са добри.
Не съм луда.
Тъкмо се каня да дам на шофьора моя адрес, когато променям решението си. Никога не чувствам, че
контролирам нещата повече, отколкото когато работя.
Време е да се залавям за работа. Полицаите твърдят, че са разпитали всички, живущи в непосредствена близост
до мястото, където бях изнасилена. Но разследването им до този момент не води до нищо. И щом полицията не
може да ми помогне, ще трябва сама да си помогна.
Което означава да извърша баналното „връщане на местопрестъплението“.
Ако трябва да заимствам нещо от записките на Елизабет Гордън, това едва ли е най-благоразумното действие,
но пък то може да ме накара да се почувствам по-малко жертва и с повече контрол над нещата. Поемам си дълбоко
дъх.
— Североизточна 152 улица.
21.
Улицата изглежда толкова благонадеждна на дневна светлина, мисля си и поглеждам към редицата сгради в
пастелни цветове. Нито една не надвишава шест етажа, всичките са чисти и спретнати и идват от друга епоха, от
времето преди стъклените небостъргачи да станат норма. Палми хвърлят дълги мързеливи сенки по средата на
широкия път. Шофьорът спира таксито под една такава сянка, на около половин пресечка по-надолу от мястото,
където бях паркирала колата си в нощта на нападението.
— Така добре ли е? — пита той.
— Чудесно — отговарям, макар да не е.
Почнах да треперя приблизително десет минути, след като потеглихме, и положението се влошаваше с
приближаването ни, а сега ръцете ми се тресат толкова силно, че почти хвърлям бакшиша на главата на шофьора и
толкова силно блъскам вратата като я отварям, че едва не я откъсвам от пантите ѝ. Изскачам от купето, преди да
кажа на човека, че съм променила решението си, че съм сбъркала, че не съм искала да идвам тук, че това е
последното място на света, където искам да бъда.
Таксито потегля и неочаквано се озовавам на кръгло, осветено от слънцето място, сякаш съм попаднала под
лъчите на прожектор. Дами и господа, декламира невидим глас, вижте кой е тук! Е, не кой да е, а самата Бейли
Карпентър, завърнала се на мястото, от което започна всичко — или пък, дали не е мястото, от което всичко
почна да се разпада? Какво правиш тук, Бейли? Кажи на обожаващата те публика, какво си мислиш, че ще
постигнеш?
Кажи, че ме обичаш.
Правя няколко колебливи крачки, после коленете ми се подгъват и аз съм принудена да спра, преди да падна на
тротоара. Поемам си дълбоко дъх няколко пъти, издишвам бавно, опитвам се да потисна надигащата се паника.
Поемам контрол.
Не съм луда.
— Извинете. Мога ли да ви помогна? — Гласът на жената е слаб и мил, каквато е и самата тя. Висока е към
метър и петдесет и поне осемдесетгодишна, а лицето ѝ представлява тъмно платно от линии и бръчки. Още една
отпратка към миналото, мисля си неволно. Към дните, преди пластичната хирургия да превърне лицата на жените в
призрачни, безизразни маски. Облечена е в блуза на цветя и розово-бели три четвърти панталони, които не би
трябвало да си отиват, но учудващо си подхождат. Наблюдавам я, докато се приближава, дърпайки след себе си
малкото си кученце на неоновозелена каишка. Кученцето, дундест, малък йоркширски териер, има също такава
зелена панделка в гъстата си копринена козинка. Когато жената спира на около трийсет сантиметра пред мен, то се
сгушва в сандалите ѝ, диша кратко и насечено, малкото му езиче виси отстрани на мъничката му муцунка. Взира се в
мен въпросително, като че ли се досеща, че мястото ми не е тук. — Май сте се загубили — казва жената.
Решавам, че тази дума ме описва не по-зле от всяка друга.
— Не — отговарям все пак. — Добре съм, благодаря ви.
— Наистина е горещо — констатира жената. — Деветдесет и два градуса18, според сутрешния вестник. — Тя
отмята кичур влажни, изтънели сиви коси от лицето си. — Също като мен. Направих деветдесет и две миналата
седмица.
Как става така, че някои жени стават на деветдесет и две, а други умират на петдесет и пет?
— Поздравления — промълвявам, мъчейки се да не завиждам на жената за дълголетието ѝ. — Изглеждате
удивително.
Тя приема комплимента ми с момичешки кикот и срамежливо помахване с видимо артритните си пръсти.
— Опитвам се да излизам на малки разходки по няколко пъти на ден, въпреки че тази влага е убийствена за
косата ми. Но Пупси тук се нуждае от своята тоалетна. Нали така, Пупси?
Пупси поглежда към господарката си с големи, опърничави кафяви очи, сякаш се мъчи да отгатне колко още ще
се бавят тук и дали си струва труда да се надигне.
— Наблизо ли живеете?
— Розовата сграда, точно зад вас. — Тя посочва с брадичка към квадратна пететажна сграда с бели щори. —
Дъщеря ми се опитва да ме придума да се преместя в един от онези домове за възрастни хора, твърди, че така
животът ми ще стане по-лек. Но според мен си мисли, че така нейният живот ще стане по-лек. А аз, да ви кажа,
харесвам живота си такъв, какъвто е. Разбира се, трябваше да се откажа от голфа — добавя тъжно.
Сещам се за Травис. Той ме учеше да играя голф и всъщност бях почнала да ставам доста добра и да усвоявам
играта, което не го изненада. „Има ли нещо, което да не умееш?“ — питаше ме с нотка на завист. Представям си го
отново на прага на банята до спалнята на баща ми, бос и с гузно изражение на красивото си лице.
Дали се е чувствал гузен, понеже се е изложил, или дори засрамил? Или има и нещо друго? Нещо повече?
— Мога ли да ви попитам нещо? — обръщам се към възрастната жена.
— Разбира се.
— Чух, че наскоро една млада жена е била изнасилена на тази улица…
— Наистина ли? — Влажните лешникови очи се разширяват разтревожено. — Къде го чухте?
Вдигам рамене, сякаш не мога да си спомня.
— Случило се е преди около месец.
— Нямах представа. — Тя придърпва якичката на цветната си блуза със свободната си ръка, събира двете части
в основата на сбръчкания си врат.
— Нищо ли не сте чули за това?
— Не. Сигурна ли сте, че е станало на тази улица?
— Напълно. От полицията не разговаряха ли с вас?
— Не. Съвсем не. О, скъпа. Обикновено тук е толкова безопасно. Сигурна ли сте, че е било на „Североизточна
152“, а не на „Югоизточна“?
Посочвам туфата храсти в края на пътя, но чувствам, че ръката ми се тресе и тутакси я прибирам до тялото.
— Мисля, че е станало ей там.
— Мили боже. Не мога да повярвам. Толкова ужасно. Горкичката. Тя добре ли е?
— Не зная — отговарям искрено.
— Чу ли това, Пупси? — промърморва жената и се обръща. — Една жена е била изнасилена на нашата улица.
Може би ни е време да се преместим. — Отново поглежда към мен. — Имате ли нещо против да почакате, докато си
вляза във входа?
— Разбира се. — Наблюдавам я как върви по пътеката към главния вход на нейната сграда и отваря вратата.
После спира и ми махва с ръка. Аз продължавам надолу по улицата, а дишането ми с всяка стъпка става по-трудно и
накъсано. Опитвам да си внуша, че това се дължи на потискащата влажност, но зная, че не е вярно.
Приближавам мястото, където в онази нощ бях оставила колата си. Сега там е паркирана бяла хонда сивик и аз
спирам пред нея. Полагам усилия да не си представям как седя просната пред вратата ѝ, как ръката ми се вдига над
главата и се мъчи да хване дръжката, а цялото ми тяло се тресе от болка. Опитвам се да не чувам алармата, която ме
потапя в безсъзнание.
Според полицията, един възрастен жител от близък апартамент, чул алармата, погледнал навън, видял ме да
лежа там и се обадил на 911. Не, не видял какво се е случило, отговорил на разпитващите го полицаи. Не бил
свидетел на нападението, не забелязал някой подозрителен да бяга от местопрестъплението. Просто чул аларма на
кола, погледнал през прозореца и видял някаква жена да лежи на пътя.
Чудя се кой ли от живущите е бил той и продължавам надолу по тротоара. Спирам до издължения овал на
храсталака при далечния край, от другата страна на пътя, срещу четириетажната, лимоновожълта сграда, която
наблюдавах в нощта на нападението над мен. Беше толкова лесно да се мушна сред храстите, да клекна между
цветовете и да изчезна в нощта.
Само дето не изчезнах.
Някой ме бе видял. Някой е наблюдавал.
Някой винаги наблюдава.
Клякам. Или краката ми поддават? Закрепвам се на нестабилните си глезени и се извръщам към сградата
отсреща, вдигам въображаем бинокъл към третия етаж на ъгловия апартамент в съвършено същата поза, в която бях,
когато чух пукота на съчки и усетих въздухът зад мен да се разтваря като завеса.
Инстинктивно се извивам назад, тялото ми очаква нова серия юмруци, ръцете ми се вдигат да защитят главата.
Прехапвам език, за да не изпищя, но няколко хлипа все пак се отронват. Обхождам с очи горните етажи на сградата
отзад. Напълно е възможно някой да ме е видял, някой да е наблюдавал цялото нападение. Или по-лошо: мъжът,
който ме изнасили, може всъщност да живее в един от тези апартаменти. Дали полицията наистина е разпитала
всички?
Стигам до извода, че двата апартамента на най-горния етаж в млечнобялата сграда вдясно имат най-ясна и
безпрепятствена гледка към мястото. Скачам на крака с решението да почна от хората, които живеят там.
— Хей, ти! — възкликва млад мъж от тротоара, на около метър от храстите, в които стоя, не по-малко стреснат
от внезапната ми поява, отколкото аз от неговата.
Ахвам толкова силно, че прозвучава като писък.
— Извинете — казва бързо той. — Не исках да ви изплаша. Просто не очаквах да видя никого тук.
— Нито пък аз — отговарям му.
Той е около трийсетинагодишен, висок и слаб, със светлокестенява коса и трапчинки, точно онзи тип, който
бих определила като привлекателен само преди около месец. В дясната му ръка се поклаща полупразна бутилка
вода. Облечен е в традиционния екип за джогинг — тениска, найлонови шорти до коленете и маратонки. Оглеждам
ги за познатата емблема на „Найки“. Слава богу, няма такава.
Това, разбира се, нищо не значи. Онзи, който ме изнасили, най-вероятно притежава повече от един чифт
маратонки. Предпазливо оглеждам пустата улица и бъркам в чантата за пистолета си, преди да се сетя, че вече
нямам пистолет. Нямам и лютив спрей. Нямам даже парфюм, с който да напръскам очите му, ако се приближи
твърде много. Така и не се наканих да си взема и мобилен телефон. Няма как да се обадя на никого, не мога да
направя нищо.
— Изгубихте ли нещо? — пита мъжът с непринуден, приятелски тон. Изобщо не звучи като онзи, който ме
изнасили.
— Една обеца — казвам първото нещо, което ми идва наум. Да се надяваме, че няма да забележи, че изобщо не
нося обеци.
— Искате ли помощ в търсенето?
— Не. Всичко е наред. Намерих я. — Посочвам чантата, сякаш изгубената обеца вече е на сигурно място вътре.
— Голям късмет. Как така е отлетяла чак в тези храсти?
Защо водим този разговор? Откъде се появи той? От колко време е бил тук? Възможно ли е да ме е следил,
откакто слязох от таксито? Дали не ме е наблюдавал и в онази нощ? Той ли е изнасилвачът?
Има мило лице. Нито изглежда, нито звучи като изнасилвач. Той тича, за бога. Но кой е казал, че тичащите не
могат да бъдат изнасилвачи и изнасилвачите не могат да имат приятни обноски и мили физиономии?
— Онази нощ кучето ми се завря тук — съчинявам си. — Обецата навярно е паднала, докато се мъчех да го
изтегля.
— Направо игла в купа сено.
— Да. — Защо още стои тук?
— Какво куче имате?
— Какво?
— Почакайте. Нека позная. Обзалагам се, че е нещо екзотично. Португалски пойнтер?
— Доберман — казвам, сякаш думата трябва да внуши страх.
— Наистина ли? Никога не бих ви определил като любител на добермани.
Отново се питам защо водим този разговор, защо аз сякаш нарочно го проточвам. Застанала съм точно на
мястото, където бях нападната и разговарям с абсолютен непознат, който при това отговаря на общото описание на
онзи, който ме преби и изнасили. Защо?
— Вие не знаете нищо за мен.
— А бих искал.
— Какво?
— Имате ли време за чаша кафе?
Какво?
— Недалеч оттук има „Старбъкс“…
Той сваля ли ме? Или пък е едно от онези болни копелета, които изпитват перверзна възбуда първо да
преследват жените, които изнасилват, а после да се сприятеляват с тях, да се настаняват в живота им, да стават
техни довереници, гаджета, понякога дори съпрузи, и да се наслаждават от контрола си над тези нищо
неподозиращи жени, да ги превръщат в свои жертви отново и отново?
— Вие сваляте ли ме?
— Ами… да. Излиза, че точно това правя. Обикновено не съм такъв, да ловя непознати жени из храстите, но не
зная… начинът, по който просто изскочихте от нищото… може пък да е щастлива случайност. Сещате се, като във
филмите. Дето му казват „романтична среща“. Името ми е Колин, впрочем. Колин Лесър. А вашето?
— Бейли. Бейли Карпентър. — Какво ми става? Какво, за бога, ме прихвана, че му казах името си? — Не искам
кафе — добавям бързо.
— Е, не сте длъжна да пиете кафе. Може да си вземете смути или мъфин…
— Нищо не искам.
— Добре. Разбирам. Няма проблеми. Съжалявам, че ви притесних.
Когато се обръща да си тръгне, аз забелязвам една жена да бута бебешка количка по улицата към нас и се
окуражавам.
— Почакайте.
Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.
Той се обръща отново към мен.
— Наблизо ли живеете? — питам аз.
Поглежда си часовника.
— На около четирийсет минути, ако тичаш, в тази посока. — Посочва на юг, после пак поглежда към мен,
сякаш ме чака да направя следващата стъпка.
— Тичал сте четирийсет минути в тази жега?
— Ако си отраснал в Маями, някак свикваш. — Изпива голяма глътка вода. — Много сте наблюдателна.
— И други са ми го казвали.
— Кои други?
— Всеки ден ли тичате? — продължавам, без да обръщам внимание на въпроса му.
— Почти. Мога ли сега аз да ви попитам нещо?
Кимвам. Жената се е приближила, дочувам бебешки плач.
— Ще излезете ли някога от тези храсти?
С усилие потискам усмивката си.
— С какво се занимавате — пренебрегвам отново въпроса му и решително стоя на място, — че можете да си
позволите да тичате в сряда, в горещия следобед?
— Мануален терапевт съм — отговаря прекалено естествено, за да е лъжа. — Вземам си почивка всяка сряда
следобед. Ами вие? Градинарка? Ландшафтен инженер? — В сините му очи отново се е завърнало пламъче.
— Временно безработна.
— След като сте работила какво?
— Работех за един куп адвокати.
— Трудна пасмина. И още по-трудни времена. Изритаха ли ви?
— Може и така да се нарече.
— А вие как бихте го нарекли?
— Предпочитам да си мисля, че съм във временен неплатен отпуск.
Той се засмива. Хубава усмивка.
— Добър начин да гледаш на нещата — казва. — Възприемане на живота в стил „чашата е наполовина пълна“.
Харесва ми. — Трапчинките на страните му стават по-дълбоки.
— Радвам се, че одобрявате.
— Е, често ли идваш тук, Бейли Карпентър? — пита той и аз едва се удържам да не почна да се подхилквам
глуповато от лекотата, с която така фамилиарно изрече името ми.
Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.
— Не. Това не е моят квартал. — Знае ли вече къде живея?
— Само идваш тук да разхождаш кучето си — констатира.
— Понякога. Да.
— Твоят доберман.
— Точно така.
— Как се казва кучето ти?
Поколебавам се, докато намисля някое подходящо за доберман, зловещо име. Но се сещам само за възрастната
жена и нейния йоркширски териер, които видях по-рано.
— Пупси — отговарям.
— Пупси? Сигурна ли си?
— Трябваше да звучи иронично.
— Нямаш куче, нали?
Поклащам глава.
— Не, нямам.
— И не си изгубвала обица.
— Не, не съм.
— Просто обичаш да се пъхаш в храстите насред чужди квартали?
Отново се поколебавам. Жената с бебешката количка е още по-близо, бебешкият плач — още по-силен.
— Знаеш ли нещо за изнасилване, случило се на тази улица преди около месец? — питам неочаквано и
внимателно следя за някаква промяна в изражението на Колин Лесър. Защо просто да не попитам направо? Дори и
да е моят изнасилвач, надали е толкова луд, че да опита нещо сега, не и със свидетел на по-малко от три метра
разстояние.
— Не. Не зная нищо за никакво изнасилване. — Посочва мястото, на което стоя. — Там ли се е случило?
— Да.
— Ти ченге ли си?
— Не.
— Тогава защо стоиш там?
Жената с бебешката количка се изравнява с нас, усмихва се на Колин, към мен поглежда подозрително и
отминава по пътя си.
Сега съм сама с Колин Лесър. Надявам се, че той е точно такъв, какъвто изглежда. Непринудено приятелски
настроен, излязъл да потича. Гледам устните му, докато отново отпива от водата, представям си същите тези устни
как хапят гърдите ми.
— Добре ли си? — пита той.
— Да. Защо?
— Потрепери. Сякаш изпита внезапна болка.
— Не. — Не внезапна, постоянна, мисля си.
— Аз съм мануален терапевт, нали помниш? Много съм добър с всякакви болежки. — Бърка в джоба на
шортите си, вади визитка и ми я подава, после смутено се усмихва. — Винаги нося по няколко с мен.
Трябва да се пресегна, за да я стигна, но успявам някак да я взема, без пръстите ни да се докоснат. Д-Р КОЛИН
ЛЕСЪР, МАНУАЛЕН ТЕРАПЕВТ, прочитам, както и адреса и телефонния номер на кабинета му, който — не мога да
не забележа — се намира на булевард Бискейн, само на няколко кратки пресечки от „Холдън, Канингъм и Кравиц“.
Дали не ме е забелязал, докато работех там? Дали не ме е следил тайно? Той ли е мъжът, който ме изнасили?
Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.
— Изглеждаш малко бледа. Сигурна ли си, че не искаш да идеш да поседнеш някъде? — пита ме. — Не е нужно
да е „Старбъкс“.
— Не мога.
— Бихме могли да поговорим за случилото се тук, ако искаш.
— Какво?
— Само ако ти желаеш — добавя.
— Каза, че не знаеш нищо.
— Е, това не е съвсем вярно. Зная няколко неща.
Дъхът ми секва.
— Само че не за изнасилването. — Гласът му омеква. Трапчинките от двете страни на устата са заменени от
бръчки на загриженост. — Била си ти, нали?
— Какво?
— Жената, която е била изнасилена…
— Защо ти хрумна това?
— Начинът, по който изглеждаш, по който се държиш…
— Грешиш.
— Добре. Извинявай.
— И не искам кафе. Не искам да ходя с теб никъде.
— Извинявай. Не исках да те разстройвам.
— Не си ме разстроил.
— Хубаво.
— Хубаво — повтарям след него. Ако кажа още нещо, имам чувството, че ще избухна в сълзи.
— Е, беше ми много приятно — макар и малко странно — да се запозная с теб — казва той и се кани да си
тръгне, но отново спира. — Ако промениш някога мнението си за онова кафе, ами… имаш визитката ми.
— Приятно тичане.
Изчаквам да се скрие напълно от поглед, и едва тогава излизам от храстите, изтупвайки набързо полепналите
по белите ми памучни панталони листа. От единия ми джоб стърчи един голям оранжев цвят. Някога, не много
отдавна, бих го втъкнала закачливо зад ухото си. Сега обаче го изтръсквам на земята, заедно с визитката на Колин
Лесър.
Незабавно се навеждам и я взимам. Пъхвам я дълбоко в страничния джоб на панталоните си. Възможно ли е
той наистина да е този, за когото се представя?
Сещам се за друг добре изглеждащ мъж, за друга покана, за друга визитка. Онази сутрин в съда, в деня, когато
бях нападната. Дали Оуен Уийвър се е зачудил защо така и не му се обадих? Сетил ли се е за мен изобщо? Чул ли е
какво ми се случи? Може ли той да е виновникът?
Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.
Вдигам поглед към двата апартамента, от които се открива най-добра гледка към всичко, случило се в онази
нощ. Единият е апартаментът, в който видях да се раздвижват завесите по-рано през същия ден. Мога ли наистина
да направя това? Луда ли съм?
Вземам нещата под контрол, казвам си аз и приближавам към млечнобялата сграда.
Не съм луда.
22.
Отвътре сградата определено е виждала и по-добри дни. За разлика от фасадата, която наскоро е била
пребоядисана, вътрешността е вехта и на вид, и на мирис. Климатичната инсталация, ако изобщо има такава, е по-
скоро шумна, отколкото ефективна, вентилаторът раздвижва застоял, а не хладен въздух. Фоайето сякаш е излязло
направо от петдесетте: старомодни тапети, с изобразени зелени бамбукови стебла върху бял фон, ракитова мебел,
която е била стилна много отдавна, вълнен килим на зелени и розови завъртулки. Въпреки жизнерадостните
цветове, или точно заради тях, фоайето има тъжен вид, сякаш знае, че най-добрите му дни са отминали.
Отивам до указателя, окачен встрани от заключените стъклени врати, водещи до асансьорите, преглеждам
имената на живущите и се чудя дали да не натисна всички звънци едновременно, с надеждата, че някой ще се окаже
достатъчно глупав да ми отвори, без да задава въпроси. Удивително, но въпреки всичко, което знаем, или би
трябвало да знаем, или само си мислим, че знаем за престъпленията и как най-успешно да ги предотвратим, този
стар номер все още минава поне в петдесет процента от случаите. Разклащам дръжката на вратата, питайки се колко
ли време би било нужно на племенницата ми да я отвори, когато виждам двама възрастни господа да излизат от
единия асансьор и да се отправят към мен. Изигравам цяла сценка, като се преструвам, че говоря с някого по
интеркома, а през това време те се приближават.
— Позволете на мен — казва единият и задържа вратата, за да вляза, кима с глава, при което на темето му се
разкрива обширна плешивина, изпъстрена само с редки кичурчета тънка бяла коса.
— Благодаря. — Промъквам се вътре.
— Приятен ден.
— Коя беше тази? — промърморва другият, докато вратата се затваря след мен.
Отправям се към асансьорите, преди някой да оспори правото ми да бъда тук. Вратите се затварят и се започва
едно изпълнено със скърцане изкачване, което след секунди прекъсва на втория етаж. Вратите се плъзват настрани,
аз навеждам глава и виждам два чифта подути глезени да се тътрят навътре, придружени от бастун и проходилка.
Дръпвам се в дъното на кабината. Вратите се затварят. Асансьорът подновява накъсаното си движение нагоре.
— Нагоре ли отиваме? Защо отиваме нагоре? — обвинително се обажда женски глас. — Сидни, ти ли натисна
нагоре?
— Стоиш точно до мен, Мириам. Кога да натисна каквото и да било?
— Тогава защо отиваме нагоре?
— Аз го бях натиснала — признавам, чувствайки нелепа вина. Вдигам очи и виждам две озадачени възрастни
физиономии да се взират в мен.
— Съпругата ми и аз искахме да слезем надолу — заявява Сидни.
— Съжалявам — измърморвам. — Слизам след няколко секунди…
— Никога не внимаваш — скастря съпруга си Мириам. — Сега ще трябва да пътуваме цялото разстояние
догоре. И ще закъснеем.
— Отиваме просто на разходка — възразява Сидни. — Как може да закъснеем?
Тяхната свада предизвиква неочакван ефект: кара ме да се отпусна, разсейва ме от предстоящата задача. Макар
и не за дълго. Докато стигнем шестия етаж, нервите ми отново са опънати.
— Приятен ден — казвам и излизам от асансьора.
Мириам въздъхва.
— За бога, Сидни, натисни проклетия бутон или ще си останем тук завинаги.
Вървя по дължината на онази страна на сградата, която гледа към улицата, и стигам до дъното. Тесният коридор
мирише на готвено, една фиеста от пикантни мазнини и подправки, която се лепи по уж белите стени и се
просмуква в износения зелен килим. Тук климатикът се усеща също толкова оскъдно, колкото и във фоайето и
докато стигна до последните два апартамента, по тениската ми са избили петна от пот.
Заставам пред номер 612 и натискам звънеца, повтаряйки си наум какво ще кажа. Мъж на средна възраст, с
прошарена остра коса, сресана така, че да закрива плешивината му, и гъста брада, отваря вратата. Облечен е в синьо-
бяла риза с къс ръкав, спусната над торбести сиви панталони. Присвива сиво-сините си очи, при което съединените
му вежди приемат формата на една гънеща се линия, като червей, окачен на кука.
— Какво продавате, млада госпожо?
— Кой е, Еди? — провиква се някаква жена отвътре.
— Това се каня да разбера — подвиква в отговор той. — Нали не сте от онези свидетели на Йехова?
— Не. Казвам се Бейли Карпентър. — В последния момент реших да използвам истинското си име. Не виждам
причина защо не.
До рамото на Еди се материализира жена. Има бледа кожа и руса коса до раменете в стил „Алиса в страната на
чудесата“. Устните ѝ са напомпани двойно повече от нормалното, а и бездруго тясното ѝ лице е опънато като тъпан.
Прилича повече на водно животно, отколкото на човек, като някоя от анимационните рибки във филмче на Дисни.
— Коя е тя? — пита мъжа си, а лицето ѝ не издава абсолютно никаква емоция. — Ние винаги гласуваме за
републиканците — добавя, преди да успея да кажа каквото и да било.
— Важно е това да се знае — казвам. — Но всъщност, аз разследвам нападението, което се е случило пред
вашата сграда преди около месец.
— Имате предвид изнасилването ли? — Жената хваща ръката на съпруга си.
— Да.
— От полицията ли сте?
— Детектив съм.
— Защото вече казахме на полицията всичко, което знаем — обяснява Еди.
— Питах се, дали не може отново да повторим някои от подробностите.
— Какви подробности? — пита подозрително жената, макар лицето ѝ да си остава все така безстрастно,
неразкриващо нищо.
— Както казахме на полицията, не сме видели нищо.
— Абсолютно нищо?
— Нищо. Разбирам, че полицаите все още не са го хванали.
— Не, все още не. Вашият балкон гледа към храстите, където е станало нападението — подхвърлям.
Еди поглежда през рамо към вътрешността на жилището.
— Да, но не сме били на балкона, когато е станало нападението.
— Гледахме телевизия — добавя жена му. — Даваха „Криминални умове“.
— И не сте чули нищо?
— Чухме аларма на кола. — Еди свива рамене. — Но явно това е било, след като всичко е свършило.
— Ами съседите ви?
— Доколкото ни е известно — казва жената на Еди, — никой нищо не е чул или видял.
— Да сте забелязали някой от съседите ви да се държи подозрително?
Еди се подсмихва.
— Е, те всички тук са доста особени.
— Еди — смъмря го жена му.
— Питах се, дали според вас има шанс…
— Какво? Някой от обитателите на тази сграда да е изнасилил жената ли? — Тя клати глава. — Виждали ли сте
живущите тук, госпожице Карпентър? Всички са на по сто години! Ние сме най-младите в блока поне от три
десетилетия.
Правя стъпка назад. Нищо няма да науча тук.
— Извинявайте, че ви обезпокоих. Благодаря, че ми отделихте от времето си.
— Би трябвало да говорите с госпожа Харкнес до нас — измърморва Еди, докато затваря вратата.
— Еди, за бога — възкликва жена му. — Престани да създаваш проблеми на горката жена. Има си
предостатъчно и без това.
— Коя е госпожа Харкнес?
— Жената от съседния апартамент. Има същата гледка като нас. — Той промушва глава през вратата. — Както и
онзи ненормален внук, който на практика живее тук — прошепва накрая.
— Еди!
— Нещо не е наред с това дете и ти го знаеш — провиква се той.
Жената на Еди се появява в цепката на открехнатата врата. Виждам яда в очите ѝ.
— Не можем да ви помогнем — отсича тя, пресяга се покрай съпруга си и затръшва вратата в лицето ми.
Оставам там няколко дълги секунди, опитвайки се да смеля какво ми бе казано току-що. Изглежда, че тази
госпожа Харкнес има не само гледка към мястото на нападението над мен, но и внук, когото най-близкият им съсед
смята за не съвсем „наред“. Полицията знае ли за него?
След няколко секунди, решена да не обръщам внимание на силното биене в гърдите си и на предупредителните
камбани в ума си, натискам звънеца на апартамент 611. Чувам вътре да се карат няколко човека и се напрягам да
доловя какво говорят, когато вратата се отваря.
Пред мен застава енергична на вид жена на около седемдесет и пет години. Има приблизително моя ръст,
слаба, с големи, изпитателни кафяви очи. Косата ѝ е къса, руса и къдрава, по слепоочията се подават сиви корени.
Облечена е във велурен яркорозов анцуг, думите СОЧНО МОМИЧЕ изпъкват на също толкова изпъкналия ѝ бюст.
— Госпожа Харкнес?
— Да? Какво мога да направя за вас?
— Съжалявам, че ви безпокоя…
— Просто си гледам сапунките. — Махва към телевизора във всекидневната зад нея. — Могат да почакат. Така
или иначе никога нищо не се случва. Какво мога да направя за вас? — пита отново. Усещам силна струя студен
въздух да се носи откъм апартамента.
— Чудех се, дали мога да ви задам няколко въпроса.
— Относно?
— Относно изнасилването, което е станало пред вашата сграда преди около месец.
Усмивката ѝ изчезва; раменете ѝ видимо се стягат.
— Вече говорих с полицията.
— Да, зная. Има само няколко неща, които бих искала да прегледаме отново.
Госпожа Харкнес свежда поглед към краката си. Обута е с бели маратонки, мъча се да не обръщам внимание на
едва забележимата бяла емблема на „Найки“, избродирана върху плата. Дишането ми става плитко, като че ли някой
е застанал зад мен и притиска гръдния ми кош. От този натиск ребрата ми сякаш ще се счупят.
— Нямам какво да добавя към това, което вече ви казах.
Тя мисли, че съм от полицията и аз не си правя труда да я поправям.
— Понякога, колкото повече повтаряме нещо… — заимствам една от любимите фрази на детектив Маркс.
— Напълно сигурна съм, че не зная нищо — настоява на своето госпожа Харкнес.
А аз съм също толкова сигурна, че тя лъже. Издава се доста явно, ту втъква невидими кичури зад дясното си
ухо, ту присвива устни при всяка изречена неистина.
— Спях, когато се е случило. Не съм видяла нищо. Не съм чула нищо.
— Имате ли нещо против да погледна от балкона ви? — питам и преди да може да ме спре, съм изминала
половината разстояние натам в апартамента ѝ.
— Не разбирам какво ще помогне това.
— Ще отнеме само минутка.
— Ами, добре. — Когато подминаваме затворената врата в края на коридора, тя нарочно поглежда в другата
посока. Защо? Има ли някой вътре?
Апартаментът ѝ е леденостуден. Повечето възрастни хора предпочитат да им е по-топло, отколкото по-студено.
Дали пък нейният „ненормален“ внук не е този, който харесва леденостуденото? Къде ли е сега, да не би тъкмо той
да е зад онази затворена врата в края на коридора, дали знае нещо за нападението над мен, дали всъщност той
самият не е нападателя ми. Решавам, че навярно е най-добре да се махам, по дяволите, но разбира се, не правя нищо
такова. Стигнала съм чак дотук. Би било лудост да се откажа точно сега. Пък и аз не съм луда.
Бежово кожено канапе и съответстващ му фотьойл са подредени пред телевизор с висока резолюция, окачен на
отсрещната стена до вратата към балкона. Вляво се намира тясна зона за хранене и миниатюрен кухненски бокс.
Докато пресичам всекидневната, забелязвам кутия кока-кола и наполовина изпита бутилка бира по средата на
стъклената масичка за кафе. Тънко синьо одеяло е сгънато върху едната възглавница на дивана, а на пода до него
лежи купчина списания. Заглавието на най-горното е „Мотоциклетна мания“.
— Харесвате мотоциклети ли? — питам.
Госпожа Харкнес свива устни и втъква несъществуващи кичури зад ухото си.
— Ами, да. Покойният ми съпруг имаше един.
Изобретателността ѝ заслужава възхищение. Ако не беше езикът на тялото, госпожа Харкнес щеше да е
първокласна лъжкиня.
— О, божичко — възкликвам изведнъж, сякаш чак сега съм забелязала бирата. — Вие имате компания! —
Преструвам се, че се оглеждам наоколо. — Толкова съжалявам…
Госпожа Харкнес втъква още невидими кичури зад дясното си ухо.
— Нямам компания — казва бързо. — Просто не можех да реша какво ми се пие. — Ново свиване на устните,
ново ненужно прибиране на коси. — Казват, че всичко върви по-гладко с кока-кола — произнася през смях, — но
понякога няма нищо по-хубаво от леденостудена бира.
Това е друга особеност на лъжците. Винаги имат нужда да украсяват.
— Този апартамент наистина е чудесен — забелязвам аз. — Една или две спални имате?
— Само една. Не ми трябва повече пространство. Откакто съпругът ми почина.
— Преди колко време стана това? — питам, подчертано разсеяно и плъзгам настрани вратите на балкона.
— Преди три години. Мислите ли, че можем да побързаме малко? Изпускам си сериала…
— Няма да се бавя. — Излизам на балкона, връхлита ме толкова горещ въздух, че го усещам като калъфка за
възглавница, нахлупена на главата ми. Ахвам, отмятам главата си назад и тялото ми се блъсва в парапета, точно
срещу улицата долу.
Заповядвам си да се успокоя. Това е просто епизод от посттравматичен стрес. Само това. Не съм луда.
Поглеждам надолу и пред мен се разкрива безпрепятствена гледка към храстите, в които бях изнасилена. През
деня всичко се вижда: цветята, храстите, мястото сред тях, където клечах, когато ме нападнаха, точното място,
където бях насилена. На ъгъла има улична лампа, така че дори през най-тъмната нощ е напълно възможно, ако някой
стои на този балкон, да види поне нещо от случващото се долу. Така ли е станало? Дали някой е стоял на този
балкон и е видял нападението, или пък този някой ме е видял да клеча в храстите по-рано през деня и е решил сам
той да ме нападне? Този някой ли обича бира, списания за мотоциклети и надут до ледено климатик? Може ли този
някой да бъде описан като ненормален и малко „не наред“? Възможно ли е тъкмо той да се крие в спалнята в
апартамента на баба си в същата тази минута и сега бавно да се прокрадва зад мен…
Обръщам се рязко и замахвам към нападателя, от устните ми се изтръгва задавен вик, който става все по-силен,
а в същото време подобието на самоконтрол, ако съм го имала изобщо, полита стремглаво от балкона.
Виковете на госпожа Харкнес се присъединяват към моите. Тя отстъпва във всекидневната, въртейки бясно очи,
сякаш се бои да ги фокусира.
— Какво стана? Какво има?
Отнема ми минута да успокоя дишането си и да се овладея. По страните ми се стичат сълзи. Тук няма никой.
Само госпожа Харкнес.
— Какво не е наред? — пита отново, видимо изнервена от поведението ми.
Залитам обратно в ледения апартамент, изтривам сълзите с опакото на ръката си.
— Мога ли да ви помоля за чаша вода?
Госпожа Харкнес бързо се придвижва до кухненския бокс, връща се с пластмасова чаша студена вода и ми я
подава. Поглъщам я, ала ръцете ми треперят толкова силно, че разливам поне половината върху предницата на
тениската ми.
— Коя сте вие? Какво става? — пита и не отделя очи от всяко мое потрепване. — Не сте от полицията, нали?
Разтърсвам глава.
— Вие сте тази жена, нали? — пита след продължителна пауза. — Която е била изнасилена.
Втриса ме от това, колко лесно ме разкриват. Първо Колин Лесър, а сега и госпожа Харкнес. Защо просто не си
сложа табела?
— От полицията знаят ли, че сте тук?
— Надявах се да открия нещо, което са пропуснали — обяснявам, когато съм добила достатъчно увереност, че
гласът ми няма да секне.
— И открихте ли?
— Възможно е — отговарям, прекалено уморена, за да лъжа. — Разбрах, че имате внук.
— Кой ви каза това?
— Той тук ли е сега?
— Обзалагам се, че е бил господин Сондърс, от съседния апартамент. Постоянно се опитва да ми създава
проблеми. Това копеле хвърли око на апартамента ми, откакто се е нанесъл в неговия. Иска го за себе си. Мъчи се да
ме накара да се изнеса, откакто съпругът ми почина.
— Внукът ви тук ли е в момента, госпожо Харкнес?
Тя свива устни, прибира коси.
— Не съм казвала, че имам внук.
— Е, предполагам, че това е нещо, което полицията лесно ще установи.
Лицето ѝ сякаш се сгърчва в поражение. Изведнъж проличават всичките ѝ седемдесет и няколко години.
— Това копеле не спира да се оплаква от Джейсън, вдигал много шум, пускал музиката твърде силно. Но не е
така. И никой друг никога не се е оплаквал. Само господин Сондърс. И то, само защото разполага с прекалено много
свободно време. Уволниха го от работа преди около шест месеца и не може да намери никой друг, който да се
съгласи да го наеме. Изненада, изненада.
— Джейсън тук ли е сега? — питам отново.
— Бих искала да си тръгнете — отговаря тя.
— Сигурна ли сте, че това искате наистина? Защото то само ще засили подозренията към внука ви. Полицаите
могат да вземат заповед за обиск.
— Няма да намерят нищо. Внукът ми е чудесен младеж.
— Искам само да поговоря с него.
— Той няма абсолютно нищо общо със случилото се с вас.
— В такъв случай, няма от какво да се бои.
— Аз ви видях в онзи ден, да знаете — изведнъж заявява обвинително тя.
— Видели сте ме?
— Видях ви да се криете в храстите. Взирахте се в отсрещния апартамент през бинокъл. Едва не се обадих в
полицията да докладвам за воайор.
— Защо не го направихте?
— Реших, че може би е по-добре да не се замесвам.
— Заради Джейсън ли?
— Не, разбира се. — Ново присвиване на устни, ново прибираме на коси.
— Джейсън е бил тук през онази нощ, нали?
— Това няма общо. Джейсън стои при мен от време на време от лятото насам. Не се разбира с пастрока си.
Казах му, че винаги е добре дошъл тук, че съм благодарна, задето ми прави компания…
— Казахте ли на полицията, че Джейсън остава при вас?
— Не видях причина да го направя. Никой от нас не е видял нападението. И двамата спяхме, когато е станало.
— Казахте, че имате само една спалня…
— Да. И какво?
— Приемам, че Джейсън спи тук, на дивана. — Поглеждам към одеялото върху възглавницата на коженото
канапе.
— Накъде точно клоните?
— Натам, че вие всъщност не знаете къде е бил Джейсън, когато съм била нападната, нали? Той лесно е могъл
да се измъкне, след като сте си легнали и точно поради тази причина не сте го споменали пред полицията…
— Това са пълни глупости. А вие каква работа имахте да се криете в храстите и да шпионирате хората,
впрочем? Мен ако питате, сама сте си търсили белята.
Думите ѝ ме зашлевяват като шамар през лицето и предизвикват нов порой от сълзи. Извръщам се.
И тогава го виждам.
Млад мъж със среден ръст и тегло, двайсетинагодишен, с дълга до брадичката кестенява коса и непроницаеми
кафяви очи. Стои на не повече от три метра от мен, и макар ръцете му да висят неподвижно отстрани на тялото,
чувствам как се протягат към гърлото ми.
— Какво става, Нана? — пита той.
Кажи, че ме обичаш.
— О, господи. — Усещам, че краката ми се подкосяват. Чашата с вода се изплъзва от пръстите ми и пада на
земята.
Джейсън тутакси се озовава до мен, подхваща ме за лакътя, отвежда ме до фотьойла и ме настанява на него.
— Махни си ръцете от мен! — изкрещявам и го блъсвам.
— Хей — казва той, внезапно ядосан. — Какво, по дяволите…
— Джейсън, миличък — казва баба му с успокояващ тих глас, — върни се в спалнята, скъпи. Тази дама тъкмо
се канеше да си тръгне.
— Тя защо ме удари? Не ме удряй — предупреждава ме той.
— Моля те, скъпи. Върни се в спалнята.
Той пуска лакътя ми, но продължава да ме гледа втренчено с тъмните си ядосани очи.
— Искам тя да си тръгне — заявява.
— Тръгва си, миличък. Само след няколко минути.
— Какво търси тук изобщо?
— Дойде просто да зададе няколко въпроса.
— Какви въпроси? За мен ли? Нещо за мен ли искаш да знаеш? — пита гневно.
Поклащам глава, от очите ми бликват сълзи.
— Дай ни само още минутка и тя ще си иде.
Джейсън ми мята поглед, в който има равни части нетърпение и ярост. После се обръща и се промъква обратно
в спалнята, а аз треперя на мястото, на което той ме сложи да седна.
— Сигурна съм, че сега разбирате защо не казах на полицията за Джейсън. Той очевидно е различен…
— Той очевидно е яростен.
— Джейсън имаше много труден живот. Майка му, моята бивша снаха, беше пристрастена към наркотиците и
алкохола. Джейсън се роди с вроден алкохолен синдром. Синът ми не е от най-отговорните бащи, но за нещастие,
пастрокът му е още по-лош. Джейсън се е борил през целия си живот. Но ви уверявам, че е добро момче. Не ви е
изнасилил той.
— Наясно сте, че съвпада с общото описание на мъжа, който го направи.
— Джейсън не го е извършил.
— Как можете да сте толкова сигурна?
— Защото познавам внука си. А сега — тя отива до вратата и я отваря, — настоявам да си тръгнете. Или този
път аз ще повикам полицията.
Оставам на мястото си.
— Моля ви, направете го.
23.
— Луда ли си? Какво, за бога, си мислеше?
Детектив Кастильо ме дъвче почти през целия един час, откакто напуснахме апартамента на госпожа Харкнес
и дойдохме в моя. Разбирам раздразнението му. И аз си задавам същия въпрос, макар че никога не бих си признала
пред него.
— Разбираш ли, че можеше да провалиш цялото разследване?
— Какво разследване? — контрирам го аз. — Вие дори не знаехте, че госпожа Харкнес има внук.
— Щяхме да разберем.
— Наистина ли? Кога?
— Не е там въпросът.
— А къде е?
— Въпросът е, че ти нямаше работа да ходиш при госпожа Харкнес, на първо място. — Той прокарва ръка през
гъстата си черна коса, обръща се и се втренчва през прозореца на моята всекидневна.
— Имах цялото право на това.
— Знаеш, че можех да те арестувам, задето се представяш за полицай, — уведомява ме Кастильо.
Вече няколко пъти подмята това.
— Никога не съм казвала на госпожа Харкнес, че съм полицай.
— Оставила си я да си го помисли…
— Нищо такова не съм направила. Не контролирам какво може и какво не може да си помисли.
— Както и да е…
— Вижте, детектив Кастильо — прекъсвам го, изгубила търпение от този разговор. — Не съм направила нищо
грешно или забранено. Напълно в правото си съм да разпитвам евентуални свидетели. Аз съм лицензиран
детектив…
— Ти си жертвата.
Жертвата, повтарям мълком и настръхвам от внезапното тотално принизяване на статуса ми, от свеждането
ми до онзи нещастен подвид на човешките същества, известен като жертва.
— Благодаря ви за това малко напомняне, детектив. Почти бях забравила. Но както и да е — подхвърлям му
собствените му думи, — мисля, че знаете, че мога да съм ви от съществена полза.
— Как? Като се месиш в разследването, като сплашваш потенциални свидетели, като компрометираш случая
ни…
— Какъв случай? Вие нямате случай. Ако не бях аз, нямаше дори да имате заподозрян.
— Да не би да твърдите, че сте готова да идентифицирате Джейсън Харкнес като мъжа, който ви е изнасилил?
— пита полицай Дюби. До този момент той запазваше най-вече мълчание, видимо доволен да стои в сянка и да
гледа как се препирам с детектив Кастильо.
Вторачвам се в полицай Дюби. Знае, че не мога със сигурност да кажа, че Джейсън Харкнес е мъжът, който ме
изнасили, че имам само най-бегла представа за извършителя. Няма начин да направя положителна идентификация.
— Ами гласът му? — пита Кастильо вече с омекнал тон.
— Какво за него?
— Джейсън Харкнес е разговарял с теб. Звучеше ли ти като изнасилвача?
Затварям очи, чувам как изнасилвачът шепне в ухото ми Кажи, че ме обичаш.
Отпускам се на най-близкия диван, главата ми леко се замайва от усилията да сравня двата различни гласа, да
напасна единия върху другия, да ги смеся, насила да ги слея.
— Не зная.
— Не знаеш?
— Не съм сигурна. Възможно е…
— Възможно — повтаря полицай Дюби и клати глава. — При такова силно потвърждение няма как да не ни
издадат съдебна заповед.
— Ето какво зная със сигурност — обръщам се към двамата мъже. — Джейсън Харкнес отговаря на общото
описание на мъжа, който ме изнасили. Бил е в близост през нощта, когато се случи. Апартаментът на баба му гледа
точно към мястото, където бях нападната, така че е имал и достъп, и възможност. Освен това, той е увреден гневен
младеж и предполагам, че е бил или насилван, или най-малкото пренебрегван през годините, когато се е формирал,
което го е направило доста добър кандидат за прояви на насилие в бъдеще. Проверихте ли поне дали има досие?
— Беше първата ми работа, щом пристигнах там — отговаря Кастильо и сочи мобилния телефон в ръката си.
— И?
— Още чакам връщане на обаждането.
Настава момент на мълчание, за който чувствам, че всички сме дълбоко благодарни. Дава ни възможност да
осъзнаем, че не сме противници, че сме на една и съща страна и че всички искаме едно: да открием човека, който
ми причини това и да го пъхнем зад решетките.
Всъщност, аз искам повече от това. Искам да издера очите му и да разкъсам гърлото му, после да го кастрирам
и да го пребия така, че да се превърне в кървава пихтия, а накрая да хвърля смазания му осакатен труп на акулите,
които плуват в кошмарите ми. Това е, което искам. Но ще се съглася и просто да го намерим и пъхнем зад
решетките.
— Съжалявам — подхващам аз. — Не исках да ви се меся…
— Въпросът не е да не се месиш — възразява Кастильо. — Въпросът е да използваш главата си. Прекалено
навътре навлизаш в това, Бейли. Разбирам желанието ти да помогнеш, но не можеш. По-скоро се излагаш на
опасността да те убият.
— Струва ми се, че малко драматизираш.
— Помисли за миг, Бейли. Какво, ако Джейсън Харкнес наистина е мъжът, който те е изнасилил? И какво
става, ако ти отидеш и апартамента на баба му и тя не е там? Но той е. Помисли ли какво би могло да се случи?
Трябва да призная, че изобщо не ми мина през ума тази възможност. Като си я представих сега, тръпки минаха
по гърба ми.
— Стреляш слепешката, Бейли. Стреляш във всички посоки едновременно, без да гледаш. Само преди няколко
дни беше убедена, че Пол Гилър е изнасилвачът…
— Никога не съм твърдяла, че съм убедена — възразявам, макар и не с цялата си душа.
— Добре — казва детективът. — Не мисля, че ще постигнем нещо ново, като правим все едно и също.
Кимам в знак на съгласие.
— И какво сега?
— Остави ни да си вършим работата. Продължи напред с живота си — добавя, почти небрежно.
А какво си мислиш, че правя? — ще ми се да го попитам, но решавам, че е по-благоразумно да запазя мълчание.
Нищо няма да постигна, ако го предизвиквам постоянно.
— Има още някой, когото може би трябва да проверите — казвам вместо това, изваждам визитката на Колин
Лесър от джоба си и я подавам на детектива.
Той я поглежда, после вдига очи към мен.
— Кой е този?
— Срещнах го днес следобед.
— Да разбирам ли, че срещата ви няма нищо общо с факта, че е мануален терапевт?
Полагам всички усилия да омаловажа абсурдността на срещата ни.
— Той е тичал; ти си стояла в храстите, където си била изнасилена — резюмира Кастильо, без да ми позволи да
се откача толкова лесно. Разтрива основата на носа си, сякаш се мъчи да спре зараждаща се мигрена.
— Просто си помислих, че може би си заслужава да хвърлите едно око…
— Разбира се. Ще проверим този човек. — Прибира визитката на Колин в джоба си. — Май е време да вървим
— казва на партньора си.
Телефонът звъни и аз подскачам.
— Вдигни го — казва Кастильо. — Няма нужда да ни изпращаш.
Отправят се към вратата, а аз отивам в кухнята и вдигам телефона. Фин е, от рецепцията.
— Зная, че ченгетата са там — започва той. — И си помислих, че не е зле да ви предупредя. Брат ви Хийт се
качва. Доста е напушен…
Вълна на паника ме залива, когато си давам сметка, че Хийт вече е от другата страна на вратата, а ченгетата са
все още от тази.
— Бейли? — чувам го да се провиква, докато не спира да чука силно. — Бейли? Зная, че още си ми сърдита,
затова съм дошъл да се извиня и да моля за прошка.
Обстоятелството, че брат ми е или пиян, или напушен, или най-вероятно и двете, не убягва на двамата полицаи.
— За какво? — пита ме Кастильо, когато отивам до тях. — Да не е нещо, което трябва да знаем?
Поклащам глава. Не съм казала нищичко на полицията за инцидента в къщата на родителите ми. Какъв смисъл
има?
Отварям вратата. Хийт едва не пада вътре, дъхът му смърди на алкохол, а главата му е обвита в облак дим,
излизащ от джойнта в ръката му.
— Сигурно си правите майтап с мен — заявява детектив Кастильо и отстъпва няколко крачки назад, когато
Хийт залита към него.
— Оп-паа. — При вида на двамата полицаи Хийт изпада в пристъп на кикот.
— Хийт, за бога…
— Предлагам да ми дадеш това. — Кастильо издърпва запаления джойнт от пръстите на Хийт.
— Хей…
— Бейли, според мен брат ти се нуждае от чаша вода — заявява той.
— А още по-добре да е един дълъг джин с тоник — провиква се след мен Хийт, докато бързам към кухнята.
— Предлагам да идем в хола — чувам полицай Дюби.
— И кой точно предлага това? — пита Хийт. — Струва ми се, че не бяхме представени както трябва.
— Това е полицай Дюби — казва Кастильо, когато се връщам с водата.
— Майтапите се, нали? — идва незабавният отговор на Хийт, последван от нов пристъп на кикотене. —
Полицай Дюби? Той майтапи ли се с мен, Бейли?
— Млъквай, Хийт — скастрям го, докато следвам полицаите в хола и пъхам чашата в ръката на брат си.
Заставаме в нещо като квадрат пред диваните. Никой не сяда.
Детектив Кастильо се е втренчил в Хийт.
— Какво точно си мислите, че правите?
— Какво правя ли? — повтаря след него Хийт. — Тук съм, за да подкрепя по-малката си сестричка в трудни
времена.
— И мислите, че с подобно поведение ще ѝ помогнете?
— Повече от вас, обзалагам се. — Изпива голяма глътка вода. — Харесвам ризата ви, между другото. Има нещо
в тези крещящи хавайски щампи, което говори за ултра вкус.
— Моля те, Хийт. Млъкни.
— Кажете ми, че не сте шофирали дотук — казва полицай Дюби.
— Добре — отговаря с глупава усмивка Хийт. — Нека бъде по вашему. Не съм шофирал дотук.
— Не се прави на умник.
— Или какво? Ще ме пъхнете в затвора ли?
Детектив Кастильо мушва джойнта на Хийт в същия джоб, където е и визитката на Колин Лесър.
— Имаш ли още такива?
— Защо, колко ти трябват?
— Хийт…
— Не, за съжаление. Нямам „дрюги“, полицай Дюби — не спира Хийт. — О, не, чакайте. Онзи там е полицай
Дюби, нали така? — Обръща се и почва да тананика: — Дюби, дуби, дуу…
— Хийт…
— Обискирайте ме, ако желаете. — Пльосва се на дивана, протяга дългите си крака напред, обхваща тила си с
длани, сякаш си почива в хамак на плажа.
— Моля ви, не го арестувайте — казвам, изпълнена с желание да сритам краката на Хийт.
Детектив Кастильо кимва.
— Само не го пускайте да си тръгва, докато не изтрезнее.
— Няма. Благодаря ви.
Телефонът на детектива звъни и той го вдига преди второто позвъняване.
— Кастильо — казва. Наблюдавам лицето му, докато слуша. — Наистина ли? Добре, благодаря. Това е много
интересно. — Затваря и поглежда към мен. — Очевидно Джейсън Харкнес действително има досие.
— За какво?
— Не зная. Досието е запечатано.
— Как така е запечатано?
— Просто така. Явно, каквото и престъпление да е извършил, това се е случило, докато е бил непълнолетен, и
затова досието му е запечатано.
— Можете ли да го отворите?
— Стига, Бейли — обажда се Хийт. — Дори и аз зная това. Щом едно досие се запечата, то си остава
запечатано.
— Брат ти е прав — казва Кастильо. — Освен, разбира се, ако някой в офиса на областния прокурор не чуе за
това и не задейства връзките си.
Мога ли да помоля Джийн за такава услуга? Дали изобщо ще ми обърне внимание? И колкото и да е слабо
вероятно, ако все пак моят полубрат се съгласи да надзърне в младежкото досие на Джейсън Харкнес, какво ли ще
иска в замяна?
— Съжалявам. Не мога да искам от него…
— Не те и карам. Не се притеснявай. Убеден съм, че някой ще го уведоми. Не че бихме могли да използваме
каквито и да било доказателства от това досие в съда. Няма да ги допуснат — напомня ми той.
— Но пак ще са от полза — възразявам аз. — Ако има присъда за някакъв вид насилие, ще ни даде насока.
Може да успеем да го използваме, за да изтръгнем самопризнание…
— Ние нищо такова няма да направим — прекъсва ме Кастильо, наблягайки на местоимението. — Мисля, че
достатъчно ясно ти го обясних.
— Разбира се. Просто така се изразих.
— Кой е Джейсън Харкнес? — пак се обажда Хийт. — Заподозрян ли е?
— Ще оставя на сестра ви да ви обясни — отговаря Кастильо и двамата с полицай Дюби излизат в коридора. —
Вземи се в ръце — дава последен съвет на Хийт.
— Вземи се в ръце — имитира го Хийт, след като вратата се затваря зад тях. — За какъв, по дяволите, се има
тоя?
— Той е детектив от полицията, идиот такъв.
— Е, явно не е много добър. — Хийт изхлузва обувките си, при което пет-шест ръчно свити цигари се пръсват
по мраморния под. Той моментално се озовава долу, на четири крака, и ги събира.
— Какво ти става? — възмущавам се аз. — Да не искаш да те арестуват?
Той само махва с ръка пренебрежително.
— Никога не проверяват обувките.
— Ти нарочно се опита да ги провокираш…
— В своя защита ще кажа, че не ги очаквах тук.
— И каква защита е това?
— Хванаха ме неподготвен. Знаеш, че в такива случаи винаги се държа нахално.
— Е, нахален беше, и още как.
— Еха! Добре дошла обратно, сестричке. Радвам се, че почваш да си възвръщаш чара. Липсваше ми.
Този коментар за миг спира дъха ми. Отпускам се на дивана срещу него. Прав ли е?
— Виж. Отбих се само да ти кажа, че наистина съжалявам за онзи ден. Ти беше права. Не трябваше да
нарушавам съдебната заповед. Не биваше да водя онези хора в къщата на баща ни. Поведението ми беше
неприемливо, да не говорим колко безразсъдно и дори глупаво. Направих нещо лошо и се извинявам. Така звуча ли
като зрял човек?
— Не е зле.
— Добре. Струва ми се, че е редно да го полеем. — Хийт вдига един от събраните от земята джойнтове. — Да
изпушим лулата на мира?
— Махни тези проклети неща.
— Не и докато не си дръпнеш. Хайде де, Бейли. Няма да умреш, ако разпуснеш малко. — Измъква омачкана
кутийка кибрит от страничния джоб на прилепналите си кожени панталони, пали един джойнт и всмуква дълбоко.
Напъхва останалите, заедно с кибрита в джоба си. После ми подава цигарата.
Не съм пушила трева, откакто скъсах с Травис, а дори и преди това не го правех често и не се наслаждавах
особено. Вземам цигарата с намерението да постъпя като детектив Кастильо по-рано и да я загася между пръстите
си. Вместо това обаче осъзнавам, че я поднасям до устните си и дръпвам. Усещам как димът изпълва гърлото ми и
навлиза дълбоко в дробовете ми.
— Моето момиче — гордо обявява Хийт и се пресяга през масичката за своя ред.
Прекарваме следващите петнайсет минути, подавайки си джойнта насам-натам, и го изпушваме, докато накрая
той буквално се разпада в ръцете ми. Напушена съм много приятно и се чудя кога точно се случи това. През по-
голямата част от тези петнайсет минути не чувствах нищо и бях убедена, че дългата пауза ме е направила
безчувствена към опиянението на наркотиците. Ето ме обаче, чувствам се напълно спокойна и дори малко ведра.
Телефонът звъни и за първи път от нападението насам, аз не подскачам. Вместо това, бавно обръщам глава по
посока на звука.
— Кой е? — пита Хийт. — Не вдигай — съветва ме тутакси.
Но аз вече съм на крака, звънът ме привлича като магнит.
— Ало?
— Бейли?
— Клер?
— Спеше ли? Да не те събудих?
— Не. Колко е часът?
— Малко след шест. Звучиш странно. Добре ли си?
Опитвам да се стегна. Клер определено няма да одобри, че съм се напушила.
— Добре съм.
— Да не би да имаш паник атака?
— Не. Само малко съм уморена.
— Е, как мина днешният следобед? — пита тя.
Дали полицаите вече са се свързали с нея? — питам се аз.
— С Елизабет Гордън — уточнява тя, сякаш усетила объркването ми. — Ти отиде при нея, нали?
Въздъхвам с облекчение, макар то да е примесено с чувство на вина. Не ми харесва да лъжа Клер. Не ми
харесва да крия неща от нея.
— Да, разбира се, отидох.
— И? Как мина?
— Мина добре.
— Мислиш ли, че ти помага?
— Да. Наистина ми помага.
— Дуби, дуби, дуу — чувам Хийт да припява от другата стая и без да искам се разсмивам.
— Бейли, Бейли, какво става? Има ли някой там?
— Не, разбира се, че не. Никой няма. Нищо не става. — Покашлям се насила. — Май съм пипнала нещо.
— Мамка му. Знаех си, че звучиш малко не наред.
Не наред, повтарям мълком и се мъча да се сетя къде чух нещо подобно преди.
— Искаш ли да намина след работа и да донеса малко пилешка супа?
— Не, всичко е наред. Всъщност мислех да си легна по-рано.
— Това навярно е добра идея. Сигурна ли си, че не искаш да се отбия?
— Искам само да се прибереш вкъщи при Джейд и да престанеш да се притесняваш за мен.
— Добре. Но да ми се обадиш, ако се почувстваш по-зле. По всяко време. Сигурно ще съм будна.
— Ще ти се обадя утре — казвам ѝ аз.
— Оправяй се — казва ми тя.
Затварям телефона и чувствам как приятното замайване почва да се разсейва. Връщам се в хола, заставам на
прага и виждам, че Хийт пали нов джойнт, после бавно го подава към мен. Поклащам глава и продължавам нататък
по коридора към спалнята. Пропълзявам върху неоправеното легло и се завивам през глава, за да се скрия от
залязващото слънце.
* * *
Телефонът звъни, аз отварям очи и виждам, че е тъмно. Посягам към слушалката и същевременно поглеждам
часовника. Почти полунощ е. Вдигам телефона и тъкмо се каня да кажа „ало“, когато осъзнавам, че отсреща няма
никой. Само сигнал свободно. Поставям обратно телефона на мястото му.
Главата ми тежи така, сякаш на нея са овесени торби с пясък, а гърлото ми е толкова пресъхнало, че едва
успявам да събера достатъчно слюнка, за да преглътна. Ставам от леглото, дотътрям се до банята и си наливам чаша
с вода. Според мен брат ти се нуждае от чаша вода — чувам да казва детектив Кастильо. Кога беше това? Преди
колко време?
Внезапно ми се явява образът на Хийт, проснат върху дивана в хола, с глава, килната на възглавниците,
красивото му лице, скрито в облак дим от марихуана. Всичко си идва на мястото.
— По дяволите. — Какво, за бога, съм си мислила?
Връщам се в спалнята, грабвам ножиците от нощното шкафче, протягам ги пред себе си и поемам по коридора.
— Хийт? — провиквам се, стигам до хола, светвам лампите и се взирам към дивана, където за последно го
видях. Не е там.
Нито на другия диван, нито на пода, нито в кухнята, нито в тоалетната, нито лежи проснат на дивана в
кабинета ми.
— Хийт? — провиквам се отново, макар да зная, че той вече не е в апартамента ми, най-вероятно се е
измъкнал по някое време, след като съм заспала.
Което означава, че е оставил външната врата незаключена.
Незабавно отивам да заключа, после претърсвам още веднъж жилището, сърцето ми препуска, краката ми
треперят, паниката ми нараства, докато надзъртам във всяка ниша и пролука. Всяка следа от наркотичното ми
спокойствие е изчезнала, макар задушаващият аромат от марихуаната да се точи след мен.
Връщам се в спалнята с ясното съзнание, че няма да мога да заспя. Вместо това взимам бинокъла от нощното
шкафче, натискам бутона, който вдига щорите, убедена, че в апартамента на Пол Гилър ще е светнато. Съзнавам, че
нарушавам заповедта на полицаите, които ме предупредиха да не шпионирам съседите си, но какво толкова, по
дяволите? И бездруго вече съм в черния им списък, а това е по-добро, отколкото да стоя будна цяла нощ, да
обикалям коридорите и да се обвинявам за собствената си глупост.
Виждам ги.
Стоят пред леглото и се карат. Дори и без звук, мога да чуя как Пол повишава ядосано глас, виждам как маха
театрално с ръце и многократно забива показалеца на дясната си ръка във въздуха. Елена клати глава и плаче —
умолява, прекъсва го, опитва се да каже нещо.
Отивам по-близо до прозореца, фокусирам лещите в опит да приближа тези двама непознати до себе си. Ако
изражението на лицето на Пол е показател за тона му, той е само на секунди от това да избухне. Безпомощна и
безмълвна наблюдавам как се приближава заплашително към Елена и притиска гърба ѝ до прозореца.
Остават така няколко минути: Пол крещи, Елена се свива; Пол обвинява, Елена отрича. И тогава Елена не
издържа повече. Опитва да се измъкне, но стига едва до леглото, и Пол я спира насила, хваща я за лакътя и я обръща
към себе си. Тя се дърпа, но това само засилва яростта му. Зашлевява я силно през лицето, толкова силно, че тя пада
напреки на леглото, а когато се опитва да се надигне, той я удря отново.
И не спира.
— Не! — изпищявам аз, страните ми са пламнали от шамарите му, ушите ми пищят, когато се качва върху нея и
разтваря краката ѝ, без да спира да я налага с юмруци. — Не! — изкрещявам, когато изхлузва нощницата ѝ и дърпа
ципа на дънките си. — Не! — изпищявам, когато той грубо прониква в нея.
Хлипайки се препъвам през стаята и хващам телефона.
Обади ми се, беше казала Клер. Колкото и да е късно.
— Бейли? — вдига отсреща тя. — Какво има? Добре ли си?
Казвам ѝ какво съм видяла току-що.
— Обади се в полицията — отсича тя. — Идвам веднага.
24.
Двайсет минути по-късно Клер е пред вратата ми. Тя е по сиво долнище на анцуг, измачкана сива тениска и
светлозелени плажни обувки. На лицето ѝ няма грим, косата ѝ е събрана в отпусната опашка в основата на врата.
— Какво става? — пита, без да спира, насочва се право към спалнята и вдига бинокъла от пода, където го
изпуснах по-рано.
— Полицаите още ли не са се появили?
— Не.
— Нищо не виждам — казва, докато мести бинокъла насам-натам към сградата на Пол. — Всички лампи са
изгасени.
— Какво? Не — преди минута беше светнато.
Клер ми подава бинокъла да проверя лично.
Поклащам глава. Пол трябва да е изгасил, когато излязох от стаята, за да отворя.
— Нали се обади на полицията? — пита Клер.
— Казах им, че жена е била нападната в апартамента си. Дадох им адреса и номера на апартамента.
— Те какво казаха?
— Не им дадох възможност да кажат каквото и да било. Само им съобщих, че една жена е била нападната и
затворих.
— Не им ли каза името си?
Отново поклащам глава, опитвайки да се отърся от чувството за вина. Зная, че полицаите не бързат особено
след анонимен сигнал. Трябваше да им съобщя името си.
Клер размишлява над това за момент.
— Добре. Добре. Нека почакаме, да видим какво ще стане. Ти как си? Чувстваш ли се малко по-добре?
— Не зная.
Тя се пресяга и ме прегръща.
— Толкова съжалявам, Бейли. Трябваше да бъда тук.
— Не. Аз ти казах да не идваш.
— Не трябваше да те послушам. Знаех си, че нещо не е наред. — Слага ръка на челото ми. — Малко си топла.
Имаш ли термометър?
— Нямам треска.
— Не зная. Зачервена си.
— Няма нищо. — Нов прилив на вина ме кара да сведа поглед. — Така става понякога, когато се напуша.
— Какво?
— Пуших трева — прошепвам.
— Какво? — повтаря тя.
— Хийт беше тук — добавям, сякаш това обяснява всичко.
— Пушила си?
Свивам рамене. Какво мога да кажа?
— Съжалявам.
— Не ми дължиш никакви извинения, Бейли. Ти си голямо момиче. Просто…
— Какво?
— Сигурна ли си, че си видяла това? — пита, пряма, както винаги.
— Мислиш, че съм си го въобразила ли?
— Не. Разбира се, че не си мисля това. Но, ако си пушила…
— Мислиш, че може да съм имала халюцинации ли?
— Възможно е, нали така? При нас, в спешното, идват всякакви хора, които си въобразяват какво ли не, след
като са запалили само един уж безобиден джойнт. Това, което ти е дал Хийт, може да е било подсилено с нещо
повече…
— Но оттогава минаха часове.
— Ако е имало ЛСД, ще остане в кръвта ти с дни. Знаеш това. Има ли вероятност да си сънувала?
Има ли? Сигурна съм само в едно: за пръв път виждам съмнение в очите на Клер. И мразя това.
— Не зная. Бях заспала. Телефонът звънна…
— Телефонът е звъннал? — повтаря след мен. — Кой беше?
— Не зная. Даваше свободно. Може и изобщо да не е звънял. Може да съм сънувала…
— Къде е Хийт сега? — Клер поглежда към коридора, сякаш той може да се крие в сенките.
— Беше си тръгнал, когато се събудих.
— Значи, не е бил тук, когато си видяла… — Гласът ѝ замира. Въпросът остава недоизречен.
— Не. Не беше тук. Не е видял нищо. — А аз?, питам се, като зная, че и Клер си мисли същото. — Той не може
да потвърди.
Страните на Клер се зачервяват, сякаш съм я ударила.
— Не че не ти вярвам. Просто…
— Съмняваш се — довършвам изречението вместо нея.
Отваря уста да каже нещо, но се отронва само въздишка.
Телефонът звъни и двете подскачаме от неочаквания звук.
— Добре. Това определено не е сън — казва Клер и го вдига. — Ало? — Раменете ѝ се стягат, после се отпускат.
— Добре. Благодаря. Да. Можете да ги пратите горе. — Затваря. Хващам се, че съм затаила дъх. — Беше Стенли, от
рецепцията. Полицаите са тук.
— Тук ли? Какво означава това?
— Предполагам, че скоро ще разберем.
Двамата униформени полицаи разпознават миризмата на марихуана, веднага щом отварям вратата, душат във
въздуха като кучета. Единият многозначително кимва към другия и влизат във фоайето. Аз тутакси разпознавам по-
младия — срещали сме се във връзка с няколко случая, по които съм работила, макар за нищо на света да не мога да
си спомня името му.
— Бейли — поздравява ме той.
— Сам — чувам се да отговарям. Името му, изплувало от нищото, се появява на устните ми точно навреме.
— Чух какво се е случило — казва той. — Много съжалявам.
Отнема ми няколко секунди да осъзная, че говори за изнасилването ми.
— Това е партньорът ми — продължава Сам. — Патрик Луелън.
— Здравейте — казваме едновременно двете със сестра ми.
Патрик Луелън е с десетина сантиметра по-висок и поне с десет години по-възрастен от партньора си, чиято
фамилия, спомням си сега, е Търнбул. Той е толкова бял, колкото Сам е черен, косата му е тънка и червена, а на Сам
— тъмна и къдрава. И двамата са хубави, по онзи груб и безцеремонен начин, присъщ на полицаите, а униформите
само засилват ефекта.
— Вие сте…? — обръща се Сам към Клер.
Клер се представя като моя сестра, без „полу“, за което съм ѝ безкрайно благодарна.
— Какво можем да направим за вас, полицаи?
— Мисля, че знаете защо сме тук — заявява Патрик Луелън.
Сам се покашля.
— Може би не е зле да поседнем…
— Разбира се. — Клер ги въвежда в хола и посочва диваните.
Аз вървя след тях. Непогрешимата миризма на марихуана се засилва с всяка стъпка. Трепвам, когато полицай
Луелън сяда на почти същото място, на което Хийт се бе излегнал и пушеше отнесено, само преди няколко часа.
Сам се настанява до партньора си, а двете с Клер присядаме на отсрещния диван.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — обажда се Клер, сякаш е съвършено нормално двама полицаи да
седят в хола ти по това време на нощта и около главите на всички да витае мирис на марихуана, като токсичен
облак, толкова силен, че и сега може да предизвика главозамайване. — Вода, сок?
— Нищо, благодаря — казва Луелън и партньорът му кимва. — Искате ли да ни кажете какво точно се случи
тази нощ? Обадили сте се в полицията да докладвате за нападение над жена — пояснява, когато се поколебавам.
— Да.
— Не сте си оставили името.
— Да.
— Имате ли нещо против да попитам защо?
— Не мислех, че е важно.
— Ти добре знаеш това — казва Сам и аз чувствам ясно укора му. — Какво точно се случи? — пита отново, с
бележник и химикалка в ръка.
Описвам какво съм видяла да се случва в апартамента на Пол Гилър. Внимавам да не вдигам поглед от пода, за
да не видя израженията по лицата на полицаите.
— Разбирам, че това не е първият път, когато докладвате за поведението на Пол Гилър в полицията. — Луелън
разгръща своя бележник, сякаш да се увери във фактите.
— Пол Гилър ли ви каза това?
— Вярно ли е?
— Да — признавам аз.
— Това какво общо има? — нетърпеливо пита Клер. — Със сигурност по-важни са събитията, на които Бейли е
станала свидетел тази нощ.
— Които са какви по-точно? — отново пита Сам.
— Че една жена е била пребита и…
— Вие тук ли бяхте? — прекъсва я Сам.
— Не. Аз…
— Значи вие всъщност нищо не сте видели?
— Не, но…
— В такъв случай, имате ли нещо против да оставите сестра ви да говори? — прозвучава повече като заповед,
отколкото като молба.
Клер се обляга назад и закрива носа си с опакото на дланта, когато движението ѝ поражда нов прилив на мирис
на марихуана.
— Видях Пол Гилър да пребива и изнасилва приятелката си — заявявам на полицаите.
— Сигурна ли сте?
Поглеждам към Клер. Сигурна ли съм?
— Откъде знаете, че жената, която сте видели, е неговата приятелка? — пита Сам.
Решавам, че е по-добре да не им разказвам за това си разследване, понеже е ясно, че ще ме помислят за
маниакална преследвачка.
— Просто допуснах…
Вниманието на Сам внезапно е привлечено от нещо на пода. Навежда се и бърка под масичката за кафе. Когато
се изправя, държи в ръка една от разпилените, подозрителни, свити на ръка цигари на Хийт.
Клер превърта очи, аз затварям моите и виждам отново как джойнтовете се изсипаха от обувките му и как той
взе да лази като смахнат и да си ги събира. Явно е пропуснал една.
— Виж, зная, че напоследък ти е много тежко и разбирам нуждата ти да избягаш поне за малко, наистина —
казва Сам, — но ако си била напушена, когато си се обадила…
— Не бях напушена.
— Твърдиш, че не си пушила малко трева…
— Повече от малко, съдейки по миризмата — прекъсва го Патрик Луелън.
— Добре де, може и малко да съм пушила по-рано. Но не и когато видях Пол Гилър. Не ми вярвате —
констатирам, неспособна повече да пренебрегвам физиономиите им.
— Не е важно ние какво вярваме — възразява Сам. — Важното е какво е станало.
— Което е нищо, очевидно — заявява Луелън.
— Ходихме до апартамента на Пол Гилър и ги разпитахме и двамата с приятелката му — продължава Сам. — В
спалнята няма абсолютно никакви признаци за нещо нередно, а двамата яростно отричат да е имало каквото и да
било насилие.
— Е, много ясно, че тя ще отрича — спуска се да ме защитава Клер. — При положение че той стои до нея…
— Нямаше нито една синина по нея.
Напълно онемявам. Представям си синините, които покриваха по-голямата част от тялото ми веднага след
нападението и които едва наскоро бяха почнали да изчезват.
— Вижте — подхваща Луелън, — не можем да направим почти нищо, щом и двете страни настояват, че не е
имало насилие. Искате ли един съвет от мен? Престанете да шпионирате съседите си.
— Не ги шпионирам.
— Така ли? А как бихте го нарекли? Да гледате съседите си с бинокъл, технически погледнато може и да не е
престъпление, но хвърлянето на фалшиви обвинения определено е.
— Моля ви, кажете ми, че не обвинявате жертвата — казва Клер.
— В тази ситуация сестра ви не е жертва — напомня ѝ той. — Поне не тази нощ.
— Трябва да погледнеш на това от наша гледна точка — прекъсва го Сам. — Преди месец ти си пострадала от
тежко насилие. Разбрах, че оттогава насам си отправила редица недоказани обвинения не само срещу този Пол
Гилър, но и срещу още няколко мъже, в това число Дейвид Тротър и Джейсън Харкнес.
Ахвам. Значи вече знаят за Джейсън Харкнес.
— Пише го в досието ти — отговаря на незададения ми въпрос Сам.
— Кой е Джейсън Харкнес? — пита Клер.
— Преди една седмица също така си предизвикала дребен пътен инцидент — продължава Сам, след справка с
бележника си. — А тази нощ си направила анонимно обаждане до полицията, за да докладваш за насилие, каквото,
както предполагаемият нападател, така и евентуалната жертва, се кълнат, че никога не е имало. И не стига това, но
и откриваме доказателства за наличие на марихуана в апартамента ти…
— Което, не е нужно да ви напомням, е незаконно в щата Флорида — добавя Луелън.
Завива ми се свят. Какво се опитват да ми кажат?
— Ще ме арестувате ли?
— Не. Ще подминем това…
— А Пол Гилър? И него ли ще подминете? — пита Клер.
— За късмет на сестра ви, господин Гилър отказа да повдига обвинения — осведомява я Луелън.
— Обвинения ли? За какво? — изумявам се аз.
— Тормоз, като за начало.
— Тормоз ли? Това е смешно.
— Така ли? Според мен, Пол Гилър има добри причини да се чувства повече от раздразнен. Той смята, че
водите нещо като вендета срещу него.
Клер скача на крака. Явно, чутото е било предостатъчно за нея.
— Съжалявам, че отнехме от времето ви, господа.
— Може би не е зле да потърсиш някаква помощ — прошепва ми Сам на излизане.
— Благодаря ви — казва им Клер и затваря след тях, преди да им даде възможност за още някой съвет на
прощаване. — Кой, по дяволите, е Джейсън Харкнес? — обръща се към мен веднага, след като са си заминали.
Отправям се към спалнята.
— Наистина съм уморена, Клер. Може ли да го оставим за друг път?
Но тя вече е до мен.
— Не, не можем да го оставим за друг път. Кой, по дяволите, е Джейсън Харкнес? — пита отново. — Какво не
ми казваш?
Отпускам се на леглото ми и неохотно ѝ разказвам всичко случило се, след като напуснах кабинета на Елизабет
Гордън следобед. Виждам как изражението ѝ се сменя от любопитство в лека тревога и абсолютно изумление,
както и очаквах да стане.
— Не разбирам…
— Просто исках да направя нещо… да поема контрол над живота си… вместо само да седя, толкова дяволски
пасивна и уплашена през цялото време.
— Не говоря за това — поправя ме тя. — Да правиш нещо, да поемаш контрол, това го разбирам. Онова, което
не ми го побира умът, е защо не ми каза. Какво има, Бейли? Не ми ли вярваш?
— Разбира се, че ти вярвам.
— Тогава защо не ми каза какво си запланувала?
— Защото нямах план. Нещата просто… някак се случиха.
Минават няколко секунди, преди тя отново да заговори.
— Има ли нещо друго, което някак се е случило, и за което трябва да зная?
Поклащам глава, решила да не споделям нищо за Колин Лесър. Има граници на онова, което очакваш едно
рационално човешко същество да разбере, симпатията също не е безгранична.
Клер отива до прозореца и се втренчва в апартамента на Пол Гилър.
— Значи смяташ, че този Джейсън Харкнес може да е мъжът, който те изнасили?
Свивам рамене. Вече сама не зная какво мисля.
— А Пол Гилър? — пита тя. — Какво мислиш за него?
— Не зная. — Отпускам се назад, просната напряко на леглото, с ръка, отпусната върху очите. — Мислиш, че
съм луда, нали?
— Не. Не мисля, че си луда. Е — добавя с неохота, — може би само мъничко. — Гласът ѝ е мек, дори мил.
Чувам тихото бръмчене на спускащите се щори, вдигам ръка от очите си и обръщам глава към нея. Тя се съблича.
— Какво правиш?
— Оправям се да лягам. — От джоба на анцуга си измъква една четка за зъби. — Виждаш ли? Дойдох
подготвена.
— Какво? Не. Не можеш да останеш тук.
— Наистина ли си мислиш, че имаш сили да ме изриташ оттук?
— Ами Джейд?
— Спеше като бебе, когато тръгвах. Оставих ѝ бележка, ще оставя и съобщение на телефона.
— Не. Не мога да те моля да направиш това.
— Че ти не ме молиш. Аз го решавам. Сега млъквай и се оправяй за спане. На работа съм чак следобед. — И тя
се отправя към банята.
— Клер…
— Няма защо — казва, преди да успея да формулирам думите, с които да ѝ благодаря. — Сега гледай да
поспиш.
* * *
Намирам се сред кошмар, в който някакъв човек тича по крайбрежния път и ме гони, стиснал в ръцете си голям
месарски нож. От другата страна на улицата, пред малка черква, виждам Хийт да си разменя джойнт с Пол Гилър.
Моят нападател ме настига, сграбчва ме за косата и опъва главата ми назад, а ножът му с лекота прерязва гърлото
ми. Падам на тротоара, животът ми изтича, заедно с кръвта, върху бетона, а небето и всичко около мен се изпълва
със смях, църковните камбани бият оглушително.
Зная, че е телефонът, преди дори да съм се събудила напълно, неговото звънене се е вплело в съня ми. Надигам
се и поглеждам към Клер. Тя спи до мен, необезпокоявана нито от лоши сънища, нито от ненавременното звънене
на телефона. Възможно ли е да не го чува? Звъни ли изобщо? Да не би още да сънувам?
— Клер — повиквам я и докосвам леко рамото ѝ. — Клер…
Тя се размърдва и се преобръща по гръб.
— Хмм?
— Телефонът…
Извива главата си към мен и отваря очи.
— Какво? — Изправя се до седнало положение. — Какво става?
— Чуваш ли телефона?
Погледът ѝ се стрелва към нощното шкафче.
— Някой е звънял?
Осъзнавам, че звънът вече е спрял.
— Кошмар ли сънува?
— Предполагам — казвам, защото така ми се струва по-лесно.
Тя ме обгръща с ръце.
— Заспивай отново, миличка — казва, придръпва ме надолу и полага глава до моята на възглавницата, с ръка,
преметната закрилнически през бедрото ми. — Изтощена си — казва и отново се унася. — Имаш нужда от сън.
Чувствам топлия ѝ дъх в основата на врата си, докато Клер се предава на съня, който обаче зная, че няма да
споходи мен през остатъка от нощта. Вместо това, лежа до нея и се боя да затворя очи, в очакване телефонът да
зазвъни отново.
* * *
Той звънва малко след осем часа сутринта.
Не звъни наистина, казвам си.
— Няма ли да го вдигнеш? — пита Клер, разтривайки очи и се изправя в леглото.
— Ти чуваш ли го?
— Разбира се, че го чувам.
Пресягам се за слушалката.
— Ало?
— Джейд е — осведомяват ме отсреща, без излишни прелюдии. — Майка ми там ли е още?
— Точно до мен. — Подавам телефона на сестра ми и се отправям към банята. Решавам да пропусна
обичайното си сутрешно претърсване на помещенията. Не искам да тревожа Клер повече от абсолютно
необходимото.
Когато се връщам след около двайсет минути в спалнята, изтъркана и измита, загърната в огромния си хавлиен
халат, Клер е вече преоблечена и ме чака с чаша горещо, току-що сварено кафе.
— Всичко наред ли е с Джейд? — питам аз.
— Добре е. Искаше само да знае колко късно ще се прибера тази нощ. Което означава, че вероятно си е наумила
нещо вредно. Тийнейджъри — какво да ти кажа?
Чувствам се гузна, че съм откъснала Клер от дъщеря ѝ.
— Не ме гледай така — заявява тя. — Това няма нищо общо с теб. Как е кафето? Достатъчно ли е силно?
Клер стана толкова умела в разчитането на мислите ми.
— Идеално е — уверявам я, преди дори да съм отпила.
— Е, какви са плановете за днес? — пита и в този момент телефонът отново почва да звъни. — Искаш ли аз да
вдигна? — Поглежда дисплея. — Непознат номер — съобщава и вдига, преди да е иззвънял втори път. — Ало? —
Кратка пауза. — Не, сестра ѝ е. За кого да предам? — Клер ми подава телефона. — Някой си доктор Лесър —
прошепва с повдигнати вежди.
Чувствам как цветът се отдръпва от лицето ми. Нужна е цялата ми воля, за да разтегля насила устните си в
усмивка, всичката ми сила, за да разменя кафето в ръката си с телефона от нейната. Защо се обажда? Какво иска?
Как се е сдобил с номера ми?
— Ало?
— Хей, здрасти. Помниш ли ме?
— Разбира се.
— Съжалявам, че звъня толкова рано, но исках да те хвана, преди да си излязла.
Защо се обажда? Как е узнал номера ми?
— Виж. Ще карам направо — продължава той. — Намирам те… за интересна, най-слабо казано, и се обаждам,
понеже се надявах да успея да те убедя да вечеряш с мен. Намерих те чрез Гугъл, в случай че се чудиш как…
Още един, който може да чете мислите ми, казвам си, осъзнавайки, че Клер ме наблюдава любопитно.
— Не мога.
— Не можеш, или просто не ме намираш за толкова интересен, колкото аз теб?
— Много благодаря за обаждането — казвам. — Ще си запиша нов час веднага, щом съм наясно с програмата
си. — И затварям, преди да е успял да каже и дума. — Зъболекарят ми — лъжа. — Оказва се, че съм пропуснала
последния си час.
— И той ти се обажда лично?
— А трябваше да е спокойна сутрин — отбелязвам, щом телефонът в ръката ми почва отново да звъни.
— Не и тук — казва Клер.
Вдигам слушалката до ухото си, а в ума ми се въртят куп смущаващи мисли. Защо излъгах Клер? Каква беше
истинската причина Колин да ми се обади? Възможно ли е да е точно такъв, за какъвто се представя — мъж, който
ме намира за „интересна“ и иска да ме изведе на вечеря?
— Ало? — Едва не изкрещявам в слушалката, в опит да прогоня тези мисли.
Слушам познатия глас от другия край на линията и сърцето ми се качва в гърлото, въздухът застива в дробовете
ми.
Кажи, че ме обичаш.
— О, боже. — Затварям телефона и го оставям да падне на пода.
— Какво има? — пита Клер. — Кой беше, Бейли?
— Детектив Кастильо — отговарям, когато най-сетне намирам гласа си.
— Какво каза той? Кажи ми.
— Оказва се, че още една жена е била изнасилена на около десет пресечки от мястото, където бях нападната.
Арестували са някакъв мъж и искат да отида в управлението да видя дали ще мога да го идентифицирам.
— Кога?
— Колкото се може по-скоро.
Клер оставя чашата ми с кафе на нощното шкафче.
— Да вървим.
25.
Приблизително четирийсет минути по-късно Клер спира колата ми на паркинга на полицейското управление
на Северозападно второ авеню 400 в онази част на централен Маями, известна като Малката Хавана. Небето
заплашва с дъжд, а вятърът, който вече духа с четирийсет километра в час, продължава да набира скорост. Според
прогнозата по новинарското радио, което слушаме, някъде източно от Куба се заформя тропическа буря, макар все
още да има надежда тя да подмине Флорида и да си умре от злощастна смърт някъде сред Атлантическия океан.
— Готова ли си? — пита ме Клер, изключва двигателя и откопчава колана си.
Готова ли си да се срещнеш с мъжа, който те изнасили?
— Можеш да го направиш. — Пресята се и ме потупва по ръката.
Поглеждам към модерната, предимно бяла структура, нещо като архитектурен тюрлюгювеч, с нейната ъгловата,
подобна на външен скелет форма от макдоналдски тип, стърчаща настрани и увиваща се около горните етажи.
Сградата е на три, може би четири етажа, трудно е да се определи от този ъгъл. Най-отгоре на фасадата с отчетливи
сини букви е изписано ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ НА МАЯМИ. Високи дървета с гъсти корони — чиито имена
би трябвало да зная, но все забравям — обрамчват тротоара и алеята, водеща към входа.
Можеш да го направиш, повтарям си. Можеш да го направиш.
Не помръдвам.
— Можем просто да постоим тук за малко — обажда се Клер, но аз зная, че тя няма цял ден на разположение и
до обяд трябва да е на работа. — Толкова интересно място — отбелязва и оглежда скромната работническа улица,
която не е забележителна с нищо. — Знаеш ли, че първоначално този район бил препълнен с еврейски бакалии?
После дошли кубинските магазинчета и кафенета. А сега е почти превзет от латиносите.
— Интересно — казвам, макар да съм чула само отчасти какво говори. — Откъде знаеш всичко това? — И
двете сме наясно, че всъщност отговорът ѝ не ме интересува, че само се старая да удължа разговора, който тя
очевидно поде, за да ме отвлече от нарастващата ми паника.
— В училище Джейд учеше местна история. Или по-точно, аз учех, а тя се лигавеше. О, както и да е. Може би
ще го научи по телепатия.
— Ти си добра майка.
— Съдебните заседатели още не са се произнесли по този въпрос — отронва тя.
— И страхотна сестра.
Клер се засмива с изненадващо кух смях.
— Хийт не мисли така.
Хийт не мисли, поправям я мълком, но никога не бих произнесла тези думи на глас. Да го направя, би
означавало да проявя нелоялност към единствения истински роднина, който ми е останал. Досега.
— Това е само защото не те познава.
— Нито пък иска.
— Ще промени мнението си.
— Може би. — Клер си поглежда часовника. — Готова ли си да направиш това?
— Как бих могла да разпозная човек, когото изобщо не съм виждала?
— Ще го огледаш добре. Няма да бързаш. Ще дадеш всичко от себе си. Само това се иска от теб.
Кимвам и отварям вратата на колата. Бурята ме блъсва обратно, сякаш ме предупреждава да си остана на
мястото. Клер заобикаля, идва от моята страна, хваща ме за ръката и ме повежда през паркинга. Вятърът яростно
размята косата ми. Тя щръква във всички посоки, сякаш съм стъпила върху оголена жица, всеки кичур като
миниатюрен бич ме шиба по страните и очите.
— Странно е как се подреждат нещата, нали? — възкликвам и спирам рязко зад един древен черен буик,
изумена от онова, което се каня да кажа.
— В какъв смисъл?
— Ако нищо не се бе случило, ако не бях изнасилена… двете с теб може би никога нямаше да се свържем.
— Вярно е.
— Значи, навярно би трябвало да му благодаря.
— Какво ще кажеш просто да го сриташ в топките?
Наистина се засмивам.
— По-добра идея, определено.
* * *
Детектив Кастильо ни очаква във фоайето.
Първият етаж на управлението е просторен и светъл, въпреки мрачното небе, надничащо през многобройните
прозорци и въпреки сериозността на случващото се в лабиринта от кабинети вътре. Идвала съм тук много пъти в
хода на различни разследвания и сградата винаги ми се е струвала относително приятна, въпреки снимките на
„Десетимата най-търсени в Америка“, окачени по коридорите. Днес тя за пръв път ми се вижда притеснителна.
— Бейли… Клер — поздравява Кастильо. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо. Май ни очаква здрава
буря.
— Да се надяваме, че най-лошото ще ни отмине — включва се Клер.
— Изглеждаш нервна — казва ми детективът, докато прибирам косата си от лицето. — Как се чувстваш?
— Ужасена. — Чудя се дали са го осведомили за събитията от изминалата нощ.
— Недей. Помни, че ти можеш да ги виждаш, но те теб — не.
Зная това, но то изобщо не ми помага.
Повежда ни по коридор, чиито стени са покрити с плакати, съобщения и обяви за предстоящи събития, както и
официални снимки в рамки на изтъкнати представители на службата.
— Чух, че някои полицаи са се отбили да те видят снощи — съобщава с небрежен тон, сякаш казаното не е от
особено значение. — Ще поговорим за това по-късно — добавя зловещо, докато отваря вратата на един от
вътрешните кабинети.
— Мамка му — промърморвам полугласно.
— Можеш да го направиш — окуражава ме отново Клер, разчела погрешно ругатнята.
Към нас се присъединява полицай Дюби, който също влиза в стаята и затваря вратата след себе си. Казва
„здрасти“, пита ме как съм, уверява ме, че не е нужно да бъда нервна, понеже макар аз да виждам заподозрените, те
няма да могат да ме видят. Пак не помага.
Стаята, в която се озоваваме, е тясна и без прозорци. Намалено осветление, под от плочки с неопределен цвят.
Освен двата оранжеви пластмасови стола, избутани до кремавобялата стена вляво от мен, други мебели няма.
Липсват снимки, декоративни акварели, абсолютно нищо, което да те разсейва от целта на това място, която е да
видиш заподозрените, които скоро ще се подредят от другата страна на стъклената преграда, заемаща по-голямата
част от стената в дъното. Запасвам синята си раирана фланелка в белите памучни панталони — същите, с които бях
и вчера, изглежда, понеже забелязвам петната от пръст по крачолите — и се покашлям. Преди бях толкова
взискателна към облеклото си.
— Желаете ли нещо за пиене? — пита Кастильо.
— Бих искала чаша вода.
Полицай Дюби излиза от стаята.
— За мен нищо — казва Клер, макар нея да не са я питали. — Значи смятате, че сте хванали мъжа, който
изнасили сестра ми?
— Имаме арестуван заподозрян във връзка с друго изнасилване, станало снощи в приблизително същия район,
където Бейли е била нападната.
Същият район, в който се върнах вчера следобед, помислям си и потискам неволното потреперване. Почвам да
се чудя дали посещението ми има нещо общо с това ново насилие. Може ли по някакъв начин аз да съм виновна?
— Същото М. О.19 ли? — чувам въпроса на Клер и тази абревиатура е толкова неуместна в устата ѝ, че едва не
се засмивам на глас.
— Има някои разлики.
— Какви разлики?
— Защо не почакаме, докато сестра ви види заподозрените — предлага Кастильо, вратата отново се отваря и
полицай Дюби се връща с водата ми. Той ми подава картонената чашка, която поемам с видимо треперещи ръце.
Отпивам, преди да съм я разляла по пода.
— Няма причина да сте нервна — казва ми отново Дюби. — Вие ги виждате, те вас — не.
Вратата се отваря. Влиза млада жена. Тя е висока и слаба, с дълги ръце и широки бедра. Смолисточерната ѝ
коса, стигаща до брадичката, обгражда малко конската ѝ физиономия. Явно е служебният защитник.
— Здравейте — прошепва в стил Мерилин Монро, което е колкото нелепо, толкова и смущаващо.
— Убеден съм, че сте запозната с процедурата — заявява Кастильо, но все пак я описва. — Ще вкараме вътре
петима мъже. Всеки един от тях ще пристъпи напред, за да можете да ги огледате добре, после ще се обърнат, за да
ги видите и в профил. Ще ги накараме също да говорят, да кажат думите, които ви е казал изнасилвачът…
Кажи, че ме обичаш.
Коленете ми омекват. Дланите ми почват неконтролируемо да се тресат. Картонената чашка, пълна с вода, се
изплъзва измежду пръстите ми и пада на пода. Простенвам.
— Оставете това — нарежда Кастильо, но полицай Дюби вече се е навел да вдигне празната чаша и се пресяга
за салфетка, за да изчисти разлятата вода. — Зная колко трудно е това за теб, Бейли, но то също така е и много
важно. Може и да не си го видяла добре, но си чула гласа му. Можеш да го направиш — казва същото като Клер.
Тя се пресята и ме хваща за ръката.
— Боя се, че ще трябва да помоля сестрата на Бейли да излезе — заявява служебната защитничка.
— Моля ви — обръщам се към детектив Кастильо. — Не може ли да остане?
— Не можем да допуснем да остане никой, който би могъл да повлияе на свидетелката — чува се задъханият
шепот, който почва доста да ме дразни.
Полицай Дюби отваря вратата.
— Можете да седнете ето там — посочва той на Клер редицата оранжеви пластмасови столове, подредени в
коридора.
Клер ме прегръща.
— Дишай дълбоко — напомня ми тя. — Огледай ги добре. Не бързай. Дай всичко от себе си. Аз ще съм точно
тук, зад вратата. — Стисва ръката ми за последен път, после излиза.
— Готова ли си? — пита Кастильо, веднага щом нея вече я няма. Пръстът му е на интеркома, аз кимам и той
тутакси заповядва да вкарат мъжете.
Дишай дълбоко.
Вдишвам, после бавно издишам, докато гледам как петима мъже влизат в ярко осветеното помещение от
другата страна на стъклената преграда. Всеки от тях държи пред гърдите си малка табела с номер от едно до пет.
Един след друг, всички те се обръщат с лице към мен, пет чифта празни очи, вторачени право напред. Според
скалата зад гърбовете им мъжете са между един и седемдесет и пет и един и осемдесет високи. Всеки от тях е със
средно тегло и структура, макар номер едно и пет да са видимо по-мускулести, отколкото останалите трима.
Всичките са с кестенява коса. Номера две и четири изглеждат двайсетинагодишни, едно и пет малко по-възрастни,
номер три е най-стар, поне с десет години. Номера три и четири са като че ли латиноси, останалите бели. Всичките
са облечени в тъмни тениски и сини дънки.
Всичките ми изглеждат бегло познати.
Особено номер пет. Определено съм го виждала по-рано.
Огледай ги добре.
— Номер едно, крачка напред моля.
Номер едно пристъпва напред.
Оглеждам го от глава до пети.
— Обърнете се наляво. Сега надясно.
В профил мъжът изглежда малко по-добре, отколкото в анфас, но пак далеч не е красив. Светлината отгоре
изкривява релефа на бицепсите му и прави мускулите на ръцете му да изпъкват още повече.
Възможно ли е това да е мъжът, който ме изнасили?
— Произнесете: Кажи, че ме обичаш — нарежда Кастильо и аз потръпвам от начина, по който прозвучават
тези думи в неговата уста.
— Кажи, че ме обичаш — безстрастно излайва номер едно.
Поклащам глава. Не мисля, че това е мъжът, който ме изнасили.
— Върнете се назад.
Номер едно се връща на първоначалната си позиция.
— Номер две, крачка напред моля.
Номер две бавно прекрачва напред, с приведени рамене и отегчено изражение на белязаното си от акне лице.
Нареждат му да се обърне наляво, после надясно и да каже Кажи, че ме обичаш.
Макар изобщо да не звучи като изнасилвача ми, с усилие се въздържам да не повърна. Има нещо толкова
заплашително в тона му, толкова първична ярост в нагло приведените му рамене. Поклащам глава и скришом
хвърлям поглед към номер пет, а паниката ми се надига. Него ли е задържала полицията снощи, той ли е изнасилил
друга жена, недалеч от мястото, където аз бях нападната? Възможно ли е номер пет да е мъжът, който изнасили и
мен?
— Върнете се назад. Номер три, крачка напред моля.
Номер три изглежда на около четирийсет години. Освен че е най-възрастен, той е и най-уплашен. Скача напред,
пристъпва от крак на крак и целият се тресе, докато се обръща наляво и после надясно. Изплюва Кажи, че ме
обичаш, както му е заповядано, в произношението му се долавя лек акцент.
Не е мъжът, който ме изнасили.
— Номер четири.
Номер четири е едновременно най-младият, и най-високият от петимата. Също и най-слабият. Обръща се
наляво, после надясно и така предъвква думите, които му нареждат да каже, че се налага да ги повтори не веднъж, а
два пъти. Повторението само ми помага да се убедя, че и той не е мъжът, който ме нападна.
Номер пет пристъпва напред, още докато номер четири отстъпва назад.
От петимата, той изглежда най-добре и най-силен. Със силен тен, дори малко изгорял от слънцето. Не чака
инструкциите, обръща се наляво и надясно, без да му казват.
— Някой май няма търпение — забелязва полицай Дюби.
— Кажете: Кажи, че ме обичаш — нарежда Кастильо.
— Кажи, че ме обичаш — произнася той. Силно. Ясно. Категорично.
Усещам как коленете ми се подкосяват. Стаята се накланя на една страна. Подът се устремява към главата ми.
Детектив Кастильо ме улавя, преди да падна.
— Дишай дълбоко — нарежда ми и аз жадно вдишвам.
— Той ли е? — пита полицай Дюби. — Разпознахте ли гласа му?
Поклащам глава. Сълзи, които не знаех, че са се появили, се стичат към брадичката ми.
— Не е той.
— Сигурна ли сте?
— Изглежда ми много познат… Помислих си, че може би… но гласът му…
— Мисля, че приключихме тук — заявява служебният защитник с нейния задъхан момичешки шепот. —
Благодаря ви, господа. Госпожице Карпентър — казва ми вместо довиждане.
Тя излиза от стаята, а сестра ми тутакси се втурва вътре.
— Какво стана? — пита Клер, застанала вече плътно до мен, а от другата страна на стъклената преграда
петимата мъже биват изведени навън. — Добре ли си? Успя ли да го разпознаеш? — Отвежда ме при оранжевите
столове до стената и сяда до мен.
— Сестра ви не успя да направи положителна идентификация на никого от мъжете — съобщава Кастильо,
стараейки се видимото му разочарование да не се долови в гласа му.
— Сигурна ли си? — пита ме Клер.
Клатя глава.
— Номер пет ми изглеждаше толкова познат — удивлявам се на глас.
— Може би защото работи на строежа на сградата срещу вас. Навярно сте го виждали наоколо.
— Или през бинокъла си — добавя полицай Дюби с явно укорителен тон.
— Той е на изпитателен срок за упражняване на насилие — обяснява Кастильо. — Затова и успяхме да го
доставим тук.
— Сексуално ли?
— Не. Сбиване в бар. Преди пет години. Струваше си, все пак.
— Той ли е заподозреният за другото изнасилване? — питам аз.
— Не. Беше номер две.
Припомням си смъкнатите рамене и нашареното от акне лице на младежа. Кажи, че ме обичаш, чувам го да
ръмжи. Но не е ръмженето на мъжа, който ме изнасили.
— Ами номер едно? Може би той…
— Това беше полицай Уолтър Джонстън. Един от най-добрите в Маями.
Главата ми клюмва към гърдите.
— Мамка му. Съжалявам.
— Недей. Не е най-милото момче на света. Но има желязно алиби за нощта на нападението над теб. Бил е на
работа, заобиколен от десетки други полицаи.
— Съжалявам — повтарям, понеже не се сещам какво друго да кажа.
— Е, ние опитахме, ти опита. Щом твоят човек не е бил тук, значи просто продължаваме да търсим.
— Ти даде всичко от себе си — уверява ме Клер.
— Трябва да поговорим — казва Кастильо. — За снощи.
— О, господи. Наистина не мисля, че съм готова за лекция точно сега.
— Знаете, че сте постъпили глупаво, нали? — пита полицай Дюби, без да си дава труда да търси по-деликатен
изказ. Толкова много глупави неща направих напоследък, че ми е трудно да избера едно конкретно.
— Предполагам, че това може да почака — заявява Кастильо. — Просто ми направи услуга, става ли? Не
подавай повече анонимни обаждания в управлението. Това не работи в полза на доверието към теб. — Вади визитка
от задния си джоб и ми я подава. — Обаждай ми се директно. Домашният ми номер е на гърба.
— Благодаря. — Прибирам визитката в моя джоб. Още една картичка към нарастващата ми колекция.
— Добре ли си? Да ти донеса ли нещо? Още вода…?
— Трябват ми само няколко минути.
— Колкото искаш. — Той излиза от стаята, последван от полицай Дюби.
— Имаш ли представа колко се гордея с теб? — пита Клер, щом те си отиват.
— Гордееш се с мен? За какво?
— Иска се огромен кураж да направиш това, което ти направи току-що.
— Не съм направила нищо.
— Не омаловажавай случилото се, само защото не е довело до желаните резултати. Ти се изправи срещу най-
лошите си страхове, Бейли. Ти се вгледа право в лицата на петима евентуални изнасилвачи. И не побягна. Не се
скри. Не се разпадна. Това си е нещо. Което, според мен, е много.
Падам в прегръдките ѝ, полагам глава на гърдите ѝ.
— Обичам те — казвам ѝ и си давам сметка, че е истина.
— И аз те обичам — отвръща ми тя, задавена от сълзи. Но бързо се съвзема. — Хайде. Да те прибираме у дома.
* * *
Вкъщи, на гласовата поща, ме очакват две съобщения. Първото е от Сали, извинява се, че не се е обаждала от
няколко дни, било толкова натоварено в работата, а и синът ѝ хванал тази ужасна настинка, и защо аз още не съм се
наканила да си взема нов мобилен телефон, че да можем поне да си пишем съобщения? Добавя, че в работата било
лудница, сега, когато Шон Холдън се върнал от круиза си…
— Мамка му — промърморвам. Шон се е върнал и дори не ми се е обадил. Какво означава това? И по-важното,
защо изобщо ми пука? Шон може и да е блестящ адвокат, но той също така е прелюбодеец и лъжец. — Такава си
глупачка — казвам си. Разстройваш се, понеже един женен мъж, и то — твоят шеф, ти е изневерил… с жена си! —
Идиотка — подчертавам отново, докато чакам второто съобщение, с надеждата въпреки всичко то да е от Шон.
— Бейли, аз съм Джийн — изръмжава в ухото ми моят полубрат. — Трябва да говоря с теб колкото се може по-
скоро.—
Мамка му — възкликвам отново и изтривам и двете съобщения.
Само след секунди телефонът звъни.
— Здравейте, госпожице Карпентър — се чува веднага щом вдигам. — Аз съм Фин, от рецепцията. Брат ви е
тук. Големият — добавя шепнешком.
В мен се надига паника. По дяволите. Наистина не съм в настроение за това.
— Добре. Предполагам, че трябва да го пуснеш.
— Не отговори на обаждането ми — заявява Джийн, устремен навътре в апартамента ми, сякаш готов да
помете всеки по пътя си.
Точно в случаи като този Бейли съжалява, че е запазила стационарния си телефон. Повечето хора, които
познава, отдавна са махнали своите. Може би, щом веднъж си вземе нов мобилен…
— Току-що се прибрах. Бях в полицейското управление, за да идентифицирам…
— Хванали ли са го?
— Не. Аз не успях да…
— Много лошо. — Чеше тънкия си нос отстрани. Носът на баща ми, осъзнавам, но по средата на лицето на
майка му. Джийн, без покана, продължава към хола и сяда, намествайки тъмносинята си вратовръзка. Забелязвам
капки дъжд по памучното му сако на синьо-бели райета. — Каква е тази работа, дето от мен се иска да отварям
закрито досие?
— Какво? Не. Аз…
— Знаеш, че не мога да го направя.
— Никога не съм и предлагала… Не бих те молила…
— Знаеш, че подобна информация е недопустима в съда.
— Зная. Наистина съжалявам.
— Седни, Бейли — нарежда той, сякаш сме в неговия кабинет, а не в моя апартамент. — И слушай внимателно,
защото няма да повторя това, което ще кажа. Никога. Ясно ли е?
Кимам, затаила дъх.
— Джейсън Харкнес е нахлул в супермаркет, когато е бил на петнайсет години, ударил е продавача с бутилка по
главата и е отмъкнал четирийсет и три долара и деветнайсет цента — съобщава с безизразен глас. — Прекарал е
шестнайсет месеца в поправителен дом, а после е подал молба за закриване на досието му. Оттогава насам е чист.
Нищо в досието му не намеква за склонност към изнасилване, но очевидно е способен на насилие. Не мога да кажа,
дали това е от полза или не, но това е. Само това пише. — Той сключва ръце в скута си.
— Благодаря ти — опитвам се да схвана смисъла на току-що наученото. Чакам също да чуя цената. Не познавам
Джийн добре, но го познавам достатъчно, за да зная, че той не дава нищо даром.
Не се налага да чакам дълго.
— Виж — казва той и се покашля. — Очевидно това е много стресиращ период за теб. И ние — аз, и твоите
братя и сестри — не бихме искали да ти причиняваме още стрес.
Да не би Клер да е разговаряла с тях? Да не би да е убедила братята си да прекратят делото?
— Мислихме, надявахме се, че ще се съгласиш на споразумение — казва, преди да съм попитала.
— Споразумение?
— Последното нещо, което някой от нас иска, и със сигурност последното, от което ти се нуждаеш, е една
тежка битка в съда, широко отразена публично, особено сега, когато се опитваш да се възстановиш от това
отвратително нападение. Би било трагедия това дело да спъне прогреса, който отбелязваш…
— Ти мислиш само най-доброто за моите интереси. — Сарказмът в думите ми се лее като мед от лъжица.
Джийн се прави, че не забелязва.
— Точно така. Сигурен съм, че ако просто всички седнем и поговорим като разумни зрели хора…
— Мислиш, че да ме съдиш за буквално цялото състояние на баща ми, е разумно?
— Той беше и мой баща, Бейли. Имаше седем деца, не само две. И ние просто искаме справедливия си дял. —
Лицето на Джийн почервенява. Десният му крак нервно потропва по проснатата на пода кожа. Не обича да го
предизвикват, което навярно е трудно при неговата професия. — Виж, Бейли. Очевидно е, че баща ни не е бил с
всичкия си, когато е променил завещанието си — опитва различен подход той. — Беше потиснат от смъртта на
майка ти и ядосан от онова, което си мислеше, че вижда — безразличие на по-големите му деца към случващото се
с вас.—
Да не искаш да кажеш, че не е имал право да бъде потиснат или ядосан?
— Нямаше право да ни лишава от наследство.
— Това си бяха неговите пари.
— Бяха семейни пари — натъртва Джийн. — Забравяш колко усилено е работила майка ми, за да го подкрепя,
когато са се оженили…
— А ти забравяш, че баща ни я е осигурил твърде добре след развода им. Ако не греша, той е дал и на двете си
съпруги по няколко милиона долара, според споразумението за развода с тях и също така е осигурил доста щедра
издръжка за децата си.
— Но всичко това бледнее в сравнение с купищата пари, които ще наследите ти и Хийт. А като говорим за Хийт
— продължава на един дъх, поемайки по нова следа, — съмнявам се, че баща ни би искал брат ти да пропилява
състоянието му за наркотици и развратници.
— Развратници — повтарям и успявам да си придам възмутен вид, въпреки че и на самата мен ми бяха минали
същите мисли. — Ама че израз.
— Фактите са си факти — заявява Джийн, сякаш излага заключителното си слово пред съдебните заседатели.
— Хийт си пада по купоните, приятелите му са съмнителни, в най-добрия случай, никога в живота си не е
работил…
— Той е актьор и сценарист…
— Наистина? И в кои филми е участвал? Какви сценарии е написал?
— Знаеш, че не е лесно напоследък. Иска се време. Той опитва…
— Бейли…
— Юджийн — казвам многозначително, като използвам името, което зная, че мрази.
Готов е да вземе парите на баща ни, но не и името му. Преди тази среща действително клонях към някакво
споразумение с него и останалите ми полуроднини.
— Мисля просто, че би било грешка да се оставят толкова пари в ръцете на човек, който най-вероятно ще ги
издуха през носа си — заявява Джийн и завинаги подписва присъдата си.
— Аз мисля просто, че ти е време да си вървиш.
— Бъди разумна, Бейли…
Изправям се и отивам до входната врата. Джийн изпуска една въздишка и тръгва след мен. Отварям и той
неохотно пристъпва в коридора.
— Искам да ти благодаря за снимките, които си дала на Клер — казва, явно сетил се в последния момент. —
Беше много мило от твоя страна.
— Смятай, че сме се разплатили — отговарям. После затръшвам вратата под носа му.
26.
Един час по-късно стоя пред редицата асансьори във фоайето на блестящата бяла мраморна кула, в която се
помещават офисите на юридическата кантора „Холдън, Канингъм и Кравиц“. Имам само смътна представа как се
добрах дотук — с друсащо такси през залетите от дъжд улици на Маями — и още по-смътна представа защо изобщо
съм тук. Сали ли дойдох да видя? Или да се изправя срещу Шон? Да избягам от Джийн ли, чието натрапчиво
присъствие все още витае в апартамента ми, където вече се чувствам по-скоро като в затвор, отколкото в безопасен
рай?
Така или иначе, тук съм. Внезапно ме завладява всеобхватна нервност, която не ми позволява да контролирам
краката си и ги забива дълбоко в пода, също като декоративните мраморни колони наоколо. Гледам как шестте
асансьора пристигат и тръгват в постоянни, макар и неравни интервали, месинговите врати в стил ар деко се
отварят и затварят, забързани, добре облечени хора влизат и излизат и този процес се повтаря толкова много пъти, че
става безсмислен, както една дума губи значението си, ако я повтаряш твърде много пъти. Чувствам как неприятната
скованост се разпростира от петите към пръстите и тръгва нагоре по краката ми.
Изживявам епизод от посттравматичен шок, казвам си. Не съм луда.
— Бейли?
Силен вик, идващ чак от вътрешностите ми, излиза от устните ми и кара намиращите се наблизо да отстъпят
предпазливо настрани.
— Съжалявам — казва някаква млада жена, макар начинът, по който ме гледа да предполага, че аз съм тази,
която би трябвало да ѝ се извинява. — Помислих, че си ти. Аз съм Вики, от финансовия отдел? — по-скоро пита,
сякаш не е сигурна коя е. — Боже мой, ти си вир-вода.
— Така ли? — Поглеждам се набързо и установявам, че Вики от финансовия отдел е права. От раменете ми се
стича вода и образува локви на пода около мен.
Тя се засмива.
— Ами… да, така! — Взира се в мен, сякаш очаква всеки миг да избухна в пламъци. — Добре ли си?
— Добре съм.
Вики от финансовия отдел е симпатично момиче с права кестенява коса, която пада почти до кръста ѝ. Носи
сива рокля и черни обувки, толкова високи, че се чудя как стои на тях, камо ли да ходи. И аз носех такива обувки,
сещам се и поглеждам към плоските си сандали. И нямах никакви проблеми да ходя с тях.
— Нагоре ли си? — Тя натиска бутона на асансьора, макар той вече да свети. Кимвам и тя се усмихва. — Как са
нещата?
Колко точно знае тя, каква ли информация, вярна и невярна, е надробила офисната клюкарска мелница?
— Ставам все по-добре с всеки изминал ден.
— Мислиш ли да се завърнеш скоро?
— Може би.
— Надявам се. Липсваш ни.
Намирам това за странно, понеже настоящият ни разговор е навярно най-дългият, който някога сме
провеждали.
— И на мен ми липсвате — казвам ѝ, отчасти защото така се очаква от мен, и отчасти защото това най-
изненадващо се оказва вярно.
Един от асансьорите пристига и вратите се отварят.
— Идваш ли? — пита Вики от финансовия отдел, влиза вътре и ме чака да сторя същото. Вратата се удря в
рамото ѝ и се включва звънец, понеже краката ми отказват да се подчиняват и аз се забавям твърде дълго. — Бейли?
Идваш ли?
Някакъв мъж се промушва покрай мен и ме изтласква навътре.
Вики от финансовия отдел натиска копчето за двайсет и петия етаж, после, несигурна кое още да натисне,
поглежда към мен.
— Господин Холдън е на двайсет и седмия, нали?
Защо си мисли, че съм дошла да се видя с Шон? Знае ли за аферата ни? Дали това не е поредната сочна клюка,
за която съм виновна аз?
— Двайсет и шестия — уточнявам. — Мислех първо да кажа здрасти на Сали.
— О, да. Да не говорим с колко работа е затрупана. Тя работи по развода на Аврора и Попи Гомез. Можеш ли да
повярваш какво става там? Казват, че само през последните две години е спал с повече от хиляда жени. Това прави
по една на нощ.
Опитвам се да се убедя, че Вики от финансовия отдел просто преувеличава, за да подчертае мисълта си, и това
не е показател за счетоводните ѝ умения.
— Извинете — обажда се една жена от дъното на кабината, когато асансьорът спира на седемнайсетия етаж.
Усещам как зад мен няколко тела се прегрупират, докато тя си пробива път към вратата и излиза, а един мъж влиза.
Той е на около трийсет и пет, със среден ръст и тегло. Мирише на скъп сапун и чиста и свежа вода за уста.
Кажи, че ме обичаш.
Облягам се на най-близката стена и си налагам да запазя спокойствие. Това не е мъжът, който ме изнасили.
Редицата от заподозрени тази сутрин ме извади от равновесие и разлюля въображението ми. Не съм луда.
След няколко секунди пристигаме на двайсет и петия етаж и Вики пристъпва във впечатляващата, облицована
със зелен мрамор приемна на „Холдън, Канингъм и Кравиц“. Обръща се да ми каже довиждане, но ме намира само
на сантиметри от лицето си.
— О — стряска се да ме види толкова близо, — мислех, че отиваш на двайсет и шестия.
— Може би първо трябва да се обадя на Сали, — казвам и се преструвам, че търся из джобовете си откраднатия
си мобилен телефон. — Ти каза, че била затрупана с работа…
Вики от финансовия отдел се усмихва странно.
— Е, радвам се, че се видяхме отново. Късмет с всичко.
— Благодаря. — Виждам как поздравява рецепционистката, а после минава през стъклените врати към офисите
от източната страна на сградата. Зад тези врати се носи постоянното бръмчене на хората, занимаващи се със своята
работа.
И аз бях част от това бръмчене. И аз имах работа за вършене.
— Извинете. Мога ли да ви помогна? — обръща се към мен рецепционистката. Не съм я виждала преди. Трябва
да е нова. И е ослепителна — няма друга дума за това.
— Аз съм Бейли Карпентър — представям се и приближавам масивния зелен гранитен плот, зад който тя седи.
— Аз работя тук. Отсъствам временно — продължавам, без да ме питат.
За миг съм ослепена от усмивката ѝ на филмова звезда.
— Дошла сте да се видите с някого конкретно ли? — пита ме.
Поколебавам се и в същия миг преценявам, че изобщо не биваше да идвам тук и трябва да се махна незабавно.
Обръщам се отново към асансьорите, точно когато единият от тях се отваря и Шон Холдън влиза във фоайето.
Освен, ако не е така.
Освен, ако просто не си го въобразявам, както и изражението в стил „Мамка му“ в очите му.
— Бейли — казва той и тръгва към мен с протегнати ръце. — Не очаквах да те видя. Какво правиш тук?
Гърлото ми пресъхва, завива ми се свят, призлява ми, ще припадна.
— Аз работя тук, забрави ли?
И тогава, изведнъж, аз съм в обятията му. Макар и само за секунда. Само толкова, колкото да прошепне:
— Мислех да ти се обадя… — А после отстъпва назад и казва: — Виждам, че някой е бил хванат в дъжда. — И
изтръсква капките, които са потекли по бежовия му ленен костюм след прегръдката ни.
— Забравих си чадъра — успявам да измърморя.
— Как си?
— Кога се върна? — Въпросите ни се застъпват.
— В неделя. Ъмм… дай ми минутка, става ли? — Той отива до момичето на рецепцията.
— Господин Холдън? — бодро изрича тя и аз не мога да не забележа начина, по който го гледа, морскосините ѝ
очи започват да искрят. И той ли я гледа със същите искри в очите, питам се.
Чух, че бил голям играч — беше ми казал веднъж Джийн. Винаги ли съм била толкова сляпа? Винаги ли съм
била толкова глупава?
Достатъчно глупава, да не си взема чадър, въпреки предупрежденията, че настъпва голяма буря. Достатъчно
глупава да имам афера с женен мъж, въпреки че знаех, че това ще свърши зле. Достатъчно глупава все още да ми
омекват коленете само при вида му.
— Бихте ли предупредили Бари Йорк, че ще закъснея няколко минути?
— Разбира се, господин Холдън.
— Някой ползва ли конферентна зала Б?
Рецепционистката проверява в голямата книга пред нея.
— Нито една жива душа.
Шон се връща при мен.
— Хайде. — Подхваща ръката ми и ме повежда към стъклените врати срещу онези, през които по-рано мина
Вики от финансовия отдел.
Конферентна зала Б представлява малък правоъгълник, чиито прозорци, простиращи се от пода до тавана,
гледат към западната част на града, макар че в момента през тях се виждат само черни небеса и порой от дъжд.
— Започва да се превръща в доста гаден ден — отбелязва Шон и за миг се запитвам дали има предвид времето,
или неочакваната ми поява. Затваря солидната дъбова врата след себе си, отново ме дарява с една бърза прегръдка и
се отдръпва, преди да успея да се включа. Посочва към дванайсетте тапицирани червени стола, наредени около
дългата дъбова маса и аз почти се сгромолясвам на един от тях, а той издърпва друг до моя и сяда. Извърта се така,
че да е с лице към мен и коленете ни да се допират, после се пресяга, взима ръцете ми в своите и търси да улови
погледа ми.
— Как си, Бейли? Изглеждаш толкова уморена.
Свивам рамене. Боя се да кажа каквото и да било от страх да не избухна в сълзи. Защо той избра точно сега да
бъде откровен с мен?
— Много съжалявам — казва той и аз разбирам, че има предвид не само забележката си за вида ми.
Свеждам глава и сълзите ми потичат. Не съм готова за този разговор. Още не.
— Как беше екскурзията ти?
— Добре. Беше добре. На момичетата изглежда им хареса.
— А на теб?
— Ами, не си падам особено по круизите, както знаеш.
Откъде да зная?
— Трябваше да ми кажеш — произнасям, неспособна повече да държа думите настрана. — За бебето.
Той въздъхва.
— Зная. Исках. Онзи следобед дойдох, за да ти кажа, но… просто не можах. Не и при състоянието, в което
беше. Извадил си късмет с изнасилването ми, дошло е тъкмо навреме, помислям, но устоявам на изкушението да го
кажа.—
Какво да ти кажа, Бейли? Че съм страхливец, че съм копеле?… Можеш да си избереш което си искаш —
добавя с пресилена усмивка и стисва ръката ми. — Случи се само веднъж, Бейли. Една нощ, когато бяхме изпили
прекалено много питиета на вечеря и…
— О, моля те — прекъсвам го с по-силен глас, отколкото и двамата сме очаквали, и Шон се озърта през рамо
към вратата. — Не обиждай моята интелигентност.
— Сложно е.
— Ти си спял със съпругата си, Шон. На мен ми звучи напълно просто.
— Това няма нищо общо с нас.
— Има всичко общо с нас.
— Не значи, че не ме е грижа за теб, Бейли.
— Само дето повече те е грижа за самия теб.
— Това не е справедливо.
— Адвокат, който очаква справедливост? Колко необикновено.
— Аз изпитвам дълбока загриженост за теб, Бейли, и ти го знаеш.
— Показваш го по доста странен начин.
Мълчание.
— Ядосана си — казва накрая той. — И разбираемо разстроена.
— Много се радвам, че разбираш.
— Това не можеше да дойде в по-лошо за теб време…
— Да. Първо ме изнасилват, после любовникът ми забременява жена си. Хронологията е доста гадна.
Шон отново поглежда притеснено към вратата.
— Може би не е зле да намалим звука…
— Кога очаквате бебето, Шон?
— През февруари.
— Значи от доста време знаеш за това.
— От няколко месеца — признава той.
— Момиче или момче?
— Момче — отговаря с усмивка. — Какво ще кажеш? — Поглежда ме за одобрение, сякаш сме двама стари
приятели, празнуващи късмета му.
— Поздравления — изправям се на крака. — Мисля, че трябва да си вървя. Следобед ще ти изпратя оставката
си по електронната поща.
— Бейли, не. Това е напълно ненужно. Не ти искам оставката.
— А аз не ти искам разрешението.
Нова въздишка.
— Добре. Както желаеш — заявява формално, но запазва добрия тон, като не показва прекалено облекчение. —
Ще се оправиш ли?
Демонстрирайки фалшива бодрост, едва ли не почвам да се тупам по гърдите.
— Можеш да разчиташ на това.
* * *
Успявам някак да запазя самообладание, след като излизам от конферентната зала, насила поставям единия си
крак пред другия, държа сълзите си под контрол, чакам асансьора с високо вдигната глава. Щом влизам вътре,
затварям очи, за да не виждам останалите пътници, и ги отварям чак когато слизаме на партера. Оставам изправена,
само по чистата сила на волята си, прекосявам фоайето и излизам в ураганния следобед. Дъждът временно е спрял,
макар небето да си остава тъмно и вятърът да духа яростно, както винаги.
Виждам го веднага, щом излизам от сградата.
Стои на тротоара и се бори с чадъра, който вятърът е обърнал наопаки. Макар да е сменил екипа за джогинг с
чифт черни панталони и спортно сако, разпознавам Колин Лесър незабавно. Зная, че работи наблизо и че сега е
обедно време, така че не е невероятно да се натъкнем един на друг. И все пак, да се озове на това място точно по
същото време като мен, ми се струва нещо повече от проста случайност. Следи ли ме?
— Какво правиш тук? — питам сериозно.
Той вдига изненадан глава.
— Какво?
— Много съжалявам — казвам, едва сега осъзнала, че човекът, когото заговорих, изобщо не е Колин Лесър. —
Взех ви за някой друг.
Той измърморва нещо неразбираемо и се забързва нанякъде.
Какво ми става? Навярно Колин Лесър ми е останал в ума заради обаждането му тази сутрин. Затварям очи и си
припомням адреса, напечатан най-отдолу на визитката му; кабинетът му е на приблизително три пресечки оттук, на
няма и две минути, ако тичам. Какво си мисля?
Явно, не мисля изобщо, решавам и се забързвам нататък.
* * *
Кабинетът на Колин Лесър е на втория етаж в осемнайсететажна сграда, боядисана в бебешко розово, на по-
малко от три пресечки от „Холдън, Канингъм и Кравиц“. Поемам по стълбите с облекчение, че няма да ми се
наложи отново да се качвам на асансьор, и намирам кабинета по средата на дългия коридор. Тук съм, за да се извиня
за своето озадачаващо и навярно грубо поведение тази сутрин по телефона и да обясня, че макар той да е
привлекателен и несъмнено очарователен мъж, не е добра идея двамата да вечеряме заедно в близко време. Това си
повтарям. Може би дори си вярвам.
Кабинетът изглежда празен, което не е изненадващо, като се има предвид, че е обяд. Никой не седи на
подредената рецепция, няма чакащи пациенти в чакалнята с дългото зелено кожено канапе, поставено срещу голям
телевизор, включен на CNN. Машина за еспресо е вградена в бледозелената стена, редом с впечатляващи абстрактни
маслени платна, а върху каменния плот на широка масичка за кафе са поставени няколко последни броя на
списания за светски клюки.
— Мога ли да ви помогна? — Гласът е познат и аз се обръщам към него, очаквайки да видя Колин. Вместо това
обаче, се озовавам лице в лице с оплешивяващ мъж с любезни очи и мила усмивка, около три десетилетия по-
възрастен от Колин.
— Търся доктор Лесър.
— Намерихте го.
— Вие ли сте доктор Лесър? — Какво означава това? Че Колин не е този, за когото се представи? Че всичко,
което ми каза, е било лъжа? Че срещата ни далеч не е била случайна и още по-далеч от „симпатична“; че той
всъщност ме е преследвал, че той е мъжът, който ме изнасили…
— Имате ли запазен час?
— Какво? Не. Аз… сбъркала съм… — отправям се към вратата.
— Почакайте. Може би сте дошли да видите моя…
— Бейли? — чувам в същото време.
Обръщам се и виждам онзи Колин Лесър, когото зная, да се появява от едно от вътрешните помещения и да
върви към мен. Облечен е в бяла лабораторна престилка върху карирана риза и панталони в цвят каки. Дори от това
разстояние трапчинките му се забелязват ясно.
— Какво правиш тук?
— Аз… аз…
— Виждам, че вече си се запознала с баща ми.
— Извинете ме — казва по-възрастният мъж и се оттегля.
— Какво правиш тук? — пита отново Колин.
— Гладна съм — казвам и с изненада откривам, че това е вярно. — Надявах се да си свободен за обяд.
* * *
— Значи напусна? — пита той и подпира лакти на пластмасовия плот на масата, наклонен към мен.
— Не мисля, че имах друг избор. Искам да кажа, това беше глупаво, нали? — обяснявам. — Любовна афера с
женен мъж, който на всичкото отгоре се случи и да ми е шеф… — Поглеждам към чинията на Колин Лесър,
огромният му сандвич с говеждо си стои наполовина изяден. Той се взира в мен, тъмносините му очи са залепени за
устните ми, които не са млъкнали, откакто сме седнали.
След като зададох няколко формални въпроса — От колко време практикуваш? Какво е да работиш заедно с
баща си? Бил ли си женен? — и получих, слава богу, простички отговори: От четири години; страхотно е; скъсахме с
приятелката ми преди около година, аз напълно изместих разговора. Говорех, дори докато ядях специалитета на
заведението — гореща пуйка, и сега няма изгледи да спра да говоря. Изливам си сърцето пред мъж, когото едва
познавам, мъж, когото само допреди по-малко от час подозирах, че може да е изнасилвачът ми.
— Не зная защо ти разказвам всичко това.
— Звучи ми, като да си доста типичен случай на сексуален тормоз — предполага той.
— Едва ли може да се каже, че за мен е било тормоз. Той не ме е насилвал.
— Но някой го е направил — казва след кратка пауза Колин.
— Да — чувам се да признавам. Защо се доверявам на този мъж? Защото има същите любезни очи като баща
си? Защото е тук? Истината обаче е, че той не беше тук. Истината е, че аз се отклоних от пътя си, за да го доведа
тук. Защо? Защото съм ядосана на Шон? Защото искам да докажа на себе си, че един мъж — който изглежда
нормален и разумен, и когото иначе бих намерила за привлекателен — също може да ме намира за привлекателна?
Защото отчаяно искам да вярвам, че независимо от случилото се, някои мъже са добри? Или пък храня някакви по-
дълбоки, по-тъмни подозрения? — Ти ли беше? — чувам се да питам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти ли си мъжът, който ме изнасили?
— Какво?!
Сервитьорката се приближава до нашата маса. Тя е около шейсетгодишна и говори със силен унгарски акцент.
Провесените ѝ гърди изпъват предницата на униформата ѝ така, че кръглите черни копчета заплашват да
изхвръкнат.
— Какво има? — пита тя Колин, чието лице е станало призрачно бяло. — Не ви ли харесва сандвичът?
— Какво каза? — пита ме той, без да ѝ обръща внимание. — Какво на света би могло да те накара да си
помислиш това?
— Десерт? Кафе? — пита сервитьорката.
— Кафе — сопва ѝ се Колин.
— Нека са две — поръчвам, докато жената събира чиниите ни.
— Ти сериозно ли? Наистина ли си мислиш, че може аз да съм мъжът, който те е изнасилил? — Колин оглежда
претъпканото заведение, сякаш почти очаква от съседното сепаре да изскочи някое ченге, да го просне на масата и
да му закопчае белезниците зад гърба.
— Ти ли си?
— Не. Разбира се, че не.
— Добре.
— Добре? — повтаря той. — Това ли е всичко? Добре?
Сервитьорката ни донася кафето и слага на масата пълна купа със сметана и пакетчета захар.
— Не разбирам. Какво изобщо правим тук, ако ти смяташ, че съм могъл…? — пита Колин, след като тя се
отдалечава.
— Не го мисля. Наистина.
— Тогава защо…?
— Не можем ли просто да забравим, че съм го споменала?
— Да забравим, че си го споменала? Не, не мисля, че бих могъл. Какво става тук, Бейли? Да не би да се
опитваше да ме подведеш да кажа нещо инкриминиращо?
— Не. Честно, не.
— Тогава какво?
— Не зная. Явно е, че имам проблеми…
— Явно.
Никой от нас не проговаря цели една-две минути. Само отпиваме от кафето и се взираме в дъжда.
— Доколкото разбирам, полицията още не го е заловила — проговаря Колин, когато тишината вече е станала
непоносима.
— Не, не е.
— Оставам също с впечатлението, че ти не си му видяла лицето?
— Не, не съм. — Подпитва ли ме?
— Не съм бил аз — заявява отново. — Кълна ти се, Бейли. Не съм бил аз.
— Вярвам ти.
— Добре — казва той.
— Добре — повтарям аз.
Вдига чашата с кафе до устните си и не я сваля, докато не изпива и последната капка.
— Наистина трябва да се връщам — казва накрая. — Имам пациент след петнайсет минути. — Изправя се,
бърка в джоба си, слага на масата двайсетдоларова банкнота. — Наистина трябва да бягам…
— Зная. Разбирам. Наистина.
— Ще се оправиш ли?
— Ще се оправя.
— Надявам се да го хванат.
— Аз също.
Той помълчава още една секунда, сякаш води вътрешен дебат дали да каже още нещо. Когато най-сетне
проговаря, посланието е просто и кристално ясно:
— Сбогом, Бейли.
27.
Час по-късно седя в едно такси пред сградата, в която живее Пол Гилър.
— Това точен адрес? — пита шофьорът подозрително и ме оглежда в огледалото за задно виждане.
Зная, че всъщност има предвид друго: ако това е точният адрес, защо не слизам от таксито му? Платила съм
вече и дъждът в момента временно е спрял. Сега е идеалното време да притичам.
Не планирах да идвам тук. Първоначалният ми план бе да си ида право вкъщи. И все пак, когато седемдесет и
няколко годишният шофьор спря таксито си пред мен, адресът, който му дадох не бе моят, а на Пол Гилър.
Задвижвана съм от чист адреналин и го зная.
Само дето…
Чувствам, че контролирам нещата в по-голяма степен, отколкото от седмици.
Не съм луда.
Да бе, да.
Кажи го на Колин Лесър.
И на Дейвид Тротър.
И на Джейсън Харкнес.
Кажи го на детектив Кастильо и на полицай Дюби.
Кажи го на съдията, помислям си и едва не се разсмивам.
Показва се светкавица, последвана след секунди от оглушителен гръм. Предстои още един голям порой. Най-
благоразумно би било да изоставя всички смахнати схеми, които мозъкът ми забърква, и да се отправя към къщи.
Но, разбира се, понеже не съм луда, правя точно обратното — излизам от таксито и се затичвам към входа на
високата стъклена сграда. Бутам вратата навътре и се отправям директно към списъка с живущите.
Управителят е записан най-отдолу, натискам неговия звънец и чакам.
— Да? — обажда се дълбок мъжки глас само след секунди. — Мога ли да ви помогна?
Неволно отстъпвам крачка назад.
— Интересувам се от свободните апартаменти.
— Идвам веднага.
Оглеждам оскъдно обзаведеното фоайе, питайки се този минимализъм въпрос на дизайн ли е или по
необходимост. Налице са знаци, че икономиката може би почва да се подобрява, поне според специалистите, които
се перчеха по телевизията. Евентуално тогава пазарът на недвижими имоти щял да се раздвижи и хората щели да
почнат да купуват отново. Нямало вече да се налага апартаментите да се отдават под наем месец за месец, само и
само да не са на загуба. Фоайетата отново ще се напълнят с мебелировка.
Виждам един мъж в идеално изгладени дънки и яркосиня риза за голф да се приближава от другата страна на
стъклената врата. Той е нисък, на средна възраст, изглежда добре. Гъста прошарена коса, отлична стойка, изваяна
фигура. Отваря вратата и ме поканва да вляза, протяга ръка за поздрав. Ръкостискането му е силно, почти
осакатяващо, кокалчетата ми се притискат едно в друго, докато онзи не отпуска железния си захват.
— Адам Рот — представя се той. — А вие сте…
— Елизабет Гордън. — Изведнъж ме обзема страх, да не би Адам Рот да познава Елизабет, да не би да е неин
клиент.
— Радвам се да се запознаем, госпожице Гордън — казва той. — Доста противен ден за търсене на апартамент.
— Повежда ме покрай ъгъла към офиса си.
В контраст с просторното празно фоайе, миниатюрният офис на управителя прилича по-скоро на склад. По
средата стои голямо бюро, отрупано с книжа, папки и строителни планове; зад него има удобен на вид кафяв кожен
фотьойл, а отпред — два кафяви кожени стола. В единия ъгъл са прибрани няколко сгъваеми стола. Стената вдясно
от бюрото е заета от голяма етажерка, пълна с цветни класьори, а вляво е поставен висок статив с картина,
изобразяваща висока стъклена сграда, навярно същата тази, макар да е трудно да се каже със сигурност, тъй като
всички те изглеждат доста еднакво.
— Ама че буря се заформя — отбелязва Адам Рот, сяда зад бюрото си и ми посочва двата стола отпред да се
разположа. — Как мога да ви помогна, госпожице Гордън?
— Търся си апартамент.
— Да закупите или да наемете?
— Да наема.
Той изглежда разочарован.
— Сигурна ли сте? Сега е идеалното време да се купува. Цените са се сринали, лихвите са ниски…
— Не съм сигурна колко дълго ще остана в Маями.
— Разбирам. Значи говорим по-скоро за кратко време.
— Да.
— Договор за една година или месец за месец?
— Вероятно месец за месец.
Адам Рот се усмихва, макар да добива още по-унил вид.
— От колко голям апартамент се интересувате, госпожице Гордън?
— С една спалня, за предпочитане на горните етажи и със западно изложение.
— Наистина ли? Повечето клиенти предпочитат източно изложение. Е, да видим какво имаме в наличност. —
Той разлиства книжата на бюрото си, докато не открива папката, която търси.
Привеждам се сантиметър напред.
— Оказва се, че имаме доста апартаменти с по една спалня и западно изложение. Устройва ли ви осемнайсетия
етаж?—
Колко етажа има сградата?
— Двайсет и девет.
— В такъв случай, предпочитам нещо по-нависоко. Например около двайсет и седмия? — Според указателя,
Пол Гилър живее в апартамент 2706.
— Обаче трябва да ви предупредя, че с всеки етаж цените нарастват, а гледката е почти същата. — Той махва по
посока на моята сграда. — Чакайте да видя. Имам в наличност един на двайсетия етаж, два на двайсет и първия,
един на двайсет и четвъртия, и един на двайсет и осмия.
— Кой номер е апартаментът на двайсет и осмия етаж?
— Кой номер ли? Ъъ… номер 2802. Има ли някаква по-специална причина да питате това?
— Просто съм любопитна. Веднъж живях на двайсет и осмия етаж на една сграда и си помислих, че би било
интересно, ако се окаже същият номер. — Свивам рамене и му отправям най-чаровната си усмивка, която казва:
„очарователно куку“, не „луда“. — Бих искала да разгледам този, ако не възразявате.
— Разбира се. Затова съм тук. — Бърка в чекмеджето на бюрото си за комплект ключове. — Жилището се дава
под наем за хиляда и шестстотин долара на месец. Но ако платите накуп само двайсет хиляди долара, ще ви излезе
доста по-евтино на месец, а и можете да го използвате за теглене на заем.
— Стига да имам двайсет хиляди долара накуп — импровизирам аз, изправям се на крака и излизам с него от
офиса.—
Изискваме депозит и наема за първия и последния месец в аванс — осведомява ме, докато чакаме
асансьора. — С какво се занимавате, госпожице Гордън, ако не възразявате срещу въпроса ми?
— Терапевт съм.
— Наистина ли?
— Трудов, медицински…?
— Психо — отговарям, мислейки си, че този термин ме описва най-добре.
— Психотерапевт? Наистина? Изглеждате толкова млада.
Вземаме асансьора за двайсет и осмия етаж.
— Оттук. — Той посочва надясно и поемаме по покрития със сив килим коридор. Гледам към апартамент 2806,
докато Адам Рот пъха ключа в ключалката на апартамент 2802 и го завърта.
— Госпожице Гордън? Или трябва да ви наричам доктор Гордън? — пита, когато не отговарям на повикването
му.
— Госпожица Гордън е добре.
Вратата се отваря и пристъпваме в миниатюрното сиво-бяло мраморно фоайе.
Той ме развежда из тесния апартамент.
— Прозорците навсякъде са от пода до тавана. Централната част е с мраморен под. Гранитни плотове в
кухнята. Модерни съоръжения, включващи съдомиялна, микровълнова фурна и вградена сушилня — не спира да
бърбори. — А сега спалнята. — Влизаме в малко квадратно помещение, тук цялата западна стена е в прозорци. —
Плюшен килим от стена до стена, както и вграден гардероб и облицована с мрамор баня. Доста прилични размери,
като за съвременните стандарти. Е, какво мислите?
— Чудесен е. Всички ли едностайни апартаменти със западно изложение имат еднакво разположение?
— Да. Може и да има незначителни разлики, ако хората са ги закупили преди да е почнало строителството, но в
общи линии това, което виждате, е еднакво навсякъде.
Отивам до прозореца, взирам се в моята сграда, опитвам се да определя кой е моя апартамент. Но дъждът прави
почти невъзможно да се види каквото и да било. Облягам глава на стъклото, мъча се да си намеря жилището.
— Госпожице Гордън? — вика ме Адам Рот. — Добре ли сте?
— Просто се опитвам да почувствам мястото…
Пробвам да преброя етажите на моята сграда от долу нагоре, но това се оказва твърде трудно, затова съм
принудена да се примиря с общото усещане кое къде е. Очевидно е обаче, въпреки дъжда, дори ако се махне един
етаж и се изместиш с два апартамента, че Пол Гилър има също толкова добра гледка към моя апартамент, каквато аз
имам към неговия.
— Някакви въпроси? — пита Адам Рот, когато се връщаме в хола.
— Каква част от сградата е заселена понастоящем?
— Малко по-малко от половината. Имахме много прекупвачи, и за нещастие, когато пазарът се срина…
— А съотношението на собственици към наематели? — прекъсвам го, питайки се към коя ли категория спада
Пол Гилър.
— Вероятно са наравно.
— Има ли голямо текучество на наемателите?
— Не, не. Уверявам ви, госпожице Гордън, че това е много безопасна сграда, ако това ви притеснява.
— Не, не ме притеснява. Помислих си просто, че може и да познавам един човек, който живее тук.
Адам Рот ме гледа очаквателно.
— Запознахме се на едно парти миналата седмица. Струва ми се каза, че бил актьор. Господи, как му беше
името? Пол някой си. Гилмор? Гифърд?
— Гилър? — подсказва управителят.
— Да. Това е. Пол Гилър. Хубаво момче. Мисля, че каза, че живее в тази сграда.
— Така е, да.
— Отдавна ли е тук?
Адам Рот не казва нищо.
Преструвам се, че оглеждам по-внимателно гранитния плот в кухнята.
— Не си спомням дали каза, че е собственик или наемател.
— Боя се, че не предоставяме такава информация. Ще трябва сама да го питате за тези неща.
— О, съмнявам се, че ще го видя отново. Бях просто любопитна. Какви ли не истории ти разказват момчетата в
днешно време. Знаете как е.
— Затова ли всъщност сте тук, госпожице Гордън? Проверявате едно потенциално гадже?
— Какво? Не! Разбира се, че не. Всъщност, останах с впечатлението, че Пол Гилър вече си има приятелка, с
която живее.
— Това пак е нещо, за което трябва лично да го попитате. А сега, ако сме свършили тук… — Отправя се към
вратата.
— Предполагам, че свършихме.
— Разбирам, че не се интересувате от останалите апартаменти.
— Не, благодаря ви. Мисля, че добих достатъчно ясна представа какво предлагате.
— Да кажа ли на господин Гилър, че сте питали за него? — пита Адам Рот, когато влизаме в асансьора.
— Аз не бих си дала труда.
— И аз така подозирах. Беше чудесно да се запозная с вас, госпожице Гордън. — Вратите на асансьора се
отварят във фоайето. — О, вижте. Ето го и господин Гилър.
Отстъпвам крачка назад, съзнавайки, че няма къде да се скрия, и се надявам да стана невидима.
— О, извинете. — Адам Рот дори не се опитва да скрие самодоволната си усмивка. — Сбъркал съм. В крайна
сметка, това не е господин Гилър.
Пъхам ръце в джобовете на панталона си, отчасти, за да не види, че треперят, отчасти, за да не го удуша с тях.
Втренчвам се в пода и не смея дори да погледна към мъжа, който не е Пол Гилър, докато той не приближава към
нас.
— Добър ден, господин Уайтсайд — поздравява го Адам Рот.
— Едва ли — отвръща господин Уайтсайд и влиза в асансьора. — Видяхте ли какво става навън?
— Добър ден да си вътре — съгласява се Адам Рот. — Гледайте да не се измокрите много, госпожице Гордън —
подвиква след мен, докато излизам в бурята.
* * *
Хийт ме чака във фоайето, когато се прибирам.
— Приличаш на удавен плъх — отбелязва той.
— Къде изчезна снощи? — контрирам го аз, изтръсквам дъжда от косата си и го виждам как отскача, за да
избегне пръските.
Свива рамене. Това е единственият отговор, който ще получа.
— Добър ден, госпожице Карпентър — провиква се Уес, когато минаваме покрай рецепцията. — Надявам се, че
не сте се измокрили много.
— Прилича на удавен плъх — подвиква в отговор Хийт.
— Благодаря ти за това. — Натискам копчето. — Наистина съм уморена, Хийт. — Част от мен — загрижената
сестра — изпитва облекчение да го види жив и здрав, блестящ в своите тесни черни дънки и черна копринена риза,
но друга част — изтощеното човешко същество — иска той просто да си иде, за да мога да изпълзя в леглото и да се
престоря, че днешният ден изобщо не се е случил. — Искаш ли нещо?
Той изглежда обиден, а аз изпитвам пристъп на вина.
— Защо винаги си мислиш, че искам нещо? Аз не съм Клер…
— Клер не иска… — прекъсвам се. Хийт явно ревнува и чувства заплаха откъм новооткритата ми връзка с
Клер. Няма смисъл нито да се обяснявам, нито да се защитавам. — Съжалявам — казвам. Така е по-лесно.
— Извинението е прието — казва той. Асансьорът пристига и двамата влизаме вътре. — Виж. Сега, като го
спомена, наистина има нещо, което можеш да направиш за мен.
— Защо ли не се изненадвам?
— Нуждая се от услуга — продължава той. — Мислех да говоря с теб за това снощи, но… ти някак се отнесе.
Една жена на средна възраст се вмъква в асансьора, когато вратите вече се затварят, усмихва се флиртуващо на
Хийт и натиска бутона за петнайсетия етаж.
— Каква услуга? — питам веднага, щом тя слиза.
— Трябват ми малко пари.
— Какво искаш да кажеш, трябват ти малко пари?
Той не казва нищо повече, докато не стигаме моя етаж.
— Хийт?
— Само назаем. Не бих те молил, ако не се налагаше. Просто не зная към кого другиго да се обърна. Загазил
съм и ми трябват пари.
— Как така си загазил?
— Може ли да поговорим за това вътре, а не тук в коридора?
— А може ли да ми кажеш за какво става дума? — сопвам се, докато отключвам.
— Трябват ми трийсет хиляди долара.
— Трийсет хиляди долара? Майтапиш ли се?
— Само временно. Можеш да ги вземеш от моя дял от наследството.
— Няма никакво наследство. Не и докато не постигнем споразумение по това дело. Което, пак ти напомням,
може да отнеме години.
— Ами в такъв случай играта загрубява, понеже аз в общи линии останах съвсем без пари. И както изглежда,
дължа на доста хора. Хора, които не биха проявили и грам разбиране, за разлика от теб.
— Какви ги говориш?
— Много е просто, Бейли. Направих няколко лоши залози тук и там.
— И откога си почнал да залагаш?
— Не зная. Преди пет, десет години? Обикновено съм доста добър в това. Но не и напоследък.
— За нелегални лихвари ли говорим?
— Старомоден термин, но в общи линии верен. Платих им по-голямата част от дълга си, когато си продадох
апартамента. На половин цена, трябва да подчертая.
— Продал си апартамента?
— А защо мислиш, че живеех в дома на татко?
— Не мога да повярвам. — Чудя се дали пък няма връзка между дълговете на Хийт и нападението над мен. Да
не би изнасилването ми да е било някакъв вид предупреждение? Възможно ли е брат ми да е виновен, макар и без
да иска?
— Просто остава да върна още двайсет хиляди — казва Хийт — и после съм чист.
— Стори ми се, че каза трийсет.
— Е, ще ми трябва и нещо мъничко, за да преживея. Хайде де, Бейли. Смятай го за аванс. Ще ти върна всеки
цент. Моля те. Не ме карай да прося. Ние сме едно семейство. Не като някои други хора, които бих могъл да
спомена.
— Може ли да не замесваме Клер? — Отпускам се на дивана и заравям лице в ръцете си, отчасти защото съм
замаяна, отчасти защото той е прав. Не се замислих и за миг, когато написах на Клер онзи чек за десет хиляди
долара.
— Внимавай — предупреждава ме Хийт. — Капеш навсякъде.
— Ще се обадя в банката — казвам му. — Ще ги накарам да прехвърлят парите по твоята сметка.
— Това е страхотно. — Облекчението му е осезаемо. — Ти си най-добрата. Наистина. Ти си моят герой.
— Твоят герой — повтарям и едва не се засмивам. Ама че герой. — Не можеш да продължаваш да се
прецакваш, Хийт. Аз не мога вечно да те спасявам. Нямам сили.
— Майтапиш ли се? Ти си по-силна от всички, които познавам.
Взирам се невярващо в него.
— Истина е — уверява ме той.
Телефонът иззвънява.
— Аз съм Уес, от рецепцията — информира ме Уес, когато вдигам телефона в кухнята. — Племенницата ви е
тук.
Джейд е тук? Защо?
— Прати я горе.
— Не ми казвай — обажда се Хийт от входната врата. — Света Клер се качва с мляко и курабийки.
— Джейд е — отговарям, питайки се какво ли още може да се случи днес.
— Най-добре да си тръгна, преди да е дошла. — Хийт силно ме прегръща. — Обичам те. Никога не се съмнявай
в това.—
Никога не съм се съмнявала.
Той се отдръпва.
— Наистина трябва да свалиш тези мокри дрехи — подвиква откъм коридора. — Довечера ще ти се обадя.
Само след секунди Джейд чука.
— Току-що се сблъсках с онзи твой красив брат — казва вместо здрасти. Облечена е в дънки, по които някой
сякаш е размазал боя, прилепнал син пуловер, има поне три слоя спирала, русата ѝ коса пада на вълни по раменете.
От едната страна на еспадрилите ѝ с десетсантиметрови токчета е поставен малък куфар, от другата — сак с неща
за пренощуване.
— Какво е това?
— Майка ми не ти ли каза? Нанасяме се тук.
— Какво?
— Само за няколко дни, докато нещата малко се поуспокоят. Тя ще ти обясни. — Сякаш по поръчка, телефонът
почва да звъни. — Това трябва да е тя. Знаеш ли, че си вир-вода?
Връщам се в кухнята, а Джейд тътри куфара и чантата си по коридора. Дисплеят ме осведомява, че от другата
страна на линията е Клер. Вдигам телефона.
— Започвай да говориш — казвам направо.
28.
Неделя е, осем часът вечерта. Джейд и майка ѝ живеят тук от четвъртък вечер, Джейд спи на разтегателния
диван в кабинета ми, а Клер заема свободното място до мен на двойната ми спалня. Клер ме осведоми — след като
ѝ казах да започва да говори — че е взела решение да се нанесат при мен, след като в работата ѝ се обадил детектив
Кастильо, споделил, че търпението му по отношение на мен в голяма степен се изчерпва, и че разчитал на нея да ме
пази да не нанеса непоправими щети, както на себе си, така и на случая. Явно Адам Рот, управителят на сградата на
Пол Гилър, се е свързал с полицията в мига, в който съм напуснала офиса му, понеже вече бил осведомен от самия
Пол Гилър за моя така наречен тормоз над него. Детектив Кастильо казал на Клер, че аз застрашавам не само
полицейското разследване, но и собствената си безопасност, че благодарение на поведението ми никой добър
адвокат нямало да се затрудни да накара съдебните заседатели да се усъмнят в здравия ми разум, и че когото и да
обвинят в крайна сметка за изнасилването ми, той като нищо щял да си тръгне свободен, ако продължавам така
безразсъдно да обвинявам всеки срещнат мъж. В резултат на този разговор, Клер се обадила на Джейд в училище и ѝ
казала да се прибере вкъщи, да метне няколко неща в куфара си и да дойде в моя апартамент, а самата тя щяла да се
присъедини към нас по-късно, когато смяната ѝ свърши.
Щом пристигна, аз се опитах да обясня какво съм правила в офиса на Адам Рот, но мисля, че и да съм имала
някакви рационални мотиви, те се изгубиха сред разкритията как съм напуснала работата си и съм уплашила Колин
Лесър. Клер се мъчеше да не изглежда твърде притеснена, докато разказвах за срещата си с Шон и обяда си с Колин,
но се досещах какво си мисли: че детектив Кастильо е бил прав, че съм извън контрол, че не само доверието в мен,
но и самият ми здрав разум, са в риск.
Откакто се нанесоха, почти не е спирало да вали, така че не сме излизали. Вместо това, дните ни са запълнени
с компютърни игри и риалити предавания по телевизията. Ядем сладолед, гледаме филми и клюкарстваме за новите
пикантни разкрития около развода на Попи и Аврора Гомес, а веднага щом слънцето се спусне ниско, вадим
бинокъла и се редуваме да шпионираме моя съсед.
Този уикенд Пол Гилър не направи почти нищо интересно или притеснително. Излиза; прибира се. Понякога
Елена е с него, друг път я няма. Никакви еротични изпълнения, никакви актове на насилие, нито дори поглед в
нашата посока.
— Станал е много скучен — отбеляза Джейд, след като двамата с Елена се прибраха преди полунощ снощи и
веднага си легнаха.
Намирам за удобно Клер и Джейд да са наоколо. Колкото и в началото да не исках да деля едно легло със сестра
ми, впоследствие открих, че има нещо много успокояващо тя да е тук. А и Клер, слава богу, май изобщо не забелязва
колко неспокойно спя, не се сърди, че ставам по няколко пъти на нощ да ходя до банята, не ме кара да пазя тишина
или да заспивам, когато съм се събудила от някой кошмар. Напротив, в полусъзнателно състояние ме потупва по
гърба и промърморва, че всичко е било само сън, че тя е тук и няма да позволи нищо лошо да ми се случи. Това май
свърши работа.
Отчасти от уважение — зная, че работата ѝ изисква добре да си е отпочинала през нощта — отчасти от страх не
искам да ме мисли за по-луда, отколкото ме е мислила досега, така че намалих броя на претърсванията на
апартамента и броя на къпанията си. Удивително, но в резултат на това се чувствам много по-малко параноична. Ще
съжалявам, когато утре си тръгнат, понеже Клер трябва да се връща на работа, а Джейд на училище.
— Ето че идват — обявява Джейд.
Двете с Клер изтичваме до прозореца.
— Какво правят? — пита Клер и се мъчи да види през неспиращия от четвъртък дъжд.
— Нищо, както изглежда. О, чакайте. Елена току-що отиде в банята. Захлопва вратата. Сега Пол вади мобилния
си телефон, поглежда през рамо, сякаш да се увери, че тя не чува, а сега говори по телефона, умилква се и се смее.
Много вълнуващо.
— Дай да видя. — Клер издърпва бинокъла от ръцете на дъщеря си. — Откъде знаеш, че се умилква? Почти
нищо не виждам през този дъжд.
— Това е, понеже си стара и очите ти вече не се справят толкова хубаво — обяснява ѝ Джейд и завърта очи към
тавана.
— Очите ми вече не се справят толкова добре — поправя я майка ѝ.
— Именно — подчертава Джейд.
Клер ми подава бинокъла. Поглеждам през него, точно когато Пол прибира телефона в джоба си. Няколко
минути по-късно вратата на банята се отваря и Елена излиза, увита в няколко кърпи, една около тялото, друга около
главата; явно, току-що е излязла изпод душа. Сяда на тоалетката си и включва сешоара, а Пол изчезва в банята.
— Май се канят да излизат.
— Къде ли ходят през цялото време? — чуди се на глас Клер.
— Ало? — обажда се Джейд. — Това е Маями. Световноизвестен с нощния си живот. Не всички си лягат до
десет часа, да ти кажа.
— Получавам мигрена, само като си помисля да изляза в това време — отбелязва Клер, а аз подавам бинокъла
обратно на Джейд.
— Хей, какво става с брат ти? — пита племенницата ми, отново с бинокъл пред очите. — Не съм го виждала от
четвъртък.
— Хийт е бил тук? — пита Клер.
— Само за малко. — Не съм казвала на Клер нищо за посещението на Хийт, нито за молбата му за пари. Пак
почвам да се чудя дали хазартните му дългове нямат нещо общо с изнасилването ми. Но ако споделя тези тревоги с
Клер, само ще усложня нещата още повече.
— Това е отегчително — заявява Джейд. — Не може ли поне да пуснем телевизора?
— Не и докато те не излязат — отговаря ѝ Клер. — Не искам никаква светлина в тази стая. Нищо, което да им
подскаже, че ги наблюдаваме.
— Не мисля, че му пука. — Джейд ми подава бинокъла, макар строго погледнато, да не е мой ред.
— Има ли нещо? — пита след няколко минути Клер.
— Не. Да! Той излиза от банята — съобщавам. — Увита на кръста кърпа. Отива до прозореца. О, боже мой.
— Какво? — Клер и Джейд питат едновременно.
— Мисля, че помаха.
— Какво? — питат отново.
— Дай да видя. — Клер грабва бинокъла от ръцете ми и го вдига до очите си.
— Маха ли? — питам с разтуптяно сърце.
— Не и доколкото мога да видя. Искам да кажа, толкова силно вали, че почти нищо не виждам. Изглежда,
сякаш просто си оправя косата.
Това ли прави наистина? Припомням си движението му в ума си, виждам как Пол Гилър вдига ръка до главата
си.
— Я дай аз да видя — казва Джейд и Клер ѝ подава бинокъла.
— Е… какво прави?
— Просто стои там. Чакай — смъква кърпата. По дяволите. Обърна се. Хубав задник!
— Джейд…
— Ами, така си е.
— Сега какво става?
— Влиза в гардероба. Тя още си суши косата. Мърлява работа, ако съдя как изглежда. — Джейд наблюдава Пол
и Елена през следващия половин час, докато се подготвят да излязат. — Добре. Мисля, че най-накрая сме готови да
излезем. Тя е с ужасна рокля.
Клер отново превзема бинокъла.
— На мен ми харесва.
— Аз изложих пледоарията си.
— Ти какво мислиш за роклята ѝ, Бейли? — пита ме Клер. — Погледни.
Поглеждам облеклото на Елена през бинокъла: минирокля без ръкави със заоблено деколте и няколко слоя
волани на бедрата. Търся следи от синини по разголената ѝ плът, но дори и да не валеше, зная, че нямаше да видя
нищо, зная, че побоят, за който бях толкова сигурна, че Пол ѝ е нанесъл, се е случил само във въображението ми.
Какво друго обяснение би могло да има?
— Изглежда добре — казвам в мига, в който Пол Гилър, облечен в шарена риза, затъкната в тесни тъмни
панталони, се приближава зад нея, обвива талията ѝ с ръце, завира брадичката си в основата на врата ѝ, после се
пресяга и обхваща с длани гърдите ѝ. Елена игриво отблъсква ръцете му и двамата излизат от стаята, смеейки се.
Няколко секунди по-късно Пол Гилър се връща, за да вземе мобилния телефон, който е оставил на леглото.
Приближава се до прозореца и се взира в пороя.
След това поднася пръсти до устните си и ми праща въздушна целувка.
Ахвам.
— Какво? — пита Клер, а Джейд ме поглежда.
Поклащам глава.
— Нищо.
* * *
— Аз съм дотук, момичета — обявява Клер след новините в единайсет часа. Взима дистанционното от скута на
Джейд и изключва телевизора, въпреки протестите на дъщеря си. — Лягам си. И предлагам всички да го направим.
— Но още е толкова рано — протестира Джейд. Подпряла се е на леглото между двете ни и мести
въпросителен поглед от майка си към мен.
— Късно е — отсича Клер. — Аз трябва да съм в осем на работа, а ти си на училище.
— Но те дори не са се върнали още. — Джейд махва към апартамента на Пол Гилър.
— Кой знае кога ще стане това? Хайде — подканя я Клер. — Можеш да погледаш още телевизия в стаята си.
Джейд простенва и се прекатурва през майка си извън леглото.
— Добре. Както кажеш. До утре.
— Лека нощ, миличка — подвикваме след нея двете с Клер.
— Не се налага да си тръгнем утре, да знаеш — казва Клер, щом Джейд излиза от стаята. — Можем да останем
още една седмица. Докато се почувстваш…
— Не толкова луда?
— Малко по-сигурна — отговаря Клер.
— Не. Вие си имате своя живот, трябва да го продължите. Не мога да искам от вас да ме дундуркате вечно.
Клер се съгласява неохотно.
— Но само при едно условие.
— Какво е то?
— Искам да спреш да наблюдаваш апартамента на Пол Гилър.
Аз и сама вече почти го бях решила.
— Добре.
— Това е едно условие, но в две части — уточнява Клер.
— И коя е втората част?
— Искам да ми дадеш бинокъла.
— Какво? Не. Той беше на майка ми.
— Зная и не казвам да е завинаги. Само за известно време. Докато се почувстваш по-добре. Ще ти го пазя,
Бейли.—
Не е там въпросът.
— Въпросът е, че докато е тук, ти ще се изкушаваш да го използваш. — Поглежда ме със същия въпросителен
поглед, който по-рано ми бе отправила Джейд. — Моля те, Бейли. Стига вече.
Кимвам.
— Добро момиче. — Целува ме по челото, после се отпуска в леглото. — Опитай се да поспиш.
Плъзвам се до нея и се завивам през глава.
Клер се обръща на другата страна. След малко дишането ѝ става дълбоко. Опитвам и аз така, подражавам на
спокойния ѝ, стабилен ритъм, всяко мое дихание е ехо на нейното. Само след минути вече спя дълбоко.
* * *
Звънът на телефона ме събужда около три часа по-късно.
— Клер — викам я и се пресягам за слушалката. — Клер, събуди се. Чуваш ли това? — Вдигам телефона по
средата на второто звънене. Но още преди да кажа ало, вече зная, че отсреща няма никой, че ще чуя само сигнала
свободно. Вероятно изобщо не е звънял. Все още стиснала слушалката, се обръщам към Клер.
Но тя не е тук. До мен в леглото няма никой.
— Клер? — Ставам от леглото, връщам телефона на мястото му и тъкмо се каня да взема ножиците, когато я
виждам.
Седи на стола пред прозореца с клюмнала глава, а в скута ѝ лежи бинокълът.
— Клер? — викам я отново и бавно я доближавам, обзета от внезапен страх, че може да е мъртва. — Клер? —
Докосвам рамото ѝ, после, като не реагира, го разтърсвам.
Тя се стряска и се събужда.
— Какво? Какво става?
— Добре ли си? — питам аз. — Какво правиш?
Трябват ѝ няколко секунди да фокусира погледа си.
— Колко е часът?
— Към два. Откога седиш тук?
— От около час — отговаря ми тя. — Трябваше да ида до тоалетната, и когато се върнах, забелязах, че щорите
все още са вдигнати. Отидох да ги спусна и видях, че в апартамента на Пол Гилър свети. Така че реших да хвърля
едно око. И предполагам, че съм заспала…
— Да разбирам ли, че не си видяла нищо особено вълнуващо?
— Не съм. Господи, колко съм жадна. Пие ли ти се горещ шоколад? На мен ми се пие.
— Звучи ми добре.
Тя става.
— Ще ида да направя. Искаш ли да ми помогнеш?
— Имаш ли нещо против да остана тук и да държа нещата под око? — Взимам бинокъла от стола, където Клер
го остави.
— Бейли…
— За последен път, обещавам.
— Добре. Връщам се след две минути. И тогава ще ми дадеш проклетото нещо.
Сядам в освободения от нея стол, а тя минава на пръсти покрай стаята, в която се предполага, че спи Джейд,
макар да чувам телевизора вътре. Вдигам бинокъла до очите си и се взирам през дъжда.
Сякаш по поръчка, Елена се втурва в спалнята, а Пол Гилър върви бавно след нея. Главата ѝ се тресе, тя
жестикулира бясно.
— Клер! — провиквам се аз. — Джейд! — Но никой не ме чува.
Елена тръгва към банята, но Пол ѝ препречва пътя и залепя гърба ѝ за прозореца. Елена вдига ръце, сякаш се
опитва да го отблъсне. Пол временно е изчезнал от погледа ми, размит от пороя.
И тогава го виждам.
Пристъпва тежко към нея с протегната дясна ръка. Изправям се, доближавам се още до прозореца, намествам и
пренамествам лещите на бинокъла, мъча се сама себе си да убедя, че не виждам онова, което си мисля, че виждам, а
именно, пистолета в ръката на Пол Гилър, пистолета, който той е насочил право към главата на Елена. Тя плаче,
маха с ръце пред себе си, панически се опитва да го убеди да свали пистолета.
— Клер! — провиквам се отново. — Джейд! Елате тук! — Чувам полицейските сирени по телевизията в стаята
на Джейд, чувам и пищенето на чайника в кухнята, известяващо, че водата за горещия шоколад е готова.
И тогава ръцете на Елена изведнъж политат над главата ѝ, тялото ѝ отскача нагоре и се извива, лицето ѝ се
залепя за прозореца. От зейналата рана на челото ѝ се лее кръв, а мъртвите ѝ очи се лутат през дъжда и накрая се
спират на моите. Пръстите ѝ се плъзгат по кръвта на стъклото, докато тялото ѝ се плъзга надолу към пода и накрая
изчезва от поглед.
Пол Гилър бавно приближава до прозореца. Насочва пистолета към мен.
Тогава именно почвам да пищя. И пищя. И пищя.
Клер се втурва на бегом в стаята, последвана след секунда от Джейд. Двете също пищят.
— Какво стана? Бейли, какво има?
Намират ме на пода, сякаш самата аз съм била простреляна. Плача, неадекватна съм, не мога да се съвзема.
— Какво има, Бейли? — пита отново Клер, хванала раменете ми с ръце.
— Той я застреля! Копелето я застреля!
— Какво? За какво говориш?
Джейд изтръгва бинокъла от пръстите ми и го насочва към апартамента на Пол Гилър.
— Тъмно е — казва тя.
— Какво? Не! — Вече лазя натам. — Как така е тъмно?
— Не мога нищо да видя.
— Но току-що беше светнато. Ти видя — обръщам се към Клер, очите ми молят за потвърждение.
— Да, видях — казва тя. — Определено светеше, когато излязох оттук.
— Да, ама сега не свети — настоява Джейд.
— Какво стана, Бейли? — пита Клер. — Какво си мислиш, че видя?
Думите ѝ отекват в мозъка ми. Какво си мислиш, че видя?
Преразказвам събитията в точната им последователност, от мига, в който Клер излезе от моята спалня, а Елена
влезе тичешком в нейната.
— Сигурна ли си, че не си сънувала? — пита Клер с мек глас. — Може да си заспала…
— Не съм заспивала.
— И си сигурна, че е имал пистолет? Искам да кажа, вали много силно. Преди това ти се стори, че си го видяла
да ти маха, а сега… Откъде си сигурна, че е било пистолет?
— Защото зная как изглежда един пистолет — не отстъпвам аз. — Защото какво друго би могло да бъде? Той я
уби! Проби дупка право в челото ѝ. Навсякъде по прозореца имаше кръв. Няма начин да е останала жива. Трябва да
се обадим в полицията.
Никой не помръдва.
— Може би не трябва да бързаме — казва Клер.
— Какво искаш да кажеш?
— Помисли си, Бейли. Ставаш като лъжливото овчарче.
— Мислиш, че лъжа?
— Не, разбира се, че не мисля, че лъжеш. Но така ще си помисли полицията — казва и очите ѝ се изпълват със
сълзи. — Просто не искам да изглеждаш…
— Как?
— Вярвам, че ти наистина си мислиш, че си видяла Пол Гилър да застрелва приятелката си.
— Но не мислиш, че това действително се е случило — довършвам и усещам разочарованието в гласа си. Ако
Клер не ми вярва, кой ще ми повярва?
— Полицаите ще кажат, че им се вижда странно, че нищо подобно не се е случило, докато аз не съм излязла от
стаята.—
Какво? Не. Защо да е странно? Би могло да е съвпадение…
— Ама че съвпадение, Бейли. Трите наблюдаваме апартамента на Пол Гилър от дни. И през цялото време не се
случи абсолютно нищо.
— Е, случи се преди няколко минути. Казвам ви, че видях Пол Гилър да застрелва приятелката си.
— Добре. Разкажи ми отново. Убеди ме. Тогава може би ще можем да убедим и детектив Кастильо.
Поемам си дълбоко дъх и за втори път разказвам историята си, после за трети. Има само две възможности: (1)
Пол Гилър наистина е застрелял приятелката си, и (2) Аз съм си въобразила цялата работа.
— Зная какво видях — настоявам, макар в интерес на истината да не съм така убедена, както бях само допреди
минути. Клер е права. На полицаите ще им се стори крайно подозрително, че всичко това е станало, чак след като
Клер е излязла и за пореден път аз съм единственият свидетел. И ако този последен инцидент се окаже пак
фалшива тревога, това само ще циментира убеждението им, че след изнасилването съм откачила напълно. — Има
още една възможност — казвам аз.
Клер и Джейд ме гледат въпросително.
— И тя е, Пол Гилър умишлено да е изиграл роля тази нощ — продължавам. Идеята, веднъж заформила се,
започва да набира сила.
— Какво искаш да кажеш? — пита Клер.
— Ами ако е постановка?
— Не разбирам. Как така постановка?
— Може само да се е престорил, че застрелва приятелката си.
— И защо ще го прави?
— За да накара Бейли да си мисли, че полудява — включва се в разсъждението ми Джейд.
— Гледаш прекалено много телевизия — скастря я Клер.
— Ами ако съм права? — питам аз.
— За кое? Сериозно ли допускаш Пол Гилър да се е престорил, че застрелва приятелката си, само заради тебе?
— Не само това — разсъждавам на глас. — Какво, ако всичко е било направено нарочно? От самото начало.
Необузданият секс пред прозореца, побоят и изнасилването, които явно никога не са се случили, прострелването,
което току-що видях.
— Но защо ще иска да те накара да си мислиш, че полудяваш?
В ума ми изскачат три причини.
— Първата е, че той просто е едно болно копеле, което си мисли, че това е забавно — обяснявам, изумена колко
спокойна, колко разсъдлива станах изведнъж.
— Възможно е — съгласява се Клер, — но тогава трябва да е много откачен…
— Каква е втората? — прекъсва я Джейд.
— Втората е, че като ме накара да си мисля, че съм луда, аз няма да докладвам в полицията какво съм видяла
тази нощ и той ще се измъкне с убийство.
— Не зная — казва Клер, — така би поел ужасно голям риск…
— А третата? — пита Джейд.
Поемам си дълбоко дъх.
— Третата е, че… — Поемам си отново дъх. — Пол Гилър е мъжът, който ме изнасили. — Издишам бавно. — И
ако успее да подкопае доверието в мен като убеди всички, че съм луда, че цели седмици съм го тормозила
безпричинно, обвинявала съм го в какво ли не, тогава полицията никога няма да повдигне обвинение срещу него и
той ще се измъкне.
Клер и Джейд разсъждават малко върху тази теория.
— Пак не се получава — казва Клер. Очите ѝ бързо шарят насам-натам, докато умът ѝ се опитва да се справи с
всичко, което чува. — Как би подредил всичко във времето? Откъде ще знае кога ще гледаш или кога ще си сама?
Откъде ще знае, че съм излязла от стаята? Не се връзва. Нещо липсва.
Трябва да се съглася. Как би могъл да знае което и да било от тези неща? Наистина не се връзва.
Приповтарям си събитията от тази нощ, виждам как Елена влита в стаята, свива се пред разярения си приятел,
който вдига пистолета и дръпва спусъка, кръвта ѝ се плисва по стъклото, безжизнените ѝ очи ме гледат умоляващо.
Дали Пол Гилър е режисирал всичко? И мога ли да се осланям на това? Мога ли да оставя един човек да се измъкне
с убийство, като не докладвам за престъплението му?
— Зная какво видях — заявявам отново на Клер.
— В такъв случай, не мисля, че имаме избор — казва тя.
* * *
Разбира се, всичко става така, както Клер бе предвидила.
Тя се обажда на детектив Кастильо на частния му номер и му разказва какво стана. Той не е щастлив, че го
будят посред нощ и се отнася с недоверие към нашата история. Оставя Клер на изчакване, докато провери в
управлението дали е имало сигнали за стрелба в този район или не се е обадил още някой свидетел, после я
осведомява, че нищо подобно няма. Едва когато Клер го излъгва, че самата тя е станала свидетел на събитията, той
се съгласява да изпрати полицейски патрул да провери на място.
— Не трябваше да го лъжеш — казвам ѝ аз.
— Много неща не трябваше да правя — възразява тя.
Остатъкът от нощта минава почти като по сценарий: Полицаите отиват в апартамента на Пол Гилър; намират го
сам и ядосан, че го будят посред нощ; дава им разрешение да претърсят жилището; не намират нито следа от Елена,
нито от кръв, нито какъвто и да било знак за нещо нередно; въпреки че на всички етажи има монтирани
видеокамери, те не са били включени, заради малкия брой наематели; няма снимкови доказателства, че Елена се е
измъкнала някак, нито че дори е била там. Пол Гилър заплашва да съди не само мен, но и цялото полицейско
управление на Маями-Дейд, както и детектив Кастильо лично, ако този скандален тормоз не престане; полицаите
идват в моя апартамент да предадат тази информация и да изразят тревогата си; отказват да повярват на
предположенията ни и буквално повтарят въпросите, които по-рано бе изредила Клер, макар детектив Кастильо да е
съгласен, че ако третата ми теория е вярна, и Пол Гилър наистина е мъжът, който ме изнасили, тогава съм права
поне за едно: в голяма степен гарантирах, че на него никога няма да му бъдат предявени обвинения. Предупреждава
ме да спра да наблюдавам апартамента на Пол Гилър, или той няма да има друг избор, освен да ме арестува за
маниакално преследване. Напомня също на Клер, че да се лъже полицията е престъпление. И си тръгва.
— Е, това беше бурен успех — отбелязва Джейд, след като си тръгват.
— Толкова съжалявам.
— Вината не е твоя.
— А чия е тогава?
— Ничия. Нещата са просто такива, каквито са — обобщава Клер, видимо изтощена. — Хайде да не говорим
повече за това тази нощ. Дайте да поспим поне малко.
— Толкова бях сигурна — промърморвам.
Не съм луда.
— Зная, че беше сигурна — уверява ме Клер. — И аз ти вярвам. Наистина.
— И аз ти вярвам — повтаря Джейд.
— За съжаление, не и полицията — изтъква Клер. — А сега имаме по-голям проблем.
— Какъв?
— Сега те и на мен не вярват.
29.
В седем и половина следващата сутрин, след като е спала всичко на всичко около два часа, Клер отива на
работа. Оставя ми устен списък с инструкции: стой настрани от прозореца в спалнята; не напускай апартамента;
остави Пол Гилър на мира.
Тя поверява бинокъла на Джейд и ѝ поръчва да го остави у тях на път за училище.
— Ще ти се обадя през почивката ми, да видя как си — казва на мен. Зная, че всъщност има предвид, че ще се
обади да ме провери.
— Не закъснявай за училище — предупреждава Джейд на излизане.
— Е, искаш ли бъркани яйца? — пита племенницата ми, щом майка ѝ излиза. — Те са моят специалитет.
— Не знаех, че можеш да готвиш.
— Не мога. Единственото, което зная да правя, са бъркани яйца. Затова и те са моят специалитет.
Засмивам се.
— Не трябва ли да почваш да се обличаш?
Джейд отива в кухнята и бързо открива тиган и купа.
— Днес няма да ходя на училище — споменава между другото и с една ръка подръпва нагоре пижамата на
жълти точки, която се е смъкнала по слабите ѝ бедра, а с другата бърка в хладилника за яйца. Чупи четири в купата,
бързешком изважда няколко попаднали вътре парченца от черупките с дългите си елегантни пръсти, после добавя
вода, сол и пипер, а накрая разбърква интензивно. — Ще остана тук с теб.
— Не можеш. Майка ти ще побеснее.
— Не и ако не ѝ кажеш. Хайде де, Бейли. Наистина ли мислиш, че ще мога да се съсредоточа върху алгебрата
след всичко случило се снощи?
Решавам да не споря. Наблюдавала съм достатъчно препирни между сестра ми и нейната дъщеря, за да зная, че
никой не печели спор с Джейд. Освен това се радвам, че имам компания. Вече си нямам доверие да остана сама със
себе си. Не си вярвам какво мога да видя.
Или да не видя.
Само след минути бърканите яйца са сервирани в чиния, заедно с няколко препечени филийки, намазани с
масло, всичко това спретнато подредено върху масата за хранене. Преди да тръгне, Клер направи кафе и сега Джейд
ми сипва в една чаша, а самата тя си взима кока-кола.
— Как можеш да пиеш това нещо сутрин на гладно? — питам я.
— Кофеинът си е кофеин — отговаря ми. — Имам нужда от нещо, което да ме държи будна.
— Съжалявам за снощи — казвам, питайки се колко ли пъти вече съм се извинила.
— Майтапиш ли се? Страхотно беше! Сякаш се намирах в някой епизод на „Ченгета“.
Усмихвам се и си набождам от яйцата.
— Вкусни са, между другото.
— Благодаря. Те са ми специалитета. — Прозява се.
— Успя ли да заспиш, след като полицията си тръгна? — питам.
— Само подремнах. А ти?
— Мъничко. Между кошмарите.
— Свързани с изнасилването ти ли?
— Предполагам. Косвено. Винаги са едни и същи: маскирани мъже ме преследват, жени без лица гледат, акули
кръжат под краката ми…
— Акули ли?
— Терапевтката ми ги нарича тревожни сънища.
— Нужна ѝ е била диплома, за да разбере това ли? Не мислиш ли, че те ти казват нещо? — добавя тутакси
Джейд. — Искам да кажа, друго нещо, не само че си тревожна?
— Какво например?
— Не зная. Доктор Дрю веднъж каза, че причината хората да имат повтарящи се сънища, е, че тези сънища се
опитват да им кажат нещо и докато не разберат какво е то, те няма да спрат.
— Кой е доктор Дрю?
— „Клиника за звезди“? — пита Джейд и поклаща несресаната си коса. — Честна дума, Бейли. Как може да си
детектив, като не знаеш нищо за съвременния свят? Сякаш падаш от друга планета. Макар че, може и да не беше
доктор Дрю. Може да е бил доктор Фил, или дори доктор Оз.
— Замисляла ли си се някога, че майка ти може и да е права, че гледаш твърде много телевизия?
Ред е на Джейд да свие рамене, което тя прави по един великолепен начин, сякаш цялото ѝ тяло участва в това
действие. Привършваме бърканите си яйца и филийките. Отивам в кухнята и си наливам още една чаша кафе.
— И така, кой се обади снощи? — пита тя, когато се връщам в трапезарията.
— Какво?
— Хийт ли беше?
— За какво говориш?
— Как така за какво говоря? Аз заспах някъде към полунощ — по средата на един епизод от „Закон и ред“,
който съм гледала към петстотин пъти — и телефонът ме събуди към… не зная, два часа ли беше?
Усещам как адреналинът ми се покачва. Сякаш всеки косъм по тялото ми настръхва. Ръцете ми се тресат.
— Ти си чула телефонът да звъни?
— Има апарат на бюрото точно до главата ми. Как да не го чуя?
Избухвам в порой от сълзи на благодарност.
— Бейли, какво става?
Разказвам ѝ за всички тайнствени обаждания, които получавам, за сигнала свободно, който редовно прозвучава
в ушите ми, щом вдигна, подозрението ми, че всички тези обаждания са само в моята глава.
— Нали знаеш, че можеш да натиснеш звездичка 69 и да проследиш историята на обажданията? — Джейд се
отнася към мен като към някакво извънземно.
— Така правя… обикновено. Но винаги се появява „Непознат номер“. Отначало си мислех, че може да е
Травис…
— Кой е Травис?
— Или Хийт.
— Наистина ли допускаш, че брат ти ще се обажда и ще затваря? Защо би го направил?
— Не би го направил — заявявам с по-голяма увереност, отколкото изпитвам. Вече не зная какво може и какво
не може да направи Хийт и защо.
Очите на Джейд внезапно се разширяват, от лицето ѝ изчезва всяка следа от сънливост. Тя скача на крака.
— Какво? — Затаявам дъх, сякаш се досещам какво ще каже.
— Мислиш ли, че може да е бил Пол Гилър?
Не за първи път обмислям подобна възможност.
— Възможно е — съгласявам се аз и отново почвам да крача, което и Джейд прави от другата страна на масата.
— Има смисъл. Така би бил сигурен, че ще гледаш.
Спирам и се обръщам към нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Един от въпросите, които зададе майка ми снощи, беше откъде той би могъл да знае, че ще гледаш. Ами ако
ти звънне и нарочно те събуди… Помисли си, Бейли. Някой звънна ли ти точно преди да го видиш да бие и
изнасилва приятелката си?
Замислям се за изминалата нощ. Развивам кълбото на събитията в обратен ред, първо изнасилването, после
побоя, после телефонният звън, който ме събуди, и от който започна всичко.
— Да. Да, звънна.
— А в другите случаи?
— Не зная. Не мога да си спомня.
— Той знае, че го наблюдаваш, затова решава да използва това в своя полза — продължава да мисли на глас
Джейд. — Звъни ти, събужда те, преценява, че ще забележиш, че в апартамента му свети, и понеже по природа си
любопитна, както и детектив, навярно ще почнеш да го наблюдаваш…
— Но това не отговаря на другия въпрос на майка ти, откъде знае кога съм сама…
Това кара Джейд да се закове на място.
— Добре, добре. Значи още не съм успяла да проумея всичко. Но ще успея. Ние ще успеем.
Заобикалям масата, отивам при нея и силно я прегръщам.
— Благодаря ти.
— За какво?
— Затова че си тук. Че ми вярваш. Че ми направи бъркани яйца.
— Те са моят специалитет.
* * *
След като се изкъпвам, намирам Джейд да стои пред прозореца в спалнята по дънки и бял суитчър с качулка, с
бинокъла в ръце и да се взира към апартамента на Пол Гилър.
— Не бива да правиш това — казвам ѝ, докато излизам от банята и завързвам около себе си хавлиения халат.
— Не, ти не бива да го правиш — поправя ме тя. — Майка ми не каза нищо за мен.
— Виждаш ли нещо?
— Мисля, че го видях да се готви да излиза. Не се вижда добре на тази светлина, особено при всичкия този
дъжд. Мисля, че може би трябва да почнем да строим арка.
Поглеждам часовника на нощното шкафче до леглото ми. Почти девет часът. Телефонът звъни.
— Не вдигай — предупреждава ме Джейд и се втурва към мен да види на дисплея кой звъни. — По дяволите.
Майка ми. По-добре вдигни.
— Какво да ѝ кажа?
— Че съм тръгнала за училище преди десет минути. — И се връща до прозореца.
Вдигам слушалката.
— Да, тръгна преди няколко минути — съобщавам аз. — Направи ми най-прекрасните бъркани яйца.
— Не трябваше да ѝ казваш това — отбелязва Джейд, след като затварям. — Рушиш ми репутацията. О,
почакай. Той излиза.
Тутакси се озовавам зад нея и надзъртам през рамото ѝ.
— Нищо не виждам.
— Ето — подава ми тя бинокъла и се отправя към вратата.
— Какво правиш?
— Отивам да проверя апартамента му.
— Какво? Не! Чакай! Не можеш да направиш това.
— Разбира се, че мога. Обзалагам се на каквото кажеш, че той има същата скапана ключалка, каквато имаше и
ти.
— Не говоря за това.
Тя спира.
— Няма за какво да се безпокоиш, Бейли. Ще вляза и ще изляза, преди някой дори да е разбрал, че съм там.
— Но какво ще правиш там?
— Само ще огледам набързо. Да видим дали няма да намеря нещо, което полицаите са пропуснали при уж
щателното им претърсване на помещенията.
— Не мога да ти позволя да направиш това.
— Ще хукнеш след мен по тая хавлия ли? — обажда се Джейд от средата на коридора.
— Джейд!
— Ти продължавай да наблюдаваш. Ще ти се обадя като стигна там.
— Джейд!
Но нея вече я няма.
* * *
Петнайсет минути по-късно телефонът звъни.
— В сградата съм — съобщава племенницата ми. Представям си я в оскъдно мебелираното фоайе, с нахлупена
на главата качулка да шепне по мобилния си телефон. — Цялата съм подгизнала. Наложи се да чакам десет минути,
за да се вмъкна, докато един излизаше. Точно сега чакам асансьора и правя локви навсякъде в това проклето място.
— Това е лудост, Джейд. Прекалено е опасно. Ако те хванат, ще те върнат обратно в изправителния дом.
— Няма да ме хванат. Ти просто не спирай да наблюдаваш апартамента. Щом вляза, ще светна, така че да
можеш да виждаш какво става.
— Не. Просто се върни…
— Асансьорът дойде. Вратите се отварят…
— Не забравяй да държиш телефона си включен — инструктирам я аз.
— Опа, ти май се включи в играта — казва тя и линията угасва.
* * *
— Здрасти — чувам отново гласа ѝ след около минута.
— Какво стана, по дяволите? — викам в слушалката.
— Извинявай. Забравила съм да си заредя батерията, затова зарядът е нисък, а и асансьорите са рисковани, така
или иначе. После пък се качи някакъв старец и не исках да ти звъня, докато не слезе, което стана чак на двайсет и
петия етаж.
— Едва не получих инфаркт.
— Наистина няма за какво да се тревожиш. Само не си изкарвай акъла, ако връзката отново прекъсне.
— Вече си изкарвам акъла.
— Ами, недей. Зная какво правя. Учила съм се от най-добрите, забрави ли?
— Това не е риалити шоу.
— Не, сто пъти по-добро е.
— Джейд…
— Вървя по коридора — осведомява ме тя, без да обръща внимание на притесненията ми. — Тази сграда
изобщо не е така хубава като твоята.
— Просто се обърни обратно и си ела.
— Стоя пред апартамента му.
— Не го прави.
— Задръж за секунда.
— Джейд… Джейд. Моля те… — Долавям някакви смътни шумове, последвани от подбрани ругатни. —
Джейд, какво става?
— Тъпата ключалка ми създава повече проблеми, отколкото очаквах.
— Тогава я остави и се върни…
— Ще пробвам само още няколко пъти…
— Джейд…
— Готово! Знаех си. Боклук.
— Какво става?
— Вътре съм — отговаря тя.
* * *
Затаила дъх, аз вдигам бинокъла и го насочвам към апартамента на Пол Гилър. Ръцете ми се тресат толкова
силно, че е трудно да го фокусирам.
— Къде си? — питам.
— В хола — отговаря Джейд и светва лампата. — Виждаш ли ме?
— Не. Виждам светлина, но вали твърде силно, за да видя каквото и да било друго. Трябва да отидеш до самия
прозорец.
Тя се подчинява, приближава се до прозореца, сваля качулката и ми помахва с пръстите на лявата си ръка, а с
дясната държи телефона до ухото си.
— Тук е много странно — казва тя и се озърта.
— В какъв смисъл?
— Ами, няма почти никакви мебели. Даже и диван. Само два пластмасови шезлонга, като онези, които човек
носи на плажа.
— Може все още да чака да му докарат мебелите — допускам аз. — Искам да кажа, ако току-що се е нанесъл…
— Не зная. Изглежда, сякаш никой всъщност не живее тук. — И Джейд изчезва от погледа ми.
— Къде си? Къде отиде?
— В кухнята. В шкафовете няма нито съдове, нито нищо. Само две пластмасови чаши. А в печката все още се
намират книжките с инструкциите, сякаш никога не е използвана.
— Половината печки в Маями никога не са били използвани — отговарям. — Повечето хора вече не готвят…
— Да, но се хранят. В хладилника няма абсолютно никаква храна. Това наистина е странно.
— Нещо друго?
— Не, засега.
— Къде си сега?
— Отправям се към спалнята.
— Джейд?
— Ето ме. — В спалнята внезапно светва. — Виждаш ли ме? — пита и се приближава до стъклото.
— Да. А ти какво виждаш?
— Почти същото, каквото виждаме през бинокъла, само че от разстояние изглежда по-добре. Ето го леглото,
две нощни шкафчета, голямото огледало, скрин, тоалетка и няколко нощни лампи. Доста вехти неща. Сещаш се, като
от магазин за втора употреба. Никъде няма завеси.
— Някакви знаци за борба?
— Не. Само неоправеното легло. О, почакай. — Тя се пресяга към чаршафите. — Идиотът си е забравил
мобилния телефон. — Вдига го, за да го видя.
— Което означава, че може да се върне всеки момент. Веднага, щом се сети…
— Отдавна ще съм си тръгнала — уверява ме Джейд, мята телефона обратно на леглото и внезапно изчезва от
погледа ми. Представям си я приведена на четири крака на пода.
— Какво правиш?
— Гледам за кръв.
— Виждаш ли някаква?
— Нито капка. Няма и тела под леглото.
— Ами около прозореца? Там има ли следи от кръв?
Главата на Джейд отново се подава.
— Нищо. Само водата, която капе от мен навсякъде. Знаеш ли какво щеше да ни е от полза? Едно от онези
специални фенерчета, които използват по телевизията, дето проявяват кръвта, дори ако някой се е мъчил да я измие.
— Добре, Джейд. Достатъчно. Време е да тръгваш.
— Чакай да проверя и гардероба.
— Не… Недей… Какво става? — Закрепвам с рамо телефона до ухото си и трескаво завъртам лещите на
бинокъла, мъчейки се да я открия.
— Става все по-странно — казва Джейд след няколко секунди. — В гардероба съм и тук няма почти никакви
дрехи. Няколко чифта дънки, чифт черни панталони, няколко мъжки ризи. Една рокля. Някаква униформа. Чифт
маратонки.
Прехапвам език, за да не се разпищя.
— Каква марка са маратонките?
— „Найки“.
— Черни?
— По-скоро графитеночерни.
Достатъчно близо, мисля си. Сърцето ми се е качило в гърлото и главата ми се върти.
— Искаш ли да ги взема? — пита Джейд.
— Не. — Ако преместим маратонките от апартамента на Пол, нито едно доказателство, взето от тях, няма да е
допустимо в съда. — Можеш ли да ги снимаш с телефона си?
— Ще пробвам.
— Отпред и отзад, от двете страни, както и отгоре и отдолу.
— Добре. Но трябва да затворя. Първо ще надзърна в банята.
Едва различавам бледото ѝ очертание, когато излиза от гардероба.
— Има ли нещо?
— Не много. Бръснач, крем за бръснене, четка за зъби, паста за зъби. Отварям аптечката. Уау, няма даже
аспирин. Мамка му… какво е това? — Гласът ѝ е преминал в шепот.
— Кое какво е?
— Стори ми се, че чух нещо. — Джейд се появява на вратата на банята.
Погледът ми се стрелва към прозореца на хола.
— Не виждам нищо. Почакай. О, мамка му. Някой влиза! — С ужас наблюдавам как Пол Гилър влиза в
апартамента и вдига глава към светнатата лампа.
— Той е — казвам на Джейд. — Забеляза, че лампата е светната. По дяволите.
Джейд рязко обръща глава към ключа на лампата до спалнята, сякаш се опитва да реши дали има време да
изтича и да я изгаси.
— Забрави — казвам, щом виждам как той си изхлузва обувките и тръгва към спалнята. — Скрий се под
леглото. Веднага.
— Какво става? — прошепва след няколко секунди Джейд и аз долавям страха в думите ѝ.
— Не зная. Не го виждам. Под леглото ли си?
— Да.
— Не казвай нито дума повече. Само притискай телефона до ухото си и аз ще ти кажа веднага щом го видя.
— Страх ме е.
— Ш-т. Не говори. Все още не го виждам. Чакай. Ето го. Влиза в стаята… вижда, че е светнато… видимо е
объркан… оглежда се, проверява в гардероба… сега поглежда в банята… отива до прозореца… — Самата аз се
отдръпвам от прозореца, колкото мога по-бързо.
— Какво става? Бейли, какво става?
— Ш-т. Ще те чуе. Стой тихо. — Бавно се приближавам обратно до прозореца и с облекчение забелязвам, че
Пол не е там.
Но къде е? Къде, по дяволите, е той?
И тогава го виждам. Пресяга се към намачканите чаршафи да си вземе телефона. Тъкмо се кани да го сложи в
джоба си, когато изведнъж спира. Остава неподвижно в тази поза няколко секунди, с поглед, забит в пода.
Разбрал ли е, че някой се крие под леглото, само на сантиметри от краката му?
Бавно се завърта, после се навежда и се подпира на колене.
— Мамка му — възкликвам кратко, останала без дъх, когато го виждам да попипва с ръка килима около краката
си. — Видя, че е мокро — съобщавам на Джейд с пресеклив шепот. С нарастващ ужас наблюдавам как тялото на
Пол изчезва от погледа ми.
— Какво, по дяволите… — чувам го да казва.
— Пусни ме — пищи Джейд.
— Я излез, момиченце — казва ѝ той. — Бавно и внимателно. Не ме карай да те тегля оттам.
— Не! Не ме докосвай!
— Тогава излез оттам. Това е. Плъзни се навън. И се изправи.
Вече ги виждам ясно. Джейд, трепереща пред леглото, Пол, надвесен над нея. Още не е забелязал телефона,
скрит в дланта ѝ.
— Коя, по дяволите, си ти? — пита я.
— Никоя. Аз съм никоя.
— Не е достатъчно.
— Просто някоя, която нахлува в апартаментите в района през последните няколко седмици — импровизира
тя. — Моля ви, пуснете ме. Не съм взела нищо. Вие и нямате нищо…
— Как се казваш? — излайва насреща ѝ.
— Джейд. Джейд Мичъм.
— Джейд Мичъм — бавно повтаря той. — Как влезе?
— Поиграх си с ключалката.
— Поиграла си си с ключалката?
— Тези ключалки са боклук.
— Добре е да го зная. — Той я сграбчва за ръката и я повлича към прозореца. — Да виждаш някого, когото
познаваш? — пита и се взира в моята посока.
С една ръка притискам бинокъла по-плътно до очите си, а с другата телефона до ухото си.
— Не зная за какво говорите.
— Наистина ли? Не познаваш ли някого на име Бейли Карпентър? Защо ли не ми се вярва?
— Моля ви, просто ме пуснете. Знаете, че Бейли е по петите ви. Знаете, че в момента най-вероятно звъни в
полицията…
— Да не би на същите полицаи, които повика снощи? — прекъсва я той. — Които заплаших, че ще съдя, ако
само си покажат отново физиономиите тук? Съмнявам се да е толкова глупава. Но давай, Бейли — крещи той към
прозореца. — Викни ченгетата. Виж как ще се изтрепят да бързат насам този път.
Зная, че е прав. Каквото и търпение да са имали към мен полицаите, то се изчерпа след снощното фиаско. Няма
смисъл да им се обаждам. Аз съм лъжливото овчарче, в най-добрия случай съм жалката жертва на посттравматичен
стрес, а в най-лошия — абсолютна откачалка.
— Какво е това? — чувам гласа на Пол по-отблизо. — Телефон? Включен ли е? — Виждам как насила изтръгва
телефона от стиснатия юмрук на Джейд. — Ало? Ало, Бейли? Там ли си още? — Гласът му прониква в ухото ми
като тънка змия. — Мисля, че си там. Чувам как дишаш.
Кажи, че ме обичаш.
О, боже.
Линията прекъсва.
След секунди апартаментът потъва в мрак.
30.
Плача, докато обличам един пуловер над пижамата си и хуквам навън от стаята. Нахлузвам някакви джапанки,
втурвам се по коридора и изхвърчам от вратата. Асансьорът пристига почти веднага, щом натискам копчето и, слава
богу, вътре няма никой. Трябваше да се обадя на Джийн, да му кажа, че племенницата му е в беда и да го накарам да
се свърже с полицията. Ченгетата може и да не вярват на мен, но със сигурност не биха спорили с помощник
окръжния прокурор. Не че Джийн ми има повече доверие, отколкото най-добрите полицаи в Маями де.
Асансьорът спира на втория етаж, аз чакам, затаила дъх, докато един мъж приближава, после рязко спира. Той е
на около четирийсет, с влажен шлем от бяла коса и синя хавлиена кърпа, увита около солидния му врат. Облечен е в
екип за фитнес, пот се стича от челото и по страните на пълното му лице.
— Бихте ли задържали асансьора за секунда? — прозвучава по-скоро като заповед, отколкото като молба.
Поглежда през дясното си рамо. — Дона, къде си? Хайде, асансьорът е тук. Хората, чакат. — Вдига показалец и
отстъпва крачка назад.
— Ужасно бързам.
Не ми обръща внимание.
— Дона, какво по дяволите, правиш още там?
Хвърлям се напред и натискам многократно бутона, докато вратите не почват да се затварят.
— Съжалявам — измърморвам. Ядосаното изражение на мъжа е последното нещо, което виждам, щом
асансьорът отново се понася надолу. — Давай, давай! — подканям, изгаряща от нетърпение да изляза от асансьора и
да ида в апартамента на Пол Гилър.
Трябваше да се обадя на Шон и да го умолявам да се обади вместо мен на полицията. Разбира се, той най-
вероятно щеше да намери какви ли не оправдания да не го направи. Шон е добър в оправданията.
Най-малкото, трябваше да се обадя на Клер, хрумва ми, когато вратите се отварят във фоайето. И какво да ѝ
кажа? Че заради мен единственото ѝ дете се намира в сериозна, може би смъртна опасност? Не мога да направя
това. Не съм готова да ме намрази все още. Не и докато не направя всичко по силите си да се опитам да спася
дъщеря ѝ.
Но как бих могла да го постигна? Какво мога да направя?
Отговорът е прост: всичко, което е нужно. Всичко, което Пол Гилър поиска.
Изтичвам покрай рецепцията и едва не се препъвам с джапанките си.
— Госпожице Карпентър — провиква се Фин, — наред ли е всичко?
— Обади се на полицията — викам назад към него. Паниката ми нараства още повече. Едва го виждам, толкова
съм заслепена от сълзи. — Кажи им, че в момента се извършва нахлуване с взлом на Второ югоизточно авеню 600.
Апартамент 2706. — Думите ми обаче са заглушени и от дъжда, и от шумното тракане откъм близкия строеж, така
че дори не съм сигурна дали ме е чул.
Стигам до сградата на Пол Гилър и едва не се свличам пред входната врата. Превита на две се мъча да си поема
въздух. Изглежда, че никой не ме забелязва. Няколкото пешеходци, които виждам, са заети да избягат от дъжда.
Никой не ми обръща внимание и когато облягам гръб на стената, в очакване някой да излезе, та да се промъкна
вътре, както Джейд бе направила по-рано. Чудя се дали да не се обадя в офиса на Адам Рот, но бързо се отказвам.
Няма начин Адам Рот да ме пусне вътре. А ако ме види и извика полицията, те насила ще ме отведат оттук, без дори
да си дадат труда да проверят историята ми, на която без съмнение ще погледнат като на халюцинациите на една
луда.
Най-накрая отвътре се появяват две жени с подобни чадъри на цветя и се отправят към вратата. Майка и
дъщеря, ако се съди по еднаквите кисели изражения на лицата им.
— Зная, че не го харесваш, майко — говори по-младата през стиснати зъби, докато бутат вратата навън, — но
това си е моят живот.
— Който явно си решила напълно да прецакаш — сопва се майка ѝ, докато аз се промъквам покрай тях с
наведена глава. Веднъж попаднала в асансьора, натискам копчето за двайсет и седмия етаж и затварям очи от
благодарност, щом вратите се затварят бързо и кабината започва да се изкачва.
След секунди вече стоя пред апартамент 2706, готова на всичко — всичко, което Пол Гилър пожелае — само и
само да измъкна племенницата си безопасно оттук. Ако вече не е прекалено късно. Посягам към бравата и от
устните ми се отронва тих стон, когато вратата се отваря от самото ми докосване.
Какво означава това? Че апартаментът е празен? Че Пол Гилър е изчезнал заедно с племенницата ми? Или по-
лошо? Означава ли, че единственото нещо, което ще намеря в апартамента на Пол, е мъртвото тяло на Джейд?
— Заповядай, Бейли — чува се глас отвътре. — Очаквахме те.
Потискайки писъка в гърдите си, бутам вратата и пристъпвам прага.
— Затвори вратата.
Ритвам вратата с крак и тя се затваря. Сърцето ми бие толкова силно, че съм сигурна, че целият блок го чува.
Стаята е празна, с изключение на двата пластмасови шезлонга, които Джейд спомена по-рано.
— Сега вдигни ръце нагоре — продължава Пол и аз разбирам, че е точно зад мен. Представям си пистолета в
ръцете му, същият, с който застреля Елена. — Знаеш, че ще трябва да те претърся — казва и усещам как ръката му
несигурно ме опипва.
— Недей…
— Моля те да замълчиш — произнася с преувеличена любезност и бавно придвижва ръката си към кръста ми,
после по-надолу, мести я от бедро на бедро, пъха я между тях.
Боря се с неудържимото желание да повърна.
— Моля те…
— Ш-т. — Ръката му продължава да опипва вътрешността на глезените ми и спира, щом стига до пръстите на
краката ми. — Обичам такива джапанки — казва и се изправя.
Кажи, че ме обичаш.
— О, боже.
— О, боже, какво, Бейли?
— Не си ти — прошепвам и не вярвам, че тези думи излязоха от моята уста. Пол Гилър не е мъжът, който ме
изнасили. Гласът му го потвърди — толкова различен и като тембър, и като интонация.
Но ако Пол Гилър не е изнасилвачът ми, тогава кой, по дяволите, е той?
Обръщам се към него.
— Бавно — предупреждава ме и отстъпва крачка назад.
Залива ме вълна на успокоение. Това не е някакъв непознат без лице, който ме напада в мрака на нощта, а
човек, който независимо че размахва пистолет, изглежда по-уплашен от мен, отколкото съм аз от него. Поглъщам с
поглед всеки детайл от банално хубавото лице на Пол Гилър. За разлика от снимките във Фейсбук профила му, на
живо той е доста обикновен, по-скоро дубльор, отколкото звезда. Излъчването му е изненадващо незначително.
— Къде е Джейд?
— Племенницата ти е в спалнята.
— Искам да я видя.
Той посочва с пистолета към стаята.
— След теб.
Джейд седи на леглото и тихичко плаче.
— Бейли — възкликва, когато приближавам.
— Добре ли си? — Сядам до нея и я прегръщам.
— Да.
— Той нарани ли те?
— Не. Само каза да не мърдам, иначе ще те застреля.
— Не се страхувай — прошепвам в косата ѝ. — Ще те измъкна оттук. — Отново се обръщам към Пол Гилър. —
Кой си ти? Защо правиш това? — питам все по-ядосано, в мъчителен опит да подредя толкова различните парченца
от пъзела, в който животът ми се превърна напоследък. Те обаче се носят някъде над главата ми, далеч от моя досег.
— Зная, че не си мъжът, който ме изнасили, тогава защо…
— Изнасили? — Пол изглежда искрено изумен. — За какво, по дяволите, говориш?
— Трябва да има някаква причина да правиш това — казвам, а мозъкът ми се мъчи да улови шепа невидими
парченца от пъзела и да ги подреди. Какъв мотив би могъл да има той? Зная, че мотивите по принцип са или лични,
или финансови, но никога преди не съм срещала този мъж, така че не биха могли да бъдат лични. Освен ако не
познава Хийт. Освен ако това няма нещо общо с хазартните дългове на брат ми. Възможно ли е между Хийт и Пол да
има някаква връзка?
— Не познавам никакъв Хийт Карпентър — заявява Пол, когато изказвам на глас мисълта си.
Споменавам Травис и получавам подобен отговор, както и същия развеселен поглед, който ми подсказва, че съм
на грешен път.
Умът ми препуска, отхвърля версия след версия. Ако мотивът на Пол не е личен, тогава може да бъде само
финансов. Но какво би могъл да спечели от участието си в тази странна игра? Той е актьор, напомням си, стига
някой да го наеме. От което следва въпросът: кой го е наел?
— Някой ти плаща — заявявам.
Едва доловимото потрепване на веждите му ми казва, че съм права.
— Не разбирам — обажда се Джейд.
Обяснявам ситуацията колкото на себе си, толкова и на племенницата ми, а парченцата на пъзела почват да се
нареждат с по-голяма лекота.
— Той е актьор. Просто си запомня репликите, следва указанията, показва се, когато трябва, изпълнява си
ролята и си прибира чековете. Нуждаел си се от пари, за да платиш болничните сметки след неотдавнашното си
боледуване от пневмония, нали? — питам Пол направо.
Той остава безмълвен.
— Някой ти плаща? — пита и Джейд. — Да направиш какво по-точно?
Пол Гилър се засмива.
— Питай Бейли. Явно тя всичко е проумяла.
— Да наеме този апартамент. Да прави секс с един куп красавици пред прозореца — отговарям и още парченца
от пъзела намират своите места. — Да се престори, че пребива приятелката си, да имитира малко груб секс, да се
прави на разгневен и невинен, когато полицията идва. Същото става и по-късно, когато уж я застрелва с пистолета
играчка в ръцете си.
— Пистолетът му не е истински? — Джейд скача ядосано на крака.
— Сувенир от едно телевизионно предаване, в което веднъж участвах — признава Пол, свива извинително
рамене и хвърля играчката си на леглото.
— Мамка му — измърморва Джейд, вдига го и претегля колко е лек в ръката си. — Всичко това е било роля?
Ами кръвта, която Бейли видя?
— Също филмов трик. Обаче чистенето на прозореца е огромна гадост, да ви кажа. Особено в тъмното.
— Приятелката ти Елена също е въвлечена в това — казвам, защото пъзелът вече е почти нареден.
Пол се усмихва сконфузено.
— На никого не са му излишни още малко пари.
— Колко пари? Кой стои зад това?
Кой би си дал труда и би поел риска да измисли и осъществи толкова сложна схема, само и само да се
възползва от наранената ми психика, да разклати още повече вътрешното ми равновесие след изнасилването, да ме
накара да се съмнявам в собствения си здрав разум?
Кой печели, ако аз си мисля, че губя разсъдък?
Кой е големият печеливш?
— Той се обади на някого — казва Джейд и в този момент се чува щракване от отварянето на външната врата.
Двете стрелваме погледи натам. — Преди ти да дойдеш…
— Доста се забави — провиква се към вратата Пол, а Джейд се сгушва в мен. — В спалнята сме.
И тогава става болезнено ясно как той е могъл да подреди във времето нощните си представления, откъде е
знаел кога точно ще гледам. Зная кой му плаща. И зная защо.
— Какво, по дяволите, става тук, което е толкова важно, мамка му, че трябваше да изляза от работа? — пита
гневно от вратата последното късче от пъзела.
Клер.
Сърцето ми потъва.
— Мамо? — прошепва Джейд.
В един миг всичко изкристализира: Клер най-вероятно е започнала да съчинява тази схема от мига, в който е
влязла в апартамента ми. Възползвала се е от крайната ми уязвимост, имитирала е загриженост за моето състояние,
докато всъщност умело си е играела с неврозата ми, преструвала се е на щедра и себеотрицателна, и в същото време
е подяждала моето усещане за собствената ми личност. Само за една седмица е задвижила всичко: написала е
сценария, наела е актьорския състав, избрала е сцената.
Хийт е бил прав през цялото време. Сестра ми никога не се е интересувала от състоянието ми. Интересувала се
е само от парите ми.
Припомням си, че именно Клер бе тази, която „случайно“ се натъкна на Пол Гилър, докато безцелно
разглеждаше наоколо с бинокъла; Клер направи извода, че той обезпокоително прилича на мъжа, който ме
изнасили; Клер имаше грижата аз да съм будна за всяко от неговите съкрушаващи изпълнения с онези объркващи
телефонни обаждания посред нощ; Клер е планирала точно кога да влиза и излиза от стаята, като тайно е давала
знаци на Пол кога да започва; Клер се е преструвала, че е на моя страна и същевременно коварно ме е
дискредитирала пред полицията; Клер, нахлузила маската на моя приятелка, вярна поддръжница и любяща
защитничка, всъщност не е била нито едно от тези неща.
Припомням си колко се разстрои тя, когато ѝ казах, че съм почнала сама да разследвам Пол Гилър, че съм го
проверила в Интернет, че съм ходила до апартамента му, че съм проследила него и приятелката му, че съм говорила
с Елена. Тя ме умоляваше, накара ме да обещая никога повече да не правя нещо толкова безразсъдно, дори опасно.
Спомням си колко бях трогната от нейната загриженост.
Само дето не е била загрижена за мен.
Дали наистина Клер си е мислила, че като ме накара да вярвам, че полудявам, като се направи на незаменима
за моето нормално съществование, аз доброволно ще ѝ предоставя контрола над имуществото си? Дали пък не се е
надявала, че предвид крехкото ми емоционално състояние, щатът в крайна сметка ще реши, че съм неспособна сама
да се справям с делата си, и че най-добре за моите интереси би било да предостави на любящата ми сестра
попечителство над мен?
Не зная, а и ако заема една известна реплика от любимите стари филми на майка ми, не ми пука.
Но в интерес на истината, част от мен би желала Клер да бе успяла със схемата си. Тази моя част предпочита да
съм луда, вместо да бъда толкова тотално, абсолютно предадена. Взирам се в моята полусестра през мъгла от сълзи.
Цветът се отдръпва от лицето на Клер, когато ни вижда да седим на леглото. Ясно е, че каквото и да е очаквала,
когато Пол ѝ се е обадил, то не е било това.
— О, боже.
— Мамо? — повтаря отново Джейд. — Какво става?
— Какво правят те тук? — пита тя Пол. Толкова е бледа, сякаш всеки миг ще припадне.
— Твоето хлапе нахлу тук — обяснява Пол. — Разчовъркала проклетата ключалка. Точно като по телевизията.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — крещи Клер към дъщеря си.
— Аз ли какво правя тук? Ти какво правиш тук? — възразява Джейд. — Би ли била така добра да ми обясниш
какво става, ега ти?
Очаквам Клер да каже „Джейд, внимавай с езика“. Но тя не го прави. Всъщност, никой нищо не казва в
продължение на няколко мъчителни секунди.
— Не мога да повярвам, че това се случва — изплюва накрая Клер. — О, боже. Толкова съжалявам.
— За какво съжаляваш? — пита я Джейд.
— Моля те, да ме разбереш, миличка. Направих го заради теб, за да имаш всички онези неща, които ми
липсваха на мен.
— Какво точно си направила, мамо? Кажи ми.
— Какво мога да кажа? — Сега тя плаче, дишането ѝ е накъсано. — Искаш признание като онези, дето ги
гледаш в едно от тъпите ти телевизионни предавания ли?
— Признание за какво? — вече и Джейд плаче.
— Бейли? — обръща се към мен, сякаш бих могла да кажа нещо, което да смекчи стореното от нея, да оправи
нещата.
— Значи всичко е било заради парите — заключавам. Макар вече да зная, че това е истината, нещо в мен има
нужда да го чуе изречено. — Знаела си, че Хийт никога няма да се съгласи на споразумение, че проклетото дело
може с години да се влачи по съдилищата, че съществува голяма вероятност да не спечелите…
— Моля те, опитай се да разбереш, Бейли. Ти винаги си имала всичко. Хубост, пари, имение, баща, който те
обожава. А аз? Какво получих изобщо? Един проклет имитатор на Елвис! Ето какво получих.
— Да не би да ме молиш да ти съчувствам?
Тя яростно клати глава.
— Само се опитвам да обясня…
— Джийн и останалите, и те ли…
— Дали участват? Няма начин. Не, само аз съм виновна. — Клер потрива чело. — Моля те, разбери. Това
никога не е било лично, Бейли. Трябва да ми повярваш. Ти наистина си много мило момиче. По-мило, отколкото си
представях.
— Къде го намери този? — Джейд хвърля отвратен поглед към Пол Гилър.
— Той ѝ е бил пациент — отговарям вместо Клер.
— Мило момиче и добър детектив — в гласа на Клер изненадващо се долавя нотка на гордост. — Просто така и
не си дадох сметка колко добър.
— Но откъде си намерила пари да задвижиш всичко това? Трябвало е да наемеш апартамента, да платиш
авансово първия и последния наем…
— Обадих се на Джийн, казах му, че съм затънала в дългове и че ако не си платя кредитните карти, ще трябва да
обявя банкрут. Знаех си, че гордостта му няма да допусне това.
— Сигурна съм, че чекът, който ти дадох, е покрил текущите разходи. Дори и след като взех обратно част от
него — казвам аз. — Макар това донякъде да работеше в твоя полза, нали? Знаела си, че никога няма да заподозра,
че преследваш парите ми, щом толкова усърдно отказваше да го вземеш.
Клер с мъка се удържа да ме гледа в очите, но нейните са така препълнени със сълзи, че се съмнявам дали
изобщо вижда нещо.
— А да ме пратиш на терапевт, беше гениално хрумване. Само щеше да улесни опитите ти да ме изкараш
невменяема, ако се стигнеше дотам.
— Никога не бих постъпила така с теб, Бейли. Никога.
— Сигурно е изисквало доста усилия — продължавам аз — да се опитваш да влезеш в главата ми, да
предвиждаш следващите ми стъпки, което не е никак лесно. Аз постъпвах толкова смахнато.
Клер се озърта безпомощно, първо към Джейд, която я гледа с шок и презрение едновременно, после към мен.
— Но никога не си предположила, че ще се случи това — казвам ѝ аз.
— Онова, което никога не предположих, е, че толкова ще се привържа към теб. Такава ирония, като се
замислиш. Ти си ми повече от сестра, Бейли. Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала. Може би
единствената истинска приятелка в живота ми.
— Уау — възкликва Пол Гилър. — Не ми се ще да съм ти враг тогава.
— Не мога да ти опиша колко много пъти исках да дръпна шалтера, колко пъти исках да се откажа…
— Но не го направи.
— Не. — Клер избърсва сълзите си. — Не го направих. Не можах. Бях отишла твърде далече.
— Е, какво ще правим сега? — пита Пол.
— Да, майко — казва Джейд със зачервени от гняв страни. — Какво ще стане сега?
— Сега ли? — Клер повдига ръце във вечния жест за поражение. — Предполагам, че ще си вземем нещата и ще
си отидем вкъщи. Аз ще прекарам остатъка от живота си в опити да компенсирам…
— Да компенсираш? — повтаря Пол. — За какво говориш, по дяволите?
— Говоря за това, че всичко свърши, финал, край. Ще направим равносметка на загубите си и приключваме.
Всъщност, не сме нарушили никакъв закон. Освен, може би Джейд, като е нахлула в апартамента ти.
— Ами лъжите пред полицаите? — не спира Пол. — Ами възпрепятстването на полицейско разследване?
Клер избърсва и последните си сълзи.
— Какво разследване? Ти никога не си бил заподозрян за изнасилването на Бейли. За какво да те арестуват? За
подвеждане? Повярвай ми, не си струва времето им.
— Ами за насилствено задържане и заплаха за нанасяне на телесна повреда? — Пол поглежда към пистолета
на леглото.
— С воден пистолет? — Клер клати глава. — И какво щеше да направиш с него, да ги напръскаш до смърт ли?
— Тя въздъхва. Когато отново проговаря, гласът ѝ е лишен както от енергия, така и от емоция. — Буква по буква ли
да ти го кажа? Реално не е извършено никакво престъпление, нито убийство, нито измама. Просто една сложна
закачка, която отиде твърде далеч. Бейли няма да повдигне обвинения. Едно, че никой няма да повярва на думите ѝ,
и друго — че, каквото и да изпитва към мен, тя не би желала да създава проблеми на Джейд. А колкото и да се
перчи, Джейд не иска да се връща в изправителния дом. Нито пък иска майка ѝ да свърши в затвора. Права ли съм?
— пита и без да дочака отговор, се обръща към Пол. — Така че всичко, което ти трябва да направиш, е да си идеш
вкъщи и да забравиш, че това изобщо се е случвало някога. То свърши.
— Ами остатъкът от парите, които ми дължиш? — пита Пол.
— В случай че още не си разбрал, повече няма да има никакви пари.
— Баламосваш ме, нали?
— Не, определено не те баламосвам.
— Господи, мамо — казва Джейд, щом почва да проумява чудовищността на всичко чуто. — Какво си
направила?
— Направих го за нас, за теб — повтаря отново Клер.
— По дяволите! — сопва се Джейд. — Направила си го за себе си! Да не си посмяла да се самозалъгваш, че е
било заради някой друг.
— Ти не разбираш…
— О, чудесно разбирам. Разбирам, че си лъжкиня и измамница, и аз не желая никога повече да говоря с теб.
— Джейд… — Погледът на Клер се мести от дъщеря ѝ към мен, раменете ѝ рухват, нови сълзи бликват в очите
ѝ. — Бейли, моля те…
Дълго и неотклонно се взирам в най-голямото дете на баща ми и си припомням всички неща, които тя направи
за мен през изтеклите седмици: безбройните ястия, които наготви, многобройните часове, които прекарахме заедно,
милиардите прояви на любезност, сърцераздирателните признания, които си разменихме.
— Нямаш представа колко съжалявам — казва тя. — Зная, че извърших нещо ужасно. Мога само да се надявам,
че един ден ще си в състояние да ми простиш.
Замислям се дали да не я прегърна и да ѝ кажа, че разбирам и въпреки всичко ѝ прощавам. Както винаги правя
с Хийт.
Но Хийт е просто слаб, не алчен. И при всичките му прегрешения, никога не ме е предавал.
Затова не я прегръщам и не ѝ казвам, че разбирам.
Вместо това я зашлевявам. Силно и през лицето.
Защото определено не ѝ прощавам. И никога няма да го направя.
* * *
В отговор на обаждането на Фин, полицията идва скоро. Мислейки, че са попаднали на кражба, извършваща се
в момента, те замъкват всички ни в управлението, но слава богу, се въздържат от арести, докато ситуацията не се
изясни напълно.
Детектив Кастильо и полицай Дюби се появяват почти веднага, както и детектив Маркс, току-що завърнала се
от своя меден месец. Подозирам, че ще ни трябва адвокат, затова се обаждам на Шон. Уведомяват ме, че той е на
важна среща и не бива да го безпокоят. Асистентката му обещава да изпрати един от младшите съдружници веднага.
Двете с Джейд се редуваме да обясняваме на полицаите сутрешните събития. Разказите ни звучат невероятно,
дори на нас самите.
— Вие луди ли сте? — пита детектив Кастильо щом приключваме, и вдига нагоре ръце.
Същото изказване прави и брат ми Джийн, който пристига в полицейското управление малко по-късно.
— Да не сте си изгубили шибаните умове? — повтаря непрекъснато, след като изслушва версиите на всички ни.
Аз се оказвам много неща: импулсивна, дръзка, дори безразсъдна. Но не и луда.
— Сигурна ли си, че Пол Гилър не е мъжът, който те изнасили? — пита детектив Маркс, когато оставаме
насаме за няколко минути.
— Сигурна съм.
— Много лошо. Добре би било всичко да се навърже.
— Как мина меденият месец? — питам я аз.
Тя се усмихва срамежливо.
— Страхотно. Наистина извадих късмет.
Наоколо все още са останали някои добри мъже, напомням си. Не всички са лоши.
И не всички жени са добри.
Чак към два часа следобед, понеже така и не се взе окончателно решение какви обвинения да се повдигнат, ако
изобщо се повдигнат някакви, най-накрая ни е дадено разрешение да се приберем вкъщи.
— Не отивам никъде с нея — заявява Джейд и поглежда към майка си, която се извръща настрани, за да не
срещне погледа на дъщеря си.
— Джейд, за бога — раздразнено въздъхва Джийн.
— Аз съм на шестнайсет и няма да се прибера вкъщи с нея. И ти не можеш да ме накараш.
— Искаш ли да прекараш нощта в изправителния дом? — пита я той. — Защото със сигурност няма да дойдеш
с мен у дома.
— Много си прав, ега ти. Няма да дойда с теб.
— Внимавай какъв език използваш, млада госпожице. Все още мога да ги накарам да те обвинят в нахлуване…
— Тя може да остане с мен — произнасям тихо. А после по-високо, вече прегърнала идеята: — Тя остава с мен.
Джийн свива рамене и поклаща глава.
— Както желаеш. — Отива при Клер и я хваща за лакътя. — Какво, по дяволите, ти става? Къде ти е бил умът?
— Грубо я извежда от стаята. — Знаеш ли какво можеше да причини това на делото ни?
Едва не се разсмивам. И сигурно щях, стига да не бях толкова изтощена.
— Благодаря ти. — Джейд се е приближила до мен. — Донякъде разчитах, че ще ме поканиш.
Този път наистина се засмивам.
Джейд плъзга ръка в моята и двете заедно излизаме от стаята, а после и от управлението.
31.
— Май някой се е нанесъл тук за постоянно — казва Хийт, след като надзъртаме в бившия ми кабинет, а сега
втора спалня. Девет и половина е, събота вечер, и са изминали три месеца, откакто Джейд дойде да живее с мен. А
може би аз съм тази, която живее с нея. Навсякъде се виждат следи от нейното нашествие: учебници и модни
списания са пръснати върху всяка свободна повърхност из апартамента; тесни дънки висят по всички брави;
поизносени боти с високи токчета задръстват коридора. Бюрото и компютърът ми бяха преместени в спалнята пред
прозореца и, слава богу, закриват голяма част от гледката към апартамента, в който някога Пол Гилър претендираше,
че живее.
— Новото ѝ легло пристига следващата седмица — казвам на брат ми и се удивлявам колко щастлив изглежда.
И защо не? Най-накрая започнаха да му се случват хубави неща. Той спечели кастинга за серия реклами на
популярна верига фитнес зали в Маями, като първата вече бе заснета миналата седмица. Рекламите са местни и не
така изгодни като националните, което означава по-малко пари, но пък ще се въртят доста по-често, поне тук, в
Южна Флорида. Хийт е сигурен, че клиповете — които напълно подчертават великолепното му лице и стегната
мускулеста фигура — ще доведат до повече и по-хубави неща, и аз се надявам да е прав. Поне вече не спи на пода в
апартамента на Травис, а си взе под наем свой мебелиран апартамент. Също така се закле да се откаже от тревата.
— Трябва да изглеждам не само красив — заяви ми, без следа от фалшива скромност, — но и здрав. Освен това,
ако ти си в състояние да се стегнеш, след всичко, което ти се случи, аз бих могъл поне да опитам.
Дотук добре.
— Обзалагам се, че ще се радва, ако вече не спи на това нещо — казва сега Хийт, пльосва се на разтегателния
диван и лаптопът, оставен там от Джейд, подскача във въздуха. — Това си е истински гърботрошач.
— Не казвай това на Уес — предупреждавам го аз.
— Кой е Уес?
— Един от портиерите. Джейд му казала, че се продава и той ще дойде по-късно да го погледне.
Хийт отпуска глава върху една от лилавите кадифени възглавници и затваря очи.
— Е, какво друго ново има?
Размишлявам по въпроса около минута.
— Не много. Онзи ден приятелката ми Сали роди новото си бебе.
Хийт рязко отваря очи.
— Ти имаш приятелка?
Засмивам се, макар въпросът да не е чак толкова пресилен.
— Невероятно, но да. Не мисля, че се познавате. Тя работи в „Холдън, Канингъм и Кравиц“.
— А ти обмисляш ли да се върнеш там?
— Няма начин. Всъщност, мислех си да започна самостоятелна дейност.
— Какво?
— Зная. Глупава идея.
— Това е страхотна идея. „Бейли Карпентър, Частен детектив“. Звучи чудесно.
— Според Джейд „Бейли Карпентър и съдружници“ звучи по-добре. Тя вече си търси да се запише на курсове
онлайн.
— Каква жена — произнася Хийт и аз пак се разсмивам. — Боже, колко е хубаво човек да те чуе да се смееш
отново. Толкова време мина.
— С всеки ден ставам малко по-силна.
— Изчезнаха ли паник атаките?
— Не съвсем — признавам. — Но не така често и не така остро. А и спя по-добре. — Не му казвам за
смъртоносните акули, които продължават да плуват в кошмарите ми, а перките им прорязват повърхността на
измамно плиткото море.
Хийт се изправя на крака.
— Е, сестричке, изглежда, че работата ми тук приключи.
— Тръгваш ли си?
— Няма да повярваш, но наистина имам среща. Истинска среща, а не просто случайна свалка.
— Уау.
— Нищо сериозно. Просто, знаеш, едно момиче, което срещнах на снимачната площадка.
Излизам с брат си в коридора.
— Ами ти? — подпитва внимателно, щом стигаме вратата. — Замисляш ли се поне мъничко да излизаш отново
по срещи?
— Замислям се. Не съм готова все още. — Представям си Оуен Уийвър и се питам дали поканата му за вечеря
ще важи още, когато и ако бъда готова.
— Ще бъдеш — казва Хийт и ме прегръща. — Обичам те, Бейли. Не забравяй — ти си моят герой.
Очите ми се пълнят със сълзи.
— И аз те обичам.
Гледам през шпионката как изчезва надолу по коридора. После заключвам два пъти.
Моят изнасилвач все още е там някъде, навън.
Моят изнасилвач, повтарям си мълком на път за спалнята. Сякаш е някой, когото аз притежавам, а не някой,
който веднъж притежаваше мен, и продължава да ме притежава. Моят изнасилвач, сякаш е само мой.
Съмнявам се, че това е вярно. Опитът ми сочи, че дори да съм била първата му жертва, макар това да е
невероятно, със сигурност няма да съм последната. Той няма да се спре, докато нещо — или някой не го спре.
Много мислих за него през последните месеци. Изучих типа мъже, които изнасилват, какво ги мотивира и кое
ги движи. Разбира се, мотивите са толкова много, колкото са и изнасилвачите, но разбрах, че между тези мъже има
някои общи черти: мнозина са деца на безволеви майки и брутални бащи, или на слаби бащи и тиранични майки.
Сами си изберете. Много от тях са били насилвани. Повечето се чувстват неадекватни, по един или друг начин, най-
често сексуално, макар изнасилването да няма много общо със секса. Това е престъпление за надмощие, контрол и
унижение. В стремежа си да предизвика болка, то прекосява класови и икономически граници, както и расови
разделения. Едно нещо обединява тези мъже: мъжете, които изнасилват, са мъже, които мразят.
Кажи, че ме обичаш.
Опитах се да свържа тези думи със самия акт, да определя що за човек би изисквал такова признание от жена,
която току-що е насилил. Обсъдих това с Елизабет Гордън. Стигнахме до извода, че мъжът, който ме изнасили, може
би е бил подложен на чести побои от майка си, дори и за най-безобидните детински прегрешения, а после е
трябвало да се извинява за собственото си наказание, и като последен акт на унижение, навярно се е налагало
насила да декларира неувяхващата си любов. Има и друга теория, според която мъжът, който ме изнасили, може да е
ставал свидетел като малък как баща му многократно е насилвал майка му по абсолютно същия начин. И двата
сценария са възможни, дори правдоподобни. Разбира се, също толкова възможно е никое от тези предположения да
няма връзка с реалността, а мъжът, който ме изнасили, да е продукт на топъл и любящ дом и неговите родители и до
днес да тънат в благословено неведение какво чудовище е създала тяхната любов.
Но в крайна сметка причините имат ли някакво значение? От значение е само „кой“.
Отпускам се на леглото, вземам дистанционното, включвам телевизора и разсеяно прехвърлям каналите.
Спирам се на „1000 начина да умреш“.
Истината е, че аз най-вероятно никога няма да узная кой ме изнасили, той завинаги ще остане без лице и без
име и на най-големия въпрос в моя живот може би никога няма да мога да отговоря.
Но понякога трябва да се примириш с неяснотата. Понякога това е всичко, с което разполагаш.
Като детектив, човек, който си вади хляба като разгадава мистерии, не мога лесно да преглътна това. По-
смешното е, че мистерията, която все пак разреших, няма нищо общо с онази, която си мислех, че разгадавам.
Изнасилването ми замаскира много неща. Цели седмици действията ми бяха подвластни на огромно
заблуждение, режисирано от моята полусестра, което се прояви в две посоки. Изнасилването ме отклони от
работата по дългосрочните семейни проблеми, докато в същото време, семейството ме отклони от въпроса с
изнасилването.
Елизабет Гордън — единствената положителна последица от предателството на Клер — ще ми помогне да се
справя с тези две чудовищни злини. Но първо трябва да си дам сметка кое има решение и кое не. Сега, когато вече не
съм подвластна на многобройните уловки, които Клер постави по пътя ми, нещата започват да ми се изясняват.
Кажи ми какво виждаш, чувам гласа на майка ми, примесен със звуците, идващи от телевизора.
Тъмнината на онази ужасна октомврийска нощ тутакси ме обгръща. Пренасям се от удобната си спалня сред
кръга от бодливи храсти. Вдишвам измамно топлия въздух, лекият бриз донася нежния аромат на заобикалящите ме
цветчета до носа ми. Какви подробности съм изпуснала? — питам се, после се измъквам от леглото и клякам на
пода до него, имитирайки положението си тогава.
Инстинктивно взимам бинокъла от най-долното чекмедже на нощното шкафче и си възстановявам цялата
сцена, сякаш отново се разиграва пред очите ми. Виждам големия правоъгълен прозорец на ъгловия апартамент на
третия етаж в сградата срещу скривалището ми. От време на време там се вижда някаква жена. В един момент тя
спира и се задържа пред прозореца, извила врат, сякаш ме е забелязала. Постепенно умората ми нараства и вече си
мисля да се откажа. И точно тогава чувам шума, усещам слабото раздвижване на въздуха.
Кажи ми какво виждаш, отново ме подканва майка ми. Изведнъж виждам замъглен образ със среден ръст и
тегло, мярва ми се кожа, кафява коса, сини дънки и черни маратонки с емблемата на „Найки“. Отново преживявам
яростната атака с юмруци в стомаха и главата ми, дърпам се от грубата калъфка за възглавница, която повлича
косата ми върху лицето и я навира в очите, носа и устата.
Телефонът иззвънява.
Подскачам, познат рефлекс. Поемам няколко дълбоки глътки въздух, за да успокоя опънатите си нерви, вземам
дистанционното и намалявам звука на телевизора. Наближава десет, а Джейд е на някакво парти. Сигурно се обажда
да види дали няма да ѝ отпусна още малко време да остане след полунощ.
Ала номерът, който се появява на дисплея, не е на Джейд.
Сърцето ми се качва в гърлото, докато се изправям на крака. Ръката ми се колебае над слушалката, не мога да
реша дали да вдигна или не. На телевизионния екран една жена се задавя с пластмасово великденско яйце, което
погрешно е взела за шоколадово.
— Номер 912… — започва говорителят, но аз спирам звука, вдигам телефона, присядам на леглото и се
отпускам назад върху възглавниците.
— Здрасти — казвам.
— Как си? — тихо пита Шон отсреща.
— Добре. — Защо става така, че въпреки всичко — въпреки разкритията, лъжите, фактът, че минаха месеци,
откакто за последен път се опита изобщо да се свърже с мен — част от мен все още се вълнува, когато чуе гласа му,
и не иска нищо повече от това, той да дойде, да ме държи цяла нощ в обятията си, да ме уверява, че чувствата му си
остават непроменени, че винаги ще бъде до мен, за да ме обича и да ме пази, да бди да не ми се случи нищо лошо?
Само дето, разбира се, той никога не е бил до мен. Никога не ме е обичал и пазил. Не е бдял за моята
безопасност. А и как би могъл да положи такова усилие, след като дори когато се здрависва, той едва-едва подава
ръка?
— Мина известно време — казва.
— Така е — съгласявам се.
— Все още не мога да повярвам, че Клер, от всички хора…
— Да.
— Изглеждаше толкова мила.
Хората рядко са това, което изглеждат.
— Тя излъга всички ни. — Защо се обажда?
— Виж. Ненавиждам начина, по който приключиха нещата между нас — отговаря на незададения ми въпрос
Шон. Представям си го, приведен над телефона, как пази загрижеността си за мен далеч от ушите на бременната си
жена. — Мисля си за теб през цялото време.
— И аз си мисля за теб.
— Липсваш ми, Бейли.
— И ти ми липсваш. — Залива ме вълна от срам. На нищо ли не съм се научила?
— Мислех си, дали да не се отбия при теб по някое време скоро…
Би било толкова лесно да отстъпя, да не му мисля много, да се предам.
Само че вече предадох твърде голяма част от себе си. И се уморих да се срамувам.
— Не очакваш ли да ти се роди бебе всеки момент?
— Това няма нищо общо с нас.
— А би трябвало — произнасям ясно, изненадана колко лесно го изрекох.
— Бейли…
— Не искам да се отбиваш тук. Всъщност, не искам и да ми се обаждаш никога повече.
— Не го мислиш. Късно е. Ти си уморена…
— А ти си лъжец и измамник — отговарям му с думите на Джейд към майка ѝ. — Обадиш ли се още веднъж,
кълна се, аз ще се обадя на жена ти. — Пускам слушалката на мястото ѝ, адреналинът препуска във вените ми, които
заплашват да експлодират. Иска ми се да се разпищя. Ако не направя нещо, ще се взривя. Скачам от леглото и се
втурвам в банята. Заставам лице в лице с отражението си в огледалото над мивката.
Въпреки че успях да си възвърна няколко от килограмите, които загубих непосредствено след изнасилването, и
намалих броя на къпанията си, все още съм твърде слаба и косата ми продължава да виси като смачкан парцал около
прекалено тясното ми лице. Шон винаги е харесвал косата ми.
Достатъчна причина да се отърва от нея.
Връщам се в спалнята, взимам ножиците от най-горното чекмедже на нощното шкафче, после обратно в банята.
Без много да му мисля започвам да кълцам някогашната си славна корона, режа цели кичури и ги хвърлям върху
плочките на пода. Безразсъдството ми продължава и не спира, докато всичко, което остава от някогашните ми
великолепни къдрици, се свежда до малко повече от набола мъжка брада.
Когато свършвам, пускам ножиците на плота и се втренчвам в ръкоделието си, останала без сили.
— Мамка му — прошепвам.
Във филмите, когато измъчената героиня си отреже косата, тя някак успява да изглежда така, сякаш току-що е
излязла от модерен фризьорски салон, косата ѝ е къса, но умело и стилно подрязана, и изглежда дори по-
очарователно, отколкото дотогава. Вторачена в кашата, която сътворих, си давам сметка, че в истинския живот не е
така.
— Мамка му — казвам отново. Какво друго би могло да се каже?
Изтощението взема връх над мен и аз се отпускам на леглото. Включвам отново звука на телевизора и виждам
как една жена в бухнала бяла булчинска рокля нагазва в някаква река и се смее щастливо, а фотографът подтичва
успоредно с нея по брега. Затаявам дъх, понеже зная какво предстои. Бях чела някъде за нарастващата тенденция
сред булките да правят нещо откачено заради снимките и как това опорочаване на традициите се е превърнало в
мания. Виждам как роклята на нищо неподозиращата булка подгизва и тежестта ѝ я повлича под повърхността на
водата, въпреки че вече се бори отчаяно. Заспивам, преди дикторът да успее да ми каже на кое място в пантеона на
„1000 начина да умреш“ се намира трагичното удавяне.
Обръщам се на една страна и се унасям в сън. Бягам по заляна от слънце улица, преследвана от половин дузина
мъже без лица. Те ме преследват до ръба на океана и аз нагазвам в него, но тутакси бивам повлечена от широката си
бяла пола и тежките сини вълни. В далечината се вижда сал и аз почвам да плувам към него, а под краката ми се
събират акули. Замахвам все по-бързо и не разбирам, докато не се озовавам на сантиметри от сала, че върху него
лежи някакъв мъж. Той сяда, силуетът му ми е познат, макар блясъкът на слънцето да пречи да видя лицето му.
Протяга ръката си с ръкавица към мен.
— Не! — изпищявам и почвам безпомощно да се мятам във водата. Дрехите ми се увиват около мен като тиксо,
една гигантска перка прорязва повърхността на океана и стотици зъби, остри като бръсначи, почват да ръфат плътта
ми.
И тогава скачам и се събуждам.
— По дяволите! — Поглеждам към часовника, за да установя, че са изминали едва десет минути. Чака ме цяла
нощ на кошмари. Прокарвам ръка през остатъка от косата си и решавам в понеделник да отида до фризьорския
салон. Може би те ще са в състояние да направят нещо. Може би не е толкова зле, колкото си мисля. Влизам в банята
и още веднъж се сблъсквам с отражението си в огледалото. Точно толкова е зле, колкото си мислех.
Наплисквам лицето си с вода, поколебавам се дали да не взема душ, но се отказвам. Достатъчен регрес
отбелязах за една нощ.
Какво беше казала Джейд веднъж — че кошмарите ми се повтарят поради определена причина?
И какво по-точно се опитват да ми кажат тези сънища?
— Вероятно това, че гледам прекалено много тъпа телевизия — казвам си на глас и телефонът звънва.
Този път съм толкова сигурна, че е Джейд, че дори не си давам труда да погледна номера на дисплея.
— Не, не можеш да останеш след полунощ — казвам, вместо ало.
— Госпожице Карпентър — обажда се познат глас. — Аз съм Фин от рецепцията. Уес току-що пристигна за
смяната си и ме помоли да ви кажа, че веднага щом се преоблече в униформата си, ще се качи да види онзи
разтегателен диван.
Едно смразяващо чувство моментално се промъква в стомаха ми и аз преглъщам, за да потисна надигащата се
паника. Не ставай глупава, казвам си. Няма от какво да се страхуваш. Посещението на Уес не е неочаквано. Джейд
се уговори с него още преди дни.
Само че Джейд не си е вкъщи и аз съм сама.
А един млад мъж се качва към апартамента ми, млад мъж, който винаги ме е карал да се чувствам леко
неудобно, млад мъж със среден ръст и тегло, с кафява коса и познат глас, а дъхът му от време на време мирише на
вода за уста…
— О, боже.
— Госпожице Карпентър, всичко наред ли е?
Забравих, че все още съм на телефона.
— Можеш ли и ти да се качиш с него? — питам внезапно.
— Какво?
— Моля те. Можеш ли да се качиш с него?
— Смяната ми тъкмо свършва — казва Фин и понижава глас. — Имам среща с едно момиче…
— Моля те.
— Дадено — бързо се съгласява той. — Какво да кажа на Уес?
— Просто му кажи, че и ти се интересуваш от дивана.
— Той няма да се зарадва особено…
— Фин…
— Да, разбира се. Както кажете.
— Благодаря. — Затварям, убедена, че ставам смешна, че Уес почти сигурно не е мъжът, който ме изнасили.
Само че.
Ами, ако е той?
Няма от какво да се притеснявам, убеждавам сама себе си и тръгвам по коридора. Ставам параноичка, скачам
от едната крайност в другата. Вместо да се откъсна от случилото се с мен, аз се приклещвам все по-здраво към него.
Но това е само временно отстъпление. Елизабет Гордън ме предупреди да го очаквам, каза че връщането ми към
нормалността няма да е гладко.
И така, заставам пред вратата на апартамента и се подготвям за появата на Уес, молейки се Фин да не ме
предаде. Втренчена през шпионката, няколко минути по-късно виждам как асансьорът пристига и двамата млади
мъже излизат от него — Уес е в униформата си, Фин в цивилни дрехи. Дишането ми става по-затруднено с
приближаването им. Отварям вратата.
— Исусе мили! — възкликва Фин.
— Какво, по дяволите, се е случило с косата ви? — пита Уес.
Думите им се наслагват и преплитат, носят се към мен с мириса на мента и заплашват да ме повалят на
мраморния под. Заповядвам си да остана права.
— Аз… прииска ми се някаква промяна — промърморвам и ги каня вътре.
— Нарочно ли направихте това? — изплюва Уес.
— Добре изглежда — обажда се неуверено Фин. — Различно. Просто трябва време, за да се свикне.
Уес го стрелва с поглед, който казва: „И ти си луд колкото нея“.
— Джейд тук ли е? — Той поглежда притеснено към коридора. Видът ми явно го е изнервил.
— Тя излезе около осем часа — осведомява го Фин. — Каза, че отива на парти.
— Трябва скоро да се върне — добавям аз.
Настава миг на неудобно мълчание.
— Дали можем да видим този диван сега? — пита Уес.
Кажи ми какво виждаш, шепне в ухото ми майка ми. Виждам мъж, който определено не се чувства добре в
изрядно изгладените си каки панталони и зелена риза с къси ръкави. Тънките му ръце висят смешно отстрани на
тялото, дланите му са прекалено малки и деликатни, за да се увият лесно около гърлото ми.
Но аз много добре зная, че външността може да е измамна, че за да „видиш“ наистина, понякога трябва да
погледнеш под повърхността, само така ще забележиш дебнещите отдолу акули.
— Разбира се. Оттук. — Повеждам ги по коридора към стаята на Джейд.
— Колко искате за него? — пита Уес и внимателно разглежда дивана.
— Мислех си за около триста долара.
— Доста добра сделка — отбелязва Фин и прокарва ръка по кадифената дамаска. — Цветът всъщност не е
подходящ за моето място. — Отправя ми лека, заговорническа усмивка.
— Ще се съгласите ли на двеста? — пита Уес.
— Разбира се — съгласявам се набързо. Струва поне десет пъти повече, но аз съм готова да му го дам и даром,
само и само да го изкарам от апартамента ми час по-скоро.
— Страхотно. Имаме сделка. — Уес май се кани да ми протегне ръка, но очевидно размисля. — Е, аз май
трябва да се връщам на работа. Само ме уведомете кога мога да го взема. — И тръгва обратно по коридора към
вратата.
— Благодаря — прошепвам на Фин, когато тръгваме след него.
— Няма проблем — прошепва ми в отговор той, свел глава към мен точно, когато Уес отваря вратата.
И точно тогава улавям мириса на вода за уста в дъха на Фин.
Това не е нищо, казвам си. Сигурно си държат едно шишенце в бюрото на рецепцията, а и Фин ми каза, че има
среща, така че е напълно естествено да се освежи след смяната си. Той тъкмо свършваше работа, когато аз настоях
да придружи Уес догоре, ето защо е с цивилни дрехи, а не в униформата, с която съм свикнала да го виждам.
Обхождам с поглед облеклото му — морскосин памучен пуловер и тъмносини дънки. Колко различен изглежда
без униформата си. Сърцето ми ускорява ритъма си. Няма нищо нередно, нито необикновено в това, че носи дънки.
Че кой млад мъж не носи дънки? Просто е заменил една униформа с друга. Погледът ми продължава надолу по
краката му към черните маратонки. Познатата емблема на „Найки“ вулгарно ми намига.
Ахвам и се препъвам назад.
— Госпожице Карпентър? — обръща се към мен той. — Нещо не е наред ли? Добре ли сте?
— Има ли някакъв проблем? — пита Уес от външния коридор.
— Ти по-добре се връщай на работа — нарежда му Фин. — Аз ще се оправя с всичко тук. — И затваря вратата с
една ръка.
За първи път си давам сметка колко са големи ръцете му.
— Госпожице Карпентър? Какво не е наред?
Тя излезе около осем часа, спомена той преди малко, имайки предвид племенницата ми. Каза, че отива на
парти. Кой знае най-добре кога си идвам и излизам? Кой може по-точно да проследи всеки мой ход?
Той се взира в мен с искрена загриженост. Схващам, че няма представа какво става в главата ми. А и как би
могъл? От онази нощ изминаха повече от три месеца. Чувства се в безопасност и неуязвим. Не знае какво съм
видяла тогава, нито какво виждам сега.
Кажи ми какво виждаш.
Виждам недотам хубав мъж със среден ръст и тегло, с кафява коса, на възраст между двайсет и четирийсет
години, със сини дънки и черни маратонки с характерната емблема на „Найки“.
Но аз разговарям с Фин почти всеки ден. Как е възможно да не разпозная гласа му, макар и променен в ниско и
гневно ръмжене?
А може и да съм го разпознала, осъзнавам сега. Мислите ми препускат една след друга, всяка се задържа за не
повече от част от секундата. Припомням си многобройните случаи, в които сме разговаряли след изнасилването ми,
паниката ми всеки път, когато се представяше по телефона, тревожността, която ме обземаше, щом го видех.
Свързвах тези чувства с другите неща, случващи се с мен по онова време, но може би тревожното усещане се е
дължало на него. Може би подсъзнанието ми през цялото време е знаело, че той е мъжът, който ме изнасили.
Кажи ми какво виждаш, настоява отново майка ми.
Поглеждам по-надълбоко.
Виждам акулите от кошмарите ми да обикалят под краката ми, а перките им да се плъзгат все по-близо. Най-
накрая разбирам какво са се опитвали да ми кажат.
Името му: Фин20.
— Госпожице Карпентър, добре ли сте? — пита отново той.
— Добре съм — отговарям тихо.
— Сигурна ли сте? Не изглеждате много добре.
— За миг почувствах слабост. — Насилвам устните си да се разтегнат в усмивка и вдигам очи към неговите. —
Вече съм добре.
— Малко сте бледа.
— Добре съм. Наистина. Трябва да тръгваш. Имаш си планове.
— Те могат да почакат.
— Не. Моля те. Достатъчно гузна се чувствам, задето те накарах да се качиш. Трябва да вървиш.
Той свива рамене.
— Добре… ако сте сигурна.
— Сигурна съм.
Обръща се към вратата, поколебава се, после се обръща отново назад. Погледите ни се заковават.
Той знае, че аз зная.
Раздвижваме се едновременно, сякаш изпълняваме предварително намислена хореография. Хвърля се върху мен
в мига, в който аз отскачам от него и се втурвам по коридора към спалнята. Вече е зад мен, протяга се към ризата
ми. Сграбчва я точно когато пресичаме прага, завърта ме обратно, с лекота ме повдига във въздуха, докато писъците
ми безполезно се носят във всички посоки. Успявам някак да се изтръгна от хватката му, изритвам го, отчаяно се
мъча да избегна юмруците и яростта му. Той пада на пода.
— Знаеш, че няма начин да се измъкнеш — успявам да просъскам. — Уес знае, че си тук…
— Той знае, че си луда! — изплюва обратно той. — Цялата сграда го знае. — Става на крака и зловещо се
надвесва над мен. — А лудите хора правят луди неща. Отправят неоснователни обвинения, нападат хора, които само
се опитват да им помогнат, и които нямат друг избор, освен да се защитават…
Това ли е намислил? Да ме убие и да изкара, че е станало някак случайно?
— Нямал съм друг избор — проплаква жално, сякаш вече репетира какво ще каже на полицията. — Тя ме
нападна. Аз я отблъснах. Тя падна назад… удари си главата… — Пресяга се, хваща ме за ръцете и отново ме вдига
във въздуха.
Заповядвам на тялото си да не се съпротивлява, да се отпусне, както са ме тренирали в курсовете за
самоотбрана. Чак когато стъпвам на крака, замахвам внезапно и го удрям в слабините. Той се превива, мъчи се да си
поеме въздух и пуска ръцете ми. Бързо заобикалям леглото и търся бинокъла, който по-рано пуснах на пода. Тъкмо
посягам към него, когато той отново ме достига. Пръстите ми сграбчват бинокъла в мига, в който Фин ме тръшва и
ме преобръща. Точно тогава замахвам и с всички сили стоварвам бинокъла отстрани на главата му. Това го
зашеметява, но не е достатъчно да го спре. Докато се опитвам да се изправя на крака, той ги сграбчва и ме дърпа
надолу, аз залитам към банята.
Протягам ръце напред да омекотя удара, да се подпра на плота и тогава напипвам ножиците. Лежат върху
купчината отрязана коса. Сграбчвам ги в мига, в който Фин отново се хвърля върху мен, с протегнати към гърлото
ми ръце. Забивам ножиците дълбоко в гърдите му.
— Ти, смахната кучко — ломоти невярващо той. После се свлича на пода в краката ми.
Стоя там няколко секунди, после се връщам в спалнята, обаждам се на рецепцията и моля Уес да позвъни на
911. Сядам на леглото и спокойно чакам полицията и парамедиците да дойдат.
* * *
Племенницата ми се прибира вкъщи малко преди полунощ. Линейката вече е откарала Фин в болницата за
спешна операция, а парамедиците си събират нещата. Хийт пристигна на бегом веднага, щом му се обадих и му
казах какво се е случило, и оттогава не е мърдал оттук.
— Мама му стара — възкликва Джейд, когато той я въвежда в ситуацията. — Не мога да те оставя и за една
минута.
Наближава два часът след полунощ, докато полицаите приключат с въпросите си и успявам да убедя Хийт, че
може да си иде у дома. Вероятно пак ще искат да ме разпитат сутринта, предупреждава ме детектив Маркс и аз ѝ
казвам, че нямам нищо против. Можем да повтаряме всичко колкото пъти пожелае. Тя пак ме пита дали не искам да
ида в болницата, и аз пак отказвам. Нямам нищо счупено. Не и нещо, което да се види на рентген.
Въпреки че мъжът, който ме изнасили, вече е арестуван, не съм толкова наивна да си мисля, че всичко е
намерило своето разрешение по чудодеен начин. Зная, че още дълго време ще ме връхлитат епизоди на
посттравматичен шок, някои стари, други нови, резултат от събитията от тази нощ. Едва не убих човек. И, противно
на досегашните ми фантазии, не извлякох никакво задоволство от този акт. Още усещам вибрациите на тези ножици
в ръката си, докато ги забивам дълбоко в плътта на Фин.
Зная, че отново ще изпитвам моменти на паника и парализа. Ще продължавам да имам кошмари, макар че
преследвачът ми вече ще има лице. И име. На акулите няма да им се налага повече да плуват под краката ми.
Зная и още нещо: не съм безпомощна, мога да се отбранявам, мога и да побеждавам.
Нямам представа колко време ще отнеме, докато отново се почувствам наистина нормална, ако това изобщо ми
се случи някога, кога отново ще усетя удоволствие от допира на мъж, кога ще се доверя на някого. Зная, че ми
предстои дълъг път. Двете с Елизабет Гордън ще работим върху това.
— Какво правиш? — питам Джейд, когато я виждам да се разполага в леглото ми.
— Ще спя при теб, докато не пристигне моето легло.
— Не е нужно да го правиш.
— Не го правя заради теб — възразява тя. — Твоето легло е доста по-удобно от онова нещо, на което аз спя.
Клер беше права за едно: при всичкото си перчене Джейд не е и наполовина толкова силна, на колкото се
прави.—
Мама му стара — възкликва пак като по-рано.
Пропълзявам в леглото до нея.
— Зная. Всичко е толкова невероятно.
Тя се сгушва до мен и полага закрилнически длан върху рамото ми.
— Говорех за косата ти.
Обработка
Сканиране: Regi, 2021
Разпознаване, корекция и форматиране: Еми, 2021
Информация за текста
Информация за текста
$orig_author=Joy Fielding
$orig_lang=en
$orig_title=Someone Is Watching
$year=2015
$pub_series=Световни бестселъри
$pub_year=2019
$translator=Снежинка Вакрилова
$trans_year=2019
$type=Роман
$category=Трилър
$labels=Психологически трилър
$isbn=978-954-399-304-8
$biblioman_id=13377
notes
Бележки под линия
1
Skinny Minny (Мършавата Мини) е популярна песен от 1958 г. на Бил Хейли и групата му. — Б.пр.
2
Духът на Марли — персонаж от „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс. — Б.пр.
3
Том, Дик и Хари — фраза, изразяваща набор от обичайни имена, означаваща който и да е, подобно на Сульо и
Пульо. — Б.пр.
4
Джим Дайн (р. 16.06.1935 г.) — американски художник в направлението попарт. — Б.пр.
5
Робърт Мадъруел (24.01.1915 — 16.07.1991 г.) — американски художник, майстор на гравюри и редактор. —
Б.пр.
6
Адолф Готлиб (14.03.1903 — 4.03.1974 г.) — американски художник и скулптор абстракционист. — Б.пр.
7
Александър Колдър (22.07.1898 — 11.11.1976 г.) — американски скулптор и художник. — Б.пр.
8
На английски „Spring forward, fall back“ е поговорка, помагаща да се запомни как се мести часовникът с един
час напред или назад през пролетта и есента, съдържа и каламбур, защото означава още „Подскочи напред, отстъпи
назад“. — Б.пр.
9
Publix — най-голямата бакалска верига в САЩ със собствени марки изделия и екологично чисти продукти. —
Б.пр.
10
Игра на думи: stoned (напушен) идва от stone (камък), а jade означава нефрит на английски. — Б.пр.
11
Филм от 1954 г. на Алфред Хичкок с участието на Джеймс Стюарт и Грейс Кели, в който главният герой,
прикован в инвалидна количка, си прекарва времето като наблюдава с бинокъл от прозореца си живота на своите
съседи. Той заподозира един от тях в убийство и стига до неговото разкриване. — Б.пр.
12
Целта в голфа е да се вкара топчето във всички дупки с колкото се може по-малко удари. — Б.пр.
13
Интернет платформа за професионални кадри от развлекателната индустрия. — Б.пр.
14
iTunes — Интернет аудио платформа за сваляне на музика. — Б.пр.
15
Алюзия с мюзикъла „Супермен“. — Б.пр.
16
Отново отпратка към Супермен. — Б.пр.
17
Флорънс Найтингейл (1820-1910 г.) — английска милосърдна сестра, обществена деятелка и
основоположничка на съвременната медицинска грижа. — Б.пр.
18
92° по Фаренхайт се равняват на 33,33° по Целзий. — Б.пр.
19
М. О. — модус операнди, или просто метод. — Б.пр.
20
Fin — перка (англ.). — Б.пр.__