Джим Бъчър
	Фурията на курсора


	Пролог


	Хората планират.
	Съдбата се смее.
	От записките на Гай Квартус,
	Първи лорд на Алера


	Тави сплете пръсти и се вгледа в дъската за лудус. Черни и бели квадрати лежаха в равни редове единадесет на единадесет, а оловните фигури, боядисани също в черно и бяло, стояха плътно върху тях. На втората дъска, пет на пет квадрата, закрепена на малко метално скеле точно над центъра на долната дъска, имаше само няколко фигури. Жертвите на войната стояха на масата до дъската.
	Играта беше в разгара си и наближаваше моментът, когато трябваше да се направят размени и жертви, водещи към финала. Това и беше смисълът на лудус. Тъмните легиони на Тави бяха претърпели по-тежки загуби от тези на неговия съперник, но той държеше по-силни позиции. Стига да можеше да задържи тези позиции и при условие че опонентът му не заложи някакъв дяволски капан, който той, Тави, да не забележи, имаше голям шанс да спечели.
	Той взе един от своите лордове и вдигна фигурата горе на дъската, представляваща небето над бойното поле, за да окаже допълнителен натиск върху обсадените позиции на водещите фигури на белия противник.
	Неговият опонент издаде нисък, спокоен звук, който най-много наподобяваше на ръмжене на някакъв голям и сънен хищник. Тави знаеше, че звукът изразява същите емоции като леко подсмихване при човек, но не забрави нито за секунда, че опонентът му не е човек.
	Канимът беше огромно същество, надхвърлящо девет фута изправено. Козината му беше тъмна, дебела, гъста и твърда по цялото тяло, с изключение на ръцете-лапи и отделни участъци по тялото, където през козината по кожата се виждаха тежки белези. Главата му беше като на огромен вълк, макар и малко по-широка от тази на звяра, а муцуната завършваше с широк черен нос и челюсти, пълни с остри бели зъби. Триъгълните уши стояха изправени и насочени напред, съсредоточени върху дъската за лудус. Широката му опашка мърдаше насам-натам, издавайки постоянната работа на мисълта, златистите очи бяха присвити. Тави никога не беше срещал нещо, което да мирише така, както миришеше канимът — беше тежък мирис на мускус и плесен, примесен с нещо като метал и ръжда, въпреки че бронята и оръжията бяха отнети на канима от цели две години.
	Варг се беше сгърбил, седнал на пети от другата страна на дъската, отказвайки стол. Въпреки това очите на канима бяха с фут по-високо от очите на младия човек. Те седяха заедно в килия в Сивата кула — непристъпния имперски затвор на Алера, от който беше невъзможно да се избяга.
	Тави се подсмихна. Не съвсем непристъпен. Бягството от него беше „почти“ невъзможно.
	Както винаги, мислите за събитията от Зимния фестивал отпреди две години изпълниха Тави със смесица от гордост, унижение и тъга. Дори и след всичкото това време понякога сънищата му бяха посещавани от виещи чудовища и потоци кръв.
	С усилие се застави да не мисли за болезнените спомени.
	— Какво е толкова смешно? — попита той канима.
	— Ти — каза Варг, без да вдига поглед от дъската. Гласът му беше бавен, нисък, думите звучаха странно сдъвкани и накъсани от устата и зъбите на канима. — Агресивен си.
	— Това е пътят към победата — каза Тави.
	Варг протегна тежка лапа и избута напред с дългия си остър нокът фигурата на белия Върховен лорд. Този ход неутрализира последния ход на Тави на небесната дъска.
	— Победата е много повече от проста свирепост.
	Тави вдигна фигурата на легионера и помисли, че може скоро да започне атака.
	— Защо?
	— Свирепостта трябва да се контролира с дисциплина. Свирепостта е полезна само ако се използва на правилното място… — Варг вдигна ръка и премести фигурата на холтъра от небесната дъска, вземайки легионера. После се облегна назад и кръстоса ръце — … и в правилното време.
	Тави се намръщи, гледайки дъската. Той беше обмислил този ход и възможните планове на канима, но го намери за твърде неортодоксален и непрактичен, за да се притеснява от него. Но в този момент фините маневри вече промениха баланса на силите на дъската за лудус.
	Тави анализира възможните ответни ходове и отхвърли първите два като безполезни. После за свой ужас откри, че следващите десет варианта също са неприемливи. В рамките на двадесет хода всеки един от тях щеше да доведе до серия от размени, които ще позволят на канима и неговите числено превъзхождащи сили да контролират играта, а също да проследи и лесно да залови Първия лорд на Тави.
	— Врани — тихо промърмори юношата.
	Черните устни на Варг откриха белите му зъби в опит да имитират алеранска усмивка. Разбира се, никой алеранец никога няма да изглежда толкова… безсрамно месояден.
	Тави поклати глава, докато продължаваше да прехвърля възможностите на игралното поле.
	— Играя лудус с вас от почти две години, сър. Мислех, че достатъчно добре съм разбрал вашите тактики.
	— Някои от тях — съгласи се Варг. — Бързо се учиш.
	— Не съм сигурен — сухо отвърна Тави. — Какво още трябва да изуча?
	— Мен — каза Варг.
	— Защо?
	— Опознай своя враг. Опознай себе си. Само тогава ще можеш да победиш.
	Тави наклони глава към Варг и вдигна вежди, без да каже и дума.
	Канимът показа още повече зъби.
	— Нима не е очевидно? Ние сме в състояние на постоянна война, алеранецо — каза той без особена враждебност, с изключение на обичайната си смущаваща интонация. После махна с ръката-лапа към дъската за лудус. — Засега войната е културна. Но това не е просто игра. Ние мерим силите си. Изследваме се един друг.
	Тави вдигна поглед и се намръщи, гледайки канима.
	— За да знаем как да се убиваме един друг, когато настъпи денят — каза накрая.
	Варг остави мълчанието си да говори за съгласие.
	Тави посвоему харесваше Варг. Бившият посланик беше последователно честен, поне що се отнася до Тави, и държеше на неясно, но непоколебимо чувство за чест. От първата им среща Варг се държеше към Тави с уважение и с нотка на веселост. По време на игрите им Тави предполагаше, че познанството в крайна сметка ще доведе до някакво приятелство.
	Варг не мислеше така.
	За Тави това беше отрезвяваща мисъл, може би за пет секунди. После тя стана кърваво страшна. Канимът беше това, което беше. Убиец. Щеше да изтръгне гръкляна на Тави без нито миг колебание, ако това ще послужи на неговата чест и цели. Но беше също толкова доволен, проявявайки учтива търпимост, докато не настъпи време за възобновяване на откритата война.
	— Виждал съм опитни играчи, които играеха по-зле през първите няколко години — избоботи Варг. — Един прекрасен ден ти ще станеш силен играч.
	Предполагаше се, разбира се, че преди това Варг няма да го е разкъсал на парчета. Тави бе обзет от внезапен неудобен импулс да прехвърли разговора на друга тема.
	— От колко дълго време играете?
	Варг стана и обиколи стаята с неспокойните стъпки на хищник в клетка.
	— Шестстотин години, според както брои годините твоята порода. Сто години, както ги броим ние.
	Устата на Тави се отвори, преди да успее да я затвори.
	— Аз не знаех… това.
	Варг издаде още едно насмешливо изръмжаване.
	Тави закри устата си с една ръка и започна неистово да съобразява какво би могло да се каже. Очите му се върнаха към дъската на лудус и той докосна квадрата, където гамбитът на Варг беше пробил през отбраната на Тави.
	— Хм. Как успяхте да постигнете това?
	— Дисциплина — каза Варг. — Ти остави фигурите си в нерегулярни групи. Пръсна ги по дъската. Това намали способността им да се подкрепят взаимно, в сравнение с компактното позициониране.
	— Не съм сигурен, че разбирам.
	Варг пренареди фигурите така, както бяха преди конфронтацията, и Тави видя какво има предвид канимът. Неговите войски стояха в равни редици, рамо до рамо. За Тави това изглеждаше неудобно и претъпкано, но припокриващите се бойни способности с лихвите компенсираха трудността на организирането на това построение, докато неговите собствени фигури бяха разпръснати навсякъде, всяко движение — резултат от битка за някакво конкретно предимство за доминиране на дъската.
	Варг възстанови масата в игрова позиция, махайки с опашка в такт с думите.
	— Това е същият принцип, който вашите легиони използват срещу нашите диверсионни групи. Тяхната дисциплина намалява загубите от физическата им слабост. Никакво количество ярост не може да се сравни с дисциплината. Неразумно използваната агресия е по-опасна за теб самия от всеки враг, дете.
	Тави се намръщи, гледайки дъската, и изсумтя.
	— Предаваш ли се? — попита Варг.
	— Играта още не е приключила — каза Тави. Той не виждаше начин да победи Варг, но ако продължи играта, може би щеше да намери възможност или Варг щеше да направи някаква грешка, от която Тави да се възползва. Затова избута рицаря си към холтъра на Варг, започвайки безмилостна размяна.
	След десетина хода Тави все още не виждаше начин да победи канима. Изглежда поражението му беше неизбежно, той направи гримаса и вдигна ръка, за да положи своя Първи лорд на дъската в знак на капитулация.
	Някой почука на вратата на килията — наистина, помисли си Тави, тя повече приличаше на спартански апартамент, отколкото на затвор: голяма стая с легло, достатъчно да се побере дори канима, както и зона за отдих и зона за четене — и пазачът отвори дървената врата.
	— Извинете, млади човече. Куриер от Цитаделата е тук по заповед на короната. Иска да говори с вас.
	— Ха — каза Тави, усмихна се весело на Варг и отпусна ръка. — Дългът зове. Предполагам, че ще трябва да наречем тази игра равна.
	Варг издаде насмешливо ръмжене и стана едновременно с Тави. Канимът леко наклони глава встрани. Тави повтори жеста, макар и малко по-ниско.
	— До следващата седмица. Моля да ме извините, сър.
	— Дългът не знае нито нужди, нито оправдания, дете — каза Варг. Той проблесна със зъби, усмихвайки се на пазача. Мъжът не трепна, но на Тави му се стори, че той трябваше да се бори със себе си, за да не го направи.
	Тави пристъпи към затворената врата с лице към килията, без нито за миг да обърне гръб на Варг. Промъкна се през вратата, когато пазачът я отвори, а после се спусна по стълбите след него до малък, закрит кабинет. Това беше обикновено помещение, стените бяха покрити с книжни рафтове, имаше маса без украса и столове от великолепно полирано черно дърво, счетоводна дъска и дъска за писма. На масата стоеше обикновена бяла порцеланова кана, покрита с капчици вода.
	На един от столовете седеше дребен, дебел и леко късоглед мъж. Носеше бродирана синьо-червена туника на висш служител на Цитаделата. Пазачът кимна на мъжа и излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си.
	Тави се намръщи, докато изучаваше пратеника. Имаше нещо познато в него. Тави не разпозна лицето му, но то малко се открояваше от масата други, препълнили Цитаделата на Алера Империя.
	Главата на пратеника леко се наклони, но той самият остана безмълвен.
	Тогава Тави се ухили и направи официален поклон.
	— Ваше величество.
	Пратеникът се усмихна. След това неговият образ се поколеба и се раздвижи, започна да се увеличава на височина и да изтънява, докато накрая пред Тави се появи Гай Секстус, Първи лорд на Алера и най-могъщият повелител на фурии. Добре подстриганата му коса беше гъста и сребристобяла. Цветът й и бръчките в ъглите на очите бяха единствените признаци, които го караха да изглежда по-възрастен от добре запазен четиридесет годишен мъж. Беше уверен в силата, интелекта и опита си в безразличен, зверски свят. Тави автоматично отбеляза, че Първият лорд несъмнено е променил дрехите си едновременно със собствената си промяна, тъй като дрехите му стояха много добре въпреки факта, че Гай беше пораснал с цели шест инча.
	— Как ме позна? — попита Гай.
	Тави се намръщи.
	— Очите, сър — каза накрая.
	— Аз ги промених — възрази Гай.
	— Не тяхната форма или цвят — обясни Тави. — Просто… вашите очи. Те бяха вашите. Не съм сигурен как разбрах.
	— Инстинкти, предполагам — предположи Гай. — Въпреки че не исках това. Макар да установихме, че имаш някакъв вроден талант, може би ще можем да научим останалите курсори на твоя метод. Това може да бъде изключително полезно.
	— Ще работя над това, сър — отговори Тави.
	— Много добре — каза Гай. — Искам да поговоря с теб. Четох твоя анализ на докладите, които следиш.
	Тави примигна.
	— Сър? Мислех, че те са за капитан Майлс. Изненадан съм, че са попаднали при вас.
	— По принцип те не стигат до мен. Ако се опитвам да прочета всеки документ в Цитаделата, щях да се удавя — каза Гай. — Но Майлс достатъчно мисли за твоите доводи, преди да ми го предаде.
	Тави си пое дълбоко дъх.
	— Ох.
	— Ти правиш убедително заключение, че сега е моментът за действия срещу най-амбициозните Върховни лордове.
	— Сър — запротестира Тави. — Това не е задължително мое мнение. Майлс искаше да пиша в противовес на предпочитаните от него стратегии. Аз само защитавах това, за да му помогна да намери недостатъци в неговото собствено планиране.
	— Знам — каза Гай. — Но това не прави твоите заключения по-малко правдоподобни — той се намръщи, гледайки простите книжни рафтове. — Мисля, че си прав. Време е Върховните лордове да затанцуват под моята музика за разнообразие.
	Тави отново се намръщи.
	— Но… сър, това може да доведе до истинско бедствие.
	Гай поклати глава.
	— Ескалацията продължава независимо какво ще предприемем рано или късно — Калар или Акватайн ще се раздвижат, когато наберат сили. По-добре да действаме по мой сценарий, а не да чакаме да станат готови.
	— Възможно е, ваше величество — усъмни се Тави. — Но и вашият план може да се провали.
	Гай поклати глава, усмихвайки се.
	— Този — не.
	— Откъде знаете?
	Първият лорд вдигна вежди.
	— Инстинкт.
	Тави се усмихна:
	— Да, сър — после се изправи: — Какви ще са указанията ви за мен?
	— Трябва да видим военната ти подготовка — Първият лорд се замисли, — но никой от легионите, които предпочитам, не започва тренировки преди следващата година. А аз искам да започнеш по-рано.
	Гай извади пергамент от туниката си и го хвърли на Тави.
	— А дотогава трябва да се занимаваш с нещо. Затова тръгваш на път.
	Тави се намръщи, гледайки подозрително към пергамента:
	— Къде?
	— В долината — отговори Гай. — Руините на Апия, за да бъдем точни, за да се учиш при маестро Магнус.
	Тави примигна и се ококори:
	— Какво?
	— Ти завърши втория семестър като академ и само великите фурии знаят какви занимания може да си намериш, ако те оставя тук с твоите номера. Прочетох статията ти за римското изкуство. Както и Магнус. Той се нуждае от научен сътрудник — каза Гай. — Предложих теб и той се възползва от възможността да те получи за шест месеца.
	Челюстта на Тави увисна:
	— Но… Господарю, моите задължения…
	Гай поклати глава и каза:
	— Повярвай ми, не ти правя подарък. Може да ми потрябваш там, в зависимост от това как ще се развият събитията. Освен ако, разбира се, не ти се отива.
	Тави усети как устата му се разплува в невярваща усмивка.
	— Не, сър! Искам да кажа, да, разбира се, ваше величество, считам го за чест.
	— Великолепно — каза Гай. — Тогава тръгваш на разсъмване. И помоли Гаел да достави тези писма вместо теб.
	Тави рязко си пое дъх. Гаел, студентка и съученичка на Тави, никога не е била истинска Гаел. Истинската я бяха убили и хладнокръвно подменили, преди той да се запознае с нея. Шпионката, която направи това, Кървава врана от Каларан на име Рук, беше приятелка на Тави в течение на две години, преди той да разбере истината за нея.
	Вместо да я разкрие, Гай я остави така, за да снабдява нейния господар с дезинформация.
	— Мислите, че тя ще предаде това на Калар?
	— Това ли? Абсолютно — каза Гай.
	— Мога ли да попитам…? — каза Тави.
	Гай се усмихна.
	— Пликът съдържа рутинна поща и един ред за Акватайн, информиращ го за намерението ми законно да го назнача за мой наследник.
	Веждите на Тави плъзнаха нагоре.
	— Искате да накарате Калар да действа срещу Акватайн, за да укрепите позицията си на трона.
	— Той ще реагира — съгласи се Гай. — Вярно, че е малко луд и поради това непредсказуем, затова трябва да имам колкото се може повече очи и уши на юг. Носи моята монета винаги със себе си.
	— Разбирам, ваше величество — каза Тави, докосвайки старата сребърна монета, висяща на верижка около врата му. Горчивината на спомените го накара да замълчи за миг. — А Гаел?
	— Ако планът ни успее, тя ще стане безполезна за короната — каза Гай с тих, но твърд глас.
	— Да, ваше величество — каза Тави и се поклони. — А Фейд, сър?
	По лицето на Гай пробяга едва забележима сянка:
	— Какво за него?
	— Той е с мен от… откакто се помня. Предположих, че…
	— Не — каза Гай с тон, недопускащ друго мнение. — Имам друга работа за Фейд.
	Тави срещна безкомпромисния поглед на Гай за един дълъг и безмълвен момент. После леко кимна в знак на съгласие.
	— Да, ваше величество.
	— Тогава да не губим повече време — Гай се надигна. — Ах, да — каза той, обръщайки се. — Ти случайно да не спиш с посланика на маратите, Тави?
	Тави почувства как устата му отново се отваря. Бузите му пламнаха толкова силно, че той си помисли, че могат буквално да експлодират.
	— Хм, ваше величество.
	— Надявам се, че разбираш последствията. Никой от вас не владее фурии, които биха могли да попречат на зачеването. И повярвай на думите ми, бащинството много усложнява живота.
	Тави отчаяно искаше земята под него да се отвори и да го погълне, смачквайки го в голямо мазно петно.
	— Ние, ъъъ… Ние не правим това — каза Тави. — Това, м-м, е, като цяло, съвсем друго. Това не е…
	Очите на Гай заискриха:
	— Разговаряте?
	Тави се хвана за главата.
	— О, кървави врани. Да, сър.
	Гай непринудено се усмихна.
	— Едва ли си спомням какво е — каза той, — но тъй като открай време при младите не се е получавало, а и няма да се получава — да се сдържат, аз май би трябвало да съм доволен от вашите, хм, алтернативни занимания.
	Усмивката на Гай угасна.
	— Трябва обаче да запомниш: тя не е човек, тя е марат. Наслаждавайте се един на друг, докато имате възможност, но не бих те посъветвал да се привързваш към нея. От това изпълнението на задълженията ти само ще се усложни.
	Тави прехапа устни и сведе поглед. В суматохата пропусна факта, че ако замине, няма да вижда Кайтай половин година. И сега този факт изобщо не му харесваше. В крайна сметка те намираха възможност да прекарват време заедно всеки ден. И почти всяка нощ.
	Тави почувства как червенината отново залива лицето му само при мисълта за това. В същото време беше леко изненадан колко го разстройва идеята да бъде далеч от Кайтай, и то не само защото това сериозно щеше да намали възможностите им за… алтернативни занимания. Кайтай беше красива, възхитителна млада жена, с остър ум и не по-малко остър език, честна, вярна, дива и притежаваше онова вродено умение да съчувства, каквото Тави преди беше срещал само в призователите на вода, каквато беше леля му Исана.
	Кайтай беше негов приятел. Освен това той беше свързан с нея от онази невидима нишка, която свързваше всеки марат с тотема му. Всеки марат, който някога Тави бе виждал, беше свързан с тотем или чала, както го наричаше Кайтай. Нейният баща, Дорога, вождът на клана на Гаргантите, беше невъзможно да си го представи без огромния черен гаргант на име Уокър. И можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато е виждал Хашат, вождът на Конския клан, да се придвижва на собствените си крака.
	Тави го безпокоеше мисълта, че пребиваването му далеч от Кайтай може да й причини неудобство или дори някаква вреда. Но нали след това пътуване на юг той ще трябва да служи в редиците на легионите в продължение на три години, което би могло да го захвърли в някое от най-отдалечените кътчета на Империята, което вероятно няма да е разположено близо до Алера Империя, а следователно и до Кайтай, която беше посланик на своя народ в столицата.
	Три години. И след това ще последва още едно назначение. И още едно… Курсорите в служба на Империята рядко се задържат на едно място.
	Тя вече му липсваше. Най-лошото беше, че не каза на Гай за тяхната връзка и опасенията му, свързани с Кайтай. Никога не беше говорил за подозренията си за тази връзка с Първия лорд. Нямаше основателна причина да крие, но чувстваше някакво неоформено безпокойство; инстинктите му казваха, че трябва да бъде предпазлив с всичко, което Гай би могъл да използва, за да влияе и да манипулира един от своите курсори. Тави беше израснал на границите на Империята, много опасни земи, където се беше научил да се вслушва в инстинктите си.
	Гай наблюдаваше как израженията по лицето на Тави се сменят едно след друго, вероятно грешно приемайки ги за романтични чувства.
	— Изглежда започваш да разбираш.
	Тави кимна, без да вдига очи, държейки емоциите си под контрол.
	Гай затаи дъх, върна се в своята първоначална маскировка и се отправи към вратата.
	— Постъпи както сметнеш за добре, Тави, но аз вярвам в правилното ти решение. Приготвяй си багажа, курсор. И късмет!


	Несвойствено за сезона лошо време забави придвижването на рицарите Аери, пренасящи Рук на юг към нейния господар. Пътуването отне почти пет дни и се превърна в истинско мъчение за нея. Тя нямаше талант на призовател на въздух, така че всичко, което можеше да направи, беше да седи в паланкина и да гледа връзката документи, „разположени“ на срещуположното място.
	Гадене, несвързано с това, че се намира в тресящия се паланкин, се надигна към гърлото й. Тя затвори очи, за да не гледа купчината документи, които тайно беше копирала от официални документи в столицата. Някои от тях беше получила, като подкупи недобросъвестни служители в двореца. Други — с кражби от празни кабинети и затворени стаи. Всеки съдържаше малко зрънце информация, която поотделно не означаваше много, но с помощта на подобни доклади от нейните съучастници те се събираха в едно цяло.
	На практика нито един от тях не беше важен. Вече не беше важен. Най-горният документ зачеркваше останалите. Когато нейният господар се запознае с него, ще бъде принуден да действа. Той ще започне гражданската война, която всеки алеранец предчувстваше. Това означаваше смъртта на минимум десетки хиляди алеранци. Беше лошо, но не това я караше да се чувства отвратително.
	Тя предаде приятел, за да получи тази информация. И дори да не беше наивната девойка, за която усърдно се представяше, все пак не беше много по-възрастна от момчето от Калдерон. И за времето, откакто го познаваше, се беше изпълнила със симпатия и уважение към него и към тези, които бяха до него. Това само по себе си беше мъчение — да знае, че дружелюбността и сърдечността й не са нищо повече от преструвки и ако приятелите й узнаеха истинската цел на нейния престой в столицата, никой от тях нямаше да се поколебае и за секунда, преди да я хване и да я сложи зад решетките.
	Или дори да я убие.
	Всичко това й пречеше да играе своята роля. Приятелството и лекото общуване бяха изключително съблазнителни. Постоянно опитваше да се разсее от празните мисли за предателство, вместо да се концентрира върху другите неща. Ако не беше опитен призовател на вода, възглавницата й всяка вечер щеше да е мокра от сълзи. Тези мисли дори можеха да застрашат прикритието й, така че тя ги гонеше колкото се може по-далече.
	Точно това правеше и в момента, когато паланкинът най-накрая се приземи в сърцето на лятната мараня на изнемогващия от жега Калар. Тя беше длъжна да демонстрира професионално спокойствие в лицето на своя господар, но само мисълта за възможността за провал предизвикваше в нея прилив на ужас и болезнени предчувствия. Стисна юмруци, затвори очи и си напомни, че е твърде ценен инструмент в ръцете му, за да се страхува да не бъде отстранена.
	Не помогна много, но поне запълни последните минути на полета, до момента, когато наситената миризма на Калар — или по-скоро, вонята на гниещи зеленчуци — не проникна в носа и гърлото й. Не й се налагаше да поглежда през прозореца и да гледа суетящия се от сутрин до вечер град. Девет десети от него представляваше мръсотия и мизерия. Закритият паланкин се спусна в останалата десета част, до великолепната крепост на Върховния лорд, директно върху стените на бастиона, точно както правеха такива паланкини много пъти дневно.
	Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, взе документите, сложи качулката, за да не бъде разпозната от някой от наблюдателите, и забърза надолу по стълбите, а после през двора на крепостта — към резиденцията на Върховния лорд. Пазачите разпознаха гласа й и не я накараха да сваля качулката си. Лорд Калар вече им беше показал отношението си към посещенията й, така че дори неговата охрана не би посмяла да го разгневи. Тя забърза право към кабинета му.
	Калар четеше нещо, седнал на бюрото си. Не можеше да бъде наречен едър или солиден човек, въпреки че ръстът му беше над средния. Носеше риза, изработена от лека, почти прозрачна сива коприна, и панталони, изработени от същия материал, но тъмнозелени на цвят. На всичките му пръсти блестяха пръстени с камъни в различни нюанси на зеленото, а на челото — стоманена лента. Имаше тъмна коса и очи, подобно на повечето южняци, и дори би могъл да се нарече привлекателен, въпреки че беше принуден да носи козя брадичка, за да скрие безволевата си челюст.
	Рук знаеше как да се държи. Застана пред вратата, без да каже и дума, в очакване на момента, когато Калар ще се откъсне от четенето и ще я погледне.
	— И така — измърмори той, — какво те води у дома, Рук?
	Тя свали качулката си, склони глава и пристъпи напред, за да сложи документите на масата на лорда.
	— Повечето от тях са рутинни. Но смея да предположа, че с ето това ще искате да се запознаете незабавно.
	Той изсумтя в отговор и лениво посегна към плика, след което го повъртя в ръце, без да бърза да го отвори.
	— Тази информация би трябвало да е зашеметяваща, ако искаш да оправдаеш риска от разкриване, на който си се изложила, напускайки столицата. Ще бъда много недоволен, ако се лиша от толкова ценен инструмент заради някаква глупост.
	Гневът заля Рук, но тя с нищо не се издаде и отново склони глава.
	— Повелителю мой, смея да твърдя, че тази информация е по-ценна от всеки шпионин под каквото и да е прикритие. Готова съм да заложа живота си на това.
	Веждите на Калар скочиха нагоре.
	— Считай, че току-що направи точно това — каза той тихо. После отвори плика и започна да чете.
	Всеки човек, притежаващ властта и опита на Калар, доста лесно крие емоциите си от онези около него, точно както Рук криеше своите от Върховния лорд. Всеки, който притежава достатъчно умения на призовател на вода, може да научи много за човек от неговите реакции, както физически, така и емоционални. Разбира се, най-влиятелните лордове на Алера бяха обучени в умението да сдържат емоциите си, за да не дават никакъв шанс на такива призователи.
	Но Рук нямаше нужда да прибягва до магия, за да прочете човек. Тя притежаваше проницателност, усъвършенствана от годините опасна служба и нямаща отношение към магията. Нито един мускул не трепна по лицето на лорда, но тя беше абсолютно сигурна, че новината разтърси Калар до дъното на душата му.
	— Откъде взе това? — настоятелно попита той.
	— От пажа на негово величество. Успа се и трябваше да тича към вятърното пристанище. И тъй като сме приятели, ме помоли да предам това съобщение вместо него.
	Калар поклати глава.
	— А сигурна ли си, че това не е провокация?
	— Да, милорд.
	Калар забарабани с пръстите на дясната си ръка по масата.
	— Никога не бих си помислил, че Гай ще влезе в съюз с Акватайн. Той го мрази.
	— Гай има нужда от него — промърмори Рук. — В настоящия момент. Нуждата може да превъзмогне омразата.
	Сърцето на Рук заби по-бързо — последните думи бяха произнесени с нотка на горчива ирония. Калар обаче не забеляза това. Барабанният ритъм по масата се усили.
	— Още една година подготовка и щях да го съкруша за няколко месеца.
	— Той спокойно може да е наясно с това, милорд. И да се опитва да ви провокира към преждевременни действия.
	Калар хвърли поглед на пръстите си и ударите бавно затихнаха. После сгъна писмото наполовина, после отново и отново, очите му се присвиха, а устните се разтегнаха в хищна усмивка.
	— Наистина. Аз съм мечката, която той примамва. Но Гай е твърде самонадеян и винаги е бил такъв. Смята, че всичко му е известно.
	Рук кимна, без да каже нито дума.
	— Но му предстои да разбере, че тази мечка е много по-голяма и опасна, отколкото е предполагал.
	Той стана, позвъни на звънеца, след което призова фурия, за да отвори най-близкия шкаф, извади от него десетина сгънати карти и ги хвърли на масата.
	— Предай думите ми на пълководците: времето дойде. За седмица се мобилизираме и тръгваме. Кажи на твоите хора да подновят натиска върху курсорите.
	Рук сведе глава.
	— Да, милорд.
	— А ти… За теб имам специална задача. Исках да се заема с това лично, но… нека това отмъщение да е чрез пълномощник.
	— Холтърката? — тихо попита Рук.
	— Кучката от Калдерон — поправи я Калар, повишавайки глас.
	— Да, милорд, ще бъде направено.
	Тя прехапа устни.
	— Милорд… може ли?
	Калар с жест посочи вратата на отсрещната стена на кабинета, водеща към стая за четене и лични срещи. Рук прекоси кабинета, отвори вратата и се озова в малко, разкошно обзаведено помещение със скъпи килими.
	Малко момиченце с блестящи черни коси седеше на пода заедно с млада прислужница и си играеше с кукли. Когато вратата се отвори, слугинята погледна нагоре, изправи се, поклони се на Рук и излезе, без да каже и дума.
	— Мамо! — ликуващо извика детето. Стана и се втурна към Рук, която сграбчи дъщеря си и я стисна в здрава прегръдка.
	— Липсваш ми, мамо.
	Рук я притисна още по-силно и горчиви сълзи се стекоха по лицето й, въпреки решимостта й да не плаче.
	— И ти ми липсваше, Маша.
	— Вече време ли е, мамо? — попита дъщеря й. — Можем ли вече да отидем в селото и да вземем пони?
	— Все още не, но скоро, скъпа — прошепна тя. — Скоро, обещавам.
	Малкото момиченце я погледна с огромните си очи.
	— Но ти много ми липсваш.
	Майката прегърна детето, за да не вижда болката в очите й.
	— И ти ми липсваш. Толкова много ми липсваш.
	Рук усети присъствието на Калар на прага зад себе си. Обърна се към него и го погледна, стараейки се да не среща погледа му.
	— Съжалявам, мила. Не този път. Трябва да тръгвам вече.
	— Н-но нали ти току-що дойде? — възкликна Маша. — Какво да правя, когато ми трябваш, а не мога да те намеря?
	— Не се притеснявай.
	— Ще се погрижа дъщерята на моя верен слуга да е в безопасност. Обещавам ти. Аз наистина много високо ценя твоята вярност — обади се Калар с тих, нежен глас, рязко контрастиращ със студения блясък в очите му.
	Рук се извърна, заставайки между Маша и Калар. Прегърна плачещата си дъщеря и горчиви сълзи на гняв потекоха по лицето й.
	Тя чу как Калар се обърна и влезе в кабинета си, като се подсмихва под нос.
	— Повече, отколкото той очаква да получи. Всъщност много повече.


	Ерен седеше на клатеща се маса в бунгало със стени с открити отвори, потта капеше от носа му по лежащите пред него счетоводни книги, капки пот имаше и върху кожения му робски нашийник, показващ се изпод тънката риза. През лятото на Залезните острови беше много горещо, въпреки че, благодарение на великите фурии, топлото най-накрая беше започнало да си отива. Бръмбари се въртяха около главата му, а дребни лястовици, влитащи през широките отвори, ги ловяха. Ръката му периодично се схващаше, принуждавайки го да оставя перото, с което пишеше. Но точно когато пак остави перото, на вратата се появи смъртно блед мършав мъж.
	— Ерен! — изрева той, злобно подчертавайки името. — Кървави врани, не те купих, за да седиш и да зяпаш през прозореца.
	Притежавайки избухлив нрав, Ерен оцени идеята да счупи врата на идиота като много примамлива, но курсорът не можеше да си позволи подобни мисли да пречат на неговите задължения. А мисията му се състоеше в това да остане невидим на Залезните острови, да наблюдава, да слуша и да изпраща доклади на континента. Той отново взе перото, наведе глава и каза колкото се може по-кротко:
	— Да, господин Улус. Моля да ме извините. Просто разтривах пръсти.
	— Ще ги разтриваш на бесилката, ако още веднъж те хвана да безделничиш! — отвърна Улус и се отправи към шкафа с мръсните чаши и евтиния ром. Миг по-късно той вече се беше съсредоточил да направи чашите още по-мръсни, а ромът — още по-евтин, също както и през всички предишни дни, докато Ерен се потеше над нескончаемите счетоводни книги.
	След известно време в стаята влезе човек. Не беше едър, но имаше същия този вид на мършав, очукан мъж, който Ерен асоциираше с пиратите, които тероризират търговските кораби, а след това се крият в безбройните уединени кътчета на Залезните острови. Дрехите му говореха за продължително излагане на сол, вятър и слънце, освен това носеше като трофеи несъчетаващи се дрънкулки — неизменен атрибут на успешния пират.
	И още… Ерен се намръщи и не вдигна поглед от книгата. Като цяло мъжът не приличаше на пират. Повечето от тях външно са немарливи, недисциплинирани и с лоши маниери. А този мъж изглеждаше предпазлив и здравомислещ. Движеше се като професионален боец, напълно отпуснат и сдържан. Ерен разсъди, че той все пак не е пират, а по-скоро наемен убиец, който продава смърт за злато, ако цената е подходяща.
	Улус се изправи на крака и се олюля на пети, опитвайки да запази равновесие.
	— Сър… — започна той, — добре дошли в Уестмистън. Казвам се Улус и съм старши ръководител на търгов…
	— Ти си прекупвач на крадени стоки — тихо каза мъжът.
	Улус демонстративно „зяпна“, което, впрочем, не би убедило дори дете.
	— Добри ми господине! — възкликна той. — Не знам откъде сте чули тази клевета, но…
	Мъжът леко наклони глава и внимателно погледна Улус. Господарят на Ерен, разбира се, беше пиян като пън, но не чак толкова пиян или глупав, че да не забележи опасността, святкаща в очите на човека. Затова млъкна и нервно преглътна.
	— Ти си прекупвач на крадени стоки — продължи непознатият със същия тих глас. — Аз съм капитан Демос. Имам стока, от която искам да се отърва.
	— Разбира се — каза Улус, преглъщайки думите. — Донесете всичко тук, ще се радвам да ви предложа честна цена.
	— Не се притеснявам, че ще бъда излъган — отговори мъжът. После извади лист хартия от джоба си и го хвърли в краката на Улус.
	— Ето списък. Ще продаваш по моята цена или ще си доплатиш до нея, преди да се върна. Имаш три седмици. Като награда ще получиш една десета от сумата. Излъжеш ли ме дори с една медна — ще ти прережа гърлото.
	— Разбрах — преглътна Улус.
	— Така си и помислих — отвърна мъжът.
	Улус взе списъка и го прочете. Намръщи се.
	— Капитане — каза той предпазливо. — По на изток ще получите по-добра цена за всичко това.
	— Не плавам на изток — каза мъжът.
	Ерен въздъхна и натопи перото, като се съсредоточи върху това да изглежда отегчен, жалък и мрачен, с цел да скрие внезапното си вълнение и интерес. Уестмистън беше най-западното човешко населено място на Залезните острови. Единствената цивилизация по-нататък на запад беше цивилизацията на канимите. Тяхното главно търговско пристанище беше на десет дни плаване от Уестмистън и на единадесет обратно, като се вземе предвид кое време на годината е сега.
	Три седмици.
	Капитан Демос караше нещо на канимите.
	— Хайде — каза капитан Демос. — Вземи роба си и товарна количка. Отплавам след час.


	Глава 1

	Тави дърпаше въжето с всички сили, докато не осъзна, че гърбът му е на път да се прекърши от напъването.
	— По-бързо! — изръмжа през зъби.
	— Не бива да бързаш, ако наистина искаш да научиш нещо, момчето ми — отвърна старецът, коленичил до пусковия механизъм с лост в ръце. Магнус леко се наклони над механизма, изсумтя и с металическо стържене пъхна лоста в пусковото устройство.
	— Изследванията са същността на Академията.
	Пот на ручеи се стичаше по тялото на Тави.
	— Ако сега не го сложите този лост, ръката ми може да се изплъзне и случайно да ви метне през цялата долина — изръмжа той.
	— Търпение, момчето ми. По-добре да се отдръпна по-далече. Този ще се счупи, също като предишния.
	Той изсумтя.
	— Ето, всичко е готово. Бързай бавно — далече ще стигнеш.
	Тави започна постепенно да отпуска въжето, въпреки че ръцете му плачеха за незабавна почивка. Дългите дървени „ръце“ на механизма трепнаха, но отново се огънаха, готови всеки момент да започнат да действат. Въжетата, свързващи няколкото въртящи се колела, които Магнус беше направил, се отпуснаха на земята.
	— Ето, виждаш ли? — каза той с гордост: — Ти направи всичко сам.
	Тави наведе глава, опитвайки се да си поеме дъх.
	— Но все още не разбирам принципа на работа на колелетата.
	— Той се заключава в това да концентрираш силата в една точка — отговори Магнус. — Ти издърпа четиридесет фута въже, за да придвижиш „ръката“ само с пет.
	— Мога да броя — отвърна Тави. — Просто… това е практически невъзможно. Дори на чичо ми щеше да е трудно да премести това нещо, а той е силен призовател на земя.
	— Нашите предци са знаели работата си — промърмори Магнус. — Ех, само ако Ларус можеше да види това. Щеше да се пръсне на място с пяна на уста. Хайде, младежо, помогни ми със снаряда.
	Тави и Магнус заедно изтърколиха и вдигнаха камък, тежащ около петдесет фунта, поставиха го в дупката в края на „ръката“ на механизма и отстъпиха назад.
	— Може би все пак трябваше да използваме поне няколко професионално изработени детайла?
	— Никога, абсолютно никога — изфуча Магнус. — Ако използваме дори един детайл, произведен с помощта на фурии, ще трябва да започнем отначало, но вече без него, в противен случай Ларус и подобните му ще ни направят на пух и прах, основавайки се само на този факт. Не, момчето ми, всичко трябва да бъде направено така, както са го правили римляните и Апия.
	Тави изсумтя. Намираха се сред руините на древен град. Построен някога като венец на древна планина, с течение на времето той се беше смалил до размера на голям хълм, а всичко наоколо беше направено от камък. Стените, оцелели от няколкото десетки сгради, с времето се бяха превърнали в неравни камъни и отломки, разпръснати около тях. Трева и дървета растяха сред разрушени къщи и стари градски стени. Вятърът пееше безкрайна, тиха и тъжна песен сред камъните. Елени тихо пристъпваха по улиците, така разрушени, че да разбереш, че са направени от човек можеше само като ги гледаш отдалеч, и се криеха сред стените по време на редките бури. Птици гнездяха върху останки от статуи, оказали се безпомощни пред времето.
	Камъните, използвани за разрушените в момента апийски конструкции, нямаха извитите арки и точните ъгли, характерни за работата на фуриите, а бяха изградени на части, от по-малки камъни, върху които се виждаха следи от инструментите, използвани в древността, и съдейки по текстовете, издълбани върху намерените от Магнус под руините камъни, се наричаха „кариери“. Друго изображение, очевидно принадлежащо на римляните и останало за всичките тези години незасегнато от влиянието на природата в тишината на пещерите, показваше на Магнус и Тави използването на военни машини в битка с враг, наподобяващ на рогат великан.
	В крайна сметка всичко, което Тави видя и проучи, показваше кристално ясно, че предците на алеранците, какъвто беше и самият той, не са владеели фурии в никаква степен. Този факт беше толкова очевиден, че на Тави му се искаше да крещи от досада всеки път, когато си спомняше така наречените „учени“ от рода на маестро Ларус в Академията, които небрежно отхвърлиха неговото твърдение, без дори да си направят труда да проверят доказателствата.
	Точно затова Магнус настояваше да използват само грубия и неефективен ръчен труд за всяка стъпка при създаването на военната машина. Искаше да няма никаква възможност за оспорване на факта, че подобни неща могат да се създават без използване на фурии.
	— Разбирам защо трябва да правим всичко именно по този начин, сър. Но римляните са били много по-опитни от нас. Сигурен ли сте, че това ще работи?
	— О — отвърна Магнус, — сигурен съм дотолкова, доколкото това изобщо е възможно. Сглобката този път е по-сигурна, напречната греда е по-дебела. Като цяло изглежда много по-стабилна от предишния образец.
	Всъщност предишният механизъм се разлетя на парчета в момента, в който го пуснаха. Сегашният модел, пети поред, беше значително по-здрав.
	— И това означава, че ако избухне, ще има повече отломки. И ще са по-тежки.
	Те се спогледаха. После Магнус изсумтя и завърза края на дълго въже към лоста, който държеше издърпаната назад „ръка“. Отдръпнаха се на около двайсет крачки.
	— Давай — каза Магнус, протягайки въжето към Тави, — аз свърших своята работа.
	Тави предпазливо го взе и изведнъж разбра, че се усмихва.
	— Кайтай щеше да иска да види това. Готов ли сте?
	Магнус се ухили като луд.
	— Готов!
	Тави дръпна въжето. Лостът с трясък се освободи. Механизмът застана на задните си крака, ръката се изви във въздуха и изпрати снаряда в небето по стръмна дъга. Той събори няколко камъка от върха на полуразрушена стена, прескочи хълма и изчезна от поглед.
	Магнус изпусна триумфално възклицание и започна да танцува, размахвайки ръце.
	— Ха! Работи! Да! Е, кой сега ще ме нарече луд?
	Тави нервно се засмя и искаше да попита Магнус какъв според него е обхватът на снаряда, но изведнъж чу нещо и завъртя глава в търсене на източника на звука.
	Някъде от другата страна на хълма някой крещеше проклятия, които се издигаха в сутрешното пролетно небе.
	— Маестро — започна Тави. Но преди да успее да продължи, същият камък, който те току-що бяха изпратили от другата страна на хълма, се извиси във въздуха и се устреми към тях.
	— Маестро! — изкрещя Тави. После сграбчи Магнус за края на туниката му и го дръпна далеч от механизма.
	Камъкът прелетя на няколко инча от тях и пръсна устройството на малки парчета. Дървото се счупи и разпръсна, металът изстена. Осколки се разлетяха във всички посоки и Тави усети рязка болка, когато парче камък с големина на юмрук удари ръката му с такава сила, че тя за момент изтръпна. Тави прикри с тяло стария мършав маестро от летящите отломки и извика:
	— Залегнете!
	Преди Магнус да падне на земята, Тави извади от пояса прашка и тежко оловно топче. В това време конникът вече заобикаляше хълма с меч в ръка, а проклятията му ставаха все по-гръмки. Тави опъна прашката, но миг преди да стреля я отпусна и прихвана със свободната ръка.
	— Антилар Максимус! — извика той. — Макс! Това съм аз!
	Ездачът дръпна юздите на коня си толкова силно, че горкото животно едва не счупи гърдите си със собствената си муцуна. Конят продължи да се движи още известно време по рохката земя на мястото на разкопките, но накрая все пак спря, вдигайки във въздуха облак прах.
	— Тави! — изрева младият ездач. В гласа му звучеше едновременно и радост, и гняв. — Какво, враните да те вземат, правиш? Ти ли хвърли този камък?
	— Може и така да се каже — отговори Тави.
	— Ах, ти! Нима най-накрая си усвоил някои от най-простите земни призовавания?
	— По-добре — каза Тави. — Ние си имаме римска военна машина.
	Обърна се, огледа останките и направи гримаса.
	— Имахме — поправи се сам.
	Макс отвори и затвори уста. Той беше млад мъж, в разцвета на силите си, висок и силен. Имаше волева брадичка, чупен на няколко пъти нос, сиви вълчи очи и макар че трудно можеше да се нарече красив, чертите на Макс бяха твърди, силни и посвоему привлекателни.
	Той прибра оръжието в ножницата и скочи на земята.
	— Римски? Това са онези хора, които не са имали фурии, като теб?
	— Наричали са се римляни — поправи го Тави. — Римски се наричат нещата, които римляните са създавали. И да. Изненадан съм обаче, че си спомняш това.
	— Не ме обвинявай. Направих всичко възможно, за да го предотвратя, но изглежда, че някои от лекциите са оставили следа в главата ми — каза Макс и намигна на Тави. — Беше близо до това да ми отнесеш главата с тази прашка. Паднах от коня. Това не ми се беше случвало откакто…
	— Откакто за последен път се напи — прекъсна го Тави, усмихна се и протегна ръка.
	Здравенякът изсумтя и крепко се ръкува с Тави.
	— Фурии, Калдерон. Ти продължаваш да растеш. Вече си колкото мен. Прекалено си възрастен, за да растеш с такива темпове.
	— Трябва да наваксвам пропуснатото — отговори Тави. — Макс, познаваш ли маестро Магнус?
	Старецът стана от земята, изтупа праха от туниката и се намръщи.
	— И този умствено изостанал е син на Антилус Рокус?
	Макс се обърна към маестрото и за изненада на Тави се изчерви така, че се виждаше дори на загорялата му кожа.
	— Сър — каза Макс, скланяйки неловко глава. — Вие сте един от онези хора, за които баща ми заповяда при среща да им предавам най-добрите му пожелания.
	Магнус изненадано вдигна сивите си вежди.
	Макс погледна останките на машината.
	— О. И много съжалявам за вашето ъ-ъ… вашето римско нещо.
	— Това беше военна машина — изплю Магнус. — Римска военна машина. Пещерните картини, които открихме, я наричат „тласкач“. Въпреки че, трябва да призная, е възможно известно объркване, тъй като някои от ранните текстове използват същата дума и за да опишат войниците от техните легиони… — Магнус поклати глава. — А аз отново се увлякох, моля да ме извините.
	Старецът погледна съсипаното устройство и въздъхна.
	— Кога за последен път разговаря с баща си, Максимус?
	— Около седмица преди да избягам и да се присъединя към легионите, сър — отговори Макс. — Тоест преди около осем години.
	Изпръхтяването на Магнус отразяваше степента му на възмущение.
	— Предполагам, че знаеш защо той не ти говори.
	— Тъй вярно — тихо отговори Макс. Тави усети нотка на тъга в гласа на приятеля си и трепна от състрадание. — Сър, ще се радвам да поправя това.
	— Сериозно? — каза Магнус, присвивайки очи. — Доста щедро от твоя страна.
	— Разбира се — отговори Макс, кимайки с глава. — Няма да отнеме и минута.
	— Не е така — каза Магнус. — Това е работа за няколко седмици. После вдигна вежди и попита: — Наясно си, разбира се, че моите изследвания ни принуждават стриктно да спазваме римския метод. Никаква магия.
	Макс, който вече беше взел устройството, беше принуден да забави темпото.
	— Ъ-ъ… какво?
	— Само пот и мускули — весело каза Магнус. — Всичко — от обработката на дървесината до оформянето на арматурата. Ще го възстановим. Вярно, че следващият трябва да бъде два пъти по-голям, така че се радвам, че ти сам предложи…
	Не повече от леко движение мярна Тави с периферното си зрение, но изведнъж всичките му инстинкти завиха за опасност.
	— Макс! — извика Тави, като отново прикри маестрото.
	Макс моментално се обърна и извади меча си от ножницата със скорост, която можеше да притежава само един призовател на вятър. Движенията му се размиха и Тави чу две леки щраквания — Макс беше отразил две тежки стрели с точност, която само опитен призовател на метал можеше да придаде на своите оръжия, и се метна настрани.
	Тави постави отломък стена между маестрото и нападателите и се скри зад него. Обърна се и видя Макс да стои с гръб към огромна десетфутова колона, пречупена на седем-осем фута над земята.
	— Колко? — попита Тави.
	— Двама там — отговори Макс. Той се наведе и сложи ръка на земята, присвивайки очи: — И още един ни обхожда от запад.
	Тави погледна нататък, но не видя нищо сред дърветата, храстите и разрушените стени.
	— Призовател на дърво! — извика той. — Не го виждам!
	Макс се плъзна от другата страна на колоната и едва успя да се отдръпне, преди стрелата да изсвисти на мястото, където току-що се намираше гърлото му.
	— Шибани призователи, враните да ги вземат — промърмори той. — Ти можеш ли да видиш стрелците?
	— Няма проблем. Всичко, което ти трябва, е да станеш и да се огледаш, Макс — отговори Тави. Едновременно с това обаче той посегна към чантата си и извади огледалце, което използваше при бръснене. Вдигна го над разрушената стена и се опита да улови отраженията на стрелците. Намери ги за няколко секунди: въпреки че в момента на нападението бяха под прикритието на фурии, сега им се налагаше да пожертват невидимостта си в името на точната стрелба. Но само секунда по-късно огледалото беше ударено от стрела, която откъсна връхчето на пръста на Тави, като едва не закачи костта.
	Тави свали ръката и стисна кървящия пръст. Усещаше само изтръпване, но имаше толкова много кръв, че Тави беше сигурен — болката няма да се забави.
	— Тридесет ярда северно от теб, в руината с триъгълна дупка в стената.
	— Наблюдавай този фланг! — извика Макс и махна с ръка в посока към колоната. От върховете на пръстите му бликна огън, който прерасна в огромен облак и се насочи към стрелците. Тави чу как конят на Макс панически изцвили и побягна. Самият Макс хукна покрай колоната, следвайки пламъка.
	Тави чу остъргване на камък в камък от запад и се надигна, стиснал напрегнато прашката.
	— Чу ли? — прошепна той.
	— Да — промърмори Магнус. — Ако го разкрия, ще го свалиш ли?
	— Мисля, че да.
	— Мислиш, че да? — попита Магнус. — Още щом го разкрия, той ще ме улучи в окото! Ще го свалиш ли или не?
	— Да! — отвърна Тави. За негова изненада гласът му прозвуча доста уверено. Още по-изненадващо беше, че той дори го вярваше.
	— Само го покажи и ще се справя с него.
	Магнус си пое дълбоко въздух, кимна, после се изправи и изпъна ръка в посока на нападателите.
	Земята затътна и забуча, но не като при земетресение, а с тихи яростни вибрации, подобни на тези, които съпътстват изтръскването на вода от кучешка козина. Фин прах се издигна от земята във въздуха в периметър от около петдесет ярда. На малко по-малко от двадесет крачки той очерта контур на човек, приседнал сред папратите, проваляйки маскировката му.
	Човекът веднага скочи и вдигна лъка си, целейки се в стария маестро.
	Тави стана, завъртя прашката и със свистене изпрати тежкото оловно топче във въздуха.
	Лъкът на нападателя звънна.
	Топчето на Тави удари целта си с тъп мляскащ звук.
	Стрелата се пръсна в старата каменна стена на два фута зад маестро Магнус.
	Скритият от праха призовател се олюля, направи крачка встрани и посегна към колчана на рамото си. Но преди да успее да направи още един изстрел, коленете му сякаш сами се огънаха и той се свлече на земята в безформена маса.
	На няколко ярда северно се чуваше звук от удар на стомана в стомана, след това се раздаде шумна експлозия. Прозвуча кратък човешки вик, който беше прекъснат насилствено.
	— Макс? — извика Тави.
	— Готово! — отзова се Макс. — Флангът?
	Тави въздъхна облекчено, когато чу гласа на приятеля си.
	— Готово — отговори той.
	Маестро Магнус протегна ръце и ги погледна. Те силно трепереха. Той приседна много бавно, въпреки че краката му трепереха не по-малко, след което въздъхна, притискайки ръце към гърдите си.
	— Днес научих нещо, момчето ми — каза той със слаб глас.
	— Сър?
	— Разбрах, че съм твърде стар за подобни неща.
	Макс заобиколи ъгъла на най-близката развалина и се насочи към неподвижната фигура на третия мъж. Кръв аленееше по неговия меч. Макс за миг приклекна при него, избърса меча в туниката му и го пъхна в ножницата, докато се връщаше при Тави и Магнус.
	— Мъртъв — докладва кратко.
	— Останалите? — попита Магнус.
	Макс мрачно се усмихна:
	— Също.
	— Врани — въздъхна Тави. — Трябваше да оставим поне един жив, труповете нищо няма да ни кажат.
	— Бандити? — предположи Магнус.
	— С такава екипировка? — вдигна вежди Макс и поклати глава. — Не знам за третия, но тези двамата бяха добри като рицарите на земята, които веднъж видях. Имах късмета, че се разсеяха в опит да се скрият и успях да направя два изстрела. Толкова добре подготвени хора няма смисъл да бъдат бандити, могат да получат много повече, служейки в кой да е легион.
	Той се обърна и погледна трупа в праха.
	— По дяволите, какво си направил с него, Калдерон?
	Тави вдигна ръката, в която все още стискаше прашката.
	— Шегуваш се.
	— Израснал съм с нея — каза Тави. — Убих голям слайв, за да спася едно чичово агънце, когато бях на шест. Два планински вълка, леопард. Веднъж изплаших овцерез. Не съм я използвал, откакто навърших тринайсет или там някъде, но си припомних, за да ловувам дивеч за маестрото и себе си.
	Макс изсумтя.
	— Никога не си говорил за това.
	— Гражданите не използват прашки. Аз имам достатъчно проблеми в Академията и без всички да знаят колко съм добър в използването на оръжия за селяндури.
	— Добре направено — каза Макс. — За оръжие на селяндур.
	— Наистина — каза възстановилият дишането Магнус. — Отличен изстрел, трябва да призная.
	Тави уморено кимна.
	— Благодаря.
	Погледна кървящия си пръст, който беше започнал да набъбва и да пулсира.
	— Врани, Калдерон! — възкликна Макс. — Колко пъти съм ти казвал да спреш да си гризеш ноктите?
	Тави направи гримаса на Макс и извади кърпа.
	— Помогни ми, ето.
	— Защо? Явно не се грижиш много добре за тези, които имаш.
	Тави вдигна вежди.
	Макс се ухили и върза кърпата около пръста на Тави.
	— Просто да го предпази от замърсяване и да спре кръвта. Веднага след това ми намерете ведро с вода и ще мога да затворя раната.
	— Не сега.
	Тави стана на крака и се насочи към телата на стрелците.
	— Хайде, помогнете ми. Може би имат нещо, което да ни подскаже кои са.
	— Не се притеснявай — каза Макс и примигна към точка в далечината. Гласът му стана по-тих. — Ще трябва цяла седмица, за да намерим всички парчета.
	Тави преглътна и кимна в отговор. После направи няколко крачки и погледна човека, когото беше убил.
	Неговото топче го беше уцелило точно между очите с такава сила, че му беше счупило черепа. Бялото на оцъклените му очи се беше наляло с кръв. От носа течеше тънка струйка.
	Изглеждаше по-млад, отколкото Тави очакваше, не по-възрастен от самия него.
	И Тави го уби.
	Уби човек.
	Той усети привкус на жлъч в устата и отмести поглед, борейки се с внезапния пристъп на гадене, който заплашваше да изхвърли съдържанието на стомаха му право върху ботушите. Борбата се оказа обречена; накрая трябваше да се отдалечи няколко крачки и да повърне. След известно време успя да се успокои. Заключи чувството на отвращение и вина в най-далечния ъгъл на ума си, върна се до трупа и старателно го претърси. Той се съсредоточи върху тази задача, изключвайки се от всичко останало.
	Не смееше дори да мисли за това, което току-що беше направил. В стомаха му не беше останало нищо, което би могло да тръгне към гърлото.
	Приключи и се насочи към маестрото и Макс, полагайки усилие да не хукне.
	— Нищо — каза тихо.
	Макс разочаровано въздъхна.
	— Врани. Щеше да е добре да разберем кои са. Ако бяха дошли тук преди да пристигна, вече щяха да са ви убили.
	— Не е сигурно — тихо отговори Магнус. — Може някой да ги е изпратил след теб, разчитайки, че ще ги доведеш при нас.
	Макс направи гримаса, сведе поглед и въздъхна.
	— Врани.
	— Във всеки случай — каза Тави, — все още може да сме в опасност. Не бива да оставаме тук.
	Макс кимна.
	— Така или иначе — каза той, — мен ме изпратиха да ти предам инструкции, Тави.
	— И какви са те?
	— Тръгваме към Блекболс в южните покрайнини на Плацида. Там се създава нов легион и Гай има нужда от присъствието ти.
	— Колко скоро трябва да съм там?
	— Още вчера.
	Тави се намръщи.
	— Това няма да се хареса на чичо и леля.
	— Ха! — изсумтя Макс. — Искаш да кажеш, че няма да се хареса на Кайтай.
	— И на нея също. Тя…
	Магнус въздъхна.
	— Врани, Макс. Не му давай повод отново да говори за това момиче. Няма да спре.
	Тави се намръщи.
	— Просто исках да кажа, че тя трябваше да дойде заедно със семейството ми, за да ме види в Церес след месец. А сега аз ще трябва да пропусна тази среща.
	— И… това лошо ли е? — уточни Макс, мръщейки се. — О, съвсем забравих: на твоето семейство му харесва, когато си с тях.
	— И това е взаимно. Не съм ги виждал повече от две години, Макс — той тръсна глава. — Разбери ме правилно. Знам, че това е важно, но… две години. Това няма да ми помогне да стана добър легионер.
	— Не е и нужно — отговори Макс. — Ти ще бъдеш офицер.
	— Но аз дори още не съм служил. Никой не става офицер през първата година.
	— А ти ще станеш — каза Макс. — Е, само фиктивно. Гай се нуждае от очи и уши в командването. И това ще си ти. Маскировка, работа под прикритие и така нататък.
	Тави примигна.
	— Защо?
	— Новата концепция за легион — каза Макс. — Акватайн прокара тази идея в Сената. Ще служиш в Първи алерански. И редовите, и офицерите ще се състоят от равен брой доброволци от всеки град. Идеята е, че…
	Тави кимна утвърдително.
	— Разбирам. Ако в легиона има представители на всеки град, тогава няма да представлява заплаха за никой конкретен град. Винаги ще има офицери и легионери, които ще се противопоставят.
	— Вярно — каза Макс. — Така алеранският легион ще бъде свободен да отиде във всяка точка, където има проблеми, и да ги разреши, без да се съобразява с нечии интереси.
	Тави кимна с глава.
	— Защо Акватайн би подкрепил тази идея?
	— Помисли — каза Макс. — Цял легион, с хора от всички краища на Алера, тренира до сферата на влияние на Калар. Хората постоянно ще сноват насам-натам, куриери, писма от цялата Империя… Направи си изводите.
	— Гнездо за шпиони — кимайки, каза Тави. — Акватайн ще може да продава и купува тайни като пресни кифлички на Зимния фестивал. И тъй като всички те ще бъдат близо до Калар и далеч от Акватайн, той ще получи много повече информация за Калар, отколкото ще предостави за себе си.
	— И Гай иска да знае всичко за това.
	— Нещо конкретно? — уточни Тави.
	— Не. Старецът има недостатъци, но потискането на инициативата на подчинените не е сред тях. В допълнение, това ще бъде тест за новия легион. Без опит, без знания, без история, без традиции. Лесно ще се слееш с останалите зелени офицери.
	Тави кимна.
	— Какъв точно офицер ще бъда?
	— Трети подтрибун на трибуна по снабдяването.
	Магнус трепна.
	Тави погледна маестрото и попита Макс:
	— Това лошо ли е?
	Макс се ухили, а на Тави тази усмивка му изглеждаше зловеща.
	— Това е… нормално. Да го кажем така: няма да бездействаш.
	— Ох — каза Тави. — Добре.
	— Аз също отивам там — каза Макс. — Като себе си. Центурион.
	Той кимна на Магнус.
	— Това се отнася и за теб, маестро.
	Магнус изненадано вдигна вежди.
	— Сериозно?
	— Старши камериер — отговори Макс, кимайки.
	Магнус въздъхна.
	— Какво пък, можеше да е и по-лошо. Няма да повярвате колко пъти ми се е налагало да играя ролята на мияч на чинии.
	Тави се обърна и изненадано примига, напълно шокиран.
	— Маестро… знаех, че сте били на служба при Първия лорд, но… значи вие сте курсор.
	Магнус кимна и се усмихна.
	— Мислиш, че се спирам да пия вино или ейл с минаващите търговци, защото ми липсва компания през последните дванадесет години ли, моето момче? Пияните търговци и охраната им бълват много повече информация, отколкото изобщо някой може да си представи.
	— И никога не си ми казвал? — попита Тави.
	— Наистина ли? — каза Магнус, а в очите му се появи искра. — Сигурен съм, че съм ти споменавал.
	— Не — повтори Тави.
	— Не? — Магнус сви рамене, все още усмихнат. — Сигурен ли си?
	— Да.
	Магнус театрално въздъхна.
	— Струва ми се, че съм споменавал. Е, добре. Казват, че паметта ни напуска първа — той се огледа. — Въпреки че ще ми е мъчно за това място. В началото работата ми беше просто прикритие, но враните да ме вземат, ако това не ме увлече.
	Тави поклати глава.
	— Не трябва ли да знам нещо за войниците, щом се планира да бъда офицер там? Какво ще стане, ако ме назначат отговорник за нещо?
	— Ще бъдеш само технически офицер — увери го Макс. — Всички ще идват при теб, така че не се притеснявай, ти си в отбора. Разбира се, ще имаш нужда от основи. Аз ще ти ги дам по пътя. Достатъчно ще е да се преструваш, докато наистина не започнеш да се справяш.
	Магнус тежко се изправи на крака.
	— Е, момчета, да не губим деня и по-добре да не чакаме да се появят други убийци. Максимус, иди да си хванеш коня и да видим какво са били така добри да ни оставят нашите посетители. Събрах достатъчно храна, така че ще ни стигне за известно време. Тави, опаковай си нещата.
	Те започнаха да се подготвят за тръгване. Тави се съсредоточи върху задачата като цяло, докато ръцете му опаковаха чанти, раници, дрехи, разни други дреболии, проверяваха оръжията. Използваха трите коня на убийците като товарни и малко след обяд тримата потеглиха в нишка по един. Макс зададе бързо темпо.
	Тави се опитваше да се концентрира върху работата си, но пулсиращата болка в пръста му пречеше. Преди да прехвърлят хълма, от който се виждаше разрушената Апия, той се огледа.
	Тялото на мъртвеца все още се виждаше в праха сред руините.


	Глава 2

	Амара не беше виждала графа на Калдерон от няколко месеца. Слизайки в долината към крепостта на Бърнард, придружена от рицарите Аери, тя почувства тръпка на вълнение в стомаха си.
	За нейна изненада Харисън забележимо беше нараснал, въпреки че от последното й посещение бяха минали едва няколко седмици. Това, което започна като палатково селище от алеранската страна на крепостните стени, беше прераснало в куп от по-надеждни дървени къщи и тя можеше да види, че Бърнард е успял да намери пари, за да наеме достатъчно призователи на земя, които бяха започнали да строят каменни сгради, по-подходящи за отбрана от смъртоносните фурии, срещащи се по тези места.
	Още по-невероятно постижение беше това, което се случваше от външната страна на стените на крепостта. Пред погледа й се простираше открит пазар, състоящ се от множество палатки, покрай които се движеха стотици хора, правейки сделки, сякаш нищо не се е случвало. Но дори не това беше толкова необикновено. Удивително беше това, че повечето хора на пазара бяха марати.
	Бледоликите варвари и техните животни бяха малко, но се явяваха рядка и в същото време много сериозна заплаха от гледна точка на алеранската история — бяха изминали само двадесет години, откакто нахлуващите орди бяха разбити от Легиона на короната, който все още се опитваше да се възстанови от тежките загуби, понесени в предишни кампании. Хиляди легионери, техните придружители и холтъри от долината бяха загинали в един ден, включително принцепс Гай Септимус и почти всичките му оръженосци, с изключение на сър Майлс, сега капитан на възстановения Легион на короната.
	Това беше една от най-тежките загуби на Алера и въпреки че Първият лорд и неговият легион бяха унищожили всички марати в долината, това не можеше да съживи неговия син и наследник. Загинаха алеранци. Загина бъдещият Първи лорд. Омразата между алеранците и техните съседи-варвари беше стигнала нови висини.
	Но въпреки всичко имаше търговци и купувачи, които не се гнусяха от сделки с марати, както е във всеки друг град в Империята. Множество коне пасяха мързеливо в равнината, водеща към територията на маратите, Амара виждаше и няколко десетки огромни гарганта, които правеха същото. Около дузина вълци обикаляха безцелно под сутрешното слънце на половин миля от тях, по създадени от лошото време каменни късове. Клановете на Конете и на Гаргантите, по-многобройни от всеки друг маратски клан, бяха съюзници на алеранците, по-точно — съюзници на Бърнард, графа на Калдерон, така че присъствието им беше напълно обяснимо. В същото време кланът на Вълците винаги е бил най-жесток и кръвожаден спрямо алеранците и безусловно се считаше за враг.
	Съдейки по всичко, времената се променяха към по-добро и Амара почувства прилив на гордост от факта, че Бърнард е един от онези, породили тези промени.
	Опита се да бъде спокойна и отпусната, но въпреки усилията изпревари собствения си ескорт с няколкостотин ярда. Караулът на портата й се усмихна и махна с ръка, пропускайки я преди още да си каже името. Годините посещения при графа на Калдерон я правеха лесно разпознаваема за повечето редовни легионери, а за ветераните от центурията на Джиралди — още повече. Броят им едва достигаше шестдесет и те бяха единствената центурия в историята на провинцията, чиито легионери бяха два пъти награждавани с Ордена на лъва за доблест. Тези червени ленти те шеговито пришиваха на панталона на униформата си с престорената небрежност, с която всеки друг легионер се отнасяше към екипировката си.
	Амара се втурна в двора, призовавайки своята фурия Сирус да я спусне на земята и с неволно изящество премина в бяг през двора и нагоре по стълбите, които водеха към покоите на графа. Тя бързаше, прескачайки стъпалата, знаейки, че изглежда като закопняло за обятията на любимия си момиче, но вече не можеше да се сдържа.
	Още преди да стигне до върха на стълбите, вратата пред нея се отвори и Бърнард се появи на прага. Той беше едър, широкоплещест и силен мъж, тъмните му брада и коса, късо подстригани според обичая на легиона, бяха преждевременно прошарени. На мъжественото му загоряло лице се появи усмивка и той вдигна с ръце Амара толкова леко, сякаш тежи не повече от новородено агне. Тя обви ръце около врата му, притисна лице към него и нежно вдиша аромата му — на кожа, прясно окосено сено и дървесен дим.
	Той веднага я внесе в скромния си кабинет, а тя мимоходом затръшна с крак вратата.
	Щом останаха сами, тя обхвана лицето му с ръце и го целуна бавно, сластно, продължително. Той отвърна на целувката с все по-нарастваща жар, спря само, за да прошепне:
	— Сигурна ли си, че това е най-добрият начин да запазим брака си в тайна?
	Амара го погледна усмихната, после се притисна към него и започна да го хапе по шията.
	— Коя семейна двойка — прошепна тя, докато пръстите й вече започваха да разкопчават копчетата на туниката му — прави така?
	От гърлото му излезе ръмжене и тя почувства как той я премества, за да я държи с една ръка, а втората започва да плъзга по бедрото й.
	— Но сега никой не ни гледа.
	— Предпочитам да мисля за дребните неща — отговори тя, докато устните й се плъзгаха по кожата му, а дишането й стана накъсано. — Много по-безопасно е.
	Ръмженето на съпруга й прерасна в рев и той рязко се обърна с нея и я сложи на ръба на дъбовата маса. Чу се рязък звук от стържене на метал в метал, когато извади ножа от колана си и го остави на масата, недалеч от нея. Тя запротестира:
	— Бърнард, само не…
	Внезапната му гореща целувка я накара да замълчи. Той свали тежкото й кожено яке и с една ръка издърпа бельото й нагоре, принуждавайки тялото й да се извие в дъга към устата му, опитвайки се да пробие тънката коприна на блузата. Зъбите му леко докоснаха зърната на гърдите й, остра и сладка агония я прониза, изведнъж адска жега пробяга по тялото й, отнемайки способността й да каже каквото й да е освен нисък, отчаян стон.
	Тя се изви, бедрата й се задвижиха срещу неговите, в същото време той взе ножа и с бързи точни движения сряза кожените връзки, които вървяха по външната част на бричовете й. Без изобщо да възрази, тя започна да го забързва с помощта на ръце, тяло, уста, и усещайки все повече докосването на голата му кожа, започна да разкъсва дрехите му.
	Очите й срещнаха неговите и както винаги, Амара беше смаяна от дълбочината на желанието в тях, че този мъж, нейният таен съпруг, наистина я желае безумно. В началото тя почти не вярваше на чувствата, които четеше по лицето му, но дори сега тези чувства оставаха свежи и нови. Освен това нейната ответна страст надхвърляше всичко, което някога се беше надявала да изпита. Амара много я възбуждаше това, че той може да я иска толкова искрено, толкова отчаяно. Този човек. Нейният съпруг, нейният любовник.
	Той караше Амара да се чувства красива.
	Той я целуваше, ръцете и устата му пърхаха над нея и тя помисли, че ще полудее. Тихо изпъшка, отдавайки се напълно на желанията си, и той я взе направо на масата, той, неговата сила, неговата миризма, неговите докосвания — всичко това се смеси в болезнено удоволствие, което, изглеждаше, че няма да преживее. Желанието й да усеща и докосва изтласка всички други мисли от главата й. Нищо нямаше значение, стига да можеше да изпитва, да чува, да чувства, да вдишва, и тя го притисна към себе си с всички сили.
	Малко по-късно тя лежеше с него в широкото му легло, обхванала го с ръце и крака. Не помнеше кога точно я беше пренесъл в стаята си, но ъгълът, под който проникващата през високия тесен прозорец слънчева светлина падаше върху стената, предвещаваше скорошно настъпване на сумрака. На себе си нямаше нищо освен сребърната верижка на врата и тежкия пръстен на Бърнард със зелен камък, окачен на нея. Той я прегръщаше с една ръка, а тялото му беше отпуснато.
	Амара лежеше, сънена и удовлетворена, и мързеливо галеше възлестите мускули на загорелите ръце на любимия. Беше виждала как Бърнард небрежно вдига тежести, които дори за гаргант нямаше да са леки, с помощта на силата, която му даваха земните фурии, и затова за нея беше още по-удивително, че толкова силен мъж в същото време може да бъде и необичайно нежен.
	— Липсваше ми, милейди — прошепна той и в гласа му бълбукаше лениво удовлетворение.
	— И ти на мен, милорд.
	— С нетърпение чаках твоето пристигане.
	Амара палаво се засмя:
	— Ако зависеше от желанията ти, щяхме постоянно да сме тук.
	— Глупости — отвърна той, но се усмихна както обикновено. — Ще се затъжа за племенника си.
	— Ето кого чакаш с нетърпение — прошепна тя. После махна ръката си. — Не това.
	Клепачите на съпруга й трепнаха и той заплашително прошепна: — Не си прави грешни изводи. Ммммм. Нямам никакви възражения срещу това. Нито едно.
	Той усети как тя докосва с буза гърдите му и се усмихва.
	— Тогава мисля, че всичко е наред.
	Бърнард се засмя меко и непринудено. Леко я притисна с ръка и целуна косата й.
	— Обичам те.
	— И аз теб.
	Той замря за момент и Амара усети възникналото напрежение. Знаеше, че Бърнард иска да я пита нещо, но не беше сигурен дали си заслужава. Ръката му се плъзна по корема й, решително, но нежно.
	Знаеше също, че той не може да усети белезите й, но въпреки това трепна. Опита се да остане отпусната и спокойна и покри ръката му със своята.
	— Все още не — каза на глас. — Бърнард…
	— Мълчи, скъпа — каза той, гласът му беше и силен, и сънен, и уверен. — Ще продължим да опитваме.
	— Но… — въздъхна тя. — Две години, Бърнард.
	— Две години една нощ тук, една нощ там — каза той. — Най-накрая имаме време да бъдем заедно в Церес — ръцете му се плъзнаха по кожата й и Амара потръпна. — Седмици.
	— Но, любими. Ако не мога да ти даря дете… твоите задължения като граф са да предадеш силата на своя дар на децата си. Това е твой дълг пред Империята.
	— Аз съм дал своята част от дълга си към Империята — каза Бърнард и тонът му не търпеше възражения. — И дори повече. И ще дам на короната надарени наследници. От теб, Амара. Или изобщо няма да дам.
	— Но… — започна Амара.
	Той я погледна в очите и прошепна:
	— Искаш да ме оставиш ли, милейди?
	Тя преглътна и поклати глава, без дори да се опитва да говори.
	— Тогава стига за това — каза Бърнард и я целуна още по-настойчиво. Амара почувства как протестите и тревогите й се разтварят в нова вълна от топлина.
	Гласът на Бърнард отново премина в ръмжене.
	— Как мислиш, премахнахме ли всички подозрения по повод тази официална визита, милейди?
	Тя се засмя с нисък, гърлен смях.
	— Не съм сигурна.
	Той изпусна още един нисък звук и притисна цялото си тяло към нея. Ръката му се плъзна и сега дойде ред на Амара да трепери от удоволствие.
	— И все пак е по-добре да не рискуваме — промърмори той — и да се върнем към задълженията си.
	— О — прошепна тя, — непременно.


	Вече късно в студената нощ Амара усети напрежението на Бърнард и се изправи в леглото. Гърбът му беше напрегнат. Сънят се опита да я обори, но тя го прогони, изплъзвайки се от прегръдката му.
	— Какво става? — прошепна тя.
	— Заслушай се — промърмори Бърнард.
	Амара се намръщи и се подчини. Поривите на вятъра безредно налитаха на каменните стени на покоите на Бърнард. Но като че ли към звука на вятъра се долавяха и някакви нечленоразделни писъци и стенания.
	— Фурии на бурята?
	Бърнард изсумтя, спусна крака от леглото и стана.
	— Може би по-лошо. Светлина.
	Лампата на масата откликна на гласа му с мека златиста светлина, която позволи на Амара да гледа как Бърнард се облича с резки, припрени движения.
	Тя седна, притиснала чаршафа към себе си.
	— Бърнард?
	— Просто трябва да се уверя, че са се погрижили за всичко — каза Бърнард. — Не ставай. Това няма да отнеме много време.
	Той й се усмихна, после прекоси стаята и отвори вратата. Амара чу как вятърът се опитва да я хлопне, а далечният звук на бурята нарасна до оглушителен вой, докато той не затвори вратата зад себе си.
	Амара се намръщи и стана. Посегна към лятната си екипировка, после видя срязаните връзки и въздъхна. След това облече една от ризите на графа на Калдерон и се наметна отгоре с плаща. Беше толкова голям, че тя можеше да се завие няколко пъти с него, а на дължина едва прикриваше коленете й. Тя за миг затвори очи и вдиша пропилата се в тъканта миризма на съпруга й, после отвори вратата и тръгна след него.
	Вятърът я блъсна като с юмрук, студен влажен вятър, наситен с мъгла. Тя се намръщи и призова фурията си Сирус, за да я предпази от него и дъжда.
	Задържа се на върха на стълбите, за да огледа околностите на крепостта. Магическите лампи мигаха, пробивайки бурята, но вятърът и потоците студен дъжд позволяваха на светлината да прониква едва на разстояние протегната ръка. Амара смътно виждаше хората, които бързаха през сенките, породени от гръмотевичната буря, и стражите, стоящи по стените на Харисън в доспехи и мокри плащове. Активността в казармата, където бяха настанени рицарите, се засили при появата на Бърнард, хора изскачаха от тях и бързаха към стените.
	Амара се намръщи и отново призова Сирус. С плавен порив на вятъра фурията я повдигна и постави върху тежкия каменен покрив на сградата, което й позволи да погледне отвъд крепостните стени и да разгледа равнината зад тях.
	Фурии на бурята дебнеха там, на равното, което бележеше началото на територията на маратите, като огромни хищници пред скок. Образуваха гигантски, кипящ казан от мълнии и облаци. Светлината, излъчваща се от него, осветяваше територията по-ярко, отколкото пълната луна. Бледи, светещи създания се мятаха сред проблясъците на мълнии и кълбяща се мъгла — ветрогони, необуздани, смъртоносни фурии — спътници на най-силните бури.
	Внезапно проблесна мълния, толкова ярка, че болезнено прониза очите, и Амара видя как огънят покрива земята с непрекъсната завеса, издухвайки с взрив камъни и парчета земя с такива размери, че тя можеше да ги види от разстояние няколко мили. В същия момент въртящи се стълбове огън изскочиха от урагана и достигнаха земята, превръщайки се в няколко тъмни виещи фунии, които разрушаваха почва и камъни, превръщайки ги мигновено в облаци прах.
	Тя никога не беше виждала ураган с такава груба, първобитна сила, и това направо я ужаси — впрочем, не чак толкова силно, колкото втурналото се към стените на Харисън торнадо, изпускащо мълнии и пищящо като нещо, което изпитва непоносими мъки. Още повече писъци, макар и с по-малка сила, идваха от страната, където ветрогоните се бяха откъснали от облаците, носейки със себе си смъртоносни вихри.
	Забиха тежките железни камбани за тревога. Крепостните порти се отвориха и около две дузини алеранци и може би двойно повече марати изтичаха през тях, търсейки убежище от бурята. Зад гърба й се чу звънът на други камбани, предупреждаващи хората в бедняшките квартали за необходимостта да побързат към каменните убежища вътре в крепостта.
	Сирус прошепна предупреждение в ухото й и Амара се обърна да потърси най-близкия ветрогон, пикиращ към хората на портата. Блясък на светкавица освети Бърнард, големият боен лък в ръцете му се изви, за да посрещне дивата атака на фуриите. Върхът на стрелата проблесна, тежкият лък запя и стрелата сякаш просто изчезна, толкова бързо оръжието я изпрати в полет.
	На Амара й секна дъха, стоманата беше напълно безполезна срещу ветрогоните, нито една стрела в Империята не можеше да убие някое от тези създания. Но ветрогонът изпищя агонизиращо и се метна встрани. На светещото му тяло ясно се виждаше рана.
	Още повече ветрогони се втурнаха надолу, но Бърнард спокойно стоеше на стената и изпращаше стрелите с искрящи върхове една след друга, докато рицарите под негово командване се съсредоточиха над предстоящия ураган.
	Рицарите Аери на Харисън, също толкова силни призователи като Амара, и онези, които я придружиха до тук, се подредиха по дължината на стената, като си крещяха през безумния, яростен вой на вятъра. Всеки от тях концентрира цялото си внимание и усилия върху приближаващите торнада и изведнъж всички изкрещяха едновременно. Амара почувства промяната на налягането на въздуха в мига, когато фуриите на рицарите се втурнаха напред по тяхна команда, а най-близкото торнадо рязко потрепери, поколеба се и се превърна в тъмен, неясен облак, който започна да се топи и почти изчезна.
	Още повече ветрогони яростно се втурнаха към рицарите, но Бърнард не им позволи да се приближат, като безгрешно пращаше стрела след стрела в светещите им тела, още щом се опитваха да атакуват. Рицарите съсредоточиха усилия върху следващото торнадо, после върху друго. Всяко торнадо беше разпръснато. Само веднъж последното торнадо направи опит да атакува стената, но бе разрушено още в подстъпите й.
	Бурята продължаваше да гърми над главите им, мълнии святкаха, но вече не толкова яростно и напористо. Започна да вали, а тътенът на гръмотевиците се смени с недоволни трясъци.
	Амара насочи вниманието си към стените, от които няколко рицари Аери се спускаха и се насочваха към казармите. Тя мимоходом забеляза, че хората дори не си бяха направили труда да сложат броните си. Един от тях беше на практика гол, само с увит около кръста му легионерски плащ. Нейният собствен ескорт изглеждаха леко втрещени, но ироничните коментари и безгрижните шеги на рицарите от Харисън ги съживиха.
	Амара поклати глава и слезе по стълбите, връщайки се в стаята на Бърнард. Хвърли още дърва в огъня, разрови жарта и озадачи фурията, като й каза да даде повече топлина и светлина. Бърнард се върна след няколко минути с лъка в ръка. Той свали тетивата, избърса лъка с парцал и го постави в ъгъла.
	— Нали ти казах — каза той с весела нотка в гласа, — не трябваше да ставаш от леглото.
	— Такива неща тук нормални ли са? — попита тя.
	— В последно време — каза той и леко се намръщи. Беше мокър, затова сложи дрехите си да се сушат на огъня.
	— Макар че напоследък налитат от изток. Което е необичайно. Повечето гръмотевични фурии започват своя път от стария Гарадос. И не помня да е имало толкова много по това време на годината.
	Амара се намръщи и погледна към недружелюбната древна планина.
	— Твоите поданици в опасност ли са?
	— Не бих стоял тук бездействащ, ако беше така — отговори Бърнард. — Докато бурите не спрат, ветрогоните няма да изчезнат. Всички отдавна сме се примирили с този факт.
	— Разбирам — каза Амара. — Какви стрели използва срещу ветрогоните?
	— С накрайници, покрити с кристали сол.
	Солта беше пагубна за фуриите на въздуха и им причиняваше сериозни неудобства.
	— Умно — каза Амара, — и ефективно.
	— Идеята е на Тави — отговори Бърнард. — Той предложи този метод преди няколко години. Но едва тази година имах причини да го използвам.
	Той се усмихна.
	— Челюстта му ще падне, когато разбере.
	— Липсва ти — отбеляза Амара.
	Той кимна.
	— Има добро сърце. Той е този, когото бих могъл да назова свой син. Засега.
	Тя можеше да възрази, но не го направи.
	— Засега — отвърна с неутрален тон.
	— Очаквам с нетърпение пътуването до Церес — каза Бърнард, — от сто години не съм разговарял с Исана. Това е много необичайно за мен. Но мисля, че по време на пътуването ще имаме време за това.
	Амара не каза нищо и припукването на огъня озвучи появилото се между тях напрежение.
	Бърнард се намръщи.
	— Любима?
	Амара затаи дъх, обърна се към него и внимателно го погледна.
	— Тя отказа на Първия лорд, когато той й предложи да я докара с помощта на неговите рицари Аери. Учтиво, разбира се — Амара въздъхна. — Хората на Акватайн вече я закараха в конклава на Дианическата лига.
	Бърнард се намръщи, но очите му трепнаха и той заби поглед в огъня.
	— Разбирам.
	— Във всеки случай не мисля, че би се радвала на моята компания — тихо каза Амара. — Тя и аз… Ами…
	— Знам — отвърна Бърнард и пред погледа на Амара съпругът й внезапно се състари. — Знам.
	Амара поклати глава:
	— Все още не мога да схвана защо толкова мрази Гай. Доколкото разбирам, тук има нещо лично.
	— О — каза Бърнард, — така е.
	Докосна гърдите му с пръсти:
	— Какво?
	Той поклати глава.
	— Не знам много повече от теб. Откакто Алия умря…
	— Алия?
	— По-малката ни сестра — каза Бърнард.
	— Тя и Исана бяха много близки. Аз бях на своя първи поход с легиона на Рива. Държахме пътя към Шилдвал, където заедно със силите на Фригия воювахме срещу ледените хора. Родителите ни бяха починали няколко години преди това и когато Исана отиде да помага в лагерите на легионите, Алия тръгна с нея.
	— Къде? — попита Амара.
	Бърнард посочи към западната стена на стаята, където висеше карта с цялата долина на Калдерон.
	— Ето тук. Те бяха тук по време на Първата битка за Калдерон.
	Амара рязко издиша.
	— Какво стана?
	Бърнард поклати глава и погледът му стана още по-уморен.
	— Алия и Исана едва успели да напуснат лагера, преди да бъде унищожен. По думите на Исана ордите на маратите нападнали легиона изненадващо. Но те пожертвали живота си, за да дадат шанс на местните да се скрият. Без лечители. Без убежища. Без никакво време да размислят. Алия започнала да ражда и Исана трябвало да направи избор между Алия и нейното бебе.
	— Тави — каза Амара.
	— Тави.
	Бърнард пристъпи до Амара и я прегърна. Тя се отпусна в него.
	— Мисля, че Исана обвинява Първия лорд за смъртта на Алия. Което не е много логично…
	— Но е разбираемо — промърмори Амара. — Особено, ако се чувства виновна за смъртта на сестра си.
	Бърнард изсумтя и вдигна вежди.
	— Никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Мисля, че не си далеч от истината. Исана винаги обвинява себе си за нещата, които не е могла да предотврати. И това също не е много логично.
	Той притисна Амара към себе си. Огънят даваше топлина и умората бавно надделя над нея — тялото й постепенно натежа.
	Бърнард я вдигна на ръце.
	— И двамата трябва да спим повече.
	Тя въздъхна и положи глава на гърдите му. Съпругът й я отнесе до леглото, свали й дрехите, които тя беше успяла да облече, преди да изтича под дъжда, и легна до нея. Прегърна я много нежно, а тя го обгърна с ръка и бързо се унесе.
	Въпреки това, дори заспивайки, тя не спираше да мисли за разразилия се ураган. Инстинктите й подсказваха, че той не беше естествен. Опасяваше се, че както и преди няколко години, бурята е била създадена от враговете на Империята, за да отслаби Алера. Предвид последните събития, Империята сега беше особено уязвима.
	Тя въздъхна и се притисна към съпруга си. Тих глас дълбоко в нея й нашепваше, че трябва да се възползва от всеки миг на спокойствие и тишина, които има, защото скоро тези мигове щяха да се превърнат само в спомен.


	Глава 3

	Преди Тави да успее да вдигне своя меч, Макс нанесе силен удар по китката му под застрашително опасен ъгъл. Тави чу страховито хрус и си помисли, че това е от счупването на костта му, преди светът около него изведнъж да избухне в аления взрив на болката и той да падне на хълбок.
	Макс нанесе с дървения си меч няколко доста силни удара по главата и рамото на Тави, преди той да успее да извика „Спри!“
	Маестро Магнус, който през цялото това време беше до тях, бързо атакува Макс със собственото си острие и изби широкия легионерски щит от лявата му ръка. После хвърли меча си и приклекна до Тави.
	— Я дай да видя, младежо.
	— Врани — изръмжа Макс и се изплю, — ти изпусна щита си. Ти отново изпусна шибания си щит, Калдерон.
	— Счупи ми ръката, враните да те вземат! — изръмжа в отговор Тави. Болката не стихваше.
	Макс ядно захвърли меча си.
	— Грешката си беше твоя! Не се отнасяш към това сериозно. Трябва повече да практикуваш.
	— Върви при враните, Макс — промърмори Тави. — Ако не беше настоявал за тази идиотска техника на бой, нищо нямаше да се случи.
	Магнус спря и се спогледа с Макс. После въздъхна, махна ръце от ранената ръка на Тави и взе щита и острието.
	— Вдигни щита си и се приготви — каза Макс, гласът му беше спокоен, а острието — готово за действие.
	Тави изсумтя.
	— Ти ми счупи проклетата ръка. Как трябва да…
	Макс изръмжа и замахна към главата на Тави с тренировъчното си оръжие.
	Тави навреме се претърколи назад, за да избегне удара, и вложи максимални усилия да се изправи на крака, балансирайки между болката и тежкия щит в лявата ръка.
	— Макс! — извика отчаяно.
	Приятелят му отново изкрещя и замахна с меча.
	Острието на Магнус изсвистя във въздуха и отклони удара, после старият маестро застана отстрани до щита на Тави, за да изравни шансовете.
	— Дръж отбраната — изръмжа Магнус, докато в това време Макс ги обикаляше в опит отново да атакува. — Щитът ти трябва да се припокрива с моя.
	Тави дори не можеше да измисли думи, с които да опише болката в ръката си, но се подчини. Заедно те не оставиха на Макс нищо освен щитовете си като мишена, докато той продължаваше да кръжи в посока към слабото им място — Тави.
	— Той е по-бърз и ръцете му са по-дълги. Трябва да ме защитаваш, иначе и двамата няма да издържим.
	Магнус леко бутна Тави с лакът в ребрата и той бързо се извъртя, създавайки малка пролука между щитовете, през която маестрото веднага нанесе бърз, подъл удар, който Тави всъщност не би искал да научи.
	Макс едва успя да отрази удара с помощта на щита и веднага направи ответна атака, но Тави прикри маестрото с щита си, така че той да има възможност да възстанови своята защита.
	— Отлично! — извика Магнус. — Не отпускай щита!
	— Ръката ми… — с усилие изпъшка Тави.
	— Дръж щита! — изрева Макс и нанесе серия удари към главата на Тави.
	Макс продължи да обикаля около тях, а старият маестро го отблъскваше точно толкова, колкото да не му позволи да осъществи сериозна атака, която със сигурност щеше да пробие отслабената защита на Тави. Но изведнъж Тави се спъна в камък и се оказа твърде далеч от Магнус. Мечът на Макс го удари по темето с такава сила, че пред очите на младежа избухнаха искри, въпреки че главата му беше защитена с кожен шлем.
	Той падна на едно коляно, но тънко гласче в съзнанието му заповяда да прикрие Магнус и успя да отрази удара, който Макс се опита да стовари в маестрото при обратното си движение. Магнус замахна с меча и нанесе удар по вътрешната страна на лакътя на Макс, при което здравенякът изсумтя, размаха меча си в поздрав, означаващ края на схватката, и се отдръпна от тях.
	Тави се свлече на земята — беше толкова уморен, че едва дишаше. Наранената му китка пулсираше в агония. Полежа малко, после отвори очи и погледна приятеля си и Магнус.
	— Е, позабавлява ли се?
	— Моля за извинение — отвърна Макс. Гласът му звучеше уморено, но дишането му беше равномерно.
	Тави знаеше, че е по-добре да си държи устата затворена, но болката и гневът заглушиха гласа на разума.
	— Винаги се намира някой, който да иска да поиздевателства над мен, Макс. Но никога не бих помислил, че ти ще си един от тях.
	— Мислиш, че издевателствам над теб? — попита Макс.
	— А какво, не ли? — настоя Тави.
	— Ти не внимаваш — каза Магнус със спокоен тон, свали учебната екипировка и отвори манерката с вода. — Това, че те боли, е резултат от собствената ти грешка.
	— Не — изръмжа Тави, — резултат е от това, че моят приятел ми счупи ръката. И ме накара да продължа да участвам в тази идиотщина.
	Макс клекна срещу Тави и го гледа в течение на дълга мълчалива минута. Изражението на лицето му беше сериозно и дори… смислено. Тави никога не беше виждал Макс такъв.
	— Тави — каза той тихо, — ти видя как се сражаваха канимите. Мислиш ли, че някой от тях учтиво би ти позволил да станеш и да напуснеш бойното поле, защото си получил незначителна травма? Мислиш ли, че някой от маратите би игнорирал пропуските в твоята защита, за да не уязви гордостта ти? Мислиш ли, че вражески легионер ще те слуша как му обясняваш, че днес не си във форма, така че с теб трябва да се отнася по-нежно?
	Тави го зяпна.
	Макс взе манерката на Магнус и отпи. След това потупа с острието по земята.
	— Ти си длъжен да прикриваш партньора си, каквото и да се случва. Дори и втората ти китка да е счупена, дори и ако това те излага на удар, дори и да ти изтича кръвта. Няма значение. Щитът ти остава на мястото си. Ти защитаваш партньора си.
	— Дори и ако с това открия самия себе си? — попита Тави.
	— Дори и в този случай. Трябва да си сигурен, че човекът до теб ще те прикрие в случай на нужда. Точно както и ти него. Това е дисциплина, Тави. Животът и смъртта са в твоите ръце, не само твоя живот, но и на тези, които се сражават рамо до рамо с теб. Ако допуснеш грешка, това със сигурност ще означава не само твоята смърт. Ти всъщност ще убиеш онзи, който разчита на теб.
	Тави продължи да гледа приятеля си и яростта му отстъпи. Останаха само болката и безкрайната умора.
	— Ще отида да приготвя вана — каза Магнус тихо и се отдалечи.
	— Ти нямаш право на грешка — продължи Макс, свали щита от лявата ръка на Тави и му подаде манерката.
	Тави изведнъж почувства неистова жажда и започна да я изпразва. След като се напи, той пусна манерката и положи глава на земята.
	— Ти ме нарани, Макс.
	Макс кимна.
	— Понякога болката е единственият начин да накараш глупавия новобранец да бъде внимателен.
	— Но тези удари… — започна Тави грубо, но не и агресивно. — Мога да използвам меча, Макс. Ти го знаеш. Но болшинството от тези движения са най-неудобните от всички, които някога съм виждал.
	— Да — отговори Макс, — защото само с такива движения можеш да се биеш и при това да не забиваш лакът в окото на някой отзад, да не нарушиш равновесието на човека до теб и да не се подхлъзнеш на калта или леда. Откриваш се само за част от секундата, за да нанесеш удар по най-близкия враг, като използваш всички сили, които имаш. Именно с такива удари се печелят битките.
	— Но нали вече съм се обучавал…
	— Обучавал си се на самозащита — поправи го Макс. — Обучавал си се за дуели или схватки като част от бърза малка група бойци-единаци. Предната линия на легиона на бойното поле е съвсем друга работа.
	Тави се намръщи.
	— Защо?
	— Легионерите не са воини, Тави. Те са професионални войници.
	— Каква е разликата?
	Макс се замисли за момент, свил устни.
	— Воините се сражават. А легионерите се сражават заедно. Смисълът не е в това да бъдеш най-добрият мечоносец, а в това да създадеш едно цяло от индивидуалности, което да е по-силно от просто сумата на тези индивидуалности.
	Тави се намръщи, опитвайки се да обмисли чутото, въпреки пелената от болка, която замъгляваше ума му.
	— Дори и най-безнадеждният боец може да се научи на легионерската техника — продължи Макс. — Тя е толкова проста, колкото е мръсна. И тя работи. Особено в ожесточена контактна битка. Работи, защото този до теб вярва, че ще го прикриеш, а ти вярваш, че той ще прикрие теб. Когато става дума за битка, предпочитам да се бия заедно с легионер, а не с дуелист, дори ако това е духът на самия Арарис Валериан. Без изобщо да се замисля.
	Тави сведе поглед.
	— Не разбрах.
	— Е, ти беше в неизгодна позиция. А сега всичко се промени — Макс се усмихна. — Ако от това ще ти олекне, с мен беше същото. Китката ми беше чупена шест пъти, а коляното — два пъти, преди да ми влезе в главата.
	Тави се намръщи и погледна собствената си китка, която сега наподобяваше огромна, набъбнала наденица от мъки и болка.
	— Това е още едно доказателство, че аз се уча по-бързо от теб, Макс.
	— Ха. Продължавай в същия дух и ще лекуваш китката си със собствени сили.
	Въпреки казаното, Макс изглеждаше притеснен.
	— Добре ли си?
	Тави кимна.
	— Извинявай, че ти крещя, Макс. Аз просто…
	Тави усети внезапен пристъп на самота. Това чувство вече му беше станало привично за последните шест месеца.
	— Ще пропусна срещата. И няма да видя Кайтай.
	— О, велики фурии, дарете ме поне с един ден без неговото хленчене по нея! Тя е първата ти приятелка, Калдерон, ще ти мине.
	Пристъпът на самота прерасна в болка.
	— Не искам да ми минава.
	— Такъв е животът, Калдерон.
	Макс прехвърли здравата ръка на Тави през рамото си и го вдигна от земята, помагайки му да стигне до огъня, където Магнус вече изливаше вряла вода в почти пълния казан с вода.
	Здрачът в долината Амарант продължаваше дълго, освен ако, разбира се, не се сравнява с родните планински места на Тави. Всяка вечер, час преди залез-слънце, те спираха, за да имат време да дадат няколко урока на Тави по военната тактика и техниката на легионите. Уроците бяха трудни, предимно практически упражнения с тежко острие, и през първите две-три вечери той не можеше да движи лявата си ръка без болка. Макс реши, че ръката на Тави не е достатъчно тренирана, докато за две седмици упражнения под кожата не се оформиха възлести мускули. Още седмица Тави беше принуден внимателно да изучава тромавата техника, но призна, че никога не е бил в по-добра бойна форма от сега.
	Докато Макс не му счупи китката.
	Макс настани Тави близо до казана и Магнус потопи счупената ръка в топлата вода.
	— Младежо, някога лекували ли са те с помощта на водни фурии?
	— Много пъти — отвърна Тави. — На леля ми многократно й се е налагало да ме лекува.
	— Добре, добре — одобри Магнус. Забави се за минута, след което затвори очи и постави длани върху повърхността на водата. Тави почувства как водата започва да се движи, сякаш невидима змиорка се усуква около ръката му, стана топло и ръката му изтръпна, както винаги се случваше при лечение.
	Болката изчезна и Тави облекчено въздъхна. Той се наведе напред, стараейки се да не движи ръката. Не беше сигурен, че може да заспи седнал, при това с отворени очи, но сякаш успя. Следващият път, когато вдигна глава, вече беше нощ и във въздуха се носеше миризмата на яхния.
	— Добре — уморено каза Магнус и махна ръката си от водата. — Опитай сега.
	Тави вдигна ръка от водата и сви пръсти. Движенията бяха болезнени, но отокът беше спаднал и пулсиращата болка беше изчезнала, оставяйки само лек намек за нея, в сравнение с това, което беше преди.
	— Отлично — тихо каза на глас Тави. — Не знаех, че сте лечител.
	— Само помощник-лечител по време на пребиваването ми в легионите. Но тези неща не се забравят и са най-обикновена рутина. Сега малко ще те боли. Яж колкото можеш на вечеря и се опитай да държиш ръката вдигната за през нощта, ако не искаш болката да се обажда.
	— Знам — увери го Тави. После стана и протегна изцелената си ръка към лечителя. Магнус се усмихна някак странно и я прие. Тави му помогна да се надигне и заедно отидоха при котлето, сложено над огъня. Тави беше страшно гладен, както винаги след изцеление. Той изгълта две чаши подред, събра всичко останало в котлето в третата чаша, и малко забави темпото, като натопи залъци изсъхнал хляб в бульона, за да станат поне малко годни за консумация.
	— Може ли един въпрос? — обърна се той към Макс.
	— Разбира се — отговори здравенякът.
	— Защо ме учиш на тези техники? — попита Тави. — Нали според легендата аз съм офицер, а не редови войник.
	— Трудно е да се каже — каза Макс. — Но дори и тези умения да не ти потрябват, ти трябва да знаеш за какво става дума. Начинът на мислене на легионера, причините за неговите действия.
	Тави се намръщи.
	— Освен това, за да изпълниш своята роля, трябва да можеш да забелязваш какво точно рибките правят неправилно.
	— Рибките? — не разбра Тави.
	— Новобранците — поясни Макс. — Първите няколко седмици се бият като риби в капан, а не като легионери. И е съвсем нормално за опитен мъж да забележи всяка грешка, която прави рибката, след което да я изложи по най-унизителния начин. И, ако е възможно, по-гръмко.
	— Затова ли се държиш така с мен? — попита Тави.
	Макс и маестрото едновременно се ухилиха.
	— Първият лорд не би искал да се лишиш от този безценен опит — каза Магнус.
	— О — каза Тави, — непременно ще му благодаря.
	— Съгласен съм — отвърна Магнус. — А сега нека проверим дали си запомнил всичко, което те учих, докато яздихме.
	Тави се намръщи и дояде остатъците от вечерята си. Практическите упражнения, болката, изцеляването — той беше напълно изтощен. Ако зависеше от него какво да прави по-нататък, просто щеше да легне и да заспи направо там, където седеше, което, без съмнение, Макс и Магнус отлично разбираха.
	— Винаги готов — въздъхна той.
	— Много добре — каза Магнус. — Защо за начало не ми кажеш всички санитарни и хигиенни изисквания, както и санкциите за тяхното неспазване?
	Тави веднага започна да повтаря съответните предписания, въпреки че през последните три седмици главата му бе претъпкана с толкова много неща, че беше подвиг да си спомни всяко от тях, особено предвид умората му. От санитарните изисквания Магнус премина към логистиката, процедурите по разполагане и вдигане на лагера, графици на наблюденията, схеми на патрулите и стотици други особености, които Тави трябваше да помни.
	Принуждаваше мозъка си да подава факт след факт до момента, докато умората не го принуди да се прозява след всяка дума, тогава Магнус каза:
	— Стига, момче, достатъчно. Върви да спиш.
	Макс вече от час хъркаше здраво. Тави намери одеялото си и го разстла. Пъхна ръка под тренировъчния си шлем и се замисли.
	— Мислите ли, че съм готов?
	Магнус наклони глава и замислено отпи от чая.
	— Учиш се бързо. Работиш усърдно, за да овладееш ролята си. Но това едва ли има значение — той погледна към Тави. — А ти самият мислиш ли, че си готов?
	Тави затвори очи.
	— Мога да се справя. Най-малкото, ако се случи нещо извън моя контрол, няма да е толкова неправилно, че да убият всички нас.
	— Не е лошо, младеж — изкикоти се Магнус. — Говориш като истински легионер. Но запомни едно нещо, Тави.
	— Мммм?
	— Сега се преструваш на войник — каза старецът. — Но тази мисия ще продължи определено време. И докато продължава, тя ще бъде истина.
	Тави погледна към небето над главата си, в което се разливаше море от звезди.
	— Имали ли сте някога лошо предчувствие? Сякаш нещо лошо ще се случи?
	— Случвало се е. Обикновено поради лош сън или изобщо без причина.
	Тави поклати глава.
	— Не. Не точно това имам предвид — той се намръщи, гледайки звездите. — Просто го знам. Също както знам, че водата е мокра или че два пъти по две е четири. И това не е свързано със страхове или суеверия. Това е просто факт — той присви очи. — Такова чувство изпитвали ли сте някога?
	Магнус мълча доста дълго, гледайки замислено към огъня, металната чаша не позволяваше да се види изражението на лицето му.
	— Не — каза той накрая. — Но познавам човек, на когото се е случвало веднъж или два пъти.
	Когато Тави разбра, че Магнус няма да добави нищо повече, попита:
	— А какво ще стане, ако влезем в битка, маестро?
	— И какво, ако влезем? — отговори Магнус.
	— Не съм сигурен, че съм готов.
	— За това не трябва да си готов — отговори маестрото. — Истински готов. Воините от старата школа често се хвалят, че им е било скучно по време на повечето битки, но, повярвай ми, всеки път е също толкова страшно, колкото и първия път. Това е нещото, което трябва да изпитваш.
	— Но аз нямам чак толкова много практика — каза Тави.
	— Мисля, че не — каза Магнус. Той поклати глава и отмести поглед от огъня. — По-добре да дам почивка на старите си кости. Да, и ти също, младежо. Утре ще се присъединиш към легионите.


	Глава 4

	Те пристигнаха в тренировъчния лагер на Първи алерански легион посред бял ден. Тави обра няколкото къдрави черни косъма, паднали във врата му, след което прокара ръка по твърдата четина тип „таралеж“, която беше останала върху главата му, и погледна Макс.
	— Просто не мога да повярвам, че си направил това, докато спя.
	— Правилата са си правила — отвърна Макс с благочестив тон. — Освен това, ако не спеше, щеше да започнеш да мрънкаш по този повод.
	— Мислех, че това е въпрос на личен избор за всеки войник — каза Тави.
	— За войника — да, сър. Но вие сте офицер, сър.
	— Който е длъжен да бъде пример — измърмори Магнус — както с външния си вид, така и във всичко останало.
	Тави хвърли сърдит поглед към Магнус и придърпа широката куртка от тежка твърда кожа, която можеше да го предпази от порязващ удар с острие. Куртката беше тъмносиня, за разлика от светлата туника под нея. Носеше колан с легионерски меч и въпреки че беше свикнал с по-големи оръжия, чувстваше стандартното армейско острие комфортно в ръцете си, особено след упражненията с Макс и маестрото.
	Лагерът на легиона беше с точно същия размер като крепостта Харисън и Тави знаеше, че това си има своите причини: всички лагери на легиона се създаваха по един и същ образец с цел да се улесни ориентацията на всеки офицер, куриер или който и да е друг служител, който по волята на службата е бил прехвърлен в чужд лагер, както и да спомогне опълчението, призовано в армията, да се влее по-леко в дисциплинираните редици на легиона.
	Тави осъзна, че Харисън като цяло е бил стандартен легионерски лагер, просто камъкът бе заменил брезента и дървото, казармите бяха заменили палатките, а каменните стени и бойници — дървената ограда. В самия лагер имаше много по-малко хора, отколкото можеше да се очаква. Макар лордът на Рива да твърдеше, че това се дължи на факта, че Бърнард е установил приятелски отношения с маратите в съседните територии, Тави вярваше, че това е по-скоро поради прехвърлянето на пари от военния бюджет на Рива за други цели.
	Земята около лагера през последните няколко седмици беше старателно изпотъпкана от хилядите маршируващи крака. Обичайната за долината гъста тревна покривка беше унищожена и само на няколко места се забелязваха наченки на възстановяване. Тави дори в момента виждаше стотици трениращи хора и няколко кохорти новобранци в златистокафяви туники, които те трябваше да носят, докато не си спечелят брони. Държаха големи дървени подобия на реални щитове, но по-тежки от истинските, както и дървени колове, дълги колкото бойните копия на легиона. Всеки новобранец, разбира се, си носеше свое собствено острие, и по лицата на маршируващите хора беше изписано, че не са много доволни от начина, по който прекарват времето си. Докато те тримата минаваха бодри, свежи и без работа покрай маршируващите новобранци, Тави улови няколко недоволни погледа.
	Преминаха през порта, която щеше да е източна в Харисън, и бяха спрени от двама души, облечени в униформи на легионери-ветерани. Бяха по-възрастни и по-небрежни от новобранците отвън. „Няма да е зле да се избръснат — помисли си Тави, — а и да се измият — допълни, когато се приближиха.“
	— Стой — каза първият, само няколко години по-възрастен от Тави, по-висок, по-едър и с малко коремче. После през прозявка каза. — Име и цел на посещението, моля, или си тръгвайте по пътя.
	Тави дръпна юздите на няколко метра от часовия и учтиво му кимна:
	— Сципио Руфус, от Рива. Идвам, за да служа като подтрибун на трибуна по снабдяването.
	— Сципио, така ли? — проточи легионерът. Извади от джоба си парче хартия, изтръска го от нещо, приличащо на трохи, и прочете. — Трети подтрибун.
	После поклати глава:
	— Честно казано, едва ли имаме нужда от трибун, да не говорим за трима подтрибуни. Ти си поредното главоболие, малки Сципио.
	Тави погледна ветерана и присви очи.
	— Нима капитан Сирил ви е разрешил да не спазвате протокола за ранговете, легионер?
	Вторият легионер приближи по-близо. Беше по-нисък, набит и подобно на партньора си, с коремче, подсказващо за минимум упражнения и за любов към бирата.
	— Какво си имаме тук? Някакво цивилно паленце е решило, че е по-добър войник, защото е обикаляло домашната си градинка с легион, без никога да е напускало града си?
	— Винаги е така — обади се първият и продължи да се подиграва на Тави. — Моля за извинение, сър. Питахте ли нещо? Дори да е така, нещо по-важно изби въпроса ви от главата ми.
	Без да каже и дума, Макс скочи от коня, извади къс тежък жезъл от чантата на седлото си и удари първия по носа с такава сила, че онзи се отлепи от земята и падна по гръб в калта.
	Вторият страж несръчно хвана копието си, върхът му се наклони в посока на невъоръжения Макс. Младежът го сграбчи с една ръка и го блокира така, че върхът да опре в камъка, след което заби дръжката в корема му с такава сила, че онзи се олюля и падна. Преди да успее да се надигне, Макс опря тъпия край на копието под брадичката му и натисна. По-дребният страж издаде задавен звук и застина на земята.
	— Сър — лениво проточи Макс, обръщайки се към Тави. — Трябва да простите на Нонус — сръга го и го принуди да издаде квакащ звук, — и на Бортус също — Макс срита в ребрата първия страж. — Преди няколко години те успяха да се откупят, за да не бъдат изхвърлени от Трети антилански и съм убеден, че просто нямат достатъчно мозък в главите си и че именно липсата на подходящо уважение към офицерите е първопричината за всичките им неприятности.
	— Антилар — задавено каза по-малко задушеният.
	— Сега не говоря с теб, Нонус — каза Макс, като продължаваше да натиска с дръжката в гърлото на легионера. — Но се радвам, че ме позна. Мисля, че трябва да спомена, че съм изпратен тук като центурион и ще отговарям за тренировките с оръжия. Ти и Бортус току-що си спечелихте правото да бъдете манекени на първата ми тренировка с новобранците — гласът му стана по-суров. — Кой е вашият центурион?
	— Валиар Маркус — едва произнесе мъжът.
	— Маркус! Мога да се закълна, че той се пенсионира. Ще поговоря с него за тази случка — той се наведе и каза. — Ако предположим, че всичко с подтрибун Сципио е наред. Той е в правото си да заповяда да ви набият с камшик още тук, ако пожелае.
	— Но аз нищо не съм направил… — притесни се Нонус. — Бортус първи започна…
	Макс се облегна на жезъла малко по-силно и Нонус сподавено замълча, издавайки приличащи на скимтене звуци. Огромният Антилар погледна през рамо към Тави и намигна: — Какво ще кажете, сър?
	Тави поклати отрицателно глава и положи немалко усилия да изтрие усмивката от лицето си.
	— Няма нужда от наказание, центурион. Не се е случило нищо, което да не можем да разрешим по-късно.
	Той се наклони и погледна проснатия в безсъзнание по-едър легионер. Човекът дишаше, но носът му беше подут, кървеше и видимо беше счупен. Около двете му очи вече се бяха образували великолепни тъмновиолетови синини. После се обърна към другия, когото Макс беше оставил в съзнание.
	— Легионер Нонус, нали? Веднага щом посъберете малко сили, вземете приятеля си и го заведете при лекар. Когато се събуди, ще му припомните какво се случи, нали? И го посъветвайте, поне докато е на пост, да поздравява пристигащите офицери с дължимото уважение, а не да ги дразни, все едно са паленца, отгледани в домашна градинка. Разбрахте ли?
	Макс отново натисна с жезъла в Нонус. Легионерът енергично закима.
	— Браво — каза Тави, после пришпори коня си и препусна, без да се обръща.
	Само чу как Магнус слиза от седлото и веднага започва да рови в чантата на седлото си, след което показва документите си на поваления страж. После прочисти гърло, подуши и се представи:
	— Магнус. Старши камериер на капитана и неговия щаб. Намирам състоянието на вашата униформа за неприемливо. Кървави врани, тази тъкан е просто нелепа. Винаги ли мирише толкова зле? Или самият вие миришете така? И тези петна. Как сте успели… не, не ми казвайте. Просто не искам да знам.
	Макс избухна със своя лесно разпознаваем смях и миг по-късно той и Магнус догониха Тави. Минаха през редиците бели платнени палатки. Някои от тях изглеждаха строго легионерски. Други бяха схлупени и провиснали, потвърждавайки, че четвъртинката новобранци в легиона все още се обучават.
	Тави се изненада колко шумно е това място. В постоянната какофония се промъкваха и гласове на хора. Мръсна сляпа просякиня седеше на главния път на лагера и свиреше на тръстикова флейта за дребни монети. Работни групи копаеха ровове и влачеха трупи, внасяйки своя дан в общия шум. Тави успя да различи и звука на ковашки чукове, които удряха безспирно някъде наблизо. Сивокос ветеран тренираше пълна кохорта (четири центурии по 80 души всяка) на основните удари с меч, които Тави също бе учил не толкова отдавна — застанали по двойки в дълга редица, а ветеранът крачеше покрай тях и понякога крещеше, гледайки движенията им.
	Ударите бяха бавни и нерешителни; неправилните движения се коригираха от инструктора. Пред погледа на Тави едно острие се изплъзна от ръцете на новобранеца, който го държеше, и се вряза в коляното на човека до него. Пострадалият започна да крещи и да подскача на един крак, при което се спъна в съседа си и събори половин дузина новобранци.
	— Аха — каза Тави. — Рибки.
	— Рибки — съгласи се Макс. — Мисля, че тук можем спокойно да говорим. Толкова е шумно, че подслушването ще е доста затруднено.
	— Щях и сам да се справя с тези двамата, Макс — тихо каза Тави.
	— Един офицер не би направил това — отговори Макс. — Задължение на центурионите е да натриват носа на самозабравили се легионери. Особено на такива нещастници като Нонус и Бортус.
	— Познаваш ги отпреди — констатира Тави.
	— Ами… Служил съм с тях. И двамата са мързеливи, шумни, жадни пияници и заядливи маймуни.
	— Сякаш не ти се зарадваха особено.
	— Веднъж имах спор с тях как трябва да се отнасяме към дамите в лагера.
	— И как приключи всичко? — попита Тави.
	— Същото като днес, само зъбите по земята бяха повече.
	Тави поклати глава.
	— И такива хора при нас ги наричат ветерани. И им плащат по-висока заплата.
	— Когато не става дума за битка, те не струват и парчето плат, с което се изтриват петната кръв по острието — Макс поклати глава и се обърна в тяхната посока. — Но те са бойци. Разбират си от работата и дори в най-опасните сражения не се огъват. Така че по-скоро доброволно ще подадат оставка, отколкото да бъдат разжалвани за хулиганство.
	— И също така това обяснява защо са тук — добави Магнус. — Съдейки по записките, тези почетни ветерани са пожелали да започнат на чисто в нов легион — и техният опит е безценен при обучение на новобранци и за удържане на строя в битка. Знаят, че ще са със старши звания, няма да вършат неприятната работа в лагера и ще получават по-висока заплата.
	Макс изсумтя.
	— И не забравяйте, че този легион действа в „кървавата“ Амарантска долина. Много свободни хора биха убили, само за да живеят тук — Макс с жест показа наоколо. — Няма сняг, поне не такъв, който да се спомене. Няма лошо време. Няма диви, разрушителни фурии. Има много храна, а болшинството най-вероятно са убедени, че този легион никога няма да участва в бойни действия.
	Тави наклони глава.
	— Нима хората от този тип не вредят на легиона като цяло?
	Магнус се усмихна и поклати глава.
	— Не и под командването на капитан Сирил. Той позволява на своите центуриони да поддържат дисциплината по всеки начин, който сметнат за подходящ.
	Макс завъртя жезъла си с ослепителна усмивка. Тави замислено сви устни.
	— Всички ветерани ли са такива?
	Макс сви рамене.
	— Подозирам, че повечето Върховните лордове ще направят всичко по силите си, за да задържат най-опитните си хора по-близо до себе си. В легиона няма кой знае колко много ветерани, но всички те са много подобни на плужеци като Нонус и Бортус.
	— Искаш да кажеш, че хората в този легион са неопитни рибки…
	— И един от тях си ти — каза Макс. — От техническа гледна точка, сър.
	— И един от тях съм аз — съгласи се Тави. — Неумел и недоволен.
	— И шпионите — добави маестрото. — Всеки, който е опитен и приятелски настроен, най-вероятно е шпионин.
	Макс се подсмихна.
	— Едва ли са чак толкова некадърни. И ако Валиар Маркус е тук, подозирам, че ще намерим няколко по-твърди центуриона, които е довел със себе си. Ще раздадем достатъчно шамари, за да ги държим в пътя и да ги накараме да работят с новобранците, докато не придобият опит. Всеки легион се сблъсква с такъв проблем при създаването си.
	Маестрото поклати глава.
	— Но не и чак в такава степен, както тук.
	Макс сви рамене.
	— Всичко ще се нормализира. Просто е нужно време.
	Тави посочи към палатка, три-четири пъти по-голяма от всяка друга, макар и направена от същия обикновен плат като всички останали. Двете й страни бяха отворени, оставяйки вътрешността открита за всички минаващи. Няколко души бяха вътре.
	— Това ли е палатката на капитана?
	Макс се намръщи.
	— На мястото на капитанската е. Но те обикновено са по-големи и по-луксозни.
	Магнус се усмихна:
	— Това е в стила на Сирил.
	Тави задържа коня, за да спре и да се огледа. Строен джентълмен на средна възраст, облечен в обикновена сива туника, излезе да ги посрещне. Непосредствено над сърцето на туниката му, разделена по дължина на червена и синя половинка, беше избродиран орлов профил — символът на короната.
	— С какво мога да ви помогна, господа? — той погледна всеки от тях, а после неочаквано се усмихна на маестрото. — Магнус, доколкото разбирам?
	— Славата ми върви преди мен — каза маестрото. Той стисна ръце зад гърба си и се протегна. — Вие имате предимство пред мен.
	Човекът отдаде чест, като притиска юмрук към сърцето си, както е обичайно в легионите.
	— Лорико, сър. Камериер. Вие сте моят началник.
	Той махна с ръка и млад паж пристъпи да поеме конете.
	Магнус кимна и стисна ръката му в традиционно ръкостискане.
	— Радвам се да се запознаем. Това е подтрибун Сципио Руфус. Центурион Антилар Максимус.
	Лорико поздрави останалите.
	— Капитанът провежда първото си общо събрание на подчинените, господа, ако желаете да присъствате, заповядайте вътре.
	Макс им кимна.
	— Лорико, а мен би ли ме упътил към моето подразделение?
	— Моля за извинение, центурион, но капитанът помоли и вие да присъствате.
	Макс вдигна вежди и направи подканващ жест към Тави:
	— Сър.
	Тави кимна и влезе в палатката, оглеждайки помещението. Навита на руло легионерска туника лежеше върху стандартно поолющено походно легло. Това беше единственият признак, че някой живее в палатката. Няколко бюра стояха покрай стените, но вниманието им беше привлечено от трикраките лагерни табуретки в центъра, които бяха заети от жена и половин дузина мъже.
	Имаше и двадесетина мъже в доспехи, които се бяха разположили из цялата палатка, образувайки широк полукръг около с нищо незабележим плешив мъж в доспехи, надянати върху сива туника. Капитан Сирил.
	Бронята на легиона правеше раменете на човек да изглеждат по-широки, но раменете на Сирил нямаха нужда от това. Предмишниците му бяха голи, покрити с белези, а кожата му беше опъната от дебели възлести мускули. Бронята му беше украсена със същия знак на червено-син орел, който Тави видя на туниката на Лорико, знак, който по някакъв начин беше вграден в стоманата.
	Тави се отдръпна настрани, за да могат Магнус и Макс да влязат, и те се оказаха в центъра на вниманието, когато Лорико ги представи.
	— Подтрибун Сципио, Асторис Магнус и Антилар Максимус, сър.
	Сирил се откъсна от документите, които държеше в ръка, и им кимна.
	— Тъкмо навреме, господа. Добре дошли.
	Махна им с ръка да се присъединят към кръга около него.
	— Заповядайте.
	— Казвам се Ритиус Сирил — продължи той, след като те се присъединиха към останалите. — Мнозина от вас ме познават. За тези, които не знаят, аз съм роден в Плацида, но домът ми е тук, в легионите. Дълги години служих като легионер във Фригия, Рива и Антилус, а също и като моряк в Парция. Служил съм като рицар на желязото в Антилус, като трибун на териториалните войски, трибун по тактика и трибун на рицарите, а също и като подтрибун на легион. Участвал съм в бойни действия срещу ледени хора, каними и марати. Това е първият легион, който командвам.
	Той направи пауза, за да плъзне поглед по стоящите в стаята, после каза:
	— Господа, ние се оказваме в незавидното положение на пионери. Никога досега не е имало легион като този. Някои от вас може би очакват, че службата в подобно военно подразделение ще е политически символ, който ще направи ежедневната ви работа лесна, а военните действия — малко вероятни.
	— Ако е така, значи грешите — каза той и гласът му стана сух като трохи хляб. — Не правете грешки. Възнамерявам да обуча този легион така, че да го направя равен на всеки друг легион в Империята. Предстои ни много работа, но аз няма да изисквам от никой от вас повече, отколкото от самия себе си.
	— В допълнение, аз, както и всеки от вас, съм осведомен за разнообразните цели, които преследват лордовете и сенаторите, подкрепяйки основаването на този легион. За да няма недоразумения, всички трябва да знаете, че аз нямам търпимост към политиката и имам малко търпимост към глупаците. Това е легион. Нашата работа е войната и отбраната на Империята. Няма да позволя да се играе с това. Ако сте тук с други намерения или нямате смелост за тежка усилна работа, надявам се да подадете оставка тук и сега и да изчезнете още утре след закуска — погледът му обходи стаята. — Има ли желаещи?
	Тави вдигна вежди, вперил учуден поглед в този човек. Малцина се осмеляваха да говорят толкова откровено с граждани, които бяха мнозинството сред офицерите на легиона. Тави огледа събралите се тук слушатели. Никой от тях не мръдна и не заговори, въпреки че Тави видя недоволни изражения на няколко лица. Очевидно и те като Тави не бяха свикнали някой да се изразява толкова откровено.
	Сирил изчака още малко, след което продължи:
	— Не? Тогава ще очаквам да направите всичко по силите си, за да изпълнявате своите задължения. Точно както аз ще направя всичко зависещо от мен, за да ви помогна и да ви подкрепя. Главното е казано, сега да проведем инструктаж по обичайния начин.
	Сирил тръгна да обикаля стаята и започна да провежда инструктаж с всеки поотделно. Тави обърна особено внимание на мускулест мъж на име Грахус, трибун на снабдяването и непосредствен командир на Тави. Друг мъж, възрастен ветеран, чието лице никога не е било приятно дори преди появата на всичките му белези, беше идентифициран като Валиар Маркус, Първо копие, най-старшият центурион на легиона.
	Когато Сирил почти завършваше инструктажа, се обърна към всички и каза:
	— Днес ние сме сполетени от някакъв непредсказуем късмет. Господа, някои от вас вече я познават, но все пак — искам да ви представя Доротея Антилус, Върховна лейди Антилус.
	Една жена се изправи от мястото, където досега седеше на табуретка. Носеше сива рокля, която също беше украсена със знака на Първия лорд — червено-син орел над сърцето. Беше стройна, средна на ръст, а дългата й права тъмна коса се стичаше по главата и блестеше като мокра. Чертите й бяха тънки и смътно познати на Тави.
	До него Макс поразено затаи дъх.
	Капитан Сирил учтиво се поклони на лейди Антилус и тя също така сериозно се поклони в отговор.
	— Нейна светлост предложи своите услуги като призовател на вода и лечител за периода на първоначалното ни изграждане като легион — продължи Сирил. — Всички знаете, че това не е първата й служба в легионите като трибун на медицината.
	Тави вдигна вежди. Върховна лейди тук, в лагера? Това беше нещо сериозно за обикновен легион, независимо какво казва капитана. Върховната кръв на Алера притежаваше огромно количество сила благодарение на своя невероятен талант като призовател на фурии. Един Върховен лорд, както бяха казвали на Тави, имаше сила колкото центурия рицари, а Антилус, един от двата града, които защитаваха огромната северна Защитна стена, беше известен със своето майсторство и упоритост в битките.
	— Знам, че това не е прието, но аз ще се срещна с всеки един от вас, за да приема неговите клетви. Ще го направя в следващите два дни. Междувременно инструкциите ви са при Лорико и той ще ви покаже вашите подразделения. Ще се радвам, ако всички вие се присъедините към моята маса за вечеря. Свободни сте.
	Тези на столовете се изправиха и всички мъже учтиво се разделиха, за да пропуснат лейди Антилус първа. Почти без шум те взеха кожените си чанти за съобщения от Лорико.
	— Хайде, момчета — измърмори им Магнус, без дори да отвори чантата. — Ще се разделим тук. Успех и на двамата.
	Той се усмихна и се върна в палатката на капитана.
	Тави и Макс си тръгнаха, четейки заповедите си. Достатъчно просто. Той трябваше да докладва на трибун Грахус и да му оказва съдействие в управлението на складовете и имуществото на легиона.
	— Оказа се не такъв, какъвто очаквах — каза Тави.
	— А?
	— Капитанът — отвърна Тави. — Мислех, че ще прилича на граф Греъм. Или може би на сър Майлс.
	Макс изсумтя и Тави се намръщи, поглеждайки приятеля си. Лицето на огромния Антилар беше бледо, а челото му беше покрито с капчици пот. Този му вид не беше нов за Тави, който неведнъж се беше грижил за Макс по време на махмурлук. Но сега видя нещо ново в лицето на приятеля си зад особеното изражение на лицето му. Страх.
	Макс се страхуваше.
	— Макс? — попита Тави с тих глас. — Какво става?
	— Нищо — каза Макс тихо и рязко.
	— Лейди Антилус? — попита Тави. — Това е твоята…
	— Мащеха — отговори Макс.
	— И защо е тук? Заради теб?
	Очите на Макс се завъртяха наоколо.
	— Отчасти. Но ако е изминала целия този път, това е защото брат ми е тук. Това е единствената причина тя да е тук.
	Тави се намръщи.
	— Страхуваш се.
	— Не говори глупости — отговори Макс, въпреки липсата на топлина в гласа му.
	— Не, не са глупости. Но…
	Нещо опасно прозвуча в гласа на Макс.
	— Престани, Калдерон, или ще ти счупя врата.
	Тави спря като вкопан и примигна, гледайки приятеля си.
	Макс спря няколко крачки по-нататък. Обърна глава леко настрани и Тави видя профила на приятеля си със счупения нос.
	— Моля за извинение. Сципио, сър.
	Тави кимна.
	— Мога ли с нещо да ти помогна?
	Макс поклати глава.
	— Смятам да намеря пиене. Много пиене.
	— И смяташ това за умно? — попита го Тави.
	— Ех — въздъхна Макс, — кой би искал да живее вечно?
	— Ако мога да направя нещо…
	— Не можеш да помогнеш — каза Макс. — Никой не може.
	След това се отдалечи, без да поглежда назад.
	Тави се намръщи след приятеля си, разстроен и притеснен за него. Но не можеше да го застави да му каже нещо, ако той не иска да го направи. Можеше само да не прави нищо и да изчака, докато сам Макс реши да говори за това. Прииска му се Кайтай да е тук и да може да обсъди всичко с нея.
	Но докато имаше задача, беше длъжен да я изпълнява. Тави препрочете отново заповедта, припомни си обясненията на Макс и маестрото за устройството на лагера, които те го бяха накарали да наизусти, и тръгна да работи.


	Глава 5

	Исана се събуди на груб сламен матрак от усещане за празнота. Раната я болеше. Беше объркана от писъци и проблясъци светлина и това мигновено я накара да дойде до себе си и да различи звуците наоколо.
	Чуваше се тропот на бягащи ботуши по твърда земя, явно от голям брой мъже. Сиви центуриони крещяха заповеди. Метал звънеше в метал, непрекъснато минаваха легионери в пълно бойно снаряжение, закачайки се един друг с нараменници, мечове, щитове, брони. Деца плачеха. Някъде, не много далеч, неистово и яростно пръхтяха бойни коне, било то от паника или от нетърпение. Тя чуваше как техните дресьори им говорят с тих монотонен глас.
	Миг по-късно почувства чудовищен натиск върху способностите си като воден призовател, небивал прилив на емоции, по-силен от всичко, което беше преживяла за десетина или повече години, от момента, в който тя и Рил, нейната водна фурия, се бяха намерили взаимно. Най-ясно в този неистов поток от емоции се усещаше страх. Хората около нея бяха уплашени до смърт — Легионът на короната, съставен от най-опитните и калени бойци на Алера, се давеше в блатото на страха.
	Страхът беше придружен и от други емоции. На първо място — възбуда, после решителност и гняв. Сред тях се мятаха и други тъмни потоци, които тя би могла да определи като похот и още нещо, толкова смътно и неопределено, че дори нямаше да го забележи, ако то не продължи бързо да расте — покорност.
	Не знаеше какво се случва, но осъзна, че легионерите около нея се примириха с неизбежната смърт.
	Тя скочи от матрака абсолютно гола и бързо навлече блузата, роклята и туниката. Събра косата си на кок, въпреки болката в гърба и раменете, предизвикана от тези движения. После сграбчи вълненото си елече и прехапа устни, чудейки се какво да прави по-нататък.
	— Охрана? — извика с несигурен глас.
	В голямата палатка веднага се появи мъж, облечен в същата броня като всички легионери, макар и с много вдлъбнатини и драскотини. Човекът излъчваше невероятна увереност, непоклатимо спокойствие и рационален, контролиран страх. Той свали шлема си с една ръка и Исана позна в него Арарис Валериан, личният оръженосец на принцепса.
	— Милейди — каза той и склони глава.
	Исана почувства как бузите й пламват, а ръката й сама се протегна към верижката с пръстена, скрит под дрехите. Миг по-късно тя пусна пръстена, оставяйки го върху закръгленото си коремче.
	— Едва ли аз съм вашата лейди — каза му тя. — Не сте ми се клели във вярност.
	Очите на Арарис проблеснаха.
	— Милейди — повтори той настойчиво, — дългът на моя господар не му позволи да ви намери лично и той го възложи на мен.
	Гърбът на Исана отново я заболя и сякаш това не беше достатъчно, а и детето започна да се върти с присъщата си енергия, сякаш е чуло и разпознало познати звуци.
	— Арарис, сестра ми…
	— Вече е тук — каза той с обнадеждаващ глас. Невзрачният млад мъж се обърна, даде знак с ръка и по-малката сестра на Исана, наметната с огромния походен плащ на Арарис, влезе в палатката.
	Алия веднага се втурна към Исана и те силно се прегърнаха. Беше миниатюрна девойка, взела от майка им всички прекрасни женствени черти, косата й беше с цвят на мед.
	На шестнадесет години вече представляваше изкушение за много легионери и техните придружители, но Исана я защитаваше възможно най-твърдо.
	— Исана — задъхано каза Алия. — Какво става?
	Исана беше почти десет години по-възрастна от нея. Тя, както и сестра й, имаше дарбата на призовател на вода и Исана отлично знаеше, че при такъв вихър от емоции Алия едва ли би могла да си каже дори името.
	— Успокой се и не забравяй, че трябва да контролираш дишането си — прошепна тя на Алия и погледна Арарис. — Рари?
	— Маратите нападнаха долината — отговори той спокойно и ясно. — Вече разбиха нашите аванпостове и продължават да настъпват. Конете ви вече са готови, вие и всички останали цивилни трябва незабавно да се оттеглите към Рива.
	На Исана й секна дъхът.
	— Да отстъпим? Маратите наистина ли са толкова много? Но защо? Как така?
	— Не се притеснявайте, милейди — отговори Арарис. — Справяли сме се и в по-сложни ситуации.
	Но Исана го виждаше в очите му, чуваше как трепери гласът му. Той лъжеше. Той не се надяваше да оцелее.
	— Къде? — попита на глас: — Къде е той?
	Арарис се намръщи и каза:
	— Конете са готови, милейди. Бъдете така любезна да дойдете с…
	Исана вирна брадичка, подмина Валериан и като излезе от палатката, се огледа. Лагерът беше в състояние на хаос — ако не всички, то придружаващият персонал — със сигурност.
	Самите легионери се придвижваха забързани и напрегнати, но дисциплинирано и предпазливо, Исана ги видя как се строяват до оградата.
	— Искаш аз сама да го намеря, така ли, Рари?
	Гласът му остана равен и учтив, но Исана почувства раздразнението в отговора му.
	— Както ви е угодно, милейди.
	Той се обърна към двамата коняри, които държаха юздите на потръпващите коне, махна им с ръка и каза:
	— Вие двамата — с мен — и се насочи към източната страна на лагера. — Дами, бъдете така любезни да дойдете. Трябва да побързаме. Не знам кога ордите ще се появят тук, всяка секунда е ценна.
	В следващия момент Исана за първи път в живота си видя война.
	От тъмнината полетяха стрели. Един от конярите изкрещя, но викът му се изгуби в цвиленето на коня, който държеше. Исана се обърна, усещайки биенето на сърцето в ушите си, всичко се случваше много бавно.
	Тя видя как конярят се препъна и падна, а от тялото му стърчаха бели маратски стрели. Конят зацвили и разтърси глава, опитвайки се да се освободи от стрелата, забила се в шията му.
	От тъмнината се чуха викове. Марати, светлокоси и светлокожи, изскочиха иззад каруците с храна, които се бяха появили в лагера през деня, размахвайки оръжия, които бяха трудни за по-точно описване от нещо тъмно от стъкло и желязо.
	Арарис светкавично се завъртя. Исана можеше само да стои и ужасено да гледа как други три стрели летят към нея. Мечът на Арарис ги натроши на трески с небрежно движение, дори и тези, които бяха на сантиметри от лицето й.
	После той отрази атаката на групата крещящи марати — мина през тях като човек през тълпа на пазара, движейки рамене и бедра, подскачайки и изпълнявайки пируети, за да не се препъне в нещо, лежащо на земята.
	Когато спря, всички марати лежаха на земята, превърнали се в храна за враните.
	Той отпусна меча си, избърса кръвта от него, прибра го в ножницата и протегна ръка към Исана, сякаш нищо не се беше случило.
	— Насам, милейди.


	— Насам, милейди — промърмори нисък, кадифен мъжки глас. — Не бива да се разстройваме, че известно време няма да сме заедно. Във всичко може да се намери нещо положително.
	Исана вдигна глава, беше задрямала на удобните седалки на паланкина, който Акватайн беше изпратил да я вземе от Исанахолт. Яркият сън, пълен със спомени, продължи по-дълго от обикновено.
	Сънищата, дошли предната нощ, се повтаряха през последните две години. Страхът, объркването, тежестта на вината повтаряха този сън, сякаш никога не го беше виждала. Сякаш тя отново не беше виновна за случилото се.
	Беше уморена от тях.
	Но в същото време тези сънища й връщаха кратките мигове на радост, опияняващите моменти от същите тези пролетни дни. В онези щастливи моменти тя забравяше какво ще се случи след това и каква ще стане самата тя. И отново имаше сестра. И отново имаше съпруг. И любов.
	— Току-що ти доведох съвсем ново момиче, Атис — разнесе се ясен и уверен женски глас отвън до паланкина. — Забавлявай се, докато се върна.
	— Тя е сладка — отговори мъжът. — Но тя не си ти.
	Тонът му стана саркастичен.
	— За разлика от предишната.
	Вратата на въздушната карета се отвори и Исана призова Рил, за да скрие сълзите, появили се в очите й. Пръстите й докоснаха под блузата висящия на врата й пръстен. За разлика от нея той си оставаше чист и лъскав, въпреки изминалите години.
	Тя тръсна глава, прогонвайки остатъците от съня и, доколкото това беше възможно, върна мислите си към настоящето.
	Върховен лорд Акватайн Атис, който преди пет години организира заговор, в резултат на който загинаха стотици нейни съседи в Калдерон, отвори вратата на каретата и приветливо й кимна.
	Приличаше на лъв, съчетавайки физическа сила с грациозност на движенията. Тъмнозлатистата му коса падаше върху раменете, а черните му очи излъчваха интелигентност. Придвижваше се със съвършена увереност, а фуриите му бяха едни от най-силните в Империята, с изключение, може би, на фуриите на Първия лорд.
	— Холтър — учтиво каза той и кимна на Исана.
	Тя му кимна в отговор, макар да почувства, че вратът й отказва да се подчини. Не се надяваше, че ще успее да говори учтиво с него, затова предпочете да замълчи.
	— Предпочитам да прекарвам свободните си дни извън дома — обади се жената, гласът й прозвуча наблизо. — И съм напълно способна да се грижа за себе си. Освен това вие си имате много собствени грижи.
	Жената влезе в каретата и седна на отсрещната седалка. Стройна, бледа, с тъмна коса, царствено изглеждащата Върховна лейди Инвидия Акватайн олицетворяваше идеала на идеята за гражданин.
	Въпреки че лейди Акватайн беше на над четиридесет, както и съпругът й и самата Исана, тя изглеждаше едва ли не на двайсет. Подобно на всички, надарени с дарбата на призователи на вода, и тя не се отказваше от възможността да удължи младостта си.
	— Добър вечер, Исана.
	— Милейди — измърмори Исана. Тя не изпитваше към тази жена по-топли чувства от тези, които изпитваше към лорд Акватайн, но все пак можеше да се обръща към нея, ако не приветливо, то поне учтиво.
	Инвидия се обърна към съпруга си и се наведе, за да го целуне.
	— И се постарайте да минете без нощни бдения. Имате нужда от почивка.
	Той вдигна златисти вежди.
	— Аз съм Върховен лорд на Алера, а не някакъв глупав академ.
	— И зеленчуци — продължи тя, сякаш той не е казал нищо. — Не наблягайте на месо и сладкиши и не избягвайте зеленчуци.
	Акватайн се намръщи.
	— Предполагам, че ще се държиш така, докато не се съглася с теб?
	Тя му се усмихна сладко.
	Той обърна очи, дари я с бърза целувка и каза:
	— Невъзможна жена. Добре, нека да е на твоето.
	— Естествено — каза тя. — Довиждане, милорд.
	Той склони глава към нея, кимна на Исана, затвори вратата и излезе. Удари два пъти по стената на каретата и каза:
	— Капитане, грижете се за тях.
	— Милорд — отговори мъжки глас зад вратата и рицарите Аери вдигнаха паланкина. Шумът на вятъра нарасна до нисък и постоянен рев, добре познат на Исана през последните две години. Невидима сила я притисна към мястото й, след като носилката се извиси в небето.
	Няколко мига минаха в мълчание, по време на което Исана облегна глава на възглавницата и затвори очи с надеждата, че сънят ще послужи като извинение да не общува с лейди Акватайн. Надеждите й бяха напразни.
	— Извинявам се за дългото пътуване — каза лейди Акватайн няколко секунди по-късно. — Но силните ветрове винаги са били пречка през този сезон, а тази година те са особено опасни. Затова се налага да летим много по-ниско от обикновено.
	Исана си помисли, че все още е много по-високо от ходенето по земята.
	— А има ли разлика? — попита тя, без да отваря очи.
	— По-трудно е да бъдеш във въздуха по-близо до земята и е по-трудно да летиш бързо — каза лейди Акватайн. — Моите рицари Аери трябва да отчитат пътуването в мили, а не в левги, както и да вземат предвид броя на спирките, които трябва да направим, за да посетим моите привърженици, така че ще ни отнеме много повече време, за да достигнем нашата цел.
	Исана въздъхна.
	— Колко повече?
	— Повече от три седмици, както ми казаха. И това е оптимистичната оценка, която предполага, че свежи екипи от рицари Аери ни очакват на станциите по маршрута.
	Три седмици. Твърде дълго, за да се преструва, че спи, без при това да обиди спътничката си.
	Исана беше наясно със стойността си за Акватайн, поради което можеше да си позволи да не раболепничи и да не ласкае своите покровители, но все пак имаше предели и за нейната независимост. Така че трябваше да отвори очи.
	Лейди Акватайн разтегна прекрасните си устни в усмивка.
	— Реших, че информацията няма да ви е излишна. Би било глупаво от ваша страна да прекарате целия път със затворени очи.
	— Какво говорите, милейди — каза Исана. — Защо си мислите, че ще постъпя така?
	Погледът на Инвидия за миг охладня. После каза:
	— Дадоха ми да разбера, че планирате малко рандеву със семейството си в Церес.
	— Но, разбира се, след срещата с Лигата — каза Исана. — Увериха ме във възможността да предприема стъпки, за да се върна в Калдерон, ако плановете ми не ви причиняват неудобство.
	Студените черти на Инвидия разцъфнаха в лека, но искрена усмивка.
	— Едва ли има нещо, което да разстрои плановете ми, Исана. Аз наистина с нетърпение очаквам това пътуване.
	— Точно както и аз, милейди. Семейството ми липсва.
	Инвидия отново се засмя.
	— Имам една молба към вас, която е малко извън нашето споразумение, относно срещата с моите съюзници и Лигата.
	Тя склони глава настрани и леко се наклони напред.
	— Макар че вие не бяхте информирани за дневния ред на събранието.
	Исана също наклони глава.
	— Грахус Албус и неговият екип са поканени да участват на него.
	— Сенатор Примус — промърмори тя. Очите й се разшириха. — Целта на нашата визита е да лобираме за еманципация в Сената.
	Лейди Акватайн въздъхна.
	— Иска ми се всички членове на Лигата да бяха толкова проницателни като вас.
	— Трябвало е известно време да ръководят холт — отговори Исана с ирония в гласа. — Това занимание бързо развива способността да осъзнаваш последствията от малки, но осъзнати действия.
	Върховната лейди сви рамене.
	— Може би сте права.
	— Грахус подкрепя ли ни?
	— Той никога не е бил против промените. Съпругата му, дъщеря му и любовниците му ме увериха, че ще ни подкрепи — каза лейди Акватайн.
	Исана се намръщи. Тя мразеше подобни манипулации, въпреки че именно те бяха първото и основно оръжие на Дианическата лига.
	— А Сенатът?
	— Невъзможно е да се предвиди — отговори лейди Акватайн. — Не се знае какви лостове ще трябва да бъдат натиснати, за да се реши въпросът в наша полза. Но определено мога да кажа, че няма да се спрем пред нищо. За първи път в историята на Алеранската държава имаме възможност да премахнем самото понятие за робство. Завинаги.
	Исана се намръщи, докато обмисляше чутото. Това беше наистина достойна цел. Цел, която може да получи подкрепата на общественото съзнание повсеместно. Робите навсякъде се сблъскват с несправедливост: тежък труд и призрачен шанс да си заработят свободата, въпреки че по закон собственикът е длъжен да позволи на роба да откупи своята свобода на същата цена, на която го е купил — ако той успее да спечели толкова много, разбира се.
	Робините нямат право да отказват на своя собственик достъп до тялото си, а се оказа, че и мъжете роби също нямат това право. Децата, родени свободни, поне по закон, бяха подлагани на различни юридически измами от страна на робовладелците, което в крайна сметка водеше до прякото им поробване още от раждането.
	Законите на Империята трябваше да защитават робите, свеждайки до минимум последствията за онези, които са били принудени да станат роби, но могат да се откупят и отново да станат свободни. Но корупцията и политическите тенденции позволяваха на всеки Върховен лорд на практика да игнорира законите и да се отнася с робите както сметне за добре.
	Откакто стана съюзник на лейди Акватайн в Дианическата лига, Исана научи повече, отколкото би могла да си представи, за злоупотребите на робовладелците в Империята. Нейното собствено преживяване като робиня на Корд, което продължи само няколко дни, беше истински кошмар, подобно нещо не би трябвало да продължава цял живот. Тя с ужас научи, че поведението на Корд се смята за нещо съвсем нормално и обичайно.
	Дианическата лига, организация, състояща се единствено от гражданки на Империята — тези със статут и влияние, но с много ограничени юридически възможности — от години се бореха за възможността поне да започне да се говори за необходимостта от премахване на робството.
	За първи път бяха близки в разбиранията си. И тъй като Първият лорд и Върховните лордове посвещаваха цялото си внимание на опазването на границите на Империята, наказателното и гражданското право на Алера, както и инициирането и контрола за спазване на законите, бяха преминали във властта на изборния орган — Сената.
	Робовладелството беше подвластно на гражданския кодекс от момента на появата си и Сенатът имаше право да приема нови закони, касаещи тази институция, или да я отмени изцяло. Членовете на Дианическата лига вярваха, че това ще стане първата стъпка по пътя към законовото равенство на жените в Империята.
	Въпреки че Инвидия винаги беше вярна на думите и задълженията си като нейна покровителка, Исана не смяташе, че лейди Акватайн лично е заинтересувана от еманципацията. Но дори и в този случай не можеше да не се признае, че възможността да се отърват от подобна несправедливост беше изкушаваща.
	В същото време тя едва ли би могла да разсъждава със студената логика, присъща на истинските политици. Не и сега, когато срещата с нейните близки беше толкова близка. Исана не искаше нищо толкова много, както да види Тави отново, жив и здрав. Но напрежението в мълчанието, причинено от паузите в разговорите всеки път, когато някоя от тях казва нещо, което не е свързано с политика или лоялност, правеше тази тема не най-добрата за обсъждане.
	Искаше отново да поговори с брат си. Управлявайки холта и правейки редки, но редовни пътувания в интерес на Инвидия Акватайн, тя имаше все по-малко възможности да общува с по-малкия си брат. Той й липсваше.
	Исана осъзнаваше цялата ирония на факта, че пътува през цялата Империя — при това за сметка на Акватайн — за да се събере отново с тях.
	И също, че самата тя беше създала тази ситуация за себе си, като се присъедини към настоящия си покровител, който имаше най-безпощадните и користни планове към короната.
	Въпреки това Исана се застави да изхвърли семейството от главата си и да погледне на ситуацията с неутрален поглед. Какво ще спечелят Акватайн, ако постигнат премахване на робството?
	— Не става въпрос за свободата — промърмори тя на глас. — Не и за вас. Смисълът е да се подкопае икономиката на Калар. Без робски труд той няма да печели много от владенията си. Ще бъде прекалено зает със собствената си платежоспособност, за да представлява заплаха за вашия съпруг в борбата за короната.
	Лейди Акватайн изумено погледна Исана, изражението на лицето й трудно можеше да се опише.
	Исана не позволи на погледа си да се отклони от този на Инвидия.
	— Това е относно думите ви, че не всички членове на Лигата са толкова проницателни, колкото аз.
	Лицето на лейди Акватайн остана безизразно.
	— Мога ли да продължа да разчитам на вашата подкрепа и поверителност?
	— Да. Както обещах — каза Исана. Тя се облегна назад и отново затвори очи. — При цялото ми желание аз не мога да попреча на вашите интриги. Ако по пътя към това се направи нещо добро, тогава защо да не опитаме.
	— Прекрасно — каза лейди Акватайн. — И полезно за вас.
	Тя замълча за момент и Исана изведнъж почувства цялата тежест на концентрираното внимание на Върховната лейди.
	— Едва ли обикновен човек може да види ситуацията такава, каквато е в действителност, Исана. Това ме кара да се чудя: къде ли сте получили прозрението, необходимо за това ниво на политическа проницателност? Би трябвало някой да ви е помогнал с това.
	— Чета много — отговори тя с умора в гласа, която нямаше нужда от фалшификация. — Нищо повече.
	Благодарение на дългогодишната практика и опита си Исана би могла да защити лицето си от проявата на всякакви емоции. Но събуждайки се сутринта, беше почти физически болезнено да удържи ръката си да не докосне пръстена, висящ над сърцето й.
	Последва още една минута в мълчание и накрая лейди Акватайн каза:
	— В такъв случай трябва да се възхитя на вашата ерудираност.
	Вниманието на Върховната лейди отслабна и Исана едва се сдържа да не изпусне въздишка на облекчение. Да лъже лейди Акватайн, чиито способности като призовател на вода, а следователно и в разпознаването на измама и лицемерие, бяха по-силни от тези на самата Исана, беше много опасно занимание.
	Тази жена беше способна на изтезания и убийства, дори и да предпочиташе по-малко сурови методи. Исана не разчиташе, че предпочитанията й са плод на етични убеждения, а не на студена логика и лични интереси. Ако е необходимо, лейди Акватайн можеше да убие Исана, без да й мигне окото.
	И ако на това беше писано да се случи, Исана щеше да умре, без да промълви и дума.
	Защото има тайни, които трябва да останат тайни.
	На всяка цена.


	Глава 6

	Животът на легионера, дори и този легионер да е офицер, според Тави беше излишно възвеличаван.
	Докато приключи първата му седмица в лагера на Първи алерански, Тави стигна до заключението, че цялото прехвалено великолепие и престиж на офицерския корпус не е нищо повече от уловка на държавата, имаща за цел да превърне стабилните амбиции в безумие с пяна в устата.
	Което се удвояваше поради високата репутация на курсорите, благодарение на която той получи заповедта да отиде в този легион, враните да го вземат.
	Тави се смяташе за решителен, упорит и умен агент на короната, особено след изпитанията, с които се сблъска в Академията, където неговото време и концентрация бяха винаги търсени.
	Там той трудно намираше два-три часа на ден, за да поспи, а постоянното тичане по онова чудовищно садистично стълбище изпитваше силата му както духовно, така и физически. Имаше дни, когато избухваше в рев на отчаяние, само за да изпусне парата.
	Животът в легиона беше още по-лош.
	Тави се стараеше да не обръща прекалено много внимание на подобни цинични мисли, но намирайки се в светлата дървена постройка на склада и слушайки втория „рефрен“ на поредната помпозна реч на трибун Грахус, отговор на която не се очакваше или поне не беше позволен, беше трудно да се избави от неприятното усещане, възникнало от настоящата ситуация.
	— Имаш ли представа каква каша си направил тук? — питаше Грахус. Мускулестият мъж удряше с два пръста по другата си длан на всеки няколко срички, след което обвинително ги насочваше към Тави в края на всяко изречение.
	— Мярката за брашно, разчетена за всеки легионер — това е точна стойност, подтрибун, а не обект на произволни корекции, извършвани от младежи в началния стадий на тяхната служба.
	Последва пауза, по време на която Грахус набираше въздух за следващата тирада, а Тави успя да вмъкне „Да, сър“. Той беше изучил ритъма на речите на Грахус още до края на втория ден.
	— Ето защо ние преди всичко трябва да използваме стандартизирани маркирани мерни чаши.
	— Да, сър.
	— С глупавите си замени съсипа цялата ми статистика и сега ще ми отнеме повече от месец, за да оправя отчетите, подтрибун. Имам пълното право да те докладвам за това нарушение. Мога да те обвиня в пилеене на бюджетни средства.
	— Да, сър — за пореден път повтори Тави.
	Очите на Грахус и без това си бяха присвити. Сега те се превърнаха в цепки.
	— Май долавям неподчинение в гласа ти, подтрибун?
	— Сър, не, сър — възрази Тави, — само несъгласие.
	Погледът на трибуна потъмня:
	— Говори.
	Тави започна със спокоен тон.
	— Много ветерани се оплакали на центурионите си, че получават по-малко хляб за обяд. Когато оплакванията станали постоянни, центурионите ги пренасочили към Първото копие. Той се намесил. Съгласно стандартната процедура, Първото копие се обърна към подтрибун по снабдяването. Аз бях първият, който му попадна.
	Грахус поклати глава.
	— Имаш ли мнение по този повод?
	— Да, сър. Проучих ситуацията и съдейки по всичко, част от брашното се губи по пътя между склада и столовата — Тави спря за момент и продължи. — Започнах с проверка на точността на мерителните чаши. Сър.
	Лицето на Грахус почервеня от ярост.
	— Макар чашите да изглеждат стандартно, всъщност са фалшиви, сър. На практика вместимостта им се оказа девет десети от тази, която би трябвало. Помолих един от ковачите да направи няколко чаши с нужния размер, сър, докато не ги заменим със стандартни.
	— Разбрах — каза Грахус. Горната му устна беше покрита с капчици пот.
	— Предполагам, сър, че някой умишлено е подменил оригиналните чаши с фалшификати и е присвоил излишното брашно с цел печалба, може би крадците са били толкова безскрупулни, че са продавали остатъците на собствения си легион — Тави сви рамене. — Ако искате да предявя официални обвинения, аз ще се подчиня на вашето решение. Но според моята преценка, сумата от спечелените пари в резултат на тези измами едва ли би била достатъчна за нещо повече от сребърен пръстен или нови ботуши. Мисля, че пресякохме кражбата преди да бъде нанесена реална вреда.
	— Достатъчно, подтрибун — произнесе Грахус с треперещ глас.
	— Разбира се — продължи Тави, — ако искате да обвините за това мен или да ми наложите дисциплинарно наказание, капитанът ще бъде задължен да започне разследване. Сигурен съм, че той ще може да определи абсолютно точно кой, какво и от кого е откраднал, сър. Предполагам, че така ще е дори още по-добре.
	Лицето на Грахус се зачерви. Той затвори очи и нервно потупа със сребърния пръстен на лявата ръка по знака на гърдите си. Подметките на новите му ботуши изскърцаха по пода, когато направи крачка.
	— Подтрибун Сципио, вие определено изпитвате моето търпение.
	— Моля за извинение, сър — отговори Тави, — но не това беше целта ми.
	— Точно това е била целта ти — изръмжа Грахус. — Имаш късмет, че не те забих до ушите в земята направо тук.
	На входа на складовата сграда някой учтиво се прокашля и почука по дървото.
	— Добър ден, господа — поздрави маестро Магнус и влезе с усмивка на уста. — Надявам се, че не ви притеснявам.
	Втренченият поглед на Грахус излъчваше отрова и ако погледът можеше да убива, Тави отдавна щеше да е мъртъв.
	— Разбира се, че не, центурион — процеди през зъби Грахус. — С какво мога да помогна?
	— Поздрави от капитан Сирил, трибун. Ще може ли подтрибун Сципио да се присъедини към него на тренировъчната площадка?
	Тави се намръщи, гледайки Магнус, но лицето на стария маестро не изразяваше нищо.
	— С ваше разрешение, сър?
	— Защо не? — каза Грахус със спокоен тон. — Засега ще помисля как най-добре да използвам твоята енергичност. Например за подобряване на санитарните условия.
	Тави едва се сдържа да не се намръщи на трибуна, но усети как бузата му потрепва от нервен тик. Той отдаде чест и тръгна с Магнус.
	— Какво за тези мерителни чаши? — промърмори Магнус, когато малко се отдалечиха.
	Тави вдигна вежди.
	— Знаеше ли за това?
	— Често срещано е трибунът по снабдяването да се облажва от своя легион — каза Магнус. — Но обикновено прикриват по-добре следите си. Грахус не е достатъчно хитър за това.
	Минаха покрай добре подредени редици палатки. За седмицата, откакто бяха пристигнали, рибките поне се бяха научили да ги издигат правилно. Тави навъсено погледна Магнус.
	— Капитанът знае ли?
	— Естествено.
	— Тогава защо не прави нищо по въпроса? — попита Тави.
	— Защото Грахус може да е мошеник, но е и много опитен офицер по снабдяването. Имаме нужда от него. Ако капитанът започне официално разследване, това би опозорило Грахус, би погребало кариерата му и щеше да сложи край на престоя му в легионите — заради няколко дрънкулки и нови ботуши.
	Тави направи гримаса.
	— Значи затова капитанът гледа на всичко това през пръсти.
	— Той не е легат, Тави. Той е войник. Неговата задача е да създаде и поддържа легиона в боеспособно състояние. Ако за това ще му се наложи да си затвори очи за безразсъдството на някои от своите офицери, той е готов да плати тази цена.
	— Дори ако това означава орязани дажби за легиона?
	Магнус се усмихна.
	— Но те не получават орязани дажби, подтрибун. Чашите бяха сменени, проблемът е отстранен.
	— Първото копие — въздъхна Тави. — Капитанът го е изпратил при мен.
	— Нищо подобно не е правил — усмихна се още по-широко Магнус. — Въпреки че може би съм разбрал погрешно някои от коментарите, които направи, и за по-добро разбиране споделих мислите си с Валиар Маркус.
	Тави изсумтя и се замисли за момент.
	— Това е било тест — каза накрая. — Искал е да види как ще реагирам на това.
	— Мнозина биха поели по пътя на шантажа, за да получат дял от печалбата — отговори Магнус. — Сега капитанът знае, че си честен. Поривите на алчност на Грахус са отстранени. Легионерите получават пълна дажба, а легионът все още си има своя трибун по снабдяването. Всички печелят.
	— Освен мен — въздъхна Тави. — След днес Грахус ще ме вкара за месец на колене в тоалетните.
	— Добре дошъл в легионите — съгласи се Магнус. — Предлагам ти да го приемеш като полезен опит.
	Тави се намръщи.
	Те излязоха през западната порта и получиха уставни поздрави от две рибки, които стояха на пост в кафяви туники и тренираха с оръжията си.
	На няколкостотин метра от портата имаше широко поле, където фуриите бяха създали идеално равна плоскост. Широк овал на каменен път окръжаваше полето — на практика си беше тракт, изграден по същия начин като пътищата по цялата територия на Империята.
	Четири пълни кохорти новобранци бяха на пътя и се опитваха да проведат марш на скок, без да развалят строя. При правилно използване на фуриите, вградени в пътищата на Империята, те позволяваха на пътника да се придвижва бегом в продължение на няколко часа, като влага усилия почти като при ходене.
	Новобранците в по-голямата си част не използваха правилно тези особености на пътя и вместо да се придвижват в спретнати редици, строят им приличаше по-скоро на комета — плътно ядро отпред, последвано от изоставащи, които се движеха все по-бавно и все повече и повече изоставаха и се уморяваха.
	В центъра на полето центуриони обучаваха част от новобранците как да ползват оръжието си, докато останалите тренираха с истински стоманени щитове на легионери, усвоявайки основите на магията на метала, с чиято помощ можеха да увеличат здравината на щитовете си и способността им да отразяват удари — безусловно тези способности щяха да са им от полза и за останалата част от снаряжението.
	В същото време инструктори показваха на останалите новобранци, които бяха разположени около тях, как правилно да носят и да се грижат за бронята и оръжията си, както и ги запознаваха с многото други аспекти от живота в легиона.
	Тави и Магнус изчакаха кометоподобната кохорта рибки да измарширува по тренировъчния път и го прекосиха по пътя към дървената наблюдателна площадка в центъра на полето.
	Участъците земя около нея бяха оградени и оборудвани с източници на вода за жадни новобранци, както и изолирани помещения за онези, които са се преуморили или подобно на Тави, са си осигурили личен урок с оръжеен инструктор.
	Капитан Сирил стоеше на наблюдателната платформа, а слънцето блестеше по бронята и плешивата му глава. Беше облегнат на ограждението и си говореше тихо с трибун Кадиус Адриан, нисък строен мъж в лека броня и камуфлажна униформа на разузнавач.
	Адриан сочеше към бягащите новобранци в далечния участък на пистата и шепнеше нещо на капитана. После посочи групата рибки, оковани в огромни тренировъчни доспехи. Сирил кимна, после обърна поглед към застаналите под платформата Тави и Магнус.
	Кадиус Адриан проследи погледа на капитана, поздрави ги и пъргаво се плъзна по стълбата от платформата към земята. Долу водачът на разузнавачите в легиона безмълвно кимна на Тави и Магнус в отговор на техния поздрав и се отдалечи.
	— Доведох го, сър — каза Магнус. — И всичко беше точно както ви казах.
	Капитан Сирил имаше масивно, неподвижно лице, загоряло от постоянното стоене на полето и дори лека усмивка покриваше чертите му с мрежа от бръчки.
	— Кажете му да се качи.
	Тави се отправи към стълбата, а Магнус докосна ръката му.
	— Момче — промърмори той едва чуто. — Помни дълга си. Но не преигравай.
	Тави се намръщи, кимна на Магнус и започна да се качва нагоре, за да се присъедини към капитана. Стигна до платформата, оказа се в центъра на вниманието и поздрави капитана.
	— Свободно — каза капитанът, привика го с ръка и се обърна към полето.
	Тави приближи и застана до него. Никой от тях не каза нито дума и Тави изчака капитанът да наруши мълчанието.
	— Малко подтрибуни се осмеляват да се държат така с началниците си — започна най-накрая Сирил. — За това се иска доста смелост.
	— Не мисля, сър — отвърна Тави. — В крайна сметка бях наясно, че той няма да може наистина да се изправи срещу мен, без при това да се разкрие.
	Сирил се подсмихна.
	— Той би могъл да намери заобиколни пътища. Може и да не успее да навреди на кариерата ти, но да направи ежедневната ти работа непоносима — съвсем лесно.
	— Да — съгласи се Тави.
	Сирил отново се усмихна.
	— О, стоик, разбирам.
	— Мен работата не ме плаши, сър. Ще отмине.
	— Съвсем вярно — капитанът хвърли любопитен поглед към Тави.
	— Прегледах информацията за теб — каза той. — Не си много успешен в призоваването.
	Изблик на раздразнение, примесено с болка, стисна гърдите на Тави.
	— Едва започвам да усвоявам основите на легиона — каза Тави, което си беше истина, отразена във фалшивите документи, предоставени от курсорите — и работата с метал. Справям се с меча. Не колкото най-добрите, но мога да се защитя.
	Капитанът кимна.
	— Понякога хората крият своите таланти по някаква причина. Един не иска отговорност. Друг не иска да се откроява. Трети се страхува да не издаде незаконния си произход, показвайки сериозни постижения. Като твоя приятел, Максимус.
	Тави сдържано се усмихна:
	— Аз не съм от тези, капитане.
	Сирил изучава Тави известно време, след което бавно кимна.
	— При мен няма такива таланти. Жалко — каза той и се обърна към полето. — Надявах се да събера още няколко рицари.
	Тави изненадано вдигна вежди.
	— Рицари? Нима нямаме пълен комплект, сър?
	Сирил сви рамене и бронята му изскърца.
	— Рицари имаме, но знаеш колко ценен може да бъде такъв талант. Всеки Върховен лорд в Империята се опитва да си осигури колкото се може повече рицари, независимо дали ще ги изпроси, купи, вземе назаем или открадне. Особено като се имат предвид последните събития. Нашите рицари в по-голямата си част са, ъъъ… как да го кажа…
	— Рибки, сър? — предложи Тави. — Начинаещи рицари?
	Капитанът изсумтя.
	— Не е далеч от истината. Макар че бих казал — млади и недодялани. Имаме само един истински рицар на огъня и в момента му лекуват изгарянията.
	Сирил поклати глава.
	— Около дузина призователи на земя и дърво дават нелоши надежди, но все още трябва много да работят и да работят и те очевидно няма да са ни достатъчни. Изобщо нямаме рицари на метал. А останалите шестдесет са рицари Аери.
	Веждите на Тави плъзнаха нагоре.
	— Всеки легион би направил всичко, за да притежава толкова много рицари Аери, сър.
	— Да — въздъхна Сирил, — само да можеха да летят.
	— Не могат да летят? — подскочи Тави. — Винаги съм смятал, че ако си един от тях, то способността за летене е нещо, което се подразбира от само себе си.
	— Е, повечето могат да се издигнат във въздуха. Но да действат като едно цяло за тях е проблем. Ако трибун Фантус и младият Антилус не предотвратяваха сблъсъците, а лейди Антилус и синът й не помагаха, вече щяхме да имаме няколко смъртни случая.
	Тави се намръщи, след което каза.
	— Може би Максимус може да им помогне? В тяхното обучение, имам предвид.
	Капитанът изпръхтя насмешливо.
	— Това би било грешка. А и имам нужда от него там, където е сега. Но дори да го направя, не бих му позволил да е близо до рицарите-рибки. Виждал ли си го как лети?
	Тави се намръщи за момент и се опита да си спомни.
	— Не, сър.
	— Той не толкова лети, колкото прави високи скокове. Ако има късмет, дори се приземява на крака. А ако не, то на някого върху главата. Веднъж трябваше да го вадим от блато. Дори не мога да изброя колко пъти си е чупил краката.
	Тави се намръщи.
	— Това… не прилича на Макс, сър.
	— Мисля, че той не обича да говори за това. Никога и през ум не ми е минавало, че ще спре да опитва. Но после го видях как се пробва да лети тук. Проклятие, това е направо позор. Но понякога и това се случва.
	— Да, сър — отговори Тави, без да знае какво друго да каже.
	— Сципио — продължи капитанът. — Все още не съм приел клетвата ти.
	— Не, сър. Мислех, че за това ме викате.
	— Така е — каза Сирил и присви очи. — Не съм глупак, младежо. Мнозина са тук по някаква своя лична причина. А някои и по нечии чужди лични причини.
	Тави премести поглед към тренировъчното поле, без да каже и дума, защото не знаеше какво да каже.
	— Ще те попитам само едно: можеш ли да се закълнеш във вярност към този легион, към тези хора, без съмнения или въпроси?
	— Сър… — започна Тави.
	— Това е важно — каза капитанът. — Всички трябва да знаем, че можем да разчитаме един на друг. Само тогава можем да служим на короната и Империята, въпреки трудностите и опасностите. Че няма да изоставим своя брат и без колебание ще дадем живота си един за друг. Иначе това не е легион. А просто тълпа от въоръжени хора.
	Той погледна Тави и каза:
	— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да се закълнеш, млади човече?
	Тави вдигна глава и срещна погледа на Сирил.
	— Тук съм, за да служа на короната, сър. Да.
	— Значи получих клетвата ти?
	— Да.
	Капитанът за момент погледна Тави, после рязко кимна и му протегна ръка. Тави примигна и стисна ръката на Сирил.
	— Работя с моите хора твърдо, подтрибун. Но мисля, че с теб ще се разбираме. Можеш да си вървиш.
	Тави отдаде чест на капитана, а той му отвърна. После се обърна към стълбите, но спря, когато отдолу се разнесе силна глъч.
	Видя малка тълпа новобранци в кафяви туники, които се носеха към лазарета, носейки ранен мъж. По тревата след тях оставаше кървава следа.
	— Помогнете! — закрещя един от тях, гласът му звучеше панически. — Лечител!
	Те приближиха и Тави видя море от кръв, бледа плът и напоена с кръв тъкан, притисната към гърлото на отпуснат мъж, чиято кожа беше придобила сивкав оттенък.
	Лекарят се появи от една от големите палатки и Тави видя мярналото се за миг тревожно изражение на лицето му. Онзи веднага започна да раздава заповеди.
	Новобранците се разделиха, пропускайки лекаря да се приближи и главата на ранения мъж се килна на една страна към Тави, очите му бяха изцъклени и невиждащи.
	Сърцето на Тави спря да бие.
	Това беше Макс.


	Глава 7

	Амара се намръщи, докато седеше на балкона на една от най-големите лекционни зали на Колегиума по тактика — един от обектите за гордост в Церес и една от най-големите военни академии в Алера. Тя беше едва ли не единствената жена сред петстотинте човека, събрани в залата, повечето от които бяха облечени в туники и брони.
	Балконът над залата беше препълнен с млади любопитни благородници и студенти от колегиума. Амара седеше между двама млади мъже, които, съдейки по вида им, не знаеха как да се обърнат към млада жена, вече успяла да си спечели белег на бузата и носеща меч на бедрото си.
	Платформата за презентации беше с размерите на сцена на малък театър и също беше препълнена с хора. Полукръг от столове ограждаше далечния й край. Няколко възрастни мъже седяха на тях, почти всички бяха опитни военноначалници в оставка и продължаваха да работят като маестро в колегиума.
	На следващите два стола седеше центурион Джиралди, може би най-награждаваният офицер в Алера, доколкото сега на униформените му панталони се виждаха двойните лентички на Ордена на лъва. Сивокосият жилест ветеран куцаше, откакто беше ранен в битка с чудовищното създание, наричано „ворд“.
	Сивата му коса беше късо подстригана, на бронята му се виждаха пукнатини и вдлъбнатини — резултат от многото сражения, в които беше участвал. И той явно изпитваше неудобство да бъде пред толкова огромна аудитория.
	До Джиралди седеше сенатор Гантус Арнос, Генералният консул на колегиума. Той беше нисък, висок не повече от пет фута мъж, облечен в официалната тъмносиня мантия на Сената.
	Сивата му мазна коса беше събрана в опашка, а ръцете му бяха сплетени пред лицето с изражение на трезва, мрачна разсъдливост. Сигурно го е тренирал пред огледалото, помисли си Амара.
	Бърнард беше облечен в обичайните си цветове — зелено и кафяво, скромната му туника рязко контрастираше с луксозната мантия на сенатор Арнос. Той стоеше на подиума в центъра на платформата и гледаше към тълпата със спокойно авторитетно самообладание.
	— С една дума — каза той — аз съм сигурен, че това, което наричаме ворд, е най-голямата и смъртоносна заплаха от всички, с които Империята някога се е срещала.
	Гласът му ясно се чуваше във всеки ъгъл на залата благодарение на фуриите, вградени в това място така, че всички да могат да чуват говорещия.
	Усилената от фуриите акустика беше необходима. Шепотът и тихите разговори изпълваха залата с непрекъснато жужене.
	— Една от кралиците на вордите нахлу в моите владения — продължи Бърнард. — В рамките на месец вордът стана сила, която унищожи две трети от хората, в това число половин центурия рицари и цялото население на пограничните холтове. Той използва тактическите решения, за които центурион Джиралди и аз ви говорихме днес, което доказва, че тези същества са нещо повече от животни. Вордът е умна, целеустремена заплаха за цялото човечество. Ако не проявяваме високо ниво на предпазливост и незабавно не премахваме инфекцията, тогава заплахата може да ескалира прекалено бързо, за да може да бъде спряна.
	Бърнард си пое дъх и Амара видя как лицето на съпруга й леко се отпуска, макар и не напълно. Бърнард явно с удоволствие приключваше речта си.
	— А сега ще отговоря на вашите въпроси.
	Веднага няколко десетки ръце се вдигнаха, но после трепнаха и се отпуснаха, след като сенатор Арнос хладнокръвно вдигна ръка.
	Бърнард се намръщи, гледайки за момент залата, докато Джиралди не чукна крака му с бастуна. Бърнард го погледна, после се обърна към Арнос.
	— Разбира се, сенаторе — каза Бърнард. — Заповядайте.
	Арнос стана и огледа залата.
	— Граф Бърнард — започна той. — Чух няколко разказа за случилото се в Калдерон и всеки от тях се оказваше все по-малко правдоподобен от предишния. Признавам, че вашият собствен разказ звучи по-фантастично от другите.
	Ниско, насмешливо хихикане се понесе из залата.
	Очите на Бърнард леко се присвиха и Амара разпозна първия признак на раздразнение.
	— Това е истината, уважаеми сенаторе — отговори той. — Страхувам се, че нямам какво повече да ви предложа, освен истината.
	— Истината — каза Арнос, кимайки. — Разбира се. Но аз мисля, че всички ние знаем колко… аморфна, така да се каже, може да бъде истината.
	— Простете ми — каза Бърнард. — Не исках да ви объркам, сенаторе. Трябва да променя изречението си. Нямам какво повече да ви предложа, освен факти.
	— Факти — Арнос отново кимна. — Отлично. Имам въпроси относно някои от фактите, които вие ни предоставихте днес.
	Амара почувства болка в стомаха.
	— С цялото ми усърдие — кимна Бърнард.
	— Правилно ли ви разбрах, че вие сте научили за присъствието на тези създания от варварите-марати?
	— От Дорога от сабот-ха — каза Бърнард. — Най-силният и влиятелен от техните вождове.
	— Но… — Арнос сви рамене. — Той е марат.
	— Да — отговори Бърнард.
	— Тоест от него узнахте, че те го наричат ворд?
	— Да.
	— Фактически — продължи Арнос, — никой от алеранците никога не е чувал за това същество, преди варварите да ви кажат за него.
	— Предвид опасността, такава като вордите, подозирам, че когато някой разбере за тях, може вече да е късно да се бори с нея. Без предупреждението на Дорога ние най-вероятно вече щяхме да сме загубили половината от Империята.
	— И вие вярвате в това? — попита Арнос.
	— Да — отговори Бърнард.
	— И все пак, ако вярваме на варварите, нямащи писменост, с племенен, примитивен фолклор, без цивилизация, без повелители на фурии — те някак са успели да победят вордите в миналото.
	Бърнард замълча за кратко, преди да заговори. Амара разпозна този израз на лицето му: ставаше такова, когато поучаваше особено глупав подчинен.
	— Те не са победили вордите, сенаторе — каза на глас Бърнард. — Останките от тяхната цивилизация е успяла да избяга и да оцелее.
	— Аха — каза Арнос, в гласа му се долавяше недоверие. — Е, графе. Вие може ли да гарантирате, че цялата тази ситуация не е някаква уловка от страна на маратите? В света има много опасни същества. Струва ми се, че не бива да се страхуваме от този ворд само защото маратите са ви разказали за него.
	Брадичката на Бърнард трепна.
	— Дорога едва не плати с живота си, защитавайки мен и моите близки, когато заедно се изправихме срещу ворда. Той беше загубил почти две хиляди от хората си в битката с него, преди да дойдат в Калдерон.
	Арнос размаха неопределено ръка.
	— Е, Ваше превъзходителство. Колегиумът разполага с хиляди години военна история, правдиви разкази за стотици исторически битки, големи и малки. Моралният дух на войските на бойното поле обикновено бива сломен дълго преди те да понесат петдесет процента загуби. Наистина ли да вярваме на думите на варварина, че неговите хора се воювали, след като са загубили деветдесет процента от войските си?
	— Щом Дорога го казва, аз му вярвам.
	Сенаторът си позволи тънка лукава усмивка.
	— Разбирам. Явно съвместното ви противопоставяне на това същество, за което варварите знаят всичко, е породило във вас чувство на доверие — той направи кратка пауза и добави — или доверчивост.
	Бърнард известно време спокойно гледа Арнос. После си пое дълбоко въздух и каза с равен тон:
	— Сенаторе, дори да махнете всички доказателства, които не съм видял със собствените си очи, вордът все още си остава умен, изобретателен, безпощаден враг, който не влиза в преговори с въоръжените сили пред себе си или с мирното население. Той несъмнено притежава всичко необходимо, за да нанесе непоправими щети на всеки, който за нещастие се окаже твърде близо до него.
	Арнос сви рамене, на лицето му все още играеше тънка усмивка.
	— Възможно е. Но изглежда, че неговата най-силна и плашеща особеност е способността му да се размножава потресаващо бързо. Така че дори да оцелее само един от тях, той ще може да възстанови популацията с невероятна скорост.
	Той наклони глава и продължи:
	— Изминаха вече три години, откакто се бихте с тях, графе, но никой повече не ги е виждал. Не ми остава нищо друго, освен да гадая дали това не е било лъжа от страна на маратите с цел да засилят чувството ви за опасност, като по този начин увеличат доверието, което изпитвате към тях, особено след като сте преодолели всичко това заедно.
	— Искате да кажете, че Дорога ме е излъгал?
	— Той все пак е варварин, графе.
	Бърнард хладно се усмихна.
	— Преди маратите да ни срещнат, в техните езици е нямало понятие за думата „лъжа“. Самата идея, че е възможно да се каже неистина, се появила сред тях преди няколко поколения и все още има много малко последователи. Ако един марат излъже друг — това е предизвикателство за бой до смърт и такова предизвикателство още никой не е отказал. Дорога не е лъжец.
	— Не мога да бъда сигурен в това.
	— Аз мога, сенаторе — каза Бърнард. — Вярвам му. Аз съм граф, гражданин на Империята, ветеран от легионите, който е проливал и губил кръв, защитавайки Алера. И се кълна в живота си.
	— Сигурен съм, че е така — каза Арнос с тон на мъдър старец, който говори на глупав младеж. — Нямам никакви съмнения във вашата искреност. Но мисля, че маратите ви манипулират.
	Бърнард погледна сенатора и рамото му потрепна в жеста, който Амара беше виждала да прави, когато се готви да стреля с боен лък. Гласът му изведнъж стана остър и отчетлив, макар преди това да беше напълно учтив.
	— Сенаторе, ако дори още веднъж наречете моя приятел лъжец, ще приема, че ме предизвиквате.
	— Извинете? — каза Арнос, вдигайки удивено вежди.
	— Предполагам, че търсите алтернативно, познато, устройващо ви абсурдно обяснение, за да можете откровено и безразсъдно да игнорирате очевидната заплаха за Империята просто защото не искате да повярвате в нейното съществуване. Ако не можете да се въздържите от клевети, ще се радвам да се срещна с вас на дуел, където лично ще изтръгна змийския ви език.
	Всички звуци в залата спряха, възцари се гробна тишина.
	Амара изпита силен прилив на гордост и внезапно осъзна, че се усмихва, гледайки надолу към Бърнард.
	Лицето на Арнос се заля в червено и стана почти пурпурно. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе, а яростните звуци на стъпките му отекваха из залата. Повече от една трета от присъстващите в помещението, включително няколко души на платформата, също станаха и напуснаха залата след сенатора.
	Когато излязоха, Бърнард поклати глава и почти незабележимо намигна на Амара.
	— И така — каза той, — следващият въпрос.
	Веднага се появи гора от ръце. Тези, които останаха — всички в униформата на легионери или с прическа на легионери — се настаниха по-удобно, за да слушат.
	Амара слезе в залата чак когато Бърнард отговори на всички въпроси. Той разменяше ръкостискания с няколкото члена на колегиума, останали след напускането на сенатора. Джиралди, облегнат на бастуна си, се извисяваше някъде отзад и си разменяше усмивки с няколко други войници, явно стари познати.
	Амара се усмихна, когато Бърнард приключи с всички и отиде при нея.
	— Ще изтръгнеш змийския му език?
	Той й се усмихна леко.
	— Мислиш, че прекалих ли?
	Амара имитира резкия родезиански акцент на Арнос.
	— Вие все пак сте варварин, графе.
	Бърнард изхъмка насмешливо, но след това поклати глава и каза:
	— Той не ми повярва.
	— Той е идиот — отвърна Амара. — Знаехме, че ще има много такива, когато идвахме насам.
	— Да. Просто не мислех, че един от тях ще се окаже сенатор, в чиято власт са всички предназначени за легионите средства на короната — Бърнард поклати глава. — А и той има последователи. Може би трябваше да му позволя да се прави на надут пуяк?
	— Ако го беше направил, нямаше да си ти — отговори Амара. — Освен това така спечели подкрепата на много войници, които служат тук. А именно тяхното мнение ще бъде от най-голямо значение.
	— Те много добре разбират, че първи ще пострадат от съкращение на бюджета — каза Бърнард. — Трудно е да се биеш с някого, когато оръжията ти са износени и се разпадат в ръцете ти. Дори този някой да е по-малко опасен от ворд.
	— А дали умилкването към сенатора ще подобри вероятността той да увеличи златото, отпускано за легионите, за да могат те от своя страна да подобрят разузнаването и другите спомагателни поделения?
	— Може би не — призна Бърнард.
	— Тогава стига за това. Ти направи всичко, което можеше. А за това, как предизвика сенатора, присъстващите тук кадети с години ще разказват легенди. Ще стане източник на постоянни подигравки.
	— Тоест най-малкото направих нещо полезно. Това ли искаше да кажеш?
	Тя се засмя и го хвана за ръка, след което излязоха заедно от лекционната зала и закрачиха през кампуса.
	Той се усмихна и наклони глава към нея.
	— Днес изглеждаш… дори не знам. Щастлива. Усмивката не слиза от устните ти.
	— Не изглеждам щастлива — отвърна тя.
	— Не?
	— Не, Ваше превъзходителство — тя затаи дъх и каза: — Аз изглеждам цветуща.
	Известно време той я гледна неразбиращо.
	— Изглеждаш… — после очите му се разшириха. — О, боже!
	Тя гледаше съпруга си и се усмихваше. В един момент й се стори, че сърцето й може да се изтръгне от гърдите й и да се устреми към небето.
	Не можеше да се съпротивлява на това желание и полетя нагоре. Сирус я издигна на седем-осем фута над земята, завъртя я в танц и след това я хвърли обратно в обятията на Бърнард.
	Усмивката му вече беше от ухо до ухо.
	— Ти… Искам да кажа… Сигурна ли си?
	— Толкова, колкото може да е сигурен човек на този етап — отвърна тя. — Май се оказа прав. Трябвало е само да сме заедно повече от няколко дни.
	Бърнард се засмя, вдигна я на ръце и почти я смаза в мечешката си прегръдка, с което привлече вниманието на минаващите покрай тях кадети. Амара се наслаждаваше на този момент. Харесваше й да усеща неговата сила, неговата първична, невероятна сила, до която можеше да се чувства толкова лека, крехка и женствена.
	До него се чувстваше прекрасна. Разбира се, тя носеше меч и дори при нужда го използваше по предназначение, но беше приятно да забрави за него за известно време.
	— Все пак трябва и да дишам — промълви тя след известно време.
	Той се засмя и я пусна на земята, след което продължиха напред. Бърнард я притискаше към себе си, сложил ръка на рамото й.
	— Откога сме тук?
	— Шест седмици — промърмори Амара, — много добре го знаеш.
	— И според теб това много ли е? — попита Бърнард.
	Тя го погледна изпод спуснатите мигли.
	— Трудно е да се следи времето, ако някой толкова рядко напуска собствената си спалня, милорд.
	Той изпусна нисък звук, нещо средно между смях и доволно ръмжене.
	— Едва ли вината за това е моя. Светът извън спалнята не е толкова интересен в сравнение с това, което е вътре.
	— Милорд — каза тя, изобразявайки шок на лицето си. — За какво говорите?
	Пръстите му докоснаха талията й, галейки я леко. Тя потрепери.
	— Ще ви покажа, с ваше разрешение.
	— А Джиралди? — попита тя.
	— Той не е поканен.
	Тя нежно го мушна с лакът под ребрата.
	— Нали няма да го зарежем сам днес?
	— Разбира се, че не. С него ще се видим на вечеря, когато се срещнем с Исана. Дотогава той ще даде няколко урока по водене на бой в качеството си на инструктор-знаменитост.
	— Чудесно — отвърна Амара, — ако не се заеме с нещо полезно, тогава със сигурност ще си потърси приключение на своя глава.
	— Ти май си МОЯ жена — каза Бърнард.
	— Отдавна се отказах да опитвам — отвърна Амара, — вие намирате неприятности независимо от това какво правя. Предполагам, че ви е семейна черта. Това обяснява всичко, което се случва с вас и вашия племенник.
	— Колко несправедливо — възмути се Бърнард. — Тави изпада в неприятности много по-често от мен.
	— Той е по-млад — каза Амара, усмихна се лукаво и го блъсна в бедрото.
	— Ще ти покажа аз кой е по-млад! — изръмжа Бърнард, но по средата на изречението погледна през рамо и усмивката изчезна от лицето му.
	— Какво става? — попита Амара и наклони глава, сякаш нищо не се е случило.
	— Двама ни следят — отговори Бърнард. — Но не съм сигурен, че това е нашият ескорт.
	— Какъв ескорт? — попита Амара.
	Той вдигна вежди и я погледна сериозно.
	— Добре — въздъхна тя. — Курсорите имат отряди, които наблюдават за потенциални съюзници. Не исках да те обидя.
	Тя спря, уж за да оправи подгъва на полата си, и призова Сирус, завихряйки фурията в нов вид призоваване, което огледално преобразяваше видимото по такъв начин, че Амара не виждаше нищо, което се случва пред нея, но виждаше всичко, което се намира зад гърба й. Това призоваване беше трудно за възпроизвеждане и задържане, но на нея й стигаше само бърз поглед.
	— Тези хора не са от ескорта — каза тя тихо. — Не ги познавам.
	Бърнард присви очи.
	— Тогава нещата намирисват.
	— Да — отговори Амара, — и това изобщо не ми харесва.


	Глава 8

	— Кървави врани — изръмжа Сирил. — Движи се, подтрибун.
	Тави сграбчи перилата на стълбата с ръце и се плъзна по нея, притиснал крака към краищата, без да използва стъпалата. Приземи се на земята, присви колене, за да поеме удара, и се затича към палатките на лазарета.
	Той чу как капитан Сирил се приземява зад него, а след това с леко забавяне последва Тави, въпреки тежестта на бронята.
	— Път! — извика Тави на новобранците, струпали се около палатката, като направи всичко възможно да имитира тона на Макс, неговата сила и интонация, когато той даваше заповед. — Път за капитана!
	Рибките побързаха да се отдръпнат, повечето трескаво поздравиха, когато Сирил мина покрай тях.
	Тави вдигна навеса на палатката и го задържа за капитана, след което го последва вътре.
	Вътре беше лечителят-ветеран Фос — висок седем фута, с фигура на фригийска планинска мечка, с броня, направена както беше прието в легионите преди почти четиридесет години, тоест малко по-различна от съвременната.
	По нея се виждаха впечатляващ брой вдлъбнатини и кривини, но изглеждаше безупречно поддържана и мъжът се движеше в нея така, сякаш е собствената му кожа. Фос имаше къси, плътни кичури сива коса, подстригани близо до главата, и дълбоко разположени тесни очи.
	— Във ваната — изръмжа той към рибките, носещи Макс, посочвайки към пълното с вода дълго дървено корито на призовател на вода.
	— По-внимателно, по-внимателно. Враните да те вземат, младежо, да не искаш да направиш раната още по-голяма?
	Сложиха Макс във ваната както си беше с бронята. Водата го покри чак до брадичката, а главата му легна на опорната наклонена плоскост.
	Мърморейки мрачно под нос, Фос огледа и леко коригира наклона, като го намали, докато водата не покри изцяло Макс, оставяйки на повърхността само устните, носа и очите. После той коленичи зад Макс и потопи ръце във водата, притваряйки очи.
	— Дайте му възможност да работи, новобранци — каза капитан Сирил с тих глас. Посочи към противоположния ъгъл на палатката и окървавените младежи побързаха да изпълнят заповедта му.
	Тави прехапа устни, гледайки приятеля си. Кожата на Макс изглеждаше странно — восъчна и безцветна. Не можеше да се разбере дали диша.
	— Лечител — промърмори миг по-късно Сирил.
	— Пазете тишина — промърмори Фос, ръмжащият му бас прозвуча заплашително. След половин минута добави: — Сър.
	Той продължи да си мърмори под нос и доколкото схвана Тави, основно подбрани ругатни. Накрая си пое дълбоко въздух и задържа дъх.
	— Той и преди е попадал в беда — каза Тави на капитана. — Как мислите, ще се оправи ли?
	Сирил не сваляше очи от Макс.
	— Изглежда зле — отговори накрая.
	— Виждал съм го как оцелява при подобна ситуация. Тогава си помислих, че няма да се справи. Но след четири часа вече беше на крака.
	Погледът на Сирил се насочи към Тави, лицето му беше дистанцирано и напрегнато, но гласът му остана тих.
	— Твоето бърборене може да разсее Фос. Ако искаш да помогнеш на своя приятел, затваряй си устата и повече не я отваряй. Или изчезвай.
	Бузите на Тави пламнаха и той кимна, зъбите му отчетливо скръцнаха. Трябваше да положи физически усилия, за да спре да говори.
	Макс беше негов приятел и Тави се уплаши. Не искаше да го загуби. Неговите инстинкти настояваха да крещи, да кара лечителя да работи по-бързо, да направи нещо. Но знаеше, че с нищо не може да помогне.
	Тави мразеше това чувство на безпомощност. Имаше цял живот, за да свикне с него, отсъствието на фурии в него го поставяше в неизгодно положение практически във всяка ситуация.
	Би дал всичко, за да притежава дарбата на лечител и да има възможност да помогне на своя приятел.
	Но капитанът беше прав: най-доброто, което можеше да направи за Макс, беше да млъкне и да чака.
	В продължение на две минути никой не издаде нито звук, всяка секунда изглеждаше като вечност.
	После Фос издаде нисък, мъчителен стон и отпусна мечешкото си тяло над Макс.
	Макс внезапно потрепери, изхърка и рязко си пое дъх.
	Фос изхриптя, все още идвайки на себе си, боботещият му глас прозвуча накъсано:
	— Получи се, кап — произнесе задавено, — но беше на ръба.
	Тави чу Сирил бавно да издишва, макар лицето му да остана безстрастно.
	— Мисля, че лейди Антилус беше тук днес — каза той. — Как стана така, че тя не се погрижи за Максимус?
	Фос поклати глава и бавно започна да се надига, изваждайки ръцете си от окървавената вода, но веднага след това седна на покрития с платно под.
	— Тя каза, че има обяд със сина си.
	— А, да. Семеен обяд — каза Сирил. — Как е той?
	— Зле, кап. По-здрав е от крак на гаргант, но е загубил толкова много кръв, че нито един човек не е оцелял след това.
	— Ще се възстанови ли?
	Фос отново поклати глава.
	— Раната е затворена. И диша. Но загубата на толкова много кръв не може да мине без последствия. Може да се събуди. А може и да не се събуди. Може да се възстанови, но вече да не бъде себе си. Или да не може да ходи. Или просто да стане идиот.
	— Можем ли да направим нещо за него?
	Фос сви рамене и легна по гръб, като избърса челото си с ръка, на която липсваха пръстите.
	— Засега не му трябва нищо друго, освен време. Но аз съм само един стар лекар в легион. Може би Върховната лейди знае повече от мен или може да разбере повече, отколкото аз в момента.
	— Врани! — промърмори капитанът. Обърна се към новобранците и се намръщи. Осем от тях стояха в ъгъла. Тави си отбеляза, че това е ядро, базовата единица на легиона, която марширува заедно и споделя обща стандартна палатка.
	— Взводен! — заповяда Сирил.
	Един от младите хора, висок, непохватен младеж, направи крачка напред и поздрави.
	— Капитане, сър.
	— Как се казваш, синко?
	— Шулц, сър.
	— Докладвай — продължи Сирил, — какво се случи, новобранецо Шулц?
	— Това беше нещастен случай, сър.
	Сирил известно време мълча, вперил поглед в новобранеца, който преглътна, пребледня и се изпъна още повече.
	— Капитанът вече знае, че е било нещастен случай — каза Тави, — кажи му подробностите.
	Лицето на младежа се зачерви.
	— О. Моля за извинение, сър, да, сър. Ъ-ъ. Ние бяхме най-силните на уроците с меч. Първите, които заслужихме истински мечове, сър. Центурион Антилар ни заповяда да изпробваме оръжията си за първи път заедно, сър. Той показваше на цялата кохорта как трябва да се действа, преди да вземем мечовете. Минаваше покрай строя и посочваше грешките, сър.
	— Продължавай — каза Сирил, — как стана така, че той пострада?
	Младежът поклати глава.
	— Сър, това беше нещастен случай. Той поправи моите действия и тръгна към мястото, откъдето можеше да вижда целия строй. А аз започнах да тренирам удар номер осем.
	Новобранецът застана в бойна позиция и замахна с дясната ръка нагоре. Такъв удар лесно би могъл да разсече човек и въпреки че в контактен бой е труден за изпълнение, последствията от него биха могли да са фатални.
	— И мечът… просто се измъкна от ръцете ми, сър.
	— Измъкна се — тихо повтори Сирил, гледайки спокойно новобранеца.
	Новобранецът отново застана в стойка „мирно“.
	— Да, сър. Досега никога не ми се е случвало. Измъкна се от ръцете ми, завъртя се, полетя към центурион Антилар и го уцели в шията, сър.
	Той погледна надолу и изглежда чак сега видя кръвта около себе си.
	— Не исках това да се случи, сър. Изобщо не. Съжалявам, сър.
	Капитанът скръсти ръце върху гърдите си.
	— Той тъкмо те е бил поправил. После ти е обърнал гръб. След което мечът ти необяснимо как е изскочил от ръцете ти и го е ударил в гърлото. И ти казваш, че това е било случайност.
	— Да, сър.
	— И искаш да повярвам в това?
	Новобранецът примигна:
	— Сър?
	— Периодично мъжете губят самообладание, тренирайки с центурионите. Понякога дотолкова излизат от кожата си, че са готови да ги убият. Може би не можеш да понасяш критиката на Антилар по повод твоята техника. Било е тежък ден. Дори още не си бил ял. Може би си се ядосал и си го убил.
	Челюстта на новобранеца увисна.
	— Сър… — той поклати глава, — аз никога, не, сър, центурион Антилар, не, сър.
	— Разбирам — спокойно каза Сирил. — Ще се занимаваме с този случай по-късно. Връщайте се в кохортата си, новобранци. Шулц, не се опитвай да напуснеш лагера. На хората, които ще трябва да изпратя след теб, ще им бъде заповядано да те екзекутират на място.
	Младежът отново преглътна и отдаде чест.
	— Свободни сте.
	Шулц изведе новобранците от палатката и буквално секунда по-късно балдахинът й се отметна назад и красивата лейди Антилус влезе, придружена от рицар в пълно бойно снаряжение.
	Когато видя Макс във ваната, рицарят рязко спря и застина с отворена уста. Лейди Антилус си пое дълбоко дъх, притисна длан към воала си от яркосиня коприна и разшири очи.
	По някаква причина, която не можеше да изрази с думи, Тави не повярва в искреността на жеста на лейди Антилус. За истински шок и мъка той беше прекалено лек и плавен.
	— Великите фурии да ни пазят — каза тя, — какво се е случило с доведения ми син?
	— По думите на новобранеца, чието оръжие е причината за раната, това е било нещастен случай по време на учения, милейди — отговори Сирил.
	Шокът върху лицето на лейди Антилус се засили.
	— Изглежда ужасно. Предполагам, че Фос вече е поработил по него.
	Фос промърмори, без да става от пода:
	— Да, милейди. Но е загубил много кръв.
	— И какви са прогнозите ви? — попита тя лечителя.
	— Ъ-ъ. Какво? — не разбра Фос.
	— Сега той е извън опасност — намеси се Тави, — но все още не е ясно колко сериозни ще са последствията от загубата на толкова много кръв.
	Лейди Антилус насочи вниманието си към Тави и той усети огромната й, пулсираща сила, таяща се в погледа й.
	Като цяло тя не беше висока жена, имаше тъмна коса, която я покриваше като наметало чак до бедрата. Лицето й беше бледо, а бузите й бяха докоснати от вечна руменина, характерна за жителите на северните страни, очите й бяха с цвят на тъмен кехлибар.
	Имаше високи скули и тънки устни — всичко това заедно изглеждаше твърде сурово, за да може да я нарече човек красива, но грациозният й маниер на поведение и неугасимото остроумие в кехлибарените й очи представляваха впечатляваща и привлекателна смес.
	И отново в Тави се появи чувството, че вече я е виждал някога, но паметта отказваше да му предостави нужния спомен.
	— Не помня да сме се запознавали, млади човече — каза тя.
	Тави направи церемониален поклон.
	— Подтрибун Сципио, милейди. Аз, разбира се, знам коя сте.
	Рицарят приближи до ваната и погледна Макс. До този момент Тави не беше осъзнал, че младежът е по-млад от самия него. Беше строен, с ръст малко под средния. Имаше дълга кестенява коса, очи с цвят на зелен бръшлян, а бронята му беше от най-високо качество и по нея нямаше нито една драскотина.
	— Мамо — тихо каза младият рицар, — прилича на мъртвец. Не можем ли… да направим нещо? Да му помогнем?
	— Разбира се, ние…
	— Не — с твърд глас я прекъсна капитан Сирил.
	Лейди Антилус удивено се взря в него.
	— Моля?
	Капитанът леко й се поклони.
	— Аз моля за извинение, милейди. Исках да кажа „не сега“. Центурионът получи силен удар, но раните му бяха умело затворени. Предполагам, че преди всичко той има нужда от почивка. Всяка по-нататъшна намеса на фурии може да се окаже сериозно изпитание за отслабеното му тяло и по-скоро би причинила вреда, отколкото полза.
	— Така е — каза младият рицар, кимайки, — той е прав, майко…
	— Красус — рязко го прекъсна лейди Антилус.
	Младият рицар примигна и веднага млъкна.
	Лейди Антилус отново се обърна към Сирил:
	— За добро трябва да попитам: не сте ли прекалено самоуверен, за да сте сигурен, че виждате ситуацията по-добре от опитен призовател? Вие трибун по медицина ли сте, капитане?
	— Аз съм офицерът, командващ трибуна по медицина — отговори Сирил с абсолютно спокоен глас. — Аз съм този, който може да заповяда на трибуна по медицина или да изпълнява моите заповеди, или да напусне територията на легиона.
	Очите на лейди Антилус се разшириха.
	— Как смеете да ми говорите по този начин, капитане?
	— Напуснете помещението. Това е заповед, трибун.
	— Иначе? — тихо попита тя.
	— Иначе ще бъдете позорно разжалвана и отстранена от лагера.
	Очите на лейди Антилус проблеснаха гневно и въздухът в палатката изведнъж стана задушаващо горещ.
	— По-внимателно, Сирил. Правите грешка.
	Тонът на капитана остана все така равен.
	— И в какво точно се заключава тя, трибун?
	Жегата изригна от Върховната лейди, сякаш огнена вълна излезе от огромна кухненска печка, и тя избухна:
	— Сър.
	— Благодаря ви, трибун. Ще се върнем към този разговор, след като Максимус се възползва от възможността да си почине.
	За първи път в разговора тонът му стана леден, а лицето му изглеждаше по-твърдо от стомана. Гласът му спадна до шепот.
	— Свободна сте.
	Лейди Антилус се врътна на пети и излезе от палатката с високо вдигната глава. Жегата на гнева й утихна бавно и Тави почувства как ситни капчици пот се стичат по лицето му.
	— Вие също, сър Красус — добави Сирил с обичайния си небрежен тон, — ние ще се погрижим за него.
	Красус безмълвно кимна, без да вдига поглед, и побърза да напусне палатката.
	Тишина погълна помещението. Сирил въздъхна тежко. Тави избърса потта, която вече влизаше в очите му.
	Само звукът на капеща от ваната вода нарушаваше тишината, когато Макс си поемаше дъх и малки вълнички преливаха през ръба й.
	— Е, сега вече на никого никога повече няма да бъдат дадени положителни препоръки — отбеляза проснатият на пода Фос.
	Сирил дари мимолетна усмивка на изтощения лечител, сви рамене и се изправи, ставайки отново човека, раздаващ заповеди.
	— Тя не може да ми създаде сериозни неприятности, като ме обвини в законно даване на заповеди на мой подчинен.
	— Не става дума за официални неприятности — тихо каза Тави.
	— За какво говориш, подтрибун?
	Тави погледна към своя неподвижен приятел във ваната.
	— Случват се и нещастни случаи.
	Сирил срещна погледа му и каза:
	— О, да. Случват се.
	Тави наведе глава.
	— Вие сте знаели. Затова го извикахте на срещата с личния състав. За да го предупредите, че тя е тук.
	— Просто исках да приветствам стар приятел — отговори Сирил.
	— Знаете, че този новобранец е невинен. Знаехте, че тя е била там. Но умишлено се престорихте, че не разбирате какво се е случило.
	Капитанът се намръщи още по-силно.
	— Моля?
	— Капитане — започна Тави, — вие мислите, че лейди…
	— Не — рязко го прекъсна Сирил и вдигна предупредително пръст. — И ти също не мислиш така, Сципио.
	Тави се намръщи.
	— Но нали затова не искахте да я допуснете до Макс.
	— Току-що й дадох заповед и се уверих, че ще я изпълни — каза Сирил. — Бъди много внимателен какво приказваш, Сципио. Само да кажеш, че нещо не е наред и те чуят — хоп, и ще си призован на дуел с Върховната лейди. А тя ще те превърне в пепел. Така че, докато не разполагаш с достатъчно доказателства, които да представиш в съда, ще си държиш езика зад зъбите. Разбра ли ме?
	— Да, сър — отговори Тави.
	— Фос — изръмжа Сирил.
	— Нищо не съм чул, нищо не помня, нито мога да го възпроизведа, сър.
	— Браво — каза Сирил. — Когато Максимус се събуди, трябва да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Той ще бъде дезориентиран и объркан. Като се има предвид силата му, може да направи големи бели, ако изпадне в паника.
	Сирил забарабани с пръсти по ефеса.
	— Имам около час. Сципио, отиди при Грахус и му кажи, че имам много специална задача за теб за ден-два. После си хапни добре и вземи още храна със себе си. Ще те извикам сам или ще ти предам заповед чрез Първото копие.
	Тави преглътна.
	— Наистина ли мислите, че той е в опасност, сър?
	— Казах всичко, което исках. Сега е важно да се предотвратят възможни инциденти за в бъдеще. Размърдай се.
	— Да, сър — каза Тави и отдаде чест.
	Но преди да тръгне, той се задържа на входа. Макс изглеждаше напълно безпомощен. В главата му се появи ужасна, цинична мисъл: ами ако цялата сцена с Върховната лейди беше просто постановка за пред Тави? Ами ако, напускайки палатката сега, Тави всъщност обрича приятеля си на сигурна смърт?
	Тави погледна капитана през рамо.
	Сирил стоеше над ваната. Вдигна очи към Тави и мълчаливо повдигна вежди. После се намръщи и Тави изпита неприятното усещане, че Сирил е проследил хода на мислите му.
	Очите им се срещнаха, погледът на капитана замря. Тави почувства силата на този човек — не като яростната сила на гнева на Гай или като тлеещия огън от яростта на лейди Антилус.
	Тази сила беше по-сдържана, по-скромна, стабилна и уверена като хълмовете в долината. Непоклатима като древните планини наоколо, неизменна във времена на криза като вода в дълбок кладенец. Тави не знаеше откъде знае това, но можеше да каже със сигурност, че Сирил уважава силата на такива като лейди Антилус, но не се страхува от нея. Той нито би се преклонил пред нея, нито би опетнил честта си заради хора като нея.
	— Максимус е част от легиона — каза капитанът, гордо вдигайки глава. — Ако някой успее да му навреди, това ще е само през трупа ми.
	Тави рязко тръсна глава, после постави юмрук на сърцето си и кимна на капитана. След това се обърна и побърза да се отдалечи от палатката — да изпълни заповедите му.


	Глава 9

	Тави прекара деня и по-голямата част от нощта в палатката до приятеля си. Валиар Маркус го смени за време достатъчно, за да се изкъпе и да хапне студена храна.
	Самият капитан Сирил дойде в часовете преди разсъмване, при което Тави просто се свлече на пода и заспа, както си беше в бронята и всичко по нея. Събуди се в късната утрин, скован и ненаспан, протегна се, разкърши стави, полагайки всички сили да не обръща внимание на оплакванията на тялото си.
	Преди да тръгне, капитанът изчака Тави да се събуди напълно, след което го остави да продължи да бди при приятеля си.
	Фос дойде няколко пъти, за да провери състоянието на Макс.
	— Може ли да го сложим в леглото? — попита Тави.
	Фос изсумтя.
	— Свали му бронята. За него е по-добре да остане във водата, докато не започне да замръзва.
	— Защо?
	— Моята фурия все още е във водата — каза Фос. — Прави всичко по силите си, за да му помогне.
	Тави се усмихна.
	— Тя?
	— Бернис. И не ме гледай така, младежо. Знам, че вие, гражданите, се присмивате на селските ни навици да им даваме имена. Както при мен у дома, гледат те, смеят се и казват, че „нямат нужда от тях“.
	Тави поклати глава.
	— Не, не ви съдя, лечителю. Честно. Всъщност е важен само резултатът.
	— И аз така мисля — отговори Фос и се ухили.
	— Как така дойдохте тук? — попита Тави.
	— Записах се доброволец — отговори Фос. После наля във ваната вряла вода от чайника, като се стараеше да не попари пациента в нея.
	— Всички сме тук доброволно — каза Тави.
	Фос изръмжа:
	— Направих кариера в легионите. На Защитната стена. От Антилус до Фригия и обратно, в битки с ледените хора. Първо в един град, после в друг. И така тридесет години.
	— Замръзнахте ли? — попита Тави.
	— Аз така си говоря — каза Фос и намигна на Тави. — Съпругата от Фригия разбра за съпругата от Антилус. И реши, че ще ми е много интересно да разбера колко е добър югът в призоваванията.
	Тави се усмихна.
	— Не играй с него на карти, лъже — внезапно се обади Макс със слаб глас.
	Тави скочи от столчето и отиде при приятеля си.
	— Ей — каза той. — Реши най-накрая да се събудиш, а?
	— Махмурлук — каза Макс с приглушен глас. — Или нещо по-лошо. Какво ми се е случило, Калдерон?
	— Ей, Макс — каза Тави с леко настойчив глас, — не се опитвай да говориш. Надигни се бавно. Нека лечителят да те прегледа.
	Фос седна до ваната и погледна Макс в очите, след което помоли младежа да следи пръста му и започна да го движи наляво и надясно.
	— Калдеронец? — попита той. — Мислех, че си риванец.
	— Да — спокойно отвърна Тави. — Първото ми назначение беше в Рива. Бях в една от кохортите новобранци, изпратени в гарнизона.
	Фос изсумтя.
	— Бил ли си се във Втора Калдеронска?
	— Да — каза Тави.
	— Чух, че там било горещо.
	— Да — каза Тави.
	Фос погледна Тави изпод косматите си черни вежди, погледът му беше замислен.
	После изсумтя и каза:
	— Максимус, излизай от тази вана, преди да съм те удавил. В живота си никога не съм лъгал на карти.
	— Не ме принуждавай да ти хвана ръката — каза Макс, гласът му беше само сянка от предишния. Той се опита да излезе от ваната, но изстена след втория опит, омекна и се отпусна назад.
	— Ведро — нареди Фос на Тави. Тави грабна едно ведро и го хвърли на Фос. Лечителят го постави до ваната, Макс наклони глава навън и повърна, докато Фос го придържаше със свободната си ръка.
	— Тук, човече. Не се стеснявай. Беше на косъм.
	След минута Макс се облегна назад във ваната, примига няколко пъти и съсредоточи погледа си в Тави.
	— Сципио — каза той, като леко наблегна на думата и Тави реши, че Макс определено си е събрал мислите. — Какво стана?
	Тави вдигна поглед към Фос.
	— Лечителю, бихте ли ни оставили за минута?
	Фос изсумтя, стана и мълчаливо напусна палатката.
	— С теб се случи нещастен случай по време на учения — тихо каза Тави веднага след като Фос излезе.
	Макс го гледа известно време и Тави видя отчаяние в очите на приятеля си.
	— Разбрах. Кога?
	— Приблизително по това време вчера. Един от твоите новобранци загубил контрол над меча си и го хвърлил към врата ти.
	— Кой точно? — безизразно попита Макс.
	— Шулц.
	— Врани — промърмори Макс, — младежът има реални способности като призовател на метал, и дори не го знаеше, преди да попадне при нас. Малко опит — и може да стане рицар. Мечът не би се измъкнал от ръцете му.
	— Всички казват, че се е измъкнал — отговори Тави. — Капитанът е съгласен, че, поради липса на доказателства за противното, това е нещастен случай.
	— Ами да. Винаги е така — вяло прошепна Макс с тъга в гласа.
	— Какво? — попита Тави.
	Макс поклати глава и с бавни, болезнени движения се опита да седне изправен. Водата се стичаше по мощните мускули на гърба и раменете му, плавното й движение се нарушаваше от груб белег с дебелина на пръст, който пресичаше горната част на гърба му.
	Той потърка с ръка врата си и много внимателно ивицата розова, възстановена от фуриите, кожа в мястото, където го беше ударил меча.
	— Хвърли ми кърпа.
	— Това май не е първият път, когато ти се случва подобно нещо? — попита Тави, хвърляйки кърпата към него.
	— Петия — отговори Макс.
	— Врани — промърмори Тави. — И все тя ли?
	Макс кимна.
	— И какво ще правим с това? — попита Тави.
	Макс се избърса с бавни, предпазливи движения.
	— Да правим?
	— Трябва да направим нещо с това.
	Макс се огледа наоколо, намери униформените си панталони и туниката на най-близкия стол, изпрани и старателно сгънати. Хвърли кърпата на пода и тръгна към тях.
	— С това нищо не може да се направи.
	Тави внимателно погледна приятеля си.
	— Макс? Ние трябва да направим нещо.
	— Не. Забрави за това.
	— Макс…
	Макс застина, раменете му се стегнаха и гласът му се вкамени.
	— Млъкни. Точно сега.
	— Не, Макс. Ние трябва…
	Макс се извъртя и изрева:
	— Какво?!
	В момента, в който го каза, земята пред Тави се надигна и го подхвърли във въздуха. Той тромаво падна на хълбок.
	— Да направим какво? — изкрещя Макс, размахвайки туниката си като меч към един от стълбовете на палатката в жест на безсилна ярост.
	— Не мога да направя нищо. Никой не може — той поклати глава. — Тя е твърде умна. Прекалено силна. Врани! Ще й се размине всичко, което направи — той скръцна със зъби и туниката му внезапно се обви в пламъци, които затанцуваха около него, но без да му причиняват никаква вреда на кожата. Тави почувства горещина — силна, почти болезнена.
	— Но…
	Макс вдигна ръце в безнадежден жест и люспите черна пепел, останали от туниката му, се посипаха на пода. Седна, облегна гръб на стълба и поклати глава.
	Тави се накани да стане и видя как главата на Макс се навежда напред. За известно време настана тишина. После той прошепна:
	— Тя уби майка ми. Бях на пет.
	Тави отиде до приятеля си и седна до него.
	— Хората като нея правят всичко, което пожелаят — каза Макс тихо. — Не мога просто да я убия. Тя е твърде умна, за да се хване. И дори ако това се случи, тя има семейство, приятели, необходимите връзки, хора, които контролира и шантажира. Тя никога няма да застане пред съд. И един прекрасен ден тя ще ме докопа. Знам го от четиринадесет годишен.
	И изведнъж Тави започна да разбира Макс малко по-добре. Макс беше живял целия си живот със страх и ярост.
	Беше избягал, за да се присъедини към легиона, само и само за да не може мащехата му да стигне до него, но знаеше, или по-точно беше убеден, че всеки опит за бягство е само една отсрочка.
	Макс вярваше, че рано или късно тя ще го убие, вярваше в това на толкова дълбоко ниво на подсъзнанието си, че беше станало част от същността му.
	Ето защо неговият приятел беше толкова ентусиазиран да пие в столицата, пропускаше почти всички занятия в Академията и при всяка възможност се отдаваше на пиене, жени и песни.
	Вярваше, че всеки негов ден може да бъде последен.
	Тави положи ръка на рамото му.
	— Няма непобедими, Макс. Никой не е съвършен. Тя може да бъде победена…
	Макс поклати глава.
	— Забрави за това — каза той. — Стой настрана. Не искам да се забъркваш в тази каша.
	Тави изсъска от разочарование.
	— Кървави врани, човече, какво става с теб?
	Макс дори не го погледна.
	— Просто си върви.
	Шум от стъпки се разнесе до палатката и в отвора се появи главата на маестро Магнус. Той бързо се огледа.
	— Е — каза Магнус. — Събуди ли се?
	Фос избута Магнус от палатката и намръщено погледна Тави.
	— Стига толкова. Всички вън.
	— Какво? — попита Тави.
	— Всички вън. Пациентът трябва да бъде измит, облечен, напоен и да го прегледам, преди да може да си тръгне. Пулещи се в него хора няма да ми помогнат в това. Така че всички вън.
	— Всъщност, добра идея — каза Магнус, вперил поглед в Тави.
	Тави му кимна и каза:
	— Добре. Ще бъда отвън, Макс.
	— Аха — каза Макс, правейки неопределен жест с ръка. — До скоро.
	Тави излезе от палатката, придържайки се по-близо до Магнус.
	— Къде бяхте? — попита го Тави.
	— Следях трибуна по медицина — отговори Магнус. Той отведе Тави на няколко десетки крачки от палатката, там, където тренираха няколко групи новобранци. Те викаха, на тях викаха — имаше достатъчно шум, за да се заглуши всеки разговор.
	— Някой влиза ли?
	— Капитанът и Първото копие — тихо каза Тави. — Сутринта този рицар, Красус, беше наблизо, но не се приближи.
	— Успя ли да научиш нещо за пратеника, който се движи между трибун Брахт и селото? — попита Магнус.
	— През цялото време бях с Макс — отговори Тави. — Маестро, в този момент това беше по-важно от…
	— Нашия дълг? — лукаво попита Магнус. — Не, Тави. Безопасността на Империята е много по-важна, отколкото всеки един от нас. Помни защо сме тук.
	Тави стисна зъби, но веднага отривисто кимна.
	— Мисля, че ще успея да разбера нещо в следващите два дни.
	— Добре. Докато се занимаваш с това, искам да разбереш всичко, което можеш, за майстора на ковачите и неговите хора. И за онзи ветеран, прехвърлен в пета кохорта.
	— Вече го направих — каза Тави, — те са на афродин. Купуват си го в местен бардак.
	Магнус изсъска през зъби.
	— Наркоманите също могат да бъдат шпиони. Разбери от кого го купуват там. С кого говорят.
	Тави се закашля.
	— Тази среда е по-подходяща за Макс, отколкото за мен.
	— Велики фурии, човече! Няма да позволя на Макс да се доближи до свърталище на афродин, особено сега. Това ще го погуби.
	— Сър, Макс обича да се влачи по жени и да пие, и фуриите са ми свидетели колко добре го знам. Понякога той пие подсилено вино. Но той… той не зависи от това.
	— Въпросът не е дали той може да се контролира — настоя Магнус. — Просто още един нещастен случай е много по-лесно да се случи, ако се търкаля на пода на бардак в наркотичен транс, вместо да се оглежда някой да не му забие нож в гърба.
	— Кой — мащехата му ли?
	— По-тихо — изсъска Магнус, оглеждайки се. — Макс ли ти разказа за семейството си?
	— Не — отговори Тави. — Но винаги съм смятал, че белезите по гърба му ми казват достатъчно.
	Магнус поклати глава.
	— Максимус е незаконен, публично признат син на Върховен лорд Антилус. Върховният лорд се оженил три години след раждането му и това било политически съюз.
	— Лейди Антилус — каза Тави.
	— А Красус е резултатът от техния съюз.
	Тави се намръщи.
	— Той смята ли Макс за заплаха за себе си?
	— Максимус е много популярен в северните легиони и има благоразположението на поне още един Върховен лорд. Той е много надарен призовател, някой ден може да стане един от най-добрите мечоносци в историята на Алера и има много приятели в Академията.
	— О — каза само Тави, — той е много дружелюбен. Но не съм сигурен, че всеки, прекарал време с него, може да се нарече негов приятел.
	— Ще се изненадаш, ако разбереш колко често съюзите възникват от мимолетни интрижки — отговори Магнус. — И по-конкретно, на всички е добре известно, че той е доста близък с пажа на Първия лорд, между другото, и много дързък, когато става въпрос за власт.
	— Макс не би искал да стане Върховен лорд — каза Тави. — Ще избяга с писъци само след час. И го знае.
	— И все пак — възрази Магнус, — той печели съюзници. Той има лостове за въздействие в няколко легиона — и на няколко лорда, включително в свитата на самия Гай. Забрави какво знаеш за него лично и погледни на всичко това от гледна точка на съставните елементи, младежо. А какво ще стане, ако изведнъж реши, че го иска?
	Тави искаше да възрази, но после разгледа всичко от различни гледни точки, прехвърли в ума си множеството възможности, подсказани от логиката, инстинкта и примери от историята, с които го бяха запознали по време на обучението му за курсор.
	— Той би могъл да го направи — каза тихо Тави. — Ако нещо се случи с Красус, Макс ще бъде единственият приемлив избор. В крайна сметка дори да не се случи нищо, Макс ще се ползва с по-голяма поддръжка от легионите на Антилус, отколкото по-малкия си брат, особено ако получи подкрепа от страна на другите Върховни лордове и Първия лорд. Тогава това няма да представлява особена трудност за него.
	— Именно.
	— Но той не иска това, маестро. Познавам го.
	— Ти — да — каза Магнус. — Но мащехата му не го знае. И това не е първият нещастен случай на младия Антилар.
	След като приключиха с разговора, те зарязаха кратката си обиколка по тренировъчното поле и се отправиха обратно към лазарета. Пристигнаха точно навреме, за да видят как лейди Антилус и Красус пресичат тренировъчния път и се насочват към палатките.
	— Макс се страхува от нея — промърмори Тави.
	— Тя е имала цял живот да го научи на страх — каза Магнус, кимайки в съгласие. — И тя е смъртоносно умна, младежо. Властна, зла, хитра. Няколко нейни врагове бяха сполетени от скръбна участ и няма ни най-малко доказателство срещу нея, нито една капка кръв не е изцапала ръцете й. В Империята има само няколко души, които са толкова опасни, колкото е тя.
	— Тя ми изглежда позната — каза Тави тихо. — Вече съм я виждал някъде.
	Магнус кимна и каза:
	— Мнозина казват, че племенникът й Бренсис е неин огледален образ.
	Тави скърца със зъби.
	— Калар.
	— Да — каза Магнус, кимайки. — По-малката сестра на лорд Калар е единствената, оцеляла сред братята и сестрите му.
	Тави поклати глава.
	— И бащата на Макс се е оженил за нея?
	— Политически брак, както казах — Магнус гледаше как се приближават. — Съмнявам се, че лорд Антилус я обича повече, отколкото самия Макс. А сега, млади Сципио, аз се оттеглям, за да бъда с капитана и да правя много други неща. Мисля, че трябва да забавляваш милейди и нейния син, докато Максимус не се изправи на крака и не се срещне с нея на открито, в присъствието на свидетели.
	Тави направи гримаса.
	— Не съм много добър в усмивките и омайването.
	— Да, да. Ти си верен слуга на Империята, Сципио. Сигурен съм, че ще се справиш — Магнус му се усмихна и прошепна. — Бъди внимателен.
	После поздрави Тави и изчезна в обичайния шумен живот на лагера.
	Тави за секунда гледа след него, след което обърна поглед към лейди Антилус и сина й.
	Тя беше в небесно синьо, явно го предпочиташе пред тъмносиния цвят на град Антилус. Веднъж Макс отбеляза, че цветовете на града били избрани въз основа на оттенъка на кожата, който уж придобивал… е, придобивала определена част от тялото при студено време.
	От чисто естетична гледна точка роклята отвсякъде подчертаваше красотата на лицето, косата и фигурата й. Тави си помисли, че от синьото кожата й изглежда твърде бледа, сякаш роклята е носена от манекен, а не от жив човек.
	Тя говореше спокойно и уверено с Красус.
	Синът й беше облечен с кафявата тренировъчна туника на легиона, отгоре носеше броня, която бе знак за отличие за новобранец в легионите. Като цяло само най-упоритите и перспективни новобранци получаваха броня преди края на обучението.
	Или тези, които имат повече връзки, допусна Тави. Въпреки че трудно можеше да си представи подобно нещо, предвид всички обстоятелства. Красус се мръщеше, но изражението му беше по-скоро раздразнено, отколкото заплашително.
	— Не разбирам защо не можем просто да приключим с това — казваше той.
	— Мило дете, разсъждаваш като глупак — отсече лейди Антилус. — Имам известен опит по тези въпроси. Те трябва да бъдат ускорявани.
	Тя сложи ръка на рамото на сина си, заставяйки го да замълчи, когато Тави приближи.
	— Добър ден, ваша светлост — каза Тави, поклонявайки се на лейди Антилус едновременно с поздрава.
	Той кимна на Красус.
	— Сър, рицарю.
	Красус поздрави Тави, удряйки с юмрук по нагръдника си.
	— Подтрибун.
	Лейди Антилус съвсем леко наклони глава към Тави, дарявайки го с каменен поглед.
	— Просто исках да ви попитам, ваша светлост — каза Тави. — Разбрах, че тренировъчният режим на нашите начинаещи рицари бил, ъ-ъ, натоварващ за тях. Мисля, че бихме могли да намерим начин да добавим повече мляко или сирене към порциона на по-младите рицари, за да не чупят костите си прекалено често.
	— Това вероятно не е чак толкова ужасна идея — съгласи се лейди Антилус, въпреки че тези думи сякаш й се отдаваха трудно.
	— Ще бъдем благодарни за това, сър — каза Красус, тонът му беше уважителен и внимателно неутрален.
	— Мисля, че ще се радвате да разберете, че Максимус се възстановява — каза Тави, усмихвайки се учтиво. — Всъщност той стана и се облече преди няколко минути.
	Лейди Антилус погледна покрай Тави в палатката и се намръщи.
	— Наистина ли? Дошъл е на себе си?
	— Доколкото мога да съдя, ваша светлост — каза Тави. — Мисля, че капитанът също се кани да го посети.
	Гласът й стана безцветен, тя престана да излъчва учтивост.
	— Наистина.
	— Той се отнася много сериозно към самочувствието на своите хора — каза Тави, опитвайки се да изглежда учтив и да не обръща внимание на нейната реакция.
	— Както майка се грижи за своя син, предполагам? — промърмори тя.
	Тя погледна към Красус.
	— Изглежда ще трябва да…
	— Исках също да ви попитам — каза Тави, прекъсвайки я. — Травмата на Максимус наистина е доста необичайна, като се има предвид, че не видяхме никакви реални бойни действия. Лечителите в последния ми легион препоръчваха силно вино и месо с кръв за възстановяване след нараняване с такава загуба на кръв, но съм чел и други, които предлагат билкови чайове и повече зеленчуци.
	— Къде сте го чели? — настоятелно попита лейди Антилус.
	— В трактата на лорд Плацида за най-разпространените военни рани и усложнения, ваша светлост.
	Лейди Антилус завъртя очи.
	— Плацида трябва да продължи да си пасе кравите и да остави лечителството на онези, които го разбират по-добре — каза тя.
	Тави се намръщи и наклони глава.
	— Как така, лейди?
	— Да започнем с това, че на Плацида рядко му се е налагало да си има работа с наранявания след интензивна кампания — каза тя. — Неговите войски, като правило, са дислоцирани за кратко време, което се отразява на храненето им. Билките му са полезни за хора, които ядат прясно месо всеки ден или на всеки два дни, но за хора в поход, които се хранят с пушено месо и сухари, хранителните изисквания…
	Тя се намръщи, втренчена в него, очите й се присвиха. После махна с ръка в пренебрежителен жест.
	— Макар да предполагам, че Максимус трудно може да се нарече жертва на зимните лишения, нали така? Дайте му всичко, каквото сметнете за полезно.
	— Да, ваша светлост — каза Тави и сведе глава. — Трябва ли да се спазват някакви правила при приготвянето на храната?
	— Защо, подтрибун? — каза лейди Антилус. — Ако нямах възможност да се убедя в обратното, бих могла да си помисля, че се опитвате да ми попречите да видя доведения си син.
	Тави вдигна и двете си вежди.
	— Ваша светлост? Сигурен съм, че не знам за какво говорите.
	Тя му се усмихна.
	— А аз съм сигурна, че не знаете с какво си играете, Сципио — тя погледна към палатката, после отново към Тави. — Откога познавате моя Максимус?
	Тави й отговори със същата весела усмивка, която използваше винаги, когато леля му Исана го молеше да отговори на въпроси, разчитайки на чувството си за емпатия, за да разбере дали казва истината.
	Той се научи да я блокира още преди да навърши тринадесет години. Разбира се, сега нямаше намерение да позволява на това същество да прави нещо, което не позволяваше дори на леля си.
	— От един сезон или там някъде. Заедно пристигнахме тук от столицата.
	Тя се намръщи леко и присви очи.
	— Изглежда доста добре сте се сприятелили с него за толкова кратко запознанство.
	Тави добави малко истина, за да я обърка.
	— По пътя за насам бяхме нападнати от въоръжени бандити. Заедно се бихме с тях.
	— Аха — каза лейди Антилус. — Съвместен опит. Сигурен ли сте, че не сте го срещали преди?
	— Ваша светлост? — каза Тави. — Не, сигурен съм, че бих го запомнил. Максимус е от тези хора, които се запечатват в паметта.
	Красус тихо изсумтя.
	Лейди Антилус погледна сина си, после се върна на Тави.
	— Казаха ми, че бил доста близък с паж на служба при короната.
	— Възможно е, ваша светлост — съгласи се Тави. — Можете да го попитате за това, ако искате.
	— Искам ли? — притисна го тя. — Вие сигурен ли сте, че не сте същият онзи млад човек от Калдерон, подтрибун?
	— Бях там в течение на около седмица преди битката, ваша светлост. След това служих в град, наречен Марсфорд, на двадесет мили южно от Рива.
	— Не си ли Тави от Калдерон? — попита тя.
	Тави сви рамене в отговор и се усмихна.
	— Съжалявам.
	Тя отговори на усмивката му със собствена, достатъчно широка, за да се видят острите й зъби.
	— Е, тогава разбирам. Ще бъдете ли така добър, подтрибун, да запалите огнището?
	Тави усети как за миг усмивката му трепна.
	— Моля?
	— Огън — каза лейди Антилус така, както разговарят със селските глупаци. — Вярвам, че билковият чай ще бъде полезен за всички нас, особено ако Максимус се е изправил на крака. Ти притежаваш основните умения в призоваване на фурии. Видях препоръките ти. И така, подтрибун Сципио. Запали огъня.
	— Мамо, аз ще го направя… — започна Красус.
	Тя рязко махна с ръка и усмивката й стана още по-широка.
	— Не, скъпи. В крайна сметка ние сме в легион, нали? Дадох на скъпия Сципио пряка заповед. Сега той трябва да я изпълни. Като всеки от нас.
	— Да запаля огън? — попита Тави.
	— Само малко огнено призоваване — кимна тя. — Хайде, подтрибун.
	Тави я погледна, после към слънцето и прехапа устни.
	— За да бъда честен, ваша светлост, огънят не е моето нещо. Не съм практикувал откакто издържах изпитите.
	— О, защо се отказваш толкова бързо, Сципио? — каза лейди Антилус. — Дали защото си изрод без фурии?
	Тави се застави да се усмихне максимално естествено.
	— Разбира се, че не. Но ще ми трябва време.
	— О — отвърна тя, вдигна полите си и се отдалечи от подготвеното, но незапалено огнище близо до лазарета. — Готова съм дори да ви предоставя свободно пространство.
	— Благодаря ви — каза Тави. Той пристъпи до огнището, клекна и извади ножа си. После взе най-тънката съчка и бързо настърга стърготини.
	Тави вдигна поглед, за да види как лейди Антилус го наблюдава от разстояние десетина фута.
	— Не позволявай да те разсейвам — каза тя.
	Тави й се усмихна. След това избърса ръце в бедрата и като ги протегна над праханта, присви очи.
	Зад него Макс излезе от палатката и тръгна към тях, стъпките му ставаха все по-гръмки.
	— О — възкликна той, но гласът му беше все още слаб.
	— Здравей, мащехо. Какво правите?
	— Гледаме вашия приятел Сципио, който демонстрира уменията си на призовател на огън, Максимус — каза тя, усмихвайки се. — Не бързайте да му помагате. Той не трябва да пропуска шанса да се покаже.
	Стъпките на Макс спряха за секунда, след което той продължи да върви.
	— Не може да повярвате, че той притежава начални умения на призовател на огън?
	Лейди Антилус говореше така, сякаш изпитваше трудности да сдържа смеха си.
	— Съжалявам, скъпи. Понякога просто трябва да имам потвърждение, че доверието ми в другите е оправдано.
	— Сципио… — каза Макс, снишавайки глас.
	— Остави ме, Макс — изръмжа Тави. — Не виждаш ли, че се опитвам да се концентрирам?
	Настана тишина, в която въображението на Тави рисуваше образа на Макс, който го гледа отзад с отворена уста. След това той напрегна рамене, издавайки тихо ръмжене от усилието, и изведнъж от праханта се изви тънка струйка дим.
	Тави се наведе и нежно духна към искрата, поставяйки в нея стърготини, първо малки, после по-големи, докато накрая огънят не се разгоря с пълна сила, след което го постави в подготвените за огъня дърва. Те веднага се хванаха и Тави се изправи и изтупа панталоните си.
	Лейди Антилус го гледаше, самодоволната усмивка беше застинала на устните й.
	Тави отново й се усмихна и се поклони.
	— Ще донеса вода за чая, ваша светлост.
	— Не — каза тя, гласът й беше прекалено рязък, ясен и учтив. — Всичко е наред. Спомних си за една важна работа. И Красус трябва да се върне в кохортата си.
	— Но… — започна Красус.
	— Веднага — каза лейди Антилус. Минавайки покрай Макс, тя стрелна Тави със злобен поглед.
	Тави отговори с толкова неискрена усмивка, колкото можеше да изобрази. Внезапно той си спомни смъртнобледото лице на Макс, за водата, порозовяла от кръвта му, и спомените изплуваха все по-ярки пред очите му. Дишането му стана плитко и болезнено остро.
	Миг по-късно Тави си спомни с болезнена яснота и жестоките ярки белези, които пресичаха гърба на приятеля му — следи от многоплетков камшик с шипове от метал или стъкло.
	За да останат такива ужасяващи белези, раните трябваше да са му направени преди Макс да е овладял силата на фуриите си, тоест когато е бил на дванадесет години. Или дори по-рано.
	И лейди Антилус, и синът й трябва да отговарят за това.
	Тави осъзна, че хладнокръвно съставя план за действие.
	Върховната лейди беше изключително силна в призоваването на фурии — и трябваше да бъде първата цел. Ако не умре веднага, тя можеше да се възстанови от смъртоносна рана или, докато умира, да нанесе ответен удар с достатъчно сила, за да убие Тави.
	Да я нападне още тук, където стоеше, щеше да е малко сложно, но тъй като тя изобщо нямаше да очаква физическа атака, можеше да я удари с тънкия си кинжал в гърлото и да продължи да удря, докато порази мозъка. После да завърти, правейки раната по-широка, и ще остане само с Красус.
	Младият рицар нямаше достатъчно опит и това беше единственото, което можеше да позволи на Тави да реагира навреме и да спаси живота си.
	Рязък удар в гърлото, за да му изскочат очите, и младият лорд няма да може да се защити поради шока от болката. После Тави може да вземе парче дърво от току-що запаления огън, — доста символично ще се получи, помисли си, — и с рязък удар в незащитеното слепоочие да довърши Красус.
	Изведнъж Тави замръзна.
	Яростта, току-що бушувала в него, утихна, и той изпита пристъп на гадене, сякаш студената храна, която беше ял наскоро, се кани да напусне стомаха му.
	Осъзна, че стои под яркото обедно слънце, гледайки двама души, които едва познава, и планира как да ги убие, студено и пресметливо, като тръстиков лъв, дебнещ кошута и нейното малко.
	Тави намръщено погледна ръцете си. Леко трепереха. Той конвулсивно се бореше с кръвожадните мисли, които продължаваха да замъглят разума му и да го подтикват към действие.
	Вече беше причинявал вреда на хора — съученици в Академията, които го тормозеха в най-неподходящите моменти. Тави им отвърна, при това доста грубо, но като цяло тогава нямаше избор.
	И след това също му беше болно. И въпреки че е бил свидетел на отвратителните последици от насилието, той пак се отдаваше на планиране на подобни жестокости. Това плашеше.
	Още по-плашещо беше осъзнаването, че наистина е способен да го направи.
	Но независимо дали те бяха тези, причинили на Макс цялото това страдание, и колко жестоко яростта изгаряше душата на Тави, убийството на лейди Антилус и нейния син нямаше да излекува раните на Макс, да не говорим за последствията, които биха засегнали Тави и, по веригата, Първия лорд.
	Тя не беше от онези врагове, които можеш просто да нападнеш и унищожиш. Всичко трябваше да бъде направено с други методи — и ако Магнус беше прав, лейди Антилус беше опасен съперник.
	Тави леко се усмихна на себе си. Той също можеше да бъде опасен. В този свят не само фуриите, и остриетата са оръжия, и няма врагове, които да не могат да бъдат победени.
	В крайна сметка той току-що умело беше обърнал капана й срещу самата нея. И ако веднъж е успял да я надхитри, ще може и отново.
	Лейди Антилус внимателно наблюдаваше лицето му, докато всички тези мисли плавно се сменяха една след друга в главата му и изглеждаше, сякаш не знае как да реагира. Проблясък на тревога се мярна в очите й. Може би в гнева си беше позволил на твърде много емоции да се отразят на лицето му. Може би тя беше почувствала желанието му да я убие.
	Тя взе ръката на сина си, обърна се и без да каже и дума, си тръгна с царствено спокойствие. Не се обърна нито веднъж.
	Макс прокара ръка по щръкналата си коса и попита:
	— Добре. Какво, враните да те отнесат, стана тук?
	Тави погледна към отдалечаващата се Върховна лейди, после към Макс.
	— Ами тя реши, че съм някой, когото познаваш още от Академията.
	Макс изсумтя, махна с ръка и Тави почувства лек натиск върху ушите си.
	— Така — промърмори Макс, — сега няма да може да ни подслушва.
	Тави кимна.
	— Ти я излъга — каза Макс. — Гледайки я в очите. По дяволите, как го направи?
	— Опит — отговори Тави. — Леля ми Исана е силна призователка на вода, така че имах причина да се науча на това още като дете.
	— Не са много хората, способни на това, Калдерон — Макс посочи огъня, — но как, враните да те вземат, успя да направиш това? И защо го криеше от мен?
	Тави се усмихна. После бръкна в джоба на панталона си, извади кръгла стъклена леща и обърна длан, така че Макс да я види.
	— Страхотен слънчев ден. Стар римски трик.
	Макс погледна стъклото и изсумтя.
	После поклати глава.
	— Врани! — лицето му порозовя, а раменете му се разтресоха от сдържан смях.
	— Тя се опитваше да чуе фурията ти. И не я чу. Но ти все пак запали огън. На нея и през ум не би й минало за…
	Този път той избухна в до болка познатия на Тави смях.
	— Хайде, Сципио — каза Макс. — Намери ми нещо за ядене, докато не съм припаднал от глад.
	Тави прибра лещата и промърмори:
	— Последна възможност да хапна. Грахус ще ме вкара на колене в тоалетните веднага щом разбере, че вече не се грижа за теб.
	— Това е бляскавият офицерски живот — отговори Макс. После се обърна, за да се отправи внушително към трапезарията, но загуби равновесие и залитна.
	Тави веднага се озова до него, успявайки да го подхване.
	— Ей. По-полека, Макс. Животът ти беше на косъм.
	— С мен всичко ще е наред — изпъшка Макс. Поклати глава, възстанови равновесието си и продължи да крачи. — Ще се оправя.
	— Ще се оправиш — съгласи се Тави. И добави малко по-тихо. — Тя не е по-умна, отколкото всеки един от нас, Макс. Може да бъде победена.
	Макс наведе глава настрани и го погледна напрегнато и преценяващо.
	— Уф, врани — каза накрая, — щом ти си способен на това, колко трудно може да бъде?
	— Трябва да престана да те подстрекавам — въздъхна Тави. — Ще те държа под око. И заедно ще измислим нещо.
	Направиха още няколко крачки, преди Макс тихо да каже:
	— Или тя просто ще ни убие и двамата.
	— Ще се заема с това сам, ако не си готов — изсумтя Тави.
	Веждите на Макс литнаха нагоре. После той поклати глава и юмруците му удариха по раменете на Тави, карайки стоманата тихо да зазвъни.
	— Никога няма да ме оставиш да си живея нормално — каза накрая.
	— Дяволски вярно — няма да те оставя — отвърна Тави. — А сега хайде да вървим да ядем.
	Той тръгна до приятеля си, готов да го подкрепи, ако внезапно отново загуби равновесие.
	Тави трепна, когато с крайчеца на окото си улови погледа на лейди Антилус, която ги наблюдаваше от лагера и се опитваше да го прави незабелязано.
	Това беше твърд, спокоен, внимателен поглед на гладна котка, но този път той разбра, че наблюдават не Макс, а него.


	Глава 10

	— И с най-голямо удоволствие и гордост — обърна се лейди Акватайн към участниците в събранието на Дианическата лига, — на някого ще представя, а на всички останали отново ще представя първата жена-холтър в историята на Алера. Моля приветствайте Исана от Калдерон.
	Откритият театър на Церес беше изпълнен до край при капацитет от четири хиляди места, въпреки че само половината от събралите се бяха действителни членове на Лигата — организация, състояща се от изтъкнати жени на държавата.
	И само няколко от тях носеха титла, по-ниска от графиня.
	Около двеста бяха спечелили гражданството си чрез официални дуели или чрез служба в легионите, основно като рицари, въпреки че имаше и половин дузина, които бяха служили като редови легионери, скривайки своя пол, докато не се докажат в битка.
	От всички тях само Исана беше достигнала своя ранг по силата на законно, официално назначение, без никакво насилие или военна служба.
	В историята на Алера тя беше единствената жена, направила това.
	Останалите присъстващи бяха предимно мъже, в по-голямата си част — членове на движението за премахване на робството. Включително десетина сенатори, техните привърженици и протежета в Службата за гражданство, както и членове на Блюстителите за свобода — псевдосекретната организация на войнстващите привърженици на отмяната на робството в пределите на град Церес.
	Блюстителите от години преследваха роботърговците и робовладелците в града. Не беше необичайно да се намери непредпазлив търговец на роби, обесен под навеса за роби със собствените си белезници и удушен със собствените си вериги.
	Възстарият Върховен лорд Церес, официалният господар на града, въпреки че всъщност не уважаваше особено Блюстителите и техните привърженици, все още нямаше решимостта да ги смаже със силите, с които разполага, така че не можеше да прекрати насилието.
	Всички останали бяха или шпиони, докладващи пред Консорциума на роботърговците, или просто любопитни.
	Амфитеатърът беше обществена зала, отворена за всеки гражданин на Империята.
	Тълпата аплодира и емоциите обляха Исана като първа вълна на океански прилив. Тя за миг затвори очи, предпазвайки се от влиянието на техните емоции, след което стана от мястото си, усмихна се и тръгна към края на сцената, близо до подиума с лейди Акватайн.
	— Благодаря — каза тя. Гласът й се разнесе ясно по целия амфитеатър.
	— Дами и господа. Човек, когото някога познавах, казваше, че произнасянето на речи е сравнимо с ампутация на крайници. Най-добре е да са приключи с това колкото се може по-бързо и безболезнено.
	Раздаде се учтив смях.
	Тя изчака да стихне, след което продължи:
	— Институтът за търговия с роби трови нашето общество. Злоупотребите стават просто непоносими, законните лостове, предназначени да гарантират сигурността, не функционират. Всеки присъстващ тук знае, че съм права.
	Тя си пое дълбоко дъх.
	— Но никой от вас не е бил залавян от търговец на роби незаконно и против волята си — тя погледна лейди Акватайн. — Не можете да си представите колко е ужасно да чувстваш себе си абсолютно безпомощен. Да виждаш… — тя преглътна — да виждаш какво се случва с жените в такива ситуации. Не се доверявах на слуховете за подобни неща, докато това не се случи с мен. Докато не видях всичко със собствените си очи.
	Тя отново се обърна към публиката:
	— Всички тези слухове приличат по-скоро на нечии нощни кошмари. Но те са верни. По време на това заседание вие чухте много освободени роби: мъже и жени, станали свидетели на зверства, които не би трябвало да имат място в общество, живеещо според буквата на закона.
	— Сега ни се предоставя уникална възможност да се отървем от този раков тумор на тялото на нашето общество, да изчистим тази гнойна рана, да направим промени за по-доброто бъдеще на нашата Империя. Ние носим отговорност пред нашите съграждани, пред самите себе си и пред нашите потомци — длъжни сме да го направим. Сенатори, граждани, моля ви да подкрепите законопроекта за еманципацията, иницииран от лейди Акватайн. Заедно ние ще можем отново да обединим нашите земи и хора.
	Тя се отдръпна от трибуната и кимна. Тълпата избухна в оглушителни овации.
	Одобрението им я обля с нова вълна емоции и тя едва успя да се задържи на крака.
	Не изпитваше никакви илюзии относно ораторските си таланти. Разбира се, привържениците ще подкрепят закона на лейди Акватайн за еманципацията. Тази реч и публичното одобрение на тълпата в края на едноседмичната среща на върха не беше нищо повече от формалност.
	Тя седна на мястото си, докато сенатор Пармос заемаше трибуната, за да изрази своята гледна точка относно пламенната подкрепа на идеята за премахване на робството. Бидейки талантлив оратор и майстор да манипулира емоциите с помощта на фурии, Пармос успяваше да влияе на тълпата с часове със силата на думите си — и хората слушаха с отворена уста.
	— Много добре — промърмори лейди Акватайн на седналата до нея Исана. — Имате природен талант.
	Исана поклати глава.
	— Бих могла да грача като врана и те пак биха реагирали по същия начин.
	— Подценявате се — възрази лейди Акватайн. — Вие притежавате определена… праволинейност, бих казала. Думите ви звучат искрено. И това им придава още по-голяма тежест.
	— Те не звучат искрено. Те са искрени — парира Исана. — И вече не притежавам праволинейност — продадох я преди три години.
	Лейди Акватайн я дари с хладна усмивка.
	— Много искрено.
	Исана леко наклони глава, опитвайки се да не поглежда жената, седнала до нея.
	— С това излизане приключиха ли задълженията ми за днес?
	Лейди Акватайн вдигна вежди.
	— Защо питате?
	— Ще се срещам с брат си на вечеря при Ворело.
	— Много приятно заведение — каза лейди Акватайн. — Ще ви хареса. Направихме почти всичко, което планирахме. Още една-две срещи — и ще се върна в Акватайн. Ако имам нужда от вашето присъствие, ще изпратя за вас.
	— Добре, милейди — каза Исана, преструвайки се, че следи речта на сенатора. В този момент заключенията му, направени с глас, прераснал в гръмотевичен, вдигнаха на крака целия ликуващ амфитеатър.
	Изгарящите емоции, раздути до бушуващ пламък от речта на сенатора и неговите фурии, дезориентираха Исана, потапяйки я в главозамайващи, вихрени потоци от чувства, от които тя изпита ентусиазъм и в същото време дискомфорт.
	Исана трябваше да напусне амфитеатъра. Когато лейди Акватайн стана и започна да благодари и да разпуска събранието, Исана забърза към изхода с потока напускащи чашата на амфитеатъра. Главозамайващото въздействие на тълпата спадна веднага след като излезе от театъра.
	Тя спря до малко площадче, където около изящен фонтан от черен мрамор имаше засадени дървета и цветя. Пролетта беше гореща, но от фонтана се издигаше фина мъгла, която заедно със сянката на дърветата запазваше прохладата и комфорта. Седна на издълбана каменна пейка и за няколко минути притисна пръсти към слепоочията си и забави дишането си, опитвайки се да се отпусне и да се успокои.
	— Знам какво чувстваш — раздаде се до нея доста твърд женски глас. Исана вдигна глава и видя висока стройна жена с пищна рижа коса и в тъмнозелена рокля, седнала до нея на пейката.
	— Това е Пармос — продължи жената, — няма да се успокои, докато публиката не стигне близо до ярост. И аз не обичам неговите речи. Твърде напудрени са.
	Исана се усмихна и склони глава:
	— Върховна лейди Плацида. Добър вечер!
	— Холтър — каза лейди Пласида преувеличено официално. — Моля, на ти, искам да поговоря с теб.
	Исана примигна:
	— Ваша светлост?
	Тя протегна ръка:
	— Дразнех ви, холтър. Всичко друго, но не и официалните правила… Как бихте реагирали, ако ви наричам Исана, а вие мен — Ария?
	— Харесва ми.
	Лейди Пласида кимна рязко:
	— Добре. Много граждани придават прекалено голямо значение на своя ранг, без да полагат усилия за по-голяма отговорност при изпълнение на служебните си задължения. Радвам се да се уверя, че не си от тях, Исана.
	Не знаейки как да отговори вежливо, Исана просто кимна.
	— Натъжих се, когато чух, че са те нападнали при сър Нед в нощта, когато се запознахме.
	Исана изпита рязка болка в долната част на корема, близо до бедрата. Раната от стрелата беше заздравяла бързо, оставяйки само малък белег, който едва се виждаше върху кожата й.
	— Нед беше добър човек. И Серай ми беше по-близка от просто приятелка, каквато я считах в началото — тя поклати глава. — Иска ми се нещата да бяха различни.
	Лейди Плацида се усмихна, но в ъглите на тази усмивка се таеше тъга.
	— Но такъв е животът. Лесно е да съдиш какъв избор е трябвало да направиш, когато вече нищо няма да се върне. Серай ще ми липсва. Не бяхме близки, но я уважавах. И винаги ме е забавлявало умението й да отрязва надути пуяци.
	Исана се усмихна.
	— Да. Жалко, че я познавах за толкова кратко време.
	Тишината се задържа до момента, в който лейди Плацида каза:
	— Срещнах твоя племенник, когато се връщаше след събитията на Зимния фестивал.
	— Наистина ли? — попита Исана.
	— Да. И мисля, че той е наистина много обещаващ млад човек.
	Исана вдигна вежди и известно време изучава лейди Плацида, след което предпазливо попита.
	— Защо ми казваш това?
	Лейди Плацида махна с ръка в апатичен, умишлено разсеян жест.
	— Той ме порази с възпитанието си. С ума. С яснотата на мисълта. Има много добри отзиви за него. И същото мнение имам по повод някои негови приятели. Много може да кажеш за човек, като погледнеш тези, с които е свързан животът му.
	Подтекстът на казаното не се изплъзна на Исана и тя кимна, приемайки комплимента.
	— Тави винаги е била много способен — каза тя, ядосана на самата себе си. — Дори прекалено, ако човек разсъждава от гледна точка на собствената му безопасност. На нищо не позволява да го спира.
	— Неговото… положение — започна лейди Плацида, подбирайки внимателно думите си, — никога не съм чувала за нещо подобно.
	— За нас винаги е било загадка — съгласи се Исана.
	— Предполагам, че сега положението му не се е променило?
	Исана поклати глава.
	— Въпреки че, Бог ми е свидетел, на света има много хора, които имат много фурии, но които не могат да направят нищо полезно с тяхна помощ.
	— Абсолютно вярно — съгласи се лейди Плацида. — Ти за дълго ли си в Церес?
	Исана отрицателно поклати глава.
	— Още няколко дни — максимум. И така отсъствах прекалено дълго от холта си.
	Лейди Плацида кимна.
	— Аз също имам много работа. И ми липсва съпругът ми — тя поклати глава и се усмихна. — Много глупаво и някак момичешки от моя страна. Но както и да е.
	— Не е глупаво — каза Исана. — Няма нищо глупаво в това да тъгуваш по любимите си хора. Аз почти година не съм виждала брат си. Би било страхотно да го срещна тук.
	Лейди Плацида се усмихна.
	— Сигурно ще е като глътка свеж въздух в сравнение с това, което Инвидия те кара да правиш.
	Исана се напрегна.
	— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш.
	Лейди Плацида я погледна лукаво.
	— О, стига, Исана. Очевидно е, че тя дърпа нужните струни, както и факта, че участваш в това.
	Честно казано, Исана трябваше да отрече. Част от сделката с лейди Акватайн беше Исана да я подкрепя публично. Но разговорът им едва ли можеше да се нарече публичен, нали? Затова тя не каза нищо.
	Лейди Плацида се усмихна и кимна:
	— Исана, знам колко трудно може да бъде в твоята ситуация. Трябва да поговориш с някого за това или ако те принуждават за нещо против волята ти, аз съм готова да ти предложа подкрепата си. Не знам подробностите — затова и не знам как точно мога да ти помогна, но поне мога да изслушам каквото си готова да споделиш и да те посъветвам нещо.
	Исана кимна и внимателно каза:
	— Това е много… великодушно от твоя страна.
	— Мислиш ли, че се опитвам да получа информация от теб по този начин?
	Исана примигна и неочаквано за себе си леко се усмихна.
	— Ами. Няма да настоявам за нищо, но да.
	— Понякога се отегчавам от тактичното лицемерие — обясни лейди Плацида.
	Исана кимна и каза:
	— Ако допуснем, че си искрена: за какво ти е да ми предлагаш подобна помощ?
	Лейди Плацида склони глава настрани, след което хвана Исана за ръката и каза:
	— Защото може да ти потрябва. Защото ми се струва, че ти си порядъчен човек, който се е оказал в незавидна ситуация. Защото по момчето, което си отгледала, мога да преценя, че ти си достойна за моето уважение — тя сви рамене. — Това не звучи много високопарно, знам. Но е истина.
	Исана погледна лейди Плацида, удивявайки се все повече и повече. Ръцете им се докосваха, така че Исана можеше да усети чистата, звънка истина в гласа й.
	Лейди Плацида срещна погледа й и кимна, преди да отдръпне ръката си.
	— Аз… Благодаря ти — каза Исана, — благодаря, Ария.
	— Понякога самото осъзнаване, че помощта може да бъде предоставена, когато се нуждаеш от нея, помага само по себе си — промърмори тя. После Ария затвори очи, наведе глава в лек поклон и напусна градинката, потъвайки в улиците на Церес.
	Исана поседя още малко, наслаждавайки се на ромоленето на фонтана и прохладната сянка на дърветата. През последните три години тя все повече се уморяваше от изпълнението на задълженията си към лейди Акватайн.
	Много неприятни неща бяха свързани с това, но тя най-вече се измъчваше от факта, че не може да направи нищо по въпроса. Само няколко души в цяла Алера бяха толкова силни и влиятелни, колкото лейди Акватайн.
	Първият лорд, разбира се, също не би станал източник на подкрепа и утеха. Неговите действия съвсем ясно й го показаха.
	Освен Гай имаше много малко хора, чиято сила можеше да се сравни с тази на Акватайн, и повечето от тях вече бяха станали съюзници. И още по-малко бяха тези, които имаха както силата, така и намерението да предизвикат Инвидия Акватайн.
	Една от тях беше Върховна лейди Плацида.
	Подкрепата на Ария и нейното предложение дадоха на Исана усещане за покой и увереност. Беше като да попаднеш на прохладен източник насред безкраен жарък ден.
	Исана беше удивена от реакцията си. Ария просто каза няколко обикновени думи по време на случайна среща, без да я обвързва с нищо. Но Исана почувства искреността в гласа и поведението й. Усети нейното истинско състрадание и уважение.
	Исана имаше подобен контакт с лейди Акватайн. Тогава тя също почувства искреност в гласа й, но тази жена беше напълно различна.
	И двете жени бяха от тези, които държаха на думата си. Но това, което в Ария беше честност, в лейди Акватайн беше чисто изчисление, откровен личен интерес. Лейди Акватайн беше майстор в различен вид преговори, за които се изискваше репутацията на човек, който държи на думата си на всяка цена. Независимо дали е за добро или лошо.
	Тя притежаваше ясно изразено намерение да се увери, че е платила за това, което е получила, и — което беше по-важното — е взела това, за което е платила. Честността й имаше повече общо с изчисляване на задължения и стойности, отколкото с понятията за добро и зло.
	И това правеше лейди Акватайн изключително опасна. Исана внезапно осъзна, че се страхува от своя покровител — и не само защото лейди Акватайн можеше да предприеме нещо, касаещо нейните близки. Исана се страхуваше от нея лично, чак й се повдигаше.
	Никога не го беше осъзнавала. Или може би по-правилно беше да се каже — никога не си позволяваше да го осъзнае.
	Простото предложение за помощ от Ария създаде още една перспектива. Може би това беше глътката въздух, от която се нуждаеше Исана, за да се изправи лице в лице със страха, който криеше дълбоко в себе си. Исана си възвърна надеждата.
	Тя потръпна и закри лицето си с ръце. От очите й потекоха сълзи, но тя не се опита да ги спре.
	Седеше в тишината на малката градинка и оставяше сълзите й да отмиват парливия страх. След малко се почувства по-добре. Не жизнерадостна, не ентусиазирана — но по-добре. Бъдещето вече не изглеждаше издълбано на камък или потънало в мрак.
	Исана призова Рил да изсуши сълзите й и да върне обичайния цвят на зачервеното й лице, след което се отправи към изхода от градинката, срещу света.


	Глава 11

	Макс ухилено оглеждаше Тави.
	— Казват, че ако дишаш през устата, а не през носа, това ще ти помогне да запазиш закуската вътре.
	Тави въздъхна и се погледна. По-голямата част от панталона му беше мокър и украсен с най-гнусно миришещите петна, които може да си представи човек.
	Голям брой подобни петна имаше и на туниката си, по ръцете, шията и той беше сигурен, че ги има и по косата, и по лицето си.
	— И много ли смисъл има в това да дишам с отворена уста? Вони достатъчно лошо. Не искам да го пробвам и на вкус.
	Макс се тръсна на столчето до тренировъчната площадка, наблюдавайки как Шулц и неговите подчинени тренират в строй с истински оръжия и в лъскави нови брони.
	Шулц ръководеше тренировката, докато Макс наблюдаваше новобранците.
	— Шулц! — извика Макс. — Отпусни се малко. Прекалено много напрягаш раменете и от това бягаш по-бавно.
	Тави изсумтя.
	— Той все още ли мисли, че се каниш да го убиеш?
	— В началото беше забавно — каза Макс. — Дори полезно. Но това беше преди почти месец. Мисля, че сега той разбра, че онова беше казано образно.
	Тави изсумтя и хвана черпака на близката кофа с вода.
	— Ей — запротестира Макс. — Това го прави от подветрената страна.
	Тави лениво плисна черпак с вода към Макс, след което изпи следващия, като внимаваше, правеше малки глътки и контролираше усещанията си.
	Научи, за свой ужас, че ако пиеш вода в атмосфера на силна воня, това може да доведе до неприятни резултати.
	— Какво те кара да правиш? — попита Макс.
	— Проверки — въздъхна Тави. — Трябва да измеря всички тоалетни и да се уверя, че са с правилните размери. След това да изчисля обема и да сравня скоростта, с която всяка една се пълни. После трябва да контролирам изкопаването на новите и запълването на старите.
	— Стомахът не те ли заболя вече? — попита Макс.
	Тави направи гримаса.
	— Заболя ме. Минаха четири дни. И капитанът помоли Фос да ми свари някакъв чай, за да ме предпази да не хвана други болести.
	— И как е, действа ли?
	— По-добре да се бях разболял. Не можеш да си представиш как вони това, което ми приготвя Фос.
	Макс се ухили.
	— И ако мислиш, че миришеш лошо…
	— Благодаря. Още малко унижение — точно от това имам нужда сега — каза Тави.
	— В такъв случай трябва да знаеш как те нарекоха легионерите.
	Тави въздъхна.
	— Как?
	— „Тоалетния Сципио“. Достатъчно унизително ли е за теб?
	Тави потисна изблика на раздразнение.
	— Да. Прекрасно е, благодаря.
	Макс крадешком се огледа и Тави почувства уплътняването на въздуха около себе си, когато Макс обезпечи уединението.
	— Поне това ти дава добра причина да ходиш в Клуба всяка вечер. И забелязах, че вече не хленчиш за Кайтай.
	— Не хленча? — попита Тави.
	Намръщи се и се замисли върху думите му. Режещите, неприятни усещания в стомаха, опустошителната болка отстъпиха за известно време и той се намръщи още повече.
	— Аз не хленча… — повтори на глас.
	— Нали ти казах, че ще я забравиш — каза Макс. — Отдавна бих ти наел момиче за през нощта. Радвам се, че сам си го направил.
	Тави усети как лицето му пламва.
	— Но аз не съм го направил.
	Веждите на Макс плъзнаха нагоре.
	— Ъ-ъ — успя само да каже.
	После погледна към новобранците и каза:
	— Надявам се, че не си падаш по момчета?
	Тави изсумтя.
	— Не. Макс, аз не съм тук, за да се наслаждавам на живота. Тук съм със задача.
	— Работа — каза Макс.
	— Работа.
	— И отиде в Клуба, защото това беше твой дълг.
	— Да — отвърна Тави раздразнено.
	— Дори въпреки всичките онези танцьорки и прочие?
	— Да.
	— Врани, Калдерон. Защо? — Макс поклати глава. — Животът е твърде кратък, за да пропускаш някои неща.
	— Защото това си е моя работа — каза Тави.
	— Ще ти е по-лесно да се позовеш на факта, че го правиш само за да поддържаш легендата си — посочи Макс. — Малко вино. Момиче или две. Или три, ако можеш да си го позволиш. Какво му е тук лошото?
	Тави се намръщи и се замисли над думите му.
	Макс беше напълно прав, когато каза, че момичетата в клуба могат да бъдат доста привлекателни и Тави неведнъж беше гледал танците им.
	Беше нормално, особено като се има предвид, че всяка танцьорка с талант на земен призовател ще го използва, за да усили интереса на мъжете около нея.
	Често танцуваха по няколко едновременно и подобно изпълнение беше предназначено да изпразни джобовете на онези легионери, които се поддадат на чара им. И успяваха, тъй като повечето легионери ходеха там именно с тази цел.
	Няколко танцьорки вече се бяха предлагали на Тави, но той отказа да „оцени“ техните прелести за през нощта или да опита вино и други достъпни упойващи вещества. Нямаше намерение да замъглява ума си — мислите му бяха заети с това, което му позволяваше да остане жив.
	— Трябва да се наслаждаваш на живота — продължи Макс. — Никой няма да те упреква за това.
	— Аз ще се упреквам — каза Тави. — Длъжен съм да пазя ума си ясен.
	Макс се подсмихна.
	— Така е, предполагам. Докато постоянно хленчиш за Кайтай, мисля, че е нормално да не се усукваш около момичета.
	Тави изсумтя.
	— Радвам се, че одобряваш.
	Три кохорти наборници, около хиляда легионера, се тътреха в пълно бойно снаряжение по тренировъчния път, като запазваха монолитна формация.
	Стъпките им гърмяха в единен ритъм, пробивайки дори през заглушаващия ефект на екрана, създаден от Макс.
	След като преминаха и тътенът изчезна, Макс попита:
	— Изрови ли нещо?
	Тави кимна.
	— Намерих още двама легионери, които докладват на агент на Търговския консорциум.
	— Знаем ли за кого още работи той?
	— Той мисли, че агентът шпионира и за парциански търговец.
	— Ха — каза Макс. — И кой е този агент?
	Тави сви рамене.
	— Хвърлих няколко въдици. Може би тази вечер ще разбера нещо.
	Той хвърли кос поглед на Макс.
	— Чух за незаконен търговец на роби, действащ наблизо. Явно е действал сред хората, които следват нашия лагер. Но някой го пребил до безсъзнание, вързал го за едно дърво, после се промъкнал покрай пазачите и освободил робите му.
	Макс временно свали въздушния екран, така че да стане и да изкрещи:
	— Враните да те вземат, Кардер, вдигни този щит нагоре или така ще ти дам по глупавата глава, че да го запомниш! Ако копието на Валиар Маркус победи най-добрите ми бойци, ще въртите обиколки цяла седмица!
	Новобранците хвърляха мрачни погледи на Макс, докато Шулц с викове ги вкара обратно в строя.
	— Наистина? — каза Макс на Тави, сядайки отново. — И аз чух същото. Този, който го е направил, браво на него. Никога не съм обичал търговците на роби.
	Тави се намръщи.
	— Не беше ли ти?
	Макс се намръщи в отговор.
	— А нима не си ти?
	— Не — отговори Тави.
	Макс сви устни, после вдигна рамене.
	— Не съм аз. В близост има много фригийци. Те мразят търговците на роби. Врани, много момчета биха могли да го направят. Чух, че в Церес има цяла банда въоръжени мъже с маски, които обикалят през нощта и бесят всеки търговец на роби, когото успеят да хванат. Принуждават ги да си наемат цели армии от охранители от съображения за сигурност. Харесвам градове като Церес.
	Тави се намръщи и погледна на изток.
	— О — промърмори Макс, — извинявай. Твоята среща със семейството.
	Тави сви рамене.
	— Планирахме да останем там около месец. Сигурно вече са си тръгнали.
	Макс гледаше новобранците и тренировката им, но изражението на лицето му изглеждаше малко мрачно.
	— Какво е?
	— За какво говориш?
	— Да имаш семейство.
	Тави изпи още един черпак вода.
	— Понякога се чувства като натиск и ограничение. Знам, че е защото са загрижени за мен, но все пак ме подлудява. Притесняват се за мен заради проблема ми с фуриите. Харесва ми да знам, че ги има някъде там. Винаги съм знаел, че ако имам проблем, те ще ми помогнат. Понякога нощем, когато имам лош сън или лежа буден, самосъжалявайки се, отивам в стаите им и виждам, че са там. След това спокойно заспивам.
	Изразът на лицето на Макс не се промени.
	Тави попита:
	— А ти какво си спомняш от семейството си?
	Макс замълча за секунда, след което каза:
	— Не мисля, че съм чак толкова пиян, че да отговоря на този въпрос.
	Но Макс първи заговори за това. Може би искаше да поговори и просто се нуждаеше от някаква подкрепа.
	— Опитай — каза Тави.
	Настъпи дълго мълчание.
	— Спомням си нейното отсъствие — каза Макс накрая. — Майка ми почина, когато бях на пет години. Тя беше робиня от Родос, ти го знаеш.
	— Знам.
	Макс кимна.
	— Почти не я помня. Баща ми е лорд, но живее при Защитната стена. В Антилус се връща само за лятото и трябва да отметне работата за цялата година. Спи само по 3–4 часа на ден и мрази да го прекъсват. Няколко пъти съм вечерял с него и получих един-два урока по призоваване на фурии. Понякога яздех с него при оглед на новобранци. Но никой от нас не е говорил много — гласът му стана много тих. — Прекарвах по-голямата част от времето си с Красус и мащехата си.
	Тави кимна.
	— Не е забавно.
	— Красус не беше толкова лош. Аз бях по-възрастен и по-голям от него, така че той не можеше да ми направи почти нищо. Но често се мотаеше около мен и ако видеше нещо мое, което му харесва, го искаше за себе си. И тя му го даваше. Ако кажех нещо, тя ме бичуваше — той се озъби в гримаса на усмивка. — И, разбира се, ме бичуваше, когато му правех нещо.
	Тави си спомни белезите на своя приятел и стисна зъби.
	— Е, поне докато не овладях фуриите си — очите му се присвиха. — Когато разбрах колко съм силен, изгорих вратата в покоите й, влязох и й казах, че ако отново се опита да ме бичува, ще я убия.
	— Ето кога са започнали нещастните случаи — предположи Тави.
	— Да.
	— Как стана това?
	— Първият път беше на уроците по полети — каза Макс. — Носех се на няколко фута от градските стени и може би на височина около тридесет фута. Парче каменна сол излетя от прозореца на кулата, удари се в стената и осколките му прелетяха през въздушното ми призоваване. Унищожиха го. И аз паднах.
	Тави трепна.
	— Следващият път се случи през зимата. Някой беше разлял вода в горната част на дълго стълбище и всичко беше в лед. Подхлъзнах се и паднах — той си пое дълбоко въздух. — Именно тогава избягах и се присъединих към легионите в Плацида.
	— Макс — започна Тави.
	Макс рязко се изправи на крака и каза:
	— Нещо ми се гади. Сигурно е от твоята миризма.
	Тави искаше да каже още нещо на приятеля си. Да му помогне. Но познаваше Макс и знаеше, че е твърде горд, за да приеме съчувствието на Тави. Говорейки за семейството си, Макс беше отворил стари рани, и не искаше никой да види болката му. Тави се притесняваше за приятеля си, но Макс не беше готов да приеме помощ от никого. Спомените бяха достатъчни за един ден.
	— Да, сигурно е от нея — съгласи се Тави спокойно.
	— Трябва да се работи — каза Макс. — Моите рибки ще участват в тренировъчна битка с ветеранското копие на Валиар Маркус сутринта.
	— Мислиш ли, че ще победят?
	— Не. Само ако Маркус и всички негови хора умрат от инфаркт по време на боя — Макс погледна през рамо и за миг срещна погледа на Тави. — Рибка не може да спечели. Но не това е въпросът. Те просто трябва да дадат всичко от себе си, да окажат съпротива.
	Думите на Макс означаваха повече от това, което искаше да каже. Тави кимна на приятеля си.
	— Не отписвай рибките, Макс — тихо каза той. — Не би могъл да знаеш с какво ще те изненадат в следващата минута.
	— Може би — каза Макс. — Може би…
	Той отдаде чест на Тави веднага след като свали екрана, кимна и се върна на тренировъчното поле.
	— Врани, Сципио! — каза той, вече отстъпил на тридесет крачки. — Дори оттук усещам вонята ви. Трябва да се изкъпете, сър!
	Известно време Тави се замисли дали да не намери палатката на Макс и да се просне в леглото му. Накрая отхвърли идеята като непрофесионална, макар и не по-малко примамлива.
	Тави погледна към залязващото слънце и напусна полето за тренировки в посока лагера на помощния персонал.
	Придружаващите бяха също толкова част от легиона, колкото броните и шлемовете.
	Шест хиляди или повече професионални войници се нуждаеха от значителна поддръжка, а обслужващият и придружаващият персонал я осигуряваха.
	Помощният персонал в по-голямата си част се състоеше от неомъжени, бездетни млади жени, които преминаваха предвидената от закона задължителна служба в легионите.
	Те се грижеха за ежедневните нужди на легиона, състоящи се основно от готвене и пране.
	Останалите помагаха в поправката на дрехи, грижите за оръжията и броните, доставката и обработката на колети и кореспонденция или други нужди на лагера.
	И макар законът да не изискваше нищо друго освен труд, присъствието на толкова много млади момичета в непосредствена близост до много млади хора неизбежно водеше до възникването на неслужебни отношения и поява на деца — което според Тави беше скритата цел на закона за задължителната служба.
	Окръжаващият свят беше опасен и изпълнен със смъртоносни врагове, хората на Алера се нуждаеха от всички работни ръце, които можеха да осигурят. Майката на Тави и леля му Исана преминавали през тригодишна задължителна служба, когато се родил той — незаконният син на войник и работничка от легиона.
	Също така сред придружаващия персонал бяха и тези, които са приели да бъдат постоянна прислуга, често това бяха жените на легионерите във всеки смисъл на тази дума, с изключение на законния.
	Тъй като на легионерите официално не се разрешаваше да сключват брак, мнозина, избрали военна кариера за себе си, си избираха съпруги от придружаващия персонал или от най-близкото до лагера населено място.
	Е, а последните бяха тези, които искаха да са по-близо до легиона с користна цел. Търговци и прекупвачи, артисти и призователи, проститутки и десетки други, които следваха легиона, продавайки своите стоки и услуги на редовно получаващите заплати и следователно относително платежоспособни легионери.
	И, както обикновено, не минаваше и без онези, които просто се мотаеха наоколо в очакване на битка, с надеждата да се награбят колкото се може повече.
	Придружаващият персонал се разполагаше в тесен пръстен, опасващ дървените укрепления на легиона, палатките им бяха изработени от различни материали, вариращи от излишъци, принадлежали на легиона, до ярко оцветени черги и прости навеси, направени от платно и грубо изсечени дървени колове.
	Имаше много хора, за които законът не значеше нищо, както и места, където за млад легионер или млад офицер беше глупаво да се мотае в тъмните часове на денонощието.
	На Тави бяха известни най-безопасните маршрути през лагера — те минаваха през местата, където се събираха семействата на легионерите, предоставяйки си взаимна подкрепа и защита.
	Целта му беше недалеч от невидимите граници на „приличната“ част от лагера.
	Тави приближи до павилиона на госпожа Цимния, пръстен от големи, ярко оцветени палатки, издигнати така, че да образуват голям кръг около централна площадка, създавайки вътрешен двор, като имаше оставена тясна пътечка между палатките, за да се осигури достъп.
	Чуваше звуците на музиката вътре, предимно тромпети и барабани, както и смях и дрезгави гласове. Той се вмъкна в пръстена добре отъпкана трева около централния огън.
	Човек с размер на малък бик се изправи от мястото си веднага щом Тави влезе. Имаше зачервена обветрена кожа, без коса, дори без вежди и мигли, а шията му беше дебела колкото талията на Тави. Носеше единствено бричове от щампована кожа и ботуши, масивният му торс беше покрит само с мускули и стари белези.
	Тежките вериги около врата му показваха, че е роб, макар в поведението му да нямаше и намек за кротост или подчинение. Той подуши, намръщи се и впи сърдит поглед в Тави.
	— Борс — учтиво каза Тави. — Госпожа Цимния тук ли е?
	— Парите — промърмори Борс.
	Тави извади пари от чантичката на колана си. Сложи няколко медни овена и няколко сребърни бика в дланта си и ги показа на огромния мъж.
	Борс погледна монетите, след което учтиво кимна на Тави.
	— Чакай.
	И тромаво се отправи към най-малката палатка в кръга.
	Тави спокойно зачака. В сянката на една от палатките седеше Херта, скитница, която госпожа Цимния беше приютила, и около палатката се търкаляха неща от бунището. Жената беше облечена с рокля, която по-скоро приличаше на безформен чувал, отколкото на дреха, и от нея миришеше не особено приятно.
	Тъмната й сплъстена коса стърчеше във всички посоки под невъобразими ъгли, откривайки само част от лицето. Носеше превръзка на носа и очите, а под слоя мръсотия върху кожата й Тави можеше да види възпалени червени петна, което показваше, че тя е от малкото оцелели от гниеща епидемия или друга засегнала населението на Алера болест.
	Тави никога не я беше чувал да говори, но тя постоянно седеше на това място и свиреше бавна, тъжна, обсебваща мелодия с малка тръстикова флейта. До нея имаше чашка за милостиня и както винаги, Тави хвърли вътре малка монета. Херта изобщо не реагира на присъствието му.
	Борс се върна и изсумтя на Тави, като кимна с глава към палатката зад него.
	— Знаеш какво да правиш.
	— Благодаря ти, Борс.
	Тави скри парите и се насочи към най-малката от палатките, въпреки че беше по-голяма от шатрата на капитана в лагера.
	Палатката беше облицована с пищни килими, стените бяха украсени с платове и гоблени с теми, създаващи илюзията за истинска стая, изработена от камък.
	Младо момиче, не по-голямо от дванадесет години, седеше на стол до входа и четеше книга. Тя сбърчи носле и извика:
	— Мамо! Подтрибун Сципио е дошъл да си вземе вана!
	Миг по-късно завесите зад момичето се разтвориха и пред него се появи висока жена. Госпожа Цимния беше тъмноока брюнетка, по-висока от мнозина мъже, и предизвикваше усещането, че при необходимост с лекота може да хване облечен в броня легионер и да го изхвърли навън.
	Беше облечена в дълга рокля в цвят на червено вино, съчетана с черен корсет с майсторски бродирани златни нишки. Роклята оставяше раменете и ръцете й голи и съблазнително подчертаваше извивките на тялото й.
	Тя направи елегантен реверанс и се усмихна на Тави.
	— Руфус, добър вечер. Бих казала, че това е приятна изненада, но можех да изпека пай, ако знаех за идването ти.
	Тави наведе глава в отговор и се усмихна.
	— Госпожо. Винаги се радвам да ви видя.
	Усмивката на Цимния стана още по-широка.
	— Какъв омайник. Доколкото мога, хм, да видя, все още си в немилост пред Грахус. Какво можем да направим за теб тази вечер?
	— Просто ми пригответе вана.
	Тя направи строга физиономия.
	— Прекалено си сериозен за твоята млада възраст. Зара, скъпа, отиди да приготвиш ваната за Сципио.
	— Добре, мамо — отговори момичето, стана от стола и излезе, като взе книгата със себе си.
	Тави изчака секунда и каза:
	— Трябва да се извиня, че твърде рано…
	— Изобщо не — отговори Цимния и сбърчи нос. — Предвид вашите ароматни обстоятелства, забавянето е равносилно на смърт.
	Тави наведе извинително глава.
	— Успяхте ли да разберете нещо?
	— Разбира се — отговори тя, — въпросът е какво ще ви струва.
	Тави направи гримаса, но каза:
	— Готов съм да дам повече от вчера, но за това и вие трябва да ми предложите нещо по-стойностно…
	Цимния с жест го прекъсна.
	— Не. Не става дума за парите. Информацията може да съдържа в себе си опасност.
	Тави се намръщи.
	— За какво говорите?
	— Влиятелните хора понякога подценяват враговете, научавайки повече за тях. Ако споделя тази информация, мога скъпо да платя за нея.
	Тави кимна.
	— Разбирам притеснението ви. Мога само да ви уверя, че ще запазя в тайна източника на информация.
	— Да? И каква гаранция можете да предоставите?
	— Давам думата си.
	Цимния избухна във весел, звънък смях.
	— Наистина ли? О, млади човече, това е… толкова мило от ваша страна — тя се наведе към Тави. — Но вие изглежда не се шегувате, нали?
	— Не, госпожо — отговори Тави, гледайки я в очите.
	Тя внимателно го погледна. После поклати глава и каза:
	— Не, Сципио. Не бих била това, което съм, ако вярвах на подобни заявления. Готова съм да изтъргувам информацията в замяна на информация за нещо, което би могло да ме защити.
	— Например — попита Тави.
	— Ами например, за кого работите. В такъв случай ако разкажеш за мен, аз ще мога да те издам.
	— Звучи справедливо — отговори Тави. — Но не мога.
	— Аха — прошепна тя тихо, — какво пък, тогава приключваме до тук. Ще ви върна парите.
	Тави протестиращо протегна ръка.
	— Няма нужда. Считайте това за гаранция. Ако ви направят по-изгодно предложение, свързано с по-малък риск, тогава ми ги върнете.
	Цимния наклони глава и леко кимна.
	— Какво ви кара да мислите, че ще го направя?
	Тави сви рамене.
	— Наречете го инстинкт. Вие се занимавате с един вид честен бизнес — той се усмихна. — А и това не са мои пари.
	Госпожа Цимния отново се засмя.
	— Какво пък. Не направих нищо и в същото време запазих парите. Зара вече би трябвало да ви е приготвила ваната. Мисля, че знаете къде да вървите.
	— Да, благодаря.
	Тя въздъхна.
	— Честно казано, не си мислете, че се меся в чужди работи, но според мен Грахус отива твърде далеч с това наказание.
	— Ще се справя — каза той, — особено при условие че в края на деня имам възможност да се изкъпя.
	— Тогава няма да ви задържам — каза тя с усмивка на уста.
	Тави се поклони и напусна палатката. После прекоси малкото зелено дворче, в което сляпата жена свиреше на тръстиковата си флейта.
	Шатрата, в която предлагаха вино и жени, за пореден път избухна в силни писъци и кикот, което беше нормално за този час, и временно заглуши флейтата.
	Борс обърна глава към източника на звуците и движението напомни на Тави на стражево куче, уловило движение на своята територия.
	Тави се насочи към друга палатка, в яркосини и зелени цветове. Вътре тя беше разделена от тежки завеси на няколко ниши, във всяка от които имаше голяма, кръгла вана и в нея съвсем спокойно можеха да се поберат двама-трима човека.
	Силни плясъци и женски смях се разнасяха от една от нишите. От друга се чуваше тихото пеене на пиян мъж. Зара се появи иззад следващата завеса и кимна на Тави. После извади торба за дрехи и сбърчи носле заради неприятната миризма.
	Тави влезе в нишата и дръпна завесата. Съблече се и подаде ръка с мръсните дрехи на чакащото момиче.
	Тя бързо ги взе, пъхна ги в чувала и с протегната напред ръка тръгна да ги отнесе за пране и подсушаване.
	Наблизо имаше голямо ведро с топла вода, а върху него беше преметната изтривалка. Тави се възползва от нея, за да изтърка мръсотията от тялото си, преди да влезе във ваната.
	После добави малко гореща вода от баката, висяща до ваната, пое си дълбоко дъх и се потопи целия под водата.
	Работата, с която го натовари Грахус, беше също толкова уморителна и тежка, колкото и неприятна, и той всеки ден с нетърпение очакваше момента, когато уморените му мускули ще могат да се накиснат в гореща вода.
	За момент се замисли за семейството си и се почувства зле, че не успяха да се срещнат в Церес. Въпреки че трябваше да признае, че ще му е трудно да общува с леля си, след като сега тя подкрепяше лорд и лейди Акватайн.
	Докато разговорът не засегне политиката, всичко щеше да е наред, но обучаващият се за курсор Тави знаеше, че по един или друг начин той ще бъде въвлечен в нея.
	Също така му липсваше и чичо му. Бърнард винаги проявяваше уважение и внимание към Тави, което се оказа рядкост в нормалния живот.
	Тави се гордееше, че неговият чичо е герой на Империята, при това не веднъж, и с нетърпение очакваше реакцията му, когато го види след толкова години обучение и тренировки.
	Бърнард положи много усилия, за да е спокоен, че Тави ще има всички необходими умения да живее един достоен живот. Тави искаше Бърнард да види със собствените си очи, че племенникът му е оправдал очакванията.
	И Кайтай…
	Тави се намръщи. Кайтай. Тя трябваше да е там.
	Ако Тави не изпитваше мъките на самотата, които го преследваха, откакто напусна Алера Империя, това не беше, защото вече не иска да е с нея. Образът й често се появяваше в мислите му, особено нейният смях и чувството й за хумор. Затваряйки очи, той виждаше лицето й — екзотично и високомерно красиво, с полегати очи. Светлата й копринена коса, дългите стройни крака с издължените линии на мускулите, гладката й кожа…
	В близката ниша жената, която допреди малко се смееше, започна да издава съвсем различни, насечени звуци, и тялото на Тави реагира на мислите за Кайтай и тези звуци с почти бурен ентусиазъм.
	Той стисна зъби, неочаквано изпитал порива да се поддаде на съвета, който му даде Макс. Но не. Той ще се нуждае от цялото си внимание и концентрация, за да изпълни своя дълг, да бъде готов да улови и най-малкото късче информация и да я предаде на Първия лорд. Последното нещо, към което се стремеше, беше да губи време за глупави, макар и безусловно примамливи разсейващи фактори, които биха могли да повлияят на неговата ефективност.
	Нещо повече, той не би искал тук да е някое от момичетата на Цимния. Искаше тук да е Кайтай.
	Тялото му изрази пълната си солидарност с тези мисли съвсем недвусмислено.
	Тави изстена и се потопи под водата, доколкото успя да задържи дъха си. Когато изплува, той грабна гъбата от купата с вода и сапун и енергично започна да търка кожата си чак докато не му се стори, че вече започва да се лющи, така че мислите му да преминат към нещо по-малко вълнуващо.
	Разбира се, Кайтай му липсваше. Разбира се, той искаше тя да е възможно най-близо. Но тогава защо изчезна странното, неприятно усещане за самота, което го караше да говори непрекъснато за нея.
	Винаги изпитваше угризения на съвестта, когато мислеше за… нейното присъствие, може би. Нейният глас, нейното докосване, нейните черти — всичко това влезе толкова силно в неговия свят, че стана също толкова естествено, колкото слънчевата светлина или въздуха.
	Дори когато я докосваше, дори това да беше такава дреболия като докосване на ръце, то предизвикваше в него своеобразен резонанс — на нещо топло, успокояващо и приятно до дъното на душата му. Това бяха спомени за загуба, носещи неприятно чувство за самота.
	Дори в момента, според него, спомените трябваше да донесат подобни усещания. Но не се случваше. Защо?
	Чак когато приключваше с изплакването на сапуна, изведнъж му просветна.
	Тави изръмжа приглушено проклятие и бързо изскочи от ваната. Сграбчи кърпата, набързо се избърса, грабна простия халат от стола наблизо и мушна още мокрите си ръце в него. После тръгна от палатката за къпане към централния двор.
	В палатката-кръчма се разнесе някакъв шум и Тави се появи тъкмо навреме, за да види как Борс се шмугва вътре. Забеляза как сляпата жена продължава да свири на флейтата до една от палатките и се насочи към нея.
	— Какво правиш? — изсъска й той.
	Сляпата жена свали инструмента си и устните й се разтегнаха в усмивка.
	— Броя дните, докато не разбереш коя съм — отвърна тя. — Въпреки че мислех да започна да броя седмиците.
	— Луда ли си? — попита Тави с груб шепот. — Ако някой разбере, че си марат…
	— … ще бъде по-наблюдателен от теб, алеранецо — изсумтя Кайтай.
	— Трябваше да се срещнеш със семейството в Церес.
	— Както и ти — каза тя.
	Тави направи гримаса. Сега, когато знаеше коя всъщност е Херта, цялата маскировка с външния вид на Кайтай стана болезнено очевидна. Тя беше боядисала красивата си сребристобяла коса в черна и нарочно я беше разрошила, сякаш винаги си е била такава. Белезите от шарка по лицето й несъмнено бяха някакъв вид грим, а превръзката на сляпа жена скриваше екзотичните й скосени очи.
	— Не мога да повярвам, че Първият лорд ти е позволил да тръгнеш просто така.
	Тя се засмя и показа снежнобелите си зъби.
	— Никой никога не ми е казвал къде мога или не мога да отида. Нито баща ми. Нито Първия лорд. Нито ти.
	— Както и да е. За нас е важно ти да напуснеш това място.
	— Не — каза Кайтай. — Ти трябва да разбереш на кого парсианският търговец предава информацията си.
	Тави примигна.
	— Ти как…
	— Ако си спомняш — каза тя, смеейки се, — имам много добър слух, алеранецо. И докато седях тук, научих много. Никой не се притеснява, че лудата ще чуе думите му.
	— Седиш само тук?
	— През нощта мога да се движа по-свободно и да чувам повече.
	— Защо? — попита Тави.
	Тя вдигна вежди.
	— Правя това, което правих през последните няколко години, алеранецо. Наблюдавам те, както и другите като теб. Уча се от вас.
	Тави изпръхтя раздразнено, но докосна рамото й.
	— Толкова е хубаво да те видя.
	Тя протегна ръка и стисна дланта му, пръстите й бяха трескаво топли. Засмя се късо и доволно.
	— Не ми харесва, когато не си наоколо.
	От далечната страна на Клуба се раздаде пронизителен вик, след което някакъв мръсен пиян легионер изхвърча от кръчмата.
	Борс се появи след него секунда по-късно и започна да му нанася здрави ритници с обутия с тежък ботуш крак, подкарвайки пияницата чак докато той не напусна пределите на Клуба.
	Кайтай махна ръката си от ръката на Тави и без изгарящата й топлина мястото, където току-що беше дланта й, особено силно усети прохладата на вечерния въздух.
	— И така, Сципио Руфус. Мисля, че твоето общуване с просякинята може да бъде възприето от някой като повече от странно. Върви си. Ще подплашиш плячката.
	— Трябва да поговорим — бързо каза Тави, — и то възможно най-скоро.
	Устните на Кайтай образуваха лека чувствена усмивка.
	— Има толкова много неща, които трябва да направим възможно най-скоро, алеранецо. Защо да ги разваляме с разговори?
	Тави се изчерви, но червените отблясъци на залеза му помогнаха да го скрие. Кайтай отново вдигна флейтата към устните, прегърби се и се върна към ролята си. Борс приключи с изпращането на пияницата и седна на мястото си до огъня. Тави поклати глава и се върна в шатрата с ваните, за да вземе изпраните си дрехи.
	Той затвори очи, приседна, заслушан във флейтата на Кайтай, както го беше правил много пъти преди, и установи, че се усмихва.


	Глава 12

	Басейнът на Ворело бе едно от най-красивите места, в които Исана някога беше стъпвала. Трапезарията, разположена в изкуствена скална пещера, обхващаше в себе си кристален басейн и изглеждаше, сякаш се състои изцяло от дървета и лози, засадени в скалата и прераснали в живи прегради, мостове и стълби.
	Масите бяха подредени върху скални первази около басейна на различни височини. Няколко маси бяха поставени върху плоски камъни, извисяващи се директно от басейна, а служителите на хотела превозваха клиентите до тях в изящни лодки, привеждани в движение от водни фурии.
	Цветни лампи с фурии излъчваха светлина над всяка маса, цветовете им постоянно и плавно се променяха от един нюанс в друг.
	Отстрани това приличаше на облак светулки, пърхащи над повърхността на водата. Множеството светлини над басейна го правеха невероятно красив, а променящите се във времето цветове създаваха сенки по стените на пещерата и различни полутонове на всяка маса.
	Певците, предимно млади жени, стояха на няколко каменни первази или седяха на ниско висящи дървесни клони.
	Прекрасните им трогателни гласове пееха в тишината за красота и печал. Музиката, чийто източник не можеше да бъде определен, струеше през залата, съпровождайки техните гласове.
	Един от прислужниците отведе Исана до маса, поставена на скалист перваз над басейна и обрамчена от дългите, силни корени на извисяващите се наоколо дървета. Тя едва успя да седне на стола си, когато Бърнард и Амара се появиха заедно с Джиралди на опашката.
	Исана се изправи за нежната мечешка прегръдка на по-малкия си брат и веднага разбра, че нещо се е случило. Всичките му чувства казваха, че е изпълнен до краен предел с такова вълнение и радост, каквито тя не беше усещала в него откакто…
	Дишането на Исана се ускори. Оттогава, откакто беше женен. Тя хвърли поглед на лицето му, на щастливата му усмивка, след което погледна Амара.
	Графинята изглеждаше както обикновено — сдържана, прекрасна и непредсказуема. Имаше топла, медено кафява кожа, характерна за населението от южните части на слънчева Парция, правите й тънки коси бяха със същия цвят, което й придаваше, когато не се движеше, сходство с някои статуи, изобразяващи ловци — тяхната фигура, форма, бързина и заплаха.
	Исана вече знаеше, че това е само част от личността на графинята. Красотата й се виждаше най-добре в движение, когато ходеше или летеше.
	Исана погледна към Амара и графинята отклони поглед. Бузите й пламнаха, а обичайно сдържаните й емоции се промениха, превръщайки се в нещо младо, момичешко и ентусиазирано.
	Тя се размърда притеснено на мястото си и без никакъв поглед или думи ръцете им с Бърнард едновременно се намериха една друга и тя отново се успокои.
	— Е — обърна се Исана към брат си. — Трябва ли да поръчвам бутилка за нещо специално?
	— Откъде ти хрумна? — попита Бърнард със самодоволен тон.
	— Защото не е глупава — промърмори Джиралди. Огромният сивокос центурион въпреки накуцването си заобиколи Бърнард, за да се поклони учтиво на Исана.
	Тя се засмя и нежно го прегърна. Джиралди се усмихна, очевидно доволен, и каза:
	— Глупости, никакви специални напитки за мен! Просто нещо, от което като изпия достатъчно, за да мога да кажа, че храната е добра — това ми трябва.
	— В такъв случай нямате нужда от нищо — каза Амара, — храната тук е отлична, въпреки че чревоугодниците от родния ми град не могат да я понасят. Мисля, че това е така, защото просто не им харесва, когато някой се осмели да готви толкова добре, че трябва да преяждат.
	Джиралди изсумтя и се огледа.
	— Ами, не знам. Ужасно много „бели кости“ има на това място — той кимна към окръжаващите ги маси. — Ей там Върховна лейди Парция обядва с дъщерята на Върховна лейди Атика. Двама сенатори ето там. И лорд Мандус от Родос. Той е трибун на флота в техния военноморски флот. Те не са от типа хора, които се срещат заради добрата храна.
	Амара се засмя.
	— Ако храната не ви е по вкуса, центурион, ще платя на някой да ви донесе пържола и халба бира.
	Джиралди се усмихна и млъкна.
	— Ами добре тогава.
	Исана замря, за да докосне мислено Амара. В гласа и поведението й имаше топлина, каквато никога досега не беше усещала.
	Исана уважаваше Амара и виждайки нея и Бърнард заедно, при това толкова неприкрито щастливи, й беше много трудно да не сподели чувството на привързаност на брат си към младата жена. При това Амара беше облечена с рокля, което също противоречеше на това, с което беше свикнала Исана.
	Исана не пропусна факта, че курсорът носи рокля в наситено зелено и кафяво, които цветове Бърнард беше избрал за себе си, а не мрачните, приглушени тонове червено и синьо, които обикновено се използваха от курсори и други служители на короната.
	Исана винаги се стараеше да се държи дистанцирано в отношенията си с Амара, момиче, лично предано на Гай Секстус. Неприятните чувства, които изпитваше към Първия лорд, се бяха разпрострели и към Амара.
	На някакво ниво на подсъзнанието си тя осъзнаваше, че е несправедливо да прехвърля греховете, извършени от Първия лорд, на курсора, който му служи. Но въпреки всичко тя нито веднъж не даде шанс на Амара да покаже собствената си същност.
	Явно беше дошъл моментът, в който ситуацията трябваше да се промени. Бърнард несъмнено обожаваше младата графиня, която очевидно правеше по-малкия й брат безумно щастлив.
	Ако изводите на Исана бяха правилни, то Амара ще е до него наистина, и то за дълго време. Тази причина беше достатъчна за Исана да признае факта, че беше длъжна поне да се опита да изглади отношенията си с курсора.
	Исана се наведе към графинята и каза:
	— Днес изглеждаш прекрасно, Амара.
	Бузите на курсора отново се зачервиха, тя погледна Исана в очите и след секунда се усмихна.
	— Благодаря.
	Исана се усмихна и се обърна, за да седне, когато Джиралди издърпа назад стол за нея.
	— Благодаря ви, центурион.
	— Госпожо — отвърна старият войник. Той изчака Амара да заеме своето място, след което се отпусна в стола си, като се облягаше на бастуна и кривеше от болка.
	— Състоянието на крака ви така и не се е подобрило? — попита Исана.
	— Не толкова, че да забележа.
	Исана се намръщи.
	— Ще имате ли нещо против и аз да погледна?
	— Графът доведе някакъв известен лечител от Рива. Той вече достатъчно рови там. Проблемът не е в раната. Просто кракът остарява — отговори Джиралди с лека усмивка. — Достатъчно е бягал, Исана. И все още мога да марширувам. Ще се справя с това. Така че не се притеснявайте.
	Исана почувства леко разочарование и съжаление в гласа на Джиралди, но това беше дреболия в сравнение с неговата решителност и гордост — или може би по-точно неговата самоудовлетвореност, форма на вътрешен покой.
	Джиралди беше тежко ранен в битката с ворда при Ерикхолт, но това по никакъв начин не се отрази на изпълнението на задълженията му — да се бие, защитавайки Империята.
	Беше прекарал целия си живот в легионите и в служба на Империята и не правеше разлика между тези две неща. Исана реши, че това знание е в основата на мирогледа на стария войник.
	— Как мина представянето ви? — попита тя, поглеждайки първо към Джиралди, а после и към Бърнард.
	— Доста добре — промърмори Бърнард.
	— Доста добре с войниците — поправи го Джиралди. — Сенаторите са убедени, че всички ние сме селски простаци, забаламосани от маратите, а за ворда може изобщо да не се безпокоят.
	Исана се намръщи:
	— Това не звучи много обнадеждаващо.
	Бърнард поклати глава:
	— Сенаторите няма да им се наложи да влязат в битка. Ще отидат легионите.
	Що се отнася до Исана, тя ясно чу, че човекът иска сам да се убеди в нещо.
	— Но нали Сенатът управлява разходите на короната за военни цели?
	— Е, да — намръщено потвърди Бърнард.
	— Направихме всичко възможно — каза Амара, поставяйки ръката си върху тази на Бърнард. — Няма никакъв смисъл да обвиняваш себе си за реакцията на сенатора.
	— Така е — каза Джиралди. — Той нищо не съобразяваше още преди да обещаеш да му скъсиш езика.
	Исана удивено погледна Джиралди и Бърнард. Брат й се задави и се изчерви.
	— О, боже — промълви тя.
	Слугата сервира леко вино, плодове и хляб и обяви, че скоро вечерята ще бъде сервирана.
	— А вие, холтър? — попита Амара веднага след като слугата си отиде. — Какви са успехите на Лигата на срещата на върха на аболиционистите?
	— Пълен успех — отговори Исана. — Сенатор Пармос внесе нашия законопроект за разглеждане от Законодателното събрание днес по обяд. И смята да подкрепи предложението на лейди Акватайн.
	Амара вдигна вежди.
	— Наистина ли?
	Исана се намръщи.
	— Толкова ли е невероятно?
	— Всъщност да — каза Амара. — Доколкото разбирам ситуацията, в Сената всички опити за еманципация би трябвало да бъдат блокирани от южните сенатори. Родос и Калар имат достатъчно гласове, за да блокират всякакви начинания от такъв род.
	Исана вдигна вежди. Информацията на Амара несъмнено идваше от разузнавателната мрежа на короната.
	Ако Амара не е наясно с промяната в баланса на силите, тогава е възможно същото да важи и за Първия лорд.
	— Родезианските сенатори обявиха, че ще подкрепят аболиционистите.
	Амара замръзна на стола си.
	— Всички?
	— Да — каза Исана, — мислех, че вече знаеш.
	Амара поклати глава, устните й се свиха. Исана усети нарастващото безпокойство на курсора.
	— Кога се случи това?
	— Не съм сигурна — каза Исана. — Чух разговор между двама членове на лигата по време на пътуване с лейди Акватайн. Преди около три седмици, мисля.
	Амара се надигна, гласът й трепереше.
	— Бърнард. Трябва незабавно да се свържа с Първия лорд.
	Бърнард притеснено се намръщи.
	— Защо? Амара, какво става?
	— Прекалено дълго е — каза Амара, погледът й беше отчужден. Речта й стана рязка, отразявайки трескавата работа на мисълта. — Калар е притиснат в ъгъла. Той няма да води тайна игра. Не му е до това. От момента, в който получи писмото, до… ние още не сме готови. Врани, не сме готови!
	Исана почувства, че тревогата на курсора започва да прераства в страх.
	— За какво говориш?
	Амара рязко тръсна глава.
	— Съжалявам. Не мога да го обсъждам. Не и тук — тя бързо се огледа. — Бърнард, спешно трябва да стигна до реката. Исана, моля за извинение за прекъснатата вечеря…
	— Няма нищо — тихо каза Исана, — всичко е наред.
	— Бърнард — каза Амара.
	Исана погледна брат си, който, намръщен, беше насочил поглед към небето над отворената пещера.
	— Защо звездите станаха червени? — тихо попита той.
	Исана също се намръщи и погледна към небето. Истинската красота на звездите не се виждаше в озареното от фурии вечерно небе на Церес, но най-ярките от тях все още се забелязваха.
	Цялата западна част на небето беше изпълнена с малки точки червена светлина. В тези няколко секунди, докато наблюдаваше небето, тя забеляза, че бялата светлина на звездите се разпространява много бавно, докато в същото време алената се разливаше със скоростта на вълна, изпълвайки цялото небе.
	— Някой си играе с фуриите? — промърмори тя.
	Всички певици една по една млъкнаха и музиката в пещерата замря, възцари се тишина. Всички наоколо вдигнаха очи и сочеха нещо. Безразборният поток от емоции удари по чувствата на Исана.
	Амара се огледа.
	— Не мисля така. Никога не съм виждала подобно нещо. Бърнард?
	Братът на Исана поклати глава.
	— Нищо подобно не съм виждал — той на свой ред погледна Джиралди, който също поклати отрицателно глава.
	Объркването около Исана прерасна в нещо по-плътно, почти осезаемо, с оттенък на нарастващ страх. През следващите секунди валът от емоции продължаваше да нараства, обърквайки я все повече и повече.
	След миг емоциите атакуваха Исана толкова бурно, че тя вече не можеше да разбере кои от тях са нейни и кои — чужди.
	Това само по себе си беше болезнено, тя изведнъж осъзна, че се бори за възможността да разсъждава разумно. Бързо стисна глава в ръцете си.
	— Исана — чу тя гласа на Бърнард. Звучеше като идващо отдалече ехо. — Добре ли си?
	— Твърде много хора — едва изпъшка Исана. — Уплашени. Всички са уплашени. Объркани. Уплашени. Не мога да го отблъсна.
	— Трябва да я измъкнем оттук — каза Бърнард. Той заобиколи масата и вдигна Исана на ръце. Тя се опита да спори, но натискът върху чувствата й беше прекалено силен, за да се съпротивлява.
	— Джиралди — каза той, — каретата!
	— Веднага — отговори Джиралди.
	— Амара, оглеждай се за онези двамата, които ни преследваха. Бъди готова да се биеш, ако се наложи.
	Исана усети напрежението в гласа на Амара.
	— Мислиш, че това е нападение?
	— Мисля, че сме невъоръжени и уязвими — отговори Бърнард, — така че се махаме.
	Исана почувства как брат й започва да крачи и отвори очи точно навреме, за да види басейна, покрай който той минаваше, напускайки пещерата.
	Тя отчаяно призова Рил, за да може фурията да отмие емоциите й и да ги пренесе във водата. Ако не можеше да им се съпротивлява, може би щеше да може да ги пренасочи?
	Натискът намаля, въпреки че да управлява това призоваване беше трудно. Но това й беше достатъчно, за да си спомни поне името си и да дойде на себе си достатъчно, за да започне да осъзнава какво се случва наоколо.
	Внезапно вълнение, възбуда и тръпка от битка нахлуха в нея, карайки я да се почувства така, сякаш стои до леярска пещ.
	Тя вдигна поглед и видя обърканите гости и служители в залата да подскачат и да тичат в посока към изхода. Сред тях имаше няколко мъже в белоснежните туники на персонала на ресторанта, които се движеха с професионални, разчетени движения, ясно осъзнаващи какво точно трябва да правят.
	В този момент един от мъжете, които бяха близо до Мандус, трибуна на Родезианския флот, с рязко движение обърна главата му назад и с отработен замах на ръката преряза гърлото му.
	Още по-ярък изблик на вълнение накара Исана да вдигне поглед. Други трима души дебнеха на перваза над тях, готови за действие. Всеки беше облечен в бяла туника, всеки беше въоръжен с извито късо страховито острие. И всеки от тях имаше на врата си стоманен нашийник.
	Нейният собствен ужас задуши призоваването й и тя потъна в океан от объркване и страх.
	— Бърнард! — успя само да изкрещи Исана.
	И тримата убийци скочиха върху тях.


	Глава 13

	Без предупреждението на Исана Амара щеше да загине.
	Очите й внимателно следяха какво има пред тях, в търсене на двамата мъже, които като сенки ги следваха от амфитеатъра след представянето на Бърнард.
	Пронизителен писък на ужас накара Амара да погледне към далечната част на пещерата, където видя трибуна на флота Мандус — гърлото му беше прерязано дълбоко и прецизно. Той падна на колене и се свлече на земята, за да умре там.
	Когато Исана изкрещя предупреждението си за атаката, Амара стоеше с гръб към убийците. Тя се обърна и успя да се изплъзне от бързия първи удар на най-близкия нападател.
	Другите двама мъже нападнаха Бърнард и Исана и на него му беше трудно да се защитава със сестра си в ръце.
	Амара призова Сирус и фурията й се втурна в пещерата. Тя се изви като вихър към двамата мъже, за да ги прихване още във въздуха. Единият изхвърча през пътечката и падна в басейна.
	Другият сграбчи с ръка клона на едно от дърветата и се просна на земята до Бърнард. Убиецът се извърна към съпруга на Амара с меч в ръка, но забавянето от няколко ценни секунди, осигурени от Амара, направи тази атака неефективна.
	— Джиралди! — изрева Бърнард. Той се обърна и хвърли Исана в ръцете на сивокосия войник.
	После графът на Калдерон грабна един от тежките дървени столове и с огромна сила, генерирана от фуриите, хвърли шестдесетфунтовия стол в убиеца, като го сплеска в скалната стена на пещерата.
	Амара изхвърли ръка и удари нападателя си с мощен порив на вятъра, но мъжът извади малка шепа сол от колана си и я хвърли, при което Амара почувства как Сирус потръпва, а концентрираната сила на фурията й се разсейва под въздействието на солта.
	Обикновен наемен убиец не би посмял да се хвърли напред, дори и да държи в готовност торба със сол, което означаваше, че мъжът е дошъл специално за Амара.
	Убиецът се втурна напред със скоростта на професионален воин и направи два остри удара. Амара чисто избягна първия, но втория се плъзна по бедрото й, оставяйки плитка, но дълга резка, която започна да гори като огън.
	— Долу! — изрева Бърнард. Амара падна на земята в мига, когато Бърнард хвърли масивен дървен стол.
	Столът се вряза в убиеца с приглушен звук на счупени кости и отхвърли мъжа върху ствола на дърво.
	Убиецът се оттласна от ствола, хвана стола и го хвърли в басейна.
	И въпреки че ребрата му бяха силно деформирани от силата на удара на Бърнард, изражението на лицето му изобщо не се промени — странна лека усмивка, съчетана с широко отворени очи.
	Амара шокирано гледаше убиеца, който отново вдигна меча си и се насочи към нея — ударът, който би трябвало да го убие, само леко беше намалил скоростта му. Тя започна да отстъпва, но изведнъж откри липсата на опора под краката си и скочи, опитвайки се да се хване за клона на надвисналото над басейна дърво.
	Мечът на убиеца изсвистя във въздуха зад нея, но пропусна, а мъжът с яростно ръмжене загуби равновесие и падна в басейна.
	Зад Бърнард първият от убийците се надигна след удара на графа на Калдерон и въпреки че лявата му ръка безпомощно се клатеше, счупена на няколко места, той тръгна напред с меч в ръка и същата луда усмивка на лицето си.
	Бърнард сложи маса между себе си и убиеца, направи крачка назад, замахна и ритна масата в него в опит да го спре. Убиецът загуби равновесие и в секундите, докато се опитваше да се изправи, Бърнард вдигна ръка, стисна я в юмрук и извика:
	— Брут!
	Брут, земната фурия на Бърнард, откликна на призива му. Камъкът започна да се огъва в тежки пулсации и изведнъж придоби формата на огромно каменно куче.
	Зелени скъпоценни камъни блестяха там, където трябваше да са очите на кучето; Брут отвори уста, демонстрирайки два реда черни обсидианови зъби. После се нахвърли върху убиеца, игнорира няколко удара на меча му и затвори челюст около крака му, блокирайки придвижването му.
	Без да се колебае нито за секунда, убиецът замахна с острието си и отряза собствения си крак, за да се освободи от хватката на Брут, след което отново се насочи към Бърнард, макар по-тромаво и затруднено, като губеше много кръв всяка секунда и издаваше ужасни писъци.
	Шокираният Бърнард за миг се поколеба и това беше достатъчно, за да може убиецът да стигне до него. Брут тръсна глава, за да хвърли отсечения крак встрани. На фурията й трябваха безкрайно дълги секунди, за да се обърне. Амара стисна зъби — на практика тя беше в капан, увиснала на клона.
	Можеше да използва фурията си, за да полети нагоре и да се върне на земята, но дотогава щеше да е твърде късно — Сирус не се беше възстановила достатъчно, за да може бързо да я отнесе при Бърнард.
	Всичко се случваше много бавно. Някъде на една от издатините, която се намираше по-високо от тази, на която се намираха самите те, избухна светлина, последвана от гръмотевичен взрив. Някъде другаде стомана се удари в стомана. Още повече писъци като ехо се носеха из пещерата.
	Бърнард не беше бавен, особено като се имаха предвид размерите му, но нямаше онази скорост, която би му дала равни шансове да се сражава невъоръжен с убиец. Когато убиецът нападна Исана, той се хвърли между нея и острието му. Мечът порази него, съпругът на Амара извика от болка и падна.
	Убиецът сграбчи Бърнард за косата, но вместо да пререже гърлото му, той просто захвърли ранения мъж настрани и вдигна меча си, за да атакува Исана.
	Отчаяна, Амара заповяда на Сирус не да я пренесе при убиеца, а да я тласне в обратна посока. Тя се вкопчи в клона, докато отслабената фурия на въздуха я блъскаше в гърба и го огъваше. После рязко освободи фурията и се оттласна с всички сили.
	Клонът, извит под натиска на вятъра, рязко се изправи обратно. Амара се завъртя на клона, използвайки го, за да ускори и да се обърне, и скочи към убиеца с краката напред.
	Заби пети в гърдите му, опитвайки се да усили удара с цялото си тяло. Ударът се получи толкова силен, че главата на мъжа рязко се блъсна напред и веднага след това отскочи назад. Тя чу счупването на шийните прешлени и убиецът се свлече като безформена купчина окървавено месо, а Амара падна отгоре му.
	Тя веднага се отблъсна от него, хвана меча му и застина на колене. Кръв обагри зелената й рокля. Тя впери шокиран поглед в мъжа.
	Убиецът, все още вкопчен в живота, с горящи от безумие очи издаде последен, кратък, яростен вик.
	— Братя!
	Амара се огледа. Няколко нападатели бяха приключили кървавото си дело и когато умиращият мъж извика, лицата на дузина негови съратници с метални нашийници и очи на лунатици се обърнаха към нея.
	Пътят им към изхода, който минаваше през дърветата и втората каменна арка, вече беше изпълнен с повечето от нападателите. Бяха отрязани от него.
	— Бърнард — каза тя, — чуваш ли ме?
	Бърнард със скок се изправи на крака, лицето му пребледня и се изкриви от болка. Огледа се, видя приближаващия мъж и посегна към следващия стол.
	Изохка от болка, когато го хвана, и Амара видя прободна рана на гърба му.
	— Ще можеш ли да летиш? — попита той със слаб глас. После затвори очи и столът в ръцете му започна да се извива и да се гърчи, сякаш направен от върбови клонки.
	Детайлите на стола се удължиха, разделиха и сякаш по собствена воля се събраха в едно цяло, вече под формата на масивна бойна тояга, изпълнена със смъртна опасност, когато се приведе в действие от призовател на земя.
	— Ще можеш ли да летиш? — попита той отново.
	— Няма да те оставя.
	Той й хвърли бърз поглед.
	— Ще можеш ли да отнесеш сестра ми?
	Амара направи гримаса и поклати глава.
	— Не мисля. Сирус беше ранена. Едва ли и сама ще успея да полетя, камо ли да нося някого.
	— Тя е при мен, Бърнард — каза Джиралди намръщено. — Но трябва да я отведеш. Аз ще ви прикривам.
	Бърнард поклати глава.
	— Ще останем заедно. Някой от вас виждал ли е хора, които да се бият така?
	— Не — отговори Амара.
	— Не, сър.
	— И са доста — добави Бърнард.
	Група от няколко човека вече си проправяше път към тях и се готвеше да атакува. Още близо дузина им блокираха изхода и бавно настъпваха, за да ги нападнат едновременно с първата група. На горните первази се разгаряха пожари. Пелена от дим тровеше въздуха, закривайки кървавите звезди.
	— Да — тихо се съгласи Амара. Ядосваше се от треперенето на собствения си глас, но не можеше да го овладее. — Които и да са те.
	Бърнард и Амара застанаха гръб в гръб и впиха погледи в приближаващите нападатели.
	— Ще изпратя Брут насреща им — тихо каза Бърнард, — ти се постарай да ги отблъснеш. Ще пробием през тях.
	Планът беше безнадежден. Брут, въпреки огромната си сила, не притежаваше скорост и беше труден за използване в близък бой.
	Освен това, да използва фурията само по себе си означаваше, че се лишава от лъвския дял от силата, която можеше да получи от нея. Тези хора, които и да бяха, притежаваха много умения и безумна решителност. Нямаше да стигнат до изхода.
	Но какво друго им оставаше? Единственият вариант беше битка гръб в гръб, докато не бъдат убити.
	Планът на Бърнард им вдъхна искрица надежда, но Амара знаеше, че като цяло няма значение какво ще направят, просто малко ще отложат неизбежния край.
	— Готова ли си? — попита той тихо.
	Амара стисна зъби.
	— Обичам те.
	Той издаде нисък звук на задоволство, както често правеше, след като я е целунал, и тя чу бойното ухилване, което разпъна устните му.
	— И аз теб.
	Чу го да си поема дълбоко дъх, както и мъжете, подготвящи се да ги нападнат, и изрева:
	— Брут!
	И, както и преди, огромният каменен пес израсна от земята. Той се хвърли към групата, разположена на каменните первази, и тътнещото му ръмжене беше със звук на камъни, сблъскващи се един с друг с невероятна сила.
	Първият убиец вдигна оръжието си, но каменното куче просто се втурна към него, наведе глава и го блъсна с рамо в гърдите.
	Кървава пяна плисна от устата на убиеца. Брут замахна с огромната си глава и убиецът полетя върху двама от спътниците си.
	Единият от тях извика и падна по гръб от перваза долу на камъните, на няколко инча от повърхността на водата.
	Изохка сподавено и се свлече в басейна. Другият се спъна и падна, Брут скочи върху него и започна да работи с лапите си като с чукове, превръщайки го в безформена маса.
	Бърнард се придвижи зад Брут и Амара се втурна след него. Зад нея мъжът, който беше замръзнал за миг при вика на Бърнард, скочи напред със свръхчовешка грация и с пълно презрение към болката и смъртта.
	Тоягата на Бърнард изсвистя и удари още един нападател, но тя чу болезненото му изръмжаване, предизвикано от раната, която го тормозеше при всяко движение. Брут продължаваше да изпълнява задачата си, но в това време убийците, намиращи се по-далече, вече бяха забелязали каменното куче.
	Един от тях прескочи Брут, тъй като беше невидим за него във въздуха, и нападна Бърнард. Зад него другите нападатели отстъпиха към дървения мост, за да не докосват с крака каменния под на пещерата.
	Амара чу дишане зад себе си и едва успя да се обърне и да парира тежкия удар на най-близкия нападател. Силата на удара я изтласка върху Бърнард, чието придвижване напред беше спряно от убиеца, преградил пътя му с меч в ръце.
	Амара отрази още един удар, притиснала гръб към съпруга си, и призова Сирус да ускори движенията й, доколкото може. Ответният й удар беше като сребърно-алено петно от окървавена стомана и улучи нападателя в шията точно над стоманения нашийник.
	Но се оказа твърде повърхностен, за да разкъса артерията на шията му, и той изпусна вик, който приличаше по-скоро на стон на удоволствие, отколкото на агония, след което продължи атаката с удвоена сила.
	Бърнард закрещя от напрежение, след което последва глух звук. Стомана изсвистя във въздуха и Бърнард отново изкрещя.
	— Не! — възкликна ужасено Амара.
	Но след това зад убийците, които продължаваха да настъпват към нея, Амара видя мъж в бяла изцапана туника на готвач или чистач, която се различаваше от белоснежните туники на нападателите. Беше със среден ръст и телосложение, косата му беше дълга, сплъстена и прошарена.
	Той скочи върху пътечката по котешки тихо, стиснал старо износено острие в дясната си ръка, и с едно просто безмилостно движение го заби в основата на черепа на единия от убийците.
	Мъжът падна, сякаш просто беше заспал на място. Виновникът за това вече се беше плъзнал към следващия нападател, тъмните му очи искряха зад завесата от сплъстена коса. Вторият го постигна същата съдба, но той пусна острието си и то падна на пода с характерен звук, на който реагира с обръщане най-близкия от останалите убийци.
	— Фейд? — изкрещя Амара и отново парира.
	Робът дори не се забави. Късата прическа от едната страна контрастираше на дългата коса от другата, която прикриваше отвратителните белези от изгаряния на бузата, клеймо на легиона за страхливците, избягали от бойното поле.
	Мечът на Фейд с изящно лъжливо движение строши оръжието на убиеца с презрителна лекота, така че следващият удар отнесе горната част на черепа на мъжа.
	Фейд изрита умиращия човек, така че той полетя в стоящия отпред противник, след което просто тръгна напред по каменната пътечка. Ръката му с меч правеше прости, къси движения, които изглеждаха съвсем неефективни. Но те разрязваха мечове и тела с проста, спокойна лекота.
	Всеки удар нанасяше щети в главата или шията и когато убийците падаха, мечът на Фейд ги довършваше, за да не мърдат. Нищо повече.
	Последният от тях, противникът на Амара, хвърли бърз поглед през рамо. Амара изкрещя боен вик и с две ръце удари с трофейния извит меч.
	Ударът беше точен и оръжието с цялото си острие здраво заседна в черепа на убиеца. Мъжът замръзна, потръпна и мечът падна от ръката му.
	Фейд хвана меча за дръжката и го измъкна от черепа на убиеца, след което го хвърли по-далече и промърмори:
	— Извинете, графиньо.
	Амара за секунда замръзна шокирана, след което се плъзна настрани, за да пропусне Фейд. Робът изблъска Бърнард настрани към стената и пое предназначения за холтъра удар със собственото си оръжие.
	Фейд продължи да напредва към дървения мост като танцьор, а мечът му продължаваше да описва кръгове, да отразява удари и да убива. А убийците не спираха да атакуват.
	Но те умираха. И дори не бяха близо до това да ги достигнат.
	В течение на четири-пет секунди Фейд мина през десетина мъже, оставяйки единия без крака като подарък за Брут, а друг хвърли в басейна.
	На другата страна на пътечката той приклекна с меча си в готовност, оглеждайки пространството около себе си.
	— Ф-фейд — изръмжа Бърнард.
	— Носете Исана — отсече робът. — Графиньо, зад вас има стълба.
	Той хвърли извития меч и побърза обратно през моста, за да подхване ранения Бърнард и да му помогне да се изправи.
	— Фейд — отново каза Бърнард със слаб глас. — Имаш ли меч?
	Той не отговори на Бърнард.
	— Трябва веднага да ги изкараме оттук — каза той на Амара. — Размърдайте се и се дръжте заедно.
	Амара кимна, подхвана холтъра и последва мечоносеца.
	— Какво правиш тук? — попита Бърнард. — Фейд, мислех, че си в столицата.
	— Мълчете, графе — отвърна Фейд, — губите много кръв. Пестете сили.
	Бърнард тръсна глава и потръпна от напрягане.
	— И-Исана!
	— С мен е — обади се Джиралди.
	Бърнард примигна, кимна и отпусна глава, след което продължи да се клатушка, подпирайки се на Фейд.
	Мъртви тела и кръв бяха изпълнили ресторанта. Убийците с нашийници не бяха пощадили никого от тези, до които бяха успели да се доберат.
	Възрастни мъже и жени и дори деца лежаха там, където ги бяха настигнали — ранени, мъртви или умиращи. Фейд ги поведе далеч от ресторанта, на улицата, където нощният кошмар от нападението се оказа още по-страшен.
	Мнозина бяха успели да се измъкнат от ресторанта, въпреки че раните им бяха фатални. Рани, изглеждащи незначителни, можеха след секунда да се окажат фатални. Мнозина от онези, които бяха решили, че са избегнали смъртта, бяха оживели само за да умрат на улицата.
	Хора крещяха и тичаха навсякъде. Звуците от сигнални тръби и барабани на гражданския легион на Церес вече приближаваха към това място.
	Останалите лежаха свити на земята и ридаеха в неконтролируема истерия, подобно на Исана. Проблесна светлина и Амара с отвращение разбра, че това, което така беше поразило Исана, беше направило същото и с всички тези хора.
	Всички те бяха водни призователи, малкото, които можеха да спасят живота на ранените.
	Всички те бяха поразени. Някои се опитваха да затворят раните си и да спрат кръвотечението, но всичко, с което разполагаха, беше само вода и собствените им дрехи.
	Кръв се беше разляла в алена локва с дълбочина половин инч и ширина тридесет-четиридесет фута.
	И тогава огромните камбани на крепостта Церес с дълбоки, тревожни удари започнаха да бият тревога за легиона на града. Камбаните призоваваха легиона на оръжие.
	Градът беше нападнат.
	— Кървави врани — шокирано прошепна Амара.
	— Движи се — изръмжа Фейд. — Не можем да я оставим…
	После робът внезапно вдигна поглед. Бързо пусна Бърнард и се хвърли между Джиралди и Исана, протягайки ръце.
	Черна стрела със сиво-зелено оперение проблесна във въздуха и се заби в лявата ръка на Фейд. Широкото й острие щръкна от плътта му.
	Без да трепне, той протегна меча си към най-близкия покрив, където една неясна сянка бързо изчезна от погледа.
	— Графиньо! Спрете го!
	Амара измъкна меча от ръката на Фейд, призова Сирус и се извиси в небето. Озова се на покрива и видя тъмна фигура с лък в ръка да прикляква с намерение да се спусне от покрива.
	Яростта и страхът потиснаха способността на Амара да мисли. Това беше чист рефлекс, който накара Сирус да се втурне напред и с внезапен порив на вятъра да събори скриващият се човек от двайсет фута на земята. Стрелецът се приземи долу с болезнено тупване и нададе изпълнен с болка пронизителен писък. Беше жена.
	Амара се втурна надолу в алеята, приземи се на камъка до съборената жена и удари с меча си веднага щом тя се опита да вдигне лъка си. Мечът разби дървото и жената падна на земята с още един писък.
	Амара допря меча си плътно до гърлото на стрелеца и притисна толкова силно, че върху острието се появиха капки кръв. Сега можеше да разгледа жената на светлината от близката лампа и тя свали качулката й.
	Беше Гаел, или по-точно беше маската на главния шпионин на Калар, Рук, която тя използва по време на службата си като курсор в столицата, за да събира информация в лагера на враговете на Калар.
	Жената срещна погледа на Амара, чертите й бяха приятни, но обикновени, лицето й беше бледо. Единият й крак беше усукан под неестествен ъгъл.
	И тя заплака.
	— Моля ви — прошепна тя на Амара, — графиньо, моля ви, убийте ме.


	Глава 14

	Събитията се развиваха с такива темпове, че Амара ги запомни като проблясъци на отчаяни съобщения, изкрещени команди и придвижване от една сграда до друга, докато паникьосаният град Церес се готвеше за битка.
	Вече късно през нощта всичко приключи със съвещание в личната градина на лорд Церес, в стените на кулата на Върховния лорд, последния редут и бастион на отбраната на града, а също и най-безопасното място в града.
	Амара пристигна първа с Бърнард и Джиралди. Бърнард беше като обезумял след лечебната вана на призователя на вода и отказваше да остави Исана незащитена нито за минута след нападението в ресторанта.
	Джиралди настояваше, че трябва да остане наблизо, за да защити своя граф, но Амара това не я заблуди. Мъжете бяха решили, че тя се нуждае от защита, дотолкова бяха притеснени от случилото се.
	Сух стар майордом им показа градина, устроена просто — цветя и дървета, които могат да се намерят във всеки холт в Империята, която Върховен лорд Церес беше посадил със собствените си ръце, естествено.
	Градината беше разположена около идеално кръгло езерце. Огледалната му повърхност отразяваше цветовете на ниските лампи с фурии в цялата градина, както и мрачната червена светлина на звездите.
	Прислугата им приготви храна, а стомахът на Амара напомни, че са били нападнати, преди тя да има възможност да се нахрани.
	Джиралди се увери, че тя и съпругът й са седнали, след това им донесе храна и ги наблюдаваше сякаш са негови внуци, и чак след като се увери, че са се нахранили, седна с малко парче сирене, хляб и кана с ейл.
	Почти веднага след това пристигна лорд Церес. Сред гражданите на Империята Церес Мациус беше нещо като уникат — сивокос, възрастен мъж.
	Или защото нямаше талант да поддържа външна младост, или просто не му пукаше да я поддържа. Имаше слухове, че способностите на Церес като призовател на вода са слаби, въпреки че Амара нямаше как да разбере дали слуховете се основават на факти или просто тези слухове са започнали да ги приемат за факт.
	Церес беше със среден ръст и стройно телосложение, с дълго мрачно лице и дебели силни пръсти. Когато влезе, двама мъже с каменни лица го придружаваха от двете му страни, като не сваляха ръце от мечовете си.
	Виждайки Бърнард и Джиралди, двамата мъже спряха и присвиха очи. Бърнард и Джиралди им върнаха погледите със спокойна невъзмутимост.
	— Интересно, графиня Амара — промърмори Церес, тонът му беше капризен. — Трябва ли да им позволим да се подушат помежду си и да станат приятели, или трябва да ги вържем на поводи към различни стени, за да избегнем неприятности.
	— Ваша светлост — усмихна се Амара и стана, за да се поклони ниско. — Те ще се държат прилично.
	Церес взе ръцете й в своите, усмихна се, кимна и се обърна назад.
	— Сигурно си права. Господа, ако искате да се биете днес, бих предпочел това да не се случва в моята градина. Съгласни?
	Двамата телохранители кимнаха и отстъпиха назад с половин стъпка, но не повече. Джиралди се усмихна и се върна към храната си.
	Бърнард също се усмихна и се поклони на Церес.
	— Разбира се, ваша светлост.
	— Граф Калдерон — каза Церес. — Добре дошли. Макар да се страхувам, че сте посетили моя град в не най-подходящото време.
	— Аз съм тук, ваша светлост — твърдо каза Бърнард. — И ви предлагам цялата помощ, която мога да ви предоставя.
	— Благодаря — каза Церес без следа от ирония. — Графиньо, още някой ще дойде ли?
	— Да, ваша светлост — каза тя. — Но това може да отнеме много време. Повечето от оцелелите бяха тежко ранени в резултат на паниката в града.
	Церес изсумтя и сковано се разположи зад богата и красиво резбована дървена катедра.
	— Разбирам — той хвърли поглед към Бърнард. — Вашата сестра…
	Той примигна, сякаш леко се съмняваше:
	— … холтър. Жената-холтър. Тя е талантлива призователка на вода, нали?
	— Да — каза Бърнард.
	— Как е тя?
	— Изтощена. Спи — отговори Бърнард. — Имаше труден ден, дори преди звездите да се променят.
	— Паниката беше изключително болезнена за тези, които са чувствителни към такива неща. Ако има нещо, което мога да направя, за да й помогна, моля, уведомете ме — каза Церес.
	Бърнард склони глава.
	— Благодаря ви, ваша светлост. Вашето предложение да се настаним в охраняеми стаи беше повече от щедро. Сега тя си почива съвсем спокойно.
	Церес примигна към Джиралди.
	— Това ейл ли е? Истински честен ейл?
	Джиралди се оригна.
	— Врани и гръмотевици — каза Церес. — Имате ли и друга халба, войниче?
	Джиралди имаше. Церес отпи, изпусна дълбока въздишка и отново седна на своето място.
	— Моята дъщеря, разбирате ли — обясни той. — Не дава на стареца да пие добре отлежал ейл. Казва, че било лошо за сърцето ми.
	— Да умреш можеш от всичко — Джиралди се огледа. — Така че не е ли по-добре да е от няколко пинти ейл?
	— Самата истина — каза Церес. — Момичето има златно сърце, но това не го разбира.
	Той погледна през рамо към бойните зъбци, извисяващи се над градината, и лицето му се изкриви от дълбоки бръчки, показвайки безпокойство и скръб, които бяха отпечатани в сенките на лицето му. Амара го наблюдаваше как седна, за да отпие бавно ейл и да чака тези, които трябваше да пристигнат.
	Това не отне много време. След половин час градината на Върховен лорд Церес беше изпълнена с посетители.
	— Е — каза той, оглеждайки се с малко изгубено изражение на лицето. — Предполагам, че трябва да започнем.
	Церес се надигна. Отиде на мястото си със съжаление на лицето и почука по стоящия до вече празната му халба ейл гонг.
	— Лордове, лейди. Добре дошли. Макар че поводът можеше да е и по-радостен — той леко се усмихна. — Помолих ви да се съберем тук от името на Първия лорд и неговия курсор, графиня Амара. Графиньо.
	Лорд Церес се отдалечи от катедрата с видимо облекчение на лицето.
	Амара се поклони на Церес, извади от джоба си малка монета и я хвърли в басейна, казвайки:
	— Вода на Амарант, разкрий думите на своя повелител.
	Повърхността на водата около мястото, където падна монетата, започна да кипи.
	После водната гърбица се оформи и започна да прилича на висок, строен мъж в зрелите си години, цветовете на туниката и панталоните бавно се появиха върху мъжа — бяха сините и червените цветове на Дома на Гай. По същия начин косата му се покри с на пръв поглед преждевременно сива коса, въпреки че изглеждаше почти на осемдесет години.
	Амара склони глава.
	— Милорд, готови сме.
	Образът на Първия лорд се обърна към Амара и кимна.
	— Нека продължим. Лордове Плацида и Атикус — той направи жест и две водни фигури започнаха да се оформят от двете му страни. — Те също ще се присъединят към нас.
	Амара кимна и се обърна към останалите в градината.
	— Лордове и лейди, знам, че последните часове бяха плашещи и объркващи. Първият лорд ме инструктира да споделя информацията, която имаме за последните събития.
	— Ние все още не знаем кой стои зад нападателите и нямаме подробна информация за тези, които са ударили снощи — каза Амара. — Но знаем, че те нападнаха почти всеки член на Дианическата лига, а също и преподавателите и сътрудниците на Колегиума по тактика, капитана и трибуните на Първи цересиански, както и няколко офицера, които са присъствали на симпозиума в Колегиума.
	— Убийците са действали смъртоносно и ефективно. Върховна лейди Родес беше убита, както и Върховна лейди Фригия, сенатор Пармос и седемдесет и шест други граждани, които са били мишени за убийците. Още няколко граждани, включително лейди Плацида, са изчезнали безследно.
	Тя бръкна в чантата до себе си и извади заключващия се нашийник за подчинение — устройство, което търговците на роби използваха за контрол на проблемните роби.
	— Това, което знаем със сигурност, е, че всеки от нападателите е носил нашийник за подчинение, като този тук. И на всеки от тях има гравиран надпис „Безсмъртен“. Всеки от хората, участвали в атаката, е бил на възраст около двадесет години или по-млад. Всеки от тях е проявил почти свръхчовешки способности да издържа на болка и те очевидно действат без страх и чувство за самосъхранение на собствения си живот.
	— Абсолютно сме сигурни, че тези Безсмъртни, поради липса на по-добър термин, роби с помощта на нашийника за подчинение още от деца са били обучавани и тренирани да бъдат войници. Най-просто казано, те са много умели луди, без съвест, без съмнения, не изпитват болка и са идеално подготвени да пожертват своя живот, но да изпълнят мисията си. По-малко от една от четири мишени е оцеляла след нападението.
	Тихи коментари обиколиха градината. Едър пълен мъж с тъмна коса и стоманено сива брада, облечен в доспехи на легионер, прогърмя:
	— Всички ние имаме някаква представа какво могат да правят. А знаете ли кой ги е изпратил?
	Амара си пое дълбоко дъх и каза:
	— Пълното разследване би трябвало да приключи до няколко дни, но предвид времето на събитията, аз съм сигурна, че ще го намерим. Снощи, очевидно едновременно с атаката тук, Върховен лорд Калар е мобилизирал легионите си.
	Няколко души гръмко ахнаха. Тихото шушукане отново се разнесе из цялата градина, гласовете звучаха по-нервно и нетърпеливо.
	— Един от легионите на Калар е нападнал западните подножия на Парция и е пресякъл Гаул през залива. Трети парциански легион е бил принуден да предаде крепостта на Уайтхароу и легионите на Калар сега контролират преминаването от Черните хълмове.
	— В същото време — продължи Амара, — още два легиона са нападнали Втори церески, като са ги изненадали. Нападателите са били безпощадни. Оцелели са по-малко от сто души.
	Лицето на лорд Церес пребледня още повече и той отпусна глава.
	— Тези легиони — каза Амара, — вече се движат към града. Техните рицари Аери и други части вече са тук и ние очакваме основната част от войските да пристигнат следобед.
	— Пфу — разнесе се подигравателен глас от края на градината. — Това е просто смешно.
	Амара се обърна към говорещия, сенатор Арнос, облечен в униформата на учен от Колегиума по тактика и с арогантно изражение на лицето.
	— Сър? — попита тя учтиво.
	— Калар е амбициозен, но не е глупак. Искате да ни накарате да повярваме, че той е започнал открита война с цялата империя и е оставил града си незащитен?
	— Незащитен ли, сър? — меко попита Амара.
	— Три легиона — поясни лорд Арнос. — Всеки от Върховните лордове има три легиона под свое командване. Такъв е законът.
	Амара бавно примигна, гледайки Арнос, след което каза:
	— Спазващите закона Върховни лордове не тръгват на война срещу цялата империя и не изпращат луди фанатици да избиват своите съграждани. Най-общо казано.
	Тя продължи, обръщайки се вече към останалите присъстващи:
	— В допълнение към вече споменатите войски, още два легиона на Калар са превзели мостовете през Гаул при Хектор и Вондус. Разузнаването предполага, че още един легион ще пристигне тук след два дни и че лордът държи поне един легион като мобилен резерв.
	Тя погледна към сенатора.
	— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, сър, Калар също така има легион, разположен в Калар, за да защитава града си.
	— Седем — промърмори сивобрадият войник. — Седем проклети легиона. Къде, враните да го вземат, е крил цели четири легиона, графиньо?
	— В момента това е от второстепенно значение — каза Амара. — Важното е, че ги има и ги използва.
	Тя си пое дълбоко въздух и огледа всички.
	— Ако силите на Калар превземат Церес, нищо няма да стои между тях и столицата.
	Този път нямаше мърморене — само мълчание.
	Дълбокият равен глас на Първия лорд избълбука:
	— Благодаря, графиньо. Лорд Церес, в какво състояние е вашата отбрана?
	Церес се намръщи и поклати глава.
	— Не сме готови за това, сър — откровено призна каза. — С унищожен Втори легион имам само Първи легион и Гражданския легион, разположен по стените — ще бъдем много разпръснати. Срещу цели три легиона и техните рицари няма да можем да издържим дълго. Ако и самият Калар се присъедини към тях…
	— Спомням си един млад войник — каза Гай, — който веднъж ми каза, че колкото по-отчаяна и безнадеждна е битката, толкова повече би искал да се срещне с нея лице в лице и да удържи победа. Че живее за подобни изпитания.
	— Този войник е пораснал, Гай — каза Церес с уморен глас, без да вдига глава. — Той се ожени. Той има деца. Внуци. Той е остарял.
	Гай изучава Церес известно време, след което просто кимна.
	— Първи имперски трябва да премине северния проход от Черните хълмове, докато Втори имперски осигурява защита на столицата. Ще пренасоча Трети имперски към вас на помощ, но те не могат да дойдат по-рано от силите на Калар. Легионът на короната обаче беше на маневри на юг от столицата и аз им заповядах да ви се притекат на помощ час след първото нападение. Те се придвижваха цяла нощ марш на скок, сър Майлс би трябвало да пристигне при вас със своите хора до няколко часа.
	Церес издиша, видимо успокоен.
	— Добре, много добре. Благодаря, стари приятелю.
	Гай кимна, строгите му черти за миг се смекчиха. После каза:
	— Това не променя факта, че все още сте по-малко, но всичко, което трябва да направите, е да устоите. Вече помолих Върховни лордове Плацида и Атикус да изпратят свободните си войски, за да ги обединим с Трети имперски. Акватайн, Родос и Парция ще обединят сили, за да върнат мостовете над Гаул.
	Церес кимна.
	— Направят ли го, вие ще отрежете легионите на Калар от подкрепления или пътища за отстъпление.
	Образът на Гай кимна.
	— Трябва само да издържите, Мациус. Не рискувайте хората си в нещо героично.
	— ОТЛИЧЕН СЪВЕТ — изгъгна глас, който сякаш се разнасяше от водата в басейна. Той се отрази в стените около градината, неприятен и рязък.
	Басейнът отново започна да кипи и на обратната му страна се издигна още една форма, която се оформи в човек, когото Амара разпозна като Бренсис Калар, Върховен лорд Калар.
	Лично той нямаше особено внушителна фигура — висок, но слаб, очите му винаги сякаш бяха в сянка, лицето му беше мършаво, с непреклонен поглед, с права тънка коса, а също и куц. Но фигурата, образувана от водата на фонтана, освен че беше два пъти по-висока от останалите фигури в него, а и мускулите й бяха по-изваяни от тези, с които Калар беше надарен в действителност.
	— Господа. Дами. Надявам се, че към момента формата на бъдещето вече е очевидна… е, не чак за всички, но поне за тези, които са останали живи — зъбите на изображението се показаха в лисича усмивка. — Засега останали живи, във всеки случай.
	Амара хвърли поглед към образа на Гай. Първият лорд насочи погледа си от нея към Церес. Старият Върховен лорд седеше много тихо и много незабележимо, без да мърда.
	— Бренсис — каза Първият лорд, гласът му беше спокоен, — да разбирам ли, че признавате пред всички присъстващи тук, че сте виновен за тези убийства? И че незаконно сте повели войски срещу вашите колеги Върховни лордове?
	Образът на Калар се обърна към Първия лорд и каза:
	— С нетърпение чаках това още от дете, Гай.
	Той затвори очи и удовлетворено въздъхна.
	— Затвори си твоята от враните взета уста, старче.
	Образът на Калар рязко стисна ръката си в юмрук и водната фигура на Гай изведнъж се пръсна на отделни капки, които паднаха обратно в езерото.
	Амара и всички останали в градината ахнаха шокирано при тази демонстрация на сила от страна на Калар.
	Той просто прекъсна контакта на Първия лорд през езерото, демонстрирайки такава сила на призовател на вода, последствията от която бяха ужасяващи. Ако Калар действително имаше същата или по-голяма сила от Първия лорд…
	— Долу старото — каза Калар и образът му се обърна към намиращите се в градината. — И приветствайте новото. Помислете си внимателно, скъпи алеранци, какво избирате. Всички знаем, че Домът на Гай ще падне. Той няма наследник и играе игри, залагайки на карта цялата Империя и като не иска да признае загубата на властта си, той иска да завлече всеки от вас в гроба със себе си. Можете да бъдете част от следващия Велик период на алеранската цивилизация — или ще бъдете погребани под неговата основа.
	Сенатор Арнос стана и погледна образа на Калар.
	— Ваша светлост — каза той. — Макар вашата сила и решителност да имат много доказателства, разбира се, трябва да разберете, че вашата военна позиция е несъстоятелна. Откритата ви реч беше смела, но не можете да се надявате, че ще устоите на обединената мощ на другите градове на Империята и техните легиони.
	Калар оглушително се засмя.
	— Обединена мощ? — попита той. — Церес ще падне в течение на ден и аз ще атакувам самата Алера Империя. Няма достатъчно свободни сили, за да предотвратят това.
	Образът се обърна към лорд Плацида и каза:
	— Сандос, нямах представа, че Ария има родилно петно на лявото бедро — погледът му се насочи към образа на лорд Атикус. — Елиос, мога ли да направя комплимент на вашата дъщеря за нейната прекрасна коса — кичур от нея ще ви бъде доставен с куриер, за да знаете, че тя е при мен на добре охранявано място.
	— Охранявано място? — рязко попита Амара.
	Калар кимна.
	— Много охраняемо. Милорди Атикус и Плацида, аз никога не съм имал кавги с вас или с вашите градове и не искам да имам сега. Държа в ръцете си тези два гаранта за вашия неутралитет. Не ви моля да се откажете от нито един обет или да се обърнете срещу Първия лорд — просто не заставайте на пътя ми. Давам ви думата си, че ако направите това, когато вълненията се уталожат, те ще ви бъдат върнати цели и невредими.
	Церес бавно се изправи на крака и отиде до ръба на басейна.
	— За това ли дойдохте тук, Калар? — попита той тихо, без да поглежда изображението. — За да обещаете на съседите си, че няма да ги нападате, дори ако вие нападате други пред очите им?
	— Аз изложих условията си за тях — каза Калар. — Но моите условия за вас са малко по-различни.
	— Слушам — тихо каза Церес.
	— Предайте ми града си — каза Калар. — И ще оставя вас и семейството ви живи. Ще бъдете свободни да си тръгнете и да започнете начисто във всяко друго място в Империята.
	Очите на Церес се присвиха.
	— Искате да ме изхвърлите от дома на семейството ми? Искате да ме накарате да зарежа хората си?
	— Трябва да ми бъдете благодарен, че изобщо ви давам избор — отговори Калар. — Ако ме предизвикате, ще бъде много трудно за вас и за вашия род. Обещавам да бъда последователен. Знам имената на всички, старче. На трите ви дъщери. На сина ви. На единадесетте ви внука.
	— Заплашваш бебета с оръжие ли, Калар? Ти си луд.
	Каларус избухна в смях.
	— Луд? Или ясновидец. Само историята ще реши — а всички знаем кой пише историята.
	Зъбите на Калар се показаха още веднъж.
	— Предпочитам да се бия с вас, за да мога да ви унищожа. Но и двамата знаем, че вие вече не сте боец, Мациус. Вървете си, докато все още е възможно.
	Върховен лорд Церес мълчаливо гледа образа на Калар минута, преди да вдигне ръка, да я стисне в юмрук и да изръмжи:
	— Махай се от моята градина.
	Водите на басейна се завихриха и образът на Калар, подобно на Гай, се разпадна на капки вода и се срина обратно в езерцето.
	— Заплашваш внучката ми. Ще ти счупя мършавата шия, ти, страхлив плужек — изръмжа Церес към езерото.
	После се обърна към събранието.
	— Дами и господа, имам град, който да защитавам. Приветствам всяка помощ, която бихте могли да предоставите. Но ако няма да се биете, трябва да напуснете града възможно най-бързо — той се обърна и хвърли тежък поглед към езерото, където преди малко стоеше Калар. — Ако не можете да помогнете, то поне не ми се мотайте в краката, да ви отнесат враните.
	Когато старецът, обвит в ярост като в плащ, се обърна на пети и излезе от градината, ръмжейки заповеди към своите стреснати от външния му вид хора, гласът му се отразяваше от стените.
	Другите в градината просто гледаха след Церес, шокирани от промяната му. После започнаха да си говорят тихо, а болшинството станаха, за да си тръгнат.
	Амара се обърна към образите на лорд Плацида и лорд Атикус:
	— Лордове, ако обичате. Преди да си тръгнете, имате ли да предадете нещо на Първия лорд?
	Водните фигури кимнаха и Амара изчака, докато градината отново опустя.
	— Лордове, мога ли да знам вашите намерения?
	Лорд Плацида, грозен, жилест мъж със среден ръст и кристално сини очи, поклати глава.
	— Не съм сигурен, графиньо. Но ако Ария е при него, тогава…
	Върховният лорд поклати глава.
	— Има редица опасни скитащи фурии, които се въздържат да причиняват вреди само поради волята на моята жена. Ако тя умре, без да е предприела необходимите мерки, за да ги удържи, няколко хиляди мои холтъри ще умрат. Нямам никакви съмнения в изпращането на моите легиони в бой, но не съм готов да пожертвам населението на цели холтове. Жени. Деца. Семейства.
	— И ще оставите Империята да рухне заради това? — попита Амара.
	— Империята ще оцелее, графиньо — каза Плацида и гласът му се втвърди. — Само лицето под короната ще се промени. Никога не е било тайна, че не искам да имам нищо общо с политиката на короната. Всъщност ако не трябваше открито да подкрепим пажа на Гай, моята жена сега щеше да бъде с мен, невредима и в безопасност.
	Амара стисна зъби:
	— Много добре, ваша светлост.
	Тя се обърна към Върховен лорд Атикус:
	— А вие, сър?
	— Вече дадох на Гай една дъщеря — каза Атикус, гласът му стана малко по-горчив. — Моята Кария, взета за съпруга и оставена за заложница в столицата. Сега Калар е взел другата ми дъщеря. Но има малка разлика. Гай ме моли да жертвам хора и кръв, докато Калар ме моли просто да стоя настрана.
	Той се ухили и започна да плюе думите:
	— Що се отнася до моето мнение, вие можете да се разкъсате взаимно на парчета и нека враните да оглозгат костите ви.
	Той се обърна и водната фигура се разтвори в басейна.
	Лорд Плацида се намръщи след думите на лорд Атикус.
	— Не харесвам Калар или това, което той отстоява — каза той на Амара. — Нямам никакви противоречия относно това да го срещна на бойното поле. Но ако съм принуден да избирам между живота на Първия лорд и живота на жена ми и хиляди мои поданици, аз няма да избера Гай.
	— Разбирам — тихо каза Амара.
	Плацида кимна.
	— Кажи на Гай, че няма да имам нищо против легионите да минават през моите земи. Това е максимумът, който мога да направя за него.
	— Защо? — попита го Амара и гласът й стана още по-тих.
	Плацида замълча за момент. После каза:
	— Повечето Върховни лордове се женят по сметка. Или за политически съюз.
	Образът на Плацида поклати глава, отдръпвайки се в простора на басейна: — Аз я обичам, графиньо. И продължавам да я обичам.
	Амара гледа вълничките по повърхността на басейна още известно време, след това въздъхна и седна на най-близката пейка. Поклати глава в опит да се концентрира, докато милион мисли минаваха през главата й.
	Секунда по-късно тя вдигна поглед и видя Бърнард, който й предлагаше голяма халба от ейла на Джиралди. Тя го изпи на една голяма глътка.
	Калар беше много по-силен, отколкото можеше да се очаква, и беше намерил начин да тренира и да премества цели легиони. Беше безжалостен, умен, а най-лошо от всичко според Амара беше, че обвиненията на лорд Церес бяха депресиращо точни.
	Всъщност Калар наистина можеше да е толкова луд, колкото твърдеше Церес. И въпреки че силите на Империята са достатъчни, за да го победят, сега Калар бе избрал особено подходящ момент за удар и удари в най-уязвимото място. Ако действа достатъчно бързо, превратът му можеше да успее.
	Честно казано, нямаше никаква идея какво би могъл да предприеме Първия лорд, за да го спре.
	От една страна можеше да разбере постъпката на Плацида, но от друга кипеше от ярост, мислейки за решението му да обърне гръб на Първия лорд. Той беше Върховният лорд на Алера. За лорд Плацида трябваше да е въпрос на чест да се притече на помощ на Първия лорд в случай на бунт.
	Амара не желаеше лошото нито на лейди Плацида, нито на невинните й поданици, разбира се, но не можеше просто да се съгласи с избора на лорд Плацида, предвид неговите задължения като гражданин и лорд на Империята.
	Усети тежестта на пръстена на Бърнард на верижката около врата си. Едва ли точно тя имаше право на такива обвинения. В крайна сметка не беше ли поставила собствените си желания над отговорностите си?
	Бърнард седна до нея и бавно въздъхна.
	— Изглеждаш изтощена — каза той тихо. — Трябва да поспиш.
	— Скоро — отговори тя. Дланта й легна върху неговата.
	— Какво мислиш? — попита я той. — За всичко това?
	— Лошо — още по-тихо отговори тя, — много лошо.
	Гласът на Гай прозвуча от малката градина, силен и доволен.
	— Или може би виждате само това, което лежи на повърхността, графиньо.


	Глава 15

	Амара примигна, скочи и се обърна, само за да види, че Гай е застанал зад тях, излязъл иззад създаден от вятърни фурии воал, толкова тънък и лек, че тя никога не би го забелязала.
	— Сър? — каза тя. — През цялото време ли бяхте тук? Но Калар…
	Първият Лорд изви вежда.
	— Егото на Бренсис Калар е просто чудовищно — и това е неговата чудовищна грешка. Колкото повече то расте, толкова повече засенчва хоризонта му и аз нямам нищо против да го подхранвам.
	Той се усмихна.
	— А и моят стар приятел Церес се нуждаеше от някой, който да му напомни на какво е способен. И Калар ни оказа тази услуга, като го направи по собствена воля.
	Амара поклати глава. Тя би трябвало да го знае. Гай Секстус няма да загуби принципите си пред лицето на опасен, жесток човек като Калар, показвайки слабост или предсказуемост.
	— Милорд, чухте ли какво казаха лордове Атикус и Плацида.
	— Да — отговори Гай.
	Амара кимна.
	— Без тяхната помощ в отбраната на Церес, Калар може да успее в своя гамбит.
	— Бих казал, че шансът е пет от шест — съгласи се Гай.
	— Сър — каза Амара, — това… това…
	Тя се задъха от възмущение и стисна устни, за да не изрече думи, от които после не може да се откаже пред лицето на правосъдието.
	— Всичко е наред, курсор — каза Гай. — Можете свободно да изразявате мнението си. Аз няма да го приема като официално обвинение.
	— Това е предателство, сър — избухна Амара. — Те са длъжни да дойдат да защитават Империята. От тях се изисква да покажат своята преданост, а те ви обръщат гръб.
	— А нима аз не съм длъжен да демонстрирам своята преданост? — попита Гай. — Да защитавам от заплахи, много по-страшни от тези, които някога са виждали? Въпреки това те и техните близки пострадаха.
	— Не по ваша вина! — каза Амара.
	— Не е вярно — отговори Гай. — Аз неправилно изчислих реакцията на Калар и неговите ресурси, това го знаем и двамата.
	Амара скръсти ръце на гърдите и отмести поглед от Гай.
	— Всичко, което знам — каза тя, — е, че те изоставиха задълженията си. И предаността си към Империята.
	— Измяна, казваш — промърмори Гай, — вярност. Силни думи. В нашите бурни времена тези понятия са твърде разтегливи.
	Той повиши малко глас и хвърли поглед към далечния ъгъл на малката градинка.
	— Не сте ли съгласна, Инвидия?
	Втори воал, не по-малко изтънчен и незабележим от този на Гай преди малко, изчезна, отстъпвайки на високата, царствена фигура на лейди Акватайн.
	Макар очите й да изглеждаха леко хлътнали, тя не показваше никакви други признаци на травми от внезапния изблик на паника в града, който порази най-силните водни призователи. Изражението й беше студено, а бледото лице — красиво и безупречно, тъмната й коса се стичаше на вълни над бялото рамо и се спускаше по алената копринена рокля.
	Гривна от тънко ковано сребро, украсена с лаврови листа — знак, че си награден с Имперския лавров венец за храброст, рязко се открояваше на фона на косата й и засилваше контраста с орнамента.
	— Мисля — каза тя с равен глас — че въпреки постоянните ни разногласия, ние двамата ще можем да разпознаем общата заплаха за нашите планове, когато тя се появи.
	Амара задиша учестено, погледът й пробягваше от лейди Акватайн към Гай и обратно.
	— Сър? Не съм сигурна, че разбирам. Какво прави тя тук?
	— Аз я поканих, естествено — каза Гай. — Имаме общи интереси по този въпрос.
	— Разбира се — каза Амара. — Никой от вас не иска да види лорд Калар — тя леко подчерта името — на трона.
	— Точно така — каза лейди Акватайн със студена усмивка.
	— Калар почти перфектно разчете времето — каза Гай. — Но ако легионите на Атикус и Плацида вземат участие, ние ще можем да го спрем. Точно в тази насока ще действате вие с лейди Акватайн, графиньо.
	Амара се намръщи.
	— Какви ще бъдат вашите заповеди, сър?
	— Накратко — да спасите заложниците и да изключите влиянието на Калар върху лордове Плацида и Атикус възможно най-бързо — Гай кимна към лейди Акватайн. — Инвидия се съгласи да помогне. Работете с нея.
	Амара почувства как гърбът й се вкаменява и присви очи.
	— С… нея? Въпреки че тя е отговорна за…
	— За спасението на живота ми, когато канимите нападнаха двореца? — меко каза Първият лорд. — За това, че взе под контрол ситуация, която би могла да прерасне в пълна катастрофа? За неуморните й усилия да подкрепи борбата за свобода и равенство?
	— Знам как изглежда това отстрани — каза Амара с рязък глас. — Но аз също така знам и истинските й мотиви.
	Гай присви очи.
	— Това е и истинската причина, поради която й предложих сътрудничество — каза той. — Дори да не вярвате, че тя е способна да се ръководи от концепцията за общото благо, аз съм сигурен, че ще повярвате в нейния прагматизъм. Докато тя и съпругът й искат да ми отнемат трона, те няма да позволят на никой друг да го заеме.
	— Не може да й вярвате, сър — прошепна Амара. — Ако й се представи шанс да ви се противопостави, тя ще го използва.
	— Може би е така — каза Гай, — но дотогава съм сигурен, че тя ще ни помогне срещу нашия общ враг.
	— Разумно — измърка лейди Акватайн. — Графиньо, уверявам ви, че осъзнавам ценността на такъв вид сътрудничество.
	Очите на високата жена изведнъж проблеснаха от ярост.
	— Нека оставим политиката настрана, смъртоносният опит на Калар да отнеме живота ми, както и този на моите подчинени, да лиши от живот много граждани и членове на лигата не може да бъде пренебрегнат. Всяко животно, толкова злобно и опасно като Калар, трябва да бъде унищожено. С удоволствие ще помогна на короната в това.
	— А когато това бъде направено? — предизвикателно попита Амара.
	— Когато бъде направено — каза лейди Акватайн, — тогава ще решим.
	Амара я погледна за миг, преди да се обърне към Гай.
	— Господарю…
	Гай вдигна ръка.
	— Инвидия — каза той. — Знам, че все още не сте се възстановили от днешните сътресения.
	Тя се усмихна, изражението й беше изискано и далеч не уморено.
	— Разбира се, сър. Графиньо, Върховен лорд Церес предложи безопасно и охранявано крило за гости за всички, които бяха нападнати от Безсмъртните на Калар. Моля, обадете ми се, когато ви е удобно.
	— Много добре, ваша светлост — каза тихо Амара.
	Лейди Акватайн приклекна в поклон пред Гай.
	— Сър.
	Гай сведе глава и лейди Акватайн напусна градината.
	— Господарю, не ми харесва това — каза Амара.
	— Изчакай — каза Първият лорд. Той затвори очи и промърмори нещо, правейки няколко бързи жеста с ръце, и Амара почувства движението на фуриите наоколо, призовани да гарантират поверителността на разговора им за известно време.
	Амара вдигна вежди.
	— Значи не вярвате на лейди Акватайн.
	— Вярвам, че тя ще ми забие нож в гърба при първа възможност — отговори Гай. — Но мисля, че презрението й към Калар е съвсем истинско, както и желанието й да спаси отвлечените членове на Лигата — така че помощта й може да бъде безценна. Тя притежава достатъчно способности, за да направи това, Амара.
	Курсорът поклати глава.
	— И докато тя е заета с мен, ще има по-малко време да заговорничи срещу вас.
	— По принцип — каза Гай с играеща в ъглите на устата усмивка, — да. Помисли как можеш да я използваш и да освободиш тези заложници.
	Амара поклати глава.
	— Той не би ги държал някъде наблизо. Не и някой толкова силен като Ария Плацида. Няма да може да я задържи, ако е някъде извън владенията си — значи има голяма вероятност да са в неговата крепост.
	— Съгласен съм — каза Гай. — През последното денонощие имаше много движения в горните слоеве на атмосферата, но съм сигурен, че поне няколко пътници са се отправили към Калар. Вие трябва да си направите план за действие и да го задействате още преди изгрев-слънце.
	Амара се намръщи.
	— Защо, сър?
	— Предполагам забеляза — каза Гай, — че всички внимателно избягваха да обсъждат една конкретна тема.
	— Да. Звездите — тихо каза Амара. — Какво се случва с тях?
	Гай сви рамене.
	— В момента нямам нищо друго освен подозрения.
	— Аз дори и тях нямам — каза Амара.
	— Сигурен съм — каза Гай, — че тук са замесени канимите. Тези промени идват от запад и се разпространяват на изток. Предполагам, че причината звездите да излъчват сега такава светлина е в много високите, прозрачни облаци.
	— Облаци? — промърмори Амара. — И вие не можете просто да ги изследвате?
	Гай леко се намръщи.
	— Честно казано, не. Изпратих десетки фурии, за да ги проуча. Не се върнаха.
	Амара примигна.
	— Нещо… ги е унищожило?
	— Очевидно, да — отговори Гай.
	— Но… не мисля, че канимите са способни на нещо толкова грандиозно. Техните ритуали им дават възможност за някакво грубо подобие на призоваване, но никога не бих си помислила, че са способни на нещо от такъв мащаб.
	— Те и не бяха способни — отговори Гай. — Трябва да отбележа, че действията им имат далечни последици, с каквито досега никога не съм се сблъсквал. Вече не мога да проследя за събития, случващи се на по-далеч от сто мили от Алера Империя. Предполагам, че и другите Върховни лордове са се сблъскали със същия проблем.
	Амара се намръщи.
	— Но как канимите са постигнали това?
	Гай поклати глава.
	— Нямам представа. Но независимо какво са направили, от това пострадаха горните слоеве на атмосферата. За няколко часа полетите се превърнаха в опасно занимание. Мисля, че с течение на времето ще става още по-лошо. Затова ще трябва да се сбогувам с вас. Имам много работа и ако пътуването по въздух стане трудно осъществимо, както ми изглежда, тогава ще трябва незабавно да се задействам — както и вие.
	Очите на Амара се разшириха.
	— Искате да кажете… сър, че Калар е в заговор с канимите?
	— Има прекалено много съвпадения: той е в благоприятни за атака позиции на няколко места едновременно и ги провежда с голяма точност и то точно в момента, когато най-силните призователи не могат да му застанат на пътя — и всичко това се случва именно в момента, когато канимите са предприели своите действия.
	— Сигнал — каза Амара, — звездите за него са били сигнал за действие.
	— Може би — отговори Гай.
	— Но… сър, никой още не е успявал да намери общ език с канимите. Нито един алеранец никога не е… — тя млъкна и прехапа устни. — Въпреки че фактите сочат, че един човек все пак е успял. Говоря като сенатор Арнос.
	— Но много по-малко уморително — отговори Гай. Той сложи ръка на рамото на Амара. — Графиньо, трябва да ви кажа две неща. Първо, ако Калар успее да предотврати появата на подкрепленията от Атика и Плацида, той най-вероятно ще превземе столицата и нейните фурии. Акватайн и другите лордове ще му се противопоставят. Империята ще се потопи в хаос. Десетки хиляди хора ще загинат и ако Калар наистина е в сговор с канимите, ще станем свидетели на разпадането на Империята.
	Той понижи глас, подчертавайки всяка дума.
	— Трябва да успеете. На всяка цена.
	Амара преглътна и кимна.
	— Второ — продължи той още по-тихо, — в цялата Империя няма никой, на когото бих могъл да поверя тази задача, освен на вас, Амара. За последните няколко години проявихте повече смелост от много курсори за целия им живот. За тях е голяма чест да служат с вас — и аз се гордея, че имам предаността на такъв достоен човек.
	Амара почувства как гърбът й се изправя, когато го погледна. Гърлото й се сви, тя едва промърмори:
	— Благодаря ви, сър.
	Той кимна късо и протегна ръка.
	— С това ви напускам — каза той тихо. — Успех, курсор.
	— Благодаря, сър.
	Гай махна с ръце няколко пъти и усещането за призоваване за уединение изчезна от чувствата на Амара.
	В този момент лек вятър, едва раздвижващ цветята в градината, вдигна Гай от земята, без да му попречи да изплете още един воал около себе си, и той тихо изчезна в небето.
	Амара още известно време гледа нагоре, когато изведнъж усети присъствието на Бърнард наблизо. Той обви с ръка талията й и тя се прилепи за миг към него.
	— Не ми харесва това — каза той.
	— Както и на мен — отвърна Амара. — Но това няма значение. Ти и Джиралди трябва да отидете и да информирате холтърите за случилото се тук.
	— Джиралди може и сам да се справи — каза Бърнард, — аз идвам с теб.
	— Не говори глупости — каза Амара, — Бърнард, ти…
	— Аз съм твоят съпруг. Ветеран. Опитен ловец и призовател — той стисна зъби и каза: — Идвам с теб.
	— Аз не…
	— … се каниш да ме спреш. И никой не се кани.
	Амара почувства как сърцето й направо ще изскочи. Тя се обърна към мъжа си, нежно го целуна по устните и каза:
	— Добре. Щом настояваш.
	Джиралди, накуцвайки, се приближи към тях и промърмори:
	— Трябва да внимавате, сър. Не искам да бъда единственият центурион в легионите, който е загубил двама от своите командири.
	Бърнард му стисна ръката.
	— Наглеждай Исана. Когато се събуди, й кажи… — той поклати глава. — Няма значение. Тя знае по-добре от мен какво бих казал.
	— Разбира се — съгласи се Джиралди. Той сграбчи Амара в толкова груба прегръдка, че ребрата й изпукаха.
	— А вие… не му позволявайте да ви обърква.
	Амара го прегърна и каза.
	— Благодаря.
	Старият центурион кимна, отдаде чест, притискайки юмрук към гърдите си, и закуцука през градината.
	— И така, милейди — промърмори Бърнард. — Откъде започваме?
	Амара се намръщи и присви очи.
	— От човека, който е видял операцията на Калар отвътре и може да знае плановете му — тя погледна Бърнард и каза. — Отиваме в подземията.


	Глава 16

	— На съвещанието казахте, че убийците, изпратени от Калар, умират, но не позволяват да бъдат пленени — промърмори лейди Акватайн, когато приближиха до затворническите килии в крепостта на лорд Церес.
	— Да — отговори Амара. — Така казах. Но тази успяхме да я заловим жива. Именно тя се опита да убие холтър Исана.
	— Тя? — попита лейди Акватайн, гласът й звучеше заинтригувано. — Всички останали бяха мъже.
	— Да. Тя е една от Кървавите врани на Калар. Може би знае нещо за плановете му. Беше от голямо значение за него.
	— И значи му е предана — продължи мисълта лейди Акватайн. — Или най-малкото е била под негов контрол. Наистина ли вярвате, че тя ще ви издаде такава информация?
	— Ще издаде — отговори Амара. — По един или друг начин.
	Усети, че погледът на лейди Акватайн се впива в гърба й.
	— Разбирам — промърмори Върховната лейди. — Това би трябвало да е интересно.
	Амара сложи ръка на рамото на Бърнард, давайки му знак, и спря пред студеното каменно стълбище. После погледна лейди Акватайн.
	— Ваша светлост, моля ви да запомните, че сте тук, за да ми помагате — каза тя тихо. — Разпитът ще водя аз.
	Върховната лейди присви очи за миг, но кимна, и Амара продължи напред.
	Тъмницата на цитаделата на Церес се използваше рядко. Изглежда, че тези прохладни места се използваха главно за съхраняване на храна.
	След затворената и охранявана врата бяха подредени няколко сандъка със зеле, ябълки и различни кореноплодни. Легионер, облечен в туника с кафяво-сивите цветове на Дом Церес, стоеше пред вратата с меч в ръка.
	— Спрете, сър — каза той веднага щом Бърнард влезе в помещението, — това е забранена територия.
	Амара се появи до Бърнард.
	— Легионер Карус, нали? — зададе въпрос тя.
	Мъжът, оказал се в центъра на вниманието, отдаде чест.
	— Графиня Амара? Негова светлост каза, че имате достъп до затворника.
	Амара кимна към Бърнард и лейди Акватайн. — Те са с мен.
	— Да, ваше превъзходителство.
	Пазачът отиде до вратата и свали ключа от колана си. За миг се поколеба.
	— Графиньо, не знам коя е тази жена. Но… раната й е много лоша. Тя има нужда от лечител.
	— Ще се погрижа за това — каза Амара. — Тя се е опитала да говори с вас?
	— Не, госпожо.
	— Добре. Оставете ключовете. Искам да застанете на пост в долната част на стълбите. Не бива да ни безпокои никой, освен лорд Церес или самият Гай Секстус.
	Легионерът примигна, после отдаде чест.
	— Да, госпожо.
	Хвана щита за ремъците и се придвижи към долната част на стълбите.
	Амара лесно завъртя ключа в добре смазаната брава и отвори вратата. Тя безшумно се завъртя на пантите и Амара се намръщи.
	— Проблеми? — прошепна Бърнард.
	— Предполагам, че очаквах да чуя щракване. И скърцане.
	— Първата такава тъмница?
	— С изключение на онази, където ни заключиха заедно.
	Устните на Бърнард се разтегнаха в лека усмивка и той натисна вратата, преодоля останалото разстояние и влезе първи в килията.
	Спря за миг и Амара видя напрежението му и чу учестеното му дишане. Стоя замръзнал, докато Амара не го докосна по гърба, при което Бърнард отстъпи встрани.
	Рук беше в незавидно положение.
	Амара спря за момент до съпруга си. Кървавата врана беше прикована към тавана, белезниците се бяха врязали в китките й и тя висеше така, че краката й едва докосваха пода.
	Счупеният й крак не беше в състояние да издържи изцяло тежестта й. Шест инчов жлеб я обграждаше като пръстен и беше пълен с масло, а също така десетки плаващи фитили обикаляха около пленничката, за да се предотврати използването на всякакъв вид водни фурии, които очевидно тя притежаваше, след като беше в състояние да променя външния си вид така, че да копира облика на студентката, убита преди няколко години.
	Слабият й контакт със земята, както и липсата на необходимите способности, правеха използването на земни фурии безполезно. В килията нямаше дърва или живи растения, което изключваше използването на призовавания за дървесни фурии, а призоваването на огнени фурии в закрито помещение беше равносилно на самоубийство. Фуриите на метала можеха да отслабят оковите, но това щеше да отнеме повече време и усилия, отколкото Рук имаше.
	Мястото се намираше дълбоко под повърхността и призоваването на фурии на въздуха бе силно затруднено — това обстоятелство важеше и за Амара, която се чувстваше некомфортно, когато няма възможност да призове Сирус.
	Единствено простата находчивост на затворниците оставаше като вариант да се измъкнат, както и присъствието на някой от опитните слуги на Калар, но наблизо нямаше никой от тях. Или поне не би трябвало да има.
	Рук висеше безсилно на веригите, здравият й крак трепереше от постоянното напрежение и тя едва успяваше да удържа тежестта на увесените си рамене, без да ги изкълчи. Още един ден — и така или иначе това щеше да се случи.
	Главата й висеше, косата падаше по лицето. Дишането й се беше превърнало в кратки, груби хрипове, примесени със страх и болка, а едва чуващият й се глас беше сух и начупен.
	Жената не представляваше никаква заплаха. Беше обречена и го знаеше. Част от Амара крещеше за бедственото положение на жената, но тя изхвърли тези мисли на състрадание от себе си.
	Рук беше убийца и дори по-лошо. Беше предател на Империята, с ръце, изцапани с кръв до лактите. И все пак, когато я погледна, Амара се почувства зле.
	Амара влезе в кръга от запалени свещи, застана срещу нея и каза:
	— Рук, погледни ме.
	Главата на Рук потрепна. Амара видя нежния блясък на свещите в очите на жената.
	— Не искам да ти причинявам още повече страдания, отколкото вече си получила — каза Амара с тих тон. — Имам нужда от информация. Дай ми я и ще се погрижат за крака ти. Ще ти осигурят легло.
	Рук я погледна и не произнесе нито дума.
	— Това няма да промени съдбата, която ти е отредена. Но няма смисъл да оставаш в такива условия до процеса. Няма смисъл да умираш в треска и мъки, докато чакаш.
	Пленената жена потръпна и раздразнено каза.
	— Убийте ме. Или се махайте.
	Амара скръсти ръце на гърдите си.
	— Няколко хиляди легионери вече загинаха благодарение на твоя господар. И още хиляди ще загинат в предстоящите битки. Жени, деца, възрастни и немощни хора също ще пострадат и ще загинат. Това винаги се случва по време на война.
	Рук не каза нищо.
	— Ти се опита да убиеш Исана Калдерон. Жената, която многократно е демонстрирала лична смелост, доброта и честност. Жената, която аз смятам за приятел. Тук е граф Калдерон, нейният брат. И разбира се, аз съм сигурна, че познаваш нейния племенник. Всички те служат на Империята.
	Рук дишаше често и накъсано, без да каже нито дума.
	— Ще приемеш смъртта за това, което си направила — каза Амара. — Аз никога не съм била от онези, които вярват в духове, които не могат да напуснат земята заради престъпленията си в живота. Но не бих искала да мисля, че твоята неспокойна душа ще тежи на съвестта ми.
	Нямаше отговор. Амара се намръщи.
	— Рук, ако сътрудничиш, ние вероятно ще успеем да спрем тази война, преди тя да ни погуби всички. Това ще спаси хиляди животи. Сигурна съм, че разбираш това.
	Шпионката отново не отговори и Амара се наклони, за да я погледне в очите.
	— Ако ни сътрудничиш, ако помощта ти ни даде нещо, Първият лорд може да отложи наказанието ти. Животът ти може да не е приказка, но ще живееш.
	Дишането на Рук стана прекъснато, тя вдигна глава достатъчно, за да погледне Амара. Сълзите, които сдържаше досега, започнаха да се стичат по бузите й.
	— Не мога да ви помогна, графиньо.
	— Можеш — отговори Амара. — Длъжна си.
	Рук мъчително скръцна със зъби.
	— Не разбирате ли? Не мога.
	— Ще го направиш — каза Амара.
	Рук поклати глава в уморено отчаяние и затвори очи.
	— Никога никого не съм измъчвала — тихо каза Амара. — Но теорията ми е известна. Бих предпочела всичко да се реши по мирен път. Но ти решаваш. Мога да си тръгна и да се върна с лечител. Или с нож.
	Затворничката дълго време мълча. После въздъхна, облиза устни и каза:
	— Ако нагреете ножа, по-лесно ще избегнете грешки. Раната се затваря при изгаряне. Можеш да причиниш много повече болка с по-малко щети, при условие че не припадна.
	Амара дълго и мълчаливо гледа Рук.
	— Донесете си ножа, графиньо — прошепна Рук. — Колкото по-рано започнем, толкова по-бързо всичко ще свърши.
	Амара стисна устни и погледна Бърнард. Той озадачено погледна Рук и поклати глава.
	— Графиньо — заговори лейди Акватайн. — Може ли да поговоря с вас?
	Рук вдигна глава при звука на гласа й, напрягайки цялото си тяло.
	Амара се намръщи, но кимна на лейди Акватайн, чийто силует се виждаше на вратата, и приближи до нея.
	— Благодаря — тихо каза лейди Акватайн. — Графиньо, вие сте представител на короната. Това е вашата професия, така че знаете много от нещата, които затворничката знае. Но вие не сте лично запозната с Бренсис Калар, как той управлява владенията си и как използва онези, които зависят от него и работят за него.
	— Ако знаете нещо, което и аз трябва да знам, би било много по-ефективно, ако го споделите с мен.
	Очите на лейди Акватайн бяха едновременно студени и абсолютно безстрастни.
	— Тя ви помоли да я убиете още щом я видяхте, нали?
	Амара се намръщи.
	— Да, как го разбрахте?
	— Не съм — парира лейди Акватайн. — Но тогава тази позиция може да бъде разбрана, ако се вземат предвид няколко ключови факта.
	Амара кимна:
	— Слушам.
	— Първо — прошепна лейди Акватайн, — нека да предположим, че Калар не й се е доверявал повече, отколкото са границите на неговия обхват.
	Амара се намръщи:
	— Налагало му се е.
	— Защо решихте така?
	— Защото през цялото време тя е действала независимо от него — каза Амара. — Тя играеше своята роля в столицата, далеч от Калар, в продължение на месеци. Можеше спокойно да го предаде и той дълго време не би се досетил за това.
	— Точно така — каза лейди Акватайн. — И какво би трябвало да я накара да прояви такава преданост, въпреки възможността да не го прави, а?
	— Аз… — започна Амара.
	— Какво би я накарало да се откаже от евентуално помилване? Да настоява да я убиете възможно най-бързо? Да моли да я убиете още от самото начало?
	Амара поклати глава.
	— Не знам. Предполагам, че вие знаете.
	Лейди Акватайн дари Амара с лека усмивка.
	— Ще ви дам една подсказка. Да предположим, че тя вярва, че е наблюдавана през цялото време, по един или друг начин. И ако се обърне срещу Калар, той ще го разбере. И независимо колко далеч е тя от него, той ще си отмъсти.
	Амара почувства как всичко в нея се свива от ужаса на догадката за това, което лейди Акватайн имаше предвид.
	— Той държи заложник като гарант за нейната преданост. Някой неин близък. Ако тя го предаде, той ще убие заложника.
	Лейди Акватайн склони глава.
	— Вижте нашата шпионка. Млада жена. Най-вероятно неомъжена и няма никой, който да я защити. Заложникът трябва да е някой, за когото тя е готова да умре, готова да понесе мъчения и мъки. Аз мисля…
	— Че има дете — довърши Амара с равен, спокоен глас.
	Лейди Акватайн вдигна вежда.
	— Изглеждате наранена.
	— А не трябва ли? — попита Амара. — А не трябва ли и вие?
	— Вашият собствен господар не е много по-добър, Амара — произнесе лейди Акватайн. — Попитайте Върховен лорд Атикус. Попитайте Исана за мнението й относно решението му да заведе племенника й в Академията. Мислите ли, че той не забелязва връзката ви с достопочтения граф Бърнард? Още щом предприемете и най-малкото действие срещу него, не се съмнявайте и за миг — той ще използва всичко възможно, за да си върне контрола над вас. Просто е прекалено тактичен и добре възпитан, за да ви го плесне това в лицето.
	Амара упорито избягваше да я погледне в очите. После тихо каза:
	— Вие определено грешите.
	Върховната лейди изви устни в поредната студена усмивка.
	— А вие определено сте млада — поклати глава тя. — Изглежда, че живеем в две различни Империи.
	— Аз оценявам вашето разбиране за характера на Калар — или липсата му. Но какво ни дава това?
	— Методите, които използва Калар, със същия успех могат да бъдат използвани от вас — казва лейди Акватайн.
	Стомахът на Амара се сви в пристъп на отвращение.
	— Не.
	Лейди Акватайн пристъпи още по-близо.
	— Графиньо. Вашата чувствителност е абсолютно безполезна за запазването на Империята. Ако тази жена не започне да говори, вашият господар няма да може да събере достатъчно подкрепления, за да защити столицата, и независимо дали ще остане жив, на управлението му ще бъде сложен край. Хиляди ще загинат в битките. Доставките на храни ще бъдат прекъснати. Глад. Епидемия. Десетки хиляди ще загинат от това, дори без да бъдат засегнати от военните действия.
	— Осъзнавам го — рязко каза Амара.
	— В такъв случай, ако наистина искате да предотвратите това, да защитите Империята, на която сте се клели да служите, тогава трябва да оставите гнусливостта си настрани и да направите този труден избор — очите й горяха. — Такава е цената на могъществото, курсор.
	Амара се извърна от лейди Акватайн и погледна пленничката.
	— Ще говоря аз — прошепна много тихо накрая. — Ще ви уведомя кога трябва да демонстрирате възможностите си.
	Лейди Акватайн склони глава встрани и кимна, че е разбрала.
	— Добре.
	Амара се обърна и отново пристъпи към пленничката.
	— Рук — каза тя тихо. — Или трябва да те наричам Гаел?
	— Както желаете. И двете имена са откраднати.
	— Тогава Рук — каза Амара.
	— Забравихте ли ножа? — каза пленничката. Но насмешката й прозвуча безжизнено.
	— Няма да има нож — тихо отвърна Амара. — Калар отвлече две жени. Знаеш кои.
	Рук не каза нищо, но нещо в мълчанието й подсказа на Амара, че тя знае за кого става дума.
	— Трябва да знам къде ги държи — каза Амара. — Трябва да знам каква е системата за сигурност там. Трябва да знам как да ги освободя и как да избягам с тях.
	Кратко поемане на дъх и от устните на Рук се изтръгна жалко подобие на смях.
	— Готова ли си да ми кажеш? — попита Амара. Рук мълчаливо я гледаше.
	— Разбирам — каза Амара и подаде сигнал с ръка. — В такъв случай смятам да си тръгна.
	Лейди Акватайн — и в същото време не лейди Акватайн — пристъпи в кръга светлина от огъня. Външният й вид се беше променил, беше станала по-ниска и по-набита, роклята вече не й стоеше идеално. Чертите й, кожата, косата бяха преобразени в точно копие на Рук.
	Рук наклони глава. Измъченото й лице се изкриви от ужас.
	— Ще отида да се поразходя — продължи Амара с тих, безмилостен глас. — Някъде на многолюдно място. С нея. Където всички ще могат да ни видят. Където всеки шпионин на Калар може да ни види заедно.
	Лицето на Рук отразяваше целия й ужас и мъка и тя погледна лейди Акватайн така, сякаш физически не е в състояние да свали очи от нея.
	— Не. О, фурии, не. Убийте ме. Просто приключете с това.
	— Защо? — попита Амара. — Защо ми е да го правя?
	— Ако умра, за него тя ще стане никоя. Той просто ще я изрита — гласът й се накъсваше от ридания. — Тя е само на пет. Моля ви, тя е просто едно малко момиченце.
	Амара си пое дълбоко дъх.
	— Как се казва, Рук?
	Жената внезапно увисна на веригите, изтощена от собствените си накъсани, резки ридания.
	— Маша — изхриптя тя. — Маша.
	Амара се приближи, принуждавайки Рук да вдигне глава, и я сграбчи за косата. Очите й сега бяха подпухнали и почти изцяло затворени.
	— Къде е детето?
	— При Калар — изхлипа Рук. — Той я държи близо до покоите си. За да ми напомня на какво е способен.
	Амара се насили да говори твърдо и звънкият й глас отскочи от каменните стени.
	— И пленниците ли държи там?
	Рук поклати отрицателно глава, но жестът излезе слаб и очевидно лъжлив.
	— Не — прошепна тя. — Не, не.
	Амара не откъсваше очи от шпионката и я принуждаваше да гледа към нея.
	— Знаеш ли къде са? Знаеш ли как да стигна до тях?
	Настъпи тишина, разкъсвана от болезнените ридания и отчаянието на Рук.
	— Да — каза тя накрая. — Знам. Но не мога да ви кажа. Ако ги освободите, той ще я убие.
	Тя трепна.
	— Графиньо, моля ви, това е единственият й шанс. Убийте ме тук. Аз няма да я предам.
	Амара пусна косите на Рук и отстъпи назад. Повдигаше й се.
	— Бърнард — каза тя тихо и кимна към ведрото в ъгъла. — Донеси й малко вода.
	Графът се подчини, изражението му беше откъснато и дълбоко объркано. Рук не показваше никакви признаци, че го е забелязала, докато той не вдигна главата й и не поднесе черпак с вода към устните й. И тогава започна да пие с безумната, страшна жажда на затворено в клетка животно.
	Амара с резки движения избърса ръката, с която беше докоснала шпионката, с края на полата си. После излезе навън и взе ключовете за оковите от дежурния легионер.
	Когато се върна обратно в килията, лейди Акватайн, чиито черти си бяха възвърнали обичайното състояние, спря ръката й с израз на досада на лицето.
	— Какво, позволете да узная, се каните да направите?
	Амара спря и срещна студения поглед на лейди Акватайн с внезапен проблясък на желязна увереност в действията си.
	Веждите на Върховната лейди литнаха нагоре.
	— Какво правиш, момиче?
	— Демонстрирам разликата, ваша светлост — каза тя. — Между моята Империя. И вашата.
	След което отиде при Рук и я освободи от оковите. Бърнард прихвана шпионката, преди тя да падне на пода. Амара извика на легионера отвън да домъкне лечебна вана и да започне да я пълни с вода.
	Рук седеше, съпротивлявайки се слабо на подкрепата на Бърнард. Тя погледна Амара с израз на пълно недоумение.
	— Не разбирам — каза тя. — Защо?
	— Защото идваш с нас — каза тихо Амара. Гласът й изглеждаше непознат и за самата нея — уверен и силен. — Отиваме при Калар. Ще ги намерим. Ще намерим лейди Плацида, дъщерята на Атикус и твоята Маша. И ще ги измъкнем всички от този кървав слайв.
	Бърнард я погледна, а очите му внезапно по животински засветиха с ярост и безмълвна гордост.
	Рук я гледаше като луда.
	— Н-не… защо вие… това уловка ли е?
	Амара коленичи и хвана Рук за ръката, гледайки я в очите.
	— Кълна ти се в своята чест, Рук, че ако ни помогнеш, аз ще направя всичко по силите си, за да спася дъщеря ти. Кълна ти се, че по-скоро сама бих умряла, отколкото да оставя тя да умре.
	Рук я гледаше в тих шок.
	Без да сваля очи от пленничката, Амара сложи кинжала в ръцете й и го вдигна така, че Рук допря острието до гърлото на Амара.
	После бавно свали ръцете си от оръжието.
	Бърнард рязко издиша, тя почувства как се напряга. Но внезапно той отново се отпусна. С периферното си зрение тя го видя да кимва, доверявайки й се.
	— Дадох ти дума — каза тя тихо. — Ако не ми вярваш, ножът е в ръцете ти. Ако искаш да продължиш да служиш на господаря си, ножът е в ръцете ти. Или тръгни с мен и ми помогни да освободя дъщеря ти.
	— Защо? — прошепна Рок. — Защо ви е това?
	— Защото е правилно.
	Последва безкрайно дълго мълчание.
	Амара гледаше Рук, спокойна и неподвижна.
	И тогава ножът на Амара със звън падна на каменния под. Рук изхлипа и падна върху Амара, която я подхвана с ръце.
	— Да — прошепна Рук. — Ще ви кажа всичко. Ще направя каквото искате. Ще я спася.
	Амара кимна и вдигна поглед към Бърнард. Той докосна косата й с топли, нежни пръсти. После се усмихна и тя почувства как се усмихва в отговор.
	— Ваша светлост — миг по-късно каза Амара, — трябва да тръгнем възможно най-рано. Пазачът вече носи лечителската вана. Бихте ли погледнала нараняванията на Рук?
	Лейди Акватайн мълчаливо гледаше тримата на пода, намръщена, сякаш наблюдава изпълнение в театър на лудите.
	— Разбира се, графиньо — каза тя миг по-късно с далечен глас. — Винаги се радвам да служа на Империята.


	Глава 17

	Тави спеше в палатка, която споделяше с няколко други младши офицери. Посред нощ необичаен шум наруши почивката му и минута по-късно Макс започна да го ръчка, за да го събуди.
	— Хайде — подкани го Макс с тих, ръмжащ шепот. — Размърдай се.
	Тави стана, наметна туниката, грабна ботушите и тръгна след Макс в нощта.
	— Къде отиваме? — промърмори след малко.
	— В палатката на капитана. Магнус ме изпрати за теб — каза Макс. — Нещо се е случило.
	Той кимна надолу към другия ред палатки, покрай които минаваха, и Тави вдигна очи, за да види други силуети, които мълчаливо се движеха в нощта. Разпозна тъмния профил на един от трибуните по тактика, а няколко мига по-късно и уродливата, груба фигура на Валиар Маркус, Първото копие, която се появи от нощта и тръгна с тях.
	— Маркус — промърмори Макс.
	— Антилар — каза Първото копие. — Подтрибун Сципио.
	Тави внезапно спря като ударен и погледна нагоре. Небето беше облачно, което правеше нощта много тъмна, въпреки че облаците бяха ниско и се движеха бързо.
	В далечината се разнесе гръм. През пролуките в слоя облаци звездите изливаха светлина в тъмен нюанс на малина.
	— Звездите — каза той.
	Макс вдигна глава и примигна.
	— Кървави врани.
	Първото копие изсумтя, без да забавя крачка.
	— Какво става? — догонвайки го, попита Тави.
	Първото копие изсумтя, но не каза нищо, докато не стигнаха до палатката на капитана. Старшите офицери вече бяха там, точно както в деня, когато Тави пристигна.
	Магнус и Лорико също бяха там и раздаваха чаши със силен чай на онези офицери, които бяха пристигнали. Тави взе една, намери тихо място до стената на палатката и отпи от горещия, леко горчив чай, примигвайки с всички сили, за да прогони съня.
	Грахус беше там и изглеждаше махмурлия. Лейди Антилус, която беше наблизо, изглеждаше свежа, седнала със скръстени в скута ръце, изражението й беше откъснато и непроницаемо.
	Тави започна да усеща, че почти може да събере няколко мисли в подобие на интелект, когато влезе капитан Сирил, изглеждащ безупречно, в пълна униформа — образец на хладнокръвен командир. Тихото мърморене на сънените офицери веднага утихна.
	— Господа, ваша светлост — започна Сирил. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.
	Той се обърна към Грахус.
	— Трибун по снабдяването. Докладвайте за състоянието на складовете с оръжия и брони.
	— Сър? — примигвайки, каза Грахус.
	— Броните, трибун — каза Сирил с каменен глас. — И мечовете.
	— Сър — каза Грахус. Той почеса глава. — Трябва да са около хиляда. Проверките трябва да приключат след седмица.
	— Ясно. Трибун, вие имате трима младши офицери, които да ви помагат в проверката, нали?
	Макс до Тави тихо и ехидно се подсмихна.
	— Какво? — прошепна Тави.
	— Правосъдието на легиона е тромаво, но неизбежно. Ето защо капитанът искаше да си тук — каза Макс. — Само слушай.
	— Да, сър — промърмори Грахус.
	— И в рамките на един месец вие и тримата ви помощници не сте успели да приключите с тази основна задача. Защо?
	Грахус го гледаше.
	— Сър, аз бях сигурен, че това не е необходимо. Имах сътрудници, работещи на няколко различни…
	— Тоалетни? — попита, като повиши глас, Сирил. — Проверката на доспехите и бойното оръжие трябва да приключи до зори, трибун.
	— Н-но защо?
	— Може би това не е толкова важно, колкото нощните запои в клуба, трибун — кисело каза Сирил, — но на капитаните им трябват трибуни по снабдяването, защото искат да бъдат сигурни, че легионерите им ще имат брони и мечове, когато тръгнат в битка.
	Напрегнато мълчание обхвана помещението. Тави почувства как гърбът му се изправя от изненада.
	— Довършете проверките, трибун. Ако е необходимо, ще ги правите по пътя, но ще ги довършите. Свободен сте — Сирил насочи вниманието си от Грахус към останалата част от стаята. — Току-що получих съобщение. Ние сме в състояние на война.
	Тихи откъслечни въпроси се понесоха сред офицерите в палатката.
	— Получих заповед. Трябва веднага да се придвижим на запад в посока град Елинарх. Там се намира единственият мост над западния приток на Тибър. Първи алерански трябва да обезпечи защитата на този мост.
	Офицерите отново зашепнаха тихо и удивено.
	Трибунът по поддръжката Кадиус Адриан направи крачка напред. Гласът му беше дълбок и много тих.
	— Сър. А звездите?
	— Какво за звездите? — попита Сирил.
	— Знаем ли защо са променили цвета си?
	— Трибун — спокойно каза Сирил. — Звездите не са грижа на Първи алерански. Нашата единствена грижа е този мост.
	От което Тави заключи, че капитанът очевидно няма идеи по този въпрос.
	Валиар Маркус направи крачка напред от мястото си при отсрещната стена на палатката и каза:
	— Капитане. С цялото ми уважение, сър, но повечето от рибките не са готови.
	— Имам заповеди, Първо копие — каза Сирил. Той погледна отново към офицерите и продължи: — А сега те са и ваши. Знаете задълженията си.
	После вдигна брадичка и каза:
	— Тръгваме на разсъмване.


	Глава 18

	Когато звездите започнаха да светят в червено, жителите на Уестмистън не толкова изпаднаха в паника, колкото замръзнаха на място, като зайци, усетили хищник наблизо.
	Улус събуди Ерен и без да кажат нито дума, те излязоха от къщата и в пълна тишина погледнаха към небето.
	Останалите жители на Уестмистън направиха същото. Никой не запали фенер, сякаш се страхуваха, че ще бъдат забелязани от някой, наблюдаващ отгоре.
	Никой не говореше.
	Само вълните се разбиваха в брега.
	Вятърът духаше поривисто и неспокойно.
	Мрачното излъчване на звездите не осветяваше нищо.
	Сенките се удължиха, очертанията им се размиваха. На зловещата червена светлина всички движения изглеждаха размазани, неясни. Беше трудно да се направи разлика между предметите, живите и сенките сами по себе си.
	Слънцето, което изгря сутринта, беше чисто и сияещо само за няколко мига, след което придоби зловещ кървавочервен оттенък. Цветовете на залеза, оцветяващи идващата отгоре светлина, силни и ярки, изглеждаха странно. Това противоречеше на обичайния ред на нещата.
	Малцина се движеха по улиците на Уестмистън. Тези, които се мотаеха в търсене на вино, ром или ейл.
	Капитанът на единствения намиращ се в пристанището кораб беше убит на улицата посред бял ден, намушкан от собствения си екипаж, когато им нареди да се връщат в пристанището и да вдигат платната. Тялото така и си остана да лежи там, където падна.
	Моряците уплашено гледаха към небето, ругаеха гневно под нос и се опитваха да се предпазят със суеверни жестове на защита. А после изпиваха колкото можеха, минавайки покрай останките на бившия капитан, за да влязат в кръчмата.
	Улус излезе от дома, присви очи, поглеждайки небето, и сложи ръце на кръста.
	— Кървави врани — оплака се той с тон на дълбоко оскърбен човек. — Никой в този, враните да го вземат, град не си показва носа от дома. Това няма да е от полза за бизнеса.
	Ерен за миг остави перото и опря чело в края на масата.
	Потисна дузина напиращи да излязат сълзливи, обидни отговори, въздъхна, успокои се и продължи да пише отново.
	— Може би сте прав.
	Някой започна да удря камбанката, предупреждавайки за буря.
	Улус поклати глава с отвращение, пристъпи към шкафа и извади голяма бутилка ром.
	— Я погледни какво пак е измислил оня глупак пазача.
	— Да, сър — отвърна Ерен и се зарадва, че ще може поне малко да се разтъпче. Както всички, с изключение може би на Улус, Ерен беше разтревожен от знаменията в небето и кървавата мъгла, затъмняваща слънцето и звездите. И за разлика от всички, Ерен знаеше за страшните бури, изпратени от канимите към западното крайбрежие на Алера преди няколко години.
	Ерен знаеше, че техните ритуали са способни да предизвикат сериозни последствия, чиято сила можеше да съперничи или поне да изненада много призователи на Империята.
	И Ерен знаеше, че корумпираният капитан, който нямаше време в излишък, затова пък имаше подозрително много стоки за продажба, преди три седмици и един ден отплава от Уестмистън към родината на канимите.
	Кървавият оттенък на небето безусловно не беше естествено явление. Ако, както той предполагаше, това означава, че канимите отново демонстрират своите възможности, този път в мащаб, който никой никога не е очаквал от тях, работите в Уестмистън щяха да се влошат още повече — както и навсякъде, докъдето могат да се доберат рейдърите на канимите.
	Той дописа темата, върху която работеше — бележките му бяха кодирани с шифър, който беше известен само на курсорите и съвсем не беше за всички счетоводни книги, както Улус вярваше.
	Ерен вече беше подготвил отчета си за всичко, което успя да научи за последните няколко месеца, във водоустойчивия калъф на колана си трябваше да добави само наблюденията от последните няколко дни.
	Направи го и напусна сградата, като в бавен тръс се насочи към пристанището. Стъпките му звучаха гръмко на фона на необичайната тишина на острова. Не му отне много време, за да разбере защо часовият е започнал да бие камбаната — в пристанището беше пристигнал кораб.
	Трябваха му няколко секунди, за да бъде сигурен в догадката си, но когато видя капитан Демос на палубата, разбра, че в пристанището влиза корабът „Слайв“. Идваше при силен вятър и вдигнати платна, екипажът му се мяташе по палубата с трескава бързина, характерна за преуморени хора, които не са имали възможност да отдъхнат.
	Внезапен порив на вятъра удари Ерен и той погледна на запад. Там, далеч над морето, той видя плътна тъмна линия над хоризонта — буреносни облаци.
	„Слайв“ използва инерцията за рязък завой и корпусът му потрепери и изстена.
	Вълна удари по предната част на кораба достатъчно силно, за да го изтласка от пристана точно в момента, в който той вече акостираше, завъртайки кърмата на запад и носа към пристанището; корабът едва пак не се насочи към открити води.
	Ерен внезапно изпита изгарящо желание да напусне острова.
	Той се насочи надолу към пристанището покрай паянтовия стар пристан — право към „Слайв“.
	Двамата мъже, които обикаляха по палубата с лъкове в ръце, веднага го фиксираха. Когато приближи до кораба, Ерен предпазливо забави крачка и застана по-далеч от спуснатия трап.
	Капитан Демос пръв се появи на трапа и дари Ерен с вял поглед, в който нямаше нищо човешко, но за момент проблесна разпознаване. Той кимна и каза:
	— Писарят на прекупвача.
	— Да, капитане — кимайки, отговори Ерен. — С какво мога да ви услужа?
	— Заведи ме при господаря си и то по-бързо.
	Той изсвири пронизително и половин дузина мъже зарязаха заниманията си и го последваха по трапа надолу. Всеки, забеляза Ерен, беше едър, въоръжен и много недружелюбен.
	Всъщност всички на борда бяха въоръжени, въпреки че подготвяха кораба за тръгване. Те дори носеха нещо като доспехи — ризи, направени от парчета вериги с вплетени парчета варена кожа.
	Това състояние не би могло да се нарече нормално дори на пиратски кораб. Всъщност оръжията би трябвало повече да пречат на пиратите.
	А носенето на дори лека броня обричаше на смърт всеки, който падне зад борда. Всеки моряк, независимо дали е пират или не, не би сложил такава униформа без основателна причина.
	Ерен забеляза, че капитан Демос го гледа с нервираща напрегнатост и без никакво изражение по лицето.
	Ръката му небрежно легна на ефеса на шпагата.
	— Въпроси, писарю?
	Ерен погледна Демос, усещайки, че се намира в непосредствена опасност. Той внимателно склони глава и каза:
	— Не, сър, това не е моя работа.
	Демос кимна и вдигна ръка от меча, като посочи на Ерен да върви напред.
	— Запомни това.
	— Да, капитане. Заповядайте, оттук.
	Ерен заведе Демос и хората му до къщата на Улус. Прекупвачът излезе да ги посрещне, препасал стар ръждив меч на пояса си. Под въздействието на алкохола по мрачното му лице нямаше страх.
	— Добър ден, капитане.
	— Прекупвачо — каза Демос със спокоен, без никакви емоции тон, — дойдох за парите си.
	— А-а — каза Улус. Погледна въоръжения ескорт на Демос и присви очи. — Но нали ви казах, сър, че три седмици са недостатъчен срок за продажба на вашите стоки.
	— И аз ти казах нещо. Ще ми платиш в брой за всичко, което не е продадено.
	— Щеше да е чудесно, ако можех да си го позволя — каза Улус. — Но нямам толкова много пари по това време на годината. Ако се върнете при мен през есента, би трябвало да имам необходимата сума.
	Демос известно време мълча. После каза:
	— Разстройвам се, когато сделките се провалят. Изложих позицията си съвсем ясно, прекупвачо. И без значение каква змия си, аз държа на думата си.
	Той се обърна към хората си и подхвърли:
	— Прережете му гърлото.
	Мечът на Улус светкавично се оказа в ръцете му, никой от хората на Демос не можа да реагира.
	— Няма да е толкова лесно, колкото си мислите — каза той. — И нищо няма да спечелите. Парите са скрити. Убийте ме и няма да видите дори една медна монета.
	Демос вдигна ръка и хората му спряха. Той се загледа в Улус и каза:
	— Кървави врани, човече. Мислех, че се правиш на глупак. А ти наистина си бил тъп.
	— Тъп? — каза Улус. — Но не достатъчно, че да ти позволя да забогатяваш за моя сметка на моя собствен остров.
	Ерен се стараеше да се държи възможно най-спокойно и бавно се придвижи към мястото, откъдето можеше да скочи и да се скрие, ако започне битка. Усети как вятърът внезапно се променя.
	Поривистият рязък вятър, който духаше на острова през целия ден, изчезна. Нещо, приличащо на дъх на огромен звяр, се плъзна по острова като един-единствен чудовищен стон.
	Вятърът се засили толкова внезапно, че знамената на пилоните в пристанището изпукаха. Предпазните въжета изплющяха като камшици, когато вятърът, горещ и влажен, накара знамената да се развеят в посока към хоризонта.
	Вниманието на Демос се насочи към знамената и той присви очи.
	Отчаяният вопъл на инстинкта му за самосъхранение принуди Ерен да се обърне към Демос.
	— Капитане — каза той, — за да спестим време, имам предложение за вас.
	— Затваряй си устата, робе — изръмжа Улус.
	Демос спокойно насочи поглед към Ерен.
	— Знам къде са скрити парите му — продължи Ерен. — Нека да плувам с вас до континента — и ще ви кажа къде са.
	Улус избухна гневно към Ерен.
	— Кой си мислиш, че си, малък мръсен пияницо? Дръж си езика зад зъбите — той замахна с ръждивия си меч, — или ще го скъся.
	— Капитане — настоя Ерен. — Имаме ли сделка?
	Улус изкрещя с неприкрита ярост и се хвърли към Ерен, размахвайки меча си.
	Малкият нож на Ерен се появи от скрития джоб в просторния ръкав на туниката му. До последния момент изчака удара на Улус и го избягна на косъм.
	След което замахна с ножа си, оставяйки прорез два инча дълъг и също толкова дълбок.
	Кръв шурна от гърлото на Улус. Разпореният прекупвач падна на земята като пияница, който е решил, че сега е моментът за сън.
	Ерен погледна мъжа и изпита пристъп на съжаление. Улус беше кретен, лъжец, престъпник и несъмнено беше направил дори повече, отколкото се изискваше, за да бъде презиран, но въпреки това Ерен не искаше да го убива.
	Но ако инстинктите му не го лъжеха, той почти нямаше избор. Беше му наредено да напусне острова и Демос беше единственият му шанс.
	Той се обърна към Демос и се наведе, за да избърше острието на ножа си с края на туниката на Улус.
	— Изглежда споразумението ви с Улус е уредено в съответствие с вашите условия. Сключихме ли нова сделка, капитане?
	Демос се взираше в Ерен, изражението му не се промени. Той хвърли бърз поглед към тялото на Улус.
	— Изглежда нямам толкова голям избор, ако искам да си взема парите.
	— Дяволски вярно — съгласи се Ерен. — Капитане, моля ви. Струва ми се, че и двамата не горим от желание да стоим и да обсъждаме това цял ден.
	Зъбите на Демос се показаха в израз, който не можеше да се нарече усмивка.
	— Твоята техника говори сама за себе си, курсор.
	— Не разбирам за какво говорите, сър.
	— Не думай. Място на кораба е едно. Но да ме въвлечеш в голямата политика е нещо съвсем друго.
	— И по-скъпо? — уточни Ерен.
	— Стойността трябва да е съизмерима с риска. Мъртвите не харчат пари.
	Ерен кимна късо.
	— А вашите собствени задължения, сър?
	— Винаги в свободна продажба.
	— Парите на Улус — каза Ерен. — И още толкова при пристигането в Алера.
	— Два пъти повече при пристигането — контрира Демос. — В брой, без разписки или каперски свидетелства. Купуваш си място на кораба, но не и моя екипаж. И ще дадеш дума, че винаги ще си пред очите ми, докато плащането не бъде извършено изцяло.
	Ерен склони глава.
	— Думата ми? Нима й вярвате?
	— Нарушете я — каза Демос — и всички курсори ще ви подгонят, за да си възстановят репутацията.
	— Съвсем правилно — каза Ерен, — ако работех за тях. Да.
	Демос поклати глава в съгласие.
	— Прието. Как да те наричам?
	— Писаря.
	— Заведи ме при парите, писарю — той се обърна към един от хората си. — Отплаваме веднага. Вземете окови и хващайте всички жени или деца, които срещнете на връщане.
	Мъжът кимна и тръгна обратно към пристанището. Демос се обърна към Ерен и намръщено го погледна.
	— По-добре да се размърдаме.
	Ерен му кимна и го поведе към задната стена на къщата, където Улус си беше направил тайно, според него, скривалище в една купчина дърва за горене.
	Ерен прехвърли всички пари на Улус в кожена чанта и я хвърли на Демос.
	Капитанът отвори чантата и изсипа част от съдържанието в дланта си. Това беше смес от монети от всякакъв вид, главно медни „овни“ и сребърни „бикове“, но се срещаха и златни „корони“.
	Демос кимна и се отправи към кораба. Ерен го последва, вървейки от лявата страна, на крачка назад, за да има време и възможност да отскочи, ако пиратът изтегли меча си.
	Демос изглеждаше малко изненадан.
	— Ако исках да се отърва от теб, писарю, нямаше да има нужда да те убивам. Просто бих те оставил тук.
	— Наричайте го професионална любезност — каза Ерен. — Вие не сте контрабандист или пират.
	— Точно днес съм контрабандист и пират — отвърна Демос.
	Въоръжени членове на екипажа на „Слайв“ преминаха покрай тях. След това Ерен чу виковете, с които тези хора започнаха да грабват жени и деца и да ги оковават във вериги.
	— А също и търговец на роби — каза Ерен, опитвайки се да запази гласа си спокоен. — Защо?
	— Това последно начинание приключи не особено задоволително. Когато стигнем материка, ще ги продам и така ще си възстановя част от разходите — каза Демос. А когато се насочиха надолу към кея, той погледна на запад и задържа поглед върху нарастващата чернота на бурята там.
	След това Демос мълча, докато не се качиха на „Слайв“. Там той веднага започна да раздава заповеди и Ерен побърза да се махне от очите му.
	Групата за улавяне на роби доведе няколко пленника, докато няколко други организираха кратка грозна битка с жителите на Уестмистън, които се опитваха да освободят пленниците. Загинаха един пират и половина дузина жители.
	Жени и деца минаха на крачка от Ерен, когато търговците на роби ги подгониха в трюма и той почувства гадене от отчаянието им, риданията и протестните им викове.
	Може би щеше да намери начин да им помогне, когато се върнат в Алера. Той кръстоса ръце над гърдите, затвори очи и се опита да не мисли за това, докато в това време Демос и екипажът му освободиха кораба и го насочиха към изхода от пристанището, лавирайки срещу силния вятър. Мъжете налягаха с всички сили върху греблата, за да дадат на кораба цялата възможна скорост, а мракът на бурята все нарастваше и нарастваше, докато не стана като огромна надигаща се планина на хоризонта.
	Това беше толкова изнервящо, че всеки моряк на борда на „Слайв“ хвърли всички сили, за да влезе корабът в тази сърдита, зловеща вълна от сенки, така че те да напуснат пристанището и да заобиколят острова.
	Тъкмо излязоха в открито море, когато Ерен видя за какво го предупреждаваха неговите инстинкти.
	Кораби.
	Стотици кораби.
	Стотици огромни кораби, широки и с ниска палуба, плаващи в строй, а огромните им черни платна бяха плътно опънати от бурята, която следваше точно зад тях.
	Хоризонтът, от край до край, беше изпълнен с черни платноходи.
	— Каними — прошепна Ерен.
	Каними, които настъпваха в количества по-огромни, отколкото историята на Алера някога беше виждала.
	Ерен почувства как краката му омекват и се облегна на такелажа на „Слайв“, без да може да откъсне поглед от армадата, която приближаваше към тях.
	Отдалеч той дочу паническия звън на камбаните в Уестмистън. Обърна се и видя как пияният дезорганизиран екипаж на друг кораб тича към кея, но като имаше предвид колко бързо се движи флотът на канимите, те нямаха никакъв шанс да напуснат пристанището, преди да бъдат отрязани от черните платноходи.
	„Слайв“ заобиколи крайната северна точка на остров Уестмистън и екипажът му се зае да настрои такелажа така, че да се носят пред бурята, а не в нея.
	Няколко минути по-късно сивите алерански платна с плясък се изпънаха под първите пориви на предстоящата тъмна буря и корабът се устреми в открито море.
	Ерен бавно тръгна към кърмата, спря и започна да наблюдава случващото се зад борда. Няколко кораба се отделиха от флота на канимите и вълците влязоха в порт Уестмистън.
	Ерен вдигна очи, за да види застаналия до него Демос.
	— Жени и деца — тихо прошепна Ерен.
	— Толкова, колкото успяхме да уловим — каза Демос.
	От Уестмистън започна да се издига дим.
	— Защо? — зададе въпрос Ерен.
	Демос хладнокръвно гледаше флота на канимите.
	— Защо да ги губим напразно? Може да получим добра цена.
	Отсъствието на каквото и да е изражение, независимо дали в думи, движение или действие, ужасяваше. Ерен скръсти ръце на гърдите, за да скрие треперенето си.
	— Ще ни настигнат ли?
	Демос поклати глава:
	— Не и моят кораб.
	Той вдигна ръка и рязко посочи към морето.
	Ерен погледна. Там между „Слайв“ и приближаващата се армада от морето внезапно се надигна вълна и тръгна срещу останалите вълни.
	Ерен направо не можеше да повярва на очите си: водата се стичаше около масивна фигура, която се издигаше от морето. От такова разстояние не можеше да види много подробности, но огромната черна фигура определено беше по-висока от платната на „Слайв“.
	— Левиатан — шумно си пое дъх той, — това е левиатан.
	— Малко срамежлив, среден по размер — съгласи се Демос. — Това е тяхна територия. Канимските съдове са ги обезпокоили, минавайки оттук през последните десет дни.
	От водата се надигна нисък, нарастващ тътен, толкова мощен, че повърхността на развълнуваното море завибрира, избухвайки в малки пръски. Корабът започна да се тресе и Ерен ясно чу как обшивката му започна да припуква, а също и такелажът тук-там.
	— Повреда, десен борд, в кърмовата част! — изрева Демос.
	— Какво беше това? — хлъцна Ерен. Подметките на краката му усещаха някакво странно въздействие, бръмчаха в резонанс със затихване на вибрациите.
	— Левиатанът е недоволен — каза Демос. Той погледна Ерен и ъгълчето на устата му трепна за секунда. — Отпусни се, писарю. Имаме няколко магьосника долу. Те ще ни предпазят от гнева на левиатана.
	— А канимите?
	— Видяхме как четири от техните кораби бяха разбити, но това не ги забави. Погледни там.
	Огромната фигура във водата тръгна към армадата, но след миг потъна и водата с рев се затвори над нея, образувайки вихри за известно време.
	Когато първият кораб на канимите стигна до това място, нямаше нищо, което да подсказва за присъствие на огромното чудовище, само неспокойно разпенено море. Корабът на канимите докосна мястото, полетяха пръски и той продължи по пътя си.
	— Ще кажа едно. На тези кучета дори костите им не са жълти — измърмори Демос, гледайки в далечината. — Всички, освен най-големите левиатани, се махнаха от пътя на бурята, която се движи зад канимите. По този път загубите ще са малко по-големи, но те ще достигнат целта си.
	— Предадохте ли им съобщението? — попита Ерен.
	— Не е твоя работа — отговори Демос.
	— Ако сте заедно с канимите, капитане, тогава те просто ще ви позволят да си отидете.
	— Не позволяват — каза Демос, — но аз не им дадох кой знае какъв избор. Те не са толкова подли, колкото си мислят. Враните да ги вземат, ако позволя на някакви си пършиви кучета-жреци да ми забият нож в гърба.
	— Жреци? — попита Ерен.
	Демос изсумтя:
	— Дрехи, книги, свитъци. Много разговори за нищо. Наричаха го Сари.
	Сари. Преди беше камерхер на посланик Варг в столицата — създание, което планираше заедно с ворда да убие Първия лорд.
	Сари, който избяга от Алера, въпреки всички усилия на легионите и лордовете да го намерят и спрат, на когото, сега Ерен вече беше сигурен, някой му помага вътре в Алера.
	— Калар — промърмори Ерен.
	Демос се обърна към Ерен със собствените му думи, имитирайки и интонацията му:
	— Не разбирам за какво говорите, сър.
	Ерен известно време гледа капитана, убеден, че откритото отрицание само потвърждава подозрението. Ако е така и Демос е бил нает от Калар, за да предаде съобщение на канимите — то той ще се опита да го убие, преди капитанът да успее да избяга.
	Очевидно Демос нямаше намерение да си сътрудничи с властите за възмездие — такива престъпници рядко следваха желания, разминаващи се с тяхната изгода. Но той би трябвало да е достатъчно възмутен от предателството, за да може Ерен косвено да разбере кой го е наел и какво се случва.
	— Наясно си какво означава това — каза Ерен и поклати глава. — Пратеник. Тази армада. Това е война, капитане. И ти не си единственият, който е бил предаден.
	Демос гледаше, застанал на кърмата, и не казваше нищо. Мракът, който хвърляше бурята, която водеше армадата на канимите, напълно погълна остров Уестмистън.
	Ерен се обърна към Демос:
	— Готов съм да платя три пъти повече от предварително договореното, ако ни върнеш в Алера, така че да имаме достатъчно време да предупредим легионите. И няма да ти задават никакви въпроси.
	Наемникът го погледна и последва дълго мълчание. После той показа зъби и леко кимна на Ерен.
	— Боцман!
	— Да, капитане?
	— Изправете гротмачтата, вдигнете всички платна и предупреди магьосниците! Да накарат старото корито да лети!


	Глава 19

	Исана отвори очи и помисли, че сега ще припадне. Септимус с присъщата си нежност, с прецизно движение постави пръстен на пръста й с толкова леко движение, че тя дори не го усети.
	Ръката изглеждаше като сребърна, пръстенът беше толкова изкусно изкован, че едва усещаше тежестта му. Изобразяваше двойка орли, обърнати един към друг и поддържащи скъпоценен камък с крилата си.
	Самият камък беше нарязан на малки парчета с ромбоидна форма, но Исана никога не беше виждала такъв камък, яркочервен и син, разделен точно по центъра, без забележим шев.
	— О! — тихо възкликна тя. Усети как сълзите изпълват очите й, а бузите й порозовяха. — О! О…
	Септимус тихо се засмя и тя усети удоволствието му от нейната реакция. Исана почувства, че същата вълна от удоволствие се заражда вътре в нея — като първия път, когато чу смеха му.
	Тя така и не успя да произнесе нито дума, просто седеше, гледаше го и се наслаждаваше на чертите му. Тъмна коса, яркозелени очи, висок, силен. Той беше толкова красив, изразителното му лице можеше да предаде всякаква емоция без думи, а гласът му беше нисък, силен, мъжествен.
	Те седяха на одеяло, постлано на брега на малко езеро, близо до местоположението на легиона в долината Калдерон, под пълната луна.
	Тъкмо бяха вечеряли заедно, както и много пъти преди, започвайки от пролетта, и сега разговаряха тихо, смееха се и се целуваха.
	Той я помоли да затвори очи и Исана се подчини с пълната увереност, че сега ще й демонстрира нова шега.
	Вместо това той сложи на безименния пръст на лявата й ръка пръстен, който притежаваше всички отличителни знаци на Дом Гай.
	— О, Септимус — прошепна Исана. — Нали не искаш да кажеш, че…
	Той отново се засмя.
	— Любов моя, разбира се, че искам.
	Той протегна ръце към нея и взе дланите й в своите.
	— През целия път дотук проклинах баща си, че изпрати легиона на това място — каза той тихо. — Но никога не бих си помислил, че ще срещна тук момиче като теб. Силна, умна, красива. Такава…
	Той леко се усмихна, от което лицето му стана момчешко.
	— Такава, на която мога да се доверя. Такава, която винаги ще искам да виждам до себе си. Не искам дори да мисля, че бих могъл да те загубя, ако на легиона беше съдено да се намира на друго място, любов моя — той вдигна дланите й и ги целуна. — Омъжи се за мен, Исана. Умолявам те.
	Светът започна бясно да се върти, но Исана не можеше да откъсне очи от единственото непоклатимо нещо в него — Септимус, от очите му, искрящи ярко на лунната светлина.
	— Баща ти — каза Исана. — Аз дори не съм гражданка. Той никога няма да го позволи.
	Септимус хвърли раздразнен поглед в посока към столицата.
	— Не се тревожи. Ще оправя това. Омъжи се за мен.
	— Но той никога няма да го позволи! — настоя Исана.
	Септимус сви рамене и се усмихна.
	— Душевният потрес ще му е полезен и той ще го преживее. Омъжи се за мен.
	Исана удивено примигна.
	— Но той е Първият лорд!
	— А аз съм принцепсът — парира Септимус. — Но работата като цяло не е в титлите. Той може да е Първият лорд, но също така е и мой баща и великите фурии знаят колко пъти сме се сблъсквали. Омъжи се за мен.
	— Но това може да ти донесе само проблеми — настоя Исана.
	— Защото баща ми се стреми да поддържа стария ред, любов моя — той се наведе още по-ниско и очите му ярко заискриха. — Той не разбира, че идва времето, когато този ред трябва да се промени — Алера трябва да стане по-добра за всички — не само за гражданите. Не само за онези, които са достатъчно силни, за да получат каквото пожелаят. Империята трябва да се промени.
	Очите му горяха, вяра в собствената правота и страст изпълваха гласа му.
	— Когато стана Първи лорд, аз ще бъда част от тези промени. И искам ти да си до мен, когато започна това.
	Той се притисна в нея, нежно я положи на одеялото и я целуна. Шокът на Исана се превърна във внезапен ураган от наслада и желание, тя почувства как тялото й се топи и размеква под него, когато той я целуна нежно, силно, настойчиво и горещо.
	Нямаше представа колко дълго продължи целувката, но когато устните им най-накрая се разделиха, Исана почувства топлината на пламъка, който гори вътре в нея. Желанието беше толкова голямо, че тя трудно можеше да се концентрира.
	Устните му се плъзнаха към шията й и той бавно, с наслада покри с целувки кожата й, усещайки под нея бесния ритъм на сърцето й. Бавно вдигна глава и я погледна в очите.
	— Омъжи се за мен, Исана — каза тихо.
	Тя почувства с какво нетърпение той чака отговора й, почувства дивия зов на тялото му, избликът на страстта му, неговата топлина и любов към нея — и изведнъж тя видя и нещо друго в очите му. В тях за миг проблесна несигурност и страх.
	Септимус се страхуваше. Страхуваше се, че тя ще каже „не“.
	Сърцето на Исана беше на път да се пръсне просто от осъзнаването, че той може да бъде наранен. Докосна бузата му с длан. Тя никога няма да го нарани, никога няма да му причини болка. Никога.
	И той я обичаше. Обичаше я. Тя усещаше това в него — много силно чувство на обич, което само нарастваше с времето, откликвайки на същите чувства в самата нея.
	Сълзи напълниха очите й и тя издиша през смях:
	— Да. Да.
	Радостта на Септимус избухна и я покри като поток и тя се гмурна в него, изпълни се с него, за да целува лицето му, и шията, и ръцете, да усети неговия вкус, да пие неговата топлина и красота.
	Разумът отстъпи място на възторга и желанието и ръцете на Исана се движеха сякаш сами, разкъсвайки туниката му, за да може да прокара ръце, нокти и уста по плътните мускули под нея.
	Септимус издаде мъчителен стон и тя почувства как бедрата му се притискат към нея, усети горещата им твърдост, притискаща я толкова силно, че тя си помисли, че може просто заедно да изгорят в пламъци.
	Той хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите. Исана видя в тях всичко, което вече усещаше в него, видя колко много иска просто да й се нахвърли, поддавайки се на обзелите го емоции.
	— Сигурна ли си? — каза той и гласът му беше бучащ шепот. — Никога не си го правила. Сигурна ли си, че го искаш сега?
	Тя не можеше да довери отговора на устните си и на езика си. Те прекалено силно искаха да се върнат към кожата му.
	Затова стоеше и гледаше надолу към него, дишайки тежко, отворила уста и впила нокти в гърдите му, после изви гърба си и отпусна бедра назад и надолу в бавно, сластно движение.
	Септимус можеше да я почувства така, както и тя него. Думи не бяха нужни и не бяха необходими. Очите му искряха от глад и желание и той отново я повдигна и спусна, страстно целувайки зажаднелите й полуотворени устни.
	Ръката му се плъзна нагоре по крака й, отмятайки полата, и изведнъж на света не остана нищо друго освен страст, усещания, удоволствие.
	И Септимус.
	Доста по-късно те лежаха ръка за ръка, луната почти се скриваше, но до разсъмване беше още далеч. Исана не можеше да повярва, че това се случва с нея.
	Ръцете й стиснаха Септимус с мрачен възторг, усещаше неговата топлина, неговата сила и красота.
	Той бавно отвори очи, усмихвайки й се точно както само той и никой друг, и това накара Исана да почувства леко самодоволство и наслада.
	Тя затвори очи и притисна буза към гърдите му.
	— Милорд, любов моя.
	— Обичам те, Исана — каза той.
	Истинността на тези думи прозвуча в сърцето на Исана. Тя я усети, течаща като река, безкрайно минаваща и през тях двамата.
	— Обичам те — прошепна тя и затрепери от чиста наслада. — Това… това прилича на сън. Страхувам се, че ако отворя очи, всичко това вече няма да го има и ще съм сама в леглото си.
	— Не бих могъл да го понеса, ако не беше истинско — прошепна Септимус в косата й. — Тогава за теб е най-добре да продължиш да спиш.


	Исана отвори очи и откри, че се намира в странна спалня.
	Не под луната.
	Не млада.
	Не влюбена.
	Не с него.
	Септимус…
	Тя и преди беше сънувала този сън — спомените й се бяха запазили като цвете, сковано в лед.
	Те правеха съня толкова реален, че бидейки в него, тя никога не би помислила, че спи.
	Това правеше събуждането мъчително болезнено, както винаги. Страданието бавно я прониза, издевателствайки над нея, припомняйки й какво можеше, но никога нямаше да се случи.
	Това беше истинско мъчение — но за да го види отново, да го докосне, тя беше готова да понесе всяка болка.
	Тя не плачеше. Мина много време, откакто си го беше позволявала за последно. Знаеше, че спомените ще избледнеят на сутринта, ще се превърнат в призраци на самите себе си. Тя просто се стараеше да поддържа тези образи толкова дълго, колкото можеше.
	Вратата се отвори и Исана видя брат си да се появява на прага. Бърнард влезе, отиде до леглото и й се усмихна.
	Тя се опита да се усмихне в отговор.
	— Бърнард — прошепна със слаб глас. — Бих искала да се върна няколко седмици назад и да не припадна в онзи критичен момент.
	Брат й се наведе към нея и я сграбчи в мечешките си обятия.
	— Всичко ще се оправи — каза й той. — Лорд Церес казва, че се е случило така, защото притежаваш много силен дар на призовател на вода, който не е подкрепен от дар на призовател на метал и затова не си успяла да понесеш собствените си чувства.
	— Лорд Церес — каза Исана. — Значи съм при него?
	— Да — отговори брат й. — В стаите му за гости. Церес покани гражданите, оказали се в капан тук, да се настанят в болницата на неговата Цитадела.
	Исана вдигна вежди.
	— В капан? Бърнард, какво се е случило?
	— Война — кратко отвърна Бърнард. — Лорд Калар настъпва към Церес с армията си. В най-близко бъдеще тук ще се води битка.
	— Глупак — поклати глава Исана. — Предполагам, че няма време да се напусне това място?
	— Да се напусне безопасно — не — отговори Бърнард. — Това, че ти си била целта на убийците, изпратени от Калар, не подлежи на съмнение, както и фактът, че в града има достатъчно негови агенти и допълнителни сили. За теб по-безопасно ще е да останеш тук. Джиралди ще остане при теб, както и Фейд.
	Исана рязко се изправи.
	— Фейд? Тук, в Церес?
	Бърнард посочи с пръст зад себе си.
	— Всъщност той е в гостната. И е въоръжен. И никога не съм виждал някой да се бие като него.
	Бърнард поклати глава.
	— Винаги съм си мислил, че той е просто опозорен легионер.
	— Какво прави тук? — напрегнато попита Исана. — Защо не е с Тави?
	Бърнард примигна.
	— Тави? Доколкото знам, Гай е взел Фейд в столицата, за да бъде роб в Академията… — недоумението му се увеличи. — Исана? Ти си разстроена…
	Исана се насили да потуши пристъпа на паника и да върне спокойното изражение на лицето си.
	— Извинявай… Аз просто… всичко е наред, Бърнард.
	— Сигурна ли си? — попита Бърнард. — Исана, аз… като цяло, когато ми каза да купя Фейд, аз го направих. И никога не съм питал защо. Бях сигурен, че си имаш свои собствени причини, но… — настъпи неловко мълчание и Бърнард попита. — Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?
	Исана не посмя да го погледне в очите.
	— Не сега.
	Бърнард се намръщи в отговор.
	Но преди да зададе друг въпрос, Исана кимна към дрехите му и плаща с камуфлажен цвят.
	— Къде отиваш?
	Той се поколеба за миг и криво й се усмихна.
	— Не мога да кажа — каза Бърнард. — Не сега. На задача.
	— Каква задача? — попита Исана. Тя склони глава настрани и каза: — А, разбирам. Задача на Амара.
	Бърнард кимна леко смутено.
	— Да.
	— Тя те прави щастлив, нали?
	Лицето на по-малкия й брат се озари от лека усмивка.
	— Да.
	Както Исана навремето правеше Септимус щастлив. Болката я прониза, но тя я скри зад усмивка.
	— Според слуховете — добави тя сухо, — много щастлив.
	— Исана — промърмори Бърнард и лицето му се зачерви.
	Исана си позволи лека усмивка.
	— Предполагам, че скоро ще тръгваш?
	— Призори. Вече бях готов да тръгна — каза той. — Но се надявах да се събудиш преди това.
	— Ти ще… — Исана се намръщи. — Това…
	Той се усмихна и докосна рамото й.
	— Ще съм наред. Ще ти разкажа всичко, когато се върнем.
	Тя почувства доверието и честността на Бърнард през докосването му, но също така усети в него несигурност и страх.
	Въпреки че брат й не се е страхуваше за живота си и не беше обзет от тревога, той със сигурност знаеше, че пред него стоят и го чакат опасности и несигурност.
	На вратата се почука, Джиралди я отвори и влезе.
	— Ваше превъзходителство — каза той. — Вашата кльощава графиня хукна към кулата. Каза, че трябва да я настигнете.
	Бърнард кимна рязко, обърна се към сестра си и вече по различен начин я прегърна по-здраво. Исана знаеше, че сега ребрата й ще се счупят, защото в миналото Бърнард неведнъж я беше прегръщал така, затова накрая издаде жален звук и го отблъсна. Понякога си мислеше, че това е единственият начин той да разбере, че е време да спре.
	— Джиралди ще е с теб — каза той. — Обичам те.
	— И аз теб — отговори Исана. — Късмет.
	Бърнард се наведе, целуна я по челото, после се изправи и тръгна.
	— Грижи се за нея, центурион.
	— Иди да учиш кокошката да снася яйца — промърмори Джиралди и намигна на Исана.
	— Какво? — подхвърли през рамо Бърнард.
	— Сър, да, сър! — отговори Джиралди.
	— Ужас — промърмори Исана. — Никаква дисциплина няма в днешните легиони.
	— И аз съм в шок — съгласи се ветеранът. — Холтър, ще желаете ли нещо? Храна, напитки?
	— Първо малко поверителност — каза Исана. — Ще може ли да се уреди?
	— Мисля, че да — отвърна Джиралди.
	— Центурион, моля ви, трябва да поговоря с Фейд.
	Джиралди спря при вратата:
	— Онзи роб с белега? Човекът-легион?
	Исана го гледа известно време, без да казва нищо.
	— Просто е странно, че старият Фейд през всичките тези години е бил във вашия холт и никой не го е виждал да използва нещо друго освен нож. Смятало се, че всички тези белези по ръцете му са от работата в ковачницата. И изведнъж онази вечер той мина през всички тези маниаци, сякаш са направени от паяжина. Той е от онези, за които човек иска да знае, но кой всъщност е той?
	Исана стисна ръце, само пръстите й показваха нарастващото нетърпение, но не отговори.
	— Хммм — изсумтя Джиралди и напусна, накуцвайки. — Интригата нараства.
	Фейд влезе няколко секунди по-късно. Все още беше облечен в обикновена, изцапана с кръв роба на чистач, отгоре й беше сложил колан на легионер с ножница и стария му меч в нея.
	Отнякъде беше извадил стар износен тъмносин плащ и ботуши на легионер. Пропита с кръв тъкан обхващаше лявата му ръка, но и да изпитваше болка, не го показваше.
	Фейд затвори вратата след себе си и погледна Исана.
	— Тави? — тихо попита тя.
	Фейд си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
	— На мисия. Гай го изпрати в легионите.
	Исана усети първите пристъпи на паника.
	— Гай знае ли?
	— Мисля, че да — тихо каза Фейд.
	— Тави там сам ли е?
	Фейд поклати глава, оставяйки косата да падне върху лицето му, за да скрие емоциите си, както обикновено.
	— С него е Антилар Максимус.
	— Максимус. Момчето, на което Тави трябваше да спасява живота? И то два пъти.
	Фейд не вдигна очи, но гласът му стана по-суров.
	— Млад човек, който на два пъти доказа своята вярност към приятеля си и към Империята. Максимус беше готов да даде живота си, за да защити Тави от сина на Върховен лорд. Не можете да изисквате повече от никого.
	— Не отричам желанието му да даде живота си — каза Исана. — Това е и смисълът на живота му, от моя гледна точка. Велики фурии, Арарис, той е просто експерт в това.
	— По-тихо, милейди — каза Фейд, гласът му беше предупредителен и мек едновременно.
	Тя никога не разбираше как му се удава. Поклати уморено глава.
	— Фейд — поправи се тя, — аз не съм твоята лейди.
	— Както кажете, милейди — отговори Фейд.
	Тя се намръщи, но реши да не продължава безполезния спор и махна с ръка.
	— Защо не остана с него?
	— Моето присъствие щеше да привлече допълнително внимание към него — отговори Фейд. — Гай го изпрати в легион, сформиран по нов модел.
	Той докосна ужасното клеймо на лицето си, с което бележеха войниците, избягали от бойното поле.
	— Не можех да бъда до него. Ако ми се наложи да се бия, има голям шанс някой да ме разпознае и това би повдигнало много въпроси защо един от личните спътници на принцепс Септимус, вместо от дванадесет години да лежи в земите на Калдерон, придружава младия човек.
	— Гай не трябваше да го изпраща там — настоя Исана. — Той иска да го изолира. Да го направи уязвим.
	— Той иска — възрази Фейд, — да предпази Тави от ненужно внимание, на безопасно място.
	— Като го изпрати в легион? — недоверието в гласа на Исана се увеличи. — В разгара на гражданска война?
	Фейд поклати глава.
	— Замислете се, милейди — каза той. — Първи алерански е единственият легион, който няма да вземе участие в гражданска война. Не и когато в редиците си има толкова много войници и офицери, предани на градове, лордове и семейства от двете страни на тази битка. В допълнение, той е разположен на запад от долината на Амарант, далеч от битките, и няма да се изненадам, ако се окаже, че Гай е дал заповед да отидат още по на запад, по-далеч от театъра на военните действия.
	Исана се намръщи и сложи ръце на коленете си:
	— Сигурен ли си, че е в безопасност?
	— Никъде не може да има пълна безопасност — тихо отговори Фейд. — Но сега той е скрит сред хиляди хора, облечени по същия начин като него, които няма да влязат в битка срещу никой легион на Върховен лорд и тренират в традициите да защитават. Придружава го младият Максимус, който с меч в ръка е по-опасен от много мъже на неговата възраст, които съм виждал — той спаси моя лорд — и е призовател с огромна сила. Познавайки Гай, там ще има още много други агенти, за които не е споменал и дума.
	Исана притисна ръце към гърдите си.
	— Защо ти си тук?
	— Короната получи информация, че вие сте лична цел на Калар.
	— Короната — каза тя, — и всички, които бяха на Зимния фестивал, и слугите, и онези, с които са разговаряли или които са чули слухове.
	— Малко по-конкретно — парира Фейд. — Той ме помоли да се грижа за вас. Аз се съгласих.
	Тя вдигна глава и се намръщи:
	— Той те е помолил?
	Фейд сви рамене:
	— Моята лоялност не принадлежи на екипа на Гай Септимус и той знае това.
	Тя усети как леко му се усмихва.
	— Аз не му вярвам. На никого не мога да се доверя. Не и когато става дума за Тави.
	Изражението на Фейд не се промени, но Исана усети проблясък от емоция, каквато робът с белег никога не беше имал — на гняв.
	— Знам, че се стремите да го защитите. Но правите на Тави смъртно опасна услуга. Той е много по-силен и умел, отколкото си мислите.
	Исана примигна:
	— Фейд…
	— Виждал съм го — продължи Фейд. Чувството на гняв в него продължаваше да расте. — Видях действията му под натиск. Той има повече способности от другите хора, независимо от техните умения да се справят с фурии. И много повече от…
	Исана се изтръгна от мислите си за преживяваното и внимателно се вгледа в мъжа с белега. Кожата му беше твърде бледа, покрита с червени петна и блестеше от студена пот. Очите му бяха разширени, на гърлото и слепоочието се виждаше как пулсът му бие неравномерно.
	— Той кара другите около него да стават по-големи, отколкото са — изръмжа Фейд. — Прави ги по-добри, отколкото са. По-големи, отколкото те самите мислят, че са. Като баща му. Кървави врани, като баща му, когото аз оставих да умре…
	Фейд внезапно вдигна ранената си ръка и я погледна. Той се тресеше силно и по устните му се появиха бели петна. Погледна с пълно недоумение към треперещата си ръка, отвори уста, сякаш иска да каже нещо, след това се разтресе в жесток спазъм, който го хвърли на пода.
	Буквално секунди той рита с крака, после издаде слаб стон и се отпусна.
	— Фейд! — възкликна Исана и се застави да стане от леглото. Светът се олюля и я събори на пода.
	Нямаше достатъчно сили, за да се изправи, но тя запълзя на четири крака, за да стигне до гърлото на падналия мъж и да провери пулса му.
	Но не можа да го намери.


	Глава 20

	Исана положи ръце на гърдите на Фейд и извика Рил да й даде възможност да възприеме чувствата му, подсилени от фурията. Но предвид, че току-що се беше събудила от сериозен шок, задачата се оказа прекалено сложна.
	Главата на Исана сякаш се разцепи на две от експлозията чиста болка, сърцето й се замята в паника от факта, че не може да се изправи на крака.
	Тя изстена от отчаяние, но стисна зъби и се съсредоточи. Ако дадеше власт на емоциите си, това нямаше да помогне на умиращия до нея човек.
	— Помощ! — изкрещя тя. Прозвуча толкова жалко и тихо, че беше сигурна, че звукът не е проникнал през затворената дъбова врата. Тя събра всичките си сили, пое дълбоко въздух и опита отново.
	— Имам нужда от помощ! Лечител!
	След втория вик вратата се отвори и на вратата се появи Джиралди. Той огледа с бърз поглед стаята, изруга нецензурно и със силно накуцване се втурна към Исана.
	— Холтър!
	— Не аз — каза тя със слаб отчаян глас. — Фейд падна. Не диша. Трябва ми лечител…
	Старият центурион рязко кимна, обърна се и изтича от стаята със скорост, определено опасна за болния му крак. Извика на някого и се чу звук на тичащи крака.
	Отначало се появиха стражите, а миг по-късно влезе и млада жена в обикновена бяла рокля.
	Беше бледо създание, кожата й изглеждаше толкова светла, че сякаш беше прозрачна, а косата й — доста къса за такава млада жена — беше светла и тънка като паяжина. Исана беше убедена, че младостта й е истинска и няма нищо общо с таланта й като воден призовател, въпреки че не можеше да каже защо.
	Очите на лечителката изглеждаха твърде големи на фона на нейното издължено, тънко и някак тъжно лице и бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Тъмните кръгове от умора под очите й изпъкваха толкова силно, че приличаха на насилствено получени синини. Бързите й движения излъчваха спокойна увереност, която Исана би очаквала от някой с няколко години по-възрастен.
	Младата жена приближи до Фейд, коленичи и сложи ръце на слепоочията му, движенията й бяха уверени, професионални, макар и малко уморени.
	— Холтър — каза тя, съсредоточена върху фурията си и без да отваря очи, — можете ли да кажете какво се е случило с него?
	— Той просто рухна — каза Исана. Джиралди се върна и тя бе разкъсвана между чувството на благодарност и смущението, когато той я вдигна обратно в леглото.
	— Той започна да говори несвъзано. Разтрепери се. После получи пристъп и падна. Спря да диша и аз не можах да открия пулса му.
	— Кога се случи това?
	— Преди по-малко от две минути.
	Младата жена кимна.
	— Тогава имаме шанс — тя повиши глас, докато не зазвуча като тръбата, използвана от ревящ на бойното поле центурион. — Къде ми е ваната?!
	Трима млади пъхтящи легионери вмъкнаха през вратата тежка лечебна вана с преливаща от краищата й вода. Поставиха я точно в момента, когато младата лечителка освободи Фейд от неговото наметало, колан с меч и ботуши. И при кимването й положиха отпуснатото тяло във ваната.
	Лечителката се отпусна на колене зад ваната и сложи ръце на главата на Фейд.
	— Отдръпнете се — каза тя с тон, който явно използваше често. Стражите бързо отстъпиха назад и излязоха от стаята. Джиралди, подчинявайки се на кимването на Исана, ги последва.
	Известно време лечителката не издаваше нито звук и Исана едва се сдържа да не й изкрещи с искане да побърза. Изведнъж въздухът в стаята започна да се сгъстява, усещането беше много странно, сякаш полъх на невидим вятър започна да оказва натиск върху кожата на Исана.
	Тънките кичури на лечителката се раздвижиха — един по един — сякаш се издигаха нагоре от възходящи въздушни течения, които Исана не усещаше. Тя замря за миг, след това издиша и над ваната се плъзна нещо, приличащо на малки искри.
	Фейд реагира яростно, внезапно изви гръб с напрежението, присъщо на някой от ловните лъкове на Бърнард. Остана в това положение няколко секунди, след което отново се потопи във ваната и се закашля с мокра насечена кашлица.
	Сърцето на Исана подскочи към гърлото й, когато робът отново започна да диша.
	Лечителката се намръщи още повече и Исана видя как водата започва да кипи във ваната, напомняйки й за нейното собствено призоваване по време на изцеление, но само за миг. Лечителката направи гримаса и махна ръце от главата на Фейд.
	Тя се придвижи около ваната и вдигна ранената му ръка. Развърза парцала, с който беше превързана, и подуши. После с рязко движение се извърна от раната и отново потопи ръце във водата.
	— Какво е това? — попита Исана.
	— Отравяне с гарово масло — отвърна момичето.
	— Какво е това? — попита Исана.
	— На юг много търговци на оръжие обработват стоката си със смес от масла, която включва и отвара от кожи на гаримски гущери.
	— Отровна ли е? — попита Исана.
	— Не винаги умишлено. Но ако сместа е била приготвена неправилно или е била варена прекалено дълго, гаровото масло се разваля. Започва да гние. И ако е било върху оръжието, с което е нанесена раната, продуктите на гниенето попадат в кръвта — тя поклати глава и се изправи. — Много съжалявам.
	Исана примигна.
	— Но… ти го изцери. Диша.
	— Засега — тихо каза лечителката. — Предполагам, че твоят приятел е призовател на метал?
	— Да.
	— И е бил ранен по време на нападението?
	— Защитавайки ме — тихо каза Исана. — От стрела. Тя го рани в ръката.
	Лечителката поклати глава.
	— Най-вероятно се е постарал да не обръща внимание на болката. Ако беше потърсил помощ в рамките на час, може би…
	Исана се загледа в момичето, без да може да повярва на това, което чува.
	— Какво ще стане?
	— Температура. Загуба на ориентация. Болка. Възможни са и припадъци — младата лечителка се намръщи. — Няма да приключи бързо. Може би няколко дни. Но ако има семейство, трябва да изпратите за тях.
	Тя погледна Исана с твърд тъжен поглед в тъмните си очи.
	— Съжалявам — добави тихо.
	Исана бавно поклати глава.
	— И нищо не може да се направи?
	— Преди можеше да се лекува. Но такова лечение отнема няколко дни и най-често довежда до смъртта както на пострадалия, така и на този, който се опитва да му помогне.
	— И не сте в състояние да опитате? — попита Исана.
	Лечителката замръзна за момент и каза:
	— Няма да го направя.
	— Велики фурии — въздъхна Исана. — Защо?
	— Легиони настъпват към града на моя баща, холтър. Ще има битка. Ранените ще трябва да се връщат в строя възможно най-бързо. Ако се опитам да излекувам този човек, това ще доведе до смъртта на десетки или стотици легионери на моя баща — тя поклати глава. — Моят дълг е очевиден.
	— Вие сте дъщеря на Церес? — попита Исана.
	Младата лечителка леко се усмихна, въпреки че в усмивката й имаше малко радост или живот, и склони глава в поздрав. — Да, Церес Фелия Верадис, холтър.
	— Верадис — каза Исана. Тя погледна ранения мъж: — Благодаря, че му помогнахте.
	— Не ми благодарете — отвърна Верадис.
	— Мога ли да помоля за услуга? — попита Исана.
	Младата жена кимна.
	— Бих искала да преместите лечебната вана близо до мен.
	Веждите на Верадис се вдигнаха.
	— Холтър, казаха ми, че лечебните ви умения са впечатляващи, но в момента вие не сте в състояние да лекувате.
	— Предполагам, че по-добре от вас мога да преценя — тихо каза Исана.
	— Опитът ми подсказва, че все още не можете — уверено продължи Верадис. — Той е важен за вас. И затова не можете да преценявате обективно.
	— Това е нещо, което мога да преценя — тя погледна непреклонно към Верадис. — Значи ще ми направите услугата, лейди?
	Верадис я гледа доста дълго. Накрая каза:
	— Да, ще го направя.
	— Благодаря — тихо каза Исана.
	— Но на сутринта — продължи Верадис, — след като се наспите. Ще се върна и ще ви инструктирам. Шансовете му няма да намалеят от няколко часа закъснение.
	Исана разочаровано сви устни, но след това кимна:
	— Благодаря.
	Верадис й кимна в отговор и като се обърна, се насочи към изхода. На вратата спря.
	— Ще ви осигуря още едно легло и ще се уверя, че ще има някой пред вратата ви.
	Тя замълча и вече почти излизайки от стаята, попита:
	— Той ли е вашият закрилник?
	— Да — тихо отговори Исана.
	— Тогава имайте предвид едно нещо, преди да започнете. Ако умрете, опитвайки се да го излекувате, ще обезсмислите смъртта му. Той просто е дал живота си за своята лейди.
	— Аз не съм неговата лейди — тихо прошепна Исана.
	— Но сте готова да рискувате живота си за него?
	— Не мога да стоя и да гледам как умира.
	Верадис за секунда се усмихна и започна да изглежда, както би трябвало да е на нейната възраст, млада и сияеща.
	— Разбирам, холтър. Късмет.


	Глава 21

	Макс озадачено гледа Тави в продължение на няколко секунди, след което попита:
	— Ти съвсем ли си откачил?
	— Не е трудно — възрази Тави. — Вземи този чук и счупи, враните да го вземат, крака ми.
	Беше трудно да се прецени в този предутринен час, но на Тави му се стори, че лицето на приятеля му позеленява. Наоколо се разнасяше бръмченето на подготвящия се за тръгване Първи алерански.
	Центуриони крещяха. Рибки мърмореха. Ветерани се оплакваха. Навън хората, които придружаваха легиона, също се подготвяха за тръгване.
	— Тави — опита се да го вразуми Макс. — Чуй ме, трябва да има друг начин.
	Тави понижи глас.
	— Ако има, кажи го сега. По пътя не мога да използвам фурии за себе си или за коня си, не мога да вляза в строя и при това да не изглежда крайно подозрително, че аз, проклети врани, не мога да поддържам темпото повече от час, максимум три. Да излекувам счупен крак, така че да мога да се върна в строя, ще отнеме много време.
	Макс въздъхна.
	— Определено си откачил.
	— Откачил ли? — попита Тави. — А имаш ли по-добри идеи, Макс? Ако имаш, тогава сега е моментът да ги споделиш с мен.
	Макс раздразнено въздъхна, като мърмореше ругатни под носа си.
	— Подкуп — каза накрая. — Ако позлатиш правилната ръка, можеш да се измъкнеш от всичко. Така правят легионерите.
	— Тогава може би ще ми заемеш малко пари?
	Макс се намръщи.
	— Точно сега не мога. Преди два дни загубих всичко на карти от Маркус.
	— Страхотно.
	Макс се намръщи още повече.
	— А твоите пари къде са?
	— Трябваше да плащам за вана всяка вечер, забрави ли? Скъпо удоволствие.
	— О…
	Тави пъхна дръжката на малък ковашки чук в ръката на Макс.
	— Между глезена и коляното. На лекарите ще кажем, че конят се е уплашил и е повлякъл фургона така, че колелото му е минало през крака ми.
	— Тави — протестира Макс. — Ти си мой приятел. Аз не удрям приятели.
	— Всъщност постоянно ме удряше, когато тренирахме! — възмути се Тави. — Счупи ми китката, забрави ли?!
	— Това е съвсем различно — отговори Макс с такъв тон, сякаш разликата беше абсолютно очевидна. — Беше в твоя полза.
	Колона конници мина покрай тях, звънейки със сбруята. Бяха в добро настроение, Тави улови откъслеци от грубовати шеги, приятелски обиди и доволен смях.
	— Разузнавачите вече са тръгнали — каза Тави. Той кимна към конния отряд. — Авангардът също тръгва. След минути ще получим заповед да тръгваме, спри да се държиш като изкуфял дъртак и супи най-накрая този глупав крак. Това е твое задължение.
	— Да вървят на враните задълженията — бързо каза Макс. — Ти си мой приятел и това е много по-важно.
	— Макс, да ми помагат фуриите, един ден ще набия с камък правилните мисли в главата ти — каза му Тави. — С голям тежък камък — той протегна ръка към дръжката на чука. — Дай го.
	Макс върна чука и каза с облекчение:
	— Така е добре. Слушай, обзалагам се, че ще намерим друг начин…
	Тави вдигна чука, протегна десния си крак към колелото на най-близкия фургон и преди да е размислил, го стовари върху подбедрицата.
	Костта се счупи със звучен пукот. Болката избухна в съзнанието на Тави и той едва сдържа вика си.
	Страшна слабост на мига обхвана цялото му тяло, сякаш ударът беше превърнал мускулите и ставите му във вода, и той падна по гръб, хващайки се за счупения крак.
	— Кървави врани и мърша! — извика Макс и ококори изненадано очи. — Ти си луд, човече! Луд!
	— Млъкни — промърмори Тави през зъби. — И ме заведи при лекарите.
	Макс го гледа още една дълга секунда, после поклати глава и озадачено каза:
	— Разбира се. За какво друго са приятелите?
	Той се наведе и посегна да вземе Тави на ръце като малко дете.
	Тави го изгледа накриво.
	Макс завъртя очи и вместо това преметна ръката на Тави през рамото си, за да поеме част от тежестта му.
	Озъбен груб глас каза:
	— Ето къде си, Антилар. От каква врана твоята центурия се е строила до Ларус…
	Валиар Маркус млъкна, когато видя Тави и Макс, и очуканото лице на ранявания в битки ветеран се изкриви в гримаса.
	— Какво, да те вземат враните, става тук, Максимус? — той погледна Тави и по навик му отдаде чест. — Подтрибун Сципио.
	Тави се намръщи и кимна в отговор към Първото копие.
	— Товарех фургона — каза той, опитвайки се да се съсредоточи върху думите и да не обръща внимание на болката. — Конят се уплаши. Колелото мина през крака ми.
	— Конят се уплаши — повтори Първото копие. Погледна коня, впрегнат във фургона на снабдяването.
	Сивото товарно животно стоеше спокойно на мястото си и, съдейки по звуците, дремеше.
	— Ох — каза само Тави. Той облиза устни и се опита да измисли отговор на Първото копие, но болката значително намаляваше скоростта на мисълта му. Накрая погледна Макс.
	Макс сви рамене.
	— Не видях как се случи. Просто минавах наблизо и се натъкнах на него.
	— Натъкнал си се на него — произнесе Първото копие. Валиар Маркус погледна Тави и присви очи. После отстъпи няколко крачки назад, наведе се и се изправи с ковашкия чук в ръка. — Уплашен кон. Колелото на фургона — той погледна чука, после двамата младежи.
	Макс се закашля.
	— Аз нищо не видях.
	— Благодаря — кисело промърмори Тави.
	— За какво са приятелите — отговори Макс.
	Валиар Маркус изръмжа:
	— Антилар, построй своята центурия там, където трябва да бъде, и се пригответе за тръгване — после погледна Тави. — Страхотен ден за марш на скок, сър — отбеляза той. — Но предполагам, че не всички са на същото мнение.
	— Ох. Да, центурион — отговори Тави.
	Първото копие поклати глава и хвърли чука на Макс.
	Макс внимателно го улови за дръжката.
	— Но първо по-добре заведете подтрибуна при лечителите — каза Маркус. — Това сигурно е паднало на пътя от фургона на ковачите, а? А след това отведи твоите рибки на мястото им в строя. И ще кажа на старшия колар да бъдат по-внимателни с този, ъ, нервен кон, нали?
	Старата кранта захърка. Тави дори не знаеше, че конете могат да издават такива звуци.
	Макс кимна и неловко отдаде чест на Първото копие с ръката, в която стискаше чука. Чукът мина в опасна близост до главата на Тави и той беше принуден да се присвие надолу, нарушавайки равновесието на Макс.
	Първото копие през смях промърмори някаква ругатня под нос и си тръгна.
	— Как мислиш, дали прозря гениалния ти план? — весело попита Макс.
	— Млъкни, Макс — въздъхна Тави и двамата закуцукаха към лекарите. — Ще каже ли на някого? Ако някой започне да задава въпроси, няма да му отнеме много време да разбере, че нямам фурии. А аз познавам само един човек в цялата проклета Империя, който може да се похвали с това. И на моята легенда ще настъпи края.
	Макс направи гримаса.
	— Ама и ти си един шпионин. Може би следващия път, когато кажа, че планът е откачен…
	— Какво? Ако не беше губил време да хленчиш, нямаше да сме в тези лайна.
	— Може би ще можеш сам да стигнеш до лечителите? — измърмори Макс. — А, Сципио?
	— Ако така ще мога да се отърва от безкрайното ти хленчене, тогава съм готов! — отговори Тави.
	Макс изръмжа:
	— Трябва да те хвърля в някоя от тоалетните ти и да те оставя там — но въпреки думите си здравият северняк завлече Тави до медицинските фургони, стараейки се да не докосва пострадалия крак на своя приятел.
	— Просто си дръж устата затворена — каза Тави, когато Макс го доведе до фургона. — Докато не разберем какво е предприел.
	— Добре — отвърна Макс. Той предаде Тави в ръцете на лечителите, след това извади от колана си центурионския жезъл и се насочи към своята центурия, за да построи войниците си на правилното място.
	Фос се появи от друг фургон. Грубият стар лечител скочи във фургона, където Тави лежеше на легло, и бързо огледа крака му.
	— Хммм. Нещастен случай, а?
	— Да — отговори Тави.
	— Може би трябваше просто да подкупиш Първото копие, за да се возиш във фургон, хлапе? Такива неща не би трябвало да струват прекалено много.
	— Колко? — намръщи се Тави. — Щом ми платят…
	— Само пари в брой — каза Фос с твърд глас.
	— Е, в такъв случай вече ви казах — каза Тави. — Това беше нещастен случай.
	Фос изсумтя и сръга Тави в крака.
	Сякаш острие се заби в крака му и той стисна зъби, съскайки от болка.
	— И похарчих всичките си пари в Клуба.
	— Аха — каза Фос и кимна, — трябва да се научим да балансираме пороците си, сър. Да отделим малко за разврат и да запазим друга част, за да избегнем някоя работа.
	Той извади дълга тясна вана от задната част на фургона и я напълни с вода от няколко тежки кани. После помогна на Тави да свали ботуша си, доста болезнен процес, при който Тави си обеща, че следващия път, когато се кани да си счупи крака, първо ще свали обувките си.
	Фос още не беше започнал лечението, когато барабаните на легиона обявиха, че е време колоните да тръгват. Миг по-късно затръби рог от челото на колоната и фургоните и пехотата поеха напред.
	Отначало се движеха доста бавно, но след като стигнаха до павиран път, хората и конете започнаха да набират скорост. Двойният марш премина в постоянно бягане, след което преминаха към бързи скокове, почти пълен спринт.
	Конете изглежда препуснаха в галоп и фургонът започна да се тресе и да люлее.
	С наранения си крак Тави усещаше всяка дупка на пътя. Всеки взрив на болка, която преминаваше през него, той усещаше така, сякаш някакви малки и дяволски зли създания откъсват парченца от крака му.
	Това продължи, както му се стори, половин живот, докато накрая Фос не се задоволи с достатъчно равномерното темпо, за да може да работи и да сложи счупения му крак във ваната.
	Водното призоваване бързо заздрави костта, превръщайки болката във внезапна, интензивна и донякъде дори приятна топлина. След няколко мига топлината изчезна, отнасяйки със себе си по-голяма част от болката, и Тави уморено падна по гръб.
	— По-полека с крака — промърмори Фос. — И хапни поне малко хляб преди лягане.
	Той подаде на Тави груб, кръгъл хляб и празният стомах на Тави изведнъж изкъркори.
	Тави изяде хляба, малка буца сирене и опустоши почти пълен мях със слабо вино, след което Фос кимна и каза:
	— Това е достатъчно. Ще те вдигна на крака в най-кратки срокове.
	Тави искрено се надяваше, че няма да успее. Той се пльосна обратно назад, разтърка очи и потъна в сън.
	През съня смътно чу викове и рева на тръбите на командирите за спиране. Фургонът забави и спря.
	Тави отвори очи и погледна към мрачното облачно небе, осветявано от проблясъци червеникава светлина и заплашителен грохот на гръмотевици. Тави стана, седна и попита Фос:
	— Какво става?
	Ветеранът-лечител беше застанал в задния край на вече спрелия фургон и гледаше напред. Барабан избарабани серия от бързи и бавни удари и Фос издиша с проклятие.
	— Загуби.
	— Бием ли се вече? — попита Тави. Той тръсна глава с надеждата да разкара сънливостта.
	— Път! — гласът на жената прозвуча по-силно, отколкото е в човешките възможности, и големият бял кон на лейди Антилус изтрополя по пътя, принуждавайки легионерите да отскачат настрани, а другите коне нервно да пристъпват на място. Тя мина на няколко фута от Тави и той чу звъна на сбруята и на монетите в кесията й.
	— Елате тук — извика го Фос. — Допълнителните ръце няма да навредят, сър.
	Той с жест подкани Тави и те заедно свалиха две пълноразмерни вани от фургона на земята. Болката в крака беше ужасна, пострадалите мускули се свиваха в пламтящи възли, но Тави, стиснал зъби, с всички сили се стараеше да не обръща внимание на това.
	Двамата с Фос извлачиха ваните до края на пътя в момента, в който лейди Антилус дръпна юздите на коня си, за да спре, и скочи на земята с изключителна комбинация от атлетизъм и изящество.
	— Вода — изсумтя Фос. Тави се застави да се върне във фургона и започна да мъкне тежките кани от противоположния му край. Вятърът нарасна до ураган и командващите Фантус и Красус се появиха над пътя на не повече от десет фута над земята, като и двамата носеха на раменете си по един неподвижен човек.
	Лейди Антилус, Фос и още четирима лечители ги посрещнаха и поеха ранените от тях. Съблякоха ги с професионална бързина и предпазливост и ги сложиха във ваните.
	Тави наблюдаваше всичко от койката си във фургона и мълчеше. Травмите на тези хора бяха… странни. И двамата кървяха, бяха ужасно пребити и хриптяха от болка. На краката им липсваха ивици кожа с широчина около сантиметър, сякаш ги бяха били с нажежени вериги.
	Щом се оказаха във ваните, лейди Антилус пристъпи към тях и обхвана с длани главата на единия. Той потръпва още минута, после се отпусна задъхан, но без да крещи, очите му изглеждаха стъклени. Тя направи същото и с втория, след това даде знак на лечителите и те започнаха да преглеждат мъжете и да се съвещават.
	Чу се звук от копита на препускащи коне, но този път те бяха отстрани, далеч от опасността някой изплашен кон да стъпче не внимаващ легионер. Капитан Сирил и Първото копие се насочиха към лечителите.
	Капитанът слезе, следван от Валиар Маркус. Той се огледа, докато погледът му не попадна на трибун Фантус.
	— Трибун, докладвайте.
	Фантус погледна двамата младежи във ваните и отдаде чест на Сирил.
	— Атакуваха ни, сър.
	— Атакуваха? — попита Сирил. — Кой?
	— Какво — поправи го Фантус. — Нещо отгоре, скрито зад тези облаци. Каквото и да беше, не успях да го разгледам добре — той посочи Красус. — Но той успя.
	Красус мълчаливо гледаше ранените, лицето му беше абсолютно бледо и изразяваше ужас и отвращение. Тави се изпълни със съчувствие към юношата, въпреки враждата между него и Максимус. Красус беше видял първото кръвопролитие в живота си, при това изглеждаше твърде млад за подобни неща, дори в сравнение с Тави.
	— Сър Красус — каза Сирил умишлено силно, за да изведе младия рицар от състоянието на вцепенение.
	— Сър? — отговори Красус. Той отдаде чест миг по-късно, отколкото изискваше протокола.
	Сирил погледна младежа, намръщи се и попита с по-тих глас:
	— Какво се случи там, синко?
	Красус облиза устни, очите му не гледаха никъде.
	— Аз бях в центъра на въздушния патрул, сър. Бардис и Адриан бяха флангови. Исках да се възползвам от преимуществото на облаците, да се укрием по края им, за да имаме възможност да наблюдаваме пътя напред. Поведох ги нагоре.
	Той трепна и затвори очи.
	— Продължавай — каза Сирил тихо, но настойчиво.
	Красус примигна няколко пъти.
	— Нещо се появи от облаците. Нещо алено. Призраци.
	— Ветрогони?
	— Не, сър. Определено не. Те бяха големи, но… безформени, така че мога да кажа. Те нямаха определени очертания. И имаха много крака. Или пипала. Те изникнаха от нищото и ни се нахвърлиха.
	Сирил се намръщи.
	— Какво се случи след това?
	— Започнаха да ни душат. Да ни разкъсват. И ставаха все повече и повече.
	Красус си пое дълбоко дъх.
	— Аз изгорих този, който ме нападна, и се опитах да помогна на другите. Нараних ги и изглежда това им причини вреда, но със сигурност не ги забави. Започнах да режа крайниците им, докато Бардис не се оказа на свобода. Мисля, че едната ръка на Адриан беше свободна и той също можеше да се бие. Но никой от тях вече не можеше да се задържи във въздуха, така че трябваше да ги подхвана, за да не паднат. Ако не беше сър Фантус, щях да загубя единия от тях.
	Сирил сви устни и ужасено сбърчи чело.
	— Лейди Антилус, как са?
	Върховната лейди се откъсна от работата.
	— Изгорени са. Нещо като киселина, според мен. И много мощна при това — все още разяжда плътта им.
	— Ще оцелеят ли?
	— Рано е да се каже — каза тя и се върна при ваните.
	Сирил изпръхтя, потърка брадичка и се обърна към Фантус.
	— Как мислите, облаците дали са плод на призоваване?
	— Не — отговори Фантус. — Те не са създадени от фурии.
	Изтрещя гръм. Алена мълния затанцува зад завесата на облаците.
	— Тоест са с естествен произход?
	Фантус погледна към небето.
	— Очевидно не. Но и фуриите нямат нищо общо.
	— Тогава какво? — промърмори Сирил. Погледна към ранените рицари. — Химически изгаряния. Никога не съм чувал за фурии, които са способни на това.
	Фантус погледна към изпълненото с облаци небе и попита:
	— Какво друго би могло да е?
	Погледът на Сирил се устреми в същата посока.
	— Е. Ако животът беше прост и предсказуем, представете си колко скучно щеше да ни бъде на всички нас.
	— Скуката е добра — отговори Фантус. — Обичам да ми е скучно.
	— Както и на мен. Но, изглежда, на съдбата нашето мнение не й е интересно — Сирил замислено потърка брадичка с палец. — Нуждаем се от повече информация. Вдигнете във въздуха най-добрите си хора и бъдете нащрек. Разгледайте ги по-добре, ако можете. Трябва да знаем дали ще останат горе под прикритието на облаците или ще слязат долу да вечерят.
	— Да, сър — каза Фантус.
	— И бих искал част от тях да останат сравнително ниско над земята. Да кажем, по средата. А другата част — над тях, трябва да следи облаците. Ако възникнат проблеми, първата група ще се притече на помощ на втората.
	Фантус се намръщи.
	— Дългият престой близо до повърхността ще е уморителен за първата група, капитане. Хората ще трябва да се сменят. Това рязко ще намали броя на очите, които трябва да следят за неприятности.
	— Ние не сме на вражеска територия. По-добре да направим това, отколкото да изгубим още рицари по вина на тези създания. И без това нямаме чак толкова много. Изпълнявайте.
	Фантус кимна и отдаде чест. После отиде при Красус и погледна мъжете във ваните.
	Тави погледна в същата посока и едва не повърна.
	Един от тях беше умрял с ужасна смърт, тялото му се беше набръчкало като гнило грозде и беше покрито със зеещи дупки. Другият рицар дишаше накъсано, очите му бяха широко отворени, лечителите отчаяно се опитваха да го спасят.
	— Изглежда някой се опитва да попречи на придвижването ни — обърна се капитанът към Първото копие.
	— Но това няма особен смисъл. В крайна сметка нали сега напускаме Калар. Отдалечаваме се от основните военни действия. Той би трябвало да се радва да ни види на път.
	— Да — отговори Сирил. — Но изглежда, че някой има нужда да вървим възможно най-бавно и да не виждаме какво е отпред.
	Първото копие изсумтя.
	— Това означава, че искате да се придвижим възможно най-бързо и да разберем какво, враните да го вземат, става там. Просто напук на тях.
	Зъбите на Сирил проблеснаха в мимолетна усмивка.
	— Напойте хората и животните. Скоро продължаваме напред.
	Първото копие отдаде чест на капитана и тръгна към войската, призовавайки куриери и раздавайки заповеди.
	Сирил погледна оцелелия от нападението. Болезнените конвулсии бавно намаляваха. Капитанът отиде при Красус и застана до него. Младият рицар не помръдна. Погледът му бе прикован към тъжната гледка на мъртвия изсъхнал човек.
	— Сър Красус — каза Сирил.
	— Сър?
	Капитанът хвана младежа за раменете и меко го завъртя от трупа към себе си.
	— Сър Красус, не можете да направите нищо за него. Вашият поглед и мисли сега са нужни на вашите братя рицари. Ето на това трябва да се съсредоточите.
	Красус поклати глава.
	— Ако бях аз…
	— Сър Красус — прекъсна го Сирил с тих, но твърд глас. — Самосъжалението и неувереността в себе си не са игрите, които вашите хора могат да ви позволят да играете сега. Вие сте рицар в служба на Империята и трябва да се държите като такъв.
	Красус застина, преглътна и отсечено отдаде чест на капитана.
	Сирил кимна.
	— Така е по-добре. Направихте за тях всичко възможно. Сега се върнете към задълженията си, сър Красус.
	— Сър — каза полубратът на Макс. Той отново искаше да погледне към ваните, но с видимо усилие прекъсна движението, а после сложи шлема си и тръгна обратно към предната част на колоната.
	Сирил проследи Красус с поглед, лечителите се отдръпнаха от втората вана с вид на хора, които са направили всичко по силите си. Младият рицар във ваната, макар и бледен като смъртта, дишаше стабилно, докато лейди Антилус продължаваше да стои на колене до ваната, отпуснала глава и положила ръце на главата на ранения рицар.
	Сирил кимна и погледът му падна върху Тави.
	— Сципио? — попита той. — Какво се е случило с теб?
	— Инцидент с фургон, сър — отговори Тави.
	— Счупил си е крака — изсумтя Фос и влезе във фургона.
	Сирил изви вежда и погледна Фос.
	— Колко сериозно?
	— Шина, затворена фрактура. Излекувах го. Не би трябвало да има проблем.
	Сирил присви очи и известно време внимателно гледа Тави. После кимна.
	Лейди Антилус се изправи на крака, оправи полите си, тръгна спокойно към капитана и му отдаде чест.
	— Трибун — поздрави я Сирил. — Как е той?
	— Състоянието му е стабилно — отговори лейди Антилус с невъзмутимо спокоен глас. — Ако не възникнат усложнения, ще оцелее. Киселината е разяла по-голямата част от мускулите на лявото му бедро и предмишницата. Няма да може да служи.
	— Службата в легиона невинаги означава да се сражаваш — тихо каза Сирил.
	— Да, сър — отвърна лейди Антилус с неутрален тон, в който все пак се промъкваше несъгласие.
	— Благодаря, ваша светлост — каза Сирил. — За това, че е жив.
	Изражението на лейди Антилус стана отдалечено и неразгадаемо, тя само леко склони глава.
	Сирил отвърна с кимване, върна се на коня си, метна се отгоре и потегли обратно към колоната.
	Лейди Антилус се обърна към Тави веднага щом капитанът се отдалечи.
	— Сципио.
	— Трибун — каза Тави и отдаде чест.
	— Вие накуцвахте по пътя към фургона — каза тя тихо, — позволете ми да погледна крака ви.
	— Извинете?
	Лейди Антилус изви вежда.
	— Аз съм трибун по медицина на този легион. Вие сте един от подопечните ми. Така че застанете на крака, подтрибун.
	Тави кимна и внимателно стана от леглото, опитвайки се да заеме положение, в което възможно най-малка тежест да падне върху ранения му крак.
	Лейди Антилус се наведе и докосна за момент контузения крак, после се изправи и очите й се разшириха.
	— Но счупване няма.
	— Фос го излекува — отговори Тави.
	— Това е лека травма — каза тя. — Сигурна съм, Сципио, че всеки, който има дори и такива незначителни умения на призовател на метал като вас, може лесно да се справи с дискомфорта, който идва с такова нараняване, и да върви в строя.
	Тави се огледа за Фос, но лечителят беше зает с преместването на ранения рицар на леглото и не гледаше към него.
	— Боя се, че не, ваша светлост — започна Тави да импровизира. — Кракът все още е доста чувствителен, не бих искам да намалявам скоростта на легиона.
	Очевидно не бе успял да заблуди лейди Антилус със запалването на огъня. Вероятността тя да знае или поне да подозира кой е той всъщност беше угнетяващо голяма, затова и с всички сили се стремеше да го разобличи.
	Като се има предвид, че той победи племенника й, Каларус Бренсис Минорис по време на Зимния фестивал, нейната враждебност не беше изненадваща. Във всеки случай той не можеше да й позволи да докаже на всички, че той не е този, за когото се представя.
	Което означаваше, че трябва някак да се измъкне.
	— Съжалявам, ваша светлост — каза Тави. — Но все още не мога да стъпвам стабилно на него.
	— Ясно — отговори лейди Антилус. Тя протегна ръка и леко го бутна, принуждавайки го да стъпи на ранения си крак.
	Взрив от болка се разнесе по тялото му, от дясната му пета до дясната ключица. Кракът му се огъна и той падна право върху лейди Антилус, като почти я събори.
	Върховната лейди позволи на Тави да падне и после да възстанови равновесието си. Тя само поклати глава и каза:
	— В Антилус съм виждала момиченца, които се справят с по-големи натоварвания.
	Погледът й падна на Фос.
	— Няма да си губя времето със симуланти. Погрижете се за крака му. И го вдигнете на крака, когато сметнете за добре. Междувременно може да играе ролята на медицинска сестра за ранените.
	Фос отдаде чест.
	— Да, трибун.
	Лейди Антилус хвърли поглед на Тави, отметна тъмната си коса през рамо, метна се на коня си и го пришпори към началото на колоната.
	Когато тя се скри от погледа, Фос се засмя.
	— Да, ти просто привличаш неприятностите.
	— Случва се — съгласи се Тави. — Фос. Ако приемем, че имам възможност да получа пари, колко ще струва возенето във фургона?
	Фос се замисли.
	— Минимум два златни орела.
	Тави върна малкия нож в ножницата в джоба си, спокойно развърза изкусно отрязаната кесия на лейди Антилус и изсипа съдържанието й в дланта си.
	Три златни корони, половин дузина орела и единадесет сребърни бика весело звъннаха. Тави взе короната и я хвърли на Фос.
	Лечителят с ловко движение хвана монетата и погледна първо Тави, а после и копринената кесия. Очите му се разшириха, думите заседнаха в гърлото му.
	— Това е пет пъти повече, отколкото искаш — каза Тави. — И ще ти помагам за всички ранени по пътя. Това достатъчно ли е?
	Фос замислено почеса късо подстриганата си коса на врата. После се засмя и прибра монетата.
	— Хлапе, топките ти са по-големи от мозъка. И това ми харесва. Дадено.


	Глава 22

	Час и половина преди разсъмване лейди Акватайн призова четирима Вятърни вълци — рицари-наемници, които от дълго време бяха на служба при Акватайн и бяха отговорни за много прекъснати животи.
	Вероятно отговорни, твърдо си напомни Амара. Нямаше доказателства.
	Амара, Бърнард, Рук и лейди Акватайн ги посрещнаха на върха на северната кула на цитаделата на Церес. Рицарите Аери и паланкинът, който носеха, се извисиха до върха на кулата, като преди това бяха прелетели над града, държейки се максимално близо до покривите.
	Бяха облечени за пътуване — Амара в своите плътно прилепнали дрехи за летене и колан, Бърнард в костюм на горски човек в кафяви, зелени и сиви тонове, с прикрепени към него брадва, лък, колчан и одеяло.
	Дрехите на лейди Акватайн бяха подобни на тези на Амара, но между слоевете кожа имаше пришита невероятно тънка стоманена мрежа, което осигуряваше по-добра защита на Върховната лейди. Тя също така беше взела и меч, чието използване Амара никога не бе виждала от страна на Инвидия Акватайн, с дълго и тънко острие, което изглеждаше като продължение на самата нея.
	Когато паланкинът кацна, вратата се отвори и от нея се появи един от най-смъртоносните фехтовачи на света.
	Алдрик Меча беше с половин глава по-висок дори от Бърнард и се движеше с някаква спокойна грация, без излишни движения. Имаше чифт мечове на колана отляво, легионерски меч и дълго острие на дуелист. По вълчи сивите му очи намериха лейди Акватайн и той я поздрави с кимване.
	— Ваша светлост.
	Зад него жена в бледозелена рокля ги гледаше от мястото си в каретата, красивото й, смъртно бледо лице неуловимо контрастираше с тъмната й коса и очи. Амара разпозна Одиана, друг рицар-наемник на Акватайн.
	Тя наклони глава настрани, изучавайки другите, и Амара видя как роклята й пулсира и сякаш по нея се образуват водовъртежи от тъмночервени и алени цветове, след което се плъзгат по тъканта, покриваща раменете й — смущаваща гледка.
	Алдрик ги гледа известно време, като същевременно не изпускаше от поглед Амара и Бърнард.
	— Прекалено голям товар, милейди. Така няма да избягаме на техните рицари Аери.
	Лейди Акватайн се усмихна.
	— Само четирима са — каза тя на Алдрик. — Графинята и аз ще се придвижваме извън каретата. Това предложение приемливо ли е, графиньо?
	Амара кимна:
	— И аз така го планирах.
	Алдрик се намръщи за момент, след което бавно каза:
	— Това не е най-мъдрото решение, милейди.
	— Ще преживея развалена прическа, благодаря — отговори тя. — Но бих искала да чуя алтернативно предложение, ако имаш такова.
	— Оставете един от тях тук — веднага каза Алдрик.
	— Не — каза Амара, превръщайки с тона си тази дума в заповед.
	Когато лейди Акватайн не изрази несъгласието си, Алдрик се намръщи още повече.
	— Заминаваме — каза лейди Акватайн, — толкова по-далеч от града, колкото е възможно за ден. Граф Калдерон, мадам Рук, моля, заемете местата си.
	Бърнард погледна Амара и тя му кимна. Рук беше облечена в обикновена кафява рокля и беше променила чертите си, макар да изглеждаше, че това й коства доста повече усилия, отколкото на лейди Акватайн.
	Тя все още накуцваше и изглеждаше изтощена — имаше видима липса на войнственост във външния й вид, но тя се качи на носилката, използвайки собствените си сили. Бърнард и Алдрик се обърнаха един към друг, размениха погледи, след което Алдрик леко се поклони и каза:
	— Ваше превъзходителство.
	Бърнард изсумтя, погледна косо към Амара и влезе в каретата. Алдрик го последва, а рицарите Аери пристегнаха ремъците към краищата на носилката и предизвиквайки неизбежните завихряния на въздуха, се издигнаха нагоре, като бавно, но сигурно започнаха да набират височина.
	— Графиньо — каза лейди Акватайн, когато бяха готови да отлитат, — предполагам, че вече сте ставала свидетелка на въздушни битки.
	— Да.
	— А аз не — каза тя сухо. — Разбира се, решавате вие, но мисля, че аз трябва да се опитам да ни прикрия.
	Амара изненадано вдигна вежди, впечатлена от поведението на горделивата Върховна лейди. Инвидия можеше да е арогантна, безмилостна, амбициозна, опасна — но не и глупава.
	Предложението й си заслужаваше.
	— Такъв огромен вихрен поток ще бъде трудно да се скрие.
	— Всъщност е невъзможно, ако някой рицар Аери се окаже наблизо — каза лейди Акватайн. — Но мисля, че ще успея да намаля шансовете ни да бъдем видени от разстояние.
	Амара кимна.
	— Става. Заемете позиция отляво. Аз ще бъда отдясно.
	Лейди Акватайн кимна, завърза косата си на възел и го закрепи на тила.
	— Време ли е?
	Амара кимна и призова Сирус, след което двете жени прекрачиха през бойните зъбци на кулата и се устремиха в предутринното небе. Два еднакви потока въздух бързо ги издигнаха.
	Те лесно изпревариха бавно издигащия се паланкин и Амара зае позиция отдясно на него, между платформата и посоката, откъдето се приближаваха войските на Калар.
	До изгрева на слънцето те достигнаха височина от четири хиляди фута, пейзажът под тях се превърна в широка живописна картина, всички детайли на която сякаш бяха изобразени в миниатюра.
	Ако бяха продължили да се издигат и се бяха осмелили да се доверят на мощните ветрове на горните слоеве, земята под тях щеше да напомня по-скоро на одеяло, но на разсъмване Амара все още можеше да види в детайли случващото се на земята — и по-специално бежанците на път към защитените стени на Церес.
	А зад тях с огромна скорост легионите на Калар маршируваха към Церес. По-голяма част от пространството все още беше покрита със сянка, но златната светлина на ранното утро вече падаше върху колоната, отразяваше се от техните щитове, шлемове и брони.
	Амара вдигна ръце, насочвайки част от силите на Сирус към пречупването на светлината, в резултат на което разстилащият се под нея пейзаж можеше да се види като под лупа. С помощта на фурията дори можеше да види отделни легионери.
	И двата легиона се придвижваха бързо, в подредени и равни редици — отличителен белег на опитни военни части. Това не беше незаконен легион, отглеждан тайно на диви места и възпитан от разбойници и негодници.
	Това бяха редовните легиони на Калар, които градовете поддържаха от незапомнени времена. Въпреки че бяха участвали в по-малко военни действия от легионите на Севера, те все пак представляваха отлично обучена, дисциплинирана армия.
	Конницата, придвижваща се до пехотата, беше много по-голяма, отколкото в редовните легиони, които като правило разполагаха с двеста и четиридесет конни единици по двата фланга. Тук, в легиона на Калар, техният брой надвишаваше обичайното вероятно три пъти, всички коне бяха високи и силни, а ездачите бяха облечени в сиво-зелените цветове на Калар.
	— Вижте! — извика лейди Акватайн. — На север!
	Амара погледна през рамо. Въпреки че беше много далеч, Амара успя да различи още една войска, която се насочваше към Церес от северното подножие — Легионът на короната, тръгнал да защитава града.
	Амара с удоволствие отбеляза факта, че както Гай беше обещал, те бяха по-близо до Церес, отколкото южните легиони, и би трябвало да ги пресрещнат при градските стени.
	След няколко мига светлината на слънцето помръкна и придоби същия червеникав оттенък като звездите.
	Тревожно чувство пламна в съзнанието на Амара.
	Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Веднага след като цветът на слънчевите лъчи се промени или може би защото се издигнаха малко по-високо, но в структурата на въздуха около нея настъпи фина промяна. Тя я почувства през Сирус, който стана по-неспокоен, потокът от вятър превърна треперенето му в малка треска.
	Косата на тила й настръхна и Амара изведнъж съвсем отчетливо почувства, че ги наблюдават и че наблизо има нещо много недоброжелателно и имащо намерение да й навреди.
	Тя се приближи до носилката и се издигна по-нагоре, за да погледне към лейди Акватайн. Лицето на Върховната лейди беше мрачно, а след като се огледа, ръката й се премести на дръжката на меча.
	Тя хвърли озадачен поглед към Амара. Ревящият вятър свеждаше възможността за комуникация до нула, но лейди Акватайн сви рамене и поклати глава, давайки да се разбере, че и тя е почувствала нещо, но не знае какво е.
	Бърнард показа глава от прозореца на каретата, оглеждайки се с интерес. Амара долетя по-близо и успа да чуе думите му.
	— Какво става?
	— Не знам.
	— Жената на Алдрик получи някакъв припадък — извика Бърнард. — Свила се е на топка на пода.
	Амара се намръщи, но преди да успее да отговори нещо, видя сянка, мярнала се върху преградата на каретата. Тя сложи ръка върху лицето на Бърнард и със сила го тласна обратно в каретата, използвайки възможността да се оттласне надясно.
	Земята и небето се преплетоха и тя усети как намесата на нечии фурии отслаби подкрепата на Сирус. В същото време фигура, облечена в доспехи в сиво-зелената гама на Калар, се гмурна близо до нея, мечът на мъжа проблесна в червено на новата слънчева светлина.
	Острието мина покрай шията на Бърнард и рицарят се опита с рязък удар да порази Амара. Тя го избягна, като рязко се издигна, и видя как вражеският рицар се оказва назад и се опитва да се измъкне от гмуркането, за да се върне към преследването.
	Амара се огледа и видя още три фигури в същата броня в рамките на половин миля зад и пред платформата. В този момент тримата рицари се гмурнаха и се насочиха право към тях.
	Амара призова Сирус и фуриите около нея изпищяха пронизително като крясък на обезумял ястреб, за да предупредят останалите за опасност. Тя се втурна в пространството пред платформата, така че рицарите й да я видят, след което направи няколко движения с ръце, раздавайки заповеди.
	Рицарите наклониха платформата наляво и се опитаха да наберат максимална скорост. Паланкинът подскочи напред в зловещото яркочервено небе.
	Щом това се случи, Амара като колибри се втурна в посока към лейди Акватайн и приближи достатъчно близо, за да говорят.
	— Нападнаха ни! — извика Амара и кимна напред и назад.
	Лейди Акватайн кимна рязко.
	— Какво да правя?
	— Поддържайте воала и се опитайте да помогнете на рицарите да носят платформата по-бързо.
	— Не мога да ви помогна, графиньо, ако всичките ми усилия са насочени към поддържане на воала.
	— Сега са само четирима. Но ако всеки рицар-наблюдател може да ни види на разстояние от няколко мили, ще станат четиридесет! Поддържайте воала, докато не дойдат по-близо. Имат сол. Ще се опитат да навредят на фуриите на рицарите и да свалят паланкина. Не бива да ги оставяте да се приближат толкова близко. Искам да заемете позиция над паланкина.
	Лейди Акватайн кимна и се обърна в нужната посока.
	— А вие къде ще бъдете?
	Амара извади меча си и погледна мрачно към вражеските рицари.
	— Ще се погрижа за тези, които се окажат достатъчно близко — извика тя. След това призова Сирус да се устреми нагоре, за да удари приближаващия враг по-бързо от стрела, изстреляна от лък.
	Нападателите се поколебаха за миг, когато тя се втурна към тях, и Амара се възползва от тяхната грешка, като се стовари отгоре им с голяма скорост. Амара може би летеше по-бързо от всеки друг в Алера и нападателите не бяха готови за нейния бърз пробив.
	Тя стигна до най-близкия, преди той да успее да извади меча си, и стабилизира потока, за да усили удара. Амара профуча покрай него и удари, стиснала с две ръце дръжката на меча си.
	Целеше се в шията му, но той се наведе в последния момент и мечът удари шлема му. Здравото острие се разлетя на множество проблясващи на аленото слънце парченца.
	Амара почувства изтръпване и болка в ръцете си, които за миг станаха безчувствени. Въздушният й поток опасно се поколеба и я наклони на една страна, но тя стисна зъби и възстанови равновесието си точно навреме, за да види падането на обречения рицар, който от фаталния удар беше изгубил съзнание.
	Двама рицари видяха тежкото положение на своя другар и се гмурнаха надолу със скорост, увеличена от фуриите, за да го хванат, преди да падне. Но това беше почти невъзможно — едновременно да го хванеш и да спреш падането му навреме.
	Минаваха скъпоценни минути за онези, които бяха на паланкина, разстоянието между тях и наблюдателите се увеличаваше и скоро воалът на лейди Акватайн надеждно ги скри от погледа.
	Амара притисна изтръпналите си от удара ръце към бедрата, обърна се и се гмурна обратно към паланкина, без да изпуска от поглед придвижването на рицарите. Оттук можеше да вижда през скриващото паланкина призоваване на лейди Акватайн, въпреки че не можеше да разбере много подробности.
	Това беше все едно да наблюдаваш отдалечен предмет през нагрят въздух, издигащ се над някой от язовирите на Алера, в горещ летен ден. Ако беше малко по-далече, сигурно изобщо не би видяла паланкина.
	Амара тръсна глава. Въпреки че тя при нужда би могла да направи воал за себе си, за да го разшири върху някого друг, щеше да се наложи да използва всичките си способности. А воалът на лейди Акватайн беше поне двадесет пъти по-голям и в същото време тя помагаше да се поддържа потока, носещ паланкина, както и да носи себе си.
	Може да нямаше подготовката или опита на Амара във въздушни битки, но това беше сериозно напомняне за възможностите, които имаше тази жена и колко опасна беше.
	Нещо удари Амара отдолу, внезапен удар, от който дъхът й секна и всичко, което успя да види, беше черен тунел с яркочервено небе в края. В момента на удара тя се спускаше към паланкина и движението й надолу направи удара по-мощен, отколкото всъщност беше.
	За момент тя напълно изгуби ориентация между земята и небето, но инстинктите й казваха да не спира и тя заповяда на Сирус да й придаде скорост, независимо от посоката на полета.
	Тя си проправи път въпреки дезориентацията, болката в бедрото и усещането, че е в тунел, което затрудняваше дишането й, и изведнъж осъзна, че лети право нагоре, пиянски подскачайки и залитайки.
	Мътно море от кървавочервени облаци неусетно ги беше обхванало с полупрозрачна мъгла.
	Амара погледна през рамо и осъзна грешката си. Тя беше видяла как двамата рицари се спускат, но забрави за първия нападател, който сигурно можеше да си съперничи по скорост с Амара, след като беше успял да се издигне толкова бързо.
	В момента той я атакуваше в гръб. Младеж с мътен поглед и квадратна челюст, стискащ в ръцете си един от късите тежки лъкове, изработени от дърво и желязо, които ловците в хълмистите гори и блата на южните градове предпочитаха. Между пръстите му се виждаше къса тежка стрела, тетивата беше наполовина опъната.
	Тя почувства как въздухът около нея започна да пулсира и знаеше, че рицарят вече е изстрелял първата стрела и тя няма време да я избегне. Амара насочи Сирус да отблъсква стрелите и въздухът между плешките й стана твърд като лед, но стрелата удари с такава сила, че фурията не можа да поддържа нейното темпо и скоростта й падна.
	Което, осъзна тя с внезапен пристъп на страх, я правеше идеална мишена.
	Вражеският рицар светкавично се оказа над нея, потокът въздух, който го поддържаше, се намеси в нейния поток и Сирус затрепери още повече.
	В допълнение към всичко се върна необяснимото чувство за присъствие на враждебни сили, само че сега то беше по-силно, по-отчетливо и изпълнено със злоба и омраза.
	Вражеският рицар се появи над нея, потокът му изведнъж изчезна, той се обърна, отвори кожена чанта и хвърли половин фунт сол в лицето на Амара.
	Поредният свистящ писък се раздаде във въздуха, този път болезнен, и солта изби от фурията облак трептящи сини искри, които очертаха за миг формата, която фурията й най-често приемаше — голям и красив боен кон, чийто крака, опашка и грива се превърнаха в плътни вълни мъгла.
	Фурията се понесе нагоре, като болезнено потрепваше, болката й изпълни съзнанието на Амара и тя изведнъж почувства как хиляди тлеещи въгленчета се впиват в нея, усещането беше илюзорно, но и ужасно истинско.
	С още един писък Сирус се разпръсна като облак под порив на силен вятър, бягайки от болката от контакта със солта.
	И Амара остана сама.
	Нейният въздушен поток изчезна.
	Тя падаше.
	Панически размаха ръце и крака, без никакъв контрол, като отчаяно призоваваше своята фурия. Но не успяваше нито да призове Сирус, нито да се придвижи, нито да лети.
	В това време рицарят над нея накара фурията си да възстанови въздушния си поток, гмурна се след Амара и постави нова стрела на дървения лък, при което тя внезапно осъзна, че той няма намерение да я остави да се разбие.
	Беше професионалист и не искаше да й остави никакъв шанс.
	Искаше да е сигурен, че тя ще умре, дори и да не стигне до земята.
	Амара посегна към ножа си, безполезен жест, но извивайки бедрата си, тя започна да се върти и превърта на случаен принцип, по-рязко и по-страшно от всичко, което беше преживяла досега.
	Всичко проблясваше пред нея в проблясъци на размазани изображения. Земята се понесе към нея, всичките й полета и въртящи се пасища, облени от червеникавата слънчева светлина.
	Алено слънце печеше отгоре й.
	Вражеският рицар вдигна лъка си за финалния изстрел.
	Тогава алената мъгла, през която падаха, се раздвижи.
	Земя.
	Небе.
	Слънце.
	Алената мъгла се сгъсти в десетки малки, непрозрачни облаци. От дълбините на всяко едно облаче се появиха червеникави, наподобяващи лоза израстъци, които нараснаха с ужасяващи насочени движения.
	Страшен писък, подобен на който тя никога досега не беше чувала, проряза ушите й. Десетината кървави лози се стрелнаха към преследвача й.
	Вражеският рицар не успя да стреля. Странните израстъци го нападнаха в широк фронт.
	Рицарят изкрещя, един дълъг, непрекъснат звук на агония и ужас, след това гласът на младия мъж се задави.
	Тъмните малинови облаци-хищници го заобиколиха, лозите го разкъсваха и разпарчетосваха. Крясъците му спряха.
	Всичко наоколо изглеждаше замъглено петно, загубата на ориентация беше твърде голяма и тя отчаяно, безрезултатно призоваваше Сирус, после опита да се движи така, сякаш фурията й я поддържа.
	Успя да забави въртенето си, но с това успехите й приключиха. Земята под нея се надигаше с огромна скорост, разтваряше огромните си обятия, за да получи тялото и кръвта й.
	Сирус не можеше да й се притече на помощ.
	Тя щеше да умре.
	И не можеше да направи нищо.
	Амара затвори очи и притисна ръце към корема си.
	Нямаше да има достатъчно време дори да каже името му.
	Бърнард.
	И изведнъж ураганен порив на вятъра се изви и я обгърна, забавяйки падането й. Тя извика от отчаяние и страх от безпомощността си и почувства как се обръща странично, при което излезе от падането, сякаш това беше умишлено.
	Земята се нахвърли върху нея и Амара падна в разорана нива. Успя да се приземи на крака и да се претърколи, гасейки силата на удара. Земята беше достатъчно рохка и мека, за да смекчи падането и като се търкаля още петдесет фута, тя спря до някакво плашило.
	Лежеше на хълбок, обезкуражена, объркана, натъртена от десетките удари, получени при приземяването, посипана с пръст, мръсотия и още нещо, което вероятно беше оборски тор.
	Лейди Акватайн долетя до нея и елегантно се приземи.
	От облаците-хищници започна да капе рицарска кръв. Амара я изтръска на земята.
	Лейди Акватайн изумено се взираше, по скулата и миглите й имаше ярки мъниста кръв.
	— Графиньо? Добре ли сте?
	Платформата също се приземи, Бърнард отвори вратата с пантите и хукна към Амара. Падна на колене до нея, изражение на паника беше застинало на лицето му, погледна я буквално за миг и веднага започна да проверява има ли контузии.
	— Опитах се да забавя падането й — обади се лейди Акватайн. — Но въпреки това се удари силно и може да е счупила няколко кости.
	Думите звучаха много приятно за Амара, въпреки че не разбираше значението им. Усети ръката на Бърнард на челото си и се усмихна.
	— Добре съм, милорд — промърмори тя.
	— Моля ви, графе — каза лейди Акватайн. — Позволете да помогна.
	Те се суетяха над нея и това я накара да се почувства добре.
	Страх, болка, ужас. Прекалено много за един ден.
	На Амара й се искаше просто да си почине, да поспи. Безспорно всичко щеше да е по-добре, когато си почине.
	— Костите са цели — обади се лейди Акватайн.
	— Какво се случи там? — изръмжа Бърнард.
	Върховната лейди вдигна поглед към червените облаци над тях.
	Капчици кръв все още падаха, мънички капки в червен цвят, които доскоро бяха човек.
	Тя се намръщи и смутено промърмори.
	— Нямам представа.


	Глава 23

	На следващата сутрин Исана се събуди, когато лейди Верадис отвори вратата. Бледността на младата лечителка и кръговете под очите й бяха станали още по-големи от предния ден. Носеше обикновена рокля в цветовете на дома на баща си.
	Младата жена се усмихна на Исана и каза:
	— Добро утро, холтър.
	— Лейди — отговори Исана с кимване. После огледа стаята: — А къде е Фейд?
	Лейди Верадис влезе в стаята с поднос в ръце, покрит със салфетка.
	— Него го лекуват и хранят. Ще го върнат веднага след като сте готова.
	— Как е той?
	— Температура. Дезориентация. Слабост. Типичните симптоми — тя кимна към храната. — Яжте и се съвземете. Скоро ще се върна.
	Исана се опита да изтръгне безпокойството от главата си, поне за известно време, докато се измие и изяде няколкото наденички, пресния хляб и сиренето, донесени от Верадис. Щом храната докосна езика й, тя осъзна, че е гладна, и започна да се храни с повече енергия.
	Храната беше необходима, за да поддържа силата й по време на изцелението. Трябваше да яде колкото се може повече.
	Няколко минути по-късно на вратата се почука и Верадис попита:
	— Холтър? Може ли да влезем?
	— Разбира се.
	Верадис влезе в стаята. След нея трима стражи внесоха лечебна вана, пълна с вода. Ваната не беше толкова голяма, колкото вчерашната, и бе белязана с петна от ръжда и нащърбвания, което показваше, че тази вана е ветеран в своята работа.
	Най-вероятно е стояла забравена от всички някъде в някой килер, докато внезапното нападение над града не беше принудило лечителите да използват всички вани, които можеха да се намерят. Стражите я сложиха на пода, след което един от тях постави нисък стол до нея.
	Миг по-късно в стаята се появи Джиралди, той помагаше на Фейд да върви, като му предоставяше рамото си, въпреки собственото си накуцване и бастун. Фейд беше облечен само в дълъг бял халат, лицето му изгаряше от треска, очите му бяха стъклени, а ранената ръка беше набъбнала в гротескно подобие на самата себе си.
	Джиралди с мрачно изражение на лицето помогна на ранения мъж да стигне до ваната и да свали халата си. Тънкото, жилаво тяло на Фейд демонстрира десетки стари белези, които Исана досега не беше виждала. Гърбът му беше изпъстрен със следи от побоища, напомнящи факта, че е бил стока на пазара на роби — белези с дебелината на малкия пръст на Исана изпъкваха върху кожата му.
	Фейд безсилно седна във ваната, а когато отпусна глава обратно върху дървената облегалка, той сякаш моментално заспа.
	— Готова ли сте? — попита тихо Верадис.
	Исана се изправи и кимна, без да каже и дума.
	Верадис посочи стола.
	— Тогава седнете и хванете ръката му.
	Исана се подчини. На ниския стол главата й беше наравно с главата на Фейд, тя се вгледа в наранените му черти, после посегна към здравата му ръка и я стисна в ръцете си.
	— Това не е най-сложното призоваване — каза Верадис. — Инфекцията има естествена тенденция да се натрупва на мястото на нараняването. Тялото не може да се справи с такава концентрация. Трябва да разпространите инфекцията по цялото тяло в малки дози, тогава той ще има някакъв шанс да я преодолее.
	Исана се намръщи и си пое дълбоко въздух.
	— Но тогава инфекцията ще се разпространи по цялото тяло. Веднага щом спра, тя може да пусне корени навсякъде. Едно огнище вече е достатъчно лошо. С две няма да успея да се справя.
	Верадис кимна.
	— И дори когато инфекцията е размита из цялото тяло, може да му отнеме дни да се справи с нея.
	Исана отново стисна устни. Дни. Най-дългият лечителски опит в нейната практика беше ограничен до няколко часа.
	— Това не е най-добрият начин да му се помогне — тихо каза Верадис. — Но колкото и да не ни се иска, е единственият. След като започнете, няма да можете да спрете, докато той не се справи с болестта. В противен случай гаровото масло веднага ще порази тялото му. И той ще умре в рамките на час.
	Тя извади меко еластично въже от джоба си и го подаде на Исана.
	— Сигурна ли сте, че искате да опитате?
	Исана погледна покритото с белези лице на Фейд.
	— Не мога да го вържа с една ръка, лейди.
	Младата лечителка кимна, застана на колене и много внимателно завърза ръцете на Исана и Фейд.
	— Изключително много ще зависи от него, холтър — промърмори тя, без да престава да работи. — От желанието му да живее.
	— Той ще живее — тихо каза Исана.
	— Ако наистина реши така, има надежда — каза Верадис. — Но ако не, или ако инфекцията стане твърде обширна, ще трябва да спрете.
	— Никога.
	Верадис продължи, сякаш Исана не беше казала нищо.
	— В зависимост от развитието на инфекцията той може да изпадне в делириум. Да стане опасен. Бъдете готова да го удържате. Ако окончателно изпадне в безсъзнание или кръвта му започне да изтича — шансът му за оцеляване ще бъде нищожен. Така ще разберете, че е време да отстъпите.
	Исана затвори очи и нежно поклати глава.
	— Няма да го оставя.
	— Тогава ще умрете с него — равно произнесе Верадис.
	— Трябваше — горчиво си помисли Исана. — Трябваше да умра още преди двадесет години.
	— Настоятелно ви призовавам да не отдавате живота си напразно — прошепна Верадис. — Моля ви. Опитни лечители винаги не достигат, вашият талант може да се окаже безценен за отбраната на града.
	Исана вдигна очи и срещна погледа на младата жена.
	— Вие трябва да водите своята битка — тихо каза тя. — Както и аз — моята.
	За миг умореният поглед на Верадис се устреми някъде в нищото, след което тя кимна.
	— Какво пък. Ще ви наглеждам, когато имам възможност. В коридора има охрана. Казах им да ви снабдяват с всичко необходимо, храна или каквато и да е помощ.
	— Благодаря ви, лейди Вера…
	Думите на Исана внезапно бяха удавени от колосален по сила звук, толкова мощен, че камъните на цитаделата се разтресоха, а стъклата се напукаха. Последва още един взрив.
	После се разнесе много по-тихото биене на барабани, поредица от призиви на военни рогове и звук, подобен на звука на вятър, прелитащ през гора.
	Лейди Верадис рязко си пое дъх и каза:
	— Започна се.
	Джиралди се хвърли към прозореца и погледна навън.
	— Легионите на Калар идват насам. Събират се до южната порта.
	— Какъв беше този звук? — попита Исана.
	— Рицари на огъня. Сигурно първо са се опитали да взривят портата — той надникна за момент, след което каза: — Легионите на Церес вече са по стените. Портите би трябвало да са издържали.
	— Трябва да вървя — каза Верадис. — Нужна съм там.
	— Разбира се — каза Исана. — Благодаря ви.
	Верадис я дари с мимолетна усмивка и каза:
	— Успех — след което безшумно си тръгна.
	— На всички нас — измърмори Джиралди, гледайки през прозореца. Още няколко експлозии разтърсиха утринния въздух. Исана вече можеше да види проблясъци на пожари, отразяващи се от стъклото.
	— Какво става? — попита тя.
	— Калар си води призователи на огън. Изглежда, че те взривяват стените.
	— Не са ли достатъчно дебели, за да е невъзможно да бъдат пробити? — попита Исана.
	Джиралди промърмори нещо утвърдително.
	— Но те при всички случаи ще създадат неравности, по които с помощта на стълби и въжета да могат да се изкачат войниците. А ако имат късмет, ще се появят и няколко пукнатини. Тогава ще използват водни фурии, за да увеличат пукнатините и да съборят стената.
	Внезапно ослепителна светлина плисна през прозорците, имаше студен, син оттенък, а не оранжевозлатистия цвят на зората.
	Джиралди изсумтя.
	— Отлично.
	— Центурион?
	Той я погледна през рамо.
	— Церес позволи на огнените призователи да влязат в града, защото не можеше да определи с точност къде са повечето от тях. После премести своите призователи на дърво на стените и включи всички светлини и лампи в града, така че да виждат целта.
	— И това сработи ли?
	— Оттук не се вижда — каза Джиралди. — Но легионерите по стените ги поздравяват.
	— Значи са убили огнените призователи на Калар.
	— Със сигурност не са стигнали до всички.
	— Откъде сте толкова сигурен.
	Джиралди сви рамене.
	— Никога не стигаш до всички. Но изглежда са дали на силите на Калар повод за размисъл.
	Исана се намръщи.
	— И какво ще стане сега?
	Джиралди се замисли за момент.
	— Зависи от това доколко силно искат да пробият. Церес и хората му са на собствена земя и познават местните фурии. Това им дава предимство пред рицарите на Калар. Те се опитаха да проведат мълниеносна атака и се провалиха. Докато Церес има рицари и ги използва умело, силите на Калар ще понасят загуби, ако се опитат да им се противопоставят.
	— Значи ако искат да превземат града, ще трябва да убият всичките му рицари, така ли? — каза Исана.
	— Поне по-голямата част. Също така би трябвало да знаят, че времето не работи за тях. Трябва да превземат града, преди да пристигнат подкрепления. И единственият начин да го направят бързо е да го направят с цената на много кръв — старият войник поклати глава. — Ще бъде ужасно. Като при Втора Калдеронска.
	Паметта на Исана й показа изображения на битка. Труповете бяха изгаряни на клади, които достигаха четиридесет фута височина.
	Почти година почистваха кръвта и мръсотията от камъните на Харисън. Тя все още чуваше писъците, стенанията и плача на ранените и умиращите. Беше като нощен кошмар.
	Само че този път не ставаше дума за няколкостотин намиращи се в опасност цивилни, а за хиляди, десетки хиляди.
	Исана потрепери.
	Най-накрая Джиралди се откъсна от прозореца и поклати глава.
	— Ще имате ли нужда от мен?
	Исана си пое дълбоко въздух и поклати глава:
	— Не сега.
	— Тогава ще ви оставя — каза Джиралди. — Ще бъда наблизо.
	Исана кимна и стисна устни.
	Джиралди спря до вратата.
	— Холтър. Мислите, че няма да успеете ли?
	— Аз… — преглътна Исана. — Аз никога… Не мисля, че ще мога.
	— Грешите — изръмжа Джиралди. — Познаваме се от много години. Факт е, че при вас не може да не се получи.
	Той й кимна и излезе, затваряйки вратата след себе си.
	Исана сведе глава от думите на Джиралди. После се обърна към своя пациент.
	Често й се налагаше да лекува инфектирани рани. И като лечител в холта, и по време на службата й в легионите.
	Стандартната практика беше да се увеличи притока на кръв към засегнатите участъци, след което прецизно да се концентрира върху засегнатите тъкани, като унищожава инфекцията парченце по парченце.
	И щом Рил отслаби инфекцията, организмът на пациента ще може сам да се справи с болестта.
	Тя се справяше с нараняванията по време на тренировки, където младите легионери не придават значение на необходимостта внимателно да обработват малки порязвания. Също така се беше сблъсквала с подобни проблеми сред заселниците и техните деца и дори при добитъка.
	Инфекциите бяха нелека задача, изискваха прецизна точност, съвършен контрол на действията на фурията и сили, за да се бори с нахлуващата треска. На нея рядко й отнемаше повече от половин час, за да се справи с подобна рана.
	Исана изпрати Рил във ваната, така че фурията да обгради Фейд със силата си. Чувствата на Исана, засилени от фурията на водата, обикновено усещаха наличието на инфекция като малка, зловеща топлина. Въздействието беше неприятно, но поносимо, сравнимо с изгарянията в случай на дълго излагане на слънце.
	Но раната на Фейд беше друга. Щом фурията й я докосна, Исана я почувства като изгарящ пламък, по-горещ от печка, и тя рефлективно се отдръпна назад.
	Фаде изстена в съня си и потъна на дъното. Той беше в хватката на трескавото забвение. Тя почувства объркването в ума му, възприемаше го като поредица от проблясъци на една или друга емоция, но нито една от тях не се задържа достатъчно дълго, за да я разпознае. Исана стисна челюсти.
	След това отново се концентрира върху Рил, изпрати чувствата си обратно във ваната и посегна към ранената ръка на Фейд.
	Когато докосна раната, тя почувства как всеки мускул на тялото му внезапно се втвърди и запулсира, а злобният огън на инфекцията от гарово масло си проправи път към съзнанието й. Тя се обгради от болката, като превключи всичките си мисли и чувства към борбата със засегнатия участък.
	Веднага видя защо Верадис намира това лечение за трудно и опасно. Инфекциите живееха свой собствен живот и Исана се сблъска с няколко различни разновидности, опитващи да се разпространят из тялото на жертвата, така както хора от холт, навлизайки в нови диви места, се опитват да ги завладеят.
	Макар че гаровата треска определено не беше холт със заселници. По-скоро беше легион, орда, цивилизация от малки разрушителни създания. Ето защо я имаше тази неприятна треска, при това много по-интензивна и болезнена.
	Треската унищожаваше ръката на Фейд, разяждаше вените и артериите й, проправяйки си път през сухожилията и мускулите към костите.
	Ако Исана се опиташе да действа както обикновено, като директно унищожи огнището на инфекцията, това щеше да разкъса ръката на Фейд, инфекцията щеше да се разпространи по цялото тяло, поддържайки същата концентрация и болезненост, и той вероятно щеше да изпита шок и да умре. Така че тя не можеше просто да вземе и да унищожи огнището.
	Напротив, ще трябва да обсади крепостта, която инфекцията беше създала за себе си при раната. Отнемайки от нея инч след инч, тя ще трябва постепенно да откъсва парченца от концентрираната инфекция, като ги прокарва през кръвта в достатъчно малки дози, за да може тялото на Фейд да се справи с тях.
	Веднага след като започне да прави това, ще трябва едновременно да упражнява натиск и върху основната част от инфекцията, за да предотврати откъсването на по-големи парчета, които можеха да се появят в резултат на нейните действия.
	Но огнището на инфекцията беше огромно. За да приключи работата си ще й отнеме няколко дни, като през цялото това време болестта ще продължи да расте и ще се опитва да се разпространи. Ако работи прекалено бързо, освобождавайки твърде големи дози инфекция, тялото на Фейд няма да може да се справи с тях и инфекцията ще се разпространи с фатални последици.
	Ако работи бавно, унищожавайки малки парченца, треската ще се разпространява по-бързо, отколкото тя ще я унищожава. И през цялото това време тя ще бъде принудена да търпи болка и да се опитва да поддържа концентрация върху задачата си.
	Изглеждаше почти невъзможно. Но ако си позволи да повярва в това, тогава няма да може да му помогне.
	Джиралди беше прав. Исана би предпочела да загуби собствения си живот, отколкото да стои настрана и да гледа как приятелят й умира.
	Исана стисна пръстите на ръката на Фейд и се приготви да призове Рил. Затвори очи и се постара да не обръща внимание на звуците на барабани и рогове, както и далечните викове на ранените и умиращите.
	Исана потръпна. Поне Тави беше в безопасност и далеч от това безумие.


	Глава 24

	По-нататъшният път към Калар не беше нито бърз, нито лесен. Всеки ден изискваше големи усилия от страна на рицарите Аери, за да поддържат каретата във въздуха и да се придвижват, без да се издигат на повече от няколкостотин фута над земята. Това беше изтощителна работа.
	На всеки час се нуждаеха от почивка и три дни по-късно Амара и лейди Акватайн започнаха да се редуват и да участват в придвижването на каретата, за да дадат възможност на рицарите да си почиват. Всяка вечер след вечеря разработваха плана за спасяване на заложниците.
	Небето беше покрито с ниски, бучащи облаци, непрекъснато се разнасяха гръмове и святкаха мълнии, въпреки че дъжд нямаше. На някои места, пред дупките на облаците, надолу се спускаше смъртоносна алена мъгла.
	Един ден, при опит да се издигнат по-високо с надеждата, че това ще направи пътуването им по-бързо, Амара разбра, че случайно са навлезли в червената мъгла и видя как смъртоносните същества започват да се кондензират в нея.
	Амара бързо накара екипажа да се гмурне рязко надолу от облаците и никой не пострада, но след тази случка не посмяха да летят много по-високо от короните на дърветата, така че съществата да не могат да ги атакуват отново.
	Следвайки инструкциите на Амара, те прекъснаха пътуването си два часа преди залез-слънце и екипажът кацна в толкова гъст горски масив, че лейди Акватайн трябваше да кацне първа и да използва силата на своите фурии, за да накара клоните на древните дървета да се раздалечат и екипажът да може да кацне.
	Задъхана от усилия и умора, Амара откачи сбруята от платформата и седна, облягайки гръб към стената на каретата. След толкова дни пътуване оформянето на лагер вечер вече се беше превърнало в рутина и не изискваше никакви допълнителни заповеди.
	Тя и другите трима, които носеха платформата, седнаха да си починат, докато останалите издигаха навеса, приготвяха храна и търсеха вода. За свой собствен срам тя заспа както си беше седнала и се събуди чак когато Бърнард докосна рамото й и сложи в скута й метална походна чиния с храна.
	Топлината, излъчвана от чинията в скута й, и ръцете на Бърнард на рамото й пробудиха много по-приятни, но ненавременни спомени. Тя премести поглед от ръката на съпруга си, толкова топла, силна и доста… опитна, към лицето му.
	Очите на Бърнард се присвиха и тя видя ответно огънче в тях.
	— Прекрасен поглед — промърмори той. — Винаги ми харесва да го виждам в очите ти.
	Амара усети как устните й се разтягат в мрачна усмивка.
	— Ммм — промърмори Бърнард. — Така е още по-добре.
	Той седна до нея с чиния в ръце и ароматът на храната внезапно премина през носа и устата на Амара, а стомахът й реагира със същата безумна, животинска страст, както и самата тя, когато беше близо до Бърнард.
	— Прясно месо — каза тя след третата или четвърта лакома хапка. — По-хубаво е от онова ужасно сушено месо, приличащо на подметка.
	Тя продължи да яде, въпреки че печеното месо беше доста горещо и изгаряше небцето й.
	— Еленско — съгласи се Бърнард. — Имах късмет днес.
	— Ако беше успял да откриеш и пекарна и да вземеш пресен хляб — подразни го тя.
	— Видях една — отвърна сериозно Бърнард, — но успя да избяга.
	Тя се усмихна и леко го бутна по рамото.
	— Ако не можеш да ми намериш хляб в най-глухата част на гората, в какво тогава си добър?
	— След вечеря — каза той, улавяйки погледа й — можем да се поразходим. И ще ти покажа.
	Сърцето на Амара заби по-бързо и тя погълна следващото парче еленско с вълчи глад, без да се оглежда.
	Избърса сока от ъгъла на устата си с пръст, облиза го и каза.
	— Ще видим.
	Бърнард се засмя с тих, плътен смях. Известно време гледа към останалите, които седяха до огъня, и попита:
	— Мислиш ли, че този план ще сработи?
	Тя се замисли, без да спира да дъвче.
	— Да влезем в града, дори и да е крепост, е доста просто. Да се измъкнем от него ще е проблем.
	— Аха — каза Бърнард. — Курсорът е длъжен да може да лъже по-добре.
	Амара направи гримаса.
	— Не се притеснявам нито от Калар, нито от неговите рицари, нито от легионите му или от неговите Безсмъртни, нито от неговите Кървави врани.
	— Не се притесняваш? — уточни Бърнард. — А аз — да.
	Тя махна с ръка:
	— Можем да планираме всичко и да се справим с тях.
	Очите на Бърнард се откъснаха от огъня и се върнаха обратно на Амара. Той я погледна въпросително.
	— Да — каза тя, — планът ни зависи от Рук. Мисля, че тя е искрена с нас, но ако реши да ни предаде, тогава сме свършени. А по време на отстъплението ще зависим от лейди Акватайн.
	Бърнард изстърга остатъците от храна в чинията с вилица.
	— И едната, и другата са наши врагове — горната му устна потрепна и той тихо изръмжа: — Рук се опита да убие Тави и Исана. Лейди Акватайн използва сестра ми за постигане на целите си.
	— Като го казваш така — каза Амара, опитвайки се да говори тихо, — този план изглежда…
	— Безумен? — предположи Бърнард.
	Амара сви рамене:
	— Може би. Но имаме няколко варианта.
	Бърнард се подсмихна:
	— Не е нищо особено, лесна работа.
	— Не е нищо особено — повтори Амара. — В сравнение с нашите съюзници силите на Калар не изглежда да представляват най-голямата заплаха.
	Бърнард въздъхна:
	— Ако се притесняваш за това, така или иначе няма да помогне.
	— Не — каза Амара, — няма да помогне.
	Тя се върна към чинията с храна. Когато приключи, нейният съпруг й донесе втора чиния, като отиде за нея до огъня, където вечеряха останалите, и тя се зае с нея с не по-малък апетит от първата.
	— Това много сили ли отнема? — попита Бърнард тихо, като я погледна. — Да призоваваш фурии на въздуха?
	Тя кимна. Раздроби сухия хляб и го пусна в чинията, така че да попие поне малко от соса, след което започна да редува залък хляб с парче месо.
	— Не изглежда тежко по време на призоваване. Наслагва се за по-късно — тя кимна към огъня. — Хората на лейди Акватайн изпитват три пъти по-голямо натоварване.
	— А ти длъжна ли си да го правиш? — попита Бърнард.
	Тя сви рамене.
	— Аз съм добре. По-лека съм от тях. Но в същото време повдигам не много по-малко.
	— В смисъл че си по-силна от тях? — промърмори Бърнард.
	— Защо питаш? — попита Амара.
	— Лейди Акватайн не почива нито секунда.
	Амара се намръщи. Тя отново си спомни за възможностите на лейди Акватайн.
	— Да, по-силна съм от тях. Със Сирус мога да повдигна повече и с по-малко усилия спрямо теглото си. Фуриите на лейди Акватайн са ограничени по-скоро ментално, отколкото физически.
	— Как така?
	— Нейните фурии са нестабилни, непостоянни. Тя не се фокусира върху никоя от тях, както ти или аз. Поддържането на полет изисква постоянна концентрация. За лейди Акватайн това е лесно. Още по-голяма концентрация е нужна, за да се поддържа воала, който ни крие от любопитни очи.
	— Ти можеш ли така?
	— Да, но докато го правя — едва мога да ходя. И това е много по-уморително от летенето. Лейди Акватайн е способна да прави и двете едновременно. Това е далеч отвъд моите способности и сили.
	— Но ти си по-силна в летенето. Тя едва успяваше да те следва, когато вчера се гмурнахме през облака.
	Амара леко се усмихна.
	— Аз имам много повече практика. Летя всеки ден и имам само една фурия. Тя трябва да разделя времето си за упражнения в много дисциплини. Но се занимава с това много по-дълго от мен, така че нейните общи умения и способност да се концентрира са много по-добри от моите. Ако тя летеше толкова, колкото и аз — щеше да чертае кръгове около мен — дори и фуриите й да са толкова силни, колкото Сирус — а това не е така — те са по-силни.
	Бърнард поклати глава и се замисли.
	— Всички тези фурии, умения, възможности — а тя вместо това си губи времето в заговори срещу трона.
	— Не одобряваш?
	— Не разбирам — уточни Бърнард. — Дълги години бях готов да дам всичко за дар на призовател на въздух.
	— Всички искат да летят — каза Амара.
	— Може би. Но аз исках само да мога да се противопоставя на фуриите на бурята, когато атакуват холта. Всеки път Тана и Гарадос изпращаха по една. Тя беше заплаха за хората ми, унищожаваше реколтата, нараняваше или убиваше добитъка, убиваше дивеча — и го правеше с всички холтове в долината. Дълги години се опитвахме да намерим достатъчно силни призователи на въздух, но те са скъпи и не успяхме да намерим нито един, който да се съгласи да работи за парите, които сме готови да платим.
	— И така — каза Амара и хитро го погледна, — всичките ти скрити мотиви вече станаха явни.
	Бърнард се усмихна. Харесваше й начина, по който гледа, когато се усмихва.
	— Може би ще разгледаш това предложение след оставката си — той я погледна в очите. — Имаме нужда от теб. Искам да си там. С мен.
	— Знам — прошепна тя. Опита да се усмихне, но не беше сигурна в резултата. — Може би един ден.
	Тя взе ръката му и я сложи на корема си.
	— Може би. Един ден. Скоро.
	— Бърнард — каза тя тихо, — да.
	Тя го погледна в очите.
	— Вземи ме. На разходка.
	Тя отпусна клепачи, а очите му засияха. Опита се да запази неутрално изражение на лицето си и учтиво кимна.
	— Да, милейди. Както ви е угодно.


	Глава 25

	Макс примигна изненадано и недоверчиво попита Тави:
	— Ти си я взел?
	Тави му се ухили и хвърли тежка торба със зърно във фургона на снабдяването.
	— Беше бясна заради кесията си. Не спря да се оплаква на Сирил, че я била изгубила някъде — Макс се плесна по челото. — Разбира се! Ти си я свил и така си подкупил Фос и Валиар Маркус, за да ти позволят да пътуваш с фургон.
	— Само Фос. Мисля, че после той е платил на Маркус.
	— Ах, ти, крадец такъв! — каза Макс не без нотка на възхищение.
	Тави хвърли още една торба във фургона. Остана място само за още няколко торби, а дъските на фургона стенеха и скърцаха от тежестта.
	— Предпочитам да се смятам за човек, който превръща минусите в плюсове.
	Макс изсумтя.
	— Не е далеч от истината — той примигна към Тави. — Колко имаше вътре?
	— Заплатата ми за няколко години.
	Макс сви устни.
	— Какъв късмет. И какви са плановете ти за това, което е останало?
	Тави изсумтя и хвърли последната торба във фургона. Кракът го наболяваше, но вече не така силно.
	— Няма да ти дам назаем, Макс.
	Макс въздъхна.
	— По дяволите. Това ли е всичко?
	Тави затръшна вратата на фургона.
	— Надявам се.
	— Да, има храна, достатъчна целият легион да се храни поне месец.
	Тави изсумтя.
	— Всъщност това ще стигне за едно подразделение. За една седмица.
	Макс подсвирна.
	— Никога нищо не съм разбирал от логистика — каза той.
	— Не се и съмнявам.
	Макс изсумтя.
	— Колко пари останаха?
	Тави бръкна в джоба си и хвърли копринената кесия на Макс. Макс я улови и беззвучно я разтърси.
	— Не е много — каза Тави с безстрастен глас. — Почти няма монети, които да са сечени в Антилус и да циркулират в легиона, така че ще ги махам на малки порции.
	Той се върна от тъмното в големия холтски хамбар и купи зърно от общителния холтър, който се съгласи да продаде излишното зърно на легиона, особено като се има предвид, че Тави му предложи двадесет процента повече от стандартните тарифи, любезно използвайки кесията на лейди Антилус.
	Той плати на човека договорената цена и се върна при фургона. Макс го посрещна с копринената кесия в ръце и най-накрая се реши да му я върне, като я подхвърли с нещастния вид на наказано хлапе. Тави я улови.
	И нещо глухо звънна в нагръдника му.
	Тави намръщено вдигна ръце, а Макс замръзна на място.
	— Какво?
	— Мисля, че има нещо в кесията — каза Тави. — Чух как се удари в бронята ми. Можеш ли да светнеш?
	Макс сви рамене и откъсна малко плат от връзките на торбите във фургона. После го разтри с пръсти и слаб огън облиза плата, събуждайки се за живот.
	Невъзприемчив към горещината, той отпусна ръка с горящата тъкан и я задържа на няколко фута над земята.
	Тави се наведе напред, примигна и видя отражение от гладка повърхност в светлината на импровизираната свещ. Извади отвътре малък камък с големина на детски нокът и го приближи до светлината.
	Въпреки че камъкът не беше шлифован, той беше прозрачен, буквално скъпоценен, и имаше толкова искрящо червен цвят, че изглеждаше мокър. Това напомни на Тави за голяма, прясно пролята капка кръв.
	— Рубин? — попита Макс, приближавайки пламъка.
	— Не — отговори Тави намръщено.
	— Циркон?
	— Не, Макс — каза Тави все още намръщено, втренчен в камъка. — Ризата ти се запали — допълни разсеяно.
	Макс примигна, после се намръщи на пламъка, който беше плъзнал по ризата му. Тръсна рязко китка и пламъкът внезапно угасна.
	В настъпилата тъмнина Тави усети миризмата на дим, идващ от плата.
	— Виждал ли си някога подобни камъни, Макс? Може би мащехата ти ги е създавала?
	— Не знам — каза Макс. — Това е нещо ново.
	— Имам чувството, че съм ги виждал и преди — промърмори Тави. — Но враните да ме вземат, не мога да си спомня къде.
	— Може би струва нещо — каза Макс.
	— Може би — каза Тави. Той пъхна камъка обратно в копринената кесия и здраво я завърза.
	— Да вървим.
	Макс се качи във фургона, хвана юздите и го подкара. Тави скочи до него и едва пълзящия фургон започна своят десетмилен път обратно към Елинарх — мястото, където лагеруваше Първи алерански.
	Пътят от тренировъчния лагер до моста над дълбокия, могъщ Тибър им отне седем дълги, стресиращи дни.
	Фос, веднъж честно подкупен, държа Тави „под наблюдение“, докато кракът му не заздравее напълно. На лейди Антилус това определено не се харесваше, но тъй като беше прехвърлила отговорността на Фос, сега не можеше да направи нищо по въпроса, без да демонстрира враждебността си към Тави, което беше недопустимо за офицер от легиона, който трябва да бъде безпристрастен.
	Фос обаче не остави Тави без работа. Бардис, раненият рицар, спасен от лейди Антилус, се нуждаеше от постоянно внимание и грижи.
	Два пъти по време на прехода Бардис просто спираше да диша. Фос успяваше да спаси младия рицар, но само защото Тави го забелязваше навреме.
	Рицарят така и не можа напълно да дойде в съзнание по пътя, затова трябваше да го хранят, мият и поят като дете.
	Когато за първи път седна до ранения рицар, Тави се изненада колко млад изглежда. Без съмнение един алерански рицар трябваше да е по-висок, по-широк в раменете и гърдите, с по-плътно окосмяване по лицето и с по-развита мускулатура от този юноша.
	Бардис изглеждаше като… болно, неоформено дете. И това незабавно предизвикваше неочакван изблик на грижовност в младия курсор. За своя собствена изненада той пое задълженията да се грижи за Бардис без оплакване или съжаление.
	По-късно осъзна, че Бардис не е чак толкова млад, за да бъде рицар. Тави беше само с пет години по-голям.
	Той познаваше света много по-добре от това момче, беше виждал много повече ужаси в живота си и накрая получи онези килограми и сантиметри, които винаги му бяха липсвали.
	Всичко това беше причината младият рицар да изглежда много по-малък и по-млад. Всичко зависеше от гледната точка.
	Тави внезапно осъзна, че вече не е дете, подсъзнателно очакващо онези, които са по-възрастни и по-силни от него, да му помагат и да го защитават. Сега той беше този, който е по-силен и по-възрастен, така че нямаше друг избор, освен да приеме своите задължения и да ги изпълнява, без да се опитва да ги избегне.
	Не знаеше кога са настъпили тези промени в мирогледа му и макар в някои аспекти те може да изглеждаха незначителни, на практика бяха по-сериозни и значими.
	Това означаваше, че той най-вероятно никога повече няма да бъде детето, което се нуждае от защита и подкрепа. Време беше да предостави това на другите, точно както някога му беше предоставено на него.
	Затова той се грижеше за бедния Бардис и прекара по-голямата част от прехода в размисли.
	— Напоследък си някак мрачен — каза Макс, нарушавайки мълчанието, докато фургонът се клатеше по пътеката — път, оформен от честа употреба, а не от фурии. — През целия път и дума не си обелил.
	— Мисля — отговори Тави. — И гледам да не привличам внимание.
	— Как е рибката?
	— Бардис — поправи го Тави. — Фос каза, че ще се оправи, сега сме спрели и ще можем да се погрижим по-внимателно за него — той поклати глава. — Но най-вероятно повече няма да може да ходи. И не съм сигурен, че ще може да използва дясната си ръка. Той отдаде дълга си към Империята с тялото си, Макс. Не го наричай рибка.
	Мрачен червен огън играеше в гръмотевичните облаци, един от конете нервно пристъпваше от крак на крак. Тави видя как Макс кимна.
	— Прав си — съгласи се той със сериозен глас.
	След малко Макс каза:
	— Магнус казва, че Калар е направил своя ход. Че е преминал в настъпление с четири допълнителни легиона. И че ако превземат Церес, ще стигнат до Алера Империя. Което според мен няма смисъл. Легионите на Плацида ще ги изхвърлят от градските стени и ще ги разкъсат на парчета.
	— Плацида кротува — каза Тави.
	— Разбира се! Познавам го. На него не му пука за останалата част от Империята, но няма да позволи предателство. Ще се бие.
	— Той не мърда — каза Тави. — Изобщо, според последната — и единствената — депеша, получена от Първия лорд, въпреки че там не е казано защо.
	— Това беше преди седмица — каза Макс.
	Тави кимна, гледайки към небето.
	— Откъдето и да идва тази буря, тя неутрализира рицарите Аери като пратеници. Първият лорд и Върховните лордове могат да общуват чрез реки, но много добре знаят, че съобщенията, предавани по този начин, лесно могат да бъдат подслушани.
	— Или още по-лошо — каза Макс, — да се изкриви съобщението по пътя.
	— Може ли да се направи?
	— Възможно е — каза Макс. — Макар при мен все още да не се получава. Това е твърде фино умение. Но баща ми може. Също и мащехата ми.
	Тави закрепи този факт в паметта си за бъдещето.
	— Как мислиш, Церес ще устои ли?
	Макс мълча известно време, преди да отговори.
	— Не. Церес не е войник. Той е вече доста стар и няма наследник, който би могъл да помогне в битката — гласът му придоби оттенък на съжаление. — Дъщеря му Верадис има талант, но се проявява повече в лекуването. А и тя е студена като риба.
	Тави неволно се усмихна.
	— Хубава ли е?
	— Много.
	— Отблъснала те е, а?
	— Сто пъти! — тонът на Макс отново стана мрачен. — Калар е много силен. Дори баща ми мисли така. А това побъркано копеле Бренсис успя да ме заблуди, всъщност той е много по-силен. Церес не може да ги победи. И ако Първият лорд бъде принуден да се бие с тях, ще трябва да обърне гръб на Акватайн. Той е в капан.
	Настъпи тишина. Тави наблюдаваше мълниите, танцуващи между облаците.
	— Мисля, че трябва да свикна с това.
	— С кое?
	— Да се чувствам много незначителен — каза Тави.
	Макс избухна в смях.
	— Незначителен? Врани, Тави. Ти осуети преврати, организирани от двамата най-влиятелни Върховни лордове в Империята. На два пъти. Не познавам никого, за когото думата „незначителен“ да е по-малко подходяща.
	— Късмет — каза Тави. — Като цяло имах късмет.
	— И това го има — съгласи се Макс. — Но това не е всичко. Пич, ако имаше фурии…
	Макс внезапно млъкна и преглътна края на изречението, но Тави така или иначе почувства обичайния прилив на разочарование и копнеж.
	— Извинявай — каза Макс секунда по-късно.
	— Забрави.
	— Добре.
	— Иска ми се да направим нещо — каза Тави.
	— Нещо. Ние сме заседнали тук, в най-отдалечената част на нищото, докато Империята се бори за съществуването си.
	Той махна с ръка.
	— Отлично разбирам, че този легион още не е готов да се сражава. И никой не е сигурен, че сред множеството войници и офицери, събрани от всички краища на Империята, може да се изгради доверие. Но бих искал да можем да направим поне нещо различно от това да се мотаем тук, да тренираме и — облегна глава на фургона, — да се занимаваме с доставки.
	— Аз също — каза Макс. — Но не мога да кажа, че бихме се наслаждавали на битката, ако бяхме там. Този легион няма да издържи дълго. Да пазиш мост в Харисън, разбира се, е скучно, но поне няма да ни убият.
	Тави изсумтя и отново замълча. Светлините на град Елинарх, както и огромния осветен мост, най-накрая станаха ясно видими.
	Няколкостотин ярда по-късно косата на врата на Тави се изправи.
	Макс не беше особено опитен призовател на вода, но имаше основни умения, и Тави разбра, че Макс е почувствал внезапния му прилив на тревога. Усети как Макс се напряга до него.
	— Какво? — прошепна Макс.
	— Не съм сигурен — отговори Тави, — мисля, че чух нещо.
	— Просто не разбирам, алеранецо — раздаде се глас на по-малко от ярд от главата на Тави. — Камъните и рибите чуват по-добре от теб.
	Тави подскочи и хвана ножа на колана си. Макс реагира още по-бързо, завъртя се и протегна ръце в посока на гласа, за да удари с енергията на фуриите.
	Червена светкавица освети пространството за няколко вдишвания и Тави видя усмивката на Кайтай, когато ръката на Макс прелетя буквално на инч от нея. Тя седеше върху торбите със зърно и под качулката на наметалото й се виждаше само бледата кожа на лицето.
	Беше облечена в същите дрипи, в които Тави я видя последния път, единствено превръзката за „слепи“ висеше свободно около врата й. За щастие миризмата от тогава не се беше запазила.
	— Кръв и врани — изплю Макс. Конете нервно затанцуваха, карайки каруцата да се накланя и той трябваше да ги успокоява.
	— Посланик?
	— Кайтай — каза Тави, сега осъзнавайки откъде идва странното му инстинктивно усещане. — Какво правиш тук?
	— Държа те под око — каза тя и изви вежди. — Очевидно е.
	Тави й хвърли спокоен поглед. Кайтай се усмихна, притисна се към него и уверено го целуна по устните.
	Сърцето на Тави щеше да изскочи от гърдите му и той почувства как се задъхва. Несъзнателно плъзна ръце под плаща й, за да бъде още по-близо до тялото й, но секунда по-късно Кайтай издаде доволен звук и бавно се отдръпна от него. Тави погледна в екзотичните й очи и се опита да не обръща внимание на внезапната страст, обзела тялото му.
	— Няма справедливост на този свят — въздъхна Макс. — По средата на нощта, в средата на забравеното от всички нищо, и ти си единственият с жена — той успокои конете. — Ще бъда наблизо. Ще се видим сутринта.
	Кайтай тихо, дяволито се засмя.
	— Твоят приятел е мъдър — усмивката й угасна. — Но не дойдох тук, за да се наслаждаваме един на друг, алеранецо.
	Тави с всички сили се опита да укроти глада, причинен от целувката, и да приведе мислите си в ред.
	Кайтай можеше елегантно да превключва мислите си от едно на друго, но Тави не притежаваше този талант — и въпреки че направи израз на сериозна загриженост, му трябваха около три сърдечни удара, преди да зададе въпроса:
	— Какво се е случило?
	— Някой пристигна в лагера — каза Кайтай. — Заяви, че има съобщение за капитан Сирил, но охраната го върна с предложение да се върне на сутринта. Той им каза, че е важно и че трябва да събудят капитана, но те не му повярваха и…
	— И какво? — прекъсна я Макс. — Това се случва непрекъснато. Почти всеки пратеник смята, че светът ще рухне, ако веднага не предаде съобщението си. А дори капитаните на легиони понякога трябва да спят. Никой не иска да бъде този, който ще го вдигне от леглото.
	Тави се намръщи.
	— В мирно време — каза той тихо, — но сега е война, Макс. Капитанът се нуждае от всяка информация, която може да получи, и без това вече сме практически слепи. Сирил заповяда незабавно да му водят всеки пратеник.
	Тави свъси вежди и погледна Макс:
	— Въпросът е защо не спазват тази заповед?
	— Това не е всичко — каза Кайтай, — когато пратеникът напусна, охраната го последва и…
	— Какво? — избухна Макс и мислите му се понесоха. — Макс, който днес дежури на портата?
	— Центурията на Ерасмус. Осмо копие, мисля.
	— Кървави врани — мрачно каза Тави. — Те са от Калар. Сигурно ще го убият и ще прихванат съобщението.
	Кайтай изръмжа от безсилие и с едната ръка запуши устата на Тави, а с другата — тази на Макс.
	— В името на Единствения, алеранци, затворете си устите и ме оставете да довърша.
	Тя се наведе към тях, очите й святкаха от напрежение.
	— Пратеникът. Беше Ерен.


	Глава 26

	— Какво? — попита Макс. — Ерен? Нашият Ерен?
	Преди да довърши изречението, Тави вече беше изскочил от фургона и миг по-късно разпрягаше единия от конете.
	В същото време Кайтай освобождаваше друг кон. Тави сграбчи гривата на коня и скочи на гърба му без сбруя, въпреки тежестта на снаряжението си.
	Кайтай хвърли дългите юзди на втория кон на Макс, после се хвана за протегнатата ръка на Тави и скочи на коня зад него.
	— Нашият Ерен — изпъшка Макс. — Ама разбира се.
	Големият антиланец поклати глава, слезе от фургона и придърпа коня към себе си, а той изпръхтя и започна да тръска грива.
	— Спри да се оплакваш — каза му Макс и кимна на Тави.
	Тави се ухили и пришпори коня, подкарвайки го в галоп. Усети как тънките горещи ръце на Кайтай го прегръщат през кръста. Тави здраво се вкопчи в гривата на коня.
	Той често яздеше кон в столицата, но много рядко без седло, така че знаеше границите на възможностите си.
	— На коя порта беше? — обърна се той към Кайтай.
	— Северната страна на реката, западната част на града — отговори тя.
	До тях Макс препускаше с обичайното за него умение, с което правеше практически всичко. Тави знаеше, че Макс язди така, както и ходи.
	— Знае ли, че го преследват?
	— Ерен знае — уверено каза Тави.
	— Да си представим, че аз съм Ерен — каза Макс, — с незнаен брой непознати, които ме преследват. Къде ще отида? — замисли се Макс. — Почакай, а за какви врани изобщо идвам тук? Мислех, че Ерен е изпратен във Фригия?
	— Забеляза ли, че преди тръгване взе със себе си цялата мента, която намери? — попита Тави.
	— Да. Помислих, че просто харесва мента.
	— Не, по-скоро има морска болест.
	Макс помръдна вежди.
	— Но Фригия е на хиляди километри от морето и… о…
	— Мисля, че са му заповядали да го пази в тайна. Но бих предположил, че са го изпратили на островите.
	Макс изсумтя.
	— И така. Аз съм Ерен, същият малък скрит подлец като Тави, върнал съм се от островите, преследват ме лоши хора, за да вършат с мен лоши неща. Къде ще отида?
	— Някъде, където ще имаш повече възможности — каза Тави. — Където ще можеш надлежно да се справиш с тях и то възможно най-тихо.
	Той направи пауза и двамата с Макс едновременно казаха:
	— На доковете.
	Те натиснаха още, Тави препускаше отпред. Червени мълнии осветяваха пътя им с проблясъци приглушена светлина, която правеше сенките още по-дълбоки и коварни. Тави се ориентираше по огньовете на Елинарх, но едва виждаше какво има на пет фута пред него.
	Бързането беше оправдано, но едва ли щяха да помогнат на Ерен, ако си разбият главите в някой клон или си счупят краката, попадайки на някоя дупка, така че Тави забави темпото.
	— Не — каза Кайтай в ухото му. Ръката й, обхванала кръста му, се премести в ръката, с която той държеше юздите.
	Тя дръпна ръката му надясно и конят промени курса, а Макс ги последва. Блесна светкавица и Тави видя черната паст на дупка с неравни краища, която те едва успяха да избегнат.
	Кайтай се наведе напред, притисна буза към бузата му и той почувства как се усмихва.
	— Ще бъда твоите очи, слепи алеранецо.
	Усети как устните му се разтягат в ответна усмивка и извика на коня, убеждавайки го да препусне възможно най-бързо.
	Влязоха в града през източната порта, изкрещявайки паролата на стражите, и като ураган се понесоха по улиците, а подковите им изтръгваха искри от камъните.
	Западните порти на града не се охраняваха и бяха само леко притворени. Когато приближиха, Макс създаде малка вихрушка, която ги отвори напълно, и те преминаха през тях, промениха курса и препуснаха покрай градската стена към реката.
	Град Елинарх беше възникнал от обичаен лагер на легиона, който бил оставен тук в двата края на моста. Век по-късно населението му се бе увеличило толкова много, че първоначалните стени вече не можели да поберат населението и започнало строителство на къщи и стопански постройки извън тях, особено на такива, които били предназначени за използване на речен транспорт, който осигурявал основния поминък на града.
	Дървените кейове и стоянки се разпрострели на стотици ярда от двете страни на първоначалните граници на града и по двата бряга на реката.
	Пристанището беше убежище за лодки и кораби, които редовно стоварваха на брега голям брой моряци, което неизбежно означаваше появата на нелегален бизнес и пороци. Питейни заведения, игрални зали и къщи за удоволствия бяха разпръснати както около пристанището, така и на закотвени за постоянно баржи.
	Осветлението тук беше недостатъчно, отчасти заради това, че никой не искаше да се забърква с огнена магия при толкова стара дървесина наоколо, отчасти и защото тъмнината съответстваше на сенчестия характер на местния бизнес.
	Тави скочи от коня и закрепи юздите към най-близкия дървен стълб.
	— Познавайки Ерен, къде трябва да го търся?
	— Това хлапе винаги обичаше да планира напред — каза Макс. — Не закъсняваше за лекции. Отделяше време за зубрене.
	Тави кимна.
	— Той предварително е подготвил място, ако му се наложи да се бие или да избяга. Да отвлече вниманието на хората, за да не забележат как той се изплъзва.
	Тави кимна в посока към големите просторни складове, построени точно под извисяващите се камъни на Елинарх.
	— Складовете.
	И тримата се придвижваха в бързо темпо и макар от усилието кракът на Тави да го болеше, все пак издържаше тежестта му доста лесно. Първият склад беше отворен и осветен, тъй като група колари от легиона разтоварваха количките с продукти, поръчани от подтрибун по снабдяването, и после потеглиха обратно.
	Харад, старшият подтрибун по снабдяването, млад човек от Родос с воднисти очи, вдигна поглед от счетоводната книга и навъсено погледна към Тави.
	— Сципио? Къде ти е фургона?
	— На път — отговори Тави, забавяйки крачка. — Днес виждал ли си някой от Осмо копие на Ерасмус?
	— Току-що притичаха, преди не повече от пет минути, преследваха някакъв крадец — отвърна той, сгъвайки палеца си. — Но аз мислех, че дежурят на портата, а не в нощния патрул.
	— И Ерасмус така мислеше — импровизира Тави. — На портите няма никой.
	Харад кимна с глава и провери листа си.
	— Ето. Бинтове. Изпратил съм ги на Ерасмус, след като нашиба няколко като тези.
	Макс измърмори под нос:
	— Как мислиш, дали има ковчези?
	— Да вървим — каза Тави и отново ускори крачка.
	Те намериха тяло в сянката на петия склад, а сърцето на Тави бясно заблъска, когато се вгледа в тъмното към мъртвото тяло.
	— Това не е…
	— Не — отговори Кайтай, — легионер. По-възрастен е от Ерен и е с брада.
	Тя се наведе и небрежно обърна трупа. Стоманата за миг проблесна под светлината.
	— Нож в гърлото. Добро хвърляне.
	— Шшшш — каза Тави и вдигна ръка. Те замръзнаха за миг. Ленивата река шептеше под тях. Дървените кейове скърцаха и стенеха. Тави чу няколко души да спорят, съдейки по резките, напрегнати гласове. След това последва тежък удар.
	Тави изтегли меча си колкото може по-тихо и кимна на Макс. Двамата тръгнаха покрай пътечката с бърза, прокрадваща се стъпка. Успяха да се промъкнат зад седем легионери.
	Един държеше лампа, други двама разговаряха, а останалите стояха в широк полукръг около очукан дървен хангар, висок и широк около пет фута и дълбок — десет. Един от хората притискаше ранената си ръка към тялото, имаше направена от шал превръзка.
	Макс присви очи и приклекна, но Тави вдигна ръка и мълчаливо му указа да спре. С втори жест показа, че Макс трябва да го последва. После Тави смело влезе в слабата светлина на лампата.
	— Да ви отнесат враните, момчета, знаете ли изобщо какво правите? — заповедно попита той.
	Легионерите се обърнаха към него. Двамата спорещи мъже замръзнаха, а на лицата им се изписа чувство за вина. Тави ги позна, въпреки че не ги знаеше по имена, с изключение на ранения.
	Това беше Нонус, легионерът, с когото Тави имаше проблеми през първия си ден в лагера. Неговият спътник Бортус стоеше до него.
	Въпреки че никой не го коментира, Тави подозираше, че с помощта на Макс Валиар Маркус беше взел решение да ги прехвърли в центурията на Ерасмус — по-малка по размер центурия в неговата кохорта, което без съмнение не ги радваше особено.
	— Е? — заповеднически попита Тави. — Кой е командирът на това жалко стадо?
	— Сър — промърмори единият от двамата спорещи. Носеше небрежно разкопчан шлем, а предпазителите, закриващи бузите му, висяха свободно. Гласът му беше с каларански акцент.
	— Аз, подтрибун Сципио.
	Тави наклони глава и насочи поглед към него, мръщейки се.
	— Име, войнико?
	— Янар, сър — неспокойно се размърда мъжът.
	— Янар. Искате ли да ми кажете защо един от вашите хора лежи мъртъв на пътеката, а друг е ранен, и всичко това далеч извън пределите на проклетия от враните ваш пост.
	— Сър, Кресо беше убит, сър!
	— Досетих се по ножа, който стърчи от гърлото му — каза тихо Тави със злъчен тон. — Но това не е толкова важно. Защо е убит там, а не на своя пост?
	— Преследвахме престъпник, сър! — отвърна Янар. — Той избяга.
	— Да, Янар. Успях да се досетя, че щом вие го преследвате, той най-вероятно е избягал. Но защо ти си тук, а не на поста си?
	— Янар — промърмори един от легионерите. Беше мъж със среден ръст, строен, с тъмна коса и очи.
	Тави не знаеше името му.
	— Той е само едно малко досадно подтрибунче — той посочи с глава към склада. — Може би се е опитал да ни помогне. Ние сме му казвали да не го прави, но може би той е тръгнал пръв. И може би нашето хлапе е убило и него, и Кресо.
	Янар се обърна към Тави с опасен блясък в очите.
	— Внимавай, Янар — каза Тави с тих глас. — Много си близо до предателство.
	— Предателство е — каза смуглият човек — само ако ни хванат на момента.
	Янар примигна към Тави и каза:
	— У…
	Тави предположи, че човекът се кани да каже „убийте го“, но реши да не губи така ценната секунда, за да го чуе. Той направи широка крачка напред и удари от горе на долу с меча си.
	Ударът попадна върху върха на шлема на Янар, като го смачка напред и надолу, счупи носа на легионера и силно разряза една от бузите му. Тави изхвърли бронираното си рамо в гърдите на Янар и го събори, гмурна се под страничния удар на друг меч и ритна коляното на мургавия човек, раздробявайки ставата му, при което той политна към кея с вик на болка.
	Тави парира следващата атака с меча си и нападна, принуждавайки легионера да реагира с идеална от учебна гледна точка контраатака, което щеше да е прекрасно в разгара на битка. Но не и в уличен бой.
	Тави отдръпна острието си от врага, направи крачка напред по диагонал и го удари с бронирания си юмрук в носа с всичка сила, добавяйки и импулса на противника, при което за миг го зашемети. Тави отпусна горната част на меча си в шлема на мъжа, карайки го да се срути на земята.
	Макс се втурна към Тави, но легионерите около него отстъпиха назад в шок от внезапната, бърза атака.
	— Не е лошо — каза Макс.
	Тави сви рамене.
	— Добре, господа — изръмжа Тави на останалите. — Дотук имате само напускане на поста, най-вероятно по нареждане на този идиот.
	Тави посочи с меча си към проснатия в безсъзнание Янар.
	— Последствията от това са неприятни, но не прекалено ужасни. Всеки, който иска да добави неспазване на йерархията, неподчинение на офицер и опит за убийство в списъка си с нарушения, трябва да задържи оръжието в ръце и да ми даде възможност да му осигуря неприятности.
	Кратък момент на мълчание. После Нонус преглътна, извади меча си и го хвърли на кея. Бортус направи същото, а после и останалите легионери.
	— Върнете се на постовете си — каза Тави с леден тон. — Останете там, докато не вдигна центуриона ви от леглото му и не го изпратя да се разправя с вас.
	Мъжете се стреснаха.
	— Сър? — каза Нонус. — А крадеца? Той уби легионер. Опасен е.
	Тави го погледна, след което извика:
	— Ей ти, в хамбара. Слагам те под арест и те задържам в името на короната. Излез без оръжие и аз ще се погрижа да бъдеш третиран съгласно законите на короната.
	След миг Ерен се появи на прага на хамбара. Беше станал по-мускулест, отколкото Тави го помнеше, кожата му имаше бронзов оттенък от дългия престой на слънце, а косата му беше изгоряла.
	Беше облечен в прости дрехи, по-скоро парцали, а вдигнатите му ръце бяха празни. Очите му се разшириха, когато видя Тави и Макс и той рязко си пое дъх.
	— Дръж си проклетата уста затворена — рязко му заповяда Тави.
	— Центурион, арестувайте го.
	Макс пристъпи към Ерен, с естествено движение завърза ръцете зад гърба му и го изведе на алеята.
	— Ти, ти и ти — каза Тави, посочвайки легионерите, — пренесете тези идиоти на земята.
	Той обикаляше, взимаше оставените им оръжия и ги хвърляше в кръга с една ръка, като дърва за огрев.
	— Ти — каза Тави, когато Нонус извади мургавия мъж, — името ти?
	Мъжът присви очи, но не каза нищо.
	— Както искаш — каза Тави и се обърна, за да изведе хората от алеята.
	Внезапен пристъп на паника го обля като студена вода.
	— Алеранецо — раздаде се викът на Кайтай.
	Тави пусна мечовете, хвърли се през тях напред и веднага се обърна. Мургавият мъж се беше освободил от Нонус и държеше извит, страховито изглеждащ нож в ръка.
	Той се опита да удари в гърлото на Тави. Тави се гмурна под ръката му. Ножът мина на косъм над него. Тави успя да улови ръката му след замаха и с всички сили го блъсна, така че раздробеното му коляно отказа.
	Убиецът изкрещя и падна, но отново се опита да се надигне, все още стиснал ножа в ръка.
	Кайтай скочи от покрива на склада и се приземи върху гърба му, изхвърляйки го на кея.
	С една ръка сграбчи шлема му, а с другата — яката на туниката, след което с ръмжене заби главата му в дървения под така, че дъските под лицето му започнаха да се чупят, а главата се заклещи между тях.
	После жената-марат го хвана за раменете и завъртя.
	Шията на човека се счупи с ужасяващо хрус.
	— Врани — изруга Тави. Пристъпи към мъжа и се опита да напипа пулса на китката му. Той определено беше мъртъв.
	— Исках да го разпитам — каза той на Кайтай.
	Котешките й зелени очи проблясваха в сянката:
	— Той искаше да те убие.
	— Разбира се, че искаше — каза Тави, — но сега няма да разберем кой е той.
	Кайтай сви рамене и се наведе да вземе извития нож, който лежеше под ръката на мъртвеца. Вдигна го и каза:
	— Кървавите врани.
	Тави разгледа ножа и кимна:
	— Да, така изглежда.
	— Подтрибун Сципио? — раздаде се гласът на Макс.
	— Идвам — отзова се Тави. Той погледна Нонус и другите легионери, които се бяха ококорили в него.
	— Кой сте вие? — тихо попита Нонус.
	— Умен войник — също така тихо отговори Тави, — който знае кога да си затваря устата. Ти вече достатъчно се прецака за един ден.
	Нонус преглътна и отдаде чест.
	— Размърдайте се — каза Тави, повишавайки глас.
	Върна мечовете при струпалите се легионери и пъхна кривия каларански нож в пояса. Каларански.
	— И какво сега? — тихо попита Кайтай.
	— Сега ще предадем всичко това на Сирил — също тихо й отговори Тави. — Ерен, Янар, всичко. Капитанът да реши какво да прави.
	Още повече червени мълнии затанцуваха отпред и Тави трепна.
	— Да вървим. Нещо ми подсказва, че не бива да губим нито секунда.


	Глава 27

	— Исана — избоботи Джиралди. — Холтър, съжалявам, но няма повече време. Трябва да станете.
	Исана замръзна за миг, за да остане в блажената тъмнина на съня, но после се застави да отвори очи и да седне.
	Чувстваше се напълно разбита, опустошена и най-много от всичко искаше пак да легне.
	Но това не беше вариант.
	Исана примигна, опитвайки се да прогони умората от очите си.
	— Благодаря, центурион.
	— Госпожо — каза Джиралди с поклон и се отдръпна от леглото.
	Верадис погледна Исана от мястото, където седеше до Фейд и лечителската вана, държейки ръката на припадналия роб.
	— Моите извинения, холтър — промърмори лечителката със слаба усмивка. — Днес мога да отделя само час от времето си.
	— Всичко е наред, Верадис — отговори Исана. — Ако не ми беше дала възможност да поспя малко, никога не бих успяла да стигна толкова далеч. Може ли само още няколко секунди…
	Верадис кимна с лека усмивка.
	— Разбира се.
	Исана се възползва от удобствата и застана на колене до Верадис, плъзна ръка между нея и Фейд и пое контрола над фуриите, които не спираха да се борят с инфекцията на мъжа.
	Първият път, когато прехвърли контрола на Верадис, това се оказа сложна маневра, всъщност възможна единствено поради необичайната степен на сходство на изкуството им с фуриите.
	Повторението направи този необикновен подвиг нещо обичайно за последните двадесет дни. Или бяха двадесет и един, уморено си помисли Исана. Или деветнадесет.
	Дните започнаха да се размиват заедно с покриването на града с тежки ниски облаци. Дори сега те предизвикваха безпокойство, премигвайки със заплашителни гръмове и малинова светлина, но все още задържайки дъжда, който би трябвало да дойде с тях.
	Бурята беше потопила света в постоянен здрач и тъмнина и тя трудно можеше да измери времето.
	Въпреки това Исана едва успяваше да удържи изкуството на фуриите и това беше единствената надежда на Фейд.
	Ако не беше Верадис, която от време на време й предоставяше възможност да поспи час-два, Фейд отдавна щеше да е умрял.
	— Как е той? — попита Исана. Тя се отпусна в стола, от който току-що стана Верадис.
	Младата лечителка отново завърза ръцете на Исана и Фейд с мека превръзка.
	— На някои места разлагането спря — тихо каза Верадис. — Но той е твърде дълго във ваната и не получава достатъчно храна. Кожата му се покрива с язви, които…
	Тя поклати глава, въздъхна и продължи:
	— Знаете какво се случва след това.
	Исана кимна.
	— Други заболявания ще атакуват организма му.
	— Той отслабва, холтър — каза Верадис. — Ако в най-близко време той не…
	Прекъсна я силен удар, който отвори вратата.
	— Лейди Верадис — каза влезлият в стаята въоръжен легионер. — Трябва да побързате. Той умира.
	Верадис се намръщи, очите й потънаха и станаха съвсем уморени. Тя се изправи и се обърна към Исана:
	— Не знам дали ще имам възможност да се върна отново.
	Исана кимна с разбиране. Верадис се обърна и се насочи към изхода с бързи, спокойни, уверени стъпки.
	— Опишете естеството на нараняването — каза тя. Думите на легионера за тежкия удар с чук затихнаха, когато излязоха от стаята.
	Джиралди ги изпрати с поглед и промърмори:
	— Холтър. Трябва да ядете. Ще ви донеса бульон.
	— Благодаря ви, Джиралди — тихо отговори Исана. Старият войник излезе от стаята и тя се съсредоточи върху фуриите, работещи по Фейд.
	Болката от излагането й на веществата, които вилнееха в тялото на Фейд, не беше намаляла ни най-малко. Но поне се беше превърнала в нещо малко по-познато, нещо, към което беше привикнала и можеше да обясни, и колкото по-уморена ставаше с всеки изминал ден, толкова по-неспособна беше да различава тази болка от усещанията на собственото си изтощено тяло, но като че ли това вече нямаше значение.
	Тя се настани по-удобно на стола, очите й бяха отворени, но гледаше в нищото. Инфекцията присъстваше в съзнанието й като ясен образ на това, което живее във Фейд.
	Тя си я представяше като могила от кръгли камъни, твърди, тежки, но въпреки това подвижни. Изчакваше момента, когато ритъмът на сърцето и дишането й ще съвпадне с ритъма на ранения.
	Тогава си представяше как се приближава до могилата, взема най-близкия камък, пренася го отстрани и го хвърля в безформен, въображаем поток. После тя повтаряше тези действия, уверено, решително, камък след камък.
	Не знаеше колко време е минало, откакто се съсредоточи върху борбата с инфекцията на Фейд, но внезапно усети нечие присъствие до камъните.
	Беше Фейд, който стоеше до тях и намръщено я гледаше. Сега не изглеждаше както в реалния живот — уморен, блед и изтощен. Напротив — яви се пред нея като млад мъж — младежки строен и с все още силно тяло.
	Косата му беше подстригана според стила на легиона, на лицето му нямаше никакво клеймо и носеше прости бричове и туника, като войник при изпълнение на задълженията си.
	— Здравейте — каза той. — Какво правите тук?
	— Ти си болен — отвърна му Исана. — Имаш нужда от покой, Фейд, и ми позволи да ти помогна.
	При споменаването на името фигурата вдигна вежди. Лицето му започна да се променя и да се състарява, клеймото на страхливец започна да избива през кожата.
	Той протегна ръка, за да докосне лицето си, мръщейки се.
	— Фейд… — промърмори той. Очите му се разшириха. Погледна Исана и лицето му рязко остаря, а косата му ставаше все по-дълга и по-дълга, появиха се и белези.
	— Исана?
	— Да — прошепна тя.
	— Аз бях ранен — каза той. Примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Не сме ли в Церес?
	— Да — каза тя. — Ти си в безсъзнание. Опитвам се да те излекувам.
	Фейд поклати глава.
	— Не разбирам какво се случва. Това сън ли е?
	Интересна мисъл. Исана спря да я обмисли.
	— Възможно е. Аз съм някъде наблизо в състояние, близко до сън. Ти имаше треска от няколко дни и аз бях в близък контакт с теб чрез Рил почти през цялото време. Усещах откъслеци от няколко твои сънища, но ти беше в треска. Беше предимно някаква каша.
	Фейд леко се усмихна.
	— Значи това трябва да е ваш сън.
	— Може и така да се каже — отвърна тя.
	— Дни… — той се намръщи. — Исана, подобен вид призоваване не е ли твърде опасно?
	— Страхувам се, че не толкова е опасно, колкото, че не прави нищо — каза тя.
	Фейд поклати глава.
	— Имах предвид, че е опасно за вас.
	— Готова съм за това — каза Исана.
	— Не — рязко каза Фейд. — Не, Исана. Не можете да рискувате така заради мен. Това трябваше да е някой друг.
	— Освен мен няма никой друг — тихо отговори Исана.
	— Тогава трябва да спрете — каза Фейд. — Не може да си причинявате вреда заради мен.
	В същото време във физическия свят Исана смътно почувства, че Фейд се размърдва, за първи път през всичките тези дни. Той немощно се опитваше да издърпа ръката си от нейната.
	— Не — твърдо каза Исана, взе следващия камък и продължи работата си. — Спри, Фейд, трябва да почиваш.
	— Не мога — каза Фейд. — Не мога да нося отговорност за още по-голяма вреда, която ще ви бъде нанесена. Кървави врани, Исана.
	Гласът му се обагри в мъка и тъга.
	— Не мога да нанеса още повече, отколкото вече съм нанесъл.
	— Не. Не, ти нищо не си направил.
	— Аз се заклех да го защитя — каза Фейд. — И когато той най-много се нуждаеше от мен, аз го оставих да умре.
	— Не — тихо каза Исана. — Той ти заповяда да наблюдаваш долината отстрани. За безопасност.
	— Не трябваше да спазвам заповедта — каза Фейд и гласът му внезапно се изпълни с ненавист към самия себе си. — Мой дълг беше да го защитя. Да го предпазя. Вече беше загубил двама от телохранителите си заради мен. Аз бях този, който осакати Майлс. Аз бях този, който принуди Алдрик да се откаже — ръцете му се стегнаха. — Никога не бих го оставил. Без значение какво е казал.
	— Фейд — каза Исана тихо, — каквото и да е убило Септимус, то е било прекалено голямо, за да може да бъде спряно. Той беше син на Първия лорд и беше толкова могъщ, колкото и баща си. А може би и повече. Наистина ли мислиш, че си можел да промениш нещо?
	— Бих могъл — каза Фейд. — Каквото и да е убило Септимус, бих могъл да го спра или най-малкото да го забавя достатъчно, за да може той да се справи. Дори да успеех да го защитя за секунда и дори да умра при това, то можеше да е нещото, което му е било нужно.
	— Може би, а може би не — каза тихо Исана. — Можеше да умреш безсмислено с него. А знаеш, че той не би искал това.
	Фейд стисна зъби, напрегнатите мускули изкривиха чертите му.
	— Бих искал да умра с него. Бих искал — той поклати глава. — Част от мен умря онзи ден, Исана. Арарис Валериан. Арарис Храбрия. Аз избягах от бойното поле. Оставих човека, когото се заклех да защитавам.
	Исана спря и докосна клеймото на лицето му.
	— Това беше само маскировка, Арарис. Костюм. Маска. Всички трябваше да си помислят, че си умрял, за да имаш възможност да защитиш Тави.
	— Това беше маскировка — горчиво каза Арарис, — но освен това беше и истина.
	Исана въздъхна.
	— Не, Фейд. Ти си най-смелият човек, когото някога съм познавала.
	— Аз го оставих — каза той. — Оставих го.
	— Само защото той искаше да защитиш нас.
	— И аз го подведох. Позволих сестра ви да умре.
	Исана буквално почувства старата болка в гърдите.
	— Не можеше да направиш нищо. Вината не е твоя.
	— Моя е. Трябваше да забележа марата. Трябваше да го спра преди…
	Фейд обхвана главата си с ръце и поклати глава.
	— Аз не мога повече така. Не мога да го видя, да видя вас, не мога да бъда тук повече, милейди, моля ви, оставете ме, позволете ми да отида при него, при моя лорд, оставих го, клеймо на страхливец, сърце на страхливец…
	Той утихна, мърморейки несвързано, и докато тялото му се гърчеше слабо в лечебната вана, опитвайки се да освободи ръката си от нейната, лицето на Фейд отново изчезна, оставяйки Исана сама с купчината въображаеми камъни.
	Тя се върна на работа.
	По-късно тя присви очи и накара мислите си да се върнат за миг в стаята в цитаделата на Церес и се огледа.
	Фейд лежеше във ваната, а мускулите му периодично потрепваха. Тя се протегна и докосна челото му със свободната си ръка, за да потвърди за себе си това, което вече знаеше.
	Фаде се беше отказал да се бори. Не искаше да се излекува.
	Треската му прогресираше.
	Той умираше.
	Вратата се отвори и Джиралди тихо влезе в стаята с купа бульон в ръка.
	— Холтър?
	Тя го награди с уморена усмивка, когато той й подаде купата. Беше й трудно да яде, предвид постоянната болка от лечението, но това беше жизненоважно.
	— Благодаря, центурион.
	— Няма за какво — той отиде до прозореца и погледна: — Врани, холтър. Винаги мразех да влизам в битка. Но ми се струва, че да съм до нея, както сега, е още по-лошо.
	Пръстите на ръката, с която той обикновено държеше меча, ритмично се свиваха и отпускаха около бастуна.
	Исана бавно изгълта бульона.
	— Някакви новини за битката?
	— Калар надделява — отговори Джиралди. — Измисли как да примами рицарите на Церес, за да ги унищожи.
	Исана затвори очи и поклати глава.
	— Какво стана?
	— Заповяда на своите рицари да атакуват жилищни райони — отговори Джиралди. — Включително най-голямото сиропиталище, а също и районите, където живеят пенсионирани легионери.
	Исана направи гримаса.
	— Велики фурии. Този човек е чудовище.
	Джиралди изсумтя.
	— Но пък му се получи — гласът му стана някак далечен и безличен. — Можеш известно време да гледаш как избиват старци, можеш известно време да слушаш детски викове. Но в един момент си длъжен да направиш нещо. Дори да е глупаво.
	— Колко големи са загубите?
	— Калар и синът му лично участвали в нападението. Церес загуби половината си рицари. Повечето от тях бяха рицари Аери. Ако капитан Майлс и рицарите от Легиона на короната не се бяха намесили, щяха да загинат всички до един. Церес беше ранен, попадна в капан. Двамата с капитан Майлс се били с Калар и сина му в предната част на сиропиталището. Казват, че била невероятна битка.
	— Изхождайки от моя опит, слуховете рядко предават коректно подробности за случилото се — раздаде се нисък глас откъм вратата.
	Исана се обърна към застаналия на прага капитан Майлс, все още в пълна бойна екипировка и с шлем в лявата ръка. Бронята и шлемът бяха вдлъбнати и надраскани на толкова много места, че не можеха да се преброят. Десният ръкав на туниката беше напоен с кръв до лакътя, а ръката лежеше на дръжката на меча.
	Носеше късата подстрижка, приета в легиона. Косата му беше сива. И от него миришеше на пот, ръжда и кръв. Не беше особено едър човек и чертите му веднага увериха Исана в неговата вярност и лоялност.
	Влезе в стаята с видимо накуцване и макар да се обърна към Исана и Джиралди, очите му бяха насочени към мъжа в лечебната вана.
	— Церес се престори на ранена птица и ги примами. Дойдоха да го довършат, а в това време аз се скрих на тавана. Нападнах сина му отзад и го раних достатъчно сериозно, за да може Калар да изпадне в паника и да хукне да го измъква от битката.
	— Капитане — каза Джиралди с кимване. — Чух, че Калар се опитал да ви изпържи за това.
	Майлс сви рамене.
	— Не бях в настроение за пържене. Избягах.
	Той кимна на Исана.
	— Холтър. Знаете ли кой съм аз?
	Исана погледна към Фейд и после отново към Майлс. Те бяха братя, въпреки че Майлс, подобно на повечето алеранци, смяташе, че Арарис е загинал преди около двадесет години.
	— Знам кой сте — каза тя тихо.
	— Бих искал да ви помоля за услуга — той погледна към Джиралди за подкрепа. — Няколко минути от вашето време насаме, холтър?
	— Тя работи — каза Джиралди и макар тонът му в никакъв случай да не беше неучтив, той не предполагаше компромиси. — Нищо не бива да я разсейва.
	Майлс се замисли за момент, сякаш избираше с коя стратегия да продължи. После каза:
	— Разговарях с лейди Верадис. Тя каза, че няма много време.
	Исана отмести поглед. Отчаянието я прониза, засилено от умората й. Но тя отблъсна това чувство от себе си и каза:
	— Всичко е наред, Джиралди.
	Центурионът изсумтя. После кимна на Исана и с накуцване тръгна към вратата.
	— Не за дълго — каза той на Майлс. — Аз ще ви изчакам, сър.
	Майлс кимна и изчака Джиралди да напусне стаята. После отиде при Фейд, отпусна се на колене и сложи ръка върху главата на изпадналия в безсъзнание роб.
	— Той целият гори — тихо прошепна Майлс.
	— Знам — отговори Исана, — правя всичко, което мога.
	— Трябваше да пристигна по-рано — каза Майлс с глас, изпълнен с горчивина, — трябваше да съм тук всеки ден.
	Отвън се раздаде глух, приглушен екот, който обикновено придружаваше атаката на призователите на огън, и изведнъж от нищото се появи огнено цвете, което бързо разцъфна до нажежена топка. Миг по-късно отекна още един гръм и почти непрекъснат рев на гневна буря.
	— Били сте малко зает — каза Исана с уморена развеселеност в гласа си.
	Майлс поклати глава.
	— Това не може да бъде. Това… — той се намръщи. — По-големият ми брат. Той винаги печелеше. Той отново и отново влизаше в битки, в които трябваше да го убият. И дори когато умря, той успя да се върне. Трябваха му двадесет години, но той го направи.
	Майлс отново поклати глава.
	— Непобедим. Може би част от мен не иска да признае, че може да бъде победен. Че аз бих могъл…
	„Да го загубя“ — помисли си Исана, довършвайки мисълта му.
	— Той чува ли ме? — попита Майлс.
	Исана поклати глава.
	— Не знам. Той ту е в съзнание, ту не. Но с всеки ден все повече не е на себе си.
	Майлс прехапа устни и кимна, а Исана почувства цялата дълбочина на неговата мъка, болка и съжаление. Той я погледна и в очите му се появи страх, като на дете.
	— Верадис е казала истината? — попита шепнешком. — Той умира?
	Исана знаеше какво иска да чуе Майлс. Емоциите и очите му я умоляваха да му даде надежда. Тя улови погледа на Майлс и тихо каза:
	— Възможно е. Но аз нямам намерение да го оставя.
	Майлс примигна няколко пъти и прокара ръка по челото на Фейд, сякаш му избърсваше потта. Няколко тънки ивици кръв от ръкава му останаха на челото.
	— Всичко е наред — каза той тихо. После се приведе по-близо до Фейд. — Рари, аз съм, Майлс. Аз… — той наведе глава и замълча.
	— Тук съм, Рари, тук съм.
	Той погледна Исана:
	— Мога ли да ви помогна с нещо?
	Исана поклати глава.
	— Той… той е много уморен. И много слаб. И не иска да се бори. Той дори не се опитва да се възстанови.
	Майлс се намръщи.
	— Сякаш изобщо не става дума за него? Защо?
	Исана въздъхна.
	— Не знам. Понякога идва в съзнание и казва нещо. Но дори и тогава няма смисъл. Може би чувство за вина. А може би е прекалено уморен.
	Майлс гледа известно време Фейд. Тъкмо когато се накани да каже нещо, пред вратата се чуха стъпки.
	— Капитане! — звънна силно младият глас на един от пажовете в цитаделата.
	— Моят лорд настоятелно ви моли да се явите.
	Майлс погледна Исана и отговори:
	— Идвам.
	После се наведе и за миг притисна главата си към Фейд. После се изправи.
	— Когато се събуди отново… Моля, кажете му, че съм идвал.
	— Разбира се — отвърна Исана.
	— Благодаря — каза Майлс и излезе от стаята.
	Джиралди отново надникна, огледа се и после влезе. Затвори вратата и се облегна с гръб на нея, за да предотврати всякакви прониквания, помисли си Исана.
	Майлс беше прав. Фейд не беше от онези хора, които се отказват. Той живя с чувството за вина повече от двадесет години, не се опита да се самоубие, нито се предаде на отчаянието.
	Имаше и нещо друго. Нещо повече. Кървави врани, изруга себе си Исана. Ако можеше само да говори. Поне минута. Тя скръцна със зъби от безсилие.
	Отвън се чуваше шум и пукот от пожара. Пееха тръби. Биеха барабани. И надмогвайки това, се чуваше и разярения рев на армията. Гневен гръм разцепи мрачното небе.
	Исана приключи с бульона, изхвърли всички външни мисли от главата си и се върна на работа.


	Глава 28

	Капитан Сирил гледа Ерен няколко дълги мига. После замислено изду устни.
	Той се взря в много яркото сребро на една от личните монети на Гай, раздавани на курсори като знак на неговата власт. Мина минута, преди да попита:
	— Сигурен ли сте?
	— Да, сър — каза Ерен, гласът му беше мрачен и спокоен.
	Те стояха вътре в командирската палатка на капитана, със спуснати сенници, осветени единствено от светлината на две нежни жълти лампи с фурии. Когато пристигнаха, Сирил вече беше облечен в броня и ги очакваше без следа от сън в очите. Одеялото му беше старателно сгънато върху стандартен сандък в ъгъла. Като на войник, когото сочат за пример.
	Кратко мълчание след доклада на Ерен, което Магнус използва, за да долее чай в чашата на капитана. Макс безмълвно протегна празната си чаша към Магнус.
	Магнус изненадано вдигна вежди и мина с каната покрай него. Макс се усмихна и сам напълни чашата си, след което направи същото и с чашата на Тави.
	— Маркус? — попита Макс.
	Валиар Маркус поклати глава, отказвайки. Грозният стар центурион стоеше до капитана и се почесваше по главата.
	— Сър, длъжен съм да задам въпроса, дали това не е някаква измама. Канимите никога не са идвали към бреговете на Алера в такова количество.
	Ерен изглеждаше съсипан и уморен, но настръхна от думите на Първото копие.
	— Наричаш ме лъжец ли, центурион?
	— Не — отговори Първото копие и срещна погледа на Ерен. — Но човек може да казва истината и в същото време да греши.
	Ерен стисна ръце в юмруци, но Сирил с твърд поглед го спря.
	— Първото копие има право да е предпазлив, сър курсор — каза той на Ерен.
	— Защо? — поиска да знае Ерен.
	— Времето е такова — каза Сирил. — Легионите на Калар се надигнаха срещу войските на Първия лорд.
	Ерен ококорено го погледна.
	— Какво?!
	Сирил кимна.
	— Церес е под обсада. Към момента войските на Калар са отрязали източните Върховни лордове. Плацида и Атика пазят неутралитет. Ако Калар успее да създаде фалшива канимска заплаха и в резултат на нея алеранските легиони се размърдат, той може да разпръсне привържениците на Гай до такава степен, че те да загубят своето числено предимство.
	Ерен поклати глава.
	— Видях ги със собствените си очи, капитане. Стотици кораби, движещи се пред бурята, която направи всичко това, направи полетите невъзможни, лиши ни от възможност бързо да предаваме съобщения, за да сме предупредени. Това не е просто рейд.
	Първото копие изсумтя.
	— Защо това не е предадено по официални разузнавателни канали?
	— Защото когато слязох в пристанището на Редстоун установих, че моят контакт сред курсорите е бил убит миналата седмица. Не посмях да се разкрия, опасявайки се, че неговите убийци ще търсят и други курсори.
	— Правдоподобно обяснение — каза Сирил. — Но е трудно да се потвърди. На мен ми е заповядано да пазя моста, сър Ерен, а не да се подготвям за инвазия. Мисля да изпратя група за проверка…
	— Капитане — каза Ерен, повишавайки тревожно глас. — Нямаме време за това. Корабът ми изпревари армадата на канимите, но не с много. Ако поддържат скоростта си, те ще акостират в пристанището на Фаундърпорт в следващите няколко часа. По този бряг няма много други пристанища. Очевидно е, че трябва да поемат контрол над Елинарх или да се изложат на риск от нападение от няколко посоки.
	Той посочи на юг.
	— Те ще дойдат тук, капитане. Утре по това време тук, зад близките хълмове, ще имате най-голямото военно присъствие на каними в историята на Алера.
	Сирил за миг се намръщи за Ерен, след което погледна Първото копие.
	— Врани — промърмори Маркус, опипвайки многократно чупения си нос.
	— Защо? — попита той. — Защо тук? И защо точно сега?
	Прозрението озари Тави като светкавица.
	— Неправилен въпрос, центурион — Тави погледна Сирил и каза. — Не „защо?“, сър. А „кой?“.
	— Кой? — попита Сирил.
	— Този, който е с тях — отговори Тави.
	Настъпи тишина.
	— Не — каза Макс след минута. — Нито един гражданин на Алера не би се забъркал с канимите. Дори Калар. Това… не, това е немислимо.
	— И — каза Тави — това е най-вероятното обяснение. Тази буря ни заслепи и сериозно навреди на способността ни да координираме действията си.
	— Тя прави същото, което и Калар — потвърди Първото копие.
	— Но той знаеше кога ще дойде тази буря. Знаеше накъде ще бъде насочена. Знаеше къде ще удари. Силите му вече бяха събрани и в движение — Тави погледна Сирил. — Тази буря нанася много повече вреди на Гай, отколкото на Калар. Единствената загадка е как канимите са съобщили на Калар, че тя е на път да започне.
	Тави задъвка устни.
	— Би трябвало да му дадат някакъв сигнал.
	— Като например червени звезди? — изръмжа отвратено Първото копие. Той изруга мръсно и сложи ръка върху дръжката на меча си.
	— Нападението на Калар започна в нощта с червените звезди. Точно както и канимите.
	— Кървави врани — каза Макс. Той поклати недоверчиво глава. — Кървави врани…
	Сирил погледна Първото копие и каза:
	— Ако превземат Елинарх, ще се стрелнат, оставяйки средните земи на Плацида от северната си страна и реката от другата да защитават фланговете им, и ще имат възможност да опустошат земите на Церес от юг.
	— И няма дори един пълен легион на осем-деветстотин мили, сър — каза Първото копие. — И не можем да поискаме подкрепления по въздуха. Никой няма да успее да се свърже с нас за това време, за да даде някакви инструкции.
	Той мрачно стисна зъби и каза:
	— Тук сме сами.
	— Не — спокойно го поправи Сирил. — Ние сме легион. Ако ние не се борим, хората в градовете и холтовете ще останат сами срещу канимите.
	— Рибките не са готови, сър — предупреди Валиар Маркус. — Не и за отбраната на града.
	— Каквото такова. Това е, с което разполагаме. И, велики фурии, те са алерански легионери — Сирил кимна. — Ще се сражаваме.
	Очите на Първото копие проблеснаха и зъбите му се оголиха във вълча усмивка.
	— Да, сър.
	— Центурион, съберете всички офицери тук. Абсолютно всички. Изпълнявайте.
	— Сър — каза Маркус, отдаде чест и излезе от палатката.
	— Антилар, вие трябва да предадете моята заповед на кавалерията и спомагателните сили — да имат готовност за незабавно тръгване. Ще изпратя днес Фантус и Кадиус Адриан оттатък моста, за да забавят придвижването на евентуалния им авангард, да разузнаят всичко каквото успеят, и да осигурят на цивилното население възможност да избягат, ако е необходимо.
	— Сър — каза Макс. Той отдаде чест, кимна на Тави и излезе.
	— Магнус. Отидете в града и се свържете със съветник Вогел. Предайте му моите почитания и го помолете да изпрати всички лодки, които може да изпрати, нагоре по реката, за да разпространят новината за нахлуването на канимите. След това го помолете да отвори арсенала на града. Имам нужда от толкова опълченци, колкото може да въоръжи и да изпрати в строя.
	Маестро Магнус отдаде чест на капитана, кимна на Тави и излезе.
	— А ти, Сципио — каза Сирил и погледна напрегнато и с любопитство към Тави. — Ти изглежда притежаваш талант да намираш неприятностите.
	— Аз предпочитам да мисля, че те ме намират, сър.
	Капитанът му отговори с мрачна усмивка.
	— Осъзнавате ли по-общите връзки между това, която разбрахме за отношенията между Калар и канимите, и опита да се попречи на сър Ерен тук?
	— Да, сър — каза Тави. — Това означава, че вероятно Калар има възможност да събира разузнавателни данни вътре в самия легион и че също така може да предприема различни действия, които ще ни направят по-уязвими за канимите.
	— Много вероятно — каза Сирил, кимайки в съгласие. — Дръжте очите си отворени. Предайте съобщение на мадам Цимния, че придружаващите легиона трябва да имат готовност да се оттеглят зад стените на града, когато битката стане неизбежна.
	— Сър — каза Тави и отдаде чест. — Трябва ли да се върна тук за събранието на офицерите?
	— Да. Ще започнем след двадесет минути — Сирил спря и погледна от Тави към Ерен. — Вие двамата, добра работа.
	— Благодаря ви, сър — каза Тави и склони глава в посока на Сирил, за да потвърди догадката на капитана. След това си размениха кимвания с Ерен и той напусна палатката.
	Тави забърза през разкъсвания от светкавици мрак на започващия да се събужда от нощния си ступор лагер. Навсякъде се чуваха гръмки заповеди, нервно пръхтене на коне и дрънчене на брони.


	Глава 29

	Лагерът на придружаващите легиона лежеше по-далеч от лагера на легиона, отколкото беше прието. Докато легионът заемаше стандартните отбранителни съоръжения на самия град, там не оставаше място за гражданите и придружаващите.
	Новите райони на града бяха построени отвън, извън защитните стени, и придружаващите бяха опънали палатките си на обща територия, принадлежаща на града, надолу по реката.
	По всякакви стандарти това не беше най-приятното място за лагер. Земята беше прекалено мека и моментално се превръщаше в кал под краката.
	Отпечатъците бързо се пълнеха с вода, което позволяваше на безброй мушици, комари и други жужащи дразнители да се размножават. А когато вятърът духаше от реката или от града, той донасяше всякакви неприятни миризми.
	Но въпреки всичко съпътстващият лагер беше издигнат в същия ред, както това беше и на тренировъчните площадки, така че Тави без никакви проблеми достигна флейтите и барабаните на павилиона на госпожа Цимния.
	Той се промъкна през неосветения лагер. От острата миризма на амарантски тамян, който гореше при всеки огън, за да прогонва насекомите, носът го засърбя, а очите му се насълзиха.
	С периферното си зрение забеляза сянка, която се мярна за миг пред него, и спря под самотната лампа, висяща на входа на павилиона. Тави разкопча и свали шлема си, след което размаха ръка в поздрав.
	Борс както винаги се спотайваше до входа. Той едва вдигна брадичка в отговор на поздрава и вдигна ръка, за да покаже, че Тави трябва да изчака.
	Той се подчини и след миг висока стройна сянка закри Борс и грациозно се приближи към него.
	— Мадам Цимния — произнесе Тави и сведе глава. — Не очаквах, че все още сте на крака в толкова късен час.
	Цимния се усмихна изпод качулката си и каза:
	— Следвам легионите още от дете, подтрибун. Звуците на барабани и крясъците посред нощ могат да означават само едно от две неща: пожар или битка.
	Тави кимна.
	— Каними — каза с глас, който дори на него самия му се стори мрачен. — Не знаем колко са. Но нашествието може да се окаже широкомащабно.
	Цимния рязко издиша.
	— Разбрах.
	— Капитан Сирил ви засвидетелства своето уважение и изразява надежда, че придружаващите ще бъдат готови да се приберат зад градските стени в случай на необходимост.
	— Разбира се — отговори тя. — Ще се погрижа тази информация да стигне до всички.
	— Благодаря — Тави направи пауза. — Капитанът не каза нищо за това, но ако някой от персонала на легиона в момента се забавлява при вас…
	Тя леко се усмихна.
	— Знам правилата. Трябва да го огорча и да го изпратя у дома.
	— Благодаря — каза Тави и отново сведе глава.
	— Подтрибун — каза тя, — знам, че сте тук по служба, но не сте ли виждали Херта днес?
	— Ъ-ъ… Видях я в града малко по-рано тази вечер.
	Цимния се намръщи.
	— Притеснявам се, че може да стане жертва на търговци на роби, като обикаля сама в непознат град. Тя е толкова малка и крехка. А и с главата не е наред.
	Тави трябваше да направи усилие, за да не се засмее или поне усмихне.
	— Допускам, че сте права, но съм сигурен, че с нея всичко е наред, мадам — каза той със сериозен глас. — Елинарх е град, който спазва закона и капитанът няма да търпи никакви глупости от хората.
	— Така е — каза Цимния. — От най-примерните от тях това не се очаква.
	— Знаете ли какъв ще бъде сигналът за оттегляне в града?
	Тя му кимна за потвърждение и се наведе към него.
	— Успех, подтрибун. И благодаря за предупреждението.
	— Успех, мадам — отговори Тави с поклон. Той кимна на мълчаливия неподвижен Борс и на бегом се отправи обратно към града.
	При стопанските постройки в покрайнините на града Тави чу шум, но твърде късно, за да избегне опасността. Нещо го събори настрани и заби лицето му в земята.
	Преди да успее да се изправи, усети стоманена тел, която се увива около китките му и ги стяга зад гърба. Натискът, усилен от фуриите, му причиняваше болка, една от пластините на бронята му опираше в ребрата.
	— И така, Сципио — просъска глас. — Или каквото там ти е истинското име. Дай кесията на майка ми.
	— Красус — изръмжа Тави. — Махни се от мен.
	— Дай ми кесията, крадецо! — извика в отговор Красус.
	Тави стисна зъби от болка.
	— Заради теб ще закъснея за срещата на офицерите. Обявена е мобилизация.
	— Лъжец — каза Красус.
	— Оставете ме, сър рицарю. Това е заповед.
	Захватът на Красус се засили.
	— Толкова си глупав, колкото и лъжец. Така само ме ядосваш повече. Мислиш, че това, което тя вече направи, е лошо? Просто не знаеш на какво е способна в яростта си.
	— Да бе, не знам — изсъска Тави. — Видях гърба на Макс, когато си сменяше туниката.
	По някаква причина думите му смазаха Красус, Тави почувства как се олюля от тях, като от физически удар.
	Натискът върху китките му отслабна достатъчно, за да може да се движи и да се съпротивлява. Силата, която придобиваш с помощта на земните фурии, е огромна, но земните призователи често забравят, че и тя си има граници.
	Земните фурии не могат да направят господаря си по-тежък, а краката му винаги трябва да са на земята.
	Тави сви колене под себе си и се измъкна от отслабената хватка на Красус. Хвана рицаря за туниката близо до гърлото, претърколи се и с ръце и крака го хвърли върху дървената веранда на близкия магазин. Красус се удари силно, но веднага скочи на крака, а лицето му потъмня от гняв.
	Тави се хвърли към верандата след него и когато Красус вдигна глава, за да го погледне, кракът на Тави, обут в тежък армейски ботуш, беше вече на половината път до устните му. Последва съкрушителен удар и Красус отстъпи назад.
	Тави се плъзна настрани, парира тромавата контраатака с една ръка, и удари Красус с юмрук в носа и устните, после рязко го блъсна, при което той удари тила си в стената на магазина. Юношата се олюля и падна. Когато се опита да стане, Тави го удари отново.
	Красус отново се олюля.
	Тави с тежък удар го изпрати обратно на дървения под.
	Наложи му се четири пъти да сваля Красус на земята, преди окървавеният млад рицар да изстене и да се отпусне по гръб на верандата.
	Ръцете на Тави го боляха ужасно. Не носеше ръкавици и си беше счупил кокалчетата в главата на Красус. Което, помисли си той, изобщо не бе изненадващо — тя беше почти също толкова дървена, колкото и тази на Макс.
	— Приключихме ли с това? — задъхано попита Тави.
	— Крадец — промърмори Красус. Или на Тави така му се стори. Думата прозвуча размазана. Което можеше да се очаква от човек с разбити подпухнали устни, счупен нос и вероятно няколко избити зъба.
	— Може би. Но бих предпочел да умра, отколкото да вдигна ръка върху роднина.
	Красус вдигна глава и го погледна с омраза. Но Тави видя проблясък на срам в очите му.
	— Предполагам, че всичко е заради червения камък? — попита Тави.
	— Не разбирам за какво говориш — мрачно отговори Красус.
	— В такъв случай и аз не знам нищо за кесията — каза Тави, гледайки победения юноша.
	Тави нямаше предимствата на опитен воден призовател, но и нямаше нужда от фурии, когато ставаше дума за проницателност. Красус не лъжеше Тави за камъка. Той наистина не знаеше нищо за него.
	— Сега вече ще постигнеш това, което искаш — тихо каза Красус. — Ще ме докладваш на капитана, нали? И ще бъда изхвърлен от легиона. Позорно ще ме върнат у дома.
	Тави известно време гледа Красус. После каза:
	— Никой не го разжалват за падане по стълби.
	Красус примигна изненадано.
	— Какво?
	— Сър Красус, за какво, враните да ви вземат, мислите, че известяват тези барабани? Свирят приспивна песничка на рибките ли? Ние се подготвяме за битка и аз няма да предприема нищо, което би могло да лиши легиона от един от способните му рицари и от нашия трибун по медицина — Тави протегна ръка. — Доколкото мога да разбера, вие сте паднали надолу по стълбите и нека с това да приключим. Ръката.
	Младият мъж се взираше в ръката на Тави, мигайки неуверено, но все пак колебливо я прие и позволи на Тави да му помогне да стане.
	Изглеждаше ужасно, но макар Тави да знаеше, че нараняванията му са болезнени, не можеха да се нарекат сериозни.
	— Предполагам, че майка ти те е изпратила? — попита го Тави.
	— Не — отговори Красус.
	Тави недоверчиво вдигна вежди.
	Очите на Красус проблеснаха яростно.
	— Аз не съм й слуга. Нито куче.
	— Ако тя не ти е заповядала да го направиш, какво тогава правиш тук?
	— Тя ми е майка — отговори Красус и изплю кръв. — Аз се грижа за нея.
	Тави разтвори широко очи, осъзнавайки истинските намерения на младежа.
	— Направи го не за да защитиш нея — прошепна той тихо. — Опитваш се да защитиш мен.
	Красус замря за миг, гледайки Тави, след което отмести поглед.
	— Ето защо не използва меча — продължи Тави. — Нямал си намерение да ме нараняваш.
	Красус избърса уста с ръкава си.
	— Тя… характерът й е такъв. Вече стигна до предела. Замина тази вечер. Надявах се да те намеря и да й върна кесията. Смятах да кажа, че съм я намерил на земята.
	Той поклати глава.
	— Не исках да действа необмислено. Понякога яростта й затрупва всичко добро в нея.
	— Ами Макс? — каза Тави.
	Красус направи гримаса.
	— Да — той погледна към лагера. — Максимус… някои от тези белези трябваше да са върху мен. Той ме покриваше, опитвайки се да ме защити.
	Той погледна Тави.
	— Ти не ми харесваш, Сципио. За разлика от Макс. А аз съм му длъжник. Затова дойдох тук. Исках помирение. Мислех, че бихме могли… — той сви рамене. — Да прекараме известно време заедно, без да се връщаме към Антилус. Майка ми каза, че се кани да му се извини за това как се е отнасяла с него.
	Тави почувства прилив на гняв при споменаването на мащехата на Макс. Тя се канела да му се извини. А отново се опита да го убие.
	Тави беше убеден, че мнението на Красус е всичко друго, но не и обективно. Той беше сигурен, че младият рицар няма представа, че майка му възнамерява да убие Макс.
	Тави бръкна в джоба си и извади копринена кесия, като успя незабелязано да изтръска малкия червен камък от нея. Камъкът остана в джоба му. Той подаде кесията на Красус.
	Крас я прие и тихо каза.
	— Бих могъл да съобщя за това на капитана.
	— И аз веднага бих си спомнил, че тук няма нито едно стълбище — отвърна беззлобно Тави. — Но мисля, че за днес вече пропиляхме достатъчно усилия напразно.
	Красус подхвърли празната кесия в дланта си няколко пъти и я прибра в джоба си.
	— Може би трябваше просто да те помоля да ми я дадеш.
	Тави се намръщи и каза.
	— Извинявай за, ъъъ, лицето ти.
	Красус поклати глава.
	— Сам съм си виновен. Нападнах те. Извих ти ръцете — той докосна носа си и потръпна. — Къде си се научил да се биеш така?
	— При маратите — отговори Тави. — Да вървим. Вече закъснях. И двамата ще имаме много работа тази вечер.
	Красус кимна и те се отправиха към лагера.
	Не изминаха и двайсетина крачки, когато най-ярката от всички светкавици, които Тави някога беше виждал, озари покритото с облаци небе с червена светлина, плъзна се по цялото небе и обратно, като невъобразимо бърза вълна.
	— Врани — прошепна Тави, гледайки небето.
	И тогава нощта избухна в ослепителна бяла светлина и гръм с такава сила, че удареният от стената на звуковото цунами Тави почти загуби равновесие. Той едва успя да удържи Красус да не падне.
	Това продължи не повече от един удар на сърцето, после гръмотевичният звук утихна, оставяйки звън в ушите, докато в ослепените му очи все още гореше ивицата светлина. Не можеше да види нищо.
	Отне му известно време, за да свикне отново с тъмнината, а ушите му да се отърват от звъненето — дори повече. Инстинктите му крещяха за опасност и той забърза напред, за да се върне в града при укрепленията на легиона. Леко зашеметеният сър Красус го последва.
	Укрепленията бяха в пламъци. Тави чу писъците на ранените и пръхтенето на изплашените коне. Навсякъде се чуваха викове и плач, цареше объркване.
	Тави стигна до командната палатка и спря като вкопан пред входа.
	Там, където преди се намираше палатката на Сирил, сега имаше огромна фуния от почерняла земя. Навсякъде гореше огън. Тела — и части от тела — бяха разпръснати сред руините.
	Над главата му прозвуча гръм от неестествения ураган, приличаше на рев на гладен звяр.
	— Сципио! — неистово изкрещя някой. Тави се обърна и видя Макс да тича през хаоса.
	— Какво стана? — ужасено извика Тави.
	— Мълния — задъхано отвърна Макс. Беше изгубил половината от едната си вежда, а от изгарянията главата, челото и едната му скула бяха в мехури. — Майката на всички мълнии, враните да я вземат. Удари като чук на двадесет крачки оттук. Точно в разгара на съвещанието при капитана.
	— Велики фурии — успя само да възкликне Тави.
	— Фос и лечителите сега работят с оцелелите, но всички изглеждат много зле — той преглътна. — Изглежда ще трябва да признаем, че в момента ти си единственият офицер, който може да стои на крака.
	Тави смаяно гледаше Макс.
	— Какво искаш да кажеш?
	Макс погледна мрачно към резултата от удара на мълнията и каза:
	— Искам да кажа, че отсега нататък ти поемаш командването на Първи алерански, капитан Сципио.


	Глава 30

	Тави хвърли одеялото и униформените панталони в димящите развалини, където доскоро беше командирската палатка на капитан Сирил.
	— Добре — обърна се той към Фос, сядайки на земята. — Готов съм да чуя това.
	— Капитанът е жив — каза Фос. Лечителят-ветеран изглеждаше изтощен, а сивите кичури в косата и брадата му изпъкваха по-ясно, отколкото предишния ден. — Но нищо повече. Не знам дали изобщо някога ще се събуди. И не знам колко полза ще има от него, ако все пак се събуди.
	Тави изсумтя и се постара да запази спокойно и хладнокръвно изражение на лицето си. Не беше сигурен доколко добре се справи.
	Да лъжеш леля си не е същото като да се преструваш на спокоен и компетентен, когато всичко, което наистина искаш, е да бягаш, крещейки от сърце, и да се опитваш да се скриеш някъде.
	Около него легионът продължаваше да се подготвя за битка. Викането и криенето не беше опция.
	— Първото копие ще бъде на крака след час или два — продължи Фос. — Старият Маркус е имал късмет. Излезе от палатката, за да донесе още чаши за чай, когато това се случи. Максимус успя да стигне до него и да го извади от огъня. Отърва се с няколко белега.
	— Кой би се усъмнил в това — каза Тави.
	Фос показа зъби.
	— Точно така — той замълча за секунда, после прочисти гърлото си и продължи:
	— Имаме още двама оцелели.
	— Кои? — попита Тави.
	— Това е въпрос — каза Фос, — на който не мога да отговоря.
	Тави недоумяващо се намръщи.
	— Ще трябва да ни кажат, ако се събудят. Изгарянията им са доста тежки. Изглеждат така, сякаш са им одрали кожата. Някои от тях бяха толкова горещи, че парчета броня се бяха разтопили по тях — въздъхна Фос. — Виждал съм тежки изгаряния. Но никога толкова лоши.
	— Кажете — каза Тави. — Виждали ли сте лейди Антилус тази вечер?
	Фос дълго мълча, преди накрая да отговори:
	— Не, сър.
	— Щеше ли да има значение, ако тя беше тук?
	Фос изсумтя.
	— Възможно е. Може би. Трудно е да се каже със сигурност, сър.
	Тави кимна и погледна Макс, който бързаше към тях.
	— Първото копие оцеля.
	Макс започна да се усмихва, после се сепна, оказал се в центъра на вниманието, и отдаде чест. Тави замръзна поради неудобната формалност, но също поздрави в отговор.
	— Поне това е нещо, сър — каза Макс. — Спомагателните сили са готови да се включат. Четиристотин конници и осемдесет разузнавачи.
	— А конете? — попита Тави.
	Макс направи гримаса.
	— Липсват ни два куриерски.
	— Липсват ни два от най-бързите коне. И не можем да намерим лейди Антилус — Тави поклати глава. — Изпитвам желание да направя неприятни заключения.
	— И аз изпитвам същото желание — гласът на Макс спадна до ниско, глухо ръмжене.
	Фос изсумтя.
	— Мислите, че е някак свързана с това, което удари по капитана ли, сър?
	Тави се намръщи. Ако изрази подозренията си на глас сега, в сегашното си положение, на един от своите офицери, те щяха да имат юридическата сила на официално обвинение.
	— Няма как да го знам със сигурност, центурион. Но имам много въпроси, на които бих искал да получа отговори.
	Макс се намръщи.
	— Направете списък, сър. Ще измисля няколко оригинални начина да ги задам.
	— Докато си зает с това — каза Тави — оседлай коня. Сега ти ще изпълняваш задълженията на трибун на спомагателните сили. Искам да си с тях, когато намерят канимите.
	Макс изсумтя.
	— А моите рибки, сър?
	— Кажи на Шулц, че ще изпълнява задълженията на центурион.
	— Той не е готов — каза Макс.
	— В момента той е най-подходящият кандидат — отвърна Тави. — Не искам да разбивам центурии и да слагам за командири непознати за рибките.
	Макс кимна.
	— Ще взема кон.
	— Намери един и за мен — каза Тави. — Ще дойда с теб.
	Фос и Макс си размениха погледи.
	— Ъъъ… — започна Макс. — Капитане…
	Тави вдигна ръка.
	— Трябва да видя срещу какво се изправяме, Макс. Не знам нищо за тази проклета местност наоколо и трябва да я огледам, ако ще се сражаваме тук. И по същата причина искам да видя канимите.
	— Те са големи, сър — каза Макс. — Имат зъби. Силни са като бикове и наистина са бързи. Това е практически всичко, което трябва да знаете.
	— А може би не всичко — каза Тави и гласът му се извиси. — Доведи ми кон, трибун.
	Несъгласието на Макс беше ясно написано на лицето му, но той отдаде чест и каза:
	— Да, сър.
	После уставно се завъртя на пети и излезе с маршова стъпка.
	— Благодаря за доклада, Фос — каза Тави. — Мисля, че трябва да разположим първия си лазарет до южната страна на моста. Ще се нуждаем и от втори от тази страна, в случай че ни изтласкат тук. Направете ги и двата, центурион.
	— Разбрах, капитане — каза Фос и отдаде чест.
	Тави вдигна ръка и каза:
	— Не, чакай. Направете ги и двата, трибун по медицина.
	Фос направи гримаса, но когато отново отдаде чест, в очите му нямаше и намек на неподчинение.
	— Битка с каними и повишение в службата. Денят няма как да стане по-лош.
	Щом Фос си тръгна, Ерен безшумно приближи. Младият курсор седна с кръстосани крака до Тави и с уморен поглед започна да наблюдава суматохата в лагера.
	Миг по-късно нисък, масивен на вид центурион приближи с бързи крачки и отдаде чест на Тави.
	— Капитане.
	— Центурион Ерасмус — каза Тави. — Това е сър-курсор Ерен, агентът, който ни донесе новината за нашествието на канимите.
	Ерасмус замръзна.
	— Човек от Осмо копие го обвинява в нападение срещу него.
	— Пренебрегване на служебни задължения във военно време, опит за убийство и предателство — тихо каза Тави.
	Лицето на Ерасмус почервеня. Така и трябва да бъде, помисли си Тави. Тези престъпления се наказваха със смърт. Нито един центурион не би искал да види хората си осъдени и екзекутирани, независимо от причината.
	— Честно казано, центурион — каза Тави. — Нямам намерение да убивам никой от легионерите, особено ветераните, независимо от причините, стига да имам някакви алтернативи. Ако това нашествие е толкова голямо, колкото изглежда, ще ни трябва всеки един меч.
	Ерасмус се намръщи на Тави и предпазливо каза:
	— Да, сър.
	— Възложих на сър Ерен да разпита вашите легионери. Честно казано, подозирам, че са твърде глупави за предателство, но…
	Той показа с ръка разрушенията около себе си.
	— Безусловно, ние не можем да си позволим да рискуваме нашата безопасност. Някой е подсказал на канимите къде да ударят. Сър Ерен, разберете какво знаят задържаните.
	Той замълча, борейки се с неприятно усещане в стомаха, след което допълни:
	— Използвайте всички необходими средства.
	Ерен дори не мигна. Той спокойно кимна на Тави, сякаш е измъчвал задържани достатъчно често, за да може спокойно да го направи.
	— Центурион Ерасмус — каза Тави. — Идете с него. Давам ви шанс да убедите хората си да ни сътрудничат, но нямаме много време и ще разбера откъде е най-вероятно да очакваме удар в гърба. Разбрахте ли?
	Ерасмус отдаде чест.
	— Да, сър.
	— Добре — каза Тави. — Вървете.
	Когато си тръгнаха, от мрака се появи Магнус. Той отиде при Тави с чай в обикновена калаена чашка. Тави я прие с благодарност.
	— Всичко ли чухте?
	— Да — тихо отговори Магнус. — Не мисля, че трябва да напускате града.
	— Това е планът на Сирил — каза Тави.
	Магнус не каза нищо, но Тави почувства мълчаливото му неодобрение.
	После отпи от горчивия, ободряващ чай.
	— Фос каза, че скоро ще изправи Валиар Маркус. Той ще изпълнява задълженията на трибун по тактиката. Уверете се, че той знае, че ще искам от него да поеме отговорността за отбраната на града и придружаване на невъоръжени цивилни през моста към северния бряг на реката.
	— Да, сър — тихо отвърна Магнус.
	Тави се намръщи и го погледна.
	— Все още не съм сигурен, дали не трябва да прехвърлим командването на легиона на Маркус.
	— Ти си следващото звено в командната верига — тихо възрази Магнус. — Първото копие е старши центурион и е посветил целия си живот на службата, но той не е офицер.
	— Както и аз — сухо каза Тави.
	Магнус се замисли за момент, след което каза:
	— Не съм сигурен, че му се доверявам.
	Тави спря чашата пред устата си.
	— Защо?
	Магнус сви рамене.
	— Всички офицери, много от които са изключително силни призователи на фурии, са мъртви. Как е успял да оцелее?
	— Имал е късмета да бъде извън палатката в този момент.
	— Прекалено голям късмет — каза Магнус, — не мислиш ли?
	Тави погледна разкървавените кокалчета на ръцете си. Все още не беше успял да ги обработи или бинтова както трябва.
	— Като мен.
	Магнус поклати глава.
	— Късметът обикновено не идва толкова често. Валиар Маркус трябваше да умре на тази среща. Но той оцеля.
	— Точно като мен — отчетливо произнесе Тави. И след малко добави с неутрален тон: — И точно като теб.
	Магнус примигна.
	— Аз разговарях с трибуна на градското опълчение.
	— Прекалено голям късмет — каза Тави, — не мислиш ли?
	Магнус го погледна за секунда, а след това одобрително се усмихна.
	— Правилно мислите, сър. Точно от това имаме нужда сега.
	Тави изсумтя.
	— Все още не съм сигурен, че съм готов.
	— Готов си толкова, колкото трябва да бъде готов всеки трети подтрибун по снабдяването — каза Магнус, — и си по-добър от повечето от тях, повярвай ми. В легиона има достатъчно ветерани, които си разбират от работата. Ти просто трябва да изглеждаш спокоен, уверен, умен и да се постараеш да не ни вкараш в някоя засада.
	Тави погледна към останките на палатката. Лицето му се изкриви от болка.
	В това време врани изпълниха небето над главите им, дрезгаво грачеща маса от птици, хиляди на брой. Небето над Тибър и Елинарх почерня, а те се носеха на югозапад.
	Прелитаха покрай тях най-малко две минути и когато проблясък от алена светкавица прониза облаците над главата му, Тави успя да види крилата и клюновете им, техните опашки и пера, черни с червено, движещи се в плътна маса, така че изглеждаха като едно същество.
	После те отминаха, но никой от курсорите на поразената от буря земя не каза нищо. Враните винаги знаеха кога се задава битка. Знаеха как да намерят телата на падналите и да пируват с тях.
	След няколко секунди Магнус въздъхна.
	— Трябва да се обръснете, сър.
	— Зает съм — каза Тави.
	— Виждали ли сте някога капитан Майлс необръснат — тихо каза Магнус. — Или Сирил? Това очакват легионерите. Това ги обнадеждава. Трябва да им го дадете. И да се погрижите за ръцете си.
	Тави го погледна за секунда, след което бавно въздъхна:
	— Добре.
	— Между другото, аз категорично не съм съгласен с вашето решение относно Антилус Красус. Той трябва да бъде в килията с другите заподозрени.
	— Вие не бяхте там — каза Тави, — не видяхте очите му.
	— Всеки може да излъже. Дори и вас.
	— Да — съгласи се Тави. — Но тази вечер той не ме излъга.
	Тави поклати глава.
	— Ако беше участвал в заговора с майка си, щеше да замине с нея. А той остана. Изправи се срещу мен лично. Не съм сигурен в умствените му способности, но той не е предател, Магнус.
	— Но все пак, засега не знаем каква вреда може да нанесе майка му в бъдеще…
	— Ние не знаем докрай в какво е замесена тя — тихо каза Тави. — Докато го разберем, трябва да сме внимателни в думите си.
	Магнус не изглеждаше щастлив, след като чу тези думи, но кимна.
	— Между другото, Красус е може би най-мощният призовател, останал в нашия легион, с изключение на Максимус, и е единственият, който е тренирал с рицарите-рибки. Той е единственият вариант за техен командир. Ако сте направили грешка, сър, той ще бъде в състояние да унищожи всичко, което легионът се опитва да постигне.
	— Не греша.
	Магнус отново стисна устни, после поклати глава и въздъхна. После извади малко ковчеже изпод могилката пръст, изрита от мълнията, и го отвори. Извади отвътре малък комплект за бръснене и купичка.
	Напълни я с вряла вода.
	— Максимус трябва да се върне скоро. Ти се избръсни — каза той, — докато аз намеря подходящо за ездач оръжие.
	— Смятам да огледам, а не да се бия — каза Тави.
	— Разбира се, сър — каза Магнус и му подаде комплекта, — предполагам, че предпочитате меч пред боздуган.
	— Да — отговори Тави и взе комплекта.
	Магнус спря и каза:
	— Сър. Мисля, че трябва да помислите за назначаването на няколко телохранителя.
	— Капитан Сирил не използваше никакви телохранители.
	— Не — отвърна Магнус с критичен тон, — не използваше.


	Глава 31

	Тави разбра, че врагът е близо, когато видя първото огромно ято гарвани да кръжи и да се рее около стълб черен дим.
	Когато слънцето изгря, те се придвижваха покрай Тибър от страната на пристанището на Фаундърпорт на почти двадесет мили от Елинарх.
	Тави и Макс яздеха начело на кавалерийско крило от двеста ездачи, докато второто, по-опитно крило предварително беше разделено на групи от по осем човека и тези групи се придвижваха в нестройна редица между хълмовете от южната страна на Тибър, оценявайки терена и продължавайки да търсят врага заедно с бързите разузнавачи.
	Изгряващото слънце освети неестествено тъмния облак, разпрострял се над главите им, и щом кървавото отражение по ниските вълнообразни хълмове угасна, в обширната речна долина се видяха кълбящи се стълбове черен дим, издигащи се към небето.
	Тави кимна и Макс заповяда на колоната да спре. Двамата с Тави се насочиха напред към върха на най-близкия хълм, за да погледнат надолу. Макс вдигна ръце, въздействайки на въздуха между тях, и изръмжа, сякаш от болка.
	После тихо каза:
	— Това трябва да го видиш.
	Тави се наклони към него, докато Макс поддържаше въздушната лупа.
	Тави никога не я беше виждал толкова близо, призоваването правеше образа много по-ясен и по-наситен, отколкото дебелото парче римско стъкло. Той с усилие се застави да се откъсне от възхищението си към това чудо, което магията предлагаше.
	Няколко мига по-късно, когато Тави осъзна какво точно вижда, той захвърли маската на спокоен и невъзмутим офицер, която носеше заради своите войници, така че стомахът му да не се изпразни.
	Защото лупата на Макс позволи на Тави да види труповете на хората от холтовете — бяха навсякъде, пръснати из цялата плодородна долина…
	Тъмен дим се издигаше от руини, които доскоро са били административни сгради, хамбари и къщи, толкова подобни на тези, в които самият Тави беше израснал — където са живели много семейства. И ако канимите ги бяха изненадали, то малцина ще са оцелелите, ако изобщо има такива.
	Тук-там пред Тави се придвижваха малки групи, повечето от които в неговата посока. Някои от тях бяха малочислени и бавни, а други — по-големи и се придвижваха значително по-бързо.
	Пред очите му в далечината една такава група нападна по-малката. Разстоянието беше твърде голямо, за да разбере в детайли случващото се, дори и с помощта на Макс, но Тави знаеше какво вижда.
	Нападателите каними току-що избиха бежанци, които бяха загубили надежда за спасение и бягаха от разрушенията зад тях.
	Изблик на чист, изгарящ гняв го прониза при тази гледка, първобитна ярост запали звезди в очите му, оцвети всичко, което виждаше, в червено, и премина през него, понасяйки се по вените му като река от разтопен метал, но в същото време остави мислите му чисти, сурови и кристално ясни. Това вече му се бе случвало веднъж в живота: дълбоко в пещерите под столицата Алера Империя, когато безмозъчните агенти на съществата, известни като ворд, дойдоха да убият неговите приятели и неговия владетел.
	Той чу скърцане на кожа и мимоходом отбеляза, че юмруците му са стиснати толкова здраво, че опънатата кожа на ръкавиците разранява раните по кокалчетата му.
	Но този факт не бе възприет от него като достатъчно важен и усещанията идваха от толкова далече, че той едва осъзнаваше, че това са неговите собствени усещания.
	— Врани! — чертите му се изостриха, лицето му се вкамени.
	— Не виждам основния им корпус — тихо прошепна Тави, — няма абсолютно никаква координация.
	Макс кимна.
	— Рейдърски отряди. Обикновено са по петдесет-шестдесет канима във всеки.
	Тави кимна и каза:
	— Това означава, че дори на пръв поглед тук може да има около хиляда.
	Той се намръщи.
	— Какво числово превъзходство трябва да имаме, за да си гарантираме победата?
	— Най-добре, ако можем да се срещнем с тях на открито. Те са големи и силни, но конете ни са още по-големи и силни. Кавалерията може да им се противопостави в открита битка. Пехотата може да се изправи срещу тях един на един, ако има възможност за разгръщане и ако рицарите осигурят добра подкрепа. Ако се биеш с тях в закрити помещения или на лош терен, или си напъхан в задънена улица и си принуден да спреш, тогава предимството е на тяхна страна.
	Тави кимна.
	— Просто ги погледни. Всеки се движи по свой си път. Те изобщо не изглеждат като настъпателни сили. Никаква координация.
	Макс изсумтя.
	— Мислиш, че Ерен е сгрешил?
	— Не — тихо прошепна Тави.
	— Тогава къде е армията им? — попита Макс.
	— Точно това е въпросът.
	Изведнъж Макс замръзна като статуя — в долината на по-малко от миля под тях, благодарение на утринната светлина и релефа на земята, той успя да забележи група бежанци. Те бавно се влачеха по пътя — опитваха се да бързат, но очевидно бяха уморени и не можеха повече.
	Пътят през долината не беше от основните пътища, създадени от фурии, които империята поддържаше — разходите по създаването им правеше използването на широката, бавно течаща вода на Тибър много по-практичен избор за превоз на стоки и пътуване.
	Икономиката беше оставила хората от долината на милостта на канимите.
	Няколко мига след бежанците в полезрението им попадна мародерстваща група каними, които следваха по петите своите безпомощни жертви.
	Въпреки че Тави се беше срещал с древните врагове на Алера и преди, той никога не ги беше виждал както сега — да се движат заедно на открито, бързи, надъхани и кръвожадни. Всеки каним беше много по-висок от кой да е човек, най-дребният от тях се извисяваше на повече от седем фута, при това техните тънки, прегърбени в раменете тела щяха да са с фут по-високи, ако се изправят.
	Канимите в рейдърския отряд бяха покрити с червена козина и облечени в кожа, чийто произход Тави не разпознаваше. Носеха странни сърповидни мечове, брадви с необичайно извити дръжки и остри като игли бойни копия със закрепени в основата на върха остриета във форма на полумесец.
	Лицата им бяха дълги и тесни, а устите широко се отвориха и демонстрираха окървавени зъби, щом видяха плячката си.
	Бежанците, предимно деца и възрастни мъже и жени, заедно с каруцата, теглена от самотен кон, забелязаха преследвачите и панически се опитаха да увеличат скоростта си, знаейки, че това е безнадеждно. Смъртта, жестока и ужасна, беше дошла за тях.
	Ярост прониза Тави и гласът му прозвуча твърдо и спокойно, когато заговори.
	— Трибун — каза той на Макс. — Разделете колоната. Аз ще поема северната страна на пътя. Вие поемете южната. Ще ги ударим от двете страни.
	— Да, сър — мрачно отговори Макс и започна да се обръща.
	Тави го спря, слагайки ръка на рамото му.
	— Макс — каза той тихо. — Ще изпратим съобщение на канимите. Рейдърите им не трябва да се измъкнат. Нито един.
	Очите на Макс се ожесточиха, той кимна и като се обърна към кавалерията, изрева заповедите. Тръбата засвири кратка поредица от сигнали и колоната се раздели, оформяйки от дългата редица две по-компактни бойни формации.
	Тави скочи на коня и извади меча си.
	Звукът от двеста остриета, изтеглени от ножниците след него, беше невероятно силен, но той се сдържа от каквато и да е реакция.
	После той вдигна меча си и го спусна напред, сигнал за движение, и след няколко секунди вече водеше конницата надолу по пътя. Конят му се впусна в енергичен тръс, после ускори ход до лек галоп и по настояване на Тави премина на пълна скорост.
	Чуваше и усещаше присъствието на другите легионери зад себе си, оглушителният грохот от препускането на конете им се издигаше наоколо, пробиваше през него, звънеше в бронята му и се вливаше в дивия ритъм на сърцето му.
	Преодоляха разстоянието до бежанците по-бързо, отколкото Тави можеше да повярва, а когато видяха алеранската кавалерия да се носи към тях от склона, изражението на ужас и отчаяние по лицата им отстъпи на внезапна надежда.
	Те размахаха ръце и се разкрещяха, приветствайки легионерите с радостни възгласи. Тави вдигна меча си и посочи надясно, при което половината крило напусна пътя, за да заобиколи бежанците отдясно. Мечът на Макс огледално повтори жеста на Тави и стоте му подчинени се насочиха наляво.
	Те заобиколиха бежанците и забелязаха канимите на не повече от петдесет ярда от себе си. Тави поведе хората си по дъга, която им позволи да излязат право във фланга на канимите и правейки това, той разбра нещо.
	Петдесет каними, видими от миля разстояние, изглеждат чужди и опасни.
	Петдесет каними, видими от стремително топящо се разстояние, изглеждат огромни, гладни и ужасяващи.
	На Тави изведнъж му стана абсолютно ясно, че никога преди не се е сражавал с истински каними, никога не е водил хора в битка и никога не се е сражавал срещу жив враг на кон. Не можеше да си спомни някога да е бил толкова уплашен.
	Тогава нарастващите стълбове черен дим и виковете на хората, които го следваха, дадоха нов живот на яростния огън във вените му, той чу как викът му надделява над грохота на кавалерийската атака.
	— Алера! — изкрещя той.
	— Алера! — изкрещяха в отговор сто ездачи легионери.
	Тави видя първия каним, огромен жилав звяр с краста в сиво-кафявата си козина и брадва, която стискаше в лапоподобната си ръка. Канимът замахна с брадвата към него в странно, измамно хвърляне, и червеният метал проблесна, въртейки се към него.
	Тави не се замисли какво прави. Ръцете му се раздвижиха, мечът му удари нещо и нещо удари по бронираната му гръд, едва забелязано от него.
	Той се наклони надясно, размаха меч и когато конят му го понесе зад гърба на канима, нанесе плавен, грациозен, лек удар на конник-мечоносец, разчетен на точност и позволяващ да пренесе в удара силата и скоростта на препускащия кон. Мечът му уцели и удари с ужасна сила, която завибрира нагоре по ръката му в изтръпваща вълна.
	Нямаше време да види резултата. Конят на Тави продължи напред, той вдигна оръжието си и нанесе удар по канима отляво.
	С периферното си зрение зърна окървавените зъби на каним и дръпна коня си. Едно копие летеше право към лицето му и той го отклони с меча си. Нещо се вряза в шлема му, а след това беше залят от вълната алеранска кавалерия, атакуваща от противоположната посока — Максимус и неговите хора.
	Тави ясно видя, че хората му държат много накъсана линия. Те кръжаха, без да забавят темпо, и за пореден път се хвърляха напред през разпръснатите по пътя каними.
	Този път изглежда мислеше по-ясно. Удари канима, който се канеше да хвърли копие в един от хората на Макс, насочи коня си в гърба на друг вълк и се наведе надолу, за да довърши ранения каним, който се опитваше да се изправи. После мина покрай част от групата на Макс и отново се огледа.
	Само шепа каними все още бяха в състояние да се бият и те се втурнаха напред с безумен, почти откачен яростен вой.
	Тави внезапно осъзна, че отговаря на техния вой със свой собствен, пришпори коня си напред, изплъзна се от удара на сърповидния меч и насочи собственото си острие в директен, тежък удар в шията на канима, който се опитваше да го посече.
	Лицето на канима се изкриви от болка и ярост в мига, в който Тави вкара острието в него.
	Тави позволи на коня да го отведе встрани, извади късия меч, въпреки че това оръжие беше слабо приспособено за използване от ездачи, и се обърна да търси врагове.
	Но всичко вече беше свършило.
	Алеранската конница изненада канимите и нито един от тях не се беше изплъзнал на бързите ездачи на Първи алерански и техните остриета.
	В този момент последният оцелял каним, същият, в чието тяло Тави остави меча си, хвана оръжието си, изрева отчаяно и като пръскаше около себе си кървава пяна, се свлече на земята.
	Тави скочи от коня и тръгна по окървавената земя сред внезапна и пълна тишина. Той протегна ръка, хвана дръжката на своя меч, дълбоко заседнал в гърдите на канима, и го издърпа. После насочи поглед към младите конници, вдигна оръжието си и им отдаде чест.
	Конете нервно затанцуваха, а земята се разтресе, когато легионерите избухнаха в ответни викове. Тави отново скочи на седлото, докато командирите на копия и центурионите ревяха заповеди на хората си да заемат своите места в строя.
	Тави беше на коня вече десет секунди, когато вълната от изтощение се стовари отгоре му като удар. Ръката и рамото го боляха ужасно, а гърлото му гореше от жажда. Едната му китка беше в кръв, тя изглежда течеше от ранените стави под ръкавицата му.
	На нагръдника си имаше вдлъбнатина колкото пръста си, а на ботуша — нещо, което приличаше на следа от зъби, но Тави не можеше да си спомни дали е почувствал ухапване по време на битката.
	Искаше единствено да седне някъде и да заспи. Но имаше работа и тя трябваше да се свърши. Той приближи до бежанците и бе посрещнат там от стар посивял холтър с военна стойка — вероятно пенсиониран легионер.
	Той поздрави Тави и каза:
	— Казвам се Верник, милорд — той погледна нагръдника на Тави. — Не сте от легионите на лорд Церес.
	— Капитан Руфус Сципио — отговори Тави, връщайки поздрава. — Първи алерански легион.
	Верник изсумтя изненадано и за миг се вгледа внимателно в лицето на Тави.
	— Който и да сте, радваме се да ви видим, капитане.
	Тави буквално чу мислите на стареца. „Изглежда твърде млад за ранга си. Трябва да е силен призовател на фурии, от най-знатните граждани.“
	Тави не счете за необходимо да го избави от заблудата му, не и сега, когато истината беше много по-лоша.
	— Бих искал да ви съобщя по-добри новини, сър, но ние се подготвяме да защитим Елинарх. За да защитите хората си, трябва да ги отведете зад градските стени.
	Верник въздъхна тежко, но кимна.
	— Да, милорд. Мисля, че това е най-защитеното място наоколо.
	— Не видяхме каними по пътя дотук — отговори Тави. — Така че с вас всичко би трябвало да е наред, но трябва да побързате. Ако нашествието е такова, каквото си мислим, за защитата на града ще ни трябва всеки един легионер. След като портите се затворят, никой от тази страна няма да може да влезе.
	— Разбирам, милорд — каза холтърът. — Не се притеснявайте, сър. Ще се оправим.
	Тави кимна и отново го поздрави, след което се върна обратно при колоната. Макс излезе да го посрещне и му хвърли манерка с вода.
	Тави я хвана и кимна в знак на благодарност.
	— Е? — попита Тави, след като отпи дълга глътка от манерката.
	— Това беше толкова близо до идеалното, колкото изобщо можеше да се очаква. Хванахме ги на равен, открит терен с отряди от двете страни — спокойно каза Макс. — Петдесет и три мъртви канима. Двама алеранци са мъртви, трима са ранени, всички са рибки. Изгубихме два коня.
	Тави кимна.
	— Дайте резервни коне на тези холтъри. Ще се движат по-бързо, ако качат част от децата на коне. Проверете дали имат място във фургона за нашите ранени. Говорете с холтър на име Верник.
	Макс направи гримаса, но кимна.
	— Да, сър. Имате ли нещо против да попитам за следващата ни стъпка?
	— Ще продължим да се движим надолу в долината. Ще убиваме каними и ще помагаме на бежанците, а също така ще се опитаме да намерим местоположението на техните основни сили. Искам да изпратя заповед до крилата по хълмовете да бъдат много внимателни и концентрирани. Не искам някой да се опитва да гони всяка група каними, която види.
	Неочаквано Тави разбра, че гледа към двата коня без ездачи от собствения си отряд, и млъкна.
	— Виждам — каза Макс. Пое си дъх и попита много тихо: — Добре ли си?
	На Тави му се искаше да закрещи. Или да бяга и да се скрие. Или да заспи. Или може би комбинация от първите три, а след това, най-накрая, и последното. Не го бяха обучавали да е командир на легионери.
	Никога не е искал ранга на командир по този начин, никога не го е искал. Фактът, че това се случва с него, беше толкова прост и грандиозен, че изобщо не можеше да започне да се бори с последствията му.
	Беше свикнал да предизвиква съдбата, но сега… Сега рискуваше не само собствения си, но и живота на други хора. Млади хора вече бяха умрели и ще умират вследствие на неговите решения.
	Чувстваше се дезориентиран, изгубен и почти се радваше на отчаяността и динамичността на ситуацията, която се бе стоварила върху тях, защото това му даваше възможността директно и незабавно да прилага решенията си. Нямаше време за промяна на заповедите.
	Да вземе решения относно стратегията. Да се бори със заплахата. Ако успее да преодолява трудностите, без да губи темпо, ще може да запази главата на раменете си. Не бива да мисли за болка и смърт, задължението му като капитан на легиона е да предотврати това.
	Той не искаше да се преструва, че всичко върви според очакванията, и да излъчва спокойствие и увереност към младите легионери около себе си. Но тяхното спокойствие и увереност бяха решаващ фактор за способността им да се бият и в крайна сметка увеличаваха шансовете им за оцеляване.
	Така че той пренебрегна онези части от себе си, които искаха панически да закрещят, и се съсредоточи върху най-належащите въпроси.
	— Добре съм — каза той на Макс с равен глас. — Не искам да навлизаме твърде далеч. Ако нахлуем прекалено дълбоко в долината и конете ни се уморят, канимите могат да ни спипат, преди да се върнем в Елинарх. Но трябва да направим всичко възможно за заселниците, които са все още живи.
	Макс кимна.
	— Съгласен съм.
	— Макс. Искам да ми кажеш, когато разбереш, че надхвърляме възможностите си — каза тихо Тави. — И не искам да използваш фурии, докато не стане абсолютно необходимо. Ти ще си моят скрит коз, ако се стигне до това. И си най-близкият лекар.
	— Забелязах — каза Макс също толкова тихо.
	Той се усмихна на Тави.
	— Виждал съм много по-опитни офицери, които не действаха толкова добре. Ти си роден за това.
	Тави направи гримаса.
	— Кажи това на онези двамата, които не се върнаха живи.
	— Това е легион — тихо каза Макс. — Преди ден претърпяхме много по-големи загуби. Те са знаели какво рискуват, когато са постъпили на служба.
	— Те са постъпили, за да бъдат обучени и ръководени от опитни офицери — възрази Тави, — а не за това.
	— Животът не е най-честното нещо. Това не е плод на нечия грешка. И със сигурност не и твоя.
	Тави погледна Макс и неохотно кимна. После обърна коня си и се вгледа в долината, където заселници се опитваха да стигнат до безопасни места.
	Имаше усещане, че денят трябваше отдавна да е приключил, но скритото от облаци слънце беше още на половината път от своя пик.
	— Как се казваха, Макс? Момчетата, които загинаха.
	— Не знам — призна Макс, — не ми беше до това.
	— Ще разбереш ли заради мен?
	— Разбира се.
	— Благодаря.
	Тави изправи рамене и кимна на себе си.
	— Ще отида да поговоря с нашите ранени, преди да тръгнат на път, но още доста заселници се нуждаят от помощта ни. Искам да продължим след пет минути, трибун.
	Макс срещна погледа на Тави, когато той му отдаде чест, и каза тихо и свирепо:
	— Да, капитане.


	Глава 32

	— Кървави врани — разочаровано изруга Тави. — В това няма никакъв, враните да го вземат, смисъл, Макс.
	Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, крилото на кавалерията под командването на Тави поне шест пъти влизаше в кратки ожесточени битки с рейдърските отряди на канимите, всички бяха по-малобройни от първия.
	Загинаха още трима легионери. Още девет бяха ранени в битките и един си счупи ръката, когато умореният му кон се спъна и го хвърли от седлото.
	— Прекалено си нервен — отговори Макс и лениво се облегна на дървото.
	Макс и Тави бяха единствените легионери, които все още се държаха на крака, ако не брояха шестимата, които стояха на пост около лагера. Останалите лежаха на земята, потънали в тежък, безмълвен сън, изтощени от цял ден преходи и бойни действия.
	— Виж какво, канимите невинаги правят неща, които имат смисъл.
	— Грешиш — отговори Тави с тон, който не търпи възражение. — За тях собствените им действия винаги имат смисъл, Макс. Те не разсъждават като нас, но това не означава, че са глупави или луди.
	Той махна с ръка към селото.
	— Всички тези различни групи. Нито координация, нито посока. Нито сплотена сила. Това им е тактиката. Трябва да разбера какво правят.
	— Можем да продължим към пристанището. Обзалагам се, че ще имаш възможност да го разбереш по пътя.
	— Не повече от пет минути. След което конете ни ще изпопадат от умора и канимите ще ни клъцнат главите.
	— Но пък бихме разбрали — отговори Макс.
	— Бихме разбрали — въздъхна Тави и поклати глава. — Къде е той?
	— Пратениците са един такъв забавен вид хора, когато ги чакаш, винаги искаш да се появят незабавно. Това е враждебна територия. Дай му време.
	— Може да нямаме време.
	— Да — каза Макс. — Но да се притесняваш за това няма да го накара да се появи тук по-бързо.
	Макс развърза каишката на чантата си и извади кръгъл плосък хляб. Разчупи го на две хвърли едното парче на Тави.
	— Яж, докато можеш. Ако искаш, поспи.
	— Сън — каза Тави с лека усмивка в гласа.
	Макс изсумтя и те мълчаливо задъвкаха. След малко той каза:
	— Забеляза ли нещо?
	— За какво говориш?
	— Всеки от твоите легионери или спи, или мечтае за това.
	Тави се намръщи, гледайки фигурите на легналите в сянката войници. Дори часовите уморено се олюляваха.
	— Ти не спиш — отбеляза той.
	— В мен има магия на метала, мога да изкарам няколко дни без сън, ако се налага.
	При тези думи Тави направи физиономия.
	— Но ти нямаш моето предимство — продължи Макс. — И въпреки това не спиш. И не се олюляваш, като се разхождаш наоколо. И езикът ти е по-бърз от всеки кон в Алера.
	Тави спря да дъвче за секунда, мръщейки се.
	— Това да не означава, че използвам магията на метала?
	— Не използваш — каза Макс. — Щях да забележа. Но се държиш забележително добре.
	Тави си пое дълбоко дъх. После каза:
	— Кайтай.
	— Поздравления, вече я споменаваш при всяка дума — каза Макс. — Но аз говоря сериозно. Не знам що за билки използваш…
	— Не, Макс — каза Тави. — Това… мога да изкарам без сън много по-дълго от преди. Откакто аз и Кайтай…
	— Омачкахте чаршафите в леглото?
	Слава на великите фурии, че беше достатъчно тъмно, за да не може Макс да види как Тави изведнъж се изчерви.
	— Щях да кажа заедно. Ти си задник.
	Макс изсумтя и отпи глътка от мяха. После го подаде на Тави.
	Тави отпи и се намръщи на слабото, разредено вино.
	— Вече не се нуждая от дълъг сън. Понякога ми се струва, че виждам по-ясно. Че чувам по-добре. Не знам…
	— Много странно — каза Макс замислено. — Но пък удобно.
	— Предпочитам да не говориш за това — тихо каза Тави.
	— Разбира се — отвърна Макс и взе обратно мяха. — Враните да ме отнесат, изненадах се, когато я видях тук. Мислех, че е останала в двореца. Харесаха й новите играчки.
	Тави изсумтя.
	— Тя си има собствено мнение по този въпрос.
	— Добре, че сега е в най-голяма безопасност в Елинарх — каза Макс.
	Тави му хвърли безизразен поглед.
	— Не е там? — попита Макс. — Откъде знаеш?
	— Не знам. Не съм я виждал, откакто снощи ни доведе в града. Но я познавам — той поклати глава. — Тя е някъде тук.
	— Капитане! — извика един от часовите.
	Тави се обърна и осъзна, че вече стои с меч в ръка, част от секундата по-късно и оръжието на Макс напусна ножницата си. Те ги върнаха обратно, тъй като това не беше сигнал за нападение, и чуха приближаващ тропот на копита.
	Очукан на вид изтощен легионер се появи от мрака, възрастта му показваше, че е ветеран. Шлемът му беше изцапан с нещо подобно на тъмночервената кръв на канимите.
	Той се олюля, слизайки от коня си, уморено отдаде чест на Тави и кимна на Макс.
	— Капитане — каза Максимус. — Това е легионер Хагар. Служил съм с него на стената.
	— Легионер — каза Тави и кимна. — Радвам се да те видя. Докладвай.
	— Сър — каза Хагар. — Центурион Флавис изразява уважението си и ви уведомява, че неговото крило е срещнало и унищожило петдесет и четири канимски рейдъра. Седемдесет и четири бежанци получиха цялата помощ, която можеше да им се предостави, и бяха изпратени под закрилата на стените на Елинарх. Двама легионери бяха убити, а осем — ранени. Ранените са на път към града.
	Тави се намръщи.
	— С редовни вражески сили ли се бихте?
	Хагар поклати глава.
	— Не, сър, но двамата загинали легионери, както и повечето ранени, пострадаха по време на сражение с трима каними, които бяха облечени и въоръжени различно от обикновените рейдъри.
	— Трима — възкликна Макс.
	Хагар направи гримаса.
	— Това се случи съвсем скоро, Антилар, когато здрачът започна да се сгъстява. И тези същества… Никога не съм виждал нещо толкова бързо, а съм гледал дуела на Алдрик Меча с Арарис Валериан, когато бях момче.
	— Трудно беше да ги победите, така ли?
	— Двама от тях се оттеглиха и Флавис ги остави. Би било самоубийство да се тръгне в тъмното след тях.
	В Тави възникна усещане, сходно с това, което се появява, когато слюнката изпълва устата му при миризмата на хубава храна.
	— Стоп. Различно облечени? Как точно?
	Хагар се обърна към коня си и каза:
	— Тук имам всичко, сър. Флавис каза, че може би ще искате да видите това.
	— Флавис е прав — каза Тави. — Трибун, лампа, ако обичате.
	— Това ще издаде нашата позиция, сър — каза Макс.
	— Както и миризмата на стотина коне — сухо отговори Тави. — Трябва да видя това.
	Макс кимна и взе лампата. Прикри я с гънките на плаща си и промърмори:
	— Светлина.
	Много слабо златисто сияние на магическа лампа се появи изпод плаща и тримата приклекнаха, за да огледат дрехите, донесени от Хагар.
	Черен плащ с качулка, достатъчно голям да се направи малка палатка, беше увит около останалите вещи. В плаща първо видяха чифт къси бойни остриета или каквото беше това за канимите. Остриетата бяха дълги три фута, извити, изработени от закалената, пурпурно кървава стомана, от която канимите изработваха най-доброто си снаряжение.
	Имаше и назъбени ножове, чиито остриета приличаха на трион, дръжката на единия беше направена във формата на вълчи череп, а на мястото на очите бяха инкрустирани мънички алени камъни. Следваха половин дузина тежки метални пръчки, дълги колкото предмишницата на Тави и с дебелина един пръст.
	Огромните ръце на канимите позволяваха да бъдат хвърляни изключително точно и дори да пробият черепа през шлем.
	И накрая, оборудването включваше матирана черна верига от някакъв странен и изключително тежък метал, който не издаваше почти никакъв звук, когато брънките се докосваха една друга.
	Тави гледаше всичко и размишляваше.
	— По-скоро прилича на снаряжение на курсор — каза Макс спокойно. — По-малки са от обичайните им неща. И по-леки. Идеални, за да поразиш целта и да избягаш.
	— М-м-м — проточи Тави. — Точно за това са ги и използвали. Като добавим и това колко добре са се сражавали, означава, че би трябвало да са някакъв вид елитни войници. Най-вероятно разузнавачи.
	— Във всеки случай това означава, че някъде зад тях има редовни войски.
	Тави мрачно кимна.
	— И сега знаят къде сме.
	Макс се намръщи и млъкна.
	— Сър — каза Хагар. — Трябва също да ви информирам, че разузнавачите може да са понесли големи загуби.
	Тави изсумтя и се намръщи.
	— Как така?
	— Само около четиридесет и пет от всичките осемдесет, които излязоха тази сутрин, се върнаха на мястото за срещи. Разузнавачите са независим народ и понякога могат да седят в убежище по няколко дни. Никой не е видял телата, но някои от тях са забелязали признаци, че част от другарите им са били нападнати.
	— Канимите искат да ни държат слепи — каза Тави и кимна. — Чакай.
	Тави стана и отиде при един от конете, които използваха за превоз на багаж.
	Извади тежко парче кожа, вързано на възел, развърза връвта, която го държеше затворено, и измъкна два сърповидни канимски меча, както и една от брадвите им.
	Донесе ги и ги положи редом до новото оръжие. След което започна да ги гледа замислено, опитвайки се да улови изплъзващата се мисъл, която танцуваше под самата повърхност на съзнанието му.
	— Ако знаят къде сме — каза Макс тихо, — тогава най-добре да не се задържаме тук. Не бих искал да се срещам с техните редовни войски по тъмно.
	Хагар кимна в знак на съгласие.
	— Флавис вече е на път към Елинарх.
	Тави хвърли поглед към оръжието. Имаше нещо тук. Правилният отговор. И той го знаеше.
	— Сър? — обади се Макс. — Трябва да се движим. Без значение колко са и какво правят, те нямат възможност да се промъкнат към града.
	Изведнъж разбирането прониза Тави като светкавица и той удари с юмрук в дланта си.
	— Врани, ето го!
	Хагар го погледна неразбиращо.
	Тави посочи сърповидните мечове и брадвата на канимите.
	— Макс, какво виждаш?
	— Оръжие на каними?
	— Погледни по-отблизо — каза Тави.
	Макс сви устни и се намръщи.
	— Хмм. Петна от кръв по едното. Остриетата на мечовете са назъбени, което е лошо. И ръжда по…
	Макс млъкна и свъси вежди.
	— Как така петна по мечовете и брадвата?
	— Точно така — каза Тави. Той посочи кърваво-стоманеното оръжие. — Погледни. Остриетата са в отлично състояние. Висококачествена стомана.
	Той посочи оръжията, принадлежали на убитите рейдъри.
	— Ръжда. Изработката е много по-лоша. Много повече увредени. За тях са се грижили много по-лошо — и тези зелени и кафяви петна, Макс.
	Макс вдигна вежди.
	— И какво означава това?
	— Това означава, че съм израснал в холт — каза Тави. — Тези петна получаваш, когато косиш нещо — продължи той, сочейки към мечовете, след което потупа по брадвата, — или когато сечеш дърва. Това не са оръжия. Това са инструменти.
	— С цялото ми уважение, сър, където и да се прилага тази прелест, тя така или иначе си остава брадва.
	— Не и в контекста на това, което ни е известно — каза Тави.
	— Хм? — изсумтя Макс. — Какво по-точно?
	Тави вдигна ръка и каза:
	— И така, знаем, че голямо количество каними са слезли на брега, но не сме видели никакви редовни войски. Рейдърите, които срещнахме, обикаляха наоколо като див гаргант, без никаква координация или цел. Никой от тях нямаше качествени оръжия и никой не носеше стоманена броня.
	— Което значи?
	— Това е опълчение, Макс. Неподготвени новобранци. Фермери, престъпници, работници. Всички, които са успели да изтласкат пред себе си, въоръжавайки ги с нещо остро.
	Макс замислено се намръщи.
	— Но всичко, което правят, е да ги изпращат в случайни групи, като тази.
	— Но правейки това, те създават всякакъв вид хаос. Мисля, че канимите умишлено са взели със себе си войска, която да използват за пушечно месо — каза Тави.
	— Те са тук, не за да се бият с нас. Те са тук, за да ни разсейват. Ние би трябвало да се концентрираме върху тях, както и правехме цял ден. Обзалагам се, че канимите се надяват да примамят Първи алерански далеч от стените, някъде на открито място, където да могат да ни размажат.
	— Врани — изплю Макс. — На проклетите псета не им трябва да правим такава голяма грешка. По-скоро са го направили, за да могат канимските разузнавачи да се движат свободно във възникналия хаос. Така ще могат да намерят оптимални маршрути за основните сили, като същевременно елиминират нашите разузнавачи.
	Тави примигна и щракна с пръсти. След това се разрови в джобовете си и извади кървавия камък, който беше откраднал от лейди Антилус.
	Той го поднесе към скъпоценните камъни в дръжката на меча от червена стомана.
	Бяха идентични.
	— Ето къде съм виждал такъв камък преди — прошепна Тави. — Варг носеше пръстен и обеци със същите.
	Макс тихо подсвирна.
	— Врани — проклина той. — Предполагам, че е бил в мащехата ми.
	— Да, в нея беше — изръмжа Тави.
	Макс бавно кимна.
	— И така. Какво ще правим сега, сър?
	Тави погледна многозначително легионера.
	— Хагар.
	Ветеранът отдаде чест.
	— Капитане — после мълчаливо се отдалечи, отвеждайки и коня си.
	— Препоръки? — попита тихо Тави.
	— Да се върнем назад в Елинарх и да затворим портата — бързо каза Макс. — Канимите не биха правили всички тези номера, ако не се канеха да тръгнат по този път.
	Тави поклати глава.
	— Щом направим това, ще загубим шанса да получим повече информация за техните възможности. Ако успеят да повторят номера с мълнията или ако лейди Антилус действа заедно с тях, на канимите няма да им представлява трудност да взривят портата и да ни унищожат в рамките на час.
	— Ако основните им сили ни сгащят тук на полето, можем да не се притесняваме за тези проблеми. Но вие решавате, сър.
	Тави обмисля проблема за няколко мига.
	— Връщаме се — каза накрая тихо. — Ще оставим малък ариергард, за да ни предупреди, когато врагът се появи в полезрението. Вдигай хората и потърси доброволци.
	— Сър — отвърна Макс и отдаде чест. Изправи се бързо и започна да крещи команди, а уморените легионери се размърдаха.
	Колоната се формира доста по-бавно в заобикалящата ги тъмнина, отбеляза Тави, когато по гърба му пробяга вълна и накара космите на ръцете му настръхнат.
	Той се огледа във вечерния здрач и се насочи към най-тъмната сянка от западната страна на лагера.
	Когато приближи, той забеляза проблясването на бледа кожа под тъмна качулка и Кайтай прошепна:
	— Алеранецо. Има нещо, което трябва да видиш.
	Имаше нещо много странно, много различно в гласа й и Тави изведнъж разбра, че в гласа на Кайтай звучеше… страх.
	Кайтай се огледа, дръпна качулката си и срещна очите си с Тави, напълно спокойна, грациозно замръзнала, без да мърда, като сърна, скрита в тревата, готова да избяга от лъва.
	— Алеранецо, трябва да видиш това.
	Тави срещна погледа й за миг и кимна. После отиде при Макс и му прошепна:
	— Води ги обратно в града. И остави два коня тук.
	Макс примигна.
	— Какво? Къде отиваш?
	— Кайтай е намерила нещо, което трябва да видя.
	Макс понижи глас до яростен шепот.
	— Тави. Ти си капитан на този легион.
	Тави отговори също толкова тихо, но не по-малко яростно:
	— Аз съм курсор, Макс. Моя е отговорността да събирам информация за сигурността на Империята. И нямам намерение да заповядвам на никого да отиде там тази нощ. Вярвам, че днес вече бяха убити достатъчно хора.
	Гримаса на болка пробяга по лицето на Макс, но след това центурионът докладва, че колоната е готова.
	— Върви — каза Тави, — аз ще ви догоня.
	Макс бавно издиша. После изпъна рамене и протегна ръка към Тави, който я стисна.
	— Успех — каза Макс.
	— И на теб.
	Макс кимна, метна се на коня и даде заповед на колоната да потегля. Миг по-късно те се скриха от поглед.
	Малко по-късно звукът от тяхното движение изчезна, оставяйки изведнъж Тави сам, в тъмното, в чужда за него част от страната, пълна с врагове, които биха се радвали да го убият възможно най-болезнено и ужасно.
	Тави тръсна глава. После започна да сваля снаряжението си.
	Един удар на сърцето по-късно Кайтай беше до него и плъзгаше бледи, сръчни пръсти по ремъците и закопчалките, помагайки му да ги свали. Той извади тъмнокафявия плащ от чантата си, облече го и се увери, че и двата коня ще са готови за тръгване, когато той и Кайтай се върнат.
	После, без да каже и дума, Кайтай с лисича стъпка се плъзна в нощта, а Тави я последва. Те тичаха под прикритието на нощта, понякога осветявани от избухването на кървава мълния, и Кайтай го поведе към хълмовете, които оформяха долината на Тибър.
	Краката и белите му дробове горяха по времето, когато стигнаха до върха на хълма, който сякаш беше стотният, който преодоляваха през последните два часа. Тук Кайтай започна да забавя.
	Следващите няколкостотин ярда тя вървеше с бавни, възхитително тихи стъпки, и Тави я копира. Нужен им беше само миг, за да стигнат до края на хълма.
	Ярък, златист, равномерен поток светлина се изливаше върху тях от разстояние. За момент Тави си помисли, че гледа към горящия Фаундърпорт, докато не видя, че светлината идва от гигантски огън извън града, който от гледната точка на Тави караше градските стени да изглеждат като резки, ясни силуети.
	Отне му съвсем малко време, за да разбере какво вижда.
	Фаундърпорт не гореше.
	Горяха корабите на канимите.
	Огънят ревеше толкова силно, че всъщност той можеше да го чуе като далечен стенещ звук.
	Сред дима и огъня видя как пламъците поглъщат мачтите и палубите на ветроходните съдове.
	— Те собственоръчно палят корабите си — прошепна Тави.
	— Да, алеранецо — каза Кайтай. — Твоите хора нямаше да го повярват, ако бяха чули тези думи от устата на марат. Трябваше твоите очи да го видят.
	— Това не е рейд. Това не е набег — Тави внезапно почувства студ. — Ето защо този път са толкова много. Ето защо са готови да пожертват хиляди, само и само да ни завладеят.
	Той преглътна.
	— Те се канят да останат тук.


	Глава 33

	Тави гледаше към горящите в далечината кораби, обмисляйки изводите, които следваха от този факт. А от тях следваше, че както и да бяха постъпвали канимите в миналото, основата на сегашните им действия се беше променила, и то кардинално.
	В цялата история на Алера конфликтите с канимите винаги бяха свързани с контрола над различни острови между Алера и суровата родина на канимите, в локални битки за крайбрежни укрепления, главно в морски или смесени сражения.
	На всеки няколко години рейдърски кораби на канимите се втурваха от морето към бреговете на Алера, ограбвайки и опожарявайки градовете, до които можеха да стигнат, отнасяйки всичко ценно оттам. От време на време пленяваха по някой алеранец, чиято съдба никой не можеше да изясни. Но независимо дали са станали роби или храна, краят им е бил неприятен.
	По-редки бяха големите канимски нахлувания, някои от които се случваха по бреговете на такива крайбрежни градове като Парция, когато десетки кораби се бяха втурнали заедно в една грандиозна атака. Канимите бяха изгорили Парция до основи преди около четири века и поне три пъти бяха изравнявали със земята град Родос.
	Но Ерен каза, че тази инвазия е безкрайно по-голяма от която и да е друга преди. Което означаваше, че те нямаха намерение да ударят Алера и да се върнат в родината си.
	По някаква причина канимите смятаха да останат и последствията от това ужасяваха.
	За канимите нападението им срещу Алера буквално се превръщаше в ситуация „направи или умри“. Те нямаха какво да губят, на карта беше поставено всичко и те бяха сигурни, че единственият начин да гарантират собствената си сигурност е унищожаването на народа на Алера, легионерите и холтовете, както и градовете.
	Те бяха в капан, без надежда, а Тави добре познаваше този вид неистова, безстрашна свирепост, проявяваща се във всяко пленено същество.
	Той наблюдава пожарите за минута, а след това се обърна към Кайтай:
	— За първи път виждам море. Щеше ми се това да се случи по различен начин.
	Тя не отговори, но топлата й ръка се плъзна към него и пръстите им се сплетоха.
	— Как видя тези пожари за първи път? — попита я Тави. — Какво правеше тук?
	— Бях на лов — каза тя тихо.
	Тави се намръщи.
	— На лов за какво?
	— За отговори.
	— Защо?
	— Защото аз убих човека, когото ти искаше да накараш да говори. Сметнах, че е правилно да поправя вината си — тя премести поглед от далечните огньове към Тави. — Когато ти се върна в лагера с арестуваните, аз видях Върховна лейди Антилус да напуска града по големия мост. Оттогава я следя. Тя отиде в една местност наблизо. Мога да ти покажа къде. Може би тя има отговорите, които търсиш.
	Тави се намръщи и за момент се загледа в Кайтай.
	— Ти изобщо можеш ли да си представиш колко е опасна?
	Кайтай сви рамене.
	— Тя не ме видя.
	Тави леко стисна зъби и каза:
	— Тя е прекалено силна за нас, за да се справим.
	— Защо? — попита Кайтай.
	— Тя е Върховна лейди — отговори Тави. — Ако имаш поне малка представа на какво е способна…
	— Тя е страхлива — каза Кайтай презрително. — Кара другите да правят всичко за нея, да убиват за нея. Тя наглася нещастни случаи. И то така, че никога да не бъде осъдена или обвинена.
	— Което не означава, че не може да ни изгори на пепел с едно движение на ръката си — възрази Тави. — Това е невъзможно да се направи.
	— Както беше невъзможно да се измъкне Макс от Сивата кула ли, алеранецо?
	Тави отвори уста да възрази. После я затвори и се намръщи на Кайтай.
	— Това е различно — той присви очи. — Но… защо от всички пътища тя е избрала този. Ти каза, че си е направила лагер?
	Кайтай кимна.
	— В тясно дефиле недалеч оттук.
	Краката на Тави го боляха ужасно, а стомахът му буквално крещеше, че иска храна, особено след дългото бягане, надхвърлило силите му.
	Лейди Антилус беше смъртоносен противник и без свидетели тук, в пустошта, тя почти сигурно щеше да убие и двамата, ако забележи присъствието им, но и възможността да научи повече за всякакви договорености, които предателката би могла да е сключила с враговете, беше незаменима.
	— Покажи ми — каза той на Кайтай.
	Тя се надигна и го поведе още по-дълбоко в нощта, зад гребена на хълма и надолу по обратната му страна натам, където от земята се извисяваха скалните кости на древни планини, изпилени от времето до заоблени хълмове, пресечени тук-там от назъбени пукнатини.
	Там гъстия, нисък широколистен храсталак и големите дървета от речната долина отстъпваха място на хилави вечнозелени растения и къпинови храсти, някои от които достигаха височина от няколко фута.
	Влизайки в гъсталака, Кайтай леко се напрегна и тръгна по-бавно, придвижвайки се напред внимателно и абсолютно безшумно. Тави й подражаваше в това, докато тя го водеше през тесен коридор сред дърветата.
	След няколко крачки те бяха принудени да легнат и да пълзят. Малки трънчета се забиваха в Тави, без значение колко внимателно или бавно се движеше, и той трябваше да стисне зъби и да задушава болезнени стонове, за да не се издаде.
	Преодолявайки изглеждащите безкрайни десетина ярда, те излязоха от гъсталаците и се озоваха в гъста борова горичка, след което Кайтай бавно пропълзя напред през сравнително откритото пространство под дърветата, а после легна на земята и повика Тави.
	Той се спусна след нея, легна по корем и погледна надолу през клоните на дърветата. В незначително, полукръгло разширение на една от големите пукнатини, които прорязваха каменните хълмове, по скалната стена се стичаше вода, като образуваше басейн с размер, малко по-голям от казан на холтърски готвач, след което продължаваше пътя си надолу по камъка.
	Малък огън, разположен в собствена малка вдлъбнатина, която по-добре да скрие светлината му, беше на не повече от двадесет фута от мястото, където лежаха. Лейди Антилус седеше до басейна, очевидно в самия разгар на разговор с малка и неясна човекоподобна водна фигура, издигаща се от повърхността на малкото басейнче.
	— Не разбираш, братко — каза лейди Антилус с притеснен тон. — Те дойдоха тук с твърде големи сили. Дойдоха със стотици кораби, Бренсис. Които изгориха, когато стъпиха на брега.
	От водната фигурка долетя тъничък, раздразнен глас.
	— Не използвай името ми, глупаво дете. Това съобщение може да бъде прихванато.
	„Или просто да се подслуша, лорд Калар“ — помисли си Тави.
	Лейди Антилус раздразнено изсумтя.
	— Прав си. Ако ни подслушат, това може да накара някой да те заподозре в измяна. Разбира се, ако всичките ти легиони, убийства и отвличания все още не са го направили.
	— Да се изправиш срещу Гай е едно — отговори водната фигура. — Да бъдеш обвинен в заговор с канимите е нещо съвсем различно. Това може да накара неутралните Върховни лордове да тръгнат срещу мен. Може дори да предизвика негодувание сред северните лордове, включително и в твоя скъп съпруг, а аз работих твърде усилено, за да го допусна сега.
	Гласът на фигурата стана тих и заплашителен.
	— Затова внимавай. За своя. Език.
	Лейди Антилус се изправи в едва забележимо изплашено напрежение и лицето й пребледня.
	— Както желаете, милорд. Но вие така и не изслушахте моята гледна точка. Канимите са дошли тук не просто за да създадат този облачен покров, забавяйки войските на Първия лорд. Те са дошли тук не за обичайния си рейд и не за да осигурят отклоняване на силите му. Те имат намерение да останат завинаги.
	— Невъзможно — отговори Калар. — Нелепо е. Ще бъдат изтласкани обратно в морето още преди края на лятото. Те трябва да разбират това.
	— Ако изобщо го разбират — каза лейди Антилус.
	Калар изръмжа нещо нечленоразделно.
	— Ти на мястото на срещата ли си?
	— За сключване на сделката. Да.
	— Внуши на Сари безполезността на неговата позиция.
	Лейди Антилус се поколеба, преди да каже:
	— Той е могъщ, милорд. Повече, отколкото бях готова да повярвам. Атаката му срещу командването на Първи алерански беше… много по-впечатляваща, отколкото някога бих могла да предположа. И се случи по-бързо, отколкото мислехме. Аз бях принудена да… оставя няколко незначителни въпроса без внимание.
	— Още по-голямо основание да напомниш на псето с кого трябва да се бие. Не бива да се страхуваш от примитивната му магия и го знаеш. Предай му моето предупреждение, след това се върни в Калар.
	— Ами вашият племенник, милорд?
	— Разбира се, Красус също е добре дошъл гост.
	Лейди Антилус поклати глава.
	— Той ще остане с легиона.
	— Тогава поема риска върху себе си.
	— Той не е готов за война.
	— Той не е дете. И е достатъчно пораснал, за да взема собствени решения. Ако не е достатъчно подготвен, за да оцелее, вземайки тези решения, това не е по моя вина, нито по вина на някой друг. Включително и на родителите му.
	В гласа й се прокрадна гневна нотка.
	— Но, милорд…
	— Стига — изръмжа фигурата на Калар. — Трябва да работя. А ти ще ми се подчиниш.
	Лейди Антилус за миг го погледна, после потръпна. Накрая сведе глава.
	— Да, милорд.
	— Бъди силна, малката — каза образът на Калар с по-мек тон. — Близо сме до края на състезанието. Остава още съвсем малко.
	После фигурата се свлече обратно в мъничкия басейн и лейди Антилус тежко седна до него. Тави видя как ръцете й се свиват в юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите. Малки капчици кръв паднаха на каменния под на пукнатината и заискриха на светлината на пламъците.
	После тя рязко се изправи и изстреля ръка в каменната стена на пукнатината. Камъкът се размекна, запулсира и се сгърчи в барелеф, изобразяващ млад мъж. В действителност… това беше изображение в естествен размер на Тави, прецизно и смразяващо подробно.
	Лейди Антилус го заплю и го удари с една ръка, влагайки толкова много сила в удара, подсилен и от фуриите, че каменната глава буквално се пръсна и с грохот се посипа в облак ситни парченца.
	Следващият й удар удари фигурата в областта на сърцето, а ръката й влезе до лакътя в камъка. От мястото на удара плъзнаха пукнатини, още парченца от статуята се посипаха по земята.
	Тя се обърна, отстъпи на две крачки от статуята и с рев удари с ръба на дланта по останалата част от образа на Тави. Огън прониза тъмнината и тишината на нощта във взрив от светлина и гръм, а камъкът протестиращо изстена.
	Облак прах и дим покри всичко наоколо. Камък се удряше в камък. Когато прахът се разсея, на мястото, където беше статуята, се виждаше гладък като стъкло под с дължина пет фута.
	Тави преглътна.
	До него Кайтай направи същото.
	Положи неимоверни усилия да диша равно и бавно, за да се справи с плашещото треперене на ръцете си. Усети как Кайтай трепери до него. Те изпълзяха далеч от малкия лагер на Върховната лейди така тихо, както и стигнаха до него.
	Безкрайно дълго се измъкваха от гъстите храсталаци, опитвайки се да не вдигат шум. На Тави му се искаше незабавно да хукне още от мястото, където зае вертикално положение. Но в непосредствена близост до лейди Антилус това можеше да бъде фатална грешка.
	Затова той и Кайтай продължиха да пълзят бавно почти половин миля, преди Тави най-накрая да спре близо до потока и да издиша накъсано.
	Клекнаха до потока един до друг и започнаха да загребват вода с длани. Докато пиеха, Тави забеляза, че ръцете на Кайтай треперят.
	И въпреки че тя се опита да запази спокойствие, в дълбините на необикновените й очи Тави видя, че едва се сдържа.
	Напиха се и известно време мълчаха. Тави намери в тъмното ръката на Кайтай и здраво я стисна.
	Тя също го стисна и се прилепи до рамото му. Известно време гледаха отраженията на редките алени мълнии във водата.
	В далечината Тави чу нисък, чужд, ревящ зов на канимски боен рог.
	Пръстите на Кайтай го стиснаха по-здраво.
	— Те идват — прошепна тя.
	— Да — отговори той. После насочи поглед на запад, откъдето се чуваше зовът на рога.
	Той изпита ужасно чувство на безпомощност в момента, в който внезапно и смазващо осъзна, че пред това, което се случва, той е много, много малък. Бяха се задвижили огромни сили и той не можеше да направи нищо, за да ги спре, и почти нищо, за да им въздейства.
	Чувстваше се като легионер на дъска за лудус, бавен, с малка стойност и способности. Други ръце правеха ходовете, докато също като легионера в лудус, той можеше да каже малко за тези ходове и имаше още по-малко възможности, за да повлияе на резултата от играта, дори и сам да правеше тези ходове.
	Това беше ужасно, неприятно, несправедливо, и той се облегна на Кайтай, търсейки утеха в нейно присъствие, в нейната миризма, в нейното докосване.
	— Те идват — промърмори той. — Това няма да отнеме много време.
	Кайтай го погледна, а очите й питащо се взираха в лицето му.
	— Ако това е истина, ако дойдат на огромна тълпа, ще може ли твоят легион да ги унищожи?
	— Не — каза Тави тихо. Той затвори очи за секунда, безпомощен като фигура за лудус и вероятно със също толкова големи шансове да бъде унищожен в стремително приближаващия мрачен финал.
	Край на играта.
	Вълчите бойни рогове на канимите прозвучаха отново.
	Лудус.
	Тави внезапно си пое дълбоко дъх и се изправи на крака, мислите му препускаха. Той погледна пламъците на горящите в пристанището на Фаундърпорт кораби, които се отразяваха в облаците, надвиснали ниско над главите им.
	— Ние не можем да ги унищожим — каза той. — Но мисля, че знам как можем да ги спрем.
	Тя наведе глава.
	— Как?
	Тави присви очи и каза много тихо:
	— С дисциплина.


	Глава 34

	Исана, изтощена, без да вдига глава, попита:
	— Кой ден е днес, Джиралди?
	— Двадесет и деветият ден на обсадата. След няколко часа ще се развидели.
	Исана накара мислите си да се раздвижат през уморения мозък.
	— Битката. Лейди Верадис ще има ли днес свободно време?
	Джиралди дълго мълча. Накрая постави стол пред Исана и седна на него.
	Той се наведе и нежно повдигна брадичката й с мазолестите си пръсти, така че тя трябваше да го погледне.
	— Не — каза той тихо. — Тя няма да има свободно време, Исана.
	Исана с всички сили се опитваше да мисли. Не днес. Тя трябваше да издържи още един ден. Поредният безкраен, безмилостен ден. Тя облиза сухите си напукани устни и каза:
	— Гай скоро ще дойде тук.
	— Не — отвърна Джиралди. — Има нещо в тази буря, което кара рицарите Аери да остават на няколко ярда над земята. Първият лорд не може да изпрати войски за бързо реагиране, за да премахне обсадата, а Калар унищожи пътищата между Церес и столицата. Така че ще мине поне още една седмица, докато пристигнат тук.
	Седмица. За Исана седмицата изглеждаше като митичен период от време. Може би това дори беше милостиво. В крайна сметка всеки ден беше източник на мъки.
	Добре, че не можеше ясно да си спомни колко дни имаше в седмицата.
	— Няма да спра.
	Джиралди се наведе напред.
	— Силите на Калар пробиха през градските стени. Церес и Майлс успяха да съборят достатъчно сгради, за да ги задържат за известно време, но това са само няколко часа, вероятно по-малко от ден, след което ще бъдат принудени да се оттеглят обратно в цитаделата. Ситуацията в битката се влошава с всеки час. Церес и Майлс загубиха много рицари и сега противникът нанася все повече и повече загуби на обикновените легионери. Верадис и нейните лечители работят, спасявайки животи, докато не паднат от изтощение. А после се надигат и го правят отново. Никой от тях няма да може да дойде да ви помогне.
	Тя тъпо се взираше в него.
	Джиралди се наведе напред, обръщайки глава към Фейд.
	— Погледни го, Исана. Погледни го.
	Тя не искаше. Не можеше да си спомни защо, но знаеше, че не иска да гледа Арарис.
	Но не можа да намери сили да се противопостави на заповедта на центуриона. И погледна.
	Арарис, Фейд, най-близкият приятел на съпруга й, лежеше блед и неподвижен. В течение на няколко дни той беше кашлял слабо, но това бе спряло някъде в замъгленото, недалечно минало.
	Гърдите му се надигаха и спадаха едва забележимо, като всеки път издаваха бълбукащи звуци. Кожата му се беше покрила с нездрави, жълтеникави петна по торса и шията. Цялата беше напукана, възпалените рани се бяха подули и зачервили.
	Косата му висеше на кичури и всеки детайл от тялото му изглеждаше мек, някак размит, като при все още влажна глинена статуя, която бавно се стопява под дъжда.
	Две неща ясно се открояваха.
	Клеймото на лицето му, което изглеждаше по-грозно и по-изпъкващо от всякога.
	И засъхналата с отблъскващи тъмни алени петна кръв над устните.
	— Спомнете си какво каза лейди Верадис — каза й Джиралди. — Всичко свърши.
	Исана погледна кръвта и си спомни какво означаваше. Тя нямаше сили да поклати глава, но успя да прошепне:
	— Не.
	Джиралди обърна лицето й към себе си.
	— Враните да те вземат, Исана — каза той отчаяно. — В някои битки е невъзможно да се победи.
	Наблизо на улицата се разрази огнена буря и накара мебелите в стаята да се раздрънкат, а водата в лечителската вана да вибрира.
	Джиралди погледна към прозореца, а после отново към Исана.
	— Време е, холтър. Не сте спала няколко дни. Вие се старахте. Великите фурии знаят как се старахте. Но той умира. При това бързо. И ако не се отдръпнете, ще умрете с него.
	— Не — повтори Исана. Тя чу лекото треперене в гласа си, също като в тялото си.
	— Проклето да е всичко — каза Джиралди, тонът му беше мек и разтревожен. — Холтър. Исана. Врани и пепел, момиче. Фейд не би искал да хвърляш живота си на вятъра.
	— Това решение е мое — толкова много думи й се удадоха със забележимо усилие и тя се задъха. — Няма да го оставя.
	— Оставете го — каза Джиралди и гласът му стана тежък и твърд. — Обещах на Бърнард да се грижа за теб. И ако се наложи, Исана, аз ще те откъсна насила от него и ще те измъкна от тази стая.
	Тиха и много далечна вълна от неподчинение потече през мислите на Исана, карайки гласът й едва доловимо да изръмжи в окончателно решение.
	— Бърнард никога не би оставил един от своите — тя си пое дъх. — Ти го знаеш това. Фейд е мой. Няма да го оставя.
	Джиралди не каза нищо. После поклати глава и извади нож от колана си. Той посегна към връзките, които я свързваха с ръката на Фейд.
	Непокорността се надигна в нея, по-силна отпреди, и Исана хвана китката на центуриона с ръка. Ставите й изпукаха от напрежение. Пръстите й побеляха.
	После вдигна глава и погледна в очите на центуриона.
	— Докосни някой от нас — каза тя, — и ще те убия. Или ще умра, опитвайки се.
	Джиралди потресено залитна назад, не заради отслабената хватка на Исана, тя го знаеше, не и заради заплахата, отправена със слаб глас. А заради това, което беше в погледа й.
	— Врани — прошепна той. — Ти наистина си готова да го направиш.
	— Да.
	— Защо? — попита той. — Защо, Исана? И не ми казвайте, че той е просто обикновен роб, който обича да се мотае около племенника ви. Кой е той?
	Исана се опита да мисли ясно, опита се да си спомни кой знае, кой може да знае и кой абсолютно сигурно не знае.
	Но беше толкова уморена, минаха толкова много години и имаше толкова много лъжи. Беше уморена до смърт от лъжи и тайни.
	— Арарис — прошепна тя. — Арарис Валериан.
	Джиралди повтори тези думи за себе си и очите му забележимо се разшириха. После погледна от ранения към Исана и обратно и лицето му стана абсолютно бяло. Старият войник прехапа устни и се обърна.
	Бръчките на лицето му станаха забележимо по-дълбоки, сякаш изведнъж остаря с десет години.
	— Е — каза той, а гласът му трепереше. — В това някак има повече смисъл.
	Исана пусна китката му.
	Той погледна ножа в ръката си и го върна в ножницата на колана.
	— Ако не мога да ви спра… мога поне да се опитам да ви помогна. От какво имате нужда, милейди?
	Очите на Исана внезапно се разшириха, докато гледаше Джиралди, и изведнъж видя начин да стигне до Фейд. Сърцето й заби, а внезапната надежда премина през уморения й разум като вълна внезапна, гъделичкаща топлина.
	— Ето го — каза Исана.
	Старият войник примигна и се огледа.
	— То? За какво говорите?
	— Джиралди, донеси ми чай. Някой по-силен. И ми намери меча му.


	Глава 35

	Обратният път до конете бе дълъг и изморителен, също толкова уморителна беше и ездата към укрепленията на легиона в Елинарх. Тави пристигна в най-студения и тъмен час на нощта.
	Той все още продължаваше да се удивлява, че въпреки изгарящата жега в края на лятото в югозападната част на Империята, нощите тук бяха също толкова неприятно студени, колкото в долината Калдерон.
	На два пъти им се озъбваха забити в земята колове против конница, а докато пресичаха последното открито пространство пред града, Тави забеляза безмълвни фигури сред дърветата — най-вероятно местни стрелци и горски хора, които се движеха на запад с несекваща бдителност. Сигурно Първото копие ги беше изпратил, за да наблюдават и тормозят настъпващата армия на канимите и да се опитат да заловят техните разузнавачи. Това беше мярка, която и Тави щеше да предприеме, но той остави Валиар Маркус да отговаря за отбраната.
	Тави и Кайтай влязоха в Елинарх през южните му покрайнини, след което минаха по голям мост, а стъпките им кънтяха в камъка. Миризмата на вода, кал и риба от великата река Тибър се издигаше към тях.
	Бяха на повече от сто фута над водата, на върха на арката на моста, и Тави затвори уморени очи, за да се наслади на студения бриз, който полъхваше.
	Новината за завръщането му летеше пред него, предавана от един часови на друг. Магнус, като старши камериер на капитана, беше там, за да го посрещне и да го придружи до командирската палатка, сега вече стандартна легионерска палатка, вместо по-големия модел на Сирил.
	Няколко души влязоха и се отдръпнаха, за да направят място и на тези, които ги следваха, всички се движеха оживено. Трябваше да се сбутат един в друг, което и направиха.
	Като цяло тази палатка изглеждаше изключително малка и неподходяща, в центъра на кръга изпепелена от мълнията земя. Това е символично, помисли си Тави. До известна степен той също се чувстваше дребен и неподходящ.
	— Не, враните да го вземат — изръмжа гласът на Валиар Маркус от палатката. — Ако нашите източници на храна са на южния бряг и псетата ги превземат, ще трябва да ядем собствените си ботуши, когато се оттеглим на север.
	— Но аз току-що накарах цялата си центурия да носи храна като стадо мулета — възнегодува втори глас.
	— Отлично — рязко отвърна Маркус. — Значи знаят пътя, за да върнат всичко обратно.
	— Маркус, тези складове са на доковете, извън стените на града. Не можем да ги оставим без охрана, а нашите собствени хранилища все още не са завършени.
	— Тогава ги сложете някъде другаде. Или реквизирайте някоя къща.
	Тави се плъзна от коня, вкочанените мускули го боляха.
	Той кимна на Кайтай и тя се наведе към него. Тави промълви тихо молбата си и тя кимна, преди да се обърне и да сръчка коня с пети, отправяйки се към лагера на последователите.
	Магнус намръщено я изгледа как се отдалечава. Тъмнината и качулката скриваха чертите й от стария курсор, но все пак беше очевидно, че е жена.
	— Кой е това, сър? — попита той Тави.
	— По-късно — отвърна Тави. Той показа с очи към палатката. Магнус се намръщи, но после кимна.
	Тави спря за момент, за да подреди мислите си и да се опита да излъчва целия авторитет, на който е способен, след което влезе в палатката.
	— Не бива да „реквизираме“ къщи — каза той, — намерете доброволци. Няма да имате никакви проблеми с намирането на жители, готови да направят малка жертва за благото на единственото нещо, което стои между тях и ордата на канимите.
	В палатката имаше две маси, набързо стъкмени от празни бъчви и дъски. Документи, много от тях частично повредени от пламъците, бяха разпръснати в пълен безпорядък и върху двете. Няколко рибки седяха на всяка маса, опитвайки се да се ориентират в запазилите се документи в светлината на самотна магическа лампа.
	Първото копие и центурионът, спорещ с него, се изправиха и отдадоха чест.
	— Сър — каза Маркус.
	Новобранците зад центурионите спряха работа и започнаха да стават. Тави беше сигурен, че ако го направят, ще съборят самоделните маси и ще унищожат цялата свършена работа.
	— Не ставайте — каза им Тави. — Продължавайте работа — той кимна на Маркус. — Първо копие. И центурион?
	— Клетус, сър.
	— Центурион Клетус. Знам, че хората ви са уморени. Всички сме уморени. И на всички ще ни се наложи да се уморим още повече. Но да ме вземат враните, ако позволя легиона да е изтощен и гладен. Затова намерете помещение за склад и охранявайте храната.
	На Клетус това явно не му хареса. Никой центурион не би искал да принуждава хората си да работят, когато костите им пукат от умора, ако може да го избегне. Но той беше част от ядрото на легиона, така че просто кимна веднъж.
	— Да, сър — той се обърна да се оттегли.
	Тави кимна одобрително.
	— Вземете една центурия рибки, за да ви помогне с носенето. Зърното и пушеното месо на първо място, нетрайните продукти последни.
	Клетус спря и наведе глава, мълчаливо благодарейки на Тави, след което си тръгна.
	Набитото Първо копие беше изгубил голяма част от късо подстриганата си коса от едната страна на главата си, а новата кожа, където лечителите бяха успели да му помогнат най-добре, беше розова, блестяща и леко отекла. Това не правеше външния му вид по-малко свиреп, карайки неговото грозно, грубо, набръчкано лице да изглежда още по-грубо и грозно.
	— Капитане — изръмжа Маркус. — Радвам се да видя, че се връщате цял и невредим. Антилар каза нещо от рода, че отивате на разузнаване при канимите.
	— Не съвсем — каза Тави. — Разузнавачът намира следа и я следва, докато… — той хвърли поглед към рибките, седнали на масата.
	— Така е — каза Маркус. — Момчета, излезте. Вземете си някаква храна и докладвайте на своите центуриони.
	— Магнус, доведете трибуни Антилар и Антилус, моля — каза Тави. — Искам и те да чуят това.
	— Веднага, сър — каза Магнус и се измъкна от палатката, оставяйки Тави и Първото копие сами.
	— Изглеждаш като враните знаят кой, Маркус — каза Тави.
	Първото копие присви очи към Тави, след което насмешливо изсумтя.
	— Като момчето, което бях някога, сър.
	Тави се усмихна и седна на един от столовете.
	— Какво е положението ни?
	Първото копие махна раздразнено с ръка към отрупаните с документи маси.
	— Трудно е да се каже. Грахус беше добър трибун по снабдяването, но така е водил документацията, че сякаш там е бушувал малък горски пожар. Все още се опитваме да разберем къде какво има и това затруднява избистрянето на цялостната картинка.
	Тави въздъхна.
	— Моя грешка. Забравих да назнача резервен трибун по снабдяването за координация, преди да тръгна.
	— За да бъда честен, при всички случаи нямаше да постигнем нещо повече.
	— Трябваше да се погрижа за това. Ами опълчението?
	Първото копие се намръщи.
	— Това е крупен център за контрабанда, сър.
	Тави изсумтя.
	— Корупция, така ли?
	— Те имат най-добрия градски съвет, който може да се купи за пари — потвърди той. — В складовете на града няма и двеста комплекта брони и всъщност те изобщо не са следили какво става. Мисля, че има големи шансове някои от незаконните легионери на Калар да носят изчезналите оттук брони. Малко по-добра е ситуацията с мечовете, но не много. Въпреки че има много мечове в частно притежание. Плацида ги оставял на своите легионери, когато са приключвали службата си, и има много жители на Плацида, които са се пенсионирали по този начин.
	— Какво става с холтовете? — попита Тави.
	— Съобщението е изпратено, но пристигането на всички доброволци ще отнеме известно време. Засега се появиха мъже само от най-близките холтове.
	Тави кимна.
	— Отбраната?
	— В същото състояние като оръжията, доста добре. Дайте ни два дни и ние ще я повишим до установеното ниво.
	— Няма да ни дадат два дни — каза Тави. — До обяд ни трябва план за сражение.
	Изражението на Маркус стана по-мрачно и той кимна.
	— Тогава препоръчвам да се концентрират усилията на инженерната кохорта върху южната стена. Легионът трябва да е в състояние да я удържи достатъчно дълго, за да могат инженерите да завършат другите рубежи.
	Тави поклати глава.
	— Не. Искам укрепления на моста. Камъни, торби с пясък, огради с колове, всичко, което можете да направите, за да задържи врага. Искам пет линии на отбрана на самия мост. След това изпратете инженери на нашите последни укрепления в северния край на моста и им кажете да ги направят възможно най-големи и неприятни.
	Първото копие го погледна неподвижно за момент. После каза:
	— Сър, има много причини, поради които това не е много добър план.
	— И още повече причини, поради които това е така. Направете го.
	Настъпи пълна тишина и Тави рязко вдигна очи.
	— Чухте ли ме, Първо копие?
	Челюстите на Маркус се стиснаха и той приближи до Тави, като се поклони ниско, за да го погледне в лицето.
	— Момче — каза той с глас, който не можеше да се чуе извън палатката. — Аз може да съм стар. И грозен. Но не съм сляп или тъп — шепотът му беше неочаквано твърд и свиреп. — Ти не си от легиона.
	Тави примигна безмълвно.
	— Склонен съм да ви позволя да си играете на капитан, защото легионът има нужда от това. Но ти не си капитан. И това не е игра. Ще умират хора.
	Тави срещна погледа на Първото копие, а мислите му бясно препускаха. Валиар Маркус, Тави знаеше това, беше напълно способен да поеме командването на легиона от него.
	Той беше добре известен сред легионерите-ветерани, уважаван от своите другари центуриони и като старши центурион законно беше следващият в командната верига след офицерите от легиона, които можеха да упражняват власт. Освен просто да го убие, Тави нямаше никакъв друг начин да попречи на Маркус да поеме командването на легиона, ако реши да го направи.
	По-лошото бе, че Първото копие беше човек на принципа. Ако смята, че Тави искрено смята да направи нещо безполезно идиотско и ще убие легионери, които не е имало нужда да умират, Маркус щеше да поеме командването.
	А ако това се случи, той няма да е готов да се изправи срещу последващата заплаха. Той ще се бие с чест и смелост, Тави беше сигурен в това, но ако се опита да приложи стандартната легионерска военна доктрина, легионът нямаше да оцелее до следващия залез.
	Всичко това означаваше, че следващата битка на Тави ще се проведе точно тук, във ветеранските ум и сърце на Първото копие. Ако той има подкрепата на Маркус, повечето от другите центуриони ще го последват.
	Тави трябваше така да убеди Валиар Маркус, че той да започне активно да подкрепя действията на Тави, а не просто да го приема като един досаден началник, на чиито заповеди трябва да се подчинява. Мълчаливата, косвена съпротива срещу решенията, които той възприема като глупави, можеше да убива също толкова добре, колкото и канимите.
	Тави затвори очи за момент. После каза:
	— Веднъж попитах Макс как сте получили почетното си име. Валиар. Член на Палатата на доблестта на короната. Макс ми каза, че когато той бил на шест години, ледените хора се спуснали и похитили жени и деца от лагер на дървосекачи. Каза ми, че вие сте ги преследвали в течение на два дни, по време на една от най-тежките зимни бури, която хората са виждали, и сте нападнали целия отряд ледени. Сам. Че сте освободили отвлечените и сте ги върнали у дома. И Антилус Хрипливия ви е дал своя собствен меч. Именно той ви е предложил за Палатата на доблестта и е казал на Гай да ви приеме или той ще го призове на дуел на честта.
	Първото копие кимна, без да каже нищо.
	— Било е глупаво да правите това — каза Тави. — Да тръгнете в бурята. Сам, без никаква помощ. И да нападнете колко? Двадесет и пет ледени самичък?
	— Двадесет и трима — каза той тихо.
	— Бихте ли изпратили Клетус да го направи? — попита Тави. — Бихте ли изпратили мен? Или някой от рибките?
	Маркус сви рамене.
	— Никой не ме изпрати мен. Направих това, което трябваше да направя. И честно казано, първо изчаках повечето от ледените да заспят и прерязах гърлата на половината, преди да успеят да се събудят.
	— Предполагах, че се е случило нещо подобно. Но преди да тръгнете, вие не сте знаели колко са на брой. Или че ще имате шанс да ги убиете, докато спят. Не сте знаели, че времето няма да се влоши и няма да ви убие. Там, по онова време, това си е било акт на чисто безумие.
	— Това не беше безумие — каза Маркус. — Аз ги познавах. Знаех какво трябва да направя. Имах преимущества.
	Тави кимна.
	— Точно както и аз.
	Старият войник повдигна вежди.
	— Сега не говорим за банда мръсни марати, момче. Това не ти е личната казарма на някой лорд или незаконен легион. Ние ще се бием срещу каними. Ти не ги познаваш. Никога не си виждал нещо подобно.
	— Грешиш — каза Тави.
	Първото копие вдигна устна в презрителна усмивка.
	— Мислиш, че ги познаваш? Опитваш се да ми кажеш, че си воювал с тях, така ли, момче?
	Тави издържа твърдо погледа му.
	— Воювал съм с тях както рамо до рамо с легионери, така и сам. Виждал съм ги да убиват легионери, които познавах лично, и усетих кръвта им по своето лице. Виждал съм убити каними. Единият убих собственоръчно.
	Маркус подозрително присви очи.
	— Освен това — каза Тави, — съм разговарял с каним. Учих се да играя на лудус с един каним. Запознат съм с тяхното общество. Дори говоря езика им малко, Първо копие. Ти разбираш ли нещо от езика на канимите, Валиар Маркус? Знаеш ли нещо за родината им? За техните водачи?
	Маркус мълча минута, преди да отговори:
	— Не. Всеки каним, който съм виждал, беше твърде зает да се опитва да ме убие, а не да ме учи на нещо.
	— Те не са чудовища. Не са като нас, но не са бездушни машини за убиване. Знаеш ли разликата между техните рейдъри и редовните им войски, която аз разбрах?
	Първото копие изсумтя.
	— Рейдърите не са достатъчно силни бойци. Никога не съм виждал редовните им войски, но съм разговарял с хора, които са се били с тях. Те са по-сериозни. По-големи, по-силни, по-добри като бойци. Няма да ги победиш без подкрепата на рицари и без жертви.
	— Рейдърите са техните новобранци. Те дори не са тяхното опълчение. Основната сила са техните воини. Конкретно, те произхождат от специална социална каста на наследствени воини. Това е тяхната военна каста.
	Маркус изсумтя:
	— Нещо като нашите граждани?
	— Нещо подобно — съгласи се Тави, — но има и други касти, които имат различно виждане. Шаманите. Като тези, които са призовали този облачен покров. Като тези, които удариха капитана.
	— Хрр — изръмжа Маркус. — Те владеят фурии?
	— Мисля, че не точно — каза Тави. — Е, или поне не така, както го правят алеранците. Но те имат някаква сила, с помощта на която правят подобни неща. Преди три години изпратиха поредица от бури към нашите брегове. Първият лорд лично помогна да ги спрем. Фантус каза на Сирил, че тези облаци над нас не са призовани с помощта на фурии. Но без значение как го правят, това работи.
	Първото копие стисна устни.
	— Тоест тези кучета шамани са опасни. Но Калар никога не би сключил сделка с тях, ако не беше сигурен, че след това ще може да ги смаже.
	— Аз мисля, че канимите са го измамили.
	— Защо?
	— Защото разузнавачът, когото последвах, беше открил следите на лейди Антилус — каза Тави. — Намерихме нейния лагер. Но двамата не бихме могли да я заловим. Можех да се опитам да я убия, но това, което чух, беше прекалено важно, не можех да позволя тази информация да се загуби.
	Маркус поклати глава и издиша.
	— Добре, момче. Слушам.
	— Бях достатъчно близо, за да подслушам разговора й с нейния брат. Те общуваха с помощта на водни фурии. Оказа се, че са сключили договор с канимите.
	— Какво? — изръмжа Маркус.
	— Калар предложил сделка на един канимски шаман на име Сари. Калар искал той да призове този облачен покров, за да парализира комуникациите на короната и легионите. Поискал също канимите да нанесат удар по крайбрежието, за да може част от алеранските войски да се изтеглят от театъра на военните действия между Церес и Калар. Той смятал, че канимите ще унищожат цересианската реколта и така ще попречат на местното опълчение да помогне на короната срещу него.
	Първото копие се намръщи замислено.
	— Би могло да се получи.
	— Ако се изключи, че вместо с няколкостотин канима, Сари се появил с десетки хиляди.
	— Как смята да храни толкова много гърла? — каза Маркус. — Армията трябва да яде, а като слязат тук, те още преди да тръгнат към някой от големите градове, ще започнат да гладуват. Няма как да носят със себе си храна за повече от няколко седмици, а ние няма да им позволим да намерят достатъчно, за да се изхрани толкова голяма армия. Ще им се наложи да се върнат на корабите преди края на лятото.
	— Не — каза Тави. — Те няма да се върнат.
	— Защо?
	— Защото, когато шпионирах канимите, се доближих достатъчно до Фоундърпорт, за да видя техните кораби в пристанището.
	— През нощта? — каза Маркус. — Очакваш да повярвам, че си влязъл в окупирания град?
	— Не се наложи — отговори Тави, — защото цялото пристанище беше осветено. Те изгаряха собствените си кораби. Виждах ги от разстояние може би шест мили.
	Маркус примигна.
	— Това е лудост. Как очакват да се върнат?
	— Не мисля, че смятат да се връщат — тихо каза Тави. — Мисля, че очакват да завладеят земята и да я запазят.
	— Инвазия — прошепна Маркус.
	— Трябва да признаете, че времето за това е много добре подбрано — каза Тави. — Точно когато сме се хванали гуша за гуша.
	Маркус изсумтя.
	— Този идиот Калар им е казал кога точно трябва да дойдат, нали?
	Тави кимна.
	— Той е показал слабост на Сари и Сари е дошъл.
	— Звучи, сякаш го познавате.
	— Да — каза Тави. — Малко. Той е един биещ се в гърдите малък слайв. Страхлив, амбициозен, умен.
	— И опасен.
	— Много. И не обича кастата на воините.
	— Това изглежда като недостатък за един военачалник.
	Тави кимна.
	— Не е просто недостатък. Слабост. Нещо, което можем да използваме.
	Маркус скръсти ръце на гърдите си в очакване на продължение.
	— Ако са толкова много, колкото каза Ерен, ние няма да можем да ги победим — каза Тави. — И двамата сме наясно с това.
	Лицето на Маркус отново се намръщи и той кимна.
	— Но аз не мисля, че те са много сплотени. Воините, които го следват, знаят, че Сари с голяма охота ще пожертва живота им без належаща причина. Те са отрязани от подкрепата на кастата си и ако се досещам правилно, те все още са тук само защото Сари ги заплашва с това. Той никога не би допуснал да е обграден от толкова много воини, ако не разполагаше със средства за контрол над тях. Мисля, че с радост биха отишли навсякъде, стига да не са под ръководството на Сари.
	— Защо мислиш така? — попита Първото копие.
	— Защото това обяснява изгарянето на корабите. Сари знае, че когато слезе на брега с воините, никога не би могъл да ги спре, ако решат да го напуснат и да отплават към дома. Той изгори корабите, защото искаше да хване в капан воините тук. Той иска от тях да нямат друг избор, освен да се бият и да победят.
	Маркус се намръщи, асимилирайки казаното.
	— Това е една от възможните причини — призна той накрая. — Но не виждам как това може да помогне на нас.
	— Защото те не са единна сила — каза Тави. — Не са свикнали да действат срещу нас в толкова голям брой. Те не вярват на своите водачи. Не харесват настоящата командна система. Едва сдържат гнева си към Сари за това, че ги хвана тук в капан. Всичко, което изградят на такава основа, ще бъде ненадеждно. Мисля, че ако успеем да ги накараме да реагират на поредица от бързи удари, ще им бъде трудно да запазят силна позиция.
	Маркус присви очи.
	— Да ги примамим. А след това да ги ударим с пълна сила.
	— Това е основната идея, да.
	— Както сигурно сте забелязали, при нас има много рибки. Не е ясно дали ще успеем да поддържаме дисциплина на нивото, от което се нуждаем, за да ни се получат нещата.
	— Може би не — въздъхна Тави. — Но нямаме много варианти за избор.
	Първото копие изсумтя.
	— Да предположим, че се справим с това и им подрежем крилата. Но това няма да ги убие всички.
	— Не. Но ако успеем да разхлабим хватката на Сари, бихме могли да убедим останалите да отстъпят.
	— Да разхлабим хватката му. Искате да кажете да го убием?
	Тави поклати глава.
	— Това няма да е достатъчно. Ако убием Сари, някой от неговите лейтенанти ще заеме мястото му. Трябва да разклатим властта му, да докажем, че е сгрешил, идвайки тук, че няма нищо друго освен смърт там, където се опитва да поведе армията си, и трябва да направим всичко това пред воините му.
	— С каква цел?
	— Канимските воини уважават лоялността, уменията и смелостта — каза Тави. — Ако разбием Сари, това може да ги накара да се оттеглят, поне временно. Биха могли да тръгнат да търсят по-лесна цел. Но дори и да не си тръгнат, това ще ни даде време да се подготвим по-добре, а може би и да дочакаме подкрепления.
	Маркус издиша бавно и огледа твърде тясната палатка с уморени очи.
	— А ако не се получи?
	— Мисля, че това е единствената ни възможност.
	— Но ако не се получи?
	Тави се намръщи и каза:
	— Тогава ще унищожим моста Елинарх.
	Маркус изсумтя.
	— Първият лорд няма да изпадне във възторг от това.
	— Но него го няма тук — каза Тави. — Ще поема цялата отговорност върху себе си.
	— Инженерите вече обмисляха това — каза Маркус. — Мостът е направен от фурии, както и всяка настилка. Те са силни, почти неразрушими, а камъкът се самовъзстановява. Нямаме достатъчно земни призователи, за да свършим такава работа бързо. Ще бъдат нужни дни, за да го унищожим.
	— Нека аз да се тревожа за призователите — каза Тави. — Знам къде можем да намерим няколко.
	Първото копие стрелна с поглед Тави.
	— Сигурен ли си, момче?
	— Сигурен съм, че ако Сари не бъде спрян тук, той ще помете всеки холт оттук до Церес, просто за да получи достатъчно храна, за да оцелее.
	Маркус наклони глава настрани.
	— И ти мислиш, че си най-подходящият да го спреш?
	Тави се изправи и срещна погледа му.
	— Честно казано, не знам. Но ти обещавам, Маркус. Ще продължа напред, в самия център, през целия път. Няма да изисквам от нито един легионер това, което не бих могъл да направя сам.
	Първото копие го гледаше и очите му се отвориха много широко.
	— Кървави врани — прошепна той.
	— Нямаме много време, Първо копие, и не можем да си позволим бъркотия или забавяне — Тави протегна ръка. — Затова трябва да знам още сега. Вие с мен ли сте?
	Към палатката приближиха стъпки.
	Първото копие погледна протегнатата ръка на Тави. После рязко кимна и вдигна юмрук към сърцето си. Отговорът му излезе дрезгав, нисък.
	— Добре, сър. Аз съм с вас.
	Тави кимна на Първото копие и върна поздрава.
	Магнус влезе в палатката с Красус и Макс. Те поздравиха Тави и той им кимна.
	— Нямаме много време — започна той без предисловия.
	Прекъснаха го, когато платнището на палатката отново се отвори и госпожа Цимния влезе, висока и спокойна, с безупречна прическа и дрехи, сякаш не беше току-що извадена от леглото и принудена да се яви на укрепленията.
	— Съжалявам, госпожо — веднага каза Магнус. — Страхувам се, че не можете да сте тук поради съображения за сигурност.
	— Всичко е наред, Магнус — каза Тави. — Аз я помолих да дойде тук.
	Възрастният маестро погледна намръщено Тави.
	— Защо?
	Цимния учтиво се поклони на Тави.
	— Точно това е и моят въпрос, капитане.
	— Имам нужда да направите нещо за мен — каза Тави. — Не бих ви молил за помощ, ако това не беше изключително важно.
	— Разбира се, капитане. Ще направя всичко по силите си.
	— Благодаря — каза Тави. — Господа, когато приключим, ще трябва да координирате своите действия с нашата нова трибуна по снабдяването, която е тук.
	Челюстта на Макс увисна.
	— Какво?
	Очите на Цимния станаха много широки.
	— Какво?
	Тави вдигна вежди към Макс.
	— Коя точно дума не разбрахте?
	— Сър — започна Магнус с тежък, неодобрителен тон.
	— Имаме нужда от трибун по снабдяването — каза Тави.
	— Но тя е просто… — започна Макс. Но рязко млъкна, бузите му се зачервиха и той промърмори нещо под носа си.
	Цимния насочи неподвижен и невъзмутим поглед към Макс.
	— Да, трибун? Тя е просто… какво? Каква дума имахте предвид? Курва, може би? Мадам? Жена?
	Макс срещна погледа й.
	— Цивилна — тихо каза той.
	Цимния за миг присви очи, после кимна в жест, наподобяващ леко извинение.
	— Вече не — каза Тави. — Имаме нужда от някой, който знае от какво може да се нуждае легиона и който познава нашите хора. Някой с опит, лидерски качества, организаторски умения и който знае как да прилага своята власт. Ако на тази длъжност назнача някой центурион от легиона, това означава да отслабим центурията, от която ще го вземем, а ние имаме нужда от всеки един меч и от всяка центурия.
	Той обходи стаята с поглед.
	— Някой има ли по-добри предложения?
	Макс въздъхна, но никой не проговори.
	— Тогава хайде да се захващаме за работа — каза Тави. — Ето какво ще направим…


	Глава 36

	Звукът на целеустремени стъпки приближи и в момента, в който платнището на входа на палатката беше отметнато настрана, Тави вече държеше меча си наполовина изваден от ножницата.
	— Леле — каза Ерен и вдигна отворени длани. Загорелият светлокос дребен курсор изглеждаше по-скоро доволен, отколкото уплашен, осветен от мрачната обедна светлина. — Предавам се, капитан Сципио.
	Тави премигна няколко пъти, огледа се с размътен поглед, след което прибра меча си.
	— И правилно. Извинявай.
	Ерен спусна плата на палатката и отново я потопи в мрак.
	Тави въздъхна.
	— На сандъка, вляво от теб.
	— О-о — каза Ерен. — Извинявай. Забравих. Светлина — малката магическа лампа на сандъка примигна и се съживи.
	— Не си забравил — каза Тави с половин усмивка. — Искаше да провериш дали са ми се появили собствени призователски способности. Не.
	Ерен прие невинен вид.
	— Едва те познах с толкова къса прическа.
	— И аз едва те познах с този тен — отговори Тави. — Съжалявам, че не можахме да поговорим по-рано, но…
	— Ти работиш — каза Ерен. — Разбирам.
	Тави спеше с панталона и ботушите. Той стана, наметна туниката си и се обърна да поздрави Ерен с груба прегръдка.
	— Радвам се да те видя — каза Тави.
	— Както и аз — отвърна Ерен. Отстъпи назад и изгледа подозрително Тави от горе на долу.
	— Врани, станал си по-висок. Предполагаше се, че ще спреш да растеш след двадесет или повече години, това… — той тръсна глава. — Еха. Сципио, в Академията бяхме с един ръст. Вече си висок колкото Макс.
	— Предполагам, че наваксвам загубеното — каза Тави. — Как си?
	— Радвам се, че се отървах от островите — отговори Ерен.
	Той се намръщи и се огледа.
	— Макар че бих предпочел да се върна с по-добри новини. И да ги докладвам на някой друг.
	— Говори ли със затворниците?
	Ерен кимна.
	— Те сътрудничиха. Напълно съм сигурен, че убитият е бил агент на Калар и е бил мозъкът на операцията. Останалите са били, ами-и… Винаги има тъмни дела, в които участват легионери.
	— Особено нарушаващи дисциплината.
	— Особено нарушаващи дисциплината ветерани — съгласи се Ерен.
	— Отлично — каза Тави. — Освободи ги и ги изпрати обратно в техните центурии.
	Ерен примигна.
	— Какво?
	— Това е цяло копие опитни легионери, Ерен. Имам нужда от тях.
	— Но… капитане…
	Тави улови погледа на курсора и тихо каза:
	— Това е моето решение. Изпълнявай.
	Ерен кимна.
	— Добре — тихо отговори той. — Първото копие помоли да предам, че канимите в момента преодоляват втория ред колове и правят всичко възможно, за да скрият присъствието си. Той очаква те да са тук след около час.
	Тави се намръщи.
	— Казах му да ме събуди, когато стигнат до първата линия колове.
	— Той каза, че за разлика от него, ти трябва да използваш всяка възможност да поспиш в следващите ден или два. Трибун Антилус се съгласи.
	Тави отново се намръщи. Макс, разбира се, с помощта на своите фурии можеше да издържи без сън в продължение на няколко дни.
	Най-хубавото беше, че и Валиар Маркус също притежаваше това умение, но Тави го нямаше. И въпреки че през последните две-три години му трябваха много по-малко време за сън или почивка, той нямаше представа колко дълго може да разчита на тази съмнителна своя издръжливост.
	Макс и Първото копие може би бяха постъпили правилно, позволявайки му да почине колкото е възможно повече. Великите фурии знаеха колко много ще му трябват всичките му умствени сили днес.
	— Добре — каза той тихо. — Ерен, знам, че не мога да ти давам заповеди, но…
	Ерен вдигна вежди.
	— Откога си станал толкова съвестен, сякаш законът те спира?
	— Не се притеснявам за закона, освен ако не стане пречка по пътя.
	Ерен изсумтя.
	— Сякаш вчера бягахме от побойниците в двора на Академията, а днес — от армията на канимите — той страдалчески погледна Тави и въздъхна. — Добре. С теб съм.
	Тави кимна.
	— Благодаря ти.
	Ерен кимна в отговор.
	— Кажи на Магнус да ти даде куриерски кон — каза Тави — и броня. Искам да си наблизо. Може днес да ми потрябва пратеник и бих искал да е някой, на когото имам доверие.
	— Разбира се — отговори Ерен.
	— И още… — каза Тави намръщено. — Ако нещата тук тръгнат на зле, искам да си тръгнеш. И лично да съобщиш за това на Гай.
	Ерен мълча почти минута. После тихо каза:
	— Ти си курсор, Тави. Твое задължение е да тръгнеш самият ти, ако се стигне до това.
	Тави прокара ръка по късата коса на главата си.
	— Днес — каза той тихо, — аз съм легионер.


	Тави стоеше на крепостната стена в южната част на града, на бойниците над портата.
	Укрепленията не бяха толкова високи, колкото в крепостта на гарнизона в родната му долина Калдерон, не бяха монолитни, но всичко, което закостенелите алеранци наричаха крепостни стени, растеше от самите кости на земята и беше имунизирано срещу всяка атака, неподкрепена от масова употреба на фурии.
	Разбира се, той нямаше представа дали ще могат да издържат на въздействието на онези странни сили, които канимските шамани притежаваха. Но държеше маска на спокойствие и увереност на лицето си, а устата му беше затворена.
	Победата днес зависеше по-скоро от смелостта на хората му, отколкото от грубата им сила, и той не би си позволил да отслаби бойния им дух.
	Въпреки че много се страхуваше от втори удар на пурпурна мълния, който можеше да се стовари точно там, където беше, той продължаваше да стои неподвижен, дишането му беше равно, а погледът му поне се надяваше да е напълно безразличен към приближаващите опасности.
	Около него стояха ветерани от центурията на Първото копие. Братските центурии в състава на тяхната кохорта чакаха по цялата дължина на стената, готови да защитят или подкрепят другарите си.
	В двора зад тях чакаха още две пълни кохорти, едната със смесен състав, а другата почти изцяло съставена от рибки, включително и тези, които служеха в центурията на Макс. Общо около хиляда легионери стояха в готовност, с оръжие и в брони.
	Тави знаеше, че зад тях, разположени на ключови защитни позиции и готови да излязат в помощ на защитниците на портата, имаше още десет центурии, а зад тях, в началото на моста, още три хиляди.
	Останалите бдяха на северната страна, докато кавалерията на върха на моста стоеше в готовност да отблъсне всяка атака на врага, която идва от неочаквани посоки.
	Когато канимите дойдоха първото, което Тави видя, бяха враните.
	Отначало той си помисли, че това е стълб черен дим, издигащ се от хълмовете на югозапад от града. Но вместо да се носи с вятъра, сянката се разрастваше, разширяваше се и се разтягаше в линия, докато накрая Тави видя, че през цялото това време е гледал врани, кръжащи над главите на канимите, като колело на обърната каруца.
	Той очакваше да види самите каними миг по-късно, но мина почти четвърт час, а огромното ято врани продължаваше да расте.
	Тави разбра. Беше подценил броя им. Четири или пет пъти, тъй като много птици паднаха, както той предполагаше, когато прелитаха над канимите.
	Което означаваше, че това е най-грандиозното изтребление на врани, което някога е виждал, включително случилото се по време на клането при Втората битка за Калдерон.
	Ропот премина нагоре и надолу по строя на легионерите. Тави чу, че никога досега не са виждали толкова много врани.
	После чуха барабаните и екота на бойните рогове. Звукът на барабаните започна като слаб, едва чуващ се тътен, но бързо прерасна в далечен, равномерен, пулсиращ грохот.
	Роговете тъжно се извисяваха през шума и това беше като да чуеш как вият някакви невъобразимо огромни вълци, носещи се през буря.
	Тави почувства нарастващото безпокойство на хората зад гърба си, изразено в неудобно потропване на място, в тихо мърморене, в търкането на метал в метал, когато притеснените легионери проверяваха и препроверяваха оръжието и бронята си.
	На полето под стените се появиха ездачи и пехота, които се движеха в посока към града — копиеносци и конници, които бяха наблюдавали канимите и ги бяха тормозили по пътя им насам. Те се събираха в групи, продължавайки да се оттеглят, и приближаваха града в изморен тръс след цял ден, а понякога и повече, в полето. Не всички от тях се завръщаха.
	Някои без съмнение бяха паднали в битка. Други, най-мощните призователи на дърво от спомагателните войски и местните доброволци, бяха останали на бойното поле, криейки се от вражеската армия и наблюдавайки нейните движения, като нанасяха удари по фланговете и тила, използвайки тактиката „удари и бягай“.
	Поне такъв беше планът. Тави добре знаеше колко бързо и смъртоносно реалността може да се размине с неговите очаквания.
	Последните завръщащи се войски стигнаха до градските стени и портите загърмяха, затваряйки се зад тях. Барабаните и роговете приближаваха и на Тави му се искаше да крещи от безкрайното изтощително чакане. Копнееше да се бие, да убива, да бяга, да прави каквото и да е всъщност.
	Но все още не беше време за действие, а хората му би трябвало да се чувстват също като него. Така че Тави стоеше с лице към врага, демонстрирайки спокойствие и скука и продължаваше да чака.
	Първите каними най-накрая се появиха в полезрението, преодолявайки върха на последния хълм, който ги криеше от погледа. Предната линия рейдъри, разтегната пред армията, пресичаше хълмовете с фронт половин миля.
	Виждайки града и алеранските защитници по стените му, те отметнаха глави назад и нададоха протяжен вибриращ вой. Пронизителните викове накараха космите по врата на Тави да се изправят.
	Взрив от гласове се раздаде от кохортата рибки в двора зад тях и Тави чу Шулц да им казва да се успокоят.
	— Добре, Маркус — каза Тави. Изненада се колко спокойно звучи гласът му. — Вдигнете знамето.
	Маркус се накани да направи движение, което можеше да издаде позицията на капитана на врага, но Тави го спря и един от легионерите вдигна знамето на Първи алерански на края на дървената дръжка на дълго бойно копие — носещ се по вятъра червено-син орел.
	Щом знамето затрептя, подхванато от вятъра, Тави се качи на бойницата, където всички легионери можеха да го видят. Той извади меча си и го вдигна над главата си и веднага хиляда меча направиха същото — звук на излизаща стомана се издигна в отговор на зловещия вой и дивите барабани.
	Тави отметна назад глава и нададе свой собствен вик, като предизвикателство без думи, влагайки в него цялото си нетърпение, страх и ярост, и той веднага бе подхванат от хиляди легионери. Яростна звукова вълна разтърси стените на града.
	Когато армията на канимите се появи, тя бе посрещната от вида на хиляда легионери, облечени в стоманени брони, с искрящи мечове в ръце, готови за битка, крещящи предизвикателства към враговете си.
	Без страх, яростен и готов за бой, Първи алерански стоеше зад своя капитан, повече от готов да посрещне армията на канимите. Въпреки че бяха по-малко, изгодната позиция, фуриите и волята ги правеха опасен противник.
	Или поне така Тави искаше да го възприемат канимите. Чичо му Бърнард го учеше колко е важно да посрещнеш хищника, който заплашва стадото, смело, лице в лице. Първото впечатление е най-важното.
	Когато виковете утихнаха, Тави скочи от върха на каменните зъбци и Първото копие започна да реве старата песен Марша на легиона. В нея повече се пееше за лековерни прислужнички и халби ейл, отколкото за война и битки, но пък всеки легионер я знаеше, а и куплетите й сякаш нямаха край.
	Първото копие подаваше куплетите, а в отговор звучеше тътнещия, ритмичен рев на останалите легионери.
	Това беше част от плана на Тави — да ангажира хората с пеене, докато армията на канимите се изкачва на хълма. Канимите бяха в черни лакирани брони, необичайно богато украсени, на различни места — с оттенъци на различни цветове, вероятно вид символика, показваща някакви лични постижения.
	Много хиляди каними, всеки от които беше голям, тънък, страшен — и ако всичко казано от Варг за продължителността на живота им беше вярно, то всеки от тях най-вероятно имаше много повече личен опит и знания дори от ветераните му легионери.
	Мъжете продължиха да пеят, докато Тави преценяваше броя на враговете и в крайна сметка стигна до мрачни числа. Най-малко двадесет хиляди основни сили и поне два пъти повече рейдъри, сновящи свободно на групи от по около петдесет индивида в близост до фланговете на основната армия, като стада чакали, следващи прайд лъвове в очакване на възможност да се доберат до остатъците от жертвите на хищниците.
	Канимите ги превъзхождаха в съотношение десет към едно и добре въоръжените им основни сили нямаше да позволят на конницата да извършва успешни атаки срещу отделни отряди рейдъри. Пеещите зад него мъже щяха да умрат. Самият Тави можеше да умре.
	Страхът, дошъл с тези мисли, направи предложението на Ерен, че той е курсор и задължението му е да докладва на Първия лорд, отровно съблазнително. Можеше да скочи на коня и да препусне далеч от канимите и легиона в момента, в който го пожелае.
	Но Тави също така даде обещание на капитан Сирил да служи на легиона така добре, както и на короната. Не можеше да се откаже от това обещание. Не можеше да изостави своите приятели, а Макс никога нямаше да изостави своите събратя легионери в опасност, дори самият Гай да му заповяда да го направи.
	Тави отчаяно искаше да си тръгне. Но същото искаше и всеки, роден с мозък, достатъчен за ходене и говорене. Същото искаха и всички мъже на стената, както и стоящите зад него.
	Но той ще остане. Независимо от резултата, той ще види всичко докрай.
	С това решение страхът изчезна, заменен от усещане за ясна цел. Той не спря да се страхува — не, просто това чувство стана част от ситуацията, както до вчера. Той прие възможността да умре и така тя загуби част от властта си над него.
	Сега беше в състояние да се концентрира, да мисли по-ясно — и беше абсолютно уверен, че това е най-доброто, което може да направи за себе си и за хората, които го следват. На свой ред тази увереност го накара да се убеди в правилността на плановете, те даваха на легиона ако не безусловна победа, то поне шанс да оцелеят.
	И докато наблюдаваше врага, първият отряд рейдъри се разцепи, ярка светкавица блесна в облаците и с разтърсващ земята рев канимите се понесоха към града като сянка на приближаващ буреносен облак.


	Глава 37

	Тави беше сигурен, че гласът му ще звучи слабо, както се и чувстваше, но гласът му прозвуча силно и овладяно.
	— Добре, Маркус. Да започнем преговорите.
	— Пригответе се! — изрева Първото копие и легионерите заеха места в стандартната отбранителна структура — човек с щит се изправя на бойницата, а партньорът му, въоръжен с лък, застава зад него.
	След като получи условно побутване с бедро от стрелеца, щитоносецът трябва без забавяне да направи крачка встрани, докато неговият партньор, стрелецът, трябва да заеме мястото му и да стреля, след което процесът се случва в обратна посока — и двамата воини се скриват зад щита, оставяйки на врага само няколко мига, за да улучи жива мишена.
	Въпреки че всички легионери бяха минали основен курс по използване на лък, те едва ли биха могли да заменят призователи на дървесни фурии. Враговете вече влязоха в обсега на воините, но канимите бяха подвижни и защитени с броня, поради което представляваха изключително трудна цел.
	Някои алерански стрели намериха целта си и няколко канима паднаха — съвсем малко, особено в сравнение с броя на живите.
	Канимите преодоляха разстоянието до стените със скорост, която ги караше да се чувстват неудобно — макар и не толкова бързо, колкото ездач, но много по-бързо от бягащ човек. Когато останаха не повече от шестдесет или седемдесет ярда, настъпващите каними едновременно метнаха много копия, всяко от които беше по-дебело и по-тежко от алеранското бойно копие.
	Удариха здраво. До Тави се чу мощен трясък и смаяна ругатня, когато копието удари щита на ветерана. Канимското оръжие се натроши на дребни парченца, но отхвърли легионера долу и остави гигантска вдлъбнатина по повърхността на щита му.
	Малко по-ниско един от стрелците излезе напред да стреля в момента, в който пристигнаха копията. Едно от тях прониза рамото му, а аленият му стоманен връх щръкна отзад. Раненият мъж изпищя и падна.
	— Лекар! — заповяда Тави и чакащите лечители се втурнаха към падналия.
	— Сър! — извика Маркус и Тави почувства как нещо го удря силно между лопатките миг преди нещо друго да се удари в задната част на шлема му.
	Сякаш гръмотевица изпълни ушите му и той падна на едно коляно. С крайчеца на окото си забеляза, че канимското копие отлита от него, въртейки се във въздуха.
	— Сър, дръжте си очите отворени! — изрева Маркус, вдигайки Тави. — Хората знаят какво трябва да правят.
	— Таран! — извика сивокос легионер, застанал много по-ниско на стената. — Тук има таран!
	— Бъдете готови на портата! — изрева Маркус. Тави бързо надникна да види какво става долу иззад прикриващия го зъбец на крепостната стена.
	А отдолу канимите щурмува стената. На около двадесет фута зад първия отряд каними крачеше друг, плътно прибран отряд, и влачеше грубо издялан дървен таран с диаметър три фута.
	Междувременно все повече нови редици каними хвърляха дротиците си, извивайки се с цяло тяло за по-голяма сила, и все повече и повече същества влизаха в пределите на този обсег, създавайки непрекъснат поток от смъртоносни копия, прорязващи въздуха. Тави едва успя да отклони глава, избягвайки едно такова копие — то премина покрай него и се заби в дървения трегер на двуетажната сграда отзад.
	— Вериги! — извика някакъв легионер, щом забеляза очертанията на няколко огромни железни куки с размерите на котва за лодка, прикрепени към дълги стоманени вериги, да политат от земята към бойниците на стените. Куките паднаха с тъп метален звук и веригите им се опънаха.
	Легионерите успяха да грабнат и да изхвърлят повечето куки, преди те да се закрепят стабилно, но някои бяха здраво заседнали и веригите им затрепериха, когато канимите започнаха да се качват по тях.
	Тави изведнъж чу и почувства чудовищен удар, който накара стените да затреперят под ботушите му, и звук достатъчно силен, за да заглуши за миг дори ревящия хаос на битката. Таранът беше стигнал до портата и изглеждаше невероятно, че тя устоя на ужасяващата сила, с която удари.
	— Пригответе се! — извика Първото копие и се наведе, за да погледне надолу, въпреки смъртоносните дротици, които продължаваха да се носят във въздуха. Той дръпна глава настрани, избягвайки едно, след което извика:
	— Сега!
	Стрелците над портата пуснаха лъковете. След което, пъшкайки от усилието, те вдигнаха големи дървени ведра с гореща смола и ги изляха на площадката пред портата, предизвиквайки викове на изненада и агония сред канимите долу, като не забравяха щедро да поливат с масло дървения таран.
	Маркус се върна под защитата на стените и извика на Тави:
	— Готово!
	Тави кимна, вдигна юмрук и погледна през рамо към двора.
	По негов сигнал Красус и дузина от неговите рицари Рибки, както ги нарече легионът по време на похода, изведнъж рязко се издигнаха от двора, понесени от въздушни потоци.
	Те прелетяха над реката с бърз криволичещ полет, за да затруднят улучването им от земята, направиха завой в посока към града и се понесоха на не повече от шестдесет фута височина, разпръсвайки стотици уплашени врани.
	Много копия прелетяха покрай рицарите, но нито едно не достигна целта си и когато Красус профуча покрай портата, Тави го видя да сочи с ръка и му извика.
	Потрепваща топка разпален огън се появи пред Красус и с остър звук полетя към земята, удари добре насмоления таран и избухна във внезапен облак от яростен огън.
	Пламналите каними закрещяха. Горещата смола се възпламени, обричайки всички, които беше заляла, на бърза и болезнена смърт.
	Застанал на върха на стената, Тави видя един от канимите да достига до бойницата по една от веригите, но легионерите вече го чакаха. Мечове и копия го улучиха и канимът падна, изчезвайки от погледа.
	Други легионери използваха копията си като лостове, за да откачат тежките куки и да изпращат още повече каними на земята.
	Тави не можеше да каже със сигурност какво му позволи да го разбере, но изведнъж почувства рязко колебание в импулса на канимите. Той се обърна към Красус и направи с ръка кръг над главата си.
	Откакто Тави му счупи носа, очите на трибуна на рицарите бяха с черни кръгове, но запазваха остротата си, така че полетът на рицарите се промени и те отново се устремиха покрай стената в създаден от фуриите им вихър, изпращайки облаци мръсотия и прах в очите и лицата на канимите. Красус хвърли повече от половин дузина светещи сфери в канимите, мъничките капки светлина бързо разцъфнаха в огнени експлозии.
	Преди Красус и неговите рицари да успеят да направят още един заход, ниският звук на канимските рогове премина в бърз ритъм — сигнал към атакуващите войски, и бронираните нападатели долу започнаха бързо и организирано да се оттеглят.
	За две минути те напуснаха обсега на лъковете, а алеранците по стените изпращаха колкото се може повече стрели в отстъпващите им редици.
	Красус искаше да поведе рицарите си в преследване, но Тави видя движението му и вдигна протегната ръка над главата си, стисна я в юмрук и я върна обратно на нивото на раменете.
	Красус видя сигнала, потвърди с вдигнат юмрук и заедно с останалите рицари се върна при укрепленията.
	Около Тави легионерите крещяха и изпращаха порой от дръзки обиди в гърбовете на отстъпващите каними. Всеки човек тук знаеше, че битката далеч още не е приключила, но към този момент те най-малкото бяха живи и непобедени, и Тави не направи нищо, за да спре радостта, дадена им от малката победа в първите минути на битката.
	Той прибра меча си и проследи с поглед отстъпващите каними, дишането му беше тежко и то не защото се беше сражавал много. Тави се наведе над зъбците и погледна надолу. Безмълвни, натрошени фигури лежаха там разхвърляни — общо седем или осем тела. Нито един ранен каним не беше изоставен, само трупове лежаха там. Воините бяха взели ранените със себе си.
	— Е — задъхано се обади Ерен зад него. — Това беше вълнуващо.
	— Лекар! — обърна се Тави към най-близкия лечител. — Какви са загубите?
	— Трима пострадали, двама умерено, един леко. Загинали няма, сър.
	Това предизвика пореден взрив на ликуване сред легионерите и дори Първото копие леко се усмихна.
	— Добра работа! — извика им Тави. После се обърна и тръгна надолу по стълбите към двора.
	— И така — каза последвалият го Ерен. Малкият шпионин едва успяваше да носи бронята, която Магнус му беше дал. — Какво следва сега?
	— Това беше просто сондиране — отговори Тави. — И съм готов да се обзаложа, че техният водач е искал то да се провали.
	— Да се провали? Защо?
	— Защото Сари е шаман, а има тълпа воини, които трябва да контролира — каза Тави. — За целта той ще трябва да ги убеди, че е достатъчно силен и заслужава да бъде техен водач. Той позволи на воините сами да извършат първата атака, знаейки, че ние ще отговорим достатъчно силно, така че те да могат да се поопарят и да почувстват дебелия край на тоягата. Следващият му ход ще бъде да докаже колко достоен лидер е той, като използва силата си, за да им помогне да превземат стените. Той ще спасява животи. Ще стане герой. Ще докаже силата си.
	Ерен кимна, когато слязоха в двора, а Тави пристъпи към конете на коневръза.
	— Разбрах. И какво смяташ да правиш сега?
	— Да открадна ролята на Сари под носа му — отговори Тави. Пъхна меча в ножницата и се метна на коня. — Ако направя ход сега, мога да му открадна мълнията.
	Ерен примигна.
	— Как смяташ да го постигнеш?
	Тави кимна на легионерите на портата и те широко я отвориха.
	Той подсвирна на застаналия над портата Маркус и Първото копие му хвърли знамето на легиона, прикрепено на дървен прът. Тави го опря в стремето до ботуша си.
	— Смятам да отида там и да го накарам да изглежда като идиот — каза Тави.
	Очите на Ерен се разшириха.
	— Там?
	— Да.
	— Лично?
	— Да.
	Ерен погледна Тави за секунда, после се обърна и погледна към портата, където армията на канимите чакаше на разстояние не повече от миля от тях.
	— Е, капитане — каза той след един удар на сърцето. — Каквото и да се случи, сигурен съм, че все някой ще изглежда ужасно глупаво.
	Тави се усмихна на Ерен и му намигна, въпреки че вътре в себе си искаше да крещи и да бяга, търсейки много малко и много тъмно скривалище.
	Напълно възможно беше целият му план да не е нищо повече от фантазия, но след като прекара толкова време в компанията на посланик Варг, Тави вярваше, че познанията му за врага могат да бъдат единственото ефективно оръжие. Ако е прав, той ще може да подкопае властта на Сари, а ако има голям късмет, дори напълно да отдели шамана от неговите воини.
	Разбира се, ако греши, най-вероятно няма да има възможност да се върне обратно под защитата на градските стени, точно както няма да може и да диша.
	За секунда той затвори очи да се пребори със страха, призовавайки в себе си желязно контролирано спокойствие. Страхът сега буквално би могъл да го убие.
	После Тави леко сръга коня и потегли напред, извън защитата на Първи алерански легион и безопасността на градските стени, към шестдесетте хиляди диви каними.


	Глава 38

	Тави мина покрай припукващия огън, в който легионерите му бяха превърнали тарана на канимите. Миризмата на изгоряло дърво и нещо тръпчиво и горчиво изпълни носа му.
	Пламъците се издигнаха, копитата на коня му удариха в земята и той премина към бавен галоп. Граченето на враните вече се възприемаше като постоянен, слаб фонов шум, подобно на рева на вълните в крайбрежен град.
	Просто казано, сумрачният следобед в пространството между армиите беше тих до нелепост.
	За Тави това беше добре. Така можеше да спре по-далеч от армията на канимите и въпреки това да бъде чут не по-лошо.
	Галопът сякаш продължи безкрайно и колкото повече се приближаваше към канимите, толкова те изглеждаха все повече и повече. Тави беше свикнал да усеща непреодолимото, опасно присъствие на канимите, но дори и така гледката на чудовищните воини предизвикаше примитивна, инстинктивна тревога, която заплашваше да подкопае самообладанието му много по-силно, отколкото очакваше.
	Те седяха клекнали на земята в подредени редици, в собствената си версия на свободна стойка, езиците им висяха от отворените уста, докато почиваха след нападението.
	В следващия миг чуждата, остра миризма на каними го удари в носа. Секунда по-късно конят му започна да потръпва, уплашен от миризмата.
	Тави се задейства бързо — стисна здраво юздите на нервния кон и го накара да продължи с галопа, без да губи темпо. Дори на коня си не можеше да позволи да проявява страх, колкото и оправдан да беше той.
	Тави препусна успоредно на редиците им, на около стотина ярда от тях. По време на нападението на воините, рейдърските групи се бяха разпръснали, оформяйки огромен полукръг около града, като така бяха затворили алеранците между превъзхождащите сили и реката.
	Той обърна коня си и потегли обратно по линията, като накрая спря пред центъра на канимската войска, пред окованите в черни брони редици на техните воини. Кобилата пръхтеше и тръскаше глава, дори се опита да се изправи на задни крака, но Тави държеше животното под контрол, вперил поглед към канимите с вирната брадичка и вдигнато в дясната ръка знаме на Първи алерански.
	Тави си пое дълбоко дъх.
	— Сари! — извика той. Гласът му проряза тишината и отчетливо звънна във въздуха. — Сари! Знам, че си тук! Знам, че водиш тези воини! Излез и се срещни с мен лице в лице! Излез отпред, за да мога да говоря с теб!
	Не последва никакъв отговор. Само хиляди кървавочервени канимски очи и десетки хиляди зъби.
	— Сари! — извика пак той. — Аз съм капитанът на легиона и стоя сега пред теб! Дойдох при теб сам, за да поговорим! — той ловко прехвърли знамето в лявата ръка и извади меча, като го държеше така, че канимите да го виждат.
	После с жест на презрение го хвърли настрана.
	— Аз съм алеранец! Сам! Невъоръжен! Предлагам ти, лешояд такъв, да излезеш при мен! — гласът му прозвуча подигравателно. — Гарантирам твоята безопасност, ако присъствието ми те плаши толкова много, че се страхуваш за жалкия си живот!
	Нисък, едва доловим тътен се разнесе от черните редици на воините. Това беше глухо напрежение, приглушено ръмжене, но то излезе от десетки хиляди гърла и Тави почувства как от звука елементите на бронята му завибрираха.
	И тогава един каним се изправи на крака. Беше огромен, почти толкова висок, колкото Варг, и подобно на посланика, въгленовочерната му козина беше нарязана от лабиринт от стари белези. Лакираната му черна броня беше покрита със сложна плетеница от яркочервени линии.
	Канимът внимателно се вгледа в Тави. После леко обърна глава и хвърли поглед през рамо.
	— Лешояд! — извика отново Тави. — Сари! Излез отпред, страхливецо!
	Внезапно прозвуча рог. В задната част на армията се появиха две колони каними в дълги черни полуплащове и раса с мантии от бледа кожа. Първият от всяка колона носеше бронзово кандило, висящо на тъмни, плетени върви.
	Плътно изглеждащи облаци сиво-зелени благовония се процеждаха от страните на кандилата. Канимите в раса бавно се придвижиха към първата редица на войската, а след това се разпръснаха по нея, като поддържаха десет ярда пред останалата част от армията. Те застанаха с лице към Тави и след това едновременно бавно седнаха.
	От редиците излезе Сари.
	Канимът изглеждаше точно така, както го помнеше Тави: мръсен, жилест, с червеникава козина, подаваща се изпод дрехите му, с остри черти и мънички злобни очи.
	Макар че вместо облеклото си на писар сега носеше тъмно наметало и расо, същото като канимите, който излязоха преди него, както и плътна, кърваво червена лакирана броня. Тежка торба със същия цвят като мантията му висеше отстрани.
	Шаманът тръгна към Тави с бавна, премерена крачка и спря на десет фута. Очите на канима пламтяха от кървава ярост.
	За Тави беше очевидно, че Сари не е искал да излиза, но думите му и особено обвиненията му в малодушие не бяха оставили на Сари и най-малкия избор. Той имаше много по-голям шанс да оцелее, заставайки на открито пред един алеранец, отколкото пред собствените си воини, защото канимите, Тави знаеше това, не търпяха малодушие.
	Тави върна погледа си към канима и след това направи кратко, разчетено движение на главата си, като леко я наклони встрани — канимски жест на поздрав и уважение.
	Сари не върна жеста.
	Тави не беше сигурен, но като погледна през рамото на шамана, му се стори, че очите на командира на воините се присвиха.
	— Това не са твоите земи, Сари — каза Тави, позволявайки на гласа си да се извиси, без да откъсва нито за секунда поглед от канима. — Вземи хората си и си върви сега, докато все още имаш шанс да си отидеш. Остани тук и няма да намериш нищо друго освен собствената си смърт и смъртта на онези, които водиш.
	Сари изпусна бълбукащи, ръмжащи звуци, които заменяха смеха при канимите.
	— Смели думи — каза той, челюстите и глигите изкривяваха думите му почти до неузнаваемост. — Но празни. Разкарайте се от коптора, който защитавате, и ние ще си помислим дали да не ви убием някой друг ден.
	Тави се засмя, изпълнен с арогантност и презрение.
	— Ти не си вкъщи. Това е Алера, Сари. Всички шамани ли са толкова невежи извън собствените си земи? Или само ти?
	— До този момент не сте се сблъсквали с широкомащабни нашествия, алеранецо — отговори Сари. — Никога досега не сте воювали с армията на нашия народ. Никога няма да ги победите. Ти ще умреш.
	— Някой ден — каза Тави. — Но дори да убиете и мен, и всеки човек под моя команда, други ще заемат нашите места. Може би не днес. Не и утре. Но то ще се случи, Сари. Те ще продължават да идват. Ще ви унищожат. Когато изгорихте корабите си, вие превърнахте всичките си шансове за оцеляване в дим и пепел.
	Сари се озъби и отвори уста да възрази.
	— Няма да преминете — изръмжа Тави, прекъсвайки канима. — Няма да ви предам моста. Ако е необходимо, ще го унищожа, преди да попадне в ръцете ви. Ще похабиш напразно живота на своите воини. И когато лордовете на Алера дойдат да изчистят нашата земя от племето ви, тук няма да има кой да пее песни на кръвта за падналите. Никой няма да отнесе имената им през тъмното море до земите на техните предци. Върни се, Сари. И живей още малко.
	— Нхар-фек — изръмжа канимът. — Ще страдаш за своята надменност.
	— Говориш много — каза Тави. — Не казвам ли истината?
	Очите на Сари проблеснаха. Той вдигна ръка нагоре, тъмният му нокът сочеше мрачното, покрито с облаци небе.
	— Гледай, алеранецо. Самото ви небе вече е наше. Ще те хвана. И ще те накарам да гледаш. И когато ти и другите нхар-фек бъдете хванати, всички, до последната жена, до последното пищящо дете, чак тогава аз ще ти изтръгна гърлото, за да можеш да видиш как земята ще бъде прочистена от твоето извратено племе.
	Ръката на канима се насочи към чантата му.
	Тави отдавна чакаше нещо подобно. Знаеше, че независимо какво ще се случи, Сари не може да си позволи да бъде предизвикан толкова открито.
	Ако Тави просто си тръгнеше след такава конфронтация, това щеше да е израз на слабост от страна на Сари пред погледите на другите каними, а сред тях показването на слабост беше смъртоносна грешка. Сари не можеше да позволи на Тави да напусне свободно и Тави знаеше — беше въпрос само на време Сари да направи своя ход.
	Тави вдигна пръст и го насочи драматично към канима, а гласът му пропука от внезапно напрежение и заплаха.
	— Дори не се опитвай.
	Сари замръзна с оголени от омраза зъби.
	Тави продължи да го гледа с насочен към него пръст, а конят под него неспокойно затанцува на място.
	— В теб има някаква сила — каза той тихо. — Но знаеш на какво е способен алерански призовател. Мръдни ръката си с още инч и ще те изпържа и ще те хвърля за закуска на враните.
	— Дори да успееш — изръмжа Сари, — моите аколити ще те разкъсат на парчета.
	Тави сви рамене.
	— Може би — той се усмихна. — Но ти вече ще си мъртъв.
	Двамата стояха един срещу друг и моментът се разтягаше все повече и повече. Тави полагаше всички усилия да остане спокоен и уверен, както подобава на могъщ призовател на фурии.
	Истината беше, че ако Сари реши да го разкъса на парчета, всичко, на което Тави можеше да разчита, беше да се довери на пъргавината на коня и да бяга. Ако Сари приложи каквото и да е заклинание, щеше да убие Тави. Във всички случаи той беше безсилен срещу канима.
	Но Сари не го знаеше.
	И веднага след като Сари беше изкаран от равновесие, той се уплаши.
	— Разговаряме, за да сключим примирие — изръмжа той, колкото и да му беше тежко, и това беше единственото, което съхрани живота на Тави. — Върви си, алеранецо — каза той и отпусна ръка. — Ще се срещнем отново, много скоро.
	— Въпреки че сме съгласни по нещо — каза Тави. Блъфът проработи. Безпокойството му започна да отстъпва място на главозамайващо облекчение, което беше почти толкова трудно да се овладее, колкото и страхът преди него.
	Той започна да извърта коня си, но после спря, погледна стоящия канимски воин зад линията на шаманите на Сари и извика:
	— Ако искате да вземете останките на падналите, ще оставя невъоръжени каними да ги отнесат, ако го направят в рамките на следващия час.
	Канимът не отговори. Но след няколко секунди на размисъл той наклони съвсем леко главата си настрани. Тави повтори жеста и след това започна да се отдалечава, като обърна лицето си към мекия бриз.
	Сари внезапно изсумтя, издавайки смъркащ звук, почти идентичен с това, което издава всяко куче, когато души.
	Тави замръзна и чувството на облекчение, което беше започнал да изпитва, мигновено се превърна в почти панически страх. Той погледна през рамо точно навреме, за да види разширяващите се очи на Сари в момента на разпознаването.
	— Познавам те — отвърна канимът. — Ти. Изродът. Момчето пратеник.
	Ръката на Сари се стрелна към чантата му и я отвори и Тави внезапно разбра, че бледата кожа на раницата е човешка кожа, както и мантията на шамана.
	Сари извади ръката си от чантата и я изхвърли точно над главата си. Ръката му беше покрита с прясна алена кръв и капките полетяха във въздуха, разсейвайки се и изчезвайки. Той зави нещо на езика на канимите и аколитите се присъединиха към него.
	Тави обърна коня си и отчаяно се опита да избяга, но всичко наоколо започна да се движи кошмарно бавно. Преди да успее да наклони главата си към коня, облаците над него се превърнаха в пламнал ад от червени мълнии. Тави погледна нагоре, за да види как огромен кръг от алени мълнии изведнъж се уплътнява в една гореща точка точно над главата му.
	Тави се опита да пришпори коня, но се движеше прекалено бавно и не можеше да откъсне очи от събиращия се импулс със същата мощност като онзи, който беше убил офицерите на Първи алерански, никой от които не беше толкова безпомощен, колкото Тави.
	Огнената точка внезапно се разшири до ослепителна бяла светлина, съпроводена от лавина от яростен шум. Тави отвори уста и закрещя от страх и неверие. Но така и не се чу.


	Глава 39

	Ослепителната светлина лиши Тави от зрение. Рязко засилилият се натиск се сля в единен, всепоглъщащ взрив от болка, който избухна в главата му и заглуши всякакви други звуци.
	Той изгуби всякакво чувство за посока, мигновено всичко се завъртя около него, оставяйки го без никакви ориентири, без никаква представа къде се намира.
	После зрението му се върна, изпълнено със сенки и цветни петна, и той успя да подреди усещанията си.
	Първо, все още беше жив. Което за него вече си беше голяма изненада.
	Второ, все още беше на седлото, макар конят под него да се олюляваше и от време на време да хвърляше немощни къчове, сякаш не можеше да реши дали да продължава да го носи или да го изхвърли от гърба си. Въздухът наоколо беше изпълнен с миризма на озон, свеж и остър.
	Тави се огледа със замъглен поглед. Навсякъде имаше дим, той усещаше кашлицата си, но не можеше да я чуе.
	Земята под него беше изгорена до въглен, тревата се беше превърнала в пепел. Изгорялата трева оформяше кръг с диаметър двадесет фута около него, почти същия като онзи, останал на мястото на разрушената командирска палатка.
	Дрехите му бяха овъглени. Бронята беше почерняла, но не пареше. Все още стискаше юздите и дръжката на копието, на което висеше знамето на легиона. Платът беше обгорял от едната страна, но знамето беше оцеляло.
	Орелът на знамето беше бродиран с различна нишка от останалата тъкан и сега тази нишка беше овъглена, така че вместо лазурно алена, птицата на войната беше изцяло черна.
	Тави се взираше тъпо в черната птица, а над главата му хиляди врани кръжаха и танцуваха в гладна възбуда. Лек ветрец докосна бузите му и димът започна да се разсейва.
	Забелязвайки това, Тави отново се опита да събере разпръснатите си мисли, за да разбере къде се намира, и някак успя да накара коня да спре да се опитва да го изхвърли, въпреки че той продължаваше неспокойно да танцува.
	Димът се разсея и Тави видя, че стои на десетина метра от Сари.
	Канимският шаман стоеше изпънат в цял ръст, с отметната назад глава в поза на болезнен екстаз, с разтворени челюсти, а окървавената му ръка продължаваше да е протегната към небето. После той въздъхна, очевидно заради някакъв звук, и погледът му падна на Тави.
	Очите на канима се разшириха, ноздрите му се издуха, а ушите му трепнаха и започнаха нервно да помръдват. На два пъти челюстите му се отваряха и затваряха, движението изглеждаше несигурно, въпреки че Тави така или иначе още не би могъл да чуе нищо, произнесено от Сари, дори да е казал нещо.
	Тави все още беше зашеметен и се опитваше да разбере какво се е случило, в главата му нямаше нито една разумна мисъл за това какво трябва да направи. Действието се роди в него от чисти инстинкти и емоции, слели се в бушуващ огън от ярост, и той заби пети в хълбоците на объркания кон.
	Конят се изстреля напред и сякаш мигновено премина в галоп, насочвайки се директно към Сари.
	Тави усети собствения си вик, усети кънтящите в земята удари на конски копита, усети как знамето се развява във въздуха, когато го свали пред себе си и го насочи в Сари с цялата си сила и в абсолютна тишина.
	Прицелът на Тави се оказа точен. Тежката дръжка на копието попадна под ъгъл в лицето на Сари и ударът беше толкова силен, че челюстите на канима прехапаха изплезения му език и шаманът се просна на земята.
	Тави вдигна глава точно навреме, за да види как аколитите на Сари се втурват към него. Бързо обърна коня си от приближаващ каним и копитата на бойния кон го изритаха с ужасна сила.
	Втори каним се приближи до Тави и той заби дръжката на знамето директно в лицето на нападателя, удряйки с такава сила, че съвсем ясно видя жълти фрагменти от раздробени зъби да летят във въздуха.
	Внезапно разумът му се възвърна и той отчетливо осъзна, че други аколити вече са готови да му се нахвърлят, а зад тях стоят още шестдесет хиляди канима.
	Той отблъсна първите двама, но дори и без помощ те щяха да го убият, ако остане да се бие. Затова диво се огледа, за да се ориентира, след което обърна коня към града и остави на него да избира пътя.
	Животното не се нуждаеше от допълнително насърчение и се устреми напред.
	Въпреки че конят препускаше с цялата възможна скорост, тя не бе достатъчна, за да избегне друг каним, който яростно се хвърли към него и ноктите му раздраха шията на животното, пръскайки кръв наоколо.
	Тялото на коня потръпна в болезнено изцвилване, което Тави не можеше да чуе, и животното ужасено се изви, изтръгвайки поводите от ръцете на Тави.
	Погледът през рамо му показа още повече аколити да се втурват напред, както и други, тичащи през редиците на седнали воини, въпреки че самите воини не се надигаха.
	Един от аколитите хвърли някакво леко копие. Тави не видя дали е уцелил, но конят се разтресе от болка и едва не се спъна, преди да продължи да препуска.
	Тави посегна към поводите, но главата му все още се въртеше, а конят покриваше откритото пространство с максимална бързина. Достатъчно трудно беше просто да седи на седлото, така че по времето, когато Тави успя най-накрая да хване юздите и да вдигне поглед нагоре, той видя широките води на Тибър на петдесет фута отпред.
	Тави бързо се огледа и откри стените на града на няколкостотин ярда на изток. Погледна през рамо. Тълпата шамани зад него изоставаше само на десетина секунди.
	Раненият кон сигурно се беше забавил. Тави го насочи към града, но копитата се плъзнаха по мократа земя и глина край реката и конят падна, повличайки Тави заедно със себе си.
	Водата го блъсна силно в лицето, за няколко ужасни мига огромна тежест падна върху единия му крак. Конят риташе като обезумял и Тави знаеше, че ужасеното животно може лесно да го убие. Внезапно тежестта на коня изчезна и Тави се опита да стане.
	Но не можа. Кракът, върху който беше паднал конят, беше затънал в глинестото дъно на реката. Сега се оказа хванат тук, само на фут под повърхността на водата.
	Едва не избухна в смях. Беше немислимо — да избяга от цяла армия каними и да оцелее след удара на убийствената пурпурна мълния, само за да се удави.
	Той овладя надигащата се паника и се наведе, разравяйки глината с пръсти. Водата я беше омекотила, иначе задачата щеше да е просто безнадеждна, и Тави успя да освободи крака си до коляното, а след това да издърпа и целия си крак от студената хватка на речното дъно.
	Тави се издигна над водата и за пореден път диво се огледа. Веднага видя знамето, наполовина потопено във водата. Приближи като пиян към брега и го вдигна, за да го хване като оръжие, след което погледна в лицата на двадесет или повече аколити в черни плащове и мантии от човешка кожа.
	Те се бяха нахвърлили на коня още в момента, в който той беше излязъл от водата, и сега ноктите и зъбите им бяха алени от прясната кръв.
	Тави се огледа наляво и видя алеранска конница да препуска от Елинарх. Жалко за безсмисления жест. Докато стигнат дотук, от Тави нямаше да е останало нищо за спасяване.
	Странно, че всичко наоколо е толкова тихо, помисли си Тави. Той виждаше смъртта си в очите на жадните за кръв каними. Според него подобни събития би трябвало да се случват много по-шумно. Но той не чуваше нищо.
	Никакво ръмжене от враговете му, никакви крясъци от града. Нито шума на водите на Тибър, обгръщащи краката му. Дори звукът на собственото му дишане или силните удари на сърцето. Цареше абсолютна тишина. Почти мирна.
	Тави стисна знамето по-удобно и посрещна приближаващите каними, без да помръдне. Ако му е съдено да умре, тогава ще го направи на собствените си крака, в битка с враговете, и ще вземе със себе си колкото се може повече същества.
	Днес, спомни си той, аз съм легионер.
	Страхът изчезна, Тави рязко отметна глава и се засмя.
	— Напред! — извика им той. — Какво чакате? Водата е прекрасна!
	Канимите се втурнаха към него, но внезапно се подхлъзнаха, рязко спряха и се опулиха с уплашено изражение в нечовешките си очи.
	Тави примигна, напълно смутен. После погледна назад.
	От двете му страни водите на Тибър бяха спрели, превръщайки се във водни скулптури, подобни на тези, които беше видял преди.
	Подобни, но не съвсем еднакви.
	Два лъва с големината на коне стояха от двете му страни, очите им блестяха със студен синьо-зелен огън. Въпреки че се състояха от вода, всеки детайл беше съвършен — от отделните косми в козината чак до бойните белези на мощните гърди и рамене.
	Зашеметен, Тави вдигна ръка и докосна едно от животните — и макар да беше създаден от течност, лъвът беше твърд като камък под пръстите му.
	Тави се обърна обратно към канимите и когато го направи, лъвовете отвориха уста и изреваха. Тави не можеше да го чуе, но ревът накара бронята му да завибрира, а повърхността на водата да потрепне и да се развълнува на сто ярда около него.
	Канимите изскочиха от реката, позите им се промениха, станаха предпазливи, а очите им бяха изпълнени със страх. След това те почти едновременно се обърнаха и хукнаха по тревата обратно към армията на канимите.
	Тави известно време гледа след тях, след което с усилие излезе от реката и заби дръжката на знамето в земята. Уморено се облегна на него и обърна глава, за да огледа огромните фурии, изправили се в негова защита.
	Лека вибрация на земята го предупреди за приближаването на коне и той вдигна глава, за да види Макс и Красус да се носят към него на гърба на своите коне. И двамата млади легионери скочиха и се приближиха към него.
	Устата на Макс започна да се движи, но Тави поклати глава и каза:
	— Не чувам нищо.
	Макс намръщено го изгледа. После се обърна към по-голямата от двете водни фурии. Големият стар лъв поздрави Макс и нежно подуши ръката му като домашна котка.
	Макс положи ръка върху муцуната на фурията и кимна, движение на благодарност и едновременно освобождаващо, при което фурията потъна обратно в реката.
	До него Красус повтори почти същия ритуал и вторият воден лъв също изчезна. Полубратята за миг останаха на местата си и се спогледаха. Никой от тях не продума.
	После Красус се изчерви и сви рамене. Макс отвори уста и изпусна лаещия си смях, толкова познат на Тави, после поклати глава и като чукна леко брат си в рамото, се обърна към Тави.
	Макс застана пред него и заговори, като ясно и преувеличено произнасяше думите, за да може Тави да ги чете по устните му:
	— Това не беше в плана.
	— Той ми разгада блъфа — отговори Тави. — Но аз го накарах да изглежда много лошо. Може би това е сработило.
	Макс продължи:
	— Така ли трябва да изглежда, когато сработи? Ти си луд.
	— Благодаря — каза Тави. Постара се да го каже сухо.
	Макс кимна.
	— Как е кракът ти?
	Тави се намръщи с недоумение и погледна надолу. Беше шокиран, като видя високо на лявото си бедро голямо мокро петно прясна кръв, която беше пропила панталоните му. Той предпазливо докосна крака си, но не усети болка. Не беше ранен. Материята дори не беше скъсана.
	И тогава прозрението го удари и той бръкна в джоба си. В самото дъно, точно в горната част на кървавото петно, Тави го намери — аления камък, който беше откраднал от лейди Антилус. Камъкът се усещаше странно топъл, почти отвратителен.
	— Добре съм — каза Тави. — Не мисля, че кръвта е моя — той замислено се намръщи, после погледна канимската армия, а накрая и алените облаци над главата.
	„Не бива да се страхуваш от примитивната му магия и го знаеш“, беше казал Калар на лейди Антилус. И веднага след това й заповяда да лети до Калар. Но ако тя можеше да лети, защо й беше да краде коне?
	Защото камъкът вече не я защитаваше от заклинанията на канимите, който бяха превзели небето.
	Точно както той защити Тави от същата тази сила.
	Сърцето му започна учестено да бие. Опита се да измисли друго обяснение, но това беше единственото, имащо смисъл. Как иначе би могъл да оцелее след също такъв взрив, който уби офицерите от легиона?
	Разбира се. Канимите знаеха точно къде да ударят. Командирите на легионите винаги поставяха палатките си на едно и също място във всеки лагер, където и да се намира той.
	Никой не трябваше да оцелее след взрива, никой освен лейди Антилус, която носеше камъка, докато Тави не го открадна заедно с кесията й.
	Първоначалният план за измяна стана ясен на Тави. Поемайки командването на легиона като следваща по старшинство, лейди Антилус най-вероятно е трябвало да изтегли войската от града, да позволи на канимите да окупират моста и по този начин да подсигури земите на Калар от всеки опит за нахлуване на алеранци от север.
	Разбира се, това беше планът, преди тя да разбере, че канимите са пристигнали в толкова огромно количество. Калар се беше опитал да ги използва като оръжие, но те бяха взели инициативата в свои ръце и бяха започнали да действат самостоятелно.
	— Хей! — заговори Макс с устни, гледайки го в упор. — Добре ли си?
	Макс и Красус изведнъж кимнаха с глави към войските на канимите, след което двамата започнаха да обръщат конете си. Макс заговори отново на срички:
	— Те се връщат, трябва да тръгваме.
	Тави се намръщи и грабна знамето, след което седна зад Макс. Тримата потеглиха към града, докато армията на канимите отново се задвижи.
	Демонстрирайки предизвикателство, Тави вдигна знамето и позволи на вятъра да развее почернелия орел, създавайки илюзията, че лети, така че всеки да може да го види.
	Тави не можеше да чуе как влизат през градските порти, но когато те се затвориха зад гърба му, той изненадано погледна бойниците и двора около себе си.
	Всеки човек около него, независимо дали рибка или ветеран, синеок северняк или тъмноок южняк, млад, стар, рицар, центурион или легионер — всички те стояха и удряха с облечени в стомана юмруци в броните си, което сигурно създаваше оглушителен рев, всички викаха и приветстваха завръщането на своя капитан.


	Глава 40

	Болката отново прониза главата на Тави, също толкова внезапно, рязко и болезнено, както и мълнията, която го оглуши.
	Някой започна силно и с чувство да крещи сочни ругатни.
	Секунда по-късно Тави разбра, че проклятията ги крещи самият той и веднага млъкна.
	Светът около него изведнъж избухна със звуците на битка, която, както той знаеше, бушуваше при портите, крясъците на морето каними, виковете и приветствията на защитниците.
	— Така значи, сър — промърмори Фос, — тъпанчетата ви са се спукали. Това често се случва с рицарите Аери, когато се перчат. Тъпанчетата могат и сами да се възстановят, но отнема време, което в момента нямаме, и вие няма да наречете този процес забавен.
	Едрият лечител приседна до ваната и щракна с пръсти от двете страни на главата му.
	— Чувате ли? И от двете страни?
	Щраканията отекнаха в ушите му със странно ехо, което преди не беше имал, но все пак можеше да ги чуе.
	— Достатъчно добре. Във всеки случай не е нужно да хабите повече усилия за мен.
	— Глух капитан не е от полза за никого, сър — възрази Фос. — И ние няма да спрем да се грижим за ранените.
	Тави изсумтя и рязко се надигна от ваната. Мускулите и ставите му протестиращо изкрещяха. Ударът на Сари може и да не го беше убил, но падането от коня определено не му беше донесло голяма полза. Започна да навлича дрехите си.
	— Ще ми помогнете ли да се облека?
	— Да, сър — каза Фос и застана до него, помагайки му със закопчалките на бронята.
	— Докладвайте ситуацията — тихо прошепна Тави, докато Фос го закопчаваше.
	— Двадесет и двама души са ранени — незабавно отговори Фос. — Единадесет от тях вече се върнаха в строя. Девет са мъртви.
	— Благодаря ви, Фос. Отново.
	Ветеранът изсумтя в отговор и плесна с длан по нагръдника на Тави.
	— Готов сте.
	Тави сложи колана с ножницата и извади острието, което Магнус беше сложил там. Отново се чу пеенето на войниците, които чакаха в двора да им дойде реда да се качат на стените или портите.
	Куплетите съдържаха множество пренебрежителни намеци за онези, които сега бяха по стените, допълнени с преувеличени хвалби на онези, които ще заменят некомпетентните на техния пост.
	Магнус влезе в палатката и кимна.
	— Сър — каза той, — Красус ме помоли да ви предам, че Дженс е готов.
	— Дженс? — попита Тави.
	— Нашият единствен огнен рицар, сър.
	— Точно така — каза Тави. — Добре. Благодаря, Магнус.
	После кимна и излезе, за да се върне към битката по стените. Още щом напусна палатката, отнякъде се появи Ерен и закрачи леко вляво от него. Тави му кимна.
	— Какво става? — обърна се Тави към Магнус.
	— Канимите атакуват с около една трета от рейдърите си. Валиар Маркус казва, че техните воини са сменили позициите си и сега имат готовност много бързо да се придвижат напред.
	Тави се намръщи.
	— Враните да ги отнесат.
	Магнус понижи глас.
	— Това беше полезен опит. Но може да се окаже, че лоялността на канимите е нарушена не чак толкова много, колкото се надявахме.
	— Много вероятно — въздъхна Тави. — Използват рейдъри, за да ни изтощят. Техните воини ще ни се нахвърлят чак когато отпаднем.
	— Напълно възможно — каза Магнус.
	— Какво става с плана на трибун Цимния? — попита Тави.
	— Да го кажем така: добре е, че не останахте дълго в реката, капитане.
	— Добре — каза Тави. — Настъпва здрач. Канимите ще се опитат да поведат част от войските си в тила ни и да ни ударят оттам, а техните воини ще нанесат удар по нашите предни линии.
	Той замълча в мига, в който го осени. После погледна залязващото в кървавите облаци слънце.
	— След два часа?
	— Дори по-рано — отговори Магнус.
	Трябваше да направят пауза в момента, в който Красус и неговите рицари Аери прелетяха над тях, за да нападнат врага с ревящ вятър и избухващи пламъци.
	Малката буря, която поддържаше рицарите, временно лиши събеседниците от възможността да говорят.
	— Ами моста? — попита Тави, когато отново можеха да се чуват.
	— Инженерите казват, че им трябва повече време, за да го укрепят, но те винаги така говорят. Подготвиха моста за това, за което говорихте — Магнус направи пауза. — Готови ли сте да дадете заповедта?
	Тави сви устни.
	— Все още не. Ще удържим портата до залез-слънце.
	— Но вие не можете да сте сигурен, че техните воини ще се появят веднага — каза Магнус. — И на хората при портата ще им стане по-сложно да са там. Да не говорим, че ще им е трудно да маневрират и да отстъпват в тъмното.
	— В такъв случай изпратете свежи отряди от северната страна на реката — каза Тави и погледна Ерен.
	Курсорът кимна в отговор.
	— И кажи на Първото копие да увеличи честотата на смяна по стените и да се увери, че хората си почиват колкото е възможно повече.
	— Тогава ще се наложи да започнем да използваме рибки.
	— Знам — отговори Тави. — Но все някога ще трябва да си изцапат ръцете. Поне в този случай ветераните ще могат да ги прикрият.
	Магнус се намръщи.
	— Сър, планът е труден за осъществяване дори ако пристъпите към изпълнението му още сега, а ако изчакаме още два часа… — той поклати глава. — Не разбирам какво ще спечелим от тези два часа.
	— Без по-голям брой огнени рицари можем да нанесем само един достатъчно мощен удар, за да разрушим моста. Това трябва да се вземе предвид. Воините им са тяхната главна опора и това е единственият ни шанс да ги пречупим — той се обърна, погледна Ерен и кимна, при което шпионинът веднага се втурна да разнесе указанията му.
	— Маркус от колко време е на стената?
	— От самото начало. Грубо казано, два часа.
	Тави кимна.
	— Ще ни е нужен свеж и адекватен, когато тръгнем да отстъпваме, съгласен ли сте?
	— Определено — отговори Магнус. — Полевият опит на Първото копие е по-голям от на всеки друг.
	— От нашата страна на барикадите — да — промърмори Тави.
	— Какво?
	— Нищо — въздъхна Тави. — Добре. Смятам да му заповядам да слезе. Накарайте го да хапне и се уверете, че е готов за нощното настъпление.
	Магнус погледна внимателно Тави.
	— А самият ти готов ли си?
	— Аз също трябва да изцапам ръцете си по някое време — отговори Тави. Той присви очи, гледайки към стената. — А къде е знамето?
	Магнус погледна към стената.
	— Беше много обгоряло и мръсно. Работя по подмяната му, но няма да стане в следващите часове.
	— Обгорялото ще свърши работа — каза Тави. — Донесете ми го.
	— Бих искал поне нова дръжка да му сложа.
	— Не — каза Тави. — На старата — с кръвта на Сари. Нека си остане така.
	Магнус неочаквано се ухили.
	— Окървавено, мръсно, но не и счупено.
	— Като нас — съгласи се Тави.
	— Добре, сър. Ще ви го изпратя по сър Ерен.
	— Благодаря — отговори Тави. После спря, сложи ръка на рамото му и добави вече по-тихо: — Благодаря, маестро. Не мисля, че съм го казвал, но ми хареса времето, което прекарах с вас в руините. Благодаря ви, че го споделихте с мен.
	Магнус се усмихна на Тави и кимна.
	— Жалко, че проявяваш склонност да командваш, момче. От теб би излязъл един много добър учен.
	Тави се усмихна в отговор.
	Магнус му отдаде чест, обърна се и побърза да се отдалечи.
	Тави се увери, че шлемът му седи плътно, и забърза към бойниците, като мина през редиците легионери, стиснали щитове, лъкове и ведра, пълни с всичко възможно, като се започне от катран и се завърши с обикновена вряла вода.
	Той ловко се промъкна през сражаващите се, без да блъска или да пречи на някой от мъжете, докато не намери Първото копие, който крещеше заповеди на десетина метра от портата по-надолу по стената, където канимите опитваха да се покатерят по въжета, изработени от преплетени кожи и върви, а не от метални вериги, докато техните събратя на земята обсипваха стените с груби копия и огромни камъни.
	— Враните да те вземат! — крещеше Маркус. — Не трябва да показваш тъпата си кратуна, за да отрежеш въжето. Използвай ножа си, а не меча.
	Тави се наведе и докато чакаше Маркус да приключи с крещенето, извади нож и бързо започна да прерязва плетеното въже, с което беше вързана падналата до него кука.
	— Нека да запазим куките, трибун — добави Тави. — Няма нужда да ги връщаме, за да ги използват отново срещу нас — Тави провери двора отдолу и хвърли куката там.
	— Капитанът! — извика един от легионерите и по стените се разнесоха приветствени крясъци.
	Валиар Маркус погледна през рамо към Тави. Кимна му отсечено и удари за поздрав с метална ръкавица по кования си нагръдник.
	— Добре ли сте, сър?
	— Нашият трибун по медицина ме вдигна на крака — каза Тави. — Как е времето?
	Хвърлен отдолу камък се плъзна по гребена на шлема на Първото копие и няколко секунди стоманата звънеше. Маркус поклати глава и се приведе малко по-ниско.
	— Ако нямаше слънце, бихме могли да се бием в сенките — каза той миг по-късно и зъбите му проблеснаха в бърза предизвикателна усмивка. — Двама-трима от тях успяха да се покатерят на стената, но бързо ги хвърлихме обратно. Изгорихме още шест тарана. Повече не се опитаха да ги изпращат.
	— Само докато не се стъмни — каза Тави.
	Първото копие му хвърли изпитателен поглед и кимна.
	— Дотогава това няма да има значение.
	— Ще издържим — каза Тави. — Докато не вкарат в битката воините си.
	Валиар Маркус го гледа известно време, изражението му стана кисело и той кимна.
	— Точно така. И това ще ни струва скъпо, сър.
	— Но пък ако можем да пречупим техните воини, ще си струва.
	Сивокосият воин кимна.
	— Точно така, сър. Ще се постараем, капитане.
	— Не и вие — каза Тави. — И без това сте тук прекалено дълго. Искам да си починете, да хапнете и да пийнете нещо. По залез-слънце ще ми трябвате свеж.
	Челюстите на Първото копие се стиснаха и за секунда Тави си помисли, че той смята да спори.
	До стената започнаха да се раздават викове, Тави погледна нататък и видя Ерен да бърза към тях — дребният курсор не вдигаше глава, но носеше почернялото знаме вертикално пред себе си, което предизвика приветствените викове на хората.
	Първото копие погледна от знамето към Тави и кимна.
	— Използвайте главата си — каза той. — Доверете се на своите центуриони. Не действайте необмислено. Още една кохорта ветерани ще бъде тук до пет минути, за да смени тази.
	— Така и ще направя — каза Тави. — А вие намерете Магнус. Той е подготвил всичко за вас.
	Маркус кимна и те си отдадоха взаимно чест, преди старият войник, свел глава, да започне да се промъква по стената.
	Ерен побърза към Тави, като продължаваше да държи знамето високо.
	Атаката продължи без изненади и Тави провери всеки от двамата центуриони, стоящи на стената — и двамата бяха ветерани, и двамата ръководеха добре хората си.
	Тави видя, че много легионери дишат тежко. В шлема на застанал надолу по стената човек се удари камък, голям почти колкото главата на Тави. Веднага се раздаде глас, който викаше медика. Тави хвана щита на падналия човек и запуши бойницата, прикривайки бързащия към ранения човек лечител.
	Копие се блъсна в щита и миг по-късно още един камък се стовари с такава сила, че щитът удари защитената от шлем глава на Тави достатъчно силно, за да успее да види звезди, но след това друг легионер се присъедини към него с щита си и битката продължи.
	Беше ужасяващо, но в същото време новото преживяване странно напомняше за ден на тежък труд в стария му дом в холта. Тави се движеше по стената, от позиция на позиция, вдъхновявайки хората и наблюдавайки за промени в поведението на врага.
	Почти час по-късно пристигна свежа войска, за да смени уморените легионери, и мъжете на стената започнаха да се престрояват без суетене, сменяйки се по една бойница с едно движение. И битката продължи.
	На два пъти канимските рейдъри успяваха да закрепят по няколко куки наведнъж на места, където градушката от камъни беше отслабила отбраната, но и двата пъти Тави даваше сигнал на Красус и неговите рицари Аери сееха взривове от болка и объркване в редиците на врага, задържайки ги достатъчно, за да успеят алеранците да възстановят отбраната.
	Срещу рейдърите легионерската стрелба с лък имаше много по-голям ефект. Необучените войски не бяха толкова дисциплинирани, колкото воините им, и това значително ги забавяше, защото не можеха да действат в екип.
	Ако изобщо имаха броня, тя беше много по-лека и стрелите, които се забиваха и раняваха, бяха едва ли не по-полезни за отбраната, отколкото директно убиващите. Раненият каним не можеше да се бие, но можеше да крещи доста добре и се налагаше няколко негови другари да го изнасят от бойното поле, което значително забавяше всяко предприето срещу алеранците действие, докато мъртвите просто ги оставяха там, където паднеха.
	Броят на убитите каними вече нарасна на стотици, на места труповете бяха толкова много, че живите ги натрупваха на купчини като дърва за огрев, за да ги използват след това като укритие от вражеските стрели. Въпреки това Тави знаеше, че канимите можеха да си позволят загуби много по-лесно от алеранците.
	А колкото до Сари, помисли си Тави, то смъртта им просто щеше да намали броя на гладните гърла, които ще трябва да храни. Ако успеят да убият няколко алеранци преди собствената им смърт, още по-добре.
	И тогава се случи. Легионерите на позиции бяха започнали да отстъпват местата си на своята смяна, която в по-голямата си част се състоеше от зелени новобранци. Особено силен залп камъни полетя от основата на стената и, издигайки се по висока дъга, падна почти отвесно върху защитниците. Камъните удариха не с онази убийствена сила като онези, които бяха хвърлени директно в целта, но пък бяха толкова големи, че им трябваха само няколко фута височина, за да представляват опасност дори за бронирани легионери. Тави стоеше на двадесет фута, когато това се случи, и съвсем ясно чу хрущенето на кости миг преди ранените да започнат да крещят. В отговор се надигна внезапна, яростна вълна канимски вой и бойни викове. Много въжета с куки полетяха по цялата дължина на стената, докато друга група каними се появи отзад и започна да се пробива път напред, носейки още един тежък таран.
	Тави за секунда наблюдава в опит да осмисли случващото се, като много добре разбираше, че трябва да действа бързо, в противен случай рискува всички да бъдат залети от псетата. Той трябваше да насочи силата на рицарите си там, където тя би донесла най-голяма полза. Ако канимите се покатереха на стените, те все още щяха да бъдат приклещени от две посоки и щяха да пречат на следващите зад тях да се качат, тоест ще могат да пристигат, но само като тънка струйка. Но ако разбият портите, през тях всички сили на канимите щяха да наводнят защитниците със скоростта, с която могат да приближат. Каквото и да струваше, портите трябваше да бъдат удържани.
	Тави изсвири рязко и даде знак на Красус да атакува центъра на врага — сега трябваше да се довери, че младият трибун на рицарите ще види тарана и правилно ще го оцени като най-голямата заплаха за отбраната на града.
	Имаше и още нещо, което той можеше да направи във връзка с приближаващия таран, защото само легионерите непосредствено над портите не бяха директно заети с отблъскване на атаката. Тави приближи до тях и посочи половината.
	— Ти, ти, ти и вие двамата. Последвайте ме.
	Легионерите вдигнаха щитове и оръжия и Тави ги поведе надолу по стената, до първата точка на атаката, където двама каними вече бяха стъпили на стената, докато зад тях още повече се набираха. Зеленият новобранец извика и се хвърли към най-близкия каним, забравяйки основния принцип на легиона: битката е работа в екип. Канимът не беше въоръжен с нищо друго освен с тежка дървена сопа, но преди младият легионер да има време да се приближи на разстояние един меч, канимът замахна с огромната тояга и я стовари в щита му с такава сила, че младежът полетя във въздуха към камъните в двора и се стовари долу със сила, която гарантираше счупени кости.
	— Ерен — извика Тави и извади меча си. Канимът промени хвата на тоягата и замахна, за да нанесе удар на Тави, преди той да успее да преодолее разстоянието, което ги разделяше.
	Но в същия момент във въздуха проблесна стоманена светкавица и умело хвърленият нож на Ерен удари муцуната на канима. Острието пропусна с около инч и остави само къса следа по черния нос, но въпреки това ударът се оказа фатален. Канимът трепна от внезапната болка на такова чувствително място и премереният му удар пропусна. Тави се плъзна встрани от тежката тояга, която профуча край него, и удари от рамо, разрязвайки гърлото на нападателя до самия гръбначен стълб. Смъртно раненият каним пусна тоягата и оголвайки зъби, се опита да сграбчи Тави, но той продължи да се движи напред непосредствено в тялото му, а легионерът, който го следваше, добави собствената си тежест към тласъка на Тави, точно както и човекът, който следваше него, така че общата им тежест избута канима към бойните зъбци, където легионерите събориха рейдъра от стената с безмилостна жестокост.
	Тави започна да реже тежкото въже, но грубите влакна отказваха да се предадат, въпреки няколкото удара, и нов каним се хвана за горната част на стената и се издърпа нагоре. Тави отряза ръката му, предизвиквайки болезнен вик, преди нападателят да полети надолу, след което успя да пререже въжето.
	Той вдигна глава точно навреме, за да види как неговите легионери накълцват и хвърлят друг каним, макар че онзи успя да посече ръката на един от ветераните със сърповидния си меч, преди да падне. Легионерите започнаха да режат останалите въжета.
	Изви се вятър, после се раздаде рев и над портата разцъфна огнено цвете, а през цялото това време върху главите и раменете на алеранците се изсипваха още повече камъни.
	— Ведрата! — извика Тави. — Сега!
	Легионерите започнаха да грабват кофи с катран, вряла вода и горещ пясък и да ги изсипват върху главите на канимите в основата на стената, предизвиквайки още повече писъци.
	Това даде на някои защитници ценни секунди, за да срежат и останалите въжета, докато стрелците получиха възможност по-точно да пускат стрели във врага и да нанесат още повече наранявания, дори преди Красус и неговите рицари да прелетят за втори път покрай стените, ослепявайки и оглушавайки нападателите с бурята, която ги придружаваше.
	Бойният дух на нападателите се прекърши и те започнаха да бягат от стените, отначало колебливо, но бързо се събраха в огромна вълна. Стрелците изпращаха стрели след тях възможно най-бързо, ранявайки още повече каними, докато легионерите започнаха да крещят и да викат след тях.
	Тави, без да обръща внимание на канимите, погледна покрай стените. Атаката беше отблъсната, но коства скъпо на защитниците. Падащите камъни се бяха оказали потискащо ефективни и лечителите бързаха да помогнат на ранените, които сега бяха много по-малко от мъртвите.
	Кохорта новобранци се качиха по стените, движейки се без присъщата за ветераните увереност, блъскаха се с лекари и легионери и се опитваха да помагат на ранените, но на практика само пречеха.
	Легионерите едва бяха удържали стената и ако не се реорганизират и не възстановят дисциплината в защитните построения по бойниците, канимите спокойно ще могат да я завладеят. В крайна сметка те вече можеха да са го направили, ако не се бяха пречупили и бяха продължили с атаката.
	Прозвучаха ниските канимски рогове, привличайки поглед на Тави към армията отвъд стените. Облечените в черни брони воини се изправиха на крака и се насочиха към стените на града с обичайната си ужасяваща скорост.


	Глава 41

	Тави рязко си пое дъх, когато воините тръгнаха. Той беше сигурен, че те ще нанесат удар по залез, а това означаваше след час, и Маркус все още не беше на стената.
	За да сработи капанът успешно, канимите трябваше да бъдат подмамени с нещо, което да отвлече вниманието им, и планът на алеранците беше да се оттеглят от бойното поле така, че да накарат канимите да поддържат натиск върху отстъпващите отряди.
	Проблемът с този вид уловки беше, че твърде лесно фалшивата паника можеше да се превърне в съвсем реална, ситуацията да стане абсолютно неуправляема и да излезе извън контрол.
	Дисциплината и обучението бяха единствените неща, които можеха да дадат шанс на легиона да се изправи срещу такъв враг като канимите и само един глупав или безразсъден военачалник можеше да ги подложи на такъв риск.
	Тави си помисли, че може да се окаже и единия, и другия.
	— Трябва ми Макс, незабавно — каза той на Ерен и младият курсор без замисляне скочи от стената върху каруцата, поставена долу, след което се втурна през вътрешния двор.
	— Центуриони, довършете смяната и разкарайте от стените тези, които няма да участват в битката! — извика Тави. — Лекари, използвайте каруците долу и откарайте ранените на втората точка за лазарет!
	После се обърна и подаде с другата ръка сигнал на Красус и неговите рицари Аери, които чакаха на един покрив няколко улици по-далече. Тави махна с ръка отдясно наляво и след това направи рязко и силно движение през гърлото си. Красус се обърна към един от своите рицари и те се спуснаха от покрива.
	Тави се обърна да провери канимите и откри, че рейдърите се оттеглят, оставяйки на воините достатъчно свободно пространство за действие. На върха на хълма забеляза очертанията на няколко каними, облечени в черни плащове и бледи мантии. Сари, или най-малкото няколко от неговите шамани-аколити, без съмнение смятаха да проследят атаката на воините.
	— Разбързайте се! — извика Тави, когато воините се приближиха. — Резерви, оттеглете се на допълнителните позиции до моста! — после се завъртя, забеляза най-близкия центурион и изрева: — Тези хора да държат по-здраво щитовете. Само един от тези хвърлени камъни ще пробие доспехите им и ще пръсне мозъка им на враните!
	Младият центурион се обърна към Тави, пребледня, отдаде чест и започна да крещи на споменатите легионери.
	Центурионът се оказа Шулц. Тави погледна наляво и надясно и намери няколко физиономии на същата възраст като него. Само центурионите бяха ветерани и дори те изглеждаха като младежи в първия си мандат на тази длъжност.
	Врани, не биваше да командва ветераните на тази стена, но вече беше късно да променя нещо. След бомбардировката, на която току-що бяха подложени, след ожесточената и изтощителна битка на стената, те можеха и да не издържат срещу вълната от бронирани каними.
	И ако рибките бяха по-подходящи от ветераните за замислената маневра, то бе само защото бяха толкова неопитни, че не можеха да си представят колко опасно е това, с което предстои да се срещнат лице в лице.
	Тави хапеше устни и безмълвно и настървено се защитаваше. Тук нямаше как да мисли за юношите, които щяха да дадат живота си на границата в името на своята Империя, на своите приятели-легионери — и заради него. Той беше готов да командва тези юноши в ураган от насилие и кръв.
	Освен това жестоката истина беше, че ако капанът сработи и успее да навреди на армията на канимите, след това най-вероятно ще трябва да се бият. И ако Тави трябва да пожертва сто — или хиляда легионери, за да спре нашествието на канимите, то негов дълг беше да направи точно това.
	Стените най-накрая бяха изчистени, ранените бяха изпратени на следващото място за лазарет, а резервната кохорта се качи на стените зад гърбовете на рибките, заемайки подготвените за оттегляне позиции. Тави огледа стената още веднъж и видя тихия ужас на младите хора, всички бяха пребледнели, но стояха в готовност.
	Звук от стъпки се чу от стълбите и Макс и Ерен приближиха към Тави. Красус изоставаше на десетина крачки от тях, Тави погледна през рамо към неговите рицари Аери и му се стори, че повечето от тях все още не са готови за бърза атака на позицията срещу портата.
	— Проклети кървави врани — избухна Макс, като видя канимите.
	— Готово, капитане — добави Красус. — Дженс е готов.
	— Всичко това звучи като обикновено хвърляне на зарове, сър — каза Макс. — Никога не съм чувал някой да използва нещо подобно.
	— И колко време си прекарал да обработваш дърва в холт, Макс? — попита го Тави.
	Макс се намръщи.
	— Знам, знам. Просто никога не съм чувал за такова нещо.
	— Повярвай ми — каза Тави. — Стърготините са много по-опасни, отколкото можеш да си представиш. А ако наблизо имаше и склад за зърно — щеше да е още по-добре.
	Той погледна приближаващите се воини и добави:
	— Добре. Вие двамата — отстъпете назад и бъдете готови да ни прикриете.
	Красус отдаде чест и се обърна, за да тръгне, но Макс остана на място и намръщено наблюдаваше канимите.
	— Хей — каза той. — Те защо спряха?
	Тави примигна и се обърна.
	Воините-каними наистина бяха спрели на няколко ярда от зоната на обсег на лъковете. За още по-голяма изненада на Тави те се отпуснаха на пети и бяха толкова много, че това прозвуча като отглас от далечен гръм.
	— Изглежда — тихо каза Ерен, — тук има доста много каними.
	В центъра пред тях остана да стърчи само един каним, същият, към когото Тави вече се беше обръщал през днешния ден.
	Той обходи с поглед облечените с броня каними, кимна и изтегли от ножницата на кръста си дълъг, извит меч. Вдигна го нагоре, посочвайки града, и демонстративно го остави настрана. След това стъпи на осеяната с трупове земя и спря на половината път до стената.
	— Алерански капитане! — извика канимът с необикновено дълбок, ръмжащ глас. — Аз съм майстор на боя Насаг! Имам послание за теб! Излез!
	Макс изненадано изсумтя.
	— Виж ти — изненада се застаналият до Тави Ерен. — Това е интересно.
	— Какво ще кажеш, Макс? — промърмори Тави.
	— Приемат ни за идиоти — каза Макс. — Те вече ни демонстрираха, че не държат на думата си. Опитаха се да ви убият, когато отидохте при тях, капитане. Ще им върнем жеста. Дайте заповед на рицарите на дървото — нека го натъпчат със стрели и да приключим с това.
	— Изглежда разумно — ухили се Тави.
	— Но ти все пак смяташ да отидеш при тях — каза Макс.
	— Натам клоня.
	Макс се намръщи.
	— Лоша идея. По-добре да отида аз. Той се забавлява, а аз ще му покажа как го правят на север.
	— Той вече ме е виждал, Макс — отговори Тави. — Трябва аз да отида. Ако той се раздвижи пръв — убийте го. В противен случай не го закачайте. Предай това на всички. А засега върнете Маркус тук.
	— Искаш да внесеш раздор между водача им и воините? — попита Ерен.
	— Може би — каза Тави. — Ако този Насаг ни се нахвърли, вместо да спре, ще е по-лошо. А така получихме възможност свободно да дишаме и да се престрояваме. Не мисля, че Сари би се радвал на това.
	Ерен поклати глава.
	— Не ми харесва това. Защо му е да постъпва така?
	Тави си пое дълбоко дъх и отговори:
	— Ще отида да попитам.
	Тави този път не оседла коня си, за да се срещне с канима. Вместо това той се отправи към портата, която беше отворена точно толкова, колкото да му позволи да излезе извън стените.
	Земята под стените смърдеше с миризми на кръв и страх, огън и вътрешности. Труповете на канимите лежаха струпани в редици и тъй като битката беше утихнала, хиляди врани се бяха спуснали към мъртвите, започвайки пиршество.
	Тави се опита да държи стомаха си под контрол, докато вървеше към майстора на боя, чието военно звание беше сходно на това на алерански капитан, военачалника, отговарящ за цяла армия. На двадесет ярда от канима той извади меча си и го положи на земята до себе си. Със или без него той имаше малък шанс срещу опитния и брониран каним — но почти усещаше с гърба си втренчените погледи на приятелите си. И това беше много по-добра защита от всеки кон или броня. Като цяло Тави имаше по-изгодна позиция, тъй като Насаг беше в обсега на другарите на Тави. Самичък не би се приближил до него.
	Въпреки това, веднага щом Тави се приближи до канима, той си призна, че огромните размери на Насаг вдъхваха толкова всеобхващащ ужас, че сами по себе си бяха повече от достатъчни, за да го защитят от самия Тави. Да не говорим за биологичното въоръжение на канимите, което беше много по-страшно от това, което притежаваше Тави. Това не беше най-перфектния баланс, но беше най-доброто, на което можеха да разчитат.
	Тави спря на десет фута от Насаг и каза:
	— Аз съм Руфус Сципио, капитан на Първи алерански.
	Канимът го наблюдаваше с тъмните си кръвожадни очи.
	— Майстор на боя Насаг.
	Тави не беше сигурен кой пръв направи движение и не помнеше дали съзнателно е взел решение за това, но и двамата едва забележимо наклониха глави встрани в знак на поздрав.
	— Говори — предложи Тави.
	Устните на канима се надигнаха, за да разкрият зъбите, жест, който можеше да показва или развеселяване, или лека заплаха.
	— Ситуацията ми попречи да върна моите паднали за времето, което вие предоставихте — каза той. — Моля за вашето разрешение да ги вземем сега.
	Тави усети как веждите му се вдигат.
	— Като се има предвид как се развиха събитията досега, моите хора може да са притеснени от присъствието на ваши воини толкова близо до стените.
	— Те ще бъдат невъоръжени — отговори Насаг. — А аз ще остана тук, в обсега на вашите рицари на дървото, като гарант за тяхното поведение.
	За един дълъг миг Тави гледа Насаг и си помисли, че ясно вижда сянка на самодоволно забавление в очите на канима. Тави се усмихна, показвайки собствените си зъби, и каза:
	— Играете ли на лудус, Насаг?
	Канимът свали шлема от главата си, ушите му трепнаха и се отърсиха, изскачайки изпод стоманата.
	— Понякога.
	— Тогава позволете да извикам пратеник, за да предам съобщение на моите хора, докато вие кажете на своите. Вашите хора, невъоръжени, могат да ходят до стените, преди слънцето да е залязло. Ще остана тук с вас за това време, за да се избегнат всякакви неприятни недоразумения.
	От гърлото на Насаг се разнесе хриплив рев — това беше възможно най-грозното кикотене, което Тави беше чувал през целия си живот.
	— Много добре.
	И така, пет минути по-късно Тави смело срещна Насаг от другата страна на походен комплект за лудус — в случая краката на канима послужиха като малка, подвижна маса. На плоски каменни дискове, заместващи миниатюрните фигурки на традиционната дъска, от едната страна бяха издълбани обозначенията на фигурите.
	Тави и Насаг започнаха играта, докато осемдесет каними в брони, но без оръжия, минаваха покрай тях и обикаляха покрай стените, търсейки трупове в черни брони на своите загинали братя по оръжие. Никой не пристъпи на по-малко от двадесет фута от двамата командири.
	Тави наблюдаваше канима, когато играта започна, и я отвори с нещо, което изглеждаше като безразсъдна атака.
	Насаг от своя страна замислено присви очи.
	— Няма нищо лошо във вашата смелост — каза той и направи ход. — Но сама по себе си тя не носи победа.
	Няколко хода по-късно Тави отговори:
	— Вашата защита не е толкова силна, колкото би могла да бъде. Достатъчно силен натиск може да я разруши.
	В отговор Насаг започна да играе сериозно и като размени първите няколко фигури, придвижи останалите на позиции, подходящи за серията размени, която би могла да последва. Тави даде на канима една фигура, после и друга, преди атаката му да започне да се забавя.
	Чу се звук на бързо приближаващи се стъпки и каним, облечен като един от аколитите на Сари, надменно застана над тях. Той се намръщи на Тави, после се обърна към Насаг и изръмжа:
	— Хр-р-риг хагхр лак тр-р-рнг каср-р-раш.
	Тави разбра това: „Вие получихте заповед за атака. Защо не я изпълнявате?“
	Насаг не отговори.
	Аколитът изръмжа и пристъпи до Насаг, сложи ръка на рамото на майстора на боя и започна да повтаря въпроса.
	Насаг обърна глава към него, зъбите му проблеснаха за миг и с едно рязко движение отхапа китката на аколита, след което последва злобен ритник, който изпрати втория каним да пълзи по земята и да крещи от болка.
	Насаг вдигна ръка, извади откъснатата длан на аколита от устата си и мързеливо му я подхвърли, без да вдига поглед от дъската.
	— Не ми пречи, за твое добро е — изръмжа той и продължи на техния език.
	Тави успя да разбере по-голямата част от думите.
	— Можеш да предадеш на Сари, че ако е искал незабавна атака, първо трябваше да ми даде време да прибера моите паднали от алеранците. Кажи му, че ще атакувам когато и където ме устройва — майсторът на боя погледна помощника и изръмжа: — Изчезвай, докато не си умрял от загуба на кръв.
	Раненият каним притисна кървящото чуканче към корема си и запълзя, издавайки пронизващо, хленчещо скимтене.
	— Моите извинения — каза Насаг, обръщайки се към Тави. — За бъркотията.
	— Всичко е наред — отговори Тави замислено. — Вие май не обичате особено шаманите.
	— Очите ви могат да видят слънцето по обяд, капитане — отговори Насаг. Известно време изучава дъската, след което каза:
	— Казахте своята стратегия. Знаете много за нас.
	— Само малко — отговори Тави.
	— За да направите това, са нужни смелост и ум. И за това вече вие заслужавате уважение.
	Насаг погледна Тави за първи път от началото на играта.
	— Но колкото и да презирам Сари и подобните на него, дългът си е дълг. Сари и неговите шамани са само няколко, но те имат благоволението на лидерската каста.
	Той наклони ухо с неопределен жест към огромния брой рейдъри.
	— Те може и да са глупаци, след като са повярвали на шаманите, но аз не мога да се върна без водачи или да ги изоставя. Проучих вашите войски. Не можете да ни спрете.
	— Може би — каза Тави. — А може би не.
	Насаг отново се ухили.
	— Вашите хора са недоучени. Вашите офицери бяха убити, рицарите ви са много по-слаби, отколкото би трябвало да бъдат. И няма да получите сериозна помощ от гражданите.
	Той премести фигурата на лорда напред, започвайки атаката си.
	— Не сте виждали нашата каста в битка, но тази сутрин почувствахте нейната сила. Няма да се измъкнете отново, алеранецо. Всичко ще свърши преди утрешния залез.
	Тави се намръщи. Насаг не се хвалеше. В гласа му нямаше нито заплаха, нито гняв, нито удоволствие. Той просто съобщаваше факт, без да изразява заплахи или някакви емоции. Това беше най-смущаващото от всичко.
	Но Насаг беше канимски воин. Ако беше дори малко като Варг, думите му бяха като кръвопролитие — винаги забранено, освен ако не е необходимо. И то възможно най-малко.
	— Изненадан съм защо сте чак толкова притеснен, че заговорихте за това.
	— За да ви предложа алтернатива. Отстъпете и предайте моста. Вземете воините си, вашите хора, вашите младоци. Ще ви дам два дни да се оттеглите, по време на които гарантирам, че никакви войски няма да тръгнат след вас.
	Тави разгледа дъската за няколко мълчаливи момента и оцени цялата ситуация.
	— Великодушно. Защо ви е да предлагате това?
	— Не съм казал, че ще ви унищожим без загуби, капитане. Това предложение ще спаси живота на моите и на вашите воини.
	— До следващата битка?
	— Да.
	Тави поклати глава.
	— Не мога да ви дам моста. Мой дълг е да го удържа или да го унищожа.
	Насаг кимна.
	— Вашият жест да ни позволите да си върнем падналите също беше щедър. Особено като се има предвид как постъпи Сари с вас. Затова ви предложих това, което е в моите сили.
	Канимът започна да мести фигурите на дъската в сериозна, бърза размяна. Нужни му бяха само три хода, за да види това, което Тави беше направил, и той спря, втренчен в дъската.
	В атаките на Тави нямаше нищо безразсъдно. Той прекара много време в размисъл за стратегията на посланик Варг в последната им игра и използва силните й страни в тази игра.
	Като пожертва няколко незначителни фигури по-рано, той създаде много по-благоприятна позиция за силните си фигури и в рамките на следващите два хода можеше да поеме пълен контрол над небесната дъска и, притежавайки вече необходимите позиции и възможности, можеше да атакува Първия лорд на своя противник.
	Фигурите му бяха претърпели ужасни загуби, но Насаг откри капана твърде късно и не можеше да избяга от него.
	— Нещата — каза тихо Тави, — невинаги са такива, каквито изглеждат.
	В това време последният от мъртвите каними беше намерен и пренесен от невъоръжените му събратя в техния лагер. Сив каним кимна на Насаг, минавайки покрай него.
	Насаг внимателно погледна Тави, после леко наведе глава, признавайки поражението.
	— Не са. Ето защо моите воини няма да са първите, които ще влязат в града.
	Сърцето на Тави почти спря.
	Насаг беше разгадал плана му.
	Не можеше да знае подробностите, но знаеше, че там има капан. Тави се опита да не показва чувствата си и безгрижно погледна майстора на боя.
	Насаг отново се засмя и кимна към дъската:
	— Къде научихте тази стратегия?
	Тави погледна любопитно към канима и сви рамене.
	— Варг.
	Насаг застина.
	Той наостри трептящите си уши към Тави, като по този начин издаде вниманието си.
	— Варг — изръмжа той с много ниска нота. — Варг е жив?
	— Да — отговори Тави. — Затворник в Алера Империя.
	Насаг присви очи, ушите си неистово потръпваха, после вдигна ръка и направи знак, привиквайки някого.
	Същият сив каним се върна, държейки увит вързоп върху вдигнатите си длани. При кимване от страна на Насаг канимът остави вързопа на дъската за лудус и го разгъна. В него се оказа мечът на Тави, същият, който беше изгубил онази сутрин.
	— Алеранецо, ти си опасен — каза Насаг.
	Инстинктът подсказа на Тави, че тези думи са висша форма на похвала. Той разтвори широко очи и отговори:
	— Благодаря ви.
	— Уважението не променя нищо. Аз ще ви унищожа.
	— Дълг — отговори Тави.
	— Дълг — майсторът на боя показа меча. — Това е твое.
	— Така е — каза Тави. — Признателен съм ви.
	— Умри с чест, алеранецо.
	— Умри с чест, каниме.
	Насаг и Тави отново откриха гърлата си един пред друг. После Насаг отстъпи няколко крачки назад, преди да се обърне и да закрачи обратно към армията си.
	Тави прибра дъската за лудус обратно в калъфа, взе и двата си меча и пое назад към града. Той се промъкна през портата точно когато се раздаде ниският звук на барабаните и ревът на бойните рогове на канимите.
	Тави хвърли поглед към Валиар Маркус и го извика.
	— Първо копие, разположете хората по местата им! Започва се!


	Глава 42

	— Много добре — каза лейди Акватайн. Тя кимна на Одиана и каза: — Време е да сменим дрехите.
	Одиана бързо отвори раницата си и подаде на Амара нейната маскировка.
	Амара погледна алената коприна в ръцете си и попита:
	— А къде е останалото?
	Алдрик стоеше до прозореца на кръчмата и гледаше към улицата. При думите й високият мечоносец погледна назад към Амара, изпръхтя в опит да сдържи смеха си и се обърна.
	Одиана не прояви такава сдържаност. Красивата водна вещица отметна глава назад и избухна в смях, който звучеше твърде силно за стаята, която бяха наели от навъсения каларански кръчмар.
	— Ах, ах, господарю мой. Тя се изчерви. Не е ли прелестна?
	За свой ужас Амара разбра, че Одиана е права. Усещаше, че бузите й горят така, че може и вода да свари на тях, и нямаше представа какво да прави с това.
	Това не беше от ситуациите, с които я бяха обучавали да се справя. Тя се отдръпна от лейди Акватайн и нейните васали и вдигна маскировката си.
	А тя се състоеше от рокля от червена коприна със семпла кройка, държаща се на две тесни копринени панделки. Деколтето, ако това изобщо можеше да се нарече така, беше опасно дълбоко — а задната част на дрехата би трябвало да я оставя гола почти до талията. Ако се плъзне, ще се задържи чак на бедрата й, ако има този късмет.
	— По-бързо, размърдай се — упрекна лейди Акватайн Одиана. — Покажи й останалото.
	— Да, ваша милост — отвърна Одиана с лек реверанс.
	После тя извади чифт леки сандали с ремъци, които се пресичаха, обвивайки крака до коляното, две елегантни сребърни гривни, изработени под формата на виещи се бръшлянови стъбла, обшита с мъниста шапка, която леко напомняше на капак, и обикновена, гладка метална лента.
	Яката на подчинението.
	Това беше устройство на роботърговците, изковано от фурии, за да държи този, който го носи, в подчинение на собственика на роба. То можеше с болка да извади от строя този, който го носи, но можеше и, което беше още по-жестоко, по прищявка на собственика на роба да го накара да изпита противоположни усещания и то със същата интензивност. Яките за послушание понякога се използваха и за обуздаване на особено опасни призователи, въпреки че подобни случаи бяха изключително редки в историята. Но ориентировъчно през миналия век, когато робството беше навлязло в епохата на мрачния си разцвет, тяхното производство и употреба бяха получили по-широко разпространение. Продължителното въздействие на яката заплашваше с гибел разума и силата на волята. Постоянно изтезавани с болка и удоволствие, жертвите бяха принудени да се подчиняват на своя господар и да изпитват удоволствие от това. След известно време, често години, такива роби се превръщаха в животни в човешки облик, тяхната личност биваше унищожена и заменена от простото, но неустоимо въздействие на яката. И което беше най-страшното, те бяха безумно щастливи от такова съществуване.
	Хората с по-развита сила на волята често успяваха да се противопоставят максимално на тази безчовечност, с която се сблъскваха другите, поне временно. Но нито един не го преживяваше без последствия. Почти всички безнадеждно полудяваха.
	— Червен — пропя Одиана и като се изправи на пръсти, се понесе в лек танц. Копринената й рокля промени цвета си от бледосин на розов. — Вие сега сте с такъв цвят, курсор.
	— Няма да сложа яката — тихо каза Амара.
	Лейди Акватайн удивено вдигна вежди.
	— Защо?
	— Чувала съм колко опасни могат да бъдат, ваша светлост — каза Амара. — Имам категорично мнение относно идеята да сложа подобно нещо на врата си.
	Одиана се изкикоти, покривайки устата си с длан, тъмните й очи блестяха, гледайки Амара.
	— Не е нужно да се страхувате толкова, графиньо — прошепна тя. — Честна дума. След като яката щракне на мястото си, вече няма да можете да си представите живота без нея.
	Тя потръпна и облиза устни.
	— Крещиш през цялото време, но само отвътре. Крещиш и крещиш, но можеш да се чуеш само насън. Във всичко останало е доста сладко — тя хвърли леко обиден поглед на Алдрик. — Моят господар не желае да ми я сложи. Колкото и да съм непослушна.
	— Мълчи, любов моя — промърмори Алдрик. — Тя ти влияе лошо.
	Той погледна Амара и каза:
	— Яките са фалшиви, графиньо. Направих ги от кухненски ножове тази сутрин.
	— Това не са игрите, които обичам да играя — изсумтя Одиана. — Той никога не ме оставя да правя това, което ми харесва.
	Тя се отвърна от Алдрик, хвърли втори костюм, същият като на Амара, към лейди Акватайн, а трети остави за себе си.
	Лейди Акватайн преценяващо огледа Амара и каза:
	— Ще ви сложа малко грим, който ще накара очите ви да изглеждат по-съблазнителни, мила.
	— Това не е необходимо — сухо каза Амара.
	— Необходимо е, графиньо — тихо се обади Рук. Невзрачната млада жена седеше на стол в най-отдалечения от Алдрик и Одиана ъгъл.
	Очите й бяха унили, бръчки от умора и притеснение прорязваха челото й.
	— Робите за удоволствия на Калар, които той предоставя на своите подчинени и на личната си охрана, са нещо обичайно в замъка. Привлечени от Калар, роботърговците постоянно се състезават помежду си и не жалят никакви средства. Дрехи, козметика, парфюми. Всичко, което се сетите, за да привлекат допълнително внимание.
	— Като говорим за парфюми — промърмори лейди Акватайн, — къде е достопочтеният граф Калдерон? Всички миришем така, сякаш сме прекарали последните няколко дни в път.
	В следващия миг вратата на стаята се отвори и Бърнард влезе.
	— Банята е готова — каза той тихо. — От другата страна на залата, втората врата от края. Има само две вани.
	— Предполагам, че ще е твърде самонадеяно да се надявам на прилична баня — каза лейди Акватайн. — Просто ще трябва да се редуваме. Амара, Рук, срамежливките отиват първи.
	Рук се надигна, вземайки дрехите си, същите тъмни цветове, които носеше, когато Амара я залови. Амара стисна устни в тънка линия, когато вземаше дрехите си, и се обърна към вратата.
	Бърнард се облегна небрежно на вратата и вдигна ръка.
	— Не мисля така — каза той. — Не искам тя да остава сама с нея.
	Амара вдигна вежди.
	— А защо не?
	— Независимо дали има какво да губи или не, тя е майстор-убиец на бунтуващ се Върховен лорд. Бих предпочел да не си сама с нея в банята.
	— Или може би — предложи Одиана — той просто иска да види как изглежда госпожа Кървава врана под дрехите си.
	Ноздрите на Бърнард се разшириха и той се взря в Одиана. Но вместо да каже нещо, той погледна Алдрик.
	Високият мечоносец просто стоя в течение на няколко секунди. После бавно издиша и каза на Одиана:
	— Любов моя, по-кротко. Позволи им да го обмислят на спокойствие.
	— Аз просто исках да помогна — благочестиво отвърна Одиана, заставайки до Алдрик. — Едва ли е моя вината, ако той така…
	Алдрик плъзна ръка около Одиана и положи широката си, покрита с белези ръка върху устата й, като леко я придърпа към себе си. Водната вещица утихна веднага и Амара си помисли, че очите й излъчват самодоволство и удовлетворение.
	— Мисля — каза Амара на Бърнард, — че във всички случаи би било разумно да има чифт очи, които да наблюдават залата. Ще пазиш ли вратата?
	— Благодаря, графиньо — каза лейди Акватайн. — Слава на фуриите, че поне някой в тази стая е разумен.
	— Ще отида първа, графиньо — каза Рук тихо.
	Тя пристъпи до вратата, свела поглед, и изчака, докато навъсеният Бърнард не отстъпи встрани.
	— Благодаря ви.
	Амара се плъзна след нея, а Бърнард я последва. Рук влезе в стаята с ваните, а Амара се канеше да я последва, когато почувства ръката на Бърнард на рамото си.
	Тя спря и го погледна отново.
	— Враните да го вземат, жено — каза той тихо. — Толкова грешно ли е да искам да те защитя?
	— Разбира се, че не — каза Амара, като едва не остави усмивката да се появи на лицето й.
	Бърнард се намръщи, после се огледа и завъртя очи.
	— Кървави врани — въздъхна той, — ти ме изкара, за да ме защитиш.
	Амара го потупа по бузата и каза:
	— Поне един човек в онази стая е луд, Бърнард. Друг един вече се опита да те убие. А друг може да те убие, да скрие тялото ти и да ми разкаже някаква приказка, когато се върна от банята.
	Бърнард се намръщи и поклати глава.
	— Алдрик не би направил това. И няма да ти навреди.
	Амара наклони глава настрани и се намръщи.
	— Защо реши така?
	— Защото аз не бих го ударил в гръб и не бих навредил на Одиана.
	— Вие двамата сте го обсъждали?
	— Не е необходимо — отговори Бърнард.
	Амара поклати глава. После понижи глас и прошепна:
	— Ти си твърде благороден за такава работа, Бърнард. Твърде романтичен. Алдрик е професионален убиец и е лоялен на Акватайн. Ако тя му заповяда, той ще те убие. Не си позволявай да мислиш друго.
	Бърнард известно време гледа лицето й. После се усмихна и каза:
	— Амара. Не всички са като Гай. Или Акватайн.
	Амара разочаровано въздъхна, като в същото време почувства вълна от топлина, породена от вярата на съпруга й, че в окръжаващите ги човешки същества би трябвало да има нещо благородно, дори и в такъв хладнокръвен и жесток наемен меч.
	Знаеше кога и тя мислеше по същия начин. Но това време беше много далеч зад нея. То приключи в момента, когато наставникът й я предаде, и то я предаде на мъжа и жената, които сега бяха в стаята с лейди Акватайн.
	— Обещай ми — каза тя тихо, — обещай, че ще внимаваш. Независимо дали се разбирате двамата с Алдрик или не, бъди много внимателен, когато му обръщаш гръб. Нали?
	Бърнард се намръщи, но неохотно кимна и се наведе, за да сложи лека целувка на устните й. Изглежда искаше да добави още нещо, но алената рокля на Амара прикова погледа му и той вдигна вежди изненадано.
	— Какво е това?
	— Моят костюм — каза Амара.
	Ухилването на Бърнард изглеждаше почти хищническо.
	— А къде е останалото?
	Амара го награди с безизразен поглед, но като усети как бузите й бързо почервеняват, се обърна и с твърда походка влезе в банята, като затвори вратата зад себе си.
	Рук вече седеше в една от малките вани и бързо се миеше. Тя скромно прикри гърдите си с ръце, докато вратата не се затвори. След това продължи да се мие, наблюдавайки изкосо Амара.
	— Какво гледаш? — тихо попита Амара. Думите й прозвучаха много по-войнствено, отколкото искаше.
	— Майстор-убиец на действащия Първия лорд — отговори Рук, в гласа й се усети лека сянка на ирония. — Предпочитам да не оставам сама в банята с нея.
	Амара вдигна брадичка и погледна студено Рук.
	— Аз не съм убиец.
	— Въпрос на гледна точка, графиньо. Или може би ще кажете, че никога не сте убивали на служба при вашия лорд?
	— Никога не съм стреляла в гръб от засада — каза Амара.
	Рук едва забележимо се усмихна.
	— Много благородно — каза тя, после се намръщи и сведе глава на една страна. — Но… не. Вашето обучение е различно от моето. В противен случай не бихте се изчервявали толкова лесно.
	Амара се намръщи на Рук и си пое дълбоко дъх. Нямаше смисъл да се кара с бившата кървава врана. Нямаше да спечели нищо, но щеше да загуби време. Вместо безсмислен, груб отговор, тя се съблече и влезе във ваната.
	— Обучението ми като курсор не включваше… такъв род методики, не.
	— Сред курсорите няма ли креватни шпиони? — попита Рук със скептичен тон.
	— Срещат се — каза Амара. — Но всеки курсор се оценява и обучава леко различно. Нас ни насърчават да използваме силните си страни. За някои това включва обучение в съблазняване. Моята подготовка беше фокусирана върху други предмети.
	— Интересно — произнесе Рук, тонът й беше откъснат, професионално безпристрастен.
	Амара се опита да отговори със същата интонация.
	— Както разбирам, вашата собствена подготовка е включвала съблазняване на мъже?
	— Прелъстяване и удовлетворяване, както на мъже, така и на жени.
	От изненада Амара изпусна сапуна.
	Рук си позволи намек за смях, но той бързо замря и тя намръщено сведе поглед към водата във ваната.
	— Успокойте се, графиньо. Това не беше по мое желание. Аз… не мисля, че дори в мислите си бих се върнала към подобна ситуация, ако някак мога да го избегна.
	Амара въздъхна.
	— Мога да си представя. Дъщеря ви.
	— Страничен продукт от моето обучение — тихо каза Рук.
	— Баща й?
	— Може да е един от десет или дванадесет мъже — хладнокръвно отговори Рук. — Обучението беше… интензивно.
	Амара поклати глава.
	— Не мога дори да си го представя.
	— Никой не трябва да може да си представи такова нещо — каза Рук. — Но Калар решително настоява за подобно обучение за своите жени-агенти.
	— Това му дава голяма власт над тях — каза Амара.
	— Без да прибягва до яки — съгласи се Рук, в гласа й се долавяше горчивина. Тя се остърга с парче плат рязко, почти злобно. — Оставя умовете им недокоснати. За да могат по-добре да му служат.
	Амара поклати глава. Тя дори не можеше да си представи такова нещо. Жизненият й опит като любовница едва ли беше голям и се състоеше от един млад мъж, който я заслепи в Академията и беше с нея три прекрасни месеца, преди да намери смъртта си в огъня, който привлече вниманието на Първия лорд. И Бърнард. Който я караше да се чувства красива и невероятна — и обичана. Тя дори не можеше да си представи какъв трябва да е този студен процес, неразпален от огъня на любовта и страстта. И какво е да се чувстваш просто… използвана.
	— Съжалявам — каза тихо Амара.
	— Вината не е ваша — отговори Рук. Тя покри очи и чертите на лицето й започнаха да се променят.
	Промените не бяха нито драматични, нито впечатляващи, но когато отново я погледна, Амара не би могла да каже, че пред нея е същият човек.
	Рук излезе от ваната, избърса се и започна да облича тъмните си дрехи.
	— Да бъдеш тук е толкова безопасно, колкото във всяка друга част на града, графиньо. Собственикът знае за кого работя и вече е имал възможност да докаже, че може да бъде сляп и глух, когато е необходимо, но колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.
	Амара кимна, приключи къпането възможно най-бързо и излезе от ваната, за да се избърше и да си сложи своята „одежда“.
	— По-лесно е да го облечете отдолу, отколкото да го дърпате върху себе си — посъветва я Рук. — И нека ви помогна със сандалите.
	Което и направи. Амара затегна последните връзки на прасците си, огледа се и реши, че изглежда повече от нелепо.
	— И така — каза Рук. — Разходете се.
	— Моля?
	— Разходете се — повтори шпионката. — Ще се наложи да се движите по различен начин, ако трябва да ви представям за нова наложница.
	— О — каза само Амара. Тя отиде до стената и обратно.
	Рук поклати глава.
	— Още веднъж. Сега се опитайте да се отпуснете.
	Амара се подчини, но се стесняваше все повече и повече с всяка крачка.
	— Графиньо — каза Рук с поверителен тон, — трябва да разклащате бедра. И следете гърба си. Трябва да изглеждате като робиня, която е толкова свикнала със задълженията си, че ги чака с нетърпение и им се наслаждава. А вие изглеждате така, сякаш отивате на пазар — Рук въздъхна. — Гледайте.
	С тези думи шпионката замръзна, позата й леко се промени. Тя леко присви очи, изви устни в ленива усмивка и се плъзна напред. Бедрата й се люлееха при всяка крачка, раменете й бяха изнесени назад, гърбът й леко се изви. С цялото си същество тя принуждаваше — или канеше — всеки, който е наблизо, да я гледа.
	Рук се завъртя на пети и каза на Амара:
	— Ето така.
	Промените, настъпили в тази жена, бяха поразителни. В един момент тя изглеждаше точно като куртизанка в спалнята с младия си господар, след като е изпила половин бутилка вино, обогатено с афродизиак. А в следващия тя вече беше откровено привлекателна делова млада жена със сериозна външност.
	— Ето какво се очаква от вас. Да приковавате погледите на всички, покрай които минете. И така трябва да бъде.
	Амара поклати глава.
	— Дори в това — тя погледна към костюма си — аз не съм жена, която мъжете обичат да гледат.
	Рук поклати глава.
	— Мъжете обичат да гледат всичко, което диша и е леко разголено. Разберете го — тя наведе глава на една страна. — Представете си, че те са Бърнард.
	Амара примигна изненадано.
	— Какво?
	— Представете си, че отивате при него — каза спокойно Рук. — В нощ, когато сте решили на него дори и през ум да не му мине да иска да е някъде другаде, а не с вас.
	Амара отново почувства как се изчервява. Но тя се взе в ръце, затвори очи и се опита да си го представи. Без да отваря очи, тя обиколи стаята, представяйки си покоите на Бърнард в гарнизона в Калдерон.
	— Вече е по-добре — призна Рук. — Още веднъж.
	Тя го направи още няколко пъти, преди Рук да остане доволна.
	— Сигурна ли си, че това ще сработи? — тихо я попита Амара. — Твоят начин да попаднем там?
	— Това е най-малкото, за което се притеснявам — отговори Рук. — Аз ще ви заведа там. И ще намеря къде държат вашите пленници. Трудностите ще започнат по-късно, когато ще трябва да се измъкваме оттам. С Калар винаги е така.
	Бърнард почука на вратата и учтиво попита:
	— Дами, готови ли сте?
	Амара улови погледа на Рук и кимна. После наметна шал върху косата си и закрепи стоманената яка около врата.
	— Да — каза тя. — Готови сме.


	Глава 43

	Беше напълно естествено да се мисли, че промъкването в цитаделата на Върховен лорд на Алера, най-защитеният бастион на неговата власт, ще е почти невъзможна задача, размишляваше Амара.
	И все пак, когато те води майстор-шпионин на същия този Върховен лорд, задачата очевидно става съвсем проста.
	В крайна сметка Фиделиас й демонстрира същия този принцип само преди няколко години, когато вкара лейди Акватайн в цитаделата на Първия лорд в Алера Империя при отчаяната мисия по неговото спасяване, така че тя и нейният коварен съпруг да са сигурни, че те, а не Калар, ще са тези, които ще свалят Първия лорд.
	Политиката, реши Амара, наистина те кара да спиш с когото дойде. Тази мисъл продължаваше неприятно да се върти в главата й, принуждавайки я да мисли за това, което ще изисква настоящата й роля.
	Амара се олюляваше сънливо и крачеше по улиците на Калар в своя робски костюм, държейки се със спокойния вид на упадъчно момиче, устните й бяха леко разтворени, клепачите й — полуотворени. В движенията се усещаше необичайна чувственост и макар че част от нея напълно да осъзнаваше, че са в смъртна опасност, като така открито се разхождат из града, тя се опита да скрие своите разсъдителни и анализиращи страни в най-дълбоките области на съзнанието си. Ходенето беше това, което се превърна в занимание, което й даваше сладострастно, почти развратно усещане за разпуснатост, в равни части възхитително женствено и греховно възбуждащо. За първи път в живота си тя привличаше дълги, безмълвно изучаващи погледи на мъжете, покрай които минаваше.
	Това беше добре. Това означаваше, че нейната маскировка е напълно завършена, иначе тези погледи нямаше да ги има. И въпреки че трудно щеше да си го признае, тя изпитваше почти детинско чувство на удоволствие, като се озова в центъра на вниманието и толкова желана.
	Освен това Бърнард, в прости дрехи и със снаряжение на скитащ наемник, вървеше отзад на разстояние една протегната ръка и тя знаеше, след небрежен поглед през рамо, че той я гледа още по-внимателно от всеки от мъжете, покрай които минават.
	Лейди Акватайн вървеше пред Амара. Тя беше променила външността си посредством водна магия, тенът на кожата й беше потъмнял до наситено червено-кафяв, присъщ на живеещите в Родос, а косата й се бе превърна в медночервени къдрици, падащи на причудливи вълни. Роклята й беше изумрудено зелена, но във всичко останало беше абсолютно същата като тоалета на Амара.
	Върховната лейди се движеше със същата полусъзнателна форма на развратна чувственост и, честно казано, се справяше по-добре от Амара. Първа във веригата роби беше Одиана, в лазурна коприна, цялата беше тъмна коса, бледа кожа и съблазнителни извивки. Алдрик крачеше пред нея, високият мечоносец излъчваше такава аура на заплаха, че дори по претъпканите улици на Калар те и за миг не забавиха придвижването си през тълпата.
	Рук вървеше до нея — с отегчено изражение на лицето си и делови маниери тя водеше групата към цитаделата.
	Дори сега, съсредоточена върху ролята си, Амара продължаваше да забелязва детайлите на града и да прави заключения въз основа на своите наблюдения. Самият град наподобяваше, поради липсата на по-точно определение, окаяна помийна яма.
	Не беше толкова голям, колкото другите големи градове на Империята, но в него живееше по-многобройно население от всеки друг град, с изключение на самата Алера Империя. Беше ужасно тясно. Голяма част от града изглеждаше порутена до невъзможност, тук-там мизерните бараки бяха заменени от по-солидни структури, в допълнение към това, че вече бяха превзели земята около градските стени с по няколкостотин ярда във всяка посока.
	Градската канализация беше в ужасно състояние — вероятно е била създадена за много по-малък брой жители и не е била обновявана оттогава. А градът се беше препълнил и от всички страни се надигаше такава воня, че стомахът на Амара се сгърчи.
	Местните жители бяха най-нещастният вид човешки същества, които някога беше виждала. Дрехите им бяха предимно груби, самотъкани и в преобладаващата си част — вехти. Всички крачеха по своите си работи толкова апатично бавно, че просто крещеше за поколения на лишения и отчаяние.
	Уличните продавачи продаваха жалките си стоки от проснати на улицата килими. Един човек, чиито дрехи го определяха като гражданин или богат търговец, мина край тях, заобиколен от дузина безмилостни, мускулести мъже, явно професионални главорези.
	И навсякъде имаше роби, дори по-убити от свободните жители на града. Амара никога не ги беше виждала в такова количество. Всъщност, съдейки по това, което можеше да види, робите по улиците на Калар бяха почти толкова много, колкото и свободните хора. И на всяко кръстовище, разположени на равни разстояния, имаше войници в зелените и сиви ливреи на Калар.
	Или най-малкото тук имаше мъже, въоръжени и облечени в брони с цветовете на Калар. Предвид скандалния външен вид, в който поддържаха себе си и екипировката си, Амара беше сигурна, че това не са истински легионери.
	Но каквито и да бяха, тук ги имаше много и от машиналното благоговение и страх, които се виждаха в езика на тялото на онези, които минаваха покрай тях, ставаше ясно, че Калар разчита повече на силата на терора, отколкото на закона.
	Това също така обясняваше как Върховен лорд Калар е успял да събере такова огромно богатство, надхвърлящо състоянието на всеки друг Върховен лорд в Империята, отправяйки предизвикателство на самата корона — беше възможно благодарение на систематичния и методичен грабеж на населението на Калар и околните земи. Вероятно от стотици години.
	В последната част на града, пред самата цитадела, най-могъщите лордове на Калар бяха издигнали своите домове. Поне тази част на града беше толкова красива, колкото и в Рива, Парция или Алера Империя — изящен бял мрамор, осветени от фурии фонтани, грациозна художествена архитектура, всичко това представляваше толкова поразителен контраст с останалата част от града, че накара Амара да почувства буквално физическа болка.
	Несправедливостта, очевидна дори при проста разходка из Калар, предизвика дълбок гняв в Амара, заплашвайки да подкопае концентрацията й. Тя се опита да отдели мислите от емоциите, но това се оказа почти невъзможно, особено след като видя колко богато живее елитът на Калар за сметка на своите неграждани.
	Но след това те минаха през квартала на гражданите и Рук ги поведе нагоре по път с много по-малко струпване на хора — дълга права линия, която се изкачваше към портите на вътрешната крепост на Калар.
	Стражите, застанали на пост при портата, изглеждаха може би малко по-малко вулгарно от колегите си в града долу, кимнаха на Рук и махнаха на нея и придружаващата я група роби, без да си правят труда да се надигнат от местата си на близката пейка.
	След това им оставаше само да вървят нагоре по дългия склон, който водеше към главната порта на цитаделата. Цветовете на Калар се развяваха над зъбчатите стени, но в очите се набиваше отсъствието на алените и сини знамена на Дома на Гай.
	Амара веднага забеляза, че стражите на портите са напълно различни от тези, които видяха в подножието на хълма или в града долу. Това тук бяха млади мъже в отлична физическа форма, всички внимателно подбрани. Броните им бяха изрядни и безупречно поддържани, позите и поведението им изразяваха подозрителност и предпазливост, както при всеки гвардеец на короната.
	Когато приближиха, Амара забеляза и нещо друго — металният блясък на яките на вратовете им. Когато те заповядаха на Рук и нейната компания да спрат, тя се намираше достатъчно близо, за да види гравюрата върху стоманата: Безсмъртни. Отново Безсмъртните на Калар.
	— Госпожа Рук — каза един от тях, очевидно командирът им. — Добре дошла обратно. Не съм уведомен за вашето пристигане.
	— Центурион Орус — отговори Рук с любезен, но сух тон, — сигурна съм, че негова светлост не изпитва нужда да ви информира за пристиганията и заминаванията на личните си слуги.
	— Разбира се, госпожо — отговори младият центурион. — Въпреки че, признавам, за мен е изненадващо, че влизате оттук, а не влетяхте с карета по въздуха директно в кулата.
	— Пристигам пред негова светлост и офицерите му — отговори Рук. — Ще организирам подготовката на цитаделата за празника.
	Очите на Орус светнаха, както и на другите Безсмъртни. Амара не забеляза особени проблясъци на мисъл в тези очи.
	— Негова светлост е спечелил битката?
	Рук му хвърли студен поглед.
	— Нима сте се съмнявали?
	Орус се изпъна в стойка „мирно“.
	— Не, госпожо Рук.
	— Отлично — каза Рук. — Кой е дежурен като трибун надзорник?
	— Негово сиятелство граф Ерагус, госпожо — каза Орус. — Трябва ли да изпратя пратеник пред вас?
	— Няма нужда — отговори Рук и се промъкна покрай него. — Знам къде е кабинетът му.
	— Да, госпожо Рук. Но правилата забраняват на въоръжени васали да влизат в цитаделата. Той кимна към Алдрик и Бърнард и погледна извинително към Рук. — Страхувам се, че трябва да ги помоля да оставят оръжието си тук.
	— В никакъв случай — каза Рук. — Негова светлост изрично подчерта много внимателно да пазя тези роби, докато лично не разреши достъп до тях.
	Орус се намръщи.
	— Разбирам. Тогава ще се радвам да ви дам няколко от моите собствени гвардейци за такъв вид задължения.
	Амара с всички сили се опитваше да запази своята ленива, мрачно чувствена поза. Това не беше лесно, като се има предвид, че тя беше абсолютно сигурна, че Алдрик току-що леко размърда крак, за да заеме позиция, сякаш е готов да извади меч.
	— Те евнуси ли са? — сухо попита Рук.
	Орус изненадано примига.
	— Не, госпожо.
	— Тогава се страхувам, че не са достатъчно подходящи, центурион — Рук леко наблегна на званието му. — Мога да ви уверя, че непременно ще съгласувам това с граф Ерагус, но към този момент имам заповед. Както и вие. Останете на поста си.
	На лицето на младия центурион се отрази нещо повече от просто облекчение. Той безупречно й отдаде чест и се върна на поста си.
	— Ти — озъби се тя, поглеждайки Алдрик. — Насам.
	Стражите застанаха встрани, докато групата на Амара спокойно влезе в цитаделата през главната порта.
	— По-бързо — каза Рук тихо, след като преминаха покрай охраната и влязоха в малък двор от другата страна. — Докато не стигнем до горните нива, има голяма вероятност някой да ме види и да започне да задава въпроси.
	— То някой вече започна — промърмори Бърнард.
	— Някой, способен да разсъждава — уточни Рук. — Калар има пълен контрол над Безсмъртните, но яките ги лишават от възможност да задават въпроси и да поемат инициативата в замяна на абсолютно послушание. Безсмъртните няма да ме разпитват или да ми се противопоставят без заповед — но служителите и офицерите на Калар могат. Те са хората, които трябва да избягваме.
	Тя ускори крачка и бързо ги поведе надолу, в посока към коридора, а след това към широко спирално стълбище, което се виеше в централната част на кулата.
	Амара преброи сто и осемнайсет стъпала, преди да чуят стъпки отпред и един дебел блед мъж в прекалено тясна ливрея с петна от вино да се появи на четири стъпала над тях. Бузите му бяха покрити с белези, косата му беше сплъстена и разрошена, а лицето му — небръснато. Той замръзна на място и примигна към тях.
	— Рук? — попита той.
	Амара видя гърба на Рук да се напряга, но не показа никакви други признаци на нервност. Тя наведе глава и промърмори:
	— Милорд Ерагус. Добро утро.
	Ерагус изсумтя и погледна другите жени. Устата му се разплу в доволна усмивка.
	— Довели са ни нови играчки?
	— Да — каза Рук.
	— Сладка компания — каза Ерагус. — Кога пристигнахте?
	— Вчера късно през нощта.
	— Не очаквах да се завърнете толкова скоро — каза той.
	Амара видя извивката на бузата на Рук, когато тя изпрати обезоръжаваща усмивка на Ерагус.
	— Имахме късмет по пътя.
	Ерагус изсумтя.
	— Не това имах предвид. Имаше съобщения, че вие може да сте заловена…
	Той млъкна и се опули за миг. Очите му се прехвърлиха от Рук към Алдрик, а след това надолу към меча на едрия мъж и всички присъстващи замръзнаха. За една мъчителна секунда погледът на Ерагус се замята уплашено, после той облиза устни и започна бързо, дълбоко да диша.
	Преди да успее да вдигне тревога, Рук го удари с твърдия ръб на дланта си в гърлото. Ерагус я отблъсна с ужасна сила, която можеше да бъде генерирана само от фурии, и се обърна да бяга.
	Преди да завърши движението си, Алдрик вече седеше на гърба му с нож в ръка.
	— Стой! — изсъска Рук. — Чакай!
	Преди още да довърши първата дума, Алдрик разряза гърлото му с ножа си. Ерагус потръпна и се изви, като успя да отхвърли Алдрик в каменната стена до стълбите.
	Но ударът не нанесе много вреда на наемника и след няколко секунди Ерагус умря. Алдрик пусна трупа му и той падна на стъпалата.
	— Идиот! — яростно изсъска Рук.
	— Той можеше да вдигне тревога — измърмори Алдрик.
	— Трябваше просто да му счупиш смърдящата шия — изсъска Рук. — Можехме да го завлечем в кабинета му, да разлеем вино по него и никой нямаше да забележи нищо необичайно, докато не започне да се надува.
	Тя посочи петната кръв.
	— Караулът ще е тук до петнадесет минути. Те ще видят това. И ще вдигнат тревога.
	Алдрик се намръщи, гледайки Рук, и погледна Одиана.
	— Тя ще почисти всичко.
	— И ще вдигне тревога — каза яростно Рук. — Къде бяхте, когато ви говорих за мерките за сигурност? Всеки, който използва някакви фурии в кулата, без предварително да е получил разрешение от Калар, ще призове гаргойлите. Виждала съм труповете на двадесет и трима идиота, които направиха това въпреки моите предупреждения.
	— Тогава го направи ти — каза Алдрик. — Ти си призовател на вода и една от приближените на Калар. Със сигурност имаш разрешение.
	Очите на Рук се присвиха.
	— Калар е самоуверен, сър, но не чак толкова, че да довери на своите убийци да имат пълен достъп до магията си в собствения му дом — Рук замълча, след което добави с разяждащ сарказъм. — И очевидно е бил прав.
	— Очевидно? — попита Алдрик и гневът го накара да повиши глас. — Тогава би трябвало да бъде също толкова очевидно, че нашият приятел използва сила, увеличена от земни фурии. Физически не бих могъл да му счупя шията, затова пък той щеше да счупи моята, ако веднага не бях прерязал неговата.
	Амара пристъпи напред и застана между тях.
	— По-тихо, и двамата — каза тя.
	Те млъкнаха. Тя кимна и продължи:
	— Имаме малко време. А за обвинения и спорове изобщо нямаме — тя кимна на Рук. — Така че действай.
	Рук веднага кимна и хукна нагоре по стълбите, като тропаше с токчета по камъка, стигна до коридора и влезе през отворена врата в малък кабинет. Амара я последва.
	— Кабинетът на Ерагус — подхвърли Рук и пробяга с поглед по документите, сложени на масата. — Помогнете ми. Тук трябва да има бележки за това къде държат вашите граждани. Търсете всичко, което може да има отношение.
	Амара се присъедини към нея, като бързо прехвърляше отчети, счетоводни записи и различни други документи.
	— Ето — каза тя. — Тук пише за доставка на одеяла в птичарника.
	Рук подсвирна.
	— Това е на върха на кулата. Стоманена клетка на покрива. За да се стигне до там, трябва да се мине през кабинета на Калар. Да вървим.
	Те побързаха обратно към стълбите и започнаха да се изкачват по тях, следвайки Рук към върха на кулата, като се стараеха да не светят в тесните прозорци.
	— Спрете — изръмжа Бърнард. — Тихо.
	Всички веднага замръзнаха на място.
	Амара затвори очи и чу далечен звук, въпреки че малките отвърстия на прозорците не позволяваха да се чуе много.
	— Какво е това? — попита Бърнард на глас.
	Лицето на Рук изведнъж стана смъртно бледо.
	— Ох — каза тя с глас, вцепенен от паника. — О, врани и кървави фурии. По-бързо.
	— Защо? — попита Амара, едва смогвайки след Рук. — Какво е това?
	— Това са фанфари — заеквайки от ужас, отвърна Рук. — Върховният лорд току-що се е върнал в цитаделата.
	— Кървави врани — изръмжа Амара.
	Веднага от долната част на стълбите се чу вик и камбаните на цитаделата на Калар започнаха да бият тревога.


	Глава 44

	— Охрана? — попита Амара.
	— Шестима на последния етаж — отговори Рук. — Ако се спуснат по стълбите, ще ни отрежат единствения път към покрива.
	— Където са пленниците — каза Амара. — Ще трябва да минем през тях.
	— Самата истина — изрева Алдрик, изваждайки меча си от ножницата. — Калдерон.
	Бърнард извади лъка от калъфа на рамото си.
	Тетивата му вече беше натегната, защото за да направи това, той се нуждаеше от фуриите на земята. Той сложи стрела и двамата с Алдрик поеха нагоре по стълбите.
	Амара се обърна към лейди Акватайн:
	— Ще можете ли да се противопоставите на Калар?
	— Това е неговият дом — хладнокръвно отвърна лейди Акватайн. — Да започна битка с него тук би било неразумно.
	— Тогава трябва да побързаме — каза Одиана. — На покрива, да освободим пленниците и веднага да изчезваме.
	— Дъщеря ми! — изплака Рук. — Тя е на етажа под поста на стражата.
	— Нямаме време за това! — настоя Одиана. — Те идват, трябва да бързаме!
	— Той ще я убие — проплака Рук.
	Грохотът на тежки ботуши по стълбите под тях започна да се приближава.
	— Тя не е важна! — рязко отговори Одиана. — Важни са заложниците. Ние получихме от шпионката това, което искахме, графиньо, и очевидно вие трябва…
	Амара залепи звучна плесница на Одиана.
	Одиана се ококори в Амара с изражение на пълен шок на лицето, след което веднага почервеня от гняв.
	— Затваряй. Си. Устата — каза Амара с тих, студен глас, ясно отделяйки всяка дума, тонът й беше отровен, сякаш пропит с киселина.
	После се обърна към лейди Акватайн.
	— Вземете Одиана и отидете на покрива. Помогнете им да разчистят пътя, но в никакъв случай не използвайте фурии на открито без нужда. Ако нямаме ясен план за отстъпление, когато гаргойлите се събудят, никой от нас няма да се измъкне.
	Лейди Акватайн кимна, бутна силно Одиана, за да я принуди да се движи, и те тръгнаха нагоре по стълбите след Алдрик и Бърнард.
	Амара се обърна към Рук, за да види как шпионката я гледа с широко отворени очи.
	Курсорът сложи ръка на рамото на жената и тихо каза:
	— Нямаме време за губене. Да вървим да спасим дъщеря ви.
	Рук избърса сълзите от очите си, след това в чертите на лицето й се появи нещо твърдо като стомана и тя поведе Амара нагоре по стълбите.
	Рук отвори вратата и побърза да влезе, въпреки че Амара се задържа за секунда, за да чуе как някъде нагоре по стълбите стомана звъни в стомана. Изглежда Алдрик се беше заел с охраната.
	Той вероятно беше един от тримата или четирима най-опасни меча в света, бивш телохранител на принцепс Септимус, което несъмнено обясняваше защо Акватайн го бяха наели още от самото начало.
	Но дори и така разликата между отличен майстор на меча и майстор на меча от световна класа, какъвто беше Алдрик, беше съвсем малка, и шест отлични мечоносци бяха в състояние да победят дори Алдрик Меча.
	Отгоре се чуха викове. Отдолу им отговориха други викове, въпреки че с отразяването по стените те станаха твърде неясни, за да може Амара да ги разбере. Миг по-късно тя вече нямаше нужда да ги разбира — тълпа пазачи тичаше нагоре по стълбите и бяха много близо.
	Амара изруга. Трябваше да вземе меча на убития офицер, когато имаше възможност, преди всичките им шансове за тайно проникване да се изпарят при враните.
	— Бърнард! — извика тя.
	Съпругът й се върна, скачайки надолу по стълбите с лък в ръка.
	— Горе има Безсмъртни рицари на метал! — отговори й той. — Алдрик има проблем, а аз не мога да се прицеля точно!
	— Той ще има още повече проблеми, ако останалата охрана се качи по стълбите и го изненада в гръб — каза Амара. — Трябва да ги задържиш.
	Бърнард кимна, без да забавя крачка, и бързо и безшумно заслиза по стълбите. Миг по-късно тя чу силния, басов звук на неговия лък и вик на болка.
	На Амара и се искаше да вие от страх за съпруга си, за себе си, за всички хора, които разчитаха на успеха на тяхната мисия. Тя стисна зъби и се втурна след Рук.
	Това ниво на кулата представляваше богато обзаведен апартамент, като първата стая съчетаваше просторно студио с библиотека. Тъканите килими, гоблените, дузината картини и няколкото скулптури бяха достатъчно прекрасни, но събрани заедно, те не оставяха усещане за стил, тема или някакъв друг вид съвместимост.
	Това донякъде даваше представа за характера на Калар, реши Амара. Той знаеше, че красотата съществува, но не разбираше какво я прави ценна. Колекцията му беше скъпа, огромна, изцяло състояща се от безспорни шедьоври и това беше всичко, което го интересуваше — външния вид, цената, демонстрацията на богатство и власт, а не красотата.
	Калар не обичаше красотата. Той просто я използваше. И глупакът вероятно дори нямаше представа, че между двете понятия има разлика.
	Амара разбра защо Рук избра този метод на проникване и маскировката, която беше на нея. Това беше сляпо петно в неговото мислене, а отчитайки контрола на Калар над всичко в неговото имение, в който той беше отишъл много по-далеч от всеки друг Върховен лорд, неговите собствени предразсъдъци и глупост можеха само да се отразяват и множат във всичко, включително неговата склонност да оценява значимостта единствено въз основа на външния вид.
	Всички тук бяха свикнали да виждат нови роби, докарани за забавление на служителите на Калар. Такива групи роби бързо биваха използвани и още по-бързо ги забравяха.
	Или обикновено ги забравяха, само ако Алдрик не беше прерязал гърлото на Ерагус.
	Рук се намръщи, приближавайки към вратата на съседната стая. Тя се отвори при докосването на Рук и те влязоха в малка всекидневна или антре.
	Подобно на голямата стая, през която току-що бяха минали, и тази беше скъпа и лишена от всякакви намеци на топлина, което би могло да я превърне в нещо повече от просто стая.
	Рук пристъпи до участък в стената, облицован със скъпи плоскости от масивно дърво, и рязко го удари с ръба на дланта си. Панелът се пукна и Рук издърпа дървената секция, зад която се появи скрито хранилище.
	Тя бързо извади два меча — дълго острие за дуели и обикновен, невзрачен легионерски меч. Подаде ги с дръжките напред към Амара. Амара взе късото острие и каза:
	— Вземи другия за себе си.
	Рук я погледна.
	— Искате да бъда въоръжена ли, графиньо?
	— Ако планираше да ни предадеш, Рук, вече имаше достатъчно възможности да го направиш. Вземи го.
	Рук кимна и прибра меча в ножницата, която държеше в лявата си ръка.
	— Насам, графиньо. На този етаж останаха само личните му покои и банята.
	Следващата врата водеше към спалня най-малкото със същия размер като предишното студио, леглото в нея беше с размерите на малка яхта. Гардеробите от ръчно обработени масивни дървета стояха небрежно отворени, показвайки редове с най-добрите дрехи, които Алера можеше да предложи.
	Заложниците бяха оковани с вериги, захванати към каменна камина.
	Лейди Плацида седеше на пода, сгънала спокойно ръце в скута си, лицето й оставаше царствено и непокорно, когато вратата се отвори.
	Беше облечена само в тънка бяла риза, груб железен пръстен обгръщаше врата й, а към него имаше захваната тежка верига, която от своя страна беше прикрепена към камъните на камината. Тя се обърна към отварящата се врата, погледът й беше твърд и изгарящ, но след това примигна от изненада, когато Амара и Рук влязоха.
	— Мамо! — раздаде се кратък, радостен вик и едно пет-шест годишно момиченце се втурна през стаята. Рук се наведе да я хване и силно я притисна към себе си.
	— Графиня Амара? — каза лейди Плацида.
	Червенокосата Върховна лейди започна да се изправя на крака — но само колкото да опъне късата верига, която беше направена с точно такава дължина, че да не й позволява да стои в цял ръст.
	— Ваша светлост — прошепна Амара, кимайки на лейди Плацида. — Дойдох тук…
	— Графиньо, вратата! — възкликна лейди Плацида.
	Но преди да успее, тежката врата на стаята се затръшна зад тях със сила и окончателност, която можеше да бъде само резултат от работата на фурии. Амара се обърна към вратата и се опита да я отвори, но дръжката не се завъртя и тя можеше само безсилно да блъска по нея.
	— Това е капан — въздъхна лейди Плацида. — Всеки може да я отвори от външната страна, но…
	Амара се обърна към Върховната лейди.
	— Дойдох тук…
	— За да ме спасите, очевидно — каза лейди Пласида и кимна. — Не твърде бързо. Прасето се завръща днес.
	— Той всъщност вече пристигна преди няколко минути — каза Амара и приближи до лейди Плацида. — Имаме малко време, ваша светлост.
	— Амара, тази, която ме спасява от бездушното, скъпо гостоприемство на този идиот може да не се притеснява да ме нарича Ария — каза лейди Плацида. — Но имаме проблем — тя посочи веригата, закрепена на пръстена на врата си. — Тук няма ключалка. Веригите са създадени така първоначално. Ще трябва да бъдат счупени, но ако погледнете нагоре…
	Амара погледна и видя четири каменни статуи, гледащи надолу към нея. Отвратителните животни стояха на върховете на каменните колони във всеки ъгъл на стаята.
	Гаргойлите сигурно тежаха по няколкостотин фунта всеки и Амара знаеше, че дори и да се движат със скорост, не по-голяма от тази на обикновен смъртен, тяхната маса и сила, в пъти превъзхождащи тези на кой да е човек, ги прави абсолютно смъртоносни за всеки застанал на пътя им.
	Никой не би успял да блокира невероятно мощния удар на юмрука на гаргойл. Човек можеше само да се махне от пътя им или да бъде смазан от тях. Трети вариант нямаше.
	— Запознайте се с моите домакини — каза лейди Плацида, — гаргойлите ще оживеят, ако усетят моите фурии.
	Устата й се изкриви горчиво и тя многозначително погледна Рук и малкото момиченце.
	— Освен това той ме увери, че аз няма да съм тяхната първа жертва.
	Амара стисна зъби.
	— Мръсник.
	От централното стълбище започнаха да се чуват още викове, приглушени от дебелата врата до неразбираемо мърморене.
	— Той е на път за тук, съдейки по звуците.
	— Тогава и вашият отряд няма много време — каза лейди Плацида. — Той ще отзове хората си назад и ще залее стълбите с огън. Дори няма да се замисли да пожертва няколко от онези нещастни глупаци в яки, ако това ще му позволи да изгори отряд курсори на короната.
	Амара се задави.
	— Всъщност само аз съм курсор. Това е Рук, доскоро шеф на Кървавите врани на Калар. Именно нейната помощ ни позволи да стигнем толкова далеч.
	Красивите златисточервени вежди на лейди Плацида рязко се извиха, но тя погледна от Рук към детето и на лицето й се появи израз на разбиране.
	— Разбрах. И кой друг?
	— Граф Калдерон, Инвидия Акватайн и двама нейни слуги.
	Очите на лейди Плацида се разшириха.
	— Инвидия? Вие се шегувате.
	— Страхувам се, че не, милейди.
	Върховната лейди се намръщи и очите й станаха пресметливи.
	— Има много малко шансове тя да се е включила в тази игра само от добри намерения, графиньо.
	— Знам — каза Амара. — Бихте ли се справили с гаргойлите, ако детето не беше част от уравнението?
	— Вярвам, че имам някакъв шанс да успея — каза лейди Плацида, — в противен случай Калар нямаше да се нуждае от допълнителни мерки.
	Тя отново погледна детето, после към всяка от статуите, и каза:
	— Да. Ще се справя с тях. Но това е много малка стая. Няма да имам много време да действам и трудно мога да се боря с тях, ако съм прикована към пода.
	Амара кимна, размишлявайки трескаво.
	— Тогава това, което трябва да направим — каза тя, — е да решим за какво точно трябва да използвате първия си магически удар.
	— За да се освободя, което ще ме постави в положение бързо да унищожа гаргойлите и ще ви даде възможност да излезете от стаята, за да не ви убия всички, докато го правя всичко това — каза лейди Плацида. — И нека не забравяме, че щом разбере, че съм свободна, Калар веднага ще се втурне насам с кръв в очите.
	— Надявам се, че вие с лейди Акватайн ще можете да неутрализирате неговата магия, докато успеем да избягаме.
	— Гай винаги е предпочитал оптимисти в редиците на курсорите — каза лейди Плацида със сух тон. — Предполагам, че имате някаква гениална идея в това отношение?
	— Ами-и. Може и да не е гениална, но имам — каза Амара. Тя погледна към Рук, за да се увери, че я слуша. — Времето ни е малко и ще трябва да помоля и двете ви да ми се доверите. Ето какво искам да направя.


	Глава 45

	Настъпи нощ, тъмна и непрогледна под буреносните облаци, създадени от шаманите.
	През нощта бойният вик на канимите звучеше още по-страшно и Тави почувства как неизбежния примитивен страх от зъбите и гладните им усти нараства в дълбините на мислите му. Когато притича до поста си над портата, магическите лампи не осветяваха стените и единствената светлина беше златната ивица на отиващия си залез.
	Не можеше да вижда мъжете на стената достатъчно добре, за да разгледа израженията на лицата им, но когато мина, той чуваше неспокойното движение сред тях — и си отбеляза, че всички са много по-спокойни от повечето по-опитни ветерани. Първото копие се грижеше за кохортата рибки на стената.
	— Маркус? — попита Тави, когато стигна до средата на стената.
	— Сър — неохотно откликна тъмната фигура до него.
	— Готово ли е всичко?
	— Да, сър — отговори Първото копие. — Готови сме.
	— Хората знаят ли сигнала?
	— Да, сър — сдържано изръмжа Маркус. — Това имам предвид, когато кажа, че сме готови, сър.
	Тави се канеше да се озъби в отговор, но сдържа езика си. Той мълчаливо стоеше на стената, докато светлината продължаваше да избледнява. Отвън се чуха барабани. Прозвучаха и рогове. Падна нощ, единствено проблясъците на алените светкавици разкъсваха тъмнината.
	После внезапно настъпи тишина.
	— Идват — каза Тави.
	Воят нарастваше във въздуха, все по-силен и по-силен. Земята започна да трепери.
	— Пригответе лампите — изрева Тави.
	Командирите на копия повториха заповедта по цялата дължина на стената. Блясък на мълния освети пред Тави масата на облечените в черни брони каними да се приближава до портата и той извика:
	— Лампите, сега!
	Дузина големи магически светилници, окачени на вериги от външната страна на стените на около пет фута под горния ръб, едновременно грейнаха. Те хвърлиха студена синя светлина върху земята пред стените, като осветиха пространството за алеранските защитници и едновременно с това заслепиха атакуващите каними.
	— Огън! — извика Тави и легионерите се заеха да стрелят по двойки — щитоносец и стрелец.
	Стрелите полетяха надолу, към окованите в брони каними, но този път много нападатели носеха тежки щитове от червена стомана и стрелите почти не нанесоха щети.
	Смъртоносни тежки дротици полетяха в отговор, поразявайки стоящите между зъбците легионери. Един от стрелците загуби прекалено много време за прицелване и копието го удари, върхът мина през него и щръкна от гърба му, а силата на удара го събори от стената и той падна върху камъните на двора.
	Друг легионер не беше хванал щита си добре и когато копието го удари, горният ръб на щита го перна в лицето и изкриви ръката му с оглушителен пукот.
	— Там — каза Тави и посочи плътна група каними, която се приближаваше в две редици. — Първият им таран. Пригответе смолата.
	— Пригответе смолата! — изрева Маркус.
	Таранът приближи до портите и ги удари. После мъжете над портите изляха смолата върху нападателите, но явно нещо не беше наред, защото отдолу не се чуха писъци на болка.
	Тави рискува за секунда и подаде глава извън зъбците, за да погледне надолу. Дълъг дървесен ствол, не по-дебел от крака на Тави, лежеше тлеещ в локва смола, но беше твърде лек, за да бъде истински таран. Канимите сигурно го бяха хвърлили след първия удар по портите, който направиха само за да привлекат внимание.
	Това е било примамка, осъзна Тави.
	Втора група се втурна напред и се насочи към портите, прикрити под нещо като подвижен навес, направен от припокриващи се щитове.
	Тави стисна зъби. Дори да имаха повече подготвена смола, тя щеше да е безполезна срещу защитения с навес таран.
	Великолепно.
	Таранът се вряза във вратата достатъчно силно, за да накара стената под краката на Тави да потрепери. И още веднъж — само за половината от времето, което би било необходимо на група алеранци да ударят отново. Бум, бум, бум, а след това, със следващия удар, се раздаде единичен, рязък пукот, когато една от трупите на портата поддаде.
	— Това е всичко! — каза Тави. — Дворът!
	Легионерите в двора се обърнаха кръгом и бързо започнаха да се оттеглят от портата в посока към моста, вървейки покрай рядко разположени магически лампи. Щом започна отстъплението, много куки с прикрепени към тях стоманени вериги прелетяха над стената и докато портите поддаваха, още повече бронирани воини се покатериха по стените под прикритието на свистящи във въздуха дротици.
	— Пробиха! — рязко каза Маркус.
	Отвън канимските рогове започнаха да тръбят атака и множеството воини в черна броня се раздели, за да позволи на рейдърите да стигнат безпрепятствено до портите.
	Хиляди ожесточени рейдъри се понесоха като огромна вълна от мускули и зъби.
	— Отстъпваме! Тигана! — закрещя Тави. — Отстъпваме! Тигана!
	Портите всеки миг щяха да се разпаднат и канимите изреваха. Тави и легионерите по стената се втурнаха надолу в безумно темпо. Един млад легионер се спъна, претърколи се няколко стъпала и се просна в цял ръст на двора. Чу се рязък, съскащ звук и той изпищя от внезапната болка. Двама негови другари го сграбчиха и го завлякоха нататък.
	— Напред! — извика Тави, побутвайки легионерите, които минаваха по стълбите покрай него, докато той се взираше в царящата наоколо тъмнина и неразбория, за да се увери, че никой не е останал. — Хайде, по-бързо, напред!
	— Това са всички! — извика Маркус.
	Двамата забързаха към двора и се втурнаха да го пресекат.
	След няколко стъпки Тави започна да усеща неприятна топлина през подметките на подкованите си ботуши. Той чу как зад него портите падат и канимите вият триумфално.
	До него Маркус извика и Тави видя как Първото копие пада. Канимски дротик го беше уцелил в долната част на крака и сега стърчеше точно под коляното му.
	Маркус успя да подложи щита, за да попречи на тялото си да докосне камъните и да започне да се пържи като парче сланина, за разлика от злополучния легионер, паднал няколко секунди по-рано. Той се опита да извади копието от крака си, но не успя — върхът вероятно беше заседнал в костта.
	Тави рязко спря и се върна при Първото копие. На няколко фута от него дротик изтръгна искри от камъка. Тави хвана Маркус за ръката и го повлече, принуждавайки го да раздвижи краката.
	Първото копие изпъшка от болка през стиснати зъби и закуцука колкото може по-бързо, но не достатъчно, затова в отчаянието си Тави подложи рамо под него и те хукнаха.
	Когато стигнаха края на двора, той видя фигурите на рицарите Аери, седнали на покривите на къщите. Силен вихър премина покрай тях, прераствайки в буря, която се насочи към портите, отклонявайки всякакви летящи оръжия.
	Тави хвърли поглед през рамо към рейдърите, нахлули през отворените от воините порти, точно за да види как те започнаха да вият от болка, когато босите им крака докоснаха горещите камъни в двора. Но те вече не можеха да се обърнат срещу собствената си атака, по-скоро биха могли да плуват нагоре по водопад. Хиляди техни свирепи братя се изсипаха през разрушените порти и писъците им разцепиха въздуха.
	Канимите отчаяно се опитаха да намерят убежище от горещите камъни, скачайки върху къщи, магазини и други сгради, разположени около двора. Потокът обаче не спираше и в рамките на няколко секунди вече не останаха такива места.
	Канимите падаха в агония, но това само увеличаваше площта на съприкосновение на плътта им с камъните на двора. Бурният вятър заслепи очите им, оглуши ушите им и запуши носовете им и паниката превърна атаката в безумен дом от мъртви и умиращи каними.
	И все повече каними нахлуваха в двора, където обезумели и виещи жадни за кръв рейдъри скачаха върху изгорелите или горящи тела на мъртвите си или умиращи другари, за да намерят спасение от съскащите камъни в двора.
	Целта им беше мостът и Тави видя как смятат да го атакуват. Той наведе глава и хукна, заобиколен от рицарите Аери, които се придвижваха от покрив на покрив и не позволяваха на най-близките каними да видят Тави и последните останали войници.
	Изглежда мина цяла вечност, докато пробягат няколкостотинте ярда до Елинарх и до защитните съоръжения, изградени от инженерите. Използвайки глина от речното корито и с помощта на земни фурии те бяха построили поредица от пет стени, равномерно разпределени по моста, а след това с помощта на огнени фурии ги бяха изпекли до състояние на камък, оставяйки отвори, през които с труд биха минали двама мъже.
	От южната страна на моста имаше още една преграда, но за разлика от другите, тя беше висока колкото самите градски стени.
	Тави и прикриващите ги рицари Аери преминаха през прясно издигнатите защитни съоръжения, докато канимите, вбесени още повече от горещите камъни, се хвърлиха напред.
	— Медик! — извика Тави.
	Появи се Фос и Тави направо пусна Първото копие в ръцете на лечителя. После по груба стълба, прилепена към временните укрепления, той се качи горе на стената. Макс и Красус, заедно с най-добрата кохорта на Първи алерански, вече чакаха, заели позиция с другите рицари Аери по цялата дължина на стената. Последният от рицарите се издигна след Тави на стената.
	Макс и Красус изглеждаха изтощени, Тави знаеше, че контролирането на огнените фурии, които използваха за нагряването на камъните, е изключително изморително. Но ако те изглеждаха зле, тогава кокалестият млад червенокос рицар на огъня до тях изглеждаше на девет десети мъртъв. Той седеше, облегнал гръб на зъбците, с очи, вперени в нищото, и леко трепереше от вечерния хлад.
	Ерен се появи от нощните сенки, все още продължаваше да носи знамето на легиона. Тави му кимна и Ерен постави почернелия орел в гнездото във влажните тухли на стената, специално подготвено за това от инженерите.
	В града имаше достатъчно омагьосани светилници, за да позволят на Тави да види втурналите се към тях рейдъри. Те използваха покривите и подскачаха между тях с нечовешка грация, очите им блестяха червени в заобикалящата тъмнина. Виковете и воят им ставаха все по-силни и по-силни.
	Тави ги гледаше невъзмутимо, докато най-близкия, който виждаше, не стигна на петдесет ярда от моста.
	— Пригответе се — каза той тихо на Макс.
	Макс кимна и сложи ръка на рамото на Дженс.
	Тави се опита да преброи приближаващите каними, но променящата се светлина, не само от фенерите, но и от извиващите се стълбове на червените мълнии, правеше това невъзможно. Бяха не по-малко от хиляда, може би дори два или три пъти повече. Той изчака още няколко мига, давайки на канимите повече време да напълнят града с възможно най-много войска.
	— Добре — каза тихо Тави. — Тиганът е пълен. Време е за огън.
	— Призовете вятър! — заповяда Красус и заедно със своите рицари Аери посрещнаха приближаващия се враг, вдигайки силен, постоянен вятър.
	— Дженс — каза Макс на младия рицар. — Можеш да ги освободиш.
	Дженс изпусна накъсана въздишка и се срути като човек, който изведнъж е изгубил съзнание от удар във врата.
	И на мига цялата южна половина на града внезапно се превърна в огромен огън. Тави можеше да види с мисления си взор кутиите и бъчвите, пълни с малки стърготини, които доброволци от целия град и от лагера на последователите специално бяха направили през последните дни и ги бяха натъпкали във всяка опаковка, която успяха да намерят. Още повече дървени стърготини щедро бяха разпръснати във всяка сграда.
	Във всяка кутия и бъчва имаше магическа лампа, поставена от самия Дженс, и всяка мъничка огнена фурия беше обвързана от волята му и той я удържаше от събуждане към живот сред малките запалими дървени стърготини.
	Когато Дженс ги освободи, стотици мънички фурии, внезапно получили свобода, моментално започнаха да буйстват — и десетки, стотици бъчвички със стърготини избухнаха в пламъци.
	Пълните с дървени стърготини сгради избухнаха като факли и силния вятър, насочен от рицарите на Красус, подхранваше огъня с въздух, като го разпалваше все повече и повече и го насочваше към настъпващия враг.
	Тави наблюдаваше ужасната смърт на канимите, поглъщани от пламъци, хванати в капана на каменните градски стени. Някои от тях биха могли да оцелеят, предположи той. Но дори при този вятър, който гонеше пожара от моста, топлината му изгаряше лицето на Тави.
	Пламъците издаваха страховит рев, който заглушаваше грохота на мълниите над главите им, виковете на умиращите каними и радостните викове на алеранците, наблюдаващи смъртта на техните ужасни врагове.
	Тави изчака пет или десет минути. После даде сигнал на Красус, махайки му с една ръка, и трибунът на рицарите заедно със своите рицари Аери облекчено се отпуснаха, прекратявайки призоваването. По стените се възцари дълга тишина, нарушавана само от ниския рев на пламъците и редките стонове на горяща дървесина при срутването на горящи сгради.
	Тави затвори очи. Успя едва доловимо да чуе друг звук отвъд звука на огъня — дългия, унил, гневен вой от скръб на канимите.
	— Свободно, хора — каза Тави, без да се обръща специално към някого. — Максимус, Красус, вземете малко храна за себе си и хората си и си починете. Ще минат няколко часа, преди огънят да утихне достатъчно, за да им позволи да преминат. Но когато дойдат, ще бъдат много, много ядосани.
	Красус се намръщи и гласът му прозвуча сериозно.
	— Не мислите ли, че това може да ги убеди да отидат някъде другаде?
	— Ние им струвахме много — каза Тави. — Но не и от най-добрите. А това те могат да си го позволят.
	Красус се намръщи и кимна.
	— Тогава какво следва?
	— Сега ще получите малко храна и почивка. Предстои ни да защитаваме моста. Изпратете и нещо за първата кохорта.
	— Да, сър — каза Красус.
	Той отдаде чест и започна да раздава заповеди на своите хора, след което те слязоха от стената. Малко по-късно няколко рибки домъкнаха казани с ароматен чай и пресен хляб. След като Тави кимна, ветераните на стената отидоха да получат храна и питие.
	Тави се възползва от момента да се отдръпне в далечния край на стената. Той бавно се отпусна, провеси крака от ръба и седна, облегнал глава на бойницата.
	Тави чу стъпките на приближаващия Макс.
	— Добре ли си? — попита Макс.
	— Отиди да си вземеш някаква храна — каза Тави.
	— По дяволите. Говори с мен.
	Тави замълча за секунда, след което каза:
	— Не мога. Не сега.
	— Калдерон…
	Тави поклати глава.
	— Нека си е така, Макс. Предстои ни още много работа.
	Максимус изсумтя.
	— Когато приключим, ще отидем и ще се напием. Ще поговорим по-късно.
	Тави направи усилие да се усмихне.
	— Само ако ти плащаш. Знам колко можеш да изпиеш, Макс.
	Приятелят му изсумтя и си тръгна, оставяйки Тави сам с неговите мисли.
	Номерът на Тави сигурно беше подмамил половин легион каними на смърт в адския пожар, но светлината на горящите сгради осветяваше зоната оттатък стените, както и огромен брой каними, който се движеха към реката. От разстояние изглеждаше, сякаш враговете им изобщо не са понесли загуби.
	Студената, неопровержима истина на цифрите брутално го притискаше. Знаеше, че армията на канимите превъзхожда армията на алеранците, но числата, отразени на хартия, на тактическа карта или при планиране на стратегия бяха напълно различни, когато ги приложиш към реален, физически, убийствен враг, който виждаш да марширува към теб. Гледайки хилядите каними в полезрението си, Тави получи нов поглед върху мащаба на задачата, с която се беше заел.
	Това го накара да се почувства тъжен и смъртно уморен.
	Поне получи няколко часа почивка за хората. Каквото и да струваше. С изключение на тези, които вече умряха, разбира се. Сега те имаха цялото време на света да почиват.
	Той се отпусна за малко, наблюдавайки половината град, който беше принуден да подпали. Чудеше се колко ли къщи и магазини току-що бе унищожил. Колко ли поколения натрупани с труд богатства и знания беше принесъл в жертва. Колко ли незаменими семейни реликви и артефакти беше изгорил до основи.
	Не беше сигурен кога точно заспа, но нещо студено докосна лицето му и го събуди. Той отметна глава нагоре и се намръщи, когато установи, че вратът му се е схванал след съня върху влажните тухли на бойницата, а мускулите му се бяха вдървили.
	Потри врата си с ръка, опитвайки да се разсъни, и чу лек шум. След това още един. Студена вода го удари по бузата.
	Дъждовни капки.
	Тави погледна зловещите облаци и още повече капки започнаха да падат от тях, отначало леко, но все по-бързо се превърнаха в порой, буря, която облаците изливаха в толкова плътна струя, че Тави трябваше да плюе на всеки няколко вдишвания. Сърцето му трепна в паника и той бързо се изправи на крака.
	— На оръжие! — изрева той. — Всички кохорти да заемат позиции!
	Пелена дъжд покри горящия град и започна да задушава пламъка. Облаци пара и дим се издигнаха и заедно с дъжда напълно скриха врага от погледа.
	За пореден път роговете на канимите зазвучаха.
	През пороя се дочуха викове, приглушени от дъжда. Ботуши тропаха по камък. Тави стисна зъби и удари с юмрук по стената.
	Ветераните по стената се движеха уверено, стягаха каишките на щитовете си и приготвяха лъковете, които щяха да са много по-малко ефективни поради дъжда. Когато пожарът утихна, фигурите на мъжете на стената започнаха да изглеждат мрачно.
	— Светлина! — извика Тави надолу към хората на моста под тях. — Докарайте някакво осветление тук, бързо!
	Един от легионерите на стената изкрещя и Тави се обърна, за да види силуети в черна броня, почти невидими в околния мрак, да се носят напред с невероятна скорост.
	Тави се обърна, за да заповяда повече хора да бъдат изпратени до импровизираната „порта“ в стената, обикновена арка, чиято ширина едва стигаше за двама души да се разминат и която беше много тясна за каними.
	Обръщайки се, той се сблъска с ветеран, който бързаше към мястото си с лък в ръце, при което и двамата се подхлъзнаха върху мократа стена.
	В противен случай щяха да умрат заедно с другите.
	Докато легионерите заемаха бойните си постове, се чу бръмчащ звук, последван от серия миниатюрни гърмежи. Капки кръв пръснаха от ветерана на три фута от Тави и мъжът падна без звук.
	Надолу по стената същото се случи и с другите. Нещо удари през щита и уби ветерана зад него. Един от стрелците потрепна, после се срина. Главата на другия толкова рязко се отметна назад, че Тави отчетливо чу звука на чупещ се врат.
	Трупът падна до него, главата му беше изкривена на една страна, застиналите му очи бяха отворени. Оперена метална стрела с дебелина два пръста стърчеше от шлема. Пред очите на Тави тънка струя кръв потече от невиждащото око на легионера, но почти веднага избледня и бе отмита от дъжда.
	Няколко секунди по-късно Тави отново чу този бръмчащ, дрънкащ звук, последван от писъци от моста под него. Тогава се раздаде страшен яростен рев и Насаг се промъкна през мъничкото отверстие с ужасяваща простота и ловкост, стиснал извит боен меч в ръка.
	Канимският майстор на боя уби трима легионери преди още някой от тях да успее да реагира, тежкият му меч трошеше кости дори през стоманената броня и разсичаше незащитена плът с плашеща ефективност.
	Той парира атаката на друг легионер, сграбчи края на щита му с една лапа и с просто, ловко движение отхвърли мъжа на двайсетина метра, като го изпрати в полет покрай моста право в реката.
	Насаг отблъсна настрана още няколко легионери и с няколко бързи ритника счупи донесените на стената магически лампи, като потопи всичко наоколо в мрак. При все по-честите проблясъци на червени мълнии Тави видя как още повече каними следват Насаг, дългите им тънки тела сякаш се смаляваха, докато се промъкваха през отверстието.
	Ветеранът до Тави се изправи и вдигна лъка си, насочвайки го към Насаг.
	— Не! — извика Тави. — Не се изправяй!
	Прозвуча бръмчащ звук и една стоманена стрела се вряза в долната част на гърба на легионера, пробивайки бронята така, че върхът й щръкна на инч от нагръдника му.
	Мъжът се задъха и падна, след секунда закрещя от чист, безсилен ужас, когато от мрака се чу свирепото ръмжене на канимите. Легионерите се сражаваха с нападателите в кошмарен мрак, разкъсван от проблясъци на кървави мълнии. Хора и каними крещяха от ярост, предизвикателство, ужас и болка.
	Тави лежеше замрял. Ако се надигне, то всеки стрелец, който изпрати някоя от онези смъртоносни стоманени стрели към него, ще го убие, но нападението на канимите започна толкова бързо и ужасно, че Тави вече беше отрязан от легионерите под него. Ако се спусне към моста, ще се окаже сам срещу канимите, без да има нищо друго освен собствения си меч.
	Тави не си спомняше как е извадил меча си, но пръстите го боляха от силата, с която стискаше дръжката, докато отчаяно се опитваше да измисли изход от положението.
	И тогава тъмният силует на облечен в черна броня каним, чиито очи отразяваха светкавиците от червена светкавица в здрача, започна да се изкачва по стъпалата към стената. Тави знаеше, че оставаха броени секунди, преди да го забележат.
	Просто времето му изтичаше.


	Глава 46

	Тави нямаше нито къде да бяга, нито къде да се скрие, и ако не предприемеше нещо, просто щяха да го убият.
	Ето защо, когато канимът се качи по стълбите, Тави изпусна ужасено-гневен вик и се хвърли към него с цялото си тяло, събирайки всяка капка сила и безразсъдство, което можеше да предизвика в себе си.
	Блъсна силно канима в гърдите. Въпреки че той беше много по-голям, теглото на Тави в броня и импулсът му бяха повече от достатъчни, за да повалят изненадания каним, и те се плъзнаха по стълбите върху неговия гръб и тежко, с трясък паднаха върху каменната повърхност на моста.
	Преди канимът да има време да се възстанови, Тави удари няколко пъти с шлема си по чувствителния нос на съществото и по лицето му, след което вдигна меча, като го държеше за дръжката с едната ръка и средата на острието с другата, след което с всички сили го заби в гърлото на канима.
	Но или не беше засегнал нещо жизненоважно, или канимът беше просто твърде издръжлив, за да разбере кога трябва да умре. Той сграбчи Тави с една ръка и го отхвърли.
	Тави се блъсна в ограждението от противоположната страна на моста, но бронята му пое основната сила на удара и той отново се изправи на крака едновременно с ранения каним, който беше оголил зъби и страховито ръмжеше.
	— Капитане! — раздаде се възглас и огън разцъфтя в нощта, като бързо нарасна и обхвана камъка между Тави и ранения каним. В светлината му Тави едва имаше време да различи чертите на своя противник — сивокосият каним, който беше донесъл на Тави същия този меч, с който сега се сражаваше — и тогава рицарите Аери се спуснаха около него.
	Те се приземиха твърдо, но преди още да докоснат земята, Насаг се извъртя и хвърли заострена стоманена пръчка като тези, които Тави беше оглеждал предния ден. Тя удари един от младите рицари в коляното със съкрушителна сила и го събори на земята.
	Красус се приземи до Тави, изпъшквайки от напрежението, и изстреля огнен език в най-близкия каним. Пламъкът се получи доста слаб под проливния дъжд, но все пак накара канима да спре и това беше достатъчно.
	Рицарите Аери сграбчиха Тави под мишниците и под командването на Красус се издигнаха в нощното небе. Блясък на мълния освети Насаг да хвърля още една пръчка към Красус, но младият трибун на рицарите ловко я отби с меча си, преди рицарите Аери да се издигнат над обхвата на метателните оръжия.
	Но не и от зоната на поражение на смъртоносните стоманени арбалетни стрели.
	Още повече бръмчащи звуци се раздадоха отдолу и рицарят Аери, който държеше Тави, изстена и падна от небето, изчезвайки в тъмнината долу. Единственият останал рицар едва не го изтърва и всичко около него диво се завъртя.
	Тогава Красус зае мястото на падналия рицар и уморения отряд се спусна на втората отбранителна позиция, на стотина ярда от южния край на моста.
	Следващите няколко часа се сляха в паметта в едно огромно, размазано петно мрак, студ и отчаяние. Цели две кохорти направиха всичко възможно, но бяха избити при първото зашеметяващо нападение. Най-добрата кохорта беше унищожена до последния човек, разкъсана на парчета от стоманени арбалетни стрели и стъпкана от канимските воини, водени от Насаг.
	Девета кохорта в суматохата се опита да се втурне напред и да спре пробива в този край на моста, но в непрогледната тъмнина беше унищожена от войските на Насаг. Повечето от единствената центурия успяха да се оттеглят до следващата отбранителна позиция, но осем от десет кохорти загинаха на моста.
	Дори ранените, които стигаха до внезапно затрупаните с работа лечители, получиха малко помощ. Просто нямаше достатъчно ръце — и хората, които при други обстоятелства биха оцелели, сега умряха от раните си, докато чакаха своя ред.
	Почти шестстотин алеранци загинаха.
	И това отне само седем или осем минути.
	Тави си спомни изкрещените заповеди, уплашените въпроси и отговори на Първото копие. Никъде нямаше достатъчно светлина. Канимите бяха унищожили всички лампи, в които стрелите им успяха да попаднат — а поради капана, който Тави направи в южната част на града, в складовете бяха останали съвсем малко магически лампи.
	Освен това Тави се оказа лице в лице с огромните канимски воини в почти пълен мрак и се сражава просто за да отстъпи и да оцелее.
	Канимите превзеха двете най-близки отбранителни позиции на моста и беше трудно да се прецени кой може да стигне първи до централната арка на моста — канимите или алеранските инженери, които предприеха отчаян опит да съборят моста.
	В мрака и неразборията канимите спечелиха надбягването. Тави гледаше в безпомощно отчаяние и ужас как самият Насаг прескача през многото долни укрепления до върха на моста, уби половин дузина алеранци, които се опитваха да защитят стените, и започна да сече бягащите легионери.
	Тави знаеше, че ако не спре канимите сега, те ще затвърдят предимството си и ще пробият през останалите отбранителни заслони в града от северната страна на моста и ще се нахвърлят на цивилните, които се бяха приютили там с надеждата за защита.
	Ето защо той и Първото копие заедно поставиха най-добрите хора пред последната стена на моста, изтощените рицари Аери на Красус се подредиха на по-ниската градска стена зад тях.
	Тави направи две огромни клади от счупени мебели, заля ги с алкохол и нареди на Макс да ги запали, за да осигурят осветление на легионерите, след което да поддържат огъня с помощта на фурии. Рицарите извиха малка буря срещу канимите, както за да поддържат огъня, така и за да ги заслепят, хвърляйки проливния дъжд в очите им. Отчаяната атака, организирана от Първото копие, удари по авангарда на канимите.
	Тави наблюдаваше от стената легионерите и воините, вкопчени в отчаяна и тежка битка. Но в близост до моста, когато напредването на канимите бе спряно и тъмнината беше разпръсната от светлина, предимството на нападателите отстъпи на добрата координация, дисциплината и отчаяната съпротива на легионерите. Стъпка след стъпка, с цената на много кръв, те избутаха канимите назад, докато накрая нечовешкият враг не отстъпи зад стената, за да застане самият той в отбрана.
	Тави заповяда на легионерите да се оттеглят зад последната стена на моста, опасявайки се, че на открито ще бъдат отлична мишена за канимските стрелци.
	И след час битката спря.
	Тави се отпусна на земята зад последната им стена. Той свали шлема си и отметна глава към небето, за да се напие с дъждовни капки. През последните часове дъждът постепенно се беше увеличил. Това правеше мразовитата вечер още по-мразовита, карайки тялото да трепери от пристъпи на втрисане почти всяка минута.
	— Капитане — тихо го повика Ерен. Тави не го беше чул да се приближава. — Добре ли сте?
	— Просто съм уморен — отговори Тави.
	— Не бива да стоите мокър под дъжда. И хапнете нещо горещо.
	— Няма кога — каза Тави. — Те виждат много добре в тъмното. А ние — не. Ще ни атакуват отново преди да се зазори. Искам трибун Цимния да докара тук всички лампи, които успее да намери, всички дървета, които могат да горят, и всяка капка алкохол, която се намира в този град. Трябва да запалим колкото се може повече огньове, за да могат и нашите хора да виждат. Валиар Маркус — да преброи оцелелите. Разбери от Фос броя на загиналите и ранените и предай тази информация на Първото копие.
	Ерен се намръщи, но кимна.
	— Добре. Но след…
	— А след това — прекъсна го Тави — вземи двата най-бързи коня, които можеш да намериш, и се измъкни.
	Ерен млъкна.
	— Това е твой дълг — тихо добави Тави. — Първият лорд трябва да знае на какво са способни шаманите. И за това как и какви арбалети използват. И…
	Той поклати глава.
	— Кажи му, че ще намерим начин да съборим моста. Каквото и да ни струва. И му предай моите извинения, че не успях да го удържа.
	Последва още една мълчалива пауза, след която Ерен каза:
	— Не мога просто така да взема и да оставя приятелите си.
	— Не просто да оставиш. Трябва да тичаш. Колкото е възможно по-бързо — Тави се изправи, надяна шлема си, сложи ръка на рамото на Ерен и го погледна в очите.
	— Ако Гай не разбере за случващото се тук, всичко е било напразно. Не го допускай.
	От дъжда косата на дребния курсор беше полепнала по главата му. За миг той стоя, после отпусна глава и кимна.
	— Добре.
	Тави стисна рамото му в безмълвна благодарност. Поне един приятел щеше да се измъкне жив от тази месомелачка.
	— Тогава се размърдай.
	Ерен му се усмихна и небрежно отдаде чест, след което се обърна и побърза да се отдалечи.
	Макс тихо прошепна от тъмнината до него:
	— Той е прав, знаеш го.
	Тави подскочи стреснато и погледна в посока на гласа.
	— Врани, Макс. Току-що ми скъси живота с десет години.
	Макс изсумтя и каза:
	— Звучи, сякаш не вярваш да са ти нужни.
	— Ти трябва да вземеш малко храна — каза Тави. — Да починеш. Много скоро ще се нуждаем от цялата ти магия.
	В отговор Макс извади керамична купа изпод наметалото си и я подаде на Тави. Беше толкова гореща, че сгряваше дори през ръкавиците, но когато аромата на варено месо стигна до носа му, внезапния зов на стомаха моментално го накара да забрави за предпазливостта и той изгълта всичко почти без да дъвче месото. Макс с втора купа му правеше компания.
	— Добре — каза Тави. — Мисля, че аз трябва да…
	— Маркус прави всичко — каза Макс. — И каза, че ти трябва да ядеш. Седни за минута. Отпусни се.
	Тави се канеше да поклати глава и да му възрази, но стенещото му тяло не му позволи да направи нищо друго, освен да се облегне отново на стената.
	— Изглеждам отвратително — каза Тави тихо. — Нали?
	Макс кимна.
	— По-зле не съм те виждал.
	Изненадващо близо се раздаде безумното ръмжене на разярен каним и шумен плясък във водата. Макс извади меча си от ножницата, преди звукът да затихне в далечината, погледът му се мяташе търсещо наоколо.
	— Какви врани…
	Тави дори не помръдна.
	— Това е в реката под нас.
	Макс изви вежди.
	— Не ни ли касае, че изпращат войска в обход?
	— Всъщност не. Те започнаха още с настъпването на тъмнината. Но все още не могат да стигнат до този бряг.
	Макс се намръщи.
	— Водни фурии?
	— Да не мислиш, че бих позволил на лечителите да губят време за нещо подобно? — попита Тави.
	— Калдерон, твоят ум ще те погуби — изръмжа Макс.
	— Акули — каза Тави.
	— Какво?
	— Акули. Големи риби с големи зъби.
	Макс вдигна вежди.
	— Риби?
	— Мммм. Привлечени са от кръвта във водата. Трибун Цимния я събра от всички кланици в лагера и града и я изсипа в реката. Акулите последваха кървавата следа от морето. Много стотици, дори хиляди. Сега изяждат всичко, което се опитва да плува там — Тави разсеяно махна с ръка към водата. — Старият рибар, който работи на тази река, ми каза, че дотук е стигнало дори малко левиатанче. Дълго е около четиридесет фута.
	Макс изсумтя.
	— Риби. Рано или късно те ще се натъпчат до пръсване и канимите ще прехвърлят щурмова група на тази страна на реката. Трябва да ми позволиш да изпратя някои от моите ездачи да патрулират по брега.
	— Няма нужда — каза Тави. — Кайтай ще забележи всеки каним, който успее да премине реката.
	— Наистина? — каза Макс. — Тя е там сама, Калдерон. Какво толкова може да прави, което петдесет от моите хора да не могат?
	— Да вижда в тъмното — отвърна Тави.
	Макс отвори уста, после я затвори.
	— О-о.
	— Освен това — каза Тави, — ако не беше там, щеше да е тук.
	Макс въздъхна.
	— О, да. Винаги умен.
	— Не винаги — каза Тави. Гласът му беше пропит с огорчение. — Насаг ме направи на глупак.
	— Как?
	— Мислех, че той отлага атаката, само за да дразни Сари. Но всъщност той е искал съвсем друго. Сари беше достатъчно глупав, за да заповяда главната атака към стените да започне час преди залеза. Насаг успя да я задържа до нощта, когато канимите има сериозно предимство. Той разби портите, но след това направи така, че основните загуби от огнения капан да са сред рейдърите — Тави поклати глава. — Трябваше да се досетя какво прави.
	— Дори и да се беше досетил — каза Макс, — това нямаше да промени нищо.
	— А и тези арбалети.
	Стомахът на Тави се сви, когато си спомни човека, когото бяха убили.
	— Как можах да си помисля, че ще използват само ръчни оръжия?
	— Защото преди само това са използвали — отговори Макс. — Никой не би могъл да предвиди, че ще стигнат до това. За първи път чувам да използват дротици и стоманени стрели.
	— Няма значение — каза Тави.
	— Не — възрази Макс. — Враните да те вземат, Калдерон! Ти предвиди повече, отколкото някой би могъл да очаква от теб. И може би повече, отколкото си длъжен. Спри да обвиняваш себе си. Не ти си изпратил канимите тук.
	Поредният вопъл на каним се чу откъм реката.
	Тави уморено се изсмя.
	— Знаеш ли какво ме притеснява най-много?
	— Какво?
	— Когато бях на брега на реката, а канимите пристъпваха към мен и изведнъж тези лъвове се появиха, буквално за секунда аз… — той поклати глава. — Помислих, че може би аз съм ги създал. Че това са моите фурии. Какво не бих…
	Гърлото му така се сви, че му стана трудно да диша.
	В заобикалящия мрак Макс тихо проговори:
	— Баща ми никога не ми е показвал материализирани фурии. Същества, разбираш ли? Както каменното куче на чичо ти или като огнения сокол на лейди Плацида. Той никога не ме е учил нещо за водата, а в библиотеката имаше само една стара книга с истории. В нея имаше воден лъв като този. Ами… В по-голямата си част аз самостоятелно изучих моята водна магия. И тъй като до мен нямаше никой, тя се появи като този лъв. Нарекох го Андрокъл — Тави не беше сигурен в здрача, но му се стори, че Макс се изчерви. — Чувствах се много самотен след смъртта на майка ми.
	— Красус трябва да е чел същата книга — каза Тави.
	— Да. Забавно е. Никога не съм мислил, че ще имаме нещо общо — той притеснено се размърда. — Съжалявам. Не на това си се надявал.
	Тави сви рамене.
	— Всичко е наред, Макс. Може би е дошло времето да спра да мечтая за собствени фурии и да започна просто да живея. Мечтая за тях толкова отдавна, но… вашите фурии изобщо не променят същността на нещата.
	— Не и там, където това има значение — отговори Макс. — Не отвътре. Баща ми винаги ми казваше, че способността на човек да призовава фурии просто го прави повече от това, което е. Глупак с фурии все още си остава глупак. Добрият човек с фурии пак си е добър човек.
	— Старият Килиан се опита да ми каже нещо подобно — каза Тави. — В деня на последната ни битка. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че може би той се е опитвал да ме накара да разбера, че на света има нещо повече от фуриите. Нещо по-значимо за живота от това, което мога да направя с тяхна помощ.
	— Той не беше глупак — отговори Макс. — Калдерон. Знам какво направи. Дължа ти живота си, въпреки всичките ми призовавания на фурии. Ти си един от онези, които стояха до края. И това е двойно по-ценно за Гай. Ти победи убийци и чудовища със собствените си сили. Сражава се с командира на канимите без подкрепа на фурии, които да те защитят, и аз не познавам някой друг, който да е успявал. В този капан на юг от моста за един час загинаха повече каними, отколкото легионите са унищожили през последните десет години. И все още не знам как успя да спреш атаката им — аз си мислех, че това е краят. А ти го направи всичко това без нито една собствена фурия.
	Макс леко чукна с юмрук по бронираното рамо на Тави.
	— Ти, враните да те вземат, си герой, Калдерон. С фурии или не. И ти си роден за капитан. Хората вярват в теб.
	Тави поклати глава.
	— Вярват в какво?
	— В много неща — отговори Макс. — Те мислят, че ти сигурно криеш някакви много мощни фурии, щом успя да оцелееш под удара на мълнията. Малцина от тях наистина разбраха целия план с дървените стърготини и магическите лампи. Те просто видяха как махаш с ръка и цялата южна половина на града лумва в пламъци. Ти оцеля в нападение, при което беше избита до крак най-добрата ни кохорта — а някои от ветераните в нея бяха почти на нивото на рицари на метал.
	Още един каним изпищя в реката, някъде по-нататък.
	— Гарантирам, че в момента се носят слухове, че ти имаш в реката фурии, които убиват всеки каним.
	— Но аз нищо такова не съм направил, Макс — каза Тави. — Те вярват в една лъжа.
	— Глупости — каза Макс и гласът му беше сериозен. — Ти направи всички тези неща, Тави. Понякога те те спасяваха. Някои от тях свършиха много работа. В нито едно от тях нямаше фурии — но ти ги направи.
	Макс кимна с глава в посока към града.
	— Те знаят, че всичко е приключило. Всеки здравомислещ човек би избягал в хълмовете. Но вместо това те са бесни. Кръвта ги зове в битка. Ти беше редом с тях в битка. Удряше каними, разнасяше червата им и пускаше кръв от хлъзгавите им носове. Хората мислят, че можеш да го направиш отново. Те ще те последват, Калдерон.
	— Ти видя силата им, Макс. Знаеш, че както и преди, всичко е приключило. Ние сме уморени, изтласкани от позицията си и триковете ни свършиха.
	— Хе — каза Макс. — Така действа вярата. Колкото по-лошо е положението, толкова повече човек го подкрепя вярата му. Ти им даде нещо, в което да вярват.
	Тави почувства леко гадене от мисълта.
	— Трябва да съборим моста, Макс. Трябва да осигурим достъп на нашите инженери до върха на арката, за да могат те да го унищожат.
	— Мислех, че нямаме достатъчно земни призователи — каза Макс.
	— Ако си спомняш — каза Тави, — в Клуба има доста голям брой работещи, които практикуват призоваване на земни фурии.
	Макс примигна:
	— Но те са танцьорки, Калдерон. Професионални, ъъъ, куртизанки.
	— Които призовават земни фурии през всеки ден от професионалния си живот — отвърна Тави. — Разбирам, че каменното строителство е малко по-различно нещо, но вие винаги сте твърдели, че всяко използване на фурии в една област ви позволява да използвате дарбата и във всяка друга.
	— Ами — каза Макс — да, но…
	Тави вдигна вежди.
	— Но?
	— Да подлудиш пълна зала с легионери е едно. Да разрушиш тежка каменна зидария е съвсем друго.
	— Накарах ги да тренират — отговори Тави. — Те определено не са инженери, но това не усложнява призоваването. Това е разрушение. Всичко, от което се нуждаят нашите инженери, са малко „мускули“ за призоваване и танцьорките ще бъдат точно това. Ако ги закараме заедно с нашите инженери до върха на моста, те ще могат да го разбият на парчета.
	— Голямо ако — тихо прошепна Макс.
	— Да.
	Изведнъж Макс осъзна нещо и понижи глас:
	— Докато те работят, някой ще трябва да пази гърба им. И когато целта бъде постигната, същите тези ще трябва или да паднат в реката, или да бъдат хванати в капан от южната страна на моста.
	Тави кимна.
	— Знам. Но няма друг начин. Това е цената, за да го направим, Макс. Трябва да издържим нощта. Ако успеем да го направим, после ние пак ще претърпим тежки загуби, когато изтласкваме канимите обратно през нашите отбранителни линии. Възможно е и да не успеем.
	— Повярвай малко на хората — каза Макс. — Какво ти казах. Те вярват. Особено рибките. Те ще се сражават дяволски добре.
	— Дори и да го направят — отговори Тави, — ние няма да спечелим. Това не е възможно.
	— Има само един начин да го разберем със сигурност.
	— И дори ако е възможно — каза Тави, — онези, който ще възпират канимите, ще умрат.
	Той замълча и след това добави:
	— Аз ще ги водя. Ще събера доброволци.
	— Това е самоубийство — каза Макс тихо.
	Тави кимна. После отново потръпна.
	— Има ли начин да се направи нещо с този дъжд?
	Макс се намръщи:
	— Той не е направен с помощта на фурии. Мисля, че достатъчно силен призовател може да промени положението на нещата. Но за да го направи, трябва да е вътре, с всички онези виещи неща около себе си…
	— Добре — каза Тави. — Враните да го вземат този дъжд. Без него те все още щяха да чакат града да спре да гори. Без него ние щяхме да направим огромен огън на моста и да го задържим до зори.
	Макс изсумтя.
	— Точно сега бих дал много за двадесет или тридесет рицари на огъня, вместо всички тези рицари Аери. Хиляди каними са заключени на този тесен мост. Със силна група огнени рицари щяхме да изпържим тези кучета.
	Идеята удари Тави като светкавица така, че купата падна от изтръпналите му пръсти и се разби върху камъните на моста.
	— Калдерон? — попита Макс.
	Тави вдигна ръка, размишлявайки усилено, карайки уморения си мозък да работи по-бързо и да обмисля идеята и всички възможности.
	Това трябва да сработи.
	Гръм и врани, това трябва да сработи.
	— Той ми каза — изненадано каза Тави, — той дяволски точно ми каза къде мога да ги поразя.
	— Кой ти каза — попита Макс.
	— Насаг — отговори Тави. Изведнъж той почувства как устата му се разтяга в широка усмивка.
	— Макс, трябва да говоря с момчетата. Искам да извикаш брат си и всички рицари Аери. Ще се срещнем извън градските порти. Ще трябва да потренират.
	Макс примигна:
	— Да потренират какво?
	Тави вдигна поглед към тежките буреносни облаци с техния неспирен дъжд и алени светкавици, докато канимите се придвижваха от своите позиции в Елинарх.
	— Стар романски трик.


	Глава 47

	— Сигурна ли сте, че това ще сработи, холтър? — тихо попита Джиралди.
	Центурионът беше преместил леглото до лечебната вана и сега Исана лежеше на него, а ръката й продължаваше да е привързана към ръката на Фейд. Мечът му заедно с ножницата лежеше до тялото й.
	Исана стискаше дръжката му с другата си ръка.
	— Да.
	— Използване на фурии насън — каза Джиралди. Не изглеждаше щастлив. — Това е опасно.
	— Фейд успя да се свърже с мен, когато бях в състояние, близко до сън — каза тя. — Ако заспя, както и той, може би ще успея да се свържа отново с него.
	— Той не е легнал тук да дремне, холтър — каза Джиралди. — Той умира.
	— Още по-сериозна причина да опитам.
	— Дори и да го направите — каза Джиралди, — ще може ли това да промени ситуацията сега? Дори той да реши, че иска да живее, това ще е всичко, което можете да постигнете за него.
	— Ти не го познаваш като мен — спокойно отговори Исана. — Волята му е по-силна от всеки друг човек, когото някога съм срещала. С изключение на един, може би.
	— И ако волята му е да умре? — притисна я Джиралди. — Не мога да допусна това да ви се случи, Исана.
	Исана почувства как гласът й потрепва от внезапно въодушевление.
	— Само не и при него. Просто трябва да му се напомни този факт — тя се обърна към центуриона. — Без прекъсване.
	Джиралди стисна челюсти и кимна.
	— Успех.
	Исана положи глава обратно на възглавницата и затвори очи, без да спира да се фокусира върху своята фурия. Стараеше се да задържи концентрацията си максимално силно. Изтощението й се противопостави на това, но само за един кратък, главозамайващ миг. А после…
	А после тя се върна в Калдерон. Върна се с двайсет години. Върна се в онази страшна нощ.
	Този път обаче сънят не беше нейният.
	Тя видя себе си млада, бързаща през нощта, с издут поради бременността корем, задъхваща се от болка. По-малката й сестра Алия вървеше до нея, държейки ръката на Исана, за да я подкрепи, докато те се спъваха в нощта.
	Арарис вървеше с тях, първо отпред, после редом с тях, а накрая и зад тях, погледът му оставаше предпазлив и оглеждаше всичко наоколо.
	В далечината отблясъци на светкавици на фона на нощното небе очертаваха поразително ясно контурите на дървета и хълмове в очите на Исана. Оттук ревът на сражаващите се армии звучеше като морски прибой по време на прилив, докато Легионът на короната се сражаваше с ордите на маратите.
	Тя следваше образите от съня като безмълвен и невидим свидетел, но осъзнаването й за неща, които не можеше да знае, изпълваше мислите й.
	Тогава тя беше изненадана какво темпо успяваше да поддържа, но беше сигурна, че и това няма да е достатъчно, за да се откъснат от преследвачите си. Исана гледаше отстрани как подминават два вражески поста, което за нея беше шок — защото навремето тя дори не ги беше забелязала, както и това, че Арарис с едно движение уби марата, който ги дебнеше в засада, а дори не го беше споменал.
	Исана видя как младото й копие губи равновесие и пада с вик, хващайки се за корема.
	— Врани — задъхано изруга младата Исана. — Кървави врани. Изглежда раждането започва.
	Алия веднага се оказа до нея, помогна й да стане и неуверено погледна Арарис.
	— Сигурна ли сте? — рязко попита Арарис.
	Младата Исана се сгърчи от поредния спазъм и избълва тирада от нецензурни думи, достойни за опитен центурион. Отне й минута, за да си поеме дъх и да изпъшка:
	— Съдейки по всичко, да.
	Арарис кимна кратко и се огледа.
	— Тогава трябва да се скрием някъде. Недалеч оттук има пещера.
	Той отново се огледа и направи избор.
	Сънят застина на това място.
	— Това беше първата ми грешка — произнесе глас до Исана. Беше Фейд — рошав, обезобразен, в дрипи — човек, сломен от изпитанията и времето.
	— Фейд? — тихо попита Исана.
	Той стисна устни и поклати глава.
	— Не трябваше да ви оставям там.
	Сънят се възобнови. Арарис изчезна в нощта. Той се плъзга като сянка през гората — трябваха му три-четири минути, за да намери входа на пещерата. После веднага се обърна и се втурна обратно към Исана и Алия.
	Но когато приближи, изведнъж забеляза още един марат, който се криеше в сянката на не повече от десет фута от момичетата. Той се втурна към тях, стиснал ножа, но на Исана й се струваше, че се движи прекалено бавно.
	Маратът излезе от скривалището си с лък в ръце, обсидиановата стрела вече беше на тетивата. Гледайки сцената през очите на Фейд, Исана разбра, че маратът вижда златистата коса на Алия — ярко петно, което се откроява на общия фон. Той се прицели в нея, защото я виждаше по-добре.
	Фейд хвърли ножа.
	Маратът изстреля стрелата.
	Ножът се заби до дръжката в окото на марата. Ловецът започна да се свлича, беше мъртъв още преди тялото му да удари земята.
	Но стрелата, която беше успял да пусне, порази Алия. Момичето рязко изпъшка и падна на ръце и колене.
	— Врани — изръмжа Фейд и се хвърли към тях. Той замръзна за момент в нерешителност.
	— Добре съм — каза Алия.
	Гласът й секна, но тя се надигна, кръв обагри роклята й на няколко сантиметра под лопатката.
	— Само драскотина.
	Тя взе отчупеното парче дървена стрела, оперено с черно гарваново перо, отличителен знак на стрелите на маратите.
	— Стрелата се счупи. Вероятно е дефектна.
	— Нека да видя — каза Арарис и огледа раната. Проклинаше се, че не разбира достатъчно от лечителство, но кръвта беше малко, недостатъчно, за да загуби тя съзнание от загуба на кръв.
	— Арарис? — попита Исана, гласът й беше напрегнат от болка.
	— Имала е късмет — отговори той кратко, — но трябва да се скрием, милейди.
	— Аз не съм твоята лейди — по навик възрази Исана.
	— Тя е безнадеждна — въздъхна Алия, гласът й беше напрегнато весел. — Хайде вече да се скрием някъде.
	Арарис и Алия помогнаха на Исана да стигне до пещерата. Това отне повече време, отколкото му се искаше на Арарис, но Исана едва движеше краката си.
	В крайна сметка те стигнаха до пещерата, едно от няколкото места, които разузнавачите на Септимус бяха подготвили като вариант да се изчака някоя от местните свирепи бури, създадени от фурии, или като подслон от силните зимни бури, която идваха с вой от страна на Ледено море.
	Входът й беше скрит от плътен храсталак, навътре в пещерата водеше криволичещ тунел, позволяващ да се скрият всякакви източници на светлина в пещерата от любопитни очи. Накрая свършваше в малка зала, може би около два пъти по-голяма от обикновена легионерска палатка.
	Имаше издълбано малко огнище, както и подготвени дърва за него. Малко ручейче беше отклонено и сега течеше покрай задния край на пещерата, падайки с ромолене от каменната стена в малко езерце, преди да продължи по пътя си под камъка.
	Алия помогна на Исана да се отпусне на земята близо до огнището, а Арарис с малко магическо усилие го запали. Той заповяда на фуриите на лампите да се събудят и те светнаха с кротък пурпурен пламък.
	— Страхувам се, че няма легло — каза той и свали аления си плащ, после го нави и внимателно го постави под главата на Исана.
	Очите на младата Исана бяха изцъклени от болка. Поредният спазъм изви гърба й и тя стисна зъби, за да заглуши болезнения стон.
	Времето се точеше, както се случва в сънищата, безкрайно бавно, докато преходът — главозамайващо бързо. Исана си спомняше малко от онази нощ, далеч от съпруга си, само безкрайни цикли на болка и ужас.
	Тя нямаше ясна представа за това колко дълго беше лежала в пещерата преди много години, но с изключение на краткото време, когато Арарис се измъкна от пещерата, за да прикрие следите им, водещи до пещерата, той я наблюдаваше във всеки един миг през всичките онези часове. Алия седеше до нея, като покриваше челото й с мокра кърпа и й даваше вода между пристъпите на болка.
	— Сър рицар — каза Алия накрая, — нещо не е наред.
	Арарис стисна зъби и я погледна.
	— Какво имаш предвид?
	Истинската Исана рязко задиша. Тя не помнеше тези думи. Последното, което си спомняше за сестра си, беше видението й през пелена от сълзи как Алия бърше с влажна кърпа потта и сълзите от лицето на Исана.
	— Детето — каза Алия. Момичето прехапа устни, — мисля, че не е разположено правилно.
	Арарис безпомощно погледна Исана.
	— Какво можем да направим?
	— Трябва й помощ. Акушерка или опитен лечител.
	Арарис поклати глава.
	— В цялата долина Калдерон няма холтове, новите холтове ще пристигнат тук чак през следващата година.
	— А лечителите на легиона?
	Арарис я погледна, след което каза:
	— Ако някой от тях беше оцелял, вече щеше да е тук.
	Алия примигна изненадано, от объркване челото й се покри с бръчки.
	— Милорд?
	— Нищо освен смъртта не би могло да попречи на моя предводител да бъде със сестра ти — тихо каза Арарис. — А ако той е мъртъв, значи силите на маратите са огромни и легионът е загинал заедно с него.
	Алия шокирано го погледна и долната й устна започна да трепери.
	— Но, но…
	— Засега маратите контролират долината — каза тихо Арарис. — Подкрепленията от Рива и Алера Империя вероятно ще пристигнат преди края на деня. Но да се напусне това място е равносилно на самоубийство. Трябва да останем, поне сме сигурни, че тук е безопасно.
	Нов спазъм разтърси Исана, тя дишаше с усилие по време на контракцията, захапала усукано парче от кожения колан на телохранителя, въпреки че беше прекалено изтощена след часовете родилни болки, за да овладее пронизителните си писъци. Алия хапеше устни, а очите на Арарис бяха притеснени, докато гледаше, неспособен да помогне.
	— Значи… — Алия изправи рамене и вдигна брадичка. Това беше сърцераздирателен жест за Исана, очевиден опит на детето да си вдъхне решителност и почти също толкова очевидно неуспешен. — Значи сме сами.
	— Да — тихо отговори Арарис.
	Алия кимна бавно.
	— Тогава… с ваша помощ, мисля, че ще мога да й помогна.
	Той вдигна вежди:
	— Водна магия? Ти владееш ли я?
	— Сър? — колебливо каза Алия. — Имаме ли избор?
	Устата на Арарис потрепна в мимолетна усмивка.
	— Предполагам, че не. Израждали ли сте преди?
	— Два пъти — отговори Алия. Тя преглътна: — Ъ-ъ, при коне.
	— При коне — повтори Арарис.
	Алия кимна, очите й потъмняха и се разшириха от тревога.
	— Е, всъщност баща ми го направи. Но аз му помагах.
	Младата Исана отново изпищя.
	Арарис кимна веднъж, когато спазъмът премина.
	— Вземете другата й ръка.
	Опърпаният Фейд, застанал до Исана, каза:
	— Това беше втората ми грешка. Глупак. Бях такъв глупак!
	Заедно те пренесоха Исана в езерцето. Арарис с бързи движения свали доспехите си и коленичи зад Исана, поддържайки тялото й близо до гърдите си, докато Алия се отпусна пред нея.
	Исана изненадано погледна цялата картина, увлечена от спомените на Фейд. Тя не помнеше нищо от това. Никой не й го беше разказвал.
	Арарис подаде ръцете си на младата Исана и по време на всяка контракция тя ги стискаше така, че те побеляваха.
	Алия стоеше на колене пред сестра си, поставила ръце на корема й и затворила очи в намръщено изражение на съсредоточеност. Тази сцена придоби вечно качество, някак се отдели от всичко случващо се, продължавайки да съществува в свой собствен затворен свят.
	Внезапно Алия се свлече в езерото, разпръсквайки водата. Погледът на Арарис се насочи към нея:
	— Добре ли си?
	Момичето потрепери за миг, преди да се изправи отново и да затвори очи. Лицето й стана много бледо.
	— Всичко е наред — отговори тя. — Само ми е студено.
	— Глупак — промърмори Фейд, недалеч от Исана. — Глупак.
	Стомахът на Исана се сгърчи във внезапно зловещо осъзнаване на това, което се случва.
	Така мина цял час. Алия ставаше все по-бледа и все по-слабо се държеше на крака, а Арарис съсредоточи цялото си внимание върху подкрепата на Исана.
	По едно време се раздаде сподавен детски плач. Алия внимателно взе мъничкото телце в ръцете си и го уви в предварително подготвения за целта плащ. Детето продължаваше тихо да проплаква, безнадеждно и самотно.
	Движейки се много бавно, Алия протегна ръка и подаде новороденото на своята сестра. Тя видя къдрица тъмна коса. Нещастният мъничък младенец започна да се успокоява веднага щом смаяната майка го притисна към себе си. Той примигна и я погледна с тревистозелените очи на Септимус.
	— Приветствам те, Октавиан — прошепна Алия.
	След което изведнъж се отпусна и се плъзна надолу в езерото.
	Арарис видя това и изпадна в паника. С вик той издърпа Исана и бебето от водата. После се върна за Алия. Но тя не помръдваше и не дишаше.
	Фейд разкъса роклята й над раната и там пред погледа му се откри гадна гледка. Парче от стрелата стърчеше от раната като гигантска цепнатина и Арарис ужасено разбра, че няколко инча от стрелата заедно с обсидиановия връх са я пронизали дълбоко.
	Всичко потъна в мрак.
	— Тя излъга — тихо каза Фейд на Исана. — Тревожеше се за теб много повече, отколкото за самата себе си. Не искаше да ме разсее от теб и детето.
	Сълзи замъглиха погледа й, а сърцето й се сви от остра болка от смъртта на Алия — и тогава страшна и смазваща тежест на вина за малката й сестра, че е умряла, спасявайки нея, се стовари върху плещите на Исана.
	— Не трябваше да ви оставям сами — каза Фейд. — Нито за миг. Трябваше да разбера какво се случи с нея. И Тави…
	Фейд преглътна.
	— Той така и не намери своите фурии. Това сигурно се е случило при раждането. Може би заради студа. Понякога трудното раждане може да повреди бебето, да влоши способностите му. Само ако помнех дълга си… Ако мислех с главата си. Аз го предадох — и теб, и Алия, и Тави.
	— Защо, Фейд? — прошепна Исана. — Защо говориш така?
	— Не мога — отговори той с шепот. — Той ми беше като брат. Това никога не трябваше да се случва. Никога.
	Изведнъж мястото отново се промени. Сега Исана и Фейд гледаха отстрани към лагера на легиона, точно преди нападението. Септимус стоеше пред тях в палатката си на командващ, погледът му беше строг и напрегнат. Непрекъснат поток от заповеди се изливаше от устните му към трибуните пред него, докато Арарис му помагаше да облече бронята си.
	Той завърши речта си и палатката опустя, а лагерът се размърда, подготвяйки се за битка. Арарис затегна последната връзка на бронята и удари Септимус по бронираното рамо, след което сграбчи шлема на принцепса от стойката и го хвърли към Септимус отдолу нагоре.
	— Ще отида да помогна за подготовката на командния пост — каза Арарис. — Ще се видим там.
	— Рари — каза Септимус. — Чакай.
	Арарис спря, гледайки намръщено принцепса.
	— Искам да направиш едно нещо.
	Арарис се усмихна.
	— Ще се погрижа за това. Вече изпращаме цивилните.
	— Не — каза Септимус. Той положи ръка на рамото на Арарис. — Искам ти лично да я отведеш оттук.
	Арарис се напрегна.
	— Какво?
	— Искам ти лично да отведеш Исана и сестра й оттук.
	— Моето място е до теб.
	Септимус леко се поколеба и с вид на преследван погледна на изток. После каза:
	— Не. Не и тази нощ.
	Арарис се намръщи.
	— Ваше височество? Добре ли сте?
	Септимус потръпна, като изтръскващо се от водата мокро куче, и неувереността изчезна от лицето му.
	— Да. Но мисля, че най-накрая разбрах какво се е случило, започвайки със Седемте хълма.
	— Какво имате предвид? — попита Арарис.
	Септимус поклати глава и вдигна ръка.
	— Няма време. Сега искам да ги заведеш на безопасно място.
	— Ваше височество, мога да отделя част от конниците, за да ги придружат.
	— Не. Трябва да си ти.
	— Врани, Септимус — възкликна Арарис. — Защо?
	Септимус го погледна в очите и тихо каза:
	— Защото знам, че ти ще се погрижиш за нея.
	Очите на Арарис се разшириха и лицето му пребледня. Той поклати глава.
	— Сеп, не. Не, не е така. Никога не бих искал това. Не и на господаря си. Не и на моя приятел.
	Лицето на принцепса изведнъж се озари от усмивка и той избухна в смях с отметната назад глава.
	— Врани. Аз го знам, Рари, глупчо такъв. Знам, че не си го искал.
	Арарис се намръщи и сведе глава смутено.
	— Както и да е. Аз не съм длъжен. Това е неправилно.
	Септимус потупа Арарис с юмрук по рамото.
	— Ха, човече. Няма да съм много добър, ако хвърлям камъни по всеки, който се влюби в нея. В крайна сметка нали и аз се влюбих — той погледна към палатката, която споделяше с Исана. — Тя е нещо специално.
	— Тя — да — тихо се съгласи Арарис.
	Лицето на Септимус отново стана спокойно.
	— Така че трябва да си ти.
	— Добре — каза Арарис.
	— Ако нещо се случи с мен…
	— Няма да се случи — твърдо каза Арарис.
	— Не можем да го знаем — каза Септимус, — никой не може. Но това трябва да си ти. Ако ми се случи нещо, искам ти да се погрижиш за нея. Не мога дори да си представя, че тя и детето ще останат сами. Обещай ми, Арарис.
	Арарис поклати глава.
	— Това е нелепо.
	— Може би — съгласи се Септимус. — Надявам се да е така. Но ти ми обещай.
	Арарис се намръщи за момент. После брадичката му потрепна в кратко кимване.
	— Ще се грижа за тях.
	Септимус леко стисна ръката му, тонът му беше топъл.
	— Благодаря ти.
	Сънят замръзна, спирайки на тази сцена.
	До Исана Фейд погледна образа на Септимус.
	— Аз го подведох — каза той. Сълзи се търкаляха по бузите и белезите му. — Трябваше да стоя до него. Но щом той леко ме побутна… и единственото ми желание стана да ви отведа колкото се може по-далеч от битката. Да осигуря вашата безопасност.
	Той наведе глава.
	— Позволих на сърцето си да контролира главата ми. Позволих на това да затвори очите ми за моя дълг. Да затвори очите ми за възможните опасности. Да затвори очите ми за раната на вашата сестра. Да затвори очите ми за това, което може да се случи на детето.
	Той я погледна с очи, пълни с тъга.
	— Обичах те, Исана. Жената на моя най-добър приятел, на моя брат по меч. Обичах те. И ме е срам.
	Един дълъг миг Исана гледа образа на Септимус, въпреки че в съня й илюзорни сълзи замъглиха нейното зрение.
	— Фейд…
	— Не мога да изкупя грешките си — каза Фейд. — Никога няма не измия кръвта от ръцете си. Пусни ме. Тук за мен не остана нищо.
	Исана се обърна към Фейд и протегна бледите си, изящни ръце, за да обхване лицето му с тях. Тя почувства неговата мъчителна вина, почувства болката, самообвинението, бездънния кладенец на съжаление.
	— Това, което се случи — каза тя тихо, — не беше твое решение. То беше ужасно. Мразя, че се случи. Но не ти беше причината за всичко това.
	— Исана… — прошепна Фейд.
	— Ти си просто човек — прекъсна го Исана. — Всички ние правим грешки.
	— Но моята… — Арарис поклати глава. — В крайна сметка аз бях част от тази война. Ако Септимус беше останал жив, той щеше да бъде най-великият Първи лорд на Алера сред всички, които някога са живели. Той щеше да има изключително надарен наследник. Милосърдна, разбираща съпруга до него. И нищо от това нямаше да се случи.
	— Може би — каза тихо Исана. — А може би не. Но ти не можеш да носиш отговорност за действията на хиляди и хиляди други хора. Трябва да се освободиш от това, да го пуснеш.
	— Не мога.
	— Можеш — каза Исана. — В случилото се ти нямаш вина.
	— Тави — каза Фейд.
	— И това също не е твоя грешка, Фейд — въздъхна Исана. — Тя е моя.
	Фаде примигна в недоумение.
	— Какво?
	— Аз му направих това — тихо прошепна Исана. — Когато беше още бебе. Всеки път, когато го къпех, си мислех какво може да се случи, ако той прояви способностите на баща си. Колко силно щеше да привлече вниманието към него. Че това ще го определи като наследник на Гай. Че ще го направи мишена за всички властолюбиви маниаци в Империята, които мечтаят да заемат трона. Отначало не осъзнавах какво правя с него.
	Тя твърдо посрещна погледа му.
	— Но когато осъзнах… не спрях, Фейд. Дори натиснах по-силно. Забавих развитието му, така че да изглежда по-млад от възрастта си, така че вероятността той да е дете на Септимус да изглежда невъзможна. И докато го правех, някак обърках ума му. Пречех на талантите му да се проявят, докато накрая водните фурии около холта толкова свикнаха с него, че вече не ми се налагаше да мисля за това постоянно.
	— За разлика от теб — каза тя, — аз знаех точно какво правя. И затова моята вина в тази война е не по-малка от твоята.
	— Не, Исана — каза Фейд.
	— Да — тихо възрази Исана. — Затова аз оставам тук. С теб. Когато си отидеш, аз ще си отида с теб.
	Очите на Фейд се разшириха:
	— Не, Исана, моля те, не е нужно. Просто ме остави.
	Тя взе ръцете му в своите:
	— Никога. Няма да ти позволя да си отидеш, Арарис. И, гръм и врани, твоите задължения не са приключили. Ти се закле да служиш на Септимус.
	Тя стисна ръцете му и го погледна твърдо:
	— Той беше твой приятел. Ти му обеща.
	Арарис я погледна, трепереща и мълчалива.
	— Знам колко силно е ранена душата ти, но не можеш да се предадеш. Не можеш да се откажеш от своя дълг сега, Арарис. Нямаш право на това. Аз имам нужда от теб — тя вирна брадичка. — Октавиан има нужда от теб. Ти ще се върнеш към изпълнението на своя дълг. Или ще направиш предателството си истинско, като си позволиш да умреш и ме вземеш със себе си.
	Той започна да плаче.
	— Арарис — каза Исана с нисък, съчувствен глас.
	Тя докосна брадичката му и я повдигна, докато очите им не се срещнаха. После много нежно каза:
	— Избирай.


	Глава 48

	Амара се опита да се усмихне на малкото момиченце и протегна ръце към нея.
	— Маша — каза тихо Рук. — Това е графиня Амара. Тя ще те вземе оттук.
	Момичето се намръщи и се притисна още по-силно към Рук.
	— Но аз искам да си тръгна с теб.
	Рук няколко секунди мига бързо, едва сдържайки сълзите си, след което каза:
	— Този път ще си тръгнем заедно, скъпа. Ще те срещна на улицата.
	— Не — отвърна момичето и се притисна още по-плътно.
	— Но не искаш ли да полетиш с Амара?
	Момичето вдигна очи.
	— Да полетя?
	— Ще се видим на покрива.
	— А после ще си тръгнем и ти ще ми подариш пони? — попита Маша.
	Рук се усмихна и кимна.
	— Да.
	Маша се усмихна щастливо на майка си и не протестира, когато Рук я сложи на гърба на Амара.
	Момичето обхвана с крака талията на Амара, а с ръце обви врата й.
	— Добре, Маша — каза тя, напрягайки мускулите на гърлото си, за да се противопостави на здравата хватка на детето. — Дръж се здраво.
	Рук се обърна към огромното легло и издърпа копринена ватирана завивка, достатъчно голяма, за да служи като палатка. Тя побърза към един от големите шкафове, уви ъгъла на чаршафа около единия му крак и с бързи и прецизни движения го завърза.
	— Готово.
	— Ваша светлост? — попита Амара. — Готова ли сте?
	Лейди Плацида вдигна поглед, лицето й беше бледо и откъснато поради концентрацията. Тя седна на колене, с лице към отсрещната стена, отпуснатите й ръце опираха на коленете.
	При думите на Амара тя промени позата си на нещо, наподобяващо спринтьорска стойка, и отговори:
	— Да, готова съм.
	Сърцето на Амара започна да бие по-бързо и тя усети как краката й треперят от сдържана паника. Хвърли поглед към четирите гаргойла, след което прекоси стаята, за да застане до Рук срещу една от стените.
	Тя насочи поглед към центъра на тавана, така че да може да забележи, ако някой от гаргойлите започне да се движи.
	— Много добре — каза тя тихо. — Да започваме.
	Лейди Плацида насочи поглед към отсрещната стена и извика:
	— Лития!
	Нищо не се случи.
	Лейди Плацида изръмжа, вдигна стиснат юмрук и извика:
	— Лития!
	И тогава подът в стаята се надигна и се изви, камъкът придоби формата на кон с глава и рамене, той се откъсна от земята и се втурна към отсрещната стена.
	В същото време Амара призова Сирус. Затворена в каменната стая, тя беше далеч от любимото на фурията открито пространство и Сирус отговори на обаждането й вяло и слабо.
	В момента тя не очакваше нищо повече и просто използва присъщата на фуриите скорост, за да ускори собствените си движения.
	Така че когато четирите гаргойла едновременно рязко се събудиха към живот, тя видя бързата им реакция неочаквано забавена, тъй като собствените й усещания бяха изкривени от връзката й с фурията.
	Гаргойлите отвориха очи, показвайки блясъка на зелените изумруди, които проблясваха със собствена призрачна светлина. Телата им грубо наподобяваха лъвски, а главите им представляваха чудовищна смес от човешка, лъвска и мечешка.
	Острите рога, извиващи се от двете страни на широките им глави, сочеха право в посока на погледа им, наподобявайки смъртоносна вила, а огромните им предни нокти бяха като на хищни птици.
	Както Калар беше предупредил лейди Плацида, гаргойлите веднага се насочиха към детето.
	Амара видя как най-близкият гаргойл скочи от пиедестала си и плавно се спусна към нея като падащо листо.
	Тя се оттласна от стената, с танцуващи движения се измъкна от ноктите му и почувства как подът потрепери от удара, а после чу звук на чудовищен взрив зад себе си.
	Маша започна да плаче, когато здраво стиснатите й пръстчета започнаха да се плъзгат надолу. Но веднага след като хватката на момиченцето отслабна, скоростта на реакция на Амара й позволи да подхване детето почти моментално.
	Тя сграбчи с едната си ръка Маша за лакътя, а с другата — за краката, и рязко се завъртя, когато вторият гаргойл удари пода, прескочи стаята и се хвърли към нея.
	Едва успя да се отклони от него, като приклекна, падна на пода и се претърколи, когато третата земна фурия скочи върху нея и профуча там, където допреди миг се намираше главата й. Тя скочи на крака малко по-бавно, отколкото би трябвало.
	С детето на гърба центърът на тежестта й се беше изместил и тя трябваше да се постарае, за да поддържа равновесие и плавност на движенията. Бързо скочи на леглото, подскочи още веднъж, за да го пресече, откъсна балдахина и пусна тежките завеси на главата на четвъртия гаргойл, след което се втурна далеч от преследвачите си.
	Но противниците й сякаш започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо и ужасът скова Амара, когато осъзна, че Сирус, затворен сред камък, започва да отпада. Оставаха й само няколко секунди.
	Тогава лейди Пласида извика отново и Амара извъртя глава точно навреме, за да види как земната фурия на Върховната лейди се вряза във външната стена на кулата.
	Камъкът се разлетя на парчета и мъчително изстена, когато фурията проби дупка с размер на легионерски щит във външната, разчетена за обсада каменна стена на цитаделата.
	Паниката се смени с възторг, когато Амара почувства как силата на Сирус отново нараства. Тя се хвърли напред, ритна с обутия със сандал крак главата на един от гаргойлите, който се втурна към нея, след което скочи в дупката.
	Промъкна се през нея точно в мига, когато лейди Плацида хвана с една ръка тежката верига и я изтръгна от стената с едно презрително дърпане, заедно с камък с големина на мъжка глава.
	Амара падаше.
	Маша отново запищя, когато полетяха надолу, а Амара отчаяно призова Сирус. Това беше състезание с гравитацията. Въпреки че фурията без проблем можеше да издържи нея и Маша, ценно време беше загубено за създаване на въздушен поток, а пътят от върха на кулата до земята не беше дълъг. Освен ако, разбира се, тя не може да спре падането им, в този случай той щеше да е повече от достатъчно дълъг.
	Внезапно се изви вятър с призивното изцвилване на боен кон и до нея се появи размазана фигура на кон, когато Сирус превърна падането в стремително движение напред буквално на два фута над земята. Амара промени курса, използвайки набраната скорост да се издигне вертикално нагоре.
	Щом успя, ужасеният писък на малкото момиченце се превърна във възторжен вик, който Амара не би сбъркала с нищо. В същото време тя беше напълно сигурна, че цитаделата на Калар е защитена от малък легион въздушни фурии, чиято единствена цел е да пречат на полетите на неканени призователи.
	Сирус най-вероятно би могъл да им окаже достойна съпротива, но Амара знаеше, че рано или късно ще бъде прогонена от въздушното пространство на цитаделата.
	Тя притеснено се обърна и погледна към върха на кулата, където Рук тъкмо се плъзна с краката напред от един от отворите в стената и се откъсна от края. За секунда Амара помисли, че тя ще се разбие долу.
	Но бившата Кървава врана държеше в ръце топка копринени чаршафи, вързани за шкафа. Рук се извъртя, застана с лице към стената и започна да пружинира с крака като опитен катерач, за да намали скоростта на падане.
	Сега, когато Рук напусна килията, лейди Плацида беше свободна да се разправи с гаргойлите, без да се страхува да навреди на съюзниците си. Ужасяващ грохот и облаци прах избухнаха от прозорците на тъмницата.
	Още повече камбани започнаха да бият тревога. Амара чу писъци, идващи от кулата, ужасни звуци на предсмъртната агония на мъже и жени и разбра, че в кулата сигурно има много повече гаргойли от четирите в спалнята.
	Чу как някой надува сигнален рог — Безсмъртните, помисли си тя, веднага реагират на тревогата и предприемат своите действия.
	Амара стигна до стаята на върха на кулата, като се държеше на достатъчно разстояние, за да не може никой от гаргойлите да стигне до нея.
	— Лейди Плацида!
	На десет фута под първата дупка от стената отново се разлетяха отломки, но този път много повече, а един от гаргойлите ги последва. Той полетя надолу, като по пътя се разпадна на части, а когато удари земята, се пръсна на малки камъчета.
	Амара отново вдигна глава, точно навреме, за да види как друг от гаргойлите се насочи към отвора, мигайки със зелените си очи, и се приготви да се хвърли към Маша.
	Амара се завъртя настрани в опит да избегне атакуващия гаргойл, но преди фурията да нападне, огромното парче камък, прикрепено към верига, се стовари в гърба й и изхвърли от кулата, след което гаргойлът сподели съдбата на своя предшественик върху камъните.
	Лейди Плацида се появи в отвора, веригата все още беше прикрепена към нашийника й. Тя я държеше на два фута над парчето камък, поклащащо се на края й.
	Върховната лейди кимна кратко на Амара, пусна тежкия камък на земята и скъса веригата с усилие, с което шивачка къса конец.
	— Готово! Да се качваме на покрива!
	— Ще се срещна с вас там! — извика Амара. Тя полетя нагоре, а лейди Плацида издърпа Рук обратно в спалнята.
	Минута по-късно Амара чу още един удар, явно звукът от разбиване на вратата на спалнята, и се приземи на покрива на цитаделата, търсейки поредните гаргойли или охраната, но на покрива нямаше нищо подобно, поне не и в момента.
	Покривът на кулата беше напълно плосък, повърхността му се нарушаваше само то две неща. Първото представляваше правоъгълен отвор в пода, точно в центъра му, където стълби водеха надолу в кулата. Амара чу звън на стомана в стомана от вътрешността на дупката.
	Недалеч от стълбите, водещи надолу, беше птичарникът на Калар — прост купол, изработен от стоманени пръти, може би пет фута широк и висок само до талията на Амара. Вътре имаше млада жена, която не можеше да е на повече от петнадесет или шестнадесет години.
	Подобно на лейди Плацида и тя не носеше нищо друго освен бяла долна рокля от муслин, а тъмната й коса беше права и слепнала от горещината и влажността на върха на кулата. Имаше и одеяла, покриващи пода от едната страна на клетката, без съмнение същите, споменати в писмото, което тя и Рук бяха намерили.
	Момичето беше приклекнало на пети в центъра на клетката, очите й бяха широко отворени — и Амара беше леко шокирана от приликата й с Кария Гай, втората почти бивша съпруга на Първия лорд, въпреки че чертите на това дете не изразяваха чувство на озлобена заядливост, което Амара обикновено забелязваше в Кария.
	Момичето я погледна със смесен израз на отчаяние, безпокойство и объркване.
	— Минора Атикус? — тихо попита Амара.
	— Наричайте ме Е-елания — каза момичето. — В-вие коя сте?
	— Амара, курсор — отговори Амара, като едновременно с това постави пръст върху устните си, подсказвайки на момичето да мълчи. — Тук съм, за да ви отведа от това място.
	— Слава на фуриите — възкликна момичето, понижавайки глас. — Лейди Плацида е някъде тук вътре. Но не знам къде.
	— Аз знам — каза Амара.
	Стържене на стомана, разнесло се наблизо, неочаквано бе заглушено от ужасен съскащ звук — Амара обърна глава и видя шлема и бронираните рамена на един Безсмъртен, които се появиха в отвора, водещ към стълбите.
	Но преди да успее да се покаже напълно, се чу нов хор съскащи звуци и това, което Амара би могла да опише само като огнени капки дъжд, поръсени във вътрешността на кулата, пронизаха обречения Безсмъртен и там, където попаднаха върху бронята му, я пробиха толкова лесно, както иглите проникват през тъканта, оставяйки малки, светещи дупки в стоманата на бронята му.
	Той се олюля, но остана на крака, опирайки меча си върху някой зад себе си.
	Чу се женски заповеден глас и веднага втори рояк огнени капки полетя към обречения Безсмъртен. Този път около половин дузина горещи дупки се появиха в шлема му и мъжът се свлече.
	— Побързайте! — чу се гласът на лейди Акватайн. Пръв в отвора се показа Алдрик, суровите му очи внимателно огледаха покрива на кулата. При вида на Амара очите му леко се разшириха и курсорът усети, че несъзнателно придърпва долния край на туниката си.
	— Размърдайте се! — настойчиво извика лейди Акватайн. — Калар вече е бли…
	Тогава Амара чу невероятно силен, боботещ мъжки глас, който буквално разтърси камъните на кулата под краката й.
	— Никой няма да ме прави на глупак в собствения ми дом! — прогърмя усиленият от фурии глас.
	Отвърна му не по-малко силен женски глас, но далеч не толкова мелодраматичен, а сякаш просто за да разсее скуката.
	— Едва ли на останалите ще се наложи дори да опитат. Кажи ми, Бренсис — подразни го лейди Плацида, — все още ли се заиграваш с женско бельо, както в Академията?
	Отговорът на Калар беше яростен рев, който разтърси кулата и вдигна задушлив облак прах.
	— Движете се, движете се! — извика отдолу лейди Акватайн, след това се появи Одиана, отчаяно бутаща Алдрик в гърба. Здравият мечоносец се поколеба на покрива, докато Одиана и лейди Акватайн се втурнаха бързо нагоре по стълбите и едновременно изскочиха от отвора.
	След по-малко от секунда кулата отново се разтресе от чудовищния рев и стълб нажежен пламък избухна отдолу, облиза камъните и с рев се извиси на стотици фута в небето над Калар.
	Въздухът веднага стана горещ и сух и Амара трябваше да покрие лицето си с ръце, за да предпази очите си от ослепителната светлина на пламъка, създаден от Калар.
	Огънят бързо изчезна, въпреки че силната горещина от такъв мощен пламък изсуши въздуха, а някои пръчки на куполообразната клетка все още зловещо светеха.
	Амара погледна Одиана, Алдрик и лейди Акватайн.
	— Бърнард? — изхлипа тя, усещайки как гласът й трепери от страх. — Къде е той? Къде е Бърнард?
	— Няма време! — отсече Одиана.
	Лейди Акватайн посочи клетката.
	— Алдрик.
	Високият мечоносец се приближи до клетката, разкрачи крака и с три бързи удара я наряза с меча си. Сноп искри пръсна от стоманените пръти и Алдрик отстъпи назад.
	След още секунда дузина метални парчета с метален звън паднаха върху камъните, краищата им все още светеха от топлината, а в клетката зейна триъгълен отвор.
	Алдрик с церемониален жест протегна ръка на Елания Атикус и каза:
	— Заповядайте, госпожице, ако ви е угодно.
	Лейди Акватайн присви очи към момичето, после се обърна към Одиана и каза с остър глас:
	— Огнени кристали.
	Ръката на Одиана се пъхна в дълбокото деколте на робското й облекло и тя разкъса подплатата, помагайки си с другата ръка. Хвана нещо, което падна от врата й, и го подаде на лейди Акватайн — три малки кристала, два червени и един черен, искряха в дланта й.
	— Ето, ваша светлост — каза Одиана. — Готови са.
	Лейди Акватайн ги взе от ръката на Одиана, промърмори нещо под нос и ги хвърли към отсрещната страна на покрива на кулата, където веднага започнаха да се издигат стълбове дим — два яркочервени и един катранено черен, цветовете на Акватайн.
	— К-какво става? — попита Елания с треперещ глас.
	— Димът е сигнал — с любезен тон бързо отговори Алдрик на момичето. — Нашият екипаж може да пристигне тук всеки момент.
	— Лейди Акватайн! — извика Амара.
	След известно забавяне Върховната лейди се обърна към Амара и повдигна едната си вежда.
	— Да, графиньо?
	— А къде е Бърнард?
	Лейди Акватайн елегантно сви рамене.
	— Нямам представа, скъпа. Алдрик?
	— Той защитаваше стълбите под нас — кратко отговори Алдрик. — Не видях какво се случи с него.
	— Той не би могъл да преживее тази огнена буря — каза лейди Акватайн, в гласа й се прокрадна презрение.
	Тези думи предизвикаха в Амара такъв прилив на гняв, какъвто никога досега не беше изпитвала, и тя осъзна как стои със стиснати юмруци и челюсти, а пред очите й танцуват малки искрици светлина.
	Първият й импулс беше да се нахвърли на лейди Акватайн, но в последния момент си спомни, че детето е все още вкопчено в гърба й и се застави да остане на място. Нужни й бяха няколко секунди, за да овладее гласа си, за да не звучи като нечленоразделно ръмжене.
	— Не знаете това.
	— Видяхте го — каза лейди Акватайн. — Вие бяхте там, също както и аз.
	— Милейди — произнесе Одиана нерешително, дори подкупващо.
	— Ето ги и тях — обяви Алдрик, Амара вдигна поглед и видя техните рицари Аери стремително да летят към кулата, понесли екипажа.
	Лейди Акватайн погледна Амара. После за момент затвори очи, стисна плътно устни, поклати решително глава и каза:
	— Сега това няма значение, графиньо. Тревогата вече е вдигната, трябва незабавно да си тръгнем, ако изобщо искаме да оцелеем.
	Тя погледна Амара и добави с половин глас:
	— Извинявайте, графиньо. Че трябва да оставите един от своите.
	— Толкова е хубаво да се чувстваш загрижена — каза лейди Плацида. Тя се качи по стълбите, все още държейки веригата и камъка в ръка. На бялата й рокля се виждаха няколко дупки и безброй следи от изгаряния. Дясната й ръка беше вдигната и сгъната в лакътя, а малък сокол от чист огън стоеше на китката й като мъничко крилато слънце.
	— Като знам как обикновено обичате да закъснявате, Инвидия — каза тя, — очаквах да бъдете по-толерантни към закъснението на някой друг.
	Тя пристъпи на покрива, веднага се обърна и подаде ръка надолу към Рук. Младата шпионка изглеждаше замаяна, олюляваше се и ако лейди Плацида не я подкрепяше, Рук щеше да падне.
	Амара почувства, че сърцето й спира за един ужасен и сякаш вечен миг, след което Бърнард се появи зад Рук с лък в ръка, с бледо и мрачно лице. Той побутна шпионката с ръка отзад, давайки й повече или по-малко правилна посока на движение.
	Вълна от облекчение я заля и тя плътно стисна ръце и отпусна глава, ослепена от бликналите сълзи.
	— Какво стана?
	— Калар се опита да ни изгори — дрезгаво отговори Бърнард. — Лейди Пласида се опита да му попречи. Тя ни защити от пламъка, а след това запечата стълбите с камъни.
	— Той искаше да каже: „Лейди Плацида и АЗ запечатахме стълбите с камъни“ — подчерта лейди Плацида. — Въпреки че вашият приятел получи удар по главата от някакво парче. Изтощих се и на Калар няма да му отнеме много време да отвори проход през камъните, застанали на пътя му. Трябва да побързаме.
	Преди още да довърши, вятърът се усили до познатия рев на обединен въздушен поток и рицарите Аери, наемниците на лейди Акватайн, се спуснаха надолу, след което тежко и тромаво се приземиха, удряйки паланкина върху каменната настилка на покрива.
	Амара призова Сирус, подготвяйки се да увеличи собствената си бързина, и установи, че връзката й с фурията е отслабнала и е станала нестабилна. Тя изруга и закрещя:
	— По-бързо! Мисля, че въздушните фурии на Калар се намесват, за да попречат на бягството ни!
	— Добре поне, че управлението им го задържа на долните етажи — каза лейди Акватайн. — Ще се опитам да му се противопоставя, докато не се отдалечим. В каретата!
	Тя скочи вътре, следвана от Одиана, Алдрик и Елания Атикус.
	Докато Бърнард покриваше входа с лък в ръце, Амара свали смутеното дете от гърба си и го подаде на лейди Плацида. После помогна на замаяната Рук да влезе в каретата, която бързо стана доста пренаселена.
	Тогава камъкът отново потрепери под краката й, принуждавайки я да погледне нагоре — и то точно навреме, за да види два гаргойла, същите като онези, с които се бе била лейди Плацида, да се изкачват по каменната стена в съседство до кулата, ноктите им се забиваха в камъка, сякаш беше глина.
	— Бърнард! — извика Амара и посочи към тях.
	Съпругът й се обърна, изпъна тетивата до бузата, както правеше винаги, и от чист рефлекс пусна стрела в по-близкия гаргойл.
	Амара беше сигурна, че изстрелът най-вероятно ще е напълно безполезен, като се има предвид, че гаргойлите са направени от камък и че вятърът, причинен от рицарите Аери, правеше такива изстрели невъзможни за всички, освен за най-добрите стрелци.
	Но Бърнард беше един от най-добрите и Амара разчиташе на смъртоносната му комбинация от свръхчовешка сила на земен призовател, съчетана с абсолютната, смъртоносна точност на стрелец, призовател на дърво.
	Бърнард притежаваше достатъчно сила и умения, за да се класира като рицар на земята и дървото във всеки легион на Империята, бойният му лък беше оръжието на ловците и холтърите от северна Алера — оръжие, предназначено да поразява хищници, които тежат стотици фунтове повече и имат достатъчно сила да пробият стоманените брони на алеранците.
	Освен това Бърнард използваше тежки, стилетоподобни върхове на стрелите си, предназначени за пробиване на броня, а като опитен призовател на земя познаваше камъка като малцина алеранци.
	Всичко това заедно означаваше, че като правило когато граф Калдерон пускаше стрела в целта, той очакваше целта да бъде поразена. Фактът, че сега целта му беше жив камък, а не мека плът, беше незначителен и, разбира се, не й позволяваше да се определя като изключение от правилото.
	Първата стрела на Бърнард попадна в по-близкия гаргойл леко вляво от центъра на гърдите му. Раздаде се сух трясък, посипаха се бели искри и мрежа от малки пукнатини плъзна по каменната гръд на гаргойла. Той скочи от стената на покрива на кулата и при удара се пръсна на половин дузина парчета, които продължиха да се разпадат на по-дребни парченца.
	Още преди падането на първия гаргойл Бърнард вече се целеше в другата цел и втората му стрела прониза лявата предна лапа на втория гаргойл, карайки го да се свлече на една страна.
	Следващата стрела удари главата на гаргойла, докато той се опитваше да се надигне, а силата на удара откъсна четвърт от нея, пропука я и очевидно дезориентира фурията, когато тя отново напразно се опита да се изкачи нагоре.
	Бърнард скочи в каретата, когато въздушният екипаж вече започваше да се отделя от покрива. Той сграбчи борда с една ръка, окачи лъка около врата си и когато каретата полетя далеч от Калар, като постепенно набираше скорост, той се набра с две ръце, за да се качи вътре.
	Амара призова Сирус и установи, че фурията й се отзовава по-бързо, макар и малко по-бавно от обичайното, вероятно поради противопоставянето на лейди Акватайн на фуриите на вятъра на Калар.
	Тя прелетя над екипажа, спусна се на прага, хвана прозореца на каретата с лявата ръка, а дясната протегна на Бърнард.
	Съпругът й вдигна очи, огледа отдолу нагоре крака й, появил се изпод червената й рокля на робиня, и я погледна похотливо, когато хвана ръката й. Тя се разсмя и се изчерви — отново — докато му помогна да се качи на борда, а след това и в каретата.
	— С теб всичко наред ли е? — извика той.
	— Не! — отговори тя. — Ти ме изплаши до смърт!
	Той избухна в буен смях и Амара скочи в обятията на Сирус, изравнявайки полета си, преди да изпревари каретата и да се издигне малко по-нагоре.
	Огледа се през рамо, проклинайки се, че не можа да оплете косата си, за да не наруши маскировката, и не се досети да вземе нещо със себе си, за да я завърже.
	Сега косите й диво се развяваха около лицето й и или покриваха очите й, или влизаха в устата й. Отне й известно време, за да ги махне и да види нещо през тях.
	Почти съжали, че е успяла.
	Искрящи фигури на рицари Аери се издигаха над Калар. Рук ги беше предупредила, че в градския гарнизон са оставени около двадесет или малко повече. Амара погледна четиримата наемници, рицарите Аери, опитващи се да удържат претоварения екипаж във въздуха.
	Липсваше им скорост, за да избягат от преследването, а местността под тях можеше да им предложи малко възможности да играят на криеница с войските на Калар. Неспособни да се издигнат по-високо, където ветровете са по-силни, те не можеха да се скрият зад облаците, използвайки друга любима тактика на избягване на въздушно преследване. Бавно летящата им група можеше успешно да приложи само една от тях.
	Това означаваше, помисли си Амара, че ще трябва да се бият.
	За тях не беше нелепа перспектива да се бият с двайсетина вражески рицари, не и когато тук бяха Амара и две Върховни лейди на Алера.
	Но докато Амара гледаше, още повече рицари Аери се издигнаха над града. Още двадесет. Четиридесет. Шестдесет. И всички се насочиха право към тях.
	Със замряло сърце Амара осъзна, че когато Калар се е върнал в крепостта си, той е пристигнал по въздух и то придружен от личния си ескорт, състоящ се от най-квалифицираните и опитни рицари Аери.
	Срещу двайсетте рицари все още имаха шанс. Но срещу пет пъти повече плюс, тя беше сигурна, самия Калар…
	Невъзможно.
	Гърлото й пресъхна, когато изпрати сигнал за преследване към рицарите, носещи каретата.


	Глава 49

	Амара яростно размишляваше, опитвайки се да намери алтернативен изход. Застави се да оцени ситуацията от безстрастна, лишена от емоции гледна точка.
	Няма непобедими врагове и напълно безнадеждни ситуации. Трябва да има нещо, което те биха могли да направят, най-малкото за да подобрят шансовете си, което означаваше, че тя трябва да направи някаква оценка на възможностите и способностите на противника.
	И веднага осъзна, че ситуацията може да не е напълно безнадеждна. Вярно, след тях имаше няколко десетки рицари Аери, но само двадесет от тях служеха в Калар постоянно.
	Останалите се бяха върнали в Калар с господаря си — а това означаваше, че доскоро те са пътували, вероятно са полетели още преди зазоряване и че може да не издържат на дълго преследване — особено ако бъдат принудени да изразходват част от енергията си за борба с вятъра.
	А после и друга мисъл й мина през ума. Шумът от толкова голяма група рицари Аери, движещи се на малка височина, нямаше да е никак малък. Те например много ясно чуха рицарите на лейди Акватайн да захождат, няколко минути преди да стигнат до кулата. И определено щяха да чуят двайсет пъти повече призователи на вятър да се приближават поне три-четири пъти по-рано, преди те действително да влязат в крепостта. Което можеше да означава…
	Всъщност сега, когато размишляваше за това, едва ли можеше да има друго обяснение. Най-вероятно Калар не беше прекарал последните десет или единадесет дни, летейки над самата земя, както Амара и нейните спътници.
	Присъствието му беше абсолютно необходимо в един или повече от легионите му — и той просто не можеше да прекарва ден след ден на път. Макар да беше жесток, безмилостен и нечовешки амбициозен, той не беше глупав.
	Което означаваше, че Калар и неговите рицари са минали през горния слой на атмосферата по много по-традиционен начин, след половин или ден и половина пътуване. Първият вариант му даваше време да долети от Церес обратно в Калар, а вторият вариант беше горе-долу достатъчен, за да се върне от военния лагер, наблюдаващ легионите на лорд Парция.
	И ако Калар можеше да прекарва войски през горните слоеве на атмосферата, когато останалата Империя беше ограничена от облачния покров, създаден от канимите, то това му даваше огромно предимство във военната кампания.
	Това също така означаваше, осъзна тя със студен прилив на гадене, че той е в състояние да преодолява пречката, създадена от канимите за летене в горните слоеве на атмосферата, когато дори Гай не успяваше, само защото на Калар му го позволяваха. Това означаваше заговор с най-злия враг на цялата Империя.
	Калар беше сключил сделка с канимите.
	Глупак. Може ли да се намери по-добър начин да заяви на враговете на Алера, че тя е уязвима? Или по-сигурен начин да отблъсне от себе си гражданите на Алера, които в противен случай може да запазят неутралитет?
	Впрочем, дали са неутрални или не, в тази ситуация за Амара нямаше никакво значение. Тя и всички останали по това време отдавна ще са мъртви, ако Калар наистина може да използва горните слоеве на атмосферата, докато те са принудени да летят ниско.
	Но полетът на голяма височина е както напълно скрит, така и напълно сляп. Калар не можеше да вижда през облаците по-добре от другите. Макар да лети по-бързо, може да прелети покрай тях и да ги подмине, така че ако променят курса си, преследвачите ще ги изгубят.
	Да го направят веднага след бягството бе най-добрият им вариант — да се опитат да се откъснат от преследващите ги рицари Аери, които вероятно бяха уморени след пътуванията си. Това се отнасяше ако не за всички, то поне за най-слабите от тях.
	А и не беше невъзможно за двете Върховни лейди да затруднят преследването им още повече. Вярно, лейди Плацида и лейди Акватайн вече бяха уморени от усилията си — но Калар също беше уморен.
	Амара кимна на себе си и взе решение. Тя разсеяно отбеляза колко секунди бяха пропилени, откакто за пръв път видя преследвачите, но беше сигурна, че разсъжденията й са правилни. Те дори имаха реален шанс да избягат.
	Тя се плъзна по-близо до екипажа и им даде сигнал да полетят с най-голяма скорост. Командирът им отговори с утвърдителен знак и веднага подаде сигнали на своите хора, след което те призоваха фуриите и ускориха. Амара им кимна и се втурна надолу, за да полети редом с прозореца на каретата.
	— Преследват ни! — извика тя. — Калар и между четиридесет и петдесет рицари Аери. Но неговият ескорт би трябвало да е уморен, щом са пристигнали днес. Ще се опитаме да се откъснем от тях.
	— Екипажът е претоварен! — извика Алдрик в отговор. — Хората няма да могат дълго да поддържат такава скорост!
	— Ваши светлости — обърна се Амара към лейди Плацида и лейди Акватайн. — Бихте ли помогнали на нашите летци или малко да забавите преследвачите? Ако успеем да се откъснем от тях, може да не ни се наложи да се сражаваме.
	Лейди Акватайн дари Амара с мимолетна хладна усмивка. После погледна лейди Плацида и каза:
	— Предполагам, че аз съм по-осведомена да създам проблеми на Калар и компания.
	— Както желаете — каза лейди Плацида с мрачно кимване, подкрепяйки отпуснатото тяло на Рук. После се наведе през каретата и подаде на Амара дръжката на дългото острие, което беше взела от покоите на Калар. — В случай че вашата осведоменост е сравнима с тази на лейди Акватайн, графиньо.
	Амара взе меча с благодарно кимване и размени поглед с Бърнард. След това прелетя от другата страна на екипажа, дълго гледа лицето му в прозореца и покри устните му с целувка.
	— Ще се върна — каза тя.
	— Бъди внимателна — отвърна той дрезгаво.
	Тя отново страстно го целуна, след което призова Сирус и се изви над екипажа с меч в ръка.
	Това беше последвано от практически най-нормален полет, с изключение на няколко дребни детайла. Около тях вятърът свиреше и виеше. Пейзажът се търкаляше на стотина метра по-долу толкова бавно, че беше трудно да се повярва, че изобщо се движат.
	Дребни неща променяха рутинно изглеждащия полет. Екипажът се люлееше и вибрираше, когато носачите се опитваха да използват въздушни течения, като се движеха рязко в една или друга посока или маневрираха нагоре-надолу с няколко фута, опитвайки се да увеличат скоростта си малко повече.
	Амара усещаше поривите на вятъра около себе си — понякога те улесняваха усилията на Сирус, понякога малко ги затрудняваха, когато воля и талант, по-големи от нейните собствени, се бореха за контрол над небето.
	Уменията на лейди Плацида със сигурност им позволяваха да се движат по-бързо и с по-малко усилия, отколкото можеха сами, но Амара беше сигурна, че фуриите на Калар им пречат — намирайки се толкова близо до центъра на своите владения, той имаше огромно преимущество в сравнение с външни хора.
	Силата на лейди Акватайн беше като мрачен шепот, който бягаше по-бързо от Амара и другите рицари Аери, пречейки на въздушните потоци на преследващите ги рицари, като отслабваше уменията им и ги принуждаваше да работят по-усилено, за да поддържат темпото.
	След няколко мига Амара видя как първият изтощен рицар внезапно намали и се отказа, изчерпал способностите си да продължи преследването. През следващите две мили още няколко се „оттеглиха в кулоарите“, но не толкова бързо и не в такива количества, на каквито се надяваше Амара.
	Най-лошо от всичко беше една малка и проста истина.
	Калар и неговите рицари бавно, но неотклонно съкращаваха разстоянието между тях.
	Носещите каретата виждаха това много добре, но можеха да направят много малко, независимо колко изнервящо бе за тях да наблюдават какво се случва. Амара ги гонеше безмилостно, неведнъж отговаряше на яростните им сигнали със заповед да продължат да следват зададения курс с максималната възможна скорост. През следващия час тя беше възнаградена с изчезването от погледа на още двадесет и шест отказали се от преследването вражески рицари.
	Някакъв инстинкт я накара да вдигне поглед към небето над тях и когато вражеските рицари съкратиха разстоянието до може би петдесет ярда, тя видя вълнението в тежките сиви облаци над главата си, нишки мъгла се протегнаха надолу, усуквайки се в спирали, сякаш рицари Аери ги влачеха след себе си, въпреки че такива не се виждаха.
	Тя в последния момент разбра какво вижда пред себе си и изкрещя в неистов опит да предупреди носачите. Само тези от лявата страна на каретата я видяха, но разбраха какво означават паническите й жестове и като се извиха в сбруята си, хвърлиха цялата сила на своите фурии в опит да променят посоката на движение.
	Усилията им рязко наклониха каретата на една страна, а загубата на подемна сила я изпрати в бързо и стремително падане, мъжете от противоположната й страна направиха всичко възможно, за да предотвратят свободното падане.
	Амара прелетя от другата страна само секунда преди да види през колебаещите се очертания на стремително приближаващата се завеса пет летящи фигури да атакуват в класическа копиевидна формация, като се гмуркат между нея и отклоняващата се карета. Тя забеляза искрящите яки на рицарите Аери — отново тези от враните проклети Безсмъртни психари, помисли си тя — и внезапно срещна погледа на самия Върховен лорд Калар.
	От натоварването, отчаяните амбиции и яростта и без това мършавото му лице така се беше изострило, че беше започнало да прилича на лисича муцуна, а очите му горяха от чиста омраза, докато той прелетя покрай тях, а пикиращата му атака пропадна заради предупреждението на Амара.
	Но въпреки че скритата от завесата атака на Калар бе забелязана, преди да стане прекалено късно, в известен смисъл тя успя. Каретата забави и най-бързите рицари Аери я нападнаха, размахвайки мечове.
	Амара пикира към техните рицари Аери и изкрещя:
	— Снижете се! Колкото може по-близо до земята!
	Неистово изтощените хора реагираха незабавно, гмуркането им даваше достатъчно скорост, за да останат пред нападателите си за още няколко мига, а Амара маневрира, като широко се изви в едната посока — а после рязко в другата с цялата скорост, която можеше да й придаде Сирус, плъзгайки се във въздушния поток на най-близките до каретата рицари, които във възбудата от преследването бяха доста изпреварили своите другари.
	Амара дори не се опита да използва меча си. Вместо това тя стисна зъби и изкриви ръцете и китките си така, че да се завърти в тясна спирала. После призова Сирус да й добави скорост и се понесе след уморените рицари.
	В момента, в който тя профуча покрай тях, бързото й движение се превърна във вихър, който ги завъртя странично спрямо равнината на тяхното движение и разпръсна половин дузина рицари Аери като сухи листа от есенен вятър. Тактиката едва ли беше оригинална, а и всеки рицар Аери имаше сериозно обучение, което да му позволи бързо да се върне към преследването, внезапно прекъснато от подобна буря.
	Но това обучение изобщо не предвиждаше противодействие на подобна тактика по време на полет само на десет-петнадесет фута над върховете на дърветата, докато Върховни лордове и лейди се борят за влияние над ветровете, при това в края на изтощително преследване, което вече беше намалило броя им до по-малко от половината от първоначалния.
	По-уморените рицари Аери щяха да се възстановят и да ги настигнат след броени секунди.
	Но Амара не им даде толкова време.
	От въздушния поток, създаден от нея, мъжете попаднаха в неконтролируема спирала. Тя чу гаден тъп пукот, когато един от тях удари твърдия ствол на особено висок дъб. Що се отнася до останалите, четирима от тях паднаха в гъсталака, но поради високата им скорост крехките горни клони на дърветата се огънаха и ги пропуснаха, когато се блъснаха в тях.
	Ако имат много, много късмет и успеят да избегнат сблъсък с дебелите клони на дърветата, те дори биха могли да оцелеят от падането.
	Последният от рицарите Аери, благодарение на Амара, беше захвърлен нагоре при стълкновението с бурния насрещен въздушен поток — но той възстанови равновесието си дори по-бавно от курсора.
	Докато беше зает, Амара отново пресече траекторията на полета му и насочи меча си към гърба му. Острието беше идеално остро и звената на разсечената броня се разлетяха от удара. Нанесената рана не беше дълбока, но шокът и болката бяха достатъчни, за да разсеят рицаря и той се присъедини към изчезналите сред клоните на чакащата гора свои другари, изгубвайки се от погледа й.
	За миг очите й се задържаха в короните на дърветата на мястото, където мъжът падна. Не можеше да си позволи да почувства угризения, отвращение или лицемерно съчувствие към мъжете, които беше осакатила и убила. Но все пак тя току-що уби шестима души. Разбира се, направи го в името на Империята и като самозащита, но то дори не беше битка.
	Толкова уморени, те можеха да оцелеят в създадения от Сирус яростен вихър само случайно, както се случи с последния мъж. Но дори той не видя приближаването на нейния меч. Беше нормално да убиеш врага си в сражение, но това не беше нормално сражение. Не съвсем. Това беше екзекуция.
	Това я плашеше. Плашеше я толкова, че можеше да я накара да действа още по-ужасно, защото тя знаеше — ако направи същата грешка, ще бъде убита също толкова лесно. Най-малкото един призовател на вятър сред нейните врагове може да я нападне от небето също толкова умело, колкото тя току-що нападна уморените рицари.
	Тя беше толкова уязвима, колкото и другите смъртни, всъщност дори повече, като се има предвид, че цялото й облекло се състоеше единствено от нелепо късата туника от червена коприна. Предвид скоростта й и пълната липса на броня, ако падне върху дърветата, моментално ще бъде разкъсана и нарязана на парченца.
	Врани, в същото време, благодарение на нейния костюм, кожата й започва да гори от насрещните въздушни потоци и да се напуква на места, които рядко биваха изложени на такова въздействие. Но в крайна сметка тя смяташе да оцелее.
	Амара отмести поглед от дърветата и събра мислите си, връщайки се към своите задължения. Тя погледна и видя, че каретата се е отдалечила малко от нея. После се огледа и установи, че дузина рицари, жадни за отмъщение за свалените си братя, я настигат, използвайки скоростта на свободното падане, за да излязат на дистанция, достатъчна, за да я поразят.
	Амара изчака, докато те стигнат достатъчно близо над нея, рязко зави настрани и след това се втурна нагоре с цялата скорост, на която беше способна, надявайки се да се откъсне от тях. С това набиране нагоре и в тяхното състояние поддържането на подобно темпо може би щеше да им е прекалено тежко и те изобщо нямаше да успеят да продължат преследването.
	Но не се получи така, както се надяваше Амара. Тези рицари летяха в близки триъгълници от по трима души във всеки — формация, която е трудна за поддържане без дълги тренировки съвместни полети. Въпреки че на водещия човек не му беше лесно да лети, тези по фланговете бяха много по-стабилни и им беше по-лесно да използват потока.
	Крайният резултат от този строй беше, че двама можеха да си почиват, докато третият отмяташе по-тежката част от работата, като се сменяха през определено време. Това беше чудесно за дълги полети и означаваше, че тези хора са наясно с тънкостите на своя занаят.
	Бързите рицари, които тя свали, сигурно бяха по-млади, по-малко опитни, вероятно от онези, които са били оставени в Калар, когато лорд Калар е започнал своята кампания. А тези сега явно бяха ветерани.
	Едното крило я следваше с настойчива предпазливост, достатъчно близо, за да остава „на опашката“, но без изобщо да се опитва да я атакува. Другото крило предприе бавно, постепенно издигане, докато останалите започнаха да я притискат по фланговете и леко отпред.
	Това си беше проблем и тя го знаеше. Вражеските рицари Аери използваха предпазливата, безмилостна тактика на вълча глутница. Бавно издигащото се крило в крайна сметка щеше да се издигне на всяка височина, каквато и да е тя, макар и прилагайки не толкова големи усилия.
	Най-близката група почти й дишаше във врата и я принуждаваше да маневрира и да изразходва сили, докато те от време на време сменяха водача си с малко по-отпочинал рицар. Двете крила по фланговете я държаха „в клещи“ и я дебнеха да направи грешка, при което веднага щеше да стане лесна плячка на преследвачите, или докато издигащата се група не заеме положение за атака отгоре, при което най-вероятно щеше да хвърли сол в Сирус и да я изпрати на среща със смъртта.
	В крайна сметка тя трябваше да се отърве от значителна част от останалите рицари Аери. Но докато те я преследваха, Калар с неговите Безсмъртни сигурно ще атакува каретата.
	И Бърнард.
	Амара стисна зъби, опитвайки се да измисли какво друго може да направи. Алени мълнии пронизаха облаците над главата й и последвалият гръм разтърси стомаха и гърдите й и болезнено удари по тъпанчетата й. Амара хвърли поглед към облаците.
	— Оу — каза на глас, — това е ужасна идея — тя си пое дълбоко дъх. — Макар че мога да предположа, че нямам особен избор.
	Тя кимна категорично и взе решение.
	После отново призова Сирус и се понесе към гръмотевиците и кърваво-ярките мълнии в буреносните облаци на канимите.


	Глава 50

	Амара се потопи в гъстата мъгла и установи, че тя е страшно студена. Беше летяла през облачната покривка и преди, разбира се, но не и толкова леко облечена. Климатът на разположените по-ниско имения по това време на годината беше толкова задушливо-зноен, колкото никъде другаде в Империята, но този път слънцето сякаш беше отказало да затопли земята през изкуствените облаци.
	Можеше да вижда в мъглата не повече от няколко десетки метра и при скоростта, с която летеше, беше все едно е сляпа. Което не й се отразяваше добре, особено като знаеше какво живее в тези магически облаци.
	Амара започна да трепери и знаеше, че това не се дължи на ниската температура.
	За известно време се възцари зловеща тишина и само постоянният звук на вятъра заглушаваше бързото й тежко дишане. А после тя чу пронизителен, накъсан звук, подобен на воя на един от малките пустинни вълци от сухия планински изток на Парция.
	Воят веднага беше подхванат от всички страни и макар Амара да не виждаше създанията, които го издаваха, той ставаше все по-силен и по-близък.
	Тя видя светкавично движение с крайчеца на окото си и веднага промени своя курс, влизайки в остър завой, от който мъглата се завихри.
	Нещо осезаемо докосна бедрото й и тя почувства внезапно болезнено изгаряне, като от ухапвания на червени мравки. После започна да излиза от мъглата и докато обхождаше облаците отдолу, видя всичките четири крила на рицарите Аери, които я преследваха, да се носят право към нея, разпръснати в линия за търсене.
	Амара отново забави скорост, дори когато мъглата зад нея внезапно избухна в писъци и движения. Извиващите се пипала на чудовищата, които канимите бяха скрили в мъглата, се втурнаха след нея. Рицарите Аери ги видяха и се опитаха да избегнат кошмарното задръстване — но Амара отново бе пресметнала всичко много точно и те влязоха в гората от парещи змиевидни пипала, без да могат да направят нищо.
	Хората крещяха и умираха и изведнъж се оказа, че никой не я преследва. Сърцето й бясно блъскаше от ужас и възторг, че е оцеляла — и в същото време тя потисна болезнения срам и отвращение към смъртта и болката, за които беше отговорна. Някои от рицарите биха могли да се промъкнат през тези същества, но никой от тях не би бил в състояние да продължи преследването. Със сигурност щяха да се откажат.
	Амара се снизи и се втурна след все още спасяващия се с бягство екипаж с цялата скорост, на която беше способна. Веднага забеляза, че го атакуват.
	Много рицари Аери сигурно се бяха отказали от преследването й и очевидно десетина от тях бяха преодолели това разстояние и бяха настигнали каретата. Петима летяха над и пред каретата — лорд Калар и неговите Безсмъртни. Амара не можеше да разбере защо още не са нападнали или свалили каретата. Изглежда изчакваха подходяща възможност.
	Половин дузина рицари се носеха от двете страни на каретата, под нивото на пътниците, за да нанесат удар по носачите. Сигурно някой извика предупреждение, защото каретата рязко потъна с около шест фута и направи остър завой, почти към нападателите на този фланг. Рицарите Аери се гмурнаха надолу, за да хвърлят копия в прозорците на паланкина, но вратата му внезапно се отвори и в отвора се появи Алдрик Меча с присвити колена, държащ се за нещо в каретата с едната ръка и с меч в другата. С два бързи удари той счупи копията и рани единия от нападателите така, че от бедрото му бликна фонтан от кръв, след което разцепи черепа на друг — кръв потече в очите и лицето му, разпръсквайки се като мъгла зад него.
	Лейди Акватайн се плъзна покрай Алдрик и махна с ръка в повелителен жест. Късчета бели облаци се завъртяха около пръстите й в миниатюрни гръмотевични бури, после тя ги тръсна навън, където те се разшириха в огромен слой непрозрачна мъгла. От своята позиция — малко по-високо и зад тях, Амара видя как каретата се накланя на едната страна, а после и на другата, така че атакуващите рицари трябваше да развалят строя си, заслепени и неспособни да се подкрепят един друг. Да не говорим, че в случай на грешка или просто лош късмет те щяха да бъдат ударени от цялата тежест на клатещата се платформа, което можеше да бъде фатално, като се има предвид колко близо бяха върховете на дърветата.
	После всичко си застана на мястото. Калар знаеше, че лейди Акватайн е тук и че използва минимума от своите призователски способности, запазвайки силите си, докато той лично не атакува платформата. Калар едва ли беше смелчага, щом пилееше живота на своите рицари в опит да изморят или, ако имат късмет, дори да наранят или убият лейди Акватайн. Но тази тактика трябваше да му осигури максималното предимство, което би могъл да получи в тази ситуация, и той безпощадно я използваше. Наблюдавайки носачите, Амара забеляза, че започват да се изморяват. Носенето и маневрирането с толкова голяма тежест ги изтощаваше.
	Вражеските рицари изчакаха паланкинът да излети от мъглата, създадена от лейди Акватайн, и веднага подновиха атаката. Този път отсреща очакваха нападението им и щом се приближиха от едната страна, вратата на каретата се отвори рязко и Алдрик удари единия рицар, но в същото време ръката на втория, замъглена от скоростта, придадена от фуриите, хвърли копието в могъщия мечоносец.
	Ръката на Алдрик се устреми в най-съвършената защита, но закъсня с десета от секундата и копието се заби в дясното му бедро, пробивайки крака му.
	Мечоносецът подгъна крак и едва не падна, и макар Амара да знаеше, че ако е необходимо, Алдрик може да игнорира болка, достатъчна да изпрати в безсъзнание силен мъж, този талант не можеше да помогне на наранения крак да изпълнява функциите си и да издържи тежестта му. Лейди Акватайн го хвана за врата и го хвърли обратно в каретата, а рицарите Аери отново приближиха, стиснали копия и мечове в готовност за атака.
	Единият беше отхвърлен назад и падна, завъртя се неконтролируемо и изчезна сред дърветата, вероятно поразен от удар или оръжие. Друг от приближилите се твърде много беше издърпан през раменете в каретата, след което беше изхвърлен като камък, с глава, увиснала свободно на счупената му шия. Още един взрив на бяла мъгла скри всичко случващо се от погледа на Амара, но тя чуваше писъците и ударите на вражеските рицари, които бяха наблизо и продължиха атаката, вместо да се оттеглят.
	Калар насочи крилото си по-близо до сцената на действието и извади меча си с предвкусващо движение, като вълк, който облизва зъби. Той размаха меч и се насочи право към платформата, като извика на хората си и…
	… и Амара осъзна, че никой не забелязва присъствието й.
	Гърлото й пресъхна и за секунда й се стори, че всеки момент ще изпусне меча си. Калар Бренсис, Върховен лорд на Алера. Един от най-могъщите призователи, човекът, от който изключително много се страхуват лейди Пласида и лейди Акватайн, човекът, който ги нападна и сега водеше битка за контрол над небето, като същевременно поддържаше воала, запазваше височина и командваше атаката на своите хора.
	Човек със славата на един от най-добрите фехтовачи, който със силата на своите фурии веднъж загасил пожар, когато това заплашвало безценната му износна дървесина. Някой дори твърдеше, че е успял да убие левиатан, който заплашвал бреговете му. И той притежаваше сила, власт и благоразумие, достатъчни да представляват заплаха за Гай в борбата за трона.
	Нещо повече, Амара видя в какво бе превърнал града си, видя хората, които му служат, и знаеше кой е той всъщност: чудовище във всеки смисъл на думата — гнусен убиец, поробващ деца с яки на послушание, превръщайки ги в луди Безсмъртни; човек, чиито агенти избиваха курсори из цяла Алера. Нейните сънародници. Нейните приятели. Човек, който не придава стойност на човешкия живот, с изключение на своя собствен. Ако се обърне към Амара, щеше да я смачка със същата лекота и безразличие, с която щеше да се отърве от мравка.
	Но докато не знае, че е наблизо, не беше късно — тя имаше шанс. В крайна сметка той е просто човек. Опасен, могъщ, с много опит, но въпреки това — смъртен. Смъртоносният удар може дори да не е необходим. Вероятно бяха на около двеста фута над платформата, но ако се спусне отгоре му и го лиши от контрол поне за няколко секунди, гората щеше да се отнесе с него точно както с тези, които вече паднаха. Най-малката грешка щеше да коства смъртта й и Амара го знаеше.
	Но ако тя не направи нищо, той определено ще унищожи платформата и ще убие всички на нея. Осъзнаването на това направи избора по-лесен, отколкото очакваше. И въпреки че започна да се тресе от собствения си болезнен ужас, тя се устреми напред, опитвайки се да задържи потока по-близо до себе си, така че нито Калар, нито хората му да го усетят. Тя се втурна напред, през групата рицари, като изчисли мястото, където щяха да се окажат в зависимост от курса им. После извади меча си толкова рязко, че болката прониза дясната й ръка, и освободи Сирус, а с него и потока въздух.
	Амара полетя надолу, насочвайки се към малката фигура на платформата в пълна тишина, без да използва фурията си, тъй като някой със силата и опита на Калар можеше да я почувства. Тя знаеше как да управлява падането си, като разпери ръце и крака, и се концентрира, за да се приближи все по-бързо и по-бързо към целта си — голата ивица кожа на врата на Калар, точно над яката на сиво-зеленото му наметало.
	Изведнъж той се приближи с няколкостотин фута и също толкова неочаквано — точно под нея, като все още държеше курса си и наблюдаваше напускащата мъглата платформа. Тя замахна, държейки меча с две ръце и с върха надолу по посока на падането си. Амара изкрещя и удари, едновременно с това призовавайки Сирус. Избухналият хаотичен вихър отбеляза появата на чужда фурия в редиците на Калар и неговия ескорт. В последния възможен миг един от Безсмъртните, летящ до Калар, вдигна очи нагоре и веднага се хвърли напред, прикривайки с тяло гърба на своя господар от меча на Амара.
	Амара удари Безсмъртния с чупеща костите сила. Мечът мина през бронята му, сякаш изобщо я нямаше, и потъна до дръжката в него. Тялото й, подобно на чук, беше разтърсено от силата на отката. Тя чу изхрущяване и лявата й ръка пламна от болка. Светът се завъртя в замайващи кръгове и превъзмогвайки болката, тя едва успя да овладее Сирус. Нещо я удари по глезена и тя почувства как каишките на сандалите й се изплъзват от нея, като отнасят и самите сандали със себе си. Усещането за това я накара да дойде на себе си и да разбере, че е закачила клоните на високо тънко дърво, което при нейната скорост беше равносилно на удар с нож през коленете. Тя отчаяно призова Сирус, неспособна да се справи с огромната болка, цветовете и звуците. Въпреки това успя да не се блъсне в дърветата и се озова летяща до платформата, люлеейки се наляво и надясно като пияна, лявата й ръка бе увиснала безпомощно, а мечът й го нямаше.
	— Графиньо! — извика лейди Плацида. — Пазете се!
	Амара я зяпна за секунда, после се обърна и видя един от рицарите Аери да пикира към нея с копие в ръце. Тя започна да се отклонява, но разбра, че няма да успее. Движеше се прекалено бавно. Вражеският рицар вдигна меча си за удар. И в същия миг една стрела го удари в гърлото, предизвиквайки фонтан от кръв, а рицарят безпомощно падна сред дърветата. Амара примигна и погледна към платформата. Граф Калдерон беше приклекнат на покрива на фургона с лък в ръце и разкрачени крака, за да устои на свирепия вятър.
	Той просто стоеше, балансирайки на паланкина — без никакво подсигуряване или поне въже. Бърнард свали плаща си и лицето му придоби изражението на откъснат, хладнокръвен професионален стрелец. Движейки се с професионална точност, той изстреля още една стрела, целейки се някъде зад Амара, а след това и друга. Тя се обърна и видя как беше улучен още един вражески рицар, въпреки че стрелата, отнесена от вятъра, го удари не в сърцето, а в ръката. Той изкрещя и забави, внимателно контролирайки полета си.
	— Амара! — извика Бърнард. Той сграбчи единия край на лъка и й подаде другия.
	Все още объркана, тя не разбра веднага какво трябва да прави, но хвана лъка и позволи на Бърнард да я издърпа на покрива на платформата.
	Известно време тя просто седеше и Бърнард успя да отправи още два изстрела — и двата пропуснаха. Без да има възможност да докосне земята и да призове фурията си, той не можеше правилно да издърпа тетивата, което се отразяваше както на точността на стрелбата, така и на скоростта й.
	И независимо от умението на стрелеца, турбуленцията не даваше възможност да се уцели каквото и да е, разположено на разстояние повече от няколко ярда, затова рицарите Аери се стараеха да стоят настрана, да лъкатушат, да се приближават и да се отдалечават, като провокираха Бърнард да стреля, което означаваше да изразходва стрели, но едва ли и да улучи някого. Подобно на Амара те виждаха, че в колчана му са останали само няколко стрели. В момента, когато Бърнард прозря идеята им, бяха останали само три стрели.
	Изведнъж мислите на Амара потекоха по-бързо. Болката все още измъчваше ръката и лявото й рамо, но мина на заден план и вече не беше толкова важна. Погледът надолу към близките дървета й позволи да осъзнае, че макар платформата да се движеше бързо, тя опасно се люлееше настрани, тъй като силата на носачите отслабваше.
	— Какво правиш, съвсем ли си оглупял? — извика тя на Бърнард.
	— Вътре няма къде да се разгърна за изстрел, любов моя — отговори Бърнард.
	— Ако оцелеем след всичко това, ще те убия с голи ръце — изръмжа му тя в отговор. После се наведе встрани и извика:
	— Лейди Акватайн! Трябва да се движим по-бързо!
	— Не може да ви чуе! — отговори Алдрик с глас, напрегнат от болка. — Това е всичко, което могат да направят те двете, за да удържат екипажа във въздуха!
	Светна червена светкавица и върху задната част на каретата падна сянка.
	Амара се огледа и видя спускащия се към тях Калар. Плащът му беше разкъсан на няколко места от същите клони на дървета, които бяха разкъсали лявата страна на лицето му до кървящо, подпухнало месо. Зъбите му скърцаха от омраза и ярост и когато срещна погледа на Амара, острието на меча му внезапно започна да свети като желязо в пещ, червено, после оранжево, а накрая се нажежи до бяло. Металът изписка в агонизиращ протест.
	Бърнард, чиито ръце се движеха толкова бързо, че изглеждаха размити, изстреля две стрели веднага щом Калар се озова точно пред него. Върховният лорд Калар ги отклони настрана с горещото си острие, натрошавайки тежките им стоманени накрайници. Калар приближаваше, а очите му бяха гладни за убийство. Амара изпрати Сирус срещу него, но това беше като да се опиташ да спреш вбесен гаргант с копринена нишка. Върховният лорд мина през Сирус сякаш нея изобщо я нямаше. Тя искаше да крещи от безсилие и ужас, в безпомощен протест, че този мерзавец, този, този… изрод ще я убие, ще убие съпруга й, ще убие всички в каретата и ще потопи Алера в пълен хаос. Обърна се към Бърнард, търсейки очите му. Искаше да гледа него, когато острието на Калар й отнеме живота. А не звярът, който ще я убие.
	Лицето на Бърнард беше бледо, но в очите му нямаше и следа от поражение или намек за капитулация. Той хвърли един мимолетен поглед на Амара и й намигна. След това сложи последната си стрела върху тетивата и я изстреля, когато Калар беше на не повече от десет фута от каретата. Калар отново се ухили и острието му описа грациозна вълнообразна линия, за да отблъсне стрелата, преди тя да стигне до него. Стрелата се пръсна на парченца. Но накрайникът й, оформен от полупрозрачен кристал каменна сол, като онези стрели, с които той стреляше по ветрогоните в Калдерон, се натроши на прах. Солта се вряза във въздушната фурия на Калар, смути я и разкъса въздушния й поток на късчета, унищожавайки силата, която го държеше във въздуха. Калар имаше време само за една кратка, озадачена гримаса на шок и неверие. След което той изкрещя и падна като камък върху дърветата отдолу.
	След това настана тишина, нарушавана само от звука на наподобяващия прибой постоянен вятър. Бърнард бавно отпусна лъка и си пое дълбоко дъх. После кимна замислено с глава и каза:
	— Може би ще пиша на Тави и ще му благодаря за тази идея.
	Амара се взираше в съпруга си, изгубила дар слово. Трябваше да каже на носачите да издържат възможно най-дълго, преди да се спуснат за почивка под горския балдахин, някъде близо до голям поток или река, за да може да изпрати новината на Първия лорд. Но това можеше да го направи и малко по-късно. Сега за нея да гледа лицето му, да осъзнае, че са живи, че са заедно, беше много по-важно от грижата за насъщните проблеми.
	Бърнард увеси лъка на рамото си и коленичи до Амара, като нежно взе ръката й.
	— Успокой се. Виж какво успяхме да направим благодарение на теб.
	— Благодарение на една от твоите стрели със сол — тихо възрази тя, клатейки глава.
	Той й се усмихна, очите му сияеха зелени и кафяви със златни искри; цветовете на живота, радостта и топлината.
	— Често незначителните неща се оказват важни — каза той.
	— Да — отговори тя и нежно го целуна по устните.


	— Отлично — каза образът на Гай във водата. За автентичност на прозрачната фигура й липсваха само цветовете, предпочитани от Първия лорд. — Браво, графиньо. Какво е състоянието на освободените?
	Тя стоеше до голям, бърз поток, който се спускаше от планините на много мили от Калар. Гората тук беше особено гъста и те едва успяха да кацнат с екипажа на една малка полянка. Носачите веднага се сринаха от изтощение и заспаха, без дори да свалят сбруята.
	Бърнард се приближи до всеки мъж и внимателно ги освободи от ремъците, за да им даде възможност да се изпънат на земята. Върховните лейди бяха в същото състояние, въпреки че лейди Акватайн успя да седне в официална поза в основата на дървото, преди да склони глава, да притисне гръб към него и да гледа как Одиана помага на Алдрик да отиде до потока, за да промие раната му. Лейди Плацида изглеждаше в състояние едва да вдигне главата си, но настоя да остане с Елания Атикус, която беше получила травма по време на полета — не от оръжие, а когато раненият Алдрик рухна в каретата. Той беше паднал тежко върху една от претъпканите седалки и беше счупил глезена на момичето. Лейди Плацида успя да облекчи болката на Елания и след това веднага отново се свлече на тревата, за да заспи.
	Рук излезе от каретата със затворени очи, държейки за ръка дъщеря си. Тя намери парче земя близо до потока, където слънчевите лъчи затопляха земята. Седна, окъпана в светлина, държейки дъщеря си, лицето й беше уморено и усукано от нещо, което изглеждаше като шок.
	— Графиньо? — меко я подкани Гай.
	Амара отново погледна изображението във водата.
	— Моля, приемете моите извинения, сър.
	Тя пое дълбоко дъх и каза:
	— Елания Атикус Минора беше ранена по време на бягството, но не сериозно. Счупен глезен. С умело лечение той бързо ще зарасне.
	Гай кимна.
	— А лейди Плацида?
	— Уморена, но иначе добре, сър.
	Гай въпросително вдигна вежди. Амара обясни.
	— Тя и лейди Акватайн се изтощиха, опитвайки се да увеличат скоростта на нашето бягство и да затруднят преследването. Само малко повече от двадесет рицари Аери от около общо сто успяха да ни настигнат и без усилията на двете лейди съм сигурна, че щяхме да бъдем разбити и убити.
	— Къде сте сега? — попита Гай. После веднага вдигна ръка. — Не, по-добре не говорете. Това съобщение може да бъде видяно и от други. Като цяло, какво е положението ви?
	— След падането на Калар бързахме толкова дълго, колкото можахме, сър, но не сме се отдалечили чак толкова далече. Възможно е последващо търсене да ни намери, така че ще почиваме тук само час-два и след това ще продължим.
	Гай вдигна вежди.
	— Калар е паднал?
	Амара се усмихна и кимна.
	— Благодарение на изкуството на граф Калдерон, сър. Не съм сигурна, че е мъртъв, но ако е успял да оцелее, се съмнявам, че ще е в такова състояние, че да успее да организира преврат.
	Гай оголи зъби в неочаквана вълча усмивка.
	— Искам лично да чуя подробностите веднага щом можете да го направите, графиньо. Моля, предайте моята благодарност на негово превъзходителство Калдерон — каза Първият лорд, — а също на дамите и на техните хора.
	— Ще се постарая да запазя безизразно лице, когато го правя, сър.
	Гай отметна глава назад и се засмя, след което накара образа във водата да се промени.
	За кратко той стана цветен, по-детайлен и по-жив. После поклати глава и каза:
	— Ще ви оставя да починете и след това да продължите пътуването, курсор.
	— Сър? — попита Амара. — Ще пристигнем ли навреме?
	Гай кимна.
	— Мисля, че да. Но трябва да действам бързо.
	Образът погледна Амара в очите, след което Гай леко й се поклони.
	— Добре направено, Амара.
	Амара си пое дълбоко дъх, когато почувства проблясък от свирепа гордост и удовлетворение.
	— Благодаря ви, сър.
	Образът се разтвори в потока и Амара тежко се отпусна на брега, ръката й тъпо пулсираше, но неприятното усещане бавно се усили. Тя хвърли поглед към Бърнард, който стоеше до лейди Акватайн в сянката на същото дърво, погледът му беше отсъстващ — чрез връзките си със земните фурии и дървото той следеше дали някой не се приближава.
	— Привет, Амара — весело каза Одиана.
	Въпреки умората и дискомфорта, Амара трепна от изненада и почувства остра болка в сребристите линии от изгаряния от раменете до основата на шията. Водната вещица приближи напълно безшумно и й заговори от разстояние един фут.
	— Съжалявам — каза Одиана и в думите й имаше лек смях. — Не исках да ви плаша така. Сигурно е страшно болезнено да подскачаш така, миличка.
	— Какво искате? — спокойно попита Амара.
	Тъмните й очи проблясваха.
	— Е, разбира се, да излекувам бедното ви рамо, малка страннице. Иначе ще бъдете толкова полезна за господаря си, колкото сокол с едно крило. Не можем да допуснем това.
	— Добре съм — тихо каза Амара. — Благодаря все пак.
	— Ай-ай — поклати пръст Одиана. — Така да лъжеш. Обещавам ви, че ще спра болката.
	— Спри да я дразниш — спокойно каза лейди Акватайн.
	Одиана намръщено погледна лейди Акватайн, показа й език, след което се изправи, за да тръгне лениво по брега на ручея.
	Лейди Акватайн се откъсна от ствола на дървото и каза:
	— Вече стигнахме до кръстопът, курсор. Има трудни решения, които трябва да се вземат.
	— Относно какво? — попита Амара.
	— Бъдещето — отговори лейди Акватайн. — Например. Трябва да реша дали да ви позволя да живеете или не, в зависимост от това дали ще се окажете полезна или неудобна. В крайна сметка вие сте много способен агент на короната. Предвид политическия климат може да се окажете малка, но съществена пречка за моите планове, ако тръгнете срещу мен — тя погледна Амара със замислен поглед. — Но бихте могли да станете и много полезна, ако успеем да постигнем някакво споразумение.
	Амара си пое бавно и дълбоко дъх, за да се успокои.
	— Предполагам, че е било глупаво да се надявам, че ще постъпите коректно, щом получите това, което искате — каза тя тихо.
	— Ние тук с вас не си играем игрички, курсор. Вие го знаете така добре, както и аз.
	— Да. Но вече чух подобно предложение преди. Мисля, че знаете какъв беше отговорът ми.
	— Когато за последно беше направено подобно предложение — каза лейди Акватайн, — вие не бяхте омъжена.
	Амара присви очи и попита със студен тон:
	— Наистина ли мислите, че това ще ви се размине?
	— Ако тръгна по този път? — лейди Акватайн сви рамене. — Лесно мога да кажа, че някоя от групите преследвачи на Калар ни е открила през нощта и сме оцелели само няколко души.
	— Мислите ли, че хората ще повярват на тази глупост?
	— А защо не, скъпа? — каза със студен тон лейди Акватайн. — В крайна сметка вие самата току-що казахте на Гай, че все още сме изложени на риск от откриване.
	Тя присви поглед и бледото й лице стана студено като камък.
	— И никой няма да опровергае думите ми. И не само, че всичко ще ми се размине, графиньо. Най-вероятно дори ще бъда наградена с още един медал.
	— Моят отговор е не — тихо каза Амара.
	Лейди Акватайн изви вежди.
	— Принципите са нещо страхотно, графиньо. Но в този конкретен случай вашите варианти са силно ограничени. Вие можете или да се съгласите да работите за мен… или Алдрик може да донесе главата на Ария и аз да задам въпроса още веднъж.
	Амара хвърли поглед през рамо, където все още накуцващият мечоносец стоеше до проснатата фигура на лейди Плацида и държеше меча си в готовност.
	— Точно сега — каза лейди Акватайн — Гай най-вероятно се е свързал с лорд Плацида и му казва, че жена му е в безопасност. Но ако тя умре сега, фуриите, които сдържа, ще бъдат освободени с катастрофални последици за земите на Плацида и нейните жители. При положение че знае, той няма да има други варианти освен да реши, че Гай го е предал.
	— Дори да предположим — каза Амара, — че вашите заплахи не са само думи, не мисля, че вие можете хладнокръвно да убиете един от членовете на лигата.
	— Така ли мислите, графиньо? — произнесе с леден тон лейди Акватайн. — Нали ви е ясно, че по-скоро ще убия всеки от вас, отколкото да допусна дори възможността да застанете на пътя ми. Знаете го много добре.
	Амара погледна към Рук, която притискаше Маша плътно до себе си и се стараеше да стои по-близо до брега със сведена глава и се преструваше, че не е тук.
	— Дори и малко момиченце?
	— Децата на убитите родители често порастват, за да си отмъстят, графиньо. Това е тъжна съдба със страшен край. Ще й направя услуга.
	Бърнард допря върха на кинжала си към врата на лейди Акватайн, сграбчи лъскавата й черна коса, за да я държи по-здраво, и каза:
	— Бъдете така любезна да кажете на Алдрик да прибере меча си, ваша светлост.
	Алдрик оголи зъби и изръмжа.
	Лейди Акватайн изви устни в презрителна усмивка.
	— Одиана, скъпа?
	Водата в потока изведнъж закипя от множество извиващи се пипала, не много по-различни от тези на облачните зверове на канимите. Те се завихриха около Рук и Маша и се увиха около тях като змия. За една болезнена секунда някои от по-малките пипала запушиха носовете и устите им, така че да не могат да дишат, след което Одиана направи жест с ръка и им позволи да си поемат дъх.
	Лейди Акватайн погледна Амара и наведе глава, изражението й казваше, че чака отговор от Амара.
	— В аргументите ви има недостатък, ваша светлост — спокойно каза Амара. — Дори ако наемниците ви убият и двамата, вие пак ще сте с прерязано гърло.
	Усмивката на лейди Акватайн стана още по-самоуверена.
	— Всъщност не сте взели нещо предвид, графиньо.
	— И какво по-точно?
	Лейди Акватайн отметна глава назад и се засмя, а тялото й започна вълнообразно да се променя, лицето й се изкриви в различни гримаси — и когато отново изправи глава, там, където беше лейди Акватайн, стоеше Одиана.
	— Аз не съм лейди Акватайн.
	Зад Амара се раздаде гласът на лейди Акватайн:
	— Всъщност, графиньо, аз донякъде съм разочарована от вас. В крайна сметка ви дадох всички възможности да различите измамата.
	Амара погледна през рамо, за да види, че лейди Акватайн, а не Одиана, контролира водните чудовища, които държаха Рук и Маша в обятията си.
	— А сега вече можете ли да осъзнаете ситуацията, курсор? — продължи лейди Акватайн. — Играта свърши. Вие загубихте.
	— Може би — Амара почувства как устните й бавно се разтягат в усмивка и посочи с кимване към Рук. — А може би не.
	Устата на Рук се изкриви в твърда, неприятна усмивка, след което избухна светлина, внезапен облак пара и светещите очертания на сокол — огнената фурия на лейди Плацида. Той пръсна водните окови и се понесе към лейди Акватайн като малка комета.
	В същия миг проснатата в безсъзнание фигура на лейди Плацида подсече опорния крак на Алдрик и се хвърли върху него, събаряйки го на земята. Преди да успее да се осъзнае, лейди Плацида вече седеше на гърба му, беше забила коляно между лопатките му и стягаше дебела връв около врата му.
	Лейди Акватайн рязко вдигна ръце, за да отблъсне атаката на огнената фурия. Но се препъна и се подхлъзна от брега право в потока.
	Рук се надигна — тя също се промени, стана по-висока и по-стройна, докато накрая на нейно място не се появи Ария Плацида, притиснала озадаченото дете към бедрото си. Тя вдигна свободната си ръка, огнената фурия полетя към китката й и се настани там, докато самата тя се обърна към лейди Акватайн.
	В същото време очертанията на фигурата, седнала върху Алдрик, също се разплуха, превръщайки се в Рук, която продължаваше да го държи.
	— Признавам — обърна се Амара към лейди Акватайн, — че съм донякъде разочарована от вас. В крайна сметка ви дадох всички възможности да различите измамата.
	Тя показа зъби на лейди Акватайн.
	— Наистина си мислихте, че не подозирам, че подслушвате разговорите ми с Бърнард?
	Лицето на лейди Акватайн почервеня от ярост.
	— Наистина ли повярвахте, когато казах, че нямам представа какво можете да направите, че нямам представа как да се подготвя и че не знам дали ще ни нападнете? — Амара поклати глава. — Никога не съм ви пречела да подслушвате, защото исках да чуете, ваша светлост. Исках да мислите, че си имате работа с малко агънце. Но за да бъда честна, не мислех, че ще бъдете чак толкова егоцентрично глупава, че да се вържете на всичко това.
	Лейди Акватайн яростно се озъби и започна да се надига от потока.
	— Инвидия — предупреди я лейди Плацида и леко разклати китката си, където седеше огнената фурия. — Имах лоша седмица.
	— Владеете ли ситуацията сега? — попита Амара с груб тон. — Тази игра приключи. Вие загубихте.
	Лейди Акватайн издиша бавно, полагайки видими усилия да обуздае характера си.
	— Добре — каза тя с тих, заплашителен глас. — Вашите условия?
	Амара отвърна:
	— Никакви преговори.


	— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Бърнард.
	— Разбира се — каза Амара.
	— Как разбра, че тези двете ще се опитат да си разменят лицата по време на бягството?
	— Защото Одиана беше тук — каза Амара. — Защо иначе ще идва с нас? Леди Акватайн със сигурност не се нуждаеше от лечител и не мога да си представя, че би позволила на луда жена да участва в подобна операция, единствено за да прави компания на Алдрик. Тя просто нямаше нужда от това. Но имаше нужда от някой, способен да се превърне в нея и да й служи като двойник, нейният тъмен кон. Изглежда разумно лейди Акватайн да иска да скрие истинската си самоличност по време на спасителната операция. Ако работата се оплеска или ако Калар в крайна сметка заеме трона, тя ще има възможност да отрича всичко.
	Бърнард поклати глава.
	— Аз не мога да мисля толкова витиевато. И ти накара лейди Плацида и Рук да направят същото? Да си сменят самоличностите?
	— Да. Така по време на конфликта лейди Акватайн действаше срещу грешната цел и ни даде шанс да я поставим в абсолютно неизгодно положение.
	— Някои хора — тихо прошепна Бърнард, — биха казали, че трябваше да ги убием.
	Амара сви рамене.
	— Ако са сигурни, че ще умрат, лейди Акватайн и нейните подчинени са напълно способни да вземат някои от нас със себе си. Условията позволяваха всички да си тръгнем цели и невредими. А като се имат предвид връзките и влиянието на лейди Акватайн, нейният арест също щеше да бъде безсмислено занимание.
	— Някои хора няма да са доволни от този отговор — промърмори Бърнард. — Те биха казали, че можеше да ги убиеш безнаказано, веднага щом се предадат.
	— Хора като Гай? — предположи Амара.
	— На първо място — отвърна Бърнард, кимайки.
	Амара се обърна към мъжа си и твърдо срещна погледа му.
	— Аз съм се клела да подкрепям и защитавам короната, милорд. А това означава, че съм обвързана от закона. Което не предполага арест, съд, присъда и екзекуция на затворници по начин, различен от установения от закона — тя вирна брадичка. — Никога агент на короната не е престъпвал дадената веднъж дума. В допълнение, Първият лорд все още се нуждае от подкрепата на Акватайн, поне докато легионите на Калар не бъдат смазани. Убийството на жена му може рязко да намали желанието му да подкрепи короната.
	Бърнард дълго гледа лицето й, чертите на неговото бяха непроницаеми.
	— Тези хора са опасни, Амара. За мен, за семейството ми, за теб. Ние сме в дива местност, сред хаоса на войната. Кой щеше да знае?
	Амара спокойно срещна погледа му.
	— Аз ще знам. Достойните хора не убиват други човешки същества, освен ако не е абсолютно необходимо. А и в края на краищата Инвидия оказа голяма услуга на Империята.
	— С изключение на малка лъжичка катран в края — изръмжа Бърнард.
	Амара сложи ръце от двете страни на лицето му.
	— Остави я в нейния свят. Той е студен и празен. За нас не е достатъчно да спечелим, милорд. Не е достатъчно дори просто да оцелеем. Аз няма да живея в свят, в който силата заменя правосъдието и закона, независимо колко неудобно ще се окаже това за короната.
	Зъбите на Бърнард проблеснаха в свирепа бяла усмивка. Той нежно я целуна.
	— Ти — прошепна той — си повече, отколкото старец като мен заслужава.
	Тя му се усмихна топло в отговор.
	— Внимавайте, милорд съпруже. Ако кажете прекалено много, може би ще трябва да докладвам за вашите скандални изказвания на Първия лорд.
	— Направи го. Колко време мислиш, че ще им отнеме да се измъкнат оттук?
	Те седяха един до друг в каретата. Рук, отново с дъщеря си, беше заспала, прегърнала и притиснала буза към къдриците на Маша. Бузите на момичето бяха розови с топъл оттенък на дълбок детски сън. Лейди Плацида и Елания също дремеха.
	— Десет минути, може би — каза Амара. Щом лейди Акватайн си почине малко, тя ще скъса въжетата и ще освободи останалите. Но без транспорт за слугите си ще може да ни преследва единствено сама. Но няма да го направи, дори ако лейди Пласида не беше в състояние да унищожи публичния й образ и подкрепата й в Дианическата лига с компрометиращи доказателства за заговор с цел извършване на убийство.
	Бърнард кимна.
	— Разбирам — каза той. — А какво пречи на носачите просто да ни хвърлят на земята и да се върнат при нея?
	— Те са наемници, любов моя. Ние им предложихме пари. Много, много пари.
	— Вярно — каза Бърнард. — Това го разбрах. Но чувствам, че трябва да попитам… защо ги оставихме голи? За да ги забавим?
	— Не — изсумтя Амара. — Защото подлата кучка го заслужава.
	Ситни бръчици се появиха в ъгълчетата на очите на Бърнард и той бавно се обърна на място, за да целуне нежно устните й, след което първо единия, а после и другия клепач. Амара откри, че след като ги затвори, очите й просто отказват да се отворят, а после се потопи във възхитителната топлина на Бърнард и заспа преди още да успее да довърши доволната си въздишка.


	Глава 51

	Тави трепереше под дъжда, полагайки максимални усилия да го скрие от хората около себе си. За нищо друго не мечтаеше така силно, както за топлина и сън.
	Алеранците се подготвиха за посрещане на следващото нападение за по-малко от час. Факлите и омагьосаните фенери разпръскваха мрака много по-ефективно, отколкото по време на първата опустошителна атака, а самите легионери бяха по-организирани и по-решителни.
	Поне Тави се надяваше, че бяха.
	Тави стоеше на последната глинена стена заедно с Валиар Маркус. Първото копие се движеше с видимо накуцване, благодарение на канимския дротик. Кракът му беше плътно стегнат с окървавена превръзка, раната беше зашита с игла и конец, което доказваше колко претоварени бяха лечителите на Фос. При нормални обстоятелства рана като тази на Маркус щеше да бъде затворена и заздравяла, а Първото копие щеше да се е върнал в строя практически невредим. Но лечителите трябваше да се справят с толкова много леки наранявания — както и да затварят много по-ужасни в опит да спасят живота на тежко ранените, за да могат да се справят с тях по-късно — че Първото копие, според чутото, помолил ранен ветеран да извади дротика, след което той лично почистил и зашил раната си, превързал я и се върнал обратно на поста си.
	Дъждът продължаваше да пада, студен и неизменен. Редките проблясъци на алени мълнии осветяваха малко повече от само дъждовна пелена. Тави забеляза случайни движения в тъмното, но издигнатите от алеранците отбранителни стени на моста му пречеха да види каквито и да било подробности.
	Но самият факт, че можеше да стои на стената и да гледа, му казваше едно: канимските стрели спряха да свирят своята смъртоносна музика.
	— Мислех, че сте се пенсионирали, Първо копие — каза Тави.
	Маркус хвърли поглед към най-близкия легионер и понижи глас, за да не би случайно мъжът да го чуе.
	— Никога не съм се занимавал с четене, сър.
	— Ще се справите ли? — попита Тави.
	— Да, сър — отговори Маркус. — Нямам намерение да участвам в надбягване, но мога да стоя на стената.
	— Добре — каза тихо Тави. — Имаме нужда от вас.
	— Сър — каза Маркус. — Невъзможно е да се предвиди дали воините им ще отстъпят.
	— Не. Но има смисъл — отговори Тави. — Техните воини отговарят за разбиването на отбраната. После идват рейдърите и разчистват територията. Това намалява загубите сред най-ефективните им формирования и позволява на рейдърите да придобиват опит.
	— Това няма смисъл — изръмжа Маркус. — Още един силен удар и те ще ни довършат.
	— Аз го знам — каза Тави. — И вие го знаете. Да предположим, че и Сари и шаманите също го знаят. Но не мисля, че те искат да дадат славата от победата на майстора на боя Насаг, особено да изглежда толкова чисто негова. Сари трябва да ни довърши сам, за да остане в добра позиция пред кастата на творците. Това ще му донесе слава и ще му позволи да заеме място в техните редици. Творците ще имат правото на първи глас при разпределението на плячката, ако най-младият от тях ни е разбил. Насаг ще бъде избутан. А Сари ще укрепи авторитета си сред творците.
	— Ако сте прав — каза Маркус.
	— Ако не съм прав — каза Тави, — ще получим възможността да получим някои от тези стоманени болтове, преди времето ни да изтече.
	Първото копие изсумтя.
	— Поне ще се случи бързо — в гласа му се усети нехарактерна горчивина.
	Тави погледна за миг към жилавата, груба фигура на Маркус. После каза:
	— Съжалявам. За първата кохорта. Хората от вашата центурия.
	— Трябваше да съм там с тях — каза Маркус.
	— Вие бяхте ранен — възрази Тави.
	— Знам.
	— И аз бях там с тях вместо вас — каза Тави.
	Застиналата поза на Маркус леко омекна и той погледна Тави.
	— Чух. След като ме изнесохте буквално като куца овца.
	Тави изсумтя.
	— Овцете, с които съм работил, бяха два пъти по-големи от вас. А овните бяха още по-големи.
	Маркус се подсмихна.
	— Живели сте в холт?
	Тави стисна челюсти. Той отново беше забравил за ролята си. Може би се дължеше на умората, но колкото и да е, Руфус Сципио никога не се беше приближавал до холт.
	— Работил съм там известно време. Родителите ми казаха, че това ще бъде полезен опит.
	— Най-лошият занаят, който бихте могли да учите, ако сте се надявали да поведете хора след себе си, сър.
	Тави се засмя.
	— Не планирах, че всичко ще се случи точно така.
	— Войните и плановете не се разбират помежду си, сър. Едното убива другото.
	— Вярвам ви — каза Тави.
	Той погледна дългия, празен участък от моста, който се издигаше към центъра му — около двеста ярда дълъг и тридесет фута широк каменен мост, покрит с паднали алеранци и каними.
	— Трябва да издържим до настъпването на утрото, Маркус.
	— Искате да ги ударим със зората?
	— Не — каза Тави. — На обяд.
	Маркус чак се задави от изненада.
	— Няма да станем по-силни. Колкото по-дълго продължава тази битка, толкова по-малка е вероятността да успеем да ги отблъснем назад.
	— На обяд — каза Тави. — Ще трябва да ми се доверите за това.
	— Защо?
	— Защото не съм сигурен, че в лагера няма повече шпиони. Трябва да знаете само това, Първо копие.
	Маркус го погледна за момент, след което кимна.
	— Да, сър.
	— Благодаря — тихо каза Тави. — Когато пробием до центъра на моста, аз смятам да се придвижа напред с една кохорта, докато инженерите работят.
	— Една кохорта? — попита Маркус.
	Тави кимна.
	— Ако планът сработи, една кохорта ще бъде достатъчна. Ако не, ще имаме възможност да удържим канимите достатъчно дълго, за да позволим на инженерите да довършат работата си.
	Маркус бавно си пое дъх. Беше разбрал подтекста.
	— Смятам да взема доброволци — прошепна Тави.
	— Ще ги получите — отговори Маркус. — Но не разбирам защо вместо да ги атакуваме с първите лъчи и да разрушим моста, трябва да чакаме настъпването на деня.
	— Ако няма мост, те ще могат да защитят всички свои предни северни позиции само с няколко формирования, докато останалите каними ще бъдат свободни да убиват алеранци навсякъде другаде. Докато мостът го има, можем да държим легиона на територията южно от него и канимите няма да посмеят да разделят силите си — Тави присви очи. — Това е наша работа, Маркус. Не е много приятна, но не мога просто да я прехвърля на някой друг.
	Раздаде се пълното с разочарование изсумтяване на Маркус, с което той признаваше тези аргументи.
	— Ще изпратя доброволците да почиват преди нашата атака. Останалата част от Първи алерански е на ваше разположение, както и нашите рицари на дървото.
	— Всичките шест — въздъхна Маркус.
	— Кажете им да си държат главите по-ниско. Те ще бъдат единствения ни шанс за противодействие на техните стрелци, ако отново се появят.
	— Учете баба си, сър — промърмори Маркус.
	Тави изсумтя и се обърна към Първото копие.
	— Трябва да ги задържите, Маркус. На всяка цена.
	Маркус бавно издиша.
	— Да, сър.
	Той хвърли кратък поглед в нощта, преди да каже:
	— Позволете да ви дам съвет, сър?
	— Давай — каза Тави.
	— Не разделяйте кохортата, когато получите своите доброволци. Тези хора се познават. Тренирали са заедно. Това значи много.
	Тави се намръщи.
	— Няма да взема със себе си никой, който не иска.
	— Тогава се уверете, че мъжете, които са готови да умрат за вас, ще получат всички възможни шансове да оцелеят. Дължите им това.
	Тави вдигна вежди.
	— Цяла кохорта от триста и двадесет души да се предложат за доброволци? Колко вероятно е това?
	Маркус му хвърли кос поглед и каза:
	— Сър. Това е пехота.


	Три кохорти доброволно пожелаха да оглавят атаката.
	Тави избра една от тях с жребий. По времето, когато канимите възобновиха атаките си, той стоеше в северната част на Елинарх заедно с победителите. Или, помисли си той, със загубилите. В зависимост от това дали идеята му ще сработи или не.
	Сърцето му прескочи няколко удара, но той строго му заповяда да се върне на работа.
	— Сър — обърна се към него Шулц, — когато Антилар Максимус беше наш центурион, той беше старши центурион в тази кохорта и неговата центурия беше първа центурия. Но аз съм временно изпълняващ длъжността, сър. Не съм достатъчно старши, за да командвам първата центурия, още повече кохортата.
	Тави хвърли поглед към рибката.
	— Разговарях с другите центуриони. Те са съгласни, че вие знаете какво правите, Шулц, и че вашата центурия все още е най-дисциплинираната. Така че вие сте старши центурион, докато не кажа обратното. Разбрахте ли ме, войнико?
	— Да, сър — веднага отговори Шулц.
	— Добре — каза Тави.
	От легионерите на последната стена се надигна рев и всеки човек от кохортата тук почувства рязка възбуда. Канимските рогове ревяха, тежкият тътен на барабаните се търкаляше наоколо и оглушителния грохот на битката се спусна над града, когато останалата част от легиона се сблъска с канимите на моста.
	Тави слушаше всичко това в течение на две минути, преди да види сигнала на стената — синьо знаме, вдигнато редом до знамето на легиона.
	— Добра догадка, капитане — отбеляза Макс с доволен глас.
	Той крачеше напред от задните редове на кохортата, беше махнал дългия си меч, предпочитан от дуелистите, и сега беше въоръжен с легионерски.
	— Те направиха точно това, което предрекохте. Атакуваха ни с рейдъри.
	Тави издиша много бавно и кимна.
	— Ти готов ли си?
	— Роден съм готов — весело отвърна Макс, предизвиквайки вълна от тихо хихикане от чакащия легион.
	Единствените в легиона трима рицари на земята бяха дошли с него, доспехите им дрънчаха, а огромните им зловещи оръжия лежаха на раменете им.
	Тави кимна на рицарите и повиши глас.
	— Трибун Антилус?
	— Готов при първата ви дума, сър — отзова се Красус от задната част на кохортата, където чакаше заедно със своите рицари Аери и инженерите на легиона, включително и новите им новобранци — танцьорките от клуба, облечени сега в брони на убити или ранени легионери.
	— Е, добре — каза Тави. — Дръжте хората в този двор, но ги оставете да хапнат и да починат. Щом започнем, няма да имаме време за нищо друго.
	Макс кимна на Шулц, който започна да раздава заповеди на неопитната си кохорта да се разпръсне за хапване, но да не се отдалечава.
	— Капитане — каза Макс под прикритието на шума. — Седнете. Имаме малко време, а вие още не сте си починали.
	— Не — каза Тави. — Трябва да бъда на стената с Първото копие, докато не настъпи време да продължим напред. Ще се върна и тогава ще те послушам.
	— Капитане — каза Макс със същия тон. Този път обаче той сложи ръка на рамото на Тави и пръстите му го стиснаха като стомана. — Не можеш да направиш нищо там, което самият той да не може. Товариш се прекомерно и това забавя мозъка ти. А тъй като ние сме заложили всичко на него, сър, мисля, че за теб ще е по-добре да се увериш, че той е готов за шоуто — Макс улови погледа му. — Моля те, Калдерон.
	Тави затвори очи за секунда и ужасната умора отново го притисна. Част от него искаше да се озъби на Макс, да го накара да млъкне и да изпълнява заповедите. Но останалата разбираше, че високият антиланец е прав. Той помоли тези хора да рискуват живота си, за да извършат действията, които той е планирал. Негов дълг пред тях беше да им осигури най-доброто командване, на което е способен, когато те излагат живота си на риск.
	— Добре — каза Тави. — Ще седна. Но само за минута.
	— Минута — каза Макс, кимайки. — Отлично.
	Тави свали шлема си, седна, облегна гръб на каменните колони в основата на Елинарх и затвори очи. Не можеше и за миг да заспи, но поне щеше да използва няколкото минути тишина, за да подреди мислите си, да прехвърли възможностите и всичко, което може да се обърка в плана му.
	Колкото и да се опитваше, той не измисли нищо друго, което да направи, и след няколко минути усилия поклати глава и отвори очи.
	Мътна дневна светлина приветства погледа му, забуленото в мъгла слънце едва се виждаше през облачната покривка. Тави недоумяващо го зяпна в секундно объркване. Вратът му беше схванат, както и гърбът — болезнени мускулни спазми между лопатките го накараха да се намръщи. С усилие се изправи на крака и се наведе, опитвайки се да изпъне мускулите, докато спазмите му утихнат.
	— Сър — произнесе Шулц зад гърба му.
	— Центурион — промърмори Тави и се обърна. — Откога спя?
	— От няколко часа, сър — отговори Шулц. — Трибун Антилар каза да не ви безпокоим.
	Тави промърмори някои неща за Макс под носа си. В крайна сметка за капитана на легиона беше неприемливо да изразява всичко, което мисли за един от трибуните си пред неговите хора.
	— Ох — възкликна Шулц.
	Той преглътна и припряно отстъпи настрани, за да вземе чиния, покрита с мека салфетка, и голяма халба, поставена до нея.
	— Той ми каза първо да ви дам това, сър.
	Тави скръцна със зъби, но успя да се сдържи да не изтръгне чинията от ръцете на Шулц.
	— Благодаря.
	— Няма за какво, сър — отвърна Шулц.
	После той бързо отстъпи, сякаш се страхуваше, че Тави ще му откъсне главата.
	Тави потисна сърдитото ръмжене, докато поглъщаше храната и я поливаше с вода от халбата. Когато приключи, остатъчните спазми в мускулите изчезнаха.
	— Вече можете ли да съставяте думи, сър? — попита Макс, приближавайки към Тави.
	Той кимна на Шулц и изпълняващият длъжността центурион изкрещя заповед на кохортата да се строи. Легионерите започнаха да се надигат там, където спяха на земята или седяха в очакване на своя ред да се включат в битката.
	— Не ме карай да те бия, Макс — каза Тави.
	Той склони глава и се загледа намръщено нагоре по склона на моста, откъдето продължаваше да се чува звукът на битката.
	— Каква е ситуацията?
	— Валиар Маркус го направи — каза Макс. — Той ги задържа.
	Тави погледна Макс.
	— Но ти вече го знаеш — каза Макс. — След като ние все още стоим тук.
	— Макс…
	Макс леко му се усмихна.
	— Просто се опитвам да смекча малко обстоятелствата, сър. Вие винаги сте голям мърморко сутрин — той кимна към стената. — Рейдърите нападаха цяла сутрин. Нашите рицари на дървото започнаха да ги заливат със стрели като вода, а Първото копие ги изненада между атаките и ги изтласка назад зад втората стена преди около час.
	— Загуби? — попита Тави.
	— Тежки — каза Макс и лицето му помрачня. — Без прилична порта някой трябваше да среща канимите на крака, когато пробиваха, а за всеки легионер е трудно да убие дори рейдърите им. А малко по-късно се включиха и шаманите им и започнаха да хвърлят димящите си кандила в нашите хора. Димът се оказа отровен. Много хора загинаха. Смъртта им не беше бърза.
	— Какво се случи след това? — попита Тави.
	— Нашите рицари на дърво започнаха да се целят във всеки шаман, който си покаже носа, а след изгрев-слънце вятърът се обърна. Сега, ако се опитат да повторят, димът ще се върне към канимите. Оттогава дим няма.
	Чу се тропот и се появи каруца, теглена от два впрегатни коне — караше я малко момче. То я обърна и Тави видя светлина, отразяваща се от кръвта, която я покриваше отвътре. Момчето извика и от моста притичаха легионери, влачейки ранените си другари към каруцата. Изглеждаха напълно изтощени и натовариха мъжете толкова бързо, колкото можаха. Когато каруцата се напълни, момчето подсвирна на конете и ги поведе назад към лечителите с максимална скорост.
	Тави погледна с отвращение към следващата каруца, която се появи след първата. Още много каруци последваха след първите две, за да вземат ранените и да ги закарат при лечителите.
	Тави с усилие преглътна буцата в гърлото си.
	— Колко?
	— Ъ-ъ. Около единайсет стотици, мисля — каза Макс с тих, неутрален глас. — Приблизително толкова са извън строя. Фос и неговите хора изглеждат като… само враните знаят кой. Но всичко, което успяват да направят, е да спират кървенето, за да запазят живота.
	Тави наблюдаваше как още повече легионери, изпълняващи заповедите му, бяха натоварени на половин дузина каруци.
	Мъртвите бяха подредени като дърва за огрев в последната каруца. Тя беше най-голямата от всички, с високи канати, и за да я теглят, бяха впрегнали два невероятно силни, равнодушни вола.
	— Първото копие докладва, че хората му са готови да атакуват — каза Макс. — Но са уморени и едва се държат на краката си. Той казва, че ако не ударим в най-близко бъдеще, няма да имаме друга възможност.
	Тави си пое дълбоко дъх и кимна, след което сложи шлема си.
	— Нашите рицари?
	— В готовност, сър — каза Макс.
	Тави затегна каишката на шлема и се насочи към чакащата го кохорта рибки. Макс крачеше до него, водейки след себе си окованите в броня рицари на земята. Преди Тави да успее да стигне до рибките, Красус и неговите рицари Рибки с ускорен ход пристъпиха към своето място редом до доброволческата кохорта. Красус заповяда да спрат и рицарите се подредиха с похвална дисциплина, като се има предвид колко малко време бяха отделили за строева подготовка. Междувременно инженерите спешно заеха позицията си зад другите две формирования.
	Тави спря пред целия строй, огледа мъжете и се опита да измисли какво би могъл да им каже в такъв момент. После неочаквано замря и се загледа в бронята на двете групи мъже.
	Бронята на легионерите беше различна. Вместо синия с червено орел на Първи алерански, емблемата над сърцата им беше придобила очертанията не на абсолютно черен орел, а на летяща черна врана.
	До тях броните на рицарите Рибки също бяха претърпели промени. Отново оригиналната емблема на легиона беше заменена — този път с гравиран, изцяло черен силует на акула, с широко отворена уста.
	Тави вдигна вежди и погледна Красус.
	— Трибун. Какво сте направили?
	Красус отдаде чест и каза:
	— Тази сутрин гледахме как канимите се опитват да преплуват реката, сър. Очевидно нямаха абсолютно никаква представа колко много вреда може да им причини едно ято риби — Красус изправи гръб. — Това изглежда подходящо за ситуацията, сър.
	— Хм-м — отвърна само Тави. После погледна Шулц. — А вие, изпълняващ длъжността центурион? Вашите хора на своя глава ли са внесли промени в униформите си?
	— Сър — каза Шулц, вдигайки ръката си в рязък поздрав. — Ние просто се стремяхме към пълно съответствие със знамето, сър! — Шулц погледна към Тави. — И нека канимите знаят, че този път враните идват за тях, сър!
	— Разбирам — каза Тави.
	Той се обърна, за да говори с Макс, и видя до него Ерен, облечен в недобре прилепнал към гърдите му нагръдник. Миниатюрният курсор носеше знамето на Тави в дясната си ръка, а бронята и шлемът му го правеха да изглежда много по-страховит, отколкото Тави можеше да си представи.
	До Ерен стоеше Кайтай. Момичето-марат носеше друга броня, която макар и очевидно да не й принадлежеше, стоеше на високата й атлетична фигура абсолютно перфектно. На всяко бедро висеше легионерски меч. Устата й се беше изкривила в лека, възбудена усмивка, а зелените екзотични очи горяха от очакване.
	— Вие двамата какво правите тук? — попита Тави.
	— Мен ме осени, капитане — каза Ерен. — След като Първият лорд получи съобщение за ситуацията около Елинарх, той и неговите капитани ще пристигнат тук най-вероятно до седмица или две, а на мен ще ми отнеме почти четири седмици, за да ги настигна. Така че най-бързият начин да предам съобщението си е като остана тук, капитане.
	Кайтай изсумтя и каза:
	— Алеранецо, наистина ли очакваш да ти позволим да ни заповядваш да стоим по-далеч от опасността, когато ти сам я посрещаш?
	За един дълъг мълчалив миг Тави срещна погледа на Кайтай. После погледна Ерен.
	— Нямам време да споря с вас двамата — каза той тихо. — Но ако оцелеем, ще ви смъкна кожите.
	— Това — измърка Кайтай, — може да се окаже интересно.
	Тави почувства как бузите му пламват и се обърна обратно към легионерите.
	— И така, хора — каза Тави достатъчно силно, за да бъде чут от всички. — Канимите правят това, което очаквахме. Техните рейдъри се опитват да довършат това, което започнаха воините им. Първото копие Валиар Маркус и вашите събратя легионери не им позволиха да го направят. Така че сега, когато всички си починахме, дойде нашият ред. Целта ни е да ги отблъснем от централната стена, която е на върха на моста. Вие и аз, заедно с трибун Антилар, всички наши рицари и нашите братя легионери ще ги ударим така силно, че ще тракат със зъби по целия път назад през този от враните проклет океан.
	Кохортата избухна в нисък ръмжащ смях.
	— Ако всичко върви добре — каза Тави, — ще преживеем този ден, и бирата е от мен.
	Той спря, изчаквайки новия взрив смях да утихне:
	— Но без значение какво ще се случи, щом осигурим достъп на инженерите до мястото, където да унищожат моста, ще трябва и да го задържим. Без значение какво ще се случи, мостът трябва да бъде срутен. Знаехте това и въпреки това все още сте тук.
	Тави извади меча, за да призове за внимание, и го вдигна, поздравявайки редиците белязани от враните млади хора пред него.
	— Първи алерански, кохорта на Бойните врани! — изкрещя Тави. — Първи алерански, рицари Рибки! С мен ли сте?
	Отговори му ревящ тътен от гласове и звън на стомана. Макс, Ерен, Кайтай и рицарите на земята заеха позиции около него, когато Тави се обърна и поведе своите Бойни врани и рицари Рибки по Елинарх.


	Глава 52

	Мостът Елинарх беше чудо на алеранското инженерство. Неговата арка беше хвърлена над водите на Тибър на разстояние повече от половин миля, с дъги от твърд гранит, добит от недрата на земята. Имайки собствени фурии, мостът беше почти живо същество, сам лекуваше нанесените му щети и променяше структурата си, за да се приспособи към летните горещини и зимния студ.
	Същата магия, която позволяваше на пътищата да помагат на алеранските пътници, простираше своята неразрушима сила по цялата дължина на моста. Той можеше да променя повърхността си, за да се освобождава от излишната вода и лед, а по време на буря дъждовната вода се стичаше по гладки жлебове в каналите, разположени от двете му страни.
	Единствено по време на тази буря по каналите течеше кръв.
	Тави насочи хората си с бързи крачки по моста.
	След двайсет крачки Тави видя струйки кръв в каналите. Отначало си помисли, че червеникавият цвят е просто отблясък на водата, останала след дъжда. Но дъждът беше спрял преди няколко часа и навъсеният ден беше погълнал цветовете на света. Той всъщност първоначално не осъзна, че това е кръв, докато не усети миризмата — остра, метална, тревожна.
	Ручейчетата бяха малки — с дълбочина колкото свита длан на възрастен човек и ширина една педя. Дори не бяха повече от потоците дъждовна вода. Но Тави знаеше, че кръвта, която течеше по безжалостните, равнодушни камъни по склона на моста, носеше в себе си живота на много, много хора.
	Тави отметна поглед и вторачен напред, се съсредоточи върху прохода, който все още се издигаше пред него. Зад гърба си чу звуци от повръщане — легионерите бяха разбрали какво виждат очите им.
	— Гледай напред! — извика Тави към легионерите. — Имаме работа, господа! Концентрирайте се.
	Те стигнаха до края на отбранителната стена, която сега бе защитавана от около половин кохорта легионери — всички бяха ранени, но способни да държат оръжие. Те поздравиха Тави, когато той и доброволците му се приближиха.
	— Дайте им да разберат на тези животни, момчета! — изрева един сивокос центурион.
	— Изпратете ги на враните, капитане! — обади се ранен новобранец с окървавена превръзка на главата.
	— Дайте им жега!
	— Разкъсайте ги!
	— Напред, алеранци!
	— Издерете им косматите…
	— Бойна формация! — извика Тави.
	Кохортата в движение се престрои в колона по двама.
	Темпото им донякъде се забави, докато колоната се промъкваше през тесния проход в отбранителната стена. Тави ги накара да се държат по-близо един до друг, докато стигнат до следващата отбранителна стена. Грохотът на битката ставаше все по-силен.
	Основните сили на легиона сега бяха там, на втората стена. Тави виждаше ниската, набита фигура на Валиар Маркус на стената да реве заповеди. Легионерите стояха до стената в две дълги колони от двете страни на моста, откъдето очукани стъпала водеха към импровизираните бойници.
	Когато някой от легионерите, защищаващи стената, паднеше мъртъв, друг от опашката заемаше мястото му. Тави потръпна, като си представи какво ли е да чакаш своя ред да отидеш на смърт, като дотогава единствената ти възможност е да наблюдаваш как кръвта на братята ти по оръжие се смесва с мръсотията под краката ти.
	Най-големият отряд стоеше на позиция, блокираща отвора в центъра на стената. Най-близките до пътеката легионери се сражаваха с щитове и къси мечове, докато стоящите зад тях носеха копия и нанасяха удари над главите на щитоносците, за да наранят и разпръснат непрекъснатия поток от канимски рейдъри, които се опитваха да проправят път на основните сили.
	Телата на канимите лежаха на купчини, създавайки своеобразна барикада. Сред тях, без да помръдват, лежаха и алеранци, но другарите им не можаха да ги извадят от хватката на това безумно сметище.
	Чу се вик и изтощените легионери на Първи алерански изведнъж се оживиха.
	— Макс! — извика им Тави. — Красус!
	— Момчета! — изкрещя Макс. Той се усмихна и намигна на полубрата си. Красус му отговори със страховита, слаба пародия на усмивка. Макс и Красус застанаха начело на колоната, след тях — рицарите на земята, а зад тях — Тави и Ерен.
	Кайтай, съвсем предвидимо, не вървеше с всички в колоната, а се държеше настрана. Зелените й очи блестяха, походката й беше лека и непринудена, въпреки тежестта на чуждата броня.
	— Алера! — извика Тави и вдигна ръка с меч, давайки сигнал за атака. Колоната набра скорост. Сърцето му блъскаше толкова силно, че сякаш всеки момент ще му счупи ребрата.
	Валиар Маркус въртеше бясно глава и раздаваше заповеди. В последния момент силите, съсредоточени на земята, се разделиха и се притиснаха към страните. Няколко канима с тържествуващ вой се втурнаха в открилата се пролука.
	Синовете на Антилус Рокус ги посрещнаха със святкаща в ръцете им стомана.
	За Тави атаката на Макс и Красус беше искрящо, размазано петно. Макс направи крачка напред и нападна пръв, острието му удари високо с цялата скорост, жестокост и смъртоносен разчет на времето. Ударът му попадна в най-близкия каним и разряза до кост рамото на ръката, стискаща оръжие, след което се обърна и плъзна острието по гърлото на втори каним.
	После отново се завъртя и нанесе друг удар, с който отклони атакуващия го сърповиден меч.
	До него Красус се сражаваше с такава безупречна съгласуваност с атаката на Максус, че изглеждаше като сянка на своя брат.
	Той довърши обезоръжения каним с удар, който му проби небцето, отблъсна отчаяната, яростна атака на втория каним, чийто живот бързо изтичаше от гърлото му, и отсече китката с оръжието на третия, когато Макс отвори защитата му.
	Братята се справиха с първите нахлули каними и стигнаха до отвора в стената, след което без забавяне се пъхнаха в него. Оттам веднага се чуха виковете и воплите на умиращите каними, а земните рицари се втурнаха след тях.
	Дойде ред на Тави и Ерен и те веднага бяха блъснати от задушаващата миризма на метал и разложение, тесният проход ограничаваше движенията. Излязоха от него на един дъх, макар на Тави да му се стори, че това е отнело много повече време. Изведнъж той осъзна, че гледа, без да откъсва поглед, невероятната дължина на моста, водещ към стената, издигната на върха на Елинарх.
	Не биваше да губят инерция, и Макс и Красус започнаха да проправят пътя си през канимите, сякаш бяха родезианци, които си изсичат път през джунглата у дома. Веднага след като рицарите на земята бяха готови да се разположат от двете им страни, те също се включиха в играта с огромните си оръжия.
	Тави видя как меч, със сила, усилена от фуриите, разрязва един каним на две, оставяйки двете му части да кървят на земята. Огромен чук се издигна нагоре и се стовари върху друг каним, смазвайки го с такава сила, че парчета счупени ребра и гръбначен стълб разкъсаха кожата му.
	С крайчеца на окото си Тави забеляза рязко движение, обърна се и видя как един каним прескочи рицарите и се приземи на камъните точно пред тях. Над главата си беше вдигнал огромна тояга.
	Тави избягна удара, накланяйки се встрани, след което се хвърли към канима, преди той да е възстановил равновесието си. Замахна със сила отдолу нагоре и преряза артерията от вътрешната страна на бедрото му, отскочи от падащото тяло и със замах удари по шията му.
	Ударът не беше толкова силен, че да отреже защитената от гъста козина мускулеста шия на канима, но беше повече от достатъчен, за да счупи шийния прешлен, оставяйки го безпомощно да кърви на земята.
	Следващ каним прескочи колоната, приземи се извън обсега на меча на Тави и се насочи към Ерен.
	Дребният курсор размаха дръжката на знамето с овъгления орел, който сега по-скоро приличаше на врана, проблесна мисълта в главата на Тави, и като камшик плесна канима по носа.
	Но този удар разсея канима само за част от секундата. Тави можеше да се възползва от това и да удари, но не го направи. Инстинктът му каза да не го прави, а Тави беше свикнал да се доверява на инстинктите си.
	Облечената в броня Кайтай скочи от стената зад тях и удари с двата си меча по канима, нанасяйки му ужасни щети. Момичето-марат беше изтичала нагоре по стълбите, докато те се промъкваха през тунела, и сега се хвърли от бойниците секунда след появата им.
	Кайтай се претърколи напред под яростния вихър от удари на сърповидния меч на канима, изправи се на крака зад гърба на рейдъра и го довърши с бърз, безмилостен удар на смъртоносните остриета.
	Кайтай изтръска кръвта от мечовете си и се придвижи напред, заемайки позиция вдясно от Тави, докато Ерен застана отляво. Те тръгнаха напред през вихър от невероятен шум и насилие, а зад тях Бойните врани започнаха да изникват от отвора в стената, водени от изпълняващият длъжността центурион Шулц, буквално като дръжка на копие, следваща смъртоносния връх — Макс и Красус.
	Тави осъзна, че канимите не бяха готови да отблъснат подобна атака. Те най-вероятно са били убедени, че силите на алеранците са на изчерпване и че времето и раните ще свършат своята работа.
	Канимите, Тави беше сигурен в това, са прекарали последния час в очакване на победния финал, на падането на алеранските защитници. И когато защитниците се отдръпнаха от отвора в стената, канимите бяха решили, че е дошло времето за последния смъртоносен напън. Бяха се втурнали, подтикнати от жажда за фаталния удар, който да унищожи враговете им.
	Вместо това те срещнаха отчаяната съпротива на най-смъртоносния мечоносец на легиона и свръхчовешката сила на рицарите на земята, придружени от почернялото, окървавено знаме на капитана, който предизвика Сари и неговите шамани, опозори го пред собствената му армия и оцеля, въпреки цялата мощ на силите, стоварени върху него от шаманите.
	Тави осъзна, че битки се водят в кални полета, горящи градове, в коварни гори, в неумолими планини, на опръскани с кръв стратегически важни мостове. Но битките се печелят в сърцата и умовете на сражаващите се войници. Никоя армия не може да бъде победена, докато не повярва в своето поражение. Никоя армия не може да спечели, докато не повярва в своята победа.
	Първи алерански повярва.
	Рейдърите на канимите не бяха уверени.
	В този момент, на моста, пред ужасяващите мечове на синовете на Антилус, пред смазващата сила на рицарите на земята, пред почернялото знаме на Първи алерански и безразсъдния, неистов порив на Бойните врани, тези два факта бяха определящи.
	Беше толкова просто, колкото беше.
	Съпротивата на канимите не просто се разклати, тя изведнъж изчезна, когато паниката ги погълна.
	Макс и Красус засилиха атаката и Тави поведе Бойните врани след тях. На стената зад тях прозвучаха тръби. Валиар Маркус видя, че канимите са разбити и останалите сили на отслабения легион се втурнаха напред, за да може с помощта на техните сили и напор задачата да се изпълни.
	Задачата беше да се измине повече от петстотин ярда нагоре към защитниците на най-високата точка на моста, която освен това не беше изградена, за да възпира атаки от алеранска страна.
	Без бойници, единствената защита, която предоставяше на канимите, беше просто забавяне на самите нападатели от стените и сравнително тесните проходи в тях.
	Но тези проходи забавяха и канимите, които сега се опитваха да отстъпят. Легионерите бяха по-бавни от враговете си, но успяха да ги притиснат до стената, когато тесният проход като гърло на бутилка задържа канимите от северната й страна.
	Тави едва успяваше да се справи със задачата да задържи бойната формация с рицарите в центъра й, когато канимите започнаха да падат пред жадните за отмъщение алеранци. Канимите виеха, легионът напредваше.
	Тави се стараеше да запази редиците равни, за да изваждат ранените преди да бъдат стъпкани. Отчаяните каними се хвърляха към импровизираните стени и скачаха над тях, по-готови да паднат от високо, отколкото да се изправят пред безмилостно напредващия Първи алерански. Някои дори скачаха от моста. Това беше дълго, опасно падане от най-високата точка на моста.
	Опасните, доколкото е възможно, чакащи акули бяха много по-сериозна заплаха — след два дни постоянна миризма на кръв във водата и сравнително малкото количество храна, те бяха гладни. Никой от падналите в реката не се показа жив.
	Тави беше първият легионер, който се изкачи на бойниците на стената в средата на моста. Ерен беше до него и от гърлата на алеранците изригна рев, когато знамето с черния орел-врана се появи на стената.
	Тави гледаше как Макс и неговите рицари се гмурнаха в дупката в стената, за да се уверят, че канимите са достатъчно благоразумни, за да продължат отстъплението си. Те бяха преследвани от много развълнувани Бойни врани, които трябваше да задържат отбраната, но в разгара на битката прекалено се бяха увлекли.
	Макс, Красус и рицарите на земята се разбраха да нанесат съкрушителен удар по бягащите каними от различни посоки, а след това легионерите да довършат страшната касапница, започната от рицарите.
	Тави нямаше представа дали Макс е наясно колко далеч зад пределите на стената се е разгърнала всъщност атаката и даде знак на тръбача на Бойните врани да свири отбой.
	Гръмкият призив се понесе по склона към далечния край на моста и когато го чу, Макс се огледа и дори от разстояние стотина ярда Тави видя изражението на ужас по лицето на Макс, когато осъзна колко напред е отишъл.
	Стоящата до Тави Кайтай въздъхна и завъртя очи.
	— Алеранци.
	По заповед на Макс рицарите и легионерите спряха и започнаха организирано да се оттеглят към стената в центъра на моста.
	Тави се огледа през рамо, после се обърна и започна да се спуска към моста, като крещеше заповеди.
	— Докарайте инженерите! Рицарите Аери до стената! Бойни врани, след мен!
	Ерен го следваше по петите.
	— Ъ-ъ, сър? Не трябва ли да се подготвим, за да, ъ-ъ, ами вие знаете. Да се защитим от контраатака?
	— Точно това правим — отговори Тави. Той мина през прохода в стената и се озова на повърхността на моста. Погледна надолу по склона на Елинарх към мястото, където канимите вече се бяха изтеглили зад следващата отбранителна стена.
	— Шулц! Доведи ги!
	— Така е — каза Ерен. В гласа му отчетливо звучеше нервност. — Просто е много обидно, че инженерите са си направили труда да ни построят толкова хубава стена, а ние сме застанали тук, пред нея. Изобщо не я използваме. Просто се притеснявам, че това може да нарани чувствата им.
	— На рицарите им трябва пространство на стените, а инженерите не могат да си позволят да бъдат прекъснати от атака. Трябва да им предоставим възможно най-много място — каза Тави.
	— Ние — каза Ерен. — И една кохорта — той погледна надолу по моста. — Срещу шестдесет хиляди от най-добрите каними.
	— Не — тихо възрази Кайтай. — Ние сме срещу един.
	Тави кимна.
	— Сари.
	— Аха — каза Ерен. Той хвърли поглед назад към Бойните врани, един след друг заемащи позиции около тях. — Не мислите ли, че има вероятност той да доведе със себе си един-двама приятели?
	— Това е идея — каза Тави. — Увери се, че могат да видят знамето.
	Ерен се зае и поправи знамето така, че вятърът да го развее.
	— Сега те знаят точно къде сте.
	— Точно така — каза Тави.
	Долу по склона на моста медните рогове отново изреваха — сега в различна последователност от преди. Тави видя как от отвора в отсрещната стена започнаха да излизат каними и сърцето му заби по-бързо.
	Всеки от тях носеше плащ и качулка на шаман. Те се подредиха в редици, от кандилата им се издигаха кълба зеленикав дим, много от тях стискаха дълги железни пръти — от всеки стърчаха десетки приличащи на зъби стоманени остриета. Те оформиха върха на колоната рейдъри и изпълниха моста с десетки. Със стотици. С хиляди.
	— Ох, враните да ги вземат — тихо каза Ерен.
	— Там — каза Тави на Кайтай, едва сдържайки прилива си на вълнение. — Върви отзад. Виждаш ли яркочервената броня?
	— Това той ли е? — попита тя. — Сари?
	— Да, той е.
	Ерен каза:
	— Предупреди вашите рицари на дървото. Нека го убият, когато приближи. Те и оттук почти могат да го достигнат.
	— Не ни върши работа — каза Тави. — Не можем просто да го убием. Следващият по ранг жрец просто ще заеме неговото място. Ние трябва да го дискредитираме, да подроним властта му, да докажем, че независимо какво е обещал на остатъка от своя народ, той не е в състояние да го изпълни.
	— Той не може да обещава, ако от гърлото му стърчи стрела — отбеляза Ерен. И въздъхна. — Изглежда, че винаги избирате трудния път.
	— Навик — каза Тави.
	— Как смятате да го дискредитирате?
	Тави се обърна и махна с ръка. Красус с лекота скочи от стената, сякаш тя не беше десет фута висока. Той отиде при Тави през отстъпилите встрани войници и му отдаде чест.
	— Капитане.
	Тави се отдръпна малко от войската, така че да не ги чуват.
	— Готов ли сте?
	— Да, сър — отговори Красус.
	Тави извади от джоба си малка платнена кесия и я подаде на Красус. Трибунът на рицарите я отвори и изтръска на дланта си малък кърваво червен камък. Той го гледа известно време, после го сложи обратно вътре и го пъхна в джоба си.
	— Сър — каза той тихо. — Вие сигурен ли сте, че това е било в кесията на моята майка?
	Тави знаеше, че няма да постигне нищо, като се повтори.
	— Съжалявам — каза той на Красус.
	— Това ли беше единственият такъв камък в нея?
	— Доколкото аз знам — отговори Тави.
	— Тя… тя е амбициозна — каза Красус тихо. — Знам го. Но просто не мога да повярвам, че тя е толкова…
	Тави се намръщи.
	— Може би не знаем цялата история. Може би сме разтълкували погрешно нейните действия.
	Тави и за секунда не вярваше в това. Но целта сега беше да увери Красус в това, за да не бъде измъчван от чувство за вина и неувереност в себе си.
	— Просто не мога да повярвам — повтори Красус. — Как мислите, тя добре ли е?
	Тави положи ръка на рамото на Красус.
	— Трибун — каза той тихо, — сега не можем да си позволим да се разсейваме. След това ще има достатъчно време за въпроси и ви се кълна, че ако остана жив, ще я намерим и ще им отговорим. Но сега имам нужда от вас, така че отложете това начинание за по-късно.
	Красус затвори очи, а след това потръпна с движение, напомнящо на Тави за куче, което се отърсва от вода. После отвори очи и рязко отдаде чест.
	— Да, сър.
	Тави също му отдаде чест.
	— Вървете. И успех.
	Красус отговори на Тави с пресилена усмивка, размени кимване с Макс, който стоеше с рицарите на стената, след което се изви в небето с внезапен порив на вятъра.
	Тави прикри с ръка очите си от разлетелите се пръски вода и кръв и проследи как Красус се издига нагоре. След това се върна на мястото си в редиците.
	— Мислех, че в тези облаци е пълно с някакви същества — каза Ерен. — И затова не можем да летим.
	— Така е — отговори му Тави. — Но кървавия камък е някакъв вид защита от силата на шаманите. Той трябва да го защити.
	— Трябва?
	— Мен ме защити — каза Тави. — От онези мълнии.
	— Не е същото като облаци, пълни със създания — каза Ерен. — Сигурен ли сте?
	Тави отмести поглед от смаляващата се фигура на младия рицар и погледна надолу по склона.
	— Не. Той знае, че това е моето правдоподобно предположение.
	— Предположение — тихо каза Ерен.
	— Хм-мм.
	От канимската войска се надигна грохот на барабани и канимите потеглиха към тях, стъпките им бяха равномерни и премерени. Звукът на стотици ръмжащи гласове, които скандират заедно, нарастваше подобно на мрачен и страшен вятър.
	— Какво ще се случи, ако грешите?
	— Красус най-вероятно ще умре. После инженерите и нашите рицари на земята ще разрушат моста, докато ние задържаме канимите.
	Ерен кимна и прехапа устни.
	— Хм. Неприятно ми е да го казвам, но ако камъкът е в Красус, тогава какво ще попречи на Сари да те разкъса с мълния веднага щом те види?
	Тави се обърна към Шулц, който му подаде щит. Той започна да го прикрепя плътно към лявата си ръка.
	— Незнанието. Сари не знае, че той не е в мен.
	Ерен примигна.
	— Защо това звучи като още едно предположение?
	Тави се усмихна, докато наблюдаваше разгръщащата се атака.
	— Ще ти кажа след малко.
	И тогава Сари отметна глава назад с ужасен вой и цялото множество около него отговори с оглушителен до болка, като буря, боен вик. Едва Тави започна да чува нормално, когато ушите му отново писнаха и повърхността на моста се разтресе.
	— Пригответе се! — извика Тави, но гласът му беше удавен от шума на тълпата. Той извади меча си, вдигна го над главата и всички Бойни врани около него направиха същото. По същия сигнал рицарите на дървото на стената зад него започнаха да засипват със стрели напредващите каними, като се стремяха да ги ранят и да накарат нападението да се забави заради ранените.
	Сари обаче не позволи на нападателите да се поколебаят и канимите минаха покрай ранените почти без да забавят темпото, оставяйки ги да кървят по земята.
	Тави измърмори проклятие. Но все пак си струваше да се опита.
	— Защитна стена! — извика Тави и Бойните врани промениха постройката си, като се притиснаха плътно до съседите си, така че стоманените щитове да се застъпят един друг. Ерен и Кайтай не можеха да се присъединят към стената без собствени щитове и отстъпиха няколко реда навътре в строя.
	Тави усети как щитът му трепти по щитовете на мъжете до него и стисна зъби, опитвайки се да успокои предизвиканото от ужаса треперене.
	После Сари отново зави, вдигайки осеяния си с куки жезъл, и канимите, водени от шамани с безумни очи, атакуваха Бойните врани.
	От смъртния ужас зрителното поле на Тави се стесни до тунел. Усещаше, че крещи заедно с всички хора в кохортата. Той се прилепи още по-плътно до мъжете до него и редиците от бронирани фигури се събраха възможно най-добре, опирайки се на хората отпред и добавяйки собствената си тежест и устойчивост към защитната стена.
	Тълпата каними се вряза в стената алеранци буквално като побеснял овен. Засвяткаха мечове. Плисна кръв.
	Тави трябваше да се бие яростно, просто за да се огледа и да разбере какво се случва около него, но шумът, виковете и бъркотията на близкия бой скриваха всичко извън непосредствения миг.
	Той се наведе зад щита си, като едва успя да отдръпне глава встрани, когато сърповиден меч падна отгоре му, а кривото острие заплашително увисна над щита и се насочи към шлема му. Сляпо нанасяше удари, които Макс и Магнус му бяха набили сякаш преди цял един живот.
	За повечето от тях дори не можеше да каже дали са достигнали целта си, а още по-малко — дали са нанесли поражения, но стоеше здраво на крака, заел твърда позиция, подкрепена от подкрепата на задните редове.
	Други нямаха толкова късмет. Шипеста тояга на шаман удари и разкъса шията на най-близкия легионер като някакъв ужасяващ вид трион. Друг се гмурна зад щита си само за да може кривото острие на сърповидния меч да прониже шлема му заедно с черепа.
	Още един легионер бе измъкнат от стената, като го хванаха за щита му, и веднага бе разкъсан на парчета от три виещи шамана в халати от човешка кожа.
	Бойните врани продължаваха да стоят стабилно въпреки загубите и атаката на канимите падаше върху тях в свирепи опити да ги разбие, с рев като прилив на кърваво море, безплодно разбиващо се в скалите.
	Всеки път, когато хората падаха, събратята им по кохорта само усилваха натиска напред с цялата сила, съгласуваност и бойни умения, които притежаваха.
	Това беше безнадеждно. Тави го знаеше. Една скала може да устои на океана за известно време, но малко по малко океанът ще я разруши, беше само въпрос на време. Бойните врани можеха да спрат атаката на самия проход, но Тави знаеше, че не могат да задържат огромния брой каними на моста за повече от няколко минути.
	Неочаквано Тави се озова редом до Шулц. Младият центурион нанасяше бързи, яростни, мощни удари с острието си, сваляйки един шаман и двама рейдъри с четири точно разчетени удара, докато не плати за доблестта си, подхлъзвайки се в кръвта на враговете си и падайки напред. Веднага друг каним замахна с копието си към незащитената шия на Шулц.
	Тави не се поколеба. Той се извърна и нанесе един-единствен силен удар по спускащото се копие, но така остави цялата си лява страна отворена за шипестата тояга на шамана, който стоеше с пяна на уста пред него. Той видя удара на канима с ъгъла на окото си и разбра, че никога няма да може да отблъсне или да избегне смъртоносното оръжие.
	Но нямаше и нужда.
	Легионерът вляво от Тави пристъпи напред, отбивайки тоягата встрани с щита си, след което нанесе лек, заплашителен удар към главата на шамана, принуждавайки го да отскочи назад, за да го избегне.
	Забавянето не беше голямо, но достатъчно, за да може Шулц да възстанови равновесието си. Двамата с Тави бързо се върнаха в строя и битката продължи.
	Още.
	И още.
	Ръцете на Тави горяха от напрежение поради използването на щита и меча, цялото му тяло трепереше от изтощителната борба срещу настъпващия враг. Той нямаше представа от колко дълго продължава битката. Секунди, минути, часове. Можеше да е всяко едно от тях. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че те трябва да удържат позициите си, докато всичко не свърши. По един или друг начин.
	Все повече хора умираха. Тави усети пареща болка на едната си буза, когато канимски сърповиден меч се плъзна покрай нея. Канимите падаха, но изглежда, че броят им изобщо не намаляваше, и удар след удар Тави усещаше как поддържащият натиск на задните редици отслабва.
	Неизбежното поражение щеше да настъпи скоро. Тави стисна зъби в гневно разочарование и изведнъж забеляза червен проблясък само на няколко метра от себе си. Сари стоеше там, в своята алена броня, и Тави видя как шипестата тояга на шамана пада върху вече ранен легионер и го размазва на повърхността на моста.
	Тави започна мрачно да дава заповед за атака. Единствено силен тласък можеше да доведе Сари до обсега на острието му и Тави реши, че независимо какво ще се случи, Сари няма да напусне моста жив.
	Но точно се накани да изкрещи заповедта и златна слънчева светлина внезапно заля моста.
	За един миг объркването превърна битката в тръпнеща, неумела блъсканица, тъй като всички участници шокирано обърнаха очи към небето.
	За пръв път от почти месец златно слънце сияеше над Елинарх, невероятно горещото обедно слънце от края на лятото.
	Макар да знаеше, че едва ли ще бъде чут, Тави извика:
	— Макс!
	Викът полетя към стената зад тях и рицарите, стоящи там, се отзоваха с внезапен вопъл от огромното усилие — и пуснаха по канимите оръжие, каквото никой алеранец не беше виждал досега.
	Въпреки че не всички рицари Аери можеха да летят добре, тяхното неумение бе по-скоро въпрос на неопитност, отколкото на липса на сили. Всеки рицар Аери притежаваше значителна сила за други приложения на магията на вятъра, а като се има предвид колко базови бяха нужните сега умения, за рицарите те бяха повече от достатъчни, за да изпълнят задачата.
	Тави можеше само да си представя какво се случва зад него на гребена на стената и в небето над Елинарх. Тридесет рицари, всички заедно, използваха магия за далечно виждане, подобна на тази, която обикновено се използва за наблюдение на обекти от разстояние.
	Но за разлика от лещата, която се образува между две ръце, тази беше огромна, всичките им фурии обединиха сили, за да създадат дискообразно уплътнение на въздуха с диаметър четвърт миля точно над стената, на която стояха. То събираше цялата слънчева светлина и я изкривяваше в огнен поток енергия с ширина само няколко инча, който се устреми право към Макс.
	Тави чу рева на Макс и мисленият му взор му показа нов образ — Макс, създаващ няколко свои собствени отделни лещи, които изкривяват и насочват светлината по цялата дължина на моста.
	Превръщайки я в оръжие. Точно както Тави използва своето парче римско стъкло, за да запали огън, само че… по-голямо.
	Горещата точка слънчева светлина пробяга през моста и там, откъдето минеше, рейдърите и шаманите крещяха от болка, кожата им се овъгляваше, а дрехите и козината им мигновено пламваше.
	Тави погледна през рамо и видя Макс да стои на стената с високо вдигнати ръце и лице, почервеняло от напрежение и ярост. Той изкрещя и тази внушаваща ужас светлина започна да коси канимите като пшеница. Кошмарна воня и какофония от безкрайно отвратителни писъци изпълниха въздуха.
	Светлината се мяташе от една страна на друга, смъртоносна, точна, и канимите нямаше къде да се скрият. Десетки умираха с всеки тежък удар на сърцето на Тави — и изведнъж хода на битката започна да се променя. Процепите в облаците се разшириха, слънчевите лъчи станаха повече и на Тави му се стори, че вижда сянката на човек високо във въздуха, в центъра на чистия участък от небето.
	И когато от шока атаката на канимите спря, Тави отново видя Сари, не по-далеч от двадесет фута. Шаманът погледна за кратко нагоре, след което се обърна, за да види как армията му загива, изгаряйки пред очите му.
	Той се обърна с откровен ужас на лицето си, тъй като решителната му атака се беше превърнала в безнадеждно поражение. В паниката си рейдърите, за да спасят живота си, тъпчеха своите събратя и се хвърляха от моста в опит да избегнат тази ужасна, неочаквана алеранска магия. Онези, които бяха по-близо до следващата стена, успяха да я преодолеят навреме.
	Останалите загинаха. Загинаха в огъня, в обятията на другарите си или от зъбите на гладните морски чудовища в реката под моста. Умираха със стотици, с хиляди.
	След броени секунди само канимите, които бяха най-близо до защитната стена на алеранците и следователно твърде близо до хората, за да бъдат мишена, бяха останали живи. Онези, които се опитаха да избягат, бяха разрязани от смъртоносния лъч на Антилар Максимус. Останалите, основно шамани, изпаднаха в още по-голяма ярост, породена от отчаянието и осъзнаването за неизбежната смърт.
	Тави уверено избягна неистовия замах на тояга и когато погледна към Сари, видя как канимът обръща поглед от него към небето над главата си.
	Очите на Сари бяха изцъклени, изгарящи от ярост и лудост, а после той неочаквано зави, извивайки тялото си в дъга, точно както го беше направил предишния ден.
	Сари беше разбрал, че животът му е приключил, и Тави знаеше, че Сари има достатъчно време, за да призове мълнията още веднъж — а Тави беше заобиколен от своите събратя алеранци. Този взрив означаваше, че всички около него ще загинат, точно както всички онези в палатката на капитан Сирил, която беше поразена от мълнията на Сари.
	Кървавият камък на лейди Антилус беше в Красус, така че Тави избра единствената достъпна за него възможност.
	Той се втурна напред от стената и се хвърли към Сари.
	Отново силата пропука във въздуха. Отново светлина проблясваше по тялото на шамана. И отново алени мълнии се заизвиваха през облаците около единственото парче ясно синьо небе, открито от Красус.
	И отново ослепително бяла светлина и гръмовен тътен се стовари от небето върху Тави.
	И отново нищо не се случи.
	Парчета нажежен камък се разхвърчаха от моста. Шаман, случайно оказал се твърде близо, беше овъглен до парче месо. Но Тави дори не се забави. Той преодоля останалото разстояние с един скок и вдигна меча си за удар.
	Сари замръзна за момент, вперил поглед в Тави с широко отворени от шока очи. После закъсняло се размърда в опит да се защити с тоягата.
	Но преди да успее да я вдигне, Тави заби меча си в гърлото му. За един миг той срещна уплашения поглед на канима, след което завъртя острието и го измъкна, оставяйки шамана с широко разкъсано гърло.
	Кръвта бързо покри алената броня на Сари и той вяло се отпусна на моста, за да умре със застинало в изненада лице. Шаманите нададоха пронизителен вопъл на ужас, когато техният господар падна.
	— Бойни врани! — изкрещя Тави и посочи с меча си напред. — Избийте ги!
	Бойните врани с рев се нахвърлиха на канимите.
	И миг по-късно битката при Елинарх приключи.


	Глава 53

	Макс хукна към Тави веднага след като последният шаман беше убит. Не пощадиха нито един от обезумелите каними, никой всъщност и не помоли за това. Впрочем, Тави не мислеше, че това щеше да им помогне по някакъв начин. Изобщо не беше сигурен, че ще успее да удържи легионерите си след всички претърпени загуби.
	— Калдерон — настойчиво се обърна към него Макс. — Той се опита да те изпържи. Отново.
	Макс беше целият потен от усилията, необходими за управлението на фуриите, и изглеждаше доста пребледнял.
	— Как, враните да го вземат, успя да оцелееш?
	Тави посегна към пояса си и извади канимския нож, който бяха взели по време на сраженията с групите рейдъри в деня преди битката. Той показа черепообразната дръжка.
	Кървав камък влажно блестеше в едното око. Течна, червена кръв капеше от окото и се стичаше по дръжката.
	— Имахме още един камък, помниш ли?
	— О-о — каза Макс. — Вярно — той се намръщи. — Но защо ме чуваш?
	— Отворих уста и направих няколко промени в шлема си — отговори Тави. — Фос каза, че това ще има значение. Нещо за налягането на въздуха.
	Макс навъсено погледна Тави и каза:
	— Едва не получих сърдечен удар. Помислих, че си мъртъв, а ти през цялото това време си носил друг камък със себе си — той поклати глава. — Защо просто не го даде на Красус?
	— Не бях сигурен, че ще работи — каза Тави. — Бях сигурен само в този, който му дадох. Красус беше по-важен от мен за всичко това.
	Въпросният млад рицар уморено се спусна от небето и кацна на моста под приветствените възгласи на рицарите Рибки. Красус бавно пристъпи към Тави и отдаде чест.
	— Сър.
	— Отлично направено, трибун — топло го посрещна Тави. — Просто отлично.
	Крас слабо се усмихна и Макс грубо го удари по рамото.
	— Не е лошо.
	Ерен, който все още държеше знамето, се присъедини към поздравленията, а Кайтай награди Красус с преценяващ поглед.
	Тави се огледа, опитвайки се да подреди мислите си. Това се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Прекалено много емоции се бяха стоварили едновременно върху него. Възторгът от осъществяването на неговия план. Смазващата вина за това, че заради този план бяха дадени толкова много животи.
	Гняв срещу канимите, срещу Калар, срещу коварната лейди Антилус и, разбира се, гняв срещу Сари и подобните нему, чиято жажда за власт уби толкова много алеранци и каними. Гадене, болезнено гадене от гледката и миризмата на такова много кръв, трупове, нарязани от стомана или овъглени от безпощадния слънчев огън, който неговите рицари изпратиха по врага.
	Главозамайване от това, че въпреки нищожните шансове той оцеля през последните няколко дни. И… осъзнаване.
	Работата му все още не беше приключила.
	— Добре — каза той, повишавайки глас. — Шулц, отнесете ранените при лечителите и отстъпете зад стената. Кажете на Първото копие, че искам той да обедини частите с прекалено големи загуби в работоспособна кохорта и да се върне на отбранителните позиции, докато не се уверим, че врагът се е отдалечил от града и е на път обратно към Фаундърпорт. Всички да получат храна, малко почивка, непременно да посетят лечителите и му предайте… — Тави спря, пое си дъх и поклати глава. — Той знае какво да прави. Кажете му да укрепи отбраната и да се погрижи за хората.
	Шулц уморено отдаде чест.
	— Да, сър.
	— Макс — каза Тави. — Докарай нашите коне.
	Макс вдигна вежди.
	— Ще ходим да се поразходим ли?
	— М-м-м. Вземи едно кавалерийско крило. Ще последваме отстъпващите каними и ще се уверим, че не спират да се оттеглят.
	— Да, сър — каза Макс и отдаде чест.
	Той рязко изсвири, махна с ръка на някой на стената и се отдалечи.
	— Сър Ерен, ако нямате нищо против, намерете Магнус и се уверете, че той знае какво се е случило тук.
	— Слушам — каза Ерен.
	Той кимна на Тави и се отдалечи заедно със знамето.
	— Така или иначе не се разбирам много добре с конете.
	Тави раздаде още няколко заповеди на други части на легиона, но след това изведнъж се оказа стоящ над мъртвото тяло на Сари. Сега канимът изглеждаше много по-малък, пречупен като играчка в краката на Тави. Червената броня само отчасти скриваше кльощавото му тяло и протритата козина, а пожълтелите му зъби бяха изхабени.
	Тави се опита да намери в себе си чувство на удовлетворение, че е отнел живота на враг на Империята, кръвожаден слайв, чийто планове едва не погубиха неговите приятели и покровителя му по време на Зимния фестивал преди години. Но не можа. Сари беше заплаха. Сега беше мъртъв. Мислейки за това, Тави не изпита злоба. Нито гордост. Нито срам. Но може би — пристъп на съжаление.
	Сари може да беше вероломен предател, но Тави се съмняваше, че всеки каним, който го следваше, е също такова чудовище. И хиляди от тях бяха убити по негова заповед. Те също бяха опасни, но не по този злобен начин. Или поне не съвсем. Независимо от това той нямаше голям избор. Но много би искал да намери начин, несвързан с толкова много кръв. Толкова много смърт.
	Усети присъствието на Кайтай зад себе си и погледна през рамо. Те бяха оставени сами на моста, въпреки че стената зад тях беше пълна с легионери. Тави се зачуди колко ли дълго е стоял, втренчен в трупа.
	Кайтай приближи и застана до него, като също се загледа в падналите.
	— Ти беше длъжен — каза тя тихо. — Те щяха да те убият. Щяха да убият всички.
	— Знам — каза Тави. — Но…
	Кайтай вдигна очи и го погледна за миг, незабележими бръчки прорязаха челото й.
	— Ти си луд, алеранецо — каза тя нежно. — Може да си силен. Твърд — тя сложи ръце на нагръдника на Тави. — Но под всичко това кървиш за падналите. Дори за тези, които не принадлежат на твоя народ.
	— Съмнявам се, че има поне още един жив алеранец, който да е прекарал повече време в разговори с каними, отколкото аз — каза Тави. — Моят народ, като правило, веднага започва да убива. Както и канимите.
	— И смяташ, че това е неправилно?
	— Мисля… — каза Тави, намръщвайки се. — Мисля, че това продължава толкова дълго, че никой от нас дори не може да се замисли за възможността да го спре. Тук има прекалено много история. Прекалено много кръв.
	— На твое място те не биха тъгували за теб.
	— Няма значение — каза Тави. — Не сме на пазара и не става въпрос за еднаква стойност. Става въпрос за разликата между правилно и неправилно — той се взря в залятия с кръв Елинарх. — И това беше неправилно.
	Неочаквани сълзи замъглиха очите му, но гласът му остана твърд.
	— Необходимо. Но неправилно.
	— Ти си луд, алеранецо — каза Кайтай тихо. Но пръстите й намериха неговата длан и известно време те стояха, държейки се за ръце.
	Кълбящите се облаци все още забулваха небето над тях, но сега бяха в неспокойно движение, а между проливните дъждове в облаците се появяваха все повече пролуки, които пропускаха все повече и повече слънчева светлина.
	Тави изведнъж изсумтя насмешливо.
	Кайтай въпросително наклони глава.
	— Моята игра на лудус с Насаг. Предупреждавах го. Показвах му, че трябва да се страхува от нас. Или поне се опитах. Но през цялото това време той е играл с мен като с една от фигурите си. Притисна ме, принуди ме да бъда там, където искаше да ме види.
	— В какъв смисъл? — попита Кайтай.
	— Той ме използва, за да убие Сари — отговори Тави. — Не можеше да остави сънародниците си с него. Не можеше да позволи на Сари да ги доведе до катастрофа. Но и не можеше да поиска помощта ми така, както Сари заговорничи с Калар. Той ме видя как се опитвам да извикам Сари от тяхната армия и същата вечер оглави нощната атака, демонстрирайки, че ако Сари веднага не излезе напред, Насаг ще спечели на другия ден. А после, вместо да подкрепи Сари, той застана встрани и наблюдаваше. И ние убихме Сари за него. Точно както той искаше.
	Кайтай поклати глава.
	— Мисля, че канимите повече приличат на твоя народ, отколкото на моя — каза тя. — Само луд ще изкриви всичко по този начин. Когато баща ми не беше съгласен с Ацурак, който оглавяваше моя народ, той го предизвика и го уби. Всичко свърши за броени минути.
	Тави се усмихна.
	— Не всички можем да бъдем толкова мъдри, колкото маратите — усмивката му угасна. — Направих каквото той искаше. Но в перспектива може да се окаже, че съм направил грешка.
	Кайтай кимна.
	— Насаг може да притежава силата на Сари, но той ще ръководи хората си много по-умело, отколкото Сари някога би могъл.
	— Да. Той предизвиква доверие. Мъжество. Насаг е отрязан от дома, от подкрепа. Но той може да превърне всеки каним в равен на себе си по сила воин. Ние се справихме добре с рейдърите, но едва чукнахме воините по носа. Представи си, че той има не десет, а петдесет хиляди. Щеше да превземе моста за един ден.
	— Ще си представя, когато го видя — меко каза Кайтай. — Говорейки така, ти предизвикваш съдбата да превърне страховете ти в реалност, алеранецо. В момента това са само страхове. Те могат да станат истински. Тогава ще трябва да се срещнеш с тях и да ги преодолееш. А дотогава не им обръщай внимание. Има за какво друго да мислиш.
	Тави си пое дълбоко въздух и кимна.
	— Сигурно си права. Ще се опитам.
	Тави чу как временните стени зад тях застенаха и затрещяха.
	Той се обърна и видя как инженерите увеличават отвора в стената дотолкова, че да могат през него да минат коне. След миг Макс и неговата конница се понесоха към тях.
	— Ще искате да проследите оттеглянето на канимите? — попита Кайтай.
	— Да. Насаг може да ги организира и да ни удари отново, преди да успеем да се възстановим. Не мисля, че бихме могли да го спрем, но ако го държим под око, винаги ще имаме възможност да разрушим моста, преди да се доберат до него.
	— Идвам с вас — каза Кайтай. Тонът й не допускаше възражения.
	Тави леко й се усмихна.
	— Щом хората успеят да си поемат дъх, ще осъзнаят, че ти не си аларанец.
	Лицето на Кайтай се озари от усмивка.
	— Това ще бъде интересно.
	Тави се чувстваше като след десет мили ужасен път, но двамата с Кайтай се качиха на конете си и тръгнаха заедно с Макс и кавалерията.
	Последваха на разстояние основната група оттеглящи се към Фаундърпорт канимски войски. На два пъти бяха нападнати от ранени каними, изостанали зад основната колона. Атаките бяха бързи, брутални и приключиха бързо. Конницата се разтегна в линия и убиваше всеки каним, който не можеше да поддържа темпото на отстъпващите.
	Към края на деня изтощеният Тави видя група от осем конници да влиза в руините на един от изгорелите холтове. Тави ги последва, когато свиха в тях и в сумрака последваха викове, смесени със звън на оръжия.
	Тави видя самотна голяма сянка да прескача разрушената стена и да тича. Канимът беше по-бавен от останалите, бягането му беше неравно и в паниката си той се затича право към алеранската конница, далеч от разрушения холт. Втората група се втурна да пресече пътя на самотния каним.
	Кайтай рязко си пое дъх и изсъска:
	— Спри ги. Веднага.
	Тави я погледна, но веднага изкрещя:
	— Второ копие, спрете!
	Конниците дръпнаха юздите и спряха, оглеждайки се объркано.
	— Ела, алеранецо — каза Кайтай и тръгна след канима.
	— Чакайте тук — заповяда Тави на Макс. — Ще се върнем след минута.
	— Какво става, сър? — попита Макс.
	Тави не му отговори и последва Кайтай. Тя го поведе през здрача, докато забелязаха избягалия каним, притаен в крехко прикритие под полусрутен навес до реката.
	Тя ги гледаше с огромни изплашени очи и притискаше към гърдите си няколко мънички, жадно хленчещи същества.
	Той беше тя.
	Тя.
	Тави се втренчи в нея, без да може да изрече и дума. Жена-каним, със съвсем малки рожби. Явно току-що появили се на бял свят. Сигурно беше родила, когато започна отстъплението на канимите. Нито един алеранец никога не беше виждал самка на канимите, което пораждаше много противоречиви слухове за това как канимите се размножават.
	Истината беше много по-проста и очевидна и нейното потвърждение сега трепереше под дъжда пред него, притискайки своето потомство към себе си, също толкова отчаяно и уплашено, колкото всяка алеранска майка би правила на нейно място.
	Тави пристъпи напред към нея. Притисна брадичка към гърдите си и се озъби.
	Очите на женската проблеснаха в отчаяна ярост, борейки се с още по-отчаяния страх, но след миг тя притисна уши към главата си, наклони глава настрани и я изпъна, излагайки шията си в жест на унизителна капитулация.
	Тави малко се отпусна и й кимна. После леко наведе глава и махна с ръка настрани.
	Женската вдигна глава и го погледна, а ушите й потрепваха.
	— Върви си — каза й Тави. Напрегна паметта си в търсене на подходяща дума на техния език и се спря на тази, която Варг беше използвал, когато Тави прекалено много мислеше над следващия ход в лудус и използва същия жест. — Маррг.
	Известно време жената го гледа. После отново оголи гърлото си, надигна се и без да сваля очи от него, изчезна в мрака.
	Тави я наблюдаваше, яростно размишлявайки над видяното.
	Канимите бяха дошли в Алера, вземайки със себе си жени и деца, своите семейства — това никога не се беше случвало досега.
	А това означаваше, че…
	— Велики фурии — въздъхна Тави. — Вече не се страхувам от Насаг.
	Кайтай погледна в посока избягалата жена-канимка и намръщено кимна.
	— Страхувам се от това — прошепна Тави, — което го е прогонило от дома му.


	Епилог

	Исана се събуди от звука на далечни тръби и шума в коридора пред стаята й. Тя седна, дезориентирана. Беше в леглото си.
	Някой я беше измил и сега беше облечена в мека бяла нощница, която не й принадлежеше. На масата до леглото имаше три купи и обикновено канче.
	Двете купи бяха празни. Третата до около половината беше пълна с някакъв бульон.
	Тя седна, което се оказа невероятно трудна задача, и отметна косата от лицето си.
	Тогава си спомни. Ваната за изцеление.
	Фейд.
	Ваната беше изчезнала, както и осакатеният роб в нея.
	Ако не беше толкова уморена, сърцето й на мига щеше да подскочи от страх за съдбата на мъжа. Но в състоянието, в което беше, този проблем само леко я разтревожи. Исана стана от леглото, макар това да беше акт на чиста воля, толкова слаба се чувстваше.
	Една от нейните прости сиви рокли висеше на облегалката на стола и тя я нахлузи над нощницата си, след което внимателно пристъпи към вратата.
	От коридора отвън се чуваха викове и глух звук на забързани стъпки. Тя отвори вратата и завари Джиралди да стои в коридора пред полуотворената врата на отсрещната стая.
	— Може и да е така — изръмжа старият войник, — но не вие сте този, който ще реши дали вече сте оздравял или не — той млъкна, когато трима юноши, вероятно пажове, минаха покрай него. — Лейди Верадис каза, че сте имали късмет да останете жив. Ще останете в леглото, докато тя не каже друго.
	— Не виждам лейди Верадис наблизо — каза мъж в легионерска туника и ботуши.
	Той стоеше на прага и гледаше по коридора, така че Исана го видя в профил. Изглеждаше величествен, стабилен, в кафявата му коса проблясваха сиви косъмчета, а прическата му беше стандартна за легионер.
	Беше мършав, но сякаш се състоеше само от мускули и сухожилия, държеше се със спокойна увереност, дланта на ръката му по навик си почиваше върху дръжката на меча, висящ на хълбока му. Гласът му беше дълбок и мек.
	— Затова и очевидно не може да каже нищо. Защо не отидем да я попитаме лично?
	Мъжът се обърна към Джиралди и Исана видя, че другата страна на лицето му е ужасно обезобразена от жигосване, с което бележеха легионери, проявили страхливост.
	Исана усети как челюстта й увисва.
	— Арарис — прошепна тя.
	Джиралди изсумтя изненадано и се обърна към нея.
	— Холтър. Не знаех, че сте се събудила…
	Исана срещна втренчения поглед на Арарис. Тя се опита да каже нещо, но всичко, което успя да изтръгне от себе си, беше:
	— Арарис.
	Той се усмихна и направи малък, официален поклон.
	— Благодаря ви за живота си, милейди.
	И тя го почувства. Почувства го в него сега, почувства го, когато срещна неговия поглед. Никога досега не го беше усещала преди, нито веднъж за всичките тези години, през които той служеше на нейния брат, а след това и на нея. Това бяха неговите очи, помисли си тя.
	През всичките тези години поради дългата му, падаща отпред коса тя не беше виждала лицето му, не беше го поглеждала в очите. Той никога не й беше давал възможност да го види. Не й беше позволил да разбере какво чувства към нея.
	Любов.
	Безкористна, безмълвна, силна.
	Именно любовта го беше подкрепяла през многото години работа и самота, любовта го беше подтикнала да се откаже от собствената си личност, към това да бъде заклеймен, да се промени до неузнаваемост, въпреки че това му беше коствало званието, гордостта, кариерата на войник и семейството.
	Той по-скоро беше готов да убие всичко, което го правеше самия него, отколкото това, което изпитваше към Исана. Тя почувства това в него, както и горчивината, изпълващата го скръб и любовта към своя повелител и приятел Септимус и — като следствие — към съпругата на приятеля си и неговия син.
	В името на тази любов той се бореше в опит да защити семейството на Септимус, като стоически понася всички трудности на тежкия труд в ковачницата на холта. В името на тази любов той разруши своя живот и ако се наложи, без колебание щеше да даде последния си дъх, щеше да пролее последната си капка кръв, за да ги защити. Такава любов не беше способна на нищо по-малко.
	Очите на Исана се напълниха със сълзи, когато силата и топлината на тази любов се изляха върху нея като тих океан, чийто вълни бият в такт със сърцето й. Това предизвика в нея едновременно страхопочитание и смирение.
	И нещо трепна в нея в отговор. През последните двадесет години тя беше изпитвала нещо подобно само в сънищата си. Но сега нещо се счупи вътре в нея, като парченце лед, натрошено от чук, и сърцето й се заля от възторг. Тя избухна в чист, кристален смях, който смяташе за изгубен завинаги.
	Ето защо тя никога не го е усещала в него. Тя не осъзнаваше какво се случва в душата й в продължение на дългите години труд, мъка и съжаление. Тя никога не си беше позволила да разбере, че това чувство е пуснало корени и е започнало да расте.
	То спокойно и търпеливо е чакало края на суровата зима на траур, скръб и тревоги, които бяха замразили сърцето й. В очакване на затоплянето.
	В очакване на пролетта.
	Неговата любов погуби Арарис Валериан.
	Нейната го върна към живота.
	Не беше сигурна, че може да върви, затова просто му протегна ръка.
	Арарис се движеше предпазливо, очевидно все още се възстановяваше. Тя не можеше да види всичко, само размити очертания, но ръката му докосна нейната топло и нежно и техните пръсти се сплетоха. Тя отново започна да се смее през сълзи и усети, че и той се смее в отговор. Ръцете му я обхванаха и те се прегърнаха, задъхвайки се от смях и сълзи.
	Не произнесоха нито дума.
	Всъщност те не им трябваха.


	Амара уморено търсеше нещо в книгата, когато кръглата дръжка на вратата, която водеше към техните стаи в крилото за гости на лорд Церес, се завъртя. Вратата се отвори и Бърнард влезе, държейки поднос, пълен с най-разнообразна храна. Той й се усмихна и попита:
	— Как се чувстваш?
	Амара въздъхна.
	— Сигурно си мислиш, че вече съм свикнала с болката за всичките тези години. Имам ги всеки месец, още откакто станах на тринайсет — тя поклати глава. — Не нямам гърчове и най-малкото повече няма да хленча.
	— Това е добре — тихо отговори Бърнард. — Ето чай от мента, любимият ти. И малко печено пиле…
	Той прекоси стаята до мястото, където тя седеше свита в кресло пред камината. Въпреки летните горещини, дебелите каменни стени на цитаделата на Церес охлаждаха въздуха вътре така, че й беше некомфортно, особено по време на болките й.
	Поради уморителното пътуване, синините, ожулванията, изкълченото рамо и отвратителните спомени за смърт и насилие, разочарованието й достигна чудовищни размери.
	Дотолкова, че тя прие предложението на Бърнард да присъства на съвещанието с Първия лорд и Върховни лордове Церес и Плацида, без да напуска това място.
	Може би това беше непрофесионално от нейна страна. Но едва ли върхът на професионализма би била истерията, на която можеше да се поддаде в неспособност да понесе тежестта на всичко, което се стовари върху нея.
	Без съмнение по-късно щеше да съжалява за това решение, когато спомените за болката отшумят, но сега, страдайки непоносимо физически и емоционално, тя не жалеше време за възстановяване.
	— Как мина съвещанието? — попита тя.
	Бърнард сложи подноса на коленете й, махна капака от пилето и й сипа сметана в чая.
	— Яж. И пий.
	— Не съм дете, Бърнард — каза Амара. Прозвуча рязко, въпреки че не искаше. Бърнард разчете изражението на лицето й и се усмихна.
	— Не го казвай — заповяда му тя.
	— Нямах намерение — той придърпа стол за себе си и седна. — А сега си изяж обяда и си изпий чая, а аз ще ти разкажа всичко.
	Амара го възнагради с още един сърдит поглед и се зае с чая. Беше с идеална температура, охладен достатъчно, за да се пие, без да пари, и тя се наслаждаваше на топлината му, когато той се спускаше от гърлото към стомаха.
	Бърнард изчака, докато тя си взе първото парче пиле, и започна:
	— Основното е, че силите на Калар се оттеглят. Това е добре, защото вече не идват насам, и лошо, защото все още има легиони, готови да се бият.
	— Акватайн разби двата легиона, като държаха стратегически важните пътища от Черните хълмове, въпреки това те успяха да се оттеглят в доста добро състояние.
	Амара се усмихна.
	— Той сигурно е преговарял с техните офицери и се е опитал да ги подкупи. Защо да ги унищожава, ако може да ги привлече за себе си?
	— Прекарала си прекалено много време в компанията на лейди Акватайн — отвърна Бърнард. — Довърши пилето си и аз ще направя нещо приятно за теб.
	Амара вдигна вежди, после недоверчиво сви рамене и се върна към храната.
	— Щом дъщерята на Атикус бе освободена — продължи Бърнард — и той се уверил, че Калар няма тайно да го нападне в момента, в който се разкрие, Атикус замразил кървавия разлив и го покрил с дебел лед.
	След това прекарал легионите си през него, за да отреже източните легиони на Калар и ги хванал в крепостта, която били превзели. Сега те са обсадени в нея и Гай изпраща Втори имперски да му помогне.
	— А облаците? — попита тя.
	— Очевидно пролуките в тях над градовете във вътрешността на страната започнали да се появяват ден преди да стигнем до Калар. След два-три дни напълно се разсеяли.
	Амара замислено отпи от чая си.
	— А разбрахме ли как ги създават канимите?
	— Засега не.
	Тя кимна.
	— Как легионите на Плацида успяха да пристигнат толкова бързо в Церес? Стигнаха преди нас, а ние се носехме като вятър. Мисля, че той ги е карал да тичат през целия път до града.
	— Подозирам, че всеки е трябвало да мисли така — отговори Бърнард. — Но вместо това той прехвърлил и трите си легиона във вътрешността, до самата граница на своята територия, ден след като Калар заловил жена му. И след като Гай го информирал, че Ария е в безопасност, той с форсиран марш е минал целия път до Церес. Така че му е отнело по-малко от един ден, ако е пътувал по права линия.
	Амара вдигна вежда.
	— Всичките три легиона?
	Бърнард кимна.
	— Казал, че или Ария ще бъде освободена и той ще се притече на помощ на Церес възможно най-бързо, или, в случай че тя бъде убита, ще поведе всеки свой войник към онази скапана врана, която се е осмелила да го направи — Бърнард поклати глава. — А аз бих казал, че той не създава впечатление за мъж, който не би понесъл мисълта, че този, който се е осмелил да докосне жена му, е жив.
	— Не — тихо каза Амара. — Не създава. Но винаги ще се намерят идиоти, които ще вярват, че ако човек не търпи насилие и използва всякакви средства, за да го избегне, то това е знак за неговата слабост и уязвимост.
	Бърнард поклати глава.
	— Броят на глупаците като цяло е неизчерпаем. Вземи например лорд Калар. Помниш ли, ти ми каза, че мислиш, че той е в заговор с канимите?
	— Абсолютно съм сигурна, че той никога не го е наричал заговор — промърмори Амара.
	— Мълчи и яж — измърмори Бърнард. — Гай ме помоли да те уведомя, че е имало значително нахлуване на каними, което е започнало приблизително по същото време, по което и метежа на Калар.
	Амара шумно си пое дух.
	— Наистина ли? Какво се е случило?
	— Засега са известни малко подробности — каза Бърнард. Курсорите на място били нападнати от Кървавите врани на Калар. Няколко загинали, още повече изчезнали и вероятно са минали в нелегалност. Но изглежда, Гай някак е успял да види какво се случва там веднага щом облаците спряха да го смущават. Канимите акостирали на брега около… — той се намръщи — голям мост над Тибър. Не мога да си спомня името. Не съм го чувал преди.
	— Елинарх — каза Амара. — Единственото място, където една голяма армия може безопасно да премине реката.
	— Точно така — съгласи се той. — Той изпратил Първи алерански легион да удържи моста.
	— Първи алерански? Този… клоунски легион? Сред курсорите вървят залози колко години ще минат, преди този цирк да види истинска битка.
	— А? Надявам се, че не си заложила много.
	Веждите на Амара се вдигнаха.
	— Очевидно са успели да отблъснат около шестдесет хиляди каними.
	Тя едва не се задави с хапката пиле.
	— Какво?
	Бърнард кимна.
	— Те не само че не позволили на канимите да превземат моста, но също така се придвижили на юг и защитили няколко укрепени града в района и по крайбрежието.
	— Канимите никога досега не са правили подобно нещо — каза Амара. — И не са нападали толкова масирано — тя прехапа долната си устна. — Шестдесет хиляди…
	— Да, практически десет от техните собствени легиони — каза Бърнард.
	На вратата чу почука. Бърнард стана и отиде да отвори. Дълбокият му глас тихо боботеше, докато Амара приключваше с яденето, а след това се върна с Ария Плацида.
	Лейди Плацида отново беше царствена, спокойна и безупречно облечена в зелена коприна. Тъмнокестенявата й коса падаше свободно на раменете, тя топло се усмихна на Амара, когато пристъпи и сведе глава.
	— Графе, графиньо.
	Амара започна да избутва чая назад и да се надига, но лейди Плацида вдигна ръка.
	— Не, Амара, моля те. Знам, че сте била ранена. Моля, почивайте си.
	Бърнард одобрително погледна лейди Плацида и й предложи стола си.
	— Не, благодаря, графе — каза тя. — Няма да ви задържам дълго. Просто исках да ви видя вас двамата и да ви благодаря, че ме спасихте от онова ужасно място. Задължена съм ви.
	— Ваша светлост — каза Амара и поклати глава. — Няма нужда…
	— Благодаря — прекъсна я лейди Плацида, — защото вие просто си вършехте работата и аз трябва да благодаря на Първия лорд, да, да. Не си правете труда да говорите, Амара. Това, което направихте, беше нещо повече от работа. Особено като се има предвид, че тъмна група беше в ролята на ваши съюзници. Което, между другото, беше много ловко направено — очите й искряха от злорадо веселие. — Особено това, че им взехте дрехите.
	Амара поклати глава.
	— Щеше да е по-добре, ако не го бяхме правили.
	— Никога не се страхувай, скъпа — каза лейди Плацида. — Ти си твърде порядъчна, за да спечелиш разположението й, твърде умна, за да вярваш на всичките й думи, и твърде предана на Империята, за да се вкарваш в дребните й игрички. Ти можеш да бъдеш единствено враг на Инвидия — тя се усмихна. — Ти просто… малко избърза. С тактиката.
	Амара почувства как се усмихва.
	Лейди Плацида стана сериозна.
	— Вие действахте извън служебния си дълг — тя се обърна към Бърнард и отново кимна. — И двамата. Моят господар-съпруг ви е задължен. Ако имате нужда от нещо, само кажете.
	Амара се намръщи и после погледна Бърнард.
	— А Рук…?
	— Говорих на Гай в нейна защита — каза тихо Бърнард. — Тя е опростена и освободена.
	Амара се усмихна, донякъде изненадана от чувството на удовлетворение, породено от думите му.
	— Тогава, лейди Пласида, има нещо, за което бих искала да ви помоля.
	— Само — каза тя строго, — ако спреш да ме наричаш лейди. Имам си име, скъпа.
	Усмивката на Амара се разшири.
	— Ария — каза тя.
	— Говори.
	— Рук и дъщеря й няма къде да отидат, те дори собствени дрехи нямат. Тя не иска да бъде въвлечена отново в играта, не и когато трябва да издържа дъщеря. Ако това не ви затруднява много, може би знаете холт, в който тя би могла да се установи. Нещо тихо. Безопасно.
	Ария сви устни и замислено погледна Амара.
	— Мисля, че знам такова място.
	— И… — Амара се усмихна на Бърнард. — Нещо друго.
	— Какво? — попита Бърнард. После на лицето му се изписа разбиране и той се усмихна. — Ах, вярно.
	Амара отново погледна Ария и каза.
	— Тя също така се нуждае от пони. Нали знаете, дъщеря й. Рук й даде обещание и аз искам тя да го изпълни.
	— На нея ще й трябват две понита — каза Бърнард, усмихвайки се на Амара. — Аз моля за още едно пони.
	Лейди Плацида ги погледна и поклати глава, а на лицето й цъфна усмивка.
	— Мисля, че ми харесвате все повече и повече — каза тя тихо. После отново им се поклони, този път по-ниско, и каза. — Ще се погрижа за това. Сега трябва да се оттегля.
	— Разбира се — каза Амара и сведе глава. — Благодаря ви.
	Бърнард придружи лейди Плацида до вратата и се върна при Амара. За миг той насочи поглед към нея, в него се четеше гордост. А после се наведе и започна да целува челото й, очите, устните.
	— Знаеш колко много те обичам.
	Амара му се усмихна.
	— И аз те обичам.
	— Време е да се забавляваме — каза той и я сграбчи. Повдигна я с лекота и се отправи към леглото.
	— Бърнард… — започна Амара. — Наистина те желая, но днес не е най-доброто време…
	— Дори не съм мечтал за това — отговори Бърнард. — Но всички тези полети само с малко парче червена коприна не са се отразили добре на кожата ти.
	Той я сложи на леглото и внимателно свали дрехите й. После взе малко бурканче от нощната масичка и го отвори. Сладък аромат на канела се разнесе във въздуха. Бърнард седна на леглото до нея и изсипа малко от съдържанието на бурканчето в дланта си. Приличаше на ароматно масло. За миг събра длани и прошепна:
	— Лечителят каза, че това най-добре възстановява кожата. Мисля да започнем с краката ти.
	Когато силните му топли ръце се плъзнаха по краката й, втривайки масло в раздразнената, болезнено суха кожа, Амара почувства как се разтваря в морето от приятно изтощение и за следващите няколко часа просто се предаде в ръцете му.
	От време на време той преместваше ръцете и краката й, а после я обърна, за да покрие и другата страна. Топлината на маслото, усещането за нежните му ръце върху изтерзаните мускули, удоволствието, приятната тежест на храната в стомаха я сгряха и потопиха в блаженство. Тя безсрамно се наслаждаваше.
	По-късно Амара се събуди в прегръдките му, сложила буза на рамото му. Беше тъмно. Светлина идваше само от жаравата в камината.
	— Бърнард? — прошепна тя.
	— Тук съм — каза той.
	Гърлото й се стегна и тя прошепна:
	— Съжалявам. Никога досега не съм имала закъснения — тя стисна очи. — Не исках да те разочаровам.
	— Да ме разочароваш? — промърмори Бърнард. — Това означава само, че трябва да се опитваме по-усилено — той прокара пръст по шията й, от докосването по тялото й премина тръпка. — И много по-често. Не мога да кажа, че съм разочарован заради това.
	— Но…
	Той се обърна към нея и много нежно я целуна по устните.
	— Мълчи. Няма за какво да се извиняваш. И нищо не се е променило.
	Тя въздъхна, затвори очи и потърка буза в топлата му кожа. Разяждащата я болка утихна и тя почувства сънливост да запълва празнотата, останала в нея.
	Една мисъл я посети точно на границата преди съня и тя чу сънливото си мърморене.
	— Нещо пропускаме.
	— А?
	— Лейди Акватайн. Тя взе за помощници Алдрик и Одиана.
	— Така е. Бях там.
	— Но защо не е взела Фиделиас? Той е най-опитният й подчинен и е провеждал подобни спасителни операции десетки пъти.
	— Аха — гласът на Бърнард звучеше сънливо. — Може би го е изпратила някъде другаде.
	„Може би — помисли си Амара. — Но къде?“


	Часът беше късен и Валиар Маркус стоеше сам в центъра на моста Елинарх, гледайки спокойно реката.
	Бяха минали десет дни от края на битката. С изключение на южната стена, градът бе защитен от много по-внушителни укрепления в очакване на ново нападение на канимите, което така и не последва.
	Работата беше завършена бързо, след като събориха овъглените останки от сградите, изгорени от капитана, а инженерите възстановиха тази част от града с камък, като проектираха улиците така, че да направят кошмарен живота на нашествениците, ако стените някога отново бъдат преодолени.
	Неестествените облаци се стопиха, след като в продължение на няколко дни изсипваха непрекъснат дъжд, а нивото на реката се повиши с повече от три фута. Водата долу още кипеше от акули, пируващи с останките на мъртви каними, които биваха изхвърляни там в продължение на повече от седмица.
	Няколко магически лампи, оцелели от битката, както и погребалните клади за падналите алеранци, бяха онези слаби източници на светлина, които Маркус можеше да забележи.
	Последните огньове все още горяха в местата за погребения северно от моста — просто имаше твърде много тела за правилно, персонално погребение, освен това дъждът пречеше на погребенията и гасеше огньовете, и Маркус се радваше, че най-трудната работа, да положат падналите, е приключила. Лицата на загиналите щяха да му се явяват насън в продължение на няколко нощи или десетилетия, но те нямаше да нарушат неговия мир така, както биха могли преди три години.
	Маркус скърбеше за тях, съжаляваше, че са станали жертви — но споменът за тях го правеше още по-силен. Тези хора може да са мъртви, но те все още бяха легионери, част от традиция, която се простираше далеч назад и се губеше в мъглата на алеранската история.
	Те живяха и умряха в легиона, бяха частици на нещо, което беше много по-значимо от просто сбора на съставните му части.
	Точно както и Маркус беше такава частица. И винаги е бил. Дори и ако в някакъв момент е забравял за това.
	Той въздъхна, гледайки звездите, като се наслаждаваше на уединението, което мракът предлагаше на върха на моста и където вечерният вятър отнасяше остатъците от вонята на битката. Спомняйки си колко трудно и опасно беше сражението, Маркус осъзна, че е много доволен от това, че отново е във форма.
	Отново може да води достойна битка в името на добра кауза.
	Той поклати глава и се ухили.
	Нелепо е. Подобни чувства бяха характерни за някой с много по-младо, не толкова ожесточено сърце. Той знаеше това. Но от това те не ставаха по-слаби.
	Чу съвсем слабо шумолене на тъкан, развята от вятъра.
	— Най-накрая — каза той тихо. — Точно си мислех кога ли ще се появиш.
	Висок мъж в обикновен сив пътен плащ с качулка изникна до Маркус и също се облегна на перилата на моста, гледайки към реката.
	— Е?
	— Плащай — каза Маркус тихо.
	Гай го погледна, като се наведе леко.
	— Сериозно?
	— Винаги съм ти казвал, Гай. Добрата маскировка не е способността да изглеждаш различно. Това е способността да бъдеш някой друг — той поклати глава. — Уменията на призовател на вода са необходими, но не са достатъчни.
	Първият лорд отговори:
	— Може би.
	Известно време той гледа реката, а после каза:
	— И така?
	Маркус въздъхна тежко.
	— Кървави врани, Секстус. Когато го видях в униформа да раздава команди на стената, за миг си помислих, че остарявам. Можеше да е Септимус. Същият външен вид, същият маниер на даване на заповеди, същата…
	— Смелост? — предположи Първият лорд.
	— Цялостност — каза Маркус. — Смелостта беше само част от това. А начинът, по който разигра всичко — врани, той е по-умен, отколкото беше Септимус. По-хитър. По-находчив — той погледна Първия лорд. — Можеше просто да ми кажеш.
	— Не. Трябваше сам да го видиш. Както винаги.
	Маркус се засмя за кратко.
	— Може би си прав — той погледна Гай в очите. — Защо не го призна?
	— Знаеш защо — отговори Гай тихо и горчиво. — Без фурии за мен ще е по-лесно сам да му прережа гърлото, отколкото да го направя мишена за мъже и жени, от които той не може да се защити.
	Маркус се замисли и каза:
	— Секстус. Не бъди глупак.
	Последва секунда на леко объркване и Първият лорд каза:
	— Какво, извинявай?
	— Не бъди глупак — услужливо повтори Маркус. — Този млад човек манипулира враговете си до пълното им объркване и се справи с шаман, който беше поддържан от петдесет хиляди фанатични последователи. Той не просто успя да се защити, Секстус. Той го унищожи. Собственоръчно. Той стоя рамо до рамо с легионерите по време на битката, оцеля след магьосничеството на канимите, което унищожи деветдесет процента от офицерите на този легион — при това два пъти! — и използва своите рицари-призователи с невероятен ефект.
	Маркус се обърна и махна с ръка към лагера на легиона от южната страна на моста.
	— Той спечели уважението на тези хора, а ти знаеш колко рядко се случва това. Ако сега каже на легиона да се изправи и да тръгне към канимите, те ще го направят. Те ще го последват.
	Гай дълго мълча.
	— Не става дума за магията на фуриите, Гай — каза той тихо. — Никога не е ставало дума за това. Става дума за лична смелост и воля. Той има всичко това. Става дума за способност за лидерство. Той е лидер. За умението да внушава доверие. Той го прави.
	— Да внушава доверие — повтори Гай, влагайки малко ирония в думата. — Дори и на теб?
	— Той ми спаси живота — каза Маркус, — въпреки че не беше длъжен. И при това едва не го убиха. Той се грижи за своите хора.
	— Искаш да кажеш, че си готов да го последваш?
	Маркус замълча за момент. После каза:
	— Казвам, че само глупак ще го захвърли единствено защото е лишен от фурии. Врани, той вече спря нашествие на канимите, сключи съюз с маратите и лично предотврати твоето убийство на Зимния фестивал. Колко още кървави проверки трябва да премине?
	Гай обмисли това за минута, след което каза:
	— На теб ти харесва да бъдеш Валиар Маркус.
	Маркус изсумтя.
	— След като се договорих с него и той напусна легионите на Защитната стена… забравих колко много ми харесва да съм него.
	— Колко време трябваше да работиш върху лицето си?
	— Около три седмици. По няколко часа всеки ден. Никога не съм бил силен във водното призоваване.
	Известно време мълчаха. Маркус въздъхна.
	— Враните да те вземат, Секстус. Само ако знаех.
	Гай се усмихна горчиво.
	— Само ако знаех.
	— Но вече не можем да се върнем.
	— Да — съгласи се Първият лорд. — Не можем.
	Той се обърна към Маркус и каза:
	— Но може би можем да продължим напред.
	Маркус се намръщи.
	— Какво?
	— Ти го разпозна, когато най-накрая успя да се вгледаш в него. Не мислиш ли, че всеки, който някога е служил със Септимус, може да направи същото? — Гай поклати глава. — Той стана мъж. Няма да успее да остане незабележим още дълго.
	— Няма да успее — съгласи се Маркус. — Какво искаш да направя?
	Гай го погледна и каза:
	— Нищо, Маркус.
	Валиар Маркус се намръщи.
	— Тя ще разбере достатъчно скоро, независимо дали ще й кажа за това или не.
	— Може би — каза Гай. — А може би не. Във всеки случай не виждам никакви причини това да се изплъзне от вниманието ти, както се случи с всички останали. И ми е трудно да повярвам, че тя ще е недоволна да има агент, който да е доверената дясна ръка на Октавиан.
	Маркус въздъхна.
	— Наистина. И предполагам, че ако откажа, ти ще приложиш стандартните мерки.
	— Да — каза Първият лорд с леко съжаление в гласа. — А не искам това. Но ти знаеш правилата на играта.
	— Мммм — проточи Маркус.
	И двамата не произнесоха нито дума още десет минути, след което Маркус каза:
	— Разбираш ли какво всъщност е той?
	— Какво?
	Маркус чу тихо, слабо изумление в собствения си глас, когато отговори:
	— Надежда.
	— Да — отговори Гай. — Невероятно…
	Той протегна ръка и сложи няколко златни монети на каменната ограда до Маркус. После извади и друга — старинен сребърен бик, монета, износена от времето, и я постави редом до другите.
	Маркус взе златото. И дълго време гледа сребърната монета, знак за властта на курсора.
	— Ти и аз никога повече не можем да сме на една и съща страна.
	— Не — каза Гай. — Но може би ти и Октавиан ще можете.
	Маркус погледна сребърната монета — знак за вярност на курсора към короната. После я взе и я прибра в джоба си.
	— На колко години беше Септимус, когато се проявиха фуриите му?
	Гай сви рамене.
	— На около пет, мисля. Подпали детската си стая. Защо?
	— Пет — Маркус поклати невярващо глава. — Просто ми беше любопитно.
	Мъжът в сивия плащ се обърна и си тръгна.
	— Нямаше нужда да ми го показваш — каза Маркус зад него.
	— Така е — отговори той.
	— Благодаря ти, Секстус.
	Първият лорд се обърна и сведе глава пред другия мъж.
	— Пак заповядай, Фиделиас.
	Маркус го изпрати с поглед. След това извади старата сребърна монета и я вдигна, така че светлината на далечните огньове да заиграе по повърхността й.
	„Пет“ — помисли си той.


	— Откога се познаваме, алеранецо? — попита Кайтай.
	— Тази есен ще станат пет години — отвърна Тави.
	Кайтай вървеше редом с Тави от момента, в който излезе от болницата — първата сграда, която той нареди на инженерите от легиона да възстановят.
	Наложително беше да има чисто и сухо място, където да се грижат за ранените и болните, като се има предвид големия брой пострадали и изтощението на Фос и неговите лечители, особено през последните часове на битката, когато лечителите едва успяваха да стабилизират умиращите, а не да ги връщат в строя.
	Тави прекара вечерта в посещение на ранените. Всеки път, когато имаше малко свободно време, той ги посещаваше, говореше с тях, въодушевяваше ги колкото може. Беше мъчително да гледа осакатените легионери, всеки от които беше пострадал при изпълнение на неговите заповеди.
	Вземаше Кайтай със себе си по време на всяко посещение — всъщност той я вземаше където и да отиде, включително на щабните съвещания. Представляваше я като посланик Кайтай и повече не обясняваше присъствието й по никакъв начин, цялото му поведение показваше, че тя е доверен човек, а тези, които имат въпроси или коментари за нея, по-добре да ги запазят за себе си.
	Искаше хората да свикнат да я виждат, да разговарят с нея, докато не разберат, че тя не представлява заплаха. Това беше метод за адаптация от чичовите му уроци по овцевъдство. Тави с удивление си помисли, че по същия начин би обучавал овцете да свикнат с нов овчар или куче.
	Тя се отказа от дивашкото си облекло и започна да носи една от униформените туники на Тави, кожени панталони и ботуши за езда. Отряза дългата си коса в стила на легионерите, остана само естественият им цвят, сребристобял.
	Докато вървяха, тя кимна.
	— Пет години. През това време — каза тя, — опитвала ли съм да те измамя?
	Тави посочи с пръст белия белег на бузата си.
	— През първата нощ на нашата среща ме награди с това с помощта на каменния си нож. И си мислех, че си момче.
	— Ти си муден и тъп. И двамата знаем това. Но опитвала ли съм се някога да те измамя?
	— Не — каза той. — Никога.
	Тя кимна.
	— Тогава имам идея, която трябва да представиш на Първия лорд.
	— Наистина?
	Тя отново кимна.
	— Ние ще възпираме известно време Насаг и неговите хора, нали?
	Тави кимна в знак на съгласие.
	— Докато Първият лорд не разгроми силите на Калар, ние ще трябва да останем тук, за да сдържаме и притесняваме канимите, като се надяваме да задържим колкото се може повече от тях тук, за да не се притекат на помощ на Калар и така да ангажират част от нашите войски.
	— Тогава ще ти трябват много разузнавачи. Малки мобилни групи.
	Тави направи гримаса и кимна.
	— Да. И това никак няма да е забавно.
	— Защо?
	— Първо, заради тяхната бавна скорост на придвижване — каза Тави. — Разузнавачите много лесно ще ги забележат или проследят, а след това и ще ги хванат — особено през нощта. А ние просто нямаме достатъчно коне, за да снабдим всички. Ако не измисля нещо, ще загубим много добри хора.
	Кайтай наклони глава.
	— Значи ти оставаш капитан?
	— Засега, да — каза Тави и кимна. — Фос казва, че най-вероятно Сирил ще загуби левия си крак. Според закона на короната не се допуска офицер в легиона, който да не може да марширува и да се бие заедно с хората си. Но съм почти сигурен, че той ще бъде приет в легиона като аташе на короната или произведен в регионален консул по стратегия.
	Кайтай вдигна вежди.
	— Какво означава това?
	— Че той ще ми дава заповеди, как и къде да се движа. Но аз ще вземам решения по време на битка.
	— Аха — каза Кайтай. — Боен командир и мирновременен командир, както ги нарича моят народ. Единият взема решения по време на битка, а другият — през останалото време.
	— Звучи като истина — каза Тави.
	Кайтай се намръщи.
	— Но ти не трябва ли да следваш същите правила? Не можеш да маршируваш заедно с твоите хора. Без да използваш фуриите, които вашия народ призовава на пътя.
	— Точно така — усмихнато каза Тави. — Но те не го знаят.
	Кайтай изненадано вдигна вежди.
	— Какво? — попита Тави.
	— Ти… ти не… — тя се намръщи. — Горчивина. Тъга. Всеки път, когато говориш за своята неспособност към магия, това ти причинява болка.
	— Знам — каза Тави и беше донякъде изненадан, когато се чу да го казва спокойно, без познатата малка болка от разочарование и тъга от несправедливостта на всичко това. — Предполагам, че сега това не е толкова важно за мен. Знам какво мога, дори без да знам как да призовавам фурии. Прекарах целия си живот в очакване да се случи това чудо. Но ако никога не се случи, тогава нека бъде така. Не мога постоянно да стоя със затаен дъх. Време е да спра да чакам. За да живея.
	Кайтай съсредоточено го погледна, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата.
	Тави се усмихна.
	— За какво?
	— За това, че намери собствена мъдрост — каза тя, усмихвайки се. — Може би още не си безнадежден, чала.
	Тави изсумтя, когато се приближиха до втората каменна сграда, издигната от инженерите — командния център. Бяха го построили от най-големите камъни, които успяха да извлекат от земята, и бяха оставили по-голямата част от сградата толкова дълбоко под земята, че най-долните помещения, в това число и командирската му стая, всъщност се намираха под нивото на реката.
	Тави не искаше да получи приоритет за тази сграда, но Магнус, заедно с останалите офицери, тихо пренебрегнаха властта му и го направиха така или иначе. Сградата беше напълно защитена от ужасните канимски мълнии, увериха го инженерите.
	Тави трябваше да признае, че за всички наоколо е изключително полезно да има надеждно място, за да се приведе в ред легиона. Останалите легионери разположиха стандартно своите палатки около командната сграда и болницата и макар мъртвите и ранените определено да липсваха, усещането за нормален живот се върна в Първи алерански.
	Той се справяше с проблемите по реда на възникването им, въпреки че през повечето дни се чувстваше като някакъв луд, който се опитва на случаен принцип да гаси горски пожар с одеяло, тичайки от един източник на дим към друг.
	Ако знаеше, че смятат да правят апартамент със самостоятелна баня в командната сграда, щеше да им каже да не го правят. Но те просто го изправиха пред свършен факт.
	Оказа се, че има малка всекидневна, баня и спалня, която би се считала за скромна по всякакви стандарти, с изключение на стандартите на легионерски лагер. Той без проблеми можеше да постави палатка вътре, а леглото му беше достатъчно широко, за да се просне напречно на него — ярък контраст със стандартното сгъваемо легло и походното одеяло, осигурявани на легионите.
	Часовите, стоящи пред командната сграда, отдадоха чест, когато Тави мина покрай тях заедно с Кайтай. Той кимна на мъжете — и двамата бяха Бойни врани.
	— Милиас, Джонус. Продължавайте.
	Младата кохорта пое задълженията по охрана на жилището на капитана със спокойна решителност, дежурните винаги бяха внимателни, униформите им стояха безупречно, а враната от знамето на кохортата се виждаше ясно на техните нагръдници и по-детайлно — на техните шлемове и щитове.
	Обгорялото знаме беше дублирано много пъти, винаги с черна врана, вместо с имперския орел, и едно от тези знамена висеше над вратата на командната сграда.
	Той влезе вътре и се отправи към далечната част на първия етаж, където беше апартаментът му. Беше просто, но разумно обзаведен със здрави, функционални мебели. Той беше оставил някои неща тук по-рано, но за първи път щеше да остане да нощува.
	— И така, каква е идеята?
	— На мен — каза Кайтай — ми се струва, че имаш проблем. Твоите разузнавачи не са достатъчно бързи, за да избегнат врага, ако бъдат открити. И не могат да виждат в тъмното, за разлика от вашия противник.
	— Аз казах точно същото.
	— Значи имаш нужда от бързи разузнавачи, които могат да виждат в тъмното.
	Тави се освободи от плаща си и го хвърли на стола.
	— Да, нямаше да е лошо.
	— Така се получава — каза Кайтай, — че сестрата на майка ми е точно такъв човек. Всъщност съм сигурна, че тя познава още няколко, които имат подобни на нея качества.
	Веждите на Тави литнаха нагоре. Лелята на Кайтай беше Хашат, водачката на маратския клан на конете и вероятно втората по влиятелност сред вождовете на маратите.
	— Тук да дойдат марати? — попита той.
	— Опитът показва, че е възможно да оцелеят тук — отвърна сухо тя.
	Тави изсумтя.
	— Мислех, че Хашат е нужна на Дорога, за да държи всичко под контрол у дома.
	— Може би — каза Кайтай. — Но нали на теб не ти трябва цял клан. Един или два отряда ездачи ще са напълно достатъчни за твоите нужди. Могат да бъдат привлечени по-големи сили, ако е необходимо да се обезпечи стабилността на твоята луда Империя, алеранецо. Редът в Алера означава за маратите също толкова много, колкото и нашата стабилност за вас.
	— Достатъчно справедливо.
	— А сътрудничеството между твоя народ и моя, дори в малък мащаб, може да послужи като важна стъпка за укрепване на нашето приятелство.
	— Може да се получи — съгласи се той. — Нека да го обмисля. И ще говоря с Първия лорд.
	— И това ще спаси животи, който иначе би трябвало да пожертваш.
	Това трябва да се направи, помисли си Тави. Но после прозрението го удари и той вдигна вежди, наведе глава към Кайтай и се ухили.
	— Правиш го само за да можеш по-често да яздиш коне.
	Кайтай го награди с надменен поглед.
	— Аз исках кон. А получих теб, алеранецо. Трябва да се възползвам максимално от това.
	Тави пристъпи към нея и нежно я бутна към стената, след което я притисна с тялото си и я целуна. Дишането на момичето-марат се ускори и тя се разтвори в целувка, ръцете й се вдигнаха, докосваха го, тялото й се раздвижи с бавно, вълнуващо напрежение плътно под него.
	Тави изпусна слабо ръмжене, когато целувката го накара да пламне от желание. Той пъхна ръце под края на туниката и ги плъзна по нежната, пареща кожа на талията и гърба.
	— Може би ще пробваме ваната?
	Тя прекъсна целувката, само за да каже:
	— Тук. Сега. Ваната после.
	После тя сграбчи с две ръце туниката му, скосените й зелени очи бяха страстни и диви, и го издърпа към спалнята.
	Тави спря на прага и изпъшка.
	— Чакай.
	Гледайки в очите на Кайтай, Тави си помисли за гладна лъвица, която се готви да скочи, бедрата й се полюляваха, прилепнали към него, но тя спря в очакване.
	— Лампата — въздъхна Тави. — Докато свети, часовите знаят, че съм на разположение, и ще пускат посетители.
	Очите на Кайтай се присвиха.
	— И?
	— И има много малко неща, които мога да направя по въпроса. Трябва да отида да намеря Макс или някой друг.
	— Защо?
	— Защото не мога просто да кажа на светлината да изгасне.
	Стаята потъна в мрак.
	От шока Тави седна на пода.
	Стоеше така и изпитваше странно, трептящо чувство в стомаха, а по главата сякаш тичаха множество малки остри крачета. Усети как космите по ръцете му настръхват.
	— Алеранецо? — прошепна Кайтай, гласът й беше нисък, почти благоговеен.
	— Аз… — проговори Тави. — Аз само казах… Аз исках тя да изгасне. И…
	В един миг огромното значение на този факт го порази. Той забеляза, че хрипти, не можеше да диша нормално.
	Той каза на фурията на лампата да угасне.
	И тя угасна.
	Той я накара да угасне.
	Направи го сам.
	Той подчини фурията.
	— Светлина — заповяда шепнешком след малко. — Искам светлина.
	И тя се появи.
	Тави погледна Кайтай с широко отворени очи и тя му отвърна със също такъв недоверчив поглед.
	— Кайтай. Аз го направих. Аз!
	Тя продължи да го гледа внимателно.
	— Светлина, изгасни! — каза Тави. Светлината угасна и той веднага каза: — Светлина, светни! — така и стана. — Кървави врани! — изруга Тави със смях в гласа. — Угасни! Светни! Угасни! Светни! Угасни! Кайтай, видя ли?
	— Да, алеранецо — каза тя с тон, пропит с внезапна и дълбока обида. — Видях.
	Тави се засмя и тупна с пета по каменния под.
	— Светни!
	Светлината отново се появи и освети намръщената Кайтай, застанала до него с опрени на хълбоците ръце.
	— Какво? — попита Тави.
	— През цялото това време — каза тя. — Ти се притесняваше. Тормозеше се заради това. Уверен, че това е толкова ужасно. Заради това?
	— Ами. Да. Угасни!
	Кайтай въздъхна.
	— Типично.
	Чу се шумолене на дрехи.
	— Какво имаш предвид? — попита Тави. — Светни!
	Когато лампата отново се запали, тя стоеше пред него, гола и прекрасна, и Тави едва не се пръсна от желание, когато вълна от страст, радост, любов и триумф го заля.
	— Това, което имах предвид, алеранецо — каза тя тихо, — е, че през цялото това време ти се държиш така, сякаш това е някаква колосална задача. Когато всичко е толкова просто — тя се обърна, за да види фурията на лампата, и решително каза: — Угасни.
	Лампата угасна.
	И преди Тави да успее да се възстанови от шока, Кайтай го притисна към пода и покри устата му с целувка.
	Тави реши, че тази проклета от враните лампа може и да почака.
	Имаше много по-важни неща.


	$id = 43879
	$book_id = 9776
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/43879
	Корекция: proffessore, 2020 г.
	Корекция: NomaD, 2020 г.
	----

	__Издание:__
	Автор: Джим Бъчър
	Заглавие: Фурията на курсора
	Преводач: Пламен Панайотов
	Година на превод: 2020
	Език, от който е преведено: руски
	Издание: първо
	Издател: Читанка
	Година на издаване: 2020
	Тип: роман
	Националност: английска
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12791