
Джеймс Баркли
Крадеца на зората
ГАРВАНИТЕ
Хирад Хладнокръвния
Рас
Ричмънд
Талан
Сирендор
Ларн
Незнайния воин
Илкар, елф маг от Джулаца
КСЕТЕСК
Школа за магия
Стилиан, Господар на хълма
Дензър, старши маг
Селин, маг съгледвач
Найър, наставник на Дензър
Ларион, магистър изследовател
Сол, Закрилник
ДОРДОВЕР
Школа за магия
Ериан, маг изследовател
Алун, съпруг на Ериан
Троун, воин
Джандир, елф стрелец
Уил, крадец
Вулдарок, Господар на кулата
ЛИСТЕРН
Школа за магия
Херист, Върховен старейшина
Рай Дарик, генерал
ДЖУЛАЦА
Школа за магия
Барас, Главен посредник
Джеймс Баркли
3
БАРОНИ, ВОЖДОВЕ И ВОИНИ
Блекторн, владее южна Балея
Гресе, владее югоизточна Балея
Тесая, вожд на западно племе
Травърс, капитан в гвардията
Крадеца на зората
4
ПРОЛОГ
Ръката се долепи до устата й и заглуши писъка, когато тя се събуди.
Алун не помръдна до нея в леглото. Лице, размито от нощния мрак,
доближи очите й. Тя различи сурови черти и безмилостен поглед. Щом
се вторачи в него, ръката му натисна още по-силно.
– Направиш ли магия, твоите момчета ще умрат. Ако не ни пома-
гаш, също ще умрат. Нека съпругът ти остане жив, за да се знае, че мо-
жем да докопаме твари като вас навсякъде, дори насред града на някоя
от Школите. Помисли за това, докато спиш, и укроти гнева си, когато се
събудиш. Тепърва има за какво да си поприказваме с тебе.
Мислите се мятаха в ума й с ритъма на лудо туптящото сърце. Глу-
павото инатене да живее на спокойствие извън защитата, която осигуря-
ваха стените на Школата, сега бе застрашило живота на всички, които
обичаше. А този мъж говореше за нейните момчета, прекрасните й
близнаци, в чиято съдба вярваше непреклонно и развиваше у тях голяма
мощ. Толкова малки, толкова невинни… Тялото й премаля при мисълта
на какво са способни хора като мъжа над нея. Не знаеха що е състрада-
ние и милост. Те се бяха зарекли да изкоренят онова, което според тях
беше зло. Не съзираха чистотата и вълшебството, сътворявани от нея, а
слепотата им ги правеше твърде опасни.
В спомените й отекваха гласове, които я предупреждаваха. Магист-
рите й съчувстваха за стремежа да има нормално семейство, но подчер-
таха, че не може да си позволи безгрижие във времена, когато мнозина
проявяват открита враждебност към Школата и всичко, което тя въплъ-
щава. Тя всъщност извършваше експеримент, напомниха Магистрите, а
не само следваше желанието си да има свой дом. Синовете й пък бяха
деца на Школата, а тяхното развитие – жизненоважно проучване.
Но както винаги тя наложи волята си. В края на краищата момчета-
та бяха нейни синове, а Алун не искаше да живее на територията на
Школата. Прокле се за глупавия инат и за прекомерната самоувереност,
че може да опази близките си. В очите й напираха сълзи на безсилна
ярост.
И другата ръка на мъжа се мярна пред очите й. Държеше парцал,
който притисна към носа и устата й. Опиатът подейства бързо, макар че
тя се бореше като животно, приклещено в капана и видяло тичащите
хрътки. Напразна, отчаяна и кратка съпротива. Упояваше я с брофан…
Джеймс Баркли
5
Последната й ясна мисъл беше какво главоболие я очаква, когато отново
отвори очи.
Крадеца на зората
6
ГЛАВА 1
Синя светлина проряза небето в късния следобед, озари разкъсани-
те сиви облаци и рязко открои очертанията на прохода Таранспайк.
Отекна мощен грохот, съпроводен от човешки писъци.
Бойците от отряда на Гарваните невъзмутимо преценяваха положе-
нието от стените на замъка, пазещ прохода. Отвисоко виждаха добре и
двора, и бойното поле.
Левият фланг на отбраната бе пробит. По овъглената трева бяха
размятани горящи смазани тела, а враговете удвоиха напора си навсякъ-
де по линията на сблъсъка. И напредваха.
– По дяволите! – промърмори Незнайния воин. – Проблем.
Вдигна свит юмрук над главата си, разпери пръсти и завъртя ръката
си в широк кръг. Мъжете с флагове по кулите незабавно повториха за-
поведта. Петима конници и един маг изскочиха в галоп от странична
порта.
– Ей там! Вижте – посочи Хирад. Петнайсетина мъже тичаха през
пробива, без да се намесват в битката – те се стремяха да достигнат сте-
ните на замъка. – Ще участваме, а?
– Участваме – кимна Незнайния.
– Крайно време беше – усмихна се Хирад.
– Гарвани, след мен! – изрева Незнайния.
Измъкна със замах двуръчния си меч от ножницата, подпряна на
зъбера, и се втурна към стъпалата. Нагръдната му броня улови послед-
ните лъчи на слънцето, а могъщото тяло се носеше напред с бързина и
ловкост, които се оказваха гибелна изненада за мнозина. Бръснатата му
глава бе приведена напред върху бичия врат, докато се спускаше вихре-
но по стълбата.
Стъпалата бяха изградени в самата стена и стигаха до покрива на
твърдината. Оттам човек можеше да се спусне в двора по спиралните
стълби на всяка от двете по-малки кулички.
Незнайния поведе към лявата куличка покритите с кожа и ризници
воини и мага – отряда на Гарваните. Отвори рязко вратата, изръмжа на
стража да се дръпне и препусна надолу през две стъпала, като се подпи-
раше на външната стена.
Още не бяха преполовили стълбата, когато отекна втори, по-мощен
взрив, и разтърси замъка до основите.
Джеймс Баркли
7
– Пробиха стената на двора – подхвърли Хирад.
– Почти стигнахме – отвърна Незнайния.
Вратата в подножието на куличката беше отворена, но Хирад се
усъмни дали Незнайния изобщо би забавил устрема си, ако я бе заварил
затворена. Гарваните изскочиха под гаснещите кехлибарени лъчи и хук-
наха към левия ъгъл на двора, където прахът от взрива се издигаше мът-
но във въздуха.
Враговете нахълтаха през мътилката, прескачаха отломките, които
се бяха посипали по двора. Покритите с кожена броня и маскирани бой-
ци се разпръскваха в редица. Хирад забеляза, че след тях идва още един
мъж, който видимо не бързаше за никъде. И той носеше лъскава кожена
броня, но бе наметнал черен плащ, който се развяваше зад гърба му. Лу-
лата между устните му бълваше димни кълбета, а ако зрението на Хирад
не го подвеждаше, изпод наметалото се подаваше глава на котарак, коя-
то мъжът галеше разсеяно, Илкар, елф и маг от Джулаца, изрече прокля-
тие и се изплю на земята.
– Този е от Ксетеск…
Хирад поспря и се озърна. Стройният жилав елф му махна да про-
дължи напред.
– Ти иди да се биеш. – Овалните кафеникави очи се присвиха под
късата черна коса. – Аз ще го наглеждам.
Вражеските воини настъпваха равномерно вляво от Гарваните към
отвесната каменна стена, в чието подножие се редяха складове със зър-
но, сечива и дърва за огрев.
Незнайния тутакси свърна натам, за да ги пресрещне. Хирад се
мръщеше, все не можеше да откъсне поглед от самотната фигура с чер-
ния плащ зад мечоносците.
Шумът на битката отвън сякаш заглъхна в ушите му, щом се съсре-
доточи в предстоящото. Противниците бяха почти тройно повече от
Гарваните и като видяха колко са малобройни, хвърлиха се към тях. Пе-
тима изпревариха останалите тичешком, вдигнали високо мечовете си,
уверените им крясъци отекваха от стените.
– В боен строй! – изрева Незнайния и Гарваните пъргаво се подре-
диха в привичната за тях позиция.
Както винаги, Незнайния застана в центъра на леко неравния клин.
Вляво от него бяха Талан, Рас и Ричмънд, вдясно – Сирендор и Хирад.
Зад тях Илкар се приготви да ги брани с щита.
Незнайния почукваше ритмично с върха на меча си по земята на
всяка крачка и Хирад, който търсеше в очите на враговете издайнически
Крадеца на зората
8
признаци, че са разбрали кой е насреща, изведнъж се озъби – забеляза
как се поколебаха за миг.
– Щитът е готов – обади се Илкар.
Макар че чуваше тези думи от десет години, Хирад потръпна.
Всъщност не усещаше нищо, но вече знаеше, че ще бъде опазен от напа-
дение с магия, и долавяше трептенето на въздуха. Мечът на Незнайния
престана да звънти по калдъръма и миг по-късно Гарваните се хвърлиха
в схватката.
Острието на Незнайния изсвистя в дъга от долу на горе и от дясно
на ляво. Противникът му нямаше никакъв шанс да се защити – оръжие-
то му бе отбито встрани, лицето му – сцепено от брадичката до челото, а
върхът на двуръчния меч пръсна кърваво облаче на излизане от раната.
Поразеният отлетя назад с такава сила, че събори други двама и до-
ри не успя да изпищи преди края.
Отдясно Сирендор пое удар с ромбовидния си щит преди да разре-
же с острието си гръдния кош на врага. Хирад с лекота избегна непохва-
тен замах отгоре, като се наведе настрана, и веднага мушна с две ръце
меча си в шията на мъжа срещу него. Останалите врагове не се престра-
шиха да запълнят зейналата пролука в редиците им. Варваринът се ухи-
ли, пристъпи напред и ги подкани с жест да му налетят.
Вляво от Незнайния обаче битката не потръгна толкова добре. Рас
и Талан разменяха удари с бойци, които умело отбиваха с щитовете си.
Ричмънд все се озърташе, докато се бранеше и парираше противника
със светкавични удари.
– Онзи заклинател ни минава отляво – извика той, пресрещна муш-
кане към корема си и изтласка противника назад.
– Следя го – отвърна Илкар приглушено от усилието да поддържа
невидимия щит над всички. – Ей сега ще опита магия.
– Не се занимавай с него, остави го на Илкар! – заповяда
Незнайния.
Мечът му се стовари върху щит и противникът залитна.
– Още се движи наляво – упорстваше Ричмънд.
– Зарежи го, казах!
Огромният мъж довърши врага, като му разпори корема, а Талан
повали първата си жертва, макар че едната му ръка беше порязана.
Вражеският заклинател излая ключовото слово на магията. Възду-
хът се нажежи и в кратката тишина всички поспряха и се разделиха на
крачка-две.
– Защита! – кресна магът и постройките край стената избухнаха,
Джеймс Баркли
9
разхвърляйки нацепени дъски и трески.
Настана хаос.
Разполовено парче дърво цапардоса опорния крак на Хирад, той за-
губи равновесие и се просна по корем, макар че опита да се превърти по
гръб. Незнайния понесе ударната вълна с широкия си гръб и почти не
шавна. Мечът му профуча откъм хълбока и се заби чак до гръбнака на
следващия противник.
– Нямаме щит! – кресна Илкар, съборен на земята от взрива, но
след миг се изправи със скок. – Поемам техния маг.
– Ще го спипам – обеща Ричмънд, който едва не политна в прег-
ръдките на врага.
Успя да се окопити пръв и мечът му потъна в гърдите на
противника.
– Остани в строя! – избоботи Незнайния. – Ричмънд, остани в
строя!
А Хирад впи поглед в очите на мъжа, който се канеше да го убие.
Онзи като че не можеше да повярва в късмета си, докато замахваше към
безпомощния варварин, само че ударът му не стигна до жертвата. Мечът
звънна в ромбовидния щит, някой застана над Хирад и острие се впи в
шията на нападателя. Сирендор се наведе и издърпа Хирад да стане.
Ричмънд се отдалечи само на пет-шест крачки, но грешката му бе-
ше непоправима. Увлечен в схватка, Рас дори не усети, че флангът е
оголен. Втори враг се възползва веднага, заобиколи пъргаво първия и
намушка Рас в хълбока.
Поваленият Гарван притисна с длан раната и неволно изблъска Та-
лан, който с мъка отби удар, но вторият щеше да го довърши.
– Гадост! – изръмжа Незнайния.
Мечът му се изпречи пред гърдите на Талан и пресрещна два удара.
Незнайния ритна с десния крак и петата на ботуша му потъна дълбоко в
корема на вражески боец.
Ричмънд се хвърли обратно в битката. Талан застана над поваления
си съратник, прободе следващия нападател в гърдите и когато изтръгна
меча, писъците на жертвата му заглъхнаха в хрипове – давеше се в собс-
твената си кръв.
А зад тях Илкар успя само да проследи как магът от Ксетеск се
втурна към стената, която бе разчистил с взрива, после спря, обърна се
към него, усмихна се, изрече една дума и изчезна насред крачка.
Илкар заскърца със зъби и отново се съсредоточи в сражението.
Присвитият на земята Рас не помръдваше. Незнайния съсече още един
Крадеца на зората
10
противник, вдясно от него Сирендор и Хирад също убиха по един с при-
вичната си ловкост. Само острието в ръцете на Ричмънд се мяташе бяс-
но, движенията му издаваха какво чувства в момента. Илкар закрачи
напред, вече оформяше мана за отблъскващо заклинание. Достатъчно
беше да покаже намерението си – остатъците от вражеския отряд го ви-
дяха, отскочиха и избягаха през зейналата в крепостната стена дупка.
– Остави ги! – Незнайния викна на Хирад, който се хвърли да ги
гони.
Варваринът спря и се заслуша в присмехулните крясъци, с които
гарнизонът на твърдината изпровождаше нападателите. Навсякъде по
укрепленията се разнесоха победни викове – във вражеските редици ро-
гове засвириха сигнал за отстъпление.
Но за Гарваните победата беше горчива.
Вълна от тишина сякаш се разпростря около тях, другите наоколо
също млъкнаха пред гледката, каквато малцина бяха виждали през годи-
ните. Хирад се озърна – всички освен Илкар бяха приклекнали около
Рас. Варваринът се присъедини към тях.
Отвори уста да попита, но тутакси се отказа. Рас, чиито длани още
бяха притиснати към страшната рана, не дишаше.
– Цял ден се размотаваме и ето какво стана – каза Хирад. – Повече
няма да се наемаме като резервен отряд.
– Не е мястото, нито времето за тези спорове – кротко се обади Нез-
найния, който забеляза събиращата се край Гарваните тълпа.
– Защо пък не? – Варваринът се надигна, мускулите му се издуха
под дебелата кожена броня, а тъмнорижата му плитка подскочи. Той на-
тика свирепо меча си в ножницата. – Още каква проклетия ни трябва, че
да се убедим? Като стоиш бездейно по цял ден на крепостната стена, не
си нащрек, когато се стигне до битка.
– Тук има неколцина, които не биха се съгласили с тебе… ако мо-
жеха. – Незнайния кимна към избитите врагове.
– За десет години загубихме трима от нашите – всеки път когато
приемахме договор, който трябваше да откажем. Нека ни наемат да се
бием, не да зяпаме как другите го правят.
– Но заплащането беше добро – напомни Илкар.
– И сега на Рас пука ли му за парите?! – кресна варваринът.
– Аз… – започна Илкар, но опря длан в челото си, погледът му по-
мътня. Той стисна рамото на Незнайния. – Да отложим и спора, и Поме-
на. Онзи маг още е някъде наблизо.
Гарваните наскачаха, готови за бой.
Джеймс Баркли
11
– Къде? – изръмжа Хирад. – Свършено е с него!
– Не го виждам – призна елфът. – Движи се под Було. Знам обаче,
че е тук. Усещам оформената мана.
– Страхотно! – промърмори Сирендор. – Може да ни цапардоса
както си иска.
Ръката му стисна по-силно дръжката на меча.
– Нищо не ни заплашва. Принуден е да се отърве от Булото преди
да направи ново заклинание. Само че искам да знам с какво се занимава
вътре.
Лицето на Илкар се скова в намръщена гримаса.
Хирад огледа твърдината и крепостните стени. Събираха се облаци
и светлината на залязващото слънце избледняваше бързо до сивкаво, до-
ри заръмя. Всичко бе замряло, поне стотина чифта очи наблюдаваха
Гарваните и трупа, около който стояха. Замъкът Таранспайк притихна и
макар че войниците се завръщаха в него с победа, тутакси се умълчаха,
щом видяха какво се е случило.
Гарваните запристъпяха в разширяващ се кръг, Илкар оставаше
встрани и дебнеше напрегнато при оголената от взрива стена.
– Но защо той не успя да стовари онова заклинание върху пас? – за-
чуди се на глас Талан и махна с ръка към разпилените наоколо трески и
зърно. – Не му достигна една протегната ръка.
– Не би трябвало да пропусне – съгласи се елфът. – Точно затова
аз…
Оказа се, че магът е до стената. Ненадейно стана видим, опрял две-
те си ръце в нея. Опипа набързо мястото и част от стената се дръпна на-
зад и наляво, откривайки тъмен тунел. Магът влезе и проходът незабав-
но се затвори.
Илкар притича и се вторачи в стената, другите се скупчиха зад
него.
– Хайде де, отвори – подкани го Хирад.
Елфът изви глава към него, овалните му, заострени на върха уши
трепнаха раздразнено.
– Ще успееш ли? – попита Талан.
– Трябва да използвам магия. Иначе не бих видял къде да натисна.
Пак насочи вниманието си към стената и останалите Гарвани се от-
дръпнаха, за да не му пречат. Той произнесе кратко заклинание, докато
плъзгаше ръцете си по стената, и усети как маната очертава следи. Опря
върховете на пръстите си в камъните и затърси. Пръстите му намираха
една след друга нужните точки.
Крадеца на зората
12
– Готово.
Не бе изминала и половин минута. Незнайния кимна.
– Добре. Но ти – посочи плещестия Талан, чиято къса кестенява ко-
са лепнеше от пот – …остани тук и се погрижи за ръката си, а ти… –
пръстът му се изпъна към Ричмънд – …започни Помена и помисли как-
во направи.
В краткото мълчание Талан понечи да възрази, но капещата от ръ-
ката му кръв и изнуреното лице показваха колко неприятна е раната.
Ричмънд покорно отиде при Рас и се взря в него със сините си очи, кои-
то се насълзиха. Дългурестото му тяло се прегъна да коленичи до заги-
налия воин Гарван. Опря меча пред себе си, сплел пръсти на предпази-
теля пред дръжката. Склони глава и замря, само ветрецът полюшваше
дългата му руса коса, вързана на тила. Преди четири години Рас заедно
с Талан се бе присъединил към вече прославените и уважавани трима
бойци Гарвани. Толкова бяха оцелели след онази единствена битка, в
която паднаха другите им двама приятели.
Незнайния застана до Илкар.
– Да се заемем с това.
– Добре. – Илкар бутна, стената хлътна и се дръпна наляво. – Ще
остане отворено. Той беше затворил отвътре.
В края на прохода трепкаше мъждива светлинка. Незнайния закра-
чи пъргаво, Хирад и Сирендор го следваха по петите, Илкар вървеше
последен.
Вече доближаваха светлика, когато прокънтя вик на ужас и пресек-
на рязко. Нечий глас гръмко избълва поток от думи, чу се тътрене на
крака. Незнайния забърза напред.
Свърна надясно и се озова в стаичка, където имаше легло, срещу
него бюро, а от къс коридор в лявата стена проникваше светлина. Върху
бюрото се бе килнал мъж на средна възраст в обикновена синя роба. От
дълга рана на набръчканото му чело по дългите му пръсти се стичаше
кръв. Той гледаше изцъклено капките и потрепваше конвулсивно.
Незнайния приклекна до мъжа.
– Къде отиде той? – Не дочака отговор, другият дори не показа, че
го разпозна. – Питам те за мага с черното наметало.
– О, богове в небесата! – Илкар също застана до зашеметения мъж.
– Това е магът на замъка.
Незнайния кимна. Елфът надигна полека главата на мага. Кръвта се
стече на струйка по изпитото бледо лице. Очите шареха, но като че не
виждаха нищо.
Джеймс Баркли
13
– Серан, аз съм Илкар. Чуваш ли ме? – Погледът се фокусира за
миг. – Къде отиде магът от Ксетеск? Трябва да го намерим.
Серан се помъчи да погледне през рамо към входа на вътрешния
коридор. Устните му шаваха, но се чуваше само „д-д-д…“.
– Чакайте малко – намеси се Сирендор. – Тази стена не опира ли
в…
– Да вървим – прекъсна го Незнайния. – Докато се бавим, той ни се
изплъзва.
– Така си е – отсече Хирад и поведе останалите по коридора към
малко празно помещение.
В отсрещната стена имаше врата, а зад нея – друг, по-дълъг проход,
чийто край се осветяваше от неравномерно сияние. Варваринът се
озърна.
– Хайде! – повика останалите и се втурна по коридора.
С доближаването към края видя голям огън, накладен върху решет-
ка в ниша на отсрещната стена. Нахълта в залата и светкавично огледа
навсякъде. Отдясно имаше две врати през двайсетина стъпки от двете
страни на второ, незапалено огнище. Едната се затваряше бавно.
– Ей там! – посочи Хирад и свърна към вратата, без да го е грижа
идва ли някой след него.
Искаше по-скоро да се нахвърли върху жертвата.
Заби пети в пода пред вратата, отвори я със замах и отстъпи крачка
назад преди да нахълта. В дъното на малко преддверие имаше двукрила
порта със свод и гравиран на дървото герб. Стените около портата бяха
покрити с руническо писмо. Светилници ярко огряваха стаята. Хирад не
се забави да разглежда – едното крило на портата беше открехнато, а от-
вътре проникваше трепкаща светлина.
Варваринът се усмихна.
– Я ела при татенцето! – процеди той и се хвърли през пролуката в
портата.
– Хирад, почакай! – изкрещя Сирендор, когато останалите дотичаха
в залата с двете врати.
– Сирендор, настигни този идиот – заповяда Незнайния. – Мисля,
че е време да видим къде попаднахме.
Над огнището висеше кръгла метална плоча с диаметър около ме-
тър. На нея бяха гравирани глава и нокти на дракон. По зейналата паст
играеха пламъци, а разперените нокти бяха готови да разкъсват. Няма-
ше друга украса. Незнайния пристъпи към герба, но не изпускаше от
поглед Сирендор, устремил се към вратата, зад която изчезна Хирад.
Крадеца на зората
14
Изведнъж Незнайния спря, сви вежди и се обърна към Илкар.
– Какво има? – попита елфът.
– Нещо не е наред. Ако не съм се объркал съвсем, тук трябва да са
кухните, а натам – протегна ръка Незнайния към вратите – е дворът.
– Значи сме под тях – предположи Илкар.
– Не сме се спускали надолу. Какво ще кажеш?
Но елфът не го слушаше, а се вторачи пребледнял в герба над
огъня.
– Познавам този символ…
– И какво означава?
– Това е гербът на Драконаните. Чувал ли си за него?
– Някой и друг слух – сви рамене Незнайния. – Е, и?
– И според тебе би трябвало сега да стоим на двора?
– Ами така ми се струва, но… Илкар преглътна на сухо.
– Богове… дано не сме направили онова, което подозирам…
В първия миг размерите на кухината, в която се озова, накараха Хи-
рад да забави крачка, а и му натежа жегата, обгърнала го още с влизане-
то. После усети извънредно силна миризма на дърво и масло, наситена с
някакъв остър дъх. Накрая две огромни очи, които го наблюдаваха от
дъното на залата, сякаш го заковаха на място.
– Хирад, укроти се!
С този вик Сирендор отвори вратата вдясно от огнището и влезе ти-
чешком. Видя двукрилата порта с герба, но спря рязко, защото пред не-
го изникна магът с тъмния плащ. По инстинкт вдигна меча си и отстъпи,
за да заеме позиция. Досети се, че неочакваната поява на мага е заради
изчерпването на Булото, с което се бе прикривал. Мъжът пред него от-
давна бе прехвърлил трийсетте и щеше да е симпатичен въпреки роша-
вата коса и брадясалите бузи, ако побелялото лице не бе разкривено от
страх. Той разпери празните си ръце.
– Моля те! – зашепна. – Не можах да му попреча, но мога да възпра
поне теб.
– Заради теб умря един от Гарваните… – …и не искам да видя как
ще умре още един, повярвай ми. Варваринът…
– Къде е? – настръхна Сирендор.
– Не повишавай глас! Виж, той е в беда. – Под наметалото на мага
се подаде котешка глава и пак се скри. – Ти си Сирендор, нали? Сирен-
дор Ларн. – Щом наемникът кимна, магът продължи: – А аз съм Дензър.
Знам как си настроен към мен, но в момента можем да си помогнем вза-
имно. Повярвай ми, твоят приятел наистина се нуждае от помощ.
Джеймс Баркли
15
– В какво се е натресъл? – по-тихо попита Сирендор. Неясно защо
нещо в държанието на мага успя да събуди тревогата му. Вместо да го
посече на място, той повярва, че Дензър се плаши от друго, а не да умре
от ръката на Гарван.
– Лошо. Дори много лошо. Виж сам.
Магът вдигна показалец пред устните си и повика Сирендор с жест.
Боецът доближи, без да изпуска от очи нито него, нито мърдащата мал-
ка издутина под наметалото му. Дензър му посочи да надникне през
портата.
– О, велики богове над нас!
Щеше да се вмъкне вътре, но магът го хвана за рамото. Сирендор се
извъртя на пети.
– Махни ръката си от мен. Веднага! Магът се подчини, но каза
натъртено:
– Няма да го улесниш, ако просто нахълташ там.
– Но какво да сторим? – изсъска Сирендор.
– Не знам точно… – вдигна рамене магът. – Може би ще успея да
измисля нещо. Не е зле да доведеш и приятелите си. Няма да намерят
нищо интересно във външната зала, а тук не е изключено да ни бъдат от
полза.
Сирендор направи две крачки и изви глава към Дензър.
– Без глупости, разбра ли? Ако и той умре заради тебе… Магът
кимна.
– Чакам ви.
– Точно така.
Сирендор изхвърча от преддверието, без да знае, че ще потвърди
всички опасения на Илкар.
Хирад би побягнал, но беше влязъл прекалено навътре, а и не вяр-
ваше, че краката ще го удържат, защото трепереха ужасно. Затова стое-
ше и зяпаше.
Главата на дракона бе опряна върху предните му лапи и първата
свързана мисъл, изплувала в ума на Хирад, беше за големината й – от
долната челюст до темето се равняваше на неговия ръст. И устата беше
широка поне три стъпки, муцуната пък се проточваше пет стъпки. Очи-
те бяха разположени близо едно до друго над муцуната, обрамчени в де-
бели рогови окръжности, а зениците представляваха тесни черни ивици
сред стъписваща синева. Костен гребен започваше от главата на дракона
и минаваше по гръбнака му. Хирад добре виждаше лъскавата грамада на
тялото.
Крадеца на зората
16
В този момент съществото внимателно разпери криле и веднага
пролича защо странната кухина е толкова огромна. Крилете започваха
от горната част на туловището над плешките и всяко се простираше че-
тирийсетина стъпки в ленивия си размах. Драконът пазеше равновесие с
тях, докато вдигаше глава от пода и се изправяше.
Въпреки грациозно извитата шия, за да гледа по-отблизо натрапни-
ка, чудовището се изви около шестдесет стъпки над пода. Опашката се
извиваше наляво и дори в края беше по-дебела от човешко тяло. В цяла-
та си дължина Драконът би заел поне сто и двадесет стъпки, но сега се
опираше на могъщите си задни крака с по четири нокътя на тях, по-го-
леми от човешка глава. Целият беше златист – светлината от огъня се
преливаше по тялото му и хвърляше отблясъци по стените.
Хирад чуваше бавното и дълбоко дишане. Драконът отвори уста
широко и показа дълги редове остри зъби. Прокапа слюнка, която се из-
пари щом допря пода.
Съществото вдигна предна лапа и изпъна напред един извит нокът.
Варваринът неволно отскочи. Преглъщаше трудно и изведнъж се препо-
ти целият. Тресеше се от главата до петите.
– Ама и аз съм един шибаняк… – изръмжа той. Открай време вяр-
ваше, че ще умре с меч в ръка, но в миговете преди да бъде изкормен от
гигантския нокът, той не направи очевидно безсмисления опит да се за-
щити. Покой изтласка мимолетната ярост, която пък бе сменила страха,
и Хирад прибра меча в ножницата, вперил поглед в очите на великанс-
ката твар.
Но не последва удар. Драконът присви нокътя си и изпъна шия на-
долу. Главата му спря само на крачка от варварина и го обля с горещия
си кисел дъх.
– Интересно – изрече драконът с глас, който отекна в съзнанието на
Хирад.
Накрая краката на варварина не издържаха и той тупна тежко на
пода. Устата му зейна, но не издаде нито звук.
– А сега – продължи драконът – да си поприказваме.
Джеймс Баркли
17
ГЛАВА 2
– И кои все пак са тези Драконани? – прошепна Сирендор. Илкар се
обърна към него.
– Всичките са магове. Те са… не знам как да го кажа… някак свър-
зани с… с драконите, нали се сещаш?
– Изобщо не се сещам, по дяволите! Дракони не съществуват. Има
ги само в мълвата и преданията – едва чуто се сопна Сирендор.
– Тъй ли било? Значи там вътре виждам една адски грамадна
легенда.
Ушите на елфа настръхнаха сърдито.
– Че какво значение има? – Колкото и тихо да звучеше гласът на
Незнайния, не губеше нищо от силата си. – Нуждаем се от отговор на
един-единствен въпрос.
Тримата Гарвани и Дензър се бяха скупчили пред открехнатата
порта към залата на Дракона, забравили за малко враждата си. Хирад се-
деше с гръб към тях, подпрял се на длани и свил краката си в коленете.
Огромната глава беше на крачка от него, стъписващото туловище леже-
ше на пода с прибрани криле. Илкар не можеше да се начуди на разме-
рите на съществото.
Макар да не вярваше особено на книгите и преданията, въображе-
нието му мислено рисуваше драконите. Представяше си ги големи. Но
Хирад изглеждаше толкова дребничък пред това чудовище, че елфът се
извърна и стисна клепачи за миг преди да реши, че Сирендор не е прав.
Онова в залата не беше илюзия. И все пак не успяваше да повярва
докрай.
– Би трябвало да е мъртъв – промърмори Незнайния. Пръстите му
ту стискаха дръжката на меча, ту се разгъваха. – Защо не го е убил?
– Според нас те беседват – отвърна Дензър.
– Какво?!
Илкар не бе чул нито дума откъм залата. Ако разчиташе само на ви-
дяното, значи Хирад и Драконът просто се гледаха. Елфът обаче напрег-
на острото си зрение. Ето, Хирад поклати глава и премести тежестта си
върху едната ръка, за да направи жест с другата. Посочи зад гърба си и
каза нещо, но пак не се чуха думи. Драконът наклони глава встрани и в
отворената уста се откроиха гъсто наредени зъби. На пода капна теч-
ност и Хирад трепна.
Крадеца на зората
18
– Според вас ли? – обади се Сирендор. – За кого още говориш?
– Остави това за по-късно – възпря го Незнайния. – Трябва да из-
мислим нещо, и то по-скоро. За какво, да му се не види, може да разго-
варят тези двамата?
Никой не знаеше отговора. Илкар пак се взря в смущаващата сцена
и някакъв проблясък привлече погледа му. Отначало помисли, че е отра-
жение от красивите лъскави люспи на Дракона, но цветът не беше зла-
тист, напомняше за сребро или стомана.
Напрегна зрението си докрай и го откри – малък диск, не по-широк
от длан, закачен на верижка около нокът на едната задна лапа на Драко-
на. Побутна Дензър и махна с ръка натам.
– Къде е? – попита другият маг.
– На десния заден крак, третия нокът. Дензър завъртя глава.
– Ама че очи имаш… Ей сега.
Магът от Ксетеск смънка някакви думи и разтърка с палец клепачи-
те си. Пак погледна и се смръзна.
– Какво е това? – попита Илкар. – Само не се опитвай да…
– Ти се моли Хирад да го разсейва с разговора – прекъсна го Ден-
зър и замърмори под носа си.
– Какви ги дрънкаш? – изсъска елфът. – Какво видя?
– Довери ми се. Мога да го спася. А вие се пригответе да бягате
оттук.
Направи крачка и изчезна.
– Слушай, доста ми е трудно да се опомня – призна си Хирад.
Драконът изви глава и изопна лапите си.
– Обясни ми.
Думите сякаш не минаваха през ушите на варварина, а направо раз-
търсваха главата му.
– Ами… разбери – и в най-щурите пиянски видения не съм си пред-
ставял, че ще си бърборя с… с дракон. – Размаха ръка безпомощно и из-
ви вежди. – Искам да кажа, че…
Гласът му притихна.
Ноздрите на Дракона се издуха и Хирад усети как горещият повей
роши косата му. Трудно се удържа да не повърне от този дъх, гаден с
миризмата си на кисела пепел.
– Сега какво мислиш? – попита съществото.
– Страх ме е до полуда.
На Хирад му беше студено. Все още потреперваше и му се струва-
ше, че потта замръзва по тялото. А в залата беше горещо. Много
Джеймс Баркли
19
горещо. Големи огньове пращяха и пукаха в десетте огнища по стените
в отсрещната половина на залата, които заобикаляха Дракона от три
страни. Самото чудовище май седеше на мека влажна пръст. Хирад пак
се подпря на ръцете си.
– Страхът е полезен. Също и умението да познаеш кога си безси-
лен. Затова още си жив. – Драконът размърда лявото си крило. – Я ми
кажи какво търсиш тук?
– Преследвахме един човек. Той дойде насам.
– Да, знаех, че не си сам. Кого преследвахте?
Варваринът се подсмихна преди да се усети. Умът му отказваше да
възприеме това, което се случваше. Въпреки увереността, че говори с
твар от преданията, все не можеше да отпъди и приумицата, че е някак-
ва илюзия. Това обяснение изглеждаше по-смислено.
– Един маг. Неговите хора убиха мой приятел. Искаме да го хва-
нем. А ти… видя ли някого? – Положението беше твърде нелепо… –
Виж какво, да ме прощаваш, но дори не мога да повярвам, че те има.
Драконът се разсмя или поне Хирад изтълкува така звука. Бумтеше
в главата му като прибой край скалист бряг. Варваринът се разтресе и
стисна клепачи от болката, която заблъска мозъка му. А после чудовищ-
ните зъби се озоваха пред него, а ноздрите издухаха сгорещен въздух в
очите му. Хирад се стресна до онемяване, но преди дори да се изуми от
бързината на чудовището, то помръдна главата си нагоре и го бутна под
брадичката. Хирад се плъзна назад по гладките камъни, накрая спря за-
шеметен. Подпря се да седне и опипа брадичката си – по дълбоката
драскотина имаше кръв.
– А сега, дребно човече, трудно ли ти е да повярваш, че ме има?
– Ами… не бих казал…
– И не би трябвало. Серан вярва, но той не изпълни дълга си към
мен. И твоите приятели зад портата… Убеден съм, че вярват.
Гласът на Дракона в главата му зазвуча по-гръмко. Хирад се изпра-
ви и прекрачи към звяра, като тръскаше глава в опит да я прочисти от
мътилката.
– Е, извинявай. Не исках да те обидя.
Отново усещаше ударите на сърцето си чак в гърлото. Откъм дра-
кона долетя друг звук, може и пак да беше смях, но някак
пренебрежителен.
– Ти се усъмни в самото ми съществуване – напомни чудовището. –
Бих казал, че си късметлия, защото не се обиждам лесно. Или защото не
съм склонен да се усъмня в твоето съществуване.
Крадеца на зората
20
Варваринът се насилваше да успокои дишането си и да измисли не-
що, но не виждаше изход. Оставаше само да научи кога на дракона ще
му дотегне тази игра и ще го затрие.
– Така си е. – Хирад сви рамене. – Но те моля да разбереш, че точно
теб най-малко очаквах да заваря тук.
– Ааа… – Този път в главата на варварина отекна веселие. – Значи
съм те разочаровал. Дали не подобава аз да ти се извиня?
Сега смехът беше по-кротък, някак замислен. Лекичко шумолене
стигна до слуха на Хирад, после и едва доловим глас:
– Не реагирай, когато ме чуеш, не казвай нищо. Аз съм Дензър –
човекът, когото ти преследваше. Опитвам се да ти помогна. – Кратко
мълчание. – Затова кажа ли ти да бягаш, хуквай с все сила. Не спори и
не поглеждай назад.
– А сега, дребно човече, задай ми въпрос.
– Какво?
Хирад примига и пак насочи цялото си внимание към дракона. Изу-
ми се, че е могъл да го забрави дори за миг.
– Питай. Сигурно искаш да научиш нещо за мен. Чудовището от-
дръпна главата си и шията му се изви високо над подобното на хълм
тяло.
– Ами добре. Защо не ме уби?
– Защото ти прибра меча и показа, че си различен от другите хора,
които съм срещал. Това те прави интересен. Малцина сред хората са
интересни.
– Щом казваш… И какво правиш тук?
– Почивам си. Възстановявам се. Тук съм в безопасност. Хирад сви
вежди.
– В безопасност от какво?
Драконът се размърда. Леко разкрачи задните си лапи, отново по-
ложи глава на пода и впи поглед в очите на варварина, примигвайки
мудно.
– Моят свят е във война. Ние опустошаваме земите си и на това не
му се вижда краят. Когато искаме да възстановим силите си, възползва-
ме се от сигурни убежища като това тук.
– Къде по-точно е „тук“?
Погледът на варварина се плъзна по високия таван.
– Поне си достатъчно разсъдлив да проумееш, че не се намираш в
своето измерение.
– Хич не те разбирам, като ми говориш за измерения, да прощаваш.
Джеймс Баркли
21
Само знам, че в замъка Таранспайк няма толкова голяма зала.
Драконът се засмя за кой ли път.
– Толкова е просто, но ако подозираше какви усилия са положени,
за да можеш да стоиш пред мен… – Надигна главата си и я разлюля със
затворени очи. Продължи, без да ги отваря: – Когато излезе от покоите
на Серан, ти се озова в гардеробна, но тази стая не се намира в никое из-
мерение. Същото важи и за тази пещера, както и за молитвената зала,
която вече си видял. Ако това ще те улесни, смятай ги за коридор между
твоето и моето измерение. Съществуването му зависи от съхраняването
на целостта на твоето измерение. – Главата пак го доближи светкавично
и крилете зашаваха, за да компенсират рязкото движение. – Всички от
моето Люпило сме поели задължението да закриляме вашия свят, да го
пазим от набези на всяко вражеско Люпило и да не даваме в ръцете ви
онова, което не биваше да бъде сътворявано никога.
– Но защо си правите труда?
– Не се заблуждавай, че е от симпатия към вас, незначителните тва-
ри. Рядко се срещат хора, достойни за уважението ни. Лесно е да го про-
умееш – ако допуснем да имате средствата, с които да се самоунищожи-
те, ще загубим завинаги убежището си. Това е причината порталът към
вашия свят да остава затворен. Иначе някое друго Люпило би могло да
реши, че иска да властва над вас.
Хирад се замисли.
– Значи казваш, че от вас зависи нашето бъдеще. Надочните дъги
на Дракона се размърдаха като вежди.
– Да, и до този извод би могъл да стигнеш. Впрочем… как е името
ти?
– Хирад Хладнокръвния.
– Аз съм Ша-Каан. Ти си силен, Хирад Хладнокръвния. Добре нап-
равих, че те пощадих, за да говоря с тебе. Ще достигна до тебе отново.
Но сега трябва да си отдъхна. Върви си заедно с твоите спътници. Вхо-
дът ще бъде запечатан зад вас. Ти повече няма да ме намериш, но аз мо-
же и да те намеря. А Серан… Налага се да намеря друг, който ще ми
служи. Няма да търпя Драконани, които не са способни да опазят моето
убежище.
Чак след няколко удара на сърцето си варваринът осмисли какво
чу, но не смееше да повярва.
– Ти ме пускаш да си отида?
– Защо не?
– Бягай, Хирад, бягай веднага!
Крадеца на зората
22
Главата на Дракона се издигна светкавично, очите му светнаха като
жарава и затърсиха кой говори. Дензър обаче оставаше невидим. Хирад
се поколеба.
– Бягай! – кресна вляво от него магът.
Варваринът се озърна към Ша-Каан, погледите им се срещнаха за
мимолетен миг. Виждаше само необуздана ярост.
– О, не…
Драконът се вторачи в десния си заден крак. Хирад хукна.
– НЕ! – Сега гласът на чудовището беше гръмовен и отекваше от
стените. – Върни онова, което взе от мен!
– Тук съм! – извика Дензър.
Хирад изви очи надясно – магът се мярна на трийсетина крачки от
портата. Драконът също се обърна натам и блъвна огън, който обгори
стената, пламъците се извисиха до тавана и погълнаха дърво и гоблени.
Но Дензър бе изчезнал отново. Непоносима жега облъхна Хирад. Той се
спъна, изохка, останал без дъх, а грохотът на огнения изблик го разтър-
си целия. Стори му се, че цялата зала е погълната от пожар. През дима и
падащи подпалени парцали от гоблени видя Незнайния, който му бе от-
ворил портата широко. Една сянка излетя през портата и тогава варва-
ринът чу дракона да се надига. Незнайния пребледня.
– Тичай де, Хирад, тичай!
Драконът направи крачка напред, после още една и Хирад усещаше
как подът се разтърсва под краката му.
– Донеси ми откраднатото! – затътна чудовището. Хирад се добра
до портата.
– Затваряме! – кресна Незнайния и двамата със Сирендор натисна-
ха крилата. – По-бързо, по-бързо!
Хвърлиха се към вратата на предната зала. Илкар и Дензър я преко-
сяваха в лудешки бяг, Сирендор не изоставаше от тях. Ша-Каан пак
блъвна огън, масивната двойна порта се разхвърча на парченца овъгле-
но дърво и обжарен метал. От удара Хирад падна и се търкулна към сте-
ната с незапаленото огнище. Задушаваше се. Замря разтърсен, вторачен
в пламъците наоколо, после погледът му се спря на Ша-Каан, който
вдишваше отново, проврял глава през разбитата порта.
Варваринът стисна клепачи в очакване на края, но нечия ръка се
протегна, сграбчи го за яката, издърпа го да стане и го тласна към же-
лезния навес над огнището. В същия миг две огнени копия пронизаха с
рев входа и достигнаха отсрещната стена, където стопиха металната
плоча с герба на Драконаните.
Джеймс Баркли
23
– Да вървим, Хирад! – Незнайния го бутна да последва другите, ко-
ито бяха избягали.
– Върни амулета! – зарева Ша-Каан. – Хирад Хладнокръвния, вър-
ни амулета!
Варваринът пак се подвоуми, но Незнайния го натика в коридора
преди пламъците да поразят за втори път залата, да издърпат въздуха от
дробовете им и да опърлят косите им.
– По-бързо! – извика Сирендор. – Изходът се затваря и не можем да
го задържим.
Двамата се втурнаха неистово по коридора и бяха вече в гардероб-
ната, когато нова огнена вълна заля молитвената зала и проникна в ко-
ридора. Хирад усети как кожената броня по гърба му се сгърчва от топ-
лината. Виждаше в късия тунел при входа Илкар, разперил ръце. Елфът
се обливаше в пот от усилието да запази прохода отворен с някакво зак-
линание, но проходът се стесняваше по мъничко. Илкар въздъхна и зат-
вори очи.
– Заклинанието му губи мощ! – отекна гласът на Дензър. –
Побързайте!
Вратата се плъзгаше към отвора, спалнята на мага се скриваше от
погледите им на всяка крачка. Воят на Ша-Каан кънтеше в ушите им.
Двамата се провряха, помитайки Илкар на пода. Вратата се затвори с
глух трясък и гласът на Дракона стихна.
Илкар, Хирад и Незнайния се надигнаха и изтупаха прахоляка от
дрехите си. Варваринът кимна признателно на огромния си съратник,
който пък вирна брадичка към запушения проход. Сега на стената няма-
ше никаква следа, че някога е съществувала врата.
– Бяхме в друго измерение. Знаех си, че пропорциите тук изобщо
не съответстват.
– Не чак в друго измерение – поправи го Илкар. – По-точно е да се
каже, че бяхме между измеренията. – Той приклекна до свлеклия се маг
на замъка. – Брей, брей… Серан бил Драконан. – Опипа ръката му, но
нямаше пулс. – Уви, мъртъв е.
– И няма да е единственият! – Хирад се хвърли към Дензър. – Да
беше се изсулил, докато имаше шанс!
Мечът се появи в ръката му, но Дензър само сви рамене и продъл-
жи да гали котарака си.
– Хирад… – Кроткият глас на Незнайния го възпря със своята влас-
тност. – Битката свърши. Ако му отнемеш живота сега, ще бъде
убийство.
Крадеца на зората
24
– Неговите дребни лудории погубиха Рас. Можеше и аз да умра.
Той…
– Хирад, помни кой си. Имаме кодекс. – Незнайния стоеше до него.
– Ние сме Гарваните.
След миг-два варваринът кимна и прибра меча.
– Бездруго – вметна Илкар – ще му се наложи да ни обясни много
неща.
– Аз те спасих – намръщи се Дензър.
Преди да се усети, Хирад го награби и го притисна до стената, оп-
рял подлакътник под брадичката му. Котаракът засъска и тутакси се
скри.
– Спасил си ме, а? – Варваринът почти навря нос в лицето на мага.
– Така ли наричаш това, че за малко не бях препечен с коричка? Незнай-
ния ми спаси живота, а ти го изложи на риск. Достатъчно е, за да те
затрия.
– Ама как… – възмути се Дензър. – Отвлякох му вниманието, за да
избягаш!
– Само дето нямаше нужда, нали? – Хирад изсумтя, щом видя недо-
умението в очите на мага. – Слушай, човече от Ксетеск, той беше готов
да ме пусне. – Варваринът се отдръпна и Дензър предпазливо опипа ши-
ята си. – Ти рискува живота ми, за да откраднеш. Дано плячката си е
струвала. – Обърна се към останалите Гарвани и натърти: – Не знам за-
що си губя времето с този мръсник. Очаква ни Помен.
Алун побутна бележката по масата с трепереща ръка. Друга длан се
отпусна върху неговата, силна и успокояваща.
– Опитай да се овладееш, поне знаем, че са живи, значи имаме
шанс.
Алун вдигна глава да погледне приятеля си Троун, който трудно се
бе наместил на скамейката отсреща – огромно тяло, високо над шест
стъпки, могъщи рамене и гръден кош. Резките му черти имаха младежка
свежест, вързаната на опашка лъскава руса коса се спускаше по гърба.
Зелените, обрамчени в жълто очи гледаха Алун сериозно и угрижено.
Троун завъртя глава и опашката му се показа над рамото за миг, до-
като оглеждаше кръчмата. По пладне се бе напълнила и гълчавата ту се
надигаше, ту звучеше по-приглушено. Маси имаше навсякъде по дъсче-
ния под, а по краищата бяха преградени и ниши, където хората можеха
да поговорят в някакво подобие на уединение.
– Какво са написали, Уил? – Гласът на Троун, дълбок и ръмжащ,
както се очакваше при такъв гръден кош, пак изтръгна Алун от тежкото
Джеймс Баркли
25
униние.
Уил седеше до него – дребен, жилав мъж със светли очи и черна
брада. Косата му оредяваше. Подръпна носа си с палец и показалец,
веждите му се събраха, докато четеше на глас.
– Не много. „Твоята жена магьосница бе отведена за разпит относ-
но делата на Школата Дордовер. Ще я освободим невредима, ако бъде
сговорчива. Тогава ще пуснем и синовете ти. Повече няма да се свързва-
ме с теб.“ – Значи знаем къде е тя – каза третият от групата, чиято по-
мощ бе потърсил Алун.
Джандир беше елф, млад, с издължено лице, светлосини овални
очи, рус, с късо подстригани коса и брада.
– Да, знаем – съгласи се Троун. – Както знаем дали можем да вярва-
ме на словата в тази бележка.
Той облиза устните си и бодна с вилицата още едно парче месо.
– Трябва да ми помогнете!
Погледът на Алун шареше отчаяно по лицата на тримата. Троун се
взря в Джандир, после и в Уил. Те кимнаха поред.
– Ще го направим – обеща Троун с пълна уста. – И без да протака-
ме. Почти няма надежда онзи да освободи жена ти и децата.
Алун кимна.
– Наистина ли го мислиш? – усъмни се Уил.
– Момчетата са близнаци с нейните заложби – напомни Троун. –
Ще станат могъщи магове под грижите на Дордовер. И Алун е убеден,
че щом се разправят с Ериан, най-вероятно ще убият и тях. Трябва да ги
измъкнем оттам. – Пак се обърна към Алун. – Но няма да ти излезе
евтино.
– Не ме е грижа колко ще струва.
– Разбира се, аз няма да взема пари – побърза да добави якият мъж.
– Не, приятелю, няма да откажеш. – По лицето на Алун плъзна сян-
ка на усмивка, но в очите му блестяха сълзи. – Само искам да се върнат
у дома.
– Ще се приберат. А сега – надигна се Троун – първо ще те отведа у
вас. Ти си почини, ние ще умуваме. Ще дойда пак по-късно.
Помогна му да стане от скамейката и двамата бавно излязоха от
кръчмата.
Ричмънд и Талан бяха преместили тялото на Рас в тиха стая, издъл-
бана навътре в скалите на планинския склон, където бе врязан и целият
замък. Около него горяха свещи – по една за всяка от четирите посоки
на света. Лицето му беше измито и обръснато, бронята – закърпена и
Крадеца на зората
26
избърсана. Ръцете бяха отпуснати покрай тялото, а мечът в ножницата
бе положен на гърдите му.
Коленичилият Ричмънд не се огледа, когато влязоха Хирад, Сирен-
дор, Незнайния и Илкар. Стоящият до вратата Талан им кимна
безмълвно.
Гарваните се подредиха около масата в средата и склониха глави,
за да отдадат почит на своя загинал приятел. Всеки си спомняше и скър-
беше. Но само двама изрекоха словата си.
Когато свещите догаряха, Ричмънд се изправи и върна меча си в
ножницата.
– Обричам душата си на твоята памет. Ще се подчинявам на всяко
твое желание отвъд булото на смъртта. Когато ме повикаш, ще ти от-
върна. Докато дишам, ще бъда верен на дадената дума. – Накрая гласът
му спадна до горчив шепот. – Не стоях рамо до рамо с теб, когато бях
длъжен. Съжалявам.
Обърна се към Незнайния, който кимна и тръгна около масата. Уга-
си първо свещта до главата на Рас, после останалите.
– На север, на изток, на юг, на запад. Макар че си отиде, ти оставаш
вечно един от Гарваните и ние ще те помним винаги. Дано боговете се
усмихнат на душата ти. Дано те съпровожда сполука във всичко, което
ще срещнеш сега и във вечността.
В мрака отново настана мълчание.
Дензър остана в покоите на Серан. Мъртвият маг бе положен на
леглото, покрит с чаршаф. Дензър още не проумяваше защо го пощади-
ха, но това не му пречеше да се радва. Цялата Балея имаше причина да
се радва на това, но най-вече Ксетеск сред всички градове можеше да си
отдъхне.
Котаракът навираше муцунка в краката му. Дензър плъзна гръб по
стената и седна на пода.
– Питам се дали наистина е каквото търсехме – промърмори, дока-
то оглеждаше амулета от всички страни. – Според мен го намерихме, но
трябва да се уверя. – Животинчето го зяпаше, но нямаше да намери от-
говора в очите му. – Сега въпросът е ще ни стигнат ли силите да го
направим?
Котаракът скочи под наметалото и се сгуши на топло. Започна да се
облизва.
– Да, ще ни стигнат – отговори си сам.
Затвори очи и усети оформящата се около него мана. Този път ще-
ше да му е трудно, но беше длъжен да провери. Свързването на умовете
Джеймс Баркли
27
на такова разстояние изцеждаше и тялото, и съзнанието. Знанието и сла-
вата си имаха своята цена… ако изобщо му бе съдено да ги постигне.
Погребаха Рас извън стените на замъка и белязаха земята над гроба
със знака на Гарваните – простички очертания на птичата глава с уголе-
мено око и разперено над главата крило.
Всички си тръгнаха, уморени и гладни. Но не и Ричмънд. За самот-
ния воин до гроба, коленичил във влагата на ветровитата безлунна нощ,
Поменът щеше да продължи до зазоряване.
Щом седнаха около една маса в огромните кухни, Илкар разказа на
Талан какво се случи, след като влязоха в прохода между измеренията.
И чак тогава Хирад се разтресе.
Взе чашата с кафе, но се опули към своите подскачащи ръце. Теч-
ността се плискаше по пръстите му.
– Добре ли си? – разтревожи се Сирендор.
– Де да знам. Май не съм.
Варваринът доближи чашата до устните си, но не успяваше да от-
пие. Кафето потече по брадичката му. Сърцето блъскаше в гърдите му.
По челото му изби пот. Паметта го заливаше с видения за Ша-Каан… и
огъня. Пак усещаше жегата и дланите го засърбяха. Накрая стовари ча-
шата на масата.
– В името на земните богове, Хирад, какво ти е?! – сепна се
Сирендор.
Варваринът се усмихна. Сигурно му личеше как се е поддал на
ужаса.
– Трябва да легнеш – настоя другият Гарван.
– Чакай да се окопитя малко. Не вярвам краката да ме носят точно
сега. – Останалите го гледаха, забравили за храната. Той вдигна рамене.
– Ами аз дори не вярвах, че те съществуват. Толкова голям… Толкова
огромен. И ето го пред мен! – Вдигна трепереща длан към лицето си. –
Прекалено могъщ. Не мога…
Млъкна и тръпката мина по цялото му тяло. На масата задрънчаха
ножове и чинии. Едва преглъщаше.
– Какво ти каза? – попита Илкар.
– Гласът му гърмеше в главата ми. Говореше за измерения и порта-
ли, искаше да знае какво правя там. Ха! Смешна работа… толкова гра-
маден, а го засягаше с какво съм се захванал аз. Толкова съм дребен, а
ми каза, че съм бил силен. – Разтресе се отново. – Щял да ме познае, ако
ме намери отново. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Можеше
да ме смачка като муха. Да ме помете. Защо не го направи? Ех, ще ми се
Крадеца на зората
28
да си спомня всичко.
– Хирад, започна да се отнасяш – прекъсна го Сирендор. – Мисля,
че е по-добре да чуем тази история друг път.
– Извинявайте. Добре ще е да полегна, ако ме крепиш да се довлека
дотам.
– Ей сега – усмихна се Сирендор и му помогна да стане на краката
си.
– Богове, сякаш не съм бил на себе си цяла седмица…
– Ти не си на себе си от деня на раждането си.
– Ларн, я ми се разкарай от главата.
– Става, но тогава ще пльоснеш на пода.
– Накарай го да пие горещо сладко питие, и то много – обади се
Незнайния, когато двамата се затътриха покрай него.
– Само да не е алкохол.
– Онзи маг от Ксетеск още ли е тук? – смънка Хирад и Незнайния
кимна.
– В покоите на Серан – добави Илкар. – Спи. Не е чудно след зак-
линанията, които направи днес. Няма да си тръгне преди да съм говорил
с него.
– Да ми беше позволил да го убия… Незнайния се усмихна.
– Не можех, сам знаеш.
– Ъхъ… Хайде, Ларн, иначе ще се свлека още тук.
Двамата мъже седяха в ниски кресла от двете страни на огнището с
отдавна угаснал огън. Нощта бързо обгръщаше Ксетеск, града на една
от Школите, посрещаха я запалени фенери, за да пропъдят мрака и да
откроят натъпканите с книги рафтове, които покриваха всяка стена в
малкия кабинет. На бюрото, подредено с видима прилежност, една-
единствена свещ огряваше купчини книжа, разделени с лентички.
Далеч долу Школата притихваше. Късни лекции се провеждаха зад
затворените врати, в укрепените помещения на катакомбите се усъвър-
шенстваха и доизпипваха заклинания, но навън звуците замираха.
Извън стените на Школата още имаше движение по улиците на
Ксетеск, но с настъпването на същинската нощ и то щеше да спре. Гра-
дът съществуваше, за да служи на Школата, която в миналото бе взема-
ла от него тежка дан. Странноприемниците залостваха вратите си и по-
сетителите оставаха в кръчмите до просветляването на хоризонта. Дю-
кянчетата и занаятчиите, обслужващи онези, които се прехранваха от
Школата, спускаха кепенците. В закритите прозорци на къщите нямаше
приветливи светлинки.
Джеймс Баркли
29
Закрилниците вече не излизаха от портите на Школата, за да отмък-
ват жертви за експерименти. Маговете от Ксетеск вече не жертваха свои
съграждани в церемонии за поглъщане на мана. Но старите страхове се
изкореняваха трудно, още много дълго щяха да пълзят слухове по паза-
рищата, из които денем цареше блъсканица, а нощем властваше
мълчанието.
След свечеряване Школата сякаш пак излъчваше злонравна тиши-
на, лепкав облак от безпокойство и тревога, досущ като мъгла, разстлала
се по морския бряг. Безчетните години на кървави ритуали нямаше да
бъдат забравени никога. В самите вени на Ксетеск страхът течеше сме-
сен с кръвта и опасенията се разпръсваха чак с новото утро.
Това улесняваше градската стража, която по здрач залостваше пор-
тите на единствения град в Балея, защитен отвсякъде с крепостна стена.
Стражите обикаляха по пусти улици. Но сега страхът бе само наследс-
тво от миналото, нищо не го оправдаваше.
Промяната се налагаше бавно, градът дремеше в застой. Малцина
кореняци от Ксетеск заминаха другаде, за да се възползват от свободата,
която им дари най-новият Господар на хълма. Това бе първата негова
заповед, щом сложиха на плещите му мантията на старши маг в Школа-
та. През дванадесетте години оттогава Стилиан срещаше единствено не-
охота при раздялата със старите порядки, сякаш хората в неговия град
се отдаваха на извратена наслада от страха при срещата с когото и да
било. Но ето че неуспехът да промени общата им нагласа и навици мо-
жеше да му послужи.
Стилиан вдъхваше трепет с външността си – висок много над шест
стъпки, със здравото тяло на четирийсетгодишен мъж, макар че бе прех-
върлил петдесетте. Косата му, отдръпнала се високо на челото, беше
тъмна и дълга, стегната здраво в опашка, която се спускаше под рамене-
те. Носеше тъмен панталон и риза в мрачен оттенък на синьото, а върху
тях – официалната си черна мантия със златни кантове. Носът му беше
дълъг и тънък, челюстите изпъкваха, а студените му зелени очи всяваха
страх у всекиго.
– Да разбирам ли, че се е измъкнала невредима от Теренеца? – по-
пита събеседникът му.
Стилиан примига няколко пъти, за да проясни съзнанието си от раз-
мислите. Вгледа се за миг-два в Найър, негов старши помощник и Ма-
гистър в Школата. Припомни си старото правило къде трябва да дър-
жиш приятелите и враговете си. Каза си, че е поставил на подходящото
място Найър, лукав политикан с остър като бръснач ум.
Крадеца на зората
30
– Да, отървала се е на косъм. И сега е далеч оттам. Настръхна от
спомена за последното си мислено общуване със Селин, тревожеше се
за безопасността на магьосницата съгледвачка. Дори скрита под Було,
тя се излагаше на риск, докато наблюдаваше враговете. Бягството й от
Теренеца, малко селище недалеч на запад от планините Чернотрън, дъл-
го щеше да смущава съня му.
Движението му беше донякъде неуверено, когато взе чашата с теж-
ко червено вино, което не бе оправдало надеждите му при отлежаването
си. Чувстваше се уморен. Мисловната връзка на толкова голямо разсто-
яние изсмукваше силата и той знаеше, че ще се наложи да слезе в ката-
комбите за молитва по-късно вечерта.
– Нещо не ти дава мира, господарю.
– Хм… – Стилиан сви устни. Ако Найър останеше с впечатлението,
че не иска да сподели с него, щеше да го приеме като лична обида. Не
биваше да допуска това. Засега. – Видяла е всичко, от което се опасявах-
ме. Западняците завладяват селата в близост до Чернотрън. Чула лично
как един шаман предложил на селяните да пощади живота им срещу дял
от реколтата и покорство. Събраните сведения са неоспорими. Те струп-
ват армиите си, вече са обединени, а магията на шаманите е могъща.
Найър кимна и прокара пръсти през дългата си посивяваща коса.
– Ами в Парве?
– Помолих я да се запъти натам.
– Кой – Селин?!
– Да. Няма кой друг, а ние се нуждаем от отговори на въпросите си.
– Но, господарю…
– Найър, рисковете са ми добре известни! – сопна се Стилиан, но
изражението му се смекчи незабавно. – Моля те да ми простиш.
– Няма за какво.
Найър го потупа по коляното.
– Отсега нататък трябва да сме извънредно внимателни – отбеляза
Стилиан, щом пак отпи от виното. – Нашите Бдящи сигурни ли са, че
Върховните вещери все още са оковани?
Въздишката на Найър се проточи.
– Според нас е така.
– Това не стига.
– Моля те, Стилиан, нека ти обясня. – Найър не биваше да се обръ-
ща към него по име, но Стилиан се престори, че не забеляза. Старият
маг рядко се съобразяваше с обичаите. – Заклинанията, с които устано-
вяваме, че Върховните вещери все още са в клетката от мана, са твърде
Джеймс Баркли
31
сложни и се изчерпват за това тримесечие. Забавихме се заради необик-
новеното оживление в пространството между измеренията, където се
намира клетката.
– Кога ще имаме отговор?
Стилиан дръпна шнура, който висеше до огнището.
– През следващите няколко часа. Най-много след един ден. – Найър
изви вежди вместо извинение.
– Знаеш, че е само въпрос на време, нали?
– Кое, господарю?
– Всички признаци са налице – въздъхна Стилиан. – Племената на
западняците се обединяват, шаманите са начело на военни набези, на
югозапад се събират армии…
– Задължително ли е да предполагаме и намесата на Върховните
вещери?
– Моят отговор всъщност е излишен, а? – подсмихна се Стилиан.
Найър поклати глава, а някой потропа на вратата.
– Влез! – гръмко разреши Стилиан.
Появи се нисък младеж с къса рижа коса над изопнато в плахо
очакване лице.
– Господарю?
– Запали огнището и донеси още една бутилка от това доста пос-
редствено червено денебърско.
– Веднага, господарю.
Двамата магове помълчаха, замислени за бъдещето и обезсърчени
от картините, които им рисуваше въображението.
– Можем ли да ги възпрем този път? – промълви Найър.
– Уви, това до голяма степен зависи от твоя човек. Както и от мо-
мента, когато Върховните вещери ще се измъкнат на свобода. Той изп-
рати съобщение, нали?
– Да. Вече притежаваме амулета.
– Превъзходно! – Стилиан плесна с длани по облегалките на крес-
лото и се изправи. Застана пред прозореца. Не смееше да зададе следва-
щия въпрос. – Е?
– Това е амулетът на Септерн. Вече е възможно да постигнем нап-
редък, при условие че получим подходяща помощ.
Стилиан вдъхна дълбоко и се усмихна, зареял поглед от своята кула
високо над Школата. Тя се извисяваше над всичко и от кръглия й бал-
кон имаше неповторим изглед към града и околността. Нощта беше
хладна, но суха. От югоизток напираха тънки облаци и заплашваха да
Крадеца на зората
32
скрият безбройните звезди, чиито бледи точици осейваха тъмата. Ми-
ризмата на маслени светилници и топлината на града лъхаха отдолу, без
да са неприятни за сетивата. Извън стените на Школата всичко
замираше.
Около кулата на Стилиан се извисяваха шестте значително по-нис-
ки кули на неговите Магистри. Сведе поглед и видя светлини в прозор-
ците на Ларион. Издигнат най-скоро за Магистър, той трябваше да бъде
приет в кръга на посветените, за да скрепи връзката на седемте кули.
– Този амулет може да реши всичко – рече Стилиан.
– Ларион се потруди упорито. – Найър стоеше до него и забеляза
накъде гледа. – Заслужи си почестите.
– А твоят човек… ще се погрижи ли да намери помощта, която ни е
нужна?
– Напълно разчитам на него.
Стилиан кимна и се зазяпа към Ксетеск. Изобщо не се съмняваше,
че неговите подчинени ще изпълнят безпрекословно всяка заповед. Пър-
вата крачка бе направена, но нататък пътят ставаше неравен. Не биваше
да изпуска от поглед онези, които знаеха достатъчно.
– Найър, когато ни донесат виното, можем да си позволим скромно
да отпразнуваме успеха.
Джеймс Баркли
33
ГЛАВА 3
Тя пак се отпусна на постелята. Туптящата болка в главата й пре-
дизвикваше вълни на гадене. Потръпна с надеждата, че е повърнала за
последен път, но не й се вярваше.
Всеки мускул се сгърчваше мъчително, всяко сухожилие се напря-
гаше до скъсване. Кожата на гърдите й се бе опънала така, че би се сце-
пила, ако посмееше да вдиша по-силно. От плиткото задъхване изтерза-
ните й дробове свиреха. Скоро щеше да й олекне. Тя обаче нямаше
представа колко дълго е била в несвяст, затова не знаеше кога ще отми-
нат симптомите.
Но телесната болка беше нищо в сравнение с бездната, отворила се
в душата й заради раздялата с нейните синове. Те придаваха смисъл на
живота й. За тях трепереше и се присвиваше тялото й. Опитваше се да
ги достигне с ума си, но някак знаеше, че няма да успее. Прокле се, че
толкова отлагаше да ги научи на мисловната връзка.
Къде ли са сега? Дали са заедно? Примоли се на всички богове да е
така. Но дали са живи? Опиатът отпусна още малко безмилостната си
хватка и сълзите бликнаха. Раздрусаха я ридания, воплите й отекнаха в
нейния затвор. Когато се изтощи, тя заспа отново.
Зората и второто събуждане не я избавиха от страданията. Бледа
светлина проникна през прозорчето, врязано в стената под тавана на
кръглата стая. Тя знаеше, че е в някаква кула. В стаята имаше малък
нар, бюро и стол, също и килим, чиито червено-златни шарки бяха изб-
леднели, но поне дебелината му я спасяваше от студа на каменните пло-
чи. Беше с нощницата, с която я бяха отвлекли. Нямаше нито чорапи,
нито чехли на краката си, а стаята беше мразовита. Прах покриваше вся-
ка равна повърхност и се сгъстяваше във въздуха, щом тя се размърдаше
от една неудобна поза в друга. Придърпа одеялото, за да завие и рамене-
те си.
Единствената врата непрекъснато привличаше вниманието й – зак-
лючена и залостена с резе, дебелите дъски наравно с каменната рамка в
стената. Сълзите отново замъглиха погледа й, но този път имаше сили
да ги спре. Пришпорваше ума си да търси мана, да намери път за бягст-
во от кулата. Да, имаше я, пулсираше в самата нея, течеше наоколо, нес-
пирна и вечно променлива, меняща посоките си случайно и хаотично.
Само едно заклинание я делеше от избавлението. Вратата не би устояла
Крадеца на зората
34
на нейното Огнено кълбо.
Но докато се готвеше да направи магията, спомни си думите „…
твоите момчета ще умрат“. Разумът й си върна властта и тя откри, че е
станала от нара. Свлече се на стола.
„Търпение. Само търпение…“ Гневът у един маг беше опустошите-
лен, а докато не се увери каква е участта на синовете й, не би си позво-
лила да отприщи прословутата избухливост на рода Маланвей.
Копнежът в душата и болката във вътрешностите се засилваха, за-
това пък разсъдъкът й се избистри. Знаели са, че е магьосница, и са дош-
ли да я отвлекат от Дордовер с предварително обмислена цел. Искаха да
господстват над нея. Не е лесно да наложиш волята си над маг, който е в
съзнание, без да го вържеш и пребиеш. Намерили са начин да я напра-
вят покорна – чрез синовете й. Затова тя се надяваше, че са живи. И би
трябвало да са наблизо. Който и да е заповядал отвличането й, сигурно
не очакваше тя да се подчини, без да види своите момчета. Имаше на-
дежда, да, но радостта от скорошната среща с тях угасна бързо при вида
на заключената врата.
Сърцето й се късаше, щом си представяше децата – толкова малки,
а сами и уплашени. Отмъкнати посред нощ, заключени в непознато и
неразбираемо за тях място. Как ли се чувстваха? Предадени и изоставе-
ни от онези, които уж ги обичаха най-всеотдайно. Ужасени от самотата
и своята безпомощност. Зашеметени от раздялата със своята майка. Под
скръбта закипя ярост.
– Търпение – промърмори си повторно. – Търпение… Онези щяха
да дойдат скоро. В стаята имаше кана с вода, но не и храна.
Вторачи се във вратата, а омразата към похитителите вреше във ве-
ните й, брофанът изцеждаше силата й, тялото й звънеше от мана и обич
към децата.
Само че когато най-после завъртяха ключа и мъжът, от когото се
страхуваше, застана пред нея, тя можа единствено да изхлипа благодар-
ността си, щом чу думите му:
– Добре дошла в моя замък, Ериан Маланвей. Предполагам, че се
възстановяваш. Според мен сега е по-добре да те заведем при твоите
прекрасни момченца.
Мръзнеше и седеше сам на напукана земя насред безмерен и безлик
простор. Въпреки безветрието нещо рошеше косата му и когато поглед-
на напред, там беше драконът. Едрата му глава закриваше тялото. Дъхът
на чудовището го обгърна и той можеше само да седи, докато кожата на
лицето му изгаряше, а костите потъмняваха и се напукваха. Отвори уста
Джеймс Баркли
35
да изпищи, обаче не се чу нито звук. После летеше над почерняла и пу-
шеща земя. Небето над него гъмжеше от дракони, само че долу нищо не
помръдваше. Потърси с поглед ръцете си и не ги намери, опита се да
усети лицето си – плътта я нямаше. Жега. Той тичаше. Размахваше ръце
трескаво, но краката му бяха толкова мудни… Звярът го догонваше, ня-
маше къде да се скрие от него. Падна, чудовището пак му се изпречи и
го обля с огън. И пак можеше само да седи, докато кожата му изгаряше,
а костите потъмняваха и се напукваха. Нямаше къде да избяга. Нямаше
къде да се скрие и пламъците изпариха очите му, той беше безсилен да
ги затвори. Отвори уста да изпищи…
Ръце опряха в лицето му. Опомни се седнал, без никакъв дракон и
никаква почерняла земя наоколо. В огнището боботеха пламъци. Илкар
остави ръжена, с който ръчкаше дървата за да се разгорят. Хирад си ре-
че, че сигурно е студено в стаята, а той се бе сгорещил. До премала. Та-
лан и Незнайния също бяха седнали в леглата си, а Сирендор притиска-
ше лицето му с длани.
– Успокой се, Хирад. Всичко свърши. Било е сън. Хирад още вед-
нъж огледа стаята задъхан, но пулсът му се укротяваше.
– Извинявайте…
Сирендор го потупа по бузите и се изправи.
– Уплаши ме до полуда. Помислих, че умираш.
– И аз – промърмори варваринът.
– И ти, и всички останали в замъка – подхвърли Илкар с прозявка и
се протегна.
– Силно ли крещях? – успя да се усмихне Хирад. Елфът кимна.
– И още как. Помниш ли сънищата си?
– Май няма да ги забравя никога. Дракони. Хиляди дракони.
И Ша-Каан. Но не бях тук. Онова незнайно място беше мъртво.
Техният свят, тъй си мисля. Ша-Каан ми каза, че сами го унищожават.
Всичко чернееше изгорено. И Ша-Каан ме изгори, но не умрях. Седях и
врещях, ама без звук. Не разбирам. Как е възможно да има друг свят?
Къде е той?
Хирад потрепери.
– Не знам – отвърна Сирендор. – Знам само, че по-уплашен не съм
бил през живота си. Тези твари не съществуват.
– О, съществуват, по това вече няма спор.
– Знаеш какво исках да кажа. Най-добре поговори с Илкар, но
малко по-късно. Може би всички трябва да говорим с него. Тези приказ-
ки за измерения и дракони… Обърках се.
Крадеца на зората
36
Сирендор млъкна, защото Хирад не го слушаше и попита:
– Кое време е сега?
– Остава час до зазоряване – отговори Незнайния, след като дръпна
пердето и погледна през прозореца.
– Стига ми толкова сън – реши варваринът, надигна се и облече
брича и ризата. – Отивам в кухнята да пийна кафе. – Сирендор и остана-
лите се спогледаха, което го накара да се замисли. – Не сте против,
нали?
– Не сме – увери го Сирендор. – Идвам с тебе.
– Благодаря – усмихна се Хирад.
И Сирендор го направи, но малко против волята си.
Работата в кухните на замъка никога не спираше, тук винаги беше
задушно заради шестте огромни огнища. Повечето място бе запълнено с
маси за работа и хранене, на куки и рафтове по стените висяха тендже-
ри, котли, тигани и всевъзможни прибори, някои от които озадачаваха
варварина. Димът излизаше през комините, изпаренията – през отворе-
ните прозорци високо под тавана. Топлината тук беше приятна, резкият
заповеден говор се смесваше със смях, навсякъде се просмукваха мириз-
ма на печено месо и приятен аромат на току-що опечен хляб, които на-
помняха за отдавна останалия в миналото дом.
В едно от огнищата вреше огромен котел с вода. По подноси набли-
зо бяха наредени чаши, имаше достатъчно смляно кафе. Двамата мъже
се усамотиха на маса в ъгъла, за да говорят по-спокойно, докато се
ободряваха с горещото питие.
– Сирендор, доста си намусен.
Погледите им се срещнаха. Очите на Сирендор бяха натъжени,
мръщеше се и цялото му лице бе някак свито от тревога. Хирад не бе
свикнал да го вижда такъв.
– Обсъдихме това-онова…
– Кои?
– Ами всички, докато ти спеше.
– Нещо не ми харесва как подхващаш приказката… Вече разбира-
ше, че затруднението е сериозно.
– Никой от нас не се подмладява с годините.
– Какво?!
– Добре ме чу.
– Ларн, аз съм на трийсет и една! Ти си на трийсет, нашият грама-
дан е само на трийсет и три, а е най-старият сред нас! Що за щуротии
ми дрънкаш?
Джеймс Баркли
37
– Ти колцина наемници над трийсет познаваш, които още могат да
оцелеят всред сражение?
Хирад вдъхна през зъби.
– Е, не са много, ама… ние сме различни. Ние сме Гарваните.
– Да, ние сме Гарваните. И ние също ставаме прекалено стари за
битки.
– Майтапиш ли се! Вчера направо разгромихме онази сган.
– Така ли? – Сирендор се подсмихна, щом Хирад кимна убедено. –
Точно това очаквах от тебе. А според мен вече нямахме надмощие.
– Защото дълго стояхме и гледахме отстрани. Нали ви казах – ако
не си вършим работата, отвикваме от нея.
– Богове!… Хирад, голям инат си, щом не искаш да видиш истина-
та. Как мислиш, случайност ли е, че лека-полека намаляха договорите за
участието ни на предна линия в сраженията, а се наемаме като съветни-
ци или резервен отряд? – Варваринът си замълча. – Онова наше надмо-
щие вече го няма. И вчера, когато трябваше да се намесим, за малко не
се провалихме.
– Стига бе, Ларн…
– Рас умря! – Сирендор се озърна и заговори по-тихо. – И ти може-
ше да умреш. Ричмънд допусна немислима грешка, Илкар не можа да
задържи щита. Ако не беше Незнайния, май щяха да ни пометат. Нас –
Гарваните!
– Да, но онзи взрив…
– Знаеш не по-зле от мен, че допреди две години щяхме да ги раз-
мятаме и да докопаме мага преди изобщо да е направил заклинанието.
Трябва да се нагодим някак…
Сирендор се запъна и си помогна с голяма глътка от кафето. Варва-
ринът не откъсваше поглед от него.
– Хирад, искам след десет години да си спомняме доброто старо
време. Ако упорстваме в напъните да поддържаме отряда какъвто беше
досега, няма да издържим десет години.
– Една схватка завърши лошо за нас и ти си готов да се откажеш…
– Не говорим само за една схватка. Вчера видяхме какво може да
ни сполети по всяко време. Виждахме го от две години. Всички ние. Ти
обаче предпочиташе да си затваряш очите.
– Значи всички – освен мен – искате да разпуснем отряда?
Хирад не се учуди много, че погледът му се замъгли от влага. Него-
вият свят се разпадаше пред очите му, а той не намираше изход. Поне в
този миг.
Крадеца на зората
38
– Не е задължително. Може би ще си починем, за да го обмислим. –
Сирендор разпери ръце. – Боговете са ми свидетели, че никой от нас ве-
че не се нуждае от парите, които ни носят новите договори. Понякога се
чудя дали ако си преброим имотите, няма да излезе, че притежаваме по-
ловината Корина. – Усмивката му посърна бързо. – Чуй ме – казах ти
това, защото решихме да седнем и да си поговорим, когато се върнем в
града. Нека решаваме след като сме имали време да отсъдим.
Хирад се вторачи в кафето си, парата сгряваше лицето му. Пак не
отвори уста.
– Ако и занапред се преструваме, че всичко е както преди няколко
години, някой ден ще се окаже, че сме станали много бавни. Хирад?… –
Варваринът вдигна глава. – Не искам да те загубим като Рас. Не искам
да видя как загиваш.
– Това няма да го видиш – доста троснато отвърна Хирад. Доизгъл-
та кафето на един дъх, стана рязко и стисна устни, за да не треперят.
– Отивам да се погрижа за конете – каза след малко. – Нищо не пре-
чи да си тръгнем по-скоро оттук.
Излезе на двора и поспря, загледан в мястото, където Гарваните мо-
же би се бяха сражавали за последен път. Избърса очите си ядосан и
тръгна към конюшните.
Илкар също се отказа да си доспи и отиде в покоите на Серан. Тя-
лото на мага от Листерн, най-малката Школа, бе преместено върху нис-
ка маса в кабинета и покрито с чаршаф. Илкар отдръпна края, за да пог-
ледне лицето, и се намръщи.
Кожата на мъртвеца се бе опънала върху костите на черепа, цялата
му коса белееше. Не изглеждаше така предишната вечер. А почистената
рана на челото като че бе причинена от малък нокът.
Долови движение зад гърба си и се обърна. Дензър, магът от Ксе-
теск, стоеше на прага на спалнята. Лулата димеше полека в устата му,
котаракът се гушеше под наметалото. Тази лула не му подхождаше,
въпреки, че изтощението го състаряваше привидно далеч над неговите
трийсет и няколко години.
– Достойно за съжаление, но неизбежно последствие – рече Дензър.
Наистина изглеждаше ужасно изнурен – лицето му сивееше, тъмни-
те му очи бяха хлътнали. Облегна се на рамката на вратата.
– Какво го е сполетяло? Магът от Ксетеск сви рамене.
– Не беше млад. Предвиждахме, че може и да умре. – Пак същия
жест. – Нямаше друг начин. Той се опита да ни попречи.
– Кои сте вие? – Илкар се досети внезапно. – Ааа, котаракът…
Джеймс Баркли
39
– Да, той е Следник.
Елфът пак покри главата на Серан с чаршафа и застана срещу
Дензър.
– Я по-добре седни, преди да си се свлякъл. Искам да чуя отговори
на някои въпроси.
– Не съм се заблуждавал, че идваш от учтивост – усмихна се
Дензър.
– Така е – кимна сериозно елфът.
Илкар се настани на стол и щом видя как другият маг се просна на
леглото на Серан, не се наложи да задава първия въпрос. Дензър не би
имал сили да се измъкне от замъка през нощта.
– Вчера се престара, нали?
– Имах още работа, след като взех това. – Магът измъкна изпод на-
металото амулета, който носеше на шията си. – Сигурно искаш да ме
питаш за него.
– Що за работа си вършил? – изгледа го косо елфът.
– Трябваше да се уверя, че това е предметът, който търсим.
– Увери ли се?
– Да.
– От Ксетеск ли те изпратиха?
– То се знае.
– Ами битката?
– Да речем, че беше твърде лесно да ме включат в щурмовите отря-
ди, но нападението не започна заради мен, ако това е същината на въп-
роса ти.
– Не беше ли по-просто да се присъединиш към защитниците на
замъка?
– Замък, в който има маг от Драконаните? Шегуваш се – каза Ден-
зър ухилен. – Уви, Серан не понасяше Ксетеск.
– Защо ли не съм изненадан? – промърмори елфът.
– Илкар, увличаш се – никой от нас не е чак толкова различен от
останалите.
– Дявол да те вземе! Нима заблудите в Ксетеск са стигнали дотам,
че за вашите Магистри всички магове са едни и същи? Това е оскърбле-
ние към самата магия и голям пропуск в обучението ви. – Илкар почувс-
тва как гневът му се разгаря. Бузите му се зачервиха, очите се присвиха
в цепки. Заслепението в Ксетеск понякога беше смайващо. – Знаеш от-
къде идва силата, за да оформиш маната за вчерашните си заклинания.
Но по моите ръце няма кръв.
Крадеца на зората
40
Дензър остана безмълвен. Запали отново лулата си, измъкна кота-
рака и го пусна на леглото. Животинчето впи поглед в Илкар, а тъмният
маг започна да го чеше по врата. Илкар се наежи още повече, но този
път си наложи сдържаност.
– Струва ми се – започна Дензър най-сетне, след като прати към та-
вана няколко пръстенчета от дим, – че не е редно да обвиняваш нашите
магистри за пропуски в обучението ни, докато не осъзнаеш недостатъ-
ците на своето.
– За какво говориш?
Дензър разпери пръсти срещу него.
– Виждаш ли кръв някъде?
– Знаеш какво исках да кажа! – озъби се Илкар.
– Да, знам. А ти би трябвало да си наясно, че маговете от Ксетеск
имат не само един източник на мана. Както и вие, без съмнение.
Тишината тегнеше в стаята, макар че по коридорите на замъка за-
почнаха на ехтят шумовете на новия ден.
– Дензър, няма да обсъждам с тебе етиката на Школите…
– Жалко. – …защото е безсмислено.
– Да не е заради пропуск в твоето обучение? Илкар не се поддаде
на заяждането.
– Искам да ми обясниш как научихте за Серан и амулета, а също и
какво представлява този амулет.
Дензър обмисли отговора си.
– Е, няма да разгласявам тайните на своята Школа, но за разлика от
вас, както личи, в Ксетеск винаги сме се отнасяли сериозно към преда-
нията за Драконаните, колкото и да са откъслечни. Нашите усилия в из-
следването на измеренията ни позволиха да разработим заклинание. То
засича смущенията от отварянето на проход между измеренията като
онзи, през който минахме вчера. Заподозряхме Серан… няма да споделя
с тебе причината… съсредоточихме се върху покоите му и получихме
каквото искахме. Изпратиха ме да взема каквито творения на Дракона-
ните намеря и аз се сдобих с това.
Той свали амулета от верижката и го подхвърли на Илкар. Елфът го
огледа от двете страни и го върна на Дензър, който пак го сложи на
верижката.
– Съдържа предания на Драконаните, обединяващи ученията на
всичките четири Школи. – Дензър се засмя. – Ще бъде безценен за на-
шите проучвания, а когато си свършим работата с него, ще му опреде-
лим каквато си поискаме цена. Нямаш представа колко са готови да
Джеймс Баркли
41
платят някои колекционери за такъв рядък екземпляр.
– Това ли било? – изрече Илкар безстрастно. Тъмният маг кимна.
– Всички се нуждаем от пари. Ти знаеш твърде добре колко скъпи
са изследванията.
Илкар наклони глава встрани.
– И сега какво ще стане?
– Длъжен съм по-скоро да предам амулета на подходящите хора.
– В Ксетеск?
– Много е далеч оттук, не мога да рискувам. В Корина. Там ще го
опазим. И вие тръгвате към града, нали?
– Да.
– Искам да наема Гарваните като телохранители. Ще ви платя
щедро.
Илкар се опули и в първия миг се усъмни, че е чул добре.
– Дензър, ти си бил голям шегаджия. Не ти мига окото след онова,
което се случи вчера, а? Доколкото знам, Хирад още жадува да те убие.
И дори другите да не са против, нима си въобразяваш, че ще падна до-
там да работя за Ксетеск?
– Жалко че си настроен така.
– Не вярвам да си очаквал друго. – Илкар се изправи. – Мнозина
тук биха се зарадвали да им платят, за да се върнат в града.
– Предпочитам Гарваните. Поне с това мога да ви се отплатя.
– Не ти искаме парите – отсече елфът. – И щом се върнем в Корина,
ще изпратя съобщение в Джулаца. Можеш да се досетиш, че трите Шко-
ли ще поискат сметка от Ксетеск за цялата тази история.
– Ще очакваме това с удоволствие.
– Бих се обзаложил. – Илкар прекрачи към вратата, но погледна
през рамо. – Гладен ли си? Мога да те заведа в кухните.
– Благодаря ти, братко.
И зачатъкът на усмивка изчезна от лицето на Илкар.
– Не съм ти брат.
Крадеца на зората
42
ГЛАВА 4
Ериан седеше на широкото легло в стаята, разположена високо в
кулата, и обгръщаше с всяка ръка по един от синовете си. Най-сетне бе
намерила покой, макар и за кратко, а децата й вече не плачеха.
Но доверието им в нея бе разколебано и мигът на срещата щеше да
се запечата завинаги в паметта й. Оставиха я сама на площадката над
спиралната стълба, тя сграбчи дръжката на вратата и влезе със страх, че
ще ги завари мъртви. Но те седяха заедно на края на леглото и си шеп-
неха, без да поглеждат храната и водата на масата. В стаята имаше още
два стола и нищо друго, дори студеният каменен под не бе покрит.
Погледът й попи всичко веднага – малко мърлявите кестеняви коси,
кръглите личица, бледосините очи, малките носове, леко щръкналите
уши и ръцете с дълги пръсти. Нейните прекрасни момчета.
Обърнаха се към нея едновременно и тя протегна ръце към тях. То-
гава у нея кипна неизпитана до този ден ненавист. Защото отначало
момчетата съзряха у нея не своята майка и закрилница, а предателката,
която бе позволила да ги отвлекат, бе допуснала да се страхуват.
– Тук съм. Мама е с вас.
Те се хвърлиха в прегръдката й и тримата се разплакаха, докато
накрая можеха само да се вкопчват силно, сякаш това можеше да попре-
чи пак да ги разделят.
– Мамо, къде сме? – попита Том, седнал отляво.
– Далеч сме от дома, в един замък, пълен с лоши хора – отвърна
Ериан, притисна ги към себе си и зло се вторачи във вратата. Знаеше, че
отпред чака Исман. – Трябва да им помогна, да им отговоря на въпроси
за магията и после ще ни пуснат.
– Кои са те?
Арън отметна глава назад да погледне майка си с объркани, недоу-
мяващи очи. Тя усети, че ръката му я стиска силно на кръста.
– Когато се приберем вкъщи, ще ви разкажа всичко за тях. Но тези
хора се опитват да разберат магията. Онова, което не разбират, ги пла-
ши. Така е било винаги.
– А кога ще си отидем? – поиска да знае Арън.
– Не знам, любими мои – въздъхна Ериан. – Не знам и какво искат
да ме питат. – Усмихна се, за да ги разведри. – Я чуйте… Когато сме си
у дома, ще ви позволя да изберете следващия ни урок. Какъв да бъде?
Джеймс Баркли
43
Момчетата се наведоха, спогледаха се отблизо, кимнаха си и изре-
коха в един глас:
– Мисловната връзка! Тя се разсмя.
– Познах. Лоши момчета! За да си приказвате, без да ви чувам. –
Ериан ги погъделичка по корема, те се разкикотиха и зашаваха. – Тъй…
– Изгледа с погнуса чиниите на масата. – Искам да изядете хляба, но ни-
що друго, разбрано? Сега ще отида да направя каквото е нужно, за да се
приберем у дома. По-късно ще се върна да учим, надявам се да не сте
забравили всичко от миналата седмица.
Понечи да стане, но момчетата не я пускаха.
– Мамо, трябва ли да излизаш?
– Колкото по-скоро отида, толкова по-бързо ще се върнем вкъщи
при баща ви. – Наведе се да ги прегърне. – Няма да се бавя, обещавам
ви.
Побутна назад ръцете им и отвори вратата. Исман я изгледа стрес-
нат. Дългурестият войник се отдели от стената, до която се гърбеше, и
кожената му туника се опъна върху захабената кафява риза.
– Толкова скоро?
– Бързам – грубо му каза Ериан – да отговоря на въпросите ви. Мо-
ите момчета не бива да са далеч от баща си и трябва да спят в собстве-
ните си легла.
– Ние също искаме престоят ти тук да е колкото може по-кратък –
невъзмутимо я увери Исман. – Капитанът ще те разпита скоро, а
дотогава…
– Веднага – прекъсна го Ериан.
– Не можеш да заповядваш тук – присмехулно напомни войникът.
Ериан се усмихна и пристъпи към него. Лицето й се скова, усмивка-
та беше като залепена.
– Ами ако мина през теб? – изсъска, пребледняла от ярост. – Какво
ще сториш? – Лицата им бяха на една педя и той се стараеше да не я
погледне в очите. – Ще ме спреш ли? Ще ме убиеш? – Тя прихна. – Бо-
иш се от мен, защото и на двама ни е ясно, че съм способна да те погубя
преди да изтеглиш меча от ножницата. Няма друг наблизо. Не ме пре-
дизвиквай. Само искам веднага да ме отведеш при твоя капитан.
Той стисна устни и кимна.
– Той каза, че си опърничава. Следяхме те от месеци преди да те
хванем. Каза, че такива като тебе знаят много, но са самонадеяни. – Ми-
на покрай нея и тръгна надолу по спиралната стълба. В подножието й
спря и я изгледа. – Прав беше. Както винаги. Ако си мислиш, че можеш
Крадеца на зората
44
да ме убиеш – направи го. Зад следващата врата чакат трима от нашите.
Няма да стигнеш далеч. Това също е ясно и на двама ни, нали?
– Но ще си доставя удоволствието да те гледам как умираш – на-
търти Ериан. – И ще виждам страха в очите ти. Помисли за това. Ако не
ме дебнеш всеки миг, няма да се досетиш кога ще направя магия. Няма
да знаеш не е ли настъпил последният ти миг.
– Твоите деца са в ръцете ни – пак се ухили Исман.
– Значи ще се постараеш за тях да се грижат добре. И внимавай да
не застанеш с гръб към мен.
Войникът изсумтя пренебрежително, но когато се пресегна да отво-
ри вратата, може би трепна.
Дензър седеше на скамейка в края на дълга маса, а мнозина от мъ-
жете наоколо бяха готови да го убият само преди няколко часа. Хирад
Хладнокръвния, варваринът, не беше тук. Сирендор Ларн каза, че оти-
шъл да се погрижи за конете. Дензър потръпна незабележимо, остави
вилицата в чинията с недоядената закуска от хляб и месо в сос и взе ча-
шата с кафе. Котаракът мъркаше на скамейката до него и се наслаждава-
ше на топлината от огнищата в кухнята.
Тогава двамата бяха готови да умрат, посечени от меча на варвари-
на. Но ако бяха срещнали края си – той с пращящи под острието кости,
а котаракът с пронизителен вой сред изблик на мисловна енергия, това
би означавало и гибел за цяла Балея.
Дензър вдигна глава и се взря в Незнайния воин. Благодарение на
него все още имаха шанс. На него и на простичките правила, към които
се придържаха Гарваните. Те бяха причината този отряд да е най-търсен
сред всички наемнически групи и да побеждава винаги. Отнемането на
живот в честна битка бе позволено, същото важеше и когато бранеха се-
бе си и съратниците си, но иначе означаваше убийство. Гарваните май
бяха единствените, останали с чиста обща съвест след десет години в
предните редици на битките редом до мародери, бандити и други плате-
ни войници, които почти по нищо не се различаваха от обикновените
главорези.
Мнозина твърдяха, че тъкмо неотклонното придържане към собс-
твения им кодекс правеше Гарваните силни и страшни за противника.
Дензър не се съмняваше, че повсеместната вяра в този мит им помага
неимоверно. Но според него успехът им се дължеше най-вече на това,
че всеки беше необикновен, дори изключителен, а като отряд ставаха
ужасяващи.
И все пак тъкмо кодексът наклоняваше везните в тяхна полза,
Джеймс Баркли
45
когато някой обмисляше дали да плати цената за наемането им. Техните
работодатели очакваха, че договорът ще бъде спазен, а Гарваните ще се
придържат към обичаите, които определяха протичането на сраженията.
Кодексът… „Отнемай живот, но не убивай.“ Толкова просто. Мно-
зина опитваха да се придържат към правилото, избирайки призванието
на наемен боец или маг.
Но на повечето им липсваха дисциплина, ум, издръжливост или
умения, за да не се поддадат на изкушението в разгара на битката, да са
едни и същи при победа или поражение, а и след това. Никой друг не бе
опазил името си неопетнено цели десет години.
Твърде лесно бе да ги описват като герои, но Дензър ги бе виждал
неведнъж в сражение и за него нямаше съмнение какво представляват.
Задружна група от страшни войници. Но не и убийци.
Пак огледа крадешком седящите около масата мъже, всеки улисан в
мислите си. Изглеждаха уморени и страхът за миг го прободе в сърцето
– ами ако наистина откажат?
А той имаше нужда от тях. Ксетеск имаше нужда от тях. Богове!…
Цяла Балея имаше нужда от тях, ако сведенията на шпионите наистина
предвещаваха възраждането на Върховните вещери. Но ще съумее ли да
ги убеди какво трябва да бъде сторено, а Ксетеск ще се опита ли да
сплоти Школите?
Дензър се досещаше какви изпитания му предстоят тепърва, но сега
се питаше дали не е изправен пред най-трудното.
Гарваните.
Не се и надяваше, че дори ако чуят истината от него, това би повли-
яло на решението им. Те приемаха договори не защото вярваха в нечия
кауза. Всъщност това не ги засягаше. Предложената работа трябваше да
бъде заплатена достатъчно и да е подходяща за тяхната слава и усилия.
Да си струва рисковете. Затова беше безсмислено да споделя истината с
тях, поне докато стане невъзможно да я премълчава. Никакво заплащане
не би стигнало да уравновеси опасностите, пред които ще ги изправи.
Дензър сдъвка следващата хапка, докато съжаляваше горчиво, че не
успя да завари Гарваните в Корина, както бе намислил. Може би там би
успял да скрие от тях за известно време принадлежността си към Шко-
лата. В кроежите на Ксетеск изобщо не бе предвидено Гарваните да се
присъединят към защитниците на замъка Таранспайк. Без да иска, Ден-
зър им стана омразен, а сега дори не можа да убеди Илкар да приемат
парите му, за да го придружат до Корина, където бездруго щяха да се
върнат.
Крадеца на зората
46
Вдигна глава и срещна погледа на Незнайния. Боецът преглътна
спокойно и посочи Дензър с върха на ножа си.
– Да те питам нещо – виждал ли си дракон преди?
– Не.
– Не си значи… И какво щеше да правиш, ако Хирад не бе отвля-
къл вниманието му изцяло, докато ти отмъкваше ценната си плячка?
Дензър се усмихна само с ъгълчетата на устните си.
– Много уместен въпрос. Присъствието на дракон не влизаше в
сметките ни.
– Очевидно. Ако питаш мен, щеше да умреш.
– Може би.
Дензър помръдна рамене нехайно, макар да беше убеден, че щеше
да се справи без затруднения. Прозря обаче накъде бие събеседникът
му. Щеше да получи своя шанс.
– Не може би, а непременно. – Незнайния обра със залък соса от
чинията и грижливо го пъхна в устата си. – Следователно можем да
твърдим, че сме ти помогнали, ако ще и неволно, да вземеш амулета.
Дензър кимна сговорчиво и напълни чашата си от медния чайник
на масата.
– Какъв дял би искал да получите?
– Пет на сто от цената, на която ще го продадете. Магът изду бузи с
привидна досада.
– Това са куп пари!
Незнайния на свой ред вдигна рамене.
– Ако предпочиташ, смятай, че изкупваш вината си за смъртта на
един от Гарваните. Или за незнайно колко нощи, когато ще се будим
треперещи и препотени от видяното там. Нямам нищо против да приз-
ная пред тебе, че само с цялата сила на волята се спрях да не побягна.
– Което би ти се случило за пръв път – вметна Илкар в неловкото
мълчание.
– И нямаше да си единственият – добави Сирендор. Другите кимна-
ха мълчаливо с прикрити усмивки.
– А вие дори не знаехте какво ми беше на мен.
Обърнаха се едновременно. Хирад стоеше до вратата. Тръгна бавно
към тях и видяха колко изпито е лицето му, с бръчици около очите.
– Хирад, добре ли си? – попита Сирендор.
– Правичката да си кажа, не съм. Седях отвън и си припомнях как-
во чух от Ша-Каан. Ако онази врата още я имаше, щях вече да съм вър-
нал амулета.
Джеймс Баркли
47
– Защо? – пак се обади Сирендор, а Дензър затаи дъх.
– Драконът спомена нещо. Те били на стража пред прохода между
техния свят и нашия и пазели онова, което не бивало да сътворяваме.
Както и да е… Сега е разгневен. Ами ако реши повече да не брани
портала?
– Хирад, не проумявам за какво говориш. – Пак беше Сирендор. –
Само съм сигурен, че зърнем ли дракон в небето на Балея, свършено е с
нас.
– Какво искаш да кажеш? – намеси се Дензър.
– Че аз какво казах според тебе? – троснато отвърна варваринът. –
Всички ще измрем. Те са прекалено силни и са прекалено много, от мен
да го знаеш.
– Слушай, хайде да се върнем към предния разговор. – Дензър от-
ново гледаше само Незнайния. – Ще се съглася да получите вашите пет
процента, ако вие се съгласите да ме охранявате по пътя до Корина.
Илкар се извъртя, сякаш някой го зашлеви.
– Вече ти казах, че няма да работим за Ксетеск – подчерта тихо и
уверено.
– Ей, магът от Ксетеск, според тебе колко струва тази твоя джун-
джурийка? – неочаквано се намеси Хирад.
Веждите на Дензър се извиха.
– Ами не мога да гарантирам, но според мен цената е около пет ми-
лиона сребърника.
Възцари се кратко мълчание – останалите се облещиха към него.
– Приемаме задачата.
– Хирад! – изръмжа Илкар. – Ти не разбираш…
– Илкар, това са добри пари.
– По-скоро изумително добри – уточни Талан. – Четвърт милион
сребърника, за да придружим пътник в посока, в която и без това ще
поемем.
Хирад повтори безмълвно числото, но елфът му каза:
– Не мога да повярвам, че тъкмо ти си готов да се съгласиш. Малко
оставаше да умреш заради него.
– Ъхъ, значи ми е длъжник. – Варваринът не поглеждаше мага от
Ксетеск. – Не съм длъжен да го харесвам. Не съм длъжен и да му пона-
сям физиономията. Дори мога да си го мразя и занапред. Достатъчно е
да го изтърпя да язди близо до мен, докато пристигнем в Корина. Тогава
ще ни стовари цяла торба пари и повече няма да го видим. Май ще се
примиря.
Крадеца на зората
48
– Не е толкова просто – настоя Илкар.
– О, напротив.
– Не е. За мен е нетърпимо… – започна елфът, варваринът обаче
застана до него.
– Знам, че нравите на Ксетеск са ти противни…
– Меко казано. – …но като си помисля за какво сте си шушукали
зад гърба ми, не е добре да се лишим от толкова пари, нали? Може да са
последните, които някой ще ни плати. – Илкар му се озъби. – Проумей,
че ако гласуваме, ще загубиш. Не разпалвай препирни.
Очите на елфа се присвиха, а Незнайния протегна ръка на Дензър.
– Споразумяхме се. Талан ще състави договора, а аз и ти ще го под-
пишем. Няма да посочваме сума, а само процента от цената и твоето за-
дължение да го изплатиш.
– Превъзходно! – одобри Дензър и двамата си стиснаха ръцете.
– Така си е. – Незнайния допи чашата си. – Да знаете, надушвам ве-
че пиршество в „Гарваново гнездо“.
Вратата на кухните пак се отвори.
– Чух, че не сте могли да спасите моя маг. Жалко. Серан беше свес-
тен човек.
Гарваните се обърнаха към доскорошния си работодател, Дензър –
към доскорошния си противник, когото всички те срещаха за пръв път.
Барон Гресе беше на средна възраст, но умът му не губеше остротата си,
а четиримата му синове имаха жизненост в изобилие, ако неговата за-
почнеше да гасне. Макар да беше сред петимата най-богати барони, не
се кипреше с пищни дрехи, а носеше практично облекло за езда – пла-
щът метнат през едната ръка, кожена куртка, вълнена риза и платнен
панталон с подшита кожа по крачолите.
Отпрати с жест охраната си, по същия начин готвачите да не му до-
саждат и доближи масата на Гарваните. Големите кафяви очи се взираха
изпитателно във всекиго, докато оплешивяващата глава се въртеше по-
лека. Накрая протегна ръка.
– Ти трябва да си Незнайния воин.
– Приятно ми е, барон Гресе. Талан, сипи на барона кафе.
– Гледан ти, гледай ти… Гарваните в замъка ми! Не е чудно, че по-
бедата бе на наша страна. Серан умееше да избира. Гресе си подъвка ус-
тните. – Сега къде да намеря друг като него?
– В Джулаца – посъветва го Илкар. – Ние поне не отстъпваме от
правилата си. Гресе се подсмихна.
Имате ли нещо против да седна при нас? Елфът се дръпна на
Джеймс Баркли
49
скамейката да му направи място, Талан сложи пълни чаша пред него и
баронът кимна благодарно.
Неловкото мълчание се проточи. Дензър нервно почесваше късата
си брада, Незнайния гледаше барона безстрастно както винаги, ушите
на Илкар настръхнаха.
– Няма да ви държа в неведение защо дойдох – увери ги Гресе след
първата глътка кафе. Надявах се да потвърдите или да опровергаете не-
що, което чух.
– Стига да можем – отвърна Незнайния.
– Добре. Ще бъда кратък. Ще участвам в среща на Търговския съюз
на Корина – предстои да обсъдим влошаващото се положение на запад
от планините Чернотрън. Има слухове, че западняците са се раздвижи-
ли, нарушават споразумението за свободно преминаване през Подка-
менния проход и вече се засилват страховете за техни набези на изток…
Все пак трябва да изтъкна и че гарнизонът в прохода не съобщава за ни-
що необичайно. Исках да знам дали вие сте чули нещо. Както научих,
сражавали сте се заедно с барон Блекторн неотдавна, а той не може да
присъства на срещата.
– Участвахме в сраженията – засмя се Сирендор – само за да може
Незнайния да изкопчи по-изгодни условия за търговията си с вино.
– Убеден съм, че отплатата му е била по-щедра.
– Впрочем и сделката с виното си беше част от договора – вметна
Незнайния. – А за слуховете… Чухме какво ли не, докато бяхме там, но
слуховете са отпреди половин година.
– На срещата ще ми бъде от полза всичко, което сте научили.
– Нека го кажа така – започна Илкар. – Ако се вярва на всяка мълва,
значи Върховните вещери се завръщат, град Парве отново е пълен с хо-
ра, а западняците опожаряват всичко от тяхната страна на Чернотрън.
– Но вие не сте склонни да вярвате?
– Не бих се учудил на нищо, извършено от орда западняци – уточни
елфът. – Но на другото не вярвам.
– Хъм… – Баронът поумува. – Интересно. Впрочем искам да ви
благодаря и за помощта вчера. Казаха ми, че сте загубили един от свои-
те. Съжалявам.
– Такива са рисковете на занаята ни – обади се Хирад, но никого не
убеди със спокойния си тон.
– Така е, но загубата на приятел не се понася леко. Съчувствам ви и
съм признателен. Не можех да си позволя да загубя вчерашната битка, и
то в най-буквалния смисъл.
Крадеца на зората
50
– Като ви слуша човек, ще си помисли, че привършвате парите –
вметна Талан.
Гресе вдигна рамене.
– Тактическото значение на замъка Таранспайк е голямо. Който го
притежава, определя таксите за преминаване по един от главните пъти-
ща от и до Корина. Ако барон Понтоа ми го бе отнел, щеше да контро-
лира и двата ми ключови маршрута към столицата, както и да се сдобие
със земи от двете страни на моите владения. Би могъл да ми откаже пре-
минаване или да назове такава цена, че пътищата да станат недостъпни.
И по двата начина би ме разорил рано или късно. Най-добрият обиколен
път е по-дълъг с няколко дни.
– Освен ако не си върнете със сила някой от преките – напомни
Хирад.
– И тази възможност винаги съществува, макар че е скъпа – начу-
мери се баронът.
– Но вие ще седнете около една маса с барон Понтоа на срещата на
Търговския съюз! – поклати глава Талан.
– Да. Странно е, знам, но такъв е животът. Такова е блатото, в което
затъва Търговският съюз. Всъщност думата „съюз“ звучи доста кухо
напоследък.
В гласа на барона се промъкна искрена печал.
Никой не намери какво да каже. Незнайния се взираше в барона,
докато допиваше кафето си. Огромният воин се усмихна накрая, Гресе
забеляза изражението му и сбърчи вежди.
– Струва ми се, че пропуснахте да споделите с нас какви слухове
чухте досега – подхвана Незнайния.
– Да, вярно. Уви, не са само слухове. Имам сведения, че западняци-
те нищо не опожаряват, ами покоряват нови земи, градят и се обединя-
ват отново.
– Защо пък „отново“? – учуди се Хирад.
– По-късно ще ти преподавам история – поклати глава Илкар.
– Как успяхте… – понечи да се включи в разговора Дензър, но си
прехапа устните.
– Какво щеше да питаш, човече от Ксетеск? – сопна му се Хирад.
– Просто ми е любопитно как баронът се е сдобил с тези сведения.
Тъмният маг обаче твърде неумело прикри изненадата си.
– Всичко си има своята цена – невъзмутимо отвърна Гресе. – Имате
ли нещо против да потегля с вас към Корина?
– Добре дошъл сте при нас – покани го Хирад. – И без това Дензър
Джеймс Баркли
51
плаща пътуването.
– Радвам се – каза баронът и го изгледа с любопитство. – Моята
свита ще бъде готова… да речем след час.
– И за нас ще е удобно – съгласи се Незнайния. – Господа, „Гарва-
ново гнездо“ ни зове.
Ериан и Капитана се срещнаха в библиотеката. Стоплено от две ог-
нища и осветено от десетина фенера, това хранилище на писмена показ-
ваше, че поне е учен човек, ако не почтен.
Наредиха и да седне в широко кресло, тапицирано със зелена кожа,
близо до едното огнище. Когато капитанът влезе, придружаваше го вой-
ник с поднос, на който имаше вино и гозби. Домакинът не продума пре-
ди да се настани в подобно кресло, сложено под прав ъгъл спрямо
нейното.
Тя се бе зазяпала в огъня, за да не се отклоняват очите й към него.
Остави се да я омае играта на пламъците, чуваше смътно потракването
на чаши, бълбукането на бутилка и стъргането на нож по подложката за
разрязване на месото.
– Отново те приветствам при нас, Ериан Маланвей – изрече Капи-
тана. – Сигурно си гладна.
Тя позволи на погледа си да се спре на подноса върху ниската ма-
сичка помежду им и се учуди, като видя с какво е отрупан.
– Как смееш да ми предлагаш това, след като сте дали на синовете
ми помия, негодна дори за кучета, камо ли за уплашени деца?! На всеки
от тях да бъде занесена по една пълна чиния. Веднага.
Долови усмивката му.
– Нали чу желанието й? Топло агнешко и задушени зеленчуци за
момчетата.
– Слушам, сър.
– Не съм някакъв проклетник – подхвърли Капитана. Погнусата
завладя лицето й.
– Изтръгна две невинни деца от дома им посред нощ и ги заключи
във висока кула да треперят от ужас. Не ме допускаше при тях и им про-
бутваше боклуци, с които няма да нахраня дори прасетата си. Не бил
проклетник…
Без да го поглежда, тя си сипа в чинията и се нахрани. Напълни си
чаша вино и я изпи, вторачена в огнището. През цялото време Капитана
я наблюдаваше търпеливо.
– Е, питай – промълви Ериан, щом остави празната чиния на подно-
са. – Съмнявам се, че бих могла да имам някакви тайни от тебе.
Крадеца на зората
52
– Това наистина би ни улеснило. Радвам се, че си настроена толко-
ва сговорчиво.
– Не си въобразявай, че се боя от тебе или твоята шайка сакати
маймуни – натърти тя надменно. – Но моите синове са ми скъпи и за
мен е приемлив всеки начин да им помогна, стига да не застрашавам
Школата Дордовер.
– Чудесно. – Той отново напълни чашата си. – Жалко че не искаш
да ме погледнеш в очите.
– Нямам желание да повърна. Да произнеса името ти би означавало
да оскърбя своята Школа, а разговорът с тебе не е по-добър от пропо-
вядване на ерес. Започвай с въпросите. Искам след един час пак да видя
своите синове.
– Ще ги видиш, Ериан, ще ги видиш. – Капитана протегна краката
си към огнището. Чифт издрани, леко напукани от старост ботуши за ез-
да се изпречиха пред очите й. – Сега ме чуй, започнах да се тревожа
много от вредите, които нанася на самата структура на Балея така наре-
ченото проучване и изследване на измеренията.
– Виж ти… доста усърдно си ровичкал, така ли? – промърмори тя
след миг-два.
– Може да пострадаш заради подобни закачки – предупреди той с
тон, който не оставяше място за съмнения.
– Исках да кажа, че малцина дори са чували за магия на измерения-
та, а сред тях се броят на пръсти онези, които съзират в нея скрити
заплахи.
– Малцина са, да. Каквото и да мислят за мен хората, аз допускам,
че магията може да бъде полезна, ако й се намери подобаваща роля. Но
разбирам и опасностите, защото се постарах да ги открия самостоятел-
но. Убеден съм, че бърникането в измеренията би могло да наруши рав-
новесието в света, което съществува засега.
– Трябва да го кажеш на магове от друга Школа – поклати глава
Ериан.
– Да, но е по-трудничко да си осигуря компанията на маг от Ксе-
теск – кисело отбеляза Капитана.
– С удоволствие признавам, че съжалявам за това – сопна се тя.
Най-сетне го погледна. Сивеещата му коса бе остригана ниско, бра-
дата, в която едва се виждаха кафяви косъмчета, също бе поддържана
прилежно. Под очите му провисваха торбички, а червените петна по бу-
зите и носа издаваха с какво удоволствие посяга към бутилката. С нав-
лизането в средната възраст започваше и да пълнее, което личеше под
Джеймс Баркли
53
кожената куртка и ризата. Той не се притесни от внезапния й преценя-
ващ поглед.
– Септерн е бил от Школата Дордовер.
– Знам, че си се подготвил добре за разпита. – Ериан също напълни
чашата си. – Следователно си научил, че от около три столетия го смя-
тат за мъртъв.
– И с това се изчерпват сведенията за него? Надявах се, че магьос-
ница, веща в учението на Дордовер, може да запълни още някоя пролу-
ка в знанията ми.
– Напразни надежди – завъртя глава тя. – Ти предполагаш, че съх-
раняваме някакви тайни текстове.
– Септерн е бил от Школата Дордовер – повтори Капитана.
– Не отричам. Той е бил гений. Толкова е изпреварил времето си,
че още не сме успели да повторим всичко постигнато от него.
Капитана се намръщи и опря лакти на коленете си.
– Но нали е съобщавал за откритията си? Доколкото знам, всеки
маг е длъжен да го прави.
– Септерн не е зачитал правилата. – Ериан въздъхна, щом мъжът
срещу нея се начумери още по-недоволно. – Опитай се да разбереш.
Просто се е придържал към нравите на епохата преди разкола между
Школите.
– Значи хем е изпреварвал времето си, хем е изоставал от него.
Капитана се засмя на собствената си шега, показвайки кафеникави
изгнили зъби над зачервени венци.
– Да, в някакъв смисъл. Важното е, че неговият ум е осмислял сама-
та същина на знанията, затова е разбирал учението и на Дордовер, и на
Ксетеск, и на Джулаца, макар и в различна степен. Блестящ ум, но и
твърде самоуверен. Живял извън Школата, рядко докладвал за работата
си, водил излишно загадъчни дневници за изследванията си, като не
всички от тях се съхраняват в нашата библиотека. Някои са притежание
на Ксетеск, други са изчезнали от дома му… ако изобщо допуснем, че е
писал за някои от нещата, на които според нас е бил способен.
– Ериан отпи съвсем малка глътка от виното. – Може ли вода?
– Както желаеш. – Капитана стана и отвори вратата. Някой тракна с
токове в стойка мирно. – Вода и чаша. Веднага.
– Върна се на креслото и продължи: – Интересна история. Разбира
се, знам за къщата му. Няколко пъти пращах свои хора да преровят раз-
валините. Сега ми кажи докъде напреднахте в изследването на измере-
нията и какво се надявате да постигнете.
Крадеца на зората
54
Ериан отвори уста, но реши първо да обмисли отговора си. Всичко
потръгна прекалено кротко. Капитана изобщо не приличаше на образа,
който му градеше мълвата. Естествено щеше да го мрази винаги заради
отвличането на нейните деца, но държанието му я смущаваше. Засега не
я попита нищо, което не би научил, като просто потропа на главния
вход на Школата. Щеше да последва и друго, но не се знаеше как ще
подходи той. Мъчеше я лошо предчувствие, че Капитана се опитва да я
размекне, за да бъде ударът по-тежък. Реши да не се отпуска.
– Според онова, което ни е известно за Септерн, той е постигнал
много в магията на измеренията. Създал е устойчив, самоподдържащ се
портал между конкретни пространства и предполагаме, че е пътешест-
вал надалеч… поне ако се опираме на някои от по-налудничавите му
писания. В Дордовер изобщо не сме на неговото равнище в порталите.
Не можем да се пренасяме, не можем и да надничаме, успяваме само да
отбележим разположението на други измерения и да напипаме по-голе-
ми особености като земни масиви и морета. За да напреднем по-бързо,
трябва да се сдобием с изгубените текстове на Септерн, защото подози-
раме, че в неговата магия са смесени знания на различните Школи.
– Докъде се надявате да стигнете в проучванията си?
– До други измерения. За да проучваме, да съставяме карти, да
срещнем непознати раси. Възможностите са неизчерпаеми – въодушеви
се Ериан дори пред този събеседник.
– За да завладявате, да покварявате, да властвате, да грабите – твър-
до, но не и нелюбезно добави Капитана.
– Това ли те тревожи най-много? Той склони глава встрани.
– Според мен изобщо не бива да се намесваме в други измерения.
Имаме си свое, в което и така е трудно да поддържаме ред, няма защо да
го свързваме с незнайни места и времена. Представям си и кошмарно
бъдеще, в което други нахлуват при нас, за да отмъстят за нашите злоде-
яния. Никой никъде няма да се чувства в безопасност, защото няма да
знае къде и кога ще се отвори портал.
– Ето още едно сериозно основание да завършим своите изследва-
ния и да допълним знанията си – възрази тя.
– Нито ти, нито аз сме толкова наивни да вярваме, че в Дордовер и
в Ксетеск се занимават с този вид магия за благото на всички хора в Ба-
лея, нали? Вбесявам се от мисълта, че бихте могли да отворите врати,
които ще сте безсилни да затворите. – Капитана се почеса по ухото. –
Как мислиш, в Ксетеск по-напред ли са от вас?
Ериан го гледаше безизразно.
Джеймс Баркли
55
– Когато… или ако изгубените части от текстовете на Септерн за
магията на измеренията бъдат намерени, може би ще се наложи да със-
тавим обща група – изрече тя бавно. – Но дотогава ще се задоволяваме с
почти пълната липса на общуване помежду ни.
– Разбирам.
– Глупаво е да зададеш този въпрос на магьосница от Дордовер.
– Глупостта понякога ражда същински бисери. Вратата се отвори и
влезе мъж с кана вода и две чаши, остави ги на масата и излезе веднага.
Ериан веднага изпи пълна чаша.
– Друго има ли?
– О, имам много въпроси. – Капитана пак пресуши чашата с вино и
си сипа още. – Тепърва започваме, макар че съм ти благодарен за науче-
ното днес. Сега ще ти позволя да се върнеш при децата си, но ще ти дам
и повод за размисъл. Изглежда си съвсем наясно какво представлява ма-
гията на измеренията в момента. А аз съм притеснен от твърде бурния
интерес към проучванията на Септерн напоследък. Той е овладял не са-
мо магията на измеренията, нали? Има и друго, още по-прочуто пости-
жение. Сътворил е заклинание, ако не се лъжа. Искам да знам защо Ксе-
теск хвърля всичките си сили да го издири.
Лицето на Ериан стана мъртвешки бледо.
Крадеца на зората
56
ГЛАВА 5
Гарваните и техните спътници потеглиха от замъка Таранспайк, ко-
гато слънчевите лъчи изпаряваха росата, обсипала тревата на вчерашно-
то бойно поле. Вятърът бе издухал дъждовните облаци на запад над цен-
тралните равнини към тъмните очертания на планините Чернотрън.
Съвсем лек полъх носеше топлина дори в този ден от ранната пролет.
Барон Понтоа, неговите войници, наемници и магове се бяха изнизали
през гората Гретерн натам, откъдето дойдоха. От бивака им бяха остана-
ли само смачкани буренаци и могила, оградена с колчета, където бяха
погребали своите мъртъвци.
Начело на малкия конен отряд яздеха Хирад, Ричмънд и Илкар. Ба-
рон Гресе подразни охраната си, като предпочете да пътува между Та-
лан и Незнайния. Дензър и Сирендор Ларн ги следваха, а четиримата те-
лохранители на барона бяха последни.
Гресе явно се възползваше от шанса да разчупи оковите, в които го
напъхваха грижите на прекалено старателното му домочадие. Незнай-
ния и Талан на свой ред не можеха да устоят на навика да събират све-
дения от всеки попаднал им източник.
– Все още ли сте съюзници с Блекторн? – попита Талан. Гресе
кимна.
– Уговорили сме взаимни облекчения в пътните такси, но не бих ги
нарекъл съюз. Той пътува безплатно през този проход към Корина, аз
ползвам същите права в земите му, когато пътувам към Гиернат.
Веждите на Незнайния се събраха на челото му.
– Той завзе ли земите източно от Гиернат? Чух, че…
– Преди шест месеца. Почти е присъединил Гиернат към владения-
та си, макар че градският съвет го притиска да не повишава пътните так-
си. И засега успяват.
– А какво стана с лорд Арлън? – сети се Незнайния.
– Работи за Блекторн.
– Аха…
– Богове, нямаше битки! Тоест нямаше още битки. Формално Ар-
лън си остава владетел на земите източно от Гиернат, но истината е, че
го крепи Блекторн с войските си, получава метали от южните мини и
прибира дял от пътните такси по югоизточните маршрути, включително
към Корина. – Гресе прихна и тупна Незнайния по крака. – На твое
Джеймс Баркли
57
място бих зачеркнал Арлън от списъка на бъдещи работодатели. Сега
Блекторн върти парите около Гиернат.
– Има ли и други, които е по-добре да зачеркнем? – вметна Талан.
– Не и мен. Понтоа не се е отказал. Или вече крои следващото напа-
дение срещу Таранспайк, или се надява да прекаля с укрепването му и
да оголя земите си по на запад.
– Е, ако сме ви необходими, запишете се по-рано – подхвърли
Незнайния.
– Много рано – додаде Талан.
– Чу се слух, че вие, момци, май се каните да окачите щитовете на
стената – рече им на свой ред баронът, подчертано вперил поглед
напред.
– Вярвайте, когато видите с очите си – отвърна Талан.
– А уж щяхме да си разменяме сведения – изсумтя Гресе, обаче в
очите му се мярна весела искрица.
– Хайде да се уговорим, че вие ще научите пръв, ако се случи –
предложи Незнайния.
– Ще се примиря и с това – поклати глава баронът. Скалистите
склонове на прохода Таранспайк бяха целите в равномерно сиво и се из-
висяваха поне на стотина крачки по целия път до Корина. Усойните
места приютяваха само птици и по-издръжливи растения. От двете стра-
ни на отвесните стени земята беше нацепена от чернеещи пропасти,
дълбоки урви и неприветливи, безжизнени долини, където водата тече-
ше под камъните и шумоленето й напомняше за залутали се души. В са-
мия проход стеклата се след снощния дъжд вода се събираше на локви
по меката пръст и конете газеха в кал. Но през деня, щом слънцето огре-
еше между склоновете, земята щеше да се втвърди. Пукнатините по пъ-
тя, широк на места колкото десетина каруци, а другаде – само три, по-
казваха колко горещо може да бъде между нагретите скали през лятото.
Писукането на птиците, тропотът на копитата и мъжките гласове
ехтяха между стените и многократно умножените звуци сигурно биха
лишили от спокойствие самотен ездач, но отрядът можеше да не им об-
ръща внимание.
Сирендор отново вдиша чистия въздух и се наслади на хладния по-
ток, проникнал в дробовете му. Така пропъждаше от паметта си тежките
миризми и пушеците в замъка и около него. В прохода никой нямаше да
им посегне. Хората на Гресе поддържаха безопасността тук, а и докол-
кото му беше известно, бездруго не се навъртаха много разбойници. До
Корина имаше само един ден път и настроението му, винаги ведро, с
Крадеца на зората
58
всеки миг се подобряваше. Единствената сянка хвърляха предстоящият
разговор между Гарваните и опасенията от реакцията на Хирад.
Почти през цялото време Сирендор разменяше безобидни приказки
с Дензър и се хилеше на Илкар, щом срещнеше намусения поглед на ел-
фа. Не откриваше нищо чак толкова противно у тъмния маг. Не за пръв
път Сирендор се бе сражавал срещу някого и после бе яздил до него по
пътя към дома на следващия ден. Такъв си беше животът на наемници-
те. Пролича си, че Дензър е способен маг и извън войната с нейните
особени порядки се превръщаше в един от мнозината, които се чудят
накъде ли ще ги отведе следващата им задача. Откриваше обаче една
разлика – Дензър му се струваше далеч по-уверен от повечето магове.
Предположи, че това се дължи на израстването му в Ксетеск, и си на-
помни, че трябва да разпита Илкар по-подробно за Тъмната школа.
Пак изви глава да погледне Дензър и се подсмихна. Лулата, стисна-
та между зъбите, димеше спокойно както винаги, котаракът се крепеше
върху рога на седлото. Магът губеше всякаква словоохотливост при
въпрос за котарака и само мънкаше, че животинчето било най-подходя-
щата компания в неговия, общо взето, самотен живот. Самият Дензър
пък за кой ли път се бе вторачил в гърба на Незнайния, сякаш се опитва-
ше да пробие дупка в него.
– И за мен е загадка – призна Сирендор. – Открай време. Магът се
отърси от вцепенението.
– Какво?…
– За Незнайния ти говоря. Познавам го от десет години, а дори още
не съм научил къде е роден.
– Нито името му, нали?
– И името му не знам – потвърди Сирендор.
Мислех си, че го е казал поне на своите съратници.
– Опасявам се, че и това е само поредният слух за нас. И Томас не
го знае.
– Кой е Томас?
– Съдържателят на „Гарваново гнездо“… е, съсобственици са с
Незнайния. Томас го познава над двайсет години. Той го отгледал, кога-
то Незнайния се изтърсил в Коринд едва тринайсетгодишен. – Сирендор
поклати глава. – Човек бързо научава, че е по-добре да не му задава ня-
кои въпроси.
– Но защо го наричате Незнайния воин? Наемникът се разсмя.
– Този въпрос ни задават най-често. Първо ти ми кажи какво си чул
досега, после аз ще те просветя за истината.
Джеймс Баркли
59
– Чувал съм само, че не искал някой да го намери – вдигна рамене
Дензър. – Затова не издавал името си пред хората и приел този прякор.
– Любим слух на мнозина, но в него няма нищо вярно. Ако се е
опитвал да се скрие от някого, прякор като Незнайния воин и участие в
отряда на Гарваните са възможно най-глупавият начин да го постигне,
не си ли съгласен? – Магът кимна. – Решихме да основем отряда преди
десет години в „Гарваново гнездо“, след като се бяхме озовали всеки
поотделно в една и съща армия в Гиернат. Тогава бяхме той, аз, Хирад и
Илкар. Помня добре как потеглихме към Корина и той подхвърли, че
притежавал странноприемница. Щял да ни подслони и нахрани безплат-
но, защото искал да обсъди нещо с нас. Първо ни щукна името на отря-
да – нали седнахме да пием в „Гарваново гнездо“? После съставихме ко-
декс и всички се подписахме на пергамента, който Томас пази на стена-
та в задната стая. Когато дойде редът на Незнайния, започна да се инати
и разправяше, че името му нямало значение. Чак тогава ние – останали-
те, се сетихме, че за цяла седмица сражения тъй и не сподели нищо за
себе си. Помня, сякаш е било вчера, какво казаха Хирад и Илкар. Наши-
ят цапнат в устата варварин изтърси: „Не ни трябват разни тайнствени
типове, или подписвай, или се разкарвай.“ – Сирендор поклати глава.
Какво друго да очакваш от Хирад? И Илкар се наежи: „Ти какво, да не
си някакъв загадъчен незнаен воин?“ Ето как се появи името под текста
на кодекса. И остана. Това е историята. Дензър се изкикоти.
– Брей, брей… ето как се зараждат легендите.
– Искрено се надявам да попаднем в тях – подсмихна се и
Сирендор.
– Но не те ли гризе любопитството да научиш истинското му име и
причината да го крие? – попита по-сериозно магът.
Трудно ми е да си представя защо някой ще твърди, че името му
нямало значение.
Сирендор се изви към него на седлото, подчертано вдигна показа-
лец пред устата си и сниши глас.
– Гризеше ме, може би и сега е така, когато нямам друга работа. Не
си мисли, че не го подпитвахме. Напивахме го и се мъчехме да измък-
нем името с хитрости, казвахме, че няма да му говорим повече, ако не
каже, и още какво ли не. Но той не отстъпва, а започнеш ли да прекаля-
ваш, накрая го ядосваш. Незнайния ни е приятел. Щом не иска да споде-
ли нещо, пък било то и името си, зачитаме неговото желание. Той е
един от Гарваните.
– Но нали крие нещо от вас! – настоя Дензър. – Не иска да ви
Крадеца на зората
60
каже…
– Стига – спря го Сирендор. – Негово право е да реши. Няма да го-
ворим повече за това.
Но изражението на мага подсказваше, че едва ли ще се примири
лесно.
Ято едри бели чайки със сиви криле се плъзна във въздуха над тях
и се издигна с крясъци, огласящи напуканите скали горе. Други птици,
по-дребни и тъмни, изхвърчаха раздразнени и резките им писъци нака-
раха ятото да се пръсне, за да се събере отново много по-високо и да
продължи полета си на запад. С шумно пляскане на крилете малките
хищници се върнаха при гнездата с пиленцата, които бяха опазили от
грабливите чайки.
Отметнал глава назад, Гресе проследи кратката птича свада, после
се обърна Към Незнайния.
– Кажи ми, моля те, Блекторн показа ли някаква загриженост зара-
ди слуховете за западняците?
– Струва ми се, че надценявате положението и ролята ни – отвърна
огромният воин. – Наемниците не могат просто така да спрат за разго-
вор барон Блекторн.
Гресе се вторачи изпитателно в него с ярките си очи.
– Слушай, Незнаен, аз съм най-старият жив барон и съм се научил
да не надценявам никого и нищо. Славата и доброто име на Гарваните
са всеизвестни. Случва се и да си приказвам с Блекторн, затова знам, че
се радва на вашата компания.
– Ами поговорете направо с него за това.
– Само дето сега от него ни делят двеста и петдесет мили на югоза-
пад. Ето защо питам тебе – малко по-сърдито каза Гресе.
– Усещам, че премълчаваш нещо.
Незнайния попита само с поглед Талан, който вдигна рамене. Коне-
те напредваха в лек тръс, Дензър бе поизостанал, увлечен в разговора
със Сирендор.
– Преди половин година, когато според вас Арлън се продал на
Блекторн, ние бяхме пратени да разузнаем дали заплахата от западняци-
те наистина расте.
Баронът удари с юмрук по рога на седлото.
– Знаех си, че има какво да кажеш! Ама че лукав гадник е той, нито
думичка…
– Имаше сериозни основания да се домогва до повече сведения –
вметна Талан. – Нека не си затваряме очите за истината – ако
Джеймс Баркли
61
западняците нахлуят през Подкаменния проход, по-вероятно е да връх-
летят Блекторн, а не Школите, поне в началото. Същото важи и за на-
шествие през Гиернатския залив – оттам имат пет дни път до Корина, но
само два часа до замъка Блекторн.
– И какво видяхте? – попита баронът.
Яздещият отпред Хирад обяви почивка. Минаваше пладне и прохо-
дът се сгря приятно. Спряха в естествено кръгло разширение, където
скалите бяха проядени от стихиите.
– Нищо, което да потвърди чутото от вас – отговори Талан, изтръс-
ка прахоляка от плосък камък с ръкавицата си и седна. Телохранителите
на Гресе събираха наръчи от сухи храсталаци, каквито имаше навсякъде
в прохода, за да накладат огън. – Отидохме на запад като охрана на кер-
вана с вино, което Блекторн прати за продажба в Леону. След Подка-
менния проход свърнахме на юг и пътувахме четири дни покрай плани-
ните. Накрая се върнахме през Гиернатския залив. Не видяхме опожаре-
ни села, бойни отряди, нямаше дори следи от набези на западняци. Ако
събират силите си, правят го в своите земи из югозападния полуостров.
Съжалявам, ако съм ви разочаровал.
– Това е било преди шест месеца…
Гресе се настани до него, но предпочете по-меката трева.
– Така е, но ако не се Лъжа, барон Блекторн не се тревожи за въз-
можно нашествие от запад – отбеляза Незнайния.
Порови в раницата си и извади стегната с връв кожена кесийка.
– Ей, Сирендор, дръж солта! – Съратникът му улови кесийката с ед-
на ръка. – И този път я използвай. Така поне твоята супа става горе-долу
поносима.
Хирад се ухили, Сирендор промърмори ругатня.
– Би трябвало да се тревожи – възрази Гресе, без да се заслушва в
шегите им. – А какво става около самия проход?
– Пазят го добре. Тесая не е глупак. Взима доста пари от пътниците
и няма никакво намерение да го отстъпи на Търговския съюз или на
друго западняшко племе.
– Казармите?
– Заковани и празни. Имаше внушителни стражеви постове и в два-
та края на прохода, но не се готвеха за обсада.
– Благодаря и на двама ви. Извинете, че ви досадих – каза баронът.
Талан махна с ръка.
– Няма за какво. Да разбирам ли, че имате и други източници на
сведения?
Крадеца на зората
62
– Да, по-скорошни и също достоверни. Съобщиха ми, че проходът е
затворен в посока изток, там гъмжи от западняци и от югозапад прииж-
дат бойни отряди. Ако е вярно, загазили сме. Нямаме организирана отб-
рана, а нито Блекторн, нито Школите са достатъчно силни сами по себе
си. Само ви моля да сте нащрек, да се оглеждате и ослушвате. – Гресе
въздъхна. – И помен от надежда нямам да склоня другите барони към
единство, особено без Блекторн. Дано не стане прекалено късно… Чело-
то на Талан се сбърчи.
– Толкова ли сме зле според вас? Какво мислите за мълвата, че
Върховните вещери ще се надигнат?
Баронът изсумтя.
– Да, точно толкова зле сме. Съвсем скоро може да бъдем въвлече-
ни във война за земите си. А Върховните вещери… Ако по някакво зло-
вещо чудо се завърнат, направо ще се простим с Балея.
Пламъците запращяха и хората потънаха в мълчание, всеки предпо-
чете да се улиса в мислите си, докато рееше поглед към огъня. Мястото
подтикваше към покой, а варивото на Сирендор все пак се оказа вкусно.
Слънцето вече се спускаше зад най-високите сгради на Корина, ко-
гато Гарваните влязоха в града през източната порта. Стражата спираше
някои пътници за разпит, случваше се и да ги претърси, но Гарваните
както винаги бяха пуснати с приветлив жест да се влеят в гъмжилото по
калдъръмените улици, където търговията още беше оживена в този час.
– Едно от предимствата да сме в отряда – подхвърли Сирендор. – И
без това не са чак толкова много, колкото си въобразяват хората.
Дензър предпочете да остане безмълвен.
Скоро Гресе и придружителите му се сбогуваха с Гарваните и зави-
ха на юг към канцелариите на Търговския съюз и строго охраняваните
покои, които баронът смяташе за нужно да има в Корина.
Това беше столицата на цяла Източна Балея. Приютяваше постоян-
но население от четвърт милион, което набъбваше до към триста хиляди
по празниците и при по-важни търговски събори. Техните дати зависеха
от пристигането на товарните кораби от земите, разположени източно и
южно от Северния континент. Градът бе основан в началото на широко-
то устие на река Коур и отдавна имаше пристани за големи кораби, кои-
то примамваха южняците встрани от по-късия, но не толкова доходоно-
сен маршрут до Гиернат.
Тук се строяха ниски, но здрави и просторни сгради – нагледно
свидетелство за ураганите, които периодично връхлитаха устието при
отминаването на зимата. На три площада, свързани с улици, по които
Джеймс Баркли
63
плътно се редяха дюкяни и работилници, странноприемници и гостил-
ници, бардаци и комарджийски свърталища, пазарищата кипяха от жи-
вот всеки ден.
Извън този триъгълник, по-близо до пристанището големите мани-
фактури бумтяха, трещяха, изпичаха, режеха и лееха, за да бълват стоки
за местните хора и за продажба отвъд моретата. И във всяка пролука
между средищата на забавления, търговия, администрация и работа жи-
вееха хора. Някои тънеха в мизерия, други се радваха на разкош, невиж-
дан за онези, които не можеха да изстържат мръсотията от мазолестите
си ръце, а повечето се клатушкаха нагоре-надолу между двете
състояния.
Гарваните насочиха конете си ходом към западния пазар, в чийто
северен край се бе наместило „Гарвановото гнездо“. Навсякъде се виж-
даха хора, каруци и добитък, навсякъде свежите, гадните или застоялите
миризми се разнасяха с равномерния бриз откъм морето. Сергии, кош-
ници и подноси предлагаха всичко – фини платове, изтъкани от елфи в
далечните южни земи; съдове и железарски изделия от грънчарските ра-
ботилници и ковачниците в Корина и Джейдън; пушени и варени меса,
задушени зеленчуци и сладкиши, приготвени в кухни из целия град –
някои чисти и спретнати, повечето гнусно занемарени. Навсякъде власт-
ваше езикът на парите, среброто и бронзът лъщяха под почервеняващи-
те слънчеви лъчи, докато минаваха от ръка на ръка.
За техен късмет повечето хора вече се изнизваха от пазара, но тряб-
ваше да се промъкват между сергиите. Нямаше смисъл да си викат с все
сила, затова Незнайния мълчаливо поведе колоната към странноприем-
ницата и спокойствието на задната стая, където се събираха да отдъхнат
след битки.
Роб, синът на Томас, който изпитваше страхопочитание към отряда,
отведе конете им в конюшните и те влязоха сковано след дългата езда.
– Здрасти, момко! – отекна викът на Томас към Незнайния.
Винаги го наричаше „момко“, защото прякорът му напомнял твър-
де много на думата „непознат“. По това време в „Гарваново гнездо“
имаше клиенти едва на около четвърт от масите, а те бяха общо триде-
сет в голямото помещение с яки дъбови подпори на ниския таван. Ок-
ръгленият тезгях бе разположен точно срещу входната врата и свършва-
ше при вратата към кухнята, задната стая и горните етажи. Вдясно има-
ше място за голямо огнище. По рафтове на три стени се редяха книги с
червено-сиви корици и сякаш сгряваха още повече кръчмата заедно с
фенерите.
Крадеца на зората
64
– Здравей, Томас – уморено отвърна Незнайния.
– Влизайте направо – подкани ги високият оплешивяващ мъж, кой-
то наближаваше петдесетте. – Ще ви донеса вино, пиво и кафе. Марис
тъкмо е запалила фурните. Аз…
Той рязко затвори уста щом ги преброи набързо, за миг се вторачи
в Дензър и се извърна. Незнайния кимна, доближи тезгяха и докосна ръ-
ката му.
– Довечера тук ще има пиршество. Имаме какво да празнуваме и да
си припомняме, но и ще скърбим за Рас.
Не си казаха друго. Гарваните се изнизаха покрай Томас, всеки му
кимаше или се усмихваше.
В задната стая изпъкваха три неща – символът на Гарваните и кръс-
тосаните къси мечове над огнището, дългата маса със седем стола до го-
лямата двойна врата в дъното и прекрасно изработените кресла и дива-
ни. На тях се отпуснаха наемниците с облекчени въздишки, после тиши-
ната се върна в стаята.
Дензър се подвоуми и тръгна към по-обикновено кресло с червена
тапицерия край незапаленото огнище.
– Не там! – скастри го Талан. – Това беше мястото на Рас. Ако ис-
каш, седни на дивана на Томас. Не вярвам да се разсърди.
Дензър се настани където му бе казано.
– Тъй – обърна се Незнайния към тъмния маг, – първо неотложните
неща. Кога може да получим парите?
– Ами вече обясних на Илкар, че амулетът за нас е преди всичко
помощно средство в изследванията, значи няма да търсим купувач още
няколко месеца. Но ще му определим цена, под която няма да го прода-
дем, и ще ви дам в предплата пет процента от тази сума. Да речем…
двеста хиляди сребърника?
Незнайния бързо погледна съратниците си един след друг. Нямаше
възражения.
– Засега е приемливо. Ние държим парите си в Централната каса.
Очакваме да внесеш предплатата там до една седмица.
Дензър се изправи.
– Ще ги имате в касата още утре. Сега ви моля да ме извините, но
се нуждая от баня.
Понечи да излезе и Незнайния го спря с жест.
– Къде ще отседнеш?
– Още не съм избрал.
– Поискай от Томас да ти приготвят стая. За сметка на заведението.
Джеймс Баркли
65
– Много гостоприемно. Благодаря ти – отвърна магът с леко сму-
щение, макар че се усмихваше.
– Ако си в настроение, ела и на пиршеството. В края на краищата
ти го плащаш. В голямата зала на кръчмата по залез. – Дензър кимна. –
И още нещо… Илкар? Направи Разгадаване, моля те.
Елфът кимна и призрак на веселие се мярна по лицето му, когато
доближи Дензър.
– Какво се иска от мен? – попита тъмният маг.
– Не е много. Заклинанието е съвсем леко и има едно-единствено
предназначение. Просто ще се уверя, че си искрен. Когато те докосна,
отговори на въпроса ми с „да“ или „не“.
Илкар затвори очи и произнесе краткото заклинание. Дясната му
ръка мина пред неговите очи, уста и сърце преди да я отпусне върху ра-
мото на Дензър.
– Ще бъдат ли внесени по сметката на Гарваните двеста и петдесет
хиляди сребърника до една седмица, броено от днес?
– Да.
Илкар отвори и очите си, и вратата.
– Ще се видим по-късно. – Тъмният маг напусна стаята, а елфът се
вторачи ядно в Незнайния. – Няма ли да му направим още някоя услуга?
Например да му разрешим да източва кръвта на магове от Джулаца, за
да възстановява запасите си от мана?
Незнайния мълчеше, но се обади Хирад:
– Не му вярвам.
– Според вас защо му предложих да отседне тук? – промърмори
Незнайния.
– Не заради парите. – Варваринът не го слушаше. – С това Разгада-
ване потвърдихме, че ще ни плати. Но и друго се мъти около него… За-
що охотно предложи да ни плати толкова пари? Да си кажем честно –
щяхме да пътуваме с него и срещу две хиляди на човек.
– Според вас защо му предложих да отседне тук? – повтори Нез-
найния. – Ако ни е забъркал в нещо, искам да знам къде да го намеря.
Затова, Илкар, искам и той да е в кръчмата тази вечер.
– Неприятности ли очакваш? – попита Талан.
– Не. – Незнайния се облегна в креслото и изопна краката си. – Но
въпреки всичко ще носим къси мечове не само от уважение към Рас.
– Чак сега, нали… – процеди Илкар, който вадеше тапата от бутил-
ка и пълнеше бокал с вино.
– Какво чак сега? – не разбра Сирендор и с жест го помоли да сипе
Крадеца на зората
66
и на него.
Илкар напълни първо неговата чаша.
– Чак сега отделихте време да помислите. Блясъкът на среброто по-
избледня и започнахте да се ослушвате, а? – Елфът се върна на креслото
си. – Ксетеск означава опасност.
При тях нищо не е каквото изглежда. Винаги имат прикрити подбу-
ди и аз не вярвам на нито дума от обясненията му за амулета.
– Защо не каза по-рано?
– О, да, Хирад, ти щеше да ме изслушаш, нали? – избухна Илкар. –
Аз срещу двеста и петдесет хиляди сребърника за един ден кротка езда.
Как ли пък нямаше да натежи моето несъгласие…
– Не виждам нищо лошо – обади се Ричмънд. – Тук сме, пристиг-
нахме живи и здрави, ще си получим парите. Така имаме по-богат
избор.
– Ако доживеем да го направим – промърмори Илкар.
– Пресилваш нещата – упрекна го Сирендор.
– Ти не ги познаваш – изрече елфът бавно. – А аз – да. Ако ни е
въвлякъл в нещо, животът ни не струва пукната пара. В Ксетеск не се
придържат към никакъв кодекс и не зачитат никакви правила. – Той по-
мълча. – Вижте, моля ви само да бъдете предпазливи с Дензър. Може и
да ни се е разминало, но нека почакаме и да се убедим.
– Не сме длъжни да работим отново за Ксетеск – напомни Хирад
спокойно.
– Да знаеш само колко си прав! – натърти Илкар.
– Не сме длъжни да работим за когото и да било от днес нататък –
добави Талан и всички млъкнаха.
Хирад се надигна тромаво и отиде при масата с напитките. Сипа си
вино, взе две бутилки и още чаши и се върна до огнището. Които няма-
ха чаша, си наляха.
– От известно време не сме длъжни да работим за никого, но е ясно
какво иска да каже Талан – обади се Незнайния. – Тези двеста и петде-
сет хиляди означават, че можем да направим всичко, за което сме си го-
ворили още в началото, а и всичко, за което не смеехме дори да мечта-
ем. Само помислете какви шансове ни се откриват.
– Май е най-добре да започнеш със снощния ви разговор. Хирад из-
гълта виното и си сипа още.
– Опитахме се да те събудим, не сме искали да те държим настрана
– увери го Сирендор. – Излязохме от замъка, за да отидем при Ричмънд.
Не знам какво почувстваха другите, но като гледах гроба на Рас, за пръв
Джеймс Баркли
67
път ме споходи страх, че някой ден ще дойде моят ред. Или Илкар… – С
плавен жест посочи всички и ръката му спря пред Хирад. – Или ти. Не
искам да го допуснем. Искам бъдеще, и то докато съм още млад, за да
му се порадвам.
– Вече сте решили, нали? – дрезгаво попита варваринът. Сирендор
въздъхна.
– Поприказвахме си и разбрахме, че всички сме настроени така. Бо-
говете са ми свидетели, Хирад, че от две години насам и ти подмяташ
как ти е омръзнало. На всички ни се живее. Талан иска да пътешества,
на Илкар все му додяват да се върне в Джулаца, а аз… знаеш какво ис-
кам аз.
– Да си съпруг и баща, а? – засмя се Хирад, въпреки че сърцето му
се разтуптя, а в гърлото му заседна буца.
– Достатъчно е да се откажа от битките и кметът няма повече да се
противи на сватбата ни – сви рамене Сирендор.
– Ъхъ… Сирендор Ларн под чехъла на кметската щерка.
Е, все някога трябваше да се случи. – Хирад избърса ъгълчето на
лявото си око. – Другите го гледаха напрегнато. – Знаеш, че на никого
няма да преча в избора му.
– Знам.
– И ти би трябвало да признаеш, че това е разумното решение – ка-
за Незнайния, но варваринът му отвърна само с хладен поглед. – Ами че
аз съм съсобственик на странноприемницата от поне десет години, но
дали съм стоял зад тезгяха повече от десетина пъти?
– А ти? – вторачи се Хирад в Ричмънд.
– До вчера се колебаех. Уморих се. Омръзна ми дори да чакам кога
ще се случи нещо. – Стисна устни и си разтърка челото. – А вчера нап-
равих грешка, която ще ми тежи до гроба. Сега си нямам доверие да зас-
тана в бойния строй и много ще се учудя, ако някой от вас разчита на
мен.
Този път мълчанието се проточи. Хирад оглеждаше останалите
Гарвани, но никой нямаше желание да подхване отново разговора.
– Не е за вярване – промълви варваринът. – Десет години… Цели
десет години, а вие взехте най-важното решение в своя живот – и в моя,
– докато спях.
Задушаваше го такъв гняв, че нямаше сили да изреве думите и гла-
сът му остана равен. Признаваше пред себе си обаче, че дори не е гняв,
а горчиво, покъртващо разочарование. Неизбежният завършек за Гарва-
ните. Разпадането на отряда. Смешно, но в началото изобщо не му
Крадеца на зората
68
хрумваше, че ще го доживее. Безсмислено беше да гадае какво ще доне-
се бъдещето. До днес. Изведнъж то му се стовари на главата и Хирад от-
кри, че се плаши от него. И то много.
– Извинявай, Хирад.
– Сирендор, просто ми се искаше някой да попита и мен.
– Знам. Но не стигнахме до решението снощи. Назряваше отдавна.
– Не ме попитахте, нали? – Варваринът прекрачи към вратата. Ис-
каше да пийне още, да чува смях. – Слушайте, бивши бойци – подхвър-
ли през рамо, – вие платете пиршеството, пък аз може и да ви простя.
Погледът на Стилиан изгаряше, лицето му почервеня. В събираща-
та камера под кулата му тримата магове гушеха глави в раменете си –
бяха толкова изтощени, че нямаха сили да станат в знак на почит към
своя господар.
– Искам отново да чуя какво точно се случи. Говореше тихо и сдър-
жано, но гласът му сякаш запълваше малкото помещение.
– Узнахме едва преди три часа, но трябваше да проверим повторно,
за да не допуснем грешка. Не искахме да тревожим никого преди дока-
зателството да е неоспоримо – обясни стар маг, посветил целия си жи-
вот на тази задача.
– Не сте искали да тревожите никого? – В тона на Стилиан се про-
мъкна леко ръмжене. – Най-голямото зло в историята на Балея е изчез-
нало някъде. Ако ме разтревожите, това ще е най-дребният ви проблем,
повярвайте ми.
Тримата се спогледаха.
– Господарю, те не просто са изчезнали. Установихме, че ги няма
не само в клетката, но според нас не са и в пространството между изме-
ренията. – Старецът преглътна тежко. – Смятаме, че тяхната същност и
душите им са се завърнали в Балея.
Тишината сякаш мачкаше ушите. Стилиан дишаше през зъби. Ог-
леждаше малката стая, скиците и картите на измеренията, стените с из-
писани по тях изчисления за резултатите от заклинанията. Върху единс-
твената нащърбена маса бяха нахвърляни отворени бележници. Магове-
те зяпаха наплашено от столовете си към него, Найър и Ларион, които
стояха от двете му страни. Нямаше нужда да се озърта, за да прецени и
тяхното състояние – то достатъчно объркваше потоците от мана в
помещението.
– Откога ги няма? – зададе Стилиан въпроса, от който тримата най-
много се бояха.
– Не можем… не можем да отсъдим – успя да изгъгне старецът.
Джеймс Баркли
69
Погледът на Стилиан го прониза.
– Моля?!
Тримата се подканяха безмълвно и накрая заговори по-млада жена.
– Господарю, винаги е било така в Бденията. Извършваме заклина-
нията и изчисленията на всеки три месеца, когато взаимното разположе-
ние на пространствата ни дава по-голяма точност.
Той продължи да се взира в стария маг.
– Нима ми подсказваш, че Върховните вещери може да са в Балея
от цели три месеца?
– Предишния път още бяха в клетката – напомни жената. – Сега не
са там.
– Да или не?
Стори му се, че чува блъскането на сърцата в гърдите им, но осъз-
на, че неговият пулс кънти в ушите.
– Да…
Старецът се извърна просълзен. Стилиан кимна.
– Ясно. Разчистете тази стая, вашата работа приключи.
Нямаме избор – каза на Найър. – Свържете се с другите Школи, но
не споменавайте нищо за случилото се тук или в замъка Таранспайк.
Трябва да свикаме среща при Тривернското езеро. Веднага.
– Нямаше да повярвам, ако не те бях надушил със собствения си
нос – каза Сирендор.
Стоеше до Хирад при тезгяха в кръчмата и разглеждаше премяната
на варварина – кожен панталон, прилепнала по тялото тъмна риза, под
която изпъкваха коравите му мускули, и обсипан с метал колан, на кой-
то висеше ножницата с късия меч. Илкар беше с тях, облякъл поръбена
в черно жълта риза и кожен панталон. Незнайния не мърдаше иззад тез-
гяха, носеше най-обикновена бяла риза и панталон като на съратниците
му.
– Какво дърдориш? – уж не разбра Хирад.
– Скъпи ми приятелю, през часовете, в които не бяхме заедно, ти не
само си захвърлил онази гадна, просмукана с пот кожена броня, в която
се перчиш пред дракони, но и очевидно си киснал във ваната, където си
пуснал и ароматни соли. Това е забележително събитие. – Сирендор
скочи върху най-близката маса и се развика: – Дами, господа, Талан,
слушайте – смрадливият варварин се е изкъпал!
Сред общия смях се чуха и насърчаващи подвиквания. Хирад забе-
ляза, че дори Дензър се усмихна. После тъмният маг, предпочел широка
черна риза и черен панталон, пак започна да гали котарака си по главата
Крадеца на зората
70
и се зазяпа в пламъците на огнището, до което се бе настанил.
– Много те бива в приказките, устатко – Хирад насочи показалец
към Сирендор, – но я погледни себе си. С такива дрешки става доста ин-
тересно точно с кой пол предпочиташ да се гушкаш. Бъдещата ти невяс-
та ще бъде съкрушена, като те зърне.
– Да не кажеш сега, че съм мека китка? – изви вежда Сирендор.
– Че какво друго казах?
Сирендор се нацупи показно и сведе поглед към дрехите си. Той
пък бе избрал високи до коленете бродирани мокасини, пристегнати с
връзки отпред, обточен със златен ширит кафяв панталон, в който бе
пъхната огромна виолетова риза от коприна и дантели. И той носеше
къс меч, а върху косматите му гърди под ризата искреше огърлица със
скъпоценни камъни.
– Може и да си прав.
Сирендор скочи ловко от масата и грабна халба пиво. Кръчмата се
пълнеше бързо, след като се разчу за пиршеството на Гарваните.
Дензър се надигна от табуретката, остави котарака до огъня и се
запровира през навалицата към тях. Илкар веднага си взе чашата и се
отдалечи.
– Тия двамата май няма да се сприятелят – подхвърли Сирендор.
– Брей, че си наблюдателен! – засмя се до ушите Хирад, който не
откъсваше поглед от тъмния маг.
Незнайния кимна на Дензър, който запали лулата си и каза:
– Доста оживено стана тук.
– Ще пиеш ли червено вино? – попита го Сирендор с бутилка в
ръцете.
– С удоволствие. Благодаря ти. – Дензър взе чашата и опита виното.
– Не е лошо.
– Не е лошо ли? – повтори Незнайния. – Това е червеното на Блек-
торн, драги. Скъп специалитет на „Гарваново гнездо“.
– Не съм познавач.
– Явно е така. Значи ще се задоволиш и с евтиното.
Незнайния се обърна и огледа преценяващо рафтовете отляво, взе
бутилка, опря я на тезгяха и бръкна в джоба си за тирбушона.
Спря за миг и позяпа препълнената кръчма. Ето че се озова зад тез-
гяха и се почувства добре. Много добре. Но зад удоволствието се спо-
тайваше черна бездна, в която засега не си позволяваше да надникне.
– Това е животът… – промърмори под носа си и измъкна тапата от
бутилката, докато се взираше в гъмжилото от лица, чаши, цветове и
Джеймс Баркли
71
дим. Взе нова чаша. – Дензър, този бълвоч от лозята на барон Корин е за
теб. Внимавай да не се задавиш.
– Имам предложение към вас – неочаквано изтърси тъмният маг.
– Гледай ти… Ще ни дадеш нов шанс да бъдем изгорени живи?
Дензър остро се вторачи в Хирад.
– Не е точно така. Ще ме изслушате ли?
– Щом желаеш. Но си губиш времето – отвърна Незнайния.
– Защо?
– Защото от два-три часа не сме в наемническия занаят. Аз си имам
нова работа – кръчмар.
Хирад и Сирендор прихнаха. Лицето на тъмния маг за миг издаде и
паниката, и недоумението му. Опитваше се да познае дали не го вземат
на подбив.
– Въпреки това… – започна той.
– Продължавай – поощри го Сирендор, облегна се на тезгяха и опря
лакти на плота.
И Хирад последва примера му, Незнайния се промуши между тях,
наведен напред. Подмяташе тирбушона между пръстите си.
– Амулетът, който взехме, не е единствен – заяви Дензър.
– Ама че изненада! – изви глава Сирендор към приятелите си.
– Ще бъда откровен с вас – разработваме ново нападателно закли-
нание, искаме да сме подготвени в случай на западно нашествие. Още
три предмета са ни необходими, за да довършим проучванията. Аз… то-
ест Ксетеск иска Гарваните да ми помогнат в издирването им.
Никой не отвори уста веднага. Дензър се мъчеше да прецени изра-
женията им. Накрая Незнайния се изправи зад тезгяха.
– А ние се питахме защо се изръси толкова пари само за да те прид-
ружим до града. И се споразумяхме, че повече няма да работим за Ксе-
теск. Вземи за охрана Закрилници.
Тъмният маг завъртя глава.
– Не, те са само груба сила. За тона издирване се нуждая от остри
умове до себе си.
– А Гарваните са… да де, бяха… боен отряд. Нито знаем как да из-
дирваме изгубени предмети, нито се каним да започваме тепърва – твър-
до изрече Сирендор.
– Но задачата дори няма да се проточи дълго. А заплащането ще
бъде като днешното.
Незнайния пак се подпря на лакти.
– Същите пет процента, така ли?
Крадеца на зората
72
– Но не мога да обещая, че ще бъде толкова лесно. Дензър се ус-
михна сковано на Хирад.
– Проклет да съм, щом онова и замъка беше лесно, ще ми се да
знам какво е трудно според тебе.
– Извинявай, не се изразих правилно. Лесно беше да ме охранявате
по пътя.
Сирендор се усмихна сияйно на някого и приглади дрехите си.
– Дензър, допреди две години щяхме да си строшим краката от бър-
зане да ти вземем парите. Но в момента поне аз не се интересувам от
тях. Как ще похарчим дори това, което сме натрупали? Съжалявам, мой
човек, но отказът от битки си има и несъмнени предимства. Той се
обърна и тупна с юмрук рамото на Хирад. – Ще се видим по-късно.
Устреми се към главния вход, през който преди минута бе влязла
смайващо красива жена, придружена от двама мъже. Тя носеше лъскава
синя наметка и отметна качулката назад, за да освободи пищната си ри-
жа коса.
Зърна първо Хирад и му махна е ръка. Варваринът и Незнайния от-
върнаха на поздрава. Носле жената доближи Сирендор, двамата се пре-
гърнаха и целунаха. Той я поведе към маса близо до задната стая.
Незнайния сложи на поднос бутилка вино и две кристални чаши.
– Време е да се проявя като кръчмар.
– Ъхъ.
Хирад изви глава към Дензър, чието лице оставаше безстрастно, но
очите му подсказваха колко е разочарован и угрижен.
– Ако зависеше само от мен, щях да ти взема парите. Гадни типове
като тебе трябва да бъдат скубани до шушка.
– Поласкан съм от мнението ти. Според теб това ли е окончателно-
то им решение?
Хирад изпухтя.
– Е, на Незнайния не му беше все едно, пролича си, сигурен съм, че
и двамата досадници Талан и Ричмънд ще се помъкнат с нас, ако той се
съгласи. Препъникамък за тебе са Сирендор, който е влюбен, но не мо-
же да се ожени, докато не се откаже от битките, и Илкар – той пък мра-
зи всичко, с което вие в Ксетеск се занимавате.
– Да, лесна работа, няма що…
– Слушай, опитай се да склониш Сирендор, наблягай на краткото
пътуване и купищата пари, които ще може да харчи за жена си. Аз ще
си опитам късмета с Илкар. Може пък да дойде, щом научи, че разра-
ботвате ново заклинание. Мъчно ще го убедя, да знаеш.
Джеймс Баркли
73
– А ако не можеш?
– Тогава няма да стане. Гарваните не се делят.
– Ясно.
– Радвам се. Къде се дяна той?
Дензър посочи средата на залата – елфът приказваше с търговеца
на платове Барак и две доста привлекателни жени.
– Поне ще се мярна пред очите на хубавиците, ако нищо друго не
излезе от това. – Хирад се провикна: – Ей, Илк, искаш ли още пиене?
Елфът кимна, варваринът грабна пълна кана и се промъкна към
него.
– Хирад, приятно ми е да те видя.
– Барак, не си добър лъжец. Да ти налея ли? Търговецът подложи
чашата си, Хирад сипа и на Илкар.
– Дами, ще ви отнема Илкар за малко, но ви обещавам, че ще се
върнем скоро.
Елфът го изгледа недоволно, обаче се остави да бъде издърпан към
тезгяха. Хирад видя, че Дензър е застанал до масата на Сирендор, и се
учуди, че приятелят му скоро стана от стола си, за да последва тъмния
маг към огнището. Явно Дензър умееше да убеждава, щом му провървя
толкова скоро, след като двамата влюбени се усамотиха на своята маса.
– Какво се опита да ви пробута Дензър?
– Седемстотин и петдесет хиляди, Илкар. Три задачи. Кратки.
Елфът тръсна глава.
– Слушай, Хирад, изненадваш ме. Разочарован съм, че за десет го-
дини не си ме опознал достатъчно, щом се опитваш да ме убедиш.
– Но…
– Вече чу каквото имах да кажа. Няма да работя нито заедно с Ксе-
теск, нито за да вземам пари от тях. Не ме засяга колко предлага, защото
не стигат да размисля.
Хирад си прехапа устните.
– Защо не го приемеш като възможност да им отнемеш повече па-
ри? Ако това не ти е по нрава, дай всичко на Джулаца, но аз очаквах, че
ще искаш да знаеш с какво са се захванали в Ксетеск.
Илкар се начумери.
– И какво по-точно иска от нас Дензър? Хирад се наведе и зашепна
на ухото му.
Незнайния се облягаше на тезгяха и с удоволствие наблюдаваше
как потръгна вечерта, докато отпиваше от превъзходното червено вино
на Блекторн.
Крадеца на зората
74
Талан и Ричмънд – „двамата досадници“, както често ги наричаше
Хирад, – седяха един до друг, не разменяха нито дума и разсеяно плъз-
гаха пръст по ръбовете на чашите си. Хирад и Илкар стояха на няколко
крачки от тях, разговаряха тихо и напрегнато. Усмихна се и вдигна ча-
шата към устните си.
Погледът му се премести към седящите до огнището и усмивката
му помръкна. Дензър… Високата облегалка на креслото почти скрива-
ше главата му, затова пък се виждаше ръката, галеща главата на котара-
ка. Дано тъмният маг се махнеше по-скоро. Незнайния мразеше да го
лъжат.
Сирендор изглеждаше в чудесно настроение. Очите му отразяваха
ярко пламъците и само пъстрите му дрехи привличаха погледа на не-
малко жени в залата. Незнайния дори забеляза след миг една, която нап-
раво се бе вторачила в него. Стоеше до входа. Късметлия. Изобщо не му
се налагаше да ги ухажва – с удоволствие падаха в прегръдката, а после
и в леглото му. Той се почуди дали Сана съзнава колко й завиждат. В
момента обаче тя по-скоро се бореше с раздразнението, оставена от Си-
рендор в компанията на телохранителите си.
Влязлата току-що жена се насочи към огнището. Дългата й кестеня-
ва коса беше хваната с голяма фиба на тила, за да не пада пред очите, и
се люлееше около шията, на която имаше черен белег. Платненият пан-
талон, тъмната блуза и кожената куртка прилягаха на високата стройна
фигура. На шията й бе закопчан червен плащ. Обаянието на Сирендор
като че беше неустоимо, щом му налитаха и в присъствието на неговата
годеница. Незнайния си призна, че малко му завижда. Не, много.
Жената заобиколи групичка дребни търговци от пазара, които ревя-
ха наздравица с халби в ръце, кръстоса поглед с Незнайния и той се
смръзна. На бледото лице с пълни устни и изящно очертан нос тези тъм-
ни очи бяха някак плоски и натежали от злоба. Той веднага се взря в ръ-
цете й и забеляза проблясък на стомана. Край огнището седяха двама и
разсъдъкът му прецени трезво, че жената изобщо не се е интересувала
от Сирендор Ларн.
– О, милосърдни богове… – ахна той, стисна дръжката на късия си
меч, шмугна се под подвижния капак на тезгяха и се вряза в навалицата.
– Сирендор, пази се! – изгърмя гласът му. За миг проследи жената,
която също си пробиваше път припряно. – Сирендор, вляво от тебе! По
дяволите, вляво от тебе!
Сирендор се намръщи озадачен, но някой се изпречи и го скри от
очите на Незнайния.
Джеймс Баркли
75
– Дръпни се бе! Сирендор, жената с червен плащ и кестенява коса
вляво от тебе!
Сърцето на Незнайния заби лудешки. Долови промяна в залата и
видя, че жената държи кинжал и ловко доближава набелязаната жертва.
Оставаха й твърде малко крачки, а Сирендор, макар че и неговата ръка
се плъзна към дръжката на меча, още не можеше да я различи в тълпата.
Незнайния знаеше, че няма да се добере до тях навреме. Убийцата
го изпреварваше.
– Спри я, Сирендор! Пуснете ме да мина!
В последния миг приятелят му, застанал точно пред Дензър, видя
кой напада. Тя замахна и Сирендор пресрещна удара с ръка. Острието
разпори ръкава и поряза плътта. Още един миг и мечът на Незнайния се
стовари върху рамото й. Тя беше мъртва, когато тупна на пода, а пръс-
налата от огромната рана кръв засъска в огнището.
Всичко замря в залата. Хората се отдръпваха уплашено, за да нап-
равят път на Хирад, Илкар, Талан и Ричмънд. А Сирендор седна на сто-
ла, запретна ръкава и вдигна ръката си, за да огледа раната, която беше
дълбока и кървеше обилно.
– Благодаря ти – обърна се към Незнайния. – Не я видях навреме
и… Какво има?
Незнайния бе коленичил до трупа на жената, за да хване кинжала за
дръжката. Доближи острието до очите си.
– Не! Не и това… що за гнусотия… Притисна другата ръка към че-
лото си.
– Ей, Незнаен… – промърмори Хирад.
Огромният мъж вдигна глава и го погледна за миг. Очите му блес-
тяха от сълзи. Бавно изви глава към Сирендор.
– Толкова съжалявам. Забавих се… Съжалявам…
– Ама какво толкова, да му се не види? – засмя се Сирендор и вне-
запно се задави. – Богове, не съм… – Извъртя се и повърна в огнището.
– Студено ми е… – смънка немощно. Очите му кръвясаха пред погледа
на Хирад, който избута Незнайния и приклекна до стола. – Помогни ми.
– Какво става?! – Сърцето на варварина сякаш щеше да изскочи от
гърдите. – Какво ти е?
Усети ръка на рамото си и чу отговора на Незнайния:
– Хирад, това е отрова, която поразява нервите.
– Повикайте лечител, какво се туткате! Бягайте да доведете някого!
Пръстите се впиха в мускулите му.
– Късно е. Той умира.
Крадеца на зората
76
– Не! – изчегърта гласът на Хирад.
Сирендор обърна лъсналото си от пот лице към него и се усмихна,
но цялото му тяло се гърчеше и по бузите се стичаха сълзи.
– Хирад, не ме оставяй да умра. Всички ще живеем, нали?
– Не се плаши, дишай спокойно. Ще се оправиш. Сирендор кимна.
– Много е студено. Аз само…
Млъкна и очите му се затвориха. Хирад притисна длани към лицето
му, горещо и хлъзгаво от потта.
– Не се предавай, Ларн. Не ме зарязвай така! Клепачите на Сирен-
дор се надигнаха леко и той хвана ръцете на Хирад, Неговите бяха тол-
кова изстинали, че варваринът трепна.
– Извинявай, Хирад, не мога. Прости ми… Ръцете се отпуснаха на
пода и той умря.
Джеймс Баркли
77
ГЛАВА 6
– Коя беше тази?
Сана се взираше в очите на Хирад, умоляваше го да й помогне, за
да проумее случилото се. Стояха в залата до вратата на задната стая.
Кметът и двамата телохранители седяха при входа на „Гарваново
гнездо“.
Сега Сана се владееше, но зачервените очи и бялото лице още на-
помняха за бурята в душата й. Гарваните отнесоха Сирендор в задната
стая, положиха тялото му на масата и го покриха с чаршаф. Тя нахълта
вътре, смъкна чаршафа, закрещя на мъртвия да се събуди, да отвори
очи, да диша. Натискаше с длани гръдния му кош, отмяташе косата от
лицето му, целуваше го по устните и се вкопчваше в ръцете му.
И през цялото време Хирад до стоеше до нея. Хем му се искаше да
я извлече от стаята, хем копнееше да й се притече на помощ. За да вдъх-
нат незнайно как живот на Сирендор, да видят усмивката му. Но само
гледаше, сдържаше сълзите и трепереше.
Накрая Сана се извърна към него, опря чело в рамото му и захлипа
тихо. Хирад долавяше в мълчанието на Гарваните, че досегашният им
живот е отминал безвъзвратно.
Изведе момичето от стаята и когато тя започна да се опомня, зададе
въпроса. Той се почувства безсилен. И безполезен.
– Наемна убийца. От Ловците на вещери.
– Но защо…
– Тя не дойде да погуби Сирендор. Той обаче й се изпречи на пътя.
– Варваринът сви рамене, макар да знаеше колко глупав е жестът. – Ум-
ря, защото спаси живота на друг човек.
– И какво? Това няма да го съживи. Хирад хвана ръцете й.
– Той живееше с този риск всеки ден.
– Но не и днес. Вече бе решил да не се бие.
– Да… Така беше – смънка Хирад след малко. – Ще видя сметката
на онзи, който стои зад всичко това.
– Друго не можеш да измислиш, нали?
– Не мога.
Той отново вдигна рамене.
– Хирад, виждам само мрак наоколо. Всичко свърши… Тя стисна
ръката му за миг, обърна се и отиде при баща си. Хирад я изпроводи с
Крадеца на зората
78
поглед, отвори вратата и се върна в задната стая.
Никой не говореше. Запалените дърва припукваха върху решетката
в огнището, всички седяха с чаши в ръка и не продумваха. Той пристъ-
пи към трупа на Сирендор. Чаршафът отново го покриваше, но варвари-
нът се загледа в очертанията на лицето и докосна пръстите на едната му
ръка, после се обърна.
– Дензър, защо онези искат смъртта ти?
– И ние току-що го попитахме – промълви Илкар.
– А той какво каза?
– Каза, че искал и ти да чуеш.
– Ето ме, може да говори.
– Ела да седнеш – помоли го Незнайния. – Напълнихме чаша и за
тебе. Няма да ти олекне от пиенето, но ти сипахме.
Хирад кимна, върна се при тях и седна в своето кресло. Незнайния
тикна бокал в лявата му ръка, докато дясната се пресегна и пипна обле-
галката на креслото на Сирендор. Не би могъл да погледне натам.
– Слушаме те, Дензър – подкани варваринът с глас, който трудно
овладя.
– Искам веднага да ви уверя, че само за ваше добро пазих в тайна
онова, което ще чуете.
– Копаеш си дълбока яма… – проточи Незнайния. – Ние решаваме
кое е добро за нас. Ти ни попречи и последствието сега лежи под савана
пред очите ни. Искаме да знаем точно в какво си ни забъркал. До пос-
ледната подробност. После ти ще излезеш, а ние ще го обсъдим.
Дензър си пое дъх.
– Първо, няма да се оправдавам за това, че съм от Ксетеск.
Всичко опира до нравствени принципи, а повечето приказки за нас
са чиста измислица. Все пак миналото ни не беше безупречно.
– От мен да знаеш – прекъсна го Илкар, – имаш чудна дарба да за-
мазваш нещата.
– Ех, в какви интересни спорове можем да затънем с теб…
– Съмнявам се.
– И така – продължи Дензър след миг-два, – вие чухте какво знае
Гресе. Уви, сведенията му са точни. Племената на западняците се нади-
гат и се обединяват, шаманите са начело, съветите на старейшините се
допитват един до друг и ставаме свидетели как западняците покоряват
обитателите на земите чак до подножието на планините Чернотрън.
Незнайния напрегнато се изправи в креслото си.
– Докъде са стигнали на изток?
Джеймс Баркли
79
– Имаме съобщение от очевидец в село на име Теренеца, само на
три дни от Подкаменния проход.
– Богове, близо са! – ахна Талан. – Сега разбирам защо Гресе иска-
ше да предупреди Блекторн.
– Ама аз още не виждам какво общо има това със смъртта на моя
приятел – процеди Хирад.
– Моля те – настоя Дензър. – Има връзка, повярвай ми. От няколко
месеца сме изпратили магове съгледвачи на запад и положението е
твърде мрачно. Предполагаме, че западняците имат към шейсетина хи-
ляди въоръжени бойци, които се подготвят за война. Скорошното им на-
шествие на изток е неминуемо, а ние не можем да се защитим. Между
Школите няма съюз, а Търговският съюз разполага с една десета от
войските, които е имал преди три столетия.
– Но нима те имат шанс? – пренебрежително възрази Илкар. – Съ-
берат ли се към две хиляди магове, ще ги възпрат без ничия помощ. То-
зи път нямат на своя страна Върховните вещери, които да ги крепят с
магията си.
– Най-големият ми страх е, че ги имат – натърти Дензър. Изведнъж
пращенето на огъня остана единственият звук в стаята. Ръката на Талан
се скова преди да поднесе чашата към устните му. Илкар отвори уста,
но загуби дар слово. А Ричмънд клатеше глава.
– Стига де, нали уж са унищожени?
– Не можеш да ги унищожиш – поправи го Илкар. – Никога не сме
знаели как да го направим, така е и до ден-днешен. В Ксетеск само успе-
ли да ги затворят така, че да не се измъкнат повече. – Обърна се към
тъмния маг. – Какво се случи?
Дензър изтръска пепелта от лулата си в огнището и я напълни, до-
като говореше. Котаракът спеше в скута му.
– Когато сме разрушили Парве, целта е била да заличим дори оста-
тъците от опората, която Върховните вещери са имали за налагане на
властта си в Балея. Никой не си е въобразявал, че така ще се отървем за-
винаги от самите тях. Когато телата им били изгорени, душите им се из-
тръгнали на свобода, но били уловени в клетка от мана, която сме запра-
тили в пространството между измеренията. – Котаракът се размърда. –
Оттогава сме я наблюдавали непрекъснато.
– Какво сте наблюдавали? – не разбра Ричмънд.
– Клетката. Ние… само ние бдяхме неуморно над затвора на Вър-
ховните вещери цели триста години. Останалите не ни приемат като
равни, ние пък не приемаме заблудите им за окончателна победа.
Крадеца на зората
80
– Очевидно вие сте били прави – призна Илкар. Дензър кимна.
– Забелязвахме от известно време засилен пренос на мана между
измеренията, вероятно заради намеса на Драконани. При една от тези
намеси клетката бе засегната. Надявахме се, че може да се възстанови. –
Тъмният маг се почеса по темето и запали лулата си с пламъче от върха
на палеца. – Сгрешихме. Явно в клетката е проникнала мана, защото
Върховните вещери вече не са в нея. Според нас те пак са в Балея. По-
точно в Парве.
Илкар подръпна устните си и присви очи.
– И откога са там?
– На кого му пука? – сопна се Хирад. – Още чакам да чуя…
– Укроти се, Хирад.
– Не, Илкар, няма да се укротя – повиши глас варваринът и се из-
въртя към Дензър. – Нищо не разбрах, все едно ми дърдориш на някое
западняшко наречие. Пухтиш си с тъпата лула и пускаш тежки приказки
за измерения, Драконани и някаква прастара заплаха, която я няма от
векове, сякаш това е най-важното. Не мога да схвана за какво говориш и
все чакам да науча защо мръсните Ловци на вещери погубиха приятеля
ми.
– Разбирам твоя стремеж да го проумееш… – благо изрече Дензър.
– Разбирал той… Как не! – грубо натърти Хирад. Опразни чашата
си и я подаде на Незнайния за да му сипе още. – Няма да разбереш кол-
ко ми е празно в душата, а ти само се усукваш около отговора на единс-
твения въпрос, който ще ми помогне поне да скърбя. Защо онази убийца
искаше да те затрие на всяка цена?!
Тъмният маг не отговори веднага.
– Опитвам се да подредя всичко така, че да е свързано. Може ли да
обясня още някои неща преди това?
– Не, можеш да ми обясниш едно-единствено нещо. Защо искаше
да те убие?
Дензър въздъхна.
– Заради предмета, който нося.
– Кой предмет? – непреклонно продължи Хирад.
– Този. – Дензър извади изпод ризата си амулета, откраднат от Ша-
Каан. – Това е ключът към работилницата на Септерн.
– Не беше ли по-лесно да избиеш вратата с ритник? – с безмерно
презрение подхвърли варваринът. – Това ли било? Сирендор умря зара-
ди тази дрънкулка?! – Забеляза изражението на елфа и преглътна след-
ващите думи. – Илкар, какво е това?
Джеймс Баркли
81
Елфът сякаш го гледаше отдалеч.
– Крадеца на зората… – изхриптя пребледнял като смъртник. – Той
иска Крадеца на зората!
Ериан слагаше Арън и Том да спят, когато Исман влезе в стаята,
без да почука. Похитителите я оставиха при децата целия следобед и ве-
черта, а тя реши да им разказва истории за старата магия. Близнаците
неохотно се отделяха от прегръдката й.
По нейно искане в огнището имаше запалени дърва и единственият
прозорец остана отворен през целия ден, но й отказаха момчетата да по-
играят във вътрешния двор.
Първо трябваше да укроти страховете им, за да се заслушат в думи-
те й. Както винаги, тя запълни времето с онова, към което се стремеше –
да ги запознае най-подробно с магията на Дордовер. Говореше им за
древността, когато имало само една Школа, а първият град на магове
бил построен при Тривернското езеро. Не премълча и по-нерадостните
години, през които настъпил разколът между Школите и всяка решила
да издигне своя твърдина. Стигна до знанията и принципите, които на-
сочват живота на всички магове и очертават различията между Школи-
те, както и до маната, необходима за оформяне на заклинания.
Светлината гаснеше, а момчетата постепенно се уморяваха. Тя сло-
жи още дърва в огнището. След вечерята от гореща супа, варени карто-
фи и зелена салата, свършила в мълчание, изми лицата им и ги среса.
Капитана бе наредил в стаята да има четка и кърпи, защото човек с дос-
тойнство винаги трябвало да изглежда спретнат. Жалко че самият той
не даваше пример.
Исман ги стресна, когато Ериан им тананикаше приспивна песнич-
ка и те задрямваха. Близнаците се ококориха плашливо.
– Не можа ли да потропаш? – заяде се тя, без да го поглежда.
Стигаше й да чуе тежките звуци от ботушите му по студения каме-
нен под.
– Капитана желае да разговаря с теб незабавно.
– Щом заспят моите момчета – отвърна тя тихо. Галеше ги по гла-
вите, за да се успокоят, но очите им шареха по нейното лице и гневът й
пламна отново.
– Според Капитана времето с тях ти стига засега.
– Аз решавам дали е така – не се стърпя тя.
– Не.
Обърна се към вратата. Исман бе влязъл с още трима войници.
Ериан се наведе, целуна момчетата по челата и им прошепна:
Крадеца на зората
82
– Трябва да изляза. Бъдете добри и заспивайте. Ще се върна при вас
скоро.
Щом се изправи срещу Исман и неговите бандити, всяка клетка в
тялото й се изпълни с желанието да ги разкъса. Можеше да се справи с
четиримата наведнъж. Но децата й щяха да умрат. Не би успяла да ги
измъкне от замъка, а Капитана имаше прекалено много войници тук. Тя
спря почти оформеното заклинание и потокът от мана пресекна.
– Не беше нужно да си водиш биячите – ухапа поне с думи Исман.
– Няма да ви създавам главоболия.
– Ти и другите като теб отдавна сте ни трън в петата – троснато от-
върна той.
Капитана седеше зад бюрото и четеше книга, осветена от мекото
сияние на два фенера. До лявата му ръка се виждаха опразнена до поло-
вината бутилка и пълна чаша. Не вдигна глава, когато тя пристъпи на
мекия килим по заповед на Исман, който излезе и затвори вратата.
– Седни. – Капитана посочи стола с твърда облегалка от другата
страна на бюрото. – Кажи ми – продължи, без да откъсва поглед от кни-
гата, – за какво им е на Ксетеск да се сдобият с Крадеца на зората?
– Би трябвало да е очевидно – каза тя.
Той се вторачи в нея сурово и гласът му се вледени.
– Да предположим, че не е толкова очевидно.
– Който притежава Крадеца на зората, ще господства. Иначе за как-
во им е, как мислиш?
Тя запази привидно хладнокръвие, но мислите бушуваха в ума й,
сърцето й се разтуптя трескаво. Опитваше да не си спомня, докато се за-
нимаваше с Арън и Том, но сега отново се уплаши от страшната новина,
която Капитана сподели с нея по-рано.
– Знаеш, че за това заклинание не е написано почти нищо. Е, какви
основания имам да се безпокоя? Може ли Ксетеск да го открие?
– О, Богове! Да, всички имаме основания за безпокойство!
– Попитах те могат ли да го намерят?
– Не знам.
Ериан си прехапа устните.
– Отговор, който изобщо не ме улеснява – малко по-натъртено каза
Капитана и по лицето му плъзна червенина.
– Зависи дали ще проникнат в работилницата на Септерн.
Ако са събрали нужните знания, могат да продължат към възстано-
вяването на цялото заклинание. Но това са само догадки.
– Все още не си ми помогнала с нищо.
Джеймс Баркли
83
– Най-добре ще ти помогна, ако известя Дордовер за твоите сведе-
ния и тревоги. Това е най-бързият път да им попречим или поне да ги
контролираме.
Капитана надигна чашата и я напълни. Усмихна се на Ериан.
– Не пропускаш да си опиташ късмета, но за нищо на света не бих
те пуснал да споделиш всичко с наставниците си само за да видя как две
Школи се надпреварват за една и съща плячка. И нека ти напомня, че
всеки твой опит за мисловна връзка ще бъде проява на неблагоразумие.
Осигурих си възможности да засека подобно заклинание, а то може да
се окаже гибелно за твоите момчета.
Очите й се изцъклиха. Имаше само едно обяснение за неговата
увереност.
– Значи за теб работят и магове?… – смотолеви изумена.
– Не всички магове ме смятат за заплаха – самодоволно потвърди
той. – Според мнозина аз съм единственият, който може да контролира
магията. – Отново й се ухили. – Сега и ти работиш за мен… в известен
смисъл.
– Като робиня – озъби му се Ериан.
Колкото и да беше потресена, виждаше как всичко си идва на мяс-
тото. Нима иначе би успял да събере сведенията си толкова бързо? Ве-
роятно бяха от Листерн, може би и от Джулаца.
На никого в Ксетеск или Дордовер не би хрумнало да му слугува.
Но тя не се отказваше лесно.
– Ти не разбираш – Крадеца на зората е прекалено страшен, за да си
позволявате игрички с него. Ако Ксетеск го владее, ще има власт над
всичко и всички, значи и над теб. Оповестиш ли пред хората какво си
научил, другите три Школи ще ги възпрат. Убедена съм, че твоите дре-
сирани магове са ти казали същото.
– Сбърка – скастри я Капитана и по изопнатото му лице не остана и
сянка от добро настроение. – Те ми казаха, че тази неограничена сила не
бива да бъде на разположение на никой маг или Школа, а средствата за
извършване на заклинанието трябва или да бъдат унищожени, или да ги
пази човек, който не е способен да си послужи с тази магия. Ако закли-
нанието бъде възстановено изцяло, аз ще стана неговият пазител.
Ериан се слиса повторно преди да се е опомнила. Само че сега с из-
ненадата й се преплиташе нов, по-силен страх. Ако Капитана вярваше
искрено, че му е по силите да бъде пазител на Крадеца на зората, беше
още по-смахнат и опасен, отколкото тя си мислеше. Несъмнено дори не
си представяше каква мощ се крие в заклинанието, нито го бяха
Крадеца на зората
84
осведомили, че някои магове няма да се спрат пред нищо, за да се до-
могнат до Крадеца на зората.
– Нима си позволяваш заблудата, че Ксетеск или дори Дордовер ще
се примирят ти да държиш ключа към такава сила? – изрече колкото
можа по-безстрастно.
– Не биха имали друг избор, щом аз започна да дърпам конците на
участниците в тази игра – заяви Капитана.
Тя сви вежди и се опита да седне по-удобно, но все й пречеха сту-
дените тръпки по гърба. Какво още бе научил този човек?
– Съжалявам, но това не го разбрах…
– Стига, Ериан, още ли мислиш, че си избрана случайно? Надяваш
се да съм невеж, така ли? Ти си най-способната познавачка на магичес-
ките традиции в Дордовер, известна си и със задълбочените си проучва-
ния на многостранните знания, вложени в Крадеца на зората. А аз вече
имам власт над теб. – Той нехайно размърда рамене. – Остава само да
хвана мъжа, който е най-способен да извърши заклинанието.
– Никога няма да се добереш до него – възрази тя пренебрежител-
но. – Сигурно го охраняват твърде добре.
– Поредната ти грешка. За малко не успях да го премахна наскоро.
Сега разбирам, че провалът е бил за добро. Особено за твое добро.
– Но защо? – смънка тя, макар да знаеше отговора.
– Защото до вчера исках да унищожа средствата за извършване на
заклинанието. А ти знаеш прекалено много. Когато държа и двама ви в
ръцете си, ще си осигуря заслуженото уважение, за да довърша започна-
тата работа.
– Ти пък знаеш прекалено малко – задраха думите в гърлото й. –
Няма да ти помагаме и няма да хванеш мага от Ксетеск.
– Тъй ли? Съветвам те да бъдеш по-предпазлива, вместо да си поз-
воляваш такива приказки.
– И двамата ще предпочетем смъртта, но няма да улесняваме неле-
пите ти кроежи. Ако осъществиш замислите си, стените на този замък
ще светнат от ударите на такава разрушителна магия, че ще се виждат
чак в Корина! Нямаш силата да удържиш подобна мощ.
Капитана повъртя остатъка от течност в чашата си, преглътна го и в
същия миг протегна ръка към бутилката.
– Разбира се, нищо не ти пречи да избереш смъртта – промърмори
той и подръпна ухото си. – Но май не е редно да избираш смъртта и от
името на децата си, нали? – добави засмян. – Нуждаеш се от време за се-
риозни размишления. Съдбата на твоето семейство зависи от правилния
Джеймс Баркли
85
ти избор. Исман ще те отведе в стаята ти.
Той извика помощника си.
– Искам да се върна при децата си – промълви Ериан.
Със стряскаща пъргавина Капитана се пресегна над бюрото, стисна
долната й челюст и бузите и я придърпа към себе си.
– Тук зависиш от моята воля. Може би като останеш сама, ще си
припомниш този факт? – Пусна я и подхвърли: – Щом стигнеш до вяр-
ното решение, ела да поговорим, моля те. Дотогава се наслаждавай на
тишината и спокойствието. Исман, не желая повече да говоря с нея.
– Мръсник! – прошепна Ериан. – Мръсник…
– Длъжен съм да защитя невинните жители на Балея от надвисва-
щата тъмна магия. И очаквам от теб да ми помагаш.
– Искам да видя синовете си! – извика тя.
– Тогава се постарай да ми бъдеш полезна и престани да ме залъг-
ваш с онова, за което и децата се досещат! – Изражението му се смекчи.
– Дотогава не смятам да угаждам на желанията ти.
Той отвори книгата и я отпъди с жест.
Всички се включиха във врявата. Илкар се разкрещя на Дензър,
който вдигна ръце с дланите напред в напразен опит да го успокои. И
Незнайния се мъчеше да привлече вниманието на мага от Ксетеск, а
Ричмънд и Талан гръмогласно обсъждаха недоумението си.
Хирад стърчеше над бъркотията, отново вторачен в трупа на Си-
рендор Ларн под покрова. Шумът стигаше до него като далечно плиска-
не на вълни. Десет години… Години, през които бяха основали най-не-
победимия наемен отряд, създаван някога. Сражаваха се заедно в битки,
които би трябвало да загубят, но побеждаваха. Оставаха невредими, ко-
гато кръвта опръскваше цялото бойно поле, превърнато в касапница.
Спасяваха си взаимно живота толкова пъти, че стигаше и само да си
кимнат благодарно.
А сега Сирендор лежеше мъртъв на тази маса. В същата вечер, ко-
гато реши да прибере меча, защото любовта беше по-важна, го повали
ръката на наемна убийца, която не се добра до посочената й жертва. И
заради какво умря? Заради човека, безмилостно нахълтал в живота на
Гарваните, откраднал ключа за работилницата на отдавна мъртъв маг,
но Ловците на вещери не искали да го притежава.
Побесня и гласът му заглуши гълчавата.
– Значи той умря заради ключа, който ти открадна. – Другите млък-
наха. – Това ли било? Доволен ли си от завършека на деня? – Гласът му
вече трепереше. – След всичко, което преживяхме, той умря заради
Крадеца на зората
86
някаква си плочка. За твое добро ще е тя да се окаже най-важното нещо
на света.
Тръшна се на креслото, забравил заканите, и захапа юмрука си.
– Важно е, Хирад, няма спор – обади се Илкар, чиито очи пак бяха
заприличали на цепки. – Ако този тип възстанови Крадеца на зората,
смъртта на Сирендор може и да се окаже милост в сравнение с общата
заплаха.
– Що за адска гадост е този амулет?! – възкликна Талан.
– Крадеца на зората е заклинание. Честта да го създаде се паднала
на Септерн – намеси се Незнайния и изви очи към Дензър.
– Вярно – кимна тъмният маг. – Самото заклинание е добре извест-
но на всички Школи по магия; Всеки, който прибягна до магия, съзнава
мощта му… и скритата в него гибел. За щастие, макар думите да са все-
известни, Крадеца на зората не може да започне без три различни ката-
лизатора, а никой не е узнал какви са те или поне къде да ги потърси.
Досега. Този амулет ще ни отвори вратата към работилницата на Сеп-
терн и очакваме там да намерим информацията.
– Знаел си какво търсиш, когато се натъкнахме на теб, нали? – по-
пита Талан.
– Да. Няма да се впускам в подробности за последните проучвания
на Ксетеск, но стигнахме до извода, че Септерн е бил Драконан…
– И какво е…
– После, Талан – пак се намеси Незнайния. – Продължавай, Дензър.
– Много следи водеха все към същата догадка, но важното е, че те
обърнаха търсенето на Крадеца на зората в съвсем друга посока… по-
точно към други измерения. Както споделих с Илкар, разработихме зак-
линание, с което засичаме движението и формата на маната, необходи-
ма за отварянето на портал. Минахме през много портали, докато издир-
вахме Крадеца на зората, и всички те бяха отворени от Драконани. Но
този път намерихме амулета.
– А моите приятели вече умират заради него – наежи се Хирад.
– Не можеш да знаеш колко ми тежи това – съвсем тихо отвърна
Дензър.
– Не ти търся съчувствието, искам да знам защо Ловците па вещери
се опитаха да те убият.
– Не е ли очевидно?
– Не е! Попитах те защо моят приятел умря вместо теб, а ти отбяг-
ваш отговора.
– Добре, щом искаш, ще го кажа просто и ясно. Предпочитат да съм
Джеймс Баркли
87
мъртъв, защото знаят какъв съм и откъде идвам.
– И защо ги интересува какъв си? – изгледа го Илкар.
– Аз съм най-добрият познавач на Крадеца на зората в цялата Шко-
ла Ксетеск – невъзмутимо отговори Дензър.
Очите на елфа зейнаха.
– Е, само това ни липсваше…
– Какво… – упорито вметна Талан.
– Чакай де! – спря го Илкар. – Наистина ли се каниш да извършиш
заклинанието?
– То е единственият възможен начин да унищожим Върховните ве-
щери. И двамата го знаем.
– Да, но…
– Те се завръщат и ако не намерим Крадеца на зората и не го изпол-
зваме срещу тях колкото може по-скоро, накрая ще станем негови жерт-
ви. Няма да постигнем нищо и ако го намерим, но само ги заплашим със
заклинанието. Или ще бъдат унищожени, или с Балея е свършено. Пред-
стои нашествие и този път нямаме силата да отблъскваме западняците,
докато се изтощят. Защото ще имат Върховните вещери зад гърба си.
– Гасителя на светлината…
Думите на Илкар натежаха още повече, защото всички виждаха по-
зата му – той като че всеки миг щеше да скочи от креслото.
– Илкар, защо се втресе така? – попита го Талан.
– Не можете да разберете докрай какво ви говори, но аз знам. Изу-
чавал съм Крадеца на зората – текстът е задължителен за маговете. Без
да навлизаме в сложни обяснения, това заклинание в зависимост от ка-
чеството и продължителността на подготовката би могло да заличи
всичко. Тоест целия свят. Сега осъзнахте ли смисъла на наименованието
му? Наричат го и „гасител на светлината“, защото може да премахне
слънцето от небето.
– Щом е толкова важно заклинанието да бъде намерено и извърше-
но, не могат ли и Ловците на вещери да го проумеят?
– Ха, очакваш да ни повярват? – разпери ръце Дензър. – Ричмънд,
не бъди такъв наивник. Интересува ги само, че съм тръгнал да търся, но
те не желаят Крадеца на зората да бъде намерен, значи е най-лесно да
ме убият.
– Аха… – изсумтя Незнайния. Допълни чашата си и подаде бутил-
ката на другите. – Щом вече си изяснихме, че си издирван и опасен чо-
век, не е ли най-добре да обясниш отново за каква задача се опитваше
да ни наемеш?
Крадеца на зората
88
Даже въздухът в стаята сякаш изстина. Дензър огледа гневните ли-
ца наоколо.
– Трябва да съберем катализаторите и искам вие да ми помогнете.
– Защо тъкмо ние?
– Защо хората искат да наемат Гарваните?
– Не е излишно да научим още някоя и друга дреболия. Тъмният
маг вдиша дълбоко. Придирчивите въпроси на Гарваните започнаха да
го притесняват. Пак им показа амулета.
– Да речем, че това ни свърши работа и намерим сведения за ката-
лизаторите. Тогава ще се наложи да търсим и тях. Нуждая се от охрана,
от способни да нападат воини и от сериозна бойна магия. И искам да
разчитам безрезервно на помощниците си. За Ксетеск няма друг избор,
освен Гарваните.
Мълчанието беше нарушено от Хирад.
– Не знам дали схващам правилно… Защо не пратите вашата сбир-
щина от магове и Закрилници? Нали и на тях имаш доверие?
– Уви, не е толкова просто. Има някои политически тънкости, а
щом се разчуе, че Ксетеск подготвя каквато и да било кампания, около
нас ще загъмжи от слуги на Върховните вещери. Искаме задачата да бъ-
де запазена в тайна по-дълго.
– Да не говорим какъв смут ще настане в другите Школи – подкре-
пи го Илкар.
– И как ще настръхнат Ловците на вещери – не пропусна да добави
Незнайния.
– О, дайте ми ги насам! – изръмжа Хирад.
– Ще се разправим и с тях, не се съмнявай – увери го Дензър.
– Още по-добре.
– Сериозно ти говоря. Трябва най-сетне да ги спрем. Онова, което
знаят или дори си въобразяват, че знаят, може да стовари беда върху ця-
ла Балея, ако стигне до неподходящи уши.
– Глупаво ли ще е да подскажа, че е най-добре четирите Школи да
сключат съюз, щом ни заплашва изтребление? – вметна и Ричмънд.
– Никак не е глупаво – натърти тъмният маг. – Вече е свикана сре-
ща на Школите, макар че на нея ще се занимават с опасността от нашес-
твие на западняците, не с търсенето на Крадеца на зората. Засега не бих-
ме си позволили другите Школи да научат за нашето издирване. И Ил-
кар ще ви предскаже как те веднага ще се набъркат в търсенето, ще об-
вържат с неизпълними условия извършването на заклинанието. Трябва
да си мълчим… Илкар, вярваш ли ми?
Джеймс Баркли
89
Елфът се взря неприветливо в него.
– Не съм готов да отговоря на въпроса ти. Тази история може да съ-
сипе отношенията ми с Джулаца. Честта ме задължава да им разкрия
всичко. Впрочем това ти е известно.
Другите чакаха. Ричмънд пъхна още една дебела цепеница в
огнището.
– Да, знам – отвърна накрая Дензър. – Не те моля за друго освен за
малко време, за да докажа почтеността на намеренията си. Но искам да
получа отговор.
– На кой от въпросите? – изсумтя Хирад.
– Ще ни помогнете ли?
– Колко давате? – отвърна с въпрос Талан.
– Пет процента от уговорената цена на всеки предмет, а тя ще бъде
същата.
– Не е за вярване, че го попита! – възмути се Хирад. – Защо да ни
пука колко ще дадат? В момента имаме да изпълняваме друг дълг – по-
сочи той покрития труп.
– Винаги има значение – укори го Талан. – Няма да решим, преди
да разпитаме за всяко условие. Така сме постъпвали винаги.
– Талан, не помниш ли, че се отказахме от занаята на наемника?
– Балея не може да приеме вашия отказ – промърмори Дензър.
– Млъкни, човече от Ксетеск! Това не те засяга – сопна му се Хи-
рад, без да се озърне.
– Хирад, укроти се – помоли Незнайния. – И без това сме в голямо
затруднение.
– Хайде бе! Намираме Ловците на вещери и ги изколваме. Защо да
умуваме?
Незнайния се престори, че не го чува.
– Дензър, имам още един въпрос към теб. Да предположим, че на-
мерим катализаторите. А после?
– Помагате ми да ги пренеса в Раздраната пустош и да използвам
Крадеца на зората в Парве срещу Върховните вещери. Е… ако
пожелаете.
– Няма само да гледаме как падат в ръчичките на Ксетеск! – намуси
се Илкар.
– Не съм очаквал да стоите бездейно – намръщи се и Дензър.
– Е, чухте ли достатъчно? – попита Незнайния.
– Много отдавна – кимна Хирад.
– Добре тогава. – Незнайния стана и отвори вратата. – Дензър,
Крадеца на зората
90
време е да ни оставиш сами. Трябва да си поговорим и да се заемем с
нашия Помен.
– Нуждая се от отговор – не отстъпи тъмният маг.
– Още утре по зазоряване – обеща Незнайния. – Моля те… – посо-
чи той изхода.
Дензър се забави на прага.
– Не бива да отказвате. От това зависи всичко… за всички.
Незнайния затвори вратата и напълни всички чаши преди да се вър-
не на креслото си.
– Кой иска да е пръв?
– Това е кошмар – заяви Илкар. – Чудя се какво да кажа.
– Сирендор е мъртъв заради него, лъсна истината и че смъртта на
Рас няма нищо общо с договора, по който се бихме, а ние ще си бъбрим
дали да работим за него! – изрева Хирад. – Защо сме седнали да обсъж-
даме? – Надигна се и пристъпи към огнището. – Работата е ясна. Отива-
ме да изтребим Ловците на вещери. Дензър да си пъхне заклинанието в
задника, а с това… – изтръгна кодекса от рамката му на стената и го
скъса – …се свърши.
Всички се облещиха към него… или към двете половинки от перга-
мента в ръцете му. И той усети собственото си пришпорено дишане и
ускорения пулс, чу приглушения шум на огъня зад гърба си. Изгледа ос-
таналите наежено, готов да се опълчи на несъгласието им.
– Седни, Хирад – тихо изрече Незнайния.
– Защо? За да ми разправяш…
– Казах да седнеш! – прогърмя гласът на огромния мъж.
Варваринът се подчини, стиснал двете парчета от скъсания кодекс.
– Всички знаем колко те боли – укроти се гласът на Незнайния, – и
ще си разчистим сметките с убийците на Сирендор, довери ми се. Но то-
ва, което чухме току-що – ти явно си го пуснал покрай ушите си – про-
меня всичко.
– Така ли… – въздъхна Хирад.
– Да, така. И си мисля, че Илкар ще обясни по-добре от мен.
Елфът се навъси.
– Казано направо, едновременно са се случили двете най-лоши не-
ща, които мога да си представя. Поне ако се вярва на Дензър. Върховни-
те вещери са на свобода, а в Ксетеск са напипали нишката към Крадеца
на зората.
– И какво?
– Боговете са ми свидетели, Хирад, че преди малко не се шегувах.
Джеймс Баркли
91
Крадеца на Зората може да унищожи всичко. В най-буквалния смисъл.
Тоест ако Дензър успее да унищожи Върховните вещери – нека всички
се молим горещо да се справи с това, – най-страшното оръжие остава
под властта на Тъмната школа. Според теб какво ще последва за остана-
лите жители на Балея?
– Ами ще го убием и ще вземем заклинанието, след като си изпъл-
ни задачата.
– Е, значи трябва да стоим зад гърба му, докато го извършва.
– Нищо не пречи да го убием още сега и да приберем амулета – бе-
зизразно подхвърли варваринът.
Във внезапната тишина Ричмънд кимна.
– Поне ще спестим време.
– Но ако казва истината за Върховните вещери? – напомни Илкар.
– Ще намерим друг да извърши заклинанието – сопна се Хирад.
Елфът прихна.
– Да бе! Ей сега ще отскоча да попитам Томас ще може ли да отде-
ли малко време за това.
– Не извъртай думите ми.
– Не става ей така, Хирад. Дензър през целия си живот е изучавал
Крадеца на зората. И ако е най-добрият познавач на заклинанието в Ксе-
теск, а не виждам защо да се съмняваме в думите му, значи е човекът с
най-голям и може би единствен шанс да успее.
– Илкар, все пак вярваш ли му? – попита Талан.
– Защо ще ни лъже? Рискува аз да съобщя в Джулаца за Крадеца на
зората и е прав за всичко, което ще последва, ако постъпя така. Богове,
каква противна бъркотия…
Елфът стисна устни и пак се прегърби в креслото.
– Какъв избор имаме? – обърна се Талан към останалите.
– Никакъв – отговори му пак Илкар. – Поне ако се замислим. Е, да,
можем да му откажем и да се заемем с Ловците на вещери, но какво ще
стане, ако казва истината? Ще стоим настрана от битката за съдбата на
цяла Балея.
Има и по-лошо – така ще оставим Ксетеск и Върховните вещери да
се борят кой да овладее Крадеца на зората. А заклинанието означава аб-
солютно господство. Повярвайте ми, наистина е толкова могъщо. И не
се заблуждавайте – ако Върховните вещери се завърнат, ще навлекат ги-
бел на всички ни.
– Чак толкова ли са зли? – усъмни се Ричмънд.
– Да. О, богове, да! И ти ще си сигурен, ако знаеш историята им.
Крадеца на зората
92
Някога принадлежали към единствената Школа, но били прогонени от-
въд Чернотрън заради нравите си. Векове наред подклаждали омразата
си и усъвършенствали похватите за постигане на собственото си без-
смъртие. И успели. Върнали се да вземат онова, което според тях им се
полагало по право. Тогава сме ги победили. Този път няма да сполучим
без Крадеца на зората. – Елфът млъкна, защото долови, че другите не
вникват докрай в думите му. – От мен да знаете, Върховните вещери ня-
ма да завладяват, те ще разрушават, ще пометат всички на изток от пла-
нините. Зарекли се да го направят, когато били натикани в клетката от
мана. Според мен трябва да тръгнем с Дензър… Ще го кажа направо –
аз ще тръгна, дори да не съм с всички Гарвани до себе си. Но искам и
вие да стигнете до същото решение. Може би ще загинем всички до
един, но поне ще сме се опитали да направим нещо голямо.
– Мъченичеството в името на родината досега не беше сред мечти-
те ми – промърмори Талан.
– Но пък ще е нещо ново за Гарваните – натякна Ричмънд. – Няма
да го правим само заради парите.
– Решението да се оттеглим от битките ни дава нов поглед върху
избора – сви рамене Илкар, но усмивката му беше нерадостна.
– Само дето Сирендор нямаше шанс да избира – прошепна Хирад
едва чуто.
– Вярно. Нито за миг не бива да забравяме всичко, довело до реше-
нието ни да се нагърбим със задачата. Стига да решим. Е? – подкани ги
Незнайния.
– Аз държа в договора да бъде вписано, че участвам, за да се погри-
жа Крадеца на зората да бъде използван само и единствено срещу Вър-
ховните вещери. Правя го за Балея, не за Ксетеск – непреклонно изрече
Илкар.
– А аз искам Дензър да поеме задължение да ударим Ловците на ве-
щери при първа възможност – каза Хирад, загледан в трупа на
Сирендор.
– Запомни ли, Талан? – попита Незнайния, щом се увери, че никой
няма да добави други условия. – Дензър ще иска да подпише договора
призори, затова започни да го съставяш веднага. Някой има ли да казва
още нещо?
– Един въпрос – обади се Ричмънд. – Не е ли по-добре да охранява-
ме Дензър? По-точно амулета, който е у него.
– Не се безпокой, котаракът му ще го опази жив и здрав – отвърна
Илкар.
Джеймс Баркли
93
Хирад изгледа косо елфа. Представяше си как животинчето би се
справило с неколцина въоръжени мъжаги.
– Казваш, че котакът бил майстор на меча, а? Илкар се засмя, кол-
кото и да бе посърнал.
– Хирад, това е Следник. Той споделя частица от съзнанието на
Дензър… в известен смисъл. Готов съм да се обзаложа, че може да се
превъплъти и в друга форма.
– Ааа, ясно – проточи варваринът, макар че нищо не разбра.
– Друг път ще ти обясня. Засега трябва да ми повярваш.
– Добре, господа – надигна се Незнайния. – Искам ви тук след един
час за Помена. Дотогава нека оставим Хирад насаме със скръбта му.
Варваринът се усмихна с благодарност, а сълзите напираха в очите
му. И когато всички излязоха, той си позволи да заплаче.
Крадеца на зората
94
ГЛАВА 7
На Селин й провървя донякъде при измъкването от Теренеца, но
предпочиташе да си внушава, че не е имало никаква опасност. Е, да, бе-
ше много досадно, че шаманът успя да я съзре толкова лесно въпреки
прикриващото заклинание. Тя се сниши веднага щом стрелите литнаха
към нея.
Западняците се втурнаха след облака от стрели, но тя се съсредото-
чи и отново направи Було, преди да се метне през незакрит с капак от-
вор в стената на колибата, където се криеше и наблюдаваше.
Претърколи се на препечената от слънцето пръст и пилците на дво-
ра се пръснаха в глупаво объркване – уж усещаха нещо, а очите им не го
виждаха. Тя се изправи пъргаво и хукна към гората, но пред първите
дървета свърна рязко. Докато се провираше навътре в дебрите, чуваше
заглъхващия шум на потерята.
След няколко часа се свечери и тя достигна с мисловната връзка
съзнанието на Стилиан. После заспа дълбоко под гъстите ниски храсти,
където лесно намери място за стройното си тяло.
Събуди се сутринта от играещи по лицето й петънца слънчева свет-
лина. В гората се чуваха самото тихите природни звуци, неподвижният
въздух се стопляше бързо. Тя си запали огън, преди да извади заека от
заложения снощи капан. Одра го сръчно и го наниза на клон, за да го
опече. След по-малко от час продължи по пътя си.
Земите на северозапад, където отиваше, гъмжаха от тръгнали на на-
бези западняшки отряди – племената търсеха още местни жители, които
да подчинят, и удобни места за нови стражеви постове. Тя се промъква-
ше незабележимо покрай биваците и гледаше как западняците строят
спокойно и старателно. Учудваше се, че не бързат. Те като че чакаха не-
що и Селин се боеше, че й предстои да открие какво е то.
Първият следобед от пътешествието й през Раздраната пустош вече
избледняваше към здрач, когато внезапно я споходи уплахата. Каквото
и да завареше в Парве, то несъмнено предвещаваше хаос в цяла Балея и
война с размах, невиждан от триста години след предишното нашествие
на западняците. Надяваше се единствено да събере и да съобщи на Сти-
лиан достатъчно сведения преди да бъде разкрита и премахната. Защото
ако той беше прав в догадките си, не би могла да се измъкне от града на
Върховните вещери.
Джеймс Баркли
95
Страхът угасна бързо, но го смени чувството за тежка загуба и тя
дълго се бореше с копнежите си. Знаеше, че е най-добре да прогони вся-
какви мисли за завръщане в Ксетеск – биха могли да попречат на трез-
вата й преценка, да я направят твърде предпазлива. Решително ги изт-
ласка с хладнокръвното желание да докаже неоспоримо на всички, че е
най-великата магьосница съгледвачка в историята на Школата. Понача-
ло вярваше в себе си, но други си позволяваха съмнения само защото тя
беше жена в Ксетеск, където по традиция господстваха мъжете.
Можеше не само да прослави името си сред своите, но и да извър-
ши висша саможертва за величието на Ксетеск. И дори да промени хода
на войната, чието начало наближаваше неотклонно. Отърси се от коле-
банията и насочи цялата си воля към натрупване на психическа сила.
Беше обута с меки, но извънредно здрави ботуши, стигащи под ко-
ленете й. Мътнокафявият им цвят ги сливаше привидно с горските сен-
ки. Всеки ботуш побираше кинжал в скрита ножница. Панталон и курт-
ка на светли и тъмни зелени петна допълваха маскировката й.
Носеше и тънки черни ръкавици с пришити на дланите и пръстите
кукички за по-добър захват. Под ръкавите на куртката и кафявата вълне-
на риза имаше механизми с пружини, закопчани за китките й. Всеки бе
зареден с къса назъбена стрела – смъртоносна от упор, но летяща на
прекалено късо разстояние. На колана й висяха още три кинжала заедно
с връзка шперцове. Ножницата с късия меч бе окачена на гърба й под
куртката.
Дългият шал можеше да се увие около главата й така, че да остави
открити само големите кафяви очи. Селин подстригваше почти до кожа
черната си коса, поддържаше ноктите си къси, но остри, грижеше се хо-
дилата й винаги да са в отлично състояние. Атлетичната й фигура с дъл-
ги крака и малки гърди притежаваше гъвкавост и пъргавина, от които тя
се възползваше до краен предел.
Беше бърза и смъртно опасна, защото разбираше, че умението да
прониква незабележимо е само половината от онова, което й е потребно.
В способността да се измъква невредима, въпреки че е изчерпала запа-
сите от мана, беше разковничето за оцеляването. Стилиан си позволи
веднъж шегичката, че тя би могла да стане превъзходна наемна убийца,
Селин обаче се гнусеше от самата мисъл да убива срещу заплащане. Но
иначе зад гърба й често бяха оставали труповете на онези, които се
опитваха да я възпрат.
Усмихна се. Може би щеше да види отново Ксетеск въпреки всич-
ко. С повече внимание и вяра в собствените сили можеше да постигне
Крадеца на зората
96
какво ли не. Сега беше наложително да се добере до Парве по-скоро.
Знаеше само едно заклинание, което би й свършило работа, и го използ-
ва. Насочи се на северозапад между все по-редките дървета. Пред нея се
откриваше неравна гола местност, където имаше предостатъчно кътчета
да се скрие, макар че не предлагаха уют. Земите на запад изобилстваха
на долини със стръмни склонове и бяха осеяни с планински хребети,
над които изневиделица се разразяваха свирепи бури. Но засега слънце-
то сгряваше пръстта под краката й, а от студените скали сякаш я делеше
цял свят.
Минаваше пладне, когато Гарваните излязоха през северната порта
на Корина и потеглиха към порутения дом на мага Септерн. Предстоеше
им да яздят три дни на северозапад. Утрото отмина, докато погребат Си-
рендор – ритуал, на който Дензър не бе поканен.
Тъмният маг, навъсен и с хлътнали очи, пътуваше отпред с Талан и
Ричмънд. Незнайния воин и Хирад Хладнокръвния яздеха заедно двай-
сетина крачки зад тях, а Илкар бе изостанал и не продумваше, откакто
оседлаха конете.
Корина остана на един час път зад тях, а Хирад все очакваше
нападение, най-вече от Ловците на вещери. Но догадката, че може да са
изпратили само една убийца да се разправи с Дензър, го подтикваше да
се пита що за организация са те. Дори беше леко разочарован. Разчита-
ше на тяхната решимост да погубят Дензър и когато погледът му се
спря на гърба на тъмния маг, Хирад се усмихна неволно. Ама че нелепо
положение…
– Защо Илкар е толкова зле настроен към Ксетеск? – подхвърли
той, все така вторачен в Дензър.
– А защо не попиташ него? – отвърна Незнайния. – Време е да
престане да се влачи най-отзад.
Изви се над седлото и махна призивно с ръка на елфа, но чак когато
и Хирад се озърна, Илкар смуши коня си да побърза.
Щом го видя отблизо, варваринът се намръщи. Потресаващите вес-
ти, които Дензър сподели предишната вечер, се бяха врязали като рана в
лицето му. Илкар напразно опита да се усмихне, когато настигна прия-
телите си.
– Добре ли си? – попита Хирад.
– Що за тъп въпрос – с досада отвърна елфът. – Какво мога да нап-
равя за вас двамата? – додаде вяло.
– Хирад се чудеше кое ти е толкова неприятно в Ксетеск – подхва-
на Незнайния.
Джеймс Баркли
97
– Всичко – отсече Илкар. – Най-просто казано, Джулаца и Ксетеск
се разминават напълно за всяка страна от магията – предназначението й,
проучванията, натрупването на запаси от мана… Във всичко. Ако ние
кажем за нещо „спри дотук“, те казват „продължавай напред“. В Джула-
ца се смята за престъпление да служиш на Магистрите от Ксетеск. Разб-
рахте ли?
– Не – призна си варваринът. Елфът въздъхна.
– Ами… прекъсни ме, ако повтарям неща, които са ти известни…
но причината за разкола между Школите е предимно в различните им
нравствени принципи, засягащи направленията, които да изследваме, и
начините магията да бъде прилагана, открити при тези изследвания.
Имало е разногласия и относно похватите за натрупване на мана. Няма
да увъртам – отцепниците, основали Ксетеск, намерили бърз начин да
възстановяват запасите от мана, като принасяли в жертва хора. Много
простъпки съм склонен да им простя, но не и тази.
– И сега ли прибягват до жертвоприношения? – попита Незнайния.
– Ако вярваме на тях – не, по не може да се отрече, че този метод
върши работа и до днес, макар че те са открили и други, не по-достойни
средства. Както и да е… Същината на цялата тази история е, че от две
хилядолетия насам нашите знания, тоест разбирането пи за физиката в
основата на магията, твърде много са се отдалечили от тези на Ксетеск и
почти не схващаме как те изграждат и използват заклинанията си.
– Добре де, ти можеш ли да използваш Крадеца на зората? – попита
Хирад. – Все пак не е заклинание на Ксетеск, нали?
– Не е, но аз не мога. Е, па теория би трябвало да ми е по силите…
И словата, и необходимите знания са ми известни, защото Септерн се е
погрижил да ги разпространи във всички Школи. Но на практика… Не
съм се занимавал изобщо с оформянето на маната, нито съм изучавал
тънкостите в изричането на заклинанието, значи е неизбежно да се
проваля.
– Както излиза, най-добре ще е да опазим Дензър жив – отсъди Хи-
рад и сви устни.
– Поне докато не установим дали казва истината.
– Ъхъ, поне дотогава промърмори Незнайния.
Хирад се мъчеше да проумее казаното от Илкар и съжаляваше, че
не е задълбал повече в заниманията на маговете. Но сега беше по-важно
да разбере с какво се занимават Ловците на вещери. Рече си, че връзката
между едното и другото е очевидна.
– Незнаен, какво ти е известно за онези Ловци на вещери?
Крадеца на зората
98
– Като те слушам, снощи те е налегнало безсъние, а? Устните на
Незнайния се извиха едва забележимо.
– Да, но не само защото се напъвах да мисля, грамаданчо. Е, ще ми
отговориш ли?
– Не знам много. Предвожда ги някой си Травърс. Той командвал
гарнизона, конто накрая бил разгромен и отстъпил контрола над Подка-
менния проход, докато ние се сражавахме за владетелите на Рахе на се-
вер в първите години на нашия отряд. Носила му се слава на опасен чо-
век, но сега е доста по-стар… – Незнайния се запъна. – За тези неща пи-
тай Илкар.
Най-сетне Илкар се позасмя, ушите му шавнаха и той се почеса по
челото.
– Не съм човек, а елф, ако си забравил. Уви, историята не е от най-
приятните. За едни Травърс е безупречен герой, започнал дълга война
срещу злините на магията, за други – някогашен чудесен боец, сляп за
истината днес.
– Ти от кои си?
Хирад се наведе напред, опрял ръце в рога на седлото, за да опъне
малко мускулите на гърба си.
– И според мен е слепец. Не споря, че отначало замисълът му изг-
леждаше прекрасно, мнозина искаха да успее, включително и аз. След
поражението при Подкаменния проход той събра около себе си група,
решена да наложи такъв нравствен кодекс, който преди всичко да усми-
ри разрушителните магии на Ксетеск и отчасти на Дордовер. Не си мис-
лете, че искаше да ги обяви извън закона. Поне тогава не смяташе, че
трябва да бъдат спрени веднъж завинаги, а само държани под око и зас-
тавени да се задоволят с безобидни проучвания. Тъй… По онова време
се наричаха „Крилатата роза“ и татуираха на шиите си цвят на червена
роза между две бели криле. – Елфът очерта с показалец кръг отляво на
шията си. – Май трябвало да бъде символ на страст и свобода.
– И ти виждаше смисъл в това? – учуди се Незнайния.
– Е, донякъде. Отначало стремежите им бяха чисти. Искаха да пре-
махнат от нашите земи сянката на онова, в което виждаха само тъмна
магия. Твърдяха, че ще постигат целите си, без да прибягват до насилие.
– Как пък не! – изсумтя Хирад.
– Знам какво си мислиш – увери го Илкар. – Както и вие се досеща-
те, идеалите им се позацапаха с времето и техните планове за… дали да
го нарека регулиране на магията?… паднаха до лов на глави. Набелязва-
ха си последователи на която и да било Школа, ако Травърс е решил, че
Джеймс Баркли
99
са опасни. Разбира се, сега и аз съм в списъците им, особено след неже-
ланото ми обвързване с онзи там отпред.
– Още ли имат татуировки? – посочи шията си и Хирад.
– Не са същите – завъртя глава Незнайния. – Сега са целите в чер-
но, макар да са запазили символа.
– Така е – потвърди Илкар. – Наричат се Черните криле. Може пък
да се срамуват вече от розата, знам ли ги.
– Значи това ме е подсетило, че жената не е дошла за добро… –
смотолеви Незнайния и Хирад не се сети веднага, че не говори на тях. –
По дяволите!
– Какви ги приказваш? – попита варваринът.
– Познах татуировката. Ако се бях размърдал по-скоро, нищо чудно
да бях спасил Сирендор. Може би… Лошото е, че още в първия миг раз-
брах на кого ще посегне – на Дензър, и нямах никакво желание да й
попреча. Изобщо не ми пукаше дали ще остане жив. В известен смисъл
и сега е същото.
– Само да не беше Крадеца на зората – напомни Илкар.
– Ако вярваме на Дензър – натърти Незнайния.
– Още си недоверчив, Незнаен, нали?
– А ти още си елф, Илкар, нали?
Сградите на Търговския съюз на Корина запазваха величавия облик
на вече отминала епоха.
Залите, канцелариите, кухните и покоите на някогашната горда ор-
ганизация бяха разположени сред парк, за който и досега се грижеха
усърдно градинарите на Корина. Получаваха заплащането си благодаре-
ние на завещана сума от третия граф Арлън в знак на почит към жертви-
те, направени от Търговския съюз през първите войни със западняците.
Колко се бе променил късметът на рода Арлън оттогава – растящата си-
ла на барон Блекторн от търговията с минерали ги погълна в сянката си.
Търговският съюз все още се опитваше да поддържа престижа си в
очите на хората. Портата от ковано желязо водеше към виеща се алея,
по която се стигаше до фасада с колони, двукрилата врата от абанос бе
обрамчена в мрамор.
Главното здание беше на три етажа, изградено от бял камък, добит
някога в каменоломните на канарите Денебре, седемдесет мили северо-
западно от Корина.
Но щом някой влезеше вътре, маската на благополучие се пропук-
ваше. Навсякъде из фоайето бяха наредени брони, потъмнели и прашни.
Вече нямаше излишни пари за лъскането им. Боята се лющеше, по
Крадеца на зората
100
ъглите се бяха настанили влажни петна и мухъл, застоялият въздух
дразнеше носа.
Масата в банкетната зала беше нащърбена, одраскана и тук-там из-
дълбана, тапицерията на креслата – протрита. А покоите… достатъчно е
да се каже, че никой лорд или барон не би влязъл в своите, без да го
придружава доверен телохранител.
Обстановката потискаше барон Гресе. Плахият му оптимизъм, че
срещата изобщо е била свикана, бързо повяхна от привичните заяжда-
ния и разпри между дванайсетимата членове, които все пак си направи-
ха труда да дойдат.
Лорд Денебре, който бе поискал срещата, след като един от търгов-
ските му кервани бил нападнат от западняци насред Подкаменния про-
ход, формално председателстваше Търговския съюз на Корина и мнози-
на бяха убедени, че той ще е последният на този пост. Денебре заяви, че
Тесая, вождът на племето, което се бе обвързало с договори за прохода,
е нарушил правото на безопасно преминаване, затова е наложително да
поддържат търговския път с военна сила.
Но около масата – като се започне с белокосия, твърде стар, но все
още як лорд Рахе и чернобрадия, безобразно разплут лорд Еймът, до
младия, необичайно висок Понтоа с хищното му изражение на граблива
птица – всички се прикриваха зад цинизма си като зад броня.
За три часа безплодните спорове и речи разделиха присъстващите
на две противопоставящи се групи. Гресе, Денебре и най-големият син
на лорд Джейдън, чиито земи бяха разположени северно от градовете на
Школите, се озоваха във все по-безнадеждно положение. С подстрека-
телството на Понтоа, Рахе и Хавърн останалите отново и отново отхвър-
ляха исканията на Денебре, подмятаха обвинения, че той е предизвикал
с нещо нападателите, и настояваха думите му да бъдат заличени от про-
токола на заседанието. Стигна се дори дотам мнозинството да разисква
как Търговският съюз да се възползва с най-голяма облага от обединява-
нето на племената, а тримата пренебрегнати седяха в недоумение, под
което се разгаряше ярост.
Гресе, който не бе отварял уста често, накрая отговори на отправе-
ното му от Понтоа предизвикателство.
– Странно мълчалив си, Гресе – подхвърли неговият враг. – Чудиш
се как да покриеш разходите за поправянето на крепостната стена, или
предпочиташ да не споделяш мислите си с нас?
– Драги ми Понтоа – отвърна Гресе, – аз клоня към мнението, че ти
загуби дребното спречкване, което сам започна, и ще си ближеш раните
Джеймс Баркли
101
доста по-дълго от мен. Но в момента просто се опасявам, че моите мис-
ли са в пълно несъгласие с решенията, които сте се наканили да вземете.
Особено с твоето предложение отново да продаваме оръжия на
племената.
– Ох… – отегчи се Понтоа. – Да разбирам ли, че разполагаш с по-
достоверни факти от почитаемите лордове Рахе и Хавърн?
– Да, разполагам – натърти Гресе и от уважение към него другите
се усмириха поне за малко. – Западняците – както Денебре се опитваше
да ви просвети – биха могли да нахлуят в Балея по всяко време, ако се
съобразяваме със сведенията за броя им в техните изконни земи, които
получих. Те са добре организирани, силни и задружни, а аз се отправям
с войските си да подкрепя Блекторн още утре призори.
– Нима? – Понтоа не си позволи да се усмихне. – Скъпичко
начинание.
– Парите са нищо, ако се бориш за живота си – подхвърли Гресе и
някои от седящите около масата прихнаха.
– Твоите страхове далеч не са оправдани, ако ги сравним с фактите
– възрази лорд Рахе. – Дали разсъдъкът ти не е смутен от твоята напред-
ваща възраст?
– Вече много поколения – затътна гласът на Гресе, – ние, включи-
телно и моят род, си живеем охолно от изобилието в Балея, от трудолю-
бието на жителите й и богатството на благата й. Наслаждавахме се на
красотата й и се радвахме на безопасността й. Нашите раздори са като
плява, която вятърът отнася, в сравнение с кървавите сблъсъци, които
толкова често раздираха на парчета Запада. Но сега не е така. Те се обе-
диняват и погледите им са обърнати към нас. Стоим пред прага на битка
за оцеляване и тя ще засегне всички ни, а врагът е по-силен, по-
боеспособен, по-многоброен и по-подготвен от нас. Не виждате ли? Не
чувате ли какво ви говори Денебре? – Гресе посочи Понтоа. – Ще се
разплача от радост, ако отново видя твоите хора в набег за превземането
на Таранспайк, казвам ти го от сърце. Но ако не осъзнаем още сега каква
опасност е надвиснала, скоро над Таранспайк ще се вее знамето на ня-
кое западняшко племе.
– Бих предпочел да почакам западняците, докато пия вино от изби-
те ти – проточи Понтоа. – Времето в Балея е толкова променливо през
този сезон.
Другите около масата харесаха опита му за остроумие и се
изкикотиха.
– Смейте се, докато можете – посъветва ги Гресе. – Съжалявам ви
Крадеца на зората
102
за слепотата, но ми е жал и за Балея. Обичам тази страна. Харесва ми да
стоя на крепостните стени в замъка си и да съзирам в далечината плани-
ните Чернотрън, искрящи под утринното слънце, когато росата се изпа-
рява по пасищата под мен, а въздухът е наситен със свежест.
– С удоволствие ще запазя място за твоя инвалиден стол на моята
крепостна стена – ухапа го Понтоа.
– Искрено се надявам да си отдавна умрял по времето, когато ще
имам нужда от инвалиден стол – изхрачи думите Гресе. – И всеки ден
ще проклинам принудата да пазя и твоята жалка кожа, докато аз и дру-
гите, които наистина са предани на страната, ще даваме всичко от себе
си да я браним. – Извъртя се на пети и закрачи към вратата, изпроводен
от хихикане. Хвана дръжката и се озърна. – Помислете за истинските
причини Блекторн да не е тук. Помислете и защо четирите Школи се
срещат при Тривернското езеро в момента. И помислете защо Гарваните
работят сега за Ксетеск, макар че се бяха зарекли да не го правят никога.
Всички те искат да спасят нашата страна от западняците и нашите жени
от раждане на техните копелета. Всеки от вас, който откаже да потегли
на бой към Блекторн, Подкаменния проход или градовете на Школите,
за да даде живота си пред очите на нашите богове, ще бъде низвергнат,
когато дойде часът на разплатата. А той ще дойде, помнете ми думата.
Банкетната зала бе притихнала, когато Гресе излезе за последен път
от средището на Търговския съюз.
Денят се изнизваше към здрач и Дензър поведе отряда от главния
път към гъсто обрасла с дървета местност. Спря едва когато се увери, че
никой не може да ги види от пътя. Всички слязоха от конете и Ричмънд
запали малък огън.
Дензър пристъпи към своята кафява кобила, доближи устни към
ухото й и изпъна ръка към по-гъстите дебри. Кобилата тръгна в лек тръс
натам, следвана от другите коне.
– Хитър номер – одобри Ричмънд.
– Това е нищо – сви рамене тъмният маг.
Седна и опря гръб на дърво, преди да запали лулата си. Котаракът
надникна от робата му, скочи на земята и изчезна в треволяците.
– И какъв ни е планът, Дензър? – попита Талан, който още чистеше
праха от раздразнените си очи.
– Съвсем прост. Смятаме, че амулетът съдържа разположението на
пространствен портал, през който ще влезем в работилницата на Сеп-
терн. Предполагаме, че тя е в пространството между измеренията. Спо-
ред особеностите на знанията, отбелязани на амулета, ще се наложи
Джеймс Баркли
103
Илкар да извърши заклинанието за отваряне на портала.
– Никакви проблеми – промърмори елфът. – По цял ден само с
пространствени заклинания си служа.
– Тъй… – намеси се Хирад. – Твърде дълго ви слушам да си дърдо-
рите за измерения и портали, а още не ми просветва в главата какви са
тези приказки. Имам ли някакъв шанс да обясните така, че да разбера?
Илкар и Дензър се спогледаха. Магът от Ксетеск кимна на мага от
Джулаца.
– Всъщност идеята не е толкова сложна – започна Илкар, – но тряб-
ва да прескочиш особен праг в ума си, за да се примириш с нея. Истина-
та е, че все още незнаен брой измерения… или ги наричай светове, ако
искаш… съществуват едновременно с нашето. Ние, тоест маговете, сме
открили две досега, но е очевидно, че те са много повече.
– О, да, очевидно – сви устни Хирад.
– Какво те затруднява? Ушите на елфа настръхнаха.
– Че какво да го притеснява? – подсмихна се Талан. – Казвате, че
сте видели дракон в друго измерение, а сега ти ни разправяш как било
претъпкано със светове. Нека ти го кажа иначе. Излизаш навън и виж-
даш небето, земята и морето. Ти обаче искаш от нас да повярваме, че
има и още измерения. И макар ние да не ги виждаме, убеждаваш ни ве-
село, че знаете какви са две от тях!
– Извинявай, Илкар – подкрепи ги и Ричмънд, – но всичко това си е
стъписващо за нас.
– Ами да – закима Талан. – Как, по дяволите, някому е хрумнало
отначало, че тези неща са възможни?
– Дензър? – изви глава подканящо елфът. Котаракът се измъкна от
шубраците, сви се в скута на господаря си и впери поглед в лицето му.
– Според нас Септерн се е досетил отрано, но едва ли някога ще ус-
тановим как го е осенила идеята. Тъкмо той е магът, който пръв подска-
зал, че има и други измерения освен онова, което ни е известно от прас-
тари времена заради изследването на маната. Да, сега казваме, че е оче-
видно, но тогава почти всички останали магове му обърнали гръб. Днес
пък го наричаме гений… Това била причината да напусне Дордовер и да
изгради свой дом.
– И пак нищичко не проумях – безизразно сподели Хирад.
– Доколкото можем да се досетим, нещо в съзнанието на Септерн
му е дало способността да долавя тънкостите в потоците и енергиите на
маната, които насочват към събития извън нашето измерение. Той е мо-
жел да вижда и да усеща недостъпното за всеки друг маг. Септерн си
Крадеца на зората
104
остава уникален. Съжалявам, ако говоря неясно – каза Дензър, – но лип-
сват много от ранните му писания. Поне знаем, че е вниквал в тази стра-
на от магията и е стигнал до знания, чрез които да извършва заклинания
за създаване на собствени пространствени портали… ако сме прави в
предположенията си.
– Добре, значи приемаме – подхвана Незнайния, – че драконите
имат свой, отделен свят, но се свързват с нашия, за да избягат, без да ги
е еня дали това ни харесва и дали ние го проумяваме. Какво пречи на
драконите от която ще да е враждуваща група да се настанят тук и да
властват над нас? И какво има в другите измерения?
Той стана да добави още съчки в огъня.
– Дензър, този отговор също се пада на теб – не особено приветли-
во настоя Илкар.
– Знаем твърде малко за измерението на драконите. Никой не се е
прехвърлял там… може би с изключение на Септерн. Драконът, на кого-
то ти се натъкна – кимна тъмният маг към Хирад, – би трябвало да е от
голямо Люпило… тоест някой от техните родове, и единствено то може
да се възползва от прохода между нашите две измерения. Този коридор
има много връзки с нашия свят – по една за всеки техен дракон и него-
вия маг от Драконаните. Това Люпило брани коридора от нападения на
други… и казаното от Ша-Каан май потвърждава догадката ни. – Ден-
зър си подъвка устните, обмисли внимателно следващите си думи и за-
говори бавно: – Никой не е успявал да повтори извършеното от Сеп-
терн. Затова няма пътешествия между измеренията. Щом намерихме
ключа за неговата работилница, нищо чудно да напреднем много и по-
ложението да се промени напълно. Като се опирахме на трудовете на
Септерн, в Ксетеск научихме много за пространството между измерени-
ята – точно там сме запратили клетката с Върховните вещери. Освен то-
ва открихме признаци, че съществуват много измерения, но досега про-
никнахме само в едно.
– Но точно то ви беше необходимо, а? – с явна погнуса процеди
Илкар.
– Да, несъмнено се научихме да извличаме полза от него – сопна се
и Дензър.
– Моля те, сподели с нас нещо и за това измерение.
По гласа на Незнайния пролича, че това изобщо не е молба.
– Казано накратко, измерението е обитавано от твари, които вие
бихте нарекли демони, но недейте да настръхвате. Не могат да живеят в
нашето измерение без много сериозни… промени в същността им, а и
Джеймс Баркли
105
без непрекъсваща помощ от някой маг. – Ръката на Дензър се протегна
разсеяно и погали котарака, който замърка и се протегна.
– А защо не могат? – попита Ричмънд.
– Защото животът им зависи от маната, за тях тя е като въздуха. А
гъстотата на маната тук изобщо не им е достатъчна. Впрочем и ние не
бихме могли да живеем там. Нямам нищо против да призная, че в Ксе-
теск извличаме мана от тяхното измерение.
– Илкар, толкова ли е лошо това? – обърна се Ричмънд към елфа.
– Същината не е в този източник на мана, а в похватите за достига-
не до измерението. Няма смисъл да задълбавам в тях точно сега, но е
въпрос на морал.
Смълчаха се, всеки се опитваше да вникне в чутото. Хирад възприе
всичко като наперени дрънканици. Тъкмо той зададе първия въпрос, но
едва разбра думите в отговора, а и не го засягаше много. Трудно се със-
редоточаваше, умът му все се отплесваше във видения за случки, които
бе преживял заедно със Сирендор.
– Това стига ли ви? – заяде се Дензър.
– Имам още един въпрос – смръщи се Ричмънд. – Къде са всички
останали измерения спрямо нашето? Звездите мога да ги видя, за тях ли
говориш?
– Не – позасмя се тъмният маг. – Но не е зле като сравнение. В оби-
чайния живот няма да намериш пътеводна нишка къде са разположени
другите измерения. Ето най-лесния начин да ти ги опиша – представи си
по-безкрайна пустота, отколкото побира въображението ти, а после я
напълни с мехурчета, вероятно безчет. Всяко от тях е отделно измере-
ние. Стигнахме и до мъчната част. Представи си, че мехурчетата са хем
навсякъде, хем никъде. Все едно е колко са на брой и колко безмерна е
пустотата – между мехурчетата няма никакво разстояние и на теория
прехвърлянето от едно в друго е мигновено, стига да са изпълнени ня-
кои условия за съвпадението им… Илкар, така добре ли ти звучи?
– Съответства на моите представи, доколкото изобщо ги имам –
промърмори елфът, но лицето му издаде, че е научил нещо ново.
– А как драконът се е сдобил с амулета? – сети се Талан.
– Уместен въпрос. Скоро след като открил текста на Крадеца на зо-
рата Септерн изчезнал. Допускаме, че е минал през портала си на Дра-
конан, или през друг, който е създал сам. Разчитахме на това, че е искал
някой ден и ние да научим какво е открил. Логично е като Драконан да
повери ключа към всичко, тоест амулета, на драконите, за да решат те
кога сме готови. Само че ние малко ги изпреварихме. Друго има ли? –
Крадеца на зората
106
Отговори му тишината. – Добре. Тръгваме призори.
Хирад впи свиреп поглед в тъмния маг, който ровеше в джобовете
си.
– Дензър, нека се разберем веднъж завинаги – започна варваринът,
извади кинжала от канията на колана си и подчертано опипа късото ост-
рие, – че ти не си ни предводител. Ако ние от Гарваните сме съгласни,
ще се отправим към работилницата на онзи ваш маг. Иначе няма да
стане.
Дензър се усмихна.
– Щом предпочиташ да си го мислиш…
– Така ще бъде – прекъсна го Хирад. – Случи ли се пак да забра-
виш, от този миг нататък ще се оправяш сам. Или ще си мъртъв.
– Ас мен ще загине и Балея – напомни тъмният маг.
– Хъм… ако вярваме на думите ти – изгледа го Незнайния.
Дензър се смути.
– Но нали аз единствен знам какво трябва да бъде направено.
– Засега – подчерта Незнайния. – Не се тревожи, щом започнем да
разбираме по-добре, ще ти кажем как трябва да подхванем работата спо-
ред нас. Не се съмнявай в това.
Пак млъкнаха, съчките пращяха в огъня, ветрецът люлееше тънките
клони по върховете на дърветата. Скоро щеше да притъмнее. Дензър из-
тръска лулата си в корен на дървото и изрече бавно:
– Ако позволите, предлагам да обсъдим дали не е време да поспим.
Джеймс Баркли
107
ГЛАВА 8
Разцепление. Недоверие. Подозрителност. Мана. Въздухът сякаш
пращеше, наситен с тях.
Тривернското езеро се простираше в подножието на Чернотрън, къ-
дето огромната планинска верига започваше постепенното си снижаване
към морските води на Тривернския залив, врязан дълбоко в сушата сто
и шейсет километра по на север. Укротено от магията, езерото създава-
ше идеални условия за пищната зеленина на дърветата, обкръжили го от
три страни. Само източният бряг беше открит. Гъста трева, изпъстрена с
ярки цветя, покриваше като прекрасен килим земята между дървесните
стволове и този избуял живот се катереше нависоко по предпланините,
където хладният вятър от билото допускаше само по-устойчиви храсти
и мъхове. По бреговете се събираха всевъзможни птичи ята, техните пе-
ра във всеки оттенък на дъгата бяха гледка, разведряваща и най-загрубя-
лата душа.
Честите порои, които се изливаха върху Чернотрън и пълнеха вели-
колепни водопади по цялата дължина на хребетите му, изглежда не ус-
пяваха да смутят покоя на езерото. Подземни потоци го поддържаха не-
зависимо от сезона, а водопадът при по-продължителни дъждове раз-
пенваше дълбок прекрасен вир, който полека преливаше в езерото.
И в деня на срещата повърхността на Тривернското езеро беше
гладка, лек повей плъзгаше ситни вълнички във всяка посока. Тихото
плискане на водата по брега би трябвало само да обогатява картината на
покой заедно със светилото, което сгряваше през разпокъсаните облаци.
Но Павилионът нарушаваше тази идилия. Издигнал се гордо само
на петдесетина крачки от водата, той фокусираше в себе си такова заду-
шаващо напрежение, че то сякаш лепнеше по дрехите и караше косата
да провисва, а кожата да бледнее.
Павилионът беше образец за геометрично съвършенство – всяка
страна напълно равна на другите, четири еднакви входа на едно и също
разстояние от центъра.
Навеси с цветовете на Школите засенчваха входовете и пред всеки
бе строен отряд от съответната стража. Друг отряд стоеше вътре при
входа.
А до входовете на еднакви квадратни маси се бяха настанили Ма-
гистрите и придружителите им. Херист – Върховен старейшина на
Крадеца на зората
108
Листерн, Барас – Главен посредник на Джулаца и неин пълномощник в
Ксетеск, Вулдарок – Господар на кулата в Дордовер, Стилиан, Господар
на хълма в Ксетеск.
От двете страни на всеки седяха още двама представители. В своето
покрито с хермелин кресло Стилиан се опитваше да прецени как са нас-
троени неговите… съвременници ли да ги нарече?… Или противници?
Барас от Джулаца. Познаваше добре този прастар елф. Нетърпелив,
избухлив, умен. Ясните сини очи се открояваха на набръчканото лице,
пищната грива от бяла коса бе вързана на тила и преметната през едното
рамо. Както винаги пръстите на дясната му ръка си намираха повърх-
ност, по която да потропват – този път страничната облегалка на
креслото.
Херист, спокойният мълчаливец от Листерн. Облягаше се в дълбо-
кото извито кресло и лицето му оставаше в сянка. Седеше със събрани
под брадичката пръсти, иначе позата му показваше само невъзмутимост,
доколкото беше възможно в такава компания. Стилиан го уважаваше за
грижливо обмислените мнения, а и заради факта, че само на четириде-
сет и пет години той бе станал най-младият избран Върховен старейши-
на в историята на своята Школа. Сравняваше го със себе си, макар че бе
постигнал своето издигане чрез далеч не толкова демократични методи.
Въздъхна. Вулдарок… Тлъстини и празен шум. Успееше ли някой
да го ядоса, бълваше думите със скоростта на стрела от елфически лък и
улучваше с точността на камък, запратен от катапулт. Господарят на ку-
лата от Дордовер вече се зачервяваше, опрял лакти върху масата и пре-
гърбен, очите му примижаваха, а туловището му едва се побираше в
кресло, което скоро трябваше да бъде заменено с по-широко. Боговете
да са им на помощ, защото Стилиан знаеше какво би означавало това –
среща на определени от Школите дърводелци, които да изработят нови
кресла за всички представители. Проклети да са всички от Дордовер и
дребнавото им инатене всичко да е еднакво. И ушиване на нечие ново
наметало стигаше да проточи споровете с дни.
Този път обаче не можеше да има протакане и разпри, иначе щяха
да си навлекат всеобща гибел. А Стилиан бе твърдо решен, че поне Ксе-
теск ще оцелее.
Погледите на присъстващите се приковаха в него. Той се увери, че
съветниците са настанени удобно, отпи вода от стъклената чаша пред
себе си и стана.
– Приветствам всички, които принадлежат към четирите, възникна-
ли от една. Господа, задължен съм ви за готовността да пристигнете
Джеймс Баркли
109
толкова бързо. – С това изречение само отдаваше дължимото на любез-
ността. При свикване на среща до Тривернското езеро останалите грижи
на Школите отстъпваха на второ място. – Не вярвам някой от вас да не е
обърнал внимание на нарастващото оживление западно от планините
Чернотрън. – Някои се размърдаха неловко на креслата си и Стилиан се
усмихна. – Е, хайде сега, нека не си играем на оскърбена невинност.
– Дори ако това те изненадва, стремежът на останалите Школи да
събират сведения не може да се мери с вашия – сдържано възрази Барас
и пръстите му за миг спряха упоритото потропване.
– Не се съмнявам. Но и по един свестен съгледвач от всяка Школа
би събрал достатъчно сведения, за да се лишим от спокойствие.
Вулдарок попи лицето си с кърпа и каза:
– Стилиан, всичко това е твърде интересно, но ако си дошъл само
за да потвърдиш сведенията на нашите шпиони, значи бих могъл да си
запълня времето с по-смислени занимания.
– Драги ми Вулдарок – отвърна Стилиан с цялата снизходителност,
която допускаше спазването на нормите за приличие, – не съм тук да гу-
бя времето на когото и да било, особено своето. И все пак съм много
любопитен да науча колко са се разшетали западняците според вашите
съгледвачи. – Засмя се кратко и разпери ръце в примирителен жест. –
Ако имате желание да споделите каквото знаете, разбира се.
– С удоволствие – обади се Херист. – От няколко седмици нямаме
свой човек западно от планините, но разполагаме с доказателства, че е
постигнато неустойчиво обединение на племената. Откровено казано
обаче, ако няма издигнал се над всички вожд, който да го крепи, не виж-
даме нито нараснала, нито трайна опасност.
– Принуден съм да не се съглася – каза Вулдарок. – В момента има-
ме шпиони в изконните племенни земи и в средния запад. Според нас са
събрани войски, наброяващи трийсетина хиляди, но най-вероятен е
сблъсък между самите племена. Не е забелязано придвижване на големи
сили към Чернотрън.
– Барас? – изрече въпросително Стилиан, докато се мъчеше да ук-
роти пулса си.
Никой не съзираше истината. Дано поне старият елф…
– Най-важното е, че всъщност няма заплаха от запад, колкото и да
са многобройни войските на племената. Без магическа подкрепа, на как-
вато са се радвали по времето на Върховните вещери… ако „радвали“
не е твърде нелепа дума в случая… за нищо на света не биха успели да
ни надвият. Дори се съмнявам, че биха стигнали по-далеч от
Крадеца на зората
110
Подкаменния проход.
– В края на краищата Повелителите на мрака не могат да им заме-
нят Върховните вещери – прихна Херист.
– О, могат да позасилят вятъра с празните си приказки – избълва
презрително Вулдарок.
Всички в залата се развеселиха, но не и представителите на Ксе-
теск. Щом моментът отмина, заговори Барас:
– Стилиан, явно разполагаш с други сведения и искаш да ги чуем,
или сме на светска сбирка тук?
Усмивката му обаче замръзна, когато осъзна колко начумерен е
Господарят на хълма.
– Имаше проблем в пространството между измеренията. Тонът на
Стилиан наложи пълна тишина в Павилиона.
Слушателите му затаиха дъх, зениците им се разширяваха. Той ог-
леда залата. Червендалестото лице на Вулдарок се скова гневно, Херист
сякаш буквално не проумяваше думите му, а Барас потропваше още по-
нервно по облегалката на креслото. Точно той проговори:
– Да разбирам ли, че Върховните вещери вече не са под ваша
власт?
– Да, не са. – Стилиан си позволи да сведе поглед към книжата на
масата. – Затова свиках срещата. Според Ксетеск положението ни е мно-
го тежко. Ще бъда кратък. Най-малко шестдесет хиляди западняци са
въоръжени, единни и готови за нашествие. Засега са в изконните пле-
менни земи, значи на горе-долу десет дни път от Подкаменния проход,
но и селца само на три дни от прохода се превръщат в биваци и снабди-
телни пунктове. Клетката от мана е била засегната, когато някой от Дра-
конаните е отварял портал, и в нея е проникнала достатъчно мана, за да
натрупат мощ Върховните вещери и да се изтръгнат на свобода. Смята-
ме, че са се върнали в Балея и се подготвя възраждането им в Парве. В
момента мой съгледвач се е насочил към Парве, за да види какво става
там. Това са неподправените факти, които са ми известни. Изправени
сме пред разгром.
Поредното мълчание, наситено с размишления. Представителите си
предаваха бележки, надраскани припряно.
– Великолепен провал за Ксетеск и сегашния Господар на хълма –
изсумтя Вулдарок. – Ясно е, че клетката от мана беше най-значимият ви
успех през вековете. А сега я няма.
Стилиан въздъхна и поклати глава.
– Само това ли успя да измъдриш? Надвиснала е толкова страшна
Джеймс Баркли
111
заплаха, че се съмнявам в шансовете ни да оцелеем, камо ли да победим.
А ти реши да се подиграеш на усилия, които не спираха три столетия –
само ние бдяхме за доброто на Балея. Уви, и за твоето също.
– Да не забравяме – изрече Барас, – че единствено в Ксетеск са има-
ли средствата и знанията да впримчат Върховните вещери в затвора им.
И никой от нас в другите Школи не ги е подкрепял. Лично аз искам да
изразя своята признателност на Ксетеск за техния неуморен труд, а и за
незабавната покана да се съберем тук.
Лицето на Вулдарок направо поаленя и той се облегна, за да избър-
ше пак челото си. Беснееше, че е сбъркал в очакванията си за реакцията
на Джулаца, а както се оказа – и на Листерн.
– Добавям и своите благодарности – каза Херист и стана. – Имаме
въпроси, чиито отговори са жизненоважни. Ще ги изброя, както аз бих
ги подредил. Възможно ли е Върховните вещери да си възвърнат пре-
дишната мощ и колко ще продължи телесното им възраждане? Западня-
ците разчитат ли на него за нашествието си или ще го изпреварят? И,
разбира се, какво да направим ние и каква помощ да очакваме от други
сили в Балея?
Стилиан се прокашля.
– Малко ми е неудобно да призная, че пропуснах един факт.
Вулдарок изръмжа нещо и сви устни.
– Естествено, предположихме, че клетката от мана е била отворена
наскоро, и може би е точно така. Налага се обаче да изтъкна, че поради
същността и честотата на изчисленията за нашите заклинания е възмож-
но в най-лошия случай те да са в Парве от три месеца.
Този път в мълчанието се долавяше гняв.
– И колко остава, докато бъдат възродени? – попита Херист.
– Нямам представа. Не съм вещ в техните дела.
– Значи може и да са се надигнали от гроба… – Херист се задави от
ужас.
– Овладей се. Струва ми се, че ако отново имаха тела, вече щеше да
се е разчуло. – Барас възпря с жест следващите думи на мага от Лис-
терн. – Спомни си, че доскоро са били само купчинки от овъглени кос-
ти. Не ми се вярва възраждането им да е много бързо, а на вас? – подс-
михна се елфът.
– И преди сме подценявали Върховните вещери – смънка Херист.
– Но няма да се случи втори път – подчерта Стилиан. – Затова се
срещнахме.
– Тези приказки са безсмислени – неприветливо отбеляза Вулдарок,
Крадеца на зората
112
– защото можем само да гадаем кога ще се случи. Разбрахме, че трябва
да направим нещо незабавно, хайде сега да се заемем с обсъждането на
нашите действия.
Стилиан кимна.
– И все пак сме длъжни да събираме още сведения. Щом науча как-
во е заварил в Парве моят съгледвач, ще ви известя. Съветвам всеки от
вас, който има готови за акция съгледвачи, да ги прати тутакси към из-
конните племенни земи и Раздраната пустош. Не бива да допускаме да
ни изненадат.
Другите замърмориха одобрително, някои започнаха да пишат.
– Да се върнем към въпросите на Херист – предложи Вулдарок. – И
аз съм убеден, че отговорът на втория е жизненоважен, но засега няма
как да го научим.
Затлъстелият маг от Дордовер си подръпна носа умислено.
– Но защо? – попита Стилиан.
– Защото отговорът ще стане очевиден едва когато войските на за-
падняците потеглят в поход.
– Не съм съгласен – обади се Барас. – Сведенията ни показват и се-
га, че западняците се подчиняват на своите шамани, което пък е белег за
намеса на Върховните вещери. Не знаем доколко Вещерите са способни
да повлияят преди да са възвърнали телесната си форма. Подозирам, че
властта им е голяма. И не се съмнявам, че съгледвачът на Стилиан ще
потвърди това. Мисля си, че трябва да очакваме нашествие преди въз-
раждането на Върховните вещери да е завършило.
– Не забравяйте, че западняците явно са започнали подготовката
преди време, щом имат толкова многобройна армия – допълни Херист.
– Така е. И засега не виждаме признаци, че ще се бият помежду си.
Това също е белег за външно влияние над тях. Но както и Вулдарок би
напомнил отново, не знаем кога ще тръгнат срещу нас. Можем само да
препречим достъпа им до източните земи, да чакаме и да се готвим с
всичко, което имаме.
– Господа, стигнахме до ключовата цел на тази среща – обобщи
Стилиан. – Нуждаем се от армия. И то веднага.
– Да благодарим на боговете, че толкова се мразим – подхвърли Ба-
рас, – иначе отдавна да сме орязали броя на стражниците във всяка
Школа. – Преди смехът да стихне, той попита: – Каква войска можем да
съберем? – Всички млъкнаха. – В Джулаца имаме около шест хиляди
редовни войници, половината от които ще бранят града. След месец, ако
свикаме запасняците, май ще съберем още осем хиляди.
Джеймс Баркли
113
– Не знам колко са нашите войски – призна си Вулдарок.
– Градската стража наброява около две хиляди души, а стражата в
Школата може и да е тройно повече. Ще уточня след мисловна връзка с
някого в Школата.
– Херист? – изви глава Стилиан.
– Хиляда и сто редовни войници, двеста конници и не повече от две
хиляди запасняци, част от които всъщност са градската стража. Напос-
ледък нямаме пари за издръжка на по-голяма постоянна войска.
– Но пък имате най-добрия пълководец в Балея – напомни Стилиан.
Херист прие похвалата със сдържано кимане.
– Вярно.
– Ами вие, Стилиан? – попита на свой ред Вулдарок. – Вашата
войска и демоничните ви изчадия сигурно са повече, отколкото нашите
сили, събрани накуп.
– Не са – завъртя глава Господарят на хълма, – защото построихме
стени, вместо да поддържаме голяма армия. Градската стража наброява
седемстотин души, стражата на Школата – пет хиляди, в момента разпо-
лагаме с почти четиристотин Закрилници.
Барас пресметна набързо.
– Значи армията на племената ни превъзхожда тройно, дори ако съ-
берем всичките си запасняци. Какво да очакваме от Търговския съюз на
Корина?
Вулдарок въздъхна, после изпръхтя.
– Ех, ако можех да кажа – промърмори Стилиан, – че събират войс-
ки, но истината е, че техните междуособици опразват кесиите им и зае-
мат изцяло вниманието им. Предадох на барон Гресе онези сведения,
които според мен е редно да научи. Поне той се отнася сериозно към
опасността. И членовете на Търговския съюз са се събрали, но нямам
никаква надежда да решат нещо смислено. Пред техните вражди нашата
взаимна подозрителност прилича на детски закачки.
– Нищо ли да не очакваме от тях? – посърна Херист.
– Гресе и Блекторн ще ни помогнат в земите при Гиернатския за-
лив, но друго…
Стилиан тръсна глава.
– Безполезни паразити – изсумтя Вулдарок.
– Такива са наистина – подкрепи го Барас. – Какво трябва да пра-
вим сега?
– Споразумяваме се колко войници можем да отделим от отбраната
на Школите, назначаваме им командир, разотиваме се по домовете си и
Крадеца на зората
114
се заемаме с опресняване на уменията си в нападателната магия – отсече
Вулдарок.
– Тук ли е Дарик? – сети се Барас. Херист се засмя.
– Реших, че е най-благоразумно да дойде с мен.
– Е, тогава ще си спестим главоблъсканицата кого да изберем за ко-
мандир. Не виждам кой, освен генерал Дарик, е достатъчно уважаван и
способен да се справи с тази задача. Предлагам да го извикаме и да по-
питаме от какво ще се нуждае.
В залата се възцари дух на сговорчивост, каквато пратениците на
четирите Школи постигаха твърде рядко. Но Херист вгорчи настроение-
то им.
– А докато го чакаме, дали не можем да си отговорим на въпроса,
който май отбягвахме досега. Как, всички богове да са ни помощ, ще
възпрем Върховните вещери този път?
Спречкването назряваше заедно с безпокойството още откакто на-
пуснаха Дордовер, но макар да го предчувстваха, не им стана по-прият-
но накрая.
До Замъка им оставаха не повече от два дни път на кон и Троун по-
веде спътниците си встрани от отъпканите пътеки. Навлязоха в типични
за Балея диви местности – зъбери със свлачища, гъсти гори, покрили
малки плата, стръмни склонове, под които се криеха потоци и
мочурища.
Напредваха бавно и се уморяваха. Доста често ездачите слизаха по
неволя от седлата, за да преведат конете си по коварния терен, където и
една стъпка накриво можеше да им навлече беда.
Мудното влачене изчопляше увереността на Алун, която бездруго
си беше оскъдна. Троун се досещаше какво го тормози. Колкото и да го
ободряваше, колкото и да го увещаваше, че по-безопасен път към целта
няма, нетърпението на Алун заплашваше да прекипи в открита разпра.
Слънцето се скри зад високите дървета и събралите се следобеда
облаци и Троун реши да спрат на поляна до поток, обрасла с мека трева
и оградена от начупени склонове, в които несигурно се бяха вкопчили
дръвчета и храсти.
Той скочи на земята и потупа коня си по хълбока. Животното прек-
рачи към водата и започна да пие жадно. Дневната жега отстъпваше
пред вечерния хлад и във въздуха се долавяше влага като предвестие за
дъжд.
– Още е светло – недоволно каза Алун. – Можехме да продължим.
– В тези долини се смрачава бързо – обясни Троун. – А това място е
Джеймс Баркли
115
закътано. – Отпусна длан върху рамото на своя приятел. – Ще стигнем
там навреме, довери ми се.
– Откъде знаеш?
Алун се измъкна изпод ръката му и се отдалечи, погледът му шаре-
ше безцелно по малкия им бивак.
– Тук ще сме добре, ако не завали – каза Уил и се озърна смръщен
към Алун. – Той да не е…
– А, не – успокои го Троун. – Май нервите му са се изпокъсали.
Опитай се да го изтърпиш. Нуждае се от всичко, с което можем да го на-
сърчаваме. – Той подуши въздуха. Слабият вятър едва полюшваше лис-
тата. – Няма да завали.
– Гледай да го укротяваш – предупреди Уил. – Не можем да риску-
ваме да вземе да буйства.
Троун кимна.
– Ти разпали печката, а аз ще му обясня това-онова.
Тръгна към приятеля си, като стъпваше съвсем безшумно. Алун се-
деше на купчина скални трошки, където потокът завиваше надясно.
Подмяташе камъчета на дланта си, от време на време хвърляше някое в
бавното течение. Троун седна до него и го сепна.
– Ох, богове…
– Извинявай.
– Как успяваш да не вдигаш шум? – с пресилено шеговит тон попи-
та Алун.
– Научих се с годините. Хайде, сподели какво те мъчи, а аз ще ти
кажа защо няма причини да се тревожиш.
Лицето на Алун се наля с кръв и той се вторачи в Троун с овлажне-
лите си очи.
– Не се ли подразбира какво ми е? – Гласът му прогони покоя от
поляната. – Пътуваме твърде мудно. Докато стигнем там, те ще са
мъртви.
– Знам какво правя. Забрави ли, че тъкмо заради това дойде при
мен? – Троун внимаваше неговият глас да остане невъзмутим и тих, ма-
кар че не можеше да потисне присъщата му грубоватост. – Знаем, че не
са ги отвлекли, за да ги убият. Знаем и че Ериан ще се постарае да спе-
чели време и ще им угажда, доколкото може, за да дочака да я спасим
или да я пуснат. Разбирам колко се измъчваш, на мен също не ми е леко,
но трябва само да потърпиш.
– Да потърпя… – озъби се Алун. – Ще си седим тук, ще си хапнем
и ще се наспим на воля, а моето семейство е на косъм от смъртта. Как
Крадеца на зората
116
смееш да си правиш разни сметки?! Играеш си с живота им!
– Я по-тихо! – изшътка Троун и жълтото в очите му проблесна. – С
тия твои крясъци ще привлечеш онези, от които се крием. Сега ме чуй.
Разбирам колко ти е мъчно и защо искаш да вървим неспирно, но те мо-
ля да ми вярваш, че не си играя с ничий живот. Не бива да останем без
сили, докато припираме да отидем по-скоро в Замъка, иначе просто ще
позволим да ни изколят. Щом сме тръгнали да спасяваме семейството
ти, длъжни сме да бъдем бодри и силни. Ела и се нахрани, моля те.
– Не съм гладен.
– Храната ти е необходима. Така не си помагаш, а и не мислиш
трезво.
– Е, съжалявам, но не мога само да седя бездейно!
Птиците се разхвърчаха надалеч от поляната. Уил изникна ненадей-
но зад гърба на Алун и му запуши устата с длан. Очите на нисичкия
мъж пламтяха трескаво, гневът и презрението бяха изписани по лицето
му.
– О, ти не седиш бездейно, а рискуваш моя живот с това твое блее-
не. Престани, иначе ще ти прережа гърлото, а ние и сами ще свършим
работата, за която ни нае.
– Уил, пусни го! – изръмжа Троун.
Понечи да се надигне, но погледът на Уил го разубеди. Омръзнали-
ят се Алун молеше безмълвно, Троун обаче не пожела или не можа да
му се притече на помощ.
– Ще измъкнем жена ти и децата, както ние си знаем – зашепна Уил
в ухото му. – Ще пипаме полека, защото така всички ще си опазим жи-
вота. Все ми е тая дали ще продължиш с нас, или ще те зарежа с глава в
потока, защото си получих парите. Но семейството ти ще иска да си
жив, та аз ти предлагам да затвориш тая голяма уста. – Той отблъсна
Алун и мина покрай Троун с думите: – Повече не се съгласявай клиен-
тът да идва с нас.
Джандир седеше от другата страна на печката, върху която вече се
грееше котле с вода, следеше спречкването до потока, а на душата му
беше тежко. За него не беше трудно да проумее защо няма да стигнат
далеч в спасяването, макар че уж притежаваха всички необходими
качества.
Имаха в групата си изкусен крадец, безшумен съгледвач и ловец –
всичките пъргави, умели и умни бойци. Само дето не подхождаха по
нрав. Троун въпреки огромната си сила и застрашителна външност беше
прекалено кротък и отстъпчив. Алун дойде с тях, вместо да поддържа
Джеймс Баркли
117
дома си и да чака. А Уил беше вечно наежен, твърде много държеше на
тишината и безопасността, защото му липсваше вътрешен покой, толко-
ва необходим в неговия занаят.
Джандир се замисли и за себе си – тази работа не го влечеше. Не се
виждаше като наемник, а просто като елф, който можеше да изкарва па-
ри, защото стреляше майсторски с лък, докато не открие истинското си
призвание. Надяваше се да го намери преди да е станало късно.
Долавяше потиснатия гняв наоколо, виждаше седналите далеч един
от друг мъже и си казваше, че може вече да е късно.
Генерал Рай Дарик приглади картата върху масата. Старшите маго-
ве от четирите Школи се събраха около него, помощниците им се задо-
воляваха да надничат откъдето могат. Само Вулдарок остана в креслото
си.
Дарик се извисяваше с цяла педя над всички, а буйната му кестеня-
ва коса беше подкастрена над челото, около ушите и на тила. Непокор-
ната туфа стърчащи кичури му придаваше момчешки вид, а заради зак-
ръгленото и гладко лице трудно му даваха неговите тридесет и три
години.
Малцина обаче се подвеждаха повече от веднъж, че щом е толкова
младолик, сигурно е и наивен. Когато се наведе над картата, маговете
ловяха нетърпеливо всяка негова дума.
Той заслужи славата си на майстор в тактиката през годините пре-
ди западняците под предводителството на Тесая да завоюват Подкамен-
ния проход. Дарик бе командвал набези дълбоко в територията на врага,
с които пречеше на струпването на войски и провизии. Вероятно бе ус-
пял да отсрочи загубата на прохода с три-четири години.
Оттогава бароните, които можеха да платят на него и на Листерн, а
още не бяха наели Гарваните, търсеха съветите му при по-сериозни
стълкновения. Никой не се усъмни и за миг, че сборната армия на чети-
рите Школи ще му се подчинява безпрекословно.
– Добрата новина е, че при толкова редовни войници можем да се
защитаваме, но зависи дали вашите предположения за броя на западня-
ците са точни. И щеше да ми олекне неимоверно, ако знаех, че те ще ни
нападнат без подкрепата на Върховните вещери. Защото пробият ли от-
браната ни, опасявам се, че няма с какво да ги пресрещнем в устрема им
към Корина, Гиернат и Школите.
Дарик се огледа наляво и надясно.
– Всички ли виждат добре?
Той плъзна ръка над картата на Балея, Северния континент, на
Крадеца на зората
118
която доминираха планините Чернотрън, проточили се като неравен бе-
лег от север на юг, от бряг до бряг. Разделяха сушата на две не съвсем
равни части.
Източната, незначително по-малка от западната, беше цивилизова-
ната, както предпочитаха да мислят нейните обитатели. Плодородни зе-
ми, гъсти гори, изобилие от вода и подходящи за пристанища заливи
създаваха превъзходните условия населението да благоденства, а търго-
вията да процъфтява.
На запад местностите ставаха по-сурови и каменисти, вятърът из-
духваше тънкия почвен слой и преобладаваха жилави шубраци. Рядко
се срещаха места с добри условия за заселване. На югозапад бяха прена-
селените изконни земи на племената, на северозапад – Раздраната
пустош.
Според широко разпространен мит източната и западната половини
някога не били едно цяло, а се местели незабележимо из огромния оке-
ан, докато не се сблъскали в проточил се катаклизъм.
– Не е задължително да сте пълководци, за да знаете, че има три пъ-
тя за навлизане в източните земи. На юг – Гиернатския залив, на север –
Тривернския. Разбира се, и Подкаменният проход. Можем да не се без-
покоим за трите всеизвестни планински превала тук, тук и тук, защото
пътят криволичи и е дълъг, опасен и напълно негоден за проникване на
голяма войска. Но това не означава, че ще ги оставя без наблюдение.
– Следователно не очакваш да проникнат с кораби по-нататък по
северния и южния бряг? – попита Барас.
Дарик завъртя глава.
– Не могат да стоварят там големи отряди. Вероятно ще изпратят
саботьори и разузнавачи чак до Гиернат, но нямат кораби, с които да
превозят войските си. По-лесно и бързо е да прекосят залива, там и лод-
ки ще им свършат работа.
– И какво ще направят? – попита Вулдарок, а погледът му се плъз-
гаше по неравната брегова линия на Балея.
– Над две неща трябва да се замислим и едното зависи от другото –
отговори Дарик. – Западняците отдавна са се зарекли да заличат Школи-
те. И Върховните вещери искат същото, но само като част от плана си
да владеят целия континент. Затова е най-вероятно нашествениците да
насочат главните си сили през Подкаменния проход и Тривернския за-
лив. Да ги разгледаме поред.
Повечето войски ще минат през прохода. Пътят е къс, прекарването
на тежки механизми е сравнително лесно, а западняците вече го
Джеймс Баркли
119
контролират и в двата му края. За наш късмет не е толкова широк, че да
нахлуят през него твърде бързо със смазващо превъзходство. Все пак е
задължително да се противопоставим на всяка тяхна армия точно при
източния край на прохода, значи възможностите ни за избор са ограни-
чени. Колкото може по-скоро ще разгърна там петстотин конници и пет
хиляди пешаци. В предния пост на Търговския съюз там са разположени
по-малко от сто войници, неопитни и зле обучени. Ще поискам от вас
по-силна подкрепа в магията, когато преценя на място какво ми е нужно
за отбраната. Възпирането на противника още при прохода е неоценимо
важно. Той е само на четири дни езда от Ксетеск и на пет от мястото,
където се намираме в момента, а оттам дотук няма какво да им попречи.
Дарик млъкна, искаше да види как маговете посрещат думите му.
Барас гризеше ноктите на едната си ръка, без да забележи, устните на
Вулдарок бяха изтънели в линия, Херист кимаше, вторачен в картата.
Стилиан се мръщеше.
– Искате ли да кажете нещо, ваше превъзходителство?
– Не можем ли да превземем прохода? – предложи Господарят на
хълма.
– Планът ми за отбрана не включва това като тактическа задача, а
лично аз съм убеден, че ще бъде непростима глупост да се опитаме. Ня-
ма съмнение, че те и в момента укрепват позициите си в прохода. Казар-
мите вътре могат да поберат шест хиляди души.
– Но с мощна нападателна магия… – подсказа Стилиан.
– В ръкопашните схватки при атаката ще губим по трима войници
срещу един техен, а нямаме нито един излишен. Ако с магията си може-
те да подобрите съотношението над едно към едно, ще помисля сериоз-
но над този вариант. – Дарик вдигна рамене. – Не съм осведомен за съ-
ществуването на магии, които биха подействали толкова
опустошително.
Господарят на хълма се усмихна.
– Така е. Но ако превземането на прохода се превърне в стратеги-
ческа необходимост… да речем, за да се опълчим срещу Върховните ве-
щери, защото те едва ли ще ни дойдат на крака… възможно ли е?
– Всичко е възможно, господарю Стилиан – хладно отвърна Дарик.
– Идея ли те споходи? Сподели я с нас – намеси се Вулдарок.
– Засега нямам идеи – увери го Стилиан. – Но не искам да обръща-
ме гръб на какъвто и да е шанс за постигане на превъзходство.
– Това няма да се случи, ако разчитате на мен – обеща Дарик и му
се поклони едва забележимо. – Стигнахме до Тривернския залив –
Крадеца на зората
120
открита, трудна за отбрана местност, само на четири дни път от
Джулаца…
Стилиан не го слушаше. Ако не превземеха прохода, можеше да се
лишат от крайната победа. Но сега не биваше да настоява, за да не изда-
де истинските си намерения. Нещо трябваше да се промени. Взря се в
Дарик. Не би могъл да разубеди пълководеца сам. Дали не беше време
другите Школи да научат за последните експерименти на Ксетеск? Ще-
ше да промени коренно смисъла, който влагаха в израза „мощна напада-
телна магия“. Засмя се наум и пак се съсредоточи върху военните пла-
нове, но изведнъж му се прииска по-скоро да поговори с най-добрия си
изследовател на измеренията, маг на име Дистран.
Джеймс Баркли
121
ГЛАВА 9
Гарваните пътуваха три дни през земи, където гористите местности
постепенно отстъпваха на треволяци и бурени и накрая стигнаха и до
голи хълмове и долини. Ту беше слънчево, ту се мяркаха за малко обла-
ци, разпилени от случаен бурен порив на вятъра, но си оставаше топло
дори нощем и ездата не им дотягаше.
Наоколо не се мяркаше никой.
Доближаваха къщата на Септерн по едно високо бърдо и земята
под копитата се промени от осеяна с ниски храсти твърда почва в без-
жизнен прахоляк. В далечината въздухът трепкаше и светлината се про-
цеждаше през тънък слой, наподобяващ прашни вихрушки. Конете
стъпваха с лекота по равната опора, а докъдето стигаха погледите, няма-
ше нищо, на което да се спрат, освен недорасло криво дръвче или пло-
сък камък, щръкнал накриво от напуканата мъртва земя.
– Какво се е случило тук? – обади се Хирад.
Озърна се през рамо към последната ивица зеленина, която свърш-
ваше внезапно, сякаш някой бе престанал да я засажда по-нататък.
Тъмният маг изпухтя озадачено.
– Де да знам. Прилича ми на последствия от битка с магии. Донякъ-
де наподобява Раздраната пустош, но пораженията не са чак толкова
тежки.
– Дали не е свързано някак с работилницата на Септерн? – предпо-
ложи Илкар, който се взираше упорито в запрашената далечина.
– Възможно е – вдигна рамене Дензър. – Кому е известно що за въз-
действие може да окаже неподдържано пространствено разкъсване вър-
ху местността?
– И що за адско чудо е „пространственото разкъсване“? – чу се гла-
сът на Незнайния.
– Ами… общо взето, то е дупка в структурата на нашето измерение,
която води към друго или свършва в пространството между измерения-
та. Естествено може да се говори още дълго за това явление.
– Естествено… – процеди Хирад.
Незнайния го стрелна с недоволен поглед и попита:
– Толкова близо ли сме до това пространствено нещо, че да постра-
даме от въздействието му?
– Трудно ми е да предположа. Не съм вещ в теорията на
Крадеца на зората
122
измеренията – призна Дензър. – Как да се досетим какви ги е вършил
Септерн? Хем е бил гений, хем не сме наследили всички негови
записки.
– Гений, и още как! – промърмори Илкар.
Отново се вторачи в посоката, накъдето пътуваха. Присви очи и
смуши коня си да продължи ходом. Хирад принуди кобилата си да
върви по-бавно и се изравни с него.
– Виждаш ли нещо?
– За жалост онова трептене пречи много на зоркостта ми. Мога са-
мо да доловя някакви големи тъмни очертания малко по-наляво. Не мо-
га и да пресметна разстоянието дотам.
– Очертания ли? – повтори Талан.
– Ако не се лъжа, това са сгради. Не приличат чак толкова на скали.
– Тогава да отидем там – предложи Хирад. – И без това няма нищо
друго за гледане наоколо.
Когато скъсиха разстоянието, Илкар започна да добавя подробнос-
ти. Яздеха към развалините на голяма къща, имаше и пристройка, веро-
ятно нисък хамбар.
– Развалини? Сигурен ли си? – възкликна Дензър.
– Уви, да.
– Това лошо ли е? – веднага попита Хирад.
– Не се знае, но може и да съм налучкал с догадката, че е имало
разрушителни заклинания. Не е толкова лесно да разнебитиш дома на
един маг.
– Ако с това не се заеме друг маг – вметна Илкар. – Или Върховни-
те вещери.
Веждите на Дензър подскочиха на челото му.
– Именно.
Под наметалото му котаракът изсъска, надникна за миг и побърза
да се скрие.
– О, не… – скръцна със зъби тъмният маг.
– Какво става? – изви се на седлото Незнайния.
– Мисля, че… – Смразяващ вой прекъсна Дензър. – Ще си имаме
компания.
– Кои са те, по дяволите?
Хирад въртеше глава, но не забелязваше нищо, макар че още гърла
подхванаха воя.
– Вълци – промълви Илкар. – И то големи.
– Не, дестрани – поправи го Незнайния и стисна устни.
Джеймс Баркли
123
– Дестрани ли? Значи и западняци.
Талан побърза да разхлаби меча си в ножницата.
– Така е – кимна Незнайния. – Трябва да се скрием някъде. Откъде
се чува този вой?
– Откъм пристройката – посочи Илкар.
Сега всички видяха през променливата мараня, че пред смаления в
далечината тъмен хамбар щъкат едри туловища.
– Загазихме – изтъкна очевидното Ричмънд.
– Досетлив си – изхъмка Хирад.
Не можеше да измисли как да се измъкнат.
– Добре, слушайте – каза на останалите Незнайния. – Да свърнем на
север, после на запад и да доближим отдругаде руините. Така може и да
ги заблудим. – Долови погледа на Хирад и добави доста по-тихо: – Ма-
кар че е доста спорно ще има ли някаква полза.
Пришпори коня си в галоп и другите не го догониха веднага.
Отначало изглеждаше, че хитростта е помогнала. Хирад виждаше,
че кучетата продължават настрани, а господарите им ги следват по-спо-
койно на коне. Смуши отново кобилата си, след малко се озърна и из-
веднъж страшните твари се бяха озовали много по-наблизо и ги настига-
ха със стряскаща бързина. Огромните кучета бяха високи четири стъп-
ки, виеха и лаеха с такава сила, че ушите на хората звъняха.
– Незнаен! – извика Хирад. – Не можем да ги надбягаме. Погледни!
Огромният му съратник се обърна, незабавно завъртя коня си и
спря.
– Всички на земята! Илкар, Дензър, хванете поводите на конете.
Искам да ги натирите надалеч, ако кучетата се хвърлят към тях.
– Няма да се нахвърлят на конете – увери го Дензър. – Щом тук има
западняци, изпаднахме в голяма беда. Ще се опитам да направя нещо.
Не ме разсейвайте, ако не е крайно наложително.
– Какво… – понечи да попита Илкар.
– Не ми губи времето с въпроси – отсече тъмният маг, изви очи на-
горе и разпери ръце.
– Трябва да го пазим – веднага се досети Хирад.
Четиримата бойци застанаха в широк полукръг около Дензър. Рит-
мичното почукване на меча в ръцете на Незнайния все едно отброяваше
ударите на сърцето на варварина. Зад тях елфът плесна кон по хълбока и
всичките им ездитни животни побягнаха. Илкар спря зад гърба на Ден-
зър с меч в ръката. Първият от около дузината дестрани налетя върху
отряда, а четиримата западняци се носеха в галоп към Гарваните.
Крадеца на зората
124
С оголени зъби в запенената уста огромно куче скочи към главата
на Хирад. Изненадан от силата и пъргавината на звяра, варваринът се
отклони по инстинкт и прикри лицето си с ръка. Животното се блъсна в
слепоочието му и двамата се търкулнаха на земята.
Незнайния насочи напред меча и зачака да му налети огромен че-
рен дестран с провиснал език. В последния миг могъщият боец се наве-
де напред, предвидил скока, завъртя острието нагоре, заби го в долната
челюст на звяра и прониза мозъка му. Извъртя се настрани и тръсна
оръжието, за да се отърве от тежкия труп.
На Хирад му провървя, защото падна върху кучето. Незабавно
стисна с лявата си предмишница гърлото му, докато то се мъчеше да на-
мери опора. Варваринът пусна меча, измъкна кинжал от колана си и го
заби няколко пъти в незащитения гръден кош на дестрана. Кръв опръска
бронята му, а следващата твар се метна на гърба му.
Талан и Ричмънд се бранеха заедно от три звяра, които забавиха
крачка преди да ги нападнат. Изглеждаше, че нито хората, нито кучета-
та са наясно как да нападат и да се защитават. И тогава заклинанието на
Дензър достигна своя страховит завършек.
Тъмният маг рязко събра ръцете си и ги кръстоса със свити юмру-
ци. Очите му се ококориха и видяха шест кучета, които дебнеха и кръ-
жаха. Той изпъна левия си показалец към тях и невъзмутимо изрече: –
Адски огън…
Илкар изпсува и се просна по лице на земята.
Огнени стълбове пронизаха с пищене въздуха и всеки се заби в гла-
вата на едно от шестте кучета. Вой на див животински ужас и болка
проглуши всички, докато пламъците обгръщаха жертвите. Дестраните
умираха още преди да рухнат на земята. Трите кучета пред Ричмънд и
Талан забиха лапи в пръстта и побягнаха, но едно не се стресна, издебна
Хирад в гръб и го повали в прахоляка.
Ножът изхвърча от ръката му и той остана беззащитен. Претърколи
се по гръб и кресна, когато разръфаната рана на кръста му се отърка в
земята. Кучето го цапардоса с лапа през гърдите, сцепи бронята и одра
кожата. Хирад запълзя назад, но нямаше къде да избяга. Дестранът над-
висваше и пръскаше слюнки в лицето му.
Варваринът сграбчи шепа пръст и я метна в очите на кучето, което
за миг загуби интерес към него и разтръска глава. Тогава мечът на Нез-
найния изсвири, мина през шията му и върхът се заби в земята на два-
три пръста от тялото на Хирад.
Отново настъпи тишина. Вятърът разнасяше прах и превиваше
Джеймс Баркли
125
редките бурени. Дензър се бе свлякъл на колене пред Илкар и дишаше
тежко, пот заливаше лицето му и ръцете му се тресяха. Талан и Ричмънд
се втурнаха към Хирад, който не помръдваше. Незнайния изтри меча си,
преди да прибере пръснатите оръжия на варварина.
Илкар се надигна, изтупа дрехите си и огледа горящите трупове на
животните, поразени от магията на Дензър. Не знаеше дали да поздрави
тъмния маг или да го укори. Адски огън… О, богове в небесата! Не бе-
ше за чудене, че Дензър не можеше да се изправи. Илкар си замълча и
изтича при Хирад. Виждаше, че оцелелите кучета и западняците все още
бягаха по-надалеч от Гарваните и хамбара.
Хирад седна с помощта на Ричмънд, беше пребледнял и зашеметен.
– Как е той? – обърна се елфът към Талан.
– Той е бил и по-добре – отговори му самият Хирад. – Някой ще ми
помогне ли да смъкна ризата?
– Ще почакаш – възрази Незнайния. – Трябва да си намерим убежи-
ще. Имаш ли сили да яздиш?
Хирад кимна, протегна ръка и Ричмънд го издърпа да стане. Отидо-
ха при Дензър, който тъй и не понечи да се изправи. Зад него върналите
се коне пристъпяха от крак на крак.
– Ей, Дензър, добре ли си? – разтревожи се Ричмънд. Тъмният маг
вдигна глава с кисела усмивка.
– Трябва да спрем онези западняци – изхриптя той. – Не бива да ги
оставим да се свържат с Върховните вещери.
– Точно сега ще ни е трудничко да им попречим – натърти Рич-
мънд. – Хирад е ранен и всички трябва да се скрием в хамбара по-скоро.
– Откъде се взеха тези типове? – почуди се Талан.
– Сигурно са чакали наблизо. Явно са наблюдавали къщата по во-
лята на Върховните вещери.
– Ти се изложи на голям риск – промълви Илкар, застанал до
Дензър.
– Но беше оправдан, струва ми се. – Дензър махна с ръка към тлее-
щите трупове. – Скоро ще се науча да го контролирам напълно.
– Личи си. И все пак е опасно.
Нещо привлече погледа на Илкар и той се извърна.
– Освен това е изтощително – сподели Дензър. – Не знам дали ще
мога да ходя.
– Опитай се – настоя елфът. – И то веднага. – Долови как всички се
обърнаха към него, докато се взираше в далечината. – Кучетата се
връщат.
Крадеца на зората
126
– Ричмънд, конете! – заповяда Незнайния. – Илкар, погрижи се за
Дензър. Хирад, дай ръка да те крепя.
Елфът вдигна тъмния маг, който се вкопчи в наметалото му, за да
не падне. Всички се качиха на конете и ги пришпориха в галоп към
хамбара.
За Хирад всичко се сля в мъглата на болката. Усещаше как се стича
кръв от раната на кръста му, ризата и кожената броня подгизваха. С вся-
ка крачка на коня силите му се изчерпваха, защото се друсаше на седло-
то, неспособен да поддържа нормалния ритъм на езда. Зрението му се
размъти и не виждаше добре накъде се носи. Едва осъзна, че Незнайния
е до него, за да го задържи на седлото. Дори не можеше да кимне, за да
му благодари, успяваше само да задържа юздите.
Незнайния изстреля заповедите си – дестраните ги настигаха бързо.
Вероятно щяха да се доберат до хамбара преди зверовете да им се нах-
върлят, но не се знаеше. Ричмънд и Талан неистово пришпориха конете
си към ниската продълговата пристройка. Хирад с мъка изви глава –
Дензър се бе захлупил върху коня си, воден от Илкар. Не можа да поз-
нае веднага дали тъмният маг е още жив.
Събра остатъците от волята си и заби пети в хълбоците на кобила-
та, която се устреми бясно напред. Ричмънд и Талан скочиха в движе-
ние, отвориха широката врата и с юмруци принудиха конете си да вля-
зат. След миг нахълтаха Хирад и Незнайния, който скочи и пое свлича-
щия се варварин.
– Наглеждайте го! – изръмжа на първите двама и изтича към
вратата.
На Дензър и Илкар им оставаха броени крачки, кучетата ги гонеха
отблизо. Двамата профучаха на конете си покрай него, а Незнайния из-
скочи навън, бутна припряно вратата и я залости с дебелото дървено
резе.
– Какво правиш, по дяволите?! – изрева Илкар отвътре и задърпа
вратата, но резето не поддаде.
– В Корина за последен път не успях да помогна на приятел.
Дестраните щяха да му налетят след няколко удара на сърцето.
– Няма нужда да го правиш! – изкрещя и Талан. – Няма да останат
тук цяла вечност.
И другите дърпаха и блъскаха вратата.
– Ще останат – чу се глухо отмалелият глас на Дензър. – Не разби-
рате що за гадини са дестраните. И вратата няма да им попречи.
– Ама той ще умре там бе, копеле тъпо! – чу Незнайния вика на
Джеймс Баркли
127
Хирад, докато заемаше позиция срещу кучетата.
– Ще видим, Хирад. Ще видим.
Огромните песове връхлитаха. Единият, сребристосив, изпреварва-
ше останалите – черен и мътносивкав. Незнайния вдиша дълбоко. Знае-
ше, че от първия удар ще зависи всичко. Когато на първото животно му
оставаха две крачки, той пристъпи встрани и замахна диагонално нагоре
от кръста си, насочил острието право в устата на дестрана.
Мечът разсече главата между челюстите, шията изпращя, но инер-
цията стовари трупа върху рамото на Незнайния. Двамата се удариха
тежко във вратата, дъските изскърцаха, отвътре някой ритна яростно
сред поток от свирепи ругатни.
Останал без дъх, огромният воин избута мъртвия товар от краката
си, за да стане, но другите два дестрана бяха прекалено пъргави. Сивият
впи зъби в нараменника на бронята му, другият го зашлеви по шлема с
тежката си лапа.
Незнайния заръмжа, мушна напред с една ръка и сряза десния заден
крак на сивия звяр. Кракът се подгъна, но устата стискаше здраво и зъ-
бите мачкаха метала.
Невредимото куче отново го удари по главата и Незнайния се за-
мая. Ремъкът се впи под брадичката му преди да се скъса и шлемът да
отлети. Задушен за миг, той завъртя острието слепешком, но само дръж-
ката и ръкавицата му се блъснаха в кучето. А нараменникът хлътваше
все повече – осакатеният дестран мяташе глава наляво-надясно. Болката
прониза Незнайния и черният дестран нададе вой, предусетил победата
над своята жертва. От оглушителния звук на воина за миг му просветна
и той намушка звяра дълбоко в гърлото, удавяйки тържествуващите зву-
ци в кървав фонтан.
Металът се разкъса и огромните челюсти смазаха мускули и кости.
Незнайния изрева, причерня му пред очите. Изтърва меча, когато кучето
го повали на гръб. Забиваше със сетни сили юмрук в муцуната му, но
зъбите не пускаха, а кръвта на воина попиваше в прахта.
Дестранът отметна глава назад и удари с лапа. Незнайния тупна на
земята с разпрано гърло. Изпращя насилено дърво, вратата хлътна на-
вътре и едно острие блесна пред гаснещия взор на Незнайния. До него
се стовари нещо тежко.
Това му стигаше.
– Как смееш! – нахвърли се Ериан срещу Капитана още с влизането
му в стаята. – Как смееш!
Той с лекота хвана ръцете й и я тласна назад към стола до бюрото.
Крадеца на зората
128
– Овладей се.
– Три дни! – изхриптя тя, очите й святкаха безумно под оплетената
коса. – Откъсна ме от тях за три дни. Как можа да им причиниш това?
Капитана изпълни заканата си. Тя не бе говорила с никого, освен с
войника, който й носеше храна и вода. Отначало я поддържаше гневът
заради увереността на мръсника, че тя ще рухне скоро. Улисваше се в
преповтаряне на магическите знания, опресняваше в паметта си рядко
използвани заклинания (с каква радост би насочила някои от тях към
стените на замъка!) и се опитваше да открие слаби места в този затвор,
за да си върне свободата.
Капитана бе заплашил да погуби децата й, ако тя си послужи с ма-
гия, значи трябваше да е до тях, за да се развихри, иначе би застрашила
живота им. Нямаше как да не се замисли и за бъдещето – как щеше да
постъпи нейният враг, след като стане безполезна за целите му? Някаква
частица от съзнанието й се утешаваше, че не е хладнокръвен касапин,
обаче беше наясно, че той няма никакво намерение да ги пусне. Очевид-
но бе научил какви заложби се крият в синовете й и това го плашеше. Тя
беше длъжна да се бори за живота им с всички възможни средства и да
се надява, че неговата бдителност ще отслабне за миг, за да й даде шанс.
С всеки час гневът избледняваше под напора на ужасяващ копнеж,
над който Ериан нямаше никаква власт. Губеше способността си да се
съсредоточава и забрави за желанието да поддържа знанията в паметта
си. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, сълзите се лееха често и дъл-
го, а щастливите й спомени за дните с нейните момчета отстъпваха пред
кошмари наяве как се свиват сами и премръзнали в прашната стая, без
никой да ги закриля.
А колко бързо можеше да намери избавление… За да ги види, дос-
татъчно беше да повика стража пред вратата и да обещае, че ще помага
на Капитана. Но това щеше да е гавра с всичко, в което тя вярваше.
Имаше и друго – Ериан беше убедена, че той тъне в опасна заблуда.
Подкрепата за него означаваше да застраши още повече цяла Балея.
Два дни по-късно тя не спеше, не докосваше храната, не се миеше.
Имаше сили само да се тътри прегърбена из стаята и да се моли децата й
отново да бъдат при нея невредими.
Поиска да говори с Капитана на третия ден, когато започна да се
бои, че разсъдъкът й гасне, а и си внуши окончателно, че нейните мом-
чета ще загубят желание за живот без майка си.
– Ти сама се лиши от тях – заяви Капитана. – Можеше да сложиш
край на страданията си по всяко време.
Джеймс Баркли
129
От изтощение се въздържа да разменя хапливи реплики с него и се
свлече на стола.
– Позволи ми да ги видя…
Той пусна молбата й покрай ушите си.
– Да смятам ли, че ще ми кажеш нещо ново?
– Какво искаш от мен? – едва изгъгна Ериан.
– Добре. Много добре. Знаех си, че ще се вразумиш. Ще ти кажа
какво ще направим. Първо искам от теб да събереш сили и ще те улесня
в това – обещавам ти, че ще отидеш при синовете си съвсем скоро. Как-
то знаеш, аз никога не се отмятам от дадената дума. След това ще обсъ-
дим твоята роля в спасяването на Балея от онова гнусно творение – Кра-
деца на зората.
– Трябва да ги видя сега…
Капитана приклекна до нея и побутна главата й нагоре. Усмивката
смекчаваше чертите му в изражение на бащинска загриженост.
– Ериан, я се погледни. Ще се уплашат, ако те зърнат такава. Тряб-
ва да се наспиш и да се измиеш. Ела. – Подкрепи я да стане и я заведе до
леглото. Когато тя легна покорно, той я зави. – Спи спокойно, ще видиш
Арън и Том и ще се увериш, че са добре.
Умората мигновено я потопи в тежък унес. Капитана се обърна към
Исман и се ухили до ушите.
– Видя ли? Отнемеш ли нещо скъпоценно, постигаш и онова, което
насилието няма да ти донесе. Сега да обмислим следващата стъпка – да
обсъдим как да се домогнем до най-важната плячка…
Илкар гледаше изцъклено и се опитваше да възвърне самооблада-
нието си. Тишината звънеше в ушите му. Талан бе коленичил, за да
склопи очите на Незнайния, и сега той, Ричмънд и елфът стояха около
трупа. Вятърът рошеше окървавената му коса.
След като обезглави последния дестран, Хирад направи две крачки
и се килна. Дензър се опитваше да му помогне.
Объркани мисли се гонеха из главата на Илкар, но една все изска-
чаше пред другите. Никога не му бе хрумвало, че ще види Незнайния
мъртъв. Още му се струваше немислимо, че техният могъщ съратник ня-
ма да е наблизо, за да изрече най-нужните думи и да подскаже най-вер-
ния ход.
– Защо му беше да го прави?… Ричмънд поклати глава просълзен.
– Не знам. Можехме да го подкрепим в схватката. Ако не беше за-
лостил вратата… Защо постъпи така?
На този въпрос Илкар нямаше отговор. Застави се да погледне към
Крадеца на зората
130
Хирад и видя колко мрачно е лицето на Дензър.
– Зле ли е? Тъмният маг кимна.
– Владееш ли Горещия лек?
– Чак толкова ли е зле?!
– Да. Загубил е много кръв. Е, познаваш ли заклинанието?
– Никога не съм го прилагал.
– Не искам това от теб. Нужно е само да насочваш потока мана към
мен… не ми стигат силите.
– Искаш аз да те захранвам с мана?! – бавно процеди елфът. – Що
за наглост?
Дензър се почеса по темето.
– Сега ли е моментът да обсъждаме нравствени проблеми и отно-
шенията между Школите?
– А не е ли?
– Не! – озъби се тъмният маг и посочи проснатия на земята Хирад.
– Ти май не искаш да разбереш. Ако не направим нещо веднага, той ще
умре. Или ще опиташ сам, ще изчерпиш енергията си и вероятно ще се
оплескаш, или ще оформиш маната, за да успея аз. Работя умело с това
заклинание. – Дензър застана пред Илкар, който усети шаването на ко-
тарака под наметалото му. – Какво избираш?
Елфът се извърна, но срещна непреклонните погледи на Ричмънд и
Талан. Той разпери ръце.
– И вие не разбирате…
– О, разбираме – възрази Ричмънд. – Ако стоиш бездейно, Хирад
ще умре. Току-що загубихме един от нас, стига си дрънкал за морал,
ами се захващай за работа.
Илкар пак се обърна към Дензър и склони глава.
– Да го направим.
Дензър свали кожената броня и ризата на Хирад – оголи се огром-
ната рана на кръста, грозна, пълна със съсиреци. Тъмният маг опипа
плътта около нея и изпадналият в несвяст варварин изохка.
– Замърсена е. Дестраните не си чистят зъбите. Готов ли си?
Елфът кимна, коленичи и сложи длани на раменете му, като опря
показалците си в основата на шията му. Отвори съзнанието си и усети
прилива на мана преди да започне оформянето на Горещия лек, за да го
насочи през ръцете си. Целият се разтресе, когато Дензър пое потока.
По тялото му плъзна подобие на болка от сблъсъка и веднага след това
от сливането на различните начини, по които в Ксетеск и Джулаца из-
ползваха заклинанието. Илкар се стараеше да чувства само ръцете на
Джеймс Баркли
131
тъмния маг, без да забелязва хамбара и растящия неприятен натиск в
главата си. Наблюдаваше премерените движения на пръстите му, чува-
ше тихото редене на словата и следеше как маната все по-мощно се из-
цежда от собственото му тяло към края на подготовката.
Обземаше го слабост. Дензър буквално изсмукваше жизнеността
му, докато неумолимо черпеше магическа енергия. И когато заклинани-
ето бе извършено, потокът секна, връзката прекъсна, а около пръстите и
дланите на Дензър грейна златисто сияние със слаб червеникав оттенък.
Около ръцете на Илкар то щеше да бъде чисто зелено, меко и пулсира-
що, но той не намираше особени разлики в усещането. Неспособен да
помръдне, елфът гледаше как ръцете на Дензър се движат над раната,
събират кожата и докосват разкъсаната плът. За миг прокапа кръв, тъм-
ният маг вдъхна протяжно, а щом издиша, светлината замъждука и
угасна.
Съзнанието на Илкар полека възприемаше околния свят. Сърцето
му туптеше ускорено, а ръцете му трепереха, когато ги смъкна от раме-
нете на Дензър. Тъмният маг огледа раната и се отпусна на пети. Изви
глава усмихнат.
– Много интересно преживяване. Трябва да го проучим по-
обстойно.
Елфът изтри запотеното си чело.
– Не се увличай. Направих го, за да спасим Хирад.
– И го спасихме, няма съмнение. Жалко че си настроен така. По-
добре е да се учим един от друг, вместо да се джафкаме.
Илкар се изсмя.
– Какво чувам от човека, който охотно би присвоил Крадеца на зо-
рата само за себе си и своята Школа!
Двамата станаха едновременно и изтръскаха мръсотията от колене-
те си.
– Значи ти не би го сторил? – Дензър бръкна в джоба си и извади
лулата. – Вие в Джулаца се поставяте на висок пиедестал и си просите
някой да го изрита изпод краката ви.
Нямате никакъв шанс да извършите заклинанието успешно, обаче
отблъсквате протегнатата ръка на приятелството и благоразумието.
Илкар дори спря да диша за миг. Ушите му се сгорещиха, лицето
му също се наля с кръв.
– Благоразумие у Ксетеск?! Последния път, когато видях магьосни-
ца от Ксетеск, тя се сражаваше на страната на едрите търговци от Ерс-
кан и поразяваше противниците със Заличителя на умове.
Крадеца на зората
132
Дензър невъзмутимо натъпка тютюн в лулата си и го запали с искра
от нокътя на палеца си.
– Разбира си, ти никога не си убивал през годините, откакто си с
Гарваните.
– Това е друго.
– Тъй ли? Значи ти отнемаш живот по най-праведния начин и всич-
ко е наред. – Тъмният маг го изгледа присмехулно. – И ти си маг наем-
ник. Твоят морал опира до пари и спазваш единствено кодекса на Гарва-
ните. Ако не ми натякваш на коя Школа съм верен, ще се окаже, че мои-
те дела с нищо не са по-долни от твоите. В Джулаца се смятате за безуп-
речните рицари на магията, но поне поотделно не сте по-извисени от хо-
рата в другите Школи.
– Чуй се какво говориш, макар че се захранвате с кръв и с хаоса в
пространството между измеренията. Твоята Школа открай време си пра-
ви оглушки за призивите към умереност и тъкмо затова Черните криле
ви подгониха. А сега и мен покрай вас…
– Дано боговете те накарат да млъкнеш. Опитвам се да си почина.
От този глас гневът на Илкар се изпари и той се засмя. Дензър
също.
– Ааа, Хирад… Да знаеш само с какви тежки угризения бе свързано
твоето избавление – подхвърли тъмният маг.
Илкар не можа да се сдържи и прихна, но щом погледна надолу,
забрави доброто си настроение. Около хлътналите очи на варварина
имаше тъмни кръгове, а лицето му носеше отпечатъка от току-що пре-
живяната загуба.
– Чух какво си приказвахте – промърмори Хирад. – Трябва да пог-
ребем Незнайния. Доколкото знам, приливът на сили след Горещ лек не
трае дълго.
Той се напъна и стана.
– След около час ще заспиш за дълго – потвърди Дензър. Талан из-
вади къса лопата от раницата си.
– Аз ще изкопая гроба, Ричмънд нека приготви тялото за погребе-
ние. Ще проведем Помена сутринта.
Илкар му кимна признателно. Не му се искаше да признае колко е
изцеден. Претоварването от Горещия лек тежеше и на съзнанието му, не
само на тялото. За да спаси Хирад, бе извършил престъпление спрямо
принципите на Джулаца, за което неговите събратя биха му обърнали
гръб. Потръпна. Поне си позволяваше утехата, че те няма да научат
никога.
Джеймс Баркли
133
Хирад коленичи пред хамбара до купчинката пръст, затрупала Нез-
найния. Пръстите му бяха сплетени около дръжката на меча, опрян в зе-
мята. Омаломощеното тяло не му позволяваше да вникне докрай в мрач-
ното чувство, че отново е бил безполезен. Очите му залютяха и той
обърна лице към тъмнеещото небе.
Всички други спяха. Ричмънд и Талан бяха бодърствали първи, а
сега хъркаха на два гласа, изтегнали се по гръб до стените на хамбара.
Илкар, останал без сили, лежеше върху разровена пръст, забил дълбоко
пръстите си в нея, за да възстановява бавно запасите от мана, докато
спи. Дензър се подсмихна. Ако елфът знаеше колко е лесно – имаш нуж-
да от спокойствие и от жертва, или от молитва и сгоден случай…
Накрая погледът му се спря на Хирад, потънал в толкова дълбок
сън, че дишането му трудно се забелязваше. Ама че късметлия! Колкото
и самонадеян да се показа, Дензър отначало нямаше представа дали
оформената по метода на Джулаца мана за Горещия лек ще му бъде дос-
тъпна и дали нежеланието на Илкар няма да намали потока. Гризеше го
любопитството – ако не броеше някоя и друга чудата дреболия, двете
Школи извършваха това заклинание еднакво. Пак започна да се подхил-
ва. Питаше се дали очите на елфа ще се отворят някога за истината, коя-
то неговите Магистри се стараеха упорито да скрият.
Магията е една. Маговете са еднакви.
Дензър седеше до вратата и се заслушваше как проскубаните буре-
ни се отъркват в стената, брулени от вятъра. Напълни лулата си и изкри-
ви уста недоволно – кесията с тютюн се изпразваше.
Неговият Следник се размърда под наметалото. Навън в шума на
вятъра се промъкна шепот. И Дензър, и Следникът познаваха добре зву-
ка. Котаракът подаде глава и го погледна в очите, мустаците му
щръкнаха.
Шумоленето се засилваше и завърши с глухо плющене на криле и
кратко драскане на нокти по земята. Крилете изплющяха отново, свис-
тенето се отдалечи и заглъхна.
Дензър и котаракът се гледаха.
– Брей, брей – промълви тъмният маг. – Затова го е направил. Знаел
е, че те идват. – Той поклати глава. – А аз изобщо не подозирах.
Крадеца на зората
134
ГЛАВА 10
Хирад се събуди от шетане наблизо. Отвори очи и чу Илкар да нас-
тоява, че конете трябва да са готови за потегляне, а по пукота на съчки и
дима позна, че Ричмънд е разпалил огъня и готви. През отворената вра-
та нахлуваше светлина, а сенките бяха нашарени от лъчи, проникващи в
пролуките между дъските. Хирад помръдна и усети тъпа болка в кръста,
но изобщо не можеше да се сравнява с вчерашната.
– Добро ти утро!
Изви глава на другата страна и се подпря на лакти.
– Проклет да съм, Талан, направо ми е жал за женицата, дето ще се
буди и първо ще вижда твойта зурла.
Протегна ръка и Талан го изправи. Огледа се и го застигна неприят-
ната истина.
Те просто бяха твърде малко. Нямаше начин да се справят. Дупка-
та, зейнала в отряда със загубата на Незнайния, беше огромна. Нищо ня-
маше да я запълни. Хирад преглътна, за да спре буцата в гърлото си, и
очите му пак зашариха из хамбара, сякаш незнайно как бяха пропуснали
грамадния мъж, може би седнал на сеното зад конете. Замижа и излезе,
за да се увери.
Гробът си беше на мястото. Завари там Дензър и котарака му. Ма-
гът гледаше купчинката отъпкана пръст с мрачно и някак странно учуд-
ване и клатеше глава.
– Знам как се чувстваш – изтърси варваринът. Магът се усмихна
със свити устни.
– Може и да не знаеш.
– Как е станало това? – посочи Хирад напред. Въздухът беше не по-
прозрачен от предишния ден.
Слънцето се издигаше в безоблачно небе, но някогашният дом на
Септерн трептеше сред рехава мъглица и ничие зрение не би различило
подробности на повече от десет метра. Този път поне нямаше тъмни си-
луети на хоризонта. Засега.
– Или е трайно последствие от многото извършвани заклинания
тук, или пробивът между измеренията завихря атмосферата. Не познава-
ме точно взаимодействието между измеренията. Може би не се съчета-
ват добре. – Дензър пак се вторачи в гроба на Незнайния. – Дали не е
време да поговорим?
Джеймс Баркли
135
– Крайно време е, защото изпаднахме в голяма беда. Дензър помо-
ли с жест да се отдалечат от хамбара и двамата закрачиха към
развалините.
– Трябва да помислим сериозно – натърти Хирад. – Ние, Гарваните,
не сме свикнали нашите хора да умират. Не се бе случвало от години.
– Разбирам – отвърна Дензър. – Знам, че това начинание потръгна
лошо…
Хирад изсумтя презрително.
– Меко казано. – Говореше с тиха неприязън. – Първо едва не ме
затри с гнусната си потайност за белите, в които ни въвлече, а най-доб-
рият ми приятел беше убит заради теб. Ти ни довлече в тези прокълнати
земи и тук умря втори мой приятел. За да спаси и теб заедно с нас. –
Дензър отвори уста, но погледът на Хирад го разколеба. – Животът ти
не струва пукната пара и искам да знаеш единствената причина да не си
труп – Илкар си е наумил, че ти си единственото спасение за Балея.
Главата на котарака се показа под шията на мага, завъртя се и из-
чезна. Дензър бръкна в джоба си, но не посмя да извади лулата.
– И с това ще се задоволя – промърмори той. – Ще ми се точно ти
сред Гарваните да ми вярваш, дори да ме мразиш за всичко, което се
случи.
– Не съм казал, че ти вярвам. Илкар ти вярва, друго не искам. –
Варваринът прозря, че Дензър още не проумява. – Не схващаш, а? Все
едно е дали аз ти вярвам. Илкар казва, че тази задача е важна. И Незнай-
ния го мислеше, значи Гарваните са с теб. Затова сме толкова страшни.
Нарича се доверие.
– И сега имаме проблем…
– Ти си бил голям досетливец. Ами да, имаме. Заради твоите лъжи
и припряност сърцето на Гарваните беше изтръгнато. – Варваринът
пристъпи заплашително напред, но Дензър не трепна. – Ядрото на Гар-
ваните бяхме аз, Илкар, Сирендор и нашият грамаден мъжага. Сража-
вахме се заедно повече от десет години. Срещаме те и какво става –
след няма и седмица двама от нас са мъртви.
– Ще се опитаме да свършим работата без тях – настоя тъмният
маг. – Длъжни сме.
– Сериозно ли говориш? Още ли не ти е увряла тиквата какво стана
тук вчера? Незнайния сам закла пет от ония кучета. И кой ще го направи
следващия път според теб?
– Ти си пред очите ми, в хамбара има още двама майстори на меча.
Надявахме се да се сдобием с Крадеца на зората само ако Гарваните ни
Крадеца на зората
136
помагат.
– А ти вече затри двама от нас! – изръмжа Хирад. – Богове… Не
сме достатъчно, Дензър. И никой от нас не може да се мери с Незнай-
ния. А и със Сирендор.
– Но това не е…
– Чуй какво ти казвам! – Варваринът спря и си пое дъх. – Не можем
да издържим на още едно нападение като вчерашното.
Дензър кимна. Най-сетне напълни лулата си, смънка една дума и
около показалеца му се появи пламък.
– Мислих за това, повярвай, ми. Трябва да решим какво ще правим.
Зависи къде ще се наложи да търсим съставките на заклинанието. Засега
ви моля само да отидем в къщата, да намерим каквото дойдохме да из-
дирим… ако изобщо е там… после всички ще седнем да си поговорим.
– Тъмният маг поумува. – Онези западняци се измъкнаха и ще съобщят
за нас в Парве. Само боговете знаят какво ще последва.
– Но защо бяха тук?
– Защото Върховните вещери открай време са очаквали тук да е
ключът към Крадеца на зората. Хирад, трябва да останеш с мен, колкото
и да съм ти омразен. Това е най-важното издирване за Балея.
– Все същото слушам от теб. Но първо имаме Помен. После ще
претършуваме къщата и ще видим докъде сме стигнали.
Варваринът се обърна и закрачи към хамбара, Дензър изостана на
няколко крачки след него.
Поканиха го да остане вътре за по-краткия от обичайното Помен.
Спазиха традицията, стара като наемническите отряди, но въпреки же-
ланието да отдадат почит на загиналия не забравяха в какво тежко поло-
жение са.
Поведоха и конете към къщата. Ако западняците се върнеха, допъл-
нителните крачки до хамбара можеха да им навлекат гибел.
Някогашната величествена постройка беше напълно съсипана. По-
чернели каменни отломки и овъглени парчета дърво бяха пръснати око-
ло срутени стени, само тук-там пъстрееше незнайно как съхранил се ос-
татък от обзавеждането.
По дългата си страна къщата се бе проточвала на двеста стъпки и
още можеше да се различи къде е бил главният вход. Част от свод стър-
чеше килната над раздробена стълба.
Дензър отведе конете при паднало дърво и застана до Илкар. Два-
мата се взираха в разрухата и не криеха тревогата си.
– Какво пък толкова? – укори ги Хирад. – Някой опожарил къщата.
Джеймс Баркли
137
Е, и?
– Тъкмо това е стряскащо. Не можеш просто така да изгориш дома
на маг – увери го Илкар. – Прекалено добре са защитени. Някой е вло-
жил огромна мощ в унищожението.
– Виж ти… – Варваринът се обърна към Дензър. – Още ли вярваш,
че ще се справим? – Тъмният маг само изви вежди. – И кой го е напра-
вил? Върховните вещери ли?
– Почти няма съмнение – потвърди Дензър. – И те като нас са знае-
ли докъде е напреднал Септерн в създаването на Крадеца на зората. Яв-
но е изчезнал преди да се разправят с него.
– Като гледам, не са се зарадвали много. Талан подритна парче от
зидарията.
– И ти нямаше да се радваш на тяхно място. Ако имаха заклинание-
то, всичко щеше да е свършило отдавна. – Дензър на свой ред се втора-
чи в Хирад. – Ето защо е толкова важно да успеем. Трябва да сме убеде-
ни в това.
– Не ме поучавай. Хайде да… влизаме – посочи варваринът остатъ-
ка от свода.
– А какво търсим? – сети се Ричмънд.
– Ако сме разчели правилно амулета, в работилницата се влиза през
пода и на Илкар се пада да открие входа.
– Защо на Илкар? – смръщи се Талан.
– Тази част е записана на амулета с код, какъвто използват в Джу-
лаца. Личи си, че Септерн е искал да затрудни колкото може повече ма-
говете, пожелали да намерят работилницата му.
– Имал е и друга подбуда – възрази Илкар. – Искал е това да сторят
не само магове от Ксетеск.
– Съжалявам, но тази история ми е малко мътна – завъртя глава Та-
лан. – От коя Школа е бил Септерн?
– От Дордовер – отговори Дензър. – Повечето записи по амулета са
на тази Школа, но и в Ксетеск можем да ги прочетем без затруднения.
Не разгадахме текста за отварянето на входа към работилницата, защото
Септерн е използвал знания, присъщи само на Джулаца. – Той вдигна
рамене. – Няма да ги разберем, дори ако някой маг от Джулаца ни ги
обясни.
– А той защо е могъл да си послужи с написаното?
– Много уместен въпрос, Ричмънд, но не знам отговора. Може да
му е помагал някой от Джулаца. Илкар обаче ще подчертае, че това е
немислимо.
Крадеца на зората
138
– Не бих казал. Само е твърде невероятно. Да започваме ли?
Елфът навлезе пръв сред рушащите се останки, като прескочи стъ-
палата към по-устойчивата площадка под свода. Там се обърна учуден.
– Талан, ти няма ли да дойдеш?
– Засега не. Някой трябва да стои на стража, забрави ли?
– Добре че ти си спомни.
Илкар пристъпяше предпазливо по пода, осеян с разпилени ръбести
камъни. Само стената при камината още се подаваше три стъпки над ос-
таналото и под белезите от огъня се виждаха сини петна. Имаше парче-
та дърво и желязо, парцалчета избеляла зелена тапицерия и нацепен ова-
лен плот от маса.
Дензър се зае да избута с ботушите си прахоляка и каменните
трошки от пода и помоли другите да помогнат. И самият под беше напу-
кан, особено покрай стените. В средата обаче беше невредим въпреки
дълбоките драскотини и саждите.
Тъмният маг извади амулета, а котаракът му се спусна полека по
наметалото. Тръгна да обикаля, душеше отблизо, наострил уши. Дензър
цъкна с език, свали амулета от верижката и застана по средата на раз-
чистената част.
– Колкото и да е очевидно, ще ви кажа, че входът към работилница-
та е тук, в центъра на помещението. – Той приклекна и доизбърса с длан
повърхността. – Илкар, сега е твой ред.
Подаде амулета на елфа, който го взе с благоговение и го гледа
дълго, после го обърна и се взря в обратната страна.
– Трябваше да чета по-внимателно първия път, нали?
– Тогава се надявах да не си толкова прозорлив – призна Дензър.
– Какво прочете? – попита Хирад иззад рамото на Илкар.
– Само малка част. Но това… – кутрето му се плъзна над извити в
дъга символи по вътрешната окръжност около централната издатина –
…е достъпно за маговете от Джулаца, макар че знаците са много стари.
– То се подразбираше – промърмори Хирад. Елфът се засмя и го
тупна по рамото.
– Извинявай. Дали не е време за урок, но съвсем кратичък?
Знанията се предават от поколение на поколение в Школата. Не мо-
же просто да ги наизустиш като словата на заклинание. Трябва да ги…
знам ли какво да кажа… да ги попиеш с годините. Затова и маговете от
Ксетеск не биха се справили с разгадаването на тези писмена. Кодът се
основава на знанията в Джулаца…
– Продължавай – подкани го варваринът. – Дотук като че разбирам.
Джеймс Баркли
139
И какво се прави с тези знания?
– Не се прави нищо особено в смисъла, който ти влагаш в думата.
Това е начинът, по който съхраняваме паметта на Школата. Обяснено
просто, тези знания определят как ще оформя маната при заклинание. Е,
доста по-оплетено е, но и това стига засега. Ако разчета кода на този
амулет, ще отгатна как действа входът към работилницата на Септерн.
Поне такава е идеята.
Хирад се вгледа в сериозното лице на елфа, чиито вежди рязко се
спускаха към носа и почти се срещаха над него. Усмихна се.
– Благодаря ти, Илкар. Най-добре е да се заемеш с твоята работа.
Елфът кимна и седна на мястото, където се намираше входът спо-
ред Дензър. Хирад се премести към купчина камъни, откъдето можеше
да следи изражението му. Пак си рече, че се познаваха от много години,
а досега не бе пожелал да научи нищо за магията му. Нищо. Отсъди, че
това не е чак толкова учудващо. Илкар се занимаваше с магия, но тя не
бе по силите на Хирад, затова не се и опита да вникне в нея.
Седнал със скръстени крака, елфът държеше амулета на събраните
си длани и го гледаше напрегнато. Понякога шепнеше беззвучно. Диша-
ше бавно и дълбоко.
И Дензър не откъсваше поглед от Илкар. Дясната му ръка нехайно
чешеше котарака под брадичката, зъбите му стискаха незапалената лу-
ла. На устните му блуждаеше усмивка, а очите му святкаха от изостре-
ния интерес.
Личеше, че Илкар търси нещо. Очите му се въртяха под стиснатите
клепачи. Хирад се размърда, едната му буза трепна. Настръхваше от
гледката.
Илкар облиза устни и остави амулета в скута си, пръстите му се
плъзнаха по пода. Изведнъж затворените му очи се извиха надясно към
Дензър, който се сепна. Илкар се вторачи застинал за поне половин
минута.
И отвори очи.
– Напипах го.
– Прекрасно! – засмя се от сърце Дензър.
Илкар се изправи и отиде при него, като се поклащаше от умора.
Хирад пък се премести там, където елфът бе търсил слепешком. Но за
него подът си оставаше твърд и студен.
– Контролиращо заклинание – обяви Илкар. – Както изглежда, из-
ползвал е магия от Дордовер. Ще си опитам силите, според мен е прос-
тичко. – Той отново се взря в амулета, обърна го от другата страна и
Крадеца на зората
140
промърмори няколко думи. – Хирад, съветвам те да отстъпиш две крач-
ки назад.
Варваринът сви рамене и се подчини. Елфът хвана амулета в шепи-
те си и напевно поизнесе словата. За миг изсъска нахлул въздух и цяла
каменна плоча изчезна там, където Хирад стоеше преди малко. Варвари-
нът подхвърли:
– Признавам си, Илкар – стъписа ме.
– Благодаря.
– И мен – добави Дензър, пристъпил към отвора. – Пространствено
прехвърляне. Затова Върховните вещери не са проникнали вътре.
Хирад приближи, клатеше глава.
– Вратите от едно време не са като сегашните, а?
– Хирад, никоя врата в света не е като тази. Само Септерн е знаел
как да я направи.
Не виждаха нищо. Първите стъпала се спускаха в пълен мрак и
всички някак долавяха, че долу е просторно, но друго не различаваха.
Хирад извика на Талан да донесе два фенера и тръгна пръв по стъпалата
с меч в едната ръка и запален фенер в другата.
Въздухът лъхаше на прастара плесен и Хирад откри, че слиза в по-
мещение с горе-долу същите размери като горната зала. Точно срещу
него шаваща тъма запълваше почти цялата стена. Тъмносиви въртопи с
редки кафяви, зелени и съвсем малко бели петънца се преливаха един в
друг, без да се движат наникъде. Тъмата се люшкаше в рамката си, чуж-
да и още по-заплашителна заради пълната тишина. Долу тегнеше дух на
неспирно очакване и Хирад не можеше да се отърси от усещането, че
въртопите ей сега ще го засмучат и ще го завлекат в пустотата. По гърба
му полазиха тръпки. Спря и нечия ръка докосна рамото му.
– Това е пространственото разкъсване, не се безпокой – каза му
Дензър.
– А няма ли нещо да се промъкне от… другата страна?
– Няма. Септерн го е закрепил с магията си. Трябва първо да минеш
оттук, за да се върнеш оттам.
Хирад кимна и продължи по стъпалата, макар че не се успокои на-
пълно. Разкъсването приковаваше погледа. Пораждаше впечатление за
неизмерима дълбочина, но Хирад виждаше ръба му, сякаш на стената
висеше картина, не по-дебела от една педя.
Навсякъде се виждаха следи от прекъснат живот. Масата отляво бе
покрита с книжа, друга до нея – отрупана с прибори, съдове и кутии с
прахове. До дясната стена бе опрян сандък. Натрупаният прах
Джеймс Баркли
141
смекчаваше очертанията, а в подножието на стълбата намериха отговора
на древна загадка.
– Септерн… – промълви Хирад.
– Няма спор по това. – Дензър мина покрай него и се наведе да ог-
леда трупа. – Три столетия, а сякаш е умрял вчера!
Тялото се бе свлякло покрай стената с увиснала напред глава и зат-
ворени очи. Оредяващата коса бе остригана късо. Ръцете отчасти закри-
ваха окървавена дупка в иначе бялата риза. Светлината на фенерите
прогони сенките и на пода изпъкна голямо тъмно петно.
Тъмният маг вдигна поглед към варварина.
– Представяш ли си колко малко им е оставало да победят веднъж
завинаги. Септерн им е избягал тук, долу, и така е спасил всички ни.
Питам се дали е знаел още тогава?…
Дензър седна на стола пред масата с книжата и се зае да ги прерови.
Хирад се отмести от стълбата, за да слязат Илкар, Ричмънд и Талан. Ел-
фът повтори заклинанието и дупката над главите им се затвори.
– Илкар…
– Кажи, Хирад.
– Щом амулетът е у теб и имаш нужда от него, за да отваряш и зат-
варяш работилницата, той как е влязъл?
Елфът спря като закован.
– Добър въпрос… Дензър, хрумва ли ти някакво обяснение?
Тъмният маг се откъсна от току-що отворената книга.
– Не. Ти как го направи?
– Подобно е на Огнена длан, но държиш амулета, за да насочиш
пламъка право в него.
– Значи катализатор е незнайният материал, от който е изработен.
Проверихте ли какво носи на шията си?
– На шията ли? – Илкар зяпна. – О, да…
Наведе се към Септерн и пъхна ръка под ризата му. Хирад забеляза
как потрепери.
– Ха, толкова ли е приятно?
– Не, Хирад, той е лепкав и студен. И съвсем мъртъв. Адски е неп-
риятно. Но има верижка на шията.
Елфът свали верижката през главата на Септерн и кимна, вторачен
в изцапаното със съсиреци копие на амулета.
– И двете страни са оставени празни, но покрай ръбовете е същият.
– Добре – отдъхна си Дензър. – Нямаше да се зарадвам, ако бе нап-
равил няколко ключа за проникване тук.
Крадеца на зората
142
Той пак се зачете в книгата.
Талан и Ричмънд зяпаха стъклените съдове по другата маса, накрая
сандъкът привлече вниманието им. Илкар се върна при Хирад, като
гнусливо триеше длани в кожената си броня.
– Какво ще кажеш? – посочи разкъсването, чието мудно движение
бе станало по-равномерно.
– Смразява ми кръвчицата. Чудя се какво ли е отвъд.
– Ами… Имам ясното предчувствие, че ще го видиш.
– То се знае – обади се Дензър. – Тук има невероятни неща – тупна
по корицата на книгата. – Ще наваксаме стотици години в изследването
на измеренията. Намирам и отговори на още някои въпроси. – Той връ-
чи книгата на Илкар и посочи страница. – Ще прочетеш ли това на глас?
Аз реших да направя един опит. Талан, имаш ли въже?
– Навън имам. – Талан се взираше в разкъсването. След малко се
огледа. – Въже ли искаш?
– Не, попитах, колкото да минава времето.
– Да му се не види, Дензър, не мога да ти чета мислите.
– Че как ще можеш, иска се мозък за тази работа – намръщи се тъм-
ният маг. – Хайде донеси въжето, ако обичаш.
Талан му се изпречи.
– Ти командваш, тъй ли? Що не отидеш да си го вземеш сам? Или
ти омекнаха краченцата?
– Просто исках парче въже – въздъхна Дензър. – Не те моля да ми
отвориш портите на ада.
– То е намотано и окачено на седлото на моя кон – упъти го Талан и
пак се обърна към разкъсването.
– О, богове… Илкар, значи Огнена длан? Елфът кимна и му подх-
върли истинския амулет.
– Не изричай заповедното слово, а го замести с онова, чрез което
насочваш маната.
Тъмният маг го послуша и скоро отгоре огря мъждив квадрат.
– Няма да се бавя – обеща Дензър и изтича по стъпалата.
– Ей, ще ни я четеш ли тази книга? – напомни Хирад.
– Извинявай. А вие двамата искате ли да чуете? Ричмънд сви раме-
не и приближи, Талан сърдито се вторачи в Илкар, но също дойде да
слуша.
– Това е нещо като личен и работен дневник.
Изминаха само четири дни, откакто оповестих, че съм сътворил
Крадеца на зората, а Върховните вещери вече ме търсят. Дори тук
Джеймс Баркли
143
долавям сътресенията в маната. Не мога да напусна къщата и ми остава
единствено надеждата, че четирите Школи ще смажат злото от Раздра-
ната пустош, защото не бих се осмелил да стоваря върху Балея заклина-
нието, с което възнамерявах сам да направя това. Постъпих глупаво, ка-
то съобщих на Школите за своето откритие. Оттогава прозрях, че Кра-
деца на зората е несравнимо по-мощен, отколкото си въобразявах. Труд-
но ще е да се работи с такова неустойчиво заклинание, но ако бъде из-
вършено с правилна подготовка, концентрация и – разбира се! – необхо-
димите катализатори, възможно е да потопи Балея в нескончаема нощ.
То би донесло края на всичко.
Но сърце не ми дава и да залича знанието, до което стигнах. Стра-
шен ли е моят избор, щом това знание би могло да унищожи всички ни?
Не ми се вярва – стореното веднъж не може да се върне в небитието. За-
това пренесох знанието за катализаторите отвъд разкъсването. Онези,
които вардят мястото, ми се заклеха, че ще опазят тази тайна, ако ще
смъртта да изтръгне дъха от телата им и да съдере плътта от костите им.
Амулетът ключ е поверен на драконите от Каан, а те най-добре от
всички същества съзнават каква цена ще платят, ако Крадеца на зората
попадне в неподходящи ръце.
Не се знае дали някой ден няма да върнат ключа, тогава дневникът
ще бъде намерен и хората ще разберат подбудите ми. След като скрих
онова, което не бива да бъде намерено, длъжен съм да премахна разкъс-
ването и да затворя завинаги този портал. За да съм сигурен, ще остана
от тази му страна и сам ще отнема живота си. Никой не бива да намери
Крадеца на зората. Никой!
Следващата страница бе останала празна.
Илкар вдигна глава и видя, че другите трима не откъсват погледи
от него. Дензър се спусна по стъпалата и върна плочата на мястото й.
– И какво го е сполетяло? – махна с ръка Хирад към трупа на Сеп-
терн. – Вижда се, че не е било самоубийство. А и не е затворил
разкъсването.
– Ако не греша, Върховните вещери са му налетели по-рано, откол-
кото е очаквал. Дензър е прав – Септерн е съхранил бъдещето на цяла
Балея, като е слязъл тук преди да умре.
– А ние ще направим онова, от което толкова се е страхувал – доба-
ви Дензър. – Ще научим какво е скрил. Първо да проверим…
Тъмният маг отвори сандъка. Намери вътре дрехи, ботуши и фенер.
– Какво си намислил? – попита Хирад.
– Бързичко ще научим какво ще заварим точно зад разкъсването.
Крадеца на зората
144
Дензър затвори сандъка, размота донесеното въже, върза сръчно
единия му край и останаха свободни двайсетина стъпки от въжето.
– Имаш ли нещо против? – озърна се към Хирад и кимна към
сандъка.
Варваринът се начумери.
– Как да ти помогна?
– Вземи сандъка и го метни през разкъсването, ако това не те
затруднява.
– Ааа… Добро хрумване. – Хирад вдигна сандъка пред гърдите си и
отстъпи две крачки. – Къде да го хвърля?
– Горе-долу в средата.
Хирад подметна товара, за да прецени тежестта му, после го тласна
с все сила към разкъсването. Сандъкът изчезна, сякаш потъна в гъста
кал.
Всички впериха погледи във въжето, което Дензър отпускаше пос-
тепенно. След десетина секунди то се плъзна по-бързо напред, падна в
долния край на разкъсването и спря.
– Разбрах – кимна Дензър.
– Ще ми се и аз да разбера – промърмори Хирад.
– Не е трудно. Самото разкъсване е дълбоко около два метра и през
него се минава бавно. Зад него опората хлътва малко и трябва да сме го-
тови за това… Е, кой гори от желание да се хвърли в пълната
неизвестност?
Настъпи особено мълчание. Хирад си мислеше, че отдавна знаеха
за неизбежното проникване през тъмните въртопи, но щом мигът набли-
жи, започнаха да умуват какво ще заварят там. Едва ли ги чакаше нещо,
за което щяха да са готови.
– Няма нужда да оставяме никого на стража, нали? – промълви
Ричмънд.
– Няма – увери го Илкар. – Хирад, ще се впуснем ли в най-странно-
то пътешествие на Гарваните?
Варваринът прихна.
– И още как. Да потегляме. – Потри ръце и извади меча си от нож-
ницата. – О, да… Фенери.
– Непременно – съгласи се елфът и взе онзи, който Дензър бе оста-
вил на масата.
Подредиха се пред разкъсването, вторачени в неспирното разбърк-
ване на шарките му. Застанал в средата, Хирад огледа съратниците си.
Дишаше с пълни гърди.
Джеймс Баркли
145
– Всички ли са готови?
Закимаха и промърмориха думи на съгласие.
– Хирад, май на теб се пада честта да водиш.
– Благодаря, Талан.
– Какво става? – озадачи се Дензър.
– Ей сега ще чуеш – отвърна Илкар.
Хирад напълни дробовете си с въздух и изрева:
– Гарвани, след мен!
Хвърлиха се в разкъсването.
Крадеца на зората
146
ГЛАВА 11
Стилиан си топлеше краката пред огнището и отпиваше от чашата
чай, оставена на масата. Някой почука на вратата.
– Влез.
Покани с жест Найър и Дистран да се настанят на другите кресла и
им наля чай. Найър се отпусна в креслото нехайно като човек, свикнал с
такава компания. А Дистран, сравнително неотдавна навършил четири-
десет, не прикриваше добре смущението си и остана наведен напред,
силно стиснал чашата.
– Ларион ще дойде ли скоро?
– Не, за жалост – отвърна Найър. – Има затруднения с някои от
подчинените си.
– Разбирам… – Очите на Стилиан се присвиха. Никой не биваше с
лека ръка да пренебрегва поканата му. Напомни си, че трябва да попри-
казва за това с отсъстващия Магистър. – И така, Дистран, предполагам,
че има напредък в изследването на връзките между измеренията?
По-младият Магистър се озърна към Найър, който безмълвно го на-
сърчи да отговори.
– Да, господарю. Провеждаме изпитания в катакомбите. Не можа да
сдържи усмивката си.
– Какво те развеселява?
– Моля да ми простите, господарю. – Бузите на Дистран поаленяха
в миг. – Само че се наложи да оправяме спешно канализацията след
първото напълно успешно изпитание.
Стилиан присви вежди.
– По-делово, моля – намеси се Найър.
– Три пъти постигнахме успех със заклинанието за свързване на из-
меренията. Потвърди се точността на нашите изчисления и ние можахме
да насочим потока вода между двете измерения. Уви, наводнихме една
от изпитателните камери.
– Великолепно! – одобри Стилиан. – Кога ще бъдем готови за реал-
но изпитание?
– Когато решите – увери го Дистран. – Не сме изяснили само един
въпрос, но предполагаме, че колкото повече магове се свържат, толкова
по-широк портал ще поддържат. Има и някои рискове… – Дистран се
запъна. – Накрая трябва да напомня, че измеренията не винаги са
Джеймс Баркли
147
разположени подходящо. Макар че можем да изчислим кога ще стане
това, не е в наша власт да избираме само момента за извършване на
заклинанието.
Стилиан се намръщи.
– А колко дълго остават разположени добре за нас?
– От няколко часа до няколко дни. Все още търсим
закономерността.
Господарят на хълма кимна.
– И толкова ни стига. Дистран, искам да подготвиш по-скоро свои-
те магове за истинско изпитание с пълна мощ. Колко са те?
– Тридесет.
– А твоето мнение, стари друже? – обърна се Стилиан към Найър.
– Това е най-доброто нападателно оръжие, което можем да използ-
ваме в прохода.
– Естествено.
Стилиан се усмихна. За пореден път бе отворил широко вратата
към победата.
По-късно установи мисловна връзка с Ларион и наученото изтри
усмивката от лицето му. Колко е тъжно старите приятели да подхванат
борба за надмощие с теб… Гневът му се събуди.
Плътта се отлепяше от костите. Кръвта напираше в кожата на лице-
то. Усещаше как бузите му се сгорещяват до болка, а после се издуват
още повече. Пръстите му се свиха конвулсивно, дясната ръка сякаш ще-
ше да смаже дръжката на меча. Не можеше да затвори очи, но виждаше
само чернилка, осеяна със сиви точици. Дори да обърнеше глава, не
очакваше да открие останалите наблизо. Дали изобщо бяха до него?
Не чуваше друг звук, освен мъчителното бушуване на кръвта си
във вените. Мозъкът му се бореше неистово да открие някакъв смисъл.
Ходеше ли в момента? Не му се вярваше, но знаеше, че се движи. Все
едно беше в коя посока отива. Просто искаше това да свърши, преди тя-
лото му да бъде разкъсано, а кръвта му да се разпръсне из пустотата.
Някакво туптене започна от средата на корема му и светкавично го обх-
вана. И то беше горещо. Твърде горещо. Още малко и кръвта му щеше
да кипне.
Светлина.
Краят на вечността.
Падане. Твърда земя. Помътняване на светлината.
Хирад седеше на открито и му се струваше, че е на доста високо
място. Незнайно защо. Озърна се наляво и надясно, за да преброи
Крадеца на зората
148
Гарваните. Всички седяха и се споглеждаха. Зад тях разкъсването висе-
ше няколко стъпки над земята. Част от въжето провисваше през него, а
сандъкът се бе търкулнал настрани недалеч от Илкар. Зад разкъсването
земята свършваше и нататък нямаше нищо.
Хирад стъпи на своите тресящи се крака и вече по-спокойно огледа
за пръв път другото измерение. Кръвта течеше нормално във вените му,
но щом вдиша, всяко косъмче по тялото му настръхна. Не знаеше какво
да очаква, но в никакъв случай не беше това. Въздухът беше различен,
сух и с метален привкус, малко дразнеше кожата и очите.
Виждаше над себе си тъмно небе, запълнено с неспокойни облаци,
макар да усещаше само слаб повей по лицето си. Не забелязваше никак-
ва пролука в тях, обаче бледа светлина се пръскаше откъм хоризонта,
където чернилката на облаците се сливаше с чернилката на земята.
И наистина стояха нависоко – увери се, като погледна назад и вдяс-
но. Разкъсването висеше над ръба на плато, което пропадаше отвесно.
Червени назъбени мълнии проблясваха и се раздвояваха, без да осветят
нищо, по-скоро подчертаваха непрогледната тъма. Без да продумат, Гар-
ваните се отдалечиха от края на бездната. Всеки от тях веднага прецени,
че не бива да допускат никаква грешка при завръщането в собственото
си измерение.
Сети се какво липсва. Звуци. Освен пресекливите въздишки на вет-
реца не чуваше нищо друго. До ушите му не стигаха шумове от хора,
животни, птици. Никакъв признак на живот. Дори светкавиците зад тях
бяха безшумни. Хирад се наежи. Май бе попаднал в мъртъв свят.
Погледът му се спря на нещо като постройка отляво. После се взря
напред над равната земя – наистина беше земя с пръст и растения, пок-
лащани от вятъра – и видя порутени сгради. Нацепени греди, раздробе-
ни зидове и спукани плочи от покривите бяха разпилени около тях.
Опустошението се простираше около петстотин крачки нататък и свър-
шваше изведнъж, може би при отсрещния ръб на платото.
А зад него във въздуха имаше още едно пространствено разкъсване.
Очите му свикваха с оскъдната светлина и Хирад откриваше навсякъде
пръснати в далечината груби скални стълбове, разширяващи се горе в
още плата с формата на дискове или овали. Той се смути за миг, щом
осъзна, че очевидно са попаднали на подобна стърчаща скала. Привиж-
даха му се още постройки върху другите дискове, някои се извисяваха
като дворци. И там нищо не светеше. Нищо не помръдваше, освен
трънаците.
– Ама че приятно местенце! – промърмори Талан и гласът му
Джеймс Баркли
149
прозвуча твърде силно.
Хирад се сепна.
– Земни богове, какво е това?!
Отчаяно му се прииска Незнайния да е с тях, щеше да се чувства
поне малко по-уверен.
– И за мен е пълна безсмислица – призна си Дензър. – Как е било
възможно да живеят върху скалите, как са се прехвърляли от една пло-
щадка на друга, как са построили всичко?…
Махна безпомощно с ръка към останките от къщи, ако наистина
представляваха това.
– И кои са били те? – зададе още по-важния въпрос Илкар.
– Говорите сякаш никой не е останал наоколо – вметна Талан.
– Всички си мислите, че са измрели, нали? – допълни Хирад. – Мен
ако питате, направо си скачам обратно в нашия свят. Тази щуротия тук
ме плаши.
Усещаше как ударите на сърцето му се ускоряват отново.
– Не ви ли е интересно? – укори ги Дензър. – Сега сме в друго из-
мерение. Помислете какво означава това.
– Какво ли… – проточи варваринът. – Всичко е различно, не ми до-
пада и започвам да вярвам, че не ни е мястото тук.
– Различно, но в същото време подобно – възрази Илкар. Наведе се
и загреба шепа пръст. – Погледни. Почва, трева, сгради… въздух.
– И нито звук. Как мислите, дали всички са мъртви, каквито и да са
били?
Дензър тръгна към развалините на селището. Хирад го последва не-
охотно заедно с останалите Гарвани. Дъвчеше си устните и никак не го
утешаваше фактът, че държи меч. Колкото и разреден да беше въздухът,
все му се струваше, че отвсякъде го притиска тежест. Заради тишината
неволно човъркаше с показалец ушите си.
– Дензър, какво търсим? – попита Ричмънд.
На всяка стъпка бучките суха пръст се разпадаха под подметките
им.
– Честно казано, нямам представа. Нуждаем се от информация, зна-
чи няма да е парченце от това или онова, ако схващаш накъде бия.
– Тогава няма ли да е някакъв пергамент? – опита се да подскаже
Ричмънд.
– Може би – сви рамене тъмният маг. – Или друг амулет. Или дори
накит с гравиран надпис. Каквото и да е, би трябвало да се набива на
очи сред тези боклуци. Сигурно ще личи, че е направено в Балея.
Крадеца на зората
150
Той пак посочи селището. Въпреки че беше разрушено, къщите
почти по нищо не приличаха на която и да е постройка в тяхното
измерение. Тук-там имаше останали отвори, вероятно използвани като
входове, но бяха овални и вдигнати над земята. И в запазените покриви
се виждаше същият отвор близо до най-горната част от купола.
Според Хирад приличаха на пещи, но бяха съградени от дърво и не-
одялани камъни. Пресметна, че са били високи поне двайсетина стъпки
– множко за едноетажни къщи. Но може и да бъркаше.
– Не ми харесва това…
– Чухме го вече, но съм съгласен с теб – обади се Илкар. – Нищо не
е наред. Всеки миг се чудя дали няма да падна.
– Най-добре ще е да не се размотаваме тук. – Варваринът разкърши
раменете си, за да ги освободи от внезапното напрежение. – Що за адска
приумица е подтикнала Септерн да дойде насам?
Разклонена мълния озари нощта в бледомораво, сенките се открои-
ха още по-рязко, а пред погледа на Хирад още няколко мига останаха
ярки криви линии. Чак след това долови движението. Гарваните еднов-
ременно стиснаха оръжията си, готови за бой.
От постройките и около тях се събираха обитателите на селището,
като влачеха крака. Съвсем скоро запълниха площадката и се затътриха
сковано към Гарваните. Хирад опита да ги преброи, но като стигна до
петдесет, очите започнаха да го подвеждат. Знаеше, че са много пъти по
толкова.
Отдалеч изглеждаха хилави и бледи, но след още няколко крачки
нямаше съмнение какво представляват.
– Земни богове, това не е за вярване! – прошепна варваринът.
Гарваните спряха – отново в един и същи миг.
– „Ако ще смъртта да изтръгне дъха от телата им и да съдере плът-
та от костите им“ – смънка тревожно Дензър.
Имаше нещо объркано в начина, по който запазваха равновесие…
или по-скоро в това, че не се и опитваха. Но какъв ли може да е най-по-
добаващият начин да ходи една мъртва твар, зачуди се Хирад. Не беше
уверен, но с мъчително бавното настъпление на местните жители като
че виждаше гърбовете им да се гърчат на всяка крачка.
Един от първите се спъна в камък и по инстинкт разпери криле, за
да не падне. Само че от тях бяха останали кости с малко разкъсана ципа
и той тупна на земята. Другите продължиха, оставаха им към седемде-
сет крачки.
Умът отказваше да се примири с гледката. Орда от мъртви крилати
Джеймс Баркли
151
хора, по чиито кости висяха парцали, овални глави с огромни очни ку-
хини в средата. Мъкнеха се с непреклонна мудност. Редицата се разтег-
ляше и щеше да запълни платото от единия ръб до другия.
– Някакви идеи? – рече варваринът, а хладната ръка на паниката се
свиваше около сърцето му.
Мъртвите щяха да ги тласнат назад след две-три минути.
– Нямат оръжия. Какво ще ни направят? – ободри го Талан.
– Ами ще продължат напред, какво друго – сопна се Дензър. – Ние
пък няма накъде да отстъпим, освен обратно през разкъсването. Безна-
деждно е да се съпротивляваме на такова сборище. Ще напират и накрая
няма да ви остане свободно място да размахвате мечовете си. Ако не
внимаваме, ще ни избутат през ръба.
– Но защо се движат?! – избухна Хирад. – Те са купчинки кости.
Мъртви са!
– Да не е някакво заклинание? – усъмни се Ричмънд.
– Нещо, което ги е обвързало и в живота, и в смъртта с обещанието,
дадено пред Септерн – предположи Илкар.
– Я да умуваме по-късно – опомни се Хирад. – Трябва да се про-
мъкнем зад тях. Онова което ние търсим, а те пазят, непременно е в се-
лото им.
– Сетих се! – възкликна Дензър. – Искате ли да чуете? – Хирад ким-
на и той продължи: – Илкар ще прати срещу тях Силов конус и ще про-
бие тълпата. Аз и ти ще се втурнем през пролуката, за да претърсим се-
лото. Другите ще ги залъгват, докато могат, после ще скочат през раз-
късването, преди да бъдат бутнати в пропастта.
– Защо не минем всички през тях? – предложи Ричмънд.
– Защото ще се обърнат и пак ще тръгнат към нас. Най-вероятно.
Надявам се, че ако някой остане пред тях, ще продължат да настъпват и
това ще ги забави, а ние ще имаме време. Поне можем да опитаме,
нали?
В няколкото мига тишина се чу съвсем сухото шумолене на мърт-
вешката орда, която се събираше все по-плътно към стесняващия се
край на платото.
– Ще има полза – отсъди Илкар.
– Направи го добре – прошепна му Дензър.
– Само така ги правя – студено отвърна елфът. Хирад се промуши
между тях.
– Талан, Ричмънд – щом Илкар направи заклинанието, застанете
точно пред разкъсването. Когато ви избутат, поне ще имате най-добрия
Крадеца на зората
152
шанс да паднете в Балея, а не долу…
– Ами вие?
Варваринът сви рамене.
– Де да знам. Просто ми стискайте палци.
– То се знае.
– Още нещо – каза Илкар и Хирад се обърна към него. – Ще вложа
и цвят в Конуса, за да го виждате. Щом извърша заклинанието, изтичай-
те там, където съм го забил. Видя ли, че сте пред мъртъвците, ще го пре-
махна. После всичко ще зависи от вас.
Елфът затвори очи и започна да оформя маната. В първия миг се
уплаши, че не усеща нищо, но веднага му олекна – приливът раздруса
тялото му, когато основата на всяка магия в Балея нахлу през портала
между измеренията, привлечена от устойчивата сила, която го
поддържаше.
Илкар се олюля, но остана прав и създаде Силовия конус. Добави
ускорение и – както се надяваше – зелени вихри в него. Произнесе на-
певно думите, отвори очи и избра място недалеч от левия край на скал-
ната площадка.
Каза заповедното слово, протегна ръце напред и Конусът се заби в
напиращите крилати трупове. Ударът разпръсна костите на трима, а в
тълпата се вряза клин и разбута мъртъвците. Скелети падаха отляво и
отдясно, окъсани криле пляскаха безполезно, а при ръба неколцина се
катурнаха в пустотата.
Конусът издържа, макар че тълпата се събра и пак настъпи. Хирад
се обърна към Талан и Ричмънд.
– Не рискувайте и не му позволявайте да върши глупости – посочи
към Илкар.
Те само кимнаха, стиснали устни. Варваринът тупна Дензър по
рамото.
– Да вървим. Стой зад мен.
Вдигна меча си и се затича през Конуса, който личеше ясно от две-
те му страни. По-отблизо някогашните обитатели на селището бяха
смразяваща гледка. Едва крепящи се кости продължаваха неумолимото
си настъпление, на някои липсваха китките, други бяха със счупени реб-
ра или рамене. Черни ивици изпъкваха по белотата на костите. Но Хи-
рад трепваше най-силно при всеки поглед към чернеещите очни кухини
на безжизнените глави, които не помръдваха.
В тях нямаше нищо. Никаква следа от живот. Но мъртъвците про-
дължаваха напред неотклонно. И един да бе издал звук, варваринът
Джеймс Баркли
153
щеше да си плюе на петите.
Щом се озоваха на пет крачки от предната редица, Илкар премахна
Силовия конус, за да има пролука, през която да пробягат. Хирад вдигна
меча пред лицето си и се втурна лудешки. Чуваше, че Дензър не изоста-
ва. Котаракът се шмугна между краката на Хирад, промуши се край ске-
летите и изчезна някъде в селото. Отначало мъртъвците не се размести-
ха, сякаш Конусът си беше на мястото, но скоро пролуката се стесни.
Варваринът настръхна и кресна – костеливи пръсти се закачиха в коже-
ната му броня. Замахна, щом му се изпречи череп, и го видя да отхврък-
ва от раменете. Скелетът се свлече.
Трудно щеше да е промъкването. Шумното дишане на Дензър отек-
ваше в ушите му. Хирад замърмори ругатни и отново развъртя меча с
две ръце пред гърдите си. Пукаха кости, разкъсваха се ципи, пращяха
глави и рамене. И нито веднъж мъртъвците не посегнаха да ги ударят.
Изтръгнаха се от гъмжилото, притичаха още десетина крачки и се
озърнаха назад. Вече нямаше пролука. Скелетите се тътреха към прост-
ранственото разкъсване, без да се обръщат. Другите трима стояха с оръ-
жия в ръце пред неспокойната тъма, свързваща измеренията. Илкар успя
да им махне, Хирад отговори на поздрава и извърна препотеното си ли-
це към Дензър.
– Да побързаме – каза тъмният маг. – Щом принудят останалите да
избягат в Балея, ще се върнат при нас, но ние няма къде да се денем, ос-
вен да паднем или да се хвърлим през другото разкъсване.
Хирад кимна изнервен!
Навлязоха в селото и спряха да огледат разпадащите се следи от по-
губена цивилизация. Обгорени до черно постройки продължаваха да се
ронят, по земята бяха разхвърляни големи грънци, кани и котли. В раз-
валините имаше парчета от маси, столове и поставки. Изгнили парцали,
счупени съдове, овъглени трески – навсякъде хаос.
– Как са живели на тази канара? – промълви Хирад и се наведе да
вземе дръжка на стомна. – Каква теснотия…
Загледа се повторно в късчето земя, което прекосиха. Откъм селото
личаха квадрати черна пръст, разделени с по-светли ивици. Ниви и пъ-
теки. „О, богове, наистина са били селяни! Крилати селяни…“ – Какво
ли има долу?
– Нищо, доколкото се досещам – отвърна Дензър. – Затова са живе-
ли горе.
– Това не го проумявам – поклати глава варваринът. – Защо пък до-
лу да няма нищо?
Крадеца на зората
154
– Не сравнявай с Балея, безсмислено е. Както и да е, просто се
опитвам да налучкам истината. Знаем само какъв край ги е сполетял. Ти
разгадавай тайната, ако ти е по силите.
– Но защо са измрели?
Дензър сви рамене и се обърна да огледа другата половина от
селото.
– Не ми е ясно и нямаме време да си блъскаме главите над това.
Тръгвай да търсиш.
Хирад надникна в една къща, където завари миниатюрно отраже-
ние на станалото в селото. По пода се въргаляха кости, от голямата
овална дупка в покрива висеше череп. Черни сажди покриваха всяка
повърхност.
– Но какво търсим?
– Колко пъти да повтарям? – Дензър се запъти нанякъде. – Не знам.
Хайде да се разделим и да се оглеждаме за очевидното. Очаквам да е на-
пълно различно от тази гнусна бъркотия. Трябва да е донесено, а не из-
работено тук.
Хирад погледна назад. Мъртъвците все така се влачеха, а Гарваните
още стояха пред разкъсването. Чакаха. Почувства горещата вълна на
гордостта. Онези мъже, негови съратници и спътници, никога нямаше
да го изоставят в беда.
Подтичваше край развалините, но навсякъде виждаше все същото.
Разрушени постройки, изгнили първобитни мебели, разбити съдове.
Всичко беше обгорено – някакъв чудовищен пожар бе помел селото,
както ураган разпилява прах. Ориентираше се по далечния край на пла-
тото и увисналото второ пространствено разкъсване. Тъкмо си позволи
да се зачуди какво ли има отвъд и да прецени, че никак не му се иска да
узнае, и чу вика на Дензър, който се бе устремил към къща в предния
край на селото.
Варваринът също хукна натам и нахълта през разнебитения вход
сред поредните полусъборени стени само на няколко крачки зад мага от
Ксетеск. Котаракът бавно кръжеше около малко дете – средоточие на
ярка пъстрота и живот сред разрухата.
Момиченцето носеше синя рокличка, дългата му руса коса бе вър-
зана с панделка в същия цвят. Имаше големи сини очи, а устата под нос-
лето бе изтъняла неприветливо. Следеше неотлъчно обиколките на кота-
рака и стискаше сандъче в ръцете си, голи до раменете.
– Убий това, Хирад – изсъска Дензър. – Веднага.
– Какво?! Няма да го бъде. Да вземем ковчежето и да се махаме.
Джеймс Баркли
155
Понечи да доближи детето, но тъмният маг го хвана за ръката.
– Не е каквото изглежда. Отвори си очите! Нима се заблуждаваш,
че би могло да оцелее тук?
Детето откъсна поглед от котарака и най-сетне забеляза двамата
мъже.
– Бъди готов да си послужиш с меча – предупреди Дензър и също
извади оръжието си.
Пристъпи встрани, а Хирад се взря в лицето му – изопнато и упла-
шено. Варваринът стисна дръжката на меча.
– Не може ли да направиш някое заклинание? Дензър тръсна глава.
– Няма да ме чака толкова дълго.
– Коя е тя?
– Не мога да определя, но е нещо твърде необичайно. Убеден съм,
че е творение на Септерн. Дръж под око сандъчето. Не бива нито да го
изгубим, нито да го повредим.
– Щом казваш…
Момичето се усмихна, но разтеглените устни не изразяваха чувст-
во, а очите останаха ледени. Хирад потръпна. И макар че тя заговори с
гласа на деветгодишна, от тегнещата в него сила сякаш буболечки плъз-
наха по главата на варварина.
– Вие сте първите. Ще бъдете единствените и последните.
– А ти какво си? – сопна се Дензър.
– Вашият кошмар. Вашата смърт.
Детето се хвърли напред с недоловима за човешкото око пъргавина.
И в същия миг се преобрази. Хирад кресна.
Някогашните обитатели на селото се скупчваха към Илкар, Талан и
Ричмънд, които бяха отстъпили на пет-шест крачки от разкъсването.
Двата края на тълпата се събираха към тях и скелетите се блъскаха още
по-плътно на броени стъпки от бойците.
Зад първите редици бяха останали разпарчетосаните кости на поне
четирийсетина ходещи мъртъвци, посечени и начупени от мечовете на
Гарваните. С лъснали от пот лица и парене в дробовете тримата осъзна-
ваха неизбежното си поражение.
– Дори не ги забавихме – изграчи Талан, събори скелет с ритник
през краката и му раздроби черепа с дръжката на меча.
– Никаква полза нямаше – потвърди Илкар.
Пред тях имаше стена от кости на ръце, крака и криле. Чуваха само
кухо стъргане на стъпала без плът по земята и тракане.
– Колко се събраха? – смънка Ричмънд и се отдръпна след замах, с
Крадеца на зората
156
който разсече три гръбнака наведнъж.
– Стотици – пресметна Талан. – Знам ли ги откъде изпълзяха тези
гадини.
Отстъпиха още веднъж и краката им почти опряха в края на разкъс-
ването. Отново размахаха оръжията, разпръснаха отломки от кости и из-
бутаха скелети, които събориха други. А мъртъвците се притискаха в
напора си към тях. Никой не вдигаше ръка да удари, но и нямаше нуж-
да. Настъпваха от всички страни и огромното им числено надмощие
предопределяше края.
– Ще се видим от другата страна – изрече Илкар.
След миг беше избутан гърбом в разкъсването, но докато пропада-
ше, последван веднага от Ричмънд и Талан, видя как скелетите се обръ-
щат и тръгват към селото.
Краката, внезапно станали кафяви и покрити с козина над набъбна-
лите мускули, мигновено изправиха съществото. Ноктите се забиха в
пръстта, от кръста се проточи кожеста опашка с шипове, рокличката се
стопи и гръдният кош се изду като бъчва над стегнатия гол корем. Ръце-
те с възлести мускули завършваха с удължени лапи, чиито нокти бяха
остри като бръснач.
Но главата… Тъкмо главата накара Хирад да изкрещи. Лицето на
момичето потъна навътре като вода, хлътнала в дупка, а очите останаха
сини до последния миг, когато ги замениха плоски черни процепи. А от
дупката се подадоха кучешки зъби в широка муцуна, пръскаща слюнка.
Русата коса не се промени над ниското чело, челюстите щракнаха и бра-
дичката изпъкна. Тънък език се стрелна от устата на съществото и то из-
съска, докато се опитваше да удари.
Хирад вдигна острието пред себе си, ноктите се плъзнаха по него и
лапата се поряза. Съществото нададе вой от болка и отскочи, сграбчило
ковчежето с другата си лапа.
– Мамка му! – изръмжа тресящият се варварин и скочи встрани, за
да прикрие Дензър.
– Внимавай – помоли тъмният маг.
– Че как иначе!
Съществото повторно се хвърли към тях, размахало ръце, опашката
му също изплющя напред. Хирад се извъртя и замахна надолу да прес-
рещне атаката, молеше се да улучи, преди някой от тези нокти да го е
изкормил или промушил. Мечът се стовари върху дърво и дъгата му за-
върши в плът. Разнесоха се жален вой и тежък трясък. Парченца дърво
литнаха във всички посоки.
Джеймс Баркли
157
Хирад се изправи, опитваше се да види всичко наведнъж. Дензър се
бе проснал неподвижно на прага на развалината. Съществото се отдръп-
на в дъното на стаята, стиснало с дясната ръка чуканчето на лявата, и
напразно се мъчеше да спре кръвта, бликаща на тласъци от раната. От-
сечената китка бе паднала пред краката на варварина, а сред останките
на ковчежето имаше един-единствен сгънат лист пергамент, кафяв и
оръфан.
Преди да се е вгледал в него, скимтенето спря. Хирад се взря в сви-
репите, вече пожълтели очи на звяра, който се надигаше, а нова лапа из-
растваше от оздравялата за няколко секунди ръка.
– Милосърдни богове… – прошепна варваринът. Съществото за-
литна и се подпря на счупен рафт. Хирад побърза да измъкне кинжала
от канията и го метна, преди да се нахвърли. Лъскавото острие профуча
във въздуха и отклони погледа на творението, чиито присвити очи поч-
ти се скриха под челото.
Хирад скочи към него и замахна към шията, но то вече се обръща-
ше. Забравеният и от двамата кинжал се заби в стената. Съществото от-
бягна удара, а опашката му подкоси варварина. Хирад се търкулна, но
пъргаво се изправи. Двамата пак започнаха да се дебнат.
Чудовището зарева и горещото му смрадно дихание стигна до нозд-
рите на варварина, който се отдръпна при дълбокия гърлен звук, изтръг-
нал се от толкова малко тяло. Три пъти прехвърли меча от едната си ръ-
ка в другата. Задържа го с лявата, обви я с пръстите на дясната, метна се
напред и удари диагонално отляво надясно. Съществото още беше неу-
верено и ръцете му закъсняха. Мечът разкъса острата брадичка, а Хирад
с диво ръмжене довърши движението и върхът на оръжието мина през
лявото око. От сцепената муцуна шурна кръв. Творението изпищя и се
катурна по гръб, стиснало с лапи раната.
Хирад се надвеси, потрепери и заби меча в сърцето му. Още един
писък, тялото на съществото се сгърчи и то замря.
– Изгори го.
Варваринът се извъртя – Дензър се облягаше на входа и разтриваше
хълбока си, а качилият се на рамото му котарак го ближеше по лицето.
– Да го изгоря ли?
– Тутакси. Иначе ще се възстанови.
Хирад погледна съществото и долови, че то диша отново.
– Как да вярвам на очите си…
Прибра меча в ножницата и трескаво измъкна от чантата на колана
си шишенцето с масло, огнивото и праханта.
Крадеца на зората
158
– Дръж.
Дензър му хвърли доста по-голямо шише.
– Няма да гори добре. Това е масло за лампи, нали?
– Ще гори, довери ми се.
Хирад сви рамене и изтича до творението. Разля маслото по козина-
та му, поръси прахан по гърдите около раната, която вече се затваряше,
и изчатка огнивото над нея. Цялото тяло се обви в пламъци. Хирад отс-
кочи и избърса лицето си.
Клепачите на звяра трепнаха, очите зейнаха. Едната ръка зашава.
– Твърде късно – поклати глава варваринът.
Извади меча си и пак прободе сърцето. Съществото не мърдаше.
Хирад отстъпи заднешком и под ботуша му изчегърта дърво – беше стъ-
пил върху голямо парче от Ковчежето, а до подметката се виждаше пер-
гаментът. Наведе се и го взе.
– Повреден ли е? – попита Дензър зад гърба му.
– Не личи. А ти как си?
– Всичко е наред, то само ми изкара въздуха. – Тъмният маг пак
разтри ребрата си. – Провървя ни, че е пергамент, а не кристал или няка-
къв съд. С този удар можеше набързо да приключиш задачата ни.
Хирад само го изгледа скептично, отиде при него и му даде перга-
мента, после му помогна да стане. Дензър се огледа и кимна доволен.
– И какво беше онова нещо? – попита Хирад.
– Разумно творение – отвърна тъмният маг. – Заклинанието трае
толкова дълго, че никога не съм помислял да го извърша. Очевидно
Септерн е имал достатъчно време.
И той разгъна пергамента.
– Но защо отначало беше момиченце?
– Ами разумното творение се създава с определена цел. Това тук
трябваше да опази пергамента. Те не са надарени с истински живот, но
са донякъде способни да разсъждават, тоест да преценяват и да действат
смислено. Ако не се лъжа, първо видяхме образ на някоя от родствени-
ците на Септерн – когато спомените на мага се отчетливи, създаването и
поддържането на образа поглъща по-малко мана.
– Но защо…
– Знам какво ще ме питаш. Момичето беше видимото проявление
„в дълъг покой“, а звярът, вероятно извлечен от някой кошмар на Сеп-
терн, би изчерпвал прекалено много мана, не разбираш ли?
– Май се досещам, но дори да е бил пестелив, цели триста години…
– Прав си. Не мога да повярвам, че разумно творение дори на
Джеймс Баркли
159
Септерн с цялата му мощ може да се запази повече от четирийсетина го-
дини. Допускам, че статичната мана от двете разкъсвания му е стигнала
да се съхрани.
Тъмният маг се загледа в пергамента, а Хирад пристъпи по посока
на първото разкъсване. Тишина и спокойствие. Намръщи се и изтича по-
нататък.
– Илкар? Илкар!
Не чу отговор, не видя и тътрещи се скелети. Щом стигна до края
на селото, откри причината. Всички се бяха свлекли в чудат килим от
кости на около осемдесет крачки от първите развалини. Хирад се смръз-
на. Ако Гарваните бяха успели да повалят всички, къде бяха сега? Ако
пък не беше тяхно дело, защо мъртвите бяха изпопадали на земята?
Припряно огледа всичко наоколо, почувствал се съвсем сам. Над
него тъмните облаци се кълбяха, гонени от могъщ, но недостъпен за се-
тивата му вятър. Под платото мълния след мълния се кривяха в пропаст-
та, а другите скални колони стърчаха смътно като свидетели на древно
проклятие и подяждаха самообладанието му. Къде бяха останалите три-
ма? Молеше се да са скочили в Балея през разкъсването. Не му се мис-
леше какво друго може да ги е сполетяло.
– Дензър?
Почти на бегом се върна към развалините на къщата, но не го зава-
ри там. Пристъп на паника спря дишането му за миг, после видя тъмния
маг да върви към второто разкъсване.
– Дензър!
Мъжът от Ксетеск се озърна, лулата димеше полека пред лицето
му. Котаракът надничаше изпод наметалото и Дензър го галеше по гла-
вата. Пергаментът явно бе прибран някъде.
– Прочете ли го? Дензър кимна.
– И какво?
– Не разбрах всичко. Илкар също трябва да помогне. Хирад го нас-
тигна и откри, че нещо не е наред. Тъмният маг зяпаше разсеяно и все
поглеждаше към второто разкъсваше във въздуха.
– Ей, добре ли си? Не намерих Гарваните, скелетите са се натръш-
кали. А, ти сигурен ли си, че онази твар не те е цапардосала по главата?
– Убеден съм, че другите са невредими – промърмори Дензър. –
Хирад… Случвало ти се е любопитството да те обземе непреодолимо?
– Не помня. На теб какво ти щукна?
Тъмният маг му обърна гръб и продължи към разкъсването. Хирад
се слиса, но само за миг.
Крадеца на зората
160
– Що за майтапи си правиш?!
– Просто трябва да знам… Дензър крачеше все по-забързано.
– Ама какво те прихвана? – Хирад се завтече след него. – Не бива
да го правиш, не си угаждай на…
Хвана рамото му и котаракът замахна с щръкнали нокти. Варвари-
нът успя да си дръпне ръката, Дензър се обърна начумерен. Гледаше за-
веяно, погълнат от смутилата разума му мисъл.
– Не ни докосвай, Хирад. И не се опитвай да ни спреш. Прекрачи
към разкъсването и скочи в него. Котаракът се появи след броени миго-
ве. Преметна се във въздуха, тупна на земята и хукна да се скрие зад
Хирад, а изпод лапите му се пръскаха камъчета и бучки пръст.
Варваринът се облещи към разрошената прашна козина и телцето,
напъващо да си поеме дъх. Опашката се свиваше между задните крака, а
очите му следяха в очакване разкъсването. Животинчето трепереше
неудържимо.
– О, не… – изохка Хирад.
Тръгна към шаващата кафеникава мътилка, но се закова на място,
когато повърхността й се разлюля. Дензър изскочи презглава и се прос-
на в прахоляка. Лицето му белееше като чаршаф.
– Слава на боговете! – промърмори варваринът, но устните му се
изопнаха от гняв.
Помогна на мага да седне и усети колко силно трепери.
– Сега доволен ли си?
– Черно… – посочи зад себе си Дензър, без да вдигне глава. – Всич-
ко беше черно…
– Говори разбрано, недей да ломотиш.
– Изпепелено, а още гори. Пълна съсипия, всичко напукано и чер-
но. Тук кипи от живот в сравнение с онова място. Цялата земя почерня-
ла, а небето пълно с дракони.
Все едно описваше някой от сънищата на Хирад, който неволно от-
стъпи, преглътна на сухо и се ококори към разкъсването. Отвъд бяха не-
говите кошмари.
Внезапно осъзна с потрес какво бе сторил Дензър. Впи поглед в из-
правилия се маг.
– По-добре ли си?
Дензър кимна, готов да се усмихне. Юмрукът на варварина го хало-
са по долната челюст и го просна по гръб.
– Ама какво…
Хирад го награби за яката и доближи лицето си към неговото.
Джеймс Баркли
161
– Как можа да направиш тая глупост?! – изръмжа дрезгаво от ярост.
– За малко да провалиш всичко.
– Но аз… – облещи се Дензър. Хирад го раздруса.
– Млъкни! Мълчи и ме слушай. Отнесе и пергамента там. Ами ако
не се беше върнал? Край на уж толкова важната ти задача, а моите прия-
тели… – спря да си поеме въздух – …щяха да са умрели напразно. –
Пусна го и притисна ботуш в гърдите му. – Опиташ ли нещо такова вто-
ри път, ще те бъхтя, докато ти вкарам носа в мозъка. Ясно ли ти е?
Хирад долови шептящо съскане зад гърба си. Дензър погледна на-
там, зениците му се разшириха и той завъртя глава настойчиво. Варва-
ринът си дръпна крака и се извъртя. Котаракът го дебнеше с нескрита
злоба. Хирад трепна, но изсумтя:
– Твойто коте се канеше да ме очисти, а?
– Не знаеш какъв късметлия си… Варваринът отново се извъртя.
– Не, Дензър, ти си късметлията. Ще ми се да те убия, но пък взех
да ти вярвам.
Закрачи през селото към първото разкъсване и – както се надяваше
– към приятелите си. Ако още имаше живи Гарвани, освен него.
Крадеца на зората
162
ГЛАВА 12
Щом стъпи на пода в подземието на Септерн, Хирад срещна погле-
да на Илкар. Елфът се усмихваше. Вляво Талан застина, както намества-
ше раницата на гърба си. Хирад се опита да мисли трезво, докато пулсът
му се връщаше към обичайното.
– Казах ви да не припарвате повече там. Талан вдигна рамене.
– Ти си един от нас.
Варваринът си подъвка долната устна и кимна благодарно.
– Намерихте ли нещо? – попита Илкар. Хирад пак кимна.
– А къде е Дензър? – намръщи се Ричмънд.
– Размишлява усилено, надявам се.
– За какво?
– За задълженията си. И за отношението си към Гарваните… и жи-
вите, и мъртвите.
– Това пък що за приказки са?
Хирад не отговори, а изтупа праха от дрехите си и погледна към
разкъсването. По повърхността му плъзнаха вълнички.
– Най-добре да питаш великия пътешественик. Дензър се появи
през разкъсването, незабавно последван от котарака си. Подчертано от-
бягваше суровия поглед на Хирад, докато стъпи по-уверено на пода.
Щом се изправи, котаракът се шмугна под плаща му. Дензър си разтър-
ка брадичката, извади пергамента от джоба си и го подаде на Илкар. Ел-
фът се взря в червеното петно на челюстта му, стисна устни и се озърна
към Хирад, който свиваше и изпъваше пръстите на дясната си ръка.
– Това ли търсехме? – пожела да се увери Илкар.
– Част от писмената са с кода на Джулаца, както на амулета. Трябва
да ми помогнеш, за да го разберем.
– Аха…
Двамата се отделиха при бюрото на Септерн, където фенерът пръс-
каше достатъчно светлина.
Хирад седна, а Талан и Ричмънд приклекнаха срещу него, нетърпе-
ливи да зададат въпросите си. Описа им набързо премеждията в селото,
без да изпуска от поглед двамата магове. Позите и напрегнатите гласове
предвещаваха нови затруднения. Хирад също имаше въпроси, но му
стигаше да види колко са изморени Талан и Ричмънд и колко са затъпе-
ни остриетата на мечовете им.
Джеймс Баркли
163
Скоро Дензър и Илкар се върнаха при тях. Елфът угрижено стиска-
ше пергамента. Тъмният маг се вторачи безстрастно във варварина, кой-
то не му обърна внимание, а попита Илкар:
– Какви са плановете ни, друже?
– Ами… има една добра новина и една толкова лоша, че направо е
страшна. Добре е, че знаем какво трябва да направим. Лошото е, че шан-
сът да го направим е нищожен.
– Открай време знае как да ни насърчи, нали? – вметна Талан.
– Майстор е в това – суховато потвърди Ричмънд.
– Хайде, изплюй камъчето – настоя Хирад.
– Тъй, значи… – Илкар се запъна и Дензър го подкани с жест. – Не-
веднъж повтаряхме, че Септерн е бил твърде хитроумен. Когато създал
заклинанието и се убедил в мощта му, вписал три катализатора в кода
му, без които то няма да подейства. Магът може да подбере каквито по-
иска и колкото поиска катализатори за ново заклинание. Септерн би мо-
гъл да се спре и на халба бира, ако го е споходил такъв каприз. Важното
е, че щом кодът бъде написан, става невъзможно да го промениш. Сеп-
терн е избрал три катализатора, които според него никой не би успял да
събере на едно място. Този пергамент съдържа цялото заклинание и ма-
кар че няма обяснение как катализаторите отключват Крадеца на зората,
те са посочени заедно с местонахождението им по онова време.
– Илкар млъкна и никой не пожела да се обади. – Готови ли сте?
– Съмнявам се – процеди Ричмънд.
– И аз – призна елфът. – Първият катализатор е Пръстен на силата
от Дордовер. Има ги във всяка Школа. Носят ги Магистрите, овладели
знанието, като символ на своето старшинство. Всеки Пръстен на силата
се изработва поотделно, за да го носи един-единствен Магистър. След
смъртта му погребват покойника с неговия пръстен. Избраният от Сеп-
терн пръстен е принадлежал на Магистъра Артече, следователно сега е
в гробниците на Дордовер.
Талан се размърда.
– Значи трябва да проникнем в града на една от Школите, да се
прокраднем в мавзолея на мъртвите им Магистри и да приберем
пръстена?
– Горе-долу това е задачата. – Илкар не скри колко е гузен.
– Защо не ги помолим да ни го дадат? – възрази Ричмънд.
– Помисли малко де! – скара му се Дензър. – Ще помолим Школата
да оскверни гробниците, без да им разкриваме причината, за да не поис-
кат да се разпореждат със заклинанието. Налага се да го откраднем и не
Крадеца на зората
164
бива да научат още дълго след това.
– Но по-късно ще им върнеш пръстена, тъй ли? – засмя се Талан
недоверчиво.
– Да, Талан, май ще бъда принуден да го направя.
– Ще бъдеш, и още как! – обеща Хирад през зъби.
– Нека обсъждаме връщането на пръстена по-късно, ако не сте про-
тив. – Илкар размаха пергамента пред лицата им.
– По-нататък не става по-приятно.
– Тръпна от нетърпение – подхвърли Талан и си протегна краката.
– Вторият катализатор е Окото на смъртта.
– Ха, чувал съм за този камък… – колебливо промълви Ричмънд и
погледна Дензър.
– Би трябвало – потвърди тъмният маг. – Той е най-съкровената ре-
ликва за Повелителите на мрака.
– Ами да! Те се кланят на смъртта, нали? – Ричмънд сбърчи чело. –
Не владеят ли и някакви магии?
– Ха, разбира се, „петата Школа“. – Дензър бегло погледна Илкар,
чието лице също се изкриви гнусливо. – Нямат нито знания, нито исто-
рия, безсилни са да работят с маната. Наглостта им да се оприличават на
четирите Школи е възмутителна, а и опетнява самата магия.
– Но иначе си прав – обърна се Илкар към Ричмънд. – Прекланят се
пред смъртта, защото вярват, че тя ги избавя от вечно проклятие или не-
що подобно. Все пак владеят своеобразна магия, която обаче едва ли
разбират. Затова са опасни.
– От мен да знаете, ще се влюбят в нас – троснато каза Хирад, – ка-
то им откраднем най-ценната реликва.
Елфът сви рамене.
– Дензър не е казвал, че ще си купим тези гадории от градския па-
зар, нали?
– Не е казвал, да – още по-натъртено изрече варваринът. – Защото
си мълчеше за всичко. Не съм си мечтал да ме забърка и да ми обърне
живота надолу с главата. Тъй че ако реша да мрънкам, че трябва да вър-
ша неща, дето не знам дали са ми по силите, или че ей тоя… – посочи
той нелюбезно към тъмния маг – …е виновен за гибелта на моите прия-
тели, ще си мрънкам колкото ми душа иска.
Дензър въздъхна и Хирад се наежи, но не помръдна от мястото си.
– Нещо против ли имаш, човече от Ксетеск?
– Няма – припряно се намеси Илкар. – Стигнахме и до третия ката-
лизатор… – Огледа останалите, сякаш ги предизвикваше да си отворят
Джеймс Баркли
165
устите. – С този пък ще се измъчим, докато го намерим, защото е Знач-
ката на командващия стражата в Подкаменния проход.
– Но нали Търговският съюз на Корина загуби власт над прохода
преди девет години? Там вече няма тяхна стража, значи няма и коман-
дир – промърмори накрая Талан.
– Именно! – отсече елфът. – И къде ли може да е тази значка?
Докато другите мълчаха, Хирад се мъчеше да сдържи усмивката си,
но не се стърпя. Изкикоти се и стана.
– И вие, скапаняци, ще ми разправяте, че не познавам историята!
Илкар го изгледа недоволно.
– Обясни де.
– Когато прокарали прохода, Значката била дадена на Баранк, пър-
вия командир. Връчил му я Съветът на бароните. Всеизвестно е, дори за
такива като вас, че този съвет е предшественик на Търговския съюз. От-
тогава сигурно са минали над пет века, било е още преди Върховните
вещери да ни застрашат първия път. Та тая значка не била нищо повече
от церемониална дрънкулка, но според устава на стражата не бивало да
я изнасят от прохода, докато оттам не ги изтласка враг. Загубилият сра-
жението командир бил длъжен да я вземе и да я пази, за да тръгнат с нея
към победа войските, които ще превземат наново прохода. – Хирад се
взря поред в недоумяващите им очи. – Е, всичко ли аз да ви казвам?
– Да, така ще е по-добре – смънка Илкар.
– О, богове в небесата! Илкар, говорихме си онзи ден за същия
човек.
– Нима?
– Да. И като гледам, желанието ми ще се сбъдне по-скоро, отколко-
то се надявах. – Зъбите на Хирад лъснаха. – Последният командир на
стражата в прохода е капитан Травърс.
Обикновено загубата на дестрани се наказваше много строго, поня-
кога и със смърт, но тези западняци си купиха живота със сведенията,
които донесоха. Само на един ден езда от схватката с Гарваните пред
хамбара съгледвачите стояха на поляна в гъста гора и разказваха всичко
на своя шаман. Той седеше под платнен навес и укрепваше духа си с
прозрачно, лъхащо на спирт питие.
– Случи се както предвидиха Владетелите – завърши предводите-
лят на отряда. – Хората от изток дойдоха да ровят в старата къща.
Шаманът кимна и остави чашата на земята.
– Трябва да предам веднага тази вест. Подгответе се за тръгване.
Мисля, че войната може да започне съвсем скоро.
Крадеца на зората
166
Нямаше спорове. Не защото замъкът на Черните криле беше най-
близкото от трите места, където щяха да търсят катализаторите. Дори не
обсъждаха това. Хирад не искаше и да чуе да потеглят в друга посока,
преди Травърс и останалите Ловци на вещери да бъдат избити.
Малко след пладне Гарваните хапнаха спокойно сред развалините,
преди да отведат конете в хамбара. Хирад склони да тръгнат сутринта
на другия ден. Илкар упорстваше, че трябва да пътуват цял ден, за да се
отдалечат до вечерта от земите, където влияеше пространственото раз-
късване. А и варваринът не отричаше, че ще се наслади на една нощ в
напълно недостъпната за врагове работилница на Септерн, където никой
нямаше да бди, да поддържа огъня и да се ослушва за всеки нежелан
шум.
Димът се виеше в мързелива спирала към небето, докато следобе-
дът отминаваше. Ричмънд строши още един сух клон на три и го доба-
ви, за да подкладе слабия огън. Дензър, който загуби при хвърлянето на
монета малко по-рано, уж беше на пост, но се облягаше на остатък от
стена, увлечен в дневника на Септерн, след като Илкар го прочете. Как-
то винаги лулата стърчеше между устните му, той изобщо не поглежда-
ше встрани, погълнат от всичко ново, което научаваше.
По приглушените звуци отдолу личеше, че Следникът на тъмния
маг още тършува в другите книжа и принадлежности на Септерн. Ден-
зър ги бе предупредил да не слизат, докато той не привърши. Талан оби-
каляше местността, за да избере по-удобен път за сутринта. Само Илкар
и Хирад седяха бездейно под бледото светило.
– Тоя Следник… – подхвана варваринът – какъв е, когато не е коте,
дето обича да се гушка?
Елфът го изгледа присмехулно.
– Не е чак такъв любител на гушкането. Добре че не си му опитал
ноктите в селото. Слушай, исках да си поприказваме за вашето
спречкване…
– Ох, богове, пак се почва! – Хирад остави чашата си на близкия ка-
мък и скръсти ръце. – Добре, да не увъртаме повече. Не искаш да се
дърлям с него, защото е прекалено силен за мен, нали?
Илкар се огледа към Дензър, който четеше съсредоточено. Елфът
обаче сниши гласа си почти до шепот.
– Общо взето, позна. Чуй и останалото… и не ми въздишай, важно
е. Не само е твърде силен, макар че си го надвил последния път, но и ро-
лята му е особено важна, затова престани да търсиш поводи за
караници.
Джеймс Баркли
167
– Не съм си търсил повод! – сопна се Хирад.
– Остави ме да довърша! – Ушите на елфа зашаваха раздразнено. –
След като се сдобихме с всички знания… – сещаш се, цялото заклина-
ние, описанието на катализаторите и къде да ги търсим, бихме могли да
зарежем Дензър и да опитаме сами. Но вече ви обяснявах, че единствен
той се е обучавал да използва Крадеца на зората и има поне някакъв
шанс. Втълпи ли си го най-после?
– Ти как мислиш?
Сега и Илкар въздъхна. За миг прикри очите си с длан.
– Добре… Когато се упражняваш с меча сам, повтаряш движенията
срещу някое чучело, нали?
– Може да окача чувал със слама или да застана пред огледало –
вдигна рамене Хирад.
– Но не знаеш дали тези похвати ще ти послужат в боя, докато не
опиташ?
– Естествено.
– А ако не си се упражнявал, изобщо няма да владееш тези похвати,
нали?
– Ти да не проверяваш колко съм тъп?
– Отговори на въпроса, моля те. Искам да ти стане ясно.
– Щом е тъй… – Хирад се намести на камъните и отпи от виното. –
Прав си, Илкар, изобщо няма да ги владея и за нищо на света няма да ги
използвам в истински бой. Доволен ли си?
– Да. Същото е при извършването на заклинания. – Илкар се пре-
мести, за да гледа Хирад в очите. – Опитам ли се да извърша заклина-
ние, с което не съм се занимавал преди, твърде вероятно е да се проваля,
може и да постигна неочакван резултат, а той най-често е гибелен. Ден-
зър цял живот се е подготвял да използва Крадеца на зората, затова поне
на теория знае как да изрече словата, да оформи маната и така нататък.
Не е предрешено, че ще успее, но също като при теб и упражненията ти
с меча той ще е уверен, че знае какво върши, а накрая ще си проличи
имало ли е полза от обучението му. Този път разбра ли?
– Да, знам, няма да го убия. – Хирад се наклони към Илкар. – Но
няма и да търпя той да си рискува живота като тъпанар, щом е адски ва-
жен. И няма да му позволя да се гаври с паметта на приятелите ми!
Гласът му се разнесе навсякъде из развалините. Шумът в работил-
ницата секна, Дензър вдигна глава, а Ричмънд поспря, преди да окачи
котлето с вода над отново разпаления огън.
Дензър стрелна Илкар с поглед и се подсмихна не особено весело,
Крадеца на зората
168
после пак наведе глава над книгата.
– Та какво щеше да ми разправяш за неговия Следник? – напомни
варваринът.
– Ами трябва да е някакъв вид полуразумен крилат демон, доколко-
то знам. Не се сещам за друга причина Дензър толкова упорито да крие
от нас другия му облик. – Хирад продължи да гледа питащо. – Слушай,
ти може и да си добре осведомен за Травърс, но за толкова години не си
направи труда да чуеш и думичка от всичко, което съм ти казвал, нали?
– Че ти дърдореше през повечето време за магии и други подобни
глупости – ухили му се варваринът.
– Защо ли сега взе да разпитваш с такова желание? – промърмори
елфът.
– Защото сега стана важно.
– И преди си беше важно! – не се стърпя Илкар.
– Няма ли да оставите препирните за по-късно? – укроти ги Рич-
мънд и се приближи. – И аз искам да науча повече за онази твар на
Дензър.
– Е, добре… – Илкар метна поглед към тъмния маг, който привидно
не се заслушваше в разговора. – Най-просто казано, неговият Следник е
магическо творение също като момичето, на което сте се натъкнали от-
въд разкъсването. Разликата е в способностите му и в начина, по който
поддържа живота си. Щом бъде сътворен, трябва да се влее в съзнание-
то на своя господар.
– Какво да направи?!
Хирад си сипа още вино и предложи кожения мях на Илкар и
Ричмънд.
– За подробностите питай Дензър, макар че се съмнявам дали ще
бъде откровен с теб. Следниците са присъщи на Ксетеск заради тяхното
бърникане в измерението на демоните. Както и да е… Съзнанията на
господаря и Следника частично се сливат. Тази връзка може да бъде
разкъсана само при смърт на единия или другия. Следникът разсъждава
и действа самостоятелно, но винаги е готов да изпълни заповедите на
своя господар и нищо не би го накарало да му се опълчи. Това всеотдай-
но покорство е единствено по рода си.
– И какъв е смисълът да си завъждат такова другарче? – подхвърли
Ричмънд.
Илкар изсумтя.
– Зависи от мага, който го сътвори. Спътникът на Дензър явно е не-
гов телохранител, съгледвач, вестоносец и – ако не се лъжа – доста
Джеймс Баркли
169
мощно оръжие при нужда. – Елфът махна с ръка към входа на работил-
ницата. – А в момента търси всичко, което може да послужи, и несъмне-
но ще осведоми подробно господаря си за всяка находка.
– Те приказват ли си? – намръщи се Ричмънд.
– Не, ако съм разбрал правилно. Могат да общуват с нещо като за-
чатъчно четене на мисли. Успяват да се свържат и на по-голямо разстоя-
ние, но с цената на тежка преумора.
– И какъв е истинският му вид все пак?
Хирад врътна глава към дупката в пода, от която в момента не до-
литаше нито звук.
– Няма как да отгатна, тези твари обаче имат излъчване, от което
човек може да се вцепени… почти в буквалния смисъл. Представи си
демон, какъвто ти го рисува твоето въображение – грозен, крилат, опа-
шат, – и едва ли ще си много далеч от истината.
– Какво ще стане с него, ако Дензър умре? – сети се Ричмънд и по-
сегна към меха с виното.
– Следникът също ще умре. Не може да живее без господаря си.
– Но защо?
– Някак зависи от поддържането на неговото съществуване и от об-
вързването на съзнанията им, но не знам подробности.
– А Дензър какво го чака, ако Следникът умре? – попита и Хирад.
– Чака го болка – намеси се Дензър, който се изправяше, оставил
книгата до себе си. – Все едно някой ми е бръкнал в главата и мачка мо-
зъка ми. – Дойде при тях и за по-нагледно сви пръсти. – За щастие ни-
как не е лесно да убиеш Следник.
В този миг котаракът излезе от работилницата.
– Дали знае, че говорихме за него? – загледа се натам Ричмънд.
– О, да – потвърди тъмният маг сериозно, дори намусено. – Знаеше
през цялото време.
Котаракът побърза да се пъхне под наметалото му. Котлето над
огъня бълваше пара.
– Някой иска ли топла напитка? – попита Ричмънд.
– Да, благодаря – отвърна Илкар. – Дензър, имам въпрос към теб.
Какво мислиш за онова измерение? Не те питам какво движеше скеле-
тите, интересно ми е какво ги е погубило преди време.
– Аз ще ти кажа – намеси се Хирад. – Сам видя как е обгорено
всичко там. Драконите са се промъкнали в онова измерение и са го
овладели.
– Ако си прав – промълви Дензър, – представете си какво ни чака,
Крадеца на зората
170
ако се промъкнат и при нас.
– Предупредих те още тогава – тихо натърти Хирад, – но ти не по-
иска да ме чуеш.
– Няма да се стигне дотам – успокои го Дензър.
– Когато приключим с тази работа, амулетът се връща при Ша-Ка-
ан – заяви варваринът. – Все някак трябва да го намерим.
– Твърде късно е – възрази Илкар. – Вече разполагаме със знанието,
което носи амулетът. Но поне можем да докажем, че ще се възползваме
мъдро от това знание. – Той опари с поглед Дензър. – Ако пък злоупот-
ребим или го дадем комуто не бива, какво друго да очакваме, освен Ша-
Каан да ни лиши от закрилата си.
– Дано този път слушаш, човече от Ксетеск – тежко изрече Хирад.
– Да, чух добре. И съм съгласен с всяка негова дума. А сега може
ли да пийна нещо? Прежаднях.
Джеймс Баркли
171
ГЛАВА 13
Троун спря спътниците си встрани от пътя към портата на замъка.
Разположиха бивака си на стотина крачки встрани, където ги прикрива-
ха храсти и дървета. Вместо да си търсят белята с огън, Уил извади и
сглоби своята походна бездимна печка. Макар че вършеше чудесна ра-
бота за готвене, тя не изпускаше издайническа светлина, но и не сгрява-
ше седящите около нея. Мръзнеха, когато се спусна безоблачната ветро-
вита нощ.
Стигнаха дотук от речната долина, почти без да нарушат сърдитото
мълчание. На Троун неведнъж му се наложи да утешава стигналия до
сълзи Алун, а тихото зъбене на Уил винаги таеше опасността да избух-
не. Джандир наблюдаваше всичко това отстрани и си блъскаше главата
над загадката как ще се сплотят достатъчно, за да имат поне мъничък
шанс да измъкнат Ериан и момчетата.
Когато сложиха на печката котле с вода и друго с овесена каша,
Троун заговори:
– Остава ни само един час път пеша до замъка. Никой да не си от-
пуска гласа, нито пък да се запилее нанякъде, без да знам. Щом се заси-
тим, аз и Уил ще обиколим замъка, ще се опитаме да намерим място за
проникване, а и да видим горе-долу с колко противници ще се разправя-
ме. През това време ти, Джандир, ще бъдеш на пост, а ти, Алун, се опи-
тай да отдъхнеш, защото май си останал без сили. Някой да пита нещо?
– Кога ще се опитаме да ги спасим? – избълва Алун.
От тревога едва запазваше разсъдъка си, не можеше да мигне
нощем.
– Не тази вечер. – Троун вдигна ръка да възпре очаквания изблик
на възмущение. – Цял ден пътувахме, уморени сме, а след огледа не би
останало време да обмислим плана и да го изпълним през нощта. Ако
всичко потръгне добре, ще се вмъкнем вътре в ранното утро, когато
стражите вече са задрямали. Съгласни ли сте? – Другите кимнаха. –
Добре, сега да ядем.
Чак след пладне на другия ден Хирад сподели на глас опасенията,
които го тормозеха, откакто Илкар прочете пергамента. Напредваха без
произшествия, Талан бе открил доста удобна пътека и още преди слън-
цето да се издигне много в небето стигнаха до по-обичайна местност.
Щом влиянието на пространственото разкъсване остана далеч зад
Крадеца на зората
172
тях, Гарваните и Дензър се отпуснаха поне малко и спряха в подножие-
то на хълма, по който слязоха. Ричмънд запали огън, вятърът подхваща-
ше струйките дим и ги разпиляваше из небето, закрито наполовина от
променящи очертанията си облаци. Когато се покажеше, светилото
стопляше гърбовете им, но не разведряваше настроението – сега имаха
време да умуват над загубите си и над немислимото, което им
предстоеше.
– Нуждаем се от още хора – въздъхна Хирад.
Отново се смълчаха около пукащите съчки. Останалите се взираха
в него и нямаха желание да продумат. Най-сетне Илкар се престраши.
– Радвам се, че чувам тези думи от теб. Другите промърмориха, че
си мислят същото.
– Само че… – запъна се Талан.
– Знам – натърти Хирад. – Къде да намерим хора, дето хем ги бива,
хем можем да им вярваме? Трябва да опазим тайната, значи ще си опи-
чаме акъла, когато сме в град.
– Позволявам си да напомня – вметна Дензър, – че дори не бива да
припарваме до по-голямо струпване на хора от някое селце. Има твърде
много приказливи езици и алчни създания.
– Дори да е тъй, не рискуваме ли, доникъде няма да стигнем – въз-
рази Талан. Прибра точилния камък, с който остреше меча си, и прид-
вирчиво огледа оръжието. Накрая вдигна поглед към тъмния маг. – Ня-
ма да намериш в затънтено селце подходящи за нас хора да чакат кога
самонадеяни спасители на Балея ще минат да им направят примамливо
предложение.
Илкар се подсмихна.
– Добре го каза.
– И смешно – добави Хирад. – Кой пък ще помисли тъкмо теб за
спасител на Балея?
Елфът тутакси му показа среден пръст и варваринът пак се настрои
сериозно.
– Е, какъв е отговорът на гатанката? Не сме достатъчно на брой.
Дори Сирендор и Незнайния да бяха с нас, пак щяхме да си насилваме
късмета.
– Ами не е ли по-добре да се питаме сега ли ще търсим хора, или
след като минем през замъка на Черните криле?
– След това – мигновено отсече Хирад. – Няма да забъркваме нова-
ци, докато не очистим онези гадини.
Илкар го изгледа с присвити очи.
Джеймс Баркли
173
– Аз пък си въобразих, че се каниш да проявиш малко здрав разум.
Значи ние петимата ще нападнем замък, а?
– Ако няма друг начин, ще го направя и сам – невъзмутимо го уве-
ри варваринът.
– Според мен е по-разумно първо да си свършим работата в замъка
– намеси се Ричмънд.
– И ти влагаш чудноват смисъл в думата „разумно“ – изсумтя
елфът.
– Просто си мисля, че и така можем да се справим. Доколкото знам,
Травърс рядко напуска замъка, но повечето Черни криле пътуват насам-
натам да вършат гнусотиите си. Не вярвам да заварим повече от двайсе-
тина, колкото да поддържат замъка и да пазят. Не забравяйте, че никога
не са били многолюдна шайка, прочуха се повече с настървението си.
– Ами ако бъркаш?
– Илкар, ако той бърка, всички ще измрем в една страхотна
касапница.
Дензър въздъхна.
– Слушай, Хирад, ако сме така настроени, сполуката едва ли ще е с
нас.
– Брей… Да ме порази слепота, ако започна да ти слушам приказ-
ките. Бях забравил, че най-правилно е да се мяткаш между измеренията,
докато в джоба ти е пергаментът, дето тръгнахме да го търсим.
– Стига, Хирад – сгълча го Илкар. – Колкото и да спорим, остава си
твърде голямата опасността да влизаме в замъка само петима.
– Ех, богове… – процеди варваринът и се изправи. – И ти подхвана
същата песен. Откога сме толкова предпазливи? Явно затъпях и пропус-
нах мига да разбера. Особено когато ей тоя – махна с ръка към тъмния
маг – скочи направо в проклетия свят на драконите!
Обърна им гръб и тръгна към конете, които пасяха безгрижно.
Дензър понечи да се надигне, но Талан го хвана за глезена и при-
тисна крака му към земята.
– Остави го на мира.
– Талан е прав – съгласи се Илкар и топна чашата си в котлето с ка-
фе, – няма да го разубедиш точно сега.
– Значи това решихте? Малцина сме, но се напъхваме в замъка при
огромен риск, защото го гризе дребнавата жажда за мъст?
Още преди да довърши изречението, долови внезапната вълна от
неприязън, а котаракът се размърда неспокойно под наметалото му.
Погледите на Илкар, Талан и Ричмънд го увериха след миг, че е
Крадеца на зората
174
прекрачил далеч отвъд границата на търпимото. Изведнъж проумя от-
части какво означава някой да принадлежи към Гарваните. Думите на
Илкар потвърдиха прозрението му.
– Ти си чужд в отряда, не разбираш – сдържано започна елфът. – Не
можеш да вникнеш в това, което ни свързва. То не изчезва и в смъртта.
Тъкмо заради неистовото желание на Хирад да източи кръвта на Тра-
върс можем да му се доверим напълно. – Илкар спря да предъвче залък
хляб, а Дензър следеше смяната на израженията му, докато обмисляше
думите си. – За всички ни е така – каза накрая Илкар и посочи себе си и
другите двама. – Не сме толкова словоохотливи, но не си позволявай по-
вече да обвиняваш Гарваните в „дребнава жажда за мъст“, особено ако е
свързано със смъртта на Сирендор. Дали вече си забравил, че той загина
вместо теб, а Хирад загуби най-добрия си приятел? Добре че не те чу…
– Съжалявам – смънка Дензър.
– И като почнахме тази раздумка – сопнато, но не враждебно подх-
вана Ричмънд, – я да изясним още две неща. Първо, ако някому се пада
да решава последен, щом вече го няма Незнайния, това е Хирад. Не си
ти, Дензър. Второ, всички знаем какво се опитваме да направим, но по-
важно е, че ние сме Гарваните, а не че ти си ни наел. И ако Хирад си е
наумил да отидем в замъка, а другото да оставим за по-късно, така ще
постъпим.
Дензър се смути тежко от противоречието, от което не намираше
изход и му се искаше изобщо да не е възниквало. Унищожаването на
Върховните вещери беше единствената, върховната цел, но тези мъже
не желаеха да го признаят. Опознал живота на Гарваните, той започва-
ше да подозира, че не си представят каква беда ще се стовари върху Ба-
лея, ако се провалят и Върховните вещери надделеят. Ксетеск щеше да
бъде заличен, всякаква надежда щеше да си отиде заедно с Школата, а
самите Гарвани щяха да бъдат пометени от света като плява от ураган.
Пое дъх и отвори уста, но беше безполезно, а Талан го изпревари.
– Всички искаме да успеем. Но те съветвам да помниш, че преди да
те срещнем само трима от Гарваните намериха смъртта си за цели десет
години. – Талан неволно се озърна към Ричмънд, който бе навел глава. –
Разчитаме на усета си, защото рядко ни подвежда. Известно ти е, че ня-
маше да се заемем със задачата, ако от самото начало бе откровен с нас.
Ти ни забърка и двама от нас умряха само за седмица. Опитай се да ви-
диш това през нашите очи и не говори за неща, които не разбираш. Засе-
га сме живи, защото умеем да оцеляваме, и ако престанеш да се намес-
ваш, може да поживеем още.
Джеймс Баркли
175
– Според мен все ще се спогодим някак – увери го сдържано Ден-
зър, макар че едва сега осъзнаваше какво си е навлякъл.
Погледът на Талан се смекчи, той се усмихна и тупна тъмния маг
по рамото.
– Голямо конско ти дръпнахме, а? Може би и ти ще ни обясниш
това-онова, когато решиш. Сега е време да си продължим по пътя. Хи-
рад? – Той тръгна в посоката, накъдето отиде варваринът. – Хирад? До-
веди конете, моля те, тръгваме!
Ериан сякаш се бе събудила след безкраен кошмар. Нейните мом-
чета бяха уплашени и малко мърляви, но ги завари сити и на топло. От
вниманието й не се изплъзна сприятеляването им с един от стражите.
Този път не я посрещнаха със съмнение в очите. Стражът им бе пробу-
тал някакво обяснение защо тя не можела да идва при тях и тя му беше
благодарна.
Капитана й разреши да остане един час при синовете си, после дой-
де лично и най-учтиво я покани да вечеря с него. Пак седнаха до огни-
щето и този път Ериан си позволи чаша вино.
Виждаше леката усмивка на Травърс, който обикновено се държе-
ше делово, и още по-остро съзнаваше какво й предстои да стори. Надя-
ваше се боговете… или по-скоро Магистрите на Дордовер да й простят.
Но надеждата беше слабичка.
– Е, държа ли на думата си? – разпери ръце Капитана.
– Не очаквай да се хвърля в прегръдката ти само защото си ми поз-
волил да видя собствените си деца.
– Стига, Ериан, не разваляй и този хубав момент.
– Много съм щастлива, защото те са живи и здрави, но крайно не-
доволна, че ни държиш тук против волята ни. Не виждам какво му е ху-
бавото на момента – изрече студено тя. – Сега ми кажи точно по какъв
начин искаш от мен да погазя принципите си.
– Жалко че се чувстваш така. Това, което аз…
– Запази историйките си за лековерните. Просто ми кажи какво ис-
каш и ме остави да се върна при децата си.
Капитана я изгледа и бузите му хлътнаха за миг, след това кимна.
– Така да бъде. Просто е – искам да потвърдиш или да отхвърлиш
истинността и значението на предмети или сведения, свързани с Краде-
ца на зората, с които аз бих се сдобил. Щом съм се зарекъл да бдя над
това заклинание за доброто на Балея, трябва да имам само твърда опора
под краката си.
– Дори не подозираш с какво си се захванал – предупреди го Ериан.
Крадеца на зората
176
– Умът ти не побира към каква мощ посягаш. Ако имаш злощастието да
успееш дори в откриването на ключови сведения, ти и твоите послушни
маймуни ще бъдете изтребени от онези, които няма да се спрат пред ни-
що, за да си присвоят заклинанието.
– Ериан, не си затварям очите за опасностите, но на мен се пада да
се справя с тях. Някой е длъжен да го направи.
– Именно! – Тя толкова рязко се наведе към него, че за малко не
разля чашата. – На Школите се пада да опазят това откритие… ако то
наистина съществува, но само четирите заедно, а не една. Това е най-си-
гурният начин то никога да не бъде използвано.
Капитана се разсмя.
– Невероятно… Искаш да дам заклинанието точно на хората, които
са способни да го употребят. Ако е в моите ръце, всички ще се отървем
от тази заплаха.
– Ако всеки от трите катализатора бъде под контрола на отделна
Школа, става още по-безопасно.
– Искаш от мен да разчитам, че вашето любопитство няма да ви
подтикне към експерименти? – Травърс сви устни с пренебрежение. –
Познавам маговете. И двамата знаем по какви отъпкани пътечки се дви-
жат мислите им. Само чужд на магията човек заслужава да му бъде по-
верено опазването на заклинанието. Този човек ще бъда аз и с твоята
помощ, и без нея. Готова ли си да направиш каквото искам?
Тя кимна, загубила воля за съпротива. Поне можеше да се опита да
му повлияе мъничко. Сведе глава. Какво ти влияние, помагаше му с
една-единствена подбуда. Никакви принципи на маговете не можеха да
се мерят с живота на нейните деца…
Пътят не отнемаше много сили. Стараеха се да заобикалят отдалеч
селцата, пръснати нарядко из полята и горите. Гарваните почти не изли-
заха извън прикриващите ги гъсталаци, където напредваха по пътечки,
прокарани от дивите животни и ловците. Понякога се промъкваха край
горите, за да се ориентира Талан по слънцето, а Ричмънд да огледа
местността.
Хирад откри, че умът му се стреми да остави зад себе си преживя-
ното около разкъсването, а чистият въздух помагаше да се отърси от
тежките спомени. Чак когато вдиша странния въздух на друг свят, оце-
ни цялата свежест на въздуха в Балея. На Гарваните им олекваше под
топлите лъчи на светилото и сред гъстата зеленина, разговорите около
огъня в биваците все се въртяха около малко преувеличени хвалби с
битки и победи. Но липсата на Незнайния често вгорчаваше историите и
Джеймс Баркли
177
всички млъкваха за дълго.
Дори да не бързаха, на коне щяха да стигнат за три дни до замъка
на Черните криле по ниските гористи хълмове във владенията на барон
Понтоа. Гарваните познаваха добре тези земи и когато пред тях започ-
наха да се издигат ръбести канари и обкръжени от свлачища голи зъбе-
ри, където вирееха само жилави храсти, трънаци и мъхове, те се увери-
ха, че са близо до целта.
В следобеда на третия ден познаха навреме, че ще завали, и решиха
да спрат под голям скален навес в десния склон на долина, по която нап-
редваха на север. За няма и час слънцето се скри зад тъмни буреносни
облаци, а вятърът откъм северните морета носеше хапещ студ. Пътни-
ците побързаха да се увият в плащовете си, а щом пороят заплющя се
приютиха под каменната издатина.
– Това да не е за „добре дошли“ от Травърс? – подхвърли Талан.
– Да, не се съмнявам, че Хирад тайно ще го вини и за бурята – от-
върна Илкар.
– Че защо не?
Заваля още по-силно, капките се пръскаха по камъните наоколо,
дълбаеха спечената земя и притискаха бурените, които все се изправяха
непокорно.
Талан се подаде навън и погледна на север.
– Още дълго ще е така, личи си.
– Само че не можем да киснем тук и да зяпаме дъжда – възрази
Дензър.
– Прав си. – Ричмънд свали раницата от гърба си. – Ще премръз-
нем. Ей сега ще разпаля огън.
Взе кутия с огниво и прахан, после откачи от седлото голям вързоп,
увит в намазана с восък кожа. Започна да вади от него нацепени дърва.
– Можеш да научиш нещо полезно – обърна се към тъмния маг. –
Видиш ли облаците да тъмнеят, събери си сухи съчки.
Отпъди го с ръка от средата на площадката под навеса и се зае да
накладе огън.
– Значи ще чакаме, докато отмине бурята? – намръщи се Дензър.
– Ами да, как иначе?
– Но замъкът…
Ричмънд сви рамене. Довърши малката пирамида от съчки и пъхна
в основата малко прахан.
– Ако не се лъжа, дотам има половин ден. Ти как мислиш? – Талан
кимна и Ричмънд продължи: – Тъй, да речем, че се извали към
Крадеца на зората
178
здрачаване. Ние ще сме отдъхнали, значи стигаме до замъка в късната
вечер и нападаме през нощта. Поначало го бяхме намислили така, нали?
Дензър присви очи, но предпочете да си мълчи. Отвърза навитите
си одеяла, свали седлото от коня си и сложи всичко до неравната стена
на вдлъбнатината…
– Тесничко ще ни бъде тук…
– Аз не съм предлагал всички да захъркаме дружно. – Ричмънд из-
чатка искри с огнивото и полека раздуха тлеещата прахан. – Ей, Хирад,
не бъди толкова безполезен, ами налей вода от потока и донеси още
дърва да изсъхнат под навеса. За всеки случай.
– Добре, мамо – изтъни гласа си варваринът. – Може ли да взема
това? – посочи непромокаемата кожа.
Откачи два мяха за вода от седлото на най-близкия кон и метна ко-
жата на главата и раменете си, като я събра под брадичката с едната си
ръка. Илкар прихна пръв, другите се разсмяха миг след него.
– Ако ти дам и бастунче, съвсем ще заприличаш на баба ми – изгъг-
на елфът и си избърса очите.
– Толкова ли е грозна баба ти? – опечали се Талан. Хирад не измис-
ли остроумен отговор, не му хрумна и подходяща псувня, затова само се
усмихна и излезе на открито.
Тръгна срещу течението на ручея, за да огледа какво има наблизо,
но скоро проумя, че няма смисъл да се отдалечава много. Дъждът
ставаше по-умерен, но се смесваше с лепкава мъгла – облаците се спус-
каха по склоновете и закриваха всичко. Поне в пътеката имаше доста-
тъчно камъчета, за да не се разкаля веднага.
Оглеждаше се и накрая намери разклонен изсъхнал храст. Понакъл-
ца го с ножа и събра дърва за огъня. Връщаше се спокойно към навеса и
по едно време кривна надясно да напълни меховете в потока, който на-
бъбваше от дъжда. Приклекна на плосък камък и пъхна гърлото на пър-
вия мях под водата. Слушаше бълбукането на потока и трополенето на
капките по кожата, с която се бе наметнал.
Не чуваше нищо друго, но когато се обърна да вземе другия мях,
дръжка на меч се стовари под лявото му ухо.
Хирад се просна на камъка. Опитваше се да събере мислите си, но
мъглата, реката, дъждът и бученето в главата му го понесоха към забра-
вата. Надвисна някакъв силует – мъж с шлем на лицето и с ризница. На-
веде се към него.
– Върви си у дома, Хирад. С Гарваните е свършено. Прибери се
вкъщи.
Джеймс Баркли
179
Дръжката на меча се стовари още веднъж. В очите на Хирад блес-
наха искри и всичко притихна.
В погледа на Алун накипяваше ярост. Чувстваше се предаден.
– Нали ми каза, че ще влезем тази нощ?
– Положението се промени – увещаваше го Троун. – Нещо се случи
в замъка. И ти видя ездачите, които минаха неотдавна. Там започна го-
ляма шетня. Няма как, ще почакаме.
Уил се бе промъкнал към замъка след групата конници. Върна се в
късния следобед и съобщи, че вътре било твърде оживено. Май домък-
нали пленници, и то важни. Троун реши само да наблюдават през нощта
и чак сутринта да решат какво ще правят. Както и очакваше, това никак
не допадна на Алун.
– С всеки миг протакане моето семейство е по-близо до смъртта, но
ние ще си седим около печката и ще си пеем да минава времето, тъй ли?
Троун потърка носа си с палец и показалец.
– Не са го направили нарочно, за да ни забавят. – Постара се да ук-
роти ръмженето в гласа си. – И аз горя от нетърпение да видя жена ти и
синовете ти на свобода, но не бива всички да рискуваме напразно живо-
та си, защото така на никого няма да помогнем.
– Трябва да направим нещо! – отчая се Алун. Уил изпухтя и Троун
го спря с отсечен жест.
– Правим нещо! – напомни той. – Ето ни тук, чакаме сгоден случай.
Длъжен си да разбереш, че не е това моментът. Ще държим замъка под
око, докато там се успокоят малко. Знам колко ти е трудно, но те моля
да се овладееш.
Алун се отдръпна, когато Троун понечи да го хване за рамото, но
все пак кимна и се отдалечи по пътеката.
– Той ще се опомни – увери Троун озъбения Уил. – Не го закачай.
– Ще ни докара беля – предупреди го ниският мъж. Чуха тихо подс-
вирване откъм пътеката и Джандир при – тича в бивака.
– Някой идва насам. Троун се изправи пъргаво.
– Е, писна ми. Тук сякаш е пазарен ден в Дордовер. Хайде да спи-
паме поне тези.
– Да бе, имаме ли какво да губим? – озъби се несговорчиво Уил.
– Нямаме, честно казано – отвърна Троун и се озърна може ли да го
чуе Алун. – Не отидем ли скоро в замъка, ще намерим там трупове.
Вода… Плискаше се и бълбукаше по камъни. Вятър, дъжд, вода,
студ. И болка. Туптеше мощно в слепоочието му, надаваше вой в ухото
му.
Крадеца на зората
180
Хирад зашава и целият се сгърчи от пристъп на гадене. Стомахът
му се сви на топка.
– Ох…
Отвори очи. Гъстата мъгла му пречеше да осъзнае къде е. Още
ръмеше.
Седна предпазливо и опипа подутината под лявото си ухо. Бавно
отвори уста и въпреки тъпата болка се успокои, че поне челюстта му не
е счупена.
Имаше странен вкус в устата. Напомняше му за миризма, която не
можеше да…
– Проклетници!
Бяха го упоили. Сви крака под себе си и стана, забравил за мехове-
те и дървата. Олюля се, докато мозъкът и коремът му се укротят след
раздвижването. Вдигна ръка към слепоочието си. И там се издуваше го-
ляма цицина. Още беше като махмурлия, но без приятни спомени. Пом-
неше само надвисналия от мъглата шлем и силата на ударите. И гласа.
Познат глас. В това нямаше съмнение.
Пътеката беше хлъзгава. Падна три пъти и накрая повърна след
удар на главата в камъните.
Пред скалния навес имаше тела. Огънят едва мъждукаше.
– Не! – изстена Хирад през зъби.
Подметките му се пързаляха и спряха в купчината снаряжение. От-
дъхна си, та чак му прималя. Двата трупа с мокрени от дъжда лица бяха
чужди. Ричмънд и Талан се бяха облегнали на скалата зад огъня. Талан
се кокореше, а макар че клепачите на Ричмънд бяха спуснати, той
дишаше.
Талан успя да се усмихне вяло.
– Слава на боговете… Жив си. Мислех, че са те убили.
– Къде?… – започна Хирад, изпънал ръка към празните места край
жаравата.
Талан вдигна ръка.
– Нападнаха ни Черните криле. Ей така изскочиха от мъглата. Ден-
зър май се усети навреме, успя да опече ония двамата.
Помълча, защото се задъха. Кожата около очите му потъмняваше,
струйка кръв засъхваше под носа му.
– Отведоха ги. И него, и Илкар.
– Живи ли бяха?
– Да, доколкото видях. О, богове, този брофан е силна помия… Уф,
гадно ми е!
Джеймс Баркли
181
Талан отвори широко очи и раздвижи челюстите си. Тръсна глава и
се оплака:
– Не помага. Сега какво да правим?
– Събуждаме и него, после тръгваме. Какво друго? Можеш ли да
яздиш?
Талан се изсмя.
– Не пропусна ли нещо? Раменете на варварина се превиха.
– Отвели са и конете. Мамка му! Не беше ли по-просто да ни затри-
ят, та да се свърши?
– Тяхната вражда не е с нас – изломоти Ричмънд, – а с Школите.
– Да, ама бъркат – настръхна Хирад.
– Голяма грешка направиха – потвърди Талан и се изправи.
– Колко път ни остава до замъка?
– Пеша е към шест часа. Нека са седем, защото притъмнява, а ние
не преливаме от сили.
В здрача лицето на Талан белееше болнаво.
– Доста време ще се влачим – промърмори варваринът. – Сега ме
чуйте. Имате десет минути да се стегнете и да се приготвите за тръгва-
не. Разбрахме ли се?
– Какво ще правим? – смънка Ричмънд, който още беше зашеметен.
Подпираше се тежко на стената, за да стане.
– Измъкваме нашите, после изгаряме оная бърлога и всички вътре.
– Умът на Хирад се проясняваше с всеки изминал миг, макар че муску-
лите му още бяха омекнали от опиата. – Щом не са ги убили, значи се
нуждаят от тях. За сведения, няма за какво друго. А нали знаете магове-
те колко мразят да издават тайните си.
Ричмънд и Талан се вгледаха в него. Веднага разбраха какво озна-
чават думите му.
Слабо движение привлече вниманието на Хирад. Плащът на Рич-
мънд бе захвърлен до пепелта на огъня. Отдолу се подаде черна глава и
подуши въздуха. Котаракът на Дензър се взря във варварина и с един
скок се озова върху раменете му и надникна в очите му.
– Нов приятел ли си намери? – успя да се усмихне Талан.
– Не ми се вярва… – Котаракът измяука протяжно. – Добре де, доб-
ре, и без това отиваме там. Ще го намерим.
Котаракът се вторачи в долината. Мъглата се разнасяше полека, но
заради дъждеца и сумрака не се виждаше надалеч.
– Дали те разбра? – усъмни се Ричмънд.
– Може и да е разбрал. Хайде да се махаме оттук.
Крадеца на зората
182
ГЛАВА 14
– Гадничко заклинание. Подготвяхте малка изненада за някого,
нали?
Травърс се наклони към порязаното кървящо лице на Дензър и раз-
люля амулета, който се блъсна в лявото му ухо. Лъхаше на алкохол.
Дензър се надяваше, че току-що преживеният потрес не се е изпи-
сал на лицето му. Тъкмо си въобразяваше, че не може да стане по-зле, и
ето че се оказа предаден от друг маг. И то маг, който работеше за Тра-
върс – Ловеца на вещери.
Откакто го плениха при скалния навес, Дензър се чудеше защо му
запазиха живота – Травърс обикновено не постъпваше така, а пращаше
наемни убийци. Не проумяваше защо след като онази жена бе опитала
да го убие в „Гарваново гнездо“, нещо се бе променило. Чак толкова ли
се нуждаеше Травърс от отговори на въпросите си?
В края на краищата нямаше значение. Поне докато още дишаше,
имаше своя нищожен шанс. Можеше да се надява единствено, че ще се
опитат да го спасят. Ако Хирад бе оцелял, той би направил и невъзмож-
ното, за да измъкне Илкар.
Засега Дензър си оставаше безпомощен, а веднага пролича, че Чер-
ните криле умеят да държат изкъсо заловени магове. От мига, в който
спипаха Дензър и Илкар, ръцете им бяха вързани, а докато се доберат до
замъка, четирима следяха зорко всяко тяхно движение. Вкараха ги нап-
раво в голямо помещение, където имаше само няколко стола, две ниски
маси и отдавна изстинало огнище.
После се захванаха да ги бият – майсторски, но без никаква свире-
пост. Целта беше ясна. Ударите се сипеха по главата, гърдите, корема,
ръцете и краката. Накрая изцедиха от тялото на Дензър и малкото жиз-
неност, която бе запазил. Ако сега отвържеха ръцете му, не би смогнал
да извърши заклинание дори за да спаси живота си и това им беше
известно.
– Нищичко ли няма да кажеш? – Травърс се отдръпна. – Имаме вре-
ме. И разбира се, ти не знаеш какво ние знаем.
В залата стояха още осмина. Тук беше и Илкар. Не продума нито
веднъж, откакто го хванаха. Пребиха го по-невъздържано, а Травърс го
поглеждаше разочарован и отвратен. Може би защото се бе опетнил с
помощта си за Ксетеск?
Джеймс Баркли
183
Дензър неволно се питаше кой е разгадал амулета и го е предал. Из-
дайникът принадлежеше или към Ксетеск, или към Дордовер. Мястото
на пространственото разкъсване и намекът за света отвъд него бяха из-
писани с кода на Дордовер.
Още не му се вярваше, но усети непреодолима погнуса към отстъп-
ника, предпочел да работи за Черните криле. Явно беше някой от Дор-
довер. Маг от Ксетеск би избрал самоубийството.
Мислите му кривнаха към Следника. Сигурно бе останал в бивака,
но ако не намереше господаря си скоро, щеше да линее, докато не умре.
А Дензър не беше сигурен, че мозъкът му би издържал на това
страдание.
Силна плесница го върна към нерадостното настояще. Вдигна пог-
лед към лицето на Травърс.
– Ще ти кажа малко от онова, което знам – заяви Капитана. – Моля
те да внимаваш. Ще ми бъде неприятно, ако разсъдъкът започне да ти
изменя.
Придърпа си стол и седна срещу него. Един от подчинените му до-
несе масичка, бутилка и чаша. Капитана си сипа щедро и наоколо се
размириса на спирт. Облегна се и изпружи крака.
– Моите източници ме осведомиха, че е започнало нещо голямо и
тревожно.
– Не оспорвам това.
След думите на Дензър се възцари пълна тишина. Злобният поглед
на Травърс го прониза.
– Не ме прекъсвай втори път, иначе ще ти отрежа езика и ще ти го
закова на челото, за да запомниш.
– Капитане, май така ще е най-добре – обади се висок жилав воин с
неприятно изражение. – Няма да е никакъв маг, ако не говори, нали?
И Дензър, и Травърс извиха глави към него, но тъмният маг едва
сдържа усмивката си. Що за смотаняк…
– Исман, я иди да сгрееш вода, че нашето приятелче може да е за-
жадняло за горещо питие. Тук е доста студено. – Когато Исман излезе,
Капитана промърмори: – Идиот… Трудно му увира чутурата. Та докъде
бяхме стигнали?
Опразни чашата, напълни я пак и завъртя питието в нея. Дензър го
наблюдаваше, стиснал устни. На Травърс му личаха годините. Несъмне-
но би изпълнил заплахата си. Вярно, нямаше славата на любител на жес-
токостта, затова пък бе доказал, че спазва обещанията си.
– Да, голямо и тревожно. Доколкото знам, Крадеца на зората е най-
Крадеца на зората
184
могъщото заклинание, създадено досега, и това… – отново размаха аму-
лета – …е първата стъпка към овладяването му. Знам и че имате нужда
от три катализатора, за да го използвате. Оказа се, че те не са изброени в
амулета. Сега искам ти да ми кажеш някои неща. Разрешавам ти да го-
вориш. Всъщност настоявам да се възползваш от тази привилегия.
Исман се върна с голямо медно котле и няколко чаши.
– Има бульон.
– Чудесно – отвърна Капитана. – Сипи за Дензър и за неговия мъл-
чалив приятел елф. Отвържете им по една ръка и се погрижете да дър-
жат чашите здраво, с всички пръсти. – Травърс пак се обърна към тъм-
ния маг. – Да не се отклоняваме от работата си. Ще говориш ли?
– Не разчитай на това.
– Е, може и да не ти се развърже езикът веднага. Дензър се смръзна
от усмивката му. Исман донесе две чаши, от които се вдигаше пара.
Кимна и някой зад двамата пленници разхлаби въжетата, за да имат сво-
бодна ръка.
– Благодаря – каза Дензър и взе чашата.
Бульонът миришеше на лук и домати. Илкар не отвори уста, но съ-
що прие чашата.
– Добре, сега ще се чувстваме по-уютно – подхвърли Травърс. – Да-
ли не би пожелал да ми обясниш какво се канеше да прави Ксетеск с
Крадеца на зората?
– Няма да повярваш.
– Опитай де.
Дензър сви рамене. И да кажеше истината, трудно би загазил
повече.
– Върховните вещери са се завърнали. И в момента по границите ни
се трупат войски на западняците, а ако шаманите ги подкрепят с магия,
Балея ще бъде прегазена. Значи Върховните вещери трябва да бъдат
унищожени. И Крадеца на зората е единственото средство.
Травърс се разсмя толкова гръмогласно, че Илкар трепна. Погледна
Дензър и пак наведе глава към чашата си.
– Превъзходно! Опасявам се обаче, че познавам историята твърде
добре. Върховните вещери са погубени отдавна и никога няма да се
завърнат.
– Нали ти казах, че няма да повярваш.
Дензър пак размърда рамене и Травърс прихна повторно.
– Да, как забравих, че вие в Ксетеск вярвате безогледно на своите
Магистри. – Той продължаваше да се подхилва. – Лесно ми е да си
Джеймс Баркли
185
представя, че точно това са ти втълпили. Подмамили са с величава цел
човек, готов на всичко, за да им угоди.
Тъмният маг не отговори, само се взираше в Травърс над ръба на
чашата. Знаеше, че се е намръщил.
– Дензър, имам въпрос към теб – наистина ли вярваш, че Върховни-
те вещери не са били унищожени от мощта на собствената ти Школа?
– Травърс, явно не сме изучавали една и съща история.
Тогава не сме имали силата да унищожим окончателно Върховните
вещери. А те избягаха от своя затвор.
– О, да… как беше… Някакъв затвор между измеренията или нещо
подобно? – Капитана поклати глава. – Добре скалъпено. Признавам, че
върши работа, за да държите юздите на другите Школи. Ти също вяр-
ваш в това, а?
Дензър мълчеше.
– Вярваш, как иначе. Но защо ли да очаквам, че ще загърбиш дог-
мите, които са ти набивали в главата толкова години?
– Тълкуваш превратно подбудите на Ксетеск – увери го тъмният
маг. – Макар обликът ни в чуждите очи да се променя бавно, нашите
идеали и нрави вече не са същите.
Травърс запляска с ръце бавно и гневът на Дензър се отприщи. Ов-
ладя се с големи усилия.
– Откровено казано, боя се, че тънеш в печална заблуда. Сведения-
та ми за вашите проучвания рисуват коренно различна картина, а веро-
ятно и ти би се съгласил, че Крадеца на зората не е особено „морално“
заклинание.
Дензър мълчаливо допи бульона и пак вързаха ръката му за
другата.
– Открихте ли кои са катализаторите? – небрежно попита Травърс.
– Не.
– Аха. Така да бъде. Все тая. – Капитана се обърна към Исман. – За-
що не заведеш Дензър в стаята му?
Исман кимна, отвърза ръцете на тъмния маг и го изправи. В дългу-
рестото тяло на воина се криеше смайваща сила.
– Дензър, след малко ще усетиш – продължи Травърс, след като си
наля още от бутилката, – че в твоя бульон имаше малко сънотворна от-
вара. За твое съжаление, Илкар от Гарваните, ти не си упоен.
Дъждът постепенно спря и мъглата се вдигна от хълмовете, над ко-
ито останаха само тъмни облаци. Хирад не знаеше дали някога ще из-
съхне, а и дали най-сетне главата му ще се избистри. Вървяха неспирно
Крадеца на зората
186
от три часа и влага – та се просмукваше във всяка пора на тялото му. А
главоболието от брофана го мъчеше и се усилваше в туптяща тежест,
обхванала целия му череп. Стигаше да погледне наляво и надясно, за да
се увери, че Талан и Ричмънд не изглеждаха по-добре.
Преди да угасне последната светлина и разговорът да замре в мрач-
ното, но непреклонно жвакане в калта, другите двама се съгласиха, че
ще стигнат до замъка на Черните криле чак два часа преди зазоряване.
Съчетанието от тяхната слабост, трудния терен и мрака, сгъстен от
плътните облаци, ги принуждаваше да се мъкнат бавно. От двете им
страни се издигаха стръмни канари, по тези унили места само недорасли
дървета, обрулени храсталаци и жилава трева успяваха да се вкопчат в
земята. Осеяните с камънаци планини се проточваха на изток и на запад,
а полегатите ниски възвишения във владенията на барон Понтоа бяха
само далечен спомен.
Хирад се тътреше с наведена глава няколко крачки зад съратниците
си, обзет от безнадеждност и гняв. Преди броени дни Гарваните бяха
седмина, привидно несломими, и стояха на крепостната стена, за да доп-
ринесат за поредната победа. А той преливаше от гордост и енергия, на-
сърчаван всеки миг от всичко, което бяха постигнали през изминалите
десет години.
Сега трима уморени бойци се влачеха посърнали към свърталище
на врагове, където не очакваха нищо друго, освен смъртта си. Това ги
сполетя заради един-единствен човек – Дензър. Кроежите на мага от
Ксетеск вече отнеха Сирендор и Незнайния. По всичко личеше, че им
отнеха и Илкар. За някакви си дни… Трудно му беше да приеме бедата.
Разтърси глава и се застави да мисли съсредоточено. Нищо друго
нямаше значение, освен опита им да спасят Илкар. Дензър да пропада в
ада, а в битката за спасението на Балея нека се намерят други пътища
към победата. Не знаеха обаче какво ще правят и два часа по-късно
спряха в закътана горичка да обсъдят нападението.
– Някой от вас виждал ли е замъка?
Откакто престанаха да се движат, Хирад трепереше. И Талан, и
Ричмънд кимнаха.
– Там е било седалището на барон, преди да се разгорят междуосо-
биците – обясни Ричмънд. – Не е точно замък, а имение с крепостни сте-
ни. Сигурен съм, че Травърс се е погрижил да бъде по-добре защитено,
но едва ли ще е толкова трудно да се вмъкнем.
– Сещате ли се за някакъв начин? – попита Хирад, който нищо не
бе измислил.
Джеймс Баркли
187
Колкото и да напрягаше ума си, спохождаха го само разнообразни
видения как приятелите му и той загиват.
– Не знам кой ти е заръчал да си вървиш у дома, но подозирам, че
Травърс ще очаква да направим нещо – каза Талан. – Той ще предвиди и
колко дълго би трябвало да се тътрим дотук. Ние ще бъдем уморени, а
неговите хора – не. Изобщо не знаем колко души са в замъка, къде дър-
жат Дензър и Илкар, а и колко са зле.
– Добри новини няма ли?
– Поне не ни заплашва атака или защита с магия – изкриви устни
Талан.
Хирад се оживи от тази искрица надежда.
– Значи можем да се разбеснеем.
– Точно така – подкрепи го Ричмънд.
– За друго сещате ли се? Ричмънд сви рамене.
– Зависи дали ще проникнем незабелязано и в къщата, не само зад
стените. Ако влезем с изненада, ще има полза да се развихрим. И двама-
та с Талан сме виждали замъка само отдалеч, а околността е открита. Но
ако тези облаци не се разнесат, май ще се прокраднем до стените. Има…
поне преди време отзад имаше голяма конюшня и зеленчукова градина.
– Ще го направим – натърти Талан и се разкърши. – Или поне ще
затрием колкото може повече от онези мръсници.
Хирад закима.
– Така си е.
И той се изправи в прилив на неочаквана бодрост. Котаракът се
размърда под наметалото му и го сепна. Съвсем бе забравил за животин-
чето. Почеса го зад ушите и се учуди, че то трепери и е студено на пипа-
не. В очите му я нямаше предишната сила, започваше да го изтощава от-
късването от неговия господар.
– Това създание не е добре – сподели варваринът. – Трябва по-ско-
ро да го занесем при Дензър. Да не губим повече време.
През следващия час вървяха бързо. Тук мнозина, тръгнали по рабо-
та или търговия, отъпкваха пътища, а Ричмънд потвърди, че напредват
горе-долу по права линия към прага на Травърс.
– Колко ни остава? – попита Хирад, когато позабавиха крачка, за да
не се преуморят.
– Ако налучквам вярно – час и половина, най-много два – отвърна
Талан. – До зазоряване има четири часа.
– Прекрасно.
Земята под краката им ставаше по-равна и твърда. Свикналите с
Крадеца на зората
188
нощния мрак очи им позволяваха да различават ниски хълмове, отделни
горички и храсти, разделени от поляни с висока трева.
Котаракът не шаваше и макар че според Хирад още беше жив, от-
падаше с всяка минута. Имаха още около час до замъка по широк път,
който не се отклоняваше от целта им, когато Талан се закова на място.
Облаците изтъняха малко и по-ярко петно в тях бележеше къде се крие
луната.
– Какво става?
Хирад се огледа втренчено и разхлаби меча си в ножницата. И вя-
търът утихваше, неравномерния му напор охлаждаше още повече мок-
рите дрехи и броня.
– Нещо не е наред. Минете отстрани. На пътя има странни следи.
Хирад посочи на Ричмънд да застане вдясно, самият той зае пози-
ция вляво от Талан, който приклекна, опипа земята и подуши ръката си.
– Май има…
– По-добре не приказвай излишно – обади се нов глас на поне двай-
сетина крачки вляво от тях.
Нисък, грубоват мъжки глас, като че свикнал да шепне през повече-
то време. Гарваните се смръзнаха, но котаракът изведнъж се наежи, ско-
чи на земята и хукна нанякъде в тъмата.
– Моля ви да не мърдате – продължи гласът. – Имам един приятел
до мен, който лесно се стряска и може да пусне стрелата, дето е на лъка
му.
Да опитват с насилие беше безсмислено. Ако сред непознатите на-
истина имаше стрелец с лък, щеше да повали двама от тримата още пре-
ди да му налетят. Нямаха друг избор, освен спокойствието и опитите да
се спогодят.
– Какво искате?
– Нещо наше е у вас и искаме да ни го върнете.
– Съмнявам се – отговори Хирад. – Ако си мислите, че ще вземете
от нас пари, не сте…
– Не ви искаме парите – с отвращение изръмжа мъжът. – Отвлекли
сте жената на мой добър приятел и ще я върнете. Веднага.
– Грешите… – започна Талан.
– Няма начин – прекъсна го онзи. – Вашият гнусник Травърс я раз-
питва, а може и нещо по-лошо да я е сполетяло. Тръгнете насам, но по-
бавно.
Гарваните не се подчиниха.
– Хирад, тези ни помислиха за… – поклати глава Ричмънд.
Джеймс Баркли
189
– Не сме от Черните криле! – сопна се варваринът. Гърлен смях,
сплел се с по-тънък кикот, потвърдиха, че пред тях има поне двама
противници.
– Да бе, не сте! Всякакви хора бродят по този път преди да се е съм-
нало. Застанете един до друг и приберете мечовете.
Този път тримата го послушаха.
– Не сме от Черните криле – повтори Хирад.
– Чух вече…
– Ние сме Гарваните.
Краткото мълчание беше последвано от припрян шепот… някой се
засмя.
– Брей, малцина сте останали.
– Вярно.
Хирад не си позволи да се ядоса.
– Елате по-наблизо. Тук има един, който ви е виждал. Гарваните се
спогледаха и закрачиха напред.
– Спрете! – заповяда вторият глас, не толкова заядлив. Мигът се
проточи. – Минаха немалко години, но явно виждам Хирад
Хладнокръвния.
– Щом ме позна, стига сме се…
– Къде е Илкар?
– Познаваш ли го? – недружелюбно попита Талан.
– И аз съм от Джулаца. Къде е той?
– Травърс го спипа – отговори Хирад. – Илкар е в замъка на Черни-
те криле, затова вървим натам. Пилеете ни времето и ми дойде до гуша!
Първият мъж се засмя с облекчение.
– Елате при нас. Имаме печка, а на вас не ви е излишно да пийнете
нещо, за да се стоплите.
– Има ли друга причина да идваме? – запъна се Талан.
– Май ще си помогнем чудесно взаимно, като гледам. Няма да ви
навреди, ако поприказваме за това.
Ериан още се тресеше цялата. Нямаше никакво съмнение, че пред-
метът, който Капитана й показа, е амулетът на Септерн. С кодирани зна-
ния от три Школи. А кодът на Дордовер посочваше къде е работилница-
та на Септерн.
Страхът я скова – сега Капитана владееше амулета, а тя не направи
нищо, освен да потвърди онова, което той вече знаеше. Наистина бе за-
почнало търсене на Крадеца на зората, и то успешно досега, а той най-
вероятно е заловил онзи маг от Ксетеск – Дензър.
Крадеца на зората
190
Кожата й настръхна и тя за пръв път повярва, че Капитана не е
просто човек, чиито фантазии могат да се мерят единствено с нейните
кошмари. Според нея той имаше немалък шанс да събере трите катали-
затора и да се разпорежда със съдбата на заклинанието. Това означава-
ше, че Школите ще се съсипят взаимно в домогванията си до Крадеца на
зората.
Предстоеше нова война и у нея нарастваше опасението, че победи-
тел от нея ще излезе Ксетеск.
– Виж, твърдо съм решен да науча всичко, което ти е известно за
Крадеца на зората. Ако се наложи, ще пострадаш.
Илкар пак обърна наскоро окървавеното си лице към Травърс, но
не каза нищо. След като изведоха Дензър, мъчителите на елфа го Окова-
ха за стената и започнаха да го налагат с плоската страна на лопата. Из-
низа се цял час, преди да го оставят увиснал на стената. Последва нов,
макар и по-кратък побой и при несръчен замах му сцепиха носа и устни-
те. Можеше да издържи дори тази силна болка. Боеше се от вътрешните
разкъсвания в тялото си. Така го омаломощиха, че не вярваше да се
справи с подобни рани. Особено ако го упояваха. Знаеше, че няма да
спечели още време, като си мълчи.
– Стига, Илкар, това е безсмислено – увещаваше го Травърс завале-
но. – Името ти е Илкар, нали?
– Щом казваш – процеди елфът.
– Я, той говори! – плесна с ръце Травърс. – Браво на теб! Впрочем
бяхме уверени кого сме хванали. В отряда на Гарваните елфите от Джу-
лаца не са мнозина, нали?
– Не са – съгласи се Илкар. Травърс стисна рамото му.
– Иска ти се да поседнеш, а?
– Досетлив си.
Свалиха оковите от китките му и пак го сложиха на стола с вързани
отзад ръце. Тази поза беше невероятно удобна след висенето на стената.
Магът не се засмя на мисълта, че му е толкова добре, след като са го
пребили и го държат вързан на стол. Не биваше да се заплесва.
Капитана също седна, напълни голямата чаша и отпи с наслада. Не
можеше да не е пиян след толкова чаши, но това като че не се отразява-
ше на ума му. Единствените признаци бяха зачервеното му лице и леко-
то фъфлене.
– Най-после стигнахме донякъде, Илкар… Поздравявам те за твоя-
та неотстъпчивост, но времето за инатене свърши. Моля те да отгово-
риш на въпросите ми, след това ще си починеш. Ще ми бъде много
Джеймс Баркли
191
неприятно да те накажа отново, но за твое добро е да повярваш, че не
бих се поколебал.
Травърс се усмихна неприветливо. Илкар не отговори.
– Ще допусна, че вече се разбираме – продължи Капитана. Изгълта
питието до дъно и изтръска последните капки от бутилката в чашата си.
Размаха празната бутилка към един войник, който веднага я отнесе.
– Мислиш си, че ей сега ще пльосна на пода, а? – Този път усмивка-
та беше непресторена. – Уви, ще те разочаровам. Исман, какъв ми е
рекордът?
– Четири бутилки, Капитане.
– Четири – повтори Травърс. – Бутилки.
Илкар не му направи удоволствието да реагира. Травърс зяпаше
празната чаша, но тутакси се ухили, щом до нея бе поставена нова бу-
тилка, която той отпуши на мига.
– Преди да се върнем към прелестното заклинанийце на Дензър, ще
ти бъда адски благодарен, ако ми обясниш защо ти, маг от Джулаца, пъ-
туваше заедно с маг от Ксетеск.
Илкар се вторачи в него изпитателно.
– Наистина ли не знаеш?
– Обясни ми де.
– Ти изпрати една от убийците си да погуби Дензър, нали? Травърс
кимна.
– Да. Провалила се е. За мой късмет, като си помисля какво съм
длъжен да направя.
– Но тя не се провали напълно…
– Нима?
Капитана не поднесе чашата към устата си, а изви глава към Исман,
който вдигна рамене.
– Тя уби Сирендор Ларн.
– Охоо…
– Да, Исман, „охоо“! – озъби се елфът. – И затова Хирад иска да из-
бие всички Черни криле. А каквото иска Хирад, искат го всички
Гарвани.
– Благодаря, че ме предупреди. Ще трябва да се пазим денем и но-
щем, а?
Травърс потупа Илкар по коляното. Елфът се подсмихна криво.
– На ваше място щях да направя точно това – промълви спокойно.
– Хм… – Капитана си засмука горната устна и се облегна на стола.
– Е… и за това ще си поговорим по-късно. Но макар че злощастният
Крадеца на зората
192
край на вашия приятел обяснява защо Гарваните пътуваха насам, изоб-
що не става ясно какво правеше Дензър с вас.
Илкар си позволи кисела усмивка.
– Капитан Травърс, за твърде малко неща мненията ни съвпадат, но
поне в недоверието към Ксетеск сме единодушни.
– Хъм… – Травърс кимна. – Колко жалко, че си на негова страна.
Склонен съм да търпя магове като теб, но… Продължавай.
– Той дължи пари на Гарваните – изтърси направо Илкар. Капитана
го гледаше питащо. – Въпреки изричното ми несъгласие охранявахме
Дензър по пътя до Корина. Имахме намерение да не го изпускаме от
поглед, докато парите не бъдат внесени в нашата сметка. А когато вие
убихте Сирендор, решихме, че трябва да водим Дензър с нас.
Травърс помълча. Жабуреше си устата с поредната глътка.
– Разочароваш ме. Имаше толкова време, но не измисли нищо по-
свястно. Наистина ли ще ми разправяш, че не си знаел какво притежава
Дензър?
– Не знаех – сдържано потвърди елфът. – Подозирах колко е ценно,
защото Дензър ни предложи огромна сума да го пазим. Но нямах предс-
тава какъв е онзи амулет. Не мога да прочета надписите.
Травърс стисна гърлото на бутилката и я запрати към слепоочието
му. Илкар нямаше как да избегне удара, освен да падне заедно със сто-
ла. Стовари се тежко на пода върху десния си хълбок и извитата назад
ръка пламна от болка.
Виждаше пред себе си парчетата от бутилката, а по главата му
плъзна нова топла струйка кръв. Подът вонеше на спирт.
– Не си позволявай да ме правиш на глупак! – изкрещя Травърс. –
Сега аз ще ти кажа с какво сте се занимавали. – Той закрачи напред-на-
зад, под ботушите му хрущеше стъкло. – Тръгнали сте да се сдобиете с
катализаторите за Крадеца на зората, защото са ви известни. Писмената
по амулета са с кодирани знания и на Джулаца, не само на Ксетеск и
Дордовер. Двамата с Дензър сте си необходими, а вашият зловещ сговор
застрашава цяла Балея.
Илкар мълчеше. Вече се бе уверил колко добре разбираше Капита-
на теорията на заклинанията, а сега чу потвърждението на онова, което
подозираше. За Травърс работеше поне един маг.
Когато го вдигнаха от пода, той изпъшка от новото състояние на
ръката си. Сега се радваше, че не може да я движи – натърти я зле при
падането, а може би я счупи.
– Исман, донеси друга бутилка, моля те – отегчено нареди Травърс.
Джеймс Баркли
193
Седна и не продума, докато високият воин не му напълни наново
чашата.
– Не можеш да ме лъжеш вечно – ухили се срещу елфа. „Вечно –
не, но достатъчно дълго“ – рече си Илкар.
– Няма кой да те спаси – увери го Капитана. – Никой не знае, че си
тук.
– Те знаят й ще дойдат.
– Кой бе? Гарваните ли? – ухили се Исман. Илкар го изгледа косо.
– Колко жалко, Исман… Навремето Хирад си мислеше дали не под-
хождаш за отряда. Не те поканихме само защото не те бяхме виждали с
очите си как се биеш.
– Щях да откажа.
– Никой никога не ни е отказвал.
– Но аз съм още жив – подигра му се Исман.
– Да, как забравих да спомена – поклати глава Травърс. – Исман е
бил принуден да убие твоите приятели. Не би допуснал да ни се изтър-
сят на главите и тук.
Илкар обаче го слушаше разсеяно. Капитана се бе навел и под раз-
гърдената му риза висеше Значката на командващия стражата в Подка-
менния проход. Травърс бе окачил на шията си един от трите ключа към
невероятно могъщество, а дори не подозираше. Елфът се усмихна.
– Какво смешно намираш в думите ми?
– Травърс, във всичко можеш да откриеш смешна страна – отвърна
Илкар. – Казваш ми нещо, на което не вярвам, за да измъкнеш от устата
ми онова, което не знам. И понеже няма как да ти го кажа, ще се опит-
ваш да го изтръгнеш насила.
Капитана също се засмя и напълни чашата.
– Пак стигнахме до пълното разминаване в целите. За мен твоите
приятели са мъртви, а и ти наистина знаеш отговора на моя лесен въп-
рос. Ще ти го задам отново. Знаеш ли кои са катализаторите за Крадеца
на зората?
– Не.
Травърс стана.
– Явно е време пак да ти напомним къде си попаднал. Исман, върни
го на стената. Не го удряйте по главата. Ще се върна скоро.
Той излезе уверено от залата, походката му не издаваше колко е из-
пил през последните часове.
– Гадост… – процеди Илкар.
– Вярно – потвърди ухилен Исман. – Не се боричкай, ще стане по-
Крадеца на зората
194
зле за теб.
Илкар се остави да оковат. Подготвяше се да посрещне новите из-
тезания и си напомняше, че не бе доловил хаос в маната, предизвикан от
шок у Дензър. Значи неговият Следник беше жив. Някой идваше на
помощ.
Но когато първият удар с лопатата ниско в ребрата му изкара въз-
духа, той си спомни и че котаракът няма да издържи дълго, без да е до
своя господар. Ако до изгрев никой не дойдеше да ги спаси, нямаше да
дочакат помощ.
– И откога е пленница на Травърс? – недоверчиво попита Хирад.
Не виждаше смисъл в историята, която му разказаха. С удоволствие
обаче топлеше дланите си около чашата кафе. Поне да има някаква пол-
за от тази ненадейна среща.
– Само от няколко дни – отговори му Алун, който бе обяснявал
досега.
Каза, че е съпруг на магьосницата от Дордовер – Ериан, която Тра-
върс бе отвлякъл. Изглеждаше кротък човечец и макар да носеше дълъг
меч, Хирад бе обзет от съмнения дали изобщо знае как да си служи с не-
го. Този мъж нямаше лице на боец.
– И за какво му е?
– За какво му бяха и предишните? За да ги разпитва – приглушено,
с лишен от надежда глас промълви Алун.
– Школите защо не се разправят най-после с този тип?! – вбеси се
Талан.
– Защото твърде много от старшите магове признават, макар и нео-
хотно, че може и да бъде донякъде полезен в усмиряването на тъмната
магия – напомни огромният Троун.
– Но това е отвличане! – възрази Хирад. – Няма спор, че…
– Не е толкова просто – прекъсна го Алун. – Ериан е много своен-
равна. Не се подчинява на правилата, наложени от Школата, хората там
пък са толкова опърничави, че ще позволят тя да си плати за непослуша-
нието. Може би дори да умре заради това. – Вече говореше с омраза. –
Но по-лошото е, че отвлякоха и нашите момчета.
Хирад се вгледа в очите му и го прониза съжаление към човека. Съ-
щото бе открил в погледа на Сана – още не искаше да повярва в
загубата.
– Момчета ли? – не разбра Талан.
– Близнаците им са на четири години – обади се Джандир, стреле-
цът с лък от Джулаца.
Джеймс Баркли
195
Този елф твърдеше, че познава Илкар, поне бегло. Илкар обаче не
бе споменавал нито веднъж името му.
– Значи вие тримата сте наети да ги спасите? – уточни Талан.
– Да не мислиш, че го правим от чиста обич?
– Ние пък отиваме заради приятеля си – озъби се Хирад на дребния
грубиян Уил.
Виждаше, че макар и дребничък, жилавите му мускули изпъкваха, а
очите му таяха лукавство. Носеше два къси меча в кръстосани на гърба
ножници, брадичката и шията му бяха обрасли с твърди косми. Хирад
се настрои неприязнено към него.
– Няма какво да се оправдавам пред вас – сопна се и Уил. – Всички
тук сме наемници. Вие сте си избрали да се биете в свадите между баро-
ни, ние пък връщаме отнети вещи. Или хора.
Смълчаха се, печката съскаше и изпускаше рехав дим, само мъжду-
кането на жаравата вътре напомняше, че седят около запален огън. Хи-
рад незабелязано огледа Троун – такъв великан, че и Незнайния би се
замислил преди да го предизвика. Двуръчният му меч лежеше на трева-
та до него, той се почесваше унесено по русата брада, зареял поглед в
нощта.
Шумолене привлече вниманието на Хирад. Озърна се през рамо –
котаракът се примъкваше към тях. Никак не беше добре. Залиташе като
пияница, докато се дотътри при него. И козината му беше помътняла ка-
то очите.
– Богове… – промърмори Ричмънд. – Хирад, виж го само! Варвари-
нът кимна, взе окаяното животинче и го пъхна под кожената си куртка.
Трепна от студеното телце.
– Твой ли е? – попита Уил.
– На Дензър е и умира.
– Личи си.
Хирад опари с поглед Уил.
– Не бива да го позволим. Трябва веднага да се доберем до Дензър.
– Обърна се към Талан и Ричмънд. – Време е да се разберем какво ще
правим.
– Вие какво бяхте намислили? – попита Ричмънд новите, им
познайници.
– Да влезем тихомълком – обясни Джандир. – Измислихме как да
се промъкнем отзад и чакахме средата на нощта, но мина отрядът, зало-
вил вашите приятели. Решихме да се, позабавим малко, а после се поя-
вихте вие.
Крадеца на зората
196
– Хъм… Не знам дали има смисъл да сме тихи – завъртя глава Хи-
рад. – Ще очакват ние да ги нападнем по един или друг начин.
– Чакат вас тримата – напомни Троун. – Няма как да знаят, че сме
седмина.
– Интересно… – промърмори Талан и попита по-силно: – Какво е
обучението на жена ти?
– Нали ви казах, че е от Дордовер… – учуди се Алун.
– Извинявай, исках да знам дали е майсторка на нападателната ма-
гия, или на защитната?
Алун се посмути.
– Нито едното, нито другото, честно казано. Тя се занимава с из-
следвания и е от книжниците на Школата… тоест предстоеше да стане.
– Не извършва ли заклинания? – настояваше за отговор Талан.
– Не и във вреда на околните – убедено заяви Алун.
– Прекрасно – отдъхна си Талан. – Значи дори да изпълнява запове-
дите на Травърс, ще имаме шанс за успех, ако се разбеснеем.
– Как тъй? – намръщи се Уил. Хирад се засмя.
– Дано ви хареса тактиката на бъркотията, която обичаме ние –
Гарваните.
Счупиха му три ребра, най-долното се подви навътре и застрашава-
ше белия дроб. Ударите ставаха все по-безмилостни – от корема към
гърдите и накрая по краката.
После го оставиха провиснал да кърви от десетина рани отвън и по-
не две вътрешни. Щом ги усети по-добре, прецени едната на черния
дроб като твърде опасна. Опиташе ли се да намери опора, жестоко наси-
нените му крака заливаха с болка гърба, отпуснеше ли се, ръката и счу-
пените ребра го измъчваха.
Вече долавяше първите признаци на зазоряване през пролуките
между завесите. Потъна в униние и съмнения дали има смисъл да под-
държа живота си с последните остатъци от сила. По-добре да се откаже
и да го отнесе смъртта.
Тогава му се прииска да намрази Дензър за безполезния обречен
поход, в който подмами Гарваните. И за смъртта на приятелите. И за то-
ва, че е от Ксетеск, че още е безчувствен от опиата, без да знае какви из-
тезания е изтърпял Илкар.
Но не можеше. Колкото и да беше нагъл и самонадеян, Дензър каз-
ваше истината. Нямаше как да си затвори очите за доказателствата. Отк-
риха пергамента с указания за Крадеца на зората, сражаваха се с дестра-
ни, знаеха и от Гресе, че западняците събират войски. Всичко
Джеймс Баркли
197
предвещаваше, че Върховните вещери ще се завърнат, а Ксетеск се стре-
меше да овладее единственото заклинание, което би могло да ги възпре.
Трепна. Поне в смъртта щеше да се отърве от битката за Балея. Не
му се вярваше да има победители в нея. Вдиша насила и изкашля кръв.
Вцепени се от болка – белият му дроб се притисна към счупената кост.
Изпъна крака внимателно, за да облекчи малко изтръпналите си ръце.
Мъчителите му ги нямаше от няколко минути. Дали биха губили
време пак да му задават въпроси? Богове, как се надяваше на това! Поне
биха го върнали на стола. Къде ли се дянаха? Илкар се зачуди дали не
тормозят Дензър, но нали той беше упоен. Може би закусваха или
безделничеха…
Двукрилата врата отсреща се отвори широко и влезе Травърс с два-
ма от подчинените си. Капитана най-сетне залиташе, стиснал бутилка и
чаша.
– Четвъртата! – развика се и размаха бутилката към Илкар. – Може
пък днес да надмина сам себе си.
– Или да пукнеш, ако сме късметлии – смънка елфът.
– Извинявай, каза ли нещо? Говори по-силно.
Травърс се заклатушка към своя стол, но Илкар не го гледаше. Ис-
ман и още един войник носеха Дензър – гол до кръста, бит зверски, с
провесена глава. Краката му се влачеха по пода и по нищо не се позна-
ваше дали е жив.
Стовариха го на стол и хванаха раменете му, за да не се свлече.
Травърс се засмя и елфът изви глава – Капитана го зяпаше.
– Това му е лошото на нашия опиат. Прекалиш ли, човекът не ще да
се буди. А ние искахме да питаме Дензър за много неща. Голямо убеж-
даване падна, за да отвори очи и да си говори с нас. Жалко че толкова
дълго се противеше.
Илкар лесно си представи болките, които изпитваше Дензър. Виж-
даше на колко места е натъртен, тук-там имаше червени ивици от бич
или кожен колан. Надяваше се, че все още е упоен и не страда чак
толкова.
Травърс отпи от бутилката и се олюля, когато стана. Щеше да се
спъне в стола, но вторият войник ловко го издърпа встрани. Лицето на
Капитана беше алено, а колкото и да тежаха клепачите му, гледаше из-
под тях безумно.
– Две възможности да избирате…
Говореше твърде завалено и скоро нищо нямаше да му се разбира.
Застана между Илкар и Дензър и се престори, че не ги поглежда.
Крадеца на зората
198
– Първата – изпъна пръст към тавана. – Ще отговаряте ли открове-
но на въпросите ми или пак да ви втълпявам по моя си начин, че няма
какво друго да сторите? Накрая ще се покорите на волята ми.
Илкар не забеляза никаква реакция у Дензър. Все пак гръдният му
кош се вдигаше и спускаше, но пресекливо заради болката.
– Упорит си, Травърс – изрече елфът. – Май се налага да продъл-
жиш по старому.
– Втората, значи! – излая Капитана и разгъна втори пръст. – Е, кой
от вас иска да гледа как другият ще умре?
Илкар почувства сянка на облекчение. Край на мъките. Съжали, че
повече няма да види Хирад, но най-сетне беше готов да повярва, че и
варваринът е мъртъв. Сам би предложил да изберат него, знаеше обаче,
че са домъкнали Дензър с една-единствена цел. Илкар се съмняваше, че
би успял да прегради съзнанието си, за да не преживее страданията на
тъмния маг накрая.
За пръв път го погледна с искрено съчувствие.
– Сбогом, Дензър…
Тялото на Дензър подскочи и той притисна лявата си длан към реб-
рата отдясно. Вдигна глава и Илкар се присви от гледката – тъмният маг
беше неузнаваем. Навсякъде съсирена кръв, носът изкривен надясно, ус-
тните подути и сцепени, очите – цепки сред подпухналата плът. Втора-
чи се в елфа и устата му смайващо се изпъна в усмивка.
– Те са тук – изхърка Дензър.
А отвън някой кресна тревожно, разнесе се и по-кръвожаден звук.
В замъка на Черните криле се възцари хаос.
Джеймс Баркли
199
ГЛАВА 15
Хирад беше склонен да признае пред себе си, че от Уил има полза.
И то такава, че не беше зле да остане с Гарваните, след като си разчис-
тят сметките с Черните криле. Ама че чудати шеги пробутваше съдбата!
Още не се бе замислял сериозно кого иска да привлече в отряда, а се на-
тъкна на цели трима. Е, ако всичките оцелеят след нападението. И ако
ги убеди да се присъединят към Гарваните. Нямаше да е лесно, както бе
доскоро.
Сега не можеше да им предложи сигурно наемане на служба срещу
добро заплащане, нито страховита слава, която да ги изпреварва нався-
къде. Този път съгласието би означавало почти сигурна смърт в името
на цел, в която май само половината им сънародници вярваха, а другата
половина се опитваше да ги провали. Или да избие онези, които се стре-
мяха към тази цел.
Алун нямаше място в отряда, а и Хирад не очакваше, че би поискал
да пътува с тях. Но Троун, напращял от мускули, и елфът стрелец Джан-
дир бяха желани допълнения към силата на Гарваните. Той неволно си
представяше как щеше да изглежда отрядът с тях преди – в подобрите
времена.
Тялото на Дензър подскочи и той притисна лявата си длан към реб-
рата отдясно. Вдигна глава и Илкар се присви от гледката – тъмният маг
беше неузнаваем. Навсякъде съсирена кръв, носът изкривен надясно, ус-
тните подути и сцепени, очите – цепки сред подпухналата плът. Втора-
чи се в елфа и устата му смайващо се изпъна в усмивка.
– Те са тук – изхърка Дензър.
А отвън някой кресна тревожно, разнесе се и по-кръвожаден звук.
В замъка на Черните криле се възцари хаос.
Уил беше вкиснат заядливец, но не можеше да му отрече дарбите.
Хирад хареса не само бързия и точен оглед около замъка, но и катерене-
то му по стената, все едно се качи по стълба. Единият край на въжето,
което жилавият дребосък носеше, падна в краката на варварина. Троун
се усмихна.
– Бива си го, нали?
Хирад опъна въжето и се покатери. След по-малко от две минути
всички преодоляха крепостната стена.
– Слушайте – зашепна Уил, – единствените стражи са при портата.
Крадеца на зората
200
Не видях да обикаля патрул, но не бъдете нехайни. Голямата сграда е на
трийсетина крачки, както виждате. Тук сме в плътна сянка и не ни виж-
дат отвътре. По дължина замъкът е поне сто и петдесет стъпки, а отстра-
ни – към деветдесет. – Той се взря в Хирад. – Сега ти кажи какво ще
правим.
– Не е сложно – отвърна варваринът. – Ще реша накъде да тръгнем,
когато влезем… през най-близкия прозорец.
Той се промъкна към ъгъла на зданието и надникна към късата
страна преди да долепи нос до тъмния прозорец. Сви рамене и отвори
уста, но Джандир застана до него. Елфът също се наведе към стъклото и
кимна.
– Празно е – прошепна на варварина. – Кабинет или нещо подобно,
но е малка стая.
– Колко хубаво – промърмори Хирад и замахна.
– Какво правиш бе?! – изсъска в ухото му Уил.
– Влизам.
– Аз знам по-добър начин.
Уил откачи тънко парче метал от колана си и го пъхна между двете
крила на прозореца. Намери резето, бутна го нагоре и отвори.
– След теб – посочи на Хирад.
Варваринът го изгледа сърдито, преди да се покатери през перваза
и да пристъпи към единствената врата. Ослуша се, докато и останалите
влизаха, но не чу нищо. Обърна се към тях.
– Тъй… Талан, Ричмънд, щом намерите откъде да се качите на вто-
рия етаж, отивате горе с Уил и Алун. Аз и останалите ще шетаме долу.
Открехна вратата – зад нея също беше тъмно. Махна на Джандир да
доближи. Елфът се взря през пролуката и затвори вратата.
– И това е малка стая. Пред нас и малко вдясно има проход с перде,
а в лявата стена – врата.
Хирад свали наметалото си, котаракът се смъкна на пода и огледа
помещението, ушите му стърчаха.
– Добре – каза варваринът. – Оттук се разделяме. Талан, тръгнете
наляво. Който не знае накъде да върви, да следва някого от Гарваните.
Готови ли сте? – Другите потвърдиха тихо и той извади меча си от нож-
ницата. Ухили се на Ричмънд и Талан. – Гарваните! – изрева с все сила.
– Гарваните идват!
Устреми се към прохода и съдра пердето. Нададе вой и другите
двама от отряда подхванаха същия звук. Удряше с дръжката на меча по
каменната стена, а Уил и спътниците му подхванаха дивашките вопли.
Джеймс Баркли
201
Около него отекваха крясъци, дрънчене на метал по камък, тежък
тропот на ботуши. Усещаше как кръвта му се забърза във вените, силата
изпълваше мускулите му, а очите му се ококориха. Втурна се към мъж-
дукаща светлинка и едва забеляза, че котаракът тича пред него.
Завари двамина. Хирад се разкикоти озъбен и ги връхлетя. Първият
се вцепени и варваринът почти не забави устрема си, когато го съсече,
отби вдигнатото оръжие на втория и го повали. Изрева гърлено и се
огледа.
Намираше се в кухня до двукрила врата. Напред имаше още врати.
Джандир и Троун стояха пред третата.
– Видяхте ли как става? Оттук се разделяме – по един във всяка по-
сока. Крещете и не спирайте, иначе ще избият всички ни.
Хирад се завъртя, изби с ритник най-близката врата и влетя в стая-
та, от гърлото му напираше вой. Котаракът не изоставаше.
Талан изби вратата, видя следваща врата пред себе си и остъклена
стена отдясно. Посочи натам, без да спира, и извика на Уил да го след-
ва. Нахълтаха в голямо помещение с огнища, прозорците бяха на отс-
рещната стена. Втурна се към двукрилата врата в десния ъгъл, разхвър-
ляше с ритници кресла и масички. Уил забрави смущението си от крясъ-
ците и му подражаваше разпалено.
Ричмънд скочи надясно и разпиля парчета стъкло и дърво във вът-
решен двор. Газеше декоративни храстчета и цветя, погледна само за
миг тъмното небе, докато тичаше към вратата вляво, която откри. Алун
не изоставаше. Преди да доближат вратата се отвори и изскочи мъж с
меч в ръка. Ричмънд извика дрезгаво и му налетя. Противникът само се
усмихна, без да трепне. Остриетата им се сблъскаха с оглушителен звън
и пръснаха искри.
Джандир и Троун се спогледаха смаяни, когато Хирад мина през
двойната врата, все едно я нямаше. Елфът сви рамене, вдиша мощно и
от него изригна звук, сякаш започващ още в корема. Троун кимна, врът-
на се на пети и хукна към далечната врата, а неговият рев, неразличим
от животински, ехтеше между стените.
Джандир сложи стрела на тетивата, отвори с крак и погледна стъл-
бата, водеща надолу. Инстинктите му на ловец надделяха и той заслиза
безшумно. Острото му зрение различаваше всичко в сумрака, а ноздрите
му се разшириха от миризмата на спарена пот, примесена с дъх на пик-
ня и кръв.
Изпод закрита със завеса ниша проникваше слаба светлина. Елфът
слизаше, без да се чуе дори шумолене. Зад плата имаше поне един човек
Крадеца на зората
202
– издаде го приглушената кашлица. Джандир се долепи до стената вдяс-
но от нишата. Увери се, че човекът не е до самата завеса, и отметна пла-
та с лакът, готов да пусне стрелата. Едва не прихна от гледката.
Троун блъсна вратата с длан и се плъзна нататък с пъргавината на
звяр. Вдясно пред широка двукрила врата стоеше само един страж. Ко-
гато окървавеният му труп се строполи на пода, Троун се огледа. Наля-
во имаше още врати, до тях стълба към горния етаж. За миг се озърна
надясно, откъдето се чуваше шумът на схватка, после препусна през три
стъпала нагоре.
Виковете на Хирад секнаха. Озова се в просторна студена зала, чи-
ито прозорци бяха закрити. Китките на Илкар бяха оковани за отсрещ-
ната стена. Елфът вдигна немощно глава.
– Хирад… Слава на боговете…
Варваринът пъхна меча в ножницата и изтича при него.
– Поне си жив.
Припряно бутна встрани желязото, притиснало дясната ръка на ел-
фа, който изохка.
– Внимавай. Ребрата ми са зле.
– Още къде си пострадал?
Илкар успя да помръдне ъгълчетата на устните си.
– Краката, корема, ръцете…
– Облегни се на мен – помоли Хирад.
Обърна се с гръб и усети как елфът опря глава на дясното му рамо.
Освободи и лявата му ръка, с която Илкар се вкопчи в него, за да не
падне.
– Така добре ли е?
– Не. Ще се държа за теб с лявата ръка, а ти ми помогни да стигна
до някой стол.
Хирад изви глава към Дензър. Лежеше по гръб пред столовете, ко-
таракът се бе сврял под мишницата му. Тъмният маг дишаше на пресе-
кулки. Варваринът и елфът бавно се добраха до стола, Хирад много
грижливо сложи Илкар да седне и прекрачи към Дензър.
Ричмънд отстъпи задъхан и за миг докосна раната на ръката, с коя-
то държеше меча. После отпъди с жест Алун и той се дръпна назад.
– Нещо не ти върви, а, Гарванче? Ричмънд не отговори.
– Да се беше прибрал вкъщи. Тук само ще си намериш края.
Ричмънд прехвърли меча в другата си ръка и зае позиция. Против-
никът му изви вежди с неволно уважение.
Ричмънд пристъпи надясно и чу зад себе си съскането на изваден
Джеймс Баркли
203
от ножницата меч.
– Стой настрана, Алун, това не е твоя работа.
– Как да не е? Отвлякоха моето семейство, забрави ли?
– О, любящият баща! Ти пък защо си се домъкнал? – ухили се вой-
никът от Черните криле. – Дойде да откараш труповете ли?
– Мръсник! – изграчи Алун.
Хвърли се напред от лявата страна на Ричмънд, който реагира миг-
новено, за да го предпази. Само че противникът лесно предвиди как ще
постъпи, извъртя се в обратната посока и заби меча си в гърдите му.
Ричмънд изхърка и се свлече на колене, металът между ребрата му
беше като нажежен. Врагът измъкна рязко меча си и Ричмънд тупна по
лице, кръвта тутакси напои дрехите и косата му. Чу кратък тържеству-
ващ смях, глух тропот на бягащи крака, после светът притихна.
Талан нахлу в коридора, Уил на крачка зад него. Срещу тях пред
двукрила врата лежеше труп, отдясно имаше стълба нагоре. Талан се ос-
луша – Троун явно се бе качил. Намръщи се. Шумотевицата не беше
каквато очакваше, не чуваше нито Ричмънд, нито Хирад.
– Да вървим! – кресна той и се устреми нагоре по стъпалата.
Уил тичаше подире му.
Алун видя Ричмънд да пада, обърна се и избяга натам, откъдето бя-
ха дошли. Сърцето му се свиваше в гърдите, по цялото му тяло изби
пот. Остана сам в замък, пълен със стомана и смърт. Но преди да изтича
в тъмата навън, се опомни. Върна се навътре в огромната къща – непре-
менно трябваше да намери Уил.
Травърс се клатушкаше из горния етаж, блъскаше с юмрук по вра-
тите и крещеше всички да се събудят. Олелията, вдигната от Гарваните,
кънтеше навсякъде, а той ускоряваше крачка, гонен от пиянски страх.
Нямаше време да проверява отзовал ли се е някой на виковете му. Ако
враговете го изпревареха, щяха да измъкнат момчетата и да донесат
опустошение в Балея. Близнаци, родени от магьосница – трудно би
измислил по-голяма заплаха от тази. Щом се погрижеше за смъртта им,
щеше да се отърве и от тяхната майка.
Дензър лежеше неподвижно, докато котаракът вреше муцуна в не-
го. Усещаше как собствените му сили се изцеждат още повече, докато
Следникът се възстановява. Но както винаги не само единият даваше и
не само единият вземаше. Едва долавяше гласове наоколо, някой му го-
вореше, но той не беше в състояние да отвърне. Засега. Дясната му ръка
погали главата, която смучеше от кръвта му. Щеше да вземе Значката.
Травърс беше обречен. Дензър се усмихна.
Крадеца на зората
204
Котаракът престана да черпи енергия от него и отново го погледна
със светнали очи. Умовете им се докоснаха и тъмният маг извика образа
на Капитана в общото им съзнание. „Потърси го и се върни при мен. До-
веди ми го. Знаеш какво да правиш.“ Котаракът примигна бавно.
„Ще остана жив, докато те няма. Върви.“ Животното като че се ус-
покои, а мъркането му повече приличаше на ръмжене. Отдръпна се и ог-
леда откъде да излезе, но всички врати бяха затворени.
– Какво става тук?! – смути се Хирад. – Тази твар си похапваше от
него, видях с очите си!
– Хирад, зарежи това… – задавено помоли Илкар.
Не му беше леко да остане буден. Болката в гърдите и краката се
изостри, отново имаше вътрешен кръвоизлив и се нуждаеше от покой,
за да се изцери.
– Има неща, които не знаеш, но ще ги отложим за друг път. Не ми е
добре.
– Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.
– Охранявай ни, запази спокойствие и почакай с въпросите. Къде са
останалите?
– Срещнахме други, които дойдоха тук да спасят някаква жена. Раз-
бесняхме се и скоро замъкът ще бъде наш. Илкар се смъкна мъчително
на пода и легна до Дензър.
– Ами добре…
Затваряше очи, но вратата отсреща се отвори отново. Котаракът се
възползва от шанса и изчезна навън. Хирад се напрегна и отстъпи встра-
ни, където Илкар не го виждаше.
– Исман…
– Оо, Хирад.
Джандир би се разсмял, но гледката беше твърде противна. Човекът
се бе проснал с отворена уста насред изцапания с кръв под и не шаваше.
Стискаше оръжие в едната си замряла ръка, а виното, което бе дошъл да
пие, се разтичаше в локвичка от съборената чаша.
– Мъж, който няма смелост да се изправи лице в лице със смъртта,
е нищожество – изрече Джандир. Онзи не мърдаше. – Мъртъвците не
кашлят, драги. Забрави тези жалки преструвки. Поне ме погледни. – Ни-
какво движение. – Нямам време…
Елфът опъна тетивата.
– Моля те! – Мъжът седна като ужилен. – Аз не съм…
– Казах ти, нямам време.
Джандир пусна стрелата, сложи друга на тетивата и се върна нагоре
Джеймс Баркли
205
по стълбата.
Травърс се подпираше на стената в тесния коридор към кулата и се
чумереше. Гарваните още върлуваха из неговия замък. От време на вре-
ме отекваха викове. Безпокоеше се, че несъмнено ги бяха нападнали по-
вече от трима бойци. Вдигна рамене и продължи към стаята на стража-
та. Двамата мъже вътре изопнаха рамене, държаха оръжията си готови
за бой.
– Браво – изломоти той. – Не бива да разчитаме на случайността.
Тези проклети изчадия няма да напуснат живи замъка. Убийте ги.
Двамата се спогледаха нерешително.
– Те не са обикновени момчета. Ако онази кучка си ги върне, ще
станат толкова могъщи, че никога няма да ги усмирим. Изпълнете
заповедта.
Единият страж кимна и се качи тичешком по спиралната стълба в
ъгъла на стаята. За миг се чуха детски гласове, после се захлопна врата.
Троун тичаше лудешки по коридор на последния етаж. През про-
зорците отдясно виждаше вътрешен двор, в който вече проникваше
мъждива светлина. До ушите му стигаше шум от схватка в отсрещната
част на сградата. Подмина малка ниша и свърна под прав ъгъл надясно.
Озова се срещу поредната двукрила врата. Сигурно зад нея имаше нещо,
което си струваше да нападне. Изрева, ритна яростно и нахълта.
Талан и Уил се разделиха на площадката над стъпалата. Вдясно
имаше проход, по-нататък – две врати. Уил се шмугна в прохода, Талан
изби първата врата и попадна в голямо помещение с колони, препълне-
но с нарове. Повечето бяха заети. Май щеше да си има предостатъчно
работа тук.
Зае позиция и кресна озъбен:
– Я да видим кой тук се мисли за голям майстор, та да ми се
опълчи?
Уил го чу, докато влизаше, и измъкна късите си мечове от ножни-
ците. Ококори се, сърцето му пропусна един удар – привидя му се, че
тук е пълно с войници. Знаеше само, че никой от тях не поглежда към
него. Всички пристъпваха към Талан.
– Жалко – промълви Хирад. – По-добре да бе дошъл при Гарваните.
Исман изпръхтя.
– Млад воин сред неколцина старци. По-добре да съм онзи, който
ще ви види сметката.
– Тъй ли? – Кръвта на Хирад кипна отново. Мускулите на ръцете
му се издуха. – Ти умря в един и същ миг със Сирендор Ларн, а
Крадеца на зората
206
Гарваните ще превърнат този замък в пепелище.
Скочи напред, вдигнал меча пред себе си – искаше да промуши Ис-
ман в корема. Дългучът отби удара, рязко се отмести вдясно и пак зае
защитна стойка. Хирад потърси страх в очите му, но не намери. Двамата
кръжаха, Хирад се мъчеше да открие слабост в позицията на противни-
ка, но стъписан се убеди, че няма никакви пролуки. И двамата си служе-
ха с дълги тежки мечове, но само единият бе натрупал огромен боен
опит и умения в безброй двубои. Тъкмо по-опитният пръв нападна
свирепо.
Замахна нагоре, възползва се от инерцията, която му даде очаква-
ното защитно движение на Исман и завъртя острието мощно от рамото
към хълбока. Противникът за нищо на света не би успял да се подготви
за повторната атака, но го спаси мълниеносната пъргавина, с която отс-
кочи назад. Върхът на меча избръмча на един пръст от кожената му
броня.
Варваринът възстанови равновесието си навреме, за да посрещне
контраатаката на Исман, и опита разсичащ удар успоредно на пода. То-
зи път по-младият боец избягна удара му с лекота.
Хирад се върна в начална позиция, неочаквано скован от умора. На-
ложи си да не се поддаде. Исман се нахвърли усмихнат с четири диаго-
нални удара в недоловима за окото последователност и изтласка Хирад
към двамата магове, които наблюдаваха безпомощно. Варваринът из-
пухтя тежко и мушна с меча толкова силно, че въпреки пресрещналото
го острие разпори бронята.
Исман присви очи и отново застана в защита, настроен по-предпаз-
ливо. Хирад два пъти прехвърли меча от едната ръка в другата. При
следващото нападение усещаше оловна тежест в краката си и едва не
пое с гърди отбиващия удар на Исман. Нещо се объркваше зле. Силите
го напускаха с всеки миг, а не можеше да си позволи немощ в схватка с
Исман.
По-младият умело прикри посоката на своя замах и мечът му разкъ-
са левия нараменник на Хирад, който трудно спря до шията си обратния
удар. Варваринът се обля в пот, стомахът му се сви от гадене.
Ухилен до ушите, Исман дебнеше зорко. Стовари удар над глава и
направо събори Хирад, макар че той отклони острието. Варваринът успя
да приклекне, отби втория опит на Исман да му разцепи главата и дори
се изправи, но не му стигна секунда да поеме удара отдолу, който изт-
ръгна меча от пръстите му. Оръжието издрънча на каменните плочи, а
Хирад, разтреперан от изтощение, вдигна поглед към лицето на Исман.
Джеймс Баркли
207
– Казах ти да си вървиш у дома, а ти не ме послуша – укори го дъл-
гучът и заби меча си в корема му.
Краката на Хирад се подгънаха и той падна, не разбра кога Исман е
издърпал меча. Нито усещаше, нито виждаше нещо, само пропадаше
нанякъде.
Троун влетя в широка, по-разкошно обзаведена стая, едва различи-
ма с жаравата в огнището и два пращящи факела. Нямаше нужда от по-
вече светлина. Пред вратата в дъното пазеха двама войници с мечове.
Нападна ги с такъв разтърсващ рев, че единият се присви видимо. Троун
мина над маса и диван с дълъг скок, стъпи, прекрачи и отсече дясната
ръка на първия войник.
Фонтанът от кръв опръска всичко наоколо. Прекалено зашеметен
дори да извика, раненият се облещи към раната с очи, в които избиха
сълзи на неописуемо страдание. Другият се втрещи за миг и Троун раз-
пори гръдния му кош, като отблъсна с почти презрителна лекота опита
му да се отбранява. Останалият с една ръка мъж скимтеше на пода. Тро-
ун измъкна кинжала от колана си и му преряза гърлото.
Изрита труповете, за да отвори вратата, и тръгна нагоре по стълба-
та. На площадката имаше втора врата, залостена отвън. Той дръпна ре-
зетата, но се подвоуми преди да натисне дръжката.
– Ериан? – Чу как някой пристъпи отвътре. – Ериан? Аз съм – Тро-
ун. Чуваш ли ме? Не прави заклинание. Дойдох да ти помогна.
Пое си дъх и чак тогава бутна вратата.
Талан пак се плъзна ловко по залетия с кръв под, за да се отдалечи
от трите трупа в краката си. Още трима го доближаваха, но не толкова
настървено, защото видяха колко бързо се разправи със съратниците им.
Но и Талан бе пострадал. Порязаният десен крак кървеше обилно,
болката се засилваше, а дълбоката драскотина по ребрата го принужда-
ваше да усеща всяко вдишване и издишване. Повече го притесняваше
тежестта в ръцете и краката като след продължила цял ден битка. Не
знаеше дали ще устои на общата атака. Имаше обаче и скрито предимс-
тво. Все още никой от тримата не бе забелязал Уил, който пристъпяше
зад гърбовете им. Талан не вярваше, че дребосъкът би ги помолил да се
обърнат към него преди да ги очисти.
Тримата настъпваха. Талан тръсна глава; направи лъжливо движе-
ние надясно и удари наляво. Набелязаната жертва отблъсна атаката, но
залитна назад. Нямаше да се справи с втори удар, Талан обаче не посмя
да се оголи отдясно. Завъртя се на пета, наведе се да избегне непохватен
замах отгоре и прониза шията на нападателя. Един по-малко.
Крадеца на зората
208
Отстъпи сковано, за да посрещне нападението, което щеше да пос-
ледва неминуемо. Мускулите на гърба му се схващаха, не можеше да
поеме достатъчно въздух. За миг зрението му се размъти и се подхлъзна
при следващата крачка. Щом видяха, че губи равновесие, двамата срещу
него му налетяха. Талан намери опора, напрегна очи и извика гърлено,
за да се опомни.
Замахна диагонално надясно и спря мушкащия удар отляво. Но ма-
кар че острието на меча му мина отдясно пред лицето, не блокира на-
пълно удара на втория войник, чийто юмрук в корава ръкавица се вряза
в челюстта му. Талан се спъна, залитна настрани и тилът му срещна с
пукот грапавия камък на колона…
Уил заби късия си меч в бъбрека на по-близкия противник. Дори да
не го бе убил, нямаше да се пречка повече. Видя само как Талан се сто-
вари отпуснат на пода, несъмнено мъртъв. Убиецът му обаче сбърка, ка-
то се наведе да провери свършената работа. Фатално пропиляната се-
кунда, от която Уил се възползва.
Уил изтри остриетата в дрехите на втория и се ослуша. Май долавя-
ше гласове, но не ги разпозна. Реши поне за малко да не си търси беля-
та, докато не разбере какво става. Нямаше смисъл всички да измрат тук.
Редно беше да се увери, че Талан е мъртъв, макар че той не мърда-
ше. Уил го доближи, но зад него се отвори врата. Обърна се рязко, вдиг-
нал късите мечове, и зениците му се разшириха. Отстъпи заднешком,
докато трескаво измисляше оправдание.
Алун се дотътри в тъмна и студена зала, видя на средата строшен
стол. Отсрещната врата зееше, чуваше шум от сражение и крясъци. Зву-
ците долитаха отвсякъде. Мечът висеше в ръката му. Изобщо не знаеше
какво да прави. Сега поне разбра погледа на Хирад, когато воинът от
Гарваните говореше как ще се разбеснеят – не пренебрежение, а трево-
га. Не му се доверяваше. Алун се тръшна на меко кресло и се разтресе.
Травърс не остана да чака, а се заклатушка обратно по тесния про-
ход и отвори вратата към централния коридор на горния етаж. Успя да я
затвори преди да бъде нападнат. Блъсна го със силата на стрела, но плю-
щяха покрити с кожа криле. В него се забиха опашка с шипове и остри
зъби. Ноктите се оплетоха в косата му, опашката се стегна около лявата
му ръка, а муцуната се появи обърната пред очите му. Тази твар не беше
по-едра от маймунка на панаир.
Травърс залитна назад, но муцуната не се отдалечи. Готов беше да
се закълне, че тя му се усмихва, макар да нямаше нищо общо с човешко
лице. От вонящия дъх гръбнакът му се вледени, а не можеше да откъсне
Джеймс Баркли
209
поглед от страшилището.
По него нямаше нито косъмче, изопнатата кожа на главата лъщеше,
а мозъкът пулсираше в черепа и раздвижваше вените по муцуната. То
поизви глава и наистина се засмя, остри зъби блеснаха и отгоре, и отдо-
лу, а после се събраха, но не и преди дългият език да близне Капитана
по устата.
Щеше да повърне, но тези очи изсмукваха волята му – черни и
хлътнали в овали от кост. И дълбоки. Толкова бездънни, че Травърс мо-
жеше да падне в тях и да се удави в бездната на собствения си ужас. Той
усещаше бесните удари на сърцето си, докато зяпаше съществото, чиито
плоски тесни ноздри съскаха, а ушичките настръхваха и при най-лекия
шум.
После лапите впиха ноктите си в бузите му, избиха капки кръв.
Главата се доближи още малко и лъхна смрад в очите на Травърс, който
само мигаше.
– Да вървим – подкани страшилището с чегъртащ глас, тих като на
старец, но преливащ от злоба. Капитана потръпна и малко оставаше да
напълни гащите. – Ела с мен.
– Накъде? – успя да попита Травърс.
То пак му се ухили грозно. Травърс затвори очи, образът обаче бе-
ше запечатан в съзнанието му.
– Моят господар желае да се явиш пред него. Не е далеч оттук.
Тръгвай.
Муцуната се вдигна, ноктите обаче сграбчиха косата му. Опашката
се усука здраво около дясната му ръка, вдигаше я по-далеч от меча в
ножницата.
Травърс се подчини с абсолютна увереност, че прави последните
крачки в живота си.
Алун изплува от унеса толкова неочаквано, че всичко се завъртя
пред очите му. Някъде над него се сражаваха мъже и умираха. Някои от
тях се биеха заради него. Неговите синове бяха тук. И жена му.
Скочи, обзет от нов, неизпитан до тази минута гняв. Искаше някой
да плати за скръбта и терзанията му. За дните, проточили се като месе-
ци. Днес щеше да настъпи краят на това, а мечът му щеше да пролее
кръв за пръв път.
Знаеше, че са ги затворили някъде горе. Устреми се към отворената
врата и изкачи стъпалата тичешком, после спря – някой вървеше по ко-
ридора към него, а на главата му стърчеше незнайна твар. Алун се втур-
на натам, мъжът обаче не го погледна. Вдигна меча да удари, но срещна
Крадеца на зората
210
погледа на неузнаваемо преобразения котарак, който Хирад бе носил.
Нещо в тези очи го възпря и го накара да се взре във вратата, с която
свършваше коридорът.
Алун кимна и затича отново. Не обръщаше внимание на схватката
отдясно и на пляскащите криле зад гърба си. Наградата за смелостта му
беше близо. Усещаше, че са тук. Щеше да спаси своите момчета.
Пробяга вихрено тесния проход и нахълта толкова стремително в
стаята на стражата, че едва не събори от стола единствения войник, ос-
танал там. Преди онзи да се надигне Алун му сряза гърлото с яростен
удар. Не смееше да помисли какво стори току-що, докато трополеше на-
горе по спиралната стълба.
Тя се втурна към него с разпиляна руса коса, в оръфана и прокъсана
тъмна нощница. Протегнатите й ръце сграбчиха болезнено раменете му.
– Момчетата ми?! – кресна, а погледът й шареше питащо. – Измък-
нахте ли момчетата ми?
Троун завъртя глава.
– Не…
Тя вече го подминаваше с писък.
– Глупаци! Ще ги убият. Казаха, че ще ги убият!
Спусна се със скокове по стълбата, мигновено прекоси стаята и по-
бягна по коридора. Троун не изоставаше. Ериан се метна наляво и зати-
ча по тесен коридор. Пред тях някой извика, сблъскаха се остриета. Тя
се устреми лудешки натам.
– Стига де, Селик, каква полза ще имаш да ме убиеш? Още съм ти
длъжник.
Уил отстъпваше, защото знаеше, че няколко крачки зад него има
врата. Молеше се да не е заключена.
– Прав си. Преди ми дължеше пари, но сега ще ти взема живота.
Уил преглъщаше тежко, докато плъзгаше подметките си назад. Се-
лик беше най-голямата грешка в живота му. Сметна го за селянче, което
ще оскубе безнаказано, но се заблуди. И оттогава беше длъжник на един
твърде способен боец.
– Селик, скоро ще взема цял куп пари. Дай ми мъничко време.
– И тогава не можа да ме излъжеш, просяче, няма да успееш и сега,
защото не ти остана никакво време. – Селик го доближаваше, хванал
уверено меча. – Поне опитай да се биеш, а?
– Няма да стане – промърмори Уил.
Обърна се, скочи към вратата, отметна я към стената и хукна към
стълбата, но се закова слисан, когато Селик му се изпречи – мина през
Джеймс Баркли
211
вратата, откъдето бе влязъл Талан преди малко. Клатеше глава. Уил
препусна в обратната посока и се шмугна в първата врата, която зърна.
Тук беше тясно, отпред се разнасяха гласове, единият женски. Той тича-
ше бясно. Късно беше да се върне, а и единствената му надежда беше
някой да му помогне.
Алун се хвърли през вратата над спиралната стълба, за да сбъдне
мечтата си, но се озова в кошмар наяве.
Един мъж се навеждаше с гръб към него над широко легло, където
лежаха две деца. Кръвта и мъртвешката им неподвижност бяха доста-
тъчни. Гърлото на Алун се сви, краката му омекнаха и върхът на меча
застърга в пода.
Не си бе представял друго, освен синовете му да се хвърлят в него-
вата прегръдка с грейнали лица, като бърборят милите си щуротии. Но
те бяха замлъкнали завинаги. Нямаше сили да шавне, докато мъжът не
се обърна.
– Само проверих още веднъж дали са мърт…
Алун изръмжа и го нападна с меча, краката, ръцете, зъбите си в не-
обуздана свирепост. Стражът отстъпваше и поемаше удар след удар с
почервенялото острие на кинжала си и ръкава на ризницата си, но цяло-
то му тяло се покриваше с рани и синини. Озверелият Алун обаче не
съзнаваше какво върши и несръчно движение откри безнадеждно тялото
му. Стражът просто се наведе напред и го прободе в сърцето.
В гаснещото съзнание на Алун настана покой, децата му го зовяха,
а мъжът над него май казваше, че съжалява.
Лицето на Исман надвисна и на Илкар отново му се прииска всичко
да свърши по-скоро. Далечните звуци на схватки дразнеха ушите му,
копнееше да се отърве от тях.
– Твой ред е, Илкар от Гарваните.
Елфът го изгледа, но не дочака удара. Исман изпъшка смаяно, рух-
на на колене и се просна по гръб с щръкнала от дясното му око стрела.
Нечии стъпки доближиха Илкар, обиколиха го и спряха. Илкар ви-
дя ново, непознато лице. Друг елф.
– Кой си ти?
– Джандир. Няма време за празни приказки. Хирад се нуждае от по-
мощ. Ти си маг, нали?
– Хирад е мъртъв – промълви Илкар и студените пръсти на ужаса
стиснаха сърцето му, щом произнесе думите.
– Не, още е жив.
Надигна се стремително, но непоносимата болка му напомни, че
Крадеца на зората
212
счупените ребра са пробили белия дроб. Не се знаеше кой от двамата ще
умре пръв.
Троун избута Ериан, когато влязоха в стаята на стражата, и се качи
пръв по спиралната стълба. Горе видя трупа на Алун и някакъв мъж,
който гледаше объркано и мърмореше:
– О, не…
– О, да! – рече Троун и разцепи ребрата му с меча си, който спря
чак в гръбнака.
Още кръв се проля върху телата на момчетата. Издърпа оръжието
си и огледа касапницата в мига преди Ериан да зърне изкланото си
семейство.
– Аз… – понечи да каже той, но очите й го накараха да млъкне със
силата на плесница.
Тя прекрачи Алун, без изобщо да го погледне, а Троун застана да
пази на вратата.
Ериан не продумваше. Протегна нетрепващите си ръце към своите
деца, приглади падналите на лицата им коси, погали ги по бузите и
плъзна пръсти по устните им.
Троун я гледаше и не знаеше дали да я съжалява, или да се възхити
на самообладанието й. Тогава тя го погледна и ако яростта беше светли-
на, той щеше да ослепее. Стори му се, че и въздухът около нея се наго-
рещи. Изтънелите й устни се сковаха, но кожата на бузите й играеше,
докато стискаше челюсти отново и отново.
Троун се опомни – някой тичаше презглава към тях. Той застана
срещу вратата с вдигнат меч.
– Отдръпни се.
Гробовният й глас не допускаше възражения. Троун отстъпи, видя
как дланите й се събраха пред лицето и надуши скреж в стаята.
Трупащата се мощ го стъписа. Застави се да погледне пак към вра-
тата. Стъпалата отпред задрънчаха, после още някой изтича нагоре, мяр-
на се сянка, която се превърна в дребен, жилав, много уплашен мъж.
Сърцето на Троун щеше да спре.
– Ериан, чакай!
Но тя изпъна китки, готова за заклинанието. Очите й зейнаха, уста-
та й изрече заповедното слово и в стаята стана мразовито.
– Уил, на пода! Залегни!
Троун се търкулна в краката му и двамата се оплетоха в кълбо от
крайници. Леденият вятър, сътворен от Ериан, изфуча над главите им и
се заби в гърдите на Селик, който прекрачваше прага. Войникът залитна
Джеймс Баркли
213
назад, изтърва оръжието и падна с посинели устни, замръзнали очи, по-
белели ръце. Натроши се на хиляди парченца, когато тялото му се сто-
вари на пода.
Троун стана и изправи Уил. Ериан мина покрай тях и тръгна
надолу.
– Ериан, чакай – пак помоли Троун, но тя само завъртя глава.
– Сега ще намеря Травърс.
Крадеца на зората
214
ГЛАВА 16
Илкар плачеше. Незнайно как Хирад още беше жив. Дълбоката ра-
на в корема би трябвало да е смъртоносна, а той не умираше. Но сега
Илкар нямаше какво да стори, освен да го гледа как полека потъва в не-
битието, защото Травърс му отне силите, с които можеше да го изцели.
Дори ако Илкар и Дензър можеха да си позволят половин деноно-
щие непробуден сън, пак би било съмнително дали и с общи усилия ще
го излекуват, защото и тримата бяха твърде зле.
Той бе коленичил до Хирад с длани над страшната рана, без да от-
деля време за собствените си болки, и вливаше мана направо в разпоре-
ното и за щастие потънало в несвяст тяло на своя приятел. Засега под-
държаше живота му, но самият Илкар беше толкова слаб, че нямаше ни-
каква надежда.
Усети ръка на рамото си.
– Споделям скръбта ти.
Не бе чул кога Дензър се е изправил. Очакваше вече да се е унесъл
в сън, за да се възстановява.
– Не мога да го спася. – Прекъсван от хлипане, гласът му пресеква-
ше и от непоносимото изтощение. – Той си отива, а не мога да го
спася…
– Може би има изход.
И гласът на тъмния маг не беше същият. Схванатото и отекло от
побоя лице му пречеше да изговаря ясно думите.
– Какво ще ни предложи магът от Ксетеск? Нямаме вълшебна пръ-
чица, която да размахаме ей така!
След ядните думи Илкар се закашля и изхрачи кръв.
– Но в замъка има още един маг.
– Ериан – напомни Джандир.
– Кучката, която ни предаде.
– Не си прав – отсече Джандир. – Била е принудена. Травърс отвле-
че и децата й. Дойдохме да ги измъкнем оттук.
– Ериан Маланвей ли? – сети се Дензър. – Тя е от книжниците на
Дордовер, нали?
– Да.
– Може и да имаме късмет. – Тъмният маг се смръщи. – Но за какво
му е била, по дяволите? – Тръсна глава и пак се вгледа в Илкар. – Колко
Джеймс Баркли
215
време ти остава? – Елфът само поклати глава. – Илкар, кажи ми.
– Три часа, може и да са малко повече.
Дензър изсумтя, веднага седна зад него и заповяда:
– Облегни се на мен.
Илкар се отпусна назад. Дензър се напъна, за да обърне и двамата
към Хирад. Сега Илкар можеше да се протегне надясно, за да достигне
раната му.
Джандир гледаше недоумяващо как Дензър хвана раменете на Ил-
кар, облегнат на гърдите му, а ръцете на Илкар неспирно се движеха над
корема на варварина.
– Какво става?
– После ще ти обясня – промърмори тъмният маг. – Донеси стол и
го сложи така, че да ми подпира гърба. Илкар, сега ми кажи точно какво
може да те погуби.
– Не е само едно нещо. Десният ми бял дроб е пробит и се пълни с
кръв, бъбреците ми са прекалено натъртени, а доколкото усещам, черни-
ят ми дроб също кърви.
– Ясно…
Дензър промени положението на ръцете си – опря едната си длан в
тила на елфа, другата застина вдясно от гръдния му кош.
– Остави ме аз да насочвам, а ти вливай мана в Хирад.
– Ами ти?
Колкото и благодарен да беше Илкар, имаше нова причина да се
страхува – от състоянието на Дензър, който обаче успя да се подсмихне.
– Удряха ме навсякъде, но не ми счупиха почти нищо друго, освен
пръстите на ръцете и краката. Не съм застрашен.
– Благодаря ти… Гласът на елфа трепна.
– Имаме работа.
– Това не пречи да ти благодаря.
Дензър премълча и се обърна към Джандир.
– Нуждаем се от магьосницата. Всеки миг е скъпоценен.
– Сигурно вече са я намерили. Ще ги доведа.
Понечи да тръгне към вратата, но тя се отвори и влезе Травърс с ко-
тарака на главата си. Капитана гледаше изцъклено, вървеше прегърбен,
сякаш се бе състарил с двайсетина години през краткото време, когато
не беше в залата.
Дензър се усмихна.
– Виждам, че си се натъкнал на моя любимец. Травърс малко се
окопити, щом котаракът скочи на пода и дотича при господаря си.
Крадеца на зората
216
Огледа се към трупа на Исман и странната група ранени. Намръщи се.
– Мислех, че…
– Травърс, ти вече не представляваш нищо, но онова на шията ти е
всичко за мен в момента.
Капитана опипа значката под ризата си още по-озадачен. Дензър
срещна погледа на Джандир.
– По-добре да си отвън, няма защо да гледаш това. Елфът се поко-
леба, но излезе с готова стрела на лъка си.
– Моля те…
Травърс пристъпи към тъмния маг, който не го слушаше, а се взи-
раше в очите на котарака си.
– Убий го.
Следникът се преобрази и молбите на Капитана се сляха в страхли-
во ломотене. Дензър го погледна за последен път.
– Ти реши да наложиш волята си на Гарваните. Също като мен. То-
ва е невъзможно. Аз поне ще продължа да живея, за да изкупя грешката
си. Слава на боговете, че ви победихме. Така Балея ще има някакъв
шанс за спасение.
Демонът се стрелна към Травърс.
– Илкар, затвори си очите – помоли Дензър. Капитана изпищя.
Джандир потискаше желанието си да отвори вратата. Виковете на
Травърс като че извираха от ужас, какъвто не би трябвало да сполети
никого. Зарадва се, че скоро престана да ги чува, но се разнесе звук, на-
помнящ за сцепен в камък пъпеш. Сега пък едва се пребори с напъна за
повръщане.
Завъртя се – някой слизаше припряно по отсрещната стълба. Щеше
да вдигне лъка, но зърна жена, придружена от Троун и Уил. Тя беше
Ериан.
– Махни се! – изръмжа и се помъчи да го избута. Джандир я хвана
за ръцете.
– Още не можеш да влезеш там. Не я пускай, искам да проверя как
е вътре – каза на Троун.
Великанът задържа Ериан, която опита да се отскубне.
– Няма да опазите Травърс още дълго – изрече дрезгаво, очите й
пламтяха.
– Уверявам те, че изобщо не го пазим от никого – промълви елфът.
– Джан, какво става? – намеси се Уил.
– Вътре са трима от Гарваните. Там беше и Травърс, но мисля, че
вече е труп.
Джеймс Баркли
217
– Само мислиш? – изсъска Ериан.
– Не ми позволиха да остана, за да гледам… Хирад е ранен. Умира.
Маговете на Гарваните се надяват да помогнеш. Почакайте.
Надникна в залата. Всичко беше спокойно, но изпод одеялото, пок-
рило главата и гърдите на Травърс, се разширяваше локва кръв.
Дензър и Илкар още бяха до Хирад, а котаракът лежеше на стола,
подпиращ гърба на господаря му, и си облизваше лапите и мустаците.
Елфът влезе и остави вратата отворена. Всички спряха зад прага,
стъписани от гледката. Само Ериан я осъзна веднага и тръгна бавно към
Дензър. Накрая спря и се съсредоточи в потока от мана.
– Гледай ти… Магове от Джулаца и от Ксетеск заедно вливат мана
в един умиращ. Явно няма какво повече да ме изненада на този свят.
Гласът й вледеняваше, но мокрите бузи показваха с какво се бори в
душата си.
– Жалко че не се срещнахме при по-добри обстоятелства – каза й
Дензър.
– По-добри, а?! – кресна жената. – Децата ми са мъртви, негоднико!
Защо ли не затрия всички ви, както сте накуп…
Дензър потърси погледа на Троун, който кимна.
– Вярно е. Един от стражниците им прерязал гърлата.
– Само защото вашите приятелчета искали да ви спасят – изгъгна
Ериан през риданията. – Отнехте им живота, а аз бях безсилна. – Троун
я прихвана и я настани на стол. – Дори не бях при тях… Умряха сами.
– Ериан, не прибързвай – прошепна й великанът и я погали по
косата.
– Моля те… – промълви Дензър. – Нямаме много време. Хирад
умира.
Ериан отдръпна ръцете си от лицето, зачервените й очи се вторачи-
ха в неговите.
– Въобразяваш си, че ще ме трогнеш? – Застана над тях и се взря
надолу с погнуса. – Знаеш ли защо ме отвлякоха? Защото Ксетеск за-
почна да търси Крадеца на зората, а Травърс искаше аз да му помогна да
го присвои. Моите момчета умряха заради теб и твоята Школа. Чуй ме,
Дензър, велики познавачо на Крадеца на зората – нищо не ми пречи да
си седя и да чакам приятелят ти да издъхне. Имам този избор, след като
нямах шанс да спася децата си.
Брадичката й затрепери отново и тя се извърна. Дензър отвори уста
да се оправдае, но каквото и да кажеше, щеше да е жалко и неуместно.
– Ксетеск не иска Крадеца на зората за свои цели.
Крадеца на зората
218
– Няма да ти повярвам.
Ериан се дръпна и пак седна на стола. Той си пое дъх.
– Длъжна си да ми повярваш. Върховните вещери са извън клетката
от мана, върнали са се в Парве. Крадеца на зората е единственото средс-
тво да ги унищожим и да не позволим на осемдесет хиляди западняци
да опустошат земите ни. – Тя го гледаше и между веждите й се врязаха
бръчици. – Моля те, Ериан. Никой не може и да си представи страдани-
ята ти, но само ти си способна да спасиш Хирад. А за да победим Вър-
ховните вещери, той ни е необходим.
– Защо?
– Защото е водач на Гарваните, а те ще ни дадат заклинанието. Без
Хирад няма да ни стигнат силите.
Дензър се задави и струйка кръв плъзна от ъгълчето на устата му.
Ериан се засмя неприязнено.
– Прекрасна историйка. А ти какво ще кажеш, Илкар? Нали не гре-
ша – ти си Илкар, магът на Гарваните?
– Вярвам му – немощно отвърна елфът. Тя го изгледа придирчиво.
– Нима? Впечатляващо. – Стана и сковано тръгна към вратата, без
да избърше сълзите си. – Знаете, че бях безсилна да спася децата си, но
вашият живот зависи от мен. Или смъртта ви. Сега трябва да бъда при
моите момчета.
– Размишлявай, Ериан – посъветва я Дензър. – И си почини. Върни
си силата. Сега съдбата на цяла Балея зависи от теб.
Тя спря на прага и се озърна. Той успя да задържи погледа й.
– Говоря искрено – добави Дензър. Ериан излезе, Троун я последва.
– Дълго ще се точат тези часове… – смънка тъмният маг. Илкар се
размърда и изохка. Отвори очи и се огледа замаян.
– Къде са останалите?
– Кои? – наведе се към него Уил.
– Талан и Ричмънд.
Уил стрелна с поглед Дензър и си прехапа устните. Тъмният маг
почувства тежестта на нова горчивина.
– Видях как повалиха Талан. Не знам нищо за Ричмънд, но… не е
тук. Съжалявам.
Илкар бавно поклати глава и пак се съсредоточи върху раните на
Хирад. Дишането му беше накъсано, но засега състоянието му не се
влошаваше. Илкар се надяваше, че има смисъл да продължава. Дензър
щеше да поддържа неговия живот, а той на свой ред да крепи Хирад
около половин денонощие. Друго не можеха да направят. Биячите на
Джеймс Баркли
219
Травърс се бяха престарали. След около дванадесет часа и последните
остатъци мана, които дори Травърс нямаше как да им отнеме, щяха да
се изцедят. И това щеше да е последният пирон в ковчега на отряда.
Дензър стисна рамото му.
– Тя ще ни помогне. Дръж се.
– Какво друго да правя? Само той ми остана. – Взираше се в спо-
койното лице на безчувствения Хирад. – Сега сме двамата, приятелю.
Не си и помисляй да умреш преди мен.
Щеше пак да потъне в полудрямката, която, позволяваше да усеща
къде в разкъсаните вътрешности на Хирад ще има полза от немощното
поточе мана, но вратата се отвори и го споходи радост… и още печал.
Колкото и да се олюляваше, Талан поне беше жив. Уил и Джандир
отпуснаха оръжията към пода. Дребосъкът се усмихна, Илкар също… в
първия миг. После забрави ликуването.
Талан носеше на ръце отпуснатото тяло на Ричмънд, чиято глава се
клатушкаше безжизнено. Истината можеше да се прочете по навъсеното
лице на Талан. Той сложи своя приятел върху най-близката маса.
– Прекалихме с Помените. Трябва да… – Погледът му, прикован в
Илкар, изведнъж се премести към Хирад. – О, не… – изрече с глас като
олово. – Не и това.
– Още е жив – рече му Дензър и Талан се тръшна премалял на стола
до масата. – Засега поддържаме живота му.
– А после? – попита Талан, доловил неговото колебание.
– Дано Ериан помогне. Тя е единственият шанс на Хирад.
– „Дано“ ли?!
Талан опипа спечената кръв по цицината на тила си.
– Синовете й са мъртви, тя смята, че животът е свършил за нея, и
обвинява за всичко Гарваните.
– И ако не помогне? – настоя Талан, макар че се досещаше за
отговора.
Илкар потвърди опасенията му. И ги засили.
– Хирад ще умре. Аз също, колкото и да ми е неприятно. Елфът от-
ново се откъсна от ставащото наоколо, за да крепи отчаяно изтичащия
живот на Хирад.
Талан подръпна долната си устна, забравил за натежалата си глава
заради непоносимата новина. Не искаше да повярва, но Илкар никога не
преувеличаваше. Каза, че краят наближава. Може би. Значи Ериан беше
разковничето. Тя трябваше да разбере заблудата си. Талан се надигна.
– Къде отиваш? – сепна се Дензър.
Крадеца на зората
220
– А къде е Ериан? – отговори с въпрос Талан.
– Няма да ни помогнеш, ако се изпокарате – предупреди го тъмният
маг.
– Ти ли ще ми кажеш бе? – изрева Талан. – Твоите приятели ли
мрат пред очите ти? За пръв път се случва Гарваните да бъдат разгроме-
ни. Искам тя да проумее какво ще навлече на всички ни…
– Знае – отрони Илкар. – Нека се доверим на усета й на магьосница.
Току-виж надмогне скръбта си преди да е станало късно. Ние направих-
ме каквото можахме. – Вдиша и се сгърчи от болка. – Моля ви, не искам
повече шум. И без това ни е трудно.
– На всички ще ни дойде добре да хапнем – отсъди Дензър. – Кух-
нята е в…
– Знам къде е.
Джандир отиде да потърси храна, за да изпълни молбата на Дензър,
но по-скоро за да излезе от тази зала. Едва ли не с кожата си усещаше
колко мъка и терзания са се струпали в нея. Щом затвори вратата, за-
почна да диша по-леко. Прекрачи два трупа и тръгна към кухнята.
Илкар търсеше и със съзнанието, и с пръстите си, източваше мана
от себе си в поддържащо живота пулсиране. Мечът на Исман се бе за-
бил дълбоко и червата на Хирад бяха разрязани на десетина места. Вър-
хът бе одраскал гръбнака, но нямаше по-сериозни увреждания на
прешлените. Най-лошото щеше да настъпи заради разпорения стомах.
Тези рани изискваха непрекъснато внимание, а Илкар очакваше и прето-
варените бъбреци на Хирад да се предадат рано или късно.
Тук един Топъл лек нямаше да стигне. Два или три, насочени много
точно, може би щяха да закрепят някак варварина, но не му оставаше
толкова време. Илкар не виждаше смисъл да се залъгва – приятелят му
се нуждаеше от заклинанието Телесна цялост. Но елфът познаваше само
трима магове, които биха могли да го извършат без риск. Никой от тях
не беше в замъка.
Пак насочи вниманието към своето тяло. От дланта на Дензър вър-
ху ребрата му се вливаше мана и кръвотечението в белия му дроб спря,
а пулсациите в шията му пренасяха мана по вените към най-пострадали-
те вътрешни органи.
Илкар беше предоволен, че поне в това Школите щяха да си оста-
нат неразделни – всеки маг умееше да използва мънички приливи от ма-
на, за да поддържа болен или ранен в състоянието, в което го е намерил.
И дори беше морално задължен да го прави. Въпреки това постъпката
на Дензър го учуди. Може и да беше несправедлив.
Джеймс Баркли
221
Времето се влачеше. Илкар смътно съзнаваше, че между завесите
проникват ярки слънчеви лъчи. Някой го нахрани със супа. С всеки час
полагаше все по-тежки усилия за Хирад и светът наоколо избледняваше.
Знаеше, че се преуморява – болките в гърба, ръцете и краката го из-
мъчваха. Дензър не би могъл да се справи с всичко. Насочваше своята
мана там, където от нея зависеше животът на Илкар.
Щеше да настъпи миг, когато никой от двамата не би успял да из-
държи на болката в собственото си тяло, защото се лишаваше от мана.
Краят щеше да дойде скоро след това. Ако Ериан не им помогне, Илкар
и Хирад щяха да умрат.
Стилиан си почиваше усмихнат, докато се опомняше след мислов-
ната връзка. Представяше си Селин, виждаше гънещото се в наслада тя-
ло, почти усещаше ласкавото докосване на устните й и лекия допир на
ръцете. Когато тя се върнеше, всичко щеше да се промени. Стилиан ис-
каше син.
Но сега тя проникваше в земите на западняците, устремена към
Парве, за да потвърди опасенията, които четирите Школи таяха, откакто
Върховните вещери бяха прогонени от този свят. Страха от завръщане-
то им с още по-потресаваща мощ, на която трудно някой би се противо-
поставил. Нямаше да ги смажат без Крадеца на зората. Защото днес
Школите нямаха предишната си сила, а и армиите им не бяха толкова
многобройни. Без заклинанието всичко щеше да бъде загубено.
Селин се криеше денем и летеше със Сенчести криле през полови-
ната нощ. Напредваше бързо и незабележимо към границите на Раздра-
ната пустош. След три дни щеше да я доближи, а след четири щеше да
се добере до Парве. Той очакваше мисловна връзка с нея след пет дни.
Селин още не се бе изправяла срещу такава опасност. Стилиан щеше да
се погрижи това никога да не се случи отново.
Мислите му се отплеснаха и той зарея поглед през прозореца към
очертанията на кулите, заемани от Найър и Ларион.
Избраникът на Найър бе проникнал в работилницата на Септерн,
но оттогава не поддържаше мисловна връзка със своя Магистър. Веро-
ятно… Стилиан се досещаше, че не всички сведения стигат до него, и
това го вбесяваше.
Пак се усмихна. Всички се доверяваха на Ларион – трудолюбивия,
гениалния, дружелюбния. Дали не беше време и той да разчита малко
повече на новия член на кръга от приближени? Стилиан нито можеше
да следи какво върши Найър, нито да го разпитва, без да събуди подоз-
ренията му. Но Ларион не би срещнал подобни затруднения. Стилиан
Крадеца на зората
222
протегна ръка и дръпна шнура на звънчето, увиснал до огнището. Има-
ше нужда от две чаши за вино.
Времето се превърна в безсмислица за Илкар дълго преди бъбреци-
те на Хирад да отслабнат окончателно. Елфът бе принуден да се откаже
от всякакви опити да потуши болките в собственото си тяло, защото
борбата за спасяването на Хирад стигна до последните отчаяни минути.
– Дензър… – смотолеви той.
– Знам.
– Къде е тя?
– Ще дойде. Дръж се.
Дензър прати нов прилив от мана в натъртения гръб на Илкар, но
колкото И да му олекна, елфът още по-ясно усещаше как се мъчи други-
ят маг.
Ето че се стигна и до това – Хирад гаснеше бързо. Илкар събра ця-
лата си изцедена жизненост, за да захрани умиращото тяло на своя при-
ятел. По неволя се съсредоточи само върху единия бъбрек. И през цяло-
то време собственото му пребито и изнемощяло тяло жадуваше
облекчение.
Но не можеше да си го дари, без да прати Хирад в забравата. Не мо-
жеше и да иска повече от Дензър, който вече се напрягаше докрай, за да
поддържа живота му. Как да не забележи учестеното задъхване на тъм-
ния маг? Дензър май бе скрил немалко от истината за своите рани.
– Илкар, колко остава?
– За него или за мен питаш? – дрезгаво прошепна елфът.
– Не е ли все едно? – промълви Дензър с обезсърчаваща умора.
– Не съвсем. Той ще издържи не повече от час. Заради бъбреците.
Внезапно нова целителна вълна от топлина мина през него. Тя бе
дошла. Топлата вълна се преля в приятеля му по струйките от мана, кои-
то той насочваше.
– Твърде щедър си – прозвуча женски глас до ухото му. – Остава
му половин час, но ти дори не разбираш колко тежко е и твоето
състояние.
Топлината изчезна отведнъж, както се бе появила, и болката пак
погълна Илкар.
– Е? – подкани Дензър.
– Възможно е – отговори жената.
– И за двамата ли?
– Ако ти можеш да крепиш мага от Джулаца. Стига да го искаш.
– Искам.
Джеймс Баркли
223
– Но това си има цена…
– Разбирам.
– Дано.
Илкар поклати глава. Сделка между магьосница от Дордовер и маг
от Ксетеск. Но… нали Дензър напомни, че имат задача? Топлината се
появи отново и се разпростря по тялото на Хирад.
– Илкар, остави го на мен – нареди Ериан. – Аз…
– Трябва да го направиш, иначе Дензър не би могъл да те спаси.
Илкар знаеше, че е права. С последно вливане на мана отдръпна
съзнанието си, свали ръцете си от корема на варварина и насочи цялото
си внимание към своето съсипано тяло.
Потисна болката и усети как Дензър опира длан в челото му. Све-
тът постепенно се отдалечи и Илкар намери покой.
Ериан огледа ранения Хирад и въздъхна. Редно беше да го зареже –
пред нея лежеше един от виновниците за гибелта на синовете й. Вода-
чът на Гарваните. Подобаваше и той да умре, за да има поне сянка на
справедливост.
Дензър бе прозрял в душата й, когато я помоли за помощ. Знаеше,
че и тя няма да устои на предизвикателството, което им отправяше Кра-
деца на зората, че няма да загърби дълга си. Но нравствените устои на
лечителството не й пречеха да се пазари за живота на онези, които би
трябвало да спаси. Този път сделката даваше и на нея шанс да открие
пак смисъл в живота си. Същия смисъл, но по новому. И семето на Ден-
зър подхождаше чудесно. Разбира се, всичко щеше да се провали, ако
допуснеше Хирад и Илкар да умрат. Застави се да мисли само за най-не-
отложното. Единствено заклинанието Телесна цялост даваше надежда
за варварина. Имаше нужда от поне двайсетина минути, за да се подгот-
ви. И когато започна, Ериан се помоли той да издържи дотогава.
Хирад се бореше да изплува от дълбоките води на страданието. Да-
леч горе го зовеше топлина. Не бе разбрал кога е потънал толкова и не
вярваше, че може да се върне. „Опитай се, Хирад.“ Гласът стигна до
мислите му. Женски глас. И той се опита.
Крадеца на зората
224
ГЛАВА 17
Следващото нещо, което подразни сетивата на Илкар, беше натрап-
чива миризма, оставяща сладникав привкус. Дим от лула.
Още беше в голямата зала и когато отвори очи, видя само таван, ог-
рян от силни слънчеви лъчи. Погледът му се премрежваше и той поле-
жа, заслушан в тишината, докато очите му свикнат. Ериан го бе спасила.
Усещаше се уморен, притъпени бележки го насочваха веднага към по-
сериозните рани, но знаеше, че вече нищо не го застрашава. Прекрасно
чувство.
Подпря се на лакти и зърна Дензър, отпуснал се в кресло и изпру-
жил краката си върху маса. По лицето му още имаше белези от побоя,
но с привичните черни дрехи си беше предишният маг от Ксетеск. Лула-
та димеше кротко в устата му, пред него имаше пълна чаша, която бъл-
ваше пара, а котаракът спеше свит на кълбо върху бедрата му.
– И в най-безумните видения не съм си представял, че ще се зарад-
вам да видя човек от Ксетеск.
Дензър прихна и движението събуди котарака, който се протегна и
скочи долу. Магът смъкна краката си на пода и доближи Илкар.
– Добро ти утро. Събуждаш се за пръв път от два дни.
– А Хирад? Дензър се ухили.
– Виж сам.
Посочи наляво и отиде да си вземе чашата. Илкар погледна натам и
за кратък страшен миг се заблуди, че Хирад е мъртъв. Но гръдният му
кош се разширяваше и свиваше бавно и равномерно. Каква великолепна
гледка… И варваринът лежеше като него на твърда постеля с възглавни-
ца под главата си, покрит с одеяла до голите си рамене. Издутината око-
ло корема подсказваше колко дебели са превръзките. Макар че беше
блед, това нямаше значение за Илкар, чието сърце се разтуптя от въз-
торг. Изтри сълзите си, без да знае кога са потекли.
– Можеш да станеш – увери го Дензър. – Ела да си сипеш кафе.
Елфът кимна и седна полека, но веднага се подпря – кръвта нахлу в
главата му.
– Добре ли си? – стресна се тъмният маг.
– Май ще си пия кафето седнал.
Дензър се засмя и отиде при вратата към кухнята.
– Талан? Стига си рязал, ами донеси кафе. Някой иска да си
Джеймс Баркли
225
поприказва с теб.
Издрънча нож, пуснат на дървена подложка, чуха се забързани
стъпки и Талан нахълта, разливайки кафе.
– Илкар! – Бутна с излишна сила чашата в ръцете му. – Ама колко
добре изглеждаш!
– По-леко – ухили се елфът. – Благодаря. Какво става? Лицето на
Талан помръкна.
– Сам проведох Помена на Ричмънд. Погребан е в градината до
конюшнята.
Илкар наведе глава и отпи от кафето.
– Съжалявам…
– И аз.
– Ами той? – кимна елфът към Хирад. Талан седна до него.
– Право да си кажа, слисах се – започна малко по-ведро. – Тази
Ериан… сега сигурно спи. Дензър каза, че използвала Телесна цялост…
така ли беше? – Илкар кимна. – Да, заклинанието го обхвана навсякъде.
И аз усещах топлината, стигаше надълбоко, Местеше се заедно с ръцете
й, проникваше в устата, носа, ушите му… Не се отдели от него часове
наред.
Илкар се огледа към Дензър.
– Телесна цялост, значи…
– Извършено като по учебник. Тя е много способна, Илкар. Могъ-
ща магьосница. А по описанието на Троун се досетих, че е използвала и
Леден вятър.
Тъмният маг сви вежди многозначително и отиде в кухнята да си
налее още кафе. Талан се наведе към Илкар.
– А към него вече изпитвам само възхищение.
– Тъй ли било?
Илкар се наежи по дълбоко вкоренен навик.
– Ериан трябваше да събере сили след онази Телесна цялост. После
приложи още едно заклинание, за да довърши изцелението и да потопи
Хирад в сън. И пак си почина, преди да се заеме с Дензър. Цели два дни!
А той седя през цялото време и те поддържаше жив. Не продумваше,
почти не хапна и не пи.
– Мога да оценя такава жертвоготовност – промълви Илкар.
Чак сега обаче осъзна какво е направил за него Дензър и се смути
неимоверно.
– Те му бяха счупили челюстта, скулите, носа, повечето пръсти,
имаше и половин дузина спукани ребра. Не знам какви мъки е изтърпял
Крадеца на зората
226
тези два дни. Дължиш му живота си – поклати глава Талан.
Илкар се ококори, а Дензър се върна засмян в залата. Илкар забеля-
за мотаещия се в краката му котарак.
– Дълг, за който не искам отплата – натърти тъмният маг. – Трябва-
ше да го направя.
– Както кажеш – промърмори Илкар. – Не намирам думи да изразя
благодарността си.
– Щом си жив и те чувам да говориш, съратнико от Джулаца, не ис-
кам благодарност.
Но Дензър също се притесни и тръгна към коридора.
По-късно през деня Илкар и Талан застанаха от двете страни на Хи-
рад, за да го крепят. Варваринът се бе подготвил да понесе болката и га-
денето, докато наскоро възстановените мускули на корема му се проти-
вяха на напрежението. Ериан твърдеше, че след още един Топъл лек ще
може и да язди – само три дни, откакто бе нахлул в замъка, за да се
разбеснее.
Хирад се взря в гроба на Ричмънд. Изгорената пръст още очертава-
ше ясно символа на отряда. Не можеше да вникне докрай в чувствата
си, но му тежеше тази безнадеждност. Рас, Сирендор, Незнайния, сега и
Ричмънд… Отрядът на Гарваните умря ли с тях? Останаха само той, Ил-
кар и Талан. Не стигаха. Внушаваше си, че докато е жив някой от осно-
вателите, има и Гарвани. Още в началото знаеха, че ще има промени –
някой ще загине, друг ще си тръгне, ще дойдат нови бойци. Не би ос-
кърбил паметта на мъртвите, като позволи отрядът да потъне в забрава.
Но кого ли щеше да издебне смъртта следващия път? Би трябвало и
той да е в земята. Историята на спасяването му от трима магове прео-
бърна всичко, което мислеше за магията и хората, посветили се на нея.
Особено за Дензър. Не че преливаше от доверие към него, но изпитваше
страхопочитание към такава непреклонност. И му беше признателен,
както и на Ериан, макар че тя не желаеше да го погледне, камо ли да го
заговори.
Озърна се към жената, коленичила до гробовете на близките си,
както през почти всяка свободна минута. Тя пренебрегваше гроба на
Алун, но не се отделяше от мястото, където синовете й бяха намерили
последен покой. Сърцето му се късаше за нея, но не би го чула, дори да
й каже колко му е мъчно.
А до него стоеше онзи, пред когото вече се прекланяше. Илкар съ-
що е щял да умре с него – тъкмо тази участ избрал, ако Ериан откажела
да им помогне. Варваринът знаеше добре какво е вярност и подкрепа в
Джеймс Баркли
227
битката, но тук се сблъска с нещо друго. Преглътна буцата в гърлото си
и прегърна Илкар с ръката, която се крепеше върху раменете му.
– Е, готови ли сме?
– Имаме достатъчно здрави коне – отвърна елфът, – освен нашите,
които си върнахме. Изгорихме труповете на враговете, а Уил подготви
замъка за опожаряване. Находчив заядливец е този Уил.
– С всичко се справя – потвърди Талан.
Уил склони да изпълни желанието на Хирад замъкът да бъде израв-
нен със земята. Накрая измисли как да го направи, след като те се отда-
лечат на половин ден езда от мястото.
– За ваше добро е, ако враговете ви се втурнат натам, когато сте
далече.
Сега внимаваха да не влизат никъде, освен в кухнята и банкетната
зала, където бяха лежали Хирад и Илкар. Мазнина просмукваше завеси,
килими, мебели, книги и облицовка. Други пътечки от разсипано масло
за готвене се кръстосваха от покрива до подземията. На грижливо подб-
рани места имаше купчини дърва и подпалки. Там, където Уил искаше
огънят да лумне буйно – кулите и голямото фоайе – малки планини от
сухо брашно чакаха само една искра.
Всички освен Хирад и Ериан се бяха потрудили да изпълнят нас-
тавленията му, а той обикаляше да ги наглежда или неуморно опитваше
всевъзможни фитили с бавно горене – връв, овъргаляна в различни
смески на катран и масло. Мереше скоростта на горене по пулса си.
Накрая остана доволен и направи много дълги фитили, дебели колко па-
леца му. Един разпъна на горния етаж, един – на долния.
– Остана само да сложим седлата и дисагите на конете и да подгот-
вим залата и кухнята утре сутринта. Уил и Троун ще подпалят фитилите
едновременно и се махаме.
– Добре. Знам, че Дензър се тревожи за изгубеното време – намръ-
щи се Хирад.
– Не само той – откликна Илкар.
– А тя какво каза, щом чу, че ще отидем в Дордовер и ще осквер-
ним гробницата на един от предшествениците й?
Илкар се подсмихна.
– Уместен въпрос, но каквато и сделка да са сключили двамата,
твърде важна е за нея и няма да ни предаде. – Той се замисли. – Хм… Тя
знае много за Крадеца на зората и несъмнено вярва на Дензър.
– Другите как ти се струват?
– Хирад, от всички има полза – вдигна рамене елфът. – Троун
Крадеца на зората
228
направо е роден за боец с меч. Ериан вече е прочута с дарбите си за ма-
гия, с присъединяването на Джандир най-после имаме стрелеца с лък, за
който отдавна си мечтаехме, а Уил… Уил е много повратлив хитрец.
Всичко в отряда се уравновесява. Талан и аз ги заклехме според Кодекса
и в твое отсъствие ги приехме в отряда. Знам, че не го правим така, но
нямаме време да видим как ще се проявят в още сражения, а искахме да
се уверим, че ще те следват като предводител, без да се двоумят. Талан,
ти ще добавиш ли нещо?
– Съгласен съм с теб – промълви Талан, но гледаше отнесено. – Ти
се чудеше за Уил, но Троун ще го държи изкъсо. Ериан скърби и не се
знае какво може да й хрумне. Внимавайте с нея.
– Подписаха договора за сегашната задача и знаят в какво се въвли-
чат – продължи Илкар. – Дензър им разказа всичко до последната неп-
риятна подробност. Не се уплашиха. Ние нямахме такъв избор, нали?
Оцелеят ли, ще бъдат богати, ако не… тогава парите нямат значение.
– Вярно си е – сбърчи чело Хирад. Пак го налягаше умората. – Я да
се затътря вътре и да си полегна малко.
Тримата тръгнаха бавно към двора пред сградата. Стигнаха до вра-
тата срещу отворената порта, но Талан ги спря.
– Вижте… Не ми е лесно да го кажа, но не мога да продължа. На-
пускам отряда.
Илкар и Хирад претеглиха думите му безмълвно, а той продължи:
– Много задружни бяхме с Рас и Ричмънд. Приемането ни в Гарва-
ните, битките рамо до рамо с вас бяха най-доброто в живота ни на вои-
ни. Но двамата ги няма, а следващия път краят ще настъпи за мен. Про-
умях го, когато намерих Ричмънд… а той бе умрял сам. – Въздъхна и се
почеса по темето. – Жалко че не го обяснявам както трябва. Де да
знам… изведнъж не ми остана хъс. Поменът за Ричмънд ми дойде в по-
вече, а няма да понеса погребението на още някого от Гарваните.
Хирад не продума, само кимна. Лицето на Илкар помръкна, очите
му се присвиха нерадостно.
– Разбирате ли ме? Някой от вас няма ли най-сетне да си отвори
устата?
– Разбирам те – промълви варваринът. – Когато седях до Сирендор
и гледах мъртвешкото му лице… идеше ми да си строша меча. Реших да
не го правя. Само съжалявам, че и ти не си решил същото.
Той се отпусна на стъпалата пред входа.
– Друго няма ли да му кажеш? – намръщи се елфът.
– Че какво друго има за казване? Щом не иска да остане с нас, ще
Джеймс Баркли
229
ни бъде в тежест и е по-добре да се разделим. И той го знае, и аз. Ти съ-
що, Илкар.
– Да не бяхме затънали в тази история, щях да се съглася. Но ако не
си забравил, сега е различно. За съжаление според мен ще бъде по-опа-
сен за нас, ако не е в отряда.
– Това пък защо… – обади се Талан.
– Познават те! – троснато го прекъсна Илкар. – Знаят как изглеж-
даш, къде си бил и ще те подгонят, за да изтръгнат сведения от теб. Бо-
говете са ми свидетели, Талан, че всеки, слуга на Върховните вещери
ще бъде готов да плати с живота си за онова, което ти е известно. Ти не
само научи какво представляват катализаторите за Крадеца на зората, но
и къде могат да бъдат намерени. Ако си тръгнеш сега, как да сме сигур-
ни, че си в безопасност, а не те изтезават да им признаеш всичко?
– Знаеш, че ще умра, но няма да проговоря.
– Да, но ако някой ти позволи да избираш… – Илкар се запъна,
щом долови колко е ядосал Талан. – Не се съмнявам в твоята вярност
към нас. Но понякога може да ти отнемат избора дали да умреш. Не си
маг и не си способен сам да спреш сърцето си.
Талан кимна замислено.
– И все пак как ще ме открият, ако дори не научат, че съм напуснал
отряда? И накъде съм тръгнал?
Елфът се изсмя мрачно.
– Има само едно безопасно убежище за теб – Хълмът на Ксетеск, но
защо ли си мисля, че и там няма да те приемат с отворени обятия? – Той
въздъхна. – Моля те да промениш решението си. Или поне да помислиш
още.
– Какво друго правих тези дни – писах спомени ли?
– Отказваш се от битката за бъдещето на Балея. Талан го мушна с
пръст в гърдите.
– Чуй нещо от мен, Илкар. Не искам да ми обясняваш какво върша.
Бездруго ми е криво, няма нужда и ти да ме гълчиш. – Разпери ръце. –
Моля ви да ме разберете, не да дадете съгласието си. Напускам и
толкова.
Той закрачи сърдито към портата.
– Не можем да му позволим – натърти Илкар.
– Нито да го спрем – възрази Хирад.
– На Дензър това изобщо няма да му хареса.
– Да се цупи колкото си ще. Това засяга само Гарваните.
– Отказвам се да ти говоря! – Елфът пристъпи от крак на крак с
Крадеца на зората
230
досада. – И двамата ли не проумяхте досега какво се мъти? Нещо далеч
по-важно от Гарваните. По-важно от всичко останало. Не можем да си
позволим провал, никаква помощ не ни е излишна!
– Нищо не е по-важно от отряда – невъзмутимо заяви Хирад. – Ние
сме Гарваните и само затова стигнахме дотук. И само затова ще
победим.
Илкар го зяпна, но изражението му се смекчи след малко.
– Няма как да те разубедя, нали?
– Няма.
– Колко е хубаво да вярваш сляпо…
– Не е сляпа вяра, мили мой елф, а факт. Посочи ми задача, която
не изпълнихме.
– Не мога, разбира се. Хирад сви рамене.
– Илкар! – извика Талан откъм портата.
– Какво искаш?
– Да погледнеш нещо със зорките си очи.
Напрежението в гласа му смути Илкар. Тръгна припряно към пор-
тата. Хирад се изправи непохватно, подпря се на стената, докато му ми-
не замайването, и се завлече подире му.
Талан сочеше напред.
– Май видях нещо да се движи. Елфът кимна.
– Да, идва конник. Препуска в галоп. Грамаден тип е, да знаете.
– Джандир! Троун! – развика се Талан. – Елате при портата! Ако
потръгне зле – обърна се към варварина, – ти стой настрана.
– Не ми додявай.
– Не очаквах друго от теб.
– Тогава защо си хабиш думите?
– Заради доброто старо време, а? Спогледаха се усмихнати.
– Когато поискаш, върни се – предложи Хирад.
– Не се знае какво може да стане…
Докато Джандир и Троун дойдат, вече чуваха тропота на копита и
различаваха ездача в далечината.
Яздеше огромен сив жребец, тъмното му наметало се развяваше.
Щом доближи, всички извадиха оръжията си, Илкар се приготви за зак-
линание. Но на трийсетина крачки от тях непознатият дръпна юздите на
коня и продължи към портата ходом, вдигнал дясната си ръка в знак, че
идва с мир. Носеше маска, която закриваше цялото му лице, но нямаше
шлем.
– Спри където си! – изръмжа му Талан. – Какво те води насам?
Джеймс Баркли
231
– Приберете мечовете – каза Дензър, застанал зад скупчените на
портата мъже. – Той е на наша страна.
– Виж ти… – промърмори Хирад. – И кой е този? Но Илкар знаеше
отговора предварително.
– Името му е Сол – обясни тъмният маг. – Той е Закрилник.
И ако не си играем с думите – вторачи се той в Талан, – вече чух
някого да казва, че никаква помощ не ни е излишна.
– Дали все пак не можеше да споменеш, че си поискал да ти пратят
Закрилник? – не се стърпя Илкар.
Не подхвана разговора след изпълнения с премълчани въпроси сле-
добед. Искаше Хирад да си мисли, че всичко е уговорено, докато той е
бил в несвяст. Но сега Хирад спеше след последния Топъл лек на Ериан,
а слънцето се спусна зад хоризонта.
Илкар и Дензър седяха на стъпалата отпред във все още приятната
вечер. Както винаги магът от Ксетеск стискаше лулата между зъбите си.
Котаракът не се мяркаше наоколо.
– И какво щеше да се промени, ако ти бях казал?
– Любезността изисква толкова малко усилия… – процеди елфът.
– Добре, моля те да ме извиниш. Но аз не съм искал да ми пратят
Закрилник. В Ксетеск са убедени, че той ми е необходим, за да оцелея.
– Да бе…
– Защо винаги намираш повод за недоверие? – Дензър натъпка тю-
тюн в лулата си. – Това не означава, че накрая Крадеца на зората ще
принадлежи само на Ксетеск. За всички ни щеше да е по-лесно, ако бе-
ше така.
– И как стигна точно до това заключение?
– Ами положението в широкия свят, от който се пооткъснахме, дос-
та се е объркало.
– Объркало?
Илкар настръхна. Дензър беше склонен да поднася неприятностите
твърде сдържано. Значи започваше нещо лошо.
– Трябва да научиш, че ме осведомиха за срещата при Тривернско-
то езеро. Четирите Школи са се споразумели да съберат армия, която ще
брани Подкаменния проход и Тривернския залив. Явно разчитат на
Блекторн и Гресе да защитават Гиернатския залив. Уви, останалите от
Търговския съюз не са се вслушали в предупреждението, значи страната
остава почти беззащитна, ако западняците пробият някъде.
– Горе-долу каквото очаквах. А как са посрещнали новината, че ние
опитваме да се сдобием с Крадеца на зората?
Крадеца на зората
232
Илкар вече си представяше какви скандали са се разгорели, но Ден-
зър мълчеше.
– Е? – подкани го елфът сурово.
– Нямало е новина. Не сме им казали.
– Моля?!
– Другите Школи изобщо не подозират, че търсим Крадеца на
зората.
Дензър се извърна. Ушите на Илкар зашаваха, зениците му се стес-
ниха, главата му се сгорещи. Скочи, защото не понасяше да е близо до
тъмния маг.
– Що за глупак съм! Надявах се, че за Ксетеск подкрепеното от
Върховните вещери нашествие на западняци е по-важно от борбата за
собственото им надмощие. – Той спря да си поеме дъх. – Знаеш ли, ис-
ках да повярвам, че Ксетеск наистина е загърбил миналото. Но сега си
мисля, че главната им цел не е да избавят страната, а да си осигурят гос-
подството, ако все пак победим във войната.
– Но това не е и моя цел – заяви Дензър.
– Тъй ли?
– Да! – Лицето на Дензър порозовя. – Иначе защо да ти казвам?
– Защото бездруго щеше да е очевадно, когато стигнем пред порти-
те на Дордовер и не ги заварим строени за церемония, на която да ни
поднесат пръстена, вързан с панделка!
– Разбирам, че имаш право да се гневиш – смънка тъмният маг.
– Нищичко не разбираш! – разфуча се Илкар. – Твоята Школа иска
от нас да се бием и да мрем, но не в името на Балея. Лично аз няма да
стана покорна пешка в ръцете на Ксетеск, нито ще позволя да използват
така Гарваните.
– И какво смяташ да правиш? – попита Дензър след неловкото
мълчание.
– Стигнахме до най-гадната част, нали – изсъска елфът. – Нямам
друг избор, освен да продължа, защото съм убеден, че Балея е застраше-
на. Но нека ти напомня, че щом аз и Ериан сме в отряда, Крадеца на зо-
рата принадлежи на всички Школи, не само на Ксетеск.
– Колкото и да не ти се вярва, съгласен съм с теб и не оспорвам до-
водите ти. Съгласен съм обаче и с доводите на Ксетеск. Грешиш, ако ги
подозираш в стремеж към надмощие. Ако бяхме известили всички при
Тривернското езеро за издирването на заклинанието, според нас щяхме
да изложим на опасност и нашето начинание, и съдбата на Балея.
– Удобно обяснение – промърмори Илкар. – Ако наистина си
Джеймс Баркли
233
вярваш, оставил си се да ти втълпят същото, с което залъгват останали-
те. Както и да е… Сега сме принудени да отидем тайно в Дордовер, за-
щото вашите Магистри тъй и не осъзнаха каква сила дава единението.
Моли се никой от нас да не пострада…
В този момент Сол влезе през отворената порта и свърна край стра-
ничната стена на замъка. Илкар долови, че Закрилникът е насочил вни-
манието си към него, и потръпна. Присъствието му го притесняваше.
Почти веднага се сети какво не му харесва – маската. Простичка и чер-
на, изработена от махагон, както обясни Дензър. Прилепвала към лице-
то, но не го изобразявала точно.
Елфът си каза обаче, че безжизнената маска твърде точно отразява
какво се крие зад нея. Пак сгуши глава в раменете си, щом се сети каква
е причината Закрилниците да носят маски. Всъщност те не бяха нищо
повече от ходещи мъртъвци – мъже, обречени на Хълма още с раждане-
то си. А след смъртта им Ксетеск предявяваше властта си над тях. Щом
можеха да поробят душите им, ставаше възможно да пресъздадат и те-
лата. Отвратително наследство от вековните гаври на Ксетеск и над жи-
вите, и над мъртвите. Макар че би трябвало отдавна да е немислимо,
Тъмната школа не желаеше да се откаже от това могъщо оръжие в ръце-
те си.
Илкар можеше само да гадае какво сполетява тези тела и души. Ни-
кой никога не разказваше за това – Закрилниците бяха задължени да
мълчат, освен ако дългът им не изисква да продумат. Според Ксетеск
нарушаването на забраната „ще навлече нескончаеми мъчения на Хъл-
ма, пред които дори адът ще е като вечен покой и безметежност за об-
вързаната душа“. Според същите канони „никога светлината на деня и
погледите на живите не ще се спрат на техните лица. И те няма да про-
говорят, освен ако с мълчанието си не рискуват живота на своя Повере-
ник.“ Поотделно Закрилниците бяха нерушимо предани телохранители,
които знаеха, че и с най-дребната простъпка ще си причинят ужасни мъ-
ки, но имаше друга причина за създаването им. Армия от Закрилници би
се сражавала с мощ и единодействие, на които никой не би могъл да се
противопостави без магия. Не се знаеше дали и тя би помогнала – Зак-
рилниците имаха и силна устойчивост срещу заклинания. Иначе казано,
те бяха страшни противници.
Сол щеше да следва неотлъчно Дензър като негова сянка. Той беше
огромен, по-едър от Троун, може би и от Незнайния. Носеше на гърба
си двуостра брадва и дълъг меч. Друг боец би трябвало да държи всяко
от оръжията с две ръце, но Илкар се досещаше, че Сол е способен да ги
Крадеца на зората
234
размахва едновременно. Напомни си да е по-далеч от него, ако това се
случи.
Наложи си отново да погледне Дензър.
– Извинявай, разсеях се. Сега ми е по-лесно да разбера защо се поя-
ви Сол. Щеше да казваш нещо…
Както обикновено тъмният маг запали лулата си с пламъче от дес-
ния палец.
– Забелязах как го гледаш, но той няма да ти стори зло. Обяснено
му е ясно и подробно кой от нас какъв е.
– А кой му е обяснил? Не ви видях да размените и десетина думи,
откакто той пристигна.
– Поразходиха се с моя Следник.
– Аха, това ми стига. Продължавай.
– Нашето решение да не говорим за Крадеца на зората, докато не
намерим по-подходящ момент, ни изправя пред ново затруднение.
– Другите ще се чудят защо Гарваните работят за Ксетеск, нали?
– Именно. Значи ще си имаме сериозни проблеми на следващото
място.
– Дордовер… – промърмори нерадостно Илкар.
– Ако някой забележи теб, Хирад или мен, разправиите с Школата в
Дордовер ще се проточат цяла вечност. Не бива да допуснем раздори,
защото ако не бъдем единни, Върховните вещери ще ни стъпчат.
– Само с невероятен късмет бихме останали незабелязани там.
Илкар поклати глава. Как Школите да забравят свадите си, за да
направят нещо заедно поне веднъж? Не се усъмни в Дензър, който щеше
да преживее едни и същи несгоди с Гарваните, но кроежите на Ксетеск
заслужаваха единствено презрение.
– Изобщо няма да припарваме до града. Уил, Троун и Джандир
трябва да се справят сами.
– Ами Ериан?
Илкар се безпокоеше, че за да откраднат пръстена на покойния Ма-
гистър, ще разчитат на хора, които още не са опознали добре. Признава-
ше обаче, че решението на Дензър е разумно.
– Доверявам й се напълно, че няма да ни предаде. – В очите на тъм-
ния маг се мярна лукава искрица. – Не това може да ни препъне. Тя оба-
че не е любимата възпитаница на Дордовер и ако се наложи да пратим
нея вътре…
– Всичко това никак не ми допада – призна си елфът. – Искам да
помисля малко. Отивам да видя как е Хирад.
Джеймс Баркли
235
Селин се събуди внезапно от тропота на тичащи хора. Разсъни се на
мига в късния следобед. Щеше да спи още два-три часа, преди да напра-
ви заклинанието Сенчести криле, за да полети към Парве. Лежеше скри-
та в гъсти шубраци по средата на склон над пътя от Раздраната пустош
към Теренеца. Оставаха й четири дни път до Парве.
Пропълзя внимателно, за да не шумолят листата. Надникна над на-
зъбен ръб. Хиляди западняци трополяха забързано по пътя, сред тях се
мяркаха и шамани на коне. Наблюдава ги около пет минути, опитваше
се да пресметне колко са тези въоръжени, облечени в кожи мъже, които
се бяха устремили към Подкаменния проход.
Докато отминат и последните конници, тя определи, че е видяла
към седем хиляди души. Ако продължаваха да бързат така, щяха да
стигнат прохода след шест дни.
– О, богове, започна се…
Не се очакваше да потърси мисловна връзка до промъкването си в
Парве, но не би позволила такава войска да изненада защитниците на
укрепленията зад прохода. Ако други войски бяха тръгнали по южните
пътища от изконните земи на западняците, значи към източна Балея нас-
тъпваше огромна армия. Тя поклати глава, легна на гръб и започна да
търси в маната следи от присъствието на Стилиан.
Крадеца на зората
236
ГЛАВА 18
Утрото започна спокойно. По зазоряване вече се чуваше шум от
шетането около конете, опаковането на багажа и приготвянето на храна.
Щяха да пътуват в приятен хлад под безоблачно небе. Само че се разра-
зи неочаквана буря.
Конете бяха оседлани и повечето от Гарваните – стари и нови, се
събраха на двора. Талан яхна своя кон.
– Не се ли двоумиш? – опита пак Хирад.
Отново се чувстваше бодър. Поразкърши се в тренировъчна схват-
ка с Талан и не усети друго, освен слаба разлята болка. Ериан му каза,
че няма да се отърве от нея.
– Всеки миг – кимна Талан. – – И какво ще правиш?
– Решен съм да тръгна.
– Накъде?
– Не е твоя работа, варварино. Голяма уста – голяма беля, тъй каз-
ваше майка ми.
Хирад подаде ръка и Талан я стисна.
– Ти си оставаш един от Гарваните. Не забравяй.
– Благодаря ти. Боговете знаят, Хирад, че аз…
– Разбрахме се, Талан. Пожелаваме си късмет и дълъг живот, друго
не можем да сторим. – Хирад се засмя. – Ще се видим в Корина, когато
всичко това остане зад нас.
– Не се съмнявай.
Талан завъртя коня си и го подкара към портата. Сол се изпречи на
пътя му.
– Талан, за твое добро е да спреш – настоя Дензър, който излезе от
сградата, понесъл котарака си.
– Какво си намислил? – извъртя се Хирад към него.
– Не очаквах той да напусне. Надявах се ти да го разубедиш.
– Това засяга само Гарваните. Негово право е сам да си избере
пътя.
– Няма такова право – с ледена невъзмутимост отсече тъмният маг.
– Рискът да бъде заловен е недопустим. Няма да му позволя да си
тръгне.
– Дензър, не прави това – изсумтя Илкар.
Магът от Ксетеск не го и погледна, а се вторачи в Талан.
Джеймс Баркли
237
– Промени решението си. Талан завъртя глава.
– Няма да го бъде.
По сигнал на своя Повереник Сол ловко измъкна брадвата иззад
гърба си.
– Промени решението си – повтори Дензър. Същото движение на
главата.
– Значи ще го убиеш?
Лицето на Хирад се разкриви, но тъмният маг сви рамене.
– Това е най-похвалното умение на Сол.
Без да губи нито миг, варваринът скочи към Дензър, стегна като в
менгеме шията му с едната си ръка, с другата опря кинжал под брадич-
ката му. Гласът му стана груб и дрезгав:
– Промени решението си… – Сол се насочи към тях с неумолимост-
та на природна стихия. – Ей, ти, маскирания, още една крачка и всичко
свършва.
Върхът на кинжала натисна и потече кръв. Сол се закова на място.
– Не опитвай заклинания, не можеш да ме изпревариш – прошепна
Хирад в ухото на Дензър и изви глава към Талан. – Изчезвай оттук. –
Талан му благодари с поглед и пришпори коня в галоп. – Вече ти казах,
че това засяга само Гарваните. – Варваринът пусна тъмния маг и прибра
кинжала. – Сега имаш избор – или да убиете мен, или да си вършим
работата.
– Няма никакъв смисъл да те убиваме – промърмори Дензър и си
разтри шията.
– И аз си го помислих. Да вървим.
Илкар си отдъхна, поспря колкото да изгледа с укор Хирад и се
върна към конюшнята. Троун и Уил влязоха в сградата. Ериан не се от-
деляше от гробовете на своите деца.
Сол застана до Дензър. Сега котаракът стърчеше върху рамото на
Закрилника. Тримата се вторачиха в Хирад.
– Какво има? Чудиш се защо толкова държа на него ли? – Варвари-
нът още се мъчеше да укроти гнева си. – И досега не ни разбираш, а?
Докато не успееш, няма да си един от Гарваните, макар че се закле в
Кодекса.
– Не разбирам – кимна тъмният маг, – макар и да ми е все по-лес-
но… Наистина ли щеше да ме убиеш?
– Това ми е най-похвалното умение – ухили се Хирад.
– И щеше да поднесеш на тепсия Балея и заклинанието на Върхов-
ните вещери.
Крадеца на зората
238
– Няма да ни изнудваш с това, за да се чува само твоята дума. И ня-
маше право да пречиш на Талан.
– Имах, и още как…
– Казах, че засяга само Гарваните! – озъби се варваринът. – Няма да
повтарям. Знам колко си важен и че трябва да те опазим жив. Но ако пак
опиташ такава щуротия, ще те спра на всяка цена. Дори да умрем и два-
мата, а и Балея заедно с нас.
Накрая Дензър кимна.
– Но ти знаеш от какво се опасявам…
– Иска ли питане? Илкар си мисли същото. Първо трябваше да го-
вориш с нас. Да не си се надявал, че ще стоим бездейно, докато твоята
нова сянка съсича някого от Гарваните?
Тъмният маг вдиша бавно.
– Сега ми изглежда глупаво. Обърках се, защото сме затънали в
неприятности…
– Илкар ми разказа. – …и си казах, че рисковете стават прекалено
много. – Тъмният маг пак млъкна. – Поддадох се на паниката.
Извинявай.
– Да го забравим. – Хирад стисна ръката му. – Стига той да не си
мисли, че го направих от омраза към теб.
Очите зад маската на Сол го гледаха безизразно.
– Той няма да ти посегне, ако не заплашваш живота ми.
– И двамата знаем как да избегнем това, нали? Хирад се обърна –
Троун и Уил изтичаха навън.
– Подпалихме фитилите – похвали се дребосъкът. – Ще горят около
четири часа. Дано си намерим дотогава удобно хълмче, от което да
позяпаме.
– Ще видим. – Хирад си пое дъх. – Гарвани! На конете, време е да
тръгваме. Слънцето няма да спре заради нас. – Отдели миг да подхвър-
ли на Дензър: – Доведи Ериан. Моля те.
Втурна се към коня си. След броени минути само съскането на фи-
тилите се чуваше между каменните стени в замъка на Черните криле.
Гарваните скоро свърнаха от пътя по полегат склон и поеха през го-
рата. Земята беше равна, но трябваше да внимават със стърчащите тук-
там камъни. Имаха три дни езда до Дордовер и ако някой кон пострада-
ше, щяха да загубят време. Тъкмо то не стигаше.
Спряха след три часа (твърде рано според Дензър) върху билото на
възвишение. Малко им пречеха и дърветата, и разстоянието, но Уил се
заинати и поиска да чакат тук.
Джеймс Баркли
239
– Какво те мъчи? – взря се Илкар в Хирад. Варваринът отклони
поглед от замъка.
– Припомнях си откога не съм пил и сметката не ми хареса.
– Последния път беше в онази порутина на Септерн, нали? Но и
Травърс имаше изба.
– По-добре да се наливам с онова, което източвам от мехура си.
– Разумно. Но Талан ми каза, че помията на Травърс поне ставала
за промиване на рани.
– Дано с Талан всичко да е наред… Ще ми липсва.
– Така е.
– Изненадан ли си, че той си отиде?
– Изненадан, да, и много разочарован. Все си мислех… сещаш се,
след четири години в отряда…
– Знам какво ти е. Но като си говорим за разочарование, почвам да
губя надежда и за страхотния фойерверк, дето ни го обеща Уил. – Озър-
на се към дребосъка, опрял юмруци в хълбоците си на няколко крачки
от тях. – Ей, Уил, ще видим ли поне нещо?
Уил се наежи.
– Имайте търпение.
– Дим! – викна Джандир и посочи.
– Къде да гледам? – оживи се Илкар.
– Главния вход.
– Видях.
Хирад тъкмо се напрягаше да различи достъпното само за зрението
на елфите и двукрилата врата се разхвърча заедно със стените около
нея. Огромен огнен език облиза двора, понесъл облаци от парчетии и
пушек. Варваринът се стресна – гледката му напомни как бягаше от Ша-
Каан.
След секунди слабият тътен на първия взрив стигна до тях, после
двете кули гръмнаха в един и същ миг. Първата се разкъса и рухна на-
вътре, вторият взрив бе насочен нагоре, острият покрив се завъртя лени-
во във въздуха върху стълб от натрошени зидове. Уил крещеше ликува-
що. Ериан се обля в сълзи. Дензър я прегърна и избърса бузите й.
Замъкът тънеше в пламъци и дим. Хирад тупна Уил по гърба и под-
кани всички да тръгват под тревожния поглед на Дензър.
Под каменният проход.
Някога средище на търговията и пътешествията и в двете посоки,
градът първо западна, после запустя, след като западняците овладяха
прохода. Остана само зле снабден гарнизон, където пращаха наскоро
Крадеца на зората
240
постъпили на служба войници. Плащаше им Търговският съюз на Кори-
на, макар че свадите между членовете му вече не оправдаваха името на
това сдружение.
И само тези седемдесет и петима мъже стояха срещу вероятно на-
шествие от запад, но след като минаха пет години от загубата на прохо-
да, никой в Търговския съюз не вярваше, че то би започнало.
Как времето променя всичко… Непосредствено след храбрата, но
безнадеждно обречена отбрана на прохода под командването на Травърс
източните подстъпи към него бяха укрепени и подсилени с гарнизон от
три хиляди души. Заради опасността, надвиснала над източна Балея, ни-
кой не скъпеше разходите в стремежа западняците да не напреднат по-
далеч от този край на прохода. Строяха се временни жилища, търговци,
проститутки, артисти и ханджии преживяха в града хубави години, кои-
то обаче бързо отминаха. Западняците не продължиха с нападенията. И
пет години по-късно изглеждаше, че с овладяването на прохода и съби-
рането на таксите за преминаване се изчерпват амбициите на племенния
вожд Тесая.
Тогава никой не си задаваше въпроса защо западняците решиха да
превземат прохода. В годините преди поредицата от битки, завършили с
поражението на Травърс, имаше неспокоен мир и стоките от по-богатия
изток стигаха до запада, където намираха нови пазари, тъй че занаятите
процъфтяваха. Но девет години след последното сражение за жалост не
оставаха въпроси без отговор. Западняците завладяха прохода в очаква-
не да се завърнат Върховните вещери.
Градчето започваше на някакви си четиристотин крачки от тъмния
открит свод на входа, висок тридесет стъпки и широк двадесет и пет. От
двете му страни планините се извисяваха и се простираха надалеч, като
преминаваха постепенно в хълмове и ливади, докъдето погледът стига-
ше на север, юг и изток. Тази пустош имаше своето мрачно очарование.
Градчето се бе скупчило от двете страни на коларския път, вехтите
къщурки изпъпляха и по околните възвишения или се събираха нагъсто
по твърде оскъдните равни места.
Гледката ставаше още по-нерадостна в честите дъждовни дни, кога-
то преобладаващите ветрове тласкаха облаците над планините, за да из-
сипят събраната влага върху окаяните жители на градчето.
Наводненията, свлачищата и упадъкът оставяха своите белези.
Единствената мярка срещу пороите беше хаотична мрежа от отводни-
телни улеи, прокопани по всички надолнища. Отначало имаше полза, но
никой не ги поддържаше и скоро наводненията започнаха отново. По
Джеймс Баркли
241
главната улица хората газеха до глезените в гъста лепкава кал, чиято
смрад се засилваше с издигането на слънцето в небето.
Ненадейното пристигане на повече от петстотин хора и елфи от че-
тирите Школи вся паника в малкия гарнизон. Малцина се изпречиха
пред доближаващия отряд, повечето се изпокриха в къщите или изтича-
ха с викове да търсят командира. Докато той се измъкне от стар хан, ка-
то закопчаваше ходом туниката на внушителното си шкембе, само два-
надесет от неговите войничета бяха останали на улицата. Жалко
зрелище.
Командирът на гарнизона погледна дългата колона конници, заели
главната улица от единия до другия край. Озърна се и към онези от под-
чинените си, които се престрашиха да пресрещнат натрапниците. Кимна
рязко вместо похвала и спря пред генерал Рай Дарик, който само се на-
веде към него от седлото, без да прояви учтивостта да слезе от коня.
– Значи така бихте посрещнали и онези, които ще поискат да отне-
мат земите ни – започна Дарик.
Командирът се засмя.
– Не. Онези, които ще поискат да отнемат земите ни, дори няма да
се забавят много, докато изколят такъв нищожен гарнизон. С кого имам
честта да разговарям?
– Аз съм Дарик, командващ на кавалерията в Листерн. А вие сте
Керус, командир на гарнизона, разположен пред портите на самия ад.
Керус се понамръщи повторно, докато обмисляше думите на Дарик
и пресмяташе каква войска е довел.
Предпочиташе разговорът им да не стига до излишни уши, затова
се приближи до кафявата кобила на пълководеца.
– Генерал Дарик, тук имам седемдесет и петима войници. Никой от
тях не е на повече от деветнадесет години. Изпратили са ги да патрули-
рат около входа и да прочистват от разбойници. Никой не очаква от тях
да отблъснат нападаща армия, защото тя никога няма да излезе от про-
хода. А сега съм принуден да ви попитам по каква работа идвате в Под-
каменния проход?
– Идвам да подготвя отблъскването на армията, която според вас не
съществува. След два дни ще имам тук и пет хиляди пехотинци.
– Май е по-добре да поговорим в моята канцелария.
– Да, май е по-добре.
Крадеца на зората
242
ГЛАВА 19
В късния следобед Уил запали печката и на нея вече кипеше котле.
Нямаше издайническа светлина.
– Откровено казано, изумен съм – призна Дензър. – Не срещнахме
никого по пътя.
Той, Илкар и Хирад се бяха дръпнали няколко крачки встрани.
Джандир и Троун се грижеха за конете, а Ериан вече бе легнала да спи.
– Умел следотърсач, вярно си е – потвърди Хирад.
– Само умел ли?! Тук не е безлюдна пустош. А дори не чухме хора
наоколо. Той е необикновен.
– А през половината време не чувахме и него, докато щъкаше
насам-натам – съгласи се Илкар.
– Добре де. Срещата на кръжеца за възхвала на Троун завърши –
натърти Хирад. – Какво ще правим в Дордовер?
Дензър покани с жест Илкар да говори.
– Това е най-големият от градовете на Школите. Има по-близки
връзки с Ксетеск, за разлика от Джулаца, но сега почти са замрели. Без-
друго нямаше да улеснят задачата ни. Трябва да помниш, че Школите
пазят знанията си по-ревниво от всичко останало. А това, което се ка-
ним да откраднем, е част от традицията на Дордовер.
– Значи го пазят…
– Да, но не хора, а заклинания за тревога и отблъскване, а и капани.
Ако нежелан гост влезе в обсега им, ще се задействат.
– И как ще се справим?
– За жалост само Ериан може да успее – отвърна Дензър.
– Защо да е „за жалост“?
– Защото не е редно да я намесваме толкова пряко в тази кражба.
Тя е съкрушена от смъртта на синовете си. Питам се дали това няма да я
довърши…
– Има такова нещо – рече Хирад, – но ако я помолим само да ни
обясни какво да направим…
– Не схващаш – поклати глава Дензър. – Тя трябва да влезе там.
– Значи си приказваме как ще пратим вътре Уил и Троун заедно с
жена, дето не е на себе си от мъка и се е учила на магия на същото мяс-
то… за да откраднат пръстен, който е една от най-почитаните реликви
за нея.
Джеймс Баркли
243
– Съвсем точно го обобщи – въздъхна тъмният маг.
– Те знаят ли, че Ериан си идва? – сети се Хирад.
– Да, разбира се. Няма да убиваме никого. Тя не би го допуснала.
– Не искаш ли и да отсека ръцете на Уил и Троун до китките?
– Съжалявам.
– Дано не съжаляваме и утре. А какво бяхте намислили, преди да
срещнем Ериан?
Илкар и Дензър размениха многозначителни погледи, котаракът съ-
що вдигна глава.
– Възможно е по-слаби съзнания да бъдат подчинени, ако имаш
достатъчно време – промълви Дензър.
– Подробностите няма да ти харесат, повярвай ми – добави Илкар.
Хирад кимна и се върна при печката.
Чашата изтрака по масата, когато Стилиан я остави. Погледът му
изгаряше, дори в светлината на фенерите се виждаше как лицето му
почервеня.
– Закрилниците са под моята пряка власт. Никой не може да изпра-
ти Закрилник, без аз да разреша.
– Господарю, положението… – подхвана Найър. – …трябваше да
бъде обсъдено с мен. Не ми харесва, когато някой не се съобразява с
мен. И никак не ми допада твоят избор на Закрилник.
– Сол има изключителни способности.
– Твърде добре знаеш за какво говоря! – сопна се Стилиан. – Ще го
върнеш незабавно.
Найър сведе глава.
– Разбира се, господарю, щом такава е волята ви.
– По дяволите, не очаквах това от теб… – Стилиан напълни чашата
на събеседника си. – Какво те прихвана? Винаги си обсъждал такива ре-
шения с мен.
– Вие бяхте на срещата при Тривернското езеро. А не биваше да се
бавим.
Стилиан помисли и кимна.
– Така да бъде. Нека Закрилникът остане, поне докато не си свър-
шат работата в Дордовер. Искам пълен отчет за всяка мисловна връзка.
Ще ми бъде крайно неприятно да проверя със заклинание за правдивост
дали ме осведомяваш за всичко.
Найър трепна като зашлевен, но се овладя с усмивка.
– Сам си го навлякох… Селин добре ли е?
– Да, ако не броим разминаването й на косъм с войска на
Крадеца на зората
244
западняците, която е на път към Подкаменния проход.
Стилиан си прехапа устните.
– Тя ще успее, не се съмнявайте.
– Благодаря ти, че искаш да ме успокоиш. – Господарят на хълма
дръпна шнура на звънчето. – Имам нужда от отдих. Моля те да не пра-
виш нищо повече зад гърба ми – завърши навъсен.
Вратата се отвори и Найър стана и излезе. Стилиан въздъхна. На-
йър наистина му поднесе неприятна изненада.
Ериан размени няколко думи с Дензър, стисна ръката му и тръгна
от бивака с Троун и Уил далеч преди слънцето да залезе. За разлика от
Ксетеск Дордовер не беше закрит град и два часа по-късно тримата ми-
наха през западната порта под равнодушните погледи на стражата.
– Не мога да се приближа до къщата – отрони Ериан, когато седна-
ха около маса в кръчмата.
Тримата бяха наели стаи на горния етаж в закътана странноприем-
ница недалеч от Школата.
– Разбирам – увери я Троун. – Когато всичко това свърши, ще я
продадем от твое име.
Тя му благодари с поглед. Сълзите пак напираха в хлътналите й
очи, обрамчени с тъмни кръгове.
– Толкова щастливи спомени, а сега… Тръсна глава и се загледа в
масата.
– Ще ти помогнем да издържиш – зарече се Уил. – Винаги ще те
подкрепяме.
Ериан стисна ръката му, вдиша дълбоко и си възвърна
самообладанието.
– Сега ме слушайте. Дордовер може и да е по-гостоприемен от Ксе-
теск, но в Школата има строги правила за посетителите. Свечери ли се,
не можете да останете в пределите й. Затова внимавайте какви знаци ви
давам и се старайте да не говорите излишно.
Донесоха им поръчаните гозби и напитки.
– Да се нахраним и да отиваме. Няма да ни пуснат, ако е
притъмняло.
Школата представляваше десетина здания, подредени в подобие на
кръг около „Кулата“, която обаче изобщо не оправдаваше названието си
и Уил веднага попита за тази чудатост.
Тримата вървяха към единствената порта на оградената със стена
Школа. Така наречената Кула, а всъщност голяма четириетажна сграда с
две крила, се намираше точно пред тях.
Джеймс Баркли
245
– Имало е Кула преди Школата да бъде обявена официално като
средище за усъвършенстване в магията – обясни Ериан.
– Преди около четири столетия било едва ли не задължително, но
се оказало прекалено непрактично. Когато Школата се разраснала около
Кулата, накрая решили да я съборят и да построят това, което виждате.
Само в Ксетеск са запазили кулите си. Имат си цели седем, но там мно-
го държат на ранговете си. – В гласа й прозвуча нескрита насмешка. –
Другите са се постарали да не живеят в миналото.
– Но какъв е бил смисълът изобщо да строят кули? – учуди се
Троун.
– Виждали са в тях символ на могъществото и властта. – Ериан
вдигна рамене. – Всъщност са били фалически символи за онези мъже,
чиято способност да управляват маната не се е равнявала на самочувст-
вието им. Жалка история.
Пред портата ги спря единственият страж, който порови в паметта
си и разпозна магьосницата.
– Ериан – промълви благо. – Не си влизала от години.
– Геран, всички понякога се връщаме в гнездото. Радвам се да те
видя. – Той се усмихна, но погледна втренчено Уил и Троун. – Те са
приятели на съпруга ми. За съжаление преживях тежки времена.
– И си дошла да потърсиш помощ?
– В известен смисъл.
Геран се отдръпна, но напомни:
– Знаеш какви са правилата за посетители. Тя кимна и подхвърли
през рамо:
– Ще се погрижа да не ги нарушат.
– Впрочем как е Алун? – попита стражът.
Тя се смръзна и продължи напред, без да се обърне. Троун спря до
рамото на Геран.
– Това е най-лошото – Алун е мъртъв. Синовете им също. Лицето
на стража се изопна.
– Аз само…
– Знам. По-добре не говори с нея за това.
От портата до Кулата имаше към двеста крачки. Вляво се извиваха
в дъга ниски дървени постройки – там провеждали обучението, – а от-
дясно се виждаше дълго закрито здание, черните му стени лъщяха като
метал.
– Там упражняват заклинанията с голям обсег, изпробват и новите
заклинания. Налага се да е здраво. – Ериан беше спряла за миг. – Знаете
Крадеца на зората
246
ли, че един от всеки петдесет магове умира в изпитателните камери и
това се случва във всички Школи? Откъде ще знаете… Представяхте си,
че ние се събуждаме някоя сутрин и вече сме готови да извършваме зак-
линания. Никой не признава напълно какви опасности крият обучението
и изследванията. Смятате го за дарба, а за нас е призвание, на което не
можем да не се отдадем. Не идваме тук по прищявка, намират ни и ни
довеждат тук.
– Ериан, по-кротко – помоли Троун, стъписан от неочаквания изб-
лик на гняв, и докосна рамото й.
Тя се отмести и закрачи към Кулата.
– Отзад има още едно страшно място – Залата за мана. Там магове-
те се учат да поемат, да натрупват и да владеят маната. До нея пък е
приютът за онези, които са избързали в отварянето на съзнанието си за
маната. Лежат там, бръщолевят несвързано и се лигавят, докато смъртта
не ги отнесе. Тя е милостива и обикновено не се бави.
Ериан изкачи няколкото стъпала и потропа на яката дъбова врата.
Лявото крило се отвори и излезе старец. Уил и Троун нито бяха срещали
досега човек на такава възраст, нито си бяха представяли, че е възмож-
но. Макар че се подпираше на два бастуна, превит от годините, имаше
зорки сини очи на толкова набръчканото си лице, че сякаш времето се
подиграваше на някогашния му облик. Тези очи таяха сила и Ериан му
се поклони.
– Магистре на Кулата, аз съм Ериан. Идвам да търся знания в
библиотеката.
Той я огледа, преди да отговори.
– Тъй ли… – изрече с тих слаб глас. – А твоите спътници?
– Те ме охраняват.
– Могат да влязат само в преддверието.
– Знам.
Ериан неволно стисна силно ръцете си.
– Нетърпелива си, Ериан Маланвей. Имаш този недостатък открай
време. – Старецът се засмя. – Върви да търсиш знанията. Твърде дълго
не си се мяркала в библиотеката.
Той прекрачи към Троун и Уил, очите му се присвиха в мъждивата
светлина на следобеда. Не отдели повече от миг за крадеца, но погледът
му се задържа върху Троун и бръчките се вдълбаха още повече в лицето
му.
– Хм… Не отивайте там, където ви е забранено. Наказанието ще ви
сполети бързо, а то е сурово.
Джеймс Баркли
247
Затътри се обратно в Кулата и остави вратата отворена, за да
влязат.
– Какво беше това? – Ериан се върна при двамата мъже.
– Може би лицето ми е страшничко – подсмихна се неуверено
Троун.
– И ние можем да ти зададем същия въпрос – обади се Уил.
– За Магистъра на кулата ли? Послушайте го. Той управлява тук от
името на Магистрите на знанията. Никой не му противоречи и не съм
спокойна, защото той не ви хареса.
Троун сви рамене.
– Какво следва?
– Ще вляза в библиотеката да проверя как е защитен пръстенът на
Артече. Дебелата врата, която ще видите вдясно, води към криптата.
Разгледайте внимателно ключалката, но не ви съветвам да пипате
дръжката.
Тя влезе, свърна наляво и отвори дървена врата, но се озърна.
– Недейте да… Ей, вие двамата добре ли сте?
Троун и Уил бяха направили само по една крачка към вътрешност-
та на Кулата. Пребледняха и се ококориха от уплаха.
Уил усещаше тежест, притиснала тялото му отвсякъде като метален
покров. Изсмукваше въздуха от дробовете, вливаше студ в сърцето и
свиваше гърлото. Въпреки това огледа преддверието. Пред него камен-
ни стъпала се издигаха към сумрак, вдясно имаше затворена врата, об-
кована с желязо.
Високо по стените мъждукаха фенери. Уил беше стъпил на тъмен
килим. Отвсякъде лъхаше на неизмерима мощ.
– Ако искате, чакайте отвън. Троун завъртя глава вяло.
– Ще изтърпим. – Уил беше по-бодър и го стрелна с недоверчив
поглед. – Какво има тук?…
– Мана – кратко отговори Ериан. – Наследство от отминалите веко-
ве. От магистри и магове. Живите в стаите над главите ви и мъртвите
под краката ви. Никога няма да разберете, но я усещате, нали? За вас е
тежко бреме, а за мен е най-чистата жизнена енергия. Ще черпя сили от
нея, а вие трябва да се напрягате, за да я понесете. – Тя едва сдържа ус-
мивката си. – Няма да се бавя.
Вратата на библиотеката се затвори с глух удар зад нея.
Светлината гаснеше бързо и фенерите по стените засияха по-силно.
Уил се отпусна в кресло до библиотеката, а Троун затвори входната
врата.
Крадеца на зората
248
– Колко ли време ще остане вътре, щом няма да се бави? – промър-
мори Уил.
– Хм… – Троун се облегна на стената. – Де да знам. Колкото ще да
е, ще ми се стори цяла вечност.
– Ами да не прахосваме времето тогава. Хайде да я видим тази
ключалка.
Дензър дремеше неспокойно. Във виденията му Следникът опитва-
ше да се изтръгне на свобода от клетка, която не му беше по силите. От
котарак се преобрази в истинската си форма, ноктите му драскаха, зъби-
те гризяха, накрая нададе вой… Дензър се събуди, обзет от опасения.
Потърси мислено и си отдъхна, щом долови безметежния поток от сила.
Заръча му да внимава.
На улицата пред Школата в Дордовер един черен котарак се
отдръпна по-навътре в сенките, но очите му се взираха неотклонно в
портата и единствения страж, който седеше и пушеше.
– Трябва да ви видят, че излизате.
Ериан наистина не се заседя в библиотеката, но за Уил и Троун ча-
кането беше нескончаемо. Не чуха нито звук в Кулата, докато тя се
върна.
– А после? – попита Уил.
– Нека притъмнее напълно, тогава елате. Аз ще остана да прочета
още нещо.
– Портата охранява ли се добре по тъмно?
– Както през деня. Все пак ви предлагам да прескочите оградата зад
изпитателната зала.
– Стената не е ли предпазена със заклинания?
Троун не можеше да си намери място, нещо не беше наред.
– Не – вдигна рамене тя. – На кого ще му щукне да се промъква в
Школата?
– Да, на кого ли? – подсмихна се унило Уил.
– Проблемите ни ще започнат чак когато отново дойдете тук.
Уил излезе пръв и побърза да си поеме дъх – усещането за тежест
изчезна щом прекрачи прага. Вратата се затвори зад двамата, те скоро
минаха покрай стража и излязоха на улицата.
Ериан застина с ръка, протегната към вратата на библиотеката.
– Ех, Ериан – изрече зад нея Магистърът на Кулата, – ти поне знае-
ше, че тук и стените имат уши.
В сенките недалеч от портата котаракът наостри слух и настръхна.
Огледа се, но не видя опасност. Ненадейно се появи ръка, която го
Джеймс Баркли
249
сграбчи за шията и притисна тялото му в прахта. Усещаше маната,
оформена в подобие на пръсти и длан. Страхът размъти сетивата му.
– Дребосък, не си и помисляй за преобразяване. Костите ти са крех-
ки за моите пръсти.
Котаракът се озова пред мургаво лице, чиято дълга черна коса бе
вързана на опашка. Тесните кафяви очи сякаш проникваха и в черепа на
демона.
– Надуших те още извън града – каза нехайно мъжът и стегна още
малко хватката. – Сега да видим ще измъкнем ли и твоя господар от
скривалището.
Торба, просмукана от мана, покри главата на котарака и заглуши
безмълвния му вопъл.
С крясък от болка Дензър разпръсна покоя в горското им скривали-
ще. Хирад се изтръгна стреснат от дрямката и скочи, а ръката му напипа
дръжката на меча. Притича към мъчещия се маг и видя Сол, застанал
наблизо с привидно равнодушие, ако изобщо можеше да се различи не-
що в очите му зад маската. Дензър се бе превил на колене, притискаше
длани към слепоочията си, а носът му се отъркваше в сухите листа по
земята. От едната му ноздра се стичаше тъмна струйка.
Хирад не забелязваше рана и недоумяваше какво е накарало Дензър
да изпищи така. Усети как Илкар и Джандир го доближиха отзад. Илкар
се наведе към тъмния маг и го прихвана за раменете.
– Можеш ли да говориш?
От гърлото на Дензър излезе клокочещ стон, по цялото му тяло
плъзна гърч. Отвори уста задъхан и се остави Илкар да го вдигне на кра-
ка. Дори в сумрака пролича колко кръвясали са очите му, а щом понечи
да заговори, мускулите на челюстите му се сковаха. И от устата му по-
тече кръв.
– Хванаха го… – смотолеви накрая, задавен от слуз. – Хванаха го,
за да се доберат до мен.
– Какво?! – смути се Хирад. – Кого са хванали?
– Следника – обясни Илкар. – Сигурно го е намерил някой маг от
Дордовер.
– Защо непременно маг?
– Защото никой друг не би имал силата да го задържи в плен. – Ел-
фът се почеса по брадичката. – Лоша работа.
– Трябва да отида там – опита да се отскубне Дензър.
– Няма да го бъде – възпротиви се Илкар. – Ще те затрият.
Маговете се вторачиха един в друг.
Крадеца на зората
250
– Ще го държат в плен, докато умре. И какво ще стане тогава?
Дензър се блещеше отчаяно и трепереше от последствията на
удара.
Илкар поклати глава.
– Не знам… О, не!
– Сега пък какво?
Ръката на Хирад замря преди да е прибрала меча докрай.
– Троун, Уил, Ериан… В Школата ще очакват нещо да се случи. А
те са вътре. Според теб какъв шанс имат?
– Може да не ги свържат с появата на котарака? – обнадежди се
Джандир.
– Все едно. Всички в Школата ще бъдат нащрек след вестта, че е
хванат Следник. Ще си мислят, че наоколо дебнат магове от Ксетеск.
Никой не би могъл нито да влезе, нито да излезе, повярвайте ми.
Хирад свирепо натика меча в ножницата.
– Страхотно! Не стига че мозъкът на Дензър ще прегори, ако котето
му пукне, ами ще загубим и половината отряд, без дори да вземем пръс-
тена. – Отдръпна се и изрита от яд близкото дърво, като нижеше псувни
под носа си. – Някой знае ли какво да сторим, или направо ще вдигаме
лапички пред Върховните вещери?
– Ще го измъкна – заяви Дензър. – Не мога да го зарежа там. Не
разбирате какво означава това.
– Само един от нас може да огледа какво става там. Това съм аз –
натърти Джандир. – Ей сега ще оседлая коня и тръгвам.
– Благодаря ти – каза му Илкар и се взря в Дензър. – Спомни си за-
що сме тук, без да забравяш и онези, които вече умряха. Ако нахълташ
безогледно в Дордовер, все едно си се самоубил, а всичко постигнато
досега ще бъде пропиляно.
Вдигна глава и погледна Сол. Мракът скриваше очите на Закрилни-
ка, но Илкар знаеше, че той не ги изпуска от поглед.
– И ти разбираш всичко. Твоя грижа е Дензър да мирува. – Стисна
рамото на тъмния маг. – Съжалявам. Знам колко здрава е връзката. Съ-
чувствам ти за болката, която понесе и която ти предстои. Но Крадеца
на зората е по-важен от всички ни, както ти каза неведнъж. Чуваш ме,
нали?
Дензър кимна и немощно се подпря на него. Очите му се пълнеха
със сълзи.
Джеймс Баркли
251
ГЛАВА 20
Уил и Троун знаеха, че котаракът, който мъжът грабна, не беше
бездомно животинче, но не можеха да предвидят какво ще се случи.
Приклекнали в плътните сенки до стената, зад която беше изпитателна-
та зала, те бързо взеха решение.
– Казахме, че ще се върнем – напомни Троун. – Тя може да си има
разправии.
– Знам, че е така, но ще помогнем ли с нещо вътре? – махна с ръка
Уил.
– Да се надяваме, иначе… Имаме и едно скрито предимство.
– Хъ… – Уил се взря невесело в него. – И това е вярно, но не ми ха-
реса как оня старец те оглеждаше, сякаш усети нещо. Е, никой няма да
си помисли, че котаракът е свързан някак с Ериан, защото си е твар от
Ксетеск, но…
– Знам, но е по-добре да се промъкнем вътре – настоя Троун и пог-
ледна небето. – Хич не ми се ще да закъснеем.
Макар и гладка, стената не беше препятствие за тях. Уил се покате-
ри за миг, а Троун просто подскочи и пръстите му се вкопчиха в ръба.
Скоро се скриха зад изпитателната зала.
Това ниско мрачно здание им вдъхваше страх. Краищата на покри-
ва почти допираха земята. Заради стените от желязо сигурно беше неве-
роятно яко и тежко. Уил докосна стената и трепна – усети не само топ-
лина, но и излъчване като онова в библиотеката. Само че тук беше ня-
как неовладяно. И опасно.
– Хайде да се отместим, а?
Металът проскърца и само засили безпокойството му.
– С голямо удоволствие.
Троун се прокрадна покрай сградата от страната, която не се виж-
даше от Кулата. Очите му откриваха всяка съчка и сухо листо по земята.
По навик, вкоренен с годините, Уил внимаваше да стъпва точно там, къ-
дето преди малко са били неговите ботуши.
Двамата доближиха Кулата като призраци – ако някой стоеше с
гръб към тях, не би ги чул и от две крачки. Спряха до ъгъла на изпита-
телната зала и се вторачиха в Кулата. Три прозореца бяха осветени, а от
двете страни на входа имаше запалени фенери. Първият етаж тъмнееше,
но до желаната сянка имаше трийсетина крачки на открито.
Крадеца на зората
252
– Сещаш ли се какво да правим?
– Хрумна ми само едно нещо – отвърна Троун.
Ериан настани по-удобно безчувственото тяло на Магистъра в да-
лечен ъгъл на огромната библиотека.
Тя бе реагирала светкавично и безпогрешно – юмрукът й се стовари
в челюстта му. Старецът се свлече в ръцете й и Ериан го замъкна в биб-
лиотеката. Дишаше тежко от усилието. Щом затвори вратата, направи
леко приспивно заклинание, което щеше да го унася до сутринта.
Привърши и бремето на невъобразимо позорната й постъпка я при-
тисна като паднала скала. Придърпа стол, тръшна се на него и закри ли-
цето си с длани. Сълзите напираха в очите й.
Беше лошо, че Магистърът на кулата чу разговора й с Троун и Уил.
Неговите подозрения стигаха, за да я прогонят завинаги от Школата. Но
да го удари и да го направи безпомощен с магия… Сигурно щяха да за-
личат съзнанието й за това. Единствената й надежда беше да им се изп-
лъзне и да се моли горещо, че неотложната нужда да постъпи така ще
смекчи бъдещото наказание. Не си представяше, че е възможно някога
отново да припари до Дордовер, камо ли до Школата.
След малко се съвзе, коленичи до Магистъра и отмести от лицето
му паднал кичур.
– Съжалявам. Въпреки властта и могъществото си ти си един твър-
де стар човек. Моля те да ми простиш. – Ериан се надигна. – Не съм из-
менница, опитвам се да спася всички ни.
Отдръпна мъничко една плътна завеса и се намръщи от изненада.
Навън се бе спуснал мрак. Дори не подозираше, че толкова се е забавила
в библиотеката, а имаше един въпрос, чийто отговор не знаеше. Отиде
припряно при рафт, от който свали тежък том и трескаво запрелиства
страниците.
Дензър неспирно премяташе между пръстите си значката, която от-
не от Травърс. Не различаваше почти нищо в здрача, затова засили ост-
ротата на зрението си.
Самата значка беше съвсем обикновена, но значението й за съдбата
на Балея си оставаше неоценимо. Изработена бе от стомана и злато,
беше по-малка от дланта му и по краищата бе украсена с преплетени
листа. По средата бе гравиран в детайли източният вход на прохода. На
обратната страна бяха изписани имената на предишните командири на
стражата.
Това занимание не го отвличаше от мислите за участта на неговия
Следник. Лишен от допира на съзнанието му, Дензър можеше само да
Джеймс Баркли
253
си представя каква адска мъка ще преживее с неговата смърт. Във въоб-
ражението си споделяше страха, гнева и самотата на демона, а и отчая-
ните му писъци преди края. Не би допуснал това.
Сол стоеше до него като статуя от сдържана мощ. Както винаги
очите му не пропускаха нищо наоколо в търсене на заплаха. Но не мо-
жеха да проникнат в ума на Дензър.
– Сол… – тихо го повика тъмният маг и Закрилникът изви глава да
го погледне. – Дръж това. – Значката и верижката й легнаха върху обле-
чената в ръкавица длан на Сол. – Пази го.
Закрилникът погледна какво държи и зениците му се разшириха, но
Дензър вече бе изрекъл словата на заклинанието.
– Знаеш, че съм длъжен да го направя.
Криле, изтъкани от тъма, изникнаха на гърба на мага, който ги раз-
маха леко и полетя в нощта към Дордовер.
– Не!
Викът на Сол събуди грубо Хирад за втори път тази вечер. За миг
се озадачи – това беше първата дума, която излизаше от устата на Зак-
рилника. Изтича към него и щом видя накъде се е загледал, успя да раз-
личи смаляващия се силует в небето.
– Що за чудо…
– Сенчести криле – обясни Илкар, появил се безшумно до рамото
му.
– Това Дензър ли е?! – Хирад посочи тъмното петънце под
звездите.
– Уви, той е.
– Е, от това по-хубаво, здраве му кажи! – Варваринът запрати меча
си на земята, лицето му пламна от ярост, а юмруците му се свиваха без-
помощно. – Заплашва да убие Талан, защото бил някаква измислена
опасност за скъпоценната му задача, а сега изпърха да си търси смъртта
в Дордовер само защото някой спипал скапаното му любимо котенце! –
Изпръхтя шумно и промърмори: – И какво очаква да направим ние сега?
– Нищо. – Сол подхвърли значката на Илкар, който я улови ловко.
– Стойте тук.
– Маскирания, да не съм ти вързан на двора пес? – изрепчи му се
Хирад, без да посегне към лежащия на земята меч.
– Хирад… – поклати глава елфът.
Сол обмисли за миг положението и на варварина му се привидя, че
се е смръщил.
– Стойте тук, моля ви – поправи се Закрилникът, завъртя се и хукна
Крадеца на зората
254
към своя кон.
Хирад се наведе да прибере оръжието си и понечи да тръгне подире
му.
– Недей!
– Какво?!
– Според мен е прав. Трябва да останем тук.
– Съгласяваш се с тази твар от Ксетеск ли? Илкар се ухили.
– Не ми е присъщо, знам, но този път…
– Защо? Това не вдъхва доверие.
И пак посочи натам, където отлетя Дензър.
– Защото ако всички те бъдат избити, трябва все пак да остане ня-
кой, който знае цялата история.
– Но без оня щурак с крилете няма кой да извърши заклинанието,
нали?
Хирад сърдито пъхна меча в ножницата.
– В момента той е единствената ни надежда, признавам, обаче ако
няма кой да съобщи в Ксетеск за провала, нямаме никакъв шанс – сви
рамене елфът.
– Значи си седим и чакаме?
Варваринът не бе свикнал да се чувства ненужен в предстояща
битка.
– Не. Събираме си нещата и се приготвяме за спешно бягство. Как-
вото и да стане, не ми се вярва да се задържим тук дълго.
– И как ще научим, ако той си докара белята?
– Ще научим, повярвай ми.
Отварянето на вратата така стресна Ериан, че тя изтърва книгата
като гузно дете. Сърцето й заблъска в гърдите, но след миг влязоха Тро-
ун и Уил, които затвориха вратата.
– Богове… Уплашихте ме! Как успяхте…
– Ами престорихме се, че сме си на мястото тук – отговори Уил. –
Няма да повярваш колко често това нахалство върши работа.
– И тук ли? – смаяна промълви Ериан.
– Школата прекалява с безгрижието – кимна засмян Троун, – в
което току-що се убедихме. Имахме нужда и от мъничко късмет – раз-
минахме се с твоето приятелче Магистъра на кулата. Боях се, че ще бъ-
дем принудени да го халосаме.
– Аз ви изпреварих.
Ериан им разказа какво се случи през последния час.
– Има още нещо – сети се Уил. – Някой спипа котарака на Дензър.
Джеймс Баркли
255
– Глупак! – Тя плесна с длан по масата. – Казах му, че ще надушат
Следника. Неговата самонадеяност край няма. – Тя вдиша дълбоко и
очите й издадоха колко е угрижена всъщност. – Каква болка ще трябва
да понесе! Горкият… Да се заемаме, не можем да пилеем време в без-
смислени тревоги. Общо взето, досега ни провървя повече, отколкото
смеех да се надявам. Вече загубих доброто отношение на хората заради
това безумно начинание, не ми се ще да загубя и живота си.
– Според теб ще успеем ли да вземем пръстена? – попита Уил.
– Не съм сигурна – призна Ериан. – Долу има защитно заклинание,
което не познавам.
– И какво?
– Докато не проследя формата на маната, няма да знам как действа
и дали ще ми бъде по силите да го премахна. Но това мога да направя
само отблизо.
Тя тръгна към вратата. Троун се увери, че навън е безлюдно, и те се
промъкнаха безшумно към входа на криптата.
– Уил, ще се справиш ли? – на свой ред попита Ериан.
– Обикновена брава, която движи резе от другата страна. Тежка и
здрава, но грубовата – прошепна той. – Искам да знам дали я пази зак-
линание или има друг капан.
– Нито едното, нито другото.
– Добре. – Той пъхна в ключалката метален щифт колкото кутрето
му и го размърда полека. – Много е грубовата даже…
Извади щифта, бръкна в чантичката на колана си и взе плоско пар-
че метал, запоено към кухо цилиндърче. Нагласи щифта в него и той
щракна. Намести своя шперц в ключалката, наклони го малко и започна
да го побутва и изтегля. Накрая се ухили, завъртя приспособения ключ
и тримата чуха как резето се дръпна от другата страна.
– Първа ли ще влезеш? – обърна се той към Ериан.
– Така е най-добре.
Тя го подмина, докато той прибираше инструментите си. Вътре ма-
ната я обгърна с непривична тежест и спря дъха й за миг. Тук цареше
непрогледен мрак.
– Има огромно натрупване на статична мана, за да не отслабват за-
щитните заклинания. Ще се ориентирам по оставените в маната следи.
А вие?
– Аз ще вървя след него, не се притеснявай – каза Уил.
– Не бива ли да осветяваме? – попита Троун.
– Не бива, докато не слезем по-надолу. По средата на стълбата има
Крадеца на зората
256
чувствително към светлина заклинание, което се задейства по здрач. Ще
вдигне всички на крак.
Ериан стъпи предпазливо на стълбата, Троун и Уил я последваха,
след като залостиха отново вратата.
Уил не виждаше нищо, маната го безпокоеше, а въздухът беше зас-
тоял и неподвижен. Пъхна пръстите на дясната си ръка под колана на
Троун, а лявата плъзгаше по стената. Разчиташе на своя приятел да го
води.
Напрягаше се и чу смътно как Ериан каза, че са минали покрай пър-
вото заклинание, но усети – маната стана по-плътна и това му вдъхна
страх. Спъна се.
– По-леко – помоли Троун с приглушен от струпаната наоколо мощ
глас. – Има още десетина стъпала и сме долу.
– Не ми харесва тук.
– И на мен. Само внимавай.
След всичките тридесет стъпала тесният проход завиваше надясно
и стигаше до врата, през която Ериан ги подкани да минат. Затвори я и
се зае със заклинание. Уил се облегна на вратата, дървото и желязото
зад гърба му го успокояваха.
– Светлина – промърмори Ериан и се появи сияние. Излъчваше го
кълбо, което се разшири до размерите на човешка глава. Уил не беше
виждал нещо по-прекрасно в живота си.
Побърза да огледа подземната камера – дълга, тясна и студена.
Продължаваше и в мрака, където кълбото не разпростираше яркия си
кръг. Отляво и отдясно бяха наредени саркофази, по три един над друг
върху лавици. Тук маната притискаше неимоверно. Уил забрави мимо-
летното си облекчение и прилепи гръб към вратата. Напразно потърси с
поглед насърчение от Троун, който също се мъчеше. Достатъчно беше
да види превитите му рамене.
– Ериан… – смънка Уил.
Краката му трепереха от усилието да задържат тялото изправено.
Тя кимна.
– Съжалявам, изобщо не си представях колко е силна. Почакайте
малко и ще ви олекне, колкото да продължите нататък. Не сме стигнали
до целта.
Уил направи гримаса, отблъсна се от вратата и насила насочи вни-
манието си към мрака отпред.
– Измислям си всичко… – опита да се ободри той.
– Не е така – възрази Ериан. – Маната е сила, която контролира и
Джеймс Баркли
257
оформя природата. Тя е действителна и материална, а както и вие отк-
рихте, може да бъде доловена от съсредоточено съзнание. Някои хора я
привличат, а онези, които я понасят добре и успяват да я насочват, ста-
ват магове като мен.
– Много ти благодаря за помощта и подкрепата – промърмори Уил.
– Не забравяйте, че в това състояние маната е безвредна. Тъкмо ма-
говете я оформят и я правят неустойчива и опасна. Да не се
размотаваме.
Тя закрачи покрай редиците от саркофази с Магистри, мнозина на-
мерили покой тук преди векове. Светлинното кълбо я следваше плавно
вдясно от главата й.
Уил и Троун тръгнаха подире й, навели глави и прегърбени, сякаш
носеха тежки раници.
Джандир пристигна вихрено в конюшнята на странноприемницата.
Размени припряно няколко думи с конярчето и пусна в ръката му моне-
ти. Научи от момчето каквото искаше и му заръча да даде зоб на коня.
Измъкна закрепените за седлото лък и колчан и изтича във вечерна-
та тъма. Вървеше накъдето го упъти конярчето, без да знае какво ще
прави, като стигне на мястото. Все нещо щеше да измисли. Както
обикновено.
Дензър възприемаше маната около Школата в Дордовер като на-
сочващо го оранжево сияние, пред което светлините на града бледнееха.
Сенчестите криле се размахваха бавно на гърба му, но го носеха доста
бързо към целта. С едната ръка притискаше към главата си кръглата
черна шапчица, която най-често носеше, с другата придържаше меча да
не се удря в крака му.
Всякакви мисли за Крадеца на зората и спасението на Балея се из-
париха от ума му. Някъде в Школата беше Следникът, неразделна част
от съзнанието на тъмния маг. Излъчи успокояваща мисъл, че идва да го
избави, с надеждата тя някак да проникне през клетката от мана.
Спусна се към Школата и нейната така наречена Кула – грозна, ня-
как приплесната постройка, която не заслужаваше гордото название, да-
дено на най-величавия градеж на маговете. Но в Дордовер бездруго не
проумяваха каква натрупана сила дава на обитателя си кулата. Това бе-
ше само една от многобройните им заблуди. Както и какво би сторил
господарят на един откраднат Следник от Ксетеск.
Дензър знаеше, че онзи, който го е пленил, ще долови и неговата
поява, но нямаше да е наясно точно къде се намира. Опитът го бе убе-
дил, че хората рядко поглеждат нагоре в търсене на други хора. Значи
Крадеца на зората
258
имаше предимство.
Сниши се беззвучно и се плъзна на няколко стъпки от покрива на
Кулата, през цялото време излъчваше едно и също търсещо послание.
Стигаше поред до всеки ъгъл на сградата с надеждата да улови някаква
следа или посока. Колкото и уверен да беше, че е близо до Следника,
всяка грешка оттук нататък щеше да му навлече само непоправима беда.
В клетката от мана Следникът изведнъж спря усилията си да изско-
чи на свобода и наклони глава. Стисна невеществените пръти и широка
усмивка разкриви лишената от косми муцуна.
Магът неволно се сепна от гледката, но също успя да се усмихне
въпреки отвращението си.
– Превъзходно! Да смятам ли, че е дошъл?
– Да – потвърди демонът с глас като стъпки по мокър чакъл. – Сега
ти си мой.
– Не бих казал – отвърна магът и обърна креслото си към вратата.
Самодоволното изражение прикриваше колко му е трудно да пре-
небрегва подигравките на това изчадие в клетката.
– Стойте зад ъгъла. Стигнах до следващото защитно заклинание.
Гласът на Ериан принуди Уил да се опомни. Надникна иззад гърба
на Троун – тя стоеше в пресечната точка на два коридора, кълбото све-
теше над главата й. Проходът нататък водеше в тъма, а от двете страни
на Уил вече нямаше саркофази и гладките стени се стесняваха.
– Къде сме?
– При гробницата на Артече – посочи надясно Ериан. – Онази врата
е входът. И тя е защитена. Тук не може да влиза никой, освен членовете
на Съвета на магистрите. Заклинанието пуска само тях.
– Можеш ли да го надхитриш?
– Донякъде. По-точно казано, мога да го преместя.
– Но защо…
– Предвидено е да възпира другите магове от Дордовер и не е безо-
пасно да се занимавам с него дори ако познавам структурата му. А
обикновени хора като вас просто нямат шанс срещу тази защита. Всич-
ко, което остане от вас, ще се побере на дланта ми.
– Много мило – изсумтя Троун. – Какво представлява?
– Общо взето, то е мехур от мана, обхванал вратата, а в него има и
заклинание капан. Ако внимавам, може би ще плъзна мехура настрани,
ако не, ще се пръсне… Ще ви повикам, когато съм готова.
– Късмет – пожела й Троун.
– Благодаря.
Джеймс Баркли
259
Тя пренастрои зрението си изцяло към спектъра на маната. Закли-
нанието беше точно каквото им го описа – мехур, изпъкнал метър и по-
ловина от вратата и обхванал точно четирите й ъгъла. Имаше мек оран-
жев оттенък, защото поддържащата го статична мана не притежаваше
рязката яркост на фокусираната. А вътре пулсираше в синьо заклинани-
ето капан, студено и смъртоносно.
Тя протегна ръце към мехура и натисна съвсем леко. Повърхността
поддаваше като пълен с вода мях. Значи и мъничка грешка нямаше да е
фатална. Явно никой не бе подновявал заклинанието много отдавна.
Отпусна ръце покрай тялото си и се съсредоточи в изграждането на
форма, която напълно да изолира защитното заклинание. Не й се налага-
ше да черпи много от енергията на тялото си, защото получаваше почти
всичко необходимо от натрупването в криптата. Обвивката се разширя-
ваше и променяше очертанията си. Отначало изглеждаше като кръг, но
скоро наподоби напълно очертанията на мехура, само че притежаваше
неподатлива твърдост.
Ериан премести обвивката над мехура, наложи я върху него и със
задоволство усети психическото сътресение, когато защитното заклина-
ние допусна и се съедини с нейното творение. Провери за слаби точки,
но не откри нито една. Чак сега премахна твърдостта на обвивката и със
съзнанието си натисна цялата лява страна. Затвореният мехур бавно се
отдръпна назад и освободи първо дръжката, после и половината врата.
Ериан отстъпи назад и повика Уил и Троун.
– Ето ти я ключалката, трябва да отвориш – каза на Уил. – Каквото
ще да става, не минавайте зад мен. Разбрахте ли?
– Да – в един глас потвърдиха те.
Уил се справи толкова лесно с ключалката, че дори се почувства
леко обиден. Ериан кимна и той натисна дръжката, за да открехне
вратата.
– Влезте и стойте отляво. Облегнете се на стената, там е безопасно.
Хайде, Троун, трябва да върна защитата на мястото й.
В слабата светлина от кълбото двамата мъже различиха дълъг ни-
сък силует в помещението. Щом Ериан влезе и затвори вратата, сияние-
то на кълбото се засили. До тавана над каменните стени имаше около
три метра.
Саркофагът в средата беше съвсем обикновен наглед. Само в еди-
ния край се виждаше гравиран надпис. Отгоре бяха поставени меч,
синьо-оранжева роба в стъклена кутия и богато украсен пръстен. Тук се
дишаше по-леко и Уил си отдъхна. Пак се огледа – нищо по стените.
Крадеца на зората
260
– Това ли било? – изрази разочарованието си.
– Ти какво очакваше?
Ериан стоеше пред саркофага и намусено се взираше в пръстена.
– Нещо по-величаво, да си призная.
– Магистърът книжник може и да държи на показността приживе,
но в смъртта не се нуждае от нищо и маната е предостатъчен покров.
Олеле… – въздъхна тя, след като обиколи саркофага.
– Какво?! – настръхна Уил.
– Защитното заклинание около пръстена.
Тя вдиша с пълни гърди и се взря в необичайната форма от мана.
Не беше по-голяма от човешка глава и се отличаваше с две чудатости.
Имаше три въртящи се цветни обръча – оранжев, син и тъмнозелен, – а
самата форма завършваше навсякъде с остри шипове като глава на огро-
мен боздуган.
Ериан нито бе чувала, нито бе чела за нещо подобно. Щом протегна
обгърнатите си в мана ръце към формата, обръчите се размърдаха и по-
тъмняха, всеки миг можеха да се изтръгнат навън. Тя отстъпи, усещаше
боцкане в пръстите.
– Ще се позабавим тук.
– Какво те затруднява? – попита Троун. Тя му се усмихна със
съжаление.
– Не мисля, че би могъл да разбереш.
– Нищо, опитай.
– Е, добре. И формата, и структурата на заклинанието не са само с
елементи, присъщи за Дордовер. Има и кодирани знания от друга Шко-
ла, не успявам да ги разчета. Сега по-ясно ли ти е?
– Не много. Досещаш ли се какво ще го задейства?
– Нещо, което ще наруши формата му, струва ми се – малко по-
свадливо отвърна Ериан.
– Бъди по-точна – настоя Троун. – Какво е това нещо?
– Не те разбирам.
– Припомни ми как действа защитното заклинание.
– Защо?
– Угоди ми на прищявката, моля те.
– То е форма от статична мана, разположена като защитна обвивка
около предмет. Основните кодирани знания дават възможност на изг-
раждащия заклинанието да добави или да изключи някакъв вид вещи
или същества. Е, и? – троснато завърши тя.
– Ще ти бъде ли по силите да повториш формата, за да го
Джеймс Баркли
261
обезсилиш?
Тя си подъвка устните и вдигна рамене.
– Не и без да се изложим на твърде голям риск.
– Щом е така, предлагам да откриеш какво е изключено в заклина-
нието – невъзмутимо рече Троун.
Тя се облещи, сякаш й бе ударил шамар.
– Предлагаш?! – Бузите й се зачервиха. – Ти да не стана изведнъж
познавач на защитните заклинания? Аз ще ти кажа какъв си – ходеща
планина от мускули, която не бива да си отваря устата за онова, в което
е невежа. Как смееш да поучаваш мен?
– И едно „не“ щеше да стигне.
Гласът му остана спокоен, но в стойката му се мярна заплахата от
див звяр. Досега Уил не се намесваше, но пристъпи към тях, за да ги
укроти по-скоро. Имаха си предостатъчно други грижи.
– Ако не можеш да наподобиш формата, имаш ли друга идея?
– Защо да не бръкна в сферата например, та да приключим отвед-
нъж? – изсъска тя я вдигна ръка.
– Питам за разумно решение. Няма смисъл да проваляме всичко.
– Тогава ето отговора на твоя въпрос, Троун – по-сдържано каза
Ериан. – Подобно на останалите защитни заклинания, сътворявани в
Дордовер, то изключва хора, защото го задейства излъчването на техни-
те умове, както и предмети и същества без душа, които нарушават сфе-
рата. Знаем това, но каква полза?
– Напротив, работата ще бъде свършена – увери я Троун.
– Значи остава да намерим и да дресираме животно, което ще вземе
пръстена. – Очите й отново блеснаха от яд. – Защото не си водим тази
вечер, ако не си забелязал.
– Не е точно така – промърмори Троун. Уил му се изпречи.
– У теб се запазват наченките на разум. Не бива да казваш, че се
превръщаш в животно.
– Все едно, нямаме време за друго решение – хладнокръвно му каза
Троун. – Ериан не може да отмести заклинанието.
– Ще престанете ли да си говорите с гатанки? – прекъсна ги тя. –
Какво предлагаш?
Троун си пое дъх.
– Просто е. Аз съм върколак.
Следникът врещеше гръмко като маймунка в клетката. Подскачаше
от крак на крак, разперваше криле, докато не опрат в прътите, съскаше,
плюеше и предизвикваше мага.
Крадеца на зората
262
– Малко ти остава до смъртта, малко!
Магът се владееше, колкото можеше, без да отклонява и за миг
вниманието си от вратата. Избраната форма от мана бе приготвена и бе-
ше способен да я довърши за миг.
Изчадието млъкна, само изсъска:
– Сега…
Обърна гръб и закри главата си с криле. Магът не видя това. Иначе
щеше да е нащрек. Може би.
Прозорецът зад него се пръсна, нацепено дърво и стъклени парчен-
ца се разпиляха по пода. Свил своите Сенчести криле, Дензър се стова-
ри насред стаята.
Местният маг, объркан от трясъка, тепърва се надигаше, когато
юмрукът на Дензър се заби в челюстта му. Той залитна назад, загубил
нишката на заклинанието. Не успя да се предпази нито от втория удар,
нито от ритника в корема. Свлече се до вратата, през която трябваше да
е влязъл Дензър.
Тъмният маг застана над него, вдигна го и впи в очите му поглед,
пламтящ от омраза.
– Тук ще дотичат и други, няма да се разправиш с всички… Смехът
на Дензър изразяваше само презрение.
– Но за теб ще е твърде късно.
Заби чело в лицето му и го повлече към клетката от мана.
– Никога няма да я отвориш – изрепчи му се магът от Дордовер. –
А аз ще избера смъртта, но няма да освободя тази твоя твар.
– Какъв си глупак… – Гласът на Дензър внезапно охладня, той при-
дърпа жертвата към себе си. – И слепец. Магията е една, маговете са
еднакви.
Захвърли зашеметения мъж на пода и просто побутна неосезаемата
ключалка. Клетката изчезна и демонът се хвърли яростно напред.
Джеймс Баркли
263
ГЛАВА 21
Джандир се взираше през портата в сградата, скрита отчасти от
дървета и постройки. Наглед всичко беше спокойно в Школата на Дор-
довер. Улицата отпред не беше много оживена, а стражът до портата ка-
то че не се безпокоеше от зяпащия елф.
Джандир се почуди какво да прави. Знаеше, че в този час няма да го
пуснат в Школата. Надяваше се нищо друго да не се е объркало след
пленяването на Следника. Можеше само да чака.
Но далеч зад него около центъра на града се вдигна врява. Освен
виковете скоро дочу и тропот на копита.
За миг болката се разгоря в главата на Ериан и тя се олюля. Падна
на колене, защото за миг загуби чувство за равновесие. Чу как Уил ско-
чи към нея.
– Добре ли си?
– Богове, призля ми… – изгъгна тя и поклати глава.
Наложи си хладнокръвие и съзнанието й проследи потоците от ма-
на, кръстосващи Кулата надлъж и нашир. Имаше пробив на последния
етаж и когато го откри, тя ахна.
– Тук има маг от Ксетеск – озъби се Ериан, слисана от тази дързост.
– Дензър ли?
– Кой друг! – Тя се изправи. – Сигурно е събудил всеки маг в зда-
нието. – Вторачи се в Троун. – Каквото и да си намислил, побързай.
Току-що времето ни изтече.
Тя посрещна признанието му с потрес, но без изненада. Как иначе
би могъл да вижда като елф на тъмно? Как иначе би могъл да намира
пътя и да се прокрадва като излязъл на лов звяр? Колебаеше се между
страх, изумление и погнуса.
Той незабавно започна да смъква дрехите от себе си.
– Ериан, чуй ме. Преобразяването е бързо, но е ужасяващо за някои
хора. Ако предпочиташ, обърни се. Уил, не оставяй нещата ми тук, ще
имам шанс да се преобразя отново чак когато се отдалечим от града.
Приятелят му кимна.
– Дано знаеш какво вършиш. Късмет!
Голият Троун легна на хълбок на студените камъни, свил крака и
изпънал ръце. Затвори очи и забави дишането си, преди да потърси она-
зи част от съзнанието си, която обичаше, мразеше и жадуваше.
Крадеца на зората
264
За един удар на сърцето ходът на мислите му се преобърна. У него
нахлуха видения за глутницата, радостта от гонитбата и опиянението от
повалянето на жертвата. Ноздрите му надушваха кръв и безбройните
миризми на гората. Мечтаеше си за бързина и мускулите се издуха по
крайниците му, костите се разместиха, появиха се лапи. Мечтаеше си за
сила и челюстите му се издължиха, зъбите се изостриха. Мечтаеше си да
чува всички звуци на света и ушите му щръкнаха над главата. Мечтаеше
си за мощ и гръдният му кош се закръгли, белите дробове се уголемиха,
а ударите на сърцето се ускориха.
Но някъде дълбоко глас повтаряше една и съща дума: „Помни!“ Из-
прави се пъргаво и заръмжа от прилива на жизненост в преобразените
си мускули. Видя жената приятелка да отстъпва заднешком, а мъжа брат
да дава знак с ръка, че нищо не я заплашва. После той се взря в капака
на саркофага.
Ериан открай време се гордееше, че е способна да погледне без-
страстно на всичко. Колкото и да бе закоравяла от страшните случки по
време на обучението си, опитът не я бе подготвил за преобразяването на
Троун. Той й бе казал истината – макар и мигновено, то щеше да остане
завинаги в паметта й. А сега вместо човека пред нея стоеше вълк, висок
четири стъпки, леко разтворил могъщите си челюсти. Само обрамчените
в жълто зеници оставаха същите. В бледокафявата козина се виждаха и
сиви косми, а по врата му се спускаше бяла ивица. Уил безмълвно я по-
моли да не се плаши, а в този миг Троун скочи върху гроба на Артече,
мина през защитното заклинание и отнесе пръстена на езика си. После
пусна пръстена в краката й и изви глава към Уил.
Ериан отмаля от облекчение. Ако Троун бе задействал заклинание-
то, от тримата нямаше да е останал и помен. Уил беше напълно спокоен
до грамадния звяр и това уталожи опасенията й. Протегна ръка и вълкът
я подуши.
– По-добре отмести заклинанието на вратата, за да излезем – помо-
ли Уил. – Оставих моя ключ там, само го завърти. – Подсвирна, за да
привлече вниманието на Троун. – Излезем ли, ще бягаме. Ще си върнеш
човешкия облик в гората. Навън ще бъде опасно. Върви до мен. – Наве-
де се и протегна ръка към пръстена, но вълкът изръмжа и го покри с ла-
па. – Добре, ти го носи.
– Какво ли е разбрал от думите ти? – усъмни се Ериан, която вече
бе отворила вратата.
– Трудно е да се каже. Горе-долу схваща смисъла, ако не греша.
Сигурен съм, че разбира някои думи.
Джеймс Баркли
265
Троун отдръпна лапата си от пръстена и пак го налапа. Мъжът брат
по глутница каза, че има опасност. Щеше да бяга. Щеше да се върне в
гората.
– Ще ни следва ли?
– Да, но не забравяй, че е съвсем самостоятелен. Не винаги ще слу-
ша когото и да било, дори мен, а това го прави опасен.
– За нас ли?
– Не, за него сме приятели. Но той преди всичко е диво животно и
тъкмо така ще реагира на заплаха.
– Ясно.
Ериан тръгна напред, кълбото й осветяваше пътя.
– Троун, да вървим – повика Уил.
Демонът се стрелна към поваления маг и заби ноктите на краката
си в раменете му. Мъжът от Дордовер забрави своята напереност и зах-
ленчи. Ръцете и краката му се мятаха по пода, но беше безсилен да уда-
ри изчадието, което точеше лиги над него.
– Убий го – заповяда Дензър.
– Не, моля те… – изскимтя магът.
Демонът му запуши устата.
– Душата ти е моя.
Изви гръб назад, разпери ръце, сви юмруци и ги стовари по слепоо-
чията му. Черепът се раздроби като смачкано от камъни гърне и парчен-
ца мозък полепнаха по радостната муцуна на Следника. Поглъщаше ал-
чно мозък и кръв, а Дензър наблюдаваше безчувствено, доволен от
отмъщението.
Долови, че към стаята доближават други хора.
– Стига толкова. – Следникът го погледна разочарован. – Имаме си
компания.
Дензър пак приготви Сенчести криле за себе си, макар че запасите
му от мана се изчерпваха.
– Разпръсни ги и намери Ериан. Доведи нашите при портата и се
погрижи тя да е невредима. Аз ще те наглеждам.
Демонът се усмихна, от брадичката му капеше кръв.
– Винаги ли ще ме наглеждаш?
– До деня, в който душата ми напусне този свят.
Дензър се обърна и излетя през разбития прозорец в тъмното небе.
Засили зрението си, за да вижда отчетливо сградата и околността й.
Заситеният Следник не доближи вратата. Нека онези отворят. Рее-
ше се над трупа със скръстени крака, като размахваше крилете си.
Крадеца на зората
266
Вратата се блъсна в стената и нахълтаха десетина души – стражи с
лъскави оръжия и магове с празни ръце, на готови за заклинание. Спря-
ха слисани, щом зърнаха мъртвеца със смазаната глава. Миг по-късно
видяха и демона. До ушите им стигна вледеняващ смях на радост от
смъртта и паниката, която всяваше. После им налетя с извадени нокти,
биеше ги с криле по главите, пляскаше ги с опашка и се заливаше от ки-
кот, докато те се разбягваха с писъци на тревога и ужас.
Поспря да огледа окървавените смаяни лица, направи последен лу-
пинг и профуча надолу над централната стълба.
Джандир излезе на средата на улицата, когато конят на Сол разб-
лъска възмутените жители на Дордовер. Закрилникът не ги слушаше, а
спря до елфа и скочи на земята.
– Иди в странноприемницата. Доведи другите коне. – Сол изричаше
всяка дума старателно, сякаш не бе свикнал да използва гласните си
струни. – Моля те – добави, преди да хукне към портата.
Не посегна към оръжията на гърба си.
– Какво става? – извика Джандир след него.
– Неприятности.
Елфът сви рамене и се устреми към конюшнята на
странноприемницата.
Ериан препускаше нагоре по стъпалата. Тя почувства как разпиля-
ната жизнена енергия на маг разтресе маната и се досети какво е сторил
Дензър. Така се разгневи, че забрави всякаква предпазливост.
– Ериан, заклинанието! – кресна Уил.
Маната отново го притискаше и той пухтеше няколко крачки зад
нея.
– Вече няма защо да се тревожим и за него. Онзи идиот ни услужи.
– Кой?
– Знаеш кой!
Светлинното кълбо задейства заклинанието и в цялата Кула заехтя
тръбен сигнал. Ушите на Уил заглъхнаха. Зад него Троун изджафка и го
подмина тичешком, за да догони Ериан, преди да е отворила вратата.
Завариха преддверието безлюдно, но щом звуците стихнаха, нався-
къде започнаха да отекват ядосани гласове и забързани стъпки. Троун се
метна към входната врата и непохватно задраска с лапа по дръжката.
Ериан изтича да помогне и двамата не видяха спускащия се Следник.
Само Уил, излязъл последен от криптата, се натъкна на гледка, далеч
надминаваща и най-непоносимия му кошмар.
Тъкмо се озърташе за врагове и видя как Ериан отвори едното
Джеймс Баркли
267
крило на вратата, когато пред погледа му се изпречи окървавената му-
цуна на демона. По черепа му се плъзгаха тръпки и той се разсмя диво,
докато замахваше. Позна навреме Уил и се наведе към него.
– Побързай де. Навън, навън – към портата! Уил отвори уста и се
разпищя.
Дензър виждаше всичко отгоре. Джандир препускаше на кон към
центъра на града, а Сол се втурна към стража пред портата и го просна
на земята с един-единствен удар, после влезе на бегом в Школата, къде-
то настана страхотна олелия.
Ериан се появи пред Кулата, следвана от огромен вълк. Преди Ден-
зър дори да помисли, че трябва да му попречи да я убие, животното се
врътна и хлътна обратно във входа.
Тичащата към портата Ериан също се поколеба и се спъна.
– Недей! – изсъска Дензър и полетя надолу.
Отвсякъде изскачаха магове, стражници и ученици, бъркотията да-
ваше отсрочка на Ериан. Някой дори й подаде ръка да се изправи.
Дензър прелетя над Сол.
– Изведи я оттук! – извика му в надигащата се глъчка. – И намери
моя демон. Аз ще помогна на Джандир.
Закрилникът кимна и Дензър отново се издигна в небето, за да пос-
ледва елфа, който яздеше коня на Сол.
Ериан се усмихна на любезния маг и хукна обратно към Школата.
– Какво става? – попита я той задъхан, докато се мъчеше да не
изостане.
– В Школата е проникнал някой от Ксетеск.
Тя влетя в сградата и се смръзна от сцената, разиграваща се пред
очите й.
Троун и Следникът на Дензър в истинския си вид се дебнеха в кръг,
а наоколо стояха четирима втрещени магове. Крилатото чудовище ся-
каш се мяташе едновременно във всички посоки, а Троун напразно уд-
ряше с лапи и щракаше с челюсти. Вече имаше дълбока драскотина на
муцуната си. Уил не се виждаше наблизо.
Ериан успя само да си рече, че може да пострада лошо, но им изви-
ка да престанат. Нямаше време да мисли. Изтича пред Троун, който из-
ръмжа сърдито, че му пречи да вижда противника.
– Недей, Троун! Това е приятел.
Искаше той да чуе дума, която да разбере, но избра твърде
неуместна.
– И ти престани веднага! – скастри демона. – Това е Троун.
Крадеца на зората
268
Следникът отскочи изненадан.
– Върколак… – застърга гласът му.
– Да, а сега излитай след господаря си и повече не омърсявай с при-
съствието си тази Школа.
– Добре, господарке – отвърна демонът и изхвърча през отворената
врата.
Ериан се обърна към четиримата магове, които се опомняха от вце-
пенилото ги недоумение.
– Познаваш ли тези… твари? – изрече единият.
По потоците от мана бяха установили веднага, че и тя е от
Дордовер.
– По неволя – отговори тя неприветливо. – Скоро ще се отървете от
всякакви осквернители на Школата, аз лично ще се погрижа за това.
Моля да ме извините, но бързам. – Уил се бе присвил до вратата на
криптата и тя попита: – Какво…
Някой я хвана за ръката.
– Според мен трябва да дойдеш с нас. Този Следник от Ксетеск те
нарече „господарке“.
Оплешивяващият мъж на средна възраст имаше плашеща сила в
тъмните си очи. Ериан не го познаваше.
– Да, но както сами се убедихте, аз му заповядах да напусне Шко-
лата. А сега искам да помогна на своя приятел.
Пулсът й отново се ускори. Тя искаше да спечели колкото може по-
вече време.
– Външен човек, влязъл в Кулата след смрачаване – натърти магът
и презрително, и враждебно.
– Все едно, той е пострадал. Вижте го!
И самата Ериан се озърна към неподвижния Уил. Какво ли му се бе
случило? Магът обаче не се интересуваше от него.
– Няма да се измъкнеш толкова лесно.
– Пусни ми ръката.
– Няма.
Пръстите му се впиха, а другите магове също пристъпиха към нея.
Ериан прокле упорството на Дензър да върши глупости – защо му е
щукнало да прати Следника да се грижи за нея? Троун изръмжа гърлено
и запристъпя към хората. Маговете тутакси се обърнаха натам.
– Пуснете ме, моля ви. Не мога да го укротя.
– Ще се разправим и с двамата – предложи някой от маговете. –
Знаете какво да правите.
Джеймс Баркли
269
Ериан се досети по инстинкт с кое заклинание ще си послужат.
– Троун, бягай!
Не я чуваше. Мъжът брат бе паднал, а жената приятелка беше заст-
рашена. И той премахна заплахата.
Стреснатият вик пресекна. Челюстите на Троун стиснаха шията на
мага, тежестта на тялото му стовари мъжа на пода.
Ериан залитна, щом се освободи от стискащите ръката й пръсти. В
преддверието отново настана бъркотия.
Тя крещеше на Троун да не убива мага, а Сол се втурна през врата-
та. Маговете побягнаха, но той събори последния с юмрук в тила. Оста-
налите се шмугнаха в библиотеката и затръшнаха вратата.
– Троун, остави го на мира! – нададе вопъл Ериан, която очакваше
да види локва кръв.
Но по шията на омръзналия се мъж имаше само белези от зъби,
иначе си беше жив. Сол го цапардоса и Ериан изтича към Уил.
Дребосъкът се свиваше на кълбо и се клатушкаше напред-назад.
Мълчеше, докато цялото му тяло се разтърсваше. Дишаше тежко
през стиснатите си зъби.
– Уил? – Тя докосна ръката му и той подскочи. – Трябва да се мах-
нем оттук.
Троун се промуши към него и облиза лицето му. В този миг Ериан
долови движение в маната и се изправи мигновено.
– Подготвят заклинание! – Дръпна силно ръкава на Уил. – Хайде,
стани!
Не помръдваше. Сол се наведе и го грабна.
– Бягайте!
И те побягнаха.
Джандир се добра в галоп до двора на странноприемницата. Пита-
ше се как ще оседлае и отведе четири коня до Школата за толкова малко
време, но в конюшнята завари Дензър, който бълваше заповеди към стъ-
писаното момче. Тъмният маг като че имаше прибрани на гърба му
криле.
– Доста се забави – подхвърли Дензър.
Джандир не отвори уста, а скочи от коня и се хвърли към момчето.
– Кой остана?
Хлапакът посочи коня на Троун.
– Хамутът и юздата са на куката отляво. – Елфът му обърна гръб,
но чуваше ломотенето му: – Ама той долетя отгоре! Как тъй…
– Не се стряскай, синко. – Джандир изнесе седлото, оглавника и
Крадеца на зората
270
юздата. – Няма да ти стори зло.
Изгледа Дензър за миг – гнусният му котарак подаде глава изпод
наметалото и елфът беше готов да се закълне, че тази твар му се
присмиваше.
Тъмният маг затегна още малко ремъка на седлото.
– Ти води конете, аз ще бъда над теб. Ще имам грижата те да след-
ват, не се съмнявай.
– Както кажеш.
– И побързай.
– Я млъквай!
Този път Ериан не можа да усети какво заклинание ще ги връхлети
откъм библиотеката, но си знаеше, че ще ги хване в клопка. И когато
прескочи стъпалата пред входа, чу как вратата се затвори с грохот и
пращене. Значи приложиха Магически ключ. Ама че й провървя…
Сол трополеше устремно по пътеката, нарамил Уил като чувал.
Троун подтичваше до нея. Тя се надяваше, че в суматохата ще се изп-
лъзнат през портата, но посърна, когато някой извика:
– Спрете ги!
Джандир припряно пусна няколко монети в ръката на момчето,
метна се на коня си, смуши го с пети и се понесе по улиците на Дордо-
вер. Дензър летеше над него и подкарваше с волята си другите четири
коня.
По вечерните улици гъмжеше от каруци, конници и минувачи.
Джандир крещеше до прегракване, колкото и неприятно да му беше, че
всички се вторачват в конете, безумно препускащи към Школата. Пове-
чето пешеходци се отдръпваха навреме от пътя му, но той знаеше, че
все някой ще бъде изритан или стъпкан.
Навлязоха в квартал с къщи и градини, когато Дензър ненадейно
пикира към него.
– Отпред се задава беда! – извика той сред чаткането на копита по
калдъръма. – Завий наляво по първата пресечка, продължавай до голе-
мия склад, а оттам – надясно. Аз ще те догоня.
Магът отново изчезна в нощното небе. Джандир нямаше желание
да се натъкне на неприятели и послушно насочи коня си наляво. Други-
те го последваха, макар и не веднага. Явно влиянието на Дензър върху
тях отслабваше с разстоянието.
Две бяха причините Ериан да достигне сравнително по-безопасните
улици пред Школата. Никой маг не искаше да извърши заклинание, кое-
то би поразило и мнозина невинни в двора, освен наглите нарушители, а
Джеймс Баркли
271
Сол и Троун вдъхваха страх. Закрилникът измъкна с една ръка брадвата
от калъфа на гърба си и с гръмовен рев разчисти пътя към портата. Вие-
щата и зъбеща се муцуна на Троун пък беше достатъчна никой да не се
промъкне в гръб.
Така изтичаха през портата в безпорядъка, който обземаше улиците
на Дордовер.
Дензър полетя стремително към Школата. Знаеше, че между бегъл-
ците и конете им се строява отряд на градската стража. Натам се съби-
раха още стражници. А стражниците на Школата също се опомняха и
някои вече възсядаха конете си. По главната улица тичаха слепешком
Ериан, Сол и вълкът, преследвани от поне десетима магове. След миг
Дензър различи и Уил, провиснал върху лявото рамо на Закрилника.
Скоро щяха да попаднат в капана.
Джандир продължи в галоп край стената на склада. Погледът му
лесно проникваше в тъмата и откриваше пътя, но конете зад него става-
ха непокорни. Елфът спря и се зае да връзва поводите им за седлото на
своя жребец. Не му беше лесно, а когато понечи да се върне на седлото,
спря го нечий глас.
– Не искаш ли да ни продадеш тези коне? Виждат ми се множко за
един човек… о, да ме прощаваш, за един елф.
Дензър се сниши до рамото на Сол.
– Ще налетите на стражата. Тръгнете надясно след мен. Магът ги
поведе встрани от главната улица. Издигна се да провери докъде е стиг-
нал Джандир и го видя да отстъпва към конете. Срещу него имаше запа-
лени факли.
– По дяволите! – Проникна в ума на своя Следник и му заръча: –
Гледай с очите ми и доведи Сол при мен.
Демонът литна изпод наметалото му.
Бяха петима – тъкмо за всеки щеше да има кон, каза си кисело
Джандир. Трима носеха факли, всички държаха оръжие. Той грабна лъ-
ка си, окачен до седлото, и ловко метна през рамо ремъка на колчана.
Сложи стрела на тетивата и се дръпна назад. Не знаеше колко трябва да
протака.
– Махни се от конете – повтори онзи, който го заговори. Трепкащи-
те светлини очертаваха сурови лица.
– Не мога.
– Значи ни принуждаваш да те убием.
– Ще взема и някого от вас със себе си. Кой да бъде? – Завъртя лъка
в дъга и избра един, в чиито очи се мярна колебание. – Ти. На
Крадеца на зората
272
следващата крачка си мъртъв.
Набелязаната жертва се закова, но другите ускориха крачка.
– Така няма да спреш всички ни.
Джандир се озърна към небето над Школата и видя Дензър, спус-
кащ се като орел към заек. Елфът се засмя.
– Не е и нужно.
Присвил колене, Дензър се заби подобно на камък от катапулт в
главата на един от мъжете, запрати го в съседния и двамата се преметна-
ха на земята. Джандир заби стрелата в гърдите на нерешителния бандит,
след миг отново опъна тетивата и се прицели в последните двама.
– Ако ще бягате, не се бавете.
Не се наложи да ги подканя повече. Дензър отвърза конете и яхна
един. Сенчестите криле вече ги нямаше зад гърба му.
– Да тръгваме.
Подкара коня и другите го последваха. Джандир също яхна жребе-
ца си и препусна.
Дробовете на Ериан сякаш щяха да се пръснат. Сърцето блъскаше
болезнено в гърдите й, усещаше краката си като дънери, главата й туп-
теше. Съзнаваше, че бави останалите, а преследвачите ги догонваха. Ст-
рела изсвири на една педя от нея и се заби в улицата, като пропусна за
малко и невинен минувач. Наоколо се развикаха сърдито и бягащите се
отърваха поне от тази опасност.
До нея Троун все още тичаше пъргаво, а пет-шест крачки пред нея
Сол разчистваше пътя само с вида си. Следникът бе кацнал на рамото
му и сочеше накъде да продължи.
Тичаха по широка улица право към центъра на Дордовер, където
беше пазарният площад. Щяха да минат край някогашния склад за зър-
но, където сега се намираше щабът на градската стража. Макар че ули-
ците около Школата притихваха вечер, градът кипеше от живот и но-
щем. Затова стражата беше многобройна, усмиряваше тълпите, събира-
щи се около уличните артисти и сергиите с храна, обикаляше и по тъм-
ните задни улички, където проститутки предлагаха телата си и кинжали
се вадеха не по-рядко от парите за потайна сделка.
Тъкмо щеше да извика на Сол да го предупреди и той побягна на-
дясно. Навлязоха в мрачния район на манифактури и складове. И тук
дебнеха обирджии, всеки ъгъл можеше да се превърне в клопка за неп-
редпазливите. Нямаше фенери. Ериан се спъна, но се задържа на крака.
Зад нея воят на Троун огласи улицата. Звукът се мяташе между стените
като зов от ада. Тя се чудеше кои ли ги гонят и дали ще се уплашат от
Джеймс Баркли
273
този звук. Тя поне би се отказала на тяхно място.
Крясъците на тълпата зад гърба й се смесиха с тропот на препуска-
щи коне. Различи ги в мрака отпред. Сол обаче тичаше решително към
конете, а Следникът отново се преобрази в котарак. Значи бяха дошли
Дензър и Джандир.
Тя залитна към тях.
– Ранена ли си? – попита Дензър.
– Не ми говори – изграчи Ериан. – Те са зад нас. Трябва да бързаме.
Думите й се потвърдиха след миг – двайсетина мъже нахълтаха в
края на уличката. От стените отскочиха стрели и преследвачите напад-
наха. Сол метна Уил на седлото на своя кон, подхвърли Ериан върху
нейния, яхна жребеца си, завъртя го и препусна в галоп от място. Други-
те се устремиха след него сред оглушително цвилене и чаткане на
подкови.
Троун обаче се обърна и скочи към враговете. Заби се в тълпата, съ-
бори един мъж и захапа гърлото на втори. С едно движение на главата
си му разкъса шията и писъкът на жертвата се задави в кръв. За десети-
на секунди лапите и зъбите на вълка разпиляха слисаната групичка. Ня-
кои избягаха, други само отстъпиха, но неколцина останаха да лежат.
Един или двама от тях нямаше да се надигнат.
Щом си свърши работата, Троун се отскубна от преследвачите и
напрегна крака за дългия бяг към гората. Този път виеше от щастие.
Крадеца на зората
274
ГЛАВА 22
– Много е вълнуващо да си един от Гарваните, а? – изсумтя Хирад,
облегнат на дърво и изпружил крака.
– Но вече свикваш, нали? – отвърна Илкар.
– Не, просто съм излишен, като гледам.
– Е, не си.
– Знаеш за какво говоря.
Бивакът беше разчистен, всичките им принадлежности бяха опако-
вани и прикрепени за седлата. Трите коня бяха вързани на няколко крач-
ки от тях.
Хирад се подсмихна, щом си спомни как елфът го караше да свър-
шат работата по-бързо, а ето че седяха бездейно от около час. Уж очак-
ваше да се чуди какво ли става в Дордовер, но само се ядосваше малко
на Дензър, иначе нищо не го безпокоеше. Откриваше, че се доверява на
отишлите в града, особено на Троун и Джандир. Почти както на Незнай-
ния и Сирендор. Почти…
Тъгата го обгърна като нощта наоколо. Виждаше в спомените си
смърт и загуба. Рас умря, докато всички те продължаваха да се бият
край него. Ричмънд се опита да спаси човек, когото дори не познаваше,
и плати с живота си. Кръвта на Незнайния попи в земята пред стария
хамбар. А Сирендор си отиде пред очите му и Хирад не можеше да нап-
рави нищо. Каквито и гръмки приказки да излизаха от устата му, не ус-
пя да опази никого. Талан пък си тръгна, подтикнат от страха и увере-
ността, че ако остане, гибелта му ще е неизбежна.
Изведнъж сърцето му се сви. Отново нищо не зависеше от него. В
Дордовер и съдбата на обновения отряд, и може би на цяла Балея висе-
ше на косъм. А той остана тук, за да оседлава коне. Дали шегите им пре-
ди само няколко седмици, че бил остарял, не се оказаха самата истина?
Вместо да ги предвожда, той се остави да бъде воден, без дори да забе-
лежи кога започна промяната. Дензър… Всичко се случи заради него. А
не можеше да допусне тъкмо тъмният маг да е начело на Гарваните след
онова, което им причини.
Застави се да диша дълбоко и бавно, озърна се крадешком към Ил-
кар с надеждата, че тези страхове не са се изписали по лицето му. Елфът
обаче не го гледаше, а бе наклонил глава встрани. Внезапно долепи ухо
до земята и се напрегна.
Джеймс Баркли
275
Хирад вече се надигаше преди Илкар да каже:
– Някой идва.
– Дано са те.
– Няма да чакам, докато ни се стоварят на главите. Втурнаха се към
конете, но не направиха и две крачки, когато измамна зора прогони
нощта и открои резки сенки. След един удар на сърцето чуха грохот и
шум като водопад. Конете се мятаха и опъваха поводите. Хирад се вкоп-
чи в оглавника на кобилата, избягна удара с копито и се вгледа в едното
й облещено око.
– Това не ми харесва! – кресна на Илкар, докато се мъчеше да я
укроти.
– Няма време за приказки, качвай се на седлото. Конят на елфа
беше по-кротък, а онзи на Дензър само се бе вцепенил от взрива.
– Да яхна това побесняло животно ли искаш? Добре де, добре, тръг-
ваме! – Пъхна крак в стремето и се метна на седлото. – Укроти се, прок-
лета да си!
Тъкмо я усмири донякъде и откъм заревото изскочи вълк, пробяга
през поляната и изчезна в гората отсреща. Кобилата пак се изправи на
задни крака.
Тропот на копита изпревари появата на Дензър.
– Тръгвайте! – изрева той и се устреми след вълка.
Ериан прекоси поляната в галоп, вдигнала ръка пред лицето си да
се предпази от клонките, зад нея беше Джандир, повел кон без ездач,
последен яздеше Сол, метнал безчувствения Уил на седлото си.
Хирад още се бореше с влудената от страха кобила, която се върте-
ше в кръг и не смееше да поеме наникъде. Накрая спря разтреперана и
Хирад се озърна към шума. Зад него бушуваше пожар. Поглъщаше дър-
вета, храсти и трева по-бързо, отколкото би могъл да бяга човек.
– О, богове!
Стегна юздите и безмилостно срита кобилата, а тя най-сетне се
подчини. По-добре беше да бяга след вълка, вместо да чака сигурната
смърт в огъня.
Хирад пък си мислеше, че едва ли всички са се втурнали да гонят
вълка, значи оставаше само едно възможно обяснение защо го следват.
Илкар доближи Ериан, когато излязоха от гората на неколкостотин
крачки от поляната. Той бе изгубил Хирад от погледа си и едва чуваше
конете на другите, макар да знаеше, че са наоколо – толкова силно бе
бученето на Огненото кълбо. А той не се съмняваше, че е използван ня-
какъв вид Огнено кълбо. Само не се досещаше как са го сътворили
Крадеца на зората
276
толкова огромно и мощно.
– Кога ще се изчерпи? – извика елфът на Ериан.
– Гората го подхранва, няма да стигне много по-далеч от края й.
– Как са го направили?!
– Със Сборна мана. Извършили са заклинанието заедно. Знаех, че
се подготвят, но нямах представа, че са избрали тъкмо Огнено кълбо.
Изтощително е, всички участници са безсилни в момента.
– Но защо още бягаме, ако е така?
Ериан дръпна юздите, а малко по-напред Дензър явно си бе задал
същия въпрос – и той спираше. След още петдесетина крачки устремно-
то препускане завърши. Обърнаха конете и видяха как Огненото кълбо
гасне при последните дървета.
– Но къде е той? – прошепна елфът.
Последните пламъци избледняха до оранжево и изчезнаха, а откъм
гората силует на конник ги доближи стремглаво. Илкар чак сега усети,
че е затаил дъх, и се ухили. Долови погледа на Дензър и кимна.
– Не се губи лесно, нали? – подхвърли тъмният маг.
– Такъв си е – потвърди елфът и усмивката му се стопи. – Ериан,
какво да очакваме от тях сега?
– Може би сред преследвачите има и други магове. Войниците вече
ги видяхме. Ще тръгнат подире ни, щом огънят угасна.
– Ето ги – посочи Джандир.
Илкар също забеляза веднага седем-осем фигури, изтичали между
овъглените дървета. Двамина магове ги следваха в бръснещ полет.
– Проклятие… – намръщи се Илкар. – Можем ли да им се
изплъзнем?
Ериан вдигна рамене. Хирад най-после спря кобилата си, която тре-
переше от ушите до копитата. Неговото лице беше сгорещено от усили-
ята да я обуздае.
– Малко оставаше… – мърмореше варваринът.
– Още не сме се отървали – сепна го Илкар. – Трябва да се разпра-
вим и с онези там.
Хирад присви очи – ярките звезди и догарящият горски пожар му
позволиха да види добре противниците. Той скочи от седлото.
– Ще ги пресрещнем тук.
– Има и двама магове във въздуха – напомни Илкар.
– Ами заеми се с щита. Няма по-добър от теб. Погледна наляво,
после надясно. Всички освен Сол още бяха на конете. О, богове… Тряб-
ваше да им вкара малко ум в главата, ако оцелееха. Предишният отряд
Джеймс Баркли
277
вече щеше да е заел позиция за сражението. Сол прекрачи напред и из-
мъкна меча от ножницата на гърба си. Поне той знаеше какво да прави.
– Джандир, застани вляво от него. Аз ще съм отдясно. Къде е
Троун?
– Няма време да ти обясним, но…
– Аха, наистина е върколак. Богове в небесата! – Хирад прогони та-
зи мисъл от ума си. – Тримата можем да удържим. Колко са?
– Осем с мечове, двама заклинатели. – Илкар вече подготвяше ма-
гическия щит, обърна се към Дензър и Ериан. – Някой от вас владее ли
Въздушна преграда?
– Сега не ме бива за заклинания – поклати глава тъмният маг и из-
вади меча си.
– Аз я владея – отвърна Ериан.
– Добре. Разпростри я над главите ни, аз ще отблъсна атаките с ма-
гия. Дензър, прибери меча и отведи конете по-назад. Прати Троун на-
сам, ако се мерне наблизо.
Елфът се взря настойчиво в очите на Дензър, който след миг приб-
ра оръжието, подсвирна на коня си и изтича да отведе останалите.
Оставаха трийсетина крачки. Хирад усети двойното раздрусване,
когато малкият отряд бе защитен и срещу магия, и срещу стрели. Джан-
дир пусна своята стрела и повали един войник. Не посегна към колчана,
защото враговете доближаваха тичешком. Двамата магове отсреща се
спуснаха на земята и опитаха заклинание, но то само припламна в оран-
жево, отблъснато от щита на Илкар.
Хирад напълни дробовете си с въздух и изрева, за да се настърви.
Войниците отсреща се разделиха, щяха да нападнат от две страни. Вар-
варинът се озърна към Сол. Маскираният мъж гледаше право напред,
напълно съсредоточен. Досущ като… И тогава Хирад чу звуците. Вто-
рачи се в земята пред краката на Закрилника. Върхът на меча му почук-
ваше ритмично. Хирад за малко не изтърва своето оръжие, но го улови
навреме.
– Незнаен! – изкрещя той.
Сол изви глава към него и в очите му за миг се мярна
потвърждението.
– Бий се – отрони с глас, тегнещ от печал.
– Но…
– Бий се – повтори Сол.
Изневиделица Троун се вряза във вражеската редица отляво и бит-
ката започна.
Крадеца на зората
278
Нищо не би могло да възпре Хирад. В този миг никой не би успял
да му се опълчи. Дори беше готов да съжали окаяните войници от Дор-
довер, обречени на гибел. Душата му ликуваше, в ума му цареше бърко-
тия, но усетът му на боец оставаше незасегнат.
Когато челюстите на вълка прегризаха гърлото на първия враг, дру-
гите загубиха ума и дума. Хирад сцепи черепа на стоящия пред него, а
грамадният Закрилник съсече двама, без дори да пристъпи напред. Вар-
варинът усети, че отляво Джандир се бие умело, и се хвърли към след-
ващия. Разпори му корема, отби удара на втори войник и го принуди да
се завърти. С още един удар му сряза сухожилията на краката. Двамата
оцелели хукнаха към гората, маговете не изоставаха от тях.
– Премахнах щита – промълви Илкар, загледан изцъклено в Сол. –
Да се махаме оттук.
– Ти майтапиш ли се бе? – отвърна с грейнало лице Хирад. Изтри
меча си в дрехите на един от убитите и го натика в ножницата. – Това е
той! Не знам как и защо, а и не ми пука, но е той!
– Моля те, Хирад – настоя Илкар. – Сега не е времето за това.
– Как тъй?
Усмивката на варварина посърна.
– Просто ми повярвай. Нека първо се отдалечим, после ще говорим.
Елфът тръгна към Дензър. Виждаше лицето му и позна веднага, че
тъмният маг също не е подозирал кой е зад маската.
– Стой де! – Хирад дърпаше ръкава му. – Толкова ли е лошо, че се-
га е Закрилник?
Илкар се извъртя към него.
– И още как! – Вдигна ръка, за да предотврати следващия въпрос. –
Дензър не е знаел нищо, нито са го питали, когато са избирали кого да
пратят. Да тръгваме, моля те.
Троун притича край Хирад, който възкликна:
– А за него какво ще кажеш? Как да се държим и с него?
– Няма да ти навреди – обади се Джандир. – И ти не го закачай.
– Не може ей тъй да… – запъна се варваринът. И Сол го подмина. –
Незнаен, моля те! – Не дочака отговор. – Ей, някой ще ми каже ли какво
става тук?!
– По-късно – натърти Илкар.
– Сега!
– Не можем да се размотаваме тук. От Дордовер ще пратят още хо-
ра. Трябва да се скрием някъде. – Илкар размаха пръст пред лицето на
Дензър. – Ти може и да нямаш никаква вина, но разбираш ли в каква
Джеймс Баркли
279
каша ни забъркаха твоите Магистри от Ксетеск? Направо не ми се вяр-
ва, че дори те са способни на подобна глупост!
– И на мен.
Варваринът забеляза как Дензър се вторачи в Сол, после плъзна
длан по лицето си и повтори:
– И на мен…
Хирад изтърпя половин час. Препускаха надалеч от Дордовер към
планините Чернотрън. Накрая той не се сдържа, отклони отряда от пъте-
ката, навлязоха между ниски хълмове и спряха в подножието на стръм-
на канара.
Гледаше смълчан как Сол помогна на Уил, който се бе освестил, да
слезе от коня. Ниският крадец седна, без да обръща внимание на окол-
ните. Джандир отиде при него и се опита да го заговори, но Уил не реа-
гираше. Сол се отдалечи на няколко крачки, също седна и започна да га-
ли котарака по главата. Ериан застана до Дензър. Троун се шмугна ня-
къде в мрака.
– Първо най-важното – започна Хирад. – Незнайния.
– Той ли е? – усъмни се Дензър, зает с лулата си.
– Не трябваше ли аз да ти задам този въпрос? – сопна се Илкар.
– Не знам отговора.
– Той е. Кажи ми сега как е възможно, как тъй не е мъртъв и накрая
вие двамата ми обяснете как тъй според вас това не е добре, защото си
личи какво мислите. – Хирад пак се взря в Сол. – Богове, не виждам как-
во толкова ви тормози. Щом Незнайния се завърна, може и да си свър-
шим работата. – Той се засмя за миг. – Е, чакам…
Дензър си пое дъх, преди да отговори.
– Защо да не ви кажа… Знаех, че Незнайния е Закрилник.
Аз бях на пост през нощта, след като го погребахме. Чух как демо-
ните прибраха душата му.
– Но не ти хрумна да споделиш и с нас?! – смаян промърмори
Илкар.
– И какъв смисъл имаше? – озъби се Дензър. – Бездруго бяхте про-
весили носове. Щях само да опетня спомените ви за него, ако ви втълпя,
че е бил родом от Ксетеск, но е отхвърлил потеклото си. И щяхте ли да
ми повярвате?
– Май че не – призна Хирад. – Но щом си знаел…
– И в кошмар не би ми се присънило, че точно него ще изберат да
ме пази. Никога не бих се съгласил.
– Защо си губим времето в празни приказки? – отегчи се
Крадеца на зората
280
варваринът и махна с ръка към Сол. – Хайде да свалим тази смешна
маска и да си продължим по пътя. – Мълчанието го смути. – Какво има
пък сега?
– Хирад, не мога да сваля маската от лицето му – натърти Дензър.
– Добре де, аз ще го направя.
– Не! – След този вопъл Дензър овладя гласа си. – Недей. Не разби-
раш. Ако махнеш маската, ще го унищожиш. Завинаги. Щом твърдиш,
че съзнанието на Незнайния е в тялото на Сол, готов съм да ти повяр-
вам. Но ти си длъжен да проумееш, че той вече не е Незнайния воин.
Той е променен напълно. Сега е Закрилник. Сол. И аз нищо не мога да
направя.
– О, можеш да премахнеш промяната – неотстъпчиво изрече Хирад.
– Не може – възрази и Илкар. – Той не е Незнайния.
– Брей… Ама той ме познава. Не видяхте ли?
– Какво?! – настръхна Илкар.
– Позна ме, веднага разбрах, когато го повиках по име. – Хирад
поклати глава. – И потропваше по земята с меча преди битката. Никой
друг не го прави. – Варваринът повтори отчаяно: – Той е, не може да е
друг.
Илкар застана срещу Дензър.
– Да имаш някакво обяснение? Аз пък смятах, че всички спомени
за предишния им живот се заличават. – Дензър упорито гледаше в кра-
ката си. – Искам да чуя от теб, че е вярно. – Тъмният маг вдигна глава и
срещна неохотно погледа му, после поклати глава. – О, не…
Илкар се отдръпна и погледна към Сол… не, към Незнайния воин,
чиято маска бе обърната към тях. Почти осезаемо долавяше безнадежд-
ната самота на огромния мъж.
– Незнаен, съжалявам…
– Илкар, кажи ми – разтърси рамото му Хирад.
– Той помни всичко. Не схвана ли? Помни Гарваните, „Гнездото“,
всички сражения, всички години. Целия си живот! И не може да говори
за тях, нито да покаже, че ни познава. Никога.
– Какви ги дрънкаш?
– Той е поробен. Душата му принадлежи на Хълма в Ксетеск.
Ако не се подчинява, ще го измъчват така, че сегашните му страда-
ния ще приличат на някое от предишните ни пиршества. Ще умира…
вечно.
Хирад помълча, докато осмисли докрай думите на елфа. Пристъпи
бавно към Незнайния и приклекна пред него, за да го погледне отблизо
Джеймс Баркли
281
в очите. Сякаш съзираше в тях още един цял живот на болка и самота. И
всичко, което вече е било. Но то бе заключено. Изгубено зад маската,
олицетворила пълното господство на Ксетеск над него.
– Ще те измъкна оттам…
Хирад се изправи и закрачи към Дензър, без да види как зад него
маскираната глава се завъртя бавно. Само веднъж.
– Да не мислите, че съм искал това? – Тъмният маг посочи Незнай-
ния и изгледа неуверено Хирад и Илкар. – Не намирам думи да ви кажа
колко съжалявам.
– Да знаеш, писна ми от твоите извинения – изпъчи се заплашител-
но варваринът. – Напоследък всички злини се стовариха върху Гарвани-
те заради теб. И не само защото умряха толкова много от приятелите
ми. Да изброя ли колко пъти – побутна го в гърдите – щяхме всички да
си докараме белята пак заради теб? До гуша ми дойде. Докато не помог-
неш на Незнайния, няма да си мръдна пръста за теб, ясно?
Тъмният маг извади лулата от устата си.
– Разбирам колко ти е тежко, но наистина не съм…
– Няма „но“! – Хирад го тласна назад, но Дензър се задържа да не
падне. – Като скочи в онова разкъсване, рискува всичко заради пустото
си любопитство. Щеше да убиеш Талан, защото тази история вече не му
понасяше… и щеше да накараш Незнайния да ти свърши мръсната рабо-
та. При Ша-Каан рискува и моя живот, без да ти мигне окото. А преди
малко щеше да затриеш четирима, защото скъпоценният ти котарак
загази.
– Не си много справедлив…
– Справедлив ли?! Затънахме в неприятности от твоите грешки,
твоята припряност и вирнатия ти нос. Казах ти да оставиш подробнос-
тите на Гарваните, но ти все трябваше да правиш всичко по своему. Ка-
зах ти, че оцеляваме, защото сме сплотени, а ти се преструваше на глух.
И сега… – варваринът едва не опря нос в носа на Дензър – …това ос-
кърбление. – Посочи през рамо към Незнайния. – Разправяш ни, че ня-
мало как да го измъкнеш от ада, но искаш да продължим нататък с теб?
– Нищо не мога да направя – сви рамене Дензър. Хирад не издържа,
сграбчи го за яката и за малко не го вдигна над земята.
– Ей сега ще чуеш от мен какво можеш да направиш. С мисловна
връзка ще кажеш на твоите господари, че докато не освободят моя прия-
тел, край на всичко. Няма Крадец на зората, няма победа. Е, ще им го
втълпиш ли?
– Пусни ме.
Крадеца на зората
282
– Ще им го втълпиш ли, питам? – излая думите Хирад и слюнката
му опръска лицето на тъмния маг.
– Каквото и да им кажа, ще е без значение. Няма да го освободят.
Хирад се озърна към Сол и покрусата угаси гнева му за секунда.
– Опитай се. Моля те. – Изведнъж заговори кротко и се взря отчая-
но в очите на Дензър преди да се дръпне. – Той ми е приятел. Трябва да
направиш нещо.
Дензър искаше да му обясни, че онзи там не е неговият приятел, а
бойна машина на Ксетеск. Същество с присъща устойчивост срещу ма-
гия. Силата му нарастваше от връзката с всички Закрилници, чиито ду-
ши бяха затворени в катакомбите на Ксетеск. Създание, чиято единстве-
на цел беше да брани своя господар. Той не знаеше що е страх, а сръч-
ността и уменията му в боя се засилваха, когато е сред други Закрилни-
ци. Той не беше Незнайния воин.
Но вместо да говори, Дензър кимна. Как да постъпи иначе? И без
това сам искаше да научи защо Найър му е изпратил точно този Закрил-
ник от стотиците в Школата. И защо Стилиан е одобрил решението му.
Имаше нещо гнило, пък и време беше Найър да разбере силата на зад-
ружността, върху която се крепеше отрядът на Гарваните.
– Ще установя мисловна връзка сутринта, щом се възстановя – обе-
ща той.
– Сериозно говоря – промълви варваринът. – Не мога да мисля за
задачата, докато той е Закрилник. Знам, че Балея е в опасност, но не мо-
га да предам всичко, заради което живях досега.
Гледката наистина беше изумителна, но и страшна.
Бяха минали десетина години от предишното пътуване на Селин до
Парве – и поклонение, и запознаване с тези земи, и посвещаване в труд-
ния занаят на мага съгледвач. По онова време градът беше безлюден и
опустошен. По разпръснатите руини се натрупваше прахоляк с векове.
Но тогава тя лесно прекоси Раздраната пустош.
Маговете и Закрилниците от Ксетеск се бяха постарали три
столетия по-рано. В Парве не бе останала неразрушена сграда. Всичко,
свързано някак с вярата или магията, бе заровено. Дори пътищата бяха
разнебитени, малките къщи – изравнени със земята. Ксетеск бе дал воля
на желанието си да остави поука за всеки, който се изправи срещу Шко-
лите, че няма да устои срещу тяхната магия.
На седем мили околовръст земята никога нямаше да дава плод.
Събраната на едно място мана, а и гняв, ако се вярваше на преданията,
бяха отровили въздуха и почвата, за да заличат всяка зеленина и да
Джеймс Баркли
283
прогонят животните из по-далечните хълмове и гори. Така бе възникна-
ла Раздраната пустош като вечно свидетелство за могъществото на на-
падателната магия.
С доближаването си този път Селин откри, че само свръхчовек би
могъл да мине прикрит с магия през откритата равнина и да се добере
до Парве. Докато здрачът се сгъстяваше, стотици факли и огньове плам-
наха в града на Върховните вещери. А наоколо гъмжеше от препълнени
с хора биваци.
Тя оглеждаше целта, скрита между последните дървета по източния
край. На някакви си двеста крачки от нея имаше стражеви пост на за-
падняците до главния път от запад на изток през редките гори. Петнай-
сетина мъже стояха или седяха около огъня и гледаха неспирния поток
от техни сънародници, отправили се към Подкаменния проход.
Не беше сложно да направи избора си – или да опита мисловна
връзка оттук и по неволя да остане извън града през нощта, докато се
възстанови, или да си опита късмета по тъмно, когато имаше повече
шансове да се промъкне в Парве.
Трябваше вече да съобщи новите сведения, но рискът да я заловят в
равнината беше по-голям, отколкото на покрива на някоя пристройка в
града. Не се колеба дълго. Усмихваше се, без да отделя поглед от глав-
ната цел. Щом се спусна нощта, тя провери отново маскировката си, из-
мъкна се от горичката и навлезе в средището на злото.
– Твърде разочароващо – отбеляза Найър, щом научи от Дензър как
е била открита предишната самоличност на Сол. – Очевидно е, че не сме
усъвършенствали заличаването на паметта.
– Господарю, защо изпратихте него?
– Необходимо бе да проверим доколко влияят остатъчните
спомени.
Умът на Дензър кипеше, докато усещаше присъствието на Найър в
съзнанието си. Колкото и да му се искаше, не запази спокойствие.
– Използвали сте ни за експеримент?! – вложи сила в мисълта си,
като знаеше, че ще бъде неприятно за събеседника. – Разбирате ли какво
направихте?
– Овладей се, Дензър. Нищо лошо не е станало. Просто ще повика-
ме обратно Закрилника.
– Късно е за това. Гарваните настояват да освободите Сол.
– Нима? – На Найър му беше забавно. – Любопитна групичка са те.
И какво наказание ще ни наложат, ако не се вслушаме?
– Заплашиха да се откажат от участието си в диренето.
Крадеца на зората
284
– Ще изпълнят ли заплахата си?
– Не се съмнявам. Сигурен съм, че само Ериан от Дордовер ще ос-
тане с мен.
– Известно ли ти е, че освобождаването на Закрилник е възможно
само на теория, която не е доказана?
– Да. – Дензър потисна раздразнението си от въпроса. – Но трябва
поне да се опитаме, ако искаме да се сдобием с Крадеца на зората.
– Доведи и Закрилника, и приятелите си, но бъди нащрек. В Шко-
лата има коварни хора, които биха искали да владеят Крадеца на зората.
Ще направя всичко по силите си да освободя Сол. Не се доверявай
никому.
Илкар гледаше Дензър, който лежеше на тревата в бледата светли-
на по зазоряване. Леките промени по лицето му не подсказваха какъв
ще е резултатът.
– Дали ще се вразумят? – попита Хирад до него. Илкар прихна.
– Когато говорим за Магистрите в Ксетеск, трябва да изричаме пес-
теливо тази дума. Можем само да се надяваме.
Очите на Дензър се отвориха широко. Вдиша на пресекулки, надиг-
на се тежко и погледна Илкар и Хирад. Въздъхна и разпери ръце.
– Хайде да оседлаваме конете – предложи той, макар че се
олюляваше.
– Накъде ще тръгнем? – попита елфът.
– Към Ксетеск.
Джеймс Баркли
285
ГЛАВА 23
Докато напредваха, Илкар си повтаряше, че това е единственият
път към намиране на някакво решение. Естествено Дензър изглеждаше
умиротворен и щастлив. Да се върнеш в своята Школа беше все едно да
те посрещне собственото ти семейство. И все пак начесто поглеждаше
към тъмния маг, увлечен в разговор с Ериан, и се питаше дали доброто
му настроение не се дължи на нещо повече.
Пътят до Ксетеск не беше дълъг – градовете на Школите се намира-
ха сравнително близо един до друг. Оставаше им не повече от половин
ден до затворения град, а тепърва имаха да обсъждат какво ли не.
Поне от Дордовер се отказаха да ги преследват. Дензър още един
път влезе в мисловна връзка и потвърди, че пак е свикана среща на чети-
рите Школи при Тривернското езеро. Тайната около Крадеца на зората
щеше да бъде разгласена скоро.
Но и пред портите на Ксетеск ги чакаха немалко затруднения.
Уил непреклонно отказа да влезе в града, дори не желаеше да язди
близо до Дензър и неговия Следник. Още трепереше едва забележимо.
Досега бе разчитал на железните си нерви, но не можеше да се опомни.
А Хирад… Той не искаше двата катализатора да попаднат в града,
но засега не споделяше това с Дензър. Предпочиташе да имат нещо, с
което да се пазарят, и Илкар беше склонен да го подкрепи. Дензър пък
не желаеше да сподели нещо, което бе научил с мисловна връзка.
Самият Илкар се боеше и си го признаваше. Малцина от Джулаца
бяха влизали в Ксетеск, а той идваше за пръв път. Нямаше избор. Както
и Ериан. Чудеше се какво би могло да безпокои Джандир и Троун, кой-
то си бе възвърнал човешкия облик, но още изглеждаше уморен. Дали
не се чувстваха объркани, дали не съжаляваха, че са срещнали Гарвани-
те? Ериан пък се усмихваше все по-често напоследък и незнайно защо
това също тревожеше Илкар.
Пред него Хирад, който повечето време се озърташе към Незнайния
и впиваше свиреп поглед в гърба на Дензър, най-сетне говореше с тъм-
ния маг. Илкар смуши коня си, за да ги доближи и да не пропусне нито
дума. – …не съм те отписал, Дензър. Само искам да знам на чия страна
си.
– Аз пък не знам дали те разбирам.
– Питам на кого си верен – на Гарваните или на господарите си в
Крадеца на зората
286
Ксетеск?
Дензър се замисли.
– Ако ме бе попитал преди седмица, щях да отговоря веднага, че
съм предан на Ксетеск. Днес нямам отговор… Почакай да ти обясня,
моля те, преди да кажеш нещо. Убеден съм, че Балея е обречена, ако не
се сдобием с Крадеца на зората и не унищожим Върховните вещери. За-
това съм съгласен с моя Магистър, че помощта на Гарваните е единстве-
ната надежда да успеем. Но с изпращането на Сол те държаха в неведе-
ние и мен, погавриха се с вашето доверие, с което пък едва не ни отнеха
всякакъв шанс. Това не мога да приема – че са решили нарочно да пра-
тят тъкмо него. И не знам дали да вярвам на историйката, че само са
направили експеримент с нас.
– Тоест? – намръщи се варваринът.
– Тоест някой несъмнено прави каквото може, за да провали и мен,
и всички ни.
– Но… – Хирад онемя. – Ако се провалим…
– Не всички в Ксетеск вярват, че заплахата от Върховните вещери
може да бъде премахната с извършването на това заклинание, обаче и те
искат то да бъде овладяно. На Хълма се води борба за власт и който
контролира Крадеца на зората, ще я придобие за себе си.
– Тъй ли било… – Хирад се мъчеше да подреди наученото в ума си.
– А кой те изпрати всъщност?
– Найър – Магистърът, на когото съм подчинен. С него влизам в
мисловна връзка и той ме предупреди, че в града може би ни дебнат
опасности.
– Какво толкова? Няма ли да те защити?
– Вероятно. Но точно той ни изпрати Сол. Слушай, я да спрем и да
обсъдим всичко преди да продължим нататък.
Хирад кимна. Свърнаха от пътя, отдалечиха се и спряха на поляна,
където Уил запали печката.
– Ксетеск се различава много от Дордовер – подхвана Дензър, щом
взе пълна чаша с кафе. – Не само че моето присъствие не ни осигурява
пълна безопасност, а дори може да предизвика враждебност у някои. За-
ради Крадеца на зората и Върховните вещери се стигна до разцепление.
Нуждаем се от сериозно предимство в пазарлъците и ето какво ви пред-
лагам. Налага се аз да отида на Хълма със Сол, а за да е по-голям шан-
сът да се отнесат честно с нас, трябва да дойдат и Илкар, и Ериан. Вие
двамата как мислите?
– Не искам да бъда другаде, докато си там – усмихна се Ериан.
Джеймс Баркли
287
– И аз съм съгласен – смънка Илкар, но далеч не беше очарован да
се потвърдят опасенията му.
– А за останалите имам добра новина – според мен не бива да доб-
лижавате Ксетеск.
– Лошата новина пък е, че според теб трябва да пазим катализато-
рите, докато стоим настрана – подхвърли Хирад и тъмният маг кимна. –
Добре. Аз се чудех дали ще проявиш здрав разум в това.
– И аз – промърмори Илкар.
– Е, имаме още недоразумения за разчистване помежду си – намръ-
щи се Дензър.
– Щом искаш да ги наричаш така…
– Знаеш ли, надявах се, че постигаме някакво разбирателство – въз-
дъхна тъмният маг.
Елфът грижливо подбра думите си.
– Когато се налага да работим заедно, намираме решение. Дензър
клатеше глава, стиснал устни.
– Обидно е, след като преживяхме толкова неща. Нищо ли не озна-
чават онези часове при Черните криле? Или общите усилия да съхраним
живота на Хирад? Още какво да сторя, за да ти докажа, че се заблужда-
ваш спрямо мен?
– Изведи Незнайния от града жив. Истински жив. И тогава ще ти
повярвам. Иначе не мога да забравя къде са те обучавали и какво е озна-
чавало това векове наред.
– Такива сте си в Джулаца! – Дензър скочи и неволно разля остатъ-
ците от кафето си. – Гледате напред, но си стоите и с двата крака в ми-
налото. Ще ти кажа нещо – от седящите около тази печка тъкмо теб смя-
тат за студенокръвен и непоклатим в предразсъдъците. Аз пък не крия,
че те уважавам, макар да знам от коя Школа произхождаш. И мисля, че
заслужавам същото отношение. Да попитаме ли останалите за мнението
им? Искаш ли?
Илкар мълчеше безстрастно.
– Много увлекателен спор – намеси се Троун. – Но ми се ще да чуя
от вас дали и до Тривернското езеро ще си приказват в същия дух. Ако е
така, направо да се прободем със собствените си мечове, защото още ще
се заяждате, когато Върховните вещери дойдат преспокойно да пометат
вашите Школи.
Дензър и Илкар го зяпнаха, сякаш се бе изплюл в паниците с вече-
рята им.
– Да, споровете доста ще приличат на този, уверявам те – обади се
Крадеца на зората
288
Ериан, преди някой от двамата да отвори уста. – Така доникъде няма да
стигнем, а има още нещо, което всички бихме искали да знаем – каква
ще е ползата от новата среща при езерото?
– Не е ли очевидно? – сви вежди Дензър.
– Напротив – сопна му се тя. – Ако в Ксетеск сте разединени, както
чух от теб, значи още повече ще объркате останалите и раздорите меж-
ду Школите ще се задълбочат.
– Не, няма да ги объркаме – завъртя глава той, – защото Господарят
на хълма лично ще направи изявление на срещата. А представителите на
всички Школи са единодушни, че заплахата съществува и Крадеца на
зората е единственият начин да я премахнем.
– Надявам се да си прав.
– И аз. Не бива да губим това единство, иначе ще си останем толко-
ва слаби, че западняците направо ще ни изтикат в източните морета.
– Много те бива да ни разведряваш – вметна Хирад.
– Да се върнем на причината да се отбием от пътя – настоя Джан-
дир. – Опасно ли е за нас, които оставаме извън Ксетеск?
– Откровено казано, не знам – отговори Дензър. – От доста време
не съм бил в града и не знам какво влияние имат онези, които искат да
присвоят заклинанието. Дори да са малко, може да ви застрашат, ако от-
крият къде сте.
– А вие ни оставяте без никаква магическа защита – напомни
Хирад.
– Но няма да сте неосведомени – увери го Дензър. – През повечето
време Следникът ще бъде при вас.
– Ти шегуваш ли се? – изтърси Джандир, седнал до Уил, който само
се опули безмълвно.
– Но аз… – Тъмният маг се запъна, щом погледна Уил. – Няма друг
начин да се свързваме.
– Знаеш какво ми стори той, но ни го пробутваш?! – изрече Уил
първите си думи през този ден.
– Съжалявам за случката, но той всъщност не ти е направил нищо.
– Това ли е нищо? – кресна Уил и посочи прошарената си коса. – И
това? – Изпъна ръка с дланта надолу. Пръстите му трепереха. – Ето ти
го твоето „нищо“. Да де, аз наистина нищо не струвам без хладнокръви-
ето си. Твоята гадина ме съсипа.
Дензър се загледа в него.
– Разбирам страховете ти, но те ще се уталожат. Поговори с Ериан,
ще разбереш какво представлява Следникът. Той няма да ти стори зло.
Джеймс Баркли
289
– Когато си тук, аз знам, че няма да се развилнее. Но когато те няма
наблизо… видях какво става.
Уил присви колене към брадичката си.
– Няма да ти стори зло – повтори тъмният маг.
– Дори да е вярно – каза накрая Джандир, – знаем, че винаги е свър-
зан с теб, но как ще се разбира с нас?
– Някой трябва да се съгласи да го вижда в истинския му вид –
призна Дензър. – Не знам защо, но той като че няма нищо против да си
общува с Хирад.
Илкар се изсмя, а Хирад изръмжа:
– Чувствата не са взаимни.
– Е, съгласен ли си? Варваринът вдигна рамене.
– Недей – помоли Уил.
– А имам ли избор?
– Добре. – На Дензър му олекна. – Ела настрана да се уговорим с
него.
– Има още нещо – спря ги Троун. – Къде ще се крием?
– Знам едно място – отговори тъмният маг.
Мракът беше удобен за нея, силното зрение откриваше навреме
ямите и издатините пред краката й. Селин се промъкваше към доскоро
мъртвия, но отново върнал се към живот град на Върховните вещери.
Нощта над Раздраната пустош скриваше каква огромна територия е
заел лагерът на западняците, но нагъсто разпалените огньове, смехът,
разговорите, крясъците и свиванията, лаят на кучета и плющенето на
платнища непрекъснато й напомняха колко е лесно да сбърка.
Те очевидно се готвеха за поход. Преди да угасне последната свет-
лина на деня Селин бе пресметнала на око палатките, които виждаше,
добави останалите от другата страна на Парве, после и онези войници,
които бяха потеглили преди два дни. Поне двадесет хиляди. По-вероят-
но двадесет и пет хиляди. Тя изтръпна. Значи войската надхвърляше
осемдесет хиляди, а западняците очевидно служеха отново на Върхов-
ните вещери…
Оставаше единствено въпросът кога самите Върховни вещери ще
бъдат способни да се намесят по-решително в хода на войната. Твърде
скоро според нея. Налагаше се обаче да узнае по-точно, и то веднага.
Селин приклекна зад голям, обрасъл с лишеи камък. Беше преполо-
вила разстоянието до крайните постройки в Парве, но вече долавяше
тежката атмосфера на страх.
Ниските облаци се стелеха над равнината, огрени мътно от безброй
Крадеца на зората
290
светлини, но никоя не пламтеше по-ярко от шестте ритуални огъня, раз-
палени върху пирамидата с останките на Върховните вещери.
Селин осъзнаваше колко безразсъдни са били нейните предшестве-
ници. Изградена и запечатана с магия от Ксетеск, тази пирамида също
трябваше да е предупреждение към всеки, дръзнал да предизвика тъм-
ните магове. Но след като клетката от мана не ги бе удържала, Върхов-
ните вещери разполагаха с нея като място за събиране на сила, около ко-
ето да се трупат техните служители и воини. Тя поклати глава. Каква са-
монадеяност! Поне не беше чак толкова присъща за сегашния Господар
на хълма, който обаче щеше да плати за предишните грешки.
Тя надникна и от двете страни на камъка. На не повече от триста
крачки Пред нея имаше седем палатки около голям огън, западняци се-
дяха, стърчаха или се излежаваха наоколо, пламъците очертаваха широ-
ки рамене, яки тела и топчести глави на бичи вратове.
По-наляво имаше подобен бивак, където се бе настанил и шаман.
Селин не би рискувала да събуди психическия му усет. Вдясно палатки-
те продължаваха докъдето погледът й стигаше, шумът от хиляди мъже
изпълваше въздуха с нетърпелива жизненост.
Загледа се към Парве. Този път не можеше да избира. Ако се прик-
риеше с магия на такова разстояние, щеше да изчерпи маната си за мис-
ловна връзка след това. Но нямаше как да не го направи.
Отърси се от колебанията, създаде простичката форма от мана, по-
изнесе единствената дума и затича към града.
Хирад зяпаше котарака, заспал на кълбо в скута му. Когато очите и
устата му бяха затворени, черният цвят изглеждаше бездънно дълбок и
човек сякаш можеше да пропадне в него. Варваринът сгуши глава в ра-
менете си, щом си спомни какъв звяр се крие под този измамен облик.
Макар че беше подготвен за гледката, трудно се сдържа да не извърне
глава, когато очите на демона го пронизаха от пулсиращия череп. И все
пак трепна от допира на лапата му.
Тогава разбра що за ужас е преживял Уил. Едва си е запазвал разсъ-
дъка след премеждията в криптата на Дордовер, а когато изчадието му
се разкрило в цялата си грозота… Почти никой не би го понесъл.
Но видът на демона не беше най-неприятното у него. Дори с това се
свикваше по принуда. Но от Следника лъхаше на презрение, все едно
мирува по прищявка и би могъл да се развихри всеки миг.
Хирад се опомни от отварянето на вратата. Джандир влезе в стаята.
– Какво ще кажеш? – попита Хирад.
– За това място ли?
Джеймс Баркли
291
– Да.
Дензър ги бе довел в стопанство на три часа път от Ксетеск, после
веднага препусна към града с Илкар, Ериан и Сол. Стопанството заема-
ше голяма площ и снабдяваше с месо и зърно околните села.
Къщата бе разположена отделно от хамбарите, оборите и другите
постройки. Навсякъде имаха добър обзор на поне шестстотин крачки до
най-близките дървета или хълмче.
Личеше, че Дензър и фермерът Евансън се погаждат добре. Отнача-
ло Хирад искаше да останат в някоя плевня, но Евансън ги убеди да се
настанят в къщата.
– Там ще ви е по-удобно, пък и няма да се мяркате пред очите на
ратаите. Всички са от близките села и няма да си държат езика зад зъби-
те, ако ви видят.
Този мъж на средна възраст имаше кафяво набръчкано лице, заго-
ряло и обветрено, огромни длани и могъщи рамене, опъващи дрехите
му. Очите му искряха под веждите, усмивката беше искрена. Напомня-
ше на Хирад за Томас от „Гарваново гнездо“.
В двуетажната къща наистина беше уютно. Имаше легла за всички,
на печката в кухнята винаги се грееше вода и храна. Когато си отдъхна-
ха и позабравиха напрежението от последните дни, Гарваните усетиха
колко са уморени. Отначало само похъркваха или играеха карти.
– Какво да кажа… – проточи елфът. – Тук е лесно да се браним,
виждаме надалеч и отрано ще забележим враговете. А леглата все едно
са ни изпратени от рая.
Хирад се облегна усмихнат и подложи ръце под главата си.
– И аз си мислех същото. Къде са другите?
– Уил спи, Троун чете книга, която му даде Евансън. Има голяма
библиотека за обикновен фермер.
– Я ми разкажи за Троун – помоли варваринът.
Допреди ден смяташе, че върколаци има само в легендите. Но ето
че видя един от тях с очите си и още не знаеше дали повече е уплашен,
отвратен или изумен.
– Той много внимава да не се издаде – промърмори Джандир.
– Как е станал такъв?
– Нежелано последствие от някогашни проучвания на магиите в
Дордовер. Произхожда от род на магове, които опитали да подобрят си-
лата, пъргавината, зрението и слуха си, като слеят човешката същност с
животинска. Наблягали на мощта и бързината, затова и Троун е насле-
дил вълчата форма.
Крадеца на зората
292
– Но…
– Досещам се какво ти е на езика – кимна елфът. – Лошото е, че те
не разбирали какво правят. Вместо да усъвършенстват онова, което вече
имали, само го заменили с друго. Някои завършили живота си като зве-
ровете, които наподобявали. Други открили, че могат да наложат конт-
рол над преобразяването… и го предали на следващите поколения.
– Но защо той не иска да говори за това? – учуди се Хирад, който
бе видял огромното предимство на вълка в битка,
– Заради отношението на хората – обясни Джандир. – Мнозина
смятат, че върколаците са изроди и заслужават единствено смърт, за да
не оставят потомство. Има от какво да се бои. – Елфът стана. – Виж,
Троун е като нас, но има у себе си още нещо, което не е искал. Не бива
да се страхуваш, по-скоро трябва да му съчувстваме. Дръж се с него ка-
то с всеки друг човек. Към това се стреми и той.
– Разбирам…
– Никой от нас не може да го разбере докрай – завъртя глава
Джандир.
След тихото тропане по вратата Дензър стана да отвори, без да мис-
ли за опасност. Сол пазеше коридора към техните стаи. А и Дензър зна-
еше кой идва.
Тя стоеше пред прага и първо му хрумна, че без мръсотията от дъл-
гия път в пущинака, облечена в дълга мека роба, беше много привлека-
телна. Но той бе забелязал хубостта й още при първата им среща.
Тялото му също реагира с напрежение в слабините и Дензър не си
позволи усмивка. Питаше се дали тя лесно разгадава изражението му.
Каза си, че предстоящото ще му хареса, и отвори широко вратата.
Ериан влезе царствено и ведро.
– Тази нощ ще зачена – изрече тя с равен глас, без да го погледне.
Дензър все пак се засмя.
– Само това ли означава за теб?
– Сключихме сделка и е време да изпълниш своята част. Какво
друго?
Но усмивката я издаде, че го дразни. Дензър затвори вратата и я
доближи, погледът му се плъзгаше по очертанията на тялото й под тън-
кия плат на дрехата.
– Но може би ще намериш и удоволствие, докато спазвам нашата
уговорка – промълви той и очите му блеснаха.
– Не затова се договорих с теб – рече тя припряно. – Но… по-късно
ме споходиха и други мисли.
Джеймс Баркли
293
Дензър забеляза, че бузите й порозовяха. Доближи я още малко и тя
не се отдръпна.
– Постъпих така, защото те уважавам като изкусен маг – каза
Ериан.
– И силен – не пропусна да добави той. Най-сетне тя го погледна в
очите.
– Ето защо предпочетох теб, а не Илкар.
– Но Илкар е… – …несъмнено по-красив – отново се засмя Ериан.
– Но той е елф! – натърти Дензър.
– Освен това принадлежи към Джулаца. Още две причини да пред-
почета твоето семе.
Усмивката смекчи лицето й и му придаде сияйна красота.
– Е, трябва да съм поласкан, че моята Школа те привлича повече –
промърмори Дензър.
– По-скоро трябва да се радваш на късмета, че си от Ксетеск, иначе
сега може би щях да стоя пред Илкар.
– Не ти липсва самочувствие…
Той докосна бузата й и тя притисна лице към дланта му.
– Така прикривам пустотата – прошепна Ериан и плъзна пръсти
през косата му.
– Още ли те мъчи загубата?
– Сякаш някой върти нож в сърцето ми.
– Иска ми се тази нощ да те избавя от болката – промълви Дензър
до ухото й. – Заедно можем да прогоним тази пустота от душата ти.
Тя хвана лицето му и се взря пронизващо в очите му. Не откри не-
искреност и очите й овлажняха.
– Какво има?
– Нищо…
Целуна го нежно и езикът му се плъзна по устните й. Дланите й об-
гърнаха главата му, неговите ръце се увиха около кръста й и телата им
се притиснаха силно.
Целувката се разгорещи и те се задъхаха. Ръцете им шареха, нейни-
те пръсти се впиха в раменете му, преди да напипат копчетата на ризата
му.
Робата й бе прихваната със закопчалка на едното рамо, Дензър я
дръпна, без да гледа. Ериан затаи дъх за миг, когато дрехата се свлече
безшумно на пода. Не носеше нищо друго. Дензър усещаше как се раз-
палва възбудата му. Сложи Ериан на леглото и се наведе над нея, загле-
дан в лицето и гърдите й, които се повдигаха учестено.
Крадеца на зората
294
Покри с длан едната, зърното щръкна под пръстите му.
– Не си искала да губиш време, тъй ли?
– И сега не искам.
Тя вече разкопчаваше колана му и смъкваше панталона. През това
време той изхлузи ризата си през главата.
Ериан хвана пениса му и го насочи към себе си, разтворила бедра.
Когато проникна в нея, устните му вече докосваха гърдите й. С първото
движение потъна в преплетените потоци мана.
Колони от синя светлина се пръскаха пред очите му, следите им се
разпростираха като примигващо ветрило, преди да угаснат, погълнати
от топлия оранжев облак, пулсиращ около Ериан.
Усещаше я влажна и гладка, но едва забелязваше, докато с всеки
отмерен тласък маната се сипеше около него в притъмняващи ивици и
се смесваше с цвета на магията от Дордовер. От тази красота дъхът му
спря и той дори замря.
– Не спирай – прошепна Ериан.
И за нея това сливане на мана беше като чудо. Усещаше ръката му
на гърдата си, устните му на шията си и движенията му вътре в нея, уве-
рени и чувствени. Тя обаче се владееше, не си позволяваше да стигне до
оргазъм, докато чакаше потоците от мана да се смесят неразличимо в
плътна бледо-морава обвивка.
Всичко се съчета безупречно. Тласъците на Дензър станаха по-нап-
регнати, по бедрата и кръста й плъзнаха тръпките на изострена наслада.
И тя притискаше таза си към тялото му в същия ритъм.
Над нея Дензър изохка и двамата достигнаха връхната точка в един
и същи миг, озарен от беззвучно избухване на светлина. Обвивката се
разпадна на дъгоцветни капки. Ериан извика от удоволствие и ликуване.
Дензър застина, без да се отделя от нея.
Тя допря длан до корема си и насочи маната навътре, за да придаде
жизненост на семето му и да вложи наченките на силата, която нейното
дете щеше да притежава.
Той я погледна и Ериан му се усмихна, преди да го целуне.
– Сега е най-добре да се наспим. Следващия път можем да се отда-
дем на чистото удоволствие.
Джеймс Баркли
295
ГЛАВА 24
Докато се промъкваше на бегом към Парве, Селин благодареше на
боговете, че западняците разполагат биваците си в толкова особена под-
редба. Отдалеч изглеждаше, че са навсякъде из равнината, но се оказа,
че палатките винаги образуват полукръг около голям огън. Така тя има-
ше пролуки, през които да отбягва светлината, хората и кучетата.
Макар че заклинанието я правеше напълно невидима, не заглушава-
ше шума и не скриваше миризмата. Затова най – много се опасяваше от
дестраните – чистокръвните бойни кучета на западняците.
Позволяваше си да поспре само в най-тъмните сенки, иначе тича-
ше, вървеше или пълзеше според обстоятелствата и всеки миг поглеж-
даше надолу за съчки или хлабави камъни. Обземаше я възторг – ето за
какво се бе подготвяла толкова години. Проникване насред врага, нищо-
жен шанс за успех, смъртна опасност… но тя се промушваше като вет-
рец през шубраци.
Обикновено имаше от шест до десет големи палатки за войници
около огньовете, но тук-там се виждаха и по-малки за техните предво-
дители или за шаманите. Заобикаляше биваците отдалеч. Случваше се
да чуе и писъци или стонове на жени – понякога от удоволствие, друг
път не…
Но нямаше стража, патрули или съгледвачи около лагера. Уверени
до безгрижие, западняците се опиваха от възобновената мощ на Парве.
Наистина нищо не ги заплашваше.
Покрайнините на същинския град бяха притихнали – поклонниците
на Върховните вещери още не се бяха заели и с тях. Тук още се вижда-
ше наследството от миналото, натрошените камъни и гниещата дърве-
ния напомняха за безмилостни битки.
А за Селин те само засилваха плашещия контраст с възстановеното
градско средище. Най-после тя стигна до ниски складове, дълги плоски
постройки с каменни зидове. Нито един от комините им не пушеше. По-
близо до централния площад се издигаха високи здания – свидетелство
за усърдието на войниците и жреците, посветили се на Върховните ве-
щери. Всичко това бе съградено за броени месеци.
Тя се покатери върху един склад и легна да си почине, премахнала
прикриващото заклинание. Ударите на сърцето й не се забавяха. Сега
трябваше да се добере до пирамидата, но с изчерпаните запаси от мана
Крадеца на зората
296
можеше да разчита само на тъмнината.
По здрач. Хълмът се обгърна в сенки. Мъждивата светлина от про-
зорците ставаше по-ярка, а дневният шум – по-приглушен. Дензър, Ери-
ан и Илкар седяха около масата с Ларион, един от приближените на
Стилиан. Той ги пресрещна пред вратата на Найър, наставника на Ден-
зър, и ги отведе в своите покои, за да им разкаже за неотдавнашните
разногласия между Найър и Стилиан. Тази вечер Найър се усамотил с
групичка недоволни и задачата за освобождаването на Незнайния се
паднала на Ларион.
И Сол беше тук, застанал на пост до входа. Дензър се помъчи да от-
ложи безпокойството от кроежите на своя Магистър – по-важно беше да
върне Гарваните в издирването на Крадеца на зората.
– Рискът е огромен – промълви Ларион и се облегна на стола.
В светлината от фенерите се виждаше колко е прошарена късо под-
стриганата му коса, месестият му нос и тънките устни се набиваха на
очи.
– И все пак е осъществимо, нали? – попита Илкар.
– Така смятаме – предпазливо потвърди Ларион. – Но първо трябва
да разбереш по какъв начин създаваме Закрилниците.
– Уви, разбирам твърде добре – неприветливо изрече елфът.
– Напротив – завъртя глава Дензър. – И те моля да не се впускаме в
спорове дали е морално. Това, което ще чуеш, не е приятно, но помни,
че всички тук се опитваме да помогнем на Сол.
– Нима? – усмихна се Илкар само с устните. – Бих искал да повяр-
вам, но май по-скоро всички се опитваме да не допуснем Хирад да отп-
раши нанякъде с катализаторите за заклинанието.
– Не би стигнал далеч – увери го Ларион надменно.
– Да се обзаложим ли? – тутакси се наежи елфът.
– Хайде да пропуснем това, бива ли? – поизчерпи се и търпението
на Дензър. – Илкар, няма полза от разпри. Магистър Ларион, на ваше
място не бих се обзаложил. Не можете да си представите на какво са
способни Гарваните.
Ларион понечи да възрази, но само издиша шумно през носа.
– Закрилникът – подхвана той – е устойчиво възкресение, чието тя-
ло бива възстановено по спомените на душата. Най-важното им свойст-
во е, че са несравнимо по-пълни и точни от спомените на мозъка. Ако
душата бъде задържана до половин денонощие след смъртта, всички
способности на съзнанието и тялото ще бъдат пресъздадени напълно.
– Долавям някакво прикрито „но“… – вметна Илкар, който се
Джеймс Баркли
297
озърна към Незнайния и поклати глава.
– Прав си. Душата не се връща в тялото.
– Какво?! – подскочи Ериан на стола си.
– Но тогава как… – запъна се елфът.
– В началото е имало само един начин да се постигне връзка, но той
се е превърнал в средство за поробване – призна Ларион. – Докато зак-
линанието не било разработено в сегашния си вид, за съживяването
свързвали душата и тялото чрез Демонична верига – тя поробва масово-
то съзнание на призовани многобройни демони. И действа безупречно.
Демоните са под наша власт, затова можем да им даваме каквито си ис-
каме заповеди. Обикновено ги използваме именно за свързване на душа-
та и тялото.
– Обикновено… – повтори намръщен Илкар.
– Да, Магистрите могат да заповядат на демоните да сторят каквото
и да било с душата и с тялото. Могат дори да ги оставят в тяхна власт и
тогава започват вечните мъчения. Сега знаеш защо не ми беше по сили-
те да изпълня сам молбата ви – напомни Дензър.
– Ама че варварство…
– По-лошо е от варварство – кимна Ларион.
– И къде са душите? – сети се Ериан.
– В покой. Тук, в Хълма. Слети са помежду си и от това Закрилни-
ците черпят общото си могъщество. Взаимодействието им се опира на
мигновено разбирателство. Цяла армия от Закрилници би била
непобедима.
– И по какъв начин може да бъде освободен Незнайния? – посочи
Илкар към неподвижната фигура на Сол.
– Илкар – започна нерадостно Магистърът, – обясних ти как ги съз-
даваме, за да вникнеш в рисковете… доколкото можем да си ги предста-
вим. Помни, че никой досега не е опитвал това, което ще направим аз и
Дензър. И не съм съвсем сигурен, че ще съхраним живота на Сол.
– Смъртта му ще бъде твърде удобна, не мислиш ли?
– Всъщност не. Какво бих спечелил?
– Ще имате своите Закрилници и занапред – отсече елфът. – Ще на-
вирате в очите на другите Школи неуспеха си и ще упорствате с праста-
рия довод „подобие на живот е по-добро от липсата му“. Лично аз обаче
вече се съмнявам, че съществуването на Закрилника може да се нарече
дори „подобие на живот“.
– Разбирам защо си настроен толкова цинично – отвърна Ларион. –
На едно мнение сме, дори да не ти се вярва. Мнозина от нас желаят да
Крадеца на зората
298
ускорим промените и да се откажем от някои прастари нетърпими тра-
диции. И Дензър е за промени също като мен. Стремя се искрено да ус-
пеем и заради бъдещето на Ксетеск, и като маг изследовател. Затова
Дензър ще ми помага. На него се доверяваш, нали?
– Доколкото се доверявам на някого в Ксетеск.
– Само това мога да предложа – усмихна се Магистърът.
– Стига ми, но искам да ви предупредя – ако Незнайния умре и не
обясните причината на Хирад така, че да се примири, все едно не сте се
опитали да помогнете.
– Благодаря, Илкар – въздъхна Дензър. – Някой иска ли още вино?
– Обяснете ми колко голям е рискът – помоли Ериан.
– Не знам, но ще ти изброя опасностите – каза Ларион. – Знаем са-
мо от теорията, че е възможно да прехвърлим душата, и то единствено
по Демоничната верига. Не ни е известно доколко това ще й навреди. Не
сме наясно и дали душата ще поиска да се върне в тялото и колко може
да е пострадала от потискането на съзнанието. Имаме смътни догадки
какво сътресение ще е за възстановения човек, когато Демоничната ве-
рига бъде прекъсната и той отново трябва да се справя самостоятелно.
Не забравяйте, че е минал през смъртта…
Илкар пак се взря в Незнайния, който ги наблюдаваше. А може би
чрез него гледаше и слушаше цялата Демонична верига?
– Дори връщането в смъртта е по-добро от това – каза елфът.
– Склонен съм да се съглася – отвърна Ларион. – Дензър, трябва да
се подготвим, но първо да видим какво ще правим със замислите на на-
шия приятел Найър. Свържи се със своя Следник, моля те.
Дензър затвори очи.
Изведнъж котаракът се размърда в скута на Хирад и го събуди от
дрямката. В късния следобед слънцето не напичаше толкова и ветрецът
охлаждаше въздуха над полята.
Хирад погледна надолу към котарака и срещна стряскащия поглед
на демона.
– Не прави това! – озъби му се.
Демонът се ухили, но в стържещия му смях нямаше веселие.
– Те идват. Трябва да сме готови за тръгване.
– Дензър ли идва?
– Онези, които искат да присвоят Крадеца на зората. Трябва да сме
готови.
Стилиан подреди мислите си, докато срещаше враждебните погле-
ди от другите маси. Западняците вече бяха недалеч от Гиернатския
Джеймс Баркли
299
залив и Подкаменния проход, не би си позволил да загуби подкрепата
на останалите Школи. Макар че го вбесяваше постъпката на подчинения
на Найър – Дензър, изпадаше в ярост, щом се сетеше за мага от Дордо-
вер, заради когото бе започнало всичко.
– Това злощастно произшествие… – Вулдарок изпръхтя и Стилиан
го скастри с тежък поглед преди да продължи. – …в Дордовер преди ня-
колко дни ни принуди да разкрием нещо, което искахме да остане в тай-
на още известно време.
– Не бяхте готови да ни се доверите ли? – попита Херист, без да се
заяжда.
– Очаквах някои да реагират така, че да застрашат бъдещето на
Балея.
– А сега очакваш от мен да се примиря, че оскверняването на наша-
та крипта е било оправдано?
Гласът на Вулдарок беше тих, но преливаше от отрова. Стилиан си
разтърка челото и се взря в очите му.
– Налага се да отговоря с „да“, но ще ти обясня защо, ако ми позво-
лиш. При всякакви други обстоятелства не бихме избрали това решение.
И преди да одобрим проникването в криптата, обмислихме възможните
последствия. Съжаляваме искрено, че трябваше да научите точно по то-
зи начин какво сме направили. Смятахме обаче, че ако ви уведомим,
разногласията ни само ще се задълбочат.
Вулдарок кимна бавно, макар че стискаше зъби. Облегна се на
креслото и страничната облегалка скри лицето му.
– Обмислили сте… И съжалявате… Един от моите магове умря.
Думата сякаш увисна в залата.
– Хъм… – Стилиан погледна бележките, подготвени от неговите
помощници. – Вулдарок, защо не ни кажеш как е умрял?
– Опитал се е да спре оскверняването на криптата.
– Това ли е правил? Версията, която аз чух, не е съвсем същата. Да-
ли не би ни обяснил как пленяването на един Следник, за да послужи
като примамка в капана за неговия господар, е щяло да помогне в този
благороден стремеж?
– Не съм палаво дете, което сте сварили да върши бели! – сопна се
Вулдарок. – Да не забравяме, че нашият маг е бил убит от вашето изча-
дие, така наречения Следник.
– Не отричам, че точно това се е случило накрая. Мисля обаче, че
дължим на Херист и Барас изчерпателно обяснение. Ще ми бъде непри-
ятно те да оттеглят подкрепата си за общите ни усилия заради
Крадеца на зората
300
недоразумение.
– Какви недоразумения може да има около едно явно убийство? –
презрително изрече Вулдарок.
Очите на Стилиан блеснаха и той понечи да се надигне, но седящи-
ят до него помощник го хвана за ръката.
– Опасявам се – започна Господарят на хълма сдържано, – че наши-
те колеги не знаят как Следникът е бил пленен извън територията на ва-
шата Школа…
– Но е бил в града – изсумтя Вулдарок.
– Това престъпление ли е?
– Появата му е била част от…
– Това престъпление ли е? – повтори Стилиан по-настойчиво.
Вулдарок се намръщи още по-грозно.
– Не.
– Благодаря ти, че изяснихме този въпрос. Няма да съм спокоен,
ако не кажа още, че Следникът е бил изпратен само като наблюдател, а
Дензър е останал в гора извън Дордовер. Нямало е да влезе в града, но
след отвличането е променил намерението си. Не искам от никого да
оправдае извършената от нас кражба. Очаквам обаче от всички да разбе-
рат защо е била необходима и да признаят, че бяхме намислили да взе-
мем пръстена тихо, мирно и без участието на магове от други Школи,
освен Дордовер. Имало е насилие единствено заради прищявката на
друг маг.
Мнозина от седящите в залата пишеха трескаво, представителите
на Школите се навеждаха един към друг и си шепнеха.
– Оспорваш ли обясненията на Стилиан? – попита Барас накрая.
– Да, Следникът е бил хванат извън територията на Школата – пот-
върди Вулдарок. – Не забравяйте обаче, че по това време при нас вече са
били влезли двама души, които не би трябвало да си го позволят.
– Уви, малко объркваш последователността на случките – с намек
за пренебрежение възрази Стилиан. – Двамата Гарвани, за които гово-
риш, са видели пленяването на Следника извън стените на Школата.
– Докато са се подготвяли да влязат в нея незаконно.
– Сега не обсъждаме техните действия. – Невъзмутимият глас на
Херист разсея напрежението. – Говорим за човек от вашата Школа.
– Ние сме жертвите на това злодеяние! – удари с юмрук по масата
Вулдарок.
– Да, от вас бе откраднат пръстенът – вдигна рамене Херист.
– Но най-силно ви възмущава смъртта на мага, който е отвлякъл
Джеймс Баркли
301
Следник извън територията на Школата, – Той се приведе напред и
светлината открои леката му усмивка. – Първото злодеяние през онази
вечер е извършено от Дордовер.
– Какво се опитваш да кажеш?
Вулдарок си избърса челото и раменете му се отпуснаха.
– Той подчертава – намеси се Барас, – че е имало две отделни про-
изшествия, които ти се опита да смесиш. Стилиан призна подбудите си
за първото. Другото, колкото и да е печално, е предизвикано от ваш маг.
Той е причината във вашата Школа да влязат Следник и маг от Ксетеск,
иначе са щели да стоят настрана. А последствията са били неизбежни.
– Неизбежни ли?!
– Достатъчно! – изправи се пак Стилиан. – Много добре знаеш как-
ва е връзката между наш маг и неговия Следник. Знаел е и онзи глупак.
В друг случай може би е щял да успее в пленяването и на двамата, ма-
кар че недоумявам защо е искал да направи това. За негова зла участ е
предизвикал изключително надарен човек. Наистина е било неизбежно
Дензър да освободи Следника, значи и с вашия човек е било свършено.
Не мога да го съжаля. Аз вече обясних защо откраднахме пръстена, а
Вулдарок току-що ме убеди, че сме били прави да пазим тайната. Ако
не сме единни, ще ни застигне бедствие. Искам да получа вашата подк-
репа и да сте убедени, че Крадеца на зората е единственото средство да
успеем.
– Съгласен съм с теб – каза Барас, – но се чувствам лично обиден,
че си скрил такива сведения от мен.
– Разбирам… – Стилиан се почеса по ухото. – Нека го кажа така –
да допуснем за миг, че бях говорил за Крадеца на зората още на пре-
дишната ни среща. И после ние, представителите на Школите, се бяхме
явили пред Съвета на Дордовер, за да помолим да ни дадат пръстена на
Артече. Е, Вулдарок, какъв щеше да бъде техният отговор?
– Сам знаеш какъв щеше да бъде – промърмори Вулдарок.
– Знам. Отначало щяха да откажат. – Стилиан разпери ръце. – След
това под нашия натиск може би щяха да размислят, но и да настояват
старши маг от техните да присъства при опита да използваме заклина-
нието, както и да се намесва в процеса на овладяването му. Колко време
щеше да мине, докато се съгласят? Месец, два? Аз бях убеден, че не раз-
полагаме с това време, и западняците потвърдиха правотата ми, като ус-
кориха нашествието. Моля да ми простите, че ви заблудих, но вече има-
ме напредък и някаква надежда да победим. Знаете, че сред Гарваните в
сегашния им състав има магове от три Школи. Ако Херист не възразява,
Крадеца на зората
302
нека смятаме, че всички сме представени в отряда. – Херист кимна сго-
ворчиво. – Чудесно. Остава само да улесним проникването на Гарваните
в западните земи.
– Как да го постигнем? – попита Херист.
– Като превземем Подкаменния проход. Вулдарок прихна.
– Стилиан, там има осем хиляди западняци. Що за чудо искаш да
направим?
Стилиан се усмихна.
Щом предаде съобщението, Дензър се обърна към Илкар и Ериан.
– Направих всичко по силите си. Той ще ги поведе от стопанството
към Тривернското езеро и ще се върне при мен.
– Дали ще стигнат невредими?
Илкар се тревожеше, че съратниците му ще пътуват без магическа
защита.
– Ще стигнат, вие също, ако потеглите веднага. Един от Закрилни-
ците на Ларион ще ви придружи до градските порти. Ако яздите цяла
нощ, ще бъдете при езерото сутринта. Ще дойда колкото може по-скоро.
– А къде е Найър в момента?
Илкар не би се учудил, ако Магистърът надвисне над тях ненадей-
но и ги нападне.
– На път към стопанството – отвърна Дензър. – Не мога да повяр-
вам, че ме предаде…
Ларион го повика от камерата за извършване на заклинания.
– Трябва да вляза. – Дензър целуна Ериан и не я пусна веднага. –
Пази се.
– Ще запомня съвета – усмихна се тя и погали лицето му.
– Не се проваляй – помоли Илкар.
– Ако изобщо е възможно, ще пристигна преди вас и ще ви чакам
там заедно с Незнайния.
Дензър протегна ръка, елфът се поколеба, но я стисна. После Ден-
зър влезе в камерата и затвори вратата. Илкар и Ериан чуха чегъртането
на тежки резета.
– Да вървим – подкани Илкар.
Двамата побързаха да се измъкнат от катакомбите, където се заду-
шаваха от плътната мана на Ксетеск.
В укрепената камера дълбоко под Хълма Сол – или Незнайния –
примигваше към запалените свещи, а Ларион и Дензър разговаряха пред
каменната плоча, на която бе легнал, облечен в традиционната тъмна ту-
ника и бричове.
Джеймс Баркли
303
– Искам от теб насочен поток мана, за да държим под контрол Де-
моничната верига до завръщането на душата в тялото. – Ларион размър-
да пръсти. – Ще се съпротивляват, а когато душата се пренесе, ще опи-
тат да се отскубнат. Разбрали?
– Да започваме – каза Дензър. – Безпокоя се за Гарваните. Ларион
застана до главата на Сол, положи длани върху очите му и произнесе
кратка молитва. Тялото на Закрилника се отпусна, главата му се люшна
настрани. Той не дишаше.
– Имаме малко време. Дензър, подготви канала от мана, а когато се
появи Демоничната верига, усетът ще ти подскаже какво да направиш.
Дензър вдиша с усилие и започна да оформя канала. Виждаше Сол
обгърнат в тъмносиньо сияние – статичната мана, насочвана от Демо-
ничната верига.
Формата беше проста, приличаше на тръба, която се отдалечаваше
по спирала. По-трудно беше да задържи и двата й края отворени, за да
поеме в себе си Демоничната верига.
Отляво маната се размести и потъмня. Ларион бе започнал
заклинанието.
Почти незабавно сиянието около Сол се люшна към формата, сът-
ворена от Ларион. Трепкаше и искреше, превръщаше се в нещо, което
Дензър не различи в първите мигове. Преливаше се в конус, чийто връх
се опря в гърдите на Сол, другият потъна в пода под каменната плоча.
По дължината на конуса се проточиха енергийни линии и внезапно се
показа Демоничната верига. Лица, крайници, тела, усти, пръсти, коса.
Съскаха отделни гласове, но цялото си оставаше преплетено.
Всички бяха еднакви и ужасно разгневени.
По средата на веригата един се вторачи в Дензър и нададе вой на
ненавист. Магът го гледаше, без да трепне.
Виждаше твар с телце колкото новородено, но с дълги и жилави ръ-
це, разкривени крачка и лице, въплътило в себе си злото. От устата без
устни се точеха синкави лиги, огромните очи със зеници като цепки
бълваха злоба, а високо над гънещата се кожа по главата острите краи-
ща на ушите се допираха.
– Време е – с отслабнал от умора глас изрече Ларион.
– Обгърни – заповяда Дензър.
Неговият канал от мана се стрелна към Демоничната верига и заг-
луши яростното врещене, когато се уви около нея по цялата й дължина.
– Великолепно! – похвали го Ларион.
Дензър усети как той отпусна контрола си над Демоничната верига.
Крадеца на зората
304
Тварите заблъскаха по стисналата ги мана с крака, ръце и воля.
– Не могат да се изтръгнат. Не се разсейвай. Не им стигат силите.
Сега идва най-трудното. Премахни канала само ако ти кажа.
Лариан си пое дъх и подготви пътя за душата на Незнайния.
Джеймс Баркли
305
ГЛАВА 25
Следникът тупна върху рамото на Хирад, който стисна устни от
досада.
– Как са ни намерили?
– Някой ни е предал. Някой от могъщите – заговори демонът с гняв
и изненада. – Трябва да тръгнете към Тривернското езеро. Евансън ще
ви води.
– Няма да бягам – заинати се варваринът. Следникът изобщо не се
смути.
– Ще им отвлека вниманието, докато избягате надалеч.
– Защо не останем и не ги избием? Демонът се вгледа безизразно в
него.
– Не разбираш. Те са прекалено силни. Дори за мен. Ще ме убият.
Хирад се стресна, после се намръщи.
– Желая ти късмет, Гарване. Грижи се за моя господар – заръча
Следникът и излетя през отворения прозорец в тъмното небе.
Незнайния се разтресе и душата му профуча по Демоничната вери-
га към тялото му. Ларион се усмихна, но беше напълно неподготвен за
последвалата беда. Завърналата се душа рязко прекъсна връзката на Де-
моничната верига с Незнайния.
С тържествуващи вопли демоните се метнаха в широка дъга към
двамата магове. Ларион отлетя и се блъсна тежко в стената, по която се
свлече със стон.
По-млад и пъргав, Дензър се наведе и усети как потокът от мана
разсече въздуха над главата му, докато демоните придобиваха телесна
форма.
Съсредоточи се върху собствената си сила, бореше се да затвори
края на канала от мана, но веднага се убеди, че нищо няма да направи.
Демоничната верига се изви като змия, готова да удари отново, а
Дензър за пръв път изпита чувство, което не познаваше истински до то-
зи ден – страх. Нямаше силата да предотврати телесното въплъщаване
на демоните, нито да им попречи да го убият. Не знаеше какво да стори
и тази пролука в знанията му щеше да се окаже гибелна.
Каналът от мана бе разкъсан и злобните писъци кънтяха в ушите
му. Обещаваха не само смърт, а вечни мъки, присмиваха се над слабост-
та му.
Крадеца на зората
306
Демоничната верига се устреми към него и го подмина на косъм,
защото той се стовари тежко до неподвижното тяло на Ларион, който
още беше жив. Дензър го раздруса.
– Помогни ми!
С ъгълчето на окото си зърна веригата да се гърчи до главата на
Незнайния, който дишаше спокойно, далеч от развихрящия се над него
ужас.
Дензър не разбра какво смънка Ларион.
– Какво?
– Св… дало…
– Не схванах!
Ларион отвори очи, вторачи се в нещо зад тях двамата, сграбчи гла-
вата му и я дръпна към устата си.
– Светлинно огледало… – прошепна преди да притисне с все сила
лицето му към гърдите си.
След миг Демоничната верига се заби в лицето на Магистъра, викът
на болка пресекна отведнъж и ръцете му се отпуснаха.
Дензър се озърна, скочи и се взря за частица от секундата в Ларион.
Тялото на Магистъра наглед беше непокътнато, но в мъртвите му очи не
бе останал и помен от душата.
Обърна се към демоните и оформи маната за Светлинно огледало –
прост правоъгълник, който беше готов за миг. Веригата пак се нагъна и
замря, но бясната врява проникваше болезнено в ушите на Дензър.
И преди демоните да ударят отново тънката ярка плоскост, широка
осем стъпки, се простря в огряната от свещи камера. Веригата се устре-
ми напред и Дензър вдигна ръце пред себе си. Светлинното огледало се
изправи, ослепително сияние заля камерата, сякаш погълна пламъчетата
на свещите и ги усили стократно. Демоните изврещяха от непоносим
страх и опитаха да се отклонят, но синята светлина на веригата бе
погълната.
Той заслони очите си с длан, докато Огледалото придърпваше вие-
щите демони и неумолимо изсмукваше буйната им сила. А в следващия
миг ги нямаше, останаха ехтяща тишина и меко синьо мъждукане в
спектъра на маната.
Дензър настрои очите си към обикновената светлина и видя Нез-
найния да се подпира на каменната плоча.
Не угасиха светлините в къщата на тръгване. Хирад никак не се
радваше на бягството, но това беше единственото разумно решение. Се-
га само при Тривернското езеро Гарваните можеха да намерят убежище
Джеймс Баркли
307
и за себе си, и – което беше по-важно – за двата катализатора. Щяха да
бъдат под закрилата на маговете от четирите Школи. Но той искаше и
Илкар да е до него. Без неговите знания се чувстваше уязвим.
Пришпорваха конете на север, водени от стъписания Евансън, а
Хирад оглеждаше вечерното небе, макар да знаеше, че няма да види
Следника. Изпита мимолетно съжаление. Никой не би могъл да хареса
изчадието, но то бе заслужило уважението му. Беше готово да умре, за
да попречи на враговете – саможертва, която Хирад не би пренебрегнал
с лека ръка.
Дензър сигурно също знаеше какво ще се случи, значи беше искрен
в стремежа си да използва Крадеца на зората, за да спаси Балея, а не да
даде ново могъщество на Ксетеск. Хирад се чувстваше гузен заради дос-
корошните си съмнения. Смуши кобилата с пети, за да настигне Еван-
сън. Питаше се как ли ще ги посрещнат при езерото.
Не го забелязваха. Той се ухили. Яздеха по открита местност и щя-
ха да пристигнат в стопанството след около час. Преброи дванадесет
конници на групи по трима – един маг и двама Закрилници. Явно бяха
готови да се бранят, но не и да посрещнат нападение от въздуха. Той
кръжеше високо и маната пренасяше тревожния му беззвучен вик до не-
говия господар, докато подбираше жертвата така, че да провали кроежи-
те на врага.
Ето го… Топлата вълна на страха се плъзна по тялото му. Найър,
Магистър от Ксетеск. Човекът, с когото неговият господар бе поддър-
жал мисловна връзка толкова дълго. Предател! Ей сега щеше да умре.
Издигна се още, готов да се стовари безшумно върху нищо неподо-
зиращата жертва.
Устреми се надолу, забравил подтика да изкрещи смеха си. Погле-
дът му не се отделяше от тила на Найър, докато цепеше въздуха с от-
метнати назад криле. В последния миг ги разпери, за да забави полета,
изпружи крака напред и заби нокти в незащитената шия на Магистъра.
Найър изохка, килна се от коня и тупна по лице на земята. Закрил-
ниците извикаха, но беше късно да помогнат. Докато завъртят конете и
доближат, Следникът изви гръб назад и халоса слепоочията на Магистъ-
ра с юмруци, които смазаха черепа като яйчена черупка.
Чак сега се разкикоти, изпърха нагоре и се стрелна покрай объркан
Закрилник, който напразно замахна с меча си.
С възбудено цвърчене Следникът направи остър завой, а тримата
оцелели магове се подготвиха за заклинания, с които да го повалят.
Болката се впи в левия му крак и прогори опашката му.
Крадеца на зората
308
Понесъл се ниско над земята със Сенчести криле, пригодени за
стремглав полет, Дензър нададе остър крясък, когато болката на След-
ника затътна като гръмотевица в главата му. С последни сили съхрани
безплътните криле, но сълзите замъгляваха зрението му.
Погледна през рамо – Незнайния не изоставаше. Дензър успя да се
възхити на безметежността, с която бе приел да го носят Сенчести кри-
ле. Закрилниците имаха свойството да поддържат влята в телата им ма-
на, но Незнайния вече не принадлежеше към тях. Щеше да стане по-зле,
когато започнеше да мисли и да си припомня…
– Какво ти е? – извика му Незнайния.
– Гадините го удариха. Нараниха го.
Следникът слабееше и кръжеше отчаяно, докато огънят разяждаше
крака и опашката му. Господарят беше все по-наблизо, но той не Може-
ше да налучка посоката, а притискащата тъма прогонваше всяка свърза-
на мисъл от ума му и заплашваше да угаси съзнанието му. Едва долови
как някой маг долу се подготви да оформи маната отново. Изхленчи в
очакване на неизбежната гибел.
– Господарю, отмъсти за мен…
Заклинанието разкъса гърлото му и той се срина към земята.
Каквото и да очакваше, Дензър не можеше да се подготви за усеща-
нето, че игли надупчиха очите му, а огромна скала смаза мозъка му.
Последният мъчителен шепот и угасналият живот на Следника разпиля-
ха запасите му от мана и го потопиха в несвяст. Сенчестите криле
изчезнаха.
Незнайния видя навреме как Дензър изви глава назад и задраска с
нокти по лицето си, сякаш се опитваше да разкъса главата си. Крилете
блеснаха за миг, после вече ги нямаше. Спусна се бързо и улови тъмния
маг над земята.
Издигаше се мудно, хванал безволно провисналото тяло на Дензър.
Дори в мрака виждаше колко побеляло и изопнато е лицето му. Прииска
му се да го защити някак от тази мъка. Сви вежди – знаеше, че го е мра-
зил, но много отдавна. И други спомени се процеждаха в мътилката на
отскоро събудилия се ум, но той ги прогони. Сега трябваше да задържи
своите Сенчести криле.
Бореше се и с гнева – към хората, поразили Дензър, към Ксетеск,
превърнал самия него в Закрилник и отнел му дори правото да избере
смъртта. Искаше не да мисли за възмездие, а по-скоро да се върне при
Гарваните. Полетя към Тривернското езеро.
Селин оглеждаше последните стотици крачки до пирамидата и
Джеймс Баркли
309
трезвата преценка на съгледвач отстъпваше пред студа, от който наст-
ръхваше кожата по гърба й. Не защото я потискаше твърде малката на-
дежда да остане жива. Имаше нещо друго. В Парве се долавяше растяща
мощ, страх и очакване.
Тя беше тук, за да научи отговора на последния въпрос – кога.
Притискаше се към средния комин на склада и само полека върте-
ше глава, за да проучи какво има наоколо.
През една пресечка от нея се проточваше източната от четирите
главни улици към централния площад и към пирамидата. Продължава-
ше още около седемстотин крачки, широка и права, преди да завърши
на площада. Според това, което Селин бе научила предварително, към
вътрешността на пирамидата водеше тунел, запечатан и преграден със
защитни заклинания. Но бе минало твърде много време, откакто някой
от Ксетеск бе идвал в Парве, не се знаеше какви промени са настъпили.
Трябваше да провери дали са отворили тунела.
Градът беше притихнал, по улиците рядко се мяркаха силуети и
привидно нямаше да е трудно да се прокрадне близо до тунела. Усетът
обаче я накара да бъде по-предпазлива.
Три часа по-късно бе възнаградена за присъщото си умение да от-
бягва опасностите. На площада около мястото, където според нея беше
входът на тунела, започна раздвижване. Покрай огньовете, разпалени
там, се мяркаха сенки, и макар че от такова разстояние трудно различа-
ваше нещо, по целия площад като че настана оживена шетня.
Силуетите се събраха в четири групи и потеглиха от площада към
Раздраната пустош. Всички бяха на коне и сред минаващите по източна-
та улица Селин разпозна шамани.
Още една догадка бе потвърдена – Върховните вещери въздейства-
ха пряко върху западняците чрез шаманите, които несъмнено бяха дари-
ли със силни магически способности.
Изчака ги да се отдалечат, спусна се на земята там, където не се
виждаше главната улица, и тръгна бързо, но внимателно през сенките.
Разположените под прав ъгъл улици на Парве улесняваха дори човек,
попаднал тук за пръв път, но не предлагаха много скривалища. Селин
старателно запомняше всички хлътнали входове, по-тесни проходи и
дълбоки сенки, за да ги използва при спешно бягство.
Встрани от главните улици градът беше странно пуст. Не крачеха
патрули по новия калдъръм, никой не дебнеше за шпиони. Но не тиши-
ната я накара да спре. Парве сякаш тънеше в тежка дрямка. И чакаше да
се пробуди.
Крадеца на зората
310
Тя ускори крачка, прекоси по-широка улица и се шмугна в сянка на
две пресечки от площада. Замря в един вход и се постара да забави ди-
шането и пулса си. Някой я бе видял и проследил. Нито го чу, нито го
видя, но отново се довери на усета си.
Мъжът се подаде бавно и предпазливо иззад ъгъла, стъпваше почти
безшумно. Сърцето й се сви. Преследваше я шаман, който можеше да я
открие с вътрешното си зрение. Тя вдиша през зъби и зареди оръжията
на ръцете си, като намести кожените примки на средните си пръсти.
Достатъчно беше да отметне китка назад, за да ги задейства.
Шаманът не я подмина, тежката миризма на кожените му дрехи я
лъхна, студените му очи се вторачиха отблизо и той посегна да я
сграбчи.
– Ти мислеше, че няма да надуша враг от Ксетеск? – изрече със си-
лен акцент, явно не бе свикнал с източното наречие.
Селин не отговори. Отблъсна ръката му с десния си лакът, натика
лявата си китка в лицето му и я изви. Стрелата се заби в очната му кухи-
на. Той умря мигновено, свлече се като чувал.
– Проклятие… – прошепна Селин.
Извади стрелата, избърса я в кожите и завлече трупа в сенчестия
вход. Защо бе изостанал от другите и вървеше пеша? Заради него време-
то й изтичаше. Скоро щяха да го потърсят.
Добра се до площада след пет минути и само с голямо напрежение
на волята запази спокойствие пред гледката. Всяка страна на квадратния
площад беше дълга най-малко петстотин крачки, навсякъде имаше бели
каменни плочи, а от изток към пирамидата водеше пътека от искрящо
бял кварц. Пирамидата се издигаше на поне двеста стъпки, гладка отвся-
къде, като се изключат стъпалата към шестте сигнални огъня на върха.
Подобаващо внушителна гробница за най-страшните врагове в история-
та на Балея.
А повторният сблъсък с тях нямаше да закъснее – докато подсъзна-
нието на Селин немееше пред зашеметяващия градеж, умът й се опитва-
ше да осмисли плътната тълпа от поклонници, коленичили пред отворе-
ния вход на тунела.
Мълчаливи и неподвижни, покрили главите си с черни качулки, те
приличаха на тъмен килим. Не правеха нищо друго, освен да впиват
погледи в черния тунел, обрамчен от фенери. Селин усещаше духа на
очакване като тежест на гърба си, но още по-силно беше предчувствие-
то за напиращо зло. Единственият звук, освен ударите на сърцето й, бе-
ше дишането на поклонниците, бавно и равномерно, сякаш и то беше
Джеймс Баркли
311
неразделна част от ритуала.
Нямаше нужда да се застоява тук. До пробуждането на Върховните
вещери оставаха броени дни, ако не и часове. Тя се върна на покрива на
склада и потърси мисловна връзка със Стилиан.
– Колко интересно! – мърмореше Стилиан, докато обикаляше око-
ло Незнайния. – Закрилник със свалена маска.
Незнайния и Дензър стояха насред залата, от която пищните кресла
и маси бяха изнесени – представителите на Школите се канеха да потег-
лят към малко по-голямата сигурност на своите градове. Не очакваха да
се срещнат отново тук преди края на войната. Вътре бяха останали дъс-
ки на подпори, скамейки и огнище, над което къкреше котле с вода.
Зад тях до грубата маса седяха току-що пристигналите Илкар и
Ериан. Елфът не сдържа радостта си от срещата с Незнайния и възхище-
нието си от Дензър. Барас му напомни да бъде по-сдържан, но и сега бе-
ше ухилен до ушите и не си спомняше за сандвичите в чинията до лакъ-
тя му.
Ериан пък се бе хвърлила веднага към Дензър, за да го утеши, да
облекчи поне малко страданията му, но той едва я забеляза.
Другите старши магове от Школите стояха наоколо. И да не си
признаваха, бяха впечатлени от нечуваното постижение, за което Лари-
он бе платил с живота си.
Незнайния сведе поглед към Господаря на хълма. Пред неговото
огромно тяло дори Стилиан не изглеждаше толкова внушително. Вои-
нът се отказа от двуострата брадва, която бе носил като Сол, и отново
разчиташе само на тежкия си меч.
– Аз не съм Закрилник – натърти той. – Нито съм плод на експери-
мент, който ти или друг маг да зяпате. Ако желаеш да говориш с мен,
погледни ме в очите.
Стилиан спря.
– Моля те да ме извиниш, Незнаен, но ти все пак представляваш
нов етап в магическите проучвания и огромна крачка напред за Ксетеск.
– Аз съм съживен мъртвец – сопна се Незнайния. – Бих предпочел
смъртта, но Ксетеск реши друго вместо мен. Повече няма да се разпо-
реждате със съдбата ми.
– Говориш малко нелюбезно. В края на краищата ние ти върнахме
живота.
Пръстите на Незнайния мигновено стиснаха гърлото на Стилиан и
отметнаха главата му назад.
– Не. Вие ми откраднахте смъртта. – Господарят на хълма размърда
Крадеца на зората
312
ръце и Незнайния го предупреди: – По-добре недей. Не си толкова бърз.
– Стисна по-силно и Стилиан се задави. Този път вдигна ръце в умоля-
ващ жест. – Аз избрах кога да умра. Малцина имат тази възможност, а
вие ми отнехте и нея.
– Все пак си жив… – изхърка Стилиан.
– Мога да навестя собствения си труп.
– Дензър…
Дензър като че чак сега забеляза спречкването.
– Незнаен, моля те да го пуснеш. Воинът се дръпна и изви глава
към него.
– Съжалявам.
Дензър вдигна рамене. Стилиан отпрати войниците от Ксетеск, ко-
ито бяха извадили оръжията си, но се вторачи с явна неприязън в Нез-
найния, щом той изръмжа:
– Не съм експонат от колекцията ви, Аз съм един от Гарваните.
– Дензър, искам да поговорим – промълви Стилиан. – Навън.
Дензър въздъхна и го последва, но преди това стисна за миг рамото
на Незнайния. На излизане зърна с ъгълчето на окото предоволната ус-
мивка на Вулдарок.
Стилиан не се отдалечи много от павилиона и напъди с жест по-
мощниците си.
– Кажи ми как си.
Дензър си потърка очите. Знаеше, че са хлътнали, възпалени и с
тъмни кръгове около тях.
– Не мога да възстановя запасите си от мана, не се съсредоточавам
достатъчно за по-сложни заклинания и не успявам да настроя зрението
си към спектъра на маната.
Това беше достатъчно за Стилиан, но далеч не изчерпваше
истината.
Чувството за празнота проникваше дори в костите му и го вледеня-
ваше. Онази част от съзнанието му, която толкова дълго споделяше със
Следника, се бе изгубила. Най-много болеше от загубата на безплътния
глас и усещането за друг живот наблизо. Някакво късче от него бе умря-
ло заедно с демона.
– Скоро ще си възвърнеш способностите – ободри го Стилиан. –
Нуждаеш се само от отдих. Уви, мъката няма да си отиде толкова лесно.
– Гласът му се смекчи. – Съжалявам за смъртта на твоя Следник, но не
мога да разбера защо е нападнал отряда на Найър. Това не ми пречи да
съм доволен от възмездието, сполетяло предателя.
Джеймс Баркли
313
– Искал е да отвлече вниманието им, защото са били твърде близо.
Може би са щели да настигнат Гарваните преди Тривернското езеро.
Може би… Мисля си, че не беше принуден да го направи. Искал е да
покаже на какво е способен.
– Но той беше само Следник – смръщи се Стилиан. – А ти му при-
писваш гордост…
– Имал ли сте някога свой Следник? Господарят на хълма завъртя
глава.
– Не можете да си представите какво си мислят. Аз вече знам.
Стилиан си подъвка устните, озърна се към разпилените облаци в
утринното небе и накрая помоли:
– Покажи ми катализаторите.
– Не са у мен.
– Но къде си ги…
– Носят ги Гарваните. Не биваше да попадат в Ксетеск.
– О, да, не биваше.
Шум в отсрещния край на лагера ги прекъсна. Тропотът на копита
се засилваше, скоро Гарваните и Евансън се показаха иззад храстите.
Спряха пред павилиона и слязоха от конете. Хирад веднага тръгна към
Дензър, но преглътна напиращия въпрос щом срещна погледа му. Скло-
ни глава почтително и стисна дясната му ръка.
– Споделям болката ти.
– А аз – твоя гняв – усмихна се унило Дензър. Незнайник седеше на
скамейка до масата и говореше с Илкар и Ериан. В гърлото на Хирад за-
седна буца, той позяпа огромния мъж преди да си възвърне дар слово.
Изражението на лицето, отмерените движения на ръцете, плъзгане-
то на дланта по темето и назад към шията… Всичко беше същото. Вмес-
то Сол виждаше Незнайния. Без маска, без празен поглед, без брадва, на
гърба.
– Слава на всички богове, това си ти!
Незнайния стана и двамата се прегърнаха. Хирад го тупна по гърба.
– Как се чувстваш? Незнайния се отдръпна.
– Не знам. Поне знам кой съм. – Сви рамене. – Знаех и преди… ти
да ме разпознаеш. Но не можех да говоря с теб. Нещо ми забраняваше,
само очите ме издадоха. Хирад, аз трябваше да съм мъртъв…
– Само че не си и не ми пука как е станало. Важното е, че те
виждам.
– Ще повториш ли думите си, ако пак отидем пред онзи хамбар?
– Ами… да, защо не? – смути се варваринът.
Крадеца на зората
314
– Защото можеш да ме видиш и там… заровен в земята. Къде е
Дензър?
– Отвън – кимна Хирад към изхода на павилиона, отреден за Ксе-
теск. – Защо?
– Искам да се уверя, че е добре.
Хирад понечи да тръгне след Незнайния, но Илкар отсече:
– Не му дотягай! Ела да пийнеш нещо, а и сигурно си прегладнял.
Варваринът го погледна чак когато Незнайния излезе.
– Не, сащисан съм. Какво говори?
Седна до елфа, който му наля вино и бутна пред него чиния с месо
и хляб.
– Трябва да разбереш колко му е трудно да свикне. Хирад сякаш от-
казваше да разбере.
– Слушай – продължи Илкар, – за нас той си е все същият Незнаен
– на външност, говор, походка… Във всичко. И душата, и умът, и спо-
мените му са същите. Само че към тях е добавено преживяното, което
никой от нас няма да проумее никога. Той знае, че може да изрови собс-
твения си труп от гроба. Поблъскай си главата над това.
Варваринът не отдели много време за мислене.
– Добре де, а защо толкова е загрижен за Дензър?
– Точно сега в главата му е пълен хаос. Ериан може да потвърди, че
не във всичко казано от него има смисъл. – Тя кимна. – Опитва се да по-
тисне онова, с което не се справя, затова напред излиза желанието да
закриля Дензър. Не забравяй какъв беше Незнайния довчера. Не е забра-
вил и не се знае дали някога ще забрави.
– Той ли е или не е той? – тръсна глава Хирад.
– Да, боговете са ми свидетели. Но има единствени по рода си зат-
руднения, които ще преодолее сам. Дай му време.
– Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно.
– Хирад, успокой се. Първо си мислеше, че умира, но се събуди ка-
то Закрилник и сега отново е Незнайния. Дай му време! – Илкар разгада
разочарованието в очите на варварина. – Разбрахме ли се? – Хирад едва
помръдна брадичка. – Добре. А сега яж. За много неща имаме да при-
казваме, като си починеш.
Селин се събуди от викове навсякъде около нея. Тя лежеше и се ос-
лушваше. Денят бе започнал само преди час и още нямаше пълни запаси
от мана след мисловната връзка.
От приказките на западняците разбра скоро, че претърсват навсякъ-
де в Парве. Тя се намръщи и свали маската, после отвори постепенно
Джеймс Баркли
315
очите си, за да не ги заслепи светлината.
Малко не й достигна късмет, щом откриха трупа толкова скоро. Се-
лин пропълзя към парапета, след като се увери по врявата, че точно под
нея няма никой. По-назад и в посока към площада крясъците бяха чести
и силни, чуваше се тряскане на врати. Търсеха упорито и старателно,
което не беше присъщо за западняците, но с тях имаше достатъчно и от
поклонниците на Върховните вещери.
Тя оформи мана за прикриващо заклинание, изрече заповедното
слово, спусна се на улицата и тръгна към Раздраната пустош. Подмина
бързо, но предпазливо последните сгради, никой не я бе подгонил. Зао-
биколи голяма купчина отломки и се закова на място. Пръстен от запад-
няци, застанали рамо до рамо, обграждаше Парве. Тя се врътна и побяг-
на обратно в града.
Едва навлезе в застроената наново част и видя другата редица – за-
падняци и шамани по всяка улица, надничаха и душеха, не пропускаха
мазета и покриви. Селин попадна в гъста мрежа, която се затягаше. Ша-
маните знаеха, че е наблизо, но невидима, вероятно долавяха, и следите
й в маната.
Страхът най-сетне се промъкна в съзнанието й, пипалата на съмне-
нието подронваха увереността. А Стилиан толкова се гордееше с нея
снощи, описваше й как тя ще се завърне победоносно в Ксетеск и пове-
че никога няма да се разделят. За миг си върна смелостта.
Западняците бяха препречили всеки път към спасението, освен
един. Тя погледна небето. Само хиляда стъпки над земята облаците биха
я скрили. Не й харесваше много тази идея, но беше най-добрата, щом
нямаше друга.
Изкатери се по стената на плоска барака, а плътната редица настъп-
ваше на стотина крачки след нея. От другата страна на улицата шестима
западняци също се качиха върху покрив и тръгнаха по него, разперили
ръце. Тя се почуди за миг дали не би могла да им се изплъзне при такова
претърсване, но скоро при тях се качи и шаман. Трябваше да се махне
веднага.
Притисна се към близкия комин, разсея прикриващото заклинание
и се подготви за Сенчести криле. Почти незабавно някой изрева. Отвори
очи. Видяха я откъм края на града и мнозина вече тичаха към сградата.
Селин се съсредоточи и след секунди беше готова.
Крилете изникнаха на гърба й, трудно забележими на дневна свет-
лина. Пристъпи напред и се издигна, после полетя бързо към Раздраната
пустош. Под нея се разнесоха заповеди и мнозина започнаха да стрелят
Крадеца на зората
316
с лъкове, но стрелите не стигаха до нея. Селин се усмихна. Не искаше да
напусне Парве по този начин, но какво толкова… Вече си представяше
огнището в кулата на Стилиан.
Нещо я блъсна в гърба, изкара въздуха от дробовете й и я преметна
надолу. Тя с мъка задържа крилете и пак се опита да набере височина,
но този път сякаш имаше оловни тежести на краката си. Озърна се през
рамо. Тънък бял лъч свързваше тялото й с ръката на шаман. А под нея
се смееха и подскачаха западняци, обърнали лица нагоре.
Застави се да размаха крилете още по-неистово и като че надделя,
но вторият удар по шията я запрати с хълбока напред във висока стена.
Тя се стовари зашеметена на земята, а от Сенчестите криле нямаше и
помен.
– Дяволите ги взели…
Чуваше доволните викове и трополенето на тълпата. Опря гръб в
стената и се изправи, погледът й се избистри. И отляво, и отдясно към
нея тичаха стотици западняци. Измъкна меча от ножницата на гърба си.
Един от воините в рошави кожи се ухили и размаха брадвата си в отго-
вор. Другите спряха и се отдръпнаха малко, за да не му пречат.
Той беше едър мъж с тежки кости, невчесана черна брада и близко
разположени очи. Хвърли се към нея и замахна да я съсече странично.
Селин само се гмурна под удара и му разпори корема. Той изпъшка и се
присви на земята, притиснал раната с длани.
След миг стъписано мълчание всички изреваха и се скупчиха около
нея. Тя успя да извади и кинжал от ботуша си, после я погълна мелето
от кожи, стомана и юмруци.
Първият умря с пронизано от кинжала сърце, вторият се свлече с
разсечен крак, но другите хванаха ръцете й и избиха меча. Долепиха я
до стената и смъкнаха качулката.
Пак я зяпнаха, но щом се разкикотиха доволно, тя се смръзна.
Мъжете наоколо се настроиха по-нехайно и разхлабиха хватката.
Селин завъртя китки, едната стрела прободе някого под брадичката,
другата отскочи от нечия глава, но бяха безброй…
Събориха я на земята и с радостно животинско ръмжене разрязаха
и съдраха дрехите й. Опипваха, драскаха и деряха, скоро потече кръв от
десетина рани. Мяташе се в упорито мълчание, но те я задържаха – раз-
крачена, гола и изпаднала в ужас.
Отекна властен глас, тълпата притихна и направи път на шаман.
Той беше на средна възраст, с одежди от дебели платове, а сивеещата
му коса бе вързана на опашка. Селин се отърва от ужаса на
Джеймс Баркли
317
неизвестността, защото вече знаеше какво я чака. Стигна й волята да
впери поглед в очите му.
– Бре, бре, каква е хубавка – зацъка с език шаманът, разкопча кола-
на си и коленичи между краката й. – Май дълго ще чакаш да те избави
смъртта.
Изнасилването беше безмилостно – не само тласкаше с жестока
грубост, но и мачкаше гърдите й. Селин не си позволи да почувства
унижението и болката, само вдигна глава да го погледне още веднъж.
– За да си го извадиш, ще трябва да ме разрежете – обеща и натисна
с все сила кухия кътник в устата си.
Отровата я порази мигновено и всеки мускул в тялото й се сви с не-
обуздана сила. С последния изблик на мана чу и последния звук в живо-
та си – писъците на шамана.
Крадеца на зората
318
ГЛАВА 26
Страдалческият и яростен вик на Стилиан се чу и на другия бряг на
Тривернското езеро. Последният прилив на мана от умиращата Селин
беше като кол, забит между очите му. Шестима мъже го укротиха с го-
ляма борба, а чак второто заклинание го потопи в сън, но и тогава съл-
зите се стичаха по лицето му, а бузите му пламтяха в треска. Когато се
събуди, погледът му бе помръкнал и той закрачи веднага към павилио-
на, решен да не губи нито час повече.
Креслата бяха върнати за малко в залата, подредени в плитък полу-
месец от едната страна на дъсчената маса, на която обаче имаше пок-
ривка, свещи, гозби и вино. Стилиан седна до Барас в средата, Вулдарок
беше отляво, Херист – отдясно. А отсреща се настаниха Гарваните. На
скамейката пред масата бяха Дензър, Илкар и Хирад. Незнайния стоеше
зад тъмния маг. Зад тях седяха Уил, Троун, Джандир и Ериан, поканени
по-скоро като наблюдатели.
Нямаше предварителна уговорка за какво ще говорят. Само допре-
ди ден подобна среща щеше да е немислима. Но положението се влоши
дотолкова, че Гарваните склониха да обсъдят с другите какво смятат да
правят отсега нататък.
Стилиан, който неспирно сплиташе пръсти, бездушно ги осведоми
за решението да получат помощ в минаването през Подкаменния про-
ход, но засега не разкриваше с каква магия ще бъде превзет. Дензър се
взираше в него и ненатрапчиво се опитваше да долови чувствата му.
Господарят на хълма усети допира на съзнанието му и го погледна
измъчено.
– Те ми отнеха Селин. Ще им го върна тъпкано.
– Съжалявам, господарю.
– Сега вие ми кажете какви са намеренията ви, след като минете
през прохода.
– Не – отсече Хирад.
– Моля? – слиса се Вулдарок.
И другите представители на Школите се наежиха.
– Хирад, бъди по-тактичен, моля те – неловко промълви Илкар. –
Той искаше да каже, че…
– Няма да ви кажем, защото не е и нужно да знаете, за да сме в по-
голяма безопасност. А пък ние няма как да знаем какво ще решим,
Джеймс Баркли
319
докато не видим отблизо срещу какво сме изправени. Известно ви е, че
ще се отправим към храма на Повелителите на мрака. След това – към
Раздраната пустош. – Хирад си наля вино. – Друго няма засега. Ще ви
известяваме докъде сме стигнали.
Седящите около масата се смълчаха, някои от изумление, други от
уплаха. Само варваринът беше невъзмутим.
– Е? – разпери ръце накрая. – Какво ви притеснява?
– Хирад – започна Стилиан, – притеснява ни това, че нямаш предс-
тава с какво се захващаш. Нехайно ни казваш, че ще отидете с най-могъ-
щото заклинание, сътворявано някога в Балея, към вражеските земи, все
едно сте тръгнали на разходка в гората. Не можем да си позволим про-
вал – тропна той по масата.
– Да, ама ако погледнеш през моите очи, престарахте се да ни про-
валите, откакто ни наехте за тая задача. – Хирад се понадигна от ска-
мейката и се наведе чак до лицето на Стилиан. – Знаем как да си свър-
шим работата и ще успеем, ако ни оставите на мира. – Седна, но изпъна
показалец към Господаря на хълма. – И повече не ми разправяй, че не
разбирам какво става, щом още седя до Дензър, след като толкова много
от приятелите ми са мъртви или се крият.
У Стилиан уважението надделя над силния гняв, но той старателно
отбягваше погледите на другите старши магове.
– Не съм свикнал с такова пренебрежение към моя ранг – изрече
той сдържано.
– Не съм се подигравал на ранга ти – отвърна варваринът. – Само
обясних на всички ви кой е най-прекият път към победата.
– Време е да продължим нататък – обади се Херист. – Убеден съм,
че всички вярваме в способността на Гарваните сами да се изберат най-
доброто решение. Но според мен е Най-благоразумно ние, представите-
лите на Школите, да съхраняваме двата катализатора, докато не бъде
взет и третият.
– Знаех си – подхвърли Хирад.
– На какво се усмихваш?
– На това, че ме вземате за идиот.
– Хирад – намеси се веднага Илкар, – дано не си направил каквото
подозирам…
Дензър обаче плесна варварина по гърба и се разсмя, колкото и да
беше намусен досега.
– Чудесно, Хирад, браво на теб.
Стилиан се вторачи в Дензър, Барас – в Илкар.
Крадеца на зората
320
– Обяснете ми – настоя Вулдарок, чиито бузи пак се зачервиха. –
Мразя да ми се присмиват.
– Уверявам ви, че се смея само на дарбата му да ни удивлява непре-
къснато. Хирад, кажи ни къде са катализаторите.
Варваринът вдигна рамене.
– На място по пътя оттук до стопанството, където бяхме отседнали.
Не ми се ще да го описвам подробно. И преди да се развикате, искам да
знаете, че ми дойде до гуша от хора, които все напират да ми дърпат
конците. Просто се погрижих Гарваните да имат с какво да се пазарят,
та никой да не ни преметне отново.
– Но нали знаеш, че ви нападна изменник от Ксетеск! – Вулдарок
удари с юмрук по облегалката на креслото си. – И сега никой не
охранява най-скъпоценните предмети в Балея…
– Но и никой няма да ги открие – натърти Хирад. – Все ми е едно
кой ще реши да ни убие. Важното е, че се доверявам само на трима ма-
гове в целия свят – ето ги, седят сред Гарваните. Сега трябва да минем
през прохода, без да протакаме повече. Ако сведенията ви са точни, за-
падняците ще бъдат при нашите граници след най-много четири дни.
Нямам желание да се блъскам в тях, докато се провирам под върховете
на Чернотрън.
Дензър се подсмихваше, Незнайния го гледаше, Илкар зяпаше Хи-
рад с увиснало чене, а старшите магове бяха онемели от ярост. Но не и
Херист. Той пръв се надигна от креслото.
– Поздравявам те, Хирад. Ти надхитри всички ни. Засега… Жалко
че не ни се доверяваш, защото всички искаме да опазим Балея. Надявам
се и в идните дни да си толкова находчив. Започва жестока игра за на-
шите земи и Крадеца на зората е единствената карта в ръцете ни. Прес-
тъпно ще е да я изгубим.
– Абе ти съвсем ли изкуфя?! – избухна Илкар, когато само Гарвани-
те останаха в павилиона.
– Получихме каквото искахме. Защо се сърдиш?
– Защо ли?… – заекна елфът. – Ти ще проумееш ли някога колко
могъщ е Стилиан? Или другите представители на Школите? Кому беше
нужно да им натриеш носовете? Не стига това, ами си зарязал катализа-
торите в някоя ливада. Да не мислиш, че ще цъфнат и ще вържат там?
Хирад се хилеше.
– Отпусни си душата, Илкар. Сега ще ти кажа… А ония дали
подслушват?
– Друго не бих очаквал от тях – промърмори елфът. Хирад го
Джеймс Баркли
321
погледна многозначително. Илкар въздъхна, промълви няколко думи и
разпери ръце, сякаш обгръщаше всички в нещо невидимо. Звуците из-
вън павилиона заглъхнаха.
– Хайде да чуем къде си зарязал катализаторите?
– Ей толкова далеч са от нас – показа варваринът с палец и
показалец.
– Май не схващам – примигна елфът.
Хирад издърпа верижка изпод ризата си. На нея висяха значката и
пръстенът.
– Щели да цъфнат и да вържат… Ти за какъв ме вземаш?
След пристигането на Дарик градчето до прохода стана неузнавае-
мо. Възстановиха отводнителните канавки и по главната улица имаше
само един-два пръста кал, а вятърът я изсушаваше бързо. Около сгради-
те бяха гъсто наредени палатки и заграждения за кавалеристите и конете
им, а и за петте хиляди пехотинци – авангарда, пратен да брани източ-
ния вход от набези на западняците.
Войската строеше укрепления на повече от един изстрел с лък от
входа. Нищо не нарушаваше тишината в прохода. Нито един от магове-
те, влезли там под прикриващи заклинания, не се завърна. Западняците
като че чакаха нещо повече от подкрепления. Дарик се безпокоеше, а
това означаваше, че надушва нещо, свързано с магия.
Два дни след тръгването от Тривернското езеро Гарваните се поя-
виха при прохода. Съпровождаха ги тридесет магове от Ксетеск. Вечер-
та преди опита за превземане на прохода Дарик чу подробности за нова-
та нападателна магия на Тъмната школа. По-късно използва шанса да се
поупражнява с Хирад в бой с мечове, за да пропъди от въображението
си виденията. Веднага се бе настроил дружелюбно към варварина и до-
ри малко му завиждаше за ролята, която имаше, и за непреклонния инат.
На следващата сутрин новите отряди на западняците щяха да бъдат
на един ден път от прохода и Дарик се ядосваше, че не биваше да чакат,
докато всички врагове се напъхат в капана. Причината беше не само в
необходимостта Гарваните по-скоро да минат отвъд планините. Трябва-
ло и измеренията да са подходящо съчетани. Надяваше се някой да про-
яви любезност и да му обясни най-после какво означава това.
В Гиернатския залив духаше южен вятър. Следобед небето беше
чисто, но после се струпаха тъмни облаци. Далеч навътре в океана вече
валеше, водата и небето се сливаха в сива мътилка. През нощта дъждът
щеше да стигне и до сушата.
Бароните Блекторн и Гресе стояха на полегатия източен бряг на
Крадеца на зората
322
залива, покрит с пясък, а не с чакъл. Вдясно от тях планините Чернот-
рън започваха със стръмни канари, за да се проточат на шестстотин ми-
ли чак до северния бряг на Балея при Тривернския залив. А зад тях, на
някакви си два часа път, бяха укрепеният град Блекторн и неговият
замък.
Средището на най-могъщия барон в Балея преграждаше пътя на се-
вер към Подкаменния проход, а донякъде и на югоизток към Гиернат.
Повечето от седемте хиляди жители се занимаваха с миньорство и селс-
ко стопанство и бяха сериозно допълнение към постоянната войска на
барона.
С доведените от Гресе четиристотин войници и наемници защитни-
ците на южна Балея наброяваха хиляда редовни войници и две хиляди
запасняци и нито един от тях не беше в повече. Според пратените от
Подкаменния проход сведения поне шест хиляди западняци щяха да
прекосят залива. Предстоеше тежка кървава битка.
Около бароните стояха магове и адютанти. Маговете подпомагаха
очите си със заклинанието Орлов взор и съобщаваха какво откриват в
другия край на залива. Там пясъкът бе почернял от лодки и воини.
– Изглежда са доста над шест хиляди – каза Гресе. Един маг се
обърна към него.
– Няма как да ги преброим. Заемат поне пет километра от брега, но
това е заради многото лодки, които носят. Прииждат още отряди от
югозапад.
Блекторн се прокашля. На четиридесет и няколко години високият
мъж още беше с черна брада, вежди и коса. Смееше се рядко, не понася-
ше глупаци и по припряната му походка със забит в земята поглед личе-
ше колко е угрижен. Също като Гресе носеше дебело наметало върху
бричовете, ризата и кожената туника.
– Товарят ли снаряжението си?
– Да, господарю – потвърди неговият старши маг.
– Значи ще отплават скоро. Подозирам, че чакат само да се стъмни.
– Вероятно.
– Хм… – Баронът приглади брадата си. – Искам да потопите колко-
то може повече от тези лодки, без да се изтощите докрай. Горещ дъжд,
Огнени кълба, Ударни вълни, Леден вятър – каквото предпочитате. От-
дели половината си магове за това, ще ви пазят сто войници. Искам и
магически капани в пясъка, нека първите лодки, стигнали брега, да
пламнат, за да пречат на врага. Не позволявайте да ви връхлетят. Щом
повече западняци се доберат до сушата, отстъпете към замъка. Те не
Джеймс Баркли
323
могат да превозят коне, значи ще им се изплъзнете. Всичко ли разбра? –
Магът кимна. – Аз и Гресе се връщаме в града. Там ще им се опълчим
по-сериозно.
Блекторн, закрачи към коня си и слугата му подаде юздите. Гресе
не изостана. Усмихваше се – на западняците нямаше да им е лесно да
продължат към Подкаменния проход и Гиернат.
– Какво правят останалите от Търговския съюз? – промърмори
Блекторн.
– Твърде заети са в свади кой да завземе моите владения, за да ни
помогнат, или прекалено твърдоглави, за да повярват в опасността. А и
всички са свикнали да не се доверяват на Школите.
– Което доскоро беше благоразумно. – Блекторн го погледна. –
Какво реши за твоите поданици?
– В Таранспайк ли? Още са в замъка, но им наредих да не оказват
съпротива, ако някой се опита да ги обсади. Не си струва. Синовете ми
са там, ще ги изведат на безопасно място, разполагат с моя печат и мо-
гат да настанят хората ни в Корина за моя сметка, ако се наложи. Той
няма да се занимава с тях, ако се предадат.
– Той? За Понтоа ли говориш?
– Да.
– Хм… Гресе, никога няма да забравя това.
– Правя го за Балея, не само за теб.
– Но единствен ти имаш доблестта да застанеш до мен. С огромно
удоволствие ще постъпя по същия начин, когато дойде времето да си
върнеш Таранспайк. Тъкмо заради отрепки като Понтоа настъпи такъв
упадък в Търговския съюз и нямаме силата да се браним. Алчността му
е изяла ума, но скоро ще трябва да си плати за това. Лично ще се заема с
него. – Изражението му стана по-благодушно и изненада Гресе. – Стига
да оцелеем, разбира се. Но сега за двама ни е време да си сгреем краката
пред голямото огнище, да опитаме най-доброто вино от моите изби и да
чакаме сигнала.
Бароните пришпориха конете си към град Блекторн.
Крадеца на зората
324
ГЛАВА 27
Съдбовното за Подкаменния проход утро започна без дъжд, но над
планината отново се събираха тъмни облаци. По зазоряване кавалерията
на Дарик се подготви за атака и потегли към прохода. Пред бавно нап-
редващата колона вървяха тридесет магове от Ксетеск, млади и стари.
Всички носеха емблемата на Господаря на хълма – кула над корона, из-
везани със злато на черен фон.
Гълчавата притихна, щом конниците се подредиха зад маговете.
Гарваните яздеха най-отзад. Чуваха се само чаткане на копита, неспо-
койно цвилене на коне и плющене на стотици наметала, подмятани от
вятъра.
Дарик яздеше с гордо изправени рамене. Първият генерал на сбор-
на войска от четирите Школи след толкова столетия – чест, за която до-
ри не мечтаеше доскоро.
Но сега пред него маговете очакваха заповед, а зад гърба му петсто-
тин конници щяха да се втурнат в прохода, когато им даде знак. Всяка
стотна имаше свои защитни магове, които да я пазят от вражески стрели
и копия, както и от магия, а и да осветяват прохода.
Хирад, Илкар, Ериан и Незнайния бяха около все още бледия, но
по-приказливо настроен Дензър. Джандир, Троун и Уил – с още повече
бели косми по главата – говореха помежду си. Хирад се подсмихна тъж-
но, защото си спомни първите дни на Ричмънд, Талан и Рас в отряда. И
новаците скоро щяха да се почувстват наравно с останалите… ако
доживееха.
– Какво ще направят сега? – попита варваринът. – Ще бъде нещо
страховито, щом са се събрали тридесетима…
Дензър вдигна рамене.
– Гледката ще си струва чакането.
– Стига де, сигурно вече се досещаш – укори го Илкар. – Щом ще
ни покажат плодовете на двайсетгодишни изследвания, все трябва да си
дочул нещо в Ксетеск.
– Ха… Ти май си мислиш, че нашите изследователи са откровени
като вашите. Не забравяй, че в Ксетеск сътворяването и овладяването на
ново заклинание е най-прекият път към званието Магистър.
– Ако няма да споделиш никакви слухове с нас, дръпни си ръката
от кръста ми – усмихна се Ериан.
Джеймс Баркли
325
Дензър не помръдна.
– Не искам да развалям изненадата, а ако не се лъжа, ще бъде нещо
невиждано досега.
– Поясни, моля те – обади се Незнайния, който рядко отваряше уста
и не се отдалечаваше от тъмния маг.
Дензър се подвоуми.
– Добре… Ще кажа само, че това е пространствена магия, неимо-
верно трудно е да задържиш заклинанието под контрол и ако не ме лъже
усетът, свързано е с вода.
– Вода… – повтори Хирад.
– Просто гледайте – поклати глава Дензър. Дарик каза на маговете
да започват.
Двадесет и един от тях пристъпиха напред и се подредиха като три
страни от квадрат. Старшият заповяда оформяне на маната и в следва-
щия миг всички наведоха глави, а ръцете им се изопнаха, сякаш задър-
жаха огромна тежест. Стискаха клепачи и се отметнаха назад. В мигове-
те на измамен покой Дензър изпъшка, щом усети формата на маната.
– Ама че е мощно…
Маговете закрачиха към входа на прохода. Все още не се виждаше
никой навътре.
– Готови за Въздушна защита!
Трима магове от Джулаца започнаха заклинанието, с което щяха да
пазят беззащитните срещу обикновена атака магове от Ксетеск.
Когато до тъмната паст на прохода оставаха двайсетина крачки, от-
там полетяха първите стрели, но отскочиха от непробиваемата, макар и
невидима защита, която отдавна бе усъвършенствана в Джулаца.
Тъмните магове спряха, но продължаваха да се трудят над формата
на маната. Дензър бе пренастроил зрението си и се слиса от вида на зак-
линанието. Структурата му хем изглеждаше хаотична, хем притежаваше
чудат ритъм и симетрия. Формата беше грамадна, обемът й бе по-голям
от входа на прохода.
– Никога не съм…
– Невероятно е – потвърди Илкар.
– И неустойчиво – добави Ериан. – Дано го задържат.
– Как го виждате? – попита Уил.
Описаха му пулсираща тъмна синева с променливи краища, чийто
оттенък напомняше за могъществото на океан. Пронизваха го оранжеви
ивици, преливащи се неспирно, които ту се увиваха в спирали, ту се раз-
деляха. За всеки маг това беше въплъщение на красотата, за другите –
Крадеца на зората
326
нещо, което умовете им отказваха да възприемат.
Напред изтичаха стрелци с лък и двайсетина западняци с мечове
изскочиха от прохода, дебелите мъхнати кожи на дрехите се гънеха по
телата им, плитките подскачаха на гърбовете, очите им святкаха диво
под масивните чела.
Стрелците опънаха лъковете си и крясъците секнаха. Оцелелите из-
бягаха в прохода.
– Пускайте! – нареди веднага след това старшият маг от Ксетеск.
Успоредно на земята светна червена линия, увиснала десетина
крачки над входа. След един удар на сърцето се появиха още три и във
въздуха възникна съвършен квадрат със страни по петдесет стъпки. Ли-
ниите съскаха и пращяха, но не помръдваха. Зад квадрата маговете се
наклониха още повече назад, изпънали ръце и стиснали празното прост-
ранство. Изглеждаше неизбежно да паднат по гръб, но се държаха за
оформената мана.
– Свържете и отворете! – заповяда старшият маг. Въздухът забръм-
ча, линиите на квадрата се оцветиха в цялата пъстрота на видимия спек-
тър. Двама магове отлетяха встрани и застинаха в калта, над дрехите,
кожата и косите им се виеха струйки дим. Ушите на околните звъннаха
от кратката тишина. След това страшният грохот на вода заглуши всич-
ко останало.
Рукна поток от морска вода с обхвата на квадрата. Изригна бясно
от пространството между измеренията и се блъсна в твърда повърхност
далеч навътре в прохода. Бушуваше неспирно и несъмнено помиташе
всичко по пътя си.
Маговете се бореха да закрепят квадрата, който се гънеше над земя-
та. Водата изтръгваше от корен бурените, прораснали около входа, ос-
търгваше и пръстта до гола скала, навсякъде потичаха нови разпенени
ручеи. А ехото носеше от прохода бучене, равняващо се на тътена от не-
бето. Чуваше се грохот на откъртени камъни, пукане на греди, нацепени
като съчки. И съвсем слабо, може би само във въображението на свиде-
телите, писъци на пометени хора. През тази мощ можеха само да
немеят.
Илкар изруга под носа си.
– Черпят вода направо от океан. От проклет океан в друг свят…
И да бе извикал, никой нямаше да го чуе.
Маговете сякаш удържаха стихията цяла вечност, макар че се изто-
щаваха пред очите на останалите. Успяха да свържат измеренията за по-
вече от две минути. Накрая магическият водопад изчезна с внезапността
Джеймс Баркли
327
на появата си.
Стряскащата тишина беше нарушена от възклицания. Но изцедени-
те докрай магове нямаха сили дори да се поздравят един друг. Просто се
свлякоха на земята.
Другите се развикаха възторжено вместо тях, но Дарик ги прекъсна
гръмогласно:
– Отдръпнете се!
Конниците хванаха юздите по-здраво, а други магове от Ксетеск и
Джулаца изтичаха да изнесат изтощените, за да разчистят пътя на
кавалерията.
Дарик вдигна меча си нагоре и Гарваните също яхнаха конете си.
– Щитове и светлина! – заповяда генералът.
Маговете на конницата извършиха заклинанията си бързо и безпог-
решно, над колоната се появиха две дузини светлинни кълба.
– Напред!
Дарик рязко махна с ръка и смуши коня си в хълбоците. Изпод ко-
питата се разхвърча пръст, отсечените заповеди на стотниците се смес-
ваха с шума от подкови и хамути.
От пукнатините над входа още се стичаше вода, когато кавалерията
на Школите нахлу в Подкаменния проход.
Гресе и Блекторн решиха да гледат началото на втората война със
западняците от хълмче само на триста крачки от брега, където нашест-
вениците щяха да стъпят на сушата.
Щом се развидели, бароните видяха, че западняците са навлезли в
залива с надеждата мракът да ги скрие. Блекторн очакваше точно това и
авангардът му на брега бе готов три часа преди изгрев.
Той плъзна поглед по съдовете, на които се бяха натоварили запад-
няците – от малки гребни лодки с по десетина души до търговски кора-
би, които можеха да натоварят стотици. Странна гледка, още по-тревож-
на заради пълното мълчание.
Чуваха само шумът на вятъра в платната и плискането на вода по
веслата.
През нощта в залива вилня буря и Блекторн се досети, че е забавила
нашествениците. Явно се бяха надявали дневната светлина да не ги сва-
ри далеч от брега.
На сушата ги чакаха четиридесет магове. Тридесет от тях щяха да
пречат на десанта, другите десет щяха да пазят тях и стотната от мечо-
носци, на които бе възложено да отблъснат първите слезли на сушата
врагове.
Крадеца на зората
328
А в пясъка бяха скрити невидими защитни заклинания, всяко спо-
собно да погуби с взрив поне десетина от враговете. Маговете щяха да
ги задействат при отстъплението.
Блекторн каза на хората си, че е доволен.
– Ще им дадем добър урок.
Корабите и лодките доближаваха, по носовете им се бяха накачули-
ли западняци, които безмълвно се взираха в брега. Гресе не бе очаквал
това мълчание.
– Това са поне четиристотин съда…
– Няма да са толкова още дълго – напомни Блекторн.
Вражеският флот настъпваше към източна Балея в необичаен по-
кой, но скоро съвсем различна буря от снощната щеше да забушува в
Гиернатския залив.
До брега оставаха около двеста разтега, когато маговете се раздели-
ха на три групи и застанаха на дюните над него. Старшият сред тях каза:
– Виждате добре целите си. Ако объркате заклинанието, не стойте
тук в опит да го повторите. Ако го извършите успешно, също не се раз-
мотавайте на брега. Искам да видя всички ви в замъка и след половин
денонощие да сте бодри и възстановени. Започнете, щом сте готови.
Гресе чуваше тихите напевни гласове, докато маговете насочваха
маната. И след две минути избухнаха пламъците.
На стотици крачки пред тях големи огнени капки се посипаха на-
гъсто от ясното небе върху корабите. Впиваха се с пушеци в дървото,
прогаряха платната, подпалваха кожи и коси. Не причиниха вреда на го-
лемите кораби, където имаше шамани, но в лодките тутакси започна
паника.
Стотици малки пожари се разпалваха по всяко открито парче дър-
во, платната се изпепеляваха за секунди, овъгляваха се ръце и глави. Ст-
рахът лиши ордата западняци дори от подобие на дисциплина. Насред
гъсто наредена група кораби един капитан завъртя руля с все сила, за да
не попадне точно под Горещия дъжд, и направо премаза изпречила се
пред кораба лодка с гребци. С мнозина се случи същото, корабите се
накланяха и десетки войници се премятаха зад борда. Водата сякаш кип-
на от размахващите ръце оцелели сред вълните, от бясно потапящите се
весла и съскащите огнени капки.
Вой от болка, писъци на умиращи, пукот на пламъци, трясък на
разбити корпуси… А останалата част от флота нито можеше да забави
ход, нито да обърне в гъмжилото. Още кораби и лодки навлизаха под
Горещия дъжд, врязваха се в опустели догарящи съдове и доубиваха
Джеймс Баркли
329
удавници.
Заклинанието се изчерпа, но западняците нямаха време да си отдъх-
нат. Повечето големи кораби се измъкнаха от гъстите пушеци и натъп-
каните по палубите хора крещяха свирепи закани.
Но след миг Огнени кълба озариха небето. В тях се съчетаваше ма-
на от трима или повече магове, заклинанието придобиваше огромна си-
ла. Десетки жълти и оранжеви топки колкото човешки ръст се стовариха
като падащи канари върху защитените с магия платноходи. Само някои
се изплъзнаха в морето. Гресе видя как точно пред него едно кълбо се
разпръсна по палубата и за миг превърна кораба, натоварен с поне трис-
та души, в пламтяща изтърбушена черупка.
Той се извърна. Откакто воюваше, наблюдаваше какво причинява
съчетанието между бойната магия и настървението на войниците, но за
пръв път присъстваше на такава касапница. Виковете на поразените от
огъня щяха да звучат в спомените му до последния миг от неговия жи-
вот. Не бе виждал досега и враг, който да е толкова неподготвен за мощ-
та на хвърлените срещу него заклинания. А тук имаха само четиридесет
магове. В замъка чакаха още два пъти по толкова.
Блекторн гледаше със сдържано задоволство.
– Не забравяй, че дойдоха да ни изтребят, да ни отнемат земите и да
заличат от Балея дори нашите следи. Ако магията на техните шамани е
слабовата, няма да ги жаля.
– Но защо не предпочете да ги направиш на пух и прах, докато още
са в морето? – учуди се Гресе.
– Не смеех да се надявам, че ще им навредим толкова – призна
Блекторн и си прехапа устните. – И не биваше да оставям града без за-
щитата на магове. Ами ако ни подгонят дотам, без да спират?
Западняците напредваха към брега, а противниците им бяха подгот-
вили още неприятности. Горящите останки от кораби и лодки се бяха
разпръснали на половин миля, но стотици не бяха засегнати и се прови-
раха между тях. Първите западняци стъпиха на сушата, но там хората на
Блекторн ги посрещнаха с огън и меч.
Войниците на барона имаха огромното предимство на по-високата
позиция, а откъм дюните ги подкрепяха стрелци с лъкове.
Изпълниха желанието на Блекторн и подпалиха първите лодки, за
да пречат още повече на следващите. Маговете нямаха мана за повече
заклинания и се втурнаха към конете си. Баронът виждаше, че западня-
ците могат да прегазят малкия му отряд за минути, и заповяда
отстъпление.
Крадеца на зората
330
Почти без загуби спечелиха в първия сблъсък от войната. Онези,
които ги подгониха, умряха в огнените капани, заложени в пясъка. Ви-
соки ивици от оранжев, жълт и син пламък плъзнаха по брега и погълна-
ха всичко по пътя си.
И въпреки всичко на източния бряг на Гиернатския залив стъпиха
хиляди западняци. Блекторн се изви на седлото да ги погледне и се
усмихна.
– Никой няма да превземе моя замък – каза си тихо. – Никой.
Гресе го чу, обзет от съмнения. Да, победиха, но димът се разпръс-
ваше и прииждаха още лодки. Явно бяха подценили нападателите. А
следващия път нямаха с какво да изненадат техните шамани.
Всичко щеше да се реши под стените на замъка Блекторн.
Подкаменният проход бе резултат от неимоверен труд по разширя-
ването на естествен процеп, криволичещ в планинските недра. Много
години и десет пъти повече хора бяха изгубени в прокопаването му, за-
почнато от група барони – предшествениците на Търговския съюз на
Корина. Но накрая имаха безопасен пряк път през почти непроходимата
планинска верига, разделяща Балея.
Близо до входа височината се снишаваше, колкото да мине каруца с
чергило, и започваше да се издига чак триста крачки по-навътре. Но ши-
рината навсякъде беше най-малко две каруци. Проходът минаваше през
невероятни естествени кухини и прекосяваше по мостове пропасти, чие-
то дъно бе осеяно с костите на окаяници без късмет или жертви на
убийства. Дори в галоп конник можеше да стигне до другия край за че-
тири часа.
Още с влизането в прохода Дарик се стъписа от опустошението, ко-
ето бе причинила магията на Ксетеск, свързала измеренията. Светлин-
ните кълба прогонваха мрака около кавалерията, която напредваше пок-
рай останките от укрепленията на западняците. Всъщност нямаше почти
никакви следи, че някой е градил тук защитни позиции.
Тук-там стърчаха късове дърво от пукнатини, виждаха се и разх-
върляни камъни до стените. От западняците нямаше и помен.
Нататък проходът се разширяваше и нагоре, и от двете страни. Да-
рик накара коня си да забави ход, щом зърна ужасяващо очевидните
последствия от заклинанието. Знаеше, че тук западняците са подготвяли
най-силен отпор – стрелкови позиции за големи арбалети и катапулти,
улеи за изливане на горящо масло. В скалите бяха издълбани казарми за
няколко хиляди войници, същински лабиринт от стаи и коридори се
простираше на поне половин миля отляво и отдясно.
Джеймс Баркли
331
Но тишината, в която бълбукаше течаща вода, стигаше като доказа-
телство колко точно бяха пресметнали всичко маговете от Ксетеск. Мо-
гъщият поток океанска вода, прехвърлен с огромна скорост между изме-
ренията, бе придобил неумолима сила в тясното каменно гърло след
входа, преди да залее неподготвените за стихията западняци.
Не би ги спасило нищо друго, освен навременно изтегляне от про-
хода. Водата бе нахлула във всяка кухина, за да заличи тяхното присъст-
вие. От някои по-високи позиции още се стичаха ручейчета. Дарик чува-
ше зад себе си приглушените възклицания и слисаното мърморене на
хората си.
– Нямало е къде да избягат – прошепна си той и се учуди на мимо-
летното съжаление към обречените.
– Да претърсим ли казармите? – попита един от заместниците му.
Дарик завъртя глава.
– Едва ли ще ви хареса онова, което ще заварите там. – Подкара ко-
ня в тръс, но още се озърташе. – Докъде ли е стигнала водата?
– Маговете от Ксетеск казаха, че се е процедила в пропастите чак
когато е заляла една трета от прохода.
– Питам се докъде трябва да им бъде позволено да стигнат в тези
техни проучвания… – промърмори генералът.
Подобни съмнения тормозеха и ума на Илкар, откакто светлинното
кълбо на Ериан показа на Гарваните как потопът е помел западняците.
– Не знаем достатъчно как това прехвърляне на материя влияе и на
двете измерения.
– Зависи колко често ще бъде използвано заклинанието – отвърна
Дензър. – Количеството вода, което видяхме днес, е нищожно за маща-
бите и на двата свята.
– Не можеш да отречеш, че равновесието бе нарушено, макар и в
твърде малка степен.
– Да, но ако преместиш песъчинка от едното блюдо на везните вър-
ху другото, разликата няма да се забележи.
– Само че някой ден поредната песъчинка ще наклони везните, ако
местиш само от едното блюдо в другото. Какво ще стане тогава?
– Колко жалко – промълви Незнайния, – че всички мислят само как
да използват такива заклинания във войната. А биха могли да прехвър-
лят вода от голямо езеро в измъчени от засуха земи…
Преди сборната кавалерия на четирите Школи да доближи запад-
ния край на прохода, навън се бе здрачило. Чак там се натъкнаха на пър-
вия жалък опит за отпор. Личеше, че вестта за водното заклинание на
Крадеца на зората
332
Ксетеск е стигнала дотук и страхът от повторението му е надделял.
Опустелите стражеви постове бяха красноречиво свидетелство.
В края на прохода обаче видяха набързо стъкмено укрепление, кое-
то препречваше пътя. Двайсетина западняци си бяха наумили да не до-
пуснат нападателите в западните земи. Всички имаха лъкове или арба-
лети, но Дарик спря недалеч от тях, уверен в защитата, която му осигу-
ряваха маговете.
Един от западняците се развика:
– Вашите магии няма да ни възпрат. Зад мен се събират войски, ко-
ито ще ви изхвърлят от Балея, и Повелителите на пустошта ще си въз-
върнат величието. Нашата магия пък ще ви направи безпомощни. Вър-
нете се да изкопаете гробовете си.
– Махнете се или умрете – кратко заповяда Дарик.
– Не можете да ни сторите нищо.
Генералът се усмихна зло и се обърна към своите магове.
– Нямам време за празни приказки. – Вдигна три пръста и предло-
жи: – Адски огън?
Те кимнаха и се подготвиха за заклинание. Дарик пак се вгледа в
западняците.
– Помолете се за последен път на боговете си, които и да са те.
Обърна коня си и се върна при конницата. След минута укреплени-
ето и защитниците му бяха пометени от пламъците. Половин час по-
късно магът, излязъл на оглед под прикриващо заклинание, се върна да
съобщи, че пътят на запад е свободен. Кавалерията излезе от прохода.
– Разпердушинихме ги – промълви Дарик, докато сподели питие на
прощаване с Гарваните до западния вход.
– Жалко че се разкарахте чак дотук – ухили се Хирад. – Ние сами
можехме да превземем укреплението.
Дарик се разсмя.
– Не се съмнявам.
– Какво ще правите сега? – попита Троун.
– Ще браним прохода, докато не се укрепим от тази страна. Най-
добрият начин да спрем западняците е да не ги допуснем отново в Под-
каменния проход.
– Няма да ви е лесно – обади се Джандир.
– Няма – кимна генералът. – Но скоро тук ще дойдат пет хиляди пе-
хотинци, а ако тази нощ успеем да си починем, утре маговете ще ни по-
могнат да задържим позицията. Но вие… Пада ви се най-трудната
задача.
Джеймс Баркли
333
– Така си е – каза Хирад, – още един добър боец нямаше да ни е из-
лишен. Няма ли пак да помислиш за поканата ми да дойдеш при
Гарваните?
– Засега ще си остана кавалерист.
Варваринът вдигна глава. Облаците от тази страна на планините се
бяха разнесли, но на запад тъмнееха.
– Илкар, твоите очи откриха ли нещо пред нас?
– Нищо, освен хълмове, дървета и хубави плодородни земи. Много
ще ми бъде приятно, ако и занапред не се мяркат западняци.
– Време е да тръгваме, за да намерим закътано място, където ще
прекараме нощта – настоя Незнайния. – Вредно е за здравето да се по-
майваме тук. Троун, уверен ли си, че знаеш откъде да минем?
Троун кимна и яхна коня си.
– Разгледах подробно картите. Хирад стисна ръката на Дарик.
– Опитайте се да удържите прохода. Може да имаме потеря по пе-
тите си, когато опитаме да се върнем оттук.
– Гледай да останеш жив. Искам пак да се пробвам в бой с дървени
мечове срещу теб.
– Четири на две за мен ли бяха?
– Четири на три. Късмет!
Гарваните потеглиха и скоро се изгубиха от поглед.
Крадеца на зората
334
ГЛАВА 28
Укрепеният глад Блекторн бе построен в плитка долина недалеч от
планинското подножие. Онези, които го бяха изградили, знаеха какво
тактическо значение има, тъй като контролираше пътищата на север
към Подкаменния проход и на югоизток към Гиернат. Блекторн беше
убеден, че западняците ще се стремят да превземат града, за да нападнат
силите на Дарик и донякъде да улеснят похода си срещу голямото
пристанище.
Отрядът, пресрещнал нашествениците на брега, се върна в замъка
към средата на облачното ветровито утро. Останаха само скрити съглед-
вачи, които да следят придвижването на западняците навътре в сушата.
Отбраната на замъка изглеждаше сравнително лесна задача. Онези
жители на града, които не можеха да участват в сраженията, вече бяха
преполовили пътя към по-добре защитения Гиернат. Някои тръгнаха
направо към Корина Блекторн бе решил да изгради двуслойна защита.
Стените на самия град бяха яки, но нямаше да устоят на неспирни-
те атаки на многохилядна войска. Там той разположи три четвърти от
стрелците си с лък и петдесет познавачи на нападателната магия. Имаше
и достатъчно магове, които да ги пазят от вражески обстрел. Защитни-
ците трябваше да отстъпят към замъка веднага след първия пробив в от-
браната. Блекторн се надяваше, че дотогава под стените ще се е натру-
пала камара от трупове на западняци.
Замъкът беше сърцевината на плановете му. Отвесните стени около
централната твърдина се издигаха седемдесет стъпки над града. На шест
места имаше и издадени навън кули за наблюдение и по-удобен
обстрел.
Северната порта бе цялата обкована с желязо, кулите от двете й
страни почти не позволяваха врагът да доближи с таран, за да си пробие
път в крепостта. А пред портата чакаше конница, която да отблъсне об-
ратно към южната страна всеки вражески отряд. По стените се бяха на-
редили стрелци, мечоносци и магове. В твърдината – кръгла кула с на-
редени в квадрат бойници на върха още петдесет стъпки над стените,
бяха бароните и охраната им, лечителите, готвачите и мнозина от наем-
ниците, които бе довел Гресе.
Имаха запаси от храна за три месеца, а Блекторн смяташе, че ако
дотогава всичко не е приключило, Дарик ще е отблъснат извън
Джеймс Баркли
335
Подкаменния проход, Балея ще е безпомощна пред грабителите, а пора-
жението – неминуемо. Сега оставаше само да чакат.
Западняците не ги накараха да чакат дълго.
Стилиан, чийто ум още беше обгърнат в мъглата на яростта и неу-
толимата жажда за мъст, спря в ранния следобед пред източния вход на
прохода, придружен от сто Закрилници. Стражата го гледаше уплашено,
но тези войници си знаеха задълженията. Не го пускаха да влезе.
– Моля ви да обясните по каква работа дойдохте – каза един от тях
почтително.
– Да изтребвам западняци – бездушно отвърна Господарят на хълма
и лицето му показваше, че няма да търпи възражения.
– Заповядано ми е да задържа тук всекиго, докато генерал Дарик не
разреши преминаването му.
– А знаеш ли кой съм аз? – рязко попита Стилиан.
– Да, господарю.
– Следователно знаеш и че тъкмо аз дадох заповедите, които изпъл-
нява вашият командир. И имам правото да разреша на самия себе си
преминаване през прохода. Отдръпнете се.
Вторачиха се в него неспокойно и колебливо. Той изви вежди.
– Къде е Дарик?
– В другия край, ръководи изграждането на укрепленията.
– Вие изпълнихте най-похвално своите задължения. Нека той лично
ми каже дали е съгласен да продължа на запад, когато изляза от
прохода.
Те най-сетне се усмихнаха с облекчение и се дръпнаха.
– Желая ви късмет, господарю – каза първият войник. Стилиан се
взря в него от седлото.
– Никога не разчитам на късмет.
Препусна към входа и маскираните Закрилници го последваха без-
мълвно. Бързо минаха през прохода с конете си, подбрани според изд-
ръжливостта им. Стилиан почти не обърна внимание на опустошението,
което бе причинила новата магия на Ксетеск, а и не беше настроен да се
възхищава на успеха. Стигна до другия край привечер и спря пред
Дарик.
Генералът разгада изражението му – Стилиан изгаряше от желание
да се разправи с онези, които погубиха Селин. Без да каже нито дума,
даде знак с ръка. Стилиан и Закрилниците устремно продължиха в земи-
те на западняците. Нямаше да спират за почивка през нощта. Стилиан
искаше по-скоро да се добере до някои места и на свой ред да натрие
Крадеца на зората
336
носа на наглия варварин.
Хирад се събуди доволен, че послушаха Троун и разпънаха кожени-
те навеси вечерта – сега дъждът барабанеше по тях. Седна и се почеса
по темето. Надушваше дим. Уил бе клекнал до печката, покрил рамене-
те си с кожено наметало. В котлето кипеше вода.
Илкар се обърна на другата страна и сънливо погледна дъжда.
– Събудете ме когато не вали.
Бивакът се оживи полека. Четирите навеса образуваха полукръг, в
чийто център беше печката. Бяха спрели за нощувка в рядка горичка до
поток, доста далеч от Подкаменния проход.
Хирад отново се поддаде на смътните опасения. Макар че около не-
го бяха най-близките му приятели, а и на другите можеше да повери жи-
вота си, той не забравяше колко рядко е стъпвал в земите западно от
Чернотрън. Представяше си накъде отиват само по карти и слухове, за-
това не беше спокоен.
– Колко път има от тук до храма на Повелителите на мрака? – по-
пита той.
Троун седеше с Уил в другия край на бивака, до тях бяха Ериан и
Дензър, а най-близо до Хирад – Незнайния и Джандир.
– Не повече от един ден – отвърна Троун, щом сдъвка залъка. – Ако
не се наложи да заобикаляме твърде много западняшки отряди.
– Отдалечаваме се от пътищата, по които вървят войските им, и не
вярвам, че те са опасни за нас – каза Незнайния. – А и както чух, бива те
да оставаш незабелязан.
– Да, това го умея…
– Тежък удар е, нали… да откриеш, че си такъв, какъвто не ти се
иска… – промълви с безмерна печал Незнайния.
Двамата с Троун се спогледаха, другите чакаха какво ще последва.
Но Троун просто кимна.
– Само човек като теб може да разбере болката и страха. Бих дал
всичко на този свят, за да не съм такъв.
– Но в криптата… – запъна се Ериан.
– Правя го, когато няма друг изход, когато са застрашени скъпи за
мен хора. – Троун се надигна. – Отивам да оседлая конете.
Незнайния също стана и тръгна с него. Другите помълчаха
смутени.
– Това не е някакъв дар от съдбата – обади се накрая Уил, докато
гасеше печката и чакаше да се охлади под дъжда. – Страх го е, че някой
ден ще изчезне, вместо да си върне човешкия облик, и ще остане само
Джеймс Баркли
337
вълкът.
Гарваните потеглиха след двайсетина минути. Дъждът трополеше
по наметалата, потокът зад тях прииждаше. Троун избираше откъде да
минат, без да продумва.
Хирад и Илкар изостанаха зад Дензър и Ериан, за да яздят с
Незнайния.
– Защо Троун каза, че само ти можеш да го разбереш? – започна
направо варваринът.
– Ама и ти си недодялан, та няма накъде… – не скри досадата си
елфът.
– Поне си знаем, че винаги е един и същ – завъртя глава Незнайния.
– Слушай, Хирад, сложно е да се обясни, пък и не е приятно. Поне за
мен. – Взря се в гърба на Дензър, който се преструваше, че не ги чува. –
И Троун, и аз сме израснали с мисълта, че се различаваме от останалите.
Питайте него как е научил. Важното е, че и двамата сме имали в себе си
нещо, което е било неизбежно, макар да не сме го искали. Е, аз си въоб-
разих по едно време, че ще се изплъзна…
– Ако не искаш, не говори за това… – промърмори Илкар.
– Защо да не кажа тъкмо на вас? Дензър го знае. Няма нищо слу-
чайно в избора на Закрилници. Аз съм от Ксетеск. Ние… тоест те, онези
в Школата, си подбират момчета от родове, известни със силата, пърга-
вината и издръжливостта на своите мъже. Отрано започнаха да ме под-
готвят за воин, а на тринадесет научих причината. Опитваха се да скри-
ят истината от мен. Ясно ви е защо. Дотогава си мислех, че ще служа в
стражата на Школата. Никак не ми допадна, че вече са обрекли душата
ми на Хълма в Ксетеск, и избягах. По-късно узнах, че се случвало често,
но в Школата нямали нищо против. Какво ги засяга, щом не можеш да
се отървеш дори в смъртта?
– Знаел си от малък… – Хирад се натъжи, но и малко се подразни,
че Незнайния е крил тайната си от тях десет години. – Затова ли си изб-
ра такова име?
– Да. Не можех да се изплъзна от натрапената ми участ, но отказвах
да го призная и на себе си. Опитах с измислени имена, но не пасваха,
накрая реших да не казвам никому нищо. И когато Илкар изтърси онзи
майтап за Незнайния воин, аз си казах, че ми подхожда. Името, което
изобщо не е име. – Подъвка си устните и добави прегракнало: – Да де,
рекох си и че ако съм с Гарваните, може да не умра скоро. Но и така ня-
маше да им избягам.
– Извинявай, това не ми е ясно… – смънка Илкар.
Крадеца на зората
338
– И на мен – поклати глава Хирад. – Щом толкова си искал да не
умираш, защо излезе сам срещу кучетата?
– Защото накрая проумях, че рано или късно онези ще ме докопат.
И реших поне да спася вас със смъртта си. Надявах се, че ако тя ме зас-
тигне толкова далеч от Ксетеск на място, където маната е неустойчива,
може би… Надявах се да не ме намерят.
– Чакай малко, да се върнем на нещо… – запъна се Илкар. – Ти ка-
за, че рано или късно щели да те докопат.
Елфът се надяваше да е сбъркал в догадките си. Незнайния обаче
само тръсна глава и отново се вторачи в гърба на Дензър.
Само миг по-късно тъмният маг дръпна юздата на коня си и се из-
равни с тях.
– Всъщност искаше да каже, че демоните са щели рано или късно
да му вземат душата, без да ги е еня дали е жив или мъртъв. Знаел е, че
времето му изтича. Кому е притрябвал Закрилник на четиридесет годи-
ни? – Дензър изричаше всяка дума с отвращение. – Ето защо е предпо-
чел смъртта. Надявал се е да спаси не само нас, но и себе си. Но те го
намериха. Отнеха му смъртта. – Смуши коня си, за да се върне до Ери-
ан. – Сега знаете защо горкият Ларион и аз искахме да освободим всич-
ки. Колко ли от тях не са били мъртви, когато са ги превърнали в
Закрилници…
Хирад прехвърляше какви ли не думи в ума си, но още дълго не из-
даде нито звук. Зяпаше ту Дензър, ту приятеля си, смаян от онова, което
Незнайния не бе споделил нито веднъж толкова години. Никога не бе
имал нито бъдеще, нито избор, а не се издаде.
Незнайния го погледна сякаш бе прочел мислите му.
– Толкова исках животът ми в отряда да е истина, че повечето вре-
ме си вярвах. И как ще окача меча на стената и ще стана кръчмар в
„Гарваново гнездо“…
– Но сега можеш! – ободри го Хирад, обзет от неочаквана радост. –
Щом войната свърши, можеш да направиш и това!
Но Незнайния попари надеждата.
– Не биваше да ме освобождават. Загубих твърде много. – Задави
се, а Дензър се озърна с откровен ужас. Незнайния му кимна. – Също ка-
то теб, Дензър.
– Какви ги говориш?! – уплаши се и Илкар.
– Душите на Закрилниците се сливат под Хълма. Ние сме едно ця-
ло. И когато моята се върна и отново стана част от мен, изгубих завина-
ги всичко, което ми даваше братството на Закрилниците. Живея, дишам,
Джеймс Баркли
339
смея се, плача, но вътре е празно. Боговете да ви пазят, за да не научите
някой ден как се чувствам.
Войската на западняците, по-малобройна, но настървена за мъст,
настъпи към Блекторн на следващата сутрин. Баронът гледаше от твър-
дината на замъка как ливадите се покриват с вражески редици. Гресе
пак беше до него и нервно свиваше и отпускаше пръсти. Повече от три
часа западняците заемаха позиции на равнината под неуморния ритъм
на тъпаните. Знамената им се развяваха, каруците на обоза се струпваха
отзад, крясъците на предводителите се смесваха с лая и квиченето на
кучетата.
Мъжете в рошави кожи се събираха като море от омраза и могъ-
щество, готово да залее стените на града. Блекторн клатеше глава – не
му се вярваше, че толкова много са оцелели от изтреблението в залива.
Но вече над сто знамена бяха забити на хълм, до който имаше около ми-
ля. Западняците изобщо не се опитаха да обсадят града, а се струпаха
пред южната порта.
Блекторн тъкмо пресмяташе, че враговете няма как да са по-малко
от седем хиляди, и от средата на предните редици невъзмутимо излязо-
ха шестима шамани. Придружаваха ги само десет воини, чиито сурови
очи оглеждаха градските стени, а мечовете в ръцете им бяха тежки и ос-
три. Маговете по стените веднага започнаха да се подготвят за Леден
вятър, Смъртна градушка и Щиторез. Шаманите обаче крачеха, без да
трепнат, и когато до портата оставаха двеста крачки, Блекторн се заблу-
ди, че искат да преговарят. А когато доближиха на сто и петдесет крач-
ки, той даде заповед за атака.
Заклинанията се стоварваха с трясък и пукот по невидимия щит над
шаманите, но ги отблъскваше по-голяма мощ, проявила се в бели проб-
лясъци. И гъсто изсипалите се стрели срещнаха непреодолим щит. Ша-
маните спряха едва на петдесет крачки от стените и на свой ред подгот-
виха заклинанието си.
– Само с щурмови отряд можеш да стигнеш до тях – обади се Гре-
се, но Блекторн го бе изпреварил и ординарецът до него размаха сигнал-
ния флаг.
Портата се отвори със скрибуцане.
Двама шамани поддържаха двата вида щит, четирима започнаха да
напяват словата. През открехнатата порта изскачаха войници и се втур-
ваха лудешки към шаманите и малкото бойци с мечове край тях.
Закъсняха.
Застанали рамо до рамо, шаманите изпънаха ръце нагоре с
Крадеца на зората
340
отворени длани. Бял пламък запращя между пръстите им и нишките му
се усукаха над техните глави в четири виещи се лъча, които сякаш тър-
сеха опора във въздуха подобно на стрелкащи се змийски езици. Накрая
и те се събраха в колона от трептящо бяло сияние, което се простря раз-
клонено към стените. В първия миг само се посипаха прах и лишеи, пос-
ле светлината проникна в зидовете като искрящи вени. Шаманите пре-
къснаха заклинанието и се похлупиха по очи, без да ги е грижа за охра-
ната им. Широка поне двеста стъпки част от стената се разхвърча навън,
огромни парчета раздраха въздуха с немислима скорост. Щурмовата
група на барона нямаше никаква надежда за спасение толкова близо до
взрива.
И неговите планове рухнаха заедно със стената, от която изпопада-
ха стрелци и магове. От двете страни на внезапно зейналата пролука за-
щитниците на града се опомниха и отново опънаха лъковете. За секунди
надупчиха лишените от щит шамани, но злото вече бе сторено. Седем
хиляди западняци тичаха с гръмовен рев към пробива, който хората на
Блекторн не можеха да бранят.
– Богове… – смотолеви баронът и се обърна пребледнял към Гресе.
– Ще има схватки по улиците. Аз…
Небето се освети – Огнени кълба се понесоха към скупчените на-
гъсто западняци, избухваха при първо докосване и ги обгръщаха в пла-
мъци. Писъците на лишените от магическа защита жертви заглушаваха
дори бойните викове на останалите.
И белите светкавици блеснаха отново, кулите на южната порта рух-
наха. Насред редиците на нашествениците се сипеше Остър дъжд, във
фланга им се заби Леден вятър, още петима шамани бяха унищожени от
колони Адски огън. Нищо не можеше да попречи на западняците.
От замъка тичаха войници и наемници към позициите, определени
като резервни.
– Оседлайте всеки кон в замъка – заповяда Блекторн на един адю-
тант. – Когато ни изтласкат от града, ще продължим да ги ръфаме в под-
ножията и по горските пътеки. Не бива да им позволим да сторят също-
то и при Подкаменния проход.
Западняците нахлуха през пробивите, прегазвайки всички по пътя
си. По все още здравите остатъци от стените магове и стрелци ги засип-
ваха с огън, лед и стомана, но шаманите се бяха подредили при воините
си и твърде често заклинанията и стрелите отскачаха. А на мястото на
всеки убит западняк нахлуваха нови десет. Превземаха улица след ули-
ца и посичаха защитниците на града, които ги пресрещаха на всеки
Джеймс Баркли
341
ъгъл.
Градът гореше.
– Този път ни победиха! – опита се Гресе да надвика воплите на за-
падняците, бученето на пожарите и грохота от магията на шаманите.
Другият барон кимна, стиснал зъби. Само десетина минути бяха
минали, откакто шаманите събориха стените. Той заповяда незабавно
отстъпление. С флагове и рогове оповестиха на своите, че са загубили
града и замъка, защитниците се изтегляха към планините.
Оттам можеха да тормозят западняците по целия път до прохода.
Но Блекторн знаеше, че ако на шаманите не им се отнеме магията на
Върховните вещери, с източна Балея е свършено.
Крадеца на зората
342
ГЛАВА 29
Главният храм на Повелителите на мрака се издигаше сред тучна
ливада, напоявана от ручеите, стичащи се по околните хълмове. На из-
ток се простираше езеро до подножията на Гаранските възвишения. От
две страни усамотената местност завършваше със заплашително надвис-
нали отвесни канари.
Храмът представляваше внушителен купол, обкръжен от четириде-
сет шпила, и диаметърът му достигаше двеста стъпки. Още един, остър
като игла шпил стърчеше в средата на купола над стените от мрамор и
гранит.
Гарваните бяха дошли тук предишната вечер подгизнали, но без
никакви произшествия по пътя през гористи хълмове, долини със
стръмни склонове и придошли от дъжда потоци.
Чак призори спря да вали и на всички им олекна в тишината след
неспирното барабанене на капките. Изгревът беше величав в ясното не-
бе и земята скоро започна да съхне, гъсти изпарения се издигаха над
всяко листо, стрък трева и храст.
Троун бе поискал да спрат в гъсталак на три мили от храма. Не би-
ха могли да се промъкнат незабелязано през деня, но Дензър се съгласи
да огледа наоколо под прикриващо заклинание. Засега обаче говореха за
самите Повелители на мрака.
– Те не вдигат шум около себе си – отбеляза Ериан.
– Защото имат предостатъчно причини да си мълчат – отсече
Дензър.
– Но все пак владеят някаква сила, нали? – попита Джандир.
– И така може да се каже – сви рамене тъмният маг.
– Стига превземки! – сопна му се Троун. – Всички ще трябва да
влезем там.
Дензър се наежи.
– Това, което ги свързва, е отчасти подобие на религия, отчасти по-
добие на магия. Молят се на земната сила на смъртта, както те си я
представят, преструват се, че могат да я овладеят, и затова твърдят, че
са сродни на четирите Школи. Всъщност са измамници, магията им е
непълноценна, а наглостта им да се обявят за петата Школа е отврати-
телна. Други въпроси имате ли?
Той припряно извади лулата си от джоба на наметалото, напълни я
Джеймс Баркли
343
с тютюн от претъпканата кесия, която му подариха магове от Листерн, и
я запали с пламъче от палеца си.
Хирад го изгледа с укор.
– Дензър, пак ли пропусна да си спомниш, че склонността ти да
мълчиш вече струва живота на най-добрия ми приятел? Я се погледни.
Не, я и тримата магове да се погледнете хубавичко. Чак пяна ви избива
по устите от напъните да покажете колко презрени са тези Повелители
на мрака. – Дензър, Илкар и Ериан явно се почувстваха неловко. – Не
знам дали е вярно, а и не ми пука, честно казано. Но аз и другите, дето
не си вирим носовете, искаме да знаем на какво можем да се натъкнем
вътре. Какви заклинания владеят, носят ли оръжие обикновено, колко
са, ей такива неща. Ако не знаете, няма да ви упрекна. Но не ни оставяй-
те със затворени очи, защото вие сте си решили, че това не било важно.
Схванахте ли? – Варваринът поклати глава. – Ама и вие, маговете, сте
едни… само се пъчите.
Дензър поумува над думите му и се обърна към Илкар, който нез-
найно защо се опитваше да прикрие усмивката си.
– Извинявай, Хирад – промърмори тъмният маг накрая. – Прав си.
Но те не са магове и това, с което си служат, не са истински заклинания.
– Все ми е едно как ги наричаш. Кажи ми какво умеят преди да съм
се ядосал.
– Тепърва ли ще се ядосваш? – ухили се Илкар.
– Добре де! – плесна с ръце по краката си Дензър. – За тяхната ма-
гия имаме само откъслечни сведения. Знаем, че разчитат на нещо като
молитви и винаги ги произнасят на групи – колкото повече се съберат,
толкова по-силно е въздействието. Ако изобщо владеят някаква сила, тя
зависи от стихии като вятъра, дъжда, огъня и така нататък, както и от
смъртоносната им мощ. Най-опасното е, че не контролират добре магия-
та си, затова е непредвидима и за самите тях, и за нас.
– Кое не може да се познае предварително? – уточни Джандир.
– Продължителност, мощ, посока, странични последствия – каквото
се сетиш. Освен това вярват, че когато всеки от тях умре, смъртоносната
му сила се вливала в храма и така общото им могъщество нараствало.
Ето защо са толкова наперени.
– А можеш ли да кажеш, че наистина не владеят тази сила? – обади
се Уил и Дензър кимна. – Убеден ли си?
– Почти сигурен – усмихна се с намек за смущение тъмният маг.
– Войнствени ли са? – попита Хирад.
– Не. Поне не са като западняците. Но незнайно защо западняците
Крадеца на зората
344
изобщо _____не ги закачат… ако не се заблуждаваме и за това. – Дензър огле-
да останалите от отряда. – Друго?
– Колко са? – сети се Троун.
– Нямам никаква представа.
– Питам те за главния храм. Трийсетина, триста или…
– Не ми е известно.
– Страхотно… – процедиха в един глас Хирад и Незнайния.
– Храмът побира стотици, но не забравяйте, че е построен за покло-
нение. Само боговете знаят колко са там в момента и имат ли свои бой-
ци. Да се надяваме, че след малко ще науча.
Но Дензър не откри нищо. До края на гората го придружи Троун,
после тъмният маг се направи невидим и тръгна към украсения с колони
вход. Оказа се затворен и той не рискува да бутне вратата. Обиколи хра-
ма и разгледа мозайките и релефите – чудесни пейзажи с планини и го-
ри, морета и скали, равнини и пустини се редуваха с картини на пожари
и урагани, а най-мрачната мозайка показваше преминаването в света на
мъртвите.
Отвътре не се чуваше нито звук. Дори отворите за проветряване бя-
ха закрити с капаци, всички врати – заключени. Дензър се върна при
Троун от другата страна и двамата се запътиха към бивака.
– Има ли от какво да се изненадваме? – Очите на Уил святкаха под
напълно посивялата му коса.
– Не, струва ми се – отвърна Дензър. – Това е храм, не бих очаквал
мнозина от тях да живеят тук постоянно. Още е утро, но знам ли…
– Какво ви мъчи? – протегна се Хирад. – Като гледам, нищо не пре-
чи да се шмугнем вътре още сега и да си спестим разправиите през
нощта.
– И аз бих предложил същото – проточи Дензър. – Но все си мисля,
и че ако това беше мой храм, щях да го защитя някак. Особено като
знам какво става другаде в момента… Нещо ме притесни там.
– Шесто чувство, а?
Ериан плъзна пръсти през косата му, а той кимна.
– Да. Искам да внимаваме.
– Бездруго знаехме, че трябва да сме предпазливи тук – промълви
Илкар.
– Е, влизаме ли още сега, или правим каквото бяхме намислили?
Отговори му Незнайния:
– Денем повече рискуваме да ни заварят в храма. Не виждам сми-
съл да прибързваме, тук нищо не ни заплашва. Хирад, какво предлагаш?
Джеймс Баркли
345
Варваринът се взря в бездната на очите му, питаше се дали някога
ще ги види отново искрящи. Но каквато и празнота да чувстваше Нез-
найния, умът му си оставаше буден.
– Съгласен съм. Няма да припираме. Да си починем и да се уверим,
че сме наясно какво ще правим нататък, защото после няма да ни остане
много време. – Варваринът се подсмихна нерадостно. – Дарик може да е
най-добрият ни генерал, но твърде много западняци ще му се струпат на
главата.
Барон Блекторн стоеше половин миля над горящия град пред входа
на мината, от чийто добив печелеше най-много. По свечеряване пожари-
щата догаряха, но около тях заблещукаха огньовете в лагера на западня-
ците, откъдето се чуваше врявата на шумно празненство.
Двамата с Гресе водеха вече по-малко от две хиляди войници. По-
вечето имаха коне – или изведени от града, или взети от многото сто-
панства, които дължаха налози на барона. Западняците не се опитаха да
ги преследват. Тяхната увереност, че победата няма да им се изплъзне,
вдъхваше страх. И на Блекторн вече му беше трудно да се усъмни в
това.
Дадоха много жертви в града и баронът реши да изпрати своите не-
подготвени за жестоки битки запасняци там, където щеше да има повече
полза от тях. Тръгнаха да подсилят отбраната на основните средища –
Корина, Гиернат или градовете на Школите, дори земите на барон Ко-
рин в далечния североизток.
Блекторн начесто удряше с юмрук по скалата, гневът му не гасне-
ше, а унижението го гнетеше. И все пак не можеха да му отнемат гор-
достта. Когато роговете разнесоха сигнала за отстъпление, видя как бра-
нителите на града се вкопчиха още по-свирепо в западняците, за да ги
забавят. Събраха се нагъсто по края на пазара, примамиха враговете да
им се нахвърлят и се сражаваха до последния човек. Без тяхната само-
жертва нито баронът, нито отрядите му нямаше сега да оцелеят.
Вторачи се в осветения замък. Някой враг щеше да спи в леглото
му тази нощ.
– Нищо повече не можеше да сториш – каза му Гресе. – Така поне
ще продължим битката.
– Докога? – горчиво отвърна Блекторн. – Няма с какво да предпа-
зим хората си от магията на шаманите. Не знаем колко са те, а без пре-
възходството си в нападателната магия, на което разчитахме, не можем
да се справим с толкова многоброен враг. И ти чу сведенията – събрали
са осемдесет и пет хиляди бойци. На изток едва ли имаме и половината
Крадеца на зората
346
от тази войска. Трябваше да задържим западняците три дни, за да дадем
шанс на Гарваните да ни помогнат, а ги спряхме за десет минути… Ако
и Подкаменният проход бъде превзет наново толкова бързо, каквото и
да направят Гарваните, ще бъде твърде късно.
Гресе стисна рамото му. И в този мрачен час Блекторн преценява-
ше трезво шансовете. Не знаеше как да му вдъхне увереност, но въпреки
това се опита.
– Дори западняците да се наливат с вино от избите на Търговския
съюз в Корина, отнемем ли им магията на Върховните вещери, ще ги
прогоним.
Блекторн завъртя глава.
– Гресе, ако те влязат в Корина, значи не е останал кой да ги прого-
ни. Богове… ако пък изтърбушат и градовете на Школите, най-добре да
отплаваме на юг и да забравим за родината си.
Гресе наведе глава. Блекторн отново беше прав. Мислеше си, че ако
западняците са струпали на брега на Тривернския залив същите сили, с
които прекосиха Гиернатския, ще стигнат под стените на Джулаца за не
повече от четири дни.
Цял следобед и вечерта Троун и Незнайния наблюдаваха храма, но
не видяха никого и безпокойството на Дензър се изостри. Преди да
тръгнат, Гарваните се нахраниха. Настроението им не беше ведро.
– Ако се убедим, че провалът е неизбежен, нека се погрижим Кра-
деца на зората да изчезне, за да не го овладеят Върховните вещери – на-
помни Дензър. – Просто трябва да унищожим катализаторите или поне
един от тях. Същото е задължително, ако ме убият и стане очевидно, че
никой от нас няма да върне катализаторите в Ксетеск. Ако Върховните
вещери се сдобият с Крадеца на зората, няма никаква надежда за нико-
го. Дори за западняците.
Гарваните се споглеждаха над печката.
– Така да бъде – промърмори Джандир. – А ако си свършим работа-
та и Върховните вещери изчезнат завинаги, какво ще стане?
– Това няма да разколебае западняците, ясно е, но ще им отнемем
наглостта и вярата в лесната победа – каза Дензър. – Сега вече знаем, че
са се готвили за нашествието поне от десет години. Те са единни, силни
и непреклонни. Но още по-важно е, че знаят колко разединен е изтокът.
Сигурни са в завладяването на цяла Балея и без помощта на Върховните
вещери. Върнат ли си прохода, май ще се окаже, че са прави.
– Не прекаляваш ли малко? – позасмя се Хирад. – Вашите магове
ще бранят прохода, докогато си поискат, щом имате онова водно
Джеймс Баркли
347
заклинание.
Илкар цъкна с език, Дензър тръсна глава и се озърна към Ериан.
– Правичката да си кажа – намуси се варваринът, – никак не обичам
да ми се фукате колко много знаете.
– Извинявай, Хирад, пропуснал съм да ти обясня – въздъхна Ден-
зър. – Но ще бъде все същото, ако ние те попитаме защо не можеш да се
биеш добре, ако ти вържем едната ръка зад гърба.
– Обясни ми сега.
– Ти сам видя маговете след заклинанието. Двама не оцеляха. Не си
осведомен обаче нито какво ставаше преди това, нито какво ще послед-
ва. Те са се подготвяли и са събирали сили две седмици, и то в уедине-
ние, за да не ги разсейва присъствието на останалите. След заклинание-
то не са можели да направят каквато и да било магия около три дни, а за
свързване на измеренията няма и да помислят най-малко още две седми-
ци. И то ако допуснем, че взаимното положение на измеренията отново
бъде благоприятно.
– Да, но западняците не знаят това… – смънка Хирад.
Не искаше да проличи колко е обезсърчен, че защитниците на про-
хода нямат това заклинание в арсенала си поне през ден.
– Сред шаманите ще се намери по-досетлив, за да налучка що за
заклинание е било извършено – заяви Ериан.
– А досега е сътворено само още едно по-мощно заклинание – доба-
ви Илкар – и всички знаем кое е то. Всеки шаман, който струва повече
от пукната пара, ще отгатне, че това е било пространствено заклинание.
Ще знае и какви усилия са били необходими за извършването му.
Колкото и топла да беше нощта, Хирад усети студ по гърба си. С
какви сили се сблъскваха, а и каква сила щяха да отприщят тепърва…
Неизбежно бе да се почувства нищожен. Вземеха ли Окото на смъртта
от храма, Дензър щеше да се превърне в най-могъщия човек в Балея.
– И друго ме тревожи… – Всички погледнаха Уил. – Според вас да-
ли Върховните вещери знаят, че сме минали отвъд планините?
– Не – категорично отсече Незнайния. – Вероятно са научили с ка-
къв разгром им е бил отнет проходът и ще насъскат слугите си да го
превземат отново на всяка цена. Известени са, че някой се опитва да ов-
ладее Крадеца на зората, след като се появихме при къщата на Септерн,
но не знаят къде сме. Засега.
– Не се обърквайте – рече им Дензър. – Върховните вещери още не
са си възвърнали телесната форма и силата им е ограничена. Излязат ли
от гробницата, ще стане много зле, но не можем да познаем кога ще се
Крадеца на зората
348
случи.
– Колко са те? – попита Уил.
– Шестима – отговори Илкар. – Колкото и да е срамно, не знам
имената им, а би трябвало.
– Наистина ли? – сепна се Дензър.
– Не ми се струваше важно да ги науча.
– А за нас беше един от първите уроци. Памун, Арумун, Белфамун,
Уеямун, Истормун, Гириямун.
– Браво! – ухили се Илкар.
– С тях плашеха непослушните ученици – на свой ред се засмя Ден-
зър. – Колко жалко, че вече не са само предание…
Умълчаха се. Щом чуха имената на страшилищата, Гарваните ся-
каш за пръв път осъзнаха колко непосилно е начинанието. Поражението
беше неминуемо, ако отстъпеха Крадеца на зората в ръцете на Върхов-
ните вещери, но и след унищожаването им не се знаеше на чия страна
ще е победата.
Дензър пушеше и както винаги, щом се отпуснеше, си спомни за
своя Следник. Принуди се да не мисли за него, а за огромната гробница,
властваща и над Парве, и над цялата Раздрана пустош. Пищна стълба
водеше към сърцевината на пирамидата. В дъното на куполовидната за-
ла обикновена врата водеше към криптата. Там Пазителите, избрани
сред поклонниците, се грижеха за шестте каменни саркофага и подгот-
вяха завръщането на древното зло. Чакаха промяната, която ще оповес-
ти, че същността на Върховните вещери ще покрие отново с плът кости-
те им. Потрепери и пак се помоли да стигнат дотам навреме.
Щом настъпи нощта, тръгнаха по пътеката право към храма. Троун
обеща, че няма да срещнат никого. Дензър започваше да вярва, че хра-
мът е празен, но недоумяваше защо тази мисъл го смразява.
Приближиха след час в пълна тишина, чуваше се само слабото
плискане на водата в езерото по брега, което навяваше покой, но не и за
Гарваните. Подредиха се и запристъпяха бавно към огромната дъбова
врата, укрепена с желязо. Незнайния беше в средата на плоския клин,
Хирад и Джандир отдясно, Троун и Уил отляво.
Зад тях Илкар беше готов всеки миг да ги прикрие с щит, Ериан
трябваше да сътвори светлинно кълбо, а Дензър се канеше да отблъсне
всеки враг с нещо твърде разрушително.
Джандир долепи ухо до вратата.
– Нищо не се чува, но дъските са много дебели. Поне няма защо да
очакваме, че ще заварим вътре триста вряскащи поклонници.
Джеймс Баркли
349
– Има само един начин да проверим – каза Хирад. Изтича по някол-
кото протрити стъпала, хвана дръжките на двете крила и дръпна с все
сила. Още щом се открехнаха със скърцане, навън се разпростря тежка-
та воня на смърт. Хирад се дръпна, извил глава встрани.
– Богове… Гадно е. Ще мине време, докато се проветри малко.
Прибраха мечовете в ножниците, разпръснаха оформената мана.
Никой нямаше да ги нападне отвътре.
Мракът в храма беше непрогледен. Другите седяха по края на стъ-
палата, за да не ги лъха откъм входа, а Илкар надничаше, измъкваше се
да си поеме дъх и описваше какво е видял.
Веднага различи труповете, осеяли пода от черни, бели и зелени
плочки. Взря се по-напрегнато и опита да си представи как е протекла
схватката. Близо до вратата бяха натръшкани трима мъже с брони и зе-
лени наметала, а около тях лежаха други четирима – несъмнено напада-
телите. Не бяха западняци, може би нечии наемници, но тъмното коже-
но снаряжение и обликът им показваха, че не са от стражата на храма.
Видяното навътре напълно объркваше картината. В дъното лежаха
труповете на поне шест-седем от Повелителите на мрака в тъмнозелени
мантии с качулки, кръвта им се бе стекла на локви във вдлъбнатини на
пода. Из залата бяха убити още двайсетина от тях – невъоръжени и
беззащитни.
Но погледът на Илкар се задържа върху сцената в средата на храма.
На висок пет стъпки пиедестал имаше кутия от метал и стъкло, в която
бе сложено Окото на смъртта – черно кълбо с наситеночервени и изум-
руденозелени ивици, увиващи се около ослепително син диск.
Около пиедестала също имаше половин дузина трупове, но беше
трудно да ги преброи. Някой буквално ги бе накълцал на парчета. Кръв-
та бе оплискала всяка повърхност. Но не съсечените тела безпокояха
Илкар. Не можеше дори да предположи кой се е разправил с тях толкова
безмилостно.
Нещо не беше наред. По останките и от техните дрехи съдеше, че
не са нито поклонници, нито от стражата на храма, но сякаш се бяха
бранили в кръг около пиедестала. А убийците им не бяха взели камъка.
Отгоре на това не бяха загубили никого от своите, нито пък бяха остави-
ли някаква следа от себе си. Не откриваше смисъл в гледката.
Задържа въздуха в дробовете си и навлезе две крачки зад прага.
– Внимавай, Илкар – помоли Хирад. Елфът се озърна.
– Всички са мъртви.
– Откога?
Крадеца на зората
350
Илкар приклекна и докосна съсирена локвичка. Дори не лепнеше,
толкова суха беше.
– Няма как да познаем. През деня е било горещо като във фурна,
дори сега е задушно. Миришат, като че са мъртви от четири дни, но мо-
же да е минало по-малко от едно денонощие.
– Да не се помайваме. Въздухът вече става ли за дишане? Варвари-
нът изкачи стъпалата и застана до елфа.
– Може да се каже.
– Добре. Влизаме, оглеждаме навсякъде в храма и се заемаме да
махнем труповете около камъка. Засега никой да не пипа кутията.
Ериан сътвори светлинно кълбо, увиснало неподвижно над Окото
на смъртта, Троун щракна с огнивото и започна да пали светилниците,
разположени из залата на височина един човешки ръст. Уил и Джандир
извличаха останките на падналите около пиедестала към стените. Нез-
найния пазеше до входа и се взираше в гората – погледът му търсеше
нещо, което според ума му не беше там, но подозрението го гризеше
неспирно. Илкар надзърна в закритата със завеса стая в дъното.
Хирад отиде при Дензър, който разглеждаше статуите, поставени в
ниши на стените.
– Любопитно, а? – промълви тъмният маг.
Имаше осем статуи, стъпили на пода. Всяко изваяние беше в цере-
мониална броня и ризница с яркозелено наметало. Изрисувани маски
закриваха лицата, десните ръце стискаха дръжките на двуостри брадви,
подпрени в сгъвките на левите ръце. Статуите бяха високи над осем
стъпки.
– Май не са си на мястото тук – поклати глава варваринът.
– Напротив – поправи го Ериан. – В летописите е отбелязано, че не-
веднъж са водили битки. А тези маски били символ на енергията на жи-
вота и смъртта, от която Повелителите на мрака уж черпят магията си.
Дензър я стрелна с поглед.
– Да не си ги проучвала с някаква цел?
– Не, но винаги си струва да знаеш повечко за онези, с които делите
един континент.
Илкар се върна при тях.
– Досети ли се какво е станало тук? – попита Хирад. Елфът завъртя
глава.
– Там има още двама убити стражи на храма, иначе нищо не е взе-
то. Не проумявам що за наемници трябва да са били загиналите около
камъка. Уверен съм, че не са ги наели Повелителите на мрака.
Джеймс Баркли
351
– Значи мислиш, че не са бранили камъка от натрапници?
– Ами не са. Нали победителите не са взели Окото на смъртта…
– Не е ли все тая? – обади се Уил. – Хайде да го грабнем и да си
ходим.
Той стоеше до кутията и Дензър изръмжа:
– Не го пипай! Уф… извинявай, Уил. Още не сме проверили за ка-
пани или защитни заклинания.
– Нали казахте, че те не могат да оформят маната?
– Не могат. Но ако имаш нужда от маг, нищо не пречи да му пла-
тиш за услугата.
Дензър подкани Ериан и Илкар с поглед, тримата настроиха зрени-
ето си в спектъра на маната и огледаха придирчиво пиедестала и
кутията.
– Няма магически клопки – установи Ериан.
– А нещо, което Повелителите на мрака са ни приготвили със собс-
твената си магия? – подсети ги Незнайния откъм вратата.
Дензър изпухтя.
– Те не владеят устойчиви заклинания.
– Сигурен ли си? – вторачи се в него Хирад.
– Над камъка няма нищо – натърти тъмният маг.
– Или ние не го откриваме – уточни Илкар.
– Щом казвате… Готови ли сме?
Незнайния отново впери поглед в поляната пред храма. Уил се на-
веде, почти опираше нос в стъклата и ръбовете, не си позволяваше дори
да диша върху тях. Другите чакаха, а Троун се усмихна, като видя, че
ръцете на Уил вече не треперят.
– Затворена е херметично, но доколкото виждам, няма капани. Това
отгоре е капак… или искате направо да я счупя?
– Недей – възрази Дензър. – Колкото и да се забавиш, вдигни капа-
ка. Ако дори парченце стъкло одраска повърхността на камъка, може да
повлияе на Крадеца на зората.
Уил извади инструментите си. Подбра метален клин с плосък край
и го пъхна леко в запечатаната пролука между стената и капака на
кутията.
В храма се разнесе шепот. Изневиделица силен повей затръшна
вратата и залата заехтя. Незнайния се олюля от удара, но запази равно-
весие. Светилниците угаснаха, само сияещото кълбо на Ериан остана
над пиедестала. По стените плъзнаха сенки и откроиха плашещо висо-
ките статуи. Извън светлия кръг мракът се сгъсти.
Крадеца на зората
352
Шумът се засилваше, наоколо сякаш се мятаха безплътни гласове,
неразбираеми, но зли. Гарваните се подредиха около пиедестала, изва-
дили оръжията си. Врявата приличаше на бушуващ около тях вятър, ма-
кар че въздухът остана неподвижен и горещ, а вонята от труповете про-
никваше натрапчиво в ноздрите.
– Нещо да предложите? – подхвърли Хирад. Незнайния се напъна
да отвори двукрилата врата, но тя бе заклещена. – Опитай и другите, съ-
що и капаците на прозорците. Троун, ти тръгни покрай стената отсреща
Наложи се да вика, за да не се изгуби гласът му в гълчавата.
Огледа се какво правят другите. Маговете гледаха унесено – под-
готвяха се за заклинания, но гримасите им подсказваха, че се мъчат.
Ококореният Джандир се опитваше да следи какво става навсякъде. Уил
трескаво ръчкаше кутията. Хирад чуваше как Незнайния и Троун дърпат
и блъскат врати и прозорци, но глухият тропот се губеше във все по-
гръмкия хор от слети гласове.
Ериан притисна длани към главата си, вече не успяваше да се със-
редоточи. Илкар също загуби власт над оформената мана.
Изведнъж оглушителният шепот секна, светлинното кълбо примиг-
на и угасна. Уплашеният Уил изтърва инструмента.
Ериан залитна и повлече Дензър на пода. От непрогледната чернил-
ка долетя ругатнята на Незнайния, който си блъсна главата в стената.
Задъханият Уил измъкна късите си мечове, избута неволно Хирад, спъ-
на се и падна с вик. И Хирад усещаше болезнено ударите на сърцето си.
Нямаше никакъв проблясък в храма.
– Илкар, Джандир, Троун – казвайте ни какво виждате. Ериан, ис-
кам светлина.
Чегъртане на метал по камък заехтя в залата.
– Някой ще направи ли нещо? – изрева Хирад. До него Дензър вди-
гаше Ериан от пода. – Имаме нужда от светлина. Веднага! И какъв беше
този шум? – Подметката на ботуша му се хлъзна по засъхнала локва
кръв. Ставаше по-задушно, очите му се разлютиха от вонята. – Няма ли
поне да запалите огниво?
– Да, да, сега… – засуети се Уил.
Прибра мечовете и порови в чантичката си за огниво. Пак се чу че-
гъртане, последвано от тежък тътен, разтресъл пода.
– О, не… – отрони Илкар с ужас.
– Какво? Казвай де! – кресна Хирад. Дрънчене на метал, нови теж-
ки стъпки…
– Статуите се размърдаха – смънка Илкар. – Идват насам. Заемете
Джеймс Баркли
353
позиция. Незабавно! Незнайния, Троун, върнете се при нас.
– И накъде да вървя, по дяволите?! – възкликна огромният воин.
Илкар едва го различаваше как тътри крака в горе-долу вярната
посока.
– Продължавай напред. Троун, хвани го за ръка. Двамата заобико-
лиха припряно труповете на стражите.
Хирад изви глава надясно, но не видя Ериан, само усети, че е
наблизо.
– Къде е светлината?
– Не мога да оформя маната.
– По-кротко – настоя Дензър. – Ще направим нещо.
– Няма! – отсече Илкар. – Нещо прекъсва потока от мана. Онези ще
ни доближат след минута. Уил, влез зад кръга, трябва да го вземем този
камък най-сетне.
– Добре – по-сдържано се съгласи Уил.
Отрядът се подреди около пиедестала. Незнайния застана между
Хирад и Илкар. Вдясно от варварина бяха Джандир, Дензър, Ериан и
Троун. Уил плъзгаше длан по пода, накрая напипа клина и пак се опита
да го пъхне между стената и капака на кутията.
Метал и камък друсаха пода под краката им с всяка крачка на ста-
туите, които настъпваха неумолимо. Хирад усещаше как надвисват в тъ-
мата огромни, ужасяващи с бездушното си спокойствие. Той вдигна ме-
ча пред себе си.
– Илкар…
– О, богове! Това е заради самия храм! Варваринът подскочи от не-
очаквания вопъл на Илкар.
– За какво говориш? – попита Дензър.
– Ние тримата ослепяхме още преди да угасне кълбото. Помисли –
кръгло здание, куполовиден покрив, затворено е отвсякъде, има остри
шпилове…
Прозрението се смеси с гузната гримаса на тъмния маг. Обвинява-
ше се, че разбра чак сега.
– Значи сме в Студена камера.
– Хирад, трябва непременно да отворим врата или прозорец. Дове-
ри ми се. Ще ни нападнат след двайсетина секунди.
Железните ръкавици застъргаха по дръжките на вдигнатите брадви.
– Илкар, Ериан, опитайте се да отворите нещо. Другите, стеснете
кръга. Нека дадем повече време и на тях, и на Уил. Троун, Джандир, вие
ще предупреждавате. Само да не беше тая смрад…
Крадеца на зората
354
– Обкръжават ни – започна Троун. – Вдигнали са брадвите за удар
отгоре. Хирад, срещу теб са двама. Дензър – един. Незнаен – двама. Ще
замахнат едновременно от ляво на дясно и надолу.
– Незнаен, готов ли си? – промърмори Хирад, за да разсее мъглата в
собствената си глава.
Задавяше се от вонята при всяко вдишване, челото му се покри с
капки пот.
– Човек не може да е готов за такова нещо. Наведи острието, за да
отклониш удара встрани, иначе ще те съборят.
Чегъртането и стъпките спряха. Около отряда се чу шумолене.
– Сега! – извика Джандир.
Брадвите се стовариха. В последния миг Хирад долови силуетите
на статуите и сенчестите очертания на оръжията. Стиснал дръжката на
меча с двете си ръце, той се наведе да избегне едното острие и отклони
другото. Навсякъде по кръга се пръснаха искри от сблъсъка на стомана
в стомана и за част от секундата откроиха кошмарните маски, преди
всичко да потъне отново в мрак. Поне всички оцеляха след първия удар.
– Засега се движат бавно – подхвана Троун. – Вдигат по малко
брадвите, май се канят да замахнат странично. Да видим какви удари ще
опитат.
Уил се бе долепил до кутията и въпреки силната смрад надушваше
метала и стъклото. Опитваше се упорито да вдигне капака, докато около
него другите отблъскваха атаката, за да го предпазят. Застави се да про-
гони страха. По усет знаеше, че стъклото е закалено и само с голям чук
или меч би могъл да го счупи, но Дензър не искаше да рискуват. Не на-
мираше механизъм, който да отваря кутията. Не се съмняваше, че рано
или късно ще го открие, но още колко щяха да издържат съратниците
му?
Илкар бе уловил ръката на Ериан, за да я измъкне от събиращия се
около отряда мъртвешки обръч. Той позна веднага, че статуите няма да
се обърнат към тях, защото бяха настроени да нападат само онези, които
дръзваха да посегнат на камъка. Реши да не губи време с яката тежка
врата и се насочи към най-близкия затворен прозорец.
– Ериан, сега сме при стената.
– И какво да сторим, да му се не види?
Тя опря длани в дървения кепенец, ноктите й задраскаха по ръбове-
те му.
– Използвай ума си. Незнайния опита със сила, ние ще търсим как-
во ги затваря.
Джеймс Баркли
355
– Ако е магия?
– Нека не губим вяра, че можем да отстраним заклинанията им. –
Елфът сви рамене, макар че тя не забеляза. – Друго не ни остава.
– Готвят се за втория удар – прозвуча гласът на Джандир. – Замах-
ват към корема от дясно на ляво. Отдръпнете се и отбийте. Сега!
Осемте брадви пропуснаха целите си със свистене. Хирад губеше
самообладание, не можеше да контролира хода на такава схватка. А под
краката му коричката върху съсирената кръв се напукваше и подът
ставаше по-хлъзгав. Добре че статуите нямаха голям избор от бойни
похвати.
– Ето, отново ще ударят отгоре. Не се местят. Знаете какво да пра-
вите. Сега!
Но ударите бяха много по-мощни. Хирад отстъпи и опря крак в
Уил.
– Дензър?
– Още се крепя, но докога…
– Вторият удар – предупреди Троун. – Сега! Незнайния изпъшка от
усилието, с което отклони брадвата към пода.
– Стават все по-бързи.
Ако статуите продължаваха да ускоряват атаките, Хирад не очаква-
ше боят да се проточи.
Уил налучка с пръст дупчицата под ръба на капака. Нямаше време
да се възхити на незнайния майстор. Бръкна в чантичката, намери тънка
тел и чевръсто я пъхна в кутията. Някъде вътре беше проклетият зак-
лючващ механизъм. Около него схватката се разгорещяваше, Хирад два
пъти го бутна, докато се изплъзваше от страшните си противници.
Дензър отмаляваше. Макар че чуваше навреме за всеки удар, не бе
свикнал мускулите и сухожилията на ръцете и раменете му да се напря-
гат до скъсване. От миризмата на гниеща плът му се гадеше, силите му
се изчерпваха. Вече си представяше последната кратка болка, когато
брадвата ще го разсече.
За Троун все още беше лесно – също като Хирад прехвърляше те-
жестта на меча от едната ръка на другата и даваше мимолетен отдих на
мускулите си. Но Джандир се изтощаваше. Леката сабя на стрелеца не
подхождаше за отбиване на такава мощ. Скоро брадвата щеше да стигне
до тялото му.
Малко оставаше Уил да изреве от радост, когато телта се провря в
края на дългия отвор. Още малко надолу…
– Ей сега отварям.
Крадеца на зората
356
– Не прави нищо. – Незнайния избягна поредните удари на двете
статуи, докато умуваше. – Вземеш ли камъка, ще погнат теб. Нека бъ-
дем готови за това. Джандир?
– Тук съм… – изграчи елфът.
Задушаваха се в спарения, наситен със смрад въздух. Никой няма-
ше да издържи цяла нощ.
– Щом му кажа, Уил ще махне капака и ще грабне камъка. Наведи
се при следващия удар, хвани го и се проврете между статуите към дру-
гия край на храма. Останалите внимавайте да не ви докопат накрая.
– Ще ударят ей сега – предупреди Троун.
– Хайде, Уил! – кресна Незнайния.
Крадецът бутна надолу с телта и щом капакът отскочи встрани, той
сграбчи камъка.
– Взех го.
Незнайния се хвърли в пролуката между двамата си неодушевени
противници и усети, че Хирад е направил същото. Джандир дръпна Уил
да се изправи и го бутна пред себе си.
– Тичай!
Брадвите разцепиха плочки по пода, разхвърчаха се искри. За миг
другите видяха Уил и Джандир да бягат между труповете към отсрещ-
ната стена. Отново започна мудното триене на камък в метал – статуите
ги преследваха.
– Джандир, ти си очите на Уил – напомни Незнайния. – Не допус-
кайте да ви притиснат от всички страни.
– Не се съмнявай – пресипнало отвърна елфът.
– Сега да отворим проклетите кепенци някъде. Илкар, какво
открихте?
– Няма механизъм. И това е част от същото заклинание, сигурен
съм.
– Значи ще ги разбием. Троун, ела да откъртим пиедестала. Всички
да приберат оръжието и да застанат до стената, за да не смачкаме
някого.
Уил си казваше, че през последните дни само пропада от един
страх в друг. Първо Следника, после безполезните тресящи се ръце,
стигна се до мрака, погълнал всичко в храма, а сега осем огромни ста-
туи се мъчеха да го убият, защото бе взел Окото на смъртта.
Макар да чуваше гласа на Джандир и да усещаше ръката му на ра-
мото си, Уил си повтаряше, че е неизбежно да бъде погубен в това кош-
марно свърталище, вмирисано на смърт.
Джеймс Баркли
357
– Трепериш.
– Че какво чудно има?
– Слушай ме и няма да пострадаш. Ей сега ще се преместим, защо-
то са по-наблизо. Не пускай ръката ми и не тичай – няма нужда, те са са-
мо осем и не могат да покрият цялата зала. Разбра ли?
– Да.
– Тръгваме.
Вървяха до стената, Джандир охкаше на всяка крачка, Уил пък са-
мо внимаваше да не настъпи някой труп. Внезапно смениха посоката и
Уил залитна.
– Сега пък накъде?
– Извинявай. Отиваме към стената срещу нас. – Елфът въздъхна из-
мъчено. – Така ще имаме по-голям избор, когато пак ни погнат.
Троун помете с юмрук кутията и се напъна да наклони колоната от
дялан мрамор. Отначало се усъмни, че може да е вкопана в пода, но тя
заскрибуца и помръдна.
– Незнаен, ела насам.
– Слава на боговете…
Двамата грамадни мъжаги наведоха пиедестала под остър ъгъл, об-
виха ръце около него и го вдигнаха с пъшкане.
– Ти водиш, побързай! – изгъгна Незнайния.
Уил стъпи в лепкава локва и пльосна на пода. Изтърва ръката на
Джандир, търкулна се и опря длани и колене в плочките. Опули се отча-
яно в тъмата, после се смръзна – пръстите му докоснаха студена разкъ-
сана плът.
– Джандир, не ги оставяй да ме накълцат… Ръката на елфа го хвана
за рамото.
– Тук съм, Уил, тук съм. Живи сме, няма да ни доближат. Хайде, не
бива да спираме.
Незнайния пое отката от първото блъскане по дървения капак, дори
неговите широки рамене се раздрусаха. Но макар и защитено с магия,
дървото поддаде на напора.
– Още веднъж – нареди Троун. – Готов ли си?
– Бутай!
Кепенецът се напука, но не го пробиха.
– Малко остава – изръмжа Троун. – Още веднъж.
– Бутай!
Мраморният пиедестал разби плътните дъски, Троун отскочи
встрани и Незнайния тласна колоната към пътеката около храма. През
Крадеца на зората
358
назъбената дупка задуха свеж полъх, а маговете усетиха нещо
несравнимо по-хубаво – поток от мана. Целостта на Студената камера
бе нарушена.
– Достатъчно е! – извика Дензър.
След две-три секунди меко сияние обля залата – Ериан не засили
прекалено яркостта на светлинното кълбо, за да не заслепи всички след
пълния мрак. Щом то светна, Джандир и Уил хукнаха към вратата, но
елфът куцаше немощно.
– Вижте й сметката на вратата! – каза тутакси Хирад.
– Ей сега.
Силовият конус, насочен от Илкар, изтръгна двете крила с пантите
и ги завъртя нагоре в топлата нощ.
– Махаме се! – Хирад ги поведе в лудешки бяг, не можеше да се на-
сити на въздуха, неосквернен от вонята на разложението. – Ако ни пос-
ледват, ще им избягаме. По-пъргаво, де!
Гарваните изскочиха от храма, Джандир и Уил се дотътриха пос-
ледни и се свлякоха на пръстта пред стъпалата. Статуите спряха на пра-
га, докъдето се простираха границите на заклинанието.
А между дърветата се показа фигура с маска, после още една. Свик-
налите с тъмата очи виждаха всичко като по пладне. За секунди деветде-
сет Закрилници се изпречиха на пътя им, водени от конник.
Гарваните се наредиха за бой с Незнайния в средата. Той не откъс-
ваше поглед от редиците зад ездача. През цялото време бе усещал смът-
но, че са тук…
Уил обаче остана при Джандир, който кървеше от рамото до
хълбока.
– Той има нужда от помощ!
– Ние също – процеди Ериан.
Уил се озърна чак когато чу гласа на Дензър:
– Стилиан, малко закъсня да ни спасиш.
– Забележително! – клатеше глава Господарят на хълма. – Важно
беше да оцелеете. На Балея не й остава много време.
Джеймс Баркли
359
ГЛАВА 30
Ордите идваха и на Дарик му предстоеше най-критичното решение
като пълководец. Изпрати Гарваните невредими на запад, а ден по-къс-
но Стилиан и неговите Закрилници минаха в галоп покрай него, настър-
вени за мъст. Без да заговори Господаря на хълма, Дарик бе видял как-
вото искаше в очите му – горко на онези западняци, които се изпречат
пред тази стотна, въплътила гибелта им.
Смяташе, че е обмислил добре всичко – макар че на него повериха
отбраната на източните земи, истинската битка щеше да се води от Гар-
ваните и както изглеждаше – от Стилиан. А самият Дарик си бе подбрал
най-способните помощници, които успя да намери. Всеки от тях може-
ше да командва защитниците на прохода не по-зле от него.
Макар че загубата на град Блекторн на юг влоши сериозно положе-
нието им, двамата барони щяха и занапред да нападат западняците, за да
забавят настъплението им по единия фланг. Не му оставаше друго, ос-
вен да разчита, че на север Школите ще бранят успешно Тривернския
залив. Там разполагаха с най-мощна магия и засега можеха да попречат
на шаманите.
Дарик не се залъгваше – знаеше, че не би изтърпял да остане наче-
ло на войските пред Подкаменния проход и само да чака какво ще се
случи в Раздраната пустош. Искаше своите петстотин конници, петдесет
магове и волния устрем напред.
Искаше да се хвърли в най-разгорещеното сражение и нямаше да се
откаже от желанието си.
Илкар се дръпна разтреперан обратно към Храма. Чуваше гласа на
Стилиан като през памук.
– Наистина съжалявам… Елфът сви рамене и го погледна.
– Кога се е случило всичко това? Как е протекла битката при Три-
вернския залив?
Не проумяваше как е възможно всичко да потръгне толкова зле.
– Вчера. Научих чрез мисловна връзка тази вечер. Те са помели на-
шите войски. Надявахме се да ги задържим там дни наред, но магията
им се оказала прекалено могъща. Разполагат с нещо, което не е виждано
от три столетия – бял огън, с който събарят крепостни стени, и тъмната
му противоположност, разяждаща плътта.
Гарваните го слушаха смълчани. Незнайния стоеше с отнесен
Крадеца на зората
360
поглед при Закрилниците. След като шаманите наложили надмощието
си в магията, войниците и маговете при Тривернския залив били изкла-
ни. След не повече от три дни западняците щяха да се появят пред сте-
ните на Джулаца, а вече не беше сигурно, че Школите могат да им се
опълчат. Блекторн и Гресе едва ли щяха да забавят много враговете, ко-
ито напираха да превземат Подкаменния проход от изток. Дарик пък по-
теглил на запад и нищо повече не се знаело за него и намеренията му.
Изведнъж осъзнаха, че трябва да изоставят обмисления си план за про-
мъкване към Парве и направо да се втурнат натам. Времето им
изтичаше.
– А какъв е вашият план? – попита Дензър, който още не можеше
да се опомни, че вижда Господаря на хълма тук.
– Знаеш защо дойдох – натърти Стилиан. – Те ми отнеха Селин и
сега аз ще им отнема живота. Ти ще дойдеш с мен и ще вземеш Крадеца
на зората. Гарваните могат да се върнат при Подкаменния проход. Уме-
нията им ще бъдат по-полезни в отбраната му.
Всичко се промени в миг. Хирад зае бойна стойка, макар че мечът
му още беше в ножницата. Незнайния прекрачи към него, Троун също
го доближи. Илкар и Ериан застанаха от двете страни на Дензър, който
беше пред коня на Стилиан. Уил не се отделяше от падналия Джандир.
Закрилниците се раздвижиха.
– Не знам дали ви разбирам… – промълви Дензър, макар че се
смръзна от прозрението.
Стилиан го погледна недоверчиво.
– Дензър, равновесието трябва да бъде възстановено, а ние ще на-
ложим господството си. Крадеца на зората ще принадлежи единствено
на Ксетеск. Дай ми катализаторите, иначе ще си ги взема сам от трупо-
вете на твоите приятели.
По негов знак Закрилниците хванаха оръжията си, съскането на
стоманата сякаш разсече нощния въздух.
– Не бива да допуснеш това! – изсъска Илкар.
– Той няма избор – подхвърли Стилиан. – Отдавна е знаел, че тък-
мо до това ще се стигне накрая.
Дензър го зяпна и завъртя глава.
– Вие ли… – махна с ръка към храма.
– Да – начумери се Господарят на хълма. – А вие направихте какво-
то не беше по силите дори на моите Закрилници. Впечатляващо. Но с
това участието на Гарваните приключи.
– Как ни изпреварихте? – промърмори Хирад.
Джеймс Баркли
361
– Не съм изоставал много. Вие решихте да загубите време за отдих,
а аз – не. Жалко че не успях да ви изпреваря и в храма. Щяхме да си
спестим излишни затруднения.
– Да – подхвърли Незнайния, – защото сега всичко е в нашите ръце,
нали?
Илкар се дръпна зад другите, заклинанието му беше кратко.
– Вдигнах щит – рече им тихо.
Мечовете блеснаха в ръцете им и Стилиан се изсмя.
– Не си и помисляйте, че можете да застанете на пътя ми – каза
надменно. – Дензър, избирай разумно, иначе ще ме принудиш да отнема
и твоя живот.
– Не ми се вярва.
Дензър и Ериан също отстъпваха заднешком, докато не усетиха, че
щитът на Илкар ги прикрива.
– И защо не?
Закрилниците бяха готови да нападнат, Незнайния настръхна.
– Защото само аз имам някакъв шанс да успея в извършването на
заклинанието и да унищожа Върховните вещери, без да погубя всякакъв
живот в Балея.
– Жалко, ако си толкова сляп да си въобразиш, че единствен ти в
Ксетеск си проучвал Крадеца на зората. Предлагам ти величие. Двамата
ще унищожим Върховните вещери, а след това ти ще си дясната ми ръка
на Хълма, ще управляваш с мен цяла Балея. Имаме нужда от нови Ма-
гистри в две от кулите. Ела – протегна ръка Стилиан.
Дензър неволно пристъпи към него, но пръстите на Ериан се вкоп-
чиха в ръката му. Той се озърна през рамо към Гарваните.
Виждаше Ериан, която бе заченала от него. Не би позволил никой
да я застраши. Хирад, който два пъти заплаши да го убие, но вече ня-
колко пъти му спаси живота. Илкар, който забрави предразсъдъците си,
защото му се довери. Незнайния, който бе освободен, но още го окова-
ваха спомените на душата му. И Уил, Троун и Джандир, които също
разчитаха на него.
А отпред беше Господарят на хълма, който с еднаква лекота може-
ше да го възвеличи или да го обрече на смърт. Дензър застана до рамото
на Хирад и сниши глас до шепот.
– Доверяваш ли ми се? Варваринът изпитателно се взря в него.
– Ти си от Гарваните – отсече и вдигна рамене. – Рискува живота
си, за да избавиш Незнайния. Ти си един от нас.
– Дай ми верижката. – Хирад понечи да възрази, но Дензър завъртя
Крадеца на зората
362
глава. – И без това може да ни отнеме катализаторите. Безсилни сме да
му попречим.
– Няма да се предам толкова лесно…
– Не се предаваме. Повярвай ми.
Хирад се озърна към Стилиан, който не откъсваше поглед от отря-
да, после към Закрилниците, готови да ги смажат. Цъкна с език, свали от
шията си верижката със значката и пръстена и подвикна:
– Уил, дай камъка на Дензър. Нищо не печелим, ако измрем тук.
Тъмният маг взе Окото на смъртта и поспря до Илкар с гръб към
Господаря на хълма.
– Каквото и да става, поддържай щита! – Прекрачи към Господаря
на хълма и му показа катализаторите. – Като си помисли човек, че дър-
жа в ръката си съдбата на Балея…
– Опасно е – кимна Стилиан и се наведе от седлото да ги вземе. –
Да не губим повече време, защото е скъпоценно колкото тези предмети.
– Така е – подсмихна се Дензър. – Затова ще реша участта на Балея,
без да протакам.
Маната бе оформена и той изрече словото преди Стилиан да се усе-
ти. Сенчестите криле го изтласкаха мощно нагоре и назад, за миг-два
тъмният маг се озова високо на скалите зад храма. Всички се обърнаха
към силуета му, очертан под звездното небе. Дензър беше недосегаем за
заклинанията на Стилиан и извика отгоре, размахал лениво безплътните
криле:
– Не бих ти позволил да се върнеш към старите привички. Времето
им отмина. Крадеца на зората остава при Гарваните. Такава е уговорка-
та и ние ще я спазим или ще умрем, докато се опитваме.
– Ти си маг от Ксетеск и мой служител – ледено изрече Господарят
на хълма. – Ще ми се подчиниш.
– Не, аз съм един от Гарваните.
Хирад се ухили до ушите и изопна рамене.
– Ех, Стилиан, пак те надхитрихме. Защо не се примириш и не
престанеш да ни пречиш?
Но Господарят на хълма не пожела да го чуе. Очите му блеснаха
свирепо, той оформи маната с бързина и вещина, на която беше спосо-
бен само Магистър. Три Огнени кълба се блъснаха в щита на Илкар за
частици от секундата, по невидимата преграда плъзнаха червени и сини
пламъци. Елфът изсумтя от напрежение, тялото му трепна, но щитът ос-
тана непокътнат. Стилиан се взря в Гарваните. Отвръщаха на погледа
му, без да мигнат.
Джеймс Баркли
363
– Никой маг не е успявал да разпръсне щит на Илкар – осведоми го
Хирад. – Край на разпрата.
– Не бих казал – остро отвърна Господарят на хълма и се обърна
към Закрилниците. – Убийте ги веднага. – Те не помръдваха. – Убийте
ги!
Гласът му се извиси до вой. Хирад се смръзна в очакване на
смъртта.
– Отпусни се – каза Незнайния и най-сетне усмивката стигна и до
очите му. – Стилиан, напразно си дереш гърлото.
– Моля?!
– Ти дори не можеш да ме разбереш. Няма да ни нападнат, докато
аз съм тук, защото ние не застрашаваме живота ти. Затова няма да до-
пусна Гарваните да ти посегнат. Предупреждавам те обаче, че ако умра
и ти си виновен за това, Закрилниците ще се обърнат срещу теб.
Стилиан се оглеждаше – всички Закрилници се бяха завъртели към
него.
– Ти избираш дали да ми повярваш – добави Незнайния и излезе от
обсега на магическия щит. – Но защо да се простиш и с живота, след ка-
то се прости с мечтата да владееш заклинанието?
Лицето на Стилиан помръкна. Не знаеше дали Закрилниците са
способни да се опълчат срещу него. Накрая се вторачи в Незнайния.
– Но ти бе освободен… Вече не принадлежиш към тях.
– И аз се заблуждавах, само че нищо няма да разкъса връзката, из-
кована в сливането на душите. Моята душа отново е само моя, но ще ос-
тане завинаги свързана със Закрилниците. Аз се примирих, а те го
разбраха. Най-добре ще е и ти да постъпиш така.
Господарят на хълма се озърна още веднъж и кимна. Понечи да
пришпори коня си, но Незнайния го спря с жест и думи:
– Защо не ни помогнеш да спасим Балея, докато си отмъщаваш?
Ако нападнеш Парве от юг или югоизток, може би ще ни улесниш да
стигнем до пирамидата. И може би още ще имаш Школа, в която да се
върнеш.
Лицето, на Стилиан остана безизразно.
– Предай на Дензър, че докато аз съм Господар на хълма, не желая
да се мярка в Ксетеск. А Гарваните… Когато се завърнете, ще ви бъде
платено съгласно уговорката. И се постарайте повече да не ме
предизвиквате.
Стилиан се провря на коня си през скупчените Закрилници. Те пос-
тояха още миг в безмълвен досег с душата на Незнайния и тръгнаха
Крадеца на зората
364
след своя Повереник, отдалечаващ се от поляната пред Храма.
Гарваните чакаха, Дензър кръжеше отгоре и търсеше в маната
признаци, че Стилиан се кани да нападне отново. Когато стъпи на земя-
та и Сенчестите криле изчезнаха, другите си отдъхнаха.
– Премахнах щита – оповести Илкар.
Хирад отпусна длан върху рамото на Дензър, който промълви:
– Най-сетне мога да кажа, че разбирам.
– Дали Стилиан ще ни помогне? Незнайния сбърчи чело.
– Трудно е да познаем. Ако отдели време да поумува, може и да го
направи.
Чак сега успяха да отидат при Джандир. Ериан вече беше колени-
чила до него. Кожената броня бе разсечена от острие на брадва, раната
под нея изглеждаше дълбока. Ериан обаче спря кървенето веднага.
– Зле ли е пострадал? – попита Уил.
– Провървяло му е – брадвата не е засегнала ребрата, сърцето и бе-
лите му дробове са невредими, но никак не ми харесва какво е станало с
рамото и кръста му…
– Може ли да язди? – попита Незнайния.
– Не и до сутринта, за да направя поне нещо за него. Дълго време
няма да стреля с лък. Мускулите и сухожилията в рамото няма да оздра-
веят лесно.
– Нямаме никакво време – намеси се Илкар. – Нали чухте Стилиан?
Западняците ще връхлетят Джулаца след три дни.
– Да се надяваме, че маговете ще ги отблъснат – поклати глава тя, –
защото ако тръгнем веднага, Джандир ще умре. Моля ви само да поча-
кате до зазоряване. Дайте ми четири-пет часа.
Хирад се загледа към входа на храма, запречен от статуите с изри-
сувани лица, и потръпна.
– Ако понасяте оная пасмина да ви зяпа, нищо не пречи да останем,
докато видим слънцето в небето. Уил, запали печката, моля те. Дензър,
искам да обсъдите с Троун как ще се доберем до Парве. Не бива да доб-
лижаваме пътищата, по които западняците вървят към Подкаменния
проход. А аз ще си поприказвам с Илкар и Незнайния.
Дензър и Троун отидоха към гората, Уил също тръгна натам да съ-
бере дърва, Ериан се съсредоточи за целебно заклинание. Тримата оце-
лели основатели на отряда отидоха пред стъпалата на храма.
– Нещо не разбирам… – подхвана варваринът.
– Пак ли? – поклати глава Илкар.
– Този път не ми е много смешно – озъби му се Хирад. – Я ми
Джеймс Баркли
365
обясни що за чудо е Студената камера и защо досега не съм чувал за
нея.
– Ами Школите не искат да се разчува, сами разбирате защо. Как да
ви обясня?… Виж, маната протича навсякъде и във всичко. Не я спират
кожа, кости, стени, дърво, океанът, дори измеренията, както открихме.
Никой не познава нито ритъма, нито структурата на потоците й, знаем
само как да ги нарушаваме, за да образуваме форми за заклинанията.
Възможно е обаче потокът да бъде отклонен. – Илкар посочи храма. –
Маната протича там, където е най-лесно. Градежът на храма е изпипан
до последната дреболия. Когато се затвори, маната просто го заобикаля.
Това е…
– Превъзходно обмислен капан за невежи крадци – съгласи се
Незнайния.
– И за нехайни магове – промърмори елфът. – На косъм ни се
размина.
– Значи труповете вътре бяха на убити Закрилници?
– Да – потвърди Незнайния. – Така ми се стори още щом влязохме,
но си казвах, че е немислимо. Там бяха загинали някои от Закрилници-
те, които Стилиан е довел.
– Нямаха маски – напомни варваринът.
– Щом заплахата е била отстранена, статуите явно са се върнали в
нишите си и вратите отново са били отворени. А Закрилниците винаги
прибират маските на онези, които паднат в бой. Стилиан е искал да си
присвои Окото на смъртта и е бил достатъчно благоразумен да остане
отвън. Ако бе взел камъка, щеше да ни разиграва както си поиска.
– И е останал да чака, за да свършим ние работата.
– Поне се е надявал – вдигна рамене Незнайния. Хирад се обърна.
Уил седеше до печката и се вслушваше в разговора им. Ериан шепнеше
нещо на Джандир и макар че той още лежеше по гръб, вече се опомня-
ше. Дензър и Троун умуваха над картата. Троун сочеше настойчиво, а
захапалият лулата си Дензър се усмихваше.
На Хирад му просветна пред очите. За пръв път след смъртта на Рас
почувства, че отрядът е какъвто трябва да бъде.
– А каква беше тая история със Закрилниците накрая? – присети се
изведнъж.
– Щяха ли да убият Стилиан, ако той бе убил теб? – попита и
Илкар.
– Не. Той е техният Повереник, никога няма да му сторят зло. И
какво от това? Нали Стилиан ми повярва…
Крадеца на зората
366
Хирад прихна.
– Хитро! Я да донесем малко вода на Уил от езерото.
Атаката връхлетя цялата дължина на колоната от западняци, нап-
редващи през затревените поля край гъста гора. Предшестваше я дъжд
от стрели, Остър дъжд и Смъртна градушка, които изчерпваха силата на
шаманите за магически и въздушни щитове.
Хиляда конници се забиха в оголения фланг на врага, копитата раз-
хвърляха пръст и кръв, остриетата проблясваха под утринното слънце.
Хората на Блекторн обърнаха конете след първия набег и се оттеглиха,
за да се престроят. Роговете прозвучаха отново и отрядът на Гресе се
втурна към другия фланг, за да стане бъркотията пълна.
Устремен към не толкова самодоволните западняци, Гресе отново
се почувства млад. Сечеше наляво и надясно, сцепи лицето на един и
разпори рамото на друг. Оглушителен шум кънтеше в ушите му.
Около него конниците му се врязваха във вражеските редици, вико-
вете на опитващите да се бранят се смесваха с писъците на умиращите.
Гресе пак смуши коня и се хвърли напред, изблъска противник с щита и
отби мушкащо копие с предпазителя на меча. Западняците се огъваха
под напора на конницата и Гресе предвкусваше победата.
Чу роговете, обърна коня и се измъкна от клането, газейки живи и
мъртви наред. Огледа се припряно – малко коне бяха останали без езда-
чи и той кресна от възторг, докато препускаше към мястото за прегру-
пиране извън обсега на вражеските лъкове.
Върху западняците пак се изсипаха стрели и заклинания, но този
път с по-малък успех – отскачаха от щитовете или избухваха в тъмен
пламък при сблъсък с насрещна магия.
Третият сигнал на роговете призова към атака срещу шаманите, до-
сега опазени от телохранителите си. Магове се носеха напред около
Блекторн и се опитваха да прострат щитовете си над повече ездачи.
Но западняците се бяха събрали в плътни групи. Копиеносците на-
летяха първи и разбъркаха предните им редици. Веднага след тях напад-
наха отрядите от мечоносци, Гресе виждаше как острието на Блекторн
се стоварва и пръска кръв във всички посоки.
Бръмчене прониза въздуха и заглуши врявата, болезнено за ушите и
зъбите. Конете раздуваха ноздри и подскачаха. Пръстите на всеки ша-
ман блъвнаха черни линии, подобни на бичове, които удряха по хора и
животни.
Носеха смърт в невъобразима мъка и ужас. Където заклинанието
попаднеше на незащитена плът или пробиеше щит, падаха десетки
Джеймс Баркли
367
жертви. Пред очите на Гресе черна линия разкъса ездач през корема и
вътрешностите му се изсипаха, а крясъкът му секна, щом чернилката
мина и през гърлото.
Линиите пробиваха, прогаряха и разяждаха, ходът на битката се
обърна невероятно бързо. Блекторн завъртя меча над главата си, рогове-
те дадоха сигнал за незабавно отстъпление. Гресе изкрещя на хората си,
кавалерията се понесе в галоп надалеч от касапницата, в която се смеси
кръвта на мъже от източна и западна Балея. Присмехулните викове на
враговете отекваха след тях.
Мракът им отне славата.
Крадеца на зората
368
ГЛАВА 31
След сухата топла нощ настъпи безоблачно утро, заличило спомена
за проливния дъжд.
Дензър бе достигнал за малко с мисловна връзка старшия маг при
Подкаменния проход. Сега знаеха, че Стилиан не е преувеличил опас-
ността. Бароните не постигаха почти нищо, а понасяха големи загуби.
Най-лошото беше, че трийсетина хиляди западняци щяха да се съберат
пред западния вход само след ден.
– Казваш, че Върховните вещери не са си възвърнали цялата сила?
– попита Хирад.
Дензър кимна.
– Когато излязат от гробницата, магията на шаманите ще бъде
неудържима.
– Колко ни остава до Раздраната пустош?
– Повече от два дни езда до пределите й, после около час до пира-
мидата – пресметна Троун.
– Може и да закъснеем – промърмори Илкар.
– Дори ако нищо не ни забави по пътя – съгласи се Троун.
Хирад си представяше лудешкия устрем право към зейналата паст
на ненадейна гибел – навсякъде можеха да се натъкнат на големи отря-
ди от западняци.
– Колко ли време ще задържат прохода войските на Дарик?
– Кой знае? – вдигна рамене Незнайния. – Не сме виждали магията
на шаманите. Само тесният вход ще им пречи да хвърлят много воини
наведнъж срещу защитниците, а и така нашите магове ще могат да пре-
покриват щитовете си.
– Хм… Джандир ще може ли да язди? Раненият елф още спеше.
– Ако искате, събудете го – каза Ериан, – но не очаквайте да върти
сабята или да стреля с лъка. Освен това ще бързаме и раните му може и
да се отворят.
– Лоша работа – процеди Хирад. – Но няма да чакаме тук края на
света. Да тръгваме, че ще настъпи и без нас.
Половин час по-късно потеглиха към Раздраната пустош.
Дарик не бе очаквал такава изненада. Представяше си, че ще се
промъкнат по рядко използвани пътеки към Раздраната пустош, за да
разпръснат и избият накрая Пазителите и стражата на гробницата, а
Джеймс Баркли
369
след победата да съпроводят Гарваните обратно към прохода.
Но в утрото на третия ден след навлизането в западните земи една
трета от хората му бяха мъртви, още петдесетина бяха ранени и не мо-
жеше да разчита на мнозина магове. Около седемдесет стрелци с лък,
дебнещи в засада от двете страни на пътеката, сееха гибел и смут сред
отряда му. Конниците се разпръснаха нагоре по полегатите склонове и
налетяха шубраците, където се криеха враговете, но още мнозина заги-
наха, преди да посекат и последния стрелец. Дарик си казваше, че поне
имаха късмет да не налетят на шамани.
Отиде да се посъветва с най-старшия маг от оцелелите седемнаде-
сет – мъж от Ксетеск.
– Ще задържите ли магическите и въздушните щитове, докато нап-
редваме в галоп?
– Какъв е твоят план?
– Трябва да продължим. Започнем ли да се провираме в
гъсталаците, по-добре да се откажем, защото ще закъснеем. Искам да ги
изненадаме, като проникнем бързо в територията им. И ако пак попад-
нем на засада, не бива да спираме.
– Отново голям риск… – промълви магът.
– Знам. Ще се опитате ли?
– Разбира се.
– Добре. Сега ще си поприказвам с войниците, искам да ги насърча.
Голямо препускане ни чака. – Дарик се усмихна. – Имаме два дни да
спасим Балея. Готов ли си за това?
Вождът Тесая стоеше с шаманите си на хълм пред Подкаменния
проход, който бе изгубил преди дни, но щеше да го завладее наново съв-
сем скоро. Не се съмняваше в това. Тридесет хиляди негови сънародни-
ци, с някои от които враждуваше само допреди година, бяха спрели на
няколко часа оттук. Дузина шамани под охраната на триста оцелели за-
щитници на прохода от племето на Тесая се промъкваха към входа. Зад
тях предният отряд от пет хиляди западняци се настървяваше за нахлу-
ване под планините.
– Искам да ги изтребите до крак, но ми доведете Дарик жив. Лично
ще се погрижа да умре много бавно, прикован към камъните, които си
мислеше да ми отнеме. – Шаманите кимнаха. – Кога ще заемем
позиция?
– Повелителю, ще чакаме твоята заповед по пладне.
Тесая вдигна глава към небето. Оставаха два часа. И тогава може
би щеше да заличи воплите на ужас. Ехото от рева на океана, стоварил
Крадеца на зората
370
се откъм небето, удавил и хората му, и техните писъци, захвърлил тру-
повете им в бездната. Толкова много от тях нямаше да бъдат намерени,
за да бъдат изпратени с чест на погребалните клади. Толкова много от
тях нямаха шанс да умрат в битка, както мечтаеха.
Но идеше мигът на възмездие за непростимото, сторено от източни-
те страхливци. Неговите хора щяха да вилнеят из земите им както си ис-
кат. Усмихна се за пръв път от много дни.
– Аз ще поведа воините си към мястото, което им принадлежи.
Скоро ще изпием кръвта на маговете от Школите.
Гарваните яздеха неуморно по трудния терен. Нито видяха, нито
доловиха някой да ги преследва, откакто храмът остана зад тях. Незнай-
ния не усещаше Закрилниците и не знаеше дали са потеглили на изток
или на запад.
Конете се уморяваха, а дори дребно произшествие щеше да ги заба-
ви гибелно. Всички бяха угрижени за състоянието на Джандир. След ле-
чебното заклинание на Ериан и няколко часа сън той ги увери, че може
да язди, но бледото и изопнато лице издаваше колко го болят раните.
През първия час издържа, но с отминаването на утрото ставаше все
по-бавен. Маговете често яздеха до него и виждаха как се опъват рани-
те. Кръв се процеждаше по ризата и кожената му куртка, стичаше се по
лявата ръка, вързана за тялото.
Щом спряха за отдих, Троун и Уил се заеха да нахранят и напоят
конете, другите се събраха около Джандир, облегнат на обрасъл с мъх
камък. Стояха пред началото на долина, нататък се редяха едно след
друго възвишения, стигащи на северозапад до Парве.
– Можете ли да облекчите болките му? – попита Хирад.
– Сега ще видим – обеща Ериан и помогна на елфа да легне на
хълбок.
С помощта на Илкар дръпна полека изцапаната куртка настрани и
изтърси ругатня, щом разбра, че всичките й усилия през нощта са отиш-
ли нахалост.
– Раната се разлютява, докато язди, това е неизбежно. Мога да по-
тисна болката, но така той няма да знае дали му става по-зле. Опасно е.
– Кажи ти, Джандир – подкани Хирад. Елфът вдиша уморено.
– Не издържам така. Болката става нетърпима, само ще ви забавя.
Или ме оставете тук и после се върнете да ме вземете, или Ериан да нап-
рави заклинанието.
– Няма кой да те лекува, докато си сам – напомни Ериан. – Ще
умреш.
Джеймс Баркли
371
– Значи ясно какво ще правим – заключи Хирад. Ериан обаче се
двоумеше.
– Какво има? – намръщи се Джандир. – По-зле съм, отколкото мис-
леше, нали?
– Да, кърви прекалено силно. Плътта изобщо не е зараснала. Закли-
нанието за безчувственост просто е задължително, за да можеш да ях-
неш коня. Довечера ще направя нещо повече за раните ти.
– Дали ще доживея до вечерта? – промълви елфът.
– Не знам… Не ме бива много да опазвам хората около мен живи…
Сълзи замъглиха очите й, Дензър я прегърна и изви глава към
Хирад.
– Да тръгваме по-скоро.
Още отдалеч се усещаше присъствието на магия в селото. Стилиан
даде знак да забавят ход и мина зад плътно наредените Закрилници.
Присъщата им защита срещу заклинания се съчетаваше и засилваше
взаимно, шаманите трудно биха я преодолели.
След унижението, което му причиниха Гарваните, беше неизбежно
яростта му да се отприщи. Знаеше, че Незнайния му предложи най-ра-
зумния изход, но реши да отиде в Парве както и когато избере самият
той. Успееше ли навреме, за да им помогне, толкова по-добре.
Избра за първия набег село в самия край на изконните западняшки
земи. Сигурно оттук бяха минавали отряди, запътили се към Подкамен-
ния проход, може би и към Гиернатския залив. От селото до Раздраната
пустош се стигаше за по-малко от два дни.
– Напред! – заповяда той. – Тук няма невинни. Никаква пощада.
Чу се само неговият глас, когато Закрилниците подкараха конете си
в галоп. Нападаха в тесен клин, Стилиан пак яздеше отзад и с усмивка
на уста оформяше маната за любимото си разрушително заклинание.
Нахълтаха в селото, без да дадат време на жителите за бягство или
отпор. Трийсетина колиби образуваха кръг около тотема и общото голя-
мо огнище по средата, имаше ограждения за добитъка и навеси на под-
пори вместо хамбари.
Закрилниците се разделиха на две колони и обкръжиха селото. Ме-
човете им свистяха тежко към хората, пръснали се с писъци кой накъде-
то свари. Остриетата не подбираха жертвите. Стилиан спря до тотема и
изрече:
– Адски огън!
Десет огнени стълба се забиха в покривите на колиби, изпепелиха
жертвите си и овъглиха постройките. Навсякъде литна жарава.
Крадеца на зората
372
Закрилниците слязоха от конете почти в един и същ миг, този път
хванали и брадвите в левите си ръце. В селото цареше хаос. Подпалени-
те колиби пламтяха и бълваха черни пушеци. Малцината живи се опит-
ваха да бягат или докопваха оръжия. Един закрачи към привидно безза-
щитния Стилиан.
Господарят на хълма слезе от седлото, издигнал магически щит
още след заклинанието. Извади меча си. От ръцете на шамана се прото-
чиха десет черни криви линии, зашариха по щита, но само обвиваха не-
видимата защита. Стилиан позна по изражението на шамана, че е очак-
вал да пробие щита веднага.
– Брей, какво стана… – каза през зъби Господарят на хълма, прис-
тъпи и цапардоса шамана с дръжката на меча.
А около тях Закрилниците безшумно и безмилостно палеха остана-
лите колиби и колеха когото намерят – и стари, и млади. Никой от тях
не пострада сериозно.
Шаманът падна на колене, а ритникът в лицето го хвърли по гръб.
От носа му шуртеше кръв. Стилиан се надвеси над него.
– Вие сте моето послание към господарите ви – останките от селото
ще чернеят под слънцето, а труповете ще гният непогребани.
– Кой си ти? Стилиан се засмя.
– Друг път не дръзвайте да се опълчите срещу Ксетеск. Притисна
ръка към устата на шамана и изрече словото за Огнена длан. Шаманът
умря в страшна агония, от очите и ноздрите му изскачаха пламъци, ко-
сата му се сгърчи с пращене.
Стилиан стана, изтупа праха от коленете си и възседна коня.
– Тръгваме!
Огледа се доволен, питаше се дали и Парве ще гори толкова
хубаво.
– Сгъстете колоната! – изрева Дарик. – Готови с щитовете!
Конницата на Школите бе свърнала на север от основния път меж-
ду Парве и прохода, за да доближи пирамидата от друга посока. Носеха
се шеметно по пътеката и се врязаха в бивака на западняците, спрели за
отдих. Враговете не успяха да грабнат оръжията и да се подредят.
– Щитовете са вдигнати! – извика някой от маговете. След миг ко-
пията на челните конници пронизаха първите западняци, изпречили се
пред отряда. Без да забавят устрема си, кавалеристите съсичаха всеки
враг наблизо, а по събраните препокриващи се щитове припламваха зак-
линанията на шамани, които бяха безсилни да ги преодолеят. Дарик не
се озърна, докато се отдалечаваха, но още седемдесет западняци никога
Джеймс Баркли
373
нямаше да се доберат до Подкаменния проход…
Когато спряха за кратка заслужена почивка, един маг попита:
– Наистина ли беше нужно да го правим?
– Не – отвърна Дарик. – Признавам обаче, че беше адски забавно.
Навсякъде около него усмивките се върнаха по лицата на войници-
те му.
Барас още се бавеше на наблюдателната кула, докато светлината
гаснеше в последния мирен ден за Джулаца. Зад стария елф градът на
Школата се подготвяше за война, в която нямаше надежда за победа
след клането при Тривернския залив само преди три дни. Загубиха тол-
кова войници и магове, а обещаните подкрепления не идваха.
Стоеше и се взираше в тъмните гъсти пълчища на настъпващите за-
падняци. Рано сутринта противниците щяха да се доближат достатъчно,
за да опитат заклинания. Барас потръпна при мисълта за белия и черния
огън, с който шаманите щяха да изтръгнат сърцето на Джулаца.
Стражите и на града, и на Школата бяха готови за бой, маговете
знаеха задълженията си и събираха сили, но Барас знаеше, че ако не се
случи чудо, до свечеряване на втория ден Джулаца ще бъде под властта
на западняците. Да, отначало щяха да отблъскват магията на шаманите,
но защитата изчерпваше толкова мана, че почти не оставаше за напада-
телни заклинания. А врагът имаше поне четири пъти повече бойци, гра-
дът пък нямаше крепостни стени. Краят на битката беше предрешен, за-
щото шаманите сякаш никога не усещаха умора.
Спомни си разказите на своя прапрадядо как видял като млад маг
първото нашествие на западняците, подкрепено от Върховните вещери.
Опожарени градове и села, подпалени ниви, разхвърляни трупове, оси-
ротели деца. Шаманите, чиято сила тогава не можела да се мери със се-
гашната, извършвали ритуали и жертвоприношения, за да затвърдят гос-
подството си над източните земи.
Това щеше да се повтори и никой не можеше да го предотврати.
Този път нито маговете щяха да възпрат Върховните вещери, нито войс-
ките стигаха. А Барас се съмняваше, че Гарваните ще изпълнят задачата
си.
Слезе бавно от кулата и се помоли те поне да унищожат Крадеца на
зората, ако е невъзможно да извършат заклинанието.
След миг се успокои от смразяващо хрумване – ако Върховните ве-
щери овладееха заклинанието, страданията на хората в източните земи
щяха да бъдат съвсем кратки.
Намериха безопасност за малко в мрака в скрит бивак сред
Крадеца на зората
374
хълмовете. Блекторн, Гресе и остатъкът от малката им армия седяха и
умуваха мрачно над участта си. Мнозина от наемниците се изнизаха,
разтревожени за своите семейства или просто наплашени. Останаха
малко над четиристотин войници и магове с непосилната мисия да пре-
чат на западняците, неумолимо настъпващи към Подкаменния проход.
Гресе не можеше да върши друго с превързаната лява ръка, освен
да държи хляба. Отхапа залък и преглътна с малко вода.
– Ако не ги забавим още малко, ще бъдат при прохода след три
дни. Трябва да се опитаме.
– Това е самоубийство – отвърна Блекторн.
Калните пръски по лицето му не скриваха бръчките, станали по-
дълбоки, докато гледаше как гинат хората му. Пет пъти се нахвърляха
върху нашествениците, но ги прогонваше магията на шаманите и нарас-
тващата ярост на бойците им. Сега на трима войници се падаха по два
здрави коня, а без ранените двамата барони разполагаха с триста и пет-
десет души, годни за битка.
– Непростимо ще е, ако ги оставим да превземат прохода – настоя
Гресе. – Нека поне им дадем урок, както ти сам каза преди време. Кога-
то владеят и прохода, ще могат да нахлуват в земите ни свободно и да
нападат Школите отвсякъде.
– Какво предлагаш? – морно попита Блекторн.
– Още призори да ги нападнем челно. Шаманите обикновено са по-
назад в колоната и ще имаме малко време да убиваме, преди да вдигнем
по принуда щитовете. Ще ги спрем за известно време.
– И те ще ни изтребят до крак.
– Знам – кимна Гресе. – Но дори да се бием само час, те ще останат
на мястото до края на деня – първо ще изгорят мъртвите си и ще искат
да се уверят, че повече няма да ги тормозим.
Блекторн се вгледа задълго в стария си приятел, чиито очи още иск-
ряха. Споходи го по-добра идея, макар че тя не ги избавяше от неизбеж-
ния край.
– Ще ги пресрещнем при Ястребови зъбери. Там можем да разполо-
жим стрелците и маговете, за да внесат смут в средата на колоната, до-
като ние ударим отпред под двоен щит.
– Колко време ще се мъкнем дотам?
– Нека тръгнем веднага, иначе на маговете не би им останало време
да се съвземат. Ще се изплъзнем тихо, за да не ни чуят западняците.
Блекторн се почувства съживен. Поне щяха да умрат сред реки от
кръв и магически огън. Гресе му протегна ръка и той я стисна здраво.
Джеймс Баркли
375
– Боговете ще ни вземат в рая – ухили се старият барон.
– И ще хвърлят в ада западняците и Понтоа – увери го Блекторн.
В късната вечер Гарваните стигнаха до Раздраната пустош. Тъмни
облаци се разстилаха по небето, студеният вятър дърпаше клони, буре-
ни и наметала. Също като Селин преди тях, излязоха от гората вляво от
стражевия пост и погледите им преодоляха седемте мили до Парве, къ-
дето ярките сигнални огньове продължаваха да пламтят върху пирами-
дата. Но пред тях не се простираше гъсто море от палатки на западняш-
ки орди.
Троун ги преведе безпогрешно през гората и сега стояха на четвърт
миля от стражевия пост. Дензър укроти конете и те не издаваха звук.
Тук-там се виждаше по някой огън в малък бивак, иначе беше пусто.
Вражеските войски доближаваха Подкаменния проход или Джулаца.
Но земите толкова близо до града на Върховните вещери бяха наси-
тени със страховито ликуване, стягащо дори сърцето. Вторачен в огньо-
вете над Парве, Хирад не можеше да се отърси от чувството, че са за-
къснели. Не би си позволил да повярва. Не и докато други умираха в
сражение, за да защитят своите земи, не и докато западняците настъпва-
ха към градовете, които той обичаше. Не и докато поне един от Гарва-
ните се държеше на краката си.
– Ето ни близо до пирамидата – отрони Дензър. – Втурваме се в га-
лоп и сме там.
Варваринът се засмя против волята си.
– Ех, да беше толкова просто. Патрули около града, магически ата-
ки на шамани, пълен площад с поклонници и пълна гробница със
стражи…
– Човек може поне да си помечтае – подхвърли тъмният маг. – А на
какво ще се натъкнем според теб, ако говорим сериозно?
– Току-що ти го описах.
– И ще ни дойде множко, ако сме само ние – подчерта Незнайния. –
Дори Джандир да беше здрав, шансовете ни да се пъхнем в пирамидата
и да извършим заклинанието щяха да си останат безумно малки.
– А как е той? – обърна се Дензър към Ериан.
Тя протегна ръка и той я дръпна да се изправи. Гарваните се събра-
ха около елфа, легнал в несвяст след отчаяния опит на Ериан да му по-
могне с Топъл лек. Уил се опитваше да охлади челото му с мокра кърпа.
Дори в сумрака личеше колко болнаво блед е Джандир, виждаха се ши-
роките тъмни кръгове около очите му, а устните му бяха безцветни.
– Изобщо не е добре – промълви Ериан. – Почистих раните и пак го
Крадеца на зората
376
превързах. С Троун стегнахме превръзката, за да не си мърда ръката.
Заклинанието е възстановило мускулите на рамото, ускорило е оздравя-
ването на кожата, но тежкият път дотук му е навредил. Уви, с притъпе-
ните си усещания не е разбрал, че раната се е възпалила. Почти изчер-
пах възможностите да го закрепя.
– Ще оживее ли? – попита Хирад.
– Да, ако не препуска като луд седем мили до близкия град, за да се
втурне в пирамида срещу съживени мъртъвци – с намек за усмивка от-
говори тя.
Хирад не се колеба дълго.
– Дензър, много ли си уморен?
– Много. Като всички. Илкар и Незнайния кимнаха.
– Ясно – реши варваринът. – Спасяването на Балея ще почака до
сутринта.
– А после? – обади се Уил. – Какво ще сторим сами? Незнайния е
прав – немислимо е да се бием срещу всички.
– Ще сторим онова, което Гарваните винаги са правили. Ще стъпва-
ме леко, ще се бием хитро и ще бягаме благоразумно.
– Това пък какво означава, по дяволите? Отговори Незнайния:
– Стига да не съм се объркал съвсем, Уил, това означава, че ще
тръгнем ходом през Раздраната пустош два часа преди зазоряване. Ако
ни провърви, ще влезем в града, без да ни попречат. Ако не, ще се бием
при нужда, иначе ще бягаме.
– А Дарик и Стилиан? – сви вежди крадецът.
– Не бива да ги чакаме – отсече Хирад. – Дори не знаем дали ще
дойдат. И ти чу какво е научил Стилиан. Проходът и Джулаца ще бъдат
превзети, ако не смажем Върховните вещери. Ще се опитаме, иначе
всичко е загубено. Това е – сега разчитат на нас и ние ще успеем, знам
си. Стигнахме чак дотук, но всички загубихме близки хора. Не можем
да се провалим. Време е за разплата.
Джеймс Баркли
377
ГЛАВА 32
Утрото на деня, когато се решаваше съдбата на Балея, започна с бял
огън в небето.
Обгаряше набързо построените укрепления отпред, издигащи се до
половината височина на входа. Щяха да издържат на камъни и копия, а
и пътеките зад тях бяха претъпкани със стрелци. Но от белия огън няма-
ше защита. Той гризеше и прояждаше камъните. Щом пуснаха стрелите,
войниците се втурнаха назад.
Двадесет шамани, предпазени с щитове, мълчаливо събаряха стени-
те. Но този път защитниците на прохода се бяха подготвили. Щом ук-
репленията рухнаха, две хиляди пехотинци сякаш изригнаха иззад тях, а
отзад тичаха мнозина магове, прострели щитове над главите им.
В един миг Тесая се възхищаваше на своите шамани, а веднага след
това бе принуден да гледа как ги накълцват заедно с охраната им преди
другите западняци наоколо да се намесят. Той даде заповед за атака,
пръски кръв и шум изпълниха въздуха.
Щом постигнаха целта си, защитниците отстъпиха с бой и се строи-
ха в стегнат полукръг пред входа. Недостижими за шаманите, вървящи
след племенните воини, отвътре стреляха приспособени за ниска траек-
тория катапулти и тежки арбалети. Опустошаваха задните редици на за-
падняците наред с Огнени кълба и Горещ дъжд, които пробиваха наряд-
ко щитовете на шаманите. Миризмата на изгорена плът и димът щипеха
очите.
Командирите на отбраната се бяха погрижили да има достатъчно
магове, които да пазят пехотинците. Затова войниците се сражаваха
яростно от стена до стена и никой не можеше да пробие тяхната пози-
ция. Не мислеха за победа, а печелеха време.
Тесая се възхити на бойния им дух, макар че виждаше твърде много
от сънародниците си да гинат в битката. Но това не беше като водната
магия и той не изпадаше в бяс. Истинска битка, в която храбреци среща-
ха доблестно смъртта. Обърна се към стоящите до него.
– Ще ни отблъскват, докато не им свърши маната – каза стар ша-
ман, който предпочиташе да наблюдава и съветва. – Препокриването на
много щитове е от полза за тях, но е изтощително. Ако сме търпеливи,
накрая ще надделеем.
– Виж колко мъже губим! – посочи друг. – За всеки техен убит
Крадеца на зората
378
даваме по петима, защото не можем да достигнем с магия навътре в
прохода, а те имат големи оръжия там.
– И не бива да им даваме време да се опомнят – натърти Тесая. –
Накрая ще ги избием, но каква войска ще ни остане?
Погледът му проследи извивката на свода, чиято връхна точка беше
тридесет стъпки над бойното поле. Усмихна се – решението беше
очевидно.
– Май е време да поразширим онзи свод. И да издълбаем тавана по-
нагоре. Не сте ли съгласни?
– Петима шамани са достатъчни – прецени старецът.
– Погрижи се за това.
Предадоха бързо заповедта напред и петимата, готови за заклина-
ние, застанаха на бойното поле в малко кътче на спокойствие сред напо-
ра на бойците. Тяхната магия обърна битката за Подкаменния проход.
Белият огън облиза свода, засъска и запращя, проникна навътре и
се разпростря от двете страни. Скалите светнаха, наследената от Вър-
ховните вещери магия намери всяка пукнатина и слабост в тях. Назъбе-
ните линии стигнаха на двайсетина крачки навътре. Шаманите прекъс-
наха заклинанието, роговете дадоха сигнал за отстъпление и западняци-
те изоставиха мъртъвците си пред входа с викове на омраза и закани.
Бученето сякаш започна дълбоко в планинските недра. Сводът се
разтърси, стените затрепериха и всичко се срути.
Огромни камъни падаха отляво и отдясно, защитниците се разкре-
щяха уплашено. По-досетливите хукнаха нагоре по склоновете, но пове-
чето замръзнаха на място, докато земята се друсаше под тежестта на
скалите, погребали всичко под себе си петнайсетина крачки навътре в
прохода.
Западняците нададоха тържествуващи вопли. От облаците прах бя-
ха изскочили тежки скални късове, помитайки оцелелите пред прохода.
Срутването свърши скоро и само ехото тътнеше навътре в планината.
Щом прахът се слегна, гледката сгря душата на Тесая. Стотици ле-
жаха мъртви или смъртно ранени, останалите се блещеха, лишени от ко-
мандирите си и уязвими. Зад тях вече нямаше проход. Никой не можеше
да влезе или да излезе.
Тесая се усмихваше. Неговите шамани и воини щяха да разчистят
срутването със същата лекота, с която го причиниха.
– Нападнете веднага – заповяда той. – Имаме още много работа.
И западняците се хвърлиха напред със смразяващ рев.
За да отмъсти за Селин, Стилиан беше готов да изтрие целия град
Джеймс Баркли
379
от лицето на земята. Преди да навлязат в Раздраната пустош, спряха са-
мо да си поемат дъх и Закрилниците да превържат малкото си рани. С
изгрева те чуха простите заповеди от Господаря на хълма – набег към
града с цялата бързина, на която са способни конете. Трябваше да уби-
ват всичко, което се движи, и да опожарят всичко останало.
Яздеше в средата – устойчивостта на Закрилниците срещу магия
щеше да го пази. Тялото му кипеше от готовност да оформя маната. В
утрото видя избледнелите огньове върху пирамидата и скупчени палат-
ки на западняци три мили по-нататък и малко вдясно. Първо щеше да си
разчисти сметките с тях.
Десет Закрилници се отделиха в две безупречни редици и се устре-
миха надясно. Пред бивака дръпнаха юздите, слязоха от конете и разпо-
риха палатките. После тръгнаха, мълчаливи и смъртоносни. Спряха в
пепелта на отдавна угасналия огън и зачакаха. Пред тях се тълпяха
трийсетина западняци и неспокойно опипваха дръжките на мечовете и
брадвите си.
В безмълвно единство на мисълта Закрилниците хванаха мечовете
си в десните ръце и измъкнаха с левите брадвите от калъфите на гърбо-
вете си. Изведнъж скочиха, предшествани от стоманена вихрушка. За-
падняците можеха само да умират под ударите им. Ако някой намереше
пролука и опиташе да намушка Закрилник, съседният отклоняваше ост-
рието. Мечовете се редуваха с брадвите и отсичаха глави, ръце и крака в
непреодолима стена, на която никой не устоя.
Крясъците и ръмженето на западняците бяха посрещнати със сму-
щаващото мълчание на Закрилниците, които дори не се задъхваха.
Всичко свърши за две минути. Без да се оглеждат, десетимата побързаха
да се присъединят към своите побратими и Повереника.
Стилиан нареди да забавят крачка чак когато доближиха първите
сгради на Парве. Половин миля пред града се бяха строили бранителите
му – стотици бойци, десетки шамани, тук-там се мяркаха червени наме-
тала на храмови стражи и поклонници.
Кимна доволен. Можеше да се разправи с всичките. Всяка строше-
на глава или прободено сърце бяха нова жертва в памет на Селин и един
противник по-малко за Гарваните. На около триста крачки от враговете
той спря Закрилниците, заповяда да слязат от конете и ги поведе към
Парве, готов да запрати първите Огнени кълба.
В мрака преди утрото Гарваните напредваха бавно през Раздраната
пустош. Очите на елфите и върколака избираха сигурен път. Нямаше
смисъл да изтощават конете с галоп преди някой да ги пресрещне.
Крадеца на зората
380
Джандир се бе съвзел през нощта. Раната не кървеше и Ериан насо-
чи точно своя Топъл лек към най-пострадалите мускули в рамото и гър-
ба му. Треската отмина и той реши да язди, без сетивата му да са притъ-
пени, за да не бъде муден при атака. Но едва щяха да му стигнат силите
да държи сабята си и не знаеше ще има ли полза от него.
– Тук ли са? – попита Хирад.
– Не мога да ги усетя – отвърна Незнайния. – Но ако Стилиан им е
заповядал, не биха отворили съзнанията си за мен. Не забравяй, че връз-
ката ми с тях е несравнимо по-слаба отпреди.
Незнайния още чувстваше празнотата, макар че сърдечното му пос-
рещане в отряда облекчи страданието. Не вярваше някога да се откъсне
напълно от Закрилниците. Нито пък искаше. Завинаги щеше да бъде до-
някъде чужд на останалите хора. Очакваше с нетърпение топлотата на
събраните души, които му се доверяваха, както той на тях. Но засега ос-
таваше сам.
Час по-късно в мъждивата светлина преди изгрева най-сетне наме-
ри каквото търсеше – то избухна като пламък у него, когато събратята
му нападнаха. Почувства тяхната неразделна сплотеност, съчетаната им
мощ и непоколебима вяра. Долови и радостта им, че той също е тук. По-
моли ги за дребна услуга и те се съгласиха. Обърна се засмян към Хи-
рад, очите му блеснаха.
– Те са тук.
– Къде? – неволно се огледа варваринът.
– На югоизток от града. Притекоха ни се на помощ.
– Дано дойдат насам по-скоро – обади се Илкар зад тях. – Вижте
какво има пред нас.
Отрядът спря конете. Западняци пазеха града – неголяма войска, но
все пак бяха прекалено много.
– Какво да правим? – подхвърли Хирад.
Другите нямаха време да отговорят. От север се засилваше гръмов-
ният тропот на стотици коне.
Стъпил върху плосък камък до Гресе, барон Блекторн говореше на
своите войници. Стояха до Ястребови зъбери, които западняците щяха
да доближат след час. Огледа ги и кимна. Виждаше уплашени, изтоще-
ни и прегладнели мъже и жени, но желанието да се борят за своята стра-
на още не гаснеше в душите им.
– Няма да ви лъжа. Може би това е последният ден за всички ни, но
вие знаете с колко важна задача сме се заели. Досега забавихме врага с
два дни. Нека ги лишим и от трети… преди да умрем. Благодаря на
Джеймс Баркли
381
всички вас за заслугите към Балея. Никого няма да сметна за страхли-
вец, ако си тръгне още сега. Защото в тази битка не ще има сигнал за от-
стъпление. Няма накъде да отстъпваме. Горд съм, че се сражавах редом
с вас, и ако победим във войната, щедростта ми към вас няма да познава
граници до последните ни мигове. Чували сте накъде тръгнаха Гарвани-
те. Ще ни бъдат признателни за всяка минута в повече, която им дадем,
за да унищожат Върховните вещери, но и да имат къде да се завърнат.
Искам всички вие да имате родина, където да отгледате децата си без
страх. Ако не постигна целта си, поне ще умра за нея. – Махна рязко с
ръка, за да спре напиращите войнствени викове. – Трябва да изненадаме
врага. И имаме нужда от чудо. Знаете за какво ви моля. Чухте какви ще
бъдат сигналите. Искам от вас да се биете упорито, да не губите вяра в
Балея и нека отнесем със себе си в отвъдното колкото може повече от
онези мръсници! Заемете позиции.
Крадеца на зората
382
ГЛАВА 33
Закрилниците се втурнаха към западняците при развалините, беле-
жещи границите на Парве. Стилиан вървеше зад редицата, оставил десе-
тима от тях около себе си да го пазят. Засега шаманите го пренебрегва-
ха, насочили енергията си към нападателите, напиращи да пробият нас-
тървената, но рехава отбрана.
Господарят на хълма оформяше грижливо маната. Осем шамани
съсредоточиха мятащите се на зигзаг черни линии към трима Закрилни-
ци и разкъсаха плътта, бронята и маските.
– Адски огън! – изръмжа Стилиан.
Осем огнени стълба изфучаха от ясното небе и посипаха с пламтя-
щите останки на шаманите воините пред тях.
После той запрати три Огнени кълба сред западняците. Изкусното
му боравене с магията поддържаше неговите запаси, без да ги изтощава
прекалено. Развеселяваше се, като гледаше войници и шамани да уми-
рат, обхванати от пламъци. Пред него Закрилниците се подредиха в
клин и отблъскваха опитите на врага да ги обкръжи.
В очите на неосведомените Закрилниците не се отличаваха много
от обикновени бойци с мечове и брадви в ръцете, но за броени секунди
заблудата се разсейваше. Точните удари се възползваха от всяка грешка
на противника и се съчетаваха безупречно с действията на двамата съ-
ратници отляво и отдясно. Нито веднъж не се сбутаха, не оплетоха оръ-
жията си и стената от стомана продължаваше да се стоварва неумолимо
върху западняците.
Стилиан подготвяше заклинанието, с което щеше да разкъса задни-
те редици на врага, и наблюдаваше колко много западняци загиват с ми-
нимални загуби на Закрилниците. Бойният строй на племенните бойци
се разкъсваше, но твърде бавно. Оцелелите шамани се бяха събрали на-
куп, двама пазеха с щитове седмина – те се мъчеха да възпрат Закрилни-
ците, които обаче бяха в прекалено плътен строй и черният огън остава-
ше безсилен пред магическата им защита.
Щом Стилиан сътвори основната форма, Закрилниците го заобико-
лиха отвсякъде. Шумът на битката заглъхна в ушите му, той открои кра-
ищата на формата, започна бавното й въртене, по повърхността плъзна-
ха яркосини и оранжеви ивици. Вложи още сила и се съсредоточи док-
рай, после отвори очи и извърши заклинанието. Знаеше, че
Джеймс Баркли
383
Закрилниците ще се възползват незабавно от последиците му.
Купчините отломки около западняците се раздрусаха и слегнаха.
Трептенето се пренесе надолу, размести почвата под краката им, събори
мнозина и стресна всички. Земята затътна. Закрилниците познаваха зак-
линанието и не спряха напора си нито за миг.
Стилиан се увери, че е проникнал докъдето трябва, и довърши де-
лото си.
– Чук! – излая словото и притисна юмруци към гърдите си.
Последва мощен удар под земята. Закрилниците отскочиха назад и
се разпръснаха, западняците пред тях замахнаха към празното простран-
ство и замряха втрещени.
В квадрат със страна двайсетина крачки земята се разлюля, напука
и разцепи. Огромни каменни късове изхвърчаха нагоре и разпиляха за-
падняците, които се разтърчаха във всички посоки да търсят устойчива
опора. Шаманите забравиха и за щитове, и за черен огън.
Още преди земята да се укроти и западняците да осъзнаят какво се
случва, Стилиан и Закрилниците пробиха разкъсаните им редици, пова-
ляйки загубилите равновесие врагове. До пирамидата оставаше само по-
ловин миля и Господарят на хълма призна пред себе си, че е време да
облекчи задачата на Гарваните.
Кавалерията на Школите препускаше с тътен по Раздраната пус-
тош. Дарик не знаеше какво ще завари там – Гарваните може да го бяха
изпреварили или да изоставаха с два дни. А може и да бяха мъртви. За-
това чу с неописуемо облекчение вика на елф съгледвач, че Гарваните
са на югоизток от конницата. Дарик посочи към тях и отрядът се понесе
в новата посока.
– Ей на това му казвам щастливо съвпадение… – промърмори
Троун.
– Крайно време беше и на нас да се падне малко късмет – отвърна
Хирад. – Пък и не е чак такова съвпадение. Всички знаехме кога е край-
ният срок да сме в Парве, той мъничко закъсня, това е.
С появата на кавалерията Гарваните имаха далеч по-добър избор,
вместо да се хвърлят към гибел срещу чакащите ги западняци. Вляво си-
яние освети небето, отекна разтърсващ взрив. След още два проблясъка
се разнесе още една експлозия.
– Виждам, че и Стилиан не си губи времето – подхвърли Илкар.
– Той е много способен маг – напомни Дензър.
– И е доста сприхав, както се убедихме… – Илкар се взираше в изб-
ледняващите Огнени кълба под все по-светлото небе. – Не ми се ще да
Крадеца на зората
384
се озова там.
Дарик и Хирад слязоха от конете и се прегърнаха засмени.
– Ето го и завършека – каза генералът. – Щом ви видях разбрах, че
ще победим. Слава на боговете, че сте живи.
– Ти какво очакваше? Аз си знаех, че ще дойдете. Радвам се, че си
толкова обнадежден, но трябва да разкъсаме отбраната на западняците.
– Какъв е твоят избор, генерале? – попита Незнайния. – Стилиан и
Закрилниците са в югоизточните покрайнини на града и се сражават,
както виждаш. До половин час ще пробият към площада и пирамидата.
– Откъде знаеш? – сви вежди Дарик.
– В това можеш да разчиташ на него – натърти Хирад.
– Щом казвате… Ще разкъсам отбраната, за да минете вие. Няма да
се затрудним много. Щом навлезете заедно с нас, ще отвлека внимание-
то на западняците, а вие продължавайте направо към пирамидата. Вни-
мавайте, там сега сигурно е пълно с поклонници. Аз също ще поведа от-
ряда си към площада, когато мога, но е по-добре първо да разчистя за-
падняците около него. Съгласни ли сте?
– Само кажи къде искаш да яздим ние.
– В края на колоната. Щом се разгърнем, останете в средата. Види-
те ли пролука, не се бавете.
Кавалерията пое в тръс към Парве. Дарик вдишваше ободрен хлад-
ния въздух. Тъкмо към такава битка се стремеше. Даде знак да пришпо-
рят конете. На четвърт миля от врага започнаха да се разгръщат в три
редици по сто конници. Маговете вдигнаха щитове и се опитаха да ги
препокрият, където беше възможно.
– Атака! – изрева генералът.
Кавалерията препусна в галоп към западняците. В яростния сблъ-
сък първата вражеска редица бе пометена от копитата, копията и мечо-
вете. Но от ръцете на стоящите отзад шамани се проточиха линиите на
черния огън и раздраха хора и коне там, където щитовете не ги отблъс-
наха. Дарик си каза, че слугите на Върховните вещери трябва да бъдат
посечени колкото може по-скоро.
А Гарваните дебнеха къде ще зейне пролука сред западняците. Хи-
рад стискаше дръжката на меча си – щеше му се да е в мелето, да разма-
ха оръжието. Незнайния посочи надясно.
– Там ще е, подгответе се.
На двайсетина крачки встрани западняците се огъваха под натиска
и шаманите побягнаха в търсене на безопасност.
– Щитът е вдигнат – извика Илкар.
Джеймс Баркли
385
– Гарвани, след мен! – отекна гласът на Хирад.
След краткия сигнал на рог от Ястребови зъбери полетяха облаци
стрели и Горещ дъжд. Стоманените остриета и огънят поразяваха запад-
няците преди да се опомнят. Колоната спря и се разпиля, племенните
воини се втурнаха към канарите, за да се покатерят при нападателите.
Шаманите вдигнаха щитове и се приготвиха за кошмарните си магии.
Рогът отекна втори път. Конниците на Блекторн и Гресе изскочиха
откъм северния край на скалите и се врязаха дълбоко в предните вра-
жески редици.
Откъм зъберите се сипеше огън върху западняците, приклещени в
дълбокото ждрело, широко не повече от тридесет крачки. Стрелците с
лък се бяха помъчили да улучат веднага колкото може повече шамани.
Отпред битката беше жестока. Западняците се престроиха бързо и
нападнаха на свой ред. Раненият в крака Блекторн обърна коня наляво и
продължи да сече. Изпреварен от по-млади бойци, Гресе можеше само
да гледа сражението засега.
Бели мълнии се разклониха към канарите от двете страни, черни
линии се простряха напред от пръстите на шаманите. До Гресе очите на
мъж се пръснаха, щом тъмната нишка докосна челото му. Навсякъде
около него падаха хора и коне, но западняците също не издържаха на
натиска. Гресе смуши коня си в хълбоците и кресна на своите конници
да го последват към шаманите.
Рухнаха скали и повлякоха в пропастта стрелци и магове. Шамани-
те не спряха заклинанията си навреме – сами навлякоха беда на войска-
та си, засипвайки я с огромни камъни.
Отрядът около Блекторн удвои усилията си, вече пробиваха отбра-
ната. На Гресе му оставаше малко да се добере до групичка шамани, ув-
лечени да подготвят ново заклинание и забравили за опасността. Стари-
ят барон пришпори коня, повали последния войник, но шаманите отво-
риха очи и от ръцете им запращя черният огън.
Гарваните се носеха лудешки към площада. Зад тях конниците на
Дарик прегазваха последните западняци, но даваха твърде много
жертви.
Хирад и Незнайния препускаха отпред, Троун беше последен. Про-
фучаваха по опустелите улици, устремени към огньовете над пирамида-
та. Нахлуха на площада от север и завариха гъмжило от поклонници.
Без да мислят за сраженията наоколо, хората с червени мантии на-
пяваха и се поклащаха. Наброяваха поне петстотин, наредени прилежно
на стотина крачки от входа на тунела.
Крадеца на зората
386
– Напред, напред! – крещеше Хирад.
Поведе останалите по края на площада и свърна наляво към пира-
мидата тъкмо когато някой от поклонниците забеляза опасността. Гъл-
чавата на слетите гласове секна и вместо нея се разнесоха гневни вопли.
А Хирад скочи в движение от коня и мечът му разпори корема на пър-
вия изпречил му се страж. Вторият се натъкна на острието на
Незнайния.
Зад тях и останалите от отряда се спешиха, а конете избягаха тутак-
си, насочени от волята на Дензър. Щом видяха, че Гарваните се канят да
проникнат в пирамидата, поклонниците изреваха и хукнаха към тях.
Червеният прилив заплашваше да ги смаже с яростта си.
– Велики богове в небето… – изграчи варваринът. – Сега какво да
правим?
– Ти и Дензър влизате в гробницата. Ние ще ги задържим на входа,
докато можем. Дано Дарик и Стилиан дойдат преди тези да ни разкъсат
мръвка по мръвка.
– Няма да ви зарежа… – започна Хирад.
– Хирад, правиш го за Балея. Само тя е по-важна от отряда.
Вървете!
Незнайния се обърна към тълпата, Троун застана отляво, Джандир
и Уил отдясно. Ериан и Илкар чакаха зад гърбовете им.
– Искам те жив, Дензър! – отсече Ериан.
Сплетоха пръсти за миг, после тъмният маг и варваринът се втурна-
ха по тунела.
Черният огън прогори коня на Гресе точно под металния нагръд-
ник. Животното изцвили диво и се тръшна на земята. Главата на барона
срещна ръбест камък.
Блекторн видя как приятелят му падна. Подвикна на хората си и
продължи напред, а около него черните линии пронизваха и раздираха
плът и броня. В бъркотията ритащите коне без ездачи бяха опасни за
всички наоколо. Редиците на западняците се разбъркаха от падналите
камъни, но магията на шаманите бавно изтребваше нападателите. Блек-
торн се зарече да довърши започнатото от Гресе. Шаманите трябваше да
умрат.
По цялата дължина на покритите с издълбани руни стени имаше за-
палени светилници. Хирад се молеше отново да види живи съратниците
си. Двамата с Дензър пробягаха двеста крачки по тунела и стигнаха до
затворена двукрила врата без никаква украса, но висока и здрава, с голе-
ми бронзови дръжки на височината на гърдите им.
Джеймс Баркли
387
Усещаше тежест в ръцете и краката, каквато не го бе притискала
след схватката с Исман в замъка на Черните криле. Пробуденото зло ся-
каш дереше с нокти сърцето му и подронваше смелостта, подшушваше
му да се врътне и да избяга. Мощта на Върховните вещери се просмук-
ваше и във въздуха, който вдишваше. На варварина му се струваше, че
великанска длан се е опряла в челото му и го тласка назад. Опомни се
заради разгарящата се решимост на Дензър, доближил на крачка висша-
та цел на живота си.
Хирад се напъна, избута лявата врата и влетя вътре, следван по пе-
тите от тъмния маг. Най-после бяха във вътрешността на пирамидата.
Край стълба, широка двайсетина стъпки, се издигаха зидове от огромни
блокове мрамор и гранит. Пред стъпалата бяха запалени два факела на
железни триножници. Двама стражи в ризници и червени наметала дър-
жаха огромни извити мечове. Церемониални оръжия, но и остри като
бръснач.
– Дензър, стой зад мен.
– Не бих и помислил да си търся белята. Стражите пристъпиха
напред.
– Закъсняхте. Повелителите се събуждат. Паднете на колене или
умрете!
– Я по-добре се помолете преди смъртта! – излая Хирад. Нападна
свирепо стоящия отдясно. Стражът не очакваше толкова нисък замах,
закъсня със защитата и мечът на Хирад съсече крака му над коляното.
Стражът залитна и се просна на пода, варваринът го прескочи и се засмя
в лицето на втория.
– Ще си опиташ ли късмета?
Направи лъжливо движение, завъртя се и мушна с две ръце към
гърдите на стража. Ударът беше отбит, но противникът се олюля. Хирад
започна да сипе удари над глава и отстрани, накрая изтласка извитото
острие и сряза гърлото на стража, който се свлече беззвучно. Варвари-
нът се озърна – Дензър вадеше кинжала си от сърцето на първия страж.
От площадката над стълбите се влизаше в къс мраморен коридор с
трепкащи в ниши пламъчета на лампи. Хирад пробяга по хлъзгавия под,
вперил поглед в обикновената отворена врата. Долавяше движение зад
нея. Долепи се до стената и надникна. Затаи дъх потресен.
В просторната зала шест кошмарно дълги саркофага бяха наредени
като спици на колело. А между свещниците се молеха коленичили два-
надесет Пазители, по двама край всеки каменен ковчег. С наведени гла-
ви произнасяха слова на непознат за Хирад език. Дори на прага беше
Крадеца на зората
388
студено като посред зима в планините Чернотрън. Глух тропот ехтеше
от стените в залата.
– Дензър, тук са! – изсъска варваринът.
– Имам нужда от няколко минути, за да подготвя заклинанието.
– Тогава заемай се по-скоро.
Дензър се отдръпна десетина крачки, сложи катализаторите пред
себе си на гладкия мрамор, наведе глава и започна да оформя маната за
най-могъщото заклинание, сътворявано някога.
Шаманите разбиха препятствието, създадено от самите тях, и войс-
ката на Тесая нахълта в Подкаменния проход, като заобикаляше или га-
зеше премазаните трупове на враговете.
Командирите, оставени от Дарик, може и да се бяха оттеглили с
оцелелите към по-яките укрепления във вътрешността на прохода – ар-
балетни кули, катапулти, покрити с шипове стени и укрития за стрелци.
И те нямаше да издържат на шаманската магия, но бранителите щяха да
бъдат далеч по-многобройни.
Хората от изтока завладяха прохода само за три дни, но сега запад-
няшката орда се носеше по дължината му, за да погълне градовете и на-
рода отвъд изхода. Виещите от възторг воини си мечтаеха да окървавят
отново мечовете си. Шаманите ги подкрепяха във всеки миг, значи ни-
кой нямаше да им се опълчва за дълго.
– Щитът е вдигнат – изрече Илкар, а Незнайния почукваше по пода
с върха на меча и се взираше в поклонниците с развети червени
наметала.
Не всички имаха оръжие и когато доближиха тунела, запристъпяха
колебливо.
– Трябва да ги наплашим веднага – каза той, – иначе просто ще ни
стъпчат. Ериан, искам и въздушен щит, може да повикат стрелци.
– Ей сега.
– Джандир, дръпни се зад нас.
– Няма да го бъде.
– Джандир…
– Не си губи времето в приказки.
Първите поклонници се хвърлиха в тунела. Незнайния пристъпи
напред, острието му се завъртя в дъга и разсече гърдите на онзи, който
го нападна. Трупът отлетя назад и събори още някого.
Троун замахна нагоре да отбие първия удар и левият му юмрук се
стрелна със смайваща бързина. Смаза устните на поклонника, блъсна го
с чело в носа и му разпори корема с меча.
Джеймс Баркли
389
Но на Джандир му беше тежко. Колкото и да беше сръчен със сабя-
та, трябваше да бъде предпазлив заради изтощеното си тяло. Само се
бранеше, но потта вече избиваше по челото му.
Късите мечове на Уил се въртяха светкавично, оставяха тежки рани
по телата пред него, отбиваха и посрещаха ловко всяко нападение.
– Въздушният щит е готов – обади се Ериан.
Мечът на Незнайния сцепи още една глава, отвън някой изкрещя
властно и поклонниците се отдръпнаха. На тяхно място дотичаха стра-
жи, слънчевите лъчи искряха по извитите им мечове преди да влязат в
тунела.
– Хайде, Гарвани – извика Незнайния, – ще им видим сметката и на
тези!
Взрив разклати пода под краката им, за миг блесна синкава светли-
на. Поклонниците се смръзнаха от изненада, после хукнаха наляво. Сти-
лиан бе дошъл на площада.
Дарик разсече на две черепа на още един шаман и магията му сек-
на, когато безжизненото тяло пльосна на земята. Защитната позиция на
западняците беше пробита на седем места.
– Сгъстете строя! – изрева генералът. – Притиснете ги надясно.
Трябва да стигнем до площада.
След като останаха малцина шамани, неговите магове можеха да
отделят мана и за нападателна магия. Остър дъжд се изсипа върху вра-
говете отдясно, те не издържаха и се разбягаха – някои към Раздраната
пустош, други обратно към Парве.
– Конница, след мен!
Стотниците подхванаха вика на Дарик, кавалерията размята пос-
ледните врагове и препусна към пирамидата. На площада проехтя взрив.
Вторият Земен чук на Стилиан разрови площада и предизвика же-
ланата от него паника. Закрилниците се разгърнаха в една редица и зак-
рачиха към пирамидата, мечовете и брадвите поваляха наред непохват-
ните поклонници.
Но Господарят на хълма още не се бе изтощил докрай. Стовари Ог-
нено кълбо сред гъмжилото от червени мантии и пламъците блъвнаха
навсякъде.
Още поклонници притичваха от запад и от север, но видяха изтреб-
лението и кривнаха към пирамидата. Стилиан се начумери, но тутакси
се засмя – първите конници изскочиха на площада. Скоро щяха да прев-
земат Парве.
Пазителите усетиха началото на заклинанието, надигнаха се за миг
Крадеца на зората
390
и извадиха кинжалите си.
– Неверник! – изсъска един, когато едрото тяло на Хирад запълни
рамката на вратата.
Варваринът подигравателно ги подканяше да нападнат, а Дензър
стисна клепачи и се потопи в друг свят.
Не беше като при упражненията – катализаторите добавяха ново
измерение към формата. Преди тя бе плоска и сивкава, а сега кърваво-
червените й извивки разлюляваха потоците мана наоколо. Дензър се бо-
реше да я овладее, да й придаде необходимите очертания.
Но формата сякаш бе надарена със собствен живот и на всеки поре-
ден етап от заклинанието сложният многоъгълник се сдобиваше с нова
страна. Ако Дензър добавеше още една, заклинанието щеше да заличи
живота и източно от планините, а у него гореше желанието да го запази.
Изреди заповедните слова, обозначаващи катализаторите, и форма-
та от мана започна да пулсира с безброй шарки. Бе наложил волята си,
но сега трябваше да постигне точните свойства – сила, посока, разстоя-
ние. Отдръпна се в съзнанието си да провери всяка линия, трептене и
пулсация, а Крадеца на зората престана да му се подчинява.
На вратата Хирад не допускаше повече от един Пазител пред себе
си. А какво можеха да направят с дългите две педи кинжали срещу него-
вия меч? И все пак те налитаха и той ги колеше един след друг. Пред не-
го се натрупаха шест мъртви тела и сега внимаваше да не се подхлъзне в
кръвта. Чак когато останаха само двама, той прекрачи напред. Повали
ги безмълвно.
Понечи да излезе, но чу стъргане на камък. Залата изстина още по-
вече и тялото му потръпна от ледения въздух. Застави се да погледне на-
зад и усети кисел вкус в устата си. Поне се сдържа да не кресне. Капа-
кът на един саркофаг се бе отместил. Съвсем малко. Хирад отстъпи зад-
нешком. Капакът шавна още веднъж. А после всичките зачегъртаха и
Хирад се задъха.
Започна да избутва с крак труповете, в главата му остана една-
единствена мисъл – да затвори вратата. Не знаеше защо го иска, но под-
тикът беше непреодолим. Един от капаците изтрака тежко и този път
варваринът извика неволно. За миг го прониза болка в гърдите.
– О, богове… Хайде, Дензър, хайде!
Виждаше обаче през отворената врата, че тъмният маг не е готов.
Не посмя да се озърне повече. Грохот. И още веднъж. Издърпа послед-
ното тяло, изхвърча над прага и затръшна вратата. Миг преди тя да зак-
рие залата Хирад зърна дълги костеливи пръсти да се вкопчват в
Джеймс Баркли
391
каменните ръбове.
Отчаяно искаше да му се е привидяло, но знаеше, че пред очите му
краят на Балея ставаше от гроба, въплътил отново безмерен ужас, който
можеше да угаси разума му. Възраждаше се мощ, която щеше да срути
планини, да разкъса небесата и да пролее реки от кръв на изток.
С изтръпналите си пръсти Хирад притискаше вратата срещу най-
страшния враг на Балея – жалко нищожество, опитващо се да попречи
на падащата върху света нощ.
Стражите бяха умели и решителни бойци, подтикваше ги луда
ярост заради осквернената гробница на техните господари. Но Незнай-
ния и Троун ги пресрещаха и убиваха безцеремонно и ловко. Отдясно
обаче ставаше напечено. Джандир се биеше с майстор на меча, който на
мига разбра що за немощен противник му се е паднал. Уил се бранеше
упорито, но само веднъж успя да остави по бузата на стража срещу него
дълга грозна рана.
Ериан виждаше, че въздушният й щит става безполезен. Тъкмо из-
ви глава и ръката на Джандир се сгъна под поредния тежък удар. Стра-
жът се наведе напред и го промуши в сърцето.
Незнайния побесня, щом чу последния вик на елфа. Раздроби чере-
па на страж и с обратния замах разпори хълбока на втори. А след миг се
появи Дарик, повел цяла стотна мечоносци и магове, които набързо изт-
ребиха останалите стражи. Генералът кимна на Незнайния и се загледа в
неподвижното тяло на Джандир, до което бе коленичил Уил.
– По дяволите… – Обърна се към един от стотниците. – Ще охраня-
вате тунела, останалите да прочистят града. На площада да не остане
един жив враг. По-бързо! – Обърна се към Незнайния. – Къде е Хирад?
– В пирамидата с Дензър.
– Отивайте при тях, аз ще се погрижа за всичко тук. И Стилиан е
наблизо със Закрилниците, нищо не ни заплашва отвън.
Незнайния му благодари с поглед.
– Гарвани, след мен!
Стилиан огледа площада удовлетворен. Кръвта и мантиите на пад-
налите поклонници го покриваха като ален килим. На твърде малко мес-
та останаха западняци, които да се бранят срещу конниците и неговите
Закрилници. Господарят на хълма въздъхна. Превзеха Парве с изненада
и бързо сринаха оскъдната му отбрана, но в същото време ордите на за-
падняците напираха на изток.
Той слезе от коня пред входа на тунела и се облегна уморен на дяс-
ната колона. Вътре продължаваше последната битка, но той нямаше
Крадеца на зората
392
сили и желание да се намеси в нея.
Задоволи жаждата си за мъст. Сега можеше да почака тук, докато
върнат Крадеца на зората при него. Седна и опря глава на ръцете си.
Хирад така стискаше дръжката на вратата, че кокалчетата на юмру-
ците му побеляха. Ту го сковаваше студ, ту ставаше непоносимо горе-
що. Зрението му се размъти, главата му натежа. А после усети натиск
върху дръжката от другата страна – отначало немощен, после все по-
непреодолим.
– Дензър, моля те… – задави се Хирад с шепота си.
Дръжката се наклони леко. Юмруци заблъскаха по вратата, притис-
натото му към нея тяло се тресеше. Нов удар едва не го отхвърли назад.
Отвътре се процеждаха звуци на опиянена от възкресението си сила.
– Дензър! – изрева Хирад. – Веднага!
Но тъмният маг се клатеше напред-назад и напяваше толкова задъ-
хано, че варваринът се смути. Защо Дензър като че се бореше с нещо? И
все не извършваше заклинанието.
Следващият удар по вратата нацепи дъските. Хирад се пързулна по
гръб върху мрамора.
– Дензър!
До вратата стоеше Върховен вещер, покрит с парцалива погребална
роба, а по голите му кости тепърва плъзваше нова плът. Хирад видя
празни очни кухини в стесняващата се нагоре глава, когато високата фи-
гура се наведе, за да мине през вратата.
– Еретик… – изтръгна се глас като стъргане по чакъл. Плътта все
по-шеметно обгръщаше ръцете, надигаше се по краката, покриваше реб-
рата и вътрешностите, които нарастваха от нищото.
Извисилият се Върховен вещер сведе към него тъмни, студени и
кръвожадни очи. Отзад се тълпяха останалите. Още с първата крачка
парцалите по тялото му се превърнаха в чисто бяла тога, развята от не-
видим вятър.
А тъмният маг се обливаше в пот и още се бореше със заклинание-
то. Изпънатите напред ръце подскачаха. Тихият прегракнал глас изрича-
ше думи, които Хирад никога не би проумял.
– Побързай, Дензър.
Хирад извади меча си и застана срещу Върховните вещери, чиито
глави стърчаха осем стъпки над пода.
– Я да ви видя можете ли да ми се опрете.
Те излизаха един по един и се нареждаха в коридора. Хирад облиза
пресъхналите си устни. Сега щеше да умре, но не в самота. Защото чу
Джеймс Баркли
393
забързани стъпки зад себе си. Кръвта отново кипна във вените му и уве-
реността му се възвърна. Точно каквото му трябваше, за да даде още
време на Дензър.
Колкото и откъснат да се чувстваше от опасността, Дензър осъзна-
ваше смътно шума, тропота на тичащи хора и неистовата молба в гласа
на Хирад. Формата на маната за Крадеца на зората беше толкова сложна
и неподатлива, че тъмният маг се изпълни с благодарност към своя Ма-
гистър, който не бе пропуснал нито една подробност през дългите годи-
ни на обучението му.
За пръв път заклинание му се съпротивяваше, опитваше се да го из-
ползва и да изсмуче жизнеността му, за да се разрасне. Не защото при-
тежаваше собствен разум, а защото бе предназначено да погълне и онзи,
който го извърши, и цяла Балея.
Едва сега проумя истинската същност на ужаса, до който се бе до-
могнал Септерн в проучванията си. Щом сътвори основната форма, зак-
линателят можеше просто да се примири и да остави последователност-
та да стигне до пълното унищожение. Светлината щеше да бъде заличе-
на. Утрото щеше да бъде откраднато от хората.
Дензър потискаше всяко отклонение, спираше всяко обратно завър-
тане на формата, всеки опит за изцеждане на съхранените му запаси от
мана. Но борбата го уморяваше и още не беше готов със заклинанието.
Пред него маната събра катализаторите, те се надигнаха от пода и про-
никнаха в ядрото на формата. Силата се трупаше и изкушаваше.
Но той не успяваше да я насочи. Извършеше ли заклинанието сега,
щеше да запрати в небитието и Гарваните заедно с Върховните вещери.
Здравият разум му нашепваше, че си струва тази цена да бъде платена,
Дензър обаче нямаше да се предаде. Имаше нужда от проход за насочва-
нето на енергията и поне на теория познаваше възможност да го създа-
де. Звуците на схватката стигаха до ушите му и той разбираше, че не ос-
тава много време да провери има ли нещо вярно в тази теория.
Мечът на Хирад удари по незащитения хълбок на Арумун.
Знаеше кое име кому принадлежи, защото самите те ги произнесоха
и сякаш удариха камбаните на ужаса, който заплашваше да изцеди жиз-
неността от мускулите му.
Арумун изврещя и отстъпи, от раната прокапа тъмна течност. По-
бедният вик на Хирад секна. Раната зарасна за секунди, другите Върхов-
ни вещери изправиха Арумун, който клатеше глава заканително.
– Богове… – прошепна варваринът.
Вещерът замахна така светкавично, че едва не го свари
Крадеца на зората
394
неподготвен. Хирад се отметна назад от тласъка.
– Не можем да се бием с тях.
– О, можем – възрази Незнайния. – Достатъчно е да ги изтикваме
назад.
Мечът му изсвири, сряза плът и счупи кост. Белфамун се свлече на
пода.
– Още са слаби, нека не им даваме да се развихрят.
– Щитът е вдигнат – изрече Илкар.
Хирад се вторачи – стоящите отзад Истормун, Памун и Уеямун
подготвяха заклинание.
– Хайде, Гарвани, да ги притиснем!
Застанал вдясно от Незнайния, Хирад отби следващия удар на Ару-
мун и заби меча си в гърдите му. Раната се затваряше още преди да из-
тегли острието.
Белфамун се надигна бързо, Незнайния се гмурна под посегналата
ръка и го съсече през краката. Веднага се възползва, вдигна меча и раз-
пори шията му до прешлените. Този път Върховният вещер се стовари
тежко с още по-грозен крясък на болка.
– Щитът е вдигнат – каза и Ериан. – Прикривам Дензър. Ръката на
Гириамун закачи рамото на втрещения Уил.
Крадецът писна и се търкулна на пода. Троун ревна яростно и разд-
роби лакътя на вещера, който просто го халоса по главата с другата ръ-
ка. И Троун падна в несвяст.
– Проклятие… – изхърка Незнайния.
– Хайде, Дензър! – шепнеше си Хирад.
Заклинанието на Върховните вещери се стовари изневиделица в
приливи на светлина – хем ослепителна, хем тъмна. Зацвърча и плъзна
по щитовете на маговете, които издържаха на косъм от гибелта.
– Нямаме щит – задъха се Илкар.
Хирад и Незнайния се спогледаха. Мускулите на варварина жадува-
ха отмора, дробовете му не успяваха да вдишват, сърцето се пресилва-
ше. Не знаеше колко дълго ще остане прав.
– Да го направим…
Незнайния размаха меча като обезумял, първо приклекна и посече
краката на Белфамун, след това подскочи и удари по гърлото му. Хирад
прехвърли оръжието в другата си ръка и върхът се заби под брадичката
на Арумун. Обърна острието и го стовари в лицето на чудовището. Но
така и не видя как го докопа юмрукът на Уеямун.
Истормун и Памун налетяха към Незнайния и го заблъскаха.
Джеймс Баркли
395
Другите Върховни вещери се готвеха за заклинание.
Хирад напипа меча си и понечи да стане. Не можеше да остави Нез-
найния сам срещу тези гадини. Тъкмо се надигна и Уеямун го просна
отново. Незнайния падна до него с разкървавено лице.
– Ставай – подкани го Хирад.
– Прав съм.
Двамата се подпираха взаимно, натъртени до премала. Краката на
Хирад се подгъваха, дясната му ръка сякаш беше подпалена. Зад тях Ил-
кар изстреля Огнени кълба, пръснаха огън и зарево. Овъгляваха белите
роби и новата плът, но тя израстваше неспирно. Върховните вещери до-
ри не губеха време да гасят пламъците.
Хирад прогледна нагоре към шестте обвити в дим, тържествуващи
и безжалостни лица.
– Ние сме живи – изгъгна Арумун.
– Крадеца на зората…
Думите прогониха мимолетната тишина.
– Легнете! – викна Илкар.
Незнайния дръпна краката на Хирад и го повали.
– НЕ! – избълва Арумун, другите закрещяха с него. Колона от чист
мрак се спусна над главата му, достатъчно широка да обхване Върхов-
ните вещери, скупчени пред вратата. Вдигна ги над пода, раздираше
плътта, а костите им изпукаха под непосилния натиск. С писъци и вой
шестимата бяха хвърлени към дъното на погребалната камера и увисна-
ха на стената подобно на великански парцалени кукли със сгърчени
крайници и мятащи се глави.
В ушите на Гарваните кънтеше звук като ураган в клисура. Хирад
се търкулна встрани и погледна Дензър.
Тъмният маг беше на колене, изопнал гръб и разперил ръце, а Кра-
деца на зората извираше от пространството между дланите му. Цялото
му тяло подскачаше, ръцете му се тресяха, лицето му се кривеше, а ко-
сата се разроши. Зейналите очи виждаха само тъмата пред себе си. Око-
ло него се сгъстяваше мъгла и с всеки миг го скриваше. Тя се кълбеше и
навлизаше в потока на заклинанието, за да го захрани. Ериан стоеше до
рамото на Дензър, но не смееше да го докосне.
– Да се махаме! – извика Незнайния. – Тази чернилка се разширява.
Хирад чу съвсем слабо гласа му, но разбра жеста и се подчини, ко-
гато Незнайния го дръпна за ръкава. Двамата се измъкнаха и извиха гла-
ви да видят края на Върховните вещери. Чак сега Хирад забеляза къде
са паднали Троун и Уил. Те се размърдаха.
Крадеца на зората
396
– Останете на пода! – размаха ръце варваринът към тях. Нямаше да
го чуят в рева на заклинанието и писъците на Върховните вещери. Тро-
ун тръсна глава, без да подозира, че смъртта е на една педя над него.
– Адска гадост – процеди Хирад и се хвърли по корем под все по-
широкия поток от мрак.
Прекрасно могъщество изпълваше тялото на Дензър. Усещаше го
да бушува във вените, да издува мускулите и да укрепва сухожилията.
Изцеждаше дробовете му, но той вече не се нуждаеше от въздух. Краде-
ца на зората го крепеше.
Разсмя се на жалките напъни на Върховните вещери да се изтръг-
нат. Притиснати като плъхове под гигантски палец, те се боричкаха, но
бяха обречени на вечен плен от заклинанието, което отнемаше живота
от възродената им плът.
Още не бе завършил играта. Не знаеше накъде да запрати врагове-
те. Не бе решил ще позволи ли на Крадеца на зората да погълне света.
Ръцете му трудно задържаха силата, отприщена от Септерн, която напи-
раше да се развилнее. Само трябваше да се завърти на място и тъмата
щеше да покрие всичко.
Но нещо в ума му отказа да се подчини. Знаеше, че най-после е на-
мерил мястото си извън сковаващата прегръдка на Ксетеск. Намери иск-
рено уважение и доверие. И можеше сам да определя съдбата си. Срещ-
на Гарваните.
Време беше да отвори портата към забравата. Да разкъса измерени-
ята и да метне през тях все по-жалките останки на Върховните вещери,
за да ги засмуче пустотата. Но той искаше и внушително доказателство,
че ги е погубил завинаги. Усмихна се и отметна глава назад. Знаеше
точното място.
Тътенът на заклинанието и воят на необузданата мана терзаеха слу-
ха на Хирад. Проснат наполовина върху Троун, той притискаше главата
му към пода. Троун не искаше да мирува и за малко не избута варварина
към мрака, но Уил се освести, досети се какво става, докосна лицето на
приятеля си и го укроти с втренчен поглед.
Изражението на Дензър внезапно се промени. Лицето му се отпус-
на, тъмният маг се усмихна, изрече още слова, бавно събра ръцете си и
ги вдигна.
Черната колона се сви и издърпа Върховните вещери. Те бяха без-
помощни, телата им бяха гнусна подигравка с човешките, главите, ръце-
те и краката се кривяха под немислими ъгли. Само светещите им очи на-
помняха какво се крие зад тях.
Джеймс Баркли
397
Мъгла като онази, която обгръщаше Дензър, се надигна в колоната
и направи гърчовете на Върховните вещери мудни, все едно ги залива-
ше гъст сироп. Обви телата им в преливащо се кълбо от чернота. След
миг-два непроницаемата преграда ги скри, но страдалческите викове на
ужас все още се чуваха и сред шума на заклинанието.
Дензър притегли към себе си колоната и нейния товар, наклони я
нагоре и рязко изпъна ръце. Обвивката от мрак излетя към върха на
пирамидата.
– О, земни богове! – ахна Хирад. – Бягайте! Бягайте оттук!
Той побърза да се отдалечи от камерата, Незнайния хукна след не-
го, Троун и Уил също. Но Илкар и Ериан не помръднаха от местата си.
И преди Хирад пак да отвори уста, Крадеца на зората разби покрива на
гробницата.
Огромни каменни блокове литнаха нагоре и разпиляха натрупан
през столетията прах. През назъбената дупка проникна светлина и отк-
рои Дензър, чиито ръце сочеха небето, а на лицето му бе застинала на-
лудничава усмивка.
Но докато Крадеца на зората разкъсваше измерението и отнасяше в
отвъдното пространство своя товар, камъните се понесоха обратно към
земята и тежките парчета заудряха по пирамидата. Краищата на отвора
се срутиха навътре и се посипаха върху Гарваните.
Хирад нищо не можеше да стори. Колоната на заклинанието изчез-
на, а Дензър, облещен към светлината, се завъртя на пети и тупна на по-
да. Хирад се извърна, не искаше да види как ще се стоварят отломките.
– Въздушният щит е вдигнат – изрекоха заедно Илкар и Ериан. –
Никой да не мърда.
Дензър бе сбъднал мечтата на живота си. Вълнението от неизмери-
мата сложност на многото равнища в Крадеца на зората оправда всички-
те му надежди. Слял се с маната, той надмогна изкушението и надделя
над енергии, чиято мощ дори не би се помъчил да осмисли. А накрая от-
вори проход към забравата и захвърли там разкъсаните останки на Вър-
ховните вещери, чиито души потънаха в заклинанието на Септерн. Не
остана какво повече да даде. Следите от Крадеца на зората се впиваха в
ума му и обгръщаха тялото, обещаваха му покой и отдих. Какво друго
да си пожелае спасителят на Балея? Нима това не беше съкровеният му
копнеж? Дензър затвори очи и се отпусна във великолепието…
Мозайката се напукваше и раздробяваше под тежестта на камъните.
Остри парчета отскачаха от пода и стените. Хирад се хвърли по корем,
но веднага седна и се огледа. Въздушният щит не пропускаше нищо.
Крадеца на зората
398
Отломък, дълъг поне пет стъпки и дебел две, се заби в щита точно над
неподвижния Дензър, но се плъзна по невидимата повърхност и замря с
грохот на пода.
Скоро тътенът и трещенето стихнаха. Хирад се надигна отмалял и
се скова на място, щом зърна лицето на Ериан, обляно в сълзи. Тя се
напрягаше да поддържа заклинанието, но не откъсваше поглед от Ден-
зър. Звънтяща тишина замени грохота.
– Свърши се – промълви Хладнокръвния.
Промяната беше мигновена. Черният огън, бълван от стотина пръс-
та, угасна, магическите щитове изчезнаха и победоносните усмивки на
шаманите се стопиха в недоумение и страх.
Блекторн прозря, че Гарваните са изпълнили задачата, и се развика
от радост. Войниците му се хвърлиха отново в битката, а той разблъска
с коня си останалите без водачи западняци, скочи от седлото до своя
приятел, заби меча си в шията на попаднал му враг и приклекна. Макар
че цялата глави на Гресе беше в кръв, той още дишаше. Блекторн пови-
ка един войник и заедно изнесоха стария барон от бойното поле.
Зад тях западняците изгубиха настървението си. Без магията на
Върховните вещери шаманите им бяха безпомощни. Въпреки свире-
постта си племенните воини виждаха, че късметът им е изневерил.
Блекторн нададе тържествуващ рев. Денят беше чудесен.
– Щитът е премахнат – прошепна Илкар.
Ериан се втурна към Дензър, отпусна се на колене и обгърна глава-
та му с длани преди да притисне лице към рамото му. Плачеше и нареж-
даше тихо.
– Ама какво става?! – пристъпи Хирад натам. Мокрото й лице се
вдигна към него.
– Мъртъв е. Не диша.
– Не… – Хирад коленичи до нея. – Илкар, не стой така, направи
нещо.
– Не знам заклинание за всяка беда. Не виждам никакви рани по не-
го. Няма какво да лекувам.
Хирад плъзна поглед по тялото на Дензър. Изглеждаше невредим,
само устните му посиняваха.
– Аха… Ериан, пусни го да легне по гръб. Незнаен, ела тук и леко
вдигни главата му. Освободи гърлото.
– Разбрах.
Хирад се взря в лицето на тъмния маг.
– Хич не си го помисляй! – Започна да натиска с все сила гърдите
Джеймс Баркли
399
му над сърцето. – Не смей да умираш! Опомни се!
Ериан галеше косата на Дензър.
– Моля те! Нося детето ти. Не ме изоставяй. Хирад се сепна.
– Какво носиш?! Богове в небесата… – Натисна още по-усърдно. –
Чу ли, Дензър? Имаш дълг, проклет да си. Дишай! Дишай!
Хирад го зашлеви безмилостно и по двете бузи. Незнайния му разт-
риваше шията и стискаше долната му челюст.
– Дишай!
Устата на Дензър се отвори широко, дробовете му поеха въздух, тя-
лото му се напрегна и той седна изведнъж, като събори Хирад. Впи
пръсти в гърдите си и изхриптя. Ериан пак се обля в сълзи. Дензър опи-
та да се обърне към нея, но се килна и тя хвана главата му, за да не се
удари в пода.
– Помислих те за умрял, мръснико. Мислех, че си мъртъв…
Той се усмихна и завъртя глава.
– Е, опитах се. Ама че ме болят гърдите!
– Трябваше да направим нещо за теб – промърмори Хирад.
– Ти да не си се здрависвал със сърцето ми?
– А, не. Само го убедих, че работата му е да бие.
– Благодаря.
Варваринът вдигна рамене.
– Ти си един от Гарваните. Как ще те оставя да издъхнеш, след като
унищожи Върховните вещери? Каква слава има в това?
Двамата погледнаха едновременно през слягащия се прахоляк към
синьото небе на Балея. Но в него висеше кипящо кафяво петно на сиви
точки.
– Олеле… – въздъхна Дензър. – Убеден съм, че това не биваше да
се случва.
Хирад позяпа още малко новото пространствено разкъсване.
– Ще го преживеем някак. – Стана и изтръска панталона и туниката
си. – Как се чувстваш?
– Уморен. И натъртен.
– Е, сега тук е спокойно – промълви Илкар, но все се озърташе към
петното.
– Да, засега е добре. – Дензър затвори очи. – Събудете ме след два-
три дни.
– Може ли да ни оставите насаме за малко? – помоли Ериан, а пръс-
тите й рошеха косата му.
– То се подразбираше – отвърна Незнайния. – Да вървим. Прибра
Крадеца на зората
400
меча в ножницата на гърба си и размаха ръце към изхода сякаш гонеше
пилци.
– Илкар, какво те тормози? – Хирад отиде при елфа.
– Онова. – Илкар посочи разкъсването. – Питам се накъде ли води.
Дано да е към свят, безвреден за нас. – Цъкна с език и въздъхна. – Какво
ли направихме този път?
Хирад обви раменете му с ръка.
– Победихме. Хайде, отвън се вижда по-добре. – Завъртя елфа с ли-
це към Незнайния, Троун и Уил и повтори: – Победихме.
– И ще си вземем парите, които ни дължат по договора – промър-
мори Илкар.
– Нима ще си позволиш да докоснеш мръсните пари на Ксетеск? –
обади се Дензър от пода.
Елфът прихна.
– Не съм придирчив, като стане дума за пари.
– Това са думи на истински наемник – одобри Хирад. Ериан се про-
кашля зад него.
– О, извинявай. – Хирад посочи изхода. – Гарвани, след мен.
КРАЙ
Джеймс Баркли
401
© 1999 Джеймс Баркли
© 2007 Владимир Зарков, превод от английски
James Barclay
Dawnthief, 1999
Сканиране: nedjalkov, 2007
Разпознаване и редакция: piki, 2007
Публикация:
ИК „Бард“, 2007
Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/4588]__