Уил Роби и Джесика Рийл са сред най-опитните убийци в света. Към тях се обръща правителството на САЩ, когато терористи кроят планове да сеят насилие и разруха в страната и трябва да бъдат дискретно елиминирани. При всяка тяхна мисия винаги им е помагал един човек, техният шеф, техният шеф с кодово име Синия.
	 
	Сега Синия е изчезнал безследно. Заминал е за родното си място в Колорадо, но от него няма и следа. ЦРУ се опасява от най-лошото. Роби и Рийл са изпратени да го издирват и се озовават в родния му град, който се е превърнал в магнит за престъпници, наркопласьори и паравоенни групировки. Там обаче се крие далеч по-зловеща заплаха, която може да разтърси Америка из основи. Роби и Рийл се изправят срещу противник, който разполага с много по-сериозни ресурси и предимства. Те ще извадят голям късмет, ако се измъкнат живи… със или без Синия.
	 

	 

	 

	 

	 

	  

	 

	 

	 

	 

	 

	 

	1.

	 
	Уил Роби се взираше през илюминатора на самолета с ясното съзнание, че следващите двайсет и четири часа могат да се окажат последните в живота му.
	От друга страна обаче, това бе един обикновен работен ден.
	Миг след като масивните подсилени колесници докоснаха земята и множеството им колела се завъртяха по пистата, пилотите включиха реверс. Най-големият пътнически самолет в света започна да рулира бавно към отреденото му място за паркиране. Вратите се отвориха – и отпред, и отзад, и на първия, и на втория етаж. Пътниците се отправиха към терминал 5 на лондонското летище „Хийтроу“.
	Английското небе бе натежало от сиви облаци, от които се сипеше дъжд. Време, добре познато на всеки жител на Британските острови.
	Облечен с елегантен тъмносин костюм и бяла риза, Роби бе сред стотиците пътници, които слязоха от огромния Еърбъс A380 на „Бритиш Еъруейз“, току-що кацнал от Вашингтон.
	Полетът не премина особено гладко, тъй като над Атлантика попаднаха в зона на лека турбуленция, но Роби не усети нищо. Летеше в първа класа, където креслото се превръщаше в легло, и прекара в сън по-голямата част от полета.
	Той премина паспортната проверка, като уведоми служителя, че целта на посещението му е свързана с преподавателска дейност. Носеше само една малка чанта, затова не му се наложи да се отбива при лентите за багаж. Всичко, от което имаше нужда, вече го очакваше в Лондон. И нищо от това, което му трябваше, не би могло да премине митническата проверка и да се озове на борда на самолета.
	Излезе от летището в седем и половина сутринта местно време.
	Качи се в типично лондонско такси, но не черно, а пъстро. Поради натовареното движение и дъждовното време пътуваха до града час и нещо. Шофьорът го остави на посочения адрес близо до Марлебоун Роуд. Не беше хотел, а най-обикновена къща на ъгъла на „Марлебоун“ и Бейкър Стрийт, която не се отличаваше по нищо от околните. Роби въведе кода в електронния панел до входа и бронираната врата се отвори. Той влезе, затвори я и се качи по стълбите.
	Смени костюма и ризата с всекидневни дрехи. Отвори стенния сейф в дрешника и извади от там една флашка. Агенцията му използваше облачни услуги, но шефовете му не бяха сигурни, че сайтът не може да бъде хакнат. Всъщност те не се съмняваха, че всеки сайт и всеки компютър могат да бъдат хакнати. Роби извади лаптопа си и пъхна флашката в порта. Въведе няколко команди и на екрана се появи причината за полета му до Лондон.
	Строго секретен документ, който нямаше нищо общо с каквато и да било научна или преподавателска дейност.
	Уил Роби прочете информацията на екрана. Тя завършваше с бележка от шефа му, Синия. Истинското му име бе Роджър Уолтън, а прякорът Синия бе продиктуван от високия пост, който заемаше в тяхната агенция. Бележката, написана от него седмица по-рано, бе кратка и делова, както обикновено.
	 
	Можеш да се справиш поради една-единствена причина: ти си Уил Роби. Ще се видим, когато и двамата се върнем. Действай!
	 
	Роби разбираше, че в тези няколко думи се крие огромно количество подтекст.
	Аз съм Уил Роби, попаднах в ада и оцелях. Ще оцелея и сега! Вече действам!
	Заличи съдържанието на флашката по начина, по който го правеха в АНС. Ефектът бе равносилен на премазването й с тухла и изгарянето й в огън. Единиците и нулите изчезнаха завинаги, съхранени единствено в паметта на Уил Роби.
	Той се изтегна на леглото и впери поглед в тавана.
	Мисисипи остана далече в миналото.
	Баща му остана далече в миналото.
	Всичко остана далече в миналото.
	Отново бе на мисия и това го радваше, защото всичко в живота му – освен единствено работата – бе толкова объркано.
	Стига глупости! Точно тя е твоят живот!
	Роби прогони тези мисли, прочиствайки съзнанието си по начина, по който бе прочистил и онази флашка, след което затвори очи. Въпреки че по време на полета си бе починал добре, той се нуждаеше от още сън. И бездруго нямаше работа тази вечер.
	Събуди се привечер и огледа небето. Още беше облачно, но поне не валеше. Хапна в един пъб наблизо и се разходи. Обиколката му го отведе покрай множество сгради и стотици минувачи, които живееха в блажено неведение относно възможността от нови терористични атаки в Лондон. От друга страна, разгласяването на подобна информация би могло да предизвика паника. А правителството не можеше да си го позволи, нали? Неотдавна жителите на града бяха преживели няколко терористични нападения. Управлявани от терористи автомобили бяха връхлетели невинни пешеходци по два моста в центъра. Въпреки това лондончани бяха проявили завиден кураж и спокойствие и бяха продължили да живеят както и преди. В момента обаче се надигаше нова вълна от тероризъм и някой трябваше да я спре.
	Затова бяха изпратили тук Уил Роби.
	Той се върна в къщата, проведе няколко разговора по обезопасената телефонна линия, която минаваше през сателит, и получи разрешение да пристъпи към изпълнението на своята мисия. Но както добре знаеше, решенията на висшестоящите бяха променливи като времето в Лондон.
	Отмяната на мисията би била равносилна на фалстарт за някой спринтьор. Човекът е застанал на пистата, приклекнал ниско, напрегнал всеки мускул от тялото си, и изведнъж… нищо. Подобни неща се приемаха трудно.
	Истинско чудо бе, че никой не бе отменил мисията.
	Роби стоя до прозореца два часа. Приличаше на страж на пост, взираше се в мрака и не пропускаше нищо. Къщата бе силно укрепена и наблюдавана денонощно – макар и дискретно – от очи, разположени на друг континент. Въпреки това той следваше желязното си правило, че може да разчита само на себе си и на никой друг. Защото объркаше ли се нещо, щеше да се прости с живота си. Докато очите от другия континент само щяха да регистрират случилото се и да вземат мерки да разчистят кашата. Уил Роби нямаше да има никаква полза от това.
	Той погледна телефона си. Онзи сателит високо в небето му съобщи, че все още има зелена светлина.
	Не след дълго Биг Бен удари полунощ. Добре позната мелодия за повечето британци, която им действаше успокояващо. За Уил Роби тя възвести началото на работния ден.
	Той облече изработен по поръчка водоустойчив гащеризон като на състезател по мотоциклетизъм и излезе през задната врата. Отключи гаража и яхна оставения там черен мотор „Дукати Диавел“. Сложи си каската, форсира двигателя и буквално излетя от гаража. Големият двигател с обем от хиляда и двеста кубика можеше да достигне девет хиляди и петстотин оборота в минута. Горивната система – инжекцион, разработен от „Бош“ – работеше с максимално натоварване.
	Този мотор бе доста скъпа играчка, която с всички екстри струваше почти двайсет хиляди. Но тази вечер той бе най-обикновено превозно средство, с което Уил Роби да отиде на работа.
	Насочи се на северозапад. Мощната машина хвърчеше по опустелите улици. Не след дълго се появи целта му. Всъщност първата от целите му тази вечер. Уил Роби зави в една пряка и бързо намали.
	Изключи мотора, слезе от него и използва лост, скрит зад кофа за боклук, за да повдигне капака на една улична шахта. Това беше цел №1. Използва металните скоби, забити в стените на шахтата, за да слезе трийсетина метра под нивото на улицата.
	Не свали каската, но имаше основателна причина. Натисна едно копче в задната й част и тя се превърна в свръхмодерен уред за нощно виждане, подобен на онези, които използваха пилотите на американските изтребители. Той освети ярко тъмния подземен тунел.
	В момента учените разработваха контактни лещи с тънък слой графен, разположен между два слоя стъкло, които да заменят обемистите уреди за нощно виждане. Но тъй като не бяха постигнали задоволителен процент осветеност, поне за момента, Уил Роби трябваше да използва каската, за да се ориентира в мрака.
	Високите технологии в полза на умението да убиваш.
	Не че противниците му бяха с шестзарядни револвери и оптика от Втората световна война.
	Уил Роби погледна часовника си. Изпреварваше графика с една минута. Забави крачка. В неговата професия избързването беше недостатък.
	Той беше на четиресет и една, висок метър осемдесет и пет, тежеше малко над осемдесет килограма и беше в отлична форма, защото работата му го изискваше. Физическата му издръжливост и поносимостта му към болката бяха изключително високи. Отново, защото работата му го изискваше. Беше избран за нея, тъй като вече отговаряше на основния набор от изисквания – на първо място здраво тяло и здрава психика; освен това не се страхуваше от нищо. С течение на времето въпросният основен набор бе превърнал Уил Роби в напълно ново същество, притежаващо широк спектър от умения, които обикновените хора дори не подозираха, че съществуват, какво оставаше да се опитат да ги развият.
	Имаше дни, когато Роби трудно различаваше къде у него свършва машината и къде започва човекът. Ако човекът изобщо бе тук. В Мисисипи той се бе проявил, но сега като че ли бе минал на заден план. Може би завинаги.
	Лицето му бе слабо и обветрено, очите – разположени дълбоко и винаги нащрек. Косата му бе късо подстригана. Цялото му тяло бе покрито със стари рани и белези, всеки от тях разказващ история, която едва не бе завършила трагично и която Уил Роби предпочиташе да забрави.
	Докато вървеше, той правеше бавни кръгови движения с дясната си ръка. Хирурзите бяха свършили добра работа – бяха съединили разкъсаните сухожилия и бяха „спретнали“ ръката му отново, както се изразяваха британците. Увериха го, че всичко ще бъде както преди, ако не на сто, то поне на деветдесет и девет процента. Което беше добре. Но не достатъчно добре в света на Уил Роби.
	Буквално ме сглобиха отново. Дали съм толкова добър, колкото бях? Или съм леко влошена версия на предишния Уил Роби?
	Тази вечер той щеше да открие дали липсващият един процент ще наклони везните в полза на успешното завършване на мисията или на превръщането му в труп.
	Цел №2 се намираше право пред него.
	Ако дукатито го бе докарало до цел №1, това, което се намираше пред него, щеше да го върне обратно.
	Жив.
	Той извади ключ и отвори вратата, монтирана в стената на тунела, по който вървеше. Озова се в малък склад, в който облече свръхмодерна бронежилетка тип „телесна броня“ и се въоръжи с малък арсенал.
	Основното му оръжие бе автомат „Хеклер и Кох“ с трийсет патрона калибър .45. Провери всичките му части и го преметна през рамо. Пъхна още два пълнителя в дълбоките джобове на гащеризона, пришити именно с тази цел. Уил Роби смяташе, че не успее ли да свърши работата с деветдесет патрона, просто не заслужава да се измъкне жив. За всеки случай обаче разполагаше с два полуавтоматични пистолета М11. Патроните бяха десетмилиметрови, а лазерният мерник, монтиран под цевта, гарантираше, че куршумите ще попаднат там, където сочи малката червена точка. Уил Роби сложи двата кобура от лявата страна на кръста си, за да може при необходимост да ги измъкне с дясната си ръка. Макар че, ако се наложеше, можеше да стреля и с лявата.
	Закачи на колана си и немски боен нож КМ2000 и добави към него две шокови гранати М84. После затвори вратата след себе си и тръгна.
	Цел №3 се намираше на няколкостотин метра.
	Много скоро Уил Роби щеше да разбере дали ще доживее да види още един изгрев на слънцето.
	 
	 
	 
	2.

	 
	„Оксфорд Съркъс“.
	Една от най-натоварените станции на лондонското метро, която си оспорваше първото място с „Уотърлу“ и „Кингс Крос“. Намираше се в елитен квартал на Лондон със скъпи бутици и луксозни сгради. Метрото превозваше близо милиард и половина пътници годишно и сто милиона от тях преминаваха през „Оксфорд Съркъс“.
	Лондонското метро бе преживяло терористични атаки на 7 юли 2005 г., когато джихадисти се бяха взривили в три различни влака. Четвъртата бомба бе избухнала в автобус на градския транспорт. Общият брой на жертвите беше петдесет и двама души.
	Взривните устройства, използвани в този трагичен ден, бяха мощни, но несравнимо по-слаби от планираните в момента. В центъра на всичко това бе една кобалтова бомба, каквато никога не бе детонирана до този момент. Бе термоядрена, с мощно радиационно излъчване, и можеше да направи даден район необитаем за сто и повече години.
	За щастие, създаването й бе изключително трудно. Но за съжаление, не беше невъзможно. И за още по-голямо съжаление, в момента една такава бомба се намираше в Лондон.
	Предавателят в каската на Роби започна да му изпраща информация. Крайната му цел го очакваше. Докато крачеше към нея, Уил Роби завинти заглушител на цевта на автомата, след което направи същото и с двата пистолета. Тази вечер трябваше да действа безшумно. Доколкото беше възможно.
	Той прибра пистолетите в кобурите и докосна гърдите си. Онова, което се намираше под гащеризона, можеше да спаси живота му тази нощ. Същата броня носеше и на двете си бедра. Под нея се намираха феморалните артерии, два масивни кръвоносни съда. Всяко разкъсване на някоя от тях бе равносилно на смърт. Почти никой не можеше да оцелее след пробиване на феморалната артерия.
	Четирима души бяха загубили живота си, за да съберат разузнавателната информация, достигнала до американските служби и довела до тази мисия. Американците бяха споделили наученото с британците, които бяха сред най-близките им съюзници, независимо кой управляваше в дадения момент. Тази здрава връзка бе създадена скоро след като „червените куртки“, както бяха известни английските войници през XIX в., бяха опожарили Вашингтон и Белия дом. Това показваше, че силното приятелство може да покълне и да разцъфти дори на неплодородна до момента почва. Според получената информация терористичният акт в Лондон трябваше да бъде репетиция за онова, което щеше да последва в Съединените щати.
	Както производителите изпробваха създадените от тях продукти, преди да ги пуснат на пазара, така и терористите се опитваха да усъвършенстват своите методи.
	Затова в момента Роби вървеше на трийсет метра под земята.
	Крайната му цел не беше друга улица, а мазе. От четиримата загинали в хода на операцията третият бе пожертвал живота си, за да подмами мишената да остане в тази сграда. Разположена на слабо населена улица в покрайнините на Лондон, въпросната сграда бе служила като конспиративна квартира и оперативен център по време на Втората световна война. Тогава военните бяха добавили тунел за бягство и бомбоубежище. Но през последните седем десетилетия бетонният под в мазето бе покрит с дъски, които бяха скрили входа към тунела. И всички бяха забравили за него.
	Сега обаче входът към тунела не беше скрит.
	Лондон беше стар град и никой не знаеше всички проходи, коридори и лабиринти, които лежаха под него, нито разбираше как са свързани помежду си. Тунелите, които минаваха под това мазе, пресичаха градската канализация и отвеждаха до складово помещение. За да се стигне до него, беше достатъчно да се пробие една не особено дебела бетонна стена. Бомбата щеше да бъде поставена там и взривена в най-натовареното време на деня, когато през станция „Оксфорд Съркъс“ минаваха по сто хиляди души на час, а горе, на повърхността, се намираха други сто хиляди пешеходци и автомобили. Взривът щеше да разруши много сгради и да порази над два милиона души.
	Центърът на Лондон щеше да стане непригоден за живот през следващите сто-двеста години.
	Ама че репетиция, помисли си Роби.
	Не искаше да стане свидетел на онова, което терористите се готвеха да направят на американска земя.
	Терористичната клетка, която Уил Роби трябваше да ликвидира тази нощ, възнамеряваше да използва тунела за своите цели. А той възнамеряваше да го използва, за да им попречи да ги осъществят.
	Причините, поради които властите бяха изпратили един човек, а не цяла армия от полицаи и командоси, които да щурмуват гнездото на терористите, бяха твърде сложни на пръв поглед, но и лесноразбираеми.
	Щеше да настъпи паника. Придвижването на военни части не можеше да остане незабелязано. Светът не биваше да узнае какво планират терористите, защото това щеше да предизвика такъв хаос, че те да потрият доволно ръце. Затова големите шефове бяха изпратили Роби да ги ликвидира. Сам.
	Британците имаха хора с опит в специалните операции, които биха могли да осъществят тази мисия. Но същите тези големи шефове бяха решили, че е най-добре да възложат операцията на чужденец. Така по-лесно можеха да отрекат участието си в нея, ако нещо се объркаше.
	Въпреки това нищо не бе оставено на случайността. Цялата сграда бе обкръжена от добре скрита армия. Провалеше ли се Роби, тя нямаше да се поколебае да щурмува, без да дава пет пари за евентуалната паника.
	От двете страни на сградата-мишена имаше къщи. Обитателите им бяха възпрепятствани да се завърнат по домовете си тази вечер, което осигуряваше на Роби известна свобода на действие и повишаваше шансовете случилото се да не попадне в сутрешните новини.
	Което обясняваше заглушителите на автомата и двата пистолета.
	Уил Роби се изкачи по стоманените скоби, които водеха към капака в мазето. Макар хората в сградата да нямаха представа, че мисията им е била компрометирана, те бяха предприели стандартните предохранителни мерки. Капакът бе здраво заключен и свързан с охранителната система. Но Роби използва три различни инструмента, с които бе снабден предварително, и капакът вече не беше нито заключен, нито свързан с алармата.
	Уил Роби получи още едно съобщение по предавателя в каската.
	— Ве-едно.
	Това беше същият код, използван в авиацията. Там „Ве-едно“ обозначаваше достигнатата от самолета скорост, при която излитането не можеше да бъде прекратено. Нямаше връщане назад.
	Роби потвърди, че е чул командата, и изключи предавателя. От този момент нататък приказките бяха излишни – време беше за действие, в резултат на което или той, или противниците му щяха да загинат.
	Каската му имаше вградена безжична камера, така че хората, които го ръководеха от разстояние, да виждат абсолютно всичко. Те щяха да видят или как Роби печели схватката, или как куршумите летят към обектива.
	Стиснал здраво пистолет в дясната си ръка, той отвори капака на мазето и се огледа.
	Нищо.
	Качи се горе и постави капака на мястото му. Мазето се оказа съвсем обикновено, каквото би могло да се очаква в стара и занемарена къща в краен квартал. Беше потънало в мръсотия и вмирисано на мухъл.
	И все пак в него имаше нещо интересно. В далечния ъгъл стоеше метален контейнер с дължина около метър и осемдесет. Роби се прокрадна към него, приклекна, извади някакъв инструмент и го прекара над контейнера. Погледна циферблата.
	Данните потвърждаваха, че това е кобалтова бомба. Но не беше активирана. Щяха да го направят едва след като я оставеха на станция „Оксфорд Съркъс“.
	Роби разбра и още нещо – че няма да позволи на терористите да стигнат до бомбата.
	Прибра пистолета и извади автомата. Изправи се и се насочи към дървената стълба. От получената информация знаеше, че четвъртото стъпало проскърцва, затова от третото стъпи направо на петото.
	В къщата имаше седемнайсет души, освен него. Целта му бе да убие шестнайсет от тях.
	Превключвателят за режима на стрелба бе настроен на два изстрела. Един точен изстрел бе напълно достатъчен, за да убие човек, но Роби предпочиташе да се подсигури.
	Вратата за мазето бе открехната. Той надзърна в кухнята. Край масата седяха двама души и пиеха кафе. Очевидно се нуждаеха от стимулираща напитка в този късен час.
	Погледна часовника си.
	Секундната стрелка наближаваше дванайсет.
	Четири… три… две…
	В уречения миг осветлението в къщата угасна.
	Роби видя как двамата мъже скачат от столовете и замръзват на място. А после ги видя как падат в резултат на куршумите, забили се в гърдите им.
	Минус двама, оставаха четиринайсет.
	Той прекоси кухнята за три секунди и излезе в коридора. Превключи на автоматична стрелба. Причината да го направи бе склонността на хората да се скупчват по-близо един до друг в мрака.
	По тесния коридор вървяха трима мъже, и тримата с пистолети в ръцете. Откриха огън.
	Роби натисна спусъка на автомата. След две секунди и двайсет и шест куршума на пода в този скромен на вид дом лежаха още трима души. Отражателят изхвърли празните гилзи на пода, където те изтракаха като метални перли от скъсана огърлица.
	Минус пет, оставаха единайсет.
	Роби извади пълнителя, постави нов и се претърколи надясно, тъй като някой откри огън по него. Забеляза две глави през уреда си за нощно виждане. Изпразни в тях половината пълнител.
	Минус седем, оставаха девет.
	Още двама се появиха на стълбищната площадка и откриха огън по него. Те също разполагаха с уреди за нощно виждане, което намаляваше тактическото му предимство. Затова Уил Роби извади шокова граната, издърпа шплента, хвърли я нагоре и извърна поглед.
	Ярката светлина не го заслепи, нито пък силният шум го парализира, тъй като каската го предпази от тях. Това обаче не се отнасяше за двамата мъже на стълбите. Единият се претърколи и се свлече на долния етаж. Последва замах с ножа КМ2000, който преряза две жизненоважни артерии. И втори замах за всеки случай.
	Роби прибра окървавения нож в калъфа му.
	Минус осем, оставаха още толкова.
	Другият стрелец се надигна бавно, но си личеше, че е зашеметен. Не успя да се изправи, падна назад и остана да лежи в безсъзнание. Това спаси живота му.
	Това и другите двама, нападнали Роби отдясно и отляво.
	Той извади двата пистолета. Стисна по един във всяка ръка. Прицели се едновременно, натисна спусъците и изстреля по десет куршума, насочени от горе на долу от гърдите към бедрата. В резултат на това изстрелите му описаха огнени арки с радиус от три метра. Смъртоносна зона на обстрел с максимална ефективност.
	Дебалансираните куршуми разкъсаха плътта на двамата терористи. Последваха глухи тупвания на трупове върху килима.
	Минус десет, оставаха шестима.
	И тъй като вече всички в къщата бяха известени за присъствието му, Уил Роби обсипа стълбите с куршуми, докато не изпразни и втория пълнител на автомата. Тогава хукна нагоре и презареди пистолетите.
	Куршум, изстрелян от втория етаж, се заби в корема му. Течната броня се втвърди за милисекунда, спря куршума и го лиши от кинетичната му енергия, която преразпредели по цялата площ на бронежилетката. Миг по-късно тя изгуби своята твърдост и отново стана гъвкава. Роби нямаше представа кой е измислил това нещо, но ако оцелееше тази нощ, щеше да го открие и да го черпи едно питие.
	Хвърли по стрелеца втората шокова граната, след което го простреля веднъж в коляното, за да го обездвижи, а после и в главата.
	Минус единайсет, оставаха петима.
	Уил Роби се добра до горния етаж, прибра пистолетите в кобурите и постави последния пълнител на автомата. В следващия миг някой го връхлетя отстрани. Двамата се затъркаляха надолу по стълбите. Нападателят му държеше нож, с който замахна към бедрото му. Течната броня отново се стегна и острието не можа дори да одраска кожата.
	Дясната ръка на Роби стисна като менгеме дланта с ножа. Завъртя се настрани, за да се окаже отгоре, когато стигнат партера. Мъжът под него бе зашеметен от падането, но само за миг.
	Дори този миг се оказа прекалено дълъг, за да оцелее. Роби бе използвал ножа на нападателя, за да пререже гърлото му. Бликналата артериална кръв опръска каската му.
	Надяваше се, който и да наблюдава сцената, да остане доволен от представлението. Защото той определено не се забавляваше.
	Минус дванайсет, оставаха четирима.
	Уил Роби се надигна и претърколи встрани, тъй като някой, застанал на горния етаж, изстреля автоматен откос. Разхвърчаха се трески от дървения парапет и парчета от мазилката, а няколко стъпала буквално експлодираха. Благодарение на уреда за нощно виждане установи откъде идва огънят. Вместо да атакува нагоре по стълбите, той хукна наляво, където горните стъпала оставаха скрити от стената на долния етаж.
	Насочи автомата под ъгъл от четиресет и пет градуса нагоре и малко наляво. Натисна спусъка и изпразни половината пълнител. Куршумите пронизаха евтиния гипсокартон. Роби преброи до три и видя тялото на стрелеца да се търкаля надолу по стълбите и да пада върху онзи с прерязаното гърло. За да е сигурен, че е мъртъв, Роби го простреля с пистолет в челото.
	Минус тринайсет, оставаха трима.
	Тези трима се намираха на горния етаж. Сега играта се превърна в тактическо надлъгване. Нещо като партия шах, но с автомати и военни стратегии вместо фигурки на черно-бялата дъска.
	Врагът заемаше по-висока позиция, а Роби – по-ниска. За да атакува, той трябваше да премине през тесен участък, в който противникът можеше да концентрира огъня си, а Роби не биваше да разчита на течната броня да го отърве невредим. Искаше той да заеме високата позиция и когато погледна наляво, откри начин да го постигне.
	Отвори прозореца, изскочи навън и видя стоманени скоби в неравната тухлена стена. При предишните си мисии се бе катерил по стръмни, почти гладки скали, затова нямаше никакъв проблем да се изкачи до втория етаж.
	Прозорецът се намираше точно над главата му. Бе запомнил отлично разположението на помещението в къщата, затова знаеше къде ще се озове. Отдели три секунди, за да обмисли ситуацията – това бе интервалът от време, който можеше да си позволи за размисъл по време на подобна операция.
	Хвана се за перваза с една ръка и отвори прозореца с ножа си. Промуши се в отвора, претърколи се и зае позиция за стрелба.
	След като вече си бе осигурил тактическо предимство, Уил Роби изскочи в коридора и видя един мъж да наднича предпазливо над перилата, без да има и най-малката представа, че задният му фланг е напълно оголен.
	Два изстрела с пистолет в гърба сложиха край на живота му.
	Минус четиринайсет, оставаха двама.
	Следващият се появи от една стая надолу по коридора. Държеше в ръка същото оръжие като Роби.
	Автомат срещу автомат.
	Не съвсем. Не само хардуерът играеше роля. Оръжието си оставаше оръжие. Сходните оръжия действаха по сходен начин. Важен беше софтуерът, в случая стрелецът.
	Роби връхлетя в една съседна стая в мига, в който автоматът на противника му се насочи към него. Той стисна своя „Хеклер и Кох“ в дясната си ръка, като се увери, че превключвателят е в режим на автоматична стрелба. Единствената уязвима част от Уил Роби бе ръката с оръжието. Използва долната част на рамката на вратата като опора, защото автоматите имаха откат, който се усещаше особено силно, когато прикладът не е опрян здраво в рамото. Това можеше да навреди на точността, но Роби имаше по-важни грижи.
	Двата автомата стреляха едновременно. Автоматът на противника му откъсна парче полимер от приклада на Роби.
	Автоматът на Роби пръсна главата на противника му.
	Роби захвърли оръжието си, тъй като патроните му бяха свършили.
	Минус петнайсет, оставаше един.
	Но какъв се оказа този един!
	От спалнята надолу по коридора се появи млада жена. В ръката си не държеше оръжие… поне в обичайния смисъл на думата.
	Пръстите й стискаха детонатора, свързан с елека, който бе облякла. Към него бяха привързани шест пакета пластичен експлозив „Семтекс“, свързани помежду си. Достатъчно, за да сринат до основи къщата, да убият и двама им и вероятно да спукат обвивката на кобалтовата бомба, да облъчат с радиация целия квартал и да го направят необитаем поне до двайсет и втори век.
	Роби мигом оцени ситуацията. Жената срещу него бе крайният вариант на терористите.
	Тя му се усмихна.
	Той не отвърна на усмивката й. Окървавеният му нож КМ2000 полетя във въздуха. И преди да се забие в стената, сряза кабела между детонатора и пластичния експлозив.
	Жената погледна първо безполезния бутон, а после Роби. Изкрещя и посегна към елека с експлозивите.
	Роби не я изчака да открие друг начин да взриви елека бомба. Простреля я в главата и тя се свлече на пода, обгърната от неексплодиралите пакети „Семтекс“.
	Минус шестнайсет.
	Оставаха… нула.
	Мисията завършена. Навън го очакваше изгревът.
	Оказа се, че и деветдесет и девет процента могат да бъдат достатъчни.
	 
	 
	 
	3.

	 
	Почистването бе извършено бързо и ефективно.
	С цел запазване на случая в тайна чистачите бяха дошли по същия тунел, по който бе проникнал и Роби. Къщата щеше да бъде разрушена още следващата седмица и останките й – погребани завинаги. Тунелът щеше да бъде запушен. Всички правоохранителни агенции бяха получили инструкции да не обръщат абсолютно никакво внимание на евентуални оплаквания от съседи, чули стрелба и експлозии.
	Оцелелият терорист, когото Роби бе ранил, щеше да бъде разпитван, докато не издаде и последната тайна, която знаеше. А после щеше да изчезне безследно, за да не може да навреди никому повече.
	Кобалтовата бомба бе пренесена на безопасно място, където бе разглобена, за да могат специалистите да установят как терористите са успели да я направят. Нито британците, нито американците вярваха, че една терористична клетка разполага с ресурсите да осъществи подобна операция. Явно имаха силна външна подкрепа. Проследяването на операцията по обратния път, до самия й извор, щеше да покаже кой стои зад всичко това – руснаци, иранци, севернокорейци или някой друг.
	Тогава на сцената щяха да излязат дипломатите, за да предприемат съответните мерки. И ако те не постигнеха резултат, щеше да дойде ред на генералите.
	Но това беше сценарий, който всички се надяваха да избегнат.
	Когато британският тактически екип нахлу в къщата, Роби бе свалил каската си и седеше спокойно на канапето в дневната.
	Екипът огледа следите от касапницата, включително тялото на терористката, докато Роби обясняваше как я е обезвредил. От всички ъгли на къщата долитаха възклицания от рода на „Мили боже!“, докато британските командоси се натъкваха на резултатите от работата на американския си колега.
	Един тежковъоръжен командос седна до Роби и го попита има ли нужда от нещо, като се обърна вежливо към него със „сър“.
	Роби поклати глава и отвърна:
	— Добре съм.
	Явно командосът бе чул „добър“ вместо „добре“, защото отбеляза:
	— Вие сте много повече от добър! Вие сте най-добрият, когото някога съм виждал!
	Роби оцени похвалата, но напусна къщата, без да изпитва никакви положителни чувства, въпреки че бе предотвратил налудничав опит за разпалването на световен пожар.
	Сега летеше на борда на частен самолет, който щеше да го върне в Съединените щати. Разтри корема и бедрото си, където го бяха ударили съответно куршумът и ножът. Всеки от тях бе достатъчен, за да го убие. И той щеше да се превърне в поредния труп на пода.
	Подобни неща са в състояние да накарат всеки да се замисли.
	Роби затвори очи и се опита да заспи. Но макар да бе спал дълго по време на полета до Лондон, сега не го ловеше сън. Тази нощ бе убил шестнайсет души. И се бе разминал на косъм със смъртта пет-шест пъти.
	От една страна, това беше обикновена мисия. Но от друга, случилото се трудно можеше да бъде осмислено. Не можеше да бъде сравнено с прилива на ендорфин, след като любимият му отбор спечелеше шампионата по футбол или бейзбол, защото финалните мачове не бяха съпроводени с жертви. Те бяха най-обикновено състезание, в което имаше победили и загубили. В света на Роби обаче загубилите напускаха бойното поле в черни найлонови чували.
	Той отвори очи и мислите му се насочиха към Мисисипи.
	Към срещата с баща му, свързана с кошмарни преживявания. Но важен беше краят. Защото краят се бе оказал по-добър от началото.
	Освен това двамата с Джесика Рийл бяха действали заедно. Поочукани от съдбата, но заедно.
	Оттогава бяха минали шест месеца и Роби не бе видял Рийл дори веднъж. Беше звънял, беше писал имейли, беше пращал есемеси… Нищо. Знаеше, че тя продължава да работи за Управлението, но нямаше представа къде. Беше питал. Но не беше получил отговор.
	След като се завърнаха от Кантрел, родния град на Роби, Рийл – която се придвижваше в инвалидна количка заради раните, получени по време на престоя там – бе уверила Роби, че винаги може да разчита на нея. „Ти имаш мен, Роби. А аз имам теб. Може понякога да допускаме грешки, но като цяло двамата заедно сме непобедими.“
	Именно тези думи крепяха Уил Роби в болницата.
	И когато най-накрая го изписаха, Джесика Рийл не беше там. Не му се обади. Не му написа имейл. Не му изпрати есемес. Нищо.
	Явно не бяха непобедими. Явно бе изрекла празни думи.
	Уил Роби кацна във Вашингтон и веднага се прибра в апартамента си, най-обикновено жилище, разположено в най-обикновена сграда близо до Дюпон Съркъл. Там той не държеше абсолютно никакви лични вещи.
	Именно тогава го видя. Пликът на леглото. Нямаше адресат.
	А не беше имало никакъв плик, когато замина за Лондон.
	Първата му реакция бе да застане нащрек. Да извади пистолета и да свали предпазителя. Взе плика със свободната си ръка и го изтръска. От него изпадна една-единствена страница, сгъната на две.
	Почеркът му бе добре познат. Думите се брояха на пръсти, но пронизаха сърцето му, както неговият КМ2000 бе прерязал онези артерии в Лондон.
	 
	Сложно е. Съжалявам. Дж. Р.
	 
	Роби прибра пистолета, сгъна листа и го пъхна в джоба си. Отиде до прозореца. Навън се беше стъмнило и бе заваляло. Неприветливо време, което създаваше усещането, че изобщо не е напускал Лондон. От друга страна, това бе идеалното време за разходка. Уил Роби не обичаше тълпите. И бездруго не бе в настроение за слънчево време.
	Той пое по любимия си маршрут, който го отведе до Мемориъл Бридж. От отсрещната страна на моста се намираше Националното гробище „Арлингтън“, а зад гърба му – Мемориалът на Линкълн. Уил Роби отиде до парапета и впери поглед във водите на Потомак.
	Какво имаше предвид тя под „сложно е“? И двамата много добре осъзнаваха, че животът им е сложен. Какво тогава се бе променило в периода от напускането на Мисисипи до оставянето на бележката на леглото?
	Уил Роби се огледа. При последното му идване тук Синия се бе появил от мрака и му бе дал нужен и полезен съвет. Винаги можеше да разчита на шефа си. Защото той винаги му казваше не това, което Уил Роби искаше да чуе, а това, което трябваше да чуе.
	В същия миг от мрака изникна неясна фигура. Не беше Синия.
	Роби извади пистолета и го насочи към непознатия, който мигом спря на място.
	— Казаха ми, че мога да ви намеря тук.
	— Кой ви каза? – попита Роби.
	Неясната фигура се приближи и застана под лампите на моста.
	Оказа се жена. Но не беше Джесика Рийл.
	— Познавам ви – каза Роби и впери поглед в нея.
	— Работя със Синия – отвърна жената.
	Роби се огледа.
	— Къде е той? Защо ви е изпратил?
	— Не ме е изпратил. Не би могъл да го направи.
	— Защо?
	— Защото изчезна.
	 
	 
	 
	4.

	 
	Пясък. И то не от приятен ден на плажа.
	Пясък в устата, носа, белите дробове. Може би дори в сънищата. Или по-точно, в кошмарите. Бе всепроникващ и нямаше спасение от него.
	Джесика Рийл използваше тактически перископ, за да огледа от безопасно разстояние онези, които по-късно щеше да се опита да убие.
	Ирак приличаше… ами на Ирак отпреди десет години, поне според нея. Сградите продължаваха да се срутват и да се превръщат в купчини строителни отпадъци, хората продължаваха да умират. Армиите продължаваха да атакуват, а ислямистите продължаваха да контраатакуват, използвайки оръжия, откраднати или купени от всички краища на света.
	Беше толкова ужасно, макар политиците да се опитваха да го представят в положителна светлина. Или да обвинят всички останали за липсата й.
	В момента двата фронта, на които се водеха сражения, бяха ясно разграничени между градовете и пустинята.
	Рийл не беше сигурна кой от тях предпочита. Престрелката в градски условия бе по-сложна и криеше повече рискове. Една грешна стъпка и някое скрито взривно устройство отнема живота ти за милисекунда. Или човек, когото смяташ за приятел, идва при теб с няколко пакета пластичен експлозив С4 на кръста. Или хлапе, скрило пистолет под ризата си, проси пари за близалка и ти разполагаш с един миг, за да решиш дали да го убиеш или не.
	В пустинята единствената бариера между теб и враговете ти е пясъкът – или равен като тепсия, или натрупан на дюни. Смъртта можеше да долети всеки момент с куршум от далекобойна снайперска пушка. Рийл отлично знаеше това. Нали повечето убийства с такава пушка в тази страна бяха нейно дело.
	Тя свали перископа и записа нещо в дневника си. В него се съдържаха сведения за всеки изстрел, който бе произвела по време на тази мисия. Всички точни попадения и много редките пропуски.
	Най-много научаваше именно от пропуските.
	Джесика Рийл беше част от петнайсетчленен екип, в който имаше само двама снайперисти. Единият беше тя. Единствената жена в групата. Останалите пет пари не даваха, че тя може да пробяга пет километра за по-малко от осемнайсет минути, да направи двайсет и дори повече набирания на лоста или двеста коремни преси за четири минути. Това бяха нормативи, които всеки морски пехотинец трябваше да покрие в школата за снайперисти. А Рийл бе направила това още преди години като първата жена, завършила успешно тази школа.
	Останалите се интересуваха единствено дали тя е в състояние да си върши работата, която се състоеше в натискане на спусъка и елиминиране на всеки, поставил си за цел да убие самата нея и членовете на екипа й.
	Разбира се, част от командосите – предимно по-младите – мърмореха недоволно. Онези, които до неотдавна можеха да се нарекат тийнейджъри. Но мърморенето спря още на втория ден, след като Рийл порази девет мишени с девет изстрела. Сякаш се бе превърнала в едно от момчетата.
	Всеки член на екипа мислеше само за едно нещо: за мисията. Втората му основна цел оставаше неизречена: оцеляването. Тя бе също толкова важна, колкото първата. Никой не искаше да умре в пустинята. Всички искаха да се върнат по домовете си.
	Включително Рийл, макар да нямаше дом, в който да се върне. При тези обстоятелства снайперистът, който убива онези, които се опитват да убият теб, се превръща в най-добрия ти приятел.
	Тикрит, Рамади, Фалуджа и накрая Мосул освободени. Въпреки това положението оставаше все така тежко и изглеждаше почти невъзможно да се оправи. Терористите бяха разполагали с достатъчно време да предизвикат максимална разруха. Повечето от градовете бяха непригодни за живот. Липсваха най-елементарни неща като вода и канализация, а токът спираше постоянно. Улиците бяха пълни със скрити експлозиви и други смъртоносни капани.
	Възстановяването на градовете не беше работа на Рийл. Задачата й бе да убие колкото се може повече врагове. И тя мислеше само за това.
	Групата й се състоеше от американци, британци, французи, австралийци и двама иракчани, които продължаваха да я гледат накриво, макар тя да стреляше несравнимо по-добре от тях. А може би я гледаха така, защото беше жена, което я правеше непригодна за повечето професии в тази част на света, най-вече онези, които включваха носенето на оръжие.
	Непрекъснато отекваха експлозии на мини и гранати. Те изпълваха въздуха заедно с автоматичните откоси и самоделните взривни устройства, които изпращаха преждевременно в гроба проявилите непредпазливост или лишените от късмет. Над главите им често прелитаха самолети, предимно американски, които нанасяха поредния въздушен удар.
	Рийл се намираше в Ирак вече шести месец, командирована от цивилна агенция, която осигуряваше и военна подкрепа. Останалите членове на екипа й бяха военнослужещи.
	Рийл беше кандидатствала като доброволец за тази мисия. Работеше като снайперист през по-голямата част от деня, освен ако не заминеше на друга мисия. През нощта дежуреше, но се редуваше с другия снайперист в екипа. Всеки от тях играеше ролята на наблюдател за другия, а понякога – когато бойните действия го налагаха – действаха самостоятелно.
	Джесика Рийл знаеше отлично, че тя е най-смъртоносният войник на бойното поле. В състояние бе да ликвидира противник от хиляда и двеста метра разстояние. Врагът също го знаеше. Затова самата тя се бе превърнала в мишена.
	Рийл не само беше американка, не само беше жена, но и снайперист. За снайперистите нямаше никаква милост от страна на врага. Предпочиташе сама да си пусне куршум в главата, отколкото да попадне в плен.
	Дойде време и тя приготви пушката си.
	Още преди години главата й се бе превърнала в балистичен компютър, който бе в състояние мигновено да обработи всички ключови фактори, свързани с полета на куршум на голямо разстояние – надморска височина, температура, влажност, посока и сила на вятъра, особено на вятъра, който духаше на втората третина от пътя до мишената. Новите снайперски системи извършваха тези изчисления по-бързо и по-точно от всеки човек. Те имаха дисплей за траекторията на куршума, дигитален компас, сензори за следене на метеорологичните условия… Самата Рийл ползваше балистичен софтуер, качен на мобилния й телефон. Всички тези данни се обработваха от компютър, вграден в оптическия й мерник, който струваше два пъти повече от пушката й.
	Една стара поговорка, популярна сред снайперистите, гласеше: Плащаш веднъж, плачеш веднъж.
	В момента Рийл лежеше, покрита с маскировъчна мрежа в пясъчен цвят. Ключовият фактор в работата на всеки снайперист беше търпението. Снайперистът бе непрекъснато нащрек и не смееше да помръдне дори за миг. Поради тази причина Рийл носеше памперс под униформата, за да не й се налага да напуска поста.
	Вече бе регулирала мерника на разстоянието, на което се канеше да стреля. Компютърът й позволяваше да наблюдава мишената, без да се напряга особено, тъй като вече знаеше къде да се прицели.
	Когато държеше оръжието си, Рийл никога не го стискаше силно, защото мускулното усилие караше крайниците да правят нещо, което нито един снайперист не можеше да си позволи: да треперят, макар и едва доловимо. Снайперистите определяха този ефект като смъртоносен — пропуснеш ли, защото ръцете ти треперят, противникът няма да пропусне възможността да те убие.
	Затова лявата ръка на Рийл лежеше отпусната по протежение на приклада. Всяко присвиване надясно изискваше напрягането на някой мускул. А така всичко бе оставено в ръцете на гравитацията. Пръстите на краката й сочеха настрани, стъпалата й бяха опрели плътно в пясъка. Сякаш се канеше да заеме някаква необичайна йогистка поза. Рийл бе в състояние да лежи така в продължение на часове, защото позицията й не изискваше никакви усилия.
	Основната й снайперска пушка бе добре познат модел – „Ремингтън 700“ с няколко модификации, направени по поръчка. Резервната беше „Барет М82“. Специално за тази мисия тя бе заменила обичайните муниции – легендарните патрони „Лапуа Магнум“, калибър .338 – с „Уинчестър Магнум“, калибър .300. Нарезите в цевта на пушката й завиваха надясно, което означаваше, че куршумът е склонен да се отклонява леко в тази посока, явление, известно като отклонение от въртенето, с което Рийл бе отлично запозната. Освен това тя стреляше на толкова голямо разстояние, че роля играеше и земното въртене. Този фактор се наричаше ефект на Кориолис. Вярно, че въздействието му беше по-голямо при стрелба право на север или на юг. Тогава куршумът се отклоняваше леко наляво, ако мишената се намираше на север, и леко надясно, ако тя се намираше на юг. Ако стрелецът не компенсираше това отклонение, въртенето на Земята щеше да изведе мишената от зоната на поражение. Грешка от един милиметър в изчисленията можеше да доведе до отклонение на попадението от трийсет и повече сантиметра.
	Наблюдателят й потвърди данните, въведе ги в балистичния компютър и Рийл беше готова за стрелба.
	Показалецът й посегна към спусъка. Щеше да го натисне с възглавничката, разположена между върха на пръста и първата става. Именно тази част на пръста даваше най-малко странично отклонение.
	Рийл натисна бавно спусъка в момента, в който издиша, и не бе необходимо нито да издишва повече, нито да вдишва. В тази дихателна фаза белите дробове се намираха в състояние на най-голям покой. Те не изпитваха стрес или дискомфорт, което означаваше, че и тялото е максимално неподвижно. Когато човек вдишваше, върхът на цевта се накланяше надолу, когато издишваше, върхът на цевта се повдигаше нагоре. Идеалният момент за стрелба настъпваше при издишване, между два удара на сърцето. Именно към него се стремеше всеки добър снайперист.
	През цялото време Рийл натискаше плавно спусъка, а след изстрела го остави да се върне в изходно положение.
	Куршумът излетя от цевта и мигом попадна в плен на въздушното съпротивление и гравитацията, което означаваше, че траекторията му започна да се снижава. „Уинчестър Магнум“ преодоля за част от секундата трийсет процента от максималната дължина на своя полет. В рамките на останалите две трети от полета ролята на въздушното съпротивление намаляваше и земното притегляне се превръщаше в основно препятствие пред точния изстрел.
	Поради тази причина Рийл стреля под такъв ъгъл, все едно мишената й бе висока осемнайсет метра. Когато куршумът завършеше полета си, той щеше да се забие в целта на височина сто трийсет и седем сантиметра над земята, с други думи, в мозъка на мъж, висок сто седемдесет и седем сантиметра, седнал на грубо скована дървена пейка.
	Преди командира от „Ислямска държава“ причинил толкова смърт, да падне мъртъв на земята, оптическият мерник на Рийл зае абсолютно същото положение след отката, каквото бе имал и преди изстрела. Ако това беше учебна стрелба, тя несъмнено щеше да получи отлична оценка.
	Но тъй като ставаше въпрос за реални бойни действия, нечий живот току-що бе достигнал своя край. Куршумът на Рийл бе прелетял близо хиляда и петстотин метра, или почти една миля. Отлично разстояние, но то нямаше да й помогне да попадне в класацията на десетте най-далечни изстрела. Понастоящем десетото място в него се заемаше от морски пехотинец, поразил жертвата си от разстояние над хиляда и шестстотин метра. Дълги години номер едно беше британски снайперист, убил двама афганистанци от две хиляди и петстотин метра, при това с един куршум. Неотдавна той бе изместен от канадски командос, който по време на бойна мисия в Ирак бе улучил мишената си от разстояние над три хиляди и петстотин метра.
	След като куршумът на Рийл уби командира от „Ислямска държава“, ситуацията се разви изключително динамично. Малко неща бяха в състояние да предизвикат по-мощен прилив на адреналин у обикновените войници от новината, че врагът разполага със снайперист. Секунди след като мъртвецът се бе строполих върху масата, останалите хукнаха да търсят прикритие. Всеки зае такава позиция, каквато смяташе, че ще го отърве от възможността да последва съдбата на покойния си командир.
	Наблюдателят на Рийл продължи да й подава данни, които тя вкарваше в оптическия мерник и натискаше спусъка.
	Произведе още шест изстрела в резултат на което пет куршума попаднаха в целта. Единственият й пропуск се дължеше на обстоятелството, че мишената бе завъртяла пушката си пред себе си, след като Рийл бе натиснала спусъка. Куршумът отскочи от приклада и потъна в пясъка.
	Това беше най-големият проблем при стрелбата на далечни разстояния. Мишената трябваше да стои неподвижно. Мръднеше ли след изстрела, куршумът щеше да я пропусне, защото полетът му продължаваше няколко секунди. Куршумът, изстрелян от онзи канадски командос, бе летял в продължение на почти десет секунди, преди да порази целта.
	Ако Рийл и екипът й се намираха само на стотина метра от противника, щяха да се сблъскат с проблем от съвсем друго естество. Щяха да се превърнат в обект на яростна контраатака. Съществуваше опасност врагът да ги избие до крак. В този момент Рийл можеше да разчита на своя наблюдател и на още четирима войници. Противникът им наброяваше стотина бойци на „Ислямска държава“, които разполагаха с бронирани машини и може да ги използват, за да контраатакуват.
	Но тъй като Рийл и екипът й се намираха на хиляда и петстотин метра от врага, те разполагаха с повече свобода на действие. И с повече време за евакуация, което на армейски жаргон означаваше повече време да спасят задниците си.
	Тъй като бе изпълнила задачата си, тя записа данните в дневника и остави оръжието. Върнаха се в базата, където ги уведомиха, че същата вечер заминават на друга мисия. Трябваше да окажат огнева поддръжка на морски тюлени при нападение над база на „Ислямска държава“, в която се предполагаше, че се намира вторият човек в тази терористична организация. Във въпросната база терористите държаха и трима пленници, единият от които американски морски пехотинец, заловен преди две седмици.
	Рийл и екипът й отидоха на инструктажа, след което тя успя да подремне малко. Накрая всички взеха оръжията и мунициите си и потеглиха.
	Поредната най-обикновена вечер в Ирак.
	Която нямаше да се окаже толкова обикновена. Особено за Джесика Рийл.
	 
	 
	 
	5.

	 
	Тюлените действаха бързо и ефективно. Хеликоптерът им се спусна ниско над една пясъчна дюна. Двигателят и витлата му работеха толкова тихо, колкото бяха в състояние да осигурят най-добрите американски инженери.
	Шестимата членове на екипа се спуснаха по въжета и тръгнаха към целта. Движеха се като един, достигнаха единствената врата на набелязаната постройка и изчезнаха във вътрешността й.
	Рийл, нейният наблюдател и останалите членове на екипа й гледаха случващото се от разстояние едно футболно игрище. Рийл лежеше в пясъка със снайперска пушка в ръце. С помощта на оптическия мерник тя оглеждаше двора около сградата, тъй като входната му врата отдавна бе избита.
	Четирима от останалите членове на екипа бяха насочили оптическите си мерници в същата посока. Бяха включили и радиостанциите и обсъждаха какво евентуално се случва в сградата.
	Минута по-късно получиха сигнал, че мястото е чисто. Мисията се оказа пълен провал. Вътре нямаше жива душа.
	Тюлените се оттеглиха така бързо, както бяха пристигнали. Хеликоптерът увисна за няколко секунди над пясъчните дюни и те се скриха в търбуха му.
	Рийл и екипът й започнаха да събират оборудването и тъкмо се канеха да се качат на двете хъмвита, когато те бяха ударени едновременно от гранати. А когато шрапнелите пробиха резервоарите, бензиновите изпарения вътре предизвикаха вторични експлозии.
	Двойният взрив буквално кремира шофьора и пехотинеца до него в първия джип и изгори жив водача на втория. Последвалата експлозия откъсна крайниците на друг член на екипа и той умря от кръвозагуба след броени секунди.
	Рийл и наблюдателят й се претърколиха наляво и насочиха оръжия към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите.
	Друга граната падна зад тях и разкъса на парчета още трима членове на екипа им.
	— Прецакани сме! – извика наблюдателят, когато започнаха да ги обстрелват и в гръб. – Това е капан!
	Рийл вече бе наясно с това. Обърна се и запълзя, за да прикрие задния им фланг. И тогава видя какво ще последва. Мигом извика в микрофона:
	— Повикай въздушна подкрепа! Веднага!
	Появиха се три леко бронирани пикапа „Тойота“ с поне двайсет и петима въоръжени мъже в тях. Още десетина притичваха под прикритието на колите. В каросерията на всеки пикап бе монтирана 50-калиброва картечница. А 50-калибровите куршуми не просто отваряха рани, те буквално изпаряваха всичко, до което се докоснат.
	Рийл погледна назад, когато долетя нова граната. Още двама души от екипа й се простиха с крайниците си, а каските им полетяха във въздуха, преди да се приземят на трийсетина метра от тях, вече като безформени парчета композитен материал. Една от тези жертви бе свързочникът на екипа им.
	Рийл се обърна към наблюдателя.
	— Използвай телефона си! Предай нашите координати! Нуждаем се от…
	Картечниците откриха огън и покриха Рийл с пръски кръв, мозък и вътрешности. Дясната ръка на наблюдателя й полетя във въздуха и описа дъга, прели да тупне в пясъка. За по-малко от минута останаха само двама души от целия екип – тя и един британец на име Хю Баркли.
	Рийл изчака картечарите да спрат огъня и да презаредят, и нагласи оптическия мерник. Три бързи натискания на спусъка и тримата членове на „Ислямска държава“, застанали зад картечниците, се строполиха назад.
	Тя разполагаше с достатъчно патрони. И с достатъчно врагове. Затова реши да свърже двете в едно неразделно цяло.
	Трима мъже се опитаха да заемат местата на убитите картечари. И тримата получиха по един „Уинчестър Магнум“ в главата.
	Оцелелите бойци на „Ислямска държава“ изведнъж поумняха и започнаха да маневрират, като първият пикап се опитваше да осигури прикритие на другите два.
	Рийл грабна оръжието на мъртвия си наблюдател и впери поглед в мишените, за да определи последователността, в която трябваше да ги елиминира. Зареди трасиращи куршуми, прицели се и стреля. Още първият изстрел попадна в целта и прониза резервоара на челния пикап. Само след частица от секундата горивото в него се възпламени. Силата на взрива повдигна тойотата над земята, като ракета, изстреляна от космодрума. Впоследствие надделя гравитацията, колата се преобърна във въздуха, стовари се върху втория пикап и го премаза.
	Рийл изпрати нов трасиращ куршум в третия пикал. И неговият резервоар избухна, последван от взривовете на петдесеткалибровите муниции, наредени около картечницата. Експлозиите озариха нощното небе като бял ден. Разхвърчаха се тела, оръжия и парчета от автомобили, някои се затъркаляха по пясъка, други прелетяха седем-осемстотин метра.
	Когато димът се разсея, Рийл не откри нито един оцелял. Само парчета разкривен метал, горяща пластмаса и овъглени трупове. Не успя да огледа добре мястото, защото в следващата секунда зад гърба й отекна автоматичен огън. Обърна се и видя Баркли да обсипва пространството пред себе си с откоси от своя МП5.
	Рийл хукна към него, опря оръжието си в пясъка, зае позиция за стрелба, прицели се и натисна спусъка. И продължи да го натиска. Отново и отново.
	Куршумите, които полетяха към тях, бяха много повече. И сякаш по-бързи. Последваха ги гранати, които започнаха да се взривяват навсякъде около двамата. Баркли се претърколи наляво, което се оказа грешка. Масивен куршум прониза бронежилетката му и излезе през гърба му. Британецът изохка веднъж, изгъргори два пъти и се просна по лице в пясъка.
	Рийл остана сама. Погледна през оптическия мерник в търсене на следващата мишена, когато го видя да изскача сред облаци дим и пясък.
	— По дяволите!
	Беше американски бронетранспортьор M1117. Ислямистите бяха пленили няколко такива машини, предоставени от американците на иракската армия. Машините бяха бронирани солидно, тежаха четиринайсет тона и развиваха скорост от над сто километра в час. Разполагаха с гранатомет и две 50-калиброви картечници, монтирани на въртяща се кула. Именно бронетранспортьорът обстрелваше Рийл и Баркли и куршум от едната му картечница току-що бе убил британеца.
	Рийл грабна втората пушка, която винаги вземаше на мисия – „Барет М82“. Тя бе заредена с най-мощните патрони, с които разполагаше, и те бяха единственият й шанс да спре бронирания носорог, втурнал се към нея. Беше ги запазила като последно средство, до което да прибегне, ако нищо друго не помогне. Сега бе идеалният момент да го направи.
	Патроните се наричаха „Рауфос Мк211“ и бяха разработени от скандинавски производител. Ефектът от тях бе толкова опустошителен, че попадаха под ограниченията на Женевската конвенция, която забраняваше използването им срещу хора.
	Рийл не направи опит да смени позицията си. Ако се надигнеше и хукнеше, ислямистите щяха да я разкъсат с 50-калибровата си картечница както Баркли. Затова Рийл не помръдна от мястото си. Предпочиташе враговете й да я вземат за мъртва.
	Прицели се, успокои дишането си и плъзна пръста си към спусъка. M1117 разполагаше с добра броня, но тя изискваше поддръжка. А Рийл бе забелязала няколко липсващи метални пластини в предната долна част, вероятно в резултат на взрив още по времето, когато машината бе служила на американците.
	Въпреки това Рийл не се прицели там. Дулото на пушката й сочеше към предното стъкло на бронетранспортьора. То бе изработено от многослоен брониран панел, но куршумите на Рийл имаха волфрамова сърцевина, която можеше да пробие бетонна стена с дебелина двайсет сантиметра, при това от разстояние четиристотин метра, или да прониже стоманена релса от хиляда и осемстотин метра. А стъклото, макар и бронирано, не можеше да се сравнява с бетона или стоманата.
	— Хайде, направи го! – промърмори Рийл, докато натискаше плавно спусъка.
	Куршумът прониза стъклото и уби шофьора на бронетранспортьора. След което Рийл изстреля още два куршума по местата, от които липсваха плочи от бронята.
	Именно способността им да пробиват броня бе причината тя да избере „Рауфос“. Подобно на трасиращите куршуми, които бе използвала при стрелбата срещу пикапите, те също имаха възпламеняем компонент. Но освен това имаха и високоексплозивен компонент. Затова „Рауфос“ бяха в състояние да поразят самолети, хеликоптери и дори кораби.
	И, както се оказа, бронетранспортьори М1117.
	Секунда по-късно трите изстрела взривиха мунициите и горивото на бронетранспортьора. Рийл бе принудена да извърне поглед, за да не я заслепи ярката експлозия. По земята заваляха горящи предмети и части от тела.
	В този момент тя скочи от мястото си, хукна с всички сили и се хвърли под едно от унищожените хъмвита, което продължаваше да дими, в мига, в който нещо тежко се стовари върху него. Минута по-късно дъждът от останки спря и настъпи тишина.
	Измина още една минута, преди Рийл да изпълзи изпод хъмвито. Изправи се и огледа труповете на хората от екипа си. Огледа и частите от телата на нападателите. Огледа и горящите машини. Не помръдна от мястото си дори когато долетя хеликоптер и освети района с мощния си прожектор.
	Когато тюлените спуснаха въже, тя не реагира по никакъв начин, макар да им позволи да я завържат за него. Миг по-късно те включиха лебедка и я издигнаха на борда на хеликоптера. След което полетяха обратно към базата, където щяха да бъдат в безопасност.
	Джесика Рийл не изрече и една дума по време на целия полет.
	 
	 
	 
	6.

	 
	— Опасявам се, че става въпрос за предателство.
	Полковникът се взираше в Рийл с мрачно изражение.
	— Един от иракчаните. Проследихме комуникациите… Информацията за присъствието на онзи командир от „Ислямска държава“ се оказа фалшива. Целта им е била да ударят тюлените, но те са напуснали мястото прекалено бързо. Така вашият екип се е превърнал в единствената им мишена. Очевидно са искали да ликвидират лично вас като най-добрия снайперист, с когото разполагаме. Истинско чудо е, че разузнаването ни не е засякло присъствието им по-рано. Доста добре са се скрили. Но всичко се е случило нощем, а районът ме е особено безопасен… не че тук има безопасно място. 
	Полковникът не спираше да върти химикалката в ръцете си и от време на време поглеждаше към Рийл, която не бе казала нито дума до момента.
	— Изобщо не получихме сигнал за помощ от екипа ви. Предполагам, че не сте имали възможност да се свържете с нас. Но екипажът на хеликоптера е забелязал престрелката. Докладва ни незабавно и тюлените, които трябваше да атакуват онази сграда, се върнаха да ви помогнат. Съжалявам, че не успяха да пристигнат навреме.
	Той погледна Рийл, за да види дали думите му са успели да проникнат през невидимата стена, с която се бе оградила. Не бяха успели.
	Полковникът бе запознат с досието на Джесика Рийл. Разбира се, доколкото се полагаше на поста му. Запознат беше с някои от нещата, които тя бе вършила в миналото. Добре знаеше какви смъртоносни умения притежава. Имаше приблизителна представа колко души е убила от началото на своята кариера. И знаеше колко много държи на нея определена разузнавателна агенция, чиято единствена задача бе да гарантира безопасността на Съединените щати.
	А това, което не знаеше и никога не би могъл да узнае… бе свързано със самата Джесика Рийл. Да разбере що за човек е, какво харесва и какво не, защо постъпва по един или друг начин. В това отношение не можеше да му помогне и най-високият допуск до секретни материали, защото тези неща не бяха включени в досието й и нямаше човек, който да може да попълни тези празноти.
	Полковникът се прокашля и продължи:
	— Трябва да призная, че сте се представили по забележителен начин, агент Рийл. Съвсем сама сте елиминирали три превозни средства на нападателите, един бронетранспортьор и четиресетина вражески бойци. Никога не съм виждал нещо подобно. Честно казано, не мисля, че имаме достатъчно висока награда, с която да ви удостоим – добави той и се засмя неловко. – Ако служехте в армията, несъмнено щяхме да ви наградим с Медала на честта.
	Най-накрая Джесика Рийл излезе от вцепенението, погледна полковника в очите и каза:
	— Не мисля, че е уместно да говорим за награди и медали, след като не успях да спася нито един член на моя екип. А въпросният медал не се връчва заради това, че някой е успял да спаси собствения си задник.
	Мрачното лице на полковника се наля с кръв.
	— Вината изобщо не е ваша, агент Рийл. Стореното от вас може да се определи единствено като героизъм.
	— Явно оставаме на различно мнение – каза Рийл и се изправи. – Това ли е всичко, сър?
	— Какво? Ъъъ… да.
	Когато Рийл се отправи към вратата, той добави:
	— Връщате се в Щатите. Решението не е мое. Взето е на далеч по-високо ниво.
	Джесика Рийл нито се обърна, нито му отговори. Просто затвори вратата зад гърба си и продължи да върви.
	 
	 
	В Ирак Рийл се качи на военнотранспортен самолет, който кацна в Лондон. Там се прехвърли на друг, който в момента снижаваше рязко височината, тъй като прелиташе над Ню Йорк на път към крайната си цел в покрайнините на Вашингтон.
	Джесика не бе единственият пътник в самолета, но в този момент само тя се взираше през илюминатора. Макар височината да не й позволяваше да различи сградите, над които прелитаха, имаше чувство, че се намират над Манхатън, при това точно на мястото, където някога се бяха издигали кулите близнаци на Световния търговски център. На тяхно място сега се извисяваше новият Световен търговски център 1 със своите символични 1776 фута, които съответстваха на годината, когато бе подписана Декларацията за независимост. Небостъргачът се бе устремил дръзко и предизвикателно нагоре, към лазурното небе. Само няколко сгради в света бяха по-високи от него, но нито една не можеше да се похвали с неговата символика.
	Защото там, долу, се преплитаха кошмарни спомени и надежди за по-добро бъдеще.
	Точно в този момент обаче Джесика Рийл не хранеше особени надежди за по-добро бъдеще. Войната оказваше подобно въздействие. Влияеше върху човешката психика по начин, по който нищо друго не бе в състояние да го направи.
	Не след дълго самолетът се снижи към летище „Дълес“, но го подмина и заходи от изток, за да кацне срещу вятъра.
	Рийл слезе последна. Спътниците й бяха все униформени или цивилни, свързани по някакъв начин с войната срещу тероризма. Бяха прелетели повече от половината Атлантически океан, когато тя осъзна, че това е война, която страната й никога няма да спечели.
	Убиваме десет, но на тяхно място идват двайсет.
	Това бе някаква съвременна, но далеч по-коварна версия на Медуза, оживяла от древногръцката митология и озовала се право в двайсет и първи век. Приличаше на произведение, написано съвместно от Оруел и Кафка и превърнато в най-големия кошмар на всички времена.
	Джесика Рийл носеше само един малък сак. Спря такси, което я откара до хотел във Вашингтон. Чекира се на рецепцията и се качи в стаята си. Хвърли сака в ъгъла и се просна на леглото. Имаше чувството, че не е спала цял месец. В известен смисъл бе точно така.
	Снайперистите не спят дори когато не са на позиция. Те просто… съществуват… до следващия изстрел.
	Рийл стана, отвори минибара, извади бутилка минерална вода за десет долара и шоколадово десертче за шест, взе един аспирин и легна отново.
	Затвори очи. И всичко започна отначало. За да приключи по познатия начин.
	Всички умират, освен мен.
	Приятели и врагове.
	Върна се назад и проследи всяка своя стъпка в опит да открие какво е могла да направи по различен начин, за да избегне този развой на операцията, превърнала се в същинско клане. И за двете страни.
	Мисълта, че единствено тя е оцеляла, не й даваше покой. Замисли се за своя наблюдател, мъж, който само след два месеца трябваше да стане баща за пръв път. Замисли се за Хю Баркли, чиято жена и три деца го очакваха да се върне в Бърмингам. Замисли се за всички останали, включително за човека, който ги бе предал.
	Какво можех да направя по-добре? Как можех да предотвратя това?
	Не знаеше отговорите на тези въпроси. И никога нямаше да ги узнае, защото подобни въпроси нямаха отговори.
	Тя се отказа от намерението си да заспи и стана да вземе душ. Остави топлата вода да я облива, докато стоеше, опряла чело в плочките. Искаше да прочисти тялото си дори от най-малката следа от Ирак. Искаше и най-малката молекула пясък, полепнала по кожата й, да изчезне. Но и това – подобно на търсенето на онези отговори – бе неизпълнима задача. Никога нямаше да забрави тази мисия. Тя щеше да се прибави към спомена за куп други неща, които не се бяха развили според очакванията.
	Уви хавлиена кърпа около тялото си, отиде до прозореца и надзърна навън. Беше облачно. Сезоните се сменяха, топлото отстъпваше място ма хладното, а съвсем скоро хладното щеше да отстъпи пред студеното. 
	Сепна я почукване на вратата. Тя посегна машинално към баретата, която носеше в чантата си. Пръстът й освободи предпазителя, без да се налага да поглежда към него, защото пистолетът се бе превърнал в своеобразно продължение на ръката й. Скри баретата зад гърба си, пристъпи към вратата и надникна през шпионката.
	Пое си дълбоко дъх и го изпусна бавно. Кошмарът ставаше все по-лош.
	Отвори вратата и го погледна.
	— Какво, по дяволите, правиш тук?
	Уил Роби отвърна на погледа й и каза:
	— Трябва да открием Синия.
	 
	 
	 
	7.

	 
	Часовникът бавно отмерваше времето. Роби и Рийл седяха един срещу друг в малка конферентна зала в Лангли. И преди бяха идвали тук, при това неведнъж. Този път обаче всичко беше различно. Поради куп причини, все неприятни.
	Роби хвърли бегъл поглед към корема на Рийл. В Мисисипи един куршум бе пробил косите й коремни мускули.
	— Оздравя ли? – попита той.
	— Очевидно.
	Рийл погледна на свой ред дясната му ръка, която бе пострадала тежко.
	— Как е ръката ти?
	— Очевидно добре.
	Роби бръкна в джоба си за бележката, която бе намерил на леглото си. Искаше да я извади и да попита Рийл какво, по дяволите, означава това.
	Но в този момент вратата се отвори и двамата изправиха гърбове.
	Жената, която влезе в стаята, стоеше над Синия, защото заемаше поста директор на Централното разузнавателно управление. Тя беше новият шеф на Синия. Предишният бе подал оставка в резултат на силния стрес и неспособността си да се справи с професионалните кризи, връхлетели Управлението една след друга.
	Новият директор на ЦРУ се казваше Рейчъл Касиди. Тя наближаваше петдесет и дълго време бе служила във военното разузнаване, след което се бе оставила политиката да я изкуши, но за кратко. Бе работила няколко години и на Уолстрийт, а после се бе върнала към корените си, за да заеме ключови постове в Пентагона и Съвета за национална сигурност, преди да стане заместник-директор на ЦРУ.
	В момента тя заемаше най-високия пост в Управлението и изглеждаше напълно способна да се справи с предизвикателствата, които носеше той.
	Рейчъл Касиди бе дребничка, слаба и жилава, с дълга до раменете кестенява коса. Беше облякла черен костюм с панталон и бяла блуза. Не носеше бижута, а гримът й бе едва забележим. Имаше големи лешникови очи, които пронизваха събеседника й като лазер. Поведението й подсказваше, че не е от хората, които си губят времето с празни приказки. Ползваше се с репутацията на опитен професионалист, който не виждаше спънки, а само решения. Мигом разпознаваше лъжите, което бе от изключително значение в работата й, тъй като редовно се срещаше с висши политици и служители, които сипеха лъжа след лъжа.
	Тя седна и погледна първо Роби, а после и Рийл.
	— Разполагате с предварителна информация.
	Това не беше въпрос, затова и двамата кимнаха. Касиди се приведе напред, погледна Роби и изрече една-единствена дума:
	— Лондон.
	Роби отвърна на погледа й.
	— Напълно възстановен ли си? – попита тя
	— Няма от какво да се възстановявам – отвърна Роб
	Касиди погледна Рийл.
	— А ти?
	Рийл погледна Роби и каза:
	— Същият отговор, госпожо директор.
	— Добре. Роджър замина на почивка преди шест дни.
	— Не мислех, че Синия ходи на почивка – отбеляза Роби.
	— Всеки взема отпуск понякога и ходи на почивка, Роби. Дори Синия – отвърна рязко Касиди. – Взе полет до Денвър, след което продължи с автомобил. Прави го всяка година по това време. Ходи на риболов за една седмица.
	Роби и Рийл не скриха своята изненада. И двамата не знаеха почти нищо за личния живот на Синия. Така стояха нещата в техния свят. В него властваше принципът, че всеки трябва да знае толкова, колкото му се полага. И това се отнасяше както за професионалния, така и за личния живот.
	— Защо там? – попита Рийл.
	— Защото е роден там, израснал е там. И се връща всяка година.
	Думите й отново изненадаха двамата агенти.
	— Сам ли е заминал? – попита Роби.
	— Да. Понякога води стари приятели, но не и тази година. Замина сам и няколко дни по-късно изчезна.
	— Градчето се нарича Гранд – отбеляза Роби. – Доколкото разбрах, възникнало е като миньорско селище или нещо подобно.
	— Въобразявали са си, че е миньорско градче, докато не са осъзнали, че същинските залежи от злато и сребро се намират на другия край на щата.
	— Предполагам, че полицията е уведомена – каза Рийл.
	— Както можете да се досетите, местната полиция разполага с ограничени ресурси. Обърнали са се за помощ към щатската полиция, но никой не е открил и следа от Синия. Затова щатската полиция се е оттеглила от случая.
	— Какво им е известно? — попита Рийл.
	— Че е изчезнал човек. Нямат представа кой е и с какво се занимава. И това ще остане така.
	— Ние не сме следователи, госпожо директор – каза Роби.
	Тя го прониза с поглед.
	— Синия ми каза съвсем друго след онова ваше пътуване до Мисисипи. Заяви, че сте се справили доста добре.
	— Но допуснахме куп грешки – възрази Рийл.
	— Не ги повтаряйте този път.
	— Не е ли по-разумно да включим ФБР? – попита Роби. – Ние не сме правоохранителна агенция. Нямаме право да арестуваме никого.
	— Бюрото е уведомено и следи ситуацията, но предпочитам сами да се грижим за хората си, Роби – погледна го строго Касиди. – Мисля, че в Мисисипи ти си постъпил именно по този начин.
	— Да – каза Роби и сведе очи.
	—Нямаме представа дали изчезването на Синия е свързано с работата му или не. Но въпреки това съм длъжна да приема случилото се като заплаха за националната сигурност. Вече уведомих най-висшето ръководство на страната и получих пълната му подкрепа. Което означава, че случаят попада под нашата юрисдикция. Последното, от което се нуждаем в момента, е изчезването на високопоставен служител от разузнаването. Настоящата ситуация в света е взривоопасна. Изчезването на Синия може да налее още масло в огъня и не мисля, че сме в състояние да предвидим всички последици. Ще имате подкрепата на всички федерални агенции, но двамата с Рийл го познавате най-добре. Затова сте тук. Той ви е помагал много пъти. Сега е ваш ред. – Тя се надигна от стола си и добави: – Намерете го. И го доведете тук невредим, ако е възможно. Преди да заминете, ще получите подробна информация.
	С тези думи Рейчъл Касиди напусна конферентната зала.
	Роби погледна Рийл.
	— Явно отново ще работим заедно.
	Тя кимна отсечено.
	— Независимо дали го желаем или не – добави той. Този път Рийл не кимна.
	— Трябва да загърбим личните си проблеми и да си свършим работата – продължи Роби.
	— Нямаме никакви лични проблеми.
	— Добре, радвам се, че си изяснихме нещата.
	— Ще открием Синия – каза Рийл, – а после всеки ще продължи по пътя си.
	Тя стана и излезе от залата.
	Роби извади бележката, която му бе написала, смачка я на топка и я запрати в кошчето.
	 
	 
	 
	8.

	 
	Роби и Рийл кацнаха в Денвър със самолет на Управлението, след което взеха големия метален куфар, който ги очакваше на летището. Бяха резервирали джип „Юкон“, с който потеглиха на североизток.
	Не бяха разменили нито дума по време на тричасовия полет и вече бяха подминали Форт Морган по междущатска магистрала 76, когато Роби наруши мълчанието:
	— Източните равнини. Най-западната част на Големите равнини. Мястото, където се врязват в Небраска. Тук няма почти нищо интересно. Скалните образувания Поуни Бютс, резерватът на команчите и… това е. Ниски хълмове, равнини, засети с жито, училища с по една класна стая, гори, каньони, реки и езера. Рядко вали. Малки градчета. Най-големите са Юма и Стърлинг. Населението намалява. Хората се преселват на други места. Земеделието още не се е възстановило от големите пясъчни бури в края на трийсетте.
	Рийл го погледна.
	— Благодаря за информацията – отвърна сухо тя.
	— Просто се опитвам да завържа разговор.
	— Откога?
	— Очевидно отсега. Нали разбираш, запълвам неловкото мълчание, настъпило незнайно как.
	Рийл не отговори, а продължи да се взира в суровия пейзаж. Слязоха от магистралата и продължиха на североизток. Колкото по-далече отиваха, толкова по-лоши ставаха пътищата. Асфалтът отстъпи място на паваж, а накрая – на черни пътища.
	За последните пет-шест километра бяха видели само една ферма в далечината. Тя бе единственото изключение сред тази пустош.
	— Явно Синия е обичал самотата – отбеляза Рийл.
	— Нямах представа, че е роден тук. Или че обича риболова.
	— Връзката ни не беше приятелска. Само работа…
	— За теб може би.
	Тя го погледна.
	— Аз също искам да го намерим, Роби.
	— Не се съмнявам.
	Името „Гранд“ се оказа твърде претенциозно за това селище, в което имаше едва шейсетина постройки, разположени по протежение на главната улица. От двете й страни тръгваха няколко преки. Сградите бяха смесица от магазини, офиси и жилища. Изглежда, че повечето хора не живееха в градчето, а предпочитаха откритите пространства, които го заобикаляха.
	Роби спря пред една постройка с табела, която заявяваше, че това е шерифската служба. Отпред бе паркирана прашна патрулка, форд мустанг.
	Роби и Рийл излязоха от джипа.
	— Как се казваха? – попита Рийл.
	— Валъри Малой и Дерик Бендър. Шерифи, полицейски инспектори и всичко останало в едно.
	— Кой от двамата е шефът?
	— Тя. Той е заместник-шериф.
	— Е, поне това не са объркали – отбеляза Рийл.
	Тя пристъпи и отвори вратата, а Роби я изгледа изненадано.
	Озоваха се в малко топло фоайе, огряно толкова ярко от слънчевите лъчи, нахлуващи през единствения прозорец, че се наложи да примижат.
	Вратата на една от стаите се отвори и във фоайето пристъпи трийсетинагодишна жена. Носеше униформа, която определено отиваше на високата й атлетична фигура. Черната й права коса покриваше раменете. Лицето й бе леко заострено, но като цяло доста хубаво. Жената обаче бе намръщена, което определено не я правеше привлекателна. А и черната й коса вървеше в комплект с леденосини очи. На тънката си талия носеше колан с кобур. Тя огледа Роби и Рийл с ръка на служебния си пистолет.
	— Шериф Малой? – попита Рийл.
	— Да?
	— Тук сме заради случая „Роджър Уолтън“. Предполагам, че колегите ни са се свързали с вас.
	Малой пристъпи напред и огледа изпитателно първо Рийл, после Роби.
	— Да. Предупредиха ме, че някой ще дойде. Имате ли служебни карти? Бих искала да знам с кого си имам работа.
	Роби и Рийл извадиха служебните си карти и й ги показаха.
	Не бяха истински, но щяха да издържат всяка проверка, на която Малой би мота да ги подложи.
	— Кой е този Уолтън, че двама федерални агенти идват чак тук, за да го търсят?
	— Човек, когото искаме да открием – отвърна рязко Роби.
	— Следователно той е важен за федералните или нещо подобно?
	— Нещо подобно.
	— И не е издирван престъпник?
	— Защо питате? – поинтересува се Рийл.
	— Искам да съм наясно.
	— Не. Той е от добрите.
	— Тези служебни карти истински ли бяха? – попита Малой.
	— Че защо да не са? – отвърна Рийл.
	— Не съм работила само тук. Едно време бях ченге в Ню Йорк. А там си имах вземане-даване с доста федерални, които невинаги бяха откровени с нас. Не мисля, че нещата са се променили.
	— Съмнявам се, че са се променили – каза Роби.
	— И какво ви накара да смените Ню Йорк с… това? — попита Рийл.
	— Животът – отвърна Малой, обърна се и направи знак да я последват.
	Затвори вратата след тях и им посочи два обикновени дървени стола, разположени пред сиво бюро с две големи вдлъбнатини и дупка от куршум в дясната половина. Върху един шкаф бе поставен вентилатор, на пръв поглед поне отпреди шейсет години, който едва-едва раздвижваше въздуха в стаята. На една от стените бе монтиран климатик, но кабелът му бе изключен и висеше от стената като мъртва змия.
	На другата стена имаше голямо табло за дежурствата, на което фигурираха само две имена – нейното и на Бендър. Информацията върху таблото показваше, че той „патрулира“.
	Малой седна, при което столът й изскърца, и тя изгледа Роби и Рийл иззад безупречно подреденото си бюро.
	— Роджър Уолтън.
	— Точно така – отвърна Рийл.
	— Проверих името му в интернет. Открих единствено някакви далечни наследници на основателите на „Уолмарт“, които обаче нямат нищо общо с вашия човек.
	— Нашият човек не се занимава с търговия.
	— Щатските ченгета се появиха за кратко. А после си тръгнаха. Чудя се дали някой не им е наредил да се разкарат набързо?
	— И аз се питам същото – отвърна малко рязко Рийл.
	— А после идвате вие. В интерес на истината, не очаквах да сте само двама. Очаквах някъде наблизо да кацне частен самолет, от който да слязат куп хора с черни костюми и автомати под саката, които да се качат в очакващите ги автомобили и да пристигнат в спокойното ни градче.
	— Не, само ние сме – каза Роби.
	— Разполагате ли с досие по случая? – попита Рийл. – Бихме искали да го погледнем.
	— Да. Освен това получих заповед да ви съдействам.
	— Добре – отвърна Рийл.
	— Но нямам намерение да бъда изключена от разследване, което се провежда на моя територия. Ще работим заедно по случая.
	Роби погледна Рийл, която не откъсваше поглед от Малой.
	— Къде в Ню Йорк?
	— Нюйоркското полицейско управление. Първо Бронкс, после Куинс. Накрая се преместих в Уестчестър.
— Омръзна ви да стрелят по вас?	— Не. Тогавашният ми приятел реши, че ако работя там, вкъщи няма да съм толкова мрачна. Не се получи.
	— Участвали ли сте в разследвания?
	— Ако бях останала, щяха да ме повишат. Изкарала съм курс по криминология. Наблюдателна съм. Всъщност не пропускам нито една подробност. Освен това Гранд е моят град – добави тя. – Познавам всички тук. Абсолютно всички, защото и бездруго не сме много.
	— Разбирам – отвърна Рийл. – Какво ще кажеш, Роби? Да или не?
	— Не виждам проблем, ако е в състояние да ни помогне.
	Рийл се обърна към Малой и каза:
	— Досието?
	Вратата се отвори. На прага застана висок млад мъж в униформа с толкова широки рамене и толкова тесен ханш, че панталонът му сякаш щеше да се изхлузи всеки момент. Русата му коса беше подстригана късо на темето и оставена дълга на тила. В едната си ръка държеше омазана каубойска шапка. Лицето му изглеждаше така, сякаш е било изложено на слънцето и вятъра, откакто се е родил. Чертите му бяха издължени и заоблени като бразди, прорязани от вода в твърда скала.
	— Мислех, че си на дежурство и патрулираш – каза Малой и се намръщи леко.
	Мъжът пристъпи напред.
	— Бях. Но приключих. Разбрах, че те са дошли…
	— И как разбрахте? – попита Рийл.
	Мъжът я погледна.
	— Хората са видели джипа ви.
	— Толкова ли е необичаен?
	— Необичайно е, когато не познаваме хората в него. Тук знаем всеки юкон. В града ни има само пет такива. И нито един от тях не е черен. Или нов като вашия. С номера от Флорида. Взет под наем най-вероятно – добави мъжът.
	Той придърпа един стол, седна до Роби и протегна широката си длан.
	— Заместник-шериф Дерик Бендър – представи се той. – Приятно ми е. Тук рядко идват федерални.
	Роби се здрависа с него.
	— Уил Роби. Партньорката ми Джесика Рийл. 
	Бендър се здрависа с нея, след което погледна Малой.
	— Тъкмо щяхме да обсъждаме случая Уолтън – каза тя.
	Бендър изсумтя и се изправи на стола си, при което кобурът на пистолета му се удари в дървото.
	— Ама че работа! Човекът пристига в града и, хоп, изчезва!
	— Идвал е тук всяка година – каза Рийл. – Предполагам, че сте го срещали и преди.
	— Аз не съм – отвърна Малой. – Тук съм едва от около година. Като шериф, имам предвид. Преди това идвах на гости на сестра ми Холи. Но никога не съм срещала вашия господин Уолтън.
	Бендър разтри лице, след което захвърли шапката си към другия край на стаята, където тя кацна на една кука в стената.
	— Срещал съм го преди. Много пъти. Както казахте, идваше тук всяка година. Ходеше на риболов по реките и езерата. Наблюдавал съм го няколко пъти. Знаеше какво прави. Хората смятат, че риболовът с муха е лесна работа. Не, не е. Изисква се много умение. И търпение.
	— Разговаряли ли сте с него? – попита Роби.
	— А, не. Само сме си разменяли банални реплики.
	— Той е роден тук – отбеляза Рийл.
	Бендър кимна.
	— Майка ми познаваше Уолтън много добре. Били са заедно в гимназията. Той почти винаги се отбиваше да вечеря в нейната къща. Засичали сме се там няколко пъти. Веднъж донесе едно много хубаво френско вино – каза Бендър и поклати глава. – Не си падам по виното, предпочитам добрата стара американска бира.
	— Този път гостувал ли е у майка ви? – попита Рийл.
	— Не ми е споменавала.
	— Ще трябва да проверим – каза Рийл.
	— А вие видяхте ли го при последното му идване? – попита Роби.
	Бендър кимна.
	— Отседна на обичайното място. Малка хижа на северния склон на Кайоуа Бют. На две мили от нея се намира реката, в която обикновено ловеше риба. Приток, който се влива в Норт Плат. Бентов риболов.
	Когато останалите го изгледаха озадачено, заместник-шерифът поясни:
	— Означава риболов надолу по течение, точно под язовирна стена или бент. В случая става въпрос за язовира „Джедедая Смит“. Водата тече от дъното на язовира, което поддържа температурата й постоянна. Това се отразява добре на риболова. Можете да уловите кафява и дъгова пъстърва, костур, бяла риба… В интерес на истината, Саут Плат, която тече покрай Денвър, предлага по-добри условия за риболов. Затова туристите я предпочитат. Но и нашите реки не са за пренебрегване. – Бендър помълча и добави: – Получаваме вода предимно от Плат. По тези места не вали много дъжд. Единственият начин да развиваме земеделие е, като напояваме посевите. Норт Плат и Саут Плат се събират и образуват река Плат, която прекосява Небраска. Тя се влива в Мисури, а Мисури в Мисисипи, която се влива в Мексиканския залив. Доста път изминават водите на нашите реки.
	Рийл и Роби се спогледаха озадачено, след което Рийл попита:
	— Разменихте ли реплики с Уолтън този път?
	Бендър поклати глава.
	— Кога някой го е видял за последен път? – попита Роби.
	Малой отвори папката.
	— Преди три дни – отвърна тя. – Слязъл е в града да си купи корда. Обядвал е в ресторанта от другата страна на улицата. Разговарях със сервитьорката, но тя не е забелязала нищо необичайно. Същото казаха и в магазина за риболовни принадлежности. После се е върнал в хижата, след което никой не го е виждал.
	— Някакви следи от нещо необичайно в хижата? – попита Роби. – Според информацията, с която разполагаме, автомобилът, който е наел, е все още там.
	— Няма следи от влизане с взлом или борба, ако това имате предвид – обясни Малой. Тя затвори папката и заяви: – Предлагам да отидем там и да огледаме. Възможно е да откриете нещо, което сме пропуснали. Предполагам, че познавате Уолтън.
	Дали?, помисли си Роби, докато се отправяха към вратата.
	 
	 
	 
	9.

	 
	Черният път, който водеше до хижата на Синия, ту се устремяваше напред, прав като свещ, ту се виеше по склона и правеше остри завои. Макар надморската височина да не бе особено голяма, слънцето като че ли светеше по-силно, а въздухът изглеждаше по-разреден. Във всеки случай, белите им дробове усещаха разликата.
	Накрая спряха пред хижа в рустикален стил с площ близо сто квадратни метра. Стените бяха облицовани с кедрови дъски, отпред имаше веранда, покривът бе керемиден, а коминът – иззидан от камъни. Имаше една врата отпред, една отзад и четири прозореца. Пред хижата бе паркиран тъмносин пикап „Шевролет Колорадо“.
	Роби и Рийл бяха следвали мустанга на Малой. Бендър се бе качил при нея. Всички слязоха от колите и се събраха пред входната врата.
	Рийл и Роби се огледаха в търсене на места и ъгли, от които да се появи неприятна изненада. Не откриха много такива. Както бе споменала Малой, до тук водеше само един път.
	— Наблизо живеят ли други хора? – попита Роби.
	— Това е единствената хижа наоколо – каза Малой.
	— Кой е собственикът? – попита Рийл.
	— Роарк Ламбърт. Живее в Денвър. Притежава десетина къщи и хижи наоколо. Дава ги под наем на туристи.
	— Все риболовци? – поинтересува се Рийл.
	— Не. Някои идват, за да снимат дивата природа – обясни Бендър. – Други са ловци. Трети просто искат да избягат от цивилизацията. Интересуват се от планински преходи, къмпингуване или просто търсят място, където да пушат трева на спокойствие.
	— Предполагам, че сте претърсили къщата и пикапа? – попита Роби.
	Малой кимна.
	— Не открихме нищо. Но можете да огледате. Възможно е да забележите нещо, което сме пропуснали.
	Рийл погледна пикапа и отбеляза:
	— „Колорадо“? Струва ми се уместно.
	— Хубава машина – отбеляза Бендър. – Двойна кабина с четири седалки плюс голямо товарно пространство. Доста популярен модел по тези места. Добре се справя на пресечен терен.
	Малой извади ключовете от пикапа.
	— Намерихме ги в хижата. – Отключи колата и отвори шофьорската врата. – Проверихме за отпечатъци и други следи. Не открихме нищо. Щатската полиция също остана с празни ръце.
	Огледът на пикапа отне малко време. В него нямаше нищо интересно. Само една бейзболна шапка на университета „Джорджтаун“ на задната седалка.
	— Мислех, че е учил в „Станфорд“ – отбеляза Бендър. – Така поне казваше майка ми.
	— Там е завършил бакалавърска степен – каза Рийл и взе шапката. – В „Джорджтаун“ е защитил магистратура.
	— Добър университет – подхвърли Малой. – Във Вашингтон. Така и не споменахте какво работи господин Уолтън.
	Бендър впери поглед в своята шефка, преди да се обърне към Роби, който каза:
	— Така е, не го споменах. Да огледаме къщата.
	Малой повдигна жълтата полицейска лента пред входната врата и отключи катинара, който бяха поставили.
	— Не разполагаме с достатъчно хора, за да наблюдаваме денонощно това място – обясни Малой. – Правим каквото можем.
	— Кой е съобщил за изчезването му? – попита Рийл.
	— Уолтън е наел Джей Си Пери, местен гид – отвърна Малой. – Според Джей Си двамата трябвало да се срещнат тук в шест сутринта. Той дошъл да го вземе. Пикапът бил тук, но не и Уолтън. Предната врата била отключена. Джей Си влязъл, но от Уолтън нямало и следа. Тогава позвъни на нас.
	— Мислех, че трябва да мине известно време, преди да обявите някого за изчезнал – каза Роби.
	— Така е, но само при обичайни обстоятелства. Колата на Уолтън беше тук. Без нея не би могъл да слезе в града. Запалихме двигателя, всичко беше нормално. Следователно не става въпрос за повреда. Хижата беше пуста и Уолтън не беше спазил уговорката си с Джей Си. Претърсихме стаите, дори слязохме надолу по реката, където обикновено ходеше на риболов, макар че въдицата и останалото му оборудване бяха тук. Отново не открихме нищо. Огледахме местата, където би могъл да падне в реката. Те не са толкова много. Отново нищо.
	— Наоколо има ли животни, които биха могли да нападнат човек? – попита Рийл. – Мечки, пуми…?
	— Пумите рядко нападат възрастни хора – отвърна Бендър. – Същото се отнася и за койотите и рисовете. Вярно, имаме мечки. Черни мечки. Но не би трябвало да създават проблеми, освен ако не застанете между майката и малките й. Някои твърдят, че имало гризли в Колорадо, но аз лично никога не съм виждал. И не познавам човек, който е виждал гризли.
	— Нападение на животно би трябвало да остави следи – добави Малой. – А не открихме нищо.
	Роби посочи хижата.
	— Да видим какво ще намерим вътре.
	Хижата имаше само три стаи. От вестибюла се влизаше направо в кухнята и дневната с мека мебел, разположена пред камината, в банята и единствената спалня. Намериха багажа на Синия, дрехи в гардероба, тоалетни принадлежности в банята, храна и напитки в хладилника. Риболовните му принадлежности бяха оставени на една масичка в дневната.
	— Леглото е използвано – каза Малой и посочи измачканите завивки. – Нямам представа дали е излязъл по пижама, или е бил с други дрехи. Намерихме пистолет. Десетмилиметров глок. Не е стреляно с него. Беше в нощното шкафче до леглото. Прибрахме го като улика. Държим го в управлението.
	Тя погледна Роби и Рийл, за да провери дали не искат да коментират нещо.
	— Телефон? Или лаптоп? – попита Роби.
	— Не открихме нито едното, нито другото. Не открихме дори телефонния му номер, затова не можем да проверим дали апаратът му е включен. Така можем да го проследим, стига да не е извадил батерията.
	— Не е включен – каза Рийл.
	— Вече сте проверили? – възкликна Малой.
	В гласа й прозвучаха обвинителни нотки.
	— Да – отвърна Рийл и огледа помещението. – След това сте повикали щатската полиция.
	— А после и ФБР, в случай че става въпрос за отвличане. Странно, но веднага след като дойдоха федералните, с нас се свързаха от Вашингтон. Може би вашите хора.
	— Няма нищо странно в това – отвърна Роби, без да навлиза в подробности. – Да сте забелязали други непознати?
	— Никого, когото да свържем по някакъв начин с Уолтън – отвърна Малой.
	— И така, той е изчезнал – каза Рийл. – От едно толкова изолирано място. Трябва да предположим, че някой е дошъл и го е отвлякъл, освен ако сам не е отишъл някъде. – Тя погледна Малой. – Някакви идеи? В града има ли престъпници?
	— Навсякъде в Америка има престъпници.
	— И все пак има ли престъпни елементи, които се открояват по някакъв начин?
	Малой погледна Бендър, преди да отговори. 
	— Мястото е доста изолирано. Някои хора идват тук именно заради това. За да се измъкнат от системата.
	— А други? – попита Роби.
	— Други идват, защото разполагат с по-голяма свобода да правят каквото си искат. Това не означава, че непременно нарушават закона, а просто живеят живота си така, както им харесва.
	— Какво имате предвид? – попита Рийл.
	— Имам предвид, че могат да изграждат общности с хора, които споделят възгледите им – обясни Малой.
	— Какви общности?
	— Повечето са безобидни. Други… не чак толкова.
	— Ще поясните ли? – настоя Рийл.
	— Говоря за хора, които не искат да живеят като всички останали. Те следват собствени правила, не се забъркват в неприятности, не общуват с външни хора…
	— Интересуват ни онези, които се забъркват в неприятности и може би отвличат хора – каза Рийл.
	— Не мога да отрека, че има и такива – каза тихо Малой.
	 
	 
	 
	10.

	 
	— Не обичам да ме правят на глупачка! – заяви Рийл.
	Роби седеше до нея на предната седалка на джипа.
	Тя бе отбила от пътя, след като се бяха разделили с Малой и Бендър.
	Той я погледна.
	— Какво имаш предвид?
	— Малой не отговори на въпроса за престъпните елементи в района. Не каза нищо конкретно.
	— Беше очевидно, че увърта.
	— Защо тогава питаш какво имам предвид? – сопна се Рийл.
	— Защото обичам всичко да е абсолютно ясно, така избягвам недоразуменията – отвърна й Роби.
	Тя включи на скорост и продължи към града. Бяха направили резервация в единствения хотел в Гранд. Той се намираше в самия край на главната улица, изненадващо модерна сграда с изчистени линии и уютно фоайе.
	Докато сваляха багажа си, Роби отбеляза, че наличието на луксозен хотел в бедното изолирано градче му се струва необичайно.
	— Туризъм – отвърна Рийл. – Той им носи приходи. Не мисля, че тук има друг бизнес.
	Младата жена на рецепцията ги изгледа с любопитство.
	— Виждам, че не сте посочили дата на напускане – каза тя.
	— Когато я научим, ще кажем и на вас – заяви Рийл.
	— Нуждаете ли се от помощ за багажа? – попита жената.
	— Не – отвърна рязко Рийл.
	— И само за да съм сигурна… две стаи, нали?
	— Абсолютно – потвърди също толкова рязко Рийл. 
	Настаниха се в стаите си на втория етаж, които се оказаха съседни, свързани помежду си с врата. Стаите бяха приятно обзаведени, но претрупани, сякаш дизайнерите се бяха опитали да проверят колко мебели може да побере всяка от тях. Роби и Рийл разопаковаха багажа си, след което се срещнаха във фоайето.
	— Какво ще правим сега? – попита тя.
	— Гладна ли си?
	—Не.
	— В такъв случай да огледаме наоколо и да поразпитаме за Синия.
	Предложението му като че ли смути Рийл.
	— Какъв е проблемът? – попита Роби.
	— Чувствам се по-комфортно зад оптическия мерник, отколкото с полицейска значка на кръста.
	— Но се налага да съчетаем и двете роли. Надявам се да работим повече със значката, отколкото с мерника.
	Излязоха навън. Роби забеляза групичка непознати, които ги наблюдаваха от отсрещния тротоар. Четирима мъже и една жена. Всичките изглеждаха обветрени, корави като самите Източни равнини. И всички носеха пистолети на кръста. Един от мъжете бе преметнал пушка през рамо. „Ремингтън 700“ с оптически мерник.
	— Забравих, че Колорадо е щат, който разрешава откритото носене на оръжие – отбеляза Рийл.
	— Тук и оръжията, и марихуаната са напълно легални. Като шоколада и фъстъченото масло – добави Роби. – Смяташ ли, че може да знаят нещо?
	— Няма да разберем, ако не ги попитаме.
	Тръгнаха в тази посока и забелязаха как членовете на групичката се напрягат при приближаването им. Дланите им се плъзнаха към оръжията.
	Пистолетите на Роби и Рийл бяха скрити под якетата им. Ръцете им останаха отстрани на тялото. Но когато настъпеше моментът, щяха да измъкнат оръжията си по-бързо от своите противници. Бяха тренирали това движение хиляди пъти и бяха усвоили до съвършенство изваждането на пистолета и стрелбата с него, а това им даваше несравнимо предимство.
	Спряха пред групичката. Двама от мъжете бяха високи и слаби, другите двама бяха по-ниски, но с широки гърди и кореми, увиснали над прекалено стегнатите колани. Мъжете носеха мръсни камуфлажни панталони, прашни работни обувки и бейзболни шапки. Жената наближаваше четиресет. Беше средна на ръст, с избелели джинси и потник, който разкриваше мускулестите й рамене и ръце. Косата й бе вързана на конска опашка. Тя посрещна Роби и Рийл с нескрито подозрение. Същото се отнасяше и за четиримата мъже.
	Роби извади снимка на Синия от джоба си и им я показа.
	— Търсим този човек – каза той. – Наел е хижа в Кайоуа Бют, а после е изчезнал. Виждали ли сте го? Разговаряли ли сте с него?
	Мъжете пристъпиха неловко от крак на крак и се спогледаха. Жената пое нещата в свои ръце и каза:
	— Това е Роджър Уолтън.
	— Точно така.
	— Едно време е бил сгоден за майка ми, но тя развалила годежа.
	— А вие сте…? – попита Рийл, изненадана от информацията.
	— Пати Бендър.
	— Роднина ли сте на…
	— Дерик ми е брат – прекъсна я Пати.
	— Току-що се запознахме с него и шериф Малой – каза Роби.
	— Защо искате да намерите Уолтън? – попита Пати.
	— Защото е изчезнал, а не би трябвало – отвърна Рийл.
	— Чух, че сте от Вашингтон.
	— И от кого го чухте? – попита Роби.
	— Ами… всички така говорят.
	Мъжете занимаха.
	— Доколкото разбирам, тук новините се разпространяват доста бързо – отбеляза Рийл.
	— Не че им се налага да пътуват кой знае колко далече – отвърна Пати.
	Рийл кимна.
	— Радвам се, че сте толкова наблюдателни. С ваша помощ много бързо ще открием господин Уолтън.
	— Той работи за правителството, нали? – попита Пати. — Знам, че е доста високопоставен…
	— Имате ли представа къде би могъл да бъде? – попита Роби, без да обръща внимание на въпроса й.
	Тя поклати глава.
	— Не, не го видях този път.
	— От Дерик научих, че когато е идвал в града, обикновено е вечерял с майка ви.
	— Да, отбиваше се от време на време. Останаха добри приятели след всичките тези години. – Пати помълча и добави: – Въпреки случилото се.
	— Въпреки че тя е скъсала с него – уточни Роби.
	— Точно така.
	— Можете ли да ни дадете адреса й?
	— Тръгнете на запад и излезте от града. На второто кръстовище вдясно. Карайте пет километра и ще видите къщата. Тя е единствената там.
	Рийл огледа оръжията им и отбеляза:
	— Въоръжили сте се като за лов на мечки.
	Един от мъжете се засмя и каза:
	— Днес сме леко въоръжени.
	— С какво се занимавате?
	— Мнозина идват тук на лов и риболов – отвърна той, – а ние сме гидове. Или ги водим на рафтинг, да гледат птици, да катерят скали и прочие. Работата може да е временна, но е добре платена. Тук има доста работа, стига да не те мързи.
	Рийл огледа двамата мъже с увисналите кореми.
	— Да, да, виждам. – Спря погледа си на Пати и попита: – И вие ли се занимавате с това?
	— Правя каквото се налага, за да свържа двата края.
	— С майка си ли живеете? – попита Роби.
	— Отдавна не.
	— Защо според вас е развалила годежа с Уолтън? – продължи да разпитва Роби.
	Пати се замисли за миг.
	— Мисля, че тя е искала да остане в Гранд, а той – да замине. Тук е домът й… макар Уолтън очевидно да не го е смятал вече за свой дом.
	Роби се огледа и отбеляза:
	— Разбирам, че това би могло да се окаже проблем…
	Рийл погледна мъжете и попита:
	— Някой от вас да е виждал Уолтън при последното му идване?
	И четиримата поклатиха глави. Един от приятелите на Пати каза:
	— Дошъл е на риболов. Знае къде има риба, знае какво прави. Не се е нуждаел от помощта ни.
	— Но е слизал в града от време на време – изтъкна Рийл.
	— Да, обаче не сме го срещали.
	— Надявам се, че ще го намерите – каза Пати.
	— Непременно – отвърна Рийл.
	 
	 
	 
	11.

	 
	По пътя към дома на Бендър Роби прочете копието на досието, което Малой им бе предоставила.
	— Тук няма почти нищо – обяви той.
	— И там няма почти нищо – отвърна Рийл, докато завиваха по отклонението, което Пати Бендър им бе посочила.
	— Явно местните обичат усамотението – каза Роби.
	— Мисля, че заживееш ли тук, непременно ще получиш усамотение, независимо дали го желаеш.
	Къщата, появила се пред тях след поредния завой, бе просторна и модерна, заобиколена от големи камъни и чакъл.
	— Не е нужно да поливаш камъните – отбеляза Рийл. 
	В двора се влизаше през голяма порта.
	— Не го очаквах – призна Рийл. – Представях си дъсчено бунгало или къща от бетонни блокчета.
	Тя спря пред портата и натисна бутона на черната кутийка, монтирана на метален стълб.
	— Ало? – прозвуча женски глас. – Вие ли сте приятелите на Роджър?
	Рийл погледна Роби.
	— Дотук с прикритието ни. – След което отговори: – Да, ние сме.
	Портата се отвори и Рийл подкара джипа към къщата.
	Тъкмо слязоха, и вратата на къщата се отвори. На прага застана шейсетинагодишна жена, висока и слаба, с дълга сребристоруса коса. Беше с джинси, бяла блуза и черни обувки, а гривните на ръцете й и колието на врата й бяха тюркоазени.
	— Влезте – покани ги любезно тя.
	Те се качиха на верандата. Роби протегна ръка.
	— Аз съм Уил Роби, а това е Джесика Рийл.
	— Клеър Бендър. Жадни ли сте?
	— Малко вода може би – отвърна Роби.
	— Ей сега.
	Роби и Рийл я последваха и се озоваха в просторно фоайе с масивни греди над главите им, които оформяха висок като в катедрала таван. Подът бе застлан с каменни плочи, а стените бяха комбинация от дърво, камък и тухла. Мебелите бяха масивни, очевидно направени по поръчка и относително нови. По стените редом със семейните снимки бяха окачени оригинални маслени картини.
	Влязоха в просторна кухня с гранитни плотове, уреди от неръждаема стомана и цяла стена с прозорци, от които се откриваше панорамна гледка към задната част на имота.
	— Красив дом – отбеляза Рийл.
	— Благодаря. Ремонтирах го преди година и половина. Преди това изобщо не изглеждаше така, повярвайте ми. Беше същинска съборетина.
	Клеър Бендър им наля вода, след което тримата се настаниха пред газовата камина в кухнята.
	— Запознахме се с дъщеря ви и сина ви – започна Роби.
	— Пати вече ми позвъни. Предупреди ме, че ще се отбиете.
	Отблизо чертите й бяха фини, носът слаб и прав, скулите високи, а брадичката изящно оформена. Очите й бяха светлосини. Предвид обстоятелството, че бе връстничка на Синия, Роби определи възрастта й на по-близка до седемдесет, отколкото до шейсет, но въпреки това Клеър Бендър изглеждаше на не повече от петдесет и пет. Имаше вид на жена, която се чувства еднакво комфортно както на корпоративно съвещание, така и на конна езда.
	— Предполагам, че новината за появата на непознати бързо обикаля целия град – подхвърли Рийл.
	— Не отнема доста време – усмихна се Клеър.
	Роби също се усмихна.
	— Дъщеря ви каза почти същото.
	— Явно добре съм я научила – отвърна Клеър.
	— С какво се занимавате? – попита Рийл, докато оглеждаше помещението.
	— Преди време с фермерство: пилета, пуйки, овес, пшеница, соя… Но едва свързвах двата края. Напоследък обаче ударих джакпота.
	— Спечелили сте от лотарията? – възкликна Роби.
	— Не, от марихуана за медицински цели. Разполагам с шест специализирани аптеки из целия щат, а догодина ще отворя още две.
	— Явно бизнесът е доста доходен – отвърна Роби.
	— Така успях да ремонтирам тази къща. В интерес на истината, бизнесът е доста конкурентен, но не може да се сравни с продажбата на марихуана с рекреационни цели. Там цените рязко падат заради голямото предлагане. Човек може да отглежда толкова марихуана колкото иска. Но не може да я изнесе от Колорадо, разбира се, а тук няма достатъчно потребление. Що се отнася до продажбата за медицински цели, законът постановява, че трябва да притежавате аптека и сами да произвеждате седемдесет процента от количествата, които продавате. Така се постига известен баланс между търсенето и предлагането. Расте броят само на фермерите, които отглеждат марихуана за рекреационни, а не за медицински нужди. Затова ние се радваме на стабилни цени. И тъй като предлагаме първокачествен продукт, можем да си позволим да обявяваме цени от порядъка на пет хиляди долара за килограм.
	— Явно добре познавате този бизнес – отбеляза Роби.
	— Захвана ли се с нещо, го правя както трябва. Затова отговорът ми е: да, наложи се да се самообразовам.
	— Тук ли я отглеждате? – попита Рийл.
	— Започнах тук, на този парцел, с една малка оранжерия и евтино осветление. Нямах представа какво правя. Но бързо се научих, видях накъде отива пазарът, зарязах производството за лични цели и се преориентирах към медицинската марихуана, което ми позволи да се разрасна. В момента разполагаме с първокласно оборудване и екип от професионалисти, затова търсим начини да разширим бизнеса, да го направим по-ефективен. Вече сме изградили обширна клиентска база. Произвеждаме хранителни продукти с марихуана.
	— Как ви хрумна да се захванете с това? – попита Роби.
	— Не беше заради парите, уверявам ви. Поне в началото. Паднах от коня по време на езда, получих доста фрактури, включително на черепа, и дълго време страдах от ужасни болки. Единствено марихуаната ми помагаше да я преодолея. По онова време тя беше незаконна, макар че човек винаги можеше да намери каквото му трябваше. Започнах сама да отглеждам канабис. А що се отнася до легализирането на марихуаната в Колорадо, това е дълга история с множество обрати. Първоначално употребата й бе разрешена за хора с хронични болки или заболявания, стига да разполагаха с медицинска рецепта, но пък един лекар можеше да има само петима такива пациенти. Впоследствие съдът отхвърли ограничението, но не даде съвсем ясно тълкуване какво представляват диспансерите за марихуана, както се наричат специализираните аптеки, затова те започнаха да никнат като гъби, както това става в момента в Калифорния. Накрая федералните обявиха, че спазването на щатските програми за медицинска марихуана не е сред приоритетните им задачи. Все едно ни казаха: „Няма да ви разследваме, няма да ви повдигаме обвинения“. Това бе равносилно на зелена светлина пред бизнеса с медицинска марихуана. По-късно бяха легализирани и отглеждането и търговията за рекреационни нужди и настъпи същински бум. Аз обаче се захванах с този бизнес, защото се убедих от собствен опит, че марихуаната помага. – Клеър огледа красивия си дом и добави: – Не само в едно отношение.
	Роби и Рийл отпиха глътка вода, докато тя ги наблюдаваше.
	— Но едва ли сте дошли тук, водени от интерес към отглеждането на канабис в Колорадо. Става въпрос за Роджър.
	— Разбрахме, че се познавате – каза Роби.
	— Да, и то отдавна.
	— Разтревожихте ли се?
	— Първоначално не. Реших, че са го повикали спешно във Вашингтон или нещо подобно.
	— Защо решихте така? – попита Рийл.
	— Вижте, не знам с какво точно се занимава Роджър, но съм убедена, че не продава банани на улична сергия. Още навремето знаехме, че ще стигне далеч. Често се виждахме през годините, когато се връщаше тук. Никога не разговаряше за работата си. Веднъж попитах с какво се занимава, а той ми отвърна, че мести папки от едно бюро на друго. Друг път спомена, че работи на средно ниво в Държавния департамент.
	— Но вие не му повярвахте? – попита Рийл.
	— Роджър Уолтън беше златното момче на Гранд, колкото и малко да е градчето ни. Беше футболна и бейзболна звезда. Беше приет в пет-шест елитни университета на Източното крайбрежие. Най-умният човек, когото някога съм срещала. И един от най-добрите. Имаше пълно основание да си вирне носа до небето, но не го направи. Точно обратното. Попитайте онези, които го познаваха. Когато живееше тук, помагаше на всички. Дори на онези, които не го заслужаваха.
	— Познавахте ли родителите му? – попита Рийл.
	— Разбира се. Случилото се с тях беше истинска трагедия.
	— А какво се е случило с тях? – попита Рийл.
	— О… мислех, че знаете.
	— Какво?
	— Очевидно са се самоубили. Открили са ги в колата им. В гаража. Включили двигателя и вкарали маркуч в купето.
	— Кога се е случило това?
	— Още докато Роджър живееше тук. Той ги откри. Беше заминал за някакво състезание по дебати в Небраска… през последната година в гимназията. И когато се върна… ами… беше ужасно.
	— По дяволите! – възкликна Роби. – Наистина ужасно преживяване за един тийнейджър.
	— Целият град го подкрепи, разбира се – каза Клеър. – Всъщност той дойде да живее у нас до края на учебната година.
	— Някой знае ли причината за самоубийството? – попита Роби.
	— Дороти, майката на Роджър, страдаше от рак на яйчниците. В последен стадий. По онова време напълно нелечим. Беше обречена. Не мисля, че бащата на Роджър можеше да продължи да живее без нея.
	Рийл се намръщи.
	— Затова се е самоубил и е оставил детето си кръгъл сирак? Мен ако питате, това ми се струва егоистично.
	— И аз бях на същото мнение. Роджър обаче не смяташе така. Много обичаше родителите си. И оцеля. Той винаги оцелява. – Клеър помълча и добави: – На това разчитам и в момента. Да оцелее. – Тя замълча отново. – Грижеше се за родната си къща. Никога не оставаше там, доколкото знам, но и не я продаде. Минавам покрай нея от време на време и винаги се сещам за онова, което преживя толкова млад.
	— Много тъжно – отвърна Рийл със съжаление.
	— Споменахте, че отначало изчезването му не ви е разтревожило – каза Роби и погледна Рийл. – Какво се промени?
	— Притесних се, когато разбрах, че е оставил всичко в хижата – отвърна Клеър. – Включително наетия автомобил. Това не беше в стила му. Той е много подреден и организиран. Дори да го бяха повикали спешно във Вашингтон, щеше да се погрижи за всичко лично или поне да го възложи на някого…
	— Срещнахте ли се при последното му идване?
	— Да. Обикновено вечеряме заедно тук. Спазихме традицията и този път. И двамата готвихме.

 	— Следователно имате добри отношения? – попита Роби.
	Клеър се усмихна.
	— Не се съмнявам, че някое от децата ми е споменало, че двамата с Роджър бяхме сгодени. Само че аз не исках да напусна града, а той нямаше търпение да го направи.
	— Пати ни каза това – призна Роби.
	— Проблемът не беше в чувствата, които изпитвахме. Аз го обичах и той ме обичаше. Просто не бяхме на едно мнение къде да се насладим на тази любов. – Клеър се намръщи. – Като се замисля сега, разбирам защо не исках да замина. По онова време бях обикновено момиче с обикновени мечти. Докато Роджър искаше да види света, да опита от всичко, а това ме плашеше до смърт. Разговаряла съм като равна с някои изключително умни хора, посещавали града ни, изградила съм успешен бизнес, но Роджър… Той е съвсем друга порода. Страхувах се, че заживеем ли заедно, мога да не се окажа на нивото му и да се разведем. Какво щях да правя тогава? Сама на непознато място, толкова чуждо като… друга планета.
	Рийл я погледна изпитателно.
	— Все още ли смятате така?
	— Има ли значение?
	— И все пак? – настоя Рийл, което й спечели любопитен поглед от страна на Роби.
	Клеър премери внимателно думите си.
	— Не казвам, че не съжалявам, защото не е така. Но и двамата сме достигнали възраст, на която няма връщане назад.
	— Идвал си е всяка година. И се е срещал с вас – каза Рийл. – Нищо ли не ви говори това?
	— Може би той е съжалявал.
	— Доколкото знам, Роджър така и не се е оженил – отбеляза Роби.
	— Да, но да оставим миналото – каза Клеър. – Трябва да откриете какво се е случило с него.
	— Попитахме сина ви и шериф Малой дали наоколо има хора, които биха могли да са замесени в изчезването му. Малой ни отговори доста уклончиво. Какво бихте казали вие?
	— Лоши хора има навсякъде по света и Гранд не прави изключение.
	— А нещо по-конкретно? – попита Роби.
	— Живеем далече от Денвър, заобиколени от дива пустош. Вече сте видели с колко полицаи разполагаме. Затова местните са свикнали сами да се грижат за себе си.
	— Доста хора носят оръжие, и то открито – каза Роби. – Включително дъщеря ви.
	— Тя се отнася изключително отговорно към своите оръжия – опита се да я защити Клеър. – Вижте, това е само едната страна на уравнението. Другата е свързана с обстоятелството, че живеем далече от цивилизацията, а това привлича хора, които се опитват да избягат от системата… които не желаят да бъдат ограничавани от обществените норми.
	— Какво по-точно имате предвид? – попита Роби.
	— Тук имаме и скинари, и расисти… макар че някои ще кажат, че това е едно и също. Но те са доста затворени, не общуват с нас.
	— Добре. Други? – подкани я Роби.
	— Има и такива, които практикуват своя собствена религия… ако това изобщо може да се нарече „религия“.
	— Как го наричате вие?
	— Спомняте ли си онази секта в Уейко? „Клонка Давидова“? Бих ги оприличила на тях. Разполагат със собствена земя и всичко останало.
	— Защо синът ви и шериф Малой премълчаха за тях?
	— От чисто практични съображения. Те са само двама, а онези са цял куп. Никой не иска безредици. Никой не иска онези ужасни типове да превземат града. Затова поддържаме крехък мир… да, мисля, че точно така мога да го определя.
	— Но ако нещо се обърка, винаги можете да повикате щатската полиция – обади се Рийл.
	— Така е, но не мисля, че щатската полиция би искала да се забърква с тях. Колорадо е голям щат и не разполага с кой знае колко униформени. Особено в места като Гранд.
	— Звучи ми като бомба със закъснител, която рано или късно ще избухне – каза Рийл. 
	— Същото се отнася и за много други градове – отвърна Клеър.      
	— Уолтън знаеше ли за присъствието им?
	— Разбира се. Често идваше тук, нямаше как да не ги забележи.
	— Възможно ли е да е имал конфликт с тях? – попита Рийл. – Защото той не е от хората, които биха си затворили очите, ако станат свидетели на престъпление.
	Клеър Бендър заби поглед в земята.
	— Всичко е възможно. Предполагам, че ще трябва да ги попитате сами.
	 
	 
	 
	12.

	 
	По време на обратния път към града Роби се извърна към Рийл и я попита:
	— Защо зададе всички тези въпроси за връзката им със Синия?
	Рийл отговори, без да откъсва очи от пътя:
	— Защо не? Тук сме, за да съберем информация. Това и правех. Не съм опитен следовател, затова стрелях наслуки.
	Роби не изглеждаше убеден.
	— Запазил е къщата през всичките тези години – продължи Рийл. – Но никога не е отсядал в нея. Каква е причината според теб?
	— Синия е сложна личност. Съмнявам се, че ще разберем, още повече че това едва ли има връзка с издирването му. – Роби помълча и добави: – И така, имаме си работа със скинари, расисти, религиозни откачалки… Жалко, че Малой не ни разказа повече за тях.
	— И всяка от тези групи може да е отвлякла Синия – отбеляза Рийл.
	— Защо тогава не повикат федералните и не разкатаят тези задници?
	— Мисля, че причината се нарича граждански свободи и презумпция за невинност.
	— Нима смятаме за невинни почитателите на Хитлер и онези с белите качулки? – отвърна Роби.
	— Законът ги определя като невинни, докато не го нарушат. – Рийл го погледна и добави: – Не забравяй, този път работим със значка, а не с оръжие.
	— С оръжие е по-лесно.
	— Така е.
	Спряха пред хотела и Рийл изключи двигателя на джипа.
	— Чух за Ирак – каза Роби.
	— Така ли? – промърмори тя, без да го погледне. Дланите й стиснаха здраво волана.
	— Направила си всичко по силите си.
	Рийл извърна леко глава.
	— Ти не беше там. Откъде би могъл да знаеш, по дяволите?
	— Бил съм там преди.
	— Да, бе!
	Тя затръшна силно вратата след себе си и тръгна към хотела. Роби я настигна във фоайето.
	— Така не помагаш на разследването – каза той.
	Рийл се извърна рязко.
	— Ти подхвана темата, не аз! И ако възнамеряваш да прилагаш върху мен някакви психологически вуду трикове, недей! Защото не си психолог!
	Роби можеше да каже нещо – каквото и да било, – но предпочете да й обърне гръб и да се отдалечи. Когато се прибра в стаята си, седна на леглото, извади пистолета и го разглоби със затворени очи. Мислите му не бяха насочени към добре познатите метални части на оръжието. За тях му бяха достатъчни единствено пръстите. Мислите му бяха заети изцяло с Рийл, вместо да бъдат ангажирани с издирването на Синия.
	Самото им присъствие тук възпрепятстваше откриването му. А бяха в началото на своята мисия.
	Роби постави пълнителя на мястото му и се зашлеви през лицето.
	Стегни се, Роби, ако искаш Синия да се върне.
	Той отиде до прозореца и огледа главната улица. Престъпни елементи. Налагаше се да проверят дали някой от тях и Синия не са влезли в конфликт. Роби все още нямаше ясна представа къде е попаднал. Трябваше да опознае мястото, да открие отделните парченца от пъзела, да разбере как са свързани помежду си. Клеър Бендър им бе дала оскъдна информация, ченгетата – малко повече, а Пати Бендър и приятелите й – най-много. Но въпреки това тя не бе достатъчна.
	В хижата нямаше и следа от борба. И нищо не липсваше. Освен Синия. Но това не означаваше, че не е бил отведен против волята му. Един човек с оръжие в ръка би се справил без проблеми. Особено ако действа изненадващо.
	Докато гледаше през прозореца, видя стар военен камион, купен от армейските излишъци. Спря пред бара от другата страна на улицата. От покритата с брезент каросерия слязоха осем души. Всичките въоръжени. И влязоха в бара със своите оръжия.
	Оръжия и алкохол, лоша комбинация, помисли си Роби.
	От друга страна обаче, това можеше да разкрие известни възможности…
	Роби пъхна пистолета в кобура, взе още няколко полезни неща и тръгна да събира още информация. Реши да започне с тези типове. Защото от едната страна на камиона бе изрисуван символ, който никога не бе виждал. Две букви – „А“ и „К“, – разположени под ъгъл от четиресет и пет градуса.
	Роби спря, за да огледа камиона по-добре. Шофьорът седеше зад волана. Като че ли четеше книга.
	„Моята борба“, може би, помисли си Роби. За да усъвършенства познанията си в областта на омразата.
	Роби подмина камиона и огледа шофьора с периферното си зрение. Беше млад, нямаше двайсет и пет. Висок, слаб, с бръсната глава, върху която бяха татуирани същите букви – „А“ и „К“, под ъгъл четиресет и пет градуса. Останалите също бяха обръснали главите си. Вероятно имаха същите татуировки.
	Роби погледна наляво и видя Валъри Малой да се обляга на колоната, която поддържаше портика пред шерифската служба. Беше наклонила леко глава и гледаше право към него. От Дерик Бендър нямаше и следа.
	Роби й хвърли последен поглед и влезе в бар „Костур“.
	Заведението се оказа просторно и наполовина пълно. В средата бяха разположени ниски маси със столове, а около тях – високи коктейлни маси за двама или четирима. Барът се намираше по протежение на срещуположната стена и пред него също бяха наредени столове. Беше дълъг над шест метра и обслужван от двама бармани. Рафтовете зад тях бяха отрупани с алкохол.
	Младежите от камиона бяха събрали две маси и даваха поръчката си на стройна сервитьорка с тъмноруса коса, на около четиресет, която явно ги познаваше, но определено предпочиташе да се намира на което и да било друго място, само не в едно помещение с тях.
	Роби отиде на бара, седна и си поръча бира. Голямото огледало насреща му позволяваше да наблюдава групичката, без да се обръща. Мъжете бяха шумни и арогантни и се държаха така, все едно заведението е тяхно. Явно бяха не само скинари, но и тъпанари. Всъщност двете като че ли вървяха ръка за ръка.
	Когато барманът, петдесетинагодишен мъж с пръстен от посивели коси около голото теме, му наля бирата, Роби попита:
	— Онези отрепки там? От тук ли са или са пришълци?
	— Защо питате?
	— Извинявам се, ако са ви приятели.
	Мъжът изсумтя.
	— В деня, в който ги нарека приятели, по-добре да ме заключат в лудницата.
	Роби бръкна в джоба си и показа на мъжа значката си.
	— Интересът ми е служебен.
	Мъжът хвърли бърз поглед към младежите, след което каза:
	— Не мисля, че дори федералните искат да си имат вземане-даване с хора като тях. Те са опасни типове.
	— Това ми е работата – изтъкна Роби.
	— Искам да кажа, че вие сте сам, а те са осмина.
	— Бих казал, че силите ни са равни.
	Барманът се ухили, но видя, че той е напълно сериозен.
	— Какво означават буквите „А“ и „К“? – попита Роби.
	— „Апостолите на Кинг“.
	— Добре. Тези типове ли разполагат с нещо като лагер?
	Барманът кимна и обясни:
	— На двайсетина километра източно от града. Право по главния път. Няма начин да го пропуснете.
	— С други думи, в същата посока, в която се намира и хижата на Роарк Ламбърт?
	Барманът взе една кърпа и започна да бърше плота.
	— Заради изчезването на Уолтън ли сте дошли тук?
	— Да. Смятате ли, че скинарите биха могли да имат нещо общо?
	— Не мога да заявя обратното. Наоколо има и неонацисти, които обаче не се смятат за скинари.
	— А за какви?
	— За просветени. В интерес на истината, не създават проблеми. Просто не обичат правителството и всичко, свързано с него. И не го крият. Дори го изразяват твърде гръмогласно. Живеят по собствени закони. Но почти не идват тук, слава богу.
	— А тези кога се появиха?
	Барманът изстиска парцала си над мивката.
	— Преди около три години.
	— Кой ги доведе?
	— Един тип, който се казва Доктор Кинг. Негова е буквата „К“, ако се чудите.
	— Лекар, така ли?
	— Не. Доктор е малкото му име, или поне така твърди. Един ден се появи в града, разпъна лагера си на няколко километра от тук и започна да обикаля. Да проповядва, както се изразяваше. После завъртя дребен бизнес. Започна да печата листовки и памфлети, да говори и да говори, предимно на младежи, които нямаха никакво бъдеще и се интересуваха единствено от бира и мацки. И преди някой от нас да се усети какво става, той построи голям лагер и всички тези младежи отидоха да живеят и да работят при него.
	— Но как се издържат? Откъде идват парите? Питиетата в бара не струват евтино.
	Барманът вдигна пръст.
	— Това е въпрос за един милион долара!
	— Оръжия? Наркотици? Трафик на хора?
	— Може би това е причината за изчезването на вашия Уолтън.
	— Трафикантите се интересуват от млади хора, и то жени. А и самият вие споменахте, че не създават проблеми.
	— Така си е. Но не създават проблеми на хора като мен. Не мога да говоря от името на останалите.
	— Интересна групичка.
	Мъжът продължи да лъска барплота с кърпата.
	— Пожелавам ви успех в опитите да научите каквото и да било от тях. Мисля, че ще ви трябва късмет.
	Барманът му обърна гръб, за да обслужи друг клиент, докато Роби отпиваше от халбата си и обмисляше чутото. В следващия момент долови стъпки зад гърба си.
	— Федерално ченге ли си?      I
	Роби остави бирата си. Не си направи труда да се обърне и да погледне мъжа. Виждаше отражението му в огледалото.
	— Точно в този момент съм един жаден човек, който си пие бирата – отвърна той.
	Мъжът изглеждаше между двайсет и пет и трийсетгодишен, на ръст колкото Роби. Потникът му разкриваше мускулести ръце с изпъкнали вени. И на двете си ръце имаше татуировки. Доктор на дясната и Кинг на лявата.
	— Чух, че търсиш някого.
	Сега вече Роби се извърна и го погледна.
	— Така е. Знаеш ли нещо по въпроса?
	Мъжът се приведе напред и лицето му се разкриви в подобие на усмивка.
	— Може би да, а може би не. Но няма да ти кажа нищо. Ние не говорим с федералните. Не сме под вашия контрол. Ние сме суверенна сила. Първи сред всички – заяви той на висок глас.
	Роби го погледна в очите.
	— И на какво се основава това твърдение?
	— Основава се на нашето превъзходство. На законите на природата.
	Роби забеляза пистолета му.
	— Глок? – попита той.
	— И още как!
	— С какви патрони?
	Мъжът му каза.
	— Срещал ли си някога проблеми с изхвърлянето на гилзите?
	Мъжът го погледна неразбиращо. Роби обясни:
	— Механизмът изхвърля гилзата до половина и тя се заклещва. Патроните, които използваш, често създават този проблем.
	Мъжът погледна пистолета си.
	— Да, случва се от време на време. Шантава работа.
	— Глокът работи добре само ако е смазан както трябва. И най-вече жлебовете. А когато е нов, пружината е малко твърда. Остави я в задно положение за ден-два. Необходимо е да го направиш само веднъж. Не се ли получи, значи патроните ти нямат достатъчно огнева мощ. Тогава ще се наложи да ги смениш с помощни. Това би трябвало да реши проблема ти. Нали не искаш пистолетът ти да засече тъкмо когато имаш нужда от него?
	— Не… не искам – отвърна бавно мъжът и продължи да се взира в пистолета си, след което вдигна поглед към Роби и промърмори: – Благодаря.
	— За нищо.
	Мъжът погледна притеснено към двете маси, откъдето го наблюдаваха приятелите му, и каза:
	— Виж, не знам нищо за онзи тип, дето е изчезнал. Ние не бихме…
	— Той ми е приятел, затова ти благодаря. Оценявам информацията. Наистина. Как се казваш?
	— Апостол Матю.
	— Не, имам предвид рожденото ти име.
	Мъжът се поколеба, сякаш не го бе изговарял от доста време, след което каза:
	— Брус.
	— Добре, Брус, аз съм Уил Роби.
	Брус погледна през рамо и установи, че сега приятелите му се взират враждебно в него.
	Обърна се към Роби, преглътна притеснено и каза:
	— Аз… аз трябва да се връщам.
	Роби прошепна:
	— Преди да го направиш, кажи ми да вървя по дяволите. Кажи, че няма да науча нищо от теб, и ме погледни заплашително.
	Двамата се взираха един в друг в продължение на секунда-две.
	Накрая Брус извика:
	— Върви на майната си, проклето ченге! Няма да научиш нищо от мен!      â
	Роби вдигна ръце в знак, че се предава, след което се обърна към халбата си. А Брус се върна при приятелите си, които го поздравиха шумно.
	Но когато седна, погледна към Роби и не отмести поглед в продължение на няколко секунди.
	Роби допи бирата си, стана и си тръгна, следван на всяка крачка от погледите на „апостолите“. Поне един от тях обаче нямаше да вдигне ръка срещу него в случай на конфликт.
	А както Роби знаеше много добре, единицата може да се окаже ключово число.
	 
	 
	 
	13.

	 
	Джесика Рийл влезе във фоайето на хотела по същия начин, по който влизаше в което и да било помещение – като си отваряше очите на четири и оценяваше всички потенциални заплахи.
	Веднага забеляза нещо необичайно.
	Близо до двойната входна врата седеше мъж. Около четиресетте, с прошарена коса и далеч по-младежко лице, отколкото предполагаше посивялата му коса. Беше висок и строен, но жилав и мускулест. Носеше очила с телени рамки и тъмносин костюм на тънко райе. Бялата му колосана риза бе закопчана догоре. Беше обут с излъскани каубойски ботуши.
	Когато Рийл се появи във фоайето, непознатият стана и протегна ръка.
	— Агент Рийл?
	Тя го изгледа, без да отвърне на жеста му.
	— А вие сте?
	— Доктор Кинг.
	— Доктор по какво?
	— По нищо. Доктор е малкото ми име. Идеята е на родителите ми. Така и не ми обясниха причината.
	— Откъде знаете, че съм федерален агент?
	— Градчето е малко – усмихна се Кинг. – Новините се разпространяват бързо.
	— С какво се занимавате?
	Кинг се замисли, преди да отговори.
	— Опитвам се да провокирам промяна. Опитвам се да покажа на хората, които са израснали в тази пустош, откъснати от света, че имат и други възможности в живота.
	— Онзи лагер край града е ваше дело, нали?
	— Виждам, че сте говорили с местните.
	— Познавате ли Роджър Уолтън?
	— Не, но разбрах, че е изчезнал.
	— Знаете ли нещо повече по случая?
	— Това е една от причините да дойда тук. Не знам абсолютно нищо.
	— А другата?
	— Да попитам дали имате нужда от помощ.
	— Отговорът е „не“, освен ако не държите Уолтън някъде в плен.
	— Мога да ви разкажа доста неща за местните.
	Рийл седна на фотьойла срещу Кинг и каза:
	— Да започнем с шериф Малой.
	Кинг я погледна изненадано.
	— Защо с нея? Тя е на ваша страна.
	— Никой не е на моя страна, докато не го докаже. При първата ни среща определено не изгаряше от желание да ни сътрудничи. Ако ще работим по случая с нея, трябва да знам що за птица е.
	Кинг кимна.
	— Да, звучи логично. Шериф Малой дойде в града заради сестра си.
	— Тя го спомена. Холи. Познавате ли я?
	— Срещнахме се веднъж. Доколкото разбрах, Холи е имала проблем с наркотиците и се е подложила на рехабилитация. Насърчих я да стане един от моите апостоли. Надявах се това да й помогне.
	— Апостоли? Вашата организация религиозна ли е?
	— Не бих казал.
	— Но тази дума предполага определена религиозна връзка.
	— Не и според моето определение, което е по-широко от вашето. Всеки има право да го тълкува както си иска.
	— Внимателно подбирате думите си – отбеляза Рийл. 
	— Намирам го за разумна линия на поведение.
	— От тук ли сте?
	— Вече да.
	— Какво друго можете да ми кажете?
	— Ако ви интересува мнението ми, Малой се е доказала като добър шериф. Спечелила си е уважението на хората, а това не е никак лесно по тези места. И ако се чудите дали ще ви подкрепи или не, бих казал, че можете да й имате доверие.
	След тези думи Доктор Кинс се надигна от мястото си.
	— Това ли е всичко? – възкликна Рийл. – Имам още много въпроси.
	— Не се съмнявам, но ме чака работа.
	— Защо дойдохте тук тогава? За да се запознаете с мен и партньора ми?
	— Да, исках да се запознаем. Партньорът ви е в бара отсреща. Както и част от моите апостоли.
	— Вашите апостоли пият алкохол?
	— Те са млади хора. Налага се да проявявам гъвкавост. Освен това те се трудят доста усърдно.
	— В каква област?
	— Пожелавам ви успех в издирването.
	Рийл проследи с поглед как Кинг напуска фоайето. Изчака минутка и го последва. Натъкна се на Роби, който тъкмо пресичаше улицата. Двамата споделиха получената информация.
	— Този Кинг ми напомня на адвокат или нещо подобно – отбеляза Рийл. – Но каза, че не знае нищо за Синия.
	— Да, това повтарят всички. Но градчето е достатъчно малко, което означава, че знаят какво се случва в него.
	— Кинг каза, че Малой е честна и почтена. И че можем да й имаме доверие.
	— Но не знаем дали можем да имаме доверие на него – отвърна Роби.
	— Така е. Значи не си разбрал как той и хората му си изкарват прехраната?
	— Барманът нямаше никаква представа.
	— Кинг каза, че Холи се е лекувала от наркозависимост. Според него именно тя е причината Малой да дойде тук.
	— Какво от това? Не мисля, че сме постигнали голям напредък.
	Рийл сви рамене.
	— Все още не разбирам защо това място не гъмжи от агенти на ФБР.
	— Чу какво каза шефката. Не желаят да процедират по този начин.
	— Наясно си с възможността Синия вече да е мъртъв, нали?
	— Не, не съм. Обзалагам се, че е жив.
	— Добре тогава, какъв е следващият ни ход? – попита рязко тя.
	— Проверихме хижата, в която е отседнал. Разговаряхме с бившата му годеница. Сега трябва да проверим къщата, в която е израснал. Взех адреса от Клеър.
	— Какво общо има тази къща със случая? – попита Рийл.
	— Не сме убедени, че няма връзка, следователно трябва да предположим, че има.
	Роби тръгна към джипа и Рийл го последва неохотно. Двайсетина минути след като излязоха от Гранд, два куршума се забиха в предното им стъкло и го напукаха.
	 
	 
	 
	14.

	 
	— Вече плуваме в свои води – подхвърли Рийл докато Роби отбиваше встрани от пътя.
	Двамата заеха позиции зад джипа и Роби огледа с бинокъл мястото, откъдето бяха дошли изстрелите.
	— Куршумите се забиха точно в центъра, между седалките – продължи тя. – Стрелецът е използвал оптика и не е искал да ни убие, а само да ни предупреди. След като може да уцели предното стъкло, може да уцели и нас.
	Роби кимна, но не отговори. Много добре знаеше това. Рийл огледа голия скалист пейзаж. Посочи едно възвишение на около шестстотин метра от тях.
	— Мисля, че се е скрил там.
	Роби кимна и свали бинокъла.
	— Продължаваме ли? Следващите куршуми могат да се забият в седалките.
	Вместо отговор Рийл вдигна задния капак на джипа и отключи алуминиевия куфар, който бе прибрала в багажника. Сглоби снайперската си пушка за по-малко от минута, използва задната седалка като опора и огледа местността през оптическия мерник.
	Двайсет секунди по-късно тя обяви:
	— Открих ги. Двама са… с една пушка.
	— С други думи, стрелец и наблюдател.
	— Така изглежда.
	— В такъв случай може би си имаме работа с професионалисти.
	— Повечето хора по тези места вероятно умеят да боравят с оръжие. Поне повечето, които срещнахме до момента.
	— Права си.
	— Виждам пикап… „Додж Рам“. Не мога да различа регистрационния номер. – Рийл се обърна към Роби и попита: – Какво да правя?
	— Изпрати им послание – отвърна той.
	Рийл се усмихна, застана до задния калник, опря пушката на покрива на джипа, нагласи оптическия мерник, прицели се и стреля веднъж. После избра друга цел и стреля отново. Всеки куршум прелетя разстояние от шестстотин метра и се заби в по една гума.
	Двамата мъже бяха толкова изненадани, че се хвърлиха по очи на земята и допълзяха зад пикапа.
	— А сега да отидем и да поговорим с тях – каза Роби. – Дръж ги под око.
	Той се настани зад волана, а Рийл свали оптическия мерник и седна до него. Тя не откъсваше поглед от двамата мъже на хълма, докато Роби настъпи педала на газта и подкара със сто и трийсет километра в час. Държеше волана с една ръка, а с другата извади пистолета си и го стисна между коленете си.
	— Някакво движение? – попита той.
	— Още се крият зад пикапа и се чудят какво, по дяволите, става… Сега се качват… палят двигателя и потеглят… но… току-що разбраха, че две от гумите им са простреляни. Ама че идиоти! Трябваше първо да проверят гумите.
	— Това означава, че не са професионалисти.
	— Най-вероятно.
	Джипът описа широк завой и заизкачва стръмния склон. Когато стигна върха, Роби спря на пет-шест метра от пикапа. Двамата с Рийл изскочиха навън с пистолети, насочени към кабината, в която седяха смаяните мъже. Те бавно вдигнаха ръце.
	Роби им направи знак да излязат. Вратите се отвориха с проскърцване и двамата едва не се строполиха на земята.
	Единият беше по-възрастен, прехвърлил петдесет, с рунтава брада и обветрено лице. Носеше избелял гащеризон, прашни ботуши и кожен елек върху памучна риза.
	Другият бе двайсетинагодишен, слаб и жилав, среден на ръст. Беше облечен като своя спътник. Брадата му бе черна и гъста. Очите му бяха малки и приличаха на сиви речни камъчета.
	И двамата носеха пистолети в кобури. Роби им нареди да ги свалят, да ги хвърлят на земята и да ги изритат настрани. Мъжете се подчиниха безмълвно. До пикапа лежеше пушка с оптически мерник.
	Роби посочи пробитото предно стъкло на джипа.
	— Мисля, че ни дължите ново стъкло.
	Рийл измери с поглед младия мъж и каза.
	— Виждам, че си захвърлил пушката си на земята. Проявяваш неуважение към личното си оръжие. Нима щеше да офейкаш и да го зарежеш тук? – Отиде до пушката и я подритна. – Хубава оптика. Жалко, че е счупена – каза тя, настъпи я два пъти с крак и оптическият мерник се разпадна на части.
	— Какво правиш, по дяволите? – изкрещя младият мъж.
	Рийл го погледна отново.
	— Много просто. Вземам мерки никой да не стреля по мен с тази оптика.
	— Кои сте вие и защо стреляхте по нас? – попита Роби. 
	Младият мъж погледна възрастния си спътник, който отвърна:
	— Поздрав за добре дошли. Местен обичай.
	Рийл посочи простреляните гуми на пикапа.
	— Ето, отвърнахме на поздравите ви. Но тъй като стреляхте по федерални агенти, единствените хора, които ще поздравявате през следващите двайсет години, ще бъдат надзирателите в затвора, адвокатите и онези ваши съкилийници, които проявят желание да ви опознаят по-отблизо.
	Младият мъж помръкна.
	— Затвор ли имате предвид? – възкликна той. Възрастният мъж каза:
	— Чакайте малко! Не сме искали да навредим никому! Хлапето можеше да ви рани, ако искаше. То е отличен стрелец. Не мисля, че трябва да намесваме закона. Това е най-обикновено недоразумение.
	— Кои сте вие и защо стреляхте по нас? – повтори Роби. – По-късно ще обсъдим дали е недоразумение и трябва ли да намесваме закона. Опитате ли да ме излъжете отново, че това е представата ви за поздрав, с вас е свършено.
	Възрастният мъж се замисли и отвърна:
	— Аз съм Зики Донован. Ръсел е мой племенник. Живеем на три километра от тук. Работим като гидове на туристите. И още куп неща. Каквото е необходимо, за да свържем двата края.
	— Защо стреляхте по нас?
	— Ами, защото някой ни помоли да ви уплашим.
	— И кой е този някой?
	Донован поглади брадата си.
	— Не мога да кажа, без да наруша дадената дума.
	— Тази дума струва ли двайсет години във федерален затвор? – попита Рийл.
	— Вероятно не – призна Донован.
	— Тогава?
	— Името му е Роджър Уолтън.
	 
	 
	 
	15.

	 
	Роби се взираше в двамата мъже през решетките на арестантската килия. До него стоеше Валъри Малой.
	— Зики, разбираш ли каква глупост си направил? – попита тя по-възрастния мъж.
	Той я погледна и отвърна:
	— Да, по дяволите, сега вече разбирам.
	Ръсел стоеше до него, забил поглед в земята.
	— Откъде знаете, че именно Уолтън е казал да ги подплашите? – попита Малой.
	Зики посочи Роби.
	— Както му казах, той ни остави бележка в дома ми.
	— Да, разбрах, но…
	Роби я прекъсна:
	— Откъде знаете, че е бил Уолтън? След като дори не сте го видели.
	Зики разпери ръце.
	— Че кой друг може да бъде освен господин Уолтън? 
	Роби погледна Малой. Тя поклати глава и затвори очи за миг. Когато ги отвори, каза:
	— Зики, след като тези хора са колеги на Уолтън, много се съмнявам, че той ти е поръчал да ги подплашиш. Кога получи бележката?
	— Ами… видях я този следобед, но тъй като отсъствах няколко дни, може да е оставена и по-рано. А може и днес.
	— След като се появихме в града едва тази сутрин, съмнявам се, че някой ви е изпратил бележка с молба да подплашите хора, които още не са пристигнали – каза Роби.
	Лицето на Зики просветна.
	— Ей, знаеш ли, че си прав. Звучи напълно логично, синко.
	— Бележката споменава ли имената на двамата? – попита Малой.
	— Не, пишеше само, че ще се появят двама непознати, които ще търсят Уолтън. Доколкото разбирам, не смятате, че бележката е изпратена от самия Уолтън.
	— И вие стреляхте по тях само защото Уолтън те е помолил?
	— Към бележката бяха приложени петстотин долара в брой.
	— А някакво обяснение?
	— Пишеше, че било шега.
	— По това време не си знаел, че Уолтън е изчезнал, така ли? – продължи разпита Малой.
	— Не. Вече ви казах, че се върнах и заварих бележката. Казвате, че е изчезнал? Къде се е запилял?
	— Ако знаехме, нямаше да е изчезнал!
	Появи се Рийл и се присъедини към Малой и Роби, които стояха пред килията.
	— Познаваш ли Уолтън? – попита тя Зики.
	Зики вдигна рамене.
	— Да, но не мога да кажа, че го познавам добре. Доста затворен човек е.
	— Водил ли си го някога на риболов? – попита Роби.
	Зики поклати глава.
	— Не, изобщо не се нуждаеше от помощта ми. Та той е израснал тук. Познава района много добре. Но се засичахме от време на време. Ловеше риба в същите реки, на които ходим и ние. Понякога пиехме бира в бар „Костур“. Такива работи.
	— А познаваше ли го по времето, когато е живял тук?
	— Не. Той е доста по-стар от мен. Но помня, че беше страхотен спортист.
	— Познаваше ли родителите му?
	Зики поклати глава.
	— Бях съвсем малък, когато се самоубиха.
	— Разбрахме, че майка му е била неизлечимо болна. Смяташ ли, че това е била причината?
	Зики се замисли, после погледна Ръсел, който продължаваше да се взира в пода, и поклати глава.
	— Не знам, по дяволите. Както вече ви казах, тогава бях малък. – После лицето му грейна и той заяви: – Хей, може пък Уолтън да ги е убил, а после някой да е разбрал и да го е отвлякъл, за да го накара да си плати за стореното.
	— Добре, мисля, че приключихме тук – въздъхна отчаяно Рийл, обърна се към Малой и каза: – Двамата с Роби отивахме да проверим дома на Уолтън, когато тези идиоти откриха огън по нас. Ще отидем там сега.
	Малой изглеждаше изненадана от думите й.
	— Но… мислех, че сте тук, за да откриете Уолтън.
	— Готови сме да проследим всяка възможна улика – отвърна Рийл. – Защото в момента не разполагаме с нито една.
	— Шериф Малой – обади се Роби, – какво можете да ни кажете за Доктор Кинг и неговите апостоли?
	Преди тя да успее да отговори, Ръсел каза:
	— Брат ми е апостол.
	Всички го погледнаха. Рийл попита:
	— И какво мисли той по въпроса?
	Ръсел сви рамене.
	— Нямам представа. Вече не се прибира у дома.
	— А вашето мнение? – обърна се Роби към Малой.
	— Не нарушават закона, не създават проблеми и това е добре.
	— Чух, че никой не знае откъде идват парите, които покриват разходите около подобно начинание. Храненето и обличането на апостолите. Видях част от тях да пристигат в града с камион, закупен от армейските излишъци. Всичките бяха въоръжени. Самата вие споменахте, че живеят в нещо като лагер. Това струва пари.
	— Мисля, че получават дарения – обади се Зики.
	— Че каква сума може да се събере от дарения? – намръщи се Рийл.
	— Само казвам.
	— Отглеждат канабис – поясни Ръсел. – И го продават.
	— Откъде знаеш? – попита Рийл.
	— Виждал съм ги.
	Рийл се обърна към Малой.
	— Задръжте тези двамата за известно време. – После пристъпи към решетките и каза: – Стреляте ли по нас още веднъж, това ще е последното, което ще направите в живота си. Ясна ли съм?
	Зики я изгледа притеснено.
	— Вие ли простреляхте гумите?
	— Да. И мога да го направя от два пъти по-голямо разстояние. Но следващия път няма да се целя в гумите. – Рийл се пресегна през решетките и заби пръст в челото на Зики. – А точно тук.
	— Разбрах ви съвсем ясно, госпожо.
	 
	 
	— Толкова е равно! Да не повярва човек, че Скалистите планини са на един хвърлей от тук – отбеляза Рийл, докато пътуваха към родния дом на Синия.
	— Трудно ми е да повярвам на много неща – отвърна Роби. – Кой би могъл да наеме двама глупаци като Зики и племенника му, за да ни уплаши?
	— Почти всеки, когото срещнахме до момента – каза Рийл. – Като за начало Доктор Кинг и дружината му. После онези борци за превъзходството на бялата раса, с които още не сме се срещнали. Или скинарите. Не изключвам дори Малой и заместника й. Работата е там, че ние сме чужди елементи на това място, не познаваме никого, не знаем нищо. Нямаме представа какво се е случвало тук и може никога да не разберем. Синия може да е изчезнал заради някоя стара история още от детството му.
	— Не ми казвай, че си се вързала на онези глупости, които подметна Зики. Как Синия убил родителите си и сега някой искал да го накаже!
	— Разбира се, че не!
	— Тогава?
	— Казвам само, че не познаваме това място. Работим на сляпо. А това не е хубаво.
	— Но няма да е оправдание, ако не можем да открием Синия – възрази Роби.
	— Никога не съм твърдяла подобно нещо. Искам само да кажа, че трябва да съберем повече информация.
	— Всеки разговор с някой от местните ни носи повече информация.
	— Но не знаем дали ни казват истината или не. Когато стрелям, мога да отчета посоката и силата на вятъра, разстоянието до целта и всички останали фактори, които определят дали изстрелът ще бъде успешен. Защото моите инструменти не ме лъжат. Те ми дават фактите. А тук е различно. Много различно.
	— Това пак не е оправдание. Ние получихме заповед. Възложиха ни мисия. Трябва да се адаптираме и да я доведем до успешен край.
	Рийл го погледна и попита:
	— Добре, как ще се адаптираме?
	— И двамата умеем да наблюдаваме, Джес. Да слушаме, да чуваме всичко. Да разграничаваме истината от лъжата. Умеем да разчитаме езика на тялото, защото работата ни го изисква. Ще използваме всички тези умения и тук.
	Рийл отново впери поглед в пътя.
	— Добре, какво ще кажеш за Малой и Бендър? Нямаш доверие на местните сили на реда? Нима „Доктор“ Кинг не се изказа благосклонно за тях?
	— Както сам каза, не ги познаваме.
	— Добре. Малой не е тук достатъчно отдавна, за да се превърне в част от статуквото. За разлика от Бендър. Както и от сестра му и майка им. Не твърдя, че те са свързани с изчезването на Синия. Но не твърдя и че всичко, което ни казаха, е истина. Онзи тип, който искаше да се заяжда с мен в бара… Брус? Смятам, че той е човек, който не е имал бъдеще, преди да срещне Доктор Кинг. А ти какво смяташ за него? Нали каза, че се е държал като адвокат?
	Рийл не отговори веднага. Стискаше здраво волана със замислено изражение.
	— Много е хлъзгав, но определено е с всичкия си. Прилича на водач на някакъв смахнат култ, но самият той не е такъв. Трудно ми е да му дам определение. Заяви, че няма нищо общо с изчезването на Синия. Същото, което си чул и от онзи „апостол“. Мисля, че му вярвам. Наречи го интуиция, ако искаш.
	— Убедена ли си, че не си попаднала под влияние на проповедите му? – попита шеговито Роби.
	Тя го изгледа косо.
	— Разбира се, че ми завъртя главата – отвърна и примижа театрално.
	— Има нещо, което някой каза, и то звучеше нелогично…
	— Кое?
	— Не знам. Но е като песъчинка в цевта… тормози ме… пречи ми.
	— Помисли хубаво и ще се сетиш.
	Роби затвори очи и се облегна.
	Рийл го изгледа за миг, изражението й омекна, а в очите й се появи несигурност. Но после извърна глава и насочи цялото си внимание към пътя. Двете дупки в предното стъкло я накараха да си зададе въпроса дали към тях няма да полетят два нови куршума, които да попаднат в целта този път.
	 
	 
	 
	16.

	 
	Родният дом на Синия се оказа лишен от каквато и да било архитектурна оригиналност. Беше малка, ниска и невзрачна къща.
	Роби и Рийл стояха до своя джип и я оглеждаха.
	— Далече е стигнал – отбеляза Роби.
	— Винаги съм смятала, че Синия е роден в семейство на университетски преподаватели и е израснал в кампуса на някое елитно учебно заведение по Източното крайбрежие – призна Рийл.
	— Както сама отбеляза по-рано, истината е, че не знаем почти нищо за него.
	— Кой може да каже, че познава добре някого в наши дни? – отвърна Рийл.
	— Права си – съгласи се Роби, отиде до малкия гараж и надникна през прозореца. Беше празен. – Предполагам, че са извадили колата още когато са разследвали самоубийствата. – Той поклати глава. – не мога да си представя какъв ужас изживява човек, когато се връща у дома и открива, че родителите му сами са сложили край на живота си.
	— Това може би обяснява защо Синия не се е оженил.
	— Искал е да се ожени за Клеър – изтъкна Роби.
	— Вярно.
	Входната врата беше заключена. Роби извади инструментите си и я отключи за по-малко от минута.
	— Оставил е мебелите – каза Рийл.
	В дневната имаше канапе, два фотьойла и очукана масичка за кафе.
	Влязоха в кухнята. Чиниите и чашите стояха наредени по шкафовете. На една от стените бе окачена снимка на Скалистите планини.
	Роби завъртя кранчето на чешмата. Потече вода.
	— Сигурно в двора има кладенец, защото тук няма водопровод. Вероятно има и септична яма. Но водата изглежда чиста и прясна. Може би Синия е плащал на някого, за да поддържа къщата.
	Роби натисна един електрически ключ. Светна лампа.
	— Има и ток.
	— Явно редовно си е плащал сметките.
	Роби отвори вратата към гаража и двамата огледаха мястото, където би трябвало да е стояла колата с двете тела в нея.
	Качиха се по стълбите и влязоха в банята. Всичко в нея бе отпреди няколко десетилетия, но мивката и тоалетната работеха.
	В спалнята, в която надзърнаха, откриха легло и празен гардероб.
	— Изнесъл е дрехите – отбеляза Роби.
	— Няма мебели, а по стените няма снимки. Сигурно е взел и тях.
	Имаше само още една спалня. В нея имаше легло, а под леглото – голяма дървена кутия.
	Роби я измъкна и я постави на леглото. Отвори я и извади потъмнели от времето купи и медали.
	Всичките носеха името на Роджър Уолтън.
	— Бил е звезда в гимназията – каза Роби.
	Рийл оглеждаше спортните трофеи, без да крие изненадата си.
	— Нямах представа, че е бил спортист.
	В кутията имаше и тетрадка, пълна с вестникарски изрезки. Рийл я взе и я отвори. Пожълтелите й страници представляваха хроника на постиженията на младия Роджър Уолтън от Гранд, Колорадо.
	— Често се е появявал в местния вестник – каза Роби. – Писали са за спортните му постижения. На абитуриентската си вечер е произнесъл прощална реч от името на целия випуск… Избрали са го и за крал на бала. Бил е капитан на отбора по дебати… А тук пише, че е приет в „Станфорд“ с пълна стипендия.
	— Кога е намирал време за сън? – възкликна Рийл.
	— Не мисля, че спи и на стари години – отвърна Роби.
	— Защо според теб е оставил всички тези неща?
	— Не съм психоаналитик, но мисля, че това е опит да съхрани живота си тук. Искам да кажа, че животът му във Вашингтон е коренно различен от този. Може би така се е опитвал да намери някакъв баланс… Вероятно затова се е връщал. За да бъде по-близо до корените си.
	— Роби, той никога не говореше за живота си тук. Дори шефката на Управлението не подозира за тези неща. В противен случай щяха да ги включат в папката, която ни връчиха.
	— А ти говорила ли си с него за твоя живот? – попита той. – Аз например никога не съм обсъждал с него моя.
	— Така е. Но той очевидно е положил много усилия, за да се измъкне от това градче. Защо да не се гордее с постигнатото?
	— Може да е имал причина. Синия не правеше нищо без причина.
	Рийл посочи една снимка в тетрадката с изрезките.
	— А тя е била кралица на бала. Имената отдолу още се четат.
	Двамата впериха погледи в снимката на Клеър правена преди десетилетия.
	— Голяма красавица е била – отбеляза Роби. – Напълно разбирам защо се е влюбил в нея.
	— Е, чувствата им един към друг явно са имали някакви граници. Тя не е искала да замине, той не е искал да остане… Край на играта.
	Роби я изгледа с любопитство.
	— Просто така?
	— Просто така – отвърна Рийл, без да отмества поглед от него.
	Роби имаше чувството, че в случая не става въпрос само за Синия.
	В следващия момент чуха да се отваря входната врата, след което отекнаха стъпки. Някой беше влязъл в къщата. Двамата извадиха оръжията си. Роби посочи прозореца, след което пристъпи към вратата. Рийл надзърна навън.
	— Полицейска патрулка. Това е Малой.
	Миг по-късно я чуха да ги вика. Слязоха по стълбите и се срещнаха в дневната.
	— Открихте ли нещо? – попита Малой, докато се оглеждаше.
	— Стара тетрадка с вестникарски изрезки и куп спортни трофеи – отвърна Роби.
	— И нито следа от Роджър Уолтън – добави Рийл.
	— Той притежава имота и го поддържа, но Клеър Бендър не смята, че се отбива тук. Сигурно плаща на някой местен да се грижи за него – обясни Роби.
	— Не виждам какво общо има това със случая. Очевидно не е отвлечен от тук.
	Роби сви рамене.
	— Събираме информация. Не можем да отхвърлим възможността изчезването му да е свързано с някоя история от миналото му.
	— Нали не вярвате на онова, което Зики каза за… – започна Малой.
	Роби я прекъсна.
	— Не, не вярвам – заяви той и погледна към Рийл, защото именно тя бе повдигнала въпроса по-рано. – Възможно е да става въпрос за нещо съвсем друго. Уолтън е бил местна знаменитост, след което е постъпил в колеж и е направил кариера във Вашингтон. Може някой да му е завиждал. И десетилетия по-късно да е решил да излее злобата си. Случвало се е и преди.
	Малой се замисли, после отвърна:
	— Мога да проверя. Ще видя дали някой му има зъб. 
	Роби й подаде тетрадката.
	— Защо не започнете от тук? От гимназията.
	Малой взе тетрадката и погледна Рийл.
	— Къде сте се учили да стреляте?
	— Навсякъде, където имах тази възможност – отвърна рязко Рийл. – Дръжте онези двама глупаци зад решетките. За тяхно добро.
	След което излезе навън. Малой погледна Роби.
	— Винаги ли е толкова дружелюбна?
	— Трябва да я видите, когато не е в настроение.
	С тези думи си тръгна и той.
	 
	 
	 
	17.

	 
	Беше нощ, но Роби не можеше да заспи. И това започваше да се превръща в досаден навик.
	Седна в леглото, а накрая стана и отиде до прозореца. Докосна белезите на рамото и ръката си. И двете рани бяха заздравели до степен, която удовлетворяваше Управлението, макар Роби да подозираше, че след няколко десетилетия ще напомнят за себе си по начин, който няма да нарече „удовлетворителен“.
	Разтвори завесите и огледа потъналата в мрак главна улица на Гранд. Напомняше му за Кантрел, Мисисипи, родният му град край Мексиканския залив. В интерес на истината, Кантрел бе доста по-голям от Гранд, макар да служеше само за кратка спирка на онези, които пътуваха нанякъде. Там живееше баща му с Тайлър, полубрата на Роби. След случилото се, те бяха останали сами, възрастният му баща и малкото момче. Когато Роби се бе върнал в родния си град, бе открил тайни, които по-добре да бяха останали заровени в миналото.
	Синия, от друга страна, често бе посещавал градчето на своето детство. И по време на последното си завръщане тук бе изчезнал.
	Разликите са повече от приликите, отбеляза Роби. Възможно ли бе нещо в миналото на Синия да е причина за изчезването му? Дали то бе свързано със самоубийството на родителите му преди почти петдесет години? Но как бе възможно това? В смъртта им нямаше и следа от престъпление. Дали?
	По-рано през деня Роби бе изпратил в Управлението кодиран имейл с отчет за първия ден. Отговорът на Рейчъл Касиди бе кратък и ясен.
	Ровете по-дълбоко. Ускорете темпото.
	Беше права. Но когато ставаше въпрос за места като Гранд, нещата не ставаха толкова лесно. Кантрел също бе пазил тайните си дълго време.
	Той знаеше, че с всеки изминал ден шансовете им да открият Синия жив намаляват. Роби имаше малко приятели. Но Синия бе сред тях. Той винаги се бе грижил за него, когато Роби не се бе грижил за себе си. Дори само поради тази причина Роби никога нямаше да му обърне гръб.
	Отново насочи вниманието си към улицата. Чу боботенето на мотоциклет и присви очи на оскъдната светлина, която идваше от няколкото улични лампи. Мотористът изглеждаше толкова едър, че машината под него приличаше на детска играчка. Не носеше каска и когато премина през конуса от светлина, която хвърляше една лампа, Роби видя, че главата му е обръсната. Мотористът спря пред една врата, която се намираше през две сгради от бар „Костур“. Роби я бе забелязал преди. На нея бе окачена голяма табела „Влизането забранено“. Прозорците бяха потънали в мрак.
	Роби отиде до сака си, извади уреда за нощно виждане и погледна през него. Видя как мъжът чука на вратата. Изминаха две секунди и тя се отвори. От вътрешността на сградата се процеди светлина и Роби успя да огледа мъжа по-добре. Беше облечен целият в черно. Отстрани на темето му бе татуирана голяма свастика.
	Скинарите, предположи Роби. Запита се дали всички са едри като този тип, който според него бе висок над метър и деветдесет и тежеше към сто и четиресет килограма, все мускули при това.
	Успя да разгледа и човека, отворил вратата. Беше дребничка, двайсетинагодишна, с мека кестенява коса и красиви черти, които се сториха познати на Роби. Жената бе облечена с джинси и пуловер. Тя отстъпи встрани, пропусна мъжа и затвори вратата.
	Роби свали уреда за нощно виждане и почука с него по дланта си. Там ли живееше тази жена? Сградата нейна ли беше? На Роби тя му приличаше на изоставена.
	Погледна часовника си. Наближаваше един след полунощ. За късна среща ли ставаше въпрос? Но пък двамата не се бяха държали като двойка. Не се бяха прегърнали или целунали.
	Роби се облече набързо и напусна хотела през една странична врата, за да избегне рецепцията. Спря, ослуша се и се огледа. Не забеляза нищо, затова прекоси тихо улицата. Отиде при мотора и видя, че е „Харли Дейвидсън“, след което снима регистрационния му номер с мобилния си телефон. Вратата, през която бе влязъл мотористът, се намираше точно пред него. Роби обаче реши да влезе по друг начин.
	Заобиколи отляво по първата пряка, свърна надясно и подходи към сградата от задната й страна. Беше триетажна тухлена постройка с високи прозорци. Имаше задна врата. Роби предположи, че е заключена, и когато провери, установи, че е бил прав.
	Отстъпи крачка назад и огледа сградата. Никъде не видя да свети. А когато жената бе отворила вратата, отвътре се бе процедила светлина. Въпреки това прозорците бяха тъмни. Роби пристъпи към един от тях и го огледа. Стъклото се оказа покрито с черна боя.
	Той отстъпи крачка назад и отново огледа сградата. Това можеше да е свързано с изчезването на Синия, можеше и да не е свързано, но така или иначе, беше подозрително.
	Роби извади шперцовете си и се зае със задната врата. Ако тя беше свързана с аларма, винаги можеше да избяга. Опитът му да я отключи го изправи пред друга дилема. Топката на бравата се завърташе, но вратата не се отваряше. Дали не бе закована за рамката? Но пък предната врата си беше наред.
	Какво, по дяволите, е това място?
	Роби използва ножа си в опит да отвори един прозорец на партера. Отново не успя. Стиснал ножа между зъбите си, той стъпи на перваза и се набра. Откри почти невидими неравности и вдлъбнатини в тухления зид и се добра първо до втория етаж, а после и до третия. Предположи, че прозорците на втория етаж също са заковани, но на третия – едва ли. Достигна един прозорец, напъна рамката и с облекчение установите тя се плъзга нагоре.
	Роби се прехвърли вътре за миг, приклекна, остави очите си да се приспособят към по-наситения мрак в помещението и се ослуша. Не чу нищо. Изправи се и пристъпи внимателно, след което се отпусна с цялата си тежест. Подът не изскърца.
	Той извади пистолета си. Формално погледнато, бе извършил проникване с взлом и обитателите на сградата имаха законното право да го застрелят. Но Роби прецени, че си заслужава да поеме този риск, тъй като се чувстваше най-добре, когато вършеше опасни неща. Обичайните неща, които останалите намираха за нормални, го притесняваха повече.
	Стигна до вратата и я отвори бавно, за да провери доколко са смазани пантите. Излезе от стаята и огледа продълговатия тесен коридор. От двете му страни имаше врати, но всичките бяха затворени.
	Роби достигна стълбите. Бяха застлани с пътека, което беше добре, тъй като тя щеше да погълне звука от стъпките му. Спусна се на втория етаж, който се оказа огледален образ на третия.
	Тук вече светеше. Мотористът и жената бяха тук. Роби нямаше представа дали с тях има още някой. Реши да провери.
	И тогава над Гранд, Колорадо, се изсипа самият ад.
	 
	 
	 
	18.

	 
	Мотористът изтича в коридора. Беше едър и силен като професионален боксьор тежка категория. В ръката си държеше пистолет. Хукна към предния прозорец и се опита да огледа улицата.
	Жената остана вцепенена върху леглото в стаята, от която мъжът току-що бе излязъл. Беше по сутиен и бикини. Дрехите й лежаха на пода.
	Отекнаха изстрели, един куршум прониза входната врата, профуча покрай моториста и се заби в стената зад него. Той извика през рамо и жената се появи на прага на стаята, приклекнала ниско. Мотористът посочи стълбите. Тя кимна и хукна към тях, докато в същото време нови куршуми пронизаха вратата и се забиха в стените. Босите й крака отекваха по стъпалата и тя стигна втория етаж за миг.
	Където се сблъска с Уил Роби. Понечи да изпищи, но той й показа значката си и постави пръст пред устните си.
	— Какво става там долу? – попита Роби, докато край моториста продължаваха да летят куршуми.
	Мотористът обаче бе започнал да отвръща на огъня, през един счупен прозорец.
	— Нямам представа. Чух изстрели…
	— Коя си ти? Какво е това място?
	— Аз… аз съм Шийла.
	— А мъжът долу?
	— Люк.
	— И кой е Люк?
	— Един познат.
	— Люк със свастиката на главата е просто един познат? – Роби огледа полуголата жена. – Защо си се съблякла? Това да не е някакъв бардак?
	— Ние… аз не съм проститутка!
	Огънят се усили.
	По стълбите отекнаха стъпки. Люк се добра до втория етаж.
	— Кой си ти, по дяволите? – изрева той, като видя Роби.
	Опита се да насочи пистолета си към него, но Роби го обезоръжи с ритник в китката.
	— Копеле мръсно! – изкрещя Люк.
	След което се приведе напред и отпусна ръце край тялото си.
	Побойник, помисли си Роби. Добре, ще видим…
	Люк се хвърли към него, но Роби без усилие направи крачка встрани. А после стовари лакътя си в основата на врата му, като завъртя тялото си в момента на удара, за да вложи повече сила и скорост. Роби усет как лакътят му се забива в гръбнака на Люк, в резултат на което едрият мъж изохка и падна на колене. Роби му нанесе удар с коляно в брадичката, счупи му два зъба и го просна по гръб. Накрая се наведе и заби юмрук в носа му. Главата на Люк се удари в пода и отскочи. Той простена и изгуби съзнание.
	— Мръсник!
	Жената скочи на гърба на Роби. Отне му точно две секунди да се отърве от нея, да я просне на земята и да я притисне там с крака си.
	— Пусни ме! По дяволите! Пусни ме! Люк!
	Роби не обърна внимание на виковете й, извади спокойно телефона си и натисна един бутон.
	Рийл вдигна още след първото позвъняване.
	— Чу ли изстрелите? – попита тя.
	— Аз съм в епицентъра на престрелката.
	Роби й обясни ситуацията с две кратки изречения и й даде инструкции.
	— Разбрано – каза Рийл.
	Следващото позвъняване на Роби бе до Малой. Събуди я и й каза какво става.
	— Ще дойда колкото се може по-бързо – отвърна тя. Роби чу шляпане на боси крака по пода и отваряне на чекмедже. – Но ще ми трябват двайсет минути.
	— Всичко ще приключи много по-рано – каза Роби, затвори телефона и погледна Шийла. – Стига си пищяла, опитвам се да те спася.
	— Махни си крака от мен! – изкрещя тя.
	Роби насочи пистолета си към нея.
	— Престани да крещиш!
	Тя замръзна.
	— Не ставай! – нареди й Роби.
	Той вдигна крака си, отиде до един счупен прозорец на втория етаж и видя шестима мъже пред сградата. Всичките държаха пистолети или пушки. Очевидно се канеха да я щурмуват.
	— Аз съм федерален агент – извика той. – Имате една минута да напуснете града. След това не гарантирам вашата безопасност.
	Един мъж, по-едър и по-възрастен от останалите погледна към него.
	— Нямаш никаква власт в този град!
	— Шерифът ще дойде всеки момент.
	— Че кой го е грижа, по дяволите? – отвърна и думите му предизвикаха смях у останалите.
	Роби извади уреда за нощно виждане и го насочи към едрия тип. Сепна се от това, което видя. Онзи също имаше свастика на главата. Нима ставаше въпрос за вътрешна свада между скинари?
	— Имате трийсет и шест секунди – обяви Роби.
	— Така ли? Здравата си загазил, тъпако! – извика мъжът и стреля по прозореца.
	Останалите последваха примера му. Роби вече бе отстъпил доста назад, така че куршумите не го достигнаха. Започна да отброява наум секундите.
	Рийл вече бе заела позиция на прозореца на хотела.
	Роби подмина изпадналия в безсъзнание Люк и влезе в спалнята, където Шийла седеше, свита на земята. Той дръпна чаршафа от леглото и го наряза с ножа си по дължина. С част от ивиците завърза Люк, а от останалите сплете въже. Отиде до горния етаж, отвори прозореца, през който бе влязъл, завърза единия край на въжето за леглото и спусна другия през прозореца. После заведе Шийла до стаята на третия етаж.
	— Да вървим – каза Роби.
	Тя го погледна ужасена.
	— Страх ме е от високо! Мога да падна!
	— Предпочиташ куршумите ли?
	Шийла като че ли схвана какво се опитва да й каже Роби. Погледна полуголото си тяло и попита:
	— Мога ли да се облека?
	Роби свали якето си.
	— Използвай това! И побързай!
	Тя го облече и дръпна ципа.
	— Не мисля, че съм достатъчно силна, за да се спусна по стената.
	— Тогава ще те нося.
	— Какво?
	Роби я хвана за ръката и я дръпна зад себе си.
	— Качи се на гърба ми. Ръцете на раменете ми, краката на кръста ми. Действай!
	— А онези отвън?
	— Ще бъдат достатъчно заети през следващите няколко минути.
	Роби преброи наум, докато чу първите изстрели от пушката на Рийл.
	— Да вървим.
	Шийла се качи на гърба му, сграбчи здраво раменете му и обви крака около кръста му. Той тръгна към прозореца.
	— Готова ли си?
	— Да – каза тя със задавен от уплаха глас.
	— Всичко ще бъде наред, докато се държиш за мен – успокои я Роби. – Аз мога да се справя и ти можеш да се справиш. Нали, Шийла?
	— Да.
	— Не гледай надолу и не си затваряй очите.
	Роби хвана здраво въжето и се прехвърли през прозореца. Усещаше с гърба си как сърцето на Шийла тупти силно. Спусна се, стиснал въжето и опрял крака в стената, с които да забавя инерцията. Накрая стъпалата му докоснаха земята и той каза:
	— Добре, долу сме. Можеш да слезеш от мен.
	Шийла се спусна внимателно от гърба му.
	Откъм улицата отекнаха нови изстрели. Роби посочи зад себе си.
	— Тичай натам и не спирай поне една минута! Става ли? После се скрий някъде и не мърдай. Ще дойда за теб, когато всичко това приключи.
	— Господине… но те са много повече.
	— Вече не! Върви!
	Шийла се обърна и хукна. Роби тръгна надясно и заобиколи съседната сграда. Надзърна зад ъгъла и видя, че нападателите са намерили прикритие зад две коли. Предположи, че именно с тях са пристигнали в града. Отвръщаха на огъня, който идваше от хотела.
	Роби позвъни на Рийл.
	— Добре ли си? – попита тя.
	— Да – отвърна Роби и й съобщи позицията си. – Аз съм викачът, който вдига дивеча, а ти си ловецът, който го отстрелва. Цели се ниско, не искам да убиваме никой от тези задници, че после ще трябва да пишем обяснения.
	— Разбрано.
	— Извади колите от строя.
	— Разбрано.
	Роби прибра телефона и прикрепи оптическия мерник към пистолета си. Прицели се и откри огън. Куршумите му се забиха в ламарините на колите.
	В резултат на това сред скинарите настъпи същински хаос. Очевидно не бяха опитни бойци, защото истинските войници не изпадат в паника, когато се озоват под кръстосан огън. Скинарите започнаха да стрелят безразборно и да тичат във всички посоки. А Рийл не пропускаше и най-малката възможност за стрелба и ги покосяваше един след друг.
	След секунди и шестимата лежаха на земята, стиснали простреляните си прасци или глезени, и виеха от болка. Рийл насочи вниманието си към колите и простреля по две гуми на всяка от тях. За всеки случай пусна по един куршум и в радиаторите, после в предните стъкла, а накрая изстрелите й откъснаха воланите от таблата.
	Роби, който продължаваше да се крие в сенките, извика:
	— Полицията ще пристигне всеки момент. Ако хвърлите оръжията си, легнете на земята и сключите пръсти на тила си, ще ви бъде оказана първа помощ. В противен случай ще оставим кръвта ви да изтече.
	Мъжете захвърлиха оръжията си, проснаха се на земята и сложиха ръце на тила си. Роби излезе иззад ъгъла и под прикритието на Рийл и нейната пушка пристъпи към налягалите нападатели. Докато връзваше китките им с кабел, отнесе куп ругатни.
	По-възрастният мъж, с когото бяха разменили няколко реплики по-рано, му се закани:
	— Мъртъв си, мръснико!
	— Нещо си се объркал – отвърна Роби.
	 
	 
	 
	19.

	 
	Това несъмнено бе най-вълнуващото събитие в Гранд от десетилетия насам.
	Малой пристигна с разпасана униформена риза и развързани връзки на обувките, но с мрачно изражение и готов за стрелба пистолет.
	Рийл и Роби вече бяха превързали раните на мъжете с помощта на комплекта за първа помощ, който тя бе взела от хотела. Линейките вече пътуваха към мястото, за да отведат пострадалите в болницата, която се намираше на един час път.
	Дерик Бендър се появи пет минути след шефката си.
	Люк, който вече се бе свестил, излезе навън, за да излее гнева си срещу мъжете, които се бяха опитали да го убият. Малой сложи край на виковете му, когато го закопча с белезници и го качи в колата на Бендър. Роби и Рийл видяха, че Малой казва нещо на Люк и не изглежда никак доволна.
	Когато се появи щатската полиция, представена от четири ченгета с хъмви, нещата станаха далеч по-интересни. Скинарите обвиниха Роби и Рийл, че първи са открили огън по тях, а те са отвърнали при самозащита. Полицаите разпитаха и Люк, който заяви, че Роби е проникнал незаконно в сградата и го е ударил, когато той го е попитал какво прави там.
	Докато щатските полицаи провеждаха разпити Роби и Рийл отведоха Малой и Бендър настрани.
	— Каква е тази сграда? – попита Роби.
	— Беше туристическа спалня – отвърна Малой – или поне трябваше да бъде. Но после се сдобихме с хотел и плановете на собствениците се провалиха, свършиха парите, проектът фалира. Сградата е собственост на банката, но от време на време в нея влизаха разни хора и я използваха за определени цели.
	— Имате предвид, място за секс – каза Рийл.
	— Освен всичко останало – поясни Малой. – Докато не сложих край на тази практика. Заключих я здраво и поставих надпис „Влизането забранено“.
	— Е, не сте я заключили достатъчно здраво. Вътре с Люк имаше една жена, Шийла. Тя се спусна през прозореца с мен. Дадох й якето си, защото беше полугола. Казах й да се отдалечи на няколко преки и да изчака да я потърся. Но открих якето си, а от Шийла нямаше и следа.
	Рийл погледна Малой.
	— Коя е Шийла?
	— Не познавам никаква Шийла. Опишете ми я.
	Роби го направи. Малой въздъхна отчаяно, когато Бендър се намръщи и възкликна:
	— По дяволите, Валъри, това ми прилича на сестра ти!
	Роби и Рийл впериха погледи в Малой.
	— Сестра ви? – възкликна Рийл. – Нали казахте, че името й е Холи? Защо се е представила като Шийла?
	— Нямам представа. Може би не е искала да откриете истинската й самоличност заради цялата тази история.
	— Разбрахме, че сестра ви е имала проблем с наркотиците и е преминала през рехабилитация. И че вероятно това е причината да дойдете тук. Вярно ли е?
	Малой се облегна на предницата на автомобила си и разтри очи.
	— Холи беше глезеното дете в семейството. Дойде тук преди пет години. Заяви, че иска да живее сред природата. Да избяга от цивилизацията. И от семейните очаквания.
	— Какви бяха тези очаквания? – попита Роби.
	— Холи завърши Масачусетския технологичен институт с пълно отличие. Беше блестяща студентка. Получи две предложения за работа – едното от НАСА, другото от „Гугъл“. Отхвърли ги и дойде в това забравено от Бога място.
	Роби погледна Бендър, за да види реакцията му на неласкавото определение на родния му град, но изражението на заместник-шерифа не се промени. Сигурно не го чуваше за пръв път.
	— Нервен срив? – попита Рийл. – Преумора?
	— Предполагам, макар никога да не е проявявала симптоми за това по време на следването. Но веднага щом взе дипломата, заряза всичко.
	— Споменахте, че е дошла тук преди пет години. А вие сте се преместили неотдавна.
	— Имах свой живот в Ню Йорк, имах кариера. А и смятах, че Холи преминава през някаква житейска фаза и че щом подреди мислите си, ще се върне към реалността. С течение на времето започнах да осъзнавам, че това няма да се случи. Затова реших да дойда тук и да видя какво, по дяволите, става.
	— Направихте ли го? – попита Рийл.
	— Заварих история, която едва ли ще ви изненада. Холи беше брилянтна в академично отношение и безкрайно глупава в житейско. Забъркала се с разни типове, пристрастила се към наркотиците, направила куп глупости, за да намери пари за дрога, прекарала известно време в затвора… Когато пристигнах в града, я заварих зад решетките. Отидох й на свиждане, уредих да й намалят присъдата и преди три месеца я освободиха условно. Изкара рехабилитацията, за да се изчисти от дрогата, и си дойде преди няколко дни. Тъкмо се канех да я измъкна от това място, когато тя просто изчезна.
	— Кога се случи това?
	— Взех я от клиниката, откарах я у дома, отидох на работа и като се върнах, не заварих нито нея, нито куфара й.
	— Изчезнала е като Уолтън, така ли? – попита Роби
	— Не, нищо подобно. Беше оставила бележка. Познавам почерка й, разбрах, че е от нея. Благодареше за всичко, но заявяваше, че не може да се върне в Ню Йорк. Било твърде натоварващо. Пишеше още, че се чувства добре и възнамерява да продължи напред.
	— А в крайна сметка се свързва със скинар на метри от службата на сестра си – каза Рийл.
	— Познавала ли е този Люк от по-рано? – попита Роби.
	— Защо се интересувате? – каза недоверчиво Малой.
	— Поради две причини. Беше полугола и правеше или се канеше да прави секс с Люк. Второ, видях ви да говорите с него, преди да го качите в патрулната. От поведението ви съдя, че не се срещате за пръв път.
	Малой въздъхна отново.
	— Когато видях Люк тази вечер, реших, че може да знае къде е Холи. Той обаче не ми каза нищо. – Тя помълча и продължи: – Наистина мислех, че е заминала някъде далече. Молех се да го е направила. – Малой погледна Роби и попита: – Тя… стори ли ви се надрусана?
	— Не. Изглеждаше съвсем нормално. Което означава, че спи напълно доброволно с този скинар. Честно казано, не знам кое е по-лошото.
	— По дяволите! – измърмори Малой. – Явно е взела ключа за туристическата спалня, докато живееше при мен. Обзалагам се, че така е влязла вътре.
	— Защо го е направила? – попита Роби.
	— Вероятно е решила, че й е нужно скривалище за известно време… докато замине. Трябва да я открия.
	— Както ви казах, тя е полугола. Не мисля, че ще стигне далече.
	Малой погледна Бендър.
	— Ще довършиш ли тук?
	— Да, разбира се.
	Тя се качи в колата си и потегли рязко в посоката, в която за последно бе забелязана сестра й. Когато прахолякът след нея се разсея, един от щатските полицаи дойде при Роби и Рийл.
	— Ситуацията, общо взето, е от типа „той каза, тя каза“ – започна ченгето.
	Беше четиресетинагодишен, висок и слаб, с големи бакенбарди.
	— Добре, аз пък ви казвам следното – отвърна Роби. – Тези типове дойдоха, за да убият мъжа, който сега седи в патрулката на заместник-шерифа. Бях в сградата по същото време, защото видях нещо подозрително и влязох да проверя. Скинарите откриха огън. Другият отвърна. Спуснах се през отворения прозорец на третия етаж заедно с жената, която избяга. После с партньорката ми влязохме в престрелка с нападателите. Представихме се и им дадохме възможност, при това на няколко пъти, да оставят оръжията и да се предадат, но те отказаха.
	— Тяхната версия е различна. Твърдят, че просто минавали през града, а вие сте открили огън по тях.
	— Ако направите анализ на изстрелите, особено на тези, насочени към вратата и сградата, ще установите, че лъжат – ядоса се Рийл. – Ние сме федерални агенти. Те са отрепки. На кого ще повярвате?
	Полицаят изглеждаше засегнат от думите й.
	— Не желая да споря с вас. Ще ги ескортираме до болницата, където ще останат за лечение. Но може да се наложи да ги освободим, ако не получим доказателства, че са нарушили закона.
	— Разговаряхте ли с Люк? Онези типове дойдоха, за да го убият.
	— Той отказва да говори с нас.
	— Ама че изненада! – възкликна Рийл.
	— Казвам ви само как виждам нещата – отвърна щатският полицай. – И ви предупреждавам да стоите нащрек. Независимо че сте федерални агенти.
	— Значи вземате тяхната страна? – попита Роби.
	Полицаят понижи глас:
	— В случай, че не сте забелязали, тези отрепки са много повече от нас. Момчетата, които доведох тази вечер, са целият дежурен екип в тази част на щата.
	Роби погледна останалите трима полицаи.
	— Разбирам дилемата ви.
	Полицаят кимна, погледна Рийл и се отдалечи. Роби се обърна към нея:
	— Добра стрелба.
	— От какво разстояние? Двайсет метра? Когато дойде денят, в който да не мога да попадна в целта от десет пъти по-голямо разстояние, ще помоля някой да застреля мен.
	Тя също се отдалечи и остави Роби сам насред центъра на Гранд.
	Той облече якето си и пъхна ръце в джобовете. Пръстите му докоснаха лист хартия. Роби го извади.
	Оказа се бележка, която привлече цялото му внимание.
	 
	Съжалявам за господин Уолтън.
	 
	 
	 
	20.

	 
	— Не знам какво да ви кажа, агент Роби – започна Малой. – Нямах представа, че сестра ми е познавала Уолтън.
	Беше на следващата сутрин. Роби и Рийл седяха срещу Малой в шерифската служба.
	Малой продължи:
	— Освен това не мога да правя категорични изводи на базата на тази бележка. Всички в града знаят, че Уолтън е изчезнал. И че вие го търсите. Може да е имала предвид тъкмо това – съжалява, нищо повече.
	— Ако тя е написала бележката – уточни Роби.
	— Какво искате да кажете?
	— Когато е избягала. Холи е била полугола – отговори Рийл. – Роби не е носил в якето си лист или химикалка. Сестра ви трябва да се е срещнала с някого, който да й ги осигури. И трябва да го е направила бързо, защото Роби я потърси и откри якето си малко след бягството й. Възможно е този човек да е написал бележката. С печатни букви. Можете ли да потвърдите, че това е почеркът на сестра ви?
	— Не… Но с кого може да се е срещнала?
	— Това е вашият град, вашата сестра. Вие ни кажете – отвърна напрегнато Рийл.
	— Не знам какво да ви кажа, освен че не разполагам с отговорите, които търсите.
	— Снощи щатският полицай заяви, че вероятно няма да задържат скинарите – обади се Роби. – Не разполагали с доказателства, всичко се свеждало до голословните твърдения на двете страни. Но според мен той се страхува от онези типове.
	— Вижте какво, щатските ни колеги са добри ченгета, способни да проявят не по-малко смелост от всеки друг в униформа. Но те са несравнимо по-малобройни и по-зле въоръжени. Между другото, Люк Милър вече е на свобода. Нямахме причина да го задържим. Сами казахте, че те са се опитали да го убият. Следователно става въпрос за самоотбрана.
	— А знаем ли защо се опитаха да убият един от своите? – попита Рийл.
	— Не твърдя, че познавам вътрешните им взаимоотношения, но от време на време се случва нещо, което провокира чистка в редиците им. Предполагам, че Люк е сгафил по някакъв начин.
	— Защо е дошъл в града да се срещне със сестра ви? Трябва да са се уговорили предварително.
	— Не мога да попитам Холи – сви рамене Малой. – Люк няма да каже нищо.
	— Срещали ли са се на това място и преди?
	— Не, доколкото ми е известно.
	— Защо сестра ви изобщо се вижда с него?
	— Имаха връзка преди.
	— Холи била ли е част от скинарите?
	— Не, тя не е такава. Но беше объркана и очевидно Люк е проявил внимание. Влюбиха се, ако човек като Люк е способен на подобни чувства. Честно казано, не го познавам.
	— Някой е знаел, че той ще дойде в града, за да се срещне с Холи – отбеляза Роби.
	— А вие какво правехте там? Така и не ми казахте.
	— Забелязах нещо подозрително и реших да проверя.
	— Всичко това е много интересно, но няма нищо общо с причината да дойдем тук – обади се Рийл. – Не ме интересуват романтичните увлечения на сестра ви. Тук сме, за да открием Уолтън. Бележката от сестра ви ме навежда на мисълта, че би могла да разполага с информация за случилото се с него. А това означава, че трябва да я намерим. Имате ли представа къде може да е?
	— Ако знаех, щях да ви кажа – отвърна рязко Малой. – Снощи я търсих, но не я открих никъде. Разговарях с нейни познати… ходих на места, където е отсядала преди… Нищо.
	— Следователно Холи изчезва, появява се и отново изчезва. Ей тъй, изневиделица – каза Роби.
	— Така изглежда – сопна се Малой. – Държа да знаете, че искам да я намеря не по-малко от вас.
	Рийл впери поглед в нея.
	— Надявам се това да е истина. Защото, ако не е, здравата сте загазили!
	— Не се опитвайте да ме сплашите, агент Рийл. Не се плаша толкова лесно.
	— И друг път съм го чувала.
	— Казахте, че сте й осигурили лечение – намеси се Роби. – Къде е проведено то?
	— В клиника на около час от тук.
	— Дайте ни адреса.
	— Защо? Тя вече не е там.
	— Просто ни дайте адреса. И имената на хората, които са я лекували.
	Десет минути по-късно Роби и Рийл пътуваха към клиниката.
	— Какво мислиш? – попита Рийл, докато Роби шофираше.
	— Мисля, че трябва да открием някоя сериозна следа. Права си, всичко, с което се сблъскахме дотук, няма нищо общо с причината да дойдем в Гранд. – Роби помълча и добави: – Докато не се окаже, че има нещо общо.
	— Май не разбирам какво се опитваш да кажеш.
	— Някой е пъхнал онази бележка в джоба ми. Може да е била Холи, но може да е бил и някой, с когото тя се е срещнала. Струва ми се, че думите й могат да бъдат тълкувани като знак, че знае какво се е случило със Синия и съжалява за това. Което означава, че това е следа и трябва да я проучим.
	— Смяташ ли в такъв случай, че Синия е мъртъв? 
	Роби я погледна.
	— Както ти казах и преди, не, но знаеш, че не бива да изключваме подобна възможност.
	— Да, знам.
	— Той ми каза, че не става въпрос за късмет.
	Рийл се извърна рязко към него.
	— Какво?
	— Моята мисия в Лондон. Синия ми изпрати имейл. Искал да ми пожелае късмет, но нямало да го направи, защото в подобни случаи не ставало въпрос за късмет.
	Рийл си пое дълбоко дъх.
	— Какво има? – попита Роби.
	— Синия ми изпрати абсолютно същия имейл, преди да замина за Ирак.
	Роби кимна.
	— Искал е да ни окуражи. Не забравяй, че той ни се притече на помощ в Мисисипи.
	— Заради теб, Роби. Аз бях там само защото Синия ми нареди да разчистя твоята бъркотия.
	— Мислех, че си дошла доброволно.
	— Сгрешил си. Изпълнявах заповеди. Както, между впрочем, и двамата сме обучени да правим.
	— Невинаги си изпълнявала заповеди, Джес. Не толкова отдавна стреляше по хора, които не ти бе наредено да убиваш. Тогава аз дойдох, за да разчистя твоята бъркотия.
	— В такъв случай сме квит.
	— Така излиза – отвърна Роби.
	 
	 
	 
	21.

	 
	— Изписахме я преди няколко дни – каза Бренда Фишбо. – Сестра й дойде да я вземе. Лечението й тук приключи. Не съм я виждала от тогава.
	Роби и Рийл седяха в кабинета на директорката на клиниката, в която Холи Малой бе лекувала зависимостта си от наркотиците.
	— Когато я попитах за името й, тя се представи като Шийла – каза Роби.
	— Да, от време на време се представяше като Шийла – потвърди Фишбо. – Предполагам, че е някакъв защитен механизъм. Когато постъпи тук, се отнесе с голямо подозрение към всички. Дори бих определила поведението й като параноично – добави тя. – Остана при нас около три месеца. Както споменах, премина през цялата ни програма и я завърши успешно. Или поне така смятахме.
	— Може да е останала чиста… да не е докосвала наркотици. Когато я видях, определено не беше надрусана, но беше в компанията на един скинар.
	Фишбо кимна тъжно.
	— Люк Милър. Често й идваше на свиждане.
	— Разбрахме, че се познават от преди – каза Рийл.
	— Да. Холи постъпи при нас доброволно, макар лечението да бе част от условията по предсрочното й освобождаване. Не можехме да й попречим да разговаря с Милър. Всъщност сестра й я включи в нашата програма.
	— Все ми се струва, че общуването със скинари би могло да отмени условното й освобождаване – отбеляза Роби.
	— Милър няма криминално досие.
	— Знаем – отвърна Роби. – Снимах регистрационната табела на мотора му. Проверихме го. Чист е. Като изключим обстоятелството, че общува с много опасни типове.
	— Честно казано, не мисля, че Люк е неонацист. Просто обича татуировките и моторите, стреми се да принадлежи към някаква общност.
	— Може и да сте права предвид обстоятелството, че приятелите му се опитаха да го убият снощи – отвърна Рийл.
	— Мисля, че той обича Холи – изрече бавно Фишбо. – Искам да кажа, че се отнасяше към нея с голяма загриженост… непрекъснато питаше как върви лечението й.
	— Две влюбени гълъбчета – подхвърли саркастично Рийл.
	Фишбо я погледна.
	— Животът по тези места не е никак лесен. Хората тук държат на своята независимост и са свикнали да разчитат на себе си, а не на държавата. Затова се присъединяват към групи, които споделят убежденията им. Понякога това е добре, друг път – не толкова. В случая със скинарите определено не е добре. Но ако искате да чуете моето мнение относно Люк и Холи, ще кажа, че те са две изгубени души, които търсят нещо. Нищо чудно да са го открили един в друг.
	— Защо тогава не се оженят и не заживеят щастливо? – възкликна Рийл и хвърли към Роби поглед, който той не забеляза.
	— Може да са планирали точно това. Но Люк не би могъл да се ожени, докато е със скинарите. Те не биха му позволили. А и се съмнявам, че той би позволил Холи да доближи тяхната шайка. Те създават само проблеми.
	— Може заради това да са го погнали – каза Роби. – Защото им е заявил, че ги напуска, за да започне нов живот с Холи.
	— Звучи логично – обади се Рийл. – Жалко, че не знаем къде да ги открием, за да ги попитаме. Полицията освободи Люк и той изчезна безследно.
	— Някой друг посещавал ли е Холи? – попита Роби.
	— Сестра й Валъри идваше редовно. Две нейни приятелки… И наблюдаващият условията на предсрочното й освобождаване, разбира се… Но Люк идваше най-често. Изчакайте да проверя дали е имала и други посетители. Пазим имената им в архива.
	Фишбо се извърна към компютъра си и затрака по клавиатурата.
	— Да, имала е още един посетител – обяви тя и впери поглед в името на екрана. – Роджър Уолтън.
	Рийл и Роби се напрегнаха.
	— Кога е идвал? – попита Рийл.
	Фишбо въведе още няколко команди и обяви:
	— Дошъл е само веднъж.
	— Кога е било това?
	— Преди пет дни.

 	— Малко преди да изчезне. Разговаряхте ли с него?
	— Разменихме няколко думи. Останах с впечатлението, че добре познава района. Когато го попитах дали е така, той отговори, че е роден в източната част на Колорадо.
	— Спомена ли защо иска да говори с Холи? – попита Роби.
	— Каза, че е неин приятел и иска да види как е. Холи не възрази срещу посещението му.
	— Разговорите тук следят ли се по някакъв начин?
	— В стаята за свиждане винаги присъства човек от персонала, защото това е част от задължителните процедури, но не записваме разговорите, ако това имате предвид.
	— Някой друг говорил ли е с Уолтън?
	Фишбо се замисли за миг.
	— Вероятно дежурната сестра. – Тя въведе няколко команди и обяви: – Лора Бойд. Възможно е тя да е разговаряла с него.
	— Можем ли да се срещнем с нея? – попита Рийл.
	— В момента е на смяна. Сега ще я повикам. 
	Срещнаха се с Бойд в един празен кабинет. Жената се оказа на около петдесет, нисичка и набита, с прошарена кестенява коса и будни зелени очи.
	— Бренда спомена, че се интересувате от Холи Малой.
	— Точно така – кимна Роби. – Тя е имала посетител на име Роджър Уолтън.
	— Да. Посети я неотдавна. Съпроводих го вътре, след което двамата с Холи разговаряха. Побъбрихме си, докато вървяхме по коридора, и после, докато чакахме Холи. Оказа се интересен човек. От краткия ни разговор съдя, че е високообразован и е пътувал много. Споменах, че се каня да отида на екскурзия в Южна Африка, и той ме посъветва къде да отседна и какво да правя там.
	— А каза ли защо иска да се види с Холи? – попита Роби.
	— Представи се като неин приятел. Или като приятел на приятел. Не си спомням точно.
	— Да приемем, че Уолтън се е представил като приятел на приятел – каза Роби. – Защо Холи ще се съгласи да разговаря с него, след като не го познава лично?
	— О, разбирам какво имате предвид. Би трябвало да спомене каква е връзката, в противен случай Холи би могла да откаже да се срещнат, нали така?
	— Точно така – потвърди Роби.
	— Да, сега като се замисля, Уолтън наистина спомена, че е приятел на неин приятел.
	— А каза ли името му? – попита Рийл.
	— Една секунда… ей сега ще се сетя…
	Роби и Рийл наблюдаваха напрегнато сестра Бойд.
	— Да! Сетих се! Каза, че двамата с Холи имали общ приятел. Когато споменах името му пред Холи, тя каза, че ще се срещне с Уолтън.
	— Не ни дръжте в напрежение – подкани я рязко Рийл.
	— Името му беше Джей Си Пери.
	 
	 
	 
	22.

	 
	— Трябваше да се сетим в самото начало! – възкликна ядосано Роби, докато се връщаха в Гранд.
	— Какво да се сетим? – попита Рийл.
	— Че в този Пери има нещо гнило.
	— Защо?
	— Защото казал на Малой, че се е отбил в хижата на Синия, за да ходят на риболов. Щял да му бъде гид. Така научил, че е изчезнал.
	Рийл веднага разбра какво има предвид Роби.
	— А поне двама души ни казаха, че Синия не се нуждае от гид, защото отлично познава района.
	— И един от тях е Зики Донован. Самият той е гад и би трябвало да е наясно с тези неща. За това несъответствие говорих по-рано. Защо Пери ще лъже, че е гид на Синия? Защо ще иска от него да посещава Холи Малой?
	— Трябва да го намерим и да го попитаме.
	Роби извади телефона си и набра Малой.
	— Трябва да говорим с Джей Си Пери. Къде живее?
	— Научихте ли нещо в клиниката?
	— Можете ли просто да ми дадете адреса?
	Тя му го каза и Роби затвори. Рийл го погледна.
	— Струва ми се, че изключваш шерифката от нашето разследване.
	— В момента искам да изключа абсолютно всички освен теб и мен. Нещата са твърде объркани и не знаем на кого можем да имаме доверие.
	— Да се надяваме, че този Пери ще хвърли повече светлина върху ситуацията. Но се съмнявам, че можем да му имаме доверие. Защо според теб е ходил в хижата на Синия?
	— Може би, за да види как е.
	— И ако е открил, че е изчезнал? – продължи Рийл.
	— Би трябвало да се уплаши за собствената си кожа.
	Четиресет и пет минути по-късно спряха пред къщата на Джей Си Пери. Приличаше на всички къщи наоколо, изолирана и труднодостъпна.
	Изкачиха нисък хълм и тя се появи пред тях, сглобена от греди, дъски и парчета талашит, които сякаш бяха събирани от сметище. Самата къща бе заобиколена от селскостопански постройки. Зад оградата кудкудякаха кокошки, а изпод предната веранда изпълзя куче, което ги посрещна с лай. Под един навес бе паркиран потънал в прах пикап.
	Роби изключи двигателя и двамата с Рийл слязоха от джипа.
	Кучето заръмжа заплашително. Роби постави ръка на пистолета си, а Рийл приклекна и повика кучето. То я приближи предпазливо, но след като видя, че тя не проявява нито агресия, нито страх, позволи да го погали по главата и да го почеше зад ушите.
	— Как се казваш, сладурче? Харесва ли ти това?
	Роби наблюдаваше с изумление как най-опасният човек, когото познаваше, се сприятелява нежно с озлобения доскоро помияр. Рийл погали хълбоците на кучето и огледа муцуната му. После вдигна поглед към Роби и каза:
	— Кучето не е хранено скоро, Роби. Виждаш ли колко тежко диша? Обезводнено е.
	Рийл се огледа, откри купичка близо до чешмата в двора, напълни я и я остави на земята пред кучето, което залочи жадно. Рийл дръпна купичката, преди да е приключило.
	— Не искам да те заболи стомахът. Трябва да потърсим храна.
	— Трябва да потърсим Джей Си Пери – напомни й Роби.
	— Това е и моето намерение. Козината на кучето е добре поддържана и то изглежда в добро здраве. Не мисля, че Пери е от хората, които се отнасят зле с домашните си любимци. Има купички за храна и вода, има и кучешка колибка на верандата.
	Роби се огледа.
	— Искаш да кажеш, че Пери е някъде наблизо и се грижи за кучето си?
	— Именно.
	— Не знаех, че си падаш по животните.
	Рийл го погледна.
	— Имах кучета като дете. Те бяха единствените ми приятели. Знаеш останалото.
	— Да огледаме първо околните постройки, а после и самата къща.
	Роби докосна предния капак на пикапа, оставен под навеса.
	— Студен. Дали има и друга кола?
	— Струва ми се малко вероятно. Това не е дом на човек, който може да си позволи две коли.
	Претърсиха трите селскостопански постройки и откриха купища боклуци, принадлежности за лов и риболов, но нито следа от Пери. Влязоха в къщата през предната врата, която се оказа отключена. И двамата извадиха пистолетите си. Рийл бе оставила кучето отвън.
	Дневната бе разхвърляна, но мебелите, макар и стари, бяха в добро състояние. Имаше и почерняла от сажди камина. Малката кухня, разположена зад дневната, бе чиста и подредена.
	— В мивката няма нито чинии, нито чаши – отбеляза Роби.
	Банята бе миниатюрна.
	— Няма използвани кърпи, паста за зъби, мокри парцали – обобщи Рийл.
	— Остава спалнята – каза Роби.
	Пристъпиха предпазливо към вратата в дъното на късия коридор. Роби посочи наляво и Рийл зае позиция там, приклекнала с пистолет, насочен към вратата. После кимна. Роби докосна леко дръжката на бравата, след което дръпна ръка. Кимна на Рийл и изрита силно вратата, която се отвори рязко.
	Двамата нахлуха вътре, при което Рийл насочи оръжието си вляво, а Роби – вдясно от вратата. Спалнята се оказа празна. Леглото бе оправено.
	Провериха гардероба за дрехи и евентуално за тяло. Откриха само дрехи.
	Роби и Рийл прибраха оръжията си и се спогледаха.
	— Изчезнал е – обяви Рийл.
	— Тук определено се случват доста неща – добави Роби.
	 
	 
	 
	23.

	 
	Роби и Рийл стояха пред изоставената туристическа спалня, в която Люк Милър и Холи Малой се бяха срещнали предишната вечер. Бяха взели кучето на Пери и го бяха оставили в кабинета на Малой, която му даде храна и вода.
	— Защо се връщаме тук? – попита Рийл.
	— Искам да проверя дали не са оставили нещо.
	— Ченгетата не са ли претърсили сградата след престрелката със скинарите?
	— Не видях да влизат вътре. Малой отиде да търси сестра си. Щатските полицаи, които все се оплакваха колко малко били, се занимаваха само със скинарите и с нищо друго. Дори не сложиха полицейска лента на входната врата. Съмнявам се, че са започнали разследване. Не съм адвокат, но смятам, че провалиха всяка възможност за повдигане на обвинения, като не обезопасиха мястото и не поставиха полицай, който да го охранява. Сега то е „замърсено“, както се изразяват криминолозите.
	— Тук сме като в Дивия запад – отбеляза Рийл.
	Роби отвори надупчената от куршуми врата и двамата влязоха в сградата.
	Откриха го в един гардероб на втория етаж. Самотен куфар. С етикет, на който пишеше „Холи Малой“ и телефонен номер под името. Роби го извади от гардероба, постави го на леглото и го отвори. Вътре откриха дрехи, тоалетни принадлежности, паспорт и очевидно всички останали по-ценни вещи, притежавани от Холи Малой.
	Роби провери паспорта.
	— Издаден е преди седем години, още преди тя да дойде тук. Няма печати. Съмнявам се, че е напускала страната. – Огледа внимателно снимката и каза: – Несъмнено е Холи Малой. Очевидно тук е по-млада, но това определено е жената, която срещнах снощи.
	— Явно е възнамерявала да напусне Гранд. Може би с Люк Милър. Още снощи.
	— Куфарът е достатъчно малък, за да се помести на мотора му, което означава, че наистина са планирали да заминат.
	— И тъкмо тогава са се появили приятелчетата му скинари, за да му попречат.
	— Така изглежда.
	— Люк Милър ни дължи голяма услуга. Но мен ако питаш, не очаквам нищо добро от него.
	— Не мисля, че той е на същото мнение.
	Роби погледна телефонния номер на етикета върху куфара, извади телефона си и го набра.
	— Струва си да опитаме – каза той на Рийл.
	След третото позвъняване прозвуча глас, който попита:
	— Кой е?
	— Холи, обажда се Уил Роби, който те измъкна през онзи прозорец. Имам само един въпрос: къде беше скрила телефона? В бикините или в сутиена?
	Връзката прекъсна.
	— Тя ли беше?
	— Гласът приличаше на нейния. Може би не трябваше да бъда толкова безцеремонен. Ще пробвам различен подход.
	Роби набра текстово съобщение и го изпрати.
	— Какво й написа?
	— Че ако си иска нещата обратно, трябва да ми се обади.
	Две минути по-късно телефонът иззвъня.
	— Здрасти, Холи.
	— Какво искаш? – попита рязко тя.
	— Първо, разговаряхме със сестра ти и тя ни обясни ситуацията. Получаваш втори шанс и лично аз ти желая всичко най-хубаво. Нямам никакво намерение да ти попреча да се измъкнеш от тази дупка, но намерих бележката, която си пъхнала в джоба на якето ми. Става въпрос за Роджър Уолтън. Знаеш, че сме дошли тук, за да го открием. В противен случай нямаше да оставиш бележката. Затова искам да те попитам какво знаеш за случилото се с него?
	— Аз… аз не знам нищо.
	— Стига, Холи! Всичките ти неща са тук, при мен. Включително паспорта ти. Ченгетата не намериха куфара, но аз го открих. Няма да успееш да си извадиш нов паспорт, а рано или късно ще ти потрябва документ за самоличност. Паспортът е единственият начин да започнеш нов живот. Искаш ли го, ще го получиш, но в замяна на това трябва да отговориш на въпросите ми за Уолтън. Това е всичко.
	Холи помълча няколко секунди, след което каза:
	— Аз… аз не мога.
	— Полицията освободи Люк, но ти вероятно вече знаеш. Заедно ли сте в момента? Приятелчетата му са много ядосани, а ченгетата пуснаха и тях. На всяка цена ще се опитат да ви попречат да се измъкнете. Ние можем да ти помогнем. В замяна на информация. Това е моето предложение и смятам, че ще постъпиш глупаво, ако не го приемеш, защото не мисля, че разполагаш с по-добра възможност.
	— Кога и къде? – въздъхна Холи.
	— Какво ще кажеш за хижата на Уолтън? След час?
	— Мога да дойда след два часа.
	— Добре. Между другото, при кого отиде снощи, след като се разделихте с Люк Милър? Знаем, че някои ти е помогнал и това не е Люк, защото той беше с ченгетата.
	— Това няма нищо общо с Уолтън.
	— Права си. До скоро.
	Роби прекъсна връзката, затвори куфара и го вдигна от леглото.
	— Наистина ли смяташ, че ще дойде? – попита Рийл.
	— Да. Просто не мисля, че ще дойде сама.
	 
	 
	 
	24.

	 
	Роби и Рийл скриха джипа си зад хижата на Уолтън и влязоха през задната врата. След като я претърсиха и се увериха, че е празна, те заеха позиции високо над хижата, откъдето можеха да наблюдават пътя към нея.
	Рийл бе извадила оптическия си мерник и гледаше през него. Роби разчиташе само на очите си. Погледна часовника си и каза:
	— Имаме още време.
	— С кого смяташ, че ще дойде?
	— Или с Люк Милър, или с човека, който й е помогнал снощи.
	Рийл регулира оптиката си, след което погледна Роби и каза:
	— Чух за Лондон. Шестнайсет от шестнайсет, плюс един оцелял, който да даде показания.
	Роби вдигна рамене.
	— Такава беше целта на мисията. Чух, че в Ирак си направила невъзможното.
	Тя се намръщи и отвърна:
	— Това само показва, че на слухове не бива да се вярва.
	— Обкръжена от противник, който те превъзхожда числено и огнево? Само с пушка срещу брониран автомобил? Какво според теб си пропуснала да направиш? 
	Този път Рийл го погледна с подозрение.
	— Говориш, все едно си чел отчета за мисията.
	— Защо се върна като доброволка в Ирак, Джес?
	— Имаха нужда от снайперист и аз бях подходяща за целта.
	— Армията разполага с достатъчно снайперисти, подходящи за целта.
	— Добре де, може Ирак да ми е липсвал.
	— Радвам се да чуя, че нещо може да ти липсва.
	Рийл приклекна и го погледна.
	— В момента сме на друга мисия, защо не насочи вниманието си към нея? Как ти се струва този план?
	— Искам да съм наясно дали онова, което ми каза на летището, когато се връщахме във Вашингтон, е истина. Или просто го каза, за да ме накараш да се почувствам по-добре?
	— Роби, нито мястото, нито времето са подходящи за подобен разговор!
	— Явно е сложно!
	Тя го погледна.
	— Можеше да ми изпратиш есемес, Джес – каза тихо Роби. – Не беше необходимо да проникваш в дома ми.
	Рийл извърна поглед, за да погледне през оптическия си мерник, но го свали бавно и каза:
	— Наистина е сложно, Роби. Не съм готова да го обсъждам точно сега.
	Той огледа пътя и отвърна:
	— Добре, защото нашите хора вече пристигат: Час по-рано от уреченото.
	По пътя не приближаваше мотор. А товарен микробус.
	— Колко души могат да се натъпчат вътре? – попита Рийл.
	— Десет-дванайсет. Задницата на микробуса е клекнала, което означава, че е доста натоварен.
	— Знаеш ли, искрено се надявах да дойде сама.
	— Това показва колко струва надеждата – отвърна сухо Роби.
	Рийл извади ремингтъна си от калъфа и прикрепи оптическия мерник. Роби я наблюдаваше как го зарежда.
	— Защо се прехвърли от патрони „Лапуа“ на „Уинчестър Магнум“?
	— Може би, за да опитам нещо ново – отвърна Рийл. Но когато видя мрачното изражение на Роби, уточни с по-овладян тон: – Препоръча ми ги човек, чието мнение уважавам. Няма друга причина.
	— Да – отвърна Роби, който следеше напрегнато микробуса. – Как искаш да процедираме?
	— Да изходим от предположението, че Холи е сама и товарът в микробуса е съвсем безобиден. Затова предлагам да не откриваме огън, докато не се убедим, че тя не се опитва да ни извърти някой номер.
	Роби огледа единия си пистолет и прокара острието на ножа си по ръкава на якето.
	— Нямам нищо против.
	— Продължим ли в този дух, няма да се радваме на особена популярност по тези места.
	— Никога не сме били особено популярни тук.
	Микробусът спря пред хижата и вратите се отвориха.
	— Готов ли си за екшън? – попита Рийл.
	— Това ми е работата – отговори Роби.
	 
	 
	 
	25.

	 
	— Това е Доктор Кинг – каза Рийл.
	— И неговите апостоли – добави Роби.
	На мястото до шофьора наистина седеше Доктор Кинг. Отзад слязоха петима младежи.
	— Ето я и Холи – каза Роби.
	Тя се бе облякла далеч по-скромно в сравнение с предишната вечер – джинси, блуза с дълги ръкави и туристически обувки. Косата й бе вдигната на кок.
	— Не виждам оръжия – отбеляза Рийл.
	Роби извади телефона си и набра номера на Холи. Двамата с Рийл видяха как тя посяга към задния си джоб и изважда телефона си.
	— Да?
	— Защо си довела толкова много приятели? – попита Роби.
	Холи започна да се озърта, а Кинг я наблюдаваше внимателно.
	— Къде си? – попита тя.
	— Очевидно на място, откъдето мога да те виждам, а ти не можеш. Защо си ги довела. Холи?
	— Защото не ви познавам, затова.
	— Добре. Но защо Кинг и неговите апостоли?
	— Защото те ме откриха снощи и ми помогнаха. Бях с тях, когато се обади. Доктор Кинг ми предложи да ме придружи, в случай че се нуждая от помощ.
	— Добре. Не се нуждаеш от помощ, затова ги помоли да си тръгнат. Ще те закараме, където пожелаеш.
	— Откъде да знам, че мога да ви се доверя?
	— Снощи лесно можех да те нараня или да те убил, не смяташ ли? Но вместо това ти спасих живота, а после те оставих да си тръгнеш. Нали така, Холи? Спасихме живота и на твоя приятел. Ако не бяхме ние, Люк щеше да е мъртъв.
	— Предполагам, че си прав – призна тя.
	— Искаме само информация, в замяна на която ще си получиш вещите. Но няма да ти ги дадем, докато тези хора са тук. Затова или ще ги помолиш да си тръгнат, или ние ще се оттеглим. И ще отнесем нещата ти с нас.
	— Обещавате ли, че няма да ми направите нищо?
	— Ние сме федерални агенти, Холи. Няма да ти направим нищо поради куп причини, включително нежеланието ни да пишем отчети и да попълваме протоколи. Нямаше да те потърся, ако не беше бележката в джоба ми.
	Холи се замисли за момент.
	— Добре – каза тя. – Дайте ми една минута.
	Холи остави линията отворена и отиде при Кинг. Роби и Рийл видяха как тя му казва нещо и той й отговаря. После Холи поклати глава. Той кимна, огледа се и извика нещо на хората си. Те се качиха в микробуса и потеглиха бавно.
	Рийл ги наблюдаваше през оптическия мерник. Когато се отдалечиха достатъчно, тя кимна на Роби. Двамата се спуснаха по склона и тръгнаха по пътеката към хижата. Холи ги очакваше до предната врата. Когато те се показаха зад завоя, тя се обърна рязко и впери поглед в тях.
	— Коя е тя? – попита Холи и посочи Рийл.
	— Тя спаси живота на Люк снощи, като неутрализира неговите приятели, скинарите.
	Холи махна пренебрежително с ръка.
	— Люк не е такъв. Присъедини се към онези отрепки само за да има с какво да се занимава. Беше му скучно.
	— Татуирал е свастика на главата си.
	— Не е истинска татуировка. Използва временно мастило, за да може да я заличи, когато си пожелае. Направи я само за да го приемат в своята общност. Имат разни глупави правила. Но ще я махне веднага щом заминем от тук.
	Роби и Рийл спряха на метър-два от Холи.
	— Добре – каза Роби. – Разкажи ни сега за Роджър Уолтън. Разбрахме, че е идвал на свиждане в клиниката. Защо?
	— Къде ми е куфарът? – попита Холи.
	В отговор Рийл влезе в хижата и след няколко секунди се върна с куфара в ръка. Подаде паспорта на Холи и Роби заяви:
	— Изпълнихме нашата част от сделката. Сега е твой ред.
	Холи седна на верандата пред хижата. Въздъхна дълбоко и погледна притеснено първо Роби, после Рийл.
	— Не искам да загазя. Все пак съм освободена условно.
	— Което означава, че най-вероятно нямаш право да напуснеш Гранд – отвърна Роби.
	— Сетих се за това. Разговарях със служителя, който отговаря за мен, и обсъдих намеренията си с него. Разрешават ми да се установя на друго място, където да поддържам редовна връзка с друг служител. Не мога да остана повече тук.
	— Сестра ти го повтаря отдавна, нали? – изтъкна Рийл. – Тя е дошла тук заради теб. Тревожила се е. Снощи отиде да те търси, но не можа да те открие.
	— Сестра ми все се опитва да ме командва, още откакто бяхме малки – бе изненадващият отговор на Холи. Изражението й помръкна. – Каза ли ви колко съм умна? Златното момиче на семейството.
	— Каза ни. Да не би да твърдиш, че не си умна? – попита Роби.
	— О, умна съм. Много ме бива в математиката и природните науки. Доказах го, като завърших Масачусетския технологичен институт. Получих предложения за работа от НАСА и други…
	— Но ги отхвърли и дойде тук. Защо? – попита Рийл.
	— Защото исках да избягам от роднините си. Исках да заживея собствения си живот.
	— Предприела си прекалено драстичен ход. Ако беше постъпила в НАСА, при всички положения щеше да напуснеш Ню Йорк.
	— Проблемът не беше само географски. До гуша ми дойде от всичките тези очаквания, с които ме натоварваше моето семейство. От желанието му да се гордее с мен.
	Рийл я изгледа сурово.
	— Искаш да кажеш, че семейството ти е толкова лошо, че си дошла чак тук, забъркала си се с разни отрепки, започнала си да се дрогираш, лежала си в затвора и когато си излязла, си тръгнала с някакъв тип със свастика на главата? А сестра ти облича униформата всеки ден и всеки ден рискува живота си заради хора като теб – добави тихо Рийл. – Знам, че тя се гордее с теб. Може би и ти трябва да се гордееш с нея.
	Холи се изправи и отвърна рязко:
	— Не съм дошла тук, за да слушам нравоучения. Искате ли помощта ми или не? 
	— Да – отвърна Роби и погледна строго Рийл. – И така, какво знаеш за Уолтън?
	Холи седна отново.
	— Когато бях в клиниката, чух някои неща…
	— Какви неща? И от кого? – попита Роби.
	— От друг пациент. Младеж на име Клеман. Лекуваше се от наркотична зависимост като мен.
	— Какво ти каза той?
	— Че според него някои хора са били доведени тук против волята им.
	— В Гранд ли имаш предвид? – попита Роби.
	Тя кимна.
	— Защо?
	— Видял го е с очите си. Видял хора в микробус. Всичките били със завързани ръце и качулки на главите.
	— Къде?
	— Не каза къде точно. Но с тях имало въоръжени мъже, които ги охранявали.
	— И ти му повярва? Въпреки че е наркоман? Може да си го е измислил. Да е халюцинирал или да се е опитвал да те впечатли.
	— Не, мисля, че казваше истината. Сподели прекалено много подробности. Не би могъл да си ги измисли всичките. И беше много уплашен. Убедена съм в това.
	— Този Клеман… сподели ли с някой друг какво е видял?
	— Не мисля.
	— А защо се довери точно на теб?
	— Сприятелихме се. В клиниката има подобна система. Разпределят ни по двойки, за да си помагаме един на друг. Клеман беше слаб. Нуждаеше се от приятел. Аз също. Тъкмо приключихме един психологически сеанс, когато той ме дръпна настрани и ми разказа какво е видял.
	— Зададе ли му някакви въпроси?
	— Малко. По това време се тревожех повече за престоя си в клиниката, но той повдигна темата още един-два пъти и тогава му обърнах повече внимание.
	— Къде е Клеман сега?
	— Нямам представа. Напусна клиниката преди мен.
	— Знаеш ли фамилията му?
	— Ламар. Клеман Ламар. Не беше от тук. Мисля, че спомена Боулдър. Но по принцип е от Канада. Каза ми, че е френскоговорящ канадец.
	— С каква диагноза беше постъпил в клиниката – попита Рийл, след като си записа информацията.
	— Същата като мен, наркотична зависимост. Опионди, кокаин, хероин… Лежал е в затвора.
	— Каква е връзката между всичко това и посещението на Роджър Уолтън?
	— Той просто се появи един ден. Бях чувала за него. Знаех, че идва по тези места, че е направил кариера във Вашингтон.
	— От кого си го чувала? – попита Рийл.
	— От доста хора.
	— Една от сестрите в клиниката спомена, че когато е дошъл, Уолтън е използвал името на Джей Си Пери. Защо го е направил? Каква е връзката?
	— Джей Си ми е приятел. Позвъних му от клиниката и му разказах какво е видял Клеман. Веднага след това се появи този Уолтън.
	— Предполагаш, че Пери е говорил с Уолтън и го е помолил да отиде в клиниката и да те изслуша?
	— Да, мисля, че точно така е станало.
	— Ами сестра ти? – попита Роби. – Нали тя представлява закона тук?
	— Не… не мисля, че тя щеше да ми повярва.
	Роби се взря изпитателно в Холи и реши, че казва истината.
	— Сподели ли с Уолтън онова, което ти е разказал Клеман?
	— Да, всичко.
	— А той как реагира?
	— Обеща да провери.
	— Знаем, че те е посетил само веднъж, докато си била в клиниката. Разговаряхте ли по телефона по-късно?
	— Не. Скоро след това ме изписаха и предполагам, че по това време господин Уолтън е изчезнал.
	Роби погледна Рийл.
	— Пери също е изчезнал – съобщи той на Холи.
	— Мамка му! Смятате ли… смятате ли, че съм…
	— В опасност? Ако трябва да отговоря с „да“ или „не“… мисля, че да, в опасност си.
	— Къде планирате да отидете с Люк Милър? – попита Рийл.
	— В Калифорния. Искаме да започнем отначало. Знам, че направих куп глупости, но все пак завърших доста рано и сега съм на двайсет и пет. Искам да направя магистратура и докторантура в „Станфорд“, за да се докажа отново. Искам да преподавам…
	— Къде е Люк в момента?
	— Полицията го освободи тази сутрин. Трябва да се срещнем довечера и да заминем.
	— Къде ще се срещнете?
	— Има едно място, където често ходим. Само ние знаем за него.
	— Място като снощното ли имаш предвид? – попита Роби.
	Холи се поколеба.
	— Ти много ме изплаши…
	— Това означава, че добре си върша работата – отвърна Роби.
	— Ако наистина искаш да започнеш отначало, смяташ ли, че е добра идея да заминеш с Люк? – попита Рийл.
	— Казах ви, той не е лош човек. За бога, завършил е маркетинг и компютърни науки в Северозападния университет, разработвал е приложения за мобилни телефони! Просто и на него му е писнало, избягал е от цивилизацията и е дошъл в тази пустош като мен, където е пропилял няколко години от живота си. В Калифорния Люк ще започне работа в една преуспяваща компания в Силициевата долина. Интервюираха го по телефона и получи официално предложение. Разбира се, премълчал е с какво се е занимавал тук. И бездруго се мотае с тези отрепки едва от няколко месеца. Освен това никога не е бил арестуван. Той ще ни издържа, докато аз уча и си стъпя на краката. После ще се оженим и ще имаме деца.
	— Този план ми звучи добре – отбеляза Роби. – Ако трябва да съдя по вида му, никога не бих предположил, че Люк е завършил университет. Но човек не бива да съди за книгата по корицата.
	— Трябва да се срещна с Люк – каза умолително Холи. – И трябва да се измъкна от тук. Можете ли да ми помогнете? Искаме само да заживеем заедно…
	Роби погледна Рийл.
	— Влюбените заслужават шанс, не смяташ ли? 
	Рийл не отговори, а продължи да се взира безмълвно в Роби.
	— Можете ли да ми помогнете? – повтори Холи.
	— Мисля, че можем – отговори Роби.
	 
	 
	 
	26.

	 
	Вече се бе стъмнило. Нямаше никакви изкуствени светлини, което означаваше, че нощта е идеална за наблюдаване на звездите. Но над Скалистите планини бяха надвиснали буреносни облаци и се носеха към източната част на Колорадо. Дъждът едва ли щеше да се забави много.
	Роби, Рийл и Холи Малой седяха в джипа с изключени светлини и наблюдаваха пътя. Бяха спрели край отдавна изоставена закусвалня, която Люк и Холи бяха използвали като място за срещи. Беше отдалечена. Като всичко останало по тези места. Имаше само един път, по който можеше да се стигне до тук.
	Роби, който седеше зад волана, се извърна и погледна Холи на задната седалка. В багажника на джипа лежеше алуминиевият куфар с оръжията.
	— Надявам се да не пристигне с мотора, защото в противен случай дъждът ще ви удави, преди да се доберете до Денвър.
	— Люк е взел кола под наем. Продал е мотора.
	Роби кимна, но въпреки това нещо го притесняваше. За всеки случай бяха подранили с два часа за срещата.
	И все пак…
	— Смятахте да заминете още снощи, когато ви заварих в онази сграда, нали?
	— Да.
	— Но въпреки това намерихте време за секс? Не мислиш ли, че е глупаво? Трябваше да тръгнете веднага. Тогава онези типове нямаше да ви намерят.
	— Не съм сигурна. Предполагам, че щяхме да се натъкнем на тях на излизане от града.
	— Въпреки това е глупаво – каза Роби.
	— Никога не бяхме ходили там. А Люк беше сигурен, че никой не подозира за намерението му да напусне. Срещнахме се в туристическата спалня, защото смятахме, че никой не би се сетил да ни потърси там. Тя е затворена повече от година…
	— Глупаво сте постъпили – настоя Роби.
	Холи изглеждаше объркана.
	— По дяволите, Люк изведнъж се възбуди. Все пак е мъж… Какво друго мога да кажа? Твърдеше, че никой не знае къде се намира. Затова реших, че всичко е наред. Не че щеше да ни отнеме много време… – добави Холи и извърна поглед.
	Роби погледна Рийл, която оглеждаше местността. Беше предимно равно, с няколко скалисти хълма, пръснати тук-там. Имаше и рехави горички, но като цяло видимостта беше отлична. Никой не можеше да се промъкне незабелязано.
	И все пак…
	Роби се завъртя на седалката и ръката му машинално докосна дръжката на пистолета. Рийл явно забеляза това, защото се извърна към него. Погледите им се срещнаха в безмълвен обмен на мисли, който казваше всичко, което трябваше да бъде казано.
	Роби погледна в огледалото. Въпреки оскъдната светлина успя да различи напрегнатото изражение на Холи. Мисълта, която не му даваше мира през последните минути, най-сетне изкристализира.
	— Холи, как се уговорихте с Люк да се срещнете в онази туристическа спалня?
	Тя го погледна. Едната й ръка здраво стискаше дръжката на куфара.
	— Изпратих му есемес. Той ми отговори. Така процедираме обикновено. Сигналът тук не е особено силен и понякога не чуваш какво ти говорят отсреща. Текстовите съобщения обаче минават без проблем.
	Сега Рийл се размърда неловко на мястото си. До нея беше снайперската й пушка, с приклад, опрян на пода, и дуло, насочено към тавана.
	— Люк откъде е взел телефона си? – попита тя.
	Роби тъкмо се канеше да зададе същия въпрос.
	— Телефона си?
	— Да. Телефоните не са евтини. Освен това вървят в комплект с абонаментен план. Сам ли го е купил?
	— Аз… не знам.
	Роби отново огледа местността.
	— Опитай се да си спомниш.
	Холи се замисли и след малко каза:
	— Сега си спомням… Спомена, че е получил телефона от онези скинари. Може да ви прозвучи невероятно, но те били свързани в група и ползвали много изгодна тарифа…
	— Днес отново ли се уговорихте с есемеси? – прекъсна я Рийл.
	— Ами… да. Защо?
	— Как според теб са разбрали за срещата ви? – попита Роби. – Би трябвало да са знаели предварително, защото нахлуха в града броени минути след като бяхте влезли в сградата.
	— Аз… да не би да искаш да кажеш, че…
	— Телефоните, които раздават, имат програма за проследяване – отвърна Роби.
	— Следователно могат да подслушват всеки разговор, да четат всяко съобщение – добави Рийл.
	В следващия миг тя плъзна ръка към пушката, тъй като чуха шум от автомобил. Две струи светлина озариха пътя в далечината.
	— С каква кола ще дойде Люк? – попита Роби.
	— Не ми каза.
	Роби погледна Рийл. Последва нов безмълвен разговор. Тя нагласи слушалката и микрофона на предавателя си и го включи, след което излезе от джипа и потъна в мрака.
	— Какво става? – попита Холи.
	— Ще отворя капака на багажника, Холи. Искам да се прехвърлиш през задната седалка и да излезеш оттам. А после искам да се отдалечиш, като във всеки един момент колата да остава между теб и пътя. Тази посока ще те отведе в града.
	— Какво ста…
	— Просто го направи, Холи – каза твърдо Роби. – Ще те открием по-късно.
	— Но Люк…
	— Върви, преди да е станало прекалено късно – кресна й Роби.
	В мига, в който той вдигна капака на багажника, Холи се прехвърли отзад, разтреперана от страх. Измъкна се навън с куфара в ръка, след което се отдалечи и се скри в мрака, следвайки съвета на Роби колата да е между нея и пътя.
	Роби бе спрял джипа под лек наклон. Без да пали двигателя, той само изключи от скорост и големият юкон тръгна бавно назад. Макар и без помощта на двигателя. Роби успя да завие волана достатъчно да може джипът да тръгне наляво. Подобно на Холи и той се измъкна през багажника, като се постара джипът да остане между него и приближаващия се автомобил. Сложи си слушалката и включи захранването.
	— Кажи нещо – бяха първите му думи в микрофона. 
	— Движещ се обект на осемстотин метра от нас. Приближава бавно. Не виждам колко души има в него. Може да е Люк, но може и да не е.
	— Нещо друго?
	— Изчакай малко.
	Изминаха няколко секунди и Рийл каза:
	— Засичам движение на три и на девет часа право пред мен. – Помълча и добави: – Това са атевета, Роби. Вече трябва да ги чуваш.
	— Да – потвърди той. – Колко са?
	— Броя ги в момента… общо осем.
	— А колата опитва ли се да им избяга?
	— Не, следва пътя.
	— В такъв случай едва ли е Люк.
	— Не, не е. Предполагам, че не са достатъчно умни, за да се сетят за това.
	— Заела ли си позиция на високо?
	— Достатъчно високо. Къде е Холи?
	— Отдалечава се от колата някъде зад гърба ми. Обади се, когато си в състояние да потвърдиш кой е на атеветата.
	— Приближават бързо… и вдигат много прах. Ще ми бъде трудно да разбера, а също и да стрелям точно.
	— Ще ти помогна.
	Роби се промъкна до багажника на джипа и отключи алуминиевия куфар. Извади гранатомет и го метна през рамо. Взе и две гранати и ги пъхна в гнездата на ремъка, който играеше ролята на патрондаш. После хукна и се скри зад едно дебело дърво, коленичи, извади уреда си за нощно виждане и погледна през него. Ясно различи колата на пътя и атеветата през полето.
	Рийл беше права, вдигаха облаци прах. Оставаха не повече от триста метра. Роби реши да изчака, докато съкратят разстоянието наполовина.
	Знаеше, че не са нито местните, нито щатските полицаи. Те просто не разполагаха с достатъчно хора за толкова много превозни средства. Роби не се съмняваше, че това са скинарите. Зареди гранатомета и каза в микрофона:
	— Фойерверките започват след десет секунди. Ще ги накарам да спрат, за да слегне прахолякът и да получиш по-добра видимост.
	— Разбрано.
	Роби се прицели точно пред приближаващите като вълна атевета.
	Четири… три… две… едно.
	Натисна спусъка и гранатата излетя, понесе се право към атеветата и се заби на не повече от две педи от мястото, в което се бе прицелил Роби. Експлозията разтърси нощния въздух и отекна като гръмотевица. Колата и атеветата постъпиха според очакванията му. Той видя как спират, а водачите им изскачат и търсят прикритие.
	Гласът на Рийл отекна в ухото му:
	— Добро хрумване.
	— Опитай се сега да огледаш колата.
	Роби чуваше равномерното дишане на Рийл до момента, в който тя каза:
	— Шофьорът е излязъл. Той и още един мъж са се скрили зад колата.
	— Вътре има ли някой?
	Изминаха няколко секунди.
	— Има нещо на задната седалка, Роби… Може да е човек. Може да е Люк Милър.
	— Така предполагам и аз. Довели са го жив, за да наблюдава как ще се забавляват с приятелката му, преди да му пуснат куршум в главата. Трябва да разкараш онези типове от колата, но без да я повреждаш.
	— След пет секунди.
	Роби зареди втората граната и се придвижи напред, ниско приведен, но без да изпуска от поглед колата, от която го разделяше половин футболно игрище.
	Преброи до пет и точно на петата секунда прогърмя снайперската пушка на Рийл. Два куршума се забиха в непосредствена близост до гумите. Третият прелетя над багажника. Четвъртият се заби в земята на една педя вляво от колата.
	Двамата мъже, които се криеха зад нея, направиха единственото разумно нещо. Побягнаха.
	Роби хукна с всички сили.
	— Роби, атеветата потеглят!
	— Подпали ги след моя изстрел! Разкарай ги по-далече от колата!
	Роби спря, коленичи, опря гранатомета в рамото си, прицели се и стреля. Гранатата измина съвсем кратко разстояние, преди да се взриви на шейсетина метра вдясно от Роби.
	Рийл откри огън секунда по-късно и куршумите й полетяха към мъжете – отдясно наляво и отляво надясно. Във въздуха се разхвърчаха камъни, пръст и трева. Тя не искаше да убива никого, а само да ги подплаши. Снайперската й пушка играеше ролята на остен.
	Роби хукна отново и след пет секунди се добра до колата. Отвори рязко вратата и огледа задната седалка. Там лежеше Люк, здравата овързан, със запушена уста и в безсъзнание. Роби провери пулса му, увери се, че е жив, седна зад волана и завъртя ключа. Двигателят оживя.
	— Ще го откарам до джипа – каза той в микрофона. – Обезвреди атеветата. После ела там.
	Роби натисна педала на газта. Изстрелите не закъсняха и няколко куршума се забиха в ламарините й.
	Роби се приведе ниско, тъй като задното стъкло се пръсна на безброй парчета, едно, от които го поряза по врата. По седалката закапа кръв.
	Тогава Рийл откри огън и този път куршумите й се забиха не в камъни и пръст, а в пластмаса.
	Осем изстрела бяха достатъчни, за да извадят от строя и осемте атевета, тъй като всяко от тях получи по един куршум в резервоара и той експлодира. Взривовете отекнаха в мрака едновременно с началото на проливния дъжд. След секунди последваха и светкавици, които озариха нощното небе, досущ като експлозии високо в облаците, а гръмотевиците бяха направо оглушителни. Накрая се изсипа и градушка, която бързо угаси горящите атевета, но те пак си оставаха извън строя.
	Роби достигна джипа в мига, в който видя Рийл да тича към него. Двамата пренесоха Люк, който още не бе дошъл на себе си, до задната седалка на джипа. Скочиха отпред, Роби зад волана. Рийл огледа пътя пред тях.
	— Направо през скинарите ли ще минеш? – попита тя.
	Роби поклати глава и погледна зад себе си.
	— Ще проправя нов път. И ще вземем Холи с нас.
	Той включи на скорост и мощната машина потегли на заден до момента, в който Роби не я завъртя на сто и осемдесет градуса, след което натисна педала на газта и джипът полетя напред.
	Бяха изминали няколкостотин метра, когато Рийл посочи:
	— Ето я!
	И наистина, видяха Холи да върви сред мрака по неравния път и да влачи куфара със сетни сили. Беше подгизнала от дъжда. Тя чу приближаването им, но не знаеше, че са те, и хукна да бяга.
	Роби ускори и когато джипът се изравни с нея, Рийл свали прозореца и извика. Холи мигом спря да бяга.
	— Качвай се! – извика й Рийл.
	Холи метна куфара вътре и се качи. Роби веднага потегли.
	— Люк! О, божичко! Люк!
	Тя го прегърна и захлипа.
	— О, моля ви, кажете ми, че е жив! Моля ви!
	— Вероятно е дрогиран – каза Роби. – Коя е най-близката автогара?
	— А колата на Люк?
	— Забрави за нея. Най-близката автогара?
	— Има спирка на „Грейхаунд“ на стотина километра на запад по главния път.
	Продължиха с бясна скорост, а бурята ги следваше през целия път. Десет минути по-късно Роби продължаваше да кара по асфалтовия път, докато Рийл проверяваше джипиеса. Тя го упъти към градчето с автобусната спирка и след час пристигнаха там.
	През това време Люк вече се бе събудил и двамата с Холи седяха прегърнати на задната седалка.
	Когато намалиха и паркираха до спирката, Рийл погледна телефона си.
	— След трийсет минути тръгва автобус за Денвър. Можете да стигнете там и после да продължите за Ел Ей. Автобус, кола, влак, самолет… Имате ли пари?
	Люк кимна.
	— Имам кредитни карти. За щастие, онези глупаци не са се сетили да ми вземат портфейла.
	— Подслушвали са телефона ти – каза Роби. – Така са разбрали и за двете ви срещи. А след като подслушват телефона, могат да проследят и кредитните ти карти. Имаш ли пари в брой?
	— Вероятно няма да ми стигнат – призна Люк.
	Роби и Рийл извадиха портфейлите си и му дадоха всичко, което имаха.
	— Това би трябвало да е достатъчно, за да напуснете щата – заяви Роби.
	— Много ви благодарим – каза Холи. – Ще ви ги върнем. Обещавам.
	Люк протегна ръка и се здрависа с тях.
	— Искам да благодаря и на двама ви. Спасихте ни живота.
	След като си стиснаха ръцете, Роби каза:
	— Можеш да се измиеш в тоалетната. Как те спипаха, между другото? Причакаха ли те някъде?
	— Точно така. После ми инжектираха някакъв наркотик.
	Когато слязоха от джипа, Рийл го попита:
	— Наистина ли толкова ти е писнало от всичко, че си се присъединил към онези типове?
	— Беше страшно глупаво – призна Люк. – Но говореха неща, които ми допаднаха. Бързо разбрах какво представляват и поисках да се измъкна.
	— Не забравяй да изтриеш свастиката – посъветва го Рийл. – Трудно ще намериш нови приятели с това нещо на главата ти.
	— Така е – кимна той.
	— И се отърви от телефона – добави Роби. – Могат да го следят дори когато не го използваш.
	Люк бръкна в джоба си, извади телефона и го изхвърли в най-близката кофа за боклук.
	Холи прегърна Роби и Рийл и каза:
	— Много ви благодаря!
	— Обади се на сестра ти – напомни й Роби.
	— Непременно. Знам какви ги наговорих за семейството ми… Истината е, че завиждах на Валъри. Прав си, тя носи униформа. И се бори в името на доброто. Рискува живота си. Смятах, че каквото и да направя, никога няма да бъда като нея. Проблемът беше мой, а не неин. Тя винаги ме е подкрепяла, колкото и грешки да съм правила. Знам, че ме обича, и аз я обичам.
	— Мисля, че сама трябва да й го кажеш при първа възможност. Нали не искаш да пропилееш всичките шансове, които семейството ти е дало? – добави Роби, с което си заслужи бегъл поглед от страна на Рийл. – Никога не знаеш дали ще получиш втори шанс.
	Холи се усмихна.
	— Добър съвет. Ще го запомня. Надявам се да откриете господин Уолтън.
	— Ще го открием – отвърна Рийл. – Не се съмнявай.
	Когато потеглиха обратно към Гранд, Роби попита:
	— Смяташ ли, че ще се оправят?
	— Мисля, че шансовете им да оцелеят са по-големи от нашите. Те се измъкнаха от бурята, а ние се връщаме право към нея.
	 
	 
	 
	27.

	 
	— Не мога да гарантирам безопасността ви – заяви Валъри Малой. – Нямам достатъчно ресурси и не разчитам на щатската полиция.
	Роби и Рийл седяха срещу Малой в шерифската служба.
	Заместникът й Бендър седеше до нея.
	— Можем сами да се грижим за себе си – отвърна рязко Рийл.
	— Сестра ми каза ли ви нещо повече за този Клеман Ламар?
	— Не. Само това, което ви предадохме – каза Роби. – Познавате ли го?
	Малой поклати глава.
	— Изчезнали хора. Качулки. Въоръжени пазачи. Нямам представа какво означава това.
	— Означава, че някой държи тези хора против волта им – обади се Рийл.
	— Ясно… но дали става въпрос за скинарите?
	— Или за Доктор Кинг и неговата група? – подхвърли Бендър.
	— Възможно е – призна Малой. – Макар че те помогнаха на Холи. – Тя се обърна към Роби: – Холи наистина ли е добре?
	— Беше добре, когато се разделихме. Оставихме нея, и Люк на автогарата. Автобусът би трябвало да е потеглил малко след като си тръгнахме.
	— Наистина ли смятате, че Люк е свестен?
	— Да, определено. А и за мен фактът, че скинарите се опитват да го убият, говори добре за него.
	— Може да са разбрали какво й е казал Клеман. Чрез Джей Си Пери например. Може те да са замесени в това.
	— И твърдите, че Джей Си Пери също е изчезнал? – попита Бендър.
	— Доколкото знаем. Няма и следа от него, изоставил е кучето, както знаете.
	— Намерих му временен дом – каза Малой. – Надявам се Джей Си да се върне и да си го вземе обратно.
	— Очевидно е бил посредник между Уолтън и Холи. Не е бил гид на Уолтън. Той не се е нуждаел от гид.
	— Добра находка – призна Малой. – Трябваше сама да се сетя.
	— Ако скинарите държат онези хора като пленници, с каква цел го правят? – попита Роби.
	— Разполагат с нещо като лагер на трийсетина километра източно от тук – отвърна Бендър. – Укрепен лагер. Никой не ходи там, освен ако няма някаква работа с тях.
	— Нещо като апостолите на Доктор Кинг? – попита Рийл.
	— Бил съм при Доктор Кинг – каза Бендър.
	— Аз също – добави Малой. – Скинарите са съвсем друго нещо. Вие сте простреляли няколко от тях, подпалили сте атеветата им. Ще поискат да ви отмъстят на всяка цена.
	— Те отвлякоха Люк и се опитаха да убият него и Холи. Нима трябваше да ги оставим да довършат започнатото? – отвърна рязко Рийл.
	— Нямах това предвид. Безкрайно съм ви благодарна за помощта, която сте оказали на Холи. Никога няма да мога да ви се отплатя. Съжалявам само, че не е споделила с мен какво възнамерява да прави. Щях да й помогна.
	— Били ли сте някога в лагера на скинарите? – попита Рийл.
	— Веднъж. За да връча призовка
	— Какво се случи?
	— Връчих призовката и никой не се появи.
	— И оставихте нещата така?
	— Нямах избор. Свидетелят срещу тях изчезна, разследването се провали, случаят беше приключен.
	— Разкажете ни повече за този лагер.
	— На много километри около него цари пустош, което означава, че могат да видят всеки, който приближи лагера им, и то отдалече.
	Бендър добави:
	— Имат ограда, която обикаля целия периметър, на върха са поставили бодлива тел. Има само един път, по който се стига до там. Издигнали са вишки по оградата. Разполагат със собствен водоизточник и собствен генератор на електричество.
	— Колко души има в лагера? – попита Роби.
	— Стотина – отговори Малой. – Поне бяха толкова, когато аз ходих там. Сега може и повече да са. Разполагат с голямо количество оръжие.
	— Някаква представа откъде имат средства, за да си позволят всичко това? Когато попитах един барман от какво живеят апостолите, той ми отговори, че от наркотици, оръжия или трафик на хора. Но призна, че не знае с какво се занимават.
	— Не вярвам Доктор Кинг и хората му да са замесени в нещо подобно – каза Бендър. – Скинарите са друга работа. Те определено разполагат с пари. Често идват в града, купуват каквото им трябва и плащат в брой. Следователно получават пари отнякъде.
	— Те са като раково образувание – добави Малой. – С удоволствие бих го изрязала, но не разполагам с нищо против тях. Ръцете ми са вързани. Нарушат ли закона, засегнатите изчезват, отказват се от показанията си, вземат пари, за да мълчат… Видяхте какво се случи след стрелбата в града. Щатската полиция отказа да ги разследва. Спорих с тях, докато не прегракнах, но те отказаха да ме чуят. Според мен скинарите плащат на доста високопоставени личности. Или просто хората се страхуват.
	— Кой е техният водач? – попита Рийл. – Някой като Доктор Кинг?
	— Може да ви прозвучи смешно, но не – каза Малой. – Представя се като Долф.
	— Да напомня Адолф? – отбеляза Рийл. – О, колко оригинално!
	— Да. Решил е, предполагам, че не се нуждае от фамилия. Понякога облича стара нацистка униформа с ордени и всичко останало.
	— Разговаряли ли сте с него? – попита Роби.
	— Няколко пъти. Той е по-възрастен от останалите, хитър и ловък. Прилича повече на университетски преподавател, отколкото на подстрекател на расова омраза. Но ръководи групата с желязна ръка.
	Рийл погледна Роби. Малой забеляза това и попита:
	— Какво има?
	— Знаем доста неща за неонацистите. Прекарахме доста време в тяхната компания. Което не завърши добре за тях. Но тогава разчитахме на огнева мощ, с каквато очевидно няма да разполагаме тук.
	— Как се погаждат апостолите и неонацистите? – попита Рийл.
	— Никак – отвърна Бендър. – Най-краткият отговор гласи, че се мразят.
	Малой кимна в знак на съгласие.
	— Можем да използваме това – отбеляза Рийл.
	— Да – каза Малой.
	— Трябва да съберем повече информация за този Клеман Ламар – продължи Рийл. – Той е ключът към целия случай.
	— Но как? – попита Малой.
	— Разказал е на Холи за пленниците – отговори Роби. – Тя е казала на Пери, който пък е казал на Уолтън. Уолтън я е посетил в клиниката и скоро след това е изчезнал. Пери също. Това е връзката. Първоначално смятахме, че причината за изчезването му се крие в миналото, но Уолтън идва тук от години и досега нищо не му се е случвало. Изведнъж обаче научава за тези пленници, започва да събира информация и… изчезва.
	Рийл добави:
	— Ако Ламар ги е видял, трябва да разберем как. Може да е работил близо до мястото, където ги държат, или просто да е минавал наблизо.
	— Започнах да се ровя в онази тетрадка с вестникарски изрезки, която ми оставихте – каза Малой. – Проверих някои следи, но не открих нищо. Повечето хора, свързани с Уолтън, или са мъртви, или са напуснали града. Клеър Бендър е сред малцината, които са останали тук.
	— Изчезването на Уолтън е свързано с настоящето, а не с миналото, убедена съм в това – заяви Рийл. – Трябва да открием Ламар.
	— Което означава, че трябва да се върнем в клиниката – каза Роби.
	— Скинарите ще разберат, че вие двамата стоите зад случилото се снощи. И ще потърсят отмъщение. Бендър може да ви придружи за ваша сигурност.
	— Не е необходимо – отвърна Рийл.
	— Но те са много повече от вас – изтъкна Малой. 
	Рийл вдигна рамене.
	— Засега се справяме. Освен това броят им намалява непрекъснато, нали?
	 
	 
	 
	28.

	 
	— Клеман Ламар?
	— Да. Според Холи се е лекувал тук.
	Роби и Рийл седяха срещу Бренда Фишбо, директорката на клиниката. Фишбо затрака по клавиатурата.
	— Тази информация е строго конфиденциална – заяви тя. – Нямаме право да разкриваме имената на настоящите или бившите пациенти.
	— Става въпрос за федерално разследване – отвърна Роби. – Вие споделихте с нас информация за Холи, благодарение на която тя пътува към новия си живот заедно с Люк Милър. Това е прекрасно. Но нямаше да се случи без наша помощ.
	Фишбо кимна бавно.
	— Добре… стига да се ограничим с тази информация. 
	Тя откри това, което търсеше, и завъртя монитора така, че всички да могат да го видят.
	— Спомням си Клеман. Постъпи при нас, за да лекува зависимостта си метамфетамини. Често срещана диагноза по тези места. Той е на трийсет и шест…
	— Изглежда доста по-възрастен – отбеляза Рийл.
	— Един от страничните ефекти от метамфетамините – обясни Фишбо. – Беше много тих и кротък. Двамата с Ходи се сприятелиха…
	— Тя го спомена.
	— Защо се интересувате от Клеман?
	— Казал е на Холи нещо, което трябва да проверим.
	— Можете ли да ми кажете какво?
	— Боя се, че не – отвърна Рийл. – Какво знаете за миналото му? Откъде е?
	Фишбо завъртя монитора обратно към себе си и потърси информацията.
	— Напомням ви, че данните са поверителни. Клеман е постъпил при нас доброволно, което означава, че е дошъл по своя воля, а не е бил принуден от съдебна заповед. Роден е в Квебек, имигрирал е в Щатите, станал е американски гражданин… Дошъл е в Колорадо преди пет години. Тук има роднини.
	— Къде е работил?
	Фишбо натисна друг клавиш.
	— В продължение на две години е работил на нефтена платформа. Когато в петролодобива настъпи криза, е станал заместник-управител на магазин на шейсетина километра от тук. Продължавал е да работи там, когато се е пристрастил към метамфетамините и е решил да потърси помощта ни.
	— Как се казва магазинът? – попита Рийл. Фишбо й го съобщи и Рийл го записа в телефона си
	— Къде е живял? – продължи Рийл.
	— Когато постъпи при нас, не посочи адрес. Предполагам, че е бездомник.
	— Но нали казахте, че има роднини наблизо? – учуди се Роби.
	Фишбо кимна.
	— Сестра му и семейството й живеят в Боулдър.
	— Тя идваше ли на свиждане? – попита Роби.
	— Да, два пъти. Предполагам, че е очаквала след изписването си Клеман да заживее при нея, докато си стъпи на краката.
	— Имате ли неин телефон или адрес? – попита Рийл.
	Фишбо им ги съобщи.
	— Какво ще правите сега? – поинтересува се тя.
	Роби и Рийл се изправиха.
	— Ще продължим да събираме информация – отвърна той.
	Когато излязоха навън, телефонът на Роби иззвъня. Жената, която го търсеше, му нареди да включи лаптопа си след две минути. Когато се качиха в джипа, Роби отвори компютъра си и го разположи на арматурното табло, за да могат и двамата да виждат екрана. След няколко секунди екранът оживя и на него се появи Рейчъл Касиди.
	— Докладвайте – нареди им тя.
	Роби и Рийл се редуваха в излагането на събраната информация. Касиди не остана доволна.
	— Задачата ви не е да решавате местни проблеми или да разпалвате война с шайка психопати – смъмри ги тя. – Не сте се приближили и с една стъпка към откриването на Синия.
	— Тук сме съвсем отскоро – напомни й Роби.
	Касиди не посрещна добре и тези думи.
	— И двамата знаете колко високи са залозите. Синия е безценен служител на Управлението. В момента светът крие повече заплахи, отколкото когато и да било. Броят им се увеличава всеки ден. Става нещо, което никак не ми харесва. Ако зад всичко стоят врагове на страната ни и се опитат да измъкнат информация от него… излишно е да ви обяснявам какви катастрофални последици може да има това.
	— Смятаме, че изчезването му е свързано с нещо, което се е случило тук, на местно ниво. Не става въпрос за някакъв грандиозен заговор за отвличане, изплетен от руснаци, иранци или някой друг – каза Роби. – Затова не мисля, че трябва да се тревожим дали някой не разпитва Синия в опит да измъкне тайните му.
	— Не мога да си позволя лукса да правя подобни предположения. Ти също – заяви рязко Рейчъл Касиди.
	— Подходът ни се основава на логиката – изтъкна Рийл. – Ако нещо прилича на патица, ходи като патица, квака като патица и прочие, трябва да е патица. Знаем, че Синия е получил информация за някакви пленници, започнал е да задава въпроси и е изчезнал. Не е нужно да съм Шерлок Холмс, за да открия възможна връзка.
	— Просто го намерете – нареди Касиди и екранът угасна.
	Роби погледна Рийл.
	— Права си.
	— За кое?
	— По-лесно е да убиваш хора – каза той и включи на скорост.
	— Къде отиваме? – попита Рийл.
	— Последната месторабота на Клеман Ламар.
	— Смяташ ли, че там е видял онова, което е разказал на Холи?
	— Имаш ли по-добра идея?
	— Не, никаква.
	Пътуваха в продължение на цял час. Шосето бе двулентово и когато се разминаваха с някой голям камион, имаха чувството, че се провират покрай негови, през иглени уши.
	Междувременно Рийл позвъни на сестрата на Ламар и й обясни коя е и от какво се интересува. Жената я увери, че брат й никога не е говорил за нищо друго, освен за семейството и лечението в клиниката. Тя потвърди, че Клеман е трябвало да дойде и да поживее при нея в Боулдър. Дори му предложила да го вземе лично от клиниката или поне да му прати пари за автобус, но той отвърнал, че сам ще се справи. В последния момент обаче й позвънил, за да каже, че е променил плановете си.
	— Направо ме вбеси. Имаме четири малки деца, най-голямото е на десет, така че, честно казано, нямам нито време, нито енергия да се разправям с Клеман, независимо че ми е брат. Опитах се да му помогна, но в крайна сметка каквото си е надробил, това ще сърба.
	— Значи магазинът е последният ни шанс – каза Рийл, след като прибра телефона.
	— Да се надяваме, че там ще ни кажат нещо. На шефката няма да й хареса, ако при следващото й обаждане не докладваме, че сме попаднали на следа.
	— Какво смяташ, че се е случило със Синия, Роби? Честно.
	— Мисля, че е постъпил в типичния си стил.
	— Тоест?
	— Опитал се е да помогне на хора, които са се нуждаели от помощта му, и това го е изложило на опасност.
	— Ако е отвлечен, дали похитителите му имат представа кой е? Искам да кажа… наистина да имат представа?
	— Съмнявам се. В противен случай не биха го отвлекли. Сега се намират между чука и наковалнята, особено ако междувременно са разбрали кой е.
	— Ние приличаме на Синия.
	— Какво имаш предвид?
	— Играем си на самаряни. Помогнахме на Холи и Люк и какво спечелихме? Преследва ни шайка неонацисти. Рано или късно ще ни настигнат, Роби.
	— Не се съмнявам.
	— А те са много повече от нас.
	— Очевидно.
	— И въпреки това ги съжалявам – заяви с ирония Рийл.
	— Ще ти мине.
	 
	 
	 
	29.

	 
	— „Клайдс“ – каза Рийл, прочитайки на глас табелата, докато спираха на паркинга пред магазина.
	Отпред имаше колонки за бензин, на едната стена бе монтиран обществен телефон, виждаше се и заключен с катинар фризер, пълен с лед. Витрините бяха мръсни и като цяло магазинът подсказваше, че собственикът му едва свързва двата края. На паркинга нямаше други коли, може би защото „Клайдс“ се намираше на затънтено шосе, на петнайсет-двайсет километра от най-близкото градче.
	— Чудя се как е възможно човек да се събуди някой ден с мисълта да отвори магазин на такова място – възкликна Рийл.
	— Целият район е пълно мъртвило – Срещал съм повече хора в пустините на Иран. 
	Двамата слязоха от джипа и отвориха вратата, при което иззвъня звънче. Отвътре магазинът изглеждаше също толкова занемарен, колкото и отвън. Рафтовете бяха полупразни, а малкото стоки, наредени по тях, изглеждаха произведени през миналия век. Банкоматът на една от стените бе окичен с табелка „Не работи“. Вратата на тоалетната се намирате в срещуположния край на помещението, до хладилна витрина с бира. Друга стена бе заета от стелажи с вестници и списания. В края й бе поставен модерен на вид автомат за напитки. Имаше и рафтове с части и консумативи за автомобили, плюс един с презервативи и пакетирани храни. На плота до касата имаше машина за хотдог и тава с пица пеперони на парчета, чиято миризма изпълваше магазина. Самата каса бе оградена с бронирано стъкло, а до нея се стигаше през масивна врата със стоманено резе. И тук, досущ като в банка, клиентът трябваше да подаде парите или кредитната карта през тесен отвор в стъклото.
	При звука на звънчето от задната стаичка излезе висок слаб мъж с каубойска шапка, цялата в лекета. Имаше дълга посребрена коса, отдавна невидяла гребен, и гъста брада.
	— С какво мога да ви помогна? – поинтересува се мъжът.
	— Вие ли сте Клайд? – попита Роби.
	Мъжът поклати глава. Беше облечен с избелял гащеризон, износени кожени ботуши с лъскави метални бомбета, джинсова риза и колан за инструменти. Токата на колана му представляваше логото на известна пивоварна.
	— Клайд почина преди двайсет години. Аз съм синът му.
	— Кога е отворил врати този магазин? – попита Рийл.
	— Преди шейсет години. Малко след като съм се родил. Аз съм Сони Дрискол. Не ме питайте защо съм кръстен така. Баща ми не проявяваше особено въображение по отношение на имената.
	Мъжът се усмихна широко и протегна широката си груба длан. Роби и Рийл се здрависаха с него.
	— От доста време сте в бизнеса – отбеляза Роби.
	Сони огледа помещението.
	— Знам, че не изглежда кой знае какво, но се справям някак си. Минават предимно шофьори на камиони. Зареждат дизел. Понякога търсят тоалетна или закуски. Други пък се губят – а те не са никак малко, между другото – и обикновено си купуват нещо, защото не им е удобно да ги упътвам безплатно. Идват и хора от Нютън, градчето малко по-надолу по пътя. А всеки петък по време на футболния сезон оттук минава някой гимназиален отбор и опразва рафтовете. Така изкарвам зимата. Не ми трябва много. А вие от какво имате нужда? Бензин? Всяка колонка има четец на кредитни карти. Можете да платите и тук, когато заредите.
	— Имали ли сте проблеми? – попита Роби.
	Вместо отговор Сони посочи добре укрепения щанд с касовия апарат.
	— Какво ви говори това? Понякога се отбиват странни типове, така че по-добре да съм предпазлив. Ако се случи нещо и позвъня на спешния телефон, ченгетата ще пристигнат чак на сутринта, за да отнесат трупа ми.
	— Всъщност дошли сме, за да получим информация за един ваш бивш служител – каза Рийл и извади служебната си карта.
	Роби също.
	Сони ги изгледа намръщен.
	— Кой служител?
	— Клеман Ламар.
	— По дяволите! Пак ли е загазил?
	— Защо смятате така? – попита Рийл.
	— Защото Клеман непрекъснато се забърква в някакви каши. Наркоманска му работа! Крадеше от мен. Не съобщих в полицията, защото реших, че не е бил с всичкия си, когато го е направил. Взе няколко бири, кутия моторно масло и дузина шоколадови кексчета. А много добре знаеше как да отвори касата, но не взе там и един цент. Не смятате ли, че е глупаво?
	— Много глупаво – съгласи се Роби.
	— Сам съм си виновен. Кой ме караше да вземам на работа човек с такова име? Мисля, че е французин или нещо такова. Не си падам по чужденците, кой каквото ще да ми разправя.
	— Клеман е канадец – уточни Роби. – Не е съвсем чужденец. Канада е от другата страна на границата.
	Сони сви рамене.
	— Нямам нищо против канадците. Обаче има странно име.
	— Когато е бил в клиниката, той е споделил с някого нещо, което е видял… може би тук – продължи Роби. 
	Сони присви гъстите си вежди.
	— И какво разправя, че е видял.
	Роби го огледа изпитателно и отговори:
	— Хора в беда.
	— Ха! Половината от местните могат да се нарекат така! – намръщи се Сони.
	— Имам предвид хора, държани в плен против волята им. Със завързани ръце и качулки на главата.
	— Какво? – възкликна Сони. – Пленници?
	Роби кимна.
	— Точно това е казал и Клеман Ламар.
	— И вие вярвате на това наркоманче? – изгледа ги недоверчиво Сони. – Служебните ви карти са на федерални агенти. Защо се интересувате от това?
	— Престъпление е да държиш хора против волята им – изтъкна Рийл.
	— Ами… да, така е.
	— Можете ли да се сетите какво е имал предвид Ламар? Дори да е сгрешил. Човек, с когото е споделил видяното, казва, че описанието му е съдържало прекалено много подробности. А и по това време не е бил дрогиран. Бил е чист.
	Сони се замисли, облегна се на щанда и подръпна брадата си.
	— Вижте какво… наоколо има доста откачени типове – започна бавно той.
	— Неонацистите? Знаем за тях – каза Рийл.
	— Не са единствените. Изминете ли трийсетина километра надолу по пътя, ще попаднете на лагер на расисти, твърдо убедени в превъзходството на бялата раса. Те носят бели качулки и наметала и са издигнали огромно знаме на Конфедерацията, което се вижда поне от шейсет-седемдесет километра. – Сони замълча и отново подръпна брадата си. – Преди шест години двама чернокожи бяха открити обесени на едно дърво на петнайсет километра от тук. Върху челата им беше изрязано с нож: „негър“. Всички знаят кой го е направил, но полицията не може да докаже нищо. Онези гадове продължават да се разхождат на свобода. Да не забравяме всичките му там антиправителствени групи, въоръжени милиции, религиозни фанатици, рокерски банди или просто хора, вбесени от скапания си живот или убедени, че страната отива по дяволите. Всички те имат оръжия, много оръжия. Някои се занимават с търговия на наркотици, крадено оръжие и какво ли още не, стига да носи пари. Искате ли да избягате от правителството, това е едно от най-подходящите места. Тук посрещаме с отворени обятия всевъзможни откачалки.
	— А вие? Принадлежите ли към някоя от тези групи? – попита Рийл.
	Сони се засмя.
	— Неее… Аз съм най-обикновен търговец. Обвържа ли се с някоя група, останалите ще дойдат да ме гръмнат и ще подпалят магазина. Държа пушка под тезгяха, а на кръста си – четиресет и петкалибров „Смит и Уесън“ като на Мръсния Хари, но не мога да издържа на по-продължителен конфликт с тези типове. Затова играя ролята на Швейцария, нали разбирате, спазвам неутралитет. В резултат на което всички идват тук, за да си купят бензин, бира, хотдог, презервативи… И тъй като не се обвързвам с никого, никой не ме закача. Откъде иначе ще се зареждат с гориво и алкохол? Нищо не се е променило от времето, когато баща ми държеше магазина. Той изповядваше тази философия и я предаде и на мен.
	— Предполагам, че това е другата причина магазинът ви да оцелее толкова дълго – оцени политиката му Рийл. – Доста умно.
	Сони се ухили, свали шапката си и се поклони театрално.
	— Благодаря, госпожо.
	— Да се върнем на Ламар и онова, което е видял – прекъсна ги Роби.
	Сони отново нахлупи шапката си и отметна няколко кичура, паднали върху лицето му.
	— В магазина ли го е видял? Защото, ако е казал нещо подобно, гарантирам, че е излъгал.
	— Не, не е казвал нищо подобно. Знаем, че е бил заместник-управител тук. Така поне е заявил пред хората от клиниката за рехабилитация.
	— Той наистина беше заместник-управител. Но само защото аз съм управител, а той беше единственият ми служител. Работеше, когато аз почивах, и обратното. Не мога да си позволя двама продавачи по едно и също време освен в петък, когато има футболни мачове. Само тогава двамата с Клеман работехме заедно. Затваряме в два през нощта през уикендите. През седмицата отваряме в шест и затваряме в десет. Деляхме си смените поравно. Понякога аз поемах сутрешните, а после нощните. Той правеше същото.
	— Колко време остана при вас?
	— Към две години. После изведнъж спря да идва, нещастният му задник. Искам да кажа, че го съжалих и го оставих на работа, след като го хванах да ме краде, а вижте как ми се отблагодари! Затова бях принуден да наема друг. Още не е дошъл да си получи последната заплата. Но съм му приспаднал онези боклуци, които открадна, включително шоколадовите кексчета. – Сони замълча, а после попита: – Чакайте малко! Защо сами не попитате Клеман какво е видял?
	— С удоволствие щяхме да го направим. Но е изчезнал, след като са го изписали от клиниката.
	— Хм! Това е странно. Винаги съм смятал, че ще се върне за последната си заплата.
	— Къде живееше?
	— Понякога в задната стаичка. Там има кушетка… Друг път в една къща на седем-осем километра от тук по главния път.
	— Негова ли?
	— Глупости! Клеман никога не е притежавал къща. Имаше само един скапан пикап „Датсун“, който беше по-стар от него и щеше да се разпадне всеки момент.
	— Чия тогава е къщата?
	— Май че беше на някаква мацка. Чакайте да си спомня… – каза Сони и се почеса по брадичката. След малко каза: – Бевърли някоя си… Клеман привличаше определен тип жени. Но после те осъзнаваха, че съвсем не е толкова свестен, колкото им се е струвал отначало, и му биеха шута.
	— Можете ли да ни дадете адреса? – попита Роби.
	Сони се консултира със счетоводната книга, която държеше под щанда, и го записа на едно листче.
	— Трябваше да ми даде адрес заради ведомостите за заплатата. Но нямам представа дали още живееше там, когато спря да идва на работа. От друга страна обаче, това е единственият му адрес, с който разполагам.
	После отвори една папка, извади от нея две листчета и ги връчи на Рийл.
	— Това е последният му чек. Ако го видите, дайте му го. Изработил си го е.
	— Да се надяваме, че ще го открием – отвърна Рийл и взе чека.
	Двамата излязоха от магазина, а Сони застана на вратата и ги изпрати с поглед. Качиха се в джипа и Роби запали двигателя.
	— Смяташ ли, че Сони каза истината? – попита Рийл.
	— Приемам всеки за виновен до доказване на противното. Струва ми се по-разумно предвид естеството на работата ни.
	Рийл погледна чека.
	— Двеста и няколко долара.
	— Това за цяла седмица ли е?
	Рийл прегледа ведомостта за заплатата, прикрепена към чека.
	— Така пише. Защо?
	— Това прави осемстотин долара месечно.
	— Да. Ама че американска мечта.
	— Така си е. На негово място и аз бих се разочаровал от живота.
	Докато пътуваха по пътя, Роби попита:
	— Нали каза, че скинарите ще ни потърсят?
	— Да?
	Той посочи назад.
	— Оказа се права.
	И натисна газта.
	 
	 
	 
	30.

	 
	Рийл се обърна и видя три пикапа зад тях. В кабината на всеки имаше по трима мъже, а други четирима стояха в каросерията.
	Тя затвори очи. Нещо в главата й прещрака. Когато отново отвори очи, имаше чувството, че се е върнала в Ирак. Роби я погледна, после впери поглед в огледалото.
	— Настигат ни. Ще направиш ли нещо по въпроса?
	Когато Рийл не отговори, той каза високо:
	— Джес?
	Тя премигна бързо и потрепери, сякаш някой току-що бе излял кофа лед върху главата й.
	— Добре ли си?
	Рийл се обърна и огледа отново трите пикапа и мъжете в тях. Съзнанието й превърна скинарите в мургави брадати мъже с дълги роби и тюрбани на главите. А над кабината на всеки пикап стърчеше 50-калиброва картечница, насочена право към джипа им.
	— Не, не съм.
	Роби я погледна изпитателно.
	— Ела насам и поеми волана.
	— Какво? – възкликна объркано Рийл.
	— Хвани волана и го дръж здраво. Аз ще поема нещата.
	Тя се плъзна по седалката. Роби направи същото. Той бе включил бордкомпютъра, затова спокойно вдигна крака си от педала на газта.
	— Ти мини отгоре, аз ще мина отдолу – каза Роби.
	Тя хвана волана в мига, в който той го пусна.
	Първите изстрели на преследвачите пръснаха задното стъкло на джипа. Рийл замръзна на място и наведе глава.
	— Хайде, Джес! Размърдай се! Става напечено!
	Тя се сепна и продължи да се плъзга по седалката, като изви гърба и краката си в поза, наподобяваща йога, за да позволи на Роби да мине под нея. Той се плъзна на мястото до шофьора, а тя застана зад волана и впери поглед в пътя.
	Роби се прехвърли на задната седалка. Остана ниско приведен, докато изваждаше пушката на Рийл и я зареждаше, без да откъсва очи от пикапа, който ги преследваше.
	— Ще стрелят отново – предупреди Роби.
	Погледна тревожно към Рийл с надеждата, че състоянието, в което е изпаднала, няма да й попречи да удържи джипа на пътя, когато започнат да ги обстрелват.
	— Ще се справиш, Джес! Знам, че можеш. 
	Мъжете в трите пикапа откриха огън и Роби остана приведен ниско между седалките, докато обстрелът спре. Джипът им следваше неотклонно пътя, което му позволи да се прицели през оптическия мерник и да направи онова, което глупаците зад тях отдавна трябваше да направят.
	Две бързи натискания на спусъка и Роби простреля двете предни гуми на водещия пикап. Автомобил, който се движи с висока скорост и изведнъж губи двете си предни колела? Това определено вещаеше лош край. 
	Роби видя как пикапът се люшна надясно. Шофьорът направи основната грешка, довела до трагичен край мнозина шофьори: завъртя волана прекалено рязко и силно. Пикапът поднесе под остър ъгъл наляво. Гумите му се отлепиха от асфалта и той достигна точката, от която нямаше връщане назад. Колелата попаднаха на мека пръст извън шосето, потънаха в нея и пикапът се преобърна. Мъжете в каросерията полетяха във въздуха и закрещяха, докато размахваха безпомощно крайници. Оръжията изпопадаха от ръцете им, защото нямаше да имат нужда от тях. Нямаше да имат нужда от каквото и да било. Телата им се стовариха върху земята, отскочиха във въздуха, претърколиха се и паднаха отново.
	Двигателят пламна почти мигновено след освобождаването на бензиновите пари от спукания резервоар. Секунда по-късно кабината се превърна в пещ и буквално кремира мъжете в нея.
	Оставаха още два пикапа.
	Когато Роби улови в мерника следващия от тях, скинарите най-после поумняха. Простреляха първо лявата им задна гума, а после и дясната. Джипът се разтърси неудържимо.
	— Дръж здраво, Джес! – извика Роби.
	Друг куршум профуча през вече счупеното задно стъкло, рикошира от рамката на вратата и отчупи парче от волана. Парчето удари Рийл в челото, в резултат на което главата й се килна назад към седалката, а после отново напред, но предпазният колан спря движението на тялото й. Частица от секундата, преди да изпадне в безсъзнание, Рийл погледна напред и видя правия като свещ път. Осъзнаваше, че са изгубили две гуми. Някъде в дълбините на паметта й припламна искрата на инстинкта за оцеляване. Тя обви крака около волана и опря едното си стъпало в централната конзола, а другото – във вратата. В следващия миг изгуби съзнание.
	— Джес? Джес? Добре ли си?
	Когато Роби погледна към предната част на джипа, видя Рийл превита над волана.
	— Джес!
	Бордкомпютърът оставаше включен. Продължаваха да се движат с висока скорост. Но с две спукани гуми. И никой не държеше волана.
	Роби нямаше избор. Заряза пушката и се хвърли към предната седалка. Джипът започна да поднася, тъй като краката на Рийл омекнаха. Роби сграбчи волана с една ръка и положи огромни усилия, за да остане на пътя. Няколко секунди по-късно едно от колелата се откъсна, при което джипът се наклони рязко на една страна и заподскача като лодка в бурни води.
	Роби вече не бе в състояние да го удържи на пътя. Пресегна се и изключи бордкомпютъра. Това се отрази благоприятно, тъй като скоростта им намаля. В същото време той натисна педала на газта, за да продължат да се движат. Със свободната си ръка напипа пулса на Рийл. Усети как кръвта пулсира във вените й. Хвърли поглед към раната на челото й. Кървеше обилно, но не беше дълбока. Дишането й бе стабилно. Видя липсващото парче от волана и разбра какво се е случило.
	Роби погледна назад и помръкна. Двата пикапа ги бяха настигнали. Към тях сочеха една дузина дула. Той завъртя волана надясно, джипът излетя от пътя и заподскача по неравната земя. В следващия момент Роби даде газ и завъртя наляво към горичката, която бе видял. Добра се до нея, изключи от скорост, скочи на задната седалка и отново грабна пушката.
	Преследвачите спряха на двайсетина метра. Роби се прицели. Кръстчето на оптическия мерник попадна върху шофьора на единия пикап. Нямаше достатъчно патрони, за да елиминира всичките си противници, но щеше да се постарае да обезвреди колкото се може повече. Колкото по-малко расисти оставеше живи, толкова по-добре.
	Пръстът му се плъзна към спусъка. Планът му бе съвсем прост: да продължи да се бие.
	Мъжете наскачаха от каросериите на пикапите. Носеха най-различно оръжие – пушка-помпа, автомати МП5 и УМП на „Хеклер и Кох“, пистолети…
	След всичко, което Роби бе направил през годините, след всички опасни мисии в различни страни, където можеше да загине неведнъж, никога не си бе представял, че ще проведе последното си сражение на някакво затънтено място в Колорадо.
	Така да бъде, помисли си той.
	Добре че Рийл нямаше да разбере какво се случва. Щеше да умре мирно и тихо.
	Роби очакваше скинарите да открият огън и да обсипят джипа с куршуми, докато не ликвидират и двамата или докато резервоарът не избухне. Вместо това от втория пикап слязоха двама мъже. И задърпаха някого след себе си.
	Лицето на Холи Малой бе цялото в кръв и рани. Дрехите й бяха скъсани. Едва се държеше на краката си.
	Един от скинарите опря пистолета си в слепоочието й.
	— Свали оръжието и излез с вдигнати ръце или тази кучка ще си го получи още сега! Имаш две секунда. Едно…
	 
	 
	 
	31.

	 
	Роби седеше окован до Рийл, която не бе дошла на себе си, а се бе свлякла настрани. От другата й страна седеше Холи, също с белезници и с парче плат в устата.
	Не бе успял да размени и една дума с нея, след като свали оръжието и скинарите го измъкнаха от джипа, а после отнесоха на ръце и изпадналата в безсъзнание Рийл. В момента се намираха в товарен микробус, който бе пристигнал на мястото на престрелката няколко минути след края й. Седяха на пода срещу трима скинари с насочени към тях оръжия.
	Главата на Рийл клюмна настрани и се опря в рамото на Роби. Един от скинарите му се ухили.
	— Сега ще ти дадем да се разбереш!
	— Не го чувам за пръв път.
	Онзи се подсмихна.
	— Досега и ти, и тази кучка имахте късмет. Но той свърши.
	— Това също не го чувам за пръв път. Много добре знаете, че сме федерални агенти. Нима искате да привлечете вниманието на Бюрото?
	— Това за мен е бонус! Правителството е врагът! А вие сте олицетворение на правителството!
	Измина доста време, преди микробусът да намали, да спре и отново да потегли, но този път разстоянието бе съвсем кратко. На Роби му се стори, че чува тракането на някаква машина.
	Задните врати на микробуса се отвориха и се появиха още въоръжени мъже. Всичките бяха с бръснати глави и татуирани върху тях свастики и други нацистки символи. Със злобните си очички и озъбените си мутри те приличаха повече на побеснели животни, отколкото на човешки същества.
	Рийл изохка, потръпна и отвори очи. Огледа се, погледът й се избистри, дойде на себе си и изражението й стана мрачно и напрегнато. Извърна се към Роби и прошепна:
	— Съжалявам.
	— Няма за какво – отвърна той. – Погледни наляво. 
	Рийл се обърна и видя Холи, окована и със запушена уста.
	— По дяволите! – промълви тя.
	Скинарите ги издърпаха навън и миг по-късно тримата стъпиха на земята. Опряха оръжия в гърбовете им и ги побутнаха към скована от талашит постройка, разположена зад висока ограда от бодлива тел. Звукът, който Роби бе чул, идваше от автоматизирания портал, отворил се, за да им осигури достъп до лагера на съвременните поклонници на Хитлер.
	— Поредното дежа вю – прошепна Рийл зад гърба на Роби.
	Той кимна безмълвно и продължи напред. Похитителите им забиваха периодично оръжията си в гърба му, защото знаеха, че могат да го направят, без да се страхуват, че ще ги нападне.
	Роби се огледа наляво и надясно, за да обхване целия лагер, който приличаше на военна база. Отвсякъде им се хилеха мъже във всевъзможни униформи. Всички носеха оръжие на рамо. Някои имаха нацисти куртки и фуражки от Втората световна война, окичени целите в медали. Други бяха облекли черни гестаповски униформи. Автомобилният парк бе също от четиресетте – армейски джипове, полуверижни машини и дори малък танк. Роби имаше чувството, че се е върнал назад във времето. Но после реши, че неонацистите най-вероятно са купили джиповете и камионите от армейските излишъци. А може би ги бяха поръчали онлайн. Сега човек можеше да си купи всичко по интернет, стига да знаеше къде да потърси.
	Част от мъжете го оглеждаха мълчаливо. Те се бяха подпрели на алуминиеви патерици, а краката им бяха превързани. Това бяха хората, които Рийл бе простреляла в Гранд, когато бяха нападнали Люк в изоставената туристическа спалня. Онзи, който бе обещал на Роби, че ще го гледа как умира, му се усмихна зловещо и му показа среден пръст.
	Озоваха се пред масивна дървена врата. Мъжът, застанал на пост до нея, я отвори. Похитителите им побутнаха Роби, Рийл и Холи вътре и затвориха вратата зад тях. Помещението бе потънало в мрак, който обаче продължи само миг. Озариха ги ярки струи светлина, дошли от всички ъгли на стаята. Тримата премигнаха и извърнаха погледи.
	— Добре дошли – каза някой.
	Роби и Рийл погледнаха в посоката, от която бяха дошли думите. От мрака се появи висок възпълен мъж с черна коса и гладко лице без нито една бръчка. Роби определи възрастта му на трийсет и пет-шест. Мъжът беше облечен с широка зелена куртка и черен панталон. На главата си носеше немска офицерска фуражка. Пистолетът на кръста му приличаше на стар валтер П38.
	— Божичко! – промълви Рийл при вида на този маскарад.
	Мъжът свали фуражката и я остави на масата.
	— Казвам се Долф. Да се хващаме за работа.
	Той отвори малък бележник и прегледа няколко страници.
	— До днешния ден сте се срещали два пъти с моите хора. Това ми струваше множество атевета и автомобили. Плюс шестнайсет единици оръжие и петстотин патрона. Шестима ранени. Осем трупа. Безобразие!
	Роби забеляза, че в списъка жертвите фигурират след превозните средства, оръжията и патроните. Това показваше съвсем ясно приоритетите на техния водач.
	Долф затвори тефтерчето и обясни:
	— Разбира се, трябва да бъдете наказани. Аз обаче съм справедлив човек и ще ви дам възможност да защитите действията си в хода на обективен съдебен процес.
	— Наистина ли? – попита скептично Роби.
	— Разбира се. Ще докараме най-добрите юристи от Вашингтон. Устройват ли ви служители на Министерството на правосъдието? Или имате предвид други?
	Роби не отговори, защото не беше сигурен дали мъжът срещу него не се подиграва, или просто не е с всичкия си.
	Долф щракна с пръсти и един от пазачите взе стол и го поднесе под него миг преди да седне. Долф извади сребърна табакера, взе цигара, почука с нея по капака и един от хората му извади старомодна запалка и му поднесе огънче. Долф вдиша дълбоко и изпусна две струйки дим през ноздрите си.
	— Пошегувах се за адвокатите, разбира се – каза той. – Както и че процесът ще бъде справедлив и обективен. Ние сме във война. Във военно време тези принципи могат да бъдат пренебрегвани.
	— Мнозина биха възразили, че спазването им е особено важно именно в периоди на войни и кризи – обади се Рийл.
	Долф я изгледа с любопитство, сякаш учуден, че някаква си жена се осмелява да говори в негово присъствие.
	— Документите за самоличност – нареди той.
	Един от пазачите пристъпи напред и му подаде служебните карти, които колегите му бяха отнели от Роби и Рийл.
	Долф ги разгледа.

 	— Много впечатляващо – каза той, стиснал цигарата в ъгълчето на устните си. – Това, разбира се, само потвърждава вината ви. Вие сте шпиони. И трябва да бъдете екзекутирани.
	— Ние сме служители на американското правителство – възрази Роби. – И тъй като се намираме на американска земя, няма как да бъдем шпиони.
	Долф подхвърли служебните карти към Роби. Макар и с белезници, той успя да ги хване и да ги прибере в джоба си.
	Долф стана и каза:
	— Интересен аргумент, който обаче не отчита едно важно обстоятелство. А именно, че се намираме на суверенна територия. Която не е част от Съединените американски щати. Следователно твърдението ви е лишено от правни основания. Не очаквам да го разберете, след като и бездруго не сте в състояние да осмислите елементарни факти и истини.
	— И какви са тези елементарни факти и истини? – попита Рийл.
	Долф пристъпи към нея. Усмихна й се обезоръжаващо, но това само я накара да застане нащрек. Рийл се напрегна, но миг по-късно се отпусна. Беше готова да го удари въпреки белезниците.
	— Сега ще ти обясня – отвърна Долф. – Нагледно. Отново щракна с пръсти и друг пазач пристъпи с куфарче в ръка. Долф го остави на бюрото, разположено по средата на стаята, и го отвори. Извади няколко снимки.
	— Така наказваме шпионите.
	Застана пред тримата пленници и им показа снимките, които бе хванал като карти за игра, сякаш се канеше да им демонстрира някакъв трик.
	Холи ахна, подбели очи и се строполи на пода в безсъзнание. Рийл понечи да й помогне, но друг пазач я сграбчи за ръцете и я повдигна до седнало положение. Роби продължи да се взира в трите снимки.
	На първата бе Люк Милър. Жив и здрав.
	На втората беше обезглавеното му тяло.
	На третата беше главата му.
	— Значи сте го убили? – попита хладнокръвно Роби.
	— Люк Милър беше екзекутиран за измяна. Подписал е клетва за вярност. Тя е тук, в джоба ми, ако проявявате интерес. Той наруши своята клетва. Обърна се против нас. Наказанието е смърт. Съвсем ясно. И справедливо. Действията на силните лидери трябва да бъдат ясни и справедливи. В случай на необходимост те трябва да покажат твърда ръка. Аз съм силен лидер.
	Долф погледна към Холи и нареди:
	— Вдигнете я!
	Хората му я изправиха на крака, макар тя още да не бе дошла в съзнание.
	— Свестете я! – заповяда Долф.
	Три силни шамара през лицето върнаха Холи в съзнание. Погледът й отново се спря на снимките и тя се разкрещя:
	— Копеле мръсно! Убиец! Ще те…
	Преди Роби или Рийл да успеят да реагират. Долф извади своя валтер, насочи го към главата на Холи и стреля. Куршумът проби челото й, заби се в меката тъкан на мозъка и остана там.
	Холи падна на земята. Роби и Рийл останаха на място, покрити с кръвта и мозъка й.
	Долф изгледа пистолета си с такава обич, сякаш това бе домашният му любимец. Дори погали с длан нагорещената от изстрела цев.
	— Аз съм силен лидер – повтори той.
	Махна с пръст към Роби и Рийл, като че ли се опитваше да се отърве от досадно насекомо. Пазачите пристъпиха напред и изведоха двамата навън.
	 
	 
	 
	32.

	 
	— Защо още сме живи? – попита Рийл.
	Двамата с Роби бяха затворени в малка дървена барака. На вратата имаше катинар. Вътре ставаше прекалено горещо и Роби вече усещаше потта по лицето и под мишниците си. Отвън долиташе тропот на войнишки ботуши, затова Роби и Рийл разговаряха шепнешком.
	— Може би онзи мръсник убива само по един човек на ден – пошегува се мрачно Роби.
	После хвана края на ризата си и избърса кръвта на Холи от лицето си. Рийл направи същото.
	— Господи, чувствам се ужасно заради това момиче! И заради Люк! Тези зверове са му отрязали главата. Същите са като извергите от „Ислямска държава“.
	— Чудно ми е как са ги пипнали – каза Роби. – Нали трябваше да се качат на автобуса за Денвър? Не съм чул някой да е отвличал автобус, а ти?
	Тя поклати глава.
	— Може да са ги заловили след това.
	— Но как са разбрали, че отиват в Денвър? Само ние знаехме.
	— Очевидно не сме били единствени.
	— Смяташ ли, че те стоят зад онази история с пленниците в микробуса? В такъв случай може да са пипнали и Синия.
	— Ако този психопат е убил Синия – отвърна Рийл, – собственоръчно ще му прережа гърлото.
	Роби огледа тясната им килия.
	— Лесно можем да пробием дъските, но няма да стигнем далече с тези пазачи отпред.
	— Още е светло. Трябва да изчакаме до вечерта.
	— Ако дотогава сме живи – изтъкна Роби.
	В седем и половина вратата се отвори и се появи непознато лице.
	— Да вървим – подкани ги пазачът.
	— Къде? – попита Роби.
	— На вечеря.
	Рийл и Роби се спогледаха.
	— По-живо! – извика рязко мъжът, който сякаш всеки момент щеше да извади пистолета и да започне да стреля.
	Отведоха ги в малка постройка, заобиколена от половин дузина пазачи, където свалиха белезниците им. 
	Старшият пазач каза:
	— Вътре има душ. И чисти дрехи на закачалките
	— Моите ме устройват – отвърна Рийл.
	— Но не устройват лидера ни. Затова вземете душ и се преоблечете. И двамата воните. И сте омазани с мръсотия. Имам заповед да ви застрелям на място, ако не се подчините.
	Отвътре помещението приличаше на съблекалня в спортна зала. Едната стена беше заета от наредени един до друг душове.
	— Ти си първа – каза Роби. – Ще изчакам зад ъгъла.
	Тя подбели театрално очи.
	— Роби, няма да видиш нищо, което не си виждал.
	Рийл застана в единия край на душовете, а Роби в другия. Той се обърна с гръб към нея и не видя как тя го оглежда крадешком.
	— Как е ръката ти? Ама честно – каза Рийл, докато се насапунисваше.
	— Като нова. А твоите коремни мускули?
	— Можеш сам да видиш.
	Той трепна, хвърли бегъл поглед и видя, че Рийл се взира в него. Тя посочи мястото, където бе ранена.
	— Всичко зарасна. Дори се подложих на пластична операция, за да не остане белег.
	Погледът му се плъзна по коремните й мускули, после продължи малко по-нагоре, преди да се спре върху лицето й.
	— Изглеждаш по-добре от всякога, Роби. Приличаш на статуя, издялана от гранит. – Рийл помълча малко и добави: – Май се чувстваш неловко?
	— Резултат от смесените сигнали, които получавам.
	Тя му обърна гръб и продължи да се мие. Този път Роби позволи на погледа си да обхване малките стегнати мускули на гърба й, по-дългите, изпъкнали като въжета трицепси и делтовидните мускули на гърба, да се спусне надолу, да спре за миг върху стъпалата й, преди отново да плъзне нагоре.
	— Ти също изглеждаш в отлична бойна форма, Джес.
	— Да, всяко момиче мечтае да чуе тези думи.
	— Промяната в настроението ти вероятно се дължи на осъзнаването, че ще умрем тук – каза Роби.
	— Донякъде. Но само донякъде.
	Роби понечи да отвърне, но само поклати глава.
	Облякоха се и пазачите ги поведоха към друга сграда с двойни дървени врати, покрити с богата дърворезба. Влязоха вътре и се озовяха в елегантно обзаведена трапезария. Масата изглеждаше старинна. Под нея бе постлан ориенталски килим. Чиниите бяха порцеланови, приборите сребърни, а салфетките до тях ленени. Над масата висеше кристален полилей. Две факли на стената примигваха с пропановите си пламъци.
	Рийл докосна колосаната туника, която й бяха дали да облече. Дрехата едва стигаше до коленете й. Бе обула сандали.
	Роби бе облякъл болнични дрехи в лавандулов цвят. Не му бяха дали обувки. Двамата с Рийл долавяха нечии погледи, които ги следяха от сенките.
	Роби бе дал на Рийл служебната й карта, която бе получил по-рано от Долф. Своята бе пъхнал в джоба на панталона си.
	Отвори се друга врата и в трапезарията влезе мъж с бяла риза и черно-бял кариран панталон, който носеше два покрити подноса. Остави ги на масата и излезе през същата врата.
	Роби погледна Рийл и вдигна рамене.
	— Сигурно ще вечеряме сами – каза той
	— Не, няма.
	Двамата се обърнаха в посоката, от която бе дошъл гласът.
	Видяха висок кожен стол, който се завъртя. На него седеше Долф и четеше някакви документи, които сгъна и прибра в чекмеджето на бюрото си. Изправи се, пресегна се зад малката библиотека и взе пушката, която стоеше опряна на стената. Тръгна към Роби и Рийл с оръжието в ръце.
	— Мисля, че е твоя – каза той и посочи Рийл.
	Рийл огледа пушката внимателно.
	— Да. Мога ли да си я получа? Заредена.
	— Моля, седнете и започнете да се храните, преди яденето да е изстинало – каза Долф.
	Двамата седнаха и вдигнаха капаците на блюдата. Под тях откриха печено пиле, ориз, зеленчуци, малко салата и хляб.
	Долф зае мястото си начело на масата. Роби взе вилицата си и попита:
	— Няма ли да ядете с нас?
	Долф не обърна внимание на думите му, а продължи да разглежда пушката. Накрая я остави на масата и каза:
	— Хората ми твърдят, че и двамата сте отлични стрелци.
	Рийл си взе малко салата и задъвка старателно, за да накара Долф да дочака, преди да му отговори:
	— Най-добрите, които някога ще видите.
	Долф не реагира на самохвалството.
	— Как е истинското ви име? – попита го Роби.
	— Вече ви казах – отвърна той. Изгледа ги с любопитство и попита: – На колко години съм според вас? 
	— На около трийсет и пет – каза Роби.
	— На петдесет и шест съм.
	Рийл не скри изненадата си.
	— Да не би да сте открили в Колорадо извора на вечната младост?
	—Не, открих нещо далеч по-добро. Открих абсолютната власт. Тя се отразява чудесно на здравето. – Долф седна и си придаде замислено изражение. – Толкова малко хора споделят възгледите ми. Моите хора… те са свестни, работят усърдно, подчиняват ми се. Това, последното, е особено важно. Но не разсъждават на същото ниво като мен. Вие двамата идвате от Вашингтон. Колкото и прогнило да е това място, хората там са в състояние да обсъждат политики, да спорят на философски теми…
	— Вашата философия е съвсем ясна – отбеляза Рийл. – Униформата ви я изразява достатъчно недвусмислено.
	— Не, не, не се поддавайте на тази илюзия. Избрах нацизма, но можех да избера и нещо съвсем различно.
	— Не разбирам – призна Рийл.
	— Хитлер е бил един от многото. И макар да е оставил незаличим отпечатък върху света, политиката му не се отличава с особена жизненост и дълголетие. Всъщност в това отношение се е представил доста посредствено.
	— Хилядолетният райх е просъществувал… колко… двайсетина години? – попита Роби.
	— Именно. Мога да изброя поне двайсет други лидери, които са се справили по-добре от него и създаденото от тях е оцеляло много по-дълго. Длъжен съм обаче да му отдам дължимото. Нужни са били усилията на целия свят, за да бъде свален от власт.
	— Светът е воювал не само с него, но и с Италия и Япония.
	— Моля, моля, италианците изобщо не се броят. Те предпочитат да ядат макарони и да пият вино, вместо да се бият. Признавам, японците са се сражавали упорито. Но те са наследници на хилядолетна воинска традиция. Императорите са управлявали Страната на изгряващото слънце в продължение на много векове.
	Същото се отнася и за китайците. За монархиите като цяло. Всичко се свежда до едно.
	Роби отхапа малко пиле и попита:
	— И кое е то?
	– Демокрацията е най-слабата форма на управление.
	— Не мисля, че мнозинството хора биха се съгласили с подобно твърдение – отвърна Рийл.
	Долф изглеждаше разочарован от думите й.
	— Искрено се надявах да срещна поне малко разбиране. – Той се облегна назад и дръпна от цигарата. – Да, хората са свободни. Но свободни да живеят в хаос. В кухнята има прекалено много готвачи. На масата има прекалено много гърла. В стаята има прекалено много гласове. Хората са глупаци. Нямат представа какво искат, освен да заграбят колкото се може повече и то за сметка на съседа си. Смятате ли, че манталитет, като описания в „Повелителят на мухите“ се появява единствено след някоя катастрофа? Това се случва всеки ден. Малко му остава да премине границата, отвъд която се превръща в престъпление. – Макар думите му да изглеждаха породени от гняв, Долф се засмя: – Уверен съм, че обичате фактите. Затова ще ви съобщя някои факти. Америка е най-дълголетната демокрация в историята на света. И колко време е просъществувала? Някакви си два века и половина. От гледна точка на историята това е нищо, случайна грешка. Най-ефективната и най-устойчивата форма на управление несъмнено е авторитарната. Един командва, останалите изпълняват. Хората я определят като нещо зло. В такъв случай мога да заявя, че светът изпитва отчаяна нужда от повече зло.
	— Мисля, че в момента то е повече от достатъчно – отвърна Рийл.
	Долф като че ли не я чу.
	— Виждате какво се случи след свалянето на Садам. Да, вярно, той изби много свои сънародници. Съгласен съм, че беше жесток диктатор. Но свалянето му от власт само увеличи броя на жертвите. Колко още загинаха? Десет пъти повече? Сто пъти? Мога да ви дам пример след пример. Хората не искат свобода. Искат сигурност. Безопасност. Неща, които демокрацията не е в състояние да им осигури. Но човек, облечен в необходимата власт, може да го направи. За моите последователи този човек съм аз. Изпитвам отчаяна нужда да увелича броя на моите хора.
	Рийл използва пръстите си, за да разкъса пилешкото, тъй като домакинът им не им бе осигурил ножове поради очевидни причини.
	— И смятате, че вие сте лидерът, който дава сигурност на своите хора?
	— Не съм нито маниак, нито луд, макар да не се съмнявам, че си мислите точно това. Да, аз управлявам, но великодушно и човеколюбиво.
	— Както постъпихте с Холи и Люк ли? – попита отново Рийл.
	— Люк Милър наруши своята клетва. Вече ви обясних. Холи послужи за назидание. Сама си е виновна, след като се е свързала с предател като Люк. Трябва да спазвам някакви правила. И трябва да налагам въпросните правила със сила. В противен случай ще настъпи хаос. А хаосът води до провал на всяко управление. Дори на моето. – Долф замълча и угаси цигарата си в покривката. – Когато човек се опитва да промени нещата, но не разполага с необходимата сила за това, трябва да действа подмолно, невидимо. Трябва да действа отвътре навън. Да спечели хората за своята кауза. И трябва да го направи, преди противниците му да проумеят какво се случва. – Долф замълча, извади ножа от канията на кръста си и го заби в масата, за да подчертае думите си. – И тъй като въпросните противници са по-слаби, те могат да бъдат разгромени и подчинени.
	— Следователно целта ви е да унищожите Съединените щати.
	Долф измъкна ножа си от дървото.
	— Не ми е нужно да унищожавам Съединените щати. Никога няма да разполагам с достатъчно мощ, за да го направя. Достатъчно ми е да променя гледната точка на няколко души на ключови постове. Хората са склонни да усложняват нещата твърде много. Аз ги опростявам. В процеса на това опростяване фокусът ми става по-ясен, а шансовете ми за успех – по-големи. Ние напредваме с огромни крачки.
	— Ние?
	— Поддържаме връзка с други организации, които споделят нашите убеждения. – Долф потупа приклада на пушката на Рийл и продължи: – Не ни се налага да прибягваме до това. За целта събираме средства, които насочваме към избора на кандидати и лансирането на мерки, които одобряваме. Дори участваме в законодателната дейност. Проникнали сме в напълно легитимни политически организации или търсим техни членове, които симпатизират на нашите цели. Това е чудесно. Да разполагаш с приятели във властта, имам предвид. – Долф замълча и ги огледа изпитателно. – Не очаквахте някакъв селяндур, на когото сте лепнал етикета „неонацист“, да говори за организационна инфраструктура, стратегически законодателни инициативи, финансиране на политически организации и прочие, нали?
	— Не, не очаквахме – призна Роби.
	— Няма да хукна по улиците и да закрещя „Хайл Хитлер!“. Какъв е смисълът? Но аз играя роля, обличам се по този начин, за да оправдая клишето. В резултат на това хората ме подценяват. Поставят ме в периферията на политическата реалност и си въобразяват, че винаги ще си остана там.
	— И преди политическата класа да се осъзнае, вие ще сте натрупали далеч по-голяма мощ – каза Роби.
	Долф кимна в знак на одобрение.
	— Именно към това се стремя. Хората наистина ме подценяват. И аз отчитам какво огромно предимство ми дава това. Самодоволството и самоуспокоението на масите е най-силното ми оръжие. Знаете ли, че разполагаме с огромна информационна платформа в социалните медии? С блогъри, влогъри, сайтове за онлайн новини, които комуникират директно с нашата аудитория, а тя нараства експоненциално всяка година. Ние привличаме вниманието на хората върху факти, които те не бива да подминават. Миналата седмица посещенията в нашия сайт надминаха дори тези на Си Ен Ен и „Фокс“. Което е невероятно постижение.
	— Предполагам, че това ви възбужда – отбеляза сухо Рийл.
	Преди Долф да отговори, Роби попита:
	— Да оставим за момент похода ви за завладяване на света. Познавате ли Роджър Уолтън?
	Долф поклати глава.
	— Кой е той?
	— Изчезнал е от хижата си преди седмица.
	— И защо това трябва да ме интересува?
	— Защото интересува нас.
	— А защо смятате, че нещо трябва да ви интересува? Каквото и да било.
	Започва се, помисли си Роби.
	— Кога ще получим куршум в главата като Холи? – попита Рийл.
	— Задавате ми този въпрос тъкмо навреме – отвърна Долф и вдигна пушката на Рийл. – Споменахте, че двамата сте най-добрите стрелци, които някога ще срещна. Нуждая се от добри стрелци.
	— Това няма да стане – заяви Рийл.
	Долф не й обърна внимание и продължи:
	— Ще ти дам възможност да се докажеш и евентуално да спасиш живота си.
	— Как? – попита тя.
	В отговор Долф насочи дулото към Роби.
	— Трябва да издържиш съвсем елементарен тест. Застреляш ли го, ще живееш. Не го ли направиш и двамата умирате. Тестът започва сега.
	Долф стовари юмрука си върху масата. Вратата се отвори рязко и в трапезарията нахлуха въоръжени пазачи, които сграбчиха Роби и Рийл и ги изведоха навън.
	Долф ги последва с пушката в ръка.
	 
	 
	 
	33.

	 
	Нямаше превръзка на очите. Нямаше последна цигара. Нямаше свещеник с библия в ръка, който да чете откъс от Светото писание и да донесе последна утеха на осъдените.
	Имаше бетонна стена, пред която пазачите завлякоха Роби. Той забеляза, че тя е изцапана с кръв и надупчена от куршуми.
	Всички в лагера, включително охраната от вишките, наблюдаваха спектакъла, който се разиграваше пред очите им.
	Джесика Рийл стоеше на петнайсет метра от него, редом с Долф.
	— Няма да го застрелям – заяви тя.
	— Подозирам, че може да ти се наложи.
	— Няма. Пуснете куршум и в моята глава. Още сега.
	Той й връчи пушката, след което опря цевта на своя валтер в слепоочието й.
	— Прицели се – нареди й Долф.
	Рийл не помръдна. Долф освободи предпазителя на пистолета си.
	— Дръпни спусъка! – каза Рийл. – И върви по дяволите!
	Долф извика на хората си:
	— Простреляйте господин Роби първо в слабините, а след това в коляното.
	После погледна към Рийл и каза:
	— Ще простреляме последователно всички части на тялото му, докато умре. Много по-добре за него ще бъде, ако го довършиш още сега. Само така ще оживееш.
	Роби погледна Рийл.
	— Направи го, Джес! Дръпни спусъка. – Той посочи сърцето си. – Точно тук. Няма да ме заболи. Направи го. Още сега, в този миг. За мен е по-добре така.
	От дясното око на Рийл се търкулна сълза. Тя опря приклада в рамото си и се прицели. Кръстчето в центъра на оптическия мерник застана върху място, в което и през ум не й бе минавало, че ще се прицели някога. Гърдите на Уил Роби. Показалецът й се разтрепери и не посегна към спусковата скоба. Първото място по пътя към спусъка. И оттам към натискането му.
	— Направи го, Джес! – извика Роби, докато времето на Рийл изтичаше.
	— Две секунди – обяви Долф.
	Пръстът на Рийл докосна скобата и се плъзна към спусъка.
	— Една секунда – отброи Долф и показалецът му посегна към спусъка на пистолета.
	В същия миг входните врати на лагера буквално експлодираха. За втори път през последните дни над Колорадо се изсипа самият ад. Изпод колелата на хамъра хвърчаха камъни и пръст. Тежката машина поднесе и връхлетя във вътрешния двор на лагера. Следваха я два пикапа. Откъм трите коли започна същинска канонада.
	Рийл реагира в момента, в който вратите отлетяха от пантите. Завъртя пушката и стовари приклада й в корема на Долф. Той изпусна пистолета и се сви на две. Не можеше да си поеме въздух. Рийл замахна отново и заби цевта под брадичката му. Ударът го отлепи от земята и той падна по гръб. След по-малко от секунда оръжието на Рийл вече сочеше към окървавеното му лице. Долф я погледна умолително. Тя отвърна на погледа му, но нейният бе пълен с отвращение. Пръстът й посегна към спусъка.
	Той поклати глава. Очите му се наляха със сълзи. Устните му се разкривиха в опит да каже нещо, което Рийл не можеше да чуе. Дали не беше „моля“?
	Как ли пък не.
	Показалецът й натисна леко спусъка. После спря на по-малко от милиметър от точката, от която нямаше връщане назад. Рийл вдигна крак и го стовари върху лицето на Долф, при което главата му отскочи от твърдата земя и той изпадна в безсъзнание.
	Междувременно Роби се бе претърколил надясно и се бе озовал редом с един от пазачите, приклекнал в мига, в който хамърът бе връхлетял портата. Това бе последното нещо, което пазачът направи в живота са. Роби използва собствения му нож, за да пререже гърлото му. Грабна пистолета на мъртвеца и простреля двама неонацисти, втурнали се към него.
	На свой ред Рийл приклекна, прицели се с пушката и свали двамата пазачи от вишната. Досущ като на филмова каскада телата им отскочиха назад, прехвърлиха перилата и се стовариха на земята от височина петнайсет метра. И двамата не почувстваха никаква болка от сблъсъка с нея, тъй като вече бяха мъртви.
	Роби хукна към хамъра, който се въртеше около оста си, а мъжете в него не спираха да стрелят нито за миг, за да не позволят на скинарите – които се щураха в търсене на прикритие – да се окопитят. Останалите в пикапите правеха същото.
	Вратата на хамъра се отвори, от нея се показа един мъж и махна на Роби.
	— Качвай се!
	Роби нямаше намерение да чака втора покана.
	От другата страна на хамъра друг мъж отвори своята врата и извика към Рийл. Тя се наведе ниско и спринтира към него. Около нея продължаваха да летя куршуми. Един от тях се заби в приклада на пушка й. Рийл се олюля, но не изпусна оръжието въпреки шоковата вълна от удара. Възстанови равновесието си и скочи към отворената врата. Уловиха я силни ръце и я дръпнаха вътре. Тя седна и затръшна вратата. В същия миг един куршум пръсна прозореца на парчета.
	Всички залегнаха. Някой извика:
	— Давай! Давай!
	Шофьорът включи на заден и тритонната машина подскочи назад, а втурналите се към нея скинари се разбягаха от пътя й. Хамърът профуча през портала на заден, след което шофьорът го завъртя на сто и осемдесет градуса и продължи по пътя.
	Рийл погледна зад себе си и видя, че пикапите са последвали примера му. Трите коли се понесоха напред. Вече бяха в безопасност, макар че след тях продължаваха да отекват изстрели.
	Излязоха на главния път и продължиха на запад. Роби и Рийл огледаха мъжете в хамъра. Едва тогава онзи, който седеше до шофьора, се обърна към тях. Беше Доктор Кинг.
	— Какво, по дяволите…? – започна Роби.
	— Запази тази мисъл за по-късно – прекъсна го Кинг, след което се обърна напред, а Роби и Рийл се спогледаха в недоумение.
	Не след дълго спряха в центъра на Гранд. Кинг слезе от хамъра, но хората му останаха вътре. Роби и Рийл го последваха. Рийл продължаваше да стиска снайперската си пушка.
	Кинг отиде до багажника на хамъра, отвори го и каза:
	— Измъкнахме това от джипа ви.
	Беше алуминиевият куфар с останалото им оръжие. Кинг погледна повредената пушка на Рийл и попита:
	— Ще стреля ли?
	Тя кимна.
	— Стига да имам мишена, в която да се прицеля. 
	Кинг взе куфара и тръгна към хотела им. Роби и Рийл го последваха. Влязоха в стаята на Роби и когато затвориха вратата, Кинг остави куфара.
	— Джипът ви беше пострадал сериозно. Не мисля, че е в движение. Но ви осигурихме друг автомобил. Очаква ви долу, на улицата. Не може да бъде свързан с нас по никакъв начин.
	После подхвърли ключовете на Роби.
	— Защо правите това? – попита Рийл.
	— И как разбрахте, че сме отвлечени от скинарите – добави Роби.
	Кинг седна на един стол. Беше облечен различно в сравнение с предишната им среща. Джинси, черна риза, платнен елек, ботуши и бейзболна шапка. Приведе се напред и каза:
	— Ще отговоря първо на втория ви въпрос. Имам свой човек при Долф. От него научих какво става. Радвам се, че пристигнахме навреме. Онези глупаци на вишките дори не погледнаха в нашата посока.
	— Гледаха как ще умрем – отвърна Роби.
	— А отговорът на първия въпрос? – попита Рийл. 
	Кинг посегна към единия си ботуш, завъртя тока и извади нещо от тайното отделение там. Когато го вдигна в ръката си, Роби и Рийл видяха, че това е служебна значка.
	— ФБР? – попита изумен Роби.
	Кинг кимна, след което върна значката на мястото й.
	— Тук съм от доста години. Все под прикритие, разбира се.
	— Но защо?
	— Достатъчно е да се огледате, за да си отговорите сами. В околността има повече паравоенни групи, отколкото можете да си представите. Разбира се, срещат се и в други щати, но откритата пустош тук ги привлича, защото силите на реда са доста рехави.
	— Но вие сте основали „Апостолите на Кинг“? – продължи Рийл.
	— Това е отлично прикритие. И чудесен извор на информация и възможност за взаимодействие с някои от най-големите отрепки, които можете да си представите. А междувременно събирам улики срещу боклуци като Долф. Не можех да се разкрия пред вас още отначало, въпреки че сте колеги.
	— Няма проблем – отвърна Рийл. – Ние също не се разкриваме освен в краен случай.
	— Срещнах един от твоите хора в бара отсреща. Казва се Брус.
	— Не, истинското му име е специален агент Тод Къминс. Разказа ми за срещата ви. Помогнал си му да изглежда добре в очите на останалите. Оценявам го.
	— Разполагаш с подкрепление, това е добре – отбеляза Роби.
	— Как е истинското ти име? – попита Рийл.
	— Специален агент Дуайт Сандърс.
	— Е, вършиш страхотна работа, агент Сандърс. Благодаря ти, че ни спаси.
	— Така ли се финансира групата ви? – поинтересува се Роби. – С държавни средства?
	— Предимно. Но човек трябва да си изцапа ръцете, ако иска да се добере до големите риби. Апостолите са просто объркани младежи, които чакат някой да им покаже посоката. Ако не ги бях привлякъл, това щеше да направи Долф или някой като него. Вършим доста добри неща, но и достатъчно лоши, за да получа това, от което имам нужда.
	Роби кимна.
	— Звучи логично.
	— Какво правехте в лагера на Долф? – попита Сандърс.
	— Не отидохме доброволно. Попаднахме в капан – обясни Рийл.
	— Долф е убил Люк Милър – добави Роби. – Отрязал му е главата. А после го видяхме да убива и Холи Малой. Стана пред очите ни.
	Сандърс зяпна смаяно.
	— По дяволите! И вие сте свидетели на всичко това?
	— Само на убийството на Холи. Но видяхме снимки на Люк. Можете да осъдите този мръсник за убийство. 
	Сандърс ги изгледа.
	— Не знам почти нищо за вас двамата, но звъннах тук-там и разбрах достатъчно. Наясно съм, че не сте дошли тук, за да се включите като свидетели в процес за убийство. Дошли сте, за да откриете този Уолтън, който се оказа много важен за тази страна.
	— Правилно – отвърна Рийл.
	— В такъв случай предлагам да продължа да събирам доказателства срещу Долф и останалите. Ще пратим кучия му син зад решетките. Арестуваме ли го сега, години работа ще отидат на вятъра. Не става въпрос само за него. Искам да пипна и останалите.
	— Абсурд! – възкликна Рийл. – Той уби Холи съвсем хладнокръвно. Няма да позволим тази отрепка да се измъкне. Ами ако точно в този момент замисля някакъв заговор срещу страната ни?
	— Както вече казах, имам свои хора около него. Щях да знам.
	— Трябва да повикаме местните ченгета, щатската полиция – настоя Рийл.
	— Направите ли го, голяма част от разследването ми ще отиде по дяволите. Готови ли сте да свидетелствате какво сте видели? Защото в противен случай обвинението срещу Долф няма да издържи в съда.
	Роби и Рийл се спогледаха.
	— Това може да се окаже проблем за нас – призна Роби.
	— Така си и мислех. Освен това Долф разполага с адвокати. Добри адвокати. Знам го със сигурност. Затова арестуваме ли го, повдигнем ли му обвинение, те ще насочат цялото си внимание към вас. И може да открият неща, които правителството не иска никой да открие. На бял свят ще излезе и причината да дойдете тук, а именно издирването на господин Уолтън. Не се съмнявам, че адвокатите на Долф ще се опитат да разнищят и този казус. Предполагам, че шефовете ви във Вашингтон няма да останат доволни.
	— По дяволите! – възкликна Рийл.
	— Не можем да го направим, Джес – каза Роби.
	— Оставете на мен да разреша случая – настоя Сандърс. – Това ми е работата. Когато настъпи подходящият момент, Долф ще се изправи пред съда по обвинение в убийството на Холи. Гарантирам ви го.
	— Но след като ние не можем да свидетелстваме…
	— В стаята имаше ли и други хора?
	— Да, още няколко души – отвърна Роби.
	— Дотогава ще разполагам с достатъчно средства за въздействие върху неговите щурмоваци и ще ги накарам да съдействат на обвинението, за да облекчат присъдите си.
	— Не го изпускайте от очи. Той знае, че сме федерални агенти. И знае какво видяхме. Вероятно ще вземе мерки.
	— Опита ли се да избяга, ще го пипнем.
	— Но след като ни измъкнахте от лагера му, няма ли да си отмъсти на апостолите? Долф знае, че зад това стоите вие, нали?
	— Отдавна сме в конфликт с него и това не е първият ни сблъсък. Но вашето присъствие тук усложнява нещата за Долф. Ще насочи вниманието си към това как да спаси задника си, а не как да си отмъсти на мен.
	— Как се финансира организацията му? – попита Роби.
	— С каквото се сетите. Търговия с оръжие. Изнудване. Рекет…
	— Трафик на хора? – попита Рийл. – Наркотици?
	— Не разполагам с подобни данни – каза Сандърс и стана от мястото си. – Трябва да тръгвам. Ще ви помагам, когато имам възможност, но не мога да гарантирам, че винаги ще бъда тук. – Той подаде на Роби листче хартия. – Това е телефонът, на който да ме откриете в случай на необходимост. Жив ли съм, ще се свържа с вас.
	Роби протегна ръка.
	— Благодаря, но ти направи за нас повече от достатъчно, агент Сандърс.
	След като се ръкува с двамата, Сандърс си тръгна. Минута по-късно чуха колите му да потеглят.
	Роби прибра листчето в портфейла си и седна на леглото.
	— Това променя ситуацията изцяло. Ще кажем ли на шериф Малой, че сестра й е мъртва?
	Рийл се замисли за момент.
	— Кажем ли й, не виждам как ще я удържим да щурмува лагера с единствения си заместник. В резултат на което и двамата ще загинат.
	— В такъв случай ще си мълчим.
	— Да.
	— Добре, но това не ми харесва.
	— На мен пък нищо не ми харесва на това проклето място – отвърна Рийл.
	 
	 
	 
	34.

	 
	— Нямаше да мога да те застрелям.
	Роби, който шофираше, я погледна. Двамата бяха свалили дрехите, които Долф ги бе заставил да облекат, бяха взели душ и се бяха преоблекли. Отново бяха въоръжени и следяха огледалата на автомобила за евентуални преследвачи, докато пътуваха към къщата на Ламар.
	Наближаваше девет вечерта и светлините на колите се виждаха отдалече. Засега шосето беше пусто.
	— Нямаше причина да умираме и двамата – отвърна Роби.
	Тя поклати глава в знак на несъгласие.
	— Ти умираш, а аз оставам жива. Какъв е смисълът?
	— Понякога не те разбирам. Не, през повечето време не те разбирам.
	Рийл сви рамене.
	— Какво мога да кажа, Роби? Освен че мъжете са от Марс, а жените от Венера.
	— Аз пък не мисля, че ти си част от същата вселена, към която принадлежа аз.
	— Трябваше да застрелям Долф. Съборих го на земята и той започна да се моли за живота си. Дулото ми беше на педя от гърдите му. Едно натискане на спусъка и той умираше. – Рийл помълча и добави: – Не можах да го направя.
	— Не можеш да убиеш някого хладнокръвно, независимо дали е мръсник или не.
	— Та ние непрекъснато убиваме хладнокръвно, Роби.
	— Когато изпълняваме заповеди. Личните решения са друго нещо.
	— Няма значение. Трябваше да го направя. Щях да спестя много мъка на този свят. Получа ли втори шанс, Долф е мъртъв.
	Този път Роби не възрази.
	Къщата, в която живееше Ламар – поне според бившия му шеф, – се оказа порутена постройка, но въпреки занемарения й вид пред нея бе паркиран нов автомобил. Вътре светеше.
	Роби спря на трийсетина метра разстояние и двамата с Рийл слязоха от колата с ръце на резервните пистолети, заменили онези, които бяха изгубили при засадата, устроена от Долф.
	— Дали вътре няма да открием обезглавено тяло? – попита Рийл.
	— Вече се убедих, че по тези места всичко е възможно.
	Приближиха входната врата. Роби докосна предния капак на новия автомобил „Тойота Лендкрузър“.
	— Студен е – каза той.
	Качиха се на верандата. Рийл застана пред вратата с готов за стрелба пистолет. Роби почука и отстъпи крачка вляво.
	Вратата се отвори и на прага се появи млада жена. Беше трийсетинагодишна, висока не повече от метър шейсет и пет. В основата на тъмнорусата й коса се чернееха прорасли корени. От всяка ноздра висеше халка. Бе облякла джинси и потник. На лявата й ръка имаше огромна татуировка – започваше от рамото и се спускаше до китката. Роби я оприличи на удавница, пометена от мощно цунами.
	— С какво мога да ви помогна? – попита жената, като ги огледа.
	— Ние сме федерални агенти – каза Роби.
	— Къде са ви значките?
	Двамата й показаха служебните си карти.
	— Какво искате?
	— Търсим Клеман Ламар. Разбрахме, че е живял тук.
	— „Живял“ е вярно казано.
	— Вашето име?
	— Длъжна ли съм да ви отговоря?
	— Не сте длъжна да правите каквото и да било. Но ние можем да ви отведем с нас и да ви разпитаме неофициално. Не мисля, че молбата да научим името ви нарушава по някакъв начин личните ви права.
	— Бевърли Дранго.
	— Къщата ваша ли е? – попита Рийл.
	— Беше на майка ми, но тя почина и аз я наследих.
	— Знаете ли къде е Ламар?
	— Не.
	— Кога е бил тук за последно? – попита Роби.
	— Не си спомням.
	— Носим последната му заплата – каза Роби. – Двеста долара.
	Очите на Бевърли проблеснаха.
	— В брой ли?
	— Не. Чек, който той да осребри.
	Погледът й моментално помръкна.
	— Хартийка – изрече тя с презрение.
	— Според Сони Дрискол вашият приятел така и не се е появил, за да си вземе парите – каза Роби.
	— Типично за Клем – отвърна с горчивина Бевърли. – Нямаше нищо против да ме дои, но не даваше и един цент. Тези пари ми се полагат, плюс още цял куп.
	— Ако ни помогнете, ще измислим нещо по въпроса – каза Роби.
	— Наистина ли? – възкликна заинтригувано тя.
	— Може ли да влезем? – попита Рийл.
	Бевърли се притесни.
	— Рядко каня гости… Искам да кажа, малко е разхвърляно…
	— Гарантирам ви, че сме виждали и по-лошо – отвърна Рийл.
	Бевърли отвори широко вратата и отстъпи назад. Стаята, в която се озоваха, можеше да бъде описана с една-единствена дума: кочина. Бевърли разчисти два стола от струпаните върху тях боклуци и Роби и Рийл седнаха.
	Роби посочи татуировката й.
	— Какво означава това? Давеща се жена, пометена от вълна?
	— Да, това съм аз. Това е животът ми… нося се по течението, не контролирам нещата.
	— Ясно – каза Роби.
	— Защо федерални агенти ще търсят Клем? Дори да е нарушил закона, той е много дребна риба.
	— Споделял ли е някога, че е видял нещо притеснително? – попита Роби.
	— Какво например?
	— Хора, държани в плен – уточни Рийл.
	— Пленници?
	— С качулки и белезници – добави Роби.
	Бевърли нито кимна, нито поклати глава. Стоеше неподвижно и се взираше в тях.
	Рийл погледна през рамото й към осветения заден двор, осеян с олющени играчки. Библиотеката зад гърба на Бевърли бе пълна с детски книжки.
	— Къде са децата ви?
	— Нямам деца.
	— А на кого са всички тези неща? – попита Рийл и посочи през прозореца. – И книжките.
	— Имах детска градина.
	— Наистина ли? – попита Рийл и огледа мръсотията и безпорядъка в къщата.
	— Когато децата бяха тук, всичко блестеше от чистота. Добре се грижех за тях. Хранех ги. Играех с тях. – Тя взе една книжка от библиотеката. – Четях им. Децата обичат книгите.
	— Какво се случи?
	— Ами… направих някои грешки. Глупави решения. Аз привличам като магнит все безделници и непрокопсаници. А майките не обичат децата им да растат в подобна компания.
	— Добре, да се върнем на евентуалния разговор с Ламар относно хората, които е видял – настоя Роби.
	Бевърли въздъхна и се облегна на библиотеката.
	— Трябва да разберете, че през половината време Клем беше дрогиран. Непрекъснато бръщолевеше някакви глупости. Никога не повярвах и на една негова дума.
	— Какви глупости? Че е видял пленници някъде?
	— Да не искате да кажете, че наистина ги е видял?
	— Така смятаме. Вероятно това е причината за изчезването му.
	— За изчезването му? За бога, нищо чудно сам да е избягал. Мъжете като него непрекъснато го правят. Прескачат от кошер на кошер, така да се каже. Цял живот все на такива попадам…
	— Други хора, които подозираме, че знаят за пленниците, също са изчезнали – продължи Рийл. – Включително един човек, когото непременно трябва да открием. Напълно възможно е Клем да не е избягал в търсене на нов кошер.
	— Но кой би държал пленници по тези места? – попита Бевърли.
	— Познавате ли човек на име Долф?
	Горната устна на Бевърли потрепери едва забележимо.
	— Не.
	— Искате ли да си помислите и да отговорите отново? – попита Роби.
	— Вижте, всички сме чували за този психопат. Но това не означава, че го познавам.
	— Ние вече се срещнахме с него – отвърна Рийл – и можем да потвърдим от личен опит, че „психопат“ е съвсем точно казано. Смятате ли, че той не е от хората, които биха държали някого в плен?
	— Мисля, че е от хората, които правят каквото си поискат.
	Роби наклони глава и я изгледа с любопитство. 
	— Говорите така, сякаш знаете повече, отколкото казвате, госпожице Дранго.
	Бевърли впери поглед в ноктите си, преди да отговори.
	— Не казвам, че Долф и хората му не биха държали някого в плен. Но не знам дали тях е имал предвид Клем.
	— Кога го видяхте за последен път? Преди да напусне клиниката или след това?
	Бевърли се поколеба.
	— Кажете ни истината. Това няма да ви създаде никакви проблеми – увери я Роби. – Излъжете ли ни обаче, правилата на играта ще се променят.
	— След като я напусна. Върна се тук една вечер. Изглеждаше чист. Имам предвид, чист от наркотиците. Мислех, че ме е зарязал, и му бях ядосана. Но тогава той ми каза, че е постъпил доброволно в клиниката. Решил да се отърве от дрогата. Искал да подреди живота си. – Бевърли замълча и изтри една сълза, потекла от дясното й око. – Каза… каза, че може би трябва да се оженим.
	— Значи е възнамерявал да остане – отбеляза Рийл.
	— И на мен ми прозвуча така.
	— Когато се върна от клиниката, носеше ли някакъв багаж със себе си? – попита Роби.
	— Куфар с дрехи и други неща. Беше оставил част от багажа си тук, преди да замине.
	— А взе ли куфара със себе си, когато си тръгва? – продължи да разпитва Роби.
	— Ами… не. Още е в гардероба в спалнята.
	— Можем ли да го видим? – попита Рийл.
	Бевърли ги отведе в спалнята, която бе по-разхвърляна дори от дневната. Отвори гардероба и извади куфар.
	— Толкова бях ядосана, че дори не съм го отваряла.
	— Кога точно замина Клеман? – попита Роби.
	— Нека помисля… Да, предполагам, че преди седмица, защото току-що се бях прибрала от едно парти в Денвър. Сега съм сервитьорка, обслужвам частни събития, а понякога работя и в казината, за да си докарам допълнителни доходи. Беше рожденият ден на някакъв богаташ. Плати ми да разливам напитки и да обслужвам масата за крапс. За една вечер изкарах повече пари, отколкото за цяла седмица като сервитьорка. Обадих се на Клем. Уговорихме се да излезем, да пийнем нещо в едно заведение надолу по пътя. Нарича се „Златният бряг“. Нямам представа откъде им е хрумнало това име. Та тук няма нито брегове, нито злато. Клем прие с удоволствие. Затова, когато се прибрах у дома, очаквах да го заваря тук. Той обаче липсваше. Позвъних му, оставих съобщение на гласовата му поща, изпратих му есемес, написах му имейл… Нищо. От него нямаше и следа.
	— Разбрахме, че има кола.
	— Стар датсун. Пикап. И той беше изчезнал. Помислих си, че е оставил парцалите си тук, защото го е домързяло да си ги прибере. В един момент спря да ми пука. Реших, че отново се е надрусал.
	— Но нали споменахте, че сте разговаряли по телефона същата вечер малко преди да се приберете у дома? Едва ли е имал достатъчно време да се надруса – отбеляза Рийл.
	— При метамфетамините е нужно много малко време, за да изгубиш връзка с реалността.
	— Да се върнем на предишния ни въпрос, госпожице Дранго. Какво ви каза Ламар за онези пленници, които е видял?
	Тя въздъхна и кимна.
	— Добре. Беше преди да постъпи в клиниката. Една вечер се върна доста късно от работа. Тъкмо си лягах, след като си бях накиснала краката… цял ден бях стояла права и се бяха подули като пъпеши. Влезе в стаята уплашен, сякаш беше видял призрак.
	— И какво ви каза?
	— Някакъв микробус спрял пред магазина, за да зареди. Шофьорът обаче имал проблем с колонката. Четецът не разпознал кредитната му карта. Често се случва и в ресторанта, в който работя. Както и да е… там има един бутон, който клиентът трябва да натисне, ако се нуждае от помощ. Затова Клем излязъл от магазина. Бил въоръжен, разбира се, защото и друг път се е случвало някой да се опита да го подмами извън касата. Този мъж обаче не бил от тях. Четецът наистина бил развален.
	— Добре – подкани я Роби. – А после?
	— Клем започнал да се бори с четеца, опитвал се да разбере какъв е проблемът. Докато правел това, мъжът отворил шофьорската врата, за да вземе нещо. Якето му се вдигнало и Клем видял, че носи пистолет на кръста. Когато вратата се отворила, светнала лампичката в товарното отделение. И тогава Клем ги видял.
	— Какво точно? – попита Рийл.
	— Огледалото над банкомата било от големите, дето ги наричат панорамни. Така видял каросерията на микробуса. Там имало шест-седем души, всичките с качулки на главите и белезници на ръцете. Били живи, защото видял двама от тях да помръдват. Един тип ги охранявал.
	— И какво направил Клем?
	— Вижте, Клем е обикновен човек, не е някакъв супергерой. Да, ако някой нападне мен или него, той ще се бие. Но това не било негов проблем. Нямал представа кои са тези хора. Затова, когато шофьорът се върнал, Клем му казал, че четецът е развален, но може да приеме плащане в брой. Онзи напълнил резервоара платил му и микробусът потеглил.
	— Защо не се е обадил в полицията?
	— Нямам представа. В един момент дори беше започнал да се съмнява какво е видял, дали изобщо е видял нещо… Чудеше се дали онези, въоръжените, не са били полицаи, а останалите – техни арестанти. Нали знаете, може да са били терористи. На тях им слагат качулки на главите. Виждала съм снимки на тези мръсници в Гуантанамо.
	— Гуантанамо е доста далече от тук – отбеляза Роби.
	— Не знам какво да ви кажа. Факт е, че Клем не се обади на ченгетата. Видяното обаче продължаваше да го измъчва. Но защо ще изчезва? Онези типове не знаят, че е видял каквото и да било. Ако бяха заподозряли нещо, щяха да го застрелят на място, нали?
	— Възможно е – отвърна Роби. – Не е ли запомнил номера на микробуса?
	— Дори да го е запомнил, не ми го каза. Бил бял товарен микробус. Спомена, че номерата били от Колорадо.
	— Това стеснява издирването ни до няколкостотин хиляди автомобила – подхвърли саркастично Рийл. 
	— Съжалявам, но това е всичко, което знам.
	— Ще вземем куфара – каза Роби. – Клем оставил ли е нещо друго свое?
	Бевърли се огледа.
	— Не мисля.
	— Имаше ли телефон или лаптоп?
	— Имаше телефон, нали ви казах, че му звънях, но нямаше лаптоп.
	— Добре, благодаря. Един последен въпрос. Разказвали ли сте на някого какво е видял Клем?
	Тя се поколеба.
	— Не, не си спомням. Искам да кажа, че не приех думите му сериозно… защо да ги споделям с някого?
	Роби и Рийл си тръгнаха, като оставиха Бевърли Дранго на входната врата, също толкова объркана, колкото и жената от татуировката й.
	— Ама че живот! – възкликна Роби.
	— Смяташ ли, че нашият е за предпочитане? – отвърна Рийл.
	Когато се върнаха в хотела, на рецепцията ги очакваше пакет.
	— Ами ако е бомба? – каза Рийл.
	Роби отвори пакета. Вътре бяха пистолетите и телефоните им.
	— Откъде, по дяволите, е дошло това? – учуди се Рийл.
	— Има бележка.
	Роби я разгъна и прочете.
	— „От приятел вътре. Телефоните са чисти. Долф кротува. Д. С.“
	— Дуайт Сандърс – каза Рийл. – Той спомена, че има вътрешен човек. Явно е успял да измъкне нещата ни.
	— А Долф кротува. Това е хубаво, може да ни осигури малко повече пространство за действие – отбеляза Роби.
	Бяха уморени и си легнаха след този толкова дълъг и наситен със събития ден дори според техните стандарти.
	 
	 
	 
	35.

	 
	— Това не ми харесва – каза Рийл.
	Двамата с Роби тъкмо излизаха от хотела на следващата сутрин. А Валъри Малой тъкмо слизаше от своя мустанг. Когато ги видя, тя незабавно се отправи към тях.
	— Открихме джипа ви на решето, а от вас нямаше следа. Дерик се натъкна на него преди няколко часа и се свърза с мен по радиостанцията. Оттогава ви търся непрекъснато…
	— Телефоните ни бяха изключени – отвърна Роби.
	— Стига глупости! – не се сдържа Малой. – Кажете ми какво става! Това е моят град и аз отговарям за всичко, което се случва тук.
	— Добре, тук ли искате да го обсъдим или в кабинета ви? – попита Роби.
	Вместо отговор Малой се качи в колата си и потегли толкова бързо, че Роби трябваше да отскочи встрани. Двамата с Рийл я последваха пеша.
	В шерифската служба завариха Дерик Бендър да приготвя кафе.
	— Радвам се да видя, че сте добре – каза той.
	— Ние също – отвърна Рийл.
	Малой излезе от кабинета си и махна с ръка.
	— Елате тук да поговорим. И за теб се отнася Дерик. Донеси кафе.
	Рийл и Роби последваха Малой в кабинета й. Тримата се взираха мълчаливо един в друг, докато се появи Бендър с четири чаши кафе върху поднос.
	— Всички ли го пиете черно? – попита той. 
	— Устройва ме – отвърна Рийл, а Роби просто кимна. Четиримата отпиха от кафето си, след което Малой започна:
	— Мислех, че ще работим заедно по това разследване. До този момент обаче продължавате да ме държите в пълно неведение.
	— Не е нарочно, госпожо шериф… – започна Рийл.
	— Разбира се, че е – възрази Малой. – Трябва да знам всичко, което сте открили от последния ни разговор. Абсолютно всичко. Тук стават сериозни неща и аз не искам да ме държите на тъмно.
	Роби погледна първо Рийл, после Малой.
	— Добре, ще започнем от самото начало. Какво ще кажете?
	— Гледайте да не пропуснете нещо!
	Трийсетина минути Рийл и Роби се редуваха в излагането на събитията от последните дни. Разбира се, премълчаха както смъртта на Холи и Люк, така и обстоятелството, че зад „Апостолите на Кинг“ стои ФБР.
	— С две думи, те са ви отвлекли – обобщи Малой. – И са се опитали да принудят Рийл да те убие?
	— Да – призна Роби.
	— В такъв случай можем да арестуваме тези мръсници.
	— И кой ще го направи? – попита Роби. – Вие двамата с Бендър и шепа щатски полицаи, които не искат да се забъркват с тях? В лагера на Долф има поне сто души, въоръжени до зъби. Докато отидете да ги арестувате, те ще са се отървали от всички улики и случаят ще се сведе до нашата дума срещу тяхната.
	— Освен това разследването срещу неонацистите не ни е приоритет – добави Рийл. – Задачата ни е да открием Роджър Уолтън. А следите, по които вървим, изчезват една по една. Ламар беше най-добрата ни възможност, а нямаме представа къде да го открием. Не можем да се похвалим с никакъв напредък. Затова нямаме време да се включим в подобно криминално разследване.
	— Възможно е Долф и неговите скинари да са отвлекли Уолтън – предположи Малой.
	— Така е, но докато бяхме там, не открихме никакви доказателства в подкрепа на подобни намерения. А и предвид случилото се с нас, вече би трябвало да са заличили всички следи.
	— След като сте избягали от лагера му, той ще ви преследва.
	— Не е сигурно – отвърна Роби.
	— Освен това вие не можете да гарантирате сигурността ни, това вече го знаем – каза Рийл.
	— Вижте, вие искате да намерите Уолтън. Аз искам да ви помогна.
	— Добре, някакви идеи какво да правим оттук нататък? – попита Рийл.
	— След като нямам представа къде е сестра ми, мога да насоча цялата си енергия към това разследване. Надявам се тя да е добре.
	Рийл извърна поглед при тези думи.
	— Бял товарен микробус – каза Роби. – Спрял е да зареди при „Клайдс“. Ламар е бил на смяна онази нощ. Видял е… каквото е видял.
	— Добре, ако са спрели да заредят – обади се Бендър, – предполагам, че или са потеглили оттук и са се отправили на дълъг път, или са пристигнали отдалече и са спрели за гориво, преди да продължат.
	Рийл изглеждаше впечатлена.
	— Звучи логично.
	Той се усмихна скромно.
	— И аз имам проблясъци от време на време.
	— Добре, ако се спрем на втория вариант, какво следва от това? – попита Роби.
	— Никога не съм виждала скинарите с бял микробус – каза Малой. – Те карат пикапи. Апостолите пък нямат никакви микробуси. Имат пикапи и един хамър.
	— А онази расистка шайка? – попита Рийл. 
	Бендър поклати глава.
	— Харлита, доджове, фордове, стар училищен автобус и две катафалки.
	— Катафалки?
	— С тях пренасят оръжия и боеприпаси – обясни Бендър.
— И къде ги пренасят? – попита Роби.	— Където си поискат. Законът не го забранява.
	— Май ръцете ви са вързани – каза Рийл.
	— Мога ли да помоля сестра ми Пати и приятелите й да потърсят микробуса – каза Бендър. – Работата им ги отвежда на места, където повечето от нас изобщо не стъпват.
	— Добре – съгласи се Рийл.
	— И още нещо – каза Бендър.
	— Какво?
	— То няма нищо общо с разследването. Майка ми ви кани на вечеря днес. Валъри също ще дойде. И Пати.
	— Не съм сигурна, че… – започна Рийл.
	Роби обаче я прекъсна и каза:
	— Благодаря. Само ни кажи в колко часа.
	Няколко минути по-късно, след като излязоха от кабинета на шерифа, Рийл попита:
	— Защо го направи? Нямаме никакви улики, които да ни отведат при Синия. Гонят ни някакви откачени нацисти. Шефката ще ни направи на нищо при следващото си обаждане, а ние отиваме на вечеря?
	— И бездруго трябва да се храним. Може би това, което ни липсва, за да решим случая, е малко местен колорит.
	— Какво означава това?
	— Означава, че трябва да открием Синия. И ако тази вечеря ще ни помогне, си заслужава да отидем.
	 
	 
	 
	36.

	 
	— Обичаш ли амароне, Уил?
	Клеър Бендър се бе пременила в бял панталон бяла блуза без ръкави, която разкриваше загорелите й мускулести ръце. Сребристорусата й коса беше прибрана в кок на тила. Лицето й бе оживено, на устните й танцуваше усмивка.
	Той погледна чашата червено вино, която тя държеше.
	— Сигурен съм, че ще ми хареса. – Пое чашата от нея и отпи. – Страхотно е.
	— Радвам се – усмихна се Клеър. – По тези места се пият предимно бира и текила. Малко хора в Гранд са в състояние да оценят хубавото вино. – Тя чукна чашата си в неговата. – Роджър обожава амаронето. – Клеър се сепна и сведе очи. – Съжалявам, нямам представа как ми хрумна. Толкова бутилки вино сме изпили заедно.
	— Сигурен съм.
	— Позволи ми да ти покажа нещо.
	Тя го поведе към задната част на къщата. Прекосиха я и излязоха навън. Зад къщата имаше голям гараж за шест коли. Клеър Бендър извади дистанционно от джоба си и отвори една от вратите.
	— Какво ще кажеш?
	Роби видя виненочервен кадилак кабрио с монтирани на предния капак чифт рога от тексаско дългорого говедо.
	— Впечатляващо.
	— Следвах в Тексаския университет. Единственият път, когато напуснах Колорадо. Хареса ми, но предпочетох да се върна тук. Въпреки това храня най-добри чувства към Тексас. Иди, седни зад волана, ако искаш.
	Роби отвори шофьорската врата и се плъзна на седалката. Бялата тапицерия бе отлично запазена.
	Клеър се облегна на предната броня.
	— Реставрацията ми отне повече от година и погълна толкова пари, че дори не искам да се сещам. Това е „Кадилак Девил“, модел шейсет и шеста. Двигателят е осемцилиндров, триста и четиресет конски сили. И страшно много бензин. Дълга е пет метра и шейсет, което я прави доста по-голяма от първата ми къща тук.
	— Да, вече не правят такива.
	— Нищо не е както преди. Знаеш ли, че Роджър караше тази кола, когато живееше тук?
	— Не, нямах представа.
	— Изкара парите, като работеше през летните ваканции. Подари ми я, преди да замине в колежа. Тази купчина ламарина и винил е свързана с много хубави спомени.
	Роби излезе от колата и се усмихна.
	— Не се съмнявам.
	Усмивката й помръкна и тя го хвана за ръката.
	— Намери го, Уил. Моля те.
	— Ще направя всичко по силите си. Обещавам.
	Когато се върнаха в къщата, Роби се огледа и видя, че Рийл разговаря с Пати Бендър. Сестрата на заместник-шерифа изглеждаше съвсем различно в сравнение с последната им среща. Беше със светлобежова пола и блуза с широко деколте, което разкриваше раменете й. Сложила си бе обици. Роби забеляза, че не е въоръжена. Поне на пръв поглед.
	Миг по-късно се появи брат й, следван от Малой. Дерик се бе преоблякъл в джинси и бяла риза, носеше неизменната си каубойска шапка и ожулени ботуши. Служебният му пистолет беше в кобура на бедрото.
	Малой бе претърпяла удивителна трансформация. Беше с пъстра лятна рокля и обувки на висок ток. Косата и се спускаше до раменете и се полюшване при всяка нейна крачка.
	Някой побутна закачливо Роби. Беше Клеър, която каза:
— Валъри изглежда очарователно тази вечер, нали?	— Преобразила се е до неузнаваемост – кимна Роби.
	Клеър доби сериозно изражение и попита:
	— Открихте ли нещо около изчезването на Роджър?
	— Искрено съжалявам, но не мога да обсъждам това.
	— О, я стига! Да не мислиш, че ще го разкажа на всички? Или че ще ви се бъркам в разследването? Просто искам да намерите Роджър!
	— Работим по случая, Клеър. Не мога да кажа нищо повече. Когато говорихме навън, бях напълно искрен. Ще направя всичко по силите си, за да го върна.
	— Чух, че вчера е имало престрелка.
	— Къде го чу?
	— И аз мога да пазя тайни. Като теб.
	Клеър се усмихна победоносно, обърна му гръб и продължи да играе ролята на гостоприемна домакиня – наливаше вино, раздаваше бири и бъбреше с всекиго.
	Малой отиде при Роби, който стоеше в един ъгъл.
	— Не очаквах да те видя без униформа – каза той.
	— Винаги съм на работа, но това не означава, че не мога да се обличам като момиче от време на време.
	Роби вдигна чашата си.
	— Не съм казал обратното. Изглеждаш страхотно.
	— Благодаря – отвърна сериозно тя.
	Чувството на вина прониза Роби толкова остро, че го накара да извърне поглед за миг. Не му бе никак приятно да крие истината за смъртта на Холи от сестра й, но двамата с Рийл бяха сключили сделка с ФБР и Роби нямаше намерение да изложи на риск разследването на Бюрото. Дори когато инстинктът му подсказваше, че трябва да отведе Малой в някоя стая и да й разкаже всичко.
	— Добре ли си? – попита го тя.
	Той я погледна. 
	— Извинявай, замислих се за нещо.
	— Звъннах на един приятел в Ню Йорк. Разказах му за служебните карти, с които ти и твоята партньорка разполагате. Знаеш ли какво ми отговори той?
	— Не, но мисля, че сама ще ми кажеш.
	— Твърди, че с подобни служебни карти ФБР прикрива истинската самоличност на приносителите. И че тези хора се ползват със сериозна подкрепа във Вашингтон.
	— Добре.
	— Това признание ли е?
	— Не, просто казвам „добре“.
	— Бендър говори с Пати. Не е виждала белия микробус. Искам да кажа, че в града има доста бели микробуси, но те се използват от строители, водопроводчици, електротехници… все хора, които познавам лично и които не биха се забъркали в трафик на хора.
	— Това прави издирването на Ламар още по-наложително… ако още е жив, разбира се.
	— Наистина ли вярваш, че е видял онова, за което е разказал?
	— Защо му е да лъже?
	— Да, няма логика – призна Малой.
	— А и фактът, че е изчезнал веднага след като е казал на приятелката си, че иска да се оженят? И при това е зарязал целия си багаж.
	— Смяташ ли, че хората, които е видял, са го открили?
	— Така ми се струва.
	— Следователно Ламар е изчезнал по едно и също време с Роджър Уолтън?
	— Няколко дни преди Уолтън.
	— Но очевидно е видял хората в микробуса доста по-рано. След което е постъпил в клиниката и е разговарял с Холи.
	— Да, така е.
	— Какво се е случило междувременно? Какво го е уплашило?
	— Искаш да кажеш, че той е бил в безопасност известно време, след което нещо се е променило и те са го отвлекли. Трябва да са разбрали, че е видял пленниците, и се е наложило да му затворят устата.
	— Добре, но как са разбрали?
	— Първо, разказал е на приятелката си. Тя може да е споделила с някого, макар да отрича. Казал е и на сестра ти. Знаем, че тя на свой ред е казала на Джей Си Пери. Пери вероятно е казал на Уолтън. След което и двамата изчезват.
	— Искаш да кажеш, тримата. Опитах се да се свържа с Холи по телефона. Изпратих й имейли, есемеси… но не получих никакъв отговор. Вярно, че тя не е от най-общителните хора, но това е прекалено дори за нея.
	— Предполагам – смотолеви Роби.
	— Смяташ ли, че ще ми се обади по някое време?
	Той се почувства ужасно неловко.
	— Не знам – каза.
	Малой въздъхна.
	— Ех, роднините… Дойдох чак тук, за да й помогна, а не мисля, че успях.
	— Понякога хората трябва да си помогнат сами, госпожо шериф.
	— Не съм на работа. Моля те, наричай ме Валъри.
	— Добре, Валъри.
	Роби се огледа и видя Рийл да разговаря оживено с Дерик Бендър, който според него бе застанал прекалено близо до нея, макар тя очевидно да нямаше нищо против. Заместник-шерифът каза нещо, което я разсмя. Косъмчетата по врата на Роби настръхнаха.
	— Добре ли си?
	Той погледна Малой и празната й чаша.
	— Искаш ли да ти донеса още едно?
	След няколко минути Роби се заговори с Пати Бендър.
	— Разпитахме наоколо, но никой не знае абсолютно нищо нито за Уолтън, нито за микробус с пленници – каза тя.
	Роби отпи от виното си и кимна бавно.
	— Възможно е да става въпрос за комбинация от незнание и лъжа.
	— Познавам повечето от тези хора – отвърна Пати. – Съмнявам се, че биха запазили в тайна подобна история.
	— Благодаря за усилията.
	— Някакви новини от Холи и Люк?
	— Не – отвърна Роби. – Никакви.
	— Може най-после да са се измъкнали от тук – отбеляза Пати със замечтан поглед.
	— Това ли е и твоята цел? Мислех, че тук ти харесва. 
	— Да. Но светът е голям. Бих искала да видя поне част от него, преди да остарея.
	— Още си много млада, Пати.
	— Не съм чак толкова млада. Скоро ще навърша четиресет. Но тук човек винаги се чувства по-стар, отколкото е.
	— Майка ти изглежда в отлична форма.
	— Така е. Ако замина някъде, тя ще ми липсва.
	— А баща ти? Наблизо ли живее?
	— Не – отвърна рязко тя. – Не живее тук.
	Роби тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори и в къщата влезе висок слаб мъж с прошарена коса. Беше облечен с черен костюм с бяла кърпичка в предното джобче и бяла риза с разкопчана яка. Лицето му имаше силен загар. Ако се съдеше по вида му, наближаваше шейсет.
	— Роарк – каза Клеър и отиде при него.
	— Как успяваш при всяка наша среща да изглеждаш по-млада и по-красива от преди? – каза мъжът.
	— Знаех си, че трябва да те поканя тази вечер. – Тя се обърна към Роби и Рийл и представи госта си: – Това е Роарк Ламбърт.
	— Вие сте дали онази хижа под наем на Роджър Уолтън – каза Роби.
	Ламбърт кимна.
	Клеър ми разказа какво се е случило. Мисля, че единствената причина да ме покани, е, да ви предостави възможност да ми задавате въпроси.
	— Всички искаме Роджър да се върне – каза Клеър. – Колкото се може по-скоро.
	Вечерята бе сервирана на голяма маса в просторно помещение, което – ако се съдеше по броя на лавиците с книги – беше библиотека. Клеър настани Ламбърт между Роби и Рийл.
	След като започнаха да се хранят, Роби попита:
	— Уолтън наемал ли е ваши хижи и преди?
	— Няколко пъти. Притежавам доста имоти в района. Бизнесът е добър. Никога няма да забогатея от това, но и не оставам с празни джобове.
	— Срещали ли сте се с него? – попита Рийл.
	— Да, няколко пъти. Веднъж тук, у Клеър. Аз съм от Денвър и не прекарвам много време в Гранд. Уолтън не обичаше да говори за себе си. Предполагам, че работата му го излага на голямо напрежение и той просто искаше да се отърси от него. Мястото е подходящо за целта.
	— А как започнахте този бизнес с имотите под наем? – попита Роби.
	— Денвър не е чак толкова далече. Баща ми е роден от другата страна на границата, в Небраска. Когато бях дете, често минавахме оттук на път за градчето, в което живееха родителите му. Диво и пусто е, но си има своя чар. Ако обичате да ловите риба, да наблюдавате птиците, да правите снимки, да ходите на лов, мястото е много подходящо. Спечелих малко пари на борсата и реших да ги вложа в недвижими имоти.
	— За да ги давате под наем? – попита Роби.
	— Не, това не е основният ми бизнес. Съвсем странично занимание е. Притежавам дялове в доста компании, но в момента съм се насочил към богаташите, очакващи края на света.
	Роби и Рийл го изгледаха с недоумение.
	— Нямам представа какво означава това – призна Роби.
	— Не сте ли чували за тях?
	Роби поклати глава, но Рийл каза:
	— Имате предвид онези, които се подготвят за настъпването на глобален катаклизъм или война?
	— Най-малкото за граждански вълнения и обществени бунтове – уточни Ламбърт. – По „Нешънъл Джиографик“ върви едно предаване – „Куфар за края на света“. Оказва се от най-популярните, които са правили някога. С други думи, интересът към… да го наречем Армагедон, е налице. Някои го наричат „Живот без правила“. Други предпочитат „Всичко отива по дяволите“. Страната ни се сблъсква с много проблеми и обществената тъкан се оказва доста тънка и уязвима. Затова хората се запасяват с храна, вода, оръжия. Строят убежища, в случай че наистина всичко отиде по дяволите. Част от тези убежища са най-обикновени товарни контейнери, заровени на четири метра под земята, свързани с източници на вода и въздух. Не са нищо особено, но предлагат известна защита.
	— Вие обаче сте се ориентирали към луксозния сегмент – отбеляза Рийл.
	Ламбърт отпи глътка вино.
	— Точно така. Масовият клиент не ми носи пари. Той пазарува от магазините или си поръчва онлайн. Възможностите за печалба са свързани с онези, които могат да си позволят нещо по-луксозно. Трябва да призная, че печалбите наистина са големи.
	— Но как? – попита Роби.
	Малой, която седеше точно срещу тях и слушаше разговора им, каза:
	— Добре защитени обекти в случай на катаклизъм или апокалипсис.
	— И къде се намират те? – попита Роби.
	— В бивши силози за балистични ядрени ракети „Атлас“ например – отвърна Ламбърт. – Преоборудвах два такива силоза и единият се намира тук, в Колорадо. Вярно, изтървах един в района. Но купих друг, в Канзас. В момента работя по още няколко.
	— Ракетни силози!? – учуди се Роби.
	Ламбърт кимна.
	— Военните са ги зарязали преди доста време и правителството ги продава. В първия момент човек си задава въпроса за какво, по дяволите, биха послужили. Но после, когато направи връзка между онзи един процент от населението, който притежава най-много пари и все по-несигурната обстановка в света, получава чудесен отговор. Вземаш едно солидно, добре обезопасено съоръжение далече от цивилизацията и го превръщаш в луксозна резиденция. Така богаташите разполагат с място, където да се скрият, в случай че всичко се обърка.
	— Ами ако не се обърка? – попита Рийл.
	Ламбърт сви рамене.
	— За тях няма никакво значение. Те притежават имоти по цял свят. Тези силозни апартаменти – защото става въпрос именно за това, за силози, чиито нива, или етажи, са разделени на апартаменти – са просто застраховка. Вероятно никога няма да ги използват; защото това би означавало, че е настъпил краят на цивилизацията. Тези хора са достатъчно богати и ако се налага, могат да си позволят да загубят много по-голяма част от своето състояние. Добре знаете, че фондовата борса може да рухне, а луксозните им имения да бъдат разграбени от тълпата. В такъв случай ще разполагат с резервен вариант. Ще продължат живота си в някой силоз. И когато нещата се успокоят, ще излязат навън и ще съберат парчетата от онова, което е останало.
	— Звучи доста егалитарно – подхвърли саркастично Рийл.
	— Ей, аз съм израснал в бедност – отвърна Ламбърт. – И макар сега да изкарвам добри пари, не съм на финансовото ниво на онези, които купуват апартаменти в силозите ми. Пазарната необходимост е налице, аз просто я удовлетворявам. Чиста проба бизнес.
	– С други думи, онези, които могат да си го позволят, ще останат на светло и топло, заобиколени от лукс, докато останалите се избиваме на повърхността? – попита Малой.
	Ламбърт я погледна и каза:
	— Виж какво, Валъри, водили сме този спор и преди. Не аз определям правилата. Освен това не искам да настъпи апокалипсис. Но ако това все пак се случи, ще съм осигурил тази услуга за онези, които могат да си я позволят. Един вид застраховка в случай на мащабна катастрофа.
	— Не точно, но няма да споря – отвърна Малой.
	Ламбърт вдигна чашата си и се усмихна.
	— Оценявам го.
	— Наблизо има ракетни силози, така ли? – попита Рийл.
	— Само в Колорадо има пет, използвани за ракети „Атлас Е“ – обясни Ламбърт. – Намират се в равнините на север, в окръзите Ларимър и Уелд. Има още много, разпръснати из цялата страна. Ракетите са махнати от тук още през шейсетте. Преди да обяви силозите за продажба, държавата проучва състоянието им и въздействието им върху околната среда. Някои се превръщат в луксозни жилища, други се използват за търговски цели, трети си остават собственост на военните. Могат да бъдат използвани за склад или просто да бъдат оставени да ръждясват.
	Клеър се присъедини към тях, преди Ламбърт да е приключил с обясненията.
	— Надявам се, че Роарк не ви отегчава до смърт с този негов апокалиптичен бизнес – каза жизнерадостно тя.
	— Всъщност го намирам за доста интересен – отвърна Роби.
	— Богаташи, които се крият в миши дупки? – възрази Клеър.
	— Стига, Клеър… – обади се Ламбърт.
	— А разказа ли ви за милиардерите, които строят собствени ракети и космически кораби? – попита Клеър с още по-широка усмивка. – Твърдят, че щели да колонизират Марс или да предлагат космически екскурзии, но аз имам алтернативна теория.
	— Която гласи…? – попита Рийл.
	— Бягство в Космоса, разбира се. Хора като тях няма да се задоволят с луксозен бункер. Те търсят нова планета, на която да пренесат тукашния хаос.
	— Имам чувството, че се опитват да изземат функциите на Бог – каза Рийл.
	— О, те го правят несъмнено. И това ги изпълва с удовлетворение.
	Роби се обърна към Ламбърт и попита:
	— Къде се намира онзи силоз в Колорадо, който сте завършили вече?
	— На около час път северно от тук. Искате ли да го разгледате?
	— Не съм сигурен, че ще имаме достатъчно време – отвърна Роби. – В момента сме доста заети.
	Ламбърт сви рамене.
	— Както желаете. Предложих ви само защото Клеър ми разказа за Роджър Уолтън.
	— Не разбирам връзката – обади се Рийл.
	— Ами… знам, че Роджър е изчезнал. Но преди това той ме помоли да му покажа силоза. И аз го направих.
	Рийл погледна Роби, след което се обърна отново към Ламбърт.
	— А спомена ли защо проявява интерес към него?
	— Каза, че е живял тук, когато в силозите още имало ракети, и винаги е искал да ги разгледа. Тогава не са го пуснали, разбира се.
	— Кога ви помоли да му покажете силоза? 
	Ламбърт им каза. Роби и Рийл се спогледаха. Синия бе проявил интерес към силоза малко преди да изчезне и след като бе посетил Холи в клиниката.
	— Като се замисля, с удоволствие бихме го разгледали – каза Рийл.
	— Чудесно. Какво ще кажете за утре?
	— Става – отвърна Рийл.
	— Бройте и мен – обади се Малой.
	Всички погледи се впериха в нея, преди Ламбърт да се обърне отново към Роби и Рийл.
	— Може би ще проявите интерес към покупката на апартамент. Останаха ми само два в другия силоз, който преустройвам в момента. Онзи, който ще ви покажа утре, е изцяло разпродаден.
	Рийл отвърна, без да се усмихне:
	— Мисля, че ние ще бъдем сред варварите, които ще се опитат да проникнат вътре.
	— Желая ви късмет – каза Ламбърт.
	— Късметът няма нищо общо – отвърна Рийл.
	 
	 
	 
	37.

	 
	— Трябва да има връзка – каза Рийл, докато с Роби седяха във фоайето на хотела. – Синия неслучайно е отишъл да разгледа силоза, след като е чул разказа на Холи.
	Роби кимна бавно.
	— Съгласен съм. Предполагам, че Ламбърт е преустройвал силоза в продължение на години. През това време Синия се е връщал тук много пъти. Но едва сега е помолил да го разгледа.
	— Какво според теб е търсил там?
	— Нямам представа. Може да е знаел повече от нас. Утре просто трябва да си отваряме очите и ушите.
	— Имате ли време за едно питие?
	Роби и Рийл се обърнаха и видяха Малой. Тя застана до Роби.
	— Е? – попита Малой, като гледаше само него.
	— Аз ще си лягам – каза Рийл. Погледна Роби и добави: – Утре ни чака натоварен ден. Трябва да сме във форма.
	Малой продължи да гледа Роби.
	— А ти?
	Когато той не отговори веднага, Рийл се завъртя на пети и тръгна към стълбите. Роби я изпрати с поглед, след което се обърна към Малой.
	— Добре – каза той.
	— Не искам да любопитствам, но отношенията ви само професионални ли са?
	— Само професионални.
	Прекосиха улицата, влязоха в бара и седнаха на една маса до стената. Заведението беше пълно, макар Роби да не видя нито един апостол или скинар.
	— Тук няма какво друго да се прави вечер – обясни Малой. – Това е Гранд, а не Манхатън – добави унило тя.
	— Явно.
	Поръчаха си бири и когато сервитьорката ги донесе, Роби попита:
	— Какво има?
	— Знам, че няма да ми кажеш кой всъщност е Уолтън.
	— Правилно се досещаш.
	— И не можеш да ми кажеш с какво точно се занимаваш?
	— Тук съм, за да го открия – отвърна Роби. – Това е.
	— Така е, но от наблюденията ми върху теб и твоята партньорка стигам до извода, че вършите и друго.
	— Добре.
	— Това потвърждение ли е?
	— Приеми го както искаш. Но споделиш ли го с някого, ще отрека, че съм го казал.
	Малой отпи от бирата си, без да откъсва поглед си Роби. А той огледа помещението, след което – поради някаква причина, която не бе в състояние да формулира – очите му се плъзнаха по Малой, от главата до петите. Тя като че ли не забеляза.
	Роби примигна, облегна се назад и обви бирата си с длани.
	— Сигурно притежавате някакви специални умения, щом сте успели да се измъкнете от Долф – каза Малой.
	— Знам няколко трика, а и Долф е станал немарлив.
	— Искам да пипна този тип. Това ще направи района много по-безопасен.
	— Докато лошите са повече от добрите, битката, която водиш, е обречена. Затова хора като Долф идват по тези места. Могат да правят каквото си искат, без да се опасяват, че специалните части ще ги поставят на мястото им.
	— Предполагам – въздъхна Малой.
	— Мислила ли си да се върнеш в Ню Йорк?
	— Всеки божи ден.
	— Ще го направиш ли?
	— Вероятно. Но първо трябва да се уверя, че Холи е в безопасност. Надявам се, че ще ми се обади по някое време. Винаги го прави.
	Роби пресуши бирата си на три глътки.
	— Бързаш ли? – попита Малой, когато видя това.
	— Просто съм жаден.
	Роби отново плъзна поглед по нея. Този път Малой забеляза. Тя кръстоса бавно крака и се приведе напред. Лятната й рокля имаше цепка отстрани и това движение разкри за миг бедрата й.
	— Женен ли си?
	— Не.
	— А бил ли си?
	Той поклати глава.
	— Аз също. Веднъж без малко да го направя, но ми се размина. Попречи ми работата… както винаги. Къде си израснал?
	— В Мисисипи.
	— Никога не бих предположила. Нямаш никакъв акцент.
	— Отдавна се отървах от него.
	— Сигурно си пътувал доста?
	— Бил съм тук-там.
	— А в чужбина? – попита Малой 
	— Да.
	— Винаги съм искала да отида в Лондон
	— Хубаво място е. Току-що се върнах от там.
	— Добре ли си изкара?
	— Бях по работа.
	— Успешно ли мина пътуването?
	— Може да се каже – отвърна Роби.
	Малой се облегна назад.
	— Аз не съм пътувала никъде. Израснах в Ню Йорк, а после дойдох тук заради Холи. Това е всичко.
	— Млада си. Имаш достатъчно време да поправиш този пропуск.
	— Исках да имам деца.
	— Все още можеш.
	— За целта ми трябва съпруг. А аз дори не излизам с някой – добави тя и му хвърли бегъл поглед.
	— Ами Бендър?
	Малой се усмихна.
	— Той не е моят тип и аз не съм неговият. Освен това бихме се чувствали доста неловко в професионално отношение.
	— Предполагам.
	— А ти излизаш ли с някого?
	— Както сама каза, работата пречи.
	— Да, работата може да бъде много гадна – въздъхна Малой.
	— Понякога.
	— Въпреки това някои хора успяват. Възползват се от всяка възможност, която им се открие. Научила съм този урок. Човек не бива да позволява шансът да го подмине. Разбираш ли какво искам да кажа?
	— Мисля, че да.
	Роби почувства обувката й да докосва глезена му. Да, много добре разбирам, помисли си Роби.
	Тя допи бирата си и внимателно остави чашата върху подложката. Усмивката й изпращаше съвсем недвусмислено послание.
	— Да пийнем по още едно? Последно? – попита бавно тя.
	Роби се опита да си спомни колко чаши вино е изпила Малой на вечерята у Клеър Бендър. А сега и бирата в бара… Но не успя. Не можеше да си спомни колко е изпил и той самият. Със сигурност усещаше леко замайване.
	— Утре ще ходим в онзи силоз…
	— Само една чашка, агент Роби. Нищо повече.
	— Къде?
	— В кабинета си държа една бутилка за специални случаи.
	Сега, след като програмата за вечерта бе повече от ясна, Роби трябваше да вземе решение. Професионалните му инстинкти подсказваха какво трябва да направи. И по-точно, какво да не прави. Мислите му се насочиха към хотела отсреща, към стаята, в която спеше Рийл.
	Върна се в реалността, когато пръстите на Малой докоснаха ръката му.
	— Само една чашка, агент Роби. Мисля, че я заслужаваме. Човек никога не знае кога пак ще му се удаде възможност.
	Докосването на плът в плътта не реши дилемата му вместо него.
	Замисли се за бележката, която Рийл бе оставила в апартамента му.
	„Сложно е.“
	Е, тази вечер, в тази минута, не е никак сложно. Дори е много просто.
	Роби остави няколко банкноти на масата за бирите. Двамата с Малой станаха и излязоха. Стегнатото й бедро докосна крака му, докато пресичаха улицата.
	В кабинета си тя извади джин и малка бутилка тоник, с две чаши. Смеси напитките, като наля щедра доза джин във всяка.
	— Обикновено го пия с лед, но тук няма – каза Малой.
	Отпиха от джина, докато тя седеше на бюрото си, а Роби се облягаше на стената и я наблюдаваше напрегнато. Трябваше да прояви професионализъм, макар сърцето му да не го желаеше. Знаеше, че в крайна сметка ще се поддаде на изкушението.
	Той остави чашата си и каза:
	— По-добре да си тръгвам. Благодаря за питието.
	— Ще тръгна с теб.
	— Къде отиваш?
	— В съседната сграда.
	— В съседната сграда?
	— Да. Ела с мен.
	Когато Роби не помръдна, Малой пристъпи към него.
	— Искаш ли да кажеш нещо? – попита тя.
	— Ти си привлекателна жена.
	— Много мило, че си го забелязал.
	— Какво следва от това? – попита Роби.
	Тя го погледна жадно.
	— Да вървим, агент Роби. Знам какво искам. Ти също.
	Напуснаха шерифската служба през задната врата и тръгнаха към изоставената туристическа спалня. Малой извади ключ, отвори предната врата и двамата влязоха вътре.
	Веднага щом вратата се затвори зад тях, Малой се обърна към него и го целуна, като плъзна език в устата му. После го хвана за ръката и го поведе по коридора към стълбите.
	— Винаги ли си толкова пряма? – попита Роби, като едва не заплете крака след нея.
	— Аз съм от Ню Йорк, следователно отговорът е „да“.
	Докато вървяха по коридора, Роби усети под краката си парченца стъкло, останали след престрелката със скинарите. Прозорците бяха заковани с талашит, но той забеляза дупките от куршуми във входната врата и по стените.

 	Качиха се на горния етаж. Малой го въведе в една от стаите и затвори вратата. Бе взела джина, тоника и чаши в една торбичка. Извади ги и забърка нови питиета. Подаде едната чаша на Роби.
	— „Бомбай Сапфир“, най-хубавият джин.
	Роби усети как съзнанието му започва да се замъглява. Отпи от чашата си и каза:
	— Страхотно!
	— И ще става още по-страхотно – отвърна лукаво тя. Малой остави чашата си и се изправи, като се улови за рамото му, пресегна се и събу обувките си.
	— Не разбирам как някои жени могат да ходят на високи токчета по цял ден – каза тя, разтри стъпалата си и пусна обувките на пода.
	После разкопча роклята си и я свали. Нямаше сутиен, само светлосини бикини. Гърдите й бяха едри, бедрата стройни, а гърбът – който Роби видя, след като Малой направи бавен пирует – гладък и съвсем бял.
	Тя взе чашата от ръката му и я остави до своята, преди да се обърне и да се притисне към него.
	— Сега ми се струваш по-висок, като се събух – каза Малой с усмивка и присвити очи.
	Отвори ги и ги затвори бавно. От погледа й Роби се замая още по-силно.
	— Предполагам – отвърна той с дрезгав глас.
	Малой обви ръце около врата му.
	— Не съм с униформа, но се надявам да ти харесвам и така.
	— Харесваш ми – каза Роби. – И то много.
	Тя го целуна отново. Езиците им се срещнаха.
	— И ти на мен.
	— Сигурна ли си, че причината не е в алкохола, Валъри? Не искам да се възползвам.
	— Наясно съм какво правя, агент Роби. И определено няма да съжалявам на сутринта. За себе си гарантирам. Надявам се това да се отнася и за теб.
	— Можеш да ме наричаш Уил.
	— Добре, Уил.
	Тя вплете пръсти в косата му и подръпна леко колко кичура. Този жест сякаш наелектризира тялото му. Той вдиша аромата на косата й, шампоана с дъх на кокос, нежното ухание на ванилия на кожата й и силния мирис на джин от устните й.
	Пръстите й разкопчаха ризата му, докато неговите се плъзнаха по тялото й и продължиха нетърпеливо към бикините. Тя го зацелува по гърдите. Ръката й се спусна към колана му и го разкопча, без устните й да се отделят от кожата му. Роби я притегли към себе си. Тя свали ципа му и панталонът се свлече по краката му. Роби събу обувките си и се освободи от панталона си с една ръка. Взе Малой на ръце и я отнесе до леглото. Отърва се от останалите си дрехи.
	Легнала по гръб, тя го придърпа върху себе си.
	Леглото заскърца неудържимо с напредването на нощта.
	 
	 
	 
	38.

	 
	Три часът сутринта.
	Роби се събуди и се огледа. Стаята бе непозната. Звуците също. Топлината на тялото до него го накара да се пресегне и да я докосне. Малой измърмори нещо, прозя се лекичко, обърна се настрани и отново заспа
	Роби вдигна завивките и се огледа. И двамата бяха голи. Бе напълно изтрезнял, но въпреки това му бе трудно да осмисли случилото се през нощта. Разтри слепоочията си, които пулсираха болезнено.
	По дяволите!
	Погледна към Малой. Косата й се спускаше върху голото й рамо. В съзнанието му нахлуха спомени за две тела, които се вкопчват едно в друго в състояние, което можеше да бъде описано единствено като неудържима страст. Понякога наистина ставаше въпрос единствено за секс.
	Роби стана, облече се и затвори тихо вратата след себе си. Малой не издаде нито звук. Докато слизаше по стълбите, той се сети – и то за пореден път тази нощ, – че тъкмо тук се бе запознал с Холи.
	Мъртвата Холи. Която трябваше да се срещне с приятеля си, да напусне града и да започне нов живот. Уви, Холи нямаше да започне нов живот в Калифорния. Долф се бе погрижил за това.
	А жената, с която Роби бе спал тази вечер, нямаше и най-малката представа какво се е случило.
	Не подозира, че Холи е мъртва и аз знам истината. Що за човек съм?
	Роби седна на стълбите и наведе глава между коленете си. Чувстваше се толкова празен. Това не бе типично за него. Не обичаше да пази подобни тайни. Не спеше с жени, които не познаваше. Всъщност го беше направил веднъж преди година. Историята бе приключила с катастрофа. Явно не си бе взел поука. И все пак не можеше да познае човека, в когото се бе превърнал през изминалата нощ. Хладнокръвният Уил Роби, който винаги контролираше своите емоции и постъпки. Не се бе държал по този начин край бреговете на Мисисипи и очевидно не се справяше по-добре и в пустошта на Колорадо.
	След като бе преспал с Малой, имаше чувството, че е изневерил на Рийл, но това бе невъзможно, тъй като между тях нямаше нищо. Или по-точно, нямаше никакви чувства от нейна страна.
	Долови аромата на Малой върху цялото си тяло. Пое дълбоко дъх и едва се удържа да не хукне обратно по стълбите, за да я събуди и да го направи отново. Изправи се бавно и се насочи с несигурна крачка към вратата. Минута по-късно се върна в хотела. 
	Когато мина покрай стаята на Рийл, забеляза, че под вратата й не се процежда светлина. В три сутринта и тя като повечето хора спеше в собственото си легло. 
	Както и аз трябваше да направя.
	Роби взе душ и си легна само по боксерки. Впери поглед в тавана с надеждата да открие върху сухата мазилка поне част от отговорите на въпросите, които го измъчваха. Не се получи. Отговорите не се появиха нито на тавана, нито в главата му.
	Най-сетне заспа и се събуди едва когато се включи будилника на телефона му. Облече се и слезе в трапезарията. Установи, че Рийл го е изпреварила. Тя тъкмо довършваше закуската си на една маса в ъгъла. Видя го и му махна. Роби изправи рамене и тръгна към нея. Връхлетя го мрачно предчувствие, далеч по-силно от онова, което бе изпитал, преди да влезе в онази къща в Лондон, където го очакваха седемнайсет въоръжени терористи. Такова бе уникалното въздействие, което Джесика Рийл оказваше върху него.
	Роби седна и поръча кафе на сервитьорката, която побърза да вземе поръчката му. В малкия ресторант нямаше много клиенти и най-вероятно заради това жената посрещна с радост възможността да го обслужи.
	— Изглеждаш уморен – подхвърли Рийл. – Добре ли спа?
	— Може би пих малко повече, отколкото трябваше – каза тихо той.
	— Ясно. И какво поиска Малой от теб, след като пийнахте по едно?
	Роби се засуети със салфетката.
	— Нищо особено, но се чувствам неудобно, че крием от нея истината за Холи.
	— Казах ти, че споделям твоето мнение, но влизаме в положението на агент Сандърс. Дадохме му дума.
	— Да, така е… – отвърна Роби, без да довърши мисълта си.
	Кафето му пристигна и той го изпи набързо. Рийл, която го наблюдаваше внимателно, попита:
	— Днес ни очаква луксозният силоз, нали? Ламбърт ми изпрати съобщение. Ще дойде да ни вземе в десет.
	— Смяташ ли, че има смисъл?
	— Синия е посетил силоза, преди да изчезне – отвърна Рийл. – Вчера ти нямаше нищо против да отидем и да го огледаме.
	— Добре, добре – отвърна рязко Роби.
	— Мисля, че трябва да научим колкото се може повече за това място, Роби. Колкото повече знаем, толкова по-големи са шансовете ни да открием Синия. Ако имаш по-добра идея, с удоволствие ще те изслушам.
	— Нямам по-добра – отвърна разсеяно Роби. – Нямам никакви идеи.
	— В такъв случай сме на едно мнение.
	Излязоха пред хотела в очакване на Ламбърт, който се появи с джипа си няколко минути след десет.
	Роби изгледа мрачно Малой, която прекоси улицата, облечена в униформата си, по същото време, когато пристигна и Ламбърт.
	По дяволите!
	Роби бе забравил, че ще е с тях.
	— Добро утро, шерифе – поздрави я Рийл.
	Малой й кимна, след което впери поглед в Роби.
	— Вчера си прекарахме чудесно, нали? – каза тя.
	— Какво имаш предвид? – попита нервно Роби.
	— Вечерята у Клеър.
	— Абсолютно.
	Роби не забеляза, че Рийл поглежда първо Малой, а после него.
	Тръгнаха заедно към джипа. Рийл седна до Ламбърт, а Роби и Малой – на задната седалка.
	— Донесох понички, ако някой проявява интерес – каза Ламбърт.
	— Аз искам – отвърна Малой и погледна към Роби. – Снощи не ядох достатъчно.
	— Добре, хапни си – каза Ламбърт.
	Малой взе една, отхапа и заяви:
	— Това и възнамерявам да направя.
	— Да вървим – подкани ги рязко Рийл.
	 
	 
	 
	39.

	 
	— Двата най-големи проблема бяха свързани с полихлорираните бифенили и трихлоретилените – обясняваше Ламбърт, докато приближаваха бившия ракетен силоз. Разбирате ли, бифенилите проникват в почвата, а трихлоретиленът достига чак до подземните води. Екипите по поддръжката са ги използвали, за да прочистват резервоарите след учебните тревоги.
	— Няма ли проблем с радиацията? – попита Рийл. – Ракетите „Атлас“ не носеха ли заряди с плутониеви ядра?
	— Така е, но поддръжката на бойните глави е извършвана при производителя, а не тук. Знаете ли, че Джон Глен е излетял в Космоса именно с модифицирана версия на „Атлас“ като част от програмата „Мъркюри“? – Ламбърт се усмихна и потупа волана. – Това е важна част от американската история. Истината е, че тези силози имат много кратък живот. Завършени са през хиляда деветстотин шейсет и първа година и персоналът им е вдигнат под тревога по време на Кубинската ракетна криза. Но през шейсет и пета са свалени от бойно дежурство поради куп причини. Преди дванайсет години околността е обеззаразена и облагородена, а две години по-късно силозите са запечатани. Тогава са обявени за продажба. Купих един и го реконструирах. Платих четиристотин хиляди, но похарчих осемнайсет милиона, за да го реновирам. Отне ми цели пет години!
	Той спря пред голяма порта от стоманена мрежа, увенчана с бодлива тел. Върху нея имаше панел. Ламбърт свали прозореца си, въведе някакъв код и от панела прозвуча глас:
	— Да?
	Ламбърт махна към камерата, монтирана на стоманен стълб.
	— Аз съм, Карл. Доведох нашите гости.
	— Да, сър.
	Вратата се отвори и джипът мина през нея.
	— Комплексът е построен от инженерните войски – обясни Ламбърт. – Те са избрали мястото и трябва да призная, че са се справили добре.
	Джипът се движеше по асфалтиран път, който се виеше през голото поле. Ламбърт посочи няколко високи стълба покрай пътя.
	— Модерни охранителни камери, разположени на равни интервали. Можем да засечем всеки, който дойде по пътя.
	— И кой според вас ще дойде? – попита Рийл.
	Ламбърт сви рамене.
	— Трудно ми е да преценя какво ще се случи, ако настъпи апокалипсис. Нищо чудно към подобни съоръжения да се устремят всички, които не са предвидили подобна възможност.
	— Искаш да кажеш, всички, които не са имали достатъчно пари, за да вземат мерки? – контрира Малой.
	— Е, това се подразбира.
	Накрая се озоваха пред огромен бетонен купол с масивна стоманена врата.
	— Блиндирана е – обясни Ламбърт, докато паркираше. – Може да издържи пряко ядрено попадение. Железобетонните стени са дебели почти три метра. Куполът ще остане невредим при ветрове със скорост от над осемстотин километра в час.
	Пред входа бе паркиран хамър с картечница на покрива. До него стояха четирима мъже в камуфлажни униформи и бронежилетки. Всичките носеха автомати.
	— Добре охранявате периметъра – отбеляза Роби.
	— Това е едно от основните ни предимства. В случай на криза семействата на охранителите ще намерят подслон вътре.
	— Разбира се – отвърна Рийл с презрително изражение, макар Ламбърт да не гледаше към нея.
	Слязоха от колата и пристъпиха към входната врата.
	— И кой си купува апартаменти на такива места? – поинтересува се Малой.
	— Доста широк спектър от хора. Не мога да разкрия имената им, разбира се, но тук наши клиенти са управители на инвестиционни фондове, банкери, магнати от Силициевата долина, нали се сещате, „Фейсбук“, „Яху“, „Гугъл“… Олигарси, хора, чиито имена срещате в „Уолстрийт Джърнъл“. Имаме и един професионален спортист. Играч на голф.
	— Силициевата долина, а? – възкликна Малой. – Техноманиаците се страхуват от апокалипсис? Нима не вярват, че технологиите ще спасят света?
	— Запознах се с клиент, който работи в сферата на технологиите. Страхува се до смърт, че хората ще погнат и него, и колегите му, защото изкуственият интелект ще остави мнозина без работа. Сподели, че редовно посещава онази среща на баровци, която се организира всяка година в Швейцария, и всички там обсъждали кой какво скривалище си е построил. Богатите са се уплашили здравата. А хората на неговото ниво разполагат със сериозни средства. Всеки апартамент в моя силоз струва четири милиона долара. И то при положение, че не става въпрос за имение, което някой богаташ използва често. Човек трябва да има поне стотина милиона, за да отдели средства за подобна покупка. Сред клиентите ми има и милиардер, но той се е презастраховал.
	— Как по-точно? – поинтересува се Малой.
	— Купи си апартамент тук, но притежава и остров край бреговете на Нова Зеландия. Това е доста популярна дестинация сред богаташите, уплашени от глобален колапс. Сигурно са решили, че Нова Зеландия се намира достатъчно далече, за да остане незасегната. След като са толкова богати, би трябвало да знаят какво правят. Не ми е работа да се съмнявам в способностите на хора, които са изкарали толкова пари. След като са спечелили милиони, би трябвало да са умни, нали?
	— Или да са ги наследили – вметна Малой.
	— Или играят с белязани карти, защото плащат на политици, които да приемат закони в тяхна изгода – добави Рийл.
	— Да, това също се случва понякога – призна неохотно Ламбърт. – Работата е там, че хората, които инвестират в апартаменти в бивши ракетни силози, не си купуват ваканционен дом, а застрахователна полица, в случай че правителството или цивилизацията рухнат. Надяват се да изчакат на сигурно място кризата да отмине и светът да се възстанови от руините.
	— Това е на теория – подхвърли Роби.
	— Ако се замислите, всичко е теория – отвърна Ламбърт. – Невъзможно е да се предвиди как ще се развият нещата. Но всеки от тези хора е лидер в своята област. Става въпрос за големи умове. Разговарял съм с мнозина, които са купили апартаменти тук. Те са убедени, че ще успеят да възстановят цивилизацията. А това е хубаво.
	— А не им ли е минавало през ума, че може да допринасят за нейното загиване? – попита Малой. – Нали се сещаш, пропастта между бедни и богати и прочие.
	Ламбърт се усмихна.
	— Виж, аз не съм страна в този спор. Всеки е свободен да привежда данни в полза на едната или другата страна. Всеки е свободен да вярва в какво го си иска. Не можеш да промениш начина им на мислене. Следователно си в губеща позиция. Аз не съм някакъв гадняр, не казвам, че това ми харесва. Защото ситуация, в която бедните тропат на вратата, а богатите казват: „Не можете да влезете“, определено не ми харесва. Но факт е, че парите са си техни и те могат да правят с тях каквото си искат. Аз съм само бизнесмен. Налице е търсене, което се опитвам да задоволя. След като има хора, които желаят да ми платят достатъчно, че да изкарам някаква печалба, защо не? Поех голям риск с този проект. Създаде ми големи трудности в инженерно отношение, а реновирането на интериора се оказа още по-голямо предизвикателство. В деня, когато сключих сделката и отворих вратата, реших, че съм си изгубил и ума, и парите. Наложи се да изтегля голям кредит, за да продължа. А после трябваше да продам апартаментите. Трябваше да завърша поне един, преди да започна да рекламирам силоза. Никой няма да похарчи милиони само заради една снимка. Аз обаче открих печеливша стратегия.
	— И каква беше тя? – попита Роби.
	— Реших да отида там, където са парите. Публикувах реклами в списания за луксозни яхти и частни самолети. Месец по-късно се обади първият ми клиент, след което мълвата се разпространи доста бързо. Хората, които могат да си позволят подобна покупка, се движат в много тесен кръг. Те общуват само с други хора, които могат да си я позволят. Така разпродадох целия силоз за осемнайсет месеца. И никой не се пазари за цената. Всички платиха толкова, колкото им поисках. Сами ще се убедите, че сме помислили за всичко – апартаментите са много луксозни. Освен това винаги подбирам най-едрите, най-страховитите на вид охранители, когато очаквам потенциални клиенти. Уверявам ви, че те го оценяват.
	— Предполагам, че и вие имате жилище тук? – попита Рийл.
	Ламбърт се усмихна.
	— Разбира се. Няма да остана отвън. Човек не може да харчи парите си, ако е мъртъв.
	— Предполагам, че никой от собствениците не живее наблизо. Как ще пристигнат тук в случай на необходимост?
	Ламбърт посочи на изток.
	— Разполагаме със собствена охраняема самолетна писта, одобрена от Федералната агенция по въздухоплаване. Намира се едва на няколкостотин метра в тази посока. Тя е в състояние да приема всякакви самолети – от най-малките до Боинг 777. Клиентите кацат там, след което ги ескортираме до тук, където вече се намират в безопасност. Разбирате ли, това е другата причина, поради която само най-богатите могат да си позволят подобна инвестиция. Трябва да притежават собствен самолет. Няма друг начин да се стигне до тук. Защото, ако светът отиде по дяволите, няма да могат да се качат в колата си, да напълнят резервоара и да потеглят по магистралата. Пътищата ще бъдат задръстени, по бензиностанциите няма да има и капка гориво, а нищо чудно хората да започнат да се избиват. В краен случай разполагаме с няколко бронирани автомобила, с които да отидем до Денвър и да вземем някого, ако се е добрал самостоятелно до града. Но съветваме клиентите ни да използват частните си самолети.
	— Това изключва простосмъртните – отбеляза Рийл. 
	Ламбърт я погледна и се усмихна.
	— Няма начин да спечеля този спор, нали?
	— Едва ли, след като и аз съм от простосмъртните. 
	Ламбърт сви рамене.
	— Много добре ви разбирам, но не аз определям правилата. Както и да е, разполагаме с достатъчно място, да ги наречем служебни апартаменти, предназначени за пилотите и техните семейства. Както и за охраната, разбира се. Не бива да очаквате пилотите да ви откарат до безопасно място, а да зарежат собствените си семейства. Всички това е описано най-подробно в нашия правилник, за да не би някой да го забрави. Човек трябва да помни доста подробности, а това е трудно в моменти на криза.
	— Да, семействата – каза Роби и погледна към Рийл, която сякаш бе готова да застреля Ламбърт на мига.
	— Всъщност в рамките на силоза на „Атлас Е“ им два отделни комплекса – продължи той. – Единият е свързан с обслужването и изстрелването на ракетата, а другият е команден център. Помежду им е прокопан тунел. Самият силоз е на практика огромен склад. Ракетата е била само една. Съхранявали са я хоризонтално и в случай на необходимост са я изправяли вертикално, за да може да бъде изстреляна след отварянето на подвижния покрив на шахтата. Командният център беше разположен до жилищните помещения на персонала и дизеловите генератори. Става въпрос за огромна площ от порядъка на сто хиляди квадратни метра.
	Ламбърт ги поведе към входната врата, след като размени няколко думи с един от охранителите.
	— Имам приятели, които държат мотоциклетите си с пълни резервоари, готови да потеглят по всяко време. Имат и малки ремаркета, натоварени с оръжия, муниции, консерви и бутилирана вода, които също ще вземат, когато тръгнат да бягат от кошмара. Запасили са се и със златни монети, уговорили са се къде ще се срещнат… Може да имат и биткойни или някаква друга криптовалута. По-високо от тях в йерархията се намират богатите мениджъри, които разполагат с хеликоптери и са подсигурили убежища с всичко необходимо за оцеляването им, включително инсталации за филтриране на въздуха. Те са преценили, че ако обществото рухне, това ще порази първо големите градове и околностите им. А престъпниците се ръководят от принципа на най-удобната плячка. Кой ще хукне по планините в преследване на някой богаташ, след като може да хвърли тухла по витрината на магазин в Манхатън или да ограби някого на улицата?
	— Следователно хората, които идват тук, ще бягат от големите градове? – попита Роби.
	— Най-вероятно да. Защото те живеят там. И там изкарват парите си, нали така? Тук обаче е сборният им пункт.
	— Предполагам, че в Колорадо също има богати хора – каза Рийл.
	— Разбира се, но повечето мултимилионери живеят по двете крайбрежия или в Тексас, където са концентрирани петролните компании. Статистиката е категорична по този въпрос. От там идват и повечето ми клиенти. Те са наясно, че няма да оцелеят сами. Не и срещу манталитета на тълпата. Колкото и пари да имат. Парите вършат работа само когато има закони и хора, които да ги прилагат. Затова богатите се нуждаят от помощ. И ние им я осигуряваме.
	— А къде е мястото на полицията в този сценарий? – попита Малой.
	— Не се обиждай, но полицаите ще бъдат част от тълпата – отвърна Ламбърт, без да се замисля. – Ченгетата не изкарват много пари. Знаеш го от личен опит. Те ще се включат в безредиците като редови участници в тях, освен ако не сключат сделка с богатите и не започнат да действат като техни охранители.
	— По дяволите! – възкликна Малой и поклати глава.
	Рийл я погледна.
	— Защо не се подсигуриш и не дойдеш лук? Не се съмнявам, че Ламбърт търси опитни ченгета в ролята на охранители, с които да впечатли богатите си клиенти.
	— Съжалявам, шерифе – усмихна се Ламбърт. – Искам да помогна, но имаме достатъчно охранители, а не разполагаме с достатъчно място. Всеки квадратен метър е разпределен.
	— Няма проблем, предпочитам да остана отвън, при тълпата.
	Ламбърт пристъпи към вратата и долепи палец до четеца на биометрични данни. Дебелият метален капак се плъзна нагоре и разкри контролен панел. Ламбърт въведе код и огромната врата, задвижвана от хидравличен механизъм, се отвори изненадващо бързо.
	— Защитната кутия на контролния панел ще издържи на почти всичко, с което я замерите или ударите – обясни Ламбърт. – Дори да я извадите от строя, вътре има дублиращи контролни системи. А самата врата може да издържи на ядрен взрив, какво остава за обикновени експлозиви. Никой не може да проникне през нея.
	Роби огледа размерите на огромната врата.
	— Разбирам защо – каза той.
	— Сега ще се запознаете с алтернативата на притежаването на луксозен частен остров или собствена армия. Ще ви покажа най-луксозния вариант за оцеляване. Не се съмнявам, че когато настъпи краят на света, ще закопнеете да бъдете именно тук – каза Ламбърт и ги покани вътре.
	 
	 
	 
	40.

	 
	Поведе ги към асансьорите.
	— В шахтата има дванайсет етажа, на всеки от които има апартаменти. Тези, които заемат половин етаж, струват по два милиона, но повечето клиенти предпочетоха да купят цял етаж, който струва четири милиона.
	— Колко души могат да живеят тук? – попита Малой.
	— Стотина, но търсим начин да увеличим броя им, за да предложим повече гъвкавост по отношение на персонала.
	— Имате предвид пилотите, охранителите и техните семейства? – попита рязко Рийл.
	— Да, най-тесният семеен кръг. Искам да кажа, че не можем да приемем техните братовчеди или племенници. Не разполагаме с достатъчно място. Храната и горивото ще ни стигнат за пет години. Осигурили сме възобновяеми източници на енергия, както и възможност сами да отглеждаме храна, което означава, че можем да останем тук неограничено дълго.
	— Кой плаща за оръжията и храната, за охранителите, за подобренията, които правите непрекъснато?
	— Събираме месечна такса, изчислена на базата на цената на имота. Плащането й започва от деня на покупката. Така разполагаме със солиден буфер. Ако настъпи катаклизъм и паричната система рухне, ние ще сме подготвени. Защото тогава никой няма да се интересува от парите. Всички ще искат да стоят тук, докато бурята премине. Освен това частната охрана струва доста скъпо. За бога, всичко струва скъпо. Но това е идеята. Да отделим зърното от плявата.
	— Или перлите от мидените черупки – вметна Рийл. 
	Ламбърт я посочи и се засмя. 
	— Може да използвам тази аналогия в следващите ни рекламни материали.
	— Уолтън прояви ли интерес към нещо конкретно? – попита Роби.
	— Задаваше въпроси за конструкцията на шахтата, точките на влизане, площта, отбранителните механизми… Попита дори откъде набираме работници. Обясних му каквото можах.
	— И откъде набирате работници? – поинтересува се Рийл.
	— Някои са местни, други. И не, не използвам нелегални имигранти. Това е работа за специалисти. Нуждая се от добре обучени хора, които знаят какво правят.
	— Нелегалният статут не означава, че не притежават определени умения – изтъкна Роби.
	— Така е, но използването им може да доведе до проблеми със закона, а аз не мога да си позволя подобно главоболие.
	Качиха се в асансьора и се спуснаха на дъното на шахтата. Когато слязоха, Ламбърт каза:
	— После ще се върнем отново оттук. В допълнение към апартаментите, които построихме в силоза, превърнахме контролния център в обща зона. Както сами ще се убедите, тя е доста обширна.      
	Четиримата се качиха на количка за голф, паркирана близо до метална врата с висок праг, и Ламбърт ги поведе по дълъг добре осветен тунел с бетонен под.
	— Това е свързващият тунел, за който ви споменах – каза той.
	Стигнаха другия край на тунела и слязоха от количката. Ламбърт ги въведе в помещение, пълно с дървени сандъци с растения в тях. Осветяваха ги специални лампи.
	— Това са нашите хидропонни градини – обяви той. – Отглеждаме зеленчуци с помощта на специално осветление. Развъждаме и риба заради протеините. Обмисляме възможността да създадем малка птицеферма за яйца и месо. За по-едри животни просто няма място – добави той с усмивка. – Зад тези врати се намират складовете за хранителни продукти. Подбрали сме дълготрайни храни с балансиран състав. Наехме експерт, който да ни помогне да съставим подходящ микс от продукти. Разполагаме с модерна система за водоснабдяване, както и с филтрация на въздуха, която го очиства от ядрени, биологични и химични частици. Радиацията навън няма да проникне тук.
	Ламбърт ги разведе из останалите помещения, в които имаше писта за боулинг, спа център, фитнес, плувен басейн, киносалон и медицински център със зъболекарски кабинет и операционна.
	— Двама от собствениците са високопоставени служители в здравната система, лекари по образование, така че извадихме късмет в това отношение. Те мога да извършват всички необходими медицински процедури за останалите обитатели.
	Ламбърт им показа и винарската изба.
	— Някои от собствениците са колекционери на вино, затова преместиха част от запасите си тук. Едно от предимствата, които им осигурява притежаването на апартамент. Има бутилки, които струват десетки хиляди долари. Аз лично предпочитам бирата, но такова вино може да изкуши и мен.
	— Не се съмнявам – подхвърли Рийл.
	Ламбърт отключи друга стая и ги покани да влязат.
	— Това е нашата оръжейна.
	Покрай стените имаше внушителен арсенал от оръжия, заключени с вериги и катинари – пистолети, винтовки, автомати, а също и гранати, гранатомет и сандъци с муниции.
	— Макар да разполагаме с професионални охранители, човек никога не знае какво може да се случи. Държим оръжейната, в случай че някой премине през охраняемия периметър или охраната загине по време на нападение. До оръжейната има стрелбище. Едно от изискванията към купувачите гласи, че трябва да имат разрешително за притежаване на оръжие и да умеят да боравят с него.
	Рийл огледа арсенала.
	— Въоръжили сте се до зъби – отбеляза тя.
	— Може да ни се наложи да се отбраняваме – отвърна напълно сериозно Ламбърт. – Разполагаме и със снайперски гнезда навън, но позициите им са секретни и нямам право да ви ги покажа. – Той замълча, после добави: – Предпазливостта никога не е излишна.
	— Получавали ли сте заплахи? – попита Малой. 
	Ламбърт започна да подбира думите си много внимателно.
	— Получихме известни… послания от определени елементи навън, които ни уведомиха, че ще почукат на вратата ни в случай на криза. Обичайната конфронтация между бедни и богати.
	— Расисти, рокери, неонацисти и прочие? – попита Малой.
	— Да, но не искам да навлизам в повече подробности. Надявам се, че разбирате защо имаме оръжейна и
	изискваме всеки собственик да е в състояние да отбранява силоза. Така трябва да бъде. Един за всички, всички за един.
	— Уолтън прояви ли интерес към този въпрос? – попита Рийл.
	Ламбърт спря на прага и я погледна.
	— Май пропускам нещо? Защо непрекъснато ме питате към какво е проявил интерес Уолтън?
	— Може би защото е свързано с изчезването му – отвърна Малой.
	— Чакайте малко, нямам нищо общо с неговото изчезване.
	Рийл погледна строго Малой и заяви:
	— Не твърдим обратното. Просто се интересуваме защо е пожелал да разгледа силоза точно в този момент. Би трябвало да е имал и други възможности да го направи.
	— Да, предполагам. Но преди това не ме е молил де дойде тук.
	— Как ви се стори? – попита Роби.
	— Мълчалив, затворен, както споменах и преди – обясни Ламбърт. – Разговаря по начин, който да гарантира, че ще научи повече за своя събеседник, отколкото той за него. А човек обикновено не се усеща, докато не е станало прекалено късно.
	Роби и Рийл се спогледаха с усмивка. Думите на Ламбърт описваха Синия много точно.
	Помещението, разположено в съседство с оръжейната бе заключено с катинар.
	— Какво има тук? – попита Малой.
	— Нещо, което би трябвало да ти е добре познато, шерифе.
	Ламбърт отключи вратата и всички надзърнаха вътре. Видяха тоалетна, душ и легло.
	— Затворническа килия – обяви Малой.
	— Всъщност я наричаме помещение за размисъл.
	— И кой решава кого да пратите тук? – попита Рийл.
	— Имаме си ръководен орган, който ще взема решенията, когато силозът е затворен. В случай на катастрофа никой няма право да напуска комплекса; защото това може да изложи на риск останалите. Представете си, че този човек бъде заловен и разкрие информация за нашите системи, охрана и прочие. Или бъде използван като средство за шантаж.
	— А ако някой много държи да си тръгне? – попита Роби.
	Ламбърт посочи миниатюрната стая.
	— Влиза тук, за да размисли. Всичко, което ви показвам, е изрично упоменато в нашите рекламни материали и документите за собственост, които клиентите подписват. Не искаме никой да остане изненадан – заяви Ламбърт без следа от усмивка.
	— Ами ако избухне бунт? – попита Малой.
	— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Клиентите, които са купили апартаменти тук, са разумни хора, умеят да мислят логично. Съмнявам се, че ще изгубят здравия си разум и ще се изложат на опасност.
	— Но това е само на      теория – отбеляза Рийл.
	Ламбърт я изгледа за миг, преди да продължи.
	— Обитателите на комплекса ще имат и различни битови задължения. Ще ги сменяме на ротационен принцип, за да не се образуват групички. Четири часа дневно. Това създава приятелски чувства и прогонва скуката. Разполагаме с компютърна мрежа и сателитна връзка с интернет, сървъри за съхраняване на данни, бизнес център и прочие, за да могат собствениците да следят какво се случва навън.
	— Ако навън изобщо е останал някой – подхвърли Рийл.
	— Трябва да разсъждаваме позитивно – отвърна рязко Ламбърт. – Осигурили сме и малък парк за кучета, защото част от собствениците имат домашни любимци.
	— Явно сте помислили за всичко – каза Роби.
	— Опитваме се. Сега ви предлагам да разгледате един от апартаментите.
	Върнаха се по тунела с количката за голф и влязоха в асансьора. Спряха на етаж, на който имаше само една врата. Ламбърт я отвори.
	— Един момент – възкликна Роби, – апартаментите не се ли заключват?
	— Не, преценихме, че е най-добре да останат отключени в случай на необходимост. Освен това трябва да си имаме доверие.
	Четиримата влязоха вътре. Ламбърт посочи с ръка.
	— Това са около двеста квадратни метра. Знам, че са доста за подземен апартамент, но не забравяйте, че собствениците им живеят в имения, които са десет пъти по-големи, и разполагат с многобройна прислуга. Това обаче няма как да стане тук. Затова се опитваме да направим жилищата им колкото се може по-луксозни, както сами се убедихте, след като разгледахте общите зони. Предлагаме високи тавани, гранитни плотове в кухните, електрически уреди от най-висок клас… Този апартамент конкретно е собственост на инвестиционен банкер. Неговият дизайнер дойде тук и лично се погрижи за обзавеждането.
	Ламбърт посочи прозорец, от който се виждаха дървета и статуя.
	— Това е Сентръл Парк – заяви Малой.
	Ламбърт кимна.
	— Това е видеоекран. Когато човек живее под земята, е много важно да разполага с достатъчно светлина, тъй като тя действа ободряващо… стимулиращо. Можем да покажем каквито гледки искаме. Можем да ги придружим и със съответните звуци, да сменяме картините на всеки няколко минути и прочие. Тази двойка е от Манхатън и пожела добре познат изглед. Друга двойка от Минесота предпочита зимни пейзажи. Един клиент от Хаваите харесва плажове и вълни. Един от собствениците е роден в Англия и е дошъл в Щатите като тийнейджър. В спалнята си разполага с цяла видеостена със сцени от Лондон. Въпрос на предпочитания. – Ламбърт се засмя и добави: – През шейсет и първа Джон Кенеди призова американците да строят противоатомни скривалища заради Студената война. Все си мисля, че едва ли е имал това предвид.
	— Да. И аз не мисля, че си е представял това – съгласи се Роби.
	— Погледнете Конгреса. Те си построиха голямо подземно убежище в курорта „Грийнбрайър“, Западна Вирджиния. Пресата раздуха случая и конгресмените обявиха, че няма да го използват, но не можете да ме убедите, че не са подготвили други скривалища в случай на глобална катастрофа.
	— Подобни съоръжения гарантират приемственост на управлението – изтъкна Рийл.
	— А съоръжения като това гарантират, че най-преуспелите хора в тази страна ще оцелеят, след което ще излязат навън и ще възкресят света от руините – отвърна Ламбърт. – Но всичко това е изложено в рекламните ни брошури. Аз смятам, че вършим услуга на обществото. Тези хора са лидери. Много по-значими лидери от онези безделници във Вашингтон. Кой политик лъже? Който има пулс.
	— Това е вашата гледна точка – възрази Роби.
	Ламбърт го погледна.
	— Знам, че работите за федералните, и държа да отбележа, че изпитвам огромно уважение към хората, които рискуват живота си за благото на тази страна. Аз самият съм служил в армията. Там получих някои от най-добрите житейски уроци. Но имам проблем с бюрократите, които говорят глупости и не правят нищо, за да помогнат на хората. Защото, ако те си вършеха работата както трябва, нямаше да ни се налага да строим подобни убежища. – Ламбърт се усмихна и разтри тила си. – Съжалявам, понякога се отплесвам. – Огледа апартамента и отбеляза: – Тук може да ви се струва луксозно, но конкуренцията се е захванала с далеч по-мащабни проекти.
	— Например? – полюбопитства Рийл.
	— Чух, че край Далас строят цял подземен град със самостоятелни къщи, конна база, плажове, игрища за голф и поло, алпийски тролей. Струва триста милиона долара и всичко се намира под земята, напълно защитено в случай на апокалипсис. В бившите армейски бункери в Южна Дакота също кипи оживен труд. Строят комплекс, който ще побере пет хиляди души. Това не се случва само в Съединените щати. В Германия реновират стар бункер, който ще осигури подслон на три пъти повече хора в сравнение с моя силоз. Да не пропускаме и Опидум в Чехия, известен като Бункера на милиардерите. Там има и надземна, и подземна част, която се простира на осем хиляди квадратни метра. В сравнение с тях това, което правя аз, е същинска дреболия.
	— Надявам се, че никой няма да възприеме подобно съоръжение като дреболия – отбеляза Роби.
	— В момента тук има ли някой от собствениците? – попита Рийл. – Или те ще дойдат само в случай че от небето полетят ядрени бомби?
	— Повечето идват периодично тук, за да опознаят мястото, да го усетят, така да се каже. Макар че това едва ли ще стане, преди да настъпи катастрофата. Имам предвид, че не ги караме да работят, не ги затваряме в стаята за размисъл. Ще го направим само в краен случай. Но една двойка пристига утре. Те купиха последния апартамент. Мъжът току-що навърши трийсет и осем, но вече е наследил милиарди от баща си. Съпругата му е била модел. И още би могла да бъде. Изглежда невероятно. Та те купиха последния апартамент, без дори да го видят. Затова идват. Ще останат два-три дни, за да го разгледат, да опознаят комплекса.
	— Къде е вашият апартамент? – попита Роби.
	— На дъното – отвърна Ламбърт.
	— Следователно трябва да минат през всички останали, за да се доберат до вас? – попита многозначително Рийл.
	Той се усмихна.
	— Съобразителна сте. Все пак би трябвало човекът, построил това проклето място, да се ползва с известни привилегии.
	— Обзалагам се, че това не фигурира в рекламните материали – каза Рийл.
	— Може да съм го пропуснал – отвърна Ламбърт.
	— Може.
	— Е, това е нашето малко противоатомно убежище – заяви Ламбърт, след което се поклони театрално.
	— Да се надяваме, че никога няма да ви се наложи да го използвате – каза Роби.
	 
	 
	 
	41.

	 
	Тъкмо когато напускаха силоза, пред входа спря лимузина и шофьорът, шейсетинагодишен мъж с посребрена коса и строга униформа, слезе чевръсто и отвори задната врата.
	От там се появи висок добре сложен мъж с представителна външност, който наближаваше четиресет. Беше облечен с памучен панталон и ловен елек върху бялата риза. На бедрото му се поклащаше кобур с компактен деветмилиметров пистолет.
	Мъжът протегна ръка към лимузината и помогна на своята спътничка да слезе. Тя бе трийсетинагодишна, с дълга черна коса, която се спускаше върху раменете й. Беше висока почти колкото мъжа и притежаваше едно от онези красиви тела с дълги крайници и тесен ханш, които модните дизайнери обожават и на които акцентират в своите ревюта. Жената бе облякла избелели джинси, прокъсани на коленете и бедрата. Блузата оставяше голи загорелите й рамене и когато тя се протегна, за да оправи косата си, блузата се повдигна нагоре и разкри плочките на корема й.
	Ламбърт се завтече да ги поздрави, докато жената се оглеждаше в огледалцето, което бе извадила от голямата си чанта „Прада“, преметната през рамо.
	— Как сте, господин Рандал? Госпожо Рандал? Очаквахме ви утре – започна Ламбърт и погледна притеснено към Роби, Рийл и Малой.
	— Промяна в плановете. Сузи пожела да отидем в имението в Хемптънс по-рано от планираното. Затова, Роарк, давай да си свършим работата. Искам да видя за какво платих четири милиона. Дано да си струва парите. Някои мои приятели предпочетоха да си купят острови. Не искам да остана с впечатлението, че съм взел грешно решение. Защото това ще създаде много работа на моите адвокати.
	— Разбира се, разбира се… Не се съмнявам, че ще останете доволни – побърза да го увери Ламбърт. Подвикна през рамо на огромния охранител, застанал до хамъра: – Ханк, можеш ли да откараш гостите ми в града? Вземи моята кола. Аз ще се погрижа за нашите клиенти.
	Ламбърт подхвърли ключовете на Ханк.
	Рандал огледа Роби и Рийл, след което попита Ламбърт:
	— От персонала ли са?
	— Защо решихте, че не сме от собствениците? – полюбопитства Рийл.
	Рандал изсумтя презрително.
	— Вижте, госпожице, знам колко пари струва един апартамент тук. През целия си живот съм бил заобиколен от богатство. Мога да подуша отдалече онези, които имат пари. А вие определено не попадате в тази категория. Не се обиждайте, но не всички могат да бъдат богати, нали? Определено нямаше да е толкова забавно…
	— Всъщност прав сте, не сме собственици. Ние сме федерални агенти.
	Рандал я изгледа, след което забеляза униформената Малой и се обърна към Ламбърт:
	— Защо тук има федерални агенти? Защо проверяват нашия комплекс? Нямаме проблеми със закона, нали, Роарк? Защото това определено не би ме зарадвало.
	— За бога, Скоти – намеси се съпругата му, – не може ли да влезем вътре? Вятърът ще развали прическата ми. И бездруго не исках да идваме тук. Дори не подозирах, че по тези места може да кацне самолет. Човек обикновено прелита над тази част от страната, а не каца тук.
	— Една минута, скъпа. Трябва да      стигна до дъното на тази история. Е, Роарк, имаме ли проблеми с проклетото правителство? – попита Рандал, докато оглеждаше подозрително Рийл.
	— Не, сър, в никакъв случай. Просто им показах комплекса. Те не са тук по служба.
	Рандал подръпна панталона си, постави ръка върху пистолета си и каза:
	— Това е добре, защото не искам проблеми със закона. Макар да имам на разположение цяла армия от адвокати, които се занимават с подобни неща.
	— Не се съмнявам – отвърна Рийл.
	— Време е да тръгваме – добави Роби.
	— Не обичам държавните служители – продължи Рандал. – Те само пречат на хората, които по-добре от тях знаят какво правят. Прецакват всичко. Понякога имам чувството, че живея в комунистическа държава. Сам мога да се грижа за себе. Не ми е притрябвало проклетата държава да ме потупва с една ръка, докато с другата краде портфейла ми.
	— Чудесно! В такъв случай, когато някой ви обере, не си правете труда да звъните на деветстотин и единайсет – отвърна рязко Рийл. – Оправяйте се сам.
	Рандал потупа пистолета си.
	— Нямам никакъв проблем с това, скъпа.
	— О, мисля, че имате много голям проблем. Не се преструвайте, че не е така. Защо иначе ще си купувате имот тук освен като застраховка? За да се спасите от голямата лоша тълпа, която ще почука на вратата ви.
	Съпругата на богаташа пристъпи напред.
	— За коя, по дяволите, се смяташ? Знаеш ли с кого разговаряш? Та той може да те купи и продаде.
	— Ханк, защо не тръгнете, а аз ще разведа господин и госпожа Рандал? – побърза да се намеси Ламбърт. – Не мисля, че разговорът поема в продуктивна посока.
	Преметнал през рамо автомат АП-15, огромният Ханк пристъпи и каза:
	— Да, господин Ламбърт.
	През това време шофьорът бе отворил багажника и започваше да вади огромни куфари. Рийл забеляза това и се обърна към жената. Двете бяха еднакво високи.
	— Позволи ми да ти дам един съвет, скъпа. Когато настъпи апокалипсисът, никой няма да го е грижа какво ще облечеш.
	Госпожа Рандал се нахвърли срещу Рийл.
	— Мръсна кучка!
	Рийл пристъпи към нея.
	— Аз съм федерален агент, затова овладей нервите си и се погрижи за луксозните си парцали, докато ние, от простолюдието, продължим да живеем мизерния си живот.
	Рийл тъкмо се бе обърнала, когато госпожа Рандал я сграбчи за рамото.
	— Ей, не съм приключила с теб!
	Рийл реагира толкова бързо, че движенията й се сляха в едно.
	Тя се завъртя, замахна с десния си крак и го стовари в сгъвката на коленете на госпожа Рандал, която извика от болка и падна по гръб. Миг по-късно Рийл вече седеше върху нея и притискаше ръцете й към земята.
	Господин Рандал скочи и сграбчи Рийл за врата. В следващия момент обаче сам се озова по лице в пръстта. Роби бе опрял коляно в гърба му и го притискаше към земята с една ръка. Когато Рандал посегна към пистолета си, Роби го блокира и опря собственото си оръжие в слепоочието му.
	— Вие и съпругата ви нападнахте федерален агент. Можем да ви арестуваме още сега. Но като проява на щедрост от страна на правителството, което презирате, ще забравим за този инцидент. Гледайте обаче да не се повтаря, защото следващия път няма да отървете решетките.
	Малой приклекна до Рандал и каза:
	— Същото гласи мнението и на местната полиция.
	Рийл пусна задъханата госпожа Рандал и се изправи, а Роби вдигна коляното си от гърба на съпруга й. Рандал се изправи неуверено на крака, докато Ламбърт помагаше на госпожа Рандал.
	Бившата манекенка се олюля леко и се хвана за десния си крак.
	— Ще те съдя! – разкрещя се тя на Рийл. – Мисля, че си повредила коляното ми! Тук отзад нещо ме боли!
	— Моля ви всички – опита се да уталожи страстите Ламбърт. – Нека се успокоим.
	— Добра идея, Ламбърт – отвърна Роби. – Можеш да ги вкараш и двамата в онази твоя стая за размисъл. Мисля, че се налага да я използват. – После погледна към Ханк, който наблюдаваше безпомощно сцената, и каза: – Да тръгваме.
	Отправиха се към джипа. Роби погледна назад и видя двамата Рандал да крещят на Ламбърт и да сочат към тях.
	Когато Роби и Рийл минаха покрай шофьора на лимузината, той измърмори под носа си:
	— Току-що ми оправихте настроението.
	 
	 
	 
	42.

	 
	— Имаш ли да ми казваш нещо?
	Рийл се взираше в Роби. Двамата стояха във фоайето на хотела.
	Ханк току-що ги бе оставил отпред, а Малой бе прекосила улицата на път за шерифската служба, дето да проведе няколко телефонни разговора.
	— За кое? – попита Роби.
	— Ти ми кажи.
	— Нямам представа за какво говориш – отвърна Роби. – Ако имах какво да казвам, щях да го направя.
	— Добре – отстъпи Рийл, макар да не изглеждаше убедена.
	Телефонът на Роби изпиука и той простена.
	— Какво? – попита Рийл.
	— От кабинета на шефката. Иска да й докладваме тази вечер.
	—Добре, да посветим деня в опити да открием нещо, което си струва да й докладваме.
	— И откъде предлагаш да започнем? – попита Роби.
	— Всички, които са знаели за пленниците в онзи микробус, са изчезнали: Ламар, Джей Си Пери и Синия.
	— Холи Малой също е свързана с това, но не изчезна – изтъкна Роби.
	— Вярно, но може те да не са знаели за нея. Останалите вероятно са направили нещо, което ги е издало. А нищо чудно някой да се е опитвал да се добере до Холи, но Долф просто го изпревари.
	— Добре, но какво ни дава това?
	Вместо отговор Рийл извади телефона си.
	— Какво ще кажеш да се свържем с Управлението и да поискаме някой там да прегледа сателитните изображения на тази част от щата и да потърси микробуса. Нищо чудно да са го заснели в онази нощ и да открият нещо полезно – регистрационните номера, посоката, в която се е движил, дори крайната му цел.
	— Добра идея – отвърна Роби. – Да действаме.
	Качиха се в стаята на Рийл, където тя се свърза с Управлението и изложи молбата си. Когато затвори телефона, Рийл обяви:
	— Ще проверят какво могат да направят.
	— Колко време ще отнеме?
	— Чу ме, като обясних, че задачата е с приоритет. Дори споменах, че шефката очаква резултат още тази вечер, за да ги пришпоря.
	Три часа по-късно телефонът на Рийл иззвъня. Изражението й бе достатъчно красноречиво и каза на Роби всичко. Когато тя затвори, той попита:
	— Не са открили нищо, нали?
	— Не са разполагали с нито една „птичка“ над тази част от страната в периода, който ни интересува.
	— Чакай малко… Ламбърт не спомена ли, че имат мрежа със сателитна връзка, с помощта на която следят територията около силоза?
	— Да, точно това каза.
	— Би трябвало този сателит да е насочен в посоката, която ни интересува. С други думи, да следи силоза и терена около него. Ако не ме лъже паметта, силозът се намира недалече от магазина, в който е работил Ламар.
	— Ще трябва да получим данните за спътника от Ламбърт.
	— Което означава да му обясним защо ни трябват. А колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
	Рийл отново взе телефона.
	— Да видим какво могат да направят в Управлението с новата информация.
	Тя позвъни и обясни от какво се нуждае. Когато приключи разговора, погледна Роби и каза:
	— Работят по въпроса.
	— Да се надяваме, че работят бързо. Не искам да кажа на шефката, че не сме напреднали нито милиметър.
	— Не ме интересува какво ще си помиели тя – заяви Рийл. – Искам само да намеря Синия. И то жив.
	— Аз също – отвърна Роби.
	— Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.
	Двамата слязоха в ресторанта на хотела, за да обядват. Малко след това в заведението влезе Ламбърт, огледа се и тръгна към тях. Взе си стол и се настани на масата им.
	— Как са онези двамата? – попита Рийл. – Още ли крещят?
	— Вижте, много съжалявам за случилото се. Мисля, че ги убедих да не повдигат обвинения.
	— Пет пари не давам дали ще го направят или не. Те ме нападнаха. Могат да влязат във федерален затвор за това. Следователно те трябва да са благодарни, че не ги арестувах, а не аз да се радвам, че няма да ме съдят!
	— Обясних им го безброй пъти, но в случай че не сте забелязали, те не са от хората, които изслушват околните – отвърна Ламбърт.
	— Ще си позволя един съвет – каза Рийл. – Ако светът наистина отиде по дяволите и тези двамата се озоват в силоза, може да се наложи да ги заключите в стаята за размисъл за постоянно, защото не виждам как ще се погодят с останалите.
	Ламбърт кимна.
	— Вероятно сте права. Всички останали собственици са толкова симпатични. Съжалявам, че попаднахте тъкмо на семейство Рандал. Те не са като другите. Знам, че богаташите се ползват с лоша репутация, но останалите собственици са много свестни. Разумни, спокойни, уважават чуждото мнение…
	— Нямам проблем с богатите – отвърна Роби. – Срещал съм достатъчно богати и бедни, както и достатъчно представители на средната класа, които са чудесни хора, но съм срещал и хора от всички краища на спектъра, които са същински отрепки.
	— Мисля, че бащата на Рандал го е разглезил – обясни Ламбърт. – А съпругата му всъщност насърчава подобно поведение, защото тя е още по-разглезена и от него. Разкрещя му се, вбесена, че не ви е застрелял, агент Рийл. Зашлеви го през лицето и се нахвърли срещу него. Наложи се да се намеся. Едва я удържах, по дяволите!
	— Ако се беше опитал да ме застреля, щеше да е мъртъв – каза Рийл. – Надявам се, че го разбирате.
	— Не се съмнявам – заяви Ламбърт. – Както и да е, в момента са в апартамента. Коляното й ще се оправи. Наложи го с лед.
	— Изобщо не се притеснявам за коляното й – отвърна Рийл.
	Ламбърт се усмихна.
	— Ще се радвам да ви видя в бункера, когато светът отиде по дяволите.
	— Ако отиде – поправи го Роби. – Нека мислим позитивно.
	Ламбърт се сбогува набързо с тях и си тръгна.
	— Май вече съжалява, че се е захванал с този бизнес – подхвърли Роби.
	— Каквото посееш, това ще пожънеш.
	— Какво ще правим, докато чакаме Управлението да провери дали може да хакне сателита на Ламбърт?
	Рийл отпи последна глътка от студения си чай.
	— Да проверим още веднъж хижата на Синия.
	— Защо? Там няма нищо.
	— Синия е един от най-изобретателните хора, които познаваме. В хижата нямаше и следа от борба, затова не мисля, че някой го е издебнал или изненадал. Следователно може да ги е очаквал. В такъв случай може да е предвидил и че някой от Управлението ще дойде го потърси.
	— Искаш да кажеш, че може да е оставил следа? – попита Роби. – Нещо, което сме пропуснали по-рано?
	— Да се надяваме.
	 
	 
	 
	43.

	 
	Щом излязоха навън, видяха, че Малой ги чака, облегната на предната броня на колата си.
	— Какво става? – попита Роби.
	— Канех се да ви задам същия въпрос. След разходката до онзи бункер реших, че двамата сте намислили нещо и се каните да го разследвате. Дойдох, за да се включа.
	— Това, което правим, е строго секретно – отвърна Рийл. – Няма да можем да разговаряме в твое присъствие. Няма да можем да обсъждаме информация, свързана с нашето разследване. Ти ще си като трето колело и ще направиш работата ни невъзможна.
	— Мислех, че искате да намерите Уолтън – каза Малой.
	— Разбира се – отвърна Роби.
	— В такъв случай би трябвало да използвате всички налични средства. Аз мога да бъда такова средство.
	Роби погледна Рийл. Тя отвърна на погледа му с такова изражение, сякаш едва се сдържаше да не стовари юмрук в лицето му.
	Той се обърна към Малой и каза:
	— Ще претърсим отново хижата на Уолтън. Ако искаш да дойдеш с нас, моля, заповядай.
	След което седна зад волана и запали двигателя. Рийл се обърна бавно и погледна Малой.
	— Искам да сме наясно, че случи ли се нещо с теб, не нося отговорност – заяви тя, след което се настани до Роби.
	Роби изчака Малой да се качи в колата си и потегли. Изминаха пет минути, преди Рийл да наруши мълчанието.
	— Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, става?
	Роби отговори, без да поглежда към Рийл.
	— Тя е представител на местната полиция. Може да бъде полезна. Освен това сестра й е мъртва, но тя не знае. Жал ми е за нея.
	— Каква полза от твоето съжаление, ако й позволим да оплеска издирването на Синия?
	— Няма да оплеска нищо. Опитен професионалист е.
	— Това означава ли, че няма да ми кажеш какво става? – попита Рийл.
	— Нищо не става! – сопна се той.
	Рийл се извърна и впери поглед през предното стъкло.
	Когато Роби погледна към нея след няколко минута, никак не хареса онова, което видя. Но продължи да кара към хижата на Синия.
	 
	 
	— Някой е бил тук – заяви Рийл.
	Тримата стояха пред хижата на Синия. Вратата бе заключена с катинар и полицейската лента стоеше на мястото си, но верандата бе осеяна с неотдавнашни кални стъпки.      Предишната вечер бе валяло.
	Рийл погледна      Малой, която се взираше в отпечатъците.
	— Мислех, че това е местопрестъпление. Не трябва ли да го обезопасите?
	— Както споменах и преди, агент Рийл, не разполагаме с достатъчно хора за целта – отвърна Малой. – А вратата все още е заключена. – Тя коленичи и огледа отпечатъците. – Изглеждат ми познати.
	— Познаваш хората по обувките? – попита Рийл.
	— Някои от тях, да – каза Малой и се изправи.
	— Някаква представа на кого принадлежат? – попита Роби.
	— Работя по въпроса – отговори уклончиво тя.
	Изражението й оставаше замислено.
	— Можеш ли да отвориш? – каза Рийл и посочи вратата.
	Малой отключи катинара и отвори. Рийл мина покрай нея и влезе вътре. Когато Роби понечи да я последва, Малой го хвана за ръката.
	— Искам да те видя отново – каза тя.
	Роби поклати глава.
	— Валъри, случилото се снощи беше голяма грешка.
	— Не и за мен – отвърна рязко тя, докато Роби продължи да клати глава. – Да не искаш да кажеш, че не ти беше приятно?
	— Не е там работата. Беше грешка. И двамата разследваме престъпление. Няма място за лични отношения.
	Тя го погали по ръката и се усмихна.
	— Мисля, че този аргумент просто не важи. Едва не счупихме леглото.
	Роби се канеше да отвърне нещо, когато предната врата се отвори рязко и на прага се появи Рийл.
	— Идвате ли? – подкани ги тя и изгледа първо Роби, после Малой.
	Роби мина покрай нея и влезе в къщата. Рийл погледна Малой.
	— Какво правехте тук вие двамата?
	— Просто разговаряхме.
	— Да, бе – отвърна Рийл и отстъпи, за да може Малой да мине.
	Вътре Роби вече се оглеждаше.
	— Смятате, че Уолтън е оставил нещо, което може да ни помогне да го открием? – попита Малой.
	— Това е единствената причина да сме тук – отвърна рязко Рийл.
	Къщата бе достатъчно малка, затова претърсването не отне много време. Тримата се събраха в дневната.
	— Знаем, че мобилният му телефон липсва – заяви Рийл, – но, или е изключен, или батерията е изтощена, защото не можем да го проследим.
	— Имал ли е лаптоп? – попита Малой. – Споменах ви, че не открихме лаптоп, но вие не казахте дали е имал.
	— Не знаем, но аз лично се съмнявам, че би взел лаптоп – отвърна Роби. – Уолтън беше заминал на почивка, но можехме да се свържем с него в случай на необходимост. Не мисля, че би взел лаптоп, който може да бъде изгубен или откраднат.
	— Обзалагам се, че за която и агенция да работите, тя има строги правила в това отношение – отбеляза Малой и погледна въпросително към Роби.
	— Всички федерални агенции имат строги правила в това отношение – обади се Рийл. – Дори Министерството на земеделието.
	— Добре, с какво разполагаме в такъв случай? – попита Малой. – Не открихме абсолютно нищо.
	Роби оглеждаше риболовните принадлежности, оставени на масата до вратата. Взе въдицата и я разгледа.
	— Миналият път сгрешихме с Джей Си Пери. Уолтън не се е нуждаел от гид, защото отлично е познавал реките.
	— Е, и? – попита Малой.
	— Може да сме допуснали и друга грешка – отговори Рийл, вперила поглед в Роби. – Може да сме пропуснали нещо, което е било пред очите ни от самото начало.
	Малой огледа помещението.
	— Но тук няма почти нищо. Той не е оставил много вещи. Дрехи, тоалетни принадлежности… десетмилиметров глок… шапката с емблемата на „Джорджтаун“ в колата. И риболовните принадлежности.
	— Каза, че глокът е прибран като веществено доказателство, нали? – попита Роби.
	— Да, казах ви го още първия път, когато дойдохме тук.
	— Къде е?
	— В склада ни за веществени доказателства.
	— Роби, какво има? – попита Рийл.
	Той я погледна.
	— Един човек, когото познавах някога, спомена нещо много важно относно възможността да се използва пистолетът като средство за комуникация. В буквалния смисъл. За възможността да се предаде важно съобщение за нечие местоположение.
	Рийл трепна, сякаш някой я бе зашлевил през лицето. Въпросният човек бе тя.
	Погледът на Малой сновеше между тях.
	— За какво говорите, по дяволите?
	— Няма значение – отвърна веднага Рийл.
	— И се получи. Това ми позволи да открия човека – продължи Роби.
	— А каза ли на Си… на Уолтън? – попита Рийл.
	— Да. Той остана впечатлен от метода. Сигурен съм, че го е запомнил. Както помнеше всяка информация, която достигнеше до него.
	— И смяташ, че може да го е използвал? – попита Рийл.
	— Да се върнем и да проверим – отвърна Роби.
	 
	 
	 
	44.

	 
	Първо Рийл, а после и Роби бяха разглобили глога на части. Напълно сглобен, сега пистолетът лежеше върху платнена кърпа на бюрото на Малой.
	Тримата се взираха в него. Не бяха открили нищо интересно. Не бяха открили никакви модификации. Никой не бе добавил нищо към оръжието. Нито пък бе махнал нещо от него.
	В този момент влезе Дерик Бендър и плесна шапката по бедрото си, за да изтупа прахта от нея.
	— Кой е умрял? – попита шеговито той, докато се взираше в мрачните им лица. А когато видя, че не се усмихват, продължи: – По дяволите, не ми казвайте, че наистина е умрял някой!
	Малой поклати глава.
	— Не, просто се надявахме този пистолет да ни подскаже какво се е случило с Роджър Уолтън.
	Бендър пристъпи към бюрото и погледна глока.
	— Нищо не разбирам. Защо очаквате да научите каквото и да било?
	— Приеми го като далечен изстрел в мрака – отвърна Рийл.
	— Този пистолет не е подходящ за стрелба надалече – заяви с усмивка Бендър. – Цевта му е прекалено къса.
	— По дяволите! – възкликна Рийл.
	— Какво? – попита Роби.
	Вместо отговор Рийл извади пълнителя и го остави настрани. Увери се, че магазинът е празен.
	— Имаш ли комплект за почистване на оръжие? – попита тя.
	— Да – отвърна Бендър.
	Отиде до един шкаф отвори вратите и извади кутия с дръжка. Отнесе я до бюрото и я връчи на Рийл. Тя я отвори, откри каквото търсеше и го извади – дълго тънко парче метал.
	— Шомпол? – попита Роби.
	Рийл кимна и пъхна парчето метал в цевта на глока. Придвижи го бавно и предпазливо навътре, след което го завъртя ту в едната, ту в другата посока, преди да го извади.
	— Какво е това? – попита Бендър.
	За върха на шомпола се бе закачило нещо бяло.
	— Имате ли пинсети? – попита Рийл.
	Малой отвори чекмеджето на бюрото си, порови в него и извади чифт миниатюрни пинсети.
	— Ще свършат ли работа? – попита тя и ги подаде на Рийл.
	Рийл ги взе и защипа внимателно белия крайчец. Дръпна бавно и установи, че това е всъщност късче хартия, навито на руло.
	— По дяволите! – възкликна Бендър. – Как се сетихте да проверите там?
	— Хрумна ми, когато спомена, че цевта е прекалено къса – отвърна Рийл. – Благодаря за наблюдението.
	Бендър се усмихна и стисна рамото на Рийл. В отговор, тя се пресегна и го потупа по ръката. Роби отново почувства, че косъмчетата по врата му настръхват. Но погледна към Малой и гневът му стихна бързо.
	Рийл разви бавно листчето.
	— Има ли нещо написано? – попита Малой.
	— Не – отвърна разочаровано Рийл, – само това.
	Тя вдигна листчето, за да го видят всички. На него бе нарисувана човешка фигурка, която държи топка над главата си.
	— Някакви идеи? – попита Рийл. – Уолтън очевидно не е голям художник.
	— След като е имал възможност да скрие това в пистолета, за да го открием евентуално, защо просто не е написал онова, което е искал да каже? – учуди се Малой.
	— Може да не е знаел достатъчно, за да го запише. А и написаното е можело да попадне в ръцете на хора, които не бива да узнаят какво е открил.
	— Следователно това е нещо като шифър? – попита Бендър.
	— Вероятно – отвърна Роби.
	— В такъв случай се е престарал – отвърна Рийл. – Защото ние също не можем да го разгадаем.
	Роби взе листчето и го разгледа.
	— Това определено е човек. Но кого има предвид?! Себе си или някой друг?
	— Нямам представа как можем да отговорим на подобен въпрос, след като не разполагаме с достатъчно информация – заяви Малой. – Защо фигурата държи топка в ръцете си? Ако това е нарисувал изобщо. На мен ми прилича на баскетболист, но не виждам какво общо може да има една фигура на спортист с разследването.
	— Уолтън е спортувал, когато е живял тук – отвърна Роби.
	— Но нали решихме, че миналото му не е свързано с изчезването му – обади се Рийл. – А с пленниците в микробуса. Ако сме сгрешили, това означава, че не сме напреднали и с милиметър.
	— Не твърдя, че има връзка с миналото му – отвърна Роби. – Но явно Уолтън е подозирал, че е в опасност, и се е опитал да ни остави послание. И макар сега да не знаем какво означава то, в даден момент може и да го разгадаем. Всъщност… трябва да го разгадаем.
	— Смяташ ли, че подсказва мястото, на което е бил отведен? – попита Бендър.
	— След като е оставил пистолета в хижата, как би могъл да знае къде ще го отведат, преди да дойдат? – отвърна Рийл.
	— Логично – призна Бендър с безпомощно изражение.
	— Трябва да разгадаем това послание – заяви Рийл. – То е единствената ни следа.
	Роби и Рийл оставиха Малой и Бендър в шерифската служба и тръгнаха към хотела.
	— Трябва да направим нещо, Роби – каза Рийл, когато влязоха във фоайето. – След по-малко от четири часа ще докладваме на шефката. Трябва да й кажем нещо.
	В този момент телефонът й иззвъня. Тя отговори, заслуша се внимателно и след две минути каза рязко: „Благодаря“. После затвори, прибра телефона и погледна Роби.
	— Е? – попита той.
	— Може би сме попаднали на следа.
	— Кой беше?
	— Момчетата от сателитния отдел. Хакнали са спътника на Ламбърт и са видели всичко, което е регистрирал при движението си над този район.
	— И? – подкани я нетърпеливо Роби, тъй като Рийл бе замълчала.
	— Върнали са се месец назад, като са насочили усилията си към магазина в онази нощ. Видели са микробуса пред „Клайдс“. Станало е точно така, както го описал Ламар. Микробусът спрял, шофьорът не могъл да плати с кредитна карта и Ламар излязъл. После микробусът потеглил към бункера на Ламбърт. Или по-скоро, в тази посока.
	— Стигнал ли е до него?
	— Не знаят. Сателитът е отминал преди това. Но микробусът е бил много близо до него. На не повече от три километра.
	— Три километра в тази пустош не е никак малко.
	— Но какво друго има там освен бункера на Ламбърт, Роби? Съмнявам се, че микробусът е обикалял безцелно с онези пленници отзад. А и Синия е пожелал да го разгледа. И мисля, че интересът му е резултат именно от пленниците в микробуса, за които е научил.
	— Добре, но ти искаш да кажеш, че Ламбърт ги е отвел в собствения си бункер? Поради каква причина? И ако наистина го е направил, защо ще развежда Синия из него? Или нас?
	— Той определено не ни показа целия комплекс – отвърна Рийл. – Сигурно има куп места, на които да скрие тези хора.
	— Така е, но с каква цел? – настоя Роби.
	— Може би е време да отидем и да разберем.
	 
	 
	 
	45.

	 
	— Добре, мисля, че виждам на трийсет километра пред нас и пейзажът не се е променил на йота в сравнение с предишните трийсет километра – заяви Рийл.
	Бяха потеглили от „Клайдс“, магазина на Сони Дрискол, в посоката, в която според колегите им от Управлението бе продължил белият микробус.
	— Току-що подминахме отбивката за бункера на Ламбърт – отбеляза Роби.
	— Микробусът може да е завил именно там.
	— В такъв случай не виждам как ще проникнем незабелязано. Видя как охраняват периметъра. А и как ще отворим онази блиндирана врата? Да не би да имаш атомна бомба?
	— Дори не сме сигурни, че микробусът е свързан с изчезването на Синия – каза Рийл.
	— За бога, Джес, не се връщай към това! Клеман Ламар е знаел за микробуса. Казал е на Холи, тя е казала на Джей Си Пери, който е казал на Синия. След това Ламар изчезва, след него Джей Си и накрая Синия.
	— Да, по всичко      личи, че Ламар е отвлечен, защото е зарязал куфара си – призна Рийл. – Ами Холи? Как е възможно някой да е разбрал какво са си говорили в клиниката?
	— Както вече казах, тя е споделила с Пери. А Пери е казал на Синия.
	— Добре, но Холи не спомена изрично, че е казала на Пери или на Синия от кого е получила информацията.
	— Така е – призна Роби. – Но може да го е направила. 
	— Да предположим, че не е. Как тогава някой ще открие, че Ламар е източникът.
	— Той е споделил с приятелката си Бевърли – изтъкна Роби.
	— А тя твърди, че не е казала на никого. И не е изчезнала.
	— Поне не беше изчезнала, когато се срещнахме с нея.
	— Не ти ли се струва странно да отвлекат Ламар от дома й, а нея да я оставят на мира? – попита Рийл. – Защо да не предположат, че той й е разказал всичко, което е видял?
	Роби се замисли.
	— Да, логично е да предположат. Но може тя да не си е била вкъщи по това време.
	— В такъв случай би трябвало да се върнат по-късно. Или да изпратят някой да наблюдава дома й и да ги уведоми, когато се прибере. Въпреки всичко, когато я потърсихме, тя си беше у дома.
	— Може би трябва отново да разговаряме с нея.
	— Може би.
	Докато шофираше, Роби изрече бавно:
	— Демонстрира добра дедукция. Досети се къде да търсиш на базата на онова, което Бендър каза за пистолета. Вие двамата май добре си пасвате.
	— Така е, но не мисля, че сме единствените – отвърна Рийл.
	Роби извърна поглед, защото каквото и да бе намислил, нямаше да има ефект след резкия отговор на Рийл. След няколко минути тишина той каза:
	— Пати спомена, че от доста време са без баща. Но не уточни какво се е случило с него.
	Рийл го погледна.
	— Загинал е при автомобилна катастрофа преди дванайсет години. Убил го е пиян шофьор. Дерик ми каза по време на вечерята у майка им.
	— Сигурно им е било трудно.
	— Животът е труден, Роби. Но човек трябва да продължи да се бори.
	 
	 
	Когато наближиха къщата на Бевърли Дранго, Роби намали и спря.
	— Какво има? – попита Рийл, докато оглеждаше терена.
	— Лендкрузърът липсва.
	— Сигурно е отишла на работа. Още е рано.
	— Входната врата е отворена.
	Рийл извади пистолета от кобура си.
	— Ти поеми предната част на къщата, аз ще мина отзад.
	Роби паркира и двамата слязоха от колата. Рийл веднага се втурна надясно, заобиколи гаража, долепен до къщата, и мина от задната й страна.
	Той се прокрадна от едно прикритие към друго, докато приближи входната врата. Зае позиция встрани от нея и извика:
	— Госпожице Дранго? Агенти Роби и Рийл. Трябва да ви зададем няколко въпроса.
	Не получи отговор. Не че го очакваше. Побутна вратата с крак и я отвори докрай.
	— Госпожице Дранго, тук ли сте? Моля, отговорете! Покажете се!
	Никой не отговори и никой не се показа.
	Роби отново не бе изненадан. Чудеше се единствено дали ще открие тялото й. А може би и убиеца й.
	Влезе вътре и мигом тръгна наляво. Зае позиция зад изтърбушеното канапе. Надникна зад облегалката му тъкмо навреме, за да види как Рийл надзърта откъм кухнята.
	— Тук е чисто! – обяви тя.
	— Спалнята – отвърна Роби.
	Отвориха врата и претърсиха стаята за по-малко от десет секунди.
	— Дрехите ги няма – заяви Рийл, докато оглеждаше празния гардероб, а Роби отваряше празните чекмеджета. – Избягала е. Въпросът е защо го е направила. Защото е била уплашена, или защото е замесена?
	— Можем да поискаме Управлението да я проследи – предложи Роби, извади телефона си и съобщи името на Бевърли, описа външния й вид и съобщи марката на колата.
	— Едва ли ще я открият – отбеляза Рийл в мига, в който погледът й попадна на нещо върху бюрото.
	Беше тесте карти, което тя взе.
	— Дранго спомена, че в нощта, когато е очаквала да се срещне с Ламар, е работила като крупие на някакъв рожден ден в Денвър.
	— Точно така. На някакъв богат задник.
	— Роарк Ламбърт живее в Денвър. И определено е богат. И понякога се държи като задник. Може да е работила на неговото парти – предположи Рийл. – Какво мислиш?
	— Заслужава си да проверим – отвърна Роби – Но как?
	— Тя би трябвало да работи за някоя компания, която се занимава с подобни неща. Трябва да открием името й. Може би Малой или Бендър ще го знаят, в малките градчета всеки знае всичко за всички.
	— И така ще разберем дали Ламбърт е организирал наскоро празненство по случай рождения си ден.
	— Да, определено можем да разберем кога е роден. – Роби извади телефона си и въведе името му. След което прочете страниците, появили се на дисплея.
	— Добре, ето го, ето и биографията му… Рожденият му ден е бил… преди пет месеца.
	— Тоест теорията ни отива по дяволите.
	Роби погледна купчината листа на бюрото, точно до мястото, на което бяха видели тестето карти. Започна да рови в тях. След минута вдигна един лист и обяви:
	— „Колорадо Казино Фън енд Геймс“.      Намира се в Денвър. Прилича на уведомление, което са й изпратили. Има и телефон на компанията.
	— Какво чакаш тогава?
	Роби набра телефона. Вдигнаха му още след второто позвъняване.
	— Опитвам се да открия една ваша служителка, Бевърли Дранго – заяви той.
	Жената, която отговори на обаждането му, уточни: 
	— Бевърли не е наша служителка. Тя е независим подизпълнител.
	— О, съжалявам. Току-що пристигнах в Колорадо и реших да я потърся. Знам, че е работила на едно парти в Денвър преди около седмица.
	— За какво става въпрос?
	— Аз съм неин приятел. Израснахме заедно, преди да напусна щата. Уговорихме се да се срещнем, когато се върна, но тя не се появи. Случайно да знаете къде мога да я открия?
	— Не, но утре вечер би трябвало да поеме ангажимент от наше име.
	— Добре… в момента съм в дома й и по всичко изглежда, че е заминала. Тревожа се за нея и открих телефона ви сред книжата й.
	— Смятате, че й се е случило нещо?
	— Не знам. Знам само, че ми позвъни наскоро и сподели, че на някакво парти в Денвър, на което е работила, се е случило нещо странно.
	— Какво имате предвид? – попита рязко жената.
	— Там е работата, че Бевърли не ми каза нищо повече. Спомена само, че случилото се оставило лошо впечатление у нея. Да знаете случайно какво е имала предвид?
	— Не, никога не ни е съобщавала за нещо нередно.
	— А знаете ли на чие парти е била? Спомена, че бил някакъв рожден ден…
	— Партито беше организирано в хотел – отвърна жената. – Не мога да ви съобщя името на рожденика. Следваме политика на конфиденциалност по отношение на клиентите. Ако се опасявате, че с Бевърли се е случило нещо, трябва да позвъните в полицията. А аз трябва да намеря кой да я замести утре вечер.
	— Но полицията ще иска да узнае поне името на хотела – настоя Роби. – Може да има връзка със случилото се с нея.
	— Казах ви, че…
	— Името на клиента може да е поверително, но се съмнявам, че името на хотела е тайна. Все пак става въпрос за обществено място. Не ви моля за домашния адрес на някого.
	Жената въздъхна.
	— Добре. Беше в „Ланкастър“. Онзи нов луксозен хотел в центъра.
	— Хотел „Ланкастър“. Много ви благодаря.
	— Надявам се Бевърли да е добре.
	— Аз също – отвърна Роби, затвори телефона и погледна Рийл.
	— Май отиваме в Денвър – каза тя.
	 

	 

	 

	46.

	 
	„Ланкастър“ се оказа десететажен хотел с гранитна фасада и дълга зелена тента над входа, охраняван от портиер с ливрея и цилиндър. Роби и Рийл паркираха в подземния гараж и се качиха в асансьора, който ги отведе до елегантно обзаведеното фоайе. Мъжете и жените, които сновяха из него, изглеждаха доста по-изискани от средностатистическите американци.
	— Колко ли струва една стая тук? – зачуди се Рийл.
	— Със сигурност повече, отколкото можем да си позволим с нашите командировъчни – отвърна Роби.
	Двамата се отправиха към рецепцията, където показаха служебните си карти. Младата жена се сепна.
	— С какво мога да ви помогна? – попита притеснено тя.
	— Разбрахме, че преди около седмица сте организирали рожден ден с хазартни игри.
	— Аз лично не знам нищо за това.
	Роби посочи компютъра.
	— Той обаче би могъл да знае.
	— Да повикам ли управителя?
	— Не и ако знаете да работите с компютър. Случаят засяга националната сигурност – добави Роби.
	Жената преглътна с усилие.
	— Терористи ли имате предвид?
	— Не мога да навлизам в подробности, но е много важно да научим всичко около това парти.
	Жената затрака по клавиатурата и след няколко секунди обяви:
	— Да, точно така. Преди осем дни в балната зала са празнували рожден ден. Тематично парти, като темата е била „Казино“.
	— Можете ли да ни кажете кой е организирал партито? – попита Рийл.
	Жената въведе няколко команди и каза:
	— Разходите са поети от Роарк Ламбърт.
	— Но рожденият му ден е бил преди пет месеца – отбеляза Роби.
	— Нямам представа. Очевидно, че той е човекът, платил за партито.
	— А знаете ли в чест на кого е било организирано то? – попита Рийл.
	— Тук няма подобна информация.
	— Има ли друг начин да разберем? – настоя Рийл.
	— Не съм сигурна какво общо има едно парти по случай рожден ден с националната сигурност – усъмни се жената.
	— А можем ли да разговаряме с някого от персонала, който е присъствал на партито?
	Жената погледна монитора.
	— Мисля, че Джери, един от сервитьорите, е на смяна в момента. Той е бил на партито.
	Тя вдигна телефона, набра някакъв номер и се свърза с въпросния Джери. Когато затвори, каза:
	— Джери ще дойде ей сега.
	— Много ви благодаря – отвърна Роби.
	Двамата с Рийл застанаха в един ъгъл на фоайето.
	— Нещо ме тормози – каза тя.
	— Какво?
	— Нещо, което някой ни каза.
	— Кой?
	— Точно това се опитвам да се сетя.
	В мига, в който от задния коридор се появи млад мъж в униформата на хотела и се огледа любопитно, Рийл възкликна:
	— Сетих се!
	— Какво?
	Тя забърза към младежа и го попита:
	— Вие ли сте Джери?
	Служителят на хотела кимна.
	— Разбрах, че става въпрос за едно парти, което съм обслужвал.
	— Да не би рожденият ден да е бил в чест на човек на име Рандал? – попита Рийл.
	— Да, точно така. Скот Рандал. Някакъв богаташ. А жена му е била супермодел. Спретнаха си доста щур купон.
	— Видяхте ли служителите на казиното, наети за партито?
	— Да, запознах се с двама от тях. Бари и някаква жена, но не си спомням името й.
	— Бевърли Дранго? – предположи Рийл.
	Сервитьорът щракна с пръсти.
	— Точно така! На униформата й имаше значка с името й. Бевърли. Тя обслужваше масата за крапс.
	— Видяхте ли я да разговаря с Рандал? Или с организатора на тържеството Роарк Ламбърт?
	— Не, беше голяма лудница. Беше пълно с народ и аз разнасях напитки цяла нощ. Алкохолът беше безплатен за всички гости. А сред тях, между другото, имаше страшно красиви жени. Помислих си, че може да са… нали се сещате, наети от някоя агенция за ескорт. Някои от мъжете ги зяпаха през цялото време, но жените като че ли нямаха нищо против. Затова си мисля, че са им платили да присъстват. Част от мъжете си тръгнаха с някои от тези жени и се качиха горе. За десерт, предполагам – добави Джери с усмивка.
	— Нещо друго да ви се е сторило необичайно? – попита Роби.
	— Нищо особено. Много пари, много алкохол и много хора, които се забавляват. Спомням си, че по едно време ми мина през ума, че доста мъже биха искали да са на мястото на Скот Рандал. Не е много по-голям от мен, но има купища пари, страхотна жена… Някой спомена, че е играл футбол в колежа. Едър и силен тип. И красив при това. Чух, че има частен самолет.
	— Ще се почувствате по-добре, ако ви кажа, че е наследил всичко от баща си.
	— По дяволите! Някои хора вадят страхотен късмет!
	— На ваше място бих се прицелила по-високо от Скот Рандал – подхвърли Рийл, преди да му обърне гръб.
	Джери погледна Роби.
	— Какво искаше да каже? Ако можех да надзърна в бъдещето си, едва ли щях да видя там частни самолети или супермодели.
	— Задник ли си? – попита Роби.
	— Какво? Не, не съм. Може да не съм богат, но съм свестен. Питайте, когото искате.
	— Точно това имаше предвид тя, когато каза да се целиш по-високо.
	Роби настигна Рийл пред асансьорите.
	— Как се досети, че и Рандал е замесен? – попита той.
	— Спомних си нещо, което Ламбърт спомена. Каза, че неотдавна Рандал е навършил трийсет и осем.
	— Така е. Но защо ще плаща сметката за рождения му ден?
	— Защото Рандал току-що е платил четири милиона за апартамент в бункера. Предполагам, че маржът на печалба е толкова голям, че е позволил на Ламбърт да организира партито.
	— Никога не би ми хрумнало. Сигурно затова не се занимавам с бизнес.
	— Аха.
	Асансьорът ги свали в подземния паркинг, те се качиха на колата и потеглиха.
	— Следователно Бевърли е работила на парти, организирано за Скот Рандал и платено от Ламбърт – каза Роби. – Кой ли богат задник имаше предвид тя?
	— Може би и двамата.
	— Но с какво ни помага това?
	— Възможно е присъствието й там да е чисто съвпадение. Но ако Ламбърт или Рандал са свързани с онези хора в микробуса, Бевърли може да е чула нещо по време на купона.
	— Но тя заяви, че Ламар вече й е бил казал за микробуса.
	— Да. И ако е чула нещо подозрително, би могла да го свърже с микробуса, защото вече е знаела за него.
	— Звучи логично – призна Роби. Усмихна се и добави: – От теб ще излезе добър детектив.
	Тя не отвърна на усмивката му.
	— Детективските ми умения ми подсказват, че между тебе и Малой става нещо. Бих искала да знам какво.
	Усмивката на Роби помръкна и той се концентрира изцяло върху шофирането.
	 
	 
	 
	47.

	 
	— Смятате, че Синия е научил за пленниците в микробуса и затова е отвлечен?
	Роби и Рийл седяха в хотелската стая и се взираха в екрана на лаптопа, а директорката на ЦРУ се взираше в тях. Тя изглеждаше уморена, очите й бяха зачервени, клепачите й натежаваха, а раменете й бяха увиснали. На Роби му се стори, че вижда зад нея чаша с кехлибарена течност.
	Ако тази работа не е в състояние да накара човек да пие, никоя работа няма да може да го направи.
	— Смятаме, че е напълно възможно, госпожо директор – отговори Рийл. – Той несъмнено е разследвал случилото се. Всички, които са знаели какво е видял Клеман Ламар, или са изчезнали, или са мъртви, както в случая с Холи Малой.
	— Но тя е била убита от онзи Долф и причините за смъртта й нямат нищо общо с това разследване – изтъкна Касиди.
	— Не сме убедени, че нямат връзка. Долф заяви, че е убил Люк Милър заради това, че е проявил нелоялност и се е опитал да загърби неонацизма. Холи имаше връзка с Люк и разбра, че Долф го е убил. Затова Долф се отърва от нея. Но е възможно той да е свързан с пленниците в микробуса.
	— Споменахте, че сте получили информация от Управлението – каза Касиди.
	— Хакнали са сателита на Роарк Ламбърт – отвърна Роби. – Но са успели да проследят микробуса само до шосето, което води до бункера, след което сателитът е подминал мястото. Не можем да докажем, че микробусът е отишъл там.
	— Къде другаде би могъл да отиде?
	— Наблизо няма почти нищо – отбеляза Рийл. – Пълна пустош. Огледахме района и не открихме нищо интересно.
	Касиди въздъхна и раменете й увиснаха още повече.
	— Излишно е да ви казвам, че това не е добре. Трябва да си върнем Синия. Не искам дори да обмисля възможността – каквато и да е връзката с онзи ваш микробус, – че отвличането му е дело на врагове на страната ни. Той разполага с огромна информация, а съществуват достатъчно начини тя да бъде изтръгната дори от корав човек като Синия.
	— Знаем това, госпожо директор – отвърна Рийл. – Ще направим всичко възможно. Открихме нови следи, по които ще тръгнем колкото се може по-бързо.
	— Ще бъда напълно откровена и ще споделя с вас, че колегите от ФБР не са никак доволни от ситуацията – продължи Касиди.
	Роби и Рийл имаха чувството, че кръговете под очите й стават още по-тъмни.
	— Знаят, че разследването не върви добре. Директорът на бюрото изрази мнение, че се нуждаем от помощ. Не бих искала нещата да се развият в тази посока, тъй като разчитам, че вие двамата ще се справяте. И то колкото се може по-скоро. В противен случай други ще вземат решенията вместо нас.
	Екранът угасна. Роби погледна Рийл.
	— Това не ни помага особено.
	— Имах чувството, че тя не издържа на напрежението.
	— Касиди е костелив орех, но заема поста отскоро и не иска да се издъни още в първите си месеци като директор. А загубата на Синия е равносилна на катастрофа. Противниците й няма да я оставят на мира. Ще започнат да питат защо Синия е дошъл тук без охрана и прочие.
	— Скот Рандал… – замисли се Рийл. – Ако е свързан по някакъв начин, с удоволствие ще му откъсна топките. След като удуша жена му, разбира се – добави тя.
	— Ламбърт е организирал купона за рождения му ден най-вероятно в знак на благодарност за покупката на апартамент в бункера. Бевърли е работила на партито, след което се е прибрала у дома и е установила, че Ламар е изчезнал. Случайно ли е това?
	— Чакай малко, Роби. Това ни го каза тя. Ами ако той вече е бил отвлечен, но тя ни е излъгала за времето?
	— Добре, така вече знаем как е изкарвала пари. Каква е вероятността да работи на масата за крапс по време на рождения ден на Скот Рандал, организиран и платен от Роарк Ламбърт? Възможно ли е да е съвпадение?
	— В случай, че им е помагала, присъствието й на партито в хотела определено не е съвпадение. Мога да се сетя само за една причина тя да пожелае да се намира в една и съща стая с единия от тях или дори с двамата, ако им е помогнала по някакъв начин.
	— За да получи парите, които е заработила – отвърна Роби.
	Рийл кимна.
	— На нейно място не бих искал някой да проследи парите. Представи си, че са й платили в брой, докато е работила на партито. Много умно, нали?
	— Но какво е направила за тях?
	— Ламар й е разказал за микробуса с пленниците.
	— И смяташ, че е казала на Рандал или Ламбърт? Но откъде ще знае, че те имат нещо общо с пленниците?
	— Не знам, но е напълно възможно да е събрала две и две по някакъв начин. Свързала се е с единия или и с двамата и им е предала думите на Ламар. Нищо чудно да е научила от него и за разговорите му с Холи в клиниката. Тогава са открили връзката, която проследихме и ние: Холи е позвънила на Джей Си Пери, след което Синия е отишъл на свиждане в клиниката. Възможно е да са стигнали до извода, че посещението му е свързано с онова, което Ламар й е казал.
	— Звучи логично – съгласи се Роби.
	— Или пък обратното – призна Рийл.
	— В Мисисипи разплетохме онази история с моето семейство. Ще разплетем и тази. В Мисисипи, а и след това, всичко ни се струваше възможно, нали?
	Рийл извърна поглед от празния екран на лаптопа. Роби се взря в нея.
	— Мислех, че сме изяснили този въпрос – каза тя.
	— Нищо не сме изяснявали. За да говориш в множествено число, трябва да съм участвал и аз.
	— Какво става между теб и Малой?
	— Спах с нея – не се сдържа той. – Окей?
	Настъпи продължително мълчание. Тя се взираше в Роби, а и той не отместваше поглед от нея. Беше невъзможно да се прецени кой е по-изненадан от признанието му.
	— Ние сме на мисия, Роби – каза напрегнато тя. – А ти току-що наруши един от най-важните принципи.
	— А можеш ли да ми посочиш нещо, което съм направил или не съм направил, за да докажеш, че не давам всичко от себе си да разкрия случая? Защото аз мога да дам пример, когато ти се издъни и едва не загинахме.
	Рийл остана смаяна от думите му.
	— Аз… аз… не знам за какво говориш.
	— Ти се вцепени. Когато хората на Долф ни преследваха и стреляха по нас, ти се вцепени.
	Тя извърна поглед. Беше силно разстроена и не го криеше.
	— Знам какво е, Джес. И на мен ми се е случвало по време на мисия. Беше точно когато трябваше да натисна спусъка. На мушката се появи някой, който просто не беше там. Беше в главата ми, но не и пред мушката. Издъних се.
	Рийл го погледна.
	— Не можеш да сравняваш двата случая – каза тихо тя.
	— Но го правя – отвърна Роби.
	— Не. Имам предвид, че моята грешка е много по-голяма.
	Сега Роби остана изненадан от думите й. А Рийл се надигна от мястото си и тръгна към вратата.
	— Джес, можеш ли поне да ми кажеш какво се промени след връщането ни от Мисисипи? Всичко… всичко изгледаше толкова идеално. За пръв път в живота ми. Смятах, че това се отнася и за теб, че…
	— Какво? Какво си помисли?
	Той я погледна.
	— Че вече няма да бъда сам.
	Рийл извърна поглед.
	— Това е било заблуда, Уил. Илюзия.
	— Не, Джес, не беше. Беше истинско.
	Тя поклати глава.
	— Забавлявай се с Малой. Но трябва да намерим Синия. След което да се махнем от тук.
	— А после?
	— Ти ще продължиш да бъдеш Уил Роби. Аз ще продължа да бъда Джесика Рийл. Защото в крайна сметка това е всичко, което всеки от нас има.
	 
	 
	 
	48.

	 
	Минаваше полунощ, когато на вратата се почука. Роби скочи от леглото с пистолет в дясната ръка. Пристъпи към вратата, застана встрани от нея и попита:
	— Кой е?
	— Валъри.
	Роби простена тихо.
	— Случило ли се е нещо?
	— Може ли да вляза?
	Той отвори вратата, като очакваше да я види в сексапилна рокля и с бутилка джин в ръка. Тя обаче беше в униформа.
	— Какво има? – попита Роби, след като направи крачка встрани и Малой влезе в стаята.
	Той затвори вратата и се обърна към нея. Пистолетът й сочеше в гърдите му.
	— Проблем ли има – попита спокойно Роби, докато обмисляше как да я обезоръжи.
	Тя извади лист хартия от джоба си и му го подаде. Роби посегна към него, но вместо това хвана китката й, завъртя я, измъкна пистолета от другата й ръка и ловко я събори върху леглото. Затъкна пистолета й в колана си и вдигна листа.
	— Какво правиш, по дяволите? – попита той.
	— Прочети го, копеле мръсно! И ми кажи дали е вярно!
	По лицето й се стичаха сълзи. Роби погледна листа, макар да бе сигурен какво пише там. Разгъна го и прочете:
	Сестра ти е мъртва. Питай федералните. Те бяха там.
	Роби сгъна листа и го прибра в джоба си.

 	Малой седна на леглото.
	— Вярно ли е?
	Роби не отговори. Тя се изправи.
	— Вярно ли е? – попита по-високо.
	Роби отново не отговори.
	— Значи да – промълви Малой с немощен глас.
	Роби взе един стол и седна срещу нея. Приведе се напред и каза:
	— Долф уби Люк. А после и сестра ти. Ние бяхме там като пленници на Долф.
	— Но избягахте! Защо не казахте на никого? Защо не казахте на мен?
	Роби се облегна на стола.
	— Това нямаше да промени случилото се с Холи. Освен това ще пипнем Долф и ще го осъдим за това.
	— Как? Сигурно отдавна е напуснал страната.
	— Не е напуснал страната, макар да се е скрил и да кротува. Знае, че е в ръцете ни. Наши хора го наблюдават, Валъри. Няма да се измъкне.
	— Какви хора?
	— Ще трябва да ми се довериш.
	— Да се доверя на теб? Та ти само ме лъжеш!
	— Казах ти всичко, което имам право да ти кажа.
	— Ние правихме секс, Уил. Макар да знаеше, че сестра ми е мъртва. Макар да знаеше колко се тревожа за нея. Накара ме да повярвам, че всичко с нея е наред.
	— Не исках да се случи така, повярвай ми. Беше прекалено сложно. Озовахме се между чука и наковалнята и трябваше да вземем решение. Може би взехме грешното решение. Никога не съм искал да се получи така.
	Малой се засмя глухо.
	— О, чудесно! Това оправя нещата!
	— Знам, че си съсипана, и то с пълно право. Но това беше единственият вариант. Само така можехме да изиграем ситуацията. Или поне така смятахме.
	— Да „изиграете“ ситуацията? Нима за теб смъртта на сестра ми от ръката на онзи изрод е само игра?
	— Нищо от това, което се случва, не е игра и ти го знаеш. Откакто пристигнахме тук, на няколко пъти се разминахме на косъм със смъртта. Дори в Ирак беше по-безопасно.
	Малой понечи да отвърне нещо, но размисли и попита:
	— Бил си в Ирак?
	— Бил съм на много места.
	Тя кимна бавно.
	— Как умря сестра ми? Как я уби Долф?
	— Не намирам нито една разумна причина да ти разкрия подробностите.
	— Кажи ми, Роби! Дължиш ми поне това!
	Той въздъхна дълбоко и отвърна напрегнато:
	— Изстрел в главата. Умря мигновено.
	Малой изведнъж позеленя.
	— О, господи! Призлява ми!
	Роби й помогна да се изправи и да стигне до банята. Затвори вратата и я чу да повръща. Седна на стола и зачака, докато обмисляше случилото се през последните пет минути.
	Той умееше много неща.
	Но не умея това. Да лъжа хора, които не заслужават. Да се опитвам да успокоя някого, при положение, че по-голямата част от съзнателния ми живот съм посветил на умения, свързани с отнемането на човешки живот.
	— По дяволите! – промърмори Роби, зарови лицето си в шепи и се залюля напред-назад на стола.
	След малко чу водата в тоалетната, а след това и чешмата. Изправи се, изтри лице и се опита да проясни мислите си.
	Две минути по-късно вратата на банята се отвори и Малой излезе от там с неуверена стъпка. Отпусна се тежко на леглото, без да погледне към Роби.
	— Кой ти изпрати бележката? – попита той.
	— Не знам. Намерих я пъхната под входната врата на шерифската служба. Защо?
	— Бих искал да разбера.
	— Мислех, че Холи и Люк са напуснали щата – каза Малой. – Нали ги бяхте качили на автобуса?
	— И ние така смятахме. Холи беше планирала всичко. Двамата с Рийл им помогнахме, точно както ти казахме.
	— Защо?
	Роби не отговори веднага.
	— Всеки заслужава втори шанс.
	Малой го погледна и промърмори:
	— Мисля, че този път казваш истината.
	— Но по-късно бяхме заловени от хората на Долф. Те вече бяха пипнали Холи. Използваха я, за да ни принудят да се предадем. Отведоха ни в лагера на Долф, Там ни показаха снимка на Люк… обезглавен.
	— О, господи!
	Малой като че ли щеше да повърне отново. Роби скочи, изтича до банята, намокри една кърпа с вода и й я подаде. Тя я взе безмълвно и разтри лицето си с нея.
	— И… и тогава той застреля Холи?
	— Да.
	— Но защо?
	— Люк я обичаше. Напуснал е групата на Долф заради нея, а дребният гадняр не можеше да го понесе.
	— А после се е опитал да убие и вас, но сте се измъкнали. Така и не казахте как. А само, че сте успели да избягате.
	— Това е всичко, което мога да ти кажа за момента.
	— Искам да отида в лагера, да намеря този кучи син и да му пусна един куршум в главата.
	— Само ще изгубиш живота си, Валъри. Казах ти, че ще го пипнем.
	— И очакваш от мен да приема думите ти като божествена истина, да си седя мирно и кротко и да не правя нищо, за да отмъстя за сестра си?
	— Холи не би искала този мръсник да убие и теб.
	— Холи никога не ме е харесвала. Аз бях досадната по-голяма сестра.
	— Да, тя спомена, че си се опитвала да я командваш. Но ако мислиш, че не те е обичала, грешиш.
	— Откъде знаеш?
	— Разказа ми за теб. Призна, че ти е завиждала. За това, че носиш униформа и рискуваш живота си за другите. Смяташе, че каквото и да направи, не може да се мери с теб.
	— Сега си го измисли.
	— Нямам причина да те лъжа. Холи отчиташе, че проблемът е в нея, не в теб. Че винаги си й помагала, когато е правила грешки.      Преди да се разделим на автогарата, тя каза, че знае, че я обичаш, и че тя те обича. Възнамеряваше да ти се обади и да ти се извини. Разбираше, че благодарение на теб е получила възможност да подреди живота си.
	Малой захлипа тихо в шепите си. 
	Роби стана, отиде до банята, върна се с цяла ролка тоалетна хартия и й я подаде. Тя изтри сълзите си и издуха носа си.
	Роби й върна оръжието.
	— Аз също я обичах – каза Малой. 
	— Не се съмнявам.
	— Не мога да повярвам, че я няма.
	— Съжалявам, Валъри. Наистина съжалявам.
	— Нямам друга сестра или брат.      Не бяхме особено близки като деца. Тя беше умната, а аз спортистката в семейството. Движехме се в различни среди, но аз се гордеех със сестра ми.
	— Сигурен съм. Семейството е сложно нещо. И трудно.
	— Ти имаш ли семейство?
	— Баща и доста по-малък брат… полубрат.
	— Често ли ги виждаш?
	— Не и доскоро. Но сега възнамерявам да се срещаме по-често. Те са единствените ми близки.
	Малой въздъхна дълбоко.
	— Не мога да остана повече тук. Имам чувството, че се задушавам. Трябва да се върна при семейството ми, което изоставих.
	— Разбирам.
	— Знаеш ли… знаеш ли, какво са направили с тялото й?
	— Не. Когато започна престрелката, едва се измъкнахме живи.
	Малой се изправи и пристъпи към него. Роби също стана.
	— За снощи… – започна тя.
	— Мисля, че снощи и двамата имахме нужда от нещо. И го получихме.
	Малой кимна бавно.
	— Прав си. – Помълча и добави: – А Уолтън?
	— Може би разполагаме със следа.
	— Разкажи ми.
	— Сигурна ли си? Имаш си достатъчно други грижи…
	— Това ще отклони мислите ми от тях.
	— Бевърли е била приятелката на Клеман Ламар…
	Роби разказа на Малой всичко, което бе научил до момента, сподели и подозренията за връзка между Бевърли и Ламбърт или Скот Рандал.
	— Срещнах се веднъж с Рандал още докато реновираха силоза. Тогава той дойде в града, за да се види с Ламбърт. Пристигна с частен самолет. Онази кучка, жена му, не беше с него, но и той ми стигаше. През целия си живот не съм срещала по-самовлюбено и егоистично влечуго.
	— Забелязал съм, че хората, които наследяват огромни богатства, често се държат като Рандал. Все се хвалят колко са успели. Човек, който е спечелил сам парите си, не изпитва нужда от подобно самохвалство. Не виждам Уорън Бъфет да разправя наляво-надясно колко велик бизнесмен е. Делата му говорят вместо него.
	— Но каква е връзката между тях и пленниците в микробуса? – зачуди се Малой.
	— Нямам представа. Може да няма никаква, но ми се струва странно, че Бевърли е работила на партито, с което Ламбърт е отпразнувал рождения ден на Рандал, а тъкмо нейният приятел е видял микробуса.
	— И смяташ, че тя е изчезнала?
	— Нямаме представа дали се случило против волята й или не. Но в къщата нямаше дрехи, колата й също липсваше.
	Малой поклати глава.
	— Мътна история, която става все по-мътна.
	— Подозирам, че началото й е поставено доста по-рано.
	— По-добре да тръгвам. Късно е. Съжалявам… съжалявам, че насочих пистолет срещу теб.
	— Аз бих направил същото на твое място, може би дори нещо повече.
	Тя го целуна по бузата. Роби взе ръката й в своята и каза:
	— Каквото и да се случи, имаш думата ми, че на Долф няма да му се размине. Ще си плати за стореното. Вярвай ми.
	Тя го погали по лицето.
	— Вярвам ти, Уил.
	Роби затвори вратата след нея, просна се на леглото и затвори очи.
	Част от него копнееше да се върне в Лондон в мига преди да влезе в онази къща със седемнайсетте терористи и кобалтовата бомба. Тогава беше много по-лесно, отколкото сега.
	 
	 
	 
	49.

	 
	— Кой й е изпратил бележката?
	На следващата сутрин Рийл се взираше в Роби от другата страна на масата в ресторанта на хотела. Той току-що й бе разказал, че Малой е научила за смъртта на сестра си.
	— Нямам представа. Някой я е пъхнал под вратата на шерифската служба.
	— Смяташ ли, че е бил агент Сандърс?
	— Не. Никога не би го направил, защото това би провалило разследването му. Освен това в бележката пише, че сме били там и Валъри трябва да разговаря с нас. Сандърс не би направил и това, защото то също ще изложи разследването му на опасност.
	— Много хора бяха там, Роби. Може да е някой от нацистите на Долф, който да го е направил по негова заповед.
	— Не е изключено. Но защо им е да разкриват какво се е случило?
	— За да я настроят срещу нас?
	— И защо това ще има значение за тип като Долф?
	— Не знам. Кога ти каза Малой за бележката?
	— Късно снощи. Дойде в стаята ми.
	— О, така ли? А правихте ли секс, преди да ти каже? Или след това?
	Настъпи продължително мълчание. Двамата се взираха един в друг. След малко Роби изрече с треперещ от напрежение глас:
	— Смяташ ли, че би искала да прави секс с мен, след като току-що е разбрала, че съм скрил от нея новина за смъртта на сестра й?
	Рийл извърна поглед.
	— Предполагам, че това би било прекалено откачено. Но от друга страна, цялата тази история е толкова откачена.
	— И част от вината за това е наша.
	— Няма спор. – Рийл остави чашата си. – Трябва да направим нещо.
	— Какво?
	— Ако знаех, щях вече да го правя – сопна се тя.
	— Ако открием Бевърли, може би ще си изясним някои неща.
	— Трябва ни нещо повече от „може би“.
	— Мисля, че тя ни излъга. Знае нещо.
	— Следователно е свързана с Ламбърт или с Рандал, или и с двамата, а те на свой ред – с пленниците – отбеляза Рийл.
	— Но за какво са им тези хора?
	— Отговорим ли на този въпрос, ще отговорим на всички останали.
	— И Бевърли може да ни даде ключа към този отговор – изтъкна Роби.
	— Но тя е избягала. Как тогава ще получим информация от нея? – отвърна Рийл.
	Вместо отговор Роби извади телефона си и набра някакъв номер, след което каза:
	— Вчера разговаряхме относно Бевърли Дранго… Да, точно така. Чухте ли се с нея? Ще дойде ли на работа тази вечер? – Роби се напрегна и погледна Рийл. – Значи ще дойде. Чудесно! Ще мога да я изненадам. Ще ми дадете ли адреса?
	Роби затвори и погледна Рийл.
	— Как ти се струва това? Бевърли определено се е изнесла от онази къща. В същото време приема ангажимент за тази вечер.
	— Къде?
	— На същото място. Хотел „Ланкастър“ в Денвър.
	— Значи и ние ще бъдем там.
	 
	 
	Роби и Рийл влязоха във фоайето на „Ланкастър“ точно в шест часа вечерта. Събитието, на което Бевърли трябваше да присъства, бе обявено на таблото до рецепцията. То трябваше да започне в шест и половина. Ставаше въпрос за тържество по случай пенсионирането на някой си Джордж Шиндлер, което щеше да се проведе в залата в сутерена.
	— Вероятно Бевърли вече е там и се подготвя – отбеляза Рийл. – Как искаш да процедираме?
	— Колкото се може по-дискретно. Не бих искал да й сложа белезниците и да я измъкна навън, но ще го направя, ако се налага.
	— Стълбите към сутерена са ей там – посочи Рийл. 
	Двамата с Роби се спуснаха на долния етаж и тръгнаха по главния коридор. Около тях се суетяха хора, очевидно заети с приготовления в последната минута.
	Роби надзърна в залата и забеляза импровизираното казино – маси за крапс и блек джек, плюс рулетка и слот машини. Обърна се към Рийл и каза:
	— Бевърли обслужва маси за крапс.
	— Виждаш ли някого там?
	— Никой, който да прилича на нея.
	Рийл погледна часовника си.
	— Затова пък има други хора, облечени като крупиета.
	— Да ги попитаме.
	Приближиха се към един мъж, застанал пред слот машините. Беше към петдесетгодишен, възпълен и с измъчено изражение.
	— Търсим Бевърли Дранго – каза Роби. – Ние сме нейни стари приятели. От компанията ви ни уведомиха, че тази вечер тя ще работи тук.
	Мъжът ги изгледа с раздразнение.
	— Аз съм собственикът на компанията. И, да, тя трябваше да работи тук. Позвъни ми и каза, че идва. Но това беше преди два часа. Още не е дошла, а трябваше да се появи преди час. Звънях на мобилния й телефон пет пъти! Нищо!
	— Можете ли да ми дадете номера?
	Мъжът му го продиктува.
	— Ако я намерите, кажете й, че повече няма да работи за мен – заяви той и продължи с подготовката на събитието.
	Роби извади телефона си и позвъни. Съобщи на колегата от Управлението номера на Бевърли и каза:
	— Трябва да откриете местоположението й максимално бързо. Ще изчакам на линия…
	Изминаха две минути, преди Роби отново да чуе глас в телефона си. Заслуша се внимателно и отвърна:
	— Благодаря.
	След което затвори.
	— Сега ще получим координатите й.
	Телефонът му изпиука след секунди и той погледна дисплея.
	— Съвсем близо е. Да вървим.
	Роби и Рийл последваха сателитната карта на телефона му, излязоха навън и завиха наляво. Роби забеляза странична уличка на петнайсетина метра от входа на „Ланкастър“.
	— Координатите показват, че тя е там.
	— Това не ми харесва, Роби! – каза Рийл и извади пистолета си.
	Роби също извади своя. Стигнаха до уличката и свиха по нея.
	— Това е точно до хотела – отбеляза Роби.
	Пристъпиха към камиона, паркиран там. Задната му врата беше отворена, както и една странична врата на хотела. В камиона имаше слот машина.
	— Явно тук разтоварват оборудването за празненството – каза Рийл.
	— Виждам две коли, но нито една от тях не е на Бевърли.
	— Може да е дошла с такси – предположи Рийл.
	— Възможно е – съгласи се Роби и погледна дисплея. – Сигналът от телефона й показва, че се намира малко по-надолу по уличката.
	Минаха покрай камиона и двете паркирани коли, като надзърнаха в тях, за да се уверят, че са празни. Продължиха напред, докато стигнаха почти до края и уличката.
	— Роби! – извика Рийл.
	Но той вече го бе забелязал. Контейнерът за боклук до стената. И телефона на земята.
	Роби се втурна и го вдигна.
	— Предполагам, че е нейният. Но къде е тя? – зачуди се той.
	Рийл, която вече го бе настигнала, се надвеси над контейнера. Разрови боклука и се взря в нещо на дъното.
	— Явно, че Бевърли няма да обслужва повече партита.
	В този момент един куршум се заби на два-три сантиметра от лицето й.
	 
	 
	 
	50.

	 
	Роби събори Рийл на земята, преди втори куршум да се забие точно на мястото, на което тя се намираше преди секунда.
	Двамата се плъзнаха по асфалта, преди обувките на Роби да намерят сцепление с него и той да избута Рийл зад контейнера за боклук.
	— Вторият изстрел дойде отляво – каза Роби, докато Рийл се изправяше.
	— Благодаря за помощта – каза тя и надзърна иззад контейнера. – Изглежда, съм изгубила форма напоследък.
	Роби знаеше колко й е трудно да направи подобно признание, но моментът не бе подходящ да го обсъжда
	— Смяташ ли, че още са там? – попита тя.
	— Дори да е така, можем да се справим с тях.
	Роби извади телефона си, набра 911 и съобщи за престрелка край хотел „Ланкастър“ и за трупа в контейнера.
	Само след минута прозвуча вой на полицейски сирени. Последван от тропот на крака.
	— Повече от един са – отбеляза Рийл.
	— Давай, давай! – подкани я Роби.
	Двамата изскочиха от скривалището си и хукнаха по уличката, следвайки тропота от бягащите стрелци. Излязоха от малката пряка и се огледаха.
	— Там! – посочи Рийл.
	Беше микробус, който ускоряваше и се отдалечаваше от тях.
	— По дяволите! – изруга Роби, когато микробусът зави зад ъгъла и се скри от погледите им.
	— Да вървим – каза Рийл, докато сирените приближаваха.
	Хукнаха в обратната посока и скоро се озоваха пред джипа си.
	— Видя ли регистрационния номер на микробуса? – попита Роби.
	— Нямаше табела. Поне отзад.
	Той запали двигателя и секунди по-късно двамата се включиха в уличното движение. Разминаха се с патрулка с включени светлини, която спря до друг полицейски автомобил, паркирал в началото на страничната уличка. Роби зави в обратната посока и ускори. Не след дълго напуснаха Денвър и продължиха към Гранд.
	— Ето какво се е случило с Бевърли Дранго – каза Роби. – Сигурна ли си, че беше тя?
	Рийл повдигна вежди и Роби отвърна:
	— Добре, добре. Тя беше последният ни свидетел.
	— Някой продължава да ги избива – отвърна Рийл.
	— И се опита да убие и нас. Сега обаче си мисля, че всичко това беше капан.
	— Знаели са, че ще дойдем и ще потърсим Бевърли тази вечер. Убили са я и са ни причакали. И когато дойдохме да я търсим и свърнахме по алеята, попаднахме на мушката им.
	— Само че пропуснаха – каза Роби.
	— Но нямаше да го направят вторият път. Щях да бъда мъртва, ако не беше ти – каза бавно Рийл с поглед, вперен в предното стъкло. – Вцепених се отново.
	— Случва се.
	— Не, не се случва. Поне на мен доскоро. Но сега продължава да ми се случва. Ще дойде момент, когато ти няма да си до мен, Роби. Или пък ще бъдеш и тогава ще стана причина да те убият. Не мога да позволя това да стане.
	— Не гледам така на нещата.
	— Няма друг начин да гледаш на нещата! – повиши тон Рийл.
	Роби намали и отби от пътя. Обгърна се към нея я попита:
	— Какво се случи в Ирак?
	— Не лежа на кушетка и ти не си психоаналитик!
	— Сама каза, че съм жизнено заинтересован да не се вцепениш отново, нали? Защото това може да се окаже причина за смъртта ми.
	Рийл очевидно не намираше логичен отговор на думите му и унилото й изражение свидетелстваше за това. Тя се облегна на седалката и каза:
	— Продължавай да караш. Това може да отнеме известно време…
	Роби върна джипа на пътя. Рийл помълча няколко секунди, сякаш за да събере мислите си. Накрая започна:
	— До онази нощ всичко вървеше добре, а после отиде по дяволите само за една минута. – Тя описа събитията безстрастно, като страничен наблюдател, но думите й прозвучаха глухо и безизразно, сякаш за да покажат, че разказът й е съпроводен с върховно усилие на волята. – Бях единственият оцелял член на екипа. Останалите или бяха разкъсани на парчета от взривовете, или бяха изгорели до неузнаваемост, или лежаха с откъснати глави. А аз продължавах да стрелям. Използвах основната си пушка със запалителни куршуми, за да елиминирам пикапите с петдесеткалибровите картечници, а после и резервната пушка, но с бронебойни патрони на „Рауфос“. Открих слабо място в онзи бронетранспортьор и това беше… всичко. Морските тюлени се върнаха за мен и…
	Гласът й заглъхна. Рийл погледна през прозореца. Навън бе заръмяло.
	— Съжалявам, Джес. Но трябва да си наясно, че си направила всичко както трябва. Знаеш, че всяко сражение убива онези, които са лоши войници или просто нямат късмет. Ти носиш в себе си вината на оцелелия. Сигурен съм, че го знаеш.
	— Знам много неща, Роби. Знам, че когато отрепките на Долф ни преследваха, съзнанието ме пренесе отново в Ирак и не ми позволи да си свърша работата. – Тя го погледна и добави: – И ти едва не загина, защото аз не си свърших работата.
	Роби намали скоростта.
	— Може би остаряваме за тази работа, Джес. Виждах на мушката хора, които изобщо не бяха там. Тогава аз се вцепенявах и не можех да свърша моята работа.
	— Тогава имаше семейни проблеми – напомни му Рийл.
	— Не мисля, че проблемът беше в тях – отвърна Роби. – Като стана въпрос за това… В Мисисипи ти ми помогна да се справя с моето собствено минало. Аз мога да ти помогна да се справиш с твоите проблеми. Стига да ми позволиш.
	Тя го погледна и той видя в очите й много болка и мъка, плюс още куп неща, които не бе в състояние да определи. Не можеше да повярва, че жената до него е желязната Джесика Рийл. Снайперистът, убил повече хора, оцелял в повече смъртоносни ситуации и преодолял повече препятствия от всеки друг човек на планетата.
	Освен може би мен.
	— Не мисля, че можеш да ми помогнеш, Роби. Но благодаря за предложението.
	— Какво искаше да кажеш с онова „сложно е“?
	Тя извърна поглед.
	— Написах онази бележка, защото е… сложно.
	Роби направи опит да се усмихне.
	— По-сложно от едно объркано хлапе от Мисисипи със семейни проблеми, на което му се привиждат несъществуващи хора?
	Рийл кимна бавно.
	— Мисля, че да.
	Усмивката му помръкна.
	— Можеш ли поне да ми кажеш причината? Умея да слушам. Бих те слушал, докато се умориш да говориш.
	— Няма да отнеме толкова време, Роби.
	— Кажи ми тогава.
	Роби, изглежда, долови, че моментът на откровение приближава бързо, защото отново отби от пътя. Единствените звуци, които се чуваха, бяха боботенето на двигателя и ритмичното движение на чистачките, които се бореха с дъжда.
	Тя се обърна към него.
	— Проблемът е, че те обичам, Уил Роби. Повече, отколкото съм обичала когото и да било. Затова няма как да ми помогнеш да се справя с това.
	 
	 
	 
	51.

	 
	Роби седеше на леглото си в своята хотелска стая в Гранд. С поглед, забит в пода. И макар краката му да бяха здраво стъпили на мокета, мислите му се рееха из друга галактика.
	Ръмежът бе прераснал в същински порой и дъждовните капки биеха по единствения прозорец на стаята му. В далечината проблясваха светкавици, следвани от силен трясък на гръмотевици. Въпреки това Роби не обръщаше никакво внимание на разбушувалата се навън буря.
	Проблемът е, че те обичам, Уил Роби. Повече, отколкото съм обичала когото и да било. Затова няма как да ми помогнеш да се справя с това.
	В думите й нямаше никаква логика. Противоречието бе очевидно.
	Рийл обаче бе изрекла тези думи толкова убедено, че Роби мигом осъзна безсилието си да промени мнението й.
	Останалата част от пътя бяха изминали в тишина, тъй като и времето, и настроението им се бяха влошили. А после всеки се бе прибрал в своята стая.
	Когато усети, че ръцете му треперят, Роби стана, отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Вдигна глава от мивката и зърна отражението си в огледалото. Изглеждам остарял с десет години в сравнение със сутринта.
	Той опря ръце от двете страни на мивката и положи огромни усилия на волята, за да не повърне или да не извади пистолета си и да потърси нещо или някого, когото да убие. Не, това би било прекалено лесно. Поне в този момент.
	Погледна наляво, към стаята на Рийл.
	Дали и тя се чувства толкова зле като мен? Но все пак каза, че ме обича. Повече от когото и да било.
	Припламналата за миг искра на надежда угасна също толкова бързо.
	Роби знаеше, че у Рийл се крие стоманена решителност, с която не би могъл да се справи дори той. Ако тя бе взела решение, нямаше да го промени, независимо дали го обичаше или не.
	Защо продължавам да се въртя на едно място? Трябва да я забравя. Трябва да продължа напред.
	Роби възнамеряваше да започне това пътуване още сега. В този момент.
	Слезе във фоайето, а после излезе от хотела. Огледа улицата. От полицейския автомобил на Малой нямаше и следа. Сигурно се бе прибрала в дома си, където и да се намираше той.
	Извади телефона и я набра. Тя отговори на второто позвъняване.
	— Искаш ли компания? – попита Роби.
	Малой му съобщи адреса си. Домът й се намираше на двайсетина минути извън града и до него водеше тесен черен път.
	Тук няма нищо друго. Само черни пътища, които не водят никъде. И сгушени край тях къщи насред пустошта.
	Дъждът бе намалял и преминал в ръмеж. Още няколко крачки и Роби щеше да се озове до джипа, когато от мрака изникна Пати Бендър. Беше облечена в същата странна комбинация от дрехи, както и при първата им среща. И носеше същия пистолет в кобур на бедрото си.
	— Какво правиш навън толкова късно? – попита Роби с ръка на вратата.
	— Прекалено стара съм за вечерен час, Уил – отвърна тя с усмивка. – Изглеждаш ми угрижен.
	— Не е от днес.
	— Някакви новини за господин Уолтън?
	— Никакви. Но проучваме някои улики.
	— Е, това е по-добре от нищо.
	— Върнахме се в хижата, в която е отседнал Уолтън. Малой видя отпечатъци от стъпки. Смята, че е познала на кого принадлежат, и ще тръгне по тази следа.
	— Тя е добро ченге, но не мисля, че ще й бъде лесно.
	— Ами брат ти? Той добро ченге ли е?
	— Честно казано, останах изненадана, когато си сложи значката. Беше голям хулиган като тийнейджър. Беше много по-вероятно да арестуват него, отколкото той да арестува някого.
	— Може би просто е пораснал, станал е по-зрял – отвърна Роби.
	Пати го изгледа странно.
	— Нима момчетата порастват някога, Уил?
	— Не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос.
	— Накъде си се запътил? По някоя следа ли си тръгнал?
	Той сведе поглед.
	— Не, излязох да подишам чист въздух.
	— Е, тук го има в изобилие. Партньорката ти няма ли да дойде с теб?
	— Не, уморена е.
	— Не е единствената. Добре, няма да те задържам. 
	Роби я изпрати с поглед, след което се качи в джипа.
	Стигна до дома на Малой за петнайсет минути, тъй като шофираше със скорост, която бе повече от неразумна в такава дъждовна нощ. Може би частица от него се надяваше изобщо да не пристигне там. Да навлезе прекалено бързо в някой завой, животно да изскочи на пътя му в мрака и всичко да приключи.
	Роби отби по алеята пред двуетажна дървена къща, боядисана в синьо.
	Небето се разтвори и отново изсипа порой. Служебният автомобил на Малой бе паркиран под навеса. На малката площадка пред входа бе поставена голяма саксия и цветята се превиваха под плющящите струи.
	Малой го чакаше на прага с питие в ръка. Роби го взе. Влезе вътре. Започнаха да се събличат още по стълбите към втория етаж. Преди да се доберат до спалнята, и двамата бяха голи.
	Хвърлиха се върху леглото и Роби използва и последната капчица енергия, за да я задоволи. За да задоволи някого. Малой стенеше от удоволствие, докато нетърпеливите й пръсти насочваха тялото му там, където тя го искаше.
	Роби увеличи интензивността до точка, в която му се струваше, че леглото ще се счупи под напора на телата им. Почувствала това, Малой обви крака около кръста му. Той я вдигна от леглото и опря гърба й в стената. Представи си как двамата пробиват стената, озовават се сред бурята и оставят дъжда да ги окъпе. И да отмие всичките му чувства. До последното.
	За негово добро.
	И да не им позволи да се върнат.
	Двамата достигнаха кулминацията едновременно, като тя изкрещя и впи пръсти в косата му, а той извика като от болка, макар да изпитваше точно обратното. Напълно изтощен, Роби отнесе Малой в леглото и се отпусна върху нея. Все още задъхана, тя го погали по тила. Макар в стаята да бе почти толкова студено, колкото и навън, телата им бяха плувнали в пот.
	Роби долови биенето на сърцето й до гърдите си, които се повдигаха тежко. Несъмнено и тя усещаше неговото. Той имаше чувството, че току-що е пробягал маратон. Всеки мускул, всеки нерв пареха от болка. В същото време обаче имаше чувството, че така и не е завършил бягането. Че никога няма да пресече финалната права.
	Претърколи се най-сетне и закри очи с ръка, сякаш за да се изолира от света.
	— Божичко! – прошепна в ухото му Малой. Плъзна крак върху корема му и се сгуши в него. – Това беше толкова бурно и страстно, Уил!
	Той кимна, за да й покаже – макар и безмълвно, – че е на същото мнение.
	Макар току-що да бе правил секс с една много привлекателна жена, единственият образ в съзнанието му беше на друга. На жената, която тази вечер за пръв път в живота си му бе признала, че го обича. Веднага, след което бе унищожила това удивително признание, преди да му даде възможност да реагира.
	Или да й кажа, че и аз я обичам.
	— За какво си мислиш, Уил?
	Роби премигна, върна се в реалността, в стаята, в която се намираше, извърна се настрани и погледна Малой.
	За жената, която бих искал сега да лежи до мен.
	Разбира се, че не можеше да го каже. Към водовъртежа от чувства, които изпитваше в момента, се прибавиха вина и срам. Или каквото бе там, точното название нямаше значение. При всички случаи то беше нещо лошо.
	— За нищо – отвърна Роби.
	Усети как отпуснатото й тяло се напряга леко, след което напрежението отмина.
	— Знаеш, че можеш да говориш с мен – каза Малой.
	— Добре съм. Беше страхотно. Беше… повече от страхотно. Благодаря ти. Аз… благодаря ти.
	Думите му прозвучаха кухо дори на него. Роби се обърна настрани и заспа.
	Малой лежеше и наблюдаваше неравните очертания на мускулестото му тяло, но по някое време също заспа.
	Роби се събуди след половин час. Трябваха му само две минути, за да се облече, да излезе навън, да запали двигателя и да потегли към Гранд. На петнайсетина километра преди градчето видя фарове зад себе си. Следваха го неотклонно, без шофьорът да ускори, макар че на няколко пъти Роби му даде възможност да го изпревари.
	Когато куршумът пръсна задното стъкло на джипа, Роби се усмихна. Не се нуждаеше от друго потвърждение.
	Бог да ти е на помощ, който и да си.
	 
	 
	 
	52.

	 
	Джесика Рийл бе видяла от прозореца на своята стая как Роби потегля в нощта, след като размени няколко думи с Пати Бендър.
	Част от нея искаше да се втурне по стълбите и да го спре. Не само защото знаеше къде отива той, а защото, откакто бяха пристигнали в Гранд, някой непрекъснато се опитваше да ги убие.
	Тя обаче не се втурна по стълбите. Не се опита да го спре. Остана до прозореца и го проследи с поглед. Видя го да отива до шерифската служба, пред която липсваше патрулната на Малой. Лесно можеше да отгатне мислите му. Както и човека, на когото бе позвънил, докато го наблюдаваше от прозореца.
	Валъри Малой.
	Рийл погледна в другата посока, към бара на отсрещния тротоар. Минаваше десет часът и заведението започваше да се пълни.
	Джесика Рийл, която не бе от жените, стоящи със скръстени ръце, реши, че трябва да отиде тъкмо там. Омръзнало й бе да седи на едно място и да не прави нищо. Взе пистолета си, излезе от хотела и прекоси улицата. Видя лимузината и се зачуди дали семейство Рандал не са в бара. Беше малко вероятно. Съмняваше се, че биха искали да изпият по халба бира в компанията на простосмъртни.
	Рийл влезе в бара и се огледа. В единия ъгъл забеляза половин дузина апостоли, макар да не видя сред тях Дуайт Сандърс. В друг ъгъл се бяха събрали неколцина едри мъже с шапки на Конфедерацията и кърпи на главите, както и други, на чиито тениски пишеше „Не ме настъпвай“, мотото, станало любимо на привържениците на Втората поправка, която разрешаваше притежаването на оръжие, на противниците на федералното правителство и прочие неформални групи.
	Някой бе пуснал монета в джубокса и две-три двойки се опитваха да танцуват на малкия дансинг вдясно от бара – доколкото им позволяваше изпитият алкохол.
	На бара седеше шофьорът на лимузината, когото Рийл бе видяла край бункера. Онзи, който едва ли не им благодари, че са тръшнали на земята семейство Рандал. Това обясняваше паркираната отвън лимузина.
	Рийл се запъти към бара и седна до него. Той я погледна иззад бутилката си бира и присви очи.
	— Как са гостите? – попита Джесика.
	Мъжът се усмихна и отпи глътка.
	— Кой го е грижа? Никога не оставят бакшиш. Онзи тип има повече пари от Господ, но му се свиди и една петачка. А тя само се фръцка отзад, гледа си в телефона или си оправя грима. А, да! Предупредиха ме да не поглеждам към нея.
	— Това не е толкова лошо. Погледнеш ли Медуза, ще се вкамениш.
	Той се засмя.
	— Мога ли да ви черпя една бира?
	— Защо не?
	Мъжът поръча бирата и протегна ръка.
	— Преди не се запознахме както трябва. Аз съм Томи Пейдж.
	— Джесика Рийл – отвърна тя и стисна дланта му. 
	Бирата й дойде и двамата чукнаха бутилките. Пейдж прокара пръсти през гъстата си посивяла коса.
	Рийл отпи от бирата си и каза:
	— Отдавна ли караш лимузини? Не мога да си представя, че по тези места има голямо търсене на подобни услуги.
	Пейдж сви рамене.
	— Работех в рудообогатителен комбинат, който затвори кепенци. После отидох на конвейера на една компания за производство на автомобилни части, която също фалира, когато кризата удари Детройт и Голямата тройка – „Дженерал Мотърс“, „Форд“ и „Крайслер“. След това започнах работа в бакалия, където зареждах щандовете. Там ме съкратиха и се принудих да правя бургери в „Макдоналдс“. Заплатата ми продължи да намалява, а гърбът ме болеше все повече и повече. Накрая натрупах годинки за пенсия. Наследих лимузината от баща ми, той имаше погребална агенция. Дълго време я държах в гаража. После чух за „Юбер“ и си рекох, какво пък толкова? Мога да облека костюм, мога да карам проклетата кола. Започнаха да ме наемат по сватби и абитуриентски балове. Получавам и поръчки да возя разни хора от Денвър до други градове. Обслужвам партита и прочие. Познавам Роарк Ламбърт от доста време. Наема ме да возя богатите му клиенти до бункера. Заплащането е добро. Освен това не мога да седя на едно място със скръстени ръце. Още не съм умрял, нали?
	— Така е – отвърна Рийл и отпи от бирата си.
	Пейдж се ухили.
	— Вие двамата здравата разтресохте ония задници. Не спряха да крещят какво ще ви направят!
	— Ти ли ги върна обратно до самолета?
	— Да. Не мисля, че бункерът им хареса. А и тя не спря да говори за почивката им в Хемптънс. Това е някъде до Ню Йорк, нали?
	— На Лонг Айланд. Място за много богати хора. На брега на морето. Там има имоти за по четиресет милиона.
	— Шегуваш ли се? Четиресет милиона долара за една къща?
	— Да. Не забравяй, че за голяма част от хората, които живеят там, това е втори или трети дом.
	— По дяволите! Все едно живея на друга планета. – Пейдж се замисли и каза: – Работя, откакто навърших шестнайсет. Вярно, имаше кратки периоди, в които бях безработен. Сега съм на шейсет и шест. Тоест работил съм петдесет години. Една вечер сумирах всички заплати, които съм получил през живота си. И знаеш ли какво число получих?
	— Какво?
	— Деветстотин и петдесет хиляди долара. Звучи доста солидно. Но не и ако го разделиш на петдесет години. Прави под двайсет бона на година. Лошото е, че познавам хора, които са изкарвали по-малко и от мен. Знам, че направих някои грешки. Не завърших гимназия например. Но точно тогава баща ми почина и трябваше да започна работа, за да помагам на семейството си. Дали пък не трябваше да отида в армията? Да науча някой занаят? Но вече е прекалено късно. – Пейдж погледна Рийл и попита: – Значи си федерално ченге от Вашингтон, а?
	— Точно така.
	— Предполагам, че изкарваш добри пари.
	— Горе-долу.
	— Справяш се доста добре в ръкопашния бой.
	— Не ми е за пръв път.
	— Убивала ли си някога?
	Рийл впери поглед в него.
	— Задават ли се такива въпроси на една дама?
	Пейдж изглеждаше засрамен.
	— Не, съжалявам. Не знам къде ми беше умът. Не исках да те обидя.
	— Кога за пръв път заведе Рандал до бункера? Ламбърт ни каза, че това било първото им посещение.
	— Първо е, но само за госпожата. Него съм возил наоколо и преди. А тя изпрати своята „дизайнерка“ да надзирава ремонтните работи. Тогава возих и нея. Но тя беше симпатична, изобщо не приличаше на своята шефка.
	— Какво мислиш за тези луксозни бункери?
	— Парите са си техни, на богаташите. Да правят с тях каквото искат. Според мен обаче, ако нещата тук, горе, се влошат до такава степен, че баровците да хукнат да се крият в разни противоатомни бункери, съществува голяма вероятност да останат затворени в тях до края на живота си, защото случилото се горе едва ли ще може да бъде оправено.
	— Сигурно си прав.
	Пейдж вдигна ръка, за да поръча още една бира, когато Рийл се сети нещо.
	— Какво искаше да кажеш с това, че си возил Скот Рандал наоколо и преди? – попита тя. – Мислех, че това е първото им идване в бункера.
	— Така е, доколкото знам.
	— Къде тогава си го возил?
	— А, това ли? Кацаше на едно частно летище на около час от тук. Вземах го и го карах до една хижа. Понякога водеше и приятели.
	— Къде по-точно се намира тази хижа?
	— Имам координатите в джипиеса на лимузината. Шосето се нарича Блъф Пойнт Роуд. Доста е далече от тук дори по права линия.
	— И какво правеха?
	— Нямам представа. Не ми е работа да ги питам. След два-три дни се връщах и ги карах до летището.
	— Два-три дни? Че какво са правили през това време?
	— Идея си нямам.
	— И колко пъти са идвали?
	— Поне половин дузина. Може би повече.
	— Носеха ли нещо със себе си?
	— Големи платнени торби. Може да са ходили на риболов.
	— Като гледам Рандал, не мисля, че си пада по риболова – отбеляза Рийл.
	— Не знам какво да ти кажа.
	— А приятелите му? Как ти се сториха?
	Пейдж се ухили.
	— Е, какво е това? Полицейски разпит?
	— Опитвам се да открия един човек. А Рандал е голям задник. Няма ли да е чудесно, ако му лепна нещо?
	Погледът на Пейдж светна.
	— И още как!
	— Какво можеш да ми кажеш за спътниците му?
	Пейдж се замисли.
	— Не приличаха на него. Искам да кажа, че той хем е едър, силен тип, хем е… мек. Просто му личи. Фраснеш ли го по носа, ще ореве света. Докато онези с него бяха корави типове. Не говореха много, но определено не бих искал да се изпреча на пътя им. Между другото, не съм сигурен дали изобщо бяха американци. – Пейдж я погледна и попита: – Наистина ли смяташ, че Рандал може да се е забъркал в нещо?
	— Ако го е направил, ще му изпратя много поздрави от теб, щом го тикна зад решетките.
	Пейдж вдигна чашата си.
	— А дано!
	Рийл се сбогува с него и напусна бара.
	 
	 
	 
	53.

	 
	„Кой е страхливец?”
	Като тийнейджър Роби бе играл тази игра по тесните черни пътища, осеяли бреговете на Мисисипи.
	Като агент бе играл същата игра на пет континента.
	И щеше да го направи отново. Но по малко по-различен начин. Като тийнейджър бе използвал автомобил по време на играта.
	Като агент бе използвал предимно пистолети, тъй като именно те бяха любимото му оръжие.
	Тази нощ щеше да използва и двете.
	Прозвуча нов изстрел, но куршумът профуча далече от колата му. Той погледна скоростомера. Наближаваше сто и десет километра. Натисна педала на газта и стрелката бързо прехвърли сто и четиресет. Погледна в огледалото. Автомобилът зад него също увеличи скоростта.
	Роби продължи да натиска педала на газта.
	Сто и седемдесет, сто и осемдесет…
	Джипът му имаше осемцилиндров V-образен двигател, но не бе проектиран за подобни скорости по хлъзгави провинциални пътища. Роби знаеше това. Знаеше и че ще продължи да натиска педала на газта.
	Сто и деветдесет. Стрелката бе стигнала почти до края на скалата.
	Колата зад него направи същото. Но поне не стреляха вече по него. Хората в нея най-вероятно стискаха седалките с побелели от напрежение пръсти, докато се носеха сред бурята с главозамайваща скорост.
	Роби се увери, че е закопчал предпазния си колан. После погледна в огледалото за пореден път. И натисна спирачката. Изпод колелата излязоха облаци дим, оставени от гумите, които се плъзгаха по асфалта. Той държеше здраво волана. Когато джипът се разтресе и поднесе надясно, той завъртя леко волана и го върна в средата на пътя.
	Изобщо не се напрегна. Беше напълно отпуснат. Спокоен. Погледна в огледалото.
	Колата зад него също бе намалила рязко скоростта, но шофьорът й бе изгубил контрол над нея. Бе завъртял волана наляво, но инерцията продължаваше да я носи напред, право към джипа на Роби.
	Три… две… едно.
	Роби завъртя волана леко наляво и изгубилия управление автомобил профуча от дясната му стрина. При разминаването видя уплашените лица на тримата мъже в него. Миг по-късно колата се преобърна и се претърколи два пъти, преди да застане отново на четирите си колела.
	Роби намали и спря. Откачи предпазния колан, отвори вратата и хукна към преследвачите си с пистолет, насочен към шофьора. Лазерният му прицел сочеше право в гърдите на мъжа зад кормилото.
	Единият му спътник седеше отпред, до него, а другият – на задната седалка. И тримата изглеждаха зашеметени от въздушните възглавници, изпълнили купето.
	Когато приближи, Роби разпозна единия на светлината от фаровете на своя джип. Беше го видял в лагера на Долф. Надяваше се да го завари жив. Нуждаеше се от информация.
	Отвори шофьорската врата, избута въздушната възглавница и провери пулса на шофьора. Беше мъртъв. Отвори задната врата и направи същото с мъжа, превил се на задната седалка. Този имаше пулс.
	Роби го зашлеви през лицето. Мъжът простена. Той го удари по-силно. Мъжът отвори бавно очи. Роби го хвана за брадичката и завъртя лицето му така, че онзи да го погледне в очите.
	— Къде е Долф?
	Мъжът извърна поглед настрани. Роби завъртя главата му обратно към себе си.
	— Долф!
	Онзи поклати глава.
	Мъжът на предната седалка се размърда и видя Роби в огледалото. Ръката му се плъзна бавно към пистолета.
	— Долф! – потрети Роби.
	— Аз… аз не…
	Роби разтърси другия мъж.
	— Къде е Долф?
	— Бун… бунк…
	— В бункера? В бункера на Ламбърт?
	— Господи, колко боли…
	— Отговори на въпроса ми и ще сложа край ма болките ти тук и сега.
	Мъжът не отговори и Роби го разтърси отново.
	Онзи от предната седалка измъкна пистолета си, надигна го и стреля. Куршумът прониза в челото мъжа, когото Роби разпитваше.
	Без да губи и секунда, Роби насочи пистолета си към него и го простреля в ръката. Мъжът изкрещя и изпусна пистолета.
	Роби пусна мъртвеца и насочи пистолета си към главата на стрелеца от предната седалка, който стискаше ранената си ръка. Дулото опря в лявото му слепоочие.
	— Имаш три секунди да ми кажеш къде е Долф.
	— Майната ти!
	— Две секунди.
	— Не знам.
	— Една секунда.
	Мъжът изкрещя:
	— В силоза! Той е в проклетия силоз!
	— На Ламбърт?
	Мъжът посегна към падналия пистолет. Роби стреля, преди той да е стигнал оръжието си. Огледа вътрешността на колата. Три изпълнени с омраза неонацистки отрепки по-малко на този свят. В това нямаше нищо лошо.
	Но Долф в бункера? Какво правеше там? Означаваше ли това, че е свързан по някакъв начин с Роарк Ламбърт? В това нямаше никаква логика, поне ако съдеше по онова, което знаеше за Ламбърт. Всъщност Роби не знаеше почти нищо за него.
	Върна се до джипа и извади телефона си. Малой отговори на третото позвъняване.
	— Мислех, че още си тук – отвърна сънено тя.
	С няколко кратки, стегнати изречения Роби й каза каквото трябваше.
	Представяше си я седнала гола в леглото, опитвайки се да осмисли онова, което бе чула току-що: изстрели, преследване, три трупа… Роби премълча информацията за силоза. В този момент не можеше да има вяра на никого на това проклето място.
	— Се… сериозно ли говориш? – заекна Малой.
	— И още как. Ще дойдеш ли, или ще звъннеш на Бендър?
	— Вече се обличам. И ще се обадя на Бендър. Ти стой там.
	— Не, трябва да отида до едно място.
	Роби запали няколко светлинни ракети, за да не би някой да се забие в катастрофиралия автомобил, който продължаваше да стои на пътя.
	После се качи в джипа си и потегли към силоза.
	 
	 
	 
	54.

	 
	Рийл бе запалила двигателя на старата лимузина, като бе оголила жичките под волана, и сега се намираше на двайсетина минути път от града. Томи Пейдж сигурно щеше да се ядоса, когато излезеше от бара и откриеше, че колата му липсва, но Рийл предположи, че той и бездруго ще е твърде пиян, за да шофира.
	Портативното му джипиес устройство бе поставено на стойка, монтирана на таблото. Рийл въведе команда „предишни маршрути“ и на екрана се появи адресът на хижата край Блъф Пойнт Роуд. Зададе го като нова дестинация и устройството я уведоми, че пътят до там е двайсет минути.
	Дъждът отново се усили. Небето бе толкова мрачно, че не се виждаше нито една звезда. А земята бе толкова равна, че не се виждаше и едно възвишение, докъдето стигаха фаровете й. Ако вместо кал около нея имаше пясък, Рийл щеше да повярва, че се намира някъде в Близкия изток. В момента не бе сигурна къде е по-опасно – в Ирак или в Колорадо.
	Макар да не го желаете, мислите й се насочиха към Роби. Рийл не се съмняваше, че е излязъл, за да отиде при Малой. Както не се съмняваше, че тя сама го е подтикнала към това с думите си.
	А защо всъщност ги бе изрекла? Част от нея нямаше отговор. Част от нея смяташе, че има, но не бе напълно сигурна.
	Рийл премигна и мислите й поеха в съвсем друга посока. Върна се към момента, в който влезе в апартамента на Роби в негово отсъствие и остави бележката на леглото му. Беше си взела едноседмичен отпуск от мисията в Близкия изток. И се бе върнала в Съединените щати, след като се бе уверила, че Роби е извън страната.
	С други думи, безстрашната Джесика Рийл не бе събрала кураж да го погледне в очите.
	От онази история в Мисисипи бяха изминали шест месеца и тя не бе върнала нито едно негово обаждане, нито един есемес, нито един имейл. Съзнателно го бе избягвала, докато той просто не вдигна ръце от нея.
	Рийл бе заминала доброволно на най-опасната мисия, която бе успяла да открие, и едва не бе загинала там.
	С каква цел?
	Защото човек винаги трябва да има цел. Никой не се захваща с някаква задача, без да си постави конкретна цел.
	Но при нас с Уил Роби не става въпрос за мисия или задача. Ни най-малко. А за нещо друго, за което никой от нас не е подготвен.
	Това бе причината Джесика Рийл да напише онази бележка.
	„Сложно е.“
	И още как.
	Тя бе заминала като снайперист в Ирак в опит да намери път към единствения мъж, към когото бе изпитвала някакви чувства. Снайперската стрелба бе лесна. Снайперистката стрелба й бе добре позната. Справяше се отлично с нея. Застанеше ли зад мерника и тя не изпитваше страх от нищо.
	Но извън това?
	Нямам представа. Чувствам се безпомощна. И това ме плаши до смърт.
	Нов замах на чистачките и мислите й се насочиха към мястото, към което се бе запътила в момента. Минутите отминаваха една след друга и накрая Рийл видя табелка Блъф Пойнт Роуд.
	Изключи фаровете и зави по пътя.
	Според Пейдж семейство Рандал бе заминало за имението си в Хемптънс. Но това не означаваше, че няма да завари в хижата спътниците му от предишните му пътувания до Колорадо.
	Тя подмина четири потънали в мрак и пустеещи на вид постройки. Хижата се издигаше пред нея. Рийл спря и я огледа. Беше тъмна, но това не означаваше, че вътре няма хора. Беше късно и можеше да спят.
	Рийл излезе от лимузината, увери се, че има патрон в цевта на пистолета, провери и резервното оръжие, което носеше в кобур на глезена. На дясното си бедро имаше нож „Ка-бар“.
	„Корави типове.“ Така Пейдж бе описал спътниците на Рандал. Рийл се зачуди какво правят те в компанията на един разглезен богаташ. Едва ли бяха дошли да ловят риба. Какво търсеха тук тогава?
	Двамата с Роби не бяха открили никаква връзка между Рандал и пленниците в микробуса. Но това не означаваше, че те не са свързани по някакъв начин. Рийл беше убедена, че разкрият ли истината за пленниците, ще разкрият и съдбата на Синия.
	Пристъпи напред, приведена ниско, като се оглеждаше за следи от нечие присъствие в хижата. Не обърна никакво внимание на предната врата, а се насочи към задната. Не видя паркирани автомобили, но това също не означаваше нищо.
	Тя достигна задната врата и след като се ослушва в продължение на няколко секунди, извади шперц и отключи. Вратата не проскърца, когато я отвори, което изпълни Рийл с огромна благодарност. Влезе вътре и я затвори безшумно.
	Огледа помещението. Нямаше никого.
	Провери и другите стаи на първия етаж. Над тях се издигаше нещо като полуетаж, към който водеха стълби. Обзавеждането бе в семпъл рустикален стил и Рийл не можеше да си представи богаташ като Рандал да прекарва много време тук. Съмняваше се, че съпругата му знае за съществуването на хижата, а дори да знаеше, едва ли би се съгласила кракът й да стъпи на място, което бе на светлинни години от обичайния за Хемптънс лукс.
	Според Пейдж обаче Рандал бе идвал често тук, следователно би трябвало да има причина. Самият факт, че бе предпочел тази хижа пред елегантно обзаведения си апартамент в бункера, бе достатъчно озадачаващ. За какво ли му бяха и онези корави типове, които го придружаваха по време на тези пътувания?
	В килера на горния етаж Рийл най-сетне откри няколко интересни предмета, макар да не намери никакво обяснение за присъствието им тук.
	Чифт работни ботуши, покрити с кал и мръсотия, които миришеха на химикали.
	Стара карта на район, който Рийл не разпозна, но нищо чудно да се намираше в източната част на Колорадо.
	Кутия с муниции. Четиресет и петкалиброви патрони за колт. С една много интересна особеност.
	Рийл извади един патрон и го разгледа внимателно, след което зяпна смаяно.
	Патроните бяха халосни.
	 
	 
	 
	55.

	 
	Когато стигна на двеста метра от оградата, която се издигаше около бункера, Роби намали. Отби от пътя, навлезе в една горичка, изключи двигателя, извади уред за нощно виждане от платнения сак в багажника и слезе от колата. Приклекна в мрака и огледа равната пустош, която се простираше пред него.
	Последните думи на онзи тип бяха: „В силоза! Той е в проклетия силоз!“.
	Да не би пленниците да бяха там някъде? Но как бе възможно това? Защо Роарк Ламбърт ще ги развежда из комплекса, ако държи там хора против волята им?
	Както бе изтъкнала Рийл обаче, двамата определено не бяха разгледали целия бункер. Роби не се съмняваше в съществуването на тайни помещения, за които собствениците изобщо не подозираха. Всъщност собствениците рядко посещаваха бункера. А охраната лесно можеше да скрие от тях присъствието на пленници. С други думи, Ламбърт можеше да ги държи там, без никой да разбере.
	Роби обаче нямаше как да проникне вътре. Бункерът бе строго охраняван и дори да преодолееше многобройните пазачи, нямаше да може да отвори блиндираната врата.
	Затова пък можеше да наблюдава района цяла нощ, да следи дали някой ще влезе или излезе, включително бял микробус с пленници в товарното отделение.
	Измина час, преди на Роби да му хрумне нещо, да извади телефона си и да изпрати есемес на номера, който Дуайт Сандърс им бе оставил.
	Отговорът пристигна след десет минути.
	Хората на Долф го зарязаха. Не мисля, че го е грижа. Винаги ще има други.
	Странен отговор.
	Единственото, което Долф бе споменал като причина да осъди на смърт Люк и Холи, бе намерението на Люк да напусне скинарите. Освен това Долф обвиняваше Холи, че е оказала лошо влияние върху своя приятел. Според Сандърс обаче другите последователи на Долф също го бяха напуснали, но той не бе предприел нищо.
	Роби знаеше, че причината може да е само една. Долф бе преследвал и убил Люк и Холи само защото бе разбрал, че Холи знае за пленниците в микробуса. И Долф бе предположил, че тя е споделила тази информация с Люк. Затова двамата е трябвало да умрат.
	По пътя, който водеше към бункера, се появи кола. Роби се напрегна и се скри навътре в сенките. Когато колата мина покрай него, той видя, че не е бял микробус.
	А рейнджровър с Роарк Ламбърт зад волана.
	Роби проследи с помощта на уреда за нощно виждане как джипът преминава през портала. Ламбърт свали прозореца и Роби предположи, че въвежда кода си в цифровия панел, както бе направил при тяхното посещение в бункера. Вратата се отвори и Ламбърт влезе.
	Роби погледна часовника си. Беше прекалено късно за посещение в бункера. От друга страна обаче, ако Ламбърт бе решил да не се прибира в Денвър, бе логично да пренощува тук.
	След известно време по пътя се появи още един автомобил. В първия момент Роби реши, че Ламбърт може да си е уговорил среща в бункера, но колата подмина портала. Роби изчака още малко, качи се в джипа си и се върна в града.
	На път за Гранд телефонът му иззвъня. Беше Малой.
	— Оставил си ми голяма каша – каза тя
	— Съжалявам, но сами си го изпросиха.
	— И тримата са от хората на Долф. Познах двама от тях, макар да не носят униформа.
	— Така е.
	— Къде се намираш в момента?
	— Връщам се в града.
	— Откъде?
	— Отнякъде.
	Роби я чу да въздиша. Малой продължи:
	— Нямаше нищо против да дойдеш в дома ми и да правиш секс с мен, но не можеш да ми дадеш един нормален отговор. Не ти ли се струва странно?
	— Едното няма нищо общо с другото. Умея да разделям работата от удоволствието… да ги изолирам.
	— Е, благодаря ти, че изолираш и мен в момента. Но трябва да дойдеш в службата и да дадеш показания. Не го ли направиш – побърза да добави Малой, – няма да имам друг избор, освен да издам заповед за задържането ти. Ти си напуснал местопрестъплението. Освен това разполагам само с твоята дума, че тримата са те нападнали.
	— Джипът ми е надупчен от куршумите им.
	— Чудесно, с нетърпение очаквам да го видя.
	— Къде е Бендър?
	— Обработва местопрестъплението. Не му споменах, че си замесен.
	— Защо?
	— Исках първо да говоря с теб.
	— Добре.
	— Роби, трябва да дойдеш до един час.
	— Ще успея.
	Малой отново въздъхна, но този път от облекчение, че той ще изпълни искането й.
	— Добре. Имаш ли някаква представа защо те нападнаха?
	— Защото искаха да ме убият.
	— Това ми е ясно, и сама се досетих. Но защо точно тази вечер?
	— Не знам, Валъри. Освен може би като отмъщение за онова, което причинихме на Долф.
	— Струва ми се основателен мотив. Хайде, ще се видим след час.
	Роби затвори и продължи да шофира. Петдесет минути по-късно пристигна пред шерифската служба. Колата на Малой бе паркирана отвън.
	Роби влезе вътре, репетирайки наум „показанията“, които щеше да даде. Но вниманието му бе привлечено от един прекатурен стол. И от парчетата стъкло по пода. Както и от капките кръв до бюрото на Малой.
	Той извади пистолета си и набързо огледа помещенията. Когато се озова в задната част на сградата, видя, че вратата е отворена. Върху асфалта отвън имаше следи от гуми.
	Малой беше изчезнала. И очевидно не бе напуснала шерифската служба по собствена воля.
	 
	 
	 
	56.

	 
	Рийл паркира лимузината пред бара и забеляза, че въпреки късния час заведението е все така оживено.
	В хижата бе направила снимки на картата и кутията с патрони и бе използва парче плат, което бе открила там, за да вземе проби от калта й мръсотията по ботушите. Ако ги изпратеше за анализ, може би щеше да открие къде точно са стъпвали тези ботуши.
	Рийл слезе от лимузината и се запъти към бара. Надникна през прозореца. Томи Пейдж продължаваше да седи на бара и да пие бира. Рийл нямаше представа колко бутилки е изпил, след като тя бе взела колата му. Не че имаше някакво значение.
	Рийл се огледа и видя, че част от апостолите още са тук. Както и неколцина от онези едри типове с шапки на Конфедерацията. Същите двойки танцуваха на дансинга, като правеха същите стъпки и движения. 
	Но имаше и нови клиенти, които Рийл не бе забелязала по-рано. Клеър и Пати Бендър седяха на една маса встрани. Клеър бе облечена семпло, но елегантно – с черен панталон, бяла блуза и обувки на висок ток. Дъщеря й носеше камуфлажен панталон, масленозелена тениска и работни обувки. Сякаш в тон с облеклото си, Клеър отпиваше от чаша бяло вино, докато Пати бе обвила длан около бутилка бира.
	Рийл се отправи към тях.
	— Дошли сте за едно последно преди лягане? – попита тя.
	Клеър се усмихна.
	— Всъщност едва сега започваме. Ще се присъединиш ли към нас? Жените тук сме малцинство, а аз не съм ходила на бар от цяла вечност.
	Рийл седна и си поръча бира. Когато й я донесоха, тя отпи глътка и се зае да изучава жените срещу себе си. Едва ли бе виждала майка и дъщеря, които да изглеждат толкова различно една от друга.
	Остави бутилката и се огледа.
	— Доста е оживено – отбеляза.
	— Че къде иначе можеш да отидеш? – отвърна Пати. – Искаш ли да пийнеш нещо другаде, ще трябва да шофираш доста надалече. Може би чак до Денвър.
	— Как върви разследването? – попита Клеър и мигом доби сериозно изражение.
	— Трудно – призна Рийл. – Не мисля, че сме отбелязали кой знае какъв напредък.
	— Разговаряхте ли със скинарите? – попита Клеър. – Те са отвратителна сган. Ако някой има пръст в изчезването на Роджър, това определено са те.
	— Установихме контакт с тях – изрече бавно Рийл. – Съгласна съм, че е възможно да са замесени. По всичко изглежда, че Долф се е скрил вдън земя.
	— Надявам се да е буквално, да е заровен под нея. Би било чудесна новина – отбеляза Клеър.
	Пати се усмихна едва-едва.
	— Нямаше да е зле – отвърна Рийл, – но истината е. че той просто се е скрил някъде.
	Клеър отпи глътка вино и я погледна изпитателно. 
	— Да не би причината за това да се крие във вашия контакт с него?
	— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека – каза Рийл, но на устните й заигра усмивка.
	— Надявам се отново да установите контакт с него. И то колкото се може по-скоро – отвърна Клеър.
	— Къде е Уил? – попита Пати. – Видях го да излиза вечерта.
	— Отиде да свърши нещо – побърза да отвърне Рийл.
	— Така ли? На мен пък ми каза, че иска да подиша чист въздух.
	— Той не обича да споделя.
	— Предполагам, че професията ви го изисква – отбеляза Клеър.
	— Как върви бизнесът с медицинската марихуана? – поинтересува се Рийл.
	Клеър вдигна чашата си.
	— По-добре от всякога. Опитвам се да накарам дъщеря ми да се присъедини към каузата… да я въведа в бъдещето. Но тя предпочита да се прави на момче.
	— Не съм от хората, които могат да седят по цял ден зад някое бюро – възрази Пати. – Не си изненадана, нали? Виж къде израснах. В този пущинак. Така и не постъпих в колеж.
	— А можеше – отвърна Клеър, погледна към Рийл и поясни: – В гимназията получаваше само отлични оценки, участваше в различни проекти, олимпиади и какво ли още не. Един от учителите й твърдеше, че е най-талантливата ученичка, която някога е имал. – Клеър се обърна към дъщеря си и каза: – Можеше да станеш велик учен или нещо подобно. Или пък писателка.
	— Колежът не беше за мен.
	— Добре, дипломата не е задължително условие, за да ръководиш някой бизнес – съгласи се Клеър. – Виж Бил Гейтс. И той е напуснал „Харвард“. Аз създадох процъфтяваща компания. Бих искала ти или брат ти да поемете след време.
	Пати погледна Рийл и подхвърли:
	— Мама рядко губи някой спор.
	— Не знаех, не спорим – отвърна Клеър с хладен тон.
	— Всъщност не спорим, тъй като отдавна съм взела решение. И, не, не се правя на мъжкарана. Обичам оръжията, обичам природата, харесва ми сама да съм си шеф. Освен това не си падам по марихуаната.
	Клеър се усмихна, но усмивката й не достигна очите й.
	— Е, не можеш да ми се сърдиш заради това, че се опитвам…
	И двете замълчаха. Тогава Рийл попита:
	— Някоя от вас познава ли Скот Рандал?
	Клеър я изгледа с любопитство.
	— Той купи един от апартаментите на Роарк в онзи бункер, нали? Роарк е споменавал името му.
	— Това е онзи, чийто баща му оставил куп пари. И е женен за една ужасна кучка – отбеляза Пати.
	— Откъде знаеш? – погледна я Рийл.
	— Появи се в града преди време. Май че те първи си купиха апартамент. Дойдоха в бара. Отдалече си личеше, че той се мисли за бог. Искаше да се изфука с жена си. А тя избърса стола с кърпичка и отказа да пие каквото и да било. Обяви всички напитки тук за евтин боклук.
	— Аз също се натъкнах на въпросната госпожа и трябва да призная, че съм на твоето мнение – заяви Рийл.
	— Защо питаш за тях? – поинтересува се Клеър.
	— Открих, че той често е идвал тук, но не е ходил в силоза. Отсядал е в хижа доста далече от тук. Бил е в компанията на хора, които могат да бъдат описани като корави типове. – Рийл погледна и двете. – Знаете ли нещо за това.
	Клеър поклати глава.
	— Нямам представа. Може би е идвал на лов или риболов.
	Рийл насочи вниманието си към Пати.
	— А ти? Движиш се насам-натам, виждаш доста неща. Случайно да си засичала Рандал без съпругата му?
	Пати сви рамене.
	— Да. Видях го на няколко пъти, но не и хората, за които говориш.
	— Какво правеше той, когато си го виждала? – попита заинтригувано Клеър.
	— Единият път шофираше, другия път вървеше пеша.
	— Беше ли въоръжен? – попита Рийл.
	— Не видях пистолет или друго оръжие.
	— Къде го срещна, когато е вървял пеша?
	— На Блъф Пойнт Роуд. Там някъде.
	— Точно там се намира хижата му.
	— Не знаех – отвърна Пати.
	— Смяташ, че Роджър е мъртъв, нали?
	Въпросът на Клеър изненада Рийл. Двете жени се взираха в нея.
	— Защо питаш? – отвърна тя.
	— Защото не съм глупава. Знам, че когато човек е изчезнал от толкова време и при това е отвлечен насилствено, шансовете да бъде открит жив са много малки.
	— Разследваме случая, като изхождаме от презумпцията, че е жив. Уолтън е изключително изобретателен човек.
	— Способностите на Роджър са ми добре известни – отвърна рязко Клеър. – Но също така знам, че е изчезнал безследно, и фактът, че не е успял да се свърже с вас, не говори в полза на евентуалното му завръщане.
	— Не желая да ти давам напразни надежди, Клеър Положението не е никак розово. Но аз си върша работата и ще продължа да я върша, докато не го открием
	— Жив или мъртъв? – попита Клеър.
	— Ще го открием – повтори Рийл.
	Клеър допи виното си.
	— Добре, защото си мислех за онова, което каза: как нерядко съжаляваме за решенията, които сме взели в миналото. Може двамата с Роджър да получим втори шанс.
	Пати остави бирата си.
	— Какво? Искаш да се ожените? – възкликна тя.
	— Не съм казвала подобно нещо. Но и да го направим, какво толкова? Нито аз ще стана по-млада, нито той.
	— Сигурна ли си, че Роджър го иска? – попита Пати.
	— Разговаряли сме на тази тема – отвърна майка й. – Не мисля, че възгледите ни за бъдещето се разминават кой знае колко. За съвместното ни бъдеще.
	— За пръв път чувам това! – възкликна Пати.
	— Така е, не сме го обсъждали – призна Клеър.
	Пати понечи да отвърне нещо, когато вратата на бара се отвори и на прага се появи Уил Роби. Видя ги веднага и се запъти към масата им.
	— Какво има? – попита студено Рийл, сигурна, че знае откъде идва Роби.
	— Имаме голям проблем – отвърна той.
	 
	 
	 
	57.

	 
	Рийл не можеше да откъсне поглед от петната кръв, която най-вероятно беше на Валъри Малой. Роби стоеше от дясната й страна и се взираше в същото място на пода.
	Дерик Бендър бе застанал вляво от Рийл и разговаряше по телефона с щатската полиция. Помощник-шерифът затвори телефона и ги погледна. Изглеждаше уморен и когато заговори, гласът му бе дрезгав.
	— Ще уведомят всички патрули в щата и ще изпратят екип криминолози, които да огледат мястото… Не мога да повярвам! Кой, по дяволите, би могъл да го прави? Та тя е шериф!
	— Знаем ли нещо за маршрута й? – попита Рийл, вперила поглед в Роби.
	— Малой ми позвъни тази вечер. Искаше да се видим веднага.
	— С каква цел?
	— Заради срещата ми с част от отрепките на Долф.
	— Какво? – възкликна Бендър. – Аз бях там и оглеждах местопрестъплението.
	През следващите две минути Роби обясни накратко какво се бе случило на пътя.
	— Тя не ми каза, че си замесен – отвърна Бендър. – Какво си правил там посред нощ?
	— Просто шофирах – отвърна Роби, без да откъсва поглед от кръвта. – Преди да умре, един от нападателите каза нещо за силоза. Попитах го къде е Долф и той ми отвърна: „В бункера“. Позвъних на Малой и й разказах. Тя тръгна, за да разследва…
	— Видя ли я тогава? – попита Бендър.
	— Не. Преди тя да дойде, отидох до бункера, за да огледам с надеждата да открия нещо интересно. Малой ми позвъни, докато бях там, и поиска да се срещнем тук. Дойдох, но нея вече я нямаше.
	— От тук ли ти позвъни? – попита Рийл.
	— Не, пътуваше насам. На мен ми трябваха петдесет минути, за да пристигна. Предполагам, че е била нападната и отвлечена именно в този интервал.
	— Следователно не си я виждал тази вечер?
	Роби вдигна поглед от кръвта.
	— Не – отвърна рязко той.
	Рийл погледна Бендър.
	— Кога ще пристигне щатската полиция?
	— Ще им трябват поне два часа.
	— Страхотно. Можем ли да извадим съдебна заповед на базата на информацията за бункера, получена от човек, който вече е мъртъв?
	— Не знам – призна Бендър. – Ще трябва да проведа няколко разговора. Но при всички случаи ще се наложи да изчакаме до сутринта. Най-близкият съдия е на сто и шейсет километра от тук.
	— Страхотно – повтори раздразнено Рийл. – Не се съмнявам, че Долф ще бъде така добър да ни изчака в бункера, ако изобщо е там, докато вземем съдебна заповед и отидем да го арестуваме.
	— Ламбърт може да ни вкара там – обади се Роби. – В момента е в бункера. Видях го да влиза, докато наблюдавах мястото.
	— И защо да го прави, ако той лично е предоставил убежище на Долф? – контрира Рийл.
	— Може да не знае нищо – възрази Роби.
	— А може би аз съм извънземна – сопна се Рийл. 
	— Струва си да опитаме. В противен случай скоро няма да влезем в бункера.
	Рийл поклати упорито глава,
	— Но ако ни пусне вътре, това ще означава или че не е замесен, или че е скрил Долф от нас. И ако Ламбърт няма нищо общо, това ще означава, че някой от хората му има, защото иначе Долф не би могъл да се озове вътре. Може да е някой от охранителите. Или дори да става въпрос за няколко души. И те ще предупредят Долф, че идваме.
	Роби седна на бюрото на Малой и разтри слепоочията си.
	— Какво да правим?
	— Защо са нападнали шерифа? – зачуди се на глас Бендър.
	— Защото ни помагаше в разследването – отговори Рийл.
	— Така е, но тя не го прави от днес.
	— Искаш да кажеш, че се е случило нещо? – попита Роби.
	— Възможно е. Искам да кажа, че… ами те са дошли тук. Нападнали са я, ако се съди по петната кръв и съборените мебели. Изненадан съм, че никой не е чул нищо.
	— По това време всички в града бяха в бара – изтъкна Рийл. – И вдигаха там такъв шум, че човек не можеше да чуе собствените си думи, какво остава за малко суматоха тук.
	— Може да е видяла нещо на мястото, където са загинали онези типове – предположи Бендър. – И затова да е поискала да се срещнете.
	— Каза само, че иска да дам показания – отвърна Роби.
	— Може да не е искала да го обсъжда по телефона – настоя Бендър.
	— Ти също си бил там – каза Рийл. – Видя ли нещо? Нещо в думите на Малой да обяснява случилото се с нея?
	— Не, нищо. Всичко беше съвсем обичайно. Катастрофирал автомобил и трима мъртъвци. Единият беше загинал в резултат на травмите, получени при катастрофата, другите двама – от огнестрелни рани.
	— Как е възможно похитителите й да са разбрали, че Малой е открила нещо? – учуди се Роби.
	— Може да е казала нещо излишно – отвърна Рийл. – Ще проверим телефона й, за да видим с кого е разговаряла тази вечер.
	— Има начин да го направим – каза Бендър и отиде в съседната стая.
	Седна пред един компютър и затрака по клавиатурата.
	— Има още нещо – обърна се Роби към Рийл и зашепна, за да не би Бендър да го чуе. – Свързах се с Дуайт Сандърс. От него научих, че и други скинари са напуснали Долф, но той не ги е преследвал.
	— Защо тогава уби Холи и Люк?
	— Защото Холи знаеше за пленниците и те са предположили, че е споделила с Люк. Затова ги убиха, а не защото Люк искаше да ги зареже. Причината е в онова, което Холи е знаела. Това съответства на досегашния им модел на действие. Всички, които знаят за пленниците, изчезват.
	Рийл пристъпи към него и каза:
	— Ти излъга Бендър.
	Роби я погледна хладнокръвно.
	— Защо реши така?
	— Защото вечерта си се видял с Малой.
	— Как стигна до този извод?
	— Видях те да потегляш с колата, след като говори с Пати.
	— Излязох да се поразходя.
	Рийл го изгледа любопитно, след което извърна поглед.
	— Аз също излязох да се поразходя – каза тя.
	— Къде? – попита рязко Роби.
	Рийл му предаде разговора си с шофьора на лимузината и му разказа за пътуването си до Блъф Пойнт Роуд. Извади парчето плат, което бе използвала, за да вземе проби от калта и мръсотията по ботушите в хижата на Рандал, след което му показа снимките в телефона си.
	— Четиресет и пети калибър, халосни, карта и мръсни ботуши – обобщи Роби. Той огледа снимката на картата и попита: – Някаква представа къде се намира това място?
	— Не. Канех се да го сравня с по-голяма карта на района с надеждата да открия съвпадение.
	Роби подуши парцалчето.
	— Мирише на масло… и на някакъв химикал. Не съм сигурен какъв.
	— Защо ли патроните са халосни? – попита Рийл.
	— Нямам идея защо някой по тези места ще си купи патрони, с които няма да уцели нищо. Повечето местни никога не се разделят с оръжието си.
	— Но това трябва да означава нещо – настоя Рийл. – Карта, мръсни ботуши и халосни патрони в хижа, използвана от Рандал и компанията му.
	— Ламбърт никога не е споменавал, че Рандал е идвал тук по друга причина освен заради бункера.
	— А съпругата му очевидно не желае да идва тук дори заради него.
	— Нещо ми подсказва, че настъпи ли апокалипсис, тя първа ще хукне насам.
	— Рандал явно е замесен в нещо.
	— Може би Управлението ще ни помогне – каза Роби, извади телефона си, набра един номер и разговаря в продължение на две-три минути. Когато затвори, обяви: – Ще проверят миналото на Рандал и ще ни се обадят.
	— А ние междувременно ще съставим дълъг списък с изчезнали лица.
	— Да, но нещо ми подсказва, че всички те са се озовали на едно място.
	— В бункера на Ламбърт?
	— Преди да умре, онзи тип ми каза, че Долф е там. Не спомена останалите. Но според мен това е най-логичното място.
	— Съгласна съм.
	— Какво ще правим сега?
	— Не виждам какво друго, освен да се наспим.
	Роби извика на Бендър, че се връщат в хотела. Когато излязоха навън, Рийл попита:
	— Вие с Малой да не сте… ?
	— Не, не сме. Но въпреки това искам да я намеря.
	— И аз искам – отвърна Рийл. – При това много.
	— Защо? – погледна я Роби.
	— След като ми задаваш този въпрос, това означава, че няма да разбереш.
	Рийл закрачи в нощта. Роби я последва бавно
	 
	 
	 
	58.

	 
	Когато на следващата сутрин Роби слезе във фоайето на хотела, завари там Бендър, който го очакваше.
	— Някакви новини? – попита Роби.
	— Издирването не даде резултати. Екипът криминолози на щатската полиция дойде и обработи местопрестъплението. Кръвта е човешка. Но не откриха нищо друго. 
	Бендър пристъпи към Роби и каза:
	— Трябва да те попитам нещо.
	В този момент по стълбите слезе Рийл.
	— Питай – отвърна Роби.
	— Проверих телефонните й разговори. Видях, че си й звънял след престрелката с хората на Долф. Видях и обаждането, с което сте се уговорили да се срещнете в шерифската служба. Но освен това си й звъннал и по-рано.
	— Така е – каза Роби.
	— Защо?
	— Исках да я видя, което и направих.
	— Отишъл си в дома й?
	В този момент към тях се присъедини Рийл.
	— Да, отидох в дома й.
	— Защо? – настоя Бендър.
	— Исках да я видя. Беше лично. Няма нищо общо с разследването.
	— И забрави да го споменеш снощи? Всъщност ти дори ме излъга, че не си я виждал. Което е престъпление!
	Роби сви рамене. 
	— Както вече казах, това няма нищо общо с разследването.
	— Ти го твърдиш – отвърна Бендър.
	— Какво, да не мислиш, че имам нещо общо с изчезването й?
	— Сега поне знам, че си последният, който я е видял.
	— Освен похитителите й. Щях ли да ти се обадя, ако имах нещо общо? Едва не загинах снощи заради онези отрепки на Долф. Защо не отидеш и не поговориш с тях? С онези, които са още живи?
	— Не ми се налага. Те сами дойдоха при мен.
	— Моля? – възкликна Роби.
	— Дойдоха при мен и заявиха, че си нападнал и убил хората им.
	— Те ме нападнаха, аз се защитавах. Не съм виновен, че не умеят да шофират добре.
	— Огледах телата. Както ти казах снощи, двама бяха застреляни.
	— Аз застрелях само единия.
	— Да не би да признаваш, че си го убил?
	— При самоотбрана. А другият беше убит от приятелчето си.
	— Че защо ще го прави?
	Роби сви рамене.
	— Може просто да не го е харесвал.
	— Не биваше да напускаш местопрестъплението.
	— Трябваше да отида на друго място. В бункера. Вече ти казах.
	— А междувременно Валъри изчезна! Колко удобно!
	Роби пристъпи напред.

 	— Не тръгвай в тази посока, Бендър. Не тръгвай!
	Бендър сложи ръка на служебното си оръжие. Роби реагира толкова бързо, че заместник-шерифът не успя да помръдне дори. Лявата ръка на Роби стисна китката му, а дясната приближи нож на сантиметър от гърлото му.
	— Не прави глупости, Бендър. Не се изсилвай.
	Рийл пристъпи между тях и ги раздели.
	— Не се дръжте както идиоти! – смъмри ги тя. Погледна Роби и каза: – Прибери ножа и си затвори устата за малко. – После се обърна към Бендър, който изглеждаше смаян от действията на Роби, и каза: – Трябва да отидем в шерифската служба и да ти кажем нещо за Долф.
	— Рийл… – започна Роби.
	Тя му хвърли унищожителен поглед.
	— Коя част от „затвори си устата“ не разбра? Да вървим!
	Рийл тръгна към вратата на хотела. Бендър и Роби се спогледаха и я последваха.
	 
	 
	Когато пристигнаха, Рийл заговори:
	— Холи Малой и приятелят й Люк са мъртви. Долф е наредил убийството на Люк и собственоръчно застреля Холи пред очите ни. – Тя погледна Роби и добави: – И Валъри знаеше.
	Бендър сграбчи ръба на бюрото, за да не загуби равновесие.
	— Какво?!
	— Те са мъртви. Убити са.
	— Но ти каза, че сте били там! С Долф!
	— Той ни отвлече. Възнамеряваше да ни убие, но успяхме да избягаме. Преди това обаче Долф уби Холи.
	Лицето на Бендър се наля с кръв.
	— Тогава защо не се върнахте там и не го арестувахте? Нали сте федерални агенти!
	— По-сложно е, отколкото изглежда – отвърна Рийл. – Освен това съдът не би разполагал с друго доказателство освен думата ни. А ние сме тук със съвсем друга задача. Не можем да се забъркваме в подобна история.
	Този път Бендър насочи гнева си към нея.
	— Не можете да се забърквате? Когато става въпрос за убийства?
	— Той ще си плати за всичко, Бендър – отвърна Рийл. – Мога да ти го гарантирам!
	— Как? Как да ти повярвам, по дяволите?
	— Няма да загърбим случая. Долф се опита да убие и нас. Ако знаеше кои сме всъщност, щеше да разбереш, че никой не може да ни посегне и да се измъкне безнаказано.
	— Чакай малко, ти каза „кои сме“. Какво означава това?
	— Означава, че когато се натъкнем на нещо нередно веднага го оправяме. И ако лошите се изпречат на пътя ни, това никога не приключва добре за тях. Вече лишихме Долф от голяма част от хората му. Като казвам, че сме го лишили от тях, имам предвид, че вече не са сред живите. И не става дума само за тримата от изминалата нощ.
	Бендър погледна Роби, който кимна и каза:
	— Това е причината да ни преследват. Ние помагахме на Холи и Люк да се измъкнат от Гранд и покрай това ликвидирахме доста от хората му.
	— Затова ще довършим започнатото, Бендър – добави Рийл. – Обещавам ти. Не бива обаче да споделяш с никого това, което ти казахме за Холи и Люк.
	— Но аз съм полицай! А вие току-що ми съобщихте за две убийства!
	— Кажеш ли на някого, това ще означава, че Долф и хората му никога няма да бъдат наказани за престъпленията си.
	Бендър седна на бюрото и се замисли над думите им.
	— Трябва да има и друг начин. Полицейските ми инстинкти ми подсказват да отида и да арестувам този мръсник още сега.
	— Моите също, но понякога инстинктите грешат – отвърна Роби. – Обмислихме го много задълбочено и стигнахме до извода, че няма друг начин. В противен случай Долф печели.
	Бендър въздъхна в знак на примирение.
	— Добре, добре – отстъпи той. – Какво ще правим сега?
	— Мисля, че Валъри е отвлечена от Долф и хората му – каза Роби. – Един от тях призна, че Долф е в бункера. Предполагам, че и пленниците са там. Както и Пери, Ламар и Уолтън.
	— Защо в бункера? – попита Бендър. – Каква е връзката между това място и пленниците или изчезналите?
	— Не знам. Ако обаче искаш да скриеш няколко души, мястото е повече от подходящо.
	— Но нали Ламбърт ви разведе из бункера?
	— Показа ни само малка част от целия комплекс – обясни Рийл. – Толкова е обширен, че спокойно би могъл да скрие там много хора, без изобщо да разберем.
	— Но аз познавам някои от охранителите. Те са местни хора. Никога не биха се забъркали в подобна история. А те би трябвало да са наясно какво става там, нали?
	— Не е задължително… поне за всички – отвърна Роби.
	— Но защо? – настоя Бендър. – Това е бункер за богаташи, които искат да оцелеят при някакъв катаклизъм. Защо им е да вземат пленници? Спомням си, че по време на вечерята у мама Ламбърт заяви, че мястото едва стигало за онези, които са платили по няколко милиона за апартамент.
	— Може и да е така – отвърна Рийл, – но може и тези пленници да не бъдат там, когато настъпи апокалипсисът. Нищо чудно в момента да са затворени вътре поради съвсем друга причина.
	— Например? – попита Бендър.
	— Нямам идея – призна Рийл. – Но ако не открием скоро истината, може никога да не видим изчезналите хора. – Погледна Роби и каза: – Включително Роджър Уолтън. – После се обърна към Бендър и добави: – И Валъри Малой.
	 
	 
	 
	59.

	 
	— Не съм свикнала с това, Роби.
	Беше на следващия ден. Рийл стоеше до прозореца в хотелската си стая и гледаше навън, докато Роби седеше на един стол, забил поглед в пода.
	— С кое?
	Тя се обърна към него и го погледна.
	— Да се чувствам безпомощна. Мразя това усещане.
	Роби сви рамене.
	— И аз не съм му почитател, затова изпратих картата в Управлението. Би трябвало да открият къде се намира това място.
	Някой почука на вратата. Рийл отиде до нея и надникна през шпионката. После отвори. На прага стоеше Клеър Бендър.
	— Чух за Валъри – каза тя и влезе в стаята.
	Рийл затвори вратата след нея, а Роби се надигна от стола си.
	— Някакви новини? – попита Клеър.
	— Засега нищо. В шерифската служба има следи от борба и малко кръв.
	Клеър пребледня и Роби й помогна да седне на стола.
	— Не мога да повярвам, че това се случва тук! – каза тя. – Само преди седмица всичко беше наред. А сега?
	— Говори ли със сина си? – попита Рийл.
	Тя кимна.
	— Тъкмо Дерик ми каза за Валъри. Много е притеснен. Никога не съм го виждала толкова разтревожен.
	— Само това ли ти каза? – попита Роби, който я наблюдаваше внимателно.
	Тя го погледна.
	— Не е ли достатъчно?
	— Предполагам, че да – съгласи се Роби, като погледна крадешком към Рийл.
	— И докато сме на тази тема, държа да отбележа, че не съм казала на никого – заяви бавно Клеър. – Това е причината да ви потърся.
	Роби и Рийл се напрегнаха.
	— Какво означава това? – попита Роби.
	— Означава, че двамата с Роджър сме по-близки, отколкото ви накарах да повярвате.
	— Били сте сгодени, щели сте да се жените. Това означава, че сте достатъчно близки – отвърна Рийл.
	Клеър извади кърпичка и избърса сълзите от очите си.
	— Роджър се върна, след като завърши колеж. И двамата бяхме на двайсет и няколко… животът беше пред нас. Искахме да се съберем отново… като двойка, имам предвид. Помоли ме да замина за Вашингтон с него. Обичах го, но не събрах сили да го направя. – Тя замълча и погледна първо Рийл, после Роби. – Но се разделихме съвсем приятелски.
	— Как по-точно – попита Рийл, като изучаваше изражението й. 
	Клеър въздъхна дълбоко.
	— Никога не съм говорила за това, но… какво пък толкова. В крайна сметка забременях.
	— Искаш да кажеш, че Пати… – започна Роби.
	Клеър кимна.
	— Да, тя е дъщеря на Роджър.
	— А той знае ли? – попита Рийл.
	Клеър поклати глава.
	— Когато Роджър се върна отново, вече бях омъжена. Шест месеца след последната ни среща минах под венчило. Когато той се върна, Пати беше на четири, но той не знаеше точната й възраст. Затова нямаше как да се досети, че тя не е плод на първия ми брак. А и аз никога не му казах… Не виждах смисъл.
	— Колко пъти си се омъжвала? – попита Роби.
	— Три. Рой Бендър беше първият. Дерик е син на Рой. А Рой винаги се е отнасял с Пати като със свое дете, макар да знаеше, че не е бащата. Той също не разбра, че Роджър е неин баща. След като Рой почина, се омъжих още два пъти, но го направих единствено от скука… И самота. И двата брака не изкараха дълго.
	— А Уолтън?
	— Роджър продължи да се връща тук. Но вече не говорехме за това как ще се съберем. Това време бе отминало, предполагам. И вече не правехме… секс. – Тя въздъхна. – Беше глупаво, знам. Роджър имаше право да знае, че е станал баща.
	— Може би ти си причината да се връща тук – изтъкна Роби.
	— Вероятно си прав. Мислех, че се връща, защото това е родният му дом. Но не беше особено щастлив в Гранд, особено след смъртта на родителите си. От друга страна обаче… кой знае колко време му остава. Може би трябваше да му кажа какво изпитвам, когато беше тук…
	— Надявам се да имаш възможност да му го кажеш – заяви настоятелно Рийл. – И може да останеш изненадана от това, което той ще ти отговори.
	Роби я погледна заинтригувано, но не каза нищо.
	— Но първо трябва да го намерите – изтъкна Клеър.
	— Можеш ли да се сетиш за нещо, което да ни помогне? – попита Роби.
	— От доста време ровя в мозъка си с надеждата да открия нещо, но така и не успявам. Вижте, наоколо има достатъчно опасни типове. Мисля, че Роджър може да се е натъкнал на нещо, те да са разбрали и…
	Гласът й заглъхна и тя отново избърса сълзите си с кърпичка.
	— Разговарях с един от хората на Долф – каза Роби. – Дерик каза ли ти за това?
	— Не. Той е професионалист и не разкрива нищо от полицейската си работа.
	— Този човек ми каза, че Долф може би е в бункера.
	Клеър изглеждаше объркана.
	— В силоза на Роарк?
	— Да.
	— Не мисля, че това е възможно. Съмнявам се, че Роарк го познава. А и какво ще търси Долф в силоза?
	— Ще се крие например – каза Рийл.
	— Че защо да се крие? – попита Клеър.
	— Не мога да навлизам в подробности – отвърна Рийл.
	Роби извади телефона си и показа на Клеър снимката на картата, която Рийл бе направила в хижата на Рандал.
	— Познаваш ли това място? – попита той.
	Клеър сложи очилата си, докато Роби увеличаваше изображението.
	— Ако се ориентирам правилно… бих казала, че това е на югоизток от тук. Виждате ли това име тук? То ме навежда на тази мисъл. Всъщност ходих там преди няколко години заедно с Роарк.
	— И какво правихте там? – попита Роби.
	— Той обмисляше покупката на втори ракетен силоз, но поради някаква причина сделката пропадна. Но силозът се намира именно там.
	Роби и Рийл се спогледаха.
	— Втори ракетен силоз! – възкликна той.
	— По дяволите, Роби! – каза Рийл. – Точно така! Ламбърт го спомена по време на вечерята у Клеър. Каза, че изпуснал още един силоз в района.
	— Да – потвърди Клеър. – Още един силоз за ракети „Атлас“. За него говоря.
	Роби се замисли.
	— Един от хората на Долф каза, че той е в бункера. А другият го застреля, преди да разкрие повече подробности. После стрелецът заяви, че Долф е в силоза, като имаше предвид силоза на Ламбърт.
	— Силоз или бункер! – каза Рийл. – Използват различни названия, защото става въпрос за различни места.
	— Вторият от хората на Долф застреля първия, за да му затвори устата. След което се опита да ме обърка, като каза, че Долф е в силоза.
	— Защо сделката се е провалила и Ламбърт не е успял да купи силоза? – обърна се Рийл към Клеър.
	— Не знам със сигурност, но предполагам, че някой друг е предложил повече пари.
	Роби и Рийл се спогледаха.
	— Някаква представа кой може да е това?
	Клеър поклати глава.
	— Роарк може би знае.
	— Непременно ще го попитаме – отвърна Роби.
	— Клеър – каза Рийл, – можеш ли да ни упътиш как да стигнем до втория силоз?
	— По-добре да ви го начертая.
	Клеър взе лист хартия от бюрото и химикалката, оставена до него, и надраска нещо като карта. Подаде я на Рийл и каза:
	— Това е всичко, което си спомням. Би трябвало да видите знак и да завиете. Мястото е сред същинска пустош и, предполагам, това е причината да го изберат.
	— За разлика от Ламбърт собственикът на този силоз все още не е започнал ремонт, който да го превърне в луксозен бункер, така ли? – попита Рийл.
	— Не съм чувала нищо подобно. Когато Роарк се захвана с неговия бункер, нае цяла армия работници, включително местни хора. Редовно идваха в Гранд да ядат и да пият, някои отседнаха в хотела, други в каравани, които Роарк докара и оборудва с дизелови генератори. Няма начин да скриеш толкова много работници. Нужни са огромни усилия да превърнеш ракетен силоз в място, за което хората ще плащат милиони.
	Рийл погледна упътванията и отбеляза:
	— Следователно, който и да е купил силоза, може да го е направил поради съвсем друга причина.
	— А може и да се опитва да намери финансиране – отвърна Клеър. – Знам, че Роарк изтегли доста кредити. Мина време, преди банките да проумеят, че проектът му има потенциал.
	— Възможно е – каза Рийл, която гледаше към Роби. 
	— Трябва да тръгвам – надигна се Клеър от стола си. – Реших, че в цялата тази суматоха трябва да приготвя вечеря за Дерик и Пати. Това е единственият начин да ги държа под око.
	След като Клеър Бендър си тръгна, Роби извади пистолета си. Рийл го погледна изненадано.
	— Смяташ да застреляш някого? – попита тя.
	С другата си ръка Роби измъкна листче хартия, онова с изображението на човек, вдигнал топка над главата си, което Синия им бе оставил.
	— Мисля, че Синия е бил съвсем буквален в своето послание – каза Роби.
	— Какво имаш предвид? – попита Рийл.
	— Оставил ни е всъщност две следи – обясни Роби. – И с двете се опитва да ни каже едно и също.
	Нави листчето на фунийка и го пъхна в дулото на пистолета.
	— Човек в силоз – обяви той и отново извади листчето. – Мисля си, че това не е спортист, който държи баскетболна топка, например. А човек, вдигнал света.
	— Като Атлас! – ахна Рийл. – Силоз за ракета „Атлас“. 
	— Точно така – отвърна Роби.
	 
	 
	 
	60.

	 
	Изчакаха да се мръкне, преди да потеглят към втория силоз. Телефонът на Рийл иззвъня. Търсеха ги от Управлението и Рийл включи на високоговорител.
	Мъжки глас каза:
	— Открихме някои неща за Скот Рандал, които могат да ви бъдат от полза. Баща му е натрупал огромно състояние от проучвания на нефтени находища, след което е загинал при домашен пожар заедно със съпругата си. Скот е бил единствено дете и е наследил всичко. Говорим за сто милиона, и то след данък наследство и прочие разходи.
	— Много удобен домашен пожар – подхвърли Рийл. – От това, което знам за Рандал, бих посъветвала полицията да проучи по-внимателно случая.
	— Синът обаче не може да се мери с бащата, поне що се отнася до делови умения. Дори бих казал, че е много далече от него. Сключил глупави сделки в сфери, от които нищо не разбира, изгубил много пари и се опитал да възстанови богатството си във Вегас, където станал професионален комарджия.
	— Не мисля, че шансовете му да успее са били много големи – отбеляза Роби.
	— Никак даже. Изгубил и малкото, което му останало. Напуснал Вегас без пукнат цент и без никакви перспективи.
	— Но Скот Рандал има собствен самолет, имение в Хемптънс и апартамент за милиони в луксозен бункер – отвърна Роби. – И това са само нещата, за които знаем. Определено не е човек, който няма и пукнат цент.
	— Плюс съпруга, която едва ли щеше да се омъжи за него, ако не разполагаше с достатъчно пари – добави Рийл.
	— Проучихме настоящото му финансово състояние и установихме, че неотдавна е получил крупна сума пари. Постъпленията обаче са дошли от кухи компании и офшорни сметки и трудно може да открием източника им.
	— Подозирате, че някои от тези компании перат пари за някой престъпен синдикат или са маша в ръцете на чуждо правителство? – предположи Рийл.
	— Възможно е. И още нещо, Скот Рандал се е отказал от американското си гражданство и е приел ирландско. Следователно правото му на престой в страната е ограничено, но от друга страна, това се отнася и за възможностите ни да проверим финансовите му трансакции. Плаща данъците си в Ирландия, освен ако не се налага да плати нещо тук.
	— Знаем, че притежава недвижими имоти в Щатите – каза Роби.
	— В това няма нищо незаконно – отвърна мъжът. – Но ако искаме да проучим по-подробно с какви средства разполага и какви данъци плаща, ще трябва да изчакаме информацията от Ирландия.
	— Нямаме време за това – каза Роби. – Още нещо. Има един стар силоз, използван някога за „Атлас“. Намира се в югоизточната част на Колорадо. Знаем за втори силоз, купен и реновиран от предприемач на име Роарк Ламбърт, който го е превърнал в луксозен бункер. Трябва да разберем кой е купил другия. Можете ли да откриете?
	— Покупките на стари ракетни силози би трябвало да са сравнително лесни за проследяване. Веднага се заемам с това. Ще ви звънна.
	— Благодаря.
	— Желая ви успех. Всички искаме Синия да се върне жив и здрав.
	— Разбрано – отвърна Рийл, затвори телефона и погледна Роби.
	— По всичко изглежда, че нашето богаташче е профукало наследството от татко, но сега отново е червиво с пари.
	— Смяташ ли, че той е купил втория ракетен силоз?
	— Разполагаме с картата от хижата, в която е отсядал. Както и с ботушите, които открих. Целите бяха в кал и мръсотия. И миришеха на някакъв химикал. Обзалагам се, че вторият силоз не е ремонтиран и не предлага особен лукс.
	— Към това трябва да добавим рисунката на Синия в дулото на пистолета му – каза Роби.
	— Всичко сочи към силоз. Смятахме, че става въпрос за Ламбърт, но явно трябва да насочим вниманието си към другия. Изглежда по-логично и решава проблема с Ламбърт и охранителите, които би трябвало да знаят за пленниците.
	— Какво ли може да прави Рандал там, след като не ремонтира шахтата?
	— Да държи пленници може би.
	— Но с каква цел? – попита Роби. – Предполагахме, че става въпрос за трафик на хора, но агент Сандърс твърди, че не е чувал за нищо подобно.
	— Затова трябва да отидем и да разберем.
	— Това може да се окаже бункерът, в който според онзи неонацист се е скрил Долф. Ако Рандал наистина е собственик на това място, може да е замесен и с Долф.
	Изминаха двайсетина минути, преди телефонът да звънне отново. Обаждаше се същият служител. Беше проверил продажбата на ракетния силоз, извършена от федералното правителство.
	— Сделката е сключена преди няколко години. Купувач е компания, базирана в Ямайка. Информацията за нея е твърде оскъдна. Името на Скот Рандал не фигурира върху нито един документ, но е възможно да използва фирмата, за да скрие участието си. Доста обичайна практика.
	— Имаме ли приблизителна дата кога финансовото състояние на Рандал е започнало да се подобрява? – попита Рийл. – Кога например си е купил самолета и прочие? Това би ни помогнало да определим по кое време отново му се е усмихнало финансовото щастие.
	— Рандал не притежава самолета. На лизинг е, макар че и така вноската е доста солена. Имението в Хемптънс е купено преди осемнайсет месеца. Луксозният апартамент, който споменахте, е купен преди около година.
	– Следователно се е сдобил с парите и имотите, след като е купил силоза – каза Роби. – Или по-точно, ако го е купил, тъй като не сме сигурни.
	— Освен това се е оженил преди година. Проверих и това. Съпругата му е бивш модел на бельо и се е ползвала с репутацията на човек, с когото се работи трудно.
	— Ама че изненада! – възкликна Рийл.
	— Следователно силозът може да се е превърнал в кокошка, която снася златни яйца – заключи Роби.
	— Доста голяма кокошка, която снася доста големи яйца – отбеляза служителят на Управлението. – Само имението в Хемптънс има ипотека за дванайсет милиона. Лизингът на самолета прибавя още няколко милиона. Човек трябва да разполага със сериозни финансови ресурси, за да убеди банката и лизинговата компания да сключат подобни сделки.
	— Освен това е платил на Ламбърт четири милиона за луксозния апартамент – изтъкна Рийл. – Аз обаче смятам, че най-скъпата покупка е жена му. Както и да е, колко е струвал онзи силоз?
	— Осемстотин хиляди.
	— Два пъти повече, отколкото е платил Ламбърт – отбеляза Рийл.
	— Това са доста пари за съоръжение, което не е нищо повече от дупка в земята. Тя не може да бъде използвана за нищо, освен ако в нея не се изсипят много милиони – каза Роби. – Малко хора биха се решили на подобна сделка.
	— Така е – съгласи се мъжът. – Но някой много е искал точно това място. Прегледах останалите сделки, сключени в Средния запад, и ще кажа, че това е една от най-високите цени.
	— Ще трябва да разберем каква е причината – каза мрачно Рийл, след като изключи телефона.
	— Но първо ще разузнаем и ще преценим каква е охраната – каза Роби.
	— Ако този силоз има същата блиндирана врата като бункера на Ламбърт, не виждам как ще проникнем вътре.
	— Може би, ако проявим достатъчно търпение, някой ще ни пусне в него.
	Тя поклати глава.
	— Не ми се вярва да извадим чак такъв късмет.
	— Не мисля, че късметът има нещо общо.
	— Убедена съм, че в този случай има.
	— Тогава ще трябва да си го подсигурим.
	 
	 
	 
	61.

	 
	Едва ли можеше да има по-голям контраст между втория силоз и онзи, който Ламбърт бе преустроил в луксозен комплекс.
	Роби и Рийл видяха само стара телена ограда, но не и охранители. Пътят към силоза бе застлан с чакъл и зле поддържан. От оградата не можеха дори да зърнат входа на шахтата.
	Нямаше и следа от човешко присъствие. 
	— Възможно ли е прахта и калта, които си видяла по онези ботуши, да са от този чакъл? – попита Роби.
	— Да се приближим още малко – каза Рийл.
	Изминаха известно разстояние, след което тя слезе от колата с парчето плат; което бе използвала, за да вземе проба от ботушите. Рийл коленичи и прокара чистия му край по чакъла. Върна се в колата и използва светлината на мобилния си телефон, за да сравни двете следи.
	— И двете са каменисти, но не мисля, че са от едно и също място, Роби. – Тя подуши новата проба и каза: – И не мирише на химикал.
	— Къде тук може да има камениста повърхност, която да мирише на химикали?
	— Нямам представа. Да оставим колата зад онези дървета и да огледаме.
	Двамата скриха джипа и се прехвърлиха през телената ограда. Не видяха никаква светлина, не чуха никакъв звук. Продължиха напред, приведени ниско.
	— Защо ще плащаш осемстотин хиляди за място, с което не правиш нищо? – зачуди се Роби.
	— При положение, че Ламбърт е платил два пъти по-малко и е превърнал своя силоз в златна мина – добави Рийл.
	Движеха се успоредно на каменистия път. След около четиристотин метра преодоляха малък хълм и…
	— Блиндирана врата – прошепна Рийл.
	Роби спря и кимна. Извади уреда за нощно виждане и огледа внимателно мястото пред тях.
	— Не мисля, че тук е минавала кола или камион.
	— Но защо изобщо го е купил? – попита Рийл. – За да го ремонтира, трябва да влезе вътре.
	— Което ще остави достатъчно следи от човешка дейност.
	— Може да има друг вход.
	Роби я изгледа изненадан.
	— Друг вход в ракетен силоз? Струва ми се неоправдано от тактическа гледна точка.
	— Не съм казвала, че винаги е бил тук. Може купувачът да е пробил друг вход – отвърна Рийл.
	Роби извади телефона си.
	— Какво правиш? – попита тя.
	— Опитвам се да намеря друг вход.
	Роби звънна в Управлението и предаде молбата си. Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Роби изслуша информацията, зададе няколко въпроса и затвори. После се обърна към Рийл и каза:
	— Да вървим да намерим Синия.
	 
	 
	 
	62.

	 
	— Изоставена каменна кариера? – възкликна Рийл. – Не знаех, че тук добиват камъни.
	Двамата с Роби бяха приклекнали в мрака и оглеждаха кариерата, разположена западно от бившия ракетен силоз, притежаван вероятно от Скот Рандал. Рийл бе метнала на едното си рамо снайперската си пушка, а на другото – малка раница.
	— Скалистите планини не са толкова далече – отвърна Роби. – И макар районът да е равнинен като цяло, има и доста възвишения. Преди да стигнем до тук, преминахме през един рид. Следователно тук би трябвало да има достатъчно камъни. Тази кариера е доста дълбока, но до нея води по-широк път. Да вървим.
	Спуснаха се до горния край на кариерата и се огледаха.
	— Доста табели „Преминаването забранено“ – отбеляза Роби.
	— Не че някой ще иска да дойде тук.
	— Което прави мястото идеално за всякаква незаконна дейност.
	— Откъде да сме сигурни, че сме дошли на правилното място? – попита Рийл.
	Вместо отговор Роби спря, прокара длан по скалистата повърхност и я помириса. После вдигна ръката си към Рийл.
	— Същият мирис – призна тя. – Сигурно е от химикалите, които са използвали в кариерата.
	— Погледни си обувките – каза той и ги освети с фенерчето си.
	— Същият прахоляк, който видях по ботушите в хижата на Рандал.
	Роби кимна и се изправи.
	— Това означава, че онези типове са идвали тук. Управлението насочи насам един от своите сателити, след като има споменах за мириса на химикали и им обясних каква точно прах полепва по обувките. Колегите стегнаха до извода, че това е единственото място в района, което отговаря на критериите.
	— Но не успяха да открият вход?
	— Не, вероятно е добре замаскиран, нали това е идеята?
	— Какво биха правили тук?
	— Нямам представа, но смятам да разбера.
	Роби извади пистолета си и тръгна напред, като осветяваше пътя си с фенерчето. Рийл зае десния му фланг. Цареше непрогледен мрак заради ниските облаци, които закриваха напълно луната, навлязла в последната си четвърт.
	Изминаха петдесетина метра, когато фенерчето на Роби освети нещо.
	— Оттук са минавали коли – каза той и посочи плитките коловози в пръстта.
	— В такъв случай са отивали в онази посока – каза Рийл.
	Проследиха коловозите и подминаха малка горичка.
	— Роби, някой е разчистил терена, за да прокара този път.
	Той кимна и се огледа.
	— Съмнявам се, че това би се забелязало, защото никой няма причина да идва до тук.
	Изминаха още стотина метра и горичката остана зад тях. Тогава спряха и коленичиха. Роби извади уреда за нощно виждане и се огледа. След няколко секунди възкликна:
	— По дяволите!
	— Какво има?
	Той посочи в мрака.
	— На трийсетина метра по-надолу има скалист склон. И в него има врата.
	— Дай да погледна.
	Той й подаде уреда и тя видя същото, което и той бе забелязал преди малко.
	— Това е другият край на онзи хребет, който изкачихме – обясни Роби. – По-голямата част от терена е равнинна, но има и възвишения. – Освети коловозите в пръстта и добави: – Следите от автомобили минават оттук.
	— Добре – отвърна Рийл, – ако се ориентирам правилно, хребетът опира в източния край на ракетния силоз.
	— Мисля, че си права.
	— Тази врата вероятно се охранява, Роби. И евентуално се наблюдава.
	— Може вече да са ни видели – каза той.
	— Да се промъкнем тихо или да атакуваме фронтално?
	— Не обичам фронталните атаки – отвърна категорично Роби.
	— Нито пък аз. Предпочитам да събера повече разузнавателни данни, преди да предприема каквото и да било.
	— Откъде ще ги получим? Освен ако спътникът на Управлението не е в състояние да вижда през скали?
	— Ами Дерик Бендър? – попита Рийл.
	— Смяташ, че той знае нещо за това?
	— Ако знае за вратата, може да знае и какво става там. Но не мисля, че е замесен. Беше искрено разстроен от случилото се с Малой. И изглеждаше изненадан, когато научи за убийствата на Холи и Люк.
	— Но как може да ни помогне? – попита Роби.
	— Ще разполагаме с още едно оръжие и с тежестта на закона.
	— Тежестта на закона не означава много по тия места.
	— Бендър може да ни даде допълнителна информация. Например каква е връзката между тази врата и ракетния силоз.
	Роби се замисли продължително. Накрая каза: 
	— Но само той. Не ни трябва щатската полиция. Защото те или ще прецакат нещата, или всички ще загинем.
	— Реакцията им до момента трудно може да се нарече адекватна. Докато пристигнат тук, ще дойде време да се пенсионираме. Искаш ли да му позвъниш?
	— Не, ти го направи – отвърна Роби.
	— Защо аз?
	— Теб те харесва повече.
	— Добре, но да знаеш, че не съм спала с него.
	 
	 
	 
	63.

	 
	Трябваше да отдадат дължимото на Бендър и да признаят, че той не зададе излишни въпроси, когато Рийл позвъни на мобилния му телефон. След като му съобщи точното им местоположение, заместник-шерифът заяви, че тръгва веднага.
	Роби продължи да наблюдава вратата с помощта на уреда за нощно виждане, докато Рийл се върна по черния път, за да изчака появата на Бендър. Час по-късно Роби чу, че някой идва. Когато Рийл и Бендър се появиха зад завоя и той ги видя в цял ръст, отпусна леко ръката, която до този момент стискаше здраво пистолета. Изправи се, за да могат двамата да го видят, и тогава забеляза, че Бендър е въоръжен не само с пистолет, но и с пушка.
	— Какво смятате, че става тук? – попита заместник-шерифът, когато двамата с Рийл дойдоха при Роби.
	— Ти ни кажи. Кой е собственик на кариерата?
	Бендър се огледа.
	— Едно време е принадлежала на компания от Небраска, но после камъните са свършили и…
	— Следователно никой не работи тук от години? – попита Рийл.
	Бендър поклати глава.
	— Най-вероятно от десетилетия.
	— Кариерата граничи с парцела, на който е разположен вторият ракетен силоз. Втори силоз! – подчерта Роби. – Защо не ни каза за него? Знаеше ли за съществуването му?
	— Да, повечето местни знаят за него. Но не смятах, че има някаква връзка. Това е поредният изоставен държавен имот.
	— Защо някой ще купува този силоз? – попита Роби. – И ще плати два пъти повече, отколкото Ламбърт е дал за неговия?
	— Нямам представа – призна Бендър. – Дори не знаех, че някой го е купил. Но защо се интересувате от него?
	— На стотина метра от тук в скалата има врата. Виждаш ли къде пътят се вие между дърветата?
	— Целият терен наоколо е прорязан от такива пътища. Прокарали са ги още когато са добивали камъни. И знам вратата, за която говорите.
	— Така ли? – попита Рийл.
	Бендър кимна.
	— Когато бях малък, често идвахме тук с момчетата. Не бяхме толкова глупави, че да се гмуркаме във водата, която се е събрала на дъното на кариерата. Там е пълно с всякакви боклуци… би било чисто самоубийство. Но идвахме тук с колелата.
	— А вратата? – настоя Рийл.
	— Там има само един стар склад.
	— Влизал си в него, така ли? – попита Рийл.
	— Да, като дете.
	— Какво имаше вътре?
	Боклуци. Празни сандъци, счупени инструменти…
	— И как влизахте?
	— На вратата имаше само ръждясал катинар. Използвахме лост от онези, наречени кози крак, за да отворим.
	Роби му подаде уреда за нощно виждане.
	— Да вървим. Мисля, че някой може да се е погрижил за вратата – рече той и ги поведе по пътя.
	Прекосиха горичката и спряха на трийсет метра от вратата.
	— Разгледай я хубаво и ми кажи какво се е променило в сравнение с твоето детство.
	Бендър си сложи уреда за нощно виждане и Роби го включи.
	— Е?
	— Вратата е метална. Навремето имаше дървена. А и ключалката изглежда много нова.
	— И доста солидна – отбеляза Роби. – Ключалката ми е позната, защото Бюрото използва същите за своите сгради. Те не могат да бъдат изкъртени с кози крак или пръчка динамит.
	— Какво означава това?
	— Означава, че предназначението на склада се е променило – обади се Рийл.
	— Нищо не знам за това. Мястото е изоставено от години. Вече никой не идва тук. Когато бях малък, възрастните говореха, че е заразено… Нали се сещате, радиацията. Чак след като Роарк построи своя бункер, мнението на хората започна да се променя. Но пък всички знаеха, че той е похарчил цяло състояние, за да почисти терена.
	— Възможно ли е някой да е свързал втория силоз с помещението зад тази врата? – попита Роби.
	Бендър разтри брадичката си, докато размишляваше върху въпроса.
	— Като се замисля… сещам се, че Роарк и майка ми обсъждаха този силоз. Той казваше, че го предпочита пред онзи, който е купил.
	— Защо? – попита Рийл.
	— На първо място, заради по-голямата площ. Твърдеше, че под земята има повече пространство и може да продаде повече апартаменти.
	— По-голямото пространство вероятно означава, че силозът стига чак до хребета.
	— Или, Роби, силозът прониква под хребета – предположи Рийл.
	— Знаете ли, това е напълно възможно – каза Бендър. – Добре си спомням онзи склад, в който ходехме като деца. Простираше се доста навътре, но никога не ходехме до края. Нямаше осветление и ни се струваше прекалено страшно.
	— Следователно с малко усилия може да бъде прокопан тунел, който да свърже кариерата и силоза – заяви Роби.
	— С каква цел? – зачуди се Бендър. – Ако си купил ракетния силоз, можеш да използваш неговия вход. Защо да си правиш труда да копаеш тунел до тук?
	— Теренът около силоза е прекалено открит. Ще прокопаеш тунел, ако не искаш никой да знае, че влизаш в него. Ще минеш оттук и никой няма да види нищо.
	— Но защо цялата тази потайност? – попита Бендър.
	— Ако водиш пленници тук – отвърна Рийл, – няма да искаш никой да разбере.
	— Чакайте малко, смятате, че държат пленниците в ракетния силоз?
	— Това би обяснило рисунката, която Уолтън е оставил в цевта на пистолета си – каза Роби. – Очевидно е искал да привлече вниманието ни към нея.
	— Но, Роби, той е поискал да разгледа силоза на Ламбърт, а не този – възрази Рийл.
	— Може да не е знаел къде точно ги държат. Но ако пленниците са в силоза на Ламбърт, това ще доведе до твърде интензивен трафик от влизащи и излизащи. И опазването им в тайна става нереалистично. Тук обаче ситуацията е съвсем различна.
	— Напълно възможно е да са довели тук и останалите изчезнали – добави Рийл.
	Бендър погледна към вратата и попита:
	— Какво ще правим? Ще вземем заповед за обиск и ще претърсим всичко?
	Роби поклати глава.
	— Това ще отнеме прекалено много време, ще се разчуе какво планираме и някой ще премести пленниците другаде. А и, честно казано, не смятам, че разполагаме с достатъчно улики, за да убедим някой съдия да ни даде заповед за обиск. Какво мислиш, Бендър? 
	Заместник-шерифът се поколеба.
	— От опит съм установил, че местните съдии не си падат по Четвъртата поправка. Предпочитат да помагат на хората да се опазват от излишни обиски. По пътя насам видях доста табели „Преминаването забранено“. Формално погледнато, ние навлизаме незаконно в частна собственост…
	— Това отговаря на въпроса ни – отвърна Рийл.
	— Можете ли да отворите онази врата? – попита Бендър.
	Роби погледна Рийл. Тя потупа сака, който бе взела от джипа, и каза:
	— Нося инструменти, които ще ни помогнат да решим проблема. Въпросът е дали сме готови за онова, което може да открием от другата страна на вратата.
	— Налага се – отвърна Роби. – Защото единственият друг вход е през онази блиндирана врата, а не мисля, че в сака ти има нещо, което да ни помогне да се справим с нея.
	Тя го погледна.
	— Нали каза, че не обичаш фронталните атаки?
	— Опасявам се, че времето на Синия изтича.
	— На кого? – попита Бендър.
	— Няма значение – отвърна Рийл.
	Той протегна ръка, за да вземе раницата, и добави:
	— Има хора, за които си заслужава да умреш.
	Роби и Рийл впериха погледи един в друг, след което тя извърна глава и му подаде раницата.
	— Фронтална атака, значи – изрече примирено Рийл.
	 
	 
	 
	64.

	 
	Роби вървеше в средата, а Бендър от дясната му страна.
	Рийл прикриваше и двамата със снайперската си пушка, докато всички заедно приближаваха вратата.
	Роби коленичи пред ключалката и извади малък несесер. Взе от него флакон, допря края му в патрона и натисна. Течността от флакона изпълни патрона. Роби пъхна единия край на фитил в ключалката и пусна другия на земята. Запали клечка кибрит, поднесе я към фитила и отстъпи назад, докато пламъкът пълзеше нагоре. Когато той достигна ключалката, пламна бяла светлина и се разнесе остра миризма.
	Роби пристъпи напред, изчака около минута и като внимаваше да не докосва бравата, вкара някакъв инструмент в патрона и го завъртя надясно. Вратата се отвори с лекота.
	Бендър се присъедини към него.
	— Какво беше това?
	— Смес от магнезий и други елементи. Развива висока температура при горене, над две хиляди и петстотин градуса, и разтапя вътрешния механизъм на ключалката.
	— По дяволите! С какви ли още трикове разполагате!
	— Тази вечер може да ни потрябват.
	Роби отвори вратата докрай и освети пространството пред себе си. През цялото време пистолетът му оставаше насочен напред.
	Бендър последва примера му.
	Рийл се движеше на няколко метра зад тях, а пушката й описваше полукръгове наляво и надясно.
	Роби и Бендър влязоха в помещението и се огледаха. Бендър бе извадил мощен фенер и го насочваше във всички посоки. Видяха само стари сандъци, касетки и ръждясали инструменти.
	— Беше същото и когато идвах като дете – каза Бендър. – Сигурни ли сте, че вървим по вярна следа? 
	— Нарочно са го съхранили в същия вид. Така всеки, който прояви достатъчно смелост да разбие онази ключалка, ще се убеди, че нищо не се е променило. Но няма как да скрият новата врата и солидната брава. Никой не би си направил толкова труд, за да опази тези вехтории.
	— Насам – подкани ги Бендър. – Складът продължава в тази посока.
	Тръгнаха по дълъг тунел. За разлика от предното помещение в него нямаше никакви боклуци. Каменните стени бяха изгладени от онзи, който бе пробил тунела.
	— В дъното има още една врата – обяви Рийл.
	Те ускориха крачка и се озоваха пред нея след десетина секунди.
	— Магнитни ключалки – обяви Роби, след като разгледа вратата. – Не виждам камери за наблюдение. Нямам представа защо не са ги поставили. Ако аз си направя труда да пробия този тунел, непременно ще го наблюдавам, за да се уверя, че никой не влиза тук.
	Бендър се огледа и прошепна:
	— Смяташ ли, че може да използват нещо друго? Инфрачервени лъчи например? Може да сме задействали аларма.
	— Възможно е – призна Роби. – Което означава, че вече са известени за присъствието ни. Да вървим напред.
	— Използвай магнезия – обади се Рийл. – Върши добра работа.
	Роби извади флакона, кибрита и ново парче фитил. Повтори същата процедура и отстъпи назад, докато пламъкът пълзеше към ключалката. Секунди по-късно се появи ослепителен пламък, последван от облаче бял дим. Роби използва същия инструмент, за да отвори вратата. Озоваха се пред нов потънал в мрак тунел.
	— Води право към ракетния силоз – отбеляза Роби.
	— Смяташ, че складът и шахтата са свързани? – попита Бендър.
	— Обзалагам се – отвърна Роби и погледна към Рийл. – Оттук нататък става опасно.
	— Предполагам – кимна тя.
	Тримата продължиха напред. Тунелът се стесни значително, което ги принуди да минат в колона по един.
	— Отваряй си очите на четири – прошепна Роби на Бендър.
	Излишно бе да казва това на Рийл. Бендър кимна и стисна пистолета си още по-здраво.
	Изминаха около четиристотин метра според преценката на Роби и се озоваха пред още една врата.
	— По дяволите! – промърмори той.
	Този път нямаше обикновена ключалка, а електронен панел.
	— Четец на биометрични данни – обяви Рийл. – Като онзи, който Ламбърт е поставил на своя силоз.
	Рийл се приближи и го огледа.
	— Този път магнезият няма да ни помогне – каза тя.
	— Не, няма. – Роби опита вратата. – Много солиден метал. Предполагам, че дебелината му е девет-десет сантиметра. Пантите са стоманени, рамката е вградена направо в скалата. Ще ни трябва гранатомет само за да я одраскаме.
	— Имаме един в джипа – отвърна Рийл.
	Тя погледна към Бендър, който я зяпаше смаяно, но с насочен напред пистолет.
	— Не! – изкрещя Рийл, когато видя червената точка до него.
	Хвърли се към Бендър, но прекалено късно. Куршумът се заби в тила на заместник-шерифа и остана там. Бендър се олюля за секунда-две, преди да политне напред, да падне по лице и да изпусне пистолета.
	Вратата, която се канеха да разбият, се отвори и към Роби и Рийл се насочиха десет дула. Заля ги ослепителна светлина.
	Зад въоръжените мъже се показа Долф. Приглади куртката си и заяви:
	— Мисля, че сега е моментът да свалите оръжията. Освен ако не искате да ви застреляме още тук.
	Роби и Рийл оставиха оръжията си на земята.
	Зад тях отекнаха стъпки. От мрака изникна неясен силует. Скоро той придоби по-плътна и по-ясна форма, успяха да го познаят едва когато използва фенерче, за да освети лицето си. В другата си ръка държеше пушка с лазерен мерник. Червената точка, която Рийл бе видяла, бе дошла именно от него. Рийл ахна изумено.
	— Току-що уби брат си!
	Пати Бендър погледна трупа на пода и отвърна:
	— Полубрат ми е. Така че не се брои, не смяташ ли?
	 
	 
	 
	65.

	 
	Въздухът бе застоял и топъл, с наситен мирис на химикали, който проникваше навсякъде. Роби и Рийл седяха в малка стаичка с бетонни стени и стоманена решетка вместо врата. Бяха взели оръжията и телефоните им, след което ги бяха съблекли по бельо, обискирали и оковали.
	— Съжалявам, Роби.
	Той я погледна.
	— За какво?
	— Не подсигурих ариергарда.
	— Не мисля, че би имало значение предвид обстоятелството, че към авангарда ни бяха насочени една дузина дула. Ако някой носи вина, това съм аз. Реших да атакуваме фронтално и сгреших.
	— Нямаше голям избор.
	— Човек винаги има избор. Аз просто взех грешното решение. И сега Бендър е мъртъв.
	— Не съм допускала, че Пати е замесена.
	— Аз също. Но сега започва да ми се струва логично.
	— Защо?
	Преди Роби да успее да отговори, на прага се появи Долф. Роби го погледна.
	— Е, има справедливост, дори за хора като мен – каза Долф. – И преди бяхте мои пленници, и сега пак ви хванах. Този път резултатът ще бъде съвсем различен. Апостолите няма да ви помогнат.
	— Каква игра играеш, Долф? – попита Рийл. – Криеш се в изоставен ракетен силоз? Страхуваш се да излезеш на повърхността и да се биеш като мъж? Допада ти ролята на страхлив нацист?
	Долф присви устни.
	— Не мисля, че схващате огромното значение на това, което става тук.
	— Просвети ни тогава – обади се Роби.
	— Ей сега се връщам – отвърна Долф. – Изчакайте ме тук – добави той с подигравателна усмивка.
	Няколко минути по-късно пред вратата на килията им се появи мъж, когото и двамата не познаваха. Беше трийсетинагодишен, слаб, с гъста буйна коса.
	— Кой си ти, по дяволите? – попита Рийл.
	— Казвам се Артър Фицсимънс. – Когато заговори обаче, мигом познаха гласа му. – Но може би ме знаете като Долф.
	Роби и Рийл останаха смаяни.
	— Божеее, колко добре се чувствам така – каза Фицсимънс и прокара ръка през косата си. – Тези латексови маски са толкова неудобни за носене! Ами онзи костюм с подплънки, който ме прави ужасно дебел! Изпотявам се от него дори когато е студено. Разбирам как се чувстват актьорите.
	— Защо ти е нужна тази фалшива самоличност? – попита Рийл.
	Фицсимънс извади мокра кърпичка от джоба си, за да почисти парче силикон, полепнало по лицето му.
	— Защото не искам никой да знае кой съм всъщност. Ако нещо се обърка, полицията ще хукне да търси петдесетгодишен дебелак на име Долф. А аз всъщност имам докторат по химия от Калифорнийския технологичен институт. И изобщо не съм нацист. Дори бих казал, че нямам нищо общо с нацизма. Прабаба ми е била ортодоксална еврейка, която означава, че баба ми и майка ми са еврейки, а това прави евреин и мен. Макар че майка ми е спряла да ходи в синагогата, след като се омъжила за баща ми. Той не приемаше юдаизма и ме възпита в католическата вяра.
	— Не си ли чувал, че една от Божиите заповеди гласи: „Не убивай”? – не се стърпя Рийл.
	— Защо е този неонацистки маскарад? – попита Роби.
	— Предоставя ми отлично прикритие за това, което правим тук.
	— Убивате хора? – предположи Рийл.
	Фицсимънс се усмихна неловко.
	— Трябва да призная, че това вдига нивата на адреналина. Уверявам ви, че нищо друго не е в състояние да предизвика подобно усещане.
	— Ти уби Холи съвсем хладнокръвно! – каза Роби.
	— Вие ме принудихте. Разбира се, не очаквах да избягате. Изкарахте ми ангелите. Затова се спотаих тук.
	— Как стигна до тях? – попита Рийл. – Те се бяха качили на автобуса за Денвър, откъдето щяха да продължат за Калифорния.
	— Така и не стигнаха до автобуса. Проследихме ги до автогарата с помощта на телефона на Люк. Беше го изхвърлил, разбира се, но на самата автогара. Тъкмо са щели да се качат на автобуса, когато моите хора се появили. Разбира се, Люк и Холи не им създали никакви проблеми, защото моите момчета ги заплашили, че ще избият всички пътници в автогарата.
	— Копеле мръсно! – възкликна Рийл.
	Фицсимънс се поклони театрално.
	— Ще го приема като комплимент. Не можех да ги пусна, не разбирате ли?
	— Ами Бевърли? – попита Роби. – И нея ли не можеше да пуснеш?
	— Тя беше глупачка. Знаехме, че живее с Ламар. Щяхме да я пипнем с останалите, но тя се оказа по-умна от приятеля си. Научи някои неща благодарение на работата си в онова казино. Събра две и две и се опита да ни шантажира. Платихме й. Сигурно сте забелязали в каква съборетина живееше, но каква хубава кола караше. Но очевидно тя не й стигаше. Затова се отървахме от нея.
	— Предполагам, че ти си се престорил на Роджър Уолтън и си платил на Зики Донован да ни подплаши – каза Рийл.
	— Трябваше да платя на него и на малоумния му племенник да изпратят два куршума в главите ви, а не в предното стъкло на колата ви. Но не мога да върна времето назад.
	— Какво всъщност става тук? – попита Роби. – За какво е всичко това?
	Фицсимънс впери поглед в него.
	— Нещо против да ви покажа?
	Няколко минути по-късно, облечени в жълти гащеризони, но с белезници на ръцете, Роби и Рийл излязоха от килията и тръгнаха по дълъг коридор, където ги очакваше количка за голф. Качиха се в нея, придружавани от трима пазачи. Фицсимънс седна зад волана.
	— Ламбърт също използва количка за голф, за да обикаля своя силоз – отбеляза Роби.
	— Знам, от него взех идеята – призна Фицсимънс.
	— И Ламбърт ли е замесен? – попита Рийл.
	— Не, разбира се. Той е законопослушен гражданин, което означава, че е напълно безполезен за мен. Освен това е алкохолик. Който много пие, много приказва.
	Фицсимънс подкара количката по дългия тунел осветен с едва мъждукащи лампи, явно захранвани от акумулаторни батерии. След десет минути Фицсимънс спря и всички слязоха.
	Той отключи една врата с биометричен четец, подобен на онзи, на който Роби и Рийл се бяха натъкнали, преди Бендър да загине. Веднага щом минаха през нея, Роби и Рийл премигнаха, за да се приспособят към силната светлина.
	Помещението бе просторно, с множество метални работни маси и сложно автоматизирано оборудване, подредено в стройни редици. Имаше и конвейер с гумена лента, по която се движеха кашони и пластмасови табли. Цареше безупречна чистота. Плочките на пода блестяха като огледало. Въздухът също бе чист, нямаше и следа от мирис на химикали, а температурата бе приятна.
	Роби преброи двайсет работници със сини престилки и очила, маски на устата и латексови ръкавици. Това очевидно бе някаква производствена линия.
	Рийл се оказа по-наблюдателна.
	— Произвеждате наркотици – отбеляза тя.
	Фицсимънс я погледна и се усмихна окуражително.
	— Точно това правим, и то в промишлени мащаби, бих казал.
	— Какви наркотици? – попита Роби.
	Вместо отговор Фицсимънс отиде до една маса и взе две пластмасови шишенца и един малък найлонов плик. Върна се и ги показа на Роби и Рийл.
	— Разполагаме с богата продуктова гама. И ние като „Епъл“ се стремим да предложим голямо разнообразие на клиентите. – Вдигна едно от шишенцата и каза. Оксикодон с отлично качество, все едно произведено от реномирана фармацевтична компания. – Посочи друго шишенце. – Фентанил. Много мощна субстанция. Пликчето съдържа метамфетамини, чието качество е на светлинни години от онова, което предлага улицата. Затова очакваме да ни плащат по-висока цена. – Фицсимънс описа полукръг с ръката си. – Разполагаме с четири подобни лаборатории, оборудвани на различни места в силоза. Както и с жилища и всичко необходимо за служителите.
	— И как един химик от Калифорнийския технологичен институт е стигнал дотук? – попита Роби.
	Фицсимънс изглеждаше смутен.
	— Трябва да призная, че бях голям почитател на онзи сериал… „В обувките на Сатаната“. И си казах, защо не? Притежавам достатъчно знания и умения. На предишната си работа получавах жалки подаяния. Защо да не потърся някоя златна мина? Започнах да работя със замах.
	— Как успя да постигнеш всичко това, без никой да забележи, че си обсебил и силоза, и кариерата? – попита Рийл.
	— О, ние не работим с мащабите на Роарк Ламбърт. Не строим луксозни апартаменти. Използвахме тунела от кариерата, за да вкараме необходимите суровини и оборудване. Направихме го нощем. От нас не се изискваше кой знае колко. Момчетата от инженерните войски бяха навлезли доста навътре в скалата, за да разширят използваемото пространство. За нас оставаше да пробием още малко и да се свържем с кариерата – обясни Фицсимънс.
	Погледът му обхвана работниците в сини престилки. Роби забеляза, че някои от тях бяха вдигнали глави, когато двамата с Рийл влязоха. Виждаха се и въоръжени пазачи.
	Фицсимънс проследи погледа му.
	— Отнасяме се изключително сериозно към въпросите на сигурността – каза той.
	— Виждам – отвърна Роби.
	— Освен това приложихме добри управленски, производствени и дистрибуторски практики, които пренесохме от легалния към нелегалния пазар на дрога. Навън се продават такива боклуци. Могат да те убият като нищо. Например хероин, примесен с карфентанил. Неслучайно го наричат „слонска упойка“. Той е смъртоносен, ако го пушиш или дори дишаш. Можеш да се разболееш дори само ако го докоснеш. Има и една гадост наречена „сивата смърт“, смесица от хероин, фентанил, карфентанил и прочие синтетични опиоиди, която може да те убие с една-единствена доза. Разните му идиоти все се опитват да забъркат смеси на основата на фентанил, за да се надрусат колкото се може по-здраво, но не знаят какво правят и само тровят хората. Кой бизнес може да оцелее, като убива своите клиенти?
	— Попитай цигарените компании – предложи Рийл.
	— Както и да е, интернет е пълен със сайтове, които продават дрога. Имаше един, наречен „Пътят на коприната“, спомняте ли си го? Затвориха го преди години, но той беше дребна работа в сравнение с нас. В момента има стотици сайтове, които развиват несравнимо по-голям бизнес и търгуват само със синтетични наркотици. Южноамериканските картели се опитват да наваксат изоставането, но въпреки това по-голямата част от тази дрога се произвежда в Китай, товари се на кораби в Хонконг и дори се изпраща по пощата в САЩ.
	— По пощата? – не повярва Роби.
	Фицсимънс се усмихна.
	— Хероинът, кокаинът и хапчетата са прекалено обемисти. И лесни за проследяване. А фентанилът? В един пощенски плик можеш да изпратиш достатъчно количество, за да дрогираш сто хиляди души. Две люспички от това нещо убиват възрастен човек. Лошото е, че федералните следят както интернет, така и пощите, по пък проверяват предимно доставките от чужбина. Това е голямо предимство за нас, местните производители. Произведено в Америка, нали така? Хората искат нови работни места. Точно това правим ние.
	— Не мисля, че имат предвид точно вас – изтъкна Рийл.
	Фицсимънс сви рамене.
	— Нашите синтетични продукти дават на хората онова, което те искат. И са по-безопасни от уличната дрога. Произвеждат се по първокласна технология. Съоръженията ни тук следват производствените стандарти на големите фармацевтични компании. Разполагаме с чисти помещения, в които извършваме най-деликатните операции. Изпълняваме и индивидуални поръчки по желание на клиента. Дори обмисляме използването на дронове за доставка на част от продукцията. Учим се от „Амазон“. Някои ги използват, за да вкарват наркотици в американските затвори.
	— И все пак това е незаконно – каза Рийл.
	— Запознат съм с всички доводи „за“ и „против“ – отвърна с усмивка Фицсимънс и върна шишенцата и найлоновия плик на мястото, от което ги бе взел. – Но хората ще продължат да използват наркотици, независимо какво казва законът, не смятате ли? Затова ние им предлагаме чист, безопасен продукт, който да удовлетвори техните нужди и да им достави удоволствие. И не става въпрос само за наркотици. Оксикодонът например е болкоуспокоително. Знаете ли за колко го продават в аптеките? Цената, която искат фармацевтичните компании, е направо безобразна. А ние го правим достъпен за масите. Мисля, че това е добре за обществото.
	— Подхранването на неговите зависимости? – попита Роби.
	— Е, можем да спорим цял ден – отвърна дружелюбно Фицсимънс.
	— За какви обороти става въпрос? – поинтересува се Рийл.
	— Миналата година беше най-добрата ни досега, но мисля, че ще я надминем. Говорим за деветцифрени суми – обясни Фицсимънс. – Кой знае, някой ден може да направим и един милиард. Говорим за бизнес, при който маржът на печалбата е около седемдесет процента.
	— Но това е заради ниските разходи за труд, нали? – попита Роби. – Имам предвид, че не плащате заплати на всички тези хора.
	Той кимна към работниците в сини престилки.
	— Е, налага се да им осигуряваме храна и подслон, макар и временно.
	— Тоест не са постоянни работници? – уточни Рийл.
	— Нищо не е постоянно. Освен смъртта.
	— Много философско наблюдение.
	Фицсимънс се усмихна.
	— В колежа учих и философия. Така балансирах онази половина от моя мозък, която е ориентирана към науката.
	— Какво общо има Скот Рандал с този „бизнес“?
	— Той носи определени ползи. И получава солиден дял от печалбата, плюс някои привилегии. Само толкова мога да кажа.
	— А Пати Бендър?
	Фицсимънс се усмихна отново.
	— Тя е свободен дух. Запознахме се, когато дойде в Калифорния за няколко месеца. Доста си допаднахме. Установихме, че амбициите ни се допълват. Споделих плановете си с нея и тя отвърна, че може да ми помогне. Всъщност цялата операция беше нейна идея. Тя знаеше за този ракетен силоз. И установи връзка със Скот Рандал. Беше работила за него като планински водач. Аз само предоставих научните познания. Появих се тук като Долф, защото тя реши, че това е идеалното прикритие, тъй като в тази част на Колорадо имало множество „алтернативни“ групи. Една повече или по-малко? Какво толкова? Така създадох моята неонацистка организация. Пати ми помогна много и с набирането на последователи. Това място е пълно с изгубени души, които търсят отговори. Стремят се да се впишат в някоя структура. Да се почувстват част от нещо по-голямо. Аз се превърнах в техния отговор. Но всичко това беше, за да прикрие основната ни дейност. Макар че лагерът ми помогна да се запозная с хора, които се превърнаха в отлични дистрибутори на нашето производство. Вече извършваме и международни доставки.
	— И откъде на Пати й е хрумнало всичко това? – учуди се Рийл.
	— Мисля, че се е вдъхновила от бизнеса с марихуана на майка си, който е много доходен и напълно законен. Но Пати искаше нещо повече. Освен това подозирам, че обича риска.
	— Когато се запознах с нея, останах с впечатлението, че е съвсем обикновен човек, който държи на своята независимост и обича природата – каза Роби.
	— Разбира се, че е такава, но не само. В тази жена се крият поне още няколко пласта. Не съм сигурен, че дори аз съм видял всичките.
	— Но какво прави Пати с парите, които изкарва? Определено не се облича като богата жена. Продължава да работи като гид.
	— О, тя обича парите! Мога да ви кажа, че притежава прекрасно имение на един карибски остров. Мисля, че някой ден ще заживее там за постоянно.
	— Отскача до Карибите, а майка й и брат й нямат представа?
	— Изчезва за по няколко седмици – обясни Фицсимънс. – Пати си е такава. Майка й и брат й са свикнали с нейните странности.
	— Тя уби полицейски служител, който е и неин брат – каза Роби.
	— Според мен нямаше избор. Но Пати много обичаше Дерик. И обвинява вас за смъртта му. Ако не го бяхте забъркали в тази история, той нямаше да дойде тук и нямаше да загине.
	— Доста едностранчива гледна точка – отбеляза Роби.
	— Как точно дистрибутирате наркотиците? – попита Рийл.
	Фицсимънс се извърна към нея.
	— Защо питаш? За да отидеш и да разкажеш на някой апостол?
	Рийл не отговори. Изражението й остана непроницаемо, но Фицсимънс се усмихна.
	— Разкрих какво представляват апостолите много отдавна. И когато Кинг ви „спаси“, подозренията ми се потвърдиха. Но той не ме притеснява. Кинг подозира, че търгувам с оръжие, а не с наркотици. Що се отнася до дистрибуцията, това е търговска тайна, което означава, че не е ваша работа.
	— Къде са те? – попита Роби.
	— Кои? – отвърна Фицсимънс, докато наблюдаваше работниците.
	— Роджър Уолтън, Валъри Малой, Джей Си Пери и Клеман Ламар.
	— Ще видим, ще видим. Не се ли интересувате от нашите работници тук? Вече споменахте, че не им плащаме.
	— Това са пленници, нали? – попита Рийл.
	— Нуждаехме се от хора, които да свържат кариерата с нашия комплекс. За щастие, имахме възможност да работим през нощта и да изхвърляме отпадъците в кариерата. – Фицсимънс добави с усмивка: – Заедно с работниците, разбира се. Но после ни потрябваха хора за производството.
	— Които, разбира се, не искахте да наемете по обичайния начин и на които не искахте да плащате – заяви Роби.
	— Така си е. Но не бива да забравяме и че наоколо се навъртат прекалено много ченгета под прикритие. Ами ако някое от тях проникне в нашата организация? Това би било проблем. Затова взехме стратегическото решение да използваме „временни“ работници, от които лесно можем да се отървем.
	Роби и Рийл се спогледаха.
	— Просто ги убивате?
	Фицсимънс отвърна тихо:
	— Прекратяваме трудовите им отношения в подходящ момент.
	— И как по-точно го правите? – попита Роби.
	— Приканвам ви да използвате въображението си – отвърна Фицсимънс. – Но мога да ви покажа един метод. С един изстрел – два заека, така да се каже. Аз съм пестелив човек.
	Рийл го изгледа изпитателно.
	— Фактът, че ни казваш всичко това, означава, че не очакваш да го споделим с някого.
	Фицсимънс се усмихна, но очите му останаха студени.
	— Това се разбира от само себе си.
	 
	 
	 
	66.

	 
	Количката за голф потегли в обратна посока и не след дълго Роби и Рийл се озоваха в началото на своето пътуване под земята, в каменната кариера.
	— Разбира се, отървахме се от вашия джип и патрулката на Бендър – подхвърли Фицсимънс. – Никой няма да разбере, че сте били тук.
	— Много добре знаеш, че цяла армия от полицаи и федерални агенти ще налетят като скакалци на това място, нали? – попита Роби.
	— Разбирам, че вашият господин Уолтън е важна клечка във Вашингтон – отвърна Фицсимънс. – Вие двамата също сте ценни агенти. И след като цялата шерифска служба на Гранд също липсва, ченгетата наистина ще ни връхлетят като скакалци. А това означава, че трябва да се преместим. Ще го направим много бързо и ще започнем още тази вечер. – Фицсимънс се намръщи изненадващо. – В един идеален свят глупак като Клеман Ламар не би могъл да провали такава блестяща операция.
	— В един идеален свят боклуци като теб не биха получили възможност да започнат подобна операция – отвърна Рийл.
	Фицсимънс не й обърна внимание, а продължи:
	— Проследихме всеки човек, на когото би могъл да каже – от Холи до Уолтън. Пати знаеше, че той има дебели връзки във Вашингтон. И когато започна да си вре носа наоколо, да задава въпроси, да моли Роарк да разгледа силоза му, се притеснихме.
	— Знаел си и за това? – учуди се Роби.
	Фицсимънс го изгледа снизходително.
	— Знам всичко. Само не мога да разбера как открихте това място.
	— Благодарение на познанията ни по древногръцка митология – отвърна Роби.
	— Моля?
	— Няма значение.
	— Прав си. За вас двамата вече нищо няма значение. 
	Фицсимънс ги поведе към ръба на кариерата. На земята лежеше нещо обемисто, покрито с парче брезент. Фицсимънс отметна плата и разкри трупа на Бендър, прикрепен за нещо като дърводелско магаре. Беше вързан с вериги, от които висяха метални тежести.
	— Стана въпрос за начина, по който се отърваваме от излишните хора. Мисля, че ще го намерите за доста прост и удобен.
	— Чакай!
	Всички се обърнаха и видяха Пати Бендър да крачи забързано към тях. Тя ги подмина, без да погледне никой от тях, и коленичи край мъртвия си брат.
	— Оставете ни насаме за малко – каза тихо. 
	Фицсимънс кимна на охранителите, които сграбчиха Роби и Рийл и ги отведоха настрани. Той ги последва бавно, като на два пъти се обърна да погледне Пати. Макар и от разстояние, Роби и Рийл видяха как тя нежно гали лицето на Бендър и се прекръства. И как устните й се движат, но не можеха да чуят какво казва.
	Накрая Пати се изправи и отиде при тях. Беше облякла мръсни джинси, тясна блуза и яке. В кобура на бедрото й имаше глок. Ботушите й бяха прашни. Косата й бе привързана на опашка с най-обикновен ластик.
	Тя се взира в земята в продължение на няколко секунди, след което вдигна поглед към Роби.
	— Никога няма да ти го простя – каза тя. Погледна към Рийл и добави: – И на двамата.
	— Не съм застреляла брат ти – отвърна Рийл, – затова нямам проблем с прошката. За разлика от теб.
	Пати извади нож от калъфа на кръста си и опря острието в гърлото на Рийл. Рийл я погледна с ледено спокойствие и каза:
	— Това е най-лесният начин, Пати. Очаквах повече от теб, след като си успяла да създадеш цяла наркоимперия.
	— Наистина, Пати, имахме план – обади се Фицсимънс притеснен. – Предлагам да го следваме.
	Пати се обърна към него, вдигна ръка и Фицсимънс замълча.
	Роби забеляза, че двамата охранители отстъпиха крачка назад, като избягваха погледа й. Очевидно бе, че Пати Бендър, а не Фицсимънс командва тук и се ползва с уважението на охраната.
	Тя плъзна острието по гърлото на Рийл, при което на сантиметър от мястото, където пулсираше каротидната й артерия, се появи капчица кръв.
	Пати размаза кръвта по кожата на Рийл, преди да прибере ножа.
	— Дошли сте тук, за да откриете истината? – попита тя.
	— Единствената причина да дойдем на това място – потвърди Рийл.
	— Няма да я намерите. Истината не съществува.
	— Партньорът ти вече се опита да ни въвлече във философски дебат. Ние обаче сме хора, които просто си вършат работата. И не се интересуват от отвлечени теории.
	— Не е теория – отвърна Пати. – Когато казвам, че истината не съществува, заявявам факт, не теория.
	— Това означава ли, че си пробвала нещо от вашата продукция, защото не разбирам думите ти? – попита Рийл.
	— Обичах Дерик, макар да бяхме от различни бащи.
	— Не мога да повярвам. Та ти го уби!
	— Вие го убихте още в мига, в който го доведохте. Брат ми беше представител на закона. Мястото му не беше тук.
	— Което означава, че той щеше да те разобличи и да те прати зад решетките. Ти го уби, за да му попречиш. Това не ми прилича на проява на обич, а на егоизъм.
	— Направих каквото трябваше, за да му попреча да разбере с какво се занимавам. Пет пари не давам за затвора. През целия си живот съм живяла в затвор. Но не исках Дерик да разбере за мен. Нямаше да го преживея.
	— И затова се погрижи и той да не го преживее?
	— Къде са останалите? – попита Роби. – Уолтън и другите?
	— Тук са – каза Пати. – Чакат.
	— Какво чакат?
	— Вас, разбира се.
	С тези думи тя се обърна и тръгна обратно към тунела. Фицсимънс помръдна от мястото си и каза:
	— Е, вече знаете. Ще се срещнете с вашия приятел, господин Уолтън.
	— Знаеш ли, че той е бащата на Пати? – попита Рийл.
	— Може да знам, а може и да не знам.
	— Това ли е причината за всичко? – възкликна Роби. – Проблеми между дъщеря и баща?
	— Аз съм химик, а не психолог. А и не ме интересува – Фицсимънс поклати глава и направи гримаса. – Като си помисля само, че всичко започна заради онзи глупак, Ламар, който видя нещо, което не трябваше да вижда, и започна да дрънка наляво и надясно. Всеки ден се появяваше нов човек, на когото трябваше да затворим устата. Имах чувството, че това е като вирус, които не спира да се разпространява.
	— Понякога вирусът побеждава – подхвърли Рийл.
	— А понякога не – отвърна Фицсимънс. – Първоначалното решение се нарича карантина, а после се търси начин да се убие вирусът.
	Фицсимънс даде знак на двамата охранители, които пристъпиха напред и вдигнаха двата края на дървеното магаре. Едва сега Роби и Рийл видяха, че това всъщност е нещо като пързалка. Тялото на Бендър се плъзна по дъската и полетя към бездната. Всички проследиха пропадането му цели шейсет метра, преди да достигне мътна повърхност и да изчезне под водата.
	Фицсимънс обясни:
	— Винаги разрязваме белите дробове, за да предотвратим образуването на газове в резултат от разлагането. А и всички тези вериги и тежести гарантират, че тялото ще остане на дъното. То е толкова дълбоко, че погледът не стига до него.
	— Защо ли си мисля, че това не е първият път, когато процедирате по този начин? – каза Рийл.
	Отвращението, изписано на лицето й, не оставяше никакво съмнение, че добере ли се до Фицсимънс, той е мъртъв.
	— Не е – призна той.
	— Предполагам, че и ние ще се озовем там.
	— Обикновено оставям решението на Пати. Но не забравяйте, че макар да съм в състояние да убия хладнокръвно човек, аз си оставам един скромен химик и приятен събеседник. Тя е далеч по-опасна, отколкото изглежда.
	— Ние също – измърмори тихо Рийл, – ние също.
	 
	 
	 
	67.

	 
	— Смяташ ли, че Синия е мъртъв?
	Роби се забави с отговора на въпроса. Двамата с Рийл седяха отново в същата килия.
	— Не мисля. Пати каза, че ни чакали. Не че имам причина да й вярвам…
	— Излиза, че е очаквала да им паднем в ръцете.
	— Излиза, че умее да планира няколко хода напред.
	— Откъде според теб са дошли тези пленници?
	— От малкото, което успях да видя под сините престилки и маските, мога да заключа, че са предимно млади, от латиноамерикански произход.
	— Нима са ги отвлекли от родните им страни?
	— Най-вероятно са незаконни имигранти. Това ми се струва по-логично. Започнеш ли да отвличаш хора от домовете им, ще предизвикаш много въпроси, ще се вдигне шум, близките им ще започнат да ги търсят.
	— Вероятно си прав.
	— Може да са им пробутали някоя примамлива история за нов живот, добре платена работа и прочие, преди да им нахлузят качулките на главите.
	— Ама че живот.
	Роби се облегна на стената.
	Не съм сигурен, че нашият изглежда по-розов от техния, поне за момента.
	— Да, и не виждам други опции.
	— Ще трябва да изчакаме – каза Роби. – И да се приспособим.
	— Няма да ни е за пръв път. Каква според теб е мотивацията на Пати? Не прилича на човек, който живее на широка нога. Носи мръсни джинси, мръсни ботуши…
	Роби сви рамене.
	— Както споменах, може да има зъб на баща си. Нищо чудно това да е отговорът.
	— Но Синия не подозира, че има дъщеря.
	— Така твърди Клеър. Може да е казала нещо на Пати. Или пък тя сама да е разбрала.
	— Но как изобщо се е забъркала в подобен… бизнес? – попита Рийл.
	— Както каза Долф… или Фицсимънс, не съм психиатър, нямам представа. Знам само, че сме натясно и трудно можем да маневрираме.
	— Няма да ни оставят тук задълго. Рано или късно ще ни обявят за изчезнали…
	— Кой ще го направи? – попита рязко Роби. – Местната шерифска служба остана и без двамата си служители.
	— Управлението. Когато не се свържем с шефката.
	— Не можем да разчитаме на това, за да оцелеем.
	— Никога не съм разчитала някой друг да спасява живота ми – отвърна Рийл.
	По коридора отекнаха стъпки. И двамата изправиха гърбове и впериха изпълнени с очакване погледи в решетките на вратата.
	Появи се Пати Бендър. Забелязаха, че пръстите й потупват по кобура на пистолета. Тя вдигна ръка и направи знак на някого.
	Миг по-късно пред тях застана Синия. Дрехите му бяха мръсни, косата му сплъстена, а лицето брадясало. Погледът му обаче беше ясен и буден, а държанието – спокойно и хладнокръвно. И той като тях беше с белезници.
	Роби и Рийл се изправиха.
	— Радвам се да видя, че и двамата сте живи – каза Синия.
	— Тъкмо се канех да кажа същото за теб – отвърна Рийл.
	— Стига приказки, моля – каза тихо Пати.
	Синия я погледна и Роби забеляза в очите му нещо, което никога не бе очаквал да види там.
	Страх.
	Пати кимна на някого, останал в коридора, скрит от погледите на Роби и Рийл. Появи се охранител, който отключи килията и бутна Синия вътре, при което той се препъна в прага. Вратата се затвори зад гърба му.
	— Скоро се връщам – изрече Пати заплашително и изчезна по коридора.
	Синия седна уморено на нара до стената, а Роби и Рийл останаха прави пред него. Той вдигна поглед и попита:
	— Предполагам, че мисиите в Лондон и Ирак са се развили според очакванията?
	— Не съвсем според очакванията, поне за мен – отвърна Рийл. – Но въпреки това изпълних задачата.
	— Открихме рисунката в цевта на пистолета – каза Роби. – Атлас. Малко се забавихме, докато разгадаем истинското й значение.
	Синия кимна.
	— Знаех, че шансът е минимален, но нямах време за други варианти.
	— Как разбра какво става?
	— Изобщо не разбрах, просто попаднах на отделни парченца от мозайката… но достатъчно, за да изнервя някои хора.
	— Знаем, че си говорил с Джей Си Пери и Холи Малой.
	— Джей Си е добър човек, който ме познава отдавна. Дойде при мен и ми разказа онази невероятна история за пленници с качулки. Така започна всичко.
	— Как проникна в силоза? – попита Рийл. – Имам предвид този, втория?
	— Знаех за тях, защото съм израснал тук. Знаех, че близо до Гранд има два. Когато се връщах тук през годините, чувах, че Роарк Ламбърт е купил единия и го превръща в луксозно убежище за богаташи. През цялото това време вторият силоз стоеше забравен от всички. Но когато Холи ми разказа какво е видял Ламар, започнах да се ровя… Къде могат да се държан пленници? Знаех, че в района има достатъчно расисти, неонациста и прочие. Знаех и за апостолите, макар да ги намирах за относително безобидни.
	Рийл погледна Роби, но и двамата премълчаха, че Кинг всъщност е федерален агент под прикритие. Не знаеха дали килията им не се подслушва.
	Синия продължи:
	— Но не успях да се сетя за причина, поради която някой да води тук пленници. В района няма съоръжения, които да позволяват дискретното задържане на група хора против волята им. Все някак щеше да се разчуе. – Той помълча и продължи: – Но аз разполагах с информация, недостъпна за други. От доклади, попадали на бюрото ми, знаех, че някъде в района има широкомащабно производство на наркотици. Агенцията за борба с наркотиците и Агенцията за имиграционна и митническа охрана ни бяха изпратили подобна информация. Вярно, че Управлението не може да действа на местна почва, но все пак организираме съвместни екипи с други агенции. И тъй като в тази операция по всяка вероятност присъства и чуждестранен елемент, участието ни е напълно оправдано. Никой обаче не успя да посочи къде точно се намира този център за производство на наркотици. Разполагахме с доста обширна зона, която обхващаше територии на шест щата. С други думи, площта беше прекалено голяма, за да позволи по-конкретно разследване или издирване.
	— Така е – призна Роби.
	— Един ден обаче тръгнах към старата каменна кариера. Тук има страхотни реки с много риба. Когато бях дете, кариерата работеше, но отдавна е затворена. Когато минавах покрай втория силоз, за пръв път ми хрумна, че двете съоръжения се намират твърде близо едно до друго. Нямам представа защо не го бях забелязал по-рано.
	— И на нас ни отне известно време, докато направим връзката – призна Рийл.
	— Имах предимството, че съм посещавал този силоз и то няколко пъти, при предишните ми посещения в района. Той е същински лабиринт.
	— Знаем, че си разгледал и силоза на Ламбърт – каза Рийл.
	Синия кимна.
	— Не бях сигурен нито какво става, нито кой стои зад всичко това. Смятах, че трябва да огледам всички възможни места. Познавам Ламбърт благодарение на Клеър. Разгледах силоза му, за да се запозная с вътрешното разположение. За да видя дали е възможно да държат затворници там. Ламбърт обаче би срещнал сериозни затруднения в това отношение. Прекалено много хора щяха да разберат. А това място е различно. Така че не ми трябваше много време, за да се досетя за възможно решение на проблема с настаняването на голяма група хора.
	— Когато остави онова листче в пистолета, знаеше ли, че ще те отвлекат и ще те доведат тук? – попита Рийл.
	— Когато ги чух да идват, разбрах, че или ще ме убият, или ще ме похитят.
	— Видя ли останалите? Ламар или Пери? Валъри Малой?
	— Шерифът? И нея ли са взели?
	— Неотдавна.
	Синия поклати глава.
	— Не съм виждал никого. Държат ме в отделна килия.
	— Пати Бендър застреля собствения си брат – каза Рийл.
	Синия се потресе от думите й.
	— Дерик е мъртъв? Клеър… Клеър знае ли?
	— Съмнявам се. Случи се… току-що. Изхвърлиха тялото му в кариерата.
	Рийл впери поглед в Синия.
	— Клеър ни каза за… за Пати. Тя… тя е твоя дъщеря. 
	Нито Роби, нито Рийл бяха виждали Синия толкова потресен от нещо. Никога не го бяха виждали да губи самообладание.
	Той се наведе и зарови лице в шепите си. Захлипа тихичко.
	— Не знаех – изрече Синия с дрезгав глас. – О, божичко, Пати!
	Рийл седна до него и постави ръка на рамото му, което трепереше неудържимо.
	— Така ни каза Клеър. Не мисля, че тя има представа какво се случва тук.
	Роби погледна Синия и каза:
	— Всички си имаме семейни проблеми. Знаеш, че за нас това важи с по-голяма сила, отколкото за повечето хора.
	Рийл кимна, когато Синия възвърна бавно самообладанието си и погледна към Роби.
	— Така е.
	Замълча, въздъхна дълбоко и потри очи. Когато вдигна глава, Роби и Рийл видяха, че е възвърнал обичайното си спокойствие и хладнокръвие, които винаги бяха свързвали с него. Лицето му издаваше мрачна решимост.
	— Предполагам, че са ви изпратили, за да ме откриете.
	Рийл кимна.
	— Управлението не може да си позволи да те изгуби.
	— Не може да си позволи да изгуби и вас. И то повече, отколкото мен. Много съжалявам, че по моя вина се забъркахте в тази каша. – Синия огледа килията, след което сведе поглед към белезниците на ръцете си. – Тези типове са много добре организирани.
	— Което означава, че няма да е лесно – отвърна Рийл, която бе разчела мислите му.
	— Показаха ли ти какво правят тук? – попита Роби.
	Синия поклати глава.
	— Пропуснаха да ме разведат като почетен гост. Но от информацията, която получих от онези доклади, мога да предположа, че става въпрос за наркотици, нали?
	— И то в огромни мащаби. Онзи неонацист Долф е всъщност химик от Калифорнийския технологичен институт на име Артър Фицсимънс, който се е вживял в ролята на Уолтър Райт от сериала „В обувките на Сатаната“. Двамата с Пати ръководят цялата операция. 
	Синия се намръщи.
	— Това ще съсипе Клеър… буквално ще я убие.
	Той бавно поклати глава.
	— Фицсимънс заяви, че прекратяват производството и се местят другаде – каза Рийл. – Знаят, че след нашето изчезване тук ще пристигне цяла армия от федерални агенти…
	Тя замълча, тъй като към килията им отново приближиха стъпки. На вратата се появи Пати.
	— Време е – каза тя.
	 
	 
	 
	68.

	 
	Поведоха ги надолу по дълго вито стълбище и когато то свърши, Роби реши, че са на дъното на силоза. Въздухът беше застоял, но топъл. Трудно се дишаше и той предположи, че вентилационната система не работи на това ниво. Над главите им мъждукаха лампи, които едва осветяваха дългия коридор. По-навътре лампите светеха още по-слабо, докато от един момент нататък всичко тънеше в мрак.
	Озоваха се пред една врата и Пати, която ги водеше, спря.
	Въоръжените мъже, които ги придружаваха, насочиха оръжията си към тях. Роби се извърна към Рийл. Погледът му сякаш казваше всичко.
	Това ли е? Тук ли ще ни застрелят?
	Никой не откри огън. Вместо това вратата се отвори и Роби, Рийл и Синия видяха с изненада, че към тях се присъединява друга група затворници. Трима от тях бяха облечени в сини престилки – двама мъже и дребничка жена. И тримата бяха латиноамериканци, които не криеха ужаса си.
	Напред пристъпи и четвърти затворник. Висок, слаб, с подрязана бяла брада. Роби го позна от една снимка – беше Джей Си Пери, човекът, разказал на Синия какво е видял Ламар. В следващия момент се появи и самият той.
	Клеман Ламар.
	Беше слаб, с оредяла коса и проскубана брада. И двамата изглежда мръсни и недохранени, а лицето на Ламар носеше следи от побой.
	— Джей Си? – възкликна Синия и пристъпи напред, но един от охранителите насочи пистолет към него и той бързо отстъпи назад.
	Пати застана лице в лице с баща си.
	— Най-после срещна стария си приятел – каза тя, докато се взираше в лицето му.
	Синия отвърна на погледа й. Изражението му подсказваше, че в него се борят противоречиви чувства, докато накрая едно от тях надделя над останалите.
	Жалост.
	— Майка ти така и не ми каза – изрече той. – Нямах представа за… за нас. Съжалявам.
	Пати впери очи в него.
	— Вие сте много умен човек, господин Уолтън. Лесно можехте да се досетите, стига да бяхте пожелали. Но очевидно не сте пожелали. Затова не мога да приема извинението ви.
	— Разбирам – отвърна Синия.
	— Пет пари не давам дали разбирате.
	— Къде е Валъри Малой? – обади се Роби.
	— Може да е мъртва – отвърна Пати. – Може да съм застреляла не само заместник-шерифа, но и самия шериф.
	Роби я погледна изпитателно.
	— Не мисля, че си го направила. Къде е тя?
	— Тук съм, Роби.
	Малой се появи зад ъгъла, водена от друг охранител. И тя бе окована с белезници, а лицето й бе покрито със синини и охлузвания.
	Охранителят я заведе пред Роби.
	— Радвам се да те видя – каза Малой.
	Погледът й беше мътен и разфокусиран, сякаш бе дрогирана.
	Роби се обърна към Пати и попита:
	— Защо я отвлякохте?
	Когато тя не отговори, Малой каза бавно:
	— Онзи отпечатък пред хижата на Уолтън… Досетих се най-после.
	— Беше мой – обясни Пати. – За щастие, Валъри казала първо на брат ми и той дойде при мен. Смяташе, че просто съм минавала оттам и съм решила да огледам хижата. Аз, разбира се, потвърдих.
	— Това ли беше другата причина да го убиеш? – попита Рийл.
	— Какво? – извика Малой и погледът й доби фокус. – Убила си Дерик?
	Понечи да се нахвърли срещу Пати, но охранителят я блъсна назад.
	— Какво следва сега? – обърна се Рийл към Пати.
	Тя не й обърна внимание. Впери поглед в Синия и каза:
	— Откакто се помня, ходя на лов. И се справям добре. Понякога вадя късмет, друг път дивечът, който гоня, успява да се измъкне.
	— Нищо не разбирам – обади се Роби.
	— Няма значение – отвърна Пати и избърса едно мръсно петно от лицето си. – И бездруго няма да ловувам тази вечер.
	— Това означава ли, че ние сме плячката? – попита Рийл. – Че някой ще излезе на лов за нас?
	Пати я погледна.
	— Нямах нищо против теб, честна дума. Харесвах те. Дори ти се възхищавах. Но после ти дойде тук… и ме принуди да убия Дерик.
	— Не съм те карала да правиш каквото и да било – отвърна Рийл. – Ти натисна спусъка.
	Пати сякаш не я чу. Погледът й се върна върху Синия.
	— Ще получите своя шанс, макар да не е голям, признавам. Но е повече, отколкото аз получих през живота си. Затънах в този град като в блато.
	— Не е нужно да го правиш, Пати – каза Синия. – Имаш и други варианти.
	Тя се усмихна. Това я направи уязвима и дори симпатична. След което заби юмрука си в лицето му. Синия се олюля назад, а Роби и Рийл пристъпиха напред, където бяха посрещнати от насочени срещу тях дула.
	Пати разтри ръката си, а Синия се изправи бавно. От счупения му нос течеше кръв.
	— Предполагам, че си го заслужих – каза той.
	— Винаги съм искала да го направя – заяви Пати. – И го направих. Такава съм си.
	Пати Бендър кимна на един от охранителите, след което се обърна и тръгна по коридора, по който бяха дошли. Не след дълго се изгуби от погледите им.
	Роби погледна в очакване един от охранителите.
	— Тя каза, че ловът ще бъде честен.
	Охранителят се усмихна.
	— Дамата вече ви каза, че тази вечер няма да ходи на лов.
	— А кой тогава? – попита Роби.
	— Аз!
	Всички погледи се насочиха към мъжа, който се появи от сенките.
	Беше Скот Рандал.
	 
	 
	 
	69.


 	 
	Рандъл пристъпи напред. Беше с камуфлажни дрехи и високи ботуши, а на главата му имаше уред за нощно виждане, вдигнат над челото му в момента. Освен това, както забелязаха Роби и Рийл, носеше пушка „Ремингтън“ с инфрачервен мерник. И се усмихваше зловещо.
	— Надявах се да се срещнем отново – каза той. – Миналият път оставихме… недовършени неща.
	— Мисля, че резултатът беше повече от ясен – отвърна Рийл. – Двамата с жена ти лежахте в калта с подвити опашки.
	Усмивката на Рандал помръкна. Той поклати глава.
	— Тъкмо се канех да проявя известно съчувствие към теб, госпожичке. Но всичко отиде по дяволите.
	— Не се нуждая от съчувствие, особено от боклук като теб.
	— Трябва да се научиш да си държиш устата затворена! – изкрещя Рандал.
	— Пати спомена нещо за честен лов – обади се Роби.
	Рандал се обърна към него и се подсмихна.
	— Ще бъдете въоръжени. И ще получите известна преднина. Може да стане чудо и да отървете кожата. Но аз не бих заложил на това.
	— Ще получим ли уреди за нощно виждане? – попита Рийл.
	— Не – отвърна Рандал. – И да знаете, че няма да бъда сам. – Той извика през рамо: – Момчета, покажете се, не се срамувайте. Елате и се представете.
	От сенките се появиха седмина мъже. Всичките бяха високи и мускулести, с бръснати глави и сурови лица. Не казаха нито дума. Държаха оръжията си професионално и стояха изправени като хора с военна закалка.
	Роби ги огледа. Предположи, че това са „коравите типове“, и те наистина имаха такъв вид. Бяха напълно концентрирани. Като войници на мисия.
	Чиято цел е да ни убият.
	— Изглеждате ми сериозни мъже – каза Роби. – Затова не мога да повярвам, че сте избрали този идиот за свой водач. Защо? Единственото, до което ще ви отведе, е преждевременна смърт.
	— Млъкни! – сопна се Рандал. – Единствените, които ще умрат тази вечер, сте вие. Особено ти и тази кучка.
	Роби не откъсваше поглед от мъжете.
	— Не отговорихте на въпроса ми – каза той, след което се извърна към Рандал и добави: – Но може би ти вече знаеш отговора.
	Рандал го посочи с пръст.
	— Изкарах школа за запасни офицери, докато учех в колежа.
	— Където си видял сметката на много бурета бира – подхвърли Рийл.
	Синия пристъпи напред.
	— Да не се бавим повече. Как точно ще процедираме?
	Рандал насочи вниманието си към него.
	— По класическа схема: вие бягате, ние ви гоним. Ние ви убиваме или вие ни убивате. Броят ни е равен.
	Пери се огледа и отбеляза:
	— Но ние сме девет, а вие сте осем.
	Вместо отговор Рандал извади пистолета си от кобура и простреля в главата един от работниците със синя престилка. Мъжът се свлече на място. Другите двама, които охраната бе довела с него, отскочиха назад. Жената захлипа.
	— Благодаря, че ми обърна внимание – каза Рандал. – За малко да пропусна. Никога не ме е бивало с математиката – ухили се той.
	Роби хвърли поглед към тялото на мъжа, след което каза:
	— Спомена, че ще получим оръжие.
	Рандал посочи една врата.
	— Там има оръжие за всички. Въоръжавате се, получавате пет минути преднина, след което тръгваме след вас. Правилото е: убий, за да не бъдеш убит.
	Рийл посочи уреда му за нощно виждане.
	— Но това определено ви дава преимущество.
	— Бих го определил като предимство на отбора домакин. Но пък вие сте федерални агенти. Би трябвало да сте добри и на тъмно.
	— Колко пъти сте правили това досега? Достатъчно, за да опознаете терена като дланта си?
	Рандал вдигна рамене.
	— Предимство на отбора домакин. Обожавам да играя на собствен терен.
	— Защо изобщо го правите? – попита Синия. – Ако искате да ни убиете, защо си правите труда да разигравате този цирк?
	Рандал потупа пушката си.
	— Не е някаква приумица. Така развиваме уменията си и ще бъдем подготвени, когато настъпи апокалипсисът. – Той вдигна пръст нагоре и продължи: – Когато ни се стовари на главите, навън ще настъпи страшна суматоха. И онези нещастници ще пожелаят да се вмъкнат долу. Въпреки всички мерки, които е взел Роарк Ламбърт в неговия силоз, някои ще успеят. Тогава ще се изправим лице в лице с тях. Затова тренираме от известно време.
	— Искаш да кажеш, че убивате тези нещастни роби, които използвате, за да произвеждате наркотици? – попита Рийл. – Като него.
	Тя сведе поглед към мъртвеца.
	— Той имаше двойно предназначение. Не обичаме да се застояват прекалено дълго, затова провеждаме нещо като отстрел на вреден дивеч. Нали разбирате, когато в дома ви влязат плъхове, трябва да се отървете от тях. А и трябва да поддържаме ловните си умения. Затова винаги се нуждаем от прясно месо. Печелим във всички случаи.
	Рийл продължаваше да се взира в мъртвеца.
	— Не съм убедена, че той споделя това мнение.
	— Кой го е грижа? – отвърна Рандал.
	— Следователно производството на наркотици е начин да възстановиш състоянието си? – попита Роби. – След като си прахосал наследството от баща си, защото не си знаел какво правиш.
	— Аз съм добър бизнесмен – започна да се оправдава Рандал. – Други хора ме излъгаха…
	— Да, бе.
	— Стига приказки. Трябва да тръгваме. – Той извади ключ от джоба си и го подхвърли на един от хората си. – Свали им белезниците.
	Мъжът подаде пушката си на друг охранител и пристъпи напред. Рандал вдигна хронометър.
	— Петте ви минути започват да текат веднага щом ви освободим. Можете да вземете оръжията, които ще откриете зад тази врата. – После добави с усмивка: – И да съставите план как да оцелеете. В другия край на помещението има още една врата. Ще минете оттам. – Замълча и се усмихна още по-широко. – Тичайте с всички сили.
	Когато остана без белезници, Рийл разтри китките си и каза:
	— За да сме наясно, ще попитам: когато убием всички ви, можем да се приберем у дома, нали?
	Рандал се засмя, но изражението на Рийл не се промени. Тя изгледа мъжете един по един, запамети лицата им, опита се да ги прецени като противници. Накрая повтори:
	— Нали?
	— Не съм сигурен, че трябва да се притесняваш за това.
	— Нали?
	— Да, да, добре – отвърна Рандал, изгубил търпение.
	— Благодаря – каза Рийл. – Лично ще уведомя жена ти за твоята преждевременна смърт.
	Рандал се подсмихна.
	— Ти май живееш в алтернативна реалност.
	— Нямаш представа в каква реалност живея. Но тази вечер ще разбереш.
	С тези думи Рийл влезе през вратата, за да си избере оръжие.
	Роби и останалите я последваха.
	 
	 
	 
	70.

	 
	— Разбирате ли английски? – обърна се Синия към двамата работници в престилки, докато Роби и Рийл оглеждаха набързо оръжията, наредени по рафтовете.
	Жената изтри сълзите от очите си и кимна.
	— Да.
	— Как се казвате?
	— Аз съм Камила, а той е Матео.
	— Имате ли някакъв опит с оръжия?
	Камила поклати глава, но Матео каза:
	— Стрелял съм с пистолета на баща ми.
	Роби взе една пушка и погледна Рийл, която затъкваше деветмилиметров пистолет в колана си. Тя взе друг и му го подхвърли, а той провери затвора и огледа пълнителя, за да се увери, че в него има патрони. Не беше лесна задача, защото в помещението бе толкова тъмно, че едва виждаха оръжията.
	Джей Си Пери пристъпи към тях и каза:
	— Аз мога да стрелям и с пушка, и с пистолет.
	Рийл му подаде пистолет и резервен пълнител.
	Пери ги взе и промърмори:
	— Откачени мръсници!
	— Да се концентрираме върху задачата да ги превърнем в мъртви откачени мръсници – каза Рийл, след което погледна към Ламар и попита: – Какво предпочиташ, пистолет или пушка?
	Когато той не отговори, тя повиши тон:
	— Разполагаме с трийсет секунди! Какво избираш?
	— Пистолет, предполагам.
	— Стрелял ли си някога?
	— Не. Но на предишната ми работа носех пистолет.
	Тя му показа набързо какво да прави.
	— Броя времето – обади се Роби. – Имаме шейсет секунди.
	Рийл подаде на Синия пистолет и резервен пълнител. Роби връчи пистолет на Матео и пъхна още един под колана си.
	Погледна към Малой, която пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.
	— Не мога да повярвам, че това се случва.
	— И аз не мога да повярвам на много неща, свързани с това място.
	— Измъкнем ли се живи от тук, ще се върна в Ню Йорк.
	— Звучи ми добре. – Роби й подаде деветмилиметров пистолет и се усмихна окуражително. – Искам да знаеш, че двамата с Джес се справяме доста добре в подобни ситуации.
	Малой също се усмихна.
	— Вече го знам.
	— С колко патрона разполагаме? – извика Рийл.
	— Ако броим всички… с двеста-триста – отговори Роби.
	— Ясно.
	Рийл пристъпи към вратата, през която бяха влезли, и я огледа внимателно. Върна се до рафтовете, грабна една от металните плоскости, постави единия й край върху бетонния под и затъкна другия под дръжката на бравата.
	— Браво – похвали я Синия.
	— Всяка секунда е важна. Роби, откри ли фенери?
	Той тъкмо бе отворил един кашон, от който извади две пластмасови фенерчета.
	— Не могат да се сравняват с уредите за нощно виждане, но все пак са по-добре от нищо.
	— Светлината ще им покаже къде да стрелят, без да им трябват уреди за нощно виждане – обади се Пери.
	— Затова ще ги използваме по съвсем различен начин – отвърна тихо Роби.
	— Мога да ви помогна в тактическо отношение – предложи Синия.
	Роби и Рийл го погледнаха с очакване. Той продължи:
	— Преди години, когато работата ми го изискваше… във връзка с някои проблеми с националната сигурност, посетих този силоз и дори получих карта на цялото съоръжение. Държах я в хижата и я проучих отново, когато осъзнах, че това място може да се окаже център на всичко, което се случва… – Синия посочи далечната врата. – Излезем ли от тази стая, ще се озовем в дълъг коридор, който води надясно. Втората врата отляво ще ни отведе до поредица от врати и коридори, свързани с крилото, в което са монтирани съоръженията за поддръжка. То е същински лабиринт, което може да ни предостави известно прикритие.
	Рийл погледна Роби.
	— Но заедно с това крие и опасност от засади – каза тя.
	— Добре – отвърна Роби и погледна към Синия.
	— Готови ли сте? – попита Рийл. – Да тръгваме.
	Тя пое водачеството, отвори вратата и излезе в коридора. Останалите я последваха в индианска нишка, а Роби вървеше последен.
	— Ще ни избият всичките – обади се Ламар. – Знаете го, нали?
	Роби, който крачеше зад него, го хвана за рамото и каза:
	— Искам да знаеш, че те убиха Бевърли. Застреляха я и изхвърлиха тялото й в контейнер за боклук в Денвър.
	Ламар се извърна рязко.
	— Те… те са убили Бев?
	— Да. Затова започни да мислиш как да им отмъстиш.
	— Роби, искаш ли да провериш оръжието си? – извика Рийл.
	— И аз си мислех същото.
	Пери погледна Синия, който вървеше до него.
	— За какво говорят, Роджър?
	— Не съм напълно сигурен, но предпочитам да съм с тях двамата, отколкото с цял полк.
	— Устройва ме.
	Роби изостана, след като нареди на Ламар да не спира. Малой също остана с него, макар той да поклати глава и да й посочи, че трябва да продължи с останалите.
	— Не – отвърна твърдо тя.
	Роби освети за миг коридора, по който бяха дошли. После остави фенерчето върху една счупена тухла в стената на нивото на очите си, така че слабият му лъч да сочи в посоката, от която щяха да се появят преследвачите им. Отстъпи крачка назад, насочи пистолета си и даде знак на Малой да приклекне.
	В следващия миг се разнесе оглушително тропане. Преследвачите им разбиваха залостената врата.
	Роби преброи до пет, тъй като очакваше, че за това време те ще се справят с вратата, ще прекосят стаята и ще отворят следващата врата. Чу скърцане и изчака още няколко секунди, за да им позволи да анализират ситуацията и да преценят дали е безопасно да излязат в коридора.
	Те обаче не се забавиха изобщо. Мигом излязоха от стаята. Това го изненада.
	Роби вече виждаше силуетите им: по-тъмни очертания на фона на заобикалящия ги мрак. Откри огън, прицелвайки се в краката, тялото и главата. Гилзите от пистолета му затракаха по пода.
	Нито един от мъжете, по които бе стрелял, не се свлече на пода. Вместо това те откриха огън по него. Фенерчето му се пръсна на парчета, когато куршумите им полетяха.
	Роби знаеше, че уредите за нощно виждане ще им позволят бързо да открият скривалището му. Затова взе единственото разумно решение. Грабна Малой за ръката и хукна по коридора. Край тях летяха куршуми, които се забиваха в стените или рикошираха.
	— Роби! – извика тя.
	— Тичай!
	Той съзнаваше, че шансовете им за оцеляване клонят към нула. Намираха се в тесен и тъмен тунел, а онези, които стреляха по тях, ги виждаха с уредите си. Ситуацията можеше да се развие по няколко начина, но нито един от тях не вещаеше нищо хубаво за Роби и останалите. Той продължи да стиска здраво ръката на Малой и да тича на зигзаг, като се оттласкваше ту от едната, ту от другата страна на тунела, без да следва определен модел, тъй като знаеше, че стрелците ще очакват тъкмо това.
	Пусна ръката на Малой и извика:
	— Търколи се напред! Веднага!
	Когато се претърколи, Роби почувства леко парене в десния прасец, а миг по-късно в лявото рамо. Извади късмет. Куршумите го бяха одраскали, вместо да се забият в тялото му. Но когато погледна към Малой, видя, че лявата й ръка виси безпомощно.
	— Влезе и излезе – каза тя през стиснати зъби.
	Кръвта вече се стичаше по ръката й. Роби я сграбчи за дясната китка и я задърпа след себе си. С другата си ръка вдигна пистолета и изпразни пълнителя в коридора. Мигом му отговори порой от куршуми.
	Роби пъхна пистолета в колана си и продължи да тича с Малой. Подминаха една врата отдясно, после още една отляво. Тъкмо преди тунелът да се изпълни отново с куршуми, той се хвърли на земята, повлече и Малой със себе си и парчетата олово профучаха над главите им. Двамата запълзяха по пода. Роби протегна ръка, сграбчи прага на втората врата отляво, изви тялото си и се хвърли вътре заедно с Малой.
	Някой протегна ръка, улови го и го изправи на крака. Рийл и Роби се озоваха очи в очи. Той помогна на Малой да стане.
	— Ранена е – каза.
	— Какво, по дяволите, става? – попита Рийл. – Уби ли някой от тях?
	Роби поклати глава.
	— Прецакани сме.
	 
	 
	 
	71.

	 
	Роби пъхна пръст в дулото на пистолета и го завъртя. Измъкна бавно някакъв метален предмет. Вдигна го високо, за да може Рийл да го освети с фенерчето си.
	Тя изруга тихо.
	— Муфа за стрелба с халосни!
	Роби кимна.
	— Това обяснява кутията с халосни, която си намерила в хижата на Рандал. Муфата позволява на плъзгача да се движи, но в същото време отражателят изхвърля гилзата. Това ме озадачи. Уцелих трима без никакъв резултат.
	Роби свали пълнителя и извади от него един патрон.
	— Има барут, но не и куршум – каза Рийл.
	Роби нави ръкава на Малой и огледа раната й.
	— Права си, раната е проходна.
	Откъсна парче от ризата си и превърза ръката й. Когато вдигна глава, видя, че Синия и останалите са се скупчили край вратата в другия край на помещението.
	Синия се приближи към него и каза:
	— Докладвай.
	В отговор Рийл насочи пистолета си към тавана и стреля. Всички се сепнаха, но когато Синия не видя в бетонния таван да се забива куршум, изражението му подсказа, че е разбрал всичко.
	— Дотук с честния лов – каза той. – Какво ще правим сега?
	— Ще продължим напред – отвърна Рийл. – И ще открием или ще си направим оръжия.
	— Да вървим – подкани ги Роби. – Чувам ги да приближават.
	Втурнаха се през отворената врата и Синия ги поведе през лабиринт от пасажи, докато най-сетне се озоваха пред стоманена врата. Отвориха я и влязоха вътре.
	— Това са помещенията на обслужващия персонал – каза Синия, след като огледа слабо осветената стая.
	В нея имаше метални легла, някои покрити с изгнили дюшеци. В другата стая, в която надзърнаха, бяха наредени стоманеносиви стелажи и маси. В стените бяха вградени шкафове.
	— Тук някъде трябва да има генератор, който да захранва осветлението – каза Пери.
	Роби и Рийл не го чуха. Рийл събираше патроните от всичките им оръжия.
	— Защо ни ги вземаш? – попита Ламар. – Каква полза от пистолет без патрони?
	— Не схващаш ли? – отвърна Рийл. – Те са халосни.
	— Халосни? Преследва ни шайка убийци, а ние имаме само халосни патрони?
	Рийл не отговори. Изсипа всички пълнители на една маса и започва да рови в чекмеджетата и шкафовете. Синия реши да й помогне.
	— Какво търсим? – попита той.
	— Каквото и да е, няма значение. Каквото открием – отвърна напрегнато тя. – Потърсете и комплект за първа помощ. Не очаквам кой знае какво, но може да намерим поне бинтове за ръката на Малой. – Извика през рамо: – Роби, ще се забавим. Намери начин да подсигуриш фланговете.
	Роби кимна и попита Синия:
	— Има ли друг начин да се влезе тук? Освен през тази врата.
	Синия се замисли и отвърна:
	— Надолу по коридора и вляво. Там се намира хангарът, в който са държали ракетата, преди да я изправят и изстрелят. Има врата в коридора, който минава перпендикулярно на хангара.
	— Изправяли са ракетата? – възкликна Пери.
	— Държали са я на друго място и при нужда са я изправяли в шахтата преди изстрелване – обясни Синия.
	— Което в момента няма абсолютно никакво значение, момчета – каза Рийл, докато събираше предметите, открити по чекмеджетата, и ги струпваше на масата.
	Роби се обърна към Камила и Матео:
	— Камила, ще им помогнеш ли с търсенето? Матео, трябва да открием начин да блокираме двете врати!
	Матео изглеждаше изплашен, но кимна.
	Роби прегледа предметите. Сред тях имаше стар комплект за оказване на първа помощ. Синия взе марля и бинт и се зае с раната на Малой, която седеше пребледняла на едно легло.
	Роби грабна ролка тиксо и няколко дървени дъски, които служеха за рафтове на стелажите. Счупи наполовина две от тях. Краищата им зейнаха назъбени. Подаде ги на Матео и пристъпи към вратата, през която бяха дошли. Ослуша се внимателно, отвори я предпазливо и надникна навън. Дори в коридора да имаше някой, не успя нито да го чуе, нито да го види.
	Обви с тиксо дръжката на вратата от външната страна. После затвори и взе една дъска от Матео. Подпъхна я под долния ъгъл вдясно. Намести друга между бравата и рамката и я запъна в пода. Опита се да отвори вратата. Тя не помръдна. Роби я заключи и каза:
	— Добре, това ще свърши работа. Да погледнем другата врата.
	Когато мина покрай Рийл, Роби видя, че е взела очилата на Пери и Синия и е счупила стъклата им.
	— Дай ми тиксото, Роби – каза тя.
	Той го направи и видя как Рийл го използва, за да прикрепи остро парче стъкло към края на цев от пушка, която бе измъкнала от дървения й приклад. Връчи парчето стомана на Роби и каза:
	— Това е най-доброто, което мога да направя за момента. Надявам се скоро да измисля още нещо.
	Той кимна и двамата с Матео тръгнаха към втората врата. Когато се озоваха пред нея, Матео попита:
	— Ако блокираме и двете врати, няма ли да се озовем в капан?
	— Възможно е. Но за да изравним възможностите си с техните, ще трябва първо да подсигурим фланговете. Надявам се да получим шанса да атакуваме тези мръсници, но още е рано. Затова ще трябва да ги накараме сами да дойдат при нас.
	Роби огледа набързо коридора пред втората врата. Този път резултатът бе съвсем различен.
	Ръката му реагира толкова бързо, че човешко око не бе в състояние да проследи движението й. Но пък това бе резултат от дългогодишни тренировки и бойни мисии, които изискваха подобна нечовешка бързина, за да оцелее. Парчето стъкло преряза гърлото на мъжа, който стоеше от другата страна на вратата. От разкъсаното му гърло шурна кръв. Той вдигна ръце към раната и изпусна пушката си. Роби я улови, преди да е паднала на земята, а с другата си ръка хвана мъжа за яката и го издърпа вътре. Затвори вратата с ритник в мига, в който към нея полетяха куршуми, и пусна мъжа на пода. Извика на Матео да пъхне дъските под вратата и да я заключи. Матео се втурна да изпълни заръката му.
	Роби коленичи до мъжа, който хриптеше и се давеше в собствената си кръв, и свали уреда му за нощно виждане. Раненият впери в него поглед, изпълнен със страх, но и с примирение. Роби взе пистолета му и го опря в слепоочието му. Но не натисна спусъка. Не се наложи. Очите на мъжа се изцъклиха и долната му челюст увисна.
	Роби взе пушката му и резервните пълнители. После откачи от колана му канията с ножа.
	— Започваме да изравняваме играта – извика той на Матео, който трескаво пъхаше дъски под вратата.
	— Той… той мъртъв ли е? – запелтечи латиноамериканецът.
	Роби тръгна напред, без да му отговори. Матео го последва бавно, след като хвърли последен поглед на мъртвеца.
	 
	 
	 
	72.

	 
	Рийл и другите също не бяха стояли със скръстени ръце. Синия бе измайсторил импровизиран нож с помощта на тиксо, парче дърво и метална пръчка, назъбена в единия край, която бе открил в стара кутия за инструменти. Рийл бе използвала ръждясали клещи и старо менгеме, закрепено върху една от масите, за да извади барута от патроните. Беше изсипала половината в платнена торба, която откри под едно легло. Другата половина бе сложила в празна кутия от боя. Към всяка купчинка бе добавила пирони и винтове, които бяха намерили по шкафовете.
	Когато видя Роби с оръжията и уреда за нощно виждане, тя възкликна:
	— Кога успя?
	— Извадих късмет. С какво разполагаме? – попита Роби и надзърна в кутията от боя.
	— Следвам примера на нашите „приятели“ от Близкия изток и правя самоделни бомби.
	Роби провери състоянието на Малой. Синия се бе погрижил добре за раната й предвид обстоятелствата.
	— Мога да стрелям – увери го тя. – Деснячка съм, така че няма проблем… стига да имам с какво.
	Роби кимна и отиде до масата. Взе метална тръба, която доскоро бе цев на пушка. В единия й край с помощта на тиксо бе закрепено остро парче метал.
	— Значи останаха седем, така ли? – попита Рийл.
	Роби кимна.
	— Но не изключвам възможността да повикат подкрепления. Не забравяй, че Долф, Пати и останалите от шайката им може още да са тук.
	— Да се концентрираме върху първите седем – отвърна Рийл. – И най-вече върху Рандал.
	— Но те ще покрият и двете врати – обади се Ламар.
	— Което означава, че ще разделят силите си, трима на четирима – заключи Роби.
	— Но отворим ли някоя врата, те ще започнат да стрелят и ще ни избият – настоя Ламар.
	— Голям оптимист се извъди – не се сдържа Рийл.
	— Какво ще правим? – попита Матео.
	— Ще отклоним вниманието им – обясни Роби.
	— С какво? – попита Ламар. – Като използваме един от нас? Нямам никакво намерение да се жертвам!
	— Това е добре, защото няма нужда да го правиш. Някой друг ще изиграе тази роля – каза Роби.
	Излезе от стаята и се върна след минута, помъкнал мъртвеца на рамо.
	— Мили боже! – възкликна Ламар. – Какво му се е случило?
	Роби остави тялото на пода.
	— Убих го, преди той да ме убие – каза той и огледа Ламар. – Облечи неговите дрехи и си сложи шапката му.
	— Но те са изцапани с кръв!
	Рийл пристъпи напред. В ръката си държеше парче стъкло, прикрепено с тиксо към цев от пушка.
	— Или ще облечеш дрехите му, или ще те изкормя тук на място. Тогава и твоите ще бъдат изцапани с кръв!
	Ламар я погледна изумен.
	— Не говориш сери…
	Рийл опря стъклото във врата му.
	— Доколкото я познавам, говори напълно сериозно – обади се Синия.
	Ламар започна да се съблича бързо. През това време Роби и Матео откриха стара метла с дълга дръжка. След като облякоха дрехите на Ламар на мъртвеца, те използваха тиксо, за да закрепят тялото за метлата. После го замъкнаха по-близо до вратата, през която бяха дошли.
	— Ние ще го използваме като примамка – обърна се Роби към Рийл, – а ти грабвай пушката.
	Той обясни плана на останалите и сложи ръка на вратата.
	— След като имат уреди за нощно виждане, няма ли да разберат, че е мъртъв? – попита Ламар. – Или че е от техните?
	— Уредът за нощно виждане няма нищо общо с цветен телевизор с висока резолюция – отвърна Роби. – Освен това ще разполагат с частица от секундата, за да вземат решение за стрелба. Но ако имаш по-добра идея, готов съм да те изслушам.
	Ламар заби поглед в пода. Роби се извърна към Рийл. Тя си бе сложила уреда за нощно виждане, а пушката й сочеше към вратата.
	— Не можем да предвидим от коя посока ще се появят – каза Роби.
	— Както знаеш, винаги проявявам гъвкавост – отвърна тя и завъртя цевта първо наляво, после надясно.
	Роби се обърна към Синия и Пери, които държаха мъртвеца изправен.
	— Докарайте го по-близо до вратата – каза той.
	Те го направиха и Роби се обърна към останалите:
	— Отстъпете встрани от линията на огъня и се наведете.
	Малой, Матео, Камила и Ламар се дръпнаха назад и приклекнаха.
	— На три! – каза Роби.
	Отброи до три и отвори вратата.
	Синия и Пери изтикаха трупа напред, в коридора, след което се хвърлиха на земята. Частица от секундата по-късно отекнаха изстрели. Куршумите се забиха в главата и гърдите на мъртвеца, но, разбира се, не успяха да го убият втори път.
	След по-малко от секунда пушката на Рийл гръмна три пъти. Чу се вик и после тупване на две тела в коридора. Разнесе се тропот от бягащи крака.
	— Минус трима, остават петима – обяви Рийл.
	— Вече знаят, че сме въоръжени – обяви Синия.
	Роби се обърна към Рийл:
	— Да вземем още няколко истински оръжия и да изравним условията на играта.
	Двамата хукнаха в сумрачния коридор, като Рийл го прикриваше. Роби стигна до мъртъвците. Скот Рандал не бе сред тях. Рийл забеляза това и каза:
	— Много добре. Предпочитам да го убия отблизо. Със собствените си ръце.
	Трийсет секунди по-късно разполагаха с още две пушки, два пистолета, куп резервни пълнители и уред за нощно виждане.
	И с нещо много важно, което Роби прибра в джоба си.
	Когато приключиха, хукнаха обратно при останалите, за да разпределят оръжията. Роби си сложи уреда за нощно виждане и погледна през него.
	Забеляза дупката от куршум в десния обектив и погледна към Рийл.
	— Добър изстрел.
	— Работи ли? – попита тя.
	— По-добре от нищо.      .
	Рийл се обърна към останалите:
	— Добре, вече сме повече от тях. Ще преминем в настъпление и ще се измъкнем от тук.
	— Ще се разделим на две групи – добави Роби. – Джес ще води едната, аз другата. Третият избяга надясно. Ние ще тръгнем натам. Джес и останалите ще тръгнат наляво.
	— Но как ще поддържаме връзка, Роби? – попита Синия.
	В отговор Роби вдигна другото ценно нещо, което бе взел от труповете. Две радиостанции с микрофон и слушалки.
	— Ще разберат, че сме свалили още двама от техните, и ще предположат, че ще използваме радиостанциите. Ще сменят честотата, за да не можем да ги подслушваме. Ние също ще сменим честотата и по този начин ще комуникираме.
	Когато всички се въоръжиха, Малой пристъпи към Роби и каза:
	— Искам да дойда с теб.
	Рийл ги погледна, но не каза нищо.
	— Добре – отвърна той и каза на Синия: – Иди с Джес, Матео и Ламар. Пери и Камила могат да дойдат с мен.
	Така се разделиха на две групи. Роби погледна към Рийл.
	— Наслука!
	— И на теб!
	— Чувстваш ли се по-добре, когато шансовете се промениха в наша полза? – попита той.
	— Никога не съм се съмнявала. Въпреки халосните.
	— Знаеш, че ще повикат подкрепление.
	— Надявам се да го направят.
	Рийл се обърна и поведе групата си в мрака.
	 
	 
	 
	73.

	 
	Размити и плоски зелени образи на черен фон. Като при подводно плуване с едно затворено око. Това бе най-доброто описание, което Роби можеше да даде на света, който виждаше през повредения уред за нощно виждане. Пушката му сочеше напред. Зад него вървяха Пери, Малой и Камила. Всички бяха въоръжени, но разчитаха на него да се ориентират в мрака.
	— Става все по-задушно – прошепна дрезгаво Пери. Роби кимна. И той го бе забелязал.
	— Вероятно са изключили вентилацията в тази част на силоза.
	— Да не би да се опитват да ни задушат? – възкликна уплашено Камила.
	— Нещо подобно.
	Наистина ставаше горещо. Малой изтри потта от лицето си.
	— Чувствам се като в сауна.
	— Така е – съгласи се Роби.
	Тя го погледна.
	— Ти изобщо не се потиш.
	— Бил съм в пустинята. Свикнал съм на суха жега.
	— На суха жега? В Аризона ли?
	— Във Фалуджа. Когато навън е петдесет и пет градуса на сянка, няма никакво значение дали жегата е суха или не. Просто е адски горещо.
	Роби спря и вдигна ръка. Даде знак на Пери да приклекне от дясната му страна и на Камила да направи същото отляво. После потупа Малой по рамото, за да го последва.
	Роби го видя, но прекалено късно, за да реагира. Куршумът профуча покрай кръста му. Чу го да се забива в нещо. После някой изохка и се строполи.
	— О, господи! – извика Камила.
	Роби не каза нищо. Прицели се спокойно, като се ориентира по пламъчето, което току-що бе излетяло от дулото. Пушката му гръмна два пъти. Малой започна да стреля с пистолета си. Изстрелите попаднаха в целта и още един от преследвачите им намери смъртта си.
	Роби хукна напред, като държеше пушката насочена пред себе си. Малой го следваше по петите с готов за стрелба пистолет.
	— Залегни! – извика Роби.
	И двамата се хвърлиха по лице на пода, а над главите им се поръси дъжд от куршуми. Роби отвърна на огъня, Малой също.
	— Прикрий ме – каза той. – Пет изстрела, после спираш.
	Тя сложи нов пълнител и зачака сигнала му.
	— Сега!
	Малой изстреля пет куршума към другия край на коридора. Роби приготви платнената торба, която Рийл му бе дала. В дъното й бе пъхнат фитил, който стигаше до купчината барут вътре. Роби запали фитила и погледна Малой.
	— Когато преброя до три, стреляш още пет пъти в дясната страна на коридора.
	Тя кимна, а той приклекна и огледа мрака пред себе си, за да определи местоположението на мишената.
	— Едно… две… три.
	Малой започна да стреля към дясната половина на коридора, докато Роби се прокрадна напред в лявата.
	Хайде, хайде…
	Когато Малой натисна спусъка за последен път, Роби се наведе още по-ниско, но продължи напред. И тогава ги видя. Двама мъже на десетина метра пред него, които се канеха да отвърнат на огъня.
	Роби запали фитила, остави го да гори, докато стигне плата, после замахна назад и хвърли торбата напред. Сякаш мяташе топка по писта за боулинг. Тя се плъзна по пода. Знаеше, че самоделните бомби не се отличават с голям радиус на поражение. Затова трябва да се приближи максимално.
	Мъжете се прицелиха. Роби видя това през здравия обектив на уреда за нощно виждане. Просна се по корем, закри ушите си с длани и затвори очи.
	Платнената торба се намираше на десетина-петнайсет сантиметра от мъжете, когато фитилът възпламени барута, примесен с пирони и винтове. Отекна гръм, последван от ярка светлина и гъст облак дим. Когато той се разнесе, Роби видя двамата мъже. Или каквото бе останало от тях. Джесика Рийл определено знаеше как се правят взривни устройства.
	Роби се втурна към мъртъвците. Макар бомбата да бе нанесла сериозни поражения, успя да ги разгледа достатъчно добре, за да се увери, че Скот Рандал не е сред тях. Преди това благодарение на уреда за нощно виждане бе видял, че простреляният от него мъж също не е Рандал.
	Добре. Минус петима, остават трима.
	Роби имаше чувството, че се е върнал в Лондон. Малой погледна към мястото на експлозията и извика:
	— Добре ли си?
	А Роби се обърна назад и видя тялото на Джей Си Пери. Камила се бе надвесила безпомощно над него и от очите й се стичаха сълзи.
	— Той… той… трябва да е почувствал нещо. Хвърли се пред мен. Спаси живота ми… и изгуби своя.
	Малой се прекръсти и каза тихо:
	— Джей Си е герой.
	— Така е – съгласи се Роби. – Работата ни е да се погрижим смъртта му да не е напразна.
	Малой пристъпи към него, потри ранената си ръка и каза:
	— Това е някакъв кошмар.
	— Не, кошмарът предстои, но за оцелелите от онези мръсници.
	 
	 
	 
	74.

	 
	Кристално ясно. Тъмният коридор изглеждаше окъпан в ярка светлина, но само в оптичната вселена на уреда за нощно виждане на Джесика Рийл. Тя вървеше най-отпред, а Синия я следваше от дясната й страна.
	Матео, който крачеше вляво от нея, бе изпълнен с решимост. Ламар, последният от групата й, изглеждаше ужасен.
	— Можеш ли да се ориентираш къде сме? – обърна се Рийл към Синия.
	Той се огледа и кимна.
	— В коридора, който води към контролната зала. Вляво пред нас има врата, през която можем да влезем там.
	— А после? Как ще излезем на повърхността?
	— В контролната зала има стълби за нагоре.
	Радиостанцията на Рийл изпращя. Обаждаше се Роби.
	— Минус трима – докладва той.
	— Жертви?
	— Пери.
	— Рандал?
	— Не. Трябва да е тръгнал към теб.
	Рийл се усмихна мрачно.
	— Къде се намирате?
	Роби й съобщи местоположението им. Тя го предаде на Синия, който взе радиостанцията и обясни на Роби как да излязат на повърхността, след което я върна на Рийл. Рийл каза в микрофона:
	— Ще се справя и с тримата, ако още са долу. После ще се срещнем в точката, която Синия ти съобщи. От там ще си проправим път заедно.
	— Разбрано. Потегляме.
	Радиостанцията на Рийл замлъкна. Тя се обърна към Синия:
	— Пери е мъртъв.
	Синия я изгледа мрачно.
	— Джей Си беше добър човек, който загази само защото се опитваше да постъпи правилно.
	— Същото се отнася и за теб – отвърна Рийл.
	— Хей, имаме ли представа какво правим? – обади се отзад Ламар.
	В същия миг един куршум се заби в тила му и направи излишен отговора на въпроса му. Матео изкрещя и се хвърли на пода, а Рийл и Синия се обърнаха.
	Рийл залегна, ориентира се с помощта на уреда за нощно виждане и стреля три пъти. Видя само един противник, но искаше да бъде сигурна, че е попаднала в целта. Мъртвецът още не се бе свлякъл на пода, когато тя откри нова мишена. Този път натисна спусъка само веднъж. И този единствен куршум се оказа достатъчен, тъй като в челото на мъжа се появи малка черна дупка.
	Прозвуча нов изстрел и Рийл чу охкане зад гърба си. Някой хукна по коридора и стъпките му заглъхнаха бързо, а Рийл се обърна и се изправи навреме, за да попречи на Синия да падне на земята.
	— Къде? – попита го тя.
	Лицето му бе посивяло, дишаше тежко, но успя да посочи дясното си рамо. Тя опипа мястото и откри входното отверстие. После прокара длан по плешката му, но не откри нищо. Куршумът бе останал в тялото му. Можеше да измени местоположението си и да нанесе нови щети.
	Рийл изруга тихо.
	— Матео! – Никакъв отговор. – Матео!
	— Д-да!
	— Ранен ли си?
	— Н-не.
	— Нуждая се от помощта ти.
	Матео се изправи и хвана Синия за дясната ръка, за да му помогне да остане прав. Рийл се обърна, за да провери състоянието на Ламар, но само един поглед й бе достатъчен, за да разбере, че е мъртъв. Куршумът се бе забил в тила му и бе останал в мозъка му, защото отпред нямаше изходна рана. Подобен изстрел се оказваше фатален в сто процента от случаите, защото цялата кинетична енергия на куршума оставаше вътре в мозъка. Твърд метал срещу мека тъкан? Резултатът беше ясен.
	Рийл взе кутията със самоделната бомба, която Ламар бе носил до момента, и я закачи за колана си. Добре че бе взела комплект за първа помощ. С помощта на Матео почисти и превърза, доколкото можа, раната на Синия. Шефът й стисна зъби и не издаде нито звук, докато обработваха раната му. Накрая Рийл включи радиостанцията и обясни ситуацията на Роби.
	— Колко зле е положението?
	— Доста. Трябва да се измъкнем от тук час по-скоро.
	— Ще удвоим скоростта.
	Продължиха по коридора към вратата, която Синия бе споменал по-рано. Рийл се притесняваше от обстоятелството, че оцелелият стрелец – независимо дали това бе Рандал или не – бе хукнал в посока, обратна на изхода към повърхността. Но може би имаше и друг маршрут. Искаше да попита Синия, но състоянието му не позволяваше да отговаря на въпроси.
	Добраха се до вратата и след като Рийл се увери, че е безопасно, тримата преминаха през нея.
	Оказа се, че се е заблуждавала дълбоко. Връхлетя ги град от куршуми тъкмо когато бяха най-уязвими. Рийл знаеше, че не стреля само един човек. Защото чуваше различни видове оръжия. Хвърли се на пода и отвърна на огъня. Когато погледна наляво, видя, че Синия също лежи на земята и диша тежко. Върху него се бе проснал Матео. На мястото на лявото му око зееше черна дупка.
	По дяволите!
	Рийл сграбчи Синия за ризата и го замъкна зад купчина метални пръти, наредени до стената.
	— Раниха ли те отново? – попита тя.
	— Не. Матео?
	— Мъртъв е.
	Рийл надзърна иззад купчината пръти и едва не получи куршум в главата. Нямаше измъкване от тук. Тя извади радиостанцията и съобщи на Роби в какво положение се намират.
	— Две минути – отвърна той.
	Когато връзката прекъсна, Рийл осъзна, че не разполага с две минути. Синия кървеше. Бяха приковани към това място. Ако Роби и останалите се опитаха да минат през същата врата, щяха да загинат.
	Рийл свали оптическия мерник от пушката и надзърна между два от най-горните железни пръти. Видя трима мъже, застанали на площадката на късо стълбище, което водеше към някаква врата. Зад тях се виждаха още стълби, които извеждаха на повърхността. Бяха заели висока позиция, разполагаха с добро прикритие и безспорно тактическо предимство. Това означаваше, че в битката са се включили подкрепления.
	Рийл не можеше да стреля по тях, без да се изложи на ответен огън. А улучеха ли нея, всичко свършваше. Тя прецени разстоянието до тримата стрелци. Деветдесет метра. Беше възможно. Но трябваше да отклони вниманието им. А този път не разполагаше с труп подръка.
	Включи радиостанцията и обясни плана си на Роби.
	— Разбрано. Една минута.
	— Предупреди ме пет секунди по-рано – каза тя.
	— Добре.
	Рийл обясни на Синия какво е намислила.
	— Ще ми пожелаеш ли късмет? – попита тя.
	Синия, който притискаше рамото си с една ръка, се усмихна едва-едва и поклати глава.
	— Знам, знам – отвърна Рийл. – Не е въпрос на късмет.
	Тя върна оптическия мерник на мястото му върху пушката, обмисли плана си отново и прецени, че е достатъчно добър. Огледа върха на металната купчина и си представи траекторията до целта.
	Трябваше да отпусне дясната си ръка, с която щеше да хвърля. Задачата й бе по-трудна и напрегната, отколкото хвърлянето на първата топка в деня на откриването на бейзболния сезон. Защото не попаднеше ли в целта, всички загиваха.
	Рийл положи пушката си върху купчината пръти, навела ниско глава. В този момент дойде петсекундното предупреждение от Роби.
	Това, което Рийл се канеше да направи, бе невъобразимо сложно.
	Ще се справиш, Джесика. Едва ли е по-трудно от онова, което направи в Ирак. Нищо не е толкова трудно, колкото онова, което направи в Ирак.
	Вратата се отвори рязко и Роби мигом откри стрелба. Както очакваше Рийл, противниците й не закъсняха, насочиха оръжията си към вратата и отвърнаха на огъня. Тя се изправи с кутията от боя в дясната си ръка. Залюля я, за да набере инерция и сила, и я метна към стълбите. Веднага след като кутията излетя от ръката й, Джесика се хвърли на пода, грабна пушката и с помощта на оптическия мерник проследи траекторията на кутията.
	Рийл зачака… зачака… Бе напълно концентрирана. Нищо друго нямаше значение. На този свят не съществуваше нищо освен тя и кутията от боя.
	Като стрелба по глинени панички.
	Рийл стреля. Куршумът прониза кутията и горещината му свърши онова, което обикновено вършеха клечка кибрит и парче фитил. Тя залегна миг преди експлозията. Когато димът се разсея, огледа мястото. Хвърлянето й бе дълго и трудно, но кутията бе попаднала право в целта.
	Секунди по-късно до нея стоеше Роби.
	— Получи се – каза той. – Но изгубихме Камила. Получи куршум в гърдите.
	Роби се обърна към Малой и каза:
	— Ти оставаш тук със Синия. Наблюдавай раната му и направи каквото можеш, за да облекчиш болката му.
	Малой не остана доволна от плана му.
	— Мога да стрелям – настоя тя.
	— Не се съмнявам – отвърна Роби. – Но двамата с Джес работим най-добре сами.
	— Смяташ, че ще ви преча? Мога да се грижа за себе си!
	— А ти смяташ ли, че е разумно да оставим ранен човек съвсем сам? – попита Рийл.
	Малой се поколеба и отвърна примирено:
	— Добре. Какво ще правите?
	— Ще довършим започнатото – каза Рийл.
	 
	 
	 
	75.

	 
	— Поредното дежа вю – прошепна Рийл, докато се придвижваха по коридора. – Ловуваме двамата.
	— Ако нещо върши работа, не трябва да се разваля, не трябва да се поправя – отвърна Роби.
	Рийл извърна рязко поглед към него, но той гледаше в друга посока. Бе свалил здрав уред за нощно виждане от един мъртвец и сега се оглеждаше с негова помощ.
	Стълбите пред тях завършваха с врата. Предполагаха, че зад нея се намира нивото, през което бяха слезли в силоза. Трябваше да повикат помощ. Осъзнаваха, че Синия няма да оцелее дълго в това състояние.
	— Ако Рандал е още там, остави го на мен – каза Рийл.
	— Май много мразиш този тип.
	— „Мразиш“ не е достатъчно силна дума.
	Когато стигна вратата, Роби опря ухо на нея и се ослуша напрегнато. Кимна и Рийл я отвори предпазливо, след което двамата застанаха от двете й страни.
	Разнесе се познатото стакато на автомат „Хеклер и Кох“ с двоен пълнител. Роби каза:
	— Аз ще се целя високо, а ти – ниско.
	След като противникът им изстреля всичките шейсет патрона, Рийл и Роби подадоха пушките си през вратата и започнаха да стрелят тъкмо когато стрелецът презареждаше автомата си. Един от куршумите на Рийл попадна в бедрото му, а два на Роби се забиха в главата и гърдите му.
	Двамата нахлуха в помещението и Рийл грабна автомата от ръката на умиращия, докато Роби измъкна два пълнителя от джобовете му.
	— Никога не изстрелвай всичките си патрони наведнъж, глупако – каза Рийл.
	— Този не е от първия отбор, а от резервите – отбеляза Роби. – Първият отбор остана долу, в лабиринта.
	Рийл постави нов пълнител в автомата и стисна здраво оръжието, докато оглеждаше помещението.
	— Това място ми е познато.
	— И на мен. Производственият цех, който Фицсимънс ни показа, се намира натам – отвърна Роби и посочи наляво. – По дългия коридор, по които минахме с количката за голф, за да видим как изхвърлят тялото на Бендър.
	— Там се намира и изходът от тази адска дупка.
	Роби се надвеси над мъртвеца, претърси го и извади мобилен телефон.
	— Има парола – каза той и захвърли телефона миг след като собственикът му издъхна.
	— Колко ли остават?
	— Като имам предвид, че тук ни очакваше само един, предполагам, че броят им е силно ограничен.
	— Нищо чудно част от охранителите да са напуснали потъващия кораб.
	Роби кимна.
	— Не знам колко им плащат, но едва ли си заслужава да умрат за това.
	— Дали са от нацистите на Фицсимънс?
	— Не мисля, че биха наели някой от тях. Той предпочита да не смесва двете си самоличности. Но Пати вероятно разполага с резерви. Да не забравяме и Рандал.
	Роби и Рийл преминаха през още една врата и се озоваха в добре осветен коридор.
	— Това не ми харесва – отбеляза Роби.
	— Прекалено лесно е – добави Рийл.
	— Насам.
	Отвориха бавно следващата врата и влязоха в цеха за производство на наркотици. Но за разлика от предишния път сега помещението бе напълно пусто. Сякаш бе напуснато току-що. В химическите инсталации още къкреха химикали, компютрите работеха, масите бяха отрупани с недовършени проекти. Но лентата на конвейера не се движеше.
	— Смяташ ли, че са се изнесли? – попита Роби.
	— Фицсимънс заяви, че ще преместят оборудването на друго място още тази вечер. Може да са започнали с евакуация на работниците. – Погледът й обходи всички кътчета на помещението. – В такъв случай да ги намерим, преди те да са ни намерили.
	Роби извади радиостанцията си.
	— Какво ще кажеш да си поиграем с тях?
	Той настрои уреда на първоначалната честота. Сложи си слушалката, протегна радиостанцията на една ръка разстояние и каза:
	— Ранен си и няма начин да се измъкнеш от тук. Свържи се с Пати и останалите и им кажи, че всичко свърши. Направи го! Това е единственият ти шанс да оцелееш!
	Последва тишина, след което Рийл каза на висок глас:
	— Просто го убий, Роби!
	— Убием ли го, няма да разберем как да излезем от тук.
	Рийл изчака няколко секунди и каза:
	— Знам къде се намираме. На десет минути от онзи цех, в който бяхме. Стигнем ли до него, можем да се измъкнем навън.
	— В такъв случай той не ни трябва – каза Роби и зареди шумно оръжието си.
	— Не стреляй – спря го Рийл. – Ще вдигнеш прекалено много шум. По-добре му прережи гърлото.
	Роби разбута няколко предмета от бюрото, после издаде поредица от приглушени звуци, последвани от уплашен вик и гъргорене. Накрая бутна един кашон от стелажа и го остави да падне на земята, за да имитира звука от тяло, което се свлича на пода.
	След което изключи радиостанцията.
	— Смяташ ли, че се вързаха? – попита Рийл.
	— Скоро ще разберем.
	 
	 
	 
	76.

	 
	Не се наложи да чакат дълго. Две минути по-късно вратата на помещението, в което се намираха, се отвори рязко и на прага се появиха четирима мъже.
	Сред тях бе и Скот Рандал.
	Последваха три изстрела на Роби и Рийл и Скот Рандал се оказа единственият оцелял от четиримата.
	Рандал се хвърли зад един шкаф и извика:
	— Ще ви избия, копелета мръсни!
	Рийл погледна развеселена към Роби и попита:
	— И как точно ще го направиш, Скоти?
	След което изстреля цял откос в шкафа. Рандал изпищя и се просна на земята. Рийл насочи оръжието си към главата му. В ръката си Рандал държеше пистолет.
	— Давай, Скоти, убий ме!
	— Но ти ще ме застреляш, преди да натисна спусъка.
	— Гледай ти, какъв умник!
	Той пусна пистолета, побутна го с лакът, изправи се бавно и вдигна ръце. После попита с подигравателен тон:
	— Въобразявате си, че сте ме пипнали? Пипнали сте ме, ама друг път.
	— Не изпитваш ли поне малко съжаление? Разкаяние?
	— За какво? Не съм направил нищо лошо!
	— Нима търговията с наркотици и убийството на хора са нещо хубаво? – попита Роби.
	— Нямам нищо общо с наркотиците.
	— И правиш всичко това, воден единствено от доброто си сърце?
	— Получавам възнаграждение за професионалните услуги, които оказвам.
	— А убийството на невинни хора?
	— Че те са нищожества. Кой го е грижа за тях? Не съм убил някоя важна личност.
	Рийл погледна Роби.
	— Знаеш ли, тъкмо когато си помисля, че някой е достигнал дъното…
	Роби се обърна към Рандал:
	— Ще си платиш за това. Не ме е грижа колко пари има в банковата ти сметка.
	Рандал поклати глава.
	— Това не е по моя вина. Не съм направил нищо лошо. Вината е в друг. Хванете него. – Рандал ги посочи с пръст. – Чуйте ме внимателно, аз съм влиятелен човек. Аз съм личност от огромно значение за този свят.
	— Ти страдаш от класически нарцисизъм – отвърна Рийл. – В допълнение към факта, че си ужасно противен тип.
	Рандал се ухили още по-широко.
	— Знаеш ли с какво още разполагам? С най-добрите адвокати, които могат да се купят с пари! Те ще ви накълцат на кайма. Ще бъде моята дума срещу вашата. Той каза, тя каза и прочие. Няма да прекарам и един ден в затвора, гарантирам ви го.
	— Така ли мислиш? – попита Рийл.
	— Не мисля, знам го, кучко!
	— Май си прав. Кой е чувал за милионер, осъден на смърт? Всичко зависи от скъпоплатените адвокати. В тази страна човек спокойно може да си купи правосъдие, нали?
	— Точно така, сладурано. Май започна да поумняваш най-после.
	— Но това може да се случи само ако има съдебен процес.
	— Всеки има право на съдебен процес.
	— Не всеки.
	Рандал я изгледа изумено.
	— Пише го в Конституцията, тъпачко! И това ми било федерален агент! Господи!
	— Така е, но за да се изправиш пред съда, трябва да си жив, нали? Мъртъвците не влизат в съдебната зала. Какъв е смисълът?
	Рандал изглеждаше объркан.
	— Какво, по дяволите…
	Секунда по-късно осъзна какво има предвид Рийл.
	— Именно – каза Рийл, преди да натисне спусъка.
	Когато Рандал се свлече мъртъв на пода с дупка от куршум в лицето, Рийл се обърна към Роби и го попита:
	— Имаш ли проблем с това?
	— С кое? – отвърна спокойно той.
	— Понякога не е добре да си ченге. Заради онези глупости: „имате право да запазите мълчание“ и прочие.
	Роби погледна към Рандал и отбеляза:
	— Да, сега той определено ще мълчи.
	Рийл свали пушката и каза:
	— Спестих на обществото съдебните разходи. Правителството ни няма излишни пари.
	— Съгласен съм. Но сега трябва да измъкнем Синия, и то бързо, защото няма да оцелее дълго.
	Двамата се обърнаха към вратата, през която бяха нахлули Рандал и останалите.
	— Какво мислиш? – попита Рийл. – Пати е там някъде. Да не забравяме и нашия приятел, фалшивия нацист.
	— Всъщност аз съм тук.
	Роби и Рийл се обърнаха. Пати Бендър стоеше зад тях с пистолет, опрян в слепоочието на Синия.
	Той произнесе с немощен глас:
	— Оказа се, че има и друг път. Който очевидно не е бил отбелязан върху строителните планове.
	— Ние сами го прокарахме – отвърна Пати.
	— Къде е Малой? – попита Роби.
	Пати го огледа изпитателно.
	— Ти май я харесваш, а?
	— Мъртва ли е?
	— Не още.
	— Какво означава това?
	— Няма значение – отвърна Пати и заби дулото на пистолета в главата на Синия.
	— Той има нужда от лекар – каза Рийл.
	— Не, няма нужда от нищо.
	— Не можеш да убиеш всички ни – отбеляза Рийл и стисна здраво пушката си. – Застреляш ли го, мъртва си.
	— Предпочитам да стане така – отвърна спокойно Пати.
	— Склонност към самоубийство ли си развила? – попита Роби. – Така ли смяташ да се измъкнеш от тази каша?
	— Нямаш представа за какво говориш.
	— Разбира се, че имам. Много добре знам какво преживяваш. Имаш проблем с баща си…
	Пати поклати глава.
	— Ако мислиш, че всичко е заради моя тъй наречен баща, дълбоко грешиш. Всъщност пет пари не давам, какво си мислиш. Когато бях дете, имах баща, но той загина. Не беше най-добрият, не беше и най-лошият. Ако Уолтън не беше започнал да си вре носа тук, нямаше да имам проблем и с него.
	— Това означава ли, че ти харесва да убиваш хора? – попита Рийл.
	Пати я погледна.
	— А на теб?
	— Такава ми е работата.
	— На мен пък бизнесът ми е такъв, затова предполагам, че между нас има повече прилики, отколкото разлики.
	— Ами наркотиците? – попита Роби. – Съдружието с Фицсимънс?
	Пати сви рамене.
	— Израснах в това затънтено градче без пукната пара в джоба. Винаги съм изпитвала недоволство и дори гняв и с времето това чувство ставаше все по-силно. Майка ми започна да изкарва пари, макар и на стари години, но това не бяха мои пари. Не ги бях заслужила. И нямах намерение да вървя по нейните стъпки. Легално отглеждане на марихуана? Та това всеки го може. Исках да постигна нещо много по-значимо.
	— Всичко се свежда до парите, така ли? – попита Роби. – До твоя карибски остров?
	— Не мога да отрека, че парите са хубаво нещо. Да, исках да заживея там някой ден. Но предполагам, че това никога няма да се случи.
	— Пати, моля те, не го прави – каза Синия.
	— Ще го направя и ти не можеш да ме спреш. Няма значение, че си ми баща.
	— Моля те за последен път – настоя Синия
	— Казвам ти да си затвориш устата и да умреш като мъж. Аз ще те последвам незабавно. Кой знае, може да извадя късмет и да взема с мен някои от твоите приятели.
	Синия замахна рязко с ръка. Последва глух звук. Пати сведе поглед към самоделния нож, който той бе измайсторил по-рано и който сега стърчеше забит в гърдите й. В продължение на една секунда баща и дъщеря се взираха един в друг. После от устата на Пати потече кръв и тя политна напред. Въпреки раненото си рамо Синия улови дъщеря си и я положи внимателно на земята.
	— Съжалявам – каза Синия. – Съжалявам, че не знаех. Иначе нещата можеха да се развият по различен начин.
	Пати продължи да го гледа още секунда-две. Опита се да каже нещо, но очите й се изцъклиха и тялото й се отпусна. Синия се пресегна и затвори очите й.
	Рийл и Роби пристъпиха напред едновременно и всеки от тях сложи ръка на рамото на Синия.
	— Много съжалявам – каза Рийл.
	Синия се изправи бавно с тяхна помощ. Когато погледът му попадна на Роби, изрече с треперещ глас:
	— Сега знам как се е чувствал баща ти. И аз…
	Гласът му пресекна и той само поклати глава.
	— Да, предполагам – отвърна Роби.
	В следващата секунда отекна мощна експлозия, която разтърси помещението и ги събори на земята.
	 
	 
	 
	77.

	 
	Дим, прах, мазилка, зловещ пукот на стоманени греди и носещи колони. После част от тавана се срути с оглушителен шум и изпълни помещението с още прах и дим.
	Роби отвори очи и видя свят, който сякаш се бе обърнал с главата надолу. Върху него лежеше нещо тежко. Завъртя се настрани, тежестта намаля, след което изчезна. Беше тялото на Пати Бендър. Експлозията явно ги бе запратила един към друг, защото то се бе озовало върху него. Роби се изправи бавно и огледа опустошеното помещение. Когато мислите му се проясниха, изпадна в паника.
	Рийл?
	Синия?
	Чу стон и хукна натам. Откри Рийл под едно бюро и метална кантонерка. Беше ожулена и разкървавена, но жива.
	— Синия? – попита тя, когато се изправи на крака с помощта на Роби.
	— Не знам.
	Трескаво претърсиха стаята, докато най-сетне го откриха. Беше жив, но посивялата кожа на лицето му подсказваше, че няма да е задълго.
	Тогава чуха скърцащ звук и вдигнаха погледи. По тавана пълзяха нови пукнатини. На места той вече липсваше и над него се виждаше гола скала.
	— Целият силоз ще рухне – каза Рийл. – Когато Фицсимънс заяви, че ще се местят на друго място, не очаквах това да означава, че ще погребат всичко тук.
	Роби помогна на Синия да се изправи на крака.
	— Изведи го навън колкото се може по-бързо.
	— Аз? А ти къде отиваш?
	— Малой! – отвърна Роби, обърна се и хукна сред отломките към вратата, през която бяха дошли.
	— Роби! – извика Рийл, но той вече бе в коридора.
	Рийл се обърна, подхвана Синия, който се опря на нея, и двамата тръгнаха към изхода.
	Роби тичаше по стълбите, докато целият силоз се тресеше около него. Втурна се запъхтян в стаята, в която бе оставил Малой. Лесно я откри. Тя лежеше на пода зад купчината метални пръти, която Рийл бе използвала за прикритие. Ръцете и краката й бяха вързани, устата й бе запушена с кърпа.
	Роби коленичи до нея и извади първо кърпата. Видя, че по врата й се стича кръв. Вгледа се по-внимателно и откри разрез. Веднага разбра какво е направила Пати.
	Прерязала е каротидната артерия. Но едва-едва. За да осигури на Валъри бавна смърт.
	Тя бе изгубила съзнание. Роби я вдигна на ръце и я отнесе до стълбите. В мига, в който се изкачи по тях, цялото помещение се разтресе силно и те се сгромолясаха. Роби удвои усилията си, преодоля тичешком следващите стълби, хукна по дългия коридор и влетя в цеха, в който Пати и Фицсимънс бяха произвеждали наркотици. Отнесе Малой до вратата.
	— Роби?
	Той сведе поглед. Малой бе дошла на себе си и се взираше в него.
	— Стой спокойно. Ще се измъкнем от тук.
	Мъртвешка бледост покриваше лицето й. Роби превърза раната й с кърпата, но Малой се нуждаеше от медицинска помощ. В противен случай щеше да умре. Дори да се измъкнеха от тук, болницата бе твърде далече. Синия и Малой вероятно щяха да умрат, преди да получат помощ. Роби и Рийл бяха безсилни. Но трябваше да направят каквото могат.
	Роби отвори вратата и излезе навън. 
	— Качвай се!
	Беше Рийл. Беше натоварила Синия на количката за голф. Роби се втурна и седна отзад, без да изпуска Малой от ръцете си.
	— Казах ти да изчезваш! – сопна се той на Рийл.
	— Аз пък реших да не те послушам – не му остана длъжна тя. – Как е тя?
	— Зле. Пати е прерязала каротидната й артерия.
	— Мамка му!
	Рийл натисна педала на газта и количката полетя напред. За щастие, тунелът не се срути над главите им. Добраха се до другия му край, където беше вратата. Бе достатъчно да завъртят само една ръчка от вътрешната й страна, за да я отворят. Преодоляха последния участък и се озоваха на чист въздух.
	— Казаха, че са се отървали и от нашата кола, и от тази на Бендър – извика Рийл, която подкрепяше Синия. – Как ще повикаме помощ?
	— Какво, по дяволите, е това? – възкликна Роби.
	Над главите им се разнесе пърпорене на вертолетни витла, последвано от силна вихрушка, която съпътстваше кацането на голямата машина. Роби и Рийл отстъпиха назад и ските на хеликоптера докоснаха земята. Вратата се отвори.
	— Агент Сандърс? – извика Рийл.
	И наистина това беше специален агент Дуайт Сандърс. Беше в камуфлажна униформа и бронежилетка. Усмихна им се, но изражението му бързо помръкна, когато видя Синия и Малой.
	— Нуждаят се от незабавна медицинска помощ! – извика Роби.
	Сандърс и още двама скочиха и се втурнаха към тях. Взеха Синия и го понесоха към хеликоптера, а Роби ги последва с Малой на ръце.
	— Има ли място за всички в тази птичка? – надвика Рийл воя на витлата.
	— И още как! – отвърна Сандърс.
	Качиха се на хеликоптера и Сандърс извика на пилота:
	— Имаме двама тежко ранени. Давай бързо към болницата. Ще звънна да ги предупредя. Можеш да кацнеш на покрива.
	Хеликоптерът се издигна и се понесе в мрака.
	— Чакайте малко! – извика в един момент Роби. – Включете прожектора и осветете тази кола! – посочи той един автомобил, който се движеше бързо покрай кариерата и съвсем скоро щеше да излезе на пътя.
	Един от членовете на екипажа включи прожектора и го насочи към колата, а пилотът снижи хеликоптера.
	— Това е Долф! – възкликна Рийл. – Или Фицсимънс… или както там е истинското му име.
	И наистина, това беше Долф, който шофираше джип със свален покрив.
	Роби взе пушката и каза:
	— Спуснете се по-ниско. Искам да скоча.
	Рийл го хвана за ръката.
	— Какви ги говориш?
	Роби погледна към Малой. Парамедиците се бореха трескаво за живота й.
	— Обещах нещо! Дадох дума!
	Рийл погледна изпадналата в безсъзнание Малой и бавно отмести ръката си. Хеликоптерът се спусна ниско над земята, а Роби отвори вратата и стъпи на едната ска. После извика на Сандърс:
	— Щом скоча, продължете към болницата.
	— Ами ти? – попита Сандърс.
	— Ще се оправя.
	Когато хеликоптерът достигна на два метра от земята, Роби скочи, претърколи се и приклекна. Машината се издигна незабавно и полетя в обратната посока.
	Роби спринтира десетина метра, без да изпуска джипа от поглед нито за миг. После се хвърли на земята, зае позиция за стрелба и се прицели през оптическия мерник.
	Трудно бе да се прецени кой е по-добър стрелец, Роби или Рийл. Отговорът вероятно зависеше от конкретния ден и час. Днес обаче нито един снайперист на света нямаше по-голяма мотивация да порази мишената си от Уил Роби.
	Той натисна спусъка. Първият му куршум се заби в задната лява гума. Джипът поднесе странично, излезе от пътя и заора в полето. Роби скочи на крака и хукна напред.
	Уплашеният Фицсимънс погледна назад и видя кой го преследва. Включи на заден и натисна педала на газта. Джипът се върна на пътя, но се движеше бавно заради задната гума.
	Роби затича с всички сили. Никога през живота си не бе тичал толкова бързо. Но въпреки спуканата гума пак не можеше да настигне джипа. Затова залегна отново, прицели се и пръсна другата задна гума.
	Джинът отново излетя от шосето, но този път от другата страна. Фицсимънс се опита да го овладее, но гумата се разкъса и оголи джантата. Тогава той скочи, изстреля няколко куршума по Роби и хукна. Но сега, след като и двамата тичаха, изходът от надпреварата им бе предрешен.
	Роби го настигна и се хвърли върху него с всички сили.
	Двамата се претърколиха на земята, но Роби се озова отгоре и мигом изви дясната му ръка назад, докато я счупи. Фицсимънс изкрещя от болка, но Роби го претърколи, удари го с лакът в лицето и разби носа му. Вдигна отново юмрук с намерение да го забие в главата му, но се спря в последния момент.
	Фицсимънс го погледна с окървавеното си лице.
	— Направи го! Убий ме! Направи го!
	Роби лесно можеше да го направи. Беше убил достатъчно мъже, които бяха несравнимо по-силни бойци от Фицсимънс. Вместо това свали ръка, извади ролката тиксо, която държеше в джоба си, и завърза ръцете и краката на Фицсимънс. После се изправи.
	Фицсимънс го изгледа с омраза.
	— Какво правиш?
	— В Колорадо няма смъртно наказание. Ще получиш доживотна присъда без право на помилване. Аз обаче мисля, че трябва да те третираме като терорист. Тогава ще отидеш в Гуантанамо или на някое друго място в чужбина. Където няма да има никакви закони, никакви правила, където дори надзирателите няма да бъдат американци.
	— Но аз съм американски гражданин! – отвърна Фицсимънс. – Не можеш да постъпиш така!
	— Не, ти си Долф и не се намираш на американска територия, а на своя суверенна земя. Американските закони не важат за теб. Сам ми го каза. Затова мисля да те изпратим на израелците. Те знаят как да се оправят с нациста.
	— Не можеш да го направиш! – изкрещя Фицсимънс.
	Роби коленичи и приближи лицето си на сантиметри от неговото.
	— Ще откриеш, че мога да направя всичко – каза той, изправи се и се отдалечи.
	— Къде отиваш? – изкрещя Фицсимънс.
	— Да намеря кола.
	— Не можеш да ме зарежеш тук. Има животни.
	— Надявам се да оставят достатъчно от теб, за да те пъхна в затвора.
	Фицсимънс продължи да крещи. А Роби продължи да върви.
	 
	 
	 
	78.

	 
	— Направихте голяма услуга на тази страна – завърши Рейчъл Касиди, която седеше в кабинета си в Лангли.
	Роби и Рийл седяха срещу нея.
	— Нямаше да бъдем тук без вашата намеса, госпожо директор – отвърна Рийл. – Агент Сандърс ми каза, че сте позвънили на директора на ФБР и той е наредил на Сандърс да ни издири. За щастие, забелязали джипа на Фицсимънс близо до входа на силоза и се спуснали да огледат по-добре. Ако не го бяхте направили, Синия нямаше да оцелее.
	— Но той оцеля. Шериф Малой също.
	— А Фицсимънс? – погледна я Роби.
	— Всеки трябва да знае толкова, колкото му се полага, Роби – отвърна тя, но в очите й проблеснаха весели пламъчета. – Получих доклад за Фицсимънс. Случайно да говориш иврит? Знам, че много пъти си бил в Израел
	— Не, госпожо директор, но ви благодаря, че отговорихте на въпроса ми.
	Погледът на Касиди обходи и двамата.
	— Завършихте успешно още една мисия. След като преди това се справихте с куп невъзможни задачи – каза тя и събра върховете на пръстите си.
	Роби погледна Рийл, но тя изглеждаше не по-малко озадачена от думите на тяхната шефка.
	— Мисля, че се нуждаете от малко почивка, и бих искала да ви предложа къде да отидете.
	— Къде? – попита предпазливо Рийл.
	— Бих искала да придружите стар приятел до Източно Колорадо.
	— Синия иска да се върне? – не скри изненадата си Роби. – Там?
	— Все пак това е родният му град. И там го очаква някой, с когото иска да поговори. Ще го придружите ли?
	Роби и Рийл нямаха нужда да се споглеждат. Казаха „да“ едновременно.
	 
	 
	— Радвам се, че и двамата дойдохте.
	Синия бе отслабнал, лицето му бе изпито и уморено. Това бе резултат от едномесечния престой в болница, докато се възстановяваше от получените рани. В момента седеше на една маса с Роби и Рийл.
	Когато самолетът на Управлението навлезе във въздушното пространство над Колорадо, Синия посегна да оправи вратовръзката си. Беше облечен както винаги, когато бе на служба: консервативен тъмносин костюм, вратовръзка на райета, колосана бяла риза. Отметна един паднал кичур и го върна на мястото му.
	— Изглеждаш много елегантен – отбеляза Рийл, която следеше жестовете му.
	Той като че ли се смути от думите й и леко поруменя.
	— Огнестрелните рани не се отразяват добре на външния вид.
	— Какво ще й кажеш? – попита Рийл.
	— Цял ден мисля върху това. Още не съм сигурен. Никога през живота си не съм бил толкова нерешителен. Ако проявявах толкова колебания в работата, нямаше да издържа и една минута.
	— Това е различно – изтъкна Роби. – Не е работа.
	— Ходихме до родния ти дом – каза Рийл. – Знаем какво се е случило там и се чудим защо си решил да го запазиш.
	Синия кимна.
	— И аз се чудя понякога. Но в края на краищата реших, че къщата е свързана с прекалено много хубави спомени и не бива да позволя на един-единствен лош спомен да я заличи от живота ми. Запазването на къщата и на част от старите ми вещи бе начин да запомня хубавото.
	Когато самолетът кацна, на летището ги очакваше джип. Щом се качиха в него и закопчаха коланите, шофьорът потегли. Очевидно знаеше къде отиват, защото не попита за адреса.
	Когато пристигнаха пред дома на Клеър Бендър, Синия каза:
	— Може би е по-добре да изчакате отвън.
	— Сигурен ли си? – попита Рийл.
	— Не, но си мисля, че трябва да проведа този разговор сам.
	— Ще й кажеш ли… ще й кажеш ли какво се случи с Пати? – попита Роби.
	— Мисля, че е време да научи цялата истина – отвърна Синия.
	Той затвори вратата на джипа и закрачи бавно по алеята.
	Роби и Рийл го проследиха с поглед. Видяха го да чука на вратата. Няколко секунди по-късно на прага се появи Клеър. Дори от това разстояние си личеше, че е остаряла поне с десет години. Клеър отстъпи назад, за да направи място на Синия да влезе, и затвори вратата след него. Бе хвърлила бегъл поглед към джипа, но затъмнените му прозорци не й бяха позволили да види кой е вътре.
	— Искаш ли да се поразходим? – попита Роби. 
	Двамата с Рийл слязоха от колата и тръгнаха през полето. Беше хладно и Рийл пъхна ръце в джобовете на якето си.
	— Какво има? – попита тя.
	— Видях се с Малой.
	Това я изненада.
	— Къде?
	— В Бруклин. Отишла е там веднага след като са я изписали от болницата.
	— Напълно я разбирам. Няма причина да се връща тук.
	— Така е – съгласи се Роби. – Казах й, че съм пипнал Фицсимънс. Дори й изпратих снимка, на която съм го овързал целия.
	— Сигурна съм, че ти е благодарна за това, което направи, Роби, но си мисля, че трябваше да намерят тялото на сестра й.
	— Намериха го.
	Рийл се извърна рязко.
	— Какво?
	— На същото място, на което са открили и трупа на Дерик Бендър. На дъното на кариерата. Пресушили са я преди две седмици. Открили са същинско гробище. Още броят труповете.
	Рийл замръзна на място.
	— Божичко! – възкликна тя.
	Но не помръдна, а остана, забила поглед в земята. Роби пристъпи към нея, но остави достатъчно разстояние между тях.
	— Това е животът. Може да приключи във всеки един момент. И ние го знаем по-добре от повечето хора.
	Рийл вдигна глава и сбърчи чело.
	— Мисля, че го знам по-добре и от теб.
	— Моля? 
	— Рано или късно ще свърши и за нас, Роби. Може би не утре или вдругиден. Но ще свърши. С куршум в главата. Или нож в корема.
	— Това ли е всичко?
	— Какво друго очакваш? Работата ни се отличава с изключително нисък коефициент на оцеляване. Искаш ли да се обвържеш с човек с подобна професия? Аз не съм сигурна, че го искам. Разбираш ли колко силно ще заболи?
	— Разбирам колко силно боли в момента – отвърна Роби.
	— Не сме създадени един за друг, Роби. Просто не сме. Кой каквото е посял, това ще пожъне. Поотделно – добави категорично тя. – Едва не загинах в Ирак. Всъщност трябваше да умра на онова място. Не ме боли толкова за колегите, които изгубих там, колкото за теб, и тази болка ме изяжда отвътре.
	— Но всеки може да умре от катастрофа, терористичен акт, рак… Въпреки това хората по света предпочитат да бъдат заедно.
	— Не е същото.
	— Само защото ти казваш, че не е.
	— Защото това е самата истина.
	— Твърдиш, че няма да се почувстваш зле, ако умра, само защото няма да бъдем заедно?
	Въпросът му я смути.
	— Не, разбира се, че не. Бих се почувствала ужасно.
	— Какъв е проблемът тогава? След като и бездруго ще се чувстваш зле, защо да не бъдем заедно, докато можем?
	— Няма да дойда на твоето погребение и не искам ти да идваш на моето – сопна се Рийл.
	— Мислите ти отиват твърде далече, Джес.
	— Няма да споря с теб. – Тя помълча и добави: – Освен това си имаш Малой. Тя очевидно винаги казва „да“, когато я попиташ.
	— Вероятно би го направила и сега. Но за това са нужни двама, Джес.
	— Знам.
	— Можем да напуснем службата.
	— И какво ще работим? – попита Рийл. – Какво друго умеем да вършим освен това?
	— Какво ще правим тогава, Джес?
	Без да каже нито дума повече, тя му обърна гръб и тръгна към джипа. Седнаха отзад и не размениха нито дума, докато Синия не излезе от къщата. Той сам отвори и затвори вратата. Този път Клеър не дойде до прага. Когато Синия се качи в джипа, нареди на шофьора:
	— Към самолета, моля.
	Щом потеглиха, Роби попита:
	— Как мина?
	Синия бе зареял поглед през прозореца.
	— Горе-долу както очаквах.
	— А това хубаво ли е или лошо? – попита Рийл.
	— Както очаквах, че ще мине, и както се надявах да не мине. Тя изгуби и двете си деца. Едното от моята ръка.
	— Значи й разказа и това?
	— Когато споменах, че ще й кажа истината, имах предвид цялата истина – отвърна Синия. – Тя заслужаваше да я научи, независимо че не исках да й я казвам.
	— Сигурно е било трудно – отбеляза Роби.
	— Истината винаги е трудна, Уил. Много по-трудна от лъжата.
	— И как я прие тя? – попита Роби, с което си заслужи бегъл поглед от Рийл.
	— Нямам представа, Роби. А за човек, който работи в разузнаването, това никога не е добре.
	Аз ли не знам, помисли си Роби, докато наблюдаваше мрака, който се спускаше навън.
	— Помолих я да се омъжи за мен – каза изненадващо Синия.
	— Какво? – възкликна Рийл. – Предложението не й ли дойде малко изненадващо?
	— Всъщност беше закъсняло с няколко десетилетия.
	— Но след всичко, което се случи… – каза Рийл. – След това, което научи за Пати.
	— Трябваше да опитам. Трябваше.
	— Но защо? – настоя Рийл.
	— Защото я обичам. Ако човек не може да действа, ръководен от любовта, какво друго може да има значение?
	Роби замълча. Продължи да се взира през прозореца. Настроението му помръкваше с всяка изминала минута.
	Докато изведнъж почувства нещо. Погледна надолу. Силните като стомана пръсти на Рийл стискаха неговите. Когато вдигна поглед, видя, че тя се взира право пред себе си. В същото време му се стори, че вижда едва доловима усмивка на лицето й. И една самотна сълза в дясното й око.
	Роби стисна ръката й.
	Джипът продължи по пътя към летището. Нощта ги обгърна.
	Но за Уил Роби и Джесика Рийл вече имаше един тънък лъч светлина, който пронизваше мрака.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	David Baldacci – End Game (2017)
	Дейвид Балдачи – Последен ход
	Американска. Първо издание
	Преводач: Милко Стоименов
	Редактор: Димитрина Кондева
	Техн. Редактор: Вяра Николчева 
	Коректор: Симона Христова
	Худ. Оформление: Николай Пекарев
	Издава: ОБСИДИАН (2019)
	ISBN 978-954-769-465-1
	Сканиране: Боболинка
	Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e