Еймъс Декър и партньорката му във ФБР Алекс Джеймисън са на кратко посещение в родния му град Бърлингтън, Охайо. Там ги открива Мерил Хокинс, който е осъден на доживотен затвор за убийства, които не е извършил. Остарял и неизлечимо болен, Хокинс настоява Декър да преразгледа случая и да изчисти името му. Възможно ли е Декър наистина да е сгрешил? Всички доказателства са били непоклатими. Преди да успее да разкаже онова, което знае, Хокинс е застрелян. Обзет от съмнения, Декър отново се заема със случая, но се оказва, че след толкова години някой все още е готов да прикрива истината с цената на всичко.
	 
	 
	 
	  

	  

	 
	 
	 
	 
	 
	На Линдзи Роуз,

	която се грижеше всичко да върви като

	по часовник и решаваше проблемите

	с елегантност и прецизност.

	Поздравления за новата работа!

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	≈ 1 ≈

	 
	В тази свежа и прохладна есенна вечер Еймъс Декър бе заобиколен от трупове. Но този път той не виждаше света в електриковосин цвят, както се случваше обикновено при срещата му с мъртъвци. И за това си имаше причина: тези хора бяха умрели отдавна.
	Декър се намираше в родния си град Бърлингтън, Охайо, бивш промишлен център, който бе преживявал и по-добри времена. Наскоро бе ходил в друг западнал град – Барънвил, Пенсилвания, където се отърва на косъм от смъртта. Ако можеше да избира, щеше да избягва подобни минни полета не само в обозримото бъдеще, но и до края на живота си.
	Но той нямаше избор.
	Беше в Бърлингтън, защото днес дъщеря му Моли щеше да навърши четиринайсет. При нормални обстоятелства това щеше да е повод за празник, ден, изпълнен с радост. Моли обаче беше убита заедно с майка си Каси и нейния брат Джони Сакс. Трагедията се случи малко преди десетия й рожден ден и именно Декър откри телата им, когато се върна у дома.
	Бяха му отнети завинаги по възможно най-жестокия начин, на който беше способен извратеният ум на убиеца им. Вярно, той отдавна не беше между живите, но това не носеше утеха на Декър, макар да бе изиграло важна роля в решението му да приключи с предишния си живот.
	Ето защо на рождения ден на дъщеря си той се намираше на гробището. Бе донесъл свежи цветя, които да заменят изсъхналите, останали от последното му посещение.
	Възнамеряваше да идва тук на всеки рожден ден на Моли, докато самият той не се озовеше на два метра под земята. Това си представяше в дългосрочен план. И нищо друго.
	Декър седна на пейката от дърво и ковано желязо, разположена до двата еднакви гроба. Тя беше дарение от полицейското управление в Бърлингтън, където той бе работил първо като патрулен полицай, а после като следовател в отдел „Убийства“. Върху нея имаше потъмняла месингова табелка, на която пишеше: В памет на Каси и Моли Декър.
	Единственият друг посетител в малкото гробище беше Алекс Джеймисън, партньорката му във ФБР. Беше с дванайсет години по-млада от Декър, който бе преполовил четирийсетте. Тя стоеше на известно разстояние в знак на уважение. Така му позволяваше да остане насаме със семейството си.
	Бивша журналистка, Алекс Джеймисън наскоро бе завършила академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния, и вече беше пълноправен специален агент. Веднага след като си взе дипломата, тя се върна на работа в екипа, в който бяха зачислени с Декър. Другите им двама колеги бяха ветераните на ФБР Рос Богарт и Тод Милиган.
	Декър седеше до гробовете на Каси и Моли и проклинаше хипертимезията си. Феноменалната памет, която притежаваше, беше резултат от зверски сблъсък по време на мач на Националната футболна лига, довел до тежка мозъчна травма. Той излезе от кома със способността да помни всичко и неспособността да забрави каквото и да било. Умение, което изглеждаше страхотно, но само на пръв поглед, тъй като определено имаше недостатъци.
	Времето никога нямаше да заличи подробностите дори от най-болезнените спомени на Декър. Като тези, които го навестяваха в момента. Той си спомняше абсолютно всичко около смъртта на Каси и Моли, сякаш ги бе погребал днес, а не преди четири години.
	Прочете имената и надписите върху надгробните плочи, макар че знаеше наизуст какво пише там. Всеки път идваше тук с желанието да сподели толкова много неща със семейството си, но по необясними причини не успяваше да го направи.
	Е, може би не чак толкова необясними. Онази мозъчна травма бе довела до неговата абсолютна памет, но го бе променила като човек. Беше отнела социалните му умения. Декър трудно даваше израз на чувствата си и трудно общуваше с околните.
	В съзнанието му изникна първо образът на дъщеря му. Беше ясен, добре фокусиран – къдрава коса, широка усмивка, високи скули… После се появи образът на жена му – опорния стълб на семейството им. Именно тя не му позволи да се затвори в черупката си, а го насърчи да се среща с хора и да положи усилия да заприлича на предишния Еймъс Декър.
	Близостта му до Каси и Моли му причиняваше физическа болка. Имаше много дни, повечето всъщност, когато просто отказваше да приеме, че те са мъртви.
	Погледна към Джеймисън, която се бе облегнала на един огромен дъб на трийсетина метра от него. Тя беше добра приятелка и отлична партньорка, но в момента не можеше да му помогне.
	Декър се обърна към гробовете и остави цветята върху леко хлътналата земя.
	— Еймъс Декър?
	Той вдигна поглед. Към него бавно се приближаваше възрастен мъж. Беше се появил изневиделица в сумрака с издължените сенки. Отблизо приличаше на призрак – болезнено слаб и с изпито лице.
	Джеймисън бе видяла непознатия преди Декър и го беше последвала. Можеше да е някой местен, когото партньорът й познаваше. А може би не. Тя знаеше, че около Декър непрекъснато се случват странни неща, и ръката й се плъзна към пистолета в кобура на дясното й бедро. За всеки случай.
	Декър забеляза още нещо освен нездравия вид на възрастния мъж. Той вървеше по особен начин, който бе виждал и преди. Тази походка не се дължеше на годините му или на болки в ставите. Беше походка на човек, който дълго време е носил окови на краката си.
	Бивш затворник, заключи той.
	Имаше и друго. Понякога Декър виждаше цвят, който свързваше с даден човек. Това пък беше резултат от синестезията, която му позволяваше да асоциира определени цветове с необичайни неща като смъртта или пък с числа.
	Съзнанието му свърза стареца с бургундско червено – нещо ново за Декър.
	Какво, по дяволите, означава този цвят?
	— Кой сте вие? – попита той, изправи се и почисти панталона си от пръстта.
	— Не съм учуден, че не можеш да ме познаеш. Затворът променя човек до неузнаваемост. Предполагам, че тъкмо на теб трябва да благодаря за това.
	Да, наистина е бил зад решетките.
	Джеймисън ги чу и ускори крачка. Извади пистолета от кобура си, защото се опасяваше, че непознатият може да направи опит да си отмъсти. Партньорът й бе пратил твърде много хора в затвора. Очевидно този човек беше един от тях.
	Декър огледа стареца, който спря на два метра от него. Самият той беше огромен: висок метър и деветдесет и шест и над сто и трийсет килограма. С помощта на Джеймисън, която неуморно го подканяше да спортува и да се храни здравословно, успя да свали трийсетина килограма през последните две години. Едва ли някога щеше да стане „по-строен“, отколкото беше в момента.
	Старецът беше към метър и осемдесет, но сигурно не тежеше повече от шейсет и два-три килограма. Отблизо кожата му изглеждаше пожълтяла и суха като стар пергамент, който всеки момент ще се разпадне. Той събра храчка, извърна се и се изплю на земята.
	— Сигурен ли си, че не ме познаваш? Нали уж имаш отлична памет?
	— Кой ти го каза? – попита Декър.
	— Предишната ти партньорка.
	— Мери Ланкастър?
	— Тя ми спомена, че най-вероятно ще те намеря на гробището.
	— И защо го е направила?
	— Казвам се Мерил Хокинс – представи се мъжът, сякаш името му обясняваше присъствието му тук.
	Декър го зяпна смаяно. Реакцията му накара Хокинс да се усмихне, но усмивката не стигна до очите му. Те бяха бледи и неподвижни, сякаш в тях бе останал твърде малко живот.
	— Сега си ме спомни, нали?
	— Защо не си в затвора? Получи доживотна присъда без право на замяна.
	Джеймисън настигна Хокинс и застана между него и Декър. Хокинс я погледна и каза:
	— А това е новата ти партньорка, Алекс Джеймисън. Ланкастър ми разказа и за нея – заяви той, обърна се към Декър и продължи: – За да отговоря на въпроса ти, не съм в затвора, защото съм неизлечимо болен. Рак в последен стадий. И то един от най-лошите – на панкреаса. Почти никой не изкарва повече от пет години, и то с химиотерапия, лъчетерапия и разни други гадости, които не мога да си позволя. – Хокинс докосна лицето си. – Жълтеница. Докара ли се човек дотук, медицината е безпомощна. Метастазите са навсякъде. Метастазите. Странна дума, която означава, че ракът ме изяжда отвътре. Стигнал е дори до мозъка. На финалната права съм. То е ясно, с мен е свършено. Остава ми седмица… в най-добрия случай.
	— Защо болестта е причина да ви пуснат от затвора? – попита Джеймисън.
	— Наричат го освобождаване по хуманни съображения – сви рамене Хокинс. – Обикновено затворниците подават молба за него, но от администрацията сами дойдоха при мен в килията. Бяха подготвили всички документи. Само се подписах, докторите дадоха съгласието си и се озовах навън. Разбирате ли, щатът не иска да се охарчва за лечението ми. Лежах в един от онези нови частни затвори. Те изпращат сметките на щатската администрация, но там не одобряват всичките им разходи. И аз започнах да им излизам много скъпо. Да се отразявам зле на счетоводния им баланс. Освен това решиха, че вече не съм опасен. Бях на петдесет и осем, когато влязох в затвора. Сега съм на седемдесет. Ясно ми е, че изглеждам като стогодишен. Натъпкал съм се с лекарства, за да мога да ходя, да говоря… Когато си тръгна оттук, ще повръщам няколко часа, след което отново ще се натъпча с лекарства, за да заспя… поне за малко.
	— След като вземате обезболяващи по рецепта, някой сигурно ви помага, грижи се за вас, нали? – предположи Джеймисън.
	— Споменах ли думата рецепта? Не, никой не се интересува от мен. Но не се оплаквам. Няма да ме върнат в затвора само защото си купувам наркотици от улицата. Не могат да си го позволят – подсмихна се горчиво Хокинс. – Ако го знаех, щях да се разболея още преди години.
	— Никакви грижи ли не ви осигуриха, след като излязохте на свобода? – учуди се Джеймисън.
	— Предложиха ми място в един хоспис, но е далече, няма как да стигна до там. А и не искам да ходя никъде. Държа да остана тук – заяви Хокинс и впери очи в Декър, който попита:
	— Какво искаш от мен?
	Хокинс го посочи с пръст.
	— Ти ме вкара в затвора. Но сгреши. Аз съм невинен.
	— Всички това повтарят – отбеляза скептично Джеймисън.
	Хокинс отново сви рамене.
	— Не отговарям за другите, а само за себе си. – Помълча малко и добави: – Ланкастър смята, че съм невинен.
	— Не ми се вярва – отвърна Декър.
	— Попитай я. Затова ми каза къде да те открия. – Хокинс вдигна поглед към потъналото в мрак небе. – Получаваш шанс да оправиш нещата. Може би ще успееш, докато още съм жив. Ако ли не… няма проблем, важното е да откриеш истината. Това ще ми е наследството – добави той с вяла усмивка.
	— Но Декър работи за ФБР – намеси се Джеймисън. – Бърлингтън и вашият случай в частност са извън неговата юрисдикция.
	— Чух, че се интересуваш най-вече от истината, Декър – заяви невъзмутимо Хокинс. – Или не съм чул добре? Ако е така, значи съм изминал всичкия този път за нищо.
	Когато не получи отговор, той извади едно листче.
	— Ще остана в града още два дни. Ето адреса ми. Може би ще се видим, а може би не. Но ако не дойдеш, ще ти тегля една от отвъдното.
	Декър безмълвно взе листчето.
	Старецът погледна към двата гроба.
	— Ланкастър ми разказа какво се е случило със семейството ти. Радвам се, че си открил убиеца. Но въпреки това сигурно продължаваш да чувстваш вина, макар да си напълно невинен. Същото се отнася и за мен.
	Хокинс се обърна и бавно тръгна между гробовете. След секунди мракът го погълна.
	Джеймисън се обърна към Декър.
	— Нямам представа какво се е случило, но всичко това е толкова… откачено. Той подхвърля упреци, кара те да се чувстваш виновен. Не мога да повярвам, че идва тук, когато се опитваш… да прекараш известно време със семейството си.
	Декър сведе поглед към листчето с адреса. Изражението му ясно подсказваше, че в мислите му се прокрадва съмнение.
	Джеймисън го наблюдаваше внимателно. Накрая заяви примирено:
	— Ще се срещнеш с него, нали?
	— Да, но преди това ще се срещна с друг човек.
	 
	 
	 
	≈ 2 ≈

	 
	Декър стоеше на верандата. Бе помолил Джеймисън да не идва с него. Предпочиташе да дойде тук сам поради куп причини.
	Спомняше си всеки сантиметър от тази къща, построена преди повече от четирийсет години. И поради феноменалната си памет, и защото тя бе точно копие на къщата, в която бе живяло семейството му.
	Мери Ланкастър, съпругът й Ърл и дъщеря им Санди се бяха нанесли тук, когато Мери бе постъпила на работа в полицейското управление на Бърлингтън. А това беше горе-долу по същото време, когато и Декър бе облякъл униформата. Ърл се занимаваше със строителство, но не работеше постоянно, тъй като Санди бе дете със специални потребности, което се нуждаеше от много време и внимание. От доста години именно Мери крепеше семейния бюджет с полицейската си заплата.
	Декър пристъпи към вратата. Тъкмо се канеше да почука, когато тя се отвори.
	На прага стоеше Мери с протрити джинси, аленочервен пуловер и тъмносини маратонки. Някога косата й беше пепеляворуса, но вече бе започнала да посребрява и висеше вяло на раменете й. В едната си ръка тя държеше цигара, от която се виеше струйка дим. Лицето й бе осеяно със ситни бръчици. Беше на възрастта на Декър, но изглеждаше поне с десет години по-стара.
	— Очаквах да се появиш тази вечер – заяви тя с дрезгавия глас на заклета пушачка. – Влизай.
	Той погледна дали лявата й ръка – онази, с която държеше пистолета – потреперва както навремето. Сега не забеляза нищо подобно.
	Добре. Това е хубаво.
	Тя се обърна и Декър я последва. Все едно малък влекач теглеше след себе си огромен товарен кораб към пристанището. Или към скалите. Декър не бе сигурен накъде точно. Поне засега.
	Той забеляза и още нещо: Ланкастър, която и преди беше доста слаба, сега изглеждаше още по-крехка. Костите й стърчаха под широките й дрехи, които сякаш бе облякла направо със закачалките.
	— Дъвките не вършат ли работа вече? – попита Декър и погледна запалената й цигара.
	Седяха в дневната, сравнително малко помещение, в което цареше хаос – беше пълно с играчки, купчини вестници, отворени кашони и какво ли не. И навремето домът на семейство Ланкастър не беше особено подреден. Малко преди Декър да напусне града, Мери и съпругът й си бяха взели домашна помощница, решение, което бе породило други проблеми. Явно бяха предпочели хаоса пред тях.
	Тя си дръпна от цигарата и изкара дима през ноздрите си.
	— Позволявам си само по една на ден, и то когато Ърл и Санди не са си вкъщи. После проветрявам и пръскам с ароматизатор.
	Декър си пое дълбоко дъх, но се закашля и подхвърли:
	— Използвай повече ароматизатор.
	— Да разбирам ли, че Мерил Хокинс те е открил?
	Той кимна.
	— Да. Ти си му била казала къде съм.
	— Вярно е.
	— Първо трябваше да ме попиташ. Знаеш защо съм дошъл. Предупредих те, обясних ти…
	Тя седна и почисти с нокът някакво петънце на кожата си.
	— Не го направих от нехайство. Прецених, че ще искаш да го изслушаш.
	— Хокинс каза, че си му повярвала.
	— Значи е преувеличил. Казах, че разбирам логиката му.
	— И каква по-точно е тя?
	— Защо безнадеждно болен човек ще ни моли да изчистим името му, освен ако не е невинен?
	— Сещам се за поне една причина да се облагодетелства от това.
	Мери си дръпна от цигарата и поклати глава.
	— Едва ли. Когато човек знае, че е с единия крак в гроба, мисленето му се променя. Той няма време за губене, всяка секунда му е ценна.
	Декър погледна отворените кашони.
	— Ще се местите ли?
	— Може би.
	— Може би? Не е ли сигурно?
	— Има ли нещо сигурно в този живот? – сви рамене тя.
	— Как са нещата в Бърлингтън?
	— Не са се разпаднали съвсем.
	— Безработицата намалява из цялата страна.
	— Да, и тук има доста работни места за по десет долара на час. Но дори в Бърлингтън не може да се живее с двайсет хиляди годишно.
	— Къде са Ърл и Санди?
	— На училищно мероприятие. Обикновено той се занимава с тези неща. Напоследък съм затрупана с работа. Трудните времена водят до тежки престъпления. Повечето са свързани с наркотици.
	— Да, видях го с очите си. Защо Хокинс е дошъл при теб?
	— Ти и аз работехме заедно по случая, Декър. За пръв път разследвахме убийство.
	— Кога са го пуснали? Наистина ли е пътник? Не изглеждаше никак добре.
	— Дойде в управлението преди два дни. Изкара ми ангелите. Отначало реших, че е избягал. Не му повярвах и звъннах в затвора. Оказа се, че не е излъгал нито за болестта, нито за освобождаването си.
	— Искаш да кажеш, че затворите гонят неизлечимо болните, за да умрат навън?
	— Очевидно за някои това е добър начин да намалят разходите.
	— Хокинс каза, че ще остане в града още два дни. Отседнал е в Резидънс Ин.
	— Където навремето живееше ти.
	— Може да се възползва от шведската маса, за да качи някой и друг килограм, но не мисля, че има апетит. Заяви, че кара на наркотици, които купува от улицата.
	— Тъжна работа.
	— И иска да се срещнем отново.
	Ланкастър пак си дръпна от цигарата.
	— Не се съмнявам.
	— Дойде да ме види на гробището.
	Тя всмукна силно за последен път, преди да угаси фаса.
	— Съжалявам. Когато той ме попита, не му обясних защо точно си дошъл в града, но му разказах за семейството ти. Не съм му казвала да ходи на гробището. – Светлите й очи се взряха в лицето му. – Предполагам, че вече си прехвърлил подробностите по неговия случай, които удивителната ти памет несъмнено е съхранила.
	— Да. И не открих да сме допуснали каквито и да било грешки. Отидохме на местопрестъплението, събрахме улики. Тези улики посочиха Хокинс като с лазер. Арестувахме го и той се изправи пред съда. Ние дадохме показания. Адвокатът му ни подложи на кръстосан разпит, направо ни извади душите. Съдебните заседатели осъдиха Хокинс и той получи доживотна присъда без право на замяна, при положение че можеха да го осъдят на смърт. Всичко ми се струва съвсем нормално и логично.
	Тя се облегна на стола си.
	— Не изглеждаш добре, Мери – каза Декър.
	— Еймъс, аз не изглеждам добре поне от десет години. Би трябвало да си го забелязал.
	— И все пак…
	— Отслабнал си доста, откакто замина.
	— Заслугата е основно на Джеймисън. Тя ме кара да спортувам, следи с какво се храня. Освен това готви. Предимно салати, зеленчуци и тофу. Вече е специален агент, получи значка и служебна карта. Гордея се с нея.
	— Значи живеете заедно? – повдигна вежди Мери.
	— Делим един апартамент във Вашингтон.
	— Само колеги ли сте?
	— Мери, аз съм много по-възрастен от нея.
	— Не отговори на въпроса ми. Освен това, ако не си забелязал, хиляди по-възрастни мъже ходят с по-млади жени.
	— Да, само колеги сме.
	— Добре – каза Ланкастър, изправи гръб и попита: – И така, какво мислиш за Хокинс?
	— Защо изпитваш съмнения? Всичко е толкова ясно.
	— Може би прекалено ясно.
	— Това е абсурдно. Имаш ли някакви доказателства?
	— Никакви. И не мога да бъда сигурна дали той казва истината. Но си мисля, че след като се връща тук да изчисти името си, когото е на крачка от смъртта, заслужава да прегледаме отново случая.
	Декър не изглеждаше убеден, но каза:
	— Добре, да го направим още сега.
	— Какво? – зачуди се Ланкастър.
	— Да отидем на местопрестъплението. Предполагам, че там не живее никой, нищо че минаха толкова години… Не и след случилото се. – Декър помълча и добави: – Също като в моята къща.
	— Тук грешиш. В твоята вече живее едно семейство.
	— Какво семейство? – зяпна той.
	— Млади хора с малко момиченце. Казват се Хендерсън.
	— Познаваш ли ги?
	— Не. Но знам, че се нанесоха преди шест месеца.
	— А в другата къща? И там ли живее някой?
	— Преди около пет години там също се нанесе едно семейство. Но миналата година напусна, след като затвориха фабриката за пластмаса и изнесоха производството в чужбина – като всички останали фабрики в Средния запад. Оттогава къщата е необитаема.
	Декър се надигна от мястото си.
	— Добре, идваш ли? Ще бъде като едно време.
	— Не съм сигурна, че имам нужда от това, което наричаш „едно време“ – отвърна Ланкастър, но въпреки това стана и взе якето си от закачалката. – Какво ще правим, ако се окаже, че Хокинс казва истината? – попита тя, докато вървяха към вратата.
	— Тогава ще разберем кой го е направил. Но засега е рано да мислим за това. Твърде рано.
	— Ти вече не работиш тук, Декър. Не е твоя работа да издирваш убиец след толкова време.
	— Единствената ми работата е да издирвам убийци. Където и да са.
	 
	 
	 
	≈ 3 ≈

	 
	Къщата на семейство Ричардс. Местопрестъпление отпреди тринайсет години.
	Намираше се на застлан с чакъл път с изровени в него коловози. Имаше две къщи отляво и две отдясно, а тази на Ричардс, отдавна запустяла и занемарена, бе в края на пътя. Парцелът от три-четири декара бе обрасъл с изсъхнала трева и неподрязани храсти.
	Навремето къщата им се бе сторила самотна и дори зловеща. Днес, повече от десетилетие по-късно, тя създаваше същото впечатление.
	Спряха пред нея и слязоха от колата. Ланкастър потрепери леко и това не се дължеше единствено на хладната вечер.
	— Не се е променила много – отбеляза Декър.
	— Семейството, което живееше тук, я постегна. Тя наистина имаше нужда от ремонт. Но обърнаха внимание предимно на интериора – боядисване, мокет, такива неща. Мястото беше изоставено от доста време. Никой не искаше да живее тук след случилото се.
	— Човек би очаквал от един банкер да живее в по-хубав квартал.
	— Не беше банкер, а кредитен инспектор. А те не изкарват много пари, особено в градове като този. Не забравяй, че къщата е доста по-голяма от моята. Дворът също.
	Качиха се на предната веранда и Декър натисна дръжката на бравата.
	— Заключено.
	— Защо не отключиш? – попита тя.
	— Позволяваш ми да разбия вратата?
	— Няма да ни е за пръв път. Нито пък ще компрометираме местопрестъплението.
	Декър счупи страничния прозорец, пресегна се и отвори вратата.
	Включи фенерчето си и влезе пръв. Ланкастър го последва.
	— Спомняш ли си? – попита тя. Въпросът, разбира се, бе реторичен.
	Декър сякаш не я чу. Върна се назад във времето, когато още бе новобранец в отдел „Убийства“. Десет години беше патрулирал по улиците, след което дълго време бе разследвал крадци, взломаджии и наркотрафиканти, преди да стигне до „Убийства“. Двамата с Ланкастър бяха отишли в дома на семейство Ричардс, след като в управлението бе постъпил анонимен сигнал за нарушаване на реда и патрулните ченгета, отзовали се на мястото, бяха открили труповете. Разследваха убийство за пръв път и никой от тях не искаше да се издъни.
	Още докато работеше като патрулен полицай, Ланкастър никога не слагаше грим, може би за да прикрие своята женственост. Тя бе единствената жена в цялото полицейско управление, която не вършеше секретарска работа и не правеше кафе на мъжете. Единствената, на която бе позволено да носи оръжие, да арестува заподозрени и да им чете правата. Както и да отнема живота им при крайна необходимост.
	Но онова време Ланкастър още не беше пропушила. Това стана по-късно, когато двамата с Декър започнаха да прекарват все по-голяма част от времето си в компанията на мъртъвци и в опити да заловят убийците им. В онези години Ланкастър тежеше повече, но в границите на здравословното. Беше си спечелила репутацията на спокойно, методично ченге, което влиза във всяка ситуация с няколко предварително съставени плана как да се справи с нея. Нищо не бе в състояние да я извади от релси. Още като патрулен полицай тя беше получила куп похвали и награди за проявена находчивост и хладнокръвие. Ставаше въпрос за опасни ситуации, в които обаче никой не бе пострадал. По същия начин действаше и в отдел „Убийства“.
	На Декър, от друга страна, му се носеше славата на най-смахнатия кучи син, който някога е носил полицейска униформа в Бърлингтън. Но никой не можеше да отрече огромния му потенциал в правоохранителните органи. И този потенциал се разгърна напълно, когато постъпи в отдел „Убийства“ и негова партньорка стана Мери Ланкастър. В кариерата им нямаше нито един неразрешен случай. Рекорд, на който всяко друго полицейско управление в страната, голямо или малко, само можеше да завижда.
	Двамата се познаваха от преди, тъй като бяха учили заедно в полицейската академия, но пътищата им рядко се пресичаха до момента, в който свалиха униформите и облякоха цивилните дрехи на следователи в отдел „Убийства“.
	Декър върна лентата на спомените към онази нощ, а Ланкастър го наблюдаваше от ъгъла на дневната.
	Ченгетата получили сигнал за нарушаване на реда. Обаждането постъпило в девет и трийсет и пет. Пет минути по-късно пристигнали два патрулни автомобила. Колегите огледали периметъра и влезли в къщата. Предната врата била отключена.
	Декър пристъпи към друга част на помещението.
	— Жертва номер едно, Дейвид Кац, открит тук – каза той и посочи едно място до вратата на кухнята. – Трийсет и пет годишен. Два изстрела. Първият в лявото слепоочие, вторият в тила. Всеки от тях смъртоносен. – Той посочи друго място, непосредствено до вратата. – Тук имаше бирена бутилка. С отпечатъците на Кац. Беше здрава, но бирата се беше разляла по пода.
	— Кац имаше ресторант в града, „Американ Грил“ – добави Ланкастър. – Отбил се на гости.
	— И никакви улики, че той би могъл да е мишената – заяви Декър.
	— Никакви – потвърди Ланкастър. – Просто се озовал на неподходящото място в неподходящия момент. Като Рон Голдман в случая „О Джей Симпсън“. Лош късмет.
	Влязоха в кухнята с мръсен линолеум, издраскани шкафове и ръждясала мивка.
	— Жертва номер две, Доналд Ричардс, но всички го наричали Дон. Петдесет и четири годишен. Кредитен инспектор в банка. Огнестрелна рана в сърцето, лежеше тук. Смъртта беше настъпила мигновено.
	Ланкастър кимна.
	— Познавал е Кац, тъй като преди време банката му одобрила кредит за „Американ Грил“.
	Декър се върна в дневната и вдигна поглед към стълбите. Качиха се горе и той посочи две врати, разположени една срещу друга.
	— Идва ред на тези две спални – каза, бутна лявата врата и влезе. Ланкастър го последва. – Жертва номер три. Абигейл Ричардс, Аби. Дванайсетгодишна.
	— Била е удушена. Лежеше на леглото. Следите по врата показваха, че убиецът е използвал въже, което е отнесъл със себе си.
	— Нейната смърт не е била мигновена – добави Декър.
	— Борила се е яростно за живота си.
	— А под ноктите й беше открита ДНК на Мерил Хокинс – изтъкна Декър. – Така че в известен смисъл тя го е победила. – Той излезе от стаята, прекоси коридора и отвори вратата отсреща. Посочи едно място до стената и продължи: – Жертва номер четири. Франки Ричардс. Четиринайсетгодишен. Току-що постъпил в гимназията. Открит на пода. Една-единствена огнестрелна рана в сърцето.
	— Намерихме наркотици и пособия за разфасоване на дози, както и достатъчно пари, скрити в стаята, за да стигнем до извода, че дрогата не е била само за лични нужди. Франки Ричардс е бил пласьор, но не успяхме да открием връзка с убийствата. Разкрихме кой го е снабдявал – Карл Стивънс. Дребна риба, нямал е мотив да убие четирима души. Освен това имаше желязно алиби.
	Декър кимна.
	— Добре, ние с теб получихме обаждането в десет и двайсет и една. Качихме се в колата и пристигнахме четиринайсет минути по-късно.
	Той се облегна на стената и надзърна през прозореца към улицата.
	— В съседство има четири къщи. В две от тях имаше хора онази вечер. Но никой не беше видял, нито чул абсолютно нищо. Убиецът е дошъл и си е тръгнал, без никой да го забележи.
	Но по време на огледа ти откри нещо, което промени всичко.
	Декър поведе Ланкастър надолу по стълбите. Отново влязоха в дневната.
	— Отпечатък върху ключа за осветлението на онази стена, както и следи от кръвта на Кац – каза той.
	— А също кожа, кръв и оттам генетичен материал на извършителя под ноктите на Аби.
	— Той е започнал да я души, тя го е сграбчила за ръцете, за да се освободи, и така негова ДНК е попаднала под ноктите й. Всеки, който е гледал поне един епизод на „От местопрестъплението“, знае как става това.
	Ланкастър бръкна в джоба си, извади пакет цигари и запали.
	— Ще изпушиш и утрешната си доза, а? – подхвърли Декър.
	— Наближава полунощ. Напрегната съм. Имам достатъчно основания да запаля още една – отвърна тя и изтръска пепелта на пода. – Открихме отпечатъците на Хокинс в базата данни, защото се оказа, че е работил за компания, изпълняваща държавни поръчки в областта на отбраната. Работодателите му са взели отпечатъци от всичките си служители и са проверили миналото им. Когато отпечатъкът от местопрестъплението съвпадна с един от тези на Хокинс, извадихме заповед за обиск на жилището му.
	— Арестувахме го като заподозрян на основание на открития отпечатък – продължи Декър, – отведохме го в управлението и му взехме ДНК проба. Тя съвпадна с откритата под ноктите на Аби. Освен това той нямаше алиби за онази нощ. По време на обиска в дома му колегите откриха четирийсет и петкалибров пистолет в кутия, скрита зад стената на дрешника. Балистичната експертиза доказа, че това е оръжието на убийството. Хокинс твърдеше, че пистолетът не е негов и няма представа как е попаднал там. Проследихме оръжието. Оказа се откраднато от оръжеен магазин две години преди убийството. Серийните номера бяха заличени. Вероятно е било използвано и за други престъпления. Накрая се е озовало в дрешника на Хокинс. – Декър погледна бившата си партньорка. – Което повдига въпроса защо смяташ, че сме сбъркали някъде. Доказателствата изглеждат непоклатими.
	Ланкастър завъртя цигарата между пръстите си.
	— Продължавам да се чудя защо един умиращ човек ще си губи времето да пътува до тук, за да ни моли да изчистим името му. Той много добре знае, че шансовете не са на негова страна. Защо да прахосва и малкото време, което му остава?
	— А какво друго може да прави? – възрази Декър. – Не твърдя, че е дошъл тук с намерението да убие четирима души. Вероятно е набелязал тази къща, за да извърши по-дребно престъпление – обир с взлом например, но неволно е поставил началото на лавина от събития, които не е могъл да спре. Наясно си как става, Мери. Престъпниците често губят самообладание, когато са под стрес.
	— Знаеш мотива за евентуалния обир – каза Ланкастър. – Научихме го по време на процеса. Защитата не призна вината му, но се опита да спечели симпатиите на съдебните заседатели. Може би заради това Хокинс отърва смъртната присъда.
	Декър кимна.
	— Съпругата му беше неизлечимо болна. Той се нуждаел от пари за болкоуспокояващи. Неотдавна останал без работа и изгубил здравната си застраховка. Порасналата им дъщеря имала проблеми с наркотиците и Хокинс искал да я настани в специализирана клиника. Затова откраднал кредитни карти, бижута, лаптоп, малък телевизор, часовници и разни други дреболии, които намерил в къщата и по джобовете на жертвите. Всичко съвпада. Нуждаел се е от пари поради съвсем благородни подбуди, но действията му определено не са били благородни.
	— Не успяхме да открием нито една от тези вещи. Нямаше ги нито в дома му, нито в заложните къщи из града. С други думи, Хокинс не е получил и един цент за тях.
	— По време на ареста у него бяха открити доста пари – каза Декър. – Не можахме да докажем, че са от продажбата на откраднатите вещи, нищо чудно да се е уплашил след убийствата и затова да не ги е пласирал. Това поне беше тезата на прокурора в съдебната зала. Според мен парите бяха именно от вещите, които е продал. Това е най-логичното заключение.
	— Но никой от съседите не е видял друга кола освен колата на Кац – възрази Ланкастър.
	— Много добре знаеш, че онази нощ имаше силна буря с проливен дъжд. Нищо не се виждаше. И ако Хокинс е шофирал с угасени фарове, никой не би могъл да го забележи.
	— И никой не го е чул? – попита Ланкастър.
	— Отново заради бурята. Но виждам, че започваш да изпитваш съмнения…
	— Не бих отишла толкова далече. Казвам само, че случаят заслужава да му хвърлим още един поглед.
	— Едва ли.
	— Въпреки това виждам, че си заинтригуван. – Ланкастър замълча, дръпна си от цигарата и добави: – Да не забравяме Сюзан Ричардс.
	— Съпругата. Излязла около пет, пазарувала, отишла на заседание на училищното настоятелство, после вечеряла с приятелки. Всичко е потвърдено. Прибра се в единайсет. Когато ни завари в дома си и разбра какво се е случило, изпадна в истерия.
	Ти едва я удържа, опасявахме се, че ще се нарани.
	— А това не беше поведение, характерно за виновен човек. Дон Ричардс имаше застраховка „Живот“, направена от банката, но на стойност едва петдесет хиляди долара.
	— Познавам хора, които са убивали и за по-малко. Ти също познаваш такива.
	— Ами да вървим тогава – каза Декър.
	— Къде?
	— Как къде? Да говорим с Мерил Хокинс.
	 
	 
	Когато спряха пред Резидънс Ин, Декър получи усещане за дежа вю. Беше живял тук, след като откри семейството си убито и напусна дома си. Хотелът не се бе променил особено. И тогава беше долнопробен. А сега дори повече. Учуди се, че още съществува.
	Влязоха и той погледна наляво към малката зона за хранене. Беше я използвал като неофициален офис за срещи с клиенти, които искаха да го наемат като частен детектив. Бе изминал дълъг път за кратко време. Ситуацията лесно можеше да се развие и в друга посока. Можеше да получи удар и да умре в големия кашон зад паркинга на „Уолмарт“, който му беше служил като дом, преди да се премести в „по-луксозния“ Резидънс Ин.
	Декър не изглеждаше изненадан, когато Джеймисън се появи във фоайето.
	Тя кимна на Ланкастър и след като разчете правилно изражението на партньора си, каза:
	— Предполагам, че появата ми тук е очаквана, нали?
	— По-скоро бих казал, че не е неочаквана – отвърна Декър. – Все пак ти показах листчето с адреса.
	— Прегледах основните факти около случая, публикувани в интернет – продължи тя. – Тезата на обвинението ми се струва желязна.
	— Точно това обсъждахме – намеси се Ланкастър. – Възможно е желязото да е ръждясало. – Тя кимна към значката на колана на Джеймисън. – Разбрах, че си станала пълноправен федерален агент. Поздравления.
	— Благодаря. Стори ми се логична стъпка… дори само за да се грижа по-добре за Декър.
	— Желая ти успех. Никога не съм се справяла с тази задача въпреки моята значка.
	— Хокинс е в стая номер четиринайсет – прекъсна ги Декър. – Оттук, по стълбите.
	Качиха се до втория етаж, като вървяха един зад друг. Стаята на Хокинс се намираше по средата на коридора.
	Декър почука. Веднъж, втори път…
	— Хокинс? Еймъс Декър е.
	Отвътре не се чу никакъв звук.
	— Може да е излязъл – предположи Джеймисън.
	— Къде би могъл да отиде? – отвърна Декър.
	— Ще сляза да проверя – каза Ланкастър и хукна по стълбите. Върна се след минута и заяви: – Според рецепционистката Хокинс е дошъл преди два часа и не е излизал повече.
	Декър почука по-силно.
	— Ей, Хокинс? Добре ли си? – Погледна Ланкастър и Джеймисън и добави: – Може да му е прилошало.
	— А може и да е умрял – каза Ланкастър. – Все пак е много болен.
	— Или да е припаднал – добави Джеймисън. – Ако е прекалил с дозата. Нали сам призна, че взема наркотици, за да облекчи болката. Действието им понякога е непредсказуемо.
	Декър натисна дръжката на бравата. Беше заключено. Опря рамо във вратата и я блъсна. На втория опит тя поддаде под тежестта му и се отвори.
	Хокинс седеше на фотьойла срещу леглото. Несъмнено мъртъв.
	Но не болестта бе отнела живота му.
	Куршумът в центъра на челото му бе свършил тази работа много по-ефективно.
	 
	 
	 
	≈ 4 ≈

	 
	И така, някои беше убил мъртвец.
	Звучеше като начало на отчайващо тъп виц. Но наистина някой бе ускорил неизбежния край на човек, на когото му оставаха няколко дни или седмици живот.
	Такива мисли минаваха през главата на Декър, докато стоеше облегнат на стената в стаята на Мерил Хокинс и наблюдаваше как двамата криминалисти си вършат работата.
	Първи се бяха отзовали парамедиците, които само бяха установили смъртта на стареца. После се бе появил съдебният лекар, който бе обявил очевидното: смъртта е настъпила в резултат на куршум в мозъка. Изходна рана не се виждаше. Вероятно беше използвано малокалибрено оръжие, което – стига да е насочено отблизо – бе също толкова смъртоносно, колкото и някой мощен магнум.
	Смъртта е настъпила мигновено, обяви съдебният лекар. И безболезнено.
	Откъде знае, каза си Декър. Нима някой може да се пренесе в отвъдното, за да пита жертвата? „Извинете, господине, заболя ли ви, когато онзи тип ви пръсна мозъка?“
	По-интересни в случая бяха изгарянията по челото. Дулото на пистолета или беше опряно в кожата, или на няколко сантиметра от нея. Белезите наподобяваха изгаряне с нагорещено желязо. Нямаше да ги има, ако дулото е било на метър и половина, два. Изгарянето всъщност бе причинено от нагорещените газове, излетели след натискането на спусъка.
	Декър погледна Ланкастър, която надзираваше работата на криминалистите. Двамата униформени полицаи пред вратата изглеждаха уморени и отегчени. Джеймисън наблюдаваше случващото се с интерес. Ланкастър най-после отиде при Декър и Джеймисън я последва.
	— Взехме показания от служителите в хотела. Никой не е видял нищо, никой не е чул нищо.
	— Също като в онази нощ, когато Хокинс е влязъл в къщата на Ричардс и е убил четирима души – отвърна Декър.
	— Съседните стаи са свободни. Освен това е възможно убиецът да е използвал заглушител.
	— Когато живеех тук, задната врата на хотела никога не се заключваше – каза Декър. – Убиецът е могъл да влезе и излезе оттам, без никой на рецепцията да го види.
	— Ще проверя. Вратата на Хокинс беше заключена, докато ти не я изкърти.
	— Вероятно сам е пуснал убиеца да влезе – предположи Джеймисън. – Освен това хотелските врати обикновено се заключват сами при излизане от стаята. Определиха ли кога е настъпила смъртта?
	— Според предварителната преценка на съдебния лекар Хокинс е убит между единайсет и полунощ.
	Значи сме се разминали за малко. Ако бяхме дошли първо тук, вместо да ходим до Ричардс…
	— Откъде да предположим? – отвърна Ланкастър.
	— Декър?
	Той се обърна и видя жена със синя туника, син панталон и калцуни. Беше една от криминалистите – трийсет и пет-шест годишна, червенокоса, висока, стройна, носът й обсипан с лунички.
	— Кели Феъруедър – каза той.
	— О, не си ме забравил! – усмихна се тя.
	— Че как да те забравя? – отвърна Декър без следа от ирония.
	Феъруедър погледна мъртвеца и каза:
	— Помня го.
	Ланкастър се присъедини към тях.
	— Точно така! Ти обработи местопрестъплението в къщата на Ричардс.
	— Да, беше през първата ми година. Четири жертви, две от тях деца. Ама че въведение в професията! Какво правиш тук, Декър?
	— Опитвам се да си изясня някои неща.
	— Желая ти успех. Винаги съм смятала, че Хокинс заслужаваше смъртоносна инжекция. Знам, че това не оправдава случилото се тук.
	— Не го оправдава – каза твърдо Ланкастър.
	Феъруедър прие думите й като неособено тънък намек да ги остави насаме.
	— Беше ми приятно, Декър.
	Когато тя излезе от стаята, той застана срещу мъртвеца, седнал на фотьойла като статуя. Ланкастър и Джеймисън направиха същото.
	— И така, убиецът се приближава до Хокинс, който седи на този фотьойл, опира пистолета в челото му и натиска спусъка – каза Декър. – И май няма никакви следи от борба.
	— Може да е заспал – предположи Ланкастър.
	— След като е пуснал някого в стаята, Хокинс се е върнал на фотьойла и е заспал? – попита Джеймисън.
	— Той спомена, че взема дрога – каза Декър. – Намерихте ли нещо?
	Ланкастър поклати глава.
	— Нищо. Нито тук, нито в банята. Никакви смачкани опаковки или празни шишенца. Само малък платнен сак с дрехи и няколко банкноти в портфейла. Аутопсията ще покаже дали в кръвта му има наркотици.
	Декър отново обходи с поглед стаята, за да запечата и най-малката подробност в съзнанието си. Вече я беше огледал добре, но реши да го направи още веднъж.
	Напоследък паметта му изневеряваше, а той не искаше да пропусне абсолютно нищо. В момента сякаш правеше второ копие на снимка.
	Жълтеникавият оттенък на кожата на Хокинс беше отстъпил място на почти прозрачна бледност. Това бе обичайно следствие от спирането на кръвообращението. Поне болестта нямаше да го измъчва повече. Смъртта беше попречила на метастазите да разядат тялото му. Декър смяташе, че бързият куршум е за предпочитане пред бавната и мъчителна смърт. И все пак ставаше въпрос за убийство.
	— Мотиви? Потенциални заподозрени? – попита Ланкастър.
	Не бих искал да изтъквам очевидното, но Сюзан Ричардс още ли живее в града? – попита Декър.
	— Да.
	— Бих започнал от нея – каза Декър.
	Ланкастър си погледна часовника.
	— Ще отида у тях и ще я доведа в управлението. Можем да я разпитаме там.
	— Това означава ли, че искаш да се включим в разследването? – намеси се изненаданата Джеймисън.
	— След като и бездруго сте тук… – отвърна Ланкастър.
	— Имаме си и друга работа – каза Джеймисън. – И понякога сме заети не само през деня, но и през нощта.
	— Мога да звънна на Богарт – предложи Декър.
	Рос Богарт бе опитен агент на ФБР и ръководител на екипа, в който бяха Декър и Джеймисън.
	— Наистина ли искаш да останеш и да се включиш в разследването? – попита предпазливо Джеймисън.
	— Имам ли избор? – отвърна Декър.
	— Човек винаги има избор – каза Ланкастър, изгледа го многозначително и добави: – Но мисля, че знам какъв ще бъде твоят.
	— Декър, обмислил ли си го добре? – попита Джеймисън.
	Той посочи трупа и заяви:
	— Това е важно. Този човек беше дошъл в града, за да заяви, че е невинен. Обърна се към мен и Ланкастър с молба да го докажем. А някой току-що го е убил.
	— Както сам намекна, може да е Сюзан Ричардс, вдовицата на човека, за чието убийство са го осъдили.
	— Може да е тя, а може и да не е.
	Декър обърна гръб на Джеймисън и излезе от стаята. 
	— Някои хора не се променят – каза Ланкастър. – Като него.
	— Аз ли не знам? – отвърна уморено Джеймисън.
	 
	 
	 
	≈ 5 ≈

	 
	— Това е неприемливо – каза Рос Богарт. – Абсолютно неприемливо.
	Декър разговаряше с шефа си във ФБР на път за полицейското управление.
	— Разбирам защо смяташ така, Рос.
	— Нищо не разбираш! Позволих ти да го направиш веднъж, когато се зае със случая на Мелвин Марс. После пак, когато пожела да останеш в Барънвил, защото разследването беше свързано със семейството на Алекс. Но не мога да ти позволя да го правиш винаги когато ти хрумне.
	— Този път е различно – отвърна Декър.
	— Дежурното ти оправдание – заяви сърдито Богарт. – Ти нарушаваш не просто изключението от правилото, а самото правило. Работата ти във ФБР трябва да стои на първо място.
	— Съжалявам, Рос. Това е родният ми град. Не мога да му обърна гръб.
	— Да разбирам ли, че си направил своя избор?
	— Да.
	— Принуждаваш ме и аз да направя същото.
	— Вината е изцяло моя. Алекс няма нищо общо.
	— Ще проведа отделен разговор със специален агент Джеймисън – каза Богарт и затвори.
	Декър бавно прибра телефона. По всичко изглеждаше, че дните му във ФБР са преброени.
	Той погледна Ланкастър, която се возеше до него в колата.
	— Проблеми? – попита тя.
	— Винаги има проблеми.
	 
	 
	Сюзан Ричардс не остана очарована от появата им.
	— Шегувате ли се? Нали не смятате, че аз съм убила онзи боклук? Иска ми се да го бях направила!
	Декър и Ланкастър току-що бяха влезли в стаята за разпити в полицейското управление. Алекс Джеймисън се беше върнала в хотела, защото Декър не получи разрешение от Богарт да работи по случая. И вероятно никога нямаше да го получи. Нищо чудно Богарт да бе позвънил вече на Алекс.
	Наложи се да изчакат няколко часа, докато пристигнат необходимите документи и отведат Ричардс в управлението, след като тя гневно отказа да изпълни молбата им да ги придружи доброволно. Вбесената жена очевидно се бе приготвяла, без да бърза, докато ченгетата чакаха нетърпеливо.
	Наближаваше пет сутринта. Ланкастър едва се държеше на краката си от умора. Партньорът й пък изглеждаше готов да разпитва Ричардс неуморно през следващите десет години.
	Бетонните стени на стаята за разпити още бяха боядисани в цвят горчица. Декър не разбираше причината за този избор, вероятно строителните работници бяха използвали стара кутия с боя, открита забравена в някое мазе. Да бяха оставили оригиналния сив цвят на бетона, помисли си той, определено щеше да е по-добре. Но може би никой не искаше стаята за разпити да изглежда „по-добре“.
	Ричардс беше на четирийсет и две, когато семейството й бе убито. Сега беше на петдесет и пет. Остарява удивително добре, помисли си Декър. Спомняше си, че е висока, но тогава беше леко пълна и плаха, а светлокестенявата й коса висеше безжизнено около лицето.
	Сега бе доста по-слаба, с модерна прическа и руси кичури. От плахото й поведение нямаше и следа, маниерите й бяха властни и самоуверени, което си пролича от яростния изблик, с който ги посрещна в стаята за разпити. Погледна първо Ланкастър, а после Декър, докато двамата сядаха срещу нея.
	— Чакайте малко! Вие сте ония двамата. От кошмарната нощ. Сега ви познах. Знаете какво направи той! – Ричардс се приведе напред и опря лакти на масата. Лицето й бе разкривено от гняв. – Много добре знаете какво направи този изверг!
	— Затова, след като открихме тялото му, решихме, че трябва да говорим с вас – отвърна спокойно Ланкастър. – За да ни кажете къде сте били снощи между единайсет и полунощ.
	— Къде, за бога, очаквате да съм била по това време? Бях си в леглото.
	— Някой може ли да го потвърди? – попита Декър.
	— Живея сама. Не се омъжих повторно. Така става, когато някой избие цялото ти семейство – добави ядосано тя.
	— По кое време се прибрахте снощи? – продължи с въпросите Декър.
	Ричардс се поуспокои и се облегна на стола.
	— Приключих работа към шест. Три дни седмично работя като доброволец в приюта за бездомни на Досън Скуеър. Останах там докъм осем. Има хора, които могат да го потвърдят.
	— А след това? – попита Ланкастър.
	Ричардс разпери ръце.
	— Прибрах се, приготвих си вечеря…
	— Какво си приготвихте? – поинтересува се Ланкастър.
	— О, обичайното. Предястие от пушена сьомга с крема сирене и каперси, което да събуди апетита ми, салата уолдорф, пресни лингуини с миди и едно разкошно тирамису за десерт. И чаша от любимото ми охладено просеко.
	— Наистина ли? – учуди се Ланкастър.
	— Естествено, че не – направи гримаса Ричардс. – Ядох сандвич с риба тон и кисели краставички, хапнах и малко царевичен чипс, а вместо просеко пих студен чай.
	— После?
	— После си поръчах нещо от един онлайн магазин за домашен текстил. Сигурно можете да проверите. След това гледах телевизия…
	— Коя програма? – обади се Декър.
	— Гледах онлайн „Друговремец“. Този сериал все повече ми харесва. Сега съм на втория сезон. Джейми и Клеър във Франция.
	— За какво се разказваше в епизода?
	— Много политически интриги. И малко бурен секс. Искате ли да ви го опиша по-подробно? – добави саркастично Ричардс.
	— А след това? – продължи Декър.
	— Щом епизодът свърши, взех душ и си легнах. Събудих се, когато ченгетата почукаха на вратата ми. Или по-точно, когато заблъскаха по нея – намръщи се тя.
	— Шофирате тъмнозелена хонда, нали? – каза Ланкастър.
	— Да. Нямам друга кола.
	— Живеете в северния край на Примроуз Авеню, така ли е?
	— Да. Преместих се там преди пет години.
	— Имате ли съседи?
	— И от двете страни. Също и отсреща. Някой от тях може би ще потвърди, че снощи си бях вкъщи. Или най-малкото, че не ме е видял да излизам вечерта.
	— Ще проверим – обеща Ланкастър. – Знаехте ли, че Мерил Хокинс се е върнал в града?
	— Нямах представа. Да не очаквате да почука на вратата ми и да поиска милостиня? Мислех, че е в затвора. Нали получи доживотна присъда? Не разбирам защо не е бил зад решетките.
	— Бил е неизлечимо болен, рак в последен стадий, затова са го пуснали.
	— Гадна работа – отвърна Ричардс. – Не ме разбирайте погрешно, мразех този кучи син. Но да го изритат на улицата, защото умира…
	— Очевидно това са направили. Той опитвал ли се е да се свърже с вас?
	— Никога. Иначе може би щях да го убия. Но не съм, тъй като никога не ме е търсил.
	— Отворихте цветарски магазин, нали? – попита Декър. – С парите от застраховката на съпруга ви ли? Помня, че го видях… на Аш Плейс.
	Ричардс го изгледа предпазливо.
	— По-голямата част от застраховката покри разходите по погребенията. А после продължих напред… И аз не знам как се справих с всичко това.
	— А цветарският магазин? – настоя Декър.
	— След погребението не ми останаха кой знае колко пари. Но да, отворих цветарница. Винаги съм обичала градинарството и цветята. Добре се справях. Осигуряваше ми приличен доход. Дори полицейското управление поръчваше цветя от мен. Продадох я преди няколко години. Сега работя като управител за новите собственици. След време ще се пенсионирам и ще работя само в моята градина.
	Ланкастър погледна Декър.
	— Нещо друго?
	Той поклати глава.
	— Как са го убили? – попита Ричардс.
	— За момента няма да даваме повече подробности по случая – отвърна Ланкастър.
	— Свободна ли съм?
	— Да.
	Ричардс се надигна от стола си.
	— Не съм го убила – каза тихо тя. – Преди години… бих го направила, и то с удоволствие. Но мисля, че времето лекува и раните заздравяват.
	Това бяха последните й думи, преди да излезе.
	Ланкастър погледна Декър.
	— Вярваш ли й?
	— Не чух нищо, на което да не мога да повярвам.
	— В стаята на Хокинс не са открити отпечатъци, годни за идентифициране.
	— Не съм и очаквал да намерят някакви.
	— Какво ще правим сега?
	— Това, което винаги сме правили. Ще продължим да ровим.
	Ланкастър си погледна часовника.
	— Време е да се прибирам и да подремна, ако не искам да заспя права. Ще ти звънна по-късно. Опитай се и ти да поспиш.
	Декър стана и я последва в коридора.
	Когато излязоха навън, тя предложи:
	— Мога да те закарам до хотела.
	— Благодаря, но предпочитам да повървя малко. Не е далече.
	— Приятно ми е пак да работим заедно – усмихна се Ланкастър.
	— Скоро сигурно ще си промениш мнението.
	— Свикнала съм с подхода ти.
	— Щом казваш.
	Декър й обърна гръб и си тръгна. На хоризонта вече светлееха първите лъчи на зората.
	 
	 
	 
	≈ 6 ≈

	 
	Декър крачеше бавно по улицата, макар че ръмеше. Чувстваше се странно отново да разследва престъпление в родния си град. Миналия път то бе свързано със смъртта на семейството му. Сегашното убийство бе различно, но въпреки това го засягаше по много личен начин.
	Нима съм пратил невинен човек над решетките?
	Беше решил да не се връща в Бърлингтън за рождения ден на Каси или за годишнината от сватбата им. Просто не можеше да го понесе. Но щеше да идва за рождените дни на дъщеря си. Трябваше да е тук на тази дата, макар това да го съсипваше.
	Подмина хотела, в който бе отседнал, и след няколко километра се озова в добре познатия му квартал. Вече бе светло. Той спря, застана на ъгъла и впери поглед в мястото, което някога наричаше свой дом.
	За последен път беше идвал тук преди две години. Къщата не се беше променила, сякаш времето между двете му посещения бе спряло. Единствената разлика бяха двата непознати автомобила на алеята отпред – форд пикап и нисан.
	Докато Декър стоеше на ъгъла, от страничната врата излязоха трийсетинагодишен мъж с куфарче за документи и момиченце на седем-осем с училищна чанта. Мъжът беше облечен с бежов панталон, бяла риза и тънко яке. Момиченцето се прозяваше и търкаше очи.
	Двамата се качиха в пикапа и излязоха на задна от алеята. И тогава мъжът видя, че Декър стои на улицата и наблюдава къщата. Той свали прозореца и попита:
	— Мога ли да ви помогна?
	— Вие трябва да сте Хендерсън.
	Мъжът го изгледа подозрително.
	— Откъде знаете?
	— Една приятелка ми каза – отвърна Декър и посочи къщата. – Живеех тук допреди няколко години.
	— Да не би да сте забравили нещо?
	— Не, аз просто… – Декър замълча объркан.
	— Вижте, не ме разбирайте погрешно – каза Хендерсън, – но ми се струва малко странно да стоите тук рано сутринта и да наблюдавате дома ми.
	Декър извади служебната си карта от ФБР и му я показа.
	— Моята приятелка от полицията ме осведоми, че сте купили къщата.
	— Чакайте малко! – каза Хендерсън, вперил поглед в служебната карта. – Еймъс Декър?
	— Да.
	Хендерсън кимна, видимо смутен.
	— Чух за… – започна той и погледна дъщеря си, която внимателно следеше разговора.
	— Да… Е, приятен ден. Надявам се къщата и кварталът да ви харесват. Мястото е подходящо за отглеждане на деца – каза Декър, обърна се и продължи по улицата, а Хендерсън включи на скорост и потегли.
	Беше глупаво да се връща тук. Притесни човека напълно излишно. И защо го направи? Не беше нужно да идва, за да си припомни каквото и да било. Всичко беше запечатано в главата му. Кристално ясно. Завинаги.
	И ужасно болезнено.
	Декър се върна по обратния път и влезе във фоайето на хотела. Джеймисън тъкмо излизаше от асансьора.
	— Божичко, сега ли се прибираш? – възкликна тя и огледа мокрите му дрехи.
	— Добро утро и на теб, Алекс. Искаш ли да закусим?
	Джеймисън го последва в ресторанта. Двамата седнаха, поръчаха си закуска и отпиха от кафето си.
	— Е, научихте ли нещо от Сюзан Ричардс? – попита тя.
	— Не си призна за убийството на Хокинс, ако това имаш предвид. Но няма солидно алиби. Каза, че е спала през цялата нощ.
	— Нормално е предвид часа, в който е убит Хокинс.
	— Възможно е да стесним времевия диапазон, след като разговаряме със съседите. Не вярвам да е тя. Твърди, че не е имала представа, че Хокинс е в града. Струва ми се логично.
	— Освен ако не го е видяла случайно на улицата.
	— Аз го видях и не можах да го позная. А прекарах доста време с него, макар и преди години.
	— Чу ли се с Богарт? Получи ли разрешение да работиш по случая?
	— Ами… говорихме – каза Декър. – Изненадан съм, че не ти е звъннал.
	— Не, не е. Какво ти каза?
	В този момент храната им пристигна.
	— Ще ти разкажа по-късно.
	— Между другото, браво, че си поръча вегетариански омлет и пропусна бекона.
	— С какъвто се събереш, такъв ставаш.
	— Изглеждаш добре, Декър, и това ме радва.
	— Преувеличаваш, но все пак благодаря.
	Той остави ножа и вилицата и допи кафето си.
	— За какво си мислиш? – попита Джеймисън.
	— Как в града се разхожда убиец, който смята, че му се е разминало, и това ме вбесява.
	— Само затова ли?
	Декър я изгледа с любопитство.
	— Малко ли ти се струва?
	— Искам да кажа, изпитваш ли някаква вина за случилото се с Мерил Хокинс?
	— Не съм натиснал аз спусъка. Не съм го убил аз. Не съм го карал да идва тук и да иска преразглеждане на случая.
	— Но някой го е убил и ти смяташ, че този факт потвърждава възможността да е невинен, нали? Сам почти го каза.
	— А това ще означава, че съм допуснал грешка – изрече бавно Декър.
	— Не бих го нарекла така. Ти си разследвал случая и всички доказателства за вината му са били налице. Аз бих стигнала до същия извод.
	— Но ако действително е невинен, трябва да оправя нещата.
	Джеймисън повдигна вежди.
	— Защото бремето на всички световни проблеми неизменно пада на твоите рамене?
	— Не на световните проблеми. А на един случай, върху който работих някога. Нося отговорност за него. Моите действия са отнели свободата на Хокинс.
	— Не, смятам, че неговите действия са отнели свободата му.
	— Но само ако е виновен – каза Декър. – Ако не е, нещата се променят.
	Джеймисън завъртя чашата кафе в ръцете си.
	— Ако някой го е натопил, то със сигурност е знаел какво прави. Кой би могъл да му има зъб?
	— Логичен въпрос – кимна Декър. – Но нямам отговор. Хокинс е бил опитен механик, преди да го съкратят от завода, в който е работил. После се хващал тук-там, но все временно. Не отказвал работа, само и само да свърже двата края.
	— Това се случва с доста хора в наши дни.
	Декър погледна значката на ФБР, която Джеймисън бе закачила на ревера си.
	— Как се чувстваш? – попита я.
	— Много добре. Защо и ти не кандидатстваш?
	— Прекалено стар съм. Има възрастово ограничение – трийсет и седем години. Изключения се правят само за ветерани от армията. А и дори да ме приемат, няма да издържа изпита за физическа годност.
	— Не се подценявай. И след като си запознат с изискванията, предполагам, че си проучил тази възможност.
	Той сви рамене.
	— Мога да работя и без федерална значка. Все още съм полицай. Имам право да извършвам арести. – После помълча и добави: – А ти винаги ми пазиш гърба.
	— Вярно е.
	— Рано сутринта минах покрай старата ми къща.
	Джеймисън се изненада от признанието му.
	— Защо?
	— Не знам. Краката ми сякаш сами ме понесоха натам и докато се усетя, вече стоях отпред. Запознах се с човека, който живее в нея, видях момиченцето му. Ланкастър ми разказа за тях. Малко се стреснаха, като ме видяха да стоя на ъгъла, но бащата знаеше какво се е случило… Мина добре.
	Джеймисън се приведе напред.
	— Сигурно не искаш да го чуеш, Декър, но въпреки това ще го кажа. – Тя замълча, явно подбираше думите си много внимателно. – В някакъв момент ще се наложи да загърбиш миналото. Разбирам желанието ти да се връщаш тук, да идваш на гробовете им… Но трябва да живееш. Това означава, че трябва да продължиш напред и по-рядко да поглеждаш назад. Каси и Моли не биха искали да останеш в плен на миналото.
	— Дали? – каза рязко Декър. – Те не биваше да умират, Алекс. Ако някой трябваше да е мъртъв, това съм аз.
	— Но не си. Ти си жив и трябва да продължиш да живееш заради тях и заради себе си. В противен случай всичко е било напразно.
	Декър се надигна.
	— Ще взема душ и ще се преоблека. А после отиваме да търсим убиеца. Среща във фоайето след половин час.
	— Но ти трябва да поспиш!
	— Би било чиста загуба на време.
	Той се отдалечи, а Джеймисън го проследи с тъжен поглед.
	 
	 
	 
	≈ 7 ≈

	 
	Декър остави горещата вода да облива главата му цяла минута, преди да си сложи шампоан. Миг по-късно получи кратка паническа атака, защото не успя да си спомни любимия цвят на Каси. После всичко си дойде на мястото и мозъкът му подаде нужната информация.
	Опря глава на плочките в банята. По дяволите, нова засечка. Явно машината се е повредила, защото аз съм машина, нали?
	Дали паметта му щеше да продължи да му изневерява? И то точно когато трябваше да работи възможно най-прецизно? Или щеше да настъпи момент, в който просто да спре да функционира? Последва нова ужасяваща мисъл: да не би да настъпваха усложнения вследствие на мозъчната контузия преди години? Хронична травматична енцефалопатия ли беше това?
	Декър спря душа, подсуши се и облече нови дрехи. Психически бе на ръба на силите си, чувстваше се уморен физически, но поне беше чист.
	Джеймисън го очакваше във фоайето. Качиха се в колата и тя попита:
	— Накъде?
	— Към единствения заподозрян засега, Сюзан Ричардс.
	По пътя Декър звънна на Ланкастър, за да я уведоми какво се кани да направи. Остави й съобщение, защото обаждането му бе прехвърлено към гласова поща. Вероятно спи, предположи той.
	Ричардс живееше в тухлена къща на Примроуз Авеню. Над прозорците имаше старомодни метални навеси на зелени и бели райета. Дворът бе отлично поддържан – с цветни лехи, големи дървета и добре подрязани храсти.
	— Хубава градина – отбеляза Джеймисън.
	— Вече доста години работи в цветарски магазин – обясни Декър. – Разбира от градинарство. В момента е управител на онзи, кой го е продала преди време. Работи за новите собственици.
	— Наистина ли смяташ, че може тя да е убила Хокинс?
	— Може. Не знам обаче дали го е направила. Това се опитвам да разбера.
	Излязоха от колата, но Декър не се запъти към дома на Ричардс, а към отсрещната къща.
	— Алибито й ли искаш да провериш? – попита Джеймисън, след като го настигна.
	Той кимна и почука на вратата на къщата, която се отличаваше от тази на Ричардс единствено по верандата отстрани.
	На прага се появи слаба старица с толкова оредяла бяла коса, че се виждаше розовият й скалп.
	— Кажете – промърмори лаконично тя и се взря в тях през дебелите стъкла на очилата си.
	Джеймисън показа служебната си карта. Старицата я разгледа внимателно.
	— ФБР? – възкликна тя. – Какво съм направила?
	— Нищо – побърза да я успокои Джеймисън. – Интересуваме се от вашата съседка, госпожо…?
	— Агата Бейтс. – Тя вдигна очи към Декър, който се извисяваше над нея. – И вие ли сте от ФБР? Не ми показахте значка. Струвате ми се доста едър за федерален агент. Гледам много телевизия. Досега не съм виждала такъв агент на ФБР.
	— Той работи за нас като консултант – обясни Джеймисън.
	— За коя съседка става въпрос?
	— За Сюзан Ричардс – каза Декър.
	— Да, Сюзан, разбира се. Симпатична жена. Живее тук от доста време. Е, не толкова дълго, колкото аз. Тук съм от петдесет и седем години. Познавам ли ви отнякъде?
	— Работих в градското полицейско управление двайсет години.
	— Аха. Е, аз си нямам вземане-даване с полицията. Плащам си данъците и никого не съм ограбвала.
	— Не се и съмнявам – отвърна Джеймисън. – Питахме се дали можете да ни кажете кога за последно видяхте госпожа Ричардс.
	— Ами… тази сутрин, когато я отведоха с патрулка. В този квартал рядко идва полиция.
	— Било е доста рано – отбеляза Джеймисън.
	— Аз съм ранобудна. Спя не повече от четири часа нощем. Старите хора спят малко. Скоро ще правя само това…
	— Моля? – попита Джеймисън.
	— Ще умра, скъпа. Вече съм на деветдесет и три, колко още смяташ, че ще изкарам? – Бейтс замълча, намести очилата си и продължи: – И защо я отведоха?
	— За да й зададат няколко въпроса. Случайно да сте я видели снощи?
	— Видях я да се прибира. Беше към осем и петнайсет.
	— Защо сте толкова сигурна за часа? – попита Декър. – Разговаряхте ли с нея тази сутрин?
	— Не. Ако вече се е върнала, не е излизала повече… поне не съм я видяла. Обикновено се разхожда сутрин. Аз й махам, тя ми маха. Предполагам, че ченгетата са объркали обичайния й график.
	— Това означава ли, че не сте я видели да се връща от полицията? – попита Декър.
	— Не съм. Може да съм била в кухнята да си приготвя закуска или в задния двор да се поразтъпча. Обичам да го правя. Като повечето хора на моята възраст. Но съвсем бавно, че не ми се ще да падна и да се потроша.
	— Бихте ли ни разказали за снощи? – помоли Джеймисън.
	— Прибра се в осем и петнайсет – повтори Агата Бейтс, без да откъсва поглед от Декър. – Сюзан помага като доброволка в приюта за бездомни и винаги се връща горе-долу по това време. Знам точно колко беше часът, защото играта „Риск!“ беше свършила петнайсетина минути по-рано. Познах отговора на последния въпрос! Хари Труман. Помня го Труман, даже гласувах за него. А тримата финалисти сбъркаха. Какво знаят те за Хари Труман? Щях да спечеля достатъчно пари да отида на някой курорт.
	— Значи видяхте госпожа Ричардс да се прибира снощи. А да излиза отново? Щяхте ли да я видите, ако беше излязла?
	— Ако е излязла, не е било с колата – отвърна Бейтс. – Когато я пали, гърми като бомба. Кара една стара хонда. Гърнето й е за смяна. Казах й да отиде в някой сервиз. Всеки път се стряскам, като го чуя. Слуха ми още го бива. Чувам почти всичко, особено проклетата й кола.
	— Може да е тръгнала пеша или да е повикала такси.
	— Седях на верандата. Четох книга и решавах кръстословици докъм десет и половина, там някъде. Щях да я видя, ако беше излязла. После се прибрах. Легнах си към единайсет.
	— Добре, с други думи, до десет и половина госпожа Ричардс не е напускала дома си – каза Декър. – Не сте чули колата й, поне не преди да си легнете към единайсет, така ли?
	— Нали това казах току-що! Вие май не разбирате какво ви говоря.
	— Чудесно – побърза да се намеси Джеймисън. – Много ни помогнахте, госпожо Бейтс.
	— О, радвам се, че изпълних гражданския си дълг – отвърна тя, посочи Декър с пръст и прошепна на Джеймисън: – ФБР трябва да си потърси по-добри консултанти. Но ти, скъпа, продължавай в същия дух. Беше ми приятно да се запозная с жена агент.
	— Благодаря – каза Джеймисън, като се опитваше да скрие усмивката си.
	Двамата с Декър се върнаха на улицата.
	— Дори Ричардс да е тръгнала пеша след единайсет, би могла да стигне до Резидънс Ин преди полунощ и да убие Хокинс. Да не говорим пък, ако е взела такси.
	— Ако е взела такси, ще го открием. Предполагам, че в Бърлингтън няма „Юбер“, нали?
	— Май няма.
	Декър и Джеймисън си опитаха късмета с другите две къщи, на там никой не отвори.
	— В крайна сметка не успяхме да елиминираме Ричардс като заподозряна – обобщи Декър.
	— Наистина ли смяташ, че може да е тя?
	— Има мотив, и то очевиден, но виждам и доста пречки. На първо място, как е научила, че Хокинс се е върнал в града.
	— Значи отхвърляш възможността той да я е потърсил сам?
	— Откъде ще знае къде живее? Ланкастър не му е казала, това е сигурно.
	— Човек лесно може да открие всеки адрес в интернет – отбеляза Джеймисън.
	— Хокинс току-що беше излязъл от затвора тежко болен. Не си го представям да е обикалял града с лаптоп с мобилен интернет.
	— Възможно е да я е потърсил, за да получи някаква информация от нея, особено ако е смятал, че е замесена в убийствата.
	— Не – поклати глава Декър. – Той научи още по време на процеса, че Ричардс има солидно алиби. – Спря и добави замислено: – На теория тя би могла да наеме някого, който да свърши всичко вместо нея, но не открихме никакви улики в тази посока. И пак се сблъскваме с проблема за мотива. Ако съпругът й беше жив, тя можеше да си остане у дома и да се грижи за децата. Не се е омъжила повторно, не открихме любовник, който да се зарадва на смъртта на мъжа й. И накрая, Сюзан не е спечелила много от неговата застраховка „Живот“. Не виждам логика. Няма начин да рискува да загинат децата й, както е станало.
	— Съгласна съм – призна Джеймисън.
	— Можем да говорим с още един човек. Надявам се той да ни каже повече.
	— С кого?
	— С Кен Фингър.
	— Кой е той?
	— Служебният адвокат на Хокинс.
	— Дали още живее тук?
	— Да проверим.
	 
	 
	 
	≈ 8 ≈

	 
	Оказа се, че Кен Фингър все още е в Бърлингтън.
	Декър се свърза с Ланкастър и се уговори да се срещнат в кантората на адвоката, която се намираше само на една пряка от съдебната зала.
	Секретарката на Фингър Кристин Бърлин ги изгледа строго, като чу, че искат да се срещнат с шефа й.
	— Господин Фингър е много зает в момента – заяви категорично тя, когато пред нея застанаха Декър, Джеймисън и Ланкастър.
	Ланкастър извади значката си.
	— Мисля, че Кен ще намери малко свободно време.
	Погледът на Бърлин остана вперен в значката й по-дълго от необходимото.
	— Хайде, Кристин – подкани я Ланкастър, която започваше да се изнервя. – Много добре знаеш коя съм. Децата ти учат в едно училище със Санди. Познаваш и Декър, защото работеше с Кен.
	— Опитвам се да поддържам дух на професионализъм в този офис, госпожо Ланкастър.
	— И аз обичам професионализма – обади се Декър. – Къде казвате, че е Кен?
	Бърлин го погледна и отговори:
	— Чух, че сте се върнали в града за няколко дни. Още ли работите за ФБР? – Декър кимна и тя отмести поглед към Джеймисън. – И вас помня. Още ли консултирате Бюрото?
	— Вече съм специален агент – отвърна тя.
	— Странен професионален обрат, от журналист до федерален агент.
	— Не чак толкова странен.
	— Защо?
	— Федералният агент се стреми да открие истината и да се погрижи виновните да си получат заслуженото. Журналистът събира информация, отново за да открие истината и да я съобщи на обществото, след което виновните понякога си получават заслуженото.
	— Хм – изгледа я скептично Бърлин. – Има известна логика.
	— Къде е Кен? – попита нетърпеливо Декър. – Губим ценно време.
	— Виждам, че изобщо не сте се променили – намръщи се Бърлин, посегна към телефона на бюрото си и позвъни на шефа си.
	После ги съпроводи до кабинета му.
	Стаята бе просторна, с големи прозорци. Бюрото беше изработено от тъмно дърво и отрупано с книги, папки, бележници и документи.
	В голямата библиотека бяха подредени стари сборници със закони и червени папки, всичките грижливо надписани. Имаше масичка със столове около нея. Едно шкафче служеше за бар и върху него имаше две стъклени купички с бонбони „М&М“. Кен Фингър седеше зад бюрото си.
	Той беше поел защитата на Хокинс едва трийсетгодишен. Явно никой друг адвокат не бе пожелал да представлява в съда човек, обвинен в жестоко убийство на двама възрастни и две деца.
	Сега Фингър беше прехвърлил четирийсет и работеше като адвокат по наказателни дела за онези, които можеха да си позволят услугите му. А в Бърлингтън, подобно на повечето градове в Америка, имаше твърде много хора, които се нуждаеха от адвокат.
	Грижливо сресаната му кестенява коса, както и късо подстриганата му брада бяха започнали да посивяват. Яркочервени тиранти придържаха панталона с басти, а на бялата му риза проблясваха копчета за ръкавели. Беше развързал раираната си папийонка, която висеше свободно около масивния му врат. Коремът му стърчеше между тирантите.
	Фингър се надигна и ги поздрави, след което ги покани с жест да седнат около масичката.
	— Май се досещам защо сте тук – каза той, когато секретарката затвори вратата след себе си.
	— Предполагам – отвърна Ланкастър.
	— Как си, Декър? – попита Фингър.
	— Добре. Чул си, значи?
	— Как няма да чуя? Бърлингтън не е толкова голям. И макар това да не може да се сравни със стрелбата в гимназията по времето, когато ти още живееше тук, все пак всички научават, когато в града пристигне осъден за убийство и след това самият той бъде убит.
	— Идва ли при теб? – попита Ланкастър.
	Фингър поклати глава.
	— Не съм го виждал, откакто влезе в затвора.
	— И нито веднъж не сте го посетили там? – поинтересува се Джеймисън.
	— Поправка, посетих го веднъж, когато подготвяхме документите за обжалване, но съдът го отхвърли. Не че имахме каквито и да било основания да обжалваме. В интерес на истината, попаднахме на добронамерен съдия. А и съдебните заседатели можеха да преразгледат решението си и да осъдят Мерил на смърт. Казах му, че е отървал кожата и това е най-доброто, на което е можел да се надява. Защо да привлича излишно внимание?
	— Ти беше ли убеден във вината му? – попита Ланкастър.
	Фингър сви рамене.
	— Няма никакво значение. Работата ми беше да го защитавам, а на прокурора – да докаже вината му. Аз се изхранвам с това да посявам съмнения относно вината на клиентите ми. Но то се отнася за всички адвокати по наказателно право.
	— Смяташе ли обаче, че е виновен? – настоя Декър.
	Фингър се облегна назад и опря длани една в друга.
	— Знаете, че съм длъжен да пазя адвокатската тайна и след смъртта на клиента си.
	— Не искам от теб да разкриеш каквато и да било поверителна информация – изтъкна Декър. – Просто искам да чуя мнението ти. То по никакъв начин не може да навреди на клиента ти. Бил е осъден отдавна, а сега е мъртъв.
	— От теб би излязъл добър адвокат, Декър. Ами… да, смятах, че го е направил. Мисля, че е влязъл в къщата с намерение да краде, но нещо се е объркало и не е могъл да се справи със ситуацията. В края на краищата Мерил не беше изпечен престъпник. Нямаше дори глоби за неправилно паркиране. Предполагам, че затова отърва смъртната присъда. Изгубил е самообладание, започнал е да стреля и преди да се усети, в краката му са лежали четири група. А после е избягал панически.
	— Само че никой не го е видял да пристига с кола, да влиза, да излиза… никой не е чул изстрелите, нали? – попита Декър.
	— Знам ли – каза неопределено Фингър. – Съседите заявиха, че не са чули нищо. В една от къщите свирела силна музика, хората в другата казаха, че гледали телевизия или спели. В третата нямало никого онази вечер, а четвъртата беше необитаема. Освен това те не бяха разположени много близо една до друга. Да не забравяме и шума от бурята. – Той изгледа Декър и продължи: – Еймъс, та нали вие с Мери разследвахте случая и му повдигнахте обвинение? Отпечатъци. ДНК. Мотив. Възможност. Оръжието на убийството беше открито в дома му. Честно казано, нямаше на какво да стъпя като защитник. Наистина е цяло чудо, че получи само доживотна присъда.
	— А откраднатите вещи?
	— Той не даде никакво обяснение за тях, тъй като твърдеше, че не е извършил престъплението. Но мен ако питате, подозирам, че ги беше скрил добре. Знаел е, че опитът да ги продаде ще го свърже с убийствата.
	Декър поклати глава.
	— Когато го арестувахме, в портфейла му имаше петстотин долара.
	— Прокурорът предположи, че това са парите, получени от продажбата на откраднатите вещи. Според мен обаче онова, което Мерил беше откраднал, струваше много повече.
	— Пред съда ти разви теорията, че е възнамерявал да използва тези петстотин долара, за да купи обезболяващи за жена си Лайза. Той ли ти го каза, или сам си го съчини?
	— Стига, Декър, нищо не съм си съчинил – възрази категорично Фингър. – Мерил ми го каза.
	— А откъде е взел парите? – обади се Ланкастър.
	— Не ми обясни.
	— Защо? – попита Декър. – Можел е да измисли нещо съвсем правдоподобно и така да обори част от аргументите на обвинението.
	— Повярвай ми, опитах се да изкопча някаква информация от него. Той обаче дума не обели.
	— Останал е без работа малко преди убийствата. Семейството не е имало никакви пари – вметна Ланкастър.
	— Предавам ви онова, което Мерил ми каза, а то на практика беше едно голямо нищо. Не му позволих да свидетелства, за да не може обвинението да го подложи на разпит по време на процеса. Заявих, че е възнамерявал да купи лекарства за смъртноболната си съпруга, за да спечеля малко симпатии в съдебната зала, но видях, че заседателите не се поддадоха. Те просто свързаха парите с откраднатите вещи. И това беше напълно логично. Убеден съм, че петстотинте долара са дошли именно от продажбата на откраднатото. Кой би платил повече за крадена стока, свързана с четири убийства? А и кой търговец на крадени вещи би свидетелствал пред съда? Нямаше как да разбера какво се е случило, освен ако Мерил не ми кажеше. Но той мълчеше.
	— Да се върнем на самото престъпление – каза Ланкастър. – Защо е влязъл в къщата привечер, когато тя е била пълна с хора?
	— Отпред не е имало коли – намеси се Декър. – Колата на Дейвид Кац е била паркирана зад къщата. Хокинс не би могъл да я види, ако е дошъл отпред, а той е направил точно това. В този ден семейство Ричардс са разполагали само с една кола и Сюзан била излязла с нея. Имали са втора, но точно тогава била на ремонт.
	— Но когато полицаите са пристигнали, видели, че в къщата свети – възрази Ланкастър. – Глупаво е да обираш къща, в която лампите светят.
	Фингър разпери ръце.
	— Ами това се е случило и толкова. Както вече ви казах, Мерил не беше изпечен престъпник. Освен това нямаше алиби, както добре знаете.
	— Може да е решил, че лампите светят заради бурята – каза Декър. – След като отпред не е имало коли, а къщата не е имала гаражи, вероятно е решил, че вътре няма никой.
	— Ако ли пък не го е направил – добави Фингър, – някой здравата се е потрудил да го натопи. Но защо да го прави? Мерил беше никой. През целия си живот е бил обикновен работник. Не казвам, че е лошо. Напротив, уважавам го за това. Баща ми беше механик, умееше неща, които просто не са ми по силите. Казвам само, че Мерил беше най-обикновен човек с най-обикновен живот. Не си струва труда да го натопиш за убийство.
	— Но въпреки това някой си с направил труда да го убие – отвърна Декър. – А животът му не е бил съвсем обикновен. Жена му е умирала, дъщеря му е била наркоманка.
	— Съгласен съм. Говорихте ли със Сюзан? Тя все още живее лук.
	— Божичко! Как не се сетихме? – възкликна Ланкастър.
	— С други думи, не смяташ, че тя има нещо общо със смъртта на Мерил, така ли? – попита Фингър.
	— Смятам само, че не бива да задаваш въпроси, свързани с текущо полицейско разследване, Кен.
	— Стига, Мери, мислех, че сме приятели.
	— Но в професионално отношение сме противници, защото аз свидетелствам в съда, за да пратя зад решетките твоите виновни клиенти, а ти правиш всичко възможно да дискредитираш напълно обективните ми показания.
	— Ей, това се нарича кръстосан разпит. Защитата не разполага с много козове и това е един от най-важните. Обвинението може да разчита на всички ресурси на тази държава, а аз съм сам.
	— Продължавай да си го повтаряш. В полицейското управление се радваме, когато имаме интернет. Служебният ми компютър е на петнайсет години. И не съм получавала увеличение на заплатата от осем.
	— Винаги можеш да преминеш на наша страна – усмихна се многозначително Фингър. – От теб ще излезе чудесен съдебен експерт. Работата е отлично платена.
	— Благодаря, но ще откажа. Искам да спя спокойно.
	— Че аз си спя като бебе – ухили се Фингър.
	Декър погледна отрупаната с папки библиотека.
	— Трябва да прегледаме записките ти по случая.
	— Защо?
	— Защото може да съдържат отговор на въпроса кой би искал смъртта на Хокинс.
	— Принципът за поверителност не е изгубил сила, Декър.
	— Хокинс дойде при мен и ме помоли да докажа, че е невинен. Обърнал се е със същата молба и към Мери.
	Фингър се извърна рязко към Ланкастър, която кимна.
	— Това е единствената причина Хокинс да се върне в града. Да каже на мен и Декър, че сме сбъркали, и да ни помоли да изчистим името му. Отидохме в Резидънс Ин, за да обсъдим нещата, и го заварихме мъртъв.
	— Струва ми се, че думите и действията му отменят принципа, за който говориш, Кен – каза Декър. – Как иначе бихме могли да докажем, че е невинен, ако не прегледаме записките ти по случая?
	— Признавам, аргументът ти е необорим – въздъхна Фингър. – Предполагам, че няма да му навредя, ако ви предоставя документите. Но мина доста време. Не знам дали още ги пазя.
	— Повечето адвокати, които познавам, никога не изхвърлят нищо.
	— Значи изведнъж след толкова много време решихте, че Мерил може да е невинен?
	— В града имаше хора, които смятаха, че аз съм убил собственото си семейство – припомни му Декър.
	— Никога не съм бил сред тях – отвърна бързо Фингър.
	— Да вземем документите – каза Декър и стана от мястото си.
	— Какво? Още сега ли? Най-вероятно са в архива.
	— Да. Сега, веднага.
	— Но аз трябва да съм в съда след двайсет минути.
	— Сигурен съм, че секретарката ти може да ни помогне.
	— Защо си се разбързал?
	— След толкова години нямам намерение да чакам и една секунда повече от необходимото – отвърна Декър.
	 
	 
	 
	≈ 9 ≈

	 
	— Тук е.
	Намираха се в склад с климатик.
	След като се консултира с таблета, който държеше, Кристин Бърлин посочи един рафт в дъното на помещението.
	— Всичко е изрядно подредено – отбеляза одобрително Ланкастър.
	— Налага се. Господин Фингър не се справя добре в това отношение, затова аз се грижа за архива.
	Ланкастър прошепна на Джеймисън:
	— Има четири деца, най-голямото е в осми клас, а най-малкото сигурно още не е тръгнало на училище.
	Бърлин им каза, че материалите по случая са събрани в два кашона, и помоли Ланкастър да се разпише, преди да й позволи да ги вземе. Когато приключиха, Декър помъкна кашоните, а останалите го последваха към колите.
	— Можеш да ги занесеш в управлението – каза Ланкастър. – Капитан Милър е предоставил стая на твое разположение.
	— Как е той?
	— Готов да се пенсионира. Но това май се отнася за всички ни. Ще се видим по-късно.
	— Чакай малко, къде отиваш? – попита Декър.
	— Работя и по други случаи – отвърна Ланкастър, учудена от въпроса. – Освен това нито аз, нито управлението сме поели официално това разследване.
	— Нали разследвате убийството на Хокинс?
	— Но не знаем дали е свързано с онова, което се намира в тези папки. Прегледай ги и ми кажи, ако откриеш нещо. А междувременно ме остави да се занимавам с новите престъпления, като убийството на Хокинс например.
	Ланкастър се качи в колата си и потегли. Когато Декър не направи нито крачка към тяхната кола, Джеймисън застина с ръка на дръжката на вратата.
	— Какво има?
	— И аз това се питам. Какво й има на Мери?
	— В смисъл?
	— Познаваме се отдавна. Крие нещо от мен.
	— Това си е нейна работа, Декър. Но може да размисли. Хубаво е, че се тревожиш за бившата си партньорка.
	Двамата се отправиха към полицейското управление, където бившите колеги на Декър го упътиха към отредената му стая. Вървяха по коридора към нея, когато от един кабинет излезе мъж на шейсет и няколко години.
	Нисичкият капитан Макензи Милър беше все така пълен, подпухнал и с нездрав цвят на кожата. Но усмивката му беше широка и сърдечна.
	— Виж ти кой е дошъл! – възкликна той.
	Протегна ръка и се здрависа с Декър. После кимна на Джеймисън, здрависа се и с нея и посочи значката й.
	— Чух вече. Поздравления, Алекс. Знам, че не ти е било лесно.
	— Благодаря, Мак.
	Декър огледа човека, който му беше началник през цялото време, докато работеше в полицията. Милър бе добро ченге. Беше смел, честен, прям… Веднъж, тъкмо когато Декър мислеше да си пусне куршум в главата, той беше успял да го разубеди. След тази случка вече нямаше как да не го харесва.
	— Създал си си отлична репутация в Бюрото. Рос Богарт ми съобщава новините от време на време.
	— Не знаех – каза Декър, като продължаваше да притиска кашоните към широките си гърди.
	— Радвам се да чуя, че има неща, които не знаеш – отвърна Милър, погледна кашоните и попита: – Документите на адвоката ли са това? По делото „Хокинс“?
	— Да – отвърна Джеймисън.
	— Беше ми приятно. Обади се да изпием по бира, ако ти остане време.
	— Може ли да те питам нещо? – каза Декър.
	— Ако ти отговоря с „не“, ще те откажа ли?
	— Какво става с Мери?
	Милър скръсти късите си ръце.
	— Защо смяташ, че става нещо с нея, Еймъс?
	— Познаваме се отдавна. Усещам го.
	— Познавал си я отдавна. Минаха повече от две години, откакто ти напусна. Хората се променят.
	— Не чак толкова – отвърна Декър.
	— Тогава я попитай – каза Милър и размаха пръст. – Но бъди готов да приемеш отговора й, какъвто и да е.
	— Благодаря, че ни позволи да работим по случая.
	— И аз искам да стигнем до дъното на тази история точно колкото и вие. Ако сме допуснали грешка, трябва да я оправим. Имате пълната ми подкрепа.
	— Благодаря, Мак – отвърна Джеймисън.
	— Е, оставям ви да работите – каза Милър и влезе в кабинета си.
	Декър и Джеймисън продължиха към своята стая. Той остави двата кашона върху металната заседателна маса, свали палтото си и го метна на облегалката на един стол. После отвори първия кашон и каза:
	— Ще се захвана с този. Ти прегледай другия. – Декър плъзна кашона към нея.
	— Какво по-точно търсим? – попита тя, докато го отваряше.
	— Надявам се да разбереш, когато го видиш.
	Джеймисън въздъхна, седна и взе най-горната папка.
	 
	 
	След четири часа вече бяха изчели всичко.
	— Тук няма кой знае какво – отбеляза Джеймисън.
	— Това са документите на защитата. Помолих Мери да възложи на някого да открие делото в полицейските архиви.
	— Смяташ ли, че ще го пазят след толкова време?
	— Да, но вероятно само защото никой не е намерил време да го изхвърли.
	— Кен Фингър не е имал никакви аргументи в полза на защитата.
	— Затова съдебните заседатели осъдиха клиента му само след двучасово обсъждане. Между другото, това включваше и един час обедна почивка.
	— Фингър е подходил доста агресивно към теб по време на кръстосания разпит – каза Джеймисън, която държеше стенограмите от свидетелските показания на Декър в съда.
	— Това му е работата.
	— Но ти си бил доста категоричен в твърденията си.
	— Защото бях убеден, че отговарят на истината.
	— Това означава ли, че си променил мнението си?
	Декър я погледна над листа в ръката си.
	— Означава, че взирайки се в дърветата, може да не съм видял гората.
	— Тоест?
	— Така силно съм искал първото ми разследване на убийство да завърши с осъдителна присъда, че не съм се запитат защо някой ще прониква в чужда къща привечер, когато тя може да е пълна с хора.
	— Да, определено е глупаво. Но както стана ясно, Хокинс не е бил опитен престъпник. Сигурно не е знаел как да си подбира мишените.
	— Той не беше глупав. Освен това никога преди това не е имал проблеми със закона. Не се замислих върху тези неща, защото уликите бяха твърде красноречиви. Но да нямаш дори глоби за паркиране и после да извършиш четири убийства, е все едно днес да прескочиш локва, а утре – Гранд Каньон. Това е трябвало да привлече вниманието ми.
	— Всички смятат, че той вероятно не е влязъл в къщата с намерението да убива. Ситуацията просто е излязла извън контрол.
	— Да, не бива да забравяме, че е бил отчаян. Съпругата му се е нуждаела от обезболяващи. Дъщеря му е била наркоманка и той се е опитвал да й помогне. Може да се е почувствал притиснат до стената. Влязъл е да краде, но после всичко се е объркало.
	— В джоба му е имало пари.
	— Защо тогава е продължил да скита по улиците? Нали така са го открили полицаите?
	— Може да е търсил наркотици за жена си.
	— Възможно е – отвърна Декър. – Работата е там, че в съседство с къщата на Ричардс има друга, която наистина е била празна онази вечер. Нямам предвид изоставената, а къщата на семейство Балмър. Били са извън града на гости при роднини. Защо Хокинс не е влязъл да обере нея? Така би избегнал четворното убийство. И защо изобщо е избрал този квартал? Той е толкова далече от дома му!
	— Но е и доста уединен.
	— Не ми звучи съвсем основателно.
	— В къщата е живеел банкер. Може би според Хокинс това е означавало, че ще има ценности за крадене.
	— Твърде пресилено предположение. Това в никакъв случай не е богатата част на града. Ако си крадец, няма да отидеш в беден квартал, а там, където са парите.
	— Но богатите имат охранителни системи, допълнителни ключалки, понякога дори частна охрана. Кварталът на семейство Ричардс може би му се е сторил по-достъпен.
	Декър поклати глава.
	— Не ми се струва логично, Алекс. Нещо не е наред.
	— Значи въпреки предишния си скептицизъм сега вярваш, че Хокинс е невинен.
	— Не, просто се опитвам да стигна до истината – каза той и се надигна. – Ще прегледам полицейските досиета. Искаш ли кафе от автомата? Не е никак хубаво, но поне е горещо.
	— С удоволствие.
	Декър излезе и тръгна по коридора. Размина се с двама патрулни полицаи и един следовател, с които бе работил навремето. И тримата го поздравиха, макар да не изглеждаха радостни, че го виждат. Той ги разбираше добре. Беше се разчуло. Ако Хокинс бе осъден несправедливо, това щеше да е шамар за цялото управление.
	И ритник в слабините за мен. Беше първото убийство, което разследвах. Толкова отчаяно ли исках да осъдя заподозрения? Наистина ли съсипах живота на Мерил Хокинс, за да спечеля в съда?
	Декър бе погълнат от мислите си до такава степен, че едва не се блъсна в нея.
	Сали Бримър не се беше променила много. Трийсетинагодишна, красива, делова. Както Декър бе установил още навремето, тя носеше прекалено тесни панталони и блузи с твърде много разкопчани копчета. Работеше в отдел „Връзки с обществеността“. Веднъж той я беше преметнал, представяйки се за адвокат, за да получи достъп до заподозрян. Това я бе изложило пред капитан Милър и останалите й колеги. После Декър пое пълна отговорност за случилото се и направи всичко възможно никой да не държи Бримър отговорна за гафа. И все пак навъсеното й изражение подсказваше, че действията му не са били достатъчни, за да изчистят вината му.
	— Здравейте, госпожице Бримър – каза сърдечно Декър.
	Тя беше застанала с ръце на кръста и гледаше нацупено.
	— Чух, че сте се върнали. Надявах се да е само слух… неверен слух.
	— Да… добре. И аз се радвам, че ви виждам.
	— Какво правите тук?
	— Ревизирам един стар случай. И ми трябваха разни документи. Очаквах вече да съм ги получил.
	— Вие дори не работите тук.
	— Водя разследване с Мери Ланкастър. С разрешението на капитан Милър.
	— Май пак се опитвате да ме преметнете – каза недоверчиво тя.
	— Това е самата истина.
	— Този път няма да се хвана.
	— Агент Декър, в малката заседателна зала ли да ги занеса?
	Декър и Бримър се обърнаха и видяха един млад полицай да бута по коридора количка, натоварена с четири големи кашона.
	— Да, благодаря. Партньорката ми е там. Аз отивам за кафе и се връщам.
	Бримър изгледа изумено младежа, който продължи към заседателната зала.
	— Не ме лъжете, значи. Кой случай ревизирате?
	— На Мерил Хокинс.
	— Не си го спомням.
	— Беше доста преди да постъпите в полицията.
	— Чакайте малко… Това не е ли онзи, когото са убили снощи?
	— Да.
	— Но това е текущо разследване.
	— Вярно е, но причината да убият Хокинс вероятно е свързана с четири други убийства отпреди тринайсет години.
	— Откъде знаете?
	— Защото аз ги разследвах.
	— Четири убийства? Кой ги е извършил?
	— Ето това е въпросът.
	Декър отмина, за да потърси кафе, и така стигна до стаята за почивка. Вместо кафе-автомат в нея имаше модерна машина „Кюриг“. Да, времената се меняха, прогресът бе стигнал и до тук. Той направи две кафета и вече се бе запътил към вратата, когато вниманието му бе привлечено от монтирания на стената телевизор.
	Каналът беше местен и тъкмо започваше прогнозата за времето. В късния следобед се очакваха бури.
	Веднага щом чу това, в главата му сякаш прещрака нещо.
	Дъжд.
	 

 	 
	 
	≈ 10 ≈

	 
	— Какво правим тук, Декър? – попита Джеймисън. – Така и не ми каза. – След което тихо добави: – Както обикновено.
	Той сякаш не я чу. Взираше се в различни кътчета от някогашната дневна на семейство Ричардс, но най-голямо внимание обръщаше на пода. Паметта му го върна в онази нощ и насложи видяното тогава върху обстановката пред очите му.
	Двете картини съвпадаха почти напълно.
	— Дъжд.
	— Какво? – недоумяваше Джеймисън.
	— В нощта на убийствата се изсипа много дъжд. Заваля към шест и петнайсет и когато с Ланкастър пристигнахме тук, още валеше. Имаше силна гръмотевична буря.
	— Да, адвокатът спомена за нея. Но какво от това?
	Декър посочи пода.
	— В къщата нямаше мокри стъпки освен от полицаите, отзовали се на сигнала. Нямаше кал или камъчета от чакъла. А Мери, аз и криминалистите обухме калцуни.
	— Как е възможно убиецът, който очевидно е дошъл в дъжда, да не остави никакви влажни следи по пода или килима? – каза Джеймисън, замълча за миг и добави: – Чак сега ли се сети за това?
	Погледът на Декър продължи да обхожда стаята.
	— Декър, попитах те…
	— Знам какво ме попита, Алекс – отвърна рязко той.
	Тя се сепна от грубата му реакция. Декър избегна погледа й, но заразказва:
	— Открих пръстовия отпечатък и следите от кръв върху ключа за осветлението в дневната. Някой беше поставил ръката си, за да светне лампата. Един от криминалистите сне отпечатъка. Проверихме го в базата данни и изскочи името на Хокинс…
	— Защо е бил в системата? Досието на Фингър не казва нито дума по въпроса, а според теб Хокинс никога не е имал проблеми със закона.
	— Работил за компания, изпълняваща поръчки в областта на отбраната. Работодателят проверил миналото му, снел отпечатъците му…
	— Какво се случи после?
	— После Хокинс се превърна в основния… всъщност в единствения заподозрян.
	— Колко време ви отне да го посочите като такъв?
	— Идентифицирахме го по отпечатъците към един през нощта. Научихме адреса му и веднага го потърсихме в дома му. Нямаше го. Там бяха само жена му и дъщеря му. Те обаче не знаеха къде е.
	— Как го открихте?
	— Обявихме го за издирване, два часа по-късно полицейски патрул го забелязал да се разхожда в източната част на града. Колегите го арестували. Доведоха го в управлението, а ние с Мери вече чакахме там.
	— Разхождал се е? Не е ли имал кола?
	— Ръждясала таратайка. Когато отидохме до тях, я заварихме паркирана отпред на улицата. Впоследствие се потвърди, че това е единствената кола, която семейството притежава. Предвид дъжда и студеното време, когато пристигнахме, нямаше как да преценим дали е била използвана скоро. Все пак потърсихме Хокинс в дома му няколко часа след убийствата. Не очаквахме да заварим двигателя топъл. По-късно разпитахме съседите и установихме, че колата е била там през целия ден и цялата вечер. Въпреки това проверихме както купето, така и гумите за следи от двора на Ричардс, но дори Хокинс да беше карал до там, дъждът щеше да ги отмие. Нямахме заповед за обиск, затова претърсването на дома му трябваше да почака.
	— Какво ви разказа той?
	Декър се върна назад във времето. Двамата с Ланкастър влязоха в същата стая за разпити, в която бяха разговаряли със Сюзан Ричардс. Същите жълти като горчица стени. Същият тип събеседник. Заподозреният. Животно, попаднало в клопка, от която отчаяно се опитва да се измъкне.
	— Знаеше си правата. Искаше адвокат. Казах му, че той пътува към управлението, но ако се съгласи да отговори на няколко въпроса, ще ни помогне да снемем подозренията от него. Не се ли съгласи, няма проблем. Искахме да свършим всичко както трябва.
	— Казахте ли му, че негов отпечатък е бил намерен на местопрестъплението?
	— Задържахме тази информация. Искахме да я използваме по-късно, за да го поставим натясно. Бяхме получили заповедта за обиск – полицейски екип вече претърсваше дома и колата му. Целта им бе да открият улики и дори оръжието на убийството. Както знаеш, колегите го намериха скрито в дрешника.
	— Което означава, че Хокинс се е върнал в дома си и го е скрил. И нито жена му, нито дъщеря му са разбрали?
	— Лайза Хокинс беше много болна и спеше в отделна стая. Дъщерята, Мици, отвори входната врата… Беше по бельо. Изглеждаше ужасно. Беше надрусана. Не можеше да ни каже нищо. Влязохме в спалнята на госпожа Хокинс, за да говорим с нея. А тя не беше в състояние дори да стане от леглото. Стаята приличаше на хоспис… само че в домашни условия.
	— Ужас! – възкликна Джеймисън. – Само това й е липсвало.
	— Беше много разстроена. Питаше какво става. Но не говореше свързано и не съм съвсем сигурен, че разбираше какво й казваме. Същото се отнасяше и за дрогираната дъщеря. Хокинс спокойно можеше да връхлети с колата през входната врата и те нямаше да забележат.
	— А той отговори ли на някакви въпроси?
	— При ареста полицаите му казали в какво е заподозрян, без да му съобщават подробности. Аз му обясних в общи линии.
	— Как реагира той?
	Декър се потопи в спомените си. Вече не се намираше в стария дом на семейство Ричардс. Пренесе се в стаята за разпити в компанията на доста по-младата Ланкастър. Срещу тях седеше Хокинс, висок и слаб, но добре сложен, преди болестта да го разяде отвътре. В изсечените му черти имаше сурова привлекателност. Декър си спомни и силните му ръце, покрити с мазоли. Спокойно биха могли да отнемат живота на едно младо момиче.
	 
	 
	— Господин Хокинс, докато чакаме да пристигне служебният ви защитник, може ли да изясним някои неща? – попита Декър. – Много ще ни помогнете, но държа да отбележа, че имате право да не отговаряте на въпросите ни.
	Хокинс скръсти ръце на гърдите си и отвърна:
	— Какво ви интересува?
	Например къде бяхте снощи между седем и девет и половина?
	Хокинс се почеса по бузата.
	— Разхождах се. Разхождах се цяла нощ. Точно това правех, когато хората ви ме арестуваха. Няма закон, който да забранява нощните разходки.
	— В проливния дъжд?
	Хокинс докосна мокрите си дрехи.
	— Ето доказателството.
	— Къде се разхождахте?
	— Къде ли не. Исках да поразмишлявам.
	— За какво?
	— Не е ваша работа. – Хокинс помълча и попита: – Чакайте малко… така и не ми казаха кой е бил убит?
	Ланкастър му съобщи кой и къде.
	— Аз не познавам тези хора.
	— И никога не сте били в дома им? – попита небрежно Декър.
	— Никога. Не съм имал причина да ходя там.
	— Срещнахте ли някого, докато се разхождахте? Може ли някой да потвърди думите ви?
	— Не. Валеше силно. Никой освен мен не е толкова глупав, че да се разхожда в такова време.
	— Били ли сте някога в „Американ Грил“ на Франклин Стрийт? – попита Ланкастър.
	— Не се храня навън. Не мога да си го позволя.
	— А познавате ли собственика?
	— Кой е той?
	— Дейвид Кац.
	— Никога не съм го чувал.
	Ланкастър му описа Кац.
	— Не, нямам спомен за такова лице.
	В този момент се появи далеч по-слабият тогава Кен Фингър, който беше назначен от съда за служебен защитник на Хокинс. Самият Хокинс трябваше да отвори уста, за да му вземат ДНК проба според съдебното разпореждане. Той попита какво ще правят с тази проба.
	— Не е ваша работа – отвърна му Декър.
	 
	 
	Декър приключи с описанието на първия разпит, погледна Джеймисън и продължи:
	— По-късно сутринта колегите намериха пистолета, скрит в нещо като ниша зад стената на дрешника на Хокинс. Балистичната експертиза откри съвпадение с куршумите, извадени от телата на жертвите.
	— А ДНК пробата?
	— Резултатите дойдоха по-късно, но отново дадоха съвпадение със следите от ДНК под ноктите на Абигейл Ричардс.
	— Значи случаят е можел да се смята за приключен.
	— Очевидно.
	Декър отново огледа пода.
	— С изключение на следите от дъжда. Или по-скоро, на липсата им.
	— Може Хокинс да е носил със себе си друг чифт обувки… и чорапи. Може да се е събул и да е оставил обувките си на верандата. Може да се е преобул със сухи обувки.
	— Не – поклати глава Декър.
	— Защо?
	— Виж верандата.
	Джеймисън отиде до прозореца и погледна малката веранда, открита от всички страни.
	— Двамата с Мери подгизнахме, докато чакахме там. Верандата не предлага абсолютно никаква защита. Освен това не си представям Хокинс да е бил толкова предвидлив, че да си донесе втори чифт обувки и чорапи. А и как би могъл да губи време с преобуване, преди да влезе в къща, пълна с хора? Всеки, който погледне през прозореца, е щял да го види. Да не говорим, че за да не остави мокри следи, е трябвало да си носи и резервен комплект дрехи и сешоар.
	— Възможно ли е да е проникнал в къщата по друг начин?
	— Това не би решило проблема.
	— Ами ако е почистил следите си, преди да излезе?
	— Смяташ ли, че след като е убил четирима души, е намерил време за това? И е избърсал навсякъде, където е стъпвал? Да не забравяме килимите. Едва ли е изкарал парочистачката и е почистил всички следи от кал, камъчета и стръкчета трева.
	— Вината не е твоя.
	— Моя е и още как!
	 
	 
	 
	≈ 11 ≈

	 
	На света няма по-студено място от моргите.
	Така поне смяташе Декър, докато се взираше в тялото на Мерил Хокинс, положено върху металната маса. Съдебният лекар беше отметнал чаршафа и сега съсухреното тяло на Хокинс лежеше на показ. От едната страна на Декър стоеше Джеймисън, от другата – Ланкастър.
	— Както отбелязах – заяви съдебният лекар, – причината за смъртта е малокалибрен куршум с мек връх, тоест „дум-дум“. Проникването през черепа го е деформирало, поради което е променил траекторията си, като е нанесъл максимални поражения върху меките тъкани, каквато всъщност е целта на тези куршуми. – Той посочи мозъка на Хокинс, оставен върху помощната масичка. – Сами виждате за какво ви говоря. Умрял е мигновено. Куршумът е останал вътре, но се е разпаднал на фрагменти. Затова не мога да ви дам точен отговор относно калибъра.
	— Да разбираме ли, че дори да открием някакво оръжие, балистичната експертиза ще е невъзможна? – попита Ланкастър.
	— Опасявам се, че да. Както казах, металните частици са разпръснати на широка площ в мозъка. Почти като при бомбена експлозия. Няма да са останали следи от нарезите на цевта, които да използвате при евентуално сравнение. Освен това открих следи от полиуретанова пяна и микрозърна, проникнали в раната и в мозъчната тъкан.
	— Какво? – попита озадачено Джеймисън.
	— Убиецът е използвал възглавница, за да заглуши изстрела – обясни Декър.
	— Евтина алтернатива на истински заглушител – отбеляза Ланкастър. – Иначе следите от изгаряне по челото щяха да са още по-отчетливи.
	— Явно извършителят е разчистил и е отнесъл възглавницата със себе си. В стаята нямаше и следа от нея – каза Декър, след което посочи ръцете на Хокинс. – Вече не личат, разбира се, но преди години по тях имаше драскотини, вероятно в резултат на опитите на Абигейл Ричардс да се бори с него.
	— След като го арестувахме, обърнахме специално внимание на раните по ръцете му – добави Ланкастър. – Хокинс заяви, че е паднал и се е ожулил. Почистил раните и ги превързал малко преди да го арестуваме. Ако по тях е имало ДНК от Абигейл Ричардс, тя е била заличена. Така че не открихме нищо. Но намерихме негова ДНК под ноктите й.
	— Неопровержимо доказателство за вината му – допълни Джеймисън. – Бил е там. Тя се е борила с него. Вината му е била безспорна.
	— Да – каза Декър. – Разполагахме с всичко необходимо, за да осъдим човек, който твърдеше, че е невинен, а сега е мъртъв.
	— Смяташ ли, че е възможно да е извършил убийствата, но да не е бил сам? – попита Ланкастър. – Да е имал съучастник, който го е убил, за да не го издаде?
	— Имал е на разположение тринайсет години, за да го направи – каза Декър. – Логично е да очакваме Хокинс да издаде евентуалния съучастник, ако не за друго, то поне за да сключи сделка с прокуратурата. Има и още нещо. – Той сподели с Ланкастър теорията си за дъжда и добави: – На местопрестъплението трябваше да има мокри стъпки и други следи от бурята, но не открихме нищо такова.
	Ланкастър беше изумена.
	— Никога не съм се замисляла за това.
	— Нито пък аз. До този момент.
	— По дяволите, Декър!
	— Знам.
	— Какво е това на ръката му? – попита Джеймисън.
	Съдебният лекар, нисък оплешивяващ мъж, прехвърлил петдесет, придърпа една лампа, включи я и освети мястото, което сочеше Джеймисън.
	— Да, забелязах го – отвърна той. – Да го разгледаме отблизо.
	Белезите върху ръцете на Хокинс бяха черни, тъмнозелени и кафяви. Случаен наблюдател би решил, че са обикновени охлузвания. Само че не бяха. Под силната светлина си пролича какво представляват всъщност.
	— Татуировка – каза Декър. – Или по-скоро, няколко татуировки.
	— И аз стигнах до същия извод – отвърна съдебният лекар. – Но не са професионални. Знам, тъй като дъщеря ми има татуировка и тя изглежда доста по-добре от тези.
	— Така е, понеже са направени в затвора със самоделни инструменти и каквото намерят, за да послужи като мастило.
	— Откъде знаеш, че не ги е направил, преди да влезе в затвора? – попита Джеймисън.
	— Защото видях ръцете му преди тринайсет години. И то няколко пъти. Нямаше татуировки. – Декър се наведе и разгледа белезите от няколко сантиметра разстояние. – Струва ми се, че са използвали кламери и телчета за телбод. И сажди и шампоан вместо мастило. Другите две май са направени от разтопен стиропор. Често срещан вариант при затворническите татуировки.
	— Не знаех, че си такъв спец по този въпрос – каза Джеймисън.
	— С Декър сме били в много затвори през годините – обясни Ланкастър. – Видели сме доста затворници, целите в татуировки. Някои красиви, други отвратителни.
	Декър продължаваше да разглежда татуировките на Хокинс.
	— Това е паяжина.
	— Хванат в капан – обясни Ланкастър.
	— Какво имаш предвид? – попита Джеймисън.
	— В затвора се е чувствал като в капан – каза Декър. – Символизира присъдата.
	— Тази тук прилича на сълза – заяви Джеймисън и посочи втората татуировка до сгъвката на лакътя.
	— Точно така – кимна Декър.
	— А това какво означава?
	Ланкастър и Декър се спогледаха. Той отговори приглушено:
	— Понякога означава, че човекът е бил изнасилен в затвора. Обикновено се поставя на лицето, за да я виждат всички.
	— Ужасяващо! – потръпна Джеймисън.
	Декър затвори очи и усети, че му се гади.
	С моя помощ те пратиха зад решетките, защото може би претупах разследването.
	Джеймисън, която го наблюдаваше внимателно, сложи длан върху ръката му. Той отвори очи и се дръпна рязко. Изобщо не забеляза оскърблението в погледа й.
	Ланкастър се взря в последната татуировка, разположена непосредствено до сълзата.
	— Никога не съм виждала такава – отбеляза тя.
	— Прилича на звезда, пронизана от стрела – каза Джеймисън. Тя погледна Декър и попита: – Имаш ли някакви идеи?
	— Никакви – отвърна той и се обърна към съдебния лекар: – В какъв стадий е било заболяването му?
	— В доста напреднал. Ако не е бил куршумът, щеше да поживее още няколко седмици. Честно казано, учуден съм, че е бил в състояние да се движи.
	— Хокинс призна, че се държи благодарение на медикаменти, които си купува от улицата – обясни Джеймисън.
	— Токсикологичният анализ ще покаже какво има в кръвта му. В стомаха не открихме нищо – нито храна, нито каквото и да било друго. Предполагам, че не е имал апетит на този етап от заболяването. Явно е бил силен човек, щом не е бил на легло при такива болки.
	— Възможно е желанието да докаже, че е невинен, да му е давало сила – отбеляза Декър.
	— Нещо друго интересно? – попита Ланкастър.
	— Дрехите му са прибрани в плик за веществени доказателства.
	Ланкастър погледна Декър.
	— Хокинс имаше малък платнен сак. Отнесохме го в управлението, в него нямаше почти нищо, но вероятно ще искаш да го прегледаш.
	Декър кимна, без да откъсва очи от тялото.
	Три татуировки. Паяжината изглеждаше най-стара. Това беше логично. Когато Хокинс бе попаднал зад решетките, вероятно беше кипял от гняв, особено ако наистина бе невинен. Татуировката с паяжината беше сред малкото начини да даде израз на този гняв. Сълзата вероятно се бе появила по-късно.
	Оставаше третата, неразгаданата. Звездата, пронизана от стрела. Декър нямаше представа какво означава тя. Защото именно тази татуировка изглеждаше най-скорошна. Личеше си, че в последно време Хокинс е слабеел, вероятно от болестта. Първите две татуировки показваха следи от загубата на тегло – бяха набръчкани. Но не и звездата. Освен това тя не беше избледняла. Хокинс вероятно я бе направил малко преди да излезе от затвора.
	Щом като се бе сдобил с нея точно преди освобождаването си, вероятно тя имаше по-специално значение за него.
	Декър не беше забелязал липсата на кални отпечатъци в къщата навремето, но сега беше твърдо решен да не пропуска нищо.
	Разследващите убийства рядко получаваха втори шанс. Затова Декър нямаше никакво намерение да се издъни.
	Отново.
	 
	 
	 
	≈ 12 ≈

	 
	Вещите му не бяха много.
	Декър се намираше в полицейското управление и се взираше в платнения сак на Хокинс. В него имаше дрехи. Билет за автобуса, на който се бе качил след излизането си от затвора. Портфейл с малко пари. Документите за освобождаването му, върху които си беше драскал.
	Имаше и оръфана книга с меки корици. Декър не бе чувал името на автора. На ярката корица беше изобразен мъж, опрял нож в гърлото на разголена жена. Заприлича му на криминалетата на Мики Спилейн от петдесетте години на миналия век.
	В портфейла на Хокинс имаше и снимка на дъщеря му Мици.
	Ланкастър бе открила, че тя е сменила фамилията си на Гардинър. Живееше в Трамъл, Охайо, на два часа с кола от Бърлингтън. Мици наближаваше трийсет, когато баща й влезе в затвора. Ланкастър бе научила още, че сега е омъжена и има шестгодишно момченце.
	Снимката на Мици беше от основното училище. Декър разбра това, когато я обърна и видя, че Хокинс е написал на гърба й името на дъщеря си и възрастта й. И беше добавил: „Звездичката на татко“. Вероятно затова си бе татуирал звезда на ръката. Тази снимка очевидно символизираше щастливото време на семейство Хокинс. На нея Мици изглеждаше будно и невинно дете с грейнала усмивка като всички хлапета на нейната възраст.
	А после мечтите бяха разбити. Мици беше станала наркоманка и крадеше на дребно, за да си купува дрога. Беше попадала за кратко в ареста, и то няколко пъти. По-дълго беше пребивавала в разни клиники за рехабилитация. От усмихнатото момиченце с безгранично бъдеще не бе останала и следа.
	И все пак Мици беше успяла да си стъпи на краката. Браво, каза си Декър. Налагаше се да разговаря с нея. Нищо чудно баща й да я беше потърсил след освобождаването си от затвора.
	Появи се Ланкастър, която погледна купчината вещи на масата.
	— Нищо ли?
	Декър поклати глава и каза:
	— Имам въпрос.
	— Слушам те.
	Ланкастър седна и извади пакетче дъвки.
	— Продължавай с дъвките и зарежи цигарите – посъветва я Декър.
	Тя присви устни.
	— Благодаря, доктор Декър. Какво искаше да питаш?
	— Кой подаде сигнала?
	— Какво?
	— Кой се оплака от шума в дома на Ричардс онази нощ?
	— Знаеш, че така и не разбрахме.
	— Трябва да открием този човек.
	— Как? Минало е толкова време.
	— Четох стенограмата на обаждането, прослушах и разговора с диспечера. Обаждането беше заради силен шум в къщата. Диспечерът беше изпратил патрулка, която бързо се озовала на мястото. Както и ние, след като научихме за убийствата.
	— Това ни е добре известно – каза Ланкастър.
	— Но кой е чул силен шум? Обаждането не е било извършено от стационарните телефони в съседните къщи. Не е дошло и по мобилен телефон, който да сме в състояние да проследим. Как тогава?
	— Предполагам, че не сме обърнали внимание на тези неща. Решили сме, че става въпрос за някой съвестен гражданин, който случайно е минавал оттам.
	— Колко удобно… Кой би минавал по улица без изход по време на буря? Защо да го прави, освен ако не живее там?
	Ланкастър се замисли за миг.
	— И когато пристигнахме, ти откри отпечатъка на Хокинс и уликите започнаха да сочат към него.
	Декър кимна, това беше самата истина, което го влудяваше.
	— Добре – каза той. – Ще трябва да преразгледаме всичко от самото начало. Без никакви предубеждения относно вината на Хокинс. Ще погледнем на случая под нов ъгъл, с широко отворени очи.
	— Минали са тринайсет години.
	— Не ме интересува, ако ще да са минали и тринайсет века, Мери – сопна й се той. – Трябва да оправим нещата.
	Тя го изгледа продължително.
	— Никога няма да го превъзмогнеш, нали?
	— Не знам за какво говориш.
	— Напротив.
	Декър се взираше мрачно в нея.
	— Искам да се фокусираш изцяло върху това.
	— Добре, но не забравяй, че трябва да работя и по други случаи, не само по убийството на Хокинс.
	— Това е единственият ти приоритет, Мери. Ако той е невинен, значи сме съсипали живота му, изпратили сме го зад решетките, където да го изнасилят, а после сме позволили да го убият.
	— Не сме позволявали на никого да го убие – възрази тя.
	— Почти същото е – отвърна Декър.
	— Някакъв проблем ли има?
	Обърнаха се и видяха Джеймисън, застанала на прага.
	— Не, двама бивши партньори просто си приказват – отвърна Ланкастър и отново заговори на Декър: – Съжалявам, Еймъс. Ще ти помагам за този случай, но само доколкото ми е възможно. Затрупана съм с други задачи.
	— Нали каза, че ти е приятно да работим заедно като едно време?
	— Не живеем в миналото. – Тя помълча и добави: – Поне аз живея в настоящето, защото нямам избор.
	— Декър, говорил ли си скоро с Богарт? – попита Джеймисън.
	— Още ли не ти се е обадил?
	— Не. Нали не възразява да останем тук и да разследваме?
	— Напротив, не е съгласен. Така че си стягай багажа и заминавай за Вашингтон.
	— Кога ти го каза?
	Той не отговори.
	— Декър?
	— Не много отдавна.
	— И кога смяташе да ме уведомиш?
	— Ето, уведомена си. Ще се видим във Вашингтон.
	— Съобщаваш ми, че оставаш? Не можеш да го направиш!
	— Мога, разбира се! – отвърна той и излезе.
	Тя погледна Ланкастър, която седеше на един стол и дъвчеше дъвка.
	— Какво му става, за бога? – избухна Джеймисън. – Ако продължава да не изпълнява заповедите, ще си съсипе кариерата в Бюрото.
	Ланкастър се изправи.
	— Еймъс Декър има собствени приоритети – каза тя. – И тъй наречената кариера никога не е била сред тях.
	— Знам, той просто търси истината. Непрекъснато го повтаря.
	Ланкастър хвърли поглед към вратата.
	— Всъщност, според мен търси малко душевен мир. Всичко това – огледа стаята тя, – всичко това показва, че чувството за вина го смазва. Убийството на Хокинс само увеличи бремето, защото е очевидно, че се обвинява за смъртта му. Така е устроен. Божичко, как съжалявам, че казах на Хокинс къде да го открие! – Тя докосна Джеймисън по рамото. – Радвам се, че се видяхме, Алекс.
	Ланкастър последва Декър и остави Джеймисън сама.
	 
	 
	 
	≈ 13 ≈

	 
	Декър седеше на една червена пейка в парка. Бърлингтън, Охайо, не беше най-привлекателният град. Беше западнал преди десетилетия, когато повечето заводи затвориха. После се съвзе донякъде само за да бъде връхлетян от рецесията. Сега бавно излизаше от нея.
	Декър се питаше кога ли ще настъпи следващата криза. Защото рано или късно тя щеше да дойде.
	Откакто бе заминала, Джеймисън му изпрати пет-шест есемеса. Той не прочете нито един. Изпитваше леки угризения заради това, защото причината не беше в нея, а в него.
	„Никога няма да го превъзмогнеш, нали?“
	Думите на Ланкастър се бяха забили в мозъка му като онзи куршум, който бе улучил Хокинс.
	Никога няма да превъзмогнеш смъртта им, нали, Еймъс? А и как би могъл? Нали вината е твоя.
	Бе седял на тази пейка и преди, докато есента в долината на река Охайо бързо отстъпваше пред зимата. По онова време Декър едва свързваше двата края като частен детектив. Седеше тук в очакване на мъж и момиче, запътили се към един бар, който днес не съществуваше. Състоятелният баща на момичето бе платил на Декър, за да убеди измамника, завъртял главата на дъщеря му, да напусне града. Беше се справил със задачата. Не се оказа особено трудна, тъй като мъжът си въобразяваше, че е много по-умен и обигран, отколкото бе в действителност. И никога не беше очаквал на пътя му да се изпречи Еймъс Декър, който го матира с няколко елементарни хода.
	Докато чакаше мъжа и момичето, Декър наблюдаваше минувачите, правеше заключения и ги запечатваше в ума си. Бе свикнал да използва паметта си като персонален дигитален рекордер. Вече беше актуализирал терминологията в съответствие с новите технологии.
	Имам персонален облак в главата си, в който съхранявам безопасно цялата информация и мога да я използвам при необходимост.
	Покрай него минаха двама младежи, които спореха за нещо. Декър забеляза присвитата в юмрук ръка на онзи отляво. Сигурно преди години бе държал в нея петдоларово пакетче крек. Сега вероятно държеше опиоидни хапчета, които се опитваше да продаде. Другият отдясно несъмнено се пазареше. Стискаше в шепата си няколко двайсетдоларови банкноти, а от задния му джоб стърчеше флаконче „Наркан“. В случай на свръхдоза, която бе, общо взето, неизбежна, наркоманът можеше да възкръсне с помощта на „Наркан“, стига някой минувач да впръснеше спрея в носа му. По този начин щеше да е жив до следващия ден, преди отново да умре.
	Такъв беше животът през двайсет и първи век.
	Декър изпрати тази картина в персоналния си облак и продължи да търси нови.
	Попадна на жена, която паркираше колата си на улицата пред някогашната бензиностанция, превърната във фитнес зала. Тя слезе от колата, облечена в тесен спортен екип, преметнала сак през рамо и вперила поглед в дисплея на смартфона си. Декър огледа колата. Стикерът за паркиране на предното стъкло разкриваше къде живее, а това даваше възможност на всеки неприятен тип да я проследи с лекота.
	Докато жената преглеждаше някакви важни събития в социалните мрежи, на Декър му се прииска да я посъветва да потърси друго решение на въпроса с паркирането, което да не издава адреса й по толкова очевиден начин. Предположи обаче, че тя сигурно ще повика ченгетата и ще се оплаче от тормоз.
	Тази картина също бе записана в облака, без да има някаква особена причина – просто така функционираше паметта му.
	Последен кадър. Покрай него мина възрастна двойка, която се държеше за ръце. Мъжът изглеждаше малко по-млад, вероятно неотдавна прехвърлил осемдесет. Ръката на жената трепереше, Декър забеляза тремор и на едната половина на лицето й; другата бе съвсем отпусната. Жената или имаше парализа на Бел, или неотдавна бе прекарала инсулт. Мъжът носеше слухови апаратчета и в двете си уши, а на носа си имаше образувание, което наподобяваше меланом. Кретаха едва-едва, но един до друг. Остаряваха заедно, наближаваха края, все още влюбени. Да, така трябваше да се случва любовта.
	Декър се опита да изхвърли образа им от паметта си, но не успя. Затова се постара поне да го запрати във възможно най-далечния край на облака.
	Джеймисън беше заминала. В някои отношения този вариант бе за предпочитане. Живееше сам, откакто онзи убиец го бе лишил от семейство. И бе оцелял. Може би съдбата му беше да живее в самота.
	Той насочи вниманието си към най-важния проблем в момента: Мерил Хокинс. В главата му се въртяха един милион въпроси, а отговорите бяха значително по-малко. Всъщност нямаше отговори. Но Декър не бе седнал на тази пейка, за да подиша чист въздух или защото изпитваше носталгия.
	Той вече беше разговарял с една вдовица, Сюзан Ричардс. Сега чакаше друга.
	След няколко минути се появи Рейчъл Кац. Двамата с Дейвид Кац нямаха деца. Тя живееше сама в центъра на града в луксозен апартамент на последния етаж на преустроена някогашна фабрика. Декър бе научил, че продължава да работи като счетоводител и дори има собствена счетоводна къща. И все още притежаваше „Американ Грил“. Офисът й се намираше на пет минути пеша от апартамента й.
	Тя беше по-млада от покойния си съпруг и в момента бе на четирийсет и четири. Беше поразително красива по времето, когато Декър я срещна за пръв път, а и сега изглеждаше завидно добре. Дългата й руса коса се спускаше плавно върху раменете. Фигурата й бе все така стройна. Рейчъл Кац крачеше уверено, сякаш светът лежеше в краката й – или поне Бърлингтън, Охайо.
	Беше с дълга пола и черно сако върху бяла блуза. Червилото й бе алено, в тон с лака на ноктите. Носеше куфарче, което при всяка крачка се удряше леко в бедрото й.
	Кац мина покрай двама строителни работници, които подсвирнаха след нея. Тя не им обърна внимание.
	Декър се надигна от пейката и се залови за работа.
	Като едно време.
	 
	 
	 
	≈ 14 ≈

	 
	Рейчъл Кац изгледа Декър, който я спря на тротоара. Промяната в изражението й подсказваше, че го е познала.
	— Помня ви.
	— Еймъс Декър. Разследвах убийството на съпруга ви, докато работех в полицията тук.
	— Точно така. – Тя се намръщи. – Чух по новините, че убиецът му се е върнал в града. И е бил застрелян.
	— Да. Мерил Хокинс.
	Рейчъл Кац потрепери.
	— Не мога да кажа, че ми е жал за него. Мислех, че ще лежи в затвора до живот. Какво е правил тук? По новините не казаха нищо по този въпрос.
	— Освободили са го, тъй като е бил болен от рак в последен стадий.
	Рейчъл Кац посрещна невъзмутимо тази новина.
	— А вие какво правите тук? – попита тя.
	— Бих искал да ви задам няколко въпроса.
	Още ли работите в полицията? Чух, че сте напуснали.
	— Сега работя във ФБР. Но все още съм полицай от Охайо.
	Декър й показа служебната си карта.
	— И какво по-точно разследвате?
	— Убийството на Хокинс. Както и на съпруга ви и останалите жертви в дома на Ричардс.
	Тя поклати глава. Изглеждаше объркана.
	— Всички знаем кой уби съпруга ми и семейство Ричардс. Мерил Хокинс.
	— Проверяваме дали е така.
	— Защо?
	— Има някои странни неща. Търсим обяснение.
	— Какви странни неща?
	— Искате ли да отидем някъде, за да не ги обсъждаме на улицата? Може и в полицейското управление.
	Рейчъл Кац огледа минувачите наоколо, които ги зяпаха.
	— Живея съвсем наблизо.
	Декър я последва. Влязоха в сграда с портиер, а асансьорът ги качи до нейния етаж.
	— Не знаех, че в Бърлингтън има подобни места – отбеляза Декър, докато вървяха по елегантния коридор. – Със сигурност нямаше, когато аз живеех тук.
	— Завършихме сградата преди година. Имам дял във фирмата, която я реновира. В момента работим по две други. Партнирам си с още едно дружество по няколко проекта в града, включително ресторанти. Имаме големи планове за Бърлингтън.
	— Смятате, че икономика най-после се съживява?
	— Така изглежда. Надяваме се да привлечем няколко големи компании. На практика им постиламе червен килим. Две от най-големите фирми в страната вече изграждат тук регионални представителства. В центъра на града току-що започна работа високотехнологичен стартъп, който привлече много млади интелигентни хора. Животът в Бърлингтън е далеч по-евтин, отколкото в Чикаго, да речем. Убедихме здравните власти да изградят нова клиника. На финалната права сме в преговорите с крупен производител на авточасти в Детройт за строеж на нов завод в северната част на града. Тези хора ще трябва да живеят, да пазаруват, да се хранят някъде. В центъра вече се появяват нови ресторанти и жилищни сгради. Да, Бърлингтън определено има бъдеще.
	— Чудесно.
	Влязоха в апартамента й и се озоваха в просторно помещение с много прозорци, високи пет-шест метра. Кац отвори щорите с дистанционно, за да пропускат повече светлина.
	— Прекрасно жилище – отбеляза Декър, докато оглеждаше скъпите дизайнерски решения: голите носещи греди, декоративните тухлени стени, каменните плочи по пода, ултрамодерните кухненски уреди, маслените платна по стените…
	Мебелите, разпределени в няколко зони за сядане, бяха достатъчно масивни, за да не изглеждат твърде малки в огромното пространство.
	— Снимаха го за „Лукс“ – каза Кац. – Списание за интериорен дизайн – допълни тя, когато забеляза недоумяващия поглед на Декър. – Насочено е към по-заможната класа. – Помълча и добави: – Съжалявам, ако ви е прозвучало снобски.
	— Няма проблем. Никога не съм разбирал от тези неща. И никога не съм бил от по-заможната класа.
	— И аз не съм родена със сребърна лъжичка в устата. Като счетоводител работя по сто часа седмично.
	— Явно днес сте приключили по-рано. Още няма пет часът. Предполагах, че ще чакам доста повече, преди да ви видя, че си тръгвате от работа.
	— Това е просто кратка почивка. Връщам се в офиса след два часа за среща с клиенти. А по-късно трябва да присъствам на едно събитие. Надявах се да свърша някои неща у дома. Може ли да продължим по същество?
	Тя седна на канапето и посочи на Декър фотьойла отсреща.
	— Та за какви странни неща става въпрос?
	— Не мога да навлизам в подробности, свързани с текущо разследване. Мога да ви кажа само, че Мерил Хокинс се върна в града, за да помоли полицията да преразгледа случая му.
	— Да го преразгледа ли? Защо?
	— Твърдеше, че е невинен.
	Лицето на Кац се разкриви в гримаса.
	— Приемате думите на един убиец за чиста монета и подновявате разследването? Шегувате ли се?
	— Не, не става въпрос само за твърденията на Хокинс. Както споменах, има някои странни неща.
	— И няма да ми кажете нищо по-конкретно? Какво искате от мен? – попита тя внезапно.
	— Бихте ли ми казали защо съпругът ви е бил там онази вечер?
	— За бога, вече давах показания!
	— Ще ви отнема само няколко минути. Възможно е да си спомните нещо ново.
	Кац изпусна дълга въздишка на досада, след което кръстоса ръце и крака.
	— Беше много отдавна.
	— Кажете каквото си спомняте – настоя Декър.
	— Дон Ричардс работеше като кредитен инспектор в банката и Дейвид го познаваше. Именно Дон беше съдействал за отпускането на кредита за строителството на „Американ Грил“. Съпругът ми беше много амбициозен. Това беше едно от нещата, които ме привлякоха у него. Искаше да печели много пари, но също и да реализира проекти, които да помогнат на града. Оцених това.
	— Кога се запознахте?
	— Малко след отварянето на ресторанта. – Погледът на Рейчъл Кац се отнесе нанякъде и на лицето й се появи усмивка. – Беше уредено от приятели запознанство. И двамата бяхме много заети, не ни оставаше време да се срещаме с хора. Веднага си допаднахме и шест месеца по-късно се оженихме.
	— Споменахте, че още притежавате заведението „Американ Грил“?
	— Да. Ресторантът беше на името и на двама ни. Наследих дела на Дейвид, след като Хокинс го уби.
	— Носи ли ви печалба?
	— Имали сме и добри, и лоши години. В момента върви добре.
	— Знаете ли дали съпругът ви е отишъл у Дон Ричардс просто за да се видят, или срещата им е била делова?
	— Не знам, казах ви го и тогава. Нямам представа какво е правил там онази вечер. Възможно е да са обсъждали някакви проекти, защото Дейвид се беше захванал с няколко неща едновременно, а Дон беше основният му контакт в банката. Но наистина нямам представа защо е бил при него… Както ви е известно, не се прибра жив, за да сподели какво са обсъждали – добави тя с леден тон. – Смятах, че ще сме заедно цял живот. Оказа се, че бракът ни беше съвсем кратък.
	— Те бяха ли приятели с господин Ричардс? Вие със съпругата му виждахте ли се?
	— Нищо подобно. Те имаха деца, ние – не. Освен това бяха по-възрастни. И аз, и Дейвид работехме непрекъснато, нямахме време за приятели.
	— Вие сте работили и онази вечер, нали?
	— Тъкмо бях основала счетоводната къща и понякога работех до среднощ. – Рейчъл Кац се намръщи и продължи: – Бях в офиса, когато се обадиха от полицията. Реших, че някой си прави шега… жестока шега. – Тя замълча и вдигна очи към Декър. – Трябваше да идентифицирам трупа му. Налагало ли ви се е да правите подобно нещо? Да идентифицирате трупа на любим човек.
	— Сигурен съм, че ви е било много тежко – отвърна тихо Декър.
	Изведнъж Кац впери поглед в него.
	— О, боже, налагало ви се е. Вашето семейство… Сега си спомних. Съобщиха по новините. Извинявайте много.
	— Няма значение – отвърна Декър. – Портфейлът и часовникът на съпруга ви липсваха. А също и златен пръстен с инкрустирани диаманти.
	— Аз му го подарих. За последния му рожден ден, както се оказа – изтъкна хладно Кац.
	— Спомняте ли си нещо друга, което може да ми помогне?
	— Изобщо не искам да ви помагам – заяви откровено тя. – Защото Мерил Хокинс уби съпруга ми. Щяхме да имаме деца. Щяхме да пътуваме. Щяхме да се преместим в Чикаго. В град като Бърлингтън не можеш да постигнеш кой знае какво…
	— Тогава защо сте още тук? – попита Декър също толкова откровено.
	— Аз… съпругът ми е погребан тук.
	Изражението на Декър омекна.
	— Разбирам ви.
	Рейчъл Кац стана от канапето.
	— Трябва да тръгвам, освен ако нямате още въпроси.
	Декър се надигна от фотьойла.
	— Благодаря ви за отделеното време.
	— Няма да ви пожелая успех. И се радвам, че Хокинс е мъртъв.
	— Още един въпрос. Можете ли да ми кажете къде бяхте между единайсет и дванайсет в нощта, когато Мерил Хокинс беше убит?
	Тя пребледня.
	— Наистина ли смятате, че имам нещо общо с убийството му?
	— Не знам. Затова питам. Но ако имате алиби, най-добре ще бъде да го споделите. От полицията ще ви попитат абсолютно същото.
	— Но защо?
	— Защото Хокинс е бил в града, а вие смятате, че той е убил съпруга ви. Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре, зададохме същия въпрос и на Сюзан Ричардс.
	— А тя има ли алиби?
	Декър не отговори.
	— За кога по-точно става въпрос? – попита Рейчъл Кац, очевидно разстроена.
	Той й каза отново точния ден и часовия интервал.
	Кац остана на място, полюлявайки се леко напред-назад.
	— Трябва да погледна графика си и да видя какво ще успея да открия. Толкова съм заета, че ми е трудно да си спомня какво съм вършила преди един час.
	Когато Декър тръгна към вратата, тя извика след него:
	— Защо го правите всъщност?
	Той се обърна с ръка върху дръжката на бравата.
	— На света има достатъчно виновни. Не е нужно да прибавяме към тях един невинен.
	— Наистина ли смятате, че Хокинс е невинен? – попита с недоверие тя.
	— Това възнамерявам да разбера.
	— Звучите доста уверено, но е минало много време. Спомените избледняват.
	— Нямам този проблем – отвърна Декър.
	 
	 
	 
	≈ 15 ≈

	 
	Накрая Декър отговори на обаждането й. Не че имаше избор. Все пак беше минало доста време, откакто тя замина.
	— Здравей, Алекс.
	— Най-после! – отвърна тя.
	— Бях зает.
	— Аз също. Екипът ни заминава да работи по нов случай в Ню Хампшър. Самолетът излита след час.
	— Желая ви успех.
	— Богарт не е никак доволен.
	— Има пълно право да ми е ядосан.
	— Казваш го само за да приключиш темата. Всъщност ти звъня, за да проверя дали не искаш да се присъединиш към нас в Ню Хампшър. Проверих полетите. Има един, който можеш да вземеш от Кливланд и да се прекачиш в Нюарк.
	— Не мога, Алекс. Разследвам случая тук.
	— Тогава гледай да се представиш добре пред старите си приятели в полицията. Защото не знам дали, когато се върнеш, мястото ти във ФБР няма да е изстинало.
	— Наясно съм…
	— Никой не го иска, Еймъс. Надявам се, че го знаеш.
	— Да… Добре.
	— Желая ти успех във всичко, което правиш там.
	Джеймисън затвори. Декър остави телефона и впери поглед в него. Изведнъж почувства глад. Знаеше точно къде иска да яде.
	 
	 
	Когато пристигна, едва една четвърт от масите бяха заети, макар че беше време за вечеря. По пътя забеляза няколко нови ресторанта. Може би те отнемаха част от клиентелата на „Американ Грил“.
	Посочиха му маса и той седна. Прочете набързо менюто и огледа салона.
	Част от сервитьорите обслужваха клиентите, а останалите подпираха стената и си приказваха.
	Погледът му подмина една от масите, след което се върна на нея, привлечен от двойката клиенти. Мъжът беше Ърл Ланкастър, съпругът на Мери. Жената обаче не беше Мери. Ърл беше започнал като строителен работник, след което си беше направил собствена фирма. Имаше фигурата на човек, който се издържа с физически труд. Беше висок над метър и осемдесет, късо подстриган, със силни ръце и широк гръден кош. Носеше джинси, бяла риза с дълги ръкави и черни мокасини.
	Жената с него бе около четирийсетгодишна, слаба и стройна, с дълга кестенява коса и зелени очи. Погледнеше ли влюбено към Ърл, на устните й се появяваше очарователна усмивка.
	Ърл откъсна очи от нея, озърна се и когато видя Декър, трепна. Каза й нещо, скочи от мястото си, дойде и седна на неговата маса.
	— Еймъс, чух, че си в града. Мери ми каза.
	— Така ли? – попита Декър и отново погледна непознатата.
	Ърл явно се чувстваше неудобно. Опря длани на масата и се втренчи в тях.
	— Сигурно се чудиш какво става.
	— Вярно е, но все пак това не е моя работа.
	— С Мери се разделяме.
	— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. А коя е приятелката ти?
	Ърл вдигна очи.
	— Знам какво си мислиш.
	— Съмнявам се, че знаеш.
	— Всичко е по идея на Мери, Еймъс. Не го исках. Но трябва да продължа напред.
	— Ами детето?
	— Ще имаме равни родителски права, но Санди ще прекарва повечето време при мен. Графикът на Мери е ужасен.
	— И тя няма нищо против?
	— Сама го предложи.
	— Какво й става, защо иска развод? Защо ти оставя Санди? Това е абсурдно.
	Неудобството, което изпитваше Ърл, беше все по-очевидно.
	— Тя е ченге… Работи под огромно напрежение.
	— А ти искаш ли развод?
	— Нямам избор. Не мога да я спра.
	Декър отново погледна жената. Тя му се усмихна, но когато той не отвърна със същото, отмести очи.
	— Е, както и да е, изглежда, че ти вече си направил своя избор.
	По лицето на Ърл се изписа гняв.
	— Не искам да ме съдиш.
	— Не съдя никого, просто отбелязвам. Ако не съм прав, кажи ми и веднага ще ти се извиня.
	Ърл сякаш се успокои.
	— Вярно е, че с Нанси се срещаме. Но с Мери престанахме… отдавна престанахме да живеем като съпруг и съпруга, нали разбираш. Освен това започнах да се виждам с нея едва след като Мери заяви, че с брака ни е свършено. Бог ми е свидетел.
	— Вярвам ти. Как го приема Санди?
	— Не разбира много какво става.
	— Подозирам, че разбира повече, отколкото си мислите.
	— Ще се справим. Трябва да се справим.
	— Спор няма. Надявам се да се получи. За всички ви.
	— Научих защо си в града. Мери ми каза. Случаят „Хокинс“. Знаеш ли, че една от жертвите, Дейвид Кац, беше собственик на това заведение?
	Декър кимна.
	— А сега го държи вдовицата му. Познаваш ли Рейчъл Кац?
	— Да. Тя инвестира в доста строителни проекти из целия град.
	— Явно има големи планове за него.
	— Бърлингтън наистина се нуждае от допълнителна доза енергия. Похвално е, че се зае да му вдъхне малко живот.
	— Хубаво.
	— Е, да те оставям. Радвам се, че те видях, Еймъс.
	Ърл се върна на масата си. Двамата с Нанси заговориха и от време на време поглеждаха към Декър.
	Той взе менюто и след като си избра, махна на сервитьорката. Изглеждаше трийсетина годишна, висока и слаба. Последва я по-млад мъж. Сервитьорката го представи като Даниъл, стажант. Той беше на около двайсет, с черна коса и остри черти. Усмихваше се свенливо и наблюдаваше сервитьорката, като държеше тефтера за поръчки по същия начин като нея.
	Когато Декър изреди каквото искаше, тя се засмя, записа си и каза:
	— Голяма поръчка.
	— Ами аз съм голям човек.
	И Даниъл се засмя като нея.
	Когато поръчката му пристигна, Декър започна да се храни съсредоточено, но погледът му обхождаше ресторанта през цялото време. Ърл и приятелката му си тръгнаха, без да погледнат към него, но това само го зарадва. Чувстваше се неловко в такива моменти. Не беше в състояние да изрече онова, което би казал, преди да получи мозъчната травма, дори да изпитваше абсолютно същите емоции. По-скоро щеше да изтърси нещо, което да постави всички в неудобно положение.
	Мери се развеждаше. Явно това бе обяснението за странното й поведение. Декър съчувстваше и на нея, и на Ърл. Но му беше жал най-вече за Санди. Искаше да поговори с Мери, но се боеше да не оплеска нещата.
	Приключи с вечерята и си поръча кафе. Всеки път, щом вратата се отвореше, в ресторанта нахлуваше студен въздух. Ако Декър възнамеряваше да се задържи тук, май щеше да се наложи да си купи по-топла връхна дреха. Дните, когато не притежаваше друго облекло освен това на гърба си, не бяха останали толкова далече в миналото.
	Тъкмо пиеше кафето си, когато чу някой да казва:
	— Струва ми се, че не си дошъл тук заради храната.
	Декър вдигна поглед и видя насреща си капитан Милър. Беше с костюм, но вратовръзката му бе разхлабена. Сигурно идваше направо от управлението. Той седна на масата.
	— Видях Ърл – сподели Декър. – И приятелката му Нанси.
	Милър кимна.
	— Добре. Значи знаеш.
	— Знам, че се развеждат. Чух неговата версия, но не и тази на Мери.
	— Ако искаш да я чуеш, ще трябва да поговориш с нея. Казах ти го още в управлението. Е, да са те осенили изумителни прозрения относно този ресторант след последното ти посещение тук?
	— Кафето е все така гадно.
	— Нещо друго?
	Декър огледа полупразното заведение.
	— Защо Рейчъл Кац не се е отървала от него?
	 
	 
	 
	≈ 16 ≈

	 
	Пашкул, помисли си Декър.
	По време на срещата им Рейчъл Кац беше кръстосала ръце и крака, преди да отговори на по-сериозните му въпроси. Хората заемаха подобна поза, когато се канеха да излъжат или най-малкото да отговорят уклончиво. Сякаш се увиваха в нещо като пашкул, за да държат останалите далече от себе си. Това беше инстинктивна физическа реакция, която, както бе установил от опит Декър, служеше като достатъчно точен индикатор (макар и без стопроцентова гаранция), че някой се готви да излъже.
	И така, за какво излъга Рейчъл Кац? Или какво се опита да скрие?
	Декър изтика назад в съзнанието си тези въпроси, защото в момента беше невъзможно да им намери отговори.
	Сега стоеше пред някогашния дом на семейство Ричардс и гледаше надолу по улицата към единствената къща, чиито обитатели бяха живели тук по време на убийствата. Преди години Декър бе разпитал и тях, и останалите съседи. Резултатът? Голяма кръгла нула. Надяваше се втория път да извади късмет, защото едва ли щеше да има трета възможност.
	— Господин Деанджело, помните ли ме?
	Декър се взираше във възпълния нисък и плешив мъж, който отвори вратата. Въпреки че навън беше доста студено, шейсет и няколко годишният Деанджело беше само по мръсен потник, изопнат на големия му корем, и светъл панталон с полуотворен цип. Държеше платнена салфетка и бършеше устата си с нея.
	Той изгледа въпросително Декър, но после го позна.
	— Вие сте онзи полицай… Пекър?
	— Декър. Еймъс Декър.
	— Да, да, точно така.
	Декър кимна към салфетката.
	— Май ви прекъснах вечерята.
	— Не, тъкмо приключвахме. Влезте.
	Деанджело затвори вратата зад Декър, чиито ноздри се изпълниха с аромат на чесън и песто.
	— Мирише апетитно – отбеляза той, докато оглеждаше малката къща.
	— Ще хапнете ли? Жена ми е сготвила за цяла рота. Както винаги. Затова съм толкова дебел – обясни Деанджело и весело се потупа по корема.
	— Не, благодаря, вечерял съм.
	— Мамче? – извика Деанджело. – Ела да видиш кой е дошъл.
	От кухнята излезе дребна жена с посребрена коса, която бършеше ръцете си в кърпа за съдове. Беше препасала престилка върху блузата и полата си.
	— Госпожо Деанджело, аз съм Еймъс Декър. Преди време работех в местното полицейско управление.
	— Спомням си ви – отвърна тя. – Чух, че сте напуснали града.
	— Съвсем вярно, но се върнах. Поне за известно време.
	— Влизайте, сядайте – подкани го госпожа Деанджело. – Ще пийнете ли вино?
	— С удоволствие.
	Тя донесе вино, наля три чаши и всички седнаха в малката дневна, обзаведена по абсолютно същия начин, както и при предишното посещение на Декър тук.
	— Вече сме пенсионери – каза Деанджело. – Поне аз. Жена ми винаги се е грижила за децата и къщата. А това си е повече работа, отколкото аз някога съм вършил.
	— Е, сега трябва да се грижа само за теб – отвърна тя и се усмихна многозначително на Декър.
	— Мислим да продадем къщата – продължи Деанджело. – Децата пораснаха, вече си имат собствени семейства. Може да си вземем апартамент във Флорида. Не мога да понасям зимите в Охайо. Студът прониква в костите ти…
	— Така си е – съгласи се Декър.
	Двамата съпрузи млъкнаха и го загледаха – очевидно чакаха да им обясни причината за посещението си. Декър бе усетил измъчващото ги любопитство още докато отпиваше първата си глътка вино.
	— Научили сте, предполагам, за Мерил Хокинс – започна той.
	Деанджело кимна.
	— Странна работа. Мислех, че е с доживотна присъда. А той да вземе да дойде тук, че и да го убият! Затова ли се върнахте?
	— Да… донякъде.
	— И сега търсите убиеца? – обади се напрегнато госпожа Деанджело.
	— Да, но търся и още нещо.
	— Какво? – попита тя.
	— Ако Мерил Хокинс не е убил съседите ви преди години, кой го е направил?
	И двамата съпрузи бяха вдигнали чашите си, за да отпият. И двамата за малко да разлеят виното си.
	— Не разбирам – каза Деанджело. – Онзи Хокинс наистина ги е убил. Това беше доказано.
	— Той беше осъден за убийството – поправи го Декър.
	— Нима не е едно и също? – попита госпожа Деанджело.
	— Обикновено, да – каза Декър. – Но невинаги. Ще разследвам случая отново. Вие двамата сте единствените съседи, останали тук от времето на убийствата.
	— Да – кимна Деанджело. – Семейство Мърфи заминаха за Джорджия. Балмър се пенсионираха и отидоха… Къде отидоха, скъпа?
	— В Хилтън Хед.
	— А къщата до вас беше празна отбеляза Декър.
	— И то от доста време – каза Деанджело. – Сега отново е празна, макар че междувременно в нея се смениха две семейства. Друго семейство пък се нанесе в къщата на Ричардс, но не се задържа кой знае колко.
	— Пистолет да ми опрат, не могат да ме накарат да живея там – каза жена му. – Ще сънувам кошмари всяка нощ. Едно време наистина ги сънувах… след всичко, което се случи.
	— Тогава заявихте, че онази вечер не сте чули и видели нищо – продължи Декър.
	— Самата истина – потвърди Деанджело. – Валя пороен дъжд. Имаше гръмотевици, светкавици, силен вятър… Боже! Спомням си бурята съвсем ясно. Изплашихме се да не връхлети торнадо.
	— И въпреки това ти заспа пред телевизора – вметна жена му. – Гледахме някакъв филм.
	— „Блейд Рънър“ – припомни им Декър. – Това поне казахте.
	— Вярно – отвърна Деанджело, несъмнено впечатлен. – Имате добра памет.
	— Нищо друго ли не можете да си спомните от онази вечер?
	— Видях една кола, която мина – отговори госпожа Деанджело. – Беше точно преди бурята. Тъкмо приключвах с готвенето, погледнах през прозореца и я мернах. Казах ви го още тогава.
	— Била е колата на Дейвид Кац. Мерцедес. Сребрист седан с четири врати.
	— Да, да, разкошна кола.
	— Вероятно е струвала повече от къщата ни – отбеляза Деанджело.
	— Но не сте го видели да излиза от колата пред дома на Ричардс, така ли?
	— Не. Къщата им не се вижда от кухнята, съседната я закрива.
	— Онази вечер тук сте били само вие и съпругът ви, нали?
	— Да, най-голямото ни дете вече беше в колежа, а двете по-малки бяха излезли с приятели.
	— И не сте видели други коли? Не сте чули нищо? Знам, че вече са ви задавали тези въпроси, но помислете пак.
	— Не, не чух никакъв звук от къщата на Ричардс – каза госпожа Деанджело.
	Декър тъкмо щеше да продължи със следващия си въпрос, когато нещо в гласа й привлече вниманието му.
	— А от другите къщи? – попита той.
	— От онази, празната. Вляво от нас.
	— Която се намира най-близо до семейство Ричардс ли?
	— Да. Беше изоставена от доста време. Понякога там се събираха тийнейджъри, които пиеха, пушеха и…
	— И се чукаха – довърши вместо нея Деанджело.
	— Антъни! – скастри го тя. – Внимавай с приказките!
	Той се ухили и се облегна назад във фотьойла си.
	— Така си беше.
	— Възможно ли е това да се е случило и онази вечер? – попита Декър. – В изоставената къща да са влезли тийнейджъри? Какво по-точно видяхте или чухте?
	— Зърнах една фигура за миг – отвърна госпожа Деанджело и разтри слепоочията си. – Беше толкова отдавна. – Тя погледна съпруга си. – Но ми се струва, че беше на тийнейджър.
	— Момче или момиче?
	— Момче. Така поне си мисля. Наистина го видях само за миг.
	— Спомняте ли си по кое време?
	— Със сигурност след началото на бурята. Защото си казах, че ще стане вир-вода.
	— Но не си спомняте точен час?
	— Не, съжалявам.
	— Всичко е наред – кимна Декър. – Благодаря ви за отделеното време.
	Той се сбогува със семейство Деанджело и си тръгна. Какво друго би могъл да очаква след толкова години? Повечето свидетели не можеха да си спомнят какво са видели предишния ден, какво остава за вечер преди тринайсет години.
	Декър отиде до празната къща и надзърна през един прозорец. Не видя почти нищо. Натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Той нямаше представа чия е къщата, но явно никой не се грижеше за нея.
	Продължи към дома на Ричардс.
	Дейвид Кац беше минал по алеята за коли и бе заобиколил отзад, за да спре на малкия затревен паркинг.
	Декър отиде там и погледна през рамо. Невъзможно беше госпожа Деанджело да го види как слиза от колата и влиза в къщата. Останалите съседи казаха същото: никой не бе видял Кац да влиза в къщата, където по-късно щеше да умре.
	Така или иначе, несъмнено беше влязъл в нея.
	След дъжда гумите на мерцедеса му бяха хлътнали леко в пръстта. Кац беше пристигнал преди началото на бурята, затова колата му не бе оставила следи наоколо. Както отбеляза Ланкастър, проливният дъжд със сигурност би заличил леки следи. Но кола, пристигнала в пороя, би трябвало да остави дълбоки отпечатъци. Това означаваше ли, че убиецът е дошъл пеша? В бурята? Без да остави никакви мокри стъпки в къщата? Нямаше логика.
	Телефонът му иззвъня. Беше Ланкастър.
	— Мисля, че е избягала – заяви тя. – Явно сме я подплашили.
	— Кого?
	— Сюзан Ричардс.
	 
	 
	 
	≈ 17 ≈

	 
	— Чакайте, къде е онова момиче от ФБР? Харесах я.
	Агата Бейтс се взираше в Декър през дебелите стъкла на очилата си. Мери Ланкастър, която седеше до него в малката й дневна, отговори:
	— Разследва друг случай извън щата. Сега аз работя с агент Декър.
	Бейтс кимна.
	— Добре, радвам се, че има кой да го държи под око. Струва ми се особен – заяви тя, без да се притеснява от присъствието му. – Не е на хубаво, че е толкова едър, ако разбирате какво имам предвид.
	— Отидох до Сюзан Ричардс, за да я разпитам отново – каза Ланкастър на Декър. – Колата й я нямаше, позвъних, никой не отговори… Госпожа Бейтс беше на двора и ми обясни какво е видяла снощи.
	Декър се обърна към прозореца, който гледаше към къщата на Сюзан Ричардс.
	— Какво можете да ни кажете? – попита той.
	— Вече го казах на тази госпожа. Беше към девет и половина вечерта. Чух я да пали проклетата кола…
	— Имате предвид Сюзан Ричардс и колата й с изгнилото гърне, нали? – уточни Декър.
	— То е ясно – намръщи се госпожа Бейтс.
	— Кажете му какво се е случило след това – намеси се Ланкастър.
	Бейтс бавно отклони поглед от Декър и продължи: 
	— Видях Сюзан да излиза от колата, докато двигателят още работеше, и да влиза в къщата. След няколко минути се върна с голям стар куфар. От онези с колелца. Наведе се, отвори багажника и го напъха вътре. После затвори капака и се качи в колата.
	— Как беше облечена?
	— С дълго палто и шапка… само това успях да видя.
	— Сигурна ли сте, че беше тя? – попита Декър.
	— Естествено. Познавам Сюзан. Висока, слаба, с руса коса…
	Ланкастър кимна.
	— И замина?
	— Да. Не знам къде, но явно се кани да отсъства известно време. Куфарът изглеждаше претъпкан.
	Ланкастър погледна към Декър, който продължаваше да се взира през прозореца.
	— Ричардс трябва много да е бързала – каза тя. – Не си е взела нито вестника, нито пощата. Проверих пощенската й кутия.
	— Значи е духнала, а? – попита Бейтс. – Така казвахме едно време, когато някой офейка. Нали се сещате, като в „Беглецът“. Обожавах този сериал. Вече не правят такива… – Дребното й лице засия от удоволствие. – Много си падах по Дейвид Дженсън. Голям хубавец беше. Вече е покойник. Всичките ми любими актьори умряха.
	— Не знаем защо е заминала – каза Ланкастър.
	— Ако Сюзан е убила онзи човек, ще иска да се измъкне – предположи Бейтс. – Аз бих направила същото на нейно място.
	— Видяхте ли някой друг снощи? – попита Декър.
	— Не. Щях да ви кажа.
	— А забелязахте ли нещо необичайно? – упорстваше той.
	Бейтс се замисли.
	— Не, освен ако не броите за необичайно бягството на Сюзан.
	Декър и Ланкастър се сбогуваха с нея и прекосиха улицата. В дома на Ричардс вече работеше екип криминалисти.
	Декър вдигна поглед към небето – задаваше се буря.
	— Шантаво време – каза Ланкастър. – Снощи беше топло и влажно, нямаше и едно облаче. А сега ни чака буря и температурата сигурно ще падне с петнайсет градуса.
	Декър кимна разсеяно.
	— Обявила си я за издирване, нали? – попита той.
	— Разбира се. Още няма резултат. Следим телефона и кредитите й карти. Не е пазарувала с тях и по всяка вероятност си е изключила телефона.
	— Все някой ще забележи колата й. Или ще я чуе.
	— Това доказва ли вината й по отношение на Мерил Хокинс?
	— Проверихте ли задната врата на Резидънс Ин?
	— Нещата не са се променили от времето, когато ти живееше там. Още си е счупена. И няма охранителна камера. И така, смяташ ли, че Ричардс си е отмъстила на Хокинс?
	— Не знам.
	— Ако е невинна, защо да бяга?
	— Нямам представа.
	— Как ще намерим отговори на всички тези въпроси?
	— Трябва да научим повече за Хокинс.
	— Какво например?
	— Всичко.
	— Имаш предвид за убийството му?
	— Не, за живота му.
	— Как ще ни помогне това?
	— Ако не е извършил той четворното убийство, трябва да има някаква причина истинският убиец да избере именно него за изкупителна жертва. Възможно е да открием тази причина в онова, което Хокинс е правил преди убийствата.
	Двамата тръгнаха към колите си. Когато стигнаха до тях, Декър каза на бившата си партньорка:
	— Видях Ърл в „Американ Грил“.
	Тя като че ли се изненада. Взе си дъвка и попита:
	— Така ли? Сам ли беше?
	— Не.
	Ланкастър кимна.
	— Говори ли с него?
	— Той дойде на масата ми. Ами… разменихме няколко приказки.
	— Никога не те е бивало в тези работи, Декър. В професионално отношение можеш да бъдеш непроницаем, но стане ли въпрос за лични неща, веднага се издаваш. Казал ти е за нас, нали?
	Декър я изгледа неловко. Вятърът около тях набираше сила.
	— Имаш ли време за едно питие? – попита Ланкастър.
	Той кимна.
	 
	 
	Отидоха в „Съдс“. След като убиха семейството му, Декър идваше в този бар толкова често, че собственикът бе издълбал името му върху стола, на който сядаше всеки път.
	Салонът беше почти пълен, хората пиеха и си поръчваха храна. Свиреше музика, а флиперите, наредени покрай едната стена, присветваха и пиукаха. От съседния салон долиташе потракване на билярдни топки; клиентите можеха да играят на воля, стига да правеха някакъв оборот на заведението.
	Декър и Ланкастър се настаниха на висока маса до стената. Той си поръча бира, а тя – водка с тоник.
	— Доволен ли си, че започна в Бюрото?
	— Не се оплаквам – отвърна напрегнато Декър. – Но не дойдохме тук да говорим за мен.
	Ланкастър отпи от водката си и взе няколко фъстъка от купичката пред себе си.
	— Животът е сложен. Поне моят.
	— Но защо това трябва да води до развод? Мислех, че двамата с Ърл държите един на друг.
	— Да, но не там е проблемът.
	— А къде тогава?
	— Например във въпроса кой какво иска от живота.
	— По какво това, което ти искаш, се отличава от онова, което Ърл иска?
	— Аз искам да продължа да работя в полицията.
	— А той не е съгласен?
	— Много му е трудно, Декър. На Санди също. Разбирам ги. Но винаги съм мечтала да бъда ченге. През целия си съзнателен живот съм работила в името на тази цел. Не мога да зарежа всичко, колкото и да ги обичам.
	— В такъв случай въпросът е или-или?
	— За Ърл очевидно е така. Не му се сърдя. Спомняш ли си как преди две години онези чудовища оставиха вкъщи манекени, които приличаха на убити хора? Всички се уплашихме, но Ърл го прие особено зле. Само за това говореше. Ами ако се беше случило наистина? Нещата между нас се промениха след този случай. Никога няма да бъдат същите.
	— Ами Санди? Ърл каза, че тя ще прекарва повечето време при него.
	— Няма друг вариант заради работата ми. Иначе на нея ще й бъде много тежко. Не бих й го причинила.
	— Тя е твоя дъщеря.
	— Но е дъщеря и на Ърл. И има специални нужди. Работата му е по-гъвкава от моята. Аз не мога да зарежа разследване на убийство или да пропусна явяване в съда, за да я взема от училище. Знам, че няма да се получи. Опитах се, но не стана. Ти сам си го изпитвал на гърба си.
	— За което много съжалявам.
	Ланкастър се усмихна едва-едва.
	— Разкайваш ли се? Да не би да се размекваш с възрастта?
	— Съмнявам се – отвърна Декър и отпи от бирата си. – Съжалявам, че моите проблеми се прехвърлиха и в твоя живот. Онова, което се случи със семейството ти, е заради мен.
	Тя се пресегна и постави длан върху ръката му.
	— Не се опитвай да разрешиш всички проблеми на този свят. Знам, че имаш широки рамене, но никой не може да поеме подобна отговорност. Освен това вината не беше твоя, а на престъпници с много извратено съзнание. Знаеш го.
	— Така ли? – отвърна Декър. – Не съм на това мнение.
	— Недей да живееш по този начин, Еймъс. Не е здравословно.
	— И бездруго не съм очаквал да живея толкова дълго.
	Ланкастър дръпна ръката си и каза хладно:
	— Никой не бива да си пожелава кратък живот.
	— Аз не си го пожелавам. Просто съм реалист.
	— Отслабнал си. Изглеждаш в много по-добра форма от последната ни среща.
	— Не теглото ме тревожи.
	Тя погледна главата му и се намръщи.
	— Там ли е проблемът?
	— Имали значение? Ще продължа, докато… мога.
	— Премълчаваш нещо.
	— Предпочитам да се съсредоточа върху случая.
	— Спомена миналото на Хокинс. Откъде ще започнеш?
	— От времето, преди да се превърне в убиец.
	— Имаш предвид… да разпиташ дъщерята?
	— Именно.
	 
	 
	 
	≈ 18 ≈

	 
	Трамъл, Охайо.
	Декър никога не бе идвал тук, макар че градът се намираше само на два часа път с кола югозападно от Бърлингтън. Разстоянието беше кратко, но голяма част от маршрута минаваше по тесни провинциални пътища.
	Центърът на Трамъл бе мрачен и мизерен, копие на центъра в родния му град. Тук-там проблясваше надежда под формата на нови заведения и магазини или изкопи за новостроящи се сгради; забелязваха се млади хора по тротоарите и автомобили последен модел по улиците.
	Кварталът, където живееше Мици Гардинър, му се стори луксозен. Имаше големи къщи, строени навремето за елита на Трамъл, които днес привличаха новобогаташите. Бяха тухлени, с просторни помещения, но с малки прозорци, характерни за миналия век. Дворовете бяха с идеално поддържани морави, огромни дървета и съвременни допълнения, заслуга на новите собственици. Повечето къщи имаха големи порти от ковано желязо и вити алеи с паркирани на тях скъпи коли.
	Една такава порта се отвори пред Декър и той тръгна по алеята към входната врата. Забеляза прецизно подравнените лехи, макар цветята в тях да бяха повехнали или дори умрели, тъй като зимата наближаваше. Прозорците на къщата светеха от чистота, тухлената фасада, изглежда, беше измита с водоструйка, а двойната входна врата бе боядисана съвсем наскоро.
	Хубаво, подредено, богато. Все определения, с които Мици Гардинър нямаше нищо общо при първата им среща. По онова време тя беше безработна наркоманка и дребна престъпничка, крадеше и проституираше, за да си купува дрога. Декър си я спомняше слаба, дори кльощава, бледа, с надупчени от иглите ръце и разяден от кокаина хрущял на носа. Зениците й бяха разширени, а движенията й резки и в повечето случаи некоординирани. Абсолютна развалина.
	Той почука на вратата и веднага се чуха приближаващи стъпки. Беше позвънил предварително. Тя го очакваше.
	Когато вратата се отвори, Декър не повярва на очите си. Или по-скоро, на безпогрешната си памет.
	Жената, застанала на прага, беше около четирийсетгодишна, висока и стройна. Русата й коса беше подстригана така, че да изглежда още по-плътна и красива. Мици Гардинър бе облечена в светлосиня рокля, която подчертаваше бедрата й и разкриваше част от деколтето й. На врата си носеше семпло колие, а на лявата си ръка – годежен пръстен с голям диамант и златна халка. Тенът и гримът й бяха безупречни. Увреденият й някога хрущял бе напълно възстановен. Зениците й не бяха разширени. Имаше бели и равни зъби, несъмнено фасети, тъй като Декър добре си спомняше колко почернели бяха нейните навремето.
	Мици Гардинър явно забеляза изненадата му.
	— Мина доста време, господин Декър – каза тя и присви устни в самодоволна усмивка.
	— Така си е. Радвам се да видя, че сте…
	— Че съм променила живота си? Да, успях да го направя. След като години наред вършех само глупости, най-накрая взех и някои умни решения. Няма ли да влезете?
	Тя го поведе из дома си, докато не се озоваха в старомодна зимна градина в задната част на къщата, от която се откриваше изглед към басейна и идеално окосената морава около него. Появи се униформена прислужница с поднос, на който имаше кафе. След като тя ги остави насаме, Мици наля кафето.
	— Предполагам, че сте научили за случилото се с баща ви още преди да ви позвъня – започна Декър, който беше обгърнал чашата с огромната си длан.
	— Видях по новините – отвърна тя.
	— Вие сте най-близката му роднина, вероятно ще ви повикат, за да го идентифицирате. Знаем, разбира се, че това е той. Просто формалност.
	— Предпочитам да не го правя. Честно казано, не искам да имам нищо общо с това.
	— Но той ви е баща.
	— Който е убил четирима души.
	— Няма други близки. Освен това трябва да се уреди погребението му.
	— Предполагам, че общината си има процедури, в случай че някой не може да си позволи подобни разходи. Не може ли просто да го кремират?
	Декър огледа луксозния интериор на зимната градина.
	— Предполагам, че може, но само за онези, които действително няма как да си го позволят.
	— Сигурно ме смятате за ужасен човек. Но истината е, че не съм виждала баща си, откакто влезе в затвора.
	— Никога ли не сте го посещавали там?
	— Защо да го правя? – Тя се приведе по-близо до Декър. – Имам нов живот, положих много усилия, за да стигна дотук. Брад, съпругът ми, не знае нищо за миналото ми, абсолютно нищо. Напуснах Бърлингтън, изчистих се от дрогата, смених си името, завърших колеж, започнах работа във финансовата сфера, срещнах съпруга си… Оженихме се и сега съм се отдала изцяло на грижите за детето. Не искам нищо повече.
	— Какво работи съпругът ви? Явно е добре платен.
	— Има онлайн платформа за набиране на висококвалифицирани кадри.
	— Какво имате предвид под висококвалифицирани?
	— Висши мениджъри, юристи, финансисти, програмисти от Силициевата долина, лобисти, хора за високи позиции в областта на отбраната и дори за правителствени постове. Бизнесът му е много успешен.
	— Нищо не разбирам от тези неща.
	Мици замълча и отпи от кафето си.
	— Но разбирате защо нямам никакво желание да се връщам към миналото. И не искам семейството ми да научи за… изпитанията, през които съм преминала. Всъщност съпругът ми знае, че съм кръгъл сирак. Е, това вече е самата истина.
	— Спомням си, че майка ви почина преди началото на процеса.
	— Слава богу! Той щеше да я довърши.
	— Баща ви направи ли опит да се свърже с вас, докато беше в затвора или след като излезе?
	— Изпрати ми няколко писма, докато беше там. Но аз така и не му отговорих. А после напуснах Бърлингтън, без да оставя адрес, на който да ми препращат пощата.
	— А когато го пуснаха?
	— Нямах представа, че е излязъл. Мислех, че ще остане в затвора до края на живота си.
	— Такива бяха очакванията. Включително неговите.
	— Защо тогава са го освободили? По новините не казаха нищо…
	— Бил е много болен, малко му е оставало. Очевидно държавата не е искала да поеме разходите по лечението му.
	Мици Гардинър кимна мълчаливо.
	— Сигурна ли сте, че не се е опитал да се свърже с вас?
	— Не би могъл да ме открие. Казаха, че някой го е убил. Убеден ли сте, че не е било самоубийство? Нали е умирал?
	— Не, не е самоубийство. Не мога да ви кажа защо, просто ми се доверете.
	Тя се облегна на стола си.
	— Странна история. Защо ще го убиват? Минаха толкова години.
	— Някои хора са особено злопаметни.
	— Вдовиците ли имате предвид? Как се казваха?
	— Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац.
	— Предполагам, че вече сте ги проверили.
	— Да.
	— И?
	— Работим по случая.
	— Какво искате от мен? По телефона казахте, че трябва да поговорим. Но аз не знам нищо за убийството на баща ми.
	— Искам да поговорим за убийствата, за които беше осъден.
	— Защо?
	— Ами ако баща ви не ги е извършил?
	Лицето й се изопна.
	— Това е лудост! Разбира се, че ги е извършил!
	— Откъде знаете?
	— Както самият вие казахте, той беше осъден за тях. И вие помогнахте да го осъдят. В онази къща имаше негови отпечатъци и ДНК.
	— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че баща ви се върна в Бърлингтън, за да заяви, че е невинен? Помоли ме да го докажа.
	— Да се изненадам ли? Не. Но ще остана изненадана, ако ми кажете, че сте приели думите му на сериозно.
	— Да, и аз мислех като вас. Но той се беше върнал, за да заяви, че е невинен, а после някой го уби, и то в същия ден.
	— Както казах, имате двама потенциални заподозрени.
	— Вдовиците. Знаехте ли, че още живеят в Бърлингтън?
	— Защо трябва да знам? – побърза да отвърне тя.
	— Понеже казахте, че са сред възможните заподозрени. Би трябвало да живеят в Бърлингтън, за да реагират толкова бързо на появата на баща ви.
	— О, да… предполагам, че е било просто догадка.
	— Може ли да се върнем на случая?
	— Налага ли се? Положих доста усилия, за да загърбя всичко това.
	— Наистина е важно. И няма да ви отнеме много време.
	Тя си погледна часовника.
	— Няма как да ми отнеме много време. Със съпруга ми ще вечеряме навън. Предпочитам да не ви вижда тук, когато се върне. Ще трябва да му обяснявам твърде много неща.
	— Ще се постарая да съм бърз.
	Мици Гардинър въздъхна, наля си нова чаша кафе, облегна се на стола и впери в Декър подканящ поглед.
	— В онзи ден баща ви е излязъл към три часа, така поне сте заявили.
	— Мисля, че да. Но все пак минаха толкова години…
	— Това е записано в показанията ви.
	Тя махна небрежно с ръка.
	— Добре, добре, щом така пише.
	— Рано на следващата сутрин са го видели да върви из квартал, който по онова време беше доста опасен.
	— Е, и какво?
	— Беше ли ходил и преди в тази част на града?
	— Доколкото знам не.
	— А вие ходили ли сте там?
	— Имате предвид дали съм търсила наркотици там? – намръщи се тя. – Не знам. Възможно е.
	— Баща ви имаше възможност да представи алиби, но така и не го направи. Заяви, че просто се е разхождал в дъжда. И нямаше кой да потвърди думите му.
	Миди Гардинър разпери ръце, но не каза нищо.
	— Първо го потърсихме вкъщи, но не го открихме там. Вие ни казахте, че е излязъл.
	— Така беше.
	— Без да спомене къде отива?
	— По онова време почти не си говорехме.
	— Но се бяхте върнали да живеете при родителите си, нали?
	— Нямаше къде да отида. Бях пълна наркоманка. И вие го знаете, и аз го знам. Мама умираше, нуждаеше се от грижи, а аз не направих дори това…
	— С други думи, баща ви се е грижел за нея.
	Гардинър се поколеба.
	— В свидетелските си показания не казвате нищо по този въпрос – добави Декър.
	— Рядко се виждахме, но трябва да му отдам дължимото. Той много се грижеше за мама. Правеше всичко по силите си. Но после остана без работа и без пари. А тя изпитваше ужасни болки – каза Миди Гардинър и неволно потръпна.
	— Онази нощ беше на система – продължи Декър. – Спомням си, че я видях.
	— Да, но през половината време в банката нямаше обезболяващи. Не можехме да си ги позволим. Заради гадните застрахователни компании! – Мици Гардинър се сепна, постави ръка пред устата си и добави: – Съжалявам, това е болна тема.
	— Значи майка ви е имала застраховка?
	— Да, но преди да съкратят баща ми. След това не можеха да плащат вноските. А и нямаше как да сключат нова полица, тъй като мама вече се беше разболяла от рак.
	— Какво направи баща ви?
	— Хващаше се на всяка работа, която успееше да намери… не отказваше нищо, а с парите купуваше каквото можеше и откъдето можеше.
	— Но после влезе в ареста и остана там до съдебния процес. Какво се случи тогава?
	— Мама изпитваше неописуеми болки – отвърна Гардинър и очите й се напълниха със сълзи. – Страдаше ужасно, а аз не бях в състояние да направя нищо.
	— И това продължи, докато почина?
	— Да. За щастие, не след дълго тя си отиде. В съня си. Гардинър поклати глава. – А беше работила толкова много, и то през целия си живот.
	— С какво се е занимавала?
	— Родена е близо до Кълъмбъс. Беше интелигентна, но не е имала възможност да учи в колеж. Започнала работа в Университета на Охайо, в студентския стол, когато била на двайсет и няколко.
	— Играл съм футбол там.
	— Наистина ли? – Тя го огледа. – Да, изглеждате достатъчно едър. После срещнала баща ми и двамата се оженили. Той работел в завод, май някъде близо до Толидо. Запознали ги приятели, или така поне ми е казвала мама. Любов от пръв поглед. Мерил и Лайза. Не след дълго съм се появила аз. – Мици Гардинър помълча и добави: – Живееха добре. Докато не пораснах и не прецаках всичко.
	— Заради зависимостта от наркотиците?
	Тя кимна.
	— Родителите ми се опитаха да ми помогнат, но аз пак се връщах към дрогата. Полагах усилия да се откажа, но беше толкова трудно.
	— Наистина е трудно, но заслужавате поздравления. В крайна сметка сте се справили.
	— Така е.
	— Баща ви споменавал ли е някога семейство Ричардс? Или Дейвид Кац?
	— Не, никога. Нямах представа, че ги познава.
	— Може и да не ги е познавал.
	— Защо тогава е влязъл в онази къща?
	— Това е въпросът всъщност, нали? Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац заявиха, че не са го познавали и доколкото знаят, съпрузите им също не са го познавали.
	— Значи е било случаен обир? Просто е шофирал из квартала…
	— Отишъл е пеша. Не е имал друга кола освен онази, паркирана пред вас. А тя е стояла там през целия ден и през цялата вечер. Свидетели от стария ви квартал го потвърдиха.
	— Може да е откраднал нечия – предположи Мици Гардинър.
	— Да, но никой не е забелязал друга кола да приближава къщата на Ричардс освен мерцедеса на Дейвид Кац.
	— В онази нощ не валеше ли ужасно? Как може някой да е сигурен, че не е видял кола?
	— Логично наблюдение. Разкажете ми повече за откриването на оръжието на убийството у вас.
	— Какво по-точно?
	— Било е намерено в ниша зад стената в дрешника.
	— Да. И?
	— Знаехте ли, че е имало свалящ се панел?
	— Не, никога не съм влизала в дрешника им. Не ми се е налагало.
	— Някой от криминалистите ли го откри?
	— Така мисля.
	— Присъствахте ли на обиска?
	— Присъствах, не можех да оставя мама сама.
	— Следователно сте били вкъщи в деня на убийствата и след това.
	— Да. Отново ви казвам, че нямаше как да я оставя сама.
	— И не сте видели баща ви след убийствата?
	— Не. Не съм мърдала от къщи. Отворих вратата, когато вие и партньорката ви позвънихте. – Гардинър погледна часовника си. – А сега, ако нямате повече въпроси…
	— Само още един.
	— Да.
	— Как пистолетът се е озовал в онзи дрешник?
	— Какво?
	— След като баща ви не се е връщал след убийствата, как пистолетът се е озовал зад стената на дрешника?
	— Аз… аз… не знам.
	— Може да сте спали? Или…
	— Или да съм била толкова дрогирана, че да не помня? – предположи тя с горчивина.
	— Когато дойдох да ви разпитам по-късно вечерта, вие не бяхте на себе си.
	— Ами, значи, това е отговорът. Баща ми се е върнал, скрил е пистолета и е излязъл. Нито аз, нито мама сме го видели.
	— Да, това би обяснило нещата… Но откраднатите вещи така и не бяха открити.
	— Не знам нищо за тях. Във всеки случай, не ги намерихте у нас.
	— А ги търсихме най-щателно.
	— Добре – каза тя и погледна демонстративно часовника си.
	— В джоба на баща ви имаше петстотин долара. Някаква представа откъде са дошли?
	— Предполагам, че е продал откраднатото.
	— Е, благодаря ви за времето.
	Гардинър изпрати Декър до вратата. На прага заяви:
	— Питам се защо се захващате с това, господин Декър.
	— И аз се питам същото.
	Декър тръгна по алеята и когато приближи портата от ковано желязо, тя се отвори автоматично. Щом стигна до колата си, внезапно погледна към къщата зад гърба си и видя как завесата на един от предните прозорци потрепва.
	Той седна зад волана, като си мислеше, че хората са странни. Понякога не успяваха да направят разлика между истината и лъжата. А понякога просто не искаха. По-лесно им беше да повярват на една лъжа.
	Тръгна си с повече въпроси, отколкото имаше на идване.
	И поради някаква причина това го правеше щастлив.
	Еймъс Декър дори се усмихваше, докато шофираше към Бърлингтън.
	Престана да се усмихва, когато на един съвсем тесен път насред пустошта нещо се вряза в колата му.
	 
	 
	 
	≈ 19 ≈

	 
	Декър забеляза приближаващите фарове, но предположи, че шофьорът ще намали.
	Нищо подобно.
	Първият удар запрати едрото му тяло напред. Въздушните възглавници се отвориха и той усети гъдел, а после парене по кожата си от газовете, освободени при задействането им.
	Дезориентиран за миг от сблъсъка, Декър погледна в огледалото и видя, че фаровете приближават отново.
	Те бяха разположени доста по-високо от стоповете на неговата кола.
	Камион. И то голям. Стори му се, че вижда огромна метална решетка отпред…
	Следващият удар повдигна задницата на колата му във въздуха.
	Той усети как гърдите му се блъскат във волана, след като бяха смачкали вече отворената възглавница. В нея все пак бе останал достатъчно въздух, за да предотврати сериозно нараняване.
	Той зави рязко надясно, после наляво. Камионът направи същото. Декър усети мирис на бензин.
	Чудесно! Явно резервоарът му се беше спукал.
	Натисна докрай педала на газта и колата се устреми напред. Камионът също ускори.

 	Декър извади телефона от джоба си. Пръстите му започнаха да се движат по дисплея.
	Ако можеше да набере 911…
	Миг по-късно телефонът изхвръкна от ръката му, тъй като камионът отново блъсна колата му. Тя поднесе и се завъртя. Той се почувства като състезател в НАСКАР, ударен странично при висока скорост. Колата стана неконтролируема. Усещането не беше никак приятно.
	Но като ченге Декър бе участвал в множество преследвания на висока скорост. Знаеше какво да прави. Не се опита да се бори с волана и да го изправя, а го нави по посока на завъртането, за да си върне контрола върху колата.
	Тя се плъзна странично по асфалта, изпод колелата излизаше дим, резервоарът течеше. Декър се изплаши, че нагорещените гуми ще възпламенят горивото.
	След петнайсетина метра той спря, отмести спадналата вече въздушна възглавница и погледна през прозореца.
	Чудовищният камион се насочваше към него. Явно възнамеряваше да го блъсне странично.
	Върви по дяволите!
	Декър извади пистолета си, свали стъклото, прицели се и изпразни целия пълнител. Първите куршуми отидоха в радиатора, следващите в гумите, а последните – в предното стъкло. Трите кръгчета, появили се върху стъклото, показаха къде са попаднали.
	Шофьорът на камиона изгуби контрол и машината поднесе върху затревения банкет, но бързо се върна на платното и се отдалечи с пушещ двигател.
	Декър нямаше представа дали е улучил шофьора. Можеше само да се надява, че не е пропуснал.
	Тъкмо се чудеше дали да преследва камиона, когато усети, че мирисът на бензин е станал твърде силен.
	Разкопча бързо колана си, наведе се, за да си вземе телефона, изрита вратата и изхвръкна навън. Набра 911, съобщи какво се е случило и описа, доколкото можа, местоположението си. Призля му, като видя изпод багажника да се появяват първите пламъци.
	Обърна гръб на горящата кола и хукна с всички сили. Експлозията озари мрачното небе и го запрати на земята с такава мощ, че лицето му се заби в мръсотията, тревата и чакъла на банкета. Там го намериха полицаите, които пристигнаха по-късно.
	— Все се забъркваш в неприятности, а?
	Декър се взираше уморено от болничното си легло в надвесилата се над него Ланкастър, която яростно дъвчеше дъвка.
	— Откриха ли камиона?
	Тя поклати глава.
	— Може да съм ранил шофьора – каза Декър, докосна челото си и опипа превръзката. – Три куршума попаднаха в предното стъкло откъм мястото на шофьора.
	— Щатската полиция разследва инцидента. Но се обзалагам, че няма да открият камиона. Кой стои зад всичко това според теб?
	Декър се поизправи.
	— Някой, който или ме е проследил до Трамъл, или ме е причакал, след като си тръгнах от Мици Гардинър.
	— А как мина разговорът ти с нея?
	Той й предаде какво е казала дъщерята на Мерил Хокинс.
	— Смяташ ли, че това е истината?
	— Почти никой не казва цялата истина. Хората обикновено изкривяват фактите, за да представят себе си в по-добра светлина или да оправдаят действията си, или и двете.
	— Но пък звучи, сякаш наистина е успяла да промени живота си — отбеляза замислено Ланкастър.
	— Което означава, че има какво да губи – изтъкна Декър.
	— Подозираш, че е позвънила на някого, щом си излязъл?
	— Можеш да изискаш от телефонната компания номерата, на които е звъняла. Струва ми се обаче, че е прекалено рисковано – аз си тръгвам и тя поръчва на някого да ме убие. Би трябвало да е наясно, че ще попадне под подозрение.
	— А и при този нов, луксозен живот едва ли поддържа контакти с наемни убийци.
	— Възможно е да са искали да ме предупредят, не да ме убият.
	— Помисли си пак – изгледа го Ланкастър. – Доколкото чух, едва не си изгорял жив.
	— Измъкнах се на косъм – призна той. – Нещо ново при теб?
	— Нищо съществено.
	— Опитът да ме убият говори само едно – заяви Декър.
	— Какво?
	— По всичко изглежда, че Мерил Хокинс е казал истината.
	 
	 
	 
	≈ 20 ≈

	 
	Това означаваше да направиш пълен кръг.
	Декър остави сака си на пода на хотелската стая.
	След като прекара нощта в болницата, той реши да се настани в Резидънс Ин. Това всъщност беше някогашната му стая. Същата, в която бе живял преди години.
	Взе и нов автомобил под наем, след като изгуби страшно много време в „Херц“ да обяснява какво е станало с предишния.
	— Някой се е опитал да ви убие, значи… – повтори скептично служителят. – Отдавна работя в компанията, но за пръв път ми се случва такова нещо.
	— А на мен не – отвърна съвсем искрено Декър.
	Сега седеше на стола до прозореца и оглеждаше улицата. Отвори студената бира, която си беше донесъл.
	Това щеше да е вечерята му. Е, не съвсем, но след като предишната вечер едва не загина, изгуби апетит.
	Докосна превръзката на главата си. Случилото се прибави още един удар, още една травма към предишните. Колко ли още можеше да понесе, преди нещо там да се повреди?
	Омръзна му да се опитват да го взривяват. Едва не бе хвръкнал във въздуха в една каравана край Барънвил. Хубавото в случая беше, че някой се страхуваше от него. Това означаваше, че е на път да открие истината.
	А той бе твърдо решен да стигне до нея.
	На долния етаж се намираше стаята, в която бе приключил животът на Мерил Хокинс. Насилствено.
	Декър отпиваше от бирата си, докато слизаше по стълбите. Вратата беше запечатана с жълти ленти, но полицаят, който охраняваше стаята, го познаваше и го пусна да влезе.
	— Какво се е случило с теб, Декър? – попита той, вперил поглед в превръзката му.
	— Ще ти кажа, щом разбера.
	Декър затвори вратата след себе си и огледа стаята. Всичко си беше на мястото с тази разлика, че бяха изнесли трупа на Хокинс. За миг се зачуди какво ли ще стане с него. Погребение или кремация? От една страна, искаше дъщерята да се погрижи за тленните останки на баща си. Но от друга, разбираше отлично защо тя не желае да има нищо общо с него.
	В крайна сметка проблемът си беше неин.
	Погледна фотьойла, в който бе седял Хокинс. Виждаха се следи от кръв, но не от изходната рана, тъй като нямаше такава. Кървавите пръски бяха от входното отверстие.
	Възглавница, пистолет, мъртвец. И никакви свидетели.
	Декър огледа стаята. Криминалистите вече я бяха претърсили внимателно и не бяха открили нищо.
	Докладът от аутопсията беше готов, но не и резултатите от токсикологията. Оказа се, че в стомаха на Хокинс е нямало нищо. А в кръвта?
	Декър затвори очи и затърси в облака. По време на срещата им на гробището Хокинс бе заявил, че ще вземе нещо, за да заспи, след което ще повръща часове наред. В банята нямаше следи от повръщано, но нищо чудно да ги беше почистил. Нямаше и лекарства, било то легални или не.
	Полицаите бяха проверили кофите за смет зад хотела, но и там не бяха открили нищо. Възможно ли беше поради някаква причина убиецът да е отнесъл лекарствата със себе си? Но защо? Какво можеха да разкрият те?
	Декър се върна в стаята си, съблече се, изми се, а после се облече отново и, внезапно огладнял, излезе да потърси място за вечеря.
	Избра „Съдс“, защото беше евтино и наблизо. Седна на бара и си поръча бира, бургер и пържени картофи с чили. Озърна се неволно през рамо, сякаш очакваше Джеймисън да влезе и да му се скара, че се храни толкова нездравословно.
	Няколко минути по-късно се обърна надясно, защото някой тъкмо заемаше съседния стол.
	Рейчъл Кац погледна превръзката на главата му.
	— Какво се е случило?
	— Порязах се, докато се бръснех – отвърна Декър и отпи от бирата си.
	Тя погледна чинията му.
	— Да разбирам ли, че не си падате по органичната кухня?
	— Че какво по-органично може да има от месо и картофи?
	— Имате отговор за всичко – усмихна се Рейчъл Кац. – Навремето не ми направи впечатление – каза тя и си поръча чаша просеко.
	Декър я погледна.
	— Не си ви представях като клиентка на „Съдс“.
	— О, пълна съм с изненади. Ще ви издам една малка тайна – каза Кац. – Аз съм мажоритарен собственик на това заведение. – Тя се изправи и впери поглед в него, за да проследи реакцията му.
	— Впечатлен съм от разнообразието на инвестиционния ви портфейл. От луксозни апартаменти до барове.
	— Още един находчив отговор – отвърна Рейчъл Кац. – Ако не ви провърви в полицейската работа, винаги можете да започнете собствено комедийно шоу, без да се обиждате.
	Питието й пристигна. Тя отпи от чашата си и си взе шепа ядки.
	— Е, как върви разследването?
	— Върви.
	— Очаквах вече да сте разрешили случая.
	— Всяко разследване тече по свой собствен ритъм.
	— Но бързо разкрихте убийството на съпруга ми.
	— Дали? – отвърна Декър.
	Рейчъл Кац сложи няколко бадема и фъстъка в устата си, огледа пълния бар и отбеляза:
	— Хубаво е, че градът се изправя на крака, нали?
	— С какво ще се захванете, когато приключите с възстановяването на Бърлингтън?
	Тя се завъртя на стола и се облегна на бара.
	— Не съм сигурна. Има много градове като него, но не всички притежават потенциал да се възстановят. Не искам да пропилея спечелените тук пари на друго място, което никога няма да се измъкне от пропастта.
	— И как се изчислява подобно нещо?
	— Няма да ви отегчавам със статистика, но да кажем, че има много смятане. За щастие, аз съм счетоводител и се справям добре с математиката. Статистическите данни вършат чудеса, те са като карта на бъдещето, стига да ги разчетете правилно. Успелите хора го могат.
	— Искате да кажете финансово успелите, предполагам.
	— А има ли друг вид успех? – отвърна Рейчъл Кац, но побърза да добави: – Шегувам се. Знам, че светът се нуждае от повече хора като майка Тереза, но аз не съм от тях. Устроена съм различно.
	— В какъв смисъл?
	— Поставям себе си на първо място. И не се срамувам да си го призная. Не обичам лицемерите. Познавам доста хора, които се преструват, че са загрижени за околните, но само дебнат да им забият нож в гърба. Аз забивам ножа в гърдите. Така всеки може да види какво го чака.
	— Хм, и в двата случая те са мъртви – отбеляза Декър.
	— Да, но при мен поне получават възможност да се защитят – отвърна мило тя, пресуши чашата си и махна на бармана да й сервира нова, което той направи моментално. – Чух, че Сюзан Ричардс е изчезнала.
	Декър остави бургера си и я погледна.
	— И откъде го чухте?
	— О, я стига, тази клюка е безнадеждно остаряла. Чудя се защо е изчезнала.
	— Дали не е изпитвала вина ли се чудите?
	Кац отпи от просекото.
	— Едва ли, но наистина е избрала неподходящ момент.
	— При разследване на убийство рядко има подходящ момент за такова нещо.
	— Вие сте спец по тези работи, не аз. Според вас възможно ли е да е убила Мерил Хокинс и да е избягала, преди ченгетата да открият доказателства, че тя го е направила?
	— Като стана въпрос за доказателства, имате ли алиби за интервала, в който е настъпила смъртта на Хокинс?
	— Вечерях с делови партньор до единайсет и половина или там някъде. После той ме изпрати до вкъщи. Прибрах се към полунощ. Предполагам, че това сваля подозрението от мен.
	— Името на този делови партньор?
	Тя извади бележник и химикалка от чантата си, написа нещо и връчи листчето на Декър.
	Той го погледна и не скри изненадата си.
	— Ърл Ланкастър?
	— Да. Той работи по някои мои проекти. Ърл е отличен строителен специалист. Защо?
	— Женен е за бившата ми партньорка в полицията.
	— Няма да е задълго. – Думите й отново изненадаха Декър, затова тя добави: – Градът е малък. – Допи виното си и каза: – Е, знаете къде да ме намерите, ако ви потрябва още нещо.
	После отметна назад русата си коса, обърна се и си тръгна.
	Декър остана на мястото си и се замисли. Защо по време на разговора им в „Американ Грил“ Ърл не беше споменал, че работи с Кац? Защото това щеше да провали разследването, което водеше жена му.
	Или бъдещата му бивша жена.
	 
	 
	 
	≈ 21 ≈

	 
	— Искаш да кажеш, че си знаела!
	Декър се взираше в Ланкастър на следващата сутрин. Седяха в колата й пред Резидънс Ин. Той й беше звъннал, за да каже, че трябва да говори с нея, но предпочита да го направи извън управлението.
	— Знаех, че Ърл работи за Рейчъл Кац. Не знаех, че й е алиби. Не го е споменавал. Напоследък почти не разговаряме, особено за работата му.
	— Но защо не ми каза, че работи за евентуален заподозрян в убийство, което двамата с теб разследваме?
	— Той работи с много хора, не мисля, че това има някакво отношение.
	— Естествено, че има. Освен това сега й осигурява алиби.
	— Може би ще трябва да се оттегля от разследването – каза Ланкастър.
	— Няма „може би“, Мери. Трябва да се оттеглиш.
	— Ърл не би излъгал, ако това имаш предвид. Щом казва, че е бил с Кац, значи наистина е така.
	— Нямам нищо предвид. Просто смятам, че трябва да се оттеглиш от случая. Всеки адвокат ще направи управлението на пух и прах, ако продължиш работа по него.
	Тя извади драже дъвка, пъхна го в устата си и започна да дъвче енергично.
	— Ще трябва да говоря с Ърл за това – каза Декър.
	— Знам. Мисля, че и аз също.
	— Не, Мери, не можеш.
	— Той все още ми е съпруг, за бога!
	— Но освен това се явява алиби на човек, който има отличен мотив да убие Мерил Хокинс.
	— Мамка му! – възкликна Ланкастър и удари по волана. – Тъкмо си мислех, че животът ми не може да стане по-гаден!
	— Ти си поискала развод.
	— Ърл ли ти каза?
	— Не е ли вярно? Нали току-що заяви, че той не лъже?
	— Има ли значение, Декър? С брака ни е свършено.
	— А жената, с която се среща?
	— Тя е свястна. Ърл започна връзката си с Нанси едва след като всичко между нас приключи.
	— Да, той ми каза същото. Наистина ли нямаш нищо против да получи попечителството над Санди?
	— Ще си го поделим. Както вече ти казах, графикът му е много по-гъвкав от моя. За Санди няма да има толкова много стрес, ако прекарва работните дни с Ърл. Искам да се чувства добре, това е най-важното.
	— Добре, откажи се от детето си, щом искаш.
	Ланкастър го изгледа гневно.
	— Какво право имаш да ми говориш така? Представа си нямаш в какво положение се намирам! Ти напусна и постъпи във ФБР. Затова не се връщай в моя град, за да ми казваш как да си живея живота. – Тя посочи вратата откъм неговата страна и добави: – А сега изчезвай от колата ми.
	Декър излезе, но преди да си тръгне, каза:
	— Работата е там, Мери, че понякога изпуснеш ли децата си от поглед дори за миг, може повече да не ги видиш.
	После затвори вратата и си замина.
	 
	 
	По-късно същия ден някой почука на вратата на Декър. Когато той отвори, изненадата му бързо премина в досада.
	— Отдавна не сме се виждали – каза усмихнатият мъж в коридора.
	Блейк Нати беше следовател в полицейското управление на Бърлингтън. Беше по-възрастен с шест години и навремето заемаше по-висок пост от него, но благодарение на уменията си Декър бързо го засенчи. Нати никога не бе крил колко го е яд на това.
	Беше висок метър и седемдесет и три и тежеше около седемдесет килограма. Носеше костюм с кърпичка в предното джобче и позлатени копчета за ръкавели. Голямо конте.
	— Какво правиш тук? – попита Декър.
	Пати се усмихна още по-широко.
	— Идвам от учтивост. Исках да ти кажа, че поемам разследването на случая „Хокинс“. Чух, че Мери се е отказала, след като си й отправил някакви упреци. Трябва да призная, че това малко ме изненада, все пак бяхте партньори…
	— Пак нищо не си разбрал, Нати, което показва, че изобщо не си се променил.
	Усмивката на Нати се стопи.
	— Както казах, исках да съм учтив. И да заявя, че не се нуждаем от услугите ти по случая.
	— Разговаря ли с капитан Милър? Защото той няма нищо против да работя по това разследване.
	— Милър е подчинен на шефа на полицията. А той е на друго мнение.
	— Добре. Предполагам, че шефът все още е Питър Чилдрес.
	— Същият. Ти не го ли нарече веднъж „арогантен задник“?
	— Не беше само веднъж. И всеки път напълно заслужено.
	— Не си прави труда да разследваш каквото и да било. Не виждам причина да оставаш в Бърлингтън. Спокойно можеш да си вървиш.
	— Остават престъпленията, за които беше осъден Мерил Хокинс.
	— Да, но те също са извън твоята юрисдикция. Разследването се води от полицейското управление на Бърлингтън и ако случайно си забравил, ти отдавна не си част от него.
	— Няма закон, който да ми забранява да разследвам даден случай.
	— Но има закон, който инкриминира намесата в текущо полицейско разследване.
	— Значи в момента разследваш невинен ли е Хокинс?
	— Не е твоя работа. Мога да наредя на някой от хората ми да те закара до автогарата. Има автобус за Питсбърг, който тръгва след два часа. А от там можеш да хванеш полет до скъпия ти Вашингтон.
	— Благодаря, но ще поостана.
	Нати пристъпи напред – гърдите му почти опряха в корема на Декър – и вдигна поглед към него.
	— Няма да ти се размине. Пречкаш ли ми се, ще те пратя в ареста. Надявам се, че съм ясен.
	— Винаги си бил ясен, Блейк. Дори когато не си бил прав. Което е факт през повечето време.
	— Ще си имаш проблеми с това его, Декър. Толкова е голямо, че не се побира дори в огромен тип като теб.
	Декър затръшна вратата под носа му, върна се в стаята, седна на стола и се замисли.
	Не се съмняваше, че Нати ще използва всяка възможност да изпълни заплахата си и да го прати в ареста. Само че Декър бе прекарал по-голямата част от живота си в плуване срещу течението. Нати беше досадна дребна пречка, нищо повече. Декър просто трябваше да внимава.
	Телефонът му изпиука. Съобщение. От Ланкастър.
	Много съм ти ядосана, но съжалявам, че възложиха случая на Нати. Не бих го пожелала и на най-големия си враг. А ти не си такъв. Поне засега. М.
	Декър прибра телефона в джоба си и въздъхна.
	Завръщането в родния му град се превръщаше в кошмар.
	 
	 
	 
	≈ 22 ≈

	 
	Понякога модернизирането на кварталите създаваше проблеми. Изведнъж имотите се оказваха прекалено скъпи за онези, които бяха живели там, преди старите сгради да бъдат съборени и заменени от далеч по-луксозни, превръщайки района в желано място за богатите.
	Това си мислеше Декър, докато се разхождаше из квартала, в който бяха успели да открият Хокинс и да го арестуват по подозрение в четворно убийство.
	По онова време този квартал имаше славата на военна зона. Тук се сключваха наркосделки, а бандите воюваха за територия и клиенти. Тук пристигаха коли от предградията и образуваха опашки по улиците, подобно на богомолци пред дискоса в църква с тази разлика, че парите, които се даваха, нямаше да донесат утеха и подкрепа на никого, защото наркотиците причиняваха само нещастие. Изоставените сгради бяха свърталища на наркомани и гангстери. Като патрулен полицай, а после и като следовател в отдел „Убийства“, Декър беше прекарвал много време в тази част на града. В някои години тук се извършваше по едно убийство седмично. Всеки имаше оръжие и никой не се притесняваше да го използва.
	Сега кварталът беше застроен с лъскави жилищни сгради, хубави магазинчета и заведения. Имаше дори „Старбъкс“. На мястото на изоставен склад, чиито прозорци някога бяха заковани, имаше градинка. Декър трябваше да признае, че всичко изглежда много по-добре.
	Спокойно можеха да снимат филм за „Холмарк“, без да променят абсолютно нищо.
	Двамата с Ланкастър бяха дошли тук след разпита на Хокинс. В съзнанието на Декър изплува картина на квартала – мизерен, какъвто беше преди тринайсет години. Градинката изчезна. От новите сгради не остана и следа, улиците отново бяха осеяни с дупки и боклуци. По тротоарите се влачеха наркомани, из тъмните улички се спотайваха дилъри, които предлагаха стоката си. Клиентите пристигаха с пари в брой и си тръгваха с предпочитания от тях наркотик.
	Естествено, имаше и проститутки, защото те, както бе установил Декър, вървяха ръка за ръка с наркопласьорите. Почти всички проститутки се дрогираха и бяха готови на какво ли не, само и само да изкарат пари за дневната си доза. Новата жилищна сграда, пред която стоеше Декър, се превърна в изоставена шивашка фабрика с разхвърляни по пода дюшеци, където се извършваха сексуалните услуги.
	Мерил Хокинс бе вървял именно по тези улици под проливния дъжд. Заради лошото време не бяха успели да открият никой, който да потвърди версията му. Ако казваше истината и наистина се бе разхождал в бурята, защо го беше направил? И защо при разпита беше скрил тази истина от Декър и Ланкастър? Та нали тя можеше да му помогне? Мълчанието само му бе навредило. Трябваше просто да каже името на човек, когото е срещнат, те щяха да проверят думите му и той можеше да се окаже свободен.
	Декър потърси нещо в паметта си. Нещо далеч по-скорошно.
	 
	 
	— Онази нощ беше на система. Спомням си, че я видях.
	— Да, но през половината време в банката нямаше обезболяващи. Не можехме да си ги позволим. Заради гадните застрахователни кампании! – Мици Гардинър се сепна, постави ръка пред устата си и добави: – Съжалявам, това е болна тема.
	— Значи майка ви е имала застраховка?
	— Да, но преди да съкратят баща ми. След това не можеха да плащат вноските. А и нямаше как да сключат нова полица, тъй като мама вече се беше разболяла от рак.
	— Какво направи баща ви?
	— Хващаше се на всяка работа, която успееше да намери… не отказваше нищо, а с парите купуваше каквото можеше и откъдето можеше.
	 
	 
	Дали онази нощ Мерил Хокинс не беше излязъл, за да търси на черния пазар болкоуспокояващи за страдащата си съпруга? Адвокатът му изтъкна тази възможност по време на процеса. И така да беше, пак можеше да е извършил убийствата. Имал бе достатъчно време да направи и едното, и другото.
	Но дори Хокинс да бе купил обезболяващи, при обиска не бяха намерили нищо у него. Как изобщо беше възможно да се върне от най-големия наркопазар в Бърлингтън без грам дрога в джобовете си? От друга страна… нищо чудно да бе проявил предпазливост. Половината от нещата, които се продаваха тук, можеха да убият и здрав човек.
	Декър предположи, че логичният избор на Хокинс би бил морфинът. Нали това предписваха в хосписите на безнадеждно болните си пациенти? Хокинс обаче е трябвало да бъде сигурен в качеството. Той не би дал на жена си некачествена дрога, която някой е забъркал в кухненската си мивка, а навремето подобни „домашни“ наркотици се срещаха често.
	Декър си спомняше добре, че някои пласьори предлагаха чиста стока. Тя не се произвеждаше в домашни условия, а се крадеше от аптеки и болници. Цената й бе висока именно заради качеството. Така човек получаваше повече срещу парите си и знаеше какво си инжектира. Шансовете да удължиш наркоманското си съществуване се увеличаваха.
	Да, реши Декър, Хокинс би търсил тъкмо такава стока. Ако нещо му бе направило впечатление по време на следствието и процеса, това беше абсолютната всеотдайност на този човек към съпругата му. И все пак у него не бяха открити наркотици.
	Декър затвори очи. В портфейла на Хокинс имаше петстотин долара. Тези пари от продажбата на откраднатото ли бяха дошли?
	Но как бе възможно да пренесе всички вещи, които се предполагаше, че е задигнал, при положение че никой не беше видял кола? Не бе изключено да е бил с крадена кола и да не са го забелязали. А после да е дошъл до тук, за да се опита да размени откраднатото за дрога. У Хокинс имаше пари, следователно можеше да е вървял под дъжда, след като се е отървал от крадените вещи, и ченгетата да са го арестували тъкмо когато е търсел най-подходящите наркотици за съпругата си.
	Само че той никога не бе нарушавал закона, нямаше дори глоби за неправилно паркиране. Не изглеждаше правдоподобно такъв човек да убие четирима души, след което да тръгне спокойно по улиците, за да продаде откраднатото и да търси наркотици. И то в проливен дъжд. Освен това, ако беше извършил убийствата, то трябва да е бил наясно, че полицията ще търси убиеца.
	Декър отвори очи.
	По време на разпита онази нощ Хокинс искрено се учуди, че го обвиняват в убийство. Тогава с Ланкастър бяха предположили, че се преструва.
	Декър пак затвори очи и се върна отново в онази стая за разпити. Седеше срещу човека, обвинен в убийството на четирима души, включително на две деца. Плъзна по масата снимките на жертвите и попита:
	— Познавате ли тези хора?
	Хокинс не погледна снимките.
	— Погледнете ги.
	— Няма да ги гледам. Не можете да ме накарате.
	Но Хокинс все пак погледна крадешком към снимката на Абигейл Ричардс. И направи гримаса, сякаш му призлява. Тогава Декър си помисли, че това издава гузна съвест. А сега?
	— Дайте ни име, господин Хокинс – бе казала Ланкастър. – Име на човек, с когото сте се срещали тази вечер. Или на някой, който ви е видял. Ще проверим думите ви и ако се потвърдят, ще излезете от тук напълно свободен.
	Хокинс така и не им бе съобщил име. Сега, когато Декър се фокусира точно върху този момент, си спомни, че забеляза нещо в изражението му, което май го нямаше по-рано.
	Примирение.
	— Ей, Декър!
	Той се извърна към току-що спрялата до него кола. Шофьорът беше свалил прозореца си. Декър изруга тихо.
	Блейк Нати, наперен както обикновено.
	— Мисля, че бях ясен.
	— Не те разбирам, Нати.
	Той погледна още веднъж към колата и с изненада установи, че на предната седалка се вози Сали Бримър, която му се стори доста смутена.
	— Казах ти, че не можеш да разследваш този случай.
	— Не, каза ми да не се намесвам в твоето разследване – отговори Декър и се огледа театрално. – Не виждам някой да ти пречи. Аз просто се разхождам. А вие, госпожице Бримър? Виждате ли някой тук да пречи на полицейско разследване?
	Бримър сякаш искаше да нагъне вдън земя. Усмихна се неловко и отвърна:
	— Не ме набърквайте в това, момчета.
	— Умница! – каза Нати с мазна усмивка, преди да се обърне отново към Декър. – Може би ти също трябва да поумнееш. Не ми се иска да те арестувам.
	— Убеден съм. Защото в противен случай срещу управлението ще бъде заведено федерално дело, което ще се стовари върху главите ви като ядрена бомба. И колкото и да си се подмазвал на шефа си през годините, това няма да те спаси.
	— Мери си думите!
	— Точно това правя, Нати, всеки ден.
	— Ако продължиш да ми говориш по този начин, дебелият ти задник отива зад решетките! Гаранция!
	— В такъв случай ще получиш още едно дело – за нарушаване на Първата поправка. Подозирам, че в управлението няма да има достатъчно адвокати да разчистват всички глупости, които вършиш. Освен това новината най-вероятно ще стигне и до националните медии. – Декър погледна към Бримър и каза: – Вие работите в отдел „Връзки с обществеността“. Искате ли да попаднете в епицентъра на подобен скандал, госпожице Бримър?
	Тя вдигна ръце, все едно се предава.
	Декър забеляза халката на дясната ръка на Нати.
	— Чакай малко… ти женен ли си още?
	— Какво ти влиза в работата? – озъби се Нати. Хвърли поглед към Бримър и запелтечи: – Намекваш ли нещо? Аз… просто я изпращам до… до апартамента й.
	Декър отново погледна Бримър, която се бе обърнала към прозореца. После вдигна ръка и демонстративно погледна часовника си. Наближаваше осем.
	— В такъв случай поздрави Фран от мое име, като се прибереш от апартамента на Бримър.
	— Не се изпречвай на пътя ми, Декър! Ще съжаляваш!
	Колата потегли с мръсна газ.
	На Декър му се стори, че момичето се извръща назад за миг. Но не можеше да бъде сигурен, тъй като вече бе тъмно.
	Нати и Бримър. Кой да предположи?
	 
	 
	 
	≈ 23 ≈

	 
	На следващия ден Декър отиде до старата къща на семейство Хокинс.
	В нея явно живееше някой. На алеята отпред бе паркиран автомобил.
	Той изкачи стъпалата пред входната врата, докато оглеждаше играчките, разхвърляни из двора. Почука и след миг чу детски викове и драсканото на нокти на животно по пода, последвани от уверените стъпки на възрастен. Вратата се отвори и на прага застана трийсетинагодишна жена. Кестенявата й коса бе хваната на опашка, а лицето й изглеждаше уморено като на всяка майка с малки деца. Сякаш за да потвърдят наблюденията му, зад нея надзърнаха три личица.
	— Какво желаете? – попита тя и го огледа. – Само да ви предупредя, че амбулантните търговци не са добре дошли в квартала.
	— Нищо не продавам – отвърна Декър и извади служебната си карта от ФБР.
	Жената я погледна и отстъпи крачка назад.
	— Федерален агент ли сте? – попита недоверчиво. – Мислех, че те носят костюми.
	— Повечето, но аз не съм от тях. Не е лесно да си намеря костюм.
	Тя го огледа отново и кимна.
	— Да, виждам. С какво мога да ви помогна?
	— Откога живеете тук?
	— От две години. За какво става въпрос?
	— Преди десетина години тук живееше семейство Хокинс. – Декър погледна децата и попита: – Дали ще бъде възможно да поговорим насаме?
	Жената се извърна към хлапетата – две момченца близнаци и едно момиченце на възраст между три и пет.
	— Опасявам се, че няма как да остана сама и за минутка – отвърна тя с примирена усмивка. – Защо не влезете?
	Жената поведе Декър навътре, а децата отстъпиха назад, вперили уплашени очички в огромното му тяло.
	— Деца – каза тя, – в кухнята има бисквити. Но само по една! После ще проверя.
	Трите хлапета хукнаха към кухнята. Последва ги дребен териер с къдрава козина, който се изстреля иззад един шкаф, където явно се беше заврял от страх.
	— Ех, Пийчис, страхотно куче пазач си, няма що! – подхвърли жената. – Какво се е случило с онова семейство?
	— Ще стигна и дотам, но се съмнявам, че имаме много време, преди да се върнат децата ви. Някога зад стената на дрешника в спалнята беше открит пистолет, използван при тежко престъпление. Бих искал да огледам там.
	Жената не скри изненадата си.
	— Божичко! Нищо не ни казаха, когато купувахме къщата. Брокерите не трябва да крият такава информация. Кога е станало?
	— Преди тринайсет години. Но престъплението не е извършено в тази къща.
	— Още ли не сте открили извършителя?
	— Напротив. Беше в затвора, после излезе. Преди няколко дни го убиха.
	— О, господи! Но след като е бил осъден за престъплението, свързано с това оръжие, защо е нужно да видите мястото, където е било открито?
	— Защото не съм убеден, че той наистина го е извършил.
	На лицето й се изписа разбиране.
	— Аха, искате да кажете, че това е като онези случаи в „Забравени досиета“. Обичам такива сериали. Не че напоследък ми остава време за телевизия.
	— Да, като онези случаи. – Декър чу тропот по коридора. – Мисля, че кавалерията се връща. Е, ще ми позволите ли да погледна?
	— Да, заповядайте – отвърна жената и го поведе към спалнята. – Съжалявам, че е толкова разхвърляно. Едва намирам време да си измия зъбите с тези малки бандити.
	— Разбирам.
	Отнякъде долетя трясък, последван от кучешки лай и детски плач.
	— Ох! – възкликна притеснено жената.
	— Вижте какво става. Няма да се бавя.
	— Благодаря! – Тя хукна по коридора и извика: – Каква беля направихте сега?
	Декър отмести закачалките с дрехи и освети с фенерчето си задната стена на дрешника. После погледна наляво, където се намираше панелът, който търсеше. Удари леко с юмрук. Кънтеше на кухо. Удари и по останалите две стени. Същият звук. Ставаше въпрос за най-обикновен гипсокартон.
	Явно помещението беше ремонтирано и Декър нямаше какво повече да гледа. Припомни си първия път, когато бе видял скривалището. Панелът беше свален – просто изрязан, а после върнат на място. Следите не бяха заличени добре, което обясняваше защо полицаите го бяха открили толкова бързо.
	Декър си спомняше, че зад отвора имаше доста пространство. Именно там бяха открили кутията с пистолета. По тях нямаше отпечатъци. Декър огледа пода. Дрешникът беше застлан с мокет, като че ли същият от едно време. Той коленичи и освети пода.
	Какво правиш, Декър? Да не би да си въобразяваш, че ще откриеш улика върху проклетия мокет? След толкова години?
	Най-сетне си призна, че е започнал да се хваща за сламки. До момента не беше открил нито една насочваща следа. Нито при разследването на онези престъпления отпреди години, нито на убийството на Мерил Хокинс.
	Той се изправи и излезе от спалнята.
	Само за да се сблъска със стена от полицаи, зад които стоеше ухиленият до уши Блейк Нати.
	 
	 
	 
	≈ 24 ≈

	 
	Килията бе същата, в която Декър, представяйки се за адвокат, се бе срещнал с арестанта, направил самопризнания за убийството на семейството му.
	Декър не знаеше дали нарочно са избрали същата килия, но се съмняваше, че съвпадението е случайно. Някой се опитваше да му изпрати послание.
	Първият знак бяха ченгетата, които го очакваха в някогашния дом на семейство Хокинс. Прочетоха му правата и го обвиниха в намеса в полицейско разследване, което бе вторият, по-ясен, но и по-примитивен знак.
	Декър обаче беше изключително търпелив човек. Стоеше облегнат на бетонната стена и чакаше. Знаеха къде да го намерят. И в някакъв момент щяха да дойдат при него, защото той не можеше да отиде при тях.
	Час по-късно пред стоманените решетки се появи фигура, която определено го изненада.
	Сали Бримър не изглеждаше никак доволна да го види в арестантска килия. Той вдигна поглед към нея и каза:
	— Госпожице Бримър, надявам се, че денят ви върви добре.
	— Очевидно по-добре от вашия.
	— Така си е.
	Тя пристъпи към решетките и зашепна:
	— Защо го направихте? Знаете, че Блейк ви мрази.
	Не ме интересува дали ме мрази. Имам работа и си я върша.
	— Но вие не сте служител на управлението. Каквото и да се е случило, то не е ваш проблем.
	— Мой проблем е, ако съм помогнал да изпратят невинен човек в затвора.
	— Наистина ли вярвате, че Хокинс с невинен?
	— Ще се изразя така: сега изпитвам много по-големи съмнения относно вината му, отколкото преди.
	— Добре, но има ли значение? Той е мъртъв.
	— За мен има. За паметта му също. Да не забравяме, че дъщеря му смята, че баща й е убил четирима души.
	Лицето на Бримър поруменя.
	— Много ви бях ядосана, когато ме излъгахте онзи път.
	— Поех пълна отговорност за случилото се. Не исках да пострадате заради мен.
	— Знам, че онзи човек е бил съучастник в убийството на семейството ви. Аз май… останах изненадана, че не сте го убили в килията.
	— Не бях сигурен, че го е направил. Имах известни съмнения. – Декър помълча и добави: – Държа да съм сигурен, госпожице Бримър. Напълно сигурен. Така съм устроен.
	— Разбирам. Повдигнах темата само защото… – Тя се озърна и сниши глас: – Само защото и аз бих постъпила по същия начин.
	Декър стана и отиде до стоманените решетки, които ги разделяха.
	— Ще ми направите ли една услуга?
	Тя се отдръпна и го изгледа предпазливо.
	— Каква?
	— Трябва да прегледам досиетата от убийствата на Ричардс и Кац.
	— Мислех, че сте ги прочели. Онзи ден видях един колега да отнася кашоните в заседателната зала.
	— Заех се с издирването на евентуални свидетели и не успях, преди… преди да се озова тук.
	— Но нали сте ги чели, когато сте разследвали случая? Чувала съм, че не забравяте нищо.
	Сега Декър отстъпи крачка назад и извърна поглед.
	— Навремето не прочетох всички документи. Особено заключението на патолога.
	— Защо?
	— Защото показания по тези въпроси даваше той, а не аз.
	Бримър сякаш не му повярва. Накрая Декър я погледна и каза:
	— Издъних се, госпожице Бримър. Току-що бях назначен в отдел „Убийства“ и това беше първият случай, който разследвах. От самото начало реших, че Хокинс е виновен. Не обърнах достатъчно внимание на някои неща, които трябваше да ми направят впечатление.
	Тя се усмихна.
	— Какво има? – изненада се на реакцията й Декър.
	— Това ме успокоява.
	— В какъв смисъл?
	— Смятах ви за безпогрешен, за нещо като машина. А сега откривам, че сте човек.
	— Зависи кого питате. Ще ми осигурите ли тези досиета?
	— Предполагам, че ще успея да направя копия. Но няма как да ви ги донеса тук.
	— Не планирам да остана дълго в ареста.
	— Защо сте толкова сигурен?
	— Защото още на първото си заседание съдът ще обсъди дали да ме пусне под гаранция. Такава е процедурата.
	— Имате ли адвокат?
	— Не, но ще се справя добре и сам.
	— Наистина ли?
	— Абсолютно.
	— Блейк няма да се предаде без бой.
	— Не съм и очаквал друго.
	— Предполагам, че се чудите защо съм… Имам предвид защо той и аз…
	— Не ми влиза в работата. И не съдя никого. Нямам това право.
	— Благодаря ви.
	— Но ще ви дам един съвет. Навремето имах дъщеря…
	— Знам – отвърна Сали Бримър с болка в гласа.
	— Ако беше пораснала, нямаше да й позволя да се сближава с хора като Блейк Нати. Фактът, че има връзка с вас, след като още е женен, би трябвало да ви говори достатъчно ясно що за човек е.
	Тя го изгледа тъжно, обърна се и си тръгна.
	 
	 
	 
	≈ 25 ≈

	 
	Съдията прочете бавно листа в ръцете си и вдигна поглед към Еймъс Декър, който седеше на масата на защитата.
	На масата на обвинението седеше Елизабет Бейли, опитен прокурор. Декър я познаваше добре. Двамата бяха работили заедно по много случаи, докато той бе в местната полиция.
	Зад парапета, където бяха местата за зрителите, седяха още двама души: Блейк Нати и началникът на полицията Питър Чилдрес, висок представителен мъж с къса посивяла коса и месесто лице, надупчено от шарка. Чилдрес беше с черен костюм, колосана бяла риза, вратовръзка на синьо-бели райета и бяла кърпичка в джобчето на сакото.
	— Декър? – обяви съдия Дикърсън, дребен мъж, отдавна прехвърлил шейсет, с тънък врат и буйна сребриста коса, която се открояваше още повече заради черната му тога. – Еймъс Декър?
	— Да, господин съдия. Аз съм.
	— Възпрепятстване на правосъдието – прочете Дикърсън от листа, който държеше. – Намеса в полицейско разследване? Мислех, че работите в полицията.
	— Напуснах преди две години, постъпих във ФБР, но все още съм полицейски служител, положил клетва тук, в Бърлингтън.
	Дикърсън раздвижи устни, докато четеше нещо в документите. После свали очилата си, остави ги пред себе си, събра пръсти във формата на пирамида и погледна към масата на обвинението.
	Елизабет Бейли определено се чувстваше неловко.
	— Госпожо Бейли, ще ми обясните ли какво, за бога, става тук? – попита Дикърсън.
	Бейли беше на четирийсет и няколко, едра и кокалеста. В основата на русата й коса тъмнееха черни корени. Носеше бежов костюм и бяла блуза. Тя погледна намръщено Нати, покашля се и се извърна към съдията.
	— Господин Декър е обвинен във възпрепятстване на правосъдието и намеса в полицейско разследване.
	За миг Бейли създаде усещането, че ще продължи да говори, но тя стисна устни в тънка линия и не каза нито дума повече.
	Дикърсън изглеждаше объркан.
	— Това ми е известно. Току-що го прочетох в обвинителния акт. Бих искал да получа обяснение.
	— С господин Декър се е свързал човек на име Мерил Хокинс…
	— Мерил Хокинс ли? Онзи Мерил Хокинс?
	— Да, господин съдия. Излязъл е от затвора по… по медицински причини. Срещнал се е с Мери Ланкастър и Еймъс Декър и е заявил, че е невинен. Не бил извършил убийствата, за които е осъден, и ги помолил да изчистят името му.
	— След което е бил убит? – попита Дикърсън.
	— Да.
	— Какво общо има това с явяването на господин Декър пред съда?
	— Капитан Милър помолил господин Декър да поеме случая с убийството на господин Хокинс, както и да преразгледа предишното разследване срещу него.
	Дикърсън забарабани с пръсти по бюрото си и каза:
	— Това изобщо не отговаря на въпроса защо господин Декър е тук. Напротив, дори засилва объркването ми, госпожо Бейли.
	— Да, господин съдия. Разбирам… Но…
	Чилдрес се хвана за парапета и се изправи рязко.
	— Ваша чест, ще позволите ли? Мисля, че ще успея да изясня въпроса.
	Дикърсън плъзна поглед по Чилдрес и на Декър му се стори, че при вида на най-високопоставения полицай в Бърлингтън по лицето на съдията минава сянка.
	Явно Декър не беше единственият, който смяташе, че шефът на полицията е арогантен и некомпетентен кретен, минаващ всякакви граници, стига да му отърва. Мнозина бяха останали изненадани, когато Чилдрес прескочи много по-опитния капитан Милър и зае поста началник на полицейското управление. Говореше се, че Милър отказал назначението, за да остане по-близо до редовите ченгета. И макар Чилдрес да се отнасяше зле с подчинените си, с висшестоящите винаги беше любезен и дори раболепен. Освен това притежаваше умението да придаде юридически издържана форма и на най-големите глупости, които бе в състояние да изговори. Декър очакваше той да демонстрира таланта си и сега.
	— Господин началник, не ви видях по-рано – каза Дикърсън. – Ще ми обясните ли какво става? След като капитан Милър е упълномощил Декър да…
	— Това е самата истина, ваша чест. Но след като преразгледахме този въпрос, стигнахме до извода, че господин Декър, който отдавна не е служител на нашето управление, може да създаде правни проблеми за градската управа на Бърлингтън, в случай че излезе извън законовата рамка, докато извършва разследване от наше име. И действително открихме, че господин Декър е влязъл в някогашното жилище на господин Хокинс без надлежно издадена заповед за обиск…
	— Не се нуждаех от заповед, тъй като имах разрешение от собственика на имота – прекъсна го Декър.
	Чилдрес продължи невъзмутимо:
	— Дори да е така, няма как да следим господин Декър непрекъснато, за да сме сигурни, че той спазва закона. Полицейското управление го уведоми официално да прекрати участието си в разследването, но той не се подчини. Нямахме друг избор, освен да го арестуваме. Затова днес се изправя пред съда.
	Дикърсън изглеждаше разколебан, но все пак попита:
	— Доколкото си спомням, преди две години господин Декър разкри кой стои зад ужасяващата стрелба в гимназията, нали?
	— Точно така – отвърна Чилдрес. – Управлението дори го награди с почетна грамота за работата му по случая и аз го аплодирах редом с всички останали. В това няма нищо лично, ваша чест. Много харесвам господин Декър, но трябва да ръководя цяло полицейско управление и не мога да гледам със скръстени ръце как някой уронва престижа му.
	— Добре, разбрах позицията ви.
	— Господин съдия – намеси се Бейли, – това е изслушване за определяне на мярката за неотклонение и възможност обвиняемият да пледира виновен или невинен.
	— Невинен – каза мигновено Декър.
	— Наехте ли си адвокат, господин Декър? – попита съдията.
	— Все още не, господин съдия. Заел съм се с този въпрос, в случай че се окаже необходимо.
	Декър погледна Чилдрес и забеляза, че той го наблюдава с мрачно изражение.
	Бейли отново взе думата:
	— Поради предишните връзки на господин Декър с полицейското управление и настоящата му работа във ФБР не възразяваме той да бъде освободен без парична гаранция.
	Чилдрес пристъпи напред и заяви:
	— Намирам за наложително да опресня информацията, с която разполага госпожа Бейли, ваша чест. Господин Декър вече не е свързан с този град. Той го напусна преди две години. И очевидно сега не работи за полицейското управление, което е една от причините да бъде тук днес. Доколкото знам, той може би вече не работи и за ФБР, което напълно лишава от основание доводите на госпожа Бейли.
	— Наистина ли смятате, че господин Декър може да се укрие от правосъдието? – попита Дикърсън.
	Чилдрес разпери ръце и заяви с възможно най-искрен глас:
	— С риск да се повторя ще заявя, че бях най-големият почитател на господин Декър, когато работеше при нас. Но оттогава мина доста време и той сякаш се е променил. Освен това, честно казано, фактът, че пренебрегна разпореждането на полицията да не разследва случая, никак не вдъхва доверие.
	Дикърсън погледна Декър.
	— Вярно ли е това?
	— Аз съм служител на ФБР. И съм свързан с този град.
	— Боя се, че това не отговаря на истината – намеси се отново Чилдрес. – Господин Декър не притежава дом или каквато и да било друга собственост в Бърлингтън. Няма работа, нито…
	— Семейството ми е погребано тук – каза тихо Декър, вперил поглед не в Чилдрес, а в съдия Дикърсън. – Затова се върнах. Да се поклоня на гробовете на жена ми и дъщеря ми, която преди няколко дни щеше да навърши четиринайсет. – Той помълча и добави: – Така че връзките ми с Бърлингтън са много дълбоки. Всъщност по-дълбоки от това едва ли могат да станат.
	Нати цъкна с език и извъртя театрално очи. Чилдрес изглеждаше видимо раздразнен от думите на Декър. Но очите на Бейли се навлажниха и тя сведе глава.
	Дикърсън кимна.
	— Господин Декър, отбелязвам, че пледирате „невинен“, и ви освобождавам без гаранция. Ще определя дата за делото. Само ще ви помоля да уведомявате съда в случаите, когато възнамерявате да напускате града.
	— Никъде няма да ходя, господин съдия, докато не разреша всичко това.
	Дикърсън се прибра в кабинета си. Веднага щом вратата се затвори, Чилдрес застана пред Декър и го измери с поглед. След като съдията излезе, поведението му вече не беше същото – авторитетът и професионализмът отстъпиха място на заплашителна арогантност.
	— Нямаш представа колко се радвам, че се върна в града, Декър. Защото непременно ще отидеш зад решетките. – Той погледна Нати и попита: – Какво беше наказанието за подобно престъпление?
	— От една до три години. С възможност за удвояване при утежняващи обстоятелства.
	Чилдрес изгледа самодоволно Декър.
	— Остава да се надяваме да има и утежняващи обстоятелства.
	Декър отвърна на погледа му.
	— Явно не искаш убийството на Хокинс да бъде разкрито.
	— Защо смяташ така? – отвърна Чилдрес, който продължаваше да се усмихва.
	— Защото си възложил разследването на Нати. А той не може да разреши дори елементарната загадка защо си такъв мръсник.
	Бейли се закашля и извърна глава.
	— Мислиш се за по-умен от всички останали, а? – излая Чилдрес.
	— Не. Но знам, че допуснах грешка при разследването на убийствата на Ричардс и Кац. И съм тук, за да я оправя.
	— Единственото, което би трябвало да те интересува, е защитата по обвиненията, които са ти повдигнати.
	— Не бих се тревожил за това.
	— Нима? – ухили се още по-широко Чилдрес и хвърли поглед към Нати, преди отново да се обърне към Декър. – И защо мислиш така?
	— Не смятам да си губя времето да ти обяснявам нещо, което няма да разбереш.
	Чилдрес забоде пръст в гърдите му.
	— Достатъчно умен съм, щом съм станал началник на цялото управление.
	— Не, не си. Просто си се възползвал от един принцип.
	— Да, прав си. Имам принципи.
	— Не, казах принцип. В единствено число.
	— За какво, по дяволите, говориш? – изгледа го объркано Чилдрес.
	— Този принцип дори е кръстен на теб.
	— Кой?
	— Принципът на Питър – каза Декър и се обърна към Бейли: – Адвокатът ми ще се свърже с теб, Бет. Трябва само първо да си намеря някой.
	— Благодаря, Еймъс – кимна тя. – Мога да ти препоръчам няколко души.
	Декър погледна към Нати.
	— Когато открия убийците на Хокинс, Ричардс и Кац, ще те уведомя.
	— Изобщо няма да припарваш до тези случаи! – възрази гневно Нати.
	— Някой се опита да ме убие – отвърна Декър. – Не прощавам такива неща.
	— Работим и по твоя случай.
	— Някакви улики?
	— Казах, работим – повтори Нати. – Не те харесвам, Декър. И ти го знаеш. Но още по-малко харесвам онези, които се опитват да убиват полицаи. Така че който и да стои зад това, ще го пипна.
	Чилдрес явно продължаваше да разсъждава върху думите на Декър.
	— Няма закон, който да забранява агент на ФБР да разследва престъпление – заяви Декър.
	— Знам, че не работиш по случая от името на ФБР – отвърна Нати.
	— Въз основа на какво го твърдиш? – попита Декър.
	— Въз основа на… на… това, че аз казвам така.
	Бейли облещи очи при отговора на Нати, взе си куфарчето, след което се обърна невярващо към все още стъписания Чилдрес:
	— Декър говореше за Принципа на Питър!
	Чилдрес обаче продължаваше да гледа объркано.
	— За бога, провери го в Гугъл! – каза му Бейли и излезе.
	Декър я последва.
	— Къде си мислиш, че отиваш? – извика след него Чилдрес.
	Не получи отговор.
	 
	 
	 
	≈ 26 ≈

	 
	Декър тъкмо си беше легнал.
	Арестът и съдебното заседание му се бяха отразили далеч по-сериозно, отколкото си позволяваше да покаже. И след като човек като Чилдрес му дишаше във врата, разкриването на истината щеше да стане по-трудно. Не, че сега беше лесно.
	Завъртя се на една страна и удари с юмрук по възглавницата, за да му стане по-удобна.
	Абсолютната му памет беше и благословия, и проклятие. Тя му предоставяше изумителни инструменти, за да върши успешно работата си, но същевременно го затваряше в неразрушима затворническа килия от спомени, които при всеки друг човек щяха да избледнеят с времето.
	Беше доволен, че Ланкастър вече не работи по случая, а Джеймисън се е върнала във Вашингтон. Предпочиташе сам да преодолява трудностите, свързани с това разследване. А след края му можеше да напусне Бюрото и да се захване с нещо друго. Всъщност може би изобщо нямаше да има този избор. Осъзнаваше, че недоволството на Богарт от решенията му да води собствени разследвания расте. ФБР олицетворяваше много неща и едно от тях беше бюрокрацията с нейните строги правила и процедури. Декър не можеше да продължи да ги пренебрегва, без да понесе съответните последствия.
	Нищо чудно отново да остана сам след този случай.
	Тъкмо преди да започне да се самосъжалява, на вратата се почука. Той изпуфтя и погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Завъртя се на другата страна и затвори очи.
	Ново почукване.
	Реши да не обръща внимание.
	Почукването премина в блъскане.
	Декър скочи от леглото, обу си панталона, прекоси малката стая и рязко отвори вратата, готов да се скара с всекиго. Или нещо по-лошо, ако завареше Нати на прага.
	Не беше Нати.
	Пред него стоеше Мелвин Марс, висок почти метър и деветдесет, планина от мускули с тегло около сто и десет килограма.
	Декър бе толкова изненадан, че примигна, след което затвори очи за секунда. Когато ги отвори, Марс продължаваше да стои на прага на стаята му.
	— Не сънуваш, Декър – усмихна се той. – И не съм кошмар.
	Двамата бяха бивши съперници по колежанските футболни терени и се бяха срещнали отново, когато Марс – номиниран някога за трофея „Хайсман“ и първи избор в драфта на ПФЛ като полузащитник от Тексас – се бе озовал зад решетките, осъден на смърт за убийство. Малко преди да бъде екзекутиран, друг човек бе признал вината си за извършеното престъпление.
	Декър му бе помогнал да докаже невинността си. Марс беше напълно оправдан и получи огромно парично обезщетение както от федералното правителство, така и от щата Тексас като компенсация за несправедливата присъда и жестокото расистко отношение на надзирателите в затвора. Беше собственик на жилищната сграда във Вашингтон, в която живееха Декър и Джеймисън, и отдаваше апартаменти под наем на онези, които работеха здраво, но въпреки това не можеха да си позволят високия жизнен стандарт на столицата. Марс си имаше приятелка, с която и той, и Декър се бяха запознали по време на друго разследване. Харпър Браун работеше за военното разузнаване. За разлика от Марс тя беше от богато семейство, но двамата мигновено си бяха допаднали. Последните новини, които Декър бе чул от тях, бяха от пътуването им из Средиземноморието.
	— Какво, по дяволите, правиш тук? – попита Декър.
	— Бях наблизо.
	Декър го изгледа недоверчиво.
	— Алекс ти се е обадила и ти е казала да дойдеш в Бърлингтън да ме държиш под око, нали? Защото в момента тя не може да го прави.
	— Ще имали значение, ако излъжа и кажа „не“?
	— Влизай.
	Декър затвори вратата след Марс, който се огледа.
	— Човече, във ФБР сигурно ти плащат доста щедро, щом можеш да си позволиш толкова луксозно място. Този хотел е поне две класи над „Риц“.
	— Навремето живеех тук.
	— Знам, Декър. Килията ми в Тексас беше доста по-малка и нямаше прозорец.
	— Имаш ли къде да отседнеш? Защото леглото е само едно.
	— Вече си взех стая тук. И не съм посочил дата за напускане.
	— Можеш да си позволиш по-хубав хотел.
	— Никога не съм изпитвал нужда да живея в лукс.
	— Съжалявам, че Алекс те е накарала да дойдеш.
	— Тя се грижи за теб. Така правят приятелите.
	— Каза ли ти какво става тук?
	Марс се настани на единствения стол в стаята и кимна, а Декър седна на леглото.
	— Да. Объркана история. Какво се случи след нейното заминаване?
	Декър започна да разказва. Когато стигна до арестуването си, Марс вдигна ръка и възкликна:
	— Чакай, чакай… бил си в ареста? Пари давам да го видя!
	— Ситуацията може да се развие така, че да го видиш напълно безплатно. В деня за свиждания.
	— Шегуваш се, нали?
	— Имам врагове в този град.
	— Не може да бъде, Декър – усмихна се широко Марс. – Ти си такъв симпатяга. Сигурен съм, че не би обидил никого.
	— Нямаше нужда да идваш, Мелвин.
	— Никой не може да ме застави да отида където и да било. Прекарах двайсет години на едно място против волята си. Имам да наваксвам. Тук съм, защото искам.
	— Къде е Харпър?
	— Върна се на работа.
	— Как беше из Средиземноморието?
	— Вълшебно. През живота си не бях виждал толкова много вода. Западен Тексас е ужасно сухо място.
	— Отношенията ви сериозни ли са?
	— Ние просто се забавляваме, Еймъс. Точно това искаме от връзката си в момента. Ни повече, ни по-малко. – Марс се облегна на стола и се огледа. Е, какво ще правим? Явно трябва да разрешиш две загадки. Една от далечното минало и друга – отпреди няколко дни.
	— Но те са свързани, убеден съм.
	— И така, Мерил Хокинс излиза от затвора, идва тук и ти казва, че е невинен. Иска ти и бившата ти партньорка да докажете невинността му и да изчистите името му. И същата вечер някой го убива.
	— А вдовицата на една от предполагаемите му жертви изчезва.
	— Смяташ ли, че тази Сюзан Ричардс го е застреляла, а после е избягала?
	— Не знам, но така изглежда. Още не са открили нито нея, нито колата й. Което е странно.
	— Живеем в доста голяма страна. Човек лесно може да изчезне. Както моят баща.
	— Баща ти е имал по-голям опит в това отношение, отколкото, предполагам, има Сюзан Ричардс. А и той е изчезнал преди появата на социалните мрежи и смартфоните с камери.
	— Фактите говорят сами за себе си – сви рамене Марс. – От тази жена няма и следа. А ти още не си отговорил на въпроса ми. Откъде ще започнем?
	— Трябва да разрешим престъплението отпреди тринайсет години, за да имаме шанс да заловим убиеца на Хокинс.
	— Успя да се справиш с моя случай, който беше още по-стар. Така че залагам на теб.
	— Аз лично не бих заложил.
	— Върни се назад във времето. Знаеш какво направи, когато започна разследване заради мен. Действай по същия начин.
	— Разговарях със свидетелите от едно време. С вдовиците. С дъщерята. С единствените останали съседи…
	— Ами първите полицаи, пристигнали на мястото? Съдебният лекар?
	— Ченгетата отдавна напуснаха управлението. Махнаха се от града. Съдебният лекар почина преди три години.
	— Но си пазиш цялата документация ей тук, нали? – попита Марс и почука с пръст по челото си.
	— Не цялата, защото… защото навремето не прочетох всичко. Особено доклада на съдебния лекар… Не го прочетох внимателно.
	Марс повдигна вежди. Декър забеляза реакцията му.
	— Когато поех случая, работех в отдел „Убийства“ едва от пет дни. Това не ме извинява, разбира се. Но пръстовият отпечатък и ДНК анализът бяха неоспорими доказателства… така поне смятах. Не се отнесох с нужната сериозност и прецизност към останалите улики, което може да е струвало първо свободата на Хокинс, а после и живота му.
	— Това само показва, че си човек, Декър. Между другото, имах известни съмнения – ухили се Марс.
	— Не би трябвало да допускам грешки… особено такива.
	— Сега се опитваш да се реваншираш. И правиш всичко по силите си. Какво повече можеш да искаш от себе си?
	Когато Декър не отговори, Марс продължи:
	— Има ли и друго, Еймъс? Променил си се. Нещо те измъчва. И не е само онова разследване, което може да си объркал преди години. Сподели с мен, приятелю. Не мога да ти помогна, ако не знам какво става.
	— Някои хора са обречени да бъдат сами, да работят сами… просто да бъдат единаци.
	— И предполагаш, че може би ти си един от тях?
	— Знам, че съм от тях, Мелвин.
	— Аз бях сам двайсет години, Еймъс. Съвсем сам зад решетките, сам между бетонни стени. И с мисълта за смъртоносната инжекция, която можеше да ми забият всеки миг.
	— Логиката ти ми убягва.
	— Добре тогава, ще ти го обясня по съвсем прост начин. Аз също бях убеден, че съм обречен да бъда сам. Смятах, че животът няма да ми поднесе нищо друго. Но сгреших. Позволих на обстоятелства, които не бях в състояние да контролирам, да предопределят живота ми. А това е по-лошо от самозаблудата. Защото в случая заблуждаваш душата си.
	— И смяташ, че аз правя същото?
	— Алекс ми каза защо сте дошли в града. За да отидеш на гробовете на близките си.
	Декър извърна поглед.
	— Чувстваш се обвързан с това място и аз те разбирам. Но работата е там, че не си. Заминал си, постъпил си на работа във ФБР. Ако не беше, щях да гния в онзи затвор в Тексас или може би вече да съм мъртъв. Но сега не говорим за мен, а за теб.
	— Май сгреших, като напуснах Бърлингтън – каза Декър.
	— Може да си сгрешил, може и да не си. Важното е, че си направил този избор. Ти притежаваш феноменална памет, Еймъс. Можеш да запомниш всичко, абсолютно всичко. Знам, че това е и благословия, и проклятие. Едва ли може да е по-лошо, като се има предвид случилото се със семейството ти. Но не забравяй добрите неща. Щастливите моменти. Тях също помниш така ясно, сякаш са се случили вчера. Аз не мога да си спомня дори лицето на майка ми. Не мога да си спомня как ме гали по главата или как ми се усмихва. Не мога да си спомня нито един рожден ден като малък. Ти обаче си спомняш всички тези неща. И дори да заминеш за Сибир, дори да попаднеш в жестока снежна буря, можеш просто да затвориш очи, да се пренесеш в дома си, да вечеряш с жена си… Да държиш ръката й. Или да приготвиш Моли за училище. Да й прочетеш приказка. Всичко е тук, приятелю. Всичко е тук.
	Декър вдигна поглед.
	— Точно заради това ми е толкова трудно, Мелвин – отвърна той с треперещ глас. – Винаги ще съзнавам ясно, сякаш е било вчера, колко много съм изгубил.
	Марс се надигна от мястото си, седна до своя приятел и преметна масивната си ръка върху широките му рамене.
	— Такъв е животът, приятелю. Поднася ни и добро, и лошо. Но не бива да позволяваш на второто да засенчи първото, защото именно то е важното. Поддържай го живо и тогава ще се справиш с всичко. Библейска истина.
	Марс и Декър се умълчаха, но всеки от тях бе наясно с чувствата и мислите на другия, както се случва често при близки приятели.
	 
	 
	 
	≈ 27 ≈

	 
	— Алекс нямаше да одобри това – отбеляза Марс.
	На следващата сутрин двамата с Декър стояха пред шведската маса в ресторанта на Резидънс Ин. Беше отрупана с храни, които спокойно можеха да се нарекат кошмара на всеки кардиолог.
	— Навремето обожавах тази част от деня – отвърна Декър и впери жаден поглед в тавите със сочни резенчета бекон, наденички и бъркани яйца, в купчините палачинки и гофрети, в бурканите с кленов сироп.
	— Едва ли ти се е отразявало добре.
	— Еймъс!
	Двамата се обърнаха и видяха дребна съсухрена жена, която бързаше към тях с чиния курабийки в ръце. Беше прехвърлила осемдесет, а снежнобялата й коса бе покрита с мрежичка.
	— Разбрах, че си се върнал – каза тя и вдигна чинията. – Искаш ли да я вземеш цялата и да я занесеш на твоята маса като едно време? Аз съм ги правила.
	— Здравей, Джун – отвърна Декър и откъсна поглед от курабийките едва след като Марс го смушка с лакът. Той се сепна и каза: – Много ти благодаря, но този път ще пропусна. Ще си взема само… портокалов сок и овесени ядки.
	Джун го изгледа подозрително.
	— Отслабнал си. Станал си кожа и кости. Да не си болен?
	— Отдавна не съм бил в толкова добро здраве. 
	Погледът й подсказваше, че се съмнява в думите му.
	— Добре, дай ми знак, ако размислиш. – Тя погледна Марс и добави: – Приятелят ти също може да качи някой друг килограм.
	Марс се ухили.
	— Права сте, госпожо. Ще се заема с това, но от утре.
	— Добре, добре – отвърна Джун и им обърна гръб. 
	Марс огледа храната на шведската маса и поклати глава.
	— Човече, нямам представа как си се опазил от инфаркт, докато си живял тук.
	 
	 
	Тъкмо привършваха закуската си, когато телефонът на Декър иззвъня. Обаждаше се Сали Бримър.
	— Копирах всички документи на флашка – прошепна едва доловимо тя. – Не искам да ги пращам по електронната поща, защото може да се проследи, а аз си харесвам работата.
	— Тогава да се срещнем някъде, за да я взема.
	— Приключвам работа в шест. Знаете ли къде се намира паркът „Макартър“? Източно от центъра е.
	— Да.
	— Добре. Става ли да се срещнем там до езерото, да речем, в… шест и половина?
	— Ще ви чакам. Благодаря ви, госпожице Бримър.
	— Наричайте ме просто Сали. Съучастниците се обръщат един към друг на малки имена, Еймъс – отвърна тя и затвори.
	Марс погледна Декър и попита:
	— Добри новини?
	— Май да.
	Телефонът му иззвъня отново. Предположи, че отново е Бримър, но номерът беше друг. И той го позна.
	— Капитан Милър?
	— Еймъс, искам първо да ти се извиня…
	— За какво?
	— За случилото се с теб. За ареста, за изслушването в съдебната зала… Бет ми разказа какво е станало. Нати и Чилдрес са се показали като големи тъпаци.
	— Знаех го и преди. Но ти нямаш никаква вина за всичко това.
	— Напротив, имам. Не биваше да позволявам на Чилдрес да се налага, но той просто ме изпревари. Аз обаче го надцаках снощи. Свързах се директно с неговия шеф. В крайна сметка ти получаваш правото да работиш по случая като наблюдател.
	— Какво означава това?
	— Позволено ти е да наблюдаваш действията на полицията. Нати и Чилдрес не могат да ти забранят да присъстваш. Можеш да проучваш събраните доказателства, да разговаряш със свидетели, да проследяваш улики. Нямаш право да арестуваш заподозрени и да ги водиш в управлението за разпит, но ще получаваш цялата информация от криминалистите и всички останали резултати от разследването.
	— Но Нати ли ще го продължи?
	— За съжаление, да. Яд ме е, че Мери трябваше да се оттегли.
	— Мен също. Благодаря ти за помощта, капитане. Така отново ще мога да работя по случая – отвърна Декър и погледна Марс. – Имам нов помощник. Надявам се, че няма да е проблем да ме придружава.
	— Пробвай, Еймъс. Нати едва ли ще е очарован, но ще намериш начин да се справиш с него. Има още нещо…
	— Какво?
	— Откриха колата на Сюзан Ричардс.
	— Къде?
	Милър му съобщи подробностите.
	— Но от самата Сюзан няма и следа, така ли? – попита Декър.
	— Никаква. Сигурен съм, че Нати вече е там. Така че внимавай. Съжалявам, че не мога да направя нищо друго за теб, но такива са правилата на бюрокрацията – каза капитан Милър и затвори.
	Декър обясни набързо на Марс какво се е случило.
	— Открили са колата й, но не и нея? Какво трябва да означава това?
	— Засега нищо.
	— Там ли отиваме?
	— Да.
	Дребничката старица Джун мина покрай тях и Декър сви две курабийки от чинията, без тя изобщо да забележи. Подхвърли едната на Марс и отхапа от другата.
	— Да не кажеш, че никога нищо не съм ти давал.
	Марс погледна курабийката, преди да я налапа.
	— Аха. Възможност да получа инфаркт например.
	 
	 
	Декър спря колата под наем съвсем близо до полицейската лента, която плющеше на силния вятър. Беше пълно с патрулки – както на местните, така и на щатските ченгета.
	Автомобилът на Сюзан Ричардс беше открит на два часа път от Бърлингтън. Полицаите го бяха намерили зад изоставен мотел, който бе затворил врати преди четирийсет години. Откакто наблизо бяха построили магистрала, шосето покрай него не се използваше.
	Декър и Марс слязоха от колата и се огледаха. При тях дойде един полицай. Декър извади служебната си карта и я показа.
	— ФБР? – учуди се полицаят. – Какво правите тук?
	— Същото като вас. Опитваме се да открием Сюзан Ричардс.
	— Хей!
	Декър го очакваше, но въпреки това кръвното му започна да се покачва. Нати се приближи до тях.
	— Предполагам, че си говорил с Милър.
	— Капитан Милър. Който е твой началник.
	Нати тикна пръст пред лицето на Декър.
	— Ти наблюдаваш, нищо повече. Иначе се връщаш зад решетките.
	Полицаят възкликна:
	— Вкарали сте агент на ФБР в ареста?
	— Той не е истински федерален агент.
	— Така ли?! – сопна му се Марс. – Този човек спаси живота на президента и има директна връзка с Белия дом. Получи медал и благодарствено писмо от него, снимали са се заедно. Двамата са много гъсти.
	Ченгето изгледа смаяно Декър. Нати се наежи и се обърна към Марс:
	— Ти пък кой си, по дяволите?
	— Помощникът ми – отвърна Декър.
	— Мислех, че работиш с Джеймисън.
	— Тя пое друг случай.
	— Помощникът ти федерален агент ли е?
	— Ще работи в рамките на моите пълномощия.
	— Какво по-точно означава това? – попита Нати.
	— Означава, че ще се обърна директно към полицейския комисар, ако се опиташ да ми попречиш да наблюдавам разследването.
	— Говориш глупости!
	— Кой откри колата?
	Нати май нямаше намерение да му отговори.
	— Виж, Нати, винаги съм бил честен с теб. Открия ли кой го е направил, заслугата пак ще бъде твоя.
	— Изобщо не се нуждая от помощта ти!
	— Добре тогава, няма да си съдействаме. Но ако аз разкрия случая, цялата заслуга ще бъде на ФБР. Струва ми се, че Чилдрес няма да остане доволен от такъв развой. В момента той може и да те подкрепя, Нати, но невинаги е било така. Ще те хвърли на вълците, без да се замисли, ако реши, че това му е от полза. Помниш ли случая „Харгроув“?
	При споменаването на това име Нати видимо се напрегна и макар че остана все така начумерен, отвори бележника си и каза:
	— Някакъв мъж, който претърсвал контейнерите за боклук, открил колата в четири сутринта. Звъннал на местните ченгета. Те видели, че тя е обявена за издирване, и се свързали с нашето управление.
	— Може ли да я огледаме?
	— Криминалистите вече го правят.
	— Просто като наблюдатели?
	Нати облиза устни, изсумтя, обърна се и тръгна към колата. Декър и Марс го последваха.
	— Не разбирам защо не го харесваш, Декър. Той се оказа пич.
	— По-скоро пръч.
	— Чилдрес още по-зле ли е?
	— Много по-зле, защото за разлика от Нати може да се прави на какъвто не е пред когото трябва. И точно затова е особено опасен.
	 
	 
	 
	≈ 28 ≈

	 
	Старата хонда с изгнило гърне беше плътно паркирана до огромен ръждясал контейнер за строителни отпадъци и напомняше голям морски жълъд, залепнал за металния корпус на кораб.
	Декър и Марс застанаха на метър-два от нея. Погледът на Декър обходи хондата и терена наоколо, преди да се спре на криминалистите в синьо облекло, които търсеха улики.
	— Ей, Декър! Здравей отново – поздрави го Кели Феъруедър. – Кой е твоят приятел?
	— Мелвин Марс – отвърна Марс, пристъпи напред и протегна ръка. – Аз… помагам на агент Декър в това разследване.
	— Чудесно! – каза Феъруедър.
	— Открихте ли нещо? – попита Декър, без да изпуска от очи Нати, който бе застанал от другата страна на колата и разговаряше с втория криминалист.
	— Като за начало не намерихме нито един чужд отпечатък освен тези на самата Ричардс. Нито отвън, нито отвътре.
	— Звучи логично, нали колата е нейна – отбеляза Марс.
	— Багажникът празен ли е? – попита Декър.
	— Да. Няма нищо вътре.
	— Ключове?
	— Няма и ключове.
	— Някакви биологични следи, които евентуално да ни бъдат от полза?
	— Няма кръв, семенна течност, телесни части, тъкани или каквото и да е с биологичен произход.
	— А следи от друг човек?
	— Не. Само на Ричардс.
	— Имаш ли нещо против да огледам? – попита Декър.
	— Не. Но си сложи тези ръкавици.
	Декър пристъпи към хондата, след като надяна латексовите ръкавици, които Феъруедър му подаде. Марс го последва.
	Нати вдигна поглед към Декър, след което продължи разговора си с другия криминалист.
	И четирите врати на хондата бяха отворени, капакът на багажника – също. Декър посочи контейнера за отпадъци.
	— Предполагам, че някой го е проверил за трупове.
	Феъруедър кимна и направи гримаса.
	— Да. Имаше само боклуци. Ще трябва отново да ми бият инжекция против тетанус.
	— И не открихте нищо, което да свържете с колата или с Ричардс?
	— Абсолютно нищо.
	Декър пак огледа хондата, надзърна през шофьорската врата и провери предните седалки. Направи същото и със задните, докато Марс надничаше през рамото му.
	— Кели, отбелязахте ли разположението на всички отпечатъци, които сте открили отвън и вътре?
	Тя кимна и му подаде таблет.
	— Всичко е тук. Много по-лесно е от скиците, които правехме едно време.
	— Аха – отвърна разсеяно Декър, докато преглеждаше слайдовете.
	— Отпечатъците са все на обичайните места – продължи Феъруедър. – По волана, скоростния лост, стойката за чаши, централната конзола, огледалото, арматурното табло, дръжката на вратата, прозореца…
	— А отвън? – попита Декър и отвори следващия слайд.
	— По дръжката на шофьорската врата и задните врати. Плюс на прозореца от страната на шофьора.
	— След изчезването й не е валял дъжд, нали?
	— Не.
	— Следователно по-новите отпечатъци не би трябвало да са отмити или увредени.
	— Да.
	— Колко дълго се запазват пръстовите отпечатъци? – попита Марс.
	— Зависи от вида на повърхността, от наличието на субстанции по пръстите, от климатичните условия и още куп други фактори – отвърна Феъруедър.
	Декър й върна таблета.
	— Нещо друго?
	— Почти нищо. Не знаем какво разстояние е изминала колата, защото не знаем какви са били показанията на километража, преди Ричардс да напусне дома си. На предното стъкло има стикер за смяна на маслото. Оттогава колата е изминала над шестстотин километра, а маслото е сменено преди малко повече от три седмици. Това обаче не ни помага особено.
	— Следи от насекоми по предното стъкло?
	— Съвсем малко. Но може да е мила колата, след като е излязла от града.
	Декър кимна, защото и на него му бе хрумнало същото.
	— Е, Декър, разреши ли случая? – попита Нати, който бе заобиколил колата и сега стоеше пред него.
	— Само наблюдавам – отвърна Декър.
	— Винаги съм знаел, че те надценяват – подсмихна се Нати.
	— Ей, той е тук от десет секунди! – обади се Марс. – А ти кога дойде?
	Нати го огледа и попита:
	— Кой си ти всъщност?
	— Помощникът на Декър. Знаеш какво означава това, нали? Човек, който помага на някого.
	— Довел си си някакъв смешник, а, Декър? – подметна раздразнено Нати.
	— Бих искал да ти обърна внимание върху нещо – каза Декър.
	— Какво нещо?
	— Няма отпечатък върху капака на багажника.
	— Е, и? Ричардс е седяла отпред.
	— Но преди това е оставила тежък куфар в багажника.
	— Използвала е дистанционното, за да го отвори.
	Декър поклати глава.
	— Агата Бейтс, съседката, твърди, че тя първо е запалила колата, след което се е върнала в дома си и е излязла с голям куфар, който е прибрала в багажника. Доста се е измъчила, преди да го напъха вътре и да затвори капака. – Декър замълча и премести поглед от Феъруедър към Нати.
	— По капака няма никакви отпечатъци – каза Феъруедър. – Проверих го сантиметър по сантиметър.
	— Странно – отбеляза Марс.
	— Не, не – възрази Нати. – Вече ви казах, отворила е багажника с дистанционното.
	— Няма как да е станало така – каза Декър.
	— Защо?
	— Ключът е бил на таблото. Колата е стар модел, за да запалиш двигателя, трябва да пъхнеш ключа, не можеш да го направиш от разстояние. Следователно и ключът, и дистанционното са били вътре в колата. – Декър погледна Нати и каза: – Провери запалването, ако не ми вярваш.
	— В такъв случай къде е отпечатъкът? – попита объркан Нати.
	— Добър въпрос.
	— И какво ни говори неговата липса? – продължи Нати.
	— Още един добър въпрос – каза Декър. – Ето и още един: защо Ричардс първо е запалила колата, а после се е върнала в къщата за куфара? Защо да не изнесе първо багажа, да го качи, тогава чак да запали колата и да потегли? Защо да се разкарва два пъти?
	— Добре, предавам се – сбърчи чело Нати. – Защо ще…
	Но Декър вече му бе обърнал гръб и се отдалечаваше.
	— Мамка му! Мразя, когато този гадняр прави така! – избухна Нати.
	— Да, напълно те разбирам – каза Марс. – Позволи ми да ти дам един съвет, човече.
	— Защо изобщо да те слушам? – измери го с поглед Нати. – Дори не те познавам.
	— Вярно, но аз познавам Декър. Ако искаш да разрешиш този случай и да получиш повишение, остави го да работи спокойно.
	Марс се обърна и последва Декър.
	Нати погледна Феъруедър и видя, че ги е наблюдавала през цялото време.
	— Какво? – сопна й се той.
	— И аз не познавам този човек, но онова, което каза, ми се стори съвсем разумно.
	— Защо всички си мислят, че Еймъс Декър може да ходи по вода? – излая Нати.
	— Декър не е перфектен, всеки го знае, но умът му е като бръснач.
	Феъруедър се залови за работа и остави сам Нати, който се втренчи в обувките си.
	 
	 
	 
	≈ 29 ≈

	 
	Докато пътуваха обратно към града, Декър не обели дума. От време на време Марс се обръщаше към него и на няколко пъти се канеше да го заговори, но после отместваше поглед и продължаваше да мълчи.
	— Искаш ли да кажеш нещо? – не издържа накрая Декър.
	— Толкова ли е очевидно? – усмихна се Марс.
	— И още как.
	— Този… Нати явно ти има зъб. Защо?
	— Не му харесваше, че двамата с Ланкастър разкривахме повечето убийства в Бърлингтън. Или почти всички. Той беше изгряващата звезда, преди да постъпя в отдела. Оттогава започнаха да му възлагат по-дребни престъпления и той смята, че вината е в мен. После допусна сериозна грешка в едно разследване – случая „Харгроув“. Ставаше въпрос за изчезнал човек, който после се оказа убит. Това съсипа кариерата му. Явно, откакто напуснах, се опитва да си върне изгубените позиции. Затова целува задника на Чилдрес, нищо че той си изми ръцете с него по случая, за който ти споменах.
	— Некадърен е, значи?
	— Не е глупав, но винаги избира най-лесното решение. И допуска грешки. Понякога е небрежен. Разчита на предположения, които не би трябвало да прави.
	— Като теб при първото ти разследване, а?
	— Заслужих си го – изгледа го Декър.
	— Стига де, дразня те. Ако не започнеш да изпускаш парата, някой ден ще експлодираш.
	— Мисля, че вече няма такава опасност.
	— Какво ще правим сега?
	Декър погледна часовника на таблото.
	— Имаме малко време, преди да се срещнем със Сали Бримър и да вземем флашката.
	— Къде отиваме тогава?
	— У Сюзан Ричардс.
	 
	 
	След около два часа Декър паркира на алеята пред къщата на Ричардс и с Марс излязоха от колата. Декър хвърли поглед към къщата на Агата Бейтс и му се стори, че възрастната жена чете книга, седнала на верандата.
	— Смяташ ли, че Ричардс е мъртва? – попита Марс.
	— По колата й няма следи от насилие. Нито вътре, нито отвън. Няма намерено тяло. И все пак е възможно да е мъртва.
	— Как ще влезем?
	— Имам ключ. Бившата ми партньорка, Мери Ланкастър, ми го даде, докато разследвахме изчезването – отвърна Декър, пъхна ключа в ключалката и понечи да го завърти.
	— Чакай малко. Няма ли да си навлечеш нови неприятности? Не трябва ли само да наблюдаваш?
	— Когато вляза в къщата, ще правя точно това.
	Той отключи и поведе Марс по коридора.
	— И така… Ричардс си е събрала багажа и е заминала веднага след като сте я разпитали за убийството на Хокинс.
	— И не успяхме да потвърдим алибито й. Съседите й не са си били вкъщи в интервала, който ни интересува. Старицата отсреща, която я е видяла да заминава, няма как да е сигурна къде е била Ричардс по време на убийството на Хокинс.
	— Което може би обяснява бягството й. Тя го е убила.
	— Но откъде ще знае, че Хокинс се е върнал в града? – попита Декър.
	— Ами ако го е видяла случайно? Или пък двамата са се срещнали и после тя го е проследила до хотела. И това е възможно.
	— Възможно е, но е малко вероятно.
	— Тогава какво правим тук?
	Декър се качи на втория етаж, влезе в спалнята на Ричардс и се запъти директно към дрешника. Предположи, че е бил разширяван и преустройван допълнително, тъй като къщата беше строена отдавна и тогава едва ли бе имало толкова просторни дрешници. Беше претъпкан: дрехи на закачалки, рафтове с пуловери и обувки, стойки за дамски чанти… Декър застана по средата и се огледа.
	— Дрешникът на Харпър е четири пъти по-голям от този – отбеляза Марс. – И е пълен до тавана. Нямах представа, че някой може да се нуждае от толкова много дрехи.
	— Обществото изисква от жените да полагат повече грижи за външността си, отколкото мъжете.
	— Много ги разбираш тия работи!
	— Аз не, Каси често го повтаряше.
	— Явно Сюзан Ричардс е вземала това изискване присърце.
	Декър забеляза няколко празни закачалки и свободно място на един рафт, откъдето вероятно бяха взети два чифта обувки, а после видя и кукичка, на която нямаше чанта.
	Той излезе от дрешника и отиде до скрина в спалнята. Провери чекмеджетата. После влезе в банята и огледа всеки сантиметър от нея, включително кошчето под мивката.
	След това се изправи и отвори шкафчето с лекарствата. Прочете етикетите на всяко от тях. Извади ги едно по едно да ги разгледа. Задържа някакво шишенце малко повече, преди да го върне на мястото му.
	— Тази жена пие много лекарства – каза Марс.
	— Цяла Америка се тъпче с лекарства.
	Двамата слязоха на първия стаж и Декър застана пред полицата над камината. Внимателно разгледа наредените там снимки.
	— Това е семейството й, нали? – попита Марс.
	Декър кимна.
	— Съпругът й и двете им деца. В един идеален свят Сюзан Ричардс можеше вече да е баба.
	Марс поклати глава.
	— В нашия свят няма нищо идеално.
	Декър обиколи дневната и погледът му регистрира всичко в нея, а съзнанието му обработи информацията.
	— Какво виждаш? – попита Марс, който също оглеждаше навсякъде. – Липсва ли нещо?
	— Не. И точно това е проблемът, Мелвин.
	 
	 
	 
	≈ 30 ≈

	 
	Вече се смрачаваше и със залеза температурите бяха спаднали толкова, че човек виждаше дъха си.
	Декър бе оставил Марс да го чака в колата, паркирана до бордюра. Сали Бримър едва ли щеше да се зарадва, че и някой друг знае за услугата, която му правеше, най-вероятно незаконно. Той прекоси малкия парк по една лъкатушна алея и стигна до езерото, разположено в края му. Не видя никого по пътя си.
	От срещуположната посока се зададе Бримър. Беше с дълго палто, шапка и ръкавици. Видя Декър и ускори крачка покрай малкото езеро с фонтан в средата, от който долиташе приятен шум. Добре, помисли си Декър, така никой няма да може да ни подслушва.
	Бримър застана пред него. Едната й ръка беше мушната в джоба. Изведнъж тя се разтрепери.
	— Да, идва зима – каза той.
	— Не е от студа. Притеснявам се, че върша нещо, което може да ми струва работата.
	— Никой няма да научи от мен. Ако това ще те успокои, ще използвам информацията само за да открия истината.
	— Знам – отвърна Бримър с по-твърд глас, огледа се и извади ръка от джоба си. Държеше флашка.
	— Как успя да сканираш всичко, без никой да разбере?
	— Отдавна се опитвам да убедя управлението да дигитализира хартиените документи. Дори поех част от работата, макар да не ми влиза в задълженията. Но имам свободно време и помагам, тъй като част от по-възрастните колеги нито проявяват интерес, нито могат да сканират. Просто прибавих тези папки към целия куп, върху който работя в момента – обясни Сали Бримър и му подаде флашката.
	— Добре си го измислила! – каза Декър.
	— Сериозна похвала си е да го чуя от теб.
	— Капитан Милър се е срещнал с полицейския комисар. Получих официално разрешение да работя по случая като наблюдател.
	— И това е нещо.
	— По-добре е от нищо – съгласи се Декър. – Намериха колата на Сюзан Ричардс и успях да я огледам.
	— Как реагира Блейк?
	— Беше там, но не възрази. Сигурно е преценил, че ще му бъда полезен, особено ако разреша случая. Тогава ще може да си припише всички заслуги.
	— Но дадеш ли му възможност, ще ти забие нож в гърба – предупреди го тя.
	— Не храня никакви илюзии по отношение на Нати – отвърна Декър и наклони глава. – А ти?
	— Какво аз? – зае отбранителна позиция Бримър.
	— Ти си човек с много достойнства, Сали. Можеш да си намериш някой много по-добър от Нати. Някой на твоята възраст, който да не е женен например. Не виждам какво те привлича в тази връзка.
	— Защо си се загрижил за мен? Както вече ти споменах, смятах, че си нещо като… машина. – Изведнъж тя се смути и добави: – Съжалявам, не исках да те обидя.
	— Не си първата, която го казва, няма да бъдеш и последната. Аз… ами не искам да те наранят или да се окажеш в ситуация, от която трудно ще се измъкнеш.
	Бримър сведе поглед към плочките.
	— Работя до късно. Познавам само ченгета. Нямам роднини тук, приятелите ми са съвсем малко. Блейк просто… прояви интерес. Е, използва, разбира се, и онази изтъркана реплика, че жена му не го разбирала – засмя се тя глухо. – А аз се вързах. Както става с милион други жени. Но той наистина ме караше да се чувствам специална.
	— Но вече не?
	Тя се усмихна тъжно.
	— Скъсах с него, Еймъс. Не заради това, което ти ми каза, макар че имах нужда да го чуя. Да, той е женен. Нямаше да искам да постъпват така с мен, ако бях омъжена. Не е честно. Както сам каза, фактът, че изневерява на съпругата си, говори достатъчно за него.
	— Радвам се, че си стигнала до това решение.
	— Ти никога не си изневерявал на жена си, нали?
	— И през ум не ми е минавало. Имах най-важното, Сали. Съпруга, която обичах безкрайно, и дъщеря, за която бях готов да жертвам всичко. А сега ги нямам.
	— Но имаш спомени. И то хубави.

 	— И все пак не е същото. Дори за човек с памет като моята. Спомените не те топлят нощем. И не те разсмиват… – Декър помълча и добави: – Но могат да те разплачат.
	Сали Бримър хвана ръката му и леко я стисна.
	— Като си помисля само, че те смятах за голям гадняр.
	— Мога да бъда и такъв. Знаеш го от личен опит.
	— Но можеш да бъдеш и съвсем друг човек, Еймъс. Някой, когото с удоволствие бих нарекла мой приятел.
	— Ние сме приятели, Сали. Знам, че не ти е било лесно да ми помогнеш. Дори някой ден паметта ми да отслабне, никога няма да забравя какво направи.
	Двамата замълчаха, след което Бримър каза:
	— Време е да тръгвам.
	— Ще те изпратя. Стана доста тъмно, а тук е пълно с места, където може да се спотайват ненормалници.
	— Винаги ли разсъждаваш като полицай?
	— Така съм устроен.
	Две минути по-късно двамата излязоха на улицата.
	— Благодаря отново – каза Декър.
	— Не, аз ти благодаря, Еймъс! – отвърна Сали Бримър и внезапно реши да го прегърне.
	Той се наведе, за да отвърне на прегръдката й.
	Точно когато куршумът я улучи.
	 
	 
	 
	≈ 31 ≈

	 
	Декър почувства как Сали Бримър се свлича в ръцете му и в същия миг нещо го опръска по лицето. Хвърли се рязко на тротоара, без да я изпуска. Чуха се викове и тропот. Огледа се. Видя Марс да тича към него и му извика:
	— Залегни, Мелвин!
	— Насам, Декър! – отвърна Марс, сочейки вляво от себе си към отсрещния тротоар.
	Декър провери състоянието на Бримър. Куршумът беше проникнал в главата й отляво и беше излязъл от другата страна. Изцъклените й очи се взираха в него.
	Знаеше, че е мъртва, но все пак провери пулса й. Кръвта беше спряла да се движи и тялото й започваше да изстива.
	— По дяволите! – изруга той.
	Не можеше да повярва. Докосна лицето си, опръскано с кръвта на Бримър. Погледна към Марс, а после към мястото, откъдето бе дошъл изстрелът. Извади пистолета си, изправи се и хукна по улицата. Марс го последва.
	Тичайки, Декър набра 911, представи се и съобщи на диспечера какво се е случило и къде.
	— Преследваме стрелеца. Пратете няколко патрулки и ще спипаме това копеле! – каза той, прибра телефона в джоба си и ускори крачка.
	Марс беше пред него, защото бе забелязал откъде дойде изстрелът. Докато двамата тичаха, Декър попита:
	— Видя ли го?
	— Само силует в началото на онази пряка. Нямах време да те предупредя. Обърнах се натам съвсем случайно в мига, когато той стреля.
	Стигнаха пряката и се огледаха. Оказа се, че сградата на ъгъла се ремонтира. Беше опасана със скеле, а на земята бяха струпани различни строителни материали.
	— Дали този мръсник е още тук? – попита Марс.
	— Не знам. Но ако е така, ще го хванем. – В далечината прозвучаха сирени. – Кавалерията пристига – каза Декър.
	— На негово място щях да духна моментално.
	— Затова няма да чакаме ченгетата. Стой зад мен.
	— Не се чувствай длъжен да играеш ролята на жив щит, Декър.
	— Ти си нападател, Мелвин. Аз съм защитник. Но ако ме застрелят, постарай се смъртта ми да не бъде напразна.
	Навлязоха по-навътре в пряката, като се ослушваха напрегнато за шум от стъпки, дишане или – в най-лошия случай – зареждане на оръжие.
	Декър вдигна ръка. Беше чул нещо.
	— Какво има? – прошепна Марк.
	Декър постави пръст на устните си.
	Марс също го чу. Тежкото дишане на човек, който е тичал допреди малко, но е спрял да си поеме дъх.
	Когато сирените приближиха, двамата ускориха крачка. Стигнаха средата на уличката, където Декър отново спря. Мястото бе ярко осветено от уличните лампи над главите им. Дишането бе станало по-отчетливо.
	Декър насочи пистолета си напред и продължи.
	На асфалта лежеше мъж, положил глава върху купчина парцали. До него имаше торба, пълна с всевъзможни боклуци. Дрехите му бяха мръсни и окъсани. Очевидно тежкото дишане, което бяха чули по-рано, бе похъркването му.
	— Онова там пушка ли е? – прошепна Марс.
	До мъжа, съвсем близо до протегнатата му ръка, лежеше пушка с лазерен мерник. Декър пристъпи напред и внимателно я побутна с крак, за да е по-далече от спящия.
	В следващия миг нещо се стовари отгоре му и го запрати в стената. Лицето му се заби в голите тухли. Пистолетът му се удари в стената и нещо вътре изтрака. Сблъсъкът бе толкова изненадващ и силен, че му прилоша.
	Обърна се и видя, че мъжът продължава да спи на земята. Нападението не беше дошло от него.
	— Декър!
	Той се изправи на крака, разтърси глава и погледна назад.
	Марс се опитваше да избегне удар с нож: мъжът, който бе нападнал Декър, явно искаше да го убие. Беше дребен, но жилав, а движенията му бяха бързи и прецизни.
	Декър се втурна напред и когато онзи завъртя ножа си към него, той се прицели в крака му и натисна спусъка.
	Не последва нищо. Очевидно ударът в стената бе повредил пистолета му.
	Секунда по-късно нападателят изби оръжието от ръката му и стовари юмрук в корема му. Декър се преви на две. В същото време Марс връхлетя мъжа в гръб с такава сила, че го вдигна във въздуха и го запрати в стената. Той обаче веднага се съвзе и се извърна, стискайки ножа си.
	Замахна към Марс и поряза ръката му. Марс отскочи назад. Нападателят тъкмо щеше да замахне отново, когато Декър се втурна напред и го склещи между огромните си длани. На светлината от уличните лампи успя да види, че въпреки студа той е по къси ръкави. Мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки – думи и символи.
	Секунда-две мъжът се опитваше да се измъкне от хватката на Декър, но като не успя, отметна глава назад и я заби в лицето му. От носа и устата на Декър потече кръв. Тогава онзи насочи ножа си надолу и прободе Декър в бедрото. Той извика от болка и пусна нападателя, който хукна и бързо изчезна. Сирените приближаваха. Декър притисна раната с ръка.
	Марс се втурна към него, свали якето си и го уви около крака му.
	— Ти добре ли си? – попита Декър.
	— Не успя да ме рани сериозно. Кой, за бога, беше този тип?
	— Убиецът на Сали Бримър.
	— Имаш ли представа защо го направи?
	— Единственото, което ми хрумва, е, че е искал да убие мен. А тя случайно се озова на пътя на куршума.
	 
	 
	 
	≈ 32 ≈

	 
	Отново моргата.
	Декър беше посещавал твърде много морги.
	А електриковосиньото бе толкова интензивно, както и в нощта, когато откри семейството си мъртво. Имаше чувството, че някой е окачил на тавана мощен прожектор и осветява всеки милиметър от това място.
	Той докосна крака си там, където под панталона му имаше превръзка. Лекарят в спешното каза, че е извадил голям късмет. Няколко сантиметра по-наляво от мястото, където бе попаднало острието, се намираше феморалната артерия. Ако нападателят я беше уцелил, кръвта му щеше да изтече в онази уличка.
	Декър опипа лицето си, покрито с лепенки. Чувстваше тялото си сковано и уморено, сякаш току-що бе изиграл цял мач в НФЛ. До него стоеше Марс с превързана ръка. Но поне и двамата бяха живи. А на масата в моргата лежеше Сали Бримър, покрита с бял чаршаф чак до брадичката.
	Бездомникът в онази пряка се бе оказал… бездомник. И то толкова пиян, че на парамедиците им отне цял час да го събудят. По пушката нямаше отпечатъци и Декър знаеше защо. Стрелецът беше използвал ръкавици. Вероятно бе захвърлил оръжието до бездомника, за да се отърве от него. Нападна ги, защото с Марс го бяха настигнали, преди да успее да се измъкне от другия край на улицата. Чакаше, спотаен в мрака, след което се опита да отнеме още два живота. За съжаление, беше избягал преди пристигането на полицията.
	Съдебният лекар миеше част от инструментите си. Светеше само една от флуоресцентните лампи на тавана, която хвърляше странни сенки и придаваше на помещението още по-зловещ вид.
	В този момент влезе Блейк Нати с пребледняло и сгърчено от мъка лице. Наведе се над покритото с чаршаф тяло на Сали Бримър, сложи ръка на устата си и тихо заплака.
	Никой не проговори, докато Нати не се съвзе и не изтри сълзите с ръкава на сакото си. После той се обърна към Декър и Марс и погледът му пробяга по раните им.
	— Чух, че и вас без малко да ви убие.
	— Отървахме се на косъм – отвърна Декър. – И то при положение, че беше доста по-дребен от нас.
	— Дребен, но смъртоносен – обади се Марс. – Виждал съм много типове със самоделни ножове, все закоравели престъпници, които не могат да му стъпят на малкия пръст.
	— Самоделни ножове… закоравели престъпници? Да не си бил надзирател в затвор или нещо подобно? – учуди се Нати.
	— Нещо подобно – отвърна тихо Марс.
	Декър разтри корема си.
	— А юмруците му бяха като тухли. Имаше странни татуировки по ръцете.
	— Какво правехте там със Сали? – попита Нати.
	Декър очакваше този въпрос и си беше подготвил няколко отговора. Този, който му дойде на езика, беше истината.
	— Имахме среща в парка „Макартър“. Тъкмо излизахме на улицата, когато онзи тип стреля.
	— И защо сте имали среща?
	— Нуждаех се от помощта й за разследването. Нищо не правя, ако само наблюдавам, Блейк. И двамата го знаем.
	Декър очакваше Нати да избухне при тези думи, но за негова изненада, той само кимна, избърса си носа и отвърна:
	— Да, разбирам… Смяташ ли… смяташ ли, че мишената е била Сали?
	— Не, трябва да съм бил аз. Някой вече се опита да ме убие. Стояхме толкова близо, че стрелецът уцели нея вместо мен. – Декър замълча и погледна съкрушения Нати. – Съжалявам, Блейк. Страшно съжалявам. Сали просто се мъчеше да направи това, което е редно.
	— Защо някой ще иска да те убие? – попита Марс.
	— За да не може да разкрие истината – отвърна Нати. – Той работи по този случай отпреди години. – Погледна Декър и каза: – Опитват се да те спрат. Мери се оттегли от разследването, но не и ти.
	— Ти също си в това разследване – изтъкна Декър. – Така че всички трябва да си отваряме очите на четири.
	— Значи смяташ, че някой е наел този тип, за да те ликвидира? – продължи Нати.
	— Да. Което означава, че Хокинс е невинен. А това на свой ред означава, че уликите срещу него са фалшифицирани.
	Нати го изгледа изумен.
	— Фалшифицирани? Говорим за пръстови отпечатъци и ДНК, открити на местопрестъплението.
	— Не е изключено – настоя Декър.
	— Но е адски трудно – отвърна Нати.
	— Не и невъзможно обаче.
	— Кой би поискал да натопи Мерил Хокинс?
	— Това не е правилният въпрос.
	— Кой е правилният тогава?
	— Някой просто е искал да се измъкне. И е избрал Хокинс за изкупителна жертва. Можел е да избере и друг, но поради някаква причина се е спрял на него. Трябва да разгледаме случая от този ъгъл.
	— Но, Декър, така цялото разследване ще се обърне с главата надолу! – възкликна Нати.
	— То и бездруго си е наопаки. Били сме в заблуда от самото начало.
	— Искаш да кажеш, че трябва да започнем от нулата?
	Декър извади флашката от джоба си и му я показа.
	— Ще започнем от тук – заяви той и погледна тялото на Бримър. – Защото мъртвите заслужават отговори. Понякога повече от живите.
	 
	 
	 
	≈ 33 ≈

	 
	Марс спеше дълбоко на леглото в стаята на Декър. Минаваше два часът, но Декър беше буден и работеше на лаптопа си. Преглеждаше информацията от флашката.
	Той бе свалил кобура с новия си пистолет – старият се оказа повреден при сблъсъка на тъмната уличка. Новото му оръжие лежеше върху нощното шкафче. Не можеше да си прости, че изпусна убиеца на Сали.
	Двамата с Марс обсъждаха случилото се с часове и накрая приятелят му се изтощи до такава степен, че заспа на неговото легло, вместо да се прибере в стаята си. Навън валеше проливен дъжд. Декър чуваше капките да трополят по прозореца, сякаш някой замерваше стъклото с дребни камъчета. Бушуваше една от онези бури, които се появяваха изневиделица в долината на река Охайо и скоро обхващаха целия щат.
	Точно в този момент Декър не обръщаше никакво внимание на бурята. Интересуваха го единствено фактите по случая отпреди тринайсет години.
	Обаждането на телефон 911 бе постъпило в 21:35 ч. Някой бе съобщил за силен шум у семейство Ричардс. Декър съзнаваше, че това, както и много други неща, е трябвало да му послужи като червена лампичка още тогава.
	Кой се е обадил? Какъв е бил този силен шум?
	Дори съседите не бяха забелязали нищо необичайно онази вечер. Нямаше следи от друга кола пред дома на Ричардс освен тази на Дейвид Кац, разбира се. Предвид дъжда и калта всяка щеше да остави някакви дири.
	И още нещо. Декър преглеждаше данните за момента на настъпване на смъртта, вписани от съдебния лекар, извършил четирите аутопсии. Според него и четирите жертви бяха убити около осем и половина. Документите показваха, че той е основал заключението си на няколко фактора, включително температурата на телата в момента на откриването им. Декър добре знаеше, че методът не е надежден и резултатът може да се повлияе от ред неща. Но стандартното правило гласеше, че след настъпването на смъртта телесната температура спада с около един градус на час.
	Изчисленията на съдебния лекар се базираха най-вече на стомашното съдържание на жертвите. Според показанията на Сюзан Ричардс тя приготвила вечеря и я оставила във фурната, преди да излезе. Обикновено семейството вечеряло към шест. Степента на смилане на храната, установена при аутопсията, показваше, че ако семейство Ричардс са яли в този час, между приема на храната и момента на смъртта бяха изминали приблизително два часа и половина. Съдебният лекар изрично бе подчертал, че не е в състояние да посочи точен час, но все пак заставаше зад изчисленията си и твърдеше, че отклонението, ако има такова, в никакъв случай не би могло да е с цял час.
	Според показанията на госпожа Деанджело Дейвид Кац бе пристигнал към шест и половина. Към този момент семейство Ричардс трябва да бе приключило с вечерята и раздигнало масата. Декър бе проверил съдомиялната и бе открил вътре три чинии, три чаши и съответния брой прибори. Това като че ли потвърждаваше предположението, че са вечеряли около шест. Ако Кац ги бе заварил да се хранят, навярно щяха да го поканят да им прави компания, но съдържанието на съдомиялната не подсказваше това. Кац вероятно бе пристигнал, когато Ричардс и децата тъкмо са разчиствали кухнята.
	Ричардс бе предложил бира на своя гост, а децата се бяха качили на горния етаж. После някой беше дошъл и ги беше убил.
	И тук логиката започваше да се туби.
	Излизаше, че четирите жертви са лежали мъртви в къщата повече от час, преди някой да позвъни на 911 и да съобщи за силен шум. На всичкото отгоре обаждането бе извършено от телефон, който полицията така и не бе успяла да проследи.
	Сега, когато Декър разглеждаше случилото се обективно и без всякакви странични емоции, несъответствията изпъкваха съвсем ясно. Той изръмжа при мисълта за немарливостта, която беше проявил.
	Добре, времето на смъртта не съответства на обаждането на 911 за силен шум. Четирима мъртъвци трудно ще вдигат силен шум цял час след като са издъхнали.
	Хрумна му друго обяснение. Възможно ли бе някой да е влязъл в къщата час по-късно, да се е натъкнал на четирите жертви и да е позвънил на 911? И този човек да е бил Мерил Хокинс? Това би обяснило отпечатъка му върху ключа за осветлението. Но не и наличието на неговата ДНК под ноктите на Абигейл Ричардс. Пък и откъде Хокинс ще има телефон, който полицията да не е в състояние да проследи?
	Декър се замисли върху друг проблем. Не знаеше в каква последователност са убити жертвите. Навремето бяха предположили, че убиецът е застрелял Кац и Ричардс, преди да се качи на втория етаж при децата.
	Декър съзнаваше, че това е само предположение. И макар да бе разсъждавал по въпроса преди години, накрая бе решил, че това едва ли е от значение. Но ако застреляш двама души на първия стаж, няма как да не вдигнеш шум и тук не ставаше въпрос единствено за изстрелите. Някой ще се разпиши, друг ще се опита да побегне. Къщата не беше толкова голяма. Подобен шум непременно би стигнал до втория етаж.
	А там горе, в спалнята на родителите, имаше стационарен телефон. Разследването беше показало, че децата на Ричардс не са притежавали мобилни телефони. Можели са да направят опит да стигнат до телефона в спалнята и да повикат полиция, а после да се скрият или да избягат през прозореца. Но не го бяха направили.
	Декър предположи, че Франки Ричардс е бил в състояние да реагира по-адекватно от малката си сестра. Хлапето се друсаше и пласираше дрога, следователно бе свикнало с някакъв риск. И както бяха установили полицаите, държеше наркотици и пари в къщата. С други думи, би трябвало да очаква, че някой може да дойде и да се опита да му отнеме и едното, и другото. Преди години съвсем не бе необходимо да държиш хиляди долари или пакети кокаин в дома си, за да провокираш подобна кражба. Много хора бяха готови да те убият за петдесетачка или пликче марихуана.
	Възможно ли бе бурята да е заглушила случващото се долу и децата да не са разбрали какво става?
	Декър премина на следващия въпрос, а навън продължаваше да вали все така силно. Защо Абигейл бе удушена, след като всички други жертви бяха застреляни? Декър смяташе, че знае отговора.
	Погледът му продължаваше да снове по екрана на лаптопа, но в съзнанието му изскочиха толкова много образи, че започна да му призлява. Пренесе се в дома си в нощта, когато откри семейството си мъртво. От всички страни го бомбардираха ярки наситени електриковосини видения. Винаги бе успявал да замъгли тези спомени, а понякога дори да ги изпрати в някое затънтено кътче на паметта си. Сега обаче с изненада установи, че това е невъзможно. Имаше чувството, че вече не е в състояние да контролира собственото си съзнание. Случващото се в главата му приличаше на спонтанен и неконтролируем трансфер на данни, сякаш повреден компютър бе започнал да бълва информация, която никой не искаше от него.
	Той се изправи. Краката му трепереха и не знаеше дали ще се добере до банята, преди да повърне. Изведнъж стомахът му се успокои, но главата му беше все така замаяна.
	Хвърли поглед към Марс, който продължаваше да спи дълбоко.
	Искаше му се да го събуди, да му обясни какво се случва, да го помоли за помощ… Но какво можеше да направи Марс? Пък и Декър щеше да се почувства неудобно, че го моли.
	Излезе от стаята, прекоси коридора и слезе по стълбите. Използва задния изход, за който бе споменал на Ланкастър. С неуверена крачка се запъти навън към контейнерите за боклук и рециклиране. Валеше толкова силно, че той стана вир-вода за секунди. Сви се под един ламаринен навес в задната част на хотела. А съзнанието му показваше отново и отново как влиза в старата си къща, онази, в която сега живееше семейство Хендерсън.
	Братът на Каси в кухнята.
	Самата Каси на пода от другата страна на леглото в спалнята им. От вратата се виждаше само единият й крак.
	И накрая Моли, завързана с колана от хавлията си за тоалетната в банята. Удушена – също като Абигейл Ричардс.
	Всички те бяха загинали заради…
	Заради мен.
	Декър обхвана главата си с ръце и седна на студения асфалт, а дъждът продължи да трополи по ламаринения навес.
	Когато изгуби семейството си, дома си, работата си, реши, че е достигнал дъното. Тогава не му беше останало нищо.
	Но докато образите се повтаряха отново и отново в главата му, започвайки от сцената с брата на Каси и завършвайки с дъщеря му, Декър си каза, че това тук…
	Това е абсолютното дъно.
	 
	 
	 
	≈ 34 ≈

	 
	— Добре ли си?
	Беше на следващата сутрин и Марс се взираше в Декър от другата страна на масата в салона за закуска в Резидънс Ин.
	— Да, добре съм. Защо?
	— Когато се събудих, ти беше в банята и ми се стори, че повръщаше.
	— Счуло ти се е. Имах проблеми със стомаха, но нищо сериозно.
	— Почуках на вратата, помниш ли? Попитах дали си добре.
	— А ти не помниш ли? Отвърнах ти, че съм добре, след което реших, че си се прибрал в стаята си. Когато излязох обаче, те заварих заспал на леглото. Сигурно дори не си бил напълно буден, когато почука.
	Марс го изгледа изпитателно, след което вдигна рамене.
	— Ти стоя до късно, а аз бях капнал.
	— Преглеждах фактите по случая, опитвах се да открия логика в неща, които ми изглеждат напълно противоречиви.
	— Например?
	Декър му изложи накратко разсъжденията си от изминалата нощ.
	— Добре – каза Марс, – жертвите вероятно са били убити към осем и половина. Обаждането в полицията е постъпило час по-късно. От собствен опит знам, че цял час е твърде много време в едно полицейско разследване.
	— Всъщност става въпрос за час и пет минути, защото обаждането на деветстотин и единайсето регистрирано в девет и трийсет и пет. Но тъй като съдебният лекар не успя да определи точен час на смъртта, приемаме, че тя е настъпила поне един час по-рано.
	— Какво точно е казал онзи, който се е обадил?
	— Че чул подозрителен шум от дома на семейство Ричардс. Викове, последвани от изстрел.
	— Но как? Те не са убити в девет и трийсет и пет!
	— Не знаем дали човекът е чул изстрел или нещо друго. И не знаем дали е чул изстрел, който е убил някого, или просто изстрел.
	— Да, но мъртвите не викат.
	— Така е, но кой може да каже дали някой друг не е извикал по същото време и именно това да е чул човекът, подал сигнала?
	— Кой може да е бил този някой?
	— Не знам. Нямам представа дали изобщо съществува. Но ми хрумна нещо друго.
	— Какво?
	— Абигейл Ричардс е била удушена, а не застреляна. Защо?
	— Искаш да кажеш, защо не са я застреляли като останалите, въпреки че е по-лесно да застреляш някого, отколкото да го удушиш?
	— Именно.
	Марс се замисли за няколко секунди, след което каза:
	— Предавам се.
	— Застреляш ли човек, няма начин да оставиш своя ДНК под ноктите му. Но такава възможност съществува, когато душиш някого.
	— Чакай малко, твърдиш, че някой е взел ДНК на Хокинс от кожата му, след което я е поставил под ноктите на момичето?
	— Точно така.
	— И това действително може да бъде направено?
	— Разбира се. А и Хокинс имаше драскотини по ръцете. Следователно с него се е случило нещо. Предполагам, че тогава са му взели ДНК, която да го уличи.
	— Но ако някой друг го е издрал и е взел парченца от кожата му, а вероятно също кръв и косми и после ги е поставил под ноктите на Абигейл, не би ли трябвало там да попадне и негова ДНК?
	— Възможно е, но не е задължително. Зависи как го е направил. Все едно, анализът тогава потвърди, че намерената под ноктите на Абигейл ДНК е на Хокинс.
	— А пръстовият отпечатък? Възможно ли е той също да е бил поставен от някой друг?
	— Да, но се случва много рядко. Обикновено си имаме работа с фабрикуване на улики, а не с манипулиране или фалшифициране.
	— Каква е разликата? – попита заинтригуван Марс.
	— Някое ченге намира някъде чаша с отпечатъците на заподозрения, след което я оставя на самото местопрестъпление и се кълне, че я е заварил там. Същото може да направи и трета страна. Човекът не е бил на местопрестъплението, но чашата с отпечатъците му е там, защото някой нарочно я е оставил. Това е фабрикуване на улики. Фалшифицирането е, когато вземеш нечии отпечатъци от една повърхност и ги прехвърлиш върху друга, но вече на местопрестъплението.
	— Трудно ли е да се направи?
	— Човек трябва да знае какво върши. Ако снемеш отпечатък с дактилоскопско фолио, може да нарушиш папиларните линии. Освен това отпечатъците реагират по различен начин на различните повърхности. Ако снемеш отпечатък от метална повърхност и го пренесеш на дървена, съществува вероятност да причиниш аномалии, които да усъмнят криминалистите.
	— Това означава ли, че те винаги засичат несъответствията?
	— Не, за съжаление. Спомням си, че преди време си направих експеримент. Половината криминалисти приеха манипулирания отпечатък за истински, а истинския за манипулиран. Това никак не ми хареса.
	— А на мен, като човек, който е бил несправедливо осъден, още по-малко. Имаше ли нещо необичайно около отпечатъка на Хокинс на местопрестъплението?
	Декър поклати глава.
	— Огледах го много внимателно. Помолих криминалист, на когото имах пълно доверие, да го провери. Той не откри нищо, което да го наведе на мисълта, че може да е фалшифициран.
	— Следователно Хокинс е бил там.
	— Така изглежда. Но ако е бил там, как е възможно да е невинен? Ако е бил там и не е убил никого, би могъл да знае кой го е направил, нали? Защо не разкри името му, като го арестувахме?
	— Нямам отговор – отвърна Марс.
	— Възможно е да се е натъкнал на жертвите, когато те вече са били мъртви. И после да е позвънил на деветстотин и единайсет в девет и трийсет и пет и да е избягал, макар това да не дава отговор на въпроса защо не успяхме да проследим обаждането.
	— А как оръжието на убийството се е озовало зад онази стена в дома му?
	— Някой го е сложил там, за да го натопи.
	— Добре.
	— Не, не е добре – поклати глава Декър. – Ако всичко това се е случило, след като истинският убиец е напуснал къщата, как е успял да натопи Хокинс?
	— Може да е знаел, че той се кани да извърши обир там същата вечер. Може затова да ги е убил точно тогава – защото е знаел какво планира Хокинс. И е оставил негова ДНК под ноктите на момичето. А когато Хокинс е светнал лампата, просто е добавил още една улика срещу себе си. Как ти звучи подобна теория? – попита Марс.
	— Има логика в нея. Не обяснява всичко, но е интересна и си заслужава да я проверим.
	— Обяснява и несъответствията във времето – отбеляза Марс, докато отпиваше от кафето си. – Хокинс е трябвало да съобщи, че в дома на Ричардс става нещо необичайно, за да привлече вниманието на ченгетата. Знаел е, че хората вътре са убити, знаел е, че някой от тях вероятно е извикал. Затова е казал на диспечера, че е чул викове, макар всъщност да не ги е чул.
	Декър кимна. Спомените от вечерта, в която бе открил семейството си мъртво, бяха започнали да отслабват към четири сутринта. Върна се в стаята и влезе направо в банята, където съблече мокрите си дрехи. Именно тогава Марс го бе чул да повръща, а той го излъга, че всичко е наред.
	— Но как Хокинс е получил онези драскотини по ръцете? – попита Декър. – Трябва да е осъзнал, че някой е взел негова ДНК по този начин и я е поставил под ноктите на Абигейл. И въпреки това нито веднъж не спомена драскотините, за да се защити. Така и не каза кой го е одрал. Продължаваше да упорства, че се е подхлъзнал и ожулил. И то при положение, че ако беше споменал името на въпросния човек, щеше да накара съдебните заседатели да се усъмнят в тезата на обвинението.
	— Смяташ, че е предпазвал някого?
	— Вероятно.
	— Имаш ли идея кого?
	— Да.
	 
	 
	 
	≈ 35 ≈

	 
	Тя със сигурност не изглеждаше доволна, че го вижда отново.
	— Излизам – заяви Мици Гардинър през едва открехнатата врата на красивия си дом.
	Беше облечена безупречно. Носеше плисирана пола и обувки с нисък ток. Бялата й блуза беше с отворено деколте, така че се виждаше огърлица от дребни перли. Върху блузата бе облякла късо черно сако. Прическата й беше перфектна. Гримът и червилото сякаш бяха нанесени от професионалист. Мици Гардинър изглеждаше така, все едно ще ръководи заседание на борда на директорите на огромна компания.
	— В такъв случай можем да почакаме или да се върнем друг ден – отвърна Декър, отново смаян от метаморфозата на вечно надрусаната наркоманка. – Но ако намерите време сега, няма да се бавим много.
	Тя погледна първо Декър, а после Марс, който й се усмихна сърдечно. Мици Гардинър се намръщи и се допита до часовника си.
	— Мога да ви отделя пет минути.
	Декър и Марс я последваха вътре. Заведе ги в библиотеката, затвори вратата и им посочи малко канапе. Декър и Марс седнаха на него, а тя насреща им.
	— Е? – попита Мици Гардинър, докато се взираше в тях.
	— Благодарим ви, че се съгласихте да ни отделите от времето си – каза Декър.
	— Пет минути – повтори тя. – Имам среща, на която трябва да присъствам. Много важна среща.
	Декър се покашля. Трябваше да действа предпазливо. А това не беше лесно, защото любимият му подход бе да атакува заподозрения с поредица от въпроси.
	— Проверихме отново някои неща и стигнахме до извода, че е възможно баща ви да е бил натопен.
	Гардинър се облегна назад и го изгледа студено.
	— Казахте същото и по време на предишното си посещение. И ако си спомняте, аз ви отговорих, че си губите времето.
	— Между другото, след като си тръгнах от тук, някой се опита да ме убие на път за Бърлингтън.
	Тя се изправи рязко, искрено изненадана.
	— Надявам се, не смятате, че имам нещо общо с това.
	— Не, просто искам да ви предупредя да сте нащрек. За всеки случай.
	— Благодаря за предупреждението, но когато излизам, винаги си нося пистолет.
	— Наистина ли? Защо?
	— Защото съм богата, агент Декър. А навън има хора, които не са. Те нямат скрупули да крадат чужди вещи. Знам го от личен опит, понеже навремето бях от другата страна.
	— Имали ли сте проблеми с това в миналото?
	— Струва ми се, че този въпрос няма връзка с вашето разследване – отвърна Мици Гардинър и почука по часовника си. – Времето ви изтича.
	Декър започна по същество:
	— Открихме значително несъответствие във времето, касаещо интервала, в който са били извършени убийствата преди тринайсет години. Въпросното несъответствие промени изцяло схващането ми за случилото се.
	— Какво несъответствие? И защо никой не го е забелязал тогава?
	— Пропуск на разследването. Става въпрос за часа, когото е настъпила смъртта на жертвите, и подаването на сигнала до деветстотин и единайсет. Просто няма логика.
	Гардинър се облегна назад.
	— Добре, предполагам, че ще трябва да приема твърдението ви за чиста монета. Но как това несъответствие е свързано с посещението ви тук?
	— Баща ви имаше драскотини по ръцете. Полицията стигна до извода, че те са причинени от Абигейл Ричардс, докато се е борила за живота си.
	— Необходимо ли е отново да го обсъждаме? – попита с раздразнение Мици Гардинър.
	— Когато арестуваха баща ви, той беше с риза с дълги ръкави и яке.
	— И?
	— Ако е бил облечен по същия начин, докато е удушавал Абигейл няколко часа по-рано, как е било възможно тя да му издере ръцете, така че под ноктите й да попадне негова ДНК? Ноктите й не биха могли да разкъсат дрехите, дори и да са оставили драскотини по кожата му. Тоест негова ДНК не би могла да попадне там по този начин.
	— Нямам представа, не съм детектив. Може да се е преоблякъл в интервала между нападението и ареста.
	— Но той не се е прибирал онази нощ.
	— Казах ви вече, че по това време вероятно съм била надрусана.
	— Навън беше студено, валеше дъжд… Съмнявам се, че баща ви би облякъл риза с къси ръкави.
	Гардинър отново си погледна часовника.
	— Добре, но какво значение има това? Под ноктите й е била открита негова ДНК. Обявиха го по време на процеса.
	— Така стигаме до следващия въпрос. Сещате ли се за някой, който би искал да натопи баща ви?
	— Да го натопи ли? Как? Като убие четирима души, които баща ми дори не е познавал? Като подхвърли негови отпечатъци и ДНК на местопрестъплението? Баща ми не беше толкова важен човек, агент Декър. Защо някой ще си губи времето да го уличава в каквото и да било?
	— Да приема ли отговора ви за „не“?
	Тя не каза нищо.
	— Според показанията на баща ви драскотините по ръцете му са от падане, а не от Абигейл.
	— И все пак под ноктите й е била намерена неговата ДНК. Това не е ли достатъчно?
	— Мина ми през ума, че ако той наистина е бил невинен, спокойно можеше да приведе различни доводи в своя защита и да насочи вниманието ни към други хора. Можеше да каже например, че някой друг го е издрал. И този човек е извадил изпод ноктите си неговата ДНК и я е поставил под ноктите на Абигейл.
	Декър се облегна на канапето. Това бе моментът на истината. Гардинър беше достатъчно интелигентна, за да осъзнае какво й намеква с този въпрос.
	Тя обаче го изненада.
	— Баща ми се събра с лоша компания, след като остана без работа, агент Декър.
	— Никой не го спомена по време на процеса.
	— Това е самата истина. Той отчаяно се нуждаеше от пари. Доколкото знам, започна с дребни кражби, но така и не го хванаха до убийствата. Казах ви вече, беше готов на всичко, само и само да изкара пари за лекарствата на мама. Може да се е сбил някъде и така да е получил драскотините по ръцете. Не е казал, защото е решил, че това ще утежни положението му. Или че истинският извършител ще му навреди по някакъв начин, ако го издаде на полицията.
	— Баща ви е бил изправен пред съда по обвинение в убийство – възкликна изненадан Марс. – Каква по-голяма опасност от тази?
	Гардинър не си направи труда да го погледне. Тя не откъсваше очи от Декър.
	— Може да се е опитвал да предпази мен и мама. Да се е страхувал, че ако проговори, неговите съучастници ще ни навредят.
	В този момент Декър осъзна, че сериозно е подценил Мици Гардинър.
	— Интересна теория – отбеляза той.
	— Така ли? Според мен това е единствената теория, която предлага логичен отговор на въпроса ви – отвърна тя и отново си погледна часовника. – Време е да тръгвам.
	— А ако имаме още въпроси? – попита Декър.
	— Потърсете отговорите им другаде.
	Гардинър излезе от библиотеката и остави Декър и Марс сами.
	След няколко секунди те чуха как някъде се отваря и затваря врата. После проскърца ролетната врата на гаража. Декър и Марс отидоха до прозореца и видяха как Мици Гардинър спира със сребристото си порше пред портата от ковано желязо. Двете крила се отвориха и автомобилът се скри от погледите им.
	— Господа?
	Двамата се обърнаха. Пред тях стоеше жена в униформа на прислужница.
	— Госпожа Гардинър ме помоли да ви изпратя. 
	Когато излязоха от къщата, Марс подхвърли:
	— Ударихме на камък, а?
	— Да.
	 
	 
	 
	≈ 36 ≈

	 
	Когато Декър и Марс завиха по алеята пред някогашния дом на семейство Ричардс, часовникът показваше точно шест и половина. Декър продължи към местата за паркиране при задния вход. Двамата излязоха от колата. Черните облаци предвещаваха дъжд.
	Марс огледа старата къща.
	— Тук ли се е случило всичко? Тук ли започна кариерата ти на следовател?
	— Очевидно не е бил особено успешен старт – отвърна мрачно Декър.
	— Е, бил е първият ти случай. Да не мислиш, че в първия мач, който изиграх в Тексас, се представих така добре, както в последния? Човек се учи от грешките си, много добре го знаеш.
	— В това разследване съм допуснал достатъчно грешки за един живот напред.
	Застанаха пред задната врата. По всяка вероятност Дейвид Кац бе влязъл в къщата именно през нея. Декър отключи с ключа, който Нати му беше дал, и се озова в мокрото помещение. От кухнята го отделяха няколко стъпала.
	— Какво ще правим тук? Местопрестъплението ли искаш да си припомниш? – попита Марс.
	Декър не отговори веднага. Огледа малкото помещение. Имаше климатична инсталация, пералня, сушилня и прочие.
	— Защо Кац ще влиза в къщата оттук? – зададе въпрос Декър, който по-скоро разсъждаваше на глас.
	— Може винаги да е минавал оттук.
	— Никой не го е виждал да идва преди.
	— Да, наистина е странно. Защо не през предната врата?
	Двамата изкачиха стъпалата и влязоха в кухнята.
	— Смяташ ли, че е възможно Ричардс да му е казал да ползва този вход?
	— Откъде да знам – отвърна Декър. – И нямам представа кой е организирал тази среща, нито защо. По работа ли е била, или Кац се е отбил просто така, да си поговорят?
	Декър и Марс стояха на мястото, където бе застрелян Дейвид Кац.
	— Строполил се е тук, а бутилката бира, от която е пиел, е паднала на пода, но не се е счупила.
	— Добре. След него е бил застрелян Дон Ричардс…
	Декър вдигна ръка. Току-що бе открил в паметта си информация, която му се струваше нелогична.
	— Какво? – попита Марс, който и преди бе виждал това изражение.
	— Две неща не ми се връзват. Бутилката бира е била почти празна, когато е паднала.
	— Как разбра?
	— На пода се беше разляла съвсем малко течност.
	— Възможно ли е част от нея да се е изпарила?
	— Взехме го предвид.
	— Добре, с други думи, той е изпил останалото.
	Декър поклати глава.
	— По време на аутопсията се оказа, че в стомаха му почти няма бира.
	— Странно! А другото нещо?
	Декър затвори очи и в съзнанието му изникнаха два нови образа.
	— Кац е бил десняк. Отпечатъкът върху бутилката беше от лявата му ръка.
	— Това е странно, но… не ти ли е направило впечатление още тогава?
	— Напротив, направи ми. Но не му придадох значение, защото понякога човек държи питието си и в другата ръка. Всички сме го правили.
	— Но сега?
	— Сега анализирам повторно всичко, което ми се струва необяснимо и нелогично.
	— И какво ти подсказват тези несъответствия?
	— Че някой може да е притиснал дланта му към бутилката, след като вече е бил мъртъв. Просто е сгрешил ръката.
	— За да създаде впечатлението, че Кац е пил бира? Но какво от това?
	— Не знам.
	Марс изгледа притеснено Декър.
	— След като в стомаха му почти не е имало бира, това не би ли трябвало да ви послужи като сигнал, че нещо не е наред?
	— Би трябвало – призна Декър и се втренчи в пода. – Но ако Кац не е пил бира, кой тогава? – попита и погледна мивката в кухнята. – Дали пък не е била излята там?
	— За да се създаде впечатлението, че той е изпил по-голямата част от бутилката?
	— Ако планът е бил такъв, явно не са имали никаква идея какво представлява една аутопсия. Не че има значение, след като не обърнах внимание на тази подробност. Нали не прочетох целия доклад на съдебния лекар… – Декър стовари юмрук върху стената, след което разтри ожулването, получено от удара. – Истината е, че всичко се промени, след като открихме отпечатъка, Мелвин. Нямах търпение да пипна убиеца. А отпечатъкът ни отведе право при Мерил Хокинс. Вече нищо друго нямаше значение.
	— Разбирам. И съм наясно, че се измъчваш ужасно и може би с основание. Но сега получаваш възможност да оправиш нещата, затова трябва да се стегнеш, да подредиш мислите си, да се отърсиш от чувството за вина и да се концентрираш върху настоящето. Знам, че можеш да се справиш, братле.
	Декър си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои.
	— Добре, проблемът винаги е бил как убиецът или убийците са дошли тук. Трябвало е да минат покрай останалите къщи. Но никой не ги е видял. Не открихме следи от друг автомобил, а би трябвало да има…
	— Може да са дошли пеша.
	— Трябва да са пристигнали, след като е заваляло. А вътре нямаше никакви следи, нищо. Може да са били предпазливи и педантични, но да не оставят нито една следа? – Декър поклати глава в изумление. – Не е възможно.
	— Ами ако вече са били в къщата, преди да завали? Може да са издебнали Кац при влизането му. И да са убили останалите.
	Декър се замисли.
	— Това означава, че е трябвало да дойдат посред бял ден, без прикритието на дъжда. Някой щеше да ги види да минават по улицата.
	— Може да са дошли от задната страна, а не по улицата.
	— И са чакали с часове, за да избият всички? Защо?
	— Не знам – призна Марс. – Възможно е да са се опитвали да измъкнат някаква информация от тях, преди да ги убият.
	— Това е вариант, Мелвин. И то интересен.
	— Единствената кола, която сте открили, е на Кац, нали?
	— Да. Сюзан е била навън с едната кола, другата е била в сервиз за…
	Декър замръзна, тъй като от паметта му изскочи друг образ, който засенчи останалите.
	— Какво има? – попита Марс.
	Декър излезе от унеса си и бавно каза:
	— Дон Ричардс и синът му Франки бяха простреляни по веднъж в гърдите… и двамата в сърцето. Но при Кац не беше така. Той беше прострелян в главата, при това два пъти. В едното слепоочие и в тила. Защо? Защо са променили сценария при Кац?
	— Може да е оказал съпротива или да е побягнал и те да са стреляли след него. Уцелили са го отзад, а после в слепоочието.
	— Последователността на раните е обратната. Първо в слепоочието, после в тила. Изстрелът в слепоочието несъмнено е бил фатален. Кац е паднал на пода. Защо са го простреляли отново, след като са знаели, че е мъртъв?
	— Звучи нелогично – поклати глава Марс.
	— Убеден съм, че Абигейл е била удушена, защото така може да се обясни защо под ноктите й има ДНК на Хокинс. След като начинът, по който е била убита, е продиктуван от определена цел, е възможно същото да се крие и зад двата изстрела в главата на Кац.
	— Но какво са целили?
	Декър се направи, че държи пистолет, и го опря в слепоочието си.
	— Бум! Човекът пада на земята! Навеждат се над него и… бум!, прострелват го в тила.
	— Добре, но защо?
	Декър си погледна ръката.
	— Защото са искали да прикрият нещо, което изстрелът в слепоочието не е бил в състояние да направи.
	— И какво е то?
	— Може би оток или рана на тила.
	— От какво?
	— Някой го е ударил по главата. Преди да го доведе тук и да го убие.
	 
	 
	 
	≈ 37 ≈

	 
	Марс го погледна изненадано.
	— Чакай малко… искаш да кажеш, че Кац не е дошъл тук с колата си?
	— Колата му е дошла тук, но кой казва, че той е шофирал? Винаги сме предполагали, че е било така. Сега мисля, че най-вероятно е лежал в безсъзнание в багажника или на задната седалка, а убиецът или убийците са шофирали до тук. Съседите са видели само колата, не и шофьора. Не са познавали Кац – не биха могли да го идентифицират дори да са го видели.
	— Това обяснява защо са паркирали отзад и са влезли през кухнята.
	— Да, нямало е как да внесат изпадналия в безсъзнание Кац през предния вход. Това обяснява и отпечатъка върху бирата. Просто са притиснали ръката му към бутилката. Може да не са знаели с коя ръка борави. Искали са да създадат впечатлението, че той е дошъл тук по своя собствена воля и е пиел бира, когато някой го е застрелял.
	— Но нали каза, че в стомаха му все пак е имало малко бира?
	— Може да са го свестили и да са го накарали да изпие една-две глътки или да са налели бира в гърлото му, докато е бил в безсъзнание. Това би обяснило липсата на следи от друга кола, както и мокри стъпки, оставени от убийците. Дошли са в къщата, преди да завали, но не за да причакат Кац, както ти предположи. Пристигнали са заедно с него. Затова не открихме влажни следи вътре.
	— И ако са си тръгнали пеша, дъждът е заличил стъпките им и всичко останало.
	Декър кимна.
	— А навремето пропуснах тези несъответствия заради ей това…
	Той поведе Марс към дневната и посочи ключа за осветлението на стената.
	— Тук открихме отпечатъка. Вниманието ми беше привлечено от кръвта, размазана върху него. На пръв поглед нямаше никакъв отпечатък. Сякаш някой бе опрял ръка или длан върху ключа. Но после все пак проверих за отпечатък и… готово! Съвпадаше с този на Хокинс. Подобна улика беше предостатъчна, за да вкараме обвинението в съда. Удар в десетката. Хокинс твърдеше, че никога не е идвал в къщата на Ричардс, но как би могъл да остави отпечатък, ако не е бил тук? Явно лъжеше и това предопредели съдбата му. Това и следите от неговата ДНК под ноктите на Абигейл.
	— Нали каза, че пръстови отпечатъци се манипулират трудно?
	— Да. За да го направиш добре, трябва да притежаваш известни познания по криминалистика, да разполагаш със специално оборудване, да следваш процедурата стъпка по стъпка и дори тогава можеш да объркаш доста неща.
	— По дяволите! Не знаех, че е толкова сложно!
	— Явно не си гледал „От местопрестъплението“.
	— Прекарах твърде много време в затвора, Декър. И по очевидни причини този сериал не ни го пускаха.
	— В крайна сметка се доверих на експерта, който заяви, че отпечатъкът на Хокинс е истински.
	— Което означава, че той все пак е бил тук.
	Декър не го чу. Той се взираше в ключа на лампата. Изведнъж се втурна към кухнята и огледа ключовете там. Секунди по-късно отиде в друга стая и направи същото. Марс го следваше объркан.
	— Декър, добре ли си?
	Декър се върна в дневната, бръкна в джоба си и извади швейцарско ножче. Отвори отвертката.
	— Обзалагам се, че това е същият ключ от онази нощ.
	— Добре… и какво?
	— Панелът е различен от ключовете в останалите стаи.
	Декър разви винтчетата на панела и го свали от стената. Под него се показа отпечатък от по-малък правоъгълник.
	— Виждаш ли, Мелвин?
	— Да – погледна го Марс, – но не те разбирам.
	— Оригиналната рамка на ключа е била по-малка. Ето очертанията й. Вижда се разликата между боята и онази част от стената, която е била покрита от ключа. Тук боята е избледняла, защото години наред е била изложена на слънчева светлина. Трябвало е да вземат панел със същите или е по-големи размери, за да я прикрият.
	— Чакай малко, искаш да кажеш, че някой е донесъл тук електрически ключ с отпечатъка на Хокинс и го е монтирал на мястото на стария?
	— Да.
	— Мамка му!
	— Затова нашият експерт се закле, че отпечатъкът не е фалшифициран. – Декър помълча и добави: – А той всъщност е изфабрикуван. Оставили са го на местопрестъплението по начин, който да не събуди никакви подозрения. Лесно може да се подхвърли чаша или подобен предмет, но ключ за осветление? Той изглежда като част от къщата. А не е. Две винтчета и… готово! Както го свалих аз.
	— Някой е положил доста усилия, за да уличи Хокинс.
	— Което прави мотива му още по-важен. Но тук не става въпрос за Мерил Хокинс. Той е бил пионка. Можели са да натопят всекиго. Избрали са него поради някаква причина. А това показва, че убийствата не са резултат от обир, при който нещо се е объркало. Трябва да насочим вниманието си към жертвите. Кой би желал смъртта им?
	— Те са четири. Предполагам, че можем да изключим децата. Не мисля, че някой техен съученик, когото са обидили, е в състояние да направи това.
	Декър кимна.
	— Остават Дейвид Кац и Дон Ричардс. Единият или и двамата.
	— Нали каза, че са работили заедно? Кац е бил бизнесмен, а Ричардс – банкер.
	— Точно така.
	— Били ли са приятели?
	— Не успяхме да разберем. Рейчъл Кац твърди, че не са били близки. Семейство Ричардс са били по-възрастни, имали са деца за разлика от тях. И двете семейства са били прекалено заети с работата си, за да им остава време за приятели… Така поне ми обясни Рейчъл.
	— А някоя от жените каза ли защо Кац е идвал тук онази вечер?
	— И двете нямаха представа, че той е бил тук. Това бяха думите им, което не означава, че са казали истината.
	— Кац се е отбил случайно, така ли?
	— Имаше обаждане от мобилния му телефон до мобилния на Ричардс предишния ден. Може тогава да са се уговорили.
	— Щом Кац е търсил Ричардс, вероятно той е инициирал срещата.
	— Възможно е – съгласи се Декър. – Но не е сигурно. Може да е звъннал по някакъв повод и Ричардс да го е поканил да се отбие.
	— Ричардс е знаел, че жена му ще отсъства. Това важно ли е? – попита Марс.
	— Би могло. Особено предвид изчезването на Сюзан Ричардс.
	— Добре, Ричардс е работел в банка – каза Марс. – Може да се е натъкнал на нещо незаконно и да е решил да се посъветва с Кац.
	— А после някой идва тук и ги убива. Убива и децата, които са свидетели. Но това е рисковано. Защо не ликвидира мишените си, когато са сами?
	— Може да не са имали време и да са се страхували, че някой ще разкрие с какво се занимават.
	Декър се взираше мрачно в електрическия ключ.
	— Трудно се забелязва, но все пак трябваше да ми направи впечатление още тогава.
	— Заблудили са и теб, и всички останали.
	— Допуснах елементарна грешка. Взех за чиста монета неща, които не би трябвало да приемам…
	— Но сега можеш да се реваншираш. Можеш да оправиш всичко. Както в моя случай. Нали ти ми даде втори шанс.
	— Очакваш твърде много от мен.
	— За това са приятелите. Понякога се налага дори да те сритат, за да се размърдаш. Стигне ли се до там, можеш да разчиташ на мен, бъди сигурен.
	— Не съм очаквал друго, Мелвин.
	Телефонът на Декър звънна. Той вдигна и капитан Милър започна без предисловия:
	— Открили са Сюзан Ричардс.
	— Къде?
	— В съседен град.
	— Ще я доведете ли тук?
	— Да. Но в катафалка. Самоубила се е, Еймъс.
	 
	 
	 
	≈ 38 ≈

	 
	Декър беше в моргата и се взираше в поредния труп. Сюзан Ричардс изглеждаше заспала, а не мъртва.
	— Броят на жертвите расте непрекъснато – отбеляза съдебният лекар, докато я покриваше с чаршаф.
	— Причина за смъртта?
	— Най-логичното предположение засега е свръхдоза. Жените често се самоубиват по този начин. Мъжете предпочитат да си пръснат мозъка с пистолет.
	— Съдебният лекар обясни, че тялото на Ричардс било открито в изоставена сграда от строителен работник, който надушил странна миризма.
	— Кога е настъпила смъртта? – попита Декър.
	— Вече няма трупно вкочаняване, което означава, че е мъртва от доста време. На по-късен етап ще мога да бъда по-конкретен.
	— Възможно ли е настъпването на смъртта да съвпада приблизително с изчезването й?
	Съдебният лекар погледна тялото и потри замислено брадичката си.
	— Да, всъщност… възможно е.
	Декър вече беше научил, че полицаите не са открили куфара, който Ричардс е качила в колата си.
	— Някакви шишенца от лекарства? Прощално писмо?
	Съдебният лекар поклати глава.
	— И на двата въпроса отговорът е „не“.
	Вратата се отвори и в помещението влезе Блейк Нати, който изглеждаше мрачен и потиснат. Огледа тялото на Сюзан Ричардс без особен интерес.
	— Самоубила се е, така ли? – попита той.
	— Все още не знаем – отвърна Декър.
	— Ако се е самоубила, причината е ясна: тя е застреляла Хокинс – отсече Нати.
	— Ако действително го е направила, значи е убила погрешния човек – каза Декър.
	— Това си е само твоя теория – махна с ръка Нати.
	— Вече е повече от теория – отвърна Декър и му разказа за ключа във всекидневната на Ричардс. – Размазали са малко от кръвта на Кац върху панела, за да привлекат вниманието ни и да си гарантират, че ще забележим отпечатъка.
	— Откъде според теб са дошли отпечатъкът и ключът?
	— Най-лесният източник е къщата на Хокинс. Мисля, че не са сложили кръвта на Кац върху самия отпечатък, за да не увредят папиларните линии.
	— А онази ДНК, която намериха под ноктите на момичето? – попита Нати.
	— Избрали са Абигейл, защото е по-дребна и по-слаба физически от останалите. Нуждаели са се от достоверен сценарий, при който да открием ДНК. Борбата за живот, докато някой те души, е точно такъв сценарий.
	— Но, Декър – обади се съдебният лекар, – когато чух, че разследваш отново онзи случай, извадих старите доклади и ги прегледах. Ако някой е издрал Хокинс и е прехвърлил кожа и кръв под ноктите на Абигейл Ричардс, анализът би трябвало да открие и неговата ДНК.
	— Ами ако този човек е член на семейството? Това има ли значение? – попита Декър, макар да знаеше отговора.
	— Разбира се. На практика, деветдесет и девет цяло и девет процента от цялата ДНК е една и съща при всички хора. Различията се крият в останалата една десета от процента, която е уникална, освен ако не става въпрос за еднояйчни близнаци. Но изследването на материала, открит под ноктите на Абигейл, не би засякло ДНК на трето лице, ако то е член на семейството на Хокинс. Това е възможно само чрез допълнителни анализи.
	Нати погледна Декър.
	— Кой член на семейството имаш предвид?
	— Може да бъде само дъщерята, Мици.
	— И защо й е да топи собствения си баща?
	— Не знам – отвърна Декър и погледна съдебния лекар. – Пазите ли образец от генетичния материал, който да подложим на допълнителен анализ, за да видим дали има ДНК на Мици или на някой друг? Бях те помолил да провериш…
	Съдебният лекар кимна.
	— Проверих. Има образец. Познавам специалист в Синсинати, който разполага с много по-добро оборудване. Там могат да разграничат ДНК на бащата от тази на дъщерята и да установят наличието на ДНК на трети човек. Но ще отнеме време.
	— Съобщи ми веднага щом получиш резултат.
	— Наистина ли смяташ, че дъщерята има нещо общо с тази история? – попита Нати.
	— Ако има, това би обяснило как оръжието на убийството се е озовало зад стената на дрешника. Току-що прочетох доклада на полицаите, които са претърсвали дома на Хокинс. Написали са, че Мици е привлякла вниманието им върху някаква неравност на стената. Не са я питали откъде знае за нея.
	— А ти ще я питаш ли? – поинтересува се Нати.
	— Мисля, че оттук нататък едва ли ще се съгласи да разговаряме без адвокат. Нищо чудно вече да се е свързала с някой. Сигурно в момента си вярва, че най-трудното е минало.
	Декър погледна отново тялото на Сюзан Ричардс. Затвори очи и се замисли върху нещо, което една свидетелка му бе казала. Съпостави го с други факти, които извлече с лекота от своя облак. Започна да ги реди като пъзел и накрая видя цялата картина. Случилото се бе толкова очевидно. Трябваше да го забележи по-рано, беше като примигваща ярка червена светлина.
	— Не вярваш, че се е самоубила, нали? – попита Нати.
	Декър отвори очи.
	— Почти съм сигурен, че не го е направила.
	— Защо?
	— Защото вече е била мъртва, когато е напускала дома си.
	 
	 
	 
	≈ 39 ≈

	 
	Беше на следващия ден. Декър и Марс стояха пред дома на покойната Сюзан Ричардс. Декър отново видя Агата Бейтс да седи на верандата си от другата страна на улицата.
	— Искаш да кажеш, че вече е била мъртва? И че в онзи куфар на колелца не са били дрехите й, а самата тя?
	Декър кимна разсеяно.
	— Друга жена ли се е представила за нея?
	— Агата Бейтс е видяла някого отдалече. Било е тъмно и предвид факта, че носи очила с голям диоптър, едва ли има добро зрение. Жената, която е видяла, е носела палто и шапка. Още тогава ми се стори странно. Онази вечер беше топло и ясно. Следователно някой се е дегизирал като Сюзан, понеже не е искал да поеме риска Бейтс да забележи, че това всъщност не е съседката й.
	— Но защо смяташ, че не е била Ричардс?
	— Бейтс ни беше казала, че хондата на Ричардс е с изгнило гърне и вдига адски шум. Ето защо този някой е излязъл, запалил е двигателя и се е върнал в къщата, за да вземе куфара.
	— Не те разбирам.
	Вместо отговор Декър посочи срещуположната страна на улицата.
	— Погледни на ситуацията от този ъгъл: всичко е представление, предназначено за старицата. Трябвало е да чуе колата, за да погледне през прозореца и да види как Сюзан Ричардс – поне според нея – изнася куфара си. Ако непознатата беше излязла, натоварила багажа в колата, седнала зад волана и запалила двигателя, Бейтс нямаше да види всичко това. Пък и тя спомена, че Ричардс едва е качила куфара в багажника. Сигурно заради трупа… – Декър направи пауза, преди да продължи. – А и Ричардс не беше взела почти никакви дрехи и обувки. Защо й е голям куфар? Прегледах и шкафчето с лекарствата в банята. Беше пълно. Повечето не бяха важни, но си беше оставила лекарството за кръвно, а е трябвало да го пие всеки ден.
	— Защо са я убили според теб?
	— Някой е искал да хвърли върху нея вината за смъртта на Хокинс – отговори Декър. – След което уж започват да я измъчват угризения и тя се самоубива. Случаят е приключен. Поне по отношение на убийството на Хокинс.
	— Да, трябва да призная, че звучи логично – кимна замислено Марс.
	— Но въпреки това доста въпроси остават без отговор, появяват се и нови… Не знаем например кой е извършил онези убийства преди тринайсет години, не знаем и кой е истинският убиец на Мерил Хокинс.
	— Но си убеден, че дъщерята е замесена по някакъв начин.
	— Не мога да го докажа. Поне засега.
	— И смяташ, че всичко е свързано? Случилото се преди години и сега?
	— Смятам, че не отчитаме още един фактор.
	Марс се замисли за няколко секунди.
	— Онзи, който стреля по теб?
	— Да. Кой е той? Възможно ли е някой да го е наел да ме ликвидира? Пак той ли се опита да ме очисти, когато онзи камион се заби в колата ми?
	Марс разтри ръката си на мястото, където стрелецът го бе порязал.
	— Да, онзи тип умееше да се бие, признавам му го.
	— Има и други въпроси.
	— Например?
	— Защо някой ще закара Кац в къщата на Дон Ричардс, за да го убие заедно с него и децата му?
	— Защото те са знаели нещо, което уличава убиеца и може да му навреди.
	— Точно така. Но ако Кац е имал подобна информация, защо да го водят там, защо да убиват останалите?
	— Защото Дон Ричардс също е знаел нещо. Трябвало е да ликвидират и двамата. И вместо да го правят на два пъти, са ги убили наведнъж.
	— Добре, но все пак Сюзан Ричардс не е била в къщата. Ако съпругът й е знаел нещо, може да й е казал.
	Марс щракна с пръсти.
	— А може тя наистина да е знаела, но защото е била замесена. И това да е причината за отсъствието й.
	— Разсъждавал съм върху тази възможност. Мога да допусна, че е оставила съпруга си да умре, но не мога да си представя, че е рискувала живота на децата си.
	— В такъв случай просто е извадила късмет, че не е била в дома си.
	— Но сега и тя е мъртва. Имала е мотив да застреля Хокинс и затова някой я е превърнал в изкупителна жертва за убийството му.
	— Какво биха могли да знаят Дейвид Кац или Дон Ричардс, че то да доведе до смъртта им?
	— Рейчъл Кац инвестира в най-различни проекти из целия град. Очевидно разполага с пари. И очевидно е много амбициозна. Не е била с мъжа си онази вечер, което означава, че е трябвало да остане жива.
	— Това не я прави убийца, Декър. Нещо повече, тя може да е следващата мишена, ако някой наистина се опитва да прикрие следите си отпреди тринайсет години.
	— В деветдесет процента от случаите, ако единият съпруг е убит, убиецът е другият. Не мисля, че случаят със Сюзан Ричардс е именно такъв, но не бих изключил Рейчъл Кац.
	— Достатъчно добра причина никога да не се женя – подхвърли Марс.
	— Не го споменавай пред Харпър.
	— Казах ти, ние само се забавляваме. Не е нужно да сме женени, за да го правим.
	— Трябва да говоря с Рейчъл Кац.
	— Искаш ли да дойда?
	Декър го огледа.
	— Да, може да си ми полезен.
	— Защо?
	— Защото изглеждаш по-добре от мен, знаеш как да се държиш… Освен това си богат. Тя ще остане очарована.
	 
	 
	 
	≈ 40 ≈

	 
	— Вино? – попита Рейчъл Кац, която държеше в ръка отворена бутилка каберне.
	Беше с черен панталон, бяла блуза и обувки на висок ток. Косата й бе сплетена на сложна френска плитка. Наближаваше девет вечерта. Беше им предложила да се срещнат в апартамента й, след като свърши работа. Декър не желаеше да пие, но Марс се съгласи. Тя наля чаша вино и му я подаде. Обърна се и взе своята от масата.
	— Двамата с Декър работите заедно, така ли?
	— Не, просто му гостувам – отвърна Марс, опита виното и се настани до Рейчъл Кац на канапето, а Декър седна срещу тях.
	Тя се облегна назад, кръстоса крака, отпи от чашата си и каза:
	— В такъв случай съжалявам, че пристигането ви съвпадна с онова убийство. Какво мога да направя за вас?
	— Струва ми се, че се каните да излизате – отбеляза Декър. – Надявам се, че не ви задържаме.
	— Наистина ще излизам, но по-късно. – Тя се обърна към Марс. – Съдружник съм в един нощен клуб. Искам да проверя каква е атмосферата. Това е важно. Вие ходите ли по клубове?
	— О, да. Във Вашингтон има доста приятни места. Всъщност отскоро започнах да се занимавам с недвижими имоти. Сега обмислям възможността да инвестирам и във вашия град. – Той погледна Декър и добави: – Може да отворя бар с дансинг.
	— В такъв случай ви каня да ме придружите довечера. Бърлингтън не е Вашингтон, но сме вложили много усилия и средства в бизнес модела, а също и в проектирането и интериора. Може да видите нещо, което да ви бъде полезно за вашето начинание.
	— Благодаря, ще дойда – отвърна Марс след още един бегъл поглед към Декър.
	— Чули сте, предполагам, за Сюзан Ричардс – каза Декър. – Знам, че са го съобщили по новините тази сутрин.
	Кац се намръщи и се приведе напред.
	— Това е ужасно. Да се самоубие! Трудно ми е да си го представя. Но предполагам, че ако е застреляла Мерил Хокинс…
	— Смятате ли, че е тя? – попита Декър.
	— Няма откъде да знам със сигурност, но ми се струва очевидно.
	— Били сте с Ърл Ланкастър по време на убийството на Хокинс, нали?
	— Казах ви го миналия път. Не се съмнявам, че и той ще потвърди.
	— Заради това съпругата му беше принудена да се оттегли от разследването – каза Декър, който следеше внимателно реакцията на Кац.
	— Да, разбирам – каза тя. – Прилича ми на епизод от „Закон и ред“ или нещо подобно.
	— Или нещо подобно – отвърна Декър. – Когато говорихме за нощта, в която съпругът ви е бил убит, заявихте, че нямате представа по какъв повод се е срещал с Дон Ричардс.
	— Точно така.
	— Обикновено знаехте ли дневния график на съпруга си?
	— Невинаги. Особено ако изникнеше нещо в последната минута. Той имаше офис и секретарка. Тя записваше срещите му.
	— Разговаряхме и с нея навремето. Но се надявах, че може би сте си спомнили нещо.
	— Не мога да ви помогна. И нямам представа защо си правите труда да разследвате повторно случая. Убиецът е Хокинс. Това стана ясно по време на процеса. Нямам доказателства кой го е застрелял, но ми се струва логично да е жената, която първо изчезва, а после се самоубива – заяви Кац и отново отпи от виното си. – Трябва да призная, че й се възхищавам. Тя поне събра кураж да си отмъсти. Аз не успях.
	— Не можем да бъдем сигурни, че е била тя.
	Кац махна безгрижно.
	— Няма значение. Това вече е ваша работа и трябва да си я вършите. Нещо друго?
	— Познавате ли случайно Мици Гардинър?
	— Мици Гардинър ли? – попита объркано Рейчъл Кац.
	— Възможно е да сте я познавали като Мици Хокинс.
	— Божичко! Имате предвид дъщеря му?
	— Да.
	— Не, не я познавам. Откъде, за бога, да я познавам?
	— Може да сте я видели на процеса. Тя беше един от свидетелите.
	— Не, не си я спомням. Но си спомням, че други свидетели споменаха името й. Вие също. Дори не съм сигурна как изглежда.
	— Доста се е променила от тогава. И то към по-добро. Успяла е да загърби миналото.
	— Страхотно. Едва ли й е било лесно с баща убиец.
	— Значи никога не сте разговаряли с нея? Не сте общували по никакъв начин?
	— Никога.
	— Тя живее в Трамъл. В хубава къща в скъп квартал. Има малко дете.
	— Браво на нея. И аз исках деца.
	— Още сте млада – обади се Марс. – Не е късно.
	— Много сте мил – усмихна му се Кац, – но мисля, че този влак го изпуснах. – Обърна се към Декър и попита: – Имате ли други въпроси?
	— Разговаряхте ли със съпруга си в деня на неговата смърт?
	— Разбира се. Лягахме си заедно, ставахме заедно… вероятно сме пили кафе заедно, преди да излезем онази сутрин.
	— Имам предвид после. През деня.
	— Наистина не си спомням. Мина много време.
	— Но не ви е съобщил за срещата си с Ричардс, така ли?
	— Не, вече ви го казах.
	— Просто потвърждавам…
	— Защо имам чувството, че се опитвате да ме вкарате в някакъв капан? – попита мрачно тя. – Това е, меко казано, неприятно, особено след като нямам какво да крия.
	— Просто се опитвам да разбера какво се е случило.
	Кац допи виното си на една глътка и остави празната чаша на масата.
	— В такъв случай позволете да ви помогна. Хокинс уби съпруга ми и още трима души. А после Сюзан Ричардс го застреля и се самоуби. Случаят е приключен. Видяхте ли, не е чак толкова трудно?
	Тя стана и погледна Марс.
	— Какво ще кажете да пийнем по нещо, преди да отидем в клуба? Знам едно чудесно място.
	— Звучи добре – отвърна Марс и стана.
	— Мелвин, първо трябва да свършим една работа, а после може да се срещнете направо там – каза Декър.
	— Нещо против? – обърна се Марс към Кац.
	— Абсолютно нищо. – Тя записа адреса на лист хартия и му го подаде. – Мисля, че тази вечер ще се позабавлявате добре, господин Марс.
	— Наричайте ме Мелвин.
	— Вие двамата, дръжте се професионално – пошегува се Декър.
	— Винаги се държа професионално – заяви Кац. – Приятелят ви скоро ще се убеди в това.
	— Какво трябва да направим? – попита Марс, докато двамата с Декър вървяха към колата.
	— Да ти сложим микрофон.
	— А ти къде ще бъдеш?
	— Отвън. И ще слушам.
	— Сигурен ли си, че го правиш в името на разследването, или ме предпазваш да не направя някоя глупост с госпожата?
	— Може би и двете, Мелвин. Може би и двете.
	 
	 
	 
	≈ 41 ≈

	 
	Декър седеше зад волана на взетия под наем автомобил, който бе паркирал пред „Десета и Мейн“. Това беше не само името на заведението, но и точният му адрес. Оказа се, че „Десета и Мейн“ е клубът, който Рейчъл Кац бе споменала. И в който имаше дял.
	Мястото изглежда доста популярно, помисли си Декър. На входа стоеше охранител, висок почти колкото него, и спираше многобройната тълпа от предимно млади и добре облечени мъже и жени да нахлуе вътре.
	Дали пък Бърлингтън наистина не се съвзема от рецесията, запита се той, макар да нямаше представа може ли едно скъпо заведение за млади хора да е барометър за икономическото положение на средностатистическия жител на града.
	Декър включи слушалката и благодарение на микрофона, който Марс носеше, чу ясно глъчката от бара.
	Настани се удобно и се настрои за една дълга вечер.
	 
	 
	Марс и Кац седнаха в оградено с въженца сепаре, очевидно запазено за ВИП гости. Музиката кънтеше, барът беше обсаден от жадни клиенти, а дансингът беше пълен с подпийнали младежи.
	— Е, как ти се струва? – попита Кац.
	— Приятна атмосфера, позитивна енергия… на бара се изсипват купища пари.
	— Разположихме го там, за да улесним достъпа на клиенти от масите и дансинга.
	— Правилно. Така осигурявате постоянен приток на хора. А от танците огладняват и ожадняват. Заетостта на масите също е много добра. Хем има доста хора, хем не се създава впечатление, че е претъпкано.
	— Явно познаваш бизнеса.
	— Както вече споменах, инвестирам в недвижими имоти. Работя предимно с хора с ниски доходи, за да им дам шанс да си стъпят на краката. Печалбата е незначителна, но аз не го правя заради парите.
	Рейчъл Кац отпи от коктейла си и заклати глава в ритъма на музиката.
	— Много щедро от твоя страна. Моят бизнес модел е малко по-друг.
	— И какъв е той?
	— Такъв, че да забогатея повече – засмя се тя и завъртя кубчетата лед в чашата си.
	— Да, целите ни са различни – усмихна се широко Марс.
	— Отдавна ли работиш с Декър?
	— Вече ти казах, че не работя с него. Нито с ФБР. Но с Еймъс сме приятели. Играли сме футбол в колежа един срещу друг. Аз бях в „Тексас Лонгхорнс“, а той в „Охайо Стейт Бъкайс“. Аз бягах с топката, той се опитваше да ме събори.
	— Успяваше ли?
	— Справяше се не по-зле от всички останали, които се опитваха да ме спрат. Обикновено не им се получаваше.
	Тя се засмя.
	— Уважавам самоуверените мъже.
	— Последната година в колежа бях номиниран за „Хайсман“, но изгубих от един защитник.
	— Наистина ли! За трофея „Хайсман“? Играл си в професионален отбор?
	— Щях. Но кариерата ми пое в друга посока.
	— И къде те отведе?
	— В тексаски затвор със смъртна присъда.
	Кац зяпна ухиления Марс. Накрая го посочи с пръст и се засмя:
	— Добър номер! За малко да се вържа!
	Марс се огледа.
	— Заведението изглежда скъпо. С кредити ли го финансира или със собствени средства?
	— Имам партньори с достатъчно пари. Те осигуряват инвестицията, аз ги консултирам, подготвям сделките и следя за изпълнението на проектите. Опитът ми като счетоводител се оказва особено полезен. Всъщност това е осмият ми подобен проект за последните три години. Възнамеряваме да отворим клубове и в други щати.
	— Дългосрочна и широкообхватна стратегия. Одобрявам. Ако оптимизирате веригите за доставка и консолидирате счетоводните и маркетинговите операции, ще реализирате икономии, които ще ви позволят да разширите бизнеса.
	Рейчъл Кац го изгледа възхитено.
	— Именно. Значи си тук като приятел на Декър, но му помагаш в разследването.
	— Предполагам, че играя ролята на събеседник или изповедник. Той е Шерлок Холмс, аз съм доктор Уотсън.
	— Толкова ли е добър?
	— Така смятат във ФБР. Виждал съм го да прави изумителни неща. Освен това някой се опита да го убие, и то два пъти. Следователно този някой има какво да крие.
	— Господи! Не знаех!
	Марс показа ранената си ръка.
	— Поряза ме, преди да избяга.
	— О, божичко! Добре ли си?
	— Нищо сериозно. Вече ми минава.
	— Имате ли някаква представа кой може да е бил?
	— Засега не. Но издирването продължава, рано или късно ще го пипнат.
	— Искаш ли още едно питие? За сметка на заведението е.
	— Не е нужно да го правиш.
	— Напротив, Мелвин.
	— Добре, благодаря – усмихна се той. – Още едно от същото. Чисто.
	Рейчъл Кац стана и отиде до бара.
	Марс безгрижно заклати глава в ритъма на музиката. После раздвижи устни, сякаш си тананикаше песента, която вървеше в момента.
	— Всичко ли чуваш, Декър?
	— И то отлично. Кац явно си пада по теб.
	— Красива и секси е, но не е мой тип.
	— Какъв е твоят тип?
	— Твърде безскрупулна е за вкуса ми. Интересуват я най-вече парите, а мен – не.
	— Лесно ти е да го кажеш, нали си богат.
	— Прав си. Кац се връща. Край.
	Рейчъл Кац остави новите питиета на масата и седна до Марс, този път по-близо от преди.
	— Планираш ли инвестиции в района на Вашингтон? – попита той. – Може да реализираме някой съвместен проект.
	— Би било чудесно!
	— Ще включиш и партньорите си, не искам да правя нищо в ущърб на когото и да било. Ще се срещнем с тях, ще се запознаем… Нямам нищо против.
	— Трябва да го обмисля – отвърна тя и завъртя чашата между дланите си. – Знаеш, че Декър непрекъснато се връща и ми задава въпроси. Сигурно подозира, че имам нещо общо със случилото се. А това не е така, заклевам се.
	— Не го мисли. Той обича да проверява и да изяснява всичко до най-малката подробност.
	— Има ли заподозрян?
	— Декър смяташе, че Сюзан Ричардс може да е замесена в убийството на Хокинс, но сега не съм сигурен.
	— Не ти ли се доверява?
	— Не за всичко. И Шерлок Холмс е имал тайни от Уотсън – добави усмихнато Марс.
	Тя не отвърна на усмивката му.
	— Изгубих съпруга си по ужасен начин.
	Марс докосна ръката й и изведнъж доби тъжно изражение.
	— Съжалявам. Никой не бива да преживява подобно нещо. Никой.
	— Благодаря – отвърна Кац.
	Марс се огледа.
	— Имаш дял в този бар и, доколкото разбрах, „Американ Грил“ също е твой. Декър ми спомена за него. На това му се казва инвестиции с широк обхват – засмя се той.
	— Това беше първият проект на Дейвид – каза тя. – Реших да запазя заведението, не знам защо… може би в негова памет. Ресторантът не изкарва много пари. Ако съдя по тази вечер, барът прави за един месец толкова, колкото „Американ Грил“ за шест.
	— Започнете ли да продавате и там от тези коктейли по петнайсет долара – вдигна чашата си Мелвин, – печалбите бързо ще скочат.
	— Не съм убедена, че клиентите на „Грил“ си падат по коктейлите. Те предпочитат халби бира за по пет долара.
	— Не искам да сменям темата, но съпругът ти имаше ли съдружници?
	Рейчъл Кац скръсти ръце и от веселото й настроение не остана и следа.
	— Защо?
	— Налага се от време на време да влизам в ролята на доктор Уотсън.
	— Разбирам. И за да отговоря на въпроса ти – не, беше самостоятелен играч. Осигуряваше си финансиране от традиционни източници.
	— Като местната банка? Дон Ричардс?
	— Точно така.
	— Възможно ли е някой в миналото да му е имал зъб?
	— Защо ми задаваш тези въпроси? Мерил Хокинс го уби.
	— Ами ако не е той?
	— Трябва ли да му повярваме само защото е заявил, че е невинен? – отвърна скептично тя. – На местопрестъплението откриха негов пръстов отпечатък, негова ДНК.
	— Възможно е да са били изфабрикувани.
	Кац изглеждаше изненадана от думите му.
	— Не знаех. Това ли подозира Декър?
	— Вероятно. И така, съпругът ти имаше ли врагове?
	— Не, не мога да се сетя за нито един. Той беше толкова мил човек – добави тихо тя. – Отнасяше се добре с всички. Държеше се прекрасно с мен. Не беше от хората, които гледат да те прецакат и можеш да ги намразиш…
	— В такъв случай мишената им вероятно е била Дон Ричардс.
	— Мислите, че убиецът е повече от един?
	— Ако Хокинс не го е направил, в такъв случай извършителят или извършителите още не са заловени.
	— Разполагате ли с доказателства, че отпечатъците и останалите улики наистина са изфабрикувани?
	— Тук е моментът да ти напомня, че става въпрос за текущо полицейско разследване.
	— Но нали не работиш за ФБР?
	— Няма значение, не мога да разкривам подробности, но ти си достатъчно умна, за да четеш между редовете, нали?
	Кац допи притеснено коктейла си и не отговори веднага на въпроса му.
	— Ако не е бил Хокинс, тогава истинският убиец очевидно е на свобода. Някаква представа кой може да бъде той?
	— Той или тя.
	Рейчъл Кац щеше да го изпепели с поглед, стига да можеше.
	— Имам алиби за вечерта на убийствата.
	— Нямах предвид теб. В случая са замесени твърде много жени.
	— Чакай малко. Ами дъщерята? Мици… Как й беше името?
	— Мици Гардинър.
	— Тя има ли алиби?
	— Не сме сигурни.
	— Не трябва ли да проверите?
	— Убеден съм, че Декър се е заел с този въпрос.
	— На процеса някой каза, че била наркоманка.
	— Да, и аз така чух.
	— Възможно ли е да се е нуждаела от пари за дрога и да се е опитала да обере семейство Ричардс?
	— А Сюзан Ричардс?
	— Струва ми се очевидно. Самоубила се е, след като е убила Мерил Хокинс.
	Марс я изгледа недоверчиво.
	— Не си ли на същото мнение? – попита тя.
	— По думите на Декър Мици е била заклета наркоманка, кожа и кости и дрогирана почти непрекъснато. Нямало е как да убие четирима души, сред които двама едри мъже. Освен това на местопрестъплението не са открити нейни отпечатъци или ДНК.
	— Но нали казахте, че такива неща могат да бъдат изфабрикувани?
	— По-лесно е да се подхвърли нещо на местопрестъплението, отколкото да се махне от там, особено отпечатъци и ДНК. Когато вземаш нещо от местопрестъплението, лесно можеш да се издъниш, пропуснеш ли някоя дреболия. Повярвай ми, говоря отличен опит.
	— И докъде води всичко това?
	— До разследването на поредица от убийства.
	— Смятате ли, че ще откриете извършителя след толкова години?
	— Веднъж се обзаложих с Еймъс. И изгубих баса.
	— Лошо.
	— Напротив, той ми спаси живота.
	— Наистина ли?
	— Не се шегувам – отвърна Марс и се надигна от мястото си. – Благодаря ти, че ми показа бара. Разработили сте го отлично.
	— Чакай, какво ще кажеш за още по едно? У дома?
	— Благодаря, но имах тежък ден. Може ли да се възползвам от предложението друг път?
	— Разбира се – каза Кац, без да крие разочарованието си. – Беше ми приятно да се запознаем.
	— На мен също. Даде ми храна за размисъл… Предполагам, същото важи и за теб.
	Изражението й се промени, стана по-сериозно и делово. Но тя бързо се поправи, стана, протегна ръка и го изпрати с пресилена усмивка.
	— До следващия път, Мелвин.
	Стиснаха си ръцете и Марс отвърна:
	— Ще се радвам да се видим отново, Рейчъл.
	Той й обърна гръб и си тръгна, а тя остана, загледана разсеяно в посетителите.
	 
	 
	 
	≈ 42 ≈

	 
	— Е, какво мислиш? – попита Марс, докато двамата с Декър се връщаха в Резидънс Ин.
	— От теб ще излезе отлично ченге.
	— Не исках Кац да си помисли, че я подозирам.
	— Нямах това предвид. Добрият разследващ задава въпросите неусетно, сякаш между другото. Точно като теб. Справи се отлично, спечели доверието й, не я притисна прекалено много.
	Марс го удари приятелски по рамото.
	— Благодаря. Какво друго? Смяташ ли, че е замесена?
	— Крие нещо, но не знам какво. Мици Гардинър също. И Сюзан Ричардс не ни каза всичко.
	— Доста хора в този град крият разни тайни.
	— Нищо ново – промърмори мрачно Декър. – Случва се навсякъде, не само тук.
	Марс си погледна часовника.
	— Полунощ е. Какво ще кажеш да поспим? Вече не сме толкова млади.
	— Съгласен – отвърна Декър, макар изобщо да не му беше до сън.
	 
	 
	Декър изчака Марс да се прибере в стаята си, върна се на паркинга, качи се в колата си и потегли. Центърът на Бърлингтън остана зад гърба му и той неволно се насочи към квартала и къщата, които бе наричал свой дом повече от десетилетие.
	Спря до бордюра, свали прозореца и угаси двигателя и фаровете. Гледката бе твърде болезнена. Спомените нахлуха в главата му. Той затвори очи, тъй като образите ставаха неконтролируеми точно като предишния път – връхлитаха като ята пикиращи птици или дъжд от куршуми. Усети как сърцето му бие ускорено, а стомахът го присвива.
	По челото му се стичаше пот, кожата му лепнеше. Подмишниците му се изпотиха, а миризмата проникна в ноздрите му.
	Сърцето му вече препускаше. Изплаши се, че получава инфаркт. Стисна здраво волана, сякаш това щеше да му помогне да въведе ред в спомените и мислите си. Чувстваше се изтощен, макар че не беше мърдал от мястото си. Подаде глава през прозореца, вдиша свежия въздух и влагата, избила по лицето му, започна да се изпарява.
	Това започва да ми омръзва. Сигурно остарявам.
	Декър извърна глава, изплю малко жлъчка през прозореца и продължи да диша дълбоко. Спомни си момента, когато бе излязъл от кома в болницата, след като получи онази травма на футболното игрище. Над него се бяха надвесили куп хора, които той не познаваше, и се надпреварваха да му задават въпроси. Бяха поставили на ръцете и тялото му интравенозна система и всевъзможни датчици, които изпращаха данни към съответните монитори. Чувстваше се като Гъливер, който се събужда целият овързан от лилипутите и се оказва техен пленник.
	Впоследствие Декър научи, че е умрял на терена, при това два пъти, и всеки път треньорът му бе успявал да го изведе от клинична смърт. Бяха го ударили толкова силно, че шлемът бе отхвръкнал от главата му и лежеше далече от тялото му. Запалянковците бяха аплодирали силния удар, преди да забележат, че Декър не се изправя. Когато треньорът започна да натиска рязко гръдния му кош, седемдесетхилядната тълпа замлъкна. Режисьорите на спортното предаване прекратиха излъчването. Репутацията на НФЛ щеше да пострада сериозно, ако бяха показали мъртъв футболист на игрището.
	Оказа се, че той е получил тежка мозъчна травма. По-късно се разбра, че мозъкът му е изградил нови връзки, които да заобиколят засегнатите зони, и така бе активирал други, напълно пасивни дотогава. По този начин Декър се бе сдобил с хипертимезия и синестезия.
	Но това стана ясно по-късно. Нямаше уред, който да е в състояние да разкрие настъпилите промени от самото начало. Първият път, когато в главата му избухна цветна експлозия, свързана с нещо толкова абсурдно като едно число, Декър се уплаши, че полудява.
	А после, когато започна да си спомня неща, за които дори не подозираше, лекарите се заеха да изследват когнитивните му способности. Поглеждаше цели листове с всевъзможни думи и цифри, след което ги възпроизвеждаше с лекота, сякаш ги виждаше съвсем ясно в главата си. По едно време бе постъпил в специален институт в Чикаго, който се интересуваше единствено от хора като него. Тогава не знаеше кое е по-удивително – новопридобитите му способности или фактът, че не е единственият, който притежава тези умения.
	Той хвърли последен поглед към някогашния си дом. Представи си го за миг такъв, какъвто беше по времето, когато Моли и Каси бяха живи и го чакаха да се прибере след работа. Виждаше как целува Каси, играе си с Моли… Тримата бяха истинско семейство.
	Можеш да живееш в миналото или в настоящето, но не можеш да живееш и в двете, Еймъс.
	Той запали двигателя, вдигна прозореца и потегли.
	Винаги се беше чувствал самотен след онази тежка травма на игрището, когато изпадна в клинична смърт. Каси положи доста усилия, за да не му позволи да се затвори в себе си и да се изолира от света. След смъртта й нямаше кой да се грижи за това.
	После в живота му се появи Алекс Джеймисън и пое донякъде ролята на Каси.
	Декър нямаше представа какво е породило този негов стремеж към справедливост и правосъдие, тази жажда за победа на доброто над злото. Знаеше само, че тя отдавна е била в него, много преди да изгуби семейството си.
	Може би онзи сблъсък на игрището ми отне истинското „аз“. Затова през всичките тези години търся с какво да запълня тази дупка. Очевидно залавянето на убийци е единственото, което върши работа. Защото те отнемат най-ценното: човешкия живот.
	Декър нямаше представа дали това обяснява всичко. Но знаеше, че в този момент само то го държи на повърхността.
	Докато шофираше из града, мислите му се насочиха към по-належащи проблеми. Много му се искаше да разбере дали Дейвид Кац се е уговорил да се види с Дон Ричардс и дали това е станало по телефона само между тях? И откъде убийците им са разбрали, че двамата ще се срещнат следващата вечер?
	Не можеше да повярва, че Сюзан Ричардс е замесена по някакъв начин, защото това означаваше, че е пожертвала и децата си. Декър я бе видял в онази нощ. Както каза Ланкастър, тя беше в истерия, отказваше да приеме истината и не беше на себе си от гняв. Беше смазана, когато научи, че е излязла следобед само за да се върне по-късно и да открие, че вече няма семейство.
	Той намали скоростта, докато разсъждаваше върху едно и друго.
	Мислите му се насочиха отново към телефонния разтвор между Кац и Ричардс.
	Нямаше как да разбере дали Кац е позвънил на Ричардс. Обаждането бе от телефона на Кац, но всеки можеше да се е обадил от него. И нямаше гаранция, че Ричардс е вдигнал телефона си, а не някой друг.
	Възможно бе изобщо да не са си уговаряли среща. Декър просто бе допуснал, че е така. Убиецът е можел да представи нещата, сякаш двамата са се разбрали по-рано или пък че Кац се е отбил случайно да изпие една бира. Предположението, че убиецът или убийците са докарали изпадналия в безсъзнание Кац, идеално се вписваше в този сценарий. Това означаваше, че спокойно са могли да влязат в къщата, да вземат Ричардс и децата му за заложници, да доведат Кац, да убият всички, да подхвърлят уликите, които да сочат към Мерил Хокинс, да си тръгнат през задната врата и час по-късно да звъннат в полицията, за да съобщят за силен шум.
	Въпросът беше кой е бил мишената? Ричардс или Кац? Онзи, който е раздавал кредити, или онзи, който е вземал кредити?
	И защо?
	А също и защо бяха избрали точно тази вечер?
	Декър знаеше, че открие ли отговора на който и да било от тези три въпроса, ще разреши случая. Но дотогава го чакаше много работа.
	Той подкара към добре познато място: гимназията в Бърлингтън, където преди малко повече от две години ужасяваща масова стрелба взе няколко жертви и шокира целия град.
	Декър паркира колата и тръгна пеша към занемареното футболно игрище. Бърлингтън отдавна нямаше отбор, младежите в града просто не проявяваха интерес към футбола. Той се качи на трибуната тъкмо когато започна да ръми. Седна на една пейка и впери поглед в терена, където преди толкова много години беше суперзвезда. Единственият футболист в историята на Бърлингтън, стигнал до НФЛ, макар и само за един мач. Декър се загърна по-добре с палтото си и продължи да се взира напрегнато в игрището.
	Зарея поглед надясно и трепна, когато я видя да приближава. Мери Ланкастър се изкачи бавно по металните стъпала и седна до него.
	— Правили сме го и преди, нали? – попита тя.
	Декър кимна.
	— В дъжда. След стрелбата в училището. Как разбра, че съм тук?
	— Нямах представа. Знаеш, че живея наблизо. Понякога се разхождам наоколо късно вечер. Така те видях.
	Той кимна отново.
	— Минава един. Не е безопасно да се разхождаш сама.
	— За теб да не би да е безопасно?
	— Аз съм доста по-едър.
	Ланкастър разтвори якето си и Декър видя пистолета в кобура.
	— Ако някой ме нападне, ще получи куршум.
	— И аз това си помислих. Е, как са нещата при теб?
	— Горе-долу. Чух, че имаш напредък по случая.
	— От кого го чу?
	— От всички, включително от Нати. Явно е променил отношението си към теб след убийството на Сали.
	— Ти знаеше ли, че двамата имат връзка?
	Ланкастър бе искрено изненадана.
	— Какво? Не, нямах представа… Нати е женен.
	— Сали скъса с него. Беше осъзнала, че допуска грешка…
	Ланкастър поклати глава.
	— Не знаех. И още не мога да повярвам, че е мъртва.
	Декър я погледна. Дъждът се усили. Тя беше с бейзболна шапка, изпод която се подаваха посивели кичури. Отвърна на погледа му с такова изражение, сякаш носеше непосилна тежест на крехките си рамене.
	— Болна ли си, Мери? Сериозно болна, имам предвид?
	Тя не го погледна, а продължи да се взира във футболното игрище.
	— Защо питаш?
	— Защото не си същата. Променила си се. И не мисля, че причината е раздялата с Ърл.
	Ланкастър сви юмруци, след което ги отпусна.
	— Не страдам от някаква смъртоносна болест, ако това имаш предвид. Нямам рак въпреки цигарите.
	— Какво тогава?
	Тя не отговори веднага. А когато го направи, в гласа й имаше примирение.
	— Чувал ли си за ранна деменция?
	— Деменция? – зяпна Декър. – Но ти си още млада… с теб сме на една възраст!
	Ланкастър се усмихна тъжно.
	— Точно затова я наричат „ранна“, Еймъс.
	— Лекарите сигурни ли са? Кога ти поставиха диагнозата?
	— Преди шест месеца. И да, сигурни са. Минах през всичко: компютърен томограф, ядрено-магнитен резонанс, кръвни изследвания, биопсии… всичко. В момента вземам лекарства.
	— Това означава ли, че могат да те излекуват? – попита Декър обнадежден.
	— Не, невъзможно е – поклати глава Ланкастър. – Могат само да забавят развитието на болестта.
	— Каква е прогнозата? – попита тихо той.
	— Трудно е да се каже. Няма много случаи като моя. А и реакцията на пациентите към лечението е строго индивидуална.
	— И все пак… какво очакват лекарите?
	Ланкастър въздъхна и брадичката й потрепери.
	— След година може би няма да съм в състояние да позная никого… включително себе си. А може да минат и пет години. Но не повече. На петдесет няма да съм аз.
	Настъпи тишина. По лицето на Ланкастър се стичаха сълзи.

 	— Много съжалявам, Мери.
	Тя избърса очи.
	— Не ми трябва съчувствие, Декър, най-малкото от теб. Знам, че просто не те бива в тези неща – отвърна Ланкастър, потупа го по рамото и добави с по-мил тон: – Но оценявам усилията ти.
	— Как разбра, че нещо не е наред?
	— Събудих се една сутрин и цяла минута не успях да си спомня името на Санди. Не обърнах внимание, отдадох го на преумора от работата… Но подобни неща започнаха да се случват все по-често. Тогава отидох на лекар.
	Декър се облегна назад и се замисли как и той не можа да си спомни любимия цвят на Каси, макар и за броени секунди.
	— Това ли е причината за раздялата ви с Ърл?
	— Ърл е страхотен, не бих могла да мечтая за някой по-добър от него. Той полага достатъчно грижи за Санди. Не искам да го обременявам допълнително.
	— Един добър съпруг не би го приел като бреме.
	Ланкастър то погледна.
	— Надявам се, знаеш, че Каси никога не те е смятала за бреме.
	Декър извърна глава. Насочи вниманието си към футболния терен, където навремето бе тичал, бърз като вятъра, а противниковите играчи бяха отскачали от него като камъчета, захвърлени срещу ствола на могъщ дъб, докато публиката го аплодираше. Нормално хлапе с твърде голям, дори плашещ спортен талант. Това бяха сред най-щастливите дни в живота му – те отстъпваха единствено на щастието, което бе изпитал като съпруг и баща.
	— Знам – отвърна тихо той. – Според мен не трябва да се отказваш толкова лесно от Ърл. Нали сте си обещали да бъдете заедно в „здраве и болест“.
	— Да, да, „докато смъртта ни раздели“. Когато си млад, здрав, щастлив и влюбен, когато животът е пред теб, лесно даваш такива обещания…
	— Още ли го обичаш?
	— Какво? – погледна го озадачено Ланкастър.
	— Аз още обичам Каси. И винаги ще я обичам. Няма значение, че е мъртва. Но Ърл е жив. Той е тук. Бих дал всичко Каси да бъде тук. И нищо, нито деменция, нито каквото и да било друго, не би могло да ме раздели с нея. Всяка секунда без Каси е още един прахосан миг от живота ми.
	Декър стана и заслиза по стъпалата. Дъждът се усили.
	Мери Ланкастър не откъсваше поглед от него.
	 
	 
	 
	≈ 43 ≈

	 
	— Изглеждаш уморен. Добре ли спа? – попита Марс, докато двамата пиеха кафе на закуска в Резидънс Ин.
	— Непробудно – излъга Декър, облегна се на стола си, повъртя салфетката си в ръце и заяви: – Планирали са всичко до най-малката подробност. Трябвало е да вземат отпечатък и ДНК и да подменят ключа за осветлението. Трябвало е да отвлекат Дейвид Кац. Трябвало е да убият жертвите, да оставят улики и да избягат от местопрестъплението. Всичко това е обмислено предварително.
	— Съгласен съм.
	— Защо тогава са избрали онази вечер? Дали е само съвпадение, че са решили да действат веднага след единствения ни известен телефонен разговор между Дейвид Кац и Дон Ричардс?
	— Възможно е по някакъв начин да са разбрали, че двамата са се чули. Кога се е провел въпросният разговор?
	— В дванайсет и десет по обед.
	— Ричардс в офиса си ли е бил?
	— Разговарял е по мобилния си телефон, но ако съдим по часа на обаждането, най-вероятно е…
	Декър се изправи рязко и отвори широко очи.
	— Какво има? – попита Марс леко притеснен.
	— Беше понеделник. През октомври.
	— Добре…
	— Всъщност беше Денят на Колумб.
	— С други думи, официален празник.
	— Именно. И това означава две неща. Първо, училищата не работят и второ, банките също са затворени.
	— Къде тогава е бил Ричардс по време на телефонния разговор, ако не в банката?
	— Може да си е бил у дома – отвърна Декър.
	— С децата си. И с жена си. Смяташ ли, че някой от тях може да е чул нещо, а после да е казал на някого?
	— Възможно е. Но при всички случаи е трябвало да действат бързо. Да вземат ключа с отпечатъка, за да го занесат в дома на Ричардс. Някой да издере ръцете на Хокинс и да се сдобие с негова ДНК…
	— Подозираш, че го е направила дъщеря му Мици?
	— Това би обяснило мълчанието му. Няма как да не знае кой го е издрал.
	— Разбирам какво имаш предвид – отвърна замислено Марс. – Жена му е била на смъртно легло, а той не е искал дъщеря му да загази, дори това да е струвало свободата му.
	Декър кимна.
	— Обзалагам се, че когато получим резултатите от анализа на онази проба, те ще покажат наличието на ДНК на Мици, смесена с онази, която открихме под ноктите на Абигейл.
	— Но това означава, че съсипва живота на собствения си баща! – възкликна Марс.
	— Тя беше наркоманка, Мелвин. През половината време не беше на себе си. Лесно са могли да я убедят да го направи.
	— Но какъв мотив може да има някой да убие Кац и Ричардс? И как това се връзва с присъствието на Дейвид Кац в дома на Ричардс? Чакай малко… да не мислиш, че е възможно да са замесени в трафик на наркотици?
	— За тях не знаем. – Декър помълча и добави: – Но синът на Ричардс, Франки, със сигурност е продавал дрога.
	— И отново: каква е връзката?
	Декър затвори очи и порови в облака. След няколко секунди поклати глава и каза:
	— Няма го в документите по случая.
	— Кое?
	— Името на дилъра на Мици.
	 
	 
	 
	≈ 44 ≈

	 
	Нати седеше унило зад бюрото си в общото помещение на отдел „Убийства“. Четиримата му колеги, включително Мери Ланкастър, работеха на компютрите си.
	Миг по-късно при тях буквално нахлуха Декър и Марс. Декър хвърли поглед към Ланкастър, която го изгледа въпросително, и застана пред Нати.
	— Карл Стивънс – каза той.
	— Кой?
	— Дилърът, който е продавал дрога на Франки Ричардс.
	Ланкастър се надигна от стола си и се приближи.
	— Знаем за него, но той има алиби за времето на убийствата – каза тя. – Проверихме още тогава.
	— Не е там работата – отвърна рязко Декър.
	— А къде е работата? – тросна се Нати.
	— Продавал ли е дрога и на Мици Хокинс?
	Ланкастър и Нати се спогледаха.
	— Не знам – призна Нати. – Мина доста време. Важно ли е?
	— Може би.
	— Ще проверя – въздъхна Нати. – Но няма гаранция, че ще го открия в документацията. Карл Стивънс продаваше на доста хора.
	— Къде е той сега? – попита Марс.
	— Аз знам – обади се Ланкастър. – В „Травис“. Сега е частен затвор. Стивънс излежава присъда за убийство втора степен. Чакат го между десет и двайсет години. Убил някакъв тип по време на сделка за хероин. Вече пета година е зад решетките. Аз го пратих там.
	— В „Травис“ ли? – попита Декър. – Това не е ли затворът, в който лежа и Мерил Хокинс?
	Нати се приведе над клавиатурата и затрака по нея. Отвори някаква страница и зяпна. Вдигна поглед и каза:
	— Прав си.
	— Били ли са заедно на общ режим? – попита Декър.
	— Нямам представа. Но затворниците най-често са на общ режим. Затворите не разполагат с достатъчно място да ги отделят. Просто нямат капацитет.
	— В такъв случай е възможно да са се запознали там и да са си говорили – каза Ланкастър и погледна Декър. – Какво мислиш?
	— Ако е така, Стивънс може да му е споменал нещо, което да го е накарало да се върне тук и да ме помоли да докажа, че не е извършил онези убийства. Винаги съм се чудил защо това се случи точно сега. Възможно ли е Хокинс да е научил нещо, което да го е накарало да повярва, че ще успеем да докажем невинността му? Той искаше да се срещне с мен. Може би тогава щеше да ни разкаже повече подробности.
	— И най-вероятно го е научил неотдавна – добави Ланкастър, – иначе щеше да ни потърси още от затвора.
	— Но какво може да му е казал Стивънс? – попита Нати.
	— Например, че е продавал дрога на Мици – отвърна Декър.
	— И какво от това?
	— Стивънс може да е връзката между Франки Ричардс и Мици.
	— Каква връзка? – настоя Нати. – Струва ми се нелогично.
	— Можеш ли да ни издействаш разрешение за свиждане със Стивънс? – попита Декър, без да отговори на въпроса му. – Още днес.
	— Ще се опитам. Но какво очакваш да ти каже?
	— Няма да разбера, докато не го попитам – отвърна Декър, помълча и добави: – Искаш ли да дойдеш с нас, Нати?
	Блейк Нати не отговори веднага. Той погледна Ланкастър и каза тихо:
	— Ами аз… аз ще водя жена ми на обяд.
	Декър го изгледа продължително.
	— Намерил си далеч по-пълноценен начин да прекараш следобеда. Ще ти разкажа всичко, щом се върнем. – Посочи телефона на бюрото му и каза: – Звънни им и кажи, че ще бъдем двама.
	— Трима – обади се Ланкастър.
	— Мери, ти вече не работиш по…
	— Не ме интересува, Еймъс! Не е задължително разговорът ни да е свързан с убийството на Хокинс, за което Ърл осигурява алиби на Рейчъл Кац.
	Декър погледна Нати, който вдигна рамене.
	— Нямам възражения.
	— Да вървим тогава – заяви Ланкастър и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
	— Ей, Декър! – ухили се Марс. – Тя май започва да прихваща от теб!
	 
	 
	Пътят до „Травис“ им отне два часа. Марс дремеше на задната седалка. Беше разменил няколко приказки с Ланкастър, преди да потеглят.
	Тя хвърли поглед назад и тихо попита Декър:
	— На терена ли се запознахте?
	— Да – отвърна той, без да откъсва поглед от пътя.
	— Онова, което ми каза… беше прав.
	Той продължаваше да следи пътя и надигащата се буря.
	— Говорих с Ърл тази сутрин.
	Сега вече Декър я погледна. Изражението му я подканяше да продължи.
	— Мисля, че ще… ще си дадем още един шанс.
	— А приятелката му? – попита Декър.
	— Няма да е преувеличено, ако кажа, че аз го тласнах към тази връзка. Не ме разбирай погрешно… Нанси е много свястна и Ърл я харесва. За бога, дори аз я харесвам!
	— Но той иска нещо съвсем друго?
	— Да. Беше пределно ясен тази сутрин. Иска…
	— Теб?
	Ланкастър докосна сбръчканото си лице и прекара пръсти през несресаната си коса.
	— Не мога да разбера защо. Изглеждам ужасно. А Нанси е красавица.
	— Глупости ли ще си говорим?
	Ланкастър се смути. Преплете пръсти в скута си и продължи:
	— Да си призная, останах изненадана, че си разсъждавал върху семейните ми проблеми. Каза ми точно онова, което имах нужда да чуя.
	— Искаш да кажеш, че се интересувам единствено от себе си?
	— Просто знам, че подобни ситуации са особено трудни за теб, с твоите специални…
	— Може би съм ги надраснал – прекъсна я Декър.
	Ланкастър потърка разсеяно слепоочието си.
	— Как се чувстваше, когато… когато мозъкът ти се промени?
	Декър се извърна и видя как тя се взира в него толкова напрегнато, че нямаше начин да не й отговори. Усещаше, че разчита да чуе нещо утешително, а не ужасно.
	— Не ми остана време да свикна с промяната, Мери. Събудих се в болницата и… вече бях различен. Умът ми правеше неща, на които не подозирах, че е способен.
	— Предполагам, че си се уплашил.
	Декър хвърли поглед към нея и видя, че се взира в ръцете си.
	— Няма да те лъжа. Мери. Наистина бях разтревожен. Но получих професионална помощ и успях да се приспособя. Просто свикнах. И не е вярно, че с времето става по-лесно. Ще ти кажа само, че се справих и… продължих да живея живота си.
	— При мен няма да е същото.
	— За нашите състояния, колкото и различни да са, няма лечение. Но медицината напредва с всеки ден. Кой знае какво ще измислят за пет години?
	Тя кимна, но остана все така напрегната.
	— Ако доживея дотогава.
	Декър се пресегна и постави ръка на рамото й.
	Ланкастър остана изненадана от жеста му. Беше твърде личен, а Еймъс Декър рядко постъпваше по този начин. Тя отлично знаеше, че той не обича да го докосват.
	— Имаш Ърл, Санди и мен. Ние ще ти помогнем да се справиш, Мери.
	— Ти не живееш тук.
	— Но сега съм тук. И знаеш, че ще продължа да се връщам.
	— Заради семейството ти.
	— А сега вече и заради теб.
	Думите му я хванаха неподготвена. Тя стисна ръката му с две ръце и очите й се насълзиха.
	— Добър приятел си, Еймъс. Понякога го забравям.
	— Ти беше до мен и ме подкрепяше години наред, Мери. По-дълго от всеки друг, като изключим Каси. Вероятно заслужаваш медал за това. Но аз мога да ти предложа само приятелството си.
	— Предпочитам го пред медала.
	Изминаха в мълчание останалата част от пътя.
	 
	 
	 
	≈ 45 ≈

	 
	„Травис“ се намираше насред пустошта на Охайо и имаше всички характеристики на затвор с максимална степен на сигурност, какъвто всъщност беше – бетонни огради, бодлива тел, специално обучени кучета и кули със снайперисти в тях.
	Декър спря пред входа, където охраната провери и тримата. В този момент се изсипа същински порой и ги принуди да се скрият на сухо. Нати им бе уредил свиждане с Карл Стивънс и надзирателите ги ескортираха до една от залите за посетители.
	И тримата — Декър, Ланкастър и Марс – отлично познаваха затворите, макар и по различни причини. „Травис“ се огласяше от викове и подсвирквания и бе наситен с миризмата на две хиляди мъже, натъпкани на площ, проектирана за два пъти по-малко затворници. Към това се добавяше и смесеният мирис на десетките нелегално внесени субстанции.
	Седнаха на една маса и зачакаха Карл Стивънс. Надзирателите го доведоха след няколко минути. Декър си го спомняше като висок и слаб, с мръсна коса, вързана на опашка, и тридневна брада. Човекът в оранжев затворнически гащеризон, който се появи пред тях, беше здрав и мускулест – личеше му, че вдига тежести. Главата му бе обръсната и брадата я нямаше. Ръцете му бяха покрити с татуировки, които продължаваха по врата чак до тила му.
	Стивънс им се усмихна, докато сядаше пред тях. Надзирателите заключиха веригата на краката му за халката в пода, отстъпиха и застанаха в ъгъла на залата, без да го изпускат от полезрението си.
	А той погледна Декър и заяви:
	— Помня те. Декър, нали?
	Декър кимна.
	Стивънс се обърна към Ланкастър.
	— И теб те помня. Ти си причината да лежа тук.
	— Не съм аз, Карл. Фактите са достатъчно красноречиви. Тук си, защото уби човек.
	— Излишни подробности – подсмихна се Стивънс. Погледна към Марс и изражението му се промени. – Теб не те познавам.
	— И аз не те познавам – отвърна Марс.
	— И ти ли си ченге?
	— Той ни помага в разследването – обади се Декър.
	Стивънс не откъсваше поглед от Марс.
	— Приличаш ми на човек, който е лежал в пандиза.
	— Бил ли си някога в тексаски затвор? – попита Марс.
	— Не, защо?
	— Не ти го препоръчвам.
	Стивънс погледна Декър.
	— За какво си тук? Щях да ходя във фитнеса, когато ми казаха, че искаш да говориш с мен.
	— Съжалявам, че възпрепятствам заниманията ти – отвърна сухо Декър. – Интересува ме дали си продавал дрога на Мици Хокинс.
	— Коя е Мици Хокинс?
	— Дъщерята на Мерил Хокинс.
	Стивънс сви рамене.
	— Това име не ми говори нищо. Продавах на много хора. Не съм им искал документи за самоличност – каза насмешливо той.
	Декър му описа Мици.
	— Майтап ли си правиш? Току-що описа всяка дрогирана кучка, на която съм продавал някога.
	— А Франки Ричардс? Него спомняш ли си го? Бил е едва на четиринайсет. Умрял е в дома си заедно с баща си, сестра си и човек на име Дейвид Кац. И четиримата са били убити.
	— Не, не си го спомням. Нещо друго?
	Декър огледа татуировките по ръцете му. Думи и символи.
	Когато Стивънс забеляза какво прави, той се наведе и скри ръцете си под масата, при което оковите му издрънчаха.
	— В кои банди си се включил тук, Карл? – попита Декър.
	— Хей, човече, аз съм като Швейцария – ухили се Стивънс. – Неутрален. Повечето типове тук са латиноси или пък имат неговия цвят на кожата – каза той и посочи Марс. – Те сформират банди, а не ние, белите. Ние сме малцинство.
	— Ти не си единственият бял тук – каза Ланкастър. – Има много като теб.
	— Но през повечето време имам усещането, че съм малцинство. Трябва да направим нещо по въпроса – ухили се отново Стивънс. — Да си върнем страната.
	— Как? Като напълнят затворите с бели? – попита Марс.
	— Не – присви устни Стивънс. – Като не даваме на такива като теб да минават границите.
	— Аз съм роден тук.
	— Няма значение – усмихна се самодоволно Стивънс. – Е, приключихме ли?
	— Ако си откровен с нас, Карл, можем да ти помогнем – каза Ланкастър.
	Думите й привлякоха вниманието му.
	— И как ще ми помогнете?
	— Срокът на наказанието ти не е фиксиран. Може да се промени.
	— Присъдата ми е от десет до двайсет години, вече излежах пет. Какво можете да направите по въпроса?
	— Зависи от това, което ти можеш да направиш за нас.
	Стивънс извъртя театрално очи.
	— Всеки път стигаме до едни и същи глупости. Аз ще ви кажа каквото знам, а вие после ще решите какво да направите. Кажете ми в кой друг бизнес се преговаря по тоя начин?
	— Това не е бизнес – отвърна Декър. – Предлагаме ти да изкараш по-малко години зад решетките.
	— Мога да ви излъжа и да ви кажа каквото си поискам – заяви Стивънс. – А после ще ме изкарате навън. Как ви звучи?
	— Лъжите не се броят. Интересува ни само истината. Подкрепена с доказателства.
	— Случи се много отдавна. Как очаквате да си спомня каквото и да било? – попита Стивънс и в следващия миг лицето му се изопна от напрежение.
	— Какво се случи много отдавна? – попита Декър. Когато Стивънс не отговори, той добави: – Мислех, че не си спомняш нищо за Франки Ричардс или Мерил Хокинс.
	— Просто си говорим – отвърна смутено Стивънс, който вече не изглеждаше толкова самоуверен.
	— Искаш ли сделка или не? – намеси се Ланкастър. – Можем да си тръгнем още сега, но ще отбележим в досието ти, че си отказал да ни сътрудничиш. Така ще излежиш максимума. Двайсет години.
	Стивънс рязко се наведе напред – щеше да прескочи масата, ако не бяха оковите. Лицето му бе разкривено като на озъбен звяр.
	— Прецакаш ли ме, кучко, ще съжаляваш! Не съм те канил да идваш тук!
	— Така ли, Карл? – отвърна Ланкастър. – Искаш да кажеш, че имаш приятели навън?
	— Имам приятели навсякъде.
	— И къде бяха тези приятели, когато задникът ти се оказа зад решетките? – попита Ланкастър. – Страхотни приятели, няма що! Защо смяташ, че им дължиш нещо?
	— Кой казва, че дължа нещо на когото и да било?
	Надзирателите пристъпиха напред, но Декър ги спря с ръка.
	— Такива като теб с лопата да ги ринеш. С Мери сме виждали стотици хора в твоето положение. Направят някоя глупост, ченгетата ги спипат, а „приятелите“ им веднага им обръщат гръб. Резултатът: ти си тук, а те – навън.
	— Нямате представа в какво се забърквате.
	— Хайде, кажи ни тогава – подкани го Декър. – Винаги е добре да знаеш срещу какъв противник се изправяш.
	Стивънс махна с ръка и оковите му издрънчаха.
	— Само си говоря, човече. Нямам нищо предвид.
	— Да се върнем на Ричардс и Хокинс. Обзалагам се, че си доставял дрога и на двамата. Може да си подочул нещо, свързано с убийствата.
	— Или пък може да си срещнал Мерил Хокинс тук и двамата да сте си поговорили – добави Ланкастър. – Преди да го пуснат.
	— Това неговото беше скапана измислица! И аз съм болен! Имам проблеми с черния дроб!
	— Значи знаеш, че Хокинс е бил освободен, защото е имал рак в последен стадий? – попита Декър.
	На лицето на затворника, който бе попаднал в капана на собствените си думи, отново се изписа раздразнение.
	Декър продължи:
	— За втори път те хващаме да ни лъжеш, Карл. Мисля, че трябва да ни кажеш каквото знаеш, за да ти уредим добра сделка. Така ще излезеш навън много по-рано.
	— Да не смяташ, че е толкова лесно?
	— Нямам представа. Защо не ни кажеш?
	— Трябва да си помисля.
	— Какво толкова има да го мислиш? – попита Ланкастър. – Ти помагаш на нас, ние помагаме на теб.
	Стивънс поклати глава.
	— Кажи ни само това, говори ли с Хокинс? – попита Декър.
	— Може да сме се засичали наоколо.
	— И може да сте обсъждали убийствата.
	— Защо не попитате него?
	— С удоволствие бихме го попитали, но е мъртъв – отвърна Ланкастър. – Някой го уби.
	Стивънс пребледня. Имаше вид на човек, който ще повърне всеки момент.
	— Трябва да тръгвам – каза той, извърна се към надзирателите и извика: – Ей, приключих тук!
	— Не е нужно да го правиш, Карл – отвърна Декър.
	— Напротив! А сега ме оставете на мира!
	Докато надзирателите отвеждаха Карл Стивънс, Ланкастър се обърна към Декър:
	— Издъних се! Не биваше да му казвам какво се е случило с Хокинс.
	— Не мисля, че щеше да има значение, Мери, но намерихме нова улика.
	— Каква?
	— Татуировките на ръцете на Стивънс бяха почти същите като тези на стрелеца, убил Сал и Бримър.
	— Моля? Сигурен ли си?
	— Да, напълно.
	 
	 
	Когато се върнаха в Бърлингтън, Нати ги очакваше в управлението.
	— Какво, по дяволите, се случи в „Травис“?
	— Какво искаш да кажеш? – попита Ланкастър.
	— Току-що са открили Карл Стивънс със самоделен нож във врата. Мъртъв е.
	 
	 
	 
	≈ 46 ≈

	 
	Декър, Ланкастър и Марс се събраха на импровизирано съвещание в празния салон за закуска на Резидънс Ин, докато в мрака навън се лееше проливен дъжд.
	— Това предполага, че теорията ти е вярна, Еймъс – заяви Ланкастър. – Стивънс е бил замесен по някакъв начин.
	— И разговорът му с нас е бил равносилен на смъртна присъда – допълни с горчивина Марс. – Знам, че беше отрепка, но никой не заслужава такава смърт.
	Декър седеше с поглед, вперен в някаква точка на тавана.
	— Стрелецът, убил Сали Бримър, беше със същите татуировки. Между него и Карл Стивънс очевидно има връзка. Видях тези татуировки съвсем ясно върху ръцете му в онази уличка, огледах добре и Стивънс в затвора. Мисля, че той разбра какво правя, защото, когато улови погледа ми, бързо скри ръцете си под масата, за да не мога да продължа да разглеждам татуировките.
	— Членували са в една и съща банда – предположи Ланкастър. – Това ми се струва най-вероятният отговор.
	— Действат много експедитивно – отбеляза Декър. – Два часа след срещата ни Стивънс вече беше мъртъв.
	— Но как е възможно да реагират толкова бързо? – попита Ланкастър. – Освен ако смъртта му няма нищо общо с нашето посещение. В затворите често се случват такива убийства.
	— Това би било най-голямото съвпадение на света.
	— А ти не вярваш дори в малките съвпадения – каза Марс.
	— Сам видя, че Стивънс млъкна, когато разбра, че Мерил Хокинс е бил убит. Уплаши се за живота си. Опита да се престори, че не знае нищо, но вече беше прекалено късно.
	— Как ще открием истината, след като Стивънс вече го няма? – попита Ланкастър. – Възможните нишки се късат една по една. Не знаем дори как убиецът на семейство Ричардс и Дейвид Кац е влязъл в онази къща. И как си е тръгнал.
	— Не, мисля, че това поне вече го знаем – отвърна Декър.
	Той й разказа теорията си за отвличането на Кац и за това как е бил откаран у Ричардс в собствения си автомобил. А също и за подмяната на ключа за осветлението и за вземането на ДНК от Мерил Хокинс, което най-вероятно бе работа на Мици.
	— Разказах всичко това и на Нати.
	— Ето защо искаше да говориш със Стивънс – отвърна Ланкастър.
	Декър кимна.
	— Мисля, че Франки Ричардс е подслушал разтвора между баща си и Кац и е казал на Стивънс, когато са се видели, а може и да му е звъннал по телефона. Обаждането е извършено в празничен ден, когато и бащата, и синът са си били у дома. Каквото и да е казал Франки на Стивънс за онзи телефонен разтвор, Стивънс го е предал на други хора. И те са планирали всичко, дошли са на следващата вечер и са ги убили. Така са избрали и вечерта, и мястото, тъй като Ричардс и бездруго е очаквал Кац да дойде. Мисля, че затова са се чули по телефона.
	— Кац и Ричардс може да са избрали тази вечер и защото са знаели, че Сюзан няма да си е вкъщи – предположи Марс. – Вероятно не е била запозната с нещата, които са смятали да обсъждат.
	— И така, разберем ли какво са си говорили двамата, ще разплетем целия случай – заяви Ланкастър.
	— Единствената известна връзка е „Американ Грил“.
	— Който Рейчъл Кац притежава и в момента – отбеляза Марс. – Странно е, защото тя спомена, че нощният й клуб изкарва за един месец толкова пари, колкото „Американ Грил“ за половин година.
	— Именно. Защо тогава продължава да го държи, след като е инвестирала в толкова много други неща? – каза Декър.
	— Рейчъл Кац сподели, че това е бил първият проект на мъжа й – отвърна Марс, – но тя не ми изглежда никак сантиментална.
	— Освен това каза, че партньорите й осигуряват финансовите средства, а тя ги консултира – отбеляза Декър.
	— Смяташ ли, че те също са замесени? — попита Ланкастър.
	— Не знам. Но ако имат пръст в тази история, това означава, че са били в Бърлингтън и тогава, преди тринайсет години. Може би си заслужава да се поровим около тях.
	— Които и да са, явно имат сериозни връзки в затвора „Травис“ – каза Ланкастър.
	— Как ще действаме с Кац? – попита Декър. – Партньорите й вече знаят, че душим наоколо. Срещата ни със Стивънс им го е показала съвсем ясно. Не искам да ги уплашим още повече.
	— Ами аз? – обади се Марс.
	— Какво ти? – попита Ланкастър.
	— Тя очевидно ме харесва.
	— Но знае, че работиш с нас – изтъкна Декър.
	— Сподели доста неща снощи. Възможно е да ми каже и още.
	— Идеята не ми харесва – каза Ланкастър.
	— И на мен – заяви Декър. – Но може да се окаже единствената ни възможност да разберем кои са партньорите й. А и такива проекти предполагат някаква документация.
	— Добре, аз ще се заема – обеща Ланкастър и посочи Марс с пръст. – Това не е игра. Тези хора са убийци.
	— Знам – отвърна Марс, – точно затова ще ги преследваме до дупка.
	— Въобразяваш си, че знаеш много за убийците?
	— Да, прекарах доста време в затвора.
	Ланкастър погледна Декър.
	— Ще му кажеш ли да се държи сериозно?
	— Той е напълно сериозен, Мери.
	Ланкастър се извърна и изгледа подозрително Марс.
	— Не се притеснявай – отвърна той. – Оказа се, че съм невинен. Но това ми струваше двайсет години и възможността да играя в НФЛ.
	— Гадна работа! – промърмори Ланкастър.
	— Меко казано.
	— Как ще подходиш към Кац? – поинтересува се Декър.
	— Тя най-вероятно смята, че ще измъкне от мен информация за разследването. Снощи се опита, но не й казах почти нищо, само пуснах някой и друг намек. Мога да я накарам да повярва, че й имам доверие. И ще гледам да изкопча каквото мога от нея. – Марс замълча и добави: – В тази жена има нещо странно.
	— Какво имаш предвид? – попита Ланкастър.
	— Не съм сигурен. Тя е привлекателна, богата, образована. Но имам чувството, че предпочита да е сама. Защо не се е омъжила повторно? Защо винаги е толкова резервирана, толкова предпазлива? Когато й предложих да се срещна със съдружниците й, наистина се смути.
	— Да, възможно е да си прав – отбеляза Ланкастър.
	— Ако извадя късмет и се озова на място, където да науча нещо повече, ще го направя.
	— Ти какво, да не се мислиш за шпионин? – подкачи го Ланкастър.
	— Е, приятелката ми е шпионин.
	— Пак ме пързаляш, нали?
	Марс вдигна дясната си ръка.
	— Заклевам се, че това е самата истина.
	Ланкастър погледна Декър, който кимна.
	— Във военното разузнаване е.
	— Мамка му! Интересни приятели имаш, Еймъс!
	— Човек трябва да се развива, нали? – отвърна Марс.
	Декър постави ръка на рамото му.
	— Това наистина с опасно, Мелвин. Противникът знае на чия страна си. Ситуацията може да се промени много бързо. Усетиш ли, че нещо не е наред, изчезваш! На секундата!
	— Винаги съм бил бърз, Декър, и ти го знаеш още от колежа.
	— Чакайте малко… да не би да сте играли футбол един срещу друг? – попита Ланкастър.
	— „Лонгхорнс“ срещу „Бъкайс“ – отвърна Марс. – Познай кой спечели?
	— Ти – обяви Декър. – И се надявам да спечелиш отново. Защото за разлика от мачовете в колежа играем в един отбор и ти стискам палци.
	Марс се усмихна, щом видя изражението му, и побърза да каже:
	— Виж, знам, че това не е игра. Загинали са хора. Някакъв мръсник е решил, че те не бива да живеят повече. Част от жертвите са деца. Ако мога да направя нещо, за да пипнем убийците, ще го направя.
	Ланкастър погледна Декър.
	— Оказваш благотворно влияние върху приятелите си, Еймъс.
	— Знам – отвърна той. – И затова много искам да ги предпазя.
	 
	 
	 
	≈ 47 ≈

	 
	— Какво, по дяволите, прави той тук?
	Декър, Марс и Ланкастър тъкмо влизаха в полицейското управление на следващата сутрин, когато във фоайето връхлетя Чилдрес и застана пред тях.
	Декър отвърна на погледа, с който Чилдрес се опитваше да го сплаши.
	— Наблюдавам – обясни той. – Имам пълното право да наблюдавам. Нати няма нищо против.
	— На кого му пука за Нати! – каза Чилдрес и размаха пръст. – Ясно ми е, че не само наблюдаваш. Познавам те, Декър. Знам, че работиш по случая.
	— Значи знаеш, че искам да открия истината.
	— Въобразяваш си, че можеш да се появиш тук и да свършиш нашата работа, нали? – отвърна саркастично Чилдрес. – Ние сме достатъчно способни сами да си разследваме случаите. Не се нуждаем нито от теб, нито от ФБР. – Той погледна Марс. – Ти от ФБР ли си?
	— Не, просто съвестен гражданин.
	— Няма нищо лошо в това да си сътрудничим – намеси се Декър. – Често се случва.
	Той погледна Ланкастър. Не се изненада от мълчанието й. В края на краищата тя работеше тук и издържаше семейството си. А Чилдрес можеше да й стъжни живота, особено предвид здравословните й проблеми.
	— Не забравяй, че не сме оттеглили обвиненията срещу теб – изсъска Чилдрес в лицето на Декър. – И че трябва отново да се явиш в съда. Нае ли си адвокат? Защото непременно ще ти потрябва!
	— Със сигурност няма да наема Кен Фингър.
	Чилдрес се сепна.
	— Защо не? Той има добра репутация.
	— Да. И се справи отлично със защитата на Мерил Хокинс.
	— И най-великият адвокат на света нямаше да отърве Хокинс. Уликите бяха смазващи.
	— Така ли смяташ?
	— Ти разследва този случай, Декър – сопна се Чилдрес.
	— Обаче не стигнах до истината.
	Чилдрес се канеше да отвърне нещо, но размисли и попита:
	— Какво имаш предвид?
	— Всички сгрешихме… това имам предвид.
	— Глупости! Доказателствата не лъжат!
	— Така е. Но хората лъжат.
	— Още глупости! – Чилдрес погледна Ланкастър. – Как работиш с този човек, Мери?
	— Той постига резултати. Знаете го не по-зле от мен.
	Чилдрес отново се обърна към Декър:
	— Една грешна стъпка… една и ще ми паднеш в ръцете!
	Чилдрес беше на ръба да се нахвърли върху Декър и да го удари, но се овладя, обърна се и си тръгна.
	— Винаги ли е толкова мил? – обади се Марс.
	— Преди беше по-зле – отвърна Ланкастър. – Мислехме си, че е Сатаната, а той се оказа най-обикновен гадняр.
	— Наистина ли са повдигнали обвинения срещу теб, Декър? – попита Марс. – Реших, че се шегуваш.
	— Вярно е, но не очаквам да се стигне до същински процес.
	— Не се надявай много, ако Чилдрес има пръст в тази работа – предупреди го Ланкастър.
	— Да прави каквото ще. Нищо не бива да ни отклонява от случая.
	— Какъв е следващият ни ход? – попита Ланкастър.
	— Някой се е престорил на Сюзан Ричардс в деня на изчезването й.
	— Не е доказано – изтъкна Ланкастър, – на този етап е само предположение.
	— Съгласен съм. Но предположение или не, трябва да го проверим.
	— Защо вие двамата не се заемете с това? – предложи Марс. – Аз ще се опитам да се свържа с Рейчъл. Тя ми даде мобилния си.
	— Искаме да бъдем наблизо, когато се срещнете – отвърна Декър.
	— Окей, но няма как да сте залепени за мен през цялото време. Ще ви кажа какво сме се у творили.
	— Може пак да ти сложим микрофон.
	Марс поклати глава.
	— Не, не искам да рискувам да открие, че я подслушваме. Това ще провали всичко.
	— Добре – съгласи се неохотно Декър. – Но внимавай.
	Марс му отвърна с вдигнат палец и излезе.
	Ланкастър го изпрати с поглед.
	— Не се притеснявай, Декър. Има вид на човек, който умее да се грижи за себе си.
	— Щях да се притеснявам по-малко, ако ставаше въпрос за пиянски скандал с петима здравеняци. Такива Мелвин със сигурност може да ги натръшка.
	— За какво се тревожиш тогава? Няма да ходи да се бие, отива на среща с жена.
	— Точно това ме тревожи.
	— Какво ще правим сега?
	— Ще се заема с нещо, за което не можеш да ми помогнеш.
	— Защо?
	— Както вече казах, свързано е със Сюзан Ричардс. Искам да проверя и нещо около Рейчъл Кац. Не бива да участваш в тази част от разследването заради Ърл.
	— Ърл е алибито на Рейчъл Кац за убийството на Мерил Хокинс. Но не и за Ричардс.
	— Очакваш ли Чилдрес да е на същото мнение?
	— На кого му пука? – отвърна Ланкастър и добави с горчивина: – След една година може изобщо да не помня кой е Чилдрес.
	— Добре, щом си сигурна.
	— Сигурна съм. Но как Кац е замесена в изчезването и в убийството на Ричардс?
	— Някой се е представил за Ричардс, за да може Агата Бейтс да свидетелства, че е видяла именно нея. И Рейчъл Кац, и Мици Гардинър са подходящи като ръст и телосложение. Отдалече, особено с дълго палто и шапка, лесно могат да бъдат взети за Сюзан Ричардс. Поне от човек с влошено зрение като Бейтс.
	— Наистина ли смяташ, че някоя от тях е убила Ричардс и е заела мястото й, след като я е напъхала в онзи куфар?
	— Има само две възможности – да го докажем или да го опровергаем.
	— Откъде ще започнем? От Кац или от Гардинър?
	— Да оставим засега Кац на Мелвин. Ще говорим с Гардинър.
	— Тя не е длъжна да ни каже нищо.
	— Предлагам да го чуем от нея.
	— Ще я обвиниш директно?
	— Никога не си вярвала, че мога да бъда и тактичен, нали, Мери?
	Ланкастър изглеждаше изненадана.
	— Може би защото никога не си го демонстрирал пред мен, Еймъс.
	— В такъв случай се приготви. Ще ти покажа на практика.
	 
	 
	 
	≈ 48 ≈

	 
	— Това си е чиста проба полицейски тормоз!
	Декър и Ланкастър стояха на верандата пред дома на Мици Гардинър, а тя препречваше прага и се взираше гневно в тях.
	— Напълно ви разбираме, госпожо Гардинър, но ние полагаме всички усилия, за да разрешим четворно убийство, в което е замесен баща ви, и независимо дали ви харесва или не, вие сте един от най-добрите ни източници на информация. Искаме да ви зададем няколко въпроса и ще се постараем да го направим колкото е възможно по-деликатно. Обещавам.
	Ланкастър наблюдаваше Декър с изумление. Очевидно никога не го беше виждала да разговаря по този начин със заподозрян.
	Гардинър отмести поглед към Ланкастър.
	— Спомням си и вас. Разследвахте случая заедно.
	— Точно така. Трябва да призная, че не съм сигурна дали щях да ви позная – заяви Ланкастър и погледът й се плъзна по стройната фигура на Мици Гардинър, по красивите й дрехи, скъпата прическа и безупречната кожа на лицето й.
	— Да, знам, че съм се променила от последната ни среща.
	— Изглеждате чудесно.
	— Благодаря.
	— Никога не съм предполагала, че ще разследваме отново този случай. Но баща ви се върна в града и заяви, че е невинен…
	Гардинър посочи Декър.
	— Вече му казах, че това са пълни глупости. Баща ми просто е искал да ви обърка… да ви накара да се усъмните във вината му.
	— Още не сме открили кой го е убил – отвърна Декър.
	— Нали казахте, че проверявате двете вдовици?
	— Да. Едната от тях също беше убита.
	Гардинър зяпна от изумление и Декър видя как пръстите й започват да треперят върху дръжката на бравата.
	— Убита? Коя?
	— Сюзан Ричардс. Предполагаме, че е била отвлечена от дома си и убита.
	Когото тя не отговори, Декър добави:
	— Може ли да влезем?
	Мици Гардинър ги поведе по коридора към зимната градина. Покани ги да седнат, а самата тя остана права, като непрекъснато кършеше пръсти.
	— Изглеждате изумена – отбеляза Декър.
	— Разбира се, че съм изумена. Първо баща ми, а сега и Сюзан Ричардс.
	Гардинър седна сковано и заби поглед в скута си. Ланкастър огледа елегантно обзаведеното помещение.
	— Имате прекрасен дом.
	Тя кимна разсеяно, но продължи да избягва погледите им. Декър извади нещо от джоба си и й го подаде.
	— Може би ще искате да я задържите.
	Гардинър вдигна глава, но не взе снимката.
	— Тук сте като малко момиче. Открих я в портфейла на баща ви. В него нямаше почти нищо друго. Знам, казахте, че никого не сте го посещавали в затвора, но той очевидно я е пазил през всичките тези години.
	Тя поклати глава.
	— Аз… аз не я искам.
	Декър остави снимката на масичката.
	— Какво щяхте да ме питате? – продължи Гардинър, хвърли поглед към снимката и бързо извърна глава.
	— Не го приемайте лично, разпитваме всички, свързани с този случай. Трябва да ни кажете къде сте били, когато Сюзан Ричардс е изчезнала.
	— Не вярвате, че имам нещо общо със смъртта й, нали?
	— Не искам да вярвам, че някой е способен да извърши убийство. Но действителността непрекъснато ме опровергава. Не ви обвинявам в какаото и да било. Просто елиминирам заподозрените и за целта трябва да ни кажете къде сте били по това време.
	— Кога по-точно?
	Декър й съобщи точния ден и час.
	Гардинър се облегна и затвори очи. После си извади телефона от джоба. Отвори календара, прегледа няколко страници и въздъхна с облекчение.
	— Бях на вечеря със съпруга ми. Делова вечеря в ресторант заедно с още шестима души. Тук, в Трамъл. От седем часа до след полунощ.
	— И съпругът ви може да го потвърди? – попита Ланкастър.
	— Необходимо ли е да разговаряте с него? – отвърна притеснено Гардинър. – Той не знае нищо за миналото ми.
	— Тогава можете да ни дадете имената на хората, с които сте били?
	— Това е все едно да му кажете всичко – тросна се Мици Гардинър. – Той си изгради отлична репутация в града и хората му имат доверие. Подобно нещо може да го съсипе.
	— Добре, кой тогава може да потвърди присъствието ви на тази вечеря? – настоя Ланкастър.
	Изведнъж Гардинър се оживи.
	— Чакайте, познавам собственичката на ресторанта. Говорете с нея. Настани ни в отделен салон, платихме с кредитна карта… Можете да проверите трансакцията.
	— Добре, устройва ни.
	Ланкастър извади бележник и записа адреса на ресторанта.
	— Това ли е всичко? – попита Гардинър, която очевидно си мислеше за нещо съвсем друго.
	— Трябва да ни кажете също къде сте били, когато баща ви е бил убит.
	— Баща ми? Да не би да ме обвинявате, че съм убила собствения си баща?
	— Отново повтарям, не ви обвиняваме в нищо. Елиминираме заподозрени, както направихме току-що със смъртта на Сюзан Ричардс.
	Декър й съобщи деня и часа и Мици Гардинър отново провери календара си.
	— Бях у дома със семейството си. Вероятно по това време съм спяла. Като повечето хора.
	— И съпругът ви може да го потвърди?
	— Ако е необходимо – процеди тя през стиснати зъби. – Нещо друго?
	— Има още едно несъответствие – каза Декър. – Но не се съмнявам, че ще изясните и него.
	Гардинър го погледна уморено.
	— Сега си спомням, че навремето не спряхте да задавате въпроси.
	— Боя се, че не съм се променил особено. Върви си с професията.
	— Какво несъответствие?
	— Споменахте, че никога не сте били в дрешника на родителите ви.
	Гардинър веднага мина в отбранителен режим.
	— Кой ви го каза?
	— Вие. По време на първия ни разговор.
	— А, добре. Но не разбирам за какво несъответствие става въпрос.
	— Според полицейския доклад именно вие сте показали на криминалистите онзи панел в стената.
	— Не си спомням – намръщи се Гардинър.
	— Пише го в доклада.
	— В такъв случай докладът греши. Възможно е, нали?
	— Твърдите, че не сте им го показани, така ли? — попита Декър.
	— Не си спомням да съм им го показвана.
	— Значи сами са го открили, докато са претърсвали помещението.
	— Предполагам.
	— Но защо тогава са вписали в доклада, че вие сте им казали за него? – намеси се Ланкастър.
	Гардинър пребледня като платно.
	— Аз… аз не знам. Може и да съм го направила. Може да съм им помогнала да погледнат нещо. Възможно е. Беше отдавна. Тогава не бях на себе си… не си спомням добре.
	— Разбирам – отвърна Декър. – Е, благодаря ви за отделеното време – каза той и се изправи.
	Ланкастър го последва, но не скри изненадата си, че са приключили толкова бързо.
	— Това… това ли е всичко? – попита Гардинър, изненадана не по-малко от Ланкастър.
	— Засега да – каза Декър и побутна към нея снимката й като дете.
	— Казах ви, че не я искам.
	— Знам, но понякога хората си променят мнението.
	Тя не посегна да вземе снимката.
	— Сами ще намерим изхода – каза Декър.
	Качиха се в колата и Ланкастър се обърна към Декър:
	— Добре, хареса ми новият ти „изтънчен“ подход. Но мисля, че приключихме прекалено бързо. Тъкмо бяхме стигнали до интересната част.
	— Така си е. Но не биваше да прекаляваме.
	— Тя е уплашена.
	— И още как. Защото знае повече, отколкото ни казва. И се притеснява, че някой друг ще го забележи.
	— Искаш да кажеш, че е в опасност?
	— Всички, свързани с този случай, може да са в опасност, включително ние двамата.
	— Ние сме ченгета, знаем какво да очакваме. За разлика от Мици Гардинър.
	— Дали? – попита Декър и включи на скорост.
	 
	 
	 
	≈ 49 ≈

	 
	Лукс.
	Това си помисли Марс, когато спря на паркинга пред „Силвър Оук Грил“. Нямаше представа какво е имало тук преди, но сградата беше перфектно реновирана. Той огледа останалите автомобили и забеляза, че са все скъпи модели от последната година. До покрития с тента вход бе паркирано дори мазерати кабрио.
	Марс влезе и се огледа. Интериорът определено беше скъп. Самият той бе инвестирал в недвижими имоти в района на Вашингтон и добре познаваше цените на строителните и довършителните работи. Стари греди на тавана, големи каменни плочи на пода, резбован бар от масивно дърво, скъпи тапети, дизайнерски маси и столове…
	Заведението беше пълно с хора, които обядваха. На опашката пред Марс имаше трима души, които очакваха да бъдат настанени.
	— Мелвин?
	Той погледна надясно и видя Рейчъл Кац да му маха от една маса в ъгъла. Запъти се към нея.
	Тя се изправи и се надигна на пръсти, за да го прегърне и целуне по бузата. После се отдръпна назад и огледа дрехите му. Сиво сако, черно поло, тъмносив панталон, черни обувки.
	— Много си елегантен.
	— Благодаря, ти също – отвърна той и плъзна поглед по панталона, блузата, сакото и обувките с нисък ток.
	— Дойдох направо от работа.
	Когато седнаха, Марс забеляза, че Кац привършва коктейла си.
	— Да пием по нещо? – предложи тя.
	Той отново погледна почти празната й чаша.
	— На какво си?
	— „Дюърс“ и вода. Готова съм за още едно.
	— Започваш с твърд алкохол по обед, а?
	— Точно така.
	— Звучи ми добре – усмихна се Марс.
	Поръчаха си питиетата и седнаха.
	— Когато ми звънна, бях изненадана, че искаш да се видим отново – каза Кац.
	— Защо?
	— Ами разделихме се малко… не знам… без настроение.
	— Аз си падам по дългосрочните инвестиции. Не придавам голямо значение на една-две среши.
	— Поласкана съм, че възприемаш това като среща.
	Питиетата им пристигнаха и те чукнаха чаши. Кац отпи и продължи:
	— Освен това се учудих как така Декър ти е позволил да се срещнеш отново с мен. Имам предвид, че той разследва убийства и макар фактите да сочат противното, аз все пак представлявам оперативен интерес за следствието…
	— Познаваш терминологията – засмя се Марс.
	— Какво да ти кажа… Гледам много криминални сериали.
	— Не знам как намираш време за тях с твоята работа и всичките проекти, с които си ангажирана.
	Рейчъл Кац се приведе напред.
	— Ако трябва да съм честна, човечето вечери се прибирам вкъщи, обличам си пижама, мажа си филия с фъстъчено масло и конфитюр и гледам стари филми.
	Марс я погледна изпитателно.
	— Не ми звучи невероятно – каза той. След което добави: – Но не защото нямаш други варианти. Предполагам, че можеш да си избереш когото си пожелаеш тук.
	Тя направи гримаса.
	— Проблемът е, че мъжете тук не са мой тип.
	— Което повдига въпроса защо не заминеш някъде? Чикаго не е толкова далече.
	— С Дейвид планирахме да заживеем именно там. Но после го убиха.
	— Чувстваш се обвързана с Бърлингтън?
	— В известен смисъл. Той е погребан тук. Онова, което започнахме да създаваме заедно, също е тук.
	— Така е.
	— Не ми ли вярваш? – попита Кац, готова да се намръщи.
	— Напротив, вярвам ти. Погледни Декър. Той отдавна не живее тук, но и при него е така. Идва, за да се поклони на гроба на семейството си. Различните хора се ръководят от различни мотиви. Щом искаш да останеш, остани. Решението си е твое и на никой друг.
	Рейчъл Кац понечи да каже нещо, но вместо това бързо отпи от чашата си.
	— Искаш ли да поръчваме? Сьомгата е страхотна, но аз ще си взема тартар от риба тон.
	Марс погледна менюто.
	— Какво ще кажеш за уапо?
	— И то е чудесно. Получаваме пресни доставки всеки ден.
	— Как така получаваме?
	Тя се усмихна.
	— Май забравих да спомена. Имам дял и в това заведение.
	— Нали знаеш… Жените с много интереси движат света.
	Съобщиха избора си на сервитьорката и Марс огледа салона.
	— На паркинга видях доста пари. По тези маси – също. Отвън има дори мазерати.
	— Мазератито принадлежи на този господин – каза тя и посочи нисък шейсетинагодишен мъж с гъста посивяла коса.
	Беше с елегантен костюм с жилетка, но без вратовръзка, мокасини от крокодилска кожа и въпреки студеното време не носеше чорапи.
	Обядваше в компанията на шестима души. Четирима мъже и две жени.
	— Някой местен богаташ?
	— Да. Дънкан Ларкс.
	— Съдружници ли сте?
	— Не точно. Но в момента реализира няколко проекта в града. В интерес на истината, на два пъти работихме заедно, но аз съм дребна риба в сравнение с него.
	— В никакъв случай не бих те нарекъл „дребна риба“.
	Тя се усмихна на думите му и попита:
	— Как върви разследването?
	— Декър разтваря с Мици в момента. Проверява алибито й… такива работи.
	— Имаш предвид алибито й за убийството на Сюзан Ричардс?
	— Да, освен всичко останало.
	— Което ме връща на въпроса отпреди малко… Как така Декър ти позволи да излезеш с мен? Да не би да се надява да научиш нещо, което да му позволи да ме арестува? – подхвърли шеговито Рейчъл Кац, но Марс долови напрежението в гласа й.
	— Както вече споменах, не работя нито за полицията, нито за ФБР. С него сме приятели. Аз не му казвам какво да прави и той не ми казва какво да правя.
	— Но въпреки това искаш да му помогнеш.
	— Разбира се – отвърна Марс и разпери широко ръце. – Ако можеш да ми кажеш нещо, което да му помогне, направи го.
	Тя се засмя.
	— Ти си интересен човек. В този град няма такива мъже… или поне аз не намирам.
	— Изгубили сте един, когато Декър е напуснал Бърлингтън.
	Храната им пристигна след няколко минути. Марс опита стека си и възкликна изненадан:
	— Това е престъпно вкусно! Не пуша, но мога да направя изключение, след като приключа с обяда.
	— Извадихме голям късмет с главния готвач. Привлякохме го от Индианаполис, където е работил за един от онези мастър шефове, които дават по телевизията.
	— Определено може да готви.
	— И още как! Смятате ли, че Мици Хокинс има алиби за убийството на Сюзан? – смени рязко темата Кац.
	Марс вдигна поглед от чинията си.
	— Не знам. Декър би трябвало да е научил вече. Ако има алиби, тя ще му го каже. А после той ще провери дали казва истината.
	— Както ще провери и мен.
	— Точно така – отвърна Марс, остави ножа и вилицата и добави: – Изглеждаш угрижена.
	— Самопризнания ли очакваш да направя?
	— Не, защото, макар да не те познавам достатъчно добре, не ми приличаш на убийца. Имам безпогрешен усет за тези неща. Но въпреки това е възможно нещо да те тормози.
	— Не, добре съм. Просто съм изморена. Напоследък работих до късно – отвърна Рейчъл Кац и разтри слепоочията си. – Продължих да работя дори след като ти си тръгна от клуба. Макар че не ми беше толкова забавно, колкото в компанията ти.
	— Поласкан съм.
	— Ще говоря без заобикалки, Мелвин. Смятам, че си много привлекателен.
	— Хей, ти си красива, умна, амбициозна, чувствителна и всичко останало.
	— Защо ми се струва, че ще последва „но“?
	— В момента имам връзка.
	— Късметлийка.
	— Надявам се и тя да е на същото мнение. Дано не съм те подвел.
	— Не, напротив, беше честен и откровен. Но това не ми пречи да си мечтая.
	Марс се приведе напред.
	— Виж, Рейчъл. Харесвам те, и то много. И както вече казах, макар да не работя официално с Декър, аз му помагам с каквото мога.
	Кац се облегна назад, взе питието си и отвърна:
	— Добре.
	— Никой не може да отрече факта, че този случай е свързан с прекалено много жертви. Преди тринайсет години са убити четирима души, включително съпругът ти. После е убит Мерил Хокинс. След това идва ред на Сали Бримър, макар че мишената беше Декър. А сега и Сюзан Ричардс.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ако знаеш каквото и да било, трябва да ни го съобщиш. Не искам и с теб да се случи нещо.
	Кац сякаш се сепна за миг, но отвърна:
	— Благодаря за загрижеността, Мелвин. Мога да се грижа за себе си. И не знам нищо, така че няма от какво да се притеснявам.
	— Добре, щом си сигурна – кимна бавно Марс.
	— Напълно сигурна.
	— Защото стана още едно убийство, за което може би не знаеш.
	Тя държеше вилицата си, но бавно я остави, докато осмисляше новината.
	— Какво? Кой?
	— Мъж на име Карл Стивънс. Преди време е продавал наркотици в града. Включително на Мици и Франки Ричардс. Декър смята, че е замесен по някакъв начин.
	— И той е мъртъв?
	— Беше в затвора. Отидохме да го видим. Той също заяви, че не знае нищо. Когато се върнахме в Бърлингтън, вече беше мъртъв. Самоделен нож във врага. – Марс си взе уискито и отпи. – Очевидно на тези хора не им пука дали някой знае, или не знае нещо. Просто убиват.
	— Но как… как е възможно… нали е бил в затвора? Всъщност там непрекъснато убиват хора.
	— Права си. Работата е там, че по ръцете на Стивънс имаше татуировки.
	— Какви татуировки? – попита Кац с треперещ глас.
	— Същите като татуировките на онзи, който застреля Сали Бримър. Декър е категоричен, а той има отлична памет.
	— Не смятате ли, че може да е съвпадение?
	— На теб как ти се струва?
	Кац се облегна на стола и възвърна самообладанието си.
	— Съжалявам за този Стивънс, но това не ме засяга по никакъв начин.
	— Добре, щом си сигурна.
	— Сигурна съм.
	— Тогава да се върнем към чудесния обяд.
	Марс си довърши стека, докато Кац почти не докосна храната в чинията си. Но допи и втората си чаша уиски.
	На тръгване минаха покрай масата на Дънкан Ларкс. Той се пресегна и хвана Кац за ръката.
	— Рейчъл, видях те, но не бях сигурен, че си ти.
	— Здравей, Дънкан.
	— Заведението е прекрасно. Право в десетката.
	— Благодаря.
	Ларкс погледна Марс.
	— Струва ми се, че не познавам приятеля ти.
	Марс протегна ръка.
	— Мелвин Марс. Приятно ми е.
	Двамата се здрависаха, докато останалите на масата следяха мълчаливо разговора им.
	— Рейчъл спомена, че онова мазерати отвън е ваше. Страхотна кола.
	— Така е. Германска инженерна мисъл и елегантен италиански дизайн, божествено съчетание.
	Всички се засмяха.
	Когато излязоха от ресторанта, Кац се обърна към Марс.
	— Този Ларкс ми се стори симпатичен – каза Мелвин.
	— Виж, знам, че току-що бяхме на обяд, но какво ще кажеш да вечеряме заедно довечера?
	— Разбира се. Къде?
	Тя се поколеба.
	— У дома. Звучи невероятно, но мога да готвя.
	Марс очевидно се почувства неловко, затова тя го хвана за ръката и каза:
	— Обещавам, приятелска вечеря, нищо повече. Аз… аз просто имам нужда да хапна домашно приготвена храна, да си поговоря с някого. И предпочитам да е с теб.
	Той стисна леко ръката й и отвърна:
	— Добре, с удоволствие.
	— В седем устройва ли те?
	— Напълно. Да донеса ли нещо?
	— Само себе си, Мелвин. Това е достатъчно.
	 
	 
	 
	≈ 50 ≈

	 
	Декър и Ланкастър бяха в стаята на следователите от отдел „Убийства“, когато вратата се отвори. Влезе съдебният лекар. Той бе свалил бялата си престилка и сега носеше костюм. Държеше някакви документи.
	— Нося ви резултатите – обяви той, седна на бюрото на Ланкастър и запрелиства страниците. – Първо, в кръвта на Мерил Хокинс открихме обезболяващи. Оксикодон.
	— Възможно ли е дозата да го е упоила? – попита Декър. – Да е бил в безсъзнание в момента на изстрела?
	— Много е вероятно – отвърна съдебният лекар. – Що се отнася до Сюзан Ричардс, умряла е от свръхдоза фентанил. Не е нужно кой знае какво количество. Гаден, много силен наркотик.
	— Аутопсията дава ли основания да смятаме, че редовно го е вземала?
	— Не, никакви. Била е в отлично здраве. Щяла е да живее още дълги години.
	— Кога е настъпила смъртта? – попита Декър.
	— Била е мъртва от доста време, Еймъс.
	— Ще задам отново въпроса си от миналия път. Възможно ли е вече да е била мъртва в момента, в който уж е напуснала дома си?
	— Мога да заявя, че е напълно възможно вероятният час на смъртта да съвпада с твоята теория. Смяташ, че е била убита още в дома си?
	— Нещо подобно.
	Съдебният лекар поклати глава.
	— Този случай се заплита с всяка изминала минута. Радвам се, че не го разследвам аз.
	След като съдебният лекар си тръгна, Ланкастър каза:
	— Ако си прав, това означава, че някой е убил Сюзан Ричардс, скрил е тялото й в онзи куфар и го е зарязал извън града. С други думи, жената, която Агата Бейтс е видяла, не е била Ричардс.
	— Висока слаба блондинка – обобщи Декър.
	— Мици Гардинър или Рейчъл Кац, както каза миналия път. Но аз проверих алибито на Мици за времето на предполагаемото отвличане на Ричардс. Персоналът на ресторанта потвърди, че тя е била там през цялата вечер, много след изчезването на Ричардс.
	— Остава Рейчъл Кац, така ли?
	— Като стана въпрос за нея… някакви новини от твоя приятел?
	— Изпрати ми имейл. Обядвали заедно. Кац се държала странно. Поканила го на вечеря в дома си. Марс се надява тогава да бъде по-откровена с него. Разказал й за убийството на Карл Стивънс и тя се уплашила здравата, въпреки че се опитала да го скрие. Дънкан Ларкс също бил в ресторанта – добави Декър. – Мелвин разговарял с него. Кац споменала, че са имали разни общи проекти.
	— Не знаех. Но ти си спомняш Ларкс, нали?
	— Всъщност дори съм работил за него. Дъщеря му Джени се беше забъркала с един измамник и трябваше да я отърва от него. Ларкс се появи в Бърлингтън преди много години и започна да изкупува недвижими имоти. Рецесията го удари малко, но все пак сключи изгодни сделки на ниски цени. Изкара доста пари. Имаше най-голямата къща в цялата околност по времето, когато живеех тук.
	— Още я има – отвърна Ланкастър. – На онзи хълм край града. Имам чувството, че така ни гледа отвисоко.
	— Напомня ми за един друг човек с голямо имение на хълм в Пенсилвания. Но в интерес на истината, той нямаше пукната пара и не гледаше отвисоко.
	— Е, при Ларкс е различно. Фрашкан е с пари. Чух, че е забогатял много преди да дойде в Бърлингтън. Инвестиции на финансовите пазари или нещо подобно. Разни ППП и други такива, от които нищо не разбирам и никога няма да изкарам и един цент.
	— Защо ли е избрал Бърлингтън? Май никога не е споменавал.
	— Чувала съм, че баща му е роден тук. Работил в старата фабрика за обувки. Ларкс я купи и я превърна в луксозна жилищна сграда.
	— Там живее Рейчъл Кац.
	Ланкастър щракна с пръсти.
	— Точно така!
	— Според Мелвин Кац се уплашила, когато научила за убийството на Стивънс. Възможно е да сподели нещо с него. Довечера ще вечерят у тях.
	— Хокинс също искаше да говори с теб, а сега е мъртъв. Кой знае… вероятно по същата причина са убили и Сюзан Ричардс.
	Декър и Ланкастър се спогледаха.
	— Може би трябва да държим приятеля ти под око тази вечер?
	— И аз си мислех същото.
	 
	 
	 
	≈ 51 ≈

	 
	Рейчъл Кац отвори и Марс изпълни рамката на входната врата.
	Беше със светлосив панталон, бяла риза с разкопчана яка и тъмносиньо сако. В едната си ръка държеше бутилка червено вино, а в другата – букет.
	Кац бе облечена по-спортно, с джинси и блуза с дълги ръкави. Освен това беше боса.
	— Май съм се облякъл прекалено официално – отбеляза с усмивка Марс, докато влизаше.
	— Изглеждаш чудесно. Реших тази вечер да избера нещо лежерно.
	Тя му благодари за цветята и виното и го целуна по бузата.
	— Не беше необходимо да купуваш нищо – каза Кац, взе ваза, напълни я с вода, подряза стъблата и сложи цветята в нея.
	— Майка ми ме е учила, че не се ходи на гости с празни ръце. Въпрос на възпитание.
	— Добре те е възпитала. Често ли я виждаш?
	— Не. И тя, и баща ми починаха отдавна.
	— О, съжалявам!
	Марс сви рамене.
	— Случва се. Искаш ли да отворя виното?
	— Да, ако обичаш. От онова уиски, което изпих на обед, няма и помен. Тирбушонът е в най-горното чекмедже.
	Марс наля две чаши и подаде едната на Кац. После подуши въздуха и отбеляза:
	— Мирише много хубаво. Какво има за вечеря?
	— За начало салата капрезе, основното е пиле пармиджано с моя таен сос, а за десерт – каноли. Същинска италианска вечер.
	— И си приготвила всичко това, след като си работила цял ден?
	— Обичам да готвя. Но признавам, че купих канолите от една сладкарница.
	— И все пак съм впечатлен. Искаш ли помощ?
	— Вече ми помогна, като отвори виното и донесе цветята.
	— Мъжете винаги минават тънко.
	— Умен човек сте, господин Марс.
	 
	 
	Седнаха да вечерят половин час по-късно. Когато приключиха, Марс настоя да раздигне масата.
	— Ти си сготвила, сега е мой ред – заяви категорично той.
	Кац го наблюдаваше как отнася чините. Погали столчето на чашата си с вино и каза:
	— Е, надявам се, че жената, с която излизаш, те оценява.
	— Така ми се струва. Но за да върви една връзка, и двете страни трябва да полагат усилия.
	— Дейвид казваше същото.
	Марс изплакна чиниите, чашите и приборите и ги постави в съдомиялната.
	— Май сте били чудесна двойка.
	— Да. За съжаление, за твърде кратко.
	Марс приключи и дойде в дневната. Седна до нея на канапето. Тя присви крака под себе си и вдигна чашата си, а той й доля вино.
	— Ужасна история.
	— Смятах, че е приключила. А сега Декър рови отново, защото е убеден, че Мерил Хокинс не е убил никого. Кой тогава, ако не той?
	— Съпругът ти имаше ли врагове?
	— Не, никакви. Казах същото и на Декър.
	— Може Дон Ричардс да е имал врагове. Или мъжът ти просто да се е озовал на неподходящото място в неподходящото време.
	— Минавало ми е през ума. Но аз и за убийствата мислех, че са извършени от Хокинс. Че е било обир. Нали е взел някакви неща от къщата.
	— Това може да е било само за прикритие.
	Тя кимна, но не изглеждаше убедена.
	— Когато ме покани на вечеря, ми се стори, че имаш нещо предвид. Спомена, че искаш да поговорим – каза Марс.
	Кац остави чашата си и го погледна.
	— Страх ме е.
	— От какво?
	— Както сам каза на обед, умират хора, Мелвин Хокинс, Сюзан Ричардс. Онази жена от полицията.
	— Знам, Рейчъл. И това наистина е страшно.
	— Някой уби съпруга ми преди години. А сега… сега миналото сякаш се връща. Имам чувството, че ме преследват призраци, които отдавна би трябвало да са погребани – каза Кац и изтри бликналите внезапно сълзи.
	Марс постави ръка на раменете й.
	— Нека ти кажа нещо. Не толкова отдавна бях загазил здравата. Положението беше много, много зле. Тогава се появи Декър и промени живота ми. В продължение на двайсет години хората вярваха в една лъжа. Но не и той. Не и Декър. Започна да рови и не спря, докато не разкри истината. Никога не се отказва, да знаеш.
	Кац потрепери леко.
	— Явно е човек, с когото останалите трябва да се съобразяват.
	— Така е. Много хора са се опитвали да го спрат. Но без успех.
	— Той… той разбира ли, че не всичко е черно и бяло, че истината може да има различни нюанси?
	Марс се отдръпна леко и впери поглед в нея.
	— Например?
	— Имам предвид, че има случаи, когато казваш истината, но никой не я възприема като истина… Хората гледат на нещата по различен начин от този, който говори. А понякога се налага да направиш едно или друго поради причини, които, погледнати отстрани, изглеждат…
	— Какви?
	— Погрешни, предполагам. Но не и за човека, който се съобразява с тях… Той може да е бил убеден, че няма друг избор…
	— Не те разбирам – отвърна Марс, който наистина изглеждаше объркан.
	— Аз… виж… няма значение. Знам, че не говоря много свързано.
	— Спокойно, не бързаме за никъде.
	Изведнъж тя смени темата.
	— Декър наистина ли смята, че Хокинс е невинен?
	Марс я изгледа продължително, очевидно разочарован от новата посока на разговора.
	— Ще го кажа така. Хокинс не се опита да убие Декър – и то два пъти, – тъй като вече беше мъртъв.
	— Искаш да кажеш, че някой друг иска да прикрие истината? Че се опитва да спре Декър? И е затворил устата на Хокинс, защото е подозирал, че знае нещо?
	— Именно. А ти знаеш ли нещо, което може да ни помогне?
	— Ако знаех, щях да ти кажа. Както щях да кажа и на полицаите преди тринайсет години.
	— Но истината може да има различни нюанси, сама го спомена.
	Рейчъл Кац се отдръпна леко от Марс в израз на своеобразно символично дистанциране от този разговор.
	— Как се отпуска човек след няколко чаши – каза тя и направи опит да се усмихне.
	— Искам да стигна до истината, Рейчъл. Нищо повече.
	— Но понякога истината не ни прави свободни, не смяташ ли? Понякога ни вкарва в капан.
	— Ти в такъв капан ли си попаднала?
	— Не, разбира се, че не. Просто… просто разсъждавам на глас.
	— Искам да ти помогна, Рейчъл – каза Марс и взе ръката й.
	— Но ти работиш с Декър.
	— Това няма значение. Вече ти казах, вярвам, че не си убила никого.
	— Но… – каза тя внезапно, без да продължи.
	— Но какво?
	Тя се изправи рязко.
	— Изведнъж се почувствах изморена. Мисля да си лягам.
	Марс впери поглед в нея. Изражението му се промени. Той скочи и я блъсна в мига, в който един от големите панорамни прозорци се пръсна на парчета. Двамата се строполиха тежко на пода, когато куршумът, изстрелян през прозореца, се заби в мишената си.
	 
	 
	 
	≈ 52 ≈

	 
	— Мамка му! – извика Декър.
	Двамата с Ланкастър изскочиха от колата, която беше паркирана малко по-надолу по улицата срещу сградата, в която живееше Кац. Извадиха пистолетите си и приклекнаха.
	— Там! – каза Ланкастър и посочи отсрещната сграда. – Изстрелът дойде от там. Видях как просветна дулото.
	— Извикай подкрепления – отвърна Декър и набра телефона на Марс.
	Звъня продължително, но той не вдигна.
	— По дяволите!
	— Смяташ ли, че стрелецът е още там? – попита Ланкастър и прибра телефона си, след като бе позвънила в управлението. – Ако отидем да проверим как са Марс и Кац…
	— Да, ще попаднем на мушката му – съгласи се Декър и погледна Ланкастър. – Може да е същият тип, който уби Бримър. Изчакай ченгетата тук. И продължи да звъниш на Мелвин – каза той и й изпрати номера му с есемес.
	— Какво ще правиш?
	— Ще намеря стрелеца.
	— Еймъс, нека…
	Но той вече тичаше по улицата, като се придържаше плътно до фасадата на сградата, от която бе дошъл изстрелът, за да затрудни стрелеца да се прицели в него.
	Добра се до входа на сградата. По-ниските прозорци имаха шперплат вместо стъкла. Мястото изглеждаше изоставено. Но от горните етажи се откриваше чудесна гледка към апартамента на Кац.
	Той изкачи на бегом стъпалата към предния вход и видя, че големите двойни врати са заключени с масивна верига. Натисна с рамо, но въпреки неговите габарити и тегло крилата не помръднаха.
	Хукна обратно по улицата и сви вляво в първата пряка. Тичаше и се ослушваше за шум от стъпки. Нощното небе беше чисто, а въздухът – прохладен.
	Декър не чуваше нищо друго освен собственото си дишане.
	Стигна до ъгъла и надзърна. Нищо. От стрелеца нямаше и следа. Не се виждаше и автомобил, с който да избяга. Стараеше се да не мисли за Марс. Помоли се приятелят му да е добре. Ако с него се беше случило нещо, Декър щеше да рискува живота си, за да си отмъсти.
	Втурна се към задния двор. Този път извади късмет. Вратата беше отворена. И той знаеше защо.
	Стрелецът беше влязъл оттук.
	Декър също влезе. Беше наясно, че е твърде голяма мишена, затова се приведе леко. Анализира ситуацията. Онзи можеше вече да е избягал пеша или с кола.
	И все пак Декър не беше чул никакъв звук, който да потвърди, че това се е случило. А и се съмняваше, че е минало достатъчно време, за да може стрелецът да изчезне.
	Това означаваше, че той се намира в празната сграда, най-вероятно въоръжен със снайпер, докато Декър разполагаше единствено с новия си пистолет, с който никога не беше стрелял и следователно нямаше да бъде толкова точен на по-големи разстояния. Стрелецът можеше да го свали отдалече, без той изобщо да успее да отвърне на огъня.
	Видя асансьорите, но знаеше, че в сградата най-вероятно няма електричество. Оставаха му стълбите. Използва фенерчето, за да освети коридора и да стигне до вратата, която водеше към стълбището.
	И той като Ланкастър беше видял припламването на дулото. Затова сега извика този образ в паметта си и преброи етажите.
	Шест.
	Отвори предпазливо вратата и бавно пристъпи напред. Не беше изключено да се сблъска със стрелеца, който можеше да слиза надолу. А можеше и да се е спотаил някъде и да го дебне.
	Декър започна да брои етажите. Когато стигна до шестия, осъзна, че има вероятност онзи да се е скрил на някой от по-долните, да е изчакал да го подмине и да е избягал отзад.
	Миг по-късно в далечината прозвучаха сирени. Добре, ченгетата пристигаха. Трябваше да се появи и линейка в зависимост от това какво точно се беше случило в апартамента на Кац.
	Декър отвори вратата на шестия етаж и надзърна вътре.
	Поколеба се дали да използва фенерчето си, защото това щеше да го превърне в лесна мишена. През прозорците проникваше достатъчно светлина, за да позволи на очите му да се адаптират максимално бързо към мрака. Целият етаж беше едно голямо отворено пространство, което си имаше и плюсове, и минуси. Това намаляваше броя на местата, които Декър трябваше да провери, но и го лишаваше от прикритие в случай на необходимост.
	Той затвори безшумно вратата и се скри зад едно старо метално бюро.
	Спокойно, концентрирай се, ослушай се!
	Чуваше единствено приближаващите се сирени. Звукът им заглушаваше всеки шум в помещението, затова той удвои усилията си да долови евентуалните движения на стрелеца.
	Беше заел отлична позиция. Ако онзи искаше да избяга, трябваше да излезе през вратата, през която бе влязъл самият той.
	Декър реши да пришпори нещата.
	— Полиция! Обграден си! Остави оръжието и излез! Ръцете на тила, пръстите сплетени! Веднага! – Млъкна и зачака.
	Сирените отвън бяха спрели. Всеки момент полицаите долу щяха да разбият входната врата и по стълбите да отекне тежкият им тропот.
	Той трябваше само да удържи позицията си.
	Хайде, хайде, покажи се.
	Ако беше същият стрелец, Декър нямаше никакво намерение отново да влиза в ръкопашна схватка. Беше по-тежък от него с поне петдесет килограма, но въпреки това се съмняваше, че ще го надвие.
	И тогава я видя. Червена точица, която обикаляше помещението. Търсеше го.
	Стрелецът имаше лазерен мерник. Това му даваше предимство, поне в някои отношения. Но докато Декър наблюдаваше движенията на червената точка, прахта в изоставената сграда правеше нещо удивително: събираше се около лъча светлина, който излизаше от мерника, сякаш някой току-що бе избърсал тебешира от дъската в класната стая и сега изтръскваше напластената с бял прах гъба.
	Декър се плъзна безшумно наляво, излезе за миг на открито, но бързо се скри зад купчина щайги. После надникна иззад тях, но от червената точка нямаше и следа.
	Клекна отново тъкмо навреме, за да избегне куршума, забил се в стената зад гърба му. Явно точката на прицелване беше на главата му.
	Декър продължи да се движи, но без да напуска прикритието си. Успя все пак да се добере до срещуположния ъгъл на помещението. Легна настрани и надникна зад единия крак на бюрото. Отново видя червената точка.
	Този път успя да я проследи до източника й. Прицели се внимателно. В голям дървен сандък.
	Натисна спусъка пет пъти; първите четири куршума пронизаха дървото и когато стрелецът се показа, петият куршум се заби в тялото му. Той изкрещя от болка.
	Добре, Декър го беше улучил, но не всичко бе приключило. Огледа се за още червени точки. Не видя нищо, затова запълзя по корем и скъси разстоянието наполовина.
	Тогава чу стъпки по стълбите. Не се съмняваше, че и противникът му ги е чул. Те можеха да го изкарат от скривалището му, да го принудят да предприеме отчаян ход.
	Точно това се случи. Макар и не по начина, който Декър очакваше.
	Изневиделица се появи тъмна размазана сянка, която полетя във въздуха и се стовари върху него, преди той да успее да стреля.
	Двамата се претърколиха на земята, като всеки се опитваше да застане отгоре. Декър зае тази по-изгодна позиция и се опита да притисне нападателя си към пода. Усети нещо по лицето си и осъзна, че това е кръвта на стрелеца.
	Миг по-късно стрелецът заби лакътя си в главата му. Ударът едва не го зашемети.
	Декър опря ръка в брадичката на мъжа и натисна назад в опит да завърти врата му под невъзможен ъгъл.
	Но явно бе забравил другата му ръка. Онзи го удари веднъж, после втори път. И двата удара бяха много силни. Декър отпусна хватката си и се претърколи настрани. Проблесна острие и той вдигна ръка, за да се защити.
	Отекнаха два изстрела.
	Декър гледаше как тялото на стрелеца потрепва. А после как изпуска ножа и се строполява на пода.
	Миг по-късно видя Ланкастър бавно да сваля пистолета си.
	 
	 
	 
	≈ 53 ≈

	 
	Отново се срещаха в моргата. Декър още се чувстваше леко замаян от схватката в изоставената сграда.
	Взираше се в тялото на масата и си мислеше: Ако не беше Мери, на неговото място щях да лежа аз.
	Той изпита огромно облекчение, когато узна, че Марс е невредим. Рейчъл Кац беше простреляна и в момента се намираше в операционната.
	Вдигна чаршафа, за да разгледа стрелеца. Татуировките на ръцете му наистина бяха идентични с онези на Карл Стивънс. Декър бе помолил управата на затвора да снима татуировките на Стивънс, за да бъде напълно сигурен.

 	Огледа ги внимателно и остана поразен колко различни бяха една от друга. И въпреки това нещо ги свързваше: всички бяха символи на омразата. Декър започна от дясната ръка, след което продължи с лявата. Познаваше по-голямата част от тези символи от работата си в полицията, а впоследствие и във ФБР. Защото хората с подобни татуировки определено не можеха да се нарекат уважаващи законите граждани.
	Например числото 88. Това бе цифров еквивалент на НН, абревиатурата на Heil Hitler. Н беше осмата буква от азбуката.
	Или детелината с вградена в нея свастика. Знакът на Арийското братство.
	Белият кръст с червена капка кръв в него пък беше отличителният символ на Ку-клукс-клан. Често го наричаха МЗК, „мистичния знак на Клана“.
	Инициалите KI вероятно бяха свързани с друг символ на омразата, макар Декър да ги виждаше за пръв път.
	Имаше и други татуировки, които трябваше да провери в интернет. Символът на бригадата „Арийски терор“. Думите Weiss Macht, които означаваха „Бяла сила“ на немски. Древното индоевропейско слънчево колело, което нацистите бяха заимствали, за да поставят в центъра му свастика.
	Двете мълнии на „Шуцщафел“, SS, друг нацистки символ, както и триъгълната емблема на Клана, която отдалече приличаше на три триъгълника, разположени в по-голям триъгълник. Отблизо обаче ставаше ясно, че това са три букви К, обърнати една към друга.
	По тялото на стрелеца имаше доста мастило. Декър нямаше представа защо този тип си е направил толкова много татуировки. Явно бе побъркан на тема неонацизъм.
	Изглеждаше опасен дори мъртъв. Със сигурност не беше имал скрупули да убива хора. Погледът на Декър се плъзна по тялото му, осеяно с белези, стари рани и други свидетелства за живот, изпълнен с насилие.
	Замисли се за Мици Гардинър, затова че не й е било лесно, особено в тийнейджърските години. Но после нещата се бяха променили. Отново бе станала звездичката на татко. Като надписа на гърба на онази снимка, която Декър бе открил в портфейла на Хокинс. Беше угаснала, за да изгрее отново. Дали?
	Той погледна стената от хладилни шкафове, в които патоанатомите държаха труповете. Пристъпи до последния вляво. Отвори вратата и дръпна шейната. Повдигна чаршафа и впери поглед в тялото на Мерил Хокинс. Пресегна се и вдигна ръката му.
	Татуировка на звезда, пронизана от стрела. Символ на какво беше тя? И тогава се сети.
	Декър набра Ланкастър. Оказа се, че попълва някакви формуляри в управлението.
	— Хокинс ни каза, че от затвора са предложили да бъде освободен предсрочно.
	— Да, знам – отвърна Ланкастър.
	— Според мен е излъгал.
	— Защо?
	— Дъщеря му е била неговата звезда. Нарисувал е звездички на гърба на снимката, която винаги е носел със себе си. Последната татуировка, която Хокинс си е направил, е била на онази стрела, която пронизва звездата. Подозирам, че се е натъкнал на Карл Стивънс и той му е казал причината дъщеря му да го натопи. Тогава Хокинс е подал молба за освобождаване по здравословни съображения, излязъл е от затвора и е дошъл тук.
	— Но той каза, че от затворническата администрация сами са се свързали с него – възрази Ланкастър.
	— Когато направим проверка, ще открием, че системата не процедира по този начин. Затворниците сами подават молби, затворническите власти не правят това вместо тях.
	— Добре, но според теб той е подозирал от самото начало, че дъщеря му го е натопила. И не е направил нищо по въпроса.
	— Тогава, по време на процеса, не е знаел истинската причина. Не е знаел кой стои зад всичко това. Може да е смятал, че Мици просто е била дрогирана. Или че са замесени нейни приятели наркомани, и затова да не е искал да й създава проблеми. Но после е открил истината.
	— Смяташ, че я е научил от Стивънс?
	— Точно така – отвърна Декър. – Възможно е Стивънс да е знаел, че Мици разполага с пари. Към този момент Хокинс вече не го е било грижа за дъщеря му. Тя е спечелила, като го е натопила. Той е искал само да изчисти името си. Татуирал си е стрелата, която пронизва неговата малка „звездичка“, излязъл е от затвора и се е свързал с нас.
	— Ако дъщеря му е знаела, това я превръща в основен заподозрян за убийството му.
	— Тя няма алиби за вечерта, затова ще трябва да се поровим по-надълбоко. – Декър замълча, след което добави: – И още нещо, Мери.
	— Да?
	— Благодаря ти, че ми спаси живота.
	Декър затвори и погледна отново измършавялото тяло на Хокинс. Този човек бе лежал в затвора за престъпление, което не бе извършил. А после бе открил, че някой го е натопил, и бе пожелал истината да излезе на бял свят, преди да умре.
	Декър щеше да довърши делото му вместо него.
	— Съжалявам, Мерил. Не го заслужаваше. Трябваше да се отнесем по-добре с теб – и аз, и всички останали.
	Декър бутна навътре трупа на Хокинс и затвори вратата на хладилния шкаф.
	Беше прекалено късно да се срещне с Мици Гардинър, но така или иначе имаше още едно нещо, което се налагаше да провери.
	 
	 
	 
	≈ 54 ≈

	 
	Декър подкара към мястото, където едва не бе загубил живота си през изминалата нощ. Когато пристигна там обаче, не отиде в изоставената сграда, а се насочи към дома на Рейчъл Кац. Взе асансьора, показа служебната си карта на полицая, който охраняваше апартамента, и влезе.
	Криминалистите продължаваха да обработват местопрестъплението. Декър кимна на Кели Феъруедър, която стоеше до канапето и извършваше анализи на петната кръв. Нати също беше дошъл и разговаряше с втория криминалист. Когато видя Декър, веднага тръгна към него.
	— Разбрах, че си се отървал на косъм – каза Нати.
	— Добре че беше Мери – кимна Декър.
	— Гръмнала е онзи тип, който уби Сали – каза Нати с мрачна усмивка.
	— Някакви новини за Рейчъл Кац?
	— Още е в операционната. Доколкото чух, ще прескочи трапа. Извадила е голям късмет, че куршумът не е засегнал артерия. Твоят приятел й е спасил живота.
	— Знам. Мелвин е в болницата, вероятно играе ролята на допълнителна охрана.
	— Стрелецът е имал отличен снайпер с много мощен лазерен мерник.
	— Именно лазерният лъч ми осигури известно предимство.
	— Мръсникът е можел да стреля от три пъти по-голямо разстояние и пак да улучи целта си. И то с лекота. Така поне твърди нашият експерт по балистика.
	— Успяхте ли да го идентифицирате?
	— Пуснахме отпечатъците му в системата.
	— Имаше същите татуировки като Карл Стивънс.
	— Да, Мери ми изпрати съобщение. Очевидно смяташ, че има връзка.
	— Разговаряхме със Стивънс и веднага след това той беше убит. После някой застреля Сали и се опита да убие Кац. Със сигурност има връзка. Татуировките могат да ни помогнат да стесним кръга от заподозрени до конкретна банда. Те са странна колекция от символи, характерни за неонацистите и членовете на Ку-клукс-клан.
	— Чудесна комбинация! – отбеляза саркастично Нати. – Въпросът, Декър, е, дали тази банда е действала тук и преди тринайсет години. Не си спомням навремето в Бърлингтън да е имало такава група.
	— Нито пък аз. Но не забравяй, че това може да са момчета за мръсни поръчки, доведени от онези, отговорни за случилото се преди тринайсет години.
	— Да, възможно е.
	Декър го погледна и попита:
	— Как мина обядът с жена ти?
	В първия момент Нати като че ли щеше да избухне от гняв, но когато видя искреното изражение на Декър, каза:
	— Добре мина.
	— Тя знае ли… нещо?
	— Май не. Но може да е подозирала. Виж, Декър… ние със Сали никога… нали разбираш. Бяхме просто приятели. Добре де, може би повече от приятели. – Нати въздъхна отчаяно. – Проклетата полицейска работа! Не че си търся оправдание.
	Декър се замисли за Ланкастър и брака й.
	— Тази работа се отразява зле на много хора, Нати.
	— И как се справят те? Как да се справя аз?
	— Ако знаех отговора на тези въпроси, щях да работя като психолог. И щях да съм вече богат. Но като за начало прекарвай повече време с жена си. Нещо против да хвърля един поглед?
	— Не, разбира се. Стига да споделиш наблюденията си с нас.
	Декър кимна и се залови за работа.
	Влезе в спалнята и се огледа. Не беше сигурен какво точно търси. Съмняваше се, че Кац е оставила кутия с надпис „Тайни“ на капака, от която той да научи цялата истина.
	Кац обаче бе счетоводителка. Беше точна и организирана и обръщаше внимание и на най-дребните подробности. Всичко това личеше и по дома й. Затова беше напълно възможно тя да разполага с информация, която намира за необходимо да крие. Било то и само за да се защити от някого.
	Той прегледа всички чекмеджета, след което подложи на същата методична проверка и дрешника й. И тя като Сюзан Ричардс имаше купища дрехи и обувки, но дори Декър виждаше, че тоалетите на Кац са далеч по-скъпи от тези на Ричардс.
	Декър прерови дори най-тъмните ъгълчета на дрешника, провери кутиите и чантите, но след половин час търсене така и не откри нищо, което да възнагради усилията му.
	Влезе в банята и започна да я претърсва. Когато стигна до шкафчето с лекарствата, установи, че Рейчъл Кац е вземала хапчета за тревожност. И то изписвани с рецепта. Това не бе необичайно. Доста хора пиеха подобни медикаменти. И все пак… Декър се запита от какво толкова се е страхувала Кац.
	Фактът, че някой се опита да я убие, ясно показва, че е имала основания да се страхува.
	Декър взе дамската чанта на Кац, оставена на нощното й шкафче. Вътре откри портмоне, ключове и електронна карта с чип за достъп. Декър ги прибра в джоба си и се върна в дневната. Нати вече си беше тръгнал и пътуваше към полицейското управление. Криминалистите бяха приключили огледа. Кели Феъруедър си събираше оборудването.
	— Открихте ли нещо интересно? – попита Декър.
	— Само кръв. И куршум. Забил се е в канапето – каза тя и вдигна в ръката си малка пластмасова кутийка.
	Декър я взе и разгледа куршума, който се оказа в отлично състояние.
	— Седем и шейсет и два – определи калибъра Декър.
	Тя кимна.
	— Точно така. Понякога му викат натовски калибър, но истината е, че много армии по света го използват, включително нашата. Ако беше попаднал в главата на Кац вместо в рамото, сега тя щеше да е в моргата, а не в болницата.
	Декър я изгледа разсеяно.
	— Добре ли си? – попита го Феъруедър.
	— Ще се почувствам добре, когато разреша случая.
	Декър излезе навън. Трябваше да провери още едно място, където Кац можеше да скрие нещо интересно. Офиса й. Той се намираше на няколко преки от жилището й, затова реши да отиде пеша.
	Когато стигна там, откри, че вратата на сградата е заключена. Извади електронната карта, поднесе я към четеца и вратата се отвори. Провери табелите с имената на фирмите във фоайето, видя тази на Кац и взе асансьора. Прекоси коридора и се озова пред вратата на офиса й. Всички офиси, покрай които мина, имаха стандартни метални врати. Само вратата на Кац беше изработена от скъпо дърво. Декър вече познаваше вкусовете й, така че не остана изненадан.
	Пробва поред ключовете, които бе взел от дамската й чанта. Един от тях стана, Декър отключи и влезе. Реши да използва фенерчето си вместо осветлението. Намираше се в малка рецепция с бюро, вляво от което започваше къс коридор. От двете му страни се намираха два кабинета, както и нещо средно между кухня и приемна. Панелът на алармената инсталация бе монтиран на стената до вратата. Лампичката му мигаше в зелено.
	Декър влезе в първия кабинет. Тук очевидно работеше Кац. Помещението бе по-голямо от останалите, беше обзаведено с библиотеки по поръчка, имаше кът за сядане с фотьойли и масивно бюро. Рафтовете на библиотеките бяха отрупани със снимки, на които Кац позираше с представители на градската администрация и с хора, за които Декър предположи, че са нейни делови партньори. Имаше и снимки на различни сгради. На всяка от тях Кац се усмихваше широко, изглеждаше щастлива, гледаше победоносно.
	Но когато Декър се взря по-внимателно, установи, че това е само привидно, че зад радостното изражение се крие дълбока меланхолия. Може би си въобразяваше, може би проектираше онова, което знаеше за Кац, върху снимките й. Или пък не.
	После забеляза захранващия кабел на бюрото. Беше за лаптоп, от който нямаше и следа. В дома на Кац също не бяха открили компютър. Декър отвори няколко чекмеджета на бюрото и подозренията му се засилиха.
	Някой вече бе претърсил кабинета на Кац, като се бе постарал – при това доста – да не оставя следи. Декър затвори последното чекмедже и погледна рафтовете на стената. Бяха същите като онези в апартамента й.
	Но… не съвсем.
	Той пристъпи по-близо и забеляза необикновен дървен панел, вграден между две колони с рафтове. В апартамента й имаше почти същия. С една разлика. Онзи там имаше дръжка. Декър бе предположил, че панелът в дома й всъщност е врата, зад която се крие ниша. Догадката му се бе оказала вярна, тъй като той бе отворил вратата и се бе уверил с очите си.
	Тук обаче нямаше дръжка. Декър извика от паметта си изображението, което бе заснел в дома на Кац, и го наложи върху това, което виждаше в момента. Единствената разлика бе дръжката.
	Декър опипа ръбовете на панела. После натисна долния ляв ъгъл на колоната и вратата се отвори. Отзад имаше ниша, пълна с папки и документи. Декър ги извади и ги отнесе до бюрото. Тъкмо се канеше да ги прегледа, когато се сепна, стана, излезе от стаята и отиде в кухнята. На стената имаше клавиатура на охранителна система.
	Защо охранителната система беше изключена?
	Декър не я беше пипал. Не знаеше кода. Допуснал беше Кац да е инсталирала собствена аларма в офиса. Самата сграда също бе под наблюдение. Вратата на офиса й бе заключена. Но охранителната система не работеше.
	Недоглеждане или…?
	Някъде нещо пламна, чу се съскане, разнесе се дим и това даде категоричен отговор на въпросите на Декър.
	 
	 
	 
	≈ 55 ≈

	 
	Мамка му! Сега загазих!
	Рецепцията вече гореше, което означаваше, че единственият му път навън е блокиран.
	Декър набра 911, съобщи за пожар и любезно помоли пожарникарите да пристигнат, преди цялата сграда да е изгоряла до основи.
	Отново надзърна в коридора и видя, че рецепцията е изпълнена с дим. Вдигна поглед към тавана. Имаше монтирани спринклери, които по някаква причина отказваха да се включат.
	Декър се закашля и отстъпи по-далече от пламъците.
	Всичко това потвърждаваше, че е на прав път. Тук имаше нещо, което някой не искаше той да намери. Бяха претърсили мястото, но за да се подсигурят, бяха решили и да го изпепелят. За целта бяха повредили противопожарната система.
	Декър се върна в кабинета на Кац и се огледа отчаяно. Намираше се на петия етаж, което означаваше, че не може да счупи прозореца и да скочи.
	Сложи в един кашон всички папки и документи, които бе открил зад дървения панел, грабна аерофолио от един рафт и го уви. Отиде до прозореца и погледна навън, за да се увери, че долу няма никой. Взе стола на Кац, отнесе го до прозореца и го стовари върху стъклото. С помощта на този стол почисти острите парчета, останали по рамката.
	Декър се увери, че тротоарът е все така безлюден, и хвърли кашона. Чу как мехурчетата въздух на фолиото се пукат едновременно от удара в плочките. Не се тревожеше, че съдържанието може да пострада от подобен сблъсък. Но навън бе доста ветровито и ако кашонът се бе отворил, то щеше да се разпилее из целия град.
	Най-големият му проблем сега бяха огромните количества кислород, навлезли в офиса при счупването на прозореца. Той се обърна и видя, че пламъците вече достигат вратата на кабинета на Кац.
	Положението ставаше опасно.
	Изведнъж чу сирени, последвани от вой на спирачки. Появиха се две пожарни коли. Декър се наведе през прозореца и извика:
	— Огънят приближава! Трябва да се измъкна веднага!
	Един пожарникар му направи знак да изчака и заедно с трима свои колеги се втурна към камиона, от който измъкнаха огромен надуваем дюшек. Бързо го напомпаха и го поставиха под прозореца.
	Декър погледна надолу. От мястото, на което бе застанал, дюшекът изглеждаше не по-голям от обикновено двойно легло.
	По дяволите!
	— Скачай! – извика един от пожарникарите.
	— Аз съм доста едър. Ще ме издържи ли? Нямате ли някой по-голям? – попита Декър.
	— Ще те издържи, не се притеснявай – извика отново пожарникарят. – Гледай да скочиш по-далече от сградата. Ние ще преместим дюшека, ако се налага.
	Щели да го преместят! Много успокоително!
	Зачуди се кога ли за последно момчетата долу са улавяли толкова едър мъж от голяма височина. Надяваше се да е било скоро.
	Извърна се и погледна пламъците.
	Да рискувам ли?
	Внезапна експлозия разтърси офиса и запрати към Декър мощна вълна горещ въздух и въглени.
	Да става каквото ще.
	Той се покатери на перваза и погледна надолу, за да се увери, че ще се приземи върху дюшека, изрече безмълвна молитва и скочи.
	Погледът му бе насочен към небето, което му изглеждаше по-красиво, отколкото погледнато от тротоара. Пожарникарите бяха ли успели да наместят дюшека? Или се бяха уплашили? Щеше ли да се размаже на плочките?
	Неприятни мисли, но трябваше да прави нещо, за да мине времето по-бързо. Защото имаше чувството, че пада от височина пет километра, а не пет етажа.
	Когато се приземи върху дюшека, силата на удара изкара въздуха от дробовете му. Пожарникарите го сграбчиха и бързо го изправиха на крака.
	— Добре ли си? – попита един от тях.
	— Вече да.
	— Има ли още някой горе?
	— Не и в офиса, в който бях. Нямам представа за останалата част от сградата.
	— Някаква идея как е започнал пожарът?
	— Да. Затова ще звънна в полицията и ще извикам специалистите по умишлени палежи – заяви Декър и показа служебната си карта на смаяните пожарникари. – Някой е изключил противопожарната система в цялата сграда.
	Друг пожарникар донесе кашона, който Декър бе хвърлил през прозореца.
	— Намерихме го на улицата.
	Декър го взе и каза:
	— Точно където го хвърлих. Благодаря.
	Докато пожарникарите потушаваха огъня, Декър седна на бордюра от другата страна на улицата, позвъни в полицейското управление и уведоми за случилото се ченгетата от отдел „Палежи“. После звънна на Ланкастър и й разказа всичко.
	— Скочил си от сградата? – попита невярващо тя.
	— Нямах избор. Трябваше или да скоча, или да стана на въглен. Честно казано, не бих ти препоръчал нито едното, нито другото.
	— Какво става, Декър? Имам чувството, че целият град е под обсада.
	— Подозирам, че това е самата истина.
	— Още пиша отчети и попълвам формуляри. Започвам да съжалявам, че гръмнах онзи тип.
	— Връщам се с кашон документи, които открих в офиса на Кац. Ще се видим в управлението.
	Декър взе кашона и хвърли прощален поглед към стълбите, маркучите и мъжете, които се бореха с огъня. Тръгна по улицата, качи се в колата и потегли.
	 
	 
	С Ланкастър се срещнаха в сградата на управлението. Той я последва до малката заседателна зала, остави кашона на масата, сряза фолиото и го отвори. Връчи й купчина документи и постави друга купчина пред себе си.
	— Лаптопът й не беше там. Някой е претърсил офиса й и го е взел. А може да го държи другаде. Когато излезе от операционната и дойде в съзнание, ще трябва да я попитаме.
	— Смяташ ли, че ще ни съдейства? – изгледа го със съмнение Ланкастър.
	— Какъв избор има, при положение че някой се опита да я убие?
	— Ще се изненадаш.
	— Е, животът е пълен с изненади. Затова е толкова интересен.
	Декър насочи вниманието си към книжата пред себе си. Финансови документи, строителни планове, различни таблици…
	— Явно Кац върти мащабен бизнес – отбеляза Ланкастър и започна да преглежда своята купчина.
	— Успя ли да откриеш някои от хората, които осигуряват финансирането й?
	— Не. Открихме само, че става въпрос за офшорни компании, регистрирани в държави, където „прозрачност“ е мръсна дума.
	— Питам се защо ли…
	— Изглежда, финансовите благодетели на Кац не желаят публичност. Но това не пречи дейността им да е законна.
	— Да, законна, колкото аз съм дребен и хилав. Има ли начин да открием кой стои зад тези компании?
	— Може би чрез твоите хора във ФБР?
	— Не съм сигурен, че още са мои хора.
	— В такъв случай ще трябва да се задоволиш с ресурсите на малко полицейско управление в малък град.
	— Чудесно.
	Ланкастър го погледна.
	— Чух те да стреляш, докато се качвах по стълбите. Как изобщо успя да го видиш?
	— При тези условия лазерният мерник му изигра лоша шега. Проследих лъча до източника заради прашинките във въздуха. Кац е извадила късмет, че Мелвин я е съборил на земята в мига на изстрела. Мерникът на онзи тип беше много модерен и мощен. Можеше да стреля от километър и половина и пак да…
	Ланкастър вдигна очи от документите, които попълваше.
	— Какво има? Добре ли си?
	— Веднага се връщам – отвърна Декър, без дори да я погледне.
	Стана от стола си и излезе от стаята. Отправи се с бърза крачка към склада за веществени доказателства и там обясни от какво се нуждае. Получи достъп до помещението, където друг полицай го отведе пред опрян до стената стелаж и взе от рафта снайпера с монтирания върху него лазерен мерник. Той беше прибран в голям найлонов плик, обозначен със съответния етикет.
	Декър огледа оръжието и мерника. После се върна в спомените си към онези мигове, в които стрелецът ги бе използвал.
	Накрая се втурна в залата при Ланкастър.
	— Какво ти става? – попита тя.
	— Не са стреляли по мен, Мери. Онази вечер до парка „Макартър“.
	— За какво говориш?
	— Мишената е била Сали Бримър.
	 
	 
	 
	≈ 56 ≈

	 
	— Ерик Тайсън. Бивш военен. Изгонен първо от школата за рейнджъри, а после и от армията – каза Ланкастър и вдигна поглед от листа в ръцете си.
	Декър седеше от другата страна на бюрото й.
	— Току-що получихме това от военните. Проверихме отпечатъците му във всички бази данни и го открихме. Тайсън е бил арестуван за сбиване преди десет години, още докато е служел в армията. Напуснал базата, сбил се с цивилен. Така попаднахме на отпечатъците му. Свързахме се с военните, разказахме им какво се е случило и те ни изпратиха досието му.
	— Специални умения?
	— Преминал е курс за снайперисти. Което означава, че ти беше прав. Изстрелът, убил Сали, не е бил предназначен за теб. Можел е да я простреля и от километър и половина. А Тайсън е бил на петдесет метра от вас.
	— Защо са го разкарали от армията?
	— Очевидно си е намерил лоша компания. Дисциплинарно уволнение с лишаване от всички права и привилегии.
	— Аха, изритали са го най-позорно. Какво е правил след това?
	Ланкастър сви рамене.
	— Нямам представа. Проверяваме. Надяваме се скоро да изскочи нещо. Но засега не успяваме да открием никакви данни, че е лежал в затвора.
	— Като гледам татуировките му, става ясно с какви типове се е забъркал, нищо че не е лежал в затвора.
	Ланкастър се облегна на стола си.
	— Добре, но защо е убил Сали Бримър? Не каза нищо повече снощи.
	— Не знам. Но аз съм твърде голяма мишена. Невъзможно е снайперист да ме пропусне. Сали тъкмо се канеше да ме прегърне, когато прозвуча изстрелът. Аз съм поне двайсет сантиметра по-висок от нея. И много по-широк. Колкото и близо да е била до мен, стрелецът не би могъл да пропусне, ако мишената съм бил аз. – Декър удари с ръка по бюрото на Ланкастър. – Отдавна трябваше да се досетя!
	— Аз също. Но това не обяснява защо Сали е била мишената.
	— Помолих я да копира документацията по случая, след като ти се оттегли от разследването.
	— Но как изобщо се свърза с нея?
	— Сама дойде при мен, докато бях в ареста. Помолих я за услуга и тя прие. Срещнахме се в парка. Тъкмо се разделяхме, когато я застреляха.
	— Ако са знаели, че ти предава информация, защо не са убили и двама ви и не са взели флашката?
	— Не мисля, че това е причината – отвърна Декър.
	— Защо?
	— Ако са знаели, че ме снабдява с информация, вероятно са знаели за какво става въпрос: полицейски досиета. Много важно! Не е причина да й издадат смъртна присъда. Можех да се сдобия с тези досиета по най-различни начини. Убийството й не би ме спряло да ги получа.
	— Искаш да кажеш, че и Сали е била… замесена по някакъв начин?
	— Или е знаела нещо, което е представлявало опасност за други хора.
	— Какви хора? – погледна го Ланкастър.
	Декър огледа празната стая.
	— Тя работеше тук.
	— Декър, имаш ли представа какво каза току-що? – попита тихо Ланкастър.
	— Лоши хора има навсякъде, Мери. Полицаите не са имунизирани, знаеш го много добре.
	Тя поклати глава.
	— Така е, но все пак не виждам логика.
	— Има логика. Просто не сме я открили. Някакви новини около пожара в офиса на Рейчъл Кац?
	— Предадоха ми предварителните заключения на колегите. Открили са следи от запалително устройство с таймер. Явно са го поставили, след като са претърсили офиса й. Ти просто си се появил там малко преди устройството да се задейства.
	Декър стана от стола си.
	— Къде отиваш?
	— В болницата. Ще видя как са Кац и Мелвин.
	— Това ли е всичко?
	— После ще говоря с Мици Гардинър.
	— Искаш ли да дойда с теб?
	— Мислех, че след стрелбата са те прехвърлили на канцеларска работа.
	— Така е, но…
	— Ще ти разкажа всичко, когато се върна.
	 
	 
	— Смятат, че ще се оправи – каза Марс.
	Двамата с Декър седяха в чакалнята пред интензивното отделение в болницата.
	— Смятат?!
	— Състоянието й е стабилно. Критично, но все пак стабилно.
	— Добре.
	Марс разтърка очи.
	— Изглеждаш уморен, Мелвин. Защо не поспиш малко?
	— Не, добре съм. Дремнах на кушетката – отвърна той и протегна дългите си ръце. – Пред стаята й има полицаи.
	— Да, знам.
	Марс поклати глава.
	Имам чувството, че вината тя да се озове в болница е моя.
	— Твоя ли? От къде на къде?
	— Онези типове, които стреляха по нея… Те знаеха, че сме разговаряли – отвърна Марс. – И са се уплашили да не би да е споделила нещо с мен. Затова са решили да я убият. Ако не я бях притиснал, щеше да е добре.
	— Доста странна логика, Мелвин. И напълно погрешна. Ти й спаси живота. Без теб сега тя щеше да лежи в моргата.
	— Видях онази червена точка върху лицето й. Изкарах си акъла! Просто я сграбчих и я съборих на пода в мига, в който прозорецът се счупи. Мислех, че е добре. А после… после видях кръвта й навсякъде по мен.
	— Какво ти каза, преди да я прострелят? – попита Декър.
	— Стори ми се доста притеснена. Уплашена за живота си.
	— Оказва се, че е била права. Нещо друго?
	— Усещах, че иска да говорим, но така и не събра сили. Спомена, че истината не била черно-бяла, а имала нюанси.
	— Нюанси на истината? Какво ли означава това?
	— Нямам представа.
	— Гузна съвест може би?
	Марс като че ли изглеждаше огорчен от тази вероятност.
	— Може би. Каза още, че понякога хората вършели неща, които отстрани изглеждали нередни, но нямали друг избор. А също и че истината може да се превърне в капан.
	Декър обмисли думите му и отвърна:
	— Знаеш, че Рейчъл Кац може да се е представила за Сюзан Ричардс, нали? Другата възможност беше Мици Гардинър, но се оказа, че тя има алиби.
	— В такъв случай Рейчъл е знаела за убийството й. А това попада в категорията „гузна съвест“.
	— Така е. Ще трябва да говорим с нея, щом състоянието й позволи.
	— Сега вече може да ни каже истината.
	— Отърва се на косъм от смъртта. Сигурно ще е по-мотивирана от преди – заяви Декър. – Освен това подпалиха офиса й, докато го претърсвах. Явно не си поплюват.
	Марс облещи очи.
	— Подпалили са офиса й?
	— Докато аз бях вътре. Наложи се да скоча през прозореца.
	— Скочил си през прозореца?
	— От петия етаж. Не мисля, че Кац ще бъде в положение да избира.
	— А ако се окаже виновна?
	— Ще й предложим сделка. Който проговори първи, получава най-доброто – каза Декър и се надигна от мястото си. – Имаш ли нужда от нещо?
	— От по-малко вълнения.
	— В такъв случай стой по-далече от мен.
	 
	 
	 
	≈ 57 ≈

	 
	Когато Декър спря пред дома на семейство Гардинър, портата от ковано желязо се оказа отворена и той влезе.
	Този път на прага на къщата го посрещна мъж на около четирийсет – висок, широкоплещест, симпатичен, облечен в костюм, който вероятно струваше повече от целия гардероб на Декър. Не, без вероятно.
	— С какво мога да ви помогна? – попита мъжът.
	— Трябва да говоря с Мици Гардинър.
	— За какво? – изгледа го подозрително мъжът. – Амбулантната търговия в квартала е забранена. Как изобщо влязохте?
	— Вратата беше отворена – каза Декър и показа служебната си карта. – Не продавам нищо. И тя го знае. Разговаряли сме и преди.
	— Тук ли? Идвали сте тук? – Мъжът изглеждаше озадачен.
	— Да. Вие съпругът й ли сте?
	— Аз съм Брад Гардинър.
	— Тя вкъщи ли е?
	— Още не е станала, не се чувства добре.
	— Мога да почакам.
	— Не, не може… тя… тя е болна.
	— Разбирам ви, господин Гардинър, но става въпрос за разследване на убийство. Времето е от ключово значение.
	— Какво убийство? За какво говорите?
	— Всичко е наред, Брад.
	Декър погледна зад Гардинър и видя жена му по халат и пантофи.
	— Аз ще се оправя – заяви мрачно тя. – Трябва да тръгваш за работа. Нали имаше среща.
	— Но, Мици!
	Тя го целуна по бузата.
	— Не се притеснявай, скъпи. Ще се оправя. Можеш да ми имаш доверие.
	След като съпругът й излезе, Мици Гардинър погледна Декър и каза:
	— Няма ли да ме оставите на мира най-после?
	— Само се опитвам да си свърша работата.
	— Всички ченгета така казват.
	— Не знам за другите. Аз съм само едно ченге.
	Тя го поведе към зимната градина, където двамата седнаха един срещу друг.
	— Какво има? – попита Мици Гардинър.
	— Случиха се някои неща, за които мисля, че би трябвало да ви информирам.
	— Например?
	— Някой се опита да убие Рейчъл Кац. Стреля по нея през прозореца на апартамента й.
	Гардинър запази самообладание.
	— Тя добре ли е?
	— Простреляли са я със снайпер. Претърпя операция и е в критично, но стабилно състояние. Ако куршумът беше минал сантиметър по-надясно, вече щяха да уреждат погребението й.
	— Радвам се, че е оцеляла.
	— Впоследствие стрелецът беше убит от полицията.
	— Знаете ли кой е той?
	— Да – отвърна Декър, но не разкри никакви подробности.
	— Какво общо има това с мен?
	— У вас ли е снимката, която ви оставих?
	Въпросът му я изненада.
	— Не… Мисля, че я изхвърлих. Защо?
	— Добре че я снимах – отвърна Декър и извади телефона си.
	Мици Гардинър погледна дисплея.
	— Но това е грешната страна. Снимали сте гърба вместо лицето.
	— Това е правилната страна… за мен – каза Декър и посочи надписа. – „Звездичката на татко“. Явно много се е гордеел с вас.
	— Беше твърде отдавна – погледна го Мици Гардинър.
	— Да, нещата се променят. Хората се променят. Искам да ви покажа още една снимка. Ръката на баща ви, снимана по време на аутопсията.
	— О, не, за бога! Няма да гледам такива неща! – възкликна тя с отвращение.
	— В снимката няма нищо неприятно или зловещо, госпожо Гардинър. Искам само да ви покажа татуировките на ръката му.
	— Баща ми нямаше татуировки.
	— Направил ги е след влизането си в затвора.
	— След? – попита тихо тя.
	— Да. Ето първата. Паяжина – каза Декър и й обясни символиката.
	— Сигурна съм, че много затворници си правят такива, тъй като отказват да приемат наказанието за това, което са извършили – отвърна предизвикателно Гардинър.
	— Ето и втората. – Декър й показа сълзата и я погледна с очакване.
	— Какво означава тя? – попита с безразличие Гардинър.
	— „Травис“ е изцяло мъжки затвори. Някои от мъжете там се чувстват… самотни. И намират отдушник за тази самота в други мъже… като баща ви.
	Тя примигна бързо, докато асимилира казаното.
	— Имате предвид… имате предвид…
	— Да. Ето и третата татуировка. Бих искал да й обърнете повече внимание. – Декър показа звездата, пронизана от стрела. – Виждал съм много затворнически татуировки. Но такава никога – каза той и зачака реакцията й.
	Тя затаи дъх, облиза пресъхналите си устни, изтри навлажнените си очи с ръкава си и извърна поглед.
	— Някаква представа какво означава тази татуировка? – попита Декър.
	— Знам какво целите.
	— Какво?
	— Снимката! Надписът на гърба! – Гардинър посочи с трепереща ръка снимката на дисплея на телефона. – И… това!
	Декър я наблюдаваше безмълвно.
	Гардинър отново изтри сълзите си, този път с ръка. Накрая вдигна поглед и попита:
	— Какво искате от мен?
	— Истината.
	— Но аз ви казах всичко.
	— Не, не сте.
	— Минаха толкова години. Какво значение има? Всички продължиха напред. Живеят си живота. Или поне аз.
	— Кажете го на Сюзан Ричардс и Рейчъл Кац… и на баща ви.
	Тя поклати глава и сведе очи.
	— Не съм дошъл, за да събуждам чувството ви за вина, госпожо Гардинър.
	— О, наричайте ме просто Мици – отвърна гневно тя. – Винаги ще си остана кухата Мици, която неизменно разочарова баща си. – Гардинър погледна Декър и добави: – Дори да сложиш на прасето червило, то пак си остава прасе.
	— Промяната в живота ви едва ли е настъпила лесно.
	— Вече няма значение – махна тя.
	— Дойдох и поради друга причина. Искам да ви стане пределно ясно…
	— Кое?
	— Всички, свързани с този случай, или са мъртви, или лежат в болница и се борят за живота си. Доколкото знам, вие сте последната замесена в тази история.
	— Казах ви и преди, мога да се грижа за себе си.
	— Не се съмнявам, че и останалите са смятали същото. Но човекът, стрелял по Кац, се оказа истински професионалист. Бивш военен, последовател на теорията за превъзходство на бялата раса. Добре обучен снайперист. Нает, за да ликвидира Кац. Мъртъв е, само че какво пречи да наемат друг на неговото място? Може да сте въоръжена, но с какво ще ви помогне пистолетът, ако срещу вас се изправи снайперист? Нито ще чуете, нито ще видите куршума, преди да ви убие.
	— Опитвате се да ме уплашите – отвърна пренебрежително тя, но гласът й потрепери.
	— Наистина се опитвам да ви уплаша и го правя за ваше добро.
	— Не виждам с какво мога да ви помогна.
	— Не можете или не искате?
	— Доколкото знам, баща ми наистина е убил онези хора.
	— Как се отнасяше той към зависимостта ви от дрогата?
	— Ненавиждаше наркотиците. Защо?
	— Разбрах, че се е опитвал да ви настани в клиника.
	— И преди го беше нравил, но без никакъв ефект. Това обаче не го отказваше.
	— Баща ви някога вземал ли е наркотици?
	— Луд ли сте? Абсолютно никога. Веднъж едва не преби един тип, който беше дошъл до вкъщи да ми донесе трева. Най-обикновена скапана трева.
	— Разбирам. Баща ви е бил арестуван в много опасен квартал. Но време на процеса защитата наблегна на вероятността да е отишъл там с надеждата да купи наркотици, с които да облекчи състоянието на майка ви.
	— Вече го обсъждахме. Да, възможно е. Казах ви, че той полагаше невероятни грижи за нея. – Гардинър се усмихна и продължи: – Баща ми можеше да сглоби всичко, да поправи всичко. За десетия ми рожден ден ми подари тротинетка. Беше я сглобил от стари части и беше сложил акумулатор и мотор. Вдигаше седем-осем километра в час. Навсякъде ходех с нея. – Усмивката й помръкна. – Но нямаше как да помогне на мама. Това не му беше по силите.
	— Откъде е знаел къде да отиде за наркотици? – попита Декър.
	Гардинър леко потрепна.
	— Моля?
	— Току-що казахте, че баща ви не е вземал наркотици. Ненавиждал ги е. Откъде е разбрал къде да отиде? Или с кого да говори, за да ги купи? Откъде е взел петстотинте долара, които полицаите са открили в джоба му при ареста?
	— Аз… аз нямам представа откъде е взел парите. А по онова време всички знаеха в кой квартал могат да се намерят наркотици. Вече ви го казах. А и вие го знаете, нали бяхте полицай.
	— Работата е там, Мици, че баща ви не е искал каквито и да било наркотици за майка ви. Той е искал чист морфин или нещо подобно. Медикаменти, откраднати от болница или аптека, а не обичайния боклук, който уличните пласьори пробутват. И тъй като съм разследвал наркодела, знам, че това е много специфична ниша и хората, които работят в нея, се броят на пръсти. Трябвало е да си доста навътре в нещата, за да знаеш кого да потърсиш.
	Мици Гардинър сякаш се притесни.
	— Не… не знам какво да ви кажа.
	— На всичкото отгоре излиза, че баща ви е обикалял улиците часове наред, след като е убил четирима души. Човек би очаквал, че ще се скрие вдън земя, ако е извършил подобно престъпление.
	Гардинър нервно облиза устни.
	— Може би е бил объркан или в шок от това, което е извършил. Или се е опитвал да се скрие. И се е надявал полицаите да си помислят същото, което казахте току-що.
	— Но ако баща ви наистина беше извършил тези убийства, щеше да знае, че под ноктите на момичето е попаднала негова ДНК. И че е въпрос на време полицията да почука на вратата му.
	— Не мога да си го обясня – въздъхна тя. – Просто така се е случило.
	— Съжалявам – каза Декър и се изправи на крака.
	Гардинър го погледна, без да крие тревогата си.
	— За какво съжалявате?
	— Сигурно сте имали много труден живот, за да постъпите така с баща си.
	— Не знам какво…
	Декър вдигна ръка.
	— Не си правете труда. Вече нямам нито търпение, нито време да слушам лъжите ви. – Той свали ръка и продължи: – Мисля, че сте му дали онези петстотин долара, които сте получили от някого. Одрали сте ръката му в някакъв момент и сте предали неговата ДНК на някой, който ви е платил за това. Предполагам, че баща ви ви е вдигнал скандал, като ви е видял надрусана. Не че е било за пръв път. После сте му казали откъде може да купи крадени болнични лекарства. И сте го пратили при човек, който изобщо не съществува. Вероятно сте му казали да пробва на различни места, където е нямало да открие никой. Но нали лекарствата са били за жена му. Баща ви е продължил да обикаля. Затова не е имал алиби за времето на убийствата, затова полицаите са го арестували в квартал с лоша слава с много пари в джоба. И когато онази вечер се появихме в дома ви, вие се престорихте на дрогирана. Вероятно някой вече ви е бил предал пистолета и сте го скрили в дрешника.
	Докато Декър говореше, очите на Мици Гардинър се разширяваха от изненада, а челюстта й увисваше.
	Той продължи:
	— Мога да си представя изумлението на баща ви, когато в затвора се е натъкнал на онзи боклук Карл Стивънс. И Стивънс му е казал как „звездичката“ е постъпила със собствения си баща.
	Декър огледа красиво обзаведеното помещение.
	— Надявам се да си е струвало, Мици. Макар че не мога да си го представя.
	 
	 
	 
	≈ 58 ≈

	 
	Къщата.
	Дъждът.
	Декър седеше в колата си и наблюдаваше някогашния си дом от другата страна на улицата.
	Колкото и мрачна да беше нощта, тя пак бе по-ведра от чувствата, които изпитваше в момента. Той знаеше, че не може да живее едновременно и в миналото, и в настоящето.
	Но кое да избера? Решението би трябвало да е съвсем лесно. Защо тогава не е?
	Разследването беше в задънена улица. Ключът към разплитането му бе Гардинър, но тя отказваше да съдейства. Оттук нататък щяха да се надяват Рейчъл Кац да дойде в съзнание и да им помогне да стигнат до истината.
	Затова той бе дошъл тук, откъдето бяха започнали толкова много неща.
	Някой запали осветлението в предната стая. Нечии сенки преминаха зад завесите. Първо момиченцето, което бе видял по-рано. После родителите му.
	Семейство Хендерсън. Млади хора в началото на съвместния си живот, точно като Декър и семейството му преди години.
	Сред най-приятните му спомени беше последната му Коледа с Каси и Моли. Той си бе взел два дни отпуска и – слава богу – през това време никой не бе убил никого, което позволи на Декър наистина да се наслади на празниците. Двамата с Каси отидоха да гледат училищното представление с участието на Моли. Пиесата бе коледна версия на „Питър Пан“. Моли беше в ролята на Уенди. Бе учила репликите си две седмици и непрестанно ги декламираше без прекъсване пред онзи от родителите й, който беше склонен да я слуша. Моли приклещваше Декър дори когато той се бръснеше или обличаше. По време на самото представление каза репликите си, без да се запъне нито веднъж, и даже помагаше на съучениците си, тъй като очевидно беше запомнила и всички останали роли.
	Отлична памет. Но не я бе наследила от баща си. Преди онзи сблъсък на футболното поле Декър беше съвсем обикновен. Нямаше как да предаде на детето си последиците от мозъчната си травма.
	Декър седеше до Каси сред публиката и гледаше как малкото му момиченце дава всичко от себе си и дори го изненадва с дребни нюанси, които инстинктивно бе добавила към ролята. От нея щеше да излезе страхотна актриса.
	Но никой никога нямаше да разбере дали това наистина щеше да се случи.
	Да, онази Коледа наистина беше чудесна. След края на пиесата отидоха да вечерят в ресторант, за да отпразнуват представянето на Моли. За десерт й взеха мелба с ванилов сладолед.
	Декър се наслаждаваше на всеки миг от онази вечер, но, разбира се, вярваше, че ще последват още много такива. Достатъчно, за да изпълнят живота му с безброй приятни спомени. Моли щеше да порасне, да се омъжи, да има деца и да превърне Декър в любящ дядо, доколкото човек като него бе в състояние да играе тази роля.
	Той погледна отново през прозореца и видя момиченцето да сяда до майка си на канапето. Майката отвори книга и зачете.
	А Декър запали двигателя и потегли. Едва виждаше пътя от сълзите, които се стичаха по лицето му. Не биваше да се връща тук. Това го съсипваше в момент, когато най-малко можеше да си го позволи.
	Да, винаги имаше някакъв случай, който изискваше вниманието му. Дори когато Каси и Моли бяха живи. Декър се замисли за времето, което бе пропуснал да прекара с тях, защото неизменно трябваше да разследва или да издирва някого. За всички нощи, когато се прибираше, след като и двете бяха заспали. И за сутрините, в които излизаше, преди да са се събудили.
	Мислех си, че имам още време. Още време.
	Но никой на този свят не можеше да бъде сигурен, че ще доживее до следващото утро. Не и неговото семейство.
	Не и той самият.
	Слава богу, колкото повече се отдалечаваше от някогашния си дом, толкова по-бързо загърбваше тези мисли. Засега.
	Декър стигна центъра на града и спря пред сградата, в която за малко не го убиха. От другата страна на улицата се намираше апартаментът, в който Рейчъл Кац едва не бе загинала. Зловеща симетрия.
	Декър поздрави полицая, който охраняваше жилището на Кац, и влезе. Огледа счупения прозорец, кръвта по канапето и килима. Следите разказваха история, която Декър вече знаеше.
	Кац имаше загадъчни съдружници с офшорни компании, които наливаха купища пари в множество проекти в малко старо градче като Бърлингтън, Охайо. Какво го правеше толкова привлекателно?
	Странна работа.
	Ами „Американ Грил“? Цялата страна бе осеяна с хиляди заведения като него. Големи бургери, купища пържени картофи, пилешки крилца, халби бира, огромни телевизори, по които вървеше спорт… Подобни места винаги привличаха клиенти, но както самата Кац бе заявила пред Марс, никой не можеше да забогатее от тях.
	Декър отново претърси апартамента и не откри нищо ново. Налагаше се да изчака, докато Кац дойде в съзнание.
	Случаят започваше да го изнервя, защото не намираше нито една следа, по която да тръгне. Нямаше как да накара Мици Гардинър да проговори. Не можеше да й повдигне обвинение. Не се съмняваше, че тя е натопила баща си, но все още нямаше нужните доказателства. Беше възнаградена за предателството си с нов живот. Но когато Декър напусна дома й, остави след себе си жена, разяждана от чувство за вина.
	Това обаче нямаше да му помогне да разплете случая. Трябваше да намери пътя към истината. А той определено не минаваше през Мици Гардинър.
	Седна на един стол в кухнята и започна да анализира различните възможности. Не бяха много, затова анализът не продължи дълго. Декър се замисли над една от тях.
	Сали Бримър.
	Смъртта й не беше случайност. Той трябваше да открие причината за убийството й.
	Можеше да започне от две места. Избра едното, позвъни на Ланкастър, уговори си среща с нея и потегли.
	 
	 
	 
	≈ 59 ≈

	 
	Ланкастър и Декър се срещнаха пред сградата, в която бе живяла Сали Бримър – невзрачен шестетажен блок в западната част на града.
	— Как е Кац? – попита Ланкастър.
	— Още не е дошла в съзнание, но животът й е вън от опасност.
	— Това е добре.
	— Да, но ще бъде още по-добре, ако дойде на себе си и ни каже всичко, което знае.
	Двамата влязоха в сградата и взеха асансьора до четвъртия етаж. Ланкастър носеше ключ за апартамента на Бримър.
	— Колегите вече са го претърсили и не са открили нищо. Само че не съм сигурна дали са били достатъчно старателни. В края на краищата всички предполагахме, че мишената си бил ти.
	— И аз така си мислех, но после осъзнах, че не съм бил прав.
	Влязоха в апартамента и се огледаха. Длъжността на Бримър в полицейското управление не бе особено добре платена, но жилището й беше обзаведено стилно – върху естествения паркет имаше красиви ориенталски килими, мебелите бяха от масивно дърво, виждаха се елегантни завеси и декоративни възглавници.
	Ланкастър обясни:
	— Родителите й са богати. Идвала съм тук веднъж на коледно парти и се запознах с тях. Много симпатични хора. Доколкото знам, й помагаха финансово.
	— Ясно.
	— Бяха съсипани. Дойдоха да приберат тялото. Те са от Източното крайбрежие.
	— Тя как се е озовала тук?
	— Завършила е колеж близо до Бърлингтън. После работила като пиар на няколко места. Брат й е ченге в Бостън. Предполагам, че това е провокирало интереса й към полицейската работа. Управлението ни обяви конкурс, Сали го спечели и трябва да призная, че се справяше доста добре с работата си. Съмнявам се, че щеше да се задържи дълго при нас. Имаше голям потенциал. А и беше много млада още.
	— Всички имаме потенциал, докато един ден не се окаже, че сме го прахосали – отбеляза горчиво Декър.
	— Какво ще търсим?
	— Всичко, което може да има отношение към случая.
	— Чудесно! Благодаря за напътствията!
	Започнаха да оглеждат методично стая по стая.
	Оставиха спалнята за накрая. Декър се зае с банята до нея, а Ланкастър – с дрешника.
	— Ей, Декър! – извика тя след няколко минути.
	Той влезе в просторния дрешник и видя, че Ланкастър държи нещо.
	— Какво има?
	Тя вдигна предмета по-високо. Беше къса перука. Руса.
	Декър погледна Ланкастър.
	— Смяташ, че Сали се е представила за Сюзан Ричардс? – попита той.
	— Би могла. Не е била Гардинър. И ако не е била Кац, кой друг отговаря на описанието?
	— Да, Сали беше със сходен ръст и телосложение – призна Декър.
	Ланкастър посочи перуката.
	— Виж дължината и стила. Доста наподобява прическата на Сюзан. Представи си я от известно разстояние, с гръб към Агата Бейтс, която се взира в мрака. Спокойно би могла да заблуди възрастна жена като нея.
	Той взе перуката и я огледа. Върна спомените си към онзи момент в парка. Сали носеше дълго палто, шапка и ръкавици. Също като жената, излязла от къщата на Сюзан Ричардс.
	— Ако е участвала в тази постановка, дали е знаела, че в куфара може да е Ричардс, упоена или дори убита?
	— Не ми се вярва да не е знаела – отвърна Ланкастър. – И тогава въпросът е защо го е направила.
	— Държеше се особено, когато разговаряше с мен. Преди и след изчезването на Ричардс.
	— В какъв смисъл особено?
	— Някак гузно. Но аз го отдавах на връзката й с Нати.
	— Явно е изпитвала вина, но породена от нещо друго. – Ланкастър поклати глава. – Винаги ми е изглеждала толкова праволинейна. Защо й е трябвало да се замесва в тази история?
	— Засега няма как да сме сигурни, че наистина е била тя. Открихме перука, която наподобява прическата на Ричардс, но може да е просто съвпадение. Много жени държат перуки в гардероба си.
	— Прав си. И дори да открием нейни косми от вътрешната страна на перуката, това отново не доказва нищо. Ако не е замесена, най-вероятно я е купила за себе си.
	— Ще трябва да намерим друго доказателство. Възможно е да са й платили – трябва да погледнем банковата й сметка.
	— Ами ако не са й платили?
	— Тогава някой я е принудил да го направи.
	— Как?
	— Може да е знаел за връзката й с Нати.
	— Да, макар че са я пазили в тайна, и то добре. Аз например не знаех!
	Ланкастър взе перуката от Декър и я прибра в плик за веществени доказателства, който извади от джоба си.
	— Още ли смяташ, че са ликвидирали Ричардс, за да хвърлят върху нея вината за убийството на Хокинс?
	— Трябвало е да възпрепятстват разследването по някакъв начин, Мери. Полицията започва да проверява твърденията му. Те могат да доведат до разкриването на онзи, който стои зад всичко. Привидното самоубийство на Ричардс е било добър ход.
	— Само че не се получи.
	— Нямало е как да знаят предварително дали ще успеят. Но са били длъжни да опитат. И Ричардс е била най-добрият им вариант.
	— Ами Рейчъл Кац? Тя също има мотив да убие Хокинс.
	— Да, но не са могли да си позволят лукса да убият Кац.
	— Защо не? Нали някой все пак се опита да я застреля?
	— Само че на по-късен етап.
	— Как са избрали между двете жени?
	— Погледни ситуацията от този ъгъл: Кац е просперирала след смъртта на съпруга си. А Ричардс – не.
	— Подозираш, че Кац с била замесена в убийствата?
	— Не бих отишъл толкова далече в догадките си. Но допускам, че им е била полезна по някакъв начин. За разлика от Ричардс. Следователно спокойно са могли да минат и без нея.
	— Какво става тук, Декър?
	— Каквото и да е, продължава поне тринайсет години.
	— От времето на убийствата?
	— Най-вероятно отпреди тях.
	Ланкастър погледна перуката в плика.
	— Ще трябва да я покажа на Нати. Все пак той води разследването.
	— Едва ли ще се зарадва, когато чуе, че подозираме Сали в съучастие в убийството на Ричардс.
	— Меко казано. Освен ако той също няма пръст в него – добави Ланкастър и попита: – Това възможно ли е според теб?
	— Всички са заподозрени до доказване на противното.
	 
	 
	 
	≈ 60 ≈

	 
	На следващата вечер му се обади Алекс Джеймисън. Декър вече се беше прибрал в хотелската си стая.
	— Как вървят нещата при вас? – попита тя.
	— Вървят, ти как си?
	— Боя се, че зациклихме. Не можем да се похвалим с почти никакъв напредък. Богарт се нуждае от помощта ти.
	— Той ли го каза?
	— Не, но си личи.
	— Беше пределно ясен, когато разговаряхме за последно. Не съм сигурен, че ще мога да се върна в екипа, когато приключа тук – каза Декър, за да даде израз на притесненията си, но и за да провери реакцията на Джеймисън.
	— И аз не съм сигурна, Декър.
	Той помръкна. Вече беше осъзнал колко много иска да продължи да работи за ФБР след края на това разследване. А можеше да се окаже невъзможно.
	— Да, разбирам.
	— Виж, ако зависеше от Богарт, едва ли щеше да е проблем. Но той също си има началници. А те знаят, че си нарушил заповедите и си останал в Бърлингтън. И не са никак доволни. Богарт неведнъж се е застъпвал за теб. Измъквал те е, когато шефовете са ти били ядосани. Да, всички знаем какво си направил за Бюрото, колко хора си спасил в миналото. Опитвам се да кажа, че тези заслуги в един момент няма да са достатъчни, за да ти се разминава.
	— Благодаря ти за откровеността, Алекс. Оценявам я.
	— Бих очаквала същото от теб, ако бях на твое място.
	— Не искам да сменям темата, но ако ти изпратя списък с компании, ще можеш ли да ги провериш?
	— Декър, ти сериозно ли?!
	— Знам. Алекс, но наистина е важно.
	— А моята работа не е, така ли?
	— Нямах това предвид. Просто тук не разполагаме с ресурсите на ФБР.
	Настъпи продължителна тишина. Той се опасяваше, че Джеймисън просто ще му затвори. Но накрая тя каза:
	— Добре, прати ми ги. Ще видя какво мога да направя.
	— Благодаря ти.
	Декър й изпрати имената на компаниите и легна на леглото. Вятърът набираше сила, вероятно се задаваше нова буря. Застудяваше и можеше да завали суграшица или сняг.
	Той се зави с палтото си, защото Резидънс Ин не можеше да се похвали с най-добрата отоплителна система. Мощността й стигаше, колкото да позатопли някоя и друга стая, а останалите гости трябваше да се оправят както могат.
	Зимите в Охайо никак не му липсваха. Разбира се, Източното крайбрежие също се сковаваше от студ понякога. Но тук нямаше какво да спира ветровете, които фучаха безмилостно.
	И все пак това беше родният му град, родният му щат. Тук бе играл в „Бъкайс“ и макар и съвсем за кратко – в „Кливланд“. Беше продукт на Средния запад. Не хвърчеше нависоко и не се гмуркаше надълбоко. Гледаше на света с очите на реалист. Предпочиташе джинсите и бирата и нямаше да се чувства комфортно във ферари. Винаги щеше да се стреми да постъпва правилно. И да помага на другите, когато е необходимо.
	Както и да преследва убийците. Неуморно.
	Декър разтри слепоочията си и затвори очи. С него ставаше нещо странно. Прониза го безпокойство. Изправи се рязко, отиде в банята и пи вода с шепи, за да се успокои. Направи опит да блокира пороя от спомени, който го връхлетя, но не беше в състояние да попречи на собствения си ум да му причинява болка.
	Легна отново, потрепери силно, сякаш имаше треска, и задиша дълбоко. Това чисто физическо усилие прогони тревогата.
	Май трябва да се захвана с йога. Кой знае, може някоя поза – например Гледащо надолу куче – да ми помогне, ако я правя всяка сутрин.
	Той погледна през прозореца и реши, че е гладен. Знаеше точно къде иска да вечеря.
	Качи се на колата и потегли към „Американ Грил“.
	Така и не бе открил отговора на въпроса защо Рейчъл Кац продължава да държи заведението. Не му се вярваше да не иска да го продаде само защото е бил първият проект на съпруга й.
	Декър влезе, избра си маса, седна и прегледа менюто. Беше седем часът и салонът беше доста пълен. Повечето клиенти изглеждаха съвсем обикновени хора, предимно работници, някои с жените си, други с децата си. Имаше и група тийнейджъри, които лакомо нагъваха бургери и крилца. На огромния телевизор, окачен на стената, вървеше спортно предаване за предстоящите футболни мачове в неделя.
	Декър погледна през прозореца към сградата отсреща. Беше банка. Същата, в която бе работил Дон Ричардс. От другата страна на „Грил“ се издигаше жилищен блок. Той беше живял за кратко в него преди години, когато се върна в Бърлингтън след края на футболната си кариера.
	Огледа интериора. От тавана висяха големи модели на витлови самолети, кораби, автомобили… По стените бяха окачени снимки на стари кинозвезди, а между тях – табели със забавни надписи. В ъглите се виждаха прашни изкуствени цветя. По средата имаше салатен бар. Униформата на персонала се състоеше от бяла риза и черен панталон.
	В кухнята се влизаше през двойна летяща врата. Вдясно от нея се намираха мъжките тоалетни, вляво – дамските. Точно до входа беше катедрата на хостесата. В един ъгъл бяха компютрите, в които сервитьорите въвеждаха поръчките. В дъното на салона имаше дълъг бар с телевизори на стената. Мокетът беше тъмнозелен, за да не личат петната и мръсотията. Масите бяха от масивно дърво, като тези за четирима души бяха покрай стените. Във въздуха се носеше неподражаемият аромат на пържено и евтина бира.
	Типично американско заведение за бързо хранене. То със сигурност не беше особено доходоносно. Но продължаваше да работи, въпреки че Кац имаше много по-бляскави проекти, на които да посвещава времето си.
	Декър си поръча вечеря – сандвич „Рубен“, пържени картофи и бира. За малко да се огледа виновно, да не би отнякъде да изскочи Джеймисън и да го смъмри.
	Сандвичът беше хубав, достатъчно сочен, но не чак толкова, че сосът да се разтече. Картофите бяха топли и хрупкави. Бирата имаше приятен вкус.
	Той погледна към масата, на която бе видял Ърл Ланкастър с „приятелката“ му. Не беше очаквал разговорът му с Мери на футболното игрище да доведе до такъв резултат, но се радваше, че двамата ще си дадат втори шанс.
	Тази приятна мисъл изчезна, когато той си представи какво може да поднесе животът на бившата му партньорка през следващите няколко години.
	Мозъкът бе най-забележителният орган в човешкия организъм. Декър го знаеше по-добре от повечето хора. Да не работи нормално мозъкът ти не беше като да ти се повреди който и да било друг орган. Ако сърцето ти спре например, отиваш два метра под земята. Заминаваш си и в най-добрия случай си спомнят за теб с обич.
	Но ако мозъкът ти откажеше, пак си заминаваш, само че тялото ти оставаше тук, зависещо от други хора, които да се грижат за него. И тази гледка щеше да бъде последният спомен, който близките ти ще запазят от теб, макар всъщност да не си бил ти.
	Декър прогони тези тягостни мисли и вдигна глава. Погледна към кухнята и забеляза, че някакъв мъж го наблюдава иззад прозорчето на вратата. Само миг по-късно мъжът се скри. Декър успя да види единствено черната му коса и пронизващите очи.
	Ченгето в него веднага се заинтригува. Все пак бе прекарал почти всичките си зрели години като полицай. Разчиташе израженията на хората срещу себе си, различаваше добрите от лошите, уплашените от онези, които криеха нещо. Не беше умение, което можеше да предаде някому. С годините усещаше, че върши всичко това почти инстинктивно. А всъщност бяха милион дребни неща, които съзнанието му анализираше едновременно, за да стигне до логичен извод, от който да извлече практическа полза.
	В момента антените му потрепваха, настроени да засекат и най-малкия сигнал.
	Декър извади бавно телефона от джоба си и изключи светкавицата, след което се престори, че разглежда нещо на дисплея, и направи няколко снимки на персонала. Разпозна сервитьорката от предишния път. По петите я следваше същият стажант на име Даниъл.
	Декър остави телефона и погледна към двойната врата на кухнята. Отново му се стори, че някой го наблюдава оттам. Дали беше същият мъж?
	Махна на младата жена, която го беше обслужила. Даниъл бе влязъл в кухнята.
	Тя дойде при него.
	— Желаете ли още нещо?
	— Не, храната беше чудесна.
	— Ще ви донеса сметката.
	— Днес има доста хора.
	— Да, понякога е истинска лудница.
	— Отдавна ли работите тук?
	— От около година.
	— Миналият път, когато идвах, имахте стажант.
	— А, да… така обучаваме новите колеги.
	— И вие ли сте минали по същия път?
	— Не, аз вече бях работила няколко години като сервитьорка. Назначиха ме само защото имах опит. Но мен ако питате, всичко това е много глупаво.
	— Кое?
	— Да обучаваме тези хора, които никога не се задържат тук. Работят два-три месеца и напускат. Предполагам, че просто не уважават времето и средствата за обучението им.
	— Да, права сте. Не ми изглежда логично.
	— Аз също няма да остана дълго тук, така че не ме интересува. Получих предложение да започна на друго място и реших да приема. С по-висока заплата, застраховки, осигуровки…
	— Чудесно.
	— Майка ми работеше тук преди десетина години. Тя ме посъветва да кандидатствам. Заплатата с мизерна. Не че сервитьорите са с високи заплати някъде, но пък бакшишите са добри, особено през уикендите, когато мъжете се напиват и си разтварят портфейлите. Така ни компенсират за всички глупости, които са изприказвали, но започнат ли да ни опипват, а това често се случва, ставам лоша.
	— Браво на вас. Майка ви дълго ли е работила тук?
	— Не. Искаше да остане, но след около година я уволниха.
	— Защо?
	— Така и не й казаха. След време нейна приятелка започна работа като сервитьорка тук. Мина една година и уволниха и нея. Отново без причина.
	— Много странно.
	— Е, не е проблем. Нямам намерение да се задържам. Като се замисля, и аз работя тук от около година. Предполагам, че ако не им бях казала, че напускам, щяха да ме уволнят.
	— Може шефовете да са се сменили от времето, когато майка ви е работила в ресторанта.
	— Не, не са.
	— Моля?
	— В момента управител е Бил Пейтън. Той е бил управител и по времето на майка ми. Тя не го харесваше. Още тогава е следял всичко много изкъсо.
	— Шефовете по принцип са за това.
	— Сигурно. Ами кухненският персонал? И той е същият от едно време.
	— Откъде знаете?
	— Тези хора са работили в „Грил“ и по времето на майка ми. Споменах й няколко имена, когато започнах. Познаваше ги всичките. Доколкото знам, те са тук, откакто съществува ресторантът.
	— Искате да кажете готвачите, миячите и всички останали?
	— Точно така.
	— Какви са те?
	— Как какви?
	— Млади или стари, мъже или жени? От Охайо ли са?
	— Всичките са мъже. И не, сред тях май няма дори един, който да е роден в Охайо. Честно казано, не знам откъде са, те почти не общуват с нас. Но всичките са по-възрастни, над петдесет.
	— Доста време са изкарали като готвачи и миячи.
	— Предполагам, че са доволни от работата си. Човек понякога влиза в коловоз, свиква с рутината. Затова се махам. Освен това карам курс за програмисти. Не искам да работя като сервитьорка цял живот.
	— В такъв случай успех на новото място.
	— Благодаря. Ще ви донеса сметката.
	Декър й остави щедър бакшиш и си тръгна.
	На излизане хвърли поглед към табелката отстрани на вратата. Там пишеше: Управител: Бил Пейтън.
	Обърна се и огледа отново ресторанта. Така и не беше станал редовен клиент, макар че бе идвал няколко пъти, преди животът му да се обърне наопаки. Досега го смяташе за съвсем обикновено заведение.
	Но ето че нещо, което бе открил в офиса на Кац, изведнъж придоби съвсем ново значение.
	 
	 
	 
	≈ 61 ≈

	 
	— Какво правиш, Декър?
	Той вдигна поглед от документа, който изучаваше в заседателната зала на полицейското управление. До него бе застанал Блейк Нати. Изглеждаше разстроен и уморен, а дрехите му бяха измачкани и раздърпани.
	— Нищо особено. Скучна следователска работа. Не се засягай, но изглеждаш ужасно.
	Нати погали наболата си брада, прокара пръсти през несресаната си коса и понечи да затегне възела на вратовръзката си, но се отказа. Седна срещу Декър и събра длани пред себе си.
	— Фран ме изгони.
	Декър се облегна назад, осмисляйки новината.
	— Какво се случи?
	— Разбрала е.
	— За теб и Бримър ли?
	Нати кимна.
	— Как?
	— Някое мръсно копеле ни е снимало в колата и й е пратило снимките.
	— Но вие може просто да сте отивали някъде.
	— Ние не… отивахме никъде.
	— Ясно. Тя знае какво се случи със Сали, нали?
	— Да, но това нямаше значение, понеже…
	Нати замълча притеснено.
	— Не ти е за пръв път?
	— Именно. И преди това веднъж се издъних. Тогава Фран ми прости. Но не мисля, че ще го направи втори път.
	— Чух, че близките на Сали са дошли да приберат тялото.
	Нати кимна.
	— Исках да отида на погребението. Но прецених, че няма да е уместно.
	— Вероятно си прав – каза Декър и се размърда на стола си. – Съжалявам за всичко, Нати.
	Той не отговори, а продължи да се взира безмълвно в масата. След малко Декър попита:
	— Напоследък Сали държала ли се е… как да кажа… странно?
	Нати вдигна поглед.
	— Странно ли? Какво имаш предвид?
	— Нещо да я е измъчвало?
	— Имахме тайна връзка, Декър. Нищо чудно това да я е измъчвало.
	— Не, питам за друго. Разговаряхме, когато Сали се съгласи да ми помогне. Усещах, че нещо се върти в главата й. Не ставаше въпрос за взаимоотношенията ви. Вече знаех за тях.
	— Какво друго би могло да бъде?
	— Мислех, че може да ти е споменала нещо.
	Декър предпочиташе да попита директно Нати за онова, което го интересуваше, но нямаше как. В момента не знаеше кой в какво е замесен и не искаше да издава подозренията си.
	Нати разтри врата си и се замисли.
	— Стори ми се малко изнервена. Реших, че причината си ти… това, че ни видя заедно онзи ден.
	— Е, трябва да призная, че ти ме улесни максимално. Спря до мен и ми се разкрещя, а Сали беше в колата ти.
	Отначало Декър реши, че Нати ще се ядоса на думите му, но това не се случи. Може би смъртта на Бримър и скандалът с жена му го бяха променили.
	— Преди да се появиш, аз бях звездата на управлението, Декър. Първи постъпих в отдел „Убийства“, колегите очакваха чудеса от мен…
	— Вършеше си работата, Нати. Разследваше поверените ти случаи, залавяше престъпниците… Също като мен.
	— Хайде стига! Изобщо не можем да се сравняваме. Ти си роден за следовател.
	— Не знам за какво съм роден, но в момента в живота ми няма нищо освен работата.
	Нати остана изненадан от прямотата му.
	— Когато семейството ти загина, не можех да повярвам. Наистина. В града ни никога не се беше случвало такова нещо. И макар да ме е срам да си го призная, наблюдавах със задоволство как затъваш все повече и повече. Всеки ден достигаше ново дъно. И така до момента, в който вече не ми беше конкурент в управлението.
	Декър замълча. Можеше да реагира гневно на това цинично изявление, но предпочете да не го прави.
	— Тогава се случи нещо странно. Разкриваемостта ни изведнъж спадна. Беше далеч под обичайната. Дойде ред и на стрелбата в гимназията. Не открихме и една улика, която да ни подскаже кой стои зад всичко това. А после дойде ти и откри извършителите.
	— Нямах друг избор, Нати. Оказах се прекалено свързан с цялата история.
	— Накрая постъпи във ФБР и отново изчезна. С Мери разкрихме няколко случая, нещата вървяха добре. Може би щях да получа повишение… – Нати се замисли. – Тогава започна тази история със Сали. – Той вдигна поглед към Декър. – Правихме секс само два пъти. Искаше ми се да се случва по-често, но Сали… тя имаше особено отношение към тези неща.
	— Не ми дължиш обяснение, Нати.
	— А после ти се върна в града и трябваше отново да се занимаваме с Хокинс. Когато те видях, направо откачих. Мислех, че съм се отървал от теб завинаги. А ти си тук, пред мен.
	— Върнах се, за да се поклоня на гробовете на семейството си. Не съм молил Хокинс да идва и да заявява, че е невинен. Скоро ще си тръгна и ще се върна чак след година.
	Нати се покашля и каза:
	— По-голямата част от живота ми премина в полицията. Всъщност работата е целият ми живот. Мисля, че съм добър в нея, но не съм като теб.
	— Никой не твърди, че си като мен – отвърна Декър. – Не ти трябва да си като мен.
	— А сега Сали е мъртва, жена ми ме заряза. За щастие, децата са достатъчно големи. Аз също нямам нищо друго освен… това – добави Нати и огледа стаята.
	— Когато разкрия случая, Нати, ще си замина. И всичко ще си бъде само твое.
	Нати първо изсумтя, а после се изсмя глухо.
	— Имам си много по-сериозни проблеми, отколкото съперничеството ни, Декър.
	— Тогава се изправи очи в очи с тях и ги реши. Видял си какви ли не гадости. Аз също. Животът не е съвършен. Можеш да затънеш в самосъжаление, а можеш и да се издигнеш над него. Защо не избереш второто? Защо не го направиш още сега? И си помисли върху въпроса ми за Сали. Беше ли притеснена?
	Нати го изгледа с подозрение.
	— Защо ме питаш отново? Да не би да си открил нещо, което…
	— Сали беше червенокоса.
	— Знам – отвърна Нати, малко объркан.
	— Носила ли е някога перука?
	— Перука? Шегуваш ли се?
	— Не. Къса руса перука.
	— Но защо й е да носи перука? Има ли още жени, които носят перуки?
	— Нямам представа. Възможно е.
	— Не, не и Сали. Поне не съм я виждал. Имаше толкова хубава коса. Защо питаш? Да не си намерил перука?
	— В дрешника й.
	— Какво си правил там?
	— Всъщност Ланкастър я откри. Претърсвахме апартамента й с надеждата да открием някакъв мотив за убийството й.
	— Но мишената си бил ти, а не тя!
	Декър поклати глава.
	— Убиецът на Бримър е човекът, който стреля и по Кац. Наскоро установихме, че е опитен снайперист, обучен в армията. Оръжието му имаше лазерен мерник, с който щеше да ме убие и от хиляда метра. Невъзможно е такъв стрелец да пропусне от разстояние, което е двайсет пъти по-малко. Погледни ме, Нати. Аз съм колкото хамбар. И ти щеше да ме уцелиш от петдесет метра, и то с пистолет.
	Нати се отпусна унило на стола си.
	— Но защо, по дяволите, някой ще иска да убие Сали? Тя беше… тя беше добра душа. Нямаше врагове.
	— Доколкото ти е известно.
	Нати внезапно се втренчи в него.
	— Какво общо има перуката?
	— Тя е почти точно копие на прическата на Сюзан Ричардс.
	Нати обмисли чутото и след няколко секунди каза:
	— Чакай малко! Да не би да твърдиш, че…
	— Че Бримър си е сложила перука, за да се престори на Ричардс? Да. И мисля, че в онзи куфар е било тялото на Ричардс. Всичко е било представление, предназначено за съседката й. За да повярваме, че Ричардс е избягала и после се е самоубила.
	— Искаш да кажеш, че Сали е убила Ричардс? Абсурд! Срещал съм много убийци, Декър. Ти също. Сали не би убила и муха.
	— Тя не я е убила. И най-вероятно не е знаела какво има в куфара. Сигурно е бил заключен. Според мен някой я е накарал да се представи за Ричардс, да сложи куфара в колата й и да потегли. В някакъв момент други хора са взели куфара и са оставили тялото там, където го открихме.
	— Но защо Сали ще участва в такова нещо?
	— Може някой да я е изнудвал.
	— Как ще я изнудва?
	— Ами помисли малко, Нати.
	Изражението му се промени.
	— Заради нашата… връзка?
	— Някой я е заплашил, че ще разкаже истината на жена ти, освен ако не си сложи перуката. В противен случай кариерата й ще бъде съсипана. Не е било необходимо да й казват, че Ричардс е мъртва или че тялото й е в куфара. Трябвало е само да се качи в колата и да потегли. – Декър помълча и продължи: – Затова ме интересува дали се е държала особено напоследък.
	— Но Сали беше убита, преди да открият Ричардс.
	— Възможно е да е разбрала, че е мъртва.
	Нати се замисли. След малко полицаят в него надделя във вътрешния спор, който водеше, и той се приведе напред.
	— Мислех, че връзката ни я притеснява. Една вечер бяхме в дома й, за да пийнем по едно. Беше малко след изчезването на Ричардс.
	— И?
	— Попита ме какво според мен е станало. Отвърнах й, че може да е убила Хокинс и да е избягала.
	— А тя как реагира?
	— Не ми повярва. Искаше истината. Попитах я да не би тя да има друга версия.
	— И какво ти каза?
	— Тя… тя отговори, че понякога хората разглеждали дадена ситуация от погрешен ъгъл. Все едно гледали в огледало. Дори ми даде пример. Когато застанеш пред огледалото и вдигнеш дясната си ръка, съзнанието те заблуждава, кара те да мислиш, че в отражението…
	— … е лявата ти ръка – довърши Декър.
	Нати кимна.
	— Какво ли е искала да каже?
	Декър не отговори, въпреки че имаше съвсем ясна представа какво е имала предвид Сали Бримър.
	 
	 
	 
	≈ 62 ≈

	 
	Декър разстла на леглото в хотелската си стая строителните планове на „Американ Грил“, заведението, което Дейвид Кац бе построил преди петнайсет години. Изглеждаха стандартни за такъв ресторант. Името на архитекта не му говореше нищо. Посоченият адрес всъщност показваше, че става въпрос за архитектурно бюро от друг щат.
	Той звънна на Ланкастър. Беше си у дома. Помоли я да подаде телефона на Ърл.
	— Какво става, Еймъс? – попита той.
	— Имам няколко въпроса от твоята област.
	Ърл като че ли изпита облекчение, че няма да обсъждат нищо лично.
	— Слушам те.
	— Спомняш ли си строителството на „Американ Грил“?
	— Ресторанта на Кац ли?
	— Да.
	— Разбира се. Не съм работил по него, но си спомням, когато го строиха.
	— Не направи ли опит да се включиш в поръчката?
	— По онова време още нямах лиценз за строител, развивах само дърводелския бизнес. Пратих им оферта за довършителните работи по интериора, но я отхвърлиха.
	— Коя беше строителната фирма?
	— Странна работа… Изобщо не я бях чувал. Всъщност никой не я беше чувал, защото Кац използва фирма от друг град. Дори от друг щат, като се замисля.
	— И работниците ли бяха дошли от другаде?
	— Да. Не познавам нито един местен, който да е работил по строежа.
	— Защо са процедирали по този начин? Не им ли е излязло по-скъпо?
	— Със сигурност. Водят хора от друг щат, а това означава, че трябва да им осигурят хотел, храна… Местните си спят вкъщи. Няма как да не им е излязло по-скъпо.
	— Тукашните фирми нямаха ли капацитета да поемат строежа? Задължително ли е било Кац да търси фирма от друг щат?
	— Не, не! Градът беше изпаднал в една от най-големите кризи, които помня. Всички търсеха работа. Когато отхвърлиха офертата ми, отидох лично в офиса на Кац, за да проверя дали не мога да свърша нещо друго. С Мери бяхме женени съвсем отскоро и ми се щеше да си стъпим здраво на краката. Опитвах се да изградя собствен бизнес. А Кац току-що беше пристигнал в града, пълен с пари и амбиции. Исках да работя с него.
	— Какво се случи, когато се срещнахте?
	— Така и не се срещнахме. Видях се с един от неговите хора, не му помня името. Той ми обясни, и то не особено любезно, че господин Кац работи със собствен екип. Помня, че се ядосах. Защо ще събират оферти от местни фирми, ако ще използват собствен екип?
	— И какво ти отговори той?
	— Познаваш ме, Декър. Не се плаша лесно, а съм и доста едър. Но трябва да призная, че този ме стресна дори само с поглед.
	— Можеш ли да го опишеш? Знам, че е минало доста време…
	— О, мога! Направи ми силно впечатление тогава. На ръст и тегло беше колкото мен. Черна коса, черни очи и… мисля, че не беше американец. Аз поне го възприех като чужденец.
	— Имаше ли акцент?
	— Не долових акцент, но, честно казано, аз не ги забелязвам тия работи.
	— Така ли приключи всичко?
	— Какво можех да направя? Нямаше как да ги принудя да работят с мен.
	— Значи цялото строителство е било извършено от хора, които не са местни?
	— Доколкото знам. Не, не, чакай малко… Изкопните работи ги прави Фред Палмър. Той е от Бърлингтън.
	— Изконните работи?
	— Да, изкопа за основите и всичко останало. За целта е нужна тежка техника. Кац сигурно не е искал да кара и нея от друг щат.
	— Палмър още ли е в града?
	— О, да. Имам му телефона. От време на време работим заедно. Той е много свестен. И си върши отлично работата – каза Ърл и продиктува телефонния номер на Палмър.
	— Благодаря. А спомняш ли си как протече строителството?
	— Да, случваше се да минавам покрай строежа.
	— Забеляза ли нещо необичайно?
	— Ами… бяха вдигнали висока ограда. И имаше жива охрана.
	— Това не е ли обичайна практика по строежите? За да предотвратят кражби на материали и оборудване.
	— Да, но те го направиха от първия ден. Много преди да докарат на строежа каквито и да било материали. Пък и човек трудно може да открадне десеттонна строителна машина и да я подкара по улиците. – Ърл помълча и добави: – Освен това покриваха всичко.
	— Какво имаш предвид?
	— Покриваха изкопа и основите с платнища.
	— Искаш да кажеш, че никой външен не е бил в състояние да види какво се строи?
	— Аха. Беше странно.
	В този момент Мери Ланкастър взе телефона от Ърл и попита:
	— На какво се дължи този интерес към „Американ Грил“?
	— Имам една теория.
	— Каква теория?
	— Още не съм я формулирал. Но мисля, че допуснахме грешка.
	— Каква?
	— Започнахме разследването от деня на убийствата.
	— А откъде трябваше да го започнем?
	— Защо Дейвид Кац е решил да дойде в Бърлингтън, Охайо? Дали някой друг не е взел това решение вместо него?
	 
	 
	 
	≈ 63 ≈

	 
	Фред Палмър изглеждаше над седемдесет. Беше доста пълен, плешив, с червендалесто лице и приветлива усмивка. В кабинета му имаше един прозорец, едно бюро със стол за него, още два стола за посетители и нищо друго. Нито снимки по стените, нито дори мокет на пода.
	Той прелистваше лениво книжата в папката пред себе си, докато Декър и Ланкастър го наблюдаваха нетърпеливо.
	— В този бизнес съм от четирийсет и пет години – каза Палмър.
	— Да, вече го споменахте. Открихте ли онова, което търсихте? – попита Ланкастър.
	— О, да, ето го. Така си и мислех… „Американ Грил“. Никога не яжте там. Пробвах няколко пъти и всеки път си докарвах киселини, каквото и да си поръчвах. Понеже имам рефлукс и…
	— Какво можете да ни кажете за строителството? Съпругът ми спомена, че сте работили на обекта.
	— Ърл е добро момче. Много свястно. Извадили сте голям късмет с него, госпожо.
	— Да, така е. Какво открихте в документите?
	Палмър заби месестия си показалец по средата на един лист и отвърна:
	— Наем на тежка строителна техника.
	— Наем ли? – учуди се Декър. – Не сте ли работили на обекта?
	— Не. Точно това означава думата наем – каза Палмър и погледна развеселено Ланкастър. – Личи си, че партньорът ви не разбира нищо от строителство.
	— За каква техника става въпрос? – попита Декър.
	— Багер, самосвали, челен товарач, булдозер… Всичко е тук – каза Палмър и почука с пръст по папката.
	— За колко време ги бяха наели?
	Палмър погледна страницата.
	— Тук пише… две седмици.
	— Често ли давате техника под наем, или обикновено сами извършвате изкопните работи?
	Палмър затвори папката и се облегна на стола си.
	— Предпочитаме да свършим всичко сами, разбира се. Но този проект беше много странен.
	— Защо? – попита Декър.
	— Онзи Кац… Дарън?
	— Дейвид – поправи го Декър.
	— Да, така беше, Дейвид Кац. Убиха го след време. Знаете ли тази история?
	— И още как! – отвърна Ланкастър.
	— Убиха го. Него и още няколко души. Както и да е. Кац пристигна в града, изтегли кредит и се зае със строителството на ресторанта. В това няма нищо лошо, но в града имаше доста строителни фирми, които можеха да свършат тази работа. Ама той…
	— Повикал е фирма от друг щат – прекъсна го Декър. – Това вече го знаем.
	— Покривал е строежа с платнища и е поставил засилена охрана – добави Ланкастър.
	— Точно така. Наистина беше странно. Опитах се да спечеля договора за изкопните работи, но не успях. Останах изненадан. Все пак бяхме най-голямата фирма по онова време. И сега сме сред най-големите. Учудих се, но пък парите си бяха негови.
	— Това ли е единственото необичайно нещо, което забелязахте? – попита Ланкастър.
	— Не, разбира се – отвърна Палмър и почука с пръст по папката. – Ей тук е най-странното.
	— Нищо не разбирам – призна Ланкастър.
	— За какво им беше цялото това тежко оборудване, ако ще копаят основи за ресторант? Какво толкова имаше да копаят? При повечето подобни заведения никой не копае нищо. Изравняват терена, полагат основите и строят. А с машините, които наеха от мен, можеха да прокопаят тунел до Китай. Чак до Китай! – засмя се Палмър.
	— Не ги ли попитахте защо наемат толкова много машини? – поинтересува се Декър.
	Палмър го изгледа с изумление.
	— Шегувате ли се? Естествено, че не. Повече машини означават повече приходи за мен. Не ме интересуваше какво ще прави Кац с тях, стига да си плащаше. А той си плащаше. Трябва да ви кажа, че строителството отне повече време от обичайното. Удължиха сроковете, платиха ми допълнително. Помня, че от време на време минавах покрай строежа и се чудех кога ще приключат.
	— Защо според вас се е проточило строителството? – попита Ланкастър.
	— Не си спомням добре, но съм убеден, че беше така – отвърна Палмър, засмя се и добави: – Спомням си нещо друго обаче.
	— Какво?
	— Върнаха ни машините измити. Направо светеха. Не помня някой друг да го е правил. Обикновено ни ги връщат целите в кал и се налага сами да ги мием. Но не и този път. Бяха толкова чисти, че можех да си наредя обяда и да се храня върху тях – засмя се отново Палмър. – Да се храня върху тях. Представяте ли си?
	— Да – отвърна Декър. – Представям си.
	 
	 
	— Е, какво научихме току-що? – попита Ланкастър, след като двамата с Декър излязоха от офиса на Палмър.
	— Че Дейвид Кац е реализирал най-необикновения строителен проект в историята на Бърлингтън.
	— А това какво ни казва?
	— Че е време да открием кой, по дяволите, е бил Дейвид Кац.
	Тръгнаха пеша по улицата, когато до тях спря кола. Шофьорът свали прозореца и извика:
	— Еймъс Декър?
	Декър се обърна и погледна скъпия автомобил. Зад волана седеше Дънкан Ларкс.
	— Господин Ларкс! Как сте?
	— Аз съм добре, но ти изглеждаш чудесно. Много си се променил от последната ни среща.
	— Да, нещата се пооправиха.
	— Чух, че си в града.
	— Да, за кратко.
	— Никога няма да забравя какво направи за дъщеря ми.
	— Как е тя?
	— Добре е. Мисля, че най-после се взе в ръце.
	— Радвам се.
	— Научих какво се е случило с Рейчъл Кац. Ужасна работа! Ще се оправи ли?
	— Надяваме се – отвърна Ланкастър.
	— Работили сме заедно по няколко проекта. Справя се много успешно. Доста е умна.
	Декър кимна.
	— Може ли да ви задам няколко въпроса относно Кац? Разследваме кой се е опитал да я убие и всяка информация ще ни е от полза.
	— Разбира се. Защо днес не дойдеш на вечеря у нас? – Ларкс погледна към Ланкастър. – Доведи и приятелката си.
	— Не е нужно да го правите – каза Декър.
	— О, настоявам! Това е най-малкото, което мога да направя, след като ми помогна с Джени. Да речем, около седем?
	Декър кимна и Ларкс потегли.
	Ланкастър погледна бившия си партньор.
	— Може да се окаже интересна вечеря.
	— Дано да не е само интересна.
	 
	 
	 
	≈ 64 ≈

	 
	Декър и Марс се взираха в Рейчъл Кац. Тялото й бе опасано с толкова много тръбички и кабели, че беше трудно да различиш човека под цялата медицинска апаратура.
	Но това беше Рейчъл Кац. Все още жива. В критично, но стабилно състояние.
	— Какво казват лекарите? – попита Декър.
	— Ще се събуди в даден момент. Просто не знаят кога.
	— Ти си тук непрекъснато. Тя дойде ли в съзнание поне за малко? Издава ли някакви звуци? Говори ли в съня си?
	— Не, нищо такова.
	— Трябва да си починеш, Мелвин. Лекарите се грижат добре за нея. Има и охрана.
	— Не знам, Декър – отвърна той колебливо.

 	— Аз пък знам. Искам да ме придружиш на едно място довечера.
	— Къде?
	— У Дънкан Ларкс. Покани ни с Мери на вечеря. Едва ли ще има нещо против да дойдеш с мен. Той също се интересуваше от Рейчъл.
	— Добре, но защо ще вечеряте у тях?
	— Работили са заедно. Искам да науча повече за бизнес отношенията им.
	— Добре, щом смяташ, че ще съм ти от полза.
	— На тези етап, Мелвин, всичко може да ми бъде от полза.
	 
	 
	Качиха се в колата на Декър и потеглиха по дългия лъкатушен път към къщата – или по-скоро, имението – на Ларкс. Спряха на павиран паркинг до централния вход.
	Декър погледна към Бърлингтън и видя светлините на града да примигват в долината. Да, Ларкс наистина се радваше на хубава гледка.
	Когато излязоха от колата, Ланкастър приглади роклята си и върна няколко непокорни кичура на мястото им.
	— Не открих нищо подходящо в гардероба си – промърмори тя, вперила поглед в огромното зидано от камък имение, което сякаш бе пренесено тук от някоя френска или италианска провинция. – И нямах време да отида на фризьор.
	— Изглеждаш чудесно – каза Декър.
	— Критериите на мъжете и жените в подобни ситуации са коренно различни, Декър – заяви раздразнено тя.
	— Важно е да си си взела пистолета.
	— Надявам се, че се шегуваш – засмя се Ланкастър.
	Той не отвърна на усмивката й.
	Самият той бе облякъл сако от рипсено кадифе, чийто вид подсказваше, че е купено преди доста години, и бежов панталон. Както и най-чистата риза, която му беше останала.
	Марс изглеждаше ослепително с ушито по поръчка вълнено сако с кърпичка в джобчето, бяла риза, закопчана догоре, и елегантен панталон.
	— Готов си за фотосесия в модно списание – подхвърли Ланкастър.
	— Благодаря. Двайсет години носих едни и същи дрехи, бял затворнически гащеризон, и сега се наслаждавам на възможността да избирам.
	Тримата застанаха пред масивната двойна врата и Декър натисна звънеца. Няколко секунди по-късно тя се отвори и на прага ги посрещна иконом в ливрея, който ги съпроводи до библиотеката. Там вече бяха останалите гости на Ларкс, които пиеха коктейли преди вечерята.
	Библиотеката се оказа продълговато помещение с дървена ламперия и малко книги, но с буен огън в камината и няколко къта за сядане, обзаведени със скъпи мебели, които изглеждаха правени по поръчка и най-вероятно бяха такива.
	Ларкс стоеше до камината с чаша в ръка, заобиколен от двама мъже и три жени. Декър разпозна дъщеря му Джени – двайсетинагодишна, висока, руса и глуповата, поне според него. Вече се бе влюбвала повече пъти, отколкото много хора за цял живот. Единственият й проблем беше, че всички мъже, с които излизаше, обичаха най-вече парите на баща й.
	Тя го изгледа с неприязън или поне така му се стори. Вероятно я дразнеше фактът, че той знае за нея и за провалените й връзки повече, отколкото й се искаше. Джени беше дъщеря на Дънкан Ларкс от втория му брак с доста по-млада жена, която впоследствие беше зарязала и него, и тригодишното си дете. Чест му правеше, че я е отгледал сам. Но й беше дал повече от необходимото, така поне смяташе Декър. И по този начин й беше отнел всяко зрънце амбиция.
	— Декър – извика Ларкс и му махна.
	— Да ви представя Мелвин Марс, приятели сме – каза Декър. – Мисля, че сте се срещали. Реших, че няма да имате нищо против да го доведа.
	— Да, да… Вие бяхте с Рейчъл. – Ларкс поклати тъжно глава. – Такава трагедия! Надявам се да се оправи.
	— Държи се – отвърна Мелвин. – Бях при нея в болницата и съм настроен оптимистично.
	— Това е добре. – Ларкс посочи останалите гости. – Декър, мисля, че познаваш Джени, дъщеря ми.
	Джени Ларкс му кимна едва забележимо.
	— А това са мои бизнес партньори.
	Декър огледа малката групичка мъже и жени. Всички му се сториха богати, бяха добре облечени и определено не бяха впечатлени от начина, по който изглеждаше самият той.
	Жените бяха слаби и елегантни, с дизайнерски рокли и скъпи бижута. Те огледаха снизходително семплия тоалет на Ланкастър и една от тях се приведе към приятелката си, и прошепна нещо, което я накара да се усмихне.
	Декър забеляза как Ланкастър подръпва сакото си. Поднесоха им питиета и всички се скупчиха по-близо до огъня. Чуваше се как вятърът вие в комина.
	— Господи, пак тези зими в Охайо! – засмя се Ларкс. – Студът прониква чак в костите ми.
	— Затова прекарваш зимите или в Палм Бийч, или в Палм Спрингс – подхвърли дъщеря му.
	— Достатъчно зими съм прекарал и тук, поне в миналото – отвърна той с усмивка. – Бил ли си в Палм Бийч, Декър?
	— Не, никога.
	— Красиво е там.
	— Ако имаш пари – обади се Джени.
	Баща й не беше съгласен.
	— Не, красиво е и без пари. Живописните гледки и хубавото време са безплатни. Но признавам, че имаш ли пари, ще си изкараш доста по-приятно. Гаранция. – Ларкс се обърна отново към Декър. – Открихте ли някакви улики? Що за откачено копеле ще посегне на живота на Рейчъл?
	— Вече няма да посегне на никого – каза Декър и посочи Ланкастър. – Благодарение на моята изключително точна партньорка. Изложи се на голям риск и го уцели, преди той да ме убие.
	Сега останалите жени погледнаха Ланкастър с други очи. Онази, която се беше пошегувала вероятно за сметка на Мери, пребледня и отстъпи крачка назад, а погледът й излъчваше респект.
	— Впечатляващо наистина – отбеляза Ларкс. – Аз съм уцелвал само в имотните сделки – добави той напълно сериозно. Вдигна чашата си и заяви: – Благодаря ви за смелостта, инспектор Ланкастър.
	Останалите също вдигнаха чаши. Ланкастър се усмихна, изчерви се и побърза да отпие от своя джин с тоник.
	— Убедени сме, че става въпрос за наемен убиец – продължи Декър.
	— Наемен убиец ли? – учуди се Ларкс. – Че кой би пожелал смъртта на Рейчъл?
	— Не знам – отвърна Декър и огледа останалите. – Вие сте правили бизнес с нея. Рейчъл имаше ли врагове?
	Той изгледа всеки от тях, а те поклащаха бавно глави.
	— Аз съм единственият тук, който е работил с нея, Декър – каза Ларкс. – Но отдавна не сме реализирали общи проекти. Тя има собствени финансови източници и не се нуждае от някой като мен. Не твърдя, че знам всичко за нея, но никога не ми е хрумвало, че има врагове. Знам какво се случи със съпруга й, но беше доста отдавна. Ако не ме лъже паметта, той се е озовал на неподходящото място в неподходящото време.
	Икономът дойде и обяви, че вечерята е готова.
	На влизане в трапезарията Ларкс се усмихна на Декър.
	— Знам, изглежда доста английско… да имаш иконом, имам предвид. И глупаво. Но не ми пука! Харесва ми!
	Ларкс настани Декър до себе си на дългата маса. Марс седна между две жени, а Ланкастър между двама мъже. Срещу Декър беше Джени Ларкс, а баща й – начело на масата.
	Докато се хранеха, Декър попита:
	— Какво знаете за Дейвид Кац?
	— За Дейвид ли? – Ларкс попи устни със салфетката си. – Появи се в града преди много години. Беше млад, умен и страшно амбициозен.
	— Казаха ми, че когато е пристигнал, вече е бил доста богат.
	— И аз чух същото.
	— А знаете ли как е спечелил парите си? – попита Декър.
	— Не съвсем. Май ставаше въпрос за търговия с акции или облигации, но не съм сигурен.
	Междувременно жените до Марс го заговориха.
	— Приличате на атлет – каза брюнетката отляво. – Да не сте професионален спортист?
	— Играх футбол в колежа. Исках да стигна до НФЛ, но така и не успях.
	— Струва ми се, че и сега ще ви вземат.
	— Не съм убеден. Момчетата там са много по-едри и бързи, отколкото по мое време.
	Жената от дясната му страна посочи Декър и попита:
	— Откъде се познавате?
	— Веднъж ми спаси живота.
	— Да не е някакво ченге?
	— Той е един от най-добрите разследващи полицаи.
	— Не прилича на такъв.
	— Защо? Те как изглеждат?
	— Не знам… Като в сериалите, предполагам.
	— Тях Декър ще ги сложи в малкия си джоб.
	Мъжът от дясната страна на Ланкастър си отчупваше от хляба, без да я изпуска от поглед. Тя забеляза, че той я следи, и се обърна към него.
	— Отдавна ли работите за господин Ларкс?
	— Има ли значение? – отвърна той, но когато мъжът от другата й страна направи гримаса, този веднага се поправи: – Исках да кажа, да, от около петнайсет години. Добър шеф е.
	— А с какво се занимавате?
	— С всичко, което ми бъде възложено – отвърна мъжът с усмивка, която вероятно смяташе за очарователна.
	Ланкастър не се усмихна. Насочи вниманието си към храната и помоли сервитьора да й налее още вино.
	— Защо се интересуваш от Дейвид Кац? – обърна се Ларкс към Декър.
	— Били ли сте някога в „Американ Грил“?
	Ларкс се засмя.
	— Не е по вкуса ми. Отдавна не ям бургери и пържени картофи. И предпочитам вино вместо бира.
	Джени, която седеше точно срещу Декър, попита:
	— Споменахте, че някой е наел професионален убиец да ликвидира Кац.
	Декър кимна и насочи вниманието си към нея, а баща й изправи гръб и се облегна на стола си.
	— Точно така.
	— Но защо ще то прави? Рейчъл винаги е била чудесна с всички.
	— Добре ли я познавате?
	— Мога да кажа, че сме приятелки. Научих много от нея за това как да се държа в обществото. Започнах работа при татко, а тя е в бизнеса доста отдавна. Приемам я като ментор.
	— И трябва да призная, че се справяш отлично – обади се гордо баща й.
	Декър явно не успя да прикрие изненадата си, защото Джени се усмихна иронично и каза:
	— Променила съм се от последната ни среща, господин Декър. Вече имам магистърска стенен по бизнес администрация.
	— Радвам се да го чуя, госпожице Ларкс.
	— Просто Джени. Вие ме спасихте от онази отрепка преди две години. Заслужавате да ми говорите на малко име.
	— Добре, Джени. Кога за последен път разговаря с Кац?
	— Сигурно е било преди около седмица. Обядвахме, поговорихме си…
	— Тя добре ли изглеждаше?
	— Да, не забелязах нищо необичайно.
	— Какво смяташ, че става, Декър? – попита Ларкс.
	— Не съм сигурен. Някой е искал да я убие. Съпругът й също беше убит.
	— Но това беше отдавна. А и полицията залови убиеца.
	— Не, не го залови. Един човек наистина влезе в затвора, но той не е убиецът на Дейвид Кац и останалите трима. Въпросният човек се върна в града и също беше убит.
	— Чакай малко! Вярно! – възкликна Ларкс. – Спомням си, че чух нещо… Как му беше името?
	— Мерил Хокинс.
	— Да. Гледах го по новините. Четворното убийство разтърси целия град. И сега ти твърдиш, че Хокинс е невинен?
	Декър забеляза, че Джени Ларкс потрепна при думите на баща си.
	— Какво има? – попита я той.
	— Спомних си нещо, което Рейчъл каза.
	— Кога?
	— Последният път, когато говорихме. Обсъждахме нещо, свързано с бизнеса, и тя го спомена.
	— Какво е споменала?
	— Беше странно. – Джени се замисли. – Нещо за греховете и сенките.
	— Старите грехове хвърлят дълги сенки? – обади се Ланкастър, която явно следеше разговора им.
	— Да, това беше! – посочи я Джени. – Старите грехове хвърлят дълги сенки.
	— Звучи ми като цитат от някоя английска кримка – добави Ланкастър.
	Декър погледна към Марс и каза:
	— Истината има нюанси.
	— Какво? – попита Ларкс.
	— Още нещо, което Рейчъл е споменала пред някого. Знаете ли някакви детайли за миналото на Дейвид Кац?
	— Проверих го преди време, когато обсъждахме съвместни проекти. Смъртта му ни попречи да ги реализираме. Но проверката не откри нищо нередно.
	— Какъв период обхващаше тя?
	— Не съм сигурен. Джордж? – Ларкс погледна мъжа вдясно от Ланкастър.
	Беше дребен и слаб, с оредяла черна коса и изпито лице.
	— Такива финансови проверки обичайно обхващат последните пет години. Не съм проверявал финансите на господин Кац, но това е стандартната процедура.
	— Пет години – повтори Декър по-скоро на себе, отколкото на останалите.
	— Достатъчно назад ли е във времето? – попита Ларкс.
	— Очевидно не – отвърна той.
	 
	 
	 
	≈ 65 ≈

	 
	Беше седем сутринта. Декър седеше на леглото си в Резидънс Ин. За пореден път разглеждаше строителните планове на „Американ Грил“. Вече бе изпратил няколко съобщения до Джеймисън – ако е възможно, да му помогне по няколко въпроса. Още не беше получил отговори нито на тях, нито на молбата му за проучване на офшорните компании, финансирали проектите на Рейчъл Кац. Не знаеше дали изобщо ще получи нещо.
	Отгърна бавно листовете с чертежите. Една конкретна страница привлече вниманието му и той впери поглед в нея. После разгледа още няколко листа и анализира информацията, която откри там. Накрая грабна друга купчина документи и се зачете в тях. Когато приключи, взе телефона и набра добре познат номер.
	Обади се Ланкастър.
	— Тъкмо се канех да взема душ, Декър. Можеш ли да звъннеш след малко? Снощи прекалих с пиенето. Още съм леко замаяна.
	— Всъщност искам да говоря с Ърл.
	— Изчакай така.
	След няколко секунди прозвуча гласът на Ърл.
	— Какво има, Еймъс?
	— Още един въпрос за теб.
	— Добре, давай!
	— Разглеждам архитектурните планове на „Американ Грил“ и фактурите за строителните материали.
	— И?
	— Знаеш размерите на заведението, нали?
	— Общо взето. Площта и разпределението са типични за този тип ресторанти.
	— Разкажи ми повече.
	— Четири външни стени, изградени от бетонни блокчета с тухлена облицовка, един-единствен етаж с правоъгълна форма, плосък покрив с катран и чакъл, върху който се монтира климатичната инсталация.
	— За каква площ става въпрос?
	— За разлика от заведенията на самообслужване при тези със седящи места около шейсет процента от площта отива за салона и бара и четирийсет процента за кухня, складове и сервизни помещения. Според мен „Грил“ е около петстотин квадрата, следователно триста от тях се падат на салона и бара, а останалите на кухнята и складовете. На гърба на ресторанта има и оградена зона за контейнерите с отпадъци. В салона трябва да има по метър и половина на седящо място. Такъв е стандартът. Излиза, че „Грил“ може да приеме двеста клиенти едновременно. Мисля, че тази бройка доближава лимита, определен от противопожарните разпоредби.
	— Добре, колко бетон смяташ, че ще бъде необходим за заведение с тези размери?
	— Излива се една голяма плоча, която служи за основа. Тя не изисква кой знае колко бетон. После се зидат стените от бетонни блокчета…
	Ърл съобщи на Декър приблизителната оценка на необходимия бетон и броя на блокчетата.
	Декър провери стойностите в листа, който държеше.
	— Броят на бетонните блокчета съответства, но използваният бетон е четири пъти повече от онова, което ми каза току-що.
	— Невъзможно.
	— Има ли вариант, при който да не е невъзможно?
	Ърл помълча няколко секунди, след което каза:
	— Единственият начин да оправдаят използването на толкова много бетон е да изкопаят мазе под цялата площ на ресторанта. Но защо им е да го правят, след като е можело да излеят една плоча и да строят върху нея? Няма ресторант, който да се нуждае от толкова много сервизни помещения.
	— Добър въпрос – отвърна Декър. – Надявам се да намеря отговора.
	Той благодари на Ърл и помоли Ланкастър да му звънне по-късно. После отново се зае да изучава строителните планове.
	„Американ Грил“ се оказваше много по-специално място, отколкото бе предполагал.
	Мазе? Но за какво им е било?
	Може би ако научеше защо са го направили, щеше да си обясни и защо Дейвид Кац е построил ресторанта. А също и защо жена му го е запазила през всичките тези години.
	Декър взе лаптопа, въведе името Уилям Пейтън, добави към него „Американ Грил“ и потърси информация. Не откри абсолютно никакви данни за дългогодишния управител на ресторанта.
	Извади телефона си и разгледа снимките, които беше направил на стажантите, включително на онзи Даниъл. Стажантите, които никого не се задържаха. После се замисли за онзи мъж в рамката на прозорчето към кухнята. Да, в погледа му със сигурност се четеше подозрение.
	Декър се върна към строителните планове и си припомни думите на Ърл Ланкастър:
	Единственият начин да оправдаят използването на толкова много бетон е да изкопаят мазе под цялата площ на ресторанта.
	Но както бе изтъкнал самият Ърл, защо му е трябвало на Дейвид Кац да прахосва толкова време, пари и усилия за изграждането на сервизни помещения, от които едва ли някога би имал нужда? И ако под ресторанта имаше подземни стаи и складове, до тях трябваше да се стига по някакъв начин, нали? Трябваше да има врата. И стълби. Какво ли се криеше там?
	Мери Ланкастър позвъни двайсетина минути по-късно.
	— Дълъг душ – измърмори Декър.
	— Трябваше да се облека и да си изсуша косата, и то с гаден махмурлук – отвърна тя. – Ърл ми каза от какво си се интересувал. Накъде водят всички тези въпроси?
	— Подозирам, че под „Американ Грил“ има друго помещение.
	— С каква цел?
	— Нямам представа. Но Ърл не може да намери друго обяснение за огромните количества бетон, които са използвали. Може би това е причината Рейчъл Кац да скрие документите, които намерих. Именно в тях се съдържат данните за допълнителния бетон.
	— С други думи, тя е знаела за съществуването на подземните помещения.
	— Кац ми каза, че се е запознала със съпруга си на сляпа среща. Шест месеца по-късно се оженили. Било е след отварянето на ресторанта.
	— Значи е възможно и да не е знаела, така ли?
	— Поне в онзи момент. Това обяснява и защо строителите са покривали обекта с платнища, защо са използвали фирма от друг щат и защо са наели строителна техника. Не са искали никой да разбере какво правят.
	— А Фред Палмър спомена, че оборудването, което са взели, е било много по-мощно от необходимото. Явно са имали нужда от тези машини, за да направят достатъчно голям изкоп.
	— Именно. Предполагам, че на даден етап от строителния процес е трябвало да уведомят общинските власти за промяната в плановете и да получат съответните разрешителни. Но също така предполагам, че няма закон, който да забранява на хората да правят мазета под ресторантите си.
	— Все отнякъде трябва да се влиза в мазето – отбеляза Ланкастър.
	— Една сервитьорка в „Грил“ ми разказа интересни неща – отвърна Декър и й обясни набързо за стажантите, които не се задържат дълго в заведението, за сервитьорите, които напускат след една година, и за управителя и кухненския персонал, които работят там от самото начало.
	— Добре, струва ми се доста странно – каза Ланкастър. – Какво според теб правят в онова помещение под ресторанта? Нещо, свързано с наркотици?
	— Ако е така, става въпрос за необичаен наркобизнес.
	— Което значи, че Кац не е бил невинна жертва. Бил е замесен в тази история. Ето защо са го убили.
	— Да, явно някой е искал да го отстрани от пътя си.
	— Но защо са убили и семейство Ричардс?
	— Дон Ричардс е отпуснал кредита за „Грил“. Може това да е връзката. Чудя се нещо…
	— Какво?
	— Чудя се дали Кац някога е изплатил кредита – отвърна Декър.
	 
	 
	 
	≈ 66 ≈

	 
	— Добре, имам една лоша новина и… още една лоша новина. С коя да започна?
	Декър разговаряше с Алекс Джеймисън по мобилния си телефон.
	— Едва ли има значение – каза той.
	— Ударихме на камък със списъка на офшорките. Не успяваме да открием абсолютно нищо за тях.
	— Ясно.
	— Колкото до татуировките на онези двамата – проверих ги във всички бази данни и отново без резултат. Повечето татуировки са добре известни. Но Бюрото никога не е попадало на подобна комбинация. Странна смесица от нацистки, арийски и расистки символи.
	— Благодаря ти, че провери.
	— Не, не. Явно не разбираш, Декър. Някои хора тук буквално откачиха. Необичайно е ФБР да не може да открие информация за каквото и да било. Ами ако съответните групировки са започнали да си сътрудничат, да споделят ресурси, да координират терористични действия, да вършат неща, които не са по силите на всяка поотделно?
	— Искаш да кажеш, че информацията за офшорните компании е защитена прекалено добре, а татуировките може да са сигнал за терористична заплаха от нов вид?
	— Именно! Когато разказах всичко на Богарт, той много се притесни.
	— Споделям притесненията му.
	— Има ли някакви новини за Рейчъл Кац?
	— Още не е дошла в съзнание. Лекарите започват да се тревожат.
	— Какво ще предприемеш оттук нататък?
	— Мога да открия какво има в мазето на „Американ Грил“.
	— Май не си гледал достатъчно филми. Никога не слизай в мазето!
	— В Барънвил слязох.
	— Точно това имах предвид.
	Декър затвори и отиде да потърси Ланкастър. Намери я да пие кафе в стаята за почивка.
	— Искаш ли да направя и на теб? – попита го тя.
	Той поклати глава и каза:
	— Трябва да отидем в банката.
	— Пари ли ти трябват?
	— Не. Отговори.
	 
	 
	По пътя към банката, в която някога бе работил Дон Ричардс, Декър каза:
	— Когато е бил убит, Дейвид Кац е имал мерцедес последен модел. Според мен убиецът е пристигнал именно с тази кола. Кац и съпругата му са живеели в хубав апартамент в града. Той е бил собственик на „Американ Грил“, който е построил с кредит. Може да е имал и други задължения.
	— И?
	— Как е възможно да получиш толкова голям кредит без обезпечение?
	— Вероятно е имало обезпечение.
	— Значи е разполагал със собствени средства.
	— Нали Кац вече е имал пари, когато е дошъл в града? Дънкан Ларкс го спомена по време на вечерята.
	— Всички все това повтарят. Но никой не знае откъде са дошли парите.
	— Може би банката ще ни помогне.
	— Затова отиваме там. При други обстоятелства кракът ми не би стъпил в банка.
	— Не ги обичаш, а?
	— Не и откакто ми взеха къщата и колата. А предвид кредитния ми рейтинг, подозирам, че и те не ме обичат – отвърна Декър.
	 
	* * *

	Барт Тинсдейл заемаше поста вицепрезидент. Работеше в банката достатъчно отдавна, за да помни Дон Ричардс. Беше висок и строен, но костюмът му стоеше зле, а крачолите на панталона и ръкавите на сакото му бяха прекалено къси. Обувките му бяха стари и ожулени, а чорапите му се бяха смъкнали.
	Но пък човекът имаше проницателен поглед и силно ръкостискане.
	Покани посетителите си в малко помещение със стъклени стени, разположено близо до фоайето. Оказа се кабинетът му. Тримата седнаха около бюрото.
	Той им посочи прозореца.
	— Всеки път, когато погледна навън и видя „Грил“, се сещам за Дон и Дейвид.
	— И двамата ли ги познавахте? – попита Декър.
	Тинсдейл кимна.
	— Да, по онова време работех като касиер.
	— Доста сте се издигнали – отбеляза Ланкастър. – Вече сте вицепрезидент.
	— Аз съм дребна риба в малко езеро – отвърна с гримаса той. – Но това напълно ме устройва. Бърлингтън е чудесно място за отглеждане на деца, а моите са пет.
	— О, аз имам само едно и понякога не мога да се справя и с него.
	Банкерът кимна в знак на съгласие.
	— Жена ми е светица. Ако от децата излезе нещо, заслугата ще е повече нейна, отколкото моя. Аз съм поел спорта – тренирам училищните отбори по футбол и бейзбол. Освен това съм помощник-треньор на отбора по баскетбол. Играех добре в гимназията. Така че съм доста натоварен.
	— Разбирам.
	— Да продължим по същество. Едва ли сте дошли, за да слушате за семейството ми – заяви Тинсдейл и се приведе напред.
	— Прав сте – отвърна Декър. – Подновихме разследването на убийствата на Дейвид Кан и Дон Ричардс. И разследваме опита за убийство на Рейчъл Кац.
	Тинсдейл неволно потръпна.
	— Твърде много убийства станаха напоследък – каза той и погледна Декър. – Вие бяхте тук и по време на стрелбата в гимназията. Най-голямата ми дъщеря беше в осми клас тогава. Слава богу, отърва се без драскотина.
	— Да, слава богу – въздъхна Ланкастър.
	— Какво мога да направя за вас? – попита Тинсдейл.
	— Като за начало бихме искали да научим повече за онзи кредит, който Ричардс е отпуснал на Дейвид Кац. Пазите ли архивите оттогава?
	— Да, би трябвало да са в компютъра. Всичко е там. Дори старите кредити. – Тинсдейл погледна клавиатурата, преди да се обърне към Декър. – Не трябва ли да носите съдебна заповед или нещо подобно?
	— Кац е мъртъв. Няма да му навреди, ако прегледаме банковите архиви.
	— Предполагам, че сте прав – отвърна Тиндсейл и затрака по клавишите. – Добре, какво по-точно ви интересува?
	— Каква е отпуснатата сума? – попита Декър.
	Тинсдейл впери поглед в екрана.
	— Два милиона и половина.
	Ланкастър се облещи от изумление.
	— Доста голям кредит!
	— Имаме и по-големи. Но сумата наистина е значителна за ресторант в Бърлингтън. Особено като се има предвид, че е отпусната преди толкова години. Но очевидно проектът е бил скъп.
	— Влизали ли сте в „Грил“? – попита Декър.
	— Естествено, нали е отсреща.
	— На мен ми прилича на безброй други ресторанти, в които съм бил. Не ми се струва никак луксозен.
	Банкерът кимаше още преди Декър да си довърши изречението.
	— Трябва да призная, че и аз съм си мислил същото. Но все пак банката е отпуснала кредита.
	— Той обезпечен ли е по някакъв начин?
	— Банката е учредила ипотека върху имота. Това е обичайна практика. Предполагам, че Кац е вложил и някакви собствени средства. Обикновено не финансираме подобни проекти на сто процента. Предпочитаме кредитополучателят също да поеме част от риска. Кац е получил пари не само за строителството, но и за оперативни разходи след отварянето на заведението. Нямало е как да започне да изплаща заема от деня, в който „Грил“ отвори врати… Нека проверя още нещо. – Тинсдейл отвори няколко допълнителни страници на екрана си. – Да, Кац е вложил собствени средства. Малко над петстотин хиляди долара. Тези пари са отишли за покупка на парцела. И още нещо… Той лично е гарантирал кредита.
	— Това обичайно ли е? – попита Ланкастър.
	— О, да! – отвърна Тинсдейл уверено. – Особено при ресторантите. Процентът на новооткритите заведения, които фалират, е твърде голям. И ако някой ресторант фалира, банката няма да иска да се занимава с него. Ние не сме в ресторантьорския бизнес. В същото време средствата, които получаваме от препродажба на фалирали заведения, са твърде скромни. Връщаме си по няколко цента на всеки вложен долар. Хората си казват: „След като локацията не става, защо да опитваме отново?“.
	— Ако Кац лично е гарантирал заема, значи е имал пари – каза Ланкастър.
	— Със сигурност. Проучили сме финансовото му състояние, той е представил доказателства, че необходимите средства за самоучастие са налични, гарантирал е кредита със собствени активи. Акции, облигации, спестовни сметки и прочие, които банката да придобие, в случай че „Грил“ фалира.
	— Можете ли да ни кажете за каква сума става дума? – попита Декър.
	Тинсдейл натисна няколко клавиша.
	— Да видим… Учредили сме залог върху негови активи на стойност осемдесет процента от отпуснатия кредит. Данните показват, че към дадения момент нетното състояние на Кац е било оценено на девет милиона долара.
	— Еха! – възкликна Ланкастър. – След като е имал толкова пари, защо не е финансирал проекта сам?
	Тинсдейл се усмихна снизходително.
	— Първото правило на бизнеса гласи: винаги когато можеш, използвай парите на другите.
	— Ясно.
	— Откъде е дошло богатството му? – попита Декър.
	— По всичко изглежда, че активите му са били съставени предимно от акции и облигации. Плюс два депозита тип „рента“. Все високоликвидни активи.
	— Но това не разкрива как е натрупал състоянието си.
	— Прав сте, но всичките активи са били на негово име.
	— И той е бил единственият кредитополучател?
	— Да, Кац не е бил женен в момента на сключване на сделката.
	— А Дон Ричардс спазил ли е стриктно всички процедури? – попита Ланкастър.
	— Абсолютно. Всичко е направено съгласно кредитната политика на банката.
	— Имате ли повече информация за миналото на Кац? Образование? Родно място? Месторабота?
	Тинсдейл погледна екрана.
	— Според данните в молбата за отпускане на кредит е имал бакалавърска и магистърска степен по бизнес администрация. Като професия е посочил предприемач.
	— И от това не можем да добием представа за източника на богатството му.
	— Парите са били негови. Проверката го е потвърдила. Може да ги е наследил.
	— Предполагам, че след смъртта му кредитът е бил прехвърлен на съпругата му, нали?
	— Не.
	— Защо?
	— Първоначалният ипотечен кредит за строителството на ресторанта впоследствие е бил трансформиран в петгодишен заем с фиксирана лихва, но Кац е изплатил цялата сума приблизително шест месеца след отварянето на „Грил“.
	— И как е успял да го направи? – попита Декър.
	Тинсдейл отново впери поглед в екрана.
	— Не ми става съвсем ясно, но изглежда, че е осигурил финансиране от местни инвеститори и със събраната сума е погасил кредита.
	— Дейвид Кац вземал ли е други кредити след това?
	— Приблизително по същото време банката му е отпуснала две кредитни линии за по един милион долара всяка. Възползвал се е от цялата сума и в единия, и в другия случай, след което ги е погасил. Също така е купил стара фабрика на стойност три милиона с намерението да я превърне в жилищна сграда. Отново е теглил кредит, но сградата е била завършена след смъртта му.
	— Този кредит дължим ли е все още?
	Тинсдейл отвори няколко нови прозореца в програмата, с която работеше, и обяви:
	— Не. Кац е изплатил и него.
	— Кога?
	— Момент да проверя… Тук пише, че е погасен напълно една година след като е бил изтеглен.
	— Но нали сградата е била завършена след смъртта му? – каза Декър.
	— Да, така е. Когато го убиха, проектът вече беше в процес на реализиране – сви рамене Тинсдейл. – Вероятно отново става въпрос за набиране на средства от частни инвеститори и предсрочно погасяване.
	— Дон Ричардс ли е работил по всички тези кредити?
	— Абсолютно. Той беше човекът, който обслужваше Дейвид Кац, така да се каже.
	— А Рейчъл Кац теглила ли е кредити от вашата банка?
	— Не. Тя дори няма сметка при нас. Подозирам, че има приятели с дълбоки джобове и не се нуждае от банкови кредити. Рейчъл Кац определено има пари.
	— Няма лошо, стига да си ги е спечелила – отбеляза сухо Ланкастър.
	 
	 
	Когато излязоха навън, Декър погледна небето.
	— Смятахме, че единствената сделка, по която са работили Кац и Ричардс, е онзи кредит за „Американ Грил“, а се оказа, че грешим. Имало е още две кредитни линии плюс заема за старата фабрика.
	— Добре, но какъв извод ще си направим, освен че някои хора имат много късмет и много пари? – попита Ланкастър.
	— Когато някой изплаща огромни кредити удивително бързо с оправданието, че е получил „инвестиции“ от офшорни компании, това означава само едно – каза Декър и погледна партньорката си.
	Ланкастър кимна.
	— Дейвид Кац се е занимавал с пране на пари.
	— Именно. Питам се дали след смъртта му Рейчъл Кац е поела и този бизнес.
	 
	 
	 
	≈ 67 ≈

	 
	Декър и Ланкастър седяха срещу Бил Пейтън в малкия му офис в „Американ Грил“. Пейтън беше едър мъж, висок почти един и деветдесет и тежък сто килограма, с широки рамене и мускулести ръце. Късо подстриганата му коса бе започнала да побелява на слепоочията. И макар че беше прехвърлил шейсет, имаше вид на човек, който може да повдигне камион от лежанка.
	— Благодаря, че ни отделихте от времето си – каза Ланкастър.
	— Няма проблем. Как е госпожа Кац?
	— Все още не е дошла в съзнание — отвърна Ланкастър. – Но лекарите не губят надежда.
	Декър извади една снимка от найлонов джоб за документи и я плъзна към Пейтън.
	— Познавате ли го?
	Пейтън придърпа снимката с пръст.
	— Не, кой е той?
	— Човекът, който се опита да убие Рейчъл Кац. Беше застрелян малко след това. Казва се Ерик Тайсън. Бивш военен.
	— Не, никога не съм го виждал, не и тук… Но мога да разпитам персонала. Работата е там, че госпожа Кац рядко идваше в ресторанта.
	— Но тя е негов собственик – подчерта Ланкастър.
	— Вярно е. И все пак „Грил“ не е нищо особено предвид мащабите на бизнес империята, която тя ръководи – каза Пейтън и се усмихна. – Но пък ми има доверие и ме остави да управлявам ресторанта, както направи и съпругът й.
	— Вие сте тук от самото начало, нали? – попита Декър.
	— Да. Дейвид Кац ме нае още навремето.
	— Предполагам, че сте работили и в други ресторанти преди това.
	— Бих казал, че познавам бизнеса добре.
	— Май не е никак лесен. Доста заведения фалират.
	— Така е. Конкуренцията в Бърлингтън също се увеличи. Но се справяме.
	— Бяхте ли тук по време на строителството? – попита Декър.
	— Да, Дейвид ме взе в екипа си още когато стартираше, за да се почувствам по-ангажиран с процеса по създаването и разработването на ресторанта.
	— Как бихте описали Дейвид Кац?
	— Отличен професионалист, много всеотдаен. Впоследствие открих същите качества и у съпругата му. – Пейтън погледна часовника си и попита: – Нещо друго?
	— Какво ще стане с бизнеса, ако Рейчъл Кац не се възстанови? – поинтересува се Декър.
	— Нямам представа – отвърна Пейтън. – Предполагам, че това зависи от завещанието й, от волята на роднините… Надявам се да не се стигне дотам.
	— Ние също – каза Декър. – Е, благодаря ви за отделеното време. – Той извади от джоба си друга снимка на Ерик Тайсън и я подаде на Пейтън. – Свържете се с нас, ако някой си спомни да го е виждал в ресторанта.
	Пейтън взе снимката, без да я погледне.
	— Непременно.
	Декър и Ланкастър се сбогуваха с него и излязоха навън.
	— Е? – каза Ланкастър.
	Декър измъкна найлоновия джоб със снимката.
	— Май се сдобихме с отличен отпечатък. А сега да проверим дали господин Пейтън е този, за когото се представя.
	 
	 
	Декър остави Ланкастър и снимката в полицейското управление и продължи към болницата, където Марс отново беше застанал на пост в стаята на Кац.
	— Няма промяна, а? – попита Декър и седна до него.
	Марс поклати глава.
	— Трябва да ти кажа нещо – заяви Декър и му изложи теорията си относно схемата за пране на пари.
	— Смяташ, че и тя е замесена, така ли? – отвърна Марс и погледна Кац.
	— Не съм сигурен, но ми се струва малко вероятно да не е знаела. Получава финансиране от източници, до които дори ФБР няма достъп.
	Марс кимна замислено.
	— Възможно е това да е причината за гузната й съвест и всички онези странни неща, които каза.
	— Съгласен съм. Срещнахме се с управителя на „Американ Грил“. Вече имаме негови отпечатъци. Мери ще ги провери в базата данни.
	— Какво очаквате да научите?
	— Не става въпрос само за пране на пари, Мелвин. Предполагам, че са замесени и в още нещо. За прането на пари едва ли се нуждаеш от огромно мазе под ресторанта. Нуждаеш се от законен бизнес, през който да прекарваш мръсните пари. Чрез него трупаш активи и си осигуряваш чист паричен поток. Всички онези проекти, в които инвестира Кац, са именно за това.
	— Но ти подозираш, че има и друго. Какво може да бъде?
	— Не знам – сви рамене Декър. – Но по всяка вероятност Дейвид Кац и Дон Ричардс са били убити, защото нещо се е объркало.
	— Какво например?
	— Нещо в техния бизнес. Някой се е почувствал застрашен по някакъв начин. От единия или и от двамата. Убили са ги и са хвърлили вината върху Мерил Хокинс с помощта на дъщеря му.
	— А тя какво е спечелила?
	— Преродила се е. Нов живот, ново… всичко. Издигнала се е от дъното. И то изключително бързо.
	— Като Одри Хепбърн в „Моята прекрасна лейди“. Един от любимите ми филми.
	Декър го погледна развеселен.
	— Не приличаш на някой, който си пада по „Моята прекрасна лейди“.
	— Този филм разказва за такива като мен, Декър. Трябваше да работя върху себе си всеки ден, всеки час, всяка секунда, както докато растях в Западен Тексас, така и докато лежах в затвора. А също и после, след като излязох.
	— Защо просто не бъдеш себе си?
	— Лесно ти е да го кажеш.
	Декър се замисли.
	— Да, предполагам, че си прав.
	— По онова време бях звездата на гимназията. После и на колежа. Всички ме обожаваха. Целият щат. Бях герой, но нямах право да се храня на една маса с тях. Нито да излизам с дъщерите им.
	Декър хвърли поглед към Кац.
	— Джени Ларкс каза, че Кац й е била ментор. Показвала й как се прави бизнес.
	— Чух го. И?
	— Кац твърди, че не я познава, но се чудя дали не е изиграла същата роля и в живота на Мици Гардинър.
	— Чакай малко, смяташ, че Гардинър е била Хепбърн?
	— Което означава, че Рейчъл Кац е влязла в ролята на Рекс Харисън.
	 
	 
	 
	≈ 68 ≈

	 
	— Ние… Вижте… струва ми се, че има проблем.
	Декър се взираше в Брад Гардинър, който стоеше на прага на дома си бял като платно и целият трепереше. Декър току-що беше почукал на вратата, а Гардинър му беше отворил.
	— Какъв проблем? – попита Декър.
	— Мици… Заключила се е в спалнята и отказва да излезе. И… и мисля, че има пистолет. Заплашва да се самоубие… или да застреля всеки, който влезе през вратата.
	— Повикахте ли полиция?
	— Аз… Не. Не знам какво да правя.
	— Има ли някой с нея? Синът ви?
	— Не, той е на училище, слава богу!
	— Някой друг?
	— Освободих прислужницата, когато… когато нещата излязоха от контрол.
	— Защо сте си у дома по това време?
	— Забравих едни документи. Върнах се да ги взема. Мици се разкрещя, когато се опитах да отворя вратата на спалнята.
	— Добре, взела ли е някакви наркотици? Пила ли е алкохол?
	Гардинър едва се сдържаше да не избухне в плач.
	— Не знам. Какво става, по дяволите?
	— Покажете ми къде е Мици.
	Декър го последва по коридора и след секунди двамата се озоваха пред вратата на спалнята.
	— Скъпа, господин Декър е тук.
	— Разкарай го от дома ми! – изкрещя Мици.
	— Госпожо Гардинър? – каза Декър.
	В следващия миг и двамата отскочиха назад, защото тя стреля през вратата.
	Куршумът прониза дървото, прелетя покрай тях и се заби в стената зад гърба им.
	— За бога! – извика Гардинър и се свлече разтреперан на пода.
	Декър се наведе и допълзя до него.
	— Какъв е пистолетът й?
	— Има… има зиг-зауер. Аз й го купих. Тя сама си го избра.
	— Какъв модел?
	— Ами…
	— Помислете!
	— Р238.
	— Как изглежда?
	— Малък е. Събира се в дамската й чанта.
	— Мини зиг трийсет и осми калибър автоматик?
	— Да, този.
	— Стандартен пълнител или нещо по-специално?
	— Не, стандартен.
	Декър кимна.
	— Обадете се в полицията и чакайте колегите до входната врата.
	— Какво правите двамата там? – изкрещя Мици и изстреля нов куршум през вратата.
	Гардинър хвърли последен поглед към спалнята и запълзя на четири крака по коридора. После се изправи и хукна навън. Декър мина встрани от вратата на спалнята, стана и каза:
	— Мици, аз съм Еймъс Декър.
	— Казах ти да изчезваш от дома ми, копеле мръсно!
	— Трябва да поговорим.
	— За какво? Съсипа ми живота! За какво друго можем да говорим, боклук такъв?
	— И как точно ти съсипах живота?
	Отекна нов изстрел. Куршумът се заби в стената на една педя под първите два.
	— Много добре знаеш как. Ти… ти изкопа цялата тази гадост отпреди толкова години. Без да ти пука как ще се отрази на хората. Как ще се отрази на мен! Мръсник такъв! – изкрещя Мици Гардинър.
	Последва нов изстрел. Декър трепна, когато куршумът прониза вратата, но не помръдна от мястото си.
	— Никога не съм искал да ти навредя.
	— Как пък не! Точно това целиш!
	Тя стреля отново и този път куршумът отцепи голяма треска.
	— Виж, ако спреш да стреляш, можем да поговорим.
	— Няма да творя с теб. Ще се самоубия.
	— Защо ще се самоубиваш?
	— Защото с живота ми е свършено!
	— Съпругът ти не смята така. Нито пък синът ти.
	— Да не си посмял да говориш за сина ми! Той е единственото хубаво нещо, което някога ми се е случвало!
	— Непременно ще трябва да поговорим за него, след като възнамеряваш да го оставиш без майка.
	Мици заплака. Декър я чуваше съвсем ясно през вратата.
	Той реши да рискува и надникна в спалнята през една от дупките от куршуми. Мици Гардинър лежеше на леглото. Беше само по тениска; виждаха се голите й дълги и бледи крака. Пистолетът беше в дясната й ръка.
	— Мици, мога да ти помогна, ако ми позволиш.
	— Никой не може да ми помогне. Вече не.
	— Аз не смятам така.
	— Нали ти казах да се разкараш!
	Декър приклекна рязко, тъй като този път Мици Гардинър стреля не по вратата, а през стената. Куршумът трябва да беше ударил пирон под мазилката или нещо подобно, защото се отклони под странен ъгъл и едва не попадна в лицето на Декър.
	Той остана ниско наведен; дишаше тежко и се чудеше кога ли ще дойдат ченгетата.
	— Не мога да те оставя в това състояние. Опасявам се, че ще се нараниш.
	— Правиш се на Шерлок, а? Няма просто да се нараня, идиот такъв! Имам доста по-сериозни намерения.
	— Рейчъл Кац не би искала да ти се случи нещо лошо, Мици. Тя ти помогна да промениш живота си. А сега лежи в болница и се бори за собствения си живот.
	Мълчание. Изминаха няколко секунди.
	— Не знаеш нищо!
	— Знам много, Мици. Но бих искал да науча още повече.
	— Идваш тук и… и ме обвиняваш, че съм натопила собствения си баща.
	— Тогава ми кажи, че не си го направила. Кажи ми, че си невинна.
	— И да го направя, няма да ми повярваш.
	— Опитай.
	Тя отвърна със сподавен глас:
	— Виж… сложно е.
	— Повярвай ми, наясно съм. Но защо ли подозирам, че Рейчъл Кац изобщо не е знаела какво предстои? Ти също не си била предупредена какво ще последва, нали, Мици? Някой ви е използвал. И двете. И сте си мислили, че няма как да се измъкнете от капана.
	— Аз… аз не искам да говоря за това.
	— Ще ти се наложи.
	— Майната ти, Декър!
	Той се метна на пода точно когато куршумът прониза вратата. Миг по-късно скочи на крака, хвърли се върху вратата и я разби. Мици го гледаше изумено как се втурва към леглото. Тя се прицели в него и натисна спусъка.
	Щрак. Щрак.
	Той издърпа пистолета от ръката й и го прибра в джоба си. После я погледна и обясни:
	— Стандартният пълнител на твоя мини зиг-зауер побира седем патрона. – Погледна дупките във вратата и стената и допълни: – Току-що изстреля последния.
	Декър се обърна с гръб към нея, а тя се зави с един чаршаф и изкрещя:
	— Изчезвай оттук!
	— Не мога. Трябва да изчакам полицията.
	Тя сякаш се обърка.
	— Защо?
	— Като за начало, защото се опита да убиеш мен и мъжа си.
	— Не е вярно. Исках да ви накарам да ме оставите на мира.
	— Не съм убеден, че съдът ще приеме това обяснение. Стреляш ли по някого, значи имаш намерение да го убиеш.
	Устните й затрепериха.
	— Искаш да кажеш, че ще отида в затвора? Но аз съм невинна!
	— Като баща ти, нали? Той също беше невинен. Но въпреки това отиде в затвора. А после някой го застреля. Не го остави да умре спокойно.
	Декър седна на ръба на леглото и я погледна.
	— Сега е моментът, Мици. Намираш се на кръстопът. Време е да вземеш правилното решение. Да поправиш грешките, които си допуснала. Ще го направиш ли? Ще намериш ли сили?
	— Какво ще стане, ако откажа?
	Тя присви крака под себе си и се загърна по-плътно със завивките.
	— Много просто. Ще отидеш в затвора.
	— И бездруго ще отида.
	— Не е задължително. А може да си останеш вкъщи и да чакаш някой да се опита да те убие, както постъпиха с Рейчъл Кац.
	Декър погледна към нощното шкафче и се изплаши, като видя полупразно шишенце хапчета.
	— Колко взе? – попита рязко той.
	— Не много – отвърна колебливо тя.
	— Какво означава това?
	— Четири-пет.
	Декър вдигна шишенцето и прочете етикета.
	— За бога, Мици! – извика той, грабна телефона, набра 911 и помоли да изпратят линейка. Колкото се може по-бързо. Евентуална свръхдоза.
	Тя се облегна на таблото на спалнята и се огледа. А после каза с усмивка:
	— Животът ми е перфектен, нали?
	— Ти ми кажи.
	— Не виждаш ли? Прекрасен дом, прекрасен съпруг, прекрасно дете. – Миди отви голите си крака и продължи: – Прекрасно тяло! – Почука зъбите си с пръст. – Прекрасни фасети, които да скрият грозните почернели зъби. – Загърна се отново и усмивката й помръкна. – Грозното и черното обаче остават скрити. Не мога да се отърва от тях. Те винаги ще бъдат с мен.
	— Но ти си се променила. Положила си много усилия. Проявила си воля и решителност. Не всеки би могъл да се похвали с подобно нещо.
	— Аз… аз трябваше да го направя или да умра – отвърна Мици и изгледа предизвикателно Декър. – Избрах да живея.
	— Радвам се. Имаш семейство. И син, който разчита на теб. Така че отново трябва да избереш живота.
	Устните й потрепериха. Тя разтърка очи.
	— Но сега… всичко свърши. Не знам какво… какво…
	Декър забеляза, че очите й се премрежват, а чертите на лицето й се отпускат. Той изчака няколко секунди и попита с тих спокоен глас:
	— Случайно да имаш „Наркан“?
	Мици Гардинър се усмихна и поклати глава.
	— Той е за наркоманите. Аз не съм наркоманка. Вече не. Аз съм господарката на имението. Аз съм принцеса. А принцесите са съвършени, всички това казват.
	— Сигурна ли си, че си взела само четири-пет хапчета? – попита Декър.
	Тя се протегна като котка.
	— Може и да са били повече. Не си спомням – отвърна, отпусна се назад и затвори очи.
	— Не заспивай, Мици! Не заспивай!
	Декър седна до нея и я зашлеви през лицето. Шамарът не можеше да замени дори половин доза „Наркан“, но той трябваше да направи нещо.
	— Ей! – ядоса се тя и замахна към него. – Ти… ти ме удари.
	— Натопила си баща си. Защо?
	Тя не отговори.
	— Защо? – повтори Декър и я разтърси. – Говори!
	— Направих го за дрога.
	— За дрога? Имаш предвид за теб?
	Мици махна с ръка.
	— Глупости. За мама. Морфин. За интрав-венозно… вливане. Чист морфин. Направо от болницата. Давах й го, д-докато умря. И тя… умря в м-мир. Само това… успях да направя за нея. Но все пак е… н-нещо, нали?
	— Да. Кой ти даде морфина?
	— Те.
	— Кои са те?
	Тя отново махна с ръка.
	— Ти знаеш. Те!
	После се прозя и затвори очи.
	Декър я зашлеви отново. Този път Мици не се оплака. Но и не отвори очи.
	В далечината се чуваха сирени.
	Той я сграбчи за раменете и я задържа изправена, докато тялото й не започна да се накланя настрани.
	— Какво ти обещаха, Мици? Нов живот? Ново… какво? Рейчъл Кац ли ти помогна? Тя ли ти беше ментор?
	— Тя е д-добър човек – промълви Мици. – Тя м-ми помогна.
	— Не се съмнявам. И така, убили са съпруга й и Дон Ричардс. И останалите. И са натопили баща ти.
	— Натопиха… го.
	— Как се свързаха с теб?
	— Ка… Кар…
	— Карл Стивънс. Да, той е бил посредникът. Но за кого работеше Карл?
	— Той е мъртъв. Ти ми каза… той е м-мъртъв.
	Сирените приближаваха.
	— Той е мъртъв, но ти не си. Разкажи ми какво стана.
	Тя поклати глава.
	— П-прекалено к-късно е.
	— Никога не е късно да кажеш истината.
	Мици Гардинър се свлече на една страна. Декър я зашлеви отново. Никакъв резултат. Сирените се чуваха все по-силно. После замлъкнаха. Линейката беше пред вратата.
	— Да, Карл Стивънс е мъртъв. Но за кого работеше той? Тези хора имат ли нещо общо с „Американ Грил“? Бил Пейтън? Познаваш ли го? Пейтън?
	Тя отвори очи.
	— Пей-тън.
	— Да, Пейтън. Управителят на „Американ Грил“. Той ли се свърза с теб? Той ли поиска да натопиш Мерил? – Декър яростно я разтърси. – Той ли беше?
	Мици отново затвори очи и се отпусна безжизнена в ръцете му.
	По коридора отекнаха тежки стъпки. Вратата се отвори и в спалнята влетяха трима парамедици.
	Декър извика:
	— Еймъс Декър, ФБР. Взела е хапчета от това шишенце. Повече от пет. Струва ми се, че е в безсъзнание.
	Един от екипа грабна шишенцето и прочете етикета.
	— Добре, направете място.
	Декър стана и се отдалечи от леглото, а парамедиците се скупчиха около Мици. Тялото й се разтърси от мощни конвулсии, след което изведнъж застина. Един от парамедиците впръсна „Наркан“ в ноздрата й. Тя не помръдна няколко секунди, после се изправи рязко и издиша силно.
	— Добре, госпожо, отпуснете се, успокойте се… Ще ви откараме в болница за преглед…
	— К-какво?
	Мици Гардинър отново се отпусна и падна настрани.
	— По дяволите! – изруга парамедикът и впръсна „Наркан“ в другата й ноздра.
	Тялото й потръпна, но тя така и не дойде на себе си.
	Парамедиците започнаха да й вливат физиологичен разтвор и да й мерят кръвното налягане и пулса.
	— Кръвното е много ниско. Дишането е едва доловимо – каза един от тях. – Стойностите са критични. Мисля, че е взела още нещо освен онези хапчета. Трябва да я закараме в болница. Веднага!
	Тримата тъкмо качиха Мици Гардинър на носилката, когато Декър забеляза нещо.
	— Чакайте малко, къде е съпругът й?
	— Кой? – попита единият парамедик.
	— Съпругът й. Висок мъж. Той ви отвори.
	— Никой не ни е отварял. Вратата беше отключена. Ориентирахме се по шума.
	Декър излезе тичешком от спалнята, хукна по коридора и излезе навън. Когато пристигна тук, до входа беше паркирано ауди последен модел.
	Сега го нямаше.
	Огледа улицата.
	От Брад Гардинър нямаше и следа.
	А той не знаеше защо е изчезнал.
	Кога най-накрая ще стигна до дъното на тази проклета история?
	 
	 
	 
	≈ 69 ≈

	 
	— Не обичам да ме правят на глупак – изсумтя Декър.
	Седеше с Ланкастър и Марс в чакалнята на болницата в Трамъл. Мици Гардинър беше приета в интензивното отделение. Стаята й се охраняваше също като стаята на Рейчъл Кац.
	Макар лекарите да се надяваха, че Мици ще се възстанови, никой не можеше да предвиди в какво психическо състояние ще бъде, когато дойде в съзнание. Един от докторите ги беше предупредил, че злоупотребата с подобни медикаменти може да окаже разрушително въздействие върху определени зони в мозъка, свързани с паметта. А Декър му беше отвърнал:
	— Чудесно! Нали я чакаме да дойде в съзнание именно за да си спомни един куп неща и да ни ги разкаже!
	В този момент Ланкастър прекъсна мислите му:
	— Открихме колата на Брад Гардинър изоставена на около три километра от дома им. Възможно е някой да го е чакал там и да са го откарали нанякъде.
	— Дори не ми мина през ума, че мъжът й може да е част от тази схема – каза унило Декър.
	— И през всичките тези години е играл роля? – учуди се Марс. – Това е непосилно задължение.
	— Съгласна съм – отвърна Ланкастър. – Но все пак имат дете.
	— Не казвам, че той не я е обичал или че не е искал да се ожени и да има дете от нея. Но не се сещам за друга причина да изчезне така, освен страха да не открием нещо.
	— Тук не става въпрос само за пране на пари, Декър – каза Ланкастър.
	— Трябва да научим колкото се може повече за Брад Гардинър.
	— Вече събираме информация. Завършил е колеж в Илинойс. Дошъл тук преди петнайсетина години. Работил на различни позиции във финансовия сектор. А в момента се занимава с човешки ресурси.
	— Да, Мици ми спомена. Нарече го платформа за набиране на висококвалифициран персонал.
	— Точно така – потвърди Ланкастър. – Очевидно не се е интересувал от служители на по-нископлатени длъжности. Фокусирал се е върху финансите, правото, високите технологии, енергетиката… Работодателите в тези сфери плащат големи заплати, а Брад Гардинър е получавал тлъсти комисиони.
	— Как ли са се запознали с Мици? – зачуди се Декър.
	— Наистина ли смяташ, че всичко е било уредено след убийствата отпреди тринайсет години?
	— Тя не се е омъжила за него преди тринайсет години. Трябвало е първо да се подложи на сериозна трансформация. Мици спомена, че Кац й е помогнала. Едва тогава се е появил Брад Гардинър, оженили се, родило им се дете и започнали да се наслаждават на прекрасния си живот.
	— Гардинър е дошъл в Трамъл приблизително по времето, когато Дейвид Кац е отворил „Американ Грил“ – отбеляза Ланкастър.
	— Така излиза. Мици твърди, че съпругът й не е знаел нищо за миналото й. Или ме е излъгала, или действително не подозира, че бракът й е предварително уреден.
	— Дори да приемем, че е така… защо е трябвало да си правят целия този труд, за да дадат на Мици втори шанс в живота? – каза Ланкастър.
	— Тя им е помогнала, като е натопила баща си за четири убийства. Искали са да я държат под контрол.
	Ланкастър поклати глава и отвърна:
	— Добре, но ако са се страхували, че може да проговори, защо просто не са я убили? Тези типове не се притесняват да решават проблемите си чрез насилие. А и Мици не е била важна фигура в плановете им.
	— Вероятно са се притеснявали, че още едно убийство, толкова скоро след предишните, ще накара полицията да заподозре нещо нередно и да започне да рови. След като намерихме онези улики, всички бяха убедени, че убиецът е Мерил. Знам го по-добре от всеки друг.
	— Очевидно се е получило – отбеляза Марс.
	Декър изглеждаше умислен.
	— Ако Гардинър и Кац проговорят, ще разберем какво всъщност става.
	— Очакванията на лекарите бяха други, но Кац още не е дошла в съзнание. Гардинър също не е прескочила трапа – каза Ланкастър. – Чухте какво обясни докторът за евентуалното състояние на паметта й дори да дойде на себе си. Не съм сигурна, че можем да разчитаме на тях двете.
	— Съгласен съм – отвърна Декър. – Основната ни цел е „Американ Грил“. Трябва да открием какво става там.
	— Добре, но нямаме основателна причина да поискаме заповед за обиск и да претърсим подземните помещения – изтъкна Ланкастър.
	— А ако ги помолим любезно? – обади се Марс.
	Декър поклати глава.
	— Този Бил Пейтън с пълно право ще заяви, че единственият човек, който може да ни разреши достъп до помещенията на „Грил“, лежи в безсъзнание в болницата. А не е никак добра идея да споделим подозренията си с Пейтън и после да се окаже, че и той е замесен в тази история. Стори ми се доста потаен.
	— Какво ще правим тогава? – попита Марс.
	Декър погледна Ланкастър.
	— Проверихте ли отпечатъците му?
	— Да. Не открихме нищо. Няма го в системата.
	— Липсата на досие не означава нищо. Няма ли как да се разровим по-надълбоко? Да проучим миналото му. С какво се е занимавал например, преди да дойде тук.
	— Можем. Просто не знам колко назад във времето трябва да се върнем. След като не е в системата, трудно ще му направим профил. Предполагам, че страната е пълна с хора на име Бил Пейтън.
	— Така си е. Вече проверих в интернет и не намерих нищо, което да ни върши работа. Но трябва да измислим начин да проникнем в онези тайни помещения – каза Декър.
	— Съгласна съм, само че не виждам как ще спане.
	— Ако Кац дойде в съзнание, можем да поискаме съгласието й.
	— Да, но е напълно възможно тя никога да не се върне в съзнание – каза Ланкастър.
	— Тогава ще опитаме нещо друго – отвърна Декър.
	— Какво?
	— Досега бяхме твърде пасивни. И те ни водят за носа. Писна ми!
	— Е, и?
	— Този път ние ще действаме първи!
	 
	 
	 
	≈ 70 ≈

	 
	Обаждането постъпи в един през нощта. От „Американ Грил“ излизал дим. Вероятно ставало въпрос за пожар. Отзоваха се два противопожарни екипа плюс полицейски патрул.
	Декър, Марс и Ланкастър вървяха по петите на ченгетата от „Палежи“, които пристъпиха към обгърнатия в облаци пушек ресторант. Пожарникарите съобщиха, че са видели само дим, но не и пламъци.
	Логично беше, тъй като димките, поставени по-рано на покрива и в контейнерите за боклук отзад, нямаше как да разпалят огън.
	Декър погледна Чък Уолтърс, шефа на отдел „Палежи“.
	— Струва ми се много подозрително, Чък. Трябва да проверим вътре и да открием откъде е тръгнал димът. Възможно е всичко това да е било за отвличане на вниманието, а в самия ресторант наистина да има нещо запалено, което да се разгори, след като си тръгнем.
	Всъщност основания за подобни опасения нямаше, но Чък кимна и каза:
	— Абсолютно. Човек никога не знае какво може да се крие вътре.
	— Именно – съгласи се Декър.
	Да се надяваме, че сега вече ще научим.
	Пожарникарите разбиха входната врата на заведението, с което незабавно задействаха алармата на охранителната система. Един от тях пристъпи към контролния панел и въведе специален код, с който я изключи.
	— Системата генерира телефонно обаждане до предварително зададен номер – каза Ланкастър.
	— На това се надявам – отвърна Декър.
	Пожарникарите влязоха първи и след оглед, продължил двайсетина минути, обявиха, че всичко е наред.
	— Добре. Трябва да претърсим всички помещения за наличието на запалителни материали – каза Декър и включи осветлението. – Проверете навсякъде! Действайте!
	Беше ред на полицията.
	Декър се насочи директно към кухнята, следван от Ланкастър и Марс. Беше просторна, безупречно чиста и подредена, всички маси и уреди бяха от неръждаема стомана. През следващия един час тримата я огледаха сантиметър по сантиметър.
	Декър се облегна на една от масите с ръце, скръстени на гърдите.
	— Няма да е лесно – обади се Ланкастър.
	— Много хора влизат и излизат от кухнята, включително такива, които не са посветени в тайната. Затова входът ще е добре замаскиран. И същевременно – леснодостъпен.
	Ланкастър се огледа.
	— Не виждам нищо, което да отговаря на това описание. Освен ако не търсим капак в пода.
	— Навсякъде има плочки. Капак в пода ще бие на очи – отвърна Марс.
	Декър се оттласна от масата и влезе в голямото хладилно помещение. Беше около три метра дълго и два и половина широко. Той затрепери от студ, докато проверяваше внимателно всички рафтове и наредените по тях хранителни продукти. После излезе и го огледа от външната страна.
	— Някой да има ролетка?
	Ланкастър и Марс нямаха, но един от полицаите му донесе измервателно колело от багажника на патрулния си автомобил, което използваше при възстановки на пътни инциденти.
	Декър взе колелото и премери от външната страна дължината на хладилното помещение, а след това и ширината.
	Запамети размерите, после влезе вътре и направи същото. Сравни резултатите и каза:
	— Разминаването в дължината е шейсет сантиметра. Тази стена е с шейсет сантиметра по-дълга отвън, отколкото отвътре. Ширините не съвпадат с повече от четирийсет сантиметра.
	— Но как е възможно? – учуди се Ланкастър. – Да не би да има носеща стена отзад или отстрани?
	— Защо ще е само зад хладилното, а не по цялата дължина на кухнята? – попита Марс.
	Декър влезе отново в хладилното, следван от Марс и Ланкастър, и се насочи право към задната стена.
	— Мелвин, помогни ми със стелажите.
	Двамата едри мъже отместиха тежките стелажи, отрупани с хранителни продукти. Когато приключиха, пред тях се появи най-обикновена на вид стена. Декър я освети внимателно. Накрая приклекна и опипа долния й ръб.
	Ланкастър започна да зъзне.
	— Какво ще кажете да побързаме? И да приключим, преди да получа хипотермия.
	Декър се изправи и огледа стената.
	— Не виждам бутон или нещо такова. Всъщност подобно решение би било прекалено рисковано. Някой влиза по случайност, вижда го, натиска го и, хоп, тайната ти е разкрита!
	— Не забелязвам и процепи в стената – отбеляза Марс. – Дори да има тайна врата, просто не я виждам.
	Декър огледа стелажите, които бяха преместили.
	— С тези рафтове отпред и с всичката храна върху тях, никой не би могъл дори да се приближи до нея.
	— Какво означава това?
	Декър опря длани в стената.
	— Означава, че стената може да е врата.
	Той запъна крака в пода и натисна. Цялата стена се отмести назад. Вляво се показа врата. Декър я отвори и видя началото на тясно стълбище.
	— Сезам, отвори се! – измърмори Марс.
	Тримата заслизаха по стълбите в индианска нишка и се озоваха в съвсем тъмно помещение. Включиха фенерчетата си.
	Видяха бюра, карти по стените, компютри, телефони, стелажи с дрехи, купчини дебели папки, всевъзможна офис техника… Една част от помещението беше отделена с дълга завеса и образуваше ниша с размери два на три метра. Лампите изведнъж светнаха и когато Марс и Декър се обърнаха, видяха, че Ланкастър е намерила ключа за осветлението.
	— Не обичам да стоя на тъмно – каза тя и изключи фенерчето си.
	— За бога, какво е това място? – удиви се Марс.
	Декър пристъпи към едно от бюрата. В ъгъла му имаше някаква машина. Той разгледа нещата, разпръснати по плота.
	— Тук произвеждат фалшиви самоличности – обяви Декър и взе някаква шофьорска книжка от Вирджиния.
	От снимката го гледаше млад мъж. Франк Сондърс, роден през 1993 г., местожителство Маклейн, Вирджиния.
	— Видях този младеж да работи в ресторанта като стажант. Но се казваше Даниъл, а не Франк.
	Марс държеше в едната си ръка цяло тесте кредитни карти, а в другата – американски паспорти и свидетелства за раждане.
	— Не съм специалист, но тези ми изглеждат съвсем като истински.
	Ланкастър дръпна завесата и пред погледа й се разкри полева операционна. Върху метална маса бяха подредени най-различни хирургически инструменти. До нея имаше бутилки с кислород, манипулационна лампа на колелца и стойка за венозни инфузии, от която висяха празни банки. Покрай стената бяха разположени най-различни пациентни монитори.
	— Започвам да се плаша! – възкликна Ланкастър. – Наистина ли са оперирали хора тук, долу? – Тя посочи големия умивалник в ъгъла на нишата. – Сигурно там са си миели ръцете, преди да започнат.
	Марс разглеждаше стелажите с дрехи.
	— Осигурили са всичко необходимо. Както за мъже, така и за жени. – Той вдигна една перука и добави: – Включително и подобни неща.
	Върху всяко бюро имаше поне по един компютър, а до него – купища документи. Декър взе няколко листа, оставени най-отгоре.
	— Какво е това? – каза Ланкастър и пристъпи към него.
	— Списък с градове из цялата страна. До всеки град е поставен знак X. – Той посочи картите на стената. – Вероятно документите са свързани с червените и зелените точки върху картите. Изглежда, са проникнали дори и в най-големите градове.
	Декър взе друг документ.
	— Прилича на биография. Дата на раждане, професионален опит, семейно положение… – Впери поглед в долния ъгъл на страницата и прочете на глас: – „Гардинър и съдружници“.
	— Брад Гардинър? – попита Ланкастър.
	— Да, той нали се занимава с наемане на персонал.
	— Което не е незаконно – каза Марс, огледа се и добави: – Но онова, което са вършили тук, определено е.
	— Колко е законно, зависи от това кого назначаваш на съответните работни места – отвърна Декър.
	Той огледа операционната маса и хирургическите инструменти.
	— Очевидно са правили пластични операции. Дрехите, перуките, фалшивите шофьорски книжки, паспорти, актове за раждане, измислените биографии… Все неща, необходими за създаването на нова самоличност. След което Брад Гардинър е предлагал тези хора на различни длъжности из цялата страна. А той не се е занимавал с подбор на сервитьорки или камериерки. Ставало е въпрос за позиции в огромни финансови и технологични корпорации, в лобистки компании и в държавната администрация. Това ми каза Мици.
	— Добре, но какви са тези хора? – попита Ланкастър.
	— Хора, създадени тук – отвърна Декър.
	— Но все пак трябва да са имали подходящ професионален опит – обади се Марс. – Не можеш да започнеш работа в „Голдман Сакс“, „Гугъл“, „Дженерал Електрик“ или в правителството просто ей така и да не знаеш какво да правиш.
	— О, сигурен съм, че са знаели какво да правят – отвърна Декър. – Сега вече е напълно ясно, че не са се занимавали само с пране на пари.
	— Какво искаш да кажеш? – попита Ланкастър.
	— Изпирали са хора. Или по-точно, самоличности.
	 
	 
	 
	≈ 71 ≈

	 
	— Как така сте го изтървали, по дяволите? – извика Ланкастър, вперила поглед в двамата цивилни полицаи, на които беше възложила да наблюдават апартамента на Бил Пейтън.
	Беше се върнала в полицейското управление след щателен обиск в подземното помещение на „Американ Грил“.
	— Той беше там, Ланкастър – оправда се по-едрият от двамата полицаи. – И в един момент просто изчезна.
	Партньорът му кимна.
	— Когато ни звънна и ни каза да го доведем в управлението, почукахме на вратата. Когато не получихме отговор, разбихме бравата, влязохме и претърсихме целия апартамент, но от него нямаше и следа.
	— Пейтън живее в жилищен блок – каза Декър. – Сетихте ли се да претърсите цялата сграда?
	— Бяхме покрили предния и задния вход.
	— Може да се е скрил в друг апартамент, когато сте влезли в сградата, и да се е измъкнал, докато сте претърсвали жилището му – посочи Декър. – Ако е разбрал, че го наблюдавате, и е решил да ви следи.
	— Да, предполагам, че е възможно – призна единият полицай.
	— Няма какво да предполагаш – скастри го Ланкастър. – Точно това е направил.
	Когато колегите й излязоха от стаята, тя избухна:
	— Идиоти! Беше ни в ръцете, Декър! В ръцете! Знаехме, че ще получи обаждането от охранителната система. И това ще го подплаши. А тези глупаци са успели да го изтърват!
	— Откакто започнахме да разследваме този случай, непрекъснато изчезват хора – отвърна Декър с горчива ирония.
	— Какво ще правим сега?
	— Очаква ни куп информация, която да анализираме.
	— Екипът ми събира уликите от подземното помещение. А те са тонове. Всички компютри са защитени с пароли. Според криминалистите харддисковете са чисти. Това означава, че държат цялата информация в някой облак, до който нямаме достъп.
	— Но там има и други улики. Шофьорски книжки, паспорти, документи.
	— Значи смяташ, че са изпирали хора?
	— Стажантите в „Грил“. Мисля, че са идвали в Бърлингтън именно с тази цел. Получавали са нова самоличност, възможно е да са променяли външния им вид с пластични операции, след което са заминавали за други градове, където най-вероятно са имали позиции, осигурени от Брад Гардинър.
	— Но за какво им е било да го правят?
	— Не знам.
	— И защо в Бърлингтън, Охайо?
	— Подозирам, че тази операция е в ход, откакто съществува „Американ Грил“. Подземното помещение обяснява използваните количества бетон. Ето защо строителите са покривали изкопа и основите.
	— Което означава, че Дейвид Кац е бил замесен от първия ден.
	— Не виждам как е възможно да е било другояче. Освен това е изплащал предсрочно всичките си кредити.
	— А Бил Пейтън?
	— И той е част от схемата от самото й начало. Знаел е за подземното помещение. Затова е изчезнал. Пейтън е достатъчно умен, за да се сети какво правим. Разбрал е, че сме си измислили пожара като повод да влезем и да претърсим ресторанта.
	— Един добър адвокат няма да допусне тези улики да стигнат до съда. Влязохме без заповед за обиск, а оправданието за пожара може да не издържи в съдебната зала.
	— Ще го мислим, когато стигнем дотам. В момента повече ме вълнува онова, което се е случило тук, Мери.
	— Защо са убили Дейвид Кац и семейство Ричардс?
	— Лошите се избиват помежду си, когато се почувстват застрашени. Възможно е Кац да е поискал повече пари за услугите си. Или може да се е уплашил и да е възнамерявал да разкаже всичко на ченгетата.
	— А Ричардс?
	— Банкерът ни каза, че той е бил човекът, който е отпускал кредитите на Кац. Нищо чудно хората, които стоят зад всичко това, да са се притеснили, че Кац е споделил с него прекалено много. Вече предположихме, че покрай наркосделките си със сина на Ричардс Карл Стивънс е научил за разговорите между тях двамата. Стивънс сигурно е казал на някого и така се е стигнало до решението да хвърлят вината върху Мерил Хокинс.
	— Защото той е познавал Мици.
	— Възможно е самият Стивънс да е предложил да натопят Хокинс. Той е знаел за зависимостта на Мици от наркотиците, бил е наясно и със състоянието на майка й и нуждата й от обезболяващи. Но Мерил не е бил глупав. Трябва да е разбрал, че дъщеря му го е натопила. Не е знаел само причината. Сигурно е решил, че Мици е загазила по някакъв начин. Не е казал нищо, защото не е искал да утежнява нито нейното положение, нито това на жена си.
	— Но после е срещнал Карл Стивънс в затвора. И Стивънс се е разприказвал. Хокинс е научил истината или поне част от нея.
	— Тогава си е татуирал онази стрела, която пронизва звездата, все едно се отрича от дъщеря си. След което е дошъл тук с намерението да докаже, че е невинен.
	— И някой го уби – каза Ланкастър. – Но как са разбрали какво е намислил?
	— Възможно е Стивънс да се е свързал с някого навън и да му е съобщил, че Хокинс излиза от затвора. И когато Мерил е дошъл тук, са решили да се отърват от него, за да не им създава проблеми.
	— За радост, успя да ни намери, преди да го ликвидират.
	— Няма да ни е много радостно, ако не открием истината – отвърна Декър.
	— Гардинър и Пейтън ни се изплъзнаха. Смяташ ли, че в даден момент двамата ще се срещнат?
	— Всичко с възможно. Гардинър успя да ме преметне, но беше уплашен. И не от жена си, която стреляше по нас през вратата.
	— Уплашил се е от хората, с които се е забъркал.
	— Разбираемо е предвид престъпленията, които са извършили до момента.
	Телефонът на Декър иззвъня. Беше Джеймисън.
	— Здравей, Алекс, в момента съм зает и…
	Тя го прекъсна.
	— Екипът ни пристига в Бърлингтън.
	— Моля? Мислех, че сте в Ню Хампшър.
	— Бяхме. Но изведнъж се оказа, че друго разследване е с по-висок приоритет.
	— Кое?
	— Твоето.
	 
	 
	 
	≈ 72 ≈

	 
	Рос Богарт беше олицетворение на федералните агенти, които хората очакват да видят по телевизията. Висок, привлекателен, в отлична физическа форма, с остри черти и будни очи. Излъчваше компетентност. Но достойнствата му не се изчерпваха с външния му вид. Богарт беше роден за следовател, обичаше професията си и често работеше извънредно.
	Тод Милиган беше почти копие на своя шеф с тази разлика, че бе по-нисък с няколко сантиметра и с десетина години по-млад. Двамата с Декър имаха известни търкания в началото на съвместната си работа, но отдавна ги бяха загърбили. А и Декър веднъж му спаси живота, което също помогна да стоплят отношенията си.
	Екипът на ФБР кацна на най-близкото регионално летище и пристигна направо в Бърлингтън. Богарт беше уведомил Декър, че предпочита да се срещнат в хотела вместо в полицейското управление. Затова всички се бяха събрали в стаята му в Резидънс Ин, включително Ланкастър и Мелвин Марс. Богарт и Милиган носеха черни костюми, колосани бели ризи и вратовръзки на фини райета. Израженията им бяха делови и непроницаеми. Алекс Джеймисън беше с черен костюм с панталон, бяла риза и обувки с нисък ток. Изглеждаше угрижена.
	— Ланкастър, много ми е приятно. Отдавна не сме се виждали – каза Богарт.
	— Така се случи, че с Декър отново работим заедно. Като в доброто старо време.
	— Защо сте тук, Рос? – попита Декър. – Така и не ми обясни.
	Богарт се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.
	— Открихме информация за две от офшорните фирми, чиито имена си изпратил на Алекс.
	— Онези, които осигуряват финансиране на Рейчъл Кац?
	— Да. Финансовите им взаимоотношения са започнали много по-рано. Още по времето, когато Дейвид Кац е ръководел целия бизнес.
	— И какво открихте? – попита Ланкастър.
	— И двете компании са основани от бизнесмен с доказани връзки с руски олигарх. Затова сме тук.
	— Руски олигарх да върти бизнес в Бърлингтън, Охайо? – възкликна Ланкастър. – Няма логика.
	— Очевидно има – отвърна Богарт. – Просто ние не я виждаме.
	Ланкастър погледна Декър.
	— Това не го очаквах.
	— Онова помещение под „Американ Грил“… – започна Декър. – Предполагахме, че става въпрос за фалшифициране на самоличности. Създаване на нова идентичност за определени хора и изпращането им на ключови места с помощта на фирмата за подбор на персонал, ръководена от Брад Гардинър.
	— Ами ако става въпрос за шпионаж? – попита Джеймисън.
	— Именно – кимна Ланкастър. – Законните компании не разполагат с печатници за фалшиви шофьорски книжки и паспорти под ресторантите си. Подобни неща се правят единствено с престъпни намерения.
	Декър, който пишеше нещо в телефона си, вдигна глава и каза:
	— Трябва да открием Гардинър и Пейтън. И да проверим целия бизнес на Гардинър.
	— Не знаехме за Брад Гардинър – отвърна Богарт. – Сега ще се заемем и с него. Казвате, че е изчезнал, така ли?
	— Заедно с Бил Пейтън, управителя на „Американ Грил“. Колко иронично само…
	— Кое? – попита Богарт.
	— Ресторантът се казва „Американ Грил“, при положение че е финансиран от руски олигарх – обясни Декър и се замисли за нещо съвсем друго. – Татуировките на онези двамата…
	— Какво за тях?
	— Арийска нация, неонацисти, Ку-клукс-клан.
	— Да?
	— Имаше още една.
	Богарт се замисли за момент, след което поклати глава.
	— Коя по-точно?
	— KL
	— Мислех, че е нещо, свързано с Клана – каза Джеймисън.
	— Аз също. Наистина има един символ на Ку-клукс-клан, който много прилича на него – отвърна Декър и вдигна телефона си. – Но реших да проверя нещо друго, след като спомена за руската връзка.
	— И? – попита Богарт.
	— През четирийсетте години така се е наричала една от службите за външно разузнаване на Русия. Очевидно това е съкращение от Комитет за информация.
	— По дяволите! – извика Джеймисън.
	Богарт изглеждаше силно заинтригуван.
	— Какво място заема в тази история една стара разузнавателна агенция, която най-вероятно отдавна не съществува? – попита той.
	— Очаквам с нетърпение да задам този въпрос на Бил Пейтън, или както е там истинското му име, и да чуя какво ще ми каже – отвърна Декър.
	— Но Дейвид Кац е построил „Американ Грил“ преди петнайсет години – каза Ланкастър. – Да не искаш да кажеш, че руснаците са замесени от самото начало?
	— Много хора смятат, че руснаците ни шпионират сравнително отскоро – обясни Богарт. – Но всъщност не е така. Наводнили са страната ни с шпиони веднага след началото на Студената война.
	— Но все пак говорим за шпионска операция тук, в Бърлингтън… – недоумяваше Ланкастър.
	— Бърлингтън е лесна мишена – продължи Богарт. – Местната полиция разполага с ограничени ресурси. А и повечето хора, които са получавали нова самоличност, не са оставали в Бърлингтън. Предполагам, че Гардинър ги е разпращал из цялата страна. Градът ви е играел ролята на отправен пункт.
	— Картата, която открихме в подземието, го потвърждава – отбеляза Декър. – Обхванали са цялата страна, включително най-големите градове.
	— В такъв случай Гардинър е предател! – възкликна Ланкастър. – Пейтън също!
	— Ако изобщо са американци – отвърна Богарт. – Ще трябва първо да ги открием и да го докажем. Ще мобилизирам още ресурси, но трябва да действаме изключително предпазливо. Нямаме представа кой още може да бъде замесен. Затова не исках да идваме в управлението.
	— Чакайте малко! – погледна го изумено Ланкастър. – Искате да кажете, че…
	— Иска да каже, Мери, че никой не е извън подозрение – заяви Декър. – И аз съм съгласен с него.
	Тя изглеждаше изненадана, но замълча.
	Богарт се обърна към Декър:
	— Досега си бил на фронта. Познаваш обстановката по-добре от нас. Как трябва да процедираме според теб?
	— Първо трябва да обявим за издирване Пейтън и Гардинър. Да осигурим денонощна охрана на Рейчъл Кац и Мици Гардинър. В момента те са единствените свидетели, които имаме. Трябва да извадим заповед за обиск на офиса на Брад Гардинър. Да се надяваме, че ще открием в кои компании са назначени хората им и на какви длъжности. – Декър погледна Марс и добави: – Опасявам се, че Рейчъл Кац е била посветена във всичко това.
	— Но си е затваряла устата и е правела каквото й наредят – каза той.
	— Така изглежда.
	— Може да не е имала избор – опита се да я защити Марс.
	— Винаги имаш избор дали да станеш предател, или да постъпиш достойно – заяви Милиган.
	— А Мици Гардинър? – попита Ланкастър.
	— Обикновена наркоманка, изпратила баща си в затвора – отвърна Декър. – Вероятно не е знаела за шпионската операция… не е било и необходимо.
	— Но защо Брад Гардинър се е оженил за нея? – чудеше се Ланкастър.
	— Какъв по-добър начин да си гарантират, че Мици няма да направи някоя глупост, от това да прикрепят към нея един от доверените си хора, който да я наблюдава всеки ден? На всичко отгоре Мици се е превърнала в любяща съпруга и грижовна майка. Подобно стечение на обстоятелствата го устройвало напълно. Хем играел роля, хем бил възнаграден щедро за нея. Да тънеш в богатство не е най-лошият начин да изживееш живота си.
	— Бих предпочела да си остана неомъжена – отвърна Джеймисън.
	— Ще направим всичко, което изброи, и ще претърсим офисите на Гардинър – обобщи Богарт. – Нещо друго?
	— Трябва да сортираме и да анализираме уликите, открити в подземието на „Грил“.
	— Извадили сте голям късмет с този пожар. Идеална възможност да претърсите мястото и да откриете подземното помещение – каза Богарт, вперил многозначителен поглед в Декър.
	— Винаги се възползвам от късмета си – отвърна той. – Дори ако се налага да си го създам.
	 
	 
	 
	≈ 73 ≈

	 
	— Опразнили са го изцяло – заяви Богарт по телефона. – В офиса на Гардинър не е останало абсолютно нищо. Явно са имали резервен план за действие в подобни ситуации. Веднага след като си го уплашил, Гардинър е организирал разчистването на офиса. Същото е положението и в апартамента на Пейтън. И да е имало нещо, вече го няма.
	— Трябва да научим колкото се може повече за тях, Рос – отвърна Декър. – И в апартамента на Пейтън, и в офиса на Гардинър сигурно е пълно с техни отпечатъци.
	— Вече изпратих екип да се погрижи за това. Що се отнася до „стажантите“ в „Грил“, за които ми разказа…
	— Да?
	— Съмнявам се, че някой от тях ще се появи на работа. Пейтън би трябвало да ги е предупредил. Но за всеки случай пратих хора да наблюдават ресторанта. Издирваме къде са живели и ще обискираме и техните домове.
	— Уведомете ме, ако има някакво развитие – каза Декър.

 	— А ти какво ще правиш?
	— Ще си припомня нещо.
	 
	 
	Декър седеше срещу Ланкастър в дома й. В коридора Ърл и Санди се приготвяха да излизат.
	Санди влетя в хола. Тя беше огнено кълбо от енергия, винаги в добро настроение, докато не изпаднеше в отчаяние, което ставаше за броени секунди. Беше облякла само единия ръкав на палтото си, а шапката й за ски беше нахлупена върху очите й. Дръпна я нагоре и заяви:
	— Познавам те. Ти си партньорът на мама. Ти си Еймъс Декър.
	— А ти си Сандра Ланкастър. – Тази размяна на реплики беше стар ритуал, който двамата неизменно спазваха.
	Ърл влезе в дневната и хвана Санди за ръката.
	— Ще се върнем след малко – каза той, като погледна първо Декър, а после жена си.
	— Добре, скъпи, благодаря ти – отвърна Ланкастър.
	Когато бащата и дъщерята излязоха, Декър попита бившата си партньорка:
	— Всичко наред ли е?
	— Наслаждаваме се на живота ден за ден, час за час. Трябва да ти кажа, че Ърл се просълзи, когато му предадох какво ми каза онази вечер. И ти е безкрайно благодарен, че ми наля малко ум.
	— Просто изразих мнението си, Мери. Не мога да те съдя, защото никога не съм бил на твоето място.
	— Попречи ми да направя огромна грешка. Когато нещо се обърка, човек има нужда от подкрепата на близките си. Не бива да ги отблъсква.
	— Съгласен съм.
	— Добре, да поговорим за случая.
	— Започнах да подреждам парчетата от пъзела, но остават някои празноти.
	— Някои празноти?!
	— Знаем, че Мерил Хокинс е бил натопен. Собствената му дъщеря е помогнала да бъде осъден за четири убийства. Не знаем точната причина за убийствата, но явно е свързана с факта, че Дейвид Кац е бил част от шпионска мрежа, действала от подземната си щабквартира, разположена под ресторанта му. Или се е скарал с останалите, или е поискал повече пари. А е възможно по някакъв повод убиецът му да се е почувствал застрашен от него.
	— Добре.
	— Обратно в настоящето. Хокинс научава истината от Карл Стивънс. Излиза от затвора и се връща тук. Иска да му помогнем да докаже, че е невинен. Същата нощ е убит.
	— И все още нямаме представа кой го е направил.
	— Откакто научихме, че в Бърлингтън действа шпионска организация, най-вероятните извършители са нейни членове. Да минем на Рейчъл Кац. Тя е била лицето на този консорциум от офшорни компании, за които Богарт установи, че са свързани с руски олигарх. Кац е разяждана от съмнения и угризения, за което свидетелстват разговорите й с Мелвин. Очевидно са се притеснили, че може да се разприказва. И решават да я убият. Опитаха се да убият и мен. Убиха и Сали Бримър.
	— Защото се е представила за Сюзан Ричардс. Но все още не знаем кой я е принудил да го направи.
	— Да, въпросът стои открит, но може да са я шантажирали, че ще разкажат за връзката й с Нати на жена му. И накрая имаме Мици Гардинър, която, измъчвана от чувство за вина, решава да се самоубие с хапчета. Истински късмет, че имаше пистолет.
	— Защо?
	— В противен случай благоверният й щеше да й спести усилията.
	— Смяташ, че Брад е възнамерявал да я убие?
	— Струва ми се логично. Открихме подземното помещение и доказателства, които разкриват съществуването на шпионска мрежа. Пейтън избяга, Брад Гардинър също. Разчитаме на две жени, които лежат в болница, да дойдат в съзнание и да ни разкажат каквото знаят.
	— Ако дойдат в съзнание. И дори това да стане, няма гаранция, че ще ни кажат каквото и да било.
	— Ще ги притиснем до стената. Мици се опита да ме убие. Рейчъл няма как да заяви, че не е знаела за подземието под „Американ Грил“. А проговорят ли, ще им предложим сделка. Иначе ще отидат в затвора за много, много години. Но не искам да разчитаме на тях двете. Трябва да продължим с разследването.
	— Агентите на ФБР може да открият нещо, което да ни помогне.
	— Възможно е. Но може и нищо да не намерят. Противникът очевидно е бил добре подготвен, разполагал е с план за действие в извънредни ситуации, от който се е възползвал по отличен начин – каза Декър.
	— Излиза, че разследваме случая от сума ти време, без да напреднем и на йота.
	— Или пък не.
	— Какво имаш предвид?
	— Мина ми през ума, че тази история е започнала много по-рано, отколкото предполагаме. И през цялото време някой, който е тясно свързан с всичко това, е пред очите ни.
	— Как ще открием кой?
	— Ще ги оставим те да го открият вместо нас – отвърна загадъчно Декър.
	 
	 
	 
	≈ 74 ≈

	 
	Бяха прехвърлили Мици Гардинър от болницата в Трамъл в болницата в Бърлингтън. Двете жени бяха настанени в една и съща стая, което позволяваше да слеят охраната им. Местни и щатски полицаи стояха не само пред вратата им, но и на различни позиции из цялата болница. По сградите от другата страна на улицата бяха разположени контраснайперисти, които да осуетят евентуален опит Кац и Гардинър да бъдат ликвидирани от разстояние.
	Декър, Ланкастър и Марс чакаха пред стаята, тъй като лекарите бяха забелязали признаци, че Рейчъл Кац идва в съзнание. След няколко минути се появи Нати, придружаван от Питър Чилдрес и капитан Милър. Чилдрес изглеждаше напрегнат и ядосан, а Милър – мрачен и съсредоточен. Чилдрес удостои с поглед Ланкастър, но не и Декър.
	— Нати ми каза колко много работа си свършила по случая, Мери. Браво на теб! Шпионска мрежа в Бърлингтън? Още не мога да повярвам!
	— Заслугата е основно на Декър, господин началник – отвърна непоколебимо Ланкастър. – Без него нямаше да постигнем нищо.
	Чилдрес трепна едва забележимо. Накрая погледна към Декър и кимна отсечено.
	— Е, доволен съм да науча, че помагаш на управлението.
	— Можеш да кажеш някоя добра дума за мен пред съда.
	Този път Чилдрес видимо се сепна.
	— Да… добре. – Покашля се силно и добави: – Мисля, че това няма да е проблем.
	— Сигурен съм, че няма да се наложи – обади се капитан Милър. – Управлението оттегля всички обвинения срещу теб, Еймъс.
	— Радвам се да го чуя.
	— Добре – каза Чилдрес. – Тя готова ли е да говори?
	— Сега ще проверим.
	Всички влязоха в стаята. Двете легла бяха събрани едно до друго, Кац лежеше на лявото, Гардинър – на дясното.
	Мици още не беше дошла в съзнание. Имаше вид на човек, потънал в дълбок сън. Декър погледна към Кац. Тя стенеше едва доловимо и потрепваше леко, сякаш изпитваше болка.
	— И сега какво? – попита рязко Чилдрес, който крачеше нервно из стаята. – Ще проговори ли, или ме повикахте напразно?
	— Лекарят ще дойде всеки момент – отвърна Ланкастър.
	Чилдрес продължи да крачи напред-назад и да клати глава. Погледна към Декър и каза:
	— Чух, че в града са пристигнали агенти на ФБР. Имат ли някакъв напредък?
	— Не, доколкото знам – отвърна Декър. – Противникът явно се е подготвил добре за евентуална евакуация.
	— Разбрах, че Брад Гардинър ви се е изплъзнал – продължи Чилдрес с известно задоволство.
	— Успял е да се изплъзне на доста хора – уточни Ланкастър, сякаш за да се оправдае.
	Той я погледна.
	— Мери, Декър няма нужда да го защитаваш.
	— Допуснах грешка – призна си Декър, – но в своя защита ще кажа, че по същото време Мици Гардинър стреляше по мен.
	Думите му като че ли уталожиха гнева на Чилдрес.
	— Да, предполагам, че и аз бих го изпуснал при тези обстоятелства. – Той се обърна към Ланкастър: – Къде е докторът?
	След секунда в стаята влезе лекарка в синя униформа, която ги поздрави.
	— Как е Кац? – попита Декър.
	— Госпожа Кац е в стабилно състояние. Намаляваме постепенно дозата на болкоуспокояващите, които й даваме. Организмът й е претърпял по-сериозни вътрешни увреждания, отколкото предполагахме първоначално. Беше на ръба. – Тя погледна монитора до леглото на Кац. – Не мога да ви гарантирам, че ще бъде в състояние да говори. Трябва да сте наясно, че основната ми грижа е състоянието на пациентите. Видя ли, че разговорът се отразява неблагоприятно на госпожа Кац, незабавно ще го прекратя. Разбрахме ли се?
	Чилдрес не остана доволен от казаното и отвърна рязко:
	— Разбрахме се. Да действаме тогава. Важно е.
	Лекарката отиде до стойката за венозни инфузии и завъртя някакви копчета. Цяла минута не се случи абсолютно нищо, след което Кац се размърда в леглото си. Всички пристъпиха крачка напред, когато клепачите й потрепнаха и се отвориха. Миг по-късно тя отново затвори очи.
	Лекарката я наблюдаваше внимателно. Кац пак отвори очи и бавно се огледа. Когато видя Марс, тя се усмихна мило.
	— Ти… ти спаси… – Гласът й заглъхна и клепачите й натежаха.
	Марс я хвана за ръката и също се усмихна.
	— С всеки изминал ден състоянието ти се подобрява, Рейчъл. Лекарите казват, че се справяш отлично.
	Декър пристъпи напред и застана до Марс.
	— Рейчъл, в състояние ли си да отговориш на няколко въпроса?
	Тя го погледна и сбърчи чело.
	— Въпроси ли?
	— Да. Спомняш ли си какво се случи?
	Кац се пресегна и докосна рамото си.
	— С-стреляха по мен.
	— Да. Някой се опита да те убие.
	— Кой?
	— Едва ли го познаваш. Наемник, изпратен да те ликвидира.
	— Н-не разбирам.
	Марс отново стисна ръката й.
	— Тъкмо ми обясняваше, че истината има различни нюанси, Рейчъл. Спомняш ли си?
	Тя бавно кимна.
	— В този случай нюансите на истината ще те направят свободна.
	— Открихме помещението под „Американ Грил“ – каза Декър.
	Искаше да види реакцията й, макар и силно повлияна от лекарствата, които приемаше.
	Тя преглътна с усилие.
	Нати също пристъпи напред, последва го и Чилдрес.
	— Госпожо Кац – започна Нати, – знаем за Бил Пейтън и Брад Гардинър. Жена му лежи на съседното легло. Едва не умря от свръхдоза.
	Кац ги изгледа един по един и попита с треперещи устни:
	— М-мици?
	— Да – потвърди Чилдрес. – Доста хора загинаха и се нуждаем от отговори, за да не загинат и други.
	По лицето на Кац започнаха да се стичат сълзи и тя се разтрепери цялата. Включи се някаква аларма на един от мониторите. Лекарката веднага пусна системата и Кац потъна в сън, а алармата замлъкна.
	— Това е всичко засега.
	— Но тя не ни каза нищо! – възрази Чилдрес.
	Нати постави ръка на рамото на шефа си.
	— Ще се върнем отново. Ще научим каквото ни интересува. Но сега трябва да си почива. Да я оставим на спокойствие.
	Чилдрес направи недоволна физиономия, обърна се към Декър и вдигна рамене.
	— Добре, само да не се проточва.
	— Няма – отвърна Нати.
	Декър изгледа Нати, преди да се обърне към Марс, който продължаваше да държи Кац за ръка и да се взира в нея. Изтри с пръст една сълза от лицето й.
	— Всичко ще бъде наред, Мелвин – каза тихо Декър.
	— Няма как да си сигурен.
	— Така е, но мога да се надявам.
	— Повикайте ме, когато е в състояние да говори – нареди грубо Чилдрес, обърна се и излезе.
	Нати го изпрати с поглед.
	— Страхува се, че цялата тази история ще се отрази зле на реномето му. Шпионска мрежа, действала под носа му!
	— Сигурно сън не го лови само като си го помисли – отвърна Декър.
	Ланкастър се приближи и го попита:
	— Какво ще правим сега?
	Той гледаше някъде между Гардинър и Кац, после се обърна към прозореца и се замисли.
	— Отговорът е там. Трябва просто да продължим да го търсим.
	— Къде обаче? Правим всичко по силите си. Но и двамата отлично знаем, че и Пейтън, и Гардинър може вече да са напуснали страната, особено ако са имали достъп до частен самолет.
	— Няма значение. Мисля, че въпреки всичко ще открием отговорите, които търсим.
	— Как? – обади се и Нати.
	Декър го погледна.
	— Винаги може да се намери някой полезен свидетел.
	— Какъв свидетел? – настоя Нати.
	Декър се отправи към вратата.
	— Да видим дали ще успея да ви покажа. Но преди това трябва да се погрижа за нещо. Незабавно.
	 
	 
	 
	≈ 75 ≈

	 
	Униформеният полицай изкачи стълбите до последния етаж на сградата срещу болницата в Бърлингтън. Носеше снайперска пушка и зае позиция зад един прозорец, който гледаше към улицата. Озърна се в двете посоки. По нищо не се отличаваше от контраснайперистите по околните сгради.
	Регулира лазерния мерник и се прицели.
	Стремеше се да не излиза от сенките, докато насочваше оръжието си към отсрещния прозорец. Представи си помещението зад спуснатите щори и направи няколко изчисления наум.
	Отново нагласи мерника. Когато приключи с изчисляването на траекторията, пръстът му се плъзна към спусъка. Трябваше да стреля три пъти в бърза последователност.
	Той успокои дишането и сърдечния си ритъм. Разстоянието не го затрудняваше. Проблемът беше, че се налагаше да стреля на сляпо. Въпреки това пак щеше да порази целта.
	Прицели се, стисна здраво оръжието и натисна спусъка три пъти.
	После захвърли пушката и хукна към задната част на сградата. Оттам се спусна бързо по стълбите и излезе навън. Втурна се по улицата, където го очакваше кола.
	Отвори рязко вратата и се качи.
	— Тръгвай! – каза стрелецът.
	Колата не помръдна и той се огледа. Към главата му бяха насочени четири пистолета.
	Специален агент Алекс Джеймисън, която държеше един от тях, каза:
	— Арестуван сте!
	 
	* * *

	Декър огледа парчетата стъкло, осеяли болничната стая: празната болнична стая, в която по-рано през деня бяха лежали Рейчъл Кац и Мици Гардинър. Бяха ги преместили по негово настояване.
	Кракът му очерта местата, където бяха попаднали трите куршума. Съвпадаха с леглото на Кац. Ако не я бяха преместили, щеше вече да е мъртва.
	Нито един изстрел обаче не беше насочен към Гардинър.
	Ланкастър стоеше на прага и наблюдаваше Декър. Когато той я погледна, тя поклати глава и стисна устни в израз на крайно неодобрение.
	— Старите грехове хвърлят дълги сенки – промърмори Декър.
	Тя кимна.
	— Въпреки това ми е трудно да го приема.
	Зад гърба й изникна специален агент Богарт.
	— И аз се чувствам по същия начин – отвърна Декър, погледна към Богарт и отново се обърна към Ланкастър: – Гогова ли си?
	— Готова съм.
	Тримата се качиха в колата на Богарт и потеглиха към полицейското управление. Взеха асансьора и слязоха на стажа на отдел „Убийства“.
	Ланкастър отвори вратата и огледа стаята. Не видя никого освен Нати, който четеше някакви документи на бюрото си.
	— Блейк, имаш ли минута?
	Той вдигна поглед.
	— Разбира се, кажи.
	— След малко ще ти обясня. Но първо трябва да дойдеш с нас. И то веднага.
	Нати я изгледа недоумяващо. Облече си сакото, което беше метнал на облегалката на стола, и излезе в коридора, където видя Декър и Богарт.
	— Какво става? – попита той и погледна Ланкастър.
	— Нали ти казах, ще видиш.
	— Имаме да свършим нещо, Нати! – каза Декър.
	— Какво?
	— Дай ми пистолета си.
	— Моля? – възкликна Нати и се отдръпна изумен.
	— Пистолета! – протегна ръка Декър.
	— Няма да…
	— Напротив – отвърна Богарт, извади оръжието си и го насочи към Нати.
	— Какво правите, по дяволите! – извика той. – Нарушавате закона, като насочвате пистолет срещу мен!
	— Това е билетът ти за онова, което предстои – каза Декър. – Не подлежи на преговори.
	Нати измъкна бавно глока от презраменния си кобур и го подаде на Декър. Той провери предпазителя, преди да го прибере в джоба си.
	— Нямам представа в какво ме обвинявате… – започна Нати.
	— Млъкни, Блейк, и ни последвай! – скастри го Ланкастър.
	Четиримата се отбиха да вземат и капитан Милър. Декър никога не го беше виждал толкова мрачен.
	— Капитане… – започна разтревожен Нати.
	Милър го прекъсна:
	— Не сега, Нати.
	Качиха се на горния етаж и тръгнаха към последната врата в дъното на коридора. Декър не почука. Влезе направо.
	Питър Чилдрес вдигна поглед иззад масивното си бюро.
	Стената зад гърба му беше отрупана с негови снимки в компанията на местни политици. Имаше и цял рафт с грамоти и награди, колекционирани през годините.
	Когато в кабинета му влязоха и останалите, той сбърчи чело и попита:
	— Какво правите тук? Случило ли се е нещо?
	— Да, случи се – отговори Декър. – Ще станеш ли?
	— Моля?
	— Знаеш процедурата, Пийт – каза Милър. – Трябва да станеш.
	— Защо, по дяволите?
	Ланкастър пристъпи напред и извади чифт белезници.
	— Питър Чилдрес, изправете се! Веднага!
	— Какво ти става, по дя…
	Ланкастър го сграбчи за тирантите и го измъкна от стола му.
	— Ще ти взема значката, Ланкастър! – извика той.
	— Подозирам, че ще стане точно обратното – отвърна Декър.
	Ланкастър изви грубо ръцете на Чилдрес зад гърба му и му сложи белезниците.
	— Питър Чилдрес, арестуван сте по обвинения в убийство, шпионаж и пране на пари. Има и още, но засега тези стигат.
	Шефът на полицията замръзна. Нати впери поглед в него с отворена уста.
	— Всички ще влезете в затвора заради тоя цирк!
	Декър пристъпи крачка напред.
	— Арестувахме човека, който се опита да убие Рейчъл Кац.
	— Опита се?! – каза изумен Чилдрес, преди да се усети. – За какво говориш?
	— Наредих да я прехвърлят в друга стая веднага след посещението ни при нея тази сутрин – обясни Декър. – В безопасност е.
	— Как така да я прехвърлят? Никой не ми е искал разрешение!
	— Очевидно сме имали основателна причина да не го правим.
	— Вижте, нямам представа какво се опитвате…
	Той млъкна, когато Декър започна да крачи из стаята. И да брои стъпките си на глас.
	— На ръст сме горе-долу еднакви, Пийт. Шест крачки от стената до края на леглото на Кац. И още две крачки до гръдния й кош.
	Декър погледна Нати, който го наблюдаваше с изумление.
	— Спомняш ли си го как крачеше по същия начин сутринта, Нати?
	Нати кимна.
	— Измерваше разстоянието от стената до леглото, за да го съобщи на стрелеца. Иначе щеше да се наложи снайперистът да стреля съвсем на сляпо.
	— Глупости! Докажете го! – извика Чилдрес.
	Вместо отговор Декър погледна към Богарт. Агентът на ФБР извади телефона си.
	— Получихме разрешение да подслушваме телефона ти. Изпрати това съобщение трийсет минути след като напусна болницата. В него описваш размерите на стаята, за да знае стрелецът къде е мишената.
	— А твоят човек се оказа добър – отбеляза Декър. – И трите куршума попаднаха на мястото, където трябваше да лежи Кац.
	— Нямам представа за какъв мой човек говориш.
	— Странно – отвърна Богарт, – защото, когато го арестувахме за опит за убийство, открихме твоето съобщение в телефона му. Той вече направи пълни самопризнания, Чилдрес. И те посочи като поръчител. Свършено е с теб!
	— Аз… аз… – заекна Чилдрес.
	— Защо снайперистът не стреля и по Гардинър? – попита Декър. – Защо се целеше само в Кац?
	Чилдрес поклати глава, но не отговори.
	— Ти ли каза на Ерик Тайсън къде да открие Сали, Чилдрес? – попита Декър. – Ти ли разпореди нейното убийство? Или само я проследи?
	Кръвта се отцеди от лицето на Чилдрес. Той погледна крадешком към застиналия за миг Нати.
	— Виж, Нати… – започна Чилдрес. – Не беше… не беше така… Аз…
	— Копеле мръсно! – извика Нати и посегна към празния си кобур.
	Когато не откри оръжието си, той се хвърли към Чилдрес и успя да забие юмрук в корема му, преди Декър – който поради някаква причина реагира по-бавно от обичайното – да го хване за ръцете и да го дръпне назад. Чилдрес се преви надве от удара.
	— Защо? – извика Нати. – Какво, по дяволите, ти беше направила Сали?
	— Той просто я е използвал, Нати – обясни Декър. – Както предположих по-рано. Принудил я е да се престори на Сюзан Ричардс. Вероятно я е заплашил, че ще каже на жена ти за връзката ви. А после се е уплашил, когато е разбрал, че Сали ми помага. И е уредил да я застрелят на излизане от парка.
	Чилдрес бавно се изправи, като се опитваше да си поеме дъх.
	Милър пристъпи напред и заяви:
	— През всичките четирийсет години, откакто нося значка, никога не съм виждал нещо подобно. Ти си позор за полицията, Чилдрес.
	— Но можеш да се реваншираш донякъде, като ни помогнеш – каза Декър.
	Чилдрес поклати бавно глава.
	— Те са много по-силни, отколкото си мислиш, Декър.
	— Още една причина да ги спрем.
	— Искам охрана в ареста – обърна се Чилдрес към Ланкастър. – Говоря напълно сериозно.
	— От какво се страхуваш, Чилдрес? – попита Ланкастър.
	— Вие също трябва да се страхувате – отвърна той. – Всички до един!
	 
	 
	 
	≈ 76 ≈

	 
	Когато полицаите отведоха Чилдрес в ареста, Богарт заяви:
	— Може би е прав.
	— Защо? – попита Ланкастър.
	— Получихме информация за отпечатъците, които сте взели от Бил Пейтън.
	— Не открихме нищо в базите данни, до които имаме достъп – отвърна тя.
	— Ние ползваме и други, включително международни. Някои от тях се различават от обичайните. Въпреки всичко ни беше много трудно, затова ни отне толкова време. В интерес на истината, информацията дойде от колегите от Мосад.
	— От израелците? – учуди се Декър. – Да разбирам ли, че името му не е Бил Пейтън?
	— Истинското му име е Юрий Егоршин. Описанието, което ни дадоха израелците, съвпада с онова, което знаем от теб за Пейтън.
	— Нека позная… руснак е – каза Декър.
	— Всъщност е роден в Източна Германия, но е дошъл тук, за да следва по програма за образователен обмен. Учил е в Университета на Охайо също като теб.
	— Как е възможно? – обади се Ланкастър. – Някой си пристига от Източна Германия и просто така постъпва в университет?
	— Когато е дошъл, не се е обявил за шпионин. Възможно е тогава технически да не е бил такъв, а просто студент с всички необходими документи. В тях, между другото, пише, че Егоршин е дошъл от Западна, а не от Източна Германия. Нямам представа как са го направили, но явно са успели. Завършил е образованието си тук и се е върнал в Европа. Предполагаме, че по някое време след това е започнал да работи за КГБ. Така поне смятат в Мосад.
	— Сигурно са го вербували още преди да пристигне да учи тук, за да ни шпионира – предположи Джеймисън.
	— Възможно е. След падането на Берлинската стена започнал да работи официално за ФСБ, правоприемника на КГБ. Очевидно си е сътрудничил с ключови фигури от висшия ешелон. После изчезнал. Повече от двайсет години никой не е знаел къде е.
	— Ами ето, дошъл е в Бърлингтън да работи като управител на ресторант – каза Декър. – Поне през последните петнайсет години. Връзва се с информацията за руския олигарх, който е финансирал проектите на Рейчъл Кац.
	— Не ми звучеше като руснак, когато говорихме с него – отбеляза Ланкастър. – Стори ми се най-обикновен американец. Каквото и да означава това.
	— Там е работата, че не всички приличат на злодеи от филмите за Джеймс Бонд – отвърна Декър. – От тях се очаква да се слеят със средата и да не се отличават от останалите. И времето, прекарано по-рано в Съединените щати, определено му е било от полза. Така е станал особено ценен.
	— Има още нещо – обади се Богарт. – Поразровихме се по-надълбоко и открихме, че майката на Егоршин е американка, колкото и странно да изглежда. Избягала е след Втората световна война. Потърсила убежище в Москва и се омъжила за руснак, Анатолий Егоршин. Служил като офицер в руската армия по време на войната, след което работил за съветския режим в Източна Германия.
	— Крушата не пада по-далече от дървото. Сигурно е научил английски от майка си – каза Декър. – Това вероятно му е помогнало да се адаптира с лекота, когато е пристигнал тук, за да следва, а после и когато се е върнал в Бърлингтън, за да създаде мрежата си от шпиони.
	— Убеден съм, че така е станал още по-ценен за съветските, а после и за руските служби – добави Богарт.
	— Някакъв напредък относно хората, които са уредили на различни позиции през годините? – попита Ланкастър.
	— Сложно е. В „Грил“ не открихме никакви сведения за тях, а само за онези, които все още са били в процес на „обработка“, така да се каже. Но те също са изчезнали, както и целият кухненски персонал. Ще разпитаме останалите сервитьори, които не са част от операцията. Възможно е те да ни кажат нещо, което да ни позволи да проследим бегълците. Имаме шанс, тъй като Гардинър е намерил нова работа на много от тях. Ще се свържем с възможно най-голям брой компании и ще проверим дали са наемали хора чрез неговия сайт.
	— Ако тези хора все още са в страната – отбеляза Декър. – Възможно е и те да са избягали.
	— Така е, но поне ще сме се отървали от тях, което пак е нещо. Ще прибегнем до обратно инженерство. Дори да не ги открием, ще направим оценка на щетите, които са ни нанесли, и ще се опитаме да обърнем ситуацията в наша полза.
	— Шансовете са минимални, но в момента няма как да направим нещо повече – призна Декър.
	— Сега вече разбрах защо ми взе пистолета – обърна се Нати към него. – Щях да застрелям онзи мръсник.
	— Знам – отвърна той, извади оръжието на Нати от джоба си и му го подаде.
	— Защо Чилдрес е преминал на тяхна страна?
	— Защо ли? За пари. Когато се поровим във финансите му, ще открием няколко тайни сметки с много сериозни суми.
	— Наистина ли смяташ, че Чилдрес е работил за тях през цялото време? – попита Ланкастър.
	— Върни се тринайсет години назад, Мери.
	— Добре… към четирите убийства, нали?
	— Тъкмо бяхме постъпили в отдела.
	— Да.
	— Дело за четворно убийство, поверено на двама новобранци вместо на някой по-опитен следовател?
	Тя погледна Нати.
	— Имаше хора с много повече опит, които да разследват случая. Включително ти, Блейк.
	— Проверих архивите от онази вечер – каза Декър. – Знаеш ли по чие нареждане сме получили случая?
	— На Чилдрес – отвърна с презрение Милър. – По това време той отговаряше за тези неща.
	— Искал е разследването да бъде поето от неопитни хора, които лесно да бъдат заблудени от изфабрикуваните улики и да не се усъмнят в тях нито за миг.
	Декър се обърна към Нати:
	— Докато ти, Нати, сигурно щеше да видиш онова, което ние пропуснахме.
	— Кой знае… Но при всички случаи нямаше да стигна до истината след толкова много години. А ти успя.
	— Опитах се да поправя стари грешки. Но не реагирах достатъчно бързо, за да спася Мерил Хокинс.
	— Ще продължим да издирваме Егоршин, Гардинър и останалите – заяви Богарт. – Междувременно всички трябва да сте нащрек. От онова, което знаем до момента, можем да направим извода, че сте разкрили мощна шпионска организация на територията на страната ни. Членовете й сигурно ще напуснат Щатите и ще продължат дейността си някъде другаде.
	— Но винаги съществува вероятност да останат тук и да си отмъстят – обади се Декър. – Типично в стила на КГБ.
	— Именно – потвърди Богарт. – Декър, вече нищо не те задържа в Бърлингтън…
	— Не, имам недовършена работа.
	— Какво имаш предвид? – попита Богарт.
	— Мерил Хокинс.
	— Не можеш да го възкресиш.
	— Не, но мога да направя за него нещо добро.
	 
	 
	 
	≈ 77 ≈

	 
	Клепачите й потрепнаха и двамата мъже се размърдаха в очакване.
	Декър и Марс седяха до леглото на Рейчъл Кац, която поради очевидни причини беше настанена в стая без прозорци. Мици Гардинър също бе преместена в стая без прозорци, охранявана от местни полицаи и федерални агенти. Декър и Богарт не желаеха да поемат никакви рискове.
	Марс се изправи и хвана ръката й.
	— Как си?
	Тя кимна бавно и направи опит да се усмихне.
	— По-добре. – После погледна към Декър и изражението й стана сериозно. – Какво научихте до момента? – попита предпазливо.
	— Знаем, че Бил Пейтън всъщност е руснак на име Юрий Егоршин, както и че Брад Гардинър е разполагал шпионите му из цялата страна. Двамата са вършили това години наред, а центърът на мрежата се намира в подземието на „Американ Грил“. Открихме тайното помещение под ресторанта ви, където са създавали фалшиви документи за самоличност, измислени биографии, може би дори нови лица… Това е почти всичко, което знаем към момента.
	Кац покри лицето си с длан и простена. Накрая свали ръка, погледна всички тръбички и датчици и попита:
	— Ще се оправя ли?
	— Да, ще се оправиш – отвърна Марс. – Просто изчаквахме да се събудиш напълно.
	— Не знам какво да кажа.
	— Готов съм да приема и нюансите на истината – заяви Декър. – Освен ако не решите да ни кажете цялата истина.
	— Ще ми повдигнете ли малко главата?
	Марс натисна едно копче на стената до леглото. След като се настани удобно, Кац си пое дълбоко дъх и започна:
	— Първото, което искам да разберете, е, че когато се омъжих за Дейвид, нямах никаква представа какво правят там. И продължавам да не знам много неща.
	— Той е отворил „Американ Грил“, преди да се запознаете – каза Декър.
	— Да. Живеехме добре. Дейвид имаше ресторанта, аз също имах собствен бизнес. Той започна работа и по други проекти. Всичко беше чудесно… или така поне смятах аз.
	— До онази среща с Дон Ричардс?
	— Да, когато го убиха — отвърна Рейчъл Кац и се разплака.
	Марс й подаде кърпичка, за да изтрие сълзите си.
	— Бях съсипана. Дойде ми изневиделица. Не можех да си представя, че някой ще иска да го убие.
	— А после? – подкани я Декър.
	— После реших да продам „Грил“. Беше ми дошло до гуша от Бърлингтън, от спомена за случилото се с Дейвид. Исках да започна отначало на някое ново място.
	— Но нещо ви е накарало да промените решението си?
	— Да, причината беше Бил Пейтън, или Юрий, както го наричате вие. Споменах му, че обмислям да продам ресторанта. Той не ми каза много, но онова, което реши да сподели, ме изуми. Дейвид бил престъпник. Член на организация, извършила ужасни неща. Затова го убили. Очевидно направил нещо, с което ядосал шефовете. Те научили и взели решение да го ликвидират.
	— А защо са убили семейство Ричардс?
	— Нямам представа. Пейтън не ми обясни.
	— Защо не се обърнахте към полицията? – попита Декър.
	— Защото Пейтън ми каза, че тяхната организация има хора навсякъде. И ако искам да живея, трябва да правя каквото ми наредят. Дори заплашиха да убият родителите ми в Уисконсин. И сестра ми в Калифорния. Знаеха къде живеят… знаеха всичко за тях…
	— Какво поискаха от вас?
	— На първо място, никога да не продавам „Грил“. Поради някаква причина искаха да задържа ресторанта.
	— Както споменах, централата на шпионската им мрежа е била разположена в тайно помещение под ресторанта.
	— Нямах представа – отвърна Кац и зарови лице в шепи. – След смъртта на Дейвид кракът ми не е стъпвал там.
	— Какво още?
	Обещаха да финансират проектите ми. Позволиха ми да ги подбирам сама, а те осигуряваха средствата. Предполагам, че така са процедирали и с Дейвид.
	— Това се нарича пране на пари – уточни Декър. – Вероятно става въпрос за мръсните пари на руски олигарх.
	Кац кимна.
	— Допусках нещо подобно.
	— Обсъждахте ли тези въпроси с някой друг освен с Бил Пейтън?
	— Да. Имах срещи и с други хора. Разни мъже, които изглеждаха доста заплашително. Но никога в Бърлингтън. Летяхме до Чикаго. Срещахме се там.
	— Питам се защо просто не са купили „Грил“ от теб? – обади се Марс. – Така нямаше да им се налага да ти обясняват каквото и да било.
	— И аз съм си задавала същия въпрос – отвърна Кац – Но от онова, което чух, стигнах до извода, че предпочитат лицата на техния бизнес да бъдат обикновени хора, които… ами… не са свързани с нищо незаконно. Ако купят нечий бизнес, винаги следват въпроси, проверки и какво ли не още. Все нещо може да се обърка. Имали са изградени отношения със съпруга ми и предпочитаха да продължат по абсолютно същия начин. С такова впечатление останах от разговорите си с тях. Аз просто трябваше да заема мястото на Дейвид.
	— А Мици Гардинър?
	Кац изглеждаше объркана.
	— Много странна история. Поискаха от мен да й помогна. Беше наркоманка. Осигуриха лечението й в клиника, а когато излезе от там, платиха за образованието, дрехите, пластичните операции… абсолютно всичко. Накараха ме да й стана ментор. Да я науча как да се държи в обществото, да й предам някакви професионални умения, да я запозная с хора, които могат да й бъдат полезни… Да я превърна в нов човек.
	Марс погледна Декър.
	— И защо им е трябвало да го правят?
	— Тя им е помогнала да намерят изкупителна жертва за онези убийства… баща й.
	— Знам – отвърна Марс. – Но защо просто не са я убили? Обсъждали сме го и преди, Декър. Не мога да приема, че са се притеснявали да не би полицията да се разрови по-дълбоко. Била е наркоманка! Една свръхдоза и на никого нямаше да му мине през ума, че е убита.
	— Логичен въпрос, но нямам отговор. Засега.
	— Не знаех, че Хокинс е невинен – каза Кац. – След като се срещнах с Пейтън, реших, че той е бил нает да убие Дейвид и останалите.
	— Не се ли чувствахте странно да помагате на дъщерята на човека, за когото сте смятали, че е убил съпруга ви? – попита Декър.
	— Само в началото. Все пак тя не беше направила нищо лошо. Аз поне не знаех да е направила… Освен това Мици изглеждаше толкова… не знам… крехка и уязвима. Объркана. Може би така у мен се появи желание да й помогна. Да направя нещо добро в една толкова ужасна ситуация. – Кац замълча и стисна здраво чаршафа с ръка. – Сигурно трябваше да отида в полицията, но бях толкова уплашена. С течение на времето започнах да си втълпявам, че това е… законно. Развивах бизнеса си, радвах се на хубав живот. – Тя замълча отново. – Но се заблуждавах. Още една причина да не се омъжа повторно. Как можех да се доверя на някого след случилото с Дейвид?
	— Предвид факта, че съучастник на Егоршин и бандата му е бил високопоставен полицейски служител, вероятно сте постъпили мъдро, като не сте се обърнали към ченгетата – отбеляза Декър.
	— Какво… какво ще стане с мен? – попита разтревожено Кац.
	— Не знам.
	— Ей, Декър, тя се е страхувала за живота си – обади се Марс. – Те са я заплашвали. А и не е знаела, че са шпиони.
	— Разбирам, Мелвин, но не зависи от мен. – Декър отново насочи вниманието си към Рейчъл Кац. – Ще ви бъде от полза, ако окажете съдействие на ФБР. Възможно е дори да не влезете в затвора. Всъщност предполагам, че най-вероятно ще ви включат в Програмата за защита на свидетели. Тези хора са твърде злопаметни, освен това имат съучастници на най-неочаквани места. И не се колебаят да убиват. Отново се опитаха да ви убият, докато бяхте в болницата.
	— О, господи! – възкликна Кац и стисна ръката на Марс. – Част от мен… много голяма част от мен изпитва облекчение, че всичко това най-после излиза наяве. Разяждаше ме отвътре.
	Марс кимна.
	— Като човек, който е чул и видял твърде много лъжи и измами, отлично те разбирам. Истината винаги е за предпочитане. Дори когато боли.
	Тя се обърна притеснено към Декър.
	— Програмата за защита на свидетели?
	— За предпочитане е пред затвора.
	— Така е – съгласи се Марс. – Всичко е за предпочитане пред затвора.
	Рейчъл Кац го изгледа с любопитство.
	— Звучиш така, сякаш говориш от личен опит.
	— Най-добрите съвети се основават именно на личен опит – отвърна той.
	 
	 
	 
	≈ 78 ≈

	 
	Декър и къщата.
	Отново.
	Къщата, в която беше открил семейството си мъртво. Не можеше да стои далече от нея въпреки всички проблеми, които имаше да решава в момента. Тя беше магнит, а той – парче желязо.
	Телефонът му изпиука. Пристигна имейл от съдебния лекар. Декър го прочете и научи, че резултатите от сложните тестове на ДНК пробата, взета изпод ноктите на Абигейл, са готови. Те потвърждаваха, че под ноктите на убитото момиче е открита ДНК на трети човек. Но категорично отхвърляха възможността въпросният трети човек да има кръвна връзка с Мерил Хокинс.
	Значи Мици Гардинър отпада. Кой остава тогава? Кой?
	Както си седеше в колата и анализираше информацията, Декър извади рязко пистолета си и го насочи към десния прозорец. Там току-що се бе появил нечий силует. Миг по-късно прибра оръжието и отключи вратата.
	Джеймисън се настани до него и го погледна.
	— Не исках да те стресна.
	— Разбира се, че не си искала – каза рязко Декър, – но въпреки това можех да те прострелям.
	— Вярвам в добрата ти преценка… поне в повечето случаи.
	Декър я изгледа ядосано, след което продължи да се взира в къщата, а пръстите му потропваха нервно по волана.
	— Сигурно се чудиш какво търся в твоя квартал? – каза Джеймисън.
	— Не, предполагам, че си ме потърсила в Резидънс Ин, не си ме открила там и затова си решила, че съм тук.
	— Грешиш.
	Той я погледна отново.
	— Дойдох тук преди теб – отвърна тя и посочи нещо в далечината надолу по улицата. – Колата ми е ей там. Видях те да идваш. И не съм сама.
	На левия прозорец се появи друга фигура и почука по стъклото. Раздразненият Декър отключи отново вратите и на задната седалка се разположи Мелвин Марс.
	— Вие да не ме следите? – попита сърдито Декър.
	— Как е възможно да те следим, след като дойдохме първи? – отвърна Марс. – Просто исках да видя предишния ти дом. Много е хубав.
	Декър погледна през прозореца.
	— Беше хубав – каза тихо той. – Първият и вероятно единственият, който някога ще имам.
	— Не бъди толкова категоричен – посъветва го Марс. – Съдбата обича да ни поднася изненади. И двамата го знаем.
	Декър го погледна в огледалото.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Никога не казвай „никога“. Няма как да си сигурен. Аз смятах, че ме очаква смъртно наказание. И за миг не съм си представял, че ще се озова тук с теб.
	— Ти беше необикновен случай, Мелвин.
	— А ти да не би да си обикновен? – подсмихна се Джеймисън.
	Декър замълча и отново впери поглед в къщата.
	Беше късно, но прозорецът на втория етаж вляво светеше. Там някога беше стаята на Моли. Декър предполагаше, че сега тя принадлежи на дъщерята на семейство Хендерсън.
	Нямаше представа защо светеше по това време. Може би момиченцето беше болно и майка му беше при него.
	Декър затвори очи и в главата му отново нахлу порой от ярки образи и светлини. Мъртвите тела заплашваха да го пречупят, да го смажат под тежестта си. Разтрепери се целият.
	— Еймъс, добре ли си?
	Той почувства как някой го хваща за ръката, стиска го за рамото. Отвори очи и видя ръката на Джеймисън върху своята. Марс стискаше рамото му. И двамата го гледаха разтревожено. Декър примигна бързо и, слава богу, образите изчезнаха.
	— Имам… проблеми от известно време.
	— Какви? – попита Джеймисън.
	— Спомените от нощта, когато намерих семейството си убито, нахлуват в главата ми бурно, неудържимо, повтарят се непрекъснато, а цветовете и образите… – Той въздъхна и разтри слепоочията си. – Нямам представа кога ще се случи отново и не съм в състояние да го спра.
	— Но сега престана, нали? – каза Марс, докато Джеймисън наблюдаваше ужасена Декър.
	Декър я погледна за миг, но бързо извърна глава, след като видя измъченото й изражение.
	— Засега.
	— Кога друг път се е случвало? – попита тихо тя.
	— Веднъж, докато бях в хотела – отвърна Декър и се обърна към Марс. – Когато ти заспа в стаята ми. Едва се добрах до банята. После излязох навън в дъжда. Реших… реших, че полудявам. После… случвало се е и след това – добави той и почука слепоочието си с пръст.
	— А случвало ли се е, преди да се върнеш тук? – попита Джеймисън.
	— Знам какво ще кажеш, Алекс. Знам, че не мога да живея в миналото.
	— Едно е да го знаеш, друго е да направиш нещо по въпроса.
	Той не отговори.
	— Какво те кара да се връщаш тук, Еймъс? – обади се Марс. – Разбирам защо идваш в Бърлингтън. Но какво те тегли към къщата, в която се е случило всичко?
	Декър се върна назад във времето. Видя се да излиза уморен от колата си след тежката смяна, която бе изкарал. Наближаваше полунощ. Трябваше да се е прибрал преди няколко часа. Но реши, че може би ще разплете случая, по който работеше, стига да му отдели още малко време. Затова звънна на Каси и я предупреди. Тя не остана никак доволна, защото се бяха разбрали да излязат на вечеря с брат й, който беше пристигнал в града и щеше да отседне у тях. Но все пак жена му прояви разбиране. Заяви, че знае колко важен е този случай за него.
	Проклетото разследване.
	А после му каза, че ще отидат на ресторант на следващата вечер. Брат й щеше да остане още няколко дни, така че щяха да имат и друга възможност.
	Но се оказа, че нямаха друга възможност.
	Това бяха последните думи, които Декър размени със съпругата си. Прибра се с намерението да си легне тихо, а на сутринта да заведе Моли, Каси и брат й на закуска. Да ги изненада приятно, за да им се реваншира за пропуснатата вечеря.
	Но когато влезе в дома си, завари там същински кошмар.
	Животът му се промени. И то по немислим начин.
	Декър си беше направил категорична равносметка за случилото се онази вечер.
	Не бях там, когато семейството ми имаше най-голяма нужда от мен. Не оправдах надеждите им. Не оправдах собствените си надежди. Не знам дали мога да живея с тази мисъл.
	— Еймъс? – подкани го Марс.
	— Предполагам, че се връщам тук – започна Декър, – за да си представя колко… колко различно би могло да бъде всичко.
	Лампата в стаята на втория етаж угасна. Поради някаква причина това накара Декър да се оттегли още по-навътре в дупката, която мислено си беше изкопал.
	Главата му пулсираше от болка. Имаше чувството, че мозъкът му се разтапя.
	Някой почука на прозореца.
	— Още някой ли сте довели, по дяволите? – ядоса се Декър.
	Той погледна към Джеймисън, която седеше вцепенена до него. Погледна и към Марс в огледалото. Мелвин също не смееше да помръдне.
	Декър бавно се обърна наляво.
	Видя неясен силует. И пистолет, насочен към главата му.
	Извърна се надясно и видя друга фигура с пистолет от страната на Джеймисън. Още двама души чакаха до всяка от задните врати.
	Някой отвори рязко шофьорската врата и го удари по тила с такава сила, че той заби лице във волана.
	Това беше последното, което си спомняше.
	 
	 
	 
	≈ 79 ≈

	 
	Когато Декър дойде на себе си, мястото му се стори познато. Погледът му се избистри, той се огледа и разбра каква е причината.
	Намираше се в старата къща на семейство Ричардс.
	На пода. В кухнята, където бяха загинали Дон Ричардс и Дейвид Кац.
	Китките и глезените му бяха стегнати със свински опашки. Огледа се и видя Джеймисън и Марс, вързани по същия начин. И двамата гледаха към вратата. На прага стоеше мъж, когото вече познаваха.
	Бил Пейтън, или по-точно, Юрий Егоршин, не им се стори никак доволен.
	В стаята имаше още трима мъже. Всички изглеждаха здрави, силни, опасни и държаха пистолети. Декър не беше виждал никой от тях в „Американ Грил“. Имаха вид на горили. Руски горили, което бе твърде опасно.
	Егоршин придърпа стол и седна срещу тримата си пленници.
	— Обърка ми цялата работа, Декър – каза тихо той. – Надявам се, че го осъзнаваш.
	— Това е част от професионалните ми задължения.
	— Ако нещата се бяха развили по друг начин и някои… условия не бяха толкова неблагоприятни за мен, вероятно щях да се справя с незаконния ви обиск в „Грил“. Влязохте без съдебна заповед. Съдът няма да приеме подобни доказателства.
	— Така е, но в случая става въпрос за чужда шпионска организация. Не съм убеден, че Четвъртата поправка се отнася до хора като теб.
	— Ето как се оказва, че демокрацията, която вие, американците, така гръмко рекламирате, има своите ограничения.
	Декър погледна към прозореца. Навън цареше мрак.
	— Изненадан съм, че ни доведохте тук.
	— Защо? Заради свидетелите ли? Притесняваш се да не би някой от семейство Деанджело да ни види? – Егоршин замълча и присви устни. – Не бива да се безпокоиш за тях. Дори да са видели нещо, няма да кажат на никого.
	— Не беше нужно да го правиш – отвърна мрачно Декър и на лицето му се изписа гняв.
	— Знаеш ли какво ми каза господин Деанджело, преди да го гръмна в главата?
	Декър мълчеше.
	— Каза ми, че винаги е мечтаел да замине на юг, след като се пенсионира. Аз просто му спестих разходите. Освен това се нуждаех от известно… уединение, за да се разправя с теб и приятелите ти.
	Стомахът на Декър се сви на топка при мисълта за участта, сполетяла семейство Деанджело.
	— Губите си времето, като стоите в града. Вече можехте да сте напуснали страната. А сега е прекалено късно. Чакат ви смъртни присъди.
	— Моля те, не се тревожи за мен. Имам свои хора на места, които дори не можеш да си представиш.
	— Не съм сигурен, че не мога, имам богато въображение. Ако си мислиш за Питър Чилдрес, по-добре не разчитай на него.
	— Това изобщо не ме притеснява.
	— Защо?
	— Поради същата причина, поради която и семейство Деанджело не ме притесняват.
	— Поръчал си да убият Чилдрес? – обади се Джеймисън.
	Егоршин погледна часовника си.
	— Потвърждението дойде преди двайсет минути. Не, хората, които имам предвид, заемат далеч по-високи постове от един обикновен полицейски началник в затънтено градче като Бърлингтън.
	— Какво искаш от нас?
	— След всяка разузнавателна операция се дава отчет за свършената работа. – Егоршин разпери широко ръце. – Това ще направим и сега.
	— Нищо няма да ти кажем – заяви Джеймисън.
	— Няма да повярваш колко пъти съм чувал тези думи.
	Егоршин протегна ръка. Един от хората му извади нещо от сакото си и му го подаде. Предметът приличаше на метална полицейска палка.
	Егоршин плъзна някакъв бутон отстрани на палката, пресегна се и докосна с нея Марс. През тялото на Мелвин мина силен електрически заряд и той извика от болка, след което се свлече настрани и задиша на пресекулки.
	— Мелвин! – извика Джеймисън и се опита да посегна към него, но вместо това и тя падна на една страна.
	Егоршин кимна на един от хората си, който я изправи и я подпря на стената.
	През това време Декър не изпускаше от поглед руснака.
	— Какво искаш да знаеш?
	— Какво сте открили досега. Какво планирате. Всичко, което може да ми бъде от полза.
	— И после ще ни пуснеш? Просто така?
	— Не. Няма да те лъжа, защото, ако бях на твое място, нямаше да искам някой да ми дава фалшиви обещания. Ето какво ти предлагам в замяна на получената информация – каза Егоршин, извади пистолет от джоба си и потупа с пръст по дулото. – По един куршум в мозъка за всеки от вас. Няма да усетите болка, честна дума.
	— Да, мигновена, безболезнена смърт. Казвали са ми го и преди. Никога не ми е звучало особено привлекателно.
	— Чакам! – подкани го Егоршин. – Или пак да пусна ток през твоя приятел? – попита той и протегна електрическата палка.
	— Знаем почти всичко – отвърна Декър. – Рейчъл Кац даде показания, които те уличават в куп престъпления. Разполагаме и с уликите, които открихме в онова подземие. Обискирахме офиса на Брад Гардинър.
	— Но не открихте нищо, защото беше празен.
	— Има и други следи, по които да тръгнем. Знаем, че си инфилтрирал шпиони в цялата страна.
	Егоршин извади заглушител и го нави върху дулото на пистолета.
	— Какво още?
	— Мици Гардинър ще ни разкаже останалото.
	— Съмнявам се. Къде е тя?
	— В болницата. Под засилена охрана.
	— Доста неща си пропуснал.
	Декър го изгледа замислено.
	— Не се опита да я убиеш в болницата. Питам се защо ли си я оставил жива през всичките тези години.
	Егоршин погледна един от хората си и посочи вратата, която водеше към кухнята. Мъжът излезе и след секунди се върна с Брад Гардинър. Ръцете му бяха вързани отзад. Изглеждаше раздърпан и изтощен.
	— И ти ли си останал? – учуди се Декър. – Много глупаво от твоя страна.
	— Решението не беше негово, а мое – отвърна Егоршин.
	— Наистина ли се казва Брад Гардинър? – попита Джеймисън. – Или е руснак като теб.
	— Не, той е американец. Като Дейвид Кац. Помага ни срещу пари. Много пари. Американците ги обожават.
	— Кац не е изкарвал кой знае колко пари, преди да бъде убит – каза Джеймисън. – Притежавал е само „Американ Грил“, което едва ли може да се нарече бизнес империя.
	Егоршин уморено поклати глава.
	— Откъде взе пари, за да започне според теб? Това беше още преди да дойде в Бърлингтън. Мерцедесът, скъпите дрехи, ценните книжа за милиони, вноските за самоучастие в строежа на „Грил“ и кредитните линии? Как успя да ги изплати толкова бързо? Кац имаше талант, но не беше нищо особено. А и не желаеше да работи достатъчно, за да си избие полученото.
	— Как се запознахте? – попита Декър.
	— Няма значение. Общо взето, както се запознах и с този тук – каза той и посочи Гардинър. – Неприятна, но неизбежна част от работата ми.
	Гардинър не ги погледна. Погледът му остана забит в пода. Целият трепереше.
	— Продал си страната си за пари, така ли? – попита го Джеймисън. – Значи си предател.
	— А предателите заслужават само едно: смърт – заяви Егоршин.
	Преди някой да успее да реагира, руснакът опря пистолета в слепоочието на Гардинър и натисна спусъка.
	Куршумът прониза черепа му и се заби в отсрещната стена на кухнята. Брад Гардинър се строполи на пода. На същото място, на което бе стоял жив допреди секунда.
	 
	 
	 
	≈ 80 ≈

	 
	Всички погледи се насочиха към тялото на Гардинър.
	— По дяволите! – извика Марс, който се беше съвзел и бе опрял гръб на стената.
	Декър погледна Егоршин.
	— Налагаше ли се?
	— Един проблем по-малко.
	— Ясно. Между другото, защо избра ресторант?
	— Че има ли по-добър начин да се американизираш? Когато общуваш с клиенти, научаваш всичко: жаргон, диалект, маниери, поп култура, спорт… Тук всички са луди на тема спорт. И социални медии. Неусетно се превръщаш в американец. В Русия ни трябваха години, за да постигнем онова, което в Щатите отнемаше едва няколко месеца. Подготвях оперативните за нищожно кратки срокове. Елементарно, но повечето гениални неща са елементарни.
	— А подземната стая?
	— Там вършехме онова, което не можехме да вършим в ресторанта.
	— Видяхме операционната.
	Егоршин махна пренебрежително с ръка.
	— Някои от шефовете ми още живеят в епохата на Студената война. Рядко я използвахме. Вместо това вербувахме хора, които така или иначе приличаха на западняци.
	— Трябва да призная, че трудно открихме входа.
	— Как успяхте всъщност?
	— Измерихме дължината и ширината на хладилното отвън и ги сравнихме с тези отвътре.
	Егоршин размаха пръст.
	— От ресторанта ми докладваха, че си проявил интерес към една от сервитьорките и доста добре сте си поприказвали. И че трябва да те държим под око.
	— А това включва и да се опитате да ме убиете, нали? – каза Декър. – На връщане от дома на Мици?
	— Извинявай. Обичайно така се справяме с проблемите.
	— Ерик Тайсън и Карл Стивънс си бяха татуирали KJ на ръцете.
	— Баща ми имаше привилегията да работи в Комитета за информация, заради което част от новобранците получиха такава татуировка. За да намалим риска тя да привлече внимание, решихме да я изпишем на латиница и да я замаскираме сред символите на организации, пропагандиращи расова омраза.
	— Новобранци?
	Егоршин вдигна ръка.
	— Какво да ти кажа… Това е игра. Вие се отнасяте към шпионажа по същия начин. Но не бива да забравяме, че тази игра има съвсем реални последствия – уточни той и погледна тялото на Гардинър.
	Той седна и пъхна пистолета под колана си.
	— Едно не ми е ясно – обади се Декър. – Мици каза, че съпругът й осигурявал на клиентите си високоплатена работа в големи правни, финансови и технологични компании. Дори в държавната администрация…
	— Е, и?
	— Въпреки новата самоличност и всичко останало агентите ви трудно биха издържали евентуална проверка на миналото им. Можете да създадете необходимите документи, например диплома от някое училище, но хората, които извършват проверката, ще отидат лично в това училище, в квартала, в който е живял вашият човек, ще говорят с роднини, учители, съседи.
	— Вярно е. Затова избрахме друг подход.
	— Какъв?
	— Първо, Мици нямаше представа какво точно върши съпругът й. Знаеше само онова, което й казвахме. А истината е, че Брад не търсеше високоплатени или ръководни длъжности за нашите хора. Не биха издържали проверката, напълно си прав.
	— И какво направихте?
	Егоршин се усмихна.
	— По-ниските позиции предоставят далеч по-добри условия за събиране на разузнавателна информация.
	— Какво имаш предвид под „по-ниски позиции“? – попита Джеймисън.
	— Например готвач на някой богаташ. Охранител в компания, която изпълнява военни поръчки. Ще се учудите колко небрежно се подхожда към назначенията на подобни длъжности. В Русия никога не бихме постъпили така. Тук всичко се възлага на външни фирми, които гледат да ограничат максимално разходите си. Да провериш някого както трябва изисква време и пари. Затова ние осигуряваме лични шофьори на висши мениджъри или бивши правителствени служители. Удивително е колко разговорливи стават, когато се качат в колите си. Ще кажеш, че шофьорите са глухи. Стюардеси за частни самолети. Домашни прислужници и детегледачки за разни важни клечки, особено в градовете по двете крайбрежия. Лични асистенти за същите тия хора. Специалисти по компютърна поддръжка с достъп до пароли, облачни приложения и друга чувствителна информация, които освен това работят на място и запомнят всичко казано. Служители в най-луксозните хотели, ресторанти, спа комплекси и курорти. Американците говорят, сякаш тези хора не съществуват. А те всъщност попиват всичко. Веднъж се качих в един експрес. Просто си седях във вагона и слушах как пътниците говорят високо по телефоните си: адвокати и мениджъри, журналисти и телевизионни водещи, дори правителствени служители… Разкриваха поверителна информация, без изобщо да съзнават какво правят. В Русия вече да ги бяха разстреляли. А аз просто си включих диктофона, седях си и си пиех питието. Нищо работа. Затова изпращаме хората си на такива позиции. Така изключително чувствителна информация попада в ръцете на уж незначителни хора. Америка е един голям балон, който непрекъснато изпуска въздух. Просто чудесно.
	Джеймисън се обърна притеснено към Декър, който не откъсваше поглед от Егоршин.
	— Списъкът с подобни длъжности е безкраен. Пред нас се откриват неограничени възможности. Агентите ми са много добре обучени, а препоръките им са напълно автентични. От тях се иска единствено да си вършат работата както трябва и информацията сама започва да се лее. Ще съсипем страната ви, без да изстреляме нито една ракета, нито един куршум. Просто няма да ни се наложи – погубвате се сами благодарение на собствената си глупост. И така ние ще излезем победители.
	— Мислех, че съвременните шпиони работят предимно в киберпространството – каза Джеймисън. – Хакват сайтове, манипулират общественото мнение…
	Егоршин сви рамене.
	— Кибератаките са друго нещо. Оказаха се доста успешни както в борбата със Съединените щати, така и срещу други страни. Използването на хакери и ботове, мултиплицирането на съобщения и разпространението на фалшиви новини са особено ефективни в някои отношения, но не могат да заменят работата на терен, онова, което вие наричате агентурно разузнаване. Хората, които събират информация директно от източника. Човекът лъже и мами по толкова различни начини, които няма как да бъдат имитирани с писане на код.
	— Предполагам, че е така – призна Джеймисън.
	— А сега ми разкажете повече за Мици – нареди Егоршин.
	— Защо? – попита Декър.
	— Интересно ми е. Какво ще се случи с нея?
	— Рано е да се каже. Зависи доколко е виновна.
	— Възможно е да няма никаква вина.
	— Смятаме, че е натопила баща си.
	— Не, не е.
	— Откъде знаете? – учуди се Джеймисън.
	Декър погледна заинтригуван Егоршин, но замълча. Затвори очи, потъна в дълбините на паметта си и препрочете имейла, получен от съдебния лекар.
	Няма кръвна връзка с Мерил Хокинс.
	Декър отвори очи.
	— Ще ти кажа още нещо. Току-що открихме, че ДНК пробата под ноктите на Абигейл Ричардс е била замърсена с ДНК на трети човек. Отначало подозирах, че тя принадлежи на Мици Гардинър. Но анализите показаха, че третият човек няма връзка с Мерил Хокинс.
	— Следователно не е Мици – заключи Джеймисън.
	Декър сякаш не я чу. Той не откъсваше поглед от руснака.
	— Знаеш ли, винаги съм се чудил що за име е това.
	— Пейтън е типично американско име.
	— Не, не става въпрос за фалшивото ти име. А за истинското име на Мици.
	— И защо се интересуваш? – попита Егоршин, леко напрегнат.
	— Проверих го още навремето, тъй като е много необичайно за Щатите. Германците казват на галено Мици на Мария. Ти си роден в Германия.
	Егоршин поклати глава.
	— Баща ми беше руснак. Егоршин не е немско име. А Източна Германия приличаше повече на Русия, отколкото на Западна Германия.
	— Баща ти може да е бил руснак, но вие сте живели в Източна Германия. А майка ти е била американка.
	— Виждам, че си си написал домашното. Накъде биеш? Мици Гардинър не е германка. Тя е родена тук.
	— Да, така е. Ти си на шейсет и две. А Мици – на четирийсет.
	— Декър, какво искаш да кажеш? – попита Марс.
	Декър не откъсваше поглед от Егоршин.
	— Майката на Мици е работила в студентския стол на Университета на Охайо, докато ти си следвал там. Бил си на двайсет и две, четвъртокурсник. Тя е била по-голяма от теб с няколко години.
	Егоршин се облегна на стола си.
	Джеймисън зяпна смаяно.
	— Чакай малко. Да не би да твърдиш, че…
	— Под ноктите на Абигейл Ричардс наистина е имало ДНК на Мици – продължи Декър, – но анализите не показаха връзка с Мерил, защото тя не е негова дъщеря. Тя е твоя дъщеря. Ти си нейният баща. Лайза е забременяла от теб, докато си бил в университета. Кога се роди бебето – преди да си заминеш ли?
	— По дяволите! – измърмори Марс.
	— Повикаха ме обратно един ден след раждането – отвърна унило Егоршин.
	— И ти си тръгна, без да кажеш нито дума?
	— Обичах Лайза. Исках… исках да останем заедно. Да отгледаме детето. Кръстихме го на баба ми по бащина линия, Мария. Но разказах на Лайза за името Мици.
	— Изглежда й е харесало. И е останало за постоянно. За разлика от теб.
	— Нямаше как да остана. Беше невъзможно.
	— Впоследствие тя е срещнала Мерил, оженили са се и той е осиновил Мици. Вероятно така и не са й казали истината. Тя винаги е смятала, че Мерил е неин баща. Накрая се преместили в Бърлингтън. – Декър помълча и добави: – Затова си избрал този град за център на шпионската си операция.
	Егоршин погледна хората си, след което стана от стола и закрачи из кухнята.
	— Исках да я видя пораснала. Когато пристигнах тук, за да си свърша моята… работа, тя се беше превърнала в…
	— В наркоманка.
	— Беше ужасно да я гледам в това състояние. А моята скъпа Лайза…
	— Имаше рак.
	— Да. Беше безнадеждно болна.
	— Какво направи тогава?
	— Уредих си среща с Мици чрез посредник.
	— Чрез пласьора й Карл Стивънс?
	— Да. Казах й, че познавам майка й отдавна и искам да им помогна. Намерих лекарства за Лайза и ги дадох на Мици.
	— Но си натопил баща й за убийство. С нейна помощ.
	Егоршин се закова на място и отвърна гневно:
	— Той не й беше баща! Аз съм баща й!
	Избухването му не смути Декър.
	— Ти си ги зарязал, а той е останал. Той е отгледал Мици, не ти. Направил е всичко по силите си, за да й помогне. За разлика от теб. Това го прави неин баща.
	Егоршин закрачи отново и разтри нервно тила си. Декър го наблюдаваше.
	— Трябвало е да се отървете от Дейвид Кац. Защо?
	— Беше същият като този тук – Егоршин кимна към мъртвия Гардинър. – Колкото и да му давахме, все не му стигаше.
	— Но защо убихте и семейство Ричардс?
	— Да не смяташ, че Доналд Ричардс не работеше за нас?
	— Помагал ви е да перете пари през банката и е поискал по-голям дял, така ли?
	— Стана неуправляем. Трябваше да вземем мерки.
	— Как си осигури помощта на Мици?
	Той сви рамене.
	— Разказах й някои неща за Мерил, които я накараха да мине на моя страна. Казах й, че искам да помогна на майка й. Лайза си отиде мирно и тихо, без да изпитва болка, благодарение на мен.
	— Напротив. Умряла е със съзнанието, че съпругът й е убиец. Силно се съмнявам, че си е отишла „мирно и тихо“.
	— Не ми пука какво мислиш, Декър.
	— И така, всичко е било чудесно. Но само до момента, в който Мерил се е върнал, за да докаже, че е невинен – каза Декър. – Отишъл си в Резидънс Ин и си убил умиращ човек.
	— Нямах друг избор.
	— После си натопил Сюзан Ричардс за убийството му, след което тя уж се е самоубила, измъчвана от чувство за вина. Но всъщност си убил и нея.
	— Трябваше да реша и този проблем.
	— Предполагам, че ние сме на ред.
	Егоршин седна.
	— Ще бъда откровен с теб, Декър. Има само един начин да останеш жив. Само един. Искам Мици. Искам да дойде с мен.
	Декър поклати глава.
	— Няма как да стане. Тя лежи в безсъзнание в болницата. Под охрана е.
	Егоршин извади пистолета си.
	— Предлагам ти да си помислиш хубаво, ако не искаш да застрелям някой от приятелите ти. Кой от двамата? Ще те оставя да избереш.
	Когато Декър не каза нищо, Егоршин посочи Марс.
	— Ти! Стани!
	— Чакай! – обади се Декър. – Аз съм този, който ти трябва.
	— Не, господин Декър. Разчитам на теб да ми решиш проблема. – Той отново посочи Марс. – Стани! Веднага! Или ще те застрелям, както си седнал.
	Марс погледна Декър и поклати глава.
	— Човече, тази ситуация ми прилича отвсякъде на Д43. Гадна работа!
	— Изправи се! Веднага! – извика Егоршин.
	— Добре, но ще ми трябва помощ. Нали съм вързан!
	Егоршин погледна двама от хората си и кимна. Те пристъпиха към Марс, наведоха се и го сграбчиха за ръцете.
	Започнаха да го изправят и в момента, когато подметките на обувките му допряха пода, Марс се оттласна мощно и удари с глава мъжа вдясно, който се строполи в безсъзнание. После се завъртя рязко наляво, заби рамо под брадичката на втория руснак и го запрати към стената. От удара главата му отскочи, очите му се подбелиха и той също падна на пода.
	Щом видя, че Марс атакува двамата мъже, които го държаха, Декър също стъпи на крака. Но тъй като глезените му бяха вързани, не можа да се изправи, а приклекна патешката, след което се изстреля рязко напред и връхлетя стъписания Егоршин с такава сила, че той полетя във въздуха. Руснакът отхвръкна назад, удари се в мивката, претърколи се през нея и счупи прозореца. Падна навън, последван от безброй остри парчета стъкло.
	Четвъртият от похитителите им обаче насочи пистолета си към Декър и тъкмо се канеше да натисне спусъка, когато в кухнята отекна изстрел.
	Мъжът погледна гърдите си и видя червеното петно в средата.
	Декър и Марс се извърнаха рязко към Джеймисън. Беше успяла да се претърколи напред, да свие крака, да ги прокара между вързаните си китки, да вземе пистолета на един от изпадналите в безсъзнание агенти на Егоршин, да се прицели и да стреля. И всичко това за три секунди.
	Последният им противник падна на колене и се просна по лице на пода.
	Джеймисън претърси един от мъжете, откри сгъваем нож и освободи себе си, Декър и Марс.
	Декър грабна пистолет и хукна към предната врата, макар да бе чул рев на автомобилен двигател. Изскочи навън тъкмо навреме, за да стреля по стоповете на колата, шофирана от Егоршин. Само след миг обаче тя се скри от погледа му.
	Джеймисън извади телефона си. Позвъни на Богарт, разказа му какво се е случило и като затвори, каза:
	— Богарт изпраща екип и започва издирването на Егоршин.
	Декър продължаваше да се взира в мрака.
	— Не съм сигурен, че ще е достатъчно.
	Марс прегърна Джеймисън.
	— Алекс, беше страхотна! Номерът с краката беше супер! И колко точно стреля!
	— Благодаря. А какво беше това Д43?
	Декър се обърна и я погледна.
	— Беше любимата комбинация на отбора на Тексас, когато Мелвин играеше за тях. Десният полузащитник помага на десния защитник да пробие защитната формация на противника и двамата осигуряват на Мелвин достатъчно пространство, за да мине през защитата и да се озове лице в лице с външния им полузащитник.
	— А това беше господин Декър от „Бъкайс“ – уточни ухилен Марс.
	— Мелвин отбеляза три тъчдауна в онзи мач – каза с огорчение Декър. – И трите пъти буквално ме прегази.
	— Ей, човече, ти направи каквото можа. Целият ви отбор доста ни затрудни. Успяхте да ме спрете няколко пъти в началото на мача. Но когато животът ти поднася лимони, какво трябва да направиш?
	— Лимонада – отвърна с гримаса Джеймисън. – Всеки го знае.
	Марс поклати глава.
	— Не, Алекс. Трябва да направиш тъчдаун. Няколко тъчдауна.
	— Значи така подсказа на Декър какво си замислил? – попита Джеймисън. – Че ще свалиш онези двамата? И той се сети каква е неговата задача?
	— Аха.
	— Май трябва да започна да гледам футбол. Сигурно ще се окаже полезно, когато съм във вашата компания.
	— Човек никога не знае – отвърна Марс.
	— Така си е, човек никога не знае – повтори Декър, обърна се и зарея поглед в нощта.
	 
	 
	 
	≈ 81 ≈

	 
	Декър й подаде нова кърпичка, след което седна на стола.
	Мици Гардинър избърса сълзите си. Лежеше в болничното легло. Най-после беше дошла в съзнание и лекарите очакваха да се възстанови напълно.
	Декър й беше разказал какво се е случило, но не всичко. Не скри от нея истината за смъртта на съпруга й. И за участието му в шпионската операция на Егоршин.
	— Винаги съм се чудила защо човек като Брад е избрал мен – подсмръкна тя.
	— Не се подценявай.
	— Не мога да повярвам, че този Бил Пейтън е бил руски шпионин… Как му беше името?
	— Егоршин. Това също е било част от плана му. Да си смени името, за да не привлича внимание.
	Декър реши да не й казва, че истинският й баща е Егоршин, защото Мерил Хокинс с пълно право беше заслужил да се нарече неин родител. Пък и не беше сигурен дали Мици, която все още беше твърде слаба, щеше да е в състояние да понесе истината.
	— Предполагам, че това не е всичко, нали? – попита тя, хвърли кърпичката в кошчето до леглото си и го погледна.
	— Не е.
	— Тук си поради друга причина.
	— Да.
	— Какво стана с Рейчъл?
	— Повдигнати са й обвинения, но вероятно ще сключи сделка. Още не сме заловили Егоршин, което означава, че животът й е в опасност. След като каже на федералните всичко, което знае, може да се включи в Програмата за защита на свидетели.
	— Няма ли да се опита да убие и мен?
	— Съмнявам се. Струва ми се, че те харесва.
	— Той наистина ни помогна. Помня, че носеше обезболяващи за майка ми. Само че тогава беше Бил Пейтън. Още не мога да повярвам, че е руснак.
	— Не е бил толкова мил с баща ти.
	— Разказа ми някои неща за него. Не бяха особено приятни.
	— Били са лъжи. Егоршин сам го призна. Искал е да те привлече на своя страна, Мици. Нищо повече.
	— Но аз му повярвах. И му помогнах да изпрати баща ми в затвора.
	— Знаеше ли, че планират да го натопят за убийство?
	Тя поклати глава.
	— Нямах представа. Не разбирах добре какво се случва. През по-голямата част от времето бях дрогирана.
	— Вероятно са предпочели да скрият истината от теб, за да не се разприказваш пред някого. Но какво се случи след повдигането на обвиненията? След обявяването на присъдата.
	— Не знаех какво да мисля. Част от мен вярваше, че е виновен.
	— Сигурно е разбрал, че си замесена. Но не е искал да те обвинява в съучастничество. Мълчал е и е приел да отиде в затвора. Променил е решението си едва след като е срещнал Карл Стивънс. В края на краищата баща ти е умирал и не е приел никак добре онова, което е чул от Стивънс за твоето участие и за хората, които стоят зад тази история. Затова се е върнал в Бърлингтън с намерението да изчисти името си.
	— Не го обвинявам – каза Мици Гардинър, отпусна глава и затвори очи. – Толкова съм уморена. – После се сепна и се изправи рязко. – О, господи, синът ми! Къде е той?
	— Добре е, за него се грижат от социалните служби. Не знае нищо за случилото се.
	— Не… не мога да повярвам, че едва сега се сетих за него.
	Декър забеляза, че Мици Гардинър изглеждаше искрено изумена от собствената си несъобразителност.
	— Току-що излезе от медикаментозна кома. Нормално е мисълта ти да не е особено ясна.
	— Прекалено си любезен, Декър. – Тя се поколеба и добави: – Но имам чувството, че няма да е задълго.
	Той се изправи и я погледна.
	— Знаеш ли колко хора изживяват живота си, без да получат втори шанс да оправят нещата?
	— Аз… какво имаш предвид?
	— Допуснала си грешка, Мици. Помогнала си да изпратят баща ти в затвора. За него е било много мъчително. Там са му се случили ужасни неща.
	— Знам. Но не… не бях в състояние да разсъждавам логично заради наркотиците.
	— Вече си чиста. Виждаш всичко съвсем ясно. Или поне се надявам да е така.
	— Какво искаш да направя? – попита тя.
	— Да постъпиш правилно.
	— Което означава…
	— Да отидеш в съда, да дадеш показания, да изчистиш името на баща си и да поемеш отговорност за онова, което си направила.
	— И да вляза в затвора? Това ли очакваш?
	— В правото си съм, като имаш предвид, че едва не ми пръсна главата, докато стреляше по мен от спалнята.
	— Аз… аз не мога да вляза в затвора. Синът ми ще остане съвсем сам.
	— Може да не се наложи.
	— Как? – Гласът й прозвуча умолително.
	— Това не е обикновен случай. Може би ще успееш да сключиш сделка. Ще ни кажеш какво се е случило, ще възстановиш доброто име на баща си и ще продължиш живота си.
	— Наистина ли смяташ, че е възможно?
	— Всичко е възможно. Но в допълнение към очевидните плюсове мисля, че подобно развитие ще има още една положителна страна за теб.
	— Каква?
	— Години наред живееш с чувство за вина, Мици. Независимо дали го осъзнаваш или не. Това те измъчва. Променя те. Превръща те в човек, какъвто може би не искаш да бъдеш, но не си в състояние да го спреш. Колкото и пари да имаш. То те разкъсва постепенно.
	Тя стисна здраво завивката в юмруци и го погледна.
	— Говориш… говориш, сякаш си минал през същото.
	— Няма сякаш, Мици. Не бях до семейството си, когато имаха най-голяма нужда от мен. Затова сега са мъртви. Никога няма да видя отново жена си и дъщеря си и предполагам, че ще трябва да се примиря с наказанието си. – Той въздъхна дълбоко. – Но това не е живот, повярвай ми.
	По лицето на Мици Гардинър се стичаха сълзи. Тя се пресегна и стисна ръката му. Не толкова отдавна Декър щеше да потръпне от допира на друг човек.
	Но когато Мелвин Марс сложи ръка на рамото му, като разбра, че е обзет от мрачни мисли, когато Мери Ланкастър сграбчи ръката му в колата, защото се уплаши и потърси утеха от друго човешко същество, с Еймъс Декър се случи нещо.
	Нещо хубаво. Защото въпреки всички онези тревожни образи, витаещи в главата му, фактът, че може да приеме нечия прегръдка и допир, го приближаваше поне малко към човека, който беше, преди да умре на футболното игрище и да се съживи напълно различен.
	Затова Декър протегна другата си ръка и я сложи върху ръката на Мици.
	— Способна ли си на тази крачка? – попита я той. – Ще оправиш ли нещата, които можеш да оправиш? Ще се освободиш ли най-сетне от чувството за вина?
	Настъпи неловка пауза и накрая тя каза:
	— Да. Обещавам.
	 
	 
	 
	≈ 82 ≈

	 
	— Очевидно Москва се опитва не само да саботира демократичния процес – заяви Богарт, – но и да вербува маргинализираните в нашето общество. Иска да ги превърне в свои пионки на американска територия с надеждата да провокира по-голямо разделение и дори бунтове.
	Богарт, Марс, Джеймисън и Декър вечеряха в „Съдс“.
	— Следователно Ерик Тайсън и Карл Стивънс са били част от подобна група, така ли? – попита Джеймисън.
	— Да.
	Декър лапна последното пържено картофче под неодобрителния поглед на Джеймисън. Но после тя се усмихна и каза:
	— Е, добре, напълно си заслужи нездравословната вечеря. Но да знаеш, че важи само за днес.
	— Открили са Чилдрес мъртъв в килията му – продължи Богарт. – Имало е нещо в храната му. Силна отрова, използва се в индустриалната химия. Руснаците са много добри в тези неща. Вероятно Чилдрес не е бил единственият им агент в полицейското управление. Капитан Милър провежда разследване.
	— Има ли някакви новини за Егоршин? – обади се Марс.
	Богарт поклати глава.
	— Предполагаме, че е напуснал страната същата вечер, когато е избягал от дома на Ричардс. Вероятно вече е в Москва. Двамата му агенти, които задържахме, мълчат като риби. Изненадан съм, че не са имали капсули с цианид. Няма да измъкнем нищо от тях. Но открихме информация за „стажантите“, работили в „Грил“. Ще я използваме, за да проследим шпионите, които Егоршин е внедрил из цялата страна.
	— Надявам се да ги пипнете до един – каза Марс.
	— Какво ще стане с Рейчъл Кац? – попита Декър.
	— Най-вероятно ще влезе в Програмата за защита на свидетели. Същото се отнася за Мици Гардинър и сина й. Тя вече даде показания, които оневиняват баща й. Досието му е чисто. Той е напълно невинен.
	— И освен това мъртъв. Никога няма да разбере какво е станало.
	— Ей, човече, не губи вяра – каза Марс. – Според мен той вече знае. Искаше да докажеш, че е невинен. И ти го направи.
	 
	 
	— Дайте ми няколко минути – помоли Декър.
	Той слезе от колата, която Джеймисън шофираше. Богарт и Марс седяха отзад.
	— Но ще се прибереш с нас, нали? – попита Богарт. – И няма да се отклоняваме, за да разследваме някой случай, който може да изскочи по пътя?
	Декър го погледна.
	— Последният май ми дойде в повече. Поне засега няма.
	— Радвам се, Еймъс – каза Марс. – Защото, когато кацнем във Вашингтон, вечерята е от мен. Ще дойде и Харпър.
	Декър кимна и тръгна по улицата. Видя срещу него да се задава Мери Ланкастър. Срещнаха се пред някогашния му дом.
	— Благодаря ти, че дойде тук, Мери.
	— Предположих, че искаш да се сбогуваме. – Тя погледна къщата. – Макар да не разбирам защо избра това място.
	— Сложно е.
	— Не съм и очаквала нещо друго.
	— Ще идвам, за да те виждам.
	— Не е нужно да го правиш. – Мери кимна към колата, в която го очакваха Джеймисън, Марс и Богорт. – Имаш нов живот, Еймъс. Това е хубаво. – Тя се обърна към къщата, в която Декър бе изстрадал толкова много. – Трябва да се отървеш от всичко тук веднъж завинаги.
	— Не мога да го направя, Мери.
	— Но защо?
	— Ти си ми приятелка.
	— И ти си ми приятел, но…
	— В следващите няколко години ще минеш през много неща, за които може би ще успея да ти помогна някак, макар и незначително.
	Ланкастър сведе поглед, извади цигара, изгледа я продължително и я захвърли на тротоара.
	— Страх ме е.
	— Нормално е. Повечето хора на твое място щяха да се страхуват. Но ти имаш Ърл. Имаш и мен.
	Тя го изгледа объркана.
	— Променил си се, откакто замина, Еймъс.
	— Как?
	— Просто си се променил. Станал си…
	Тя замълча, сякаш не намираше подходящите думи.
	— По-чувствителен? – каза Декър с усмивка.
	— Да, и това също. – Ланкастър го изгледа със сериозно изражение и добави: – Благодаря за предложението. Очаквам с нетърпение да се срещнем отново. – Тя погледна към къщата и попита: – Но защо тъкмо тук?
	— Спомена, че не познаваш семейство Хендерсън.
	— Не, но ми се струват симпатични.
	— Не се съмнявам, че са свестни. А това е хубаво място да създадеш семейство и да отгледаш деца.
	— И ще стане още по-хубаво, след като разкараме руснаците.
	Декър отстъпи крачка назад и отново погледна стария си дом.
	— Тук е пълно със спомени – отбеляза Ланкастър. – Особено за човек с твоята памет.
	— Да. И повечето са прекрасни. Ужасните са малко.
	— Кои ще избереш?
	— В моя случай нямам избор. Но от мен зависи как ще ги подредя по важност.
	— Смяташ ли, че ще успееш?
	— Мога да се опитам.
	Декър се замисли за онези моменти, когато в главата му непрестанно нахлуваха картини от жестоката смърт на семейството му.
	— Мога да положа повече усилия. Трябва.
	Преди да си тръгне, изненада Ланкастър, като я прегърна.
	— Не го очаквах – каза тя, когато той я пусна.
	— Аз също… Но ми беше приятно.
	— И на мен, Еймъс, и на мен.
	Декър се върна до колата и се качи.
	— Питам се какво ли означава бургундско червено? – каза той.
	— Бургундско червено? – попита Джеймисън, а Богарт и Марс се спогледаха учудени.
	— Когато Хокинс дойде на гробището, целият беше обгърнат в този цвят. Случваше ми се за пръв път.
	Всички замълчаха, след което Джеймисън каза:
	— Може би мозъкът ти е открил нов начин да ти подскаже, че добър човек се нуждае от помощ.
	Докато четиримата седяха в колата и гледаха как Ланкастър се отдалечава, господин и госпожа Хендерсън, придружавани от дъщеря си, излязоха от къщата, качиха се в колата си и потеглиха.
	Джеймисън наблюдаваше притеснено Декър, който не откъсваше поглед от тази сцена.
	— Изглеждат ми приятни хора – обади се Марс от задната седалка.
	— Да отвърна Декър. – И на мен.
	Джеймисън потропваше нервно по волана.
	— Значи отново е щастлив дом – каза Марс.
	Джеймисън го изгледа напрегнато в огледалото, преди отново да насочи вниманието си към Декър.
	— Щастлив дом – повтори тихо той и й кимна.
	Тя включи на скорост и потегли. Надалече от това място. Засега.
	Но Еймъс Декър щеше да се върне.
	Имаше си куп причини.
	 
	 
	 
	 
	 
	Благодарности
	На Мишел: Декър се върна. Ако имах неговата памет, нямаше да ми мърмориш за всички онези неща, които все забравям да свърша.
	На Майкъл Пийч за отличната работа.
	На Анди Додс, Нидхи Пугалия, Бен Севиър, Брайън Маклендън, Карън Козтолник, Бет де Газман, Албърт Танг, Боб Кастило, Кристен Лемиър, Антъни Гоф, Мишел Макгонигъл, Черил Смит, Андрю Дънкан, Джоузеф Бенинкейс, Тифани Санчес, Морган Суифт, Матю Баласт, Джордан Рубинстейн, Алисън Лазаръс, Рейчъл Хеърстон, Кърън Topeс, Кристофър Мърфи, Али Кътрон, Трейси Дауд, Марта Бучи, Рина Корнблу, Джеф Шей, Лукас Фосет, Томас Луи, Шон Форд, Лора Ейсънхард, Мери Ърбан, Барбара Славин, Кърсия Макнамара и на всички останали в издателство „Гранд Сентръл“ за подкрепата.
	На Арън и Арлийн Прийст, Луси Чайлдс, Лиса Грбах Ванс, Франсис Джалет-Милър, Джон Ричмънд и Джулиана Надор за помощта.
	На Мич Хофман, че ми помогна да видя гората и дърветата.
	На Антъни Форбс Уотсън, Джеръми Тръвейтън, Триша Джаксън, Кейти Джеймс, Алекс Сандърс, Сара Лойд, Клеър Евънс, Сара Аратун, Стюарт Дуайър, Джонатан Аткинс, Ана Бонд, Лиан Уилямс, Натали Йънг, Стейси Хамилтън, Сара Маклийн, Шарлот Уилямс и Нийл Ланг от издателство „Пан Макмилън“ – всички те невероятни хора.
	На Правийн Наду и екипа му в „Пан Макмилън“, Австралия, благодарение на които стигнах до №1 в класациите!
	На Каспиан Денис и Санди Вайълет. Беше страхотно да се видим от тази страна на океана!
	На Стивън Маат и целия екип на издателство „Бруна“, Холандия, за отличната работа.
	На Боб Шуле за приятелството и чудесните коментари.
	На Роланд Отуел за страхотната коректорска работа
	На победителите в благотворителния търг – Кристин Бърлин (средствата отиват за Обществена коалиция за Хаити), Кели Феъруедър (училище „Саундвю“), Кенет Фингър (проект „Кешер“), Мици Гардинър (Асоциация за мускулна дистрофия) и Дейвид Кац (Гилдия на писателите). Надявам се да сте харесали героите, носещи имената ви, независимо дали са от добрите или лошите. Благодаря, че подкрепихте страхотни благотворителни инициативи.
	И на Кристен Уайт и Мишел Бътлър, които ми помагат да оползотворя всеки един ден.
	 
	 
	 
	 
	David Baldacci – Redemption (2019)
	Дейвид Балдачи – Изкупление
	Американска. Първо издание 
	Превод Милко Стоименов
	Редактор Ирина Иванова 
	Худ. оформление Николай Пекарев 
	Техн. редактор Вяра Николчева 
	Коректор Симона Христова
	Издава „ОБСИДИАН“ (2020) 
	ISBN 978-954-769-500-9
	Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e (2021)