Annotation


 
 © 2020 David Baldacci Walk The Wire 
 Издание: …… Дейвид Балдачи Игра с огъня 
 …… Поредица: "Еймъс Декър" 06 …… Превод: Милко Стоименов Издател: "Обсидиан", 2021 ISBN: 978-954-769-521-4  
 …… Електронен редактор:  PJ – 2021 г. Оптимизация за e-Book: PJ – 2021 г. 

АНОТАЦИЯ 



 
 Жертва с неизвестно минало Самотен ловец открива трупа на млада жена край малък град в Северна Дакота. Някой е извършил аутопсия на Айрин Креймър, преди да я захвърли в пуста местност. Миналото на Айрин е обвито в мистерия. С каква цел е пристигнала тя тук преди година? 
 Герой с необикновени умения ФБР изпраща Еймъс Декър и партньорката му Алекс Джеймисън да разследват това убийство. Декър, човек с феноменална памет и блестящ аналитичен ум, е учуден, че Бюрото се ангажира със случай, който би трябвало да се поеме от местната полиция. Но ето че всяка следа, по която той тръгва, води до нови загадки и… още убийства. 
 Град с опасни тайни В Северна Дакота Декър и Джеймисън се сблъскват с безскрупулни бизнесмени и задкулисни лобисти, твърдо решени да опазят своите тайни. А броят на жертвите расте и Декър трябва да впрегне всичките си умения, за да разкрие зловещ заговор, обричащ на смърт града, а може би и целия щат. 	ИГРА С ОГЪНЯ
	1.
	2.
	3.
	4.
	5.
	6.
	7.
	8.
	9.
	10.
	11.
	12.
	13.
	14.
	15.
	16.
	17.
	18.
	19.
	20.
	21.
	22.
	23.
	24.
	25.
	26.
	27.
	28.
	29.
	30.
	31.
	32.
	33.
	34.
	35.
	36.
	37.
	38.
	39.
	40.
	41.
	42.
	43.
	44.
	45.
	46.
	47.
	48.
	49.
	50.
	51.
	52.
	53.
	54.
	55.
	56.
	57.
	58.
	59.
	60.
	61.
	62.
	63.
	64.
	65.
	66.
	67.
	68.
	69.
	70.
	71.
	72.
	73.
	74.
	75.
	76.
	77.
	78.
	79.
	80.
	81.
	82.
	83.
	84.
	85.
	86.
	87.
Дейвид Балдачи. ИГРА С ОГЪНЯ


  ИГРА С ОГЪНЯ 
 · · · 
 ДЕЙВИД БАЛДАЧИ 
 


 	 
 	 
 	 
 	 
 На Майк и Моника Рао за всичко, което направиха за Университета на Вирджинската общност 	 
  1. 
 


 	 
 Хал Паркър решително преследваше плячката си. С всяка уверена стъпка сърцето му туптеше по-силно. Той не се съмняваше, че тя е наблизо, защото все по-често виждаше върху черната пръст капки кръв, проблясващи като малки рубини. Очевидно не я бе убил, но поне я беше ранил. За да получи възнаграждението си, трябваше да представи трупа като доказателство. Кървавите следи го обнадеждаваха. Те предвещаваха неизбежното, особено в това задушно време. Паркър напредваше бавно и методично. Есента наближаваше, но лятото още не си беше отишло и из голите полета беше все така топло и влажно. В този момент той се чувстваше като яйце в нагорещен тиган. Ако беше зима, щеше да е облечен в дебели топли дрехи, но пак нямаше да тича след плячката си. Защото, ако някой тича, когато навън е минус четиресет и пет градуса, ще получи белодробен кръвоизлив и ще се задави със собствената си кръв. А стане ли много горещо и влажно, дехидратацията може да го убие също толкова бързо, колкото и студът. Нещо повече, човек усеща, че се е обезводнил, чак когато е прекалено късно. Паркър носеше мощен челник, способен да превърне нощта в ден. Или поне да освети ярко тясната пътека, по която вървеше. Предполагаше, че е единствената жива душа в радиус от десетки километри. В небето се кълбяха тежки облаци. Надяваше се бурята да го изчака да довърши работата си. Той погледна на север, към недалечната граница с Канада. На един час в южна посока се намираше Уилистън – градът, превърнал се в столица на малката вселена на фракинг индустрията в Северна Дакота. Но шистовият басейн Бакен обхващаше толкова голяма площ, че земята под краката му съдържаше стотици милиони барели нефт и още толкова кубични метри природен газ. А може би дори повече, каза си той, защото едва ли някой знаеше докъде точно се простира находището. Паркър приклекна и обмисли следващия си ход. Взря се напред, завъртя компаса на сто и осемдесет градуса и изчисли времето и разстоянието до плячката си, съдейки по големината на кървавите петна. После се изправи и продължи малко по-бързо. На гърба си носеше раница, в която имаше хидратираща система с голям резервоар. Маркучът висеше до устата му. Дрехите му бяха от здрава дишаща материя, която абсорбираше влагата. Въпреки това горещината го измъчваше и той бе плувнал в пот, макар че вече беше единайсет часът вечерта. Всеки дъх, който си поемаше, пареше устата му като лютите чушки хабанеро. Знаеше, че майката природа е по-силна от хората, каквато и екипировка да имат. Той нямаше представа как вълкът, убил вече две крави от стадото на неговия работодател, е успял да стигне до тук. Та нали се беше прицелил добре от разстояние не повече от четиристотин метра. А хищникът бе застанал напълно неподвижно като елен, който подушва опасност. Куршумът беше пронизал тялото му в горната част, нямаше съмнение. Вълкът дори не бе помръднал и Паркър бе сигурен, че го е убил. Но когато се приближи, не откри друго освен кървавата диря, която сега следваше. Той се изкачи на ниско възвишение. Районът бе известен като Големите равнини, което не беше подходящо име, тъй като релефът беше доста хълмист. На юг тъмнееха скалистите хребети на Бадландс, които се спускаха към равнините подобно на реки, набраздяващи сушата. Започна да се стеле нощна мъгла, която затрудняваше видимостта. Паркър се намръщи и въпреки че беше опитен ловец, усети как адреналинът му се покачва. В далечината прозвуча равномерен тътен, последван от пронизително изсвирване на локомотив, вероятно поредната товарна композиция от цистерни с нефт или природен газ, втечнен веднага след добиването му, за да бъде транспортиран. Свирката на влака прозвуча едновременно унило и обнадеждаващо. Разнесе се нов тътен. Този път идваше отгоре. Връхлиташе буря, съвсем обичайна по тези места. Паркър трябваше да побърза. Той стисна здраво пушката си, готов да реагира светкавично, да приближи оптичния мерник до очите си, да стреля отново и – както се надяваше – този път да убие вълка. В следващия миг видя нещо. На петнайсетина метра вляво. Сянка, малко по-тъмна от земята наоколо. Той насочи лъча на челника си натам. Първоначалната му изненада отстъпи пред недоумение. Кървавите следи от вълка определено сочеха надясно. Какво беше станало? Да не би изведнъж да се беше сдобил с крила? Невъзможно, но все пак явно бе променил посоката, след което краката му не бяха издържали и той беше рухнал на земята. Паркър застана нащрек, да не би хищникът да му е заложил капан. Измина четири-пет метра и спря. Приклекна отново и на светлината от челника огледа мястото пред себе си. Дори се обърна назад, за да се увери, че вълкът не го е заобиколил и не се прокрадва зад гърба му. Паркър беше участвал в Първата война в Залива и там бе станал свидетел на какво ли не, докато някое човешко същество се опитваше да убие друго. Дали отново не го очакваше изненада? Той остана ниско приведен и измина още три-четири метра. Изведнъж стомахът го присви. Реши, че му се привижда. Отпи глътка вода. Не, това не беше мираж. Това беше… Паркър се изправи бавно и измина предпазливо последните няколко метра, след което наведе глава и мощният лъч на челника му освети и най-малката подробност от кошмарната гледка пред очите му. Беше жена. Така поне му се стори. Да, когато се приближи още малко, видя гърдите ѝ. Жената беше гола и буквално накълцана. Въпреки това около нея нямаше и капчица кръв. Кожата на лицето ѝ бе отпрана и смъкната върху брадичката ѝ. Горната част на черепа ѝ беше срязана с трион и оставена на земята до главата ѝ. В кухината нямаше нищо. Къде е мозъкът, по дяволите? А гръдният ѝ кош? Той очевидно бе отварян, а после зашит. Паркър огледа отъпканата пръст около тялото. Намръщи се, когато забеляза отчетливите отпечатъци. Сториха му се познати. В следващия момент забрави за тях и приклекна бавно, тъй като се сети къде е виждал този разрез върху гърдите на жената. Беше във формата на Y. Да, беше го бе виждал в безброй телевизионни сериали. Правеше се по време на аутопсия, но тук не беше морга, а безкрайната пустош на Северна Дакота, в която нямаше нито съдебни лекари, нито телевизионни камери. И въпреки това някой бе извършил аутопсия на тази нещастна жена. Паркър се извърна настрани и повърна жлъчен сок. Скоро заваля пороен дъжд.  2. 
 


 	 
 – Северна Дакота – промърмори Еймъс Декър, който седеше до Алекс Джеймисън в малкия самолет "Ембраер". Бяха кацнали с Боинг 787 в Денвър и след едночасов престой се прехвърлиха на доста по-малката машина. Декър имаше чувството, че е сменил лимузина с някоя бричка. Той беше висок метър и деветдесет и шест и тежеше сто и трийсет килограма, затова простена при вида на малките седалки. Едва се напъха на мястото си и подлакътниците го склещиха така, че не се нуждаеше от колан в случай на турбулентност. – Бил ли си някога тук? – попита го Джеймисън. Тя беше трийсетина-годишна, висока, в отлична форма, с дълга кестенява коса и толкова привлекателна, че мъжете се обръщаха след нея. Бивша журналистка, сега Алекс Джеймисън беше федерален агент. Двамата с Декър бяха част от специален екип на ФБР. – Не, но докато следвах в Охайо, играх веднъж срещу Университета на Северна Дакота. Отборът им дойде в Кълъмбъс за мача. Той беше играл футбол в колежанския отбор "Бъкайс", а след това за кратко и при професионалистите в "Кливланд Браунс", преди жестока травма на терена да доведе до две необикновени диагнози: хипертимезия, или феноменална памет, и синестезия, която представляваше преплитане на сензорните пътища. Ето защо не беше в състояние да забрави абсолютно нищо, а освен това виждаше числата в различни цветове или пък – и това го безпокоеше много повече – труповете в електриковосиньо. – Кой спечели? – попита Джеймисън. Декър я погледна изпод вежди. – На интересна ли се правиш? – Не. Той помръдна с милиметър-два на седалката. – По времето, когато играех, двете лиги се наричаха Първа и Втора дивизия. Сега се казват ФБ и ФЧ. – Декър забеляза озадачения поглед на Джеймисън и поясни: – Футбол Боул и Футбол Чемпиъншип. Отборите на щатските университети на Охайо, Алабама, Северна Каролина, Мичиган и Луизиана играят във ФБ. Това е горната дивизия и там са по-добрите отбори. Щатският университет на Северна Дакота, "Джеймс Мадисън", "Грамблинг" и Селскостопанският във Флорида са в долната дивизия. През последните години отборът на Северна Дакота отбеляза сериозен прогрес. Но когато играят отбори от двете дивизии, тези от долната винаги губят. – Защо тогава изобщо играят помежду си? – По-добрият отбор печели лесно, а за другия остават големите приходи и телевизионното отразяване. – Значи мачовете не са интересни. – Един мач винаги е интересен, когато печелиш. Щом разликата стане непреодолима, титулярите сядат на пейката, обикновено след третата четвъртина, понякога дори след втората. Когато бях новобранец, излизах на терена чак в последните минути. А когато станах титуляр, бях доволен, че си почивам към края. – Не ми изглежда логично. Единият отбор разбива другия на пух и прах за пари. – Има логика, макар и само за спонсорите или за счетоводителите от Националната спортна асоциация на университетите. Джеймисън поклати глава и погледна през люка, докато самолетът се снижаваше сред гъстите черни облаци. – Долу май има буря. – Следващите няколко дни го дават топло и много влажно, със силни гръмотевични бури. Вечер температурите ще падат и ще е доста ветровито. А после ще започне сезонът на снежните виелици и това място ще заприлича на Антарктида. – Супер! – възкликна иронично Джеймисън. – Погледни нещата откъм хубавата им страна. – Каква е тя? – Няма да ти се налага да се потиш във фитнеса. Ще изгубиш един литър вода само докато стигнеш от самолета до колата. А след това ще трябва да напълнееш, за да изкараш зимата. Самолетът продължи да се спуска. Заради силния насрещен вятър и бурните въздушни течения машината подскачаше като камъче, подхвърляно от морските вълни. Джеймисън се вкопчи здраво в подлакътниците и задиша дълбоко, за да успокои стомаха си, който се бунтуваше. Когато колесникът най-сетне докосна асфалта, тя отпусна ръце и притисна корема си с длан. Ярка светкавица проряза небето в далечината. – Е, беше забавно – заяви, останала без дъх, след което извърна поглед към невъзмутимия Декър, който изглеждаше задрямал. – Не се ли притесни? – попита го тя. – От кое? – От турбуленцията! – Не беше нищо особено – отвърна небрежно той. – Как така? На мен ми се стори, че всички на борда, включително стюардесите, се молеха да останат живи. – Оцелях в самолетна катастрофа, докато бях в колежа. Единият двигател угасна веднага след излитането. Пилотът направи обратен завой, изхвърли част от горивото и тогава угасна вторият двигател. Наложи се незабавно да заходи за кацане. Впоследствие се оказа, че и в двата двигателя са попаднали птици. Кацнахме толкова твърдо, че колесникът се счупи, а корпусът се пропука. Все пак всички напуснахме салона, преди пламъците да обхванат самолета. Но сакът с дрехите ми изгоря – добави спокойно Декър. – Господи, в такъв случай съм изненадана, че не си по-напрегнат и от мен – каза Джеймисън. – Проверил съм какво сочи статистиката по въпроса. Шансовете да попадна във втора самолетна катастрофа са едно на милиард. Затова, когато летя, се чувствам недосегаем. Слязоха от самолета, подписаха документите за взетия под наем джип и напуснаха международното летище "Уилистън Бейсин". – Е, не! – възкликна Джеймисън, когато се озоваха навън и вятърът ги забрули. Дори внушителният Декър се приведе леко, за да устои на поривите. – Май не избрах подходящите дрехи – каза разочаровано тя. – Трябваше да си взема повече неща. – Стигат ти и един панталон, една блуза, значката и пистолетът. – При жените е различно, Декър. Тя седна зад волана, а той въведе адреса в навигацията на мобилния си телефон, облегна се назад и впери поглед през прозореца. Беше шест вечерта и двамата пътуваха право срещу надигащата се буря. Купестите черни облаци в далечината се издигаха като разлютена змия над това парче земя в северния край на Средния запад. – Айрин Креймър – каза тихо Декър. Джеймисън кимна с мрачно изражение. – Открита мъртва насред дивата пустош от ловец, който преследвал ранен вълк. – Най-интересното е, че някой е извършил аутопсия или поне така изглежда – добави Декър. – Ще ми бъде за пръв път. А на теб? – Виждал съм не едно и две нарязани тела, но нито едно от тях не прилича на това от снимките. Местопрестъплението изглежда доста чисто, като изключим, че ловецът е повърнал. – Да не би да си имаме работа със сериен убиец? Затова ли ни изпратиха? Богарт така и не ни каза. Рос Богарт ръководеше техния малък екип. След съвсем кратък инструктаж именно той им бе наредил да заминат за Северна Дакота. – Може би. – Рос не ти ли се стори странен? – попита Джеймисън. – Аз поне останах с такова впечатление. Декър кимна. – Искаше да ни каже нещо, но нямаше право. – Как разбра? – Той е прям човек, но шефовете му са политици. – Не обичам загадките – нито тези, които ни оставят престъпниците, нито онези, които ни поднася Бюрото. – Не съм убеден, че си имаме работа със сериен убиец. – Защо? – Нямаше информация за подобно убийство в базите данни. Прегледах ги, преди да се качим на самолета. – Може да е нов играч. – Новите играчи обикновено не действат толкова професионално. – Вероятно иска да се прочуе – каза Джеймисън. – Всички искат да се прочуят – отвърна Декър. – Никой не вика ФБР за обикновено убийство. – За да открием отговора на този въпрос, трябва да проучим жертвата, а не убиеца. – Смяташ, че поради някаква причина Айрин Креймър е била важна за федералните? – Това би обяснило защо Богарт премълчава нещо. – При всички случаи търсим убиец с умения на криминалист и патоанатом. – Такива хора не са кой знае каква рядкост, особено ако вземем предвид и тези, които работят от нашата страна на барикадата. – Патоанатом с ново амплоа? – предположи Джеймисън. Декър не изглеждаше убеден. – Вероятно в интернет лесно може да се открие видео, показващо как се извършва аутопсия. Но според доклада на съдебния лекар разрезите са направени професионално. – Предполагаш, че има някакъв… предишен опит? – Не предполагам нищо, поне засега. – Забеляза ли, че магистралата е изцяло от бетон? – попита Джеймисън, която гледаше платното. – Нищо чудно асфалтът да не издържа на суровия климат тук – отвърна Декър. – Но не съм сигурен, че и бетонът е достатъчно устойчив. – Няма нещо, което да не знаеш, а? – Просто ровя в интернет като всеки друг. – Колко път ни остава? – попита тя. Той погледна дисплея на телефона си. – Още четиресет и четири минути, ако се вярва на навигацията. Мястото се намира до канадската граница. – Явно това е било най-близкото летище. – Подозирам, че е единственото в района. – Днес беше дълъг и изтощителен ден. – Нощта също се очертава дълга. – Да не казваш, че ще започнем веднага? – Не бива да губим време, Алекс – изгледа я строго Декър. – Особено когато става въпрос за убийство.  3. 
 


 	 
 – Какви са онези неща? – попита Джеймисън малко преди да пристигнат. Тя сочеше златистите пламъци, които потрепваха в мрака като призрачни коледни светлини. – Газови факели – отвърна Декър. – Излизат от петролните сондажи. Където има нефт, има и природен газ. Тук сондират и за едното, и за другото. Понякога се налага контролирано изпускане на газ, който се изгаря на повърхността. Предполагам, че това е единственото решение, когато компаниите не разполагат с необходимата инфраструктура за транспортиране на откритите залежи. Джеймисън остана изумена. – И за какви количества става въпрос? – Прочетох една статия, в която се казваше, че компаниите изгарят газ, достатъчен за отоплението на четири милиона домакинства. – Четири милиона домакинства? Сериозно ли говориш? – Така пишеше. – Но това не вреди ли на природата? В края на краищата те изгарят чист метан, нали? – Не съм сигурен, но едва ли се отразява добре на околната среда. – Всички тези огньове изглеждат толкова зловещо. Имам чувството, че там някъде, в далечината, маршируват зомбита с факли в ръце. – По-добре свиквай. Навсякъде са. Докато пътуваха, стана ясно, че Декър не е преувеличил. Пейзажът напомняше на гигантска торта, украсена със стотици свещи. Минаха покрай цели квартали от фургони с павирани улици, пътни знаци и детски площадки. Автомобилите, повечето очукани и кални пикапи или джипове, бяха паркирани под ламаринени навеси пред фургоните. Видяха и обширни парцели с петролни и газови сондажи, над които горяха огньове, а самите добивни съоръжения бяха заобиколени от метални контейнери и внушителни огради. Навсякъде имаше мъже с предпазни каски и оранжеви огнеупорни костюми, които сновяха насам-натам, заети с най-различни задачи. Отдалече приличаха на огромни мравки. – Това е град на нефтоработници – каза Декър. – Всъщност петролът е единствената причина все още да го има. Хиляди хора са дошли в тази част на Северна Дакота, за да вадят газ. И по-конкретно, в района на шистовата формация Бакен. Прочетох някъде, че запасите тук ще стигнат поне за сто години. – Добре, но никой ли не е чувал за климатичните промени? – Това е работа като всяка друга. – Може да е работа днес, но планетата трябва да я има и утре. – Съгласен съм. Обаче какво правиш, когато знаеш, че всеки ден имаш да изхранваш семейство? А хората в нефтодобива изкарват шестцифрени заплати. Местната икономика е преживявала кризи, но сега нещата изглеждат по-добре. – И това ли го прочете в интернет? – Любознателен съм – сви рамене Декър. – Освен това зет ми работи в тази индустрия. Запомнил съм разни неща от разговорите си с него. Минаха покрай бензиностанция с поне петнайсет колонки, ресторант, баня, обществена пералня и магазин с всевъзможни реклами – на пица, пропан-бутан, добавки за дизелово гориво, вентилатори, антифриз и какво ли още не. На едно от рекламните табла имаше големи снимки на съблазнителни сервитьорки с къси панталонки и блузи с дълбоки деколтета, а друго възхваляваше "най-добрите филми за възрастни в цяла Северна Дакота". Паркингът беше пълен с камиони от всяка марка и модел, цвят и размер, но акцентът несъмнено падаше върху хромираните брони, джантите с шипове и рисунките със спрей върху кабините. Бяха най-различни: от дракони и огнестрелни оръжия до американски знамена и голи жени. – Е, вече знаем какво е популярно тук – каза Джеймисън. – Не само тук – отвърна Декър. Подминаха паркинги с кемпери, после нов търговски център. В него имаше ресторант, който обещаваше най-крехкото свинско на конци, "Събуей", "Чайна Експрес", денонощен фитнес, грил бар и дори суши бар. На една от стените му бе монтирано електронно табло с цените на петрола и природния газ. От другата му страна се издигаше голяма тухлена църква. Пред нея имаше табела, върху която някой бе написал с големи черни букви: БОГ СЪЗДАДЕ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА, ПЕТРОЛА И ГАЗА. СПОДЕЛЕТЕ СВОЕТО БОГАТСТВО, НАПРАВЕТЕ ДАРЕНИЕ. ГРУПИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА БИБЛИЯТА ВСЯКА ВЕЧЕР ОТ 19 Ч. Джеймисън хвърли поглед в огледалото. – Зад нас се е проточила огромна колона от камиони и самосвали. – Тя погледна насрещното движение и добави? – Същото е и в обратната посока. Навсякъде вони на дизел. – Карат оборудване и суровини, включително химикалите, които впръскват в земята. Очевидно тук работят денонощно. – А камионите насреща? – Цистерни, които извозват петрола и газа. – Декър посочи напред. – След малко ще трябва да слезем от този път. Трафикът се отклонява по околовръстното, за да не се налага камионите да минават през центъра на града. Джеймисън отби на следващия изход и не след дълго в далечината грейна съзвездие от светлини. – Това ли е градът, в който отиваме? – Да. Лондон, Северна Дакота. – Чудя се откъде идва името му. – Сигурно някой преселник от Англия е дошъл и е забил знамето си тук. Насред морето от нефт и газ. Населението е петнайсетина хиляди души, половината от тях работят на петролните полета, останалата половина ги обслужва. Сега тук живеят три пъти повече хора, отколкото преди три години. И ако нещата продължат да се развиват със сегашните темпове, градът отново ще се утрои, и то само след година и половина. – Добре си се подготвил – отбеляза Джеймисън. – Държа да знам в какво се забърквам. Тя го изгледа с любопитство. – И какво смяташ, че ни очаква освен разследване на убийство? – Това е Дивият запад, Алекс. Като Калифорния по време на Златната треска през хиляда осемстотин четиресет и девета, но в по-големи мащаби. – Какво точно се опитваш да кажеш? – Обичайните правила на цивилизацията невинаги важат на подобни места. – Сериозно ли говориш? – Напълно. Продължиха по главната улица, която изглеждаше доста оживена въпреки приближаващата буря. Джеймисън спря джипа тъкмо когато заваля, и попита: – Накъде сме сега? – Вляво на следващата пряка – отвърна Декър. Не след дълго се озоваха пред сградата на погребална агенция и тя каза: – В Северна Дакота аутопсиите се извършват от патолози, а не от съдебно-медицински експерти. Местният патоанатом държи погребалната агенция, крематориума и моргата в града. На практика е затворил кръга от услуги. – Подготвила си се предварително, а? – Просто съм любознателна – усмихна се тя. – А този човек има ли представа от съдебна медицина и криминалистика? – Можем само да се надяваме. Изскочиха от колата и се затичаха към входа, за да не се намокрят. Предстоеше им да се срещнат с една мъртва жена.  4. 
 


 	 
 Декър и Джеймисън се запознаха с Уолт Садърн, патоанатом и собственик на погребалната агенция. Беше четиресет и пет-шест годишен, среден на ръст, с оредяла пясъчноруса коса и слабо жилаво тяло на маратонец. Носеше очила с рогови рамки, черният му панталон имаше басти и маншети, а бялата му риза сияеше под вграденото в тавана осветление. Садърн ги изгледа учудено. – Но защо ФБР се интересува от случая? – Не ви ли предупредиха, че ще дойдем? – попита Джеймисън. – Не, никой не ми е казвал нищо. – Е, вече сме тук – отвърна тя – и имаме да разследваме убийство. Прочетохме доклада от аутопсията и сега искаме да видим трупа. – Чакайте малко, не мога да ви позволя да го видите, без да разговарям с полицая, натоварен със случая. – Позвънете му тогава. Още сега. – Може да е зает. – Няма да разберем, докато не му се обадите. Садърн отиде в срещуположния край на стаята, извади телефона си и позвъни. След като приключи разговора, се върна при Декър и Джеймисън. Не изглеждаше щастлив. – Явно федералните винаги получават това, което искат. – Де да беше истина – отвърна Декър. – Добре, да действаме. Трябва да подготвя една жена за утре, а роднините са много взискателни относно дрехите и грима. – Извършвате ли погребения и през зимата? – Предпочитаме да не го правим. Трябва да копаем в снега, когато земята е станала на камък. Трудно е дори с багер. А и кой би искал да стои навън на минус петдесет градуса, за да се прости с покойник, макар и близък? Сълзите пресъхват необичайно бързо, когато ушите и пръстите ти замръзват. И бездруго повечето хора избират пещта пред дупката в земята. – Може ли вече да видим трупа? – намръщи се Декър. Садърн ги поведе по къс коридор, от който влязоха в малко помещение, което миришеше на антисептици, формалдехид и разлагаща се плът. По средата имаше метална маса на колелца. Надяваха се тялото върху нея да им подскаже нещо за убиеца. Джеймисън погледна Декър, който вече виждаше помещението в електриковосиньо. След толкова много трупове това, изглежда, вече не го смущаваше. Поне не много. – За пръв път правих аутопсия на тяло, което вече е било аутопсирано – отбеляза Садърн. – Преминали сте през необходимото обучение, нали? – попита безцеремонно Декър. – Достатъчно квалифициран съм – отвърна Садърн, който явно не се беше засегнал от въпроса. – Патоанатомията може да не е основното ми занимание, но това не означава, че не си върша добре работата, когато се налага. – Радвам се да го чуя – заяви лаконично Декър. Садърн повдигна чаршафа и тримата впериха погледи в онова, което беше останало от Айрин Креймър. – Причина, начин и време на настъпване на смъртта? – обърна се към него Джеймисън. – Причината и начинът са ясни. – Садърн посочи малка рана в средата на гърдите, разположена на няколко сантиметра над точката, в която се събираха трите лъча на разреза във формата на Y. – Дълъг остър нож с назъбен ръб е проникнал тук и е пронизал сърцето. Несъмнено става въпрос за убийство. – Убиецът е забил ножа изключително прецизно – отбеляза Джеймисън, която се бе навела, за да огледа раната отблизо. – Чисто и ефективно. Един-единствен удар е бил достатъчен. – И аз съм на това мнение. – Следователно е действал хладнокръвно. Без изстъпления и загуба на контрол – обади се Декър. – Възможно е да не е познавал жертвата. Или най-малкото да не е имал лични отношения с нея. – Именно – съгласи се Садърн. – Време на настъпване на смъртта? – попита Декър. – Тук можем само да гадаем – каза патоанатомът. – Ако съдя по това, което открих, жертвата е убита преди седем до десет дни. Декър не остана доволен от чутото. – Интервалът е прекалено голям. Няма ли как да го стесните? – Опасявам се, че не – отвърна Садърн с мрачно изражение. – Ако разчитате на моя доклад, за да проверите дали някой заподозрян има алиби, признавам, че няма да ви бъде от полза. Съжалявам. – Има ли следи от насекоми? – попита Джеймисън. – Доста. Това ми помогна да определя, че става въпрос за седмица или там някъде… А после нещата стават доста сложни, поне за мен. Знам какво правя, но все пак моята лаборатория не е като тези на ФБР. – Дълго време ли е лежала навън? – продължи с въпросите Джеймисън. – Отговорът е едновременно лесен и труден. – Какво имате предвид? – Ако беше лежала навън прекалено дълго, дивите животни щяха да я открият. Но те не са я открили. – Това е лесната част. Коя е трудната? – попита Декър. – Че наличието на паразити противоречи на този факт? – Именно! Много насекоми, но никакви ухапвания от животни. И още нещо, от трупните петна става ясно, че след като смъртта е настъпила, мъртвецът е бил положен по лице. – Но според доклада от огледа на местопрестъплението жената е лежала по гръб – отбеляза Декър. – Така е, но както сами виждате, оцветяването не съответства на написаното. Кръвта не се е събрала в онези части на тялото, които са били в контакт със земята. Когато сърцето спре, в резултат на гравитацията кръвта се оттича и се съсирва в най-ниските части. Петната се фиксират и не се променят повече. – Очевидно жертвата е била убита и оставена по лице. След което в някакъв момент е била обърната по гръб – каза Джеймисън. – Именно. След като трупните петна вече са били фиксирани. – От раната е изтекло минимално количество кръв, тъй като сърцето е спряло да бие веднага след като ножът го е пронизал – заяви Декър. – Въпреки това на местопрестъплението би трябвало да има поне малко кръв, но там не е забелязана дори капка. Тоест жертвата е убита другаде, след което е била пренесена на мястото, където е била открита. Това обяснява несъответствията в петната. Садърн кимна. – Но при толкова много паразити в тялото би било логично да очакваме и следи от животни. Ако е лежала навън през цялото това време, хищниците трябваше да я оглозгат до кости за много по-малко от седмица, а според мен смъртта е настъпила най-рано тогава. – Той замълча, след което продължи делово: – Като изключим това, жената е била в отлична форма. Много здрава. Сърце, бели дробове, останалите органи… всичко ѝ е било наред. – В отлична форма, само че е мъртва – промърмори Декър. – Какви умения трябва да притежава убиецът, за да извърши аутопсия сам? – попита Джеймисън. – Разрезите са направени много професионално. Бих казал, че става въпрос за човек с медицинско образование. Освен това убиецът е бил запознат с процедурния ред, следван от криминалистите. Нямам представа по какъв начин е получил нужните познания и опит. Декър посочи разреза във формата на Y. – Какви инструменти е използвал? Обикновен нож или медицински скалпел? – Предполагам, че е разполагал с хирургически инструменти и трион "Страйкър" или нещо подобно, за да разреже черепа. Конците, които е използвал, за да зашие гръдния кош, също са хирургически. Декър огледа внимателно тялото и помоли Садърн да му помогне да обърнат жената. – Няма нито татуировки, нито белези. – Нито чернодробни петна или пък увреждания от продължително излагане на слънце. Жената е твърде млада, за да има възрастови петна, но няма и никакъв загар. Очевидно не е прекарвала много време на открито. Отново обърнаха тялото и Декър пак го огледа. – Открихте ли нещо интересно в стомаха или в кръвта? – попита Джеймисън. – В стомаха нямаше почти нищо, което означава, че не се е хранила непосредствено преди настъпването на смъртта. Няма видими следи от наркотици – било то от спринцовки или нещо друго. Но все още чакам анализите от токсикологията. – Има ли нещо, което да ви се е сторило необичайно? – попита Декър. – Мисля, че извършената аутопсия е достатъчно необичайна за който и да било случай – усмихна се Садърн. – Тоест отговорът ви е "не"? Усмивката на Садърн помръкна. – Точно така, отговорът ми е "не". – Жертвата местна ли е? Кой извърши разпознаването? Садърн кръстоса ръце на гърдите си. – Веднага щом изпратих снимките в полицията, някой в управлението я идентифицира. В този момент вратата се отвори и в помещението влезе мъж на възрастта на Джеймисън. Беше с джинси, карирана риза, морскосиньо спортно сако и кожени мокасини с пискюлчета. Над метър и осемдесет, слаб и жилав, с изпъкнала адамова ябълка и издадена брадичка. Имаше тъмна и гъста кестенява коса, която беше лизната отзад и стърчеше като перископ. Мъжът погледна първо Декър, после Джеймисън. – Лейтенант Джо Кели от градското полицейско управление – представи се той. – Това е човекът, на когото звъннах – поясни Садърн. Кели кимна. – Работя в отдел "Криминални разследвания". Звучи впечатляващо, но само докато научите, че съм единственият му служител. – Искате да кажете, че само вие разследвате убийствата, така ли? – обърна се към него Декър. – Убийства, кражби с взлом, въоръжени грабежи, домашно насилие, трафик на хора, наркотици и каквото още се сетите. – Доста работа за един човек! – възкликна Джеймисън с широко отворени очи. – Не е по мое желание. Въпрос на бюджет. Удвоиха броя на полицаите след последния петролен бум, но промените не стигнаха до моя отдел. Сега има повече патрули по улиците и в полицейските автомобили. Вероятно ще ми пратят помощник малко преди следващата петролна криза, след което ще ни уволнят до един. – Полицаят погледна Декър и попита: – Всички във ФБР ли сте толкова едри? – Естествено. Но колегите предпочитат елегантни костюми, а аз – джинси. Кели им показа служебната си карта, Декър и Джеймисън също извадиха своите. После ченгето погледна Садърн и каза: – Съжалявам, че не успях да дойда по-рано, Уолт. Имах малко проблеми в "Окей, жокей". Минавах оттам и чух, че става нещо. – Поредното сбиване? – Поредният проблем. Като за начало, глупаво име за бар. Прекалено много тестостерон, пари и алкохол. А тази комбинация определено не ми допада. – Той спомена, че някой в управлението е идентифицирал жертвата – каза Декър и посочи Садърн. – Аз съм този някой – отвърна Кели. Декър повдигна вежди. – Откъде я познавахте? – Пропуснах едно от нещата, за които отговарям. Проституцията. – Креймър проститутка ли е била? – попита Декър. За негова изненада, Кели вдигна рамене и отвърна: – Не съм сигурен. – Защо? – учуди се Джеймисън. – Струва ми се лесно да се прецени дали някой се занимава с проституция или не. – Така изглежда, но само на пръв поглед. Вижте, вече почти никой не използва думата "уличница", но все още се срещат жени, които проституират на улицата. Мъжете минават с колите си през определен квартал, жените се качват при тях и готово. Такива срещи вече често се уреждат онлайн, за да не се налага двете страни да се уговарят на публични места. – Подозирате, че Креймър се е уговаряла с клиентите си онлайн? – попита Декър. – Прекарвам доста време пред компютъра в търсене на сайтове, които предлагат подобни услуги. Знам къде да гледам, поне що се отнася до това, което се случва в моя град. Открих един сайт, който осигурява "консултантски услуги" на мъже от нефтодобивната индустрия тук, в Лондон. Страницата изглеждаше напълно редовна – все пак създателите ѝ са наясно, че ченгетата проверят такива места в интернет. Една снимка обаче ми се стори позната. Не ме разбирайте погрешно, Креймър изглеждаше съвсем различно – прическа, грим, дрехи, – но я познах. Срещал съм я из града – побърза да уточни лейтенант Кели. – Ето защо реших, че предлага ескортни услуги. На сайта се бе представила като Минди. – Това означава ли, че не сте останали изненадан, когато сте научили за смъртта ѝ? – попита Джеймисън. – Все пак проституцията е високорискова професия. – Напротив, изненадах се, защото тук рядко стават убийства, дори на проститутки. И бях шокиран, когато научих как е изглеждал трупът. – Разбирам – отвърна сдържано Декър, без да откъсва поглед от Кели. – Не ми е ясно защо вие се ангажирате с разследването. Разговарях с шефа, след като Уолт ми звънна. Очевидно докладите от аутопсията и огледа на местопрестъплението са били изпратени във Вашингтон по молба на федералните. Вярно, убийството е необичайно, но навсякъде се извършват необичайни убийства и местните ченгета почти винаги се справят сами. – Защо са ни изпратили тук според вас? Сигурен съм, че имате теория – каза Декър. – А защо смятате, че имам? – Изглеждате като човек, който обича теориите. Вместо отговор Кели посочи масата и тялото върху нея. – Явно е свързана с нещо, от което федералните се интересуват. Нямам представа какво е, но много бих искал да разбера. – Да, ние също – каза Декър.  5. 
 


 	 
 – Стените в стаята ми миришат на прясна боя, а килимът сякаш е сложен днес – каза Джеймисън. Двамата с Декър се бяха настанили в хотел на главната улица и вечеряха в ресторанта на партера. Въпреки късния час салонът беше пълен. – И това е част от цикъла на възходи и спадове – отбеляза Декър, погледна менюто и се намръщи. – Предлагат тофу? В дълбоката провинция на Северна Дакота? – Защо не? – отвърна Джеймисън. – Сигурна съм, че и тук ядат тофу. – Да, заедно с бекона и наденичките. И пържолите от лос. След като направиха поръчката си, Декър се облегна назад с бутилката бира, която сервитьорката му бе донесла. Джеймисън пиеше студен чай. – Какво е мнението ти за лейтенант Кели? – попита тя. – Пропилява си таланта в това градче. От друга страна, тук може да има много повече престъпления, отколкото ми се струва на пръв поглед. – Мъже с прекалено много пари, както каза той – отвърна замислено Джеймисън. Декър кимна разсеяно. – Кели иска да разбере защо сме тук. Аз също. Позвъних на Богарт и му оставих съобщение, но още не ми се е обадил. – И аз направих същото. Без резултат. Какво смяташ, след като видя тялото? – Може да е психопат с познания по криминалистика или откачен, който се опитва да отправи послание. – Какво послание? – Ако Креймър е била убита заради нещо, което е знаела, но има и други хора, разполагащи със същата информация като нея, това може да е предупреждение да не говорят, ако не искат да последват съдбата ѝ. – Какво може да е знаела? – Ако имахме отговора на този въпрос, щяхме да арестуваме убиеца и да се качим на самолета. – Прав си. – Според мен не става дума за единичен случай, Алекс – заяви мрачно Декър. – Какво искаш да кажеш? – Чу Уолт Садърн. Инструментите и разрезите говорят за професионализъм. Човек не може да влезе в някоя железария и да си купи медицински трион. Освен това тялото е било разрязано, преди да го оставят навън. Иначе щеше да има някакви следи и поне малко кръв. Убиецът е пренесъл трупа до там. Очевидно е подбрал мястото много прецизно. – Значи познава района. По всяка вероятност е огледал местността предварително. Декър кимна. – Всичко това изисква планиране и търпение. Той се озърна и облещи очи от изненада. Примигна два пъти, сякаш искаше да се увери, че не се е припознал. – Стан? Едрият мъж, който току-що бе влязъл в ресторанта, се извърна рязко към тях, когато чу името си. Беше не по-малко изненадан от Декър. – Еймъс? Въпросният Стан се приближи до масата, а Декър се изправи и се здрависа с него. – Какво правиш тук, по дяволите? – учуди се той. – И аз мога да те питам същото. Стан беше висок почти колкото Декър, с рижа коса, побеляла над слепоочията, червендалесто лице и живи зелени очи. Имаше къса добре поддържана брада. – Здравейте – обади се Джеймисън, стана и протегна ръка. – Аз съм Алекс. Работя с Декър във ФБР. – Извинявай – отвърна Декър. – Алекс, този едър мъж е Стан Бейкър. Женен е за сестра ми Рене. Живеят в Калифорния. – Той изгледа Стан с любопитство и подхвърли: – Доста далече си от вкъщи. Бейкър потърка дебелите си пръсти и на лицето му изведнъж се появи безпокойство. – Аз… сега живея тук. И скоро ще съм ти бивш зет. – Моля?! – възкликна Декър и отстъпи крачка назад. – Рене не ти ли каза? – Какво? – Че се развеждаме. – Защо? – Поради куп причини. И двамата имаме вина. – Ами децата? – Ще останат при майка си. – В Калифорния ли са? – Да – отвърна неловко Бейкър. – По-малките още ходят на училище, освен това Рене има хубава работа. – Но ти живееш тук, в Северна Дакота, Стан. Как очакваш нещата между вас да се оправят? – Първо заминах за Аляска, където работих известно време, но нещата забуксуваха. Знаеш, че Тим заемаше висока позиция там. Той ме уреди. – Какво искаш да кажеш с това "заемаше висока позиция"? – Кой е Тим? – намеси се Джеймисън. – Съпругът на Даян, другата сестра на Еймъс – обясни Бейкър. – А какво става с него? – попита Декър. – Доколкото знам, го съкратиха. Сега кара такси и води счетоводството на разни малки фирми. Малко след това съкратиха и мен. Исках да започна отначало, а тук има работа, мястото се развива. Компаниите се нуждаят от опитни хора. Вече изкарах една година. Заплащането е отлично. – Ами децата? – попита отново Декър. – Виждаме се по Скайп всеки ден – направи опит да се оправдае Бейкър. – Не можеш да прегърнеш сина си или да го научиш да играе бейзбол от хиляди километри разстояние. Ти беше в армията, когато се родиха първите ви две деца. Нямаше те дълго… – Сражавах се за страната ни, Еймъс! – Казвам само, че децата имат нужда от баща. – Така е, но това е положението. Хората се развеждат, нали? Освен това се опитахме да оправим нещата. Ходихме на терапия. – Може би е трябвало да положите повече усилия – каза Декър. – Става въпрос за семейството ти, Стан. То не е нещо, от което можеш да се откажеш с лека ръка. В зелените очи на Стан Бейкър проблеснаха гневни искри. – Разбирам накъде биеш. Всички знаем какво се случи с Каси и с брат ѝ… и с Моли. Беше ужасно. През целия си живот не съм плакал така, както на погребението им. Но ние с теб сме различни. Не исках да стане така… никой от двама ни не го искаше, но ето че стана. Такъв е животът. Декър хвърли поглед към Джеймисън, след което сведе глава. – Да, добре. Май трябва да звънна на Рене. Отдавна не сме се чували. Не ме бива много в тези неща. – Ако не знаеш, че сестра ти се развежда, а другият ти зет е изгубил работата си, наистина не те бива в тези неща – обади се Джеймисън, която не вярваше на ушите си. – А ти какво правиш тук, Еймъс? – попита Бейкър. – Разследвам убийство. – Убийство!? – И тук стават убийства, нали? – отвърна мрачно Декър. – Е, да. Случва се разни пияни глупаци да се сбият или наркопласьори да спорят за територия. На всеки ъгъл се продават метамфетамини, кокаин, хероин… Кого са убили? – Нямаме право да го обсъждаме – намеси се Джеймисън. – Но най-вероятно ще го чуете по новините. – По дяволите! И са повикали ФБР? Местните ченгета не могат ли да се справят сами? – Отиваме там, където ни изпратят, Стан – каза Декър. – Искате ли да вечеряте с нас? – предложи Джеймисън. Бейкър пребледня, отстъпи крачка назад и впери поглед в Декър. – Какво? Не… Аз… аз вече вечерях. – Какво правиш тук тогава? – попита Декър, явно заинтригуван от неудобството на Бейкър. – След като си пристигнал в града преди повече от година, едва ли си отседнал в хотела. – Не, живея под наем. Тук съм, защото… Имам среща с… ъъъ… – замънка той. – С кого? – настоя да разбере Декър. – Стан? Тримата се обърнаха и видяха трийсетинагодишна жена да прекосява ресторанта с пъргава походка. Пъргава – именно това си помисли Декър, докато я наблюдаваше. Беше красива и много от мъжете, дори някои от жените се обърнаха да я огледат. – Здравей, Каролайн – поздрави я сковано Бейкър и пристъпи нервно от крак на крак. – Това е Каролайн Досън – представи я той. – Разбрахме – отвърна Декър и впери поглед в бъдещия си бивш зет. – Каролайн, запознай се е Еймъс Декър и партньорката му Алекс. Еймъс е… – Аз съм приятел на Стан – прекъсна го Декър. – Не сме очаквали, че ще се срещнем в този град. – Каква приятна изненада – усмихна се Каролайн. – Готов ли си? – попита тя Бейкър, след което се обърна към Алекс: – Искате ли да дойдете с нас? Ще обиколим клубовете. – Тук и клубове ли има? – учуди се Джеймисън. Каролайн се усмихна. – Знам, знам. Всички реагират така, но в Лондон могат да се намерят поне три-четири прилични заведения. Вярно, те са по-скоро барове, отколкото клубове. Но не във всички свирят само любимото кънтри на Стан, което аз не понасям. – Благодаря – отвърна Декър, – но току-що пристигнахме. Пътуването беше изморително. – Добре, ще го оставим за някой друг път. – Чудесно. Каролайн хвана Бейкър за ръката. – Да вървим. Първа спирка "Окей, жокей". – В Лондон ли живеете? – попита изненадващо Декър. Тя се усмихна. – Да, макар че бих предпочела да живея в английския Лондон. Е, може и това да се случи някой ден. Баща ми е собственик на този хотел и на още няколко компании. Помагам му в бизнеса. Той има голяма къща извън града. Понякога оставам там, но имам и апартамент тук. – Разбирам. – До скоро – каза Каролайн и поведе Бейкър навън. Джеймисън погледна Декър. – Какво съвпадение, а? Той беше заковал очи в масата. – Съжалявам за сестра ти. – Рене трябваше да ми се обади – отвърна Декър, видимо огорчен от новината. – А ти сигурен ли си, че тя не се е опитала да се свърже с теб? – Във въпроса ѝ се долавяше съмнение. Той я погледна гузно. – Възможно е да е оставила няколко гласови съобщения, на които съм забравил да отговоря. – Звучи невероятно от устата на човек, който никога не забравя нищо. – Знам – отвърна Декър с нещастно изражение. – Не ме бива в тези неща. – Трябва да поговориш с нея. Да я подкрепиш. Да я оставиш да изложи своята гледна точка, без да я съдиш. – Хората намират изход от всякакви кризи. А и Стан вече си е намерил друга. – Той не очаква от тази връзка нищо сериозно, Декър. Струва ми се, че това се отнася и за Каролайн. Двамата просто се забавляват. Когато храната им най-накрая пристигна, Декър сложи в уста една-две хапки, преди да измърмори: – Съжалявам, изгубих апетит. Ще се видим утре сутринта. После стана и си тръгна без повече обяснения.  6. 
 


 	 
 "Окей, жокей". Голямо, шумно и несъмнено популярно заведение. През всички прозорци струяха ярки светлини, а вътре кънтеше силна музика. Смесица между кънтри и рокендрол, доколкото можеше да прецени Декър. Тя отекваше като оръдейна канонада. Той постоя отвън и усети как по кожата му полепва влага. След като показа служебната си карта на охраната, отвори вратата и горещината, вонята на пот и миризмата на алкохол го блъснаха в лицето като танков снаряд. Вътре или нямаше климатик, или той не успяваше да се справи с топлината, излъчвана на талази от танцуващите. Декър май беше единственият трезвен в заведението. Заобиколи няколко младежи, застанали до входа. Те като че ли едва се крепяха на краката си и се подпираха един на друг, макар да нямаше още десет часа. Не би искал да е в тяхната компания към полунощ. Оркестърът се състоеше от четирима мъже и певица с прическата на Доли Партън. Косата ѝ се разпиляваше, докато тя танцуваше и изпълняваше чудесно някаква балада на Фейт Хил. Останалите музиканти приличаха на истукани на фона на нейните енергични движения. Тя поде следващата песен и доколкото Декър успя да чуе, в нея ставаше въпрос за мъже, жени, кучета, оръжия и един шевролет пикап. По стените бяха окачени огромни телевизори, по които вървеше спорт. В единия ъгъл зад ниска преграда се виждаше механичен бик, който явно не работеше. Просто си стоеше, без да помръдне, и гледаше разгневено. Декър застана в задната част на салона. На едната стена бяха окачени правилата на бара: ПРИ СКАНДАЛИ И ПОБОЙ ИЗХВЪРЧАШ НАВЪН! ОТРЕЖАТ ЛИ ТЕ НА БАРА, НЕ ДОСАЖДАШ ПОВЕЧЕ. НУЛЕВА ТОЛЕРАНТНОСТ КЪМ НАРУШИТЕЛИТЕ НА РЕДА! ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ! Минута по-късно той забеляза двойката. Каролайн пърхаше на дансинга около тромавия Бейкър като колибри край огромно неподвижно цвете. Или по-скоро, кактус. Бейкър пристъпваше от крак на крак на не повече от два-три сантиметра вляво или вдясно. Бе вдигнал ръце над главата си и се преструваше, че му е забавно. Защо е с него? За какво ѝ е притрябвал Стан? Декър усети, че някой го побутна. Беше по-едър и от него мъж, който го заговори с тих, но заплашителен тон: – Виж кво, приятел, ако искаш да останеш тук, поръчай си нещо – питие или храна, а най-добре и двете. – Мъжът тежеше поне сто и шейсет килограма, с огромно шкембе и още по-огромни рамене. Голата му глава лъщеше като билярдна топка. – Инак ще се наложи да си тръгнеш. Някой трябва да плаща сметките за ток и заплатите. Декър отиде до бара, който заемаше цяла стена. Пред него беше пълно с клиенти. Той се намърда между двойка, която се целуваше, и четиресет и няколко годишна елегантна жена, която отпиваше от коктейл, в който сигурно имаше половин килограм плодове. Барът предлагаше стотина наливни и още толкова бутилирани бири, предимно индийски светъл ейл, за който Декър дори не бе чувал. Спря се на кутийка "Бъдуайзър", която му струва пет долара, а после се извъртя и загледа как зет му се излага на дансинга. Поправка, бъдещият му бивш зет. Каролайн спря да танцува, увисна на врата на Бейкър, докато го гледаше замечтано, и го целуна по устата. Декър не виждаше нищо друго освен сестра си Рене и четирите им деца, затова извърна глава, преди да се е ядосал още повече. Но после се сепна. Какво му влизаше в работата? Защо изобщо беше дошъл тук? – Вие сте федералният агент, нали? Декър погледна наляво. Жената с плодовия коктейл явно се опитваше да подхване разговор. Беше слаба и в отлична форма, ако се съдеше по мускулите на ръцете, ѝ под прилепналите ръкави. Носеше брачна халка и пръстен на кутрето. Имаше светлокестенява коса с руси кичури. Нефритените ѝ обици представляваха миниатюрни будистки храмове. Чертите ѝ бяха фини и хубави, а очите – светлосини. – Защо решихте така? – попита Декър. – Аз съм Лиз Садърн. Съпругът ми Уолт е извършил аутопсията на жертвата. Той ми каза, че сте в града. – Тук е пълно с хора. Как успяхте да ме разпознаете? – Спомена, че сте четиресет и няколко годишен и приличате на бивш нападател от Националната футболна лига. – Но тук има поне десет души, които отговарят на това описание. – Не ме оставихте да довърша. Каза още, че имате замислено интелигентно изражение, което трудно може да се разчете. Това не се отнася за другите мъже тук, които вероятно имате предвид. Тях ги прочиташ по-лесно и от книжките на Доктор Сюс. Той протегна ръка. – Еймъс Декър. – Рядко срещано име – отбеляза Садърн, докато се ръкуваха. – Съпругът ви сподели ли някакви подробности по случая? – Със сигурност не е нарушил професионалната етика, ако това ви тревожи. Все пак аз управлявам погребалната агенция и знам какво се случва там. Мога да ви уверя, че каквото и да науча, няма да го споделя с никого. Декър отпи от бирата си и посочи механичния бик, който никой не използваше. – Каква е историята на това нещо? Очаквах да се радва на повече популярност. – Така си беше. Всъщност се оказа прекалено популярно. – Моля? – Имаше прекалено много заведени искове за нанесени вреди. Някой яхва бика и си чупи ръка или крак, след което роднините или работодателите му претендират за обезщетение, понеже отчаяно се нуждаели от него у дома или на петролните полета. Предполагам, че демонтирането на бика е щяло да струва много, затова стои изключен. От време на време някой го замерва с бирена бутилка и толкова. В този момент един пиян младеж с каубойска шапка хвърли по бика празно шише. То се удари в твърдото му тяло и се пръсна на парчета, които паднаха на пода при купчина стъкла. Младежът получи поздравления от приятелите си. – Чистят всяка вечер и на следващия ден пак е пълно с боклуци. Но по-добре да замерват бика, отколкото да се бият помежду си. Така се справяме с гнева в Северна Дакота. Декър кимна. – Познавахте ли жертвата? – Не, но разбрах, че Джо Кели я е познавал. – А него познавате ли го добре? – Да, доста добре всъщност. Лондон преживява истински бум в момента, но не винаги е било така. Едно време всички се познавахме. Добивът на шистов нефт промени нещата. Сега тук се стичат хора от всички щати, дори от чужбина. Миналата седмица чух в кварталния магазин руска реч. – Тя помълча и добави: – Но сме имали и трудни моменти. По време на последната икономическа криза бяхме на косъм от фалита. – Но хората все пак са умирали и в кризисни времена. – О, да, самата истина. Някои сами сложиха край на живота си от отчаяние, след като изгубиха всичко. Техните роднини обаче нямаха достатъчно средства, за да потърсят услугите ни. Понякога ни предлагаха бартер и правехме каквото можем, за да им влезем в положението, но ние също трябваше да плащаме сметки. За щастие, оцеляхме и бизнесът се развива добре. Засега. Но кой може да каже какво ни очаква утре? – Лиз Садърн се огледа. – Партньорката ви не е ли с вас? Уолт ми спомена и за нея. – Разделихме се в хотела. – Ще пристигнат ли още агенти? Декър отпи от бирата си и не отговори. Каролайн Досън се бе вкопчила в Бейкър и го използваше като пилон. – Познавате ли ги? – попита Садърн, проследила погледа му. – Бегло. – Попаднахте ли вече на някакви следи в разследването? – Нямам право да го обсъждам. – Ще го приема за "не". Декър се извърна към нея. – Имате ли някаква представа кой може да го е направил? – Аз ли? – възкликна тя, макар да не изглеждаше изненадана от въпроса. – Мога да ви кажа само, че тук често стават престъпления, макар сега положението да не е толкова зле, както при предишния бум. Но в града вече ще срещнете всякакви хора, включително и такива с тъмно минало, които идват с надеждата да изкарат бързи пари. Със сигурност има разни престъпни типове, но семействата се увеличават. Хората пускат корени тук. И искат да живеят в тихи спокойни квартали. – Май сега ще последва някое "но"… Лиз Садърн се усмихна сдържано. – Но имаме и места като това, където се събират необвързани млади мъже, които искат да похарчат малко пари и да се разтоварят. Понякога последиците са доста неприятни. – Кели спомена за някакъв инцидент тук по-рано през деня. – Чух за сбиване между клиенти на заведението, което прераснало в нещо по-сериозно. Но когато Джо се появил, напрежението намаляло. Въпреки това някои се озовали в ареста, а други в болницата. – Човекът, когото търся, едва ли попада в категорията на глупавите побойници. – Видях тялото, когато го докараха – каза тихо Садърн. – Разбирам какво имате предвид. – Не беше приятна гледка. – Имали сме доста тежки случаи. Но не убийства, а злополуки. Взривове и пожари, когато нещо се обърка при фракинга. Те са… истинско предизвикателство от козметична гледна точка. Налага се да изложим покойника в затворен ковчег и да оставим върху капака негова снимка от… по-добри времена. – Разбирам. Лиз Садърн допи коктейла си и остави празната чаша на плота. – Случилото се може да се отрази много зле на града, и то тъкмо сега, когато нещата отново потръгнаха. – Айрин Креймър заслужава справедливост – отвърна рязко Декър. Тя наклони леко глава. – И през ум не ми е минавало обратното. Приятна вечер, агент Декър. Лиз Садърн му обърна гръб и тръгна към стълбите, които водеха към втория етаж на бара. Декър погледна към дансинга. Стан Бейкър и Каролайн Досън вече не бяха там. Обходи с поглед цялото заведение, но не ги откри никъде. Допи бирата си, излезе и се потопи в горещата нощ, макар че навън му се стори по-хладно, отколкото вътре. Ярка светкавица разцепи небето на запад и се устреми към земята, която сякаш потръпна от мощния заряд електричество. Гърмът отекна чак в града и в следващия миг към висините полетя огромно огнено кълбо, което озари околността. Останалите минувачи продължиха да вървят или да се клатушкат преспокойно, сякаш подобни взривове бяха нещо съвсем обикновено. С всяка изминала минута Лондон, Северна Дакота, ми се струва все по-интересно място, каза си Декър, докато крачеше към хотела.  7. 
 


 	 
 Шест часът сутринта. Декър отвори очи и се надигна. Не се нуждаеше от будилник. Отправи се към банята, взе душ и облече чисти дрехи. Погледна през прозореца. Небето бе все така облачно и мрачно, но в далечината розовееха първите утринни лъчи. Той провери прогнозата за времето на телефона си. Температурата беше двайсет градуса, но влажността достигаше стойности, с които дори Луизиана би се гордяла. Стори му се, че буквално вижда натежалия от влага въздух. Приседна на ръба на леглото за още няколко секунди, колкото да се разсъни напълно. Намираше се в нов град, работеше по нов случай. Това бе животът му. И му харесваше. Той слезе за закуска и завари Джеймисън в ресторанта. Компания ѝ правеше Джо Кели. Полицаят бе облечен с тъмен костюм и бяла риза без вратовръзка. Черните му ботуши бяха с протрити токове. Декър седна на масата и каза: – Мислех си, че ще съм пръв. – Страдам от безсъние. Обикновено ставам в четири и изпивам първата от многото чаши кафе за деня – обясни Кели. – Ние пък печелим един час от часовата разлика – каза Джеймисън, която разглеждаше менюто. – За мен дори е малко късно. Декър погледна Кели. – Снощи излязох да се разходя и видях ослепителна мълния в далечината, последвана от експлозия. – И аз я чух – обади се Джеймисън. – Зачудих се какво става, но никой в хотела не обърна внимание. Кели кимна. – Вероятно мълнията е улучила езеро с отпадни води до някоя сонда. Те привличат мълниите както металните резервоари с прясна вода и помпените станции. Следва взрив и на другия ден работниците идват и отстраняват щетите. Това отдавна е калкулирано в разходите по добива. – Ясно – каза Декър и изгледа озадачено Джеймисън. След като си поръчаха закуска и сервитьорката донесе кафетата им, Кели попита: – Открихте ли някаква информация защо Айрин Креймър е толкова важна за ФБР? – Още не – отговори Декър. – Едни федерални крият информация от други федерални, а? – отбеляза разочаровано Кели. – В наши дни всеки крие нещо от останалите. Някакви новини при теб? – Бях си уговорил среща с домакинката на блока, където живее Креймър. Тъкмо се канех да отида при нея, когато разбрах, че сте в града. Затова я отложих. – За което ти благодарим. Креймър работила ли е нещо друго освен като ескорт? – попита Джеймисън. – В интерес на истината, да. Всъщност имаше доста добра работа – отвърна Кели, помълча и добави неловко: – Беше учителка при Братята. – При кого? – попита отново Джеймисън. – При Братята. Това е религиозна група… разклонение на анабаптистите. Живеят в колония. – Може ли по-подробно? – настоя Декър. – Приличат на амишите, но карат коли, използват тежка техника и тъй нататък. Занимават се предимно със земеделие, но също и с други дейности. Следват Евангелието. Добри хора са, но доста затворени. – Религиозна група наема за учителка жена, която работи като ескорт? – учуди се Декър. – Как е възможно? И защо не ни го каза още снощи? – Очевидно не са знаели с какво се занимава в свободното си време. Освен това, изглежда, Креймър е била добра учителка, децата са я харесвали. Смъртта ѝ много ще ги разстрои. Вече се видях с Питър Гънтър, който ръководи Колонията, но не му казах нито за другата професия на Айрин, нито за смъртта ѝ. Нямах никакво намерение да го крия от вас. Просто снощи не успях да намеря подходящите думи. Пристигането ви в града ме изненада. Не можах да реша как да подходя към ситуацията. – Гънтър техният пастор ли е? – попита Джеймисън. – По-скоро водач. Колонията трябва да се ръководи от някого – отвърна Кели и погледна Джеймисън. – Анабаптистите са секта, управлявана изцяло от мъже. Жените вършат много работа – колят животните, готвят, чистят, шият. Но всички решения се вземат от мъжете. – Като в петдесетте години на миналия век – подхвърли недоволно Джеймисън. – Както вече казах, те са добри хора – опита се да ги защити Кели. – Откъде знаеш толкова много за тях? – попита Декър. – Баба ми и дядо ми бяха в сектата – каза изненадващо полицаят. – А после им е писнало да живеят в комуна, управлявана от мъже? – подхвърли Джеймисън. – На тях не, но на родителите ми им писна. Тръгнахме си след смъртта на баба и дядо, тогава аз и сестра ми бяхме още деца. – Родителите ти тук ли живеят? – Не. Преместиха се във Флорида преди три години. – А сестра ти? – поинтересува се Джеймисън. – Почина преди четири години. – Много съжалявам. Била е съвсем млада. – Да. Имаше труден живот. – Какво друго можеш да ни разкажеш за Братята? – попита Декър след кратко мълчание. – Те са заклети пацифисти. Заради това част от хутеритите, най-голямата група анабаптисти в страната, са били преследвани по време на Втората световна война. Декър кимна. – Добре, открихме къде е живяла и какво е работила Креймър. Но какво знаем за работата ѝ като ескорт? Каза, че не си сигурен дали наистина се е занимавала с това, макар че си познал снимката ѝ в онзи сайт. Убеден ли си, че е тя? – Да. – Как така? – Свързах се с нея чрез сайта. Уговорихме си среща. В евтин пансион на другия край на града. Отидох там преди нея. Когато се появи, ѝ показах значката си. – Не я ли арестува? – попита Джеймисън. – Не. – Защо? – учуди се Декър. – Ти си полицай. Тя е нарушила закона. Всичко е ясно. – Опитвах се да ѝ помогна. Положението ѝ нямаше да се оправи, ако влезеше в затвора. Креймър имаше нужда някой да я подкрепи, да ѝ покаже пътя. Изглежда, се провалих… – Когато се срещнахте, тя призна ли, че предлага секс срещу пари? – попита Декър. – Вчера спомена, че не си бил сигурен с какво точно се е занимавала. – Не, не каза, че е проститутка или ескорт, а че се чувствала самотна. Уреждала си срещи с мъже през сайта, но никога не вземала пари от тях. А и невинаги правели секс. Понякога само разговаряли. – Да, бе! – възкликна скептично Декър. – Освен това не беше облечена като повечето проститутки, които съм срещал. Дрехите ѝ бяха съвсем обикновени. Сервитьорката им донесе закуската и те започнаха да се хранят бързо, тъй като ги очакваше много работа. Преди да излязат, Декър попита: – Проверил си отпечатъците ѝ в ИАСИО, нали? За да видиш дали има досие. Той имаше предвид Интегрираната автоматизирана система за идентификация на отпечатъци на ФБР. – Да. Как разбра? – Това е единствената причина да сме тук. Пуснал си я в базата данни и в кабинета на някоя важна клечка в Бюрото се е получило предупреждение. После си получил нареждане от федералните да изпратиш докладите във Вашингтон. Именно така са разбрали за случилото се. – Значи ФБР наистина се интересува от нея? – попита Кели. – Интересува се от всички – отвърна Декър. – Но аз не открих абсолютно нищо. Явно и при вас няма криминално досие на Айрин Креймър. – Възможно е да има, но под друго име – предположи Декър. – Но ако на тези отпечатъци съответства досие под друго име, федералните трябваше да ни уведомят – каза раздразнено Кели. – Сигурни ли сте, че не криете нищо от мен? – Честна скаутска! – Хич не ми приличаш на скаут. – Никога не съм бил. Време е да тръгваме. Очаква ни натоварен ден. Някой е отговорен за смъртта на Айрин Креймър. Трябва да го открием – отсече Декър и тръгна към изхода. Кели го изгледа замислено и се обърна към Джеймисън: – Що за човек е партньорът ти? Тя се усмихна и каза: – Скоро ще разбереш.  8. 
 


 	 
 Докато тримата вървяха към взетия под наем джип, запръска леко. Кели седна отпред до Джеймисън, а Декър зае по-голямата част от задната седалка. – Креймър не е имала роднини в района, така ли? – попита Джеймисън. – Не успях да открия никого. – Как тогава се е озовала тук? – Пристигнала е преди малко повече от година. Не успях да намеря никаква информация за нея, освен че е завършила колежа "Амхърст". Но дори това научих от Братята. Сякаш не е имала минало. От време на време попадаме на хора, които се опитват да избягат от нещо. Но за пръв път не успях да открия абсолютно нищо. – Странно – отбеляза Джеймисън. – Може би не е чак толкова странно, щом сте замесени и вие – изгледа я Кели. – Предполагам, че именно заради това сте тук. – Програмата за защита на свидетелите ли имаш предвид? – Честно казано, не се сещам за друго. Как иначе да си обясня факта, че не мога да открия каквато и да е информация за нея? – Но в такъв случай разследването щеше да се води от Маршалската служба, а не от Бюрото – намеси се Декър. – Значи не става въпрос за Програмата за свидетелите. Трябва да продължим да ровим. – Какво може да е тогава? – присви очи Кели. – Кажи ни какво знаеш за Креймър. – Беше красива. Много красива. Висока, грациозна. Почти като модел. И интелигентна. В никакъв случай не беше получила учителското място заради външния си вид. Освен това "Амхърст" е много престижен колеж. – Ако изобщо е следвала там – подхвърли Декър. – Каква беше по характер? Можеш ли да я опишеш? – Тиха, но уверена. Излъчваше непоколебимост, че може да се измъкне от всяка ситуация. Вероятно затова не послуша съвета ми да се откаже от тези срещи с непознати. Смяташе, че ще се справи. Някои от нещата, които спомена, ме наведоха на мисълта, че е пътувала много. Действително изглеждаше като човек с опит. – Ти каза, че е отрекла да се занимава с проституция – изтъкна Джеймисън. – Може би затова е решила, че няма причина да се отказва. – Така е – призна Кели. – Личеше ли си, че разполага с пари? – попита тя. – По дрехите или разни неща, които е притежавала. – Не. Караше стара хонда. Жилищният блок, в който отиваме, не е нищо особено. Съмнявам се, че ще открием маслени картини по стените. Предполагам, че учителската заплата ѝ е била достатъчна, за да си покрива разходите. Но вече не е лесно да се намери хубаво жилище на сносна цена. – Толкова ли ви е висок жизненият стандарт? – учуди се Джеймисън. – В някои квартали наемите достигат нивата в големите градове. Когато в Лондон започнаха да се стичат хора, отначало спяха в колите си, у някой приятел или в нечия каравана и това продължаваше с месеци. Работниците от нефтодобива обикновено се настаняваха в бракувани корабни контейнери, превърнати в миниатюрни квартири с легло, душ, тоалетна, хладилник и микровълнова. Строят се и жилища, и то с максимални темпове, но предлагането така и не успява да удовлетвори търсенето. Всеки тук се опитва да изкара колкото се може повече пари. Но градът се разраства прекалено бързо и това създава проблеми. – Повярва ли ѝ, когато ти каза, че не ѝ плащат за секс? – попита Декър. – Обискирахме апартамента ѝ и проверихме банковите ѝ сметки. Не открихме други доходи освен учителската ѝ заплата. Декър остана изненадан. – Хм, странно. При повечето проститутки успяваме да открием следи от нерегламентирани плащания. – Забеляза ли някакви признаци за употреба на наркотици? – обади се Джеймисън. – Аутопсията не е показала забранени вещества в кръвта или органите ѝ. – Не, нищо, а отлично знам какво да търся. – Защо избра да разговаряш точно с нея от всички жени, които предлагат ескортни услуги? – попита Декър. – Тя не е единствената, с която съм разговарял. – С кого още си се срещал? – поинтересува се Джеймисън. Кели почука нервно е пръсти по стъклото на колата. – Вижте, ще бъда напълно откровен с вас. Сестра ми имаше почти същите проблеми. Хлътна по наркотиците и реши, че проституцията е единственият начин да се измъкне. Но взе свръхдоза… и не успяха да я спасят. Трагедия отвсякъде. – Наистина, Джо! Много съжалявам! – каза Джеймисън. – Затова ли не арестуваш жени, които проституират? – попита Декър. – Знам, че не е невинно престъпление. Но ако мога да помогна на някого в нужда, винаги го правя. Ето защо станах полицай. Не се притеснявам да пратя зад решетките всеки, който го заслужава, но не искам работата ми да се изчерпва с това. – Как научи, че е свързана с Братята? – намеси се Джеймисън. – Местните знаеха ли, че работи при тях? – Аз съм сред малкото, които познават Братята добре. Много пъти съм бил в Колонията – така наричат общия си дом. Част от задълженията на едно местно ченге като мен е да познава всички хора в общността. Виждал съм Креймър там. Ето защо я познах на снимката в онзи сайт. Съмнявам се, че някой от Братята би сърфирал в интернет в търсене на секс услуги. Предполагам, че затова е успявала да го опази в тайна. Аз самият не съм казвал на никого. – Ако някой от Братята беше разбрал, вероятно е щяла да изгуби работата си – отбеляза Джеймисън. – При всички случаи – кимна Кели. – Креймър изглеждаше притеснена от нещо. Не исках да ѝ създавам допълнителни проблеми. – Той помълча и добави: – Имал съм си работа с много проститутки. Повечето от тях са с тежко минало, видели са какво ли не. Уязвими и объркани са. Тя обаче не беше като тях. Имаше си някаква цел. Сякаш изпълняваше мисия или нещо подобно. Дълбоко в себе си съм убеден, че става въпрос за нещо съвсем друго. – Е, щом ние сме тук, несъмнено става въпрос за нещо съвсем друго – съгласи се Джеймисън. – Убиецът може да е оставил тялото малко преди онзи ловец да се натъкне на него – каза Декър. Внезапният му коментар очевидно сепна Джеймисън и Кели, но полицаят кимна. – И на мен ми хрумна същото. Труп, оставен сред дивата пустош. Не би трябвало да го открием в толкова добра форма предвид всички хищници, които живеят там. – Кели погледна Джеймисън и продължи: – Но да убиеш някого и да го нарежеш по този начин… Струва ми се ужасно извратено. – Извратените убийства са точно по нашата част – промърмори Декър.  9. 
 


 	 
 Кели упътваше Джеймисън, която накрая паркира пред занемарена четириетажна тухлена сграда. В квартала не се виждаха нито строителни кранове, нито бригади от работници. Поне засега. Тримата слязоха от колата и полицаят ги поведе бързо към входа, тъй като вятърът се усили и заваля дъжд. Апартаментът и приемната на домакинката бяха разположени един до друг на партера, точно до входа. Жилището ѝ беше боядисано в отдавна избеляло зелено, а мебелите изглеждаха стари и захабени, вероятно на половин век. Но телевизорът на една от стените беше шейсет-инчов "Самсунг" 4К. Не се виждаше антена. Домакинката се казваше Айда Симс. Беше прехвърлила седемдесет и оредялата ѝ сива коса беше прибрана в стегнат кок. Жената беше почти квадратна. Декър забеляза треперенето в гласа ѝ и смачканата кърпичка в едната ѝ ръка. Беше с огромна виненочервена тениска, протрит панталон от рипсено кадифе и светлозелени чехли "Крокс". Декър и останалите седнаха в малкия хол, след като отказаха предложеното от Симс кафе. Тя се отпусна тежко във фотьойла си и ги изгледа един по един. – Айрин е мъртва. Не мога… не мога да повярвам. – Погледът, който впери в Декър, бе изпълнен с ужас. – И са повикали ФБР да разследва смъртта ѝ? Имам чувството, че съм попаднала в някой филм. – Това е напълно разбираемо – отвърна любезно Джеймисън. – Ние искаме да ви зададем само няколко въпроса. – Ще ви кажа каквото мога, ако това ще ви помогне да заловите убиеца – заяви ентусиазирано жената и се издуха шумно в кърпичката. – Кога се нанесе тук Айрин Креймър? – попита Декър. – Преди около месец. – Имате ли представа къде е живяла преди това? – Май в онзи жилищен комплекс… "Досън Тауърс". Намира се на километър и половина, два от тук. Кварталът е доста по-хубав. Дори луксозен. – "Досън" ли? – изненада се Декър. – Като Каролайн Досън? – Да, тя също има апартамент там, доколкото знам. Баща ѝ Хю е собственик на комплекса и на почти три четвърти от сградите и фирмите в града. Този блок е един от малкото, които не са негови. Вероятно е преценил, че няма да е достатъчно доходен – добави шеговито Симс. – Значи той е местният магнат? – обади се Джеймисън. – Не, Стюарт Макклелън е още по-богат. – Как така? – учуди се Декър. – Той разработва повечето сондажи за добив на шистов нефт и газ в района – поясни Кели. – Двамата разбират ли се? – попита Джеймисън. – Имат общ бизнес – отвърна той, – но нищо повече. Не бих ги нарекъл добри приятели. – Те са мъже, богати при това – обясни пренебрежително Симс. – А това означава, че животът им минава в мерене на възможностите. Всеки се опитва да покаже на другия, че е по-важната клечка. – Тя поклати глава и добави: – Момчетата никога не порастват, без значение колко пари имат. – Познавахте ли добре Айрин? – попита Джеймисън. – Колкото познавам и останалите наематели в сградата. Тя работеше като учителка при Братята. – И ние чухме същото. Какво можете да ни кажете за нея? – Беше тиха. Затворена. Имам предвид, че беше млада и привлекателна, но никога не е водила никого в апартамента… поне аз не знам. – Защо се е преместила тук от "Досън Тауърс"? По-евтино ли е? – О, да, много по-евтино. В "Тауърс" е по-хубаво, както казах. Но стаите ни са приятни, предлагаме почистване и кабелна телевизия. – Виждали ли сте я да излиза вечер? – Не, аз ставам рано и си лягам рано. Ако е ходела някъде след девет, няма как да съм я виждала. – Споделяла ли е нещо лично? – продължи с въпросите Джеймисън. – Как е открила това място? Симс се облегна назад и се замисли. – Не, нищо не е споделяла. Не знам защо, но имам чувството, че беше от Западното крайбрежие. Но това е само догадка. Декър погледна през прозореца. Дъждът се беше усилил. – Айрин Креймър разказвала ли е някога защо изобщо е дошла в Лондон? – попита той. – Да не би да са ѝ предложили работа в града? – Не е споменавала. Но, както казах, тя работеше при Братята като учителка. Може затова да е дошла тук. – Или да е дошла при някого? Да е последвала приятеля си? – добави Джеймисън. – Нямам представа. – Кога я видяхте за последен път? – попита Кели. Симс се замисли отново. – Мисля, че преди седмица. Декър погледна Кели. – Щом тялото е било открито преди два дни, това стеснява периода, в който е настъпила смъртта, от десет на пет дни. – Не се ли притеснихте, че Креймър отсъства цяла седмица? – попита Джеймисън. – Не, защото тя каза, че ще замине на кратка ваканция. – Къде? – попита Джеймисън и погледна Кели, който беше не по-малко изненадан. – Нямам представа. – Стана ли дума дали отива при приятели, или ще пътува с някого? – намеси се полицаят. – Не, изобщо не сме го обсъждали. – Тя имаше ли приятели тук, в Лондон? – обади се отново Джеймисън. – Не е споменавала. – Знам, че ще прозвучи като клише, Айда – каза Кели, – но виждали ли сте непознати да се навъртат наоколо? Айрин оплаквала ли се е, че има проблеми с някого? – Не, нищо подобно – отговори разтревожено Симс. – Градът ни е безопасен. Да, знам, че има разни глупаци, които, като си изпуснат нервите, налитат на бой и нерядко някой плаща с живота си, но хората не са тръгнали да се избиват. – Досега – отвърна Декър. – Време е да огледаме жилището ѝ. ……



 Апартаментът беше чист и подреден. Може би дори прекалено, помисли си Декър. Вероятно се даваше под наем мебелиран – догадка, която Симс потвърди. Малката кухня беше семпла и функционална и изглеждаше така, сякаш никога не бе ползвана. Освен леглото в спалнята нямаше почти нищо друго. Нито книги, нито снимки, нито сувенири. Не се виждаше лаптоп или настолен компютър. Нямаше и кабели, които да подсказват, че е използвала някакви електронни устройства. Декър се обърна към Кели: – Симс заяви, че никога не е виждала Креймър да ходи някъде вечер, защото си лягала рано. – Сигурно е излизала, след като старицата вече е спяла. – Освен това каза, че доколкото знае, тя не е имала приятели сред останалите наематели. Но е възможно да греши и за това – отбеляза Джеймисън. – Въпросът е дали би довела клиент тук, дали би преспала с него в собствения си апартамент – отвърна Кели. – Така лесно би се разкрила. Декър поклати глава. – Ами ако е имала някого, с когото се е виждала? Кели изглеждаше заинтригуван. – Може да е имала приятел, но Симс да не знае за него. – Креймър споменавала ли е приятел? – обади се Джеймисън. – Не, а и дори да е имала, нямаше да ми каже – отговори Кели. – Проверихте ли апартамента за отпечатъци? – попита Декър. – Не, защото тук не е било извършено престъпление. – Направете го – заяви рязко Декър. – Разполагаме с един-единствен криминалист, който обслужва и останалите полицейски управления в окръга. Ще уредя да се заеме приоритетно с тази задача. – Ами колата? – продължи Декър. – Не видях нито една хонда, паркирана на улицата. – Обявили сме я за издирване, но засега без резултат. – Ако Креймър си е търсела клиенти през онзи уебсайт, трябва да е имала лаптоп. А също и телефон – каза Джеймисън. – Не открихме нито едното, нито другото – отвърна Кели. – Къде обикновено си е уреждала срещите? Спомена, че сте се видели в някакъв пансион. – Да, можем да отидем там. – Трябва да разговаряме и с Братята – каза Декър. – Едва ли имат нещо общо със случилото се. Те са пацифисти. – Пацифисти или не, нужна е само една черна овца. А такава се намира във всяко стадо. 
  10. 
 


 	 
 – Да разбираме ли, че това е най-западналата част на града? – попита Джеймисън, след като спряха пред занемарена триетажна постройка с дъсчена фасада, която изглеждаше поне на сто години. Намираха се едва на четири-петстотин метра от апартамента на Креймър, но в по-долнопробен квартал. – Да, може да се каже. – Кой е собственик на сградата? – обади се Декър. – Хю Досън или някоя от неговите компании. Както спомена Айда Симс, той притежава почти целия град – както хубавите, така и лошите квартали. Мъжът на рецепцията изглеждаше около четиресетгодишен. Ако се съдеше по вида му, предпочиташе да бъде на всяко друго място на планетата, но не и тук. Той остави айфона си, свали очилата с черни рамки, избърса стъклата им в ръкава на ризата си и ги върна на носа си. Не обърна никакво внимание на Декър и Джеймисън, а погледна към Кели. – Здрасти, Джо – поздрави той и кимна уморено. – Ърни, това са агенти на ФБР от Вашингтон – каза Кели и посочи Декър и Джеймисън. Изхвръкналата адамова ябълка на Ърни подскочи рязко като повреден асансьор. – Добре. – В гласа му се долавяше подозрение. – За пръв път виждам федерални. Изглеждате съвсем нормално. Мислех, че сте по-страшни. – Можем да бъдем много страшни, когато се налага – отвърна жизнерадостно Джеймисън. – Искаме да ти зададем няколко въпроса и да огледаме наоколо – каза Кели. – Нямаш нищо против, нали? – Напротив, имам. Какви въпроси? И не съм сигурен, че можете да оглеждате каквото и да било без заповед за обиск, нали така? Кели пристъпи към него. – Изненадваш ме, Ърни. Не ми се струваш особено добронамерен и услужлив. – Не ми плащат, за да се държа приятелски. – Разследваме убийство, между другото. – Кого са убили? – Вероятно си я познавал като Минди. Лицето на Ърни се изопна. – Минди? Не познавам никаква Минди! Непременно щях да я запомня. – Не се съмнявам, че ще си я спомниш, Ърни – каза Кели. – Една вечер дойдох тук, за да се срещна с Минди. Ти ме видя с нея и аз те видях. Ърни поклати глава. – Явно имаш много по-добра памет от моята. Погледът на полицая мина покрай Ърни и се устреми някъде зад него. – Какво виждам там? Бивш наркодилър си държи шишенце с хапчета, които едва ли е купил с рецепта. Това е сериозно нарушение на правилата на условното ти освобождаване. Не искаш да се върнеш зад решетките, нали? Ърни погледна притеснено към флакона. – Не е мое. Един приятел го остави тук. – Нали нямаш нищо против да видя какво има вътре? Кели тръгна да заобикаля рецепцията, за да вземе шишенцето. – Добре, добре, познавам Минди – отстъпи Ърни. – Това достатъчно ли е? – Кога я видя за последен път? – Не помня. Кели посегна към хапчетата. – Май беше миналата седмица. – По-точно? – обади се Декър. Ърни потри долната си устна с пръст и пресметна наум. – Преди шест дни. Декър погледна Кели. – Така стесняваме периода до четири дни. Дори само заради това си заслужаваше да дойдем тук. – Казахте ли си нещо? – попита Кели. – Не. – Сама ли беше? – намеси се Джеймисън. – Тя не идва тук, освен ако не си води компания – отвърна небрежно Ърни. – Нали това ѝ е… професията. – Името на мъжа? – Никой не ми се представя. Плащат ми в брой и получават стая. Нито аз задавам въпроси, нито някой ми показва документи. – Опиши го тогава – каза Декър. – Нисък, мускулест, рус, млад, глупав, зажаднял за секс. – Значи работник от нефтените полета? – предположи Кели. – Така ми се стори. Имаше груби ръце, загоряла кожа, а портфейлът му беше тъпкан с мангизи. – Колко дълго останаха? – попита Декър. – Около четиресет и пет минути. Почти винаги остават толкова. Не мисля, че се качват горе, за да си лафят. – Заедно ли си тръгнаха или поотделно? – Първо мъжът, после Минди. – Как изглеждаше той? – Ухилен до уши. Само дето не подскачаше от кеф. Имаше вид на човек, който е спечелил от лотарията. – А тя как ти се стори? – попита Кели. – Не забелязах нищо обезпокоително. – По-конкретно? – настоя Джеймисън. – Видя ми се щастлива. Може пък сексът да е бил добър, кой знае. – Сигурно и други жени водят мъже тук, за да… за да се забавляват – започна Джеймисън. – Нямам представа за какво говорите – възмути се Ърни. – Не искаме да ти създаваме проблеми – успокои го тя. – Опитваме се да разберем дали Минди се е държала по-различно от останалите. Декър я погледна, а после насочи вниманието си към Ърни в очакване на отговора му. – В какъв смисъл по-различно? – Знаеш какво имам предвид – отвърна Джеймисън. Ърни въздъхна шумно. – Добре… Другите мацки слизат долу, докато още броят парите си, стига да са им платили кеш, разбира се. Някои предпочитат разплащане чрез мобилни приложения, защото е по-сигурно. За тях всичко е бизнес. Не ми се струва, че тези срещи с непознати мъже им носят удоволствие. – Много проницателно от твоя страна. А Минди? – Тя… не беше такава. Като се замисля, никога не съм я виждал с пари в ръката. Освен това не приличаше на другите жени. Половината от тях са надрусани през цялото време. Според мен никога не беше вземала хапчета… Дори не беше пушила трева. – Ти си специалистът по тези неща, Ърни – подхвърли Кели. – Би ли познал мъжа, с когото е била тук последно, ако го видиш отново? – попита Джеймисън. – Съмнявам се. Всички ми изглеждат еднакви. А трябва да призная, че съм видял много такива мъже. Кели погледна стълбите. – Покажи ни стаята, която са използвали. – Нямам нищо против, но от тогава в нея са били и други хора. Ърни взе един ключ от кутията, оставена на рецепцията, и ги поведе към последния етаж, Отключи една врата и ги покани с жест: – Заповядайте! С тези думи той ги заряза пред стаята и тръгна бързо по стълбите като плъх, който напуска кораба. Декър не беше сигурен, че когато слязат долу, ще заварят Ърни на рецепцията.  11. 
 


 	 
 – Отвратително! – възкликна Джеймисън. – Никой ли не си прави труда да чисти тук? Мокетът беше прокъсан и на петна. Тясното легло не беше оправено. Застоялият въздух миришеше ужасно. Боята по стените се лющеше. Малкото мебели в стаята изглеждаха доста стари и определено трябваше да се постегнат. Самотната гола крушка на тавана приличаше на морски жълъд, залепнал за корпуса на кораб. Джеймисън сведе поглед към пода, където видя отворена кутийка от презервативи. – Щом изляза от тук, веднага отивам да ми бият инжекция против тетанус. Декър обикаляше из стаята и я оглеждаше внимателно. Наблюденията му постъпваха в непогрешимата му памет, където се записваха и съхраняваха като в облачно приложение. – Ще трябва да проверим за отпечатъци и да се опитаме да елиминираме излишните. – От думите на Ърни излиза, че Креймър и онзи мъж са правили секс във въпросната вечер – каза Кели. – Така е – съгласи се Джеймисън. – Може онзи тип да е изглеждал толкова доволен, защото Креймър не му е взела пари. – Ърни каза, че тя също е изглеждала щастлива. Чудя се защо. – Трябва да проследим маршрута ѝ през деня, минута по минута. Според Симс е възнамерявала да замине някъде – каза Декър и погледна Кели. – Сега е началото на септември, предполагам, че учебната година е започнала току-що. Освен ако Братята не следват друг учебен график. – Не, и те са по стандартната програма. – Креймър ли е единственият преподавател в тяхното училище? – Да, с изключение на една жена, която живее там и е член на Колонията. Креймър преподаваше задължителните предмети – английски, обществени науки, математика… – Какво са възнамерявали да правят, докато тя отсъства? – попита Джеймисън. – Вероятно са планирали другата учителка да поеме часовете ѝ. Но децата на Братята ходят на училище само докато навършат петнайсет години. Седмица повече или по-малко не би трябвало да има особено значение за тях. – Да поприказваме тогава с Братята – предложи Декър. – Ще трябва да си уговорим среща – отвърна Кели. – Толкова ли са заети? – намръщи се Декър. – Просто ще проявим любезност. – Добре. Звънни им и ги предупреди, че идваме. – Може да не им хареса, че се натрапваме – каза предпазливо полицаят. – Смятам, че бързото откриване на убиеца има приоритет пред накърнените чувства на когото и да било. – Декър изгледа строго местното ченге. – Това е разследване на убийство, Кели. Няма как нещо друго да бъде по-важно от него, не и за мен. Ако имаш проблем с това, ще ни бъде много трудно да работим заедно. Кели хвърли поглед към Джеймисън, след което се обърна към Декър. – Не, нямам проблем. – Радвам се да го чуя. Да вървим. ……



 – Какво е това, по дяволите? – попита Джеймисън. Тримата пътуваха на изток с джипа. Тъкмо бяха изкачили нисък хълм насред равнината, когато видяха нещо като египетска пирамида с пресечен връх и огромна топка за голф отгоре. Пирамидата беше висока поне петдесет метра и май беше иззидана от камък. Всички останали постройки изглеждаха малки, дори миниатюрни в сравнение с нея. Периметърът беше опасан с двойна ограда от бодлива тел. – Пълното му наименование е Отбранителен комплекс "Дъглас С. Джордж", но повечето хора го знаят като военновъздушна станция "Лондон" – обясни Кели, който се возеше до Джеймисън. – Военновъздушна станция ли? – учуди се тя. – Не виждам нито самолети, нито писти. – Това не е база, а станция на военновъздушните сили. Макар че има и самолетна писта, и хеликоптерна площадка. А в онази сфера на върха е скрит някакъв супер радар. Той е част от системата за ранно предупреждение, в случай че някой изстреля ядрени ракети по Северна Америка. – Но защо са построили подобно съоръжение точно тук? – попита Джеймисън. – Предполагам, че някой политик от Северна Дакота е лобирал успешно. А и постройката е толкова грозна, че едва ли друг щат би я искал. Във всеки случай, тя е тук още от петдесетте години, много преди да се родя. – Кели посочи разклона пред тях и каза: – Завий надясно, Алекс. Пътят, по който продължиха, минаваше точно покрай станцията на военновъздушните сили. – Малко остана – каза Кели. – Ей там ще завием наляво и готово. Декър изглеждаше озадачен. – Но това тук не е ли територия на военните? Кели се усмихна. – Преди десетина години по-голямата част от терена беше продадена на търг и Братята я купиха. После нефтодобивниците взеха част от земята под аренда именно от Братята. – Братята са купили от федералното правителство терен, на който има военно съоръжение? – попита недоумяващо Джеймисън. – Предполагам, че Чичо Сам се е опитвал да намали разходите или просто не е имал нужда от целия терен. Освен това Братята не купиха цялата станция, а само земята, която не се ползва. Бяха създали нови колонии и се нуждаеха от място, където хората им да си направят ферми. – Да уточним – става въпрос за религиозна секта, която оре нивите в непосредствена близост до военно съоръжение, чиято основна задача е да следи небето за ядрени ракети, насочени към страната ни? – Точно така. От това би станал страхотен скеч за някое вечерно токшоу – отбеляза Кели. Джеймисън отново зави наляво и след като изминаха няколкостотин метра по наскоро асфалтиран път, пристигнаха пред входа на Колонията. Кели бе позвънил предварително, затова до голямата метална порта ги очакваха двама мъже. Въпреки горещината и влагата и двамата бяха облечени в дебели черни дрехи и носеха черни шапки със сиви копринени ленти. Лицата им бяха наполовина скрити от гъсти дълги бради. Единият бе прехвърлил петдесет и имаше старомодно пенсне. Другият беше с десетина години по-млад и ги изгледа любопитно през очилата си с рогови рамки. На трийсет метра зад тях стоеше висока жена на средна възраст. Беше с дълга рокля на пъстри райета и забрадка на бели точици, под която се виждаше прошарена кестенява коса. Тя също наблюдаваше внимателно посетителите. Декър видя в далечината ниски сгради от бетонни тухли, заобиколени от добре поддържани морави и застлани с чакъл алеи. Имаше и големи постройки от гофрирана ламарина, силози за зърно и тежки земеделски машини, както и други, които според него бяха предназначени за строителство или някакъв вид производство. Личеше си, че всичко е добре премислено и разположено точно където трябва. – Както ви казах, това е комуна – напомни им Кели, когато джипът спря. – Тук никой не притежава нищо освен дрехите на гърба си и вещите в дома си. – А за какво са големите сгради? – попита Джеймисън. – Братята продават яйца, зеленчуци и всичко, което отглеждат. Освен това произвеждат мебели и разни метални части за машиностроенето. Разполагат със собствена флотилия от камиони, които доставят готовата продукция. В интерес на истината, действат доста мащабно. Сами си осигуряват всичко, от което се нуждаят, и са напълно независими от външния свят. Говорят отличен английски, но първият им език е немският. – Не си им казал защо сме тук, нали? – попита Джеймисън. Кели помръкна. – Не, не исках да го правя по телефона. Това ще бъде голям шок за тях. – Изненадана съм, че изобщо имат телефони. – По принцип не позволяват нито телевизия, нито интернет. Но по-младите членове на Колонията използват имейл и социални мрежи, за да поддържат връзка с приятелите си, макар че тук тези неща са строго регулирани. Мобилните телефони пък са им необходими за лични и служебни нужди. Но има само една стационарна телефонна линия. Хората тук се притесняват, че външният свят ще нахлуе в домовете им. – И би могъл да убеди част от по-младите да напуснат Колонията – предположи Джеймисън. – Понякога всичко навън изглежда измамно привлекателно – призна Кели. Слязоха от джипа и тръгнаха към двамата мъже, които пристъпиха към тях и протегнаха ръце, за да се здрависат и да се представят. По-възрастният се оказа Питър Гънтър, водачът на Колонията, а по-младият беше секретарят, Милтън Еймс. Той представи жената, останала малко по-назад, като съпругата си Сюзан. Местната шивачка, както им обясни Гънтър. – Какво означава това? – попита заинтригувана Джеймисън. – Тя избира всички дрехи – или по-скоро, платовете – и отговаря за ушиването на дрехите – обясни Еймс. Джеймисън се извърна и помаха на жената, която обаче продължи да се взира в тях, без да отвърне на жеста. Гънтър погледна предпазливо към Декър и попита: – Вие трябва да сте от ФБР, нали? Джо не спомена защо искате да се срещнем. – Може ли да влезем? – попита Кели. – Ще ви кажем защо сме тук, но ви носим новини, които няма да ви зарадват. Гънтър и Еймс се спогледаха озадачено, след което се обърнаха и ги поведоха към една от сградите. Помещението, в което влязоха, беше безупречно чиста трапезария с по две продълговати маси покрай всяка стена и още една в средата. Кухненските уреди бяха професионални. Видяха жена, облечена като Сюзан Еймс, да отваря кашони с хранителни продукти и да ги подрежда в шкафовете над главата си. – Извини ни, Марта – каза Гънтър. – Трябва да поговорим с тези хора за нещо важно. Марта погледна с подозрение Декър и Джеймисън и побърза да напусне трапезарията. Всички седнаха на масата в средата. Гънтър събра длани пред себе си и се обърна към Кели: – Е, защо сте тук? – Заради Айрин Креймър. – Заради Айрин ли? Какво за нея? – учуди се Гънтър. – Разбрахме, че е имала намерение да пътува – прекъсна ги Декър. – Точно така – отвърна Еймс. – Учебната година започна съвсем скоро, но не виждахме причина да не я пуснем. Тя съгласува всичко с Дорис, учителката от Колонията. Трябва да отсъства само седмица, най-много десетина дни. Скоро ще се върне. – Кога ви каза, че ще замине? – попита Джеймисън. – Защо задавате всички тези въпроси за Айрин? – обади се Гънтър. Кели погледна Декър, който кимна. – Открили са я мъртва – отговори полицаят. – Мъртва!? – възкликна ужасено Гънтър. – Къде? Как? – Къде ли? Насред дивата пустош. Открита е от ловец. Как? Била е убита. – Това не ме изненадва. Всички се обърнаха и видяха Сюзан Еймс, застанала на прага. – Сюзан? – възкликна Еймс. – Какво, за бога, означава, че не си изненадана? – Имате предвид Минди, нали? Беше въпрос на време…  12. 
 


 	 
 – Е, признавам, че не го очаквах – заяви Кели. Тримата бяха излезли навън под палещите слънчеви лъчи. Ченгето пушеше, Декър оглеждаше сградата, която бяха напуснали преди броени минути, а Джеймисън стоеше на известно разстояние от тях, за да избегне цигарения дим. Гънтър и Еймс бяха толкова шокирани от думите на Сюзан, че помолиха посетителите да ги оставят за малко насаме, за да обсъдят нещата помежду си. – Знаела е с какво се занимава Креймър – каза Декър. – Което повдига въпроса защо ѝ е позволила да продължи да преподава на децата. Има и още нещо. – Какво? – попита Кели и хвърли фаса си върху чакъла. – Ако Сюзан Еймс е била наясно, кой друг е знаел? – Наистина ли смяташ, че някой от Братята е убил Креймър? – Тук явно идват и хора от града. Самата тя е преподавала в училището, а е била външен човек. В Колонията работят ли и други, които не са нейни членове? Кели се извърна рязко към Декър. – Да, Братята наемат подизпълнители, за да им помагат в производството и земеделието. – Добре – отвърна Декър и погледна към трапезарията. – Ако продължат да ни размотават, ще изкъртя вратата с ритник, преди да сме получили слънчев удар. – Може да не им хареса – предупреди го Кели. – Какво ще направят? Нали са пацифисти? Кели се усмихна и посочи вратата. – Ето, няма да се наложи да се намесваш. Декър се обърна и видя Гънтър да стои на прага и да им маха. Вътре Сюзан и съпругът ѝ седяха един до друг на централната маса. Той изглеждаше разстроен, а тя излъчваше смирение и покаяние. – Жена ми иска да ви обясни какво е имала предвид преди малко – започна Еймс. – Добре, Сюзан – каза Кели и се настани срещу тях, а Декър и Джеймисън останаха прави зад него. – Значи знаеш за Айрин? – Да – отвърна тя, без да вдигне поглед. – И това… което казах преди малко, беше много жестоко. Изобщо не го мислех. Предполагам, че… просто бях разстроена. – Едва сега ги погледна с насълзени очи. – Страхувах се за нея. И се оказа, че най-големите ми страхове са се сбъднали. – Как разбрахте, че тя има и друг живот? – попита Декър. – Миналата пролет най-големият ни син гостува на сестра ми и семейството ѝ в Пенсилвания. Те не са част от нашата общност, но поддържаме връзка, ходим им на гости. Той пътуваше с автобус. Отидох до града, за да го взема от автогарата. Пристигна късно, сигурно минаваше полунощ. Чаках го в пикапа, когато я видях да върви по улицата в компанията на някакъв мъж… – Айрин ли имаш предвид? – намеси се Кели. – Огледах я няколко пъти, преди да я позная. Помогнаха ми по-скоро походката ѝ, начинът, по който извърта глава… Виждала съм я да прави същото в училището. – В такъв случай сте много наблюдателна – отбеляза Декър. Сюзан хвърли притеснен поглед към съпруга си, който беше навел глава и се взираше в масата. – Аз… аз наистина забелязвам разни неща. Работата ми изисква да обръщам внимание на детайлите. – Продължавай – подкани я Кели. – Мъжът с нея очевидно беше пиян и я опипваше. Помислих си, че може да има нужда от помощ. Излязох от колата и извиках след нея. Айрин остана ужасена, когато ме видя. Опита се да се отърве от мъжа… Той я нарече Минди – тогава чух това име. Каза, че ще ѝ плати сто долара отгоре, ако… ако му направи… – Сюзан се изчерви силно, а Еймс и Гънтър изглеждаха така, сякаш щяха да припаднат всеки момент. Тя забеляза това и продължи по-бързо: – Тогава разбрах, че това не е обикновена среща, която излиза от контрол. Мъжът най-накрая си тръгна, а двете с Айрин седнахме в колата и си поговорихме. Тя видя, че съм шокирана, и ми обясни подробно какво става. – Не бързайте, разкажете ни всичко, което си спомняте – опита се да я успокои Джеймисън. – Каза ми, че майка ѝ била болна от рак, но нямала здравна застраховка, затова тя ѝ изпращала всички пари, които изкарвала като… като се среща с мъже… Гънтър изцъка неодобрително. – За да помага на майка си – добави Сюзан. – Нека уточним: казала ви е, че предлага секс срещу пари? – попита Кели. – Не знам, но… нали това е идеята? Да го прави срещу пари. Кели не отговори. – Повярвахте ли на това, което чухте? На историята за майка ѝ – обърна се Декър към жената. – Бях изумена и не знаех на какво да вярвам. Но тя изглеждаше толкова искрена, че въпреки съмненията, които изпитвах, ѝ обещах да не казвам на никого какво съм видяла. Ако го бях направила, веднага щяха да я изгонят от училището… – Разбира се, че щяхме да я изгоним! – извика гневно Гънтър. – Трябваше да ни кажеш, Сюзан. Само като си помисля, че децата ни са имали за учителка жена… жена с неморално поведение! Сюзан вдигна глава. В погледа ѝ се четеше дързост. – По-морално ли щеше да е да остави майка си да умре? – Убеден съм, че е имало и други начини да ѝ се помогне – отвърна Гънтър. – Не си ли съгласен, Милтън? Еймс изглеждаше объркан и уплашен. – Да, разбира се – замънка той. – Сигурен съм, че е имало и други варианти. – Лицето му изведнъж се отпусна, когато се сети какво да каже. – Трябваше да се обърне към нас. – Именно – отвърна Гънтър. – Може да не е искала да моли за помощ – подхвърли пренебрежително Сюзан. – В такъв случай сама си е виновна – заяви категорично той. – И си е понесла последиците – обади се Декър и привлече вниманието на всички към себе си. – Някой е отнел живота ѝ по изключително жесток начин. – Той впери поглед в Сюзан. – Какво друго ви каза? Страхувала ли се е от някого? Получавала ли е заплахи? Преследвали ли са я? – Не, не е споделяла нищо подобно. – Сюзан Еймс се замисли и добави: – Но все пак… имаше нещо. Нещо, което тя спомена. Беше преди около две седмици. Работеше върху плановете на някакъв урок, когато влязох в стаята ѝ. – Какво ви каза? – обади се Джеймисън. – Моля ви, припомнете си всяка подробност. – Изглеждаше притеснена. Попитах я защо, а тя ми отговори, че получила притеснително писмо. – Но нали каза, че не е била заплашвана? – вметна Кели. – Тя не твърдеше, че някой я е заплашвал. Само, че писмото я е притеснило. – А спомена ли от кого е? – попита Декър. – Не. Но скоро след това каза, че възнамерява да отсъства… Да пътува. – Сюзан погледна съпруга си. – Ти също беше там, когато тя поиска разрешение да отсъства от учебните занятия за една седмица. – Да, да, точно така. За да посети майка си. – А къде живее майка ѝ? – Никога не е споменавала – отвърна Сюзан. – Всъщност не знам почти нищо за Айрин. – Но след като сте я назначили за учителка, би трябвало да сте проучили биографията ѝ – намеси се Джеймисън. – Сигурно е представила диплома, препоръки. Кели е разбрал от вас, че е завършила "Амхърст", нали? – О, да – отговори Еймс. – Представи всички необходими документи още по време на интервюто. – Имате ли с копия на тези документи? – попита Декър. – Не. Прегледах ги, но не направих копия. – А проверихте ли информацията в тях? – включи се отново Джеймисън. Еймс поклати глава. – Не, не сме проверявали нищо. Тя не приличаше на човек, който би могъл да има криминално досие. Беше приятна млада жена с диплома от престижно учебно заведение. – Той погледна Гънтър. – Нито за миг не ни е хрумвало, че може да има нещо смущаващо в миналото ѝ. Работи при нас цяла година, и то безупречно. – Беше много добра учителка – добави Сюзан. – Толкова жизнерадостна и мила. Часовете ѝ бяха много увлекателни. Никога не премина границите на това… на това, което ценим тук. Децата я обожаваха. Новината ще ги съсипе. – Ще намерим друг учител – отсече Гънтър. – Не се съмнявам – отвърна Декър. – Надявам се да не му се случи нищо. – Това няма нищо общо с нас! Категорично! – възкликна възмутено Гънтър. – Тази жена е била проститутка. Кой знае с какви противни типове е общувала. Убеден съм, че някой от тях е отговорен за смъртта ѝ. – Ще ми се да споделях вашата категоричност – отвърна Декър, след което погледна Сюзан. – Кога видяхте Креймър за последен път? Тя се замисли и устните ѝ потрепнаха, сякаш броеше дните наум. – Преди осем дни. – Тук в училището ли? – попита Джеймисън. Сюзан поклати глава. – Бях в града. Нуждаехме се от разни провизии. Има един магазин, който често ползваме. Обикновено доставят продуктите тук, но двама души от персонала им бяха болни и се наложи аз да отида. – Къде я видяхте? – продължи с въпросите Декър. – Тъкмо излизаше от една сграда. – Ти разговаря ли с нея? – обади се Кели. – Попитах я кога заминава при майка си. Всъщност мислех, че вече е заминала. Отговори ми, че се е забавила малко, но ще пътува още на следващия ден и ще се върне на датата, която бе посочила първоначално. – А спомена ли с какво ще пътува? – попита Декър. – Тя имаше стара хонда. Знам, защото идваше с нея при нас. Но не ми каза с колата ли заминава. – Как ви се видя Айрин? Притеснена? Щастлива? – намеси се Джеймисън. Сюзан се замисли за момент. – Примирена. Да, точно така, изглеждаше… примирена. – Все едно съдбата ѝ вече е била предопределена, така ли? – попита Декър. – Да, но тогава това не ми мина през ума, защото не предполагах, че ще загине… Сега, след като знам какво се е случило, бих отговорила с "да". – Сякаш е предчувствала какво ще я сполети – каза Кели.  13. 
 


 	 
 – Познаваш ли човек, който се казва Стан Бейкър? – обърна се Декър към Кели, докато пътуваха обратно към града. – Стан Бейкър? Името не ми говори нищо. Трябва ли да го познавам? – Работи за една от нефтодобивните компании. Той е мой зет. – Така ли? Значи си знаел, че е тук. – Не, срещнахме се случайно. Едър е почти колкото мен. С рижа коса и брада, със сурови, груби черти. – Такива са сигурно половината мъже в града – усмихна се Кели. – Май си прав – отвърна разсеяно Декър. – Не открихме писмо в апартамента на Креймър. Може да го е взела със себе си или да го е унищожила. – Това показва, че е била разтревожена по някакъв повод – отбеляза Декър. – Тази примиреност, за която говореше Сюзан Еймс, може да се е дължала на писмото. – Какво знаеш за Каролайн Досън? – попита внезапно Джеймисън и хвърли бегъл поглед към Декър. – Защо? – учуди се Кели. – Да не сте се запознали с нея? – Видяхме я за малко. По всичко изглежда, че тя излиза със зетя на Декър. – Аха. Разбирам… Ами Каролайн е единственото дете на Хю Досън. Или по-точно, единственото живо дете. – Какво означава това? – Имаше по-голям брат, Хю-младши. – Какво се случи с него? – Самоуби се… Преди няколко години. – Господи! Знаеш ли защо? – Не се разбираше с баща си, често се караха и в един момент нещата излязоха извън контрол. Предполагам, че е изпаднал в депресия и… това е. – Какво още можеш да ни разкажеш? – попита Декър. – Ами… нищо. Не обичам да разпространявам клюки, освен това случилото се не е свързано по никакъв начин с разследването. – А съпругата на Досън? – Тя също почина преди няколко години. Нещастен случай. – Каролайн спомена, че се е включила в бизнеса на баща си – каза Джеймисън. Кели кимна. – Хю я обучава с намерението след време тя да поеме нещата. Много е умна. Завърши колеж в друг щат, а после се върна тук и започна работа при баща си. – След като се срещнахме, останах с впечатлението, че е голяма купонджийка – отбеляза Джеймисън. – Работи много и е страшно амбициозна. Като тийнейджърка беше доста буйна, но вече добре разбира, че съдбата ѝ е поднесла златно яйце, затова няма да се издъни. Но Хю е на шейсет и в отлично здраве, доколкото знам. Едва ли ще се пенсионира скоро. – Явно я познаваш добре – каза Декър. Кели се замисли. – Израснахме заедно, бяхме близки в гимназията. Но не мисля, че някой познава истински Каролайн. Тя създава впечатление на човек, който обича компаниите и забавленията, но всъщност е затворена и не допуска никой да види истинската ѝ същност. Това поне е моето мнение. – А баща ѝ? – Хю Досън е приятен и общителен мъж, който въпреки богатството си обича да се представя за обикновен човек. Може да те разсмее. Но изпречиш ли се на пътя му, ще те прегази. Никак не е разумно да си в обтегнати отношения с него, защото… – А каква е историята с военния комплекс? – прекъсна го Декър. – Кой работи там? – Някога имаше и военни, и подизпълнители. Но преди година военните прехвърлиха цялата дейност на една-единствена компания. Те разполагат с какво ли не – пожарна, писта за боулинг, дори бар. Всичко това е под командването на Марк Съмтър, полковник от военновъздушните сили. – Сблъсквал ли си се с проблеми там? – Нищо сериозно. – А познаваш ли този Съмтър? – Да, тук е от около година. Защо се интересуваш? – Извършено е убийство, а наблизо има важно военно съоръжение. Заслужава си да се провери. Декър погледна Джеймисън, която каза: – Това може би обяснява защо Бюрото ни изпрати тук. – Креймър се е появила преди около година. Също както и този полковник – добави Декър. Кели кимна. – Да, разбирам логиката ви. – Можеш ли да ни уредиш среща със Съмтър? – Добре, ще му звънна. Декър и Джеймисън оставиха Кели и се върнаха в хотела. Тъкмо влизаха във фоайето, когато телефонът на Декър иззвъня. Той погледна дисплея и сякаш се сепна. – Кой е? – учуди се Джеймисън, забелязала изражението му. – Богарт? – Не, сестра ми Рене. Когато Джеймисън видя, че Декър не отговаря на повикването, тя го подкани: – Е? Нали искаше да говориш с нея? Ето ти възможност. Декър отиде в един ъгъл и вдигна телефона до ухото си. – Здрасти, Рене. – Стан ми звънна, Еймъс. – Да, предположих. Той ми каза за… вас двамата. – Само се развеждаме, не сме неизлечимо болни. Недей да звучиш толкова нещастно. Отдавна не сме се чували. Така и не ми дойде на гости. – Живееш много далече. – Разстоянието е абсолютно същото и когато аз ти идвам на гости. Но не ти се обаждам, за да спорим. – Защо тогава? – Исках да знаеш, че макар със Стан да поемаме по различни пътища, и двамата се справяме добре. Децата започнаха да свикват. Приемат ситуацията. – Трябваше да ми кажеш! – Оставих ти две съобщения. Освен това какво щеше да направиш? Предположих, че рано или късно ще научиш. Даян знае, разбира се. Тя вече дойде да ме види. – Стан каза, че сте се опитали да оправите нещата. – Сигурно си мислиш, че не сме положили достатъчно усилия. Но не е така, Еймъс. Просто не се получи. Имам две деца у дома и едно в колежа, а Дани току-що завърши и се връща тук. Нямам време за безкрайни сеанси при терапевти, след като ми е ясно, че нищо няма да излезе. – Справяш ли се финансово? – Стан печели добре и ми помага. Освен това навреме заделихме пари за колежите на децата. Аз също имам хубава работа с висока заплата и много добро здравно осигуряване. – Какво се случи? И двамата изглеждахте толкова щастливи. – Ти пък как разбра? Не сме се виждали от погребението. Обадиш ли се повече от веднъж годишно, оставам с впечатлението, че си набрал номера погрешка. Когато ми вдигна, едва не получих сърдечен удар! – Аз… аз… от известно време съм малко отнесен. – Поканих те да живееш у нас след смъртта на Каси и Моли. Като ми отказа, предложих цялото ни семейство да се премести в Охайо, за да сме близо до теб. – Не можех да ти го позволя, Рене. Това щеше да ви обърка живота. – Бях готова да го направя, без да се замислям. Все пак ти си единственият ми брат. – Справих се. Вече съм добре. – Знам, че си открил убиеца, макар че никога не сме го обсъждали. Прочетох го във вестника – добави тя, видимо засегната. – Да… ами… не е тема, която бих искал да обсъждам. – Трябва да си усетил, че в известен смисъл всичко е приключило. – Не е точно така, както си го представяш. Тя помълча, след което попита: – Как изглеждаше Стан? – Стори ми се добре. Той… когато го видях… – Декър не намери сили да продължи. – Всичко е наред, Еймъс. Знам, че се е появила някаква жена. Ние се развеждаме. – И ти ли се срещаш с някого? – попита с облекчение той. – Да, с четирите ми деца. Майчинството е занимание на пълен работен ден. Но като ми остане малко време, ще се погрижа за себе си и непременно ще си намеря компания. Но едва ли ще се реша на втори брак. Ами ти? – Какво аз? – Имаш ли приятелка? – И аз съм прекалено зает. Виж, трябва да свършваме. Изскочи нещо. – Беше ми приятно да си поговорим, брат ми – отвърна иронично Рене. Декър изключи телефона и отиде при Джеймисън. – Как мина? – попита напрегнато тя. Той понечи да каже нещо, но после затвори уста, обърна се и си тръгна. Джеймисън го проследи с поглед и промърмори: – Май не много добре.  14. 
 


 	 
 Двамата слязоха да вечерят рано в ресторанта на хотела. – Проверих времето. Температурата е двайсет и седем градуса, а влажността е хиляда процента – обяви Джеймисън с усмивка. Декър остави менюто. – Както е казал Марк Твен, всички се оплакват от времето, но никой не прави нищо по въпроса. След като сервитьорката взе поръчките им и се отдалечи, Джеймисън попита: – Защо не ми каза как мина разговорът със сестра ти? – Изгледа го изпитателно и продължи: – Ако си спомняш, просто ми обърна гръб и напусна без нито дума. Декър въздъхна. – Рене се справя финансово. В момента се интересува единствено от децата и май всичко е наред. Когато нещата се уталожат, ще се погрижи и за себе си. – Добре го е измислила. Ами Стан? – Според сестра ми поддържат добри отношения и той много ѝ помага. – Радвам се за тях. Не всички разводи минават толкова леко. – Замисляла ли си се някога да се омъжиш отново? – попита Декър. – Ако искаш, ми вярвай, но така и не срещнах подходящия човек. Това се отнася и за бившия ми съпруг. – Не се съмнявам, че си имала достатъчно ухажори. – Ухажори – колко старомодно… Да, имаше мъже, които проявяваха интерес към мен, но не защото са искали да се женят. – Добре, добре. Извинявам се, че попитах – вдигна ръка Декър. – Аз съм прекалено откровена. И независима. Това отблъсква някои мъже. – Тя помълча и добави: – Макар че явно нямам проблем да съм втора цигулка в нашия екип. Декър изглеждаше изненадан. – Не бих използвал точно този израз. Случва се да провокирам хората… Да ги дразня понякога. Веднъж върши работа, друг път – не. А ти умееш да балансираш всяка ситуация. – Смяташ, че сме добър екип, така ли? – Да. Не си ли на това мнение? – сякаш се стресна той. Тя го потупа по ръката. – Не се притеснявай, не си търся нов партньор. Просто ти обяснявам как стоят нещата при мен. – Мога ли да се присъединя към вас, или предпочитате да сте сами? Вдигнаха глави и видяха Каролайн Досън да стои до масата им. Беше облечена доста по-делово, отколкото при предишната им среща. Носеше семпла бяла блуза, закопчана догоре, черен панталон и обувки с нисък ток, а косата ѝ бе събрана на опашка. Гримът ѝ беше съвсем дискретен, но излъчването ѝ си оставаше същото – ведро и енергично. Джеймисън посочи съседния стол. – Заповядайте. Решихме да хапнем набързо. Досън седна. – Стан ми разказа за вас, Декър. Каза, че сте страхотен следовател, най-добрият във ФБР. – Така ли? – отвърна той, неособено зарадван. – А аз ви поканих да обикаляме клубовете! Много съжалявам. – Нямаше откъде да знаете защо сме тук – обади се Джеймисън. Каролайн Досън я погледна. – Стан не ви познава, но ако и вие сте федерален агент, със сигурност сте страхотна. Радвам се, че има и жени на подобни позиции, които си вършат работата. – И аз съм на същото мнение – отвърна Джеймисън. – Хубаво е, че в Лондон, Северна Дакота, са дошли федерални агенти. Не се съмнявам, че ще разкриете случая за нула време. Стан спомена, че става въпрос за убийство. – Точно така. – Айрин Креймър? – Откъде знаете? – Хал Паркър ми каза. Понякога работи за баща ми. Вървял е по следите на вълк, който е нападнал добитъка ни, когато е открил тялото. – Отглеждате животни в тази жега? – учуди се Джеймисън. – През зимата е още по-трудно в сравнение с лятото. Когато навън стане минус четиресет и пет, трябва да им осигурим добри условия в обора. Козината ги пази от студа, но тъй като прекарват дни наред в затворено пространство, е важно вентилацията да е добра. Прекалено многото азот, влага и миризми водят до инфекции на дихателните пътища. В горещините пък е важно животните да имат вода, сянка и достатъчно храна. Баща ми се занимава с животновъдство отдавна и знае кога какво да прави. – Изглежда, ви е обучил добре – отбеляза Джеймисън. Досън засия. – Така си е. Прекалено добре даже, щом седя в ресторант с двама непознати и обсъждам краварници и съдържанието на азот във въздуха през зимата. – А аз май съм виждала добитък отблизо само в зоопарка. – Какво друго ви каза Хал Паркър за това как е намерил тялото? – попита Декър. – Призна, че му е призляло. През живота си не бил виждал нещо толкова ужасно. А той е воювал в Близкия изток. – Но не би могъл да знае, че жертвата е Айрин Креймър. Полицията я идентифицира едва след като тялото ѝ пристигна в града. – С Лиз Садърн сме близки приятелки. От нея разбрах. Но не искам да загази. Просто проявих любопитство, когато Хал ми каза, че е открил труп на жена. – Всичко е наред – обади се Джеймисън. – Градът е малък и новините се разпространяват бързо. – Имате ли вече заподозрени? – Нямаме право да го обсъждаме – отвърна Декър. – Познавахте ли се с Креймър? – Не, но знам, че преподаваше в училището на Братята. – А хората там познавате ли ги? – Не бих казала, че познавам всички еднакво добре. – Каролайн погледна Декър и подхвърли: – Стан спомена, че ви е зет. – Предполагам, че ви е казал и още нещо. Скоро ще се окаже мой бивш зет. – Никога не бих излизала с него, ако знаех, че е щастливо женен – заяви категорично тя. – Радвам се да го чуя – отвърна Декър. – Трябва да призная, че отидох в "Окей, жокей" и ви видях да танцувате. През живота си не съм виждал Стан да се чувства толкова неловко. – Да, доста е непохватен в подобни ситуации – усмихна се Досън. – Но това го прави още по-симпатичен. – Тя го погледна и продължи: – Знаете ли, открих, че ми е приятно да му разкривам някои по-забавни страни на живота. – Напълно ви разбирам – отвърна одобрително Джеймисън. – Мъжете понякога се нуждаят от малко помощ в това отношение. – Той е много мил и в него има нещо специално… Не знам, може би известна наивност, която ми допада. Освен това е истински джентълмен. И се е сражавал за страната ни. В неговата компания се чувствам в безопасност. – Стан споделял ли е нещо за военната си служба? – попита Декър. – Не, а и аз никога не съм го разпитвала. – Той служеше в специалните части. Беше в Близкия изток. Върна се с куп медали, бяха го ранили… Но хората, които поемат най-голямата тежест на войната, най-малко говорят за нея. Иначе Стан е много прям. – Впечатляващо! – Не съм сигурен, че имате много общо помежду си – каза Декър. – Нямаме намерение да се женим. Просто се забавляваме. – Усмивката на Досън помръкна, когато тя погледна към вратата. Декър и Джеймисън се обърнаха натам. В ресторанта беше влязъл много нисък мъж, прехвърлил шейсет. Въпреки горещината той носеше скъп вълнен костюм с жилетка, синя вратовръзка с индийски мотиви и кърпичка в същия десен. Декър реши, че никога не е виждал толкова пронизителен поглед. До него вървеше висок добре сложен мъж на възрастта на Каролайн Досън. – Нека позная – каза Джеймисън. – Това е Стюарт Макклелън. – Да – потвърди Досън и добави: – Другият е синът му Шейн. Какво ли правят тук? – Не посещават ли ресторанти? – попита Декър, докато оглеждаше двамата мъже. – Не стъпват в заведения, които са собственост на баща ми. Поне що се отнася до Стюарт. – Доколкото съм информиран, това сериозно ограничава избора им. – Което пък доставя огромно удоволствие на баща ми. Стюарт Макклелън забеляза Досън и се насочи към нея. Синът му го последва. – Здравей, Каролайн – поздрави я възрастният Макклелън с изненадващо тих баритон. Толкова тих, че Декър се зачуди дали няма проблем с гласните струни. – Стюарт – отвърна тя, погледна към сина му и каза: – Здрасти, Шейн. Шейн се ухили широко и пристъпи към масата. – Здрасти, Каролайн. Как си? Баща му го избута настрани. – Това ли са федералните? – Да – отвърна Джеймисън. – Професията ви не е за завиждане. Аз съм Стюарт Макклелън. Вероятно сте минали покрай моите петролни сондажи на път към града. – Да. Видяхме и някои от кварталите, в които живеят работниците ви. – Възложих на Шейн надзора на строителството и поне този път не се… Имам предвид, че се справи добре. – Благодаря, татко – отвърна Шейн, който, изглежда, не долови подтекста в "похвалата" на баща си. Обръщаше внимание единствено на Каролайн, която обаче избягваше погледа му. – Някой от вас да е познавал случайно Айрин Креймър? – попита Декър. Стюарт поклати глава. – Шейн? Синът най-сетне откъсна поглед от Каролайн и отговори: – Не. Не я познавах. – Защо са изпратили федерални агенти? – попита Стюарт. – Не разследвате ли по-тежки престъпления от някакво си местно убийство? За тази работа си имаме полиция. Не трябва ли да издирвате терористи и тем подобни? – Разследваме най-различни престъпления – обясни Декър. – Освен това отиваме там, където ни пратят шефовете. Нищо ли не можете да ни кажете за Айрин Креймър? – Блокът, в който живееше, беше съвсем обикновен, но пък наемът беше нисък – каза Досън. – Един от малкото, които баща ви не притежава. Така поне ни казаха – включи се Джеймисън. – Откъде знаете, че е живяла там? – Отбих се тази сутрин, за да направя оферта. Искаме да купим сградата. Айда Симс ми каза, че Креймър е живяла там. – Искате да купите онази сграда? – възкликна Стюарт. – За какво ви е притрябвала? Баща ти строи като луд през последните две години. – Но не успява да строи достатъчно бързо, за да предложи жилища на всички работници на твоите петролни сондажи – отвърна Досън. – Затова иска да купи сградата и да я реновира. Доста работа ще се отвори. – И когато приключи, ще вдигне здраво наемите – отбеляза Стюарт. – Такъв е планът – съгласи се Каролайн. – Ремонтът няма да излезе евтино, освен това трудно се намира работна ръка. Всички предпочитат нефтодобива, защото там се плаща повече. – Това не е мой проблем. – Строим за твоите работници толкова бързо, колкото можем. Стюарт се засмя, извади къса пурета от джоба си и я пъхна в устата си незапалена. – Както обикновено, баща ти пести от материали. Непрекъснато получавам оплаквания от наши служители. Затова започвам сам да им строя жилища. Каролайн Досън го изгледа ядосано. – Ако имат някакви оплаквания, би трябвало да се обърнат към нас, не към вас. Създали сме цял отдел, който се занимава с подобни проблеми. – Не се съмнявам ни най-малко – извъртя театрално очи Стюарт. – Обзалагам се, че жалбите са ви приоритет. На Досън явно ѝ писна от двамата Макклелън. Тя погледна Декър и Джеймисън и каза: – Дано да откриете онзи, когото търсите. А сега ме извинете. Тя им обърна гръб, а Шейн Макклелън извика след нея: – Надявам се да се видим скоро, Каролайн. Досън не се обърна, а само махна с ръка. Декър забеляза, че Стюарт Макклелън я проследи с поглед чак до вратата. Когато тя излезе, той подхвърли: – Това момиче има сериозни проблеми с овладяването на гнева. – На мен ми се стори съвсем уравновесена – каза Джеймисън. – Татко, трябва да признаеш, че Каролайн работи здраво – обади се Шейн. – Така си е. Иска ми се да вземаш пример от нея. – Животът не се изчерпва само с работата – отвърна синът му и погледна към вратата, през която бе излязла Каролайн. Стюарт забеляза това и заби пръст в широките гърди на Шейн. – Ти работиш за нашето семейство. Дължиш лоялност единствено на мен и на никой друг. И ако бизнесът ти бъде приоритет за по-дълго време, ще разполагаш с достатъчно средства да правиш каквото си искаш, след като приключиш със служебните си задължения. – Стюарт погледна Декър и попита: – Прав ли съм? – Хората са различни. Не може да ги слагаме под един знаменател. – Да… Като ви слушам, започвам да се чудя как сме успели да се освободим от англичаните или да спечелим Втората световна. Желая ви късмет в разследването, защото имам чувството, че с отношението, което демонстрирате, ще имате нужда от целия късмет на света, за да успеете. С тези думи Стюарт Макклелън се обърна и си тръгна. Шейн изгледа неловко Декър и Джеймисън. – Баща ми… той обича да чете лекции. – Личи си – отвърна Джеймисън. – Беше ми приятно да се запознаем – каза Шейн и бързо се отдалечи. – Не бих изтърпяла баща му и пет секунди – промърмори тя. Когато Декър не отговори, Джеймисън го погледна. Той се взираше напрегнато в тавана. – Какво ли правеха Макклелън тук? – Защо те интересува? – Защото никога не знаеш как ще се развият нещата, Алекс.  15. 
 


 	 
 – Това е една от най-необичайните сгради, които съм виждала, особено на такова място – каза Джеймисън, когато с Декър и Кели приближиха пресечената пирамида – най-голямата забележителност на комплекса "Дъглас С. Джордж". Тя беше заобиколена от съвсем обикновени постройки. – Спомням си – каза Кели – как я гледахме като деца и си представяхме, че вътре се случват какви ли не фантастични неща. Въобразявахме си, че това е замък, а в него е затворена принцесата и ние трябва да я спасим. За целта трябваше да нападнем замъка с велосипедите си и да го превземем. Джеймисън го погледна развеселена. – И успяхте ли да я спасите? – Само във въображението си – усмихна се сконфузено той. – Всъщност не можехме да припарим до това място. Случваше се да се пробваме. Веднъж срещнахме един войник, който носеше огромен автомат. Май всички се подмокрихме, когато той изскочи изневиделица… така и не видяхме откъде. Но се оказа симпатичен, не ни нахока. Бяхме просто банда глупави хлапета. Войникът ни даде по една дъвка, предупреди ни да стоим по-далече от комплекса и ни отпрати да си ходим. – Спомена, че има инциденти от време на време – каза Декър. – Обичайните глупости. Някое и друго пиянско сбиване. – Нещо по-сериозно? – Не, нищо. – Добре – отвърна замислено Декър. Минаха през охраната на портала – четирима мъже със строги изражения, бронежилетки и автомати в ръце. Всичките бяха облечени изцяло в черно, а на гърбовете им пишеше: ОХРАНА. – "Вектор"? – прочете Декър името на ръкава на един от охранителите. – Фирмата подизпълнител, която отговаря за това място. Те са поделение на друга компания, която е голям играч в тази сфера. Така поне съм чувал. Джеймисън подкара джипа към едноетажна тухлена сграда, разположена близо до пирамидата. Декър огледа редицата от линейки, паркирани край нея. На входа ги посрещна друг охранител, който ги заведе до просторен кабинет. Охранителят си тръгна и Кели запозна Декър и Джеймисън с полковник Марк Съмтър. Той се оказа среден на ръст, около петдесет-годишен, в добра форма, с бръсната глава и проницателни сини очи. Беше в бойна униформа с камуфлажни шарки. Съмтър ги покани да седнат на столовете пред бюрото. – Радвам се да те видя, Джо – каза той, след което насочи вниманието си към Декър и Джеймисън. – Вие ли сте федералните агенти? С какво мога да ви помогна? – Наблизо е извършено убийство – отговори Декър. – Жертвата е млада жена на име Айрин Креймър. – Да, чух за това. – Преподавала е в училището в Колонията – добави Кели. – Така ли? – Съмтър изглеждаше заинтригуван. – Подозирате, че някой от Братята може да е замесен? Доколкото знам, те са дълбоко религиозни. Освен това са пацифисти. – Просто събираме информация – сви рамене Декър. – Разговаряме с хора, които са познавали Креймър, опитваме се да възстановим какво е правила през последните си дни. – Предполагам, че е необичайно военните да делят един имот с религиозна организация – обади се Джеймисън. Съмтър се намръщи. – Макар че Министерството на отбраната разполага с огромен бюджет, по неизвестни за мен причини реши да продаде по-голямата част от терена, заобикалящ това съоръжение. Аз лично нямам никакви проблеми с Братята. Просто не съм свикнал да служа във военна база и да гледам как някой оре с трактор отвъд оградата. Или как се изпомпва нефт от петролните сондажи. Бих предпочел да има по-голям буфер между нас и останалия свят… особено предвид това, с което се занимаваме тук. – И какво е то? – попита Декър. – Кели ни каза само в най-общи линии. Съмтър го изгледа предпазливо. – По-голямата част от дейността ни е секретна. – Ще се задоволим с несекретната част тогава – отвърна Декър. – Разбрахме, че следите небето за ядрени ракети. – И това също. Чували ли сте някога за ПАРКС? Джеймисън поклати глава. – Това е съкращение като всичко, свързано с военните. ПАРКС е радарна система за определяне характеристиките на атакуващи обекти. – Дълго название. – Но е съвсем коректно. Следим не само за ракети с ядрени бойни глави, но и за обекти на околоземна орбита. – Защо? – поинтересува се Декър. – Играем същата роля като ръководството на въздушното движение в гражданската авиация, но отговаряме за космическото пространство. Следим движението и анализираме данните на двайсет хиляди обекта дневно – от огромни сателити до дребни космически отломки. В състояние сме да засечем обект с размерите на футболна топка от разстояние три хиляди и петстотин километра. – Нещо като много скъп бинокъл, значи – отбеляза Декър, при което Съмтър го изгледа строго. Джеймисън се намеси с небрежен тон: – Разбрах, че имате бар и дори писта за боулинг. – Да – усмихна се полковникът. – Алкохолът и боулингът не са най-добрата комбинация, но пък дават възможност на момчетата да разпуснат малко. – Откога съоръжението се управлява от "Вектор"? – попита Декър. – Съоръжението се намира под контрола на военновъздушните сили – заяви категорично Съмтър. – "Вектор" се появиха сравнително скоро. Не мога да ви съобщя точната дата, защото тази информация е секретна. – Да се върнем на Айрин Креймър – каза Декър. – Тя идвала ли е някога тук? – Не и не би могла без съответното ниво на достъп. – Възможно ли е да е познавала някои от служещите в станцията? – Едва ли. – Тя ви е била съседка, така да се каже – обади се Джеймисън. – Да, но никой от Братята не може да влезе просто така на наша територия. – Креймър е имала и втора професия. – Каква? – Ако използвам един старомоден евфемизъм, би трябвало да кажа, че е била нощна пеперуда. – Проститутка? – изправи се рязко на стола си Съмтър. Декър се взираше безмълвно в него. – И смятате, че някой от хората тук… – Просто събирам факти. Върша същото като вашия радар тук – винаги търся информация. Съмтър погледна на Декър с други очи. – Бих могъл да поразпитам… – Ще се радвам да го направите, но се съмнявам, че някой от служителите ви ще си признае, че е плащал на проститутка. Така само ще загази, нали? – Възможно е. Но ние умеем да откриваме истината. – Защо не разпитате всички, за да стесните кръга – предложи Кели, – а после ние ще поговорим с тези хора? – Ще го обмисля. – Това е разследване на убийство – каза Декър. – Млада жена е била убита по брутален начин. – А това е американско военно съоръжение – отвърна Съмтър. – Длъжни сме да следваме определени процедури. Ако това е всичко, бих искал да се върна към обичайните си задължения. Предполагам, че и вие трябва да направите същото. На излизане Декър се обърна и попита: – Много злополуки ли стават тук? – Не. При нас е спокойно и безопасно. Няма нищо общо с Ирак или Афганистан – добави Съмтър с насилена усмивка. – Чудесно. Продължавайте в същия дух. Докато вървяха към джипа, Джеймисън полюбопитства: – Защо го попита за злополуките? – Защото исках да науча отговора – отвърна рязко Декър. – А този отговор постави друг въпрос. – Какъв? – попита Кели. Декър посочи линейките. – След като тук е безопасно, защо, по дяволите, са им притрябвали толкова линейки?  16. 
 


 	 
 Когато Декър се върна в хотелската си стая, той реши да послуша съвета на Джеймисън и се обади на сестра си, макар и не с онази цел, която имаше предвид партньорката му. – Ще получа удар! – възкликна Рене. – Еймъс Декър се обажда на сестра си! Не може да бъде! – Като бяхме деца, така и не разбрах, че имаш такова чувство за хумор, Рене. – Разочарован си от последния ни разговор? Искаш да поправиш нещата? – Трябва ми само телефонния номер на Стан. – Не ти ли го даде, когато се видяхте? – Не го поисках, не ми се стори уместно предвид обстоятелствата. Рене продиктува номера и Декър си го записа. – Благодаря. Между другото, Стан спомена, че Тим е бил съкратен. – Това беше преди година. Стъпи си на краката, Даян има хубава работа, и двамата се справят добре. А и нямат деца, за които да се грижат, което сигурно не е лошо в подобни моменти. Е, сега вече можеш да не ми звъниш още една година. – Моля? Защо? – Ще трябва да се възстановя от шока, че разговарях два пъти с теб за толкова кратък период. Следващото обаждане на Декър беше до зет му. Оказа се, че Стан Бейкър ще свърши работа към пет и половина. Уговориха си среща в "Окей, жокей" в седем и половина. Дотогава имаше доста време и той реши да го оползотвори. Извади доклада от аутопсията на Айрин Креймър, която Уолт Садърн бе извършил. Прочете го отново, страница по страница, ред по ред. Когато стигна до едно конкретно изречение в дълъг абзац към самия край, той се изправи рязко. Мамка му! Излезе от хотела. Дъждът беше спрял, но влажността беше убийствена. Зави наляво и скоро се озова пред погребалната агенция. Иззад малкото бюро на рецепцията се надигна млад мъж с черен костюм и бяла риза. Декър попита за Уолт Садърн. Оказа се, че той отсъства, но съпругата му е тук. Тя се появи само след минута. Не беше облечена в черно, а в розово. Откроява се като фламинго в пустиня, помисли си Декър и едва тогава осъзна, че Лиз Садърн е изключително привлекателна жена. Той се зачуди дали наистина ѝ е приятно да работи с мъртъвци. Но от друга страна, все някой трябваше да върши тази работа. – Какво мога да направя за вас, агент Декър? – Надявах се да разговарям със съпруга ви. – Извън града е. Ще се върне утре. Има ли нещо, с което да ви бъда полезна? В отговор Декър ѝ връчи доклада от аутопсията. – Трябва да изясним няколко въпроса. Тя го погледна изненадано. – Въпроси по доклада на Уолт? – Обичайна практика е разследващите полицаи и агенти да задават уточняващи въпроси по доклада на патоанатомите. – Не мога ли аз да ви помогна? Научила съм доста покрай Уолт… Декър прелисти страниците и посочи един по-дълъг параграф. – Ето тук, точно по средата, пише, че стомахът и червата на Креймър са били разрязани. Садърн изглеждаше видимо напрегната. – Това не е ли стандартна процедура? Имам предвид, изваждането на стомаха и разрязването му с цел анализ на съдържанието. – Така е, но тези разрези не са били извършени от съпруга ви. Затова искам да видя тялото, и то веднага. Садърн въведе Декър в помещение с много ниска температура. След жегата навън това му дойде добре. От фурната във фризера. Една от стените бе заета от малки стоманени врати на хладилни камери. Садърн отвори една от тях и издърпа масата. – Ето я – каза. Декър кимна и зачака да го остави сам, но по всичко изглеждаше, че тя няма такова намерение. – Благодаря ви – каза той, – ще ви повикам, когато приключа. Садърн се поколеба, но в крайна сметка излезе. Декър се надвеси над масата, когато изведнъж осъзна нещо. Стаята не е електриковосиня. Не че усещането му липсваше. Но мозъкът му явно бе започнал да се променя, абсолютната му памет даваше засечки и той се улавяше, че забравя неща, които никога не бе очаквал да забрави. И това не го радваше. Отметна чаршафа и впери очи в Айрин Креймър. При първия оглед на тялото не разполагаше с никаква информация за миналото на жертвата. Сега знаеше, че е била учителка и може би проститутка или ескорт, макар че още не беше стигнал до категорично заключение. Знаеше и още нещо – миналото на Креймър преди пристигането ѝ в Лондон, Северна Дакота, бе обвито в мистерия. Декър отгърна доклада от аутопсията на страницата, на която имаше снимки на тленните останки на Креймър. Снимки на всеки неин орган. Той обаче насочи вниманието си към стомаха и червата. Разрезите, споменати бегло в края на доклада, не бяха заснети и тъкмо това бе причината за появата му в моргата. Трябваше да направи нещо, което никога преди не беше правил; нещо, което никога не беше предполагал, че ще направи, но предвид обстоятелствата просто нямаше избор. Прерови шкафовете в помещението и намери в един от тях ръкавици и дълга престилка. Сложи си ги, след което си постави хирургическа маска и предпазни очила. Взе един форцепс, издърпа конците от разреза във формата на Y – "бейзболния" шев, както го наричаха понякога заради приликата с шевовете на бейзболната топка. В кухината, която се отвори, имаше найлонови пликчета, в които бяха поставени органите на Креймър. Декър извади стомаха и го огледа от всеки възможен ъгъл. Подобно на цепнат плондер, той бе разрязан в долната си част, което разкриваше вътрешността му. Садърн очевидно бе използвал този отвор, за да проучи съдържанието на стомаха, защото Декър не виждаше други разрези. Който и да бе направил разреза, бе спестил на патолога малко работа. Насочи лампата над главата си така, че да разгледа по-ясно гръдната кухина, след което отвори пликовете с червата. Те лежаха навити като спяща змия. Декър освети разрезите. Бяха достатъчно големи, за да бръкне в тях. Беше убеден, че не греши, защото точно това направи: бръкна в червата и забеляза, че са срязани неравно, някак прибързано, сякаш убиецът не е имал време или… Или се беше ядосал? Декър снима всичко с телефона си. Прибра органите в пликовете, затвори гръдния кош, заши разреза, покри тялото с чаршафа и го върна в хладилната камера. Накрая изхвърли ръкавиците, престилката и маската в метален контейнер с надпис "Медицински отпадъци". Остави използваните очила на металната маса, след което се изми. Потопи лице в шепите си с топла сапунена вода, а после се погледна в огледалото над мивката. Не мога да повярвам, че го направих. Гадеше му се, но успя да се овладее. Тръгна си от погребалната агенция, без да се обади на Садърн. Нямаше какво да ѝ каже и искаше час по-скоро да се махне. Краката едва го държаха и отново започваше да му призлява. Навън го лъхна гореща вълна и, за негова изненада, гаденето премина. Явно организмът му се фокусираше върху справянето с необичайно високите температури. Декър тръгна бавно към хотела. Щом се качи в стаята си, извади телефона си и разгледа снимките. Те бяха с много по-добра резолюция от зърнестите снимки, които Уолт Садърн бе приложил към доклада. Не изключваше възможността да е направил важна крачка в разследването, но осъзнаваше, че евентуалното му откритие ще повдигне куп нови въпроси. Между стомаха и червата имаше нещо общо, което не можеше да се каже за останалите органи в човешкото тяло. Погълнатият през устата предмет се озовава неизменно на едно от двете места. Явно Айрин Креймър беше носила нещо в стомаха или червата си. И убиецът – който и да бе той – го беше взел.  17. 
 


 	 
 – Божичко! Какво си направил? Джеймисън седеше зад волана на джипа и се взираше в Декър, сякаш току-що ѝ беше признал, че е убил Айрин Креймър. – Не ме ли чу първия път? – отвърна той леко смутен. – Убиецът явно се е опитвал да вземе нещо, което Креймър е погълнала. – Виж какво, въпреки това, което си открил, мисля, че теорията ти е доста невероятна. – Мулетата го правят непрекъснато. Или пъхат найлонови пакетчета с дрога в ануса си, или ги поглъщат. – Да, и много често те се разкъсват, а човекът умира от наркотика, който се изсипва в тялото му – отвърна Джеймисън. – Значи мислиш, че Креймър е пренасяла дрога? – Изглежда, това е най-лесният отговор, но не съм убеден – призна Декър. – Има и още нещо. – Какво? – Защо Уолт Садърн не ни обърна внимание на този факт? Той буквално беше скрит в неговия доклад. Няма и снимки на разрезите в тези органи. А когато го попитах дали е забелязал нещо необичайно, той каза "не". – Подозираш, че не го е сметнал за важно? – Всеки патолог, който поне малко разбира от работата си, знае, че човешкото тяло може да служи за контрабанда. – Признавам, че е странно. Защо би постъпил така според теб? – Чудя се дали не го е премълчал нарочно. Дали умишлено не е направил снимки, като е очаквал да приемем заключението му на доверие и да не се взираме много-много в доклада от аутопсията. – Въпросът е защо. Чакай! Да не мислиш, че Садърн я е убил? Това би обяснило професионалния начин, по който е разрязано тялото. Което означава, че той е извършил две аутопсии на Креймър. – Но така излиза, че го е направил по единствения възможен начин, който да ни накара да го заподозрем. Защо ще действа така, освен ако не иска да го хванем? – Прав си, не ми се струва особено вероятно – призна Джеймисън. – Да се върнем на това, което Креймър е носила в себе си. – Може да е била шпионка и да е погълнала микрофиш с държавни тайни. Когато Декър не отговори, Джеймисън добави: – Шегувам се, това са методи от Студената война. – Не е невъзможно. Съвсем наблизо има секретно правителствено съоръжение. – След като не знаем нищо за миналото ѝ, не бива да изключваме вероятността наистина да е била шпионка – отвърна замислено Джеймисън. – Може да е дошла в града именно за да шпионира военния комплекс "Дъглас С. Джордж". Но от пристигането ѝ е минала цяла година – добави Декър озадачено. – Чудиш се защо ѝ е отнело толкова време? – попита Джеймисън. Декър кимна. – Какво следва? – Богарт още не ми се е обадил. Ако Бюрото не ни предостави информация за миналото на Креймър, ще се наложи да подходим различно. Тя е била тук цяла година. Все някой трябва да е видял или чул нещо подозрително за нея. – Това означава да разговаряме с хората, които са я познавали. Но нали вече го направихме? – Част от тях не бяха достатъчно откровени. Полковник Съмтър също се опитваше да крие информация. – Но как ще го накараме да проговори? Той е подчинен на Министерството на отбраната. Длъжен е да изпълнява заповедите, които е получил. – Не съм сигурен. Засега ще потърсим нов подход. Запознахме се с единия от местните магнати, Стюарт Макклелън. Може би трябва да се срещнем и с другия. – Бащата на Каролайн? Да, той би могъл да знае нещо полезно. – Наел е Хал Паркър да убие онзи вълк, който е нападал стадата му. Напълно възможно е тялото на Креймър да е открито на територията на неговото ранчо. – Дали я е познавал? – Това е първият въпрос, който смятам да му задам. ……



 Кели се присъедини към Декър и Джеймисън и тримата потеглиха към имението на Хю Досън. – На какво се дължи този интерес към Досън? – попита полицаят от задната седалка. – Така и не ми обясни, Декър. – Засега все още разузнаваме обстановката. – Нищо не ми казваш с това. – Не се опитваме да те заблуждаваме, Джо – увери го Джеймисън. – Просто търсим всякаква информация, която да ни помогне в разследването. Разговаряхме с военните, с Братята, с хора, които са познавали Креймър. Срещнахме се с Каролайн, натъкнахме се и на баща и син Макклелън, затова решихме, че сега е ред на Хю Досън. – Запознали сте се с Макклелън? – Да, в ресторанта на хотела – отвърна Джеймисън. – Наистина ли? – учуди се Кели. Декър се обърна назад и попита: – Защо? Толкова ли е необичайно? Полицаят сви рамене. – Стюарт не стъпва в заведенията на Досън. – А синът му? – попита Джеймисън. – Май много си пада по Каролайн. – Шейн е симпатичен младеж. Не е някой интелектуалец, но пък е голям добряк – отвърна Кели и добави навъсено: – Права си за Каролайн, здравата е хлътнал по нея още откакто бяхме деца. – Което е проблем, след като бащите им са основни конкуренти – отбеляза Декър. – Почти като Ромео и Жулиета – обади се Джеймисън. – Или като Хатфийлд и Маккой – добави Декър. – Второто сравнение е по-близо до истината в нашия случай. Но макар че Досън и Макклелън не се погаждат и все си мерят възможностите, както каза Айда Симс, те не са истински конкуренти. Бизнесът на Хю е свързан с обслужването на работниците на Стюарт. Това е от полза и за двамата. – Какво можеш да ни кажеш за майката на Шейн? – попита Джеймисън. – Катрин Макклелън почина преди доста време. Рак. С Шейн бяха много близки. Всъщност той се разбираше повече с майка си, отколкото с баща си. После останаха само двамата – Шейн и Стюарт. Това определено не им се отрази добре. Катрин служеше като буфер между тях. След като тя си отиде, нещата се влошиха. – Явно взаимоотношенията им са сложни – отбеляза Джеймисън. – Така е – кимна Кели. – Значи с Шейн сте приятели. Май сте на една възраст? – Учихме заедно в гимназията. С Каролайн също. Да, бяхме добри приятели. Почти неразделни. – Да се върнем на случая – обади се Декър. – Доколкото разбрах, Хю Досън е наел Хал Паркър да убие вълк. – Да. – Вълците създават ли ви проблеми? – Могат да нанесат големи щети. Вълци, диви кучета, койоти, пуми… Способни са да унищожат цяло стадо. – Какво друго можеш да ни кажеш за Досън? – попита Декър. – Спомена, че изглеждал приятен и общителен, но щял да те прегази, ако се изпречиш на пътя му. – Това май ви е повече от достатъчно. Но ще ви оставя сами да си съставите мнение, като се срещнете с него. – Каза ни, че съпругата му е загинала при нещастен случай. Какъв? – намеси се Джеймисън. – Ужасна трагедия – кимна Кели. – Резултат от няколко взаимосвързани събития с неизбежен край. Автомобилът на Мади Досън попаднал в снежна буря. Загинала от отравяне с въглероден оксид. – Кели поклати глава. – Най-вероятно е изпаднала в безсъзнание, преди да разбере какво се случва. И все пак ужасен начин да си отидеш от този свят. – Вярно – отвърна Декър, – но пак е по-добър от смъртта на Айрин Креймър.  18. 
 


 	 
 – Прилича на имението от "Далас" с тази разлика, че е два пъти по-голямо – отбеляза Джеймисън, докато караше по павираната алея. От двете страни на алеята имаше редици високи дървета с гъсти зелени корони. – А Макклелън къде живее? – попита Декър. – В апартамент в центъра на града – каза Кели. – В апартамент? – учуди се Джеймисън. – Той не е ли по-богат от Досън? – След толкова възходи и падения на петролния пазар е станал доста предпазлив. – А синът му? – Шейн има малка ферма в западния край на окръга. Купи къщата и земята скоро след като се върна. – Откъде се е върнал? – попита Джеймисън. – От мисия зад граница. Служеше в армията. Постъпи веднага след като завърши гимназия. Той обича простите неща – ходи на лов, пие бира, работи за баща си, който го навиква здравата, когато не е доволен от нещо, и се опитва да се наслаждава на живота. За никого не е тайна, че според Стюарт сина му не го бива достатъчно, за да поеме бизнеса. – А ти какво смяташ? – Шейн не е глупав, освен това е много работлив. Често сме ходили на лов заедно. Той е съобразителен и методичен, изучава в детайли нещата, от които се интересува. Но не му пука за бизнеса на баща му. Просто така е устроен. Джеймисън паркира пред къщата. Кели ги поведе към входа. – Какво ни очаква според теб? – попита Декър, докато изкачваха стъпалата пред двойната врата. – Отзивчивост или нож в гърба? – Всичко зависи от това какви въпроси имате и как ще му ги зададете. – Доколкото познавам Декър, трябва да се приготвим за втория вариант – отбеляза Джеймисън и се усмихна на партньора си. На прага ги посрещна жена в униформа на домашна помощница. Щом Кели показа значката си, тя отстъпи крачка назад и ги пусна да влязат. Поведе ги по коридор с под от светло дърво. Щом се озоваха в стаята, иззад голямото бюро се надигна едър мъж, висок почти колкото Декър, но доста по-строен. Чупливата му кестенява коса сребрееше над челото. Беше гладко избръснат, а носът му очевидно беше чупен и зараснал малко накриво. Носеше черни джинси и бяла риза. Когато заобиколи бюрото и протегна ръка към Кели, Декър забеляза тъмносините пантофи с избродиран върху тях монограм Д. Стените бяха украсени с ловни трофеи. – Как си, Джо? Отдавна не сме се виждали. Полицаят пое ръката на Досън и му представи Декър и Джеймисън. Четиримата се настаниха пред празната каменна камина и Кели каза: – Благодаря, че ни прие. Предполагам, че до месец, най-много два ще ни напуснеш. Досън погледна към Декър и Джеймисън. – Навремето се подигравах на "прелетните птици", както наричах онези, които прекарваха зимата на юг. Преди години Мади предложи да заминем за Австралия, докато тук е зима, а там лято. Наехме къща край океана. След като тя почина, продължих тази традиция. С нея имахме прекрасни спомени от онова място. – Спомените са своеобразна терапия – отбеляза Джеймисън. – Разбрах, че е убита някаква жена. И че Хал Паркър е открил тялото. – Да, преследвал е вълк – потвърди тя. – Който уби две от кравите ми. Наех Хал да ме отърве от тази напаст. – Как разбрахте, че е бил вълк? – попита Декър. – Откриха тялото му с куршума на Хал в него. Коя е жертвата? – Казва се Айрин Креймър – отвърна Кели. – Мислех, че си чул. Беше съобщено и по медиите. В отговор Досън посочи бюрото си, което бе отрупано с дебели папки. – Затънал съм до гуша в счетоводни документи. Работя по няколко големи сделки. Не съм гледал новини от доста време. – Но очевидно знаете за убийството – намеси се Декър. – Знам само защото Хал ми каза. – И не познавате жертвата? – продължи Декър. Досън поклати глава. – Преди години познавах всички в града. Но сега тук живеят прекалено много хора. Не че се оплаквам, това се отразява добре на бизнеса. – Айрин Креймър е преподавала в училището на Братята – каза Кели. – На Братята? Поддържам делови отношения с тях. Много са точни. – А с военната база? – попита Декър. Досън присви очи. – Военновъздушната станция ли? Какво по-точно ви интересува? – Дали имате бизнес с нея. – Разбира се. Служителите им слизат в града, посещават моите заведения, ние им доставяме продукти и други стоки… Защо? Декър сви рамене. – Разследваме убийство, задаваме всякакви въпроси. Досън погледна Кели. – Но защо федералните разследват престъпление, което попадна под местната юрисдикция? – Винаги се радваме на помощ от ФБР – отвърна полицаят. – Как ли не! – изгледа го с недоверие Досън. – А аз мога да ти продам Бруклинския мост. – Запознахме се с дъщеря ви – намеси се Джеймисън. – Сигурно много се гордеете с нея. Досън се усмихна широко. – Не след дълго тя ще сложи целия град в джоба си. Ще постигне много повече от мен. – Движи се със Стан Бейкър – каза Декър. – Срещнахме се и с него. Искрата в погледа на Досън като че ли помръкна. – Така ли? Е, не съм в течение на тези неща. Тя е голям човек и може сама да взема решения, особено по отношение на мъжете. – Иска ми се и баща ми да разсъждаваше по същия начин – съгласи се Джеймисън. – Минала съм трийсет, а той продължава да ме пита по телефона и по имейла имам ли приятел. – О, навремето и аз се опитвах да си пъхам носа където не ми е работата – ухили се Досън. – След като на няколко пъти тя ме отряза, си казах: "Край! Приключих! Не си заслужава!". – По лицето му премина сянка. – А после, след като Мади почина… – Настъпи неловко мълчание. – Ще ме питате ли още нещо? – продължи той най-сетне и погледна към документите на бюрото си. – Разбрахме, че синът ви се е самоубил – каза Декър. Досън се напрегна. – Да, постъпи като страхливец. Но какво общо има това, по дяволите, с вашия случай? – сопна се той и погледна навъсено Кели, който не криеше смущението си от думите на Декър. – Казаха ни също, че сте близки приятели със Стюарт Макклелън – продължи Декър. Досън впери смаяно поглед в него, след което избухна в смях. – Имате чувство за хумор, не го очаквах. Някои хора раздухват съперничеството ни до небесата. Не твърдя, че бих отишъл на почивка в компанията на Стюарт, но градът се разраства и двамата печелим много от това. А и не сме конкуренти. По-скоро се допълваме – обясни Досън с делови тон. – Но това не е свързано по никакъв начин с убийството на онази нещастна жена, нали? – Както казах, задаваме много въпроси с надеждата да напреднем поне малко. – Имам чувството, че копаете в калта с надеждата да откриете злато. – Винаги го правим, преди да попаднем на жила. – Запознахме се със Стюарт Макклелън и сина му Шейн. Дъщеря ви също беше там. В ресторанта на хотела, в който сме отседнали. Между другото, той също е ваш. – Е, и? – Някаква представа какво правеха там баща и син Макклелън? – попита Джеймисън. – Каролайн се изненада, като ги видя. – Живеем в свободна страна. Всеки може да ходи където си поиска – усмихна се Досън. – Аз лично няма да имам нищо против старият Стюарт да пусне някой долар в джоба ми. – Шейн ми се стори доста хлътнал по Каролайн – подхвърли Джеймисън. Досън се изправи. – Беше ми приятно да се запознаем. Може да се засечем в града. Кели и Джеймисън също се изправиха, но Декър остана седнал. – Дъщеря ви е отправила оферта за закупуването на сградата, в която е живяла Креймър. Знаете ли това? – Не е необходимо Каролайн да идва да ме пита за всичко. Опитваме се да купим още имоти. Моментът е подходящ, цените все още са относително ниски. – Но очаквате да скочат с поскъпването на петрола – предположи Джеймисън. – Така стана миналия път. Само няколко години по-късно обаче всичко отиде по дяволите. – Досън се замисли и потри брадичката си. – Какво знаете за фракинга? – Само това, което съм прочела в пресата, а то не е много – призна тя. – Добиваме повече нефт от всеки друг щат с изключение на Тексас. Но при фракинга има два проблема. Първият е свързан с притока на хора, които търсят добре платена работа, само че това означава също наркотици, проституция и каквото още се сетите. Престъпността рязко се увеличава. А и не успяваме да строим жилища, училища, магазини, пътища и всичко останало с такава скорост, че да задоволим потребностите на хората. Има още един недостатък. Петролните кризи. Последния път цените на петрола се сринаха буквално за една нощ, защото ОПЕК реши да увеличи производството и да изхвърли от бизнеса компаниите, които добиват нефт и газ чрез фракинг. Тогава всичко тук затвори врати, буквално всичко. Целият град! Бях на път да се разоря. Но пък така Макклелън успя да сложи ръка върху сондажите наоколо. – Какво имате предвид? – учуди се Джеймисън. – Когато добивът на шистов газ се развиваше добре, дойдоха големите играчи, предложиха добри цени и сключиха договори за аренда. После нещата се обърнаха и Макклелън изкупи договорите им за смешни пари. След което разработи бизнес модел, който му позволи да не е толкова зависим от цикличните скокове и спадове в котировките на петрола. – И какво очаквате да се случи с цените сега? – Въпреки че бизнесът на Макклелън върви повече от добре, хората са доста изнервени, защото всеки момент ОПЕК може отново да издърпа килимчето под краката им. А това предоставя възможности на онези, които предпочитат разумния риск. – Само че ти беше на ръба да се оттеглиш от бизнеса преди няколко години – каза Кели. Досън го погледна и отговори: – Мади не искаше да живеем тук. Тя преживя доста тежки моменти покрай мен. Оцеляхме при последната криза и после нещата потръгнаха, но на нея вече ѝ беше писнало. Искаше да се махнем на всяка цена. Имахме пари. Възнамерявахме да си купим къща в Южна Франция и да прекараме там тъй наречените "златни години". Но тогава… – Научихме, че съпругата ви е загинала при нещастен случай – каза Джеймисън. Досън кимна. – Бях извън страната, а тя излязла с колата в снежна буря. Не разбрала, че задницата се е ударила в банкета и ауспухът се е деформирал – обясни тъжно той. – Вдишала е изпаренията и… се е задушила. – Защо сте били извън страната? – попита Декър. – За да купя онази къща във Франция. Каролайн беше с мен. – Тя също ли щеше да дойде да живее с вас? – И на нея ѝ беше омръзнало тук. Предпочиташе да започне на ново място. Мади искаше същото. – Досън погледна Декър и попита: – Но какво значение има това за вашето разследване? Декър се надигна от стола си. – Приемам, че всичко има значение, докато не установя противното. – Така и не ми отговорихте защо са изпратили федерални агенти. – Не сте единственият, който си задава този въпрос – отвърна Декър и тръгна към вратата.  19. 
 


 	 
 Докато пътуваха обратно към града, Джеймисън се извърна към Декър. – Трябва да кажеш на Кели какво си открил. И Декър разказа на полицая какво е направил с трупа на Креймър. Той го изслуша с широко отворени очи. – Мислех си, че съм чул какво ли не, но това не ми го побира умът. – Мога да те уверя, че и аз не съм очаквал да го направя някога. – Наистина ли смяташ, че е криела нещо в себе си? – попита Кели. – Това би обяснило защо стомахът и червата ѝ са разрязани. Останалата част от "аутопсията" е била извършена за заблуда. – Трябва да е пренасяла много наркотици, за да свърши по този начин. Джеймисън поклати глава. – В наши дни няма нужда от мулета. Американските пощи вършат тази работа вместо тях. Или "ФедЕкс". Или "Ю Пи Ес". – Затова си мисля, че не става въпрос за наркотици – каза Декър и попита Кели: – Колко добре познаваш Уолт Садърн? – Доста добре. Защо? – Чудя се нещо… Тя улови погледа на Декър, който я предупреждаваше да не коментира повече темата. – А сега да свършим нещо, което трябваше да направим отдавна – обяви той. – Какво? – попита Кели. – Да отидем на местопрестъплението – отвърна Джеймисън. ……



 Гледката беше удивителна, но целта на посещението им разваляше всичко. Декър се взираше в мястото, където бе открито тялото на Креймър. В далечината се мержелееха хълмовете на Бадландс. Небето беше кристално чисто. На север се простираше Саскачеуан, а на запад се издигаха планините на Монтана. Декър не се интересуваше от красивите пейзажи, а единствено от това малко късче земя в Северна Дакота, където някой бе изхвърлил тялото на Айрин Креймър. Той се огледа наоколо, а междувременно умът му анализира безброй различни обстоятелства. Само един фактор можеше да доведе до пробив в разследването, но трябваше да го открие сред милионите други. Мястото изглеждаше и подходящ, и неподходящ избор за един убиец. Бе достатъчно отдалечено и изолирано, за да не бъде намерен скоро трупът, но широкото равно пространство не предлагаше никакво укритие за този, който го изхвърля. Видимостта бе отлична на много километри наоколо. През нощта обаче нещата стояха по съвсем различен начин. – Какво има наблизо? – обърна се той към Кели, който се бе облегнал на джипа. Джеймисън стоеше вдясно от Декър и оглеждаше мястото, на което бе открита Креймър. – Ранчото на Хю Досън е в тази посока. – Кели посочи на запад. – На около три километра. Имотът е голям. Хю купи доста земя. Но тук земя колкото щеш. – Досън спомена, че са намерили вълка. Къде? – На около триста метра от тук. С куршума на Хал в него, както каза Хю. Едър звяр. Ако Хал бе минал оттук малко по-късно, хищниците щяха да разкъсат Креймър. Извадихме късмет в това отношение. – Паркър каза ли защо е обикалял точно в този район? – попита Джеймисън. – Дебнал вълка цели три нощи. Проверявал е няколко места, като се е ръководел от начина му на ловуване. И аз съм ловец, но не мога да се сравнявам с него. Той е истински професионалист. Може да проследи всяко животно. Анализирал наблюденията си и избрал този участък, тъй като преценил, че има най-голяма вероятност вълкът да се появи тук. Чакал го два часа, след което го видял и го прострелял. – Сигурни ли сме, че това е същият вълк, който е нападнал стадото? – Да, откриха месо от животните в стомаха му. – Някакви следи около тялото на Креймър? Отпечатъци от стъпки, автомобилни гуми или нещо подобно? – Огледахме терена, но проблемът е, че след като Хал открил тялото, завалял проливен дъжд. Дори да е имало следи, водата ги е отмила. – А Паркър спомена ли да е забелязал нещо, преди да завали? – попита Декър. – Не. Има още една причина да смятам, че не е имало следи. Паркър е опитен ловец и следотърсач. Ако е имало някакви, щеше да ги забележи и да ни каже. – Вероятно трупът не е нахапан от диви животни, защото е бил оставен тук малко преди Паркър да го намери, както ти предположи по-рано, Декър – каза Джеймисън. – Това може да ни помогне. – А е възможно вълкът да е бил в района, понеже е надушил миризмата на мъртвото тяло – добави Кели. – Но това не обяснява наличието на толкова много насекоми. – Може да са държали трупа на друго място, където да е имало насекоми, но не и диви животни – каза Декър. – Но защо убиецът ще си прави труда? – учуди се Кели. – За да ни попречи да определим кога точно е настъпила смъртта и да затрудни разследването. Ако Креймър е погълнала нещо, което той е искал да вземе, това е щяло да му отнеме време, а и не би могъл да я разреже, докато е жива. Така поне се надявам. – Никой ли не е видял или чул нещо? – обади се Джеймисън. – Не, само Хал – отвърна Кели. – Съмнявам се, че по това време на нощта наблизо е имало друг човек. – Къде живее той? – попита Декър. – На четирийсет-петдесет минути от тук. – Да вървим да чуем неговата история.  20. 
 


 	 
 Пътят до дома на Хал Паркър беше дълъг и прашен. Слънцето го напичаше безмилостно. В далечината се виждаха нефтени платформи и безброй факели, които пращаха изгорелите газове директно в атмосферата. Джипът им се размина с голяма цистерна, чийто шофьор свърна от пътя и продължи направо през полето. – Какво, по дяволите, прави този? – възкликна Джеймисън, която караше джипа. – Изхвърля отпадните води, които са пълни с какви ли не химикали – отговори Кели, без да крие гнева си. – Част от водата се връща обратно по тръбата след хидравличното разбиване на шистите. Това, което шофьорът на тази цистерна върши, е забранено от закона. Ще отрови терена и земята ще е неизползваема, защото химикалите съсипват почвата. Но местните компании редовно го правят, за да пестят време и пари. Ние ги глобяваме, обаче те не се отказват. – Колко още ни остава? – попита Декър. – Ей там ще свърнем наляво. Джипът зави в указаната посока и пред погледите им изникна малка къща. Отпред беше паркиран очукан сив пикап. – Паркър има ли семейство? – поинтересува се Джеймисън. – Не. Съпругата му почина. Децата му пораснаха и напуснаха града. Когато слязоха от джипа, Декър забеляза стикера на задната броня на пикапа. ПОВЕЧЕ КОНТРОЛ ВЪРХУ ОРЪЖИЯТА ОЗНАЧАВА ДА ГИ ДЪРЖИШ С ДВЕ РЪЦЕ. Кели пръв изкачи дъсчените стъпала към верандата. Вратата беше открехната. Щом видяха това, и тримата инстинктивно извадиха пистолетите си. Кели побутна вратата и извика: – Хал, Джо Кели е. Тук ли си? Искаме да поговорим. Отвътре долетяха неразбираеми звуци. – Хал? Добре ли си? – извика отново Кели и погледна Декър. – Мамка му! Какво става тук? – Ти решаваш дали да влезем – отвърна му Декър. – Как няма да влезем! Кели отвори широко вратата със свободната си ръка и тримата пристъпиха вътре. Дневната беше оскъдно обзаведена. На отсрещната стена имаше стойка за оръжия с ловна пушка "Ремингтън" и карабина "Уинчестър", а в ъгъла бяха подпрени две въдици. На масичката до фотьойла стоеше отворена бира. Но от Паркър нямаше и следа. – Хал? – извика отново Кели. Декър обходи с поглед стаята отгоре надолу и отляво надясно, без да пропусне нито една подробност. Имаше чувството, че Паркър просто е станал от фотьойла и е излязъл. Телевизорът още работеше. Явно звуците, които бяха чули отвън, идваха от него. На една от стените бяха закачени снимки в рамки. Декър ги огледа от първата до последната. Все Паркър и членове на различни ловни дружинки, застанали до труповете на едри животни. – Това тук е Шейн – каза Декър. Кели кимна. – Да, двамата често ловуват заедно. Аз съм на онази там. Застреляхме голям елен с осем разклонения на рогата – добави той и посочи друга снимка, а после се озърна и заяви: – Това не ми харесва. Хал не би оставил вратата отворена. – Той има ли друга кола освен пикапа? – попита Джеймисън. – Едно атеве, което държи в бараката отзад. Тримата бързо претърсиха къщата, включително малката спалня, но не откриха никого. – Леглото е оправено – отбеляза Кели. Декър се върна в дневната и докосна кутийката бира на масата. – Топла е. Паркър пие ли през деня? – Не, доколкото знам. После Декър влезе в кухнята, сложи си чифт латексови ръкавици, които извади от джоба си, и отвори съдомиялната. Вътре имаше една чиния, комплект прибори и чаша за вода. Той погледна Джеймисън, която го бе последвала. – Вечерял е. Пил е бира, докато е гледал телевизия. Каквото и да се е случило, се е случило снощи. Той погледна двете чаши със столчета и полупразната бутилка вино на кухненския плот. – Една бира, но две чаши за вино. Какво може да е обяснението? – Някой е дошъл, докато Хал е гледал телевизия и е пиел бира – предположи Кели. – Отворили са бутилка вино. После или гостът го е отвел някъде, или се е появил трети човек, който е отвел и двамата. Нямам представа кой може да е това. – Паркър има ли врагове? – попита Джеймисън. – Не съм чул някой да каже лоша дума за него. Всички го обичат. – Да проверим бараката – предложи Декър. Тримата заобиколиха къщата и се озоваха пред малка дъсчена постройка. Ролетната врата беше отключена. Декър, който не бе свалил латексовите си ръкавици, повдигна внимателно вратата и тя се плъзна леко по добре смазаните релси. Кели и Джеймисън стояха до него, насочили пистолети към вътрешността на бараката, готови да реагират мигновено. Пред погледите им се появи четириколесен мотор "Хонда". Декър нямаше да се изненада, ако беше открил и тялото на Паркър. Но от него нямаше и следа. Само че в бараката имаше друго тяло. Жената беше върху атевето, наведена напред така, че главата ѝ се опираше на кормилото, а краката ѝ висяха от двете страни на седалката. Беше с къса тясна пола, силно изрязано бюстие, черни чорапи до средата на бедрата и обувки с високи токчета. На дясното ѝ слепоочие имаше кървава дупка. – Изглежда млада, едва ли има двайсет и пет – предположи Декър, докато оглеждаше тялото. После се обърна към Кели и попита: – Познаваш ли я? Полицаят кимна с мрачно изражение. – Памела Еймс, най-голямата дъщеря на Сюзан и Милтън от Колонията. – Не е облечена като останалите жени там – каза Джеймисън. – Тези дрехи са… Доста предизвикателни. – Питам се защо ли – промърмори Декър.  21. 
 


 	 
 Декър се беше вторачил в празното пространство в главната зала на полицейското управление в Лондон. Гледката в бараката на Паркър бе събудила у него ужасяващи спомени. Милтън и Сюзан Еймс седяха на два пластмасови стола, след като бяха научили за убийството на дъщеря си и бяха идентифицирали тялото ѝ в погребалната агенция. Преди години самият Декър беше открил телата на жена си, дъщеря си и зет си у дома в Бърлингтън, Охайо. Бе позвънил на ченгетата и се бе свлякъл на пода в банята, вперил поглед в дъщеря си. Моли беше завързана за тоалетната с колана на хавлията си, след като убиецът бе използвал същия този колан, за да я удуши. Той седеше на плочките със служебния си пистолет в ръка. Накрая беше налапал цевта с намерението да натисне спусъка и да се присъедини към семейството си. Но нещо, не бе сигурен какво, го беше спряло. След онзи ужасен сблъсък на футболното игрище и последвалата мозъчна травма той вече не беше същият. Еймъс Декър бе станал друг човек. Започна да реагира неадекватно в моменти, които изискваха деликатност или съчувствие. Все казваше или правеше нещо неуместно. Това се превърна в недостатък, който трудно контролираше. Сега отново насочи вниманието си към съсипаното от скръб семейство Еймс. Обикновено оставяше Джеймисън да се справя с тези неща. В момента тя седеше до него и също се взираше в Милтън и Сюзан. Докосна ръката му и понечи да каже нещо, но той се изправи и отиде при опечалените родители. А после коленичи пред тях. Джеймисън го наблюдаваше с тревога, защото смяташе, че едва ли ще успее да утеши съсипаното от скръб семейство. Сюзан сякаш се бе състарила с десет години от последната им среща. Лицето ѝ бе изпито и посивяло, клепачите ѝ бяха подпухнали, ръцете ѝ трепереха, а гърдите ѝ се повдигаха неравномерно. Шалът, с който покриваше косата си, бе паднал на пода. А Милтън седеше неподвижно и се взираше в дланите си със зачервени от плач очи. Сюзан като че ли забеляза Декър едва когато той вдигна шала и ѝ го подаде. – Много съжалявам – каза ѝ. Тя кимна. – Пами беше… много умна. Можеше… – Сюзан поклати глава, не бе в състояние да продължи. Декър се покашля. – И аз имах дъщеря. Тя също беше много умна и можеше да постигне всичко. Но някой я лиши от тази възможност. Сега Милтън го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. – Залових убиеца ѝ – продължи Декър. – И ще направя същото с убиеца на дъщеря ви, защото тя го заслужава. Сюзан кимна бавно и промълви: – Благодаря. Джеймисън остана изумена от тази сцена. Когато партньорът ѝ извърна глава към нея, тя се опита да си придаде обичайното невъзмутимо изражение, но не беше достатъчно бърза. Той не показа по никакъв начин, че е забелязал реакцията ѝ. После Декър се изправи и отново се обърна към семейството: – Знам, че моментът е ужасно труден, но колкото по-скоро получим информация от вас, толкова по-скоро ще заловим убиеца. Милтън не помръдна, но Сюзан отговори: – Да, разбираме. В стаята влезе Кели, който бе чул само последната реплика, затова каза тихо: – Ако сте готови… Двамата станаха от местата си едновременно, сякаш бяха вързани един за друг, и го последваха по коридора до малка стая без прозорци, в която имаше само една правоъгълна маса и четири стола, по два от всяка страна. Всички седнаха с изключение на Декър. Той се облегна на стената и скръсти ръце. – Добре, да започнем с най-очевидния въпрос: каква е връзката между Хал Паркър и дъщеря ви? – попита Кели, който беше отворил малък бележник, готов да запише всяка тяхна дума. – Не знам – отвърна Сюзан. – Не виждам какво общо може да има между тях… Хал никога не е работил за нас. Никога не сме се нуждаели от услугите му. Никога не е идвал в Колонията… А и тя изобщо не го е споменавала. – Добре – каза Кели. – Кога видяхте Памела за последен път? Сюзан погледна притеснено съпруга си. – Открихме тялото ѝ в един следобед – обади се Декър. – Според предварителната оценка смъртта е настъпила в девет часа снощи. Трябва да разберем какво е правила преди това. Милтън вдигна глава. – Тя беше напуснала Колонията. – Така ли, кога? – попита Кели, без да крие изненадата си. – Нямах представа… – Ами не обичаме да говорим, когато някой ни напусне – обясни Сюзан, която явно се владееше по-добре от съпруга си. – Не обсъждаме подобни случаи. – Те са рядкост, но не можем да задържаме никого против волята му – побърза да добави Милтън. – Не и ако е навършил пълнолетие. Никога не бихме го направили. – Но разговаряхме с нея, опитахме се да ѝ обясним, че греши… – каза Сюзан. – Да се върнем на случилото се с дъщеря ви – прекъсна ги Декър. Очите на родителите отново се напълниха със сълзи. Джеймисън им подаде хартиени кърпички. – Пами… Пами се отегчи от живота в Колонията – започна Милтън. – Затова миналата година ѝ позволихме да гостува на семейството на братовчед ми в Сан Антонио. Животът навън ѝ допадна. И то много. Когато се върна, заяви, че иска да напусне, да замине за Сан Антонио, да учи, да си намери работа и… – … и да започне да живее самостоятелно – довърши вместо него Сюзан. – Но вие сте се опитали да я разубедите – обади се Джеймисън. – Сами го казахте. – Опитахме се, но не успяхме – отвърна сковано Сюзан. – Памела кога напусна Колонията? – попита Кели. – Преди месец – отвърна рязко Милтън. – Но явно не е заминала за Сан Антонио – отбеляза Декър. – Останала е тук. Освен ако не е ходила до там, след което да се е върнала. – Тя… тя още не беше заминала – каза тихо Милтън. – Какво е чакала? – попита Джеймисън. Милтън тъкмо щеше да отговори, но Сюзан се покашля. Той погледна жена си, която се взираше в него с толкова строго изражение, сякаш лицето ѝ изведнъж се бе вкаменило. Той затвори уста и извърна поглед, но Декър следеше внимателно реакцията му. – Ние… ние живеем в комуна – започна Сюзан – и не разполагаме с лични средства, но можехме да помолим общността да осигури известна сума, която да ѝ позволи да замине за Сан Антонио и да се издържа, докато започне работа. – Но не сте го направили – досети се Джеймисън. Сюзан само поклати глава. Милтън продължи вместо нея: – Решихме, че така може да я накараме да си дойде… Да се върне у дома. Нервите му не издържаха, той опря чело в масата и цялото му тяло се разтресе. Жена му не го погледна, но го потупа нежно по гърба. Декър се обърна към Кели и каза: – Трябва да проверим къде е ходила и какво е правила през последните дни, имала ли е приятели, намерила ли си е работа, къде е живяла, каква е връзката ѝ с Паркър. – Той замълча и погледна Сюзан. – Споменахте, че Паркър никога не е идвал в Колонията. А после казахте, че никога не сте се нуждаели от услугите му, което означава, че сте знаели с какво се занимава. Вие самата познавате ли го, госпожо Еймс? Тя погледна съпруга си, който стоеше все така наведен и хлипаше. – Аз го познавах. За разлика от Милтън невинаги съм живяла в Колонията. Когато бях по-млада, доста по-млада, живеех в града с родителите ми. Хал беше по-голям от мен, но бяхме съседи и се срещахме често като деца. Знам… знам с какво си изкарва прехраната. – А Памела познаваше ли го? – попита Джеймисън. – Може да се е обърнала към него за помощ, след като е напуснала Колонията. – Възможно е – отвърна Сюзан. – Но не съм сигурна. – Не поддържахте ли връзка с дъщеря си? – намръщи се Джеймисън. – Тя нямаше мобилен телефон – заоправдава се Сюзан. – Не ми се вярва. Дори да не е имала, докато е живяла в Колонията, навън трудно би се справила без мобилен телефон. – А и Лондон не е толкова голям – обади се Кели. – Можели сте да отидете до града и да се видите с нея. – Не исках да я търся – тросна се Сюзан. – Тя направи своя избор – реши, че не желае да бъде част от нашия свят. Декър пристъпи напред и каза: – С други думи, може да е живяла при Паркър. И ако някой е отишъл в дома му, за да го отвлече, а тя е била там, се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент. – Да, възможно е – кимна Кели. – Но, Декър, в къщата на Паркър има само една спалня – възрази Джеймисън. – Не открихме нито нейни дрехи, нито каквито и да било вещи, които да покажат, че Памела е живяла там. Не видяхме и друг автомобил освен пикапа на Паркър. – Тя го погледна озадачено и добави: – Дори не е нужно да ти го казвам. Декър не откъсваше очи от Милтън. – Точно така, Алекс. Затова се надявам господин Еймс да ни каже това, което съпругата му не иска да знаем. Всички насочиха вниманието си към Милтън, който се изправи бавно и се облегна на стола си. После избърса сълзите си и този път не погледна към жена си. – За разлика от Сюзан аз поддържах връзка с Пами. – И? – подкани го Декър. – Работеше като сервитьорка в заведение за бързо хранене до голямата бензиностанция на шосето, което води към града. – Тя ли ви го каза? – Не, чух го от друг човек. От шофьор, който прави доставки там. Аз… аз отидох, за да поговоря с нея. Но когато видях какво е облякла, как изглеждаха всички сервитьорки в това заведение… Та те бяха полуголи! И мъжете ги изпиваха с погледи. Беше толкова възмутително! Не можех да повярвам, че собствената ми дъщеря… Сюзан изсумтя презрително. Милтън преглътна нервно и отново сведе очи. – И тогава ѝ казахте какво мислите? – предположи Джеймисън. Той кимна, но не вдигна глава. – Казах ѝ… казах ѝ, че се срамувам от нея и не искам да я виждам отново. Милтън избухна в плач и повече не успя да отговори на нито един въпрос. 
  22. 
 


 	 
 Декър се взираше през прозореца на хотелската си стая към улицата, която гъмжеше от автомобили и пешеходци. Фракингът, мислеше си той, е превърнал Северна Дакота от заспал фермерски щат в процъфтяващ промишлен център. Нямаше представа защо Памела Еймс е отишла при Паркър. И да е имала дамска чанта, тя липсваше. Същото се отнасяше и за мобилния ѝ телефон. Оръжието на убийството беше изчезнало. Нямаше нейни отпечатъци в пикапа на Паркър, затова Декър не знаеше как се е добрала до ранчото му. Уолт Садърн щеше да извърши аутопсията и той се надяваше да научи от нея нещо, което да им помогне. Разговаряха с хората от заведението до бензиностанцията. Памела наистина бе работила там, но беше пропуснала нощната си смяна. Колегите ѝ напразно се бяха опитвали да се свържат с нея по телефона – което потвърждаваше предположението, че е имала мобилен телефон. Кели се помъчи да проследи местоположението на апарата, но без резултат. Никой не знаеше и къде е живяла. Управителят на заведението обясни, че чековете със заплатата не се изпращат по пощата, а се получават на ръка в края на работната седмица. Ако бе сменяла квартири или бе живяла в някоя изоставена къща, както нерядко се случваше, може би никога нямаше да установят какво точно е правила в месеца след напускането на Колонията. Декър погледна часовника си. До срещата му с Бейкър в "Окей, жокей" оставаха трийсет минути. Той позвъни на личния телефон на Богарт, но се включи гласова поща. Остави съобщение, в което му разказа за убийството на Памела, за изчезването на Паркър и за възможната им връзка със смъртта на Креймър. Не изключи вероятността Паркър да е бил отвлечен. Или да е убил момичето поради някаква причина и да е избягал. Той се изми, сложи си чисти дрехи и излезе. На път за бара срещна Бейкър на улицата. – Как върви разследването? – Върви криво-ляво. А фракингът? Бейкър се усмихна широко. – Супер е! Влязоха в "Окей, жокей", намериха си като по чудо свободна маса и си поръчаха наливна бира. Когато им я донесоха, те надигнаха халбите и ги преполовиха. – Пак говорих с Рене – започна Декър. – Да, тя ми каза. Надявам се, че вече не се тревожиш чак толкова за нас. – Виж, Стан, не е нужно да се притесняваш за мен. Щом вие сте добре, щом сте се погрижили за децата, значи всичко е наред. Бейкър остана изненадан, но и доволен от думите му. – Благодаря ти, Еймъс. Между нас с Рене все още има добри чувства. Предполагам, че така ще бъде винаги. Толкова години сме били заедно, а имаме и деца, разбира се. Заради тях ще останем близки независимо от обстоятелствата. Децата са всичко… – Бейкър пребледня, когато изрече последните думи, и каза: – Аз… имах предвид… – Знам, Стан – отвърна Декър и отпи от бирата си. – Доколкото разбирам, тук ти харесва, а? – О, да, някои по-млади колеги намират градчето за прекалено затънтено, но аз съм живял в Аляска, където думата "затънтено" има съвсем друг смисъл. – Разкажи ми за този бизнес с фракинга – каза Декър. – Защо се интересуваш? – учуди се Бейкър. – Разследвам убийство. Хората убиват поради какви ли не причини – за пари и власт например. А тук парите и властта са свързани с фракинга, нали? – Прав си. Ако не беше той, никой нямаше да дойде на това място. Какво точно искаш да знаеш? – Как се случва всичко. – В земята има нефт и газ, компаниите ги изпомпват и после ги продават за много пари. – Това ми е ясно. Но доколкото знам, не е толкова лесно да се извлекат от земята. – Никак даже. Преди да дойда, прочетох доста по темата. Исках нещата тук да се получат, затова трябваше да знам дали този бизнес има бъдеще. Северна Дакота и преди е преживявала петролни бумове и кризи… – Ясно, продължавай. – Първото находище на нефт в този щат било открито близо до някакъв малък град, Тайога, в началото на петдесетте години на миналия век. Геолозите решили, че няма никакъв смисъл да правят сондажи тук, в Бакен, защото петролът трудно щял да бъде изваден на повърхността. Всички големи играчи на пазара се опитали, но се провалили. Сондажите около Лондон започнали едва в средата на деветдесетте. И тогава се оказало, че компаниите са пробивали земята в грешната посока. Вертикалните сондажи не вършат работа както на други места. Тук първо трябва да пробиеш вертикално, а щом достигнеш шистите, да започнеш да пробиваш настрани, или хоризонтално. За целта сондирането се комбинира с фракинг, или вкарване на вода, глинест разтвор и химикали под налягане. Това се прави, за да се улесни разбиването на шистите. Вкарва се и пясък, което пречи на шистите да се затворят отново. – Нещо като стентовете, които хирурзите поставят, за да отпушат артериите? – Именно. А що се отнася до извличането на петрола, представи си сламка в чаша вода. Наливаш още течност и други неща през сламката, откъдето те попадат във водата. И тъй като няма къде да отиде, водата ще тръгне да се изкачва през сламката. По същия начин в резултат на фракинга петролът излиза на повърхността. – До каква дълбочина стигате? – Приблизително три километра отвесно, след което продължаваме хоризонтално, като на всеки етап действаме изключително прецизно. Това може да продължи още няколко километра. Общата дължина на сондажа и тръбите е от порядъка на шест хиляди метра. – И всички тези петролни платформи, които виждам наоколо, са издигнати върху залежи от нефт и газ? – Да. До всяка платформа има още много. За пробиването на един петролен сондаж са необходими от пет до двайсет и пет милиона литра вода. Плюс две хиляди самосвала пясък. Подготовката на сондажа отнема от три до шест месеца. Едва след това той започва да дава нефт, но пък експлоатацията му може да продължи двайсет, трийсет, дори четиресет години. Когато нефтът свърши, запечатват сондажа, рекултивират земята и собственикът си я получава обратно. – А ти с какво се занимаваш? – Когато пристигнах тук, работех на сондажите – пробивах, поставях тръби и всичко останало наред с младоците. После, когато шефовете откриха, че притежавам доста опит, ме назначиха за оперативен ръководител на някои от сондажите. Сега седя в един фургон и следя монитори. Мога да ти покажа някой път, ако те интересува. – Би било полезно. Ще ти бъда благодарен, Стан. Бейкър се усмихна. – Какво? – попита Декър. – Не сме се виждали толкова често и не сме разговаряли толкова дълго, откакто завърши колеж и стана професионален футболист. – Да, така си е. А сега ми разкажи за Каролайн Досън. Бейкър определено се смути. – Знааам. Чудиш се какво ли прави богата и красива млада жена с непохватен дъртак като мен. – Не си мислех точно това. – Хич не умееш да лъжеш. – Каква е историята? – Влязох тук една вечер и я видях на бара. Забъркваше коктейли. Реших, че е обикновена барманка. – Защо е правела коктейли? – Баща ѝ е собственик на заведението. – Не знаех, но звучи логично. И все пак тя не се нуждае от пари. – Каролайн няма нищо против да работи, дори това да означава да си изцапа ръцете. Била е камериерка в някои от хотелите и пансионите на баща си, касиерка в магазин, дори е карала камион. Има професионална книжка – добави Бейкър. Декър явно бе впечатлен. – Браво! Това говори добре за нея. – Та да се върнем на онази вечер… Поръчах си бира, без да имам никаква представа коя е тя. Разни пияни хлапаци я сваляха цяла вечер, но тя не им обърна внимание. Интересуваше се единствено от мен, може би защото само аз не се опитвах да я свалям. Освен това познавах някои от момчетата и ги предупредих да я оставят на мира. Каролайн започна да ме разпитва и аз ѝ разказах това-онова. Дори ѝ показах снимка на децата. И тогава тя ми каза в колко часа приключва смяната ѝ. – Защо го е направила? Искала е да се срещнете по-късно? – Не. Каза ми го само защото аз я попитах. Сякаш се напрегна, все едно и аз бях започнал да я свалям. Обясних ѝ, че искам да се погрижа да се прибере спокойно, защото онези пияни глупаци не разбират от дума. Каролайн каза, че колата ѝ е отвън. Хубава кола. Порше джип. От онези с широките гуми и гъзарските шарки по тях. Подарък от баща ѝ за рождения ѝ ден. Тези неща ги научих доста по-късно, естествено. – Добре, какво се случи? – Изчаках я срещу бара. За всеки случай. Две от отрепките, които ѝ бяха досаждали, тръгнаха след нея. Каролайн им каза да се разкарат, но те бяха пияни и не разбираха от дума. Нещата щяха да излязат от контрол. Започнаха да ѝ посягат, да я опипват, уплаших се, че могат да направят нещо по-лошо. Притичах и… ами убедих ги да я оставят на мира. – И как по-точно ги убеди, Стан? – усмихна се Декър. – Като ги пратих в безсъзнание. Не мисля, че го очакваха от човек на моята възраст. Както и да е… Каролайн искаше да ми се отблагодари и ме покани на вечеря. Не можех да повярвам. Никога не ми се беше случвало жена да ме кани на вечеря, дори Рене не го е правила, а тя не е от най-срамежливите. Започнахме да се срещаме от време на време. Признавам, че никак не си подхождаме, но се чувствам добре с нея. А и Каролайн е забавна. Мисля, че всеки заслужава да разпусне малко от време на време, нали? – Абсолютно. Познаваш ли баща ѝ? – Не. Освен това ние никога не сме… не сме… нали се сещаш? – Не сте правили секс? – Именно. Просто сме приятели. – И аз ще бъда откровен с теб. Проследих те до тук първата вечер. Беше ти увиснала на врата… – Каролайн обича да се забавлява. Но аз съм прехвърлил петдесет. По дяволите, мога да ѝ бъда баща. – Това изобщо не спира повечето мъже. – Така е – отвърна Бейкър и се наведе над чашата си. – По едно време изчезнахте и не ви видях повече. Реших, че сте… – Не. Каролайн има стая над бара. Качи се горе. Заболя я глава. Така поне ми каза. А аз се прибрах. – Аха. Декър извади снимката на Айрин Креймър, която бе получил от Кели, и я плъзна по масата. – Случайно да я познаваш или просто да си я виждал из града? Бейкър взе снимката и я разгледа внимателно. – Това ли е убитата жена? Декър кимна. – Айрин Креймър. Учителка в Колонията на Братята. – Учителка? Странна работа. Защо някой ще иска да убие учителка? – Работела е и като ескорт. В тези среди е известна като Минди. – Гледай ти! – възкликна Бейкър и върна снимката на Декър. – Никога не съм я виждал. И не се занимавам с такива жени. Имам четири деца. Не искам случайно да направя още някое. Предпочитам да гледам филми по телевизията и да си пия бирата. – Имаш ли тук познати, които да нямат такива задръжки? – Колкото щеш. Декър отново плъзна снимката по масата. – Вземи я, покажи я тук-там, поразпитай. Да видим какво ще излезе. Какво знаеш за станцията на военновъздушните сили? – Минавам покрай нея всеки ден – и когато отивам на работа, и когато се връщам. – Отидохме да разговаряме с командира. Не беше никак словоохотлив. – Да, военните там се отнасят твърде сериозно към задълженията си… така поне съм чувал. Охраната е доста строга. – Каза, че мястото било безопасно, нямало злополуки. Но отвън бяха паркирани доста линейки. Нещо не се връзваше. Бейкър се замисли и изражението му леко помръкна. – Какво има? – попита Декър, забелязал реакцията му. – Част от момчетата, които служат там, обикалят баровете от време на време. Аз също съм служил, затова винаги намираме общ език. Те са в авиацията, аз съм бил в пехотата, но въпреки това сме били заедно на различни обучения, участвали сме в съвместни акции… – И? – Една вечер пиехме бира, когато чух нещо странно. Бен – мисля, че така се казваше – подхвърли нещо. И аз го запомних. Нямаше как да го забравя. – Какво каза? Преди да отговори, Бейкър допи бирата си и погледна Декър в очите. – Че всички ние седим върху една проклета бомба с часовников механизъм.  23. 
 


 	 
 Декър и Бейкър си поръчаха по още една бира и пържени картофи, след което си тръгнаха. Никой от двамата не забеляза групичката младежи, които стояха до бара и не откъсваха поглед от тях. Вече се беше стъмнило и улиците бяха опустели заради късния час и дъжда. Не бяха изминали и една пряка до улицата, където Бейкър беше паркирал пикапа си и която водеше към хотела, когато Декър забави ход. – Какво става? – попита Бейкър. – Имаме компания. И не мисля, че е приятелски настроена. Виж сам. Бейкър се огледа и видя трима младежи да им препречват пътя. Други трима вървяха зад тях. – Познаваш ли ги? – попита Декър. Когато мъжете се приближиха, Бейкър отвърна тихо: – Разпознавам двама. Онези, които нокаутирах, за да не тормозят Каролайн. – И аз предположих същото. Явно търсят реванш. – Проблемът не е твой, Еймъс. Ще се опитам да ги убедя да те пуснат. Декър го изгледа невярващо. – Наистина ли мислиш, че ще те оставя сам? – Е, няма да е първото улично сбиване, в което участваме заедно – ухили се зет му. – Най-вероятно няма да е и последното. – Виждаш ли оръжия? – Май един от тях държи нож. – Декър погледна през рамо. – А друг носи бейзболна бухалка. – Имаш ли пистолет? – За съжаление, го оставих в хотела. Не очаквах да ми потрябва, нали излязох да изпием по една бира. Но мога да им покажа служебната си карта. – Съмнявам се, че тези идиоти могат да четат. – Добре тогава. – Май ще трябва да се справим с проблема по традиционния начин. А това не ме радва, тъй като съм облякъл най-хубавите си дрехи и не искам да ги папам. – Не виждам друго решение, Стан. Декър погледна наляво и видя кофи за боклук, наредени до стената. – Кого си избираш – онзи с ножа или другия, с бухалката? – Предпочитам хлапака с ножа. Ей, спомняш ли си мача срещу отбора на Мичиган през последната година в колежа? – Техният централен нападател ми се изплю в лицето, след като блъснах куотърбека им, а аз го проснах на терена. Изгониха ме за петнайсет минути, но си заслужаваше. Освен това спечелихме мача. – Точно така. Добре, може и тук да направим същото, защото вече приближават. Шестимата младежи се втурнаха към тях. Двамата с ножа и бухалката бяха най-отпред. Декър и Бейкър не помръднаха до последната възможна секунда. Когато онзи с бухалката стигна само на една крачка от Декър, той грабна капака от една боклукчийска кофа, завъртя се и фрасна нападателя в лицето. Младежът изпусна бухалката и залитна назад. От лицето му потече кръв, липсваха му два зъба. Бейкър пристъпи към онзи с ножа. Когато той замахна напред и надолу, Бейкър го блокира, сграбчи го ловко за китката, издърпа му ръката назад, при което лакътят му се изви под невъзможен ъгъл и рамото му се извади неочаквано лесно, но и доста болезнено. Младежът се свлече на земята, като не спираше да крещи и да псува. Декър вече бе вдигнал бейзболната бухалка. Замахна и я стовари върху коляното на своя следващ нападател, след което заби дръжката ѝ в бъбрека на третия. Когато вторият понечи отново да се нахвърли върху него, Декър пусна бухалката, завъртя го, хвана го за колана, вдигна го във въздуха и го тръшна на земята. Той изохка, затвори очи и изгуби съзнание. Междувременно Бейкър беше стоварил огромния си юмрук в лицето на следващия си противник и му беше счупил носа. Онзи започна да плюе кръв, а Бейкър го блъсна силно в тухлената стена. Младежът се свлече безчувствен на улицата. Последният от групата се оказа най-умен. Той им обърна гръб и хукна, преди да го спипат. Бейкър огледа младежите, които лежаха на земята, наведе се и извади портфейла на онзи, когото беше блъснал в стената. – Какво правиш? – попита Декър, докато го гледаше как взема двайсет долара от портфейла и го пуска върху гърдите на мъжа. В отговор Бейкър му посочи червените петна по ризата си. – Изцапа ми я! Няма аз да плащам за химическото чистене – обясни той и срита припадналия. – Идиот! – А после сгъна банкнотата и я прибра в джоба си. Декър огледа онези, които бяха в съзнание, и извади значката си. – Мога да ви арестувам всичките заради тази тъпотия, но не ми се занимава с писане на протоколи. Онези от вас, които се нуждаят от медицинска помощ, да изчезват или да позвънят на приятелите си. Не искате ние да звъним, нали? Оставите ли нещата в наши ръце, може да се позабавим, след което всички вие, кретени такива, ще отидете зад решетките. – Глупости! – извика един от тях. – За кого се мислиш, по дяволите? Декър извади служебната си карта и я размаха. – Тук пише ФБР. Федералното бюро за разследване, в случай че не знаете. Повдигна ли ви обвинения, влизате във федерален затвор, където ще прекарате десет години. Там ще имате достатъчно време да разсъждавате върху онова, което сте извършили. Освен това ще ви правят компания разни типове, които съвсем няма да се отнесат с вас така любезно, както аз и моят приятел. Младежът, когото Декър беше ударил в коляното, вдигна поглед и кимна. – Можем да се погрижим за себе си – изрече бързо той. – Не си губете времето, сър. – Защо не се гръмнеш! – изкрещя онзи с изваденото рамо. – Колко оригинално! Сам ли го измисли? – попита Декър. Двамата с Бейкър продължиха по улицата и се разделиха на следващата пряка. – Ще ти звънна утре и ще се уговорим кога да дойда на платформата – каза Декър. – Обикновено съм там от шест сутринта до шест вечерта. Благодаря за помощта. Не трябваше да те занимавам с глупости. – Щеше да се справиш и без мен. Той обърна гръб на Бейкър и продължи по пътя си. Улицата, по която вървеше, бе още по-пуста от предишните. Заваля по-силно и той ускори крачка. Прецени, че ако завие по следващата пряка, ще стигне два пъти по-бързо. Декър свърна по нея. Дъждът вече плющеше здраво. Наближаваше хотела, когато внезапно го блъсна нещо. Сякаш го бе връхлетял камион. Той полетя във въздуха, както преди години на футболното игрище, когато бе получил онази мозъчна травма. Миг по-късно отекна изстрел и куршумът се заби в стената, пред която бе стоял допреди секунда. Веднага след това избухна миниексплозия и пламъците облизаха тухлите. Ако куршумът го беше улучил, той вече щеше да е мъртъв. Човекът, който го беше връхлетял, сега лежеше върху него и прошепна в ухото му: – Стой тук! Не мърдай! Ей сега се връщам! След секунда Декър вече беше сам.  24. 
 


 	 
 Стрелецът изскочи от скривалището си и хукна по улицата. Беше проследил Декър, след като го бе наблюдавал цяла вечер. Когато двамата с Бейкър бяха нападнати от шестимата побойници, той реши, че те ще свършат неговата работа. Не остана очарован от пропуска си, но поради някаква причина Декър се беше навел точно в мига на изстрела. Сякаш някой го дръпна… По дяволите! Мисията е провалена. Мъжът затича още по-бързо, докато дрехите му подгизваха от дъжда. Изкарваше си прехраната по този начин и сега усещаше, че го обзема параноя. Оръжието му беше поръчков пистолет 44-ти калибър с удължена цев. Той бе хванал едрия мъж на прицел, беше натиснал спусъка и… не бе успял да го улучи. Беше ядосан. Не само, че нямаше да получи уговореното възнаграждение, но и можеше да се прости с живота си. Това беше нещо обичайно в този бизнес. Не знаеше кой го е наел, но тъй като вече имаше опит, не се съмняваше, че са замесени сериозни играчи. Да, нощта се очертава все по-скапана. Мъжът се добра до колата, която беше взел под наем. Мушна оръжието си под седалката, настани се зад волана и посегна към бутона за запалване на двигателя. Само че бутонът липсваше. На таблото зееше дупка, през която се виждаха разноцветни кабели. Къде, да му се не види, беше… Той се сепна, когато дясната врата на колата му се отвори и видя срещу себе си мъжа, който бе съборил Декър на земята и бе спасил живота му. Стрелецът прикова поглед в него. Очите на непознатия бяха пронизващо студени: по-студени от неговите. Беше висок над метър и осемдесет, слаб и жилав, по всяка вероятност много як, макар че не си личеше да е мускулест. Бърз, гъвкав, бдителен, истински професионалист. Това личеше и по спокойното му изражение въпреки проливния дъжд. – Има ли смисъл да питам кой си ти? – каза стрелецът. Непознатият поклати глава. – Провали изстрела ми. В отговор последва кимване. – Ще бъда откровен с теб. Изпращат ме от високо. Можеш да си тръгнеш веднага или да си понесеш последствията. Не съм единственият, когото са наели. Предлагам ти добра сделка. Приеми я. Непознатият отново поклати глава. – Какво искаш тогава? Едва сега стрелецът забеляза, че заглушителят на края на цевта сочи право към него. – Правиш голяма грешка – каза той. – Случаят е важен, много по-важен от мен и теб. – Първата ти умна мисъл тази вечер – отвърна мъжът с пистолета. После натисна спусъка и направи дупка в челото на наемния убиец. Куршумът "дум-дум" остана в черепа му и той се свлече върху волана. Непознатият имаше слушалка в ухото, а микрофонът бе прикрепен за ревера на якето му. Съобщи местоположението си и какво се е случило, след което получи потвърждение, че "почистването" ще започне незабавно. Мъжът върна бутона за запалването върху арматурното табло, откъдето го беше свалил преди малко. Излезе от колата и затвори вратата, без дори да погледне към мъжа, когото бе застрелял току-що. Непознатият прибра пистолета си в кобура на кръста и хукна към мястото, където бе оставил Декър. А той продължаваше да лежи по лице на тротоара. Дрехите му бяха толкова мокри, сякаш бе скочил облечен в басейн. Когато видя мъжа да се появява в началото на алеята, извика: – Ей! Мога ли да се изправя? – Да. Непознатият отиде при него и му помогна да стане. Декър усети силата в ръцете му. – Някой току-що се опита да ме убие. Мъжът посочи дупката в тухлената стена. – Бронебойнозапалителен куршум четиресет и четвърти калибър със стоманена риза. Някой е държал на всяка цена да те прати в отвъдното. – Но ти ме спаси. Защо? – Това ми е работата. – Какво имаш предвид? – Казах ти, това ми е работата. – Какво стана с онзи тип? – Погрижил съм се. – Ще ми обясниш ли? – Нямам право. Неясният отговор обърка още повече Декър. – Какво става? – Надяваме се, че с твоя помощ всички ние ще разберем, Декър. – Кои сте тези "ние"? – Не бих искал да обиждам интелекта ти. – Ами ако не се справя? – Изключвам подобен вариант. Все пак това ти е работата. – Тук съм, за да разследвам убийство. Не знам нищо повече. Нямам представа за кого работиш. – От една и съща страна на барикадата сме, но в различни екипи. Декър го изгледа. – Кога пристигна в града? – Явно точно навреме. – Откога ме следиш? – Недостатъчно дълго. Какво друго се случи тази вечер освен срещата с онези отрепки и със стрелеца? – Видял си какво стана? Мъжът кимна. – Бях готов да се намеся, но с твоя приятел се справихте повече от добре. Не исках да разкривам, че съм тук. Стори ми се ненужно, пък и щях да изплаша стрелеца. – Онези глупаци нямаха нищо общо с мен, а с моя приятел. – Но не и стрелецът. Той се интересуваше единствено от теб. – Някой не иска истината да бъде разкрита, а? – Винаги има някой, който не иска тя да излезе на бял свят. Какво научи тази вечер? – Научих много неща за фракинга – отговори Декър. Мъжът го изгледа изпитателно. – Убеден ли си, че използваш времето си по най-добрия начин? – Ако не си на същото мнение, съм готов да изслушам аргументите ти. – Явно събираш всякаква информация. – А ти явно знаеш по-добре от мен какво става тук. – Едва ли. Не съм нито полицай, нито следовател. Уменията ми се простират в съвсем друга област. – Настигна ли стрелеца? – Да речем, че няма да създава повече проблеми. – Бихме могли да го разпитаме – предложи Декър. – Няма да създава повече проблеми. – Искаш да кажеш, че е мъртъв? Но той можеше да ни даде някаква насока. – Предполагам, че между него и хората, които ни интересуват, стоят поне четири звена посредници. Щяхме само да си загубим времето, а то ни е ценно. – И просто го уби? – Има ли значение? – Аз съм ченге. Такива неща имат значение за мен. – Нека аз се тревожа за това. А ти върши нещата, в които те бива. Разчитаме на теб. – След като случаят е толкова важен, защо федералните не изпратят повече хора тук? – Не искат да привличат излишно внимание, Декър. – Струва ми се, че не си пристигнал в Северна Дакота с граждански самолет… – Живеем в свободна страна. Всеки може да мисли каквото си иска. – Как мога да се свържа с теб? А и ти с мен? – Ще намерим начин. – Може ли поне да ми кажеш името си? Мъжът се поколеба и това бе първата проява на неувереност, която Декър забелязваше у него. – Роби. Уил Роби.  25. 
 


 	 
 – Уил Роби? Казал ти е името си? Джеймисън се взираше в мокрия до кости Декър, който се беше облегнал на стената в нейната стая. От дрехите му капеше вода. След като се прибра в хотела, той почука на вратата ѝ и я събуди. Сега тя седеше на леглото по клин и тениска и го гледаше с недоумение. – Аха. – Добре. Да видим дали съм те разбрала правилно. Първо ви напада банда глупаци, но с Бейкър ги спуквате от бой? – Имаха зъб на Стан, не на мен. – После някой се опитва да те убие с експлозивен куршум, но този Роби те спасява. След което хуква нанякъде, за да види сметката на стрелеца. После се връща и заявява, че в града се случва нещо важно, а от теб се очаква да го разкриеш час по-скоро, и то без помощта на Бюрото или други федерални служби. – Да, съвсем точно. Джеймисън се отпусна рязко назад и удари леко главата си в таблата на леглото. – И Уил Роби заяви, че е на наша страна? – На наша страна, но в друг екип. Но най-интересното нещо от тази вечер е онова, което Стан е чул от служителя във военновъздушната станция. – Че седим върху бомба с часовников механизъм? Много утешителна новина. – Според Стан той се казва Бен. Бил в униформа, което означава, че това се е случило преди появата на "Вектор". – Зет ти не е ли проучил за какво става въпрос? – Стан не е ченге. Освен това двамата са разговаряли в бар, пиели са бира… Вероятно не е взел думите му на сериозно. – Но са му направили впечатление. – Явно да – призна Декър. – Затова е запомнил разговора. – Да се върнем на Роби. Кой е той? Твоят ангел-хранител? – Определено, поне тази вечер. Ако не ме беше дръпнал, куршумът щеше да ми пръсне главата. Буквално! Джеймисън потръпна при думите му. – Повече никога няма да те пускам сам. Винаги намираш начин да се забъркаш в нещо. Винаги! – Просто отидох да изпия една бира и да поговоря със Стан. Не съм си търсил белята. – Тя сама те намира – отвърна Джеймисън, след което попита с по-спокоен тон: – Как ще се отрази това на разследването ни? – Нямаме конкретни доказателства, че случилото се тази вечер и появата на Роби са свързани с убийството на Креймър. – Възможно ли е в град като Лондон, Северна Дакота, да действат едновременно две престъпни мрежи? Декър прокара длан по мократа си коса. – Да анализираме ситуацията логично. Креймър е била на трийсет. Пристигнала е тук преди година. Завършила е колеж… – За което не разполагаме с потвърждение. Така казаха Братята, но те не са извършили никаква проверка, доверили са се на документите, които им е показала. – Но ако наистина има диплома, това означава, че между осемнайсетата и двайсет и втората си година би трябвало да е следвала. След което, осем години по-късно, пристига тук, а ние не сме в състояние да открием никаква информация за нея. В същото време проверката на пръстовите ѝ отпечатъци в нашата база данни е била тревога в Бюрото. – Какво искаш да кажеш? – Креймър не е имала достатъчно време, за да се превърне в топ шпионин и да участва в международни мисии, както вече обсъдихме. В интерес на истината, не е имала достатъчно време за каквито и да било забележителни постижения, които да привлекат вниманието на Бюрото. Но точно това е станало. Ето защо сериозно се съмнявам, че тя е в дъното на онова, което се е случило. Каквото и да е то. Следователно трябва да разберем кой стои реално зад всичко това. – Но ако Креймър не е била част от Програмата за защита на свидетелите, защо не успяваме да открием нищо за миналото ѝ? – сбърчи вежди Джеймисън. – Не се сещам за друг вариант. – Аз пък се сещам. – За какъв? Декър я погледна замислено. – Понякога греховете на родителите се прехвърлят върху децата, Алекс. Обърканото изражение на Джеймисън бавно се проясни. – Родителите на Креймър? Възможно ли е те да са направили нещо, което да я е накарало да мине в нелегалност? И евентуално да смени името си. – Убеден съм, че е сменила името си. Трябва само да открием истинската ѝ самоличност. – Нямаме достатъчно информация. – Което не е нещо ново за нас. – А и не знаем дали това, което се е случило с нея, е свързано по някакъв начин с коментара за тиктакащата бомба. – Така е. Но ще се справим – каза Декър. – Иска ми се да споделях твоята увереност. – Време е да поспиш. – Чакай, ще разкажеш ли на Кели какво се случи тази вечер? – Нека засега си остане между нас. – Сигурен ли си? Все пак той е местното ченге… – Не съм, но ще се доверя на инстинкта си – каза Декър и тръгна към вратата. – Обещай ми, че няма да излизаш повече – настоя Джеймисън. – Ще залостя вратата с бюрото и ще спя с едно отворено око и пистолет в ръката.  26. 
 


 	 
 Декър не си легна, поне не веднага. Седна на пода, както си беше с мокрите дрехи. Извади две снимки от портфейла си. На жена си и на дъщеря си. И двете бяха направени малко преди смъртта им. Тази вечер самият той се беше оказал толкова близо до смъртта, колкото никога досега. Ако Роби се беше забавил само със секунда или не се беше появил изобщо… Щях да съм мъртъв. Като Каси и Моли. Декър впери поглед в лицата им. Не беше поглеждал тези снимки от доста време. В деня на погребението им не беше в състояние да говори… всъщност не беше в състояние да прави каквото и да било. Съсипани от мъка хора, облени в сълзи, идваха при него и му поднасяха съболезнования. А той нито чуваше, нито можеше да осмисли какво му говорят или как да отвърне. Чувстваше се мъртъв като най-близките си същества. Нямаше никакво желание да живее без тях. Времето минаваше, той скърбеше – много силно, дори бе на път да загуби всичко, включително живота си. А после мина още време, дните и нощите му започнаха да се запълват с работа и общуване с хора, намери приятели. Празнотата от загубата беше там, нищо не бе в състояние да я запълни, но изразът "животът продължава" доказа своята правота. От време на време Декър изпитваше чувство за вина, че е позволил работата да го погълне до такава степен, та спомените за семейството му да бъдат изтикани в едно малко кътче на съзнанието му, прибрани като в чекмедже, което да отваря само понякога и да изпитва болка. Укоряваше се, че е забравил съпругата и дъщеря си или най-малкото, че е позволил други неща да засенчат онова, което Каси и Моли означаваха за него. Сега имаше чувството, че ги е предал. От дясното му око се отрони сълза, която падна върху лицето на Моли. Той я избърса внимателно, тъй като се страхуваше да не повреди тази нейна последна снимка. По време на неотдавнашното си посещение в Бърлингтън, докато стоеше до гробовете им, Декър си беше напомнил, че може да живее или в миналото, или в настоящето, но не и в двете едновременно. Макар че част от него отчаяно искаше да го направи. Какво ще избереш, Еймъс? Той предполагаше, че всички хора, преживели загуба като неговата, изпитват същите терзания. Тази мисъл обаче не му носеше утеха. Всички се чувстваме сами. Всички понасяме болката по свой собствен начин. Върна снимките в портфейла си и го прибра. Едва сега забеляза, че в джоба на якето му има още нещо. Плъзна бавно ръка в него и извади… телефон. Отговорът изскочи в главата му след секунда. Роби. Уил Роби беше пъхнал телефона в джоба му, докато му помагаше да се изправи на крака в онази алея. Той бе казал, че ще измисли начин да се свързват, и явно го бе направил. Декър разгледа внимателно устройството в ръката си. Приличаше на обикновен мобилен телефон, но не съвсем. Набра своя номер, за да провери дали работи. Не успя да се свърже. Погледна отново дисплея и натисна зелената слушалка. Телефонът забръмча в ръката му, след което прозвуча глас: – Очаквах да се обадиш по-рано – каза Роби. – Мина вече цял час. – Току-що намерих апарата и го тествам как работи. – Откри ли нещо ново, или просто проверяваш връзката? – Второто. Ако натисна зеления бутон, ти се появяваш, за да помагаш? – Не. Идвам, когато натиснеш червения бутон. Но тъй като нямам нито пелерина, нито свръхспособности, не очаквай да се материализирам на секундата. – Това е нещо като паник-бутон, така ли? – Който трябва да използваш само когато положението стане безнадеждно. А сега, ако няма нищо друго, мисля да поспя. – Извинявай, че те притесних – отвърна рязко Декър. – Не искам да съм груб, Декър, но това е просто работа. Макар и важна. Не сме тук, за да си търсим приятели. – И аз съм на същото мнение. – Добре. – Още нещо. – Да? – Благодаря ти за тази вечер. – За нищо – отвърна Роби и затвори. Декър стана, остави телефона на нощното шкафче, съблече мокрите си дрехи и облече сухи. Излегна се на леглото и изведнъж му се прииска да бъде някъде много далече от тук. Стори му се изненадващо, дори шокиращо, защото обикновено той искаше да е именно там, където може да разкрие поредното престъпление. В момента това означаваше Лондон, Северна Дакота. Първата жертва, Айрин Креймър, имаше загадъчно минало и вероятно не бе тази, за която всички я смятаха. Беше учителка през деня, но вечер вършеше нещо съвсем различно. Беше убита и някой бе извършил аутопсия на тялото ѝ, най-вероятно самият убиец. И, изглежда, беше взел нещо от стомаха или червата ѝ. Хал Паркър беше открил тялото на Креймър, докато преследвал вълк, убил няколко крави, собственост на Хю Досън. Сега самият Паркър беше изчезнал. А Памела Еймс беше мъртва. Възможно ли беше Паркър да е убил Креймър и Еймс? Но в такъв случай защо ще се преструва, че е открил тялото? Защо ще звъни на ченгетата? Това го поставяше във фокуса на разследването, в което нямаше никаква логика. Декър се замисли и за Уил Роби. Разполагаше единствено с неговите твърдения, че работи за федералното правителство. Но пък той беше спасил живота му. Ами онзи, който се опита да го убие? Той откъде се беше взел? Накрая Декър си припомни разказа на зет си и думите на онзи служител във военновъздушната станция за бомбата с часовников механизъм. Имаше ли това някаква връзка с редицата от линейки до пирамидата или с нежеланието на полковник Съмтър да им сътрудничи? Трябваше да открият този служител. Освен това той искаше да научи повече за фракинга. Тук щеше да му помогне Бейкър. Знаеше от опит, че където са намесени пари, особено големи пари както тук, те могат да бъдат отличен мотив за убийство. Не че хората се нуждаеха от кой знае какви причини, за да навредят на други хора. С тази мисъл Декър постепенно се унесе в неспокоен сън.  27. 
 


 	 
 – Това прилича на команден център – каза Джеймисън. Двамата с Декър стояха в голям фургон и се взираха в редицата монитори, разположени върху продълговато ламинирано бюро. На броени метри от тях се намираше петролен сондаж в процес на разработване. Бейкър седеше на въртящ се стол пред мониторите и погледът му сновеше между тях. Фургонът изглеждаше доста комфортен, имаше тоалетна и климатик. – Наистина е команден център – отвърна Бейкър. – Всъщност го наричаме информационен, защото всичко, което виждате, са данни. – Той кимна към мониторите. Джеймисън посочи чашата за кафе с пластмасов капак, оставена на една масичка. – Имате си дори кафе машина, така ли? – Не я отваряй – предупреди я Бейкър. – Другият ръководител на сондажа я използва като плювалник. Тук не се пуши, затова пристрастените към никотина дъвчат тютюн. – Благодаря за предупреждението – отвърна Джеймисън, която потръпна от отвращение. Бейкър кимна към един монитор. – На този екран следим колко барела течност в секунда вкарваме под налягане в сондажния отвор. – Важно ли е да сте толкова прецизни? – попита Джеймисън. – О, да, защото нещата бързо могат да се объркат и да повредим отвора или дори да пострадат хора. Никой не иска да се стигне дотам. В момента тъкмо започваме фракинга. Самият сондаж и поставянето на тръбите бяха извършени от друг екип. – Как протича целият процес? – попита Декър. – Първоначално пробиваме отвор, после изваждаме сондажните тръби и всичко останало. Поставяме стоманена обсадна тръба в сондажа. Така укрепваме устието му и не позволяваме изтичане. Наливаме цимент, за да фиксираме обсадната тръба. Връщаме сондажните тръби и продължаваме да пробиваме вертикално. Когато приключим, започваме хоризонталните сондажи. Монтираме нови тръби и наливаме още цимент, за да укрепим сондажа. След това идва ред на течността за хидравлично разбиване, която вкарваме под налягане. Всичко се прави на етапи. Всеки отнема около два часа. – И колко са етапите? – Близо сто – отвърна Бейкър. – Господи! – обади се Джеймисън. – Толкова много? – Сондажът е дълбок, освен това трябва да разбием скалата по оптималния начин и в оптималната посока. – Бейкър отиде до малкото прозорче на фургона и посочи навън. – Тези камиони ще излеят течността за фракинг в сондажа с помощта на онези тръби. Разполагаме и с артилерийски фургон, в който подготвяме експлозивите, необходими за стрелящата глава на перфоратора. – Артилерийски! – възкликна Джеймисън. – Все едно отивате на война. – В известен смисъл това наистина е война, макар и срещу твърди подземни скали на милиарди години, чийто покой не е нарушаван никога досега. Стрелящата глава разцепва скалата с помощта на взривове, а перфораторът разширява пукнатините в скалите и достига до петролните залежи. После изолираме района, който ни интересува, и започваме да инжектираме течност в пукнатините. – Какъв е съставът на тази течност? – продължи с въпросите Декър. Бейкър отново им посочи мониторите. – Съставът е стандартен: деветдесет и пет процента от това, което вкарваме, се състои от пясък и вода. Останалото са химикали – биоциди, които да убият бактериите във водата, за да не се влоши качеството на продукта, и други съединения, които повишават вискозитета на течността. Гума гуар, магнезиев хлорид, барит, солна киселина, лимонена киселина, етанол, метанол, натриев ериторбат. Всички тези съставки изпълняват определени цели. Някои превръщат в желе течността, която вкарваме под налягане, други противодействат на корозията, стабилизират глината, намаляват триенето. Има свързващи съставки и какво ли още не. – Бейкър се усмихна широко и продължи: – Някои дни имам чувството, че уча за докторска степен по химия. Тези графики тук показват налягането в тръбата. В началото използваме обикновен пясък, който наричаме пропант, но после го сменяме с керамичен, който задържа пукнатините отворени за по-дълго време. – Той погледна Декър и продължи: – Като онова сравнение с хирургически стент за отпушване на артерии. На всеки етап използваме над сто тона пропант. – Доста пясък – отбеляза Декър. – Затова има толкова много самосвали по пътищата – отвърна Бейкър. – Без пясък нищо не можем да направим. Обикновеният пясък идва от Уисконсин, а керамичният се внася от Китай. – Значи Бакен е пълен с нефт и газ? – Северозападните райони на този щат наистина са ударили джакпота. В тях се добиват по два милиона барела нефт на ден. За сравнение ще кажа, че Саудитска Арабия произвежда по дванайсет милиона барела дневно. В Близкия изток се намират половината от доказаните петролни залежи в света. И над четиресет процента от природния газ. – Затова всички следят какво става тук – каза Декър. – По-голямата част от петрола с цистерни ли се транспортира? – попита Джеймисън. – Не, пренася се основно по нефтопровода "Дакота", което е доста по-евтино от товарния транспорт. Но капацитетът на тръбата бързо се запълва, затова в момента строят втора. – И тя е собственост на Стюарт Макклелън? – уточни Джеймисън. – Точно така. – А съвсем наблизо са разположени военновъздушната станция и Колонията на Братята – каза Декър. – Да. Сондажите на Макклелън са единствените в района с изключение на онези край станцията. Те са собственост на друга компания. – Какво мислиш за газовите факели? – попита Джеймисън. – Това не е ли прахосничество? – Така е – призна Бейкър, – но не разполагаме с достатъчно тръби, за да транспортираме газа. А дори да ги имаше, местният газ се отличава с високо съдържание на тежки въглеводороди. Операторите на газопроводи не ги обичат, защото могат да запушат тръбите. – Какво е решението? – поинтересува се Декър. – Създадоха технология за разделянето на метана от тежките въглеводороди още на място. – А сблъсквате ли се с някакви проблеми по време на фракинга? – продължи Декър. Бейкър кимна. – Най-често става въпрос за "тапи". Случва се, когато пясъкът задръсти или блокира сондажа. Помпата се изключва автоматично, защото налягането в тръбата скача и се задейства авариен сигнал. – Как се справяте с този проблем? – попита Джеймисън. – Отваряме сондажа и изсипваме барели с течност, която да разчисти тапата. При по-сериозни случаи – например ако има нужда от инвазивна интервенция, тъй като оборудването е корозирало или условията в резервоара са се променили – използваме ремонтна сонда. Спускаме специално оборудване, което ни позволява да разгледаме какво става вътре и да измерим определени параметри, след което решаваме как да процедираме. Декър изглеждаше впечатлен. – А аз винаги съм смятал, че просто копаеш дупки с лопата. – И това съм правил навремето – ухили се Бейкър. – Но сега всички разчитаме на науката и технологиите. Предпочитам да работя във фургон със собствена тоалетна, климатик през лятото и отопление през зимата. – Изумително наистина – отбеляза Джеймисън. – Колко дълго планираш да останеш тук, Стан? – попита Декър. – Колкото се налага, за да спестя пари и да се пенсионирам. И да помогна на децата да се изучат. После ще замина за Флорида, ще изхвърля телефона си в океана и ще ловя риба. И няма да се върна, докато съм жив. – А сега ми кажи какво си спомняш за човека, който ти е казал, че седите върху бомба с часовников механизъм. Бен, нали? – Да… поне така се представи. – Фамилия? Бейкър разтри лицето си с длани и се облегна на стола. – Не си я спомням. Мина повече от година, около нас имаше много хора и аз бях пил… – Сигурен ли си, че е бил от военновъздушните сили? – Да, беше в камуфлажна униформа, а и сам каза, че служи там. – Ако ти покажем снимки на всички служители, ще успееш ли да го познаеш? – Най-вероятно да. Но как ще го направите? Бил съм в армията. Военните не споделят информация с никого. Декър погледна Джеймисън. – Ще измислим нещо.  28. 
 


 	 
 – Как ще накараме полковник Съмтър да ни предостави списък на личния състав? – попита Джеймисън, докато шофираше към града. – Той дори не е отговорил на предишното запитване на Кели. Не виждам как ще извадим заповед за обиск. Нямаме никакви основания. На всичкото отгоре този Бен отдавна е напуснал. Нали целият персонал там вече е от "Вектор". – Ще помоля за съдействие – отвърна Декър и извади устройството, което Роби му беше дал. – Какво е това? – попита Джеймисън. – Както изглежда, пряка линия с Батман. Декър натисна зеления бутон. Две секунди по-късно прозвуча гласът на Роби: – Да? – Нуждая се от помощ. Не знам дали ще се справиш… – Кажи ми за какво става въпрос. – Издирваме бивш служител на военновъздушната станция. Малкото му име е Бен, нямаме представа за фамилията. – Военен ли е? – Да. Разбрахме, че Министерството на отбраната е изтеглило своя персонал и е поверило станцията на частна компания на име "Вектор". Знаеш ли нещо за тях? – Защо този Бен е толкова важен? – попита Роби вместо отговор. – Споменал е пред човек, на когото имам доверие, че седим върху бомба с часовников механизъм. Затова искам да говоря с него. – Ще видя какво мога да направя. – И още нещо. – Да? – Имаш ли представа защо Бюрото се интересува от Айрин Креймър? Връзката прекъсна. Джеймисън погледна Декър. – Е? – Не съм сигурен. Май казах нещо, което не трябваше да казвам. Двамата минаха покрай западната граница на Колонията, където сред камионите и фургоните се издигаха нефтени платформи в различни цветове, а около тях кипеше труд. Декър прочете табелата пред платформата, разположена най-близо до военновъздушната станция: АМЕРИКАНСКА ЕНЕРГИЙНА КОМПАНИЯ. От двете ѝ страни се издигаха високи пилони с американски знамена, които се полюшваха на лекия бриз. – Доста патриотично – отбеляза сухо Декър. – Че има ли нещо по-американско от това да търсиш нефт? – отвърна шеговито Джеймисън. ……



 – Обявихме Паркър за издирване веднага щом установихме, че е изчезнал – каза Кели. – Но засега нищо. Тримата вървяха към помещението, в което Садърн беше извършил аутопсията на Памела Еймс. – Сигурно край града има достатъчно места, където човек може да се отърве от един труп – предположи Джеймисън. – Така е. Има и много депа, в които всеки ден изхвърлят отпадъци от сондажната дейност, включително радиоактивни материали. – Радиоактивни!? И просто ги изхвърлят ей така, на открито? – Да, знам, че не трябва. Но хората правят толкова много неща, които не бива да правят. – Затова не оставаме без работа – промърмори Декър. Влязоха в стаята и завариха Садърн да довършва бележките си, които държеше в картонена папка. Той изгледа Декър изпитателно. – Разбрах, че сте идвали и сте оглеждали тялото на Креймър в мое отсъствие. – Да- – И сте го отворили отново? – Точно така – повтори Декър. – Защо? – попита рязко Садърн. – Защото се налагаше. А сега предпочитам да обсъдим аутопсията на Еймс. Садърн понечи да отвърне нещо, но се спря навреме и каза: – Добре, но няма какво толкова да обсъждаме. Когато сте я открили, тя вече е била мъртва от четиринайсет часа. Причината за смъртта е огнестрелна рана в дясното слепоочие. Куршумът е "дум-дум". – Той вдигна едно найлоново пликче. – Пръснал се е. Балистичната експертиза няма да може да го свърже с определено оръжие. Но си е свършил работата. – Четиринайсет часа – повтори Кели. – Това означава, че е убита около десет вечерта? Садърн погледна бележките си. – Да, приблизително. – Изследвахте ли съдържанието на стомаха? – Вечеряла е, храната не беше напълно усвоена. Това е. Изпратих проби за токсикологичен анализ. Не открих видими следи от употреба на наркотици. Няма и следи от сексуално насилие или скорошни полови контакти. Кели кимна, но не каза нищо. Наблюдаваше Декър, който попита: – Потвърждавате ли, че никой не я е разрязвал като Креймър? Не сме я събличали. Видяхме огнестрелната рана и изпратихме тялото за аутопсия. Джеймисън погледна партньора си, защото казаното от него бе доста необичайно. Но по изражението му разбра, че си е наумил нещо. Садърн остави бавно папката. – Трябва ли да гадая какво намеквате, или сам ще поясните? – Отбелязали сте, че стомахът и червата на Креймър са били разрязани. Разрязани. Не е необходимо да ви казвам, че тези органи се ползват за контрабанда. Когато ви попитах дали сте забелязали нещо необичайно по време на аутопсията, не споменахте нищо. Бих искал да обясните защо. – Но аз го вписах в доклада. – Констатацията ви е буквално погребана под купища друга информация. Задоволили сте се с едно изречение за двата органа. И не сте ги снимали. А те определено е трябвало да привлекат вниманието ви. Това е стандартна процедура. – Разполагате с нужната информация – сви рамене Садърн. – Не виждам какъв е проблемът. Нищо особено не се е случило. – Щом сте на това мнение, започвам да се съмнявам, че сте достатъчно компетентен за работата, която вършите. – И без това я върша само от чувство за граждански дълг – намръщи се Садърн. – Заплащането е мизерно. Декър погледна Кели, който предпочете да замълчи. – Смятате, че Креймър е погълнала нещо, така ли? – попита Садърн. – Открихте ли подобни следи? – контрира го Джеймисън. – Защото, ако сте открили, не сте ги отбелязали в доклада… – обади се Декър. – Не открих нищо в стомаха или червата. – А търсихте ли нещо конкретно? – попита Декър. – Проверих органите. – Обърнахте ли повече внимание на стомаха и червата заради начина, по който са били разрязани? – продължи Декър. – Бях изключително прецизен. Това е всичко, което мога да кажа по въпроса. Ако нещо ви притеснява, обсъдете го с Джо. Е, приключихме ли? Ще ви изпратя подробен доклад до края на деня – каза Садърн, обърна се и излезе. Декър не помръдна от мястото си през следващата минута, след което отиде до тялото на Памела Еймс и повдигна чаршафа. Видя бледото лице на младата жена и У-образния разрез на гърдите ѝ. Няма и следа от електриковосиньо. Мозъкът ми си прави каквото си иска, а на мен явно не ми пука. Не, всъщност го мразя. – Декър? – Джеймисън беше застанала до него. – Добре ли си? Той кимна отсечено. – Щях да съм благодарен, ако ме беше информирал предварително – каза Кели. – Какво ще направиш, след като вече знаеш? – Нищо. Информацията е включена в доклада, нали? – Но не и там, където ѝ е мястото. – Не и там, където ѝ е мястото? Нищо не мога да направя в такъв случай. За бога, ако не е Уолт, няма да има кой да извършва аутопсии. Не мисля, че имам опции. – Аз пък мисля, че непременно трябва да намериш друг човек. – Нали не вярваш, че Уолт нарочно… – Нито вярвам, нито не вярвам, докато не го докажа – прекъсна го Декър. – Държа да сме наясно с това. Той покри с чаршафа тялото на Памела Еймс, излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. – Май е ядосан – отбеляза Кели. – С пълно основание – отвърна Джеймисън. Тя последва Декър и остави Джо Кели сам с трупа.  29. 
 


 	 
 Беше топла дъждовна нощ, в която Уил Роби имаше мисия. Той беше с камуфлажен гащеризон и уред за нощно виждане, а на китката на едната си ръка носеше проследяващо устройство със сателитна връзка. Под гащеризона си беше сложил бронежилетка с плочи, които биха спрели всички куршуми от пистолет и повечето от карабина. Плочите щяха да го защитят и при нападение с нож. Стига, разбира се, острието да не попаднеше в главата или във феморалната му артерия. Тогава с него беше свършено. Роби зае позиция на ниско възвишение и огледа околността с уреда за нощно виждане. Вляво от него искряха светлините на Колонията на Братята, а вдясно – тези на военновъздушната станция. Отвъд тях се издигаха нефтените платформи, които ги обсаждаха като вражеска армия. Край платформите сновяха хора и камиони. Роби виждаше и фаровете на автомобилите, които се движеха на територията, притежавана от Братята. Радарната инсталация се издигаше високо над всички тях, докато оглеждаше нощното небе за ядрени ракети и космически обекти. Бяха му описали Еймъс Декър с три думи – интелигентен, странен, непреклонен. При първата им среща не бе забелязал нищо странно у него, но Декър определено му се беше сторил интелигентен. Надяваше се, че той ще оправдае и последната дума от тази кратка характеристика. А Алекс Джеймисън имаше отлична репутация в Бюрото. Роби добре знаеше колко важни са партньорите. В тази мисия неговата партньорка му липсваше много. Но в момента Джесика Рийл се намираше далече, заета със задача в много по-опасна част на света. Макар че и този район на Северна Дакота не беше лишен от насилие. Уил Роби се изправи, напусна позицията си и забърза напред. Стигна до оградата на военновъздушната станция. Колегите му се бяха опитали да следват стандартната процедура на любезност. Но бяха ударили на камък. Затова сега той бе изпратен да действа по не толкова любезен начин. Разполагаше с необходимото оборудване, ако бъдеше възпрепятстван, макар че бе инструктиран да го използва само в краен случай. Заповедта гласеше да не убива никого тази вечер. Разбира се, противниковата страна нямаше да се поколебае да стреля, тъй като в негово лице щяха да видят нарушител, проникнал незаконно на тяхна територия. Нарушител, който търси истината, но въпреки това… нарушител. Роби имаше карта на обекта в телефона си, затова спря за секунда да огледа външния периметър. По всичко личеше, че за охраната са се погрижили хора, които си разбират от работата. Бяха му казали, че в системите за защита все пак има сляпо петно. Роби прескочи външната ограда точно за десет секунди. Ръкавиците от стоманени халки му позволиха да се прехвърли с лекота над бодливата тел. Знаеше къде в земята са заровени датчици за натиск – под ъгъл от четиресет и пет градуса спрямо стълбовете на оградата и на половин метър един от друг. Ако настъпеше някой от тях, в най-добрия случай щеше да задейства алармата. В най-лошия щеше да задейства мина и да хвръкне във въздуха. Роби внимаваше къде стъпва и стигна без проблеми до вътрешната ограда. По нея минаваха две редици бодлива тел и преодоляването ѝ го забави повече от предвиденото. Той скочи безшумно от другата страна, приклекна, огледа се и се ослуша. Поне три четвърти от всяка негова мисия минаваше в оглеждане и ослушване. Това му позволяваше да оцелее. Искаше да излезе жив и здрав от тук, а не в черен найлонов чувал. С прехвърлянето през оградата лесната част от задачата му приключи. Роби нямаше представа дали охраната използва кучета. Информацията по въпроса бе повече от оскъдна. Невъзможно беше да заблуди някое куче, особено за дълго време. Затова си носеше нещо, което да му помогне да се справи и с това препятствие. Покрай алеите бяха разположени камери, но Роби знаеше точното им местоположение, затова не попадна в обектива на нито една от тях. Видя първия охранител право пред себе си. Беше облечен изцяло в черно, с бронежилетка, автомат с пълнител за трийсет патрона и радиостанция, закачена на джоба на ризата му. Прожектор, монтиран на висока вишка, осветяваше периодично земята пред него. Роби проследи маршрута на охранителя, засече интервалите му на движение и притича напред. След четири-пет метра спря и изчака мъжът да продължи обиколката си. Когато той се скри зад ъгъла на една от постройките, Роби тръгна бавно напред, като не спираше да се оглежда. Минута по-късно се появиха още двама охранители, последвани от трети… Не, това не беше въоръжен пазач, а жена в цивилни дрехи. Тримата пушеха и разговаряха. Роби напрегна слух, но така и не чу нито дума. Накрая жената си замина, а охранителите тръгнаха да обикалят – единият зави надясно, другият наляво. Роби се плъзна в сенките на постройките и провери сателитната навигация и картата в телефона си. Сградата, която търсеше, се падаше от дясната му страна. Той се озова пред вратата, но след като я огледа, реши да влезе по друг начин. Зави зад ъгъла и застана пред един прозорец. Обикновен обков, полуспуснати щори. Той рискува и освети стъклото с фенерчето си да провери има ли датчици. Не видя никакви. Но чу шум наблизо. Извади ножа си, повдигна резето, отвори крилото, промъкна се вътре и го затвори броени секунди преди покрай него да мине някой. Когато погледна през прозореца към пресечената пирамида, забеляза нещо необичайно. От една странична врата излязоха трима охранители. Бутаха две носилки на колелца, върху които лежаха мъже. Бързаха към паркираните отпред линейки. Натовариха мъжете в една от тях. Двама от охранителите също се качиха в нея. Шофьорът явно беше зад волана, защото потегли веднага. Роби снима всичко с телефона си. Спусна щорите, отдалечи се от прозореца и огледа малкия офис, в който бе проникнал. Видя бюро, зад което имаше стойка със знамената на САЩ и ВВС. Покрай едната стена бяха наредени сиви метални шкафове. Те бяха целта на посещението му. Макар че светът отдавна бе навлязъл в дигиталната епоха, военните продължаваха да разчитат на добрите стари папки и листовете хартия. Роби започна да отваря шкафовете един след друг, докато не откри онова, за което беше дошъл. Досиетата на личния състав. Той ги прерови възможно най-бързо, като си помагаше с фенерчето, което стискаше в уста. Светлината му бе насочена навътре в чекмеджето – така рискът някой отвън да забележи присъствието му намаляваше. Двайсет минути по-късно попадна на търсеното досие. Увери се, че не греши, и снима всяка страница. После остави папката на място, затвори чекмеджето и се обърна към прозореца с намерение да се върне по обратния път. И тогава чу стъпки пред вратата и плъзгане на ключ в патрона на бравата.  30. 
 


 	 
 Беше същата жена отпреди малко. Отблизо изглеждаше трийсетина-годишна, с права руса коса, която се спускаше върху раменете ѝ, и атлетично телосложение. Чертите на лицето ѝ издаваха интелект и решимост. Тя затвори вратата след себе си, включи осветлението и тръгна към бюрото до прозореца. Седна, отключи чекмеджето под плота, отвори го и извади няколко папки. Изглеждаше толкова погълната от документите пред себе си, че отначало не забеляза шума. Или по-скоро, шумовете, които долитаха отвън. Най-накрая тя извърна глава към прозореца. Първоначално се притесни, но когато разпозна звуците, отново се успокои. Отклони поглед, но нещо отново привлече вниманието ѝ. Този път причината не бе в шума. Не, ставаше въпрос за нещо по-осезаемо. Нещо буквално пред очите ѝ. Жената посегна към телефона на бюрото. Тъкмо вдигна слушалката, когато политна напред. Роби стоеше до нея. Само преди секунда беше излязъл от скривалището си зад знамената. На лицето си имаше малък противогаз, а в едната си ръка държеше флакон. В него имаше приспивателен газ, а една от съставките му предизвикваше амнезия. Жената нямаше да си спомня нищо от случилото се, след като се събуди. Роби погледна към прозореца. Тя, изглежда, беше забелязала спуснатите щори и се канеше да повика охраната, но той реагира навреме. Надникна навън. Явно ставаше нещо. Шумовете отслабнаха, но не престанаха. Роби изчака да заглъхнат, след което използва затишието, за да се измъкне. Тръгна в обратната посока и бързо стигна до вътрешната ограда. Преди да се прехвърли, чу някакъв звук над главата си и вдигна поглед. Дали това не бе източникът на цялата суматоха? В небето се появи малък самолет, който заходи към пистата, ориентирана в посока изток-запад по протежение на сградите на военновъздушната станция. Колесникът докосна асфалта, пилотът натисна спирачките и включи реверса. Самолетът спря. Няколко души се затичаха към него. След тях се движеше количка за голф. Може би пристигаше някоя важна клечка. Изкушението беше толкова голямо, че Роби едва се сдържаше да не се отклони от маршрута си, независимо какво му подсказваше здравият разум. Но в неговата професия личната безопасност никога не стоеше на първо място. Най-важното беше изпълнението на мисията. Той беше проникнал на територията на базата с цел да събере разузнавателна информация. И това, което можеше да научи сега, вероятно не отстъпваше по значение на папката от шкафа с личните досиета. Роби смени посоката и се прокрадва покрай стената на сградата, докато пред погледа му не изникнаха пистата и самолетът. Пилотите тъкмо бяха спуснали стълбата. Той направи още няколко крачки и в този момент пътниците започнаха да слизат. Първият беше висок широкоплещест мъж на около петдесет. Той не носеше униформа, а черен костюм без вратовръзка. Последва го жена на същата възраст, облечена в сив костюм с панталон. Тя държеше кожена чанта. Последният пътник отново бе жена, но по-млада, с черна пола и сако, която се взираше в телефона си. Роби видя всичко това и дори направи няколко снимки с камерата, вградена в уреда за нощно виждане. Проследи действията на новодошлите, които се качиха в количката за голф. Шофьорът ѝ потегли веднага след като те се настаниха в нея. Роби направи още две-три снимки, преди количката да изчезне между сградите. Миг по-късно той обърна гръб на пистата и хукна към оградата. Защото вече му беше ясно, че охраната на базата има кучета. И те бяха доловили присъствието му. Без да спира, извади от джоба си три неща, които захвърли зад себе си на разстояние от метър и половина едно от друго, така че да оформят върховете на триъгълник. Погледна назад; кучетата вече тичаха към него. За щастие, не се виждаха хора, защото Роби можеше да се справи с кучетата, но нямаше никакъв шанс срещу куршумите. Бяха две: немска овчарка, която изглеждаше достатъчно едра и зла, за да откъсне ръката му, и малко по-дребен ротвайлер, който май беше още по-свиреп. Той не се съмняваше, че малките изненади, които бе приготвил и хвърлил зад гърба си, ще свършат работа. И най-добре дресираните кучета нямаше да им устоят дори когато преследваха плячка. Кучетата спряха рязко и се нахвърлиха върху това, което Роби им бе оставил. Още след първата хапка краката им отмаляха и те се свлякоха на земята. Малко по-късно щяха да се съвземат и отново да се превърнат в същински зверове, но тогава него нямаше да го има тук. Той се прехвърли през оградата два пъти по-бързо, отколкото на идване, и успешно избегна датчиците за натиск. Куршумът долетя изневиделица и го удари в гърба. Бронежилетката пое кинетичната енергия и я преразпредели по цялата си повърхност. Роби оцеля, но имаше чувството, че току-що го е ритнало огромно магаре. Преодоля втората ограда по-бързо и от първата. Скочи от другата страна в мига, в който прожекторите започнаха да търсят нарушител, а над военновъздушната станция отекна сигнал за тревога. Роби бързо потъна в мрака. След което задачата му се усложни допълнително. Но той и не беше очаквал друго.  31. 
 


 	 
 Хеликоптерът се издигна над площадката и полетя на запад по следите на нарушителя. От дясната му страна проблесна прожектор. Лъчът се насочи надолу и освети потъналата в мрак земя толкова ярко, сякаш бе обхваната от горски пожар. Само след секунди лъчът засече целта и не я изпусна. Миг по-късно джипът оживя и фаровете му грейнаха. Преди да успее да потегли, хеликоптерът вече беше увиснал пред него и беше насочил 50-калибровото си оръдие към предното му стъкло. Едно натискане на спусъка и джипът щеше да стане на парчета, а шофьорът му нямаше да има никакъв шанс да оцелее. Пилотът включи високоговорителя и нареди на водача да излезе от колата. Той не се подчини на заповедта. Хеликоптерът не помръдна в продължение на цяла минута, докато пилотът обсъждаше ситуацията със своите командири. След още една минута машината кацна и от нея слязоха четирима тежковъоръжени мъже с бронежилетки, които обградиха джипа. Наредиха на шофьора да излезе от колата, но той отново не се подчини и тъкмо когато щяха да открият огън, клаксонът на джипа прозвуча оглушително. Стъклото на предната лява врата започна да се спуска и мъжете отстъпиха крачка назад. Прицелиха се в отвора, готови да натиснат спусъците, ако там се покаже оръжие. Прозорецът стигна до долу. Клаксонът замлъкна. Двигателят на джипа заглъхна. Мъжете се спогледаха, преди да пристъпят напред. Те приближиха джипа и надникнаха вътре. Предните и задните седалки бяха празни. Багажникът – също. Ругатните на четиримата отекнаха толкова силно в радиостанциите им, че ги чуха дори командващите операцията. ……



 Роби се носеше с максимална скорост на електрическия мотор. Машината се движеше безшумно и с изключен фар по смълчаните пътища. Вече се беше отдалечил на километри от джипа, с който докара мотора. Той беше програмирал предварително колата да запали, фаровете да се включат, клаксонът да изсвири, прозорецът да се отвори и двигателят да угасне, след което беше задействал всички тези команди чрез приложение на мобилния си телефон. През цялото време беше наблюдавал хеликоптера с камерата, монтирана в радиаторната решетка на джипа. Нещо повече, Роби беше успял да запише всичко, което се случи. Той се спусна по един страничен път и заряза мотора в изоставена барака, както бе планирал. Накрая се качи в пикап, който беше подготвил предварително, свали бронежилетката и смени черните си дрехи с протрити джинси, памучна риза и ботуши. Накрая си сложи каубойска шапка и заприлича на местен жител, който се прибира у дома след работа. Върна се в града и паркира пикапа зад хотела, където бяха отседнали Декър и Джеймисън. ……



 Декър спеше, когато чу лек шум, и се изправи рязко в леглото. – Един съвет от мен. Трябва да спиш по-леко. Той включи лампата и видя Роби, който се беше настанил на стола в стаята му и го гледаше невъзмутимо. Роби вдигна телефона си. – Току-що ти изпратих снимки и документи. Тук съм, за да ти опиша контекста. – За какво се отнасят снимките и документите? – За Бен Пърси, бивш служител на военновъздушната станция в Лондон. – Бивш? Кога е напуснал? – Малко след появата на "Вектор". – И къде е сега? – Нямам представа. В документите не пише нищо по въпроса. Което е странно, защото военните обикновено посочват новото назначение. Във всички останали лични досиета, които прегледах, го пишеше. Декър взе телефона от нощното шкафче и отвори електронната си поща. Нужна му беше само минута, за да прегледа снимките. – Как се сдоби с тази информация? Роби не отговори. – Разбраха ли, че някой е проникнал в станцията? – продължи с въпросите Декър. – Или всичко мина безпроблемно? – Не успях да се измъкна толкова безшумно, колкото ми се искаше. Но никой няма представа какво съм търсил. – Радвам се да го чуя. – Какво ще правиш сега? – Ще покажа снимката на един човек, за да се уверя, че това е въпросното лице. – Не бива да я разнасяш насам-натам. – Имам пълно доверие на този, на когото ще я покажа. – Надявам се, че няма да те подведе. – Няма. Гарантирам за него. – И ако това е лицето, което търсиш? – Ще трябва да открием къде се намира този Бен Пърси в момента. – А ако не успеем? Декър го погледна. – Защо очакваш да е толкова сложно? Досието може да не посочва новото му назначение, но все пак Пърси служи във ВВС, не е минал в нелегалност. – Не знаем дали все още е военен. И дори да го намериш, може да не пожелае да разговаря с теб. Поради куп причини – добави мрачно Роби. – Смяташ ли, че нещата са толкова сериозни? – Честно казано, ако не бяха сериозни, нямаше да съм тук. – Добре е да го знам. – Нещо друго? – Когато те попитах за Айрин Креймър, ти ми затвори. Защо? – Нямах какво да ти кажа. – Странен начин да не отговаряш на въпросите. – Това е част от работата ми. – Мога да се справя с уклончиви отговори и дори с откровени лъжи, защото почти всички, с които разговарям, ме лъжат в даден момент. Но ако искам да разреша случая, трябва да стигна до истината. И ще го направя. Роби погледна телефона. – Това са фактите. Прави с тях каквото намериш за добре – каза той и се надигна сковано от стола си. Това не убягна на Декър. – Да разбирам ли, че измъкването е било не само шумно, но и болезнено? – Почти винаги е така. Роби вече беше до вратата, когато Декър каза: – Знам, че не е било никак лесно да стигнеш до тази информация. Благодаря ти. – Това ми е работата. А сега ти свърши твоята.  32. 
 


 	 
 – Той е – заяви Бейкър. На следващата сутрин тримата с Декър и Джеймисън седяха в едно кафене близо до хотела. Декър показа на зет си снимката на Бен Пърси, която Роби му беше изпратил. – Сигурен ли си? – О, да, абсолютно. Още ли служи там? Не съм го виждал от онази вечер. – Всички военни са напуснали станцията с изключение на командира ѝ полковник Съмтър. В момента персоналът се състои изцяло от частни подизпълнители. – Никога не съм ги харесвал – каза Бейкър. – Получаваха три пъти повече от нас, а вършеха една четвърт от нашата работа. Как намери тази снимка? Джеймисън погледна партньора си. Той вече ѝ беше разказал за срещата си с Роби. – С малко старомодна полицейска работа, Стан – отвърна Декър и прибра телефона си. Джеймисън посрещна думите му с повдигане на вежди. – Как ще разговаряш с него, ако е заминал? – Ще трябва да измисля начин. Споменавал ли е друго? За семейството си? За приятели? Нещо, което да ни помогне да го открием? – Веднъж май каза, че семейството му е от Монтана… съвсем наблизо, от другата страна на границата. Декър изправи рязко глава. – Разбра ли от кой град? – Не. Знам само, че е дошъл тук от някакво затънтено място в Монтана. Но в Монтана всяко място е такова. – Бейкър погледна часовника си. – Трябва да тръгвам. По това време обикновено вече съм на работа, но днес извършваме ремонтни дейности и ще започнем след около два часа. – Благодаря ти, Стан, до по-късно. – А, да не забравя, Каролайн ме помоли да ви питам искате ли да отидем заедно на ресторант довечера. – Довечера? Аз съм… Джеймисън го прекъсна: – С удоволствие, Стан. – Ще ви пратя имейл къде и в колко да се чакаме – усмихна се Бейкър. – Ще се влюбите в това място. То е много специално. С тези думи той си тръгна, без Декър и Джеймисън да имат възможност да кажат каквото и да било. Декър се извърна рязко към Джеймисън, която вдигна ръка. – Той ти е зет. – Скоро ще ми стане бивш зет. – Приятел ли ти е? Харесваш ли го? – Ами… Да. Много е свестен, винаги мога да разчитам на него. – Не се ли бихте рамо до рамо срещу някакви хулигани? – Да. – Е, той ни покани на вечеря. И ние би трябвало да приемем. Най-малкото, защото можем да научим нещо полезно. Декър завъртя неуверено чашата кафе в ръката си. – Какво има? – попита го Джеймисън. – Да си призная, дразня се, че Стан изглежда толкова щастлив без сестра ми. Знам, че е глупаво и дребнаво, но… Джеймисън го потупа по рамото. – Напълно нормално е да се чувстваш по този начин, след като става въпрос за някой от семейството ти. Но все пак това е неговият живот, не твоят. Не го съди, Декър, а го подкрепи. Сам каза, че е свестен, нали? Декър вече мислеше за нещо съвсем различно. – Ако семейството на Пърси живее в Монтана, и то от другата страна на границата, би трябвало лесно да го открием. – Границата между двата щата е много дълга. Роби може ли да ни помогне? – Той ни осигури снимката и името. Свърши си работата. Силата му не е да анализира бази данни или да разпитва свидетели. Би трябвало ние да се справим с тази задача. – При всяко друго разследване, да. Но този случай е толкова особен… Декър мисли дълго, след което извади телефона си и набра някакъв номер. – На кого звъниш? – На един колега. Здрасти, Бърни. Еймъс Декър се обажда… Да, вярно, доста време мина… Да, още работя като частен детектив. Виж, в момента издирвам баща, който не плаща издръжката на детето си. Името му е Бен Пърси. Служил е във военновъздушните сили, но подозирам, че може да е дезертирал, което означава, че има далеч по-сериозни проблеми от плащането на издръжка. Направихме опит да му връчим съдебна заповед, но той получава парите си в брой, а военните не горят от желание да ни съдействат… Да, знам. Винаги едно и също… Разбрах, че семейството му живее в Монтана близо до границата със Северна Дакота. Сетих се, че имаш приятел по тези места, който се справя отлично с подобни задачи. Можеш ли да му звъннеш и да го помолиш да събере информация за Пърси и семейството му? И евентуално да ми даде адрес, защото се намирам наблизо. – Декър замълча и изслуша отговора на Бърни. – Добре, това ме устройва. Дай му телефонния ми номер, за да не те ангажирам излишно… Точно така, благодаря ти, Бърни. Следващия път аз черпя. Кажи на твоя приятел, че ще му платя според тарифата му. Декър затвори и погледна Джеймисън, която се взираше изумено в него. – Току-що поиска услуга от… кого? От член на клуба на частните детективи? Мислех си, че такива неща стават само по филмите. – Бърни Хофман беше в отдел "Убийства" на полицейското управление в Синсинати. Работили сме заедно по няколко случая, така че се познаваме и си имаме доверие. Станахме частни детективи почти по едно и също време. Помагахме си понякога. Спомних си, че той имаше приятел в Южна Дакота, много способен детектив. Ще му възложи издирването на Пърси. Да видим какво ще открие. И не, не става въпрос за услуга. Ще му платя. Джеймисън продължи да се взира в него и Декър попита: – Какво? – Справи се толкова добре по телефона. Имам предвид, че обикновено не си… Джеймисън замълча. Очевидно се беше почувствала неловко. – Знам, Алекс. Никак не ме бива, когато става въпрос за общи приказки. Отида ли на вечеря, на парти или нещо подобно, не мога да кажа две думи на кръст. Но ако трябва да се свърши нещо по работа, нямам подобен проблем. Мислех, че си го забелязала още при първите ни срещи в Охайо. Джеймисън се усмихна засрамено. – Прав си. Какво смяташ, че е имал предвид Пърси, когато е казал, че седят върху бомба с часовников механизъм? – Може да се е изразил метафорично… но може и буквално. – Тръпки ме побиват от втория вариант. – Роби се е сдобил със снимката, след като е проникнал във военната станция. – Пропусна да го споменеш първия път – отвърна Джеймисън с разширени от изненада очи. – Той ли ти го каза? – Не беше необходимо. Отървал се е на косъм, а Роби има вид на човек, който може да влезе където си пожелае. Явно базата се охранява доста сериозно. – Все пак е секретно правителствено съоръжение – каза Джеймисън. – Да… само се чудя какви тайни крие. – Какво имаш предвид? В отговор Декър отвори няколко снимки на дисплея на телефона си. – Роби не спомена нищо за тях. Решил е, предполагам, че са достатъчно красноречиви, и това е самата истина. Той ѝ показа снимките на мъжете върху носилките малко преди да бъдат качени в линейката, а после и на хората, слезли от самолета. – Кои са тези? – зачуди се Джеймисън. – И какво им се е случило на двамата на носилките? Съмтър каза, че мястото е безопасно. Нямало инциденти и злополуки. – Може да не са пострадали при злополука – отвърна Декър.  33. 
 


 	 
 Стаята беше потънала в мрак. Единствената ивица светлина идваше от лампа в съседното помещение. Мъжът седеше в удобно кожено кресло. Беше с елегантен костюм, бяла риза и вратовръзка. Косата му беше прошарена, а лицето му набраздено от грижи и тревоги, трупани през десетилетията, в които бе служил вярно на страната си. Но сега излъчваше спокойствие; неизменно поддържаше тази фасада на желязна невъзмутимост в моменти на смъртна опасност. Като тази вечер. Кодовото му име беше Синия и отразяваше много високата му позиция в американските разузнавателни служби. Срещу него седеше Уил Роби. – Предаде ли информацията на Декър? – Да. Плюс снимките. – Снощи извади голям късмет, Роби. – Нямах такова усещане… поне тогава. Как е Джес? – Заета – отвърна лаконично Синия. – По поведението ти съдя, че се чудиш защо не решим проблема чрез… как да се изразя, фронтална атака. – Правя каквото ми наредиш – отвърна спокойно Роби. – С вързани ръце сме, за съжаление. – Така ли? – Замесени са много интереси на влиятелни хора. Проблемът е, че техните интереси не съвпадат с нашите. – Пари? – И власт. Ако знаехме със сигурност какво става и ако разполагахме с железни доказателства, положението щеше да е съвсем различно. В момента не мога дори да свикам съвещание. Имейлите ми остават без отговор. Хората предпочитат да игнорират потенциален проблем с надеждата, че той ще отшуми. – И когато това не се случи? Синия го изгледа колебливо. – Достатъчно отдавна си в играта, за да знаеш, че когато това не се случи, онези, които не са изпълнили задълженията си, първи ще посочат с пръст останалите. На определени места това се възприема като проява на лидерство. – Не ти ли писна от тези глупости? – Писна ми още в първия ми работен ден – отвърна Синия и се приведе напред. – Но ако всички ние, които мразим статуквото, решим да напуснем играта, тогава то не просто ще се запази, а повече няма да подлежи на промяна. – Искаш да кажеш, че злото печели. – Само когато добрите не правят нищо. Аз избрах да правя нещо. – Какво следва оттук нататък? – Смяташ ли, че той ще открие Бен Пърси? – Ако някой може да го направи, това е Декър. – Имам близък приятел в Бюрото. Той се изказа много възторжено за него. Заяви, че е най-добрият следовател в цялото ФБР. Вярно, каза и още нещо – че е малко особен. – Прочетох досието му – кимна Роби. – Човекът има право на някои странности след всичко, което е преживял. – Съгласен съм. – "Вектор"? – попита Роби. – Компанията е създадена наскоро, но е получила солидни поръчки от Министерството на отбраната благодарение на политически връзки, за които е платила щедро. – В онази станция става нещо, което влиза в разрез с официалната им мисия. – По различни причини случващото се в "Дъглас С. Джордж" ме тревожи още от момента, в който "Вектор" сключи договора за обслужване на станцията. – Но командир е Марк Съмтър, а той е полковник от ВВС. Синия махна с ръка. – Съмтър е войник от кариерата, който ще изпълни всяка заповед, без да се замисли дали е морална или законосъобразна. – Което може би обяснява защо именно той заема тази длъжност. – Мисля, че това е единствената причина да получи поста. – Радарна инсталация. Наблюдение на небето и Космоса – каза Роби. – Точно така… официално. – А неофициално? Синия се размърда в креслото си. – Всяка американска разузнавателна служба в историята е издигала около себе си стени – каза той. – Но нещата никога не са били толкова разпокъсани. Всеки пази своите тайни. Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешната сигурност, Министерството на отбраната и всичките им поделения… Стига се дотам, че конгресмени и от двете партии задават въпроси, а така и не получават отговори. – Смяташ, че там става нещо, за което не знаем? – Може би извадихме късмет, че Айрин Креймър е убита тъкмо тук – каза Синия. – Късмет за нас, но не и за нея. – Имам предвид от стратегическа гледна точка. Убийството ѝ задейства официално целия механизъм на ФБР. Те може би ще постигнат напредък в области, в които ние не успяхме. Знаеш, че нямаме правомощия да действаме на родна земя. – Те вече се опитаха да убият Декър. – Затова те изпратихме. За да не допуснеш това да се случи. И ти се справи. – Отървахме ли се от тялото? – попита Роби. – Да. Наемен убиец. Невъзможно е да открием кой го е изпратил. – Някакви догадки? – Не мога да правя догадки, Роби. Нямаме време за това. Роби наклони глава настрани. – А защо ФБР разследва убийството на Креймър? Декър ме попита за нея. Нямаше какво да му отговоря. – И аз нямам какво да ти отговоря. Може би по-късно. Роби прие думите му напълно спокойно. Беше свикнал да не разполага с цялата информация за операциите, по които работеше. – Добре. Явно Креймър е била важна за нас по някакъв начин. – Може да се окаже по-важна за нас мъртва, отколкото жива. Но аз вярвам, че всяка смърт – особено такава като нейната – заслужава правосъдие и наказание. Синия кимна отсечено и Роби се надигна от мястото си. – Погрижи се за Декър и партньорката му по възможно най-добрия начин, Роби. Уил Роби не каза нищо. Беше излишно. 
  34. 
 


 	 
 – Съмтър така и не се свърза с мен – съобщи Кели, когато се срещна с Декър и Джеймисън във фоайето на хотела. Беше облечен в сив костюм с бяла риза, но вместо ожулените ботуши носеше черни мокасини. – Това говори много – отвърна Декър. – Съмтър е пристигнал преди около година, нали? – Да, когато военните повериха станцията на частна компания. – Какво знаеш за "Вектор"? – Не много. Имат голям персонал тук. Повечето от служителите им са въоръжени. И то сериозно. – Може ли един въпрос? – каза Декър. – Питай. – Какво правят всички тези линейки в базата? Нали Съмтър каза, че мястото е безопасно, нямало злополуки. Не разбирам за какво са им линейките. Кели го погледна изпитателно. – Зададе същия въпрос и когато бяхме там. – Но не получих отговор. Затова те питам отново. – Мислиш, че аз трябва да знам? – Мисля, че поне трябва да имаш мнение. – Най-очевидният отговор е, че всички военни се подготвят за най-лошия сценарий. Може би затова има линейки. – А може би не. Охраната е прекалено голяма за обикновено радарно съоръжение. Все пак няма как някой да се промъкне и да открадне пирамидата. – Но може да я взриви – възрази Кели. – Добре, съгласен съм – призна Декър. – Защо се интересуваш от линейките? – Чудя се дали там не се случва нещо, което да е свързано със смъртта на Креймър. – Не виждам какво общо може да има. – Задачата ни е да открием връзката… ако съществува. – Нямам никакви предположения. – В такъв случай трябва да сменим посоката. – Какво означава това? – попита Кели. – Бих искал да се върнем в Колонията. – Какво очакваш да открием? – Креймър е работила там. Може да сме пропуснали нещо. Най-малкото, ще имаме възможност да разговаряме с други хора. От това може да изскочи нещо. – Ще ги предупредя, че отиваме. Но предлагам да действаме внимателно. Убийството ѝ е голям удар за тях. – Не се съмнявам. Колкото по-рано разрешим случая, толкова по-скоро животът им ще се върне към нормалния си ритъм. Неизвестността едва ли им се отразява добре. – Така е – призна Кели и изведнъж погледна строго Декър. – В болницата са постъпили няколко младежи, все добре познати скандалджии и побойници, с различни наранявания. Нищо сериозно, но все пак… знаеш ли нещо по въпроса? – Откъде мога да знам? – Не са подали сигнал в полицията, но мой колега е бил там, за да разпита един от тях, пострадал в друго улично сбиване. Така е разбрал за случилото се. Младежите твърдят, че са били пребити от двама здрави едри мъже. Били са шестима срещу двама, но въпросните двама им сритали задниците жестоко. Изненадан съм, че сами са го признали, но предполагам, че дори те са останали впечатлени. Сигурен ли си, че не знаеш нищо по въпроса? – В този град е пълно със здравеняци. – Прав си – отвърна Кели, макар да не изглеждаше убеден. – Ще звъннеш ли на Братята да ги предупредиш, че отиваме? – попита Декър. – Аз ще докарам колата. Декър излезе и остави Кели и Джеймисън във фоайето. Кели погледна Джеймисън и попита: – Какво става? – Не разбирам какво имаш предвид. – Игрички ли ще си играем? На път към Колонията тримата минаха покрай нефтените платформи на Американската енергийна компания, разположени покрай границата със земите на Братята и военновъздушната станция. – Полковник Съмтър не е очарован, че са толкова близо до техните съоръжения – каза Джеймисън. – Мисля, че го разбирам. Ами ако на някоя от тези платформи се случи нещо? Ако избухне пожар? Кели пъхна незапалена цигара в устата си. – Това е като да хвърляш въдица в рибарник. – Кое по-точно? – отвърна объркано Джеймисън. – Да добиваш нефт по тези места. – Замислял ли си се да си смениш професията? Да се захванеш с фракинг? Той поклати глава. – Предпочитам по-сигурна работа. Знам, че винаги ще има престъпления за разкриване. – Кели погледна Декър и попита: – Ако не беше ченге, какъв щеше да бъдеш? – Безработен – отговори най-искрено Декър.  35. 
 


 	 
 Милтън Еймс и Питър Гънтър ги очакваха в трапезарията. Бяха облечени както миналия път, но и двамата изглеждаха по-бледи, а Еймс имаше измъчен и объркан вид. – Кога ще получим тялото на Пами? – попита с треперещ глас той. – Искаме да я погребем подобаващо. – Ще ти звънна веднага щом е възможно, Милтън – отвърна загрижено Кели. – Скоро, предполагам. – Трябваше ли… трябваше ли да… нали се сещаш? – Да, налагаше се да извършат аутопсия – каза тихо Джеймисън. – Законът го изисква предвид обстоятелствата около смъртта ѝ. – Предполагам. Но Сюзан пита непрекъснато. Тя… ние… искаме… – Повярвай ми, ще се постараем – увери го Кели. – Вярвам ти, Джо. Благодаря. – Знам, че не сте направили копие на документите на Креймър – започна Декър, – но тя ви е предоставила нужната информация за образованието си. Проверихте ли после в "Амхърст" дали наистина се е дипломирала там? – Не, нищо не сме проверявали – отвърна Еймс. – Защо да ни лъже? – И защо някой ще си прави труда да дойде чак тук с измислена история? – добави Гънтър. – Ние не плащаме много. Какъв мотив би имала да излъже за миналото си? Не разбирам. – Може да е искала да избяга от някого или нещо и да се е нуждаела от работа, за да се издържа – каза Джеймисън. – Ето ви мотив. Изражението на Гънтър показваше, че не вярва в подобна възможност. – Представи ли ви препоръки от предишни работодатели, с които да се свържете? – продължи тя. – Завършила е колеж преди осем години. Не е ли работила някъде след това? Гънтър и Еймс се спогледаха. – Когато провеждате интервю с кандидат за работа, би трябвало да се поинтересувате от професионалния му опит, нали? – каза Декър. – Да проверите дипломите и препоръките. Гънтър събра длани пред себе си и отговори тихо: – Имахме нужда от учител, а тя беше единственият кандидат. Нямахме никакъв избор. – Учителската работа не е лека – добави Еймс. – Освен това дори една касиерка в бензиностанция тук получава два пъти по-висока заплата от тази, която ние предлагахме. Затова много се зарадвахме, когато тя кандидатства. – Значи отчаяно сте се нуждаели от човек? – попита Джеймисън. – Да. – Как изобщо Креймър е разбрала, че търсите учител? – добави Декър. – Публикувахме обяви онлайн и в местния вестник – отговори Гънтър. – Тя очевидно ги е видяла. Интервюто мина много добре. Показа ни планове на уроци, стори ни се отлично подготвена да преподава на децата, изглеждаше щастлива и уравновесена. Справяше се чудесно с работата си. Сюзан ви го каза, ако помните. – Но защо ни разпитвате за миналото на Айрин? – попита Еймс. – Какво общо има то с убийството ѝ? Тя е била проститутка. С много от тях се случват лоши неща, нали? Такива са рисковете на професията, искам да кажа. – Възможно е – отвърна Джеймисън. – Но не бива да изключваме нито един вариант. – Опитваме се да проследим живота ѝ, преди да дойде тук. Може да открием връзка между него и смъртта ѝ – обясни Кели. – Не бива да отхвърляме която и да е възможност. – Имаш предвид, че може да се е появил човек от нейното минало? И той да я е убил? – Не е изключено. – Това ще ни донесе малка утеха – кимна Гънтър. – Поне ще знаем, че не е някой местен. Би било ужасно, ако се окаже, че наоколо обикаля жесток убиец. – Ще се изненадате, ако разберете колко много жестоки убийци се разхождат сред нас – заяви Декър, а Гънтър го погледна учудено. – Знам, че вие разследвате убийството на Айрин – каза Еймс, – но имате ли някакви догадки кой може да е убил дъщеря ми? Декър го погледна и отговори: – Работим усилено по въпроса. И двата случая са приоритет за нас. – Смятате ли, че между тях може да има нещо общо? – попита Гънтър. – Какво общо? – обади се Кели. – И двете жени са свързани с това място. И двете са убити, след като са напуснали територията ни. Възможно ли е убиецът да е настроен против нас… против вярата ни или начина ни на живот? Случват се подобни неща. Имам предвид религиозна нетърпимост и гонения. – Прав сте – намеси се Джеймисън. – Ще проучим и тази възможност, макар че Креймър не е била член на Колонията. – Някой може да е искал да ѝ отмъсти за това, че е преподавала тук. Или просто да е сбъркал, като е решил, че е една от нас. – Ще проверим и това – каза тя и погледна Декър. – Имате ли представа къде е живяла Памела? – добави Кели. – Никога не ми е казвала – призна Еймс и замълча неловко. Джеймисън забеляза това и попита: – Спомнихте ли си нещо? – Видях дрехите, с които е била, когато сте я открили… Аз… тя никога не се носеше така, докато живееше тук. Видях я как е облечена в онази закусвалня, но това… това беше още по-… беше прекалено. Какво е станало там? Искам да знам. Сюзан също ме пита. Тя е много разтревожена… – Възможно е просто да е изпробвала нещо различно – отвърна Кели. – Не мислиш, че е правила… че е правила… секс, нали? С Хал Паркър. Та той е по-стар от мен! – Еймс сведе поглед. – Но тя може да е… – Той замълча и поклати глава. – Не, не мога да повярвам, че дъщеря ми е способна на това. Тя не би го направила. Никога. – Аутопсията показа, че не е правила секс, ако това ще ви донесе някаква утеха – обади се Декър. Еймс зарови лице в дланите си и простена. Имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Декър се пресегна и сложи ръка на рамото му. – Съжалявам, господин Еймс. Исках само да ви уверя, че Памела може да е правила всичко друго с Паркър, но не и това. Просто го изхвърлете от мислите си. И жена ви също. Еймс вдигна глава, изтри сълзите си и кимна. – Да… Добре. Благодаря ви. Декър се извърна към Джеймисън, която го гледаше учудено. Тя бързо насочи вниманието си към Гънтър. – Разбрахме, че сте купили земята от военните. А после сте отдали част от нея за нефтодобив, така ли? – Да – кимна Гънтър. – Вноските от арендата много ни помагат. Спечелването на онзи търг се оказа една от най-добрите ни инвестиции. – Не се съмнявам – каза Джеймисън. – Забелязвали ли сте нещо странно на територията на станцията? – попита Декър. – Странно? Не, не съм. Но аз и бездруго не ѝ обръщам много внимание. – Гънтър погледна Еймс. – А ти, Милтън? – Домът ми е далече от границата със станцията. Но някои наши братя живеят по-близо до нея. Мога да ги попитам. – Имате ли нещо против да разговаряме с тях? И то още сега – настоя Декър. – Няма проблем – отвърна Гънтър. – Но за какво става въпрос? – Ще ми се да можех да ви отговоря, но и аз не съм наясно.  36. 
 


 	 
 Джудит и Робърт Уайт седяха в трапезарията на Колонията срещу Декър, Джеймисън и Кели. Те бяха млади, женени едва от три години, но тя вече беше бременна с второто им дете. Шалът ѝ беше пъстър, но дрехите ѝ бяха черни и семпли. Робърт изглеждаше притеснен, а Джудит – заинтригувана. Малката им ферма се намираше най-близо до външната ограда на военновъздушната станция. Именно това беше причината Декър и колегите му да разговарят със семейство Уайт. Робърт въртеше шапката си в ръце и се взираше във върховете на обувките си. – Какво можете да ни кажете? – попита Декър. – Независимо дали ви се струва важно или не. Робърт сви рамене и вдигна глава. – Нищо не знам. Жена му го сръчка с лакът. – Кажи им, Боби. – Стига, Джуди, това не е наша работа. – Убити са две жени – каза Джеймисън. – Едната е живяла тук, а другата е работила в училището ви. Затова случаят е и ваша работа. Очите на Джудит плувнаха в сълзи. – Кажи им, Боби. Важно е. О, горката Пами! Горката госпожица Креймър! Робърт се изправи на стола си. На лицето му беше изписано примирение. – Добре, добре… Чухме странни шумове през нощта… – Странни? В какъв смисъл? – попита Декър. – Кацаха и излитаха самолети. А също и хеликоптери. Видях светлините им над дома ни. – И за кучетата, кажи им за кучетата – настоя Джудит. Изражението на Робърт помръкна. – В базата има кучета пазачи. Доста свирепи животни. Ние си взехме кутренце. Един ден отиде до оградата. Ей така, от любопитство. Слава богу, че ги разделяха не една, а две телени мрежи. Имах чувството, че ще ги разкъсат и ще го изядат. – Кажи им за… знаеш за кое – обади се отново Джудит. Робърт затвори уста и поклати глава. – За какво става въпрос? – За онзи мъж! – възкликна Джудит. – Боби, ако не им кажеш, аз ще го направя. – Господи, не виждаш ли каква беля ще ни докараш с тези твои приказки? – Истината винаги е за предпочитане – каза Декър. – Кажете ли истината, няма да имате никакви проблеми. – Така твърдите вие! – сопна се Робърт. – Боби! – възкликна жена му. Той въздъхна и заговори: – Случи се преди около месец. Беше късно вечерта, но не ми се спеше. Бях в работилницата и поправях едни инструменти. Тя се намира на стотина метра от оградата. Тогава чух някаква суматоха. Беше към два след полунощ. Никога не сме имали никакви проблеми, но шумът ме стресна. Взех една брадва и излязох навън. Чух, че някой тича. Разнесоха се викове, кучетата лаеха. Бяха направо побеснели. Хукнах към оградата, но спрях, преди да стигна до нея, тъй като видях светлините. Подскачаха нагоре-надолу, защото хората, които държаха фенерчетата, тичаха. – Продължавай – подкани го Кели. – Уплаших се и се хвърлих на земята, но виждах какво става. Онази нощ имаше пълнолуние. От мрака изневиделица изскочи един мъж и се спусна към вътрешната ограда. Започна да се катери по нея. – Как изглеждаше? – попита Декър. – Имаше брада, а косата му беше дълга и сплъстена. Висок и много слаб, но се катереше с всички сили. – Дрехи? – Беше по гащеризон и бос. – Какво се случи след това? – обади се Джеймисън. – Мъжът беше изкачил оградата до половина, когато едно куче го последва. Скочи и захапа крака му. Той закрещя. – Разбрахте ли нещо от думите му? – Не, прозвучаха ми несвързано. Сякаш беше полудял или надрусан. Но и аз щях да съм като него, ако това куче ме беше захапало. После дойде охраната, извика кучето и свали мъжа от оградата. Той сякаш се беше предал. Отпусна се… остави се в ръцете им. Дойде кола, качиха го в нея и потеглиха. После и останалите си тръгнаха. А аз се прибрах вкъщи разтреперан. – Така беше – потвърди Джудит. – Направих му чай, за да се успокои. Тогава ми разказа какво е видял. Декър погледна Кели, който изглеждаше едновременно угрижен и объркан. – Казахте ли на някого какво се е случило? – попита Джеймисън. – Не – отговори Робърт. – Вижте, това е правителствено съоръжение. Не желая да се забърквам в такива неща. Аз съм най-обикновен фермер. Искаме просто да живеем спокойно, нищо повече. – Смятате ли, че това има нещо общо с госпожица Креймър или с Пами? – попита развълнувано Джудит. – Възможно е – отвърна Кели, докато Декър гледаше в тавана, потънал в своите мисли. – Познавахте ли Памела и Айрин Креймър? – продължи с въпросите Джеймисън. Джудит кимна. – Познавах Пами много добре. Животът тук не ѝ харесваше. Синът ни е само на годинка, затова не ходи на училище, но понякога помагах на госпожица Креймър. Помагах и на учителката преди нея. – Креймър споменавала ли е нещо, което да ви се е сторило странно? Говорила ли е за станцията? – Не, никога. – Джудит се замисли и добави: – Но веднъж ме попита къде точно в Колонията живея. – И вие ѝ казахте? – Да… макар че беше странно. – Кое? – Ами ние тук сме комуна. Членовете на анабаптистките колонии обикновено живеят в малки къщи, които или са долепени една до друга, или са разположени нагъсто. Знам го, защото мой братовчед е хутерит и също живее в Северна Дакота, макар и далече от тук. – Какво искате да кажете? – попита Декър, който се взираше напрегнато в нея. – За разлика от тях ние разполагаме с достатъчно земя и всеки може да си построи отделен дом, дори да отглежда собствена продукция. Предаваме по-голямата част от нея на Колонията, но можем да задържим известно количество за собствени нужди. Освен това отглеждаме различни култури, които Колонията не отглежда колективно. – Какво искате да кажете? – повтори Декър. – Разказах това на госпожица Креймър. Коментарът ѝ ми се стори странен. Тя каза, че може би идеята не е добра. Че не трябва да садим нищо на тази почва. – Сигурно е имала предвид нещо – предположи Джеймисън. – Не знам. Не ми каза. – Къде се провеждат учебните занятия? – попита напрегнато Декър. – Училището се намира в малката сграда до птицефермата – отвърна Робърт. – Креймър имаше ли кабинет там? Джудит кимна. – Да, стаичката отзад. Декър стана. – Ще ни я покажете ли? Още сега!  37. 
 


 	 
 Вратата им отвори Дорис, учителката в Колонията. Тя беше прехвърлила петдесет и се обличаше като останалите жени тук, но полата и шалът ѝ бяха с различен цвят и кройка. Зад гърба ѝ се виждаха учениците – деца на възраст от шест до десет години, насядали по чиновете в просторната класна стая. Хлапетата огледаха гостите със смесица от любопитство и объркване. След като Джудит представи Кели, Декър и Джеймисън, Дорис изрази съжалението си за случилото се с Креймър. – Толкова е ужасно – каза тихо тя. – Така е – отвърна разсеяно Декър. – Трябва да видим кабинета ѝ. – Да, разбира се. Насам. Учителката ги поведе покрай учениците, някои от които зяпнаха огромния Декър. Тя отвори вратата на малка стаичка и ги покани вътре. Кабинетът беше с размери три на три метра, колкото да се поберат малко бюро, стол и два метални шкафа. На бюрото имаше попивателна, стар настолен визитник, купчина книги и ученически тетрадки. Дорис и Джудит излязоха и ги оставиха сами. – Какво търсим? – попита Кели. – Всичко, което може да ни помогне – отвърна Декър. – Звучи ми доста неопределено. – Декър подозира, че убийството на Креймър може да е свързано с миналото ѝ – каза Джеймисън. – С нещо, което се е случило, преди тя да дойде тук. Старите грехове хвърлят дълги сенки. Кели се заинтригува от думите ѝ. – Преди да дойде в Лондон, така ли? Може би това е причината федералните да се интересуват от нея. – Да – кимна Декър. – Мисля, че именно причината за пристигането ѝ тук ще ни помогне да разкрием убиеца. – Разбирам – отвърна Кели и се зае да отваря чекмеджетата на бюрото и да ги проверява, дори да ги оглежда отдолу. Джеймисън запрелиства книгите и тетрадките, а Декър отвори единия шкаф и започна да го претърсва. – Нищо – обяви Кели след малко. – И при мен – обади се Джеймисън, докато оставяше последната тетрадка. Декър продължаваше да рови из шкафовете. Джеймисън седна на бюрото и придърпа визитника към себе си. – Странна вещ, особено за млад човек. Декър вдигна поглед и попита: – Нещо интересно? Тя прелисти част от картичките, които започваха с буквата А, и каза: – Празни са. Защо някой ще държи празен визитник на бюрото си? Декър отиде при нея, взе визитника и прегледа всяка картичка. Наближаваше последната, когато издърпа една, върху която беше написано нещо. – Под коя буква е? – попита Кели. – Мисля, че Креймър е решила да се направи на хитра – отвърна Декър. – Под X, а с нея обикновено се отбелязва нещо важно. Предполагам, че не е очаквала някой да прелисти всички картички. – Не е очаквала в кабинета ѝ да влезе човек като теб – каза Джеймисън. Декър прочете текста на глас: – План на урок три, петнайсети декември миналата година. – Някаква идея какво може да означава това? – попита Джеймисън. В отговор Декър се върна бързо при шкафа, прерови трескаво документите и измъкна папка с учебния график. Отвори я на месец декември и обяви: – Под датата петнайсети декември е написала: Бъд, Дом за възрастни "Грийн Хилс", Уилистън, Северна Дакота. Има адрес и телефонен номер. – Защо ли го е записала в учебния план? – попита Кели. – Използвала е визитника, което означава, че не е искала да го запише в телефона си, но е държала името и адресът да са ѝ подръка. – Уилистън не е чак толкова далече от тук – намеси се Кели. – Искате ли да проверим? – Да, но нека първо се обадим да попитаме дали там има някой Бъд. Кели извади телефона си и набра номера. Проведе кратък разговор и обяви: – Сега ще проверят. След малко му позвъниха, за да го уведомят, че при тях не живее никой на име Бъд. И никога не е живял. – Може да е прякор – предположи Джеймисън. – Това означава, че трябва да отидем до Уилистън – заяви Декър. Тримата излязоха от училището и се качиха в джипа. – Дано най-сетне сме направили пробив – промърмори Кели. – От твоите уста в Божиите уши – каза Декър. – Добре ще ни дойде малко помощ свише – добави партньорката му. ……



 – Приятно място – отбеляза Джеймисън, когато след малко повече от час спря джипа на паркинга на "Грийн Хилс". Когато влязоха вътре, на рецепцията ги посрещна млада жена в бяла престилка. – С какво мога да ви помогна? – попита тя. Показаха ѝ служебните си карти. Това им осигури незабавна среща с управителката, петдесет-годишна възпълна жена с къса бяла коса и недоволно изражение. – Вече разговаряхме с вас по телефона – заяви тя на Кели, когато разбра целта на посещението им. – Тук няма никой, който се казва Бъд. – Възможно е да е прякор – отвърна Кели. – Как е пълното му име? – попита жената. – Ако го знаехме, щяхме вече да сме ви го казали. – Имали ли сте служителка на име Айрин Креймър? – обади се Декър. – Креймър? Айрин Креймър? Мисля, че не. За какво става въпрос? Кели извади копие от шофьорската книжка на Креймър и го показа на жената. – Това е тя. Управителката си сложи очила и разгледа внимателно снимката. – Ха! Та това е Мери Райе! Така поне се казваше, когато работеше тук. – Кога е било това? – попита Декър. – Елате в кабинета ми. Тримата я последваха по коридора и се озоваха в малка стая без прозорци, обзаведена със стари мебели. Жената седна зад бюрото си и включи компютъра. – Получила е последната си заплата преди четиринайсет месеца – обяви след малко тя. – На каква длъжност е била при вас? – попита Джеймисън. – Мери Райе работеше с обитателите на дома. Беше физиотерапевт. – Имаше ли нужната квалификация? – поинтересува се Декър. – Представи ни всички необходими документи. – Вие проверихте ли ги? Имам предвид дипломата, препоръките и всичко останало. – Да, при нас това е стандартна процедура. Спазваме всички правила. – Може ли да получим копия от документите ѝ? – попита Кели. – Не и без съдебна заповед. Не искам Мери да заведе иск срещу нас. Нямам представа в какво е замесена, но ако разбере, че… – Мери е мъртва – прекъсна я Декър. – Няма да ви съди. – Мъртва!? – Била е убита. Затова сме тук. – Господи! – Сигурна ли сте, че при вас няма човек на име Бъд? – попита Джеймисън. – Напълно. Познавам всички тук. Сред тях няма нито един с това име или прякор. – Да не би пък тези три букви да са инициали? – обади се Декър. Управителката затрака по клавиатурата. Изминаха няколко минути, през които тя четеше страница след страница на екрана. Накрая спря и се усмихна. – Даниълс. Брадли Ънгър Даниълс.  38. 
 


 	 
 – Мери? – повтори Брад Даниълс. Той беше стар и немощен. Седеше в инвалиден стол в малката спретната стая, която щеше да нарича свой дом до края на дните си. Декър, Джеймисън и Кели стояха срещу него и изпълваха почти цялото свободно пространство. – Да, Мери Райе – кимна Джеймисън. – Работила е тук преди малко повече от година като физиотерапевт. Разкривените от артрит пръсти на Даниълс се свиха около дръжката на бастуна му. – Мери? Да, да… Познавам я. Управителката ги бе уведомила, че Даниълс е прехвърлил деветдесет и живее в дома повече от десет години. Съпругата му беше починала отдавна, а той бе надживял не само братята и сестрите си, но дори и децата си. Внуците му живееха в други щати и го посещаваха веднъж годишно на Коледа. Кели се опита да покаже на стареца снимка на Креймър, но той поклати глава. – Почти не виждам вече. Декър огледа стаята. До леглото имаше малък рафт, отрупан със снимки на малки деца и поздравителни картички за рожден ден. Върху нощното шкафче лежеше бейзболна шапка. Моделът обаче бе по-специален – от онези, които носят ветераните от Втората световна и които показват в кой род войски са служили. – Във военновъздушните сили ли бяхте по време на войната? – попита Декър и погледна шапката. Старецът кимна. – Пилот ли? – Не, щурман – отвърна Даниълс и видимо се оживи. – Летях на Боинг 17, на Боинг 24 и на онези огромни бомбардировачи "Суперкрепост". Какви времена бяха само! – Щурман, значи? – каза Кели. – Винаги съм обичал сигналите, радиовълните, радара, който по онова време беше нещо съвсем ново. Помагаше ни да се ориентираме накъде да летим и как да се върнем. Участвал съм в много бомбардировъчни мисии. И всеки път имах чувството, че ще умра. Но винаги оцелявах – усмихна се той. – Какво се случи след войната? Уволнихте ли се? – попита Декър. – Не, останах на служба. Продължих да работя за правителството. – С какво се занимавахте? – поинтересува се Джеймисън. Старецът присви очи. – Защо питате? – Тонът му стана изненадващо рязък. Декър приклекна пред него. – Разговаряхте ли с Мери за някои от нещата, които сте вършили по време на службата си? – Не отговорихте на въпроса ми. Защо аз да отговарям на вашия? – Харесвахте ли Мери? – Тя беше свястно момиче. Търпеливо. Следеше дали си правя процедурите, но не беше така досадна като някои други тук. Жалко, че напусна. Къде е отишла? – Ще ви изненадам ли, ако ви кажа, че е заминала за Лондон, Северна Дакота? – За Лондон? – сепна се старецът. – Точно така. Там е разположена военновъздушната станция "Дъглас С. Джордж". – Много добре знам. – Защото сте служили в нея преди много години, нали? – каза Декър. – Ако случайно съм служил, каквото и да съм правил там, все е секретно – заяви Даниълс. Той затвори очи и стисна здраво дръжката на бастуна си. – Но сте разговаряли с Мери на тази тема? – Откъде знаете? – попита старецът. – Тя ли ви каза? – Не. Но защо иначе ще замине за Лондон? Всичко останало би било прекалено голямо съвпадение. – Нямам какво да ви кажа. – Знаете ли, че ВВС са продали по-голямата част от терена около радарната инсталация? – Продали са земята? – учуди се Даниълс. – На кого? – На религиозна организация, наречена Братята. Чували ли сте за тях? Старецът поклати глава. – А те на свой ред са я отдали под наем на компании за фракинг. – Фракинг? – Добив на нефт и газ. – И те правят сондажи на това място? – попита Даниълс. – Да. – Декър погледна първо Кели, после Джеймисън. Накрая се обърна към стареца, който го зяпаше втренчено. – Работата е там, че… за съжаление, не можем да разговаряме с Мери. – Защото не знаете къде е сега, така ли? – попита Даниълс. – Напротив, знаем. – Какъв е проблемът тогава? – Някой я е убил. Старецът се вцепени и Декър се уплаши, че той ще получи удар. – Махайте се от тук! – викна Даниълс с дрезгав глас и очите му плувнаха в сълзи. – Махайте се! Веднага изчезвайте! Оставете ме на мира! Оставете ме на мира, по дяволите! В стаята се втурна медицинска сестра. – Господин Даниълс? – попита притеснено тя. – Какво става? Той посочи Декър и останалите. – Тези хора ме тормозят. Искам да си тръгнат. Сестрата изгледа строго тримата. Джеймисън извади служебната си карта и каза: – Това е полицейско разследване. Трябваше да му зададем няколко трудни въпроса. – Разбирам. Но той е разстроен. Мисля, че… че трябва да си тръгнете. Господин Даниълс не е в добро здраве. Джеймисън дръпна Декър за ръката. – Права сте. Тръгваме си. И те излязоха от стаята. – Той знае – каза Декър, докато вървяха по коридора. – Споделил е с Креймър нещо, което я е накарало да зареже работата си тук, да смени името си и да замине за Лондон. – Но не знаем какво – отбеляза Кели. – Даниълс е работил във военновъздушната станция – каза Джеймисън. – Това трябва да е връзката. Преди това е бил щурман, работил е с радари и радиостанции… Точно това са правили и в Лондон. – Трябва да разберем точно по кое време е служил там – каза Декър. – Станцията е построена през петдесетте, нали? – Да – потвърди Кели, – но не знам кога е била открита. – Мога да помоля Богарт да провери – предложи Джеймисън. – Когато разберем кога е служил там Даниълс и какво точно е правил, ще се върнем и отново ще поговорим с него – каза Декър. – Но той е ужасно възрастен, Еймъс – възрази Джеймисън. – Да, знам. Но в момента ни се предоставя най-добрата възможност да разкрием случая. Когато излязоха навън, Кели възкликна: – Какво, по дяволите, става тук? – Нямам представа – отвърна Декър. – Но явно сме на прав път. – Добре, да се надяваме, че ще ги пипнем, преди те да пипнат нас – заяви мрачно Джеймисън.  39. 
 


 	 
 – И Богарт каза, че работи по въпроса? – попита Декър. Двамата с Джеймисън вървяха към ресторанта, в който щяха да вечерят с Бейкър и Каролайн Досън. Декър се беше преоблякъл с друг панталон и чиста бяла риза под износеното си кадифено сако с кръпки на лактите. Това бяха най-елегантните му дрехи. Времето се беше променило, температурите бяха спаднали до осемнайсет-деветнайсет градуса, а влажността рязко беше намаляла. Джеймисън беше с бяла блуза, джинсово яке и черна пола до коленете. – Да, говорих с него преди малко. И тъй като става въпрос за военни, ще звънне на Харпър Браун. Браун служеше във военното разузнаване и преди време беше работила с Декър и Джеймисън по едно разследване. – Добре. Нещо ново за Креймър и защо е толкова важна за Бюрото? – Не. Попитах Богарт, но той заяви, че не знае нищо. Господи, става ми студено от този вятър! – възкликна Джеймисън и се сгуши в якето си. – Само преди два дни се оплакваше от горещината. – Доколкото си спомням, не бях единствена. Когато наближиха ресторанта, Декър каза: – Добре, ето че сме на вечеря. Какво трябва да правя? Джеймисън го погледна. Не беше изненадана, тъй като бе очаквала подобен въпрос. – Първо, опитай се да се забавляваш. Последните дни бяха доста напрегнати, а дори ти имаш нужда да разпуснеш. На второ място, покажи, че нямаш нищо против Каролайн. Не си мисли, че тя се опитва да измести сестра ти. – Ами ако изтърся някоя глупост? – Мисли, преди да говориш. – Лесно ти е на теб – измърмори той. На бронзовата табела до входа на ресторанта пишеше "Мади". – Това е името на майка ѝ – каза Джеймисън. – Очевидно мястото не е избрано случайно – отвърна Декър. Заведението се намираше на първия етаж на обновена тухлена сграда, а от двете страни на лакираната дървена врата имаше газови фенери. Джеймисън погледна пламъчетата, които танцуваха в тях, и подхвърли: – Чудесно! И тук горят метан! Досън и Бейкър ги очакваха на бара, където вече си бяха поръчали питиета. Бейкър беше облечен почти като Декър: бежов панталон, бяла риза и сако, което беше имало и по-добри дни. Досън си беше сложила тюркоазена рокля с кожен колан, черен чорапогащник и обувки с нисък ток. Четиримата се настаниха на масата. Джеймисън се възхити на интериора, който изглеждаше едновременно старинен и модерен. Личеше си, че обзавеждането е избрано с вкус и артистичност. – Много е красиво. Не очаквах да видя подобно нещо – каза тя, след което погледна смутено Досън и добави: – Не исках да прозвучи така, съжалявам. Декър се подсмихна и наклони глава, преди да прошепне: – Мисли, преди да говориш. Досън реагира с усмивка. – Няма проблем. Между другото, всичко това е мое дело. – Нима? – учуди се Джеймисън. Бейкър се ухили и поясни: – Тя командва тук, а не баща ѝ. – Разговаряхме с него – каза Декър. – И защо е трябвало? – попита Досън. – Зададохме му няколко рутинни въпроса. – Ресторантът наистина ли е твой? – намеси се Джеймисън, за да смени темата. – Формално се води собственост на баща ми, но аз направих бизнес плана, заех се с проекта и ремонта, с наемането на персонала и избора на всичко, което виждате тук – от приборите за хранене до марките джин, които са наредени на бара. Имаме уебсайт и страници в социалните мрежи, организираме различни събития, предлагаме кетъринг. Джеймисън огледа препълнения салон и каза: – Явно е много популярно място. – Напълно резервирано е за три месеца напред. Това е единственият изискан ресторант в целия град. Наех главния готвач от Напа Вали. – Уредихме се с маса само защото заведението е нейно – добави Бейкър с усмивка. Досън се засмя и го хвана за ръката. – А баща ми реши, че съм се побъркала. Предупреди ме да не се опитвам да превърна този град в нещо, което той не може да бъде. – Какво означава това? – попита Декър. – Татко винаги е смятал Лондон за затънтен провинциален град, който никога няма да надрасне себе си. Въпреки всички пари от фракинга. Аз обаче не споделям мнението му. Мисля, че цикличното редуване на бумове и кризи отмина. Хората не прииждат тук само за да забогатеят, а после да си заминат. Те идват, за да останат. Знам, че климатът е проблем, но това се отнася и за много други места. Полетите до по-топлите щати са сравнително кратки. Според мен, ако градът ни предлага добри условия, никой няма да поиска да си тръгне. В Северна Дакота живеят доста свестни хора. Обикновени, земни… – И аз съм от Средния запад – каза Декър, – затова съм напълно съгласен. – А с парите, които изкарват тук, местните могат не само да си позволят, но и да оценят услуги като тези, които се опитвам да предложа. – Звучи страхотно! – заяви Джеймисън. Бейкър вдигна чашата си. – За страхотните неща! – каза той. – И за страхотните хора! След като дадоха поръчките си на сервитьорката, Досън се поинтересува как върви разследването. – Чух, че е извършено още едно убийство, а Паркър е изчезнал безследно. – Да, жертвата е Памела Еймс. До неотдавна е живяла в Колонията – обясни Джеймисън. – Някой е имал зъб на жена от Колонията? – изненада се Бейкър. – Може да се е озовала на неподходящото място в неподходящия момент, ако Паркър е бил мишената. – Но защо той ще бъде мишена? – попита Досън. – Някой от вас познаваше ли Памела Еймс? – прекъсна ги Декър. Бейкър поклати глава, но Досън каза: – Работила съм с Милтън Еймс по няколко сделки. Знаех, че Памела му е дъщеря, но не бяхме приятелки. – Какво изобщо е търсила тя у Паркър? – зачуди се Бейкър. – Може да са се познавали – отвърна уклончиво Джеймисън и хвърли поглед към Декър, след което се обърна към Досън и каза: – Срещнахме се с баща ти в дома му. Прекрасна къща! – След смъртта на мама и двамата се нуждаехме от нещо, което да ангажира мислите ни. И понеже нямаше да заминем за Франция без нея, реших да построим нов дом за баща ми. Прецених, че идеята е добра, тъй като ще има с какво да се занимава, а той обича такива неща… Следи и най-дребните детайли. Завършихме я току-що. Отне ни близо две години, при положение че строителите работиха почти денонощно. – А ти как се справи? – попита Декър. Каролайн Досън се усмихна тъжно и отвърна: – Потънах в работа. – Доколкото разбрах, майка ти е загинала в снежна буря – каза Джеймисън. Досън кимна и завъртя пръстена на кутрето си. – От отравяне с въглероден оксид в колата си – уточни тя със задавен глас. – Какво е правила навън в такова време? – попита Декър. – Обадила ѝ се Алис Причард, възрастната ни съседка. Останала без ток и се притеснила… Алис имаше здравословни проблеми. – Защо не е звъннала на деветстотин и единайсет? – Мама е щяла да пристигне по-бързо от всеки друг. Освен това имахме резервен генератор и Алис щеше да се чувства добре у дома. Беше се случвало и преди, затова звънеше първо на нас. – Но майка ти така и не е стигнала при нея – предположи Декър. – Не. Между другото, Алис също почина. – Божичко! – възкликна Джеймисън. – Ако съседката ви е починала, откъде знаеш, че тя се е обадила у вас? Как разбра, че това е причината майка ти да излезе в бурята? – Мама ми изпрати съобщение, след като Алис ѝ е звъннала. Но заради часовата разлика го видях чак на следващата сутрин. А после научих, че са я открили в колата ѝ, след като бурята отминала. – Много съжалявам – каза Джеймисън, а Бейкър нежно потупа Досън по рамото. Настъпи мълчание, преди Декър да изтърси ни в клин, ни в ръкав: – Баща ти… Баща ти ни се похвали, че скоро ще сложиш целия град в джоба си. Джеймисън погледна притеснено партньора си, но преди да успее да каже каквото и да било, Бейкър се обади: – Идеалното момиче на татко. Декър забеляза, че Досън не остана очарована от думите му. – Разбрахме, че си имала брат – каза той, с което си заслужи още един недоволен поглед от Джеймисън. – Предполагам, че Каролайн би предпочела да говори за нещо друго – отбеляза тя. Досън се закашля и отпи от водата си. – Не, всичко е наред. Да, брат ми Хю. Той… почина. – Джо Кели спомена, без да навлиза в подробности, че двамата с баща ти имали разногласия по много въпроси. Досън погледна Декър толкова втренчено, че той се почувства неловко. – Добрият стар Джо. Винаги е безкрайно дискретен. – Това проблем ли е? – попита Джеймисън. – О, не. Предполагам, че просто се е опитвал да предпази семейството ни от нежелано внимание. Джо винаги е бил изключително лоялен в това отношение. Работата е там, че брат ми беше гей, което никак не се харесваше на баща ми. Той го изключи от завещанието си, изхвърли го както от бизнеса, така и от живота си. В крайна сметка Хю не успя да го понесе и реши да сложи точка на всичко. Нагълта се с хапчета. Аз го открих мъртъв – каза тя и поднесе салфетката към очите си. – Съжалявам, Каролайн, нямах представа! – възкликна Бейкър. – Обикновено не говоря за това. Много го обичах. Бяхме доста близки. – Това… това сигурно се е отразило неблагоприятно върху отношенията ти с баща ти – предположи Декър. – Не си разменихме нито дума цяла година след трагедията. Но после изгубихме и мама и… и решихме, че след като сме единствените оцелели от семейството, трябва да сключим нещо като примирие. И го направихме. – Смяташ ли, че това примирие ще издържи? – попита Декър. Досън почука по масата за късмет. – Нямам избор – отвърна тя. – Е, както каза Стан, мисля, че баща ти наистина смята, че си идеалната дъщеря. – Няма такова нещо – заяви категорично Досън.  40. 
 


 	 
 Когато Декър и Джеймисън се върнаха в хотела, завариха Шейн Макклелън да ги чака във фоайето. Той се надигна от мястото си и пристъпи към тях. Не се беше бръснал от няколко дни. Изгледа ги притеснено и започна: – Хал Паркър… – Какво за него? – попита Декър. – Чух, че някой го е отвлякъл, а в бараката му е открито мъртво момиче. – Защо се интересуваш? – Той е един от най-добрите ми приятели. Често ходим на лов заедно. – Всъщност в дома му видяхме твоя снимка от един ловен излет – каза Джеймисън. – Имате ли представа какво е станало с него? – Работим по случая – отвърна Декър. – Съгласен ли си да ти задам няколко въпроса, след като сте били приятели? – Разбира се, ще направя каквото мога, за да помогна. Тримата се запътиха към един кът с фотьойли встрани от рецепцията. Когато седнаха, Декър попита: – Кога видя Паркър за последен път? – Два дни след като се натъкна на трупа на Креймър. Отидох у тях да взема нещо и той ми разказа какво е станало. Беше много разстроен. – А разказа ли ти за вълка, който е преследвал? – Да, вървял е по следите му, когато е открил жената. – Паркър познаваше ли Памела Еймс? Шейн сбърчи вежди. – Нямам представа. Това ли е момичето, което са намерили мъртво в бараката? – Да. Информацията, с която разполагаме, не изключва възможността Еймс да е предлагала платен секс. След като познаваш Паркър, смяташ ли, че наистина може да е била там с тази цел? – Хал с проститутка? Абсурд! Как ви е хрумнало изобщо? – Открихме някои неща, които ни навеждат на тази мисъл – отвърна уклончиво Декър. Шейн скръсти ръце на гърдите си и го погледна навъсено. – Никога няма да го повярвам. Хал обичаше да ходи на лов и риболов и да пие бира. Нищо повече. – Когато го видя за последно, стори ли ти се разтревожен? – Нищо не спомена. Беше разстроен заради онази жена, но само толкова. Планирахме скоро да отидем на лов. – Изненадана съм, че ти остава време за лов предвид ангажиментите покрай баща ти – обади се Джеймисън. – Имам чувството, че си плътно зает. – Ако му позволя, ще ми запълни целия ден, до последната минута, но аз имам тайно оръжие. – Какво е то? – Изобщо не ми пука за онова, което го интересува най-много – да прави купища пари от нефта. – Разбрах, че имаш ферма – каза Декър. – Близо до военновъздушната станция. – Точно така. – Познаваш ли някои от Братята? – Да, свестни хора са. – Често ли ходиш при тях? – Разбира се. Те са много добри шлосери. Използваме някои от изделията им при сондажите. Освен това имат доста камиони и ние им плащаме за транспортни услуги. – Познаваше ли Айрин Креймър? – Не. – С Каролайн май сте приятели? – Израснахме заедно – аз, тя и Джо Кели. Учихме в един клас в гимназията. По онова време бяхме неразделни. – Да, Кели спомена нещо подобно. – Двамата с Джо играехме във футболния отбор. Той беше куотърбек, а аз ресивър. – На лицето на Шейн грейна усмивка. – Хванах четиресет и два тъчдаун паса от него в рамките на два сезона и спечелихме щатското първенство и през двете години. Не че се хваля, но бяхме доста популярни в гимназията. Това бяха най-хубавите години от живота ми. Всеки ден се събуждах с усмивка. – А сега? – попита Джеймисън. – Сега не се виждаме толкова често. Каролайн е прекалено заета да движи бизнеса на баща си. А Джо е ченге, което означава, че понякога работи и през нощта. Липсват ми онези дни – добави носталгично Шейн. – Беше толкова отдавна. – Ти харесваш Каролайн, нали? – продължи Джеймисън. Шейн сведе поглед. – Всички я харесват. Навремето си фантазирах как един ден ще ми стане жена и ще имаме много деца. – Шейн помълча и добави: – С Джо бяха гаджета в гимназията. В един момент дори си мислех, че ще се оженят. – Той се усмихна едва-едва. – Това е единственото нещо, което ме дразнеше в него – че Каролайн го харесва повече, отколкото мен. Но с Джо бяхме най-добри приятели и прекарвахме почти цялото си време заедно. – Какво се случи след гимназията? – Какво се случи… Животът, това се случи – отвърна тъжно Шейн. – Още сме приятели, но не е като преди. Нищо не е като преди – каза унило той. – Това се отнася за всички ни – обади се Декър. – Току-що вечеряхме с Каролайн – каза Джеймисън. – Така ли? В онзи новия ресторант? – Да, "Мади". Кръстила го е на майка си. – Много съжалявам за нелепата ѝ смърт. – Истинска трагедия – отбеляза Джеймисън. – И така, Джо стана полицай, Каролайн замина да учи в колеж, а ти постъпи в армията – обобщи Декър. – Да. – Колко време служи? – Достатъчно, за да видя неща, които няма да забравя, докато съм жив – отвърна рязко Шейн. – Не ме разбирайте погрешно, гордея се със службата си в армията, но се радвам, че вече е зад гърба ми. Имах приятели, които загинаха или останаха инвалиди. Върнах се тук, след като се уволних. – Забелязвал ли си нещо странно във военновъздушната станция? – Странно ли? – Нещо необичайно. – Не. Охраната е доста сериозна. Местните наричат радара "око към небето". Чувал съм, че следи за ядрени ракети. Там е, отпреди да се роди баща ми. – Влизал ли си вътре? – Не. Защо ме разпитвате за това? – Рутинни въпроси. – Как да помогна да открием Хал? – Вече ни помогна. – Това ли е всичко? Не мога ли да направя още нещо? – Не, освен ако нямаш информация кой може да е убил Айрин Креймър и Памела Еймс. Шейн поклати глава. – Май започвам да разбирам защо никой във Вашингтон не върши абсолютно нищо. – Работим усилено по случая, Шейн. Но не е никак лесно. – Да, сигурно – отвърна хладно той. – Довиждане. Шейн се обърна рязко и си тръгна. – Беше категоричен, че Паркър никога не би наел проститутка – каза Декър. – Но аз си мисля, че… Той се сепна и млъкна. – Декър? Какво има? – попита Джеймисън, забелязала странното му изражение. – Трябва да тръгваме – каза той и закрачи към вратата. – Къде отиваме? – Да видим един труп – отвърна Декър през рамо.  41. 
 


 	 
 Погребалната агенция беше затворена и се наложи Декър да тропа дълго, преди да се появи някой. Оказа се слаб младеж, облечен като чистач, който държеше парцал за миене на пода. – С какво мога да ви помогна? – попита притеснено той иззад стъклената врата. Джеймисън опря значката си в стъклото. – ФБР! Отворете веднага! Младежът пусна парцала, отключи вратата с трепереща ръка и отскочи встрани, когато Декър профуча покрай него. – Какво става? – извика младежът. – Това е… това е погребална агенция, за бога! Покажете малко уважение! Ей, къде отивате? Никой не му отговори. Декър поведе Джеймисън към моргата и отвори вратата. Огледа хладилните камери, които заемаха цяла стена, и откри табелката с името "Еймс". Отвори вратичката и издърпа масата. Повдигна чаршафа, под който лежеше мъртвата Памела Еймс. – Какво търсим? – попита нетърпеливо Джеймисън. – Къде са дрехите ѝ според теб? – отвърна с въпрос Декър. – Предполагам, че са ги прибрали в склада за веществени доказателства в полицейското управление. Знам, че Кели ги занесе за анализ. – Обади му се да донесе всичко тук. – Добре, но ще трябва да му дам някакво обяснение. – Кажи му, че истинската мишена е била Еймс, а не Паркър. Джеймисън беше работила с Декър достатъчно дълго, за да знае, че в подобен момент няма смисъл да задава въпроси. Затова отиде в единия ъгъл и набра Кели. Декър огледа тялото, а после и помещението и забеляза папката, която лежеше на някаква маса. Прелисти я набързо. Вътре бяха предварителните бележки на Садърн от аутопсията на Еймс. Прочете ги и се върна при тялото, като държеше папката. Джеймисън се приближи към него. – Кели ще вземе дрехите и ще дойде. Беше в управлението, така че едва ли ще се забави. Декър кимна разсеяно, докато тя оглеждаше тялото. – Откъде знаеш, че мишената е била Еймс? – Погледни трупните петна, Алекс. Те се образуват трийсетина минути след смъртта, а около два часа по-късно се фиксират. Садърн ни изнесе цяла лекция на тази тема, когато обсъждахме аутопсията на Креймър. Не че не го знаехме. – Да, така беше. Декър посочи гърдите, талията и бедрата на Памела Еймс. – След като кръвта окончателното спре да се движи, ако тялото бъде подложено на какъвто и да било механичен натиск, мястото няма да се зачерви и кожата ще остане бледа. Открихме я по лице върху кормилото на атевето. След като е била застреляна и сърцето ѝ е спряло, гравитацията би трябвало да притегли кръвта към предната част на тялото ѝ. И преди фиксирането на петната тесните ѝ дрехи е трябвало да подействат като турникет. Да виждаш бледи ивици там, където не би трябвало да се е събирала кръвта? – Не, те са червени и лилави – отвърна Джеймисън и се сепна. – Това означава, че е била убита и после е била преоблечена в дрехите, в които я открихме. Садърн отбелязал ли го е в доклада си? – Не. – Следователно тя не е била проститутка. – Преоблекли са я така в опит да ни заблудят. – Но каква е връзката ѝ с Креймър? – попита Джеймисън. – Убеден съм, че Еймс я е познавала от Колонията. Ами ако след като е напуснала сектата, се е обърнала за помощ именно към нея? За място, където да живее, или пари, с които да се издържа. Възможно е Креймър да ѝ е казала нещо, което да я е разтревожило. После Креймър е убита, а Паркър намира тялото ѝ. Какво би направила Еймс в тази ситуация? Изражението на Джеймисън се проясни. – Искаш да кажеш, че Еймс е отишла при него, за да научи повече подробности? Или с надеждата той да ѝ каже нещо, което да обясни убийството? Особено ако Креймър вече ѝ е споделила нещо тревожно, както предполагаш. – Но някой е научил и е решил да предотврати това. Както видяхме, справил се е успешно. – Декър отново зачете доклада. – Спомняш ли си бутилката вино и двете чаши? – Да? – Анализът на стомашното съдържание на Еймс не показва наличие на алкохол. Как е възможно, ако е пила вино с Паркър? – Значи е инсценировка. – Да, всичко е било нагласено. – Но защо са убили нея, а Паркър е бил отвлечен? – За да ни накарат да си помислим точно това, което си помислихме в самото начало. Че мишената е бил той, а не Еймс. Че тя просто се е озовала на неподходящото място в неподходящия момент. След което не са имали избор, освен да отведат Паркър със себе си. Понеже е видял какво са направили с нея. – По дяволите! – въздъхна Джеймисън. – Къде ли е той тогава? – Съмнявам се, че ще го открием жив. – Положението започва да излиза от контрол. – Опитваме се да открием истината, Алекс. В същото време някой иска да ни попречи. И всеки път рискува да остави улика, която да ни позволи да го хванем. – Но колко още хора ще загинат, преди това да се случи? Декър впери поглед в тялото на Еймс и не отговори. Нямаше какво да каже.  42. 
 


 	 
 Кели пристигна с дрехите на Памела Еймс. Нямаше търпение да зададе куп въпроси. Докато Джеймисън му разказваше до какви изводи е стигнал Декър, той взе бюстието и полата и ги сложи върху тялото на Еймс. След малко Декър ги подкани: – Огледайте ръбовете на дрехите. Тримата се събраха около тялото и Декър методично им показа различни места. – Вижте тук, тук и тук. Не е възможно кожата и оттеклата се кръв да изглеждат по този начин, ако Еймс е била облечена така, когато е била убита. Тези дрехи са толкова тесни, че се впиват в тялото… тук и тук. Кели кимна ентусиазирано. – Носела е нещо друго, но са я преоблекли, за да ни накарат да си мислим, че е отишла при Паркър с цел платен секс. – След което са взели нейните дрехи и са я оставили върху онова атеве в бараката. – И са отвлекли Паркър. Смяташ ли, че е мъртъв? – попита Кели. Декър сви рамене. – По всяка вероятност. Садърн имаше ли достъп до тези дрехи? – Разбира се. Той трябваше да ги провери за биологични следи, а после да ги анализира и с оглед на аутопсията. Знаеш каква е процедурата. – Да, аз я знам. Чудя се дали той я знае. Декър взе полата и едната обувка. Видя размерите им, а после огледа тялото на Еймс. – Алекс, помогни ми. Тези неща подходящи ли са като размер за Еймс? Джеймисън провери полата и обувката, която сложи на крака на Еймс. – Обувките са с два номера по-големи. Не е възможно да е ходила с тях. Според мен полата и бюстието пък са с два номера по-малки. Дори да е предпочитала дрехи по тялото, тези са прекалено тесни. – И аз си помислих същото, като видях как са се впили в тялото ѝ – отвърна Декър. – Сигурен съм, че са щели да ѝ бъдат много неудобни. – Може да са я убили, преди да стигнат до дома на Паркър – предположи Джеймисън. – Закарали са тялото там, след което са го преоблекли. – Това би обяснило фиксираните трупни петна, а също и отсъствието на кръв по мотора и в бараката. Който и да стои зад това, изглежда, има известни познания по криминалистика, както показва аутопсията на Креймър. В същото време обаче не е добре запознат с патоморфологичните белези на биологичната смърт. – Да не би да ви стана навик да нахълтвате тук, когато си пожелаете? Тримата се обърнаха и видяха Садърн на прага. До него стоеше жена му. Декър ги погледна и отговори: – Предполагам, че младежът, който ни пусна, ви е звъннал. Садърн видя дрехите върху трупа на Еймс. – Какво става? – попита той. – Какво правят тези неща върху тялото? – Уточняваме някои подробности, които отсъстват от доклада ви – отвърна Декър. – Искате да кажете, че съм пропуснал нещо? – Докладът ви не споменава нищо за трупните петна. Садърн пристъпи напред и взе папката, която Декър беше оставил на масата. – Още не съм го завършил. – Въпреки това подобна информация би трябвало да присъства в предварителните ви бележки. – Добре, какво ви притеснява? – Еймс е била убита по-рано, отколкото вие твърдите, и след като петната вече са били фиксирани, някой я е преоблякъл в тези дрехи и я е поставил върху атевето. – Това са само ваши догадки, нищо повече. – Това са мои заключения, които се основават на факти. – Нещо друго да ви се е сторило необичайно? – намеси се Лиз Садърн. – Дори да съм забелязал още несъответствия, не съм длъжен да ги споделям – отвърна безцеремонно Декър. – Вашият съпруг ни предоставя информация на базата на извършената аутопсия. Ние не сме длъжни да го държим в течение на нашето разследване, дори ако му имаме пълно доверие – заяви Декър и впери поглед в Садърн. Патологът остави папката на масата и се извърна към него. – Не ми харесват намеците ви. – Никога не съм се чувствал задължен да се харесвам на когото и да било. – Всички сме един екип – обади се Лиз Садърн, като пристъпи напред и застана до съпруга си в знак на солидарност. – Доверието ми в един от членовете на "нашия" екип е силно разклатено – каза Декър, приближи се към двойката и продължи: – Може би вие ще ми помогнете да разбера на какво се дължи това. – Ако ме обвинявате в небрежност… – започна Садърн на висок тон. – Не, не ви обвинявам в небрежност. – Е, и това е нещо. – Защото небрежността предполага, че грешката е допусната неволно. Лиз Садърн изглеждаше шокирана. Съпругът ѝ се взираше гневно в Декър. – Какво точно искаш да кажеш, Декър? – попита Кели. – Ще ни обясниш ли, Уолт? – попита Декър. – Допусна една сериозна грешка… Добре, случва се, макар и рядко. Но две? Това говори за системност… – Няма да стоя тук и да слушам глупости! – избухна Садърн. – Можеш да говориш с адвоката ми – заяви той, след което пристъпи предизвикателно към Декър със зачервено лице и разкривени от ярост черти. Кели бързо застана между двамата. – Успокойте се! Уолт, тук наистина стават странни неща. Не те обвинявам, но… – О, я млъквай! – извика Садърн, обърна се и напусна моргата. Всички погледи се насочиха към съпругата му, която едва се държеше на краката си. – Лиз, какво става тук? – попита Кели. – Уолт е разстроен и това е съвсем естествено – отвърна тя и изгледа гневно Декър. – Как иначе, след като този човек подхвърля ужасни намеци. – Не са намеци – каза Декър. – Открито заявявам, че съпругът ви съзнателно е манипулирал резултатите от двете аутопсии с цел да възпрепятства разследването. – Това е проклета лъжа! – Кой го накара да го направи? – настоя Декър. – Нямам представа за какво говорите. Съпругът ми не е способен на подобно нещо. Всички се стреснаха, когато чуха изстрела, последван от падането на нещо тежко. Втурнаха се навън. Джеймисън тичаше най-отпред. Една от вратите в дъното на коридора беше открехната. Тя я отвори докрай, но спря още на прага, а останалите се скупчиха зад нея. Очевидно това беше кабинетът на Уолт Садърн, тъй като едната стена бе покрита с негови дипломи и сертификати. Пред другата стена имаше бюро, а столът до него беше изблъскан назад. Джеймисън, Кели и Декър надникнаха зад бюрото. Уолт Садърн се беше свлякъл на пода. Пистолетът, с който се беше прострелял, лежеше на килима до него. – Уолт! – изпищя Лиз, когато видя тялото. Тя се опита да мине покрай тях, но Кели я удържа. – Не може, Лиз, това… сега това е местопрестъпление, съжалявам! Лиз Садърн го заудря с юмруци, докато накрая Кели притисна ръцете ѝ към тялото. Тя се облегна на него и заплака. Декър погледна първо Кели, после мъртвия Уолт Садърн. Е, това не го очаквах.  43. 
 


 	 
 В стаята в полицейското управление имаше трима души, но не се чуваше друг звук освен дишането им. Декър, Джеймисън и Кели седяха безмълвно и се взираха в издраскания линолеум. Беше рано сутринта, слънцето още не беше изгряло, а тялото на Садърн лежеше върху маса в собствената му погребална агенция. Съсипаната Лиз беше в дома на приятелка. От Уилистън беше потеглил друг патоанатом, който да извърши аутопсията, макар всички да знаеха точната причина за смъртта на Уолт Садърн. Той беше оставил на бюрото си набързо надраскана бележка, която гласеше: "Съжалявам за всичко. Ненавиждам се. Аз…". Очевидно беше решил да не я довърши. – Защо? – попита Кели. – Наистина ли се е компрометирал? – Явно някой го е накарал да фалшифицира резултатите от аутопсията, за да ни обърка. Изнудили са го да не споменава онези неща, които могат да ни насочат в правилната посока. – Наистина ли смяташ, че Уолт е бил изнудван? – попита Кели. – Може да са го подкупили. – Хората, които правят подобни неща за пари, обикновено не си пръсват мозъка, когато ги разобличат. Опитват се да сключат сделка, като издадат човека, който им е платил. Независимо от това, което казах на Садърн, ние не разполагаме с пряко доказателство, че той е извършил всичко това напълно преднамерено. Аз само го провокирах – видяхте реакцията му. Личеше си, че е гузен. Погледнете и предсмъртната бележка. "Съжалявам за всичко"? "Ненавиждам се"? – Декър замълча и след малко добави: – Във всеки случай, не очаквах да се самоубие. ……



 По-късно същата вечер бледата и изтощена Лиз Садърн седеше на леглото в стаята за гости в къщата на своя близка приятелка. Държеше голяма чаша чай, а зачервените ѝ очи издаваха мъката, която изживява. Лиз изгледа враждебно Декър, който седна на стола до леглото. Кели и Джеймисън останаха прави зад него. – Не можахте ли да изчакате един ден? Поне един ден, по дяволите – изрече рязко тя. – Съпругът ми се самоуби! – Непременно щяхме да изчакаме, ако можехме. Но не можем. Затова ще ви бъдем благодарни за всичко, което можете да ни разкажете. – Не знам защо Уолт го направи… Декър се приведе напред на стола си. – Нека тогава си помогнем взаимно. И да започнем с това, което е написал в онази бележка. Лиз Садърн затвори очи и въздъхна. – Важно е, Лиз – обади се Кели. – Знам, Джо! – сопна му се тя. Декър се покашля и каза: – Ако някой е принудил съпруга ви да фалшифицира резултатите от аутопсиите на Креймър и Еймс, трябва да разберем кой е той и защо го е направил. – Нямам представа защо го е направил. Още не мога да повярвам, че Уолт съзнателно е манипулирал резултатите. Ако някой е виновен за смъртта му, това сте вие! Вие го обвинихте, че е извършил всички онези ужасни неща! Декър, който определено не изглеждаше убеден от думите ѝ, се поизправи на стола си. – Ако съпругът ви беше невинен, в никакъв случай нямаше да се самоубие. Преди да излезе от стаята, той спомена адвоката си. Човек, който възнамерява да се самоубие, не реагира по този начин. – Тогава защо се самоуби, вместо да се обади на адвоката си? – отвърна гневно Лиз Садърн. – Мисля, че не успя да се овладее и каза първото, което му хрумна в момента. Започнал е да осъзнава реалността едва като се е върнал в кабинета си. И тогава е взел решение как да постъпи. – Наистина ли искате да очерня покойния си съпруг? Това ли очаквате от мен? – Искам да ни помогнете да разкрием серия от убийства. Онзи, който е изнудвал съпруга ви и го е докарал до самоубийство, заслужава да бъде наказан. Нуждаем се от помощта ви, за да го пипнем. – Ако не го бяхте обвинили… – започна Лиз Садърн. – Ако не забелязвам подобни несъответствия, значи съм си сбъркал професията – прекъсна я Декър. – Вие имате представа от криминалистика. Наистина ли смятате, че мъжът ви би пропуснал толкова значими факти и при двете аутопсии? Садърн си пое дълбоко въздух и впери очи в него. – Мисля, че сте роден за тази работа, агент Декър. – Добре – отвърна той и я погледна подканящо. Лиз Садърн се пресегна и взе салфетка от кутията върху нощното шкафче. Избърза сълзите си и издуха носа си, след което започна: – Съпругът ми беше добър човек. – Никога не съм твърдял обратното – заяви Декър. – Но той… имаше проблеми. – Какви проблеми? Очите на Лиз Садърн отново се насълзиха. – Той… вършеше неща, на които много хора, особено тук, не биха… не биха погледнали с добро око. – За какво става въпрос? – В някоя криминална история ли се е забъркал? – обади се Кели. – Не, но щеше да се отрази зле на репутацията му – въздъхна Садърн. – Имаше връзка с жената на свой приятел. – Тя стисна силно чаршафа. – Как разбра? – попита Кели. – От съобщенията, които си разменяха. От нещо, което видях в компютъра му… От късните телефонни разговори. Освен това… наех частен детектив. – Попитахте ли го директно? – намеси се Декър. Садърн взе нова салфетка и изтри очите си. – Да. Отначало отрече всичко. Заяви, че съм се объркала, че е станало недоразумение… Но накрая си призна. Обсъждахме възможността да се разведем, но така и не го направихме. – Това сигурно е създало голямо напрежение в брака ви – каза Джеймисън. – В крайна сметка реших, че ще си затворя очите. Уолт правеше каквото си пожелае, аз също. Нямаме деца. Казах си, че ще се забавлявам, ще излизам от време на време с някого, а ако не се прибера и прекарам нощта в чуждо легло, какво толкова? – Като онази вечер, когато ви видях в бара ли? – попита Декър. – Тръгнах си, защото имах точно такава среща – отвърна Садърн и извърна поглед. Декър придърпа стола си по-близо до нея. – Някой може да е разбрал за аферата на мъжа ви. Да му е изпратил снимки или други уличаващи доказателства и да го е заплашил да го изобличи, ако не направи каквото му наредят. – Съвсем е възможно. – Но толкова много хора имат извънбрачни връзки – каза Джеймисън. – Защо страхът от разобличаване да стига до там, че да принуждава Уолт да манипулира докладите от аутопсиите? Той е трябвало да знае, че човекът, който иска това от него, е свързан с убийствата по някакъв начин. – Уолт беше много горд човек. Хората в града го уважаваха. Знам, че звучи невероятно да се замеси в прикриването на убийство, но той би го направил заради репутацията си. – С кого имаше връзка? – попита Кели. Садърн поклати глава. – Не, няма да ви кажа. Това няма нищо общо с убийствата. – Не бъди толкова сигурна – възрази Кели. Тя отново поклати глава. Декър забеляза това и попита: – Уолт споменавал ли е нещо, дори случайно, което би могло да хвърли светлина върху това кой го е изнудвал? – И аз се запитах същото – отвърна тя. – Но нищо не ми идва на ума. После Лиз Садърн се отпусна на възглавницата и затвори очи.  44. 
 


 	 
 Джеймисън и Декър оставиха Кели пред полицейското управление и се върнаха в хотела. По пътя Джеймисън каза: – Две убийства и едно самоубийство. Три жертви, сред които патоанатомът, извършил аутопсиите на убитите и манипулирал резултатите. Най-вероятно е бил шантажиран заради изневерите си. А човекът, открил първия труп, е изчезнал безследно и най-вероятно е мъртъв. Истинска каша! – Плюс един деветдесетгодишен старец, който знае много, но не иска да ни каже нищо – добави Декър, докато се взираше смръщено през прозореца. – Съгласна съм, че Креймър е дошла тук заради онова, което ѝ е казал Брад Даниълс. Но ако той продължава да мълчи, няма какво да направим. Не можем да го изтезаваме. – Но можем да го обвиним във възпрепятстване на правосъдието и да го заплашим със затвор. – Затвор за деветдесетгодишен ветеран от войната, който живее в старчески дом? Сериозно ли говориш? Нито Бюрото, нито съдът би направил подобно нещо. В този момент избръмча телефонът, който Уил Роби му беше оставил. – Да? Какво има? – Ела на това място след половин час – каза Роби, съобщи адреса и затвори. Декър погледна Джеймисън, която попита: – Какво става? – Промяна в плановете. Той въведе адреса в телефона си и двамата с Джеймисън потеглиха натам. ……



 Адресът, който Роби му продиктува, се намираше на двайсет и пет километра от града. На мястото се издигаше изоставена жилищна сграда. – Предполагам, че това е една от жертвите на последната криза – каза Джеймисън, докато паркираше. – Къде е този Роби? Уил Роби излезе от сенките край входа и подвикна тихо: – Последвайте ме. Той ги поведе през закрит пасаж към задната част на сградата. Стигна до една врата, отвори я и ги подкани да влязат. – Приятно ми е да се запознаем, Роби – каза Джеймисън, докато минаваше край него. Той само кимна. Когато и тримата влязоха, Роби затвори и заключи вратата, след което тръгна пред тях покрай празен плувен басейн, потънал в мръсотия. Продължи по тъмен коридор, като го осветяваше с тактическо фенерче. После отвори друга врата и отново подкани Декър и Джеймисън да влязат. В стаята седеше Синия в елегантен костюм с вратовръзка. Така облечен, той спокойно можеше да се слее с гостите на почти всеки прием във Вашингтон, но в Лондон, Северна Дакота, щеше да се набива на очи. – Господин Декър, агент Джеймисън, моля, седнете – каза им Синия. – Кой сте вие? – попита Декър. – Основателен въпрос. Всеки момент ще ви кажат… Ето! Декър извади телефона, който звънна в джоба му. – Рос? Какво става? … Какво? – Декър погледна Синия. – Да, тук сме… Сигурен ли си? … Добре… Благодаря. Той затвори и погледна Джеймисън. – Богарт каза, че можем да му имаме доверие и трябва да го изслушаме. Тя кимна и забеляза, че Роби се е облегнал на вратата. – И бездруго май нямаме избор – подхвърли, вперила поглед в невъзмутимото му лице. Синия посочи двата стола пред себе си. – Моля. Декър и Джеймисън седнаха. – Чух, че има развитие по случая – започна Синия. – Ако наричате развитие самоубийството на патоанатома, в такъв случай, да, има развитие – отвърна мрачно Декър. – Причината? – попита Синия. – Съпругата му предполага, че е бил изнудван заради извънбрачна връзка – отговори Джеймисън. – Вярвате ли ѝ? – Не вярвам на никого само защото твърди едно или друго – заяви Декър. – Не съм убеден, че присъстващите са изключение от правилото. – Щях да остана разочарован, ако не беше така – каза благосклонно Синия. – Нещо друго? – Поръчах да открият Бен Пърси. Той има роднини в Монтана. – Във връзка с "бомбата с часовников механизъм", както сте се изразили пред моя колега? – Именно. – Някакви изводи по този въпрос? – Да, всичките апокалиптични. – Декър замълча и впери поглед в Синия. – Вие също се интересувате, значи? Макар че не ми приличате на служител на правоохранителните органи. – Нямам право да действам на територията на страната. Роби също. – Явно сте нарушили правилата. – Това е само една от възможните интерпретации на случващото се. Нещо друго? – Смятаме, че мишената е била Памела Еймс, а не Хал Паркър. – Защо? – Опитали са се да представят нещата така, сякаш е проститутка, която има среща с Паркър, но съм убеден, че това е инсценировка. – С каква цел? – попита Роби. – За да решим, че това е причината Еймс да отиде при Паркър. Ако не е била там за секс, за какво тогава? Тя доскоро е живяла в Колонията. По всяка вероятност е познавала Креймър, почти съм убеден. Възможно е Креймър да е споделила с нея нещо, което да ѝ се е сторило подозрително. Убиецът на Креймър може да се е притеснил, че Еймс знае нещо, което ще доведе до разкриването му. Нищо чудно да е имало друга причина да се отърват от Паркър. Така с един куршум решават два проблема и създават впечатлението, че целта е бил той, а Еймс просто е имала лош късмет. – Паркър е знаел нещо, което да им навреди. Но какво? – попита Синия. – Той е опитен следотърсач. Открил е тялото, преди да завали. Било е закарано с превозно средство на онова пусто място малко преди да се появи Паркър, защото още не е било нападнато от животни. Съмнявам се, че убиецът го е мъкнал на гръб с километри, за да го остави там. Почвата е относително мека… – … и убиецът трябва да е оставил следи – довърши Роби. – Да. В такъв случай Паркър ги е видял. – Но защо не е казал нищо на полицията? – учуди се Джеймисън. – Интересен въпрос – отвърна Декър, – който предполага най-различни възможности. – Любопитно – каза Синия. – Много любопитно. – Информацията само в една посока ли ще тече? – попита Декър. – Какво искате да кажете? – Вие какво ще споделите с нас? Синия кимна и се замисли. – Струва ми се, че можем да ви върнем жеста. Питате се защо съм замесен в това разследване и в крайна сметка защо вие и агент Джеймисън участвате в него. – Той помълча и продължи: – Отговорът, разбира се, е Айрин Креймър. – Или Мери Райе, името, под което е работила в старчески дом в Уилистън – намеси се Джеймисън. – Или Тери Елисън. Или Дениз Финли – добави Синия. – Списъкът е дълъг. – Продължавайте – помоли Джеймисън. – Айрин Креймър е косвена жертва на една неуспешна операция, предприета от американското правителство преди десетилетия. – Някакви подробности? – Майката на Айрин е била руски агент. Джеймисън хвърли поглед към Декър. – Греховете на родителите, както ти предположи. – О, значи сте се досетили? – възкликна Синия. – Само донякъде. И така, майка ѝ е била шпионка, но вие сте я хванали. Защо казвате, че операцията се е провалила? – Не ме оставихте да довърша. Майка ѝ е била руски агент, за когото сме смятали, че действа срещу нас. Всъщност тя е била двоен агент и е работела за партньорска служба, която е пропуснала да ни уведоми. – Но защо смъртта на Креймър се разследва от ФБР? Защото проверката на отпечатъците ѝ е привлякла вниманието на някого в Бюрото? – Преди години именно ФБР е трябвало да арестува майката на Айрин, тъй като това не влиза в нашите правомощия. – Какво се е случило? – попита Джеймисън. – По онова време Айрин е била едва на осем. Няма да ви разкрия истинските им имена. Положението е излязло извън контрол и майка ѝ е била убита. За съжаление, това се е случило пред очите ѝ. – Значи майката е работила за нас? Рискувала е живота си? – продължи Джеймисън. – Истинска катастрофа – добави Декър. – Прав сте. Разбира се, не можехме да позволим дъщеря ѝ да се върне в Русия. Затова на практика я осиновихме. Дадохме ѝ нова самоличност. Платихме образованието ѝ и покривахме разходите ѝ, докато следваше. Давахме ѝ пари, когато имаше нужда. – Излиза, че сте си плащали за мълчанието ѝ – каза Джеймисън. – Да, в известен смисъл, макар че едва ли някой щеше да ѝ повярва така или иначе. И все пак основната ни грижа беше да осигурим безопасността ѝ. Руснаците могат да бъдат доста злопаметни. Ако бяха научили, че майка ѝ е шпионирала за нас – а аз съм убеден, че те всъщност бяха наясно, – без угризения щяха да използват дъщеря ѝ като пример за назидание. Очакваше я ужасна смърт, уверявам ви. – Знаете ли, че е работила като учителка тук? – попита Джеймисън. – Казала е на Братята, че е завършила "Амхърст". Показала е съответните документи. А те не са ги проверили, тъй като спешно са се нуждаели от учителка. – Когато на Айрин ѝ трябваха някакви препоръки, един от нашите отдели поемаше грижата проверките от евентуалния работодател да минат без проблем. – Давали сте ѝ фалшиви препоръки? – изуми се Декър. – В края на краищата не е искала да стане пилот в гражданската авиация или кардиохирург. Освен това наистина завърши "Амхърст" и издържа изпитите за учител под името Айрин Креймър. Декър погледна Синия. – Но не сте знаели, че е кандидатствала за работа тук? Синия поклати глава. – Преди около четиринайсет месеца тя изчезна от радара. Случваше се за пръв път. Бяхме разтревожени, разбира се. – Горе-долу тогава е напуснала старческия дом – отбеляза Джеймисън. – И когато името и отпечатъците ѝ са се появили в базата данни на ФБР… – започна Декър. – Да, тогава научихме какво се е случило. Но нямаме представа кой я е убил. – Или защо е дошла тук. – Именно. – В онзи дом за възрастни хора живее един старец, Брадли Даниълс, който е работил във военновъздушната станция до Лондон преди десетилетия. Креймър, която тогава се е представяла за Мери Райе, е била негов физиотерапевт. Така са се запознали. – Знаехме, че работи в старческия дом – отвърна Синия. – Ние платихме курсовете ѝ по физиотерапия. Според мен тя сменяше работата си толкова често само за да ни кара да вършим разни неща за нея. Да ѝ даваме пари, да плащаме за образованието ѝ… – Сигурно много ви е мразила – отбеляза Джеймисън. – Не се съмнявам, и аз бих реагирал така на нейно място. Но разкажете ми за този господин Даниълс. – Разговаряхме с него – каза Декър. – Но щом го попитахме какво е правил тук, веднага млъкна. Заяви, че било секретно. – А когато Декър му съобщи, че Мери Райе е убита, той си изпусна нервите. Разкрещя се да изчезваме. – Предполагате, че ѝ е казал нещо? И това е причината Креймър да дойде тук? – попита Роби. Декър и Джеймисън кимнаха. – Може да се е почувствал виновен за смъртта ѝ – отвърна Синия. – И това да е предизвикало гнева му. Декър го погледна. – Какво знаете за военновъздушната станция,Дъглас С. Джордж"? – Тя се намира под командването на ВВС, поне на теория. Но има нещо странно в нея… – Какво? – попита Джеймисън. – В Северна Дакота има още една подобна станция. Тази тук е построена през петдесетте, онази – през шейсетте. Втората е действала за много кратко, след което по-голямата част от нея е била затворена, тъй като не е изпълнявала първоначалната си мисия, а разходите за поддръжката ѝ са били твърде големи. Но и сега продължава да следи небето с радарните си системи. – Също като тази тук? – Да. – С други думи, дейността им се припокрива – заключи Декър. – Именно. – Научихме нещо, което може би допълва онова, на което е станал свидетел Роби. Имам предвид мъжете, качени в онази линейка. Разговаряхме с фермер, който живее близо до станцията… – започна Декър и разказа какво е видял Робърт Уайт в онази нощ. – Това е много притеснително – каза Синия. – Но предполагам, че хвърля светлина върху случващото се там – отвърна Декър. – Тънък лъч светлина, да – заяви Синия. – Роби? – Да, сър? – Трябва да проверим това. Веднага. – Слушам – отвърна Роби и излезе. Синия погледна Декър и каза: – Очевидно става въпрос за нещо по-голямо от разследване на убийство. – Ако положението е толкова сериозно, защо не повикате големите момчета? Синия го изгледа спокойно и отвърна: – Проблемът, господин Декър, е, че големите момчета, както се изразихте, вече са тук.  45. 
 


 	 
 Декър и Джеймисън се върнаха в Лондон. Тъкмо минаваха покрай модерна шестетажна жилищна сграда, когато Джеймисън забеляза нещо. – Това не е ли Хю Досън? – попита тя. Местният магнат тъкмо слизаше от черен рейндж ровър, последен модел. – Да, той е. – Излязъл е доста късно. Двамата наблюдаваха как Досън се оглежда предпазливо, преди да влезе в сградата. – Спри – каза Декър. Джеймисън паркира до бордюра. Във фоайето имаше рецепция и когато пристъпиха към нея, чуха вратата на асансьора да се затваря. На рецепцията стоеше млада жена, облечена в строга тъмносиня униформа с табелка, на която бе изписано името ѝ – Сара. – С какво мога да ви помогна? Декър и Джеймисън застанаха на рецепцията. – Сара, ние работим за господин Досън – каза Декър. – Знаем, че би трябвало да е тук в момента. Подозирам, че току-що се разминахме. – Той потупа джоба на сакото си. – Това са документи, които трябва да му предадем. Той ги забрави и ни помоли да му ги донесем. – Изпуснахте го за секунди. Току-що се качи в асансьора. Мога да му ги предам. Декър се намръщи и поклати глава. – Изобщо не се съмнявам във вашата надеждност, но господин Досън беше пределно ясен. Документите са поверителни. Предам ли ги на човек, който няма право да ги вижда, ще остана без работа. Жената погледна Джеймисън. – Колегата ми е напълно сериозен – потвърди тя. – Добре, няма проблем. Господин Досън се качи в петстотин и три. – Точно така. А това беше… – Декър погледна безпомощно Джеймисън. – По дяволите, забравих името! – Той се обърна към Сара и каза сконфузено: – Господин Досън сключва толкова много сделки. Трудно е да запомним всички имена. Сара се усмихна и каза: – Той е в апартамента на господин Макклелън. – На езика ми беше! Добрият стар Стюарт Макклелън. Благодаря! Декър и Джеймисън с качиха в асансьора и натиснаха бутона за петия етаж. – Досън се среща тайно с Макклелън? – учуди се Джеймисън. – Не е чак толкова тайно, след като рецепционистката знае – отвърна Декър. – Какво става според теб? – Помниш ли онези папки на бюрото му? Той ни каза, че работи по някаква голяма сделка. Може тя да е именно с Макклелън. – Но аз мислех, че те не се понасят. – Много хора, които не се понасят, имат общ бизнес. – Смяташ ли, че това може да ни помогне за разследването? – Възможно е. Имаме си работа с убийства и отвличане. Някой е изнудвал Садърн. Паркър е бил нает от Досън. Двамата с Макклелън са най-богатите мъже в града. Няма да ни е за пръв път, ако открием връзка между парите и престъпленията. Излязоха от асансьора и тръгнаха към апартамент 503. Декър почука на вратата. След секунди чуха стъпки и вратата се отвори. Възелът на вратовръзката на Стюарт Макклелън беше разхлабен, а жилетката на костюма му – разкопчана. Беше с очила за четене, които се бяха плъзнали до средата на носа му. Той ги погледна объркано и възкликна: – Какво, по дяволите, правите тук? Как изобщо се качихте? Преди Декър да каже каквото и да било, Джеймисън пристъпи напред и заяви: – Ние сме федерални агенти. Разследваме убийство. Наистина ли смятате, че една рецепционистка ще ни спре? Декър изгледа партньорката си одобрително, след което надникна над главата на Макклелън и забеляза някакво движение в стаята. – Разбираме, че не сте сам. – Това не е ваша работа – сопна се Макклелън. – Може ли да влезем? – Не! – излая той. – Добре, тогава ще установим наблюдение над апартамента, докато извадим съдебна заповед. – На какво основание? – Укривате свидетел, с когото трябва да говорим още сега. Чухте ли, господин Досън? – провикна се Джеймисън. Досън застана зад Макклелън. Изглеждаше едновременно ядосан и уморен. – За какво искате да говорим? – каза той. – В коридора ли ще стоим? – попита Декър. – Мислех, че ще предпочетете да поговорим на по-уединено място. Макклелън погледна Досън, който сви рамене. Апартаментът беше просторен и луксозно обзаведен. Декър бе забелязал, че след като подминаха апартамент 509, не видяха друга врата преди 503. Това означаваше, че Макклелън е обединил няколко апартамента в един. Декър се огледа и отбеляза: – Не е лошо тук. – Защо сте дошли? – настоя Макклелън. – Заети сме. – С какво? – Пак казвам: не е ваша работа – отвърна сърдито Макклелън. – Нищо че сте федерални агенти – добави той и изгледа злобно Джеймисън. Декър се обърна към Досън: – Снощи той беше в хотела ви. Сам казахте, че работите по голяма сделка. Споменахте, че Макклелън е оптимизирал бизнес модела си така, че да не се влияе особено от бъдещи пикове и спадове. От известно време купувате евтини имоти. А сега си организирате тайни срещи? – Продавате бизнеса си на Макклелън, нали? – попита Джеймисън. Досън погледна Макклелън. – Духът май излезе от бутилката, Стю. – Изобщо не ме интересува какви сделки въртите двамата – каза Декър. – И гарантирам, че това ще си остане между нас – добави той, след като забеляза, че Макклелън ще избухне всеки момент. Досън пъхна ръце в джобовете на панталона си и попита: – Какво ви интересува тогава? – Две убийства, едно самоубийство и един безследно изчезнал. – Самоубийство ли? – учуди се Макклелън. – Уолт Садърн си пръсна мозъка. – Уолт? Защо? – Макклелън облещи очи. – Все още не знаем. Най-вероятно заради гузна съвест. Добре ли го познавахте? – Познавах го, но не бяхме близки. Декър се обърна към Досън, чието изражение се промени, когато забеляза погледа му. – А защо се е чувствал гузен? – попита той. – Имате ли някакви предположения? – Не. А и, честно казано, не го познавах достатъчно добре, за да знам с какви демони се е борил, че да реши да се самоубие. – Предполагам, че той е организирал погребението на съпругата ви. Досън присви очи при тази явна провокация. – И какво, ако е така? Това не ни прави първи приятели. – Той ли извърши аутопсията? – Да. И резултатите потвърдиха, че причината за смъртта е отравяне с въглероден оксид. И… – Досън млъкна и впери поглед в Декър. – Какво намеквате? – Нищо. От какво е починала Алис Причард? – От измръзване. Очевидно се е опитвала да запали колата си, след като Мади не е дошла. Открили са я навън вкочанена от студ. – А съобщението, което съпругата ви ви е изпратила? – Бях във Франция с Каролайн. Видяхме го едва на следващата сутрин. Но тогава вече беше прекалено късно – наведе поглед той. – Същото ни каза и Каролайн – потвърди Джеймисън. – Как е Лиз Садърн? – смени темата Досън. – Измъчена, разстроена, съкрушена… както може да се очаква – отвърна тя. – Познавате ли я? – попита Декър. – Уолт пристигна в града преди двайсетина години и създаде бизнеса си от нулата. Но Лиз е местна. Семействата ни се познаваха. Родителите ѝ починаха и сега двамата с Уолт живеят… тя живее в Лондон. Но Лиз запази семейната ферма, която се намира на петнайсетина километра извън града. С дъщеря ми станаха близки приятелки през годините. Лиз е по-възрастна от нея, но е единствено дете и самата тя няма деца. Мисля, че възприема Каролайн като по-малка сестра. – Можете ли да си продължите с разследването и да ни оставите да си свършим работата? – прекъсна го Макклелън. Декър погледна Досън. – Каролайн много се гордее с новия ресторант. И него ли продавате на този човек? – Това не е ваша работа – заяви рязко Макклелън. – И все пак бихте могли да ми отговорите. – Не се притеснявайте, интересите на Каролайн няма да пострадат – каза Досън. – Не съм убеден – отвърна Декър. 
  46. 
 


 	 
 В момента най-добрият приятел на Уил Роби беше оптичният мерник за стрелба на далечни разстояния с вграден уред за нощно виждане. Той лежеше по корем и се взираше през окуляра на едно от любимите си изделия на военната индустрия. Не можеше да се сравни със "зрението" на радарната инсталация, която Роби наблюдаваше в момента, но бе идеално за целите му. Роби бе тук от цял час и през това време почти не беше помръднал. Умението да лежи неподвижен и да не откъсва поглед от целта за необичайно дълги периоди от време играеше важна роля в професията му. Без него той просто нямаше да може да си върши работата. Охранителите на "Вектор" патрулираха по маршрутите си. Преди около час бе кацнал малък самолет. Роби не успя да види кой слезе от него. По-рано два хеликоптера бяха излетели, но само единият се беше върнал. През главния портал бяха излезли няколко автомобила, но всички до един се бяха прибрали в станцията. В момента Роби следеше друг автомобил, който приближаваше портала. Видя, че зад волана седи полковник Марк Съмтър. Роби беше прочел досието му и беше видял много негови снимки. Съмтър беше сам и не носеше униформа. Къде ли отива полковникът в този късен час? Роби прибра стойката, върху която стоеше мерникът, и спринтира към електрическия си мотор. Прецени времето така, че да излезе на пътя, по който се движеше Съмтър, десетина секунди след като той го подмине. Роби го последва с изключени светлини. Беше си сложил очила за нощно виждане, които му позволяваха да се ориентира идеално и без фарове. Съмтър продължаваше да кара по шосето, без да завива на нито едно кръстовище. Така измина седем-осем километра и свърна вляво по алея, застлана с чакъл. Тя лъкатушеше, след което правеше остър завой и завършваше пред малка къща, в която светеше. Отпред имаше голямо дърво. Роби отби от пътя и скри мотора във високата трева. Останалото разстояние до къщата измина пеша. Огледа се набързо за охрана, но не видя никого. Зае позиция зад дървото, което беше на три метра от входната врата. Пред къщата нямаше друг автомобил освен този на Съмтър. След минута Роби се прокрадна тихо до предния прозорец, който светеше. Завесите не бяха спуснати плътно. В процепа между тях се виждаше мъж. Той наближаваше седемдесет, имаше месесто лице и посивяла коса и носеше строг тъмносин костюм с вратовръзка на червеносини райета. Роби го снима и извади от джоба си устройство, което приличаше на дълга химикалка с тази разлика, че в единия му край беше прикрепена малка слушалка. Той долепи до стъклото другия край и пъхна слушалката в ухото си. Веднага чу гласове. – Притеснява ме нарушението на периметъра, полковник – заяви по-възрастният мъж. – Не го очаквахме. Роби чу и отговора на Съмтър. – Нямаме представа какво са търсели. Не успяхме да открием собственика на джипа. Ситуацията е повече от тревожна. В края на краищата отговорността е моя… – Не се панкьосвайте, нещата ще се подредят. – Аз ще го отнеса… – Всички ще го отнесем. Но нали го правим в името на нещо значимо. Не сте ли съгласен? Ние се грижим за националната сигурност! – Ако не бях съгласен, нямаше да съм тук. – Трябва да засилим охраната и да не привличаме внимание. Ще кажа някоя добра дума за вас във Вашингтон. Имате пълната ни подкрепа. – А "Вектор"? – Те си вършат тяхната работа, ние – нашата. Няма какво да ги обсъждаме. – Ами ако някой разбере… Някой, който може да провали всичко. – Вярно, че въпросът е спорен и не всички във Вашингтон са на едно мнение, но дори истината да излезе наяве, тя не би разтревожила особено американския народ. – Не можем да си позволим да се разчуе. Това не е социологическо проучване. Операцията е секретна… Най-важната, в която съм участвал някога. – Същото се отнася и за мен, макар че съм в тази сфера много по-отдавна. Между другото, разбрах, че са идвали агенти на ФБР и са задавали въпроси. – В момента протакам нещата. Няма да им предоставя никаква информация. Ще се оправдая с протоколите за сигурност на Министерството на отбраната. – Струва ми се разумно. Мога да помогна и в това отношение. Имам приятели в Бюрото, и то на високи позиции. Който и да рови тук, ще му сложат намордник. – Би било чудесно – отвърна Съмтър. – Знаете, че можехме да разговаряме и по телефона. Тези нощни срещи могат да породят подозрение. – Не, не можехме да разговаряме, колкото и сигурна да ви се струва линията. Имейли, съобщения, телефонни разговори – всички тези неща могат да бъдат прехванати или проследени, след което да бъдат използвани срещу някого. Срещите на четири очи не оставят никакви записи, никакви следи. Те не фигурират никъде. – Възрастният мъж помълча и добави: – Освен в паметта ни. – Няма да кажа на никого за тази среща – увери го Съмтър. Възрастният мъж кимна. – Всичко друго наред ли е? Операцията протича безпроблемно, нали? – Казах ви какво ме притеснява. Иначе всичко друго е наред. – Добре. Ще се задействам, а вие направете каквото ви посъветвах. До следващата седмица. Ще ви уведомя кога и къде ще се срещнем. Роби се оттегли на петдесетина метра от къщата и проследи как Съмтър излиза от нея, качва се в колата си и потегля. Когато възрастният мъж не се появи след него, Роби се върна по-близо до къщата. Не се наложи да чака дълго. Щом шумът от роторите на хеликоптера се усили, Роби отново се изтегли назад и приклекна. Той видя примигващите светлини под корпуса му. Прожекторът освети къщата и двора, докато Роби лежеше по лице в тревата. Най-накрая вратата на къщата се отвори, мъжът излезе, прекоси забързано двора и се качи в хеликоптера. Машината веднага се издигна, а през това време Роби правеше снимка след снимка. Минута по-късно той вече бе яхнал мотора и се носеше с максимална скорост към града. Трябваше час по-скоро да докладва на Синия. По всяка вероятност мисията щеше да се окаже много по-трудна от очакваното.  47. 
 


 	 
 – Какво общо има това с нашето разследване? – попита Джеймисън по-късно вечерта, когато двамата е Декър седнаха във фоайето на хотела. – Сама по себе си сделката между Досън и Макклелън не е престъпление – отбеляза той. – Но ако трябва да отговоря на въпроса ти, не мога да бъда сигурен, че няма връзка. Поне засега. – Смяташ, че Макклелън е замесен по някакъв начин? – Възможно е, ако Креймър е знаела нещо, с което да му навреди. Но нямам представа какво може да е то. Струва ми се, че в момента трябва да се съсредоточим върху военната станция. Подозирам, че тя е причината за пристигането на Креймър в града. – Там определено става нещо – каза Джеймисън. – Видяното от Роби и разговорът с шефа му свидетелстват за това. – Трябва пак да се срещнем с Брад Даниълс. – Началникът на Роби също смята, че там става нещо. – Защо са им две остарели бази в Северна Дакота, от които няма никаква полза? – Възможно е едната да се използва за съвсем други цели. – Спомни си мъжа, когото Робърт Уайт е видял – каза Декър. – Да? – Той очевидно се е опитвал да избяга. – Подозираш, че на територията на базата има таен затвор? – Не е изключено. – А линейките? – Вероятно е от онези места, в които хората често получават травми, изискващи медицинска помощ. – Но ако там наистина има затвор, къде отвеждат пострадалите затворници? След като държат всичко в тайна, не могат да ги откарат в местната болница. – В станцията има самолетна писта. Там кацат и излитат хеликоптери по всяко време на денонощието. – Смяташ, че ги отвеждат някъде? – попита разтревожено Джеймисън. – И може би не ги връщат обратно. – Всичко това ми се струва незаконно. Не можеш да нараняваш затворници, да ги отвеждаш някъде и те просто да изчезват. И те имат права. – Може би не става въпрос за обикновени затворници, Алекс. – Какво означава това? – зяпна смаяно тя. – "Дъглас С. Джордж" все пак е на военните. Възможно е на нейна територия да има военен затвор. – Но хората, които излежават присъдите си във военни затвори, също имат права. – Не е задължително да са военни. Не е изключено дори да не са американски граждани. Спомни си какво каза Уайт. Не е разбрал нищо от виковете на онзи беглец. – Уайт предположи, че е бил луд или дрогиран. – А може би е говорел на чужд език. – Искаш да ми кажеш, че… – … че някой е устроил второ Гуантанамо тук, в Северна Дакота. Джеймисън се отпусна в креслото си. – Второ Гуантанамо? Тук? – Никой не би искал вражески бойци или терористи в Ню Йорк или друг гъстонаселен район. И ако военновъздушните сили наистина не се нуждаят от тази база, тя е идеалното място за подобен затвор. – Точно така. След което са изпратили "Вектор" да поеме охраната. Декър кимна. – След като хората на "Вектор" са пристигнали тук, военните са били изгонени, останал е само Съмтър като своеобразна проява на уважение. Мисля, че именно "Вектор" охранява затворниците. И ги подлага на толкова жестоки разпити, че се нуждаят от медицинска помощ. – Това вече не е позволено. – Кой го казва? – отвърна рязко Декър. Джеймисън понечи да отговори, но размисли. Декър се приведе напред. – Хм, това обяснява появата на Роби. – Но те ни казаха защо са тук – заради случилото се с майката на Креймър. Декър поклати глава. – Шефът на Роби е много влиятелен играч. Самият Роби също. Може новината за смъртта на Креймър да е разстроила някого, но не гузната съвест е причина да изпратят професионалисти на толкова високо ниво. Има нещо друго, което ги е накарало да дойдат. Джеймисън щракна с пръсти. – Шефът на Роби каза, че "големите момчета" вече са тук. А това очевидно е проблем. – Ако някой е създал таен затвор в станцията и провежда незаконни разпити, сигурно ще се старае да опази тайната. – Декър потропа с пръсти по подлакътника на стола си. – Единственият проблем е, че тази теория не обяснява защо Креймър е дошла в Лондон. Даниълс ѝ е казал нещо, свързано със станцията. Нещо, което се е случило много отдавна, преди охранителите на "Вектор" или затворниците да пристигнат тук. – Искаш да кажеш, че има още нещо? Че това, което Даниълс е казал на Креймър, я е накарало да дойде тук? Декър кимна. – Може да е пристигнала, за да разследва онова, което е научила от Даниълс, а да се е натъкнала на нещо съвсем друго. – Това е възможен мотив за убийство. Но защо ще разрязват стомаха и червата ѝ? – Майката на Креймър е била шпионка. Може тя да я е научила как да укрива тайни или Креймър да я е видяла как го прави. Убийците ѝ са знаели за този метод и са разрязали стомаха ѝ, за да си върнат онова, което е погълнала. А после са се опитали да прикрият следите си, като са принудили Садърн да манипулира резултатите от аутопсията. – Но защо са оставили тялото така? Можели са да го заровят някъде. Никой нямаше да я намери, никой нямаше да изпрати федерални агенти. – Едно от възможните обяснения е, че извършителите не са подозирали за миналото ѝ. Смятали са, че ще мине като местно убийство, разследвано от най-обикновени ченгета, а не от ФБР. Разчитали са полицията да не се впряга особено, след като стане ясно, че Креймър е била проститутка. Докладът от аутопсията беше манипулиран по такъв начин, че полицаите най-вероятно нямаше да обърнат внимание на стомаха и червата. Аз трябваше да го прочета три пъти, за да ми светне, че нещо не е наред. – Защо Садърн изобщо е споменал в доклада си, че те са били разрязани? – Искал е да се застрахова, в случай че истината излезе на бял свят. Тогава е щял да се оправдае… ето, написал съм го, какво като не съм го подчертал изрично и не съм приложил снимки точно на тези органи? Проверил съм дали жертвата не е погълнала нещо, но не е. Що се отнася до проблема с трупните петна, спокойно е можел да се оправдае, че не е назначен като патолог, а върши тази дейност между другото. Да, определено се е постарал да се измъкне сух от водата. – Искаш да кажеш, че ченгетата щяха да открият тялото, да прочетат доклада от аутопсията и да проведат разследване, но без никакъв резултат? – За хората, които стоят зад убийството, това е по-добрият вариант. Ако никой не беше открил Креймър, полицията щеше да започне да я издирва и евентуално да се обърне за помощ към службите. Обстоятелството, че е била проститутка или най-малкото се е държала като такава, щеше да позволи на ченгетата да се задоволят с най-лесния отговор. Все пак това е високорискова професия. Често се случва да убият проститутка и да изхвърлят тялото ѝ в някое дере. Полицията разследва надве-натри и се заема със следващия случай. – Звучи логично. – Добре, защото не намирам абсолютно никаква логика в нищо друго, свързано с този проклет случай – измърмори Декър.  48. 
 


 	 
 Роби паркира мотора пред същата изоставена сграда, в която бе отвел Декър и Джеймисън за срещата със Синия. Шефът му си беше заминал, но Роби беше скрил тук кодирания си телефон за връзка с него. Освен това беше превърнал запустялата постройка в своя база. Долови звука секунди преди някой, не толкова добре обучен, да го чуе. Тези няколко секунди преднина му спасиха живота. Може би. Той веднага потърси прикритие зад входната врата и извади пистолета си. Успя да зърне поне петима нападатели. Нямаше представа откъде са се появили. Най-вероятно се бяха спотаили тук и го причакваха да се върне. Което означаваше, че скривалището му е разкрито. Лунната светлина му позволи да види бронежилетките и автоматичните им оръжия. Петимата напредваха във формация ромб и Роби не можеше да стреля, без да се издаде къде е. А мястото, където потърси прикритие, нямаше да издържи на концентриран ответен огън. Това му подсказа и какъв трябва да е първият му тактически ход. Тъй като позицията му в момента бе силно уязвима, се налагаше да я смени. И той го направи: изтича нагоре по стълбите, преди някой от нападателите да открие огън. Където и да решаваше да се установи, Роби винаги първо изучаваше мястото най-подробно и тази сграда не правеше изключение. Той зави наляво и хукна по коридора, който разделяше партера на две. Стигна до задната врата, коленичи и погледна навън. Към него приближаваха тактически фенерчета и автоматични оръжия. Нападателите бяха достатъчно умни, за да блокират задния изход. Подобна операция изискваше предварително планиране. Роби чу отварянето на входната врата, затова се спусна към стълбите, изкачи три етажа тичешком и продължи по коридора чак до последната стая вляво. Отключи я и пусна резето след себе си. Вече чуваше трополенето по стълбите. И през ум не му мина да повика помощ, защото нямаше на кого да се обади, а и дори да разполагаше с подкрепление, то нямаше да пристигне навреме. Трябваше да разчита единствено на себе си, което не му се случваше за пръв път. Той отвори прозореца и извади въжето, което предварително беше скрил зад един шкаф. Там имаше и платнена торба с комуникационното му оборудване и други полезни неща. Роби преметна торбата през рамо и върза въжето за парапета на малкия балкон. Погледна надолу и не видя нито фенерчета, нито каквито и да било други следи от вражеско присъствие. Явно всички нападатели вече бяха в сградата. Примигнаха светлините на самолет, който прекосяваше безоблачното небе. В далечината проблясваха пламъците на газовите факели. Роби се прехвърли през балкона, използва краката си за опора и започна да се спуска внимателно. Щом стъпи на земята, извади пистолета си, нави заглушителя на дулото, коленичи, прицели се и простреля мъжа, който беше изскочил иззад ъгъла само миг по-рано. Той се свлече безмълвно на земята, но пукотът сякаш отекна над голата и равна земя като оръдеен изстрел. Онези, които бяха в сградата, вече се спускаха по стълбите към първия етаж. Роби спринтира наляво, а над главата му свистяха куршуми, изстреляни отгоре. Противникът се намираше нависоко, което означаваше, че е в по-изгодна позиция. Куршумите рикошираха от фасадата на сградата и се пръскаха, същински вихрушки от безформени парченца метал. Едно от тях се заби в ръката на Роби, но той не спря да тича, докато не стигна до мъжа, когото току-що бе убил. Вдигна го с едно-единствено ловко движение и го използва като щит. В същото време издърпа автомата от ръцете му, след което взе от джобовете на панталона му и трите резервни пълнителя – всеки с по трийсет патрона. В мъртвеца се забиваха куршум след куршум. Роби изчака първото затишие, пусна тялото, хукна към ъгъла на сградата и свърна зад него. Добра се до предната фасада, просна се по очи и откри огън по групата мъже, изскочили през входната врата. Те се бяха скупчили един до друг, но тъй като носеха бронежилетки, Роби се целеше само в главите им и след броени секунди повали и петимата на земята. Онези, които не бяха загинали на мига, стенеха, ругаеха и крещяха, а Роби се надигна и хукна към мотора си. Тогава чу друг звук, който го накара да смени рязко посоката и да се наведе. Над главата му профучаха куршуми. Той се хвърли надясно, претърколи се, прицели се и стреля. Това му спечели няколко безценни секунди, през които да оцени новата заплаха. Стрелбата идваше от две посоки – деветдесет и двеста и седемдесет градуса на компаса. Във всяка група имаше по шестима добре въоръжени стрелци с бронежилетки. Той се почувства поласкан, че са му изпратили цял взвод. Изстреля пълнителя докрай, за да не позволи на противника да надигне глава още няколко секунди, след което сложи предпоследния. Нямаше никакъв шанс да стигне до мотора. Мястото, на което го беше оставил, се обстрелваше от врага. Роби не можеше да се затича натам. Щяха да го свалят за нула време. Не можеше да разчита и на подкрепа, а насреща си имаше поне дванайсет души. Разполагаше с два пълнителя от по трийсет патрона за автомата и още седем в пистолета. Онези щяха да изстрелят по него хиляда куршума. Това се превръщаше във война на изтощение с ясен изход. Замисли се дали да не извади телефона и да се обади на Декър. Ако не за друго, то за да му каже какво се случва и да го помоли да се погрижи за тялото му. Но се отказа. Подобно пораженческо мислене никак не му подхождаше. Погледна първо наляво, а после надясно в търсене на изход от ситуацията, докато противниците му напредваха бавно. Прицели се в един от тях, който идваше отдясно. Целта му беше да покаже, че не бива да си играят с него. Роби го наблюдава в продължение на десетина секунди през оптичния мерник на пистолета си и проследи зигзагообразните му движения. Засече модела, който мъжът следваше, прицели се и когато той направи крачка вдясно, тя се оказа последната в живота му. Убитият още не се беше свлякъл на земята, когато Роби се претърколи надясно, а на мястото, на което се бе намирал допреди секунда, се забиха десетки куршуми. Изстрелът с пистолета бе издал местоположението му. Противниците му прекратиха стрелбата и приклекнаха. Роби предположи, че използват радиостанциите си, за да обсъдят ситуацията и да стигнат до общо решение как да се справят с проблема. Нямаше намерение да чака резултата от обсъждането. Продължи да се търкаля настрани, докато не стигна леха с повехнали цветя и ниски храсти. Сноповете светлина от тактическите фенерчета шареха по земята, докато противниците му го търсеха от безопасно разстояние, тъй като точността при стрелбата с автомати имаше своите ограничения. Оръжията им бяха създадени, за да сеят смърт на близка дистанция и не бяха особено ефективни на по-големи разстояния. Роби се зачуди дали да не използва светлините на фенерчетата, за да определи местоположението им и да свали още един-двама. Но така само щеше да привлече масиран огън от превъзхождащ го противник. Освен това не можеше да се търкаля по земята до безкрайност. Онези типове щяха да го засекат рано или късно и да започнат да стрелят от всички посоки. Тогава численото им превъзходство щеше да се окаже решаващо и все някой куршум щеше да го уцели. Той анализира ситуацията отново. Здравата беше загазил, нямаше никакво съмнение. Но все пак не бе използвал всичките си козове. Роби отвори платнената си торба, от която извади две метални кутии с размерите на юмрук и слушалки с вградена батерия. Сложи си слушалките и ги включи. После натисна бутоните, разположени отстрани на кутиите и ги хвърли една след друга. Те паднаха на земята на половин метър от противниците му. Ослепителната светлина беше последвана от оглушителен звук и накрая от смъртоносни шрапнели, полетели с такава скорост, че нито един човек не беше в състояние да ги избегне. Две секунди по-късно Роби се изправи на крака и стреля през дима. Продължи да натиска спусъка, докато в пълнителя не остана нито един патрон. После хукна наляво към пътя, като тичаше на зигзаг. Последваха го изстрели, но нито един не попадна в целта. Когато погледна назад, димът вече се беше разсеял. За негово най-голямо изумление, шестима мъже напредваха в неговата посока. Явно бяха предугадили тактиката му и бяха залегнали, а шрапнелите бяха префучали над главите им, без да ги засегнат. Той се обърна и изстреля последния си пълнител. Двама паднаха, останалите четирима отвърнаха на огъня и продължиха да напредват. Изглежда, това щеше да е последната му мисия. Роби захвърли празния автомат, извади пистолета си, коленичи и се прицели. Можеше да свали поне двама, преди останалите да го прострелят. В момент като този това беше максималното, на което можеше да се надява. Той погледна през оптичния мерник, както несъмнено правеха и противниците му. Приготви се психически за куршумите, които щяха да сложат край на живота му. Добре, Роби, хубаво беше, но всяко хубаво нещо си има край. В следващия миг един от преследвачите му падна на земята, последван от втори. И от трети. Всичките бяха простреляни в главата, а земята около тях бе осеяна с парченца кости, късчета плът и пръски кръв. Изстрелите бяха толкова бързи и толкова точни, че сякаш не бяха няколко, а един-единствен. Работата беше там, че Роби не бе натиснал спусъка дори веднъж. Последният му противник спря и се озърна – явно се чудеше откъде са дошли изстрелите. В този момент следващият куршум прониза черепа му и излезе през тила му. Мъжът рухна на земята. Роби се изправи и се огледа с готов за стрелба пистолет. Някой бе ликвидирал противниците му, но това не го правеше автоматично негов съюзник. Той се извърна, когато чу уверени ритмични стъпки да приближават откъм пътя. Насочи пистолета си натам. Когато силуетът приближи достатъчно, за да може да го разпознае, Роби отпусна ръка, невярващ на очите си. – Какво, по дяволите, правиш тук? Джесика Рийл беше облечена изцяло в черно. Тя свали изработения си по поръчка снайпер, към който беше прикачен оптичен мерник. Изгледа Роби, а после и труповете зад гърба му. Накрая отвърна: – Как какво? Спасявам ти задника!  49. 
 


 	 
 – Искам да знам какво, за бога, става тук! – избухна Джо Кели на следващата сутрин, докато стоеше до Декър и Джеймисън и оглеждаше поляната пред изоставената сграда. Беше осеяна с трупове, покрити с чаршафи. Имаше стотици жълти флагчета, които маркираха местоположението на куршумите и гилзите. – Май се е разразила ожесточена битка – отбеляза Декър. – Виждам – сопна се Кели. – Искам да разбера защо. – Че откъде можем да знаем? – отвърна спокойно той. – Тук никога не се бяха случвали подобни неща… До вашата поява – заяви сприхаво Кели. – Това не означава, че причината е в нас – отговори Декър. – Идентифицирахте ли някое от телата? – попита Джеймисън. – Никой няма документ за самоличност. А и не ми приличат на американци… ако не всички, то поне повечето. Декър погледна Джеймисън и попита полицая: – Имате ли вече снимки на убитите? – Да, защо? – Бих искал да ги видя. Може да ми хрумне нещо. Кели го изгледа изпитателно и отвърна: – Сега ще ги донеса. Изчакайте ме. Веднага щом той се отдалечи, Джеймисън каза: – Това е сградата, в която Роби ни доведе за срещата с шефа си. – Да, знам. – Мислиш ли, че Роби… – Затова искам да видя снимките. Джеймисън се огледа. – Прилича на бойно поле. Декър кимна. – Кели и хората му претърсиха сградата. Празна е, но отзад има следи от друга престрелка, а от един балкон виси въже. – Опита ли се да се свържеш с Роби по телефона, който той ти даде? – Честно казано, страх ме е да пробвам. – Сега ще разберем какво е станало. Кели идва. Полицаят се върна и им връчи таблет, на който бяха качени снимките на убитите. Преглеждането на всички им отне около минута. Декър и Джеймисън се спогледаха с облекчение, когато установиха, че Роби не е сред тях. – Не познавам никого, но както сам каза, повечето приличат на чужденци. Източноевропейци, араби, двама азиатци. Кели взе таблета обратно. – Да, да, жертвите са откъде ли не… – Говори ли с Марк Съмтър? – попита Декър. – Със Съмтър? Защо? – Той е военният началник тук. Възможно е в Пентагона да проявят интерес към случая. – Добре, но не мисля, че някой от подчинените на Съмтър е устроил тази престрелка и е оставил куп трупове след себе си. – Не можеш да бъдеш сигурен, докато не го попиташ – възрази Декър. – Някои хора на държавна служба обожават тайните. – Ще ни трябват седмици, докато обработим местопрестъплението – поклати глава Кели. – Смяташ ли, че след случилото се Бюрото ще изпрати още агенти? – Възможно е, но само ако докажем, че са замесени терористи. – Терористи! – възкликна Кели. – Че какво ще правят в Северна Дакота? – Задачата ни е да разберем. Декър и Джеймисън се сбогуваха с Кели и се отправиха към джипа си. – Ще звъннеш ли на Роби? Най-вероятно и той е бил замесен в това. – И аз така мисля. – Дали той е убил всички тези хора? Струва ми се невъзможно. Тъкмо когато стигнаха до джипа, телефонът на Декър иззвъня. Той погледна дисплея. – Харпър Браун се обажда. – Дано има новини за нас. Декър отговори и в ухото му прозвуча гласът на Браун, тяхната позната от военното разузнаване. – В какво, по дяволите, си се забъркал, Декър? – Надявах се ти да ми кажеш. Как е Мелвин? Мелвин Марс беше един от най-добрите приятели на Декър. Някогашна звезда на колежанския футбол, Марс се беше озовал зад решетките в Тексас по обвинение в убийство. Беше осъден на смърт, но Декър доказа невинността му. Марс и Браун имаха връзка. – Екстра. Изпраща ти поздрави. Помоли ме да ти кажа, че ако отново ти потрябва телохранител, винаги можеш да му се обадиш. – Не мисля, че мястото му е тук. Освен това вече си имам отличен телохранител. – Само Алекс да не чуе как я наричаш. – Нямах предвид нея. Е, какво откри? – Май не разполагате с много време. – Самата истина. – Добре тогава. Не успях да науча нищо полезно от хората, с които разговарях относно станция "Дъглас С. Джордж". Тя се намира под контрола на ВВС още от времето на Корейската война, когато е била построена. – Там винаги ли е имало радарна инсталация, която да следи небето за вражески ракети? Браун не отговори веднага, което беше странно. – Хм… трудно е да се каже. Доколкото разбрах, тя е монтирана в края на шейсетте, в разгара на Студената война. – Но Корейската война се е водила в началото на петдесетте. За какво са използвали станцията тогава? – Не знам. Не можах да разбера. – Как е възможно? Нямаш ли необходимия достъп до информация? – Мислех, че имам, до момента, в който не започнах да задавам въпроси за това място и особено за дейността му през петдесетте. Тогава се сблъсках с каменна стена. – Разбрах, че наблизо има още една радарна инсталация. – Това е много странно. Военната база "Стенли Р. Микълсън" е разположена в източната част на щата. Тя се намира под командването на Двайсет и първа космическа ескадрила и е филиал на военновъздушната база "Кавалиър". "Микълсън" е построена край Гранд Форкс, Северна Дакота, и е закрита през седемдесет и шеста година. Останали са само радарите, които следят обекти в Космоса и дебнат за ядрени ракети. – Същото ни каза и командирът на станцията край Лондон. Две радарни инсталации в Северна Дакота? Струва ми се твърде много, като имаме предвид, че Студената война приключи толкова отдавна. – Ти така си мислиш… – Харпър Браун замълча, след което попита: – Какво смяташ, че става там? – Струва ми се, че отговорът на този въпрос ще изплаши дори човек като теб.  50. 
 


 	 
 – Нещата набират скорост – каза Синия. Той, Роби и Рийл седяха в нейния черен джип край тихо провинциално шосе на два километра от Лондон. В далечината се виждаха петролните сондажи и работниците, които пробиваха земята със сонди и експлозиви. – Полицаите извършват оглед на мястото – съобщи Роби. – Не разполагаме с толкова големи ресурси, че да почистим след подобна престрелка. Но случилото се е сериозна загуба за тях благодарение на теб. Роби погледна към Рийл. – Благодарение на мен и Джес. Мислех, че изпълнява мисия на другия край на света. – Така беше – каза Рийл. Тя много приличаше на Роби: висока, слаба, а лицето ѝ излъчваше онова спокойствие и решителност, типични за пилотите на изтребители. – Но после се наложи да се върна в живописната Северна Дакота, тъй като се оказа, че там е възникнал проблем, за който трябва да се погрижа. – Следеше ли ме? – попита обезпокоен Роби. – Знаех маршрута ти, в противен случай нямаше да успея. Не се притеснявай, не си изгубил форма. – Появила си се в ключов момент, доколкото разбирам – обади се Синия. – Ако беше закъсняла с една секунда, сега щях да съм мъртъв – каза Роби. – Двамата проверихме част от телата, преди да напуснем мястото. – Не бяха американски военни – докладва Рийл. – Дори не бяха американци. – Чужденци на наша земя – промърмори Синия. – Което повдига въпроса защо – добави тя. – Декър ни разказа за онзи фермер, който видял как някой се опитвал да избяга. И говорел неразбираемо – каза Роби. – Говорел е на чужд език, вероятно арабски или фарси. Убеден съм, че Еймъс Декър е стигнал до същия извод. – С други думи, станцията е превърната в затвор – продължи Роби. – Не е тайна, че част от затворниците в Гуантанамо бяха прехвърлени във федерални затвори на територията на страната – каза Рийл. – Но тази военновъздушна станция не е затвор, поне аз не съм чувала някой да я е превърнал в затвор. – Важи за всички ни – обобщи Синия. – Какво става в Гуантанамо в момента? – попита Роби. – Предишните администрации се опитваха или да оставят затвора да работи, или да го закрият. Второто се оказа по-трудно от очакваното. В момента всеки затворник ни струва тринайсет милиона долара годишно. А те са приблизително сто. – Милиард и триста милиона! – възкликна Рийл. – Не е никак евтино – добави Синия. – Но като че ли никой не е в състояние да намери решение. – Смяташ ли, че са прехвърлили затворници от Гуантанамо тук? – попита Роби. – И защо? – Не съм казал подобно нещо – отвърна Синия. – Това може да са нови затворници. Продължаваме да воюваме на няколко фронта. Талибани, "Ал Кайда", "Ислямска държава", бунтовници хути, ирански шпиони, членове на куп слабо известни групировки… – Тоест тази база може да е превърната във второ Гуантанамо? – попита Рийл. – И хората в нея да вършат неща, които вече са забранени в кубинското Гуантанамо – предположи Синия. – Мъченията ли имаш предвид? – Ако трябва да използвам официалната терминология, ще кажа "усъвършенствани техники за разпит", но когато става въпрос за изтезания, е по-добре да наричаме нещата с истинските им имена. – Как е възможно някой да разреши използването на подобни методи? – попита Рийл. – И то във военна станция. Министерството на отбраната винаги е било противник на тези практики. Те нарушават Женевската конвенция и дават възможност нашите военнослужещи, попаднали в плен, да бъдат третирани по същия начин. – Възможно е да не е разрешено, поне не по съответния канален ред – заяви Синия. – Мисля, че политиците добре научиха този урок. – И така стигаме дотук – каза Роби, извади флашка и я мушна в таблета. На екрана се появиха снимките, които бе направил предишната вечер. Завъртя екрана към Синия и продължи: – Това е човекът, с когото Съмтър се срещна. Нямам представа какво правят, но определено не е законно. Синия погледна снимките на по-възрастния мъж. – Знаеш ли кой е? – попита Рийл. – Патрик Макинтош, бивш конгресмен, напълно невзрачен. Не свърши почти нищо, докато работеше във Вашингтон. Но после нещата се промениха, той се издигна, оглави мозъчен тръст, стана влиятелен лобист с визитник, в който можеш да откриеш контактите на най-важните политици. Но освен контакти Макинтош поиска да натрупа и пари. – Никога не съм го чувал – отвърна Роби. Рийл кимна в знак на съгласие. – Това определено би го зарадвало. Макинтош предпочита да работи в сянка. Появява се под светлината на прожекторите само ако прецени, че това го устройва по някакъв начин. Да се включи в благотворителна инициатива например, за да предразположи определени хора, които впоследствие да използва за собствените си цели. – Изглежда, го познаваш доста добре – каза Роби. – Имал съм вземане-даване с него. Действа професионално, методично, безскрупулно и брутално, лъже умело, когато му е изгодно… Предвид това винаги съм се чудил защо не се е издигнал в управлението на страната. Роби подаде на Синия диктофона, който беше използвал, за да запише разговора между Макинтош и Съмтър. – Трябва да го чуеш. Синия пусна записа и го изслуша с голям интерес. Когато той свърши, изключи устройството и затвори очи за момент. Щом ги отвори, Роби каза: – Какво ще правиш с това? – Каквото е необходимо. Налага се да вземем спешни мерки. Ако тук наистина има затвор, трябва да го ликвидираме бързо и тихо. – Можем ли да помогнем с нещо? Синия вдигна диктофона. – Дадохте ми всичко, което ми трябва. Рийл скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в него. – Следващите ни действия? – Грижете се за Декър и Джеймисън. Ще ви уведомя кога ще можете да им разкриете информацията, която имате. Тогава ще обединим усилия и ще разработим, надявам се, стратегия как да действаме по-нататък. – Смяташ ли, че е разумно да споделяме информация с тях? – попита Рийл, явно изненадана. – Можем да им имаме доверие – заяви Роби. – Откакто спаси живота на Декър, той вероятно също ще реши, че може да ти има доверие – отбеляза Синия. – До известна степен. – Мислиш ли, че интересите ни ще съвпаднат в някакъв момент? – попита Роби. – Случвало се е и преди, не виждам причина да не се случи и сега. Трябва само да изчакаме да видим как ще се развият нещата. – Кога искаш да се срещнем с тях? – Още сега – отговори Синия. – Каквото има да се случва, ще се случи много скоро. Усещам, че нямаме време за губене. Не става въпрос само за затвора. Тук назрява нещо, което е далеч по-лошо. Тази "бомба с часовников механизъм" не ми дава нито миг покой. А сега ме закарайте до пистата. Трябва да се върна във Вашингтон час по-скоро. Чака ме много работа, а времето е малко. Освен това имам среща, която не искам да пропусна. Рийл включи на скорост и потегли.  51. 
 


 	 
 – Еймъс Декър? Казвам се Рекс Манърс. Чух, че издирваш някой си Бен Пърси. Беше на следващия ден и обаждането завари Декър в хотелската му стая. – Точно така, Рекс, благодаря ти, че ми звънна. С какво разполагаш? – С име и адрес. Бевърли Пърси. Живее в Монтана, на няколко часа път от границата със Северна Дакота, където си и ти в момента, доколкото разбрах. – Точно така. Манърс продиктува адреса. – Бевърли Пърси е майката. Тя е вдовица, а Бен е единственото ѝ дете. Жената живее във ферма, отглежда различни насаждения и добитък. Нямам представа дали Бен е при нея, но си струва да се провери. – Благодаря за помощта. Изпрати ми сметката по имейла. Мога да ти продиктувам адреса… – Не се притеснявай. Ние, частните детективи, си правим услуги. Ти ще ми я върнеш някой ден. Желая ти късмет. Манърс затвори и Декър остави телефона. След малко обаче звънна на Джеймисън, за да ѝ разкаже какво е научил. Потърсиха адреса на фермата на Пърси в интернет и откриха, че се намира на пет часа от Лондон. – Ще вземем ли Кели? – попита Джеймисън. – Не искам да го замесвам в нещо, което може да не му допадне. Сигурно ще му кажем на по-късен етап, но няма да е сега. Декър и Джеймисън се срещнаха във фоайето на хотела, качиха се в джипа и потеглиха на запад. – Свърза ли се с Роби? – Още не. Тъкмо се канех да му звънна, когато се обади частният детектив. Да проверим първо Бевърли Пърси, а с Роби ще се свържем, когато се върнем. Пътуването им се стори безкрайно, тъй като пейзажът беше еднообразен. – Никога не съм пътувала толкова дълго, без да видя друга кола – отбеляза Джеймисън. – А съм израснала в Индиана. – Но това е Монтана. Неслучайно я наричат Голямото небе – щатът е слабо населен, високи сгради няма и небето сякаш продължава до безкрая. Джеймисън надникна през прозореца. – Прав си. Няма нищо общо с Ню Йорк или Вашингтон. Декър хвърли поглед към китката ѝ, където си бе татуирала Айрън Бътърфлай. – Беше ми казала, че майка ти те е запалила по тази група, когато си била дете. След като музикантите са се събрали отново. – Добра памет – подсмихна се Джеймисън. – Още ли ги слушаш? – Прехвърлих се на "Доре" и Джанис Джоплин. Декър погледна отново ръката ѝ. – Когато се запознахме, забелязах, че имаш на безимения пръст отпечатък от брачната ти халка. Тя го погледна строго. – Не знаех, че си падаш по подобни разговори. – Може да еволюирам. – Да бе. – Никога не си говорила за бившия си съпруг. Спомена само, че си била омъжена в продължение на две години и три месеца, след което бракът ви се е разпаднал. Той не се оказал мъжът, за когото си го смятала, а може би и ти не си била тази, за която те е мислел. – Понякога абсолютната ти памет е много дразнеща – намръщи се Джеймисън. – Нямам какво да добавя. Дан беше друг човек, когато бяхме гаджета. Съчетаваше всичко, което можех да харесам у един мъж. А след като се оженихме и заживяхме заедно, той изведнъж се промени. Всичко в него вече ме дразнеше. Може и той да ме е виждал така, макар че според мен си бях същата. – В добри отношения ли се разделихте? – И двамата бяхме много млади, а аз бях и много наивна. Прекалено наивна. Той… той се възползва от това, така поне си мисля, като се върна назад. – Къде е Дан сега? – Нямам представа – сви рамене Джеймисън и погледна раздразнено Декър, но после се усмихна топло. – Май повече ми харесваше, когато не задаваше лични въпроси. Декър вдигна ръце в театрален жест на капитулация и зарея поглед през прозореца. – Когато излязох от кома в болницата след онази травма на игрището, реших, че всичко е нормално. Че съм нормален. Но после се случи… – Какво се случи? – Сещаш ли се за онзи малък монитор, който поставят до леглото, за да следи жизнените показания на пациента? – Да. – Погледнах числата на него и видях всяко от тях в различен цвят. Отначало реших, че зрението ми не се е оправило след сблъсъка или че започвам да халюцинирам. Трябва да знаеш, че все още нямах никаква представа какво се е случило с мен. После, когато погледнах часовника на стената, това се повтори – видях какви ли не странни цветове. Тогава разбрах, че вече не съм същият. А когато започнах да общувам с хора, имах чувството, че ми е за пръв път. Усещах, че лекарите и сестрите нямат търпение да се отърват от мен. Създавах им само проблеми. В тялото ми сякаш се беше вселил друг човек. Опитвах се да преодолея ситуацията, като… като не правех нищо. Продължих да живея, сякаш винаги съм бил такъв. – Но сега нещата изглеждат много по-добре в сравнение с първата ни среща. Тогава беше затворен и недостъпен, не можех да те разбера. И нямаше никакви… Джеймисън замълча притеснено. Декър я погледна. – Нямах задръжки? Да, права си. И сега съм почти същият. – Но вече не излизаш от стаята, докато някой още разговаря с теб – опита се да го окуражи Джеймисън. – Явно напредвам бавно. – Обсъждали сме го и преди, но как се чувства човек, който не забравя нищо? – Имаш предвид, че си имам собствено облачно приложение? – отвърна Декър и почука слепоочието си с пръст. – Вероятно прилича на твоята памет с тази разлика, че моята е по-добре организирана и по-лесно достъпна. Твоята памет също съхранява всеки спомен, но при теб те са нахвърляни един върху друг и достъпът до тях е невъзможен. Аз нямам този проблем. – Но това е едновременно и благословия, и проклятие. – Проклятие е, когато искаш да забравиш нещо, а не можеш за разлика от повечето хора. – Знам, че е трудно. Той впери поглед през прозореца към безкрайното небе, което в момента му се струваше необятно като абсолютната му памет. – Животът е труден за всички, Алекс. Ако някой твърди обратното, значи просто е предпочел да не обръща внимание на купищата проблеми, с които започва всеки божи ден. – И твоят начин да се справиш с тях е, като се фокусираш изцяло върху работата си? Декър я погледна – изражението му бе непроницаемо. – Моят начин да се справя е, като открия истината, Алекс. Успея ли в това, ще успея и във всичко друго.  52. 
 


 	 
 Фермата все едно беше извадена от роман на Стайнбек, но поне тук имаше по-малко прах и повече вода. Декър и Джеймисън спряха до къщата с дъсчена фасада. Пред нея беше паркиран стар и мръсен джип с две врати. В далечината се издигаше плевня, виждаха се и заграждения с крави, събрали се около корита с вода и каменна сол за близане. Имаше и оградена поляна, в която пасяха коне. Фермата изглеждаше добре поддържана. Върху пощенската кутия, кацнала върху килнат настрани дървен кол, пишеше ПЪРСИ. Декър и Джеймисън разбраха, че са дошли на правилното място. Преди да стъпят на верандата, вратата на къщата се отвори и на прага застана жена с пушка "Ремингтън". Беше около петдесет и пет годишна, слаба и жилава, с дълга прошарена коса и сини очи. Носеше избелели джинси, протрити ботуши и карирана риза, затъкната под кожен плетен колан. Лицето ѝ беше сбръчкано и загоряло от слънцето. Погледът ѝ беше изпълнен с подозрение. – Кои сте вие? – попита тя. Джеймисън извади служебната си карта и значката. – ФБР. Специален агент Алекс Джеймисън. Това е партньорът ми Еймъс Декър. Вие ли сте Бевърли Пърси? Вместо думите ѝ да успокоят жената, те я накараха да вдигне оръжието и да го насочи към тях. Показалецът ѝ докосваше спусъка. – Какво искате, по дяволите? Кажете ми веднага! Декър пристъпи напред и застана между Джеймисън и пушката. – Искаме да говорим с Бен, ако е тук. – Няма го – отвърна рязко жената. – Защо искате да говорите с него? – Не сме от военновъздушните сили, ако това си мислите. Не се интересуваме дали е дезертирал. Дойдохме да говорим с него за предишното му назначение в Лондон, Северна Дакота. – Глупости! Дошли сте да го арестувате! – И защо да го правим? – Сами казахте, че е дезертьор. – Разследваме поредица от убийства в Лондон. – Бен не е убивал никого. – Не твърдим, че го е направил. Той е напуснал града много преди убийствата. Но докато е бил там, е казал нещо, което ни заинтригува. Искаме да го попитаме какво означават думите му. Смятаме, че знае нещо, което може да е свързано с нашето разследване. Жената свали бавно оръжието. – Казах ви вече, че Бен не е тук. – А идвал ли си е? – Може и да си е идвал – отговори уклончиво тя. – Имате ли представа къде можем да го открием? – Никаква – поклати глава тя. – От известно време не се е обаждал. – Сигурно се притеснявате – предположи Джеймисън и пристъпи напред, за да застане до Декър. – Аз съм му майка, разбира се, че се притеснявам. – Ние също се тревожим за него, затова може би трябва да обединим усилия и да го намерим. – Аз… аз не знам… – Разбирам недоверието ви, госпожо Пърси. Ще си тръгнем само за да ви покажем, че сме тук с добри намерения. Но мога ли да ви оставя номера си? И да ви помоля, когато видите Бен, да му предадете да се свърже с нас. Искаме само да говорим с него, не да го арестуваме. Това е всичко – каза Декър, извади визитка от джоба си и я подаде на жената. Тя я погледна предпазливо, сякаш се опасяваше, че ако я докосне, ще се опари. Но очевидно остана доволна, че тези двамата не са дошли да арестуват сина ѝ, защото каза: – Вижте какво… искате ли да влезете? Току-що направих кафе. Декър погледна Джеймисън и отвърна: – Звучи ми чудесно. Доста път бихме. А и тук е по-прохладно, отколкото в Северна Дакота. Декър и Джеймисън последваха Пърси в дома ѝ. Една от стените в хола бе покрита с глави на животни, превърнати в ловни трофеи. Пърси долови изумлението на Джеймисън и поясни: – Съпругът ми и Бен бяха запалени ловци. Почти всички по тези места ходят на лов. Но не за забавление. Ние ядем това, което убиваме. Тя ги въведе в малка семпла кухня с чамови шкафове и тъмни ламинирани плотове. Подът бе застлан със стар линолеум, завесите на прозорците изглеждаха на повече от петдесет години. Времето в кухнята сякаш бе спряло преди половин век. Пърси остави пушката на стойката, монтирана на стената, и посочи столовете до масата. – Заповядайте. Декър и Джеймисън седнаха, а тя започна да вади чаши и чинийки. След като им наля кафе, Пърси седна срещу тях. Отметна един кичур от очите си и отпи глътка кафе, отбягвайки любопитните им погледи. – Сама ли живеете тук? – попита Декър. Сините очи на Пърси проблеснаха, изпълнени с подозрение. – Кой ви каза това? Да не би да ме шпионирате? – Тя погледна към пушката. – Какво искате? Кажете ми най-после! – Вече ви казахме – отговори спокойно Декър. – Искаме да говорим със сина ви. – Така казахте – заяви Пърси със скептичен тон, – но това не означава, че е истина. – Истина е – намеси се Джеймисън. – Искаме само да поговорим с него. Не сме тук, за да го арестуваме. Не ни интересува какво се е случило на новото му местоназначение. Нямаме юрисдикция над военната му кариера. – Федералните са си федерални – сопна се тя. – Може и така да ви изглежда, но нещата стоят другояче… поне в нашия случай – настоя Декър. Пърси най-после се успокои и каза: – Съпругът ми почина преди три години. Надявах се Бен да се върне и да ми помага във фермата. Но това така и не стана. – Споменахте, че може би е идвал тук – припомни ѝ Декър. – Идвал ли е наистина или не? Разговаряхте ли за онова, което се е случило… и което го е накарало да избяга? Пърси завъртя чашата в ръцете си. – Те… те преместиха всички от онази станция. И тези от военновъздушните сили, и Бен, и останалите. – Точно така, сега в нея се е настанила частна охранителна фирма на име "Вектор" – каза Джеймисън. – Нямах представа. – С какво се занимаваше Бен там? – попита Декър. – С някакви технически неща… компютри и такива работи. – Пърси щракна с пръсти. – А, да! С радари. Мисля, че точно така каза. Но вече не. – Защо смятате така? – учуди се Джеймисън. – Нали ви казах, че преместиха и Бен, и всички останали. Предполагам, че сега никой не обслужва радарите. Той беше обучен специално за тази работа. А Бен разбира от тези неща. Винаги е бил много умен. – Той притесни ли се при новината за прехвърлянето? – продължи с въпросите Декър. – Да. – Сигурно и преди е сменял военните бази. Войниците и офицерите отиват там, където ги изпрати командването. Думите му като че ли объркаха Пърси. – Беше в Небраска известно време, после в Колорадо… Накрая го прехвърлиха в Северна Дакота. Предполагам, че сте прави. – И тези прехвърляния не го тревожеха? – Не… – За разлика от този път? – Той… той ми се обади преди година. И каза: "Мамо, ще ни местят. Пращат ни някъде на Източното крайбрежие". Забравих къде точно… А после се озоваха в Колорадо… Така мисля… Поне бяха там известно време. – Но Бен не замина с тях, така ли? – предположи Декър. Бевърли Пърси го изгледа притеснено. – Сигурен ли сте, че не сте дошли тук, за да създавате проблеми на Бен? – Имате думата ми. Бен спомена ли нещо, което да ви подскаже, че е разтревожен? – Не беше особено словоохотлив, но усетих, че е притеснен. Всъщност имах чувството, че просто не е на себе си. – Бен знаеше ли за промените, които предстоят в станцията? – Никога не е говорил за това. – А споменавал ли е полковник Марк Съмтър? – Не. – Бен идвал ли си е оттогава? – попита Джеймисън. – Веднъж – отговори Бевърли Пърси и впери поглед в дългите си напукани пръсти. – Преди десетина месеца. Беше отслабнал, избягваше да ме гледа в очите. Попитах го какво не е наред. А той отвърна, че ако ми каже, аз също ще загазя. – В униформа ли беше? – Не, Бен не винаги си идваше в униформа. Този път дойде с раница, а тя не беше достатъчно голяма, за да побере униформата му. Попитах го къде е разположена частта му. В Колорадо ли? Но той смени темата. Помоли ме, ако някой пита за него, да кажа, че нито съм го чувала, нито съм го виждала. – А някой търсил ли го е? – попита Декър. Тя кимна. – Три пъти. От военновъздушните сили. Казаха, че бил дезертирал. Загазил здравата. Когато Бен си дойде, беше късно вечерта и не остана дълго. Замина на сутринта още по тъмно. Съобщих му, че са го търсили, а той каза да не се притеснявам. Оттогава не съм го виждала повече – завърши Бевърли Пърси с треперещ глас. – А идвал ли е някой друг освен военните? – попита Джеймисън. Пърси отпи от кафето си. – Не, само те. Никой друг. – Бен имаше ли близки приятели в Северна Дакота? – продължи Джеймисън. – Говорил ли ви е за някого, с когото са служили заедно? – Не, за никого. – А споменавал ли е нещо за Айрин Креймър? – попита Декър. Пърси се замисли, след което поклати глава. – Не, не си спомням. Коя е тя? – Една от жертвите, чието убийство разследваме. – Притеснявам се, че и Бен може да е мъртъв. Никога не е отсъствал толкова дълго, без да ми се обади. Какво мислите, че става там? – Това се опитваме да разберем – отвърна Декър. – Бен има ли стая тук? – Отзад е. – Там ли спа последния път, когато се прибра? – Да. – Имате ли нещо против да надзърнем? Пърси се надигна от мястото си и ги поведе по коридора.  53. 
 


 	 
 Декър и Джеймисън се озоваха в стая на тийнейджър, в която отдавна не бе живял никой. Стари плакати на филми и певци. Снимки на спортисти отпреди петнайсет години. Малко сиво бюро с прашасала конзола за видеоигри и слушалки за глава. Етажерка с оръфани романи на Стивън Кинг и Дийн Кунц и техническа литература. Леглото беше широко и прилежно застлано. Килимът беше стар, целият на петна. Декър и Джеймисън стояха в малката стая и се оглеждаха, а Пърси остана в коридора и примигваше в опит да сдържи сълзите си. – Идвам тук понякога и сядам на леглото му – каза тя. – Бен вече е на трийсет. Постъпи в армията веднага след като завърши гимназия. Времето лети толкова бързо… направо не мога да повярвам. Имам чувството, че беше вчера, когато се върнахме от родилното. – Бен има ли компютър? – попита Джеймисън. – Лаптоп. Но го взе със себе си. Тук нямаме добро… как се нарича… – Добро покритие? – Точно така. Той винаги се оплакваше от това. Но какво можех да направя? Няма как да преместя фермата другаде. Декър отвори гардероба и го огледа. Вътре откри само малко дрехи на закачалки. Прерови джобовете им. На пода имаше кашон. Той го извади и го остави на леглото. Беше пълен с книги, списания и страници, печатани на принтер. Декър прегледа книгите и списанията и хвърли един поглед на листовете хартия. Книгите и списанията бяха посветени на различни технически въпроси, предимно от областта на електронните комуникации. Информацията върху страниците беше свързана с военни съоръжения в Мериленд, Колорадо, Арканзас и Калифорния. Декър ги вдигна и попита: – Някаква представа защо Бен се е интересувал от тези места? Пърси пристъпи напред и взе листовете. – Никаква. Може да е искал да го прехвърлят там. – Но не всичките са военновъздушни бази. – А може Бен да ги е запазил от времето, когато е обмислял в кой род войски да постъпи – предположи Джеймисън. – Когато още не е знаел къде иска да служи. – Не – поклати глава Декър. – В долния ъгъл има дата. Тя показва кога е разпечатана страницата. Джеймисън забеляза датите едва сега. – Отпреди година – замисли се тя и погледна объркано Декър. – Може ли да ги вземем? – попита той. – Да, разбира се. Тримата се върнаха в кухнята. – Смятате ли, че ще видя сина си отново? – Много ми се иска да можех да ви отговоря категорично. Но ви обещавам, че ще направим всичко по силите си, за да го открием – каза Декър. Тя го хвана за ръката. – Благодаря ви. Качиха се в джипа и потеглиха, а Бевърли Пърси остана на прага на малката си къща и ги изпрати с тъжен поглед. – Не мога да си представя какво преживява тази жена – каза Джеймисън. – Единственият ѝ син е изчезнал и очевидно се е забъркал в нещо опасно. Декър не я слушаше. Беше погълнат от страниците, които четеше. Към средата на пътуването им се стъмни напълно. Тъкмо бяха преминали границата със Северна Дакота, когато Джеймисън погледна в огледалото за обратно виждане. – Това са първите фарове зад нас от доста време – каза тя. Декър надникна в страничното огледало и се изправи рязко. – Дръж се, Алекс! – извика той миг преди предницата на автомобила, който ги следваше, да се забие в тях. Сблъсъкът ги зашемети за секунда. После Джеймисън дойде на себе си, даде газ и джипът им полетя напред. – Настигат ли ни? – извика тя след няколко минути. Декър се обърна и видя фаровете на няколко метра зад тях. – Да! Ще ни блъснат отново! След втория удар двамата политнаха напред. Джеймисън положи огромни усилия, за да удържи джипа на пътя. – Колата им е по-мощна – каза тя. – Натиснала съм газта до дупка. – Добре, ще видя какво мога да направя. Декър разкопча предпазния колан, прехвърли се през двата реда седалки и се добра до багажното отделение. – Свали задния прозорец! – извика той, докато вадеше пистолета си от кобура. Джеймисън се подчини, а Декър използва рамката на вратата на багажника за опора, прицели се и изстреля пет куршума в предното стъкло на преследвачите. Колата зад тях поднесе рязко. – Май улучих шофьора! – извика той, след което залегна. – Внимавай, Алекс! Дъжд от куршуми обсипа джипа им. Джеймисън се наведе ниско, завъртя рязко волана наляво и навлезе в насрещното. – Декър! Декър, добре ли си? Декър! Тя се взираше трескаво в огледалото. – Еймъс! Декър предпазливо надигна глава. – Размина ми се на косъм! Джипът им поднасяше и Джеймисън каза: – Улучили са гумите. Не мога да поддържам тази скорост. Декър погледна надясно. – Виждам друг път. Завий по него. Джеймисън натисна рязко спирачките, гумите изсвириха по асфалта и колата зави под прав ъгъл по шосето, което водеше на юг. Тя отпусна педала на газта, тъй като задницата на джипа беше изключително нестабилна. – Задните гуми май са станали на парчета. Имам чувството, че карам по джанти. – Само не спирай. Декър видя, че колата, която ги беше блъснала, е хамър и вече ги следва по новия маршрут. Призля му, когато забеляза още един хамър да се появява зад първия. Нападателите не само имаха автоматично оръжие, но бяха получили и подкрепления. Това накланяше везните в тяхна полза. Декър погледна напред и видя в далечината изоставена ферма с изпочупена ограда и плевня с провиснали изгнили врати. – Карай към плевнята – каза той на Джеймисън. Джипът им се устреми натам и влетя през вратата на плевнята. Наложи се Джеймисън да натисне рязко спирачките, за да не се блъснат в отсрещната стена. Двамата излязоха от джипа и приклекнаха зад него. Декър вече се беше опитал да набере 911, но телефонът му нямаше обхват. А и дори да се бе свързал с ченгетата, вероятно щяха да им трябват часове, докато пристигнат. Джеймисън беше насочила пистолета си към входа. Тя погледна Декър и попита: – Сега какво? Той огледа плевнята и вдигна глава. – Най-добре да заемем позиция на високо. Качиха се по старата дървена стълба. Вторият етаж се оказа пълен с отдавна изгнило сено. Декър опита с крак пода и отиде до малките врати, през които се мяташе сеното. Открехна ги едва-едва. Два чифта фарове прорязваха мрака около фермата. Вратите на първия хамър с надупченото от куршуми предно стъкло се отвориха от него слязоха четирима души. Всичките бяха облечени в черно и носеха ски маски, а в ръцете си държаха автоматични оръжия. От втория хамър слязоха още трима души. Разпръснаха се и обградиха плевнята за секунди. – Възможностите ни са доста ограничени – каза тихо Декър. – Бих казала, нулеви – отвърна мрачно Джеймисън. Той бръкна в джоба си и извади устройството, което Роби му беше дал. Тя забеляза това и попита: – Не е ли малко късно? – И аз си помислих същото, но няма какво да губим, нали? Навън се разнесоха изстрели и те надникнаха през пролуката. В следващия миг първият хамър експлодира. Взривът беше толкова мощен, че повдигна многотонната машина във въздуха, след което тя се стовари тежко на земята и четирите ѝ гуми се пръснаха. – Какво става, по дяволите? – възкликна Джеймисън. Двамата с Декър се проснаха на пода, а автоматичният огън навън продължи. Няколко секунди по-късно Декър пропълзя напред и надзърна през открехнатите врати. Видя, че двама от нападателите са простреляни. Иззад плевнята изскочиха други трима, които заеха позиции зад взривения джип. Те започнаха да стрелят, но ответният огън не закъсня. Декър промуши пистолета си през пролуката и простреля един от мъжете в гърба. Той падна на земята. Другите двама се обърнаха и обстреляха плевнята. Декър затръшна вратата и двамата се Джеймисън се скриха зад голяма купа изгнило сено. Десетки куршуми пронизаха дъските и се забиха в сеното. Престрелката навън продължи, последвана от нова експлозия, още изстрели, викове… Накрая изръмжа автомобилен двигател. Декър и Джеймисън се промъкнаха до вратата навреме, за да видят как вторият хамър се носи по шосето. Не след дълго колата изчезна в мрака. Джеймисън погледна Декър и възкликна изумено: – Какво, по дяволите, се случи току-що? Преди Декър да успее да отговори, телефонът, който Роби му беше дал, иззвъня в джоба му. Той вдигна. – Вече можете да слезете – каза Уил Роби.  54. 
 


 	 
 Роби и Рийл седяха отпред, а Декър и Джеймисън на задната седалка на джипа на Рийл. Връщаха се в Лондон. Когато двамата излязоха от плевнята, бяха посрещнати от Роби, Рийл и… няколко трупа. Роби ги запозна с Джесика, която не каза нищо, а само кимна отсечено. – Как разбрахте, че сме тук? – попита Джеймисън. Декър вдигна телефона, преди да ѝ отговорят. – Тук има проследяващо устройство. – Да – каза Роби. – Проследихме ви до Монтана. Видяхме двата джипа на връщане. Пристигнахме в последния момент. – Предпочитам да не ти се налагаше да спасяваш живота ми – отвърна откровено Декър. – Започва да става малко страшно. – Напълно те разбирам. – Какво научихте от майката на Пърси? – попита Рийл. – Бен Пърси не се е прибирал от десет месеца. От военновъздушните сили са го търсили няколко пъти. Никой друг. Взехме някои неща от стаята му. Може да се окажат улики – каза Декър и вдигна принтираните страници. Роби ги взе и ги прегледа набързо. – Това са различни военни съоръжения. Какво е търсил според теб? – Информация за нещо, което е смятал за важно. – Мислиш ли, че е свързано с появата на "Вектор" и поемането на контрола над станцията? – попита Роби. – Ако ми беше задал този въпрос вчера, щях да ти отговоря с "може би". Но вече не мисля, че Пърси е знаел за съществуването на затвора. – Предположихме, че си се досетил – каза Роби. – Бил е прехвърлен, преди това да се случи. По думите на майка му преместването го е разстроило, но той не е знаел кой ще замени него и колегите му. Очевидно "Вектор" още не са се били появили на сцената, а никой не би изпратил затворници, преди те да поемат охраната. – Следователно онази бомба с часовников механизъм, която Пърси е споменал, не е свързана със затвора – каза Джеймисън. – Нищо и никакъв град, а в него се случват толкова много неща – отбеляза Рийл. – Да, странни неща – отвърна Джеймисън. – Мъжете, за които се погрижихме преди малко, приличат на онези, които ми устроиха засада снощи – каза Роби. – Досетихме се, че си бил ти – отвърна Декър. Роби погледна Рийл. – Ако не беше партньорката ми, сега щяхте да разговаряте с мой заместник. – Всеки от нас си върши работата – каза Рийл. – Нападателите очевидно са наемници – продължи Роби. – Такива с лопата да ги ринеш. Всеки, който разполага с достатъчно пари, може да си осигури услугите на доста опасни хора. – И все пак на какво се дължи това внимание към градче като Лондон, Северна Дакота? – не скри учудването си Джеймисън. – На бомбата с часовников механизъм – каза Декър и хвърли поглед към принтираните страници, които Роби му върна. – Не се съмнявам, че тези хора ще направят всичко по силите си, за да може тя да избухне. ……



 Час след като Декър се върна в хотела, някой почука на вратата на стаята му. Предвид случилото се през деня той отвори с пистолет в ръка. Беше Роби. – Имаш ли минута? – попита той. Настаниха се на два стола един срещу друг. Роби изглеждаше мрачен. – Да разбирам ли, че носиш лоши новини? – Пипнали са Бевърли Пърси. Мъртва е. Декър се облегна назад и се замисли върху тази не толкова изненадваща новина. Но какво можеха да направят противниците им? Те нямаха никаква представа какво е казал Бен на майка си. Учудващо беше, че не я бяха убили по-рано. Но за това си имаше съвсем просто обяснение. – Срещата ни с нея е подписала смъртната ѝ присъда – каза Декър. – Явно са ни проследили до там. – Съмнявам се, че това е имало някакво значение – отвърна Роби. – Тя е представлявала заплаха за тях. Щяха да я ликвидират рано или късно. Декър се изправи и отиде до прозореца. – Аз съм обикновен полицай, Роби. А в момента имам чувството, че съм попаднал във филм за Джеймс Бонд. Нямам никакъв опит в подобни ситуации. Роби помисли малко и заговори със спокоен и трезв тон: – Светът не е станал по-безопасно място, Декър. А само по-сложно и объркано. Той е пълен с хора, които непрекъснато вършат злини. По време на Студената война държахме ядрените ракети в постоянна готовност, а сега имаме куп горещи точки по света, където едни хора избиват други, диктатори набират сила, защото демокрацията изглежда в отстъпление, правителствата не си вършат работата и на всички им писва. Но един диктатор не се нуждае от поддръжници, а от последователи. А най-добрият начин той да накара хората да го следват, поне според него, е като ги лиши от избор. Декър се върна на стола. – Благодаря за лекцията по проблемите на геополитиката, но тя не ни дава отговорите, които търсим. – Двамата с Джесика Рийл сме тук, за да ви помогнем. Нашата сила е в осигуряването на охрана и в елиминирането на хора по възможно най-ефективен начин. – Видях ви в действие. – Твоята сила е в разкриването на загадки. Имаш ли някакви идеи? Каза, че затворът не е основният проблем. Шефът ни е съгласен с теб. – А той има ли някакви идеи? – попита Декър. – Дори да има, не ги е споделил с нас. Но доколкото разбрах, има стратегия относно затвора, която ще доведе до закриването му. Да оставим шефа ми да се справи с това. Ти се фокусирай върху бомбата с часовников механизъм. Декър го изгледа скептично. – Вие нямате право да действате на територията на страната. – Така казва законът. – Но въпреки това действате. Роби се надигна от стола си. – Трябва да се наспиш. – По-важно от съня е да започна да разплитам този възел.  55. 
 


 	 
 Синия се беше разположил в кожено кресло в престижен клуб недалече от Капитолия. Край него сновяха безмълвни мъже в ливреи, понесли табли, отрупани с отлежало уиски и купички с ядки. Стените бяха покрити със скъпи тапети и украсени с портретите на възрастни мъже със сериозни лица и строги костюми. Килимът под краката му беше дебел поне половин педя. Мебелите бяха стари, но скъпи. В салона се разнасяха шумолене на вестници, потракване на кубчета лед в коктейлни чаши и приглушени разговори. Тук се решаваха политически и икономически въпроси, които щяха да окажат огромно влияние върху милиони хора, без никой да е търсил тяхното съгласие или поне да ги е уведомил за тези решения. Атмосферата напомняше за 1920 г., а не за цял век по-късно. Синия огледа бавно салона. Кимна на онези, които познаваше и уважаваше, а също и на онези, които не харесваше и дори презираше, но не можеше да подмине току-така. Втората група беше далеч по-многобройна от първата, което свидетелстваше за дългите години, посветени на онова, с което се занимаваше той. Погледът му най-сетне се спря на набит широкоплещест мъж, който влезе с вестник и чаша джин с тоник в ръка. Цялото му същество излъчваше самодоволство от собствената му значимост. Синия се надигна и пристъпи към него. – Патрик? – поздрави го той. Патрик Макинтош, мъжът, който се беше срещнал с полковник Марк Съмтър в малката къща на хиляди километри от тук, веднага застана нащрек. – Роджър! Как си? Истинското име на Синия беше Роджър Уолтън, но почти никой не го наричаше така. Това беше едно от редките изключения. – Не се оплаквам. А ти как си? – Всичко е наред, благодаря. – Имаш ли малко време? – попита Синия. – Запазил съм частен салон. Престорената усмивка на Макинтош се превърна в тънка линия, все едно току-що беше положил клетва, преди да даде показания пред враждебно настроена сенатска комисия. – Частен салон? За какво ни е? – Макинтош се подсмихва и добави: – На разпит трета степен ли ще ме подложиш? – Познаваме се достатъчно отдавна, така че знаеш отговора на този въпрос – отвърна добродушно Синия, но едновременно с това стисна здраво Макинтош за лакътя. – А, за малко да забравя! Директор Касиди ти изпраща много поздрави! – Говорил си с Рейчъл? – попита Макинтош, докато Синия го водеше по тъмен коридор с дървена ламперия. Влязоха в малка стая, три на три метра, без прозорци, само с два фотьойла, разположени един срещу друг. – Все пак тя ми е началник. – Искаш да кажеш, че сте разговаряли за мен? – Нека не прозвучи като клише, но това е строго секретно. – Синия се усмихна, което подейства успокоително на Макинтош. – Радвам се, че вече съм в частния сектор. И ти трябва да го направиш, Роджър. Човек с твоя опит, с твоите контакти… Помисли само какви пари можеш да изкараш. – Имам доста скромни нужди, заплатата ми е напълно достатъчна. – Аз пък току-що си купих вила в Тоскана. Двамата с Шери ще прекарваме летата там. – Поздравления. Двамата седнаха на фотьойлите. Макинтош остави вестника си и пресуши чашата с джин. – А аз попътувах напоследък – каза Синия. – Така ли? Къде? Надявам се, на някое хубаво място. Южна Франция? Рим? Сидни? – Лондон. – О, много хубаво. – Лондон, Северна Дакота. Макинтош остави празната чаша на масичката до фотьойла си. Синия забеляза, че ръката му не трепна, което говореше добре за самообладанието му. – Добре ли си изкара… къде каза, че си бил? В Северна Дакота? – Пътуването се оказа доста полезно. Да не би паметта да ти изневерява? – Моля? Синия извади от джоба си плик и малък дигитален диктофон. Отвори спокойно плика и извади от него няколко снимки. – Изглеждаш много елегантно, Патрик. Доколкото си спомням, нощта беше доста гореща. Твоят колега… или по-точно, твоят съучастник, полковник Марк Съмтър, предпочете да не слага униформа в онази жега. Беше с цивилни дрехи. Макинтош хвърли поглед на снимките, които той разстла пред него, но не каза нито дума. След това Синия включи диктофона. В малката стая прозвучаха гласовете на Макинтош и Съмтър. Когато разговорът свърши, Синия изключи диктофона и се облегна във фотьойла си. – Е? – Какво "е"? – Не смяташ ли, че трябва да дадеш някакво обяснение? – Не, разбира се – отвърна нехайно Макинтош. – Добре, тогава ще започна аз. Да видим дали няма да промениш решението си. – Съмнявам се, че ще го направя. – В Гуантанамо не са постъпвали нови затворници от две хиляди и осма година – започна Синия. – Текущите разходи за затворниците, останали там, които са стотина, възлизат на един милиард и триста милиона долара годишно. Макинтош почисти някаква прашинка от ръкава на сакото си. – Сериозно ли?! Толкова много пари за някакви диваци! – Но са одобрени и отпуснати по законовия ред. – Приключихме ли? Защото, честно казано, не разбирам какво обсъждаме. – Ти си член на съвета на директорите на "Вектор Секюрити". – Да, знам. Чудесна компания, патриотична, бих казал. – С един-единствен договор, възложен ѝ от федералното правителство. А именно – поддръжка на военно-отбранителния комплекс "Дъглас С. Джордж", по-известен като военновъздушната станция в Лондон. – Надявам се, не си изненадан, че съм наясно с всичко това. Посетих Лондон именно като член на съвета на директорите. Изпълнявам си задълженията много съвестно. – Но не си само член на съвета. Имаш пряк финансов интерес от дейността на "Вектор". – Което е обичайно за директорите на една компания. – Годишният бюджет на въпросния комплекс е шестстотин четиресет и четири милиона деветстотин седемдесет и шест хиляди долара. – Поддържането на сигурността на тази страна излиза скъпо. А сега, ако ме извиниш… – каза Макинтош и се надигна. – Което означава, че разходите за всеки от десетте затворници там надхвърлят шейсет и четири милиона. Доста скъпо в сравнение с тринайсетте милиона на човек в Гуантанамо. Макинтош седна. – Затворници? Какви ги говориш, за бога, Роджър? Да не си се побъркал? Синия извади още няколко снимки, на които се виждаха двамата мъже, които охраната на базата беше качила в линейките. – Говоря за тях. – Но това може да е всеки – отвърна Макинтош, след като хвърли бегъл поглед на снимките. – На мен ми приличат на служители на ВВС, получили слънчев удар. Сам каза, че там е много горещо. – Това не са служители на ВВС, както много добре знаеш. – Ти твърдиш едно, а аз друго. Изражението на Синия стана по-студено и сурово. – Това шикалкавене взе да ми омръзва, имам и други задачи освен теб. – Той се приведе напред и продължи: – Не го твърдя само аз. Същото казват и директорите на "Вектор". Както и полковник Съмтър. Става въпрос за членове на "Ислямска държава" и "Ал Кайда", за талибани, пленени на бойното поле и вкарани нелегално в тази държава, без никой от правителството да знае за тях. Макинтош повдигна вежди, при което светлосините му очи се отвориха по-широко. – Ти… ти си говорил със Съмтър? – Не можем да му затворим устата, откакто разбра колко здраво е загазил. – Не виждам нещата по този начин. Противно на твърденията ти, всичко е одобрено на най-високо ниво. – Единственото, което е одобрено и никога не е отменяно, е необходимостта в базата в Лондон да действа радарна инсталация, която да следи за вражески ракети и космически обекти. Тя е изпълнявала тази функция допреди една година. Тогава предназначението ѝ е променено драстично. Станцията разполага с идентична пирамидална структура като нейния близнак в Гранд Форкс и със същата впечатляваща система за наблюдение. Но тъй като в Северна Дакота вече има една такава база – нещо повече, тази в Гранд Форкс е по-нова и по-удачно разположена, – резервната се оказва излишна. Разбира се, това не е първият случай, когато Пентагонът се презастрахова или харчи излишни пари. Но какво се случва със станцията, която се намира на толкова затънтено място и изпълнява дублиращи функции? Сигурно си решил, че си ударил джакпота, тъй като това е идеалното място, където да скриеш нелегалните си затворници, които изобщо не е трябвало да водиш в страната. Но ти си ги довел. За да ги измъчваш. А после да се отървеш от тях, когато ти кажат онова, което те интересува, или упорито запазят мълчание. Ти предаваш събраната информация на други федерални структури, като заявяваш, че е получена по обичайните канали. А линейките? Те играят ролята на хладилни фургони за телата. Които, апропо, изравяме в момента благодарение на получените показания. – Впечатлен съм от бързината ти, Роджър. Наистина! – Федералното правителство е като самолетоносач. Трябва му време, за да се задейства, но направи ли го веднъж, само гледай. – Така е – усмихна се с усилие Макинтош, чието лице бе започнало да посивява. Синия извади снимките, които Роби беше направил на хората, слизащи от онзи самолет. – Чудех се защо точно "Вектор" е получила договора, тъй като служителите на компанията не са специалисти по радарни системи. Но се оказа, че добре познавам един от вицепрезидентите ѝ. Той беше шеф на охраната в Гуантанамо шест години. А в Лондон служат двама от най-близките му помощници. – Синия вдигна снимките, за да може Макинтош да ги види по-добре. – Той е арестуван, разбира се, нещо повече, опитва се да сключи сделка. Финансовият и административният директор вече получиха имунитет срещу сътрудничество. Май ти ще опереш пешкира, Патрик, затова те оставих за накрая, а не просто защото не те харесвам и никога не съм те харесвал. Макинтош си пое рязко дъх и от устата му излезе нещо като съскане. – Защо изобщо участваш в това? Ти нямаш право да действаш на територията на страната. Което ми оставя вратичка. – Ние сме разузнавателна агенция, натоварена със задачата да защитава страната както от външни, така и от вътрешни врагове. През цялото време работихме съвместно с ФБР. Те са водещата агенция в разследването, ние само им помагаме. Подобно сътрудничество е нещо обичайно и не предизвиква възражения в съдебната зала. Много скоро ще откриеш, че не само вратичката, но и стените и покривът над главата ти ще бъдат осигурени от федералното правителство за неопределено дълъг срок. – Роджър, мисля, че ако го обсъдим цивилизовано… – Ще ти обясня кратко и ясно за какво става въпрос – прекъсна го Синия. – Създал си незаконен таен затвор, като за целта си използвал държавни средства, предназначени за радарни инсталации. Ощетил си американските данъкоплатци с разходи, които многократно надвишават тези за затворниците в Гуантанамо. Да не говорим, че там и бездруго се харчат прекалено много пари. Печалбата на "Вектор" през последната година по изчисления на твоя финансов директор е надхвърлила половин милиард долара, което превишава всякакви разумни граници. Надявам се, разбираш, че Чичо Сам не одобрява подобни неща. Не ги одобрява до такава степен, че е приел куп закони, които ги забраняват, а ти си ги нарушил всичките. – Борим се за добра кауза, Роджър. Информацията, която получихме и предадохме… – … не е дала никакви положителни резултати. По-голямата част от нея е доказано невярна и съответно безполезна. Останалото е било добре известно и събрано чрез законни методи за разузнаване. – Синия помълча и добави: – Искам да бъда максимално ясен. Тук не става въпрос за желание да помогнеш на страната, а за желание да си натъпчеш джобовете. Затова, моля те, не ми говори за патриотизъм. Така само ще се изложиш допълнително и ще ме ядосаш още повече. Докато Синия говореше, Патрик Макинтош сякаш се смали и потъна в елегантния скъп фотьойл. – Случилото се не говори добре за раздутата и сложна структура на Министерството на отбраната, която, на първо място, е допуснала осъществяването на подобна афера – продължи Синия – и на второ, е позволила това да продължи толкова дълго. Но като се има предвид, че Пентагонът оперира с бюджет от трилиони долари, с хиляди бази и съоръжения по света, с милиони служители и подизпълнители, милиарди квадратни метри площ и толкова много управления, отдели, програми и какво ли още не, дясната ръка често не знае какво прави лявата. При това положение не е толкова трудно да се скрие афера като твоята. Парите за станцията в Лондон, макар и много, са всъщност капка в морето на фона на всички харчове на Пентагона. Ти, разбира се, си разполагал със съюзници във военновъздушните сили и Конгреса, които да ти помогнат да скриеш истината. Но твоят финансов директор ни предостави техните имена заедно с информация за шест и седем-цифрените суми, които са получавали. Директорът на моята агенция е наясно с това и вече се свърза с ръководството на ФБР, с инспектората на ВВС и с Пентагона. И накрая, за да бъда напълно откровен, трябва да те уведомя, че в момента издават заповед за ареста ти. Синия стана и приглади ризата и вратовръзката си. – Тръгвам си, преди да съм казал или направил нещо, за което да съжалявам. И те съветвам да обявиш за продажба онази вила в Италия. Не мисля, че ще можеш да я използваш. А и ще ти трябват пари за адвокат. Не си и помисляй да бягаш. В мига, в който напуснеш тази стая, ще бъдеш под наблюдение до ареста ти. Благодаря за отделеното време. – Той посочи празната чаша и добави: – Поръчай си още едно питие, Патрик. Сбогом. Няма да се видим повече. Синия затвори вратата след себе си.  56. 
 


 	 
 Военната станция "Дъглас С. Джордж" приличаше на разбунен кошер. Декър и Джеймисън пристигнаха с новия си джип под наем. Направи им впечатление, че в станцията непрекъснато влизат и излизат автомобили. Няколко хеликоптера кацнаха един след друг, а малък реактивен самолет тъкмо се издигаше над пистата. Още докато минаваха покрай петролните сонди, разположени най-близо до станцията, видяха, че работниците наблюдават с любопитство случващото се отвъд оградата. Същото правеха и няколко обитатели на Колонията, които обработваха нивите си с трактори и други машини. Двамата федерални агенти отиваха в базата, защото Роби ги бе помолил да дойдат колкото се може по-скоро. Някой се беше погрижил да получат съответния достъп, тъй като трябваше само да покажат служебните си карти на охраната, за да влязат вътре. Когато спряха пред сградата, в която бяха разговаряли с полковник Марк Съмтър, Роби и Рийл излязоха да ги посрещнат. Декър и Джеймисън ги последваха по коридора и влязоха в малка стая, където Синия седеше начело на стара, олющена заседателна маса. Той ги покани с жест да се настанят и през следващите двайсетина минути ги запозна с развитието на събитията и разговора си с Патрик Макинтош във Вашингтон. – Вашата агенция ще извърши необходимите правоохранителни действия, а Министерството на правосъдието ще поеме обвинението. – Затворници ли са държали тук, както предполагахме? – попита Декър. – Да. Някои хора по върховете не са се поучили от грешките си и са решили да устроят нова версия на затворите в Абу Гариб и други места въпреки пълния провал на подобни проекти. Но се радвам, че моята агенция е научила този урок и не допусна повторение на стари грешки. – Колко затворници са загинали? – обади се Джеймисън. – Поне дузина, ако не и повече. Все още събираме информация. Ще ни отнеме време, докато обхванем случилото се в целия му обем. – Местните сигурно се чудят какво става тук – отбеляза Джеймисън. – Ще запазим всичко в тайна – отвърна Синия. – Тази демонстрация на сила е предназначена за онези, които може би разполагат с още информация. Или за онези, чиито имена все още не знаем, но които са изпаднали в паника и възнамеряват да избягат. Вашият директор оприличи акцията на пускането на ловджийски кучета, които да подплашат дивеча. – Истината ще излезе ли наяве? – продължи Джеймисън. – Не и в пресата. Разгласяването ѝ ще създаде повече проблеми, отколкото си заслужава. Хората трябва да имат доверие в правителството. – А то може би трябва да положи повече усилия, за да го заслужи – отбеляза Декър. – Напълно съм съгласен. Но сега трябва да продължим напред. Декър изгледа Синия, сякаш го преценяваше. – Този случай е приключен, но остава загадката около бомбата с часовников механизъм. Пърси е напуснал базата, преди тя да се превърне в затвор. Убеден съм, че това е свързано с нещо, случило се преди много години. – Затова ви помолих да дойдете, а не само за да ви уведомя за резултатите от нашето разследване. С какво мога да ви помогна? – Изненадан съм, че още сте тук, вместо да се върнете във Вашингтон – каза Декър. – Позволете ми да ви обясня следното: ако установим чуждестранно присъствие на американска територия с цел да се навреди на страната и нейните граждани, това несъмнено оправдава участието ни в разследването. Не знам за вас, но не бих допуснал повторение на Единайсети септември заради дребни бюрократични спънки. – Добре. Бих искал да видя служебното досие на Бен Пърси. – Какво се надявате да откриете в него? – Някаква следа, по която да тръгнем, защото в момента не разполагаме с нищо. ……



 Декър остави третата си чаша кафе, погледна недокоснатата храна в чинията и се облегна на стола си в ресторанта на хотела. Отвори първо имейла, който беше получил току-що, а после и прикачения файл. Беше досието на Бен Пърси. Беше постъпил във военновъздушните сили веднага след гимназията и беше прекарал следващите дванайсет години в униформа. Декър четеше методично страница след страница. Пърси бе служил на доста места и се беше възползвал от многото възможности за обучение, предоставени от базите. Дори беше участвал в конференции във Великобритания, Германия, Катар и Индия. Макар че беше израснал в бедност и не беше имал възможност да следва в колеж, всички го описваха като брилянтен специалист. Беше се издигнал до сержант-техник, което според документите бе доста трудно, а Пърси го беше постигнал за рекордно кратко време. Той бе изчезнал малко преди командването да го произведе в главен сержант. Декър отпи от кафето и насочи вниманието си към онова, което Пърси беше правил през последните шестнайсет месеца, за да провери дали забележката за бомбата с часовников механизъм не е провокирана от нещо, което се е случило неотдавна. Пърси беше напуснал за кратко базата в Лондон, за да отиде на обучение във Вашингтон, посветено на най-новите технологии в областта на комуникациите. Впоследствие командването му беше предложило курсове по различни специалности. Декър продължаваше да чете, но така и не откриваше връзка с онова, което той беше казал за бомбата. Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Богарт. – Здрасти, Рос. – Декър, чух за станцията в Лондон. Там става нещо голямо, Бюрото също се е включило. – Знам, но това не ни помага да разкрием нашия случай. – Открих информация за военната служба на Брад Даниълс. – Нещо интересно? – Служил е в Лондон от петдесет и пета до осемдесет и седма година. – Звучи логично. Даниълс е бил щурман по време на войната, след което се е преквалифицирал като специалист по радарните инсталации. – Най-интересното според мен е, че части от досието му са били редактирани, а други – засекретени. Декър се изправи рязко на стола си. – Самият той ни каза, че не може да говори за службата си в Лондон, тъй като информацията е секретна. Реших, че иска просто да се отърве от нас. Но защо е тази секретност? Само защото Даниълс е обслужвал радарна инсталация, която е следяла за вражески ракети по време на Студената война? – Не знам, Декър. Не успявам да получа ясен отговор от никого. – Задънена улица, така ли? – Опасявам се, че отговорът е "да", освен ако ти не измислиш нещо. – Това ми е работата. Декър затвори и впери поглед в досието на Пърси, но всъщност обмисляше думите на Богарт. Имаше само един начин. Декър набра Джеймисън. – Време е да накараме Брад да проговори – каза той.  57. 
 


 	 
 Декър и Джеймисън пристигнаха в дома за възрастни хора "Грийн Хилс" и отново се озоваха в кабинета на управителката. Лицето ѝ почервеня, когато ги видя. – Толкова го разстроихте! Не мога да повярвам, че се връщате! Декър я изгледа строго. – Връщаме се, защото Брад Даниълс е ключов свидетел в разследване, свързано с националната сигурност. Ако не ни позволите да се срещнем с него, ще докарам тук цяла армия федерални агенти, за да разберем какво става. Вие си решете кое е за предпочитане. Враждебното изражение на жената веднага се стопи. – Сериозно ли говорите? – В противен случай нямаше да бъдем тук. – Добре, но, моля ви, не го разстройвайте отново. – Само ще му задам въпросите, които трябва да си изясним. Ако те го разстроят… това също ще е отговор. Жената ги поведе към стаята на Даниълс. Старецът седеше в инвалидния стол в ъгъла, стиснал бастуна си с две ръце. – Кой е? – попита рязко той, когато чу вратата да се отваря. – Господин Даниълс, имате посетители – каза управителката. – Какви посетители? Коледа е далече. – Ще ги оставя да ви обяснят – заяви любезно тя и напусна стаята. Двамата пристъпиха напред. – Господин Даниълс – започна Декър. – Пак ли ти! – ядоса се старецът. – Познах те по гласа! Вече не виждам, но чувам и познавам гласовете! Изчезвай оттук! – Или ще отговорите на нашите въпроси, или ще дойдат да ви ги задават други хора. – Изобщо не ме интересува! Махайте се! – Част от досието ви е редактирана, а друга е засекретена. – Нали ви казах, по дяволите! – Но не казахте защо. – Нямам право, глупако! Това е смисълът на думата "секретно". – Загинаха още хора – продължи Декър. – Ще се случи нещо голямо. Нуждаем се от помощта ви, за да разберем какво може да е то. – Имам само вашата дума, а аз не ви вярвам. Няма да ме заблудите. За мен вие сте шпиони. – Нека да ви покажем служебните си карти – предложи Джеймисън. – Не виждам, вече ви обясних. Декър седна на ръба на леглото. – Можете ли да ни кажете нещо за престоя си във военновъздушната база в Лондон? – Не. – Бяхме там. Видяхме радарната инсталация. – Е, и? – Странна работа… – Кое? – В Гранд Форкс, Северна Дакота, има абсолютно същото съоръжение. На лицето на Даниълс се прокрадва бегла усмивка. – Така ли? – Но вие знаете, нали? Усмивката изчезна. – Кой го казва? – Наскоро установихме, че базата е била използвана за съвсем различна цел. Не за да следи небето, а за нещо съвсем друго. – Кого го е грижа? – Помощта ви може да изиграе ключова роля за опазване на националните ни интереси. – Приказвайте си колкото щете. Няма да ме заблудите. Дал съм клетва. – Свалили сте униформата преди много години. – Клетвата си е клетва. Ще отнеса тайните в гроба. Така се прави. Декър погледна Джеймисън, без да крие раздразнението си. – Можем ли да направим нещо, за да размислите? – попита тя. – Само президентът на Съединените щати може да ми даде такава заповед. Всички останали да вървят по дяволите. – Вие сте единственият жив служител на базата от онези години. – Последният оцелял – подсмихва се Даниълс. – Това ви прави единственият, който е в състояние да предотврати истинска катастрофа. – Време е за обяд. Мирише ми на лук. Отивам в трапезарията. Даниълс насочи инвалидния си стол напред, промуши го през вратата и излезе в коридора. – Ориентира се доста добре за човек, който не вижда – отбеляза Джеймисън. – Очевидно няма да проговори – каза Декър. – Изненадана съм, че не са убили и него – отвърна тя. – Виж какво се случи с горката Бевърли Пърси. – Едва ли знаят за него, освен ако Креймър не го е издала. – Ами ако са ни проследили до тук? И са разбрали, че му задаваме въпроси? Вероятно това е причината за смъртта на Пърси. – Звучи логично, Алекс. Ще уредя да поставят тук охрана. Декър се канеше да си тръгне, когато хвърли поглед към нощното шкафче. Отиде и взе бейзболната шапка, която Даниълс бе оставил там. Джеймисън се приближи до него. – Този знак показва поделението, в което е служил – каза тя. – Много ветерани носят подобни шапки. – Така е, но това не е всичко – отвърна Декър и посочи металните значки, закачени върху шапката. – Виж… – Местата, на които е служил. А може би са нещо като почетни знаци – отвърна Джеймисън. Погледът на Декър обходи всичките. После той пъхна шапката в джоба си и каза: – Да изчезваме, преди да се върне и да забележи, че шапката му я няма. – Той каза, че не вижда. – Каза много неща, но не вярвам на нито едно от тях. – Какво откри на тази шапка? – Нещо може би много важно.  58. 
 


 	 
 – ХКАСАЩ – каза Декър. Двамата се връщаха в Лондон. Декър въртеше шапката в ръце и разглеждаше значките, по-точно, една от тях. – ХКАСАЩ? Какво означава това? Декър извади телефона си и провери абревиатурата. – Химически корпус на Армията на САЩ. – Но Даниълс е служил в авиацията, не в армията. – Обаче има и такава значка. Както и други. – Декър откачи няколко значки от шапката и ги показа на Джеймисън. – Военновъздушна база "Бийл", Химически арсенал "Роки Маунтин", Кемп Детрик, Пайн Блъф, Арканзас… Някои от тях се намират под командването на сухопътните сили, други – на военновъздушните. Кемп Детрик е в Мериленд, но сега се казва Форт Детрик. – И той е служил на всички тези места? – И то достатъчно дълго, за да получи значка. – Какво правят в тези бази? – Въпросът е какво са правели, когато той е бил там. – Декър помълча и добави: – Има още нещо. В досието на Бен Пърси пишеше, че е служил в "Бийл" и в Химическия арсенал. – Едва ли е случайност. – И това не е всичко. Спомняш ли си онези разпечатки, които открихме в гардероба му? До една са свързани с местата, от които Даниълс има значки. – Значи сме попаднали на важна следа – отвърна Джеймисън. Забеляза, че Декър гледа в страничното огледало, и вдигна очи към огледалото отпред. – Не виждам нищо – каза тя. – Просто проверявам след последния път… Щом пристигнаха в Лондон, двамата се качиха в стаята на Джеймисън, която веднага включи лаптопа си. Декър ѝ беше дал шапката на Даниълс с всички значки и тя се зае да ги проверява една по една. Приключи след двайсет минути и погледна Декър. Пребледнялото ѝ лице не бе в състояние да скрие паниката. – Всички тези места са имали нещо общо, когато Даниълс е служил там. Декър кимна. През цялото време той беше стоял зад нея и беше надзъртал над рамото ѝ. – В тези бази са били разработвани химически и биологични оръжия за масово унищожение. – Очевидно са започнали още през Втората световна война. Ние не сме разполагали с подобни оръжия за разлика от Германия. Затова сме се заели да ги разработваме и произвеждаме. И сухопътните, и военновъздушните сили. Мащабите се разширяват към края на Втората световна, по време на Корейската и след това. Тогава САЩ и Съветският съюз произвеждат достатъчно оръжия за масово унищожение, за да убият всяко живо същество на планетата. Тук не включвам ядрените оръжия – каза Джеймисън. – В края на шейсетте Никсън прекратява тези програми. Запасите от подобни оръжия са унищожени, а съоръженията, използвани за производството им, получават ново предназначение. – Вероятно не всички запаси са унищожени – предположи Декър. – Може би част от съоръженията не са включени в списъка, който току-що провери. – Имаш предвид станцията в Лондон? Декър кимна. – Подозирам, че тя е построена не заради радарните инсталации, а с цел производство на биохимични оръжия. Едва впоследствие е била преоборудвана в база за електронно наблюдение, макар да е дублирала онази край Гранд Форкс. Може нарочно да са направили така, че да прилича на другата. Нали се сещаш, пресечената пирамида с топката за голф отгоре? – Докато не започват да използват базата като секретен затвор. Явно всеки, който иска да се занимава с нещо незаконно и тайно, решава, че това е идеалното място. – Говориш за правителството, Алекс, така че всичко е възможно. – Каква е тази бомба с часовников механизъм, върху която седим? Оръжия за масово унищожение ли? – Това е само теория, макар че ми изглежда логична. Трябва да докажем дали съответства на истината. – Ами ако се окаже истина? – Ще се наложи да открием тези оръжия за масово унищожение. – Няма проблем! Ей сега запретваме ръкави и до утре сме приключили. Когато Декър не реагира на сарказма ѝ, Джеймисън го погледна. Той очевидно бе потънал в размисъл. – Наистина ли ще откриеш начин да го направим? – Трябва да уведомим Роби какво сме намерили. Може би те ще мобилизират още хора. Но и ние трябва да проверим някои неща. – Откъде ще започнем? – От военновъздушната станция. – Не съм сигурна, че искам да се връщам в нея, ако там наистина са произвеждали оръжия за масово унищожение. – Ще ти се наложи – отвърна Декър. 
 ……



 На следващия ден Джеймисън шофираше, а Декър се взираше през прозореца в поредната буря, която се надигаше на хоризонта. – За какво си мислиш? – попита го тя. – За нищо интересно. – Струваш ми се унил. Напълно те разбирам, особено при нашата работа… но винаги си изглеждал… не знам. В състояние да се издигнеш над тези неща? Декър се обърна и я погледна. – Стан ми е зет от поне двайсет години. Тук разговарях с него повече, отколкото за последните две десетилетия. Същото се отнася и за сестрите ми. – Те живеят доста далече. Братята и сестрите порастват и започват да водят собствен живот. – Ти поддържаш връзка с твоите. – Аз съм най-голямата в семейството. От мен се очаква да го правя. Не робувам на стереотипи, но все пак жените се справят по-добре в това отношение от мъжете. Поне според мен. – И аз навремето поддържах връзка със сестрите си, преди злополуката на терена. Обаждах се по телефона, дори им пишех писма. Ходех на гости на Стан и Рене, докато живееха в Колорадо, много преди да се преместят в Калифорния. Още учех в колежа, а те бяха младоженци. Помогнах на Стан да направи покрита веранда в задния двор. – Чудесно, Декър. – Подписах професионален договор едва в четвъртата година в колежа. Отначало бях резерва в "Браунс", но си скъсах задника и пробих в отбора, въпреки че не играех редовно. Бях добър, достатъчно едър и достатъчно силен. Но в Националната футболна лига се играе на съвсем друго ниво, там са най-добрите от най-добрите. Не притежавах скоростта, а и някои други качества, които да ме направят твърд титуляр. Беше денят, в който откриха първенството. Тъкмо тичах по терена след първия съдийски сигнал… А следващото, което си спомням, е как дойдох на себе си в болницата. И двете ми сестри бяха там. Бях лежал в кома дни наред. Рене ме държеше за едната ръка, а Даян за другата. Отначало дори не ги забелязах. Виждах само онези странни цветове на монитора. Имах чувството, че съм се побъркал. А после видях сестрите си. Знаех, че това са те, но нещо в мен сякаш си беше… отишло. Не изпитвах нищо към тях. Абсолютно нищо. Декър извърна поглед. Джеймисън, която остана смаяна от откровеността му, каза: – Преживял си ужасна травма, Декър. А после са настъпили някои неочаквани… промени. – Много мек начин да опишеш случилото се. – Но ти сега си съвсем различен в сравнение с първата ни среща в онази съдебна зала в Бърлингтън. – Знам. И това ме плаши. Декър не каза нищо повече, а продължи да се взира в потъмнялото небе, сякаш очакваше, че то ще му разкрие неговото още по-мрачно бъдеще.  59. 
 


 	 
 Когато спряха пред портала на базата, към тях се приближиха двама мъже с костюми. Джеймисън свали прозореца и показа служебната си карта. – Влизайте – каза единият. – Уведомиха ни за вас. Порталът се отвори и Джеймисън мина през него. – Сигурно е работа на Роби – каза тя. – Когато му звъннах, за да му разкажа какво сме открили, той обеща да организира посещението ни тук. Колегите му ще започнат да разпитват дискретно за евентуалното наличие на химически оръжия. Джеймисън паркира на същото място като миналия път. – Откъде ще започнем? – попита тя. – Да опитаме първо с пирамидата. Едва ли някога ще видя истинските в Египет. Пред входа стоеше друг мъж с костюм. Носеше слънчеви очила, въпреки че небето беше покрито с облаци. Той им отвори вратата и когато двамата влязоха вътре, видяха, че не само външните, но и вътрешните стени са иззидани от камък. Помещението беше огромно, а по средата беше разположена, както предположи Декър, апаратурата, обслужваща радарната инсталация, за която Съмтър им бе казал. Тя приличаше на онези огромни телескопи, които човек можеше да види в астрономическите обсерватории, но изглеждаше далеч по-сложна. Покрай стените бяха наредени бюра с компютърни терминали и изключени монитори. – Еха! – възкликна Джеймисън. – Прилича ми на сцена от научнофантастичен филм, в който някой се опитва да унищожи света. – Може да не се окаже фантастика – отвърна Декър. – Благодаря ти за утешителния коментар. Декър видя една-единствена врата на срещуположната стена. – Да проверим къде ще ни отведе. Зад вратата започваха стъпала, които водеха към подземния етаж, на който – както Роби им беше съобщил по-рано – са били държани затворниците. Килиите приличаха по-скоро на клетки, при това изработени набързо и непрофесионално, ако се съдеше по вида им. – Сглобили си ги надве-натри, когато са решили да използват станцията за затвор – отбеляза Декър. – Не са вложили кой знае каква мисъл. – За да държиш някого в плен и да го подлагаш на мъчения, не се изисква много мисъл. Нужни са само хора, лишени от скрупули, които вършат неморални неща по неморални причини – заяви разпалено Джеймисън. – Да разбирам ли, че си разсъждавала по въпроса? – Когато работех като журналист, написах статия за това. Темата не беше никак приятна. И двамата забелязаха кръвта и урината на пода на клетките. Въздухът беше пропит от остра миризма. – Колкото и отвратителна да е цялата история, разбирам, че няма да се стигне до изслушване в Конгреса – продължи Джеймисън. – Ще потулят всичко, както вече ни казаха – отвърна Декър. – И аз го приемам, щом хората, които стоят зад това, ще понесат наказанието си. Страната ни е изправена пред достатъчно проблеми и не се нуждае от подобен скандал. – Предполагам – съгласи се тя, макар да не изглеждаше убедена. – Но какво ще стане с принципа, че истината е крайъгълен камък на демокрацията? Декър я погледна. – Инстинктите ти на журналист отказват да се примирят с прикриването на истината? – Те останаха в миналото. Сега просто изпълнявам заповеди. – Не, не са останали в миналото, Алекс. И това е причината да сме тук. Да научим истината. – Знаех, че има за какво да те харесвам – усмихна се Джеймисън. – Ако в базата са разработвали химически и биологични оръжия, би трябвало да са го правили тук някъде – каза Декър. – Смяташ, че помещенията може да са заразени? – попита рязко тя. – Че е оцеляла някаква гадост от онова време? Той се напрегна видимо, но отвърна: – Едва ли. Все пак десетилетия наред тук са работили хора. Ако съществуваше подобен риск, щяха да я затворят отдавна. – Да се надяваме, че си прав. Аз лично не споделям твоята увереност. Декър тръгна по десния коридор. След като слязоха по стълбите, двамата се озоваха в просторно помещение, почти толкова голямо, колкото онова с радарната система над тях. – Слязохме няколко етажа, за да стигнем до тук – отбеляза Джеймисън. – Вече сме доста дълбоко под земята. На трийсет и повече метра. Декър кимна в знак на съгласие. – Май не са го използвали, докато горе е имало затвор. Мирише на мухъл. Той обиколи помещението по периферията. Забеляза, че на едно място стената е по-светла. Огледа я и продължи нататък. В един момент спря рязко и се обърна към Джеймисън: – Чакай малко! Откъде Бен Пърси ще знае, че тук са правели такива неща? Че са разработвали оръжия за масово унищожение. – Нямам представа. Но онези разпечатки показват, че е проучвал въпроса. – Джеймисън се замисли. – Момент, момент, какво изобщо го е накарало да търси подобна информация? – Точно това имах предвид. Мисля, че отговорът е Брад Даниълс. – Не, Даниълс е причината Креймър да дойде тук. Той не е свързан с Пърси. – Защо смяташ така? – попита Декър. – Защото се ръководя от твоето правило, че нищо не е случайно и съвпадения не съществуват. – Всяко правило си има изключение. Мисля, че Пърси е научил какво е ставало тук именно от стареца. – Защо си толкова убеден? Декър извади шапката на Даниълс и посочи една значка. Джеймисън я огледа и каза: – Годишно честване, организирано от военновъздушните сили? – Било е преди две години. В базата "Майнът" тук, в Северна Дакота. – Но как можем да сме сигурни, че и двамата са били там? Значката не е достатъчно доказателство. – Убеден съм, тъй като в досието на Пърси е отбелязано, че е бил там. – Въпреки това не можем да сме сигурни, че са се срещнали. – Затова ще позвъня в старческия дом и ще разговарям отново с Даниълс, за да изясня това веднъж завинаги. – Не го притискай, Декър. Той е просто един възрастен човек. – Този възрастен човек е най-коравият тип, когото съм срещал – отвърна недоволно Декър. – Той не ни каза нищо предишните пъти. Защо да го прави сега? Декър вдигна шапката и се усмихна. – Защото вече имам какво да му предложа.  60. 
 


 	 
 – Господин Даниълс, обажда се Еймъс Декър от ФБР. Миг по-късно Декър отдалечи телефона от ухото си, защото старецът започна да крещи: – Кучи син! Веднага да ми върнеш шапката! Крадец мръсен! – Забелязахте, че липсва, така ли? А аз мислех, че имате проблеми със зрението. – Ако бях с четиресет години по-млад, щях да ти сритам задника. – Но не сте, затова предлагам да сключим сделка. Вие ще отговорите на въпросите ми, а аз ще ви обещая, че ще си получите шапката напълно невредима. – Какви въпроси? – сопна се Даниълс. – Казах ти, че не мога да отговарям на никакви въпроси. Всичко е секретно. Не разбираш ли какво означава секретно, тъпако? – Въпросите, които ще ви задам, не са свързани с класифицирана информация. Интересува ме дали сте се срещнали с конкретен човек на годишнината, на която сте били в базата "Майнът". – Откъде, по дяволите, знаеш за това? – излая старецът. – Имате значка на шапката. – Която ти открадна! Това е престъпление! – Дребно нарушение в най-лошия случай. Освен това обещах да ви я върна. – Откъде да знам, че ще удържиш на думата си? – И аз като вас съм дал клетва да служа на тази страна. За мен това означава много, както и за вас. – Продължавай – успокои се изведнъж Даниълс. – Там срещнахте ли се със сержант от военновъздушните сили на име Бен Пърси? Даниълс се забави е отговора. Накрая попита: – И той ли е мъртъв? – Не, но е изчезнал. Е, запознахте ли се с него? – Какво, да му се не види, става тук? – Точно това се опитвам да разбера. Споменахте ли на Пърси, че базата в Лондон е била използвана за разработката на химически и биологични оръжия? – Това е засекретено! Нали каза, че няма да ме питаш за такива неща? Ти си един голям гаден лъжец, да знаеш! – Програмата за създаване на оръжия за масово унищожение е обхващала не само базата в Лондон, но и други военни съоръжения на територията на страната – Пайн Блъф, Форт Детрик… – По онова време се наричаше Кемп Детрик. – Старецът замълча и след малко каза: – Виждам, че си се поровил. – Имам достъп до свръхсекретна информация. – Какво общо има това със случилото се? – Не съм сигурен. Но по всичко изглежда, че определени лица проявяват интерес към тази информация с цел да избиват хора… много хора. Да разбирам ли, че по онова време в Лондон не е имало радарна инсталация? – Не съвсем. – Но вие сте специалист по радарни и други подобни системи. Защо са ви изпратили там, ако са разработвали химически оръжия? Нали не сте разбирали нищо от тях? Прозвуча дълга въздишка, след което Даниълс отвърна: – Всичко там трябваше да прилича на радарна инсталация, затова в базата имаше такива специалисти. В противен случай щеше да изглежда странно. Аз бях един от тях. Нали разбираш, целта ни беше да поддържаме илюзията… – Знаехте ли какво правят там? – Отначало не. Отивах където ме изпратят, правех каквото ми кажат. – А имахте ли нещо общо с основната задача на базата? – Не. Ние, радарните специалисти, бързо разбрахме, че нещо не е наред. Първо, не обслужвахме никакви радарни инсталации, после документите за неразгласяване на военна тайна, които подписахме, бяха много по-строги от обичайните. Знаехме, че руснаците не изостават от нас в ядрената надпревара, но знаехме също, че германците разработват химически оръжия още от Първата световна и се опитваме да ги догоним. Това не беше голяма тайна. От време на време четяхме материалите, които пристигаха в Лондон. Видях достатъчно сандъци с черепи и кости върху тях, за да разбера за какво става въпрос. А после ни пратиха да помагаме… Нямам предвид да произвеждаме онези гадости, но все пак получихме достъп до част от лабораториите долу. – В подземните нива на пирамидата? – попита Декър. – Да. Обикновено не ни пускаха там. Работехме предимно по охраната и поддръжката. Но понякога ни изпращаха долу по различни поводи. Трябваше да обличаме специални костюми, да си слагаме маски… – Видяхте ли какво произвеждат? – Помагахме им да редят продукцията в бронирани контейнери, а от там – в специални складове. Всичко това ме плашеше. Навсякъде имаше надписи: "Силно отровно", "Не пипай", "Никога не сваляй маската и очилата"… Въпреки това някои момчета се разболяха. Имам предвид случайно. Не че някой е изпробвал действието на един или друг химикал върху нас. Не, все пак става въпрос за Съединените щати. Ние не правим така, нали? – Нещо друго? Старецът не отговори. – Спомняте ли си друго? Ситуацията е сериозна. Даниълс продължи да мълчи и Декър реши да не го притиска. Искаше той да осъзнае, че се случва нещо много важно, в което може да изиграе решаваща роля. Стига да беше откровен. – Прекратиха програмата в края на шейсетте – каза след известно време старецът. – Закриха лабораториите, след което започнахме да използваме базата като радарна станция. Занимавах се с това, за което бях обучен. Беше много интересно и вълнуващо. Защитавахме страната си от Съветския съюз. – И командването изнесе всичко? – Точно така. – Можете ли да ми кажете за какво разговаряхте с Бен Пърси, младия сержант, с когото се срещнахте в "Майнът"? – Много симпатичен младеж. Служеше в същата военна база, в която и аз бях служил навремето. Имаше достъп до секретна информация. Открихме много общи неща. Веднага си допаднахме. Изпихме по едно-две питиета заедно. Отново се почувствах млад… – А после? – А после му разказах някои от нещата, които правехме. – Той прояви ли интерес? – О, да, зададе ми милион въпроси. Отговорих му доколкото можех. – А споменахте ли му за Мери Райе? – Не. – Как прие той информацията, която му съобщихте? – Не съм му съобщавал нищо конкретно. Ако се е разровил след това, не е моя работа. – Даниълс помълча и попита: – Каза, че е изчезнал? Беше свестен младеж. Гордееше се, че служи на страната си. Мислиш ли, че е добре? – Надявам се, господин Даниълс. Макар че в моята работа надеждата не е достатъчна. ……



 Декър предаде на Джеймисън разговора си със стареца, докато си тръгваха от сградата на радарната инсталация. – Излиза, че Пърси е научил за оръжията за масово унищожение от същия източник, от който е научила и Креймър. Даниълс им е казал. – Да – отвърна Декър. – Но остават твърде много неизвестни. Тъкмо прекосяваха терена около станцията, когато Джеймисън посочи големия комбайн "Джон Диър", който вдигаше прахоляк над съседната нива. – Смяташ ли, че Братята имат нещо общо с това? – Не мога да отговоря нито с "да", нито с "не". Тя погледна в другата посока. – Ето поне едно хубаво нещо. Декър проследи погледа ѝ. – Кое? – Онази сонда ей там. Не горят метан. Сигурно го извличат, вместо да го горят. А може и да го отделят от вредните примеси, за които Стан говореше. – Чудесата никога не свършват – отвърна Декър с усмивка. В този момент телефонът му иззвъня. – Здрасти, Кели, какво има? – Декър, случи се нещо… – започна полицаят, без да крие напрежението в гласа си. – Какво? – Стюарт Макклелън е мъртъв. – Мъртъв? Как? Къде? – Открили са го в автомобил в един от складовете му. Прилича на самоубийство. – Дай ми адреса. Идваме веднага.  61. 
 


 	 
 Това е идеалното място да се самоубиеш, мислеше си Декър, докато приближаваха старата дървена сграда с размерите на пет големи плевни, събрани заедно. Зад оградата се виждаха бракувани части от сондажно оборудване. До входа бяха паркирани три патрулки и джипът на Кели. Жълтите полицейски ленти плющяха на усилващия се вятър, който предвещаваше гръмотевична буря. Кели ги посрещна отвън и ги въведе в сградата. Насред огромното пространство стоеше черен кадилак последен модел. Вратата на шофьора беше отворена. Декър и Джеймисън видяха маркуча, който тръгваше от ауспуха и влизаше в купето през леко открехнатия прозорец на задната дясна врата. Полицаят посочи шофьорската врата. – Отворихме я, за да проверим състоянието му. Декър и Джеймисън пристъпиха напред. Стюарт Макклелън се беше свлякъл, главата му опираше в конзолата, която разделяше двете предни седалки, а краката му бяха стъпили на пода. Очите му бяха затворени, а лицето му беше тъмночервено. При вдишването на цял резервоар изгорели газове молекулите въглероден оксид не позволяваха на кислорода да се свърже с червените кръвни телца и заемаха неговото място. Клетките пътуваха из тялото, но пристигаха на своето местоназначение без кислорода, необходим за функционирането на организма. Резултатът беше смърт и наситеночервен цвят на кожата. – Очевидно се е задушил – каза Кели. – Някакви следи от борба, рани при самоотбрана, охлузвания, които да показват, че е бил нападнат и впоследствие пренесен тук? – попита Декър. – Още не сме приключили с огледа на тялото, но за момента не сме открили подобни улики – отвърна Кели. – Нито рани, нито следи от кръв. Ще проверим за отпечатъци, разбира се, но не очакваме кой знае какво. Макклелън най-вероятно се е самоубил. – Никой друг ли не е имало тук? – обади се Джеймисън. – Охранителните камери не са ли заснели нещо? – "Не" и на двата въпроса. Макклелън притежава това място, откакто се помня. Но сега го използва като склад за отпадъци. Никой не работи тук. Няма и охранителни камери, защото не държат нищо ценно в склада. Ако някой беше дошъл, за да открадне тези боклуци, това щеше само да го зарадва. – Оставил ли е бележка? – продължи тя. – Не сме открили, но много самоубийци не оставят нищо. – Шейн знае ли? – Изпратих му съобщение. Чакам да ми се обади. – Кога за последно са видели Макклелън жив? – попита Декър. – С Хю Досън са вечеряли снощи в "Мади". Не повярвах, когато го чух. Двамата не можеха да се гледат, а сега изведнъж вечерят заедно! – Все пак ресторантът е на Макклелън. Или поне беше – отвърна Джеймисън. – Моля?! – възкликна Кели. – Кажи му – подкани я Декър. – Какво да ми каже? – не скри объркването си полицаят. – Досън възнамеряваше да продаде целия си бизнес на Макклелън, включително ресторанта – осведоми го Джеймисън. – Не може да бъде! – Вероятно са празнували сключването на сделката – добави тя. Кели беше изумен. – Защо го е направил, за бога? А вие как разбрахте? – Прекъснахме срещата им – отвърна уклончиво Джеймисън. – Що се отнася до сделката, Досън просто е искал да вземе парите и да напусне града. Така поне ни каза. – А Каролайн? – Според баща ѝ нямало да е проблем. Кели се ядоса. – Нямало да е проблем?! Тя хвърли толкова усилия, съдра се от работа. "Мади" беше любимият ѝ проект. Това ще я съсипе. Гневният му изблик изненада Джеймисън. – Знам, че сте били много близки преди години… Кели се успокои. – Който не е бил влюбен в Каролайн, не е наред с главата. Аз не бях изключение. – Все пак е било отдавна, в гимназията. Той я погледна. – Понякога времето не се отразява на чувствата ти към някого – каза, но бързо мина отново на служебна вълна и добави: – Моментът не е подходящ да обсъждаме подобни неща. И така, имаме си работа с убийство или самоубийство. Трябва да разберем с кое от двете. Декър огледа купето на кадилака. – Открихте ли следи от автомобилни гуми, различни от неговите? Някой видял ли е друга кола да идва или да напуска мястото? – Не, нищо подобно. Но предвид случилото се до момента, мисля, че не бива да прибързваме със заключенията. Наистина прилича на самоубийство, но пък не мога да си представя мотива на Макклелън за подобна постъпка. Беше ужасно богат, явно току-що е бил изкупил бизнеса на най-големия си съперник и е сложил целия град в джоба си. Не бих се учудил, ако това е била мечтата на живота му. Но след като сключва сделката и отпразнува триумфа си, както предположи Алекс, той идва тук да се самоубие? Къде е логиката? – Съгласен съм с теб – каза Декър. – Кой ще извърши аутопсията? – попита Джеймисън. – Докторът, който пое тази на Уолт, е зает. – Да повикам някой от Бюрото тогава? – предложи Декър. – Ще ти бъда благодарен. Декър извади чифт латексови ръкавици от джоба на якето си, сложи си ги и надзърна в кадилака. Опипа едната ръка на мъртвия и каза: – Трупно вкочаняване. От настъпването на смъртта са изминали приблизително дванайсет часа. Температурата на въздуха тук е умерена. Но ако колата е работила след смъртта на Макклелън – и то до изчерпване на горивото в резервоара, – може впоследствие да се е покачила значително. – А високата температура ускорява вкочаняването и разлагането на трупа – довърши Джеймисън. – Това е важно, защото ще се наложи да проверяваме алибита – отвърна Кели. – Някаква идея къде да търсим Досън? – Мислиш, че може да има нещо общо с тази смърт? – Ако той е последният човек, с когото Макклелън се е срещал, бих искал да му задам няколко въпроса. Предпочитам да го направя колкото се може по-скоро.  62. 
 


 	 
 Откриха Досън само с едно телефонно обаждане. Беше си у дома. Уговориха си среща с него още същата вечер, без да му кажат защо. Домашната помощница ги покани в кабинета му, а той стана от бюрото си, за да ги поздрави. Погледна разтревожено Кели и попита: – Вярно ли е? Стюарт наистина ли е мъртъв? – Откъде разбра? – отвърна невъзмутимо полицаят. – Всички знаят. На мен ми каза жената, която видяхте току-що. Тя пък чула от приятеля си, който работи за Макклелън. – Вярно е – потвърди Декър. – Какво е станало? – Открили са го мъртъв в колата му. Прилича на отравяне с въглероден оксид. Умрял е по същия начин като съпругата ви – добави той, а Джеймисън и Кели го изгледаха недоволно. Досън се отпусна тежко на стола си. – Боже господи! – Разбрах, че снощи сте вечеряли заедно – каза Кели. – Да, в "Мади". – Той ли избра мястото? – попита Джеймисън. – Ами… – заекна Досън и погледна към Кели. – Знам за сделката – каза полицаят. – Добре. За да отговоря на въпроса ви, идеята беше негова. Сега той е собственик на ресторанта. – А каза ли на Каролайн? – попита мрачно Кели. – Канех се да се срещна с нея и да ѝ обясня. – Защо продаде всичко? – продължи Кели. – Джеймисън ми каза за намеренията ти. Но миналия път, когато бях тук, ми се стори голям оптимист. Купуваше недвижими имоти. Каролайн отвори ресторанта… – Тогава споменах и за негативната страна на фракинга. Просто съм уморен, Джо. В този бизнес съм от близо четиресет години. – Какво ще правиш сега? – попита Кели. – Ще си взема къща във Франция. Много по-голяма от онази, която имах преди. Вече купих една за Каролайн, достатъчна за нея и за децата ѝ след време. – Не ми се струва много реалистично. Продаде живота, с който тя беше свикнала, без да я попиташ. – Не виждам нещата по този начин – заяви подразнен Досън. – Значи предпочиташ да си затваряш очите. – Знам, че бяхте много близки… По едно време дори очаквах да се ожените. Но всичко това не ти влиза в работата. – Добре, да се върнем на онова, което ми влиза в работата. Кога се разделихте с Макклелън? – Когато излязохме от ресторанта. – Разкажи ни по-подробно. – Беше към единайсет. Той се качи в колата си, а аз в моята. Върнах се тук. – Някой може ли да го потвърди? – обади се Декър. – Не, всички си бяха тръгнали. Бях сам. – Значи никой друг не може да каже, че действително си бил тук? – попита Кели. – Чакайте малко! Да не намеквате, че… Защо, по дяволите, ще желая смъртта на Макклелън? Та той току-що ми преведе огромна сума пари! – Опитваме се да определим движението и алибито на хората, с които се е срещал, господин Досън – намеси се Джеймисън. – Това е рутинна процедура. – На мен не ми изглежда рутинна. Къде са открили Стюарт? В дома му ли? – Не – отвърна Кели. – Става въпрос за отравяне с въглероден оксид, нали така каза? Възможно ли е да е нещастен случай? Като при Мади. – Не, определено не е нещастен случай – отвърна Декър. – Можете ли да се сетите за причина, която да подтикне Макклелън към самоубийство? Досън се замисли за миг. – Нито една. Обединяването на двата бизнеса – моя и неговия – щеше да му донесе много пари. Щеше да слее някои отдели, да съкрати разходите, да увеличи паричния поток… Всичко се нареждаше. Защо да се самоубива? – В такъв случай си имаме работа с убийство – отвърна Декър. – Освен ако не пропускаме нещо. Защо според вас някой би поискал да го ликвидира? Досън го изгледа предпазливо. – Не мога да отправям обвинения. – Да приемем, че това са хора, които представляват интерес за разследването – настоя Декър. – Каквото и да кажете, ще си остане между нас. Но ако ни съобщите имена, ние ще ги проверим. – Трудно се правеше бизнес със Стюарт. Беше безмилостен при сключването на сделки. Някои хора останаха с празни ръце… – Тези хора нямат ли имена? – попита Джеймисън. – Те отдавна не живеят тук. Последният, когото си заслужава да спомена, почина преди година… – Досън замълча разколебан. – Какво има? – попита Декър. – Вижте, харесвам момчето. Наистина. Бил се е за страната ни. Но Стюарт се отнасяше твърде жестоко с него. – С Шейн ли имаш предвид? – учуди се Кели. – Знам, че сте приятели. – Бяхме приятели като деца. И още сме, макар и не толкова близки. Притеснява ли те нещо друго освен това, че Стюарт беше доста груб с него? – Всъщност не. Но вие ме попитахте и аз ви отговорих. – Шейн ще наследи баща си, нали? – поинтересува се Джеймисън. – Да, доколкото знам. Все пак ще трябва да питате адвокатите. Стюарт може да е променил завещанието си и да е оставил парите си на когото пожелае. – Но ако го е направил без знанието на Шейн, това може да е мотив синът да убие бащата – изтъкна Декър. – Не познавам човек, който да се интересува по-малко от бизнес и пари от Шейн – отвърна Кели. – Той ни каза, че вече не сте толкова близки като едно време – подхвърли Джеймисън. – Ти каза същото. – В гимназията беше едно. После пораснахме, всеки тръгна по пътя си. Но той не се е променил. Можеше да остане тук, да не прави нищо и да остави баща си да плаща всичките му сметки. Шейн обаче постъпи в армията и рискува живота си. Върна се с куп медали, но никога не се е похвалил и с един от тях. Досън се усмихна. – Вие двамата бяхте най-добрите футболисти, които градът ни е раждал. – Декър е играл за "Кливланд Браунс" – каза Джеймисън. – А преди това за "Охайо". – Нима? – възкликна Кели. – Впечатляващо! – Да, изглеждате ми достатъчно едър – отвърна Досън, след като огледа Декър. – Ако всичко се свеждаше до габарити, сигурно щях да вляза в Залата на славата – отвърна с равен тон Декър. Погледна Кели и добави: – Ще трябва да проверим и Шейн. – Знам – отвърна рязко полицаят. – Няма да отхвърля нито една възможност, макар да съм убеден, че това не е вярната посока. – Ако Шейн има алиби, въпросът е решен – каза Джеймисън. Кели погледна Досън. – Сигурно искаш да поговориш с Каролайн час по-скоро. Няма да е добре тя да разбере за продажбата от някой друг. – Остави на мен да се тревожа за тези неща, Джо – сопна се Досън. – Възнамеряваш да се преместите във Франция? – Точно така. Кели се усмихна мрачно. – Където тя може би ще срещне някой французин, ще се влюби и ще имат куп деца? – Това зависи от нея, не от мен. – Ако Каролайн не иска да замине, ще ѝ дадеш ли пари, за да започне собствен бизнес? – Не знам. Не съм сигурен, че съм готов да се разделя с дъщеря си. Изгубих майка ѝ, не искам да изгубя и нея. – Подготви се и за такъв вариант – отвърна Кели. – Тя може да отвори ресторант и във Франция – заяви пренебрежително Досън. – Миналия път беше готова да заживее там. Каква е разликата сега? – Предполагам, че скоро сам ще разбереш. – Какво те е грижа? Не ми казвай, че още си влюбен в нея? – Няма нищо лошо в това да те е грижа за някого, Хю, дори той да взема решения, с които не си съгласен. Особено ако става въпрос за член на семейството. Но може би ти не мислиш така. Виж какво се случи със сина ти. Лицето на Досън пламна. – Изчезвай от тук! – Не се притеснявай, и бездруго си тръгвахме.  63. 
 


 	 
 – Що за глупост! – ръмжеше Кели, докато пътуваха обратно към града. – Продава ресторанта на Каролайн зад гърба ѝ и очаква тя да зареже всичко и всички и да замине с него за Франция. – Много самонадеяно наистина. Досън май е доста коравосърдечен – каза Джеймисън, погледна Декър и попита: – Ти какво мислиш? – Чудя се дали е замесен в смъртта на Макклелън. – Говорим за съвсем друго нещо – отвърна Джеймисън. – Само че аз искам да говорим за Досън и Макклелън. Не виждам мотив… – Шейн вероятно има мотив – намеси се Кели, – поне на теория. Той обаче не се интересува какво ще му завещае баща му. Ако искаше да го убие, щеше просто да го гръмне. – Ще останеш изненадан колко много хора започват да проявяват интерес, когато изведнъж се окаже, че може да забогатеят – отбеляза Декър. – Но парите не са единствената причина за убийство. Подозирам, че Стюарт е превърнал живота на Шейн в истински кошмар. – Но той винаги се е държал така с него. Защо да го убива точно сега? – Работата ни е да разберем, затова ни плащат – отвърна Декър. – Свърза ли се с Шейн? Как прие той новината? – Видях се с него, преди да отидем при Хю. Няма нищо общо със смъртта на баща си, освен ако не е актьор от световна класа. – Има ли някакви подозрения кой би искал Стюарт да е мъртъв? – Не спомена нищо такова. – А каза ли какво възнамерява да прави? – попита Джеймисън. – Не, беше разстроен. – Досън много се ядоса, когато ти спомена за сина му – каза тя. – Това не биваше да се случва. Хю-младши щеше да е жив и здрав, да води хубав, пълноценен живот. А вместо това лежи на два метра под земята заради този тип. – Толкова лоши ли бяха отношенията им? – По-лоши, отколкото можеш да си представиш. – Намирам за любопитно съвпадението, че Макклелън е умрял от отравяне с въглероден оксид – продължи Декър. – Също както майката на Каролайн, нали? – каза Джеймисън. – Именно. Разкажи ми какво точно видя, когато открихте Мади – обърна се Декър към Кели. Полицаят се замисли. – Колата беше излязла от пътя. Имаше банкет, а снегът там беше дълбок почти метър. Джипът се беше наклонил под ъгъл от трийсет градуса. Ауспухът беше опрял в банкета, беше се огънал и в него бяха влезли сняг, кал, мръсотия… Беше напълно запушен. – Но защо Мади не е излязла от колата и не е проверила какво става? – попита Джеймисън. – Нормално е да излезе, да види как е заседнала и да направи опит да се измъкне някак. – И аз си помислих същото в първия момент. Но когато автомобилът ѝ е поднесъл и е излязъл от пътя, Мади си е ударила главата в прозореца. Изпаднала е в безсъзнание. Имаше хематом на слепоочието и кръв по стъклото. – Въздушните възглавници не са ли се отворили? – Проверихме и тях. Повикахме специалист. Според него вероятността въздушните възглавници да не се отворят в подобна ситуация била много голяма. Освен това джипът ѝ беше по-стар модел, от онези без странични възглавници тип "завеса". А предпазният колан невинаги предотвратява плъзгането на тялото встрани. Не открихме следи от присъствието на друг човек. Но дори там да е имало още някой, снеговалежът е щял да заличи следите му. В чантата на Мади открихме пари и кредитни карти. Носеше златна халка и диамантени обеци. Затова изключихме вероятността да става въпрос за грабеж. А и не открихме мотив някой да желае смъртта ѝ. Освен това кой е можел да знае, че ще излезе навън в бурята? Изкарала е колата само защото Алис Причард ѝ е позвънила, след като останала без ток. Аутопсията потвърди, че смъртта на Мади е нещастен случай, а причината е отравяне с въглероден оксид. – Кой се обади във Франция, за да съобщи за смъртта ѝ? – попита Джеймисън. – Аз трябваше да го направя, понеже ръководех разследването. Най-трудният разговор, който някога съм провеждал. Щом съобщих на Каролайн, тя се разплака. Аз самият не бях в състояние да кажа нито дума повече. Чувствах се ужасно, защото не можех да ѝ помогна с нищо. Това ме съсипа – призна тъжно Кели. Декър и Джеймисън го оставиха пред полицейското управление и го проследиха с поглед, докато влизаше вътре. – Все още е влюбен в нея – каза тя. – Да. Желая му успех, но ако бях на негово място, нямаше да се надявам много. Не си представям как тя ще се хвърли в прегръдките му изведнъж. Когато потеглиха, Джеймисън каза: – Този случай може би няма нищо общо с причината да сме тук. Трябва да разберем какво е имал предвид Пърси с коментара си за бомбата. Това е основната ни цел. – Основната ни цел е да открием убиеца на Айрин Креймър. – Но едното не е ли свързано с другото? – Не непременно. Когато спряха пред хотела, от отсрещния тротоар им махна Стан Бейкър. Декър свали прозореца и се провикна: – Здрасти, Стан, какво има? – Тъкмо идвах да те видя – каза Бейкър, щом се приближи. – Сещаш ли се за онази снимка, която ми даде? На жената, която са убили. – Айрин Креймър. Да? – Поразпитах дали някой… е бил с нея. – И какво успя да научиш? – Трима души. Всичките работят на петролните платформи. – И? – И тримата твърдят, че не са правили секс. – А какво тогава? – попита Джеймисън. – Вечеряли са, пили са… тя е плащала. – Интересно – отбеляза Джеймисън. – Но логично – заяви Декър. – Защо да си ляга с непознати, след като може да измъкне информацията, която ѝ трябва, като им купува пиене? Така е много по-лесно за нея. – Съгласна съм – отвърна прекалено бързо Джеймисън. Когато Декър я погледна, тя се изчерви и извърна глава. – Както вече казах, тя ги е черпила и е задавала много въпроси – продължи Бейкър. – За какво? – За военновъздушната станция. – Защо ще разпитва нефтоработници за нея? – И аз това се чудя. Може да е говорила и с хора, които са работили там, преди военновъздушните сили да напуснат базата. Никога не съм виждал служители на "Вектор" да идват в града, затова Креймър сигурно не е успяла да говори с някой от тях. – Но какви въпроси им е задавала? – зачуди се на глас Декър. – Питала ги е дали са забелязали нещо подозрително. Разни неща, свързани с миналото на базата. Интересувала се е от търга, на който е била продадена част от земята. Декър кимна замислено. – Хм, интересно. Нещо друго? – Това е всичко, което научих. Надявам се да ти свърши някаква работа. – Благодаря, Стан. Бейкър си тръгна, а Декър вдигна прозореца. – Е, ще ти бъде ли от полза? – попита Джеймисън. – Не знам. Разбирам интереса на Креймър към военната база и земята наоколо. Все пак там е работил Даниълс. – Но въпреки това е объркващо – каза тя. – Всичко в този случай е объркващо.  64. 
 


 	 
 По-късно вечерта Декър и Джеймисън отново се срещнаха със Синия. Роби и Рийл ги взеха от хотела и ги откараха до къща, разположена на двайсетина километра извън града. Когато спряха пред нея, Декър отбеляза: – Тук май не живее никой. – Точно това ни харесва – отвърна Рийл. – Изоставена къща, много свободно пространство. – Сигурно е единственото нещо, което ни харесва в този град – добави Роби. – Честно казано, Лондон започва да става по-опасен от Близкия изток. Влязоха вътре, където ги очакваше Синия. Беше облечен с елегантен костюм и изглеждаше толкова свеж, сякаш работният му ден току-що беше започнал. – Разполагаме с интересна информация, която искаме да споделим – започна той. – Патрик Макинтош и Марк Съмтър вече си наеха адвокати, но въпреки това ще се признаят за виновни. – А "Вектор"? – Компанията няма да получава повече договори с военното министерство, същото се отнася и за висшето ѝ ръководство. – Това наистина ли ще се случи? – Ще видим. Вашингтон е ставал свидетел на много неочаквани завръщания. Но военните, замесени в този случай, ще си понесат заслуженото. Поне онези, които не са си прикрили следите. – Нещо друго? – попита Декър. – Да, нещо далеч по-важно от гледна точка на вашите цели. И по-опасно. – Да го чуем. – Може да не означава нищо, а може да се окаже ключът към загадката. През последните дни засякохме любопитни разговори в Близкия изток. – Какви? – От онези, които най-малко харесваме. Обикновено такава оживена комуникация предхожда настъпването на важно събитие. Подобно нещо се наблюдаваше и преди Единайсети септември, но тогава никой не обърна внимание. Сега вече се отнасяме много сериозно към всяка активност от подобен характер. – Някакви индикации откъде идва заплахата? – попита Джеймисън. – Не съвсем. Но доколкото разбираме, тук някъде действа тяхна клетка. – Какво означава това? – Нищо хубаво, за жалост. – Какво можем да направим? – продължи Джеймисън. – Важно е да разплетем случая колкото се може по-скоро. Времето не е на наша страна. – Казахте го и миналия път. Работим максимално бързо. – Явно недостатъчно бързо. Декър впери поглед в Синия. – Знаете ли какво са правили в базата в Лондон преди десетилетия? Нещо, което няма нищо общо нито с радари, нито със затворници. – Вие ми кажете. – Произвеждали са биохимични оръжия – обяви Джеймисън. Синия кимна и каза: – Това е било преди моето време, но знам, че е имало подобни разработки на военните в миналото. Както и да е. Тези програми са прекратени и наличностите са унищожени. – Може заповедта да не е стигнала до Лондон, Северна Дакота. – И тази информация идва от… – От деветдесетгодишен старец на име Брадли Даниълс. Той е служил тук в онези години. Видял е доста неща. Познавал е и Бен Пърси, и Айрин Креймър. Поставихме охрана в старческия дом. – Даниълс е разказал на Креймър и Пърси за работата си в базата? – Да. – Каква е връзката с наши дни? – След като хората, които знаят за това, умират един след друг, би трябвало да има някаква връзка. В противен случай защо някой ще си прави труда да ги ликвидира? – Върху какво сте се фокусирали в момента? – Ако складовите наличности не са унищожени, къде може да са? – Ние бяхме в базата, но не видяхме нищо. Не сме обходили обаче цялата територия – отбеляза Джеймисън. – Може би трябва да изпратим екип, който да я провери по-детайлно – отвърна Синия. – Най-дискретно, разбира се. – Идеята е добра – каза Декър. – Тогава ще го уредим. А сега… Пърси е бил прехвърлен на друго място. Ако запасите от биохимични оръжия са още тук, питам се какво ли се е канил да направи по въпроса. Не би могъл да се върне в базата. Чудя се и какъв е бил планът на Креймър. Какво е смятала, че може да направи с огромно количество оръжия за масово унищожение, складирано във военновъздушна база? Та тя не би могла да припари до тях! – Правилно, не звучи особено логично – съгласи се Декър. – Но ако това наистина е свързано с нарасналия обем комуникация от Близкия изток, то има логика за някого, нали? – предположи Джеймисън. – И тези хора би трябвало да са тук – добави Декър. – Онези, които ме нападнаха – намеси се Роби, – бяха от различни краища на света. Може някой да ги е наел. Приличаха си точно на наемници. Същото се отнася и за екипа, който ви приклещи в онази плевня. – Възможно е – каза Декър. – Ако целта на тези хора са запасите от биохимични оръжия, при положение че наистина съществуват, те би трябвало да ги изнесат от страната – каза Синия. – Или да ги използват тук – добави Декър. – Това беше следващото ми предположение. Някаква насока от Даниълс за какви точно биохимични оръжия говорим? – Заяви, че информацията е секретна и ще я отнесе в гроба си. – Не забравяй, че е казал на Пърси – обади се Джеймисън, – защото Пърси също е военен и разполага с нужния достъп до секретна информация. Когато му звънна по телефона, Даниълс беше по-склонен да говори, защото ти също му каза, че имаш достъп до секретна информация. – Тя погледна Синия и добави: – Ако вие говорите с него, той вероятно ще каже още нещо. Синия се обърна към Роби и Рийл: – Погрижете се за това. Веднага. – Ще ви дадем адреса – каза Джеймисън. Когато стигнаха пред хотела, Роби ги предупреди: – Внимавайте! Докато разговаряме със стареца, вие двамата оставате сами. Джеймисън потупа пистолета в кобура си и отвърна: – Да, ще внимаваме. – След това, което видях досега, ми се струва, че трябва да сте нащрек всеки миг – каза Рийл. – Късмет!  65. 
 


 	 
 – Засичаш ли нещо? – попита Рийл на път за Уилистън. Тя шофираше, а Роби се возеше до нея. – Нищо за момента. Ако ни следят, явно са много добри. – Дотук определено бяха добри. – Колко ни остава? – Двайсет километра. – Прочетох досието на Брад Даниълс – каза Роби. – Май си имаме работа с истински патриот. "Пурпурно сърце", "Бронзова звезда", Кръст за заслуги и Медал за отлична служба във ВВС, над сто бойни мисии с бомбардировач над Европа и Тихия океан. Самолетът му е свалян два пъти. Оцелял е с още трима души от екипажа, след като спасителната им лодка се е носила цял месец във водите на Тихия океан, преди наш кораб да ги прибере. Веднага след това е продължил с бойните полети. – Както ти каза, истински патриот. Роби погледна през прозореца и видя абсолютно същото, както и през изминалия час: пустош. Това не му хареса. Пристигнаха в старческия дом след единайсет. Часовете за свиждане бяха приключили, но служебните им карти впечатлиха дежурния лекар, който лично ги заведе в стаята на Даниълс и си тръгна. Старецът спеше в леглото си. Лампите в стаята му бяха угасени и Роби се зачуди дали да ги включи. Накрая реши да не го прави. Двамата с Рийл пристъпиха към него. Единият отляво, другият отдясно. – Господин Даниълс? – каза тихо Рийл, преди да докосне стареца по рамото. Той се сепна и отвори очи. – Кои сте вие, по дяволите? – попита Даниълс, примигна няколко пъти и се надигна леко. Роби и Рийл показаха служебните си карти и значки. – Ние сме от разузнаването – отвърна Роби. – Включете проклетата лампа, за да виждам. Рийл включи лампата и Даниълс огледа внимателно картите и значките. – Разбрахме, че имате проблеми със зрението – каза Роби. – Имам си причини да карам хората да си мислят така. – Добре. – Изглеждат ми истински – каза накрая старецът и им ги върна. – Защото са такива. – Какво искате от мен? – Става въпрос за военновъздушната база в Лондон – отговори Рийл. Даниълс се отпусна върху възглавницата. – Вече разговарях с федералните. С онзи едрия от ФБР. Взе ми шапката, мръсникът! Рийл бръкна в джоба на якето си, извади шапката и му я подаде. – Той ни помоли да ви я върнем. Старецът остана доволен и каза: – Е, поне удържа на думата си. – Бен Пърси? – попита Роби. – На него сте казали повече, отколкото на Декър. Командването ни изпрати тук, за да чуем цялата история. – Защо? – Случиха се някои неща, сър – отвърна Рийл. – Не е нужно да ме наричате така. – Правя го от уважение. "Пурпурно сърце". "Бронзова звезда". Кръст за заслуги. Медал за отлична служба… Даниълс примигна отново и очите му се навлажниха. – Всички, с които служих, вече са мъртви. Жена ми е мъртва, децата ми също. Никой не ми остана освен внуците и правнуците, а те си имат собствен живот. Ужасно е да си стар и самотен. Не правя нищо, освен да седя тук, да гния в тази стая и да чакам края. Рийл погледна Роби, след което се обърна към Даниълс: – Би трябвало да сте в дом за ветерани. С хората там ще имате много повече общи неща, отколкото с тези тук. – Смятате ли, че можете да го уредите? – оживи се Даниълс. – Стига да пожелаете, сър – отвърна Роби. Двамата с Рийл помогнаха на стареца да се изправи. – Какво ви интересува? – Какво точно казахте на Бен Пърси? – Истината. Цялата истина. – А тя е… – попита Рийл. Осветлението в старческия дом угасна изведнъж. Всяка стая, всеки коридор, всеки квадратен сантиметър потънаха в мрак. Отвсякъде започнаха да долитат викове на уплаха и паника. Роби и Рийл веднага извадиха оръжията си. Тя застана до вратата, а той дръпна завесите на прозореца, след което натисна леко Даниълс назад, за да легне, и прошепна в ухото му: – Стойте тук и не мърдайте! Даниълс кимна отсечено и замръзна. По коридора отекнаха забързани стъпки. Рийл надникна навън и видя няколко сестри и други служители да тичат. Дежурният лекар дойде при тях и каза: – Нямаме представа какво става. Токът спря, резервният генератор не се включи. А… а отпред спряха два големи джипа. – Веднага се свържете с полицията! Уведомете ги за масова стрелба! – Моля? – Действайте! Веднага! Лекарят хукна ужасен. Рийл погледна Роби. – Два големи джипа? – Кои са тези хора? – прошепна Даниълс от леглото. – Ще се погрижим за всичко, сър – отвърна Рийл, погледна към инвалидния стол и каза на Роби: – Сигурно знаят, че стаята му е на приземния етаж. Роби кимна. Отидоха до леглото, вдигнаха внимателно Даниълс и го настаниха в стола. Рийл тръгна първа, а Роби буташе стола след нея. Стигнаха до вратата. Тя надникна в коридора и даде знак, че пътят е чист, след което завиха наляво, за да се отдалечат от входната врата. Рийл извади и другия си пистолет. И двете оръжия имаха лазерни мерници. Тя вече си бе сложила уреда за нощно виждане, Роби също. Мракът около тях се беше разсеял. Проблемът беше, че противниците им несъмнено имаха същото оборудване. Роби буташе инвалидния стол с едната си ръка, а в другата държеше пистолет. Тримата изчезнаха по коридора. ……



 Трийсет секунди по-късно вратите на старческия дом се отвориха рязко. През тях обаче не влетяха тежковъоръжени мъже. Разнесе се тихо бръмчене, издавано от стоманен робот, който се движеше върху колела с безкамерни гуми. Лазерното му око обходи фоайето и сравни видяното с плановете на сградата, заредени в неговата база данни. Роботът зави надясно и ускори. Пред него се изправи полицаят, когото Декър беше ангажирал да охранява Даниълс. Пистолетът му сочеше към робота, а снопът светлина от фенерчето му се отразяваше в лъскавата му метална повърхност. – Какво е това, по дяволите? – възкликна полицаят. Той понечи да свали оръжието, докато лазерното око го оглеждаше. Роботът засече пистолета му. Миг по-късно мъжът сведе поглед към гърдите си, от които стърчеше стреличка. Подбели очи и се свлече на пода. Роботът продължи напред, като заобиколи ловко падналия, и не след дълго стигна стаята на Даниълс. Лазерът обходи четирите ѝ ъгъла, след което се насочи към празното легло. Роботът застана до него и от едната му страна се протегна механична ръка със сонда. Миниатюрната метална глава на сондата се плъзна по чаршафа и завивката. Сензорите подадоха събраната информация към мозъка на робота, който я анализира и изпрати потвърждение. Сондата се прибра, но механичната ръка не се сви докрай в нишата, от която бе излязла. Роботът се завъртя и излезе в коридора, а сондата се поклащаше леко отстрани, анализирайки безброй миризми по пътя си, докато търсеше една-единствена сред тях, тази на Брад Даниълс. Роботът зави първо надясно, а после наляво и спря пред затворена врата. Сондата сякаш потръпна като нос на хрътка. Върху една от стоманените повърхности на робота грейна червена лампичка. Той се отдръпна на около две педи и в предната му част се отвори подвижен панел. Едновременно с това от тялото му излязоха стоманени стабилизатори. Те се забиха в пода като странични опори на строителен кран, които трябва да поддържат огромната конструкция изправена и балансирана. Миг по-късно снарядът, изстрелян от отворения панел, се заби във вратата, силата на удара я откъсна от пантите и тя влетя в стаята. От облака дим изскочи Рийл. Тя видя робота, огледа го набързо, прицели се и изстреля три експлозивни куршума в корпуса му и един в лазерното му око. То угасна, останалите куршуми също изпълниха предназначението си и роботът изчезна в гъстия дим. Рийл чу тревожното тиктакане на таймер, което я накара да се хвърли обратно навътре секунда преди броячът на робота, свързан с програмата му за самоунищожение, да стигне до нула. Взривът събори стената на стаята, в която Рийл се бе скрила. Когато димът се разсея, в далечината прозвучаха сирени. От двата големи джипа пред старческия дом, които бяха докарали робота и неговия оператор, нямаше и следа. Вътре в стаята Роби и Рийл кашляха силно, докато се изправяха бавно сред руините. Бяха оцелели само защото се бяха скрили зад голям метален шкаф. Двамата огледаха помещението и погледите им се спряха върху Даниълс. Той продължаваше да седи в инвалидния си стол, но се беше свлякъл настрани. Главата му кървеше, дишаше едва-едва. Част от тавана се бе стоварила отгоре му. Рийл се втурна към него и напипа пулса му. – Много е слаб! Роби разчисти отломките, избута стола в коридора и забърза към входа на сградата. Рийл подтичваше до него. – Ако умре… – започна тя. – … сме загубени – довърши Роби.  66. 
 


 	 
 – В кома е – каза Роби. – Лекарите не знаят дали ще оцелее. Но той е корав старец. Обзалагам се, че ще прескочи трапа. Роби седеше на задната седалка на джипа на Джеймисън. Декър беше отпред, а Рийл беше останала с Даниълс в болницата. – Робот? – възкликна Джеймисън. – Изпратили са проклет робот? – Машина убиец – потвърди Роби. – Не очаквах да видя подобно нещо в старчески дом в Северна Дакота. – Така и не разбрахме какво е казал Даниълс на Пърси – обади се Декър. – Тъкмо се канеше да ни разкаже, когато всичко отиде по дяволите. – Пак ни изпревариха. Шансовете да разкрием случая намаляват. В този момент на дисплея на телефона му се появи ново съобщение, той го прочете и каза: – Съдебният лекар е готов с аутопсията на Макклелън и е открил интересни неща. – Да отидем и да разберем какво става – предложи Джеймисън. Роби отвори вратата и излезе от джипа. – Аз ще пропусна. Звъннете ми по-късно. ……



 Двайсет минути след като се разделиха с Роби, Декър и Джеймисън се взираха в голото тяло на Стюарт Макклелън. Към тях се беше присъединил и Кели. Аутопсията беше извършена от професионалист, изпратен от ФБР. Том Рейнолдс наближаваше шейсет. Беше подстриган по войнишки и имаше строго изражение и делови маниери. Погледът му беше оживен, най-вероятно от интересните открития, за които бе споменал в съобщението си. – Какво е заключението ви? – попита Декър. – Смъртта несъмнено е настъпила в резултат на отравяне с въглероден оксид. Пробите показват класически микроскопични кръвоизливи и мъртва тъкан навсякъде. Свиване и подуване на мозъка, далака, черния дроб и бъбреците. Кожата е видимо зачервена, което е друг класически признак, а самата кръв е вишнево-червена. – Това означава самоубийство, така ли? – попита Кели. – Не – отвърна Декър. – В такъв случай не бихте ми изпратили съобщение, че сте попаднали на нещо интересно. – Правилно – потвърди Рейнолдс. – Знаете ли какво е ТТХ? Кели поклати глава, но Декър отговори: – Тетродотоксин. Много мощен невротоксин. Рейнолдс кимна. – Изключително опасно вещество. То прекъсва нервните връзки между мозъка и тялото, включително като блокира натриевите канали. Малка доза парализира мускулите, свързани с дишането, и не позволява на сърцето да изпомпва кръв. Този токсин е смъртоносен, ако се вдиша, погълне или попадне върху наранена кожа. Необходими са шест часа, за да разгърне напълно свойствата си. Щом диафрагмата спре, човек е мъртъв. Това е едно от най-смъртоносните вещества на планетата. През цялата си кариера съм се сблъсквал само веднъж с него, и то на другия край на света. – А ето, че то се появява в Лондон, Северна Дакота – отбеляза Декър. – Как го открихте? – попита Джеймисън. Рейнолдс ги поведе към сложен на вид апарат. – Винаги го нося със себе си. Никога не знам кога може да ми потрябва. В мозъка, диафрагмата и сърцето забелязах някои подозрителни неща: неврологични проблеми, които отравянето с въглероден оксид не може да обясни. Измененията са едва забележими, но аз имам достатъчно опит, за да знам кога нещо трябва да се провери… Така че анализирах урината в тялото. И тогава всичко стана ясно като бял ден. – Откъде човек може да се сдобие с ТТХ? – попита Кели. – Среща се в естествен вид в някои морски обитатели – отвърна Рейнолдс. – Най-вече в рибата балон, или фугу, както я наричат японците. Повечето смъртни случаи от ТТХ са резултат от злополука, най-вече от неправилно приготвяне на фугу. Ако органите, които съдържат токсина, бъдат увредени и не бъдат напълно отстранени, ястието може да се окаже последното в живота на човек. Затова предпочитам пилешки крилца. Те също убиват, но след десетилетия консумация – усмихна се Рейнолдс. Декър не отвърна на усмивката му. – Отровата е вдишана, погълната или абсорбирана през кожата, така ли? – попита той. – Ако трябва да гадая, бих казал погълната. – Възможно ли е да е била в питието му? – Да. – Но защо някой първо ще трови Макклелън, след което ще го убива с въглероден оксид? – попита Кели. – За да го омаломощи и да го вкара в колата – отвърна Джеймисън. – И да представи всичко като самоубийство. – Тя погледна апарата, който Рейнолдс бе използвал, за да открие токсина. – Без това вероятно нямаше да разберем. Уолт Садърн със сигурност нямаше да открие ТТХ. – Тогава нямаше да знаем, че става въпрос за убийство – добави Декър. – Споменахте, че сте се сблъсквали с подобен случай само веднъж. Къде по-точно? – Жертвата беше открита в хотел в Бризбейн. – Бризбейн, Австралия? – Риби балон се срещат не само в Азия, но и във водите около Австралия. Във всеки случай, не обитават американски води. Тримата благодариха на Рейнолдс и излязоха навън. – Австралия… – каза замислено Декър. – Какво за Австралия? – попита Кели. – Досън прекарва там няколко месеца от годината, нали така? Ходи всяка зима. Кели остана изненадан от думите му. – Това вече го обсъдихме. Какъв мотив може да има? Той току-що е получил сериозна сума от Макклелън. – Нямам представа. Казвам само, че е имал и средството, и възможността. Не обичам съвпаденията. А това тук е прекалено голямо. – Става въпрос за много рядка отрова, която се съдържа в риба, обитаваща водите край Австралия, и за човек, който живее там по няколко месеца в годината – каза Джеймисън. – И все пак би трябвало да очакваме той да си осигури алиби – отбеляза Кели. – При отравяне с въглероден оксид времето на настъпване на смъртта никога не може да бъде определено с точност до минутата. Досън е можел да сложи Макклелън в колата и да отиде някъде, където да го видят много хора. – Едва ли е очаквал да разберем, че не става въпрос за самоубийство – възрази Декър. – Защо да си прави труда да си осигурява алиби? Кели не изглеждаше убеден, но каза: – Вижте, наясно съм, че този токсин хвърля съвсем нова светлина върху случая. Явно не е самоубийство, съгласен съм с вас. Искате ли отново да говорите с Хю? – Да. Мисля, че трябва. – А какво ще правим с Шейн? – попита Декър. – Проверихме алибито му. Установихме, че е бил извън града, купувал е химикали за сондажите. Мястото, на което е бил, се намира на пет часа път от тук. Намерихме хора, които потвърдиха, че са го видели. Казах ви, че не може да е Шейн. – И това е нещо – каза Декър. – Джо! Тримата се обърнаха и видях Каролайн Досън да крачи енергично към тях. Изражението ѝ издаваше, че е много ядосана. – Хм, нещо не е наред – каза притеснено полицаят. Тя дойде при тях и изпепели с поглед Кели. – Копеле мръсно! – Какво съм направил? – попита той и отстъпи крачка назад. – Баща ми е продал всичко на Макклелън. А ти си знаел, но не си ми съобщил. Мислех, че сме приятели! – Каролайн, виж, ние… трябва да разбереш… – Кели погледна отчаяно Декър, който каза: – Научихме какво става и уведомихме Джо. Каролайн не откъсваше поглед от Кели. – Значи си знаел? Признай си, че си знаел! – Да, знаех. – И за "Мади" ли знаеше? Знаеше ли, че баща ми продава и ресторанта? – Да. Щях да ти кажа, но баща ти… – Много ти благодаря! – каза тя, зашлеви го през лицето и си тръгна. Кели разтри бузата си. – Споменах ли, че лесно се пали? – Божичко, не искам да съм на мястото на баща ѝ! – възкликна Джеймисън. – Като стана въпрос за него, сега е моментът да го посетим – каза Декър. – Защото, след като Каролайн приключи с баща си, той може да не е в състояние да говори. Трябва да я изпреварим.  67. 
 


 	 
 На път за имението на Хю Досън Декър попита Кели: – Какво накара Шейн да се върне тук? – Това е родният му град. – Разбрах, че е бил близък с майка си, но по това време тя вече не е била жива, нали? – Не. – А в същото време не се е разбирал с баща си. Защо тогава се е върнал и е започнал работа при него? – Ами питай го. – Питам теб. Нали си му приятел. – Какво значение има защо се е върнал? – В момента всичко има значение. Кели изпъна гръб и се загледа през прозореца. – С Шейн никога не сме разговаряли за войната. Научих някои неща от момчета, с които е служил. Двама от тях му дойдоха на гости. Излизахме заедно, гледахме мачове… Мъжки забавления, нали разбираш. – Какво ти разказаха те? – попита Джеймисън. – Шейн е бил изключително смел. Добър командир. Грижил се е първо за хората си, а после за себе си… Знаете ли, че той е бил рейнджър? – Не, нямахме представа – каза Джеймисън. – Уволнил се е като сержант. Предполагам, че е можел да остане и да направи кариера. Но се е отказал. – Може да е искал да се върне при някого тук – предположи замислено Декър. – Ако имаш предвид Каролайн, напълно е възможно – каза Кели, който продължаваше да гледа през прозореца. – Но тя не споделя чувствата му – отбеляза Джеймисън. – Макар бащите и на двамата да са много богати, Шейн и Каролайн са безкрайно различни. Той е от хората, които обичат да пият бира в бара или да ходят на лов за елени, докато тя би се чувствала в свои води в Париж например. – Кели замълча, потри бузата си и добави: – Истината е, че Каролайн ни остави да ѝ дишаме прахта. И то много отдавна. – Човек не бива да се отказва толкова лесно – каза Декър. – Така е – изрече бавно Кели, – но с годините тези усилия изглеждат все по-напразни. Декър се запита дали Кели има предвид Шейн или себе си. ……



 – Това не ми харесва! Напомня ми за дома на Хал Паркър! – каза Джеймисън, когато спряха пред къщата на Хю Досън. Входната врата зееше широко отворена. Тримата се втурнаха към верандата. Кели надникна в коридора и извика: – Хю? Всичко наред ли е? Никакъв отговор. – Късно е и персоналът отдавна си е отишъл – каза той. Извади пистолета си и влезе вътре. Декър и Джеймисън го последваха. – Хю! – извика отново Кели. – Тук ли си? Всичко наред ли е? Отговори ми! Продължиха бавно по коридора, като проверяваха всяка стая. Не чуха нищо, не видяха никого. Накрая стигнаха до кабинета на Досън. Вратата беше затворена и полицаят натисна дръжката. Беше отключено. Той почука. – Хю! Аз съм, Джо Кели! След като отново не получи отговор, бавно отвори вратата. Тримата се вторачиха в бюрото. – Мили боже! – извика Кели. – Господи! – прошепна Джеймисън. Декър не каза нищо. Той пристъпи предпазливо напред, като заобикаляше вещите, разпилени на пода, и впери поглед в Досън, или в това, което беше останало от него. Видя познатия електриковосин цвят – в стаята витаеше смърт. Явно това ще продължава да ми се случва от време на време, помисли си той. Смъртта на Хю Досън беше ужасяваща. Тялото му се беше свлякло на стола, а по-голямата част от главата му липсваше. Бюрото, столът, подът и стените бяха покрити с кръв, мозък и кости. Кели и Джеймисън застанаха до Декър, като внимаваха да запазят местопрестъплението непокътнато. Декър спря погледа си върху оръжието, нанесло толкова ужасни поражения. На бюрото лежеше двуцевка "Ремингтън". Беше поставена върху купчина книги и прикрепена с тиксо. Цевите сочеха към трупа. Забеляза въженцето, което тръгваше от двата спусъка под приклада и продължаваше към Досън, а после провисваше от бюрото. Очевидно го беше използвал, за да дръпне спусъците и да сложи край на живота си. Декър огледа пръските кръв и късчетата плът на пода около бюрото и стола. Кели поклати глава. – Не мога да повярвам. Първо Стюарт, а сега и Хю? Джеймисън пристъпи достатъчно близо до бюрото, за да прочете няколкото реда на листа хартия върху него. Той също бе опръскан с кръв. – Оставил е бележка – каза тихо тя. – Какво пише? – попита Декър. – Направил го е, измъчван от угризения, че е убил Стюарт Макклелън. Тримата замълчаха, докато осмислят чутото. – А пише ли защо го е убил? – попита Кели, който стоеше зад Джеймисън. – Не. Само признава, че го е направил и се чувства ужасно. В коридора отекнаха стъпки. Всички се обърнаха и видяха Каролайн да се втурва в стаята. Миг по-късно погледът ѝ се спря върху неузнаваемото лице на баща ѝ. Всеки мускул в тялото ѝ потрепна, тя пребледня, застина на място и изпищя. В следващата секунда политна настрани и се свлече на пода в безсъзнание. Докато падаше, главата ѝ се удари в подлакътника на един стол. Каролайн Досън не помръдна повече.  68. 
 


 	 
 – Тя ще се оправи – каза Кели. – Лекарите я прегледаха. Няма вътрешни кръвоизливи, но е получила сътресение на мозъка. Ще я оставят за наблюдение. Можеше да е много по-зле. Удари си главата силно. Полицаят допи воднистото кафе, което си беше купил в болницата, изхвърли чашката в кошчето и седна до Джеймисън в чакалнята. Декър стоеше облегнат на стената. – Показахме бележката на няколко души, работили с Досън – продължи Кели. – Според тях почеркът прилича на неговия. – Значи вероятно е така – каза Джеймисън. – Пръснал си е мозъка, измъчван от чувство за вина – промърмори Кели. – Никога не бих предположил, че Хю е убил Стюарт. – Възможно е Каролайн да знае нещо повече. – Съмнявам се, че го е очаквала. Нали видя реакцията ѝ. – Имах предвид да е знаела, че баща ѝ иска да убие Макклелън. – Двамата бяха конкуренти от години, това не е тайна за никого. Но все пак ставаше въпрос единствено за бизнес. Освен това защо точно сега, след като сключиха толкова голяма сделка? – Това е въпрос за един милион долара. – Чака ме доста работа в управлението – каза Кели. – А ние ще се върнем на местопрестъплението – отвърна Декър. Миг по-късно в болницата влезе Лиз Садърн, пребледняла и задъхана. – Хю наистина ли е мъртъв? – Опасявам се, че да. – Но как? – Прилича на самоубийство – отвърна Кели. – Оставил е бележка. Садърн остана изумена. – Но защо ще се самоубива? – Вие какво правите тук? – попита Декър. – И откъде знаете за Досън? – Аз ѝ се обадих и ѝ разказах какво се е случило – каза Кели. – Къде е Каролайн? Ще се оправи ли? – В стая двеста и три – отвърна Кели. – И, да, ще се оправи – добави той, когато видя угрижения поглед на Садърн. – Ще ме пуснат ли при нея? Не мога да си представя какво преживява в момента! – Не виждам причина да не я посетиш. Вероятно присъствието на близък човек ще ѝ се отрази добре. Всъщност затова ти се обадих. – Благодаря – каза Садърн и забърза по коридора. След като Кели си тръгна, Джеймисън каза: – На Каролайн ще ѝ трябва нещо повече от добра приятелка, за да се справи с тази трагедия. Да видиш баща си с пръснат череп? Ще има нужда от психотерапия. – Доста сеанси ще ѝ трябват – съгласи се Декър. 
 ……



 Декър и Джеймисън си тръгнаха от болницата и се върнаха в дома на Досън, охраняван от две патрулни ченгета. Те ги уведомиха, че криминалистът вече работи вътре. Двамата си сложиха калцуни и ръкавици и влязоха в къщата. Тялото на Досън стоеше на мястото, на което го бяха открили. Криминалистът правеше снимки от различни ъгли. – Голямо мазало – каза младият мъж, който се представи като Райън Лийки. – Обикновено резултатът от изстрел в главата е такъв – каза Джеймисън. Декър обиколи стаята и запамети всички детайли. – Рейнолдс вече е идвал – каза тя, докато се взираше в дисплея на телефона си. – Току-що ми изпрати предварителното си заключение за времето на настъпване на смъртта. Ако се съди по телесната температура, станало е час преди да дойдем. – Това е важно – кимна Декър. – Ще ни позволи да стесним периода и да елиминираме доста имена от списъка със заподозрените. – Пристъпи към трупа и огледа края на въженцето, което висеше пред мъртвеца. – Заснехте ли бюрото? – обърна се той към Лийки. – Направих една обща снимка. – Снимайте го от всеки ъгъл, включително отгоре. От възможно най-голяма височина. – В микробуса имам стълба. – Донесете я. – Отивам. Декър заобиколи бюрото и надникна над рамото на мъртвеца. Огледа оръжието, въженцето и позицията на тялото. Беше принуден да признае, че всичко пасва на теорията за самоубийство. – Видя ли нещо интересно? – попита Джеймисън. – Да, мъртвец без глава, а до Хелоуин има много време. Той отново се взря във въженцето, после приклекна и се съсредоточи върху бюрото, дори се наведе напред, за да вижда по-добре. Когато се изправи, в стаята влезе Лийки, понесъл триметрова стълба. Декър отиде да я придържа и криминалистът се качи на нея, за да направи снимки отвисоко. – Измерете и въженцето – каза Декър. – Въженцето ли? – Да. Интересува ме точната му дължина. – Какво става? – попита Джеймисън. – Не съм сигурен… все още. Когато криминалистът приключи със снимките и измерванията, Декър прекоси стаята и се настани на същия стол, на който беше седял и по време на първото им посещение при Досън. Джеймисън застана до него. – Нещата ми изглеждат пределно ясни – каза тя. – Да, но обикновено именно пределно ясните неща провалят разследванията. А и все още не виждам връзката с бомбата с часовников механизъм. – Нали и аз ти казах същото преди време – изтъкна Джеймисън. Когато той не отговори, тя добави: – Поне в този случай няма да се чудим за причината и начина на смъртта. – Дали? – отвърна Декър, без да откъсва поглед от трупа.  69. 
 


 	 
 На следващия ден Джеймисън и Декър отидоха в болницата да посетят Каролайн, която лежеше в леглото бледа и отпаднала. Лиз Садърн седеше на стола срещу нея и наблюдаваше приятелката си с искрено съчувствие. – Каролайн, защо отиде при баща си? – попита Джеймисън. Каролайн вдигна поглед към нея. – К-к-какво? – Защо отиде при баща си? Каролайн затвори очи и се унесе. – Да излезем отвън – предложи Садърн. – Тя трябва да си почива. Мисля, че сътресението се оказа по-силно от първоначалната диагноза на лекарите. В коридора Декър ѝ каза: – Хю Досън ни сподели, че двете с Каролайн сте станали добри приятелки… почти като сестри. Садърн се усмихна. – Аз съм по-голяма от нея, но да, сближихме се. – Изражението ѝ помръкна и тя продължи: – Когато чух какво се е случило, не можах да повярвам. Лекарят ми каза, че са ѝ дали лекарства, за да заспи. Почти не мигнала през нощта. Вероятно е изпаднала в шок от самоубийството на Хю. – Разговаряхте ли с нея? – попита Декър. Садърн кимна. – Само за няколко минути. Ту се унасяше, ту идваше на себе си. – Добре, в такъв случай знаете повече от нас. Какво ви каза? – Доколкото разбрах, е отишла при баща си, за да обсъдят някакви делови въпроси. Не ми каза какви точно… – Да, вие не знаете… – започна Джеймисън. – Какво не знам? – Хю Досън е продал целия си бизнес на Стюарт Макклелън. – Продал го е? – зяпна смаяно Садърн. – Да, всичките фирми, имоти… Всичко. – Включително "Мади"?! – И него – потвърди Джеймисън. – Предполагам, че това обяснява защо Каролайн е отивала там. Това ще я съсипе. – Садърн помълча и попита: – Значи първо се е самоубил Стюарт, а после и Хю, така ли? – При Макклелън може да не е самоубийство – отвърна Джеймисън. – Смятате, че някой го е убил? – Какво друго ви каза Каролайн? – намеси се Декър. – Говореше малко несвързано, но разбрах, че Хю е предал доверието ѝ… Едва сега осъзнавам какво е имала предвид. – Нещо друго? – попита Джеймисън. Садърн помръкна. – Каза, че е отивала при него, за да му поиска обяснение. когато го е видяла… мъртъв. Тогава изпадна в истерия, аз повиках сестрата и тя ѝ даде успокоително. В този момент Шейн дотича при тях, като се оглеждаше трескаво. – Какво става, по дяволите? Току-що се върнах. Джо ми изпрати съобщение, че Каролайн е в болницата, но не ми каза защо. – Тя ще се оправи, Шейн – отвърна Джеймисън. – Но е в шок. Баща ѝ е мъртъв. Шейн се извърна рязко към нея. – Мъртъв?! Как така? – Открихме го в дома му снощи. Прилича на самоубийство. – Къде е Каролайн? Трябва да я видя! – Тя с пи. – Въпреки това трябва да я видя. Влязоха в стаята. Шейн се спусна към леглото и погледна Каролайн. – Сигурни ли сте… сигурни ли сте, че ще се оправи? – Да – отвърна Садърн. – Получила е сътресение на мозъка и се нуждае от почивка. Каролайн се размърда в съня си, а Шейн отстъпи крачка назад и прошепна: – Защо се е самоубил? Декър погледна Джеймисън, преди да попита: – Ти знаеше ли, че баща ти и Хю Досън подготвят сделка? Шейн се тръшна на един стол. – Да, знаех, че планират нещо, но не и подробностите. Възможно е баща ми да е предпочел да скрие тази информация от мен. И да, знаех, че се срещат тайно. Но нямах представа, че сделката обхваща целия бизнес на Хю. – Новината изненада ли те? – попита Джеймисън. – Че баща ти купува всички компании и имоти на Досън? – На Хю отдавна му беше дошло до гуша от това място. Не мога да го обвинявам. Тук всичко е свързано с добива на нефт и газ. Става въпрос за хиляди приходящи, на които изобщо не им пука за Лондон. Искат само да спечелят малко пари и да се върнат там, откъдето са дошли. – Не е така, Шейн – възрази Садърн. – Все повече семейства остават тук. Той махна с ръка. – Лондон винаги ще бъде един провинциален град. А когато изпомпат целия нефт, какво ще правят пришълците тогава? Мислиш, че ще останат? – Досън е искал да продаде всичко? – прекъсна го Декър. – Сигурен ли си? – Още докато беше жива Мади, възнамеряваха да заминат за Франция. Цялото семейство, включително Каролайн. – Но после Мади е загинала – каза Джеймисън. Шейн кимна. – А Хю построи онази огромна къща. Но виждахме, че сърцето му е другаде. – С една дума, наистина е искал да продаде всичко? – Да, а баща ми беше единственият, който имаше достатъчно пари, за да плати исканата цена. Сделката щеше да се отрази добре на бизнеса му. Той щеше да плаща на работниците, които вадят нефт и газ, а те щяха да му връщат парите под формата на наеми, храна и така нататък. – Каквато е била практиката в някогашните миньорски градчета – отбеляза Декър. – Точно така. – Искам сега да си поемеш дълбоко дъх, Шейн – каза Декър. – Защо? – Защото ще ти съобщя нещо, което ще те разстрои. – За бога, Декър! Виждал съм приятелите ми да загиват пред очите ми в Ирак и Афганистан! – Добре. Имаш ли представа защо Досън е оставил предсмъртна бележка, в която твърди, че е убил баща ти? Кръвта се отцеди от лицето на Шейн. – Хю е признал, че е убил баща ми? – Пише го в бележката, която открихме. А и някои улики подсказват, че баща ти не се е самоубил. – Какви улики? – попита веднага Садърн. – Не мога да навлизам в подробности – отвърна Декър. Шейн се изправи на омекналите си крака. – Убил е баща ми? – Поне според бележката – каза Джеймисън. – Сигурни ли сте, че той я е написал? – Няколко души разпознаха почерка му. – Мамка му! – Шейн се обърна, погледна Каролайн и попита тихо: – Тя… тя знае ли? Декър поклати глава. – Не знае. – Замълча, погледна преценяващо Шейн и продължи: – Разбира се, след смъртта на баща си ставаш много богат. – После се обърна към леглото, където спеше Каролайн, и добави: – Тя също става много богата. – Ако баща ми изобщо ми е оставил нещо – отговори Шейн. – Не си ли виждал завещанието му? – Не съм имал причина да го правя. – Не се ли интересуваш от парите му? – попита Декър. – С тях ще можеш да си живееш като шейх. – Никога не съм искал да живея като шейх – отвърна той, след което отиде до леглото, наведе се, целуна Каролайн по челото и излезе. Садърн го проследи с тъжен поглед. – Познавам го от бебе – каза тя. – И него, и Джо. Тримата с Каролайн израснаха пред очите ми. – Разбрахме, че са били много близки – отбеляза Декър. – Направо неразделни. Но това беше преди Хю и Стюарт да станат такива големи конкуренти. Децата бяха просто… Деца. Джо и Шейн пазеха Каролайн, все едно ѝ бяха братя. – А истинският ѝ брат? – попита Джеймисън. – Той беше мълчалив и свит. Чувстваше се неловко в присъствието на близките си, особено на баща си. Каролайн, Джо и Шейн правеха куп бели, но не и той. – Имах предвид това, което се е случило по-късно – каза Джеймисън. Садърн присви устни. – Каролайн и майка ѝ го подкрепяха, и то категорично. Но Хю се държеше много жестоко с него. – Същото ни каза и Кели. – Искаше синът му да прилича на него – силен, агресивен, безцеремонен, а момчето определено не беше такова. – Може би Хю е гледал на Джо и Шейн като на свои синове? – предположи Джеймисън. – Много проницателно… Да, в известен смисъл. Не пропускаше нито един техен мач. Хю-младши беше барабанист в училищния оркестър. Свиреше отлично на почти всеки музикален инструмент, за който се сетите. Но баща му не го оценяваше, не. Хю ръкопляскаше само когато Джо и Шейн отбелязваха тъчдаун. – А по-късно? – Хю и Стюарт вече се бяха хванали за гушите. Каролайн постъпи в колеж, за да научи всичко, което можеше да ѝ потрябва, когато наследи бизнеса. Джо стана полицай, както знаете. А Шейн постъпи в армията веднага след като завърши гимназия. Всичко се промени. Всеки от тримата пое по пътя си. – Кели е единственият, който е останал тук – отбеляза Джеймисън. – Да. Често го виждах из града. Изглеждаше така, сякаш се е изгубил. – Садърн се усмихна унило. – Съчувствах му. Двамата му най-добри приятели бяха заминали надалече. После Каролайн се дипломира и се върна. След нея и Шейн се прибра. Но вече не беше същото. После Мади загина нелепо. Хю беше съсипан. Не го харесвах, но трябва да призная, че много обичаше жена си. – Изглежда, имате ясно и категорично мнение за всеки от тях – каза Декър. Садърн го погледна. – Точно така, това е моето мнение, нищо повече. Джеймисън се извърна към спящата Каролайн. – Ами Каролайн? Кели и Досън ни разказаха за нея. Според Кели баща ѝ искал тя да замине за Франция с него, да се омъжи, да има деца. – Очаквах да остане тук и да се омъжи за Джо или Шейн. Но това така и не се случи. Ако питате мен, отношението на баща ѝ към брат ѝ пречупи нещо в нея. Като се сетя само с какви епитети наричаше Хю сина си, и то пред хора! Как му се подиграваше! Имах чувството, че гледам сериал от шейсетте. Толкова беше жесток. – Лиз Садърн поклати глава. – За да отговоря на въпроса ви… не знам дали Каролайн ще си намери някого. Надявам се да го направи. Тя заслужава да бъде щастлива. – Идеалното момиче на татко – каза Декър. – Моля? – Казах на Каролайн, че според мен баща ѝ я е виждал точно така. А тя отвърна, че не е вярно. – Струва ми се, че е права – отвърна Садърн.  70. 
 


 	 
 – И така, Досън е убил конкурента си, след което се е застрелял. Поне тази част от разследването е ясна – каза Джеймисън, която шофираше на връщане към хотела, и погледна партньора си. – Декър, чуваш ли ме? Той не отговори. – Освен това смъртта на Досън и Макклелън няма нищо общо с бомбата с часовников механизъм – продължи тя. – В това отношение не сме напреднали и с милиметър. – Не съвсем. – Какво означава "не съвсем"? – попита Джеймисън. – Премълчаваш ли нещо? Мразя, когато го правиш. Аз съм твоя партньорка. Обзалагам се, че Роби не крие нищо от Рийл. – Не крия нищо от теб. Просто разсъждавам. – Над какво? Декър затвори очи и се върна назад в спомените си. – Като стана въпрос за бомбата, спомняш ли си какво ни каза тя за Креймър? Повтори ни думите ѝ, че не трябвало да садят нищо на тази почва. – Чакай малко! Кой ни го е казал? – Джудит Уайт. Креймър я посъветвала да не отглеждат никакви култури там. Това ни каза Уайт, когато говорихме с нея. – Така беше – съгласи се Джеймисън. – Фермата им се намира точно до военновъздушната база. Да не мислиш, че… Декър не отговори веднага, тъй като разсъждаваше върху нов спомен. Върху нещо, което Даниълс беше казал. А то звучеше още по-зловещо от коментара на Креймър. – Да отидем отново в Колонията. – Защо? – Просто ме послушай, Алекс. – Добре, но да знаеш, че никак не ме улесняваш – сопна се тя. – С мен никога не е лесно. – Но можеш да полагаш усилия от време на време. Джеймисън направи рязък обратен завой и продължи в срещуположната посока. Четиресет минути по-късно двамата спряха пред металната порта на Колонията. Беше затворена. Джеймисън изключи двигателя и попита: – А сега какво? Декър излезе навън и започна да се оглежда. Тя се присъедини към него. – Какво търсим? Той продължаваше да се взира в безкрайните полета. – Братята са от доста време тук, нали? – Много добре знаеш. – Имам предвид точно на това място. Джеймисън се поколеба. – Като гледам… май са тук от дълги години. Все пак е нужно известно време, за да се построят къщите, плевните, работилниците и всичко останало, което виждаме. Декър впери поглед в двата трактора, които се движеха бавно из нивите в далечината. Зад тях се намираше военновъздушната база. – Да, права си. – Но защо времето е толкова важно? – Това е само моя теория – отвърна разсеяно Декър. – Можеш ли да ми обясниш тази твоя теория? – попита рязко тя. Той не отговори, а тръгна обратно към джипа. Джеймисън го последва, свъсила вежди. – Не може да бъде! – възкликна Декър и спря пред дясната врата. – Кое? – Ако бяха на територията на военновъздушната база… – започна той, но Джеймисън най-после разбра какво има предвид и го изпревари. – Биохимичните оръжия. Никой не може да се добере до тях, но само ако са складирани в базата. Което означава, че те се намират на територията, която военните са продали. – Именно. Но не мисля, че това е земята на Братята. Как е възможно някой да се надява да стигне тайно до запасите от оръжия за масово унищожение, без Братята да разберат? – Декър се замисли угрижено. – И защо Креймър ще предупреждава Джудит Уайт да не садят нищо в тази почва? – Искаш да кажеш, че ако оръжията са заровени в земята, контейнерите биха могли да протекат и да заразят почвата? – Именно. Едва сега Джеймисън осъзна напълно теорията на Декър. – Но част от земята е отдадена под наем. Братята не я контролират. – Нефтодобивниците! Да тръгваме! – викна той. Двамата скочиха бързо в джипа. Не след дълго Джеймисън отби срещу парцела на Американската енергийна компания. – Носиш ли си бинокъла? Джеймисън отвори жабката и го извади. Декър фокусира лещите и огледа терена, след което насочи вниманието си към военновъздушната база в съседство и земята между нея и сондите. – Видя ли нещо интересно? – попита Джеймисън след минута. – По-интересно ми се струва това, което не виждам. – И какво е то? – Никой не работи на това място. Празно е. Дали са приключили с фракинга? – Дай да видя. Джеймисън огледа внимателно терена и свали бинокъла. – Но ако са приключили с фракинга, защото не виждам пламъци над вентилационната тръба? Спомняш ли си, беше ми направило впечатление, а ти го нарече чудо. Не виждам и помпи, които да изваждат нефта на повърхността както при другите сондажи. – Ще трябва да попитаме специалист. Познавам подходящия човек.  71. 
 


 	 
 Джипът спря рязко пред фургона, в който работеше Стан Бейкър. Изскочиха от колата и се втурнаха към него. Декър не си направи труда да почука, а направо влетя. Джеймисън го последва. Бейкър седеше пред компютърните терминали. Извърна се рязко и възкликна: – Ей, какво правите тук? – Американската енергийна компания? – попита Декър. – Какво за нея? – Никой не работи на терена им. – Какво имаш предвид? – Няма никой там. Нито камиони, нито хора, нищо… – Декър предполага, че може да са приключили с проучването, но не можем да бъдем сигурни – поясни Джеймисън. – Затова дойдохме при теб, ти си специалистът. Бейкър поклати глава. – Не е възможно да са приключили. Започнаха да работят относително скоро. Не биха могли да стигнат до нефта… – Стан, как се получи така, че Макклелън е изпуснал този парцел? Нали повечето наоколо са негови? – Чувал съм слухове… По време на търга от АЕК непрекъснато вдигали цената. Платили два или три пъти повече, отколкото си заслужавало. Предполагам, че Макклелън е решил, че представителите на фирмата нямат идея какво правят. – Аз пък мисля, че много добре са знаели – отвърна мрачно Декър. – Издигнали са една от онези вентилационни тръби, но няма пламък – добави Джеймисън. – Вентилационна тръба! – Бейкър изглеждаше озадачен. – Не е възможно да са стигнали до природния газ! Декър се сепна и попита бързо: – А на каква дълбочина са стигнали според теб? – Ако трябва да гадая… на не повече от шейсет-седемдесет метра. – Страхувах се, че ще кажеш точно това. – Страхувал си се? Защо? Декър погледна Джеймисън и каза: – Мисля, че открихме нашата бомба с часовников механизъм. ……



 Спряха пред входа на оградения парцел, който АЕК бе наела. Декър изскочи от джипа и се опита да я отвори. Беше заключена. Той се върна при джипа и каза: – Мини през нея, Алекс. – Да не си… – Просто го направи! Нямаме време! Бейкър, който седеше отзад, стисна здраво подлакътника и погледна притеснено Декър. Джеймисън форсира двигателя, включи на скорост и натисна педала на газта. Големият джип подскочи напред и влетя през портата. Тримата слязоха и хукнаха към фургона. И тази врата беше заключена. – Декър, нямаме заповед за обиск – предупреди го Джеймисън. – Не ме интересува. Декър извади пистолета си и простреля ключалката. Отвори вратата с ритник и тримата влязоха вътре. Фургонът приличаше на този на Бейкър, но на бюрото имаше само един монитор с данни. Декър го погледна и попита: – Стан, можеш ли да разбереш нещо? Бейкър седна на стола и впери поглед в графиките и останалата информация, която се появяваше на екрана. – Не, не мога, защото не откривам никаква логика – каза той. – Кое ти се струва нелогично? – попита Декър. – Ами… като за начало, оказах се прав – пробили са малко повече от шейсет метра. Преди петдесетия метър обаче са започнали да пробиват хоризонтално под ъгъл от четиресет и пет градуса – каза Бейкър и използва мишката, за да смени изображението. Появи се съвсем друга картина. – Какво е това? Всички се взряха в екрана, на който имаше огромно черно петно. – Вкарали са в сондажа сензори за изображение и те предават в момента. – Колко е голяма тази дупка… или кухина? – попита Декър. – Ако изображението съответства на мащаба, с който работя аз, бих казал малко над двеста квадрата. – Колкото средно голяма къща? – Да, точно така… Чакай, да не мислиш, че долу има къща? – Не. Това е просто едно просторно помещение. Или по-точно, бункер. Хората на АЕК са проявили интерес, защото, ако съдим по показанията на компютъра, сондата им е проникнала точно в него. Декър посочи нещо на екрана. – Виждаш ли къде е пробита едната стена? – Декър! – възкликна Джеймисън. – Биохимичните оръжия! – Какво? – смая се Бейкър. – Мисля, че ги открихме – каза Декър. – Но те са ни изпреварили. – Той погледна през прозореца на фургона. – Защо ли си мисля, че оръжията долу е трябвало да бъдат използвани от въздуха? И че в момента излизат на повърхността през онази тръба? – Господи! – възкликна Бейкър. – Стан, как да спрем всичко това възможно най-бързо? Бейкър се втурна навън, Декър и Джеймисън го последваха. Той хукна към сондажа, но спря като вкаменен. – Това също е странно. Свързали са вентилационната тръба директно с отвора на сондажа. – Никак не е странно, ако искат да изкарат онези отрови на повърхността – отвърна Декър. – Ще заразят целия окръг, може би дори целия щат. – Но как ще извадят химикалите навън? – попита Джеймисън. – Това не е нефт, който налягането изхвърля навън, както Стан ни беше обяснил. – Чухте ли това? – прекъсна ги Бейкър. – Кое? – не разбра Декър. – Това тихо бръмчене отнякъде… Предполагам, че става въпрос за вакуумна система, вградена в оборудването им. Тя ще засмуче химикалите и ще ги извади на повърхността. – Можем ли да я спрем? – попита Декър. Бейкър поклати глава. – Ще ми отнеме прекалено много време да я открия и да измисля какво да правя. И ако тя вече е засмукала отровни вещества, вероятно е късно. То е като да пъхнеш маркуч в резервоара на автомобил – засмуче ли, бензинът ще потече дори да не правиш нищо повече. – Но ако са скрили онези гадости под земята преди толкова десетилетия – каза Джеймисън, – те трябва да са в бутилки или контейнери, наредени по рафтове и запечатани в херметически затворен бункер. Не би трябвало да излязат навън само заради някаква си помпа. Бейкър щракна с пръсти. – Точно това ще стане, ако преди това са спуснали детонатор и са взривили всичко. Така биха пробили контейнерите и биха повишили налягането в бункера. Пробият ли веднъж стената, химикалите – особено ако са предназначени за разпръскване във въздуха – ще потърсят най-слабото съпротивление, за да излязат навън. А това е вентилационната тръба. Това ми се струва най-логично. Бейкър погледна тръбата, висока малко над три метра и половина, и извади телефона си. – Рик, обажда се Стан. Трябва ми бетоновоз с помпа на терена на Американската енергийна компания… Да, знам, че не е наша работа. Просто го направи и им кажи да побързат. Би трябвало да имаме бетоновоз, който да е готов да потегли веднага. Искам го тук след десет минути. Най-добре след пет. Действай! – Момчета! Джеймисън, която се бе върнала във фургона, сега стоеше на стъпалата и викаше Декър и Бейкър. Те се втурнаха вътре. Тя посочи екрана и попита: – Стан, това не е ли индикаторът за налягане, който ни показа в твоя фургон? – Точно така. – Току-що рязко се покачи. – Какво означава това? – попита притеснено Декър. – Означава, че каквото и да има в онзи бункер, сега се качва нагоре. И то бързо. – По дяволите! – възкликна Джеймисън. – Елате! – извика Бейкър. Тримата излязоха навън и Бейкър започна да оглежда терена. – Какво търсим? – попита Джеймисън. – Нещо, с което да запушим тази тръба. – Не можем ли да затапим горния ѝ край? – попита Декър. – Тя се издига на повече от три метра и половина над земята, Еймъс. Освен това виждаш ли нещо, с което да я затапим? Ако си прав за онези гадости в бункера, трябва да я затворим херметически. – Метален капак дали ще свърши работа? – предложи Джеймисън. – Налягането в тръбата по принцип е високо, а към него трябва да прибавим и въздуха, хванат в капан в онзи бункер под земята. Не заварим ли капака, той не може да издържи, а нямаме никакво време. Тримата продължиха да се оглеждат трескаво. – Там! – извика Бейкър. Той сочеше маркуч, свързан с резервоар с поне четири тона вода. Бейкър грабна маркуча и хукна към вентилационната тръба. Взе един сандък, допря го до нея и се качи отгоре. – Алекс, вземи маркуча и се качи на раменете ми. Еймъс, виждаш ли ръчната помпа, монтирана върху резервоара? Щом Алекс прехвърли края на маркуча в тръбата, започни да помпаш, сякаш животът ти зависи от това. – Ами то си е точно така – промърмори Декър и зае позиция. Джеймисън хвана маркуча. Бейкър се наведе и тя се покатери на широките му рамене. Намести се и той се изправи. Върхът на тръбата се издигаше на две педи над протегнатите ѝ ръце, но въпреки това тя успя да прехвърли маркуча през ръба. – Давай, Еймъс! – извика Бейкър, което беше напълно излишно, тъй като Декър вече помпаше като луд. Няколко секунди по-късно водата потече в тръбата. – Сигурен ли си, че ще свърши работа? – попита Джеймисън. – Водата е по-тежка от въздуха. Би трябвало да ни осигури малко време, докато пристигне бетоновозът. – Как ще разберем дали сме успели? – извика Джеймисън. – По това дали ще останем живи – отвърна Декър, който дишаше тежко и изпомпваше вода с бясно темпо. Няколко минути по-късно се появи бетоновозът. Бейкър нареди на обърканите си колеги да залеят вентилационната тръба с бетон. Едва тогава тримата се отпуснаха на земята, останали без сили. Декър погледна зет си. – Ти си гений, Стан. Трябва да ти дадат медал. Джеймисън потупа Бейкър по рамото с трепереща от изтощение ръка. – Напълно съм съгласна. И то голям медал. Декър въздъхна тежко. – Е, поне спряхме прословутата бомба с часовников механизъм. Остава да разберем кой я е заложил и защо.  72. 
 


 	 
 – И ти подреди целия пъзел благодарение на онези думи на Креймър, че Братята не бива да отглеждат нищо на тази земя? – попита Джеймисън, докато двамата с Декър се връщаха в града. Междувременно той бе позвънил на Роби, за да го уведоми за случилото се. Роби обеща веднага да се свърже с министерствата на отбраната и на вътрешната сигурност, за да поемат нещата в свои ръце. – Не беше само това. Направи ми впечатление и нещо, което Брад Даниълс каза – отвърна Декър. – Кое? – Той не само се изненада, но и изглеждаше някак уплашен, когато споменахме за сондажите около базата. Даниълс възкликна: "И те правят сондажи на това място?". – Дори не си спомням да го е казвал – отвърна Джеймисън. – Това е по моята част – да помня всичко. Но Даниълс ни излъга. Запасите от биохимични оръжия не са били унищожени. – Може така да си е мислел… – Не, знаеше, че не са унищожени, затова се притесни, че някой прави сондажи. – Да – кимна Джеймисън, – звучи логично. Сигурно е решил, че не може да ни има доверие. – Освен това част от едната стена в подземието на пирамидата беше с различен цвят. Предполагам, че там е имало врата, която са зазидали. Защо му е на някого врата на трийсет метра под земята? – Само ако от другата ѝ страна започва тунел. – Именно. – Но защо, по дяволите, Пентагонът ще продава земя, в която са заровени оръжия за масово унищожение? Не разбирам. – Вероятно хората, които са взели това решение, не са имали представа какво е скрито в нея. – Но не трябва ли да има документи? – попита Джеймисън. – Дори да има, те може да са заровени също толкова дълбоко, колкото и химикалите. Но според мен военновъздушните сили са продължили да разработват оръжия и след забраната. Или не са искали да унищожат това, върху което са работили толкова години. Ето защо някой – цялото командване на ВВС или отделен офицер, решил да не се подчини на заповедите – е наредил химикалите да бъдат заровени. Може да си е мислил, че след време пак ще потрябват. Или да не е искал никой да разбере с какво точно са се занимавали тук и какви оръжия са създали. Затова е предпочел да ги скрие на място, където не е очаквал да бъдат намерени. На кого в онези години е можело да му хрумне, че някой тук ще се занимава с фракинг? – Единствено Даниълс е знаел истината, така ли? – попита Джеймисън. – Мога да разбера защо е споделил с Пърси. Той също е служил във ВВС и е разполагал с необходимия достъп до секретна информация. Но защо ще казва на Айрин Креймър? Та той дори не искаше да си отвори устата пред нас. – Майката на Креймър е била шпионка – отвърна Декър. – Може дъщеря ѝ да е научила някоя и друга техника от нея. Сигурно е действала бавно, постепенно и отначало е задавала напълно невинни въпроси. Или като нас е обърнала внимание на шапката на Даниълс. Или пък той се е изтървал, а тя впоследствие е събрала информация. Старецът я е харесвал, вероятно се е чувствал по-добре от нейната физиотерапия. Нищо чудно да го е обработвала месеци наред, преди да измъкне по-голямата част от историята. Но не цялата, в противен случай нямаше да дойде тук и да започне да задава въпроси. Самият факт, че Креймър си е уреждала срещи с нефтоработници, а не със служители от военната база, трябваше да ни подскаже в каква посока да търсим. Тя вероятно е разбрала, че бункерът с биохимични оръжия се намира извън територията на базата, но не е знаела къде точно. – И все пак Даниълс е трябвало да бъде по-внимателен. – Той е много възрастен, Алекс. Не казвам, че е сенилен. Умът му още сече. Но не е възможно да е толкова остър, колкото преди. Нищо чудно да е решил, че подобна информация е напълно безполезна за Креймър и тя няма какво да прави с нея. Не е знаел нито за миналото ѝ, нито коя е била майка ѝ. – И резултатът е налице – каза Джеймисън. – За съжаление. – Но кой я е убил? Хората, които стоят зад АЕК? – Те определено имат мотив. Същото се отнася за изчезването на Паркър и убийството на Еймс. Знаели са твърде много, затова са били ликвидирани. Тук трябва да прибавим и Пърси. – Може Креймър да е открила доказателство, което да е погълнала, и затова да са разрязали тялото ѝ. А после са шантажирали Садърн да манипулира резултатите от аутопсията. – Всичко се връзва – съгласи се Декър. – Не виждам друго логично обяснение. – Който стои зад това, разполага със сериозни средства. – Както Роби спомена, наемниците, които изпратиха в района, също струват много пари. – Но какъв е смисълът да използват биохимични оръжия в толкова отдалечен район? Резултатът би бил ужасен, където и да се случи това. Ако искаш обаче да нанесеш най-големи щети, пускаш отровите в голям град, където да засегнеш милиони хора и да съсипеш имущество за милиарди долари. – Вероятно са преценили, че е невъзможно да разкопаят бункера, без никой да разбере. И че няма начин, ако стигнат до него, да проникнат вътре и да изнесат безопасно химикалите. А после и да ги транспортират незабелязано. – И все пак… – Забравяш, че тук не живеят много хора, но пък има нещо, което струва милиарди долари. – Разбира се! Нефт и газ! Биохимичните оръжия ще превърнат района в необитаема пустош и ще заразят петролните полета за векове наред. – Точно така. ……



 Когато пристигнаха пред хотела, Джеймисън спря до бордюра и попита: – А сега какво? – Не знам за теб, но аз смятам да взема душ. Може от тръбата да не е излязло нищо, но може и да е излязло. Кой знае. Ще се обадя на Стан и ще му кажа да направи същото. Джеймисън облещи очи. – Имаш право. И аз ще взема душ. Ще използвам всичкия сапун. Двамата тъкмо се канеха да излязат от джипа, когато от лявата страна изникна Джесика Рийл и каза: – Трябва да дойдете с мен. – Защо? – За обеззаразяване. – Разбрахте ли какво има там долу? – попита притеснено Джеймисън. – Не напълно, но възможностите, които анализираме, изискват незабавно да се подложите на обеззаразяване и изследване. – Зет ми… – започна Декър. – Вече е при нас. Същото се отнася и за мъжете от бетоновоза. – Тя посочи един микробус, паркиран по-надолу по улицата. – Качете се и облечете костюмите, които сме ви приготвили. – Чакай малко – да не искаш да кажеш, че сме заразни? – Казвам само, че не знаем с какво си имаме работа. Аз ще се погрижа за джипа ви. Той също трябва да бъде изследван. – Рийл отстъпи назад и ги подкани да тръгват. Декър и Джеймисън се качиха и облякоха костюмите за биологична защита. Те разполагаха дори със собствена система за подаване на въздух, която работеше в затворен цикъл. – Това започва да ме плаши – каза Джеймисън през маската на лицето си. – Наистина ли смяташ, че сме заразени? – Скоро ще разберем – отвърна Декър. – Дано не сме, защото… – Ясно защо. – Имах предвид, че ни чакат няколко неразкрити убийства.  73. 
 


 	 
 На следващия ден Декър, Джеймисън, Бейкър и колегите му, както и всички превозни средства, които бяха използвали, бяха подложени на безброй изследвания. Всичко изглеждаше наред. Каквото и да бе имало в онази тръба, първо водата, а после и бетонът не му бяха позволили да излезе на повърхността. На мястото вече работеше екип за химическа защита, достъпът до района бе ограничен, а въздухът и почвата се анализираха с най-съвременни технологии. Джеймисън и Декър влязоха в малка конферентна зала в хотела. Срещу тях седяха Роби, Рийл и Синия. – Браво на вас! Спасихте живота на много хора. – Целта бяха залежите от нефт и газ – отвърна Декър. – Което обяснява оживената комуникация с Близкия изток – отбеляза Синия. – Искате да кажете, че заплахата е дошла от там? – попита Джеймисън. – Така подозираме, а и звучи логично от гледна точка на глобалната икономика. Фракингът в Северна Дакота помага на страната ни да си осигури до голяма степен енергийна независимост – обясни Синия. – Това е добре за нас, но се отразява зле на страните производителки на петрол, включително на членовете на ОПЕК и най-вече на саудитците. Продължаваме да внасяме от тях, но не и същите количества както преди. – Какво точно е било заровено долу? Никой не ни каза нищо. – Защото все още не знаем със сигурност. Но веднага щом научих какво сте открили, се свързах с високопоставени служители в Пентагона. Информирах ги за ситуацията и след по-настойчиво подканяне от моите шефове те провериха архивите. – Какъв е резултатът? – попита Джеймисън. – Оказа се, че преди години служители на ВВС по всяка вероятност не са изпълнили президентската заповед за преустановяване на производството на биохимични оръжия и унищожаване на запасите. Работата по един от проектите е продължила. И онова, което е било произведено, се е озовало в бункера, който открихте. – Не "по всяка вероятност" – възрази Декър. – Със сигурност не са изпълнили заповедта. – Някаква представа какъв е бил проектът? – Не и докато специалистите не се спуснат в бункера и не проучат съдържанието му. А това ще отнеме известно време. В допълнение към бетона, който сте излели в онази тръба, те ще използват пароизолация, камера с високо налягане и други технологии, за да гарантират, че бункерът ще остане запечатан, докато не сме в състояние да решим окончателно въпроса. Проблемът е, че ако някой е използвал експлозиви, за да пробие стената на бункера, част от съдържанието му може вече да е проникнало в почвата. Екипът за химическа защита е наясно с това и използва всички възможности, за да ограничи заразата и да състави план за рекултивация на почвата. После ще започне да проучва съдържанието на бункера. – Наистина ли не знаете какво има там? Нали сте разговаряли със специалистите? – попита Джеймисън. – Доколкото разбрах, преди години ВВС решили да създадат алтернатива на ядрените оръжия. Затова са работили усилено по така наречените "синтетични" оръжия, използвани от въздуха, включително рицин, антракс, зарин и една субстанция, известна днес като съединение 1080, зад което се крие най-смъртоносната отрова в света: ботулин, при това във форма, подходяща за вдишване. Ако трябва да гадая, бих предположил, че от ВВС са възнамерявали да го разпръсват с помощта на специална спора, разработена в лабораторни условия. Казвам това само защото знам, че Съветският съюз е разработвал аналогични оръжия по време на Студената война. – Да се чуди човек как е възможно умни хора да посвещават толкова време на опити да се избият едни други – отбеляза Джеймисън, без да крие отвращението си. – Целта е била тези оръжия да се използват от въздуха, а кой би се справил по-добре с такива операции от ВВС? Научих също, че намерението на командването по онова време е било да разработим токсини, които, веднъж освободени във въздуха, да останат в земята в продължение на столетия, точно като радиацията след ядрена експлозия. Години по-късно, ако някой мине оттам, разкопае земята и вдиша тези токсини, ще умре за броени часове и дори минути, без дори да разбере какво го е убило. Една от целите им е била да направят така, че някои или всички тези отрови, веднъж вдишани, да бъдат предавани по въздушен път от човек на човек. Излиза, че са искали да създадат нещо като изкуствена чума, но много по-смъртоносна от истинската. – Това е ужасно! – възкликна Джеймисън. – Но е ефикасно, особено ако целта ти е да причиняваш смъртта на милиони за продължителен период от време – изтъкна Синия. – Не се учудвам, че в крайна сметка резултатите от програмата са били погребани в този бункер. Вероятно не са знаели как да унищожат оръжията по безопасен начин. Не биха могли да ги изгорят или взривят, без да рискуват част от тях да попаднат във въздуха. А случи ли се това, замърсителите могат да останат доста време в природата, преди да убият нищо неподозиращите си жертви. Като вземем предвид ветровете, бурите и обикновените хора, които пътуват насам-натам, заразата ще се разпространи далече извън границите на Северна Дакота. Тя ще се превърне в истинска катастрофа, която страната ни няма да е в състояние да овладее. – Синия се усмихна и добави: – Но вие двамата и твоят зет я спряхте още в зародиш. – Основната заслуга е на зет ми – изтъкна Декър. – Еймъс – укори го Джеймисън, – ако ти не се беше досетил къде да търсим, Стан никога нямаше да я спре. – Мисля, че всички имате заслуга – отбеляза Синия. Той погледна подканящо Декър и продължи: – Едно е да предотвратим подобен заговор, съвсем друго е да заловим онези, които стоят за него. – Говорим за хора с дълбоки джобове – отвърна Декър. – Наемниците, които използваха, струват скъпо, да не говорим за парите, платени за земята и сондажното оборудване. – Проучваме въпроса, но се опасявам, че това ще бъде дълъг и труден процес… Нищо чудно в крайна сметка да не получим ясен и категоричен отговор. Дори да открием кой носи отговорността, ръцете ни могат да се окажат вързани… – Това са глупости! – възкликна Джеймисън. Синия се усмихна сдържано. – Не, това е геополитика. За добро или зло, някои от играчите, които стоят зад тази операция, несъмнено идват от страни, от чиято помощ се нуждаем в други области, за да поддържаме света относително стабилен. – И ще им се размине ей така? – попита Джеймисън. – Ако няма последици, какво ще ги спре да опитат отново? – Не казвам, че няма да има последици – отвърна Синия. – Просто тези последици няма да станат публично достояние. – Ще потулите всичко? – И тъй като вие сте бивша журналистка, всяка клетка от вашето тяло се бунтува при самата мисъл да покрием случая. Трябва да призная, че сте напълно права. Казвам само, че въпросът е твърде сложен и не всички хора, които управляват тази страна, вярват в прозрачността. Джеймисън поклати печално глава, но не каза нищо. – Все още не сме открили кой е убил Креймър и Еймс и кой е отвлякъл Паркър – каза Декър. – Вероятно той е убил и Пърси, и майка му. – И е изнудвал Садърн – добави Джеймисън. – Сигурно е от същите хора, които стоят зад заговора с биохимичните оръжия. – Възможно е да е местен човек, който работи в сътрудничество с чужди елементи – предположи Роби. – Мисля, че е точно така – съгласи се Декър. – Остава да открием въпросния местен.  74. 
 


 	 
 Декър, Бейкър и Джеймисън вечеряха в "Окей, жокей". – Откакто напуснах лагера за новобранци, не съм бил подлаган на толкова прегледи и изследвания – отбеляза Бейкър, след като отпи от бутилката си бира. – Можеше да е по-лошо – каза Джеймисън. – Можеше да лежиш в моргата. Бейкър кимна. – Значи вече се е разбрало какво има долу? Видях доста хора на мястото, преди да го оградят. – Да речем, че става въпрос за много опасни отрови, разработени в миналото, които изобщо не е трябвало да бъдат оставяни в онзи бункер – отвърна Джеймисън. Бейкър поклати глава. – Военните пак се правят на Господ. Кога най-после ще си научат урока? – Едва ли ще го доживеем – каза Декър. – Чу ли за Хю Досън? Бейкър кимна тъжно. – Опитах се да посетя Каролайн в болницата, но ми казаха, че са ѝ дали успокоителни и още спи. Как е тя? – Ще ѝ трябва време – отвърна Джеймисън. – Преживяла е доста. – Шейн също изгуби баща си, но при него положението е по-различно – обади се Декър. – Макар че, както разбрахме, и Досън не е бил светец. – Като се има предвид, че той е убил Макклелън, мисля, че и Шейн, и Каролайн преживяха истинска трагедия – възрази Джеймисън. – Моля? За какво говорите? – възкликна Бейкър. Декър му обясни набързо какво се е случило. Зет му отпи замислено от бирата си. – Това май доказва, че щастието не се купува. И двамата имаха купища пари, а сега са мъртви и не могат да се насладят дори на един цент от тях. Вратата се отвори и Декър погледна натам. В заведението влязоха Кели, Шейн, Садърн и Каролайн Досън, която изглеждаше съсипана. – Отново са се събрали заедно – каза Джеймисън. – Сестрата и почетните ѝ братя – добави Декър. – Които биха предпочели да са нещо друго – продължи тя. Кели пръв ги забеляза и поведе останалите към тяхната маса. Бейкър се изправи и подаде ръка на Каролайн. – Опитах се да те видя в болницата, но ти спеше, Каролайн. Много съжалявам за… за всичко. – Благодаря ти, Стан, много мило – отвърна тя с нетипично тих и провлачен глас. Декър забеляза помътнелия ѝ поглед и неуверените ѝ движения; те му подсказваха, че още не се е възстановила напълно от преживяното. Джеймисън също ги забеляза, затова попита: – Сигурна ли си, че можеш да излизаш? Не трябва ли да си болницата? – Повтарях ѝ същото, докато останах без глас, но тя не ме послуша – обади се Садърн. – Не исках да стоя в болницата. Хваща ме клаустрофобия – отвърна Каролайн. – Лекарите казаха, че вече е добре – намеси се Шейн. – Просто не бива да се преуморява. – Да те закараме вкъщи? – предложи Джеймисън. – Не – отвърна Каролайн, – ще остана в моята стая горе и ще… – Искаш ли да дойда с теб? – попита бързо Кели. – Мога и аз да дойда – добави Шейн. – Не, ще се оправя. Благодаря ви, момчета. – Каролайн погледна Садърн и каза: – Благодаря ти, че ми правеше компания в болницата, Лиз. Ще ти звънна утре. – Лека нощ! – отвърна Садърн. Каролайн им обърна гръб, а останалите я проследиха с поглед. После Шейн, Садърн и Кели седнаха на масата. – Не изглежда добре – отбеляза Бейкър. – Все пак преживя нещо ужасно – заяви Садърн. – Шейн също изгуби баща си – каза Кели и добави: – И то по ужасен начин. Шейн вдигна рамене, повика сервитьорката и си поръча същата бира, която пиеше Декър. – Баща ми не ме обичаше, но въпреки това не заслужаваше да умре така. Настина ли смятате, че Хю го е убил? – Не знам защо ще оставя бележка със самопризнания, ако не го е направил… – отвърна колебливо Джеймисън. Шейн погледна Кели. – Какво мислиш, Джо? Полицаят закова поглед в дланите си. – Знаеш, че враждуваха години наред. Може на Хю да му е дошло до гуша. Може затова да е продал всичко на баща ти, а после да се е погрижил той да не се наслади на резултата от сделката. – Но защо Хю ще се самоубива? Нали така и той няма да се наслади на парите си? – изрази съмнение Джеймисън. – Чувството за вина кара хората да вършат глупости – отвърна Кели. – Но сте прави, че в това няма никаква логика. След като сервитьорката донесе бира на Шейн, той отпи глътка и погледна Декър. – Край Колонията става нещо голямо. Пълно е с хора, коли, камиони… издигнаха ограда, отвъд която не се вижда абсолютно нищо. Знаеш ли какво правят? – И аз видях оградата, докато минавах оттам – каза Садърн. – Какво си чувал за Американската енергийна компания? – обърна се Декър към Шейн. – Срещал съм техни представители из града, но никога не съм разговарял тях. От време на време минавах покрай сондажите им. – Напълно сме изолирани от онова, което става там, Декър – оплака се Кели. – Виждам, че мястото гъмжи от федерални. Ти трябва да знаеш нещо. – Но не мога да го споделя – отвърна Декър и погледна към Шейн. – Ти наистина ли нямаш представа дали баща ти ти е оставил нещо? Разбрах, че не се интересуваш от бизнеса и парите му, но все пак… Повечето хора на твое място биха проявили интерес. Шейн допи бирата си и каза: – Бях в армията, сражавал съм се във война… Едва не загинах на няколко пъти, затова никога не съм си мислил, че ще надживея баща ми. Какво ме интересува дали ми е оставил парите си? Това са пари, които е изкарал, като е вадил петрол и е съсипвал земята. Не ги искам и нямам нужда от тях. – Какво ще правиш тогава? – попита Садърн. – Имам си фермата, имам си собствени пари. Ако той ми е оставил нещо, може да го даря на някой в нужда. Познавам доста ветерани, които едва свързват двата края. – Много благородно, Шейн – каза Джеймисън. – А Каролайн? – попита Декър. – Какво за нея? – Предполагам, че тя е наследила парите на баща си. – Сигурно. Хю я обожаваше. – Познаваше ли добре брат ѝ? – намеси се Джеймисън. Шейн кимна бавно и лицето му помръкна. – Той беше много свестен. Добър, любезен, забавен. Човек с голямо сърце. Бяхме приятели. Не заслужаваше това, което му се случи. – Разбрахме, че е бил гей – каза Джеймисън. – Е, и? – Но баща му не е проявил разбиране, така ли? – Той превърна живота му в ад. Затова Хю-младши се самоуби. – Каролайн спомена, че се е нагълтал с хапчета – каза Джеймисън. – Не беше оставил бележка, а запис. Беше… беше много тъжно – обясни Кели. – Ти прослуша ли го? – Наложи се, защото работих по случая. И дори пазя копие. Но не съм го пускал оттогава. Не се срамувам да призная, че се разплаках, като го чух. – Каролайн и майка ѝ сигурно са били съсипани – отбеляза Джеймисън, а Садърн кимна. Кели сви рамене. – Така беше. Мисля, че тази трагедия щеше да отчужди завинаги Каролайн от баща ѝ, ако не беше смъртта на Мади. Останаха само двамата. Не казвам, че тя не го обича, но… беше сложно. – Каролайн ни каза същото – кимна Джеймисън. Телефонът на Декър изпиука. Той го извади и прегледа снимките и докладите, които бе получил като прикачени файлове към имейла. Отначало сякаш се напрегна, но после лицето му просветна. Джеймисън забеляза това и прошепна: – Какво има? Декър погледна към стълбите, по които се бе качила Досън, и се надигна от мястото си. – Къде отиваш? – попита Джеймисън. – Трябва да видя Каролайн. – Нека дойда и аз – предложи Садърн. – Тя все още е много уязвима. – Добре, но каквото и да чуете, не бива да го споделяте с никого. – Ясно. – Надявам се, че това не включва мен! – обади се Кели. – Все пак аз разследвам случая. – Ще те държим в течение – увери го Джеймисън. Тримата станаха и тръгнаха към стълбите, а Кели и Шейн ги изпратиха с тревожни погледи.  75. 
 


 	 
 Пространството над бара беше заето от няколко помещения. Имаше салон, който най-вероятно се използваше за различни събития. Покрай стените бяха наредени столове и сгъваеми маси, а големият бюфет в далечния край беше отрупан със салфетки и покривки. Декър, Джеймисън и Садърн прекосиха това помещение и минаха покрай бар, който беше умалено копие на онзи долу. Декър забеляза кълбо канап върху една от масите. Той го взе и го пъхна в джоба си. – За какво ти е? – попита Джеймисън. – Ще видиш. Тримата влязоха в коридора зад салона, завиха наляво и спряха пред единствената врата там. Декър пристъпи напред и почука. – Каролайн, аз съм, Декър. Джеймисън също е тук. Бихме искали да поговорим. – Моля ви, вървете си, не се чувствам добре. – Каролайн! – обади се Садърн. – Аз също съм тук. Мисля, че трябва да поговориш с тях. – Прекалено уморена съм. Тъкмо си лягам. Садърн погледна безпомощно Декър. – Баща ти не се е самоубил – извика Декър през вратата, а Джеймисън го погледна изненадана. – Бил е убит. В стаята отекнаха стъпки. Вратата се отвори и на прага застана Каролайн, боса и със зачервени от плач очи. На лицето ѝ обаче бе изписан гняв. – Какво ги говориш, по дяволите? Той се самоуби! Всички го видяхме! – Може ли да влезем? – попита Декър. За частица от секундата изглеждаше, сякаш Каролайн ще затръшне вратата в лицето му, но после изражението ѝ омекна и тя отстъпи крачка назад. Джеймисън седна на един стол, а Декър остана прав. Каролайн подви крака върху леглото. Садърн стоеше до нея и я наблюдаваше притеснено. – Какво искаше да ми кажеш? – започна Каролайн. Декър извади телефона си. – Току-що получих тези снимки и доклади от криминалиста, който обработи местопрестъплението. Те свидетелстват за нещо много различно от самоубийство. – Но как? Вместо отговор Декър извади кълбото от джоба си и разви от него толкова канап, колкото съответстваше на ръста му плюс трийсетина сантиметра, след което вдигна канапа във въздуха. – Канап? – обърка се още повече тя. – Помолих криминалиста да измери въженцето, което открихме на местопрестъплението. Дължината му се оказа двеста двайсет и четири сантиметра, или горе-долу колкото това парче канап. – И? – Защо баща ти ще използва толкова дълго въже? Разстоянието от спусъците на двуцевката до ръката му е приблизително сто и десет сантиметра. Трябвало е да завърже единия край на въжето около спусъците, за да може да ги дръпне и да произведе изстрел. Трябвало е да завърже другия край около китката си… Това прави още петнайсетина сантиметра. Но така остава цял метър. Защо? – Аз… не знам. Може да е отрязал въже, без да го мери. Някаква част е останала излишна… Но това не доказва нищо. – Не е така, нито един сантиметър от въжето не е бил излишен. – Какво искаш да кажеш? – Върху китката на баща ти имаше следа от въжето. Друга следа открихме върху една от дръжките на чекмеджето на бюрото му. Помолих криминалиста да направи снимки отвисоко, за да видим по-добре работния плот на бюрото. – С каква цел? – Пръските кръв могат да бъдат по-красноречиви от хиляди думи и от хиляди теории. Навсякъде имаше кръв, но на снимките се вижда дълга тънка линия, която минава по бюрото. И по тази линия нямаше дори една капка кръв. – Какво означава това? – Мисля, че Декър е прав – обади се Садърн, която бе следила думите му внимателно. – Някой е убил баща ти. – Когато пушката е гръмнала, въженцето, с което са дръпнати спусъците, е лежало опънато върху бюрото. То не е позволило на кръвта да попадне върху плота. Става въпрос за много тънка линия, но тя определено е там – каза Декър и ѝ показа снимката на телефона си. – Не разбирам – отвърна Каролайн, вперила поглед в екрана. – Някой е взел въженцето, завързал го е около спусъците на пушката, прокарал го е около дръжката на чекмеджето и китката на баща ти, след което го е прехвърлил върху бюрото. Убиецът е приклекнал на пода, под бюрото, където е бил в пълна безопасност. Тогава е дръпнал въженцето и е убил баща ти. Това обяснява уликите, които открихме на мястото. – Но баща ми беше едър силен мъж. Той не би… – Бил е в безсъзнание – прекъсна я Декър. – Ако е бил упоен, аутопсията ще го покаже. Но ако е получил удар в лицето, изстрелът е заличил всички следи. – Искаш да кажеш, че баща ми е бил убит? – попита изумено Каролайн Досън. – Убеден съм. – Оставил ли е бележка? – Да, но ти така и не разбра – каза Декър. – В бележката баща ти признава, че е убил Стюарт Макклелън и слага край на живота си, защото е измъчван от угризения. – Мога ли да я видя? Джеймисън отвори снимката на телефона си. – Ето я. Каролайн я разгледа внимателно. – Наистина прилича на почерка и подписа на баща ми. Виждала съм ги достатъчно често. Ако някой ги е имитирал, направил го е доста сполучливо. – Разговаряхме с няколко души, които добре познават почерка на баща ти – каза Декър. – Всичките твърдят едно и също – бележката е писана от него. Това обаче не е доказателство. Затова я изпратихме на експерт, който трябва да я анализира. Сигурен съм, че ще се окаже фалшива. – Но защо някой ще си прави целия този труд? – Това е начин да свърже баща ти с убийството на Стюарт Макклелън. И макар да съм убеден, че бележката, с която баща ти поема отговорност за смъртта му, не е истинска, има други улики, които подсказват, че той може би е замесен в смъртта на Стюарт. Това е напълно възможно, но въпреки това не мисля, че баща ти се е самоубил. Това са два съвсем различни въпроса. – Какви улики? – Нямам право да ги обсъждам. Каролайн върна телефона на Джеймисън. – Но защо баща ми ще иска да убие Стюарт? – Не можеш ли да се сетиш за причина? – попита Декър. Тя си възвърна самообладанието и отново седна на леглото. – Не. Вярно, двамата бяха конкуренти, но нищо повече. Те се нуждаеха един от друг. А и баща ми печелеше доста благодарение на Стюарт. Декър изглеждаше разочарован, но тогава Садърн се обади: – Вижте, нямам никакви доказателства, но… – Каквото и да ни кажете, ще ни бъде от полза – отвърна Декър. Тя погледна притеснено Каролайн. – Става въпрос за смъртта на майка ти… – Какво общо има това? – попита тя. Садърн хвърли поглед към Декър, преди да се обърне отново към Каролайн. – Всички казват, че е било нещастен случай. Но майка ти беше родена и израснала тук. И преди беше пътувала в снежни бури. Защо не е излязла да провери какво става, когато колата е поднесла? Тогава щеше да види, че ауспухът е пълен със сняг. Казах същото на Уолт още тогава. Той се съгласи с мен, макар че не откри нищо подозрително по време на аутопсията. – Имало е индикации, че Мади е била в безсъзнание след удара – отбеляза Джеймисън. Садърн поклати упорито глава. – Не го вярвам. Не мисля, че и ти го вярваш, Каролайн. Всички, които са израснали по тези места, знаят как да шофират при лошо време. – Тя впери поглед в приятелката си. – А джипът, с който е пътувала в онзи ден… Тя го поддържаше добре, познаваше го отлично… – Имаше го от години – кимна Каролайн. – Да не искате да кажете, че Стюарт Макклелън е имал причини да убие майка ѝ? – попита Декър. – Защо? – Това са само мои предположения. – Да ги чуем. Садърн погледна Каролайн. – Вие планирахте да напуснете страната и да заживеете във Франция. – Е, и? Какво общо има това със Стюарт? Наистина не разбирам. – Мисля, че Стюарт Макклелън беше влюбен в майка ти. Джеймисън и Декър се спогледаха. Тя каза: – За пръв път го чувам. – Аз също – отвърна Каролайн, съвсем объркана. Садърн изглеждаше нервна, но продължи: – Катрин Макклелън и майка ти бяха приятелки, въпреки че съпрузите им не се понасяха. Затова Стюарт и майка ти прекарваха доста време заедно. Познавах и двете, но бях по-близка с Катрин. Мога да те уверя, че преди смъртта си Катрин беше убедена, че съпругът ѝ е влюбен в Мади. – Мили боже! – възкликна смаяно Каролайн. – Знам, че ти е трудно… – каза Садърн с насълзени очи. – Защо не си го споменавала досега, Лиз? – Не исках да те разстройвам. А и не можех да докажа нищо. Но сега, след това, което се случи… – Садърн замълча и погледна смутено Декър. – А може би е по-добре да замълча. – Не мисля, че вече можете – отвърна Декър. Садърн постави ръка на рамото на Каролайн. – Какво искаш да направя? – Аз… аз… трябва чуя всичко, Лиз. Садърн кимна, събра си мислите и продължи: – Любовта е нещо чудесно, но остане ли несподелена, понякога може да се превърне в нещо съвсем друго. В нещо, изпълнено с омраза и разруха. – Искате да кажете, че Мади Досън е знаела за увлечението на Стюарт и го е отблъснала? – попита Декър. – Мисля, че точно това се е случило. Човек като Стюарт не би приел добре подобен отказ… – Да, предполагам – съгласи се Джеймисън. Настъпи кратко мълчание, преди Декър да попита: – Какъв мотив би могъл да има Стюарт, за да я убие? Отмъщение за това, че е отхвърлен? – Предпочел е да я убие, вместо да я изгуби – каза Садърн. – Ами Хю Досън? – попита Джеймисън. – Ако Катрин е забелязала увлечението на Стюарт по Мади, предполагам, че Хю също го е усетил. И ако е решил, че Стюарт има нещо общо със смъртта ѝ… – Но защо да го убива чак сега? – попита отново Джеймисън. Садърн сви рамене. – Хю му продаде целия си бизнес. Съмнявам се, че е възнамерявал да остане в града. Това може да е бил последният му шанс. – Той наистина спомена, че се кани да замине за Франция. Надяваше се дъщеря му да го придружи – каза Джеймисън. Каролайн погледна неуверено към Садърн, после към Декър. – Имам чувството, че целият ми свят се обърна с главата надолу. – Напълно те разбирам – отвърна Декър. – Какво ще правите сега? – попита Садърн. – Ще открием убиеца – заяви Декър. – Това е единствената причина да сме тук.  76. 
 


 	 
 – Е, някакви идеи как да открием убиеца? – попита Джеймисън. Двамата с Декър бяха в нейната стая в хотела. Той не беше проронил нито дума, откакто бяха излезли от бара. Не ѝ отговори веднага, но след малко все пак каза: – Да се върнем на основните въпроси: мотив, средство, възможност. – Добре, Каролайн е имала мотив да убие баща си. Очаквала е да наследи бизнеса и е побесняла, когато той е продал всичко. Но тя не е имала възможност. Видяхме я в града приблизително по времето, когато е бил убит Досън. Следователно тя отпада. Предполагам, че Шейн може да е имал мотив да убие баща си, тъй като също е очаквал наследство. Той обаче има алиби за убийството на Макклелън. Екзотичната отрова идва от място, което Хю често е посещавал. Съмнявам се, че някой друг в града лети редовно до Австралия. И макар да мисля, че той не се е самоубил, това не означава, че не е убил Макклелън. От думите на Лиз Садърн съдя, че може да е имал мотив, ако е решил, че Макклелън стои зад смъртта на съпругата му. Жадувал е за отмъщение. Декър стана, без да отговори, и тръгна към вратата. – Къде отиваш? – възкликна изумено Джеймисън. – На разходка. – Защо? – Трябва да помисля. Нещо не е наред. След като той излезе, Джеймисън се отпусна тежко на леглото, вбесена от поведението на партньора си, покри лицето си с възглавницата и изкрещя в нея. ……



 Навън беше хладно и ветровито, затова Декър пъхна ръце в джобовете си, докато крачеше из тъмните и почти пусти улици на Лондон. В този случай бяха замесени прекалено много хора и точно това го правеше толкова сложен – не можеше да си избере една посока и да следва единствено нея. Затова и действията му бяха по-скоро пасивни, отколкото активни. Всеки път, когато чувстваше, че тъкмо е напипал нещо, то му се изплъзваше и друго събитие го тласкаше в съвсем нова посока. Вярваше, че част от объркаността му се дължи на случайности, но друга беше предизвикана от нечии съвсем преднамерени действия. В това също не можеше да има никакво съмнение. Декър влезе отново в "Окей, жокей", седна на бара и си поръча бира. А после обхвана бутилката с длани, затвори очи и върна лентата в главата си. Айрин Креймър беше мъртва. Памела Еймс беше мъртва. Хал Паркър беше изчезнал. Бевърли Пърси беше мъртва. Уолт Садърн се беше самоубил. Брад Даниълс едва не бе загинал. Стюарт Макклелън беше мъртъв. Хю Досън беше мъртъв. Цял куп чуждестранни наемници също бяха мъртви благодарение най-вече на Роби и Рийл, но това не означаваше, че наблизо не дебнат други техни "колеги". Въпреки всичко Декър не смяташе, че тайният затвор има някаква връзка с останалите събития. Това беше отделен случай, който вече бе разкрит, и виновните щяха да си понесат наказанията. Но очевидно Американската енергийна компания и бункерът с токсични химикали и биологични оръжия бяха свързани. И виновните не бяха открити и наказани. Още един въпрос измъчваше Декър. Откъде наемниците бяха научили за секретния бункер с оръжия за масово унищожение? Брад Даниълс задължително щеше да спомене, ако в старческия дом бяха идвали непознати и бяха задавали необичайни въпроси. По метода на изключването излизаше, че наемниците са получили тази информация или от Бен Пърси, или от Айрин Креймър. След което спокойно са купили терена, в който е бил погребан бункерът, и са започнали да сондират. Креймър обаче беше мъртва. Декър не се съмняваше, че същата участ е сполетяла и Пърси. Възможно ли беше наемниците да са научили една част от историята от Пърси, а друга от Креймър? Заради което впоследствие всеки от тях е трябвало да умре. А после Декър си зададе един въпрос, който до момента изобщо не му бе хрумвал. Възможно ли е Пърси и Креймър да са се познавали? И да са работели заедно, за да разберат какво става. След което някой да ги е разкрил и ликвидирал. Какво беше погълнала Креймър, което някой толкова отчаяно е искал, че е разрязал стомаха ѝ, за да го вземе? Все важни въпроси. Без отговор. А на този етап от разследването Декър трябваше вече да има поне един отговор. Той отвори очи, отпи от бирата си и огледа мрачно бара. Този град започваше да го уморява с упоритостта си да не разкрива тайните си. Дори феноменалната му памет не бе в състояние да му помогне. Някой седна до него. Декър вдигна поглед и видя, че това е Уил Роби. Беше облечен с джинси, тениска, която му бе поне с един-два размера по-голяма, и стари, ожулени ботуши. Носеше бейзболна шапка с емблемата на "Джон Диър". Роби си поръча бира и докато я чакаше, оглеждаше внимателно салона, без да пропусне нито един клиент. – Изглеждаш ми умислен – каза той. – Аха. Разбрахте ли какво има в онзи бункер? – Официално не участваме в разследването. То е поверено на министерствата на отбраната и на вътрешната сигурност. Но неофициално мога да ти кажа, че все още не знаят категорично. Правилото в подобни случаи е "бавно и сигурно". Ти беше прав за тунела. Разбиха стената и го откриха. Взеха допълнителни предпазни мерки, в случай че бетонът, който сте излели в тръбата, не се окаже достатъчен. Най-важното е онези отрови никога да не излязат на повърхността. Вероятно ще се наложи да построят нов бункер до стария, преди да решат, че е безопасно да го отворят и да изследват съдържанието му. – Нещо друго? – попита Декър. – Проучихме Американската енергийна компания. Оказа се, че зад нея стоят чуждестранни интереси, което попада под юрисдикцията на моята агенция. – Какви чуждестранни интереси? – Тя е собственост на фирма, регистрирана на Бермудските острови, която на свой ред е собственост на друга фирма и така нататък… Стигнахме до Лондон, където следата прекъсва. – Как би се отразило на енергийната ни независимост изваждането от строя на петролните сонди в Северна Дакота? – Неблагоприятно. А цената на определени видове суров петрол и дори на природния газ би скочила рязко. – Което е от полза за страните, производителки на петрол. – За Близкия изток, Русия, Канада, Венецуела… – Не мога да си представя, че канадците ще се замесят в подобна история. Венецуелците си имат други проблеми. – Тогава остават шейховете или Путин – заключи Роби. – И двата варианта са възможни – отвърна Декър. – Но те би трябвало да разполагат със свои хора тук, които да купят земята и да организират сондажите, като през цялото това време остават под радара, нали? Роби отпи от бирата си. – Звучи логично. Как смяташ да разкриеш случая? – Продължаваме да ровим. За момента не можем да направим нищо друго. – Бен Пърси е правил същото, но това му е струвало живота. Както и този на майка му. – Така е – съгласи се Декър. – Аз обаче още се чудя как Пърси… – Той замълча и остави бирата си. – Какво има? – попита Роби. Когато Декър не отговори, той го подкани по-настойчиво: – Казвай! Декър го погледна. – По дяволите! През цялото време съм се взирал в грешната посока. – Но как? – Трябва да вървим. – Къде? – В дома на Паркър.  77. 
 


 	 
 Докато пътуваха с колата на Роби, Декър каза: – Предположих, че Пърси е научил за бункера от Даниълс, след което е започнал да рови, натъкнал се е на опасни хора и това е предрешило съдбата му. – Ами… всички смятахме така. – Това не означава, че сме били прави. – Мога ли да чуя теорията ти? – попита Роби. – Брад Даниълс ти е признал, че е разказал всичко на Пърси. – Точно така. Не мисля, че е скрил нещо. Той се канеше да разкаже също и на нас, когато ни нападнаха. – Добре, да подходим към ситуацията в нейната цялост, да не я разглеждаме на парче. Пърси е дългогодишен служител на ВВС, много опитен и добре обучен. – Така е. – Той е присъствал на мероприятие, организирано от военните, където някой, работил преди десетилетия в същата военновъздушна база, му казва, че там най-вероятно се намира бункер, пълнен с биохимични оръжия. И този бункер е заровен под земята на терен, принадлежащ на ВВС. Въпросните оръжия представляват непосредствена заплаха за здравето на всички в района. Както и за националната сигурност. Съгласен ли си? – Съгласен. – Добре, ако ти беше на мястото на Пърси, ако беше разбрал за бункера, ако притежаваше неговия опит, как щеше да постъпиш? – Щях да уведомя висшестоящите офицери и да оставя решението на проблема в техни ръце. Това е въпрос на здрав разум. Мисля, че човек като Пърси би постъпил по този начин. – Именно. Но помисли върху следното… Съмнявам се, че Даниълс е споделил с Креймър всичко, което е разкрил на Пърси. Пърси изобщо не е трябвало да се рови където и да било. Той е знаел всичко. Ако беше докладвал по-нагоре по веригата, командването на ВВС щеше да провери и да започне да действа. Пърси щеше да си е свършил работата. Ако проверката докаже правотата му, той получава медал и може би повишение. С това участието му приключва. – Възможно е да се е страхувал от евентуални ответни действия на ВВС заради това, че е разкрил тайна операция от миналото. – Защо? Брад Даниълс е прехвърлил деветдесет. Искрено се съмнявам, че във ВВС са останали хора, замесени в тази история. Дори Пърси да се е страхувал от отмъщение, има достатъчно закони и разпоредби, които защитават свидетели, предоставили ценна информация. Спокойно е можел да предаде информацията на своите командири, без да се страхува от нищо. – Какво искаш да кажеш? – Ще видиш. Двамата пристигнаха в дома на Паркър и влязоха вътре. Декър отиде до стената със снимките, които беше разгледал и при предишното си посещение, и посочи една от тях. – Познаваш ли го? – Това е Бен Пърси! – изненада се Роби. – Той е познавал Паркър. Очевидно е ходил на лов с него. Спомних си, че във фермата на Пърси в Монтана имаше цяла стена с ловни трофеи. Бевърли Пърси спомена, че съпругът ѝ и синът ѝ били запалени ловци. – Значи смяташ, че между Пърси и Паркър има някаква връзка? А Паркър е открил тялото на Айрин Креймър. – Точно така. – Каква е теорията? Въпросът като че ли изненада Декър. – Смятам, че Пърси не е докладвал на началството, а е предпочел да скрие информацията. Целта му е била да се възползва от нея в пълна степен. – Какво означава "да се възползва в пълна степен"? – Служебното му досие показва, че е бил умен младеж. Получил е куп похвали и награди, често е бил повишаван, редовно е ходил на обучения и конференции. Не е пропускал възможност да научи нещо ново. Посетил е много държави, включително Катар и Йордания. Роби се замисли върху думите му, преди да отговори. – Искаш да кажеш, че по някое време Пърси е срещнал хора, които са проявили интерес към саботирането на нефтодобива в Северна Дакота? – Да. Те несъмнено са в състояние да отделят огромни суми и да осигурят необходимия човешки ресурс. – А майка му? – Да, убили са майка му. Нямам представа дали той е замесен във вземането на това решение. Но я си представи някой с брилянтен интелект като Бен Пърси, запратен във военновъздушна база насред нищото? На какво е можел да се надява? Най-много да стане старши сержант след десет години служба. Възможно е да си е поставял много по-високи цели. Толкова високи, че да предаде собствената си страна в замяна на много пари и ново местожителство. Това би обяснило и решението му да дезертира… – А онези документи, които ти откри в дома на майка му? За какво са му били, ако Даниълс му е разказал всичко? – Ако бях на негово място, ако се бях сблъскал с такава мащабна схема и се бях замесил с опасни хора, щях да потърся потвърждение на тази информация. Нямаше да приема с лека ръка думите на деветдесет-годишен ветеран, настанен в старчески дом. Щях да ги проверя, за да не разчитам на несигурната памет на един толкова възрастен човек. – Това означава ли, че Пърси е отговорен за убийствата на Креймър и Еймс и – Роби посочи снимката… – за отвличането на Паркър? Декър поклати колебливо глава. – Още не е ясно. Както казах, Пърси е знаел много повече от Креймър. Тя е дошла тук, за да търси информация. Била е наясно, че в петролните полета около военновъздушната база е заровено нещо опасно. Затова е предупредила Джудит Уайт, че не бива да отглеждат нищо по тези места. Но Креймър не е знаела никакви подробности. Подозирам, че е искала да даде публичност на тази история и да злепостави американското правителство като отмъщение за случилото се с майка ѝ. Защо обаче Пърси да се нуждае от нея? Какво ново е можела да му каже? До момента така и не успяхме да открием връзка между двамата. – Но ако тя е дошла тук, за да събере информация, е възможно случайно да е срещнала Пърси. Той не е можел да я остави да разкаже на всеки какво е открила. Това е щяло да обърка плановете му. Пърси е имал достатъчно силен мотив да я убие. – И тя е погълнала нещо, което той отчаяно е искал да си върне? – Нещо, което е било в състояние да осуети намеренията му. Декър кимна, но не изглеждаше убеден. – Предполагам, че е възможно. Но това не обяснява случилото се с Паркър и Еймс. – Какво ще правим сега? – попита Роби. – Трябва да открием Пърси. Това е единственият начин да разберем със сигурност. – Ако той стои зад всичко това, не би ли трябвало вече да е напуснал страната? – Възможно е, но не е задължително. – Ами ако ти грешиш и Пърси няма нищо общо с това? – Тогава вече е мъртъв. Двамата излязоха от къщата и миг по-късно светът около тях потъна в мрак.  78. 
 


 	 
 Клепачите на Роби помръднаха. Той отвори и затвори очи. Нито един друг мускул на тялото му не трепна и на пръв поглед то изглеждаше напълно неподвижно. Целта на Роби беше да провери колко здраво са вързани ръцете и краката му. Усети неприятната миризма във въздуха. Накрая се ослуша. За нечие присъствие, за някаква заплаха. Отвори очи и се огледа внимателно. Намираше се в помещение без прозорци и врата. Това го озадачи, но само за миг, защото забеляза стълба, която водеше до дървен капак в тавана. Той повдигна ръце, докато не усети съпротива. Направи същото и с краката си. Погледна надолу и на оскъдната светлина от голата крушка над главата му едва успя да различи веригите около краката си, прикрепени към желязна халка в пода. Ръцете му бяха оковани отпред – единствената добра новина до момента. Роби измести тежестта си надясно и видя масивната фигура на Еймъс Декър на няколко педи от себе си. И той беше окован. Неговите вериги минаваха през същата халка. Декър бе дошъл на себе си и го наблюдаваше. – Лоша работа – каза тихо той. Роби кимна отсечено. Нападателите бяха взели и двата му пистолета. Той усещаше липсата им. Не се съмняваше, че са взели и оръжието на Декър. – Изненадаха ни – отвърна Роби. – Имаш ли някаква представа къде се намираме? – попита Декър. Роби се огледа отново. – Под земята. Въздухът е застоял, долавям мирис на плесен и петролни продукти. Няма прозорци, само капак на тавана. Предполагам, че е стар подземен склад, разположен край изоставен сондаж. Декър успя да се надигне и опря гръб в стената. Роби направи същото. Двамата седяха рамо до рамо и се взираха в дебелите вериги, които препречваха пътя им към свободата. – Имам чувството, че ме е прегазил камион – оплака се Декър. – Но нямам спомен какво се случи. Абсолютно никакъв. А това е странно. – Вероятно са използвали същата смес, която приложих на онази жена във военновъздушната база. В нея има компонент, който води до мигновено обездвижване, и друг, който предизвиква амнезия. Няма да си спомним какво се е случило, кого сме видели, как са ни нападнали… Това е спрей, който действа почти веднага. – Имаш ли план как да се измъкнем? – Работя по въпроса – отвърна Роби и отново изпробва здравината на веригите. А те бяха масивни, без дефекти, пукнатини или каквито и да било други слаби места. Халката в пода беше дебела поне пет сантиметра. Дори слон нямаше да се справи с нея. Беше захваната за стоманена плоча, монтирана в пода с помощта на големи болтове. Роби погледна капака на тавана. – Има само един начин да излезем. Чудя се обаче дали и той не е блокиран за всеки случай. – Не мисля, че ще стигнем толкова далече, така че какво значение има? Роби не му отговори. Той се пресегна, вдигна тениската си и разкопча колана си. – Не ми казвай, че носиш киселина, която разяжда метални вериги – каза Декър, който наблюдаваше изумено действията му. – Май видях нещо подобно по телевизията. Роби отлепи един участък от вътрешната страна на колана си и извади две тънки парчета метал, които бяха скрити там. – Не, това са най-обикновени шперцове. А и ние не участваме във филм. Той отключи оковите си за броени секунди, след което освободи и Декър. Сега Роби насочи вниманието си към стълбата и капака на тавана. – Стой тук, докато проверя какво е положението – каза той, хвана се за стълбата и започна да се изкачва. Когато стигна до дървения капак, огледа внимателно рамката – търсеше жица, връв, батерия или нещо друго, което да подскаже, че мястото е превърнато в смъртоносен капан. Като не видя нищо подозрително, той просто натисна капака, който не помръдна и с милиметър. – Заключено – обяви Роби. – Защо ли не съм изненадан? Слезе и огледа отново помещението. В една стара кофа откри четири дълги железни шипа. Роби ги затъкна в колана си, събу единия си ботуш и отвори малкия тайник в тока му. Това, което Декър видя, приличаше на парче пластилин. – С-4? – попита той. – Семтекс, но върши същата работа – отвърна Роби, който извади още нещо от тайника и се залови да действа. Когато приключи, той се качи отново по стълбата, долепи пластичния експлозив до капака, извади две жички и заплете краищата им. После се спусна бързо, побутна Декър и двамата отстъпиха възможно най-далече от стълбата. Десет секунди по-късно експлозивът бе детониран и капакът полетя във въздуха. Пътят за бягство беше открит. Роби обаче не хукна напред. Ръката му стоеше върху рамото на Декър. Изражението му бе напрегнато. Ослушваше се. – Да вървим! Той изкачи стълбата пръв, а Декър го последва, но по-бавно. Роби подаде глава и се огледа. После изскочи през отвора и помогна на Декър да се измъкне. Двамата се озоваха в дълъг коридор от пръст, скали, стоманени колони и греди, разположени на равни интервали. Флуоресцентните лампи над главите им осигуряваха съвсем оскъдно осветление. – Накъде? – попита Декър. Роби погледна първо в едната, после в другата посока, помириса въздуха и огледа пръстта от двете страни на дупката. – Стъпките и свежият въздух идват от там – каза той и посочи надясно. Измъкна шиповете от колана си и стисна по два във всяка ръка. Те щръкнаха между пръстите му като нокти на хищник. – Ако има хора там, експлозията е вдигнала тревога – отбеляза Декър. – На това разчитам – отвърна Роби. След трийсетина метра той сграбчи Декър за ръката и го дръпна в сенките до стената. После се пресегна и отскубна кабелите от лампата над тях. Така този участък от тунела потъна в още по-плътен мрак. Някой се приближаваше с бързи крачки. След секунди се появиха трима мъже, и тримата въоръжени. Те тичаха в колона. Когато се изравниха с Роби, той замахна с шиповете, прониза първия във врата, завъртя се, заби два шипа в корема на втория и ги завъртя нагоре към диафрагмата му. И двамата се свлякоха на земята, без да помръднат. Третият се извърна и насочи автомата си към Роби, но така и не успя да натисне спусъка, защото Декър се стовари върху него. Неговите сто и трийсет килограма притиснаха мъжа към земята и той изпусна оръжието си. Роби го взе и огледа другите двама. Единият беше мъртъв, другият береше душа. Роби го изчака да издъхне и каза на Декър: – Пусни го! Декър се изправи бавно и Роби попита: – Кой си ти? Мъжът приклекна и поклати глава. Той беше четирийсетгодишен, с чуплива черна коса, леко прошарена на места. – Къде сме? – продължи Роби. Отново не последва отговор. – Защо ни отвлякохте? Този път мъжът не си направи труда дори да поклати глава. Той остана неподвижен, погледна Роби за миг и поднесе ръка към устата си. Роби се хвърли напред, но онзи вече беше погълнал нещо. Тялото му се разтърси от конвулсии, от устата му изби пяна и той падна настрани. Пое си дъх още няколко пъти, след което застина. Декър се наведе и докосна китката му. Нямаше пулс. – Много бърза отрова – каза Декър. – И много ефикасна – отвърна Роби. Декър взе един автомат и двамата продължиха в същата посока. Пред тях изникна врата. Роби насочи автомата си към нея и погледна Декър. – На три. Ти – наляво, аз – надясно. Декър кимна. – Едно… Две… три! Двамата влетяха в стаята. Автоматът на Роби покри дясната половина на помещението, а този на Декър – лявата. По средата стоеше Бен Пърси. Не беше сам. Държеше пистолет, който бе опрял в главата на друг човек. И този друг човек беше Алекс Джеймисън.  79. 
 


 	 
 – Вие двамата сте голяма работа – каза Пърси и поклати глава. – Заради вас останах без хора. – Ако я пуснеш, всички ще си тръгнем – предложи Декър. – Това е невъзможно – заяви невъзмутимо Пърси. – Вие съсипахте всичко, върху което работех. – Искаш ли да поговорим за това? – попита Декър. – Не, искам да убия и трима ви. Но първо свалете оръжията, ако не искате тя да получи дупка в главата. Веднага! – добави той със спокоен, премерен глас. – Нямам какво да губя. Роби и Декър оставиха автоматите си на земята и отстъпиха назад. – Изненадан съм, че си се върнал – отбеляза Декър. – Хората, които щяха да ми платят купища пари, сега няма да мирясат, докато не ме открият жив или мъртъв. Прецених, че няма да им хрумне да ме потърсят на това място. Убедих и останалите членове на екипа, че е безопасно, но щом сте стигнали дотук, аз съм последният оцелял. – Той притисна дулото на пистолета в главата на Джеймисън. – Трябваше да остана, за да си отмъстя, че съсипахте живота ми. Само това ме крепеше… – Явно сте ни проследили до дома на Хал Паркър – каза Декър. – О, да, държахме ви под око. Хората ми ви чуха да разговаряте и разбраха, че сте наясно какво съм направил. Изненадан съм, че ви отне толкова много време. Реших, че ако покажа на работодателите си снимки на труповете ви, може да ми подхвърлят някой и друг долар. Заслужаваше си да опитам. – Как вмъкна тези типове в страната? – попита Роби. – А ти как мислиш? През канадската граница, разбира се. Беше толкова лесно. – Пърси погледна Декър. – Намериха бункера, нали? Декър кимна. – Онези неща вътре толкова ли са опасни, колкото твърди Даниълс? – Очевидно. Ти не знаеше ли, че "онези неща", както ги наричаш, могат да убият милиони хора? Пърси поклати пренебрежително глава. – Не, той ме увери, че въздействието им ще остане локално. Химичните съединения се оказали прекалено тежки и ветровете не били в състояние да ги пренасят на големи разстояния. Зоната на поражение щеше да бъде окръжност с радиус сто и петдесет – сто и шейсет километра. – И това е ужасно много. – Глупости! Искаш ли да ти кажа нещо? – Какво? – Даниълс ми разкри каква е причината ВВС да прекратят програмата за разработване на биохимични оръжия. Това, което създали, не било в състояние да убие достатъчно хора. Това са вашите мили и добри Съединени американски щати. Няма да повярвате на какви гадости са способни. Сигурно си мислите, че аз съм лош… – Не си мислим, знаем – отвърна Декър. – Да, да, ако онези отрови бяха излезли навън, това щеше да сложи край на фракинга в Северна Дакота. – За това ти плащат, нали? – попита Декър. – Сумата беше умопомрачителна. – Дори отровите да не се бяха разпространили на голямо разстояние, пак щяха да убият много хора – продължи Декър. – Всеки подобен план предвижда и косвени жертви. Пентагонът ги отчита във всеки сценарий за водене на бойни действия, който разработва. Колко ще са жертвите сред цивилните? Колко деца ще получат куршум? Това е цената на бизнеса, наречен война. В него няма място за невинни. И ние сме като всички останали. – Не, не сме. Не знаех, че си обявил война на собствената си страна – отбеляза Роби. Пърси го погледна. – Бях най-обикновен войник. Никога нямаше да стана нещо повече. Но бях достатъчно умен и амбициозен. Така стигнах до тук. Затова поех толкова рискове. Затова положих толкова усилия… А всичко се оказа напразно. – В гнева си той стисна здраво Джеймисън и тя извика от болка. – Бомба с часовников механизъм? – каза Декър. – Споменал си я пред случаен човек в бара. Така стигнахме до теб. Но тогава мислехме, че си от добрите. Пърси направи гримаса. – Тъкмо бях научил за онези неща в бункера и не бях решил какво да правя. Почти през цялото време бях пиян. Осъзнаеш ли, че те очаква Армагедон, като нищо ще се пропиеш. В момента, в който изрекох тези думи, съжалих, че съм го направил, но дори не помня кой беше там… – С твоя интелект можеше да отидеш в Силициевата долина и да спечелиш много повече пари, отколкото Чичо Сам ти плаща. – Но никой не можеше да ми плати повече от онези, с които се свързах, а аз се издъних. Можех да стана един от най-богатите хора в тази страна, не се шегувам. – И кой ти плащаше? – попита Роби. – Дори и да знаеше кои са, нямаше да можеш да ги докоснеш. – Защо? – Защото те са наши доверени и ценни съюзници, затова. Никога не бихме ги разобличили публично. Не четете ли вестници? Ние сме такива загубеняци… Наясно сме колко лоши са тези наши съюзници, но не правим нищо. И знаете ли защо? Заради петрола! Направо ми се повдига! – Косвените жертви включваха ли майка ти? – попита Декър. Пърси помръкна. – Вината е твоя, а не моя. Ти отиде там, за да разпитваш, и партньорите ми се притесниха, затова взеха решение да се погрижат за нея. Не исках да става така, но нямах избор. Но аз ще ѝ уредя хубаво погребение. А и за какво ѝ беше такъв живот? Видя къщата ѝ, нали? Прогнила съборетина насред пущинака. Мисля, че сега майка ми е на по-хубаво място. Декър и Джеймисън трепнаха при тези жестоки думи. – Кой ти даде правото да решаваш вместо нея? – попита Роби. – Аз сам си го дадох! – сопна се Пърси. – Ще ми отговориш ли на един въпрос? – попита Декър. – Какъв? – Ти ли уби Айрин Креймър, Хал Паркър и Памела Еймс? Пърси изглеждаше искрено учуден. – Познавам Хал, ходили сме на лов заедно… Не знаех, че е мъртъв. – Може и да не е мъртъв, но изчезна безследно. А останалите? – Никога не съм чувал за… как им бяха имената? – Айрин Креймър и Памела Еймс. Пърси поклати глава. – Каквото и да се е случило с тях, аз нямам нищо общо. – Излиза, че… – започна Декър. – Излиза, че вие тримата сте мъртви, а аз – не. Не мога да повярвам, че оставихте оръжията. Това беше грешка. Декър погледна Джеймисън. Тя обаче не гледаше към него. Изведнъж Алекс се свлече, сякаш беше изгубила съзнание, и Пърси се пресегна да я хване. В следващия миг нещо профуча покрай ухото на Декър. Железният шип се заби в окото на Пърси, който изкрещя от болка, изпусна пистолета и залитна назад. Тялото му се разтресе и той се свлече на пода. Въпреки това в един момент посегна към шипа, но в следващия отпусна безжизнено ръце и не помръдна повече. Роби пристъпи към него, наведе се да извади шипа и го хвърли на земята, а Декър помогна на Джеймисън да се изправи. – Ама че боклук! – каза тихо Роби, след което се обърна към Джеймисън: – Браво! Разчете сигнала ми и реагира навреме. – Добро хвърляне – отвърна тя, останала без дъх. – Готови ли сте да тръгваме? – И още как – отвърна Декър. 
 ……



 Навън беше тъмно, но на хоризонта се прокрадваха първите лъчи на изгряващото слънце. Сградата, от която излязоха, приличаше на изоставен склад, тъй като покрай разкривената триметрова телена ограда бяха строени стари ръждясали машини. Декър, Роби и Джеймисън бяха намерили пистолетите и телефоните си, а също и ключовете за паркирания отвън джип. – Ще изпратя някого да прибере телата – каза Роби. – Значи Пърси е направил всичко това за пари – отбеляза Джеймисън. – И междувременно е пожертвал собствената си майка. Ама че отрепка! – Как те отвлякоха? – попита Декър. – Излязох от хотела и тъкмо да се кача в джипа… Дойдох на себе си вързана на пода. – Тя погледна Роби и продължи: – Онова, което Пърси каза за хората, които стоят зад тази операция и евентуалните последствия, се припокрива с думите на твоя шеф. – Да – съгласи се Роби. – Така ли ще се развият нещата наистина? – възмути се Джеймисън. – Най-вероятно. – Това не те ли вбесява? – И още как. – И ще го позволиш? Роби я погледна в огледалото. – Не съм казвал нищо подобно. Всяко нещо с времето си. Не бива да разказвате на никого за Пърси и случилото се тук. Така страната ни само ще пострада, а това на свой ред може да доведе до задействането на кошмарни сценарии, които е по-добре да избегнем. Декър и Джеймисън се спогледаха. Той каза: – Искаш твърде много от нас, Роби. – Нямаше да го правя, ако не беше важно. А то е страшно важно. Накрая Декър и Джеймисън кимнаха в знак на съгласие. – Поне този кошмар свърши, нали, Декър? – попита Джеймисън. – Все още не – отвърна той. – Какво? Защо? – Защото Айрин Креймър, Памела Еймс, Хал Паркър, Стюарт Макклелън, Мади и Хю Досън заслужават справедливост. А още не са я получили. Няма да си тръгна от Северна Дакота, докато това не стане.  80. 
 


 	 
 На следващия ден след закуска Декър взе чаша кафе от ресторанта на хотела и я отнесе в стаята си, седна на леглото, отпи глътка и се замисли за всичко, което се беше случило. Но това като че ли го обърка допълнително. Накрая той извади портфейла си и измъкна снимката на жена си и дъщеря си. Погледна усмихнатата Моли с пухкавото ѝ детско лице, видя в него малка част от себе си и много повече от майка ѝ. Декър затвори очи и си представи, че тримата отново са заедно. Прегръщат се, целуват се, излизат на разходки, Моли се учи да кара колело, той държи Каси за ръка… Декър отвори очи след този миг на катарзис. Образите на съпругата му и дъщеря му избледняха в съзнанието му, но не и преди да се сбогуват. Можеш да се справиш. Декър не се интересуваше дали тези думи са плод на въображението му или не. Ти си детектив – започни да действаш като такъв. Мислите му отново се насочиха към разследването. Нещо го измъчваше от доста време, но той не му беше обърнал внимание. Вместо това бе поел по отъпкания път. Добре, да се върнем в самото начало. Първо правило: не се доверявай на никого. Второ правило: всеки е заподозрян, докато не се появи категорично доказателство, че е невинен. Декър искрено вярваше, че началото на цялата тази история не е поставено преди седмица, месец или дори година. Бен Пърси беше замислил плана си сравнително наскоро – едва след като бе разбрал, че някои от най-смъртоносните отрови на планетата са заровени в Северна Дакота. Не, нещо друго, нещо много важно, свързано с това разследване, се бе случило много, много по-рано. Докато анализираше различните възможности, паметта му извика нужния файл от облачното приложение със спомени и го постави в центъра на този анализ. Въпросният спомен беше свързан с образа на една жена, която се качва по стълби. Той грабна якето си и излезе. Най-после! Най-после беше напипал нещо! Може би. ……



 "Окей, жокей" още не беше отворен, когато Декър влетя в бара. Служителите сваляха столовете, наредени върху масите, лъскаха барплота, брояха чаши, подреждаха прибори, вадеха чинии от миялните… – Не работим преди обед – каза му един от тях. – Вратата не беше ли заключена? Декър показа служебната си карта и заяви: – Трябва да се кача горе – и посочи стълбите, които водеха към втория етаж. – Не може – отвърна мъжът, който бе двайсетина-годишен, слаб, с пъпчиво лице и проскубана козя брадичка. – Защо? – Защото е затворено, нали ви казах! Декър поднесе служебната си карта пред очите му. – Тук пише, че мога да се кача! Младежът погледна колегите си, които бяха спрели работа и следяха разговора им. – Защо? – Каролайн Досън има стая там. – Е, и? – Трябва да я видя. Веднага. – Нека да позвъня… – Ще се обадя на полицията, ако не ме пуснете моментално. Адамовата ябълка на младежа подскочи и той се огледа отчаяно за подкрепа от останалите служители. Те обаче извърнаха очи и продължиха да си вършат работата. – Добре – отстъпи младежът, – но ще ви трябва ключ. – Къде е той? – У госпожица Досън – ухили се доволно той. – Няма проблем – отвърна Декър и тръгна към стълбите. – Ей! Декър ускори крачка. След секунди се озова пред затворена врата, която беше единственият вход за горния етаж. Миналия път беше отворена. Той завъртя топката на бравата. Заключено. Декър извади малък кожен калъф, в който имаше два шперца. В случая се нуждаеше само от единия, тъй като ключалката не беше от сложните. Той бутна вратата и влезе. Бързо прекоси празното пространство с бара, зави наляво и застана пред следващата врата. За тази ключалка се налагаше да действа и с двата шперца. Ако те не свършеха работа, щеше да използва рамото си. Когато ключалката отстъпи и вратата се отвори навътре, Декър се озова в добре обзаведената стая, в която бе разговарял с Каролайн Досън. Легло с балдахин, огромен гардероб, две нощни шкафчета, баня… Декър не я беше забелязал при предишното си идване. Надникна вътре и видя тоалетна, биде, двойна мивка с гранитен плот, кабина с мраморна основа и широка душ-пита на тавана. Той огледа внимателно всичко. Погледът му се спря върху гардероба. Застана пред него и отвори вратата. Гардеробът беше пълен с дамски дрехи, малко бижута и много обувки. Декър го претърси, но не откри нищо интересно. Затова затвори вратата и извади тактическото си фенерче. Огледа под всички мебели, като остави леглото за накрая. И тогава го видя: в тясното пространство между рамката и матрака. Никой нямаше да го забележи, освен ако не се взираше отблизо. Пръстите му уловиха миниатюрния предмет и го разгледаха внимателно. Беше го виждал и преди. В бара на долния етаж. Той го прибра в джоба си и слезе там. Същият младеж го пресрещна и заяви: – Звъннах на ченгетата. – Предай им много поздрави – отвърна Декър и напусна заведението.  81. 
 


 	 
 Декър вървеше бързо към погребалната агенция. Междувременно се обади на Джеймисън, за да ѝ разкаже какво е открил. На паркинга пред агенцията имаше две дълги черни катафалки и лимузина, с която опечалените роднини отиваха на гробището. До служебния вход беше паркиран кабриолет – последен модел "Форд Мустанг" с вдигнат гюрук. Джеймисън очакваше Декър пред входа. – Какво ще правиш? – Каквото е необходимо – отвърна той. Когато двамата влязоха, в коридора ги посрещна същият младеж, както и миналия път. – А! Отново вие! – Къде е госпожа Садърн? – Заета е в момента. – Този отговор не ми харесва – каза Джеймисън и извади значката си. – По-конкретно? – Тя… тя работи върху клиент. – Къде? – попита Декър. – Не можете да влизате там. – Как пък не! Декър продължи по коридора и Джеймисън го последва. – Ще се обадя в полицията! – извика след тях младежът. – Добре – отвърна Декър. Чуха шумове наблизо и ги проследиха. Така се озоваха пред вратата на стая в коридор, в който влизаха за пръв път. Той хвана дръжката на бравата и погледна Джеймисън, която кимна. Декър отвори и влезе. Лиз Садърн вдигна поглед от това, което правеше – подготвяше съпруга си за погребението му. Той лежеше гол на масата пред нея. Върху метална количка бяха наредени инструментите и козметиката, с които тя работеше. – Какво, по дяволите, правите тук? – възкликна Садърн и се изправи рязко. – Как влязохте? – Трябва да поговорим – отвърна Декър. – Ще се обадя да ви… Той вдигна ръка. Държеше онова, което бе открил под леглото. – Сигурно сте я търсили. Садърн тъкмо беше посегнала към телефона, но се втренчи като хипнотизирана в малкия предмет. После протегна длан. Но той дръпна ръката си в последната секунда. – Нефритена обица. Носехте същите обици, когато се запознахме в бара. Будистки храмове. Много красиви. – Къде я намерихте? – попита тихо Садърн и се отпусна уморено на стола си. Декър хвърли поглед към трупа на масата. – Нямам проблем с тези неща, но все пак бихте ли го покрили? Садърн дръпна един чаршаф върху тялото на съпруга си. – Изненадан съм, че вие сте се захванали с това – отбеляза Декър. – Все някой трябва да го направи – каза тя с наведена глава. – Искам той… Искам той да изглежда добре. – Сигурно ви е много трудно – изрази съчувствие Джеймисън. – В момента всичко е трудно – отвърна Садърн и погледна Декър. – И очевидно ще става още по-трудно. – За да отговоря на въпроса ви, открих обицата под леглото в стаята, която Каролайн Досън държи в "Окей, жокей". Същата стая, към която ви видях да отивате и вие. Каролайн е прекарала нощта там. Тя се оправда с главоболие, но това очевидно не отговаряше на истината. Вие можете да го потвърдите. – Не изпитвам никакво желание или необходимост да потвърждавам каквото и да било. – Имате ли връзка с Каролайн? – попита Декър. – Не знам какво се опитвате да докажете – отвърна уморено тя. – Заявихте, че съпругът ви е бил шантажиран заради връзка с друга жена. Ако се разчуело, това щяло да го съсипе. Проверихме твърденията ви. И не открихме нито едно доказателство в тяхна подкрепа. Садърн изглеждаше разколебана, но въпреки това заяви: – Не е възможно. Много добре знам, че имаше любовница. – А аз знам, че не е имал. Което означава, че ни излъгахте. Думите му я сепнаха. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да дойде на себе си. – Добре, прав сте. Уолт нямаше любовница. Наистина ви излъгах за това. – Тогава как са го изнудвали? Този път трябва да ни кажете истината. Тя въздъхна примирено. – Той крадеше. – Какво крадеше? – попита Джеймисън. – Лични вещи, които трябваше да бъдат погребани е притежателите им. Часовници, пръстени, всякакви бижута… Слагаше ги върху телата за поклонението и църковната служба, но после ги сваляше, преди да затвори ковчега. Никой нямаше да разбере, нали? Никой нямаше да изрови ковчега, за да провери. Ако пък тялото трябваше да бъде кремирано, всяка проверка ставаше невъзможна. А после Уолт пътуваше извън града и дори извън щата, за да ги продаде. Така изкарваше доста пари. – Защо го е правил? – учуди се Джеймисън. Садърн погледна Декър. – Помните ли първия път, когато се срещнахме? Казах ви, че когато настъпят трудни времена и хората не са в състояние да платят за услугите ни, те ни предлагат бартер. – Да- – Уолт изпадна в отчаяние. Изглежда, беше успял да убеди самия себе си, че така получава заплащане за услугите си от самите хора, за които са предназначени те. – Това не е нито морално, нито законно – изтъкна Джеймисън. – Отчаяните хора вършат отчаяни неща – отвърна Садърн. – И вие знаехте? – попита Декър. – Подозирах. Имахме голям скандал малко преди да се самоубие. Знаех, че една жена трябва да бъде погребана с годежния си пръстен. Той беше с голям диамант, поне четири карата. Страхотна шлифовка. Уолт затвори ковчега след службата точно преди да го качат в катафалката и да го откарат на гробището. Не можах да намеря една от четките за гримиране. Спомних си, че я използвах, за да ѝ сложа фон дьо тен. Отворих ковчега и я открих. Беше се плъзнала отстрани на тялото. Тогава забелязах, че пръстенът е изчезнал. Когато службата приключи, попитах Уолт защо го е направил. Той побесня. Заяви, че съм се побъркала. Уплаших се да не ме удари. – Това обяснява бележката му – каза Джеймисън. – Думите му, че съжалява, че се извинява… – Да, предполагам. – И смятате, че някой друг е разбрал? – продължи Джеймисън. – И го е шантажирал? – Кога започна това? – попита Декър. – Уолт получи анонимно съобщение горе-долу по времето, когато Хал Паркър откри тялото на Айрин Креймър. – Показа ли ви го? – Да. Беше едновременно ядосан и уплашен. – Какво пишеше в съобщението? – Някой заплашваше да го разобличи, освен ако не прави каквото му каже. – Да фалшифицира резултатите от аутопсията? – предположи Джеймисън. – Да. И по-конкретно, разрезите в стомаха и червата. Честно казано, бях изненадана, че изобщо ги е споменал в доклада. Но Уолт винаги се е старал да си върши работата по възможно най-добрия начин. – Как разбрахте, че човекът, изпратил съобщението, не блъфира? – Нали ви споменах, че Уолт пътуваше извън града? Някой го беше снимал как продава крадените вещи в заложни къщи. И този някой разполагаше с разписки, касови бележки… – Някаква представа кой може да е това? Садърн поклати глава. – Защо изобщо Уолт ви е казал за изнудването? – Предполагам, че се е нуждаел от помощта ми, за да мине всичко както трябва. Все пак бяхме съдружници. Целият ни живот е свързан с този бизнес. Ако нещо се случеше с него, щяхме да фалираме. Освен това Уолт ме заплаши, че ако бъде разобличен, ще заяви, че съм знаела през цялото време. Каза, че ще го последвам в затвора. И аз се стреснах. Съгласих се с всичко, което поиска от мен. – Човекът, който е изнудвал съпруга ви, свърза ли се с вас, след като Уолт се самоуби? – попита Декър. – Не. Защо да се свързва с мен? – Не знам, но ми се струва възможно. Уведомете ни, ако това стане. – Декър се замисли, след което попита: – Какво смятате да правите сега? – Нямам представа. В главата ми е пълен хаос, не знам какво да мисля. Но със сигурност трябва да продължа да се грижа за бизнеса. – Ще се справите ли? – Уолт имаше лиценз за аутопсии за разлика от мен. Аз обаче съм преминала обучение и имам лиценз да извършвам балсамиране, козметични услуги, кремации и всичко необходимо, за да изпратим покойниците както трябва. – Възнамерявате ли да напуснете града? – попита Джеймисън. – Можете да започнете същата дейност и на друго място. – Не бих го направила без съгласието на Каролайн. Не искам да заминавам сама. Много държа на нея. И, да, имаме връзка. – Но тя излиза със зет ми. Видяхте ги заедно в "Окей, жокей". Садърн се усмихна мрачно. – Тя просто поддържа хетеросексуален имидж. – Сигурно е трудно да запазите отношенията си в тайна в толкова малък град. – Полагаме усилия. И сме много предпазливи. – Не сте достатъчно предпазливи, след като се срещате в стаята ѝ над бара – подхвърли Декър. – Правим го рядко. Освен това обикновено клиентите на бара са прекалено пияни, а персоналът – прекалено зает, за да забележи каквото и да било. А и двете сме приятелки, всички го знаят. Просто нямат представа, че сме повече от приятелки. Излизаме през задния изход, и то късно след полунощ. Често отиваме в старата ферма на родителите ми, за да бъдем заедно. Мислех да я продам, Уолт искаше да се отървем от нея. Баща ми се е бил във Виетнам. Донесе от там много произведения на местното изкуство, някои от които може да се окажат доста ценни. А също и оръжия. Той много обичаше оръжията. От фермата обаче излезе чудесно убежище за мен и Каролайн. Радвам се, че не я продадох. – Вашата кола ли е отвън? – попита Декър. – Да – усмихна се Лиз Садърн. – Какво има? – Нали ви казах, че понякога правим бартер? Гумите на мустанга са от Хал Паркър. Така се разплати с нас за погребението на съпругата си. – Предполагам, че хората правят каквото се налага. – Тайната ни ще излезе ли на бял свят… имам предвид връзката ни с Каролайн? – Много такива двойки живеят съвсем открито и свободно – каза Джеймисън. – Но не и тук. – Не мога да ви обещая нищо – каза Декър. – Опитваме се да разкрием поредица от престъпления. Ще постъпим така, както изисква от нас разследването. – Да, разбирам. Ще говорите ли и с Каролайн? – Вероятно. – Можете ли да ѝ кажете, че не сте научили от мен за нашата връзка? Че сами сте се досетили. – Ако е важно за вас – отвърна Джеймисън. – Да, много е важно. – Това поне мога да ви обещая – каза тихо Декър.  82. 
 


 	 
 Декър се отби за кратко в полицейското управление, където прегледа един стар доклад. После двамата с Джеймисън потеглиха към офиса на "Досън Ентърпрайзис" в центъра на града. – Защо сме тук? – попита Джеймисън. – За да научим неща, които не знаем – отвърна загадъчно Декър. Двамата влязоха в кабинета на финансовия директор на компанията. Името му беше Абнър Кръчфийлд: дребен енергичен мъж, който наближаваше шейсет, имаше решително изражение и дълбок глас. Беше с разкопчана на врата риза, широк панталон и мокасини с пискюли. – Случилото се с господин Досън и господин Макклелън е ужасна трагедия – започна той. – Предполагам, че вие водите разследването. – Точно така – отвърна Декър. – Търсим мотив и бихме искали да научим повече за сделката, която двамата сключиха преди смъртта си. – Добре. Ще ви кажа каквото мога – заяви предпазливо Кръчфийлд. Декър хвърли поглед към Джеймисън, преди да продължи: – Новината, че Досън продава целия си бизнес, определено ме изненада. Той тъкмо се беше захванал с покупката на няколко имота… Поне според информацията, която имах. А впоследствие продаде дори ресторанта на дъщеря си, без да си направи труда да я уведоми. – Да, решението му несъмнено изненада много хора. – Макклелън добре ли му плати? – Не мога да бъда конкретен, но става въпрос за деветцифрена сума. – Сериозно ли?! – възкликна Джеймисън. – Да, много пари – каза Кръчфийлд. – Цяло състояние. – Кога научихте, че Макклелън се готви да изкупи бизнеса на Досън? – попита Джеймисън. – Преди около два месеца. Работихме по сделката в пълна секретност. И я доведохме до успешен край. Всички документи са подписани, подпечатани, разпратени… Парите са преведени, собствеността е прехвърлена. Макклелън вече контролира целия град. – Кръчфийлд се сепна и погледна смутено Декър. – Искам да кажа… контролираше. – И сега синът му ще притежава града? – Най-вероятно. Добре познавам финансовия директор на господин Макклелън и той никога не е споменавал, че бащата възнамерява да лиши сина си от наследство, затова предполагам, че сега Шейн притежава всичко. – А той като че ли изобщо не се интересува от бизнес – отбеляза Декър. – Знам, че всички мислят така, но… Мога ли да изразя личното си мнение? – Ще се радвам да го чуя. – Познавам Шейн, откакто беше малко момче. Той обожаваше майка си, тя също го обичаше, но Стюарт беше изцяло погълнат от работата си и рядко изразяваше любовта си към тях. – Продължете – подкани го Декър. – Шейн беше много популярен в гимназията. Беше отличен спортист. – Двамата с Джо Кели са били звездите на футболния отбор. Кръчфийлд се усмихна топло. – Точно така. И бяха неразделни. Всъщност тримата – с Каролайн. Първата година в гимназията Джо и Каролайн бяха крал и кралица на бала, а последната – Шейн и Каролайн. – Не знаехме за това – призна Декър. – Като завършиха гимназията, Каролайн постъпи в колеж, Шейн отиде в армията, а Джо стана полицай. След време Шейн се върна у дома. Майка му беше починала. Той започна работа при баща си, макар и неохотно, така поне мисля. Баща му никога не го хвалеше, никога не го насърчаваше. Точно обратното. Но финансовият директор на господин Макклелън ми е разказвал, че Шейн е изключително умен и проницателен, не пропуска и най-незначителната подробност. Предполагам, че именно тези качества са му помогнали да оцелее на бойното поле. Шейн е вършил доста добра работа в компанията. И сега, след като баща му няма да му създава проблеми, мисля, че ще я ръководи отлично. Но това е мое лично мнение. – То ще ни е много полезно – отвърна Декър. – И още нещо: Каролайн знаеше ли, че баща ѝ продава бизнеса? Изражението на Кръчфийлд се промени. – Труден въпрос… – Кажете ни каквото можете. – През последната година долових известно напрежение между двамата. Нищо сериозно, но един ден господин Досън дойде при мен и сподели, че Каролайн започва да се отегчава от Лондон. Именно тогава той потърси контакти с лагера на Макклелън, ако мога така да се изразя. – А Досън спомена ли защо смята така? – попита Декър. – Не, а и аз не съм любопитствал. Все пак това си е негова работа, не моя. После бързо сключихме сделката. – Какво ще ни кажете за ресторант "Мади"? – попита Декър. – Кръстен е на майка ѝ. – Да. Двете бяха много близки. Знаете ли за Хю-младши? – Знаем, че се е самоубил – отвърна Джеймисън. – Да, преди години, след като призна пред родителите си, че е гей. – Кръчфийлд поклати тъжно глава. – Истинска трагедия! – Баща му не е толерирал "алтернативния" начин на живот, предполагам – каза Джеймисън. – Каролайн обичаше брат си и не одобряваше как баща им се отнася с него, особено пред други хора. Мади зае същата позиция като Каролайн. Това предизвика разрив между Хю и Мади. Честно казано, ако тя не беше загинала в онзи нещастен инцидент, не мисля, че баща и дъщеря щяха да се помирят. – Но те са се канели да заминат заедно за Франция – отбеляза Декър. – Да, така е, казвам само, че където и да бяха отишли, едва ли щяха да останат дълго заедно. – Говори се, че Стюарт Макклелън е бил увлечен по Мади Досън. Вярно ли е според вас? – попита Декър. – Стюарт? Не го познавах толкова добре, но винаги съм смятал, че е влюбен единствено в себе си. Излязоха от кабинета на Кръчфийлд и тръгнаха обратно към джипа. По пътя Декър каза тихо: – Знаеш ли, Алекс, понякога най-сложните на вид случаи се оказват най-прости. – Никога не бих нарекла този случай прост. – Но той е именно такъв. Ние го правим сложен. Макар и не без помощта на други хора. – Какво имаш предвид? – Опитаха се да ни изиграят. Сега е наш ред да им го върнем.  83. 
 


 	 
 Не след дълго Декър и Джеймисън влязоха в кабинета на Кели в полицейското управление. Той ги погледна и каза нетърпеливо: – Къде бяхте? Хрумнаха ми няколко идеи къде да търсим Бен Пърси. – Сега забрави за Пърси – отвърна Декър. – Трябва ни заповед за обиск, и то спешно. – За кого и за какво? Декър му съобщи и Кели облещи очи. – А ще ми кажеш ли защо? – попита той. – Ще ти кажа точно толкова, колкото е необходимо на съдията, за да издаде заповедта. Що се отнася до останалото, предпочитам да ти го покажа лично. По-късно вечерта, вече със заповедта за обиск в ръце, те спряха пред голяма добре подържана къща в широкия център на Лондон и почукаха на вратата. – Колата не е отпред – отбеляза Декър. – Може да не си е вкъщи – каза Кели. – Заповедта ни позволява да влезем – заяви Джеймисън. Декър се справи бързо с ключалката. Той не се насочи към спалните на горния етаж, а тръгна право към мокрото помещение. На една от закачалките там висеше торба с надпис: "Химическо чистене". Порови в нея и извади панталон и блуза. – Имаме късмет, че не са заминали за химическо чистене. После взе чифт обувки от един рафт в гардероба, провери размера им и кимна. – Ще ми кажеш ли за какво е всичко това? – попита Кели. – Веднага щом извършим анализ на дрехите, ще знаеш точно толкова, колкото и аз. ……



 Беше късно вечерта. Декър седеше зад волана на джипа, паркиран в центъра на Лондон. До него беше Джеймисън. Тя поклати глава и възкликна: – Още не мога да повярвам! – Готова ли си? – погледна я Декър. Джеймисън докосна глока си и отвърна: – Да. Пътуването им отне около час. Спряха пред имота, който търсеха, и изминаха останалата част от пътя пеша. Отпред бе паркирана само една кола. Двамата веднага я познаха. Декър отиде до нея, огледа гумите и освети грайферите им с фенерчето си. – Какво търсиш? – попита Джеймисън. – Точно това, което намерих. Едноетажната постройка беше стара и занемарена, нуждаеше се отчаяно от ремонт, но беше доста изолирана – наоколо не се виждаха никакви други къщи. Декър поведе Джеймисън към плевнята. Вратите бяха отключени. Двамата влязоха и се огледаха, като си светеха с фенерчето. Вътре гъмжеше от мухи и комари и те размахаха ръце, за да ги прогонят. Накрая забелязаха на една от стените врата, която се затваряше с резе. Отвориха я и огледаха покрития със сено под. Джеймисън продължи да размахва ръка пред лицето си, макар да бе невъзможно да пропъди рояка от насекоми. – По дяволите! Мисля, че лапнах нещо! Декър не обръщаше никакво внимание на мухите и комарите. Той коленичи и освети сеното на пода. – Тук май има кръв. Ще проверим по-късно. – Смяташ ли, че тялото на Креймър е било оставено тук? – Обзалагам се, тъй като в плевнята има насекоми, но не и животни. А и никой наоколо не би чул виковете ѝ. – Прав си – съгласи се Джеймисън. Двамата претърсиха и постройката, разположена зад плевнята. Вътре имаше кола, покрита с брезент. Когато Декър го повдигна, отдолу се показа малка хонда. – Това трябва да е колата на Креймър – каза Джеймисън. Преди Декър да отговори, отвън долетя шум от приближаващ се автомобил. Пред къщата спря жълто порше кайен. От него слезе Каролайн Досън и тръгна към входната врата. – Какво неочаквано развитие – промърмори Декър. – Какво ще правим? – Това, за което сме дошли. Двамата се промъкнаха до вратата и Декър я отвори рязко. Във вестибюла стояха Досън и Садърн. – Какво става? Защо сте тук? – възкликна Садърн. Досън се обърна и ги погледна смаяно. Декър забеляза куфара на пода до Садърн. – Заминавате ли някъде? – Отиваме в Канада за няколко дни – отвърна Досън. – Само за няколко? – попита Декър, без да откъсва поглед от Садърн. – Да, Лиз реши, че е добра идея да сменим обстановката. – Знаем за вас двете – каза Джеймисън. Думите ѝ объркаха Досън. – Какво? За какво говорите? Ние сме само… – Не ви влиза в работата какви сме – прекъсна я Садърн. – Вие какво правите тук? Декър насочи пистолета си към нея. – Дойдохме, за да чуем истината, Лиз. Мисля, че е време.  84. 
 


 	 
 Садърн застана между Досън и Декър. – Не можете да идвате тук и да ни заплашвате! Ще повикам полиция! – Не си правете труда, вече се обадих в управлението – изненада я с отговора си Декър. Миг по-късно отвън се разнесе шум. – Ето я и полицията. Дръж ги под око – нареди Декър на Джеймисън. Той отиде до входната врата и я отвори. – Влизай! След секунди в къщата влезе Кели. Той погледна въпросително Декър. – Защо ме повика тук? – Но когато видя Садърн и Досън, каза: – Видях поршето отвън. Какво става? – Мисля, че ще искаш да присъстваш на разплитането на този случай. Думите му само засилиха объркването на Кели. – Какво общо имат те? – По-правилно е да попиташ: "Какво общо има тя?". Като за начало, Лиз е убила Мади Досън и Алис Причард. – Какво?! – извика Кели. – Не, не може да бъде! Беше нещастен случай. – Не съм имала никаква причина да убивам нито Мади, нито Алис – отвърна троснато Садърн. – Ти си влюбена в Каролайн и не си искала тя да замине за Франция. Не знам как си успяла, но си осуетила заминаването ѝ. – Какво говориш, по дяволите! – извика Досън, обърна се към Садърн и попита: – Лиз, какви ги дрънка той? – Нямам представа. Обвиненията му са абсурдни. – Брат ти вече е бил мъртъв, Каролайн, а след смъртта на майка ти баща ти остава единственият, от когото трябва да се притеснява Лиз… Тогава обаче изниква друг проблем. – Какъв? – попита рязко Садърн. – Някой е научил за връзката ви с Каролайн. – Връзката ви? – повтори Кели, напълно изумен. Досън го погледна и каза: – Да, Джо. Двете с Лиз имаме връзка. Той зяпна смаяно, но не каза нищо. – Баща ти обаче не е знаел, нали? – каза Декър. – Не му влизаше в работата. Аз нямах нищо против да му кажа, но Лиз предпочиташе да запазим отношенията си в тайна. – И все пак някой е разбрал. Кой? – попита Кели. – Айрин Креймър – отвърна Декър. – Моля? Как? – възкликна Кели, без да откъсва поглед от Досън. – Лиз каза, че двете с Каролайн понякога се качват в апартамента над бара, а после си тръгват много късно през нощта, след като заведението затвори. Тогава излизат през задната врата. Обзалагам се, че Креймър – която, както знаем, е била нощна птица – ги е видяла заедно. А Креймър е живяла известно време в "Досън Тауърс", където Каролайн има апартамент. Възможно е да ги е виждала и там. – Вероятно затова се е преместила. Лиз сигурно я е заплашила – добави Джеймисън. Досън се извърна рязко към Садърн. – Онази жена от блока, която ни видя заедно? Това ли е Айрин Креймър? Тя така и не ни каза името си. – Може би. Какво от това? – отвърна Садърн. Досън погледна Декър. – Целунахме се пред вратата на моя апартамент, когато тази… Креймър мина. Тя се извини, че ни е притеснила, но не беше смутена или нещо такова. Нали, Лиз? – Не мисля, че Креймър е имала проблем с това. За разлика от госпожа Садърн. – Какво искаш да кажеш? – попита Досън. Декър продължи: – Креймър е получила бележка, която я е обезпокоила. Това имаше предвид Алекс: заплаха от Лиз. Жената е възнамерявала да напусне града, но е била отвлечена, преди да го направи. И е била държана затворена в тази плевня. Тя обаче се е измъкнала, открила е нещо инкриминиращо и го е погълнала. Декър замълча и погледна ръцете на Досън, и по-точно, пръстена на безимения пръст. За пръв път виждаше и двата пръстена едновременно. – Пръстените ви са еднакви, нали? Вие сте си ги разменили. Досън завъртя своя. – Лиз купи и двата. Надписани са от вътрешната страна. – И този надпис ви идентифицира като двойка? – Нещо подобно – отвърна обърканата Досън, докато Садърн мълчеше. – В такъв случай Лиз е трябвало непременно да си върне пръстена. Да направиш аутопсия на Креймър е била съвсем елементарна задача за теб, Лиз, тъй като съпругът ти е вършел тъкмо това и ти си усвоила доста знания и техники от него. Освен това си дипломиран балсаматор… Досън отстъпи крачка назад от Садърн. – Лиз, това е лудост! Ти не би могла да го направиш! – Наистина ли я разряза? – попита отвратен Кели. Садърн не отговори. Студеният ѝ поглед остана прикован върху Декър. – Ти си отговорна и за смъртта на Уолт – продължи той. – Той се самоуби – отвърна тихо Садърн. – Всички го знаем. – Мисля, че ни каза истината за кражбите му… Но си разбрала за тях много по-рано, отколкото твърдиш. И си ги използвала срещу него. – Защо тогава Уолт не ме е издал? – отвърна Садърн. – Защото не е знаел, че си ти. Получавал е анонимни писма със заплахи, че ще изгуби бизнеса си и ще влезе в затвора, освен ако не направи това, което се иска от него. Предполагам, че изобщо не е заподозрял, че си замесена в убийството на Креймър. Предсмъртната му бележка беше напълно искрена. Изпитвал е вина, мразил се е заради това, което е направил. – Това са измишльотини. – Не, не са. После идва ред на Хал Паркър и Памела Еймс. – Какво общо има Лиз с тях? – попита Досън. – Креймър е била висока и е тежала около шейсет килограма. Тялото ѝ е открито на отдалечено място. Не би могла да го отнесеш там на ръце, Лиз. Затова си го закарала с колата си. След като си убила Креймър, си оставила тялото ѝ в плевнята, за да ни объркаш при определяне на времето на настъпване на смъртта, а после си го изхвърлила на място, на което знаеш, че има вълци. Миризмата на трупа е трябвало да ги привлече. Надявала си се някой от тях да разкъса тялото и да скрие факта, че си го разрязала, за да извадиш пръстена. Но Хал Паркър е открил Креймър твърде скоро. Това си личеше по състоянието на трупа. Предполагам, не си подозирала, че Хал е в района. Не си предвидила подобно усложнение. А той е открил не само тялото, но и още нещо, нали? – Следи от гуми – обади се Джеймисън. Декър кимна. – И то гуми, които Хал е познавал много добре. Нали сама ни каза, че той ти ги е дал, за да се разплати за погребението на съпругата си. Дъждът е отмил следите, но не и преди Хал да ги види. Той заплаши ли да те разобличи? Садърн пъхна ръце в джобовете си и не отговори. – А Памела Еймс? – попита Кели. – Тя е познавала Креймър от Колонията. Струва ми се логично Памела да се обърне за помощ към Креймър, след като е напуснала Братята. Не бих се учудил, ако Креймър дори я е насърчила да го направи. И така, ако тя е споменала пред Еймс, че е видяла Лиз и Каролайн в интимна прегръдка… а после е открита мъртва? – Декър се обърна към Каролайн: – Еймс се е нуждаела от пари, за да напусне града. Опитвала ли се е да се свърже с теб? – Не, никога. Сега Декър се обърна към Садърн: – А с теб? Или е смятала да отиде в полицията и да им каже какво подозира? И в двата случая е трябвало да се отървеш и от нея, и от Паркър. Мисля, че дрехите, в които си я преоблякла, са твои. Размерите на дрехите в гардероба ти съответстват на тези, с които беше Еймс. Обувките също, вече проверих. – Лиз? – попита притеснено Каролайн. – И така… остава само Хю Досън – продължи Декър. – Какво общо има баща ми с това? Защо ѝ е на Лиз да го убива? – За пари, разбира се – отвърна Джеймисън. – Пари? – Твоето наследство – обясни Декър и погледна Садърн. – Искала си Каролайн и парите ѝ. Но щеше да е невъзможно да ги получиш, ако Хю беше разбрал за вас двете. Затова е трябвало да запазиш всичко в тайна. Много добре си знаела какво се е случило със сина му. Трябвало е да премахнеш Хю от пътя си. Затова ни пробута онази измислена история, че Стюарт Макклелън бил влюбен в Мади Досън, а също и теорията, че той я е убил. Че Хю го заподозрял и решил да си отмъсти. Отровата от фугу беше добра идея. Мисля, че ако се поразровим, ще открием как си се сдобила с нея. След като Стюарт е погълнал токсина, за теб не е било проблем да го закараш на мястото, на което го открихме, и да представиш нещата като отравяне с въглероден оксид. – Но защо да убива Стюарт? – попита Кели. – За да даде мотив на Хю да се самоубие – отвърна Декър. – Ами бележката, която е оставил баща ми? – попита Досън. – Всички твърдят, че почеркът е неговият. – Дадохме я на експерт. Наистина е от Лиз. Тя е познавала Хю от много години. Вероятно е имала нещо, написано от него. – Нямаш доказателства, Декър. Никакви доказателства. Всичко това са само клевети. – В допълнение към колата на Креймър, която се намира в една от стопанските постройки на фермата, ето още едно доказателство, което не можеш да обориш. Декър извади от джоба на якето си плик за улики. В него имаше блуза. – Извадихме заповед за обиск и претърсихме къщата ти в града. Открихме тази блуза и този панталон в торба, приготвена за химическо чистене. Това е блузата, с която беше облечена, когато дойде в болницата, за да провериш как е Каролайн. Беше в деня, в който беше убит баща ѝ. Трябваше да я дадеш на химическо чистене още тогава. Садърн погледна притеснено блузата. Досън не криеше объркването си. Декър каза: – Каролайн, вече ти изложих теорията си, че баща ти е убит с по-дълго от необходимото въже. Помолих криминалистите от ФБР да анализират блузата. Знаеш ли какво откриха? – Когато Садърн не отговори, Декър обясни: – Кръвта на баща ти. Пълно съвпадение. – Той замълча, за да може Каролайн да осмисли казаното, след което се обърна към Садърн: – Дори един криминалист не може да предвиди къде точно ще попаднат частиците кръв и ДНК при изстрел с пушка. Това, че си коленичила под бюрото, не ти е помогнало. Най-вероятно дори не си забелязала капките кръв. Важното в случая е, че те не биха могли да попаднат върху блузата ти, ако не си била в стаята по време на изстрела, Лиз. Ето ти доказателството, за което питаше. – Мили боже, Лиз! – възкликна Кели и изумено поклати глава. Каролайн погледна Садърн. – Баща ми, Лиз! Убила си баща ми! На лицето на Садърн се изписа презрение. – Говорим за човек, който щеше да се отрече от теб в мига, в който разбереше, че сме заедно. Не забравяй как постъпи с брат ти! Наистина ли смяташ, че смъртта му е голяма загуба? – Не мога… не мога да повярвам, че говориш такива неща! Ти си го убила! Садърн се усмихна и каза: – И все пак, Декър, не си чак толкова умен за колкото се мислиш. – Така ли смяташ? – отвърна той. – Една съседка ми каза за посещението ви в дома ми. От нея разбрах, че си излязъл с мои дрехи в ръце. Декър я изгледа предпазливо. – Затова се налагаше да заминем за Канада, Каролайн – обясни Садърн. – Опасявах се, че Декър може да се появи много скоро. – Тя го погледна и продължи: – Спомняш ли си – разказах ти, че баща ми се е сражавал във Виетнам? И е донесъл разни сувенири от там. – Е, и? – отвърна той. – Ето един от тях. Лиз Садърн измъкна ръката от джоба си. Държеше граната. – Лиз, недей! – извика Досън. Садърн дръпна шплента и хвърли гранатата към Декър.  85. 
 


 	 
 Декър сграбчи Джеймисън, издърпа я от стаята и се хвърли върху предната веранда. Взривът изби прозорците и част от фасадата падна върху двамата, но тя все пак пое основната вълна от експлозията. Декър и Джеймисън получиха много охлузвания и натъртвания, но не и сериозни наранявания. Изправиха се с усилие и се огледаха. – Къде е Кели? – попита Джеймисън. Проправиха си път през руините и се върнаха в къщата. Вестибюлът беше напълно разрушен. Кели тъкмо се измъкваше през един счупен прозорец в задната част на помещението. Целият беше в кръв, а едната му ръка висеше безпомощно. – Кели, чакай! – извика Декър. Полицаят обаче се скри от погледа му. – Къде са Лиз и Каролайн? – попита Джеймисън. Декър се втурна към счупения прозорец и погледна навън. – Не ги виждам, но колите им са тук. Без тях не могат да избягат. Декър и Джеймисън се измъкнаха от разрушената стая и изтичаха навън. Не видяха никого край колите. – Какво става, по дяволите! – възкликна Декър. – Къде са отишли? Наблизо изръмжа автомобилен двигател. Секунди по-късно хондата на Креймър изскочи от стопанската постройка зад плевнята. Декър и Джеймисън се втурнаха натам, но колата се устреми право към тях. В последната възможна секунда Декър се хвърли в едната посока, а Джеймисън – в другата. Отекнаха изстрели. Декър вдигна глава и видя Кели да стои насред черния път, който водеше до фермата. Лявата му ръка продължаваше да виси, но дясната стискаше служебния му пистолет, който изпращаше куршум след куршум в предното стъкло на хондата. – Кели, внимавай! – извика Джеймисън. Колата поднесе надясно и за миг изглеждаше сякаш ще подмине Кели, но после Садърн изправи волана и продължи право към него. Полицаят се метна встрани, но закъсня с частица от секундата, десният калник закачи крака му и го хвърли във въздуха. Кели се приземи на пет-шест метра от колата и остана да лежи неподвижно. Въпреки напуканото от куршуми предно стъкло хондата зави и се насочи към Декър. Той се надигна бързо и се прицели. Джеймисън направи същото. Но преди да успеят да натиснат спусъците, тежък куршум с далеч по-голям калибър се заби в центъра на радиаторната решетка и експлодира. Предните гуми на хондата се вдигнаха, след което се стовариха тежко на земята. Преди Декър да реагира, до него застана мъж със снайпер. – Добре ли си? – попита Роби. Декър кимна. Появи се и Джесика Рийл, която помогна на Джеймисън да се изправи. – Нямаш нищо счупено, нали? – попита тя. – Всичко е наред – отвърна Джеймисън и тогава видя Кели да се гърчи от болка на земята. Хукна към него и извика: – Обадете се на деветстотин и единайсет! Побързайте! Декър извади телефона си, но Рийл го спря. – Линейката идва. Ще пристигне след една минута. Преценихме, че ще ни потрябва, още когато ни помолихте да дойдем. Декър, Роби и Рийл впериха погледи в хондата. Беше напълно повредена, затова те вече не се притесняваха, че Садърн може да ги прегази. Отвътре обаче не излизаше никой. Роби и Рийл насочиха оръжията си към предното стъкло. – Лиз! Излез от колата! – извика Декър. – Веднага! Изминаха няколко секунди и дясната врата се отвори. От там се измъкна Садърн и издърпа Досън, опряла пистолет в главата ѝ. Когато Роби и Рийл понечиха да пристъпят напред, Декър ги спря. – Чакайте… чакайте… Двете жени застанаха пред хондата. – Свали оръжието! – извика Роби. И той, и Рийл се бяха прицелили в Садърн. – Няма да стане – отвърна тя. – Пуснете ни да минем. Трябва да се качим в колата на Каролайн и да се махнем от това проклето място. – Моля те, Лиз, пусни ме – проплака Досън. – Всичко ще бъде наред, Каролайн. Повярвай ми. Винаги си ми вярвала. Никога не съм правила нещо, което да те нарани. – Само че си опряла пистолет в главата ѝ – каза Декър. – Ти ме принуди да го направя. Досън погледна Джеймисън, която беше коленичила до Кели. – Надявам се Джо да е добре. Опитах се да попреча на Лиз да го блъсне… – Не биваше да го правиш, Каролайн. Но няма нищо, всичко е наред. Аз съм достатъчно силна и за двете ни. Аз ще се грижа за теб. – Свали оръжието, Лиз – каза Декър, без да откъсва поглед от нея. Роби и Рийл също наблюдаваха внимателно всяко нейно действие. – Няма да се измъкнеш. – В такъв случай имаме сериозен проблем, защото аз нямам никакво намерение да влизам в затвора. – Защо трябваше да убиваш Креймър? – попита Декър. – Отвлякох я и я докарах тук. Мислех да взема малко пари от Каролайн и да накарам Креймър да замине и да ни остави на мира. – Тя е напуснала "Досън Тауърс" и е възнамерявала да си тръгне от града. Не мисля, че е искала да ви навреди по какъвто и да било начин. Но ти си реагирала параноично. – Грешиш, Декър. Любовта ми към Каролайн не познава граници. Но има други хора, твърде много други хора, готови на всичко, за да ни разделят. Каролайн е наясно с това. Тя разбира защо го направих. Досън трепна при думите ѝ, но замълча. – Как тогава Креймър се озова мъртва и разрязана? – попита мрачно Декър. – Носех ѝ храна, но се оказа, че тя се е освободила. Последва борба, пръстенът ми падна и… Креймър просто го глътна. Не можех да повярвам какво направи… Намушках я и се отървах от тялото. Изобщо не очаквах да се появят федерални агенти и да разследват случая. – Защото не си знаела нищо за миналото ѝ – отвърна Декър. – А после Хал Паркър дойде един ден и ме заплаши. Ти беше прав за гумите. Той дори ги беше снимал. И поиска пари. – Ами Еймс? – Тя се появи горе-долу по същото време и започна да задава въпроси за Креймър. Явно знаеше за мен и Каролайн. Еймс и Креймър са се познавали от Колонията. Реших, че Креймър сигурно е споделила с нея какво е видяла. Уплаших се. Ако Хю разбереше, щеше да остави Каролайн без наследство. – Излиза, че за теб най-важни са били парите – каза Досън с горчивина. – Обичах те! – извика Садърн и от очите ѝ потекоха сълзи. – Обичах те, както не съм обичала никого преди. Надявах се да прекарам остатъка от живота си с теб. – Лиз, ти беше толкова специална… толкова мила… винаги ме подкрепяше. Но да убиваш хора и да твърдиш, че го правиш заради мен? Това е безумие! И ти го знаеш. Садърн стисна Досън за шията. – Аз те обичах. Затова го направих! Направих го за теб! За теб! – Добре, свали пистолета, Лиз – каза притеснено Декър, който виждаше, че Садърн започва да губи контрол. Тя поклати глава. – Няма да стане, Декър. – Защо? – На двете ни е писано да бъдем заедно. И нищо не може да ни спре. – Тя си пое дълбоко дъх. Погледът ѝ издаваше решителност. Показалецът ѝ се плъзна към спусъка. – Ако не в този живот, то в следващия ще бъдем заедно. – Недей! – извика Декър. Отекна изстрел. Времето сякаш спря. Никой не помръдна, никой не си пое дъх. Куршумът прониза челото на Садърн и излезе през тила ѝ. Тя остана неподвижна за по-малко от секунда, след което се свлече на земята. Досън изпищя и се наведе над нея. Всички се озърнаха, за да видят откъде е дошъл изстрелът. На стотина метра зад тях Шейн тъкмо се изправяше с пушка с оптичен мерник в ръце. – В армията бях снайперист – каза тихо той. Роби погледна тялото на Садърн и каза: – Явно много добър.  86. 
 


 	 
 – Лекарите са сигурни, че ще се възстановиш напълно – каза Джеймисън. Двамата с Декър се взираха в Джо Кели, който лежеше в болничното легло. Бе претърпял сложни операции заради фрактури на ръката, крака и бедрото. От тялото му бяха извадени и няколко шрапнела от гранатата. Той ги изгледа с тревожно изражение. – Аз още… още не мога да повярвам за Лиз. – Шейн ѝ спести доживотната присъда – отвърна Джеймисън. Декър не откъсваше поглед от Кели. – Какво ще правиш сега? – Как какво? Щом ме изпишат, ще продължа работата си в управлението. – Може да се появят и други възможности – каза някой. Декър и Джеймисън се обърнаха и видяха Шейн да влиза в стаята. Той пристъпи напред и застана до леглото. Кели го погледна с навлажнени очи. – Надявах се да се отбиеш. Шейн постави ръка на рамото му. – Премина през ужасно изпитание, но оцеля, Джо. – Ти също, Шейн. – Ще се справим заедно. – Така и не ни каза какво правеше във фермата на Лиз онази вечер – подхвърли Декър. – Бях излязъл с колата. Видях случайно Каролайн и реших да я последвам. Не се бяхме виждали от доста време. Исках да я попитам как е. А после тя отиде у Лиз и… настъпи същински ад. Добре че носех пушката. Ти извика: "Недей!". Аз реших да стрелям… – Шейн поклати тъжно глава. – Бях снайперист по време на много мисии в чужбина. Никога не съм очаквал да използвам уменията си тук. Познавах Лиз, дори я харесвах. – Какво имаш предвид под "други възможности"? – попита Джеймисън. – Вече съм богат – усмихна се едва забележимо Шейн. – Имам нужда от човек, който да ми помага в бизнеса. Не мога да се справя сам с всичко. – За бога, Шейн, аз не съм бизнесмен – отвърна Кели. – Всеки може да се научи да бъде бизнесмен. Я виж мен! – каза той и продължи с по-сериозен тон: – Работата е там, Джо, че мога да ти имам доверие. А това за мен е най-важното. Кели поклати глава. – Цели десет години не сме играли заедно, дори не съм ти подавал пас… – Затова е време отново да заиграем в един отбор – отвърна Шейн. – Моментът ми се струва подходящ. – Ще поемеш бизнеса, а? – попита Джеймисън. – Градът има нужда от него. Аз имам нужда от него. – Ами ресторантът? – поинтересува се Кели. – Какво ще стане с "Мади"? – Имам няколко идеи – обади се друг глас. В стаята влезе Каролайн. Умореното ѝ лице и неуверената ѝ походка показваха, че не се е възстановила напълно от преживяното. Тя отиде при Шейн и каза: – Ти ми спаси живота. Гласът му потрепери, когато отвърна: – Не можех да позволя на онази жена да те застреля. Каролайн го целуна по бузата и докосна ръката на Кели. – Как си, Джо? – Вече съм по-добре – усмихна се той, но очите му останаха тъжни. Тя като че ли прочете мислите му. – Да знаеш, че съм същата Каролайн, която познаваш. Е, може би не съвсем същата. Имам чувството, че за последните няколко дни остарях повече, отколкото за последните няколко години. – Аз също – каза Шейн. Кели кимна в знак на съгласие. – Спомена, че имаш някакви идеи. Тя седна на ръба на леглото и хвана Шейн и Кели за ръце. – Това е нашият дом. Баща ми искаше да живее във Франция, но не и аз. Израснахме тук. Станахме свидетели на много промени… – Каролайн помълча и продължи: – Много хора загинаха. Стюарт, баща ми, Уолт, Лиз и останалите. – Във военната база и край сондажите на Американската енергийна компания става нещо голямо, но Декър не може да ни каже какво – обади се Кели. – Имам предвид, че градът се нуждае от нас точно в този момент – продължи Каролайн. – Шейн вече притежава почти целия Лондон. Бъдещето на града обаче зависи от инвестициите, които ще направим, и решенията, които ще вземем сега. Петролната криза, изглежда, е останала зад гърба ни, но светът няма да живее винаги от петрол. Трябва да постъпим умно. Правилно. Защото нямаме право на грешка. – Дойдох тук, за да видя как е Джо и да се опитам да го убедя да ми помогне в бизнеса. Предположих, че ти ще заминеш, иначе щях да говоря и с теб. – Никъде не заминавам, оставам тук. Поради куп причини – въздъхна тя. – Мисля си, че можем да работим заедно, за да се справим със ситуацията. Аз залагам на този град. Той ще се превърне от място, където се добива петрол, в място, където хората ще искат да живеят. Надявам се и вие да сте на това мнение. – Никога не съм искал да се включа в бизнеса на баща ми – отвърна Шейн. – Само че сега това е моят бизнес. Разбирам от фракинг, но ти, Каролайн, разбираш от всичко останало. Затова ми се струва, че е добра идея да обединим усилията си. – Той погледна Кели и попита: – Е, ще участваш ли? Кели стисна ръката на Каролайн. – Като се замисля, едва ли ще издържа изпита по физическа подготовка за полицаи, а вие двамата сте най-добрите ми приятели… Лесно ми е да взема решение. Каролайн прегърна първо Кели, после Шейн. – Желаем ви успех – каза Джеймисън, а Декър просто кимна. – Надявам се никога да не прибягвам до услугите на ФБР, но ако това все пак се случи, дано да пратят вас. – Съгласен съм с теб – каза Шейн. На тръгване Декър спря на вратата и видя тримата приятели от детството да обсъждат как ще променят към по-добро своя малък свят. Или поне онази част от него, която беше свързана с Лондон, Северна Дакота. ……



 Синия бе изпратил служебен самолет да върне Декър, Джеймисън, Роби и Рийл във Вашингтон. След като машината се издигна над пистата на военновъздушната база в Лондон, Роби погледна Декър, който седеше на мястото си, без да помръдне, потънал в мисли. – Добре се справи, Декър – каза той. – Спаси живота на много хора. – Всички се справихме добре – обади се Джеймисън. – Нямаше да оцелеем, ако не бяхте вие. Декър продължи да се взира в седалката пред себе си. – Брад Даниълс се възстанови и вече е настанен в болница за ветерани – продължи Роби. – Доколкото чух, обича да разказва истории от младостта си. Когато пилотът изравни самолета, Роби взе две бири, седна до Декър и му подаде едната. Рийл и Джеймисън станаха от местата си, взеха си кафета и се преместиха на масичката отзад. Роби отпи от бирата си и погледна през прозореца. – Вече идентифицирахме хората, за които е работел Пърси. Действахме тайно, за да си гарантираме, че поне част от тях ще получат възмездие. И това ще стане скоро. – Добре – отвърна разсеяно Декър. – Това ще стане съвсем скоро. И ние с Джес ще бъдем острието на копието. Сами го пожелахме. Декър впери поглед в него. – Това определено ме кара да се чувствам по-добре – каза той. – Знаеш ли, всеки път, когато приключа някоя мисия, излизам на нощна разходка по Мемориъл Бридж във Вашингтон. – Защо го правиш? – попита внезапно заинтригуван Декър. – Не знам. Защо хората правят подобни неща? – За да останат насаме с мислите си. – Може би. Малко тишина и спокойствие, преди… – … преди да се върнат към обичайната си работа? – Да. Декър преполови бирата си. – Тя май е единственото, което имаме. – Работата ли имаш предвид? – Какво друго? – отвърна Декър. – Ти се справяш отлично с твоята. – Ти също. – Преди време и аз смятах, че работата ми е достатъчна. – Вече не си ли на това мнение? – попита Декър. – Сега… може би не. – Роби замълча и се загледа в бирата си. – Прочетох досието ти. – А аз не съм имал възможността да прочета твоето. – Никога не съм се женил, Декър, не съм имал деца. Не мога да си представя какво си преживял. Но съжалявам за случилото се. Декър не отговори, а просто зарея поглед в мрака зад прозореца. – Скоро ще влязат в бункера – продължи Роби. – И ще разчистят онези гадости в него. – Радвам се да го чуя. – Добре е всички да поразчистваме от време на време. Думите му накараха Декър да го погледне. – Досега не бях забелязал у теб склонност към философията. – Така ли го наричаш? – Не знам. Сега ми хрумна. – Личи си. – Твърде много хора се чувстват длъжни да ми дават съвети – отвърна Декър с горчивина. Роби кимна. – Бил съм в подобна позиция, докато не осъзнах, че никога не съм следвал чужди съвети. А после изведнъж проумях, че съм стигнал до… До място, на което не искам да бъда. – И сега не си там? – Ни най-малко. Но само като си помисля къде можех да се озова, ако не бях обмислил и други възможности. – Настъпи кратко мълчание, преди Роби да се надигне от мястото си и да каже: – Оставям те насаме с мислите ти. Той тръгна към предната част на салона, а Декър извика след него: – До Мемориъл Бридж ли ще отидеш, след като кацнем? – Както винаги – обърна се Роби. – Всеки има нужда от… свое място, нали?  87. 
 


 	 
 Близо три часа по-късно четиримата кацнаха във Вашингтон. След като слязоха от самолета, те се сбогуваха. Джеймисън прегърна Роби и Рийл. – Надявам се да се видим отново. – Внимавай какво си пожелаваш – отвърна Рийл с усмивка. – Ние обикновено се появяваме, когато наближава краят на света. – В такъв случай не бих имала нищо против тъкмо вие да ни пазите гърба. Декър стисна ръката на Рийл, после се обърна към Роби и каза: – Приятно прекарване на Мемориъл Бридж. – И на теб, където и да отидеш в търсене на "малко тишина и спокойствие". ……



 Декър и Джеймисън вървяха към терминала, когато тя подхвърли: – Не искам никога да се връщам в Северна Дакота. – Хей, щатът не ти е виновен за нищо. А и Кели, Шейн и Каролайн ще поддържат Лондон в отлична форма. Джеймисън го погледна. – Не разбирам защо нарече този случай лесен. Помисли само колко неща трябваше да разследваш, помисли за онова, което каза във фермата на Лиз. – Имах предвид най-важната част, онази нишка, която ми позволи да разплета цялата история. Това беше лесно. – Какво имаш предвид? – Алчността, Алекс, един от най-старите мотиви на света да убиеш някого. Лиз е извършила всички тези убийства от алчност. – Мисля, че към нея трябва да добавим още един мотив, Декър. – Кой? – погледна я той с изненада. – Може би най-старият мотив да навредиш някому. – И той е? – Любовта – отвърна Джеймисън. – Ужасната извратена любов на Лиз към Каролайн. Но въпреки всичко любов. Декър въздъхна и кимна. – Мисля, че това е най-проницателното наблюдение, което някой от двама ни прави, откакто поехме този случай, Алекс. – Голяма похвала е да го чуя от теб. Когато влязоха в терминала, Декър каза: – Сестра ми ме покани да ѝ гостувам в Калифорния за две седмици. Стан също ще дойде. – Чудесно, Декър. Ще приемеш ли? – Още не съм решил. Тя го погледна изпитателно. – Мисля, че трябва да приемеш. Сериозно. След всичко, което преживяхме, малко време, прекарано с близките, може да направи чудеса. Аз също ще погостувам на моето семейство. Имам нужда от прегръдки и целувки. – Знам, Алекс – отвърна Декър. – Аз също имах семейство. – И все още имаш семейство, Еймъс. Двамата се прибраха с такси до апартамента, който деляха. Беше в южната част на Вашингтон. Когато пристигнаха, Джеймисън взе душ, облече си пижама, отпусна се уморена на леглото си и веднага заспа. Декър обаче се облече отново и излезе на разходка по брега на река Анакостия. На другия край на града, предположи той, Уил Роби вървеше към Мемориъл Бридж и река Потомак, за да се отдаде на размисли. Декър седна на една пейка и зарея поглед над тъмните води и светлините на другия бряг. А сега какво? Той извади телефона си и набра сестра си. Рене отговори на второто позвъняване. – Мили боже, Еймъс! Стан ми се обади и ми разказа всичко! Цяло чудо е, че сте живи! – Да, предполагам… – Май често ти се случват подобни неща? – По-често, отколкото на другите хора. Виж, нали ме покани да погостувам на теб и на децата… – Ще си имаш стая, ще се погрижим да си починеш добре. Няма да те задушим с любов и загриженост – добави весело тя, но когато зададе последния си въпрос, гласът ѝ сякаш изгуби предишната фриволност: – Ще… ще дойдеш ли? Декър не отговори веднага. – Не съм сигурен, Рене. Ще ти звънна. – Добре – отвърна тя, без да крие разочарованието си, и това причини на Декър такава болка, каквато никога не бе изпитвал на игрището. – Имам много работа. – Знам. Еймъс, независимо дали ще дойдеш… – Да? – Винаги ще те обичам. – Не мисля, че съм го заслужил, Рене. – Аз пък мисля точно обратното. Това означава много, когато е изречено от по-голямата ти сестра. Тя затвори, а Декър стана и продължи разходката си. Може би търсеше своя Мемориъл Бридж. А може би търсеше нещо… съвсем друго. И изпитваше ужас, че никога няма да го открие, защото за хора като него то може би не съществуваше. Декър извади снимката на Каси и Моли и я разгледа на лунната светлина. Времето не лекуваше всички рани. То почти не им въздействаше. Все едно да лекуваш злокачествен тумор с йод. Не ми липсвате по-малко. Напротив, липсвате ми все повече. Декър прибра снимката и продължи, но след десетина крачки отново спря. В съзнанието му се появиха образите на съпругата му и дъщеря му. Той замръзна напълно неподвижен за няколко секунди. Двете сякаш му говореха, сякаш му казваха нещо, което вече знаеше, но отказваше да приеме. Тогава се сети за последните думи на Джеймисън. И все още имаш семейство, Декър. Той бръкна бавно в джоба си, извади телефона и набра номера. – Рене? – Еймъс? Какво има? – Исках само да ти кажа, че… че ще дойда. 	 
 КРАЙ