
Annotation
Лара е обучена принцеса войн, израснала в изолация. Вярва, че владетелят на
Кралството на Моста — Арен, е неин заклет враг. И тя ще е тази, която ще го унищожи.
Процъфтяващото Кралство на Моста е единственият път към останалата част от света и
е заплаха за дома на Лара Маридрина. В името на мира принцесата трябва да се омъжи за
Арен. Но плановете й са други.
Лара е подготвена да убие краля и да подчини на волята си владенията му, но не е
подготвена за собственото си сърце. Защото светът не е това, което е очаквала. Арен —
също.
Сега, когато знае повече за битката за Моста, водена между кралствата, тя поставя под
съмнение всичко, на което е била научена. Лара трябва да избере дали ще е героят, или
злодеят в тази история. От решението й зависи кое кралство ще бъде спасено… и кое —
унищожено.
Даниел Л. Дженсън — Кралят на моста
1. ЛАРА
2. ЛАРА
3. ЛАРА
4. ЛАРА
5. АРЕН
6. ЛАРА
7. ЛАРА
8. АРЕН
9. ЛАРА
10. ЛАРА
11. АРЕН
12. ЛАРА
13. АРЕН
14. ЛАРА
15. ЛАРА
16. ЛАРА
17. АРЕН
18. ЛАРА
19. ЛАРА
20. АРЕН
21. ЛАРА
22. ЛАРА
23. АРЕН
24. ЛАРА
25. ЛАРА
26. ЛАРА
27. АРЕН
28. ЛАРА
29. АРЕН
30. ЛАРА
31. ЛАРА
32. АРЕН
33. ЛАРА
34. ЛАРА
35. ЛАРА
36. АРЕН
37. ЛАРА
38. АРЕН
39. ЛАРА
40. ЛАРА
41. ЛАРА
ЗА АВТОРА
Информация за текста
Даниел Л. Дженсън — Кралят на моста
На Спенсър
1. ЛАРА
ЛАРА ОПРЯ ЛАКТИ НА НИСКАТА СТЕНА ОТ пясъчник, приковала поглед в
сияещото слънце, което се спускаше над далечните планински върхове — между нея и
планините нямаше нищо друго освен нажежени пясъчни дюни, скорпиони и по някой
случаен гущер. Никой не можеше да прекоси пустинята без здрава камила, достатъчно
провизии и доста късмет.
Не че не се беше изкушавала да пробва, и то неведнъж.
Във въздуха проехтя гонг — звукът отекна из лагера. Същият гонг я беше призовавал
на вечеря всеки ден през последните петнайсет години, но тази вечер звукът я разтърси
като биенето на боен барабан. Лара си пое дълбоко дъх, за да успокои опънатите си нерви,
обърна се и пое с отмерена крачка през тренировъчната площадка към извисяващите се
палми. Полите на розовата й рокля шепнеха около краката й. Единайсетте й полусестри
също се бях запътили натам, всяка облечена с различна рокля, в цвят, внимателно подбран
от наставничката по естетика, така че да подчертава чертите им. Лара ненавиждаше
розовото, но никой не я беше попитал за мнението й.
След петнайсет години в лагера тази вечер щеше да е последната за сестрите и
наставникът по медитация им беше наредил да прекарат последния час преди вечерята на
някое любимо място, където да размишляват за нещата, научени досега, и всичко, което
биха могли да постигнат с тях.
По-точно всичко, което би могла да постигне една от тях.
Ароматите на оазиса обгърнаха Лара, понесени от лекия бриз. Аромати на плодове и
зеленина, на жар и печащо се месо и най-вече на вода. Скъпа, безценна вода. Лагерът бе
построен до един от малкото потоци в центъра на Червената пустиня, далеч от пътищата,
по които се движеха керваните. Беше изолиран. Таен.
Точно такъв го искаше баща й, кралят на Маридрина. Според онова, което бе чувала за
него, баща й беше човек, свикнал да получава желаното по един или друг начин.
Лара спря в края на площадката и прокара стъпала по прасците си, за да свали праха от
тях, преди да обуе изящните сандали с високи токчета, на които продължи така уверено,
сякаш носеше бойни ботуши.
Трак, трак, трак. Токчетата отмерваха трескавия ритъм на сърцето й, докато вървеше
по настланата с мозайка пътека и прекосяваше мостчето над потока. Освен ромоленето на
водата, до ушите й достигнаха още звуците на струнни инструменти. Музикантите бяха
пристигнали заедно със свитата на баща й, за да осигурят развлеченията за вечерта.
Лара се съмняваше, че ще се върнат.
По гърба й се плъзна капка пот. Калъфът със скрит в него нож от вътрешната страна на
бедрото й вече се беше навлажнил.
„Няма да умреш тази вечер — каза си тя наум. — Не и тази вечер.“
Лара и сестрите й се събраха в центъра на оазиса — двор, ограден от потока, който го
превръщаше в островче от зеленина. Поеха към огромната маса с копринена покривка,
натежала от сребърните прибори за дванайсетте или повече ястия, които чакаха да бъдат
поднесени. Слугите, до един неми, стояха зад тринайсетте стола, наредени около масата,
приковали погледи в краката си. Когато жените приближиха, слугите дръпнаха столовете и
Лара седна, без да поглежда назад, сигурна, че розовата възглавница на стола е точно под
нея.
Никоя от сестрите не продума.
Лара усети нечия ръка да стиска нейната под масата. Позволи на очите си да хвърлят
бърз поглед наляво и да срещнат за миг тези на Сарина, преди да се приковат в чинията
пред нея. Дванайсетте момичета до едно бяха дъщери на краля, всяко на двайсет години,
всяко — родено от различна съпруга. Лара и полусестрите й бяха доведени на това тайно
място, за да бъдат обучени по начин, по който не бе обучавано нито едно маридринийско
момиче досега. Обучение, което вече бе завършено.
Стомахът на Лара се сви и тя пусна ръката на Сарина. От допира до кожата на сестра й,
толкова хладна и суха в сравнение с нейната, й призля.
Гонгът удари отново и музикантите спряха да свирят, а момичетата се изправиха. Миг
по-късно се появи баща им — сребристите му коси проблясваха под светлината на
лампите, докато вървеше по пътеката към тях, а лазурносините му очи имаха същия цвят
като тези на всяко от дванайсетте момичета. Потта се стичаше по краката на Лара на
ручейчета, докато съзнанието й, тренирано в продължение на години, поемаше всички
подробности. Индигово синьото на куртката му. Износената кожа на ботушите. Мечът,
затъкнат в колана му. А когато се обърна, за да заобиколи масата — и беглия намек за
острие, скрито на гърба под куртката.
Когато той седна, Лара и сестрите й също заеха местата си, без да издадат и звук.
— Дъщери мои. — Сайлъс Велиант, кралят на Маридрина, се облегна назад и се
усмихна, докато чакаше опитвачът на храна да кимне.
После отпи дълга глътка вино. Всички последваха примера му, но Лара почти не усети
вкуса на тъмночервената течност, която преглътна.
— Вие сте най-ценните ми притежания — каза кралят и вдигна чашата си с вино. — От
двайсетте ми наследници, доведени тук, само вие оцеляхте. Фактът, че го направихте и че
процъфтяхте, е постижение, защото обучението, на което бяхте подложени, би било
изпитание и за най-силните мъже. А вие не сте мъже.
Именно въпросното обучение попречи на Лара да присвие очи срещу баща си. То я
спря да изрази каквато и да било емоция.
— Вие бяхте доведени тук, за да отсъдя коя от вас е най-силна. Коя от вас ще бъде
моето острие в мрака. Коя от вас ще стане кралица на Итикана. — В очите му имаше
толкова съчувствие, колкото и в тези на някой от скорпионите в пустинята. — Тук сте, за
да отсъдя коя от вас ще срине защитата на Итикана и ще отвори пътя на Маридрина към
предишната й слава.
Лара кимна. Същото сториха и сестрите й. Нямаше никакви очакване. Не и за избора на
баща им. Изборът бе направен преди дни — Мерилин седеше в другия край на масата,
златистата й коса беше сплетена на плитка, увита около главата й, и носеше рокля от ламе,
отиваща на косата й. Мерилин бе очевидният избор — остроумна, грациозна, красива като
изгрев… и неустоима като залез.
Не, очакването беше за последствията от този избор. Вече беше решено коя от тях ще
бъде предложена на престолонаследника — сега вече крал — на Итикана. Това, което все
още не се знаеше, бе какво щеше да стане с останалите момичета. Всички те имаха кралска
кръв — тя все трябваше да струва нещо.
Предишните две нощи всички сестри, включително Мерилин, се бяха събирали на
купчина възглавници и бяха обсъждали каква ще бъде съдбата им. Чудеха се за кого от
везирите на краля може би щяха да ги омъжат. В кои други кралства може би щяха да ги
изпратят като невести. Нито бъдещият жених, нито кралството имаха значение.
Момичетата се вълнуваха единствено от факта, че щяха да са свободни да напуснат това
място.
През тези дълги нощи Лара бе оставала встрани и не бе участвала в разговора. Вместо
това бе наблюдавала сестрите си. Беше ги обичала. Беше запомняла колко често се е карала
с тях — толкова, колкото и ги беше прегръщала. Усмивките им. Очите. Начинът, по който,
дори след като пораснаха, се сгушваха една в друга като кученца, току-що отнети от майка
им.
Защото Лара знаеше нещо, което останалите не знаеха: баща им възнамеряваше само
една от дъщерите му да напусне лагера. И това щеше да е бъдещата кралица на Итикана.
Поставиха пред нея блюдо със салата, гарнирана със сирене и ярки плодове, и Лара
започна да яде механично. „Ще живееш, ще живееш, ще живееш“, повтаряше си тя.
— От незапомнени времена Итикана държи в мъртва хватка търговията по тези земи,
издига и сваля кралства като някакъв мрачен бог. — Баща им ги гледаше с блеснали
очи. — Баща ми, неговият баща и неговият баща преди това се мъчеха да пречупят
Кралството на Моста. Опитваха с наемни убийци, с война, с блокади, с всичко, което имаха
на разположение. Но на никого от тях не му хрумна да използва жена.
Той се усмихна коварно.
— Жените в Маридрина са мекушави. Слаби са. Не са годни за нищо друго, освен да
поддържат домакинство и да отглеждат деца. С изключение на вас дванайсетте.
Лара не мигна. Никоя от сестрите й не трепна и за момент тя се зачуди дали баща им
осъзнава, че всяка от тях се изкушава да го намушка в сърцето заради обидните му думи.
Сигурно знаеше, че са способни да го направят.
Баща й продължи:
— Преди петнайсет години кралят на Итикана пожела да му дам една от вас за жена на
сина му като данък. Като заплащане. — Устните му се извиха в подигравателна усмивка. —
Кучият син е мъртъв от година, но синът му си поиска дължимото. И Маридрина е готова
да му го даде.
Погледът му се обърна към Мерилин, после към слугите, които пристъпиха напред, за
да раздигнат остатъците от салатата.
Лара долови движение в сгъстяващите се сенки. Усети присъствието на войниците,
които баща й бе довел със себе си. Слугите отново се появиха, понесли димящи купи със
супа — във въздуха се разнесе ароматът на канела и праз.
— Алчността на Итикана, нейната надменност и презрението й към вас ще предизвикат
падението й.
Лара позволи на погледа си да се отклони от лицето на баща й и да се спре на всяка от
сестрите й. Въпреки цялото обучение, въпреки че знаеха всичко за плановете му, той не
възнамеряваше да остави нито една от тях — с изключение на избраницата — жива, след
като вечерята приключеше.
Супата бе сервирана и сестрите й зачакаха опитвачът на храна на баща им да изяде
първата хапка и да кимне. После си взеха лъжиците и покорно започнаха да ядат.
Същото направи и Лара.
Баща им вярваше, че острият ум и красотата бяха най-важните качества на
избраницата. Че тя ще е момичето, показало най-добри умения в битките и стратегиите. Че
ще е момичето с най-голям талант в спалнята. Мислеше си, че знае кои са най-важните
качества… но бе забравил едно.
Сарина се вцепени до Лара.
„Съжалявам“, прошепна безмълвно Лара на сестрите си.
Тялото на Сарина се загърчи.
„Моля се всички вие да получите свободата, която заслужавате.“
Лъжицата излетя от ръката на Сарина и профуча през масата, но никое от останалите
момичета не забеляза. Никое от тях не се вълнуваше от случващото се. Защото всичките се
давеха, по устните им избиваше пяна, а телата им се гърчеха, докато се мъчеха да си
поемат дъх, но една по една падаха напред, назад и настрани. Накрая всички замряха
неподвижни.
Лара остави лъжицата си до празната купа и хвърли поглед на Мерилин, чието лице бе
паднало в купата й. Изправи се, заобиколи масата, повдигна главата на сестра си и
внимателно избърса супата, преди да положи челото и върху масата. Когато вдигна поглед,
видя, че баща й е станал на крака, пребледнял и извадил наполовина меча си от ножницата.
Войниците, досега скрити в сенките, се втурнаха напред и обградиха изпадналите в паника
слуги. И всички до един се втренчиха в нея.
— Сбъркахте в избора си, татко — обяви Лара, изправила високо глава срещу своя
крал. Прикова очи в него и позволи на тъмната, трескава, егоистична част от себе си да
изпълзи на повърхността и да го измери с поглед. — Аз ще стана кралица на Итикана. И аз
ще предизвикам падението на Кралството на Моста.
2. ЛАРА
ЛАРА ЗНАЕШЕ КАКВО ЩЕ ПОСЛЕДВА, НО ВСИЧКО сел учи някак прекалено
бързо. Въпреки това бе сигурна, че и най-дребната подробност ще се запечата в паметта й
и ще остане там до смъртта й. Баща й прибра меча в ножницата и допря пръсти до шията
на най-близкото момиче. Задържа ги там няколко секунди, докато Лара го гледаше
безизразно. После той кимна на обградилите ги войници.
Мъжете, доведени тук, за да убият Лара и сестрите й, обърнаха мечовете си към слугите
— от лишените им от езици усти изригнаха нечленоразделни писъци, докато се мъчеха да
избягат от касапницата. Музикантите паднаха посечени, както и готвачите в отдалечените
кухни и прислужниците, сменящи чаршафите на легла, в които никой вече нямаше да спи.
Не след дълго останаха само верните на баща й войници, чиито ръце бяха облени в кръвта
на жертвите им.
Лара не помръдна по време на цялата касапница. Фактът, че тя бе единствената оцеляла
дъщеря — единственият кон, на който можеше да се заложи от сега нататък в бащината й
надпревара, — я възпря да си пробие път с бой и да избяга в пустинята.
Ерик, наставникът по оръжия и бойни техники, се появи между палмите с лъснал от
кръв меч в ръка. Очите му се отместиха от Лара към неподвижните тела на сестрите й и
той й се усмихна тъжно.
— Не се изненадвам да те видя жива, хлебарчице.
Това бе умилителният прякор, което й бе дал Ерик, когато бе пристигнала в лагера —
петгодишна и полужива след пясъчната буря, която ги бе връхлетяла по пътя.
— Огън и лед може да покосят света, но хлебарката винаги оцелява — бе казал той. —
Точно като теб.
Може и да беше хлебарка, но причината все още да диша беше той. Преди две нощи
Ерик я беше пратил на тренировъчната площадка като наказание за едно дребно
провинение и тя бе подслушала неколцина от войниците на баща й да обсъждат как ще
убият Лара и сестрите й. Разговорът водеше самият Ерик. Очите й пламнаха, когато ги
обърна към него — мъжа, който се беше държал по-бащински и от среброкосия монарх до
нея — но не обели нито дума, дори не му се усмихна.
— Приключихте ли? — попита баща й.
Ерик кимна.
— Устите на всички са затворени, Ваше Величество. Освен моята. — Погледът му се
отклони към сенките, до които светлината от лампите на масата не достигаше. — И тази на
Свраката.
Наставникът по интриги излезе от същите тези сенки и Лара хладно огледа болезнено
слабия мъж, който бе планирал всеки детайл от тазвечерните събития.
С носовия глас, който Лара открай време ненавиждаше, Свраката отвърна:
— Момичето свърши повечето мръсна работа.
— Трябваше да избереш Лара от самото начало. — Тонът на Ерик бе равен, но очите
му бяха изпълнени с печал, когато обходиха безжизнените тела на момичетата, преди да се
върнат към нейното лице.
На Лара й се прииска да грабне кинжала си — как смееше да скърби за тях, при
положение че не си беше мръднал пръста да ги спаси? — но хилядите часове тренировки
си казаха думата и тя не помръдна. Ерик се поклони дълбоко на своя крал.
— За Маридрина — рече той и прокара острието на собствения си кинжал по гърлото
си.
Лара стисна зъби, съдържанието на стомаха й се надигна, горчиво, гнусно и пълно със
същата отрова, която бе дала на сестрите си. Но тя не извърна поглед — насили се да гледа
как Ерик се строполява на земята, как от гърлото му блика кръв като гейзер, докато
сърцето му не спря.
Свраката заобиколи локвата кръв и застана на светло.
— Колко драматично.
Свраката, разбира се, не беше истинското му име. Казваше се Серин и от всички мъже
и жени, които бяха обучавали сестрите през годините, той бе единственият, който можеше
да идва и да си отива от лагера когато пожелае, тъй като дърпаше конците на цялата мрежа
от шпиони и интриги на краля.
— Добър човек беше. Верен поданик. — В гласа на баща й нямаше емоции и Лара се
запита дали думите му са искрени, или са насочени към войниците, които бяха станали
свидетели на всичко. И най-непоклатимата вярност си имаше граници, а баща й не беше
глупак.
Тесните очи на Свраката се насочиха към нея.
— Както знаете, Ваше Величество, Лара не беше първият ми избор. Оценките й почти
по всички дисциплини бяха сред най-ниските, с изключение единствено на прекия двубой.
Темпераментът й не подлежи на контрол. Мерилин — махна с ръка към сестра й — беше
очевидният избор. Умна и красива. Владееше великолепно емоциите си, както явно
демонстрира през последните няколко дни. — Той издаде звук на отвращение.
Всичко казано за Мерилин бе вярно, но то не бе цялата истина. В съзнанието на Лара
нахлуха неканени спомени. Картини, показващи как сестра й се грижи за едно недорасло
коте, което сега беше най-дебелата котка в лагера. Как изслушва внимателно проблемите
на всяка от сестрите си и после предлага най-добрия съвет. Как като дете беше дала имена
на всички слуги, защото бе сметнала за жестоко, че си нямат такива. После картините се
разпръснаха и пред очите й останаха само едно безжизнено тяло и златиста коса, изцапана
със супа.
— Сестра ми беше прекалено добра. — Лара се обърна към баща си, а сърцето й
прескочи удар заради откритото й предизвикателство. — Бъдещата кралица на Итикана
трябва да прелъсти краля. Да го накара да повярва, че е простодушна и искрена. Да не губи
доверието му дори в момента, в който го предава. Мерилин не беше такава жена.
Баща й я изгледа, без да мига, и накрая кимна одобрително и едва забележимо.
— Но ти си, така ли?
— Да. — Ударите на сърцето й отекваха в ушите й, кожата й беше студена и влажна
въпреки жегата.
— Рядко допускаш грешки, Серин — рече баща й. — В този случай обаче мисля, че
сбърка, и съдбата се намеси, за да поправи тази грешка.
Наставникът по интриги се вцепени и Лара се зачуди дали осъзнава, че собственият му
живот виси на косъм.
— Както кажете, Ваше Величество. Явно Лара притежава качество, което не бях
включил в оценъчната си система.
— Най-важното от всички — безскрупулността. — Кралят я изгледа за миг, преди
отново да се обърне към Свраката. — Приготви кервана. Тази вечер потегляме за
Итикана. — После й се усмихна, сякаш бе най-скъпоценното му притежание. — Време е
дъщеря ми да се запознае със съпруга си.
3. ЛАРА
КОГАТО ГРУПАТА ПОТЕГЛИ, В НЕБЕТО ТРЕПТЯХАпл амъци, но Лара рискува да се
обърне само веднъж, за да погледне горящия лагер, който бе неин единствен дом —
лагера, чиито опръскани с кръв подове и стени почерняваха, докато огънят поглъщаше
всички доказателства за заговор, отнел петнайсет години. Само сърцето на оазиса, където
стоеше масата, оградена от потока, бе невредимо.
Въпреки всичко това тя едва понесе да остави повалените по столовете си сестри,
опасани от огнен обръч, в безсъзнание и безпомощни, докато ефектът на наркотика, който
им бе дала, не преминеше. Пулсът им, забавен почти до смърт за опасно дълъг период,
вече трябваше да се ускорява — дишането им би било видимо за всеки, доближил се
достатъчно до тях. Ако Лара си измислеше оправдание да се задържи още малко в оазиса,
за да се увери, че са в безопасност, щеше да рискува да ги разкрият и тогава всичките й
усилия щяха да отидат нахалост.
— Не ги изгаряйте. Нека да ги оглозгат животните — бе казала на баща си със свит от
ужас стомах, а той се беше разсмял и бе приел зловещото й искане. Сестрите й бяха
останали около масата, заобиколени от зверски убитите слуги.
Ето как щяха да се събудят — обградени от пламъци и смърт. Но това бе единственият
им шанс за някакво бъдеще — баща им да повярва, че са замлъкнали завинаги. Тя щеше да
изпълни мисията си, а сестрите й щяха да получат живота си обратно — щяха да са
свободни да градят собствената си съдба. Беше обяснила всичко в бележката, която бе
пъхнала в джоба на Сарина, докато баща й нареждаше на войниците да претърсят лагера за
оцелели. Никой не биваше да остава жив, никой, способен да разкаже за измамата, която в
момента пътуваше към Итикана за брачната церемония.
Пътят през Червената пустиня щеше да е изпълнен с премеждия и опасности, но точно
в този момент Лара бе сигурна, че най-лошото, което предстои, е да слуша бърборенето на
Свраката по целия път. Камилата й бе натоварена с чеиза на Мерилин, а тя бе принудена да
язди на второто седло зад наставника по интриги.
— От този момент нататък трябва да се държиш като съвършената маридринийска
аристократка — бе заявил той с глас, който стържеше по нервите й. — Не можем да
допуснем някой да стане свидетел на различно поведение, дори онези, които Негово
Величество смята за верни. — Той отправи многозначителен взор към стражите на баща й,
които бяха подредили кервана с отработена лекота.
Нито един от тях не я погледна.
Те не знаеха каква е. Какво е била обучена да прави. Каква бе целта й, встрани от
изпълнението на договор, сключен с вражеското кралство. Но всеки от тях вярваше, че е
избила хладнокръвно сестрите си. Това я караше да се пита колко ли дълго баща й ще ги
остави да живеят.
— Как го направи?
Пътуваха от няколко часа и въпросът на Свраката изтръгна Лара от мислите й. Тя
затегна белия копринен шал около лицето си, макар Серин да яздеше с гръб към нея.
— Отрова. — Допусна язвителна нотка в гласа си.
Той изсумтя.
— Колко смели ставаме, когато си повярваме, че сме станали недосегаеми, а?
Тя прокара език по сухите си устни. Усещаше как жаркото слънце се надига зад тях.
Сетне си позволи да се потопи в езерото на спокойствието, както я бе научил да прави
наставникът по медитация, когато обмисляше стратегии, наред с други неща.
— Отрових лъжиците.
— Как? Нямаше как да знаеш къде ще седнеш.
— Отрових всичките без онази на мястото в края на масата.
Свраката замълча.
Лара продължи:
— От години вземам няколко отрови в малки дози, за да привикна.
Въпреки това бе повърнала в първия удобен момент — беше повръщала отново и
отново, докато не бе изпразнила стомаха си, и после бе взела противоотрова. Единственият
знак, че изобщо е погълнала някаква отрова, бе световъртежът.
Кльощавото тяло на наставника по интриги се напрегна.
— Ами ако местата бяха разменени? Можеше да убиеш краля.
— Явно е преценила, че рискът си заслужава.
Лара обърна глава — беше чула звънчетата по сбруята на бащиния си кон, когато той
се беше приближил зад тях. Жребецът му беше обкичен със сребро, за разлика от конете
на войниците, чиито украси бяха от прост калай.
— Ти позна, че се готвя да убия ненужните момичета — продължи той. — Но вместо
да ги предупредиш или да се опиташ да избягаш, избра да ги убиеш и да заемеш мястото
на избраницата. Защо?
Защото, ако момичетата се бяха опитали да си пробият път към свободата с бой, щяха
да бъдат осъдени на живот в постоянно бягство. Инсценировката на смъртта им бе
единственият начин.
— Може и да съм прекарала живота си в изолация, татко, но учителите, които подбра
за нас, си свършиха добре работата. Зная на каква тегоба е подложен народът ни под
търговското иго на Итикана. Враговете ни трябва да бъдат разбити и от всички нас аз съм
единствената, способна да го направи.
— Значи изби сестрите си за благото на страната ни? — В гласа му отекна веселие.
Лара се насили да се изсмее сухо.
— Съвсем не. Убих ги, защото исках да живея.
— Рискувала си живота на краля, за да спасиш собствената си кожа? — обърна се към
нея позеленелият Серин.
Той беше един от учителите, които бе споменала, и кралят би бил в пълното си право
да го обвини за всичко, извършено от Лара. А баща й се славеше със своята
безмилостност.
Само че кралят на Маридрина се засмя възторжено.
— Рискува и спечели. — Той се пресегна към Лара, отметна шала й и сложи ръка на
бузата й. — Крал Арен изобщо няма да усети що за жена е приел в дома си. Черна вдовица
в леглото му.
Крал Арен, владетелят на Итикана. Арен, бъдещият й съпруг.
Лара чу с половин ухо как баща й дава заповед на стражите си да вдигнат палатките —
пътниците щяха да почиват, докато траеше най-голямата жега.
Един от стражите я свали от камилата на Серин и тя седна на одеяло, докато мъжете
изпълняваха заповедта — сега беше моментът да обмисли онова, което я очакваше.
Лара знаеше за Итикана толкова, колкото и повечето маридринийци, ако не и повече.
Кралството бе обвито в тайнственост и мъгли — редица острови, проточили се между два
континента, защитавани от бурни морета, още по-опасни заради капаните, залагани от
итиканците за зложелатели. Не това обаче правеше Итикана толкова могъща. Причината за
силата и влиянието й бе мостът, свързващ всички острови, и единствен безопасен маршрут
между двата континента през десет месеца от годината. Итикана се възползваше от моста,
за да държи кралствата, зависещи от търговията по този маршрут, гладни. Отчаяни. И най-
вече готови да платят всяка цена, която Кралството на Моста изискваше за услугите си.
Лара видя, че палатката й е готова, но изчака мъжете да вкарат багажа й вътре, преди
да се скрие в прохладната сянка, преглъщайки желанието си да им благодари, когато мина
покрай тях.
Едва успя да свали шала от главата си, и баща й се вмъкна в палатката. Серин го
следваше по петите.
— Трябва веднага да започна да те обучавам на шифрите — заяви наставникът по
интриги и изчака краля да седне, след което се настани срещу Лара. — Този шифър го
измисли Мерилин и трябва да изтъкна, не няма да е никак леко да те науча на него за
толкова кратко време.
— Мерилин е мъртва — изтъкна Лара и отпи глътка възтопла вода от манерката си,
преди внимателно да я затвори.
— Не ми го напомняй — сопна се Серин.
Усмивката й изразяваше увереност, каквато Лара не изпитваше.
— Свикни с мисълта, не аз съм единствената оцеляла от всички момичета, които
обучаваше, и няма да се налага да ти опреснявам паметта.
— Започвайте — нареди баща й и затвори очи. Присъствието му в палатката бе само за
приличие.
Серин се зае да й обяснява шифъра. Трябваше да запамети правилата, защото нямаше
да може да внесе никакви записки в Итикана. Вероятно никога нямаше да успее да
използва шифъра, тъй като за целта трябваше да има разрешение да пише на семейството
си, а това зависеше изцяло от великодушието на краля на Итикана. А й бяха казали, че
великодушието не е сред качествата, с които кралят се славеше.
— Както знаеш, итиканците са блестящи в разчитането на шифри и всяка дума, която
съумееш да изпратиш, ще бъде подложена на щателна проверка. Твърде е вероятно да
успеят да разгадаят и този шифър.
Лара вдигна ръка и започна да изброява на пръсти.
— Трябва да очаквам да ме изолират напълно и от местните, и от външния свят. Може
да ми позволят, а може и да не ми позволят да водя кореспонденция, а дори и да ми
позволят, има вероятност да разбият шифъра. Вие няма как да се свържете с мен, за да
приемете евентуално съобщение. Няма как и аз да изпратя такова по някого от местните,
защото все още не сте успели да спечелите на своя страна и един итиканец. — Тя сви ръка
в юмрук. — Като изключим бягството, което би ме лишило от възможността да
шпионирам, как точно очаквате да ви предам каквато и да е информация?
— Ако задачата беше лесна, вече щяхме да сме я изпълнили. — Серин извади от
торбата си тежък пергаментов свитък. — Само един итиканец има връзка с външния свят и
това е крал Арен.
Лара взе пергамента, украсен с герба на Итикана — извития гръб на моста — и поръбен
със злато, и разгледа отчетливо изписаните редове, изискващи Маридрина да изпрати
принцесата, която ще стане съпруга на краля според условията на Петнайсетгодишния
договор, и предлагащи преговори за нови търговски условия между двете кралства.
— Искате да скрия съобщение в някое от неговите, така ли?
Той кимна и й подаде бурканче с прозрачна течност.
— Ще се постараем да го накараме да ни пише, за да можеш да скриеш своето
послание, но като цяло кралят не е известен с редовната си кореспонденция. Точно поради
тази причина трябва да научиш шифъра на сестра си.
Урокът беше изтощителен и Лара беше капнала от умора. Наложи се да впрегне целия
си самоконтрол, за да не въздъхне от облекчение, когато Серин най-сетне си тръгна.
Баща й се изправи и се прозина.
— Може ли да ви задам един въпрос, Ваше Величество? — попита го тя, преди и той да
излезе от палатката й.
Щом баща й кимна, тя облиза устни.
— Виждали ли сте го? Новият крал на Итикана.
— Никой не го е виждал. Всичките винаги са с маски, когато се срещат с чужденци —
поклати глава той. — Но съм го срещал веднъж. Преди много години, когато беше още
дете.Лара зачака. Дланите й навлажниха коприната на роклята.
— Говори се, че е по-безжалостен дори от баща си. Жесток човек, без капка милост
към външните хора. — Погледът му срещна нейния и ръцете й се вледениха. — Опасявам
се, че ще се отнася грубо с теб, Лара.
— Обучена съм да издържам на болка.
И на болка, и на глад, и на самота. Беше обучена на всичко, което биха могли да й
причинят в Итикана. Беше обучена да го изтърпи и да не изневерява на мисията си.
— Болката може да не е във форма, с която си свикнала. — Баща й взе ръката й в
своята и я обърна с дланта нагоре. Вгледа се в нея. — Бъди нащрек, ако проявят добрина
към теб, Лара. Защото основното качество на итиканците е коварството. А кралят им не би
се отказал от нищо, освен ако не получи добра цена за него.
Сърцето й прескочи един удар.
— Сърцето на нашето кралство е заключено между Червената пустиня и Океана на
ураганите и единственият безопасен път към света е мостът на Итикана — продължи
той. — Нито пустинята, нито океанът се подчиняват на господари, а Итикана… Итиканците
по-скоро биха докарали народа ни до просешка тояга, биха го оставили да умира от глад,
биха го съсипали, отколкото да позволят свободната търговия. — Той пусна ръката й. —
От поколения насам опитваме какво ли не, за да ги убедим да проявят здрав разум. Да ги
накараме да видят злините, които тяхната алчност причинява на нашия невинен народ. Но
итиканците не са хора са хора, Лара. Те са демони, скрити в човешка форма. Боя се, че
съвсем скоро ще го откриеш и сама.
Лара проследи с поглед баща си, докато той излизаше от палатката, и после сви и
разгъна пръсти — сърбяха я да ги обвие около оръжие. Да удря. Да осакатява. Да убива.
Не заради думите му.
Колкото и да беше зловещо предупреждението на баща й, тя вече го бе чувала безброй
пъти. Не, беше заради увисналите му рамене. Заради примирението в гласа му. Заради
безнадеждността, пробягала за миг по лицето му. Това бяха знаци, че въпреки всичко,
което бе заложил на този план, баща й не вярваше искрено, че тя ще изпълни успешно
мисията си. Колкото и да ненавиждаше някой да я подценява, Лара още повече мразеше да
вижда как някой наранява хора, които бяха важни за нея. А сега, след като сестрите й бяха
освободени, народът на Маридрина бе най-важното за нея.
Итикана щеше да плати за престъпленията си срещу родината й и когато Лара се
разправеше с краля им, той нямаше просто да се преклони.
Щеше да кърви.
След още четири нощи път на север червените пясъци на пустинята започнаха да
отстъпват на заоблени хълмове, обраснали със сухи храсти и хилави дървета, а после се
появиха назъбени планински върхове, които сякаш опираха в небето. Керванът се точеше
през тесни клисури и лека-полека климатът се промени — в безкрайната кафява прах по
пътя изникваха туфи трева и тук-таме по няколко пъстри цветя. Сухото речно корито,
което следваха, стана кално и няколко часа по-късно конете и камилите нагазиха в плитка
вода. Земята отвъд водата обаче бе суха като пепел. Сурова и наглед необитаема.
Мъже, жени и деца спряха работата си на полето, за да погледнат към пътниците,
заслонили очи с ръце. Всички до един бяха болезнено слаби, облечени в прокъсани,
домашнотъкани дрехи и сламени шапки с широки периферии, които ги пазеха от палещото
слънце. Изхранваха се с оскъдната реколта от полетата и костеливите говеда, които
отглеждаха. Тези хора нямаха друг избор. Преди десетилетия бяха печелили достатъчно от
търговия, за да си купуват месо и зърно, внесени от Харендел по моста, но данъците и
таксите на Итикана бяха променили това. Сега само богаташите можеха да си позволят
вносни стоки, а работническата класа на Маридрина бе принудена да прекъсне търговската
си дейност и да дойде да обработва тези безводни ниви, за да изхранва децата си.
„Едва да ги изхранва“, поправи се Лара. Мъка стегна гърдите й, когато видя как
хлапетата се затичаха след кервана, как ребрата им се четяха под дрипавите дрехи.
— Бог да благослови Негово Величество! — викаха те. — Бог да благослови
принцесата!
Покрай камилата на Серин се появиха няколко момиченца и й подадоха сплитки от
диви цветя, които Лара обви около раменете си, а после и около седлото, когато станаха
твърде много за раменете й.
Серин й подаде кесия със сребърници, за да ги хвърли на децата, и тя се мъчеше да
овладее треперенето на пръстите си, докато притискаше монетите в малките ръчички.
Скоро хлапетата научиха името й и докато калното речно корито се превръщаше в
бистър поток, бързащ през хълмовете към морето, те викаха: „Бог да пази принцеса Лара!
Пази красивата ни принцеса!“. Един друг вик обаче вледени ръцете й: „Бог да благослови
Лара, мъченицата на Маридрина!“. Този призив я държеше будна дълго след като Серин
приключеше с ежедневните уроци и тя си легнеше; изпълваше съня й, когато най-сетне се
унесеше и я споходеха кошмари. Кошмари, в които бе хваната в плен от зли демони, в
които всичките й умения й бяха изневерили и каквото и да правеше, не успяваше да се
освободи. Кошмари, в които Маридрина гореше.
И с всеки изминал ден все повече се приближаваше до целта си.
Сухата земя отстъпи на зеленина и влага и към кервана се присъедини по-голям отряд
войници. Преместиха Лара от камилата в синя каляска, теглена от бели коне, чиито сбруи
бяха украсени със същите сребърни звънчета като на бащиния й кон. Заедно с войниците
бе пристигнала и свита от прислужници, които се грижеха за всички нужди на Лара —
миеха я, решеха я и я гиздеха, докато керванът приближаваше Венция, столицата на
Маридрина.
Шепотът на прислугата проникваше през тънките стени на палатката — как през всички
тези години баща й крил бъдещата кралица на Итикана в пустинята за нейна собствена
безопасност. Как тя била многообичната му дъщеря, родена от любима жена, лично
избрана от него, за да обедини двете кралства и да донесе мир на всички, как чарът и
грацията й щели да убедят Итикана да дари на Маридрина всички блага, с които се ползва
една съюзническа държава, и как кралството щяло отново да процъфти.
Самата представа, че Итикана би направила толкова много отстъпки, бе смехотворна,
но на Лара наивността на слугите никак не й беше смешна. Не и когато виждаше отчаяната
надежда в очите им. Вместо да се забавлява, тя подхранваше грижливо яростта си, криеше
я зад топли усмивки и великодушни помахвания през отворения прозорец на каляската.
Нуждаеше се от цялата си сила, защото бе чула и другото, което си шепнеха слугите.
„Горката ни принцеса — казваха те с печални погледи. — Какво ли ще й причинят онези
демони? Как ще издържи на жестокостта им?“
— Страхуваш ли се?
За нейно изумление баща й дръпна завесите на прозореца на каляската. Приближаваха
Венция. Това беше родният й град, който не бе зървала от петгодишна, когато я бяха
отвели от харема и я бяха закарали в лагера, за да започне обучението си.
Тя се обърна към краля.
— Би било глупаво да не се страхувам. Ако ме разкрият, ще ме убият и за отмъщение
ще отменят всички търговски отстъпки.
Баща й изсумтя в знак на съгласие, след което извади от куртката си два ножа,
инкрустирани с маридринийски рубини, и й ги подаде. Лара веднага ги позна — това бяха
церемониални оръжия, които омъжените жени в Маридрина носеха. Някога
предназначението им може и да е било съпругът да защити честта на жена си, но сега
ножовете се правеха с тъпи остриета. За украса. Безполезни.
— Прекрасни са. Благодаря.
Той се засмя под мустак.
— Погледни по-отблизо.
Лара извади ножовете от ножниците им и изпробва остриетата. Оказаха се наточени,
въпреки че дръжките бяха излишно тежки. После баща й се пресегна и натисна един от
рубините. Златният обков падна и разкри нож за хвърляне.
Лара се усмихна.
— Ако не ти позволяват да се свържеш с външния свят, ще трябва да изчакаш, докато
разбереш тайните им, и тогава да избягаш. Може дори да се наложи да си пробиеш път с
бой, за да се върнеш при нас и да ни кажеш какво си научила.
Тя кимна, премятайки ножовете в ръце, за да свикне с тях. Беше изключено да се върне
доброволно, за да разкрие стратегията си за завладяването на Итикана. Това би означавало
сама да подпише смъртната си присъда.
След като бе научила за намеренията на баща си да убие нея и сестрите й на последната
вечеря, Лара бе имала време да помисли защо той би искал всички дъщери освен
избраницата за краля на Итикана да умрат. Не се изчерпваше с желанието му да запази
заговора си в тайна, докато не превземеше моста. Баща й искаше да запази този заговор в
тайна завинаги, защото, ако някой научеше за него, това би го лишило от възможността да
използва останалите си живи деца като разменна монета. Никой не би му се доверил
отново. Точно както той никога не би се доверил на нея. Което значеше, че ако Лара
някога се върнеше у дома, независимо дали бе изпълнила успешно мисията си, и нейната
уста щеше да бъде затворена завинаги.
Баща й прекъсна мислите й.
— Гледах ви, когато извършихте първите си убийства — каза той. — Знаеше ли?
Ножовете замръзнаха в ръцете й, щом споменът изплува. Със сестрите й бяха на
шестнайсет години, когато войниците бяха докарали в лагера върволица от оковани мъже
под зоркото око на Серин. Бяха нашественици от Валкота, хванати и доведени в пустинята
с цел принцесите воини на Маридрина да докажат колко струват. „Убийте или умрете“, бе
казал наставникът Ерик, преди да излязат една по една на бойната площадка. Някои от
сестрите й се бяха поколебали и бяха паднали под отчаяните удари на нашествениците.
Лара не се беше поколебала. Никога нямаше да забрави тъпия звук, с който острието на
ножа й, хвърлен от другия край на площадката, се беше врязало в гърлото на противника
й. Начинът, по който той се бе втренчил невярващо в нея, преди да се строполи на пясъка,
докато кръвта му изтичаше.
— Не знаех — отговори тя.
— Доколкото помня, ножовете са твой специалитет.
Убиването бе нейният специалитет.
Колелата на каляската се търкаляха по павирани улици, а копитата на конете чаткаха по
камъните. Лара чу откъслечни възгласи през прозореца, затова дръпна едната завеса и се
опита да се усмихне на мърлявите мъже и жени, наредили се по протежение на улицата,
пребледнели от недохранване и болести. Децата изглеждаха още по-зле — погледите им
бяха безжизнени и помътнели, а около очите и устите им кръжаха мухи.
— Защо не направиш нещо за тях? — попита баща си, който се взираше през прозореца
с безизразна физиономия.
Той обърна яркосиния си поглед към нея.
— За какво си мислиш, че те превърнах в това, което си?
Бръкна в джоба си и й подаде шепа сребърници, за да ги хвърли на хората, което тя и
направи. Затвори очи, когато измъчените й поданици се сбиха за лъскавите монети. Тя
щеше да ги спаси. Щеше да завладее моста на Итикана и да сложи край на глада, властващ
в Маридрина.
Конете забавиха ход — спускаха се по виещи се улици към пристанището. Там, където
чакаше корабът, който щеше да я отведе в Итикана.
Тя отново дръпна завесата, за да види морето за пръв път. Въздухът миришеше на риба
и солена вода. Загледа се в побелелите от пяна вълни, които се разбиваха в брега. Баща й
измъкна ножовете от ръцете й, за да ги прибере, докато не дойдеше моментът да й ги
връчи официално.
Каляската затрополи през пазар с празни сергии, който изглеждаше почти безлюден.
— Къде са всички? — попита Лара.
Лицето на баща й бе добило мрачно, непроницаемо изражение.
— Чакат да им отвориш пътя към Итикана.
Каляската излезе на пристанището и спря. Нямаше церемония, когато кралят й помогна
да слезе. На кораба, който чакаше да ги отведе в Итикана, се вееше флаг в синьо и
сребристо. Цветовете на Маридрина.
Баща й я поведе бързо по пристана и по мостика към кораба.
— Пътят до Южен пост е по-малко от час. На борда чакат слуги, които ще ти помогнат
да се приготвиш.
Лара хвърли един последен поглед на Венция, огряна от яркото, жежко слънце, и после
обърна очи към облаците, мъглата и тъмата, скриващи тесния пролив. Едно кралство
трябваше да бъде спасено. Друго трябваше да бъде унищожено.
4. ЛАРА
ЛАРА СТОЕШЕ НА ПАЛУБАТА НА КОРАБА, КОЙТО скел атеше и подскачаше като
див кон, впила нокти в парапета, и водеше борба със стомаха си, за да не допусне
съдържанието му да се излее в морето. Сякаш й трябваха още проблеми — фактът, че бе
отраснала в пустинята и така и не се беше научила да плува, се оказваше слабост, за която
вече съжаляваше. Всеки път, когато корабът се накланяше под напора на силния вятър,
Лара затаяваше дъх, убедена, че ей сега ще се обърнат и ще се издавят. Единственото,
което я разсейваше от виденията на вълни, плискащи се над главата й, бяха далеч по-
сигурните опасности, пред които скоро щеше да се изправи.
До края на деня щеше да е омъжена жена. Щеше да остане сама в чуждо кралство,
славещо се с безкрайната си жестокост. Щеше да бъде съпруга на мъжа, управляващ това
кралство. Това бе животът, от който бе опазила сестрите си, животът, на който се бе
обрекла заради народа си. Сега обаче последствията от тази саможертва бяха станали
ужасяващо близки. Над разпененото море висяха ниски облаци, които се кълбяха и
движеха като живи, мислещи същества. През тях едва-едва се различаваше сянката на
остров. Итикана.
Баща й застана до нея.
— Южен пост.
Изцапаното му от пътуването облекло бе сменено с чиста бяла риза и черна куртка, а
излъсканата му сабя висеше на колан, украсен с дискове от сребро и тюркоаз.
— Арен поддържа пълен гарнизон в Южен пост през Цялата година. Разполагат с
катапулти и други машини, насочени към морето и готови да потопят всеки, дръзнал да
превземе острова. По дъното на морето са побити копия, които ще пронижат всеки кораб,
осмелил се да доближи която и да е точка от острова, с изключение пристана, под който са
заложени експлозиви, в случай че до него стигне неприятел. Мостът не може да бъде
превзет в началото му. — Челюстта му се стегна. — Неведнъж са се опитвали.
И всеки опит бе струвал безброй кораби и живота на хиляди хора. Лара знаеше
историята на войната, приключила преди петнайсет години с победата на Итикана, но
подробностите се надигаха и спадаха в ума й като вълните, които корабът пореше.
Коленете й трепереха и цялото й тяло бе омаломощено от морската болест.
— Ти си единствената надежда на нашия народ, Лара. Нуждаем се от този мост.
Тя се боеше, че ако отвори уста, остатъкът от съдържанието на стомаха й ще се излее
през борда, затова само кимна. Сега островът се виждаше ясно — две кулоподобни
каменни грамади, покрити с тучна зелена растителност, се издигаха от морето. В основата
на грамадите се виждаше самотен пристан, окичен с оръжия, няколко прости каменни
сгради и един-единствен път, който водеше към зейналата паст на моста.
Ръкавът на баща й бръсна китката й.
— И за миг не си помисляй, че ти вярвам — рече тихо той и на мига привлече
вниманието й. — Видях какво причини на сестрите си, и макар да твърдиш, че си
направила всичко това за Маридрина, аз знам, че истинската причина за убийството им бе
да спасиш собствения си живот.
Ако спасяването на собствения й живот я беше вълнувало най-силно, Лара щеше да
инсценира собствената си смърт. Ала не продума.
— Макар безскрупулността ти да те прави подходяща за тази роля, безчестието ти ме
кара да се питам дали ще поставиш живота на народа ни над своя. — Той я сграбчи за
ръцете и я дръпна към себе си, а изражението му по никакъв начин не издаваше, че това е
нещо повече от разговор между любящ баща и неговата дъщеря. — Ако ме предадеш, ще
те намеря. И онова, което ще ти причиня, ще те накара да съжаляваш, че не си умряла
заедно със сестрите си.
Ритъм на стоманени барабани отекна над водата и нахлу в ушите й, отмерван от
далечното боботене на гръмотевици.
— А ако изпълня успешно мисията си?
Усети кисел вкус в устата си и извърна глава към стотиците човешки фигури на
острова, очакващи кораба. Очакващи нея.
— Тогава ще станеш спасителката на Маридрина. Ще бъдеш възнаградена по-богато,
отколкото някога си мечтала.
— Искам да ми върнеш свободата. — Езикът й бе странно надебелял, докато
произнасяше думите. — Искам да бъда оставена на мира и никой да не ми се меси. Да съм
свободна да отида където поискам и да правя каквото пожелая.
Баща й изви една сребриста вежда.
— Колко сте различни с Мерилин.
— Бяхме.
Той наклони глава.
— И все пак.
— Е, договорихме ли се? Давам ти моста и получавам свободата си?
Кралят кимна и в същия миг небето бе разцепено от гръмотевица. Той лъжеше и тя го
знаеше. Но щеше да живее с лъжите му, защото отговаряха на целите й.
— Свалете платната! — кресна капитанът на кораба и Лара се вкопчи по-здраво в
парапета, когато корабът започна да забавя ход, а по палубата се разтичаха моряци, за да
го подготвят за акостиране.
Барабаните не спираха да бият и ритъмът им се ускори заедно с биенето на сърцето на
Лара, щом корабът се плъзна към празния пристан и моряците скочиха на земята, за да го
завържат. Спуснаха мостика, а баща й я хвана под ръка и я поведе напред.
— Имаш една година. — Той стъпи на каменния кей. — Не се обезкуражавай. Не се
проваляй.
Лара се поколеба. Беше замаяна и — за пръв път от нощта, в която бе освободила
сестрите си от нерадостната им съдба — изплашена до смърт. Сетне пристъпи напред към
света, който от сега нататък щеше да бъде неин дом.
Барабанният ритъм нарасна до трескаво кресчендо и замлъкна. Лара се държеше здраво
за ръката на баща си, докато прекосяваше кея, и едва сдържа възклицанието си, когато
видя за първи път маскираните итиканци.
Стоманените им шлемове бяха с форма на зверове със зинали муцуни, пълни с остри
зъби, и извити рогове на челото. От лицата зад шлемовете не се виждаше нищо друго
освен очите, които сякаш блестяха от злоба, докато Лара минаваше покрай тях, а ръцете
им стискаха здраво саби и копия. Никой не проговори — чуваха се само воят на вятъра
между двете каменни кули и бушуващата буря отвъд.
Лара откъсна очи от стражите и зарея поглед към павирания път, който се изкачваше
към зейналата паст на моста на Итикана. Мостът бе затворен като тунел, около три метра
широк и още толкова висок, и бе построен от сив камък, позеленял от излагането на
влажния въздух. Подвижната стоманена решетка на входа беше вдигната, а от двете му
страни имаше караулни помещения.
От тъмния отвор излезе една фигура — шиповете в краищата на подвижната решетка
надвиснаха над главата на новодошлия като зъби и Лара усети как стомахът й се обръща.
Кралят на Итикана.
Носеше панталони, тежки ботуши и туника в мътно сиво-зелено. Беше висок и
широкоплещест. Годините обучение веднага й разкриха, че този мъж е точно толкова
войник, колкото и стражите, строени покрай пътя. Само че всички тези подробности
мигом бяха заличени от съзнанието й, когато тя погледна с препускащо сърце шлема,
който скриваше лицето му. Той представляваше лъвска муцуна с разтворена паст, в която
проблясваха дълги кучешки зъби, а от слепоочията му стърчаха рога на бик.
Не мъж, а демон.
Замайването, обхванало я по време на пътуването, я заливаше на вълни и при поредния
наплив я обзе страх, който се всели в нея като гневен дух. Единият й сандал се хлъзна по
камъните, Лара залитна към баща си и земята сякаш се разлюля под нея като кораба.
Беше допуснала грешка. Огромна, ужасна грешка.
Когато между Лара и краля останаха само няколко крачки, баща й спря и се обърна към
нея. В свободната си ръка държеше обсипан със скъпоценни камъни колан, в който бяха
втъкнати замаскираните й ножове. Той обви колана около кръста й и го закопча. После я
целуна по бузите и се обърна към краля на Итикана.
— Както се договорихме, днес съм дошъл, за да ти предложа най-скъпоценната ми
дъщеря — Лара, като доказателство, че Маридрина ще продължи да бъде съюзник на
Итикана. Нека между кралствата ни винаги да царува мир.
Кралят на Итикана кимна и бащата на Лара леко я бутна напред. Тя се запрепъва към
краля. Миг по-късно светкавица озари небето и в светлината й муцуната на шлема му
сякаш се раздвижи, все едно не беше от метал, а от плът.
Барабаните отново забиха в отмерен, суров ритъм, досущ като самата Итикана. Кралят
протегна ръка към Лара и макар всичките й инстинкти да й казваха да се обърне и да
побегне, Лара я пое.
По причини, които не би могла да обясни с думи, бе очаквала ръката му да е студена
като стомана и също толкова твърда, но тя бе мека. Дълги пръсти с късо подрязани нокти
се обвиха около нейните. Дланта му беше мазолеста, а кожата, подобно на нейната, бе
изпъстрена с малки бели белези — порязвания, които нямаше как да бъдат избегнати от
онзи, за когото боят бе начин на живот. Тя се втренчи в ръката му. При вида й я обзе
някакво странно спокойствие — пред нея стоеше просто един мъж.
А мъжете можеха да бъдат победени.
Вляво от Лара една жрица пристъпи напред и уви около ръцете им небесносиня
панделка, която ги свърза, след което изреди маридринийските брачни клетви на висок
глас, за да се чуят през воя на разразилата се буря. Клетви за подчинение за нея. Клетви за
зачеване на сто сина за него. Лара можеше да се закълне, че чу лек смях иззад шлема на
краля.
Когато обаче жрицата вдигна ръцете им, за да ги обяви за съпруг и съпруга, той
проговори за пръв път:
— Още не.
Махна с ръка, за да отпъди стреснатата жрица, и отметна панделката, която Лара
трябваше да вплете в косите си и да носи през първата година от брака им. Копринената
лента полетя към морето. Един от скритите зад шлемове войници излезе от редицата и
застана пред тях.
— Ти, Арен Кертел, крал на Итикана, заклеваш ли се да се биеш редом с тази жена, да я
защитаваш до последния си дъх, да почиташ само нейното тяло и ничие друго и да й
бъдеш верен, докато смъртта ви раздели? — провикна се той.
— Да.
Думата, произнесена от краля, бе последвана от гръмовния удар на сто меча и копия в
сто щита. Лара подскочи.
Само че шокът от звука бе нищожен в сравнение с чувството, което изпита, когато
войникът се обърна към нея и каза:
— Ти, Лара Велиант, принцеса на Маридрина, заклеваш ли се да се биеш редом с този
мъж, да го защитаваш до последния си дъх, да почиташ само неговото тяло и ничие друго
и да му бъдеш вярна, докато смъртта ви раздели?
Тя примигна. И тъй като нямаше какво друго да каже, прошепна:
— Да.
Войникът кимна и извади нож.
— Така, Величество, дайте си ръката и не се дърпайте — подкани той, а кралят
отговори с тих смях, след което изпълни заръката.
Войникът прокара острието по дланта на краля и преди Лара да успее да се дръпне,
хвана и нейната ръка и поряза дланта. Тя видя кръвта да избива по кожата още преди да е
усетила парването на ножа. Войникът притисна дланите им една към друга, горещата кръв
на краля на Итикана се смеси с нейната и потече към преплетените им пръсти.
Войникът вдигна ръцете им, като почти вдигна и Лара във въздуха.
— Кралят и кралицата на Итикана.
Сякаш за да подчертае думите му, бурята най-сетне се стовари върху им с оглушителен
гръм, от който земята се разтресе. Барабаните отново подхванаха трескавия си ритъм, а
кралят измъкна ръцете им от хватката на войника и ги свали, за да не се налага Лара да
стои на пръсти.
— Предлагам да се качите на кораба си, Ваше Величество — рече той на баща й. —
Бурята и без това ще ви преследва до дома.
— Винаги можете да ни предложите гостоприемството си — отвърна баща й и очите на
Лара се стрелнаха към Серии, който стоеше на известно разстояние заедно с останалите
маридринийци. — Все пак вече сме роднини.
Кралят на Итикана се засмя.
— Да не избързваме, Сайлъс. Да не избързваме.
Той се обърна и нежно подръпна Лара към дълбините на моста. Подвижната решетка се
спусна след тях. Тя успя да хвърли един бърз погледа през рамо към баща си — лицето му
беше безизразно, нямаше и следа от емоция. Зад него обаче Серин срещна очите й и
наклони глава в бавно кимване, преди Лара да потъне в тунела.
Вътре беше тъмно и се носеше слаба миризма на животинска тор и пот. Никой от
итиканците не си свали шлема, но дори със скрити лица тя усети, не я изучват с погледи.
— Добре дошла в Итикана — каза кралят, съпругът й. — Съжалявам, че се налага да
направим това.
Лара го видя как вдига ръка, в която стискаше стъкленица. Можеше да избегне онова,
което последва. Можеше да го повали с един-единствен удар и да си проправи път навън с
бой. Но не биваше да допуска той да разбере това. Ето защо само го погледна стреснато,
когато поднесе стъкленицата към носа й, светът се завъртя около нея и после я погълна
мрак. Коленете й се огънаха и тя усети как чифт силни ръце я подхващат, за да не падне на
земята. Последното, което чу, преди да изгуби съзнание, бе примиреният глас на краля:
— Какво си докарах на главата?
5. АРЕН
Арен, трийсет и седмият владетел на Итикана, лежеше по гръб и се взираше в петната
от сажди по тавана на казармата. Шлемът му лежеше до лявата му ръка и когато се обърна,
за да погледне чудовищното стоманено творение, реши, че онзи от прадедите му, комуто
бе хрумнала идеята за тези шлемове, трябва да е бил едновременно гений и садист. Гений,
защото шлемовете всяваха страх в сърцата на враговете на Итикана. Садист, защото,
когато го нахлупеше, имаше чувството, че е пъхнал главата си в тенджера, воняща на
потни чорапи.
В полезрението му изплува лицето на сестра му — негова близначка. Изражението на
това лице бе развеселено.
— Бабинка я прегледа. Казва, че е в изумително добра форма, почти със сигурност
здрава и стига да не я застигне някоя злополука, най-вероятно ще доживее до дълбока
старост.
Арен примигна.
— Разочарован ли си? — попита Ана.
Той се подпря на лакът и стана от пейката.
— Противно на това, което съседите ни мислят за мен, още не съм паднал толкова
ниско, че да пожелая смъртта на едно невинно момиче.
— Толкова ли си сигурен, че е невинна?
— А ти да не мислиш, че не е?
Ана направи гримаса и поклати глава.
— В духа на маридринийските традиции са ти дали красиво парниково цвете. Приятно
за гледане, но безполезно за каквото и да е друго.
При спомена как младата жена трепереше, докато вървеше към него по кея, как се
държеше здраво за ръката на баща си и с какъв ужас бяха изпълнени огромните й сини
очи, Арен бе склонен да се съгласи с оценката на сестра си. Въпреки това възнамеряваше
да държи Лара изолирана, докато не опознаеше характера й. И докато не научеше на кого е
предана.
— Шпионите успяха ли да открият още нещо за нея?
Ана поклати глава.
— Нищо. Изглежда, че баща и я е държал скрита в пустинята и до деня, в който е
напуснала червените пясъци, дори маридринийците не са чували името й.
— И защо е била цялата тази тайнственост?
— Казват, че е било за нейна безопасност. Не всички са доволни от съюза ни с
Маридрина, особено Валкота.
Арен кимна, недоволен от отговора, макар да не можеше да обясни защо. Маридрина и
Валкота постоянно воюваха за ивицата плодородна земя край западния бряг на южния
континент — нито една от двете държави не приемаше териториалните претенции на
другата. Беше възможно императрицата на Валкота да се опита да развали съюза, като
поръча убийството на принцесата, но според Арен това беше малко вероятно. За начало,
Сайлъс Велиант имаше повече дъщери, отколкото можеше да изпожени, а и договорът с
Итикана не посочваше коя конкретно ще му бъде пратена за съпруга. Освен това всички
кралства и на север, и на юг знаеха, че женитбата на Арен за маридринийската принцеса не
е нищо повече от символичен жест — и двете страни по договора се интересуваха много
повече от търговските условия, залегнали в документа, и мира, който той им беше купил.
Договорът щеше да оцелее дори ако принцесата нямаше този късмет.
На трето място бе фактът — онзи, който го тревожеше най-много, — че
маридринийците нямаха навик да се крият от когото и да било. Напротив, Сайлъс сигурно
би приветствал убийството на една-две дъщери, защото щеше да му спечели повече
подкрепа сред народа за войната с Валкота.
— Тя събуди ли се?
— Не. Слязох веднага щом Бабинка я обяви за здрава и годна да ти бъде жена, понеже
исках сама да ти съобщя чудесната новина.
Гласът на близначката му бе натежал от сарказъм и Арен й хвърли предупредителен
поглед.
— Лара е твоя кралица. Може да се опиташ да й засвидетелстваш малко уважение.
Ана му отговори с вдигнат среден пръст.
— И какво смяташ да правиш с кралица Лара?
— С тия цици аз бих му предложил да я вкара в леглото — намеси се дрезгав глас.
Арен се обърна и изгледа гневно Джор, капитана на почетната му стража, който бе
седнал от другата страна на огнището.
— Благодаря за предложението.
— Какво са си мислили, че да я облекат в коприна насред пороя? Направо гола да ни я
бяха довели.
И Арен беше забелязал. Макар и мокра до кости, Лара го бе зашеметила с изваяното си
тяло и прекрасното си лице, обрамчено от коса с цвета на мед. Не че беше очаквал друго.
Въпреки че кралят на Маридрина отдавна бе прехвърлил средната възраст, той бе жизнен
мъж и всички знаеха, че избира съпругите си само по красота и нищо друго.
От мисълта за другия крал в гърлото на Арен се надигна жлъчка. Припомни си
самодоволното изражение на Сайлъс, когато му бе предал дъщеря си.
Кралят плъх си беше заслужил това изражение.
Според договора Итикана се беше обвързала с нови и неизгодни търговски задължения,
а в замяна кралят на Маридрина бе дал само една от безбройните си дъщери и обещанието
да продължи да спазва мира между двете кралства, сключен преди петнайсет години. Не за
пръв път Арен прокле наум родителите си, задето бяха включили условието за женитбата в
първоначалния договор.
— Лист хартия с три подписа няма да постигне кой знае какво за обединяването на
кралствата ни — бе изтъквала майка му винаги когато той се оплачеше. — Женитбата ти
обаче ще бъда първата стъпка към един истински съюз между двата народа. Ти ще дадеш
пример с брака си и така ще подсигуриш бъдещето на страната ни, ще се погрижиш да не
продължаваме просто да оцеляваме със сетни сили. Ако това не значи нищо за теб, помни,
че баща ти даде думата си заради мен.
Итиканците винаги държаха на думата си. Именно поради тази причина на петнайсетата
годишнина от сключването на договора и независимо от факта, че родителите му бяха
мъртви от една година Арен бе пратил известие на Маридрина да доведат принцесата, за да
се ожени за нея.
— Няма спор, не е радост за окото. Мога само да се надявам, не и аз ще извадя такъв
късмет.
Макар гласът на Ана да звучеше безгрижно, Арен видя как лешниковите й очи
потъмняха при мисълта за нейната част от сделката. Кралят на Харендел, техен северен
съсед, още не беше пратил известие с искане за итиканска невеста за своя син, но след като
Арен се беше венчал за Лара, това бе единствено въпрос на време. Досега в Харендел
трябваше да са научили за условията, които бе договорила Маридрина, и щяха да поискат
и те да се възползват от Итикана. Двете сделки щяха да предизвикат ответна реакция от
Амарид. Отношенията на другото северно кралство с Итикана вече бяха разклатени,
защото амаридийските търговски кораби бяха в пряка конкуренция с моста.
Арен стрелна Джор с многозначителен поглед и изчака почетната му стража да се
изнесе, преди да каже тихо на сестра си:
— Няма да те карам да се омъжваш за принца, ако не искаш. Ще ги компенсирам по
някакъв друг начин. Харенделците са по-прагматични от маридринийците. Тях можем да
ги купим.
Защото бе едно Арен да си вземе за жена момиче, което никога дотогава не бе зървал, с
цел да запази мира. Съвсем друго беше да прати сестра си в чуждо кралство, където щеше
бъде сама сред непознати, свободни да се възползват от нея, както намерят за добре.
— Не ставай идиот, Арен. Знаеш, че благото на страната ни е на първо място за мен —
измърмори Ана, но се опря на лявото му рамо — същото рамо, до което бе стояла в
множество битки. — Освен това не отговори на въпроса ми.
Вероятно защото и той самият не знаеше какво ще прави с Лара.
— Не бива да сваляме гарда — натърти Ана. — Сайлъс може и да е обещал мир, но
дори за секунда не си помисляй, че смята да спази обещанието си само заради нея.
Копелето сигурно би пожертвало с готовност десет дъщери, ако види, че защитата ни
отслабва.
— Добре съм запознат с този факт.
— Тя може и да е красива — продължи сестра му, — но изобщо не се заблуждавай, че
не е нарочно. Тя е дъщеря на нашия враг. Той иска тя да те разсее. Сигурно е
инструктирана да те прелъсти и да разкрие всичките ни тайни с надеждата да ги предаде на
баща си. Няма да е никак разумно да му дадем такъв коз в ръцете.
— И как точно би успяла да му предаде каквото и да е? Не е като да възнамеряваме да я
пращаме на гости у дома. Тя няма да има никакъв контакт с външния свят. Сайлъс би
трябвало да е наясно с това.
— По-добре да се застраховаме. И да я държим в неведение.
— Значи да я държа заключена в дома на родителите ни на този пуст остров до края на
живота й, така ли? — Арен се взря в заревото на въглените в огнището. Порив на вятъра
поръси с дъжд огъня през дупката в покрива и капките вода засъскаха, докато се
изпаряваха. — А и ако… — той преглътна болезнено, защото знаеше, че има дълг към
страната си — когато имаме дете, и него ли ще трябва да заключа тук?
— Не съм казвала, че ще бъде лесно. — Сестра му го хвана за ръката и я обърна с
дланта нагоре, за да огледа прясната рана, която се бе разкървавила, след като Арен бе
разчоплил коричката. — Но е наш дълг да пазим народа си. Да опазим Еранал в тайна. Да
осигурим безопасността му.
— Знам.
Това обаче не означаваше, че не чувства дълг и към новата си съпруга. Съпругата,
която бе довел тук през мрака на моста с ясното съзнание, че когато тя се събуди, ще се
намира на място, различаващо се от всичко, с което бе свикнала. Живот, който не бе
избрала сама, а й беше натрапен от други.
— По-добре иди в къщата — рече Ана. — Ефектът на упойващото вещество скоро ще
отмине.
— Ти иди. — Арен пак легна на пейката и се заслуша в гръмотевиците, разтърсващи
острова. Бурята почти беше утихнала, но не след дълго щеше да я замени друга. — Тя вече
мина през достатъчно неприятности. Не й трябва да се събужда в стая с някакъв непознат
мъж.
За миг му се стори, че Ана ще започне да спори, но после тя кимна.
— Ще пратя някой да те извести, когато се събуди.
Сестра му се изправи и излезе от казармата с тиха стъпка. Арен остана сам.
„Страхливец такъв“, каза си той. Защото последните му думи бяха просто оправдание,
за да не вижда момичето. Майка му бе вярвала, че тази принцеса е ключът към величието
на Итикана, но Арен не беше толкова сигурен.
На Итикана й трябваше кралица, която беше боец. Жена, която би се сражавала до
смърт за народа си. Жена, надарена с коварство и лишена от милост не по собствено
желание, а защото страната й имаше нужда тя да е такава. Жена, която да го предизвиква
всеки ден до края на живота му. Жена, която Итикана би уважавала. Арен бе сигурен в
едно: Лара Велиант не беше такава жена.
6. ЛАРА
ЛАРА СЕ СТРЕСНА И СЕ СЪБУДИ ВНЕЗАПНО.
Главата я болеше и усещаше кисел вкус в устата си. Без да помръдне, тя отвори очи и
огледа стаята. Зърна отворен прозорец, през който духаше влажен бриз, напоен с ухание на
цветя и растения, чиито имена не знаеше, понеже бе прекарала живота си сред пясъци.
Навън се виждаше пищна градина. Светлината бе някак бледа и сребриста, сякаш се
процеждаше през гъсти облаци. Единственият звук бе тихото трополене на дъжда.
И тананикащ женски глас.
Лара отпусна ръката си, която на мига се бе свила в юмрук, готова за нападение, и
бавно обърна глава.
Поразително красива жена, може би около пет години по-голяма от Лара, с дълга,
къдрава черна коса, стоеше в средата на стаята, облечена в една от нейните рокли. „Една от
роклите на Мерилин“, поправи се тя и болка прониза сърцето й.
Щом видя как жената наклони глава настрани, Лара разбра, че я е чула да се движи, но
непознатата продължи да се преструва, че не е — разлюля твърде късите за нея поли на
роклята и продължи да си тананика.
Лара се огледа, без да продума. Резбованите мебели от овощна дървесина бяха
излъскани до блясък. Всички равни повърхности бяха отрупани с вази, пълни с пъстри
цветя. Подовете бяха изработени от миниатюрни парченца дърво, наредени в сложни
форми. Белите стени бяха украсени с живописни произведения на изкуството. Една врата
водеше към помещение, което изглеждаше като баня, а друга — Затворена — вероятно
извеждаше в коридора. Доволна, че се е запознала с обстановката, Лара попита:
— Къде съм?
— О, ти се събуди! — възкликна с престорена изненада жената. — Намираш се в дома
на краля на остров Среден пост.
— Ясно. — Ако Среден пост се намираше в средата на Итикана, както подсказваше
името, значи бе прекарала в безсъзнание повече време, отколкото си мислеше. Бяха я
упоили, което значеше, че не й вярват. Това поне не беше изненадващо. — Как стигнах
дотук?
— Пристигнахме на Среден пост по море.
— Колко дълго спах?
— Не беше точно заспала. По-скоро… не беше в съзнание. — Жената вдигна
извинително рамене. — Прости ни. Природата ни е такава — потайни сме и все още
свикваме с мисълта, че сред нас се е появила чужденка.
— Така изглежда — измърмори Лара, щом забеляза, че жената не отговори на въпроса,
макар да знаеше с какво точно я бяха упоили и защо.
Да държиш човек в безсъзнание дни наред си имаше последствия — често от фатален
вид. Беше по-безопасно да я упоят, за да заличат спомените й.
Но не беше абсолютно сигурно. Особено когато човекът, когото упояваш, е приемал
подобни вещества и преди. Сенките на спомените вече започваха да се просмукват в
съзнанието й. Спомени, че ходи. Върви в неудобни обувки по твърда повърхност. Беше
минала през моста и в някакъв момент я бяха извели оттам.
Тя обърна поглед към жената и попита:
— Защо си облякла роклята ми?
— Имаш цяла ракла с рокли. Подреждах ги на закачалки и реших да пробвам една, за да
проверя дали ще ми хареса.
Лара вдигна вежда.
— И хареса ли ти?
— О, да. — Непознатата изви гръб и се усмихна на отражението си в огледалото. —
Напълно непрактична е, но въпреки това е привлекателна. Една-две ще ми свършат добра
работа.
Тя свали презрамките от раменете си и остави роклята да се свлече в краката й. Отдолу
не носеше нищо, тялото й бе изваяно от мускули, а гърдите — малки и стегнати.
— Сватбената ти рокля беше прекрасна, между другото.
Жената нахлузи туника с къси ръкави и обу чифт тесни панталони. На пода до нея
лежаха два метални налакътника и тя ги закопча с отработен жест, подсказващ, че го е
правила хиляди пъти.
— Бих те помолила да ми я заемеш за моята собствена роля в Петнайсетгодишния
договор, но май доста пострада по пътя насам.
Лара примигна. Беше се сетила коя е жената.
— Ти си принцесата на Итикана?
— Наред с други неща — отвърна тя с широка усмивка. — Но не искам да ти разкривам
всичките ни тайни. Брат ми никога няма да ми прости.
— Брат ти ли?
— Съпругът ти. — Жената — принцесата — вдигна лък и колчан със стрели от пода и
тръгна към леглото. — Аз съм Ана. — Тя се наведе и целуна Лара по бузата. — И не знам
за другите, но аз определено нямам търпение да се опознаем, сестро.
Някой почука на вратата и един слуга внесе поднос с нарязани плодове, сложи ги на
масичка и обяви, че вечерята ще бъде сервирана в седмия час.
— Ще те оставя — каза Ана. — Вероятно искаш да се настаниш. Сигурна съм, че
събуждането ти тук е предизвикало силен шок.
След годините на брутално обучение от страна на Серин, на Лара щеше да й трябва
нещо доста по-сериозно от събуждане в пухено легло, за да се шокира, но тя се постара
гласът й да потрепери, когато каза:
— Кралят… той… Той ще…
Ана сви рамене.
— За жалост, Арен не е от най-предсказуемите хора. Ти по-добре се настани и не го
чакай да се прибере. Изкъпи се. Хапни плодове. Изпий едно питие. Или десет.
Вълна от разочарование заля Лара, но тя се усмихна на Ана, преди да затвори вратата
след нея и да спусне резето. Вторачи се в парчето метал и дълго не отклони поглед,
изненадана, че итиканците й позволяват да остане сама. После остави тази мисъл за по-
нататъшен размисъл. Всичко, което знаеше за итиканците, бе по-скоро предположение,
отколкото факт. Беше по-добре да подходи към новия си живот така, сякаш не знае нищо
за тукашните.
Тя облече роклята, която Ана бе пробвала по-рано, и си сложи колана с ножовете,
които с изненада бе открила да я чакат върху раклата с багажа й. После обиколи стаята в
търсене на знаци, че я следят, но не откри нито дупки в стените и тавана, нито цепнатини в
пода. Взе подноса с плодове и влезе в помещението, за което бе предположила, че е баня,
но установи, че е лишено от каквото и да е подобие на вана, макар дървените лавици да
бяха пълни с меки кърпи, четки за тяло, сапуни и цял куп четки за коса и гребени. В другия
край обаче имаше врата.
Лара бутна дебелото парче дърво и пред очите й се разкри наклонен вътрешен двор,
отрупан с пищна зеленина, каквато никога досега не бе виждала. Стените на сградата бяха
скрити под пълзящи лози, натежали от розови, лилави и оранжеви цветове, а встрани от
Лара към небето се извисяваха две дървета с огромни насечени листа, по чиито клони бяха
накацали няколко шарени птици. Пътека от квадратни дялани камъни, обрамчена с две
редици бели камъчета, се виеше из двора, но онова, което спря дъха й, бе парата, издигаща
се от центъра на градината.
Когато пристъпи навън, Лара осъзна, че сградата е проектирана почти като мост над
малък водопад. Водата се изливаше по гигантски камъни в малък басейн в долната част на
двора, оттам се стичаше по един канал в друг басейн, а после в трети, преди да изчезне под
далечната стена на дома и да продължи отвъд, каквото и да имаше там.
В основата на водопада до басейна видя няколко каменни пейки, потопени под водата.
Тук беше банята. От повърхността на водата се издигаше пара и когато Лара топна палеца
на крака си в нея, кожата й порозовя от горещината. Към двора имаше само още един
изход и това бе вратата в противоположния му край, срещу онази, от която бе излязла тя.
Лара прекоси потока по едно мостче, застана пред другата врата и тихо изпробва
дръжката. Заключена. Покоите зад тази врата имаха същите прозорци като нейните, но
тези бяха затворени и завесите бяха спуснати.
Тя вдигна глава към небето, но не видя нищо друго освен кълбящи се облаци, а когато
подръпна лозите на стените, откри, че са достатъчно здрави, за да издържат тежестта й,
ако решеше да излезе от къщата през прозореца. Имаше безброй пътища за бягство, което
значеше, че къщата не е предназначена за затвор.
В този миг един глас привлече вниманието й.
— Значи е будна?
Арен.
— От около половин час.
— И?
Дара изтича по пътеката към потока и коленичи там, където водата се скриваше под
сградата.
— Беше по-спокойна, отколкото очаквах. Интересуваше се най-вече защо съм облякла
една от роклите й. Предполагам, че всеки си има приоритети.
Мълчание. После:
— А ти защо беше облякла една от роклите й?
— Защото бяха красиви, а на мен ми беше скучно.
Кралят изсумтя и Лара пропълзя няколко метра напред, докато не се озова под
сградата, откъдето можеше да види краката им. Арен държеше в ръка лък, който се
поклащаше напред-назад. Щеше й се да се приближи още малко и да се опита да види
лицето му, но не искаше да рискува да я чуят.
— Каза ли нещо интересно?
— Водила съм по-интересни разговори с котката ти. Съвместните ви вечери без
съмнение ще бъдат вълнуващи.
— Изумително. — Кралят подритна едно камъче и то цопна в потока и опръска лицето
на Дара. — Най-скъпоценната му дъщеря, ама друг път. Обзалагам се, че има ботуши,
които цени повече от това момиче.
„Приемам облога, самодоволен кучи сине“, помисли си Лара.
Той добави:
— Отстъпките, които направихме, не бяха онова, което исках от този договор, Ана. Не
ми харесват и не желая да подписвам заповедта.
— Налага се. Маридрина изпълни своята част от сделката. Ако нарушим договора, ще
има последствия и първото ще е краят на мира.
Двамата тръгнаха нанякъде, чу се стържене на ботуши по камък, после отмерените
крачки на двама души, изкачващи стълби, и накрая гласът на Ана долетя от разстояние:
— Ако дадеш на краля на Маридрина каквото иска, ще го направиш още по-зависим от
нас. А това може да ни бъде от полза.
Лара едва-едва чу отговора:
— Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора.
При тези думи въглените на гнева пламнаха в Лара, а очите й се изпълниха със спомена
за болезнено слабите деца, които бе срещнала по улиците на родния си град. Тя скочи на
крака и тръгна по пътеката към покоите си, решена да намери проклетия крал и да забие
един от ножовете си в злите му итикански черва.
Само че така нямаше да постигне нищо.
Лара спря, погледна към небето и си пое дъх няколко пъти. Потопи се в огненото море,
бушуващо в гърдите й, и то я успокои.
Колкото и да бе приятна мисълта да изкорми съпруга си, това нямаше да реши
проблемите на Маридрина. Ако можеше да ги реши, баща й отдавна щеше да е изпратил
наемен убиец да свърши тази работа. Целта не беше да се убие един човек. Целта беше да
се завладее цялото кралство, затова тя трябваше да прояви търпение. Да отложи атаката си
за момента, в който ще нанесе най-големи поражения. Да запомни за какво е обучена и
защо. Да бъде жената, която баща й бе създал, за да спаси родината им.
Зад нея се тресна врата и Лара се завъртя — очакваше да види някоя прислужница,
пратена, за да й предложи услугите си.
Не видя нищо подобно.
Мъжът беше гол. Само кърпата, увита около кръста му, го скриваше отчасти от погледа
й. Но онова, което можеше да види, бе повече от достатъчно. Той беше висок и
широкоплещест, мускулестото му тяло — изваяно като статуя, а мургавата кожа на ръцете
му бе изпъстрена със стари белези. А лицето му… Тъмна коса се стелеше около високи
скули и силна челюст, смекчени от пълни устни. Очите му обходиха тялото й и накараха
бузите й да пламнат.
— Разбира се, че от всички покои, в които можеше да те настани, тя е избрала точно
тези — каза той и познатият му глас я заля като кофа с лед, щом разбра кой стои срещу
нея. Сега виждаше само чудовищната маска и чуваше единствено как народът на
Маридрина ще умре от глад.
Ръцете на Лара помръднаха към ножовете, затъкнати в колана й, но тя прикри
движението, като си оправи роклята.
Не успя да го заблуди.
— Знаеш ли изобщо как да ползваш ножове?
Мисълта, че може да убие този арогантен, високомерен мъж, както си стоеше срещу
нея, се мярна игриво в съзнанието й, но Лара просто му се усмихна сладко.
— Рязала съм доста месо.
В очите му проблесна интерес.
— Значи малката принцеса все пак имала характер. — Той махна с ръка към ножовете й
и продължи: — Имах предвид дали можеш да се биеш с тях.
Ако отречеше, не биваше да допуска никой никога да я види да ги ползва, за да не
разкрият лъжата й, затова Лара повдигна объркано вежди.
— Отгледана съм за кралица, не за войник.
Интересът в очите му угасна. Което не беше добре. Тя трябваше да го прелъсти и така
да спечели доверието му. За целта обаче той трябваше да я пожелае. Неспирният дъжд бе
измокрил копринената й рокля и Лара усещаше, че е залепнала за гърдите й. Беше обучена
за това. Беше прекарала безброй часове в уроци, по време на които я бяха инструктирали
точно как да привлече интереса на един мъж. И да го задържи. Тя изви гръб и попита:
— Дошъл си да си вземеш полагаемото ли?
Изражението му не се промени. Стори й се леко отегчен от нея.
— Единственото, което ми се полага в момента, е баня преди вечеря. Не беше лесно да
ти докараме задника от Южен пост дотук. По-тежка си, отколкото изглеждаш.
Бузите на Лара пламнаха.
— Разбира се, ако и ти искаш да се изкъпеш, мини преди мен. Не си се мила от три дни,
така че сигурно имаш по-голяма нужда от баня от мен.
Тя се втренчи в него онемяла.
— Но ако си дошла само за да се насладиш на… растителността, може би ще бъдеш
така добра да ми осигуриш малко уединение. — Той й отправи ленива усмивка. — Или не.
Не съм от срамежливите.
Точно това очакваше от нея — да бъде покорната маридринийска женичка, която го
обслужва, независимо дали го желае, или не.
„Той точно това очаква“, помисли си Лара докато го гледаше как я наблюдава, но не
това искаше. Мислите се понесоха из ума й една след друга. Мисли за дрехите му в
цветове, които му позволяваха да се слее с околността в джунглата. За белезите, които без
съмнение бяха получени в бой. За лъка, който бе държал в ръка, готов да го употреби на
мига. „Този мъж е ловец“, реши тя. И това, което искаше, бе преследване.
Тя с удоволствие щеше да му го осигури. Особено предвид факта, че Лара искаше да
отложи възможно най-дълго неизбежния развой на събитията.
— Значи ще можете да почакате.
Тя се усмихна вътрешно на изненадата, която проблесна в очите му. Разкопча си
колана, пусна ножовете на земята до басейна и обърна гръб на краля, смъквайки
презрамките на роклята си. Щом отлепи влажната коприна от тялото си, Лара я изрита
настрани. Усети погледа му върху себе си, когато стъпи във водата — единственото, което
прикриваше голотата й, бе спускащата се по гърба й коса.
Водата беше гореща. Беше с температурата, с която човек трябваше да свиква бавно и
постепенно, но Лара стисна зъби и продължи надолу по стълбите. Обърна се чак когато
бълбукащата вода покри гърдите й.
Кралят се взираше в нея. Тя му отправи мила усмивка.
— Ще ви кажа, когато приключа.
Той отвори уста, сякаш се канеше да спори, но после поклати рязко глава и се извърна.
Лара го остави да измине три крачки, преди да извика след него:
— Ваше Величество.
Кралят на Итикана се завъртя и я изгледа, без да успее да скрие съвсем нетърпението в
очите си.
Лара се отпусна назад и водопадът намокри косата й.
— Моля да ми оставите сапуна. Боя се, че забравих да си донеса. — Тя се поколеба и
добави: — И кърпата.
Калъпът сапун цопна във водата до нея с плясък. Лара отвори очи точно навреме, за да
види как кралят свали кърпата от кръста си и я захвърли на един камък, след което се
отправи гол към покоите си с тежки крачки.
Лара хапеше бузите си отвътре, за да сдържи усмивката си. Този мъж може и да беше
ловец, но тънеше в голяма заблуда, ако си мислеше, че тя е плячка.
7. ЛАРА
ЛАРА ОСТАНА В ТОПЛИЯ БАСЕЙН, ДОКАТО КОЖАТА нЙе порозовя и не се
набръчка — от една страна, за да раздразни краля, а от друга, защото пълното потапяне в
топла вода бе непознато удоволствие за сетивата й. В оазиса къпането бе ограничено до
леген, кърпа и енергично търкане.
Когато се прибра в покоите си, тя отдели време на външният си вид. Избра си
небесносиня рокля, откриваща ръцете и деколтето й, сплете косата си на плитка, която
оголи шията и раменете й и я уви около главата си. В раклата с багажа имаше сандъче с
козметика, чието фалшиво дъно скриваше няколко миниатюрни бурканчета с отрови и
упойващи вещества, от което тя взе една стъкленица и я скри в хитроумно изработената си
гривна. Потъмни си миглите, натърка клепачите си със златиста пудра и боядиса устните си
в нежно розово, точно когато удари седмия час. След това си пое дълбоко въздух, излезе в
коридора и пое в посоката, от която ухаеше на храна.
Излъсканият под на коридора отразяваше светлината от красивите стенни свещници от
валкотанско стъкло.
Стените бяха покрити с изящна мозайка от дървени пластинки с кехлибарен цвят, на
които бяха окачени няколко картини в ярки цветове и бронзови рамки. Коридорът
свършваше пред кухня, затова Лара отвори вратата вляво и се озова във фоайе с мраморен
под и тежка входна врата, оградена от прозорци, през които не се виждаше нищо заради
спускащия се мрак.
— Лара.
Тя се обърна, когато чу името си, и отворените двойни врати й разкриха просторна
трапезария, където на видно място се ширеше прекрасна дървена маса, инкрустирана с
емайлирани плочки, около която бяха наредени дванайсет стола. Ана беше дръпнала своя
назад и бе подпряла чаша на коляното си.
— Как беше банята? — Развеселеният й поглед подсказваше, че знае за разговора,
който Лара бе провела с брат й.
— Великолепна, благода…
Тя се сепна и млъкна. На стола срещу принцесата лежеше най-едрата котка, която
някога бе виждала — беше с размерите на средно голямо куче. Котката я изгледа със
златистите си очи, вдигна една лапа и започна да я ближе, след което продължи с други
части на тялото си, току до масата за вечеря.
— Мили боже — промълви Лара. — Какво е това?
— Това е Витекс. Домашният любимец на Арен.
— Домашен любимец?
Ана сви рамене.
— Намери го изоставен, когато беше още котенце. Прибра го вкъщи и после не можа да
накара проклетото животно да се махне. Но пък държи змиите надалеч, това не мога да му
отрека.
Лара изгледа предпазливо създанието. Беше достатъчно едро да поволи човек, ако
успееше да го изненада.
— Дружелюбен ли е?
— Понякога. Но най-добре го остави сам да дойде при теб. А сега къш. Витекс. Къш!
Охраненият котарак я изгледа презрително, скочи от стола и излезе от трапезарията.
Лара седна срещу принцесата и погледна прозорците — предположи, че на дневна
светлина през тях се разкрива впечатляваща гледка.
— Къде са всички?
Ана отпи дълга глътка вино, после взе бутилката, сложена в средата на масата, и
напълни чашата на Лара и своята, което накара Лара да примигне объркано. В Маридрина
единствено слугите наливаха вино. Никой не си го наливаше сам. Според Лара
сънародниците й по-скоро биха умрели от жажда, отколкото да нарушат традицията.
— Това е частната резиденция на родителите… — Лицетона Ана се сгърчи в гримаса и
тя се поправи: — На брат ми, затова в момента тук няма никой освен нас тримата плюс
готвачката и двама слуги. А аз си заминавам утре, щом ме отпусне махмурлукът. — Тя
вдигна чаша. — Наздраве!
Лара покорно вдигна собствената си чаша и отпи — отбеляза, че и чашите са от
Валкота, виното — от Амарид, а сребърните прибори, освен ако не бъркаше, бяха от
нейната родина. Запомни тези подробности, за да ги обмисли по-късно. Итикана бе най-
големият търговски посредник по тези места. Купуваше стоките в Северен пост,
прекарваше ги през моста и ги продаваше на по-високи цени в Южен пост. Същият
подход, само че в обратна посока, прилагаше със стоките, произвеждани в южните
кралства.
Търговците, които пътуваха по моста, плащаха високи такси за привилегията и винаги
бяха придружавани от итикански войници. Самата Итикана не изнасяше нищо, но
изглежда, нямаше нищо против да внася стоки от други страни.
— Целият остров ли е лична собственост на краля? — попита Лара, зачудена дали
мъжът, за когото говореха, щеше да се присъедини към тях.
— Не. Баща ми построи къщата за майка ми, за да разполага с удобства през времето,
което прекарваха тук всяка година.
— А къде живееха през останалото време?
Ана се усмихна.
— Другаде.
Тайни.
— На този остров живее ли някой друг, за когото трябва да знам?
— Почетната стража на Арен е тук. Предполагам, че в някакъв момент ще се запознаеш
с тях.
Раздразнение впи зъби в Лара и тя отпи още една глътка вино, за да прогони чувството.
Беше тук едва от няколко часа. Никой, дори Серин или баща й, не би могъл да очаква от
нея да открие пробойна в защитата на Итикана за един ден.
— Нямам търпение да се запозная с тях.
Ана изсумтя.
— Съмнявам се. Малко са грубовати в сравнение с компанията, с която вероятно си
свикнала. Макар че сигурно и ти криеш изненади.
Принцесата провеждаше собствено разследване. Лара се усмихна.
— А ти? Казваш, че утре си тръгваш. Този остров не е ли и твой дом?
— Аз съм командирът на Южен пост.
Лара се задави с виното си.
— Но ти си…
— Жена? — довърши вместо нея Ана. — Ще откриеш, че в Итикана водим малко по-
различен начин на живот. Онова, което е между краката ти, не определя пътя, по който ще
вървиш. Половината войници в гарнизона на Южен пост са жени.
— Колко освобождаващо — едва изрече Лара, разтърсена от кашлица, докато си
представяше физиономията на баща си, ако откриеше, че островът, който няколко пъти не
бе успял да завладее, се пази от жени.
— Може да стане освобождаващо и за теб, ако поискаш.
— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ана — обади се мъжки глас.
Кралят на Итикана влезе в трапезарията. Тъмната му коса още беше мокра от банята,
макар Лара да забеляза, че брадичката му е все така покрита с набола брада. Тя му
придаваше небрежен чар, но Лара прогони тази мисъл в мига, в който се появи.
— Че какво лошо има да се научи да борави с оръжие? Итикана е опасно място. За
нейна собствена безопасност е.
Арен огледа масата и седна в единия й край.
— Не за нейната безопасност се тревожа.
Лара му хвърли поглед, изпълнен с презрение.
— Бихте били съвсем като у дома си в Маридрина, Ваше Величество, ако мисълта, че
жена ви знае как да борави с нож, всява такъв страх в сърцето ви.
— Олеле! — Ана си напълни чашата до ръба и се облегна назад в стола си. — Май съм
подценила остроумието ти, Лара.
— Губиш си времето, Ана — натърти Арен, без да обръща внимание на думите й. —
Лара смята, че оръжията са за простите войници и не заслужават нейното внимание.
— Нищо подобно не съм твърдяла. Казах, че съм обучена да бъда съпруга и кралица, а
не прост войник.
— И какво точно включваше това обучение?
— Може би, ако съдбата е благосклонна, някой ден ще разберете, Ваше Величество.
Макар че на този етап ще се наложи да се задоволите с безупречните ми умения в
бродирането.
Ана избухна в смях и си наля още една чаша вино, след което наля и на брат си.
— Заповядай, това може да ти помогне.
Арен пренебрегна и двете и се обърна към слугите, които тъкмо влизаха в трапезарията
с подноси с храна. Сложиха ги на масата, изчезнаха и след малко пак се появиха с още
блюда. Имаше пресни плодове и зеленчуци в ярки цветове и големи риби, все още с
главите си. Една риба лежеше върху легло от димящ ориз. Лара я огледа и предпочете
печеното говеждо с коричка от подправки — въпросът за произхода му смекчи гнева й
пред това изобилие от храна. Храна, която можеше да отиде в Маридрина.
Тя зачака някой от слугите да й сервира, но те се бяха оттеглили. Близнаците започнаха
да си сипват сами — натрупаха в чиниите си салата, риба и говеждо наведнъж, без да се
вълнуват от реда, в който се консумираха ястията.
— Не съм свикнала на такова разнообразие от блюда — отбеляза тя. — Никога досега
не съм яла риба, макар да предполагам, че тук тя е нещо обичайно.
Арен вдигна глава и огледа ястията. Лара видя как крайчецът на окото му трепна.
— На някои острови има диви прасета. Кози. Пилета. Змиите също влизат в менюто.
Всичко останало се внася, най-често от Харендел през пазара в Северен пост.
Шпионите на Серин докладваха, че не всички стоки, които влизат в моста при Северен
пост, стигат до Южен пост — това означаваше, че итиканците използват моста, за да
транспортират стоки из собствената си територия. „В моста има други входове и изходи,
различни от тези към Северен и Южен пост! — бе крещял неведнъж Серин на Лара й
сестрите й. — Това са слабите места. Намерете ги!“
Лара си сипа щедри порции от всичко и се залови да нареже говеждото, чийто сок се
стече в чинията. Лапна една хапка. Усмихна се на слугата, който беше дошъл да донесе
още вино.
— Много е вкусно.
После никой не проговори известно време и при Лара поне причината беше, че е с
пълна уста. Храната беше по-вкусна от всичко, което някога бе опитвала, прясна и
подправена с билки, чиито имена не знаеше. „Ето това значи да владееш моста“, помисли
си тя, докато си представяше как всичката тази храна стига и до Маридрина.
— Защо баща ти те е държал насред Червената пустиня? — попита Ана след известно
време.
— За наша безопасност.
— Наша?
„Казвайте истината, когато можете“, нареди й гласът на Серин в мислите й.
Тя преглътна хапка риба, напоена с дъх на цитруси и масло.
— Моята и на сестрите ми. Е, полусестри.
Братът и сестрата спряха да дъвчат.
— Колко деца е… колко деца крие там? — попита Арен.
— Дванайсет, заедно с мен. — Лара отпи глътка вино и пак си напълни чинията. —
Баща ми избра момичето, което според него ще е най-подходящо за ваша кралица.
Арен се втренчи в нея с празен поглед, а сестра му кимна замислено, преди да попита:
— Искаш да кажеш най-красивата?
— Не, боя се, че не.
— Най-интелигентната?
Лара поклати глава и си помисли колко бързо можеха Сарина и Мерилин да разгадават
шифри. И да ги създават.
— Защо тогава избра теб?
— Не беше моя работа да поставям под въпрос решението му.
— Но със сигурност имаш мнение по въпроса, нали?
— Разбира се, и то е, че мнението ми няма значение.
— А ако аз те попитам какво е? — намръщи се той. — Питам те.
— Баща ми е най-дълго управлявалият монарх в историята на Маридрина. Мъдростта и
познанията му за отношенията между нашите кралства го подтикнаха да избере мен за
ваша съпруга.
Ана се наклони рязко към брат си и каза с напрегнат глас:
— Арен, защитата ни е пробита. Сред нас има шпионин.
Стомахът на Лара се обърна, когато очите на Арен се приковаха в лицето й. Пръстите й
се плъзнаха към ножовете на кръста й — беше готова да си проправи път към свободата с
бой.—
Няма друго обяснение — заяви Ана. — Как иначе онзи долен измамник би могъл да
знае коя дъщеря ще стане възможно най-неподходящата съпруга?
Арен изсумтя и поклати глава. Лара прикри облекчението си с още една хапка, въпреки
че бе изгубила апетит и рибата имаше вкус на трици.
— Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен на сватбата — продължи
принцесата. — Сигурно се е досетил, че ще я отпратиш след седмица.
— Ана! — В гласа на краля на Итикана звънна предупреждение.
— Направо е невероятно. Сякаш е създадена специално за да те вкара в гроба.
„Нямаш представа колко си права“, помисли си Лара.
— Ана, ако не си затвориш устата, ще те удавя във виното ти.
Ана вдигна чаша за наздравица.
— Само се опитай, скъпи братко.
Лара избра този момент да се намеси и да напълни чашите на близнаците. Докато им
наливаше вино, с лекота успя да капне вътре по няколко капки от стъкленицата, скрита в
гривната й — тази нощ двамата щяха да спят дълбоко.
— Като стана дума за баща ми, ще ми позволите ли да му пиша?
Те се втренчиха в нея. По лицата им се изписа неудоволствие от молбата й, когато
надигнаха чашите си и ги пресушаха, без да забележат синхрона на движенията си. Лара се
усмихна вътрешно — знаеше, че наркотикът, примесен с виното, ще си свърши работата.
Накрая Арен попита:
— Защо би искала да му пишеш? И моля те, не ми казвай, че не желаеш да изгубиш
връзка с обичния си баща, след като е съвсем очевидно, че не храните топли чувства
помежду си.
В главата й се появиха десетина саркастични отговора, но Лара ги преглътна до един.
Този проклет мъж трябваше да се влюби в нея.
— Обясниха ми, че за да опазя интересите на Итикана, никога няма да ми бъде
позволено да видя отново семейството си, дома си и дори народа си. Че тази къща,
колкото и да е прекрасна, ще бъде мой затвор, докогато прецените вие. Хартията и
писалката са единственият начин да запазя връзката си с всичко, което оставих. Ако
разбира се, ми позволите.
Арен извърна поглед. Челюстта му се стягаше и отпускаше, сякаш водеше разгорещен
вътрешен спор. После очите му се стрелнаха към сестра му — тя едва забележимо поклати
глава. Което беше интересно.
Ана се държеше като по-безгрижната, по-топла половинка на двойката, но това
вероятно не отразяваше точно характера й.
Каквото и предупреждение да си бяха разменили братът и сестрата, Арен избра да го
пренебрегне.
— Свободна си да пишеш на баща си. Само че писмата ти ще бъдат четени, преди да ги
изпратим, и ако в тях открием информация, която излага Итикана на опасност, ще бъдеш
помолена да я отстраниш. Ако те хванем да използваш шифър, привилегиите ти ще бъдат
отнети.
Нещата, които щеше да я помоли да отстрани, щяха да са показателни и този факт не
убягна на командира на Южен пост. В очите на Ана проблесна раздразнение и тя отвори
уста, но веднага я затвори — не искаше да разваля представата, която бе изградила за себе
си. Лара обаче бе сигурна, че ще оспори решението на Арен да й позволи да пише на баща
й, щом двамата останеха насаме.
— Не бих искала писмата ми да бъдат четени — заяви Лара само защото Арен го
очакваше.
— Аз пък не горя от желание да ги чета — сопна се Арен. — Но на всички ни се налага
да правим неща, които не ни харесват, затова предлагам да свикнеш с мисълта.
Без да каже и дума повече, той бутна стола си и излее от трапезарията с едва доловимо
залитане.
Ана въздъхна тежко. Извади тапата на нова бутилка вино и напълни чашата на Лара до
ръба.—
В Южен пост го наричаме „порцията на Ана“.
Макар да знаеше, че жената играе роля, за да спечели доверието й, Лара се усмихна и
отпи глътка вино.
— Винаги ли се ядосва толкова лесно? — попита тя, но всъщност си мислеше: „Винаги
ли е такъв простак?“
Усмивката на Ана угасна.
— Не. — Думата излезе леко завалена и тя погледна намръщено чашата си. — Боже,
колко изпих?
— В Амарид правят най-хубавите вина на света, трудно е да им се устои.
След няколко секунди брадичката на Ана се удари тежко в масата. Един от слугите
избра точно този момент, за да влезе, и зяпна веднага щом зърна хъркащата принцеса.
— Малко прекали — сбърчи нос Лара. — Ще ми помогнеш ли да я заведем в стаята й?
Ана висеше като труп между двамата, докато я влачеха по коридора към стаята й,
която се оказа толкова хубава, колкото и тази на Лара.
— Ако я подържите, Ваше Величество, ще проверя чаршафите за змии.
Змии? Лара се разсея при тази мисъл и почти падна под тежестта на Ана, когато
момчето я пусна. Слугата пристъпи към леглото и го срита силно, преди да отметне
чаршафите, които, за щастие, не приютяваха люспести обитатели.
Лара сложи внимателно Ана в леглото и едва избегна един ритник в лицето, когато по-
високата жена се търкулна по корем и изсумтя. Лара свали единия й ботуш, в който откри
хитроумно скрито острие, и го захвърли на пода, после другия и накрая изтупа ръце.
— Благодаря ти за помощта — рече тя на момчето, щом излезе от стаята, и изчака той
да я последва. — Как се казваш?
— Илай, господарке. Трябва да изтъкна, че това не е обичайно за А… за Нейно
Височество. — Слугата прехапа устни. — Май по-добре да кажа на Негово Величество…
— Недей. — Лара затвори вратата. — Няма нужда да я засрамваме още повече.
За момент Илай сякаш се канеше да спори, но силното изхъркване на Ана се чу през
дебелата врата и като че ли го разубеди.
— Ще желаете ли още нещо, Ваше Величество?
Лара поклати глава. Искаше той да се махне.
— Лека нощ, Илай.
Момчето се поклони и отвърна:
— Много добре. Моля, проверете леглото си за…
— Змии?
Тя му отправи усмивка, от която бузите му порозовяха под меките кафяви къдрици на
рошавата му коса. Илай се поклони отново и забърза по коридора. Лара се заслуша в
тракането на чиниите, които слугите изнасяха от трапезарията, вмъкна се безшумно
обратно в стаята на Ана и пусна резето след себе си.
Принцесата не помръдна, докато Лара претърсваше обстойно стаята за каквато и да е
информация, която би могла да й бъде от полза, и тихичко въздишаше при вида на
оръжията на Ана, всичките от най-високо качество. Претърсването не даде резултат — не
откри нищо друго освен няколко дрънкулки за спомен, кутия за бижута с разни евтини
боклуци и музикална кутийка с фалшиво дъно, пълно със стихотворения. Това бе детска
стая, която се ползваше рядко.
След като угаси лампата, Лара отвори бавно вратата и се огледа, преди да поеме към
собствената си стая. И от двете страни на коридора се чуваше суетнята на прислугата.
Нямаше как да стигне до другия край на къщата, без някой да я забележи. Тя задъвка
палеца си и погледна часовника. Ефектът от упойващото вещество нямаше да трае дълго, а
и кралят не беше пил колкото сестра си. Което значеше, че не й остава много време.
Лара свали роклята си, взе няколко кърпи, сапун и четки, и излезе на двора с лампата в
ръка. Нощният въздух беше хладен и ръмящият дъждец навлажни бельото й, докато
вървеше боса по каменната пътека към топлия извор. Остави принадлежностите за баня до
басейна, свали си бельото и се потопи в горещата вода, като взе и един от ножовете си.
После намали възможно най-много пламъка на лампата и остави очите си да свикнат с
мрака.
Шумовете на джунглата успяваха да бъдат едновременно оглушителни и успокояващи,
една неспирна какофония, която забави трескавия ритъм на сърцето й, когато опря лакти в
ръба на басейна и се огледа наоколо. Чуруликането на птиците се смесваше с шумоленето
на листата и пронизителните писъци на маймуните, които се зовяха една друга от
дърветата. Някакво създание, вероятно жаба, издаваше поредица от тракащи звуци,
жужаха насекоми, а водопадът ромолеше зад нея.
„Наблюдавай. Слушай. Усещай.“
Последното винаги й се бе удавало най-добре. Наставникът Ерик го наричаше шесто
чувство — несъзнателната страна на ума, която приемаше всичко, предложено от сетивата,
и му придаваше допълнителен смисъл. Интуиция, която можеше да бъде изострена и
отработена, докато не се превърнеше в най-ценното сетиво.
Ето защо, макар да не можеше да прецени дали е чула шум, или е доловила движение,
Лара рязко обърна глава от покрива към отвора под къщата, откъдето течеше потокът.
Стража.
Разбира се, когато се вторачи в мрака, очите й забелязаха силуета на крак, подпрян на
камък. В гърдите й припламна раздразнение, задето някой бе посмял да я гледа, докато се
къпе, но Лара бързо го потуши — налагаше се. Арен беше крал на Итикана, а тя беше
дъщерята на краля на вражеска страна. Разбира се, че помежду им щеше да има стражи.
Когато се увери, че няма други стражи, тя отново огледа околността. Потърси места,
които биха могли да се превърнат в скривалища. Хвърли поглед към бялата си долна риза,
която лежеше на видно място, и нагази на колене и лакти в потока, оттичащ се от басейна,
за да остане скрита под брега. Топлата вода милваше голото й тяло, докато пълзеше под
декоративното мостче, което използва за прикритие, преди да излезе на брега и да се скрие
зад един широколистен храст.
Оттам бързо прекоси двора и спря под прозореца на кралските покои, който се оказа
открехнат.
Лара намести една клонка, така че да скрива ръката й, протегна се нагоре и бутна
прозореца.
Дишай.
Хвана се за перваза с две ръце и се промуши през отворения прозорец. Рамката одра
голия й задник, когато се преметна и се приземи безшумно в оскъдно осветената стая,
захапала ножа си.
Посрещна я проклетата огромна котка на Арен, вперила златистите си очи в нея. Лара
затаи дъх, но котката скочи на перваза и излезе на двора.
Погледът на Лара веднага се насочи към мъжа, проснат на голямото легло с балдахин.
Арен лежеше по гръб, само по долни гащи. Чаршафите бяха усукани около краката му.
Стиснала ножа в ръка, Лара пристъпи внимателно към леглото, като пътьом избърса
краката си в едно килимче. Нямаше нужда да оставя следи.
Понеже го беше видяла гол по-рано, в ума й не бе останала и сянка на съмнение, че е
великолепен екземпляр, но този път не се страхуваше някой да я хване, докато го оглежда.
Раменете му бяха двойно по-широки от нейните, тялото — мускулесто, като на човек,
който редовно се натоварва до предела на силите си. Белезите му говореха за битките, в
които беше участвал, но стегнатата му плът казваше, че този мъж води активен начин на
живот, а не седи на престол.
Тя обиколи леглото и огледа лицето му: високи скули, силна челюст, пълни устни и
черни мигли, за които всяка съпруга от харема би дала живота си. Линията на изсечената
му челюст бе обраснала с набола брада и Лара едва устоя на изкушението да протегне ръка
и да прокара пръст по нея.
„Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора“
Думите му отекнаха в съзнанието и ръката й сякаш се вдигна по собствена воля и допря
острието на ножа до равномерно пулсиращата вена на гърлото му. Щеше да е съвсем
лесно. Едно движение — и той щеше да изкърви до смърт за секунди. Може би дори
нямаше да успее да се събуди навреме, за да вдигне тревога. Тя щеше да е изчезнала, преди
някой да разбере, че е мъртъв.
И нямаше да е постигнала нищо друго, освен да унищожи единствения шанс на
Маридрина за едно по-добро бъдеще.
Лара свали ножа и отиде при бюрото. Сърцето й прескочи един удар, когато видя
излъсканата дървена кутия, пълна с тежки пергаменти с герба на Итикана, и позлатените
ръбове. Същите пергаменти, които Серин й беше показал и Арен използваше за
официалната си кореспонденция. Тя започна да ги прелиства в търсене на нещо, което
можеше да се отнася за Маридрина. Откри само сноп бележки, написани на евтина хартия,
които също прелисти — бяха доклади на шпиони от всички кралства на север и юг.
Доклади от Северен пост и Южен пост, записки за приходи, молби за оръжия, войници и
стоки.
Провизии за Еранал…
Лара се намръщи и издърпа листа хартия от снопа. В същия момент леглото зад нея
изскърца.
Тя се извърна и сърцето й замря, когато погледът й срещна този на Арен. Беше се
подпрял на лакът, мускулите на рамото се бяха изопнали под златисто кафявата кожа.
— Лара?
Гласът му бе дрезгав, очите — замъглени от наркотика, съня и… похот. Погледът му
обходи голото й тяло и той потърка очи, сякаш не беше сигурен дали е истинска, или
видение.
„Направи нещо!“
Знанията, набити в главата й от учителите и, най-сетне се задействаха. Трябваше или да
продължи с това, което подсказваше голото й присъствие в стаята му, или да открие начин
да го приспи отново. Първото бе по-безопасно, но… Но това не беше карта, която бе
готова да изиграе на този етап.
— Как влезе тук?
Погледът му се изостри. Ако Лара не стореше нещо веднага, той щеше да си спомни, че
е била тук, когато се събудеше на сутринта, а това не влизаше в плановете й.
„Повярвай, че си съблазнителна, и той също ще го повярва — отекна в главата й гласът
на Мецат, наставничката по интимните въпроси на сестрите. — Желанието е твое оръжие и
може да бъде използвано като меч.“
Беше й прозвучало лесно в лагера. Сега изглеждаше значително по-трудно. Но тя
нямаше избор.
Лара измъкна стъкленицата от гривната си, капна малко от наркотика на пръста си и го
намаза по устните си.
— Шшшт, Ваше Величество. Сега не е време за разговори.
— Жалко. Разговорите така ти се удават.
— Имам и други таланти.
По лицето му се разля ленива усмивка.
— Докажи го.
На долната устна на Лара се събра капка от упойващото вещество, докато тя вървеше с
престорена увереност към леглото и усещаше как Арен я изпива с поглед. Видя как
възбудата го завладява. Може би уроците на Мецат в края на краищата щяха да се окажат
полезни.
Лара се качи на леглото и го яхна. Ударите на сърцето й забучаха в ушите й, когато той
вдигна ръка и я сложи на задника й.
Устните му се разтвориха, сякаш се готвеше да каже нещо, но тя го накара да замълчи с
целувка.
Първата целувка в живота й, а тя я даваше на врага си.
Мисълта се стопи, когато той простена, езикът му облиза намазаните с наркотик устни и
се пъхна в устата й. Усещането предизвика неочакван прилив на топлина в слабините й.
Лара безмълвно се помоли наркотикът да си свърши работата, когато го целуна
повторно — силно и настойчиво — и усети другата му ръка да докосва едната й гърда,
преди тя да я хване и да я прикове за леглото. Арен тихо се засмя, но Лара забеляза как
потрепнаха клепачите му — той отново заспиваше, въпреки че свободната му длан се
плъзна по задника й, надолу по бедрото и обратно нагоре по вътрешната му част. Нагоре-
надолу. Лара усети, че наркотикът започва да действа и на нея, и в същото време нещо
друго разцъфна в сърцевината й.
Арен се търколи настрани, хвана другата й ръка и притисна и двете към леглото, а
зъбите му одраскаха ухото й и дъхът секна в гърлото й. Стаята се завъртя над главата й,
кожата й пламна, докато той я целуваше по шията. Между гърдите. Една последна целувка,
малко под пъпа, от която дишането й трескаво се ускори.
Изведнъж Арен въздъхна, падна върху нея и замря.
Лара прикова немигащ поглед в тавана. Сърцето й се беше качило в гърлото. Всеки
следващ удар обаче й се струваше по-бавен от предишния, сънят започваше да я оборва,
да я приласкава в топлата си прегръдка.
„Мърдай!“, заповяда си тя и се измъкна изпод тялото му.
Знаеше, че разполага само с няколко минути, преди наркотикът да я победи, затова се
запрепъва към прозореца, отправяйки последен поглед към стаята, за да се увери, че я
оставя в същия вид, в който я бе заварила. Ръцете й потръпнаха, докато се измъкваше
навън, скованите й крака сами напипаха студената земя и нагазиха в кал по обратния път
през двора. Когато пак влезе в потока, водата затанцува по кожата й, която въпреки
наркотика бе толкова чувствителна, че допирът й причини болка.
Водата бе топла. Странно успокояваща, докато я повличаше надолу и я мамеше към
дълбините си.
Не след дълго Лара започна да се дави. Да се бори за въздух. Насили се да остане будна,
пресегна се към ръба на басейна и се издърпа навън.
Тялото й се олюля, когато пое по пътеката, молейки се стражът да си помисли, че
просто е препила. Ръцете й се стовариха върху твърдата дървена врата и я бутнаха.
Затвориха я. Пуснаха резето.
„Добери се до леглото. Не им давай причина да те подозират.
Добери се до леглото.
Добери се до…“
8. АРЕН
АРЕН прибра точилото, което досега бе прокарвал по острието на един нож, и зарея
поглед към гъсталака на джунглата, обграждаща дома му. Откъм дърветата се чуваха
стотици шумове — ромолене на вода, животински крясъци, жужене на насекоми, но
островът беше тих. Мирен. Спокоен.
Едно топло космато тяло се отърка в рамото му и Арен вдигна ръка, за да почеше
Витекс зад ушите. Огромната котка замърка доволно, докато нещо в храстите не привлече
вниманието й. Наоколо се бе мярнала женска и сега Арен зърна жълтите й очи да ги гледат
изпод едно огромно листо.
— Искаш ли да я хванеш? — попита той котарака.
Витекс седна на задните си крака и се прозя.
— Добра идея. Остави я тя да дойде при теб — засмя се Арен. — После ела да кажеш
дали се е получило.
Зад тях се чу тропане на ботуши по мрамор и отваряне на врата. Сестра му примигна,
когато излезе на дневна светлина.
— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — отбеляза сухо той.
Ана се намръщи и подритна котката към къщата, за да затвори вратата.
— А защо си очаквал да съм по-зле?
— Защото след всичкото вино, което изпи снощи, преди да заспиш на масата,
резервите в избата ми сигурно сериозно са намалели.
— Боже мили, наистина ли заспах на масата?
— Ако може да се вярва на слуховете, които се носят в кухнята. — Арен вдигна лъка си
и стана от стъпалото пред къщата, където бе седял досега. Почука с края на оръжието по
върха на ботуша си. — Илай и Лара са те завели в стаята ти.
Ана прокара ръка през очите си и поклати глава в опит да я избистри.
— Помня, че с нея си говорихме, и после… — Отново поклати глава. — Съжалявам. И
съжалявам, че закъснях. Спах като труп.
И той беше спал като труп, което беше необичайно, тъй като нощта бе ясна. Без буря,
която да пази бреговете на Итикана, Арен обикновено се мяташе в леглото по цяла нощ.
Ако проклетата котка не го беше събудила, и той нямаше още да е станал.
— Добро утро, деца.
Ана се обърна и видя от мъглата да изплува Джор, стиснал в ръка хлебче, което явно
беше откраднал от кухнята.
По-възрастният мъж огледа Арен.
— Изглеждаш прекалено отпочинал за току-що венчал се мъж.
Ана се изкиска.
— Не мисля, че снощи е имал компания. Или която и да е друга нощ.
— Какво, да не би вече да успя да ядосаш новата си жена?
Арен не обърна внимание на въпроса. Пред очите му се появи образът на Дара,
застанала пред леглото му, голото й тяло — толкова дяволски съвършено, че трябваше да
е сън.
Определено беше сън.
Арен извади сгънат лист хартия от джоба си и го подаде на Ана.
— Заповедта ти за връщане в Южен пост.
Сестра му разгъна листа и погледът й пробяга по обновените търговски условия по
договора с Маридрина. Свъси ядосано вежди.
— Ще дойда с теб до казармата — продължи той. — Трябва ми вестоносец, който да
занесе копие от договора в Северен пост. Маридрина вече е пратила прекупвачи към
моста. Носят злато. Сигурно ще искат да започнат веднага да снабдяват кралството. —
После се обърна към Джор и попита: — Кой е на пост?
— Лия.
— Добре. Задръж я тук. Не очаквам Лара да създава проблеми, но…
Джор се прокашля.
— Като стана дума за Лара, Астер е дошъл. Иска да поговорите.
— В казармата ли е?
— Във водата.
— Разбира се.
Командирът на гарнизона в Кестарк — остров на юг от Среден пост — бе от старата
гвардия. Беше назначен малко преди дядото на Арен да умре, и през цялото си управление
майка му бе търсила уважителна причина да го смени, но без успех. Старото копеле се
беше вкопчило в итиканската традиция като лепка в кораб и Арен не бе пропуснал да
забележи, че Астер е единственият от командирите на стражата, който не бе присъствал на
брачната му церемония.
— Предполагам, че не бива да го караме да чака.
Мъглата бе надвиснала над земята като огромно сиво одеяло, което караше слънцето да
изглежда като сребърен кръг и ограничаваше видимостта във всички посоки до не повече
от няколко стъпки. В пещерата на брега заедно с телохранителя на Ана чакаше и този на
Арен, докато група мъже и жени избутваха лодките си в открито море. Ана седна при Арен
в един от съдовете на Среден пост.
Въздухът бе застинал, нямаше и най-лек полъх, който да опъне платната, и стърженето
на веригата, препречваща входа на пещерата, прозвуча като грубо погазване на покоя. Във
водата се потопиха весла, групичката пое напред, сред безбройните опасности, които се
спотайваха само на няколко метра под повърхността, и излезе в открито море, към
извисяващата се сянка на моста.
— Арен.
Той се обърна към близначката си и проследи погледа й до водата, където зърна
огромен силует да плува точно под тях. Акулата бе по-дълга от лодката, в която седяха, и
напълно способна да я разбие, ако й се приискаше, но не това бе причината Ана да насочи
вниманието му към хищника. Пристигането на акулата предвещаваше успокояването на
Океана на ураганите и не след дълго водите около Итикана щяха да почервенеят от кръв.
Гръбнакът му се смръзна. Арен посегна към един далекоглед и огледа околността. Видя
единствено сивота. Тя беше полезна, когато трябваше да прикрие движенията на хората
му, но вършеше същата работа и на враговете им.
— Подранила е с няколко седмици. Бабинка още не е обявила края на сезона. —
Въпреки думите на Ана, Арен забеляза, че ръката й лежи на меча, затъкнат в колана й, а
погледът й е напрегнат. — Трябва да се върна в Южен пост.
От мъглата изплуваха две лодки. Астер — голям почитател на очевидния символизъм,
беше избрал да ги изчака точно под моста.
— Ваше Величество. — Възрастният мъж протегна ръка, за да приближи лодките една
до друга. — Радвам се да ви видя здрав.
— Нещо друго ли очакваше?
Лодките се заклатиха, когато стражите му си смениха местата с командира, за да
осигурят на тримата известно уединение.
— Предвид онова, което сте приели в дома си — да.
— Тя е почти дете, сама е и е оставена на нашата милост. Мисля, че мога да се справя.
— Дори дете може да сложи отрова в чаша. А маридринийците са прочути с отровите
си.
— Успокой се, Астер, Лара не е изложила живота ми на опасност. Сайлъс Велиант не е
глупак — знае, че ако дъщеря му ме убие, това ще му струва новата търговска сделка с
Итикана.
— Лара. — Астер се изплю във водата. — По гласа ви познавам, че вече е забила
ноктите си. Предполагам, сте наясно, че те неслучайно са пратили толкова красива жена.
— А вие откъде знаете как изглежда тя, командире? — прекъсна го Ана. — Не ви видях
на сватбата, макар да допускам, че може да сте се скрили в тълпата.
Арен прехапа език. Командирът на Кестарк бе нисък за итиканец и не обичаше да му
напомнят този факт.
— Чувал съм как изглежда. — Погледът на Астер бе точно толкова безжизнен, колкото
и на акулата, плуваща под тях. — Не присъствах на церемонията, защото не бях съгласен с
избора ви на съпруга.
И не беше единственият. Имаше мнозина, особено от по-старото поколение, които
разпалено се бяха противопоставили на съюза му с Лара.
— Тогава какво правиш тук?
— Дошъл съм да ви дам един съвет, Ваше Величество. Заведете маридринийката до
водата и я удавете. Дръжте я под повърхността, докато не сте напълно сигурен, че е
мъртва, и после пуснете трупа й да отплува.
За миг никой не проговори.
— Нямам навик да убивам невинни жени — обади се най-сетне Арен.
— Невинна. Интересна дума. — Астер се намръщи и хвърли поглед към моста над тях,
преди да се обърна към Арен. — Забравям колко сте млад, Ваше Величество. Последния
път, когато воювахме с Маридрина, бяхте само момче, прибрано на сигурно място в
Еранал. Не се сражавахте в онези битки, когато те хвърлиха насреща ни целия си флот,
направиха блокада на Южен пост и почти прекъснаха търговията, а хората измираха от
глад. Не бяхте там, когато Сайлъс Велиант осъзна, че няма да победи със сила, и си изля
гнева върху външните острови, където войниците му колеха наред цели семейства и
провесваха труповете на въжета, за да ги оглозгат птиците.
По време на онази война Арен не бе съзрял достатъчно, за да се бие, но това не
значеше, че не помни колко отчаяни бяха родителите му, когато бяха предложили мирния
договор на Маридрина и Харендел.
— От петнайсет години между нас цари мир, Астер. Петнайсет години, през които
Сайлъс не е вдигал ръка срещу Итикана.
— Но е все същият човек! — изрева Астер. — А ти вкара една от потомството му в
леглото си! Досега съм те смятал за много неща, Арен Кертел, но не и за глупак.
В ръката на Ана се появи нож, но Арен поклати предупредително глава. Беше прекарал
последната година в постоянни разпити и натиск от страна на командирите на стражата —
няколко обиди нямаше да го наранят.
— Знам не по-зле от всеки какъв човек е Сайлъс Велиант, командире. Само че този
договор ни купи мир и стабилност с Маридрина и аз няма да предприема нищо, което би
могло да го застраши.
Арен изчака другия мъж да се успокои и продължи:
— Докато целият свят върви напред, Итикана тъпче на място. Единствената ни
индустрия е мостът и вечната борба да го опазим. Не отглеждаме нищо. Не създаваме
нищо. Познаваме само боя и оцеляването. Децата ни отрастват, като научават стотина
начина да убият човек, но са толкова неграмотни, че и името си едва могат да напишат.
Това не е добре.
Астер го прикова с гневен поглед. И преди бе чувал тази реч. Само че Арен беше готов
да я повтори хиляда пъти, ако се налагаше, за да приемат хората като командира
промяната, от която се нуждаеше Итикана.
— Нуждаем се от съюзи — от истински съюзи. Съюзи, които не се изчерпват с два
подписа на лист хартия. Съюзи, които ще открият пред народа ни възможности, различни
от военната кариера.
— Същият мечтател като майка си. — Астер вдигна ръка, за да даде знак на другите
лодки да се върнат. — Признавам, че бъдещето, което виждате, е прекрасно, Ваше
Величество. Но то не е бъдещето на Итикана.
Лодките се чукнаха една в друга, а командирът се прехвърли в своята и се настани
между стражите си.
— За да не се превърнат мечтите ви в кошмар за всички нас, направете ни услуга, Ваше
Величество, и дръжте онази жена под ключ.
9. ЛАРА
ЛАРА СПА ДОБРЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ ДОСТА ВРЕМЕ насам, отчасти благодарение
на наркотика, отчасти заради тишината. Сънят й по време на пътуването през Маридрина
бе постоянно прекъсван от шумовете на кервана. Войници, слуги, коне, камили… Тук
обаче единствените звуци бяха далечното чуруликане на птичките по дърветата на двора.
Тук беше спокойно.
Само че въпросното усещане за спокойствие бе мантия, която скриваше бруталната
истина за това място. И бруталната истина за самата нея.
След като се облече тихо, Лара излезе от стаята и тръгна към трапезарията. Подготви се
за вероятността Арен да си спомня какво се бе случило в стаята му миналата нощ. За
вероятността да се е сетил, че го е упоила, което щеше да сложи край на мисията й още
преди да е започнала.
Масата бе отрупана с подноси с нарязани плодове и меса, гъсто кисело мляко и
миниатюрни сладкиши, поръсени с канела и мускатово орехче. Очите на Лара обаче се
приковаха в гледката, откриваща се през прозореца. Макар да бе късна утрин, слънчевата
светлина бе така помътена от слой облаци, че сякаш бе привечер. При все това светлината
беше достатъчна, за да разкрие онова, което мракът бе скрил предишната вечер — дивата
джунгла, дърветата, протягащи клони към небето, гъстия, непроходим листак под тях,
изцяло обвити в мъгла.
— Къде е Негово Величество? — попита тя Илай с надеждата, че момчето няма да
забележи руменината, плъзнала по бузите й. Снощи ситуацията бе излязла от нейния
контрол в повече от едно отношение.
По-възрастната прислужница, която помагаше на Илай, го изгледа остро.
— Негово Величество става рано. Отиде при командира, за да провери дали новите
търговски условия за Маридрина са получени от пазарите в Северен пост и Южен пост.
Слава богу. Не беше сигурна дали е готова да се изправи срещу него лице в лице. Не и
след нещата, които бяха правили, независимо дали той ги помнеше, или не. Лара кимна
мрачно на жената, разчитайки, че така ще скрие обзелата я неловкост.
— Новите търговски условия ще бъдат благословия за народа ми.
По лицето на възрастната прислужница премина сянка, но тя само наклони глава
настрани.
— Щом смятате, господарке.
— Как се казваш? Вече познавам Илай и бих искала да опозная по-добре и останалите.
— Аз съм Клара, господарке. Илай ми е племенник, а сестра ми Морин е готвачката тук.
— Само вие тримата ли сте? — попита Лара и си припомни легионите от прислуга,
които бяха придружили кервана й от покрайнините на Червената пустиня до Итикана.
На лицето на Клара изплува бавна усмивка.
— Негово Величество е свикнал да прекарва повече време с войниците, отколкото в
тази къща. Макар да очаквам, че вашето присъствие ще промени това, господарке.
В очите на прислужницата припламна блясък, от който бузите на Лара се сгорещиха.
— Знаеш ли кога ще се върне?
— Не ни каза, господарке.
— Разбирам — Лара придаде на гласа си разочарована нотка.
Когато лицето на другата жена омекна, я обхвана задоволство.
— През повечето дни е зает, но ако не друго, стомахът му ще го доведе у дома за
вечеря.
— Има ли ограничения къде мога да ходя?
— Къщата е на ваше разположение, господарке. Негово Величество заръча да се
настаните удобно.
— Благодаря.
Лара ги остави да раздигат масата и се зае да обикаля къщата. Освен нейните покои и
тези на Арен имаше още четири спални, трапезарията, кухнята и стаите на прислугата.
Цялата задна част на къщата бе пълна с бухнала мека мебел, различни настолни игри,
наредени по масите, и стени, отрупани с рафтове с книги. Тя копнееше да си вземе някоя,
но само прокара пръст по гръбчетата им, преди да продължи. Всяка стая имаше огромни
прозорци, но от всички тях гледката бе една и съща — джунгла. Красива, ала напълно
лишена от признаци на цивилизация. „Може би и Итикана е такава“, помисли си Лара.
Мостът, джунглата — и нищо друго.
А може би те искаха тя да си мисли точно така.
Върна се в покоите си и разгледа итиканските дрехи в гардероба. Избра чифт панталони
и туника с къс ръкав, добави чифт корави кожени ботуши, облече се и излезе от къщата.
„Провери с колко свобода разполагаш, без да допуснеш да заподозрат на какво си
способна — безмълвно й нареди Серии. — Те очакват от теб да си невежа, несръчна и
разглезена. Възползвай се от грешките им.“
Лара тръгна напред с очакването да я проследят. Една пътека водеше нагоре, но тя
избра да тръгне надолу, покрай потока, защото знаеше, че рано или късно този път ще я
изведе на брега на морето.
След броени минути чу тихите стъпки на някой, който вървеше след нея. Изпукване на
клон. Приглушен плисък. Който и да я следеше, беше безшумен като ловец, но тя бе
научила разликата между пясък, ронещ се под напора на вятъра, и такъв, движещ се под
тежестта на нечие тяло, затова не й беше никак трудно да познае откъде идва шумът зад
нея.
На няколко места по пътя забеляза капани, но продължи да върви покрай потока. Не
след дълго подгизна от дъжд и пот — въздухът беше ужасно влажен и Лара имаше
чувството, че диша вода, но все още не бе зърнала и следа от моста или от брега.
Преследвачът й пък не бе направил никакъв опит да я спре.
Тя опря ръка в ствола на едно дърво и се престори на изтощена. Вдигна поглед, но
очите й не успяха да пробият гъстото було от листа и мъгла.
Серин й бе обяснил подробно какво знаят за моста. Че повечето му колони
представляват естествени каменни кули, които се издигат от морето и държат моста на
трийсет-четирийсет метра над водата. Мостът минаваше само над няколко от близките
острови, чиято защита включваше разнообразни капани, предназначени да потопяват
кораби. Основната й цел бе да открие как итиканците влизат и излизат от моста по
протежението му, но първо трябваше да открие самия мост.
Потокът течеше по все по-стръмен склон. Охладилата се вода се изливаше над скални
ръбове на малки водопади и изпълваше въздуха с тихо боботене. Лара продължи да си
проправя път по течението, като се хващаше за лози и скали, макар вече да се ужасяваше
от обратния път.
И тогава единият и ботуш се хлъзна. Светът се завъртя настрани, пред очите й се мярна
зелено петно, а лакътят й се удари силно в една скала. После падна.
Лара изпищя, размахала ръце в опит да се хване за някоя лоза. Сетне се стовари с
плисък в едно езерце и сблъсъкът с повърхността и спря дъха. Водата покри главата й, а от
устата й изригнаха мехурчета, докато се бореше да изплува. Ботушите и допряха дъното и
тя сви колене, за да се оттласне…
И откри, че водата стига до кръста й.
— Мама му стара — изръмжа Лара и пое към брега.
Преди да стигне обаче, до ушите и достигна съскане. Лара замръзна на място и огледа
околността — очите й се заковаха на черно-кафявата змия, която се гърчеше гневно в
храстите. Влечугото бе по-дълго от ръста й и се беше заклещило между нея и скалния
склон. Тя отстъпи колебливо навътре в езерото, но движението й сякаш още повече разяри
змията. Ето какво си беше докарала на главата, като бе пренебрегнала предупреждението
на Илай.
Наложи се да впрегне цялото си самообладание, за да не посегне към някой от
ножовете, закачени на колана й, когато чу хлъзгане на ботуши и глухо проклятие.
Ножовете за хвърляне бяха неин специалитет, но преследвачът й се намираше на върха на
склона и в момента последното, което искаше, бе той да я види как ги мята.
Змията се надигна — главата й се озова на нивото на нейната. Съскаща. Разгневена.
Готова да нападне. Лара задиша равномерно. Вдишване. Издишване. „Хайде, покажи се,
който и да си — призова го наум. — Убивай я вече тази змия.“
Влечугото се залюля наляво-надясно и самообладанието на Лара започна да се
пропуква. Ръката й стисна ножа и палецът й откопча ножницата.
Змията се метна напред.
Чу се изплющяване на тетива и една стрела с черни пера на върха прикова главата на
змията в земята. Тялото й се замята във всички посоки и след това замря. Лара се обърна.
Арен бе коленичил до ръба на водопада, от който тя така некрасиво беше паднала, с
лък в ръка и колчан, пълен със стрели, показващ се над широките му рамене. Той се
изправи.
— В Итикана имаме нещо като змийски проблем. На този остров не е толкова зле,
но… — Той скочи от ръба и се приземи почти беззвучно. — Ако тя беше успяла да забие
зъбите си в теб, нямаше да оцелееш дълго.
Лара погледна мъртвото тяло на змията, което потръпна. Не успя да се овладее и на
свой ред потръпна, но се опита да прикрие реакцията си с въпрос:
— Как позна, че е женска?
— По размера. Мъжките не стават толкова големи.
Той приклекна и издърпа стрелата от главата на влечугото. Избърса кръвта и люспите
от върха, който беше триъгълен, за разлика от назъбените плоски върхове на
маридринийските стрели, и обърна тъмните си очи към Лара.
— Би трябвало да стоиш в къщата.
Тя отвори уста и се приготви да му заяви, че никой не й е казвал такова нещо, но Арен
добави:
— Не се прави на глупава. Знаеш какво е имала предвид Клара.
Лара захапа бузата си отвътре.
— Не обичам да стоя затворена.
Той изсумтя и пъхна изчистената стрела в колчана си.
— Аз пък си мислех, че си свикнала да бъдеш затворена.
— Свикнала съм. Но това не значи, че ми харесва.
— Държали са те под ключ в онзи пустинен лагер за твоя собствена безопасност.
Приеми, че причините да те държа тук са същите. Итикана е опасно място. Първо,
островът е пълен с капани. Второ, не можеш да направиш и две крачки, без да се разминеш
с някое животно, което може да те вкара в гроба. И трето, една разглезена принцеса като
теб няма никаква представа как да се пази.
Лара стисна зъби. Призова на помощ самоконтрола си, за да не му даде да разбере
колко бърка.
— Въпреки това трябва да призная, че стигна доста по-далече, отколкото очаквах —
отбеляза Арен. Очите му пробягаха по тялото й — мокрите й дрехи бяха залепнали за
кожата й. — Какво ви караха да правите в лагера? Да тичате и да копаете пясък?
Въпросът беше неизбежен. Макар да не беше особено едро, тялото на Лара бе изтъкано
от тренирани мускули вследствие на безкрайните часове на обучение — не беше като
телата на обичайните маридринийски аристократки.
— Животът в пустинята е труден. Освен това баща ми искаше да съм подготвена за…
енергичното ежедневие в Итикана.
— Аха. — Арен се усмихна. — Колко жалко, че не е успял да те подготви и за дивата
природа.
Той свали лъка от рамото си и бръсна нещо от рамото й с върха му. Лара видя с
крайчеца на окото как една смътна черна фигура прелетя във въздуха.
Паякът с размерите на дланта й падна на земята и избяга в сенките.
— Едва ли е по-опасен от скорпионите в Червената пустиня.
— Може би. Но подозирам, че Червената пустиня не е пълна с ето тези. — Той взе един
камък и го метна десетина крачки наляво.
Чу се силен трясък и от тревата изскочи дъска, покрита с дървени шипове. Ако някой
задействаше капана, щеше да бъде надупчен на дузина места от кръста надолу. Лара беше
забелязала капките вода, процеждащи се от нишката, която задействаше капана, но ако
трябваше да бъде честна, в мрака нямаше да я забележи.
— Добре, ти печелиш — отвърна тя с тон, който подсказваше, че всъщност нищо не е
спечелил. — Ще продължим ли?
Вместо да отвърне с някакво остроумие, Арен пристъпи към нея и пръстите му се
сключиха около китката й. Лара трябваше да се дръпне, но вместо това замръзна при
спомена за допира на тази ръка до голото й тяло и нежните ласки по бедрото й.
Понечи да се дръпне, но той завъртя ръката й и се намръщи при вида на драскотината
на лакътя й. Бръкна в една кесия на колана си, извади бурканче с някакъв мехлем и парче
бинт и чевръсто намаза и превърза раната. Мускулите на раменете му играеха над
стоманата и кожата на налакътниците му. От това разстояние Лара се увери колко по-едър
е от нея, с цяла глава и половина по-висок и сигурно два пъти по-тежък. И цялата тази маса
се състоеше само от чисти мускули.
Но и Ерик, наставникът по оръжия и бойни техники, беше едър и бе обучил Лара и
сестрите й как да надвиват по-мощните си и по-силни съперници. Докато Арен
приключваше с превързването, Лара си представи къде би го ударила първо. По стъпалото
или по коляното. После разпорване на корема с ножа. И накрая прерязване на гърлото,
преди да е успял да я хване.
Той завърза бинта.
— Направих доста отстъпки в сделката с баща ти и единственото, което получих в
замяна, освен обещанието мирът да продължи, бе ти. Затова ще ме извиниш, задето не
държа да те видя мъртва едва няколко дни след пристигането ти.
— Но пък това не ти попречи да ме оставиш да се разхождам из опасната джунгла.
— Исках да видя къде ще отидеш. — Той й направи знак да го последва и пое през
дебелия пласт гниеща растителност и нападали по земята клони, като почти не използваше
лъскавото мачете в ръката си. — Да избягаш ли се опитваше?
— Къде да избягам? — Тя се насили да приеме ръката му, която й помогна да прескочи
едно паднало дърво. — Ако се върна в Маридрина, баща ми ще ме убие, задето съм го
обезчестила, а не притежавам никакви умения, за да оцелея сама където и да било другаде.
Жива или не, трябва да остана в Итикана.
Арен се засмя тихо.
— Поне си откровена.
Лара сдържа собствения си смях. Тя притежаваше много качества, но откровеността не
беше сред тях.
— Какво тогава правеше в джунглата?
„Запази лъжите за момента, когато се наложи да ги използваш.“
— Исках да видя моста.
Арен се закова на място и се обърна, за да я погледне остро.
— Защо?
Тя срещна погледа му, без да трепне.
— Исках да видя конструкцията, която струва колкото правата над тялото ми. Колкото
верността ми. Колкото живота ми.
Той се дръпна, сякаш го беше ударила.
— Правата над всичко това принадлежат на самата теб, а не на баща ти.
Не беше очаквала този отговор. Вместо обаче думите му да успокоят нервността, която
я обхващаше при мисълта за тази част от мисията й, те накараха кожата й да пламне от
необясним гняв, затова само кимна отсечено.
— Щом казваш.
Арен разсече една дива лоза с мачетето и се изкатери по стръмен склон, без да
проверява дали Лара го следва.
— Между другото, вървеше в грешна посока. А сега се опитай да не изоставаш. Мостът
може да се види за малко през мъглата.
Двамата се закатериха мълчаливо по тясната пътечка по склона. Наоколо нямаше нищо
друго за гледане освен безкрайната джунгла и Лара тъкмо започваше да подозира, че Арен
си прави шега с нея, когато излязоха на поляна, насред която се издигаше каменна колона.
Вдигна глава към небето и остави неспирния дъжд да отмие потта от лицето и.
Облаците се виеха и усукваха, носени от ветрове, които не се усещаха под гъстата
покривка от листа.
Арен посочи кулата.
— Облаците се проясняват съвсем за кратко по това време на годината.
Кулата миришеше на пръст и мухъл, а каменните стъпала, изсечени от вътрешната й
страна, бяха износени в средата от безброй стъпки. Изкачиха се по тях до върха — малко
неоградено празно пространство, от което във всички посоки се разкриваше гледка към
мъгливата джунгла. Лара осъзна, че кулата се намира на върха на малка планина. Оттук
далечното сиво море едва се виждаше. Нямаше плаж. Нито кей. И най-важното — никакъв
проклет мост.
— Къде е?
— Имай търпение. — Арен опря лакти на каменния перваз.
Лара изпитваше по-скоро любопитство, отколкото яд, когато застана до него и се
загледа в дърветата, облаците и морето, макар че вниманието й беше съсредоточено върху
него. Арен миришеше на мокра кожа и стомана, на пръст и зеленина, но под всичко това
носът й долови уханието на сапун и нещо подчертано — и даже приятно — мъжко. Тогава
през кулата духна вятър и прогони всички други миризми освен онези на небе и дъжд.
Облаците се разкъсаха невероятно бързо и слънцето блесна с такава сила, каквато Лара
не беше усещала, откакто бе напуснала пустинята. Сиянието му накара сивкавата зеленина
на джунглата да заблести в изумрудено — толкова ярко, че я заслепи. Мъглата се разсея
под напора на вятъра и остави след себе си сапфиреносиньо небе. Тайнственият остров
изчезна и на негово място се възцариха ярки цветове и светлина. Колкото и да се мъчеше
обаче, Лара не съзираше и следа от моста.
Весел смях изпълни ушите й и в същия момент нечии пръсти я хванаха за брадичката и
повдигнаха лицето й.
— Погледни по-надалече — заръча й Арен и Лара обърна поглед към морето, което
сега проблясваше в тюркоазено.
Онова, което видя, й спря дъха.
10. ЛАРА
ВСИЧКИ РАЗКАЗИ, КОИТО БЕ СЛУШАЛА ЗА МОСТА ПвОр еме на обучението си,
бледнееха пред реалността. Това не беше мост. Това беше Мостът, защото на света нямаше
нищо, с което той можеше да се сравни.
Подобно на огромна сива змия, мостът се виеше над земята, докъдето поглед стигаше,
свързвайки континентите. Лежеше върху естествено образували се карстови колони, които
сякаш бяха сложени там от божията ръка точно за тази цел и предизвикваха Океана на
ураганите, чиито вълни се разбиваха в основите им. От време на време дългата сива змия
минаваше над по-големи острови, опряна на дебели каменни колони, построени от древни
ръце. Мостът бе архитектурно постижение, което не се подчиняваше на разума. Не се
подчиняваше на логиката. Подобно нещо изобщо не би трябвало да съществува.
И точно затова всички искаха да бъде техен.
Лара едва откъсна взор от моста и хвърли поглед на Арен, чиито очи бяха приковани в
каменната конструкция. Сигурно го виждаше всеки ден, откакто се беше родил, но от него
все още се излъчваше някакво вълнение, сякаш и той самият недоумяваше как е възможно
мостът да съществува.
Преди Лара да успее да извърне поглед, Арен обърна глава и очите им се срещнаха. На
дневна светлина тя видя, че очите му не са черни, а лешникови — кафяво, изпъстрено с
изумруденозелени петънца като растителността на острова му.
— Сега, след като го видя, по-ценна ли се чувстваш?
Кожата й пламна и тя се извърна припряно.
— Аз не съм стока.
Той изсумтя.
— Не това имах предвид. Мостът е… за Итикана той е всичко. А Итикана е всичко за
мен. Точно както Маридрина бе всичко за нея.
— Много е… впечатляващ. — Слаба дума за древния мост.
— Лара. — Забеляза с крайчеца на окото си как той протяга ръка към нея и после я
отдръпва, сякаш бе размислил и отказваше да я докосне. — Знам, че решението да дойдеш
тук не е било твое.
Арен прокара ръка през косата си. Беше стиснал челюст, сякаш се бореше да намери
подходящите думи, и сърцето й заби по-бързо — беше сигурна, че знае какво ще каже той.
— Искам да знаеш, че не си длъжна да правиш нещо, което не искаш. Че това… това е,
каквото ти искаш да бъде. Не каквото не искаш.
— И защо те интересува какво искам?
— Договорът между Итикана и Маридрина значи мир. Значи спасени хора. Може би
някой ден ще сложи и край на всички битки по бреговете ни.
— Не знаех, че говорим за договора. — Лара беше решена да разбере кое мотивира
този мъж, какви бяха желанията му.
Арен се поколеба.
— Надявам се бракът ни да е първата стъпка към едно бъдеще, в което животът на
народа ми няма да е свързан с тази древна купчина камъни.
Думите му до такава степен противоречаха на скорошното му изказване за моста и как
той значел всичко за страната, че Лара отвори уста с намерение да го помоли за обяснения,
но я прекъсна зовът на рог, долетял от далечината. Рогът изпълни цяла мелодия и после я
повтори два пъти. След първия път Арен изруга и посегна за големия далекоглед,
монтиран в центъра на кулата. Огледа крайбрежието и избълва цяла поредица от ругатни,
когато най-сетне намери онова, което търсеше.
— Какво има?
— Нашественици. — Той се спусна към стълбите, но в последния момент се хвана за
рамката на вратата и спря. — Стой тук, Лара… Не мърдай. Ще пратя някой да те прибере.
Тя се опита да спори, но той вече беше изчезнал. Лара се подпря на парапета и го
проследи как излиза от кулата, втурва се през поляната и изчезва от поглед.
Повдигна се на пръсти и надникна през далекогледа. Отне й известно време да види
каквото бе видял Арен, но най-сетне го забеляза — кораб, който тъкмо минаваше под
моста в посока Среден пост. Палубата бе пълна с мъже в униформи. Флагът, веещ се от
мачтата, бе на Амарид. Военен кораб. И ако можеше да се вярва на Арен, не идваше с мир.
Силен трясък разцепи въздуха. Лара зърна как едно гюле се заби в такелажа на кораба и
прекърши една мачта, която падна настрани. Корабът се наклони и платната и въжетата се
заплетоха в металните шипове, наредени в основата на колоната под моста.
Безброй мъже полетяха във водата. Втори трясък огласи поляната около кулата и в
корпуса на кораба зейна дупка. Дупка, която бързо изчезна заедно с кораба, поел към
морското дъно.
Ръцете й замръзнаха върху далекогледа. Лара затаи дъх и продължи да наблюдава как
постоянният обстрел разбиваше упорито кораба, докато останалите на борда войници се
мъчеха да се изкатерят нависоко или се хвърляха във водата в опит да изплуват до брега,
заобиколени от злокобни островърхи перки, без никаква надежда за спасение.
Пред погледа й един от плуващите войници бе дръпнат под водата и кръвта й се смрази,
когато на мястото му разцъфна червен облак. В следващия момент всички акули нападнаха
и не след дълго водата стана по-скоро червена, отколкото синя.
Лара насочи далекогледа там, където островът срещаше морето, и затърси следи от
итиканци — нямаше търпение да види защитните им системи в действие. Само че ъгълът
беше неподходящ и джунглата скриваше от полезрението й случващото се на брега,
каквото и да бе то.
Това може би беше единственият й шанс да види как итиканците отблъскват нашествие,
а тя щеше да го пропилее заради неудобната си позиция.
Лара побягна надолу по стълбите и през поляната. Пое по същия път, по който бе
видяла да тича Арен, сигурна, че ще я отведе там, където трябваше да отиде. Джунглата се
превърна в размазано зелено петно, докато тичаше, а влажният въздух натежа в дробовете
й, докато прескачаше скали, хлъзгаше се в калта, падаше, ставаше и продължаваше.
Морето не беше далече и пътят се спускаше надолу.
Пътеката свършваше внезапно до ръба на една отвесна скала и се разклоняваше по
продължението й. Далече под нея океанските вълни се разбиваха в голата скала. Лара
свърна встрани и се озова на върха на стръмен склон. Там спря и се скри зад един огромен
камък.
От тази позиция видя пещера над водата, която нямаше как да забележи от стражевата
кула. Отворът й зееше над малък залив с бял пясък и тюркоазени води — от океана го
скриваха редица назъбени скали, между които имаше съвсем тесен проход. През него едва
ли можеше да мине дори малка лодка. В момента проходът бе препречен от тежка верига,
закрепена за две каменни постройки от двете му страни.
Плажът гъмжеше от войници. Погледът на Лара се плъзна към непознатите лодки,
изтеглени на брега, които не даваха признаци, че скоро ще отплават нанякъде, а после се
насочи към итиканците, наредени по скалите над плажа. Сред тях зърна високата фигура на
Арен.
Лара се намръщи и надникна иззад скалата, която играеше ролята на скривалище.
Искаше да види къде е катапултът, който итиканците бяха използвали, за да унищожат
нашественическия кораб. В същия миг чу хрущенето на чакъл под нечии крака по
пътеката. После отекна глас:
… не си струват и камъните, с които ги замервахме. Един малко по-силен вятър — и
тоя скапан боклук щеше да отиде на дъното.
С разтуптяно сърце Лара затърси път за бягство, но плажът бе все така пълен с войници
— отляво имаше гъсталак от диви лози, а вдясно склонът свършваше и единственият път
водеше право надолу към назъбените скали, стърчащи от водата. Единственият начин да не
я хванат да шпионира бе право напред.
Лара излезе иззад скривалището си и се спусна внимателно по склона. Скоро стигна
плажа, където я посрещнаха стреснати погледи, но тя не им обърна внимание.
Един от войниците пъхна пръсти в уста и изсвири пронизително. Онези на склона,
включително Арен, се обърнаха. Не се намираше толкова далече, че Лара да не забележи
изненадата, изписала се на лицето му, последвана от раздразнение.
Преди войниците да успеят да я спрат, Лара заобиколи пещерата и изкачи издяланите в
скалата стъпала, които водеха до склона. Арен я посрещна на върха — очевидно нямаше
намерение да й позволи да наблюдава случващото се.
— Казах ти да стоиш в кулата, Лара.
— Знам, аз… — Тя се престори, че се подхлъзва на тясното стъпало, и прикри
усмивката си, когато Арен я хвана за лакътя и я издърпа на върха, откъдето й се откри
ненарушавана от нищо гледка към моста и потъващия до него кораб. — Какво става тук?
— Това не е твоя работа. Върни се на плажа и някой ще те заведе в къщата. — Той
направи знак на един от войниците си, а Лара напрегна ума си — трябваше да измисли
причина да остане.
— Там има давещи се хора! — Тя махна с ръка срещу войника, който се бе опитал да я
хване за лакътя. — Защо не им помагате?
— Това са нашественици. — Арен пъхна в ръката й далекогледа, който държеше. —
Виждаш ли знамето? Това е амаридийски кораб. Опитваха се да проникнат в моста под
прикритието на мъглата.
— Може да са търговци.
— Не са. Погледни моста. Виждаш ли въжетата?
Лара се престори, че се взира в мъжете, увиснали на въжетата от моста, макар
всъщност да оглеждаше самия мост и да търсеше пролуки, през които можеше да се влезе.
Само итиканците имаха достъп до това място и беше възможно да научи нещо ценно
оттук. Само че Арен издърпа далекогледа от ръката й, преди да успее да изучи добре
моста.
— Това е акт на нападение срещу нас, Лара. Заслужават си последствията.
— Никой не заслужава това — отвърна тя.
Въпреки че реакцията й беше част от ролята, която играеше, стомахът й се сви от
гледката на вълните, стоварващи се върху кораба, докато не го погълнаха целия. Сега
всички оцелели амаридийци бяха във водата, някои се опитваха да стигат до въжетата, а
други плуваха към острова, на който стоеше тя.
— Помогни им.
— Не.
— Тогава аз ще им помогна.
Лара се завъртя, готова да се възползва от драматичната си проява на състрадание, за
да огледа лодките на плажа, но насреща й се изпречиха трима от войниците на Арен.
— Пуснете ме да мина.
Никой не помръдна, но и не посегнаха към оръжията си. Лара погледна през рамо към
еднаквите сгради с дебели врати и без прозорци от двете страни на механизма, който
вдигаше веригата. Подозираше, че в тях постоянно има стража. Погледът й обаче бе
привлечен от шепата войници, които, противно на очакванията, почти бяха стигнали до
прохода към пещерата. Няколко от тях размахваха безпомощно ръце, а вълните ги
заливаха.
— Моля те. — Лара не би трябвало да се вълнува дали амаридийците ще живеят, или
ще умрат, но сега откри, че не иска да загинат. — Това е жестоко — каза тя и треперенето
на гласа и бе напълно искрено.
Лицето на Арен помръкна от гняв.
— Жестоко е онова, което тези мъже щяха да причинят на народа ми, ако бяха успели
да пробият защитата ни. Итикана не ги е предизвиквала. Никога не сме нахлували в техните
земи. Никога не сме клали техните деца за развлечение. — Той посочи с пръст към
моряците и в гърлото на Лара се надигна жлъчка, когато поредният изчезна под вълните и
водата почервеня, докато акулите го разкъсваха. — Те донесоха войната.
— Ако ги оставиш да умрат, с какво ще си по-добър от тях? — Оставаха трима моряци
и всички бяха близо до брега. Само че островърхите перки на акулите ги следваха по
петите. — Прояви милост.
— Искаш милост, така ли?
Арен се врътна на пети и извади стрела от колчана. Три украсени с черни пера стрели
профучаха във въздуха и тримата моряци потънаха под вълните. Той се обърна, за да я
погледне — кокалчетата на ръката, с която стискаше лъка, бяха побелели.
Лара падна на колене, затвори очи и се престори на разстроена, докато вътрешно се
опитваше да си възвърне самообладанието. Итикана бе показала истинската си същност. Не
тихи дворове и ромолящи топли извори, а насилие и жестокост. И Арен властваше над
всичко това.
Но тя щеше да предизвика края му.
— Изчакай вятъра да отслабне и събери онези, които още се държат за въжетата —
нареди Арен на войниците си. — Последното, което ни трябва, е някой от тях да намери
пътя навътре по отлив.
После ботушите му затрополиха покрай нея и той пое надолу по стълбите към скрития
плаж.
Лара остана на място и се усмихна вътрешно. Никой не я закачаше, бяха я оставили да
се успокои след емоционалния й изблик, въпреки че тя обмисляше думите на Арен: да
намерят пътя по отлив. Въпросът бе пътят към какво. Към пещерата? Или беше имал
предвид нещо доста по-голямо?
Вятърът утихна, слънцето се скри зад нов покров от облаци, а дъждът се върна и я
измокри до кости. Тя обаче не помръдна. Загледа със стоическо мълчание как войниците
избутват лодките във водата, как минават под моста и как отстрелват един по един
моряците, които бяха успели да се задържат за въжетата по време на цялата схватка.
Безжизнените им тела паднаха в океана.
Не каза нищо и когато войниците се върнаха, но отбеляза обиколния път, по който бяха
дошли — сякаш го правеха нарочно и скоро разбра причината за това, когато отливът
започна и отдръпващата се вода разкри смъртоносните капани по дъното на морето.
Стоманени шипове и назъбени скали, поставени там, за да унищожат всеки кораб или
лодка, чийто екипаж не знаеше безопасния път.
Отливът достигна връхната си точка и Лара понечи да се изправи, сигурна, че е видяла
всичко, което можеше да се види. Тогава една сянка в основата на най-близката кула под
моста привлече вниманието й. Не, не беше сянка. Беше отвор.
Сърцето й заби по-бързо и тя едва успя да скрие радостната усмивка, готова да изплува
на лицето й. Беше открила път към моста.
11. АРЕН
КРАЛИЦАТА НА АМАРИД ТРЯБВА СЪВСЕМ ДА СЕ оЕт чаяла, за да вземе за
корабите си тая сган.
Горик обърна трупа, който бе издърпал от морето. Кръвта започна да се просмуква в
белия пясък. На тялото му липсваше един крак заради някоя от итиканските акули.
Липсваше му и левият палец, но акулите нямаха вина за това. Защото липсващият пръст и
жигосаният на опакото на дланта знак сочеха, че мъжът е прекарал известно време в
амаридийски затвор за кражба.
Арен коленичи на земята и огледа оръфаната униформа на човека — платът бе напълно
протрит и на двата лакътя. — Значи всички са престъпници, така ли?
— Всички, които успяхме да огледаме.
Арен се изправи и се намръщи към водата в пещерата, над която се стелеше мъгла.
Амаридийският флот познаваше добре коработрошачите на Среден пост и въпреки това
днешният кораб бе влязъл в обсега им и сам си беше подписал присъдата. Може би
престарелият съд с екипаж от престъпници бе единственото, с което кралицата на Амарид
бе готова да рискува в края на сезона на бурите, но все пак… какъв беше смисълът?
Арен се обърна към Горик:
— Напиши доклад и го прати на всички командири на стражата, за да знаят, че
нашествията тази година са почнали по-рано.
После се отправи нагоре по пътеката към казармата. Нямаше никакво желание да се
прибира вкъщи.
— Какво стана, Ваше Величество, жената да не те изгони вече? — Джор седеше край
огъня с книга в ръка. — Май итиканската милост не й хареса особено.
Това определено беше вярно.
Лара бе седяла замислена на ръба на скалата, докато той не започна да се чуди дали да
не прати някого да я завлече в къщата. После рязко се беше изправила, бе слязла по
стълбите към плажа и беше минала покрай него, без да каже и дума — стражите, на които
бе наредил да я придружат, сякаш предпочитаха да поплуват с акулите, отколкото да пазят
кралицата си. След около час Илай бе дошъл при него с писмо от Лара до баща й и сега,
докато думите на Астер още отекваха в ушите му, Арен се питаше дали изобщо да го
изпрати.
— Съмнявам се да е ставала свидетелка на насилие преди. — Арен тръгна към нара си,
но по средата на пътя си промени решението и седна до стария войник. — Прочети това.
По-възрастният мъж пое писмото, прочете го и сви рамене.
— Звучи ми, като да му съобщава, че още е жива.
Арен бе склонен да се съгласи. В писмото не се казваше кой знае какво, освен че тя е
здрава и че се отнасят добре с нея, след което имаше подробно описание на къщата. Беше
наблегнала основно на горещия извор. Въпреки това той прочете писмото няколко пъти в
опит да открие шифър и когато не успя, се зачуди дали този факт го радва, или го
разочарова.
— Интересно е, че теб не те споменава. Струва ми се, че леглото ти доста време ще
остане студено.
Арен изсумтя. В ума му проблесна смътният спомен от съня, който го бе споходил
наскоро — Лара в стаята му, в леглото му, в прегръдките му.
— Май не й е приятно да играе ролята на награда в нечий договор.
— А може да е очаквала съпругът й да е по-хубав. Някои хора преодоляват по-трудно
разочарованието.
Арен повдигна вежда.
— Това вероятно е единственото, което не я разочарова.
Джор поклати глава.
— А може би не си пада по наперени кучи синове.
— Чувал съм, че има страни, където хората проявяват известно уважение към
монарсите си.
— Аз мога да те уважавам и въпреки това да мисля, че лайното ти е точно толкова
смрадливо, колкото моето.
Арен завъртя очи и пое чашата, която Лия, един от членовете на почетната му стража,
му подаде. Усмихна й се, но тя му заяви:
— Просто те е яд, че Краля плъх ти прати момиче със собствено мнение вместо
безмозъчна идиотка, която би — Лия направи вулгарен жест, — без да задава въпроси.
— Като теб ли, Лия? — намигна й Джор и се разсмя, когато тя лисна съдържанието на
чашата си в лицето му.
Арен грабна писмото от ръцете на по-възрастния мъж, преди да му се случи още нещо.
— Нали нямаш намерение да го изпращаш? — попита Джор.
— Казах й, че ще го изпратя. Освен това, ако Сайлъс поиска доказателство, че е жива, е
най-добре да му го дадем. Последното, което ни трябва в момента, е повод да дойде да я
търси.
— Лъжеш. Спокойно може да използваме фалшификатор, който да води
кореспонденция от нейно име.
— Не. — Очите на Арен пробягаха по старателно изписаните редове. — Или ще го
изпратя, или ще й кажа, че съм решил да не го правя. Виждаш ли нещо в текста, което не
бихме искали да стигне до Свраката?
Джор взе писмото и го прочете още веднъж. Арен не за пръв път прокле онези няколко
минути, които деляха неговото раждане от това на Ана. Тези проклети няколко минути,
които бяха направили него крал, а нея — командир, и за които той би дал всичко, за да ги
обърне и да смени ролите им. На него му идваше отръки да се бие, да ловува, да седи край
огъня и да си разменя глупави шеги с другите войници. Политиката и дипломацията не му
се удаваха и не желаеше цялото проклето кралство да зависи от неговите решения.
— От описанието на гиздавата ти къща може да познаят, че тя е на Среден пост с теб.
От подробностите за джунглата ще се сетят, че е свободна да се разхожда наоколо. И като
стана дума… — Джор вдигна глава. — Какви ги върши тя? Защо тича из острова? Дойде
от същата посока като теб, а не откъм къщата…
Арен по чиста случайност беше пристигнал в къщата точно преди Лара да се отправи
на непозволената си обиколка на острова, и вместо да накара Лия да я спре, той беше
решил да види къде ще отиде жена му.
— Разхождаше се безцелно.
Джор вдигна вежди.
— Търсеше моста.
Всички погледи в общата стая се обърнаха към тях и Арен се намръщи.
— Просто любопитство…
Не знаеше защо защитава Лара, а само че думите й го бяха впечатлили. Беше толкова
лесно да мисли единствено за жертвата, която той правеше с този брак, че изобщо не му бе
хрумнало какво бе струвала женитбата на нея. А то бе същото, от което той искаше да
опази Ана, и причината да предпочете да плати на Харендел цяло състояние, но не и да
насилва сестра си да сключи нежелан брак.
— За малко да я ухапе змия, така че едва ли ще тръгне пак да се разхожда сама.
— Не бих била толкова сигурна — изтъкна Лия. — Когато й препречихме пътя към
лодките, ми се стори, че е готова да ме фрасне в лицето. Може да не е боец, но не е и
страхливка.
— Склонен съм да се съглася — додаде Джор. — Ще пратя още двама стражи при
къщата, за да я държат под око, когато те няма.
Арен кимна бавно.
— Прати писмото в Южен пост, за да го прегледат Ана и нашите дешифровчици. После
фалшификаторът да го препише на чиста хартия и да го пратят в Маридрина.
Хората му знаеха всички шифри на Свраката. Ако Лара бе използвала някой от тях,
дешифровчиците щяха да го хванат.
— Мислиш, че е шпионка ли?
Арен издиша продължително и се замисли за новата си съпруга, която напълно се бе
разминала с очакванията му. Маридринийските крале открай време използваха дъщерите
си като залози в разни сделки, за да сключват съюзи и да се сдобиват с длъжници и в
кралството, и по света. Лара и сестрите й със сигурност бяха отраснали с ясното съзнание,
че бъдещето им включва брак по сметка с него самия или с някой друг владетел.
Несъмнено бяха обучени да изпълняват съпружеския си дълг независимо от
обстоятелствата.
Лара обаче ясно му бе заявила, че договорът осигурява присъствието й в Итикана, но
не и изпълнението на каквито и да е съпружески задължения. Той уважаваше това. Всяка
жена, споделяла някога леглото му, го бе правила по собствено желание и мисълта да
прекара живота си с такава, която ляга с него само от чувство за дълг, му беше неприятна.
Предпочиташе да спи сам.
— Ще й дам малко свобода. Мисля, че ако са я пратили да шпионира, рано или късно
ще дойде при мен, за да потърси информация. Маридринийците не се славят с търпението
си.
— И ако дойде, какво? — попита Джор.
— Ще го мисля, като се стигне дотам.
— А ако не дойде?
Ако Лара наистина бе просто невинно момиче, пратено, за да осигури мир между двете
кралства, това някак правеше задачата на Арен много по-трудна, отколкото ако я
разкриеха като шпионка. Защото той си имаше собствени планове относно
маридринийската си съпруга и нямаше да стигне особено далеч с тях, ако тя го мразеше от
дъното на душата си.
— Предполагам, че ще трябва да спечеля сърцето й.
Питието на Лия пръсна от устните й.
— Успех в това начинание, Ваше Величество.
Той й се усмихна лениво.
— Теб успях да те спечеля.
Лия го изгледа така, сякаш му казваше, че е най-глупавото създание на земята.
— Между нас двете няма нищо общо.
Трябваше обаче да мине не една нощ, не една седмица, а цели две седмици, през които
Лара не му обръщаше внимание, за да започне да осъзнава, че Лия може да е имала право.
12. ЛАРА
СЕДМИЦИТЕ СЛЕД ПОТАПЯНЕТО НА НАШЕСТВЕНИЧЕСКИЯ кораб и клането на
плажа преминаха без особени сътресения. Арен ставаше по зазоряване и се прибираше
късно вечерта, но не оставяше Лара без надзор. Слугите бяха научили за неразрешената й
разходка из острова и я следяха изкъсо — Клара все бършеше прах, или миеше пода
някъде около Лара и мирисът на паста за полиране на мебели заседна трайно в носа й. В
интерес на истината обаче бурите, които бушуваха над острова, вършеха много по-добра
работа от слугите в ограничаването на движенията на Лара. Бурните ветрове, светкавиците
и неспирният порой бяха постоянен спътник на острова. Готвачката Морин й каза, че това
са последните издихания на сезона на бурите — не можеха да се сравнят с тайфуните, на
които щеше да стане свидетелка в началото на следващия.
Макар да нямаше търпение да огледа входа на моста, който бе открила, Лара продължи
да се държи безобидно, за да не предизвиква интерес, като през повечето време
претърсваше дискретно къщата за каквато и да е информация, която би могла да й помогне
в планирането на маридринийската атака срещу Итикана.
Първата и цел бяха картите — те бяха и единственото, което не успя да открие. Серин
разполагаше с безброй документи, които описваха островите, съставящи кралството, и на
всички тях присъстваше дългата, виеща се фигура на моста, но други подробности
нямаше. Сега Лара бе видяла с очите си, че нахлуването в Итикана е почти невъзможно
заради липсата на плажове и изобилието от защитни средства в морето, които итиканците
явно можеха да местят и сменят когато си поискат.
Другата загадка бе къде живееха самите островитяни. От морето никога не се бяха
виждали следи от големи градове, а участниците в успешните нашествия и нападения
говореха за невзрачни селца — тази информация бе накарала баща й и Серин да мислят, че
населението на Итикана е малобройно, жестоко и диво, обсебено от първичните си нужди,
защитата на моста и нищо друго. Макар да бе в Итикана отскоро, Лара не бе склонна да се
съгласи с това заключение.
Спомни си думите на Арен в кулата. „Мостът е… за Итикана той е всичко. А Итикана е
всичко за мен.“
В гласа му бе прозвучала искрена емоция. Тук живееха и цивилни граждани —
граждани, които Арен смяташе, че се нуждаят от защита. Годините обучение нашепваха на
Лара, че тези граждани са най-голямата слабост на Итикана. Трябваше само да открие къде
живеят и как да се възползва от тази информация. А после да я предаде на Маридрина.
Вече бе изпратила първото си писмо до баща си — послание с общи приказки, за което
не бе ползвала шифър и което бе написала така, че да не дава ни най-малък повод на
итиканците да го спрат. Писмото бе проверка, за да види дали Арен ще й позволи да пише
на баща си, преди да опита доста по-рискованото начинание да прати сведения, които
дешифровчиците в Южен пост да не успят да разчетат.
Доказателството, че Арен държи на думата си, дойде под формата на отговор от баща
й. Писмото бе донесено от самия крал.
Беше го видяла през прозореца да се прибира, подгизнал от последния порой. Не за
пръв път се зачуди какво прави по цял ден. Най-често се връщаше мокър, кален и вонящ на
пот, с изпито от изтощение лице. В тези моменти част от нея искаше да се приближи до
него — беше се притеснила, че е сбъркала със стратегията си да спечели доверието му и
вместо това го бе отчуждила напълно. Друга част обаче й нашепваше, че е постъпила
правилно, като го е накарала той да дойде при нея.
— Това пристигна за теб в Южен пост. — Арен пусна сгънатите листове хартия в скута
й. Беше се изкъпал и преоблякъл в сухи дрехи, но все още изглеждаше изморен.
— Предполагам, че си го прочел.
Тя разтвори писмото и веднага забеляза тънкия като паяжина почерк на Серин,
имитиращ този на баща й. За миг я преряза разочарование. Разбира се, че Серин ще
напише писмото. Той бе този, който познаваше шифрите, не баща й. Тя остави писмото.
Не искаше да го чете веднага.
— Знаеш, че съм го прочел. И за да ти спестя усилията, дешифровчиците помогнаха с
превода на доста жалкия шифър. Преводът е на обратната страна. Този път последствия
няма да има, защото не ти си шифрирала писмото, но втори шанс няма да получиш.
Толкова за неразбиваемия шифър на Мерилин. Тя обърна страницата и прочете:
„Радвам се, че си добре, прескъпа дъще. Прати ми вест, ако с теб се отнасят зле, и ще
отвърнем на обидата“
Арен изсумтя.
— А ти какво очакваше? Че ще ме омъжи набързо и ще спре да се интересува от мен
ли?
— Горе-долу да. Нали получи каквото искаше.
— Е, сега знаеш, че не е така. — А тя знаеше, че изнасянето на сведения от Итикана ще
е точно толкова трудно, колкото бе очаквала. — Може би самият ти може да му пратиш
писмо, за да го увериш в добрите си намерения.
— Нямам време да поддържам редовна кореспонденция с баща ти или — той взе
писмото — със Свраката, съдейки по почерка.
Дявол да го вземе, итиканците си ги биваше. Лара извърна поглед.
— Очевидно е, че времето ти е ценно. Моля, продължавай със задачите си.
Той понечи да се обърне и да си тръгне, но се поколеба и тя видя с крайчеца на окото
си как погледна колодата карти, които бе оставила на масичката.
— Играеш ли карти?
Изпълни я смесица от нервност и вълнение — същото чувство, което я бе обземало,
преди да излезе на тренировъчната площадка. Сега водеше друг вид битка, но това не
значеше, че ще я изгуби.
— Разбира се, че играя.
Арен отново се поколеба и после попита:
— Искаш ли да поиграем?
Лара сви рамене, взе колодата и размеси картите с отработен жест. Те изплющяха в
ръцете й.
— Наистина ли искате да играете комар с мен, Ваше Величество? Налага се да ви
предупредя, че съм доста добра.
— Нима това е един от многото ти таланти?
Сърцето на Лара прескочи един удар и тя се зачуди дали той не си спомня повече от
интимната им среща, отколкото тя предполагаше. Арен обаче я погледна само за миг,
седна срещу нея и подпря обутия си в ботуш крак на коляното на другия.
— Разполагаш ли със собствени пари, или ще трябва аз да залагам и за двете страни?
Тя му се усмихна хладно.
— Избери друг залог.
— Какво ще кажеш за въпроси и отговори?
Лара вдигна вежда.
— Това е детска игра. Какво ще предложиш да правим после — да тичаме голи из
къщата?
Беше си помислила, че ще предложи именно нещо подобно. Играта на карти бе една от
тактиките за прелъстяване, на които Мецат бе научила сестрите. Беше им казала, че всички
мъже с радост биха рискували собствените си дрехи за шанса да видят разголени гърди. С
изключение, както се оказваше, на краля на Итикана.
— Може да отложим голото надбягване за сезона на бурите. По-вълнуващо е, ако те
удари светкавица по задника.
Лара поклати глава и отново размеси картите.
— Покер? — Беше най-добре да играят на нещо, на което тя нямаше да загуби.
— Какво ще кажеш за козове?
— Игра на късмет, а не на умение.
— Знам.
Начинът, по който го изрече, прозвуча като предизвикателство. За добро или зло, тя
никога досега не беше отказвала предизвикателство, затова сви рамене.
— Както кажеш. До девет карти ли ще играем?
— Скука. Как ти се струва по един въпрос и отговор за всеки коз?
В ума й се завъртяха всички въпроси, които би могла да му зададе. Завъртяха се и
евентуалните въпроси, които той би могъл да й зададе, и отговорите, които тя би му дала.
Арен протегна ръка към една ъглова масичка и взе бутилка, пълна с кехлибарена
течност. Отпи глътка и остави бутилката помежду им.
— За да направим играта по-интересна.
Тя вдигна вежда.
— Нали виждаш, че има и чаши?
— Да не създаваме допълнителна работа на Илай.
Тя извъртя очи и отпи. Брендито — с това бе пълна бутилката — изгори гърлото й.
После раздаде карти и безмълвно изруга, когато козът се оказа при него.
— Е?
Арен взе бутилката и изгледа замислено Лара, при което сърцето й заби по-бързо.
Имаше хиляди въпроси, които можеше да й зададе и на които тя не можеше да отговори.
Въпроси, заради които щеше да се наложи да лъже и после да поддържа лъжата през целия
си престой тук. Колкото повече лъжи трябваше да помни, толкова по-вероятно беше да я
хванат.
— Какъв е — той отпи — любимият ти цвят?
Лара примигна, сърцето й прескочи един удар и после се успокои. Тя извърна поглед от
лешниковите му очи и усети как бузите й пламнаха.
— Зеленото.
— Чудесно. Доста зелено има наоколо, та няма да се наложи да те изкушавам с
изумруди.
Лара се засмя тихо и му подаде картите, които той ловко размеси и раздаде.
Тя спечели следващото раздаване.
— Няма да ти задавам безсмислени въпроси — предупреди го и пое бутилката от
ръката му.
Въпросите й трябваше да бъдат стратегически подбрани — да целят не разкриване на
тайните на моста, а опознаване на човека, който пазеше тези тайни в сърцето си.
— Достави ли ти удоволствие да убиеш нашествениците? Да ги гледаш как умират?
Арен направи гримаса.
— Още ли се сърдиш за това?
— Две седмици не са достатъчни, за да забравя хладнокръвното избиване на цял кораб,
пълен с хора.
— Предполагам, че си права. — Арен се облегна на стола си и зарея поглед в
далечината. — Удоволствие. — Произнесе думата така, сякаш я изпробваше на вкус,
опитваше я. После поклати глава. — Не, не изпитах удоволствие. Но изпитах известно
задоволство от смъртта им.
Лара не продума и миг по-късно мълчанието й бе възнаградено.
— Служа на Среден пост, откакто станах на петнайсет. Командир съм от
деветнайсетгодишен. През последните десет години загубих бройката на всички битки,
които съм водил с нашественици. Но си спомням тринайсетте пъти, когато закъсняхме.
Когато стигнахме до хората, след като нашествениците бяха приключили с тях. Цели
семейства — избити. И за какво? За риба? Те не притежаваха нищо, което си струва да им
вземеш. Затова им взеха живота.
Лара притисна длани в полата на роклята си. Потта се просмука в коприната.
— Защо го правят тогава?
— Мислят, че могат да научат от селяните как да проникнат в моста. Но цивилните не
го използват. Те не знаят тайните му. Човек би си помислил, че след толкова години
нашествениците ще го осъзнаят. Може и да са го осъзнали. — Лицето му се сгърчи. —
Може би ги убиват за удоволствие.
Пръстите му за миг докоснаха нейните, докато й подаваше колодата — допирът му по
ледената й кожа бе топъл. Арен спечели това раздаване.
— След като си задаваме трудни въпроси… — Той потупа с пръст брадичката си. —
Кой е най-лошият ти спомен?
Най-лошите й спомени бяха стотици. Хиляди. Споменът за това как оставя сестрите си
на произвола на огъня и пясъка. За Ерик, мъжа, който й беше като баща и който бе отнел
собствения си живот пред очите й, защото вярваше, че е била подтикната да убие
собствените си сестри. Как прекарва седмици наред в дупка в земята, сама. За гладуване.
За бой. За принудата да се бие, за да оцелее, докато учителите й през цялото време
повтаряха, че всичко това ще я направи по-силна. Че ще я научи да издържа на какви ли не
изпитания. „Правим го, за да ви защитим — казваха на нея и на сестрите й. — Ако искате
да мразите някого, да обвинявате някого, погледнете Итикана. Погледнете краля й. Ако не
бяха те, ако не беше той, всичко това нямаше да е необходимо. Победете ги и никое
маридринийско момиче няма да бъде подлагано на това, на което подлагаме вас.“
Тези спомени пробудиха нещо дълбоко в душата й, необяснима вълна от гняв, ярост и
страх. Омраза към Итикана. Още по-силна омраза към мъжа, седнал срещу нея.
Тя бавно преглътна емоциите си, натъпка ги обратно, но когато вдигна глава, разбра, че
Арен ги е видял да пробягват по лицето и.
„Кажи му някаква истина.“
— Родена съм в харема във Венция. Живях там с майка си, всички останали съпруги и
по-малките им деца. След подписването на договора баща ми събра всичките си дъщери на
определена възраст и ни изпрати в пустинния лагер за тяхна — за наша — безопасност от
атаките на Валкота, Амарид и всяка друга страна, която би дръзнала да наруши мира. Бях
на пет години. — Тя преглътна. Споменът бе мъгляв, но звуците и миризмите — така ясни,
сякаш се беше случило вчера. — Отведоха ни без предупреждение. Играех си, когато
стражите ме грабнаха, и помня как ритах и крещях, докато ме извличаха от харема.
Миришеха ужасно, на пот и вино. Помня, че други стражи държаха майка ми, а тя се
бореше с тях, за да дойде при мен. Искаше да им попречи да ме вземат. — Очите на Лара
пареха и тя прогони сълзите с глътка бренди. Още една. — Никога повече не я видях.
— И преди не харесвах баща ти — рече тихо Арен, — но сега го харесвам още по-
малко.
— Най-лошото… — Тя замълча и напрегна ума си, за да си припомни онова, което й
убягваше. — Най-лошото е, че вече не помня лицето й. Ако я срещна на улицата, не съм
сигурна, че ще я позная.
— Ще я познаеш.
Лара прехапа бузите си отвътре, вбесена, че точно той от всички хора на света
трябваше да каже нещо, което да облекчи болката й. „Точно заради него те отнеха от
майка ти. Той е виновен. Той е врагът. Врагът. Врагът.“
Някой почука силно на вратата и Лара подскочи, откъсната от мислите си.
— Влез — каза Арен.
Вратата се отвори и разкри красива млада жена, окичена с оръжия. Дългата й черна
коса бе обръсната отстрани, а останалото бе прибрано на конска опашка на върха на
главата — прическа, която местните жени воини като че ли предпочитаха. Имаше сиви
очи. Беше с половин глава по-висока от Лара и под изпъстрената с белези кожа на голите й
ръце играеха стегнати мускули.
— Това е Лия. Член е на стражата ми. Лия, това е Лара. Тя е…
— Кралицата. — Младата жена наклони глава настрани. — За мен е чест, Ваше
Величество.
Лара също кимна. Жените Воини на Итикана предизвикваха любопитството й. Баща й
беше казал на нея и сестрите й, че тук ще ги подценяват, защото са жени, но на Лара й се
струваше, че в тази страна уважаха жените толкова, колкото и мъжете.
Лия се бе обърнала към краля и му подаваше сгънат лист хартия.
— Обявен е краят на сезона.
— Чух роговете. Две седмици по-рано от миналата година.
Лара взе своето писмо с надеждата да станат по-словоохотливи, ако сметнат, че не ги
слуша. Серин бе писал за най-големия й брат Раск, който бе наследник на трона. Изглежда,
се бе представил добре на някакъв турнир, който Свраката бе описал до най-малката
подробност. Не че това я интересуваше — изобщо не бе близка с брат си. Лара осъзна, че
итиканският дешифровчик е оградил буквите, съставящи шифъра на Свраката, но не и този
на Мерилин. Препрочете писмото, следейки за шифъра, който най-голямата й сестра бе
измислила и едва сдържа усмивката си, когато той се разкри пред нея. Явно и итиканците
не бяха безгрешни.
Усмивката обаче изчезна, когато Лара прочете посланието. В Маридрина пристигала
само развалена храна. Мухлясало зърно. Болен добитък. Корабите от Валкота си тръгвали
натоварени с много по-висококачествени стоки.
Серин й беше обяснил новите търговски условия, които бяха част от договора. Те
включваха отмяна на всички данъци върху стоките, които Маридрина закупуваше в
Северен пост и които след това се извозваха до Южен пост, без такса за преминаване през
моста. На пръв поглед сделката бе добра за Маридрина и голям компромис за Итикана.
Само че тези условия означаваха и че рискът стоката да се развали, докато стигне от
Северен пост в Южен пост, пада изцяло на плещите на Маридрина. Ако зърното, купено в
Северен пост, загниеше, преди да стигне в Южен пост, загубата бе изцяло за сметка на
Маридрина и това не беше проблем на Итикана. Едва ли бе изненадващо и че в Маридрина
пристигаше най-лошата стока, при положение че Итикана организираше транспорта. Лара
смачка хартията между пръстите си и откъсна поглед от писмото, когато Арен изрече:
— Няма как да й откажа.
Лия се съгласи и кимна.
— Действай тогава.
Лара изпрати с поглед другата жена, борейки се да запази спокойното си изражение.
Съобщението от Серин не я изненада, но въпреки това я вбеси — мъжът, който седеше
толкова спокойно срещу нея и играеше карти, съзнателно вземаше решения, от които
народът й страдаше.
Картите паднаха с плясък на масата. Още едно раздаване. Още един въпрос.
Лара вдигна своите и ги огледа. Знаеше, че са достатъчно силни и че трябва да измисли
въпрос, от който ще спечели нещо. Само че когато разкри коза си, каза нещо съвсем
различно.
— Как загинаха родителите ти?
Арен се вцепени за миг и после прокара ръка през косата си. Посегна към бутилката,
вдигна я и я изпразни на един дъх.
Лара чакаше. Докато бе търсила безрезултатно карти, беше открила други неща. Лични
вещи. Рисунки на предишния крал и кралицата — приликата между Арен, Ана и красивата
им майка беше потресаваща. Беше открила и сандъче с ценности, които само една майка
би пазила. Детски зъби в бурканче. Портрети. Бележки, написани с детски почерк. Имаше и
няколко малки дърворезби, в чийто край бяха издълбани инициалите на Арен. Семейството
му беше коренно различно от нейното.
— Удавиха се по време на буря — отвърна той с безжизнен глас. — Поне той. Тя най-
вероятно вече е била мъртва.
Това не беше цялата история, но беше ясно, че той не възнамерява да я сподели с нея.
Ясно беше, че и търпението му в тази отвратителна игра на късмет е на привършване. Ново
раздаване. Лара отново държеше козовете.
— Как изглежда мостът отвътре?
Тя премести поглед от картите към празната бутилка и ръцете му, подпрени на
облегалките на стола. Силни. Умели. Усещането как тези ръце бяха милвали тялото й,
затанцува по кожата й, изплува споменът за устните му върху нейните и тя с усилие натика
тези мисли в дъното на съзнанието си, макар и недостатъчно бързо — бузите й и други
части от тялото и се бяха сгорещили.
Погледът му се изостри, а замайването, предизвикано от брендито, изчезна.
— Не се занимавай да мислиш как изглежда или не изглежда мостът — никога няма да
ти се наложи да влезеш в него.
Арен се изправи.
— Баба ми иска да се запознае с теб, а тя не е от хората, на които можеш да откажеш.
Ще тръгнем утре по зазоряване. С лодка.
Той се наведе и подпря ръце на подлакътниците на нейния стол. Мускулите ясно се
очертаха под кожата му. Навлизаше в личното й пространство. Опитваше се да я сплаши
така, както проклетото му кралство сплашваше всички останали.
— Нека ти изясня нещо, Лара. Итикана не държи моста от толкова време, като споделя
всичките си тайни с когото й падне над бутилка бренди, затова, ако намерението ти е да
изкопчиш нещо от мен, ще се наложи да се постараеш повечко. По-добре си спести
усилията и просто забрави, че мостът съществува.
Лара се облегна назад, без да откъсва очи от неговите. После хвана полите на роклята
си и започна да ги повдига все по-нагоре, докато бедрата й не се оголиха, а пламналият му
поглед се премести от лицето й към друга цел. Тя вдигна крак, притисна голото си стъпало
към гърдите му и не пропусна да забележи как очите му пробягаха по коляното й, нагоре
по бедрото и към коприненото бельо под роклята.
— Какво ще кажеш да си вземеш моста — рече сладко тя — и да си го навреш в
задника. — Очите му се разшириха в същия миг, в който тя протегна крак и го изблъска
далеч от себе си. После си взе книгата и си оправи роклята. — Ще се видим на зазоряване.
Лека нощ, Ваше Величество.
До ушите й долетя тих смях, но тя отказа да вдигне поглед дори когато той отвърна
„Лека нощ, принцесо“, преди да излезе от стаята.
13. АРЕН
ВИТЕКС ВЪРВЕШЕ НА ЗИГЗАГ МЕЖДУ ГЛЕЗЕНИТЕ НААр ен и мъркаше, очевидно
решен да не спира да търси внимание, въпреки че Арен го пренебрегваше от поне десет
минути.
Почти празната страница на бюрото го изнервяше, златните й ръбове проблясваха на
светлината на лампата. Беше стигнал до официалния поздрав към крал Сайлъс Велиант,
владетел на Маридрина, но не знаеше как да продължи. Отначало бе решил да удовлетвори
молбата на Лара и да пише на баща и, за да го увери, че дъщеря му е жива и здрава. Сега
обаче, докато стискаше писалката, от която след миг щеше да капне мастило върху скъпия
пергамент, Арен осъзна, че не знае какво да каже.
Причината беше най-вече че Лара си оставаше загадка за него. Беше се опитал да научи
повече за нея по време на ужасната игра на карти и след като тя му бе разказала как е била
отнета от майка си, му беше станало ясно, че дори да шпионира, не го прави от любов към
баща си. Това обаче не значеше, че е невинна. Вярност можеше и да се купи, поне до
известна степен, а на Сайлъс не му липсваха средства.
Раздразнен от омагьосания кръг, в който се въртяха мислите му, Арен захвърли
писалката. Взе кутията с хартия за писма и издърпа фалшивата преграда, под която се
криеше тайно чекмедже, чиято цел бе да пази разни документи от любопитни очи. Пъхна
вътре недовършеното писмо до бащата на Лара. Щеше да го допише, когато се увереше, че
действително може да гарантира за безопасността и здравето й.
Той потупа котката по главата, изгони я и пое по коридора. Илай, който лъскаше
сребърни прибори, вдигна глава, когато го чу да приближава.
— В казармата ли отивате, Ваше Величество?
Изкушението да избяга в казармата, където можеше да седне край огъня с войниците
си, да пие и да играе истински комар, беше толкова силно, че чак го заболя, но ако го
направеше, щеше да предизвика въпроси защо не прекарва нощите си с новата си жена.
— Не, ще се разходя до скалите.
— Ще оставя запалена лампа, Ваше Величество. — Момчето се върна към работата си.
Арен излезе, без да взема фенер, и тръгна по тясната пътека, водеща до място, където
голата скала надвисваше над морето. Далеч долу вълните се разбиваха в черния камък,
оттегляха се и отново се втурваха напред, за да се забият в Среден пост като неуморим,
неспирен чук. Яростният, но някак успокояващ звук изпълни ушите на Арен, когато той
зарея поглед към спусналия се над скалата мрак.
След малко се отпусна назад със стон и легна на земята, а водата, събрала се в
цепнатините, се просмука в дрехите му. Гледаше небето — мозайка от звезди и облаци.
Нищо не нарушаваше блясъка им — гражданите на Итикана знаеха, че не бива да рискуват
със светлината през междинния сезон, когато бурите спираха да пазят Итикана и страната
му биваше принудена да разчита на стомана, разум и потайност.
Щеше ли това някога да се промени? Беше ли възможно?
До гърдите му прошумоля хартия — страниците от писмото, което го бе накарало да
потърси компанията на Лара тази вечер. Писмото съдържаше заповед за екзекуция.
Две петнайсетгодишни момичета бяха откраднали лодка, очевидно в опит да избягат от
Итикана. Според наученото от приятелите им, бяха планирали да поемат на север, към
Харендел.
Заповедта за екзекуция бе за тях. Обвинението: държавна измяна.
На цивилните граждани на Итикана бе забранено да напускат страната. Само добре
обучените шпиони имаха право да пътуват в чужбина, винаги със заповедта да отнемат
собствения си живот, ако ги хванат, но да не разкриват тайните на Итикана. Единствено
професионалните войници в армията му познаваха всички входове и изходи на моста, но
беше невъзможно защитните системи да се опазят в тайна от жителите на островите и
всички знаеха за Еранал. Точно поради тази причина всеки цивилен, хванат в опит да
напусне страната, се наказваше с камшик. Тези, които успееха да избягат, се преследваха.
А ловците от Итикана винаги улавяха плячката си.
Петнайсет. Арен стисна зъби, щом усети как в гърлото му се надига жлъчка. В доклада
не се обясняваше защо момичетата се бяха опитали да избягат. Нямаше нужда. Бяха на
петнайсет и бяха получили първото си военно назначение. Това щеше да е първият им
Прилив на войната и нямаше да имат избор — щеше да се наложи да се бият. Вместо да го
направят, те бяха рискували живота си, за да избягат. Да намерят друг път. Друг живот.
А сега той трябваше да даде заповед за екзекутирането им.
Родителите му рядко се бяха карали, но този закон бе довел до викове и затръшнати с
такава сила врати, че двамата с Ана бяха слушали скандала със страх майка им да не
получи някой от пристъпите си и той да я убие — да спре сърцето й и то никога да не
забие отново. Арен затвори очи и чу ехото на крясъците й по баща им:
— Живеем в клетка, в затвор, който сами сме построили. Защо не можеш да го видиш?
— Така защитаваме народа си! — бе извикал баща му в отговор. — Ако свалим
защитата, с Итикана е свършено. Ще ни разкъсат на парчета, за да завземат моста.
— Не може да си сигурен. Може и да е различно, ако се постараем.
— Нашествениците, които ни нападат всяка година, твърдят друго, Делия. Само така
можем да опазим Итикана жива.
Както винаги при тези скандали тя прошепваше:
— Оцеляването не е същото, като да живееш истински. Хората заслужават повече.
Арен тръсна глава, за да прогони спомена. Той обаче не изчезна, а продължи да го
тормози.
Ако на жителите на кралството се позволеше да пътуват, тайните на Итикана несъмнено
щяха да излязат на бял свят. Арен го знаеше. Но ако Итикана сключеше здрави съюзи с
Харендел и Маридрина, последствията от това изтичане на тайни щяха да са много по-
приемливи. Ако флотовете на тези две държави помагаха за защитата на моста, някои
итиканци поне щяха да получат възможност да си изградят бъдеще извън армията. Да
заминат и да се образоват. Да донесат това ново знание у дома и да го споделят с други. А
на него нямаше повече да му се налага да подписва смъртните присъди на деца.
Само че по-старото поколение бе категорично против подобен ход. Цял живот,
прекаран в битки, бе настроил хората срещу чужденците, беше ги изпълнил с омраза. Ето
защо Арен се нуждаеше от Лара, за да накара местните да погледнат на маридринийците
като на приятели, а не врагове. Да ги убеди да се борят заедно за едно по-добро бъдеще,
независимо от рисковете.
Защото при сегашното положение… Това не можеше да продължи вечно.
Той извади писмото от джоба си, накъса го на парченца и ги пусна да се понесат по
вятъра към открития океан.
От храсталака наблизо се чу шум и Арен скочи на крака с меч в ръка. От храстите
изскочи Илай. Момчето спря задъхано и каза:
— Кралицата, Ваше Величество. Има нужда от помощта ви.
14. ЛАРА
РЪЦЕ БЯХА СТИСНАЛИ КИТКИТЕ Й И ГИ НАТИСКАХ кАъм масата. Очите й бяха
покрити с парче плат. Носът също. И устата.
По лицето й потече безкраен поток вода.
После внезапно спря.
— Защо те пратиха в Итикана? — прошепна глас в ухото й. — Каква е целта ти? Какво
искаш?
— Да бъда съпруга. Да бъда кралица — отвърна задавено тя и задърпа ръцете си, за да
се освободи. — Искам мир.
— Лъжеш. — От гласа я разтърси вълна на страх. — Ти си шпионка.
— Не.
— Признай си!
— Нямам какво да признавам.
— Лъжеш!
Водата пак потече и тя отново започна да се дави. Не можеше да каже истината, за да
спаси живота си. Не можеше да диша.
Под пръстите й имаше сух и студен пясък. Беше неспособна да помръдне, китките и
глезените й бяха вързани.
Беше овързана като прасе.
Мрак.
Тя се търкулна настрани и се удари в стена. По главата й се посипа още пясък и се
заплете в косата й. Лара се обърна на другата страна със същия резултат.
Нямаше изход.
Освен нагоре.
Вцепенена от страх, тя вдигна глава и срещна погледите на безликите фигури, надвесени
над нея.
Бяха ужасно далече. Ръцете й бяха вързани толкова здраво, че кожата се бе разранила.
Така никога нямаше да може да се изкатери нагоре.
— Защо си дошла в Итикана? Каква е целта ти? За баща си ли шпионираш?
— Дойдох, за да стана кралица. — Гърлото й гореше, толкова беше сухо. Толкова беше
жадна. — Да продължа мира. Не съм шпионка.
— Лъжеш.
— Не лъжа.
В лицето й пръсна пясък. Не ситен пясък, а едри парчета камък, които насиниха и
порязаха кожата й. Принудиха я да се дръпне. Да се свие. Единайсет лопати хвърляха пясък
към нея от всички страни. Удряха я. Нараняваха я. И пълнеха ямата.
Погребваха я жива.
— Кажи ни истината!
— Казвам ви я! — Пясъкът бе стигнал до брадичката й.
— Лъжеш!
Не можеше да диша.
Седеше на стол с вързани ръце. Ноктите й дърпаха и драскаха въжетата, по дланите й
потече кръв. Очите й бяха покрити с плат, но тя усещаше горещината на пламъците.
— В Итикана ще ти причинят и по-лоши неща, Лара — пропя гласът на Серин в ухото
й. — Много по-лоши.
Той й зашепна какви точно ще бъдат тези неща, и тя закрещя. Копнееше да избяга.
Трябваше да избяга.
— И на сестрите ти ще им бъдат причинени по-лоши неща — продължи той с напевния
си глас и дръпна качулката от главата й.
В очите й гореше огън. Гореше. Гореше. Гореше.
— Няма да пипнеш сестрите ми! — изкрещя тя. — Не ти позволявам. Няма да допусна
да ги нараниш.
Само че Мерилин беше тази, която държеше живите въглени до краката й, а не Серин.
Сарина, по чиито бузи се стичаха сълзи, бе пристегнала въжетата.
А Лара гореше. Косата й. Дрехите. Плътта й.
Не можеше да диша.
Нечия ръка я беше хванала и я разтърсваше.
— Лара? Лара!
Лара се пресегна и стисна дръжката на ножа си. Усети се в последния момент, преди да
го забие в лицето на Арен.
— Сънуваше кошмар. Илай ме извика, когато те чул да крещиш.
Кошмар. Лара си пое дълбоко дъх и се потопи дълбоко в себе си, търсейки отчаяно
някакво подобие на покой. Едва тогава видя вратата, увиснала на единствената си оцеляла
панта, и резето, строшено на парчета, пръснати по пода. Арен бе със същите дрехи, които
носеше по-рано, косата му бе мокра и залепнала за челото.
Лара откъсна поглед от него и посегна към чашата с вода. Имаше кисел вкус в устата от
изпитото бренди.
— Нищо не си спомням.
Това беше лъжа — миризмата на горяща коса още изпълваше ноздрите й. Кошмари,
които не бяха сънища, а спомени от обучението й. Дали беше казала нещо уличаващо?
Беше ли видял той, че посяга към скрития под възглавницата нож?
Арен кимна, но свъси вежди, което й подсказа, че не й вярва напълно. Просмуканите с
пот чаршафи се отлепиха от кожата й, когато тя се надигна, за да си налее вода от каната с
ясното съзнание, че нощницата едва прикрива гърдите й, и с надеждата, че голата плът ще
го разсее.
— Кой ти причини това?
Лара замръзна, мигом уверена, че по време на кошмара е казала нещо, което не бива.
Очите й се стрелнаха към разбитата врата и тя започна да преценява шансовете си за успех,
ако побегнеше веднага. Тогава обаче пръстите му докоснаха гърба й и проследиха добре
познатите й белези. Белези, в които сестра й Сарина бе втривала масла всяка нощ в
продължение на години, докато не бяха избледнели до тънки бели резки.
— Кой е направил това?
Тя цялата настръхна от гнева в гласа му. Серин бе наредил да я нашибат, след като се
беше измъкнала от лагера, за да отиде в пустинята да гледа как минава един керван —
безкрайна върволица от камили и мъже, натоварени със стоки за продан във Венция. За
нарушението си бе получила дванайсет удара с камшик, по време на които Серин не спря
да крещи, че е застрашила целия план. Лара така и не беше разбрала защо е чак толкова
ядосан. Нямаше начин някой от кервана да я види, а тя бе искала единствено да зърне
стоките, които карат.
— Учителите ми бяха много строги — промълви Лара. — Но оттогава мина много
време. Вече почти не помня, че имам белези.
Вместо да го успокоят, думите й сякаш още повече разгневиха Арен.
— Що за човек би причинил това на дете?
Лара отвори уста и после я затвори — не й хрумваше добър отговор.
Всичките й сестри бяха наказвани с бой за разни нарушения на правилата, макар и не
толкова често, колкото бяха наказвали нея.
— Аз бях доста опърничаво дете.
— И са се опитали да те променят с бой? — Гласът му бе леден.
Лара дръпна безмълвно завивката, за да скрие тялото си. Не можеше да е сигурна какво
ще излезе от устата й, ако заговореше.
— Искам да знаеш, че докато си в Итикана, никой няма да вдигне ръка срещу теб.
Имаш думата ми. — Той се изправи и взе лампата си. — След няколко часа ще се зазори.
Опитай се да поспиш. — Арен излезе от стаята и дръпна разбитата врата след себе си.
Лара легна и се заслуша в успокояващото трополене на дъжда по прозореца. Още
усещаше допира на пръстите на Арен върху голата си кожа. Още чуваше категоричния му
глас, уверяващ я, че никой в Итикана няма да я нарани — обещание, което толкова се
различаваше от всичко, което знаеше за него и за кралството му. „Думата му не струва
пукната пара“, напомни си тя. Беше дал думата си, че Маридрина ще получава стоки,
необложени с данъци, а родината й всъщност получаваше само гнило месо.
Целта й бе мостът. Да открие път през защитните системи на прохода, желан от всички.
А днес Арен щеше да я заведе на обиколка из кралството си. Ако имаше късмет, Лара
щеше да види как пътуват итиканците, къде и как пускат лодките си по вода и къде живее
цивилното население. Това щеше да е първата стъпка към нашествието. Първата стъпка по
пътя на Маридрина към благоденствието.
„Съсредоточи се върху това — заповяда си тя. — Съсредоточи се върху това, което
значи тази мисия за народа ти.“
Само че колкото и дълбоко да дишаше, не успя да укроти препускащото си сърце.
Стана от леглото и отиде до вратата, извеждаща в коридора. Подскочи и се хвана за касата
— ноктите й се впиха в дървото, когато започна да се набира. Мускулите на ръцете и гърба
й запулсираха и пламнаха от болка, докато повтаряше упражнението трийсет пъти.
Четирийсет. Петдесет. Представяше си как сестрите й също правят набирания редом с нея,
как се окуражават взаимно, макар да се бореха за победа.
Когато приключи, Лара скочи на земята, легна на пода и започна да прави коремни
преси. Коремните й мускули се превърнаха в диви зверове, докато направи сто. Двеста.
Триста. В Червената пустиня беше по-горещо от Итикана, но тукашната влажност направо
я убиваше. По кожата й се лееше пот, докато минаваше от упражнение на упражнение, и
болката вършеше по-добра работа от медитацията в това да я отърве от нежелани мисли.
Когато Клара почука на вратата с поднос, пълен с храна и димяща чаша кафе, Лара
умираше от глад и не я интересуваше дали прислужницата ще забележи зачервеното й лице
и просмуканите с пот дрехи.
Тя изпи кафето и се нахрани механично, изкъпа се и облече същите дрехи, които бе
носила по време на разходката си из джунглата, включително тежките кожени ботуши.
Закопча ножовете си на колана и сплете косата си в стегната плитка, която увисна на гърба
й. Когато излезе от стаята си, около тежките завеси, закрили прозорците, започваше да се
процежда светлина.
В коридора откри Илай, който метеше.
— Чака ви отпред, господарке.
Арен наистина я чакаше пред къщата, но Лара го погледа известно време през
стъкления прозорец, преди да отиде при него. Беше седнал на стълбите, подпрял лакти на
стъпалото зад себе си — мускулите му издуваха късите ръкави на туниката, а ръцете му
бяха пристегнати в налакътници. Изгряващото слънце, което по чудо не беше скрито от
облаци, проблясваше по арсенала по тялото му и Лара се намръщи на скромната си двойка
ножове — искаше й се и тя да е въоръжена до зъби като него.
Бутна вратата и си пое дълбоко глътка от влажния въздух. Усети солта на морето в
лекия ветрец и подуши мократа земя. През пищната растителност в джунглата пълзеше
сребриста мъгла, а въздухът бе изпълнен с жужене на насекоми, птичи песни и крясъците
на създания, чиито имена тя не знаеше.
Арен се изправи, без да дава знак, че я е забелязал или че помни кошмара й, и Лара
тръгна на няколко крачки след него, за да може да го наблюдава, без някой да наблюдава
нея. Поеха надолу по тясната кална пътека. В тялото на Арен прозираше грацията на
хищник, на ловец. Очите му постоянно обхождаха земята, джунглата и небето, а лъкът
висеше от лявата му ръка вместо през рамото, както носеха лъковете си войниците на баща
й. Никой не можеше да свари този мъж неподготвен и Лара се замисли колко точно силен е
в боя. Замисли се дали, ако се наложеше, щеше да успее да го надвие.
— Винаги гледаш така, сякаш искаш да убиеш някого — отбеляза той. — Може би мен.
Лара ритна едно камъче и се намръщи на калта.
— Не знаех, че вдовстващата кралица е още жива. — Така беше. Досега си беше
мислила, че Арен и сестра му са единствените живи членове на кралското семейство.
— Не е. Бабинка е майката на баща ми. — Арен обърна глава към храстите, където
нещо бе изшумоляло. — Майка ми Делия Кертел бе тази с кралска кръв. Родът на баща ми
е от простолюдието, но той направил кариера в армията и бил избран да се присъедини
към почетната й стража. Майка ми го харесала и решила да се омъжи за него. Баба ми…
Лечителка е, доста известна наоколо. Въпреки че някои хора обикновено използват други
думи, за да я опишат, включително сестра ми.
— И защо иска да се види с мен?
— Вече те е виждала — уточни той.
Лара присви очи.
— Когато пристигнахме и ти още спеше. Тя те прегледа, за да се увери, че си здрава. А
сега иска да се запознаете. Що се отнася до причината… Бабинка обича да се бърка в
чуждите работи и на никого, включително и на мен, не му стиска да й откаже.
Мисълта как някаква непозната е оглеждала тялото й, докато тя е била в безсъзнание, й
се стори безкрайно противна. Кожата й настръхна, но Лара прикри отвращението, като сви
рамене.
— Проверявала е дали баща ми не е пратил някоя дъщеря, заразена с шарка, за да те
прати в гроба, така ли?
Арен се препъна и си изпусна лъка. Изруга, докато го вдигаше от калта.
— Не е най-бързият начин да убиеш някого, но пък е ефективен — отбеляза тя и
добави: — Освен това някои хора биха казали, че страданието на жертвата през последните
години, дни и часове си заслужава чакането.
Очите на краля на Итикана се разшириха, но само за миг.
— Ако възнамеряваш да ме убиеш по този начин, по-добре побързай, преди пъпките и
циреите да те загрозят.
— Хммм — проточи Лара и цъкна с престорено разочарование. — Надявах се да
почакам, докато не започна да губя паметта си, за да си спестя спомените. Но щом се
налага…
Той се засмя — звукът бе плътен и наситен и Лара откри, че се усмихва в отговор.
Двамата свърнаха в един завой и се озоваха на поляна, почти изцяло заета от голяма
сграда. Отпред неколцина войници се припичаха на слънце.
— Казармата на Среден пост — информира я Арен. — Тези дванайсетте са моята —
нашата — почетна стража.
Каменната сграда беше достатъчно голяма, за да побере няколкостотин войници.
— Колко души живеят тук?
— Достатъчно.
— Величества — обади се един от стражите и се поклони ниско, макар в гласа му да
прозираше веселие, сякаш почетните обръщения се ползваха рядко.
Беше висок и жилест, достатъчно стар да бъде баща на Арен, а кафявата му коса бе
прошарена. Лара се вторачи в тъмните му очи — в гласа му имаше нещо познато и след
миг тя се сети защо. Това беше мъжът, който бе провел итиканската сватбена церемония.
— Това е Джор — представи го Арен. — Капитан на стражата.
— Много се радвам да те видя отново — каза тя. — Всички итикански войници ли имат
и втора работа, или ти си изключение?
Войникът примигна, след което по лицето му се разля усмивка и той й кимна
одобрително.
— Добър слух имате, принцесо.
— А ти имаш лоша памет, войнико. Вече не съм принцеса — ти самият се погрижи за
това.
Тя мина покрай тях и продължи по тясната пътека към брега.
Възрастният мъж се разсмя.
— Надявам се, че спиш с наострени уши, Арен.
— И с нож под възглавницата — добави Лия и цялата група прихна.
Арен също се разсмя и Лара се зачуди дали стражата му знаеше, че още не са
консумирали брака си. Че според законите и на двете кралства можеше да се разделят,
когато пожелаеха. Тя хвърли поглед през рамо и срещна немигащите очи на Арен. Той
бързо извърна глава и срита ядно един щръкнал корен на пътеката.
Не им отне дълго да стигнат до малката пещера, където бяха скрили лодките. Бяха с
всякакви размери и приличаха на канута, само че разполагаха с външна рамка, за която
Лара предположи, че ги свързва с един или два допълнителни корпуса, за да са по-
стабилни във водата. Някои бяха снабдени с мачти и платна, включително двете, в които
групата натовари оръжията и багажа си. В гърдите на Лара припламна страх. Лодките бяха
миниатюрни в сравнение с кораба, на който бе пристигнала в Южен пост, а морето отвъд
скалите, скриващи пещерата, изведнъж й се стори много по-бурно отпреди няколко
секунди — белите гребени на вълните се издигаха високо и несъмнено можеха да залеят
крехките плавателни съдове.
В ума й се появиха десетина причини, поради които не можеше, не биваше да напуска
брега. Но нали затова бе дошла в Итикана — да открие пролука в защитата им, а Арен
нямаше да й подари тази информация без отстъпки от нейна страна. Щеше да е глупаво да
пропусне тази възможност.
Арен се качи в лодката и протегна ръка към нея. Безпроблемно пазеше равновесие,
докато лодката се люлееше под краката му. Лара не помръдна и започна да хапе бузите си
отвътре, щом усети погледа му върху себе си. Той отвори уста да заговори, но тя го
изпревари:
— Не мога да плувам, ако това се чудиш.
Никак не й хареса, че се налага да признае слабостта си, и по леката усмивка на лицето
му разбра, че той го знае.
— Не мисля, че някога съм срещал човек, който не може да плува.
Тя скръсти ръце.
— Не е от най-важните умения в Червената пустиня.
Всички войници изведнъж се засуетиха с багажи и оръжия, макар да беше пределно
ясно, че ги слушат.
— Е — отвърна Арен и се обърна да погледне морето. — Вече си виждала какво живее
наоколо. Удавянето може да се окаже по-леката смърт.
— Колко успокоително.
Тя пренебрегна протегнатата му ръка и се качи в лодката, преди да е изгубила кураж.
Лодката се люшна под допълнителната тежест, а Лара падна на колене и се вкопчи в борда.
С тих смях Арен коленичи до нея и вдигна парче черен плат.
— Съжалявам за това, но някои тайни трябва да се пазят. — Той не дочака реакцията й,
а направо й завърза очите.
Мамка му. Трябваше да се досети, че няма да е толкова лесно. И все пак гледането не
беше единственият начин да научи нещо, затова тя си замълча.
— Да тръгваме — нареди той и лодката се устреми към открито море.
За момент Лара си каза, че не е толкова зле, но в следващия миг лодката явно излезе от
пещерата, защото изведнъж започна да се люлее и подскача като див кон. Сърцето на Лара
задумка в гърдите й и тя се сви на дъното, без да се интересува какво биха си помислили за
нея Арен или другите. Вода обля дрехите й и се просмука в тях. Ако се преобърнеха или
ако някой я хвърлеше в морето, обучението й по никакъв начин нямаше да й помогне. Тя
щеше да умре.
И после да бъде изядена.
Заедно с ужаса в нея се надигна вълна от гадене и устата й се изпълни с кисела слюнка,
независимо колко често преглъщаше. „Ще се справиш. Овладей се. Тя стисна зъби в опит
да попречи на съдържанието на стомаха си да се излее навън. „Не повръщай — заповяда
си. — Няма да повърнеш.““
— Ще повърне — каза Джор.
Сякаш по даден сигнал закуската на Лара се надигна бързо и неумолимо и тя се надвеси
над борда в същия миг, в който лодката се наклони на същата страна. Ръката й се плъзна
по дървото, докато повръщаше, и Лара падна по лице в морето. Студената вода покри
главата й и тя размаха отчаяно ръце, като си представи как водата изпълва дробовете й, как
около нея закръжават остри перки. Как се отварят зъбати усти, готови да я завлекат на
дъното.
И преди бе изпитвала същото. Удавянето. Задушаването. Смъртта.
Стар кошмар с ново лице.
Не можеше да диша.
Нечии ръце я хванаха за туниката и я издърпаха обратно в лодката. Тя се удари в нещо
твърдо и топло, някой свали превръзката от очите й и Лара се озова срещу Арен, вперила
поглед в дълбините на лешниковите му очи.
— Хванах те.
Държеше я толкова здраво, че би трябвало да я заболи, само че вместо това я завладя
спокойствие, сякаш почти се намираше на твърда земя. Зад него се виждаше колоната на
моста с входа в основата — беше толкова близо, че прогони страха й. Арен обаче дръпна
превръзката обратно върху очите й и я потопи в мрак.
От загубата на зрението й се зави свят. Водата по лицето й се смеси с пот, а дишането й
се ускори до резки, трескави вдишвания.
Тя си пое един пресеклив дъх в опит да постигне покоя, на който я бяха обучавали, в
случай че я изтезават, когато един от войниците се обади:
— Можем да минем през моста. Това ми изглежда жестоко.
— Не — сряза го Джор. — Няма да стане.
Лара обаче усети как тялото на Арен се стегна. Той обмисляше идеята. А единствената
причина да го прави бе, че и той намираше за ненужно жестоко да я плашат така. Ето защо
тя остави страха да я погълне.
В мига, в който го допусна, вече нямаше връщане назад. Ужасът й бе див звяр, решен
да я победи. Гърдите й се стегнаха, дробовете й се парализираха, пред погледа й
затанцуваха звезди.
Вълните подхвърляха лодката нагоре-надолу, а шиповете, забити по дъното на морето,
остъргаха металния й корпус. Лара се вкопчи в Арен. Единственото, което я спираше да
полудее, бе здравата хватка на ръката, която я притискаше към гърдите му, и собствените
й нокти, впити в раменете му.
Чу останалите да спорят някак отдалеч, но думите им бяха просто шум, не по-
разбираем от чужд език. Единствено заповедта на Арен: „Действайте!“ проби мъглата в
главата й.
Войниците около нея замърмориха и заругаха. Металната облицовка на лодката
застърга по камък и миг по-късно бурното люлеене спря. Намираха се вътре в колоната, но
паниката й не изчезна, защото все още бяха във водата. Все още можеше да се удави.
Припука факла. Лара усети миризма на дим. Лодката се заклати, докато войниците
слизаха. Тя се напрегна да запомни всички подробности, но не можеше да забрави за
заобикалящата я вода и създанията, спотайващи се в нея.
— Тук има стълба. — Небръснатата брадичка на Арен се допря до челото й, когато той
се раздвижи. — Можеш ли да се протегнеш и да хванеш стъпалото? Можеш ли да се
качиш?
Лара не можеше да помръдне. Гърдите й сякаш бяха стегнати в стоманени обръчи,
всяко поемане на въздух й причиняваше болка. Нещо се удряше ритмично в дъното на
лодката и й отне необичайно дълго време да осъзнае, че звукът идва от треперещото й
тяло, което караше единия й ботуш да се удря в дървото. Не можеше да спре. Не можеше
да направи нищо друго, освен да впива пръсти в шията на Арен и да притиска краката му
между коленете си като в клещи.
— Обещавам, че няма да те оставя да паднеш.
Топлият му дъх опари ухото й и тя едва успя да овладее паниката си дотолкова, че да
отлепи едната си ръка от шията му и да я протегне, за да напипа студения метал на
стълбата. Наложи се обаче да събере цялата си смелост, за да го пусне изцяло, да се
издърпа нагоре и да напипа следващото стъпало.
Арен стоеше до нея, обвил една ръка около кръста й, а с другата стискаше стълбата.
Повдигна Лара и я задържа, докато краката й не откриха стъпалото.
— Колко е дълга? — прошепна тя.
— Още шейсет стъпала след това, което си хванала. Аз съм точно зад теб. Няма да
паднеш.
Собственото й дишане се стори оглушително на Лара, докато се катереше, стъпало по
стъпало, и цялото й тяло трепереше. Никога досега не бе изпитвала подобно чувство.
Никога не се беше страхувала толкова дори когато бе гледала смъртта в очите в нощта, в
която баща й се бе приготвил да отведе Мерилин от лагера. Продължи да се изкачва,
докато някой не я подхвана под мишниците, издърпа я настрани и й помогна да стъпи на
твърд камък.
— Превръзката ще остане още малко, Величество — рече Джор, но Лара не се
впечатли. Под ръцете й имаше стабилна повърхност и тя не се движеше. Можеше да диша.
Чу се стържене на камък в камък и меко тупкане на ботуши, а после две силни ръце я
хванаха за раменете. Превръзката изчезна и Лара се озова лице в лице с разтревожения
крал на Итикана. Войниците ги бяха наобиколили. Трима от тях държаха факли, греещи в
жълто, оранжево и червено. Отвъд обсега на светлината обаче ги обграждаше мрак, по-
дълбок и от безлунна нощ. Толкова плътна чернота, че сякаш слънцето бе изчезнало
завинаги.
Бяха влезли в моста.
15. ЛАРА
— ДОБРЕ ЛИ СИ, ЛАРА? Трябваха й няколко секунди, докато осмисли въпроса на
Арен — беше се вторачила в каменния под, потъмнял от мръсотия и лишеи. Мостът не
беше построен от каменни блокове, както си беше мислила, а от някакъв гладък материал.
Като хоросан… но по-здрав. Никога не беше виждала подобно нещо. Въздухът беше
влажен, наситен с миризмата на плесен, влага и животински тор. Гласът на Арен отекна
между стените, питайки я отново и отново дали е добре, преди да заглъхне в безкрайния
тунел от мрак.
— Лара?
— Добре съм.
Наистина беше добре, понеже твърдата земя под краката й бе прогонила паниката и на
нейно място бе започнало да се надига вълнение. Беше успяла. Бе открила вход към моста.
Всички я гледаха втренчено и попипваха оръжията и багажа си с очевидна неловкост.
Арен се беше поддал на страха й и така бе разкрил една от тайните на Итикана. Джор
изглеждаше крайно недоволен.
Лицето на Арен бе непроницаемо.
— Трябва да тръгваме. Не искам да изпуснем прилива на връщане. — Той се
намръщи. — Особено когато превозват добитък.
Добитък. Храна. Според писмото на Серин най-хубавата храна пълнеше търбусите на
валкотанските кораби, а не стомасите на маридринийците.
Джор вдигна превръзката.
— Но пак ще сложим това.
Стъпките на войниците отекваха из целия тунел, докато вървяха. Лара бе сложила ръка
на лакътя на Арен за ориентир. Шумът на вятъра и морето се чуваше отдалеч. Мостът се
виеше и кривеше, на места се издигаше, на други се спускаше надолу, точейки се от остров
на остров. Между Северен пост и Южен пост имаше десет дни път пеша и тя не можеше да
си представи какво е да прекараш толкова време в мрачния тунел. Без усещане за ден и
нощ. Без да можеш да излезеш, освен ако не тичаш към разтворената паст на този
великански звяр.
Макар че изходи имаше — вече го знаеше със сигурност. Но колко? Как се стигаше до
тях от вътрешността на моста? Само към колоните ли се отваряха тези изходи, или имаше
и други? Как итиканците разбираха къде са?
Чужденци от всички кралства по света, търговци и пътници, минаваха по моста всеки
ден. Винаги ги придружаваха няколко итиканци, но Лара знаеше със сигурност, че не им
завързват очите. Серин бе обяснил на нея и сестрите й, че единствените знаци в моста бяха
тези, които отбелязваха началото и края му. Доколкото му беше известно, нямаше друга
маркировка, а итиканците явно търсеха и заличаваха с особено внимание знаците, които
други хора се опитваха да оставят по пътя. Ако хванеха някого да го прави, завинаги му се
забраняваше да влиза в моста, независимо колко пари можеше да предложи в замяна.
Нямаше да й е лесно да намери отговори на въпросите си. Налагаше се да спечели
доверието на Арен, а за целта трябваше да го накара да вярва, че е спечелил нейното
доверие.
— Съжалявам, че… загубих така самообладание — промълви тя с надеждата, че
войниците няма да я чуят, макар акустиката в моста да гарантираше точно обратното. —
Морето е… Аз не…
Трудно намираше думи, с които да обясни страха си, но накрая се сети.
— Благодаря. Че не ме остави да се удавя. И че не ми се подиграваше безмилостно.
Лара не можеше да види реакцията му заради превръзката. Мълчанието се проточи, но
накрая Арен каза:
— Морето е опасно. Само войната отнема повече животи в Итикана. Но без него
животът тук е невъзможен, затова се налага да преодолеем страха си.
— Ти изобщо не изглеждаш изплашен.
— Бъркаш. — Той помълча в продължение на десетина крачки и после продължи: —
Попита ме как загинаха родителите ми.
Лара прехапа устни, когато се сети — бяха се удавили.
— Майка ми от години страдаше от болно сърце. Една нощ получи пристъп. Лош
пристъп. Фатален. Макар да бушуваше буря, баща ми настоя да я заведе при баба ми с
надеждата, че тя може да й помогне. — Гласът на Арен затрепери и той се прокашля. —
Никой не знае със сигурност какво е станало, но ми казаха, че тя дори не дишала, когато я
качил в лодката и излязъл в открито море. Бурята ги връхлетяла.
Така и не ги намериха.
— Защо го е направил? — Лара беше едновременно развълнувана и ужасена. Това не
беше просто кое да е семейство, а кралят и кралицата на едно от най-могъщите кралства на
света. — Ако вече е била издъхнала, защо е рискувал? Или най-малкото, защо не е накарал
някой друг да я заведе?
— Моментна глупост, предполагам.
— Арен. — Строгият глас на Джор долетя иззад гърба й. — Разкажи го, както си беше,
или въобще не си прави труда.
Лара се замисли за Джор — интересно й беше какви са отношенията му с Арен. Баща й
би обезглавил всеки, който се осмелеше да му говори така. Но Джор сякаш нехаеше и
единственото, което тя усети да излъчва Арен, който вървеше вляво от нея, действително
бе леко раздразнение.
Арен въздъхна и поде:
— Не прати някой друг, защото не беше от хората, които поставят собствената си
безопасност над тази на всички останали. А що се отнася до въпроса защо изобщо е
рискувал… Предполагам, че е, защото обичаше майка ми достатъчно, за да рискува
живота си с надеждата да я спаси.
Да рискуваш всичко за слабата надежда, че можеш да спасиш любимите си същества…
Лара познаваше това чувство, защото го изпитваше към сестрите си. И не беше изключено
то да й струва живота.
— Като оставим настрана трагичната романтика, знам какво е, когато морето ти отнеме
нещо. Да го мразиш. Да се страхуваш от него. — Той ритна някакво камъче и то излетя
напред. — Морето не признава господари, най-малко пък мен.
След това не продума повече нито по този въпрос, нито по който и да е друг.
В моста усещането за време се губеше — сякаш вървяха от цяла вечност, когато Арен
най-сетне спря.
Тъй като бе лишена от зрението си, Лара остана напълно неподвижна. Наостри
останалите си сетива, когато войниците се раздвижиха около нея. Ботуши стържеха по
камък и звукът отекваше между стените на моста, затруднявайки опитите й да определи от
коя посока идва, но след малко по лявата й ръка полъхна бриз, погали бузата й и изпълни
носа й с аромат на свеж въздух. Отворът бе в стената, не в пода.
— Стълбите са прекалено стръмни, не можеш да ги изкачиш със завързани очи. —
Арен я метна през рамо и топлата му ръка легна на бедрото й, докато я наместваше. Лара
инстинктивно се хвана за кръста му, впивайки пръсти в твърдите мускули на корема му,
когато той се приведе. Едва в последния момент се сети да протегне ръка и да я прокара по
камъка, който май очертаваше изхода. Изход, който, ако не бъркаше, се сливаше със
стената на тунела.
Звуците на джунглата се усилиха, докато групата вървеше по извитото стълбище, и не
след дълго под превръзката проникна мека слънчева светлина.
Арен я сложи обратно на крака без предупреждение. Лара се олюля, когато кръвта се
оттече от главата й, но той не я пусна. Ръката му остана обвита около нея, докато си
възвърне равновесието.
— Става — заяви Джор някъде отпред и превръзката падна от очите й.
Лара примигна и се огледа, но наоколо се ширеше единствено джунгла, която скриваше
от поглед дори моста.
— Не е далече — каза Арен и Лара го последва безмълвно, като внимаваше да не се
отклонява от тясната пътека.
Войниците от стражата му ги бяха обградили с оръжия в ръце и бяха застанали нащрек.
За разлика от баща й, който постоянно бе придружаван от своите стражи, тя виждаше за
първи път от сватбата насам да се отнасят с Арен като с крал. За пръв път виждаше да го
пазят така внимателно. Какво се беше променило?
Нима този остров бе опасен? Или имаше нещо друго? От гъсталака между дърветата се
чу пукане и Джор и Лия едновременно пристъпиха по-близо до нея с ръце на оръжията си.
Лара осъзна, че не се тревожат за безопасността на краля. Тревожеха се за нейната
безопасност.
Не след дълго заобиколиха върха на една скала, издадена над морето — вълните се
разбиваха с трясък на десет метра под тях. Лара се огледа за място, където би могъл да
акостира кораб, но не откри такова. Тя предположи, че целият бряг на острова изглежда
така, и точно поради тази причина строителите на моста го бяха избрали за част от
трасето. Беше почти непристъпен. Но първоначално Арен бе решил да пристигнат тук с
лодка — значи трябваше да има пристан.
Къщата се появи изневиделица. В един момент наоколо имаше само дървета, лози и
храсти, а в следващия пред тях изникна солидна каменна постройка, с устойчиви на буря
капаци на прозорците, с каквито разполагаха всички къщи в Итикана. Камъкът бе покрит
със зелени лишеи и когато приближиха, Лара видя, че материалът е същият като онзи, от
който бе построен мостът. От същия камък бяха издигнати и пристройките около къщата.
Всичко бе изградено така, че да удържи на бурите, които бушуваха на Итикана през десет
от дванайсетте годишни месеца.
Когато заобиколиха къщата, тя зърна една наведена фигура да работи в градината,
заобиколена от каменна ограда.
— Приготви се — измърмори Джор.
— Значи най-сетне решихте да ме удостоите с присъствието си, така ли, Ваше
Величество? — Старицата не се изправи и дори не вдигна глава от растенията си, но гласът
й прозвуча силно и ясно.
— Получих известието ти чак снощи, бабо. Дойдох веднага.
— Ха! — Жената обърна глава и се изплю — храчката прелетя над градината и се лепна
за ствола на едно дърво. — Обзалагам се, че хич не си бързал да стигнеш. Или това, или
короната ти е натежала.
Арен скръсти ръце.
— Нямам корона и ти много добре го знаеш.
— Беше метафора, глупак такъв.
Лара закри устата си с ръка в опит да не се разсмее. Движението обаче привлече
вниманието на старицата, въпреки че беше с гръб към Лара.
— Да не би пък внукът ми да се е забавил, защото е бил зает да ти чисти устата от
бълвоч, а, принцесо?
Лара примигна.
— Подуших те от сто метра, момиче. След всичките години в пустинята стомахът ти не
харесва морето, нали?
Лара пламна и хвърли поглед на дрехите си, които още бяха влажни от падането й в
морето. Когато отново вдигна поглед, бабата на Арен се беше изправила. На лицето й
играеше развеселена усмивка.
— По дъха ти познах — обясни тя и Лара едва се сдържа да не стовари крак върху този
на Арен, когато той също скри усмивката си в шепа. Старицата забеляза.
— Малко морска болест нямаше да я убие, идиот такъв.
Не трябваше да поддаваш.
— Взехме предпазни мерки.
— Другия път я остави да повръща. — Погледът й се върна на Лара. — Всички ме
наричат Бабинка, така че и ти ме наричай така. — Тя посочи с пръст един от стражите. —
Ти оскуби и подправи пилето. А вие двамата — вирна брадичка към други двама —
наберете зеленчуците и ги измийте. А ти — измери Лия със стоманен поглед — вземай
коша с прането и се захващай. Да си свършила, преди да тръгнете.
Лия отвори уста да възрази, но Бабинка я изпревари.
— Какво? Да не ти е под нивото да бършеш лайнени следи от гащите на една старица?
Преди да кажеш „да“, не забравяй, че съм ти бърсала насрания задник повече пъти,
отколкото мога да преброя, когато беше бебе. Радвай се, че поне някои неща все още мога
да правя и сама.
Високата жена се намръщи, но не каза нищо, само взе коша и изчезна надолу по хълма,
за да донесе вода.
— Предполагам, че Джор е отишъл да ми разсейва ученичките. — Наложи се Бабинка
да посочи празното място, където бе стоял Джор, за да забележи Лара, че се е оттеглил
незабелязано. — Не може да проумее, че не се интересуват от дърт развратник като него.
— Момичетата ти могат да се грижат за себе си — изтъкна Арен.
— Не това имах предвид, нали така? — Бабинка затвори портата към градината и
тръгна към тях. Косата й бе с цвят на сребро, а кожата й беше набръчкана, но очите
гледаха ясно и остро, когато ги присви срещу внука си. — Покажи си зъбите!
Излаяната заповед накара Лара да подскочи, но Арен без колебание се наведе и отвори
уста, за да огледа Бабинка равните му бели зъби. Тя изгрухтя доволно и го потупа по
бузата.
— Добро момче. Сестра ти къде е? Пак ли ме избягва?
— Зъбите на Ана са здрави, бабо.
— Не ме притесняват зъбите й. От Харендел поискаха ли я вече?
— Не.
— Ти въпреки това им я прати. Ще покажеш добра воля.
— Не. — Думата прозвуча като изръмжаване, което изненада Лара.
Той едва ли възнамеряваше да наруши договора със северното кралство. Особено след
като бе приел без възражения да изпълни собствените си задължения по същия договор.
— Няма нужда да глезиш Ана, момче. Тя може сама да се грижи за себе си.
— Това е между мен и нея.
Бабинка пак изгрухтя и плю, преди да се обърне към Лара.
— Значи това ни е пратил Сайлъс, така ли?
— Много ми е приятно да се запознаем. — Лара наклони глава, както би направила в
знак на почит към някоя маридринийска аристократка.
— Ще видим още колко ще ти бъде приятно. — С по-бързо движение, отколкото Лара
би повярвала, че е възможно за толкова стара жена, Бабинка я хвана за хълбоците, завъртя
я наляво и надясно и после прокара ръце нагоре-надолу по тялото й, преди Лара да я
плесне.
— Родена е за леглото, но не и за раждане. — Тя изгледа внука си. — Сигурна съм, че
вече си го забелязал, дори и още да не си се възползвал.
— Бабо, в името божие…
Бабинка протегна ръка и го стисна за ухото.
— Внимавай с езика, момче. И така, както казвах — тя пак се обърна към Лара, — ако
тръгнеш да раждаш, ще ти е тежко, но ще успееш. Имаш воля. — Старицата прокара пръст
по един стар белег на ръката на Лара, от рана, получена в двубой с валкотански воин. — И
познаваш болката.
Тази жена беше прекалено проницателна. И стоеше прекалено близо до нея. Лара й се
сопна:
— Не съм кобила за разплод.
— И слава богу. Тук в Итикана нямаме много време да се занимаваме с коне. Обаче ни
трябва кралица, която да роди наследник. За разлика от твоя баща, моят внук не разполага
с цял харем, за да осигури продължаването на кралския род. Има. Само. Теб.
Лара скръсти ръце. Беше се раздразнила, макар да нямаше право. Вероятността да роди
дете беше нулева. В багажа си разполагаше със запаси от противозачатъчна отвара, която
щеше да й стигне за цяла година. В това отношение изненади нямаше да има.
— Ела с мен, ще ти дам нещо за морската болест. Момче, ти си намери нещо друго за
вършене.
Лара последва старицата в къщата. Очакваше вътрешността й да е влажна и
плесенясала като моста, но всъщност вътре бе сухо и топло, а излъсканата ламперия
отразяваше пламъците, играещи в огнището. Едната стена беше изцяло покрита от
рафтове, по които се редяха буркани, пълни с растения, прахове, цветни отвари и
разнообразни неща, които при по-близък поглед се оказаха насекоми. Имаше и няколко
дълги стъклени клетки и Лара настръхна, когато видя в тях да се движат люспести тела.
— Не обичаш ли змии?
— Изпитвам здравословно уважение към тях. — Това й спечели кратък одобрителен
кикот.
След като се порови из бурканите си, Бабинка й донесе един крив корен и й го подаде.
— Дъвчи го, преди да се качиш в лодката и докато си на нея. Ще помогне за гаденето.
Лара подуши предпазливо корена и с облекчение установи, че поне на миризма не беше
неприятен.
— Нямам какво обаче да ти дам за страха. Той си остава твой проблем.
— Предвид факта, че не мога да плувам, страхът от водата ми се струва толкова
здравословен, колкото и уважението ми към змиите.
— Научи се. — Резкият тон на старицата разкри пълна нетърпимост към оплакванията,
с което й напомни за учителя Ерик.
С движение, рязко като тона й, Бабинка дръпна завесата, скриваща един от прозорците,
и стаята се изпълни със слънчева светлина. Тя направи знак на Лара да се приближи към
нея.
— Имаш очите на баща си. И тези на дядо си.
Лара сви рамене.
— Цветът на очите ми е дребно доказателство, че наистина съм принцеса на
Маридрина.
— Не говорех за цвета. — Бърза като змиите в клетките си, Бабинка хвана Лара за
брадичката. Пръстите й се впиха болезнено в челюстта й. — Ти си лукава малка гадинка,
същата като тях. Все търсите начин да излезете напред.
Лара едва преодоля импулса да се дръпне и се втренчи в очите на старицата — бяха със
същия лешников цвят като тези на Арен. Но това, което видя в тези очи, беше съвсем
различно от онова, което виждаше в очите на Арен.
— Говориш така, сякаш познаваш семейството ми.
— Като млада бях шпионка. Дядо ти ме взе в харема си. Имаше най-зловонния дъх,
който някога съм подушвала у мъж, но аз се научих да сдържам своя и да мисля за
Итикана.
Лара примигна. Тази жена бе проникнала в харема като шпионка? Самият факт, че това
е възможно, бе тревожен, но в кралския харем влизаха само най-красивите жени, а Бабинка
беше…
— Ха-ха! — Смехът на старицата я накара да подскочи. — Невинаги съм изглеждала
като последната стафида в купата, момиче. Едно време бях голяма красавица. — Пръстите
й се впиха още по-жестоко в брадичката на Лара. — Затова не си мисли, че не знам как
използваш лицето си, за да постигнеш целите си. Или целите на страната си.
— Тук съм, за да поддържам мира между Итикана и Маридрина — отвърна хладно
Лара и се замисли дали няма да се наложи да открие начин да обезвреди старицата.
Беше сигурна, че може да манипулира Арен и свитата му, но Бабинка бе съвсем друго
нещо.
— Това кралство не е създадено от глупаци. Баща ти те е пратил да плетеш интриги, но
ако си мислиш, че не те държим под око, се лъжеш.
В гърдите на Лара припламна безпокойство.
— За Арен честта е много важна, затова той ще удържи на думата, която ти е дал,
каквото и да му струва това. — Бабинка присви очи. — Аз обаче и пукната пара не давам
за честта. Единственото, което ме интересува, е семейството и ако сметна, че си заплаха за
внука ми, и за миг не си помисляй, че няма да ти спретна някоя злополука. — Усмивката
на старицата разкри два реда бели зъби. — Итикана е опасно място.
„А аз съм опасна жена“, помисли си Лара, преди да отговори:
— Арен ми се струва напълно способен да се грижи за себе си, но оценявам
откровеността ти.
— Не се и съмнявам. — Очите на Бабинка сякаш се врязаха в самата й душа и Лара
изпита известно облекчение, когато старицата дръпна отново завесите и посочи вратата. —
Той ще иска да се прибере с прилива. Харендел превозва добитък, а Арен мрази крави в
моста.
„Защото не му носят пари“, каза си с горчивина Лара. Не можа да се стърпи да не
попита:
— И защо?
— Защото, когато беше на петнайсет, няколко говеда го стъпкаха по време на
годишното прехвърляне. Три пукнати ребра и счупена ръка. Ако питаш него обаче, най-
лошата част е била, че му се наложи да остане при мен, докато оздравее.
Годишно прехвърляне ли? Какви ги говореше старицата? Единствената причина,
поради която караха добитък през моста, бе, че баща й бе организирал продажбата му в
Северен пост. Не за пръв път я обзе тревога заради разминаването между нещата, които
знаеше, че са истина, и онова, което виждаше и чуваше в Итикана. „Добитъкът трябва да
беше продаден на Валкота или някое друго кралство“, реши тя. И натоварен на кораби, за
да не се налага да минава през Маридрина. Въпреки че във Валкота също гледаха много
добитък и не й беше ясно за какво им е да го внасят.
Лара отблъсна тази мисъл и последва Бабинка навън, където ярката слънчева светлина я
заслепи за миг, но когато зрението й се проясни, видя намръщения Арен да простира дрехи
на едно въже, а Лия да коленичи до коритото за пране с гневен поглед.
— Виждам, че имаш пропуски в образованието, момче. — Бабинка се намръщи към
един чаршаф, от който капеше вода.
— Нямам нищо против да призная, че имам някои недостатъци — отвърна Арен и
дръпна ужасено ръка от чифт доста широки долни гащи, които Лия се опитваше да му
подаде.
Бабинка извъртя очи.
— Безполезно хлапе.
Лара обаче не пропусна да забележи леката усмивка, която изплува на устните на
старицата, докато Арен си бършеше ръцете в панталона.
— Ще благоволиш ли да ми обясниш защо ме накара да довлека Лара чак дотук?
Предполагам, че не е било за един петминутен разговор.
— О, с Лара ще си говорим доста повече през следващите няколко седмици, защото ще
я оставиш при мен.
Лара зяпна от ужас — въпреки годините на строго обучение не бе в състояние да
сдържи реакцията си при тази новина.
Арен се залюля напред-назад, присвил очи.
— И защо бих го направил?
— Защото е изчадие на Краля плъх и няма да допусна да се развява из Среден пост,
докато ти се занимаваш с по-важни неща. А тук ще я държа под око.
И вероятно до края на седмицата щеше да й спретне някоя злополука.
— Не.
Бабинка подпря сбръчканите си ръце на хълбоците.
— Не съм ти давала избор, момче. Освен това за какво ти е?
Доколкото виждам, въпреки годините практика с жените, още не си я вкарал в леглото.
А през следващите два месеца няма да имаш време да пробваш, та по-добре да остане тук.
Ще й намеря работа за вършене.
Арен издиша бавно и продължително и вдигна поглед към небето, сякаш търсеше сили
да прояви търпение. Лара прехапа език и зачака отговора му. Знаеше, че с плановете й е
свършено, ако той решеше да се съгласи с искането на баба си.
— Не. Не съм я довел в Итикана, за да я държа затворена, и определено не съм я довел,
за да я превърнеш в слугиня. Лара идва с мен.
Бабинка стисна зъби, а калните й пръсти се впиха в туниката. „Никога досега не й е
отказвал“, осъзна с изумление Лара.
— Прекалено много приличаш на майка си, Арен. И тя беше същата заслепена, глупава
идеалистка.
Мълчание.
— Приключихме. Хайде, Лара.
Арен се завъртя на пета и Лара припна след него, почти сигурна, че Бабинка ще й забие
нож в гърба в последен опит да я задържи далеч от него. Чу старицата да се сопва зад тях:
— Джор, пази момчето или ще ти отрежа топките и ще нахраня змиите с тях.
— Винаги, Бабинке — проточи Джор и закрачи след Арен и Лара. Скоро ги задмина. —
На ваше място бих ускорил крачка. Тя не е от жените, които са свикнали да им отказват.
Арен изсумтя, но не тръгна по-бързо.
— Трябваше да се сетя, че ще поиска това. Дърта кукумявка, все държи да командва.
Беше вярно, че искаше да командва, но същевременно Бабинка беше и прекалено
хитра. Лара може и да си тръгваше с Арен, но не бе забравила предупреждението на
старицата. Ако не внимаваше, Арен можеше да започне да се вслушва в това
предупреждение.
— Не може да й се сърдиш, задето иска да опази внука си. Тя те харесва. — Лара
заобиколи внимателно дърво, от което бе увиснал огромен паяк.
— Повечето хора ме харесват. Доста съм чаровен, или поне така са ми казвали.
Лара му хвърли поглед, изпълнен със съжаление.
— Кралете не бива да приемат комплиментите сериозно. Около тях винаги гъмжи от
подлизурковци.
— Какъв съм късметлия, че имам теб, за да ми казваш грозната истина.
— Красиви лъжи ли предпочиташ?
— Може би. Не съм сигурен, че крехкото ми его е готово да понесе такава жестокост.
Войниците ми ще откажат да ме следват, ако всяка вечер ме виждат да плача над чашата
си.
— Пробвай да плачеш във възглавницата, тя поглъща звука.
Арен се засмя и обърна поглед към къщата.
— Какво ти каза тя?
Лара му показа корена и спря, щом осъзна, че Бабинка сигурно е очаквала Арен да й
откаже. Което повдигаше въпроса защо го беше направил. Предположи, че причината е по-
сложна от евентуалното му желание да я вкара в леглото си.
— Изглежда, не й харесва мисълта, че може да повърна върху ботушите ти.
Той я възнагради с лек смях, от който по гръбнака й пробяга тръпка. После издърпа
превръзката за очи от колана си и раменете на Лара се стегнаха инстинктивно, докато я
връзваше. Пръстите му миришеха на сапун.
— Да вървиш ли предпочиташ, или да те нося?
— Да вървя.
Не след дълго тя съжали за това решение, когато се препъна за десети път. Щом
стигнаха хладния мрак на колоната, я заля вълна на облекчение. Арен я държеше за
раменете, докато се качваше по стълбата, а тя броеше стъпалата, за да прецени
разстоянието.
Когато се озоваха в моста, тръгнаха по-бързо, без никой да говори. Далечното тръбене
на рог се чу съвсем ясно в тишината — протяжният и скръбен зов проникна през дебелите
каменни стени около тях. Арен и останалите замръзнаха на място и се заслушаха. Рогът
прозвуча отново — същата протяжна нота, последвана от няколко по-къси изсвирвания,
които се повториха три пъти без паузи помежду им, а по средата на четвъртото рогът
замлъкна, сякаш някой го беше дръпнал от ръцете на тръбача.
— Серит зове за помощ — каза Джор.
— Тамошните цивилни тръгнаха ли за Прилива на войната? — попита Арен.
Прилив на войната?
— Не.
Дори с превръзка на очите Лара усети напрежението, обхванало групата — припукваше
като въздуха преди електрическа буря.
— Кой е най-близо? — Гласът на Арен потрепери. Намек за нещо, което Лара досега не
бе долавяла у него — страх.
Джор се прокашля.
— Ние.
Мълчание.
— Не можем да я оставим сама в моста — отсече Арен.
— Не можем и да оставим някого с нея, а нямаме време да я върнем при Бабинка.
Лара прехапа език — искаше да се включи в разговора, но знаеше, че е по-добре да си
мълчи.
— Няма как. Ще трябва да я вземем с нас. — Ръцете на Арен докоснаха леко бузата й,
когато посегна да свали превръзката. — Не изоставай. Не вдигай шум. И когато битката
започне, стой настрана.
Лара кимна, като се молеше Арен да приеме вълнението й за страх.
— Добре.
Те се втурнаха напред.
16. ЛАРА
НА ЛАРА Й БЕШЕ ТРУДНО ДА ПОДДЪРЖА ТЕМПОТнОа итиканците. Застоялият
въздух изгаряше дробовете й, докато тичаха през моста. По чудо успя да забележи как Лия
стъпи на един от километричните знаци и устните й се раздвижиха, когато започна да брои
крачките си.
Лара се зае да брои заедно с нея и запамети числото, до което бе стигнала, когато Лия
вдигна ръка и спря. Джор я вдигна на раменете си, а останалите си приготвиха вещите.
Никой не продумваше и Лара остана в сенките, откъдето проследи как Лия протяга ръка и
я притиска в нещо, което изглеждаше като гладък камък. Последва силно щракване и
жената воин бутна с усилие вратата, издълбана в тавана на моста.
Още един вход.
Триумфът разпали кръвта във вените на Лара, макар от отвора да лъхна студен вятър,
който разроши косата, измъкнала се от плитката й. Джор и Арен помогнаха на войниците
да се качат. После се качи Джор и останаха само двамата с Арен.
— Ако разкажеш на някого за това, аз собственоръчно ще те убия. — Без да чака
отговор, той хвана Лара през кръста и я вдигна към отвора.
Джор я стисна за ръцете и я издърпа върху моста, преди да се наведе и да издърпа и
Арен, след което двамата затвориха вратата. На Лара обаче й беше трудно да следи какво
правят мъжете, защото се беше озовала на мост в облаците.
Докато бяха вървели по моста, над Итикана се беше спуснала гъста мъгла и сега
вятърът я усукваше и завихряше около дрехите на Лара, преди да я разпръсне на въртопи
от влага и студ. Далеч долу морските вълни се разбиваха в колона или остров, а може би и
в двете — не беше сигурна. Не виждаше на повече от няколко стъпки в която и да е посока
и имаше чувството, че е попаднала в напълно непознат свят. Сякаш сънуваше и бе на прага
на кошмар.
— Внимавай — предупреди я Арен и я хвана за ръката. — Хлъзгаво е и сме нависоко.
Ако паднеш, няма да оживееш.
Тя тръгна след него — не тичаха, но вървяха доста бързо и на всички им бе трудно да
запазят равновесие на хлъзгавата повърхност. Тя се спускаше надолу към следващата
колона, която Лара едва различаваше в мъглата. Преди обаче да я достигнат, изведнъж
всички паднаха на земята, сякаш по дадена заповед. Арен също падна и дръпна и нея със
себе си.
Лара опря ръце на мокрия камък и зърна още един километричен знак. Колелцата в
мозъка й се завъртяха, а планът за нашествие започна да добива форма.
Джор бе извадил далекоглед и го местеше наляво-надясно, докато не намери целта си.
— Амаридийски кораб. — Той подаде далекогледа на Арен, който хвърли един поглед
и изруга.
— Най-добре да изчакаме подкрепления — продължи Джор, взе си далекогледа и
пропълзя към другия край на моста, откъдето наблюдаваха останалите войници.
Мъглата се разпръсна и разкри острова за секунда, преди отново да се сгъсти.
— Ако всички успеят да слязат на суша, ще разполагат с голямо числено
превъзходство.
Никой не проговори и в този миг вятърът промени посоката си. С него дойдоха и
писъците.
— Тръгваме сега — нареди Арен.
Никой не се опита да спори. Един войник завърза въже за дебел метален пръстен,
зазидан в моста. На другия край на въжето имаше тежка метална стрела, заредена в
оръжие, приличащо на арбалет. Подаде го на Арен.
— Вие ли ще го изстреляте, Ваше Величество?
Арен взе оръжието и застана на коляно.
— Хайде — измърмори той. — Покажи ми.
Вятърът затихна и сякаш всички спряха да дишат. Лара впи пръсти в камъка. Гледаше и
чакаше, а от напрежението сърцето й блъскаше в гърдите. Тогава вятърът изрева срещу
тях, разпръсна облаците и Арен се усмихна.
Стрелата напусна арбалета с плющене, а Арен изсумтя от отката. Тя полетя към моста и
тънкото въже се проточи след нея. Накрая стрелата се заби в едно дърво с трясък, който се
чу чак до моста.
Войникът, който бе подал арбалета на Арен, опъна въжето и го завърза. После нахлузи
безстрашно дебела ръкавица, преметна една кука през въжето, хвана я и полетя във
въздуха. Лара проследи с изумление полета му над морето, все по-бърз и по-бърз, докато
войникът не стигна сушата, където вдигна ръка и забави движението преди да скочи като
котка в храстите под дървото.
Останалите го последваха един по един, но когато Лара погледна през рамо към Арен,
видя, не той не им обръща никакво внимание. Арен смесваше някакви прахове в един мях.
Пред очите й добави вода и после много внимателно завърза меха с канап за една стрела.
После взе лъка си и запрати стрелата към кораба, закотвен под тях.
Няколко мига по-късно експлозия разцепи въздуха и по такелажа на кораба плъзнаха
пламъци.
— Това ще им отвлече вниманието за известно време.
Арен преметна лъка си през рамо и взе същата ръкавица и кука като онези, които бяха
използвали останалите.
— Ще трябва да се хванеш за мен.
Лара уви безмълвно ръце около шията му и крака около кръста му. Когато той я
притисна към себе си със свободната си ръка, по тялото й плъзна топлина.
— Не крещи — заръча Арен, преметна куката през въжето и скочи.
Лара едва сподави вика си и се вкопчи в него, докато падаха със страшна скорост. Под
тях вълните се разбиваха в скалите на острова, но тя видя и няколко дълги лодки, които
излязоха от малка пещера и се насочиха към горящия кораб, за да помогнат на другарите
си. Вятърът засвистя в ушите й и в следващия момент се озоваха над зелената джунгла.
— Дръж се здраво — каза Арен в ухото й, след което я пусна, посегна с облечената си в
ръкавица ръка към въжето и постепенно забави полета им, докато не увиснаха неподвижно
над останалите.
Лара се пусна и се приземи сред войниците. Нарочно се олюля и дори падна по задник,
въпреки че Арен кацна до нея с грацията на хищник. Той извади с отработен жест кожена
маска — същата като тези на войниците му, и си я сложи.
— Стой тук — прошепна й. — Внимавай да не те видят и се оглеждай за змии.
После те изчезнаха.
Лара преброи до петдесет и тръгна след тях, стиснала ножовете си в ръце. Движеше се
предпазливо с надеждата, че суетнята на групата е подплашила змиите наоколо. Не беше
трудно да открие в каква посока бяха тръгнали. Беше тази, от която се чуваха писъци.
Битката се водеше в едно село, чиито каменни къщи горяха, а по пътеките между тях
лежаха безчет мъртви и умиращи хора. Някои от селяните бяха разполагали с оръжия, но
повечето не бяха въоръжени. Семейства. Деца. Всичките посечени от амаридийските
войници, които сега се биеха с Арен и неговите хора. Скрита зад едно дърво, Лара
наблюдаваше как кралят на Итикана се хвърля срещу противниците си с мачете в едната
ръка и кинжал в другата и как след него остават само трупове. Биеше се така, сякаш бе
роден за това — безстрашно, но хитро, — и тя откри, че не може да откъсне очи от него.
Тогава викове откъм плажа привлякоха вниманието й. Лара излезе от скривалището си
и тръгна натам. Когато видя амаридийските войници, които вървяха по пътеката към
селото, сърцето й се сви. Корабът гореше, което значеше, че тези отчаяни мъже нямат друг
път за бягство. А в селото враговете превъзхождаха трикратно Арен и стражата му. Ако не
искаше Амарид да завземе моста, тя трябваше да промени съотношението на силите.
Лара си избра едно местенце точно зад ъгъла на отвора между високите скали, през
който трябваше да минат войниците.
Двама от тях стигнаха отвора и замръзнаха, когато я съзряха на пътя си.
— Това е тя. Маридринийското момиче.
Лара зачака да се хвърлят към нея — тези мъже бяха врагове на Маридрина точно
толкова, колкото и на Итикана, но те останаха на място и я зяпаха, сякаш се чудеха какво
да правят с нея.
— Нямаш работа тук.
Лара сви рамене.
— Явно имате лош късмет — заяви и хвърли ножовете си един след друг.
Войниците паднаха, намушкани в гърлата. Появиха се още трима, Лара грабна меча на
единия от умрелите и се хвърли напред. Разпори корема на първия, избегна ловко ножа на
втория и го посече зад коленете, преди да се търколи настрани. Първият замахна към нея,
но тя отби удара, ритна го в коляното и заби меча в гърдите му, преди да е паднал на
земята.
Взе оръжието му и се хвърли към третия — бутна го назад, преди да му отсече ръката
от китката надолу. Войникът закрещя, а кръвта му плисна в лицето на Лара, докато той се
олюляваше, преди да се блъсне във войниците, прииждащи след тези тримата.
Последваха викове и хаос. Мъжете се препъваха в труповете на другарите си, докато се
мъчеха да се промушат през тесния проход, а Лара ги убиваше, ако имаше възможност,
или ги осакатяваше, ако такава възможност липсваше. Целта й бе да им попречи да се
включат в битката и да надвият Арен и стражата му.
Когато над главата й изсвириха две стрели, тя се хвърли обратно в джунглата и се скри
в храстите, докато останалите амаридийски войници претичаха покрай нея. Щом се
отдалечиха, тя си взе ножовете за мятане и ги прибра в ножниците. След това си избра
един от амаридийските мечове и пое по пътеката към селото, режейки гърла наляво и
надясно.
Кръв навсякъде. Трупове навсякъде. Неколцина от почетната стража също лежаха на
земята и стомахът на Лара се обърна, докато търсеше с поглед Арен.
Откри го да се бие с огромен мъж, размахващ верига. Дрехите на Арен бяха
окървавени, движенията му, преди толкова точни и бързи, сега бяха забавени и хаотични.
Амаридиецът замахна силно с веригата и Лара изсъска, когато металът удари Арен в
ребрата и го накара да се превие. Тя инстинктивно направи няколко крачки към него с нож
в ръка, готова да се намеси, но Арен се изправи и замахна със собственото си оръжие, заби
юмрук в брадичката на гиганта, а ножа си — в корема му. И двамата се строполиха на
земята.
Преди Арен да успее да скочи на крака, друг амаридийски войник се хвърли към гърба
му.
Без да мисли, Лара се хвърли помежду им и заби ножа си в гръдната кост на войника,
така че да прониже сърцето зад нея.
Инерцията на войника я събори и ударът в земята изкара въздуха от дробовете й.
Умиращият падна върху нея. Той се мяташе и гърчеше и когато дръжката на ножа й се
заби в корема й, Лара се оказа прикована между него и земята.
Не можеше да диша, понеже тежкият му гръден кош се беше притиснал в лицето й.
После тежестта внезапно изчезна.
Лара си пое въздух на пресекулки и се подпря на колене и длани. Видя как Арен
преряза гърлото на войника, макар да не беше необходимо. С ръце, облени в кръвта на
другия, той я хвана за раменете и я притегли към себе си.
— Добре ли си? Ранена ли си? — задърпа дрехите й.
За щастие, кръвта на убития моряк скри следите от тази на предишните й жертви.
— Добре съм — изхъхри Дара. Най-сетне можеше да диша. — Но ти не си.
Той кървеше обилно от рана под лакътя си и тя подозираше, че тази не е най-лошата.
— Нищо работа. Стой настрана. Скрий се.
Арен се опита да я бутне зад една от селските къщи, но Лара се вкопчи в раменете му,
решена да го задържи настрана от битката. Ако той загинеше, всичките й усилия щяха да
идат нахалост.
Арен се поколеба, затова тя зарови лице в рамото му, сигурна, че ще я отдели от себе
си и ще се върне в битката. Той обаче беше ранен и изтощен и това нямаше да свърши
добре. В гърлото й се надигна паника и Лара прошепна единственото, за което се сети, че
може да подейства:
— Моля те. Не ме оставяй.
Горещите му ръце я прегърнаха. И двамата бяха подгизнали от кръвта на враговете си.
— Лара… — Гласът му бе измъчен и тя разбра, че той вижда труповете на хората си.
Че вижда войниците си, които се бият с врага, но не го надвиват.
„Можеш да се включиш. Можеш да се включиш в битката и да спасиш всички тези
хора.“
Мисълта затанцува в ума й, но не й се наложи да взема това решение, защото
пристигнаха подкрепления.
Десетки итикански войници нахлуха в селото. Стражата на Арен отстъпи и оформи кръг
около него и Лара, докато останалите се заеха да избият безмилостно всички амаридийски
войници, включително ранените, докато наоколо вече не се чуваха единствено стоновете и
плачът на селяните.
Арен не я пусна до края.
Очите й залютяха от дима, когато се огледа. За пръв път виждаше истинското лице на
войната. Не просто умрели войници, а и цивилни, проснати на земята. Неподвижни силуети
на деца.
„Нима си въобразяваш, че ще бъде по-различно, когато дойде баща ти с неговата
армия? Смяташ ли, че ще проявят милост?“
Селяните, които бяха побягнали при нахлуването на войниците, се връщаха. Повечето
бяха по-големи младежи, притиснали бебета към гърдите си и хванали ръчичките на по-
малки деца. Някои заплакаха, щом зърнаха неподвижните тела на родителите си. Повечето
обаче просто застинаха с изгубени, безнадеждни изражения.
— Още ли мислиш, че онези амаридийци заслужаваха милост? — меко попита Арен,
който бе застанал зад нея.
— Не — прошепна Лара и закрачи към най-близкия ранен итиканец, като
междувременно късаше парчета от туниката си, преди да коленичи до него. — Не мисля.
17. АРЕН
АРЕН ЗАРЕЯ ПОГЛЕД КЪМ ЛЕГЕНА С ВОДА, КОЯТбОа вно почервеняваше от
кръвта, отмита от пръстите му. Неговата кръв. Кръвта на враговете му. Кръвта на народа
му.
Водата затрептя, а той издърпа ръце от легена и ги избърса с парчето плат, оставено до
него. Всеки сантиметър от тялото го болеше, особено ребрата, където огромният кучи син
го беше уцелил с веригата. Бабинка го беше уведомила, че няма нищо счупено, но на
мястото вече се беше образувала грозна синина и той знаеше от опит, че на следващия ден
щеше да е още по-зле. Дори при това положение би изтърпял стократно по-силни болки,
ако можеха да му помогнат да пристигне в Серит по-скоро. Двайсет минути по-рано.
Десет. Пет. Да беше пристигнал миг по-рано, може би пак щеше да успее да спаси поне
един от селяните, които бяха загинали днес.
— Призивът за събиране на съвета в Еранал бе пратен и отговорите дойдоха. До
довечера всички ще пристигнат. Той се обърна и видя Джор да стои зад него с превързана
главата — превръзката скриваше дълбоката рана, получена в днешната битка. Рана, която
не друг, а Лара беше зашила. Сякаш по собствена воля очите на Арен се насочиха към
жена му, която бе коленичила до един от ранените и изпълняваше инструкциите на
Бабинка и нейните ученички. Косата й с цвят на мед бе потъмняла от кръв, дрехите й
също, но вместо да накърни красотата й, това я караше да изглежда неукротима. Като
боец. Преди по-малко от ден подобна мисъл би била нелепа.
Вече не беше.
Джор проследи погледа му и въздъхна дълбоко, когато видя кого съзерцава Арен.
— Вече разполага с неприятно много информация.
— Нямаше как.
— Това не значи, че нямаме проблем.
— Тя ми спаси живота.
Джор си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
— Нима.
— Бях повален и един от тях ме нападна в гръб. Тя му препречи пътя и му заби нож в
сърцето. — Щом затвореше очи, Арен още виждаше Лара, притисната под тялото на
проклетия амаридиец, как всичко бе потънало в кръв. Спомняше си как бе убеден, че
кръвта е нейна. — Това не се връзва особено с теорията, че е дошла да ме убие, не мислиш
ли?
— Може би иска лично да се погрижи — отвърна Джор, но не прозвуча много убедено.
Лара вдигна глава, сякаш бе доловила, че говорят за нея. Арен се извърна, преди
погледите им да се срещнат, и очите му попаднаха на купчината убити амаридийци. Той бе
дръпнал кучия син от нея и му беше прерязал гърлото, но мъжът вече беше мъртъв —
ножът, който Лара бе намерила отнякъде, забит точно в сърцето.
Беше си казал, че е късмет. Но инстинктите му говореха друго.
— При всички положения трябва да засилим наблюдението над нея — натърти
Джор. — Ако маридринийците разберат къде е и решат да дойдат да си я вземат, това
момиче разполага с достатъчно сведения за моста, за да ни създаде сериозни проблеми.
— И какво предлагаш?
— Предлагам да направим нещо по въпроса. Не е изключено присъствието й тук да
създаде повече неприятности, отколкото можем да си позволим. Понякога се случват
злополуки. Змии пропълзяват в леглата на хората. Маридринийците едва ли биха могли да
ни обвинят…
— Не.
— Тогава ще се преструваме, че е още жива. — Джор бе разбрал погрешно
единствената дума, произнесена от Арен. — Ще накараме някой фалшификатор да пише
писма от нейно име на баща й. Никога няма да разберат.
Арен се обърна към мъжа, който се бе грижил за него, откакто бе малко дете.
— Ще го кажа само веднъж. Няма да повтарям. Ако някой я нарани, ще плати за това с
главата си. Важи и за теб, и за Астер, и за баба ми, която може би си въобразява, че не
знам какво крои. Разбра ли ме?
Арен не дочака отговор, а се обърна и тръгна към погребалните клади, издигнати
набързо край селото. Въздухът бе натежал от маслото, напоило дървата. Десетки тела,
големи и малки, бяха наредени в няколко редици, а оцелелите стояха наоколо. Някои
плачеха, а други се взираха в нищото.
Някой му подаде факла и Арен зарея поглед към пламъците.
Знаеше, че трябва да каже нещо, но каквито и думи да избереше да отправи към тези
хора, които би трябвало — и се беше провалил — да пази, те щяха да прозвучат кухо и
безсмислено. Не можеше да обещае, че случилото се никога повече няма да се повтори,
защото щеше да се повтори. Не можеше да обещае отмъщение, защото дори нахлуването в
Амарид да беше вариант за изтощената му армия, той не би паднал толкова ниско, че да
избива цивилни само защото кралицата им е отмъстителна кучка. Можеше да им каже, че
възнамерява да изпрати на въпросната кралица сандък, пълен с глави, заедно с овъглените
останки на кораба, но какво значение имаше това? То нямаше да върне мъртвите от оня
свят.
Затова не продума, а само се наведе напред, за да допре факлата до просмуканите с
масло дърва. Пламъци облизаха дървесината, въздухът се нажежи и не след дълго носът му
се изпълни с ужасната воня на горяща коса. Цвърчаща кръв. Печаща се плът. Стомахът му
се обърна и той стисна зъби. Искаше да избяга, но се насили да остане на място.
— Корабите от Еранал пристигнаха — съобщи Джор. — Трябва да започнем да
товарим оцелелите, иначе времето скоро ще ни попречи. — Сякаш за да потвърди думите
му, една дъждовна капка падна на челото на Арен. После още една и още една.
— Дай им малко време. — Не можеше да откъсне поглед от една ридаеща майка,
застанала прекалено близо до съскащите пламъци. Тази сутрин жената сигурно се бе
събудила с мисълта, че довечера със семейството й ще са на път към Еранал и
безопасността, а сега щеше да пътува сама.
— Арен…
— Дай им малко време, по дяволите!
Резкият му тон накара няколко глави да се обърнат към него и той се извърна и се
отдалечи от кладите. Мина покрай ранените, които Бабинка и ученичките й подготвяха за
пътуването, и продължи по пътеката към пещерата, където чакаха корабите.
Когато сви зад ъгъла, се намръщи на десетината трупа на амаридийски войници,
наредени покрай пътеката, когато нещо привлече вниманието му — един мъж с
амаридийски меч, забит в гърдите. Арен се върна и огледа труповете по-отблизо.
Неговите войници се биеха с мачететата и ножовете, които ползваха, за да си проправят
път в джунглата, а широките остриета на тези оръжия оставяха характерни следи. Само че
раните на тези мъже бяха причинени от тънките саби, които ползваха амаридийците, а в
телата на неколцина бяха забити техните двайсетсантиметрови ножове.
Тези мъже бяха избити със собствените им оръжия.
Арен отстъпи няколко крачки назад, за да огледа по-добре местността. Очите му
пробягаха по локвите кръв, които се смесваха с дъжда и се уголемяваха. Мъжете бяха
убити от хора, които бяха срещнали по пътеката, а не от неговите подкрепления, които
идваха след тях.
Но кои бяха тези хора? Цялата му почетна стража бе с него в селото, както и всички
боеспособни цивилни.
По врата на Арен пробяга тръпка. Той сложи ръка на дръжката на ножа си и се завъртя.
Погледът му срещна този на Лара, която стоеше на пътеката.
Очите й се приковаха в дръжката на оръжието и ръката му и тя вдигна вежда, но по
причини, които Арен не би могъл да обясни, той не можеше да свали ръката си от ножа.
Лара бе убила онзи войник с амаридийски нож…
Но единственото видимо нараняване бе една синина на бузата й. Дори да оставеше
настрана факта, че на маридринийските жени бе забранено да се бият, самата мисъл, че тя
би могла да направи всичко това със собствените си ръце, беше напълно безумна — дори
най-добрите бойци от армията му не биха се справили сами.
— Къде ще отидат? — Гласът й прекъсна мислите му.
— Има и по-безопасни места.
Арен се зачуди защо е така пестелив с информацията, при положение че Лара вече
знаеше толкова много. Но беше едно тя да знае за моста, а съвсем друго — да разбере за
Еранал.
„Без моста Еранал не може да оцелее — прошепна гласът на баща му в ухото му. —
Итикана не може да оцелее. Пази моста.“
— Ако има по-безопасни места, защото не държиш там всичките си поданици?
Имаше практически съображения. Не беше възможно всички цивилни итиканци да
живеят в Еранал през цялата година, но не тази причина сподели той с нея.
— Защото би било същото, като да ги държим в клетки. А моят народ е… свободен. —
Думата заседна в гърлото му. Внезапно бе осъзнал за какво се беше борила майка му, и
това осъзнаване му подейства като плесник през лицето. Защото Итикана представляваше
просто един голям затвор, от който никой, роден в него, не можеше да избяга.
Лара притихна и наклони немигащо глава, сякаш отговорът му бе докоснал нещо
дълбоко в нея и бе погълнал цялото й внимание.
— Тази свобода има доста висока цена.
— Свободата винаги има цена.
Колко по-висока би могла да бъде цената на това да пусне народа си да обикаля света?
— Да. — Тя произнесе тази дума с мъка и поклати глава, а погледът й се насочи към
труповете край пътеката.
Арен я наблюдаваше, търсеше по лицето й издайнически знаци, че е била замесена в
смъртта им, но съзираше единствено размисъл.
— По-добре да тръгваш към пещерата. Лодките чакат.
Лара откъсна очи от труповете и пое към него, безшумна като итиканка по хлъзгавия
склон. Сърцето му пропусна един удар и после заби по-бързо в ритъма, с който влизаше в
битка или се надбягваше с бурята. Това бе ритъмът на тръпката, която Арен бе търсил през
целия си живот, макар да знаеше, че не бива.
Лара спря пред него. Косата й се бе измокрила от дъжда и един кичур бе залепнал за
бузата й. Наложи му се да впрегне цялото си самообладание, за да не посегне да го
отметне.
— След като натоварим корабите, трябва да замина за… една среща. Ти ще останеш
при баба ми, докато се върна да те взема.
Лара се намръщи, но вместо да започне да спори, вдигна ръка и я сложи върху
неговата. Кожата й гореше като от треска. После тя натисна с изненадваща сила ръката му
и ножът влезе обратно в ножницата.
— Ще чакам на брега. — Тя прескочи безмълвно една локва и продължи надолу по
пътеката към плажа.
18. ЛАРА
ПРИЛИВЪТ НА ВОЙНАТА. ТАКА ГО БЯХА НАРЕКЛсИел яните от Серит. Двата най-
студени месеца в годината, когато Океанът на ураганите се успокояваше и враговете на
Итикана нападаха.
Тази година Приливът на войната бе настъпил по-рано. Тол кова рано, че селяните още
не бяха евакуирани на тайнственото място, където прекарваха сезона всяка година —
именно поради тази причина амаридийският флот бе рискувал да попадне в закъснялата
буря. Защото ако едно добре укрепено място се защитаваше лесно, то безброй селца,
пръснати по островите, бяха съвсем друго нещо.
„Това е най-подходящото време за атака“, каза студената, аналитична част от ума на
Лара. Когато армията на Итикана се принуждаваше да разпределя ресурсите си между
защитата на десетките селца и тази на моста. А ако се стигнеше дотам, тя знаеше, че Арен
ще постави на първо място живота на поданиците си. Беше изписано по лицето му, когато
прозвучаха онези рогове, личеше си по паниката и отчаянието му. Той бе готов да рискува
всичко, за да ги опази. Сломеният му поглед при вида на посечените селяни в Серит,
когато бе разбрал, че се е провалил в задачата си, също й беше казал много.
„Те не са твоя отговорност — злостно си напомни тя. — Ти дължиш вярност
единствено на Маридрина. На поданиците на твоето кралство, които страдат от монопола
на Итикана върху световната търговия. На маридринийските деца, които получават
единствено гнили зеленчуци и развалено месо, ако изобщо се сдобиват с някаква храна.
Тези деца умират, все едно Итикана им прерязва гърлата.“
Мислите насочиха ума й към разрешаване на проблема с изнасянето на сведения от
Итикана. Сигурно беше възможно да скрие кодирано съобщение в някое писмо до баща
си, но не смееше да включи в него част от сведенията си за моста. Ако дешифровчиците
разкриеха съобщението, щеше да е същинско чудо да успее да избяга от Итикана жива, а
всичките й усилия щяха да са напразни. Арен знаеше къде е ходила и какво е научила. За
врага щеше да е лесно да укрепи защитата си и елементът на изненада щеше да е изгубен.
Не, тя трябваше да събере цялата информация, която й беше нужна, и после да я изнесе
наведнъж. Въпросът бе как да го направи.
Инстинктите й подсказаха, че начинът беше да пренесе информацията чрез самия крал
на Итикана. Тя се замисли за сандъчето си с козметика, в което криеше мастилото, дадено
й от Серин. Трябваше не само да убеди Арен да пише на баща й, а и да открадне писмото и
да го задържи достатъчно дълго, за да успее да добави собственото си послание — да не
говорим че после пак трябваше да го запечата и да скрие следите от намесата си.
— Стига крои планове и иди да помогнеш на Тарин с чиниите, лениво девойче.
Гласът на Бабинка прекъсна мислите на Лара и тя се обърна намръщено към старицата.
— Какво?
— Не ме чу или не ме разбра?
Ръцете на Бабинка бяха опрени на хълбоците, а около шията и раменете й се беше увила
огромна змия. Влечугото вдигна глава и Лара потръпна, когато то я изгледа.
— Това е моят остров — излая бабата на Арен. — А на моя остров, ако искаш да ядеш,
ще трябва да работиш. Ставай. — Тя плесна рязко с ръце.
Лара се изправи и се подразни, задето се подчини така бързо, но не седна обратно —
това би било детинско.
— Излизай.
Тя излезе навъсена навън в хладното утро и видя Тарин да седи до едно корито,
потопила ръце в сапунената вода. Младата жена беше единствената от стражите на Арен,
която бе останала с нея — беше изтеглила късата клечка, както лично се бе оплакала на
Лара по обратния път през моста към острова на Бабинка, който се казваше Гамира. И този
път бяха завързали очите й. Няколко непознати войници ги бяха следвали безшумно. Лара
си беше помислила, че неохотата на Тарин се дължи на нежеланието й да общува с Лара
или може би на разочарованието, че не може да отиде там, където бе отишъл Арен, но
след една нощ, прекарана в дома на Бабинка, истинската причина се изясни.
Дъртата вещица беше противна, злобна брантия и Лара нямаше представа как щеше да
се сдържи да не убие проклетата старица в съня й.
— След време ще свикнеш. — Тарин потопи една чиния в коритото, от което се
вдигаше пара. — Помага и фактът, че повечето от нас поне веднъж са били лекувани от
нея. — Тя пусна чинията и повдигна ризата си, за да покаже редица овални белези, които
покриваха едната страна на гръдния й кош. — Паднах във водата по време на битка и една
акула ме докопа. Ако не беше Бабинка, сега нямаше да съм жива.
Нож, меч, стрела — раните от тези оръжия Лара познаваше, но това…
— Противни създания.
— Не съвсем. — Тарин пусна ризата си и пак се залови с чинията. — Дресирани са да
ядат хора, но това не е предпочитаната им храна.
Лара пое измитата чиния от Тарин и я избърса. Замисли се за амаридийските войници,
които бе видяла да изчезват под водата. За кървавите цветя, разцъфнали по нея.
— Щом казваш.
Тарин отметна назад дългата си черна опашка и се усмихна, разкривайки два реда бели
зъби, които сигурно много радваха Бабинка.
— Великолепни създания са. Има няколко, които никога не си тръгват, но повечето
прииждат само по време на Прилива на войната. Бабинка познава по тях, а не по времето
кога идва или свършва сезонът на бурите. Рибарите забелязват кога акулите започват да се
множат.
Дали баща й и Серин знаеха това? Лара задъвка бузите си отвътре, обмисляйки
информацията. Един от рисковете при атака в началото на спокойния сезон бе липсата на
начин да се предвиди кога е това начало.
— Винаги се събират там, където ни нападат най-често, като Среден пост например. —
Тарин изтърка една керамична чаша с парцала и я подаде на Лара. — Според легендите
акулите са пазители на Итикана, затова е забранено да ги нараняваме, освен ако не е
наложително. — Тя се засмя. — Но това е само легенда. Акулите идват, за да се хранят, и
не правят разлика между нас и враговете ни. Всеки паднал във водата е плячка за тях.
Лара потръпна и сложи подсушената чаша в чист леген при другите измити съдове.
— Стига сте бърборили — излая Бабинка отнякъде. — Има още работа за вършене.
Тарин извъртя очи.
— Искаш ли да избягаш?
— Че бягството възможно ли е?
Намигване.
— Правила съм го много пъти.
Вярна на думата си, след като прибраха чиниите, Тарин нагласи нещата така, че да
получат задача, за която трябваше да слязат в селото, за чието съществуване Лара дори не
подозираше. По улиците между каменните къщи вървяха хора, като някои гълчаха деца за
несвършена работа.
— Защо това село не е евакуирано?
— Няма нужда. На Гамира е безопасно.
„Открий цивилните.“ Лара си спомни думите на Серин и косъмчетата по врата й
настръхнаха, когато покрай нея притичаха две деца с торби с овес в ръце. Тя отново огледа
селото. Мъже, събрани на няколко групи, кормеха риба, но тя надуши и миризмата на
печащ се хляб, на месо, цвърчащо над огъня, и беглия аромат на лимон, макар наоколо да
не се мяркаше нито едно овощно дърво. Което значеше, че всичко се внася през моста.
— А хората по другите острови… те къде отиват по време на Прилива на войната? —
попита тя, защото би било подозрително да не го направи. И защото й беше безкрайно
любопитно къде се намираше тайнственото място, където евакуираха хората.
— Кралят ще реши дали да ти каже — погледна я косо Тарин. — Или да не ти каже.
— Не е особено словоохотлив.
Тарин сви рамене, за да прекрати разговора, и поведе Лара по тясна пътека през
джунглата. Вървяха, докато не се надигна вятър, а въздухът се изпълни с миризма на сол.
Чуваше се шумът на вълните, разбиващи се в скалите под тях. Лара видя коработрошача
чак когато възрастният войник на стража до него се обърна към тях. В очите му проблесна
радост, когато зърна Тарин, но после потъмняха, щом попаднаха върху Лара.
— Ние ще наглеждаме оборудването за час. Използвай времето разумно и си вземи от
месото, което подуших да се готви.
След като войникът си тръгна, тя каза:
— Не го приемай лично. Повечето хора над определена възраст имат по един-двама
роднини, загинали във войната с Маридрина. Дори след петнайсет години мир им е трудно
да те възприемат като друго освен като враг.
„Аз наистина съм враг“, каза си Лара.
— А ти?
— Отначало и аз мислех като другите. — Сивите очи на Тарин се зареяха в
далечината. — Докато не спаси живота на братовчед ми.
— Братовчед? — Лара примигна и погледна на мускулестата брюнетка с други очи. —
Арен ти е братовчед?
— Виждам, че това те учудва — изсумтя развеселено Тарин и продължи: — Баща ми е
брат на бащата на Арен, което прави Бабинка и моя баба, в случай че те интересува.
Досега не я беше интересувало, но може би трябваше.
Младата жена не беше точно с кралска кръв, но почти. А в нея нямаше и намек за
знатното й потекло. Тарин носеше същите безлични дрехи като всички останали, живееше
с другарите си в казармата и чистеше наравно с тях. Като се изключеха оръжията й, които
бяха от качествена стомана, нищо в нея не подсказваше, че се наслаждава на привилегии
или богатство. „Къде отиват всички пари?“, зачуди се Лара при спомена за невероятния
размер на приходите от моста, посочен на страниците в бюрото на Арен. Като дете бе
вярвала, че в Итикана трябва да има дворци от злато, пълни с всичко, което това кралство
отнемаше от Маридрина и останалите си съседи, но досега бе видяла единствено скромен
лукс.—
Можеше да не се намесваш и да го оставиш да загине, но ти рискува живота си, за да
го спасиш. Това не е постъпка на враг.
Само ако знаеше. Стомахът на Лара се присви, а закуската й се разбунтува. Тарин взе
един далекоглед и плъзна поглед по океана, което даде на Лара възможност да разгледа
коработрошача. Катапултът беше доста голям, от дърво и стомана, монтиран върху
основа, закована за скалата отдолу. Имаше лостове и зъбни колела, а от двете му страни
стояха два идентични, макар и по-малки катапулта. Един поглед през рамо й разкри
купчина, покрита със сиво-зелено платно. Това сигурно бяха боеприпасите.
Лара повдигна единия край на платното и видя каменно гюле, което сигурно тежеше
повече от двайсет килограма. Не изглеждаше достатъчно голямо, за да причини щетите, на
които бе станала свидетелка в Среден пост, но ако се метнеше с достатъчно сила… Тя се
обърна и видя, че Тарин я наблюдава.
Тя й се ухили.
— Веднъж изстреляхме Арен.
— Моля?
— Двете с Лия. Идеята беше негова, в случай че ни мислиш за пълни идиотки. — Тарин
потупа катапулта. — Бяхме на дванайсет-тринайсет години и на него му хрумна
забележителната идея, че ще е забавно да проверим колко далече можем да излетим. Само
че той беше единственият, който я изпробва на практика.
— И… стана ли?
— О, определено полетя. Обаче не беше помислил колко ще го заболи при
приземяването. — Тя се изкиска весело. — За щастие, една рибарска лодка се оказа
наблизо и го извади от водата. За наказание Бабинка ни накара няколко седмици да
пренасяме камъни, и то след като Джор ни крещя от единия край на острова до другия.
— Извадил е късмет, че е оживял.
Колко ли щеше да е различен животът на Лара, ако не беше? Дали изобщо щеше да е
жива? Лесно си представи как баща й получава вестта за преждевременната смърт на
принца на Итикана и веднага след това избива всички участници в заговора, който се
крепеше на Петнайсетгодишния договор.
Тарин се ухили.
— Същото може да се каже за половината от нещата, с които се занимава. — Тя отново
потупа катапулта. — Искаш ли да го пробваш?
Лара се засмя и отвърна:
— Сега разбирам защо ме подмами да дойдем насам.
— Няма да изстрелваме теб, а камък.
— О. — Лара погледна машината с други очи. — Да. Да, бих искала да пробвам.
Катапултът беше невероятно съоръжение. Можеше да го обслужва само един човек, но
предвид теглото на каменните гюлета Лара се зарадва, че не е сама. Машината се въртеше
тихо върху основата си, а няколко ръчки позволяваха на човека, който боравеше с нея, да
наглася разстоянието, на което да изстреля гюлето. Научи, че по-малките катапулти служат
за определяне на необходимото разстояние. Всичко бе прецизно калибрирано.
— Да се опитаме да уцелим онзи плавей.
Под внимателния надзор на Тарин Лара започна да изстрелва малки гюлета към
плаващия отпадък, докато не го уцели.
— Браво, Ваше Величество. Сега ще нагласим големия катапулт на същото разстояние,
ето така. — Младата жена завъртя няколко лоста, докато Лара я наблюдаваше внимателно,
и после отстъпи назад. — Пробвай сега.
С изпотени от вълнение ръце Лара хвана най-големия лост и го дръпна. Катапултът
изстреля гюлето с оглушителен трясък, а двете жени заобиколиха и го загледаха как лети и
пада върху плавея.
Тарин размаха юмрук.
— Потопи първия си кораб!
Зад тях се чу шум и се появи войникът, когото бяха сменили на пост.
— Нашественици ли идват? — попита напрегнато той.
— Изпитания. — Гласът на Тарин бе хладен и спокоен. — Нейно Величество нареди
коработрошачите да бъдат изпитани. Този изглежда в идеално състояние. — Тарин кимна
на Лара. — Ще продължим ли, Ваше Величество?
Лара едва прикри усмивката си.
— Разбира се.
Прекараха целия ден в обикаляне на острова и изпитване на коработрошачите, а когато
се прибраха в селото, бе паднал мрак и беше настъпило време за вечеря. Ядоха прави,
застанали около открит огън, събрал всички в селото. Тарин й обясни, че сбирката цели да
почете жертвите на нашествието на съседния остров Серит. Лара яде печено месо и
зеленчуци на шиш, пи бира от керамична чаша, която като че ли никога не се изпразваше,
и си стопли ръцете на огъня, когато повя студен нощен бриз.
Отначало селяните я гледаха подозрително, затова Лара се поотдалечи от групата и се
заслуша в историите и легендите за Итикана, които си разказваха, за змиите и бурите,
които пазеха изумрудените острови. За древния мост, който според легендите не бил
построен, а се издигнал от земята като живо същество. Думите се лееха във въздуха,
докато децата не започнаха да заспиват в прегръдките на родителите си и бяха завити с
дебели вълнение одеяла. После селяните донесоха инструменти — барабани, китари и
флейти — и засвириха, запяха и затанцуваха и мъже, и жени. Тарин се включи в песните —
оказа се, че има прекрасно сопрано. Опитаха се да насърчат и Лара да се присъедини, но тя
се извини с оправданието, че гласът й е ужасен, най-вече защото искаше да гледа. И да
слуша. И да научава нови неща.
Когато започнаха да се умълчават, а някои двойки да се измъкват ръка за ръка от
сбирката и да поемат в мрака, по-възрастните се събраха на групички, за да клюкарстват и
да се оплакват, като си подаваха димяща лула. Тарин сложи ръка на рамото на Лара.
— Да се прибираме, преди Бабинка да дойде да ни търси.
Поеха по тясната пътека под слабата светлина на един фенер, заобиколени от дивите,
пронизителни звуци на джунглата.
— Знаеш ли, че не исках да ставам войник.
Дара хвърли кос поглед на Тарин.
— Не се учудвам. Приличаш ми по-скоро на рибарка.
Тарин се засмя, но после заговори сериозно:
— Исках да замина за някой от университетите в Харендел и да уча музика.
Университетите в Харендел бяха прочути по цял свят — на север и на юг, — но
мисълта, че една итиканка би поискала да постъпи там, се стори странна на Лара, защото
това беше… Ами невъзможно.
— Но нали итиканците никога не напускат страната?
— Защото е забранено — махна с ръка Тарин. — Е, има шпиони, на които е разрешено
да пътуват, разбира се, но не е същото. Това е фалшив живот, който не ти позволява да
бъдеш себе си, а аз не бих го понесла. Да следвам мечтата си, преструвайки се на друг
човек… — Тя замълча за миг. — Така и не казах на родителите си, защото знаех, че те
искат да се обуча а войник и да стана член на съвета на Арен. Но споделих с леля си Делия.
„Майката на Арен“, помисли си Лара. Кралицата.
— Леля ми вярваше, че най-сигурният начин да заслужиш нечие доверие е първо да му
дадеш своето. — Тарин дръпна Лара за ръката и я спря. Нещо люспесто премина по
пътеката. Те продължиха. — Всички подкрепяха договора с Маридрина, който щеше
сложи край на войната, но никой не подкрепяше добавянето на брачната клауза. Никой не
искаше Арен да се жени за външен човек, особено за маридринийка. Само леля Делия
смяташе, че това е единственият начин да постигнем мир със съседите си. Единственият
начин хората да спрат да виждат врагове, когато седнем да водим търговски преговори.
„Това е лъжа — изкрещя гласът на Серин в главата на Лара. — Държат се мило, за да те
накарат да им разкриеш това, което не бива да им разкриваш.“ Само че Лара заглуши този
глас.—
Сбъркала е, ако е вярвала, че този брак ще накара маридринийците да спрат да
приемат Итикана като враг.
Тарин поклати глава.
— Тя не искаше да променя мисленето на хората във вашето кралство. Искаше да
промени това на хората в нашето.
Нямаше какво повече да се каже, а и не след дълго стигнаха до къщата на Бабинка.
Старицата стоеше пред вратата и ги гледаше.
— Своенравните девойки се завръщат.
— Бяхме заети, Бабинке.
— С пиене, доколкото надушвам.
Забележката беше доста лицемерна, тъй като Лара помириса алкохол в дъха на
старицата, а на масата зад нея видя полупразна стъклена чаша и бутилка.
— Ще си лягам — заяви Лара.
Не беше в настроение да слуша критики, но Бабинка я стисна за ръката с пръсти като
клещи. С другата й подаде торба, която се гърчеше и цвърчеше.
— Първо ще нахраниш змиите.
Лара погледна торбата с отвращение. Не защото имаше проблем с мишките, а защото й
беше омръзнало дъртата вещица да й заповядва, все едно й е слугиня. Тази нощ искаше да
се измъкне и да огледа колоната на моста, но Бабинка сигурно планираше да будува, за да
я надзирава.
— Не.
Веждите на Бабинка се вдигнаха.
— Не? Нима принцесата е твърде високопоставена, за да нахрани домашните любимци
на една старица?
Пръстите на Лара инстинктивно се свиха. Погледът й пробяга по лавиците над клетките
на змиите и й хрумна идея.
— Страх ме е от мишки — излъга тя и се дръпна от торбата, когато Бабинка я метна
към нея.
— Ще свикнеш.
Лара се насили да хване торбата, за да не плъзнат мишките навсякъде. Кълнеше
старицата наум, когато извади една мишка за опашката, вдигна внимателно резето на една
от клетките и хвърли гризача вътре, преди да продължи към следващата.
Всички змии бяха отровни. Тарин й беше казала, че Бабинка събира отровата им, за да
приготви от нея противоотрови и лекарства за всякакви болести. Над клетките имаше
десетки стъкленици с мътна течност, а над тях — безброй грижливо надписани сушени
растения и лекове. Докато обикаляше от клетка на клетка, Лара оглеждаше етикетите и се
усмихна, щом намери това, което търсеше.
Пусна гърчещата се торба на пода и изпищя:
— Ухапа ме!
— Коя змия? — попита Бабинка с паникьосана нотка в гласа.
— Не беше змия — изхлипа Лара, засмука пръста си и го ухапа, за да не я хванат в
лъжа. — Беше мишка!
— Дявол го взел, момиче! — Бабинка грабна торбата, но закъсня. Останалите гризачи
се бяха разбягали във всички посоки. — Тарин, хвани гадинките, преди да ми налазят
килера.
Лара заплака с глас и се качи на един стол, докато мишките се възползваха от свободата
си. В мига, в който Бабинка й обърна гръб, тя грабна едно бурканче от лавицата.
— Хвани ги, хвани ги!
Тарин гонеше покорно мишките, но изпитият алкохол забавяше движенията й.
Гризачите избягваха с лекота опитите й да ги хване, докато тя не започна да ги тъпче с
тежките си ботуши. Лара се възползва от момента, за да отвори бурканчето.
— Не ги убивай! — Бабинка беше хванала две мишки за опашките и ги пъхаше обратно
в торбата. — Змиите няма да ги ядат, ако са мъртви! — Тя се хвърли след поредната
мишка, а Лара се наведе настрани и изля щедра порция от съдържанието на бурканчето в
чашата на Бабинка. За пореден път се зарадва, че итиканците предпочитат силни питиета.
— Хванах една! — Тарин пъхна мишката в торбата на Бабинка. Лара запуши
бурканчето и го върна на мястото му, после се изправи на стола и загледа как двете жени
събират мишките, без да си мръдне пръста.
Мърморейки под нос, Бабинка довърши храненето на змиите и хвана Лара за ръката, за
да огледа миниатюрната кървяща раничка.
— Идиотка. Така ти се пада, ако се възпали.
Лара издърпа ръката си от хватката на старицата и я изгледа гневно.
— Лягам си.
Ботушите й затропаха високомерно към нара, който й бяха постлали наблизо. Тя
потисна усмивката, когато видя Бабинка да гаврътва съдържанието на чашата.
Сега оставаше да чака.
19. ЛАРА
ЧАС ПО-КЪСНО КЪЩАТА БЕ ПОТЪНАЛА В МРАКко, йто изведнъж бе разцепен от
силен стон. Миг по-късно Бабинка стана от леглото си и се запрепъва навън.
Лара мигом скочи на крака, отиде при лавиците с лекарства и взе стъкленицата, която
бе забелязала по-рано. Отмери една капка и я поднесе под носа на Тарин. Извини се наум
на жената за главоболието, което щеше да я мъчи на сутринта, когато тя вдъхна капката и
продължи да похърква.
Лара се промъкна навън, където гореше фенер. Лек бриз разроши косата й и донесе
миризма на джунгла и дъжд. Звездите се мяркаха само там, където сгъстяващата се
облачна пелена се беше разкъсала. Лара взе фенера, усили пламъка и пое към
пристройката, където се намираше външната тоалетна.
Спря пред вратата и се подсмихна на звуците, които долитаха отвътре. После се завъртя
и напрегна очи, за да пробие мрака. Както и предполагаше, отнякъде се появи висок
итиканец.
— Мога ли да ви помогна с нещо, Ваше Величество? — Той пъхна палци в колана си и я
изгледа.
— О! — Лара подскочи и притисна ръка към устата си, сякаш я бе стреснал. — Ами
налага ми се… — Посочи към тоалетната в мига, в който тя се разтърси от мощна пръдня,
последвана от изумен стон.
Лара може и да не беше в свои води в Итикана, но когато ставаше дума за наркотични
вещества и лекарства, се чувстваше като у дома си. Бабинка бе точно там, където трябваше
да бъде.
Очите на стража се разшириха на светлината на фенера.
— Ясно. — Очевидно се опитваше да не се разсмее. — Разбирам. Ами сигурно може…
— Някой храст ще ми свърши работа. — Лара се изкикоти и бутна фенера към него. —
Би ли го подържал?
Лара се облекчи зад едно дърво, върна се при стража и си взе фенера. Когато го вдигна
пред лицето му, видя как той примигва и присвива очи от светлината.
— Дали ще се оправи? — Лара посочи тоалетната. — Дали не трябва…?
— Не! — Стражът очевидно не смееше да прекъсне Бабинка в тоалетната. — Сигурен
съм, че ще се оправи.
— Надявам се. — Лара му се усмихна лъчезарно и тръгна към къщата.
Бабинка щеше да прекара часове в тоалетната, но до сутринта щеше да се оправи. Лара
угаси фенера и влезе вътре.
Ала не затвори вратата докрай.
Преброи до пет, отвори я отново и не видя нищо друго освен мрак. Очите й още не се
бяха приспособили към тъмнината след ярката светлина на фенера, но това значеше, че и
очите на стража не се бяха приспособили. Лара заобиколи слепешката къщата, където
зачака очите й да различат силуетите на дърветата, след което се сниши към земята и
запълзя покрай градината на Бабинка, докато не стигна джунглата.
Дърветата на този остров не растяха толкова нагъсто, колкото на Среден пост. Бледата
луна и звездите прозираха през листака, което позволи на Лара да върви сравнително бързо
по пътеката, водеща към колоната на моста. Бризът отнасяше всеки издаден от нея звук, но
от време на време Лара спираше, за да се ослуша дали някой не идва след нея. Не чу нищо.
Лек мирис на мокър камък погъделичка ноздрите й, едновременно странен и познат, и
след миг Лара разпозна неповторимата миризма на моста. Тя продължи още по-
предпазливо, в случай че наоколо имаше стражи. Най-сетне през клоните на дърветата
зърна огромната сянка на колоната, издигаща се в нощното небе. Над нея висеше друга
сянка, проточила се на север и на юг: мостът.
Лара се запромъква между дърветата, като не спираше да се оглежда за следи от
стражи, но не видя нищо, затова продължи така до основата на колоната. Беше построена
от същия камък като моста, поддържана от естествено образувала се скала, и се
извисяваше на около шест метра. Земята наоколо бе камениста, затова на Лара й беше
трудно да открие пътека към входа, който бе сигурна, че се крие някъде в колоната. Тя
прокара нокът по гладкия камък в търсене на процеп на скрита врата, но скоро се отказа.
По камъка имаше твърде много драскотини и знаци, а тя не разполагаше с кой знае колко
време. Ето защо отпусна цялата си тежест върху камъка и бутна с надеждата, че вратата ще
се отвори.
Нищо.
Лара изруга и заобиколи към онази част на колоната, която представляваше естествена
скала. Изрита тежките си ботуши и ги скри в сенките, след което започна да се катери.
Изкачваше се все по-високо и по-високо, а гърбът и мускулите по ръцете й пламнаха от
усилието. Най-сетне стигна моста и заопипва основата. Усмихна се, когато откри няколко
прави цепнатини в камъка, достатъчно широки, за да се захване за тях и да продължи
нагоре. Макар пръстите й да пищяха от болка, Лара продължи и накрая се озова върху
моста. Под нея се простираше океан от безкраен кадифен мрак, нарушаван единствено от
няколко блещукащи светлинки на острова. Лара започна да опипва съвсем бавно камъните
в средата на моста, сигурна, че рано или късно ще открие километричен знак, сходен с тези
във вътрешността на тунела.
По гърба й се стичаше пот, а вътрешният й часовник й напомни, че е време да се връща
при Бабинка, само че тя продължи да търси, докато не откри знака. Чак тогава тръгна
обратно към колоната, като отброяваше всяка крачка.
Тогава чу към нея да се приближават гласове.
— Проклети глупаци. Какво са си въобразявали, че да спрат цял керван за нощувка над
Гамира?
Беше Джор. Той и кой знае още колко стражи се намираха върху моста заедно с нея.
С препускащо сърце Лара легна по корем, пропълзя до ръба и надникна надолу.
Измежду дърветата излезе група хора, един от които държеше буркан с нещо светещо.
— Те не знаят, че са над Гамира, Джор. — Беше Лия. — Точно там е работата.
— Това не ни решава проблема.
Лара се претърколи към другия край на моста, по-далече от групата долу, след което се
спусна бавно по стената на моста с треперещи от усилието пръсти.
— Вие двамата поприключихте ли горе?
Гласът на Арен. Едната ръка на Лара се хлъзна и тя увисна със затаен дъх, докато не се
закрепи.
— Огледахме. Има търговски керван, спрял за нощувка точно под нас, а входът откъм
покрива е прекалено близо до тях, за да се промъкнем незабелязано. До следващия вход
има по пет километра път във всяка посока, а при тези ветрове не бих го препоръчал.
Никой не иска да прекара цяла нощ, заседнал върху моста в проливен дъжд.
Арен въздъхна уморено.
— Значи с лодка.
— През бурно море. Надявам се, че каквото там е дала Бабинка на прелестната ти
невеста, ще й успокои стомаха за пътуването. Въпреки че може да се наложи да й дадем
нещо по-силничко заради проклетата паника.
— Остави Лара на мира. — В гласа на Арен нямаше и следа от веселие. — Отраснала е
в пустинята и не може да плува. Нормално е да се страхува от падане във водата.
— Да, да — измърмори Джор и Лара се възползва от звука, за да се спусне по-надолу.
На около три метра от земята скочи. Босите й крака тупнаха меко и тихо, тя се
претърколи, стана и направи пет дълги крачки встрани, където се скри сред дърветата.
Заобиколи, газейки в кал, и видя как Арен опира ръце една над друга на колоната и натиска
два пъти. Чу се тихо щракване и едно правоъгълно парче камък се завъртя навън. Арен
влезе в колоната.
Над него Джор и Лия бяха завързали въже на една от многото метални халки, зазидани
в моста, и се спускаха рамо до рамо.
Лия тъкмо издърпваше въжето, когато Арен се показа и обяви:
— Някой е заспал точно пред проклетата врата.
— Както казах — рече Джор, — идиоти.
— Каквото, такова. Да вървим. — Арен пое по пътеката към къщата на Бабинка.
„За да ме отведе“, осъзна Лара.
По дяволите! Лара изчака Джор и Лия да тръгнат след него и се промъкна до колоната,
за да си вземе ботушите от скривалището. Щеше да се наложи да се движи доста бързо, за
да се прибере у Бабинка преди тях тримата, но не можа да се сдържи и надникна в
колоната. Сложи ръце на същите места като Арен и бутна два пъти. Когато вратата се
отвори, Лара се усмихна широко.
Беше очаквала вътре да е пълна тъмница, но извитите стълби, водещи към моста, бяха
осветени от няколко буркана със светещо вещество. Прескачаше по три стъпала наведнъж,
за да стигне до гладката каменна стена. Осъзнаваше риска да я хванат, но изкушението да
надникне в моста се оказа по-силно и тя натисна стената два пъти.
Щрак.
Лара се намръщи заради звука и бутна леко вратата. Каменният блок се завъртя
безшумно на пантите си. Отпред наистина имаше спящ мъж. Хъркаше толкова силно, че
сигурно затова итиканските стражи на пост не бяха чули отварянето на вратата.
Трябваше да остави знак на вратата, за да могат войниците на баща й да я открият
отвътре. Лара обаче знаеше, че итиканците редовно проверяват моста за подобни следи,
затова трябваше да измисли нещо незабележимо.
Мислите й се понесоха назад във времето, към годините на обучение със Серин.
Знаеше, че й трябва решение, и то веднага, иначе Арен щеше да стигне до къщата на
Бабинка преди нея и да открие отсъствието й.
Хрумна й идея. Извади ножа си и леко поряза ръката си под лакътя. Прибра ножа,
натопи пръстите си в кръвта и очерта внимателно рамката на вратата. Щом кръвта
изсъхнеше, нямаше да може да се различи върху камъка. Ако обаче я напръскаха с
определено вещество, щеше да реагира.
Нямаше време за друго.
Лара затвори предпазливо вратата, полетя надолу по стълбите и затръшна след себе си
вратата в основата на колоната. Втурна се с всички сили, прескачайки камъни и корени с
босите си крака — с тежките итикански ботуши не можеше да тича толкова бързо, нито
пък толкова тихо.
В далечината зърна светлината от буркана на Арен и забави ход, преди да се приближи
безшумно към тях. Хрумна й да ги заобиколи и изпревари в гората, но ако се опиташе,
нямаше начин да не я чуят. Не и в мрака, не и когато бързаше.
Отпред се появи къщата на Бабинка.
„Измисли план“, кресна си наум и в същия момент видя как Арен заобикаля къщата.
Отвори вратата. И след секунда изскочи с вик:
— Къде е тя?
Лара нахлузи ботушите си, шмугна се между дърветата и излезе на поляната.
— Тук съм, няма нужда да викаш.
Той се втренчи в нея заедно с един от телохранителите си и стража, натоварен със
задачата да пази къщата. Бабинка избра точно този момент да отвори вратата на
тоалетната. Беше само по нощница и ботуши.
— Какво — започна Арен — правиш в гората посред нощ?
Гласът на Серин проехтя в главата й: „Повечето хора лъжат, за да избегнат срама.
Малцина лъжат, за да се посрамят, което кара околните да им вярват.“
Лара сведе поглед с ясното съзнание, че потта, стичаща се по лицето й, и зачервената й
кожа ще подкрепят лъжата й.
— Не се чувствах добре, а тоалетната беше — тя посочи Бабинка — заета.
Арен се обърна към баба си.
— Болна ли си?
— Подрисках се. Ще оживея.
— Трябва да е било от храната. — Лара притисна ръка към корема си, сякаш я
болеше. — Или някаква гадост по мишките, които ме накара да пипам.
— Мишки? Карала си я да ти храни змиите ли? — Арен поклати глава и се захвана със
стража: — А ти къде беше, по дяволите?
— Тук. Не я видях да излиза. А гледах.
— Не особено добре.
— Опитах се да проявя дискретност — сопна му се Лара и ритна земята. — А сега, ако
сте приключили със зяпането, бих искала да се върна в леглото си.
Арен издиша продължително.
— Какво? — Лара скръсти ръце под гърдите си и вдигна поглед към него.
— Към брега на Итикана се приближава флотилия от трийсет амаридийски кораба. В
момента има гръмотевична буря, която може да отложи нападението, но Среден пост е
под мое командване и трябва да се върна, за да организирам защитата.
— Ще нападнат ли?
— Най-вероятно. — Той въздъхна. — Може да се върнеш с нас, или да останеш с
Бабинка до края на Приливната война. Ти решаваш.
— Ще се върна в Среден пост.
Беше абсолютно изключено да прекара и ден повече с тази противна жена. Освен това
присвитите очи на Бабинка й дадоха да разбере, че старицата не е повярвала напълно на
оправданието й. Ако Лара останеше, сигурно щеше да я връзва за леглото всяка нощ и да
утрои стражата. А тъй като Лара трябваше да направи нещо и по въпроса с Арен и
омайването му, тя добави:
— Искам да дойда с теб.
Той свъси вежди и извърна поглед.
— Не може да минем през моста. Има керван на път към Южен пост, който е спрял да
пренощува точно над тукашната колона, и няма да можем да влезем, без да ни видят. Ще
трябва да се върнем с лодка.
Лара преглътна паниката, надигнала се в стомаха й, когато Арен бе споменал буря.
„Овладей страха си — заповяда си тя. — Ако запазиш самообладание, можеш да научиш
много.“
— Ще се справя — промълви тя.
Арен се обърна към Тарин, която масажираше слепоочията си.
— Днес не е от най-добрите ти дни, войнико. Джор ще се занимае с наказанието ти,
след като се приберем.
— Съжалявам, Ваше Величество — каза Тарин и Лара усети бодване на вина, но
преглътна и него.
Арен хвана Лара за ръката и я поведе в мрака след Джор, а полузаспалата Тарин ги
следваше заедно с Лия, която носеше някакъв чувал на рамо.
Вятърът се усилваше с всяка секунда, но се чуваше високо над тях. Шумът от вълните,
разбиващи се в скалите, изпълни ушите на Лара, а сърцето й запрепуска бясно при
мисълта, не щяха да излязат в разбушувалото се море. Когато стигнаха до скалите,
надвиснали над морето, по гърба й вече се стичаше пот. Не се виждаше нищо, луната и
звездите бяха скрити зад облаците.
Заваля.
Ледените капки намокриха косата й и се просмукаха по гърба на туниката й, докато
Лара гледаше как войниците, служещи на този остров, се мъчеха да вдигнат някакво
подобие на огромна дървена стълба във въздуха. В края на стълбата бяха завързани
въжета. Наложи се осем войници да я спуснат в мрака отвъд скалите.
— Над водата под нас се издигат скали — извика Арен в ухото й. — Ще слезем по
стълбата и после ще прекосим до островчето, където сме завързали лодките. В момента е
отлив, но водата ще стига до коленете ти.
— Да вървим! — Джор вече беше на стълбата и заслиза към разбуненото море. Лия
тръгна след него.
— Аз ще сляза пръв, после ти и накрая Тарин.
Лара кимна безмълвно, неспособна да продума заради тракането на зъбите си. Арен се
качи на стълбата и също заслиза, но когато Лара хвана първото стъпало, пръстите й се
схванаха. Ръцете и краката й затрепериха и се наложи да впрегне цялото си самообладание,
за да се раздвижи. Все по-надолу и по-надолу към водата.
„Щом те могат да го направят, значи и ти можеш.“ Повтаряше си тези думи с устни, с
мокри от пот ръце, с подгънали от разбиващите се вълни дрехи. Накрая ръцете на Арен се
сключиха около кръста й и я задържаха на място, когато стъпи на хлъзгавите скали. Миг
по-късно Тарин скочи до нея и след като се провикна нагоре, войниците издърпаха
стълбата обратно.
Лара не виждаше нищо. Нищо. Ала чуваше бученето на вода навсякъде около себе си.
Една стъпка в грешната посока — и с нея щеше да е свършено. От тази мисъл краката й се
подкосиха, тя падна на колене и опря ръце в скалата.
— Нямаме време да те чакаме да пълзиш — надвика Арен шума на вълните. — Ще
стане много по-зле, ако заседнем тук, когато започне приливът.
Тя се изправи с треперещи колене, като дишаше тежко и мъчително, и направи една-
две крачки напред, оставяйки Арен да я води.
— Джор е обозначил трасето. — Арен вдигна ръката й и я насочи в правилната посока,
защото тя не можеше да различи дори неговия силует — толкова беше тъмно.
Ето го.
На всеки няколко крачки се виждаха светещи петна от водорасли. Сърцето й успокои
ритъма си и тя продължи напред, а увереността й нарастваше с всяка крачка.
— Има около три метра път под водата. Ще ти стигне до коленете, но течението е
силно, затова се дръж за мен.
— Проклет да си, че ме караш да правя това.
Арен се разсмя, което я вбеси достатъчно, че да нагази първа.
Ботушът й се напълни с вода и отначало течението я блъсна назад, след което се
отдръпна и я тласна напред. Тя вкопчи ръце в колана на Арен и усети ръката на Тарин
върху рамото си за допълнителна опора.
Стъпка.
Още една.
Палецът на крака й закачи камък, Лара се препъна и простена от ужас, преди да си
възвърне равновесието.
Стъпка.
Още една.
Повали я висока вълна и Лара падна настрани, изгубила опора под краката си. Озова се
във вода до кръста и единствено това, не държеше Арен за колана, й попречи да потъне
съвсем. Писъкът й раздра нощта, трескав, отчаян и първичен. Тогава ръцете му се увиха
около раменете й и я измъкнаха от водата.
— Извадих те. Всичко е наред. Най-лошото свърши.
— Само да стъпя на суша, и ще те изкормя като прасе! — Тя мразеше да се страхува, а
единствено гневът бе способен да прогони тази емоция. — Ще те задуша в съня ти!
Прихнаха десетина души, но смехът на Джор бе най-гръмогласен.
— Тя най-сетне разкри истинските си намерения.
Арен изсумтя.
— Задръж злобата, докато не стигнем място, откъдето не мога да те метна в морето —
натърти той и закрачи към далечния край на островчето.
Тарин я хвана за лакътя и й помогна да се изправи.
— Пътят до Среден пост е само час. — Тя сложи в ръката й някакъв ремък. — Накарах
един човек от селото да ти го направи. Ако се случи нещо, това ще те задържи на
повърхността, докато успеем да те издърпаме обратно в лодката.
Лара прокара пръсти по предмета, който се оказа примка от ремък, прикрепена към
буренце. Малък жест на огромна добрина. Жест, който Лара не заслужаваше.
— Благодаря.
Итиканците я качиха на една от лодките и тя се сви вътре, увила една ръка около
буренцето и стиснала с другата борда, докато изкарваха лодката във водата. Гласовете им
бяха безгрижни, въпреки че никой нормален човек не би извършил подобно безумие при
никакви обстоятелства.
Лодката се люшна по вълните и стомахът й се обърна, но Лара не смееше да се пусне,
за да извади от джоба си корена, даден й от Бабинка. Тъкмо повръщаше през борда, когато
всички се умълчаха и застинаха с ръце по разните въжета, рулове и платна.
— Ето ги — каза Лия.
Джор изруга под нос.
— Дано бурята се усили и ги прати на дъното.
Лара вдигна глава и зарея мътен поглед към водата. В далечината се поклащаха десетки
— не, стотици — светлинки. А вятърът носеше оттам звуците на музика и песни.
Кораби.
Амаридийската флотилия.
— Трябва да идем да палнем няколко — отсече рязко Лия. — Да им развалим
веселбата.
Всички обърнаха едновременно глави към Арен. Лара впи пръсти в борда и зачака
отговора му.
— Продължаваме към Среден пост. — Гласът му бе по-нисък от обичайното.
— Но преди това може да потопим няколко кораба — възрази Лия. — Разполагаме с
всичко необходимо.
— Среден пост — повтори Арен. — Не са ни нападнали, а ние не започваме битки.
— Но те ще нападнат! Знаеш, че ще нахлуят веднага щом времето се оправи!
— Когато го направят, ще се бием с тях. Както винаги.
В гласа на Арен нямаше емоция, но Лара усети гнева и безсилието, които се излъчваха
от него.
— А можем да ги спрем сега. — Лия не се даваше лесно.
— Намират се извън нашите води и не проявяват агресия. — Арен се размърда
неспокойно. Коляното му се опря в гърба на Лара. — Ако ги нападнем, без да са ни
провокирали, Амарид ще може да ни обяви война. Това тук са няколко кораба и да, дошли
са да нападнат. Но с тях можем да се справим. Ако Амарид тръгне срещу нас с целия си
флот, ситуацията ще е доста по-различна. Итикана не предизвиква конфликти. Не можем да
си го позволим. А сега да се връщаме на Среден пост.
Всички замълчаха и се раздвижиха, а лодките запориха вълните с ускорен ход. Лара не
можеше да откъсне поглед от отдалечаващите се светлини на флотилията, а в главата й
звучеше речта на баща й от онази съдбоносна вечер. „От незапомнени времена Итикана
държи в мъртва хватка търговията по тези земи, издига и сваля кралства като някакъв
мрачен бог.“
Тя го беше вярвала. Беше му повярвала безусловно. Но думите на Арен… това не бяха
думите на владетел с богоподобна власт. Никак даже. Това бяха думите на владетел, чието
кралство се бореше за оцеляване.
20. АРЕН
АРЕН потърка очи, които сякаш се бяха напълнили с пясък и бяха оставени за седмица
под жаркото лятно слънце. Ребрата му туптяха, гърбът го болеше, а по дланите му бяха
избили мехури от дългите дни на злоупотреба с ръцете му. Най-лошото обаче бе зъбът —
беше почти сигурен, че се е разклатил, когато Лара за малко не бе паднала в морето и го бе
ударила с глава в лицето. Той се молеше проблемът да отшуми, иначе Бабинка щеше да му
стъжни живота.
— По-готови няма да станем. — Джор отпи голяма глътка от сребърната манерка,
която извади от джоба си, преди да я подаде на краля над огнището. — Май имаш нужда
от това.
Сигурно имаше нужда, но отказа манерката. Всички, включително позеленялата от
морска болест Лара, се бяха прибрали малко преди разсъмване и целият ден бе минал в
подготовка за неизбежното амаридийско нападение. Сега не бе останало нищо за правене,
освен да следят времето. Ако вятърът се задържеше бурен, нашествениците едва ли щяха
да поемат риска да акостират, но бурята нямаше да трае дълго. Определено нямаше да е
достатъчна да прати корабите обратно на сигурно място в амаридийските пристанища.
— Аз ще поема следващия обход.
Джор повдигна вежда.
— Ти вече ходи на обход.
— Имам нужда от движение. Знаеш, че седенето на едно място ме влудява.
— Дъждът е студен. На половината път ще съжалиш, че си излязъл.
— Съжаление — отвърна Арен и си взе наметалото — е новото ми второ име.
— Днес си особено досаден с мрънкането си.
Арен се почеса по бузата със средния си пръст и вдигна ръка, за да поздрави един
войник, който тъкмо бе влязъл след обиколката на острова. Сетне пое към вратата.
— По-добре да дойда с теб. За всеки случай, ако насред пътя решиш да се прибереш в
лъскавата си къща.
— Малко е вероятно.
Проливният дъжд беше направо леден, а вятърът не спря да духа в качулката на
наметалото, докато Арен не се отказа да си пази главата. Вървяха дълго, без да продумат,
понеже внимаваха да не паднат по хлъзгавите скали и калта, докато обхождаха
надвисналите над морето скали. Не един и двама войници бяха намирали смъртта си по
време на обход и макар че последните няколко дни се бяха оказали особено неприятни,
той нямаше намерение да се присъединява към тях.
Когато стигнаха до първия наблюдателен пост, и двамата се обърнаха да погледнат
разбушувалите се води. Накрая Джор проговори:
— Прав беше да не отстъпиш вчера.
— Може би.
Мислите на Арен се отправиха към срещата в Еранал, към сериозните лица на
командирите на стражата, проправили си път между тълпите, които тъкмо слизаха от
корабите — евакуираните итиканци сваляха багажа си, а децата плачеха. Днес се беше
наслушал на приказки как това била най-хаотичната евакуация в историята на Итикана. И
беше склонен да се съгласи.
— Дълг на съвета е да подлага решенията ти на съмнение. И майка ти я притискаха
непрекъснато, особено по този въпрос. Беше се научила кога й дават добър съвет и кога
говори страхът им — кога да отстоява позицията си и кога да отстъпва.
Арен извади далекогледа си и огледа мрака за светлини, които можеха да идват от
кораб.
— Значи мислиш, че съм имал право да отстоявам позицията си?
Наоколо се чуваха само виещият вятър и вълните, разбиващи се в скалите долу.
— Не знам. Не съм сигурен дали в тази работа има верен и грешен отговор, Арен.
Всички пътища водят към война. — Джор се облегна на подпрените си ръце. — Но
станалото — станало, поне що се отнася до битката, която ни очаква. А сега, ако ме
извиниш, трябва да се изпикая.
Възрастният мъж се скри безшумно в джунглата и започна да се облекчава доста по-
шумно. Арен остана приклекнал на скалите, пъхнал ръце в джобовете си, за да се стопли.
Евакуацията почти бе приключила, народът се беше отзовал на ежегодния призив за
присъединяване към армията и сега всички граждани между петнайсет и петдесет години
или бяха пристигнали, или пътуваха към гарнизоните си, с изключение на семействата с
малки деца, които пращаха само по един родител. Годните се биеха. Онези, които не
можеха да се сражават, вършеха други неща — работеха като съгледвачи, предаваха
сигнали, организираха снабдяването с храна за армията и се занимаваха със сложната
задача да подсигурят човек във всеки от няколкостотинте наблюдателни поста, пръснати
из островите. По време на Прилива на войната Итикана нямаше цивилно население. Тя
имаше армия.
Армия, която бе вбесена, че Амарид я е хванал със смъкнати гащи в Серит — остров,
който по случайност се намираше под командването на Арен.
Часовете на срещата на военния съвет се въртяха отново и отново в главата му и той се
сещаше за стотици неща, които можеше да направи по друг начин. Неща, които можеше да
каже по друг начин.
— Разбирам, че сте претърпели тежки загуби при Серит, Ваше Величество — отекна
гласът на командир Мара в главата му. — За втори път Амарид успява да се промъкне
незабелязано в Итикана, а Приливът на войната тъкмо започна. Онази хубава
маридринийка май доста ви разсейва.
При тези думи всички в залата се бяха размърдали неловко — споменаването на Лара, а
не на жертвите, бе истинската нападка. Всички знаеха, че защитата на Серит е същински
кошмар, защото близостта на моста позволяваше на корабите да се скрият под него, преди
да тръгнат към брега с лодки, а това правеше коработрошачите безполезни. За да се отбие
атака, бяха нужни хора и подготовка, но дори и така, при гъста мъгла защитниците на
острова разполагаха само с няколко минути — времето, за което лодките стигаха от
корабите до брега, — за да подготвят защитата.
Те щяха да са достатъчни, ако стражът на пост не бе заспал. За тази грешка човекът бе
платил с живота си.
— Разбирам, че е била с вас по време на нападението. В моста.
Беше изключено това да остане в тайна. Не и с всички евакуирани от Серит, които бяха
пристигнали в Еранал. В Итикана клюките се разнасяха по-бързо от мъглата. Единствената
малка милост бе, че Астер закъсняваше за срещата. Ако командирът научеше какво е
видяла Лара, старото копеле сигурно щеше да спука кръвоносен съд.
— Никога не съм възнамерявал да държа Лара затворена. Всички го знаете.
Но не беше възнамерявал и да я води в моста или да допусне тя да наблюдава как
армията му се бие с враговете си. Ала след като бе видял колко се беше изплашила в
лодката, как едва си поемаше дъх и се тресеше неконтролируемо… Не бе успял да го
понесе. Не смяташе да си го признава пред тези закоравели от битки мъже и жени, чието
уважение тепърва трябваше да печели.
— Фактът, че бяхме наясно с намеренията ви, не значи, че бяхме съгласни с тях.
Маридринийците са плъхове. Пусни един — и скоро в цяла Итикана ще загъмжи от тях.
— Маридринийците са наши съюзници — изтъкна Ана от мястото си в далечния край
на умаления модел на Итикана. Ръката й бе опряна на Южен пост.
Мара направи физиономия.
— Ана, в най-добрия случай маридринийците са наши делови партньори. Плащаме им
за мира. Това не е съюз.
„Но би могло да бъде“, помисли си Арен, преди да се намеси.
— Те ни дадоха петнайсет години мир и в замяна не поискаха нищо, Мара. Доказаха, че
са готови да спазват условията на договора. Сега е време и ние да направим същото.
— Но на каква цена? — Мара посочи средата на картата, където бяха поставени
няколко амаридийски кораба, обозначаващи дебнещата заплаха.
Амаридийците открай време бяха най-упоритите нападатели на Итикана най-вече
защото се съревноваваха с нея за едно и също: търговията между континентите.
Амаридийските търговски кораби поемаха най-големите рискове, тъй като сновяха между
север и юг дори през сезона на бурите най-вече за да пренасят стоки, които Итикана не
допускаше на своите пазари. Маридрина често се беше възползвала от услугите на тези
кораби. Досега. И кралицата на Амарид явно възнамеряваше да изрази открито
неудоволствието си от тази промяна.
— След като договорим условията с Харендел, те ще се заемат с флота на Амарид —
каза Арен. Защото Амарид може и да бе готов да се скара с Итикана, но предизвикването
на огромния й северен съсед бе съвсем друго нещо.
— От Харендел пратиха ли вече позив за Ана?
Арен усети как близначката му се размърда нервно зад него.
— Не.
— Започнаха ли търговските преговори?
— Още не. — По гърба на Арен се стече струйка пот. Идеше му да изскърца със зъби и
едва се сдържа. — Което не е изненадващо. Искат да видят дали мирът ще продължи,
преди да започнат да поставят условия.
— Това не ми мирише на мир. — Всички се обърнаха към командир Астер, който
тъкмо влизаше. — Мирише ми на война.
Той подаде на Арен сгънато писмо, запечатано с восък с цвят на аметист и печата на
Валкота с два кръстосани жезъла.
— Срещнах вестоносеца в моста и реших лично да го донеса.
„Имаш предвид, че искаш да го прочета пред всички“, помисли си Арен, счупи печата
по-грубо от необходимото, прочете няколкото реда и се постара да овладее изражението
си, след което сложи писмото върху модела на Среден пост на картата. Императрицата на
Валкота бе разумна жена. Валкотанците бяха разумен народ. Но и тя, и те мразеха
Маридрина с почти религиозна страст. Маридринийците напълно отвръщаха на тези
чувства.
— Е? — настоя Мара в същия момент, в който Астер попита:
— Валкота обявява ли ни война?
Арен сведе очи към писмото и зачете:
— „До Негово кралско Величество крал Арен Кертел, крал на Итикана, владетел на
Океана на ураганите и господар на Моста.“
Всички в залата бяха затаили дъх и той знаеше защо. До днес императрицата винаги бе
започвала писмата си със „Скъпи Арен, обичен син на приятелката ми, Бог да пази душата
й“. Изброяването на всичките му титли не беше добър знак.
Той продължи:
— „Приятелството между Валкота и Итикана датира отдавна…“
— Приятели, които се нападат при хубаво време — измърмори Джор от мястото си
отляво на Арен.
— Всички приятели се карат от време на време — изтъкна Астер. — Бихте ли
продължили, Ваше Величество?
Арен се прокашля.
— „Приятелството между Валкота и Итикана датира отдавна и ние сме силно опечалени
от новината, че сте избрали да предадете това приятелство чрез съюзяването си с
Маридрина срещу нас.“
Някой в залата подсвирна продължително, но Арен не вдигна глава от писмото.
— „Сърцето ни се къса от знанието, че скъпите ни приятели в Итикана сега снабдяват
смъртните ни врагове със средства за несправедливите им атаки срещу нашите земи.
Кръвта на мъртвите ни е по вашите ръце.“
Никой не продума.
— Имаме силно желание да запазим приятелството си с Итикана, но тази обида не
можем да преглътнем. Щом свърши сезонът на бурите, ще пратим флота си да прегради
пътя на Маридрина към пазарите ви на Южен пост. Блокадата ще остане, докато този
обиден съюз не бъде разтурен.
Той не успя да дочете писмото, защото Астер и Мара избухнаха в смях и не след дълго
повечето присъстващи в залата се присъединиха към тях.
— Май късметът все пак не ни е напуснал — едва успя да каже Астер. — А Сайлъс се
мислеше за голям хитрец. Повярва, че е успял да ни изкопчи единственото, което не бяхме
готови да му дадем, а сега нито той, нито Маридрина ще видят полза от договора.
Арен не се беше смял с останалите и в момента също не му беше до смях. Някъде
изпука клонка и прекъсна мислите му. Той се обърна и видя Джор да сяда на скалата. Още
си закопчаваше колана.
— Вятърът се засилва — отбеляза Джор. — Бурята ще се влоши, преди да свърши.
Амаридийците ще трябва да почакат няколко дни, за да нахлуят. — Старият войник се
подсмихна на Арен. — Ето ти подходящ момент да прекараш малко време с хубавата си
женичка. Струва ми се, че май започва да си пада по теб.
— И стигна до всички тези прозрения, докато сереше?
— Точно тогава мисля най-добре. Тръгвай. Аз ще довърша обхода.
Арен се изправи и хвърли поглед към къщата, преди да поклати глава. Лара трябваше
да е първата стъпка към едно по-добро бъдеще за Итикана. Но заради готовността на
Амарид да обяви война на кралството и положените от Валкота усилия за анулиране на
договора това по-добро бъдеще вече не звучеше като мечта.
Звучеше като халюцинация.
21. ЛАРА
ЛАРА ОПРЯ БРАДИЧКА НА СКРЪСТЕНИТЕ СИ РЪЦкЕа,т о с едното око поглеждаше
на изток, а с другото — към итиканците на поляната пред казармата. По врата й се стичаше
дъждовна вода, но след три нощи, прекарани в шпиониране от покрива на каменната
сграда, вече почти не усещаше постоянния дъжд.
Населението на Среден пост бе нараснало четири, ако не и пет пъти през последните
няколко дни — мъже и жени постоянно пристигаха с лодки, за да подсилят защитата на
острова. Бяха цивилни — или поне се бяха броили за такива преди Прилива на войната, но
думата вече не беше подходяща — и влизаха с лекота в рутината на Среден пост. Дори
най-младите, които бяха на не повече от петнайсет години, сякаш пристигаха напълно
обучени.
Въпреки това офицерите, които до един бяха професионални войници от гарнизона в
Среден пост, не спираха да ги тренират ден след ден и нощ след нощ. Нищо не оставяха на
случайността.
Всичко, което се случваше пред тази казарма след полунощ, се развиваше пред очите
на Лара.
Да се измъкне от къщата не беше кой знае колко трудно, въпреки множеството стражи,
които Арен бе разположил около нея. От една страна, тя си беше спечелила известно
доверие сред тях, след като беше спасила живота на краля им по време на битката на
Серит, затова вече не я дебнеха да направи нещо нередно. От друга страна, облаците,
закрили небето по време на бурята, потапяха острова в пълен мрак и й предоставяха
прекрасно прикритие. Още повече че итиканците бяха погълнати отдалеч по-сериозна
заплаха в сравнение с млада жена, плацикаща се в горещ извор — Амарид.
Флотилията стоеше пред брега на Итикана, въпреки че от Серит насам не бяха
нападали. Илай — източник на повечето информация, която стигаше до Лара, й беше
казал, че е малко вероятно да атакуват, преди времето да се оправи. Водите бяха пълни със
скали и неочаквани плитчини, както и с капаните, с които бе прочута Итикана, а
непредвидимите посоки на вятъра и липсата на видимост правеха атаките в лошо време
нежелателни.
Само че бурята нямаше да трае вечно и в Среден пост се беше възцарило трескаво
очакване на предстоящите битки. То съвпадаше идеално с целите на Лара.
Главата й вече се беше напълнила с информация след тридневното пътуване извън
острова с Арен, а последните три нощи бяха не по-малко плодотворни. От мястото си на
покрива тя бе видяла как се движи стражата по и във моста, къде се разполагат часовите на
околните острови и какви сигнали използват, за да комуникират със Среден пост, който
май представляваше централен контролен пункт за тази част на Итикана. Беше научила за
експлозивите, които итиканците използваха, за да потапят вражески кораби — запращаха
ги със стрели или с коработрошачите, а ако подслушаната от нея история бе истина,
понякога ги залагаха на ръка под прикритието на нощта.
Беше наблюдавала тренировките на войниците, упражненията под дъжда и под
оскъдната светлина на един фенер, за да не ги види някой от морето. Ръкопашен бой, бой с
ножове и с лъкове. Дори най-зле подготвените итиканци бяха прилични бойци. А най-
добре подготвените… Лара никак не искаше да се изправя срещу тях, освен ако не й се
наложеше. Оръжията бяха все от високо качество и всички до един бяха въоръжени до
зъби. В гарнизона имаше достатъчно оръжия, че да останат и за резерва.
Среден пост представляваше само едно парче от пъзела, но ако това беше обичайното
ниво на военна подготовка в Итикана, то твърдението на Серин и останалите й учители, че
Итикана е непревземаема, се оказваше неприятно вярно.
Другите неща, които учителите бяха разказвали на Лара и сестрите й за Итикана,
обаче… тези неща Лара бе започнала да подлага на съмнение. Започваше да се пита кое е
истина и кое — лъжа, защото беше невъзможно всички да са й говорили истината. Не и
когато и едните, и другите твърдяха, че тяхната страна е жертвата, а другата — агресорът.
Някой я мамеше.
Или пък всички я мамеха. Тя отметна един мокър кичур коса от лицето си и не за пръв
път си пожела да й бяха позволили да напуска лагера. Всичко, което знаеше, бе дошло от
книги и от учителите й. Извън бойната подготовка тя бе като учен, който изследва света,
без да излиза от библиотеката си. Това я ограничаваше и тя неведнъж бе изтъквала този
факт пред Серин, за негова нескончаема досада.
— Рискът не си заслужава — беше й се сопнал веднъж. — Достатъчно е да направиш
само една грешка, и всичко, за което сме работили, ще рухне. Нима желанието ти за една
разходка си струва риска Маридрина да се освободи от итиканското иго? — Както винаги
не бе дочакал отговор, а я беше плеснал по бузата и бе добавил: — Не забравяй целта си.
Наставникът Ерик й бе дал друг отговор, когато го беше притиснала.
— Баща ти е човек, който се нуждае от контрол, хлебарчице — бе казал той, докато
беше прокарвал точилото по острието на меча си. — Тук той може да контролира всичко,
но там — махна с меча към пустинята — пълният контрол е непостижим дори за един
крал. Животът ти е такъв, какъвто е по необходимост, момичето ми. Но няма вечно да
бъде такъв.
Тогава думите му я бяха вбесили — общи приказки, по нейно детинско мнение, — но
сега… Сега се питаше дали всъщност отговорът му не е бил доста по-конкретен, отколкото
бе осъзнавала.
Чудеше се дали онова, което баща й бе искал да контролира най-много, не е била
самата тя.
Главният вход на казармата се отвори и затвори под нея и Лара насочи вниманието си
към високата фигура, излязла от сградата. Главата му беше скрита от дъжда под качулка, а
облеклото му бе същото като на всички останали войници, но Лара инстинктивно позна, че
това е Арен. Имаше нещо в походката му. В раменете. В намека за гордост, който се
излъчваше от него, когато оглеждаше войската си. И нещо друго, което тя не можеше да
обясни…
Вече знаеше, че думите на баща й и Серин за краля на Итикана са били лъжа, макар да
разбираше защо са я излъгали. Беше по-лесно да забиеш нож в гърба на демон. Много по-
трудно бе да предадеш един мъж, чиито действия и решения бяха продиктувани от
желанието да подобри живота на народа си. Лара знаеше и че интересите на нейната
родина и на Итикана са несъвместими, както и че спасението на едната страна би
означавало разруха за другата. Добруването на собствения й народ бе най-важното за нея,
а мисията й целеше да му осигури благата на това добруване. Поради тази причина Арен
никога не би могъл да бъде нещо по-различно от враг.
Арен се приближи до жената, която водеше тренировките, за да й каже нещо, и Лара се
приведе напред да го чуе. Когато мръдна, от покрива падна парче боклук и се приземи с
меко тупване.
Арен се завъртя с ръка на меча, закачен на кръста му. С другата ръка свали качулката
си.
Лара замръзна. Цялата беше облечена в черно и се беше скрила в мрака на покрива.
Безмълвно си пожела той да извърне поглед. На покрива нямаше нищо. Просто някакво
листо, съборено от вятъра. Случваше се стотици пъти на ден. Но дори докато тези мисли
прекосяваха съзнанието й, тя напълно разбираше шестото чувство, което бе подсказало на
Арен, че нещо не е наред.
— Някой да ми донесе фенер. И стълба. Май пак имаме змии на покрива.
С бумтящо в ушите сърце Лара се плъзна назад, вкопчила пръсти в хлъзгавите камъни.
Той би доловил и най-слабия звук, но ако тя не бързаше…
В далечината прозвуча рог и всички итиканци, включително Арен, спряха и се обърнаха
към морето. Още един рог разцепи мрака и Арен кимна рязко.
— Амаридийците атакуват.
Той започна да раздава заповеди, но Лара не можеше да остане и да ги слуша.
Наближаваше изгрев, а тя се нуждаеше от прикритието на нощта, за да се върне
незабелязано в къщата. Трябваше да се е прибрала преди изгрев, иначе щяха да открият
отсъствието й.
Тя се промъкна покрай задната стена на казармата и скочи. Хвана се за един клон,
който трябваше да е отрязан. Прехвърли се на друго дърво, после на следващото, докато
не се добра до джунглата, която щеше да я скрие. Оттам последва маршрута, по който бе
дошла при първата си нощна разходка, стигна до пътеката, водеща до къщата, и продължи
по нея толкова бързо, колкото й позволяваше калната земя.
Горик и Лия стояха на стража пред къщата и тя безшумно ги заобиколи и намери едно
местенце извън полезрението им, откъде скочи в двора. Шмугна се в стаята си през
открехнатия прозорец, изстърга набързо калта от ботушите и дрехите си и прибра всичко в
гардероба, за да изсъхне далеч от чужди погледи.
Някой почука на вратата и натисна дръжката.
— Ваше Величество? Разсъмва се.
Тарин. Тази жена беше като проклет часовник. Откакто бе претърпяла неуспех като
страж на Лара при Бабинка, Тарин бе решена да изчисти петното върху репутацията си,
като не я изпускаше от поглед. Спеше в коридора пред вратата на Лара. Беше готова да
спи и до леглото й, но Лара внимателно бе отбелязала, че хъркането на Тарин съперничи
на бурите.
Ако не отговореше, Тарин сигурно щеше да разбие вратата.
— Идвам!
Тя се наметна с един халат и уви кърпа около косата си, след което изприпка до вратата
и я отвори.
— Случило ли се е нещо? Чух рогове.
— Амарид — отговори кратко Тарин и присви очи. — Защо имаш кал по лицето?
— Тъкмо я миех. Някои видове кал са полезни за кожата. Почистват порите.
— Кал? — Тарин се намръщи подозрително, сетне поклати глава и прокара уморено
ръка през очите си, преди да пристъпи в стаята и да я огледа набързо. — Казвала съм ти да
не оставяш прозореца отворен. Направо си просиш някой ден да се събудиш със змия под
завивките.
— Ей сега го отворих — излъга Лара. — Беше станало задушно.
Тарин надникна под леглото.
— Бурята утихна, така че, ако искаш, може да излезеш на чист въздух. — Тя отметна
завивката, изруга и отстъпи назад. — Какво ти казах?
В средата на леглото се беше навила малка черна змия на жълти райета. Тарин излезе в
коридора, мърморейки под нос, и повика Илай, който се появи след няколко секунди с
дълга пръчка с клуп в единия край. Той улови сръчно влечугото, затегна клупа около врата
му и си тръгна така бързо, както беше дошъл.
Явно на Лара щеше да й се наложи да добави огледа на стаята за змии към заниманията
си на връщане от разузнавателните си обиколки.
От друга страна, не бе останало кой знае какво, което да научи от наблюдателницата си
на покрива на казармата. Или пък от Среден пост като цяло. Островът беше почти
непревземаем, освен ако баща й не се сдобиеше с вътрешен човек. В идеалния случай това
щеше да е тя, но Лара бе твърдо решена да избяга оттук много преди Маридрина да
нападне — за нея войниците на баща й щяха да са не по-малко опасни от итиканците, след
като откриеха, че ги е предала. Което значеше, че трябва да открие вход към моста за баща
си на друг остров.
— Ще ти закова прозореца. — Тарин отстъпи встрани, за да може лелята на Илай да
влезе с подноса със закуската, който остави на масичката. — Другият вариант е да
заключвам Витекс в стаята ти за през нощта.
Мисълта да спи, докато огромният котарак я гледа, накара Лара да потръпне.
— Обещавам, че ще го държа затворен.
Тя седна на масата, натрупа храна в две чинии и покани с жест Тарин да се присъедини
към нея. И двете отпиха дълги глътки от димящото си кафе. Съжителството ги бе
сближило — на Лара компанията на Тарин й беше приятна, защото й напомняше за
сестрите й.
— Амаридийците нападнаха ли?
— Още не. Знаят, че вече няма да могат да ни изненадат, затова ще търсят слаби места.
— А Арен…
— Той ще бъде в морето, за да се увери, че нямаме слаби места. Защо? — подсмихна се
Тарин. — Да не би да ти липсва?
Лара издаде развеселен звук, който можеше да се изтълкува и като знак на съгласие, и
на несъгласие, но междувременно колелцата в главата й се въртяха. Щом Арен бе в морето,
значи на Среден пост нямаше никой, който да й налага забрани.
— Искаше ми се да го попитам нещо…
— О?
— Ще ми се да свикна с водата.
Тарин спря да дъвче шунката си, а после преглътна.
— Приливът на войната не е най-подходящият сезон за безцелно плаване, Лара.
Лара я ритна леко под масата.
— Това ми е ясно. Мислех да поседя на някоя от лодките в пещерата. Така може би до
края на Прилива на войната ще съм свикнала с водата достатъчно, че да посмея да отида
по-далече, без да ви карам да ме гледате как повръщам.
Тарин отхапа отново от шунката и сбърчи чело.
— В момента доста лодки влизат и излизат от пещерата.
— Има ли друго място, което да свърши работа? Не искам да преча на никого.
А ако на острова действително имаше друго място, подходящо за акостиране,
евентуално с по-слаба защита, необходимостта да търси друг вход в моста можеше да
отпадне.
— Не и с плаж.
Лара изпухтя разочаровано.
— Просто тук се чувствам толкова затворена, все едно съм в капан. Искам да разгледам
Итикана, но е невъзможно заради тази морска болест и… страха ми.
Хваната в същия капан като Тарин. Ограничена в желанията си от обстоятелствата и
дълга да се опази кралството. Лара видя как думите й попадат право в целта. Тарин остави
вилицата си и отговори, зареяла поглед в далечината:
— Е, предполагам, че не пречи да пробваме за един час и да видим дали някой ще се
оплаче.
Лара се усмихна широко.
— Чакай да доизмия калта и тръгваме.
Три часа по-късно двете седяха в едно поклащащо се по вълните кану, а Лара се
опитваше да следи влизащите и излизащите от пещерата лодки, като от време на време се
надвесваше над борда, за да повърне.
Тарин я беше завела недалеч от казармата, до една сграда, пълна с лодки, които в
момента не се ползваха. Беше избрала едно малко кану, в което не можеха да влязат повече
от двама души, толкова старо, че почти беше за боклука. Точно тази лодка нямаше да
липсва на никого. Докато я носеха към водата, Лара обмисляше как би могла да я скрие,
щом дойдеше моментът да избяга оттук.
Тя опря ръце на борда на кануто и загледа как се вдига веригата, препречваща пътя към
пещерата, за да излязат лодките, които превозваха стоки от моста към брега. Щайги с
храна, какви ли не продукти и оръжия, всичките от Харендел. Имаше клетки с
кудкудякащи кокошки, три живи прасета и десетина заклани телета. Лодките и екипажите
им потънаха в гъстата мъгла.
Сигналните рогове сякаш не спираха да свирят. Воят им се носеше във въздуха и
пренасяше хиляди различни съобщения, съдейки по разнообразните реакции, които
предизвикваха. Нетрениран маридринийски войник трудно би могъл да имитира тези
сигнали. Лара подозираше, че на баща й ще се наложи да потърси помощ от музиканти,
ако решеше да се възползва от тази форма на комуникация. Пийна глътка вода от
манерката си и потърка слепоочието си, зад което пулсираше главоболие. Заслуша се в
нотите и се опита да запамети мелодиите на съобщенията и отговорите им, въпреки че
сигурно щеше да й отнеме дни, ако не и седмици слушане, за да открие някакъв смисъл в
тях.
Кануто се беше завъртяло в кръг и Лара се бе озовала с гръб към скалите, които
препречваха пътя към пещерата откъм морето, но дрънченето на веригата привлече
вниманието й и тя се обърна. Цяла върволица лодки влезе в пещерата и очите й
моментално откриха Арен на една от тях.
В същия миг и неговите очи я откриха.
Тя видя как той казва нещо на Джор. Лодката им промени курса си и пое към кануто на
Лара. Когато двата плавателни съда се доближиха един до друг, Арен се изправи и се хвана
за мачтата.
— Сигурен съм, че имате интересно обяснение за случващото се.
Тарин се изправи, кануто се разклати и стомахът на Лара се обърна.
— Нейно Величество е на мнение, че може да излекува морската си болест, като
прекарва повече време във водата.
— И как върви?
Тарин махна с ръка към пасажа от рибки, кръжащи около кануто, и Лара усети как
бузите й пламват, докато другите двама се смееха за нейна сметка. После Арен каза:
— Иди си почини, Тарин. Аз ще поема нещата.
Сърцето на Лара прескочи един удар, когато Арен се настани на седалката срещу нея.
Той изчака другата лодка почти да стигне брега, преди да попита:
— Защо си решила да се подложиш на точно това изтезание?
Лара впери поглед в дъното на кануто — пропускаше вода през цепнатина, която щеше
да й се наложи да запуши.
— Защото ако не се науча да владея морето, няма да мога да дойда никъде с теб.
— Да го владееш ли?
Той се приведе напред и очите й се приковаха неволно в устните му. Бузите й пламнаха
при спомена за тези устни върху нейните.
— По-скоро да го понасям — промълви тя, щом забеляза дълбоко охлузване от
вътрешната страна на ръката му над лакътя. — Ранен си.
— Нищо работа. Влязох в спор с една скала и тя победи.
Част от нея се страхуваше да се премести по-близо до него.
Вече бе осъзнала, че в негово присъствие спира да вижда и чува какво се случва
наоколо. Само че той беше ключът към свободата й да обикаля из Итикана, а това бе
наложителна точка от плана й.
— Дай да видя.
Той се приближи до нея и разкопча налакътника.
— Виждаш ли? Просто драскотина.
— И все пак трябва да се превърже.
Нямаше нужда от превръзка. И двамата го знаеха. Този факт обаче не я спря да хване
Арен за китката. Не спря и него да й даде бурканче с мехлем и парче бинт. Лодката се
разклати от няколко по-силни вълни и коляното на Арен се удари в бедрото на Лара, при
което тялото й се изпълни с топлина и друго доста разсейващо усещане.
Тя се насили да се съсредоточи върху раната, от която извади няколко парченца камък,
намаза я с мехлем и после внимателно уви бинта около ръката на Арен, но нямаше как да
не усети дъха му, който разроши косата, паднала на челото й. Как се стягаха мускулите на
ръката му, когато се раздвижеше. Как другата му ръка обърса хълбока й, щом се хвана за
борда.
— Доста си добра в лечителството.
— Всеки глупак може да превърже рана на ръката.
— Имах предвид по-скоро Серит.
Лара сви рамене и завърза бинта.
— От всяка жена в Маридрина се очаква да може да закърпи мъжа си при нужда.
Получих съответното обучение.
— Да упражняваш шевове на парче плат не е същото, като да прокарваш игла и конец
през кървящата кожа на жив човек. Аз почти припаднах първия път, когато се наложи да
го направя.
На лицето й изгря усмивка и тя развърза възела на бинта — не се беше получил добре.
— Жените не могат да си позволят подобна слабост, Ваше Величество.
— Избягвате въпроса, Ваше Величество. — Гласът му беше мек и безгрижен, но в него
прозираше сериозност, сякаш Арен търсеше доказателство за лъжа.
— Със сестрите ми се упражнявахме върху слугите и стражите, когато някой от тях се
наранеше. Упражнявахме се и на коне и камили.
Това бе истина. Лара обаче премълча, че истинското й обучение се е състояло от опити
да спаси живота на валкотанските воини, с които тя и сестрите й се бяха сражавали на
тренировъчната площадка. Това бе извратен метод на обучение. В един миг се стараеш да
отнемеш нечий живот, а в следващия се мъчиш да го спасиш. Само за да му го отнемеш
отново.
— Това е полезно умение по тези места. Ако си склонен да го усвоиш, разбира се.
Тя закопча налакътника върху бинтованото място и опакото на дланта й докосна
неговата. Той сви пръсти около нейните. Мислите й се разпиляха.
— Ще помогна с какво мога. Това е и моят народ.
Лицето му омекна.
— Така е.
И двамата подскочиха, когато нещо изтрака рязко по корпуса на кануто. Лара вдигна
поглед и завари Джор да стои в другата лодка с весло в ръка.
— Готови ли сте?
— За какво?
Възрастният мъж го изгледа невярващо.
— Роговете, Арен. Амаридийците се движат на юг.
Лара не беше чула никакви рогове. Не беше видяла приближаването на друга лодка. Не
беше забелязала нищичко, докато бе превързвала ръката на Арен. Изглежда, че и той не
беше доловил нищо.
Арен се прехвърли от нейното кану в другата лодка, като разклати и двете, и се понесе
към входа на пещерата. Известно време Лара се взира втренчено след тях и после извика:
— А аз как ще се върна на брега?
— Имаш си весло — провикна се той в отговор и се ухили, а вятърът развя косата
му. — Използвай го!
От този ден нататък на Лара и Тарин им стана навик да слизат на брега след закуска и
да прекарват известно време във водата, независимо какво бе времето. Отначало беше
истинско мъчение. От постоянното клатене на лодката на Лара й се завиваше свят и
стомахът й се обръщаше, но гаденето постепенно започна да отшумява заедно с
неизменния прилив на ужас, когато напускаше сушата и се качваше на нея.
Атаките бяха безкрайни, музиката на роговете — постоянна, като протяжна военна
песен. Арен и войниците му почти винаги бяха в движение, гонеха нашественици,
подсилваха защитата и се грижеха безбройните наблюдателни постове винаги да са
заредени с провизии. Пътуванията им най-често завършваха със схватки и лодките се
връщаха пълни с ранени мъже и жени, а лицата на оцелелите бяха изтощени и измъчени.
Най-тежко ранените бяха отнасяни при дузината лечителки на Среден пост, но онези,
които се нуждаеха само от няколко шева или бинтоване на рана, отиваха в лодката на Лара
и тя се грижеше за тях. Арен нерядко бе сред пациентите й — само тогава Тарин се
отдалечаваше.
— Започвам да се чудя — каза тя, сложи една пиявица върху подутината на бузата му и
се подсмихна, когато той се дръпна от допира на създанието — дали нарочно се оставяш
да те раняват, или наистина си толкова непохватен.
Тя извади още една пиявица от буркана и Арен потрепери.
— Има ли трети вариант?
— Не мърдай.
Лара сложи пиявицата, както я бяха научили лечителките, и се възхити на мигновеното
изчезване на подутината от скулата му. Угоените пиявици паднаха в дланта й. Наред с
превързочните материали и лекарствата лечителите бяха настояли да й бъде дадена по-
хубава лодка и малкото кану бе върнато на сушата. Нощем Лара се измъкваше и
постепенно го местеше към скривалището, което си беше избрала — близо до група скали
над брега — заедно с малко откраднати припаси за пътуването, за да е готова за бягството
си, когато моментът настъпеше.
— Струва ми се, се понасяш по-добре с водата.
— Вече не ми се гади. Макар да предполагам, че в открито море ще е различно, там
вълните са по-големи.
— Може би някой ден ще изпитаме тази теория.
Някой ден. Което значеше, че няма да е скоро. Лара едва се удържа да не се намръщи,
защото започваха да й свършват идеите как да спечели Арен. Вече бе привлякла интереса
му — личеше си по начина, по който очите му обхождаха деколтето на туниката й. Да
спечели доверието му обаче се оказваше по-трудно.
Известно време си беше мислила, че е мнителен, защото бракът им още не бе
консумиран. Може би Арен имаше нужда да направят тази стъпка, преди, метафорично
казано, да й връчи ключа от кралството. Лара обаче беше отхвърлила тази теория. Според
случайните коментари, дочути от войниците, Арен не беше неопитен с жените. Креватните
умения нямаше да са й достатъчни, за да го покори.
Нямаше да й е достатъчно и да го покори, за да започне той да й вярва.
Защото колкото и да се привържеше към нея, Арен винаги щеше да обича най-много
народа си. Щеше да спечели доверието му едва тогава, когато повярваше, че Лара е също
толкова отдадена на Итикана, колкото и той.
— Не съм сигурен, че тази пиявица заслужава такова внимание. — Гласът на Арен
отвлече Лара от мислите й и тя примигна, щом осъзна, че се взира прекалено дълго в
гърчещото се създание в ръката си.
— Те току-що ти върнаха хубавото лице, затова може би не е зле да им отдадеш
дължимата благодарност.
Арен се усмихна и Лара осъзна със закъснение какво беше казала. С всички останали се
водеше единствено от стратегическите си мотиви, но Арен я изнервяше. Когато се
намираше близо до нея, всичко останало някак й се изплъзваше от вниманието.
— Довечера ще вали. Реших, че може да се възползвам от възможността да вечерям
вкъщи. С теб.
Лицето й пламна, а сърцето й препусна в галоп.
— Тази вечер ли?
Той извърна поглед.
— Способността ми да предричам времето е ограничена, но да, тази вечер изглежда
обещаваща.
„Кажи „да“ — изкрещя вътрешният й глас. — Направи необходимото.“ Само че ако
останеше насаме с него… Лара не беше сигурна какво щеше да се случи. Или по-точно
беше сигурна и искаше да го избегне на всяка цена.
Не защото не искаше той да я целува — искаше.
И не защото не искаше той да свали дрехите й, защото, ей богу, беше си го представяла
много пъти.
Лара трябваше да избегне всичко това именно защото го желаеше — вече знаеше, че и
бездруго ще й е много трудно да предаде Арен.
Екнаха рогове и този път звуците не напомняха на мелодия, а на протяжен тревожен
вой, който прониза ушите й. Арен се напрегна и лицето му се скова.
— Какво е станало? — попита тя.
— Аела.
— Кой?
— Един от островите, които Кестарк пази. Нападнат е.
— Кестарк?
— Гарнизонът на юг от нас. — Погледът му бе зареян в пространството, докато
слушаше напрегнато. — Само че Аела иска помощ от нас.
Към плажа вече се стичаха войници и избутваха лодките във водата. Засвириха още
рогове и Арен пребледня.
— Какво става?
— Коработрошачът им е заседнал. — Той се изправи и започна да прави знаци на
стражата си, която вече плаваше към тях. — Амаридийците ще избият войниците, ще
превземат острова и после ще е страшно трудно да ги изкараме оттам.
Мислите препуснаха в ума на Лара и тя избра плана си още преди да се е оформил
напълно в главата й. Хвана Арен за ръката.
— Вземи ме със себе си. Ако има ранени, мога да помогна.
— За целта имаме лечителки.
— Пет от тях са другаде, две са сред ранените. Което ти оставя само пет. Не е
достатъчно, ако амаридийците тръгнат да избиват всички наред.
— Ще дойдат други.
Лодката бе само на няколко метра от тях. На Лара й оставаха няколко секунди да го
убеди.
— И колко от хората ти ще умрат, докато пристигнат другите лечителки? — Тя стисна
ръката му. — Аз мога да помогна.
По лицето му пробяга нерешителност и после той кимна.
— Прави каквото ти се казва. Не спори. — Лодката стигна до тях и Арен прехвърли
Лара и сандъчето й с принадлежности на нея, след което сам скочи вътре. — Тръгвай! —
извика.
Веслата удариха водата и ги понесоха към прохода между скалите. Веригата вече бе
вдигната, а океанът — осеян с белите гребени на вълните. Див и непредсказуем. Тръпка на
страх пробяга по гръбнака на Лара, когато седна на дъното на лодката.
— Време е да проверим дали експериментът ти е бил успешен — заяви Арен, когато
минаха между назъбените скали и лодката се разклати в мига, в който излязоха в открито
море.
— Към Аела! — изрева Джор. — Да дадем на амаридийците да опитат вкуса на
стоманата ни!
— Към Аела! — Войниците на другите лодки подхванаха възгласа, а отзад засвириха
рогове.
Не беше музикална мелодия, а изблик на ярост. Боен вик.
22. ЛАРА
ЛОДКИТЕ КАТО ЧЕ ЛИ ПОЧТИ НЕ ДОКОСВАХА ВОДАТ, Аносейки се все по-
навътре с платна, издути от силния северен вятър. Сърцето на Лара се беше качило в
гърлото й, но след като бе преборила гаденето, можеше да разглежда моста, който лодките
следваха на юг. Забеляза няколко съгледвачи на покрива и отблясъци от далекогледи откъм
островите от двете му страни.
— След колко време ще стигнем Аела? — над вика тя вятъра.
— Скоро — отвърна Арен. — Най-близките отряди от Среден пост вече са
пристигнали.
Времето сякаш едновременно се влачеше и летеше. В ума й се въртяха хиляди
подробности, дори и след като сърцето й заби с бързия, отсечен ритъм, в който биеше
винаги преди битка. „Ти не отиваш да се биеш — напомни си тя. — Тук си, за да гледаш и
слушаш, докато помагаш на лечителките, нищо повече.“ Думите не успяха да заличат
трепетното й очакване.
След малко заобиколиха една огромна карстова колона от варовик и всички итиканци
извадиха маските от коланите си и си ги сложиха. Разкопчаха ножниците на оръжията си.
Обърнаха погледи в една посока.
И тогава Лара го видя.
Корабът беше по-голям от всички плавателни съдове, които някога бе зървала —
огромно тримачтово чудовище, високо колкото самия мост. Тя видя амаридийския флаг и
безчет войници, щуращи се по палубата. Пет-шест дълги лодки се движеха зад кораба към
тясна плажна ивица, на която в момента се водеше битка. Пясъкът бе напоен с кръв.
Лара бързо откри причината амаридийците да изберат Аела, наред със сравнително
удобното място за акостиране на пясъчния плаж. На западния край на острова имаше
колона, подпираща моста, който тук минаваше над земята, преди отново да се проточи над
океана. Щом итиканците се биеха толкова ожесточено, за да запазят контрола си над
острова, значи в основата на колоната имаше вход.
— Колко хора има на кораба?
— Четиристотин — отвърна Джор. — Може би малко повече.
— А ние колко сме?
Никой не продума.
Арен я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
— Виждаш ли онази редица скали и дървета? — посочи той. — Ще те изведем с
лечителките отвъд тази линия. Ще стоиш там и ще помагаш на ранените, които ти носим,
ясно ли е?
— Да.
Той стисна по-силно ръката й.
— Дръж си качулката над лицето, за да не те познаят амаридийците. И ако нещата се
развият зле, тръгни с останалите лечителки. Те знаят накъде да отстъпят.
Лара не се съмняваше, че отстъплението ще е към моста. Само че не си струваше Арен
да загуби живота си заради тази информация.
Ритъмът на сърцето и вече не беше равномерен, а див и необуздан като звяр.
— Не допускай нещата да се развият зле — прошепна тя. — Трябва да спечелиш
битката.
Арен обаче вече раздаваше заповеди.
— Потопете лодките. Останалите — към брега!
Лодките минаха от двете страни на огромния кораб и въздухът се изпълни със стрели,
летящи и в двете посоки. Арен опря коляно в дъното на лодката до тази на Лара и
изпразни целия си колчан в гърбовете на амаридийците, които тъкмо се качваха в други
съдове. Във водата заваляха трупове. Лара я засърбяха ръцете да грабне оръжие и да се
хвърли в битката, но се насили да остане в лодката, свита и уплашена, и да потреперва
всеки път, когато някоя стрела уцелеше дебелото дърво.
После отминаха кораба.
Четири от итиканските лодки се отклониха от групата и поеха след вражеските съдове,
пълни с войници, които се бяха насочили към брега. Щом ги настигнаха, се врязаха в тях.
Лодките се разцепиха, а бойниците западаха във водата. Итиканците се прехвърлиха на
амаридийските лодки със смъртоносна грация, размахали лъскави остриета, а слънцето
проблесна по пръсналите във всички посоки капки кръв.
Останалите лодки се насочиха към касапницата на брега. Навсякъде лежаха трупове.
Пясъкът бе повече червен, отколкото бял. Двайсетина итиканци удържаха врага край
водата с помощта на терена — плажът бе тесен и стръмен, но скоро щяха да започнат да
поддават. И щяха да загинат от амаридийски ръце.
Подкрепленията от Среден пост трябваше да побързат, иначе островът щеше да бъде
изгубен.
Лодките свалиха платната и се понесоха по вълните, които ги изхвърлиха на брега. В
последния момент Арен хвана Лара за ръката.
— Скачай! — извика той.
Лара се подчини и ботушите й потънаха в пясъка, а инерцията я изхвърли напред и тя
едва не се прекатури. В следващия миг всички се затичаха към амаридийците, които
внезапно се оказаха заклещени между двата отряда.
Писъци пронизаха въздуха, по пясъка заваляха крайници и тела, а вонята на кръв и
черва надвисна над земята. Лара стискаше здраво сандъчето с принадлежностите си и
следваше Арен, който се изкачваше по хълма, стъпвайки по жертвите си. По пясъка бяха
разхвърляни оръжията на загиналите и всичките й инстинкти й крещяха да вземе едно. Да
се бие.
„Не бива — напомни си тя. — Не и ако имаш избор.“
Само че боецът в нея протестираше шумно срещу това ограничение, затова, когато
един вражески войник успя да пробие линията на итиканската защита, тя го фрасна в
лицето със сандъчето и проследи със задоволство как пада назад, но не и преди ножа на
Арен да се подаде от гърдите му.
Кралят на Итикана избута мъртвеца от острието си с ботуш. Маската му бе омазана с
кръв. Той хвана Лара за ръка и се втурна да бяга, влачейки я след себе си между малцината
оцелели амаридийци, които бяха паднали на колене и молеха за милост.
— Никаква милост! — извика той и дръпна Лара зад редица скали.
Една по-възрастна итиканка с изпито лице и дрехи, просмукани с кръв, тъкмо
затваряше очите на млад мъж, по чието тяло се виждаха няколко смъртоносни рани.
Трима други войници лежаха на земята с превързани рани и изопнати от болка лица.
Очите на лечителката се разшириха, когато видя краля си.
— Обясни на Лара какво трябва да прави — нареди й Арен.
После се върна зад скалата и извика:
— Тарин, оправи коработрошача и потопи копелето!
Появиха се останалите лечителки от Среден пост. Войниците, довели ги дотук, вече се
бяха хвърлили в битката.
— Какво трябва да правя? — попита Лара.
— Чакай, докато ни доведат ранени. С какви принадлежности разполагаш? На мен
някои неща ми свършиха.
Лара подаде сандъчето на жената и се покатери на една скала, за да гледа битката. От
гледката кръвта й изстина.
Арен беше на плажа със стотина итиканци, но водата зад тях гъмжеше от лодки. Бяха
десетки, пълни с въоръжени до зъби войници, а на борда на кораба чакаха още.
Наброяваха стотици. И нямаше как да бъдат спрени.
Итиканците стреляха с лъковете си по предните редици, но не след дълго стрелите щяха
да свършат и нямаше да им остане друг избор, освен да чакат.
Старата лечителка се покатери до нея и огледа мрачно сцената.
Лара впи нокти в камъка.
— Няма начин да спечелим тази битка. Не и при такова превъзходство.
— Печелили сме и по-трудни битки. Макар че тази ще ни струва скъпо.
„Победа ли е, ако всички загинат?“, запита се Лара.
Въпросът навярно се беше изписал на лицето й, защото възрастната жена въздъхна.
— Виждали ли сте битка досега, Ваше Величество?
Лара преглътна мъчително.
— Не и такава.
— Бих ви казала да се подготвите, но не можете. — Старицата сложи ръка върху тази
на Лара. — Този момент ще ви промени. — После слезе от скалата и се присъедини към
лечителките от Среден пост.
Цареше зловеща тишина. Единственият звук бе шумът от разбиващите се в брега вълни
и по някой болезнен вик. Ранените лежаха на земята, където щяха и да останат, докато
някоя от страните не надделееше. Толкова беше тихо. Твърде тихо.
Тогава първата лодка стигна брега и се разрази хаос.
Двете сили се вкопчиха една в друга и въздухът се изпълни с викове и крясъци, със
звъна на меч в меч и сблъсъка на остриета с човешка плът.
На брега постоянно акостираха лодки, тежките съдове премазваха и амаридийци, и
итиканци, и плажът се превърна в кайма от хора. Моряците се опитаха да се върнат, за да
натоварят още войници, но хората на Арен се хвърлиха към тях и ги посякоха. Лодките
издърпаха на сушата.
Но враговете не спираха да прииждат.
Итиканците се биеха безмилостно и ефективно, бяха по-добре обучени и по-добре
въоръжени, но врагът имаше значително числено превъзходство. Биеха се, докато още
можеха да стоят на краката си, и понасяха рана след рана, докато не паднеха на земята или
не потънеха под вълните, сгъстени от кръв и трупове.
Враговете продължаваха да прииждат.
Това беше чудесна възможност за Лара да се измъкне. Да отиде да огледа колоната на
моста и да реши дали ще може да я използва в стратегията си, но тялото й остана
приковано на място.
„Трябва да направиш нещо.“ Гласът се надигна от дълбините на съзнанието й,
настойчив и упорит. „Направи нещо. Направи нещо.“
Но какво можеше да стори? Зад скалите нямаше ранени, за които да се погрижи,
нямаше и да има, докато битката не приключеше. Можеше да намери оръжие и да отиде да
се сражава, но тук обстоятелствата не бяха като в Серит. Нямаше шанс да обърне
ситуацията насред този хаос.
„Направи нещо.“
Очите й се стрелнаха към ранените, кървящи на пясъка. Давещи се в морето. Миг по-
късно тя хвърчеше по скалите.
Лара бе най-бързата от сестрите. Според наставника Ерик бе родена да тича. Днес тя
бягаше така, както никога през живота си.
Бедрата й горяха, докато слизаше към плажа, ръцете й не спираха да помпат напред-
назад като бутала, а очите й не се отделяха от целта. Тя спря до млада жена с две стрели,
забити в гърба, и още една в бедрото. Лара се наведе, вдигна я на рамо и хукна обратно
към скалното прикритие.
Заобиколи скалите и внимателно положи ранената жена на земята пред стреснатите
лечителки:
— Помогнете й.
После хукна обратно към плажа.
Тъй като не разполагаше с много време или сили, тя се принуди да избира онези, чиито
рани не бяха смъртоносни. Така или иначе, ранените в другия край на плажа бяха отвъд
спасението — безжизнените им очи се взираха в сивото небе.
Ето защо Лара се приближи към центъра на битката.
Войниците се биеха, стъпили върху труповете на загиналите. Амаридийци и итиканци
до един бяха омотани в плетеница от крайници, от която стърчаха мъртви ръце, сякаш
протягащи се в опит да ги хванат и съборят, а алените морски вълни се плискаха по
касапницата.
Почти всички, които лежаха на земята, бяха мъртви. Бяха умрели или от раните си, или
бяха стъпкани и удавени, но Лара не спираше да търси оцелели зад линията на итиканците,
докато ботушите й се пълнеха с вода.
— Назад! — извика й някой, но тя не му обърна внимание, защото зърна по-млад от
нея мъж, който се давеше, докато се опитваше да излезе от мелето, а морските вълни го
заливаха отново и отново. По гърба му тъпчеха ботуши.
Лара се шмугна напред, хвана го за ръката и я стисна, за да не го повлече водата
навътре.
Някой я ритна в ребрата.
Друг стъпи върху крака й и тя изплака от болка.
Притискаха я все повече, тъпчеха я върху пясъка, но момчето я гледаше, а Лара
отвръщаше на погледа му и нямаше намерение да го пуска.
Тя го завлачи сантиметър по сантиметър, за да го изведе зад линията, но в следващия
момент една ръка я хвана за колана и я издърпа заедно с ранения войник.
— Какво правиш?
Гласът на Арен. Лицето му бе скрито зад маска.
Зад гърба му видя един амаридиец, който замахваше с тояга към него. Лара вдигна
един камък и го метна с всички сили. Уцели амаридиеца в лицето.
— Бий се! — извика тя на Арен и се олюля, когато стана на крака.
Подхвана раненото момче под мишниците и го завлече по плажа, по-далече от битката.
После се върна в касапницата.
Итиканците видяха какво прави, и започнаха да й разчистват пътя към ранените. Викаха
я, щом някой паднеше. Пазеха я, докато извличаше другарите им от водата, защото не
можеха да си позволят да спрат да се бият.
Но враговете не спираха да прииждат.
Постепенно итиканците започнаха да отстъпват и Лара изкрещя от ярост, защото
всички, които бе спасила на плажа, отново ги грозеше опасността да бъдат стъпкани.
Тялото й пищеше от болка и изтощение, а гърдите я стягаха от героичните опити на белите
й дробове да поемат достатъчно въздух, за да захранят бумтящото й сърце.
И тогава над острова отекна познат трясък, последван от свистене — нещо тежко
летеше във въздуха.
Откъм водата се чу разцепване на дърво и още писъци, а когато Лара вдигна глава,
видя огромна дупка отстрани на борда на кораба. Някой беше поправил коработрошача.
Нов трясък прониза въздуха и този път гюлето удари мачта. Тя се строши и падна
настрани. По палубата заваляха такелаж и платна.
Нов трясък — и в корпуса на кораба зейна дупка, през която започна да нахлува вода.
Катапултът не спираше. Към кораба летяха гюлета, а след това Тарин обърна машината
към лодките и се зае да ги цели със смъртоносна точност.
Амаридийците започнаха да се паникьосват, хвърлиха се да спасяват собствения си
живот и линията им се развали. Ала не отстъпваха и итиканците нямаше да проявят
милост.
— За Итикана! — изрева някой и всички подхванаха възгласа, с който заглушиха
останалия шум, докато се събираха около своя крал за един последен напън.
Заради виковете никой не чу Лара, когато прошепна „За Маридрина“, преди отново да
се хвърли в хаоса.
23. АРЕН
АРЕН ЗАВАРИ ЛАРА ДА МИЕ КРЪВТА ОТ ръцете сип,р иклекнала до локва морска
вода, останала след отлива. Дрехите й бяха просмукани с кръв и изплескани с вътрешности
и когато вдигна поглед към него, той видя, не и по бузите й има червени следи — беше
отмятала косата, измъкнала се от дебелата й плитка, с окървавени ръце.
Войниците му говореха за нея, но не както преди — не обсъждаха каква безполезна
маридринийка е и как не става за друго, освен за леглото. Днешният ден бе променил
всичко. Лара непрестанно се беше впускала в битката, за да измъкне поредния ранен
итиканец зад бойната линия, без да се замисля за собствената си безопасност, въпреки че
амаридийците не се отказваха и продължаваха да притискат итиканците стръвно и отчаяно.
Щом битката бе спечелена, тя се беше погрижила за ранените бързо и умело —
превързваше рани, слагаше турникети, печелеше им малко време, докато лечителките
стигнеха до тях. Спасяваше живота на куп хора с решително изражение, застинало на
лицето й.
Днес тя бе спечелила уважението на Итикана.
Бе спечелила и неговото уважение.
— Добре ли си? — Арен приклекна до нея, за да си измие ръцете. Вече ги беше измил
веднъж, но все още ги усещаше лепкави и мръсни.
— Изморена съм. — Тя приклекна на пети и загледа труповете, които се носеха по
водата сред останките на потопения кораб. Водата все още беше алена. — Колко загинаха?
— Четирийсет и трима. Други десет сигурно няма да преживеят нощта.
Лара затвори очи и ги стисна, преди пак да ги отвори.
— Толкова много.
— Щяха да бъдат повече, ако не ме беше убедила да те взема със себе си. Или ако не
беше пренебрегнала заповедите ми.
Той не добави, че през почти цялата битка се бе притеснявал за живота й — все
очакваше да я види покосена от някой амаридийски меч.
— Имам чувството, че не съм направила нищо — промълви тя.
— Мъжете и жените, които спаси, едва ли ще се съгласят.
— Мъжете и жените, които съм спасила. — Лара поклати глава. — По-добре да отида
да помогна.
Арен я хвана за китката, докато се изправяше. Пръстите му се увиха около тънките
кости — струваха му се твърде крехки за онова, което бе успяла да направи Лара.
— Трябва да тръгваме.
— Да тръгваме ли? — По бузите й избиха гневни петна. — Не може да ги оставим така.
И той като нея не искаше да напуска плажа и ранените си войници, но защитата на
кралството му бе сложна и добре смазана машина, състояща се от хиляди различни части.
Ако дадена част не беше на мястото си, било то и за няколко часа, цялата машина бе
изложена на риск, а сега една част изобщо не беше на мястото си.
— Доведох тук много от войниците, които пазят Среден пост и околните острови.
Трябва да се върнем.
— Не. — Лара издърпа ръката си от неговата. — Тук няма и десет души, които да не са
ранени. Не може да ги оставим на произвола на съдбата. Ами ако амаридийците отново
нападнат?
С крайчеца на окото си Арен виждаше как личната му стража стои до лодките, а Джор
го поглежда многозначително. Няколко от другите отряди от Среден пост също бяха
готови за тръгване и чакаха само неговата заповед.
— На хоризонта няма амаридийски кораби, а подкрепленията вече са на път. Ще
пристигнат до час.
— Няма да си тръгна, докато не пристигнат.
Лара скръсти ръце и Арен заподозря, че ако искаше някога да си тръгне от острова,
може да му се наложи да завлече до лодката жената, която всички войници на този плаж
бяха обявили за героиня. Изобщо не искаше да стават свидетели на подобна сцена.
Арен изсумтя, извади ножа си от колана и коленичи в пясъка, където начерта
лъкатушеща крива — моста.
— Защитата на моста е разделена на части, всяка под контрола на командир от
стражата, който разполага с отряд войници. Гарнизонът на Среден пост е тук — той
направи дупка в пясъка. — А гарнизонът на Кестарк е тук. Четири амаридийски кораба се
движеха към ето това място. — Той направи още четири дупки на юг от остров Кестарк.
— Трябва да отида да помогна на лечителките — прекъсна го Лара. — Давай по
същество.
— Това и правя — изръмжа Арен с надеждата, че едно подробно и засукано обяснение
ще я убеди да тръгне, вместо да задава въпроси. — Кестарк премести силите си там,
където трябваше да подсили защитата, в случай не амаридийците нападнат.
Междувременно амаридийците нападнаха тук, на Аела. Кестарк не можеше да рискува да
изтегли силите си, нито да размести другите оттук — той начерта овал. — Затова повикаха
помощ от Среден пост. Само че, сега Среден пост остана без почти никакви сили и ако
амаридийците нападнат тук — начерта още един овал, — няма да можем да им се
притечем на помощ навреме.
Лара впери поглед в рисунката. Стори му се, че примигна объркано. После притисна
пръсти към слепоочията си.
— В името на Бога, Арен, това по никакъв начин не оправдава изоставянето на
войниците.
Тя понечи да се дръпне, но той я спря.
— Слушай. Четирите амаридийски кораба, които очакваха да атакуват, вместо това се
изтеглиха — вероятно защото са разбрали, че няма да е лесно да надвият защитата на
Кестарк. Изтеглиха се на изток и са извън полезрението на съгледвачите ни. Сега ще
последва вълна от сигнали и отрядите ще се преместят на север и на запад, за да могат най-
близките до нас отряди на Кестарк да ни осигурят подкрепления. Както казах, ще
пристигнат до час.
— Добре.
Лара стана и тръгна нагоре по пясъка, към мястото, където бяха наредили ранените в
редици.
— Непоносима жена — измърмори той, но в следващия момент едно изсвирване
привлече вниманието му.
Арен се обърна и видя Джор да прави знаци на две лодки от Кестарк, носещи се по
вълните под напора на силен вятър, който който миришеше на дъжд.
Арен изруга цветисто под нос и закрачи към водата.
— Всички да тръгват. Искам ви в Среден пост, преди бурята да се е разразила.
Войниците му веднага започнаха да избутват лодките във водата, но вместо да ги
наглежда, Арен откри, че погледът му сам се връща към Лара, която обикаляше ранените и
от време на време се навеждаше, за да размени няколко думи с този или онзи. Вятърът се
усилваше и развяваше измъкналите се от плитката кичури, а лъчите на залязващото слънце
им придадоха меден блясък. Войниците му й правеха път. Кланяха й се. Уважаваха я.
Той сравни новия й образ със спомена за пристигането й — как бе прекосила пристана
в Южен пост, вкопчена в ръката на баща си, облечена в копринени одежди и с разширени
от страх очи. Онова бе портретът на кралица, която Итикана никога не би приела, и този
факт го беше притеснил. Оказваше се, че е сбъркал.
— А ние кога ще потегляме, Ваше Величество? — попита Джор и пристъпи до него. —
Когато каже женичката ли?
— Ще тръгнем, когато каже кралицата на Итикана.
Възрастният мъж се позасмя и го тупна по рамото.
Първата лодка от Кестарк стигна до брега и Арен позна командир Астер в мига, в който
очите на мъжа паднаха върху него. Погледът бе подчертано мрачен.
— Ваше Величество. Не очаквах, че ще дойдете лично.
— Това е предимството на гарнизона в Среден пост. Където би трябвало да съм в
момента.
Астер пребледня и с право. Фактът, че пристигаше чак сега, означаваше, че не е бил в
гарнизона в Кестарк. Означаваше, че не е бил и с основните си сили, струпани около
мястото на предполагаемата атака. Арен беше почти сигурен, че знае точно къде се е
подвизавал възрастният мъж.
— Както виждате, командире, нещата за малко не свършиха зле за Итикана. Аела е
слабо място, в наблюдателницата нямаше достатъчно хора, а коработрошачът не беше
калибриран след сезона на бурите, заради което всички защитници на острова останаха
напълно безпомощни пред кораб, пълен с амаридийци.
— Изостанахме с проверките, Ваше Величество — побърза да каже Астер. — Сезонът
подрани и…
— Това не обяснява защо пратихте твърде много войска на югозапад и оставихте
северната част на острова открита. Дали не бихте ме осветлили?
— Имаше четири кораба. Трябваше да сме в готовност да защитим…
— Да защитите няколко острова, които щяха да си останат непристъпни дори ако
амаридийците бяха атакували с двайсет кораба! — изръмжа Арен. — Щяхте да го знаете,
ако внимавахте. Което ми казва, че когато сте дали заповедта, сте били разсеян.
— Не бях разсеян, Ваше Величество. Командир съм на Кестарк от дете.
— И въпреки това… — Арен посочи редиците мъртви лица, обърнали невиждащи
погледи към небето. После се приведе напред. — Евакуацията приключи, следователно
прелестната ти съпруга и децата са на сигурно място в Еранал, а това ти дава възможността
да чукаш необезпокоявано любовницата си в къщата, която знам, че си построил за нея на
запад оттук.
Астер стисна зъби, но не отрече. Не можеше, не и в присъствието на собствената си
стража, която стоеше съвсъм наблизо и бе чула всяка дума. Той погледна над рамото на
Арен.— Тя какво прави тук?
Арен се обърна и видя, че Лара е застанала зад него заедно с една от ранените —
осемнайсетгодишно момиче. Той понечи да защити присъствието й тук, но момичето ги
изпревари:
— С цялото ми уважение, командире, но много повече от нас щяха да са мъртви, ако
кралицата не беше дошла.
Лара не продума, но сините й очи се приковаха, студени и враждебни, в Астер. После се
обърна към Арен и кимна.
— Не допускайте повече грешки, командире. — Арен я хвана под ръка и тръгна към
лодката, където чакаше неговата стража. — И ни направете услугата да си държите оная
работа в панталоните, а очите — върху врага, до края на Прилива на войната.
— Очите ми са върху врага. Тя стои точно пред мен.
Изгубил и последните остатъци от търпението си, Арен се завъртя и удари другия мъж
в лицето. Астер се строполи на земята в безсъзнание. Арен се обърна към момичето.
— Току-що беше повишена в действащ командир на Кестарк, докато не изберем нов.
Ако някой ти създава проблеми, непременно ми съобщи.
Лара помогна на него и на стражата да избутат лодката във водата, скочи вътре и се
намести на обичайното си място в ъгъла, за да не пречи на останалите. Арен седна до нея,
но нямаше време за разговори, защото се налагаше всички да гребат с пълни сили, за да
преминат прибоя, който насрещният вятър бе усилил.
Бурята прииждаше със страшна сила от север, по смрачаващото се небе танцуваха
светкавици, а лодката играеше по все по-големи вълни. Лара седеше с гръб към Арен, но
той усещаше страха, излъчващ се от тялото й, и виждаше побелелите кокалчета на
пръстите й, вкопчени в борда на лодката. Лара обаче запази самообладание, докато силен
порив на вятъра не изду платното. Лия и Горик се хвърлиха едновременно към обратната
страна и така спасиха лодката от преобръщане, но накараха Лара да изкрещи. Беше се
хвърлила в битка невъоръжена, но това… това тук я ужасяваше. Арен установи, че няма
особено желание да продължи да й го причинява.
— Трябва да се махнем от водата! — извика той на Джор и изплю шепа морска вода,
запратена в лицето му от висока вълна.
Джор даде знак на другата лодка, в която се намираха останалите от стражата, след
което се огледа и зададе посока. Свиха платното и загребаха към едно от безбройните
места за акостиране, скрити из цяла Итикана.
Заваля проливен дъжд, заради който видимостта почти изчезна, но все пак успяха да се
промушат между две варовикови колони и се вмъкнаха в малка пещера, оградена от
подводни скали. Над една от скалите се протягаха две тежки дървени талпи с увиснали на
тях въжета с куки в края. Лия скочи, хвана една от куките и я закачи за халката, забита в
кърмата на лодката.
Арен подаде веслото си на пребледнялата Лара.
— Ако се приближим твърде много до скалите, избутай лодката назад.
Тя кимна и стисна веслото като оръжие. Застаналата зад него Тарин изчака лодката да
се завърти под подходящ ъгъл, скочи, хвана се за едно от въжетата над скалата и бързо се
изкачи до върха.
— Арен, ела да помогнеш!
Джор и Горик бяха извадили клина, който държеше мачтата на мястото й, и се мъчеха
да я извадят от ямката й. Арен се препъна в една седалка, подхвана мачтата и напрегна
мускули. Мачтата изскочи от ямката в същия миг, в който поредната вълна раздруса
лодката и запрати и мачтата, и Горик през борда.
Арен падна по задник. Джор, единственият останал на крака, поклати глава с
отвращение.
— Защо винаги е толкова трудно?
Той се наведе и привърза и другата кука към лодката, докато Арен помагаше на Горик
да закачи мачтата отстрани на плавателния съд.
След цяла изтощителна вечност и с помощта на дървената лебедка те най-сетне успяха
да вдигнат и втората лодка на брега, където я завързаха, и поеха покрай скалите към
убежището от другата им страна.
За щастие, в каменната постройка бе сухо и не духаше вятър. След като нареди на
двама от стражите си да поемат първата смяна на пост, Арен затръшна дървената врата с
всички сили, макар да не беше нужно. Миг по-късно погледът му потърси и намери Лара,
която стоеше в центъра на помещението с торбата с припаси в ръка.
— Много такива скривалища ли има? — попита тя и се завъртя в кръг.
В помещението нямаше кой знае какво за гледане. По две от стените бяха наредени
нарове от дърво и въжета. До третата бяха натрупани сандъци със стоки, а четвъртата бе
почти изцяло заета от вратата. Войниците си свалиха ботушите и туниките и ги сложиха да
съхнат, а после се заеха с оръжията си — трябваше да се наточат и смажат.
— Да. — Той изхлузи туниката си и я метна на един нар. — Но както сигурно си
забелязала, не е никак лесно да се стигне до тях насред буря.
— Бурята ще потопи ли останалите амаридийски кораби? — попита Лара и стражата му
се разсмя, с което му напомни, че всички ги слушат.
— Не. Но ще се изнесат по-навътре в открито море, за да не рискуват да заседнат в
някоя плитчина или да се разбият в скалите. Това ще ни осигури малко почивка.
Тя повдигна вежда.
— Няма да е особено комфортна почивка.
— Хайде, хайде — намеси се Джор. — Не бързай да отхвърляш удобствата на
скривалището. Особено скривалище на Среден пост. — Той отиде при сандъците и
откърти капака на единия. Надникна вътре. — Негово Величество има изтънчен вкус,
затова се грижи всяко място, където може да спре да пренощува, да е заредено само с най-
доброто.
— Оплакваш ли се? — Арен седна на нара и облегна гръб на стената.
Джор извади прашна бутилка.
— Амаридийски портвайн. — Доближи бутилката до лампата, сложена на единствената
маса в помещението, и прочете етикета. — О, не, Ваше Величество, определено не се
оплаквам.
Той извади тапата и наля по няколко глътки в металните чашки, които Лия беше
наредила на масата. Подаде една на Лара и вдигна своята.
— Наздраве за амаридийските лозари, които правят най-хубавите питиета на света, и за
падналите им в боя сънародници. Дано изгният на дъното на Океана на ураганите. —
Старият войник се прокашля. — И за нашите загинали сънародници. Дано отвъдното им
даде ясно небе и тихо море, но и безброй жени със съвършени цици.
— Джор! — Лия го удари по рамото. — Доста от нашите загинали бяха жени. Сигурна
съм, че поне няколко от тях си падаха по мъже. Нека поне за тях да има…
— Съвършени членове? — Девет чифта очи се извърнаха към Лара, която сви рамене.
— Когато смъртният живот ни предаде, отвъдното ни компенсира — заяви Джор и
Арен го замери с единия си ботуш.
Лия разпери ръце.
— Загинаха хора. Прояви уважение.
— Точно това правя. Би било проява на неуважение да вдигам тост в тяхна памет с тази
помия. — Той извади една бутилка с мътно маридринийско вино от сандъка. Нещо изтрака
в бутилката и той я погледна невярващо — на дъното като че ли имаше камък. — Сякаш
самото вино не е достатъчно зле, та са му добавили и камък ли? — Той хвърли бегъл
поглед на Лара. — Това да не е някакво странно изпитание за здравината на
маридринийските стомаси, за което не съм чувал?
Всички се подсмихнаха, а Горик изрева:
— За Итикана!
Останалите повториха възгласа и отпиха.
Докато преглъщаше портвайна, който беше много хубав, Арен чу Лара да промълвява
„За Итикана“ и да отпива малка глътка от чашата си.
Той напълни отново чашите.
— За Тарин, която изби враговете ни. И за нашата кралица — отсече и издърпа Лара
напред. — Която спаси другарите ни.
— За Тарин! — извикаха всички. — За Нейно Величество!
Виното бе изпито за минути, защото, въпреки привидното непринудено настроение,
днешният ден беше оставил отпечатъка си върху всички. Така се справяха с войната —
преструваха се, че не чувстват нищо, но Арен знаеше, че Джор ще отдели време за всеки
от тях и ще им помогне да осмислят онова, на което бяха станали свидетели. Онова, което
бяха извършили. Ненапразно бе капитан на стражата.
Лара беше увила ръце около тялото си и трепереше въпреки портвайна. Дъждът и
вятърът се бяха оказали по-студени от обичайното за Итикана, а дрехите й бяха съвсем
подгизнали. Арен видя как тя огледа другите жени, които се бяха съблекли по долни ризи и
панталони, и как ръката й посегна към колана.
Сърцето му прескочи удар и после препусна трескаво, когато Лара разкопча колана и го
остави настрана заедно с маридринийските брачни ножове, които винаги носеше. Сетне
разхлаби връзките на туниката си и я изхлузи.
За миг в скривалището настъпи пълна тишина, последвана от прекалено силното
тракане и стържене на остриетата, които войниците изведнъж се заеха да чистят, и с
безцелно бъбрене. Всички гледаха навсякъде другаде, но не и към кралицата.
Арен обаче не можеше да го направи. Другите жени носеха обичайните за страната
дебели долни ризи, но тази на Лара беше от най-фина коприна с цвят на слонова кост и в
момента беше напълно мокра, заради което бе станала прозрачна. Извивките на пищната й
гръд опъваха плата, а розовите зърна бяха настръхнали от студа. Арен си помисли, че дори
в отвъдното не би могло да има нещо по-съвършено от нея.
Щом осъзна, че се е втренчил в Лара, той бързо отклони поглед. Грабна едно тънко
одеяло, сгънато в долния край на нара, и й го подаде, като внимаваше очите му да не
слизат по-надолу от лицето й.
— Скоро ще се затопли от телата. Имам предвид от хората. Съвсем скоро ще стане по-
топло.
Тя му отправи свенлива усмивка и уви одеялото около раменете си, развеселена от
неудобството му, но само след миг веселието изчезна, когато видя Джор да разглежда един
от ножовете й.
Беше извадил отрупаното със скъпоценни камъни оръжие от ножницата му и
изпробваше острието.
— Остър е. — Той изряза с него кората от пита харенделско сирене. — Мислех, че тези
ножове служат само за украса.
— Реших да ги направя по-полезни — отвърна Лара с многозначително изражение.
— Само с една идея. — Джор претегли ножа. Тежката дръжка го теглеше надолу, но
острието бе изкусно изработено. — За тези ножове на север може да вземем цяло
състояние и с него да ти купим нещо наистина полезно.
Лара се поклащаше нервно, сякаш много й се искаше да протегне ръка и да си вземе
ножа, затова Арен го направи вместо нея. Избърса острието от сиренето в панталона си и й
върна оръжието.
— Благодаря — промълви тя. — Подарък са от баща ми. Единственото, което някога
ми е подарявал.
Арен искаше да попита какво значение има това. Защо изобщо я вълнуваше каквото и
да било, свързано с алчното, садистично същество, което я бе заченало? Но не го направи.
Не и в присъствието на толкова наострени уши.
Джор взе отново бутилката маридринийско вино.
— Лоша работа, но като няма хубаво вино, и лошото става. — Той извади тапата и си
сипа. Нещо цопна в металната чаша. — Я да видим какво ще да е това.
— Какво е? — попита Лара.
— Изглежда, че малко контрабандна стока се е разделила със собственика си. —
Старият войник вдигна нещо, което заблестя в червено под светлината на лампата, и го
подхвърли на Арен. — На Северен пост сигурно има купувач на вино, който ще остане
много недоволен от покупката си.
Арен вдигна едрия рубин. Не беше специалист по скъпоценни камъни, но ако съдеше по
размера и цвета, трябваше да струва състояние. Контрабандистът със сигурност нямаше да
е доволен. Той пъхна камъка в джоба си и каза:
— Ще стигне, за да покрие данъците, които продавачът се е опитал да избегне.
Всички се засмяха и после се нахвърлиха на храната, изтощени до смърт и изгладнели
след цял ден бой, гребане в бурята и срещи със смъртта. Храната им беше по-важна от
разговорите. Лара седна до Арен на нара и сложи на коленете си чиния със сушени меса,
сирена и чаша вода.
Тънките й ръце и фини пръсти бяха изпъстрени със стари белези от убождания и
порязвания, а ставата на единия бе подута, най-вероятно в резултат на счупване. Това не
бяха ръцете, които се очакваше да има една маридринийска принцеса, но докато преди
това наблюдение го бе накарало да се зачуди какъв живот е водила в пустинята, за да
получи тези белези, сега мислите му бяха съвсем различни.
Например какво би било чувството, ако ги поеме в своите.
Какво би било чувството, ако тези ръце го докосват.
Или пък…
— Гасим! — обяви Джор. — Вятърът ми подсказва, че до сутринта бурята ще е
утихнала и няма да е зле по зазоряване да сме отново във водата.
Всички обърнаха глави към осемте нара и после към десетте души в помещението.
— Или двама ще делят легло, или теглете чоп.
Горик се качи на един от наровете на горния ред и издърпа Лия при себе си. Арен
направи гримаса. Надяваше се, че поне веднъж няма да се награбят.
— Аз ще спя на пода — каза той. — Но само да стигнем вкъщи, и веднага си лягам в
пухеното легло.
— Оценяваме саможертвата ви, Ваше Величество. — Джор намали пламъка на лампата
и потопи помещението в почти непрогледен мрак.
Арен легна на каменния под и подложи ръка под главата си вместо възглавница. Беше
студено и неудобно, но въпреки крайното му изтощение, сънят не идваше, понеже
слушаше все по-дълбокото дишане на всички останали, а в главата му се гонеха хиляди
мисли.
Изведнъж нещо студено го докосна по гърдите и той едва не подскочи, преди да
осъзнае, че това е Лара. Беше се надвесила от съседния нар, а очите й светеха на оскъдната
светлина на лампата. Тя го хвана безмълвно за ръката и го дръпна при себе си.
Сърцето на Арен препускаше трескаво, когато се настани на нара й и облегна гръб на
студената стена. Не знаеше какво да прави с ръцете си или с която и да е друга част от
тялото си, а Лара се сгуши в него. Кожата й беше ледена.
„Просто й е студено — каза си той. — Дръж си ръцете далеч от нея.“
Това като нищо щеше да се окаже най-трудното изпитание, на което някога се беше
подлагал — тя бе пъхнала коляно между неговите, беше опряла ръце на гърдите му,
главата й почиваше на рамото му, а топлият й дъх облизваше шията му.
Единственото, което искаше в този миг, бе да се претърколи върху нея, да вкуси тези
устни и да свали изкусителната копринена риза от гърдите й, но вместо това Арен дръпна
одеялото върху голото й рамо и опря длан в гърба й.
Помещението беше влажно от дишането на толкова хора и вонеше на пот и стомана.
Тарин хъркаше така, сякаш животът й зависеше от това, Горик ломотеше насън, а някой,
вероятно Джор, пърдеше на равни интервали. Със сигурност бе възможно най-
неподходящата обстановка за консумиране на брака му. Но въпреки че косата й го
гъделичкаше по носа, ръката му, положена под главата й, започваше да се схваща, а вратът
му да се сковава, докато заспиваше, Арен си каза, че не би заменил този нар за нищо на
света.
Няколко часа по-късно Арен се събуди от нечии ритмични тласъци. Обърна намръщено
глава и срещна отворените очи на Лара, които блестяха на светлината на лампата. Тя
издърпа ръка изпод одеялото и посочи нагоре с вдигната вежда и развеселена усмивка.
Горик и Лия. Явно се топлеха взаимно, след като редът им да стоят на стража бе минал.
Арен направи гримаса и прошепна:
— Съжалявам. Войнишки живот.
Пресметна набързо колко души трябваше да са се изредили на пост, и разбра, че Джор
го е прескочил и че Тарин я няма, следователно слънцето скоро щеше да изгрее.
— Искаш ли да излезем навън?
Когато тя кимна, го заля вълна от облекчение. Двамата си обуха ботушите, облякоха се
и затъкнаха оръжията си в почти пълно мълчание, а Лара взе малко храна от сандъците и
последва Арен навън в мрака. Бурята беше стихнала, небето бе обсипано със сребристата
светлина на звездите и наоколо се чуваха единствено вълните, разбиващи се в скалистия
бряг на острова.
Тарин бе приклекнала в сенките на една скала, но Арен я чу да благодари тихо на Лара,
когато тя й занесе малко от храната.
— Арен, заведи я на източната страна.
— Защо?
Въпреки мрака той усети как Тарин се усмихва.
— Просто ми се довери и я заведи.
— Добре. — Той хвана Лара за ръката. — Ще се върнем по зазоряване.
Арен не беше посещавал точно този остров особено често, затова вървеше бавно. Успя
да намери пътя към наблюдателния пост в източния край по памет — плоска скала,
издадена над водата. Когато стъпиха на нея, пред тях се ширна море от синя звездна
светлина.
Лара пристъпи напред, без да пуска ръката му.
— Никога не съм виждала нещо по-красиво.
Нито пък той, но се насили да отмести очи от лицето й и да хвърли поглед на водата.
— Наричаме го звездното море. Не се случва често, а когато се случи, е винаги по
време на Прилива на войната, затова не можем да го оценим подобаващо.
Водата беше покрита с фосфоресциращи водорасли, които образуваха яркосини
светещи петна по повърхността. Арен имаше чувството, че е застанал между две звездни
небета. Светлината се полюшваше по кротките вълнички и хвърляше сенки по скалите,
които сякаш танцуваха в ритъма на морето. Двамата с Лара дълго стояха, съзерцаваха в
мълчание и на Арен внезапно му хрумна, че трябва да я целуне, но вместо това попита:
— Какво се промени?
Защото нещо се беше променило. Нещо се беше случило и бе смекчило отношението й
към него, а може би и към Итикана като цяло, а той нямаше представа какво може да е то.
Доколкото му беше известно, от пристигането й насам животът й не беше от най-
приятните. Тя беше дъщеря на човек, който бе по-скоро враг, отколкото съюзник на Арен,
и той не биваше да й вярва. И не й вярваше. Но с всеки изминал ден, който прекарваше с
нея, откриваше, че иска да й вярва. Да й се довери изцяло.
Лара преглътна шумно, издърпа ръката си от неговата, седна и кръстоса крака на
земята. После зачака той да седне до нея. Синята светлина откъм морето озари лицето й и
й придаде неземен, нереален ореол.
— Докато растях, често ми напомняха колко пари печели Итикана от моста всяка
година.
— Колко?
Арен поклати глава, когато тя отговори.
— Повече е.
— Хвалиш ли се?
— Просто съм искрен.
Ъгълчетата на устните й трепнаха и тя замълча за момент, преди да продължи.
— За мен тази сума беше зашеметяваща. И си мислех… казваха ми, че Итикана дърпа
конците и манипулира пазара, че се възползва от търговците, които се страхуват да пътуват
по море, и взема огромни данъци и такси от онези, решили сами да пренасят и продават
стоката си. Казваха ми, че вие преценявате кой ще продава и купува на вашите пазари и че
ако някой ви ядоса, му отнемате тази привилегия. Както и че контролирате почти цялата
търговия между два континента и единайсет кралства.
— Вярно е. — Той не си направи труда да добави, че за тази привилегия Итикана плаща
с кръв, защото тя сама се бе уверила в този факт.
— Това, което не се оказа вярно, бе… причината да го правите.
— Какво ти втълпяваха?
— Че е от алчност. — Немигащите й очи се зареяха над океана. — Когато бях малка,
вярвах, че живеете в огромни палати, пълни с всякакви скъпоценности. Мислех, че имаш
златен трон.
— А, да. Златният ми трон. Него го държа на друг остров и ходя да го гледам, когато
почувствам нужда да си напомня колко много струвам и колко съм привилегирован.
— Не ми се подигравай.
— Не ти се подигравам. — Той зачопли върха на ботуша си, където кожата се бе
пропукала от прекалено честите срещи със солена вода. — Сигурно си била разочарована,
когато си открила истината.
Лара издаде звук, който бе смесица от хлипане и смях.
— В Среден пост има толкова разкош, колкото и в дома ми в пустинята, а тукашният
ми живот е направо спокоен в сравнение с предишния. Отгледана съм строго, Арен.
— Защо?
— Мислех си, че знам, но сега… — Тя вдигна брадичка от коленете си и обърна глава
към него. — Питаш ме какво се е променило? Сега знам, че използваш парите, които
печелите, за да изхранваш и защитаваш народа си.
Беше неизбежно тя да научи истината. Може би ако беше държал Лара затворена в
къщата на Среден пост й и беше забранил контактите с когото и да било освен със слугите
и стражата, щеше да я опази от нея. Но Арен искаше женитбата му да е символ на промяна
за Итикана, нова посока за бъдещето. За целта хората трябваше да я виждат, но това си
имаше последствия и разкриването на тайните на Итикана бе едно от тях.
Толкова му се искаше да й вярва.
— Истината е, че човек не може да оцелее в Итикана без моста — изтъкна той. — Или
по-точно може, но само ако прекарва всяка минута от всеки ден в оцеляване.
Завъртя се, за да застане лице в лице с Лара, и впери очи в нейните. Слънцето
започваше да се издига в небето, светлината от синя стана златиста и Арен се почувства
така, сякаш са го изтръгнали от сън и са го захвърлили в реалността. Ако можеше да остане
в съня, щеше да го направи.
— Представи си живот, в който трябва постоянно да се бориш с бурите и морето, за да
изхраниш семейството си. За да облечеш децата си. За да им осигуриш подслон. И то на
място, където понякога минават няколко седмици, преди да можеш да изкараш лодка в
морето. Където в продължение на дни излизането от къщи е равно на самоубийство. Нима
в такъв свят би могло да има нещо повече от оцеляване?
Докато говореше, Арен неусетно бе взел ръцете й в своите и Лара ги стисна силно, а
той замълча и прокара палец по белезите й.
— Мостът променя това. Той ми позволява да дам на народа си необходимото, за да
могат хората да отделят поне мъничка част от ежедневието си, дори само час, за дейности,
различни от оцеляването. За да имат възможността да четат, да учат, да създават изкуство.
Да пеят, да танцуват и да се смеят.
Той млъкна, щом осъзна, че никога досега не е разказвал това на никого. Че никога не е
обяснявал какво е да управляваш кралството. За постоянната борба да осигури на народа
си живот, който си струва да се живее. И пак не беше достатъчно. Той искаше да им даде
повече.
— С тези пари можеш да храниш всички царски. — Лара не подлагаше думите му на
съмнение, а го подтикваше да продължи да говори, да й сподели цялата истина.
— Вярно е. Но всичко, което имаме — моста — си има цена. Другите държави знаят
какъв е оборотът му, и поради тази причина искат да го притежават. Пиратите вярват, че
сме скрили купища злато из островите, и ни нападат, за да проверят дали е вярно. А на нас
ни се налага да се бием. Редовната ми армия не е особено голяма, но по време на Прилива
на войната почти две трети от народа оставят работата си и хващат оръжие, за да
защитават моста. Трябва да им купувам оръжия. Да им плащам за службата. И да
обезщетявам семействата им, ако загинат.
— Значи Итикана просто оцелява въпреки всичко.
Той стисна по-силно ръцете й.
— Но може би някой ден ще има друг живот.
Никой не проговори и когато бризът развя кичур коса към лицето й, Арен посегна да го
отметне. Лара не трепна от докосването му. Не извърна поглед.
— Красива си. — Той усука косата й около пръстите си. — Мисля го, откакто те зърнах
за пръв път, но май никога не съм го казвал.
Лара сведе поглед, а бузите й порозовяха, макар че можеше и да е от слънцето. Тя
поклати едва забележимо глава.
— А трябваше да го кажа. — Той сведе глава, за да я целуне, но един рязък звук го
накара да скочи на крака.
Арен се обърна с ръка на оръжието си и видя Джор да се показва иззад ъгъла с
развеселено изражение.
— Съжалявам, че ви развалям пикника, Ваши Величества, но слънцето изгря и трябва
да тръгваме.
Сякаш за да подчертаят думите му, над морето прозвучаха няколко рога, съобщаващи,
че на хоризонта се виждат кораби.
— Това променя ли нещата за теб? — попита той Лара, докато й помагаше да стане.
Тя затвори очи и за миг лицето й сякаш се изопна от болка. После ги отвори и кимна.
— Това променя всичко.
Надежда и още нещо — нещо, запазено единствено за нея — изпълниха сърцето му.
Арен хвана Лара за ръка и двамата се втурнаха към лодките.
24. ЛАРА
ВСИЧКО СЕ БЕШЕ ПРОМЕНИЛО.
И всичко си беше останало същото.
Не беше заради страстта. Лара не беше толкова слаба, че да обърне гръб на цял живот,
прекаран в планиране и подготовка, само заради един мъж, който бе изключително хубав и
очарователен. Ако причината бе в привличането, тя вече щеше да е задоволила
любопитството си и да е продължила мисията си с чиста съвест, както би постъпил всеки
шпионин. Не, причината да изпитва съмнения бе възхищението й към Арен, както и мъката
при мисълта какво ще стане с Итикана, когато мисията й приключеше.
Лара и сестрите й умишлено бяха обучени да презират Итикана. Целта на обучението
беше да проникнат през защитата на страната и в най-добрия случай да я покорят. В най-
лошия Итикана щеше да бъде разрушена. Лесно беше да си представи тази разруха, когато
възприемаше враговете като маскирани демони, които използват властта си, за да потискат
нейния народ.
Но сега тези врагове имаха лица. И имена. И семейства.
И всички те ежегодно бяха нападани от други държави и от пирати. Може би
итиканците бяха жестоки и безмилостни, но Лара осъзна, че не може да ги обвинява,
задето са такива. Правеха каквото се налагаше, за да оцелеят, и с всяко късче придобита
информация вината й нарастваше, защото знаеше, че след като си свърши работата,
Итикана ще загине. Преди този факт бе предизвиквал задоволство, но сега бе просто
неизбежност, която изпълваше всеки час от всеки неин ден със самоомраза.
Действията й на остров Аела бяха постигнали нещо, която Лара бе смятала за
непостижимо: бяха й спечелили доверието на Арен. И то не само неговото, а и доверието
на всички войници, участвали в битката. Израженията им в нейно присъствие вече не бяха
изпълнени с подозрение, а с уважение и някак внезапно всички бяха спрели да подлагат на
съмнение правото й да ходи където поиска. Право, с което тя на мига бе злоупотребила.
Никой не й беше поискал сметка, когато беше оставила лечителките и ранените след края
на битката. Никой не я беше спрял или последвал, когато се приближи до основата на една
от поддържащите колони на моста и откри почти невидимия вход, който маркира с
няколко внимателно разположени камъка — те нямаше да значат нищо за итиканците, но
щяха да насочат маридринийските войници, когато превземеха Аела.
Вътре в колоната Лара беше скрила и три от роговете, които бе откраднала от мъртвите
войници на плажа, с цел да насочат итиканската армия в грешна посока, когато дойдеше
моментът. Самият Арен й бе поднесъл тази стратегия на тепсия, докато се опитваше да я
придума да си тръгне от острова след битката. А той го бе направил само защото вярваше,
че и тя обича народа му колкото него.
„Не смей да се колебаеш — каза си наум, приковала поглед в небето, докато все така
схванатото й от болка тяло се носеше по водата в топлия басейн. — Не се проваляй.“
Лара загриза кожичката на палеца си и се замисли какво е научила досега. Замисли се
дали то щеше да е достатъчно, за да успее Маридрина да завладее Итикана. Дали щеше да е
достатъчно да покори непокоримите и да даде на Маридрина моста, който щеше да се
превърне в нейно спасение.
Достатъчно беше.
Оставаше само да изпрати подробностите на плана си за нападение на Серин и баща си,
после да инсценира смъртта си и да избяга от Среден пост и Итикана, а с малко късмет и от
убийците, които баща й несъмнено щеше да прати след нея. Не знаеше къде щеше да отиде
след това. Може би в Харендел. Може би, след като всичко свършеше, щеше да потърси
сестрите си. Да си изгради живот, въпреки че, колкото и да се стараеше, не можеше да си
представи какъв живот би могла да има след Итикана. След него.
Очите й запариха и тя рязко излезе от басейна и посегна за кърпата, оставена на един
камък. От битката на Аела бе минала повече от седмица, а тя не беше направила нищо, за
да приведе в действие плана си. Казваше си, че е заради разтегнат мускул в рамото, който
се нуждаеше от време, за да заздравее — трябваше да си възвърне достатъчно силите, за да
се опита да избяга. Сърцето обаче й казваше, че отлага по други причини. Причини, които
застрашаваха цялата й мисия.
Но днес денят най-сетне бе дошъл.
Арен бе пратил известие по Илай, че тази вечер ще има буря и смята да вечеря с нея.
Значи Тарин, която все още държеше да спи пред вратата й, щеше да си вземе почивка от
задълженията на телохранителка. Една двойна доза приспивателно, сложена в чашата с
вино на Арен след вечеря, щеше да й осигури времето и спокойствието да си свърши
работата в спалнята му, без да се тревожи, че някой ще я прекъсне.
Облаците вече се скупчваха по небето и вятърът се усилваше, защото дори по време на
спокойния сезон Океанът на ураганите напомняше, че може да хапе. Лара се зае с външния
си вид — изсуши си косата и после я нави на къдрици, които остави да падат свободно по
гърба й. Почерни клепачите си с молив и пудра, за да придаде опушен вид на погледа си, и
обагри устните си в бледорозово. Избра рокля, която досега не беше обличала — тъмно
лилава, копринена и скандално прозрачна. Тялото й се виждаше ясно, ако минеше пред
източник на светлина. На ушите си закачи черни диаманти, а на китката сложи хитроумната
гривна, в която криеше приспивателното.
След като се облече, Лара излезе от стаята си и пое към трапезарията. Допирът на
сандалите до краката й се струваше странен след седмиците, прекарани с тежки ботуши.
Трапезарията бе осветена от свещи, а капаците на огромните прозорци стояха отворени
въпреки опасността вятърът да строши скъпото стъкло. Единствените хора в стаята бяха
мокрият до кости Илай, който си говореше тихо с Тарин. Лара се изненада, че Тарин още е
в къщата. Двамата се обърнаха и я погледнаха с мрачни изражения, и сърцето на Лара спря
за миг.
— Къде е?
— Късно сутринта излязоха на обход. — Тарин прокара ръка по обръснатата страна на
главата си. — Оттогава никой не ги е виждал, нито чувал.
— Това нормално ли е? — Лара не успя да овладее треперенето на гласа си.
Другата жена издиша продължително.
— Не е непривично за Арен да реши, че трябва да замине нанякъде. — Очите й
огледаха Лара от глава до пети. — Но не мисля, че сега причината е тази.
— Къде е тогава?
— Може да е възникнал проблем с някоя лодка. А може и да са решили да изчакат на
сигурно място бурята да отмине. Или…
Прозвучаха рогове и вече нямаше нужда Тарин да й обяснява какво означава сигналът
им: идваха нашественици.
— Отивам в казармата. — Лара изтича обратно в стаята си, смени сандалите с ботуши
и се уви в наметало.
Навън вече валеше стабилно, но вятърът не беше толкова силен, че да създаде
проблеми на итиканците във водата. С Тарин до себе си и още двама стражи пред и зад
тях, Лара забърза по тъмната пътека към казармата.
Там цареше такова напрежение, каквото никога не бе усещала.
— Ще ги разпитам дали не знаят нещо. — Тарин остави Лара с другите двама стражи,
които тръгнаха след нея, когато тя заобиколи пещерата и се изкачи по стъпалата, изсечени
в скалата до върха, откъдето можеше да види морето. Зад скалите бяха коленичили
няколко войници с далекогледи в ръце.
— Забелязвате ли нещо? — попита ги, но те само поклатиха глави.
Ами ако Арен не се завърнеше?
Целият й план щеше да се провали. Ако Арен отсъстваше и не напишеше писмо до
баща й, тя нямаше как да предаде съобщението с плана си, защото Ана и нейните
дешифровчици в Южен пост със сигурност щяха да го разкрият. Единственият й вариант
щеше да е да инсценира смъртта си и да избяга, а после да изпрати информацията на баща
си отнякъде другаде. Само че тогава двамата със Серин щяха да разберат, че още е жива, а
Лара — да прекара остатъка от живота си в постоянна гонитба с наемните убийци.
Въпреки всичко, когато приклекна зад скалите, за да наблюдава черната маса на океана,
мислите й не се въртяха около решенията на дилемата й.
В ума й цареше страх.
Вече бе видяла толкова много итиканци да загиват в битка по толкова различни начини.
Прегазени или изкормени. Стъпкани и удушени. Пребити до смърт и удавени. Труповете
им се нижеха в главата й и всички те бяха с лицето на Арен.
— Не са пращали съобщения. — Тарин изникна до лакътя на Лара. — Не е
задължително да означава нещо, може просто да не искат да разкрият позицията си на
врага.
„Или са мъртви“, помисли си Лара и гърдите й се стегнаха болезнено.
Тарин й подаде сноп сгънати листове.
— Това пристигна за теб.
Лара доближи листовете до един буркан със светещи водорасли и ги прочете набързо.
Серин се преструваше на баща й и се оплакваше от втория й по възраст брат, Керис, който
настоявал да учи в университет в Харендел, вместо да поеме командването на
маридринийската войска като по-големия си брат. Искал да учи философия! „Като че ли
някой има време да седи и да размишлява за смисъла на живота, когато сме заобиколени
от врагове, които не спират да ни нападат!“
Неколцина от войниците се размърдаха и отвлякоха вниманието й от писмото. Мина
известно време, докато пак успя да се съсредоточи върху него. Шифърът на Мерилин
сякаш стана неразбираем, а очите й все бягаха към морето. Най-сетне обаче се стегна и
дочете посланието на Серии. „Валкота е блокирала пътя ни към Южен пост. Гладът в
страната се увеличава.“
Вълна на гадене обзе Лара и тя пъхна листовете в джоба на наметалото си. Южен пост
разполагаше с коработрошачи, с които би могъл да прогони Валкота, но тя разбираше
нежеланието на итиканците да си развалят отношенията. Разбираше какво щеше да им
струва, ако Валкота се присъединеше към страните, които редовно нападаха Итикана. Но
цената за това плащаше нейният народ.
Седяха под дъжда часове наред, но рог не се чу. Пред входа на пещерата не се появиха
лодки. Нищо не помръдваше в мрака.
Накрая Тарин се раздвижи.
— По-добре се прибери в къщата, Лара. Не се знае кога ще се върнат, а ти ще вземеш
да настинеш от този студен дъжд.
Трябваше да си тръгне. Знаеше, че трябва. Но мисълта да чака някой от другите да й
съобщи новините…
— Не мога. — Езикът й сякаш беше надебелял.
— Тогава в казармата? — В гласа на Тарин прозвуча молба.
Лара кимна неохотно и тръгна, но на всеки няколко крачки се обръщаше, за да
погледне към морето — шумът на вълните я мамеше, подканваше я да се върне.
— Това е нарът на Арен — каза Тарин, когато се озоваха между четирите стени на
каменната постройка. — Той няма да възрази, ако преспиш тук.
Лара затвори вратата към миниатюрната стая, сложи лампата на грубата дървена маса
до тясното легло и седна на него. Дюшекът беше твърд като камък, а одеялото — твърдо
като масата в сравнение с меките завивки в къщата. Напомни й за убежището, в което бяха
прекарали нощта след битката. Как беше заспала в прегръдките му, заслушана в биенето на
сърцето му.
Лара свали наметалото си и се сви на леглото, отпуснала глава на възглавницата.
Тя миришеше на него.
Лара затвори очи и си припомни всички уроци на наставника по медитация — започна
да брои вдишванията си и прочисти ума си, но сънят не идваше, затова тя приседна с
омотано около краката одеяло.
В помещението нямаше нищо, което да я разсее от мислите й. Нямаше книги и мозайки.
Нямаше дори карти. Това беше стаята на войник, не на крал. Не и на такъв, какъвто тя бе
вярвала, че може да съществува. Това бе стаята на водач, който не стоеше над народа си.
Водач, който носеше товара на хората си като свой. Защото тези хора бяха неговият народ.
„Моля те, не умирай.“
Вратата се отвори и Лара се завъртя. На прага стоеше Тарин.
— Върнаха се.
Тя хукна след нея към пещерата. Едва дишаше от страх. „Страхуваш се за себе си —
изкрещя съзнанието й. — Страхуваш се за мисията си. Страхуваш се за съдбата на народа
си.“
Но сърцето й говореше друго.
Пясъкът се размърда под краката й и Лара присви очи срещу мрака. Някъде отдалече
отекна глас и веригата пред пещерата задрънча и вдигна решетката.
Последваха плясък на вода, вълни, удрящи се в лодки, и весла, забиващи се във водата.
Отвъд всички тези шумове обаче Лара чу болезнени стонове. Сърцето й спря.
„Моля те, нека е жив.“
В пещерата кипеше трескава дейност — една след друга в нея навлизаха лодки, пълни с
окървавени мъже и жени. Други ги посрещаха на брега, завързваха лодките и помагаха на
ранените да стъпят на суша. Очите й обхождаха потъналите в сенки лица и търсеха ли,
търсеха.
— Може ли да побързате малко, дявол да го вземе? — Гласът на Джор.
Лара си проби път през организирания хаос и се опита да намери възрастния войник.
Накрая ги видя двамата с Лия, приклекнали в една лодка, а между тях лежеше неподвижна
фигура.
— Арен? — Гласът й прозвуча като грачене. Краката й бяха залепнали за земята.
Двамата протегнаха ръце към фигурата и във вените на Лара нахлу облекчение, когато
Арен ги избута.
— Махайте се. Мога и сам да стана.
Той се изправи и лодката се разклати. Джор и Лия лесно запазиха равновесие, но Арен
за малко не падна през борда.
— Стига с тази гордост, момче — излая Джор и двамата с Лия извлякоха своя крал на
брега.
Заради тъмнината Лара не виждаше къде е ранен. Лампите хвърляха сенки, напомнящи
на кървави петна, които се движеха. Тогава Арен се завъртя и лампата зад него разкри
силуета на стрела, забита над лакътя му.
— Махнете се от пътя ми. — Тя изблъска двама войници и хукна към Арен.
— Ти пък какво правиш тук? — Арен бутна Джор, въпреки че се олюля.
Лара се хвърли напред и го подхвана. Острата миризма на кръв изпълни ноздрите й.
— Мога да вървя и сам — измърмори той.
— Очевидно. — Тялото на Лара потрепери от усилието да го задържи изправен, докато
се изкачваха по стръмния плаж към дърветата.
Пътеката към казармата бе осветена единствено от буркани със светещи водорасли.
Лара вкара Арен в казармата и го сложи да седне на една пейка. Свали мокрото си
наметало, извади един от ножовете си и сряза туниката му, след което хвърли остатъците
на пода. Накрая коленичи до него и огледа раната.
Острието на стрелата бе забито дълбоко в мускула, а тялото й бе пречупено на две от
някого. Дървото бе потъмняло от кръв.
— Проклети амаридийци. — Гласът на Джор се стори далечен на Лара.
Цялото й внимание бе съсредоточено върху горещия и накъсан дъх на Арен, облизващ
шията й.
Тя вдигна глава и срещна помътения му от болка поглед.
— Не можем да я извадим. Трябва да я избутаме докрай.
— Всеки миг, прекаран с теб, е истински празник. — В очите му проблесна искра. —
Съжалявам, че пропуснах вечерята.
— И има защо. — Тя се постара да спре треперенето на гласа си. — Яденето ухаеше
чудесно.
— Не за храната съжалявам. — Той вдигна здравата си ръка. Пръстите му докоснаха
едрия диамант, увиснал на ухото й, и по цялото й тяло плъзна тръпка.
— Подпри се на мен. — Тя бутна ръката му, преди съвсем да загуби самообладание. —
Последното, което искаме в момента, е да се размърдаш и да влошиш състоянието на
раната.
Арен се засмя насилено, но уви здравата си ръка около кръста й. Пръстите му се впиха в
мускулите на гърба й.
— Ще те заболи — предупреди Джор и хвана здраво стрелата.
Арен изруга и опря глава на рамото на Лара. Тя го притисна към себе си, макар да
знаеше, че няма да успее да го удържи, ако той се дръпнеше.
— Спокойно — каза Джор. — Не се дръж като дете.
— Дишай — промълви Лара в ухото на Арен.
Раменете му потръпнаха и когато си пое въздух и издиша, тя разбра, че е привлякла
вниманието му. Пръстите му се стегнаха, после се отпуснаха и ръката му се плъзна към
хълбока й.
— Дишай — повтори тя, допряла устни до ухото му. — Дишай.
След като потрети думата, Лара срещна погледа на Джор. Той натисна стрелата.
Арен изкрещя срещу рамото й и я бутна с такава сила, че Лара за малко не падна назад.
Ботушите й се плъзнаха по пода. В лицето й пръсна кръв, но тя устоя и не го пусна.
— Готово! — обяви Джор и миг по-късно коленете на Лара се огънаха.
Тя падна назад, а Арен се приземи върху нея. Дишаше тежко в ухото й, а тялото му
притискаше нейното. Лара го задържа до себе си и изпита необяснимо, неистово желание
да погне онези, които го бяха наранили, и да ги унищожи. В следващия момент Джор и
Лия го вдигнаха от нея.
Тя се изправи с олюляване и избърса кръвта от лицето си.
Сърцето й заби силно, докато Джор оглеждаше раната.
— Ще се оправиш — успокои той Арен и се отмести, понеже беше пристигнала една от
ученичките на Бабинка.
Навсякъде беше пълно с ранени войници. Някои стискаха зъби, за да не извикат от
болка. Други крещяха, докато другарите им се опитваха да притискат ужасяващи рани.
Трети лежаха неподвижно.
Всички до един бяха ранени, защитавайки родината си.
Очите на Лара намериха Тарин — по бузите й се търкаляха сълзи, докато притискаше с
ръце корема на млад мъж в опит да задържи вътрешностите му на мястото им.
— Не смей да умираш. — Макар и прошепнати, думите отекнаха в помещението. — Не
смей да умираш.
Само че преди Лара да откъсне поглед от тях, гърдите на младежа застинаха.
Колко още сърца щяха да спрат да бият, когато баща й предприемеше атаката си?
„Те са твои врагове — напомни си тя. — Врагове. Врагове.“ Думата звучеше все по-
кухо в ума й.
Лара отстъпи крачка назад. После две. Три. Накрая се озова извън казармата, на
опустялата пътека.
— Лара!
Тя се обърна. Арен беше застанал на десетина крачки зад нея. Превръзката на ръката му
висеше, все едно беше избутал лечителката, преди да е приключила.
— Чакай.
Не можеше. Не биваше. Не и когато и последните остатъци от решимостта й се
разпадаха. Въпреки това Лара остана като вкопана на мястото си, докато Арен
пристъпваше бавно към нея със стичаща се по ръката му кръв, която капеше от пръстите
му на земята.
— Съжалявам. — Гласът му трепна. — Съжалявам, че откакто дойде тук, виждаш само
насилие.
Откакто се помнеше, тя познаваше единствено насилието. То не означаваше нищо за
нея. Нищо и всичко.
— Иска ми се да беше различно. Да не беше така.
Арен се олюля и падна на колене, а Лара осъзна, че и тя е коленичила, чак когато усети
калта да се просмуква в роклята й. Осъзна, че се е протегнала, за да го задържи изправен,
едва когато здравата му ръка потърси опора в хълбока й. Това бе танц, в който тя водеше,
а той я следваше.
— Имаш същите очи като проклетия си баща. Това си помислих, когато те видях за
първи път. Наричаме го маридринийско копелдашко синьо.
Трябва да бе усетил трепването й, защото стисна по-здраво хълбока й и я придърпа към
себе си. Тя не се противопостави.
— Сбърках. Твоите са различни. Те са… по-дълбоки. Като цвета на морето около
Еранал.
Еранал? Бе виждала това име и преди, написано на един от листовете на бюрото му…
Беше го чула, когато той се караше на командир Астер на брега на Аела. Лара не се
съмняваше, че споменаването му е неволно. Но не успя да се принуди да мисли за това,
когато ръката му се плъзна по гърба й. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не
целуне тези проклети, съвършени устни въпреки кръвта и мръсотията.
Лара вдигна ръка от рамото му, но той я хвана. Сви пръстите й в юмрук и целуна
кокалчетата, без да сваля очи от лицето й.
— Не си отивай.
Всичко гореше.
Сърцето на Лара биеше като полудяло, дишането й се накъса, а кожата й стана толкова
чувствителна, че допирът на дрехите й бе почти болезнен.
„Стига!“ Предупреждението отекна в главата й. „Губиш контрол.“ Тя заглуши този глас,
натика го в дъното на съзнанието си.
Палецът на Арен погали китката й. Пръстите й все още се притискаха към устните му и
изпращаха вълни от усещания по кожата й, изпълваха я с желание да почувства ръцете му
и другаде. Коленете й омекнаха и Лара се олюля, а той я придърпа към себе си. И двамата
едва се държаха на крака.
— Трябва да се върнеш при лечителките — прошепна тя. — Трябва да те зашият,
преди да изкървиш до смърт.
— Ще се оправя. — Арен сведе глава в мига, в който тя вдигна своята.
Дишаха един въздух, деляха един дъх, но бързото повдигане и спускане на гърдите му
опроверга твърдението му. Той не беше добре.
Тази мисъл я изпълни с ужас. Ужас, който мигновено се превърна в ярост. Защо я
интересуваше какво ще стане с него? Единствената му роля беше да помогне за
изпълнението на мисията й. Защо я интересуваше дали ще живее, или ще умре? Този мъж
вземаше съзнателни решения, причинили страдания на родината й. Може би го правеше за
своя народ, но това не извиняваше пълната му липса на състрадание и чувство за вина. Той
бе неин враг и тя трябваше да се освободи от него, преди да е допуснала грешка.
Тогава устните му докоснаха нейните и Лара изгуби контрол. Пръстите й се заплетоха в
косата му и тя настоя за още. Още от целувката, още от него. Но вместо да й се отдаде, той
се дръпна.
— Искам да ми помогнеш да спра това. Изморих се да се бия срещу целия свят. Искам
да се преборя за мястото на Итикана в него.
Сякаш реалността я зашлеви в лицето.
Лара се дръпна от него.
— Това никога няма да спре, Арен. — Гласът й беше глух. Безжизнен. Стори й се
странно, защото в главата й цареше хаос от емоции. — Ти имаш нещо, което всички
останали искат, и те няма да спрат с опитите да ти го отнемат. Това е Итикана и никога
няма да бъде нещо повече. Ще трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл.
— Това не е живот, Лара. — Той се закашля, направи гримаса и притисна раната си с
длан. — Искам да се боря за по-добро бъдеще, дори това да ме убие.
В кръвта й пламна необяснима ярост.
— Тогава направо лягай и умирай!
Трябваше да се махне от тази ситуация, която я разкъсваше. Тя се изправи рязко,
обърна се и се запрепъва в калта и корените по тъмната пътека към къщата.
Изчака в стаята си, докато къщата не притихна и не се увери, че няма кой да я прекъсне,
излезе и стигна на пръсти до спалнята на Арен. Отвори с шперц. Витекс седеше на леглото,
но щом тя влезе, котката се изниза от стаята, без да й обърне внимание.
Лара затвори вратата след себе си, усили пламъка на лампата си и отиде пред бюрото на
Арен. Извади стъкленицата с невидимо мастило, дадена й от Серин, дръпна кутията с
тежък пергамент за писма до лявата си ръка и вдигна капака. Взе най-горния лист, обърна
страната с герба, натопи една писалка в мастилото и започна да пише с миниатюрен
шрифт. Течността изсъхваше, докато тя описваше подробно всичко, което бе научила за
Итикана и очертаваше стратегията за превземането и побеждаването на Кралството на
Моста. Накрая на страницата ръката й се беше разтреперила, но тя остави листа да изсъхне
и се зае да пише същото послание на следващия. После на трети и четвърти, докато
всичките двайсет и шест листа в кутията не се напълниха с предателските й думи.
Призова на помощ цялата си воля, за да не накъса листовете на парченца, докато
подреждаше всичко обратно по местата му. После се прибра в стаята си с натежали от
изтощение крайници и зарови лице във възглавницата. Сълзите й закапаха по нея. „Това е
единственият начин — каза си тя. — Единственият начин да спася Маридрина.“
Дори това спасение да я обричаше на вечно проклятие.
25. ЛАРА
ПРИЛИВЪТ НА ВОЙНАТА ЗАВЪРШИ С ВНЕЗАПЕтНай фун, който беше толкова
мощен, че дори итиканците отказваха да излязат в морето. Илай й каза, че мостът най-
вероятно е празен, тъй като морето беше прекалено бурно за корабите, било то и по
краткия път до Южен и Северен пост. В резултат на това Лара се чувстваше напълно
изолирана от света на Среден пост. Чувството се засилваше от факта, че стоеше затворена
в къщата, само с прислугата за компания.
Въпреки че битките бяха приключили, Арен я избягваше.
Прекарваше целите си дни с войниците, а нощите — на тесния нар в казармата, без нито
веднъж да се качи до къщата.
Въпреки това Лара всяка нощ проверяваше броя на листовете в кутията му за писма, но
всичките копия на скритото й послание си оставаха в Итикана.
Точно като нея.
На сутринта след края на бурята Лара реши, че моментът е дошъл. Тя се облече в
итикански дрехи, напълни си джобовете със скъпоценни камъни и няколко от
предпочитаните си дроги и се натъпка с възможно най-много храна, след което каза на
Илай, че излиза да се поразходи на чист въздух.
Ако се опиташе да избяга по море, смъртта й нямаше да е инсценирана, а съвсем
реална, затова тя бе изчакала небето да се проясни, преди да задейства плана си. Знаеше, че
честолюбието на Арен ще го накара да пише на баща й, за да го уведоми за смъртта й. Че
Серин, винаги нащрек, ще провери страниците и ще открие посланието й. Оттам нататък тя
можеше само да се моли и надява баща й и Серин да решат, че наистина е умряла, след
като не се появеше известно време в Маридрина. Тогава нямаше да има нужда да се
тревожи, че наемни убийци ще дойдат за нея в Харендел. Именно там смяташе да замине
Лара. И да изживее живота си с мисълта, че е дала на народа си възможност за едно по-
добро бъдеще.
За сметка на бъдещето на всички в Итикана.
След като бурите се бяха завърнали в Итикана, за да бдят над нея, Тарин и останалите
бяха освободени от служба като нейни пазачи — ето защо, когато пое по пътеката към
скалите над морето, нямаше от кого да се пази. Вървя до северната страна на острова и
спря на мястото, което си беше избрала толкова отдавна.
То беше високо — вълните се разбиваха в брега на десет метра под нея, но я бяха
привлекли плоските камъни, подаващи се от прибоя. Можеше да спусне кануто си върху
тях и да инсценира едно фатално и трагично падане. Впоследствие мислеше да се
прехвърля от остров на остров, да се крие в убежищата, които успееше да намери, и така
лека-полека, в промеждутъците между бурите, да стигне до Харендел.
Планът беше опасен, но не страхът й тежеше, когато сведе поглед към скалите.
— Внимавай да не паднеш.
Лара се стресна и се олюля, а Арен протегна ръка, хвана я за лакътя и я издърпа по-
далече от ръба.
Той издаде звук на раздразнение и продължи да я дърпа.
— Ела с мен. Имаш задължения.
— Какви задължения?
— Кралски.
Тя запъна крака и токовете им изораха две следи в калта, докато той не спря и не й
отправи погнусен поглед.
— Това не е задължение, Лара. Но надзираването на завръщането на евакуираното
население е. Така че или започвай да вървиш, или ще те завлека до водата и ще те хвърля в
лодката.
— Ще вървя. — Беше бясна, че й е попречил да се заеме с плана си, и още по-бясна на
зрънцето облекчение, щом осъзна, че сигурно ще се наложи да изчака да премине още една
буря, преди отново да се опита да избяга от Итикана.
Лара се сгуши на обичайното си място в лодката и изчака да излязат от пещерата, за да
попита:
— Къде отиваме?
— На Серит. — Арен се настани с гръб към нея.
— Просто малка разходка с лодка — обади се Джор зад гърба й, докато вдигаше
платното.
След тези думи никой не проговори.
В пещерата на Серит вниманието й привлякоха два от големите кораби с двойни
корпуси, които бе видяла при евакуацията, но и двата вече бяха разтоварили пътниците и
стоките. Докато ги гледаше, Лара предположи, че екипажите им се готвят да потеглят
обратно за Еранал. Въпреки седмиците шпиониране точното местоположение на това
място си оставаше загадка.
Кожата й настръхна, когато последва Арен през дупката между скалите, по същата
пътека, където беше избила всички онези войници. Продължиха нагоре, докато не стигнаха
селото. То изглеждаше съвсем различно от последния път. Вместо кръв и трупове, деца с
безжизнени погледи и плачещи родители, сега там кипеше труд. Жените отваряха
прозорците и вратите на домовете си, за да ги проветрят, а между къщите се гонеха
хлапета.
Местните ги засипаха с поздрави и пожелания за щастие, с гордост им показваха
новородените си бебета и по-големите деца, решени на всяка цена да получат късче
внимание от владетелите си. Тактиката на Арен беше ясна. Опитваше се да докосне душата
й, като й буташе в ръцете пухкави бебета или й връчваше бонбони, за да ги раздаде на
децата.
И работеше. Идеше й да коленичи на земята и да се разплаче, защото светът на тези
хора скоро щеше да изчезне. Но изборът беше между тях и хората в Маридрина.
Гладуващият народ на Маридрина се нуждаеше от моста, от приходите, от стоките, които
се пренасяха по него. Ето защо Лара щеше да жертва тези хора в името на своя народ и
после да се моли вината и скръбта да не я убият.
Лара би дала всичко сестрите й да са с нея, за да споделят товара й, защото те щяха да я
разберат. Те бяха единствените, които щяха да разберат. Обаче беше сама и с всяка
изминала минута чувстваше, че се приближава застрашително до точката си на пречупване.
Дишането й се възстанови едва когато се качиха отново на лодките и Лара седна,
скрила лице в дланите си, щом поеха към Среден пост.
— Пазителите май са имали гости — наруши мълчанието Джор.
Лара вдигна глава и очите й попаднаха на малък остров с красиви бели плажове, които
навътре преминаваха в скали и гори. Над земята се издигаше мостът, подпиран от колона,
която се издигаше в центъра на острова. В острова нямаше нищо особено, освен факта, че
изглеждаше невероятно достъпен в сравнение с останалите, които строителите на моста
бяха използвали, за да издигнат подпорните колони.
„Защото не са имали избор“, осъзна Лара, когато се взря в далечината. Най-дългият
отрязък от моста между две колони, който бе виждала, беше сто метра. Ако се избегнеше
този остров, отрязъкът между две колони щеше да стане много по-дълъг от допустимото.
Тя прехвърли поглед към три човекоподобни фигури, които се подуваха и разлагаха
наполовина на брега, наполовина във водата.
— Какъв е този остров?
— Змийският остров.
Тя се сети за безбройните змии, които бе видяла от пристигането си насам.
— Това име подхожда за цялата Итикана.
— Този е по-особен. — Арен даде знак на Джор да свие платната и остави лодката да
продължи напред по инерция към плитчините. — Гледай.
Лара се взря в сушата и забеляза нещо да се движи под надвисналите над плажа скали,
но не успя да различи какво точно е то.
Арен се изправи до нея в лодката, стиснал в ръка една риба — хваната по-рано през
деня, но още жива, — и зачака, докато вълните го носеха леко към брега. Когато до сушата
останаха около три метра, Джор заби весло във водата, за да спре. Арен хвърли рибата.
Тя се приземи в средата на плажа и Лара загледа ужасено как изпод скалите се хвърлиха
стотици змии, разтворили паст към нея. Бяха големи — много от тях бяха по-дълги от
ръста на Арен, а някои дори повече.
Най-бързата змия захапа рибата, а останалите се струпаха върху нея, загърчиха се и
защракаха с челюсти, докато рибата не изчезна в нечие гърло, което на мига се изду от
тялото на наградата си.
— Мили боже! — Лара покри устата си с ръка.
— Ако някоя от тях забие зъби в теб, след броени минути ще си парализирана. След
това е въпрос на време някоя от големите да дойде да те довърши.
— Големите…
Колкото и да бе невероятно, островът внезапно й се стори още по-ужасен, докато го
оглеждаше за следи от споменатите големи змии. Мерна каменна пътека, която водеше към
основата на колоната. Беше обрасла с растителност, но в сравнение с останалите колони
тази изглеждаше направо леснодостъпна.
— Моля те, не ми казвай, че влизате в моста и оттук.
Арен поклати глава.
— Тази е за заблуда. Върши добра работа — островът изглежда толкова гостоприемен.
— Твърде гостоприемен — намеси се Джор. — Колко от нашите са загробили змиите?
Лара погледна подозрително Арен.
— Младите играят една игра, въпреки че е забранена. Двама души подмамват змиите
надалеч от пътеката, а третият трябва да стигне до колоната, да се качи на моста и оттам да
скочи във водата. Изпитание за смелост.
— По-скоро доказателство за идиотизъм — сопна се Джор.
— Със сигурност е добър начин да се самоубиеш. — Лара задъвка бузите си отвътре и
се замисли за евентуалните ползи от този остров.
Щеше да е лесно тук да пуснат котва кораби, които да пренасят войници, стига да
можеше да се измисли решение за змиите.
Лара бе потънала в размисли и не забеляза, че Арен се е съблякъл. Видя го чак когато
той се прехвърли през борда само по панталони и потъна до хълбоците във водата.
— Подръж го малко — заръча й той и й подаде лъка си. — Пази го да не се намокри.
— Какво си мислиш, че правиш?
Той раздвижи пръсти и кокалчетата му изпукаха.
— Доста време мина, но съм сигурен, че още го мога.
— Връщай се в лодката, Арен — сопна се Джор. — Вече не си четиринайсетгодишно
момче.
— Вярно, не съм. И това би трябвало да е в моя полза. Лия, Тарин, вие подмамете
змиите. Постарайте се, иначе до края на живота си ще пазите задника на Ана.
— Нищо подобно няма да правите — нареди Джор на двете жени. — Стойте си на
мястото.
Арен се обърна и опря ръце в лодката.
— Трябва ли да ти напомням кой от двама ни е крал, Джор?
Лара зяпна. Никога досега не го беше чувала да се позовава на титлата си. Да раздава
заповеди — да, но това беше друго.
Двамата се втренчиха гневно един в друг и накрая Джор вдигна ръка в знак на
поражение.
— Правете каквото ви нареди Негово Величество.
Двете жени взеха по една риба и скочиха във водата с мрачни изражения. „И преди са
го правили“, помисли си Лара. Бяха го правили за него.
Сърцето й заби трескаво.
— Връщай се в лодката. Ръката ти още не е заздравяла.
— Достатъчно е заздравяла.
— Това е лудост, Арен! Какво се опитваш да докажеш?
Арен не отговори, а тръгна към брега и спря на няколко метра от прибоя. Застана
напълно неподвижно, а двете му подчинени тръгнаха в противоположни посоки,
привличайки вниманието на змиите. Земята под издадената скала загъмжа от живи тела —
змиите запълзяха към двете жени, надалече от пътеката.
„Това е заради нещата, които ти каза — прошепна един глас в главата й. — Каза му да
легне и да умре.“
— Арен, върни се в лодката. — Сама не можа да познае пискливия си, остър глас. —
Няма нужда да доказваш нищо.
Той не й обърна внимание.
„Кажи му, че те интересува. Кажи му, че животът му е важен за теб. Кажи каквото
трябва, само го върни в лодката.“
Само че не можеше. Не можеше да го излъже така и миг по-късно да забие нож в гърба
му.
А дали щеше да е лъжа?
— Арен, аз… — Гърлото й се сви, преди останалите думи да успеят да излязат.
Джор кимна на стражите в лодката и тези, които носеха лъкове, опънаха безшумно
тетивата. Арен обаче някак успя да ги чуе.
— Ако някой изстреля и една стрела, изхвърча от стражата.
Те свалиха лъковете.
— Не може да говориш сериозно — изръмжа Лара. — Арен, върни се в лодката, ти…
— Давай!
Двете жени на мига хвърлиха рибата на брега. Змиите още веднъж се изстреляха изпод
скалата — десетки, стотици. Повече, отколкото Лара можеше да преброи. Точно когато
най-бързите стигнаха до плячката, Арен се втурна да бяга по пясъка. Беше стигнал едва до
средата на плажа, когато змиите го забелязаха и няколко се изправиха, за да видят по-
добре натрапника, преди да се хвърлят след него.
Той беше бърз.
Но змиите бяха по-бързи.
— Идват! — изпищя Лара и загледа с ужас как противните създания направо летяха по
пясъка.
Арен бе стигнал до пътеката и тичаше към колоната. Гърбът му бе лъснал от пот.
Оставаха му трийсетина метра.
Нямаше да успее.
Змиите се мятаха във въздуха, челюстите им щракаха на няколко крачки от него.
Преднината му се топеше с всяка секунда.
— Тичай!
Лара се изправи и дори не забеляза как лодката се разклати под краката й. Той не
можеше да умре. Не и по този начин.
Джор също бе скочил на крака.
— Тичай, лайно такова!
Десет метра. „Моля те — каза си тя. — Моля те, моля те.“
Двамата с Джор видяха змията преди Арен. Огромното чудовищно създание, увито
около основата на колоната, бе привлечено от раздвижването сред по-дребните си събратя.
Змията съзря Арен в същия миг, в който и той нея, и се изправи, а Арен се закова на място,
приклещен между две смъртни опасности.
Без да се замисля Лара вдигна лъка на Арен и дръпна една стрела от ръката на най-
близкия страж. С едно плавно движение тя запъна стрелата, завъртя се и я изстреля.
Черните пера изсвистяха във въздуха, минаха на косъм от рамото на Арен и уцелиха
човекоядната змия право в устата.
Арен реагира мигновено, прескочи трупа и се хвана за дръжките, зазидани в колоната.
Започна да се катери точно навреме — змиите се бяха хвърлили към краката му. Той
преполови колоната за секунди и се обърна да погледне към лодката и вероятно към
човека, който бе престъпил заповедта му.
Лара остави лъка да падне от ръцете й, но това нямаше значение. Той я беше видял.
Всички я бяха видели. И сега щеше да й се наложи да се справя с последствията.
Никой не продума, докато Арен се изчакваше по колоната, и за миг сърцето на Лара
забави ритъма си — знаеше добре, че ако той падне от тази височина, нямаше да оцелее.
Раната на ръката му се беше отворила и от нея капеше кръв, но той не показваше, че това
го притеснява. Когато стигна моста, прекоси покрива и се озова над морето. После се
гмурна непоколебимо в дълбините.
Лара затаи дъх и заоглежда морската повърхност за следи от Арен. Не видя нищо.
Ръката му кървеше.
Ами ако наоколо имаше акули?
Джор се раздвижи зад нея и тя го чу да събува ботушите си. Лодката се завъртя.
— Лия, Тарин! Елате тук.
Тогава Арен изскочи на повърхността и се прехвърли в лодката с едно плавно
движение. По мургавата му кожа блестяха капки вода и мускулите му се издуха, когато се
хвана за борда, за да не падне. Войниците от стражата едва не скочиха от лодката, за да му
направят път, когато той тръгна към Лара.
— Какво, по дяволите, беше това?
Лара не отстъпи и крачка, нищо че той се извисяваше над нея.
— Спасих ти плиткоумния задник, ето какво.
— Нямах нужда от спасяване.
Кашлицата на Джор прозвуча забележително като „Глупости!“. Арен го изгледа
кръвнишки и пак се обърна към Лара.
— Никога не си споменавала, че умееш да стреляш с лък. Нямаше да е зле да го
споделиш през последните няколко месеца.
— Не си ме питал.
Тя се надигна на пръсти и се втренчи в него, докато той не отстъпи крачка назад.
Лодката пак се разклати — беше се приближила до брега.
— И ако някога отново ме изплашиш така, не се съмнявай, че ще обърна лъка към теб.
— А аз си мислех, че не те е грижа за мен.
— Не ме е грижа! Върни се на плажа и легни с някоя от змиите, ако щеш, все ми е едно.
— Така ли? — Бърз като влечугите от острова, той я вдигна и я хвърли във водата.
Лара се приземи по дупе върху пясъка. Водата стигаше до кръста й, но дрехите й се
измокриха.
— Задник! — Тя се изправи на крака. Вълните се плискаха около коленете й.
— Казва жената, която, откакто е дошла, ми е като трън в… — Той извика от изненада,
когато Джор се засили и го срита отзад.
Арен падна на ръце и колене във водата и едва не събори Лара. Изправи се по-бързо от
нея и кресна:
— Дявол да го вземе, Джор, какво беше това?
Лодката вече се отдалечаваше.
— Ще се върнем — извика Джор. — След като приключите със семейната свада. —
После лодката зави зад колоната и изчезна от поглед.
Арен избълва поток от ругатни и плесна с длан по водата. Лара почти не му обръщаше
внимание. Гледаше змиите, които пълзяха по пясъка към водата. Няколко от тях се
изправиха и се залюляха, приковали очи в тях. А зад нея… се простираше откритият океан.
Дори да можеше да плува, Лара много добре знаеше какво се спотайва под водата.
Беше хваната в капан.
Слънцето прежуряше над главата й и челото я засърбя от избилата пот, смесена със
солената вода, която я бе обляла при падането.
Нарастващата й паника сигурно се беше изписала по лицето й, защото Арен каза:
— Змиите няма да влязат във водата. Могат да плуват, но не обичат. Джор ще се върне.
Просто се държи като задник. Няма от какво да се страхуваш.
— Лесно ти е на теб. — Зъбите на Лара защракаха, сякаш й беше студено, макар да не
беше така. — Ти можеш да се спасиш с плуване, ако поискаш.
— Съблазнителна идея.
— Не се учудвам. Като се има предвид колко малко те интересува дали някой
маридриниец ще живее, или ще умре. — Думите й се бяха изплъзнали, но може би бе
дошло време да му ги каже. Може би беше дошъл моментът да му поиска сметка за
злодеянията на Итикана.
Арен се втренчи в нея с отворена уста.
— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво точно съм направил, за да заслужа
подобен коментар? Към теб съм проявявал само и единствено учтивост. Същото важи и за
сънародниците ти.
— Нищо, така ли? — Лара осъзнаваше, че допуска емоциите да я завладеят, но гневът
имаше по-добър вкус от страха. — Мислиш, че гладуването на народа ми, за да си
напълниш хазната със злато, е нищо?
Мълчание.
— Ти смяташ, че Итикана е отговорна за проблемите на Маридрина? — Гласът му
прозвуча невярващо. — Та ние сме проклети съюзници.
— А, да. Съюзници. Затова всеки знае, че повечето храна, която се продава на Южен
пост, отива във Валкота.
— Защото валкотанците я купуват! — Той разпери ръце. — Южен пост е свободен
пазар. Този, който предложи най-висока цена, взема стоката. Няма предпочитани купувачи.
Няма пристрастност. Така стоят нещата. Итикана е неутрална.
— Колко лесно си измиваш ръцете. — Започваше да я обхваща ярост, понеже Арен бе
прекарал целия ден в опити да събуди съчувствието й към неговия народ, докато самият
той пренебрегваше нейния. — И как смееш да твърдиш, че сме съюзници, само за да
заявиш после, че си неутрален?
Арен изруга и поклати глава.
— Не мога. Просто не мога повече. — Той притисна пръст към слепоочието си. —
Защо мислиш, че Амарид не спира да ни напада? Защото са ядосани от отстъпките, които
дадохме на Маридрина, а и на Харендел, ако Ана някога се съгласи да се омъжи за принца.
— И какъв точно ефект имаха тези така наречени отстъпки? Хората в Маридрина
умират от глад, притиснати между Червената пустиня и Итикана, а от теб още не съм
видяла и най-бегъл намек за съчувствие.
— Изобщо не знаеш какво говориш.
— Така ли? Чух те в деня, когато ме доведоха тук. Чух те да казваш, че отстъпките,
които си дал на баща ми, не са това, което си искал, и че Маридрина ще умре от глад,
преди да види някакви ползи от този договор!
Той се втренчи в нея с изопнато от ярост лице.
— Права си. Наистина го казах. Но ако ти и народът ти искате да обвините някого за
глада, най-добре е да погледнете към баща ти.
Лара отвори уста, но от нея не излезе нито звук.
— Чела ли си договора? — попита той.
— Разбира се, че съм го чела. Ако Маридрина запази мира с Итикана за петнайсет
години, ти ще се ожениш за една от принцесите и ще осигуриш значителни отстъпки от
данъците и таксите за моста, стига мирът между двете кралства да продължи.
— Това е накратко. Но когато дойде време да договорим отстъпките, аз предложих да
освободя една стока от всички налози, като се надявах това да подтикне баща ти да избере
нещо, което ще заздрави мира. Добитък. Пшеница. Царевица. Но знаеш ли какво поиска
той? Харенделска стомана.
Гърдите й се стегнаха.
— Лъжеш. Баща ми прави всичко в името на доброто на народа ни.
Арен се засмя, но в смеха нямаше радост.
— Баща ти прави всичко за доброто на хазната си. И за гордостта си. — Той поклати
глава. — Данъците ни за стомана и оръжия винаги са били нарочно високи, защото
контрабандата на оръжия носи политически последствия, които предпочитаме да
избегнем. Да не говорим, че същите тези оръжия нерядко се обръщат срещу нас.
Тя не можеше да диша.
— В Маридрина няма мини, което значи, че стоманата за оръжията на войската трябва
да се купуват отвън. И тъй като баща ти не желае да се откаже от безкрайната си война
срещу Валкота, беше принуден да внася оръжия с кораби на много висока цена. Досега.
Слънцето светеше прекалено ярко, всичко пред очите й се размъти.
— Ще продължа, тъй като в образованието ти в пустинята явно има пропуски. — В
лешниковите очи на Арен блестеше гняв. В момента Лара можеше да види само тях. —
Войната струва пари. Повярвай ми, знам го. Само че баща ти не разполага с моста, затова
плаща за своите войни с тежки данъци, които са съсипали икономиката на Маридрина. Ето
защо дори когато търговците стигнат до свободния пазар на Южен пост, те не могат да
предложат конкурентни цени. Ето защо си тръгват с онова, което никой друг не иска да
купи.
Развалено месо. Гнило зърно. Лара затвори очи. Ако той говореше истината, значи
всичко, което бе подхранвало желанието й да завладее моста, се оказваше лъжа. И
единствената оставаща причина да победи Итикана бе това, против което тя се бе
бунтувала цял живот — алчността.
— Не аз съм те излъгал. Не че очаквам да ми повярваш.
Джор и останалите избраха точно този момент, за да се върнат, но изражението на
Арен изтри усмивката от лицето на възрастния мъж. Лодката ги приближи, Арен се хвана
за борда и се прехвърли вътре. След като и Лара се качи, Арен нареди:
— Вдигнете и другото платно.
Джор направи гримаса.
— Толкова ли си нетърпелив да се прибереш у дома?
— Не се прибираме у дома.
— Така ли? А къде отиваме?
Арен огледа притъмняващото небе на изток и се обърна. Очите му обаче не погледнаха
към Джор.
Стомахът на Лара се обърна, докато Арен я гледаше втренчено. Докато я
предизвикваше.
— Ще се отбием в Маридрина.
26. ЛАРА
ФАКТЪТ, ЧЕ ТОЙ БЕ ГОТОВ ДА СТЪПИ НА ВРАЖЕСКтАер итория и да я доведе със
себе си на същата тази територия — при положение че тя знаеше толкова много итикански
тайни, — би трябвало да убеди Лара, че думите на Арен са истина. Че баща й, Серин и
всичките й учители в лагера са лъжци.
Но не стана така.
Историите за злините на Итикана бяха издълбани дълбоко в душата на Лара. Бяха й
шепнати в ухото цял живот. Бяха припявани като песен всеки час, всеки ден, всяка година
от изтощителното обучение, което почти я бе пречупило като личност. Което бе
пречупило много от полусестрите й и ги бе обрекло по един или друг начин на смърт.
„Завземи моста и ще спасиш Маридрина.“
Ако повярваше на Арен, щеше да замени познатия рефрен с нещо съвсем различно.
„Завземи моста и ще унищожиш цяла една държава. Завземи моста и докажи, че си пионка
на баща си.“ Точно поради тази причина тя се възпротиви на пътуването като пълна
глупачка.
— Насред сезона на бурите сме. — Лара посочи мрака на изток. — Що за налудничав
мозък би поискал да плава в бурно море, за да докаже нещо?
— Аз съм този налудничав мозък. — Арен затегна въжето, което му бе подала Лия. —
Освен това в нашата посока небето е ясно. А и ни се носи славата на умели моряци, в
случай че бурята ни свари по пътя.
— Намираме се в кану! — Лара възненавидя пискливата нотка в гласа си. — Не
разбирам как точно ще влязат в употреба уменията ти насред тайфун!
Арен се засмя и седна на една от пейките.
— Едва ли смяташ, че ще влезем в столицата на Маридрина с итикански съд.
— Как тогава? — сопна се тя. — През моста ли?
Джор изпръхтя и погледна многозначително Арен.
— По-добре да минем покрай Южен пост, нали така, Ваше Величество?
Арен не му обърна внимание, а вдигна крака и се подпря на един сандък.
— Скоро ще видиш.
Не след дълго Лара седеше вкопчена в борда на лодката, която пореше вълните толкова
високо, че тя бе убедена как всеки момент някой по-силен порив на вятъра ще я обърне и
ще ги издави в открито море.
Напомни си да гледа внимателно накъде отиват. „Ето така влизат незабелязано в
родината ти, така идват да шпионират.“ Но когато мостът и обвилата го мъгла се
отдалечиха, а пред тях започнаха да изникват все повече острови, Лара си пожела само и
единствено да научи до каква степен я бяха излъгали баща й и Серин.
Итиканците свиха едното платно и лодката се снижи от ужасяващите висини на
вълните. Лара огледа мястото, където я бе довел Арен. Каменни колони, покрити с
водорасли, се издигаха от синята вода, която беше толкова прозрачна, че дъното сякаш се
намираше на една ръка разстояние. Огромни птичи ята изпълваха въздуха. Птици се
стрелкаха към морето и излитаха с риба в клюновете, която поглъщаха, преди някой от
събратята им да им я открадне. Някои от по-големите острови бяха обрамчени с бели
плажове, които сякаш те подканяха да акостираш на тях, а наоколо не се виждаше нито
един от капаните, които редовно превръщаха водите около моста на Итикана в кървава
баня.
Лара застана на колене и огледа местността, докато лодката минаваше между две
варовикови колони.
— Тук живеят ли хора?
Сякаш в отговор на въпроса й, след като заобиколиха поредното островче, пред тях се
появиха няколко рибарски лодки. Мъжете и жените на лодките спряха каквото правеха и
вдигнаха ръце за поздрав. Мнозина се обърнаха към Арен по име.
— Някои живеят тук — отвърна бавно той, сякаш това признание си имаше цена. — Но
е опасно. Ако ги нападнат, не можем да им се притечем на помощ, преди да е станало
твърде късно.
— Често ли ги нападат?
— Не и откакто подписахме договора и точно затова тук се заселиха повече хора.
— Тръгват ли си по време на Прилива на войната?
Той стисна зъби.
— Не.
Лара извърна поглед от рибарските лодки и се взря в него с натежало от подозрения
сърце. Каква беше вероятността Серин и баща й да не знаят, че тези хора живеят тук? И
каква беше вероятността Арен да не е готов на всичко, за да ги защити, ако някой ги
нападне?
Дори това да означаваше, че ще отслаби защитата на моста.
Лъкатушиха между островите в мълчание, докато не стигнаха една естествена каменна
арка, водеща към скрита пещера, в сравнение с която онази на Среден пост изглеждаше
направо малка. Лара с изненада видя вътре няколко големи кораба.
— Кораби, които сме хванали в един или друг момент. Няколко ги маскирахме като
търговски. Ето този е моят. — Арен посочи един средно голям плавателен съд, боядисан в
синьо и златисто.
— Не са ли всичките твои? — попита кисело Лара и прие предложената й от Джор
ръка, за да не загуби равновесие, щом посегна към увисналото край борда на кораба въже.
— Всички принадлежат на Арен, крал на Итикана. Но този е под командването на
капитан Джон, търговец от Харендел. Хайде, качвай се. Ако не тръгнем скоро, бурята
направо ще ни издуха към Венция.
Трюмът на кораба се оказа пълен със стоката, която Итикана всячески се мъчеше да
задържи далече от Маридрина — стомана.
— Няма как да държим кораб, пълен с добитък, за такива случаи — отбеляза Арен. —
Освен това стоманата е единствената стока, която си струва риска по време на сезона на
бурите. Или поне преди си струваше.
Качиха се обратно на палубата и влязоха в капитанската стая. Лара отчупи парченце от
корена, даден й от Бабинка, и го задъвка ожесточено с надеждата, че ще потисне гаденето,
което морската болест, а и не само тя щеше да предизвика.
Арен отвори един сандък и извади оттам кат дрехи и шапка с широка мека периферия.
Подхвърли ги към нея.
— Дегизировка. Ако се престориш на момче, ще можеш да се движиш по-свободно из
града.
Лара го изгледа сърдито, взе дрехите и зачака той да се обърне, преди да си съблече
итиканските дрехи. След известен размисъл пристегна един шал около гръдния си кош, за
да скрие гърдите си, доколкото беше възможно. После облече широката риза и също
толкова широки панталони, които харенделските моряци явно предпочитаха. Нави дългата
си плитка на кок, закрепи я и нахлупи шапката върху нея, след което се завъртя.
Арен вече бе облечен в харенделските си одежди и носеше подобна шапка на главата
си. Щом видя Лара, се намръщи.
— Още изглеждаш като жена.
— Каква изненада — скръсти ръце тя.
— Хммм. — Той се завъртя кръгом, отиде до единия ъгъл на стаята и прокара длан по
пода. — Този кораб не е излизал от пещерата от година и се съмнявам, че някой е минавал
да изчисти. — Върна се при нея и протегна ръка към лицето й.
Лара се дръпна.
— Какво правиш?
— Довършвам ти дегизировката. — Той сложи ръка на тила й, а с другата натърка
лицето й с нещо, което смърдеше на боклук и миши изпражнения, без да обръща внимание
на протестите й. После отстъпи назад и я огледа. — Приведи малко рамене. И продължавай
да се мръщиш. Мръщенето подхожда на едно тринайсетгодишно момче, принудено да
стане моряк от непочтения си, но чаровен по-голям братовчед.
Лара вдигна ръка и му отправи жест, който бе обиден навсякъде по света.
Арен се разсмя и извика към вратата:
— Всички на палубата. Тръгваме за Маридрина.
С отработена сръчност войниците, превърнати в харенделски моряци, се заеха да
подготвят кораба за отплаване. Джор разговаряше с десетина итиканци, чиито лица й бяха
непознати, но сигурно бяха жители на острова.
— Каква ни е легендата, капитане? — провикна се Джор, когато Арен и Лара излязоха
на палубата.
— Видели сме пролука между бурите и сме решили да рискуваме, за да спечелим
набързо малко пари. Последна възможност да си напълним кесиите, докато цените на
стоманата не са паднали.
Всички закимаха в съгласие и Лара осъзна, че не го правят за първи път. Че най-
търсеният мъж на Итикана се е разхождал невъзмутимо под носа на баща й, без дори
Серин да разбере. Арен хвана руля на носа и започна да раздава заповеди. Вдигнаха
котвата, опънаха платната и корабът се понесе към открито море.
— Често ли ходиш в Маридрина?
Арен поклати глава.
— Вече не. Преди да седна на трона, често посещавах други кралства, за да затвърдя
знанията си по търговия и икономика.
— Това ли правеше? — попита Джор, който тъкмо минаваше покрай тях. — Аз пък си
мислех, че всички пътувания извън Итикана са били с цел да поиграеш комар, да погониш
фусти и да похарчиш малко пари за евтина пиячка.
— И това също. — Арен прояви благоприличието да си придаде засрамено
изражение. — Както и да е, всичко това приключи след коронацията, но сега ще направя
изключение за Лара.
Тя опря лакът върху парапета на борда.
— За колко време ще стигнем?
— Или ще стигнем преди бурята — ухили се той, — или изобщо няма да стигнем.
— Не е необходимо да го правим. — Тя се притесняваше повече от онова, което щеше
да открие в Маридрина, отколкото дали ще стигнат там живи.
— Решението е мое. А сега защо не си намериш нещо полезно за вършене?
Тъй като знаеше, че Арен няма да очаква от нея да му се подчини, Лара направи
именно това. Въоръжи се с кофа, парцал и една мръсна четка и затърка палубата, преди да
продължи с капитанската каюта, където откри малко златни монети в едно чекмедже и ги
открадна. Спираше само за да смени почернялата вода в кофата. С крайчеца на окото си
виждаше как Арен отваря уста всеки път, щом тя минеше покрай него, но после веднага я
затваряше и продължаваше да гледа недоволно морето пред тях.
Всичко това предизвика задоволство у нея, но чистенето само по себе си й даде време
да помисли. От своя гледна точка Лара разполагаше с три възможности, щом пристигнеха
във Венция. Първата беше да избяга. Тя не се съмняваше, че ще успее да надбяга и Арен, и
стражите му, а със скъпоценностите в джобовете си и златото, което бе отмъкнала от
капитанската каюта, можеше да се установи където си пожелае. Щеше да е свободна, а ако
Арен решеше да пише на баща й на хартията със скритото послание, щеше да е изпълнила
и дълга си към своя народ.
Втората възможност бе да отиде в двореца на баща си и да използва паролите, които й
бе дал Серин, за да я пуснат. Там щеше да им разкаже с подробности всичко, което бе
научила, в замяна на обещаната й свобода. Така обаче рискуваше баща й да й пререже
гърлото секунда след като му дадеше каквото той искаше. Третата възможност…
Третата възможност беше всичко, казано й от Арен, да е истина. Да е истина, че баща й
е получил възможността да подобри живота на маридринийците, но е избрал да не го
направи. Че баща й, а не Итикана, е потисникът на родината й. Но мозъкът на Лара
отказваше да приеме това обяснение. Особено без доказателства.
Тя стисна кофата с мръсна вода с една ръка и парапета с другата и се обърна към Арен,
който стоеше на руля. Сърцето й подскочи въпреки безумната му шапка.
Ами ако животът й бе отдаден на една лъжа?
За щастие, не й се наложи да продължи да размишлява по въпроса, понеже една вълна
плисна по палубата и обезсмисли труда й. Морето се беше развълнувало и когато вдигна
глава към небето, Лара видя проблясък на светкавица през облаците, а вятърът се опита да
свали глупавата шапка от главата й. Арен прекарваше кораба около бурята, но стихията
почти ги беше настигнала. Лара присви очи и огледа очертанията на континента в
далечината. Какви бяха шансовете им да стигнат до него?
Тя изпусна парцала и кофата, тръгна със залитане по люлеещата се палуба и после
тръгна нагоре по стъпалата към руля.
— Завий на запад, за да изпревариш тайфуна, побъркан глупак такъв — надвика вятъра
и посочи черните облаци.
— Това е просто буричка — отвърна Арен. — Ще я надбягам. Ти обаче се хвани за
нещо.
Лара се вкопчи в парапета с една ръка, а с другата хвана шапката си и загледа как
Венция и защитеното й от бури пристанище изниква на хоризонта. Едва се виждаше,
защото заваля. За разлика от деня, в който бе напуснала родината си, днес небето над
родния й град бе черно и зловещо, а белите сгради, издигащи се над пристанището,
изглеждаха посивели. Над всичко това се извисяваше яркосиният Императорски дворец с
бронзовите му куполи. В този дворец баща й държеше харема си със съпруги, сред които
беше и майка й, стига още да беше жива.
Чу някъде отдалеч Арен да нарежда на екипажа да свие няколко платна, но корабът
продължи да се носи към вълнолома, пазещ пристанището, почти без да забави ход. Блесна
светкавица и миг по-късно гръмотевицата разтърси кораба. Вълна след вълна обливаха
палубата, а итиканците се бяха вкопчили във въжетата на такелажа, за да не ги отнесе
водата през борда.
Само Арен изглеждаше невъзмутим.
Лара впи пръсти в парапета, борейки се с надигащото се гадене. Водата се разбиваше
във вълнолома като чук, удрящ неуморно отново и отново. Пръски пяна изпълваха
въздуха. Всяка врязала се в дигата вълна отекваше като експлозия и по гърба на Лара
потече пот при мисълта какво щеше да стане с кораба, ако се врежеше във вълнолома.
Арен изпъшка от усилието и завъртя руля, приковал поглед в привидно миниатюрната
пролука, през която щяха да минат.
Една вълна се надигна почти до ръба на вълнолома.
— Това е лудост. — Лара едва не падна, когато корабът се люшна, но се изправи, след
като съдът премина през пролуката с безпогрешна точност. Тя издиша шумно въздуха,
който бе задържала в дробовете си, опря чело в твърдия дървен парапет и остави дъжда да
се сипе по лицето й.
— Казах ти, че ще успеем — рече Арен, но тя не отговори, а само погледна към
гъмжащото от хора пристанище.
Водите отвъд вълнолома бяха сравнително спокойни, за разлика от откритото море,
което бяха оставили зад гърба си.
Тя знаеше, че през сезона на бурите повечето търговски кораби остават близо до брега,
за да могат да се скрият в най-близкото пристанище, ако небето започне да притъмнява.
Ето защо, когато хората видяха, че приближава харенделски кораб, се обърнаха към него.
Началникът на пристанището, явно предвкусващ пристигащата стока, ги насочи към един
от кейовете вместо към опашката чакащи кораби, с което предизвика раздразнението на
техните капитани и екипажи.
— Доста време мина, храбро копеле такова — извика мъжът, когато корабът опря в
кея, а Джор и още няколко души скочиха от него, за да го завържат.
Арен изчака да спуснат мостика и даде знак на Лара да го последва. Дъждът все повече
се засилваше.
— За теб съм храбър, обаче баба ми използва съвсем различна дума.
Началникът на пристанището се разсмя.
— Каква? „Алчен“ ли?
Арен се тупна по гърдите и залитна настрани.
— Ти ме нарани!
Двамата се разсмяха като стари приятели. Арен извади шепа монети от джоба си и ги
даде на началника на пристанището, а после му връчи една златна монета, която мъжът
пъхна в джоба си, докато помощникът му записваше нещо на лист хартия.
— Добре че пристигнахте сега — каза той. — Цените на стоманата няма да се задържат
толкова високи още дълго, след като Итикана започне да прекарва проклетия метал без
данъци и такси. Всичко отива на Южен пост. Не че валкотанците дават на крал Сайлъс
възможност да се добере до стоманата си. — Той се изплю във водата.
Арен издаде съчувствен звук.
— И аз така чух.
— Досега не сме извлекли никаква полза от новата кралица на Итикана. Всичкото злато,
което Сайлъс взема от нас с данъците, отива за стомана, но ние не виждаме нищо в замяна.
— Красивите жени струват скъпо на мъжете — отбеляза Арен.
Лара настръхна, а взорът на началника на пристанището се отмести от Арен към нея.
— Не ми харесва как ме гледаш, момко.
Арен тупна Лара по рамото достатъчно силно, че да я накара да залитне.
— Не обръщай внимание на братовчед ми. Кисел е, защото се наложи да мие палубата,
докато пътувахме, вместо да лентяйства, както обича.
— От роднините става най-лошият екипаж.
— Напълно вярно. На няколко пъти ми идеше да го метна през борда, но тогава няма да
мога да се върна вкъщи.
— Струва ми се, че във Венция има доста жени, които биха те приютили.
— Не ме изкушавай.
Когато последва двамата мъже по кея, в главата на Лара започна да се оформя четвърта
възможност, която включваше забиването на нож дълбоко в корема на Арен.
Гласът на началника на пристанището отново привлече вниманието й към разговора.
— Чувам, че през целия спокоен сезон Амарид е демонстрирал на Кралството на Моста
точно какво е мнението му за факта, че Итикана му открадна бизнеса по снабдяването на
Маридрина с харенделски оръжия.
— Итикана не снабдява никого с оръжия.
Лара долови разпалената нотка в гласа на Арен, но началникът на пристанището не я
забеляза.
— Все същото е. Прекарва ги без данъци. Направо ни ги слага в ръцете. Или щеше да го
прави, ако Валкота не си рискуваше целия флот, само и само да не ни допусне до
пристанището. — Горчивината в гласа на мъжа бе осезаема. — Крал Сайлъс трябваше да
се договори за добитък.
— Кравите не печелят войни — отбеляза Арен.
— И полумъртвите от глад войници не ги печелят. Или измрелите от чума. —
Началникът се изплю на земята. — Единственото благо, което женитбата на принцесата
донесе на Маридрина, бе да напълни джобовете на просяците, на които кралят плати, за да
скандират името й, докато минаваше оттук.
След това Арен и мъжът смениха темата и се заеха да обсъждат разтоварването на
стоката, но разговорът се превърна в неясно бучене в ушите на Лара, докато осмисляше
чутото. Онова, което Серин й беше писал за глада и чумата, бе вярно, но… Но ако в
думите на този мъж имаше и капчица истина, то Лара тънеше в дълбока заблуда относно
виновниците за тази ситуация. По гърба й се затъркаляха капки пот и кожата я засърбя.
Не можеше да е истина. Арен сигурно бе платил на този човек, за да наприказва всичко
това. Всичко беше лъжа, целяща да я измами. Около гърдите й се стегна обръч от
напрежение и тя задиша мъчително, докато се опитваше да се отърси от нещата, на които я
бяха учили цял живот, и всичко, което виждаше и чуваше сега.
И да осъзнае какво бе направила.
— Кажи на екипажа да разтовари утре рано сутринта. Сега ще е невъзможно заради
бурята.
Лара примигна и погледна Арен, който тъкмо стискаше ръката на началника. Той
изчака мъжа да се отдалечи и попита:
— Това достатъчно доказателство ли е?
Лара не отговори, а само притисна ръка към туптящото си от болка слепоочие и се
вбеси от факта, че трепери.
— Ще се връщаме ли на кораба? — попита тя с надебелял език, а гласът й сякаш
идваше някъде отдалече.
— Не.
Нещо в тона му я извади от унеса. По изсечените черти на лицето му се стичаше
дъждовна вода, а по тъмните му мигли се събираха капчици. Лешниковите му очи
потърсиха нейните за миг, след което той огледа пристанището.
— Ще трябва да изчакаме бурята да утихне във Венция. Нека си осигурим малко
удобства.
Барабанният ритъм на сърцето й отекваше в главата й, докато вървеше през пазара след
Арен, а останалите итиканци безгрижно се разхождаха край тях. „Бягай!“ Думата проехтя в
ума й и краката й се стегнаха, нетърпеливи да я отнесат надалеч от тази ситуация. Тя не
искаше да чува повече. Не искаше да се замисля за вероятността да не е освободителка. Да
не е спасителка. Да не е дори мъченица.
Искаше да избяга от тези късчета истина, които й казваха, че всъщност е нещо коренно
различно.
Арен се заизкачва по стръмните зигзагообразни улички, осеяни нагъсто с двуетажни
сгради, чиито прозорци бяха скрити от капаци заради бурята. Спря пред врата, над която
имаше табела с надпис „Пойната птичка“. Отвътре се чуваха музика, звън на чаши и
глъчката на множество гласове. Арен се поколеба с ръка на дръжката, после въздъхна и
отвори вратата.
Миризмата на дим, готвено и разлята бира обгърна Лара. Тя огледа стаята, която бе
пълна с ниски маси, повечето от които бяха заети от хора с вид на търговци. Джор и Арен
се настаниха на една маса в ъгъла, а останалите седнаха на бара. Лара все още се бореше да
овладее разтърсващите я емоции, когато седна отдясно на Арен, прегърби се на стола и се
помоли дъждът да не е отмил мръсотията от лицето й. Тогава един женски глас привлече
вниманието й:
— Я виж ти кой бил тук.
До масата бе застанала млада жена, може би на около двайсет и пет години. Имаше
дълга коса в малко по-светъл златист цвят от тази на Лара, а изрязаното деколте на роклята
й разкриваше щедро бюста й.
Арен вдигна една от двете чашки с кехлибарена течност, които сервитьорката бе
сложила на масата.
— Как си, Марисол?
— Как съм? — Жената опря ръце на хълбоците си. — Мина повече от година, откакто
последно си показа грозното лице във Венция, а сега питаш как съм?
— Наистина ли мина толкова време?
— Мина и ти много добре го знаеш.
Арен вдигна ръце в извинителен жест и отправи на жената очарователна усмивка, която
Лара досега не бе виждала на лицето му. Изкусителна. Интимна. Внезапно осъзна какво е
естеството на отношенията им, и бузите и пламнаха.
— Така се стекоха обстоятелствата. Но се радвам да те видя.
Жената нацупи устни и го изгледа продължително. После седна на коляното му и обви
ръка около шията му. Пръстите на Лара трепнаха и се насочиха към ножовете, скрити в
ботушите й, а във вените й закипя ярост. Това някакво наказание ли беше? Нещо се
опитваше да й каже ли?
Жената поздрави Джор и помаха на една от другите сервитьорки да донесе още пиене.
Джор пресуши чашата си и взе следващата направо от ръцете на сервитьорката, преди
да е успяла да я сложи на масата.
Погледът на жената падна върху Лара.
— Кой е нацупеният младеж?
— Братовчед ми. Учи занаята.
Марисол наклони красивата си глава и огледа Лара, сякаш се опитваше да се сети
откъде я познава.
— С тези очи сигурно майка ти е мърсувала с крал Сайлъс.
Арен се задави с напитката си.
— Представяш ли си да е истина?
— Може да ти стане малко по-забавно, ако се поусмихнеш, момче. От братовчед си
можеш да научиш не само как се управлява кораб.
Лара се озъби в подобие на усмивка, но жената просто се засмя и се обърна към Арен.
— Колко време ще останеш?
— Само до утре, ако бурята утихне.
Челюстта й се стегна от видимо разочарование.
— Само толкова.
— Присъствието ми е необходимо у дома.
— Все така казваш. — Марисол въздъхна леко и поклати глава. — Значи ще ти трябват
стаи за екипажа за през нощта. А за братовчед ти?
Стомахът на Лара се обърна. Но не заради него. Той със сигурност нямаше да…
— За тях, да. И една за мен.
Марисол повдигна вежда, а Лара се опита да потисне импулса да я удари с юмрук в
хубавия малък нос.
Джор се прокашля.
— Той се ожени, Марисол.
Жената се изправи така рязко, че се удари в масата и разля чашите.
Арен остави своята чаша и отправи гневен поглед на Джор, но възрастният мъж сви
рамене.
— Няма смисъл да обсъждаме темата. Сега вече знае, така че да се захващаме за работа.
Очите на Марисол заблестяха и тя запримигва бързо.
— Честито. Сигурна съм, че е очарователна.
— Характерът й е като горски пожар, а езикът — остър като нож.
Погледът на Марисол се обърна към Лара и през него преминаха твърде много мисли.
Лара сведе очи към една цепнатина в масата.
— Убедена съм, че е много красива — отбеляза другата жена.
Арен замълча за момент.
— Красива е като ясно небе над Океана на ураганите. И точно толкова неуловима.
Стомахът на Лара се обърна, когато смисълът на казаното стигна до ушите и —
комплимент, обвит в мрачна истина, която тя не можеше да отрече.
Лара сграбчи една от чашките и пресуши съдържанието й. Ушите й бучаха дори когато
гледаше навсякъде другаде, освен към Арен.
Джор се изкашля шумно и размаха ръце.
— Трябва ни по още едно от същото.
— Май дори повече от едно. — Марисол седна на масата и кимна съвсем леко на
музикантите.
Те оставиха струнните инструменти и взеха барабани и дайрета, които изпълниха
заведението с ритъм. Между масите затанцуваха млади жени в ярки одежди, а гривните със
звънчета по китките и глезените им задрънчаха в такт с припяващите им гласове.
Клиентите започнаха да пляскат и след няколко секунди стана толкова шумно, че Лара не
можеше да чуе мислите си.
Марисол също пляскаше.
— Няма доказателства, че кралят строи по-голям флот, за да се противопостави на
валкотанската блокада. Няма никакви знаци, че се готви да прави нещо подобно. Имам
източници по цялото крайбрежие, но нито една корабостроителница не се е похвалила с
държавна поръчка.
Лара примигна. Тази жена беше шпионка?
— Цените на вносните стоки са скочили до небето. Храна няма освен тази, която хората
отглеждат сами, а тя не е много, като се има предвид, че фермерите бяха извикани в
армията. В градовете гладът се разпространява. Очаква се положението да се влоши още
повече.
Арен пляскаше в такт с музиката.
— И Амарид не се притича на помощ? Мислех, че ще се вкопчат в тази възможност.
Марисол поклати глава.
— Амаридийските моряци се оплакват във всяко пристанище, където акостират, че
сделката между Итикана и Маридрина им е взела хляба. — Тя хвърли поглед към Арен. —
А сега, след като се видя, че сделката не върби както трябва, май злорадстват, че
Маридрина си плаща за това.
— Колко отмъстително.
Марисол отпи глътка от чашата си и кимна.
— Подкрепата на конфликта с Валкота сред маридринийците от години намалява все
повече, защото никой не вярва, че от него има някаква полза. Само че след сватбата и
ответния удар на Валкота, подкрепата за открита война с тях нарасна десеторно. Мъже и
момчета направо се хвърлят в ръцете на армията, изживяват се като спасители и… —
Марисол млъкна и погледна към Лара.
— И?
— И се чуват все повече гласове, че съюзът на Петнайсетгодишния мир трябва да бъде
развален. Че докато Маридрина гладува, Итикана продължава да печели от търговията с
Валкота. Че ако Кралството на Моста бе истински съюзник, щеше да отреже достъпа на
враговете ни до пристанището В Южен пост.
Марисол сви рамо.
— Отстъпките, осигурени от Итикана на Маридрина, изобщо не стигнаха до хората.
Само че вместо крал Сайлъс те обвиняват за тежкия си живот Итикана. Сърбят ги ръцете
да воюват.
„Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора.“ Думите на Арен
отекнаха в ума на Лара. Беше се оказал прав.
Песента свърши, танцьорките се прибраха, а музикантите засвириха по-бавна мелодия.
Марисол се изправи.
— Трябва да се връщам на работа. Ще пратя храна и ще приготвя стаите за теб и
екипажа ти.
Баща й, Серин… всичките й учители. Всички бяха лъгали Лара и сестрите й. Това само
по себе си не беше особено драматично разкритие — тя беше осъзнала, че преувеличават и
преекспонират злонамереността на Итикана, за да превърнат момичетата във
фундаменталистки с една-единствена цел: унищожаването на потисника на Маридрина. До
този момент обаче бе вярвала, че макар методите на баща й да са отблъскващи, целта,
която преследва, е благородна. Да спаси народа на Маридрина. Да го нахрани и защити.
Само че не Итикана бе потисникът. А баща й.
Лара и сестрите й не бяха изолирани в пустинята за собствената им безопасност. Дори
не за да опазят в тайна плановете на баща й за Итикана. Бяха ги изолирали, за да не
разберат истината. Защото ако знаеха, че мисията им се води не от необходимостта да
бъде въздадена справедливост, а от безкрайната алчност на баща им, нима щяха да са
готови да предадат съпруга си? Да съсипят цял един народ? Да видят как армията избива
хора? Обещанията, заплахите и подкупите бяха бледи подобия на мотивация в сравнение с
фанатизма, вдълбан в душите на Лара и сестрите й.
Само че у Лара този фанатизъм бе изчезнал.
27. АРЕН
— Какво правим тук? — Джор направи знак на едно от момичетата да донесе по още
една чаша. — Защо рискувахме да плаваме в бурно море и да навлезем на вражеска
територия?
Арен, който побутваше храната си из чинията, не отговори. Лара се беше качила в
стаята им преди час, притихнала и пребледняла. Беше й казал да остане там и да го чака, за
нейна собствена безопасност. Не очакваше да го послуша.
Беше разбрал. Докато стояха рамо до рамо във водата пред Змийския остров, беше
разбрал. Всички дребни особености в поведението на маридринийската му съпруга, всички
незначителни детайли, които му се бяха сторили необичайни, се бяха натрупали, докато не
остана място за съмнение.
Лара беше шпионка.
Жената, в която се беше влюбил, бе проклета шпионка. В началото на брака им той бе
вярвал, че видимата й непоносимост към него е предизвикана от обидата, че е била
принудена да сключи брак против волята си. От факта, че й е бил натрапен живот, който не
иска. Но шокът, изписал се на лицето й, когато й бе казал, че баща й е можел да избира
между това да нахрани народа си и да купува оръжия, означаваше, че освен всичко друго
са я лъгали.
Арен си имаше достатъчно свои шпиони, за да знае как най-добрите сред тях вярват, че
работата им е в името на всеобщото благо. Краля плъх трудно би открил шпионин, който
да вярва, че за страданията на Маридрина е виновна Итикана, затова си го беше създал —
дъщеря, отгледана в пълна изолация, за да й внуши фалшиво чувство за праведност.
Само че сега тя знаеше истината.
— Арен? — Гласът на Джор беше безгрижен, но Арен никога досега не бе чувал
капитана на стражата да излага на риск нечие прикритие, особено това на краля.
Възрастният мъж бе разтревожен. И с право. Итикана се беше озовала между чука и
наковалнята. Преди Арен да успее да отговори, един член на екипажа му влезе в кръчмата
и кимна. Сърцето на Арен спря.
— Съвсем скоро ще разбереш.
Отвън стражът докладва:
— Тръгна по главния булевард. Горик я следва. — Той подаде на Арен лъка и колчана
му.
Арен взе безмълвно оръжието си и тръгна по улицата с Джор по петите. Венция както
винаги бе пълна с хора и му отне известно време да намери високия итиканец, следящ жена
му.
— Връщай се — каза той на Горик, щом зърна Лара. — Ние ще поемем оттук.
Мъжът отвори уста да спори, но щом видя изражението на Арен, се отказа и потъна в
тълпата.
Лара вървеше по средата на улицата, все още с дегизировката си, така че пияниците и
скандалджиите я оставяха на мира Докато я следяха обаче, Арен се зачуди как
дегизировката й успява да заблуди когото и да било. Всеки път, щом нещо привлечеше
вниманието й и тя обърнеше глава, уличните факли осветяваха фините черти на лицето й,
плътните устни, дългата шия и заоблената извивка на задника й. Леката стъпка. Никой млад
харенделски моряк не би могъл да върви така.
Беше болезнено красива и дори фактът, че бе използвала тази красота срещу него, не
намаляваше притегателната й сила.
Той безмълвно се помоли: „Дано да греша и да не правиш това, което мисля, че
правиш“.
Само че нямаше как да не забележи накъде отиваше Лара по кривите улички — към
двореца на баща си, синьо-бронзовия паметник на високомерието и алчността му.
Джор изруга, когато и той го осъзна.
— Трябва да я спрем.
Арен заобиколи двойка пияници и се скри в сенките до сградите.
— Още не.
Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-малко хора имаше по улиците, но Лара
нито веднъж не погледна назад. Сякаш дори не й хрумваше, че някой може да я проследи.
— Какви ги вършиш, Арен? — изсъска Джор.
— Искам да видя дали ще ме предаде, ако й се удаде възможност.
Онова, на което се надяваше обаче, бе истината да я е променила. Да я е накарала да се
откаже от каквато и цел да си беше поставила след разкритието за лъжите на баща й. Тя би
го сторила, ако беше жената, която той вярваше, че е, жената, която той се молеше да е.
Лара продължи към портата и стражите от двете й страни я огледаха с досада —
някакъв си младеж, излязъл да се разходи край двореца. Арен застана в сенките, откъдето
стражите не можеха да го видят, и извади една стрела от колчана. Лъкът, собственият му
лък, му се стори чужд, когато го хвана с изпотени пръсти.
Джор посегна към оръжието.
— Нека аз го направя вместо теб.
Арен пристъпи встрани, поклати глава и подготви стрелата.
— Не. Аз я доведох в Итикана. Аз нося отговорност за нея.
Лара продължи да върви и стражите край портата застанаха нащрек. Единият се
провикна:
— Ей, момче, какво правиш тук?
Лара не отговори.
Джор отново се опита да вземе лъка.
— Почти си изгубил ума си по нея. Няма нужда и това да ти тежи на съвестта.
— Напротив, има.
Тя спря на десетина крачки от железните порти.
— Или кажи по каква работа си дошъл, или си върви по пътя — извика стражът.
Арен бавно опъна тетивата и се прицели в средата на тънкия й гръб. От това разстояние
стрелата щеше да прониже сърцето й. Лара щеше да умре, преди да успее да обрече него и
Итикана на още повече мъки.
Сърцето му биеше трескаво, горещата му пот се смесваше с дъждовната вода, стичаща
се по гърба му. Когато мигна, я видя да пада. Видя как кръвта й се разлива в локва около
тялото. Видя тези прокълнати, прекрасни очи да губят блясъка си. После мигна отново и я
види да стои неподвижно в мрака. Направи колеблива крачка напред. Ръката му трепна.
Още една крачка.
Тетивата се вряза в пръстите му, когато постепенно започна да ги отпуска — знаеше, че
макар да няма избор, никога нямаше да си прости убийството й.
Тялото й се олюля и сърцето му прескочи един удар. После блесна светкавица и Лара се
завъртя и се затича натам, откъдето беше дошла. Джор дръпна Арен по-дълбоко в сенките,
когато тя мина покрай тях. Арен понечи да я последва, но в същия миг вечерята му се
надигна в гърлото. Арен подпря ръка на стената и си изповръща червата на улицата.
— Тръгни след нея — успя да каже той. — Погрижи се да не пострада.
Чак когато Джор изчезна от погледа му, Арен опря глава на хлъзгавия мокър камък.
Половин секунда. Толкова бе деляло побягналата в нощта Лара от това да лежи мъртва на
улицата. Половин секунда.
Вонята на бълвоч изпълни ноздрите му, но не от нея запариха очите му. Той ги
разтърка яростно, пламнал от бездънна омраза към краля на Маридрина. Съюзът между
Маридрина и Итикана бе подигравка, защото Арен не можеше да си представи по-голям
враг от Сайлъс Велиант.
— Ей, ти — извика някой. — Тук е забранено за безделници. Тръгвай!
Той хвърли един последен поглед на двореца, където спеше бащата на Лара, и се стопи
в нощта.
28. ЛАРА
— УИСКИ — КАЗА ГЛУХО ЛАРА НА КРЪЧМАРЯ ЗАД БАРнАа „Пойната птичка“.
От дрехите й капеше вода и се събираше в локва на пода.
Кръчмарят я изгледа развеселено.
— Ще можеш ли да си платиш, момче?
— Не — сряза го тя. — Смятам да го изпия и да избягам през задния вход.
Веселието изчезна от очите на мъжа и той се надвеси над бара.
— Я слушай, малък…
— Скъпи, иди ми донеси още вино от избата, става ли? — обади се Марисол, появила
се сякаш от нищото. — Аз ще се оправя тук.
Кръчмарят сви рамене и тръгна към една отворена врата зад гърба си. Щом изчезна от
поглед, Марисол измъкна бутилка изпод бара и наля щедро от нея в чашата, която после
бутна към Лара.
— Не знам как се правят нещата в Харендел, но аз нямам навика да впиянчвам деца в
заведението си.
Лара я изгледа студено, пресуши чашата и я бутна обратно към жената. После бръкна в
джоба си, извади една харенделска златна монета и я плесна на бара.
— Направи изключение.
Марисол повдигна вежда.
— Голяма чаровница сте, Ваше Величество.
— На всичките си клиенти ли даваш титли?
— Само на жените с велиантско сини очи, пътуващи в компанията на итикански
шпиони.
Нямаше особен смисъл да се опитва да я разубеждава.
— Или наливай, докато говориш, или млъквай. Не съм в настроение.
Не беше в настроение за нищо друго, освен да заглуши въпросите, които се гонеха
хаотично из главата й, докато се мъчеше да осмисли един свят, който сякаш се беше
обърнал с главата надолу. И определено не беше в настроение за приказки с бившата
любовница на Арен.
Марисол й наля и остави бутилката до чашата.
— Видях те, когато мина през Венция на път за Итикана. — Тя опря лакти в полирания
дървен плот. — Завесите на каляската бяха дръпнати и те зърнах за миг. Изгледаше така,
все едно отиваш на война, а не на сватба.
Лара наистина бе отивала на война. Поне така си беше мислила тогава.
— Кралят заповяда да разчистят улиците от просяци. Затвориха всички по домовете им
и им забраниха да излизат, докато не се качиш на кораба. Твърдяха, че е за твоя
безопасност.
Не беше имало нищо общо с нейната безопасност. Беше просто последният ход,
гарантиращ, че Лара ще отплава за Итикана твърдо убедена в страданията на Маридрина,
за които бе виновно Кралството на Моста. Една последна измама.
— После те натовариха на кораба и ти отпътува. Отиде в Итикана и ми открадна
любимия любовник без мое знание.
Лара й отправи сладка усмивка.
— Не съм сигурна дали имаш някакви права над него, при положение че не си го
виждала от цяла година. Ако изобщо някога си ги имала.
— Кучка си ти, а?
Лара измъкна от ръцете на Марисол чашата, която жената бършеше, напълни я, изчака
я да я вземе и чукна своята в нейната.
— Да пием за кучките.
Марисол изля съдържанието на чашата в гърлото си и сложи чашата на бара.
— Очаквахме нещата да се променят. Очаквахме баща ти да намали малко проклетите
си данъци или поне да използва парите за някаква по-добра цел от безкрайната война с
Валкота.
— Но нищо не се промени.
Марисол поклати глава.
— Ако има някаква промяна, тя е към по-лошо.
— Да се чуди човек защо изобщо заминах.
Само че Лара много добре знаеше защо бе заминала за Итикана. За да спаси сестрите
си. За да спаси кралството. И себе си. В този момент се замисли дали не бе обрекла всички
тях.
— Предполагам, че изборът не е бил твой. — Очите на Марисол пробягаха над рамото
на Лара — жената следеше кой влиза и излиза от кръчмата. — Това, което знам със
сигурност, е, че се омъжи за най-добрия човек, когото някога съм имала честта да
познавам. Ето защо, вместо да давиш мъката си с алкохол, може би няма да е зле да си
намериш някакво по-смислено занимание. — Тя наклони глава настрани. — Каквото и да
решите, желая ви приятна вечер, Ваше Величество.
— Лека нощ — промълви Лара и отново си напълни чашата.
Тя знаеше, че Арен е добър човек. Инстинктите, на които трябваше да се довери,
отдавна й го крещяха, по-отдавна, отколкото би искала, но тя ги беше пренебрегнала в
полза на онова, което й беше казано. Бяха я измамили. Бяха я манипулирали. Бяха я
изиграли.
Тя беше отишла в двореца, за да убие баща си.
Планът й бе да използва паролите, дадени й от Серин, за да я пусне вътре стражата,
после да изчака да доведат баща й и да го убие. С голи ръце, ако се наложеше. Все пак и на
това я бяха научили. След това щяха да я убият, но смъртта му щеше да си заслужава
жертвата. Щеше да си заслужава да види мига, в който баща й осъзнава как тя —
специалното му оръжие — се обръща срещу него.
Но докато бе стояла под проливния дъжд, а стражите на баща й я гледаха с досада, в
ушите на Лара бе прозвучал гласът на наставника Ерик: „Не допускай емоциите да те
завладеят, хлебарчице. Защото, ако го допуснеш, враговете ти ще се възползват от тях, за
да ти навредят“.
Да загуби самоконтрол за своя сметка бе едно. Но докато стоеше пред двореца,
настръхнала от някакво шесто чувство, нашепващо, че я грози опасност, Лара бе осъзнала,
че цената за постъпката й ще платят Арен и Итикана. Листовете пергамент в кутията за
писма на Арен на Среден пост все още бяха изписани с тайните на моста. Ако дори един от
тях попаднеше в ръцете на Серин… Щетите щяха да са необратими. Тя трябваше да се
погрижи да бъдат унищожени. Щом свършеше това, щеше да се заеме с отмъщението си с
чиста съвест.
Беше се върнала с намерението да напише на Арен бележка, в която да му обясни
всичко и да му заръча да унищожи листовете, но мисълта за изражението му, докато чете
тази бележка, не й даваше мира. Той беше толкова лоялен и щеше да приеме
предателството й лично. Щеше да я намрази. Лара погълна съдържанието на чашата на
няколко големи глътки и й се прииска алкохолът да подейства по-бързо. Прииска й се да
скове предателското й сърце.
Тя продължи да пълни чашата си и да размишлява, докато бутилката не се изпразни.
Уискито не беше подействало и не бе смекчило тъпата болка в гърдите й. Щеше да поръча
нова бутилка и да продължи да пие, но не беше останал кой да я обслужи — всички чаши и
бутилки бяха прибрани за през нощта, а кръчмата бе притихнала.
Лара стана и се обърна. Помещението беше празно. Клиентите си бяха тръгнали заедно
с персонала, столовете бяха прибрани под масите, подът бе изметен, а вратата — със
спуснато резе. Мястото беше обезлюдяло. С изключение на Арен, който седеше на масата
зад нея.
Тя се втренчи замаяно в него. Сърцето й сякаш се разби на хиляди парченца и после се
запали.
— Да не чакаш да си легна, за да отидеш да търсиш Марисол?
Думите излязоха завалени. Злобни. Почти й се искаше той да направи именно това, за
да й даде смислена причина да го намрази. Да й даде смислена причина да си тръгне, без да
се обръща назад.
Ъгълчето на устата му трепна в усмивка.
— Кой според теб дойде да ме извика, за да се разправя с малкия си братовчед с
мръсната уста?
Лара направи физиономия.
— Тя знае, че не съм ти братовчед. Знае точно коя съм и съответно кой си ти.
— Марисол е умница.
— Не се ли притесняваш?
Арен поклати глава и се изправи. Дрехите му бяха влажни, но по пода нямаше следи от
мокри ботуши — явно отдавна бяха изсъхнали. Откога ли седеше там?
— Тя шпионира за Итикана от десет години, откакто баща ти обеси нейния баща и
набучи главата му над портите на Венция. Вярна ни е.
По езика на Лара затанцуваха думи на ревност, но тя ги преглътна.
— Красива е. И мила.
— Да. — Погледът му я изгаряше. — Но не си ти.
Тялото й се олюля, а кръчмата се завъртя около нея. Арен се озова до нея с две крачки
и я подхвана под мишниците. Изправи я. Лара затвори очи в опит да спре въртенето, но
само замени образа на кръчмата със спомена за стегнатото му мускулесто тяло и за
мургавата му кожа под пръстите й. Ниско в корема й разцъфна топлина.
„Не можеш да го направиш — каза си тя. — Ти си лъжкиня и предателка. Не си жената,
за която той те мисли, и никога няма да бъдеш. Никога няма да бъдеш себе си. Не и без да
рискуваш той да научи истината.“ Щом не можеше да се осмели да му разкрие истината,
значи трябваше да се върне в Итикана и да унищожи всички доказателства за
предателството си и след това да изчезне. Да инсценира смъртта си. Да се върне в
Маридрина, за да отмъсти.
И никога повече да не види Арен.
Очите й запариха, а дишането й се накъса, заплаши да се превърне в хлипане и да я
предаде.
— Добре ли си?
Тя стисна зъби.
— Гади ми се.
— Нищо чудно — след толкова пиене. Имаш аристократичен вкус, между другото.
Това не беше евтино уиски.
— Сама си го платих. — Тя произнесе думите бавно, за да не ги завали.
— Имаш предвид, че го плати с парите, които открадна от моя кораб.
— Заслужаваш да ги загубиш, щом си толкова глупав, че да ги оставиш на видно място.
— Съжалявам. Не те разбрах добре, много заваляш думите.
— Задник.
Той се засмя.
— Можеш ли да вървиш?
— Да.
Тя се освободи от прегръдката му и залитна към стълбите, но най-долното стъпало
изведнъж се надигна, за да я пресрещне. Преди лицето й да се удари в ръба, Арен я хвана и
я взе в прегръдките си.
— Нека не предизвикваме съдбата.
— Трябва ми вода.
— Трябва ти възглавница. Може да извадиш късмет и бурята да продължи достатъчно
дълго, че да си отспиш. Но се съмнявам.
Лара издаде гневен звук, заровила лице в гърдите му, но гневът й бе насочен най-вече
към самата нея. Към лекотата, с която се сгуши в него. Към мисълта, че би било приятно
да прекара още няколко нощи в неговата компания, макар да знаеше, че така само ще
отложи неизбежното.
— Уискито помогна ли?
— Не.
— И на мен не ми помага.
По бузата й се търкулна сълза и тя отново скри лице в гърдите му.
— Съжалявам, че съм толкова противна. Ти заслужаваш нещо повече.
Арен издиша, но не продума. Равномерните му движения, докато изкачваше стълбите,
я приспиваха и тя започна да се отпуска. Не се противопостави на чувството, защото
въпреки всичко преживяно му вярваше. Но все още беше будна, когато чу предрезгавелия
му глас да казва:
— От мига, в който те видях на Южен пост, не е имало друга освен теб. Дори това да
ме прави глупак, никога няма да има друга.
„Наистина си глупак“, помисли си тя, докато мракът на съня я отнасяше.
С което ставаха двама.
29. АРЕН
ТОЙ ОТКРАЙ ВРЕМЕ СЕ БУДЕШЕ ПО ЗАЗОРЯВАНЕ яВс ни дни. Беше истинска
загадка как тялото му разбираше, че ветровете са утихнали и дъждът е спрял. Някакво
шесто чувство, придобито от живота, прекаран в Итикана, го предупреждаваше, когато
Океанът на ураганите сваляше гарда, за да вдигне той своя. Ето защо, когато отвори очи
при първия блед проблясък на светлина на хоризонта, Арен стана от пода, където бе
прекарал нощта, облече се безшумно, за да не събуди Лара, която похъркваше тихо във
възглавницата, и слезе да хапне.
Сякаш товар се бе вдигнал от плещите му. Идването във Венция винаги беше
рисковано, а с Лара рисковете бяха несравнимо по-големи. Обаче се оказа, че си е
заслужавало. Заслужаваше си тя да съзре истината за положението в Маридрина със
собствените си очи и да я чуе със собствените си уши. Заслужаваше си тя да разбере, че
баща й, а не Итикана, потиска сънародниците й. Заслужаваше си да види как разумът й се
прочиства от всички глупости, с които й бяха пълнили главата години наред.
Всичко това си беше струвало риска тя да се обърне срещу него и да разкрие на баща
си тайните, които бе научила в Итикана. Беше си струвало онези мъчителни секунди, през
които Арен бе решил, че ще се наложи да я спре.
Беше си струвало и момента, в който Арен се беше уверил, че дори Лара да не е отдала
верността си на Итикана, то със сигурност я бе оттеглила от Маридрина.
В мига, в който я бе видял да се налива с уиски на бара, сякаш животът й зависеше от
това, той бе разбрал, че е взела решение. Арен познаваше жена си достатъчно добре, за да
долови кога е бясна. Долавяше кога кипи вътрешно и как това караше околните да я
заобикалят от разстояние, независимо дали го осъзнаваха, или не. Снощи тя бе вбесена до
крайна степен. Но за пръв път причината не беше той. Напротив, когато се беше обърнала
и го бе видяла, гневът й бе заменен от съвсем различна емоция. Емоция, която той отчаяно
се бе надявал да прочете в очите й от толкова отдавна, че се срамуваше да си признае.
Долу в кръчмата Джор седеше на една маса с Горик, но Арен само им кимна и се
настани в ъгъла, за да гледа влизащите и излизащите клиенти, докато отпиваше от кафето,
което Марисол му сервира. Бившата му любовница беше толкова заета с поръчки, че успя
само да го стисне леко по рамото, минавайки покрай него.
Кръчмата се пълнеше с пътуващи търговци. Някои от тях бяха с блеснали очи,
предвкусващи парите, които щяха да спечелят, щом пазарът отвореше. Други примигваха
с мътни погледи и позеленели лица след разюздана нощ из града, будни само защото се
страхуваха от гнева на господарите си.
Арен споделяше доста повече общи черти с втората група. Откакто бе станал на
петнайсет, редовно пътуваше извън Итикана.
На пръв поглед го правеше с цел да шпионира. Да изучи начина на живот в
престорените съюзници на Итикана и враговете й. Ала нямаше как да отрече, че е
използвал тези пътувания и за да се разнообрази за малко от товара, който вървеше с
титлата му. Венция открай време му беше любима — беше изчакал утихването на не един и
два тайфуна тук в пиене, игра на комар и веселби в една или друга кръчма, най-често в
компанията на някое местно момиче, което да му топли леглото. Никой не подозираше, че
не е просто син на успял търговец.
Макар кралство Маридрина да беше трън в задника на Итикана, маридринийците бяха
приятели на Арен, а това предизвикваше известен вътрешен конфликт. От него се
очакваше да не ги харесва, но той ги харесваше. Харесваше му как се пазарят и спорят и за
най-малката дреболия, харесваха му смелостта и безразсъдността им — дори най-
страхливият маридриниец бе готов да се хвърли в бой, за да защити честта на приятел.
Харесваше му как пеят и се смеят, как живеят, до един преливащи от амбиции за по-добър
живот.
Венция пък беше прелестен град, изграден на хълм, пълен с белосани къщи със сини
покриви, които сякаш сияеха винаги когато ги погледнеше откъм морето, с улици, по
които се разхождаха тълпи от хора, стекли се тук от всички краища на света, от север и юг.
Истински метрополис, въпреки владетеля си, който управляваше с железен юмрук и
използваше данъците, за да граби от поданиците си.
Не, ако Маридрина се сдобиеше с нов владетел и Арен не беше крал на собствената си
страна, той с радост би се преместил във Венция. Понякога се чудеше дали това не е и един
от страховете на членовете на съвета му, ако отвореха границите на Итикана и позволяха
на хората да пътуват — че ще видят колко лесно се живее другаде, и ще откажат да се
върнат. Че Итикана няма да бъде завладяна, а бавно ще загине.
Само дето той не мислеше, че ще стане така. Имаше нещо в дивата тръпка на живота в
Итикана, което проникваше право в душите на хората, родени там — кралството и
поданиците му никога нямаше да се разделят доброволно.
Една сянка падна върху масата и прекъсна мислите на Арен.
— Добро утро, Ваше Величество — каза носов глас. — Надявам се да ми простите, че
прекъсвам закуската Ви.
Вилицата на Арен трепна на път към устата и му се наложи да се насили да преглътне
хапката бъркани яйца. После вдигна глава.
— Много неща са ме наричали в тази кръчма, но не и Величество.
Свраката сви устни в тънка усмивка и седна срещу Арен.
— Уважавам играта колкото и всеки друг играч, Ваше Величество, но може би няма да
е лошо да спрем с преструвките, че сте някой друг, а не кралят на Итикана. — Усмивката
му се разшири. — Да си спестим малко време.
Арен сложи вилицата в чинията и се облегна назад. С крайчеца на окото си забеляза
Джор и Горик да вдигат глави — лицето на Серин им беше много добре познато. И
двамата обаче бяха виждали началника на шпионите в Маридрина само отдалеч, защото
никога досега не се беше случвало някой да ги познае.
Всеки итикански шпионин бе наясно, че ако го хванат на вражеска територия, трябва да
отнеме живота си със собствения си меч, преди да разкрие тайните на кралството. Арен не
се съмняваше, че всички, които го придружаваха в момента, ще постъпят именно така, ако
се наложи. Може би с изключение на жената на горния етаж.
— Белегът на ръката ви издаде. — Серин кимна към лявата ръка на Арен, опряна на
масата — на опакото на дланта ясно си личеше белият полумесец на стара рана. — Когато
се срещате с чужденци, освен маската винаги носите и ръкавици. Но не и на сватбата Ви, на
която аз, разбира се, присъствах. Каква драматична церемония беше.
Горик се изправи и се прозя, след което се отправи с небрежна походка към бара, уж за
да пофлиртува с Марисол. Приятелката му се усмихна и после се засмя, докато бършеше
една чаша, но миг по-късно се скри зад бара. Несъмнено за да намери Тарин, която да се
погрижи за Лара.
Ако това изобщо беше възможно.
Боже, каква глупава грешка бе да свали гарда. Да повярва, че всичко е приключило
предишната нощ, след като Лара не беше влязла в двореца. Това спокойно можеше да се
окаже трик и в момента маридринийската му съпруга да разказва всичко, научено в
Итикана, на лакеите на баща си.
— Не е обичайно за итиканците да допускат грешки. — Серин вдигна ръка, за да
привлече вниманието на една сервитьорка. — Ние, естествено, подозирахме, че ни
посещавате от време на време, но никога досега не сме ви виждали така открито да
обявявате пристигането си.
Арен вдигна вежди.
— Заради стоманата е. Този товар е бил маркиран в Северен пост за транспорт през
моста преди година, но пристигна във Венция едва вчера и бе разтоварен чак тази сутрин.
При това от кораб, твърдящ, че идва от Харендел, а не от ферибота от Южен пост.
Мамка му. Ана щеше да го убие, ако оцелееше след срещата със Свраката.
— Бих предположил, че е грешка от неопитност, но това не е първото ви посещение
във Венция, нали така, Ваше Величество? — Серин пое чаша кафе от едно от момичетата
на Марисол. — Държите се доста свободно като за първо посещение.
Арен вдигна чашата си с кафе и изгледа шпионина.
— Винаги съм харесвал Венция. Пълно е с привлекателни жени.
Серин изпръхтя весело.
— Мислех, че след сватбата тези дни са останали в миналото.
— Щяха, ако не ми бяхте пратили такава проклета жена.
Кафето в чашата на Серин затрепери и дребният мъж постави чашата на масата, за да
скрие реакцията си. Изглежда, Лара не бе спазила плана на Серин за прелъстяване. Което
вероятно беше добра новина, защото Арен подозираше, че двамата със Серин имат доста
различен вкус за жени.
— Бихме могли да ви изпратим друга… Може би жена с по-благ, по-сговорчив
характер. — Серин стрелна с поглед Марисол. — Виждам, че имате слабост към
русокосите. Веднага се сещам за подходяща принцеса. Тя бе първият ми избор, но съдбата
се обърна срещу мен. Изглежда, и срещу двама ни.
У Арен припламна любопитство — все още не знаеше как и защо Лара е била избрана
за негова невяста, — но то бързо бе заменено от тревога за приятелката му. Серин го бе
свързал с Марисол. Това я излагаше на опасност.
— Изкусително. За съжаление, у нас на подобни неща не се гледа с добро око. Ще се
наложи да се задоволя с жената, която ми пратихте.
— Като споменахме Лара, как е тя? Доста време мина, откакто последно получихме
новини от нея и баща й… се притеснява.
Колелцата в главата на Арен се завъртяха с бясна скорост. Ако стоманата не е била
разтоварена до тази сутрин, не беше изключено Свраката да ги е открил едва преди
няколко часа, които Лара бе прекарала в безсъзнание в леглото на горния етаж. От друга
страна, въпросът можеше да е трик за отклоняване на вниманието, докато маридринийците
хванат принцесата.
— Добре е.
— Баща и би искал да получи някакво доказателство за това.
— Когато се прибера, ще й предам да му пише. Но трябва да ви предупредя, че Лара не
е… най-покорната съпруга. По-вероятно е да ми каже да си завра листа и писалката в
задника.
Серин свъси вежди.
— Може би няма да е лошо да й напомните за бащината й загриженост.
Арен опря лакти на масата.
— Да престанем с глупостите, Сврако. И двамата знаем, че господарят ти изобщо не се
вълнува от здравето на дъщеря си. Получи каквото желаеше, а именно необложена стомана
и оръжия. Какво друго искаш?
Серин махна с ръка, сякаш за да разсее напрежението, и му се усмихна разкаяно.
— Сам разбирате, че добрият тон трябва да се спазва. Честно казано, ако искате,
можете да прережете гърлото на малката кучка и на господаря ми няма да му мигне окото.
Единственото му притеснение е вашата лоялност към съюза между кралствата ни.
— Той получи стоманата си, както пишеше в договора. Какво друго смята, че
заслужава?
Серин кимна замислено.
— Вярно е, че спазихте условията на договора, както и ние. Аз говоря по-скоро за
неговия дух. В договора става дума за мир между Итикана и Маридрина, но вие
продължавате да посрещате и да търгувате с най-големия ни враг на пазара в Южен пост и
му позволявате да купува стоките, от които Маридрина отчаяно се нуждае. Владетелят ми
моли да преосмислите тази политика.
— Искате да скъсам отношения с Валкота, така ли?
Да скъса връзките с кралството, което всяка година допринасяше за една трета от
приходите от моста? Валкота не беше съюзник на Итикана, но не беше и враг, за разлика от
Маридрина в миналото. Ако обаче Арен угодеше на Серин…
— Нямам интерес от конфликт между Итикана и Валкота.
— Моят владетел не иска конфликт. — Серин плъзна един украсен с печат сребърен
цилиндър по масата. Печатът бе в маридринийско синьо. — Той просто моли да спрете да
ги снабдявате със стоки за войната им срещу нас.
— Тогава те ще отвърнат на удара и войната ще се озове на моя праг, независимо дали
я искам, или не.
— Може би. — Серин отпи глътка кафе. — Но ако Валкота атакува Итикана, бъдете
сигурни, че Маридрина ще отвърне на този удар с десетократно по-голяма мощ. Не сме
благосклонни към онези, които нападат нашите приятели и съюзници.
Думите изразяваха подкрепа, но Арен усети скритата заплаха в тях. „Прави каквото
казва господарят ми, или ще си носиш последствията.“
— Помислете, Ваше Величество. — Серин стана. — Господарят ми ще очаква писмения
ви отговор относно лоялността ви към нашата дружба. — Тънката усмивка се върна. —
Желая ви безопасно завръщане у дома и моля, предайте поздравите ми на Лара.
Без повече приказки началникът на шпионите в Маридрина излезе от кръчмата и
вратата се затръшна след него. Арен взе сребърния цилиндър със съобщението и набързо
прегледа съдържанието, преди да го пъхне в чантата до краката си. После погледът му
срещна този на Джор.
Време беше да тръгват.
30. ЛАРА
ЛАРА СЕ СЪБУДИ МАЛКО ПРЕДИ ЗАЗОРЯВАНЕ.
Беше завита с одеяло до брадичката, а на нощното шкафче стоеше пълна чаша с вода.
Главата й пулсираше от най-жестокото главоболие в живота й.
Тя се претърколи със стон и заби лице във възглавницата. Събитията от предишната
нощ бяха мъгляви, но помнеше достатъчно, за да се изчерви, когато се сети как Арен я
беше хванал, преди да е паднала по лице. Как се беше сгушила в прегръдките му, докато я
носеше по стълбата. Това, което беше казала. Онова, което бе казал той.
Лара седна в леглото и огледа момчешките дрехи, с които бе спала. Ботушите, сложени
до леглото, бяха единственото, което Арен бе свалил от нея, след като беше потънала в
сън. Ножовете.
Тя се заоглежда трескаво, хвърли възглавницата на пода и в следващия миг сърцето й
успокои ритъма си, а на устните й изплува лека усмивка — ножовете си бяха на мястото.
Арен явно бе научил повече за навиците й, отколкото бе забелязала.
Тя взе чашата с вода и разтвори капаците на прозорците. Огледа се — небето бе ясно и
духаше лек бриз, който люлееше прането, наредено по простирите над улиците между
сградите. Днес можеха да се приберат у дома.
У дома. Тя тръсна глава и пресуши чашата на няколко големи глътки, след което си обу
ботушите. В стаята нямаше мръсотия, затова използва сажди от лампата, за да завърши
дегизировката си, прибра малкото си вещи в торбата и излезе в коридора.
Там я чакаше половината почетна стража на Арен.
— Какво става тук? — попита тя Тарин, която изглеждаше странно в семплата рокля от
дегизировката си.
— Времето се обръща. Трябва да тръгваме.
Лъжеше. Итиканците се плашеха от много малко неща и вероятността за буря
определено не беше сред тях.
На долния етаж вече беше пълно с ранобудни търговци, дошли да закусят, но очите й
на мига откриха седналия на бара Арен. Срещу него стоеше Марисол, която този път за
разнообразие не бършеше чаши, а бе изцяло съсредоточена върху мъжа, с когото
разговаряше. Лара стисна зъби, но ревността й се стопи, щом си спомни какво й бе казал
Арен. „Никога няма да има друга освен теб.“
Но как би могла да остане с него след всички лъжи, които му беше наговорила, след
всички начини, по които го бе манипулирала?
Още стоеше скована на входа на кръчмата, когато Арен се обърна и я видя. По лицето
му се разля нещо като облекчение, след което се обърна да каже нещо на Марисол, и
остави шепа монети на бара. Нещо изобщо не беше наред.
Той тръгна към нея.
— Най-сетне реши да се покажеш, а, братовчеде? Бездруго закъсняхме, а трябваше да
те чакаме и да се накиприш. Не знам кога ще стигнем в Южен пост.
Тя го изгледа ядно, защото клиентите наоколо ги наблюдаваха, но щом стигна до нея,
Арен й каза:
— Разкриха ни. Трябва да тръгваме.
Джор и останалите итиканци вече бяха навън и се облягаха на стената с престорено
безгрижие. Въпреки дрехите никой нормален човек не би повярвал, че са моряци. Бяха
прекалено бдителни и никой от тях не страдаше от махмурлук. За разлика от нея.
— Не искам да изпускаме прилива — заяви Арен и всички тръгнаха след него.
На пристанището си проправиха път през тълпата почти тичешком, продължиха надолу
по кея и стигнаха до мястото, където бе привързан корабът им. Хората, останали на борда,
вече го подготвяха за отплаване и се канеха да опънат платната. Канеха се да бягат.
Погледът на Лара се изостри. Огледа пристанището и тълпите, но не видя и намек за
преследване. Арен беше казал, че са разкрити, но това можеше да значи много неща. Ако
маридринийците бяха открили, че са от Итикана, това беше едно. Ако бяха разкрили
самоличността на Арен — или още по-лошо, нейната, — то тогава се намираха в сериозна
опасност.
— Джон, ти си луд! — Шкембето на началника на пристанището се тресеше, докато той
тичаше към тях. — Задава се буря.
Арен спря в края на мостика, но преди това бутна Лара напред.
— Нищо работа. Тъкмо ще държи валкотанците далеч от мен.
— Лудост — изръмжа началникът. — Ще ти запазя мястото.
— Ще се приберем преди обяд. Ще ме черпиш едно-две, като се видим пак.
— По-скоро ще пия в твоя памет.
Смехът на Арен секна като прерязан. Лара настръхна и се извърна от изток, където се
събираха черни облаци. Видя Серин да стои на няколко крачки зад началника на
пристанището, скръстил ръце зад гърба си. Стоеше и ги гледаше.
Корабът се разклати от една вълна и Лара залитна. Раменете й се удариха в гърдите на
Арен и той инстинктивно уви ръка около тялото й и я притисна към себе си.
Очите на Серин се разшириха.
— Тръгвай — прошепна тя, щом видя изписалото се на лицето му изражение — беше я
познал.
Присъствието й в Маридрина означаваше, че е научила истината, и той го бе разбрал.
Беше разбрал, че гамбитът, който баща й бе разигравал в продължение на петнайсет
години, се е провалил преждевременно. Беше осъзнал и че ако Лара напусне това
пристанище, заедно с нея ще изчезне всяка възможност баща й да завладее моста.
— Тръгвай!
— Вдигайте платната! — изрева Арен.
Итиканците се разбързаха и след миг корабът вече се отдалечаваше от кея, а мостикът
цопна във водата. Арен се втурна към носа, повлякъл Лара със себе си, и крещеше
заповеди, докато на пристанището се изсипваха войници.
— Побързайте! — Пространството между кораба и кея се увеличаваше, но не
достатъчно бързо. — Арен, не мога да допусна да ме хванат жива. — Лара извади един
нож от ботуша си. — Ще ме принудят да говоря.
Той видя ножа и разбра какво смята да направи тя.
— Прибери го, Лара! Няма да допусна да те хванат.
— Но…
Той дръпна украсеното със скъпоценности оръжие от ръката й и го метна през борда.
Ножът се запремята във въздуха и падна на кея. Който вече се пълнеше с тичащи войници
— тези най-отпред се готвеха да скочат към кораба.
— Хайде, ветре! — извика Арен. — Не спирай да духаш точно сега.
Сякаш в отговор на призива на господаря си вятърът задуха от изток и опъна платната.
Корабът се стрелна напред точно когато трима войници скочиха от кея, размахали ръце, и
паднаха във водата, вместо да се приземят на палубата.
Корабът се блъсна в друг с трясък, а чуждият екипаж се разкрещя и заруга, докато
бордът му се триеше в този на излизащия съд. Последва още един сблъсък, сетне трети,
докато Арен използваше силата на вятъра, за да си проправи път към открито море.
Войниците се разбягаха във всички посоки — някои скочиха на близките кораби, за да
стигнат до целта си, но бяха прекалено бавни. Не след дълго всички кораби на
пристанището гъмжаха от войници, готови да се впуснат в гонитба.
— Можеш ли да им избягаш? — попита Лара.
Арен кимна, без да отклонява поглед от пътя, по който лъкатушеше из препълненото
пристанище.
+
В града тревожно забиха камбани.
— Мамка му! — извика Арен. — Трябва да минем вълнолома, преди да вдигнат
веригата.
Погледът на Лара прескочи към двете кули, стърчащи в пролуката между двете
половини на вълнолома, и към тежката стоманена верига, която вече се издигаше над
водата.
— Пълен напред!
На палубата се възцари организиран хаос — итиканците задърпаха въжетата и белите
платна се разпериха към небето. Корабът литна по вълните към пролуката във вълнолома,
но веригата се вдигаше твърде бързо. Дори да успееха да минат, тя щеше да откъсне
витлото им и маридринийският флот щеше да ги хване безпроблемно.
— Не можем да влезем в прохода при тази скорост — провикна се Джор. — Ще ни
изхвърли на скалите.
— Вдигни платната — нареди Арен. — Всичките.
Лара се вкопчи в парапета. Вятърът развяваше косата й със скоростта на кораба. Само
че израженията на екипажа й казваха, че не се движат достатъчно бързо. Че са се насочили
към катастрофа, която щеше да завърши или с удавянето на всички тях, или със залавянето
им, което също би било смъртна присъда.
И тя нямаше какво да направи, за да ги спаси. Дори ако скочеше през борда, корабът
щеше да попадне в капан. Серин и баща и никога нямаше да ги пуснат.
Тя удари с юмрук по парапета и изръмжа от ярост, обхваната от отчаяние. Въпреки
всичко баща й щеше да победи.
Ръката на Арен обгърна нейната.
— Вятърът духа около хълма и през прохода във вълнолома. Ако стигнем там в точния
момент, може и да успеем.
— Да успеем в какво? — Веригата вече беше опасно близо.
— Ще видиш. — Той й се усмихна мрачно. — Дръж се за борда и в името на всичко
свято, не се пускай! — Той освободи ръката й и завъртя руля с всички сили.
В същия момент силен порив на вятъра удари кораба странично. Такелажът застена,
въжетата, платната и дървесината заскърцаха под напрежението, на косъм да започнат да
се късат и чупят, и корабът се наклони настрани. Накланяше се все повече и повече и Лара
запищя, вкопчена в борда и убедена, че ей сега ще се обърнат.
Корабът се разтресе и ушите на Лара се изпълниха със силно стържене, когато левият
борд се отърка в нея. Звукът беше кошмарен — цепещо се, трошащо се дърво. Скоростта
им намаля заедно с вятъра, но след малко корабът се изправи.
— Хайде! — извика Арен, докато Лара се взираше във войниците в стражевите кули,
които ги гледаха с ококорени от удивление очи.
И тогава преминаха.
Лара се изправи на крака и залитна към борда, за да погледне назад. В дирята на кораба
валяха стрели, изстреляни по-скоро от отчаяние, отколкото за да улучат каквато и да е цел.
Каза си, че няма да рискуват и с катапултите по околните хълмове. Баща й искаше да ги
плени, не да ги убие. Маридринийските кораби се бяха скупчили отвъд вдигнатата верига и
капитаните крещяха на стражите в кулите.
— Ще им отнеме известно време да вдигнат веригата, но може да ни гонят чак до
Южен пост. — Очите на Арен се насочиха към черните облаци, надвиснали над тъмния
океан и обещаващи бурни води. — Надпреварата започва.
31. ЛАРА
МАРИДРИНИЙСКИТЕ КОРАБИ СЕ ОТКАЗАХА ОнТа дпреварата на половината път
до Южен пост, макар да не стана ясно дали се дължеше на уплахата от бурята, прииждаща
от изток, или на дузината коработрошачи на укрепения остров.
Да закотвят кораба на пристанището не беше лека задача — цялото тяло на Лара я
заболя от напрежение, докато Арен водеше обруления кораб към кея, където итиканските
екипажи го закрепиха с въжетата. Заедно с Арен и останалите слязоха бързо на сушата и се
отправиха към караулката в края на пристанището, където ги посрещна един възрастен
мъж.—
Не знаехме, че сте във Венция, Ваше Величество.
Мъжът се поклони по-официално, отколкото го правеха хората на Среден пост.
Погледът му подмина краля и падна върху Лара. Очите му се разшириха за миг, преди да й
кимне.
— Беше непланирано пътуване. Къде е командирът?
Гласът на Арен бе рязък и твърд, но лявата му ръка се свиваше и отпускаше, издавайки
истинските му емоции. Явно не гореше от желание да се оправдава пред сестра си.
— Не е на острова, Ваше Величество. Замина тази сутрин, за да разреши един конфликт
на остров Карин, и предполагам, че ще изчака там, докато бурята не отмине.
Ръката на Арен се отпусна.
— Кажи й че съжалявам, задето не сме се засекли, но не можем да чакаме тук. Свали
всичко от кораба и после го потопи.
— Както наредите, Ваше Величество.
Мъжът се поклони още веднъж и тръгна към кораба, раздавайки заповеди в движение.
Лара погледна през рамо очукания кораб.
— Защо да го потапят? Не може ли просто… да го пребоядисат?
— Няма време да го прибираме, преди да се развилнее бурята. Морето така или иначе
ще го разбие и потопи, ако го оставим тук, а това може да създаде проблеми на другите
пристигащи кораби. Ана ще ми отреже топките, ако й се наложи да разчиства подобна
бъркотия.
— Оставам с впечатлението, че така или иначе ще те погне с ножа, щом разбере къде си
бил. Той се засмя. Ръката му се озова на кръста й, докато се изкачваха по пътеката.
— Значи извадихме късмет, че я изпуснахме.
— Има ли вероятност да забрави за цялата работа?
— Никаква, но се надявам, че няма да си направи труда да идва чак до Среден пост, за
да сподели с нас какво мисли по въпроса.
— Смелостта ти е вдъхновяваща.
— Всички си имаме страхове. А сега да се прибираме, преди да е заваляло.
Не останаха дълго на пазара в Южен пост. При други обстоятелства Лара би се
разочаровала, но сега нямаше търпение да се приберат в Среден пост. Пазарът
представляваше редица огромни каменни складове заедно с една по-малка постройка,
където Тарин обясни, че се сключват сделките. Лара закопня да види какво има в тези
сгради, какви стоки идват от Харендел, от Амарид и от по-далечни страни, какво пристига
от нейната родина. Закопня и да си поговори с итиканците, които живееха и работеха тук,
на Южен пост. Да ги опознае така, както досега не си бе позволявала да опознае никого.
Сега обаче чувстваше народа на Итикана толкова близък, колкото и маридринийския.
Заедно с това прозрение дойде и бездънният срам задето тя, тяхната кралица, жената,
която трябваше да ги пази, за малко не ги беше пожертвала. Мъже, жени и деца. Семейства
и приятели. Повечето бяха невинни души, които искаха само и единствено да живеят
спокойно — именно този народ редом с Арен щеше да предаде, ако скритото й послание
стигнеше до Серин и баща й.
Това знание гореше в сърцето й, затова Лара се зарадва, когато Арен и стражата я
въведоха в зиналата черна паст на моста.
Мостът. Тя така мразеше проклетото нещо, източника на всички злини в живота й. С
всяка крачка, която правеше във вонящото му гърло, си мислеше колко щеше да е хубаво,
ако мостът не съществуваше. Мислеше си колко щеше да е хубаво, ако беше пратена в
Итикана без скрити мотиви, а просто за да стане съпруга на краля. Мислеше си колко щеше
да е хубаво, ако не беше такава коварна, лъжлива предателка. Само че тези мисли бяха за
глупаци. Каквато тя всъщност беше, защото губеше всякакъв здрав разум, когато ръкавът
на дрехата й се допреше до този на Арен, когато погледът му паднеше върху нея, когато се
сетеше за допира на пръстите му по тялото й и колко й се искаше да го усети отново.
В моста нямаше ден и нощ. Имаше само безкраен влажен мрак. Заради бурята в тунела
се носеше протяжен звук, подобен на стон, понякога тих като шепот, друг път
оглушителен като рев — той ги принуждаваше да натъпкват памук в ушите си. Мостът
беше като живо същество и в края на първия ден от прехода им Лара бе убедена, че е била
погълната от звяра.
Тя не можеше да остане в Итикана, дори да искаше. А тя искаше. Искаше го повече от
всичко. Но връзката й с Арен бе изградена върху лъжа и ако му разкриеше истината, каква
беше вероятността той да й прости? Арен обичаше народа си твърде много, за да допусне
някоя като нея да остане кралица. Не можеше и да запази истината в тайна. Баща й щеше
да я принуди да си плати за предателството. Тази история нямаше да има щастлив край. Не
и за нея.
В главата й бавно и неохотно започна да се оформя план. Първата й задача щеше да е
унищожаването на посланието с плана за нашествието. После щеше да изчака някоя ясна
нощ и да избяга с кануто и запасите, които си беше подготвила. След това щеше да й
остане само отмъщението. Защото тя възнамеряваше да накара баща си да си плати за
онова, което бе причинил на Маридрина. За това, което бе смятал да причини на Итикана.
И за причиненото на нея.
Планирането на подробностите погълна вниманието й. Разсея я от стягането в гърдите,
което изпитваше, щом се сетеше, че никога повече няма да види Арен.
От време на време групата срещаше кервани със стоки. Уморени магарета дърпаха на
юг каруци, пълни със стомана, платове и зърно. Мъже с ръчни колички пренасяха на север
сандъци със стъклени съдове от Валкота. Веднъж, след като бяха следвали диря от разлята
бира в продължение на няколко километра, попаднаха на фургон с бъчви, който пътуваше
на север. Джор на шега бе подложил уста под пробитото буре и бе останал там, докато
Арен не го беше сритал, след което бе предупредил мъжа, каращ фургона, да не цапа моста
му.
Понякога в керваните пътуваха и търговци, но винаги придружени от итикански
войници с маски. Преди срещата с някого от тях и групата на Лара си слагаше маските и тя
се зачуди разсеяно какво биха си помислили тези хора, ако знаеха, че току-що са се
разминали в мрака с владетелите на Итикана.
Лагеруваха в моста две нощи поред и ядоха студени закуски, които бяха взели от Южен
пост. За пиене имаше само вода. Стражите се редуваха да стоят на пост, докато останалите
спяха, подложили торбите си под главите вместо възглавници и завити с наметалата си
вместо с одеяла. Беше изключетелен човек да остане насаме със себе си и към третия ден
Лара вече нямаше търпение да се махне от това място.
— Дом, свиден дом — заяви Джор и всички спряха и мълчаливо проследиха с поглед
как капитанът на стражата натисна с две ръце стената на моста на точно определени места.
Прозвуча меко щракване и един каменен блок с размерите на врата се завъртя навътре
на безшумните си панти, разкривайки отвор в пода. Джор влезе в малкото помещение и
сведе поглед към отвора.
— Приливът още не се е оттеглил. Ще трябва да почакаме.
— Ще изведа Лара на покрива — заяви рязко Дрен. — Останалите чакайте тук.
Никой не продума. Тарин и Джор отвориха безмълвно люка на тавана, Арен помогна на
Лара да се качи и после се издърпа нагоре след нея. Той тръгна напред по моста, без да
затваря люка. Лара го последва и спря до един от дебелите железни пръстени, зазидани в
камъка, за които итиканците закрепваха въжетата, с които се придвижваха във въздуха.
Бурята се бе оказала кратка и бе утихнала на втория им ден в моста, въпреки че на
хоризонта вече прииждаше следващата. Засега обаче небето около Среден пост бе ясно и
слънчево, а водата под тях бе спокойна и синя. Свежият въздух и просторът веднага я
разведриха, след като мостът така я беше потиснал.
— Трябва да поговорим, Лара.
Сърцето й прескочи удар. Страх потече във вените й.
— Знам, че шпионираш за баща си.
Стомахът й се обърна.
— Шпионирах. Вече не.
— Ще ми е нужно по-солидно доказателство от думите ти.
— Доказателството е, че съм тук, с теб.
Мълчание.
Не след дълго нервите на Лара не издържаха и тя попита:
— Няма ли да кажеш нещо?
Арен се обърна и погледна Среден пост. Излъчваше напрежение.
— Предполагам, че има един очевиден въпрос: предавала ли си му някаква
информация, за която трябва да знам?
— Нищо не съм му предавала.
Наистина не беше. Нищичко. Всичко беше изписано по проклетите листове в бюрото на
Арен, които чакаха да ги унищожи.
Той издиша продължително.
— Е, предполагам, че и това е нещо.
Нещо.
Нуждата да му разкрие причините, породили действията й, я изгаряше отвътре.
— Серин и останалите ми учители ме лъгаха. През целия ми живот ме лъгаха каква е
Итикана и какви са отношенията между твоето кралство и моето. Обрисуваха те като зъл
потисник, който използва властта си над търговията, за да мъчи народа ни. Да го държи
под контрол. Да го мори от глад. Всичко в името на печалбата. Казваха ми, че убиваш
търговци и моряци само защото са се доближили твърде много до бреговете на кралството
ти. Казваха ми, че не само убиваш, а и осакатяваш и измъчваш хора за развлечение. Че си
демон.
Арен не продума, затова тя продължи:
— Накараха ме да вярвам, че ако направя това, ще спася народа си. Че мисията ми е
праведна. Сега разбирам защо ме държаха затворена в лагера — за да не науча истината.
Вярваха, че и ти ще ме държиш затворена, за да не науча истината, докато не стане твърде
късно.
— А каква е истината?
Каква беше истината? Лара не страдаше от заблудата, че е добър човек като Марисол
например. Беше убивала валкотански войници, доведени в лагера с едничката цел да се
бият с нея до смърт — тяхната или нейната. Беше научила безброй начини да измъчва,
осакатява и убива. Беше стояла безучастно, докато слугите, грижили се за нея и за сестрите
й от детството им, падаха посечени. Беше гледала как мъжът, когото приемаше като баща,
бе прерязал собственото си гърло, защото се чувстваше виновен, а не биваше. Беше лъгала,
мамила и манипулирала и почти бе обрекла на смърт цяла една държава. Не беше добър
човек.
Но не вярваше и че е зла. Беше се обрекла на тази съдба, за да спаси живота на сестрите
си, които обичаше повече от всичко. А щом бе стигнала дотук, бе решила да продължи с
мисията си, водена от вярата, че така ще спаси народа си. Навярно благородни причини, но
Лара не бе сигурна, че я правят невинна. Макар да знаеше какво ще се случи на Итикана, тя
бе написала онова послание с инструкции как точно да бъде унищожена страната. Беше
направила избор. А сега можеше единствено да търси изкупление за този избор.
— Истината е… Истината е, че аз съм злодеят в тази история. — Но вече нямаше да
играе тази роля.
Още мълчание.
— Какво ще правиш с мен? — попита тя.
— Не знам, Лара. — Думите му нагнетиха напрежението помежду им. — Аз…
подозирах го от известно време, но да те чуя да го признаваш… Не знам.
В гърдите й запърха панически ужас. Страх, че го е загубила. Че я е намразил. Че никога
няма да й прости.
— Нищо не съм му дала, Арен. — Толкова отчаяно искаше да запази каквото бе
останало между тях. — Нищо не съм направила.
— Нищо не си направила ли? — Той се завъртя и я погледна. — Как можа да го кажеш?
Как можеш да твърдиш, че не си направила нищо, при положение че от сватбата ни насам
кроиш планове да ми забиеш нож в гърба? Всичко, което казваше, всичко, което правеше,
всичко помежду ни е било една проклета лъжа. Ти просто ме манипулира, докато не ти
гласувах доверие, за да научиш тайните на Итикана и да ги използваш срещу нас. А аз, като
пълен глупак, през цялото време се опитвах да те спечеля.
Това беше вярно, но не беше цялата истина. Защото през това време тя се бе
привързала към него и към кралството му, бе започнала да разбира колко труден е животът
тук, и въпреки това бе избрала да ги унищожи. Беше написала всяка подробност от
наученото тук на онези листове, бе планирала цяла стратегия за превземането на родината
на Арен и кражбата на моста, от който народът му така отчаяно се нуждаеше. Беше
истински късмет, че нито един от листовете не е стигнал до баща й.
— Интересуваше ли те изобщо какво ни причиняваш? — попита той.
— Да. Повече, отколкото си мислиш. Повече, отколкото мога да обясня. — Лара
отметна косата, която вятърът бе издухал в лицето й. Мъчеше се да открие начин да го
накара да разбере. — Не мислех, че има друг вариант. Вярвах, че единственият шанс за
народа ми е да спечеля моста. През целия си живот съм се стремила да му осигуря по-
добро бъдеще, независимо какво ми струва това. Мисля, че точно ти би трябвало да го
разбереш, нали?
— Не е същото — сряза я студено той. — По-доброто бъдеще, което ти си планирала, е
изградено върху труповете на итиканци.
Лара затвори очи.
— Тогава защо просто не ме уби, щом ме разкри? Защо ме заведе във Венция, при
положение че си ме подозирал? Защо рискува толкова много?
Арен заби носа на ботуша си в моста, зареял поглед към Среден пост.
— Дадох си сметка, че са те подвели. И че ако истината може да ни даде нов шанс,
тогава рискът си заслужава. — Той въздъхна пресекливо. — Последвах те онази нощ,
когато отиде до дворцовите порти. Бях насочил стрела към гърба ти и… и почти те убих.
Ако беше направила още една крачка, щях да пусна стрелата. — Ръцете му трепереха и
това треперене прикова вниманието й. — Но ти се обърна и се върна. Върна се при мен.
— Не можах да го направя. — Лара сложи ръце върху неговите — трябваше да спре
треперенето. — И няма да го направя. Никога. Дори ако той ме проследи дотук и ме убие,
задето съм го предала.
Арен застина.
— Заплашвал ли те е?
Тя преглътна мъчително.
— На кораба към Итикана ми каза, че ако се проваля или го предам, ще ме открие,
където и да съм.
— Ако си въобразява…
Прекъсна го внезапен шум, от който и двамата подскочиха. Няколко секунди по-късно
Ана се измъкна от люка, ругаейки под нос и с буреносно изражение.
Арен пристъпи пред Лара и тръгна към сестра си, която вече крачеше към тях.
— Какво, по дяволите, си мислеше? — сопна му се тя. — Да отидеш в Маридрина сам?
Да не си си изгубил проклетия ум?
— Ходил съм там десетки пъти. Какво толкова?
— Не и откакто стана крал. Сега носиш отговорност за народа ни. Освен това за малко
не те хванаха. Какво си мислиш, че щеше да стане, ако бяха успели?
— Щеше да получиш шанс да ме замениш на трона.
— Нима си мислиш, че го искам? — Погледът и пробяга покрай брат й и се спря на
Лара. — Ето го и най-лошото. Не стига че самият ти си ходил там, а си завел у дома и
дъщерята на нашия враг, жената, на която, ако слуховете са верни, си разкрил всичките ни
тайни?
— Заведох съпругата си в родината й по причини, които изобщо не са твоя работа.
Ана пребледня като платно, но ръцете й се свиха в юмруци и за миг Лара си помисли,
че ще удари брат си. Че ще удари своя крал. Но тя само каза:
— Няма основателна причина. Тя знае достатъчно, за да помогне на Маридрина да ни
завладее, и ти на практика си я поднесъл на тепсия на техния крал. Можеше да изтича
право в прегръдките на Свраката.
— Но не го направи.
— Ами ако го беше направила? Планът не беше такъв. Ти трябваше…
— Трябваше какво? — нахвърли се Арен на сестра си и се надвеси заплашително над
нея. — Да я държа затворена до края на живота й? Тя е моя проклета съпруга, не
пленница.
— Съпруга? Само на хартия, доколкото чувам. И не се заблуждавай, че никой не знае
как рискуваш цялото кралство, за да се намърдаш между краката й.
Никой не проговори. Нито Дрен, нито Ана. Нито войниците, които бяха излезли на
покрива и сега гледаха във всички посоки, само не и към владетелите си. Лара също не
проговори — Лара, чието сърце сякаш искаше да излети от гърдите й. Защото страховете
на Ана бяха основателни. Но Арен я беше защитил. Макар да знаеше, че е дошла в Итикана
с подмолна цел, той бе защитил правото й на живот. Правото й на дом. Правото й на
свобода. А тя не го заслужаваше. Не заслужаваше него.
Преди да е обмислила последствията от онова, което се готвеше да каже, Лара
пристъпи напред. Ботушите й се хлъзнаха по влажната повърхност на моста.
— Ана…
— Ти не се намесвай. — Ана замахна с ръка, без да я поглежда, за да й препречи пътя.
Ударът се стовари върху гръдния кош на Лара и тя залитна назад.
След миг вече падаше.
— Лара! — Арен се хвърли към нея, но беше закъснял.
Тя изпищя и размаха ръце във въздуха, но нямаше за какво да се хване. Нямаше какво
да спре неизбежното.
Сблъсъкът с повърхността на водата й изкара въздуха насред вихър от мехурчета,
докато потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко.
Обзе я дива, неконтролируема паника, а след нея дойде отчаяната нужда от въздух. Тя
зарита във водата, замята ръце, опита се да се върне на повърхността, която оттук
изглеждаше недостижимо далечна.
„Няма да умреш.
Няма да умреш.
Няма да…“
Мисълта се стопи и светлината откъм повърхността започна да гасне, а Лара
продължаваше да потъва.
Докато нещо не я хвана през кръста.
Лара започна да се бори, да опипва за ножа си, но не след дълго главата й проби
морската повърхността и тя чу Арен да крещи в ухото й:
— Дишай, Лара!
Тя вдиша отчаяно. После още веднъж. Една вълна заля главата й и отново я изпълни с
ужас.
Опита се да изплува над водата, да си проправи път нагоре със зъби и нокти.
В следващия миг лицето на Арен се озова пред нейното.
— Стига си се борила. Държа те, но искам да спреш да се движиш.
Искането му беше невъзможно. Тя се давеше. Умираше.
— Трябва да ми се довериш!
Гласът му бе отчаян и някак успя да пробие стената от страх. Да й върне разума. Тя
престана да се бори.
— Хубаво. Сега се дръж за мен и не мърдай.
Лара се вкопчи в раменете му и принуди треперещите си крака да застинат. Не бяха
точно под моста, а може би на около двайсет метра от най-близката колона — най-тясната
и лишена от вход. А брегът…
— Ще успеем ли? — попита Лара и изплю малко морска вода, когато в лицето й плисна
поредната вълна.
— Не.
— Какво ще правим?
Тя се обърна назад, за да погледне към моста. Чу виковете на войниците, видя и Джор,
увиснал отстрани на едно въже, да сочи към водата.
— Стига си мърдала, Лара!
Тя замръзна. Защото в същия момент забеляза онова, което сочеше Джор и което бе
приковало вниманието — и страха — на Арен.
Сиви гръбни перки пореха водата.
Обикаляха ги.
Стесняваха кръга.
— Трябва да издържим, докато стигнат до нас с лодка.
Лара обърна поглед към далечната колона, чийто отвор към моста си оставаше скрит
от прилива. После погледна към пещерата, откъдето току-що бяха излезли две лодки.
Нямаше начин да стигнат навреме.
Сякаш за да потвърди тази мисъл, една акула се стрелна към тях и едва в последния миг
се отклони.
— Мамка му — изръмжа Арен.
Хищниците все повече стесняваха кръга. Лара изхлипа, когато нещо се удари в крака й.
Войниците на моста започнаха да стрелят към водата, която се обагри в червено, понеже
някои от стрелите попаднаха в целта. И тогава акулите изчезнаха едновременно.
— Арен! — викът на Ана отекна във въздуха и миг по-късно те видяха огромна гръбна
перка да се носи към тях.
— Пусни ме. — Лара беше взела това решение, защото знаеше, че сам няма да го
направи. — Без теб ще се удавя. Но ако ме оставиш на акулата, имаш шанс да се спасиш.
— Не.
— Не ставай глупав. Няма нужда и двамата да умираме.
— Тихо.
Арен бе приковал поглед в акулата.
— Познавам те, старо момиче — промълви той, преди да вдигне поглед. — Първо ще
ни пробваш на вкус и чак после ще ни се нахвърлиш.
— Пусни ме!
— Не.
Лара се отблъсна от него, опита се да плува, но Арен я дръпна обратно и зарита.
Риташе и я влачеше със себе си.
Акулата се стрелна към тях. Толкова беше бърза. Прекалено бърза, че да успеят да се
махнат от пътя й. Несравнимо по-бърза от тях, че да успеят да се спасят с плуване.
Първичен, див страх обзе Лара и тя изпищя.
— Сега!
Една стоманена стрела, завързана за дебело въже, изсвистя във въздуха и се заби в
тялото на акулата, но хищникът не спря, сякаш ловният инстинкт бе по-силен от току-що
нанесената му рана.
Лара отново изпищя, задави се с вода и продължи да гледа как акулата приближава към
тях, разтворила паст, пълна с остри като бръснач зъби.
Въжето се изопна.
С едно мощно движение акулата се озова във въздуха, огромното й тяло се замята и
падна обратно във водата, без да спира да се бори с въжето, което я приковаваше към
моста.
Над главата на Лара плисна вода, опашката на акулата се стовари върху нея със силата
на таран и я откъсна от Арен.
Тя размаха ръце и крака. Не беше сигурна в коя посока е повърхността. Не знаеше къде
е акулата. Не знаеше къде е Арен. Покрай лицето й премина вихрушка от мехурчета и
замъгли зрението й, но не я спря да рита и да се бори. В следващия миг нечия ръка я хвана
за китката и я дръпна нагоре.
— Плувай!
Не беше гласът на Арен. Бяха гласовете на войниците от моста и този на Ана, по-силен
от всички останали.
— Кръвта ги привлича! Плувай, дяволите да те вземат!
Той отново я повлече през водата, която ставаше все по-бурна и с все по-високи вълни.
Небето над тях започна да притъмнява. В далечината блесна светкавица.
Арен спря да плува.
Застина във водата, запъхтян от усилието да държи и двама им над повърхността.
Лара видя накъде гледа.
Най-близката колона под моста бе настръхнала от метални шипове, в които океанът се
блъскаше с яростта на прииждащата буря.
— Трябва… да се хванеш… за някой шип — едва успя да промълви той. — И не се
пускай.
Не дочака отговора й, а я повлече към колоната. Вълните ги подхванаха с натрупаната
от бурята инерция и ги запокитиха към камъка и метала на колоната.
Щяха да имат само една възможност. Само една.
Лара си пое дълбоко дъх и си набеляза шипа, който щеше да се опита да хване.
Стоманеният шип, който щеше или да спаси живота й, или да го погуби.
Арен се изви в последния момент, за да поеме удара в колоната. Лара заопипва на
сляпо, осъзнала, че разполага само със секунда.
Пръстите й се увиха около шипа в мига, в който усети Арен да я пуска.
Наложи се да впрегне всичките си сили, за да не изпусне шипа, докато водата теглеше
краката й назад. Ръцете й се разтрепериха от усилието. За момент тялото й увисна над
водата, след което вълните пак я блъснаха напред. Лара се вкопчи в стоманата и успя да
обвие крака около шипа. Задиша отново, когато водата се отдръпна за пореден път.
— Арен! — Тя заоглежда ужасено повърхността на водата.
— Тук съм!
Беше увиснал от шипа там, където стоманата влизаше в камъка. Нямаше да издържи
дълго.
Водата отново ги блъсна към колоната и в следващия миг, над целия шум, Лара чу
някой да вика името й. Вдигна глава и видя Ана, увиснала на едно въже и хванала второ в
ръка. Тя го залюля към Лара.
— Хвани го!
Тежкото въже се люшна към нея и Лара се протегна да го хване, но едва не изпусна
шипа. Въжето се върна и пак се люшна към нея, но тя отново не успя да го улови.
Времето на Арен изтичаше.
При следващото връщане на въжето Лара се метна към него с ясното съзнание, че ако
не успее да го хване, ще падне във водата, а Арен няма да успее да й помогне. Но въпреки
това щеше да опита.
Тялото й се олюля назад, а пръстите й се протегнаха напред и сграбчиха въжето.
Краката й се хлъзнаха от шипа и миг по-късно тя увисна на въжето. Благодари
безмълвно на Ерик за всички лицеви опори, които я бе карал да прави по време на
тренировките, издърпа се нагоре по въжето и преметна клупа, вързан в края му, под
мишниците си.
После се залюля силно, хвана стоманения шип и се закатери по него към Арен. Едва
удържа хлъзгавия метал, когато поредната вълна се разби в нея и почти я удави.
— Хвани се за мен! — изкрещя тя миг преди друга вълна да я събори от шипа.
Лара се залюля и се удари в Арен. Инстинктът й подсказа да увие крака около кръста
му, макар ръцете й да запротестираха, когато тежестта му се прибави към нейната.
Той посегна нагоре и хвана въжето.
Океанът се надигна към тях за пореден път и ги блъсна към колоната. Лара се задави и
изхлипа — знаеше, че няма да успее да издържи още дълго. Знаеше, че следващата вълна
ще я откъсне от Арен.
А тя вече прииждаше сред пръски пяна. Точно преди да ги достигне, въжето потрепна
и двамата полетяха нагоре. Издигаха се все по-бързо и по-бързо. Въртяха се и се люлееха, а
Арен се набра нагоре, така че краката й, все така увити около кръста му, да намалят
напрежението върху ръцете й.
— Не се пускай. — На слепоочието му имаше кървяща рана. — Няма да се пускаш.
Удариха се в стената на моста и Лара изплака, когато камъните ожулиха тялото й, но
болката бързо бе заменена от облекчение, щом нечии ръце я хванаха за дрехите, издърпаха
я и я положиха върху покрива на моста. Тя се търкулна задъхана настрани и започна да
повръща морска вода, докато й останаха сили само да лежи, опряла чело в мокрия камък.
— Лара.
Две ръце я вдигнаха, тя се обърна и почти падна в прегръдките на Арен. Обви ръце
около шията му. Той целият трепереше, но допирът на тялото му до нейното я успокои
повече от твърдия камък под краката й.
Никой не проговори. Лара знаеше, че са заобиколени от мъже и жени, но в този момент
двамата сякаш бяха сами, а по бузата й се сипеха капки дъжд, донесени от бурята.
— Арен? — Гласът на Ана наруши мълчанието. Отекна далечна гръмотевица. — Не
исках… Беше…
Лара усети как тялото му се стегна, усети гнева му, преди да е проговорил.
— Върнете се на Южен пост, командире — нареди студено той.
— И ако ти видя лицето преди Прилива на войната, бъди сигурна, че няма да се
поколебая да изпълня договора на Итикана с Харендел.
Лара се обърна тъкмо навреме, за да види как Ана се дръпна назад, сякаш я бяха
ударили.
— Да, Ваше Величество. — Тя се отдалечи безмълвно, последвана от стражата си.
Арен се изправи на треперещите си крака и привлече Лара към себе си.
— Трябва да се връщаме на Среден пост. Бурята приближава.
Сърцето й заби по-бързо в гърдите, защото Лара знаеше, че той греши.
Бурята вече беше дошла.
32. АРЕН
СЛЕД КАТО ИЗУ БОТУШИТЕ, КОИТО БЕ ВЗЕЛ НАЗАЕоМт казармата, Арен бавно
свали мокрите си, изпокъсани дрехи и ги остави на купчина на пода, за да отиде до
гардероба и да си вземе сухи панталони. Капаците на прозорците изтракаха от силен порив
на вятъра, дъждът не спираше да тропа по покрива, а от време на време над всичко това се
разнасяха оглушителни гръмотевици, които разтърсваха къщата до основи. Въздухът бе
изпълнен с острата миризма на озон, смесена с неизменния мирис на влажна земя и
растителност, която Арен свързваше с дома.
Бум. Земята под краката му потрепери и налягането се промени, когато тайфунът се
стовари върху острова с пълна сила. Тази буря се беше оказала истински звяр — беше от
онези, дали името на Океана на ураганите. Ветровете бяха ужасяващо диви и необуздани и
на Арен почти му се струваше, че притежават собствен разум — при това положение тази
буря щеше да остави вълна от опустошения след себе си, а ако някой се окажеше в морето
в този момент, щеше да бъде заличен от лицето на земята.
Итикана бе построена така, че да издържи и на най-лошото, което можеха да й
причинят небето и морето, и Арен дишаше най-свободно именно по време на подобни
бури, сигурен, че кралството му е в безопасност и враговете не могат да му навредят.
Но не и тази вечер.
Той въздъхна и опря ръка на една от декоративните колони в краищата на леглото.
Искаше да си възвърне чувството за равновесие, търсеше дори намек за такова, но това бе
загубена кауза. Подобно на толкова много други неща.
Лара не беше продумала, откакто ги бяха извадили от морето. Той не я обвиняваше.
Почти се беше удавила. Почти я бяха изяли акули. Почти бе загинала от вълните, блъскащи
се в колоната под моста. Беше цяло чудо, че не се е сринала напълно, само че Арен като че
ли предпочиташе срива пред пълното мълчание.
Пребледняла като платно и с посивели устни, Лара го бе следвала безропотно навсякъде
и се беше отпуснала безжизнено, докато я бе проверявал за рани. Нямаше и следа от
суховатия й хумор или от отровния език, които той едновременно обичаше и мразеше.
Арен затвори очи и опря чело в колоната, защото другият вариант беше да я отскубне
от мястото й и да я строши в стената. Във вените му течеше неконтролируема, пламтяща
ярост. Към Ана. Към моста. Към самия него.
В гърлото му се надигна звук, който беше по-скоро животински, отколкото човешки, и
Арен внезапно се завъртя и заби юмрук в стената. Кокалчетата му пламнаха от болка и той
падна на колене — искаше да избухне, да избяга. Само дето знаеше, че няма да има полза.
Бум. Къщата потръпна и мислите му се насочиха към писмото от Краля плъх, което бе
пъхнал в торбата си, където и да бе останала тя. Ултиматумът бе ясен — да се съюзи с
Маридрина срещу Валкота или да рискува война и блокади като онези, които Маридрина
бе вдигнала срещу Итикана преди петнайсет години и бе свалила едва след подписването на
мирния договор.
Това бяха мрачни времена. В продължение на две години Маридрина не бе допуснала
нито един кораб в Южен пост, с което напълно бе убила търговията. През моста не се
пренасяше нищо и приходите на Итикана бяха пресъхнали. Без тях народът нямаше как да
се изхрани. Нямаше как да се подсигури. Нямаше как да оцелее. Не и на фона на свирепите
бури, които задържаха рибарите на сушата през по-голямата част от годината. По онова
време Итикана бе покосена от глас. Глад и чума. Самата мисъл това време да се върне…
Алтернативата бе Арен да се съюзи с човек, който открай време кроеше какви ли не
планове срещу него. Да се включи във война, в която не искаше да участва. Идеята да се
съюзи с Валкота само за да натрие носа на Сайлъс силно го изкушаваше. Хазната на
Итикана бе достатъчно пълна, за да купи всичко необходимо за населението за една година
напред дори ако приходите от моста пресъхнеха. Сайлъс нямаше да има никакъв шанс
срещу коработрошачите на Южен мост и мощта на валкотанския флот.
Ала в такъв случай цялото страдание щеше да падне върху народа на Маридрина.
Народа на Лара.
Ако обречеше Маридрина на глад, Арен щеше да се превърне в злодея, когото бе
описал Свраката. Щеше да се превърне в мъжа, когото Лара бе възпитана да мрази. Но ако
приемеше молбата на баща й, щеше да постави в опасност Итикана, когато Валкота
дойдеше да си отмъщава. Нямаше добро решение.
В главата на Арен зазвучаха думите, които баща му бе крещял на майка му: „Итикана не
влиза в съюзи. Ние сме неутрални, трябва да сме такива, иначе войната ще дойде на прага
ни“. Но също като майка си преди него, Арен вярваше, че е дошъл краят на неутралитета.
Само че имаше разлика между това да искаш един съюз и да допуснеш условията му да
бъдат диктувани от някой друг.
Арен се поколеба, после прекоси стаята с две крачки и застана пред бюрото си. Отвори
скритото отделение на чекмеджето и извади писмото до Сайлъс, което бе започнал преди
няколко месеца. Втренчи се в учтивото обръщение и изредените титли, бутна листа и
посегна за нов.
Сайлъс,
Итикана няма да спре да търгува с Валкота. Ако искаш морските им
нападения да престанат, предлагам ти самият да преустановиш нападенията
по северната граница на Валкота. Само в условия на мир между вашите
народи Маридрина ще успее отново да стане процъфтяваща държава. Що се
отнася до инсинуацията, че Итикана не е спазила духа на съглашението между
нашите народи, чувстваме необходимост да изобличим лицемерието на
подобно обвинение. Тъй като е в интерес и на двете държави, ние ще забравим
за кроежите ти и ще позволим на Маридрина да продължи да търгува на
Южен пост според договорените условия. Искаме обаче да е ясно, че ако се
опитате да накажете шпионина си у нас, Итикана ще приеме това като акт
н а агресия срещу кралицата си и съюзът между държавите ни ще бъде
разтрогнат.
Избирай мъдро.
Арен
Той се втренчи в писмото. Знаеше, че не може да сподели с Лара какво е написал.
Животът й бе отдаден на мисията да намали страданията на народа си и тя нямаше да му
прости, ако заплашеше същия този народ, за да я спаси. Само че нямаше друг начин да я
опази от Сайлъс. Бог да му е на помощ, ако се наложеше да изпълни заплахата си.
Арен се изправи и излезе в коридора. Вървя, докато не намери Илай.
— Занеси това в казармата, когато бурята утихне. Кажи на Джор, че трябва веднага да
се изпрати на краля на Маридрина.
Когато се върна в покоите си, Арен отвори вратата към двора. И излезе в бурята.
33. ЛАРА
ЛАРА СЕ ПРИЗЕМИ НА КОЛЕНЕ С ТИХО ТУПВАНЕст, иснала ножа. Мракът я бе
погълнал. В стаята отекна далечна гръмотевица, последвана от двойна светкавица, която
освети очертанията на прозорец. Дървеният под, върху който бе застанала, бе излъскан до
блясък, а въздухът бе наситен с влага и землистия мирис на джунглата.
По бузите й се търкаляха горещи сълзи. Тя ги избърса.
Откакто се бе върнала на Среден пост, планираше да открие начин да влезе в стаята на
Арен и да унищожи ужасяващото доказателство за предателството си, преди да е стигнало
по-далече. Трябваше да го направи, без Арен да разбере, защото не би могла да допусне
той някога да прочете изобличаващите думи.
Беше едно Арен да знае, че го е лъгала. Че го е манипулирала. Че го е мамила. Но беше
съвсем друго да прочете доказателството за всичко това. Да осъзнае как всеки момент, за
който бе вярвал, че задълбочава връзката им, всъщност е бил част от стратегията й да
получи нужната й информация. Да разбере как след всичко, през което бяха минали, след
онази нощ, когато я бе целунал в калта, тя все пак бе избрала да го съсипе.
Това беше не само непростимо — болката, която би му причинило прочитането на
посланието… Тя не биваше да го допусне. Не и след като можеше да унищожи онези
страници, а с тях и всички доказателства. Беше планирала да упои леко Арен на вечеря и
после да се промъкне в стаята му и да запали малък пожар на бюрото, който лесно щеше
да се обясни със свещ, оставена твърде близо до лист хартия. После можеше да каже, че е
помирисала дима, заудряла е по вратата му, закрещяла е, а той се е събудил и е извикал
слугите. Докато гасяха пожара, пламъците и водата щяха да си свършат работата и да
направят листовете с тайното послание неизползваеми. Планът беше опасен и щеше да
нанесе щети, но тя предпочиташе да рискува да изгори къщата на Среден пост, отколкото
Арен да се зачуди къде са изчезнали листовете му за кореспонденция.
Само че докато Лара го бе чакала да се прибере за вечеря, изтощението я бе победило и
тя беше заспала в чистите меки чаршафи на леглото си. Сега изпод вратата долиташе
миризма на храна, а тя изобщо не беше подготвена.
— Ще се справиш — каза си тя и се изправи на крака.
Облече една от копринените си маридринийски рокли и прокара четката през косата си,
докато мислите се гонеха в главата й. Сложи стъкленица с наркотик в гривната и излезе.
Забърза по коридора към затворените врати на трапезарията, сигурна, че ще завари Арен
там. Той не пренебрегваше стомаха си.
Само че в трапезарията откри само Илай, който се стресна, щом я видя.
— Помислихме, че ще вечеряте в стаята си, господарке — рече той. — Бихте ли искали
да ядете тук?
— Благодаря ти, но не съм гладна. Знаеш ли къде е той? — В къщата имаше само един
„той“.
— В покоите си, господарке. Не пожела да вечеря.
Логиката и обучението й казваха, че е най-добре да изчака друга нощ. Друга
възможност. По-добре да бъде търпелива, отколкото да рискува да я хванат. Вместо това
Лара пое боса по коридора към стаята на Арен, движейки се безшумно по хладния под.
Тя почука и зачака. Никакъв отговор.
Натисна дръжката и за пръв път завари вратата отключена.
— Арен?
Арен не се виждаше никъде. Това беше шансът й. Можеше да се престори, че е открила
пожара.
Тя заключи вратата и се хвърли към тежкото бюро, където веднага видя отворената
кутия с листове за кореспонденция. И началото на писмо до баща й.
Сърцето й се качи в гърлото, когато се втренчи в изсъхнало мастило на редовете от
посланието до баща й. Не можеше да разбере как Арен издържаше да се обръща така
учтиво към врага си. Може би точно затова писмото бе недовършено — защото на Арен не
му беше понесло.
Нечие мъркане привлече вниманието й и тя сведе поглед към огромния котарак на
Арен, който се усука около краката й и едва не я събори. Хрумна й идея — по-добра и
много по-безопасна от пожара.
— Съжалявам за това, Витекс, но се нуждая от помощта ти.
Тя нагласи сцената, постави кутията на една страна на пода, пръсна мастило по писмото
и обърна мастилницата върху останалите листове, за да ги просмуче всичките и да ги
съсипе. Първо обаче ги преброи. В кутията имаше двайсет и пет празни листа, които
заедно с недовършеното писмо правеха двайсет и шест.
Тя подмами Витекс, почеса го зад ушите, хвана нежно едната му лапа и я притисна към
мастилото, за да остави няколко следи. Котката разбра какво прави тя, засъска и избяга,
оставяйки отпечатъци по пода.
Всичките й мускули затрепериха и тя падна на колене с пресеклива въздишка,
втренчила поглед в кулминацията на всичките си усилия. На цялото й обучение. На целия й
живот. Спомни си как се беше чувствала последния път, когато бе държала тези страници,
как си беше мислила, че изобличителните думи по листовете ще спасят народа й. И колко
бе сбъркала.
Заедно с думите бе изчезнало и бремето, което носеше, откакто бе разбрала за
измамата на баща си. Стореното от нея преди… То бе ужасно. Възможно най-подлият вид
предателство. Но действията й бяха предизвикани от лъжите, изливани в ушите й почти
през целия й живот. Решението й да се обърне срещу баща си обаче бе продиктувано от
истината. Сегашната й постъпка бе по неин собствен избор.
И макар Лара да знаеше, че вечно ще бъде мишена, че убийците на баща й няма да
спрат да я търсят, за пръв път в живота си се почувства свободна.
Водена от някакво особено шесто чувство, тя се промъкна в преддверието и отвори
вратата към двора. Вятърът я удари като гигантска ръка. Тя пристъпи навън и се озова в
ад, изтъкан от вихър и дъжд.
Вятърът вилнееше из двора, пищеше и носеше листа, клонки и дъжд, които ожулиха
голите й ръце и зашлевиха бузите й. Яростта на бурята бе оглушителна, разклонени
светкавици прорязваха небето, а гръмотевиците се забиваха в тъпанчетата й.
Насред тази стихия стоеше Арен.
Беше бос и без риза и се взираше в небето, сякаш не забелязваше вихрушката около
себе си. Сякаш не забелязваше опасността.
От едно дърво се откъсна клон и полетя през двора, преди да се удари с трясък в
къщата.
— Арен! — извика Лара, но бурята заглуши гласа й.
Тя тръгна със залитане по пътеката, но не успяваше да се задържи на крака и поривите
на вятъра няколко пъти я събориха, когато не заплашваха да я вдигнат във въздуха. Косата
й се развяваше диво и я заслепяваше, но Лара и за миг не помисли да се върне. Изправи се
на хлъзгавите камъни и се хвърли напред.
Вятърът утихна, когато ръцете й се вкопчиха в раменете на Арен — сякаш целият свят
въздъхна и се успокои, листата и клонките закапаха по земята, а дъждът отслабна до лек
ръмеж, милващ кожата й.
— Лара?
Тя въздъхна накъсано и вдигна глава. Видя Арен да се взира объркано в нея, като че ли
не разбираше как е стигнала дотук.
— Приключи ли? — попита тя. Беше й трудно да диша. Още по-трудно й бе да
мисли. — Бурята приключи ли?
— Не. В момента сме в окото й.
Окото на бурята. Гърдите й се стегнаха.
— Какво правиш тук?
Твърдите мускули по ръцете му се стегнаха под пръстите й.
— Имах нужда да изляза.
Тя инстинктивно разбра какво има предвид той. Повечето хора, попаднали в опасност,
търсеха убежище, но за него убежището бе самата опасност. Приливът на адреналин
прочистваше ума му и несигурността, придружаваща всяко решение, което вземаше като
крал. Страхът да не сбърка. Последствията от всяка грешка. А в буря пътят му беше ясен.
Тя го разбираше, защото се чувстваше по същия начин.
— Днес можеше да умреш. Заради това, което направи.
— Ако не го бях направил, ти щеше да умреш.
Ръцете му обвиха раменете й и макар дланите му да горяха като от треска, Лара
потръпна.
— За теб сигурно щеше да е по-добре, ако бях умряла.
Ръцете му стиснаха по-силно.
— Наистина ли смяташ, че някога щях да си простя, ако просто бях стоял безучастно и
те гледах как се давиш?
— Но постъпката ми…
— Остана в миналото. Зад гърба ни е.
Пулсът й тътнеше глухо в ушите, докато думите му проникваха в съзнанието й. Арен й
бе простил. Не проумяваше как бе намерил сили да го стори, но някак бе успял. Бе
направил онова, което тя бе искала повече от всичко, но не бе посмяла да си го пожелае.
— Искаш ли да напуснеш Итикана? Защото, ако това е условието за твоето щастие, ще
те заведа където поискаш и ще ти дам всичко, от което се нуждаеш, за да започнеш нов
живот.
Лара бе възнамерявала да си тръгне. Убийците на баща й не след дълго щяха да я
погнат по петите и тя не вярваше, че има някаква полза да остава. Връзката им беше
невъзможна — Арен рано или късно щеше да открие истината и никога нямаше да й
прости.
Но сега той знаеше истината. И въпреки всичко й бе простил. А сега… сега мисълта да
напусне това място, да напусне него, се бе превърнала в най-ужасното бъдеще, което
можеше да си представи.
— Не можеш да ме оставиш да си тръгна от Итикана. — Гърлото й бе свито, думите
излязоха от устата й задъхано, неестествено. — Знам твърде много. Рискът е прекалено
голям.
Пламналите му очи се впиха в нейните и за пръв път в живота си тя изпита усещането,
че някой я вижда съвсем ясно.
— Мога да те оставя да си тръгнеш, защото ти вярвам.
Тя не можеше да диша.
— Не искам да си тръгвам.
Думите изразяваха истина, заровена дълбоко в сърцето й. Лара не искаше да напуска
Итикана. Не искаше да напуска него. Искаше да остане, да се бие, да се поти и да кърви за
Арен и за неговото сурово, диво и прекрасно кралство.
Бурята продължаваше да се вихри около тях, наблюдаваше ги, но не ги закачаше.
Ръцете на Арен върху раменете й се отпуснаха и за една кошмарна секунда Лара си
помисли, че ще я пусне. Че иска тя да си тръгне.
Вместо да я пуснат, ръцете му се плъзнаха нагоре, оставяйки след себе си диря от
усещания. Замилва я нежно, сякаш успокояваше див звяр, който е склонен да хапе.
Или сякаш проверяваше нещо.
Ръцете му докоснаха за миг гърдите й и Лара въздъхна леко, леко, когато той пъхна
палци под презрамките на роклята й и ги свали, след което се наведе и допря устни до
голото й рамо. После до другото.
От гърлото й се откъсна тих стон, когато Арен отметна мократа й коса, за да открие
шията, и започна да целува ключицата й, гърлото, извивката на челюстта. Единствено
ръката му пазеше роклята й да не се свлече и да открие голото й тяло.
Лара искаше да го докосне.
Искаше да усети гладката му кожа, опъната върху твърдите мускули, но се страхуваше,
защото това щеше да е краят. След това нямаше да има връщане назад.
Устните на Арен замряха и тя затаи дъх в очакване да се допрат до нейните макар да се
питаше дали, ако допуснеше да се потопи в горещия басейн на желанието, някога щеше да
излезе от него. Питаше се дали ще поиска да излезе.
Ала той само опря чело в нейното.
— Кажи ми, че го искаш, Лара. Че позволяваш това да се случи, защото ти го желаеш, а
не защото си принудена.
В гърдите й пламна изгаряща болка, във вените й потече болезнено силна емоция. Тя
отметна глава, за да срещне погледа му.
— Искам го. — И тъй като това не бе цялата истина, тя добави: — Искам теб.
Бурята ги връхлетя с цялата си мощ в мига, в който устните им се срещнаха, но Лара
едва усети вятъра, когато Арен я повдигна, подложил ръце под хълбоците й, а тя уви крака
около кръста му и ръце около шията му. Устата му бе гореща, езикът му се плъзгаше
гладко по нейния, а дъждът ги мокреше, докато Арен я носеше през бурята към
убежището, което им предлагаше къщата.
Щом влязоха, босите му крака се подхлъзнаха на плочите и двамата се удариха в
стената и събориха каквото бе останало по рафтовете. Арен опря ръце от двете й страни,
горещият му дъх опари гърлото й и Лара се отърка в него. Петите и се забиха в гърба му,
когато го притисна към себе си — не искаше между тях да има нищо, въпреки че коланът
му се търкаше в кожата й и я накара да простене.
Гърбът й се изви и само главата й остана опряна на стената, а вдигнатата й до кръста
рокля се смъкна, за да разголи гърдите й. Тя усети как Арен затаява дъх.
— Боже, колко си красива — изръмжа той. — Непоносима, заядлива и най-
невероятната жена, която някога съм виждал.
От думите й бедрата й се навлажниха и дъхът й секна.
— Вратата. Затвори проклетата врата.
— Да, Ваше Величество. — Той плъзна език в устата й, вкуси я и после й разреши да
стъпи отново на земята — твърдата му издутина опря в корема й, преди да се обърне и да
затвори вратата, оставяйки бурята да беснее навън.
След като спусна тежкото резе, Арен тръгна към нея с хищническа стъпка и гладен
поглед в лешниковите очи, същинско олицетворение на ловеца. Лара отстъпи назад към
спалнята, подмами го да я последва. Подмами го, защото тя никога не бе играла ролята на
плячка и нямаше да стане такава. Прасците й се удариха в масивната дървена рамка на
леглото и тя изгледа втренчено Арен. Той спря.
Воят на вятъра долиташе приглушено до тях и Лара чуваше дишането на Арен. Всяко
вдишване и издишване подхранваше пламъците на сластта й, докато очите й обхождаха
тялото му и отбелязваха как се стягат мускулите на челюстта му, докато я наблюдаваше
така внимателно, както тя него.
Лара се пресегна невиждащо към лампата, усили пламъка и я върна на мястото й, без да
сваля очи от неговите. После хвана мокрия корсаж на роклята, която бе залепнала за
кожата й, очертавайки настръхналите й зърна, бавно отлепи коприната от тялото си и
захвърли дрехата на пода. Изтегна се на леглото, подпряна на лакти. Разтвори умишлено
бавно колене.
Видя как самоконтролът му се пречупва, видя как единственото, което го задържа на
място, е силата на нейния поглед — желанието му си личеше ясно през подгизналия от
дъжда панталон, който бе единственото му облекло.
— Свали го — заповяда тя, а кожата й настръхна от дрезгавия му смях и нуждата да
почувства отново ръцете му по тялото си.
Той разкопча колана си, после пъхна палци под ръба на панталона и го бутна —
тежестта на ножа, закачен на панталона, го повлече към пода. Арен го срита настрани.
Този път бе ред на Лара да затаи дъх, когато погледът й падна върху твърдата му дълга
мъжественост, защото го беше виждала гол преди, но не и така. Бедрата й потрепнаха под
напора на приливна вълна — желанието й да го има — и тя кимна.
Той се озова с три крачки до Лара, но вместо да я прикове към леглото, както бе
очаквала, коленичи пред нея. Итикана и кралят й не коленичеха пред никого, но той
коленичи пред нея.
Арен целуна свивката на лявото й коляно. После дясното, където имаше стар белег,
продължаващ до средата на бедрото й. Ръцете му, загрубели от мазоли, получени, докато
бе защитавал кралството си, се увиха около краката й.
Тя потрепери в тези ръце, а той сведе глава и плъзна езика си в нея.
Хълбоците й подскочиха, но той я задържа на леглото, без да спира да ближе и да
смуче сърцевината й, докато от устните й не се откъсна стон. Лара падна назад върху
чаршафа и протегна ръце към Арен, дръпна го към себе си, но той само вдигна глава,
колкото да й се усмихне диво, и пъхна пръсти там, където допреди малко бе играл езикът
му.
Лара изви гръб и стисна ръба на леглото. Светът се завъртя, докато Арен милваше
сърцевината й, устата му отново я поглъщаше и напрежението дълбоко в нея нарастваше.
Когато зъбите му леко я гризнаха, блесна светкавица, светът се пръсна на парчета и
зрението й се замъгли заради залялата я вълна от удоволствие, оставяйки я трепереща и
бездиханна.
Известно време Арен не помръдна, а после я целуна по корема с нежност, която й разби
сърцето, преди да опре буза в него. Пръстите му се вплетоха в косата й.
Но Лара не беше свършила с него. Нито той с нея.
Той се качи върху нея с грацията на пантера, преследваща плячката си. Хвана ръцете й
и ги прикова над главата й. Кокалчетата му потънаха в дюшека. За миг тя се възпротиви на
многократно превъзхождащата я негова сила. После тялото й се покори. Не на него, а на
себе си. На онова, което искаше. Целият й живот бе живот на неволна пешка в
машинациите на баща й, но с това бе свършено. Всяка победа или грешка, всяко нежно
докосване или изблик на гняв… От сега нататък те щяха да бъдат само нейни. Тя щеше да
е господарка на решенията си. И на този момент.
Лара повдигна глава и го целуна. Усети как той потръпва, когато обви крака около
кръста му и го привлече към себе си, докато телата им се притиснаха едно в друго.
Целувката се задълбочи, езиците им се преплитаха, зъбите се удряха едни в други, тежкото
дишане по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше през тътена на гръмотевиците.
Връхчето му се допря в нея и Лара простена в устата му. Тялото й знаеше какво иска,
отчаяно чакаше той да я изпълни. Тя люшна хълбоци към него и затаи дъх, когато членът
му се притисна към нея за миг, преди да се отдръпне.
— Не всичко ще стане както ти го искаш, любима — изръмжа той в ухото й. — Не ме
пришпорвай.
— Значи въпреки всичко си демон — прошепна тя, но способността й да говори
изчезна, когато той освободи ръцете й и сведе глава към гърдата й.
Устата му обхвана зърното, засмука го и го подразни с език, а ръката му се пъхна
обратно между краката й. Нейните ръце литнаха към раменете му, пръстите й проследиха
очертанията на твърдите му мускули, следите от стари и нови белези, пробягаха по
гръбнака му и се възхитиха на начина, по който тялото му потръпваше под допира й.
Но това не беше достатъчно. Тя го ухапа по шията — искаше го по-близо, искаше
телата и душите им да се слеят и никога отново да не се разделят.
— Арен. Моля те.
Той се повдигна и вдигна и нея. Застанал на колене, той я опря в гърдите си, без да
сваля поглед от лицето й, и бавно я намести върху себе си. Лара отметна глава назад и
изпищя в бурята, забивайки нокти в гърба му, когато той навлезе дълбоко в нея и замря.
— Погледни ме.
Тя го направи, притиснала буза към дланта му, когато той протегна ръка да я погали.
— Обичам те — каза той и устните му докоснаха нейните. — Винаги ще те обичам,
каквото и да ни донесе бъдещето. Колкото да трябва да воювам. Винаги ще те обичам.
Думите му я унищожиха, пръснаха я на парченца и после я събраха в нещо ново. Нещо
по-силно. По-добро. Тя го зацелува дълго, дълбоко, докато телата им се люлееха в общ
ритъм.
Той я положи обратно на леглото, отдръпна се и пак навлезе в нея мъчително бавно.
Отново. Отново. С всеки тласък телата им овлажняваха от пот. Тя го стисна за ръката, а
свободната й ръка погали главата му и се плъзна надолу по гърба му — тя искаше да
притежава всеки сантиметър от него, докато собственото й тяло се стягаше и гореше ли,
гореше, устремено към върха на удоволствието.
Бе готова да се бие за него.
Да кърви за него.
Да умре за него.
Защото той бе неин крал и дори това да означаваше, че до края на живота й ще я
преследват наемни убийци, тя щеше да продължи да бъде кралица на Итикана.
Удоволствието я връхлетя яростно като бурята, която в момента се вихреше в
кралството й и тя усети как това удоволствие изпраща и Арен отвъд ръба. Той се зарови в
нея докрай и извика името й, а стаята потрепери от последния порив на бурята. После той
падна върху нея, а накъсаният му дъх изпълни ушите й.
Почти не помръднаха в продължение на дълго време, може би часове. Лара се сгуши в
топлата му прегръдка, а мислите й се понесоха надалеч, докато той галеше голия й гръб и
после я зави с чаршаф, когато потта по телата им започна да изстива. Едва когато
дишането му затихна и се забави до познатия й ритъм на съня, Лара вдигна глава.
Отметна косата от челото му и нежно го целуна. И тъй като имаше нужда да го каже, но
не бе готова той да го чуе, тя прошепна:
— Обичам те.
После облегна глава на гърдите му и позволи на съня да я отнесе, докато биенето на
сърцето на Арен звучеше в ухото й.
34. ЛАРА
Тайфунът вилня четири дни, по-голямата част от които Лара и Арен прекараха в
леглото. Посветиха съвсем малко от това време на спане. Когато излезеха от спалнята,
играеха карти и разни местни настолни игри, на които Арен мамеше много неумело. Лара
му четеше на глас часове наред, главата му почиваше в скута й, а погледът му ставаше
далечен, докато я слушаше, преплел пръсти с нейните. Разказваше й истории за детството
си в Итикана, което като че ли се състоеше най-вече от опитите му да избягва учителите си,
за да вилнее из джунглата, докато Джор не го хванеше. Разказа й за първия път, когато
тримата с Тарин и Лия се бяха надбягвали със смъртта на Змийския остров и как се бяха
изреждали един по един, докато приятелите им бяха гледали от лодки в морето.
— А Ана?
Арен изсумтя.
— Тя не е толкова глупава, че да си рискува кожата така. — В гласа му се бе появила
острота, която накара Лара да остави чашата си със сок на масата със силно изтракване.
— Трябва да се извиниш на сестра си за онова, което й каза. Не биваше да го правиш.
Арен извърна поглед, върна една книга в библиотеката и пресуши чашата си.
— Тя едва не те уби.
— Стана неволно. И в случай че си пропуснал тази подробност, именно тя ни спаси
задниците и на двамата.
— Не я пропуснах.
— Арен.
Той си наля ново питие.
— И по-лоши неща съм й казвал, тя на мен също. Ще го преживее.
Лара задъвка бузите си отвътре. Разбираше, че не става дума за неохота да се извини, а
за знанието, че ще се наложи да оправдава действията си пред нея.
— Има голяма разлика между размяната на грубости между брат и сестра и
отправянето на заплаха от страна на крал към командира на армията му.
Той въздъхна измъчено.
— Добре, добре. Ще й се извиня следващия път, когато я видя.
— И кога ще бъде това?
— Боже, ама че си упорита.
Лара му отправи сладка усмивка.
— Ще се видим на събранието на съвета преди началото на Прилива на войната, когато
ще обсъждаме стратегията. Ана представлява Южен пост, така че ще трябва да дойде.
Лара отвори уста, за да попита къде ще се проведе срещата, но отново я затвори. През
последните дни се беше старала да не любопитства за нищо, от което би се заинтересувал
един шпионин — внимаваше да не дава на Арен причина да се усъмни в нея. Част от Лара
се питаше дали това някога ще се промени, или миналото й ще хвърля сянка върху
връзката им до края на живота й.
— Защо никога не говориш за сестрите си?
Сестрите й. Лара затвори очи, борейки се с неочаквано бликналите сълзи. Тя нарочно
се стараеше да не мисли за тях. Едната причина бе, за да избегне болката в гърдите, която
пламваше при всеки спомен, смазващото чувство на загуба, което я обземаше всеки път,
щом осъзнаваше, че вероятно никога повече няма да ги види. Другата причина бе страхът,
че ако мисли прекалено често за тях, може неволно да разкрие, че са още живи, а тази
информация можеше да стигне до баща й. За тяхна собствена безопасност не биваше да
довери тайната дори на Арен, защото, ако някога той се обърнеше срещу нея, можеше да й
навреди, като се обърне и срещу тях.
— Те са мъртви.
Чашата се изплъзна от ръката му и се строши на пода.
— Не говориш сериозно.
Лара коленичи, за да събере стъклата.
— Всички освен Серин, които знаеха за заговора на баща ми, бяха избити.
— Всички? Сигурна ли си?
— Оставих ги на масата за вечеря, покосени и обградени от пламъци.
Тя си спомни чувството, което бе изпитала, когато докосна златистата коса на Мерилин,
когато извади главата на сестра си от купата със супа. Начинът, по който тя, баща й и
всички останали отпътуваха от лагера, а сестрите й бяха оставени на произвола на съдбата,
късмета и уменията си. Едно късче стъкло убоде пръста й и тя изсъска и засмука кръвта от
раничката, преди да продължи да събира.
Ръцете на Арен се обвиха около нейните.
— Остави ги, любима. Някой друг ще изчисти.
— Не искам Илай да чисти. — Тя вдигна още едно парче стъкло. — Все се старае да
бърза и ще вземе да се пореже.
— Тогава аз ще изчистя.
Парчетата стъкло паднаха от ръката й и тя загледа как капките кехлибарена течност
пречупват светлината. Още толкова много не му беше казала.
— Детството ми беше неприятно. Опитаха се да ни превърнат в чудовища. И не е
изключено да са успели.
Единственият звук бе шуртенето на дъжда.
— В деня на нападението на остров Серит… Открихме десетина мъртви амаридийски
войници на пътеката към пещерата.
— Аз ги убих, ако това искаш да попиташ.
— Всичките?
— Да. Врагът ви превъзхождаше многократно, а смъртта ти… Смъртта ти не беше част
от плана.
Той въздъхна продължително и повтори:
— Не е била част от плана.
Макар Арен да знаеше истината и да й бе простил за нея, част от Лара все още се
тревожеше, че той ще промени решението си. Че тези няколко дни не са нищо друго, освен
номер — начин да й покаже какво би могло да бъде, ако му се беше обрекла за съпруга,
без да таи предателство в сърцето си.
Той вдигна Лара от пода.
— Никой не бива да разбира. Никой не бива да узнава нищичко. Твърде много от
хората в тази страна бяха против този брак. Ако разберат, че си била шпионка — и
обучена убийца, — пратена да пробие защитата ни, никога няма да ти простят. Ще настоят
да те екзекутирам и ако не се съглася…
Лара усети как кръвта се оттича от лицето й. Не заради заплахата за живота й, а заради
заплахата за неговия.
— По-добре ли ще бъде за теб, ако си тръгна? Може да инсценираме смъртта ми и
всички проблеми, свързани с присъствието ми тук, ще бъдат решени.
Арен не отговори и когато тя най-сетне събра смелост да вдигне глава, видя, че се взира
замислено в далечината. После рязко поклати глава.
— Дал съм ти клетва и възнамерявам да я спазя.
Гърдите на Лара се стегнаха.
— Баща ми ще прати убийци по петите ми. Всеки близо до мен ще бъде в опасност.
— Не и ако не знаят къде си.
— Те знаят, че съм на Среден пост, Арен. А той не е толкова непристъпен, колкото си
мислиш. Баща ми няма да допусне предателството ми да остане ненаказано.
— Наясно съм с недостатъците на Среден пост и точно заради тях няма да останем
тук. — Той я привлече към себе си. — А баща ти ще забрави, ако повярва, че цената на
отмъщението е по-висока, отколкото би искал да плати.
Само че за баща й отмъщението си струваше, независимо от цената.
— Нека се върна в Маридрина. Нека го убия и всичко това ще свърши.
— Няма да те използвам, за да убиваш враговете ми.
— Той е и мой враг. И враг на народа на Маридрина.
— Не мога да не се съглася. — Арен прокара ръка нагоре-надолу по гърба й. — Само
че убийството на баща ти ще постигне обратния ефект. Дори ако Серин не успее да
докаже, че зад смъртта му стои Итикана, ще ни обвини и не след дълго маридринийците
ще забравят Сайлъс тиранина и ще поискат възмездие за Сайлъс мъченика. Най-големият
ти брат е същият като баща ви и аз нямам намерение да обръщам цялата му армия срещу
Итикана.
— Ако ни нападнат — продължи той, — може би ще успеем да убедим Валкота да се
съюзи с нас и да ги победим, но ще пострада твоят народ. В края на краищата пак ще се
окажем там, където бяхме преди петнайсет години, и народите ни ще се намразят.
— Значи да не правим нищо, така ли? — Всяка една негова дума беше истина, но Лара
не успя да скрие горчивината в гласа си.
— Ще наблюдаваме. Ще се подготвяме. Но… — Той сви рамене. — Каквото и да
предприемем, в този момент ще причиним повече вреда, отколкото полза.
— Ако Валкота продължи да напада маридринийските търговци, които се опитват да
стигнат до Южен пост, народът ми ще продължи да гладува.
— Всички проблеми ще се решат, ако баща ти се откаже от войната с Валкота. Ако
остави фермерите да се върнат на нивите си, а занаятчиите — към занаятите си.
Само че той нямаше да се откаже. Лара го знаеше със сигурност — баща й никога не би
признал поражение.
— Точно сега сезонът на бурите ще ни помогне, защото ще прогони валкотанците
обратно към собствените им пристанища. Венция е най-близкото пристанище до Южен
пост и твоите сънародници ще се възползват от промеждутъците между бурите. Колкото и
невероятно да звучи, бурният сезон е по-полезен за маридринийците от спокойния. Така до
бреговете на Маридрина ще стигне храна.
Лара вярваше, че Арен не би я излъгал. Имаше му доверие. Дори ако бездействието я
убиваше.
Той мълча дълго време и после каза:
— Тази история има две страни, Лара. Малцина мои сънародници са напускали родните
брегове. Още по-малко са виждали някога маридриниец. Ето защо според тях баща ти
олицетворява целия ти народ. Трябва да ми помогнеш да променя това. Трябва да ги
накараме да разберат, че маридринийците не са наши врагове. Да ги накараме да поискат
нещо повече от съюз на хартия, да поискат съюз между народите ни. Защото това е
единственият начин, по който ще постигнем мир.
— Не виждам как ще стане, докато баща ми е жив.
— Той няма да живее вечно.
Лара въздъхна дълбоко.
— Само че брат ми, както и ти каза, е същият като него. Той ще се възползва от
утопията, която целиш.
— Аз не целя утопия, Лара. Просто нещо по-добро. — Арен я целуна по рамото с
топлите си устни. — Крайно време е да спрем да позволяваме на враговете си да диктуват
как да живеем, и да започнем да го правим заради онези, които обичаме. И за себе си.
— Това е мечта.
— Тогава да я превърнем в реалност. — Той бръкна в джобовете на панталона си и
извади от единия копринена кесийка. — Имам нещо за теб.
Лара обърна глава и очите й се разшириха, когато Арен извади тънка златна верижка с
изумруди и черни диаманти, които проблеснаха на светлината. — Спомена, че обичаш
зеленото.
Нежно отметна косата й и закопча огърлицата около шията й.
— Беше на майка ми. Баща ми я поръча за нея преди няколко години и тя никога не я
сваляше. Слугите я намериха в покоите им след… — Той замълча и поклати глава, за да се
отърси от емоцията. — Все казваше, че е създадена, за да бъде носена.
Лара прокара пръст по златото и скъпоценните камъни, после свали ръка и я сви в
юмрук.
— Не мога да я приема. Тя е за Ана.
— Ана мрази бижутата. Освен това ти си кралицата на Итикана. Ти си тази, която
трябва да я носи.
Арен взе ръцете й в своите, обърна я към огледалото и притисна пръстите й към едрия
черен диамант, легнал по средата на ключицата й, под която биеше пулсът й.
— Северен пост. — После продължи от камък на камък, изреждайки по-големите
острови в Итикана. — Серит. — Тук спря, целуна я по рамото, гризна я леко по шията и
усети как тялото й се изопва и се притиска към него. Главата й падна на рамото му. —
Среден пост.
Пръстите им се плъзнаха по извивката на дясната й гърда и се спряха върху едър
изумруд. Арен изсумтя замислено и продължи надолу по картата от скъпоценни камъни
към Южен пост — изумруда, легнал в цепката между гърдите й.
— Твоя е — промълви той. — Итикана. Всичко, което имам, е твое. За да го пазиш. За
да го подобриш.
— Ще го направя — прошепна тя. — Обещавам. — Лара се обърна и опря чело в
гърдите му. Отдаде се на допира му. Заслуша се в биенето на сърцето му.
Той замря.
— Слушай.
— Нищо не чувам.
— Именно. Бурята е утихнала. Което значи, че е продължила на юг, следователно
търговците от Венция вече са поели към Южен пост.
Беше толкова странно да се доверява на Океана на ураганите — който я плашеше
повече от всичко друго — да се погрижи и за двата й народа. Лека-полека напрежението се
изцеди от нея.
— Щом вече е безопасно да се излиза, мисля, че бих искала да се изкъпя както трябва.
— Вашето желание е закон за мен, Ваше Величество — изръмжа той в ухото й, метна я
на рамо и тръгна към вратата. В коридора срещнаха Илай, на свой ред понесъл натъпкан
чувал на рамо.
— Отивам до казармата, Ваши Величества. Имате ли някакви съобщения?
Арен се поколеба.
— Да. Кажи на Джор, че искам да го видя. Следобед. — Той потупа многозначително
Лара по задника и се засмя, когато тя го ритна в гърдите. — Сега обаче отивам да се къпя.
Няколко часа по-късно двамата довършваха обяда си от риба на скара и цитрусов сос,
когато вратата на къщата се отвори със замах.
Джор нахлу в трапезарията, без да обръща внимание на окаляните си ботуши, и седна
срещу тях.
— Величества!
Искрящите му от веселие очи се прехвърлиха от Лара върху Арен и обратно. Той
дръпна към себе си едно блюдо със сладкиш от подноса и каза:
— Колко е хубаво, че най-сетне сте решили да се държите прилично.
Бузите на Лара поруменяха и тя отпи от плодовия си сок с надеждата, че чашата ще
скрие неловкостта й.
— И какво? Горкото момче най-сетне успя да спечели любовта ти, като просто скочи в
море, гъмжащо от акули, за да ти спаси задника. — Джор въздъхна драматично. — Не съм
сигурен дали имам склонност към подобни героични постъпки. Май ще трябва да се
откажа от мечтата си да те открадна, когато Арен си докара смъртта с някоя поредна
глупост.
— Майната ти, Джор.
Лара само се усмихна.
— За твой късмет имам слабост към възрастните мъже.
— Възрастни? — От устата на стража пръснаха трохи от сладкиша. — Слушай,
госпожичке, аз съм…
— Стига, стига. — Арен напълни чашата пред Джор. — Не си дошъл тук за това.
— Да, осведоми ме защо бе нужно да си довлека дъртия задник по хълма при вас,
влюбените гълъбчета.
Лара се обърна към Арен, изпълнена с любопитство.
— Как ти се стори небето? — попита Арен.
— Излез пред къщата и виж сам.
— Джор.
— Ясно е. — Стражът задъвка ново парче сладкиш, сбърчил чело с подозрение. —
Защо?
Арен хвана Лара за ръката. Палецът му очерта кръг върху дланта й.
— Кажи на всички да си съберат багажа и да приготвят лодките. Мисля, че е време да
се приберем у дома.
35. ЛАРА
У ДОМА.
За Лара тихата и спокойна къща на Среден пост бе домът. Само че нямаше как да
сбърка вълнението по лицата на стражите, докато връзваха торбите си и и пакетите с
провизии на три лодки — почти се препъваха един в друг от бързане. Където и да отиваха,
то беше домът им, а трескавата подготовка разпали още повече любопитството на Лара. В
Итикана нямаше големи градове — нямаше нищо по-внушително от рибарско селце и
маридринийката в нея не можеше да повярва, че кралят на Итикана би нарекъл някое
рибарско селце свой дом.
— Къде отиваме? — попита тя Арен за стотен път.
Той само й се усмихна развеселено и подхвърли торбата й с багаж в кануто.
— Ще видиш.
Не й беше позволил да вземе почти нищо освен кат итикански дрехи, малко бельо и по
негова специална молба — една от копринените й маридринийски рокли, макар да не й
беше ясно каква работа ще й свърши роклята в рибарско селце.
Тя отхапа късче от корен, за да не й прилошее, и се настани в лодката, за да не пречи на
никого, докато излизаха от пещерата. Небето беше сравнително ясно, но морето бе пълно с
клони и други отпадъци — Лара успя да види през мъглата, че джунглата на Среден пост е
претърпяла сериозни щети. Имаше повалени дървета, обрулени цветове и нападали листа.
Лодките минаха под моста и островът започна да се скрива от поглед. Лара обърна
глава напред, когато вдигнаха платното, леките вълни ги подхванаха и ги понесоха напред.
Поеха на запад, отдалечиха се от моста и заплаваха покрай безброй миниатюрни
островчета, всички наглед необитаеми, макар Лара да знаеше, че в Итикана външния вид
на нещата често лъжеше.
Плаваха от час, когато, след като заобиколиха едно островче, пред погледа на Лара от
океана изникна истинска планинска верига. Не, не беше планина, поправи се тя. Беше
вулкан. Самият остров бе в пъти по-голям от Среден пост, а склоновете на вулкана, който
се извисяваше към небето, бяха обраснали с буйна растителност. По скалистите брегове,
издигащи се на двайсет и повече метра, се удряха вълни, носени от лазурносиньото море.
Нямаше и следа от плаж или пещера. Островът бе непристъпен и ако се съдеше от дима,
виещ се от върха на вулкана, опасен.
Въпреки това, след като заобиколиха, Джор сви едно платно и намали скоростта им, а
Лия стана и подпряла ръка на рамото на Тарин, се огледа.
— На хоризонта не се виждат други кораби — заяви тя и Арен кимна.
— Вдигнете флага.
На върха на мачтата се вееше яркозеленият флаг, разделен от извита черна линия.
Вятърът го подхвана с нетърпение, отразяващо това по лицата на итиканците. Щом
доближиха острова и заслониха очи срещу слънчевите проблясъци по вълните, Лара успя
да различи един тъмен отвор в иначе солидно изглеждащите скали.
Входът към морската пещера се разшири, когато лодките приближиха. Върховете на
мачтите едва минаха под свода към мрака, който криеше какво ги очаква във
вътрешността.
Сърцето на Лара запрепуска в гърдите й, щом осъзна, че става свидетелка на нещо,
което никой друг външен човек не е виждал. Място, намиращо се изцяло под контрола на
Итикана. Тайна, която навярно бе по-голяма дори от тайните на скъпоценния й мост.
Оглушителен тропот накара Лара да подскочи. Арен сложи ръка на гърба й, за да я
успокои, докато очите на всички свикваха с мрака. Тя запримигва и загледа със
страхопочитание как една стоманена решетка, обрасла с водорасли и лепки, се издигна и
разкри тесен проход в скалата, през който трите лодки минаха плавно в тунел, извиващ се
надясно. Лара стисна с две ръце ръба на лодката и затаи дъх, докато Тарин и Лия загребаха
напред по тунела, който свърши в огромна пещера. През малки отвори в тавана се
процеждаше слънчева светлина, която танцуваше по спокойната повърхност на водата, а
дъното сякаш се намираше на една ръка разстояние, макар Лара да подозираше, че е доста
по-дълбоко.
Към стените бяха привързани десетки лодки, включително големите, с които бяха
евакуирали населението на Серит. Между лодките плуваха полуголи деца, които крещяха и
се смееха — звукът се чу ясно, след като стоманената решетка се върна на мястото си.
Децата познаха Арен и стражата му и се развикаха, а после заплуваха към тях като рибен
пасаж. Джор се засмя и се престори, не замахва към децата с весло, докато се придвижваха
към далечния край на пещерата, където издълбани в скалата стъпала водеха нагоре.
Детските гласове изпълниха ушите й. Лара позволи на Арен да й помогне да слезе от
лодката и пристъпи напред с несигурна крачка. Къде се намираха?
Лара сложи изпотена ръка на лакътя на Арен и с бясно биещо сърце пое по стълбите
към отвора, от който нахлуваше слънчева светлина. Пристъпиха заедно навън, където ги
лъхна вятър с мирис на море, който измъкна няколко кичура коса от плитката на Лара.
Ярките цветове се впиха в очите й и тя примигна — отчасти за да отмие сълзите и отчасти
защото не вярваше на очите си.
Град.
Улиците, къщите и градините покриваха стръмните склонове на вулканичния кратер и
се сливаха с околната растителност, а всичко това се отразяваше в изумруденозелено езеро
в подножието. Лара пусна Арен и се завъртя в кръг, останала без дъх от мащаба на града,
който не биваше, не можеше да съществува.
Мъже и жени по туники и панталони вървяха по улиците, а около тях тичаха деца,
вероятно излезли да се порадват на хубавото време. Виждаха се стотици хора и Лара не се
съмняваше, че има още много в сградите по склона, построени от същия материал като
моста. Около къщите се виеха дървета и лози, пуснали дълбоки корени в земята, а между
сивото и зеленото на листата се виждаха безброй цветове във всички нюанси на дъгата. От
клоните на дърветата висяха метални вятърни звънчета и при всеки повей изпълваха
въздуха с нежната си музика.
Като истински крал, съзерцаващ владенията си, Арен обяви:
— Добре дошла в Еранал.
36. АРЕН
ТОВА БЕ НАЙ-ТЕЖКИЯТ СЕЗОН НА БУРИТЕ, КОЙТО Арен беше виждал.
Тайфун след тайфун се стоварваха върху Итикана, морето, вятърът и дъждът се
съюзяваха срещу крепостта, която представляваше Еранал, и го изолираха още повече.
Градът бе принуден да посегне към запасите си и щеше да е истинска надпревара с времето
да ги попълнят, преди да настъпи Приливът на войната и населението на Еранал да се
утрои, когато жителите на околните острови дойдеха да се скрият от неизбежните
нашественици. Те щяха да си носят запаси, но след месеци, през които се събираха едва
няколко дни с подходящо за риболов време, тези запаси нямаше да са никак големи.
Което значеше, че ще се наложи да разчитат на моста.
А беше толкова болезнено лесно да не мисли за надвисналите над кралството опасности
през месеците, откакто бе довел Лара у дома в Еранал. Толкова беше лесно да седи на
масата с приятелите си, да ядат и пият, да се смеят и да си разказват истории до късна нощ.
Толкова бе лесно да се потопи в някоя книга, без да е нащрек за сигнала на роговете,
предупреждаващи за нашественици. Толкова бе лесно сутрин да остава до късно в леглото,
обвил ръце около финото тяло на жена си. Да се събуди и да боготвори извивките на
тялото й, вкуса на устата й, усещането за ръцете й по гърба му, заплетени в косата му,
обвити около члена му.
През някои дни му се струваше, че Лара е с него открай време, защото така се бе
потопила във всяка страна на живота му. Във всяка страна на живота в Еранал. Беше се
тревожил, че ще й бъде трудно да се сближи с хората, както и на тях да я приемат за своя.
Само след месец обаче тя бе научила имената на всички граждани и роднинските
отношения помежду им и Арен нерядко я заварваше да работи редом с хората, да им
помага, когато са болни или наранени. Лара прекарваше повечето си време с младите хора
отчасти защото у тях отсъстваше дълбоко вкоренената неприязън към Маридрина на
родителите и прародителите им и отчасти — според него — защото това й вдъхваше
усещане за цел. Беше отворила училище, защото, въпреки че проклетият й баща се беше
отнасял зле с нея, не се беше стискал за образование и стремежът й да сподели наученото
бе спечелил повече сърца дори от героичната й постъпка на остров Аела.
Лара превърна неговите приятели в свои и не спираше да се надпреварва с Джор кой
ще разкаже най-неприличния виц, докато всички ядяха, пиеха и се веселяха. Тя научаваше
все повече за живота им, докато ръката й лежеше в тази на Арен, а над главите им се виеше
буря след буря. Тя самата никога не споделяше подробности за живота си, но дори някой
да беше забелязал, не го коментираше. Арен също бе спрял да любопитства — беше
заключил, че ако Лара пожелае да му разкаже нещо, ще го направи.
С много убеждаване и придумване децата на Итикана бяха успели да накарат Лара да
нагази в пристанището в пещерата, където я научиха да се носи по водата и да плува
кучешката, но само да я докоснеше някоя риба, тя веднага изскачаше от водата. Освен
това отказваше да си потопи главата под повърхността. Няколкото случая, когато някое от
децата проявяваше смелостта — или глупостта — да й натисне главата под водата, бяха и
единствените пъти, когато Арен я бе виждал да избухва в крясъци. След това излизаше от
водата полугола и мокра и се прибираше в двореца, където отказваше да говори с когото и
да било, включително с него, до края на деня. При следващата пролука между бурите
отново се връщаше във водата с децата.
Идването в Еранал бе променило жена му. Не я беше направило по-мека, защото
характерът й все още беше най-проклетият, на който бе попадал, но на Арен му се
струваше, че идването тук някак я бе извадило от черупката й, от крепостта, която бе
изградила, за да се защити. Беше по-щастлива. По-весела. Удовлетворена.
Само че всеки сезон на бурите свършваше и този нямаше да направи изключение.
От гърдите на Арен се изтръгна въздишка. Гледаше към небето и дъждецът мокреше
кожата му. Вятърът бе само лек повей. Тази буря дори не заслужаваше да се нарече така и
Арен предположи, че до няколко дни Бабинка ще обяви края на сезона. Именно затова се
беше събрал военният съвет.
През последния час лодките на съветниците пристигаха една след друга. Това бяха
корави мъже и жени, сблъскали се с най-жестоките зверства на враговете на Итикана и
отвърнали им подобаващо. Всеки от деветте съветници, включително самият Арен в
Среден пост, отговаряше за защитата на определени части от моста и островите около него
и сега всички бяха дошли, за да обсъдят какво може да се очаква от спокойния сезон. С
изключение на един.
Ана закъсняваше.
Арен влезе в пещерата, която играеше ролята на пристанище в Еранал, и седна на
стълбите да чака, раздразнен от тревогата, избуяла в гърдите му. Днес щеше да види
близначката си за пръв път от деня, в който Лара бе паднала от моста. Щяха да говорят за
пръв път, откакто той бе заплашил да я прати в Харендел. Ана бе настоявала, че Лара не
бива да бъде нищо повече от добре обгрижвана затворничка на Среден пост, и сега той не
можа да не се запита как ще реагира сестра му на факта, че Лара е в сърцето на Итикана.
Портите започнаха бавното си издигане и стърженето разсея Арен от мислите му. Една
от лодките на Южен пост се появи от завоя на тунела и той присви очи в оскъдната
светлина в опит да види сестра си. Ана стоеше на кърмата, с ръце на руля и непроницаемо
изражение.
Лодката се удари леко в каменните стъпала, един от войниците в нея изскочи навън и я
завърза за кея, докато останалите сваляха багажа. Ана метна торба през рамо и пожела на
екипажа си да се наслади на двата си часа почивка. После пое нагоре, прескачайки по две
стъпала.
— Ваше Величество — каза тя и сърцето му спря. — Извинете за закъснението.
Предвид естеството на отношенията между южните кралства Южен пост изисква цялото
ми внимание.
— Няма нищо. — Той се опита да осмисли вероятността разривът им никога да не се
изглади. — Имаме време.
Ана обърна поглед нагоре и поклати глава.
— Не съм сигурна.
Когато двамата с Ана влязоха в двореца, вътре цареше тишина. Всички, чиято работа
не изискваше да бъдат там, бяха излезли, а онези, чиято работа изискваше да са тук, бяха
заети. От това се пораждаше един особен звук, сякаш отсъствието на хора променяше
сградата, караше стъпките да кънтят и гласовете да отекват между стените.
Не че на някого от двама им му се говореше.
Арен сви по коридора и видя Лара, седнала на тапицирана пейка пред съвещателната
зала, изпънала рамене и приковала поглед в дебелата врата. Беше облечена в копринена
рокля в сини и зелени нюанси, а косата й бе сплетена на плитка, обрамчваща главата й като
корона, и разкриваща дългата й шия. Краката й бяха обути в сандали с високи токчета от
кожа, инкрустирана с лазурит. Той дори от разстояние виждаше златистия прах по бузите и
веждите й.
— Виждам, че не се е отказала от скъпия си вкус — измърмори Ана.
Лара не се беше отказала и Арен й угаждаше, само че не по причините, които
подозираше сестра му. Лара би се отказала от лукса и би се сляла с народа до такава
степен, че всички да забравят, че не се е родила сред тях, но и двамата с Арен разбираха
колко е важно народът да не забравя, че тя е маридринийка. Разбираха колко е важно да я
заобичат именно като маридринийка, което вече бе станало.
Когато ги видя, Лара се изправи и щом се обърна към тях, Арен чу как дъхът на Ана
секва. Беше се втренчила в скъпоценните камъни около шията на Лара, в огърлицата от
изумруди и черни диаманти, принадлежала на майка им.
— Как можа? — Думите прозвучаха като съскане между стиснатите й зъби. — Толкова
други неща можеше да й дадеш, защо й даде това?
— Защото Лара е кралица. И аз я обичам.
В очите на сестра му проблеснаха стотици възможни отговори, но тя не изказа никой от
тях. Само се поклони на Лара.
— Радвам се да ви видя в добро здраве, Ваше Величество. — После тя извади ключа,
който символизираше положението й на командир, отключи вратата към залата и влезе.
— Казах ти, че трябваше да поговориш с нея. — Лара опря ръце на хълбоците си и
поклати бавно съвършената си глава. — А ти я зашлеви в лицето с всичко, което не иска да
вижда, и очакваше да стисне зъби и да се примири.
Арен бързо прекоси пространството, което ги делеше, и я взе в обятията си. Ръцете й се
увиха около шията му.
— Защо винаги се оказваш права? — попита той, затвори очи и я целуна по гърлото.
— Не съм права винаги. Просто ти твърде често бъркаш.
Той се засмя и усети част от напрежението му да изчезва, но за кратко, защото
следващите думи на Лара бяха:
— Твърде рано е, Арен. Нека да повикам Джор.
— Не. Ти си кралица на Итикана и това те прави мой заместник-командир. Винаги е
било така и ако взема със себе си Джор, командирите на стражата ще решат, че не те
смятам за способна. Че не ти вярвам. Това ще развали всичко, което постигнахме, откакто
дойдохме в Еранал.
— Доколкото на тях им е известно, аз наистина съм неспособна.
— Аз знам, че не е така. — И бе единственият. Миналото на Лара, обучението й,
смъртоносните й способности бяха тайна, която Арен пазеше от всички. И щеше да
продължи да я пази, за да опази и жена си, и нестабилния мир, чийто символ бе бракът
им. — Освен това за управлението на едно кралство трябват и други неща освен бойни
умения.
— Тук става дума за среща на съвета преди Прилива на войната — каза тя през зъби, а
очите й пробягаха по коридора, за да се увери, че са сами. — Единственото, което е нужно,
са бойните умения. Ще извикам Джор.
Арен поклати глава.
— Ти си единствената, която знае точно какъв е залогът. — Той опря чело в
нейното. — Имам нужда да си до мен.
И преди тя да продължи да спори, Арен отключи вратата и въведе Лара във военния
съвет на Итикана.
37. ЛАРА
АРЕН ПУСНА РЪКАТА Й ВЕДНАГА КОГАТОв лязоха. Интимността, нажежила
пространството помежду им допреди секунди, сега бе изчезнала. И бе заменена от нещо
съвсем различно.
Тук те не бяха съпруг и съпруга. Не бяха крал и кралица на Итикана. В тази зала Арен бе
командир на Среден пост, а тя — неговата заместничка. Лара инстинктивно изопна рамене
като него и огледа помещението със същия мрачен поглед, докато го следваше към
издигнатия на подиум модел на Среден пост, част от огромна триизмерна карта на
Итикана. Единствената съществуваща карта на Итикана.
В тази зала не се допускаше никой друг освен командирите на стражата и техните
заместници. Дори слугите нямаха право да влизат, за да изчистят — самите командири се
справяха с тази работа с присъщата на всички итиканци експедитивност. Присъствието на
Лара, една маридринийка, в тази зала нямаше прецедент — факт, който се изясни, когато
всички глави се завъртяха към нея с разширени от шок очи.
— Къде е Джор? — Гласът на Ана проряза тишината от мястото й до макета на Южен
пост. Ръката й бе положена собственически върху острова.
— На долния етаж. — Гласът на Арен бе отсечен, макар Лара да подозираше, че е по-
скоро от нерви, отколкото от раздразнение.
Беше очаквал, че правото й да присъства на срещата ще бъде оспорено.
— Командире, може би е редно да обсъдим дали присъствието на Нейно Величество
тук е уместно — каза Мара. Което не беше изненадващо. Тази жена нескрито изразяваше
неприязънта си към Лара, когато се появеше в Еранал, и почти не й проговаряше, ако се
срещнеха.
Арен изгледа хладно командира на Северен пост.
— Всеки от нас избира заместника си. Изборът не се подлага на съмнение. — Той кимна
към Астер, когото Мара бе избрала за свой заместник след уволнението му от поста на
командир на Кестарк. — Освен ако не искаш да променим протокола?
Мара вдигна отбранително ръце.
— Просто си помислих, че ще изберете за свой заместник някого с повече опит. Емра
— тя посочи младия командир на Кестарк — избра заместник на възраст, която да
компенсира нейната младост.
Емра бе избрала за заместник майка си — корав воин, когото Лара много харесваше.
Сега жената извъртя очи, докато дъщеря й казваше:
— Избрах човек, на когото вярвам.
Малък жест на солидарност, но облекчението, предизвикано от думите на младата
жена, мигновено изчезна, когато Ана попита:
— И откога не вярваш на Джор?
Арен се размърда до Лара, краката му се отъркаха в роклята и. Тя виждаше, че липсата
на подкрепа от сестра му го наранява. Доколкото бе разбрала от Тарин, Джор и останалите
от стражата, близнаците бяха близки, бяха се защитавали взаимно до преместването на Ана
на Южен пост. Тя бе дала ключовия глас за женитбата на Арен и Лара в същата тази зала,
но съдейки по сегашното изражение на принцесата, дълбоко съжаляваше за тогавашното
си решение.
— Лара е моя съпруга. Тя е кралицата. Вярвам й и затова е моя заместничка. — Лара
затаи дъх, когато Арен обходи присъстващите с поглед. — Всеки, който има проблем с
това, е свободен веднага да отиде на майната си.
Мара изсумтя, но никой не проговори.
— Да започваме, става ли? Искам да тръгна към къщи преди мръкнало — натърти тя.
Последва дълго изложение от страна на Мара за събитията по време на сезона на
бурите. Тя докладва какво са научили шпионите на Северен пост за намеренията на
Харендел и Амарид. Докладва къде са разположени войските и флотовете. Каза колко
кораба са били построени и унищожени. Лара слушаше внимателно — не й беше убягнал
фактът, че всеки владетел на света би убил, за да види свой шпионин на мястото й.
— Амарид строи нови кораби, за да замени потопените при нашествията миналата
година — каза Мара. — Само че ние следим как напредват, и нито един няма да е готов до
началото на Прилива на войната. Ще можем да си поемем дъх.
— Всички потопени кораби ли сменят? — попита Арен. — С какви пари? Амарид е
почти фалирал.
Фалит, за който Лара знаеше, че Итикана доста е допринесла, като е отнела приходите
на Амарид от стоманата, превозвана преди от техни кораби през Океана на ураганите.
Амарид бе кралството, което най-много от всички държави и на север, и на юг бе
пострадало от женитбата й с Арен.
— От хазната, доколкото знаем — отговори Астер. — Не е на кредит. Вече никой не им
дава заеми. — Възрастният мъж вдигна един лист хартия. — Има слух, че строежът на
корабите е бил платен със скъпоценни камъни, но не ми се струва много вероятно.
Скъпоценни камъни. Думата заседна в ума на Лара — беше важна по някаква причина,
но тя не можеше да се сети каква бе тя.
— Какви скъпоценни камъни?
Всички очи в залата се обърнаха към нея и после се прехвърлиха на Арен. Той стисна
зъби с явно раздразнение.
— Отговори на въпроса.
— Рубини — отвърна Астер. — Само че в Амарид няма мини, което значи, че вероятно
е само слух.
Пръстите на Лара се плъзнаха към ножа на колана й и опипаха червените камъни, с
които бе инкрустирана дръжката.
— Не се интересувам от слухове — заяви Арен. — Интересувам се от факти. Открийте
как Амарид е платил за корабите. Ако са се съюзили с някого, искам да знам кой е. И какви
са намеренията им.
Той махна с ръка на Мара да продължи, но умът на Лара остана съсредоточен върху
корабите. Върху мисълта, че извън Амарид може да има някой, който е заинтересуван от
финансирането на още нашествия срещу Итикана.
— … значително увеличен внос на определени маридринийски стоки в Амарид. —
Думите на Мара привлякоха вниманието на Лара.
— Какви стоки?
Мара доби раздразнен вид.
— Най-вече евтино вино.
— Защо внасят маридринийско вино, при положение че в Амарид се произвеждат най-
добрите вина и страната е известна по цял свят с избите си?
— Очевидно някои амаридийци харесват пълна с утайка помия — сряза я Мара. — Да
продължим нататък.
— Овладейте се, командире — каза студено Арен.
По-възрастната жена разпери безпомощно ръце.
— Предполагам, че маридринийците продават каквото могат, за да си купят
необходимото — отбелязах увеличения внос само защото е необичаен и представлява
пазар, от който в бъдеще можем да се възползваме.
— Не беше голяма доставка — прекъсна я Ана. — Таксите ни биха изяли половината
печалба от голяма доставка с толкова евтино вино. Взех една каса и я добавих към
припасите за Среден пост.
Сърцето на Лара бумтеше в ушите й — пред очите й затанцува образът на бутилката
маридринийско вино в убежището, в която бяха открили контрабандния рубин, сега
прибран в кутията й за бижута на Среден пост. Какъв по-добър начин за контрабандно
пренасяне на скъпоценни камъни от скриването им в евтино вино, което итиканците
нямаше да докоснат и едва ли биха забелязали, ако Ана не беше решила да се пошегува?
Лара не можа да прецени дали Арен е направил връзката — той внимаваше да не издава
емоциите си.
— Може ли да продължа? — попита Мара и когато Арен кимна, тя направи бърз обзор
на защитните системи на Северен пост и предаде щафетата на следващия командир.
Островите на север и на юг от Среден пост бяха обект на повечето нападения при
предишните Приливи на войната и разговорът скоро се обърна на дискусия дали и тази
година ще е така. Лара слушаше с едно ухо и не можеше да се отърси от подозрението, че
някой от Маридрина плаща на амаридийския флот.
Разговорът започна да става все по-разгорещен, правеха се паузи само ако някой
трябваше да излезе да се облекчи, и дискусията се подновяваше в мига, в който излезлият
се върнеше. Нямаше време. Лара го усещаше — усещаше препускащия ритъм на
адреналина, изливащ се в кръвта й преди буря, само че този път той й нашепна, че ще има
война. Дойде редът на Арен да опише ситуацията в Среден пост и той започна почти без да
поглежда бележките, които Лара му подаде.
— Остров Среден пост бе нападнат само веднъж. В междинния сезон и от видимо
неопитен капитан, защото насочи кораба си право към коработрошачите. Сякаш искаха да
ги потопим. Въпреки това не ни остана много време за почивка, защото околните острови
под наше командване бяха нападани неколкократно.
Той навлезе в подробности, но Лара вече не слушаше — кожата й се бе вледенила. За
плана на баща й бе ключово Лара да види военните тактики на итиканците отблизо и
благодарение на обучението си да разбере въпросните тактики и как могат да бъдат
обърнати срещу самите итиканци. През целия Прилив на войната бе вярвала, че
възможностите, които й се откриваха да наблюдава итиканците в действие, са били въпрос
на късмет, но ако не бяха?
Ами ако тези възможности бяха създадени нарочно? Ами ако бяха организирани от
човека, плащаш за строежа на новите кораби?
Ами ако този човек беше баща й?
— Амаридийското нападение над Серит бе единственият случай, в който понесохме
значителни загуби…
Серит. Неканеният спомен за нападението изплува в ума й. Спомни си как
амаридийските моряци я бяха познали, но вместо да я нападнат, бяха отстъпили, докато не
стана ясно, че само едната страна ще оцелее — или тя, или те. В което нямаше логика,
предвид факта, че именно Лара и съюзът, който бракът й символизираше, бяха причина за
нещастията на Амарид.
— Твой ред е, Емра — подкани Арен. — Как са нещата на Кестарк?
Листът хартия в ръцете на младата жена затрепери, но гласът й остана ясен и спокоен,
докато докладваше за ситуацията в своя район на командване. Бяха претърпели тежки
загуби през последния Прилив на войната. Когато стигна до края на бележките си, тя
замълча за миг и после добави:
— Един амаридийски търговски кораб мина покрай Кестарк преди два дни.
— Придържай се към важните неща, момиче — настоя Астер и Лара едва овладя
подтика да метне чашата си по главата му. — Нямаме време да обсъждаме всеки търговски
кораб, довят в наши води по време на сезона на бурите.
В очите на Емра проблесна раздразнение, но тя замълча — подчинението на по-
висшестоящите бе дълбоко вкоренен навик.
В момента всичко, свързано с Амарид, бе важно, затова Лара понечи да помоли Емра
да продължи, но Арен я изпревари:
— Защо споменаваш кораба?
— Бях на Аела и проверявах тамошния наблюдателен пост, командире. Забелязахме
кораба, който бе закотвен на завет край източния бряг. Екипажът сякаш поправяше нещо.
— И?
— И забелязах, че корабът не тази много дълбоко. Понеже трябваше да е дошъл от
север, това ми се видя странно. Ето защо се качих да проверя.
— Качила си се на амаридийски кораб?
— С изцяло мирни намерения. Трюмът беше празен и когато попитах по каква работа
са тук, капитанът ми каза, че превозват някаква богаташка.
— Колкото и да е вълнуващ този разказ… — намеси се сухо Астер, но Арен му махна с
ръка да замълчи, и то тъкмо навреме — Лара вече обмисляше да отрови напитката на
Астер, за да го накара да млъкне.
— Ти видя ли жената?
— Да, командире. Беше много красива и със златиста коса. Пътуваше с прислужница и
няколко телохранители, които приличаха на военни.
— Разговаря ли с тях?
Емра поклати глава.
— Не. Но забелязах, че роклята й е в същия стил като тези, които понякога носи Нейно
Величество.
— Била е маридринийка?
Емра сви рамене и се изчерви.
— Нямам достатъчно опит, за да преценя. Нейно Величество е единствената
маридринийка, която познавам.
— Може би е било добре да се консултирате с майка си, командире — намеси се
Мара. — В края на краищата тя се би във войната с Маридрина и е добре запозната с
външния им вид и маниера на говорене. Както и да е, това няма значение.
Маридринийците, които не могат да си позволят да минат по моста, често рискуват живота
си с амаридийските кораби. Евтини са.
— Аз също не бих отдала голямо значение на случката, командире — добави Емра, —
само че по пътя към Еранал покрай Среден пост видяхме същия кораб. Подобно корито не
би могло да се върне в Маридрина и оттам да стигне до Среден пост за два дни.
Кожата на Лара настръхна, сякаш някой я гледаше, макар в залата да нямаше прозорци.
Баща й не използваше жени за шпиони по време на война. Единственото изключение бяха
Лара и сестрите й. А тя бе заплатила за свободата на сестрите си с кръв.
— Някой друг да е забелязал нещо подобно?
Заклатиха се глави, но командирът на гарнизона на север от Среден пост отговори:
— Съгледвачите ни забелязаха един амаридийски кораб да се движи на югоизток
покрай Серит и Гамира, но ни се стори, че просто се опитва да избяга от бурята, която се
задаваше от запад.
— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Мара.
Нещото бе, че бащата на Лара я преследваше. Лара го знаеше и съдейки по
напрежението, излъчващо се от Арен, той също го подозираше. Но нито тя, нито той
можеха да коментират въпроса, защото така само щяха да повдигнат друг въпрос, а
именно защо Сайлъс толкова държеше да открие своенравната си дъщеря.
Арен поклати глава.
— Продължавайте.
Беше дошъл редът на Ана и Южен пост.
Принцесата потърка брадичката си и протегна ръка към макета на острова, който
пазеше така пламенно.
— Всички защитни системи на Южен пост са в добро състояние. Щетите, нанесени по
съоръженията през сезона на бурите, бяха поправени в паузите между бурите.
Тя погледна бележките си и продължи с изброяване на войниците във всяко поделение,
оръжията, храната и водата.
— Всички знаете — поде тя и остави записките си, — че Валкота успешно вдигна
частична блокада за Маридрина към Южен пост въпреки трудностите, които това създаде
за флота й. Ние очаквахме да понесем загуби от блокадата, но императрицата на Валкота е
твърде умна, за да рискува да ни създаде повод за недоволство. През всяка пауза между
бурите на пристанището се оформяше опашка от валкотански кораби, които купуваха
всичко, често на по-висока от обявената цена. Когато маридринийските кораби успееха да
стигнат до пристанището, за тях най-често не бе останало кой знае каква стока. Въпреки
че, за негова чест, крал Сайлъс бе наредил с предимство да се купува храна, а не стомана и
оръжия.
— Значи стоманата и оръжията са още на Южен пост? — попита Арен.
— Имаме цял склад, пълен с оръжия — отвърна Ана. — Както вървят нещата, всичко
ще ръждяса, докато Сайлъс стигне до него. Но не спират да пристигат нови оръжия.
— Прекупвачите на Сайлъс обират цялата стомана и всички оръжия, които се продават
на Северен пост — каза Мара. — И валкотанците го знаят.
Ана кимна.
— Само че той не смее да използва собствените си ресурси, за да си прибере
закупеното. Не и при бунтовете по улиците на Маридрина. Хората гладуват. Отчаяни са. И
за всичко обвиняват Итикана.
Сърцето на Лара спря, когато тя внезапно разбра ситуацията. Беше глупачка —
мислеше си, че всичко може да свърши. Беше вярвала, беше се надявала, противно на
всякаква логика, че ако спре да шпионира за баща си, той няма да успее да пробие
защитата на Итикана.
Баща й бе чакал петнайсет години, беше вложил цяло състояние и живота на двайсет от
дъщерите си в плана да завладее моста. Беше лъгал, манипулирал и убивал, за да запази
този план в тайна. Нямаше начин някога да се откаже от него.
Независимо какво щеше да струва изпълнението му на Маридрина.
Трябваше да говори с Арен насаме. Трябваше да го предупреди, че Итикана е в
огромна опасност. И трябваше да го направи преди края на срещата, за да могат тези хора,
които пазеха бреговете на Итикана, да се върнат по местата си готови за бой.
Само че не можеше да го помоли пред всички да излязат и да поговорят насаме —
щяха да се запитат какво крият от съвета.
Лара събра бележките на Арен и започна да си вее с тях достатъчно енергично, че да
привлече погледите. После посегна към чашата си с вода и нарочно я събори на земята,
където тя се пръсна на парчета.
Арен прекъсна спора си с Мара и се извърна да я погледне.
— Съжалявам — промълви тя.
Той присви очи, а Лара се олюля.
— Много е горещо.
— Добре ли си?
— Мисля, че трябва да поседна — каза тя и се свлече в прегръдките му.
38. АРЕН
— ДАНО ДА ИМАШ ДОБРО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ТОВиАз пълнение — каза Арен през
зъби, докато я носеше по коридора. — Защото изобщо не ти вярвам, че припадна.
— Трябва да поговорим — каза тя шепнешком, с което потвърди подозрението му.
Той ритна вратата към тяхната стая и отпрати с жест шокираните слуги, стекли се в
стаята след него.
— Много дълго стоя на крака.
После затвори вратата с лакът и Лара стъпи на крака в мига, в който резето хлопна.
— Имаме само няколко минути — рече тя. — Затова слушай внимателно. Баща ми се е
съюзил с Амарид.
Мълчание.
— Итикана има шпиони и в двете кралства, Лара, и никой от тях не е докладвал дори за
намек за съюз между Маридрина и Амарид. Всъщност казват точно обратното.
— Да, точно в това иска да те убеди баща ми.
Арен я изслуша безмълвно, докато тя му обясняваше връзката между нападенията
около Среден пост, маридринийското вино, нелегално пренесения рубин и корабите, които
Амарид строеше с пари от същите тези рубини. Поредица от подробности и съвпадения,
които би могъл да сметне за незначителни, ако не беше фактът, че той знаеше защо Лара е
изпратена в Итикана. Знаеше, че крал Сайлъс е негов враг.
— А и корабите, които се появяват около Среден пост. Онзи с аристократката… — Тя
замълча. Колебаеше се. — Аристократката е само за параван на войниците. Знаеш, че ме
търси.
Тук Арен я прекъсна.
— Разбира се, че те търси, Лара, защото без теб кроежите му, съюзът с Амарид,
всичко, което планира, отива на вятъра.
— Но…
Арен я стисна за раменете.
— Без теб той няма нищо.
Лара не го беше предала — Арен вярваше в това. Вярваше й, беше готов да й повери
сърцето си, народа си и моста. Но трескавият блясък в очите й пося семето на съмнението
в душата му.
— Сигурна ли си, че не си му казала нещо в писмата си?
Лара срещна погледа му, без да мигне.
— Сигурна съм. Точно както съм сигурна, че в момента той създава ситуация, в която
няма да му трябвам аз, за да превземе моста. Ще го направи със сила.
Арен въздъхна дълбоко и каза:
— Лара, това го е опитвал и преди. Опитвал е и се е провалял, претърпявайки
катастрофални загуби. Маридринийците помнят какво е да се озоват срещу
коработрошачите ни. Да видят другарите си да се давят, да се блъскат в скалите, да ги
разкъсват акули. Сайлъс може да наеме колкото амаридийски кораби иска — твоят народ
не желае да води тази война.
— Защо мислиш, не ги оставя да гладуват?
Кръвта му внезапно изстина.
— За да се опита да ме принуди да спра да търгувам с Валкота.
Лара бавно поклати глава.
— Това е последното, което цели. Баща ми не иска Итикана да му е съюзник. Иска да
му бъдеш враг. — Очите й блестяха от непролети сълзи. — И успя. Превърна те в злодея,
който мъчи Маридрина, и съвсем скоро ще дойде, за да пролее кръвта ти.
Още докато думите се изливаха от устата на Лара, Арен разбра, че са истина. Че
въпреки всичките му усилия, въпреки всичко, в което бе мечтал да превърне Итикана,
войната бе дошла на прага му. Той се освободи от Лара и сграбчи таблата на леглото,
което деляха. Дървото простена в ръката му.
— Ще можеш ли да опазиш Итикана и от двете страни? — Гласът на Лара бе тих и мек.
Той кимна бавно.
— Тази година — да. Но очаквам загубите ни да са катастрофални. И двете кралства
имат много повече войници, които могат да си позволят да изгубят, за разлика от нас.
Какви варианти имаше? Най-сигурният начин да спре Сайлъс бе да се съюзи с Валкота,
но това щеше да съсипе Маридрина. Сънародниците на Лара щяха да измират с хиляди —
дали от глад, дали от вражеско оръжие. Щяха да бъдат погубени невинни хора. И всичко
това заради алчността на един човек. Но ако постъпеше иначе, това щеше да бъде краят на
Итикана, освен ако Харендел не се намесеше, което беше малко вероятно, ако се съдеше по
досегашното поведение на това кралство.
— Няма решение — каза той.
Мълчание.
— Прекъсни търговията с Валкота. — Думите на Лара бяха толкова тихи, че той едва ги
чу. — Опитай се да подкопаеш подкрепата за войната с Маридрина. Превърни Итикана в
герой.
— Ако скъсам отношения с Валкота и използвам ресурсите си, за да вдигна блокадата
им срещу Маридрина, това ще ни удари в печалбите, и то силно. Итикана се нуждае от
парите, които Валкота оставя в Южен пост, за да оцелее. Да не говорим че сигурно ще
последва ответен удар. Искаш да рискувам всичко това заради едно предположение? И то
основано на съвпадения?
— Да.
Мълчание.
— Арен, ти ме доведе тук, защото вярваше, че хората трябва да опознаят Маридрина,
за да може между страните ни да се установи мир. За да могат да видят Маридрина като
съюзник, а не като врага от миналото. — Гласът й бе задавен. — Това важи и за двете
страни. И Маридрина трябва да види Итикана като съюзник. Като приятел.
Раменете на Арен се превиха.
— Дори ако се съглася с теб, Лара, никога няма да убедя съвета да ме подкрепи. Те
вярват, че сме си купили мира с Маридрина — че сме дали на баща ти каквото е искал, и
той няма причина да ни напада. Няма да рискуват да загубят печалбите, които ни носят
валкотанците, заради предположението, че баща ти може да ламти за нещо повече.
— Тогава може би е време да им кажеш истината за мен. Може би това ще е
достатъчно доказателство колко е сериозна ситуацията, в която се намираме.
Арен усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
— Не мога.
— Арен…
— Не мога, Лара. Репутацията на итиканците, че са жестоки, не е съвсем незаслужена.
Ако открият, че си шпионка… — Устата му бе пресъхнала като пустиня. — Екзекуцията ти
няма да е бърза.
— Така да бъде.
— Не. — Той прекоси разстоянието, което ги делеше с три крачки, взе я в обятията си
и притисна устни към косата й. — Не. Отказвам да те предам, за да те убият. По-скоро ще
ги оставя да ме хвърлят в морето, отколкото да се съглася с това. Обичам те твърде много.
И тъй като Арен знаеше, че тя е достатъчно храбра, за да се жертва, независимо дали
той бе съгласен, или не, добави:
— Ако научат истината за теб, последното, което ще искат да направят, ще е да
помогнат на твоя народ. Ще ме принудят да се съюзя официално с Валкота и онова, което
ще последва… Не съм сигурен, че Маридрина ще оцелее.
Раменете й се разтресоха и от гърлото й се разнесе стон.
— Невъзможно е. Невъзможно е да спасим и двете държави. Винаги е било така.
— Може би не. — Арен я бутна към леглото. — Искам да останеш тук и да продължиш
да се преструваш, че ти е зле.
Лара избърса сълзите си.
— А ти какво ще правиш?
Той спря с ръка на дръжката на вратата и се обърна да погледне съпругата си.
— Баща ти те изпрати в Итикана с цел. И се провали. Но аз също те доведох тук с цел,
Лара. И мисля, че е време да проверя дали гамбитът ми е сработил.
Тя не направи опит да го спре и Арен излезе. Дългите му крака го понесоха по
коридора, докато репетираше думите си. Те съставяха реч, изнасяна безброй пъти, която
сега обаче щеше да послужи за друга цел. Когато стигна до залата, Арен извади ключа си,
отвори вратата и влезе.
Разговорите секнаха и Ана каза:
— Бабинка прати съобщение. Сезонът на бурите е приключил. Започва Приливът на
войната.
Присъстващите в залата се размърдаха, събраха се на групички — всички командири и
заместниците им искаха да се приберат, да се подготвят да отблъснат враговете, които и да
бяха те. Да приключат със срещата.
Но Арен още не беше приключил с тях.
— Има още един въпрос, който трябва да обсъдим — заяви той с тон, който накара
всички глави да се обърнат към него. — Или по-точно въпрос, с чието обсъждане трябва
да свършим. Става дума за страданията на народа на Маридрина.
— Какво има да се обсъжда? — попита Астер и се засмя. Мара му пригласи. — Сами си
ги навлякоха.
— Както и ние.
Усмивката на Астер се стопи.
— Преди петнайсет години Итикана подписа мирен договор с Маридрина и Харендел.
Договор, който и двете кралства спазват, и никое от тях не е нападало територията ни
оттогава. Условията по договора ни с Маридрина се изпълняват до последното. Именно
благодарение на тези условия се сдобих с прелестната си съпруга, а ние намалихме
разходите на Маридрина за стоките, транспортирани през моста.
— Предполагам, че ни казвате това с цел, Ваше Величество — обади се Мара.
— Условията са изпълнени — прекъсна я Арен, — но въпросът за духа на сделката
между двете ни държави остава неизяснен. Дали сделката, както командир Мара обясни
така красноречиво, е по същество търговско споразумение, според което Итикана плаща на
Маридрина за мира? Или е съюз, според който кралствата ни се възползват от условията в
договора, за да изградят връзки, отиващи по-далеч от обмена на стоки, услуги и пари?
Никой не проговори.
— Хората в Маридрина гладуват. Обработваемата земя в страната е малко и повече от
половината пустее, защото няма кой да я обработва. Богатите внасят това, от което се
нуждаят, но останалите? Останалите гладуват. Изпадат в отчаяние. А междувременно ние,
техните така наречени съюзници, въртим търговия с враговете им, защото валкотанците
плащат най-щедро. Стоим и не правим нищо, докато валкотанските кораби спират достъпа
на Маридрина до стоманата, за която са платили. Нищо чудно, че там наричат договора
пълен фарс.
— Това, което се случва в Маридрина, е по вина на Сайлъс — изтъкна Ана. — Не наша.
— Така е. Но с какво сме по-добри от него, ако просто стоим и гледаме как измират
невинни деца, при положение че имаме властта да ги спасим? Сайлъс не е олицетворение
на цялото си кралство, както и аз не съм олицетворение на моето, и никой от нас не е
безсмъртен. Има и по-голяма картина.
— Какво точно предлагаш, Арен? — попита безстрастно Ана.
— Предлагам Итикана да изиска Валкота да вдигне блокадата. И ако откажат, ще им
спрем достъпа до Южен пост. Предлагам да докажем, че сме съюзници на Маридрина.
Всички в залата заговориха едновременно. Гласът на Астер бе най-силен:
— Това звучи като нещо, което жена ви би казала, Ваше Величество.
— Нима? — Арен изпепели Астер с поглед. — Откога настоявам да сключим съюзи и с
други държави, за да имат сънародниците ни възможности, различни от воюването? За да
можем да превърнем Итикана в нещо повече от армия, която с нокти и зъби брани моста
си? Колко дълго настояваше за същото и майка ми преди мен? Лара не би казала подобно
нещо.
Всъщност би го направила, защото преди той се бе грижил единствено за защитата на
Итикана. Бе мислил само за ползите, които Итикана би извлякла от един съюз. А сега Арен
виждаше и двете гледни точки и вярваше, че това го прави по-добър човек.
— Но за да сключим съюз, който би дал тези възможности на сънародниците ни, не
можем просто да вземаме. Трябва и да даваме в замяна. Ето защо страданията на
маридринийците ни предоставят шанс да покажем колко струваме. Колко струва Итикана.
— Това заповед ли е? — Астер изплю думите. — Заповед да рискуваме живота на
децата си, без да имаме думата?
Ако Арен можеше да издаде заповед, щеше да го направи — не за друго, а за да понесе
отговорност, в случай че ситуацията не се развиеше както трябва. Но не по този начин се
вършеха нещата в Итикана.
— Ще гласуваме.
Последваха бавни кимания, а майката на Емра каза:
— Добре тогава. Кой е „за“?
Самата тя веднага вдигна ръка, следвана от Емра и четирима от по-младите командири.
С гласа на Арен ставаха седем, а той се нуждаеше от девет. Това бе една от причините да
не желае Лара да се върне с него. Ако броят на гласовете бе нечетен, нямаше как да се
стигне до равен вот. А и ако тя отсъстваше, нямаше как някой да я обвини за резултатите
от гласуването.
Неколцина от по-възрастните командири, включително Астер, отстъпиха назад,
клатейки глави. Но Арен едва не падна от изненада, когато Мара вдигна ръка. При вида на
шока му командирът на Северен пост каза:
— Само защото подлагам решенията ти на съмнение, не значи, че не вярвам в теб,
момче.
Единственият човек, който още не бе дал гласа си, бе сестра му.
Ана прокара пръст по Южен пост, свъсила вежди.
— Ако го направим, това ще бъде краят на отношенията ни с Валкота. Което ще значи
война за Итикана.
Арен сведе поглед към макета на кралството си.
— Итикана воюва открай време и какво сме спечелили от това?
— Живи сме. Имаме Моста.
— Не мислиш ли, че е време за нещо повече?
Ана не отговори и по гърба на Арен потече пот, докато чакаше близначката му да даде
гласа си. Чакаше да види дали ще може да обърне гръб на недоверието си към Лара и
Маридрина.
Дали ще рискува да му даде шанс, да му се довери. Дали ще се бие редом с него така,
както бе правила винаги досега.
Ана погали с обич острова си за последен път и кимна.
— Много отдавна се заклех да се бия до теб, независимо какви са шансовете ни за
победа. Нещата не са се променили. Брой и Южен пост.
39. ЛАРА
ОСЕМ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО ЛАРА ЧУКНА ХАЛБАТсАи в тази на Джор над огъня и
избухна в смях, когато една цепеница изпука и пръсна искри по ръцете им.
За пръв път в историята месеците на хубаво време не бяха означавали война за Итикана,
макар да се натрапваше усещането, че цялата страна бе затаила дъх и го изпусна едва
когато обявиха края на спокойния сезон.
След едно много директно предупреждение от страна на Арен, че ако Валкота не
вдигне блокадата, ще й бъде затворен пътят към Южен пост — което императрицата на
Валкота бе пренебрегнала, — Итикана бе прогонила валкотанските кораби, спотайващи се
около Южен пост, и бе върнала достъпа на Маридрина до пазара на острова. След това
Арен бе натоварил итиканските кораби с храна и други стоки и ги бе изпратил във Венция,
където да се раздадат на бедните. Отново и отново Арен бе използвал ресурсите и хазната
на Итикана, за да снабди изнемощелите жители на Венция с най-необходимото, и накрая
маридринийците скандираха името му по улиците.
Дали защото бе изгубил подкрепата на народа си за войната, или защото Лара не го бе
снабдила с информацията, която му трябваше, но Сайлъс не бе вдигнал ръка срещу
Итикана. Нито пък Амарид, който като че ли още ближеше рани. А и с прииждането на
бурите и двете кралства бяха изгубили шанса да нападнат Итикана за още една година. А
може би завинаги, ако връзката между итиканския и маридринийския народ издържеше
проверката на времето.
Не че се бе разминало без последствия. Императрицата бе отговорила с писмо, в което
казваше, че Арен заслужава всичко, което ще му се случи, щом е решил да приюти в
пазвата си змии и да превърне флота си в търговски кораби в опит да подрони
допълнително приходите от моста, които вече се бяха стопили наполовина заради
изгубената търговия с южното кралство. Хазната се беше изпразнила. Но според Лара
жителите на Маридрина и на Итикана бяха живи. Бяха в безопасност. Нищо друго нямаше
значение.
Тя бе изпълнила дълга си и като принцеса, и като кралица.
— В момента брат ти трябва да минава покрай Среден пост — каза Джор и й подаде
нова халба с тъмна бира. — Отлив е. Може да се разходим по моста и да го посрещнем.
Малка семейна среща.
Лара завъртя очи.
— Не, благодаря.
Брат й Керис най-сетне бе убедил баща им да му позволи да се запише в университета в
Харендел, за да учи философия, и сега пътуваше през моста с цялата си свита придворни и
прислуга за първия семестър. Един от разносвачите на пощата беше минал покрай групата
и бе отбелязал, че приличат на ято птици заради коприната и скъпоценните камъни, с
които бяха окичени.
— Да вървим — промълви Арен в ухото й. — Нямам търпение да прекарам нощта с теб
в истинско легло.
— Ще заспиш в мига, в който главата ти докосне възглавницата.
Тя се потопи в горещото желание, бликнало между краката й, докато пръстите му
обхождаха вените по ръцете й. Беше останала с него в казармата през целия Прилив на
войната, но тесният войнишки нар не предразполагаше към романтика. Макар да се бяха
справили някак.
— Приемам облога. Хайде.
Той я изведе навън в лекия дъждец — най-лошата част от бурята вече бе отминала.
Отвън стоеше един от стражите на Арен, който я погледна с изненада.
— Мислех, че вече сте се качила в къщата.
— Още не. Джор не спираше да ми пълни чашата. Сигурно докато ти свърши смяната,
и бирата ще е свършила.
— Просто ми се стори, че ви видях. — Едрият страж се намръщи и после сви
рамене. — Пратиха сигнал, че на пристана е пристигнала нова пратка. Може вътре да има и
бира.—
Ще пратя от къщата — увери Арен мъжа и дръпна Лара за ръката.
— Благодаря, Ваше Величество — отвърна стражът, но Арен вече бе повел Лара по
пътеката, докато зад тях веригата пред пещерата се вдигаше със стържене. Докато вървяха
нагоре към къщата, под ботушите им жвакаше кал. През последните осем седмици почти
не бяха се връщали вкъщи — и двамата бяха прекалено напрегнати, за да напуснат
казармата.
— Първо баня — рече Лара, замечтана за димящия горещ извор. — Миришеш на
войник.
— И вие не ухаете на рози, Ваше Величество.
Арен я вдигна и я завъртя. Светлината от лампата, която държеше Лара, затанцува
диво. Тя се изви в обятията му и обви крака около кръста му. От гърлото й се разнесе тих
стон, когато се притисна към него, а той стисна задника й.
Лара го целуна силно, плъзна език в устата му и се засмя, когато Арен се препъна, а
лампата падна и угасна.
— Да не си посмял да ме изпуснеш.
— Тогава спри да ме разсейваш — изръмжа той. — Иначе ще те просна в калта.
Тя спусна крака на земята, хвана го за ръката и го поведе нагоре по пътеката, като
почти тичаше в хлъзгавата кал. Спря, когато видя котката на Арен, Витекс, да седи на
стъпалото пред входа с ядно потрепваща опашка.
— Какви ги вършиш навън? — Арен посегна към котарака, който изсъска и отскочи. С
леко накуцване животното изчезна сред дърветата.
Лара го проследи с поглед.
— Изглежда наранен.
— Сигурно онази женска, която преследва, го е понабила. Най-вероятно си го е
заслужил. — Той я хвана през кръста, пренесе я по стълбите и отвори вратата.
Вътре цареше мрак.
— Странно, Илай винаги оставя една запалена лампа. — Кожата на Лара настръхна,
когато се взря в бездънния мрак. Арен бе пратил известие в къщата, че Приливът на
войната е свършил, и бе заръчал на Илай да избере една бутилка от скъпото вино в избата
за майка си и леля си. Момчето никога не пренебрегваше задълженията си.
— Може сам да е изпил виното — измърмори Арен и зацелува шията й, а ръцете му
намериха гърдите й. — Добре ще му дойде.
— Той е на четиринайсет години.
Къщата тънеше в тишина. Това не беше необичайно, но в точно тази тишина имаше
нещо, което изнерви Лара. Сякаш никой тук не дишаше.
— Точно така. Знаеш ли аз какви ги вършех на четиринайсет?
Лара отстъпи и се ослуша.
— Нека отида да видя дали е добре.
От гърлото на Арен излезе измъчена въздишка.
— Лара, успокой се. Бурите започнаха. Те ще изпълнят дълга си.
Той я взе в прегръдките си и я целуна. Бавно. Дълбоко. Прогони всички мисли от
главата й, докато я водеше по коридора към стаята им, където, за щастие, гореше лампа.
Жълтият пламък отблъскваше мрака, който бе напрегнал Лара, и тя отметна глава назад,
докато съпругът й прокара устни по шията й. От отворения прозорец лъхна бриз.
— Къпането после — изръмжа той.
— Не. Вониш. Излизай, аз ей сега ще дойда.
Той съблече с мърморене туниката си и свали налакътниците, захвърли ги на пода и
тръгна към преддверието и вратата към двора.
Лара свали наметалото си и го закачи да съхне. Тъкмо развързваше връзките на
туниката си, когато сърцето й прескочи един удар — погледът й бе попаднал на познат
печат. До него в купчинка ален пясък лежеше нож-близнак на този, който тя носеше на
кръста си. Рубините му проблясваха в светлината на лампата. Ножът, който Арен бе
хвърлил на пристанището във Венция. Ужас изпълни гърдите й, когато тръгна към бюрото,
вдигна тежкия пергамент с вцепенени пръсти и счупи восъчния печат.
Най-скъпа Лара,
Дори във Венция се чува за обичта между краля на Итикана и новата му
кралица и сърцето ни се изпълва с радост, че въпреки всичко си успяла да
намериш любов в новия си дом. Моля, приеми най-топлите ни пожелания за
бъдещето си, колкото и кратко да се окаже то.
Татко
— Арен. — Гласът й потрепери. — Защо това писмо не е било доставено в казармата?
Кой го е донесъл?
Никакъв отговор.
Внезапно движение.
Приглушена ругатня.
Тя се завъртя и посегна към ножа на кръста си. В следващия момент замръзна. Арен
беше паднал на колене в далечния край на стаята. Една фигура със скрито под качулка лице
и същото облекло като на Лара бе притиснала нож с бляскава дръжка към гърлото му. А
изпод леглото до тях се подаваше ръка на млад мъж, чиито пръсти бяха покрити със
засъхваща кръв. Илай…
— Здравей, сестричке — каза един познат глас.
Жената вдигна ръка и дръпна назад качулката си.
40. ЛАРА
— МЕРИЛИН. — ИМЕТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ГЪРЛОТО Й КАТкОр якане, а в гърдите й
пламна буря от емоции, макар да знаеше какво означава присъствието на сестра й тук. На
красивата й сестра със златиста коса.
Мерилин бе аристократката на кораба, който беше проверявала Емра.
— Лара.
Арен се опита да се освободи и Лара излезе от вцепенението си.
— Не мърдай. Острието е отровно.
— Не си забравила триковете ми.
— Пусни го.
— И двете знаем, че това няма да се случи, хлебарчице. Старият й прякор изгори ушите
й, докато очите й търсеха начин да обезоръжи Мерилин, преди да е убила Арен. Само че
такъв начин нямаше.
— Коя е тази жена? — попита Арен.
— Лара е малката ми сестра. Лъжливата ми, крадлива сестра кучка.
Думите изплющяха като шамари.
— Мерилин, дойдох тук, за да спася теб.
— Лъжеш. — Гласът на Мерилин бе чиста отрова. — Ти открадна онова, което ми
принадлежеше по право, и ме остави да гния в пустинята. Имаш ли представа колко време
ми отне да стигна до Венция и да обясня на татко какво си сторила?
— Направих го, за да ви защитя!
— Мъченицата Лара. — Мерилин изкриви устни в подигравателна усмивка. — Само че
аз видях какви са истинските ти намерения, лъжлива курво.
Лара се втренчи в нея онемяла. Писмото, което бе оставила в джоба на Сарина,
обясняваше всичко. Как баща им е планирал да ги избие. Как Лара е инсценирала смъртта
им и после е заела мястото на Мерилин като кралица на Итикана, защото това е бил
единственият начин да спаси живота на всички, не само своя собствен. Как им е върнала
свободата.
— Той щеше да избие сестрите ни. Това беше единственият начин. Защо не го
разбираш?
— Много добре разбирам. — Мерилин изви ножа — върхът му сочеше нагоре. — Да не
мислиш, че не знаех как татко смята да ви избие всичките? — Тя се засмя. — Да не
мислиш, че ме интересуваше?
Това не беше сестра й. Не можеше да бъде. Мерилин открай време бе най-чаровната.
Най-милата. Онази, която най-много се нуждаеше от защита.
И най-добрата актриса.
— Ти каза, че сестрите ти са мъртви. — Гласът на Арен я върна в настоящето.
— Я виж ти, да не би да е имала тайни от теб? — Мерилин го погали по бузата със
свободната си ръка и се разсмя, когато той се дръпна. — Нека ви осветля за някои неща,
Ваше Величество. Никой не е принуждавал Лара да идва тук и да шпионира. Тя сама го
реши. Само дето „реши“ не е достатъчно силна дума. Лара скрои заговор срещу нас, за да
заеме мястото на кралица в Итикана и да пожъне овациите, след като обрече целия ви
народ на смърт от ръцете на Маридрина.
— Това не е вярно — прошепна Лара.
— Това е жената, за която се оженихте, Ваше Величество. Най-голямата лъжкиня, която
познавам. И по-лошо, тя е убийца. Виждала съм я да убива. Да осакатява. Да изтезава.
Съвсем хладнокръвно. И всичко това бе само подготовка за онова, което възнамеряваше
да причини на сънародниците ви.
Това беше вярно. Болезнено, ужасно вярно.
— Всички го правехме, Мерилин. Никоя от нас нямаше избор.
По-голямата й сестра извъртя очи.
— Винаги има избор. — Тя се обърна към Арен. — Как мислиш, че щеше да постъпи
той в тази ситуация? Мислиш ли, че щеше да убие невинен човек само за да спаси
собствения си живот?
Не.
— Себична малка хлебарка. Винаги поставяш себе си на първо място. Макар да
разбирам защо си решила да останеш, след като му заби нож в гърба. — Тя прокара пръст
по голите гърди на Арен. — Хубавец е. Това не ни го казаха на уроците в лагера. И аз не
бих се отказала да му изпробвам способностите веднъж-дваж, преди да му прережа
гърлото.
В гърдите на Лара избухна ярост и тя освободи ножа от бляскавия му калъф, въпреки
че й призля от мисълта да нарани сестра си.
— Не го докосвай.
Мерилин присви устни.
— Защо? Защото е твой ли? Първо, по право принадлежи на мен. Второ, дори да
възнамерявах да го оставя жив, а аз не възнамерявам, наистина ли смяташ, че ще иска да
има каквито и да е отношения с теб, след като разбра що за човек си? След като разбере
какво си направила?
— Нищо не съм направила.
Мерилин бръкна в джоба си и извади тежък пергамент, поръбен със злато.
Не.
— Познато ли ви е, Ваше Величество? — Мерилин спусна листа пред лицето на
Арен. — Написахте го миналата есен в отговор на молбата на баща ми да се придържате
към духа на Петнайсетгодишния договор. Отговорът не беше особено дружелюбен, макар
да предполагам, че в края на краищата наистина се върнахте към духа на договора. —
Цялото й тяло се разтресе от смях.
Не беше възможно.
Тя беше унищожила всички листове.
— Съществува вид мастило, което остава невидимо, докато не се напръска със
специално вещество. Тогава става видимо. Ако претърсите покоите на Лара, съм сигурна,
че ще намерите бурканче с такова мастило и то няма да е пълно.
Мерилин обърна листа и Лара загледа безпомощно как Арен чете редовете, изписани
със спретнатия й почерк и излагащи всички тайни на Итикана, както и подробната
стратегия за завладяване на моста, обричаща я на вечно проклятие.
Тя бе поставила Итикана на колене.
— Лара?
Горящите му очи се приковаха в нейните. Терзанието в тези очи я прободе право в
сърцето и го изтръгна от гърдите й.
— Аз не… — Но го беше направила. — Написах го преди. Преди да разбера
истината. — Преди той да рискува живота си, за да спаси нейния. Преди да я вземе в
леглото си. Преди да й довери всичко. — Мислех, че съм унищожила всички копия. Това
е… Това е грешка. Аз те обичам.
Никога преди не го беше изричала. Никога не му беше признавала, че го обича. Защо не
го беше казвала?
— Обичаш ме. — Гласът му бе глух. — Или само се преструваше?
— Каква трагедия. — Часовникът звънна, сякаш за да подчертае думите на Мерилин. —
Макар да ми се струва, че тепърва ще става още по-трагично, след като свитата на Керис
попадна на доставка на оръжия от Харендел.
Прозвуча рог. Зов за помощ. После още един и още един, докато не се превърнаха в
плетеница от шумове.
— Въпросната свита излезе от моста на островите Аела и Гамира и нападна
наблюдателните ви постове в гръб. Обезвреди коработрошачите ви, така че амаридийските
кораби, пълни с наши войници могат да акостират безпрепятствено. В момента повечето
от тях се придвижват към Северен и Южен пост, за да нападнат в гръб. Имаме и хора,
които надуват итикански рогове, за да се погрижат никой да не се притича на помощ. Това,
разбира се, е само началото. Инструкциите на Лара бяха много подробни. Особено за
завладяването на Среден пост.
В очите на Арен пламна паника и тя разбра какво си мисли: всичките му войници —
всичките му приятели — седяха в казармата и нищо не подозираха.
Мерилин продължи да бърбори, но Лара не я слушаше. Тя мислеше. Ако успееха да
стигнат до казармата, може би щяха да свалят веригата навреме. Да пратят сигнал на
Южен пост и да ги предупредят. Но щеше да е невъзможно, ако не обезоръжеше Мерилин.
— Не прави това. Спри да бъдеш пешка на баща ни.
Лицето на сестра й помръкна.
— Не съм ничия пешка.
— Така ли? Правиш каквото той ти нареди, и за какво? Всичко, което ни говореха като
деца, се оказа лъжа, целяща да разпали в нас неоправдана омраза към Итикана. Да ни
превърне във фанатички, които не биха се спрели пред нищо, за да унищожат врага. Но
злодеят се оказа татко. Той е потисникът, от когото трябва да се отърве Маридрина.
Измамиха ни, Мерилин. Защо не можеш да го осъзнаеш?
— Не, Лара. Теб те измамиха. — Мерилин поклати съжалително глава. Единият й крак
се удари в леглото. — Аз винаги съм виждала всичко ясно. Питаш ме какво ще спечеля?
Ще занеса главите ви във Венция и татко ще ме обсипе с богатства. Ако намеря и
останалите ни неразумни сестри, ще ме направи своя наследница. Ще стана кралица на
Маридрина и владетелка на Моста. — Тя се усмихна. — Итикана ще спре да съществува.
Яростта погълна Лара като своеволен звяр, завилия по мускулите и сухожилията й и
принуди пръстите й да се стегнат около ножа в ръката й. Наставникът Ерик винаги я бе
предупреждавал, че гневът ще я направи невнимателна. Ще я подтикне да прави грешки.
Но той беше лъжец. Яростта й даваше фокус. И именно този фокус привлече вниманието й
към лекото движение под чаршафите в леглото зад Мерилин. Той й позволи да чуе тихото
съскане над трескавото биене на сърцето си. Арен, роден и отраснал в това диво кралство,
също го чу.
— Заблуждаваш се. — Лара загледа движещата се фигура. — Татко знае, че си
неконтролируема. В мига, в който му свършиш мръсната работа, ще те убие. А мога и аз
да го направя вместо него.
Тя метна ножа.
Острието полетя във въздуха, пропусна Мерилин и се заби дълбоко в чаршафите, под
които движението се усили.
— Изгубила си си точния мерник.
Сестра й се изкиска, а Арен се изви назад и я блъсна с гръб. Двамата паднаха на леглото
и ранената змия нападна. Мерилин изпищя, когато зъбите на влечугото се забиха в рамото
й. Тя се загърчи, пусна Арен и заби ножа си в змията, приковавайки тялото й към дюшека.
Лара вече беше прекосила стаята. Тя се хвърли върху Мерилин и двете се изтърколиха
настрани. Сборичкаха се, във въздуха се мятаха юмруци и крака с единствената цел да
нараняват. Да осакатяват. Да убиват. Сипеха се удар след удар — и двете бяха обучени
добре. Но в едно отношение Лара винаги щеше да е най-добрата — в насилието.
Тя стисна главата на Мерилин в мъртва хватка и прошепна:
— Никаква кралица няма да станеш.
После стегна ръце и прекърши врата на сестра си.
Светлината в очите на Мерилин угасна и времето сякаш спря.
Как се беше стигнало дотук? Сякаш бе изминал цял един живот, откакто Лара бе
решила да жертва себе си, за да спаси сестрите си. Да се превърне в защитничка на
Маридрина. Да пречупи Кралството на Моста. Оттогава всичко се беше променило.
Нещата, в които вярваше. Нещата, на които бе вярна. Нещата, за които мечтаеше. А сега
една от сестрите й лежеше мъртва от нейната ръка, а Итикана бе на път да падне под
маридринийско владичество.
Въпреки всичко баща й бе победил.
— Какво направи?
Ужасът в гласа на Арен я накара да стисне зъби.
— Не исках да стане така.
Той бе хванал мачетето си в ръка, но тя потрепна, когато Арен насочи оръжието срещу
нея.
— Коя си ти? Какво си?
— Знаеш коя съм.
Тя дишаше накъсано. Без да откъсна поглед от нея, Арен посегна към листа, обричащ
Итикана на падение, и отново прочете посланието й. Мислите му се изписаха по лицето му.
Нямаше как да избегнат поражението.
Отвън се чу шум. Крещяха мъже.
— Няма да те оставя тук, за да сътвориш още злини — изсъска той.
Лара не се възпротиви, когато той върза китките й с шнура на една завеса. Не се
възпротиви и когато нахлузи на главата й калъфка за възглавница и я извлече от стаята в
мига, в който през входа нахлуха войници. Отначало се чуваха итикански гласове. После
маридринийски. Сетне настъпи хаос.
Въздухът се изпълни с крясъци, остриета се удряха в остриета, блъскаха я във всички
посоки. Още се чуваха рогове, които изпълваха въздуха с призиви за помощ, но тя никога
нямаше да дойде. Мирисът на нощта изпълни ноздрите й и в следващия миг Лара полетя
напред. Коленете й се удариха болезнено в стъпалата пред къщата. Нечии ръце я изправиха
и след миг всички тичаха.
През лицето я удряха клонки, корени спъваха краката й, Земята бе хлъзгава от кал.
Съскащи гласове.
— Насам, насам.
Гласовете на преследвачите.
— Наведи се, наведи се. Запуши ли й устата?
Лицето и бе притиснато към земята. През калъфката се просмука кална пръст. В ребрата
й се заби камък. Друг се притискаше към коляното й. Всичко това сякаш се случваше
някъде далече, сякаш бе сън. Или се случваше на друг човек.
Не след дълго продължиха напред — проливният дъжд им помагаше да останат скрити
от сякаш безбройните маридринийски войници, които ги гонеха из целия остров, макар
Лара да знаеше, че няма как да са чак толкова много. Досега доверениците на баща й
трябваше да са открили тялото на Мерилин, и липсата на Лара и Арен и залавянето им
несъмнено щеше да е от същия приоритет като завладяването на моста.
Спряха за почивка чак когато сивата светлина на зората проби облаците и мокрия плат,
обвит около главата й. В групата се чуваха познати гласове. Джор и Лия. Други от
почетната стража. Наостри слуха за гласа на Арен, но нито веднъж не успя да го разпознае
в прошепнатите разговори.
Лара чака дълго той да заговори, готвейки се да посрещне обвиненията. Арен не
продумваше.
Когато повече не можеше да понася мълчанието му, Лара се надигна, хвана калъфката с
вързаните си ръце и я свали от лицето си в мъждивата светлина.
Арен седеше на една скала на няколко метра от нея, опрял лакти на коленете си и свел
глава. Все още беше без риза, дъждът се изливаше по мускулестия му гръб и отмиваше
следите от кръв и кал. Под надвисналите над него клони на едно дърво лежаха лъкът и
колчанът му. Мачетето бе затъкнато в колана му. Държеше ножа й в ръка — онзи, който бе
метнала по змията — и го обръщаше отново и отново, сякаш никога преди не бе виждал
подобна вещ.
— Някой успя ли да се спаси? — Гласът й стържеше като шкурка по необработено
дърво. — Да предупреди Южен пост?
— Не. — Ръцете му застинаха. По острието на мачетето проблясваха капки дъжд. —
Тарин се опита. Маридринийците се възползваха от собствените ни коработрошачи с
изумителна точност. Мъртва е.
Остра болка преряза Лара в корема, в устата й нахлу кисел вкус. Тарин беше мъртва.
Жената, която дори не бе искала да е войник, беше мъртва и вината беше нейна.
— Толкова съжалявам.
Той вдигна глава и Лара се отдръпна пред яростта в очите му.
— Защо? Нали получи всичко, което искаше?
— Не исках това.
Само че го беше искала, някога. Беше искала да унищожи Итикана. Точно това желание
ги бе довело до този момент, независимо колко се разкайваше.
— Достатъчно лъжи. — Арен се изправи на крака с едно плавно движение и тръгна към
нея с нож в ръка. — Може още да не знам всички подробности, но ми е ясно, че мостът е в
ръцете на баща ти благодарение на план за пробив на защитата ни, какъвто и самият аз бих
могъл да измисля. Твоят план. — Гласът му се извиси и тя неволно се сви — знаеше, че
още ги търсят.
— Мислех, че съм унищожила всички доказателства. Не знам как е успял да…
— Млъкни! — Арен вдигна ножа. — Хората ми са мъртви и продължават да умират
заради теб. — Ножът се изплъзна от пръстите му. — Заради мен.
Той извади фаталния пергамент от джоба си и го вдигна пред лицето й. Не страната, на
която бе писала тя, а онази, на която бе писал той с равен, четлив почерк. Думи, с които
увещаваше баща й да премисли войната с Валкота и да постави народа си над собствената
си гордост. В гърдите й зейна празнина, когато прочете последните редове.
Искаме обаче да е ясно, че ако се опитате да накажете шпионина си у нас,
Итикана ще приеме това като акт на агресия срещу кралицата си и съюзът
между държавите ни ще бъде разтрогнат.
Арен падна на колене пред нея и обгърна лицето й. Пръстите му се заплетоха в косата й.
В очите му блестяха сълзи.
— Обичах те. Вярвах ти. Доверих ти живота си. Кралството си.
Обичах. Минало време. Защото тя така и не бе заслужила обичта му, а сега я беше
изгубила завинаги.
— А ти само ме използваше. Преструваше се. Всичко е било роля. Измама.
— Не! — Тя насили думата да излезе от устата й. — Отначало — да. Но после… Арен,
аз те обичам. Моля те, повярвай поне на това.
— Чудех се защо никога не го казваш. Сега знам. — За миг ръцете му стиснаха лицето й
по-силно и после се отпуснаха. — Сега го казваш само защото се опитваш да си спасиш
кожата.
— Не е вярно!
Обясненията се струпаха на езика й и се сборичкаха кое да излезе първо. Думи, с които
да го накара да разбере. Думи, с които да го накара да й повярва. Всички те замряха на
устните й, когато той вдигна ножа от калта.
— Би трябвало да те убия.
Сърцето й изпърха в гърдите като птичка в клетка.
— Но въпреки всичко, въпреки всичко, което извърши, на мен не ми стиска да забия
ножа в черното ти маридринийско сърце.
Ножът изсвистя между ръцете й и разряза въжето с един удар. Той притисна дръжката
на ножа към дланта й.
— Тръгвай. Бягай. Не се и съмнявам, че ще намериш начин да избягаш от острова. —
Той стисна зъби. — В природата ти е да оцеляваш.
Лара го гледаше втренчено. Въздухът бе заседнал във вцепенените й дробове. Арен не я
пускаше да си върви. Той я… прокуждаше.
— Моля те, не го прави. Мога да се бия. Мога да помогна. Мога да…
Арен я блъсна в раменете толкова силно, че тя залитна назад.
— Тръгвай! — После взе лъка си и зареди една стрелите, украсени с черни пера.
Лара отвори уста, без да помръдва, решена да използва този шанс, за да поправи
стореното. Да използва шанса да се изправи срещу баща си. И да освободи Итикана.
И да спечели отново Арен.
— Тръгвай! — изкрещя той насреща й и се прицели в челото й, макар по бузите му да
се стичаха сълзи. — Не искам никога повече да виждам лицето ти. Не искам да чувам
името ти. Ако имаше начин да те залича от живота си, щях да го направя. Но докато не
намеря смелостта да те вкарам в гроба, друго не мога да сторя. Бягай!
Пръстите му потрепнаха на тетивата. Щеше да го направи. И това щеше да го убие.
Лара скочи на крака и хукна с всички сили нагоре по калния хълм. Ботушите й се хлъзгаха
и кривяха, тя прескачаше паднали дървета и отмяташе папрати.
Тогава спря. Опря ръка на едно дърво и се обърна. Точно навреме, за да види как
стрелата изсвистява покрай лицето й и се забива в съседното дърво.
Лара притисна длан към драскотината на бузата си и усети между пръстите й да потича
кръв. Арен не откъсваше поглед от нея, когато извади нова стрела от колчана, сложи я на
лъка и насочи назъбеното острие. Устните му помръднаха. „Бягай.“
И тя побягна, без да се обърне.
41. ЛАРА
— ОЩЕ ЕДНО.
Кръчмарят повдигна вежда над халбата, която бършеше с мръсен парцал, но не
продума, а просто напълни отново чашата й с помията, която в тази дупка минаваше за
вино. Не че имаше значение. Тя нямаше намерение да се наслаждава на питието.
Лара изпразни чашата на три глътки и я бутна обратно.
— Напълни я.
— Хубаво момиче като вас може да си навлече неприятности, ако пие така, госпожице.
— Хубаво момиче като мен ще пререже гърлото на всеки, който се опита да му създаде
неприятности. — Тя му се усмихна с всичките си зъби. — Така че какво ще кажеш да не
предизвикваш съдбата и просто да оставиш бутилката тук. — Лара бутна няколко монети с
лика на краля на Харендел към мъжа. — Ето. Така ще си спестим приказките оттук
нататък.
Кръчмарят явно бе по-умен, отколкото изглеждаше — вдигна рамене, взе монетите и й
подаде пълна бутилка с помия. Дори и пияна обаче, тя запомни думите му. Лицето й вече
беше познато тук. Време беше да си намери друго място, където да дави мъката си всяка
вечер.
Което беше срамота. Тук смърдеше на разлята бира и бълвоч, но тя се бе привързала
към кръчмата.
Лара надигна бутилката и обходи със замъглен поглед помещението. Масите бяха пълни
с харенделски моряци с торбести панталони и глупавите шапки с широка провиснала
периферия, които неизменно й напомняха за Арен. В ъгъла свиреше трио музиканти.
Сервитьорки с каменни изражения разнасяха по масите подноси с димящо печено говеждо
и гъста супа. От миризмата устата й се напълни със слюнка. Тя кимна на една от
сервитьорките и след секунди жената й донесе купа със супа.
— Заповядай, Лара.
Мамка му. Време беше да се махне оттук. Колко време беше прекарала в този град? Два
месеца? Три? Обвита от алкохолна мъгла, тя бе изгубила представа за дните. Имаше
чувството, че откакто бе издърпала очуканата си лодка на един харенделски плаж,
полумъртва от глад, с дрехи, изцапани с кръвта на маридринийските войници, които бе
убила, за да избяга от Среден пост, бяха минали едновременно цял един живот и няколко
дни. Миризмата на супата подразни обонянието й, но стомахът й се сви и тя бутна купата.
Вместо нея отново надигна бутилката.
Щеше да е най-разумно да навлезе във вътрешността на страната, да тръгне на север и
да се отдалечи от всички, които някога бяха познавали и обичали Лара, кралицата
изменница на Итикана. Пратениците на баща й сигурно я търсеха — може би сред тях бе и
някоя от сестрите й — а пияна развалина като нея щеше да бъде лесна мишена.
Но Лара все си намираше извинения да остане. Времето. Лекотата, с която крадеше
пари. Удобството на тази мръсна дупка. Само дето знаеше, че всъщност стои тук, защото
всички говореха за новините от Итикана. Нощ след нощ тя седеше на бара и слушаше
моряците да обсъждат една или друга битка и се молеше и надяваше, че скоро нещата ще
се обърнат. Че вместо да слуша за растящата мощ на Маридрина, някоя нощ ще чуе как
Арен си е върнал престола. Че Итикана за пореден път е успяла да удържи моста.
Напразна надежда.
С всеки изминал ден новините ставаха все по-лоши. Никой в Харендел не беше особено
доволен от факта, че сега Маридрина контролира моста — старците вече оплакваха
доброто старо време, когато Итикана бе поддържала неутралитет и се беше занимавала
само с търговия — по-често се чуваше, че кралят на Харендел се готви да се включи във
войната. Само че дори да го направеше Лара знаеше, че няма да е преди края на сезона на
бури цели шест месеца. А дотогава… дотогава щеше да е станало твърде късно.
— … битка с итиканците… кралят… в плен.
Лара наостри уши — тревогата разсея алкохолната мъгла. Тя се обърна към масата зад
гърба й, пълна с едри мъжаги с буйни мустаци, и попита:
— Какво казахте за итиканския крал?
Един от мъжете й се ухили похотливо.
— Защо не дойдеш тук и ще ти кажа всичко за клетия нещастник. — Той потупа
коляното си, което бе покрито с мазни петна.
Лара си взе бутилката, приближи се с олюляване към масата и сложи бутилката между
халбите им.
— Ето ме. Какво казваше?
Мъжът отново се потупа по коляното. Тя поклати глава.
— Добре съм и така, господине.
— Обаче аз ще съм по-добре, ако си сложиш хубавия задник в скута ми. — Ръката му
описа широка дъга и я плесна по дупето, където и остана, а месестите му пръсти се впиха в
плътта й.
Лара посегна назад и стисна китката му в желязна хватка. Идиотът прояви наглостта да
се усмихне. Тя стисна още по-силно, изви ръката му и я тръшна на масата, към която миг
по-късно я прикова с кинжала си.
Мъжът изквича и се опита да си дръпне ръката, но острието на ножа беше забито в
дървото под дланта му.
Един от другарите му посегна към него, но след миг падна назад с разкървавен нос.
Втори замахна с юмрук към лицето й, но Лара лесно избегна удара и ритна нападателя в
слабините с върха на ботуша си.
— Така. — Тя опря ръка на ножа и леко го завъртя. — Какво казваше за краля на
Итикана?
— Маридринийците са го заловили в битка. — Мъжът хлипаше и се гърчеше на стола
си. — Държат го в плен във Венция.
— Сигурен ли си?
— Питай когото искаш! Новините ей сега пристигнаха от Северен пост. Моля те!
Лара го изгледа замислено — нищо в изражението й не подсказваше за ужаса, който бе
сплел вътрешностите й на възел. Тя издърпа ножа си и се наведе.
— Ако удариш още един задник, лично ще те намеря и ще ти отрежа ръката.
Тя се врътна на пета, кимна на кръчмаря и излезе от кръчмата, без дори да усети дъжда,
който плисна в лицето й.
Арен беше заловен.
Арен беше пленник.
Арен беше заложник на баща й.
Вятърът развя косата й, раздърпа я. Последната й мисъл се завъртя в главата й в
безкраен кръг, докато вървеше към странноприемницата, в която нощуваше. Хората
отскачаха от пътя й. Имаше само една причина баща й да остави Арен жив — за да го
използва като примамка.
Прескачайки по две стъпала наведнъж, Лара стигна до стаята си, отключи вратата и я
затръшна след себе си. Пи вода направо от каната, свали синята си рокля и я смени с
итиканските си дрехи, а после набързо събра малкото си багаж в една торба. След това взе
парче въглен и седна на масата.
Огърлицата се бе стоплила от контакта с контакта с кожата й. Изумрудите и диамантите
проблясваха на светлината на свещта. Тя нямаше право да носи тази огърлица, но мисълта,
че някой може да я открадне, че някой друг може да си я сложи, бе непоносима, затова
Лара не я сваляше от шията си.
Сега я свали.
Сложи огърлицата върху лист хартия и очерта всеки камък. Алкохолните пари в главата
й напълно се разсеяха, докато работеше. Когато завърши скицата, тя си сложи отново
огърлицата и вдигна картата на Итикана. Погледът й бе прикован върху голям кръг на
запад от всички останали острови.
„Това е лудост“, закрещя логичната част от съзнанието й. „Ти едва можеш да плуваш,
изобщо не ставаш за моряк и си насред сезона на бурите.“ Сърцето й обаче — което се бе
превърнало в ледена развалина, откакто бе избягала от Арен на Среден пост — гореше с
ярост, която не търпеше протести.
Лара прибра картата в джоба си, закачи ножовете си на колана и излезе навън в бурята.
Отне и три седмици и поне десетина пъти, ако не и повече, бе на косъм от смъртта.
Жестоки виелици я гонеха на малки островчета и тя крещеше срещу вятъра, докато
изтегляше малката си лодка извън обсега на бушуващата буря. Сражаваше се със змии,
решили да се притаят под лодката и. Яростни ветрове брулеха единственото й платно.
Заливаха я вълни, които отмъкнаха малкото й припаси.
Но неслучайно я наричаха малка хлебарка и ето че беше стигнала.
Небето бе кристално синьо, което вероятно значеше, че не след дълго ще се разрази
особено силна буря, а слънцето я заслепяваше с лъчите си, отразяващи се от вълните.
Лодката й, с прибрано платно, се поклащаше току в началото на сянката, която хвърляше
огромният вулкан. Единственият звук бе плясъкът на вълните срещу скалите.
Лара се изправи с треперещи колене и се хвана за мачтата, за да не падне. От дълбините
на гъсто обраслите с растителност хълмове проблесна слънчев лъч, отразен в стъкло, но
дори и без него тя знаеше, че я наблюдават.
— Отворете — извика тя.
Силен трясък разцепи въздуха. Лара изруга и видя срещу нея да лети огромен къс скала.
Камъкът падна във водата на няколко метра встрани и я измокри до кости, а вълните почти
обърнаха лодката.
Тя се показа от скривалището си на дъното и се изправи. Впи пръсти в мачтата и се
постара да овладее страха си от заобикалящата я вода.
— Чуй ме, Ана! — Всеки друг итиканец би я уцелил с първия залп. Единствено
принцесата първо би я изтезавала. — Ако не ти хареса онова, което имам да ти кажа,
можеш да ме хвърлиш обратно в морето.
Нищо не помръдваше. Чуваше се само бученето на океана.
И тогава прозвуча тракане — портите към Еранал се отваряха. Лара си взе веслото и
пое напред.
Когато лодката се удари в стъпалата на пристана я посрещна стена от познати лица с
изписана по тях ярост. Не се възпротиви, когато Джор я измъкна от лодката за косата и
ръбовете на каменните стъпала се впиха в пищялите й, докато той я влачеше нагоре и
съскаше:
— Бих ти извадил сърцето веднага, но Ана заслужава да го направи сама.
Той метна на главата й торба, с което я лиши от зрение.
Отведоха я в двореца — звуците и миризмите бяха болезнено познати. Докато броеше
стъпките си и завоите, Лара разбра, че я водят в залата на съвета. Някой, вероятно Джор, я
ритна зад коленете, когато влязоха. Лара падна и удари длани в земята.
— Не ти липсва кураж, щом си дошла тук, това ти го признавам.
Дръпнаха торбата от главата й. Лара се изправи на крака и срещна погледа на Ана.
Сърцето й се сви, когато видя жестокия белег, разсичащ лицето й от средата на челото до
скулата. Цяло чудо беше, че не е изгубила окото си. Около нея стояха половин дузина
войници, чийто вид подсказваше, че едва бяха успели да избягат от Южен пост. А на
стената зад тях висеше голяма карта на Маридрина.
— Посочи ми една основателна причина да не ти прережа гърлото, предателска кучко.
Лара се насили да се усмихне.
— Това не беше много оригинално.
Върхът на нечий ботуш я уцели в ребрата и я събори. Тя притисна ръка към удареното
място и хвърли мрачен поглед на Бабинка, собственичката на ботуша, преди да обърне
глава към жената, която вземаше решенията тук.
— Няма да ми прережеш гърлото, защото Арен е пленник на баща ми.
Ана стисна зъби.
— Този факт не работи в твоя полза.
— Трябва да го освободим.
— Ние? — попита невярващо принцесата. — Баща ти е затворил Арен в двореца си във
Венция, който — както съм сигурна, че знаеш — е непристъпна крепост, пазена от елита на
маридринийската армия. Дори най-добрите ми хора не успяха да се промъкнат вътре.
Всички до един загинаха. Но давай, кажи ми как точно би могла да ни помогнеш. Да не
мислиш да съблазниш някого, за да те пусне вътре, курво?
Лара се взира в нея, докато Ана не отклони поглед. Надвисналата в залата тишина бе
задушаваща.
Петнайсет години я бяха обучавали как да намери вход към едно непристъпно кралство.
Как да открива слабости и да се възползва от тях.
Как да унищожава враговете си.
Как да бъде безмилостна.
Беше родена за това.
Но Лара не продума, защото думите нямаше да убедят тези хора, които вярваха, — и с
право — че е лъжкиня.
„Вдишай. Издишай.“
Тя се размърда.
Мъжете около Ана бяха калени в бой воини, но елементът на изненадата работеше в
нейна полза. А и все пак ставаше дума за нея. Без повече да му мисли, Лара се завъртя, а
ръцете и краката й се превърнаха в смъртен вихър, който обезоръжи войниците и ги
натръшка по пода. Онези, които не паднаха, отстъпиха.
Ана й се нахвърли с крясък, но Лара уви крак около нейния и я събори, падайки с нея,
стиснала шията на принцесата в мъртва хватка с една ръка и сграбчила ножа й с друга.
Над залата се спусна тишина. Войниците се изправяха и я гледаха с ново, значително
уважение, макар обмисляха как да я обезоръжат.
Лара огледа всички присъстващи, като очите й се спираха на всеки поотделно, преди да
освободи Ана. Принцесата се търколи настрани, запъхтяна и с шокиран поглед. Лара се
изправи.
— Нуждаете се от мен, защото познавам враговете ни.
Бях отгледана от тях и те ме превърнаха в най-силното си оръжие — вече видяхте на
какво съм способна. Те обаче не допуснаха, че най-силното им оръжие може да се обърне
срещу тях. — А Лара не беше единственото оръжие, което бяха създали: имаше още десет
млади жени, които й дължаха живота си, и тя възнамеряваше да ги накара да платят този
дълг. — Нуждаете се от мен, защото аз съм кралицата на Итикана. — Лара се изви и метна
ножа си. Видя как той се заби в картата точно върху Венция — и Арен. — Време е баща ми
да бъде сразен!
ЗА АВТОРА
Даниел Л. Дженсън е автор на бестселъри, отличени в класациите на вестник „Ю Ес Ей
Тудей“. Живее в канадския град Калгари заедно със семейството си.
www.dаniеllеljепsеп. сот
Информация за текста
Превод Ирина Денева-Слав
© Егмонт България, 2022
Редактор Габриела Кожухарова
Коректор Павлина Върбанова
Дизайн на корицата Александър Григоров
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.еgmontbulgaria.com
ISВN 978-954-27-2688-3
Сканиране, разпознаване, корекция: Chezira 2022__