
Annotation
Магия, предателство, измама, приключение — и пирати. „Заклинание за светлина“ е грандиозният финал на
трилогията на В. Е. Шуаб „Цветовете на магията“.
Как се убива бог?
Този въпрос си задават Кел и Лайла, докато гъстият мрак неумолимо обзема дома им, доскоро процъфтяващия
от сила Червен Лондон. Ала Осарон, най-унищожителното изражение на магията, бързо превзема властта. Древният
крал изисква едно — да бъде почитан, както се полага на един бог. Защитите на града изглеждат безсилни пред него
и дори мощта на антари не е достатъчна. Така ли умира един свят? Залозите никога не са били толкова високи,
жертвите вече са немислими и Кел и Лайла са принудени да прибегнат до отчаян план. Заедно с Алукард Емъри,
капитан на „Среднощно острие“, и Холанд, антари от Белия Лондон, поемат в търсене на мощен артефакт,
последната им и единствена надежда. Но вятърът в платната им е променлив, а за магията няма принадлежност…
„Книгите на Шуаб са култови и вече са класика в жанра.“
Барнс енд Ноубъл Блог
„Безупречен стил… Горчиво-сладкият финал подобава на тази фантастична, емоционално наситена поредица,
която промени представите ни за епичност.“
Пъблишърс Уикли
В. Е. Шуаб — Цветовете на магията: Заклинание за светлина #3
І
І II
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
ІХ
Х ХІ
II
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
III
I ІІ
III
ІV
V VІ
ІV
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
ІХ
V
І ІІ
ІІІ
IV
V VІ
VІІ
VIII
IX
VI
I II
III
IV
V VI
VII
VIII
IX
VII
I ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
VIII
I ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
ІХ
IX
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
X
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
ХІ
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
XII
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
XIII
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
ІХ
Х
ХІV
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
XV
І ІІ
ІІІ
ІV
V VІ
VІІ
VІІІ
ІХ
Х
За авторката
Информация за текста
В. Е. Шуаб — Цветовете на магията: Заклинание за светлина #3
На онези, които са намерили пътя към дома.
Чистата магия няма съзнание. Тя просто съществува — природна стихия, кръв
на света ни, наш костен мозък. Ние й придаваме форма, но не бива да й даряваме
душа.МАСТЪР ТИЙРЪН, главен жрец на Лондонското светилище
І
Свят в руини
І
Делайла Бард — крадец откакто се помни, отскоро магьосник и бъдещ, както се надяваше, пират — тичаше
колкото я държат краката.
Дръж се, Кел! — помисли си тя, докато спринтираше по улиците на Червения Лондон, стиснала здраво парчето
камък, служило някога за уста на Астрид Дейн. Амулет, откраднат в предишен живот, когато магията и идеята за
множествените светове бяха нови за нея. Тогава току-що бе открила, че хората могат да бъдат обладавани или
овързвани като с въже, и дори превръщани в камък.
Фойерверки изтътнаха в далечината, посрещнаха ги приветствия, викове и музика — все отгласи от град,
празнуващ края на „Есен Таш“, турнир по магия. Град, който нямаше представа какъв кошмар се случва в сърцето
му. В същото време принцът на Арнес — Рай — умираше, следователно, някъде, на един свят разстояние, същото се
случваше и с Кел.
Кел.
Кел. Името я разтърси цялата със силата на заповед, на молба.
Лайла достигна търсената улица и заора пети с изваден нож в ръка и вече опряла острието в плътта на другата.
Сърцето й блъскаше, докато обръщаше гръб на хаоса и притискаше кървящия си юмрук — и стиснатия в шепата й
каменен къс — към най-близката стена.
Досега беше предприемала това пътуване два пъти, но винаги като пътник.
Винаги с помощта на магията на Кел.
Никога самостоятелно.
И никога сама.
Ала сега нямаше време да мисли и да се уплаши, определено нямаше и секунда за губене.
Тежко задъхана и с препускащ пулс, Лайла преглътна и изрече думите, възможно по-дръзко. Думи, чието място
бе единствено на устните на кръвен магьосник. На антари. Като Холанд. Като Кел.
— Ас траварс!
Магията запя нагоре по рамото й, разля се в гърдите и сетне градът се олюля около нея, а гравитацията се усука,
щом светът поддаде.
Лайла си представяше, че преходът ще бъде лесен или, най-малкото, прост.
Или оцеляваш да го завършиш, или не.
Ала грешеше.
II
На един свят оттам Холанд се давеше.
Мъчеше се да изплува на повърхността на своя ум само за да бъде изтласкан обратно в тъмната бездна от воля,
силна като желязо. Бореше се с всички сили и издъхваше за въздух, силата му изтичаше с всеки свиреп напън, с
всяка отчаяна хватка. Беше по-лошо от умирането, понеже при него даваш път на смъртта, а сега това не се
случваше.
Нямаше светлина. Нито дух. Нито сила. Всичко му беше отнето, отрязано, оставаха му само мрак и, някъде
отвъд смазващата хватка, нечий глас го викаше по име.
Гласът на Кел…
Твърде далеч.
Хватката на Холанд се измести, изплъзна се и той отново потъна.
Цял живот бе хранил една-единствена мечта — да върне отново магията. Да види света си спасен от бавната и
неотвратима смърт, предизвикана първо от страха от другия Лондон и после — от страха от своя град.
Цял живот бе копнял да види света си възстановен.
Съживен.
Знаеше легендите — мечтите — за магьосници с достатъчно сила да го сторят. Достатъчно могъщи да вдъхнат
въздух обратно в изпразнените дробове на света, да ускорят умиращото му сърце.
Откакто Холанд се помнеше, бе мечтал само за това.
И откакто се помнеше, бе мечтал да види себе си в ролята на този магьосник.
Още преди мракът да разцъфти зад окото му и да го бележи със знака на силата, копнееше за тази роля. Като
малък заставаше на брега на Сийлт, хвърляше камъни по замръзналата повърхност на реката и си представяше как
именно той ще строши леда. Вече пораснал, стоеше в Сребърния лес и се молеше за силата да защити дома си.
Никога не бе желал да става крал, макар че в приказките магьосникът неизменно слага корона. Не се стремеше да
управлява света. Искаше само да го спаси.
Атос Дейн нарече тази мечта „арогантност “ — още първата нощ, когато довлякоха кървящия и губещ съзнание
Холанд в покоите на новия крал. Арогантност и гордост, беше го смъмрил, докато гравираше проклятието си върху
кожата на антари.
Черти за пречупване.
И Атос успя. Пречупваше Холанд кост по кост, ден по ден и заповед по заповед. Докато накрая неговият антари
започна да копнее за края повече, отколкото за способността да спаси света, за силата да върне магията… Повече от
всичко друго.
Проява на страхливост, знаеше си, но страхът пуска корени далеч по-лесно от надеждата.
А в онзи миг на моста, когато Холанд свали защитата си и остави разглезеното принцче Кел да забие металния
прът в гърдите му, първо го връхлетя облекчението — и първо, и последно, и единствено ____________изпитано от него чувство.
Най-сетне се беше свършило.
Само че с това не сложи край.
Да убиеш антари е трудна работа.
Когато Холанд се пробуди, проснат в мъртва градина, в мъртъв град и мъртъв свят, първа го връхлетя болката.
Втора дойде свободата. Холанд беше доживял оковите на Атос Дейн да изчезнат — беше тежко ранен, но жив.
И заседнал.
Бе попаднал в капана на ранено тяло в свят без врати и на милостта на друг крал. Само че този път имаше
избор. Шанс да поправи положението.
Бе застанал, полумъртъв, пред трона от оникс и бе говорил на краля, излят от камък, и бе заменил свободата за
шанс да спаси своя Лондон — да го види как разцъфтява отново. Холанд сключи сделка и плати и с тялото, и с
душата си. А с мощта на крал от сенки най-сетне успя да върне магията, да види дома си да разцъфтява ярък,
надеждата на народа си — възкресена, а градът му — възстановен.
Беше сторил всичко по силите си, беше се отказал от малкото си притежания, за да го опази В безопасност.
Но и това не стигаше.
Не за мраковития крал, който винаги искаше повече, ставаше все по-силен с всеки изминал ден и копнееше за
хаос, магия в най-истинската й форма, мощ без контрол.
Холанд губеше властта си над чудовището в своята кожа.
Беше предложил на Осарон друг съд.
Много добре — зарадва се кралят, демонът, богът. — Ако не успееш да го убедиш, ще задържа тялото ти като
мое…
И Холанд се съгласи — как да откаже?
Всичко заради Лондон.
А Кел — разглезеният, глупавият, твърдоглавият Кел, окован и обезсилен, задушаван от проклетия нашийник —
въпреки всичко отказа!
Разбира се, че ще откаже.
Разбира се…
Тогава Кралят от сенки се бе усмихнал — с устата на Холанд — и антари се сражаваше с всяка капка сила,
която можа да намери, но сделката си беше сделка, сключена с кръв, и той усети Осарон да избликва — като мощен,
свиреп извор — и го избута надолу, в тъмните дълбини на ума му, затиснат под течението на волята на мраковития
крал.
Беше безпомощен, в капана на тялото си и на сделката, неспособен да стори друго, освен да гледа, да усеща и
да потъва.
— Холанд!
Гласът на Кел пресекваше, щом напънеше срещу рамката, точно както навремето Холанд, когато Атос Дейн го
бе подчинил за първи път. Беше го пречупил. Клетката изсмукваше много от силата на момчето; нашийникът около
врата му спираше притока на прясна. В очите на червения антари блестеше ужас — и отчаяние, което го изненада.
— Холанд, копеле, бори се!
Белият магьосник се опитваше, но тялото вече не му принадлежеше, също и умът, умореният му ум, и той
потъваше надолу, все по-надолу…
Предай се — посъветва го мраковитият крал.
— Покажи ми, че не си слабак! — проби си път гласът на Кел. — Докажи, че не си все тъй роб на чужда воля!
Не можеш да се бориш с мен.
— Нима успя да се върнеш чак дотук, за да изгубиш безславно?
Аз вече спечелих.
— Холанд!
Само колко мразеше Кел! Точно в момента омразата почти стигаше да изтласка магьосника нагоре, но макар
той да копнееше да лапне кукичката на съперника си, Осарон не поддаде.
И точно тогава Холанд чу гласа си, само дето, разбира се, не беше неговият. Изкривено подобие, използвано от
надяналото кожата му чудовище. В ръка държеше алена монета — амулет за друг Лондон, Лондонът на Кел, и
червеният антари ругаеше и не спря да дърпа оковите си, докато не остана съвсем без дъх и не разкървави китките
си.
Напразно.
Всичко беше безполезно.
Холанд за пореден път беше затворник в своето тяло. Гласът на Кел отекваше в мрака.
Ти само замени един господар за друг.
Вече се движеха, Осарон управляваше тялото. Вратата се затвори зад гърба им, но крясъците на червения
антари продължаваха да се блъскат в нея, да се разбиват на неясни срички и задавени ридания.
Ожка стоеше на пост в коридора и остреше ножовете си. Вдигна глава и разкри белега с форма на полумесец на
бузата си, както и двуцветните си очи — едното жълто, другото черно. Антари, създаден от техните ръце — и
тяхното благоволение.
— Ваше Величество! — тя застана мирно.
Холанд се помъчи да изплува, напъна се да прокара гласа си между техните — своите — устни, но когато
заговори, думите принадлежаха на Осарон.
— Пази вратата. Не пускай никой да премине.
Устата на Ожка приличаше на алена черта и леката усмивка я огъна.
— Както пожелаете.
Осарон и Холанд извървяха двореца като вихър и после се озоваха отвън, подминаха статуите на близнаците
Дейн в подножието на стълбите, пристъпиха волно под притъмнялото небе през градина, сега изпълнена с дървета,
вместо с трупове.
Какво ли щеше да стане с града без Осарон и без него? Дали щеше да продължи да процъфтява? Или щеше да
рухне като тяло, лишено от живот?
Моля те — зашепна Холанд беззвучно. — Този свят има нужда от мен.
— Няма смисъл — отвърна Осарон на глас и на антари му призля, че е мисълта в главата им, вместо онзи,
който изрича думите. — Той вече е мъртъв — продължи кралят. — Ще започнем наново. Ще намерим свят,
достоен за силата ни.
Достигнаха стената на градината и Осарон извади от канията на кръста им кинжал. Ухапването на стоманата
върху плътта беше неосезаемо, отрязан от сетивата си, Холанд бе погребан твърде дълбоко да усети друго, освен
хватката на победителя си. Ала щом пръстите на мраковития крал мазнаха от кръвта и вдигнаха монетата на Кел към
стената, Холанд се помъчи да го победи за последно.
Нямаше как да си върне тялото — не сега, не и цялото — но може би нямаше и нужда от това.
Стигаха му една ръка. Пет пръста.
Хвърли всяка капчица сила и последната си искрица воля в този крайник и на половината път до стената
ръката спря и увисна във въздуха.
Кръвта се стичаше по китката. Холанд знаеше с какви думи да пречупи едно тяло, да го превърне в лед или в
пепел, или в камък.
Трябваше само да насочи тази ръка към гърдите си.
Трябваше само да оформи магията…
Усети как недоволството на Осарон се надига. Раздразнение — но не и гняв, сякаш този последен сблъсък, този
гигантски протест, не беше нищо повече от сърбеж.
Колко досадно.
Холанд продължаваше да се сражава, дори успя да измести ръката си на няколко пръста.
Стига вече, Холанд — предупреди съществото в главата му.
Белият антари вля последните останки воля в ръката си и я примъкна още по-близо до целта.
Осарон въздъхна.
Не беше нужно да става по този начин.
Волята на ошока смаза Холанд като стена. Тялото му не помръдна, но умът му се олюля, прикован под смазваща
болка. Не изпитваната стотици пъти болка — онази, отвъд която се беше научил да съществува и от която знаеше
как да избяга. Тази бе вкоренена в самата му същност. Запали го, внезапна и ярка, всеки негов нерв пламтеше с така
всеобхватна горещина, че го принуди да пищи до безкрай в главата си, докато мракът най-сетне — милостиво — се
сключи около него и го изтласка под себе си в дълбините.
И този път Холанд не се опита да изплува.
Този път се остави да се удави.
ІІІ
Кел продължи да се блъска в металната рамка дълго след като вратата хлопна и резето се плъзна на мястото си.
Крясъците му отекваха в светлите каменни стени. Пищя, докато прегракна. Ала въпреки това не дойде никой.
Страхът препускаше във вените му, но най-много го плашеше разхлабеният възел в гърдите му — разнищването на
жизненоважната връзка, разпространяващата се тръпка на загубата.
Вече почти не чувстваше пулса на брат си.
Всъщност не чувстваше нищо, освен болката в китките си и ужасния, вцепеняващ студ. Гърчеше се срещу
металната рамка, бореше се с оковите, но те удържаха. По цялото съоръжение бяха изписани заклинания и въпреки
размазаната по метала кръв на Кел, нашийникът го стискаше за гърлото и го откъсваше от всичко, от което се
нуждаеше. От всичко, което притежаваше. От всичко, което представляваше. Нашийникът хвърляше сянка върху ума
му — ледена плоча върху мислите му, вцепеняващи ужас и мъка — и през мъглата се прокрадваше отсъствието на
надежда. Или сила.
Предай се — отекваше шепот в кръвта му. — Не ти остана нищо. Ти си нищо. Безсилен.
Кел никога не бе оставал безсилен.
Не знаеше как да живее без сили.
Паника се надигна на освободеното от магията място.
Трябваше да се измъкне.
От тази клетка.
От този нашийник.
От този свят.
Рай гравира дума в своята плът, за да върне Кел у дома, а той се фръцна и отново избяга. Изостави принца,
трона и града. Последва през врата в света непозната жена в бяло, понеже тя му каза, че има нужда от него; че
трябва да помогне, вината е негова и е длъжен да поправи грешката си.
Сърцето на Кел прескочи удар.
Не — не неговото сърце. Сърцето на Рай. Живот, обвързан към магията, която вече не притежаваше. Паниката
отново се надигна, горещ полъх на фона на вцепеняващия студ, и Кел се вкопчи в нея, противопостави я на студения
кошмар на нашийника. Напъна се в рамката, стисна зъби и дръпна оковите си така, че в китката му изпука кост и
плътта се разкъса. На гъсти червени капки по каменния под покапа кръв — ярка, но безполезна. Кел прехапа писъка
си, когато металът го дръпна назад и се вкопа в кожата му. Болката цъфтеше в ръката му, но той продължи да дърпа,
металът опъваше мускулите и после задра по кост, преди най-сетне да освободи дясната му китка.
Кел се отпусна с изпъшкване и се опита да свие кървящите си, омекнали пръсти около нашийника, но в мига,
когато докосна метала, ужасен вцепеняващ студ се стрелна по ръката му и нахлу в главата му.
— Ас стено! — примоли се той. Счупи се.
Не се случи нищо.
Мощта не се надигна да посрещне словото.
Кел изплака и се отпусна в рамката. Залата се наклони и се сви като тунел, а умът му се хързулна към мрака, но
той застави тялото си да остане изправено, застави се да преглътне жлъчката, надигнала се в гърлото му. Сви
одраната си и натрошена ръка около все още вързаната и започна да дърпа.
Минаха минути — но имаше чувството, че са часове, дори години — преди Кел най-сетне да се откъсне от
оковите.
Препъна се една крачка извън рамката и се олюля. Металните белезници бяха порязали дълбоко китките му —
твърде дълбоко — и той неудържимо се пързаляше по светлите плочи, хлъзгави от червената кръв.
Твоята ли е? — прошепна нечий глас.
Спомен за Рай като малък, вцепенен от ужас при вида на оплескалата гърдите му кръв и прерязаните вени на
Кел.
Всичката ли е твоята?
Кел трескаво задърпа металния нашийник и изпод него също потече кръв.
Пръстите го боляха от студа, съумя обаче да напипа токата. Мъчеше се да я отвори, но тя устоя. Антари губеше
фокус. Подхлъзна се в кръвта си и падна, успя да се подпре на натрошените си ръце. Изпищя и се сви на топка,
макар че крещеше на тялото си да се изправи.
Трябваше да стане.
Трябваше да се върне в Червения Лондон.
Трябваше да спре Холанд — да спре Осарон!
Трябваше да спаси Рай!
Трябваше, трябваше, трябваше — но в този миг бе способен само да лежи на студения мрамор, а топлината
изтичаше на плитка червена локва около него.
ІV
Принцът рухна отново в леглото, потънал в пот. Давеше се в металния вкус на кръв. Около него се усилваха и
заглъхваха гласове, стаята беше потънала в сенки и пълна с Шрапнели от светлина. В главата му избухна писък, но
устата му беше парализирана от болка. Болка, която беше негова и същевременно не беше.
Кел.
Рай се преви и изкашля кръв и жлъчка.
Помъчи се да се надигне — трябваше да стане, да намери брат си! — но от мрака към него се протегнаха нечии
ръце, пребориха го, задържаха го притиснат към копринените чаршафи, в раменете, в китките и коленете му се
забиваха чужди пръсти и болката отново се върна, свирепа и остра, обелваше плътта му, прокарваше нокти по
костите му. Рай се опита да си припомни. Кел — арестуван. Килията му — празна. Претърсва нашарената от
слънцето овощна градина. Вика брат си по име. После, от нищото — между ребрата му се плъзна болка, точно като
онази нощ; ужасна и разкъсваща, и той не може да диша.
Не можеше…
— Не си отивай! — призова го някой. — Остани при мен.
Остани!
* * *
Рай рано научи разликата между желанието и нуждата. Като син и наследник — единствен при това — на рода
Мареш, светлик на Арнес, бъдеще на империята, той никога (както един гувернант го осведоми веднъж, преди да
бъде отстранен от служба на краля) не бе изпитвал истинска нужда. Дрехи, коне, инструменти, луксозни вещи —
стигаше само да си поиска нещо и го получаваше.
При все това младият принц копнееше — от все сърце — за това, което не можеше да има. Искаше същото,
което се плиска в кръвта на всички онези момчета и момичета от простолюдието. Онова, което тъй лесно се
отдаваше на баща му, на майка му, на Кел.
Рай копнееше за магия.
Копнееше за нея с плам, съперничещ на всяка нужда.
Баща му, кралят, имаше дар за метали, а майка му с лекота боравеше с вода, но магията не беше като черната
коса или кафявите очи, или аристократичния произход — не следваше правилата на наследствеността, не се
предаваше от родител на дете. Сама избираше пътя си.
И на деветгодишна възраст вече започваше да личи, че магията изобщо не си е харесала принца на Арнес.
Ала Рай Мареш отказваше да повярва, че е бил подминат напълно; магията несъмнено се спотайваше някъде в
тялото му, дремещ пламък от мощ в очакване на точния миг, на умело сръчкване. В крайна сметка, нали е принц? И
ако магията не пожелае да дойде при него, той ще иде при нея.
Именно тази логика го бе довела тук, на каменния под на студената стара библиотека на Светилището, където
трепереше, а студът се просмукваше през бродираната коприна на дрехата му (предназначена за двореца, където
винаги е топло).
При всяко оплакване на Рай от студа в Светилището, старият Тийрън бърчеше чело.
Магията твори свой вид топлина — все повтаряше той, в което няма нищо лошо, стига да си магьосник, но
нали Рай не беше.
Още не.
Този път не се беше оплакал. Дори не беше споменал на главния жрец, че е тук.
Младият принц коленичи в малка ниша в дъното на библиотеката, скрита зад статуя и дълга дървена маса, и
разгъна върху пода откраднатия свитък.
Рай беше роден с палави пръсти — но, разбира се, като член на кралския род почти не му се налагаше да пуска
в ход тази способност. Хората обикновено с готовност му предлагаха всичко, даже се хвърляха с готовност да му го
донесат — от наметало в хладен ден до глазирана торта от кухнята.
Ала Рай не беше получил свитъка от някого; беше го отмъкнал от бюрото на Тийрън, един от дузина
пристегнати с тънка бяла панделка — знак, че е заклинание на жрец. За изненада на принца, записите не бяха чак
толкова витиевати или сложни. По-скоро се фокусираха върху ползата.
Заклинания за предпазване на храна от разваляне.
Заклинания за защита на овощните дървета от слана.
Заклинания за поддържане на огън без масло.
И Рай щеше да изпробва всяко едно поред, но ще открие какво е способен да изпълни. Заклинание, което ще
заговори на магията, защото тя несъмнено спи във вените му. Заклинание, което да я пробуди.
Порив на вятъра помете подовете на Светилището, а той изрови шепа червени линове от джоба си и затисна
хартията с тях. На листа, с отработения почерк на жреца, бе нанесена карта — не като онази в картографската стая
на баща му, изобразяваща цялото кралство. Не, това беше карта на заклинание, диаграма на магия.
Напречно на свитъка, на езика на просторечието, бяха изписани три думи.
— Ис Анос Вол — прочете ги Рай.
Вечният пламък.
Под този надпис имаше чифт концентрични кръгове, свързани с деликатни линии и обсипани с дребни символи
— съкратената стенографска азбука, любима на творците на заклинания от Лондон. Рай присви очи в опит да
разгадае драскулките. Проявяваше склонност към езици, с лекота усвояваше въздушните каденци на фароанския и
насечените вълни, създавани от всяка весканска сричка, както и хълмовете, и долините на граничните диалекти на
самия Арнес — но думите на свитъка сякаш се местеха и замъгляваха пред погледа му, изплъзваха се от фокус.
Той подъвка устната си (лош навик, който майка му постоянно го предупреждаваше да прекрати, понеже не
подхождал на принц), после разпери длани от двете страни на листа, лекичко положи пръсти върху външния кръг и
започна заклинанието.
Съсредоточи поглед в средата на страницата, която четеше, и произнасяше поред всяка дума — сричките им
лежаха тромави и натрошени на езика му. Пулсът затупка в ушите му, ударите не съвпадаха с естествения ритъм на
магията. Ала Рай задържа заклинанието, прикова го със силата на волята си и, когато наближи края, в дланите му се
надигна гъделичкаща топлина; долавяше я да се стича по ръцете му, в пръстите, в ръба на кръга и после…
Нищо.
Нямаше искра.
Нито пламък.
Каза заклинанието веднъж, два, три пъти, но топлината в дланите му вече гаснеше, разсейваше се в обикновено
боцкане от вцепенение. Отхвърлен, той остави думите да заглъхнат и да отнесат останките от концентрацията му
със себе си.
Отпусна се отново на студените плочи.
— Светии — промърмори, макар да знаеше, че е лошо да ругае и още по-лошо — да го стори тук.
— Какво правиш?
Рай вдигна глава и видя на входа на нишата брат си, тесните му рамене — заметнати с червено наметало. Още
преди да навърши единайсет, Кел вече си бе наложил изражението на сериозен човек, чак до бръчката между
веждите му. Рижата му коса блестеше дори на сивата утринна светлина, а очите му — едното синьо, а другото черно
като нощта — бяха причина хората да свеждат поглед, да го отклоняват. Рай не разбираше защо, но той винаги се бе
старал да гледа брат си в лицето, да покаже на Кел, че неговата особеност не му пречи. Очите си бяха очи.
Момчето всъщност не му беше брат, разбира се. Още от първия поглед ставаше ясно, че са различни. Кел беше
със смесена кръв, все едно налепен от различни видове глина; притежаваше светлата кожа на весканец,
дългурестото тяло на фароанец и меднорижа коса, каквато се среща само по северните краища на Арнес.
Впечатление, разбира се, правеха и очите му. Едното естествено, ако и да не беше особено арнеско на цвят, а другото
— антари, белязано от самата магия като авен. Благословен.
Рай, от друга страна, с бронзовия си тен, черната коса и кехлибарените очи, беше изцяло лондончанин,
чистокръвен Мареш, завършен аристократ.
Кел забеляза как се е зачервил принцът, после — и разтворения пред него папирус. Коленичи срещу Рай, а
наметалото се отпусна върху камъните наоколо.
— Откъде взе свитъка? — попита с капка недоволство в гласа.
— От Тийрън — отвърна Рай. Брат му го погледна скептично и принцът се поправи: — От кабинета на Тийрън.
Кел прегледа заклинанието и се намръщи:
— Вечен пламък?
Рай разсеяно взе един от линовете от пода и сви рамене.
— Първото, което грабнах… — постара се да прозвучи все едно изобщо не му пука за глупавото заклинание, но
гърлото му беше свито, а очите смъдяха. Плъзна монетата по пода, все едно беше камъче във вода. — Няма значение.
Не успявам да го накарам да подейства.
Кел премести тежестта си, мърдайки беззвучно устни, докато четеше драскулките на жреца. Вдигна длани над
хартията с присвити шепи, все едно държи пламък, който още дори не съществуваше, и започна да рецитира
заклинанието. При опита на Рай думите падаха като камъни, а от устните на антари представляваха поезия, гладки
и звучни.
Въздухът около тях се затопли незабавно, от щрихите по свитъка се вдигаше пара и после мастилото се вдигна и
образува капка масло, която се запали.
Пламъчето увисна във въздуха между шепите на Кел, ярко и бяло.
В негово изпълнение магията изглеждаше лесна и Рай потрепери от гняв към брат си, горещ като искра — но
също толкова кратък.
Не по вина на Кел принцът не се справяше с магиите. Понечи да се надигне, но малкият магьосник го хвана за
ръкава. Намести дланите му от двете страни на заклинанието и придърпа принца в гънките на своята магия.
Топлината полази по ръцете на Рай и той се разкъсваше между насладата от силата и знанието, че тя не е негова.
— Не е правилно — промърмори той. — Аз съм принцът-наследник, син на Максим Мареш. Би трябвало да
мога да запаля поне една проклета свещ!
Кел подъвка устна — кралицата-майка не му натякваше за този навик — и после отбеляза:
— Има различни видове сила.
— Предпочитам магия вместо корона — нацупи се Рай.
Брат му огледа малкото бяло пламъче помежду им.
— Короната е вид магия, ако вникнеш по-дълбоко. Магьосникът управлява определена стихия. Кралят
управлява империя.
— Само когато е достатъчно силен.
При тези думи Кел вдигна очи.
— От теб ще излезе добър крал, ако не се подредиш така, че да те убият преди това.
Рай изпъшка и пламъчето потрепери.
— Откъде знаеш?
Кел се усмихна на съмнението му. Гледката беше рядка и принцът си пожела да я задържи по-дълго — той беше
единственият, способен да накара брат си да се усмихва, и се гордееше с това си умение — но после Кел отвърна:
— С магия!
И на Рай му се прииска да го удари.
— Истински задник си! — промърмори и се опита да се отдръпне, но брат му се вкопчи в него.
— Не го пускай.
— Махни се — нареди Рай, първо игриво, но, понеже пламъкът порасна по-ярък и горещ между дланите му,
повтори искрено: — Спри, нараняваш ме!
Горещина близна пръстите му и нажежена до бяло болка се стрелна нагоре по ръцете му и към раменете.
— Спри! — примоли се той. — Кел, спри!
Само че когато Рай вдигна очи от сиянието на огъня и към брат си, изобщо не видя пред себе си лице. Нищо
освен езеро от мрак. Изпъшка, помъчи се да изпълзи встрани, но малкият магьосник вече не беше от плът и кръв, а
камък с пръсти, превърнали се в окови около китките на принца.
Това не беше правилно, помисли си той, навярно сънуваше кошмар, но горещината на огъня и смазващият
натиск върху китките му бяха толкова реални и се влошаваха с всеки удар на сърцето и с всяко вдишване…
Пламъкът помежду им се издължи и изтъня, заостри се в нож от светлина с връх, насочен първо към тавана, но
после бавно, зловещо се обърна и към Рай. Той се бореше, пищеше, но не успя да спре острието, което засия и се
зарови в гърдите му.
Болка!
Накарай я да спре.
Тя си проряза път между ребрата му, подпали костите, разкъса сърцето. Рай се опита да пищи и избълва дим.
Гърдите му бяха разкъсана рана от светлина.
Гласът на Кел стигна до него, но не откъм статуята, разнасяше се от другаде. Някъде далеч и заглъхваше.
Не се пускай!
Само че болеше. Болеше толкова много!
Спри!
Рай изгаряше отвътре навън.
Моля те!
Умираше.
Дръж се!
Отново.
* * *
За момент чернотата отстъпи на ивици цвят, таван от издут плат и познато лице, витаещо на ръба на замазания
му от сълзите поглед — очи с цвят на буря, разширени от тревога.
— Лук? — изхриптя Рай.
— Тук съм — отвърна Алукард. — Тук съм. Дръж се!
Принцът се опита да проговори, но сърцето му се блъсна в ребрата, сякаш се опитваше да си проправи път
навън. Пак удари, после прескочи.
— Откриха ли Кел? — попита някой.
— Махни се от мен — нареди друг.
— Всички вън!
Зрението на Рай се замъгли.
Стаята се люлееше, гласовете заглъхваха, болката отстъпваше на нещо по-страшно, нажежената до бяло агония
на невидимия нож се разтвори в студа, а тялото му се бореше и не успяваше, и се бореше и не успяваше, и не
успяваше и…
Не — примоли се той, но усещаше как нишките се късат една по една в него, и накрая вече не остана какво да
го държи на повърхността.
И ето че лицето на Алукард изчезна, а стаята се стопи.
И ето че мракът уви тежките си ръце около Рай и го погреба.
V
Алукард Емъри не беше свикнал да се чувства безпомощен.
Само преди броени часове спечели "Есен Таш" и бе коронован като най-силен магьосник в трите империи. Но
сега, седнал до леглото на Рай, си нямаше представа какво да предприеме. Как да помогне. Как да спаси принца.
Магьосникът гледаше как Рай се свива на топка, мъртвешки блед на фона на смачканите чаршафи; гледаше го
как стене от болка, нападнат от нещо, което дори Алукард не бе способен да види и с което не можеше да се бори. А
бе готов за бой — щеше да стигне до края на света, само за да опази Рай. Само че, каквото и да убиваше принца, то
не беше тук.
— Какво става? — попита Алукард поне дузина пъти. — С какво мога да помогна?
Ала никой не му отговори, така че остана сам да сглобява молбите на кралицата и заповедите на краля,
настояванията на Лайла и ехото от претърсването на двореца — всички те търсеха Кел.
Алукард се наведе напред, стисна ръката на принца и проследи как нишките магия около тялото на Рай се
разплитат, заплашват да се скъсат.
Другите гледаха към света и виждаха светлина, мрак и цветове, но Алукард Емъри винаги успяваше да види
повече. Неизменно забелязваше изкривяването и вълните на силата, шарките на магията. Не само аурата на
заклинанията и останките им, а цвета на истинската магия, която се плиска у човека и пулсира във вените му.
Всички бяха способни да видят червения цвят на Айл, но само за Алукард целият свят бе обгърнат в потоци
живописни цветове. Естествените кладенци на магия грееха в алено. Елементарните магьосници бяха обвити в
зелено и синьо. Пурпурни петна покриваха проклятията. Силните заклинания блестяха в златно. А антари? Те
единствени сияеха с мрачна, но прозрачна светлина — не определен цвят, а всички, събрани на едно, естествени и
неестествени, същински стегнат пашкул от бляскави копринени нишки, които танцуваха по кожата им.
Сега Алукард следеше как същите тези нишки се оръфват и късат около сгърчения от болка принц.
Странна гледка — твърде оскъдната магия на Рай открай време беше тъмнозелена (спомена го веднъж на
принца, само за да види как прави недоволна гримаса, понеже не харесваше този цвят).
Ала в мига, когато след три години по море отново обърна поглед към Рай, Алукард осъзна, че принцът е
различен. Променен. Не заради волевата брадичка, ширината на раменете или новопоявилите се торбички под очите
му, а заради обвързалата го магия. Силата живееше и дишаше, беше предназначена да се движи в течението на
човешкия живот. Но тази нова магия около Рай лежеше неподвижна, с нишки, стегнати здраво като въжета около
тялото на принца.
И всяка от тях блестеше като петрол във вода. Разтопени цветове и светлина.
Тази нощ в покоите на Рай, когато Алукард разтвори туниката да целуне рамото на принца, бе видял и мястото,
където сребърните нишки се вплитаха в кожата, право в насложените кръгове над сърцето му. Нямаше нужда да пита
кой е направил заклинанието — сещаше се само за един антари — но Алукард не проумяваше как го е постигнал
Кел. Обикновено беше способен да разчлени всяка магия само като погледне нишките й, но сноповете на
заклинанието нямаха начало, нито край. Магията на Кел се гмурваше в сърцето на Рай и изчезваше — не, заравяше
се — а заклинанието бе твърдо и неразрушимо.
Само дето сега, неизвестно как, се рушеше.
Нишките се късаха една по една под невидим опън, всяка скъсана предизвикваше ридание и тръпка у губещия
съзнание принц. Всяка скъсана връзка…
Именно това беше, осъзна Алукард. Не само заклинание, а вид връзка.
С Кел.
Не знаеше защо животът на принца е обвързан с живота на антари. Не искаше да мисли за причината — макар
че сега видя белега между потръпващите ребра на Рай, широк точно колкото острие на кинжал, и проумявайки
истината, не само му призля, но и се почувства безпомощен — ала връзката се късаше и Алукард направи
единственото, което беше по силите му.
Държеше принца за ръката и се опита да влее от своята сила в нищещите се нишки, сякаш буреносносинята
светлина на магията му би могла да се спои с прозрачното сияние на Кел, вместо да се разтвори безполезно в
нищото. Молеше се на всичката мощ по света, на всеки светия и жрец, и всеки благословен — независимо дали
вярваше в тях или не — за сила. А когато те не отвърнаха, заговори вместо това на Рай. Не му каза да се държи, нито
да бъде силен.
Вместо това разказваше за миналото им. Тяхното минало.
— Помниш ли нощта преди да замина? — Алукард се бореше да държи страха настрани от гласа си. — Така и
не отговори на въпроса ми.
Затвори очи, отчасти за да си представи спомена, отчасти и защото не издържаше да гледа огромната болка на
принца.
Тогава беше лято и те се търкаляха в леглото, сгорещени и преплели крайници. Алукард бе прокарал ръка по
съвършената кожа на Рай и, когато принцът се засмя, му каза:
— Някой ден ще си стар и сбръчкан, а аз още ще те обичам!
— Никога няма да остарея — отвърна любовникът му с увереност, каквато притежават само младите и
здравите, и ужасно наивните.
— Значи планираш да умреш млад, така ли? — подкачи го Алукард, а Рай елегантно сви рамене.
— Или да живея вечно.
— О, така ли?
Принцът бръсна тъмна къдрица от челото си.
— Смъртта е тъй обикновена.
— И как точно — поинтересува се Алукард, надигнал се на лакът, — възнамеряваш да живееш вечно?
Тогава Рай го бе привлякъл към себе си и бе завършил разговора им с целувка.
Сега трепереше на леглото и през стиснатите му зъби се изплъзна ридание. Черните къдри бяха полепнали по
лицето му. Кралицата викаше за кърпа, викаше да доведат главния жрец, викаше Кел. Алукард стисна ръката на
любовника си.
— Съжалявам, че заминах. Съжалявам! Ала сега съм тук, а ти не можеш да умреш — при тези думи гласът му
най-сетне се пречупи. — Нима не разбираш колко би било неучтиво, след като съм се завърнал така отдалеч?
Хватката на принца се стегна, понеже тялото му се изви в гърч.
Гърдите на Рай се надигнаха и отпуснаха в последно, мъчително изпъшкване.
И после застинаха.
За секунда облекчение връхлетя Алукард, понеже Рай най-сетне се успокои и вече спеше. За секунда всичко
беше наред. За секунда…
А след това покоят се строши.
Някой пищеше.
Жреците си проправяха път към леглото.
Стражата ги отблъскваше назад.
Алукард се взираше в принца.
Не разбираше.
Не бе в състояние да проумее случилото се.
После обаче дланта на Рай се изхлузи от хватката му и се отпусна на леглото.
Безжизнена.
Последните сребърни нишки се бяха скъсали и се изплъзваха през кожата на принца като летен сняг.
Ето че и Алукард се разкрещя.
Не помнеше нищо от случилото се после.
VІ
Лайла се усети разплетена, разчупена на милион нишки, а всяка се обтягаше и разнищваше, заплашваше да се
скъса, когато тя пристъпи извън света, извън живота — и в нищото. После, също така внезапно, вече падаше на
четири крака на улицата.
Изписка рязко и неволно при препъването, крайниците й трепереха, главата й звънтеше като камбана.
Земята под дланите й — защото там определено имаше земя, което най-малкото беше добър знак — беше
неравна и студена. Цареше покой. Не се чуваха фойерверки. Нито музика. Лайла се изправи с мъка, а от пръстите и
от носа й капеше кръв. Избърса я — червени капки обсипаха калдъръма, докато прибираше ножа и припряно се
подсигуряваше, като опря гръб в ледената стена. Спомняше си последното си попадане тук, в този Лондон, гладните
погледи на мъже и жени, алчни за сила.
Цветно петно привлече вниманието й и тя вдигна глава.
Небето над нея бе оцветено от залеза — розово, пурпурно и тъмно злато. Само дето в Белия Лондон нямаше
цветове, не и такива, и в течение на ужасяващо дълъг миг Лайла си мислеше, че е пресякла в някакъв друг град, друг
свят, и се е вкарала в капан още по-далеч от дома — където и да се намираше той сега.
Но не, тя разпозна улицата под ботушите си, също и замъка, чиито готически кули се извисяваха на фона на
залязващото слънце. Градът беше същият и все пак — напълно променен. Бяха минали само четири месеца, откакто
тя премина по улиците му; четири месеца от сблъсъка на Кел с близнаците Дейн. Тогава това представляваше свят
на лед, пепел и студен бял камък. А сега…
Сега някакъв мъж подмина Лайла на улицата и се усмихваше. Не с вкочанената усмивка на гладния, а с топлата
на доволния, на благословения.
Нещо не беше наред.
Четири месеца — и за това време Лайла се беше научила да усеща магията, поне присъствието й, ако не и
предназначението. Не можеше да я вижда, както ьDFЖ__АC±/умееше Алукард, но във всеки дъх, който си поемаше, долавяше
вкуса на въздуха — и изпълнен със захар и сладост, и достатъчно наелектризиран да я задави. Силата тръпнеше в
нощния вятър.
Какво, по дяволите, ставаше тук?
И къде беше Кел?
Лайла знаеше къде се намира самата тя или поне къде е избрала да премине, ето защо закрачи по протежението
на високата стена покрай ъгъла към дворцовите порти. Те бяха отворени и през железните решетки се увиваше
бръшлян. Крадлата спря за втори път. Каменната гора — навремето градина, пълна с трупове — беше изчезнала,
заменена от истински дървета и на стъпалата на двореца стояха стражи, всички с буден поглед.
Кел несъмнено се намираше вътре. Между тях двамата имаше връзка — по-тънка от нишка, но странно силна, и
Лайла не беше сигурна дали е породена от магията им, или от нещо друго, но я привличаше към двореца като
магнит. Постара се да не мисли какво означава това или колко далеч ще се наложи да стигне и срещу колко
противници да се изправи, за да намери червения антари.
Нямаше ли заклинание за намиране?
Лайла порови в ума си за думите. „Ас траварс “ я отведе между световете, а „Ас таскен “ е начинът да
преминаваш между различни места в един и същи свят, но какво трябва да каже, ако иска да намери човек, не място?
Наруга се, задето не знае и никога не е питала. Веднъж Кел й беше казал как намерил Рай, след като го
отвлекли като малък. Какво беше използвал тогава? Тя напрегна паметта си — нещо, изработено от принца.
Дървено конче? Хрумна й друг образ, носна кърпа — нейната кърпичка — която Кел стискаше в ръка, когато за
първи път я намери в „На хвърлей камък “. Ала Лайла нямаше нищо негово. Никакви амулети. Никакви дрънкулки.
Паниката надигна глава, но девойката я пребори.
Какво като си няма джунджурия да я води. Вещите не описват собствениците си, нито пък единствени оставят
следа. Хората са съставени от мигове, думи… спомени.
А Лайла имаше спомени.
Притисна все още кървящата си длан към портата на замъка, студеното желязо захапа плитката рана, а тя
стисна очи и призова Кел. Първо със спомена от нощта на срещата им, в уличката, където го обра, и после, когато
той излезе от стената й. Непознат, вързан на леглото, с вкуса на магия и обещанието за свобода, съпроводен от
страха й да не бъде изоставена. Ръка в ръка бяха минали през един свят, после и през друг, бяха се прегръщали,
докато се криеха от Холанд, изправиха се срещу лукавия Флечър, сражаваха се с не-Рай. Кошмарът в двореца и
битката в Белия Лондон, окървавеният Кел — притиснат към крадлата сред останките на каменната гора. Строшени
парчета от захвърлените им животи. И после — отново заедно. Игра, изпълнена иззад маските. Нова прегръдка.
Дланта на Кел гори върху кръста на Лайла, докато танцуват, устата му пари върху нейната, докато се целуват, телата
им се сблъскват като мечове на балкона на двореца. Ужасяващата горещина и сетне, прекалено бързо, студът.
Припадъкът на Лайла на арената. Гневът на Кел, размахван като меч, преди да й обърне гръб. Преди тя да го остави
да си отиде.
Само че сега беше тук, за да си го върне.
Тя отново се взе в ръце и стисна зъби в очакване на болката.
Събра спомените в ума си и ги притисна към стената, сякаш бяха амулет. Изрече думите:
— Ас таскен Кел.
Под пръстите й портата потрепери и светът се разпадна, а Лайла се олюля напред — премина от улицата и
между шлифованите плочи от бял камък право в дворцов коридор.
В халки по стената горяха факли, в далечината отекваха стъпки и крадлата си позволи съвсем кратичък миг на
задоволство, може би дори облекчение, преди да осъзнае, че Кел не е наблизо. Слепоочията й пулсираха, а към
устните й се надигаше проклятие, но в този момент зад една от вратите от лявата си страна чу приглушен писък.
Кръвта й замръзна.
Кел! Тя посегна към дръжката на вратата, но щом я стисна, дочу едва доловимо свистене на метал, запял във
въздуха. Метна се встрани, а в дървената врата — там, където се бе намирала преди миг — се заби нож. Черна връв
очертаваше пътека от дръжката му през въздуха и Лайла се извърна да я проследи до жена със светло наметало. По
скулата й минаваше белег, но това беше обикновена отличителна черта. Мрак изпълваше едното й око и се
разливаше около него като восък, стичаше се надолу по бузата и се катереше нагоре по слепоочието, по протежение
на скулата — и изчезваше в коса така яркорижа, че изглеждаше по-червена от палтото на Кел, по-червена дори от
реката в Арнес. Направо пламтеше. Цвят, твърде ярък за този свят. Или поне твърде ярък за света, какъвто беше
доскоро. Ала Лайла усещаше нередност в жената и тя не се изчерпваше само с твърде ярките цветове и поразените
очи.
Тази жена не й напомняше за Кел, нито за Холанд, а за откраднатия черен камък отпреди месеци. Притежаваше
същото странно притегляне и тежки пулсации.
С едно завъртане на китката в лявата ръка на непознатата се появи втори нож с дръжка, вързана за другия край
на връвта. Леко дръпване и първият нож се освободи от дървото и полетя обратно към шепата на дясната ръка.
Грациозно като птица, която се намества в ятото си.
Лайла почти се впечатли.
— А ти коя би трябвало да бъдеш?
— Аз съм вестителката — отвърна жената, макар че крадлата ясно разпозна в нея тренирана убийца. — А ти?
Лайла извади два от ножовете си.
— Аз съм крадлата.
— Не можеш да влизаш вътре.
Момичето от Сивия Лондон облегна гръб на вратата, а силата на Кел отекваше като пулс на умиращ в гръбнака
й. Дръж се, помисли си тя ужасено, а на глас произнесе:
— Спри ме, ако можеш!
— Как се казваш? — попита жената.
— Какво значение има?
Непознатата се усмихна и гримасата й беше смъртоносна.
— Моят крал ще пожелае да узнае кого съм…
Лайла обаче не я изчака да довърши.
Първият й нож полетя във въздуха и жената вдигна ръка да го отблъсне, но междувременно крадлата замахна с
втория. Беше на половината път да удари в плът, когато вързаното острие я връхлетя и се наложи да се приведе и да
се отдръпне от пътя му. Завъртя се, готова да удари отново, само за да се наложи да парира нов скорпионски удар.
Въжето между ножовете беше еластично и противничката й въртеше остриетата така, както Джинар управляваше
вятъра, Алукард — водата, а Кисимир — земята; оръжията не просто летяха, а и се подчиняваха на волята,
притежаваха и силата на инерцията, и елегантността на магията.
И на всичкото отгоре убийцата се движеше с обезпокоителна грация, с плавните движения на танцьор.
Танцьор с две остриета — същински бръсначи.
Лайла се приведе, а първият нож се стрелна във въздуха покрай лицето й. Няколко отрязани косъма литнаха във
въздуха. Оръжията се замъглиха от скоростта и привличаха вниманието й в различни посоки. Тя успяваше само да
отскача от бляскавите късчета сребро.
Бе участвала в немалко боеве с ножове. Дори лично бе започвала повечето от тях. Знаеше как да намери гарда и
да се мушне отдолу, да предизвика противника да премине в защита или да се открие за нападение, но това не беше
ръкопашен бой.
Как се очакваше да се бие с жена, чиито ножове дори не стоят в ръцете й?
Отговорът, разбира се, беше прост: както се бие с всички други.
Бързо и мръсно.
В крайна сметка, идеята не беше да се получи красива схватка. А да остане жива.
Остриетата на жената се стрелкаха като кобри, изстрелваха се с внезапна, ужасяваща скорост. Но имаха една
слабост — не можеха да си променят курса. Полетяха ли веднъж, носеха се направо. И затова острие в ръката е по-
добре от метателен нож.
Лайла се престори, че се мята наляво и когато първото острие полетя, се стрелна в другата посока. Второто я
последва и прочерта друга линия, а крадлата кривна отново и начерта съвсем различна права, докато двете остриета
се носеха по пътя си.
— Спипах те! — изръмжа и се метна към убийцата.
И тогава, за неин ужас, ножовете също смениха курса си. Завъртяха се във въздуха и полетяха по новите си
траектории, а Лайла трескаво побягна, щом и двете остриета се забиха в пода, където бе приклекнала преди
секунда.
Разбира се. Металист!
Кръвта потече по ръката на Лайла и прокапа от пръстите й. Беше бърза, но не достатъчно.
Ново завъртане на китката и ножовете се върнаха отново в ръцете на противничката й.
— Имената са важни — каза тя и нави въжето. — Моето е Ожка и имам заповед да те държа отвън.
Зад вратата Кел изкрещя разочаровано и изхлипа от болка.
— Е, аз се наричам Лайла Бард — крадлата извади любимия си нож, — и не ми пука.
Ожка се усмихна и атакува.
Когато начена следващия удар, Лайла се прицели не в плът или острие, а във въжето помежду им. Острието на
ножа й се спусна върху опънатия ластик и го цепна…
Ала Ожка беше твърде бърза. Металът едва докосна въжето, преди то да се върне обратно в ръцете на убийцата.
— Не — изръмжа Лайла и сграбчи връвта с голи ръце. По лицето на Ожка се изписа изненада, а противничката
й изпъшка тихо и триумфално, точно преди по крака й да плисне болка, когато трето острие — късо, зловещо
остро — се заби в прасеца й.
Лайла изстена и се олюля.
Кръв покапа по светлия под, когато тя издърпа ножа и се изправи.
Отвъд онази врата Кел пищеше.
Отвъд този свят Рай умираше.
Тя нямаше време за глупости!
Събра ножовете си, които проблеснаха и се запалиха. Въздухът около нея започна да припуква и този път,
когато Ожка хвърли оръжията си отново, горящите ръбове на остриетата на Лайла пресрещнаха връвта и тя се
запали. Пламъкът плъзна по връзката и убийцата изсъска при придърпването му. Наполовина прибрал ножовете,
ластикът се скъса, и остриетата се отклониха и не успяха да попаднат в ръцете й. Танцьорка, изгубила ритъма. Ожка
пламна от гняв и вече въоръжена само с едно острие, скъси разстоянието до противничката си.
При все това се движеше с ужасяващата грация на хищник и Лайла, толкова съсредоточена в ножа в ръката на
жената, забрави цяла зала, пълна с други оръжия, удобни за един магьосник.
Изплъзна се на проблясването на метал и се опита да отскочи, но под коленете я подсече ниска табуретка и тя
се препъна, изгубила равновесие. Огънят в ръцете й угасна и червенокосата я нападна още преди да е тупнала на
пода, вече стрелнала острие към гърдите й.
Лайла вдигна ръце да блокира ножа, който се носеше надолу, и дръжките се сблъскаха току над лицето й.
Злостна усмивка пролази по устните на Ожка, когато оръжието в ръката й внезапно се удължи, металът изтъня до
стоманен шип, който се протегна към очите на крадлата…
Лайла отметна глава настрани, а металът удари в стъкло и острото изпукване отекна чак в черепа й. Ножът се
приплъзна по изкуственото й око и остави в мраморния под дълбока драскотина. Капка кръв се стече по бузата на
Лайла, едничка алена сълза от цепнатата от острието кожа.
Девойката примигна, зашеметена.
Кучката се бе опитала да й прониже окото с острието си!
За щастие, беше избрала неправилното.
Ожка също се взираше в нея, за момент объркана от случката.
Секунда бе всичко, от което се нуждаеше Лайла.
Все още държеше ножа си във въздуха, замахна странично и отвори алена усмивка на гърлото на противничката
си.
Ожка зина и разкриви устни в подобие на разреза на шията си, а кръвта се плисна по гърдите й. Падна на пода
до Лайла, вкопчила пръсти в раната, но тя беше широка и дълбока — смъртоносен удар.
Убийцата се сгърчи и застина, а крадлата изпълзя заднешком извън разширяващата се локва кръв. Болката
продължаваше да пронизва ранения й прасец и звънтящата й глава.
Изправи се, притиснала шепа към счупеното си око.
Загубеното й второ острие стърчеше от един свещник и тя го издърпа. Оставяше подире си кървава следа,
докато се препъваше към вратата. От другата й страна цареше тишина. Лайла изпробва дръжката, но се оказа
заключена.
Вероятно съществуваше подходящо заклинание, но тя не го знаеше, а и беше твърде уморена, за да призове
въздух, дърво или нещо друго, така че събра последните остатъци от силата си и разби вратата с ритник.
VІІ
Кел се взираше в тавана — светът бе тъй високо и се издигаше още по-нагоре с всеки дъх.
А после чу глас — гласът на Лайла — и той изигра ролята на кука, която го изтегли обратно на повърхността.
Той изпъшка и се опита да седне. Не успя. Помъчи се отново. Тъкмо се бе надигнал на едно коляно, когато
болката го вцепени целия. Някъде далеч чу трясък на разцепващо се дърво. Строши се ключалка. Кел дори успя да се
изправи, преди вратата да се отвори с трясък и ето ти я и Лайла — сянка, очертана в светлина, но после зрението му
отказа и тя се превърна в размазано петно, втурнало се към него.
Червеният антари успя да направи една нестабилна крачка, преди ботушите му да се подхлъзнат в локвата от
кръв и шокът и болката го потопиха за момент в чернота. Усети коленете си да поддават. Топли ръце се вкопчиха в
кръста му, докато падаше.
— Държа те! — Лайла плавно се отпусна заедно с него на пода. Главата му се люшна на рамото й и Кел
дрезгаво изфъфли в яката й в опит да заговори. Когато крадлата явно не го разбра, той отново вдигна окървавените
си, строшени ръце и вцепенени пръсти към нашийника на гърлото си.
— Свали го… — давеше се той.
Погледът на Лайла — какво не й беше наред на очите? — се плъзна по метала, преди тя да стисне здраво с две
ръце ръба на нашийника. Изсъска, когато пръстите й допряха метала, но не го пусна, а заопипва с гримаса, докато
намери токата отзад на врата на Кел. Отвори я и запрати нашийника в другия край на залата.
Въздухът нахлу в дробовете на антари, във вените му плисна топлина. За миг всички нерви в тялото му запяха,
първо от болка и после от изпълнилата ги мощ, щом магията се завърна в електрическо течение. Кел изпъшка и се
преви, гърдите го боляха и по лицето му се стичаха сълзи, светът около него пулсираше и се усукваше, и заплашваше
да се запали. Дори Лайла навярно усети опасността, понеже отскочи встрани при този изблик на сила — поне
докато потокът се успокои и се върне в руслото на откраднатата си цялост.
Ала нещо все още липсваше.
Не, помисли си Кел. Моля те, не! Ехото. Вторият пулс. Той погледна съсипаните си ръце, от китките му все още
се стичаха кръв и магия, но сега не бяха важни. Задраска по гърдите си, разкъса туниката над печата, който все още
беше на място, но под белезите и заклинанието биеше само едно сърце. Само едно…
— Рай! — изтръгна се от него ридание. Молба. — Не мога… той е…
Лайла го сграбчи за раменете.
— Погледни ме! Брат ти беше още жив, когато тръгнах насам. Имай малко вяра! — Думите й бяха кухи и
страхът му рикошираше в тях и ги изпълваше. — Понеже оттук не можеш да му помогнеш.
Тя огледа залата и металната рамка, увисналите окови, все още хлъзгави от кръвта, масата отстрани, покрита с
инструменти, както и падналия на пода метален нашийник, преди отново да съсредоточи вниманието си върху
червения магьосник. Наистина нещо не беше наред с очите й — едното бе кафяво както обикновено, но другото
беше пълно с пукнатини.
— Окото ти… — поде Кел, но Лайла махна с ръка.
— Не сега… — тя се изправи. — Хайде, трябва да тръгваме!
Младият антари обаче знаеше, че не е в състояние да тръгне. Ръцете му бяха строшени и разбити, кръвта все
още бликаше на струи от китките му. Виеше му се свят при всяко движение и, когато Лайла се опита да му помогне,
успя да се надигне само отчасти, преди да се олюлее и отново да рухне. Изръмжа задавено в разочарованието си.
— Не изглеждаш никак добре — Лайла намокри пръсти от раната над глезена си. — Дръж се, сега ще те
позакърпя.
Кел се ококори и се дръпна встрани.
— Чакай…
Девойката изкриви уста:
— Не ми ли вярваш?
— Не.
— Много лошо — тя притисна окървавената си длан към рамото му. — Каква беше думата, Кел?
Стаята се залюля, когато той поклати глава.
— Лайла, нямам…
— Каква беше шибаната дума?
Кел преглътна и отвърна с треперещ глас:
— Хасари. Ас хасари.
— Добре! — Крадлата стегна хватката си. — Готов ли си? — След което, още преди той да отговори, направи
заклинанието: — Ас хасари!
Не се случи нищо.
Клепачите на Кел потрепваха от облекчение, изтощение и болка.
Лайла се намръщи:
— Дали го направих пра…
Помежду им избухна светлина и магията ги подметна в противоположни посоки, като Шрапнели от взрив.
Кел тупна на пода по гръб, а лечителката му се блъсна в съседната стена.
Той остана възнак, зинал за въздух, толкова замаян първоначално, че нямаше представа дали заклинанието е
проработило. Но после размърда пръсти и откри костите в дланите и китките си здрави, кожата си — гладка и
топла под размазаната кръв, а въздухът нахлуваше свободно в дробовете му, празнотата бе запълнена, счупеното
отново бе цяло. Седна, а стаята не се залюля. Пулсът му тътнеше в ушите, но кръвта се бе върнала отново във вените
му.
Лайла се бе привела, свита до стената, и разтриваше темето си с тихо стенание.
— Шибана магия — промърмори, когато Кел коленичи до нея. Видя го здрав и се ухили триумфално. — Нали
ти казах, че ще…
Кел я прекъсна, взе лицето й между окървавените си длани и я целуна — дълбоко и трескаво. Целувка с вкус на
кръв и паника, болка, страх и облекчение. Не попита как го е намерила Лайла. Не й се скара за стореното, само
заяви:—
Ти си луда!
Тя успя да отвърне с тънка и изтощена усмивка:
— Пак заповядай.
Кел й помогна да се изправи и си взе палтото от масата, където Холанд — Осарон — го беше захвърлил
небрежно.
Лайла отново огледа залата.
— Какво се случи, Кел? Кой ти причини това?
— Холанд.
Той видя изреченото име да се приземява като юмрук, представи си образите, изпълнили ума на Лайла —
същите, които изпълзяха и в неговия, когато се озова лице в лице с новия крал на Белия Лондон и не видя непознат, а
привичен враг. Антари с двуцветните очи, едното изумрудено, другото — черно. Магьосникът, подчинен в служба на
близнаците Дейн. Онзи, когото бе победил и блъснал в бездната между световете.
Ала Кел знаеше, че Лайла има и друг образ в главата си: на човека, убил Барън и хвърлил окървавения часовник
в краката й като подигравка.
— Холанд е мъртъв — отсече тя ледено.
Червеният антари поклати глава.
— Не. Оживял е. Върнал се е. Той е…
Зад вратата се разнесоха викове.
Стъпки затътнаха по каменните плочи.
— Дявол го взел! — изсъска Лайла и вдигна очи към коридора. — Наистина трябва да тръгваме.
Кел се обърна към вратата, но крадлата беше на една крачка пред него, с лин от Червения Лондон в
окървавената длан, с която се пресегна за неговата, и стовари свободната си ръка върху масата.
— Ас… — поде.
Кел се ококори.
— Чакай, не можеш ей така да…
— … траварс!
Стражата нахлу, точно когато залата се разтвори, подът се втечни и двамата антари пропаднаха.
Право през единия Лондон и в другия.
Кел се стегна за удар, но те така и не тупнаха на земята. Под тях нямаше нищо. Замъкът се превърна в нощ,
стените и подът — заменени само от студен въздух, а червената светлина на реката и оживените улици и стръмните
покриви се пресегнаха към тях, докато падаха.
* * *
Имаше си правила при отварянето на врати.
Първото — и по мнение на Кел, най-важното — беше, че можеш да се местиш или между две места в един и
същ свят, или между едно и също място в два свята.
Точно същото място.
По която причина беше и толкова важно да се увериш, че краката ти са на нивото на земята, а не, да речем, на
пода в зала с два етажа височина, понеже има голяма вероятност в другия свят под теб замъкът да липсва.
Той се опита да сподели това е Лайла, но се оказа твърде късно. Кръвта вече се намираше върху дланта й,
амулетът — в шепата й и, преди Кел да успее да изрече нещо, преди да продължи след „недей “, вече падаха.
Хлътнаха през пода и през света, както и през няколко стъпки зимна нощ, преди да тупнат върху наклонения
покрив на някаква сграда. Керемидите бяха заледени и двамата се хлъзнаха още няколко стъпки, и най-накрая се
спряха в улука. Или по-скоро Кел се вкопчи в него. Металът под ботушите на Лайла рязко поддаде и тя щеше да
падне през ръба, ако той не я беше сграбчил за китката и не я беше издърпал обратно на покрива.
Известно време и двамата не проговориха, само лежаха на наклонения скат и бълваха парцаливи струи дъх в
нощта.—
Занапред — обади се Кел в един момент, — първо проверявай дали се намираш на улицата.
Лайла издиша треперлив облак.
— Ще го имам предвид.
Студеният покрив пареше затоплената му кожа, но Кел не помръдна, поне не веднага. Не можеше — нито да
мисли, нито да чувства, нито да се насили да стори друго, освен да гледа нагоре и да се взира в звездите. Деликатни
точици светлина на фона на синьо-черно небе — неговото небе — поръбено с облаци, зачервени от реката. Всичко
изглеждаше толкова нормално, непокътнато, потънало в забрава и внезапно му се прииска да крещи — макар
Лайла да бе излекувала тялото му, все още се чувстваше пречупен и изтръпнал, и кух, и искаше само да затвори
очи и да пропадне отново, да намери мрачно и тихо място под повърхността на света, мястото, където Рай…
Рай… Рай…
Кел се застави да седне.
Трябваше да намери Осарон!
— Виж… — поде Лайла, но той вече се оттласкваше от покрива и скачаше към улицата долу. Можеше да
призове вятър, та да омекоти падането, но не го стори — едва усети болката да се стрелва по глезените му, и тупна
на плочника. Миг по-късно чу тихото изсвистяване на второ тяло и Лайла се приземи приклекнала до него.
— Кел — повтори тя, но той вече се бе упътил към най-близката стена, вадеше нож от джоба на палтото си и
прорязваше нова черта по прясно заздравялата си кожа.
— Дявол да го вземе, Кел… — тя го улови за ръкава и ето че той пак се взираше в кафявите й очи, едното цяло,
другото строшено. Откъде бе научил? Как не го бе забелязал?
— Какво искаше да кажеш, че Холанд се е завърнал?
— Той… — Нещо се строши в него и Кел се озова обратно в двора с червенокосата жена — Ожка — и я
последва през врата в света, в един Лондон, който изглеждаше съвършено неправилно; Лондон — този Лондон би
трябвало да умира, но процъфтяваше; Лондон с твърде ярки цветове — и ето ти го новия крал, млад и здрав, ала
съвсем познат. Холанд! И, още преди Кел да успее да осмисли присъствието на белия антари, ужасният студ на
омагьосания нашийник вече го бе сковал, пронизваше го болката от откъсването от магията, а металните окови се
врязваха в разперените му върху рамката ръце. И само как го гледаше Холанд, как изражението му стана съвършено
чуждо под съпровода на накъсаните отгласи от молбите на Кел, докато второто му сърце прескачаше в гърдите, и
демонът се извърна и…
Кел се разтърси целият. Внезапно се озова отново на улицата, с капеща от пръстите кръв, а Лайла се намираше
на сантиметри от лицето му и той не можеше да познае дали го е целунала, или го е ударила, знаеше само, че ушите
му звънтят и нещо дълбоко в него продължава да пищи.
— Той е — каза дрезгаво, — но и не е същият. То е… — поклати глава. — Не знам, Лайла. Холанд някак е
стигнал до Черния Лондон и в него е проникнало… нещо. Като витари, но по-по-лошо. И то… е надянало тялото
му.
— Значи истинският Холанд е мъртъв? — поинтересува се Лайла, докато той рисуваше знака на камъните.
— Не — възрази Кел и я хвана за ръката. — Все още е някъде вътре. А сега те са тук!
Той притисна окървавената си длан до стената и този път, когато произнесе думите, магията се надигна без
усилие, милостиво, към ръката му.
VІІІ
Емайра отказваше да изостави Рай.
Нито когато писъците му отстъпиха пред задавени хлипове.
Нито когато трескавата му червенина избледня и напрегнатите му мускули се отпуснаха.
Нито когато дишането му спря, а пулсът секна.
Нито когато спалнята застина или после, когато избухна в хаос, а мебелите се тресяха и прозорците пукаха, и
гвардейците бяха принудени насила да издърпат Алукард Емъри от леглото, а Максим и Тийрън се опитваха да
отделят Емайра от трупа, понеже не разбираха.
Кралицата може да изостави трона си.
Но майката никога не изоставя сина си!
— Кел няма да го остави да умре — заяви тя в настъпилата тишина. Повтаряше същото и в глъчката: — Кел
няма да го остави да умре!
Повтаряше го до безкрай на себе си, когато останалите спряха да я слушат.
В стаята вилнееше буря, но тя седеше напълно неподвижна до сина си.
Емайра Мареш, която виждаше пукнатините във всичко прекрасно и напредваше през живота в ужас да не
позволи да зейнат нови. Емайра Насаро, която не бе желала да става кралица, не искаше да носи отговорност за
безброй поданици и техните мъки и прегрешения. Никога не бе копняла да доведе дете в този опасен свят, но сега
отказваше да повярва, че силното й и прекрасно момче… сърцето й…
— Той е мъртъв — рече жрецът.
Не.
— Мъртъв е — повтори и кралят.
Не!
— Той е мъртъв! — твърдяха всички освен нея, понеже не разбираха че, ако Рай е мъртъв, то тогава е загинал и
Кел, а това нямаше да се случи, не би могло да се случи.
Ала все пак…
Синът й не помръдваше. Не дишаше. Кожата му, тъй отскоро студена, бе добила ужасяващ сив оттенък, а тялото
му изглеждаше изпосталяло и с щръкнали кости, все едно е мъртъв от седмици, месеци, а не от минути. Ризата му
беше разтворена и отдолу, върху гърдите, се виждаше печатът на заклинанието, а ребрата си личаха съвсем ясно под
доскоро мургавата му кожа.
Сълзите замъгляваха очите й, но кралицата не допускаше да се отронят, понеже заплачеше ли, щеше да
означава, че скърби, а тя нямаше да започне да оплаква сина си, понеже той не е мъртъв.
— Емайра! — примоли се кралят, но тя само сведе глава над твърде неподвижната гръд на Рай.
— Моля те — прошепна и молбата й не бе предназначена за съдбата или магията, или светците или жреците,
или за Айл. Беше отправена към Кел. — Моля те!
Отново вдигна очи и почти видя сребрист оттенък във въздуха — нишка светлина — но с всяка отминаваща
секунда тялото на леглото приличаше все по-малко на сина й.
Кралицата посегна да бръсне кичур от челото на Рай и се пребори да не потрепери при допира до чупливите
къдри и хартиената кожа. Синът й се разпадаше пред очите й, тишината се подчертаваше от сухото пукане на
слягащите се кости — като въглени в гаснеща жарава.
— Емайра!
— Моля те…
— Ваше Величество…
— Моля те!
— Кралице моя…
— Моля те!
Емайра започна да си тананика — не песен, не молитва, а заклинание, което бе научила още като малко
момиче. Беше го пяла на Рай стотици пъти, докато беше малък. Заклинание за сън. За сладки сънища.
За освобождение.
Почти бе стигнала до края, когато принцът си пое дъх.
ІХ
Както влачеха Алукард надалеч от покоите на принца, така изведнъж го забравиха. Той не забеляза внезапното
отсъствие на тежест върху раменете си. Не забелязваше нищо друго, освен сиянието на луминесцентни нишки и
изхриптяването на Рай.
Принцът си пое въздух с тиха, почти недоловима въздишка, ала тя направо разтърси стаята и я повториха
всички до един — и кралицата, и кралят, и гвардейците изпъшкаха от шок, от почуда и облекчение.
Алукард се вкопчи в касата на вратата с колене, които заплашваха да поддадат.
Беше видял Рай да умира.
Беше видял последните нишки да изчезват в гърдите на принца и как той застива, бе свидетел на
невъзможното, незабавно разложение.
Но сега, непосредствено пред очите му, то се поправи.
Пред очите му се завърна заклинанието — пламък, внезапно призован отново от угасналата жарава. Не, от
пепелта. Нишките бликнаха като прилив над разбит кей, преди да сграбчат тялото на Рай в грижовните си,
настръхнали за защита шепи, а принцът си пое дъх втори път, после трети, и между всяко вдишване и издишване
трупът му се връщаше към живота.
Плътта набъбна върху костите. Розовина плъзна по восъчните бузи. Тъй бързо, както принцът се бе
мумифицирал, сега се съживяваше и следите от болка и напрежение по лицето му се пригладиха в маска на
спокойствие. Черната му коса се усука върху челото в съвършени къдрици. Гърдите му се надигаха и спускаха с
лекия ритъм на дълбок сън.
И, докато Рай спеше кротко, стаята около него изпадна в нов пристъп на хаос. Алукард се олюля напред.
Всички в спалнята заговориха един през друг, гласовете им се напластяваха в безсмислена глъчка. Едни крещяха,
други шептяха молитви и благословии за видяното, или за защита от него.
Алукард бе на половината път до леглото на Рай, когато гласът на крал Максим се вряза през шумотевицата:
— Никой да не споменава какво се случи — заповяда кралят треперливо и се изправи гордо. — Балът на
победителите започна и трябва да завърши!
— Но, сър… — опълчи се един гвардеец, тъкмо когато Алукард се добра до леглото на Рай.
— На принца му призля — отсече кралят. — И нищо повече… — той измери присъстващите с тежък поглед. —
Тази вечер имаме твърде много съюзници в двореца, твърде много потенциални врагове.
Алукард не се интересуваше нито от бала, нито от турнира, нито от хората извън тази стая. Искаше само да
докосне ръката на принца. Да усети топлината му и да увери треперещите си пръсти и разкъсаното си от болка
сърце, че не е свидетел на някакъв ужасен фокус.
Спалнята около него постепенно се изпразни — тръгнаха си първо кралят, а после гвардейците и жреците,
накрая кралицата и Алукард останаха сами, безмълвни, загледани в спящия принц.
Едва тогава капитан Емъри се протегна, хвана Рай за ръката и положи палец върху туптящия на китката му
пулс. Не се замисли колко невъзможно е видяното, не се запита каква ли забранена магия е тъй силна, че да вдъхне
живот на мъртвец.
Сега и завинаги значение имаше само един факт:
Рай беше жив.
Х
Кел премина с олюляване от улицата в дворцовите си покои и попадна сред внезапна светлина, топлина и
невъзможна нормалност. Сякаш не бе погубен живот и не бе пречупен свят. Балдахинът на тавана се полюшваше,
масивно легло се издигаше на подиум до едната стена, мебелите бяха от тъмно дърво, инкрустирано със злато, а над
себе си той чуваше отгласите от бала на победителите на покрива.
Как така още продължаваше?
Как е възможно да не знаят?
Разбира се, че кралят щеше да се погрижи балът на победителите да продължи както е планирано, помисли си
горчиво Кел. Да скрие състоянието на сина си от любопитните очи на Фаро и Веск.
— Какви ги разправяш, че Холанд бил тук? — сръчка го Лайла. — Имаш предвид тук в Лондон или тук в
двореца?
Тя вървеше по петите му, но Кел вече бе стигнал до вратата на спалнята си и премина през нея. Покоите на Рай
се намираха в края на коридора, а лакираната врата с позлата беше здраво заключена.
Пространството между двете стаи гъмжеше от мъже и жени, гвардейци, вестра и жреци. Те се обърнаха рязко
при вида на Кел, гол до кръста под палтото си, с мокра от пот коса и кожа, цялата в засъхнала кръв. В погледите им
той прочете шок и ужас, изненада и страх.
Присъстващите се размърдаха — някои тръгнаха към него, други се отдръпнаха, но до един му стояха на пътя и
Кел призова порив на вятър, та да ги изтласка встрани, докато напредваше през тълпата към покоите на принца.
Не искаше да влиза в спалнята му.
Налагаше се да влезе.
Писъците в главата му се усилваха с всяка крачка, докато не отвори вратата и не спря, задъхан, на прага.
Първо видя пребледнялата от скръб кралица.
Второ — трупа на брат му, проснат на леглото.
Трето — и последно, бавното надигане и спадане на гърдите на Рай.
При това незначително, но благословено движение, Кел остана без дъх.
Бурята в главата му, държана така решително под контрол, сега се развихри — внезапен свиреп прилив на страх
и мъка, облекчение и надежда, отстъпили пред разтърсваща радост. Рай беше жив! Кел не бе усетил слабото
завръщане на сърцебиенето му заради своя побеснял и хаотичен пулс. Дори сега бе твърде леко, за да го долови. Но
Рай беше жив! Беше жив. Жив беше!
Кел падна на колене, ала преди да рухне на пода, нежно го прихванаха топли ръце — този път не на Лайла, а на
кралицата. Тя не осуети падането му, а полека се свлече заедно с него. Вкопчи се в раменете му, впи пръсти в
гънките на палтото и младият антари се стегна в очакване на порицание, на удар. Беше си тръгнал. Беше предал
сина й. Замалко да изгуби Рай — отново.
Вместо това Емайра Мареш опря чело о голите му и окървавени гърди, и се разплака.
Кел остана коленичил, вцепенен, и едва след малко се застави да вдигне уморено ръце и колебливо да прегърне
кралицата.
— Молих се — прошепна тя и продължи да го повтаря безспир, докато антари й помагаше да се изправи.
На прага се появи кралят, останал без дъх, сякаш бе пробягал цялата дължина на двореца. Съпровождаше го
Тийрън. Максим се втурна напред и Кел отново се стегна в очакване на скандал, ала кралят не каза нищо, само го
обхвана ведно с Емайра в безмълвна обща прегръдка.
И тя не беше нежна. Кралят стискаше Кел, сякаш е единствената му каменна опора по време на ураган.
Стискаше го силно, до болка, но магьосникът не се отдръпна.
Когато най-сетне Максим го пусна и отдръпна Емайра със себе си, Кел отиде до леглото на брат си. При Рай.
Поднесе длан към гърдите на принца, само за да почувства сърцебиенето му. И ето го — равномерен пулс,
невъзможен, но енергичен. И щом червеният антари се успокои, отново усети и сърцето на Рай зад ребрата си,
загнездено в неговото: ехо, все още далечно, ала приближаващо с всеки удар.
Братът на Кел не изглеждаше като човек на смъртен одър.
Бузите на принца бяха розови, къдриците на челото му — лъскавочерни, бухнали и в странно несъответствие с
разхвърляните възглавници и смачканите чаршафи, които говореха за страдание и борба. Кел наведе глава и долепи
устни до челото на Рай, като си пожела той да се събуди и да му се подиграе за спасяването на дами в беда,
заклинания или магически целувки. Ала принцът не помръдна. Клепачите му не потрепнаха. Пулсът му не се
ускори.
Антари лекичко стисна раменете на брат си, но той продължи да спи. Кел се канеше да го разтърси, Тийрън
обаче го стисна за китката и отдръпна ръката му.
— Малко търпение — посъветва го авен есен мило.
Кел преглътна и се извърна отново към стаята, внезапно осъзнал колко е тихо, независимо от присъствието на
кралското семейство, нарастващата тълпа жреци и гвардейци, включително Тийрън и Хастра, този път в
обикновени дрехи. Лайла се навърташе около вратата, бледа от изтощение и облекчение. А в ъгъла бе застанал
Алукард Емъри с кървясали очи, от което буреносно-тъмните му ириси се бяха оцветили в залезносиньо.
Кел не можа да се застави да попита какво се е случило и какво са видели свидетелите. Цялата стая бе
обгърната в аурата на призрачното, хората — с твърде вцепенени изражения на изпаднали в шок. Беше толкова тихо,
че антари чуваше музиката от проклетия бал на победителите да гърми над главите им.
Толкова тихо, че — най-сетне! — чуваше дишането на Рай, спокойно и равномерно.
И на Кел неимоверно силно му се прииска да задържи този миг, да легне до принца и да заспи, да избегне
обясненията, обвиненията в предателство и провал… но виждаше въпросите в очите на всички, които гледаха ту
него, ту Лайла, в недоумение от внезапното му завръщане и кръвта по тялото му.
Така че преглътна и започна разказа си.
ХІ
Границата между световете отстъпи с лекотата на коприна под наточено острие.
Осарон не срещна съпротива — нищо освен здрач и крачка, миг в небитието — тази тясна цепнатина между
края на един свят и началото на следващия — преди ботушът на Холанд, сега негов, да намери отново стабилна
опора.
Пътят между неговия Лондон и този на Холанд беше тежък, заклинанията — стари, но силни, портите —
ръждясали и зарезени. Ала като при стар метал, и там си имаше слаби места, пукнатини, и в годините огледи от
трона си Осарон ги беше открил.
Онази порта му се бе съпротивлявала, но тази поддаде.
И се отвори към нещо изумително.
Дворецът бе изчезнал, студът не щипеше толкова силно, и навред, накъдето се обърнеше отокът, пулсираше
магия. Ветрееше се на линии пред очите му, бълваше от света като пара!
Толкова много сила.
Такъв голям потенциал!
Осарон стоеше в средата на улицата и се усмихваше.
Това беше свят, който си струваше да се оформя.
Свят, който се прекланя пред магията.
И щеше да се преклони и пред него.
По вятъра се носеше музика — тиха като далечни камбанки — и навред царяха светлина и живот. Дори най-
тъмните сенки тук бяха плитки езера в сравнение със света на отока и със света на Холанд. Въздухът бе напоен с
аромат на цветя и зимно вино, с бръмчене на енергия, с мощния пулс на сила.
Осарон още държеше монетата между пръстите си и сега я захвърли, привлечен от разцъфналите светлини в
центъра на града. С всяка крачка чувстваше как силите му нарастват, магията нахлува в дробовете му, в кръвта му.
Реката сияеше червена в далечината, пулсът й — тъй силен, толкова жизнен. Междувременно гласът на Холанд
заглъхваше като гаснещо сърцебиене в ума на мраковития крал.
— Ас Анаси — шепнеше той отново и отново, опитвайки се да разпръсне Осарон, като че е обикновено
проклятие.
Холанд, скара му се кралят, аз не съм някакво си заклинание, което да разсееш.
Наблизо висеше новинарска дъска, докосна я, улови нишките магия и заклинанието потръпна и се преобрази, а
текстът се обърна в знака на антари за мрак. За сянка. За него.
Осарон подминаваше фенер след фенер, пламъците им проблясваха, стъклата избухваха и се пръсваха в нощта, а
улицата под ботушите му се превръщаше в гладка чернота — мрак, който се разпространяваше като лед. Заклинания
се размагьосваха навсякъде около него, стихиите се преобразуваха една в друга при смяната на спектъра — огън във
въздух, въздух във вода, вода в земя, земя в камък, камък в магия, магия, магия…
Зад гърба му се разнесоха вик и трясък на копита — приближаваше каруца. Кочияшът, стиснал юздите, го
наруга на език, нечуван никога от ошока, но думите бяха сплетени също като заклинания и буквите се разплетоха и
развиха в мислите на Осарон, приемайки позната му форма.
— Махай се от пътя, глупако!
Осарон присви очи и посегна към юздите на коня.
— Не съм глупак — отвърна. — Аз съм бог.
Сграбчи здраво кожената юзда.
— А на боговете трябва да се кланят!
По юздата плъзнаха сенки, по-бързи от светлината. Плиснаха по ръцете на кочияша и той изпъшка, щом
магията на Осарон се пъхна под кожата му и нахлу във вените, уви се около мускули и кости — и около сърцето.
Кочияшът не опита да се бори с магията, а и да го беше сторил, бързо щеше да изгуби битката. Скочи или по-
скоро падна от капрата, за да коленичи в краката на краля на мрака, а когато вдигна глава, Осарон видя димното ехо
от истинската си форма да се отразява в очите на поклонника.
Огледа го — нишката мощ, която течеше по негова воля, беше тъмна и слаба.
Така значи, помисли си той, това е силен свят, но не всичките му обитатели са силни.
Щеше да намери приложение и на слабите. Или да ги изкорени. Те бяха съчки — сухи, но тънки, горяха бързо,
но не стигаха да поддържат пламъка му дълго време.
— Стани — заповяда той и, когато кочияшът се изправи, Осарон се пресегна и леко стисна гърлото му,
любопитен какво ще се случи, ако влее повече от себе си в толкова скромна черупка. Чудеше се колко ли ще побере.
Сви пръсти и вените под тях се издуха, почерняха и се очертаха в кожата. Стотици малки процепи грейнаха,
щом пленникът пламна с магия, отворил уста в безмълвен, еуфоричен писък. Кожата му се обели, тялото засия,
алено като жарава, после почерня, и накрая се разпадна.
Осарон отпусна ръка и разпиля пепелта в нощния въздух.
Толкова беше погълнат от случилото се, че почти не забеляза опита на Холанд да изплува отново, да издрапа
нагоре през процепа във вниманието му.
Осарон затвори очи и насочи фокуса си навътре.
Започваш да ставаш досаден.
Уви нишките на ума на Холанд около пръстите си и дръпна, докато дълбоко в ума му антари не изпищя
задавено. Докато съпротивата — и глъчката — не секнаха най-сетне, разпилени като кочияша на улицата, като
всичко смъртно, опитало се да се противопостави на един бог.
В последвалата тишина Осарон отново насочи вниманието си към красотата на новото си кралство. Улиците
гъмжаха от народ. Небето бе обсипано със звезди. Дворецът грееше озарен — интригуваща гледка, понеже не беше
масивна цитадела като в света на Холанд, а ефирна постройка от стъкло и злато, която сякаш пронизваше небето —
дом, наистина достоен за крал.
Светът наоколо се замъгляваше около главозамайващия шпил на този дворец, докато Осарон напредваше през
града. Видя реката да пулсира в червено и дъхът заседна в гърдите му.
Прекрасна. Пропилявана.
Можем да бъдем много повече!
По протежение на брега се бе ширнал грейнал в алено и златно пазар, а отпред дворцовите стълби бяха
отрупани с букети прошарени от скреж цветя. Щом ботушите на Осарон тупнаха на първото стъпало, ред цветя
изгубиха леденото си сияние и разцъфтяха отново в бурни цветове.
Твърде дълго се беше сдържал.
Твърде дълго.
С всяка крачка краските се разпростираха — цветята растяха буйно, избиваха им пъпки и се отваряха, стеблата
лъщяха от тръни, всички те се изсипваха надолу по стълбите в килим от зелено и златно, бяло и червено.
Всички те процъфтяваха — той цъфтеше — в този странен, богат град, толкова съзрял и готов за откъсване.
О, щеше да стори такива прекрасни неща!
По петите му цветята се променяха до безкрай, листенцата им се превръщаха в лед, после в камък. Бунт от
цветове, хаос от форми, докато накрая, изтощени от еуфоричната си трансформация, ставаха черни и гладки като
стъкло.
Осарон стигна до горната площадка и се изправи лице в лице с неколцина мъже, които го чакаха пред портите.
Заговориха му, но в началото той стоеше и оставяше думите да се леят преплетени във въздуха — неелегантни звуци,
които разваляха съвършената му нощ. После въздъхна и им придаде форма.
— Казах спри! — предупреди го един гвардеец.
— Не се приближавай! — нареди втори и извади меча си, с блеснало по острието заклинание. За отслабване на
магия. Осарон почти се усмихна, макар усмивката да не му се отдаваше добре на лицето на Холанд.
На неговия език имаше една-едничка дума за спри — анаси — и дори тя означаваше само да разплетеш, да
развалиш. Една дума да сложиш край на магията, а толкова много, за да я създадеш: расти, разпростри се, промени.
Осарон вдигна ръка — съвсем прост жест — силата се спусна по спирала надолу по пръстите му и към тези
мъже в тънки метални черупки, където…
Взрив разкъса небето над него.
Отокът обърна глава и видя сфера цветна светлина над короната на двореца. После още една и още една,
зарево в червено и златно. Вятърът донесе отгласи от ликуване и той усети резониращия ритъм на тела високо горе.
Живот.
Сила.
— Спри — повториха гвардейците на тромавия си език.
Ала Осарон тепърва се развихряше.
Въздухът се надигна под краката му и той полетя в нощта.
II
Градът в мрака
І
Кисимир Васрин беше подпийнала.
Не неприятно пияна, а само колкото да приглуши болката от бала на победителите, да разкраси лицата на
гостите, да замъгли глупавите празни приказки до по-приятно изживяване. Все още я биваше да удържи позициите
си в битка — по това съдеше дали е пияна, не колко чаши е обърнала, а колко бързо ще обърне съдържанието на
чашата си в оръжие. Наклони бокала си, изля виното право надолу и проследи как замръзва в нож, преди да тупне в
подложената й шепа.
Ето, каза си и се облегна отново на възглавниците. Още ме бива.
— Цупиш се — обади се Лосен някъде иззад дивана.
— Глупости — провлачи тя. — Празнувам! — отметна глава назад да погледне протежето си и добави сухо. —
Разликата не се ли забелязва?
Младежът се засмя с блеснали очи.
— Както пожелаеш, мас арна.
Арна. Светии, кога остаря толкова, че да я наричат „господарка “? Нямаше дори и трийсет. Лосен се измъкна да
танцува с красив млад аристократ, а Кисимир пресуши чашата си и се облегна в съзерцание, златните дискове
прозвънтяваха в растите на прическата й.
Покривът беше доста приятно място за парти — колоните прерастваха в заострени корони на фона на нощното
небе, сфери отоплителен огън прогонваха студа в края на зимата, а мраморният под беше толкова бял, че сияеше
като озарен от луната облак, но Кисимир винаги предпочиташе да танцува на арената. Поне в битка знаеше как да се
държи, наясно бе със смисъла на упражнението. Тук, във висшето общество, от нея се очакваше да се усмихва и да се
кланя, и още по-лошо — да общува. Тя мразеше тълпите. Не беше вестра или остра, а коренячка лондончанка, от
простолюдието, с добър късмет с магията. Добър късмет, наточен до още по-добър.
Навред около нея другите магьосници пиеха и танцуваха, преметнали маски през рамо като брошки или
накичили ги като отметнати назад качулки на главите. Безликите приличаха на украса, а по-изразителните хвърляха
притеснителни изражения от тила и наметалата на носителите си. Котешката маска на магьосницата бе захвърлена
до нея на дивана, очукана и наръбена след безброй рундове на ринга.
Кисимир не беше в настроение да празнува. Знаеше как да се преструва на доволна, но дълбоко в себе си още
кипеше след финалния двубой. Беше на косъм — дори по-малко.
И от всички възможни противници, да загуби тъкмо срещу отвратителния хубавец и аристократ Алукард Емъри!
Къде беше това копеле, между другото? Нито следа от него. Нито от краля и кралицата, ако става на въпрос.
Или от принца. Или от брат му. Странно. Весканските принц и принцеса обикаляха наоколо сякаш търсеха плячка, а
фароанският регент бе събрал придворните си до една колона, но арнеското кралско семейство не се виждаше
никъде.
Кисимир настръхна цялата, както в секундата преди противник да направи ход на арената. Нещо не беше наред.
Нима?
Светии, не беше сигурна.
Покрай нея премина слуга в червено и златно и тя си взе от подноса му нова чаша — вино с подправки, което
гъделичкаше носа й и стопли пръстите, преди да размекне езика й.
Още десет минути, каза си тя, и може да се оттегли.
В крайна сметка, беше победител, дори и да не спечели тази година.
— Мастър Кисимир?
Тя вдигна поглед към млад вестра, красив и мургав, с клепачи, изрисувани със злато, за да си подхождат с
колана му. Озърна се за Лосен и, естествено, откри протежето си да зяпа с доволен вид, като млад котарак,
поднесъл мишката си.
— Аз съм Викен Росек… — поде аристократът.
— А аз не съм в настроение за танци — прекъсна го Кисимир.
— Тогава може би — лукаво отвърна събеседникът й, — ще разрешите да ви правя компания тук?
Не изчака за разрешение — магьосницата усети диванът да хлътва до нея, но вниманието й вече се бе
приплъзнало покрай вестрата и към застаналия на ръба на покрива силует. Преди миг същият участък беше празен
и тъмен, а в следващата секунда, щом поредният фойерверк озари небето, на перваза вече имаше човек. Оттук
изглеждаше само силует на фона на по-тъмното небе, но Кисимир се притесни от начина, по който се озърташе
непознатият — все едно вижда покрива за първи път. Не беше аристократ или магьосник от турнира, нито
принадлежеше към антуражите, които тя бе разгледала по време на „Есен Таш“.
С разпалило се любопитство тя стана от дивана и остави маската си на възглавниците до Викен, а непознатият
пристъпи напред между две колони и разкри кожа, светла като на весканец, но коса, по-черна от косата на самата
магьосница. Беше заметнат с индиговосиньо късо наметало, а на главата му, където би трябвало да има
магьосническа маска, се кипреше сребърна корона.
Член на кралския род?
Само че Кисимир не го беше виждала досега. Нито бе долавяла мирис на сила точно като неговата. Магията се
лееше от него при всяка крачка — дървесен дим и пепел, и прясно изорана пръст, странна смес на фона на
ароматите на цветя, които изпълваха покрива около него.
Не само Кисимир забеляза новодошлия.
Един по един присъстващите на бала се обръщаха към ъгъла.
Главата на непознатия беше леко сведена, сякаш оглеждаше мраморния под под лъснатите си черни ботуши.
Подмина маса, където някой бе оставил шлем, и прокара разсеяно пръст по металната челюст. При допира му тя се
разпадна на пепел — не, не пепел, а пясък, стотици лъскави зрънца стъкло.
Разпиля ги студен вятър.
Сърцето на Кисимир се разтуптя.
Без да се замисли, вече крачеше напред, огледално отражение на непознатия, който пресичаше покрива, така
че накрая застанаха един срещу друг, разделени от широк полиран кръг, използван за танци.
Музиката внезапно спря, разпадна се на недовършени акорди, и когато странният новодошъл пристъпи в
средата на кръга, настъпи тишина.
— Добър вечер — поздрави той.
При тези думи вдигна глава и отметна черния си перчем, за да разкрие две чисто черни очи с гърчещи се в
дълбините им сенки.
Онези, достатъчно близо да срещнат погледа му, се напрегнаха и отдръпнаха. Застаналите по-надалеч трябва да
бяха усетили вълна притеснение, понеже също започнаха да отстъпват.
Фароанците със скъпоценни камъни, блещукащи по тъмните им лица, наблюдаваха какво се случва и се
опитваха да разберат дали това не е някакво представление. Весканците стояха сковани, в очакване странникът да
извади оръжие. Ала арнесците не останаха със скръстени ръце. Двама гвардейци се отдалечиха да разпространят
вестта в двореца отдолу.
Кисимир не отстъпи позицията си.
— Надявам се да не ви прекъсвам — продължи непознатият с глас, който се раздели на два тона: тих говор и
звучен гръм — единият се разнесе във въздуха като купчинка пясък, другият отекваше кристално ясен в главата на
магьосницата.
Черните очи на госта обходиха покрива.
— Къде е вашият крал?
Въпросът отекна в черепа на Кисимир и когато тя се помъчи да изтласка присъствието му назад, вниманието
на непознатия се стрелна към нея и се приземи като камък.
— Силна — отбеляза той. — Всичко тук е силно.
— Кой си ти? — попита го магьосницата, чийто глас прозвуча пискливо в сравнение с неговия.
Новодошлият обмисли за миг въпроса й и отвърна:
— Твоят нов крал.
Това определено разбуни тълпата.
Кисимир изпъна ръка и най-близката гарафа с вино се изпразни, а съдържанието й полетя към пръстите й и се
втвърди в ледено копие.
— Това заплаха ли е? — попита тя, опитвайки се да се съсредоточи върху ръцете на мъжа вместо върху
странните му черни очи и звучния му глас. — Аз съм висша магьосница от Арнес. Победител на „Есен Таш“. Нося
сигила на дома Мареш. И няма да допусна да навредиш на краля ми!
Непознатият наклони глава, развеселен.
— Ти си силна, магьоснице! — С тези думи разпери ръце, все едно се канеше да я прегърне. Усмивката му се
разшири. — Но не си достатъчно силна да ме спреш!
Кисимир завъртя копието си веднъж, почти небрежно, и атакува.
Направи две крачки, ала каменният под се разплиска под краката й, в едната секунда — камък, а в следващата
— вода, и после, преди да успее да стигне до противника, отново камък. Тя изпъшка, а тялото й внезапно се закова,
щом плочите се втвърдиха около глезените й.
Лосен тръгна към нея, но Кисимир вдигна ръка, без да сваля поглед от непознатия.
Не беше възможно.
Той дори не помръдна. Не докосна камъка, не изрече нищо, за да промени формата му. Пожелал си бе смяната
на елементите по спектъра, все едно е незначително постижение.
— Незначително е — отбеляза противникът й, думите изпълниха въздуха и се плъзнаха в главата й. — Моята
воля е магия. И магията е моя воля.
Камъкът се заизкачва по прасците на Кисимир, а непознатият продължи напред с широки, лениви крачки.
Зад гърба му Джинар и Брост се впуснаха в атака. Успяха да стигнат до ръба на кръга, преди противникът им да
ги отхвърли с едно завъртане на китката и да ги блъсне силно в колоните. И двамата не помръднаха повече.
Кисимир изръмжа и призова другата страна на силата си. Мраморът избуча под краката й. Напука се и се
разцепи, но непознатият продължаваше да крачи към нея. Докато тя се измъкне, вече бе достатъчно близо за
целувка. Дори не усети допира на противника, преди да вкопчи пръсти в китката й.
Сведе поглед, шокирана от усещането, едновременно леко като перце и твърдо като камък.
— Силна — промърмори той. — Но достатъчно ли си силна да ме удържиш?
Нещо премина помежду им, прескочи от кожа в кожа и сетне проникна по-дълбоко, разля се по ръката на
Кисимир и в кръвта й, странно и великолепно усещане, като светлина, като мед във вените й, сладко и топло, и…
Не.
Тя се дръпна, опита се да отблъсне магията, но пръстите на непознатия се свиха и внезапно приятната топлина
стана огън, светлината се обърна на пламък. Костите на магьосницата се нагряха, кожата й се напука, тя пламна
като факла и запищя.
ІІ
Кел им разказа всичко.
Или поне всичко, което трябваше да знаят. Не каза, че е тръгнал с Ожка доброволно, все още сърдит заради
затворничеството си и скарването с краля. Не обясни и че е обрекъл живота на принца и своя, вместо да се съгласи
с условията на тварта. И не сподели как в един момент се е предал. Ала спомена на краля и на кралицата за Лайла и
как е спасила живота му — и живота на Рай — и го е върнала у дома. Също и за оцеляването на Холанд и за силата
на Осарон, за прокълнатия метален нашийник и за амулета от Червения Лондон в ръката на демона.
— Къде е сега това чудовище? — попита кралят.
Кел увеси нос.
— Не знам… — трябваше да каже повече, да ги предупреди за силата на Осарон, но съумя да изрече само: —
Обещавам, Ваше Величество, да го намеря… — Гневът му не пламна — беше прекалено уморен за буйства, но
бушуваше студено във вените му. — И ще го убия.
— Ще стоиш тук — кралят посочи леглото на принца. — Поне докато Рай се пробуди.
Кел понечи да възрази, ала Тийрън отпусна отново ръка върху рамото му и той се олюля под успокоителното
въздействие на жреца. Свлече се в най-близкото кресло до леглото на брат си, а кралят излезе да призове
гвардейците си.
Зад прозорците бяха започнали фойерверките и изпълваха небето в червено и златно.
Хастра, който не беше свалял поглед от спящия принц, стоеше облегнат на близката стена и шепнеше тихичко.
Кестенявите му къдри бяха обсипани със злато на светлината на лампите, а той неспирно въртеше нещо между
пръстите си. Монета. В началото Кел помисли, че го чува да реди заклинание за спокойствие, и си спомни, че
Хастра навремето е бил предназначен за Светилището, но скоро осъзна, че говори на обикновен арнески. Четеше
една популярна молитва, но се молеше, колкото и странно да беше, за прошка.
— Какво не е наред? — попита Кел.
Хастра се изчерви и прошепна:
— Моя е вината тя да ви намери. Моя е вината тя да ви отведе.
Тя. Хастра имаше предвид Ожка.
Кел разтри очи и отсече:
— Нищо подобно!
Ала младежът само поклати упорито глава и антари не можа да понесе вината в погледа му, огледално
отражение на неговата. Обърна се към Тийрън, който сега стоеше до Лайла, държеше брадичката й в шепа и въртеше
главата й, за да провери щетите на окото без грам изненада от своя страна.
Алукард Емъри все още се спотайваше в ъгъла отвъд кралското легло, потопен в сенките, вперил поглед не в
Кел или в останалата част от спалнята, а в гърдите на Рай, които се надигаха и спускаха. Антари знаеше за дара на
капитана и способността му да вижда нишките на магията. Сега Алукард стоеше абсолютно неподвижен, само
очите му следяха невидимо явление, витаещо около гърдите на принца.
— Дай му време — промърмори капитанът, отговор на още незададен въпрос на Кел. Той си пое дъх с
намерението да благодари любезно, но вниманието на Алукард внезапно прескочи към балконската врата.
— Какво има? — попита Кел, когато съперникът му се оттласна от стената и надзърна в оцветената в червено
нощ.
— Стори ми се, че видях нещо…
Младият антари се напрегна.
— Какво видя?
Пиратът не отговори. Плъзна длан по стъклото, за да разчисти конденза. После поклати глава.
— Сигурно е било игра на…
Прекъсна го писък.
Не прозвуча нито в стаята, нито откъм двореца, а над главите им.
На покрива. Балът на победителите!
Кел скочи на крака, преди да осъзнае, че е събрал сили за това. Лайла, винаги по-бързата, вече беше извадила
нож, макар още да не се бяха погрижили за раните й.
— Осарон ли е? — поинтересува се тя, докато антари се упътваше към вратата.
Алукард го следваше по петите, но Кел се обърна и с едно свирепо блъсване го принуди да се върне.
— Не. Не ти!
— Не очакваш от мен да остана…
— Очаквам от теб да бдиш над принца!
— Мислех, че това е твоя задача — изръмжа Алукард.
Ударът улучи в целта, но въпреки това Кел продължи да прегражда пътя на капитана.
— Ако се качиш горе, ще умреш.
— А ти няма, така ли?
Младият антари си припомни плъзналия в очите на Холанд мрак. Вибриращата мощ на отока. Ужасът от
прокълнатата примка на бесило около гърлото му. Преглътна.
— Ако не отида, всички ще умрат.
Той погледна кралицата, която отвори уста и я затвори няколко пъти, сякаш търсеше подходящата заповед или
възражение, но накрая каза само:
— Върви!
Междувременно Лайла не се бе размотавала да чака разрешение.
Вече бе преполовила стълбите, когато Кел я догони — и нямаше да успее, ако тя не куцаше заради раната на
крака.—
Как се е озовал там горе? — промърмори магьосникът.
— Как се е измъкнал от Черния Лондон? — запита го крадлата. — Как успя да ти спре притока на сила? Как…
— Добре — изръмжа Кел. — Разбрах намека!
Промъкнаха се покрай гвардейците на стъпалата, тичаха нагоре площадка след площадка.
— Само да си изясним положението — натърти крадлата. — Не ми пука дали Холанд е още в него. Ако ми се
отвори възможност, няма да го пощадя!
Кел преглътна.
— Съгласен.
Стигнаха вратата към покрива. Лайла го сграбчи за яката и издърпа главата му към себе си. Впи поглед в очите
му — едното плътно черно, другото изпълнено с танцуващи сенки и светлина. Зад вратите не се чуваше глъчка.
— Достатъчно силен ли си да спечелиш? — попита крадлата.
Беше ли? Не се изправяше срещу турнирен магьосник. Нито дори срещу капчица магия, каквато
представляваше витари. Осарон беше разрушил цял свят. Беше променил друг по своя прищявка…
— Не знам — призна честно Кел.
Лайла го стрелна с усмивка, по-остра от стъкло.
— Добре — отвърна и бутна вратата. — Само глупаците са самоуверени!
* * *
Кел не знаеше какво очаква да намери на покрива.
Кръв. Трупове. Извратена версия на каменната гора, ширнала се навремето в подножието на замъка в Белия
Лондон, с вкаменените трупове.
Вместо това видя тълпа, разкъсвана между объркването и ужаса, а в средата й — мраковитият крал. Кел се
смръзна, обхванат от студена омраза към създанието в средата на покрива — чудовището, надянало кожата на
Холанд — което се въртеше бавно в кръг и оценяваше присъстващите. Нашественикът, обкръжен от най-могъщите
магьосници в света, ги гледаше без капка страх. В чернотата на очите му се четяха само интерес и вплетената в него
натрапчива нишка на копнеж. Осарон стоеше в мраморния кръг и изглеждаше вкоренен в средата на света.
Непоклатим. Неуязвим.
Тълпата се раздвижи и Кел видя Кисимир Васрин да лежи на земята в краката на Осарон. Или поне каквото
беше останало от нея. Една от най-силните магьосници на Арнес, сведена до обгорен почернял труп, златните
украшения в косата й стопени до размазани петна светлина.
— Някой друг? — попита Осарон със своята изкривена версия на гласа на Холанд, копринен и зловещ, и
разнасящ се сякаш отвсякъде наведнъж.
Весканските аристократи се бяха сгушили зад магьосниците си — двойка изплашени деца в сребърно и златно.
Въпреки че не притежаваше магия, лорд Сол-ин-Ар не отстъпи, независимо от опитите на фароанският му антураж
да го скрие зад една колона. На ръба на мраморната платформа се бяха струпали останалите магьосници, призовали
стихиите си — около пръстите на един се вихреше пламък, друг държеше късове лед като ножове — но никой не
посмя да нападне. Те бяха турнирни бойци, свикнали да се сражават на ринга, където най-сериозната контузия щеше
да е пострадалата им гордост.
Какво беше казал Холанд на Кел още преди месеци?
Знаеш ли какво те прави слаб?
Никога не ти се е налагало да бъдеш силен.
Не ти е било нужно да се биеш. И определено никога — за живота си.
Сега Кел видя същия недостатък у тези бойци, пребледнели от страх със свалени маски.
Лайла го побутна по рамото, приготвила нож в другата си ръка. Не си казаха нито дума, нямаше и нужда. На
дворцовите балове и на турнирните игри не се чувстваха на място, изпъкваха, но се разбраха тук и сега, обкръжени
от опасност и смърт.
Кел кимна и без нито дума Лайла се прокрадна гладко като крадец в сенките около ръба на покрива.
— Никой? — подигравателно повтори мраковитият крал.
Вдигна крак и стъпи с ботуша си върху останките на Кисимир, които се строшиха на пепел под подметката му.
— При цялата ви сила се предавате толкова лесно!
Кел си пое дълбоко дъх и се застави да пристъпи напред, да излезе от прикритието на ръба на кръга и да
застане в светлината. Осарон го забеляза и разцъфна в усмивка.
— Кел! — възкликна чудовището. — Издръжливостта ти ме смайва. Дошъл си да коленичиш пред мен ли? Да
ме умоляваш ли?
— Дойдох да се бия.
Осарон отметна глава.
— Когато те видях за последно, пищеше.
Антари трепереше, но не от страх, а от гняв.
— Последният път, когато се видяхме, бях в окови! — въздухът около него звънтеше от мощ. — Сега съм
свободен.
Осарон се усмихна още по-широко.
— Но съм виждал сърцето ти и то е оковано.
Кел стисна юмруци. Мраморът под краката му потрепери и започна да се цепи. Ошокът завъртя китка и нощта
се стовари върху магьосника. Изтръгна дъха от дробовете му, застави го да падне на колене. С последната си
капчица сила той се задържа изправен при все тежестта и след първия ужасен миг осъзна, че не въздухът се бори
срещу него — волята на Осарон притискаше самите му кости. Кел беше антари. Досега никой не бе успявал да
обърне тялото му срещу него. Сега обаче ставите му скърцаха, а крайниците заплашваха да се строшат.
— Ще те заставя да коленичиш пред краля си!
— Никога.
Кел отново се помъчи да призове мраморния под и камъкът потрепери при сблъсъка с волята му. Остана
изправен, но по почти отегченото изражение на съперника си осъзна, че мраковитият крал си играе с него.
— Холанд — изръмжа Кел, в опит да потисне ужаса. — Ако си тук, бори се! Моля те… бори се!
Кисела гримаса пробяга по лицето на Осарон и после зад магьосника се разнесе трясък от броня срещу дърво
— гвардейците бяха разбили вратата, когато се качиха на покрива с Максим в средата на формацията си.
Гласът на краля изтътна в нощта:
— Как смееш да стъпваш в моя дворец?
Вниманието на Осарон се насочи към краля и Кел простена, внезапно освободен от тежестта на волята на
демона. Олюля се една крачка, междувременно извади нож и си пусна кръв, а по светлите плочи потекоха алени
капки.—
Как смееш да се обявяваш за крал?
— Имам повече право над престола от теб.
Дългите пръсти на Холанд потрепнаха отново и кралската корона излетя от главата на Максим — или щеше да
литне, ако той не я беше грабнал от въздуха с ужасяваща бързина. Очите на краля блестяха като разтопен метал,
докато смачкваше короната в ръце и я превръщаше в дълго острие. Стори го с един-единствен плавен жест, който
подсказваше за отминалите славни дни, когато преди да стане Златния крал, Максим беше Стоманения принц.
— Предай се, демоне! — заповяда той. — Или ще паднеш!
Зад гърба му кралските гвардейци извадиха мечове с начертани по остриетата заклинания. Гледката на краля и
гвардейците му явно изтръгна останалите магьосници от ступора. Неколцина заотстъпваха и подканваха
аристократите да слязат от покрива и да бягат, а други проявиха достатъчно дързост да пристъпят напред. Ала Кел
знаеше, че никой от тях не може да се сравнява с противника им. Нито гвардейците, нито магьосниците, нито дори
кралят.
Появата на Максим обаче бе отворила нова възможност за Кел.
Беше му спечелила предимство.
Докато вниманието на Осарон бе още съсредоточено върху краля, антари ____________се приведе в бойна стойка. Кръвта му
бе разпространила крехки цепнатини по каменния под — тънки щрихи от червено се протягаха и увиваха около
ботуша на чудовището.
— Ас анаси — нареди той. — Разпръсни се.
Думите, навремето достатъчни да прогонят витари от света, сега не постигнаха нищо. Осарон го стрелна с
изпълнен със състрадание поглед, а в черните му очи се усукваха сенки.
Кел не отстъпи. Положи длани на пода и заповяда:
— Ас стено!
Мраморният под се раздроби на стотици Шрапнели, които се издигнаха и се стрелнаха към мраковития крал.
Първите улучиха и потънаха в крака на Осарон, а антари изпита прилив на надежда, преди да осъзнае грешката си.
Не се опитваше да убие.
Първото каменно острие бе и единственото, улучило целта. Бегъл поглед от страна на противника стигаше
останалите да потрепнат, да забавят полет и да спрат. Кел натискаше с всички сили, но да подчини тялото си беше
едно, а стотина самоделни остриета — друго, и Осарон спечели бързо: просто обърна каменните парчета навън
сякаш са спици на колело, с щръкнали като лъчи остри ръбове.
Лениво вдигна ръце и остриетата потръпнаха, досущ стрели върху опънати тетиви, но преди демонът да успее
да ги изстреля по гвардейците, краля и магьосниците на покрива, цялото му тяло се разтресе.
Сенките в очите на краля позеленяха.
Някъде дълбоко в тялото му Холанд отвръщаше на удара.
Късовете камък тупнаха на земята, а Осарон стоеше вцепенен, съсредоточил вниманието си навътре.
Максим забеляза открилата се възможност и даде знак.
Кралските гвардейци нанесоха удар — дузина нападнаха един разсеял се бог.
И за миг Кел си помисли, че това ще бъде достатъчно…
За миг…
Ала тозчас Осарон вдигна глава с блеснали черни очи и зловеща усмивка. И им позволи да нападнат.
— Чакайте! — извика младият магьосник, но беше твърде късно.
В мига преди гвардейците да се стоварят върху мраковития крал, чудовището изостави черупката си. Мракът се
изля от откраднатото тяло на Холанд, гъст и черен като дим.
Белият антари рухна, а сянката, която сега беше Осарон, се понесе със змийски движения по покрива. На лов
за ново тяло.
Кел се извърна в търсене на Лайла, но не я видя в тълпата и дима.
После, внезапно, мракът се обърна срещу него.
Никога, каза си той, отказал вече веднъж на чудовището. Не можеше да понесе втори път нашийника. Нито
студения ужас сърцебиенето да спре в гърдите му.
Мракът се устреми срещу него и Кел неволно отстъпи назад в подготовка за сблъсък, ала той така и не се случи.
Чернотата докосна окървавените му пръсти и се отдръпна — не толкова отблъсната, колкото умислена.
Демонът се изсмя — зловещ звук — и започна да се събира, да се уплътнява в колона, и после — в човек. Не от
плът и кръв, а от напластена сянка, толкова гъста, че приличаше на течен камък, съчетание от остри ръбове и
плавни преходи. На главата на тази статуя се мъдреше корона с щръкнали подобно на рога дузина шипове, чиито
върхове се разсейваха в дим.
Мраковитият крал в истинската му форма.
Осарон си пое дъх и разтопеният мрак в сърцевината му проблесна като жарава и блъвна горещина. Ала при все
това продължаваше да изглежда по-твърд от камък. Докато разглеждаше дланите си с пръсти, които повече
приличаха на остри върхове, устата му се изви в жестока усмивка.
— Много време мина, откакто бях достатъчно силен да удържа собствената си форма…
Посегна внезапно към гърлото на Кел, но спря, понеже във въздуха със свистене се стрелна стомана. Ножът на
Лайла улучи Осарон по темето, но острието не се заби, а премина право през него.
Значи не беше истински, не от плът. Още не.
Отокът стрелна крадлата с поглед, а тя вече вадеше втори нож. Спря се под тежестта на взора му, тялото й
очевидно се напрягаше в хватката му, и Кел отново се възползва от шанса си и притисна кървава длан към гърдите на
съществото. Ала плътта се обърна на дим около пръстите му, отдръпна се от магията му и Осарон се извърна отново,
с гравирано върху каменните черти раздразнение. Освободена, Лайла посегна към него с къс гвардейски меч в ръка
и стовари оръжието в свирепа дъга. Посече тялото му от рамото до бедрото.
Демонът се раздели около острието и после се разтвори.
Беше тук и изведнъж го нямаше.
Кел и Лайла се вгледаха един в друг, задъхани и изумени.
Гвардейците грубо изправиха на крака изгубилия съзнание Холанд с безволево люшкаща се глава, а навред по
покрива гости и магьосници стояха сякаш обладани от заклинание, макар реакцията им навярно да се дължеше на
шок, ужас и объркване.
Кел и крал Максим се спогледаха през покрива.
— Толкова много имаш да учиш!
Кел се извърна припряно и откри Осарон отново уплътнен, сега вече застанал не на натрошената среда на
покрива, а върху перилата по ръба, все едно тръбата от метал беше твърда земя. Наметалото му се ветрееше
свободно. Видение на човек. Сянка на чудовище.
— Боговете не са смъртни — обяви той. — Полага им се преклонение.
Черните му очи блестяха от зловеща наслада.
— Не се притеснявай. Ще ви науча как. И след време… — Осарон разпери ръце. — Ще направя този свят
достоен за мен!
Кел твърде късно осъзна какво ще се случи.
Втурна се напред, точно когато ошокът се наклони назад, с гръб през перилата — и падна.
Младият антари стигна ръба съвсем навреме, за да види как мраковитият крал пада в Айл далеч долу. Тялото
му цопна без пръски и още докато потъваше, започна да се разтваря, все едно разлято по течението мастило. Лайла
се притисна до Кел в опит да проследи какво се случва. На покрива гълчавата се усилваше, но те двамата стояха и
съзерцаваха в безмълвен ужас как перото от мрак расте ли, расте, разстила се, и червената река постепенно
почернява.
ІІІ
Алукард обикаляше из спалнята на принца в очакване на новини.
Не беше чул нищо от онзи единствен писък, от първите крясъци на гвардейците в коридора и трополенето на
стъпки отгоре...
Дебелите завеси и балдахинът, плюшените килими и възглавниците създаваха зловеща шумоизолация,
блокираха външния свят и обгръщаха спалнята в потискаща тишина.
Бяха сами — капитанът и спящият принц.
Кралят беше излязъл. Жреците — също. Дори кралицата си тръгна. Един по един всички се бяха оттеглили,
неизменно отправяли поглед към Алукард, който подсказваше: „Седни, остани “. Сякаш би напуснал тази стая. С
радост щеше да изостави побъркващата тишина и притесняващите го въпроси, разбира се, но не и Рай.
Кралицата си тръгна последна. В течение на няколко секунди стоя между леглото и вратата, сякаш се
разкъсваше физически.
— Ваше Величество, ще бдя над безопасността му! — обеща й Алукард.
В този миг изражението й се смени — кралската маска се смъкна и разкри уплашената майка.
— О, само да можеше!
— А вие можете ли? — попита той и тя стрелна с ококорените си кафяви очи Рай, застоя се още един безкраен
миг и най-сетне се обърна и излезе.
Нещо привлече вниманието на Алукард към терасата. Не беше точно движение, а промяна в светлината.
Приближи се до стъклената врата и видя сянка да се излива по стената на двореца като шлейф, опашка, завеса от
лъскава чернота, която блещукаше и сменяше състоянията си — твърд камък, дим, твърдост — и се плъзна от речния
бряг долу чак горе до покрива.
Несъмнено беше магия, но нямаше цвят, светлина. Дори да следваше приливите и отливите на силата, Алукард
не виждаше нишки в нея.
Кел беше разказал на всички за Осарон, отровната магия от другия Лондон. Но как магьосник ще съумее да
стори такова нещо? Как би го постигнало което и да е живо създание?
— Това е демон — беше казал Кел. — Къс жива, дишаща магия.
— Къс магия, който се мисли за човек? — изуми се кралят.
— Не — отвърна антари. — Къс магия, който се мисли за бог.
Сега, втренчен в колоната от мрак, Алукард разбра — тази твар изобщо не се подчинява на енергийните линии.
Споява ги от нищото.
Той не бе способен да отклони очи.
Стори му се, че подът се накланя и го плъзва към стъклената врата и завесата от чернота отвъд. Ако успее да се
приближи, може би ще различи нишките…
Капитанът вдигна ръце към вратата и се приготви да я бутне, но принцът се размърда насън. Тихо стенание зад
гърба на магьосника, лека промяна в дишането — достатъчно да накара Алукард да обърне гръб на терасата,
временно забравил мрака зад стъклото, и да забърза към леглото.
— Рай — прошепна, — чуваш ли ме?
Бръчка по челото на принца. Намек за напрежение в мускулите по протежение на челюстта. Дребни признаци,
но Алукард се вкопчи в тях и бръсна черните къдри от челото на Рай в опит да изтрие и спомена за принца,
мумифициращ се върху кралското ложе.
— Моля те, събуди се!
Плъзна пръсти по ръкава и се вкопчи в дланта му.
Алукард открай време обичаше дланите на Рай, гладки и с дълги пръсти, създадени за докосване, за
жестикулиране, за музика.
Не знаеше дали принцът продължава да свири, но навремето, ако беше в настроение, свиреше със същата
лекота, с която говореше езици. Умело.
Призрак на спомен. Танц на нокти по кожата му.
— Изсвири ми нещо — бе помолил Алукард и Рай се усмихна с ослепителната си усмивка, светлината на
свещите танцуваше в кехлибарените му очи и ги превръщаше в злато, а пръстите му се плъзгаха и изпълняваха
акорди по рамото му, по гърдите и все по-надолу.
— Предпочитам да свиря на теб!
Сега капитанът сплете пръсти с пръстите на принца, облекчен да ги открие топли, щастлив от лекото, едва
доловимо помръдване на Рай. Внимателно се качи на леглото. Предпазливо се изтегна до спящия принц.
Зад стъклото мракът започна да се цепи и разстила, но Алукард следеше с поглед надигането и спадането на
гърдите на Рай — и как стотици сребърни нишки бавно се сплитат отново.
ІV
Осарон най-сетне беше свободен.
В първия момент горе на покрива в промеждутъка между вдишването и издишването имаше чувството, че
късчетата му ще се разпилеят по вятъра, ако няма плът и кръв да ги удържи. Ала не се разпиля. Не се разтвори. Не
престана да съществува.
Беше станал по-силен през месеците в онзи, другия свят.
По-силен за минутите, прекарани в този тук.
И беше свободен.
Толкова странно явление, забравено така отдавна, че почти не го помнеше.
Колко време бе седял на трона в центъра на спящия град, загледан в спиращия пулс на своя свят, докато накрая
дори снегът престана да вали и снежинките увиснаха неподвижно във въздуха, и не остана друго, освен да спи и да
чака, да чака, да чака…
… освобождението.
И този миг.
Осарон се усмихна и реката заблестя. Разсмя се и въздухът потрепери. Стегна мускули и светът потръпна.
Приветстваше го — този свят.
Копнееше за промяна.
Познаваше го — в костния си мозък, в същността си; знаеше, че има възможност да бъде повече.
Шепнеше му: „Твори, твори, твори! “
Този свят кипеше от потенциал, както бе пламтял неговият преди време, преди да се превърне в пепел. Ала
тогава Осарон беше млад бог, твърде преизпълнен с копнеж да отдава, да бъде обичан.
Вече беше поумнял.
От хората не ставаха добри управници. Те имаха деца, прислуга, поданици, домашни любимци, храна, грижи.
Имаха си място, също както и той, и щеше да се държи като бога, какъвто беше, и те да го обичат заради това. Щеше
да им покаже как.
Щеше да ги захрани с мощ. Точно колкото да ги държи обвързани. Да вкусят какво е възможно да се получи.
Какви биха могли да станат. И докато той се усукваше около и през тях, щеше да ги премери в силата им, в магията
им, в техния потенциал, и щеше да ги храни, да ги милва, и те да му отдават почести свободно, понеже щеше да е
техен и те да са негови, и заедно да постигнат нещо изумително.
Аз съм милост — прошепна той в ушите им.
Аз съм мощ.
Аз съм крал.
Аз съм бог.
Коленичете!
И навред из града — неговия нов град — хората коленичеха.
Беше съвсем естествено да коленичат, въпрос на гравитация — да позволиш на тежестта си да те увлече надолу.
Повечето хора искаха да го сторят; усещаше покорството им.
А онези, които не желаеха и му отказваха…
Е, в кралството на Осарон за тях нямаше място.
Никакво място.
V
— Два пъти викни ура за вятъра…
— Три пъти викни ура за жените…
— И четвърти път — за морето прекрасно!
Последните думи заглъхнаха и се разтвориха в по-първичния звън на стоварени върху масата чаши и плиснала
по пода бира.
— Наистина ли така се пее? — попита Васри и вирна глава да се облегне на стената на сепарето. — Мислех си,
че е за виното, не за вятъра.
— Нямаше да е моряшка песен без вятъра — възрази Тав.
— Ама каква песен е без вино — възпротиви се Васри, завалвайки думите.
Ленос не беше сигурен дали го прави за ефект или понеже — както и целият екипаж, ако става на въпрос — са
се насвиркали.
Целият екипаж, с едно изключение — Ленос. Не го биваше много-много да пие (не му допадаше как мислите
му се преплитат и после с дни му е зле), но май никой не забелязваше дали той всъщност обръща чашите, стига да
го виждат с питие в ръка да вдига наздравици. Ленос държеше халба, когато екипажът честваше победата на
капитана им, Алукард Емъри, на „Есен Таш“, и продължаваше и досега да държи същата, а останалите си поръчваха
още и още, и с времето им изгубиха бройката.
Сега, след края на турнира, повечето флагове лежаха по масите, просмукани с бира, а пламъкът в сребърно и
синьо върху знамето на Алукард губеше яркост с всяка нова чаша.
Изобретателният им капитан отдавна бе излязъл, вероятно да пие в своя чест на бала на победителите. Ако
Ленос напрегнеше слух, от време на време успяваше да чуе тътена на фойерверки, заглушаван от гълчавата на
посетителите в „Лъкатушния път“.
Сутринта щеше да има парад, както се полага, и последна вълна празненства (и половината Лондон още щеше
да лочи от снощи), но тази вечер за победителите беше отреден дворецът, а кръчмите — за всички останали.
— Някаква следа от Бард? — попита Тав.
Ленос се озърна и проучи тълпата в кръчмата. Не беше виждал крадлата, не и след първата наздравица.
Екипажът го подкачаше заради начина, по който се държеше около нея, бъркаше плахостта му със срамежливост,
привличане, дори страх — а и той наистина се страхуваше от нея, поне малко, въпрос на здрав разум. Ленос се
боеше от Лайла както заекът — от куче. Както смъртният — от светкавица след буря.
Полази го внезапна и студена тръпка.
Открай време проявяваше чувствителност към равновесието на нещата. Щеше да стане жрец, стига да
притежаваше малко повече магия. Знаеше кога всичко е наред — това прекрасно усещане като топло слънце в
студен ден — и беше наясно, когато хората са авен — като Лайла с нейното странно минало и още по-странна сила
— а прозираше и кога положението се влошава.
И точно сега нещо не беше никак наред.
Ленос отпи от бирата, за да овладее нервите си — отражението му се мръщеше в кехлибарената пяна на
повърхността — и се изправи. Първият помощник на кораба улови погледа му и също се надигна. (Строс знаеше за
неговите предчувствия и, за разлика от останалите от екипажа, които ги наричаха суеверия, той май му вярваше.
Или поне не отказваше да му повярва от раз.)
Ленос пристъпи през кръчмата в омая, понесен на порива на странната магия на чувствата си, нишка
погрешност като въже, което го притегляше. Почти беше стигнал до вратата, когато откъм прозореца на таверната се
чу първият вик.
— Има нещо в реката!
— Ами да — подвикна Тав, — големи плаващи арени. Там са си цяла седмица!
Ленос продължи напред към изхода. Бутна вратата, без да трепне от внезапния порив на студения вятър.
Улицата беше по-празна от обикновено, първите зяпачи тепърва подаваха глави да проверят какво става.
Морякът закрачи напред — Строс го следваше по петите — зави зад първия ъгъл и видя края на нощния пазар,
чиито посетители се трупаха по речния бряг и се накланяха към червената вода като необезопасен товар на кораб.
Сърцето му заблъска в гърдите, докато си проправяше път през тълпата — слаб и жилав, с лекота се
приплъзваше между хората, а масивният Строс се вклини помежду им и заседна. Ето, пред тях, аленото сияние на
Айл и…
Ленос спря.
Нещо се разливаше по повърхността на реката, досущ като петно петрол затъмняваше светлината, заменяше я с
бляскава и неправилна чернота. Мракът плъзна по брега, плисна се по мъртвата зимна трева и каменния тротоар.
Оставяше фосфоресциращи щрихи след всяка нова вълничка.
Гледката затегли краката на Ленос — придърпваше го надолу, леко като гравитацията — но той се усети, че
пристъпва напред, откъсна поглед от реката и се застави да спре.
От дясната му страна мъж се препъваше към речния бряг. Ленос се опита да го хване за ръкава, но той вече го
беше подминал, плътно по петите го следваше жена. Навред тълпата се разкъсваше между припряното отстъпление
и олюляването напред и морякът, неспособен да се отдръпне, успяваше само да се бори да остане на място.
— Спри! — извика гвардеец на мъжа, който след като се беше пропъхнал и покрай Ленос, падна на коляно и се
пресегна, сякаш да докосне речната повърхност. Наместо това реката докосна него, протегна длан, образувана от
черната вода, и уви пръсти около ръката на непознатия… и го дръпна навътре. Писъците му заглушиха цопването и
мига на битката, преди жертвата да потъне.
Тълпата се отдръпна, а мазният бляскав слой се изглади и застина. Всички чакаха мъжът — или трупът му —
да изплува.
— Отдръпнете се! — настоя друг гвардеец и си проправи път напред. Почти беше стигнал брега, когато
жертвата се появи отново. Гвардеецът се препъна стреснат, понеже мъжът се издигна, не зинал за въздух или борещ
се с хватката на реката, а спокойно и бавно, сякаш излиза от вана. Възгласи и мърморене съпровождаха излизането
му от реката и на брега, а той не обръщаше внимание на мокрите си дрехи, които му тежаха. Стичащата се от него
вода изглеждаше чиста, но когато покапа на камъните, те заблестяха.
Строс беше докопал рамото на Ленос — мъчеше се, ала не успяваше да свали очи от мъжа на брега. Нещо не
беше наред с него. В очите му се вихреха сенки, усукваха се подобно на струйки дим, а вените му изпъкваха на фона
на мургавата кожа, потъмнели като въжета от мрак. Ленос обаче се разтрепери най-силно от вкочанената му
усмивка.
Мъжът разпери ръце, от които се стичаше вода, и обяви дръзко:
— Кралят дойде!
Отметна глава и се разсмя, а мракът катереше бреговете около него — пипала черна мъгла се пресягаха като
пръсти и драпаха нагоре и по улицата. Тълпата изпадна в паника, застаналите по-близо в желанието си да видят
какво става, сега се блъскаха да се измъкнат, само за да ги приковат прииждащите отзад. Ленос се извърна в търсене
на Строс, но не го видя никъде. Надолу по брега се разнесе нов писък. Някъде в далечината — ехото от думите на
мъжа, сега произнесени от жена, после от дете…
— Кралят дойде.
— Кралят дойде.
— Кралят дойде! — заяви старец с блеснали очи. — И той е велик!
Морякът се опита да се изскубне, но улицата представляваше развълнувана река от тела, скупчени в обсега на
мрака. Повечето се бореха да се измъкнат, ала сред тълпата имаше и мнозина, неспособни да откъснат поглед от
черната река. Стояха, сковани като камък, омаяни от бляскавите вълни, и гравитацията на заклинанието ги дърпаше
надолу.
Ленос се разтрепери от чернотата и лудостта и промърмори молитва към безименните светци, но
междувременно дългите му крака сами направиха крачка напред.
И още една.
Ботушите му потънаха в размекнатата пръст по речния бряг, мислите му утихнаха и полезрението му се сви до
този очарователен мрак. Някъде отдалеч чу тътен на копита, досущ буря, а сетне глас се вряза в хаоса като нож.
— Назад! — ревна той и Ленос примигна и се запрепъва назад от посягащата към него река точно преди един
от кралските жребци да го стъпче под копитата си.
Масивният кон се изправи на задни крака, но именно покачените на седлото му ездачи вече бяха приковали
вниманието на Ленос.
Принцът антари беше яхнал коня, разрошен, с разкопчано алено палто, под което се виждаха голите му гърди,
засъхналата кръв по тях и сложен като рисунка белег. А зад принца с черното око, вкопчена в седлото с нокти и
зъби, седеше Лайла Бард.
— Шибан звяр! — изсъска тя и за малко да падне, докато се опитваше да се освободи от седлото. Кел Мареш —
авен варех — скочи на земята с лекота, палтото се вееше около него, едната си ръка той задържа върху рамото на
Бард и Ленос така и не разбра за равновесие ли го прави или й предлага подкрепа. Крадлата оглеждаше внимателно
тълпата — на едното й око определено му имаше нещо, приличаше на мъглявина от пречупена светлина — и накрая
спря поглед върху моряка от екипажа си. Дори се усмихна тъничко и измъчено, преди някой да изпищи.
До тях падна жена, а около крака й се уви пипало от сянка. Тя го дращеше, но пръстите й минаваха право през
него. Лайла се завъртя към жертвата, но принцът антари я достигна пръв. Опита се да отблъсне мъглата с порив
вятър, а когато това не подейства, извади нож и цепна прясна рана на дланта си.
Коленичи и вдигна ръка над сенките, които шаваха между реката и кожата на жената. Нареди:
— Ас анаси!
Димът обаче само се раздели около кръвта. Самият въздух сякаш вибрираше от смях, докато мракът се
промъкваше в крака на жената и оцвети плътта, преди да потъне във вените й.
Антари изруга, а жертвата се разтрепери и в ужаса си го хвана за порязаната ръка. Кръвта оцапа пръстите й и
право пред очите на Ленос сенките внезапно я пуснаха и се отдръпнаха от жертвата си.
Кел Мареш се взираше в мястото, където дланите им се срещаха.
— Лайла! — извика той, но крадлата вече бе забелязала случката и бе извадила своя нож. Кръв бликна по
ръката й, а тя се втурна към мъж на брега и го докопа на косъм преди сенките. Те отново се отдръпнаха.
Антари и… не, двамата антари, помисли си Ленос, защото именно такава беше Бард, тъкмо такава се оказа! —
се захванаха да докосват всички наоколо, прокарваха кървави пръсти по ръце и лица. Ала кръвта не помогна с нищо
на вече отровените — те само се зъбеха и я бършеха, все едно беше мръсотия — и на всеки белязан, двама падаха,
преди да ги достигнат.
Принцът антари се завъртя, задъхан, и осъзна мащаба, размера на бедствието. Вместо да търчи от тяло на тяло,
вдигна ръце и разпери широко длани. Размърда устни и кръвта се издигна във въздуха, събра се на топка. Напомни
на Ленос за самата Айл с червеното й сияние — артерия от магия, пулсираща и животворна.
С един замах на ръката сферата се надигна над паникьосаните хора и…
Само това успя да види Ленос, преди сянката да нападне и него.
Пръсти от нощ се стрелнаха напред, по-бързи от змии. Нямаше къде да избяга — антари още работеше върху
заклинанието си, а Лайла се намираше твърде далеч, така че морякът затаи дъх и започна да се моли, както се бе
учил навремето в Олнис, когато бурите станеха жестоки. Затвори очи и се примоли за спокойствие, докато сенките
се разбиваха в него. За равновесие, докато плискаха — едновременно горещи и студени — по кожата му. За покой,
докато шумяха тихо като прибой в главата му.
Пусни ме, пусни ме, пусни ме да вляза…
Капка дъжд капна на ръката му, друга на бузата, а после сенките заотстъпваха и шепотът си отиде заедно с тях.
Ленос примигна, издиша треперливо и видя, че дъждът е червен. Навред около него капки обсипваха лица и рамене,
попиваха като мъгла по палта, ръкавици и ботуши.
Не е дъжд, осъзна той.
А кръв.
Сенките по улицата се разтваряха под алената мъгла и Ленос погледна към принца антари навреме да го види
да се олюлява от усилието. Беше очертал участък убежище, но това не стигаше. Тъмната магия вече променяше
фокуса и формата си, разделяше се от юмрук в разтворена шепа, пръсти от сянка нахлуваха към сушата.
— Светии… — изруга принцът, когато по улицата затрополиха копита. Вълна кралски гвардейци стигна до
реката и слезе от седлата. Със скоростта на светкавица, Бард се стрелна между бронираните мъже и прокара
окървавени пръсти по металната броня на всеки.
— Съберете отровените — нареди Кел Мареш на път към коня си.
Засегнатите жертви не бягаха, не нападаха, а си стояха, усмихваха се и обясняваха различни подробности как
крал от сенки шепнел в ушите им и им разказвал за света, какъвто би могъл да бъде и ще стане, и който свирел на
душите им чудни мелодии и им показвал истинската мощ на един крал.
Принцът антари се метна на седлото.
— Дръжте всички далеч от бреговете! — извика той.
Лайла Бард се качи зад него с гримаса, вкопчи здраво ръце в кръста му и Ленос остана на улицата, замаян, а
принцът пришпори коня си и двамата изчезнаха сред уличките на Лондон.
VІ
Налагаше се да се разделят.
Кел нямаше такова желание, това поне беше очевидно, но градът им идваше твърде голям, а мъглата напредваше
прекалено бързо.
Той взе коня, понеже Лайла не го искаше — тази нощ разполагаше с предостатъчно други начини да умре.
— Лайла… — поде антари и тя очакваше да й се скара, да й нареди да се върне в двореца, но Кел само я, хвана
за ръката: — Пази се! — Опря чело до нейното и добави съвсем тихо, тя едва го чу. — Моля те!
За изминалите няколко часа беше видя толкова негови версии! Пречупеното момче. Опечаленият брат.
Целеустременият принц. Този Кел не беше сред тях, но ги въплъщаваше до една и, когато я целуна, крадлата вкуси и
болка, и страх, и отчаяна надежда. А после се превърна в бяло петно на фона на нощта, докато препускаше към
нощния пазар.
Лайла потегли пеша и се насочи към най-близкото сборище на народ.
Нощта уж беше достатъчно студена да държи хората по домовете, но последният ден на турнира означаваше и
последна нощ на празненства — целият град се бе изсипал по таверните, за да изпрати „Есен Таш“ със стил.
Множеството се тълпеше по улиците, привлечено от хаоса на речния бряг, но някои, тънещи в неведение, пиеха,
пееха и се препъваха пиянски.
Те не забелязваха нито липсата на червена светлина в центъра на града, нито разпростиращата се мъгла — не и
докато почти не ги връхлетя. Лайла плъзна ножа под лакътя си, както тичаше между хората; паниката й поглъщаше
болката, а кръвта се стичаше в шепата й и тя размахваше ръка, пръскаше във въздуха алени капчици-игли и бележеше
всички безразборно. Зяпачите се вцепеняваха стреснати и търсеха източника на странния дъжд, но Лайла не се
задържаше на едно място.
— Влизайте вътре — подвикваше на бегом, — заключете вратите!
Ала отровната нощ не се спираше пред заключени резета и спуснати кепенци. Скоро Лайла започна да блъска
по вратите и се опитваше да изпревари нахлуването на мрака. Чу далечен писък, понеже някой се бореше.
Съпроводен от смеха на вече паднала жертва.
Мислите й препускаха, макар да й се виеше свят.
Арнеският й не беше достатъчно добър и колкото повече кръв губеше, толкова повече се влошаваше, а
изреченията й се размиха от „Има чудовище в града, движи се с мъглата, нека помогна… “ до простото „Стой! “
Повечето хора се взираха в нея ококорени, макар крадлата да не беше сигурна дали е заради кръвта и
строшеното око, или заради стичащата се по лицето й пот. Не й пукаше. Продължаваше напред. Каузата бе загубена
— цялата, невъзможна задача — понеже сенките се движеха двойно по-бързо от нея, а и много й се искаше да се
предаде, да отстъпи, да съхрани малкото останали й сили — само глупак се сражава, когато знае, че няма да спечели
— но нейде из града Кел не спираше да опитва и тя нямаше да се предаде, докато не го стори и той, така че се
застави да продължи.
Зави зад ъгъла и видя просната на пътя жена със светла рокля, разтворена като цвете върху студените камъни.
Свита на кълбо, жената стискаше главата си и се сражаваше с чудовищната сила, която си проправяше път в нея.
Лайла се втурна с протегната ръка и почти я стигна, но в същия миг жертвата застина. Напрежението се оттече от
крайниците й и дъхът й замъгли въздуха над лицето, докато се протягаше лениво, без да обръща внимание на
хапещия студ. Усмихна се. Преизпълнена с възхита, възкликна:
— Чувам гласа му. Виждам красотата му! — извърна глава към Лайла. Сенки се плъзнаха през очите й като
облак над нива. — Нека ти покажа!
Без предупреждение скочи и се хвърли към крадлата, вкопчи пръсти в гърлото й. За миг Лайла усети натиска на
изгаряща топлина и парещ студ, докато магията на Осарон се опитваше да нахлуе в нея.
Опита се — и се провали.
Жертвата се отдръпна припряно — като опарена, а Лайла я цапардоса с все сили в лицето.
Жената рухна в безсъзнание на земята. Добър знак. Ако беше наистина обладана, не би я спряло дори острие в
сърцето, да не говорим за прост удар с юмрук.
Лайла се изправи, нащрек за магията, която се усукваше и гърчеше около нея. Не можеше да се отърси от
усещането, че мракът има очи и я гледа.
Настоятелно.
— Излез, покажи се! — призова тя тихо и завъртя ножа си. Сенките потрепнаха. — Какъв е проблемът, Осарон?
Срамежлив ли си? Малко оголен без тяло? — Тя се завъртя в плавен кръг. — Аз убих Ожка. Аз откраднах Кел
обратно… — завъртя острието между пръстите си, имитирайки спокойствие, каквото не изпитваше, докато мракът
тръпнеше около нея и започна да се уплътнява, да се сгъстява в колона, а после се сдоби с крайници, лице и чифт
очи, черни като лед в нощта и…
Някъде наблизо изцвили кон.
Разнесе се вик — не задавеният писък на онези, които се биеха с омагьосаната мъгла, а простичък, гърлен
израз на разочарование. Глас, твърде добре й познат.
Сенките рухнаха, понеже Лайла си просече път през тях, летеше към източника на звука.
Към Кел.
Намери първо коня му. Изоставен, галопираше по улицата към нея с плитък разрез на хълбока.
— Дявол го взел! — изруга тя, докато се опитваше да реши дали да препречи пътя на коня, или да се хвърли
встрани от него. В крайна сметка се приведе, звярът изтрополи покрай нея и после Лайла се втурна в посоката,
откъдето бе дошъл. Последва мириса на антари магията — рози и пръст, и листа — и откри Кел спешен и
обкръжен, но не от мъглата на Осарон, а от хора: нападателите бяха трима, при това въоръжени. Меч. Желязна
тръба. Дървена дъска.
Поне Кел беше на крака, държеше се за рамото с призрачнобледо лице. Надали имаше кръв колкото да стои
изправен, да не говорим да се опълчи на нападателите си. Едва когато Лайла се приближи, разпозна в един от
мъжете Тав, нейният другар от „Среднощно острие “, и в друг — актьора, изиграл Камеров на „Нощта на флаговете
“ преди турнира. Третият, в броня и плащ на кралски гвардеец, държеше вдигнат служебния си меч.
— Чуйте ме — тъкмо им казваше Кел. — По-силни сте от него! Можете да го отблъснете!
Лицата на нападателите му се изкривиха от злостна наслада, изненада, объркване. Заговориха със своите
гласове, не с отекващия двоен тон, използван от Осарон на покрива, но в думите им имаше звънлива каденца и
напевност, от която Лайла изстина.
— Кралят те иска.
— Кралят ще те има.
— Ела с нас.
— Ела и коленичи.
— Ела и се моли.
Кел стисна зъби.
— Кажете на вашия крал, че няма да получи този град. Кажете му…
Мъжът с дъската замахна и се прицели в корема на антари. Той улови дървото, което пламна и изгоря в ръцете
му. Засадата се раздвижи, Тав вдигна желязната тръба, гвардеецът пристъпи напред, но Лайла вече коленичеше и
притисна длани към студената пръст. Спомни си какви думи бе използвал Кел. Призова останките от силата си.
— Ас исера. Замръзни.
Ледът изхрущя изпод дланите й, плъзна се по земята и скова телата на мъжете начаса.
Лайла не притежаваше контрола на Кел, не можеше да управлява посоката на замръзване, но партньорът й се
усети навреме и отскочи от пътя на заклинанието, а когато замръзналият ръб се натъкна на ботуша му, се стопи и го
остави непокътнат. Другите трима стояха, оковани в лед, все още с плуващи в очите сенки.
Лайла се изправи, а нощта се олюля опасно под краката й — заклинанието бе изтръгнало и последните нишки
сила от вените й.
Отнякъде се разнесе нов писък и Кел тръгна към него, но коленете му поддаваха и той се подпря на близката
стена.—
Стига толкова — заяви Лайла. — Едва стоиш на краката си.
— Ами излекувай ме тогава!
— С какво? — изхриптя тя и посочи насиненото си и обезкървено тяло. — Не можем да продължаваме до
безкрай. До последната капка да се източим и двамата, пак няма да успеем да бележим и част от този град! —
Изсмя се сухо и изморено. — Знаеш, че приветствам големите рискове, но в случая няма да се справим. Хората са
прекалено много!
Каузата беше изгубена, дори Кел да не го разбираше — но той го знаеше и бездруго. Личеше по погледа му, по
стиснатите зъби, по бръчката на челото. Наясно беше и все пак нямаше намерение да се откаже. Да се предаде. Да
отстъпи.
— Кел… — поде Лайла тихо.
— Това е моят град — прекъсна я той, видимо разтреперан. — Домът ми. Ако мога да го защитя…
Крадлата посегна бавно към едно хлабаво паве. Не можеше да остави червения антари да се самоубие, не и по
този начин. Не след всичко, което преживяха. Ако Кел не искаше да послуша здравия разум…
По плочника зачаткаха копита и миг по-късно зад ъгъла завиха четири коня, яздени от кралски гвардейци.
— Мастър Кел! — извика водачът им.
Лайла позна в него един от гвардейците, назначени да пазят Кел. Беше възрастен и стрелна момичето с поглед,
а после, без да знае как да се обърне към нея, се престори, че изобщо я няма.
— Жреците направиха предпазно заклинание на двореца и имам заповед да ви върна незабавно. Заповед на
краля!
Кел се намуси, сякаш се канеше да наругае краля. Накрая обаче поклати глава.
— Рано е още. Маркираме гражданите, където успеем, но не сме намерили начин да спрем възхода на сенките
или да защитим града от…
— Твърде късно е — намеси се гвардеецът.
— Какво имаш предвид? — възмути се младият магьосник.
— Сър — разнесе се друг глас и ездачът на последния кон си свали шлема.
Лайла го познаваше. Хастра. Най-младият от охраната на Кел. Когато заговори, гласът му бе мек, а изражението
— твърдо:
— Всичко свърши, сър. Градът падна.
VІІ
Градът падна.
Думите на Хастра преследваха Кел по улиците, нагоре по дворцовите стъпала и през коридорите. Нямаше
начин да е вярно.
Не би могло да е истина!
Как така един град вече е паднал, когато мнозина още, е се бореха?
Кел нахлу в Голямата зала.
Балната зала сияеше — орнаментирана, екстравагантна — но настроението беше съвсем различно.
Магьосниците и благородниците от празненството на покрива се бяха скупчили в средата на помещението.
Кралицата и антуражът й разнасяха купи с вода и кесийки с пясък за жреците, които чертаеха усилвателни кръгове
по лъснатите мраморни подове и предпазни заклинания по протежение на стените. Лорд Сол-ин-Ар стоеше, опрял
гръб на една от колоните, с мрачно, но неразгадаемо изражение, а принц Кол и принцеса Кора седяха на стълбите,
видимо разтърсени от развоя на събитията.
Кел намери крал Максим до платформата, където всяка нощ свиреха музикантите със златни одежди —
съвещаваше се с мастър Тийрън и началника на гвардейците си.
— Какво означава, че градът е паднал? — прекъсна ги Кел, докато гневните му стъпки отекваха по мраморния
под. Знаеше, че изглежда напълно луд с тези окървавени ръце и разкопчаното палто на голо. Не го интересуваше. —
Защо ме отзова?
Тийрън понечи да му препречи пътя, но Кел го подмина.
— Имаме ли план?
— Моят план — отвърна кралят спокойно, — беше да те спра, преди да те убият.
— Получаваше ми се — изръмжа Кел.
— И какво ти се получаваше? — попита Максим. — Да си прерязваш вените над Лондон ли?
— Ако кръвта ми е годна да ги защити…
— Колцина успя да опазиш, Кел? Десет? Двайсет? Сто души? В този град живеят десетки хиляди.
Младият магьосник имаше чувството, че се е върнал обратно в Белия Лондон и стоманената примка се затяга
около шията му. Беше безпомощен. И отчаян.
— Все е нещо…
— Но не е достатъчно.
— Имате ли по-добра идея, Ваше Величество?
— Засега не.
— Тогава, светии, нека сторя каквото мога!
Максим улови Кел за раменете и тихо му заговори:
— Чуй ме! Кои са силните места на Осарон? Какви са слабите? Какво причинява на народа ни? Обратим ли е
процесът? Колко въпроси не си успял да зададеш, понеже беше твърде зает с проява на доблест? Нямаш план.
Нямаш стратегия. Не си намерил пукнатина в бронята на противника си, място, където да забиеш ножа си. Вместо
да мъдруваш над нападение, ти си навън, сечеш на сляпо и дори не си в състояние да нанесеш удар, понеже харчиш
всяка капка от ценната си кръв да защитаваш другите от враг, когото не знаем как да надвием!
При тези думи Кел настръхна целият.
— Бях там в града да защитавам вашия народ.
— И за всеки защитен дузина биваха обладани от мрака… — в гласа на Масим липсваше осъдителност, звучеше
само мрачна решителност. — Градът падна, Кел. Няма да се надигне отново без твоята помощ, но това не означава,
че можеш самичък да го спасиш… — кралят стегна хватката си. — Няма да изгубя синовете си заради това!
Синове.
Кел примигна, потресен от думите и гневът му се изпари. Когато Максим отпусна ръце, побърза да попита:
— Рай събуди ли се?
Кралят поклати глава.
— Не още… — и насочи вниманието си отвъд Кел. — И за теб се отнася!
Кел се извърна и видя как Лайла с бретон, спуснат над строшеното око, изчовърква кръв изпод ноктите си.
Вдигна очи, щом се обърнаха към нея.
— Коя си ти? — поинтересува се настоятелно Максим.
Крадлата се намръщи, понечи да отговори. Кел я прекъсна.
— Това е госпожица Делайла Бард.
— Приятел на короната — уточни Тийрън.
— Вече спасих града ви — додаде Лайла. — Два пъти… — наклони глава и отметна тъмната завеса от коса, за
да разкрие пукнатините в счупеното си око. Максим, трябва да му се отдаде дължимото, не я зяпна. Само се извърна
към жреца.
— За това момиче ли ме осведоми?
Главният жрец кимна и Кел се запита какво ли точно е казал авен есен и от колко ли време знае каква е Лайла.
Кралят я огледа внимателно — от очите й до окървавените пръсти — преди да вземе решение. Вдигна леко брадичка
и заяви:
— Бележи всички присъстващи!
Не беше молба, а заповед на крал към поданик.
Лайла отвори уста и за момент Кел си помисли, че ще изръси нещо ужасно, но Тийрън положи длан на рамото
й в универсален жест за запазване на мълчание и, поне веднъж, тя се подчини.
Максим отстъпи крачка и повиши глас, та и другите в залата да ги чуват. А присъстващите ги слушаха, осъзна
Кел, няколко глави вече се бяха обърнали внимателно да уловят думите, които кралят бе споделил със своя антари.
— Холанд е отведен в тъмницата…
Само преди броени часове в тъмницата под двореца бе заключен Кел.
— Ще те помоля да поговориш с него. Да положиш всички сили, за да научиш пред какво сме изправени… —
изражението на Максим помрачня. — Като използваш всички възможни средства.
Младият антари се вкамени.
Студеният допир на стомана.
Нашийникът около гърлото му.
Металната рамка и белезниците, в които съдира кожата си…
Постара се да си придаде подобаваща сериозност и отвърна:
— Ваше Величество, ще бъде сторено.
* * *
Ботушите на Кел кънтяха по стъпала към тъмницата и всяка крачка го отвеждаше все по-далеч от светлината и
топлината в сърцевината на двореца.
Подземието с килиите беше любимо скривалище на Рай, когато бяха малки. Разположени непосредствено под
казармата на гвардейците, вместени в една от масивните каменни подпори, които държаха двореца над
повърхността на реката, килиите рядко се пълнеха. Според Тийрън навремето — когато Арнес и Фаро са водели
война — долу е било пълно със затворници, но днес тъмницата като цяло пустееше. Кралските гвардейци ги
използваха понякога, светиите знаеха за какво, а случеше ли се Рай да избяга, било само със смях, било с бележка —
Ела ме намери! — Кел започваше търсенето именно оттук.
Долу винаги беше студено, витаеше задушаващ мирис на влажен камък, а гласът му отекваше, докато викаше
Рай — Излез, излез, излез! Кел винаги се оказваше по-добър в търсенето, отколкото брат му в криенето, и игрите им
обикновено завършваха със сгушването им в някоя килия да гризат крадени ябълки и да играят Санкт.
Рай обичаше да слиза тук долу, но Кел смяташе, че брат му всъщност харесва връщането нагоре по стълбите —
така слага край и отърсва тъмницата от гърба си, сменя влажното подземие с плюшен халат и чай с подправки,
които да му напомнят какъв късмет има да е принц.
Още по онова време Кел не харесваше килиите.
Сега ги мразеше.
Отвращението се надигаше в гърлото му с всяка крачка — и от спомена за затворничеството му, и от човека,
заел сега неговото място.
Фенерите потапяха тъмницата в мъждива светлина, а тя се разгаряше, където се докосне до метал, но
избледняваше върху каменните стени.
Пред най-голямата килия стояха на стража четирима гвардейци в пълна броня. Допреди няколко часа бяха
пазили в нея Кел. Държаха оръжията си в готовност и не отклоняваха поглед от човека зад решетките. Младият
антари забеляза отровните им погледи, отправени към Холанд, и осъзна, че по същия начин някои от тях гледат и
него. Изпълнени със страх и гняв, но без капка уважение.
Белият антари седеше на каменния нар в дъното на килията, ръцете и краката му бяха оковани към стената зад
гърба му. Черна превръзка бе стегната плътно през очите му, ала по лекото помръдване на крайниците и наклона на
главата Кел позна, че Холанд е буден.
От покрива до килията се слизаше бързо, но гвардейците не се бяха отнесли нежно със затворника. Бяха го
съблекли до кръста в търсене на оръжия и по протежение на челюстта и на стомаха и гърдите му цъфтяха пресни
синини — бледата му кожа показваше и най-лекия удар, макар все пак тъмничарите да бяха почистили кръвта.
Някои пръсти на Холанд май бяха счупени, а лекото хрущене при вдишване подсказваше пукнати ребра.
Застанал срещу белия антари, Кел се изненада от промените в него. Ширината на раменете му, жилавите
мускули на кръста му, безизразно стиснатата му уста — те не се бяха изменили. Ала по-новото — цветът на бузите,
розовината на младостта… Осарон си ги беше взел, когато го напусна. Кожата на антари изглеждаше пепелява
между синините, а косата му вече не сияеше гарвановочерна, както когато за кратко бе крал, не беше дори и
графитенопепелява, каквато я помнеше Кел — сега я прошарваше сребро.
Холанд изглеждаше заседнал между два образа, а ефектът бе странен, объркващ.
Облягаше се на ледената стена, но ако усещаше студа, не го показваше с нищо. Кел огледа останките от
заклинанието за контрол на Атос Дейн, изрязано в гърдите на антари — и съсипано от стоманения прът, който
самият той бе забил в него — преди да забележи мрежата от белези, прошарила торса на Холанд. В
уврежданията имаше порядък, сякаш онзи, който ги е нанесъл, е подхождал планомерно. Методично. Кел знаеше
от личен опит колко лесно се лекуват антари. За да останат такива белези, раните е трябвало да бъдат много,
много дълбоки.
Накрая Холанд реши пръв да наруши тишината. Не виждаше Кел, не и през превръзката, но навярно бе познал
кой го е навестил, понеже в гласа му се просмукваше презрение:
— Дойде да ми отмъстиш, а?
Кел си пое полека дъх, за да се овладее. Даде знак на тъмничарите:
— Махнете се!
Гвардейците се подвоумиха, местеха погледи между двамата антари. Един се оттегли без колебание, двама се
забавиха достатъчно и си тръгнаха видимо притеснени, а четвъртият изглеждаше недоволен, че ще изпусне
интересния развой на събитията.
— По заповед на краля! — озъби се Кел и най-сетне и четиримата се оттеглиха с все дрънченето на брони и
тропота на ботуши.
— Знаят ли? — попита Холанд и размърда съсипаните си пръсти. В гласа му не бе останало ехото на Осарон,
чуваше се само познатият, хриплив тон. — Че си ги изоставил? Че дойде в замъка ми по своя свободна воля?
Кел завъртя ръка и веригите около Холанд се стегнаха и го залепиха за стената на килията. Демонстрацията не
му спечели нищо — гласът на противника му остана все тъй студен и нетрепващ.
— Приемам го за не.
Дори през превръзката на очите Кел усещаше погледа на Холанд, чернотата на лявото му око стържеше по
чернотата на дясното на другия антари.
Постара се да имитира краля възможно най-добре:
— Ще ми разкажеш всичко, което знаеш за Осарон.
Насреща му проблеснаха оголени зъби и Холанд се изсмя:
— И тогава ще ме пуснеш, така ли?
— Какво представлява той?
Последва продължителна пауза, и Кел имаше време да си помисли, че Холанд ще го принуди насила да му
измъква отговорите. Ала съперникът му отвърна:
— Ошок.
Думата не беше непозната за младежа. На мактански означаваше „демон “, но в действителност се имаше
предвид къс инкарнирана магия.
— Какви са слабите му места?
— Нямам представа.
— Как може да бъде спрян?
— Не може — Холанд размърда оковите. — Сега квит ли сме?
— Квит ли? — изръмжа Кел. — Дори да пренебрегна какви злодейства си извършил по време на управлението
на близнаците, това не променя факта, че именно ти пусна на свобода този ошок. Кроил си заговор срещу Червения
Лондон. Примами ме в града си. Окова ме, измъчва ме и нарочно ме отряза от магията ми, а с този ход замалко да
убиеш брат ми…
Пленникът наклони глава.
— Ако нещо си струва…
— Не си струва — отсече Кел. Тръгна да обикаля коридора, разкъсван между изтощението и гнева, болеше го
навсякъде, но нервите му пламтяха.
А Холанд оставаше все тъй влудяващо спокоен! Сякаш не беше прикован към стената! Сякаш двамата стояха
заедно в кралската приемна, а не разделени от железните решетки на затворническа килия.
— Какво искаш, Кел? Извинение?
Изтънелите задръжки на червения антари най-сетне се скъсаха.
— Какво искам ли? Да унищожа демона, който ти си пуснал на свобода. Да защитя семейството си. Да спася
дома си!
— Аз исках същото. Сторих каквото…
— Не — изръмжа Кел. — Когато Дейн управляваха, може да са принуждавали ръката ти, но този път изборът
беше твой. Ти избра да освободиш Осарон. Да станеш негов съд. И да му дадеш…
— Животът не се състои от избори! — възрази Холанд. — Съставен е от размени. Както добри, така и лоши, но
всички си имат цената.
— Разменил си безопасността на моя свят…
Холанд внезапно опъна веригите си и макар да не повиши тон, мускулите му се напрегнаха.
— Какво според теб е сторил твоят Лондон, когато се е спуснал мрак? Когато магията на Осарон е погълнала
света му и е заплашила да отнесе и нашите със себе си? Вие сте заменили безопасността на нашия свят срещу
вашата, заключили сте вратите и сте ни оставили в капан между кипналата река и скалите. Как ти се струва това, а?
Кел уви волята си около черепа на Холанд и го блъсна назад в стената. Единствените следи от болка бяха
съвсем леко стискане на зъби от страна на пленника и презрителното трепване на ноздрите му.
— Омразата е силно средство — изсъска той през зъби. — Продължавай в този дух!
И в този момент Кел копнееше най-много тъкмо за това. Искаше да продължи, да чуе пращенето на кост, да
види дали ще успее да пречупи Холанд така, както той бе пречупил него в Белия Лондон.
Ала беше наясно, че не е в състояние да го постигне.
Понеже Холанд поначало вече беше пречупен. Личеше му — не в белезите, а в това как говори и как не скланя
глава пред болката, твърде добре запознат с формата и мащаба й. Беше човек, оставен кух отвътре много преди
Осарон — останал без страх и без надежда, и без нищо за губене.
За миг Кел все пак стегна хватката си — в гняв и от жлъч — и усети костите на Холанд да стенат под натиска.
После се застави да го пусне.
III
Падни или се бий!
I
Алукард сънуваше морето, когато чу вратата да се отваря. Звукът не беше силен, но се оказа не на място, не
подхождаше на океанските пръски и крясъците на чайките.
Той се претърколи, все още обгърнат от омаята на съня и скован от болки след контузиите от турнира, а
мислите му бяха изтляла жарава. После чу стъпка и дъските на пода изскърцаха. Внезапно капитанът осъзна съвсем
реално присъствие на трети човек в стаята. В спалнята на Рай. А до него лежеше принцът, все още в безсъзнание и
невъоръжен!
Алукард се надигна с плавно движение, водата от чашата до леглото излетя и се вледени във вид на кинжал в
дланта му.
— Покажи се! — той вдигна леденото острие в бойна стойка, готов да удари нашественика, ако онзи продължи
да пристъпва навътре. Спалнята тънеше в здрач, зад гърба на новодошлия гореше лампа и го потапяше в мрак.
— Мирно, псе — изрече глас, който не можеше да се сбърка.
Алукард изруга тихо и се облегна омаломощен върху таблата на леглото с разтуптяно сърце.
— Кел!
Антари пристъпи напред, а светлината озари мрачното му лице и присвити очи — едното синьо, другото черно.
В същия миг знак, начертан върху голите му гърди, не само привлече вниманието на Алукард, но и го задържа като
менгеме. Шарката от концентрични кръгове представляваше точно копие на белега над сърцето на Рай — онзи, през
който бяха втъкани сияйните нишки.
Кел щракна с пръсти и замръзналото острие на Алукард излетя от ръката му, стопи се в струйка вода и се върна
в чашата. После антари премести поглед към леглото — чаршафите бяха смачкани там, където допреди малко
лежеше капитанът.
— Насериозно вземаш задачата си, както виждам.
— Така е.
— Заповядах ти да бдиш над него, не да го гушкаш!
Алукард разпери длани на чаршафа зад гърба си.
— Напълно способен съм да върша по няколко неща наведнъж… — Канеше се да продължи със закачката, но
забеляза пепелявия оттенък на кожата на Кел и петната кръв по ръцете му. — Какво се е случило?
Младият магьосник се озърна, сякаш забравил за реалността. Глухо отвърна:
— Градът е изложен на нападение.
Алукард внезапно си спомни как колоната тъмна магия зад прозореца се стрелна през небето. Обърна се към
терасата и гледката го изуми. Облаците не отразяваха познатата червена светлина. Реката отдолу не сияеше. Едва
стигна до вратата и Кел го хвана за ръката. Стисна го силно, та чак костите изскърцаха.
— Недей — нареди с все същия зловещ тон. — Жреците са омагьосали двореца, за да го държат навън.
Алукард се освободи и разтри синината, оставена от хватката на Кел.
— Кого?
Антари се загледа през него.
— Заразата, отровата, заклинанието, не знам… — вдигна ръка да си разтрие очите, но осъзна, че е мръсна и я
отпусна. — Каквото и да е той. Каквото и да е сторил… да прави. Стой далеч от вратите и прозорците!
Алукард погледна недоверчиво събеседника си.
— Градът е изложен на нападение, а ние — какво — ще се окопаем в двореца и ще допуснем това да продължи
ли? Там, навън, има хора…
Кел стисна зъби и задавено изръмжа:
— Не можем да спасим всички. Не и без план, а докато измислим такъв…
— Моят екипаж е навън. И семейството ми — също. А ти очакваш да седя и да гледам…
— Нищо подобно — отряза младият магьосник. — Очаквам да бъдеш полезен… — и посочи вратата. — За
предпочитане, някъде другаде.
Алукард стрелна леглото с поглед.
— Изключено е да оставя Рай.
— И преди си го правил — сопна се Кел.
Беше слаб удар, но пиратът все пак трепна.
— Казах на кралицата, че ще…
— Емъри! — отряза антари, затвори очи и едва тогава магьосникът осъзна, че събеседникът му е на косъм да
припадне. Лицето му беше сиво и явно само силата на волята го крепеше на крака, но започваше да се олюлява. —
Ти си един от най-добрите магьосници в града — Кел се намръщи, сякаш от признанието го заболя. — Докажи го.
Иди и помогни на жреците. Помогни на краля. Помогни на човек, който има нужда от теб. Тази вечер няма да си
повече от полза на брат ми!
Алукард преглътна и кимна:
— Добре.
Застави се да прекоси спалнята и погледна през рамо само веднъж. Видя Кел не толкова да се отпуска, колкото
да пада в креслото до леглото на принца.
* * *
Коридорът зад вратата на Рай беше странно празен. Алукард стигна до стълбите и едва там видя първите слуги
— бързаха срещу него, понесли плат, пясък и купи с вода. Не бяха инструменти за превързване на рани, а за
създаване на предпазни заклинания.
Гвардеец зави зад ъгъла с шлем под мишница. На челото му имаше кървава черта, но не изглеждаше ранен, а и
белегът бе твърде прецизно положен, за да е резултат от избърсване на челото с окървавена ръка.
През отворените крила на вратата Алукард видя краля, заобиколен от членовете на гвардията си, до един
приведени над голяма карта на града. Пратеници носеха новини за нови засегнати райони и след всеки крал Максим
поставяше черна монета на пергамента.
Алукард се придвижваше през залите и надолу по стълбищата, обзет от чувството, че се е пробудил от сън, за да
попадне в кошмар.
Преди часове дворецът кипеше от живот. Сега малцината му обитатели бяха нервни и колебливи. Израженията
на всички — вкочанени от шока.
В унес, краката на капитана сами намериха Голямата зала, най-просторната в двореца, и там той се спря
вцепенен. Алукард Емъри рядко се чувстваше безполезен, но сега стоеше слисан и безмълвен. Преди две вечери
гостите бяха танцували тук в езера от светлина, а от златния подиум се лееше музика. Преди две нощи тук стоеше
Рай, облечен в червено и златно, бляскав и във фокуса на бала. Преди две нощи залата бе изпълнена със смях и
песни, звън на кристални чаши и шепота на разговори. Сега остра и вестра се гушеха едни в други в шок, пред
всеки прозорец стояха жреци в бели роби с длани, притиснати към стъклата — тъчаха заклинания около двореца и
го защитаваха от отровната нощ. Капитанът виждаше как магията им, бледа и блещукаща, хвърля мрежа около
прозорците и стените. Изглеждаше крехка в сравнение с тежките сенки, които натискаха стъклата и искаха да
влязат.
Застанал на прага на балната зала, Алукард дочуваше отгласи отвред, твърде дребни късчета информация, до
последното объркани и сплетени едно с друго, докато вече не беше в състояние да раздели новините, да отсее
реалното от измислицата и истината от страха.
Градът бе подложен на атака.
В Лондон бе дошло чудовище.
Мъгла отравяше хората.
Нахлуваше в умовете им.
Побъркваше ги.
Черната нощ се повтаря отново, казваха хората, но било по-зле. Онази чума бе отнела трийсетина живота и се
предаваше чрез докосване. Сегашната изглежда се разнасяше със самия въздух. Бе взела стотици, може би хиляди.
И се разпространяваше!
Турнирните магьосници се бяха скупчили на групички, някои говореха тихо и настоятелно, други се взираха
невиждащо в сводестите прозорци на галерията, докато пипалца черна мъгла се увиваха около двореца и
затъмняваха града с нишки чернота.
Фароанците се бяха събрали около лорд Сол-ин-Ар в плътна формация, а генералът им говореше на змийския
си език; весканците стояха намръщени и смълчани, принцът им се взираше навън, а принцесата изучаваше залата.
Кралицата забеляза Алукард и се намръщи, после се откъсна от групата вестра, с които разговаряше.
— Синът ми буден ли е? — попита тя тихо.
— Не още, Ваше Величество — отвърна магьосникът. — Но сега с него е Кел.
Последва продължителна пауза, накрая кралицата кимна отсечено, вече насочила вниманието си към друг
проблем.
— Вярно ли е? — попита Алукард. — Че Рай… — не искаше да изговаря думите, не искаше да им придава
живот и тежест. Бе доловил отделни подробности по време на припадъка на принца, бе видял сходното заклинание
върху гърдите на Кел…
Някой те е ранил, бе казал преди няколко нощи, като предложи да целуне печата върху сърцето на принца. Само
дето някой бе сторил нещо много по-лошо.
— Сега той ще се възстанови — заяви кралицата. — Това е важното!
Алукард искаше да добави още нещо, да й обясни колко е притеснен (чудеше се дали тя знае — и колко точно
— за неговото лято със сина й, и колко е привързан към него), но кралицата вече се оттегляше и го остави с думи,
ферментиращи на езика.
— Добре, кой е следващият? — разнесе се познат глас наблизо и Алукард се обърна да види крадлата си,
обградена от кралски гвардейци. Пулсът му се ускори, но после осъзна, че Бард не е в опасност.
Гвардейците бяха коленичили около нея и Лайла Бард тъкмо ги докосваше последователно по челото, все едно
ги благославя. Със сведена глава досущ приличаше на светица.
Ако светците се обличат в черно и носеха ножове.
Ако светците благославят с кръв.
Алукард се приближи до нея, щом гвардейците се оттеглиха, всеки миропомазан с червено по лицето.
Отблизо Бард изглеждаше бледа, с тъмни торбички под очите, и стискаше зъби, докато увиваше порязването си
с ленена превръзка.
— Задръж малко кръв във вените си, ако успееш — посъветва я Алукард и посегна да й помогне да върже
възела.
Лайла вдигна поглед и той се вцепени под неестествения блясък на очите й. Стъклената повърхност на дясното,
някога кафяво и почти еднакво на цвят с лявото, бе пукната.
— Окото ти — промърмори той глупаво.
— Знам.
— Изглежда…
— Опасно?
— Болезнено… — той посегна към засъхналата кръв, застинала като сълза във външния край на съсипаната
очна ямка — драскотината, където ножът бе цепнал бузата й. — Дълга нощ, а?
Бард се изсмя задавено:
— И още по-дълга се очертава.
Алукард плъзна поглед от кръвта по челата на гвардейците към изпоцапаните пръсти на бордовия си крадец.
— Заклинание?
Бард сви рамене.
— Благословия…
Той вдигна вежди.
— Не си ли чул? — разсеяно уточни тя. — Аз съм авен.
— Несъмнено си голяма работа — констатира той.
В това време по най-близкото стъкло плъзна пукнатина и двама по-възрастни жреци се втурнаха към новака,
който се занимаваше със защитата на прозореца.
Алукард понижи глас:
— Излизала ли си навън?
— Да — Лайла стисна зъби. — Не е… добре… — тя млъкна. Поначало не беше от разговорливите, но пък и
досега той не я беше виждал да остава без думи. Тя си пое дъх, присвила очи към странната сбирщина, струпана в
залата, и подхвана отново, съвсем тихо. — Гвардейците държат хората по къщите, но мъглата — каквото и да
съдържа тя — е отровна. Повечето падат секунди след контакт с нея. Не гният, както е било през Черната нощ
— допълни, — значи не става дума за обладаване. Ала и не са на себе си. А които се борят за свободата си, стават
жертва на нещо по-лошо. Жреците се опитват да научат повече, но засега… — тя изпъшка и тръсна бретон над
повреденото си око. — Забелязах Ленос в тълпата и ми се стори добре, но Тав… — поклати глава.
Алукард преглътна.
— Стигнало ли е до северния бряг? — попита, угрижен за имението Емъри. И за сестра си. Бард не му отговори
и той се обърна към вратата. — Трябва да отида да…
— Не можеш.
Капитанът очакваше Лайла да му се скара, да му напомни, че няма с какво да помогне, но това беше Бард —
неговата Бард — и „не можеш “ за нея изчерпваше темата. Тя обясни:
— На входа пазят гвардейци. Имат строги заповеди да не пускат никого да влиза или да излиза.
— Никога не си допускала това да те спре.
Крадлата се усмихна лекичко:
— Вярно е. Но аз мога да те спра.
— Можеш да опиташ…
Навярно Лайла забеляза решителността в погледа му, понеже усмивката й грейна и изчезна.
— Ела тук!
Тя вкопчи пръсти в яката на Алукард и го придърпа към себе си; и в течение на странна, главозамайваща
секунда капитанът си мислеше, че възнамерява да го целуне. Споменът за една друга нощ премина пред очите му —
намек, направен с долепени едно към друго тела, довод, подчертан от целувка — ала сега девойката само притисна
палец към челото му и мацна къса черта над веждите му.
Той вдигна длан към лицето си, тя обаче го плесна през пръстите.
— Би трябвало да те защити — и кимна към прозорците. — От онова, което дебне навън.
— Мислех, че за това служи дворецът — отвърна Алукард мрачно.
Лайла наклони глава.
— Сигурно, но само ако планираш да стоиш вътре. Капитанът се извърна към вратата.
— Бог да е с теб! — добави Бард сухо.
— Какво? — попита той, объркан.
— Нищо — промърмори тя. — Просто се постарай да останеш жив!
ІІ
Емайра Мареш стоеше на прага на спалнята на сина си и гледаше заспалите си деца.
Кел се беше свил в кресло до леглото на Рай, палтото му — захвърлено встрани, голите му рамене — заметнати
с одеяло, главата му — отпусната върху скръстените на чаршафите ръце.
Принцът се бе изтегнал в постелята си, преметнал ръка през гърдите си. Розовината се бе възвърнала на бузите
му и клепачите му потрепваха, а миглите танцуваха както винаги, когато сънуваше.
Насън и двамата изглеждаха тъй спокойни!
Когато бяха малки, Емайра имаше навика да се вмъква като призрак от спалня в спалня след като са си легнали,
да оправя завивките и да милва косите им, докато ги гледа как спят. Рай не я оставяше да го завива — твърдеше, че
го лишавало от достолепие — а Кел, когато опитваше, само се взираше в нея с онези негови огромни, непроницаеми
очи. Настояваше, че се справя и сам, и така и правеше.
Сега се размърда в съня си и одеялото започна да се изхлузва от раменете му. Без да се замисли, Емайра
посегна да го намести, но щом докосна сина си, той се стрелна и с кървясали очи и изкривено от паника лице скочи
на крака, сякаш го нападаше. Магията вече пееше по кожата му и блъвна горещина във въздуха.
— Аз съм — прошепна тихо кралицата, но макар че Кел се успокои след като я позна, не се отпусна. Плъзна
длани край хълбоците си, ала раменете му останаха сковани, а погледът му я прикова със силата на каменна стена и
Емайра избяга до леглото и приклекна до него, чудейки се защо ли е толкова по-труден за гледане, когато е буден.
— Ваше Величество — поздрави той с уважение, но студено.
— Кел — подхвана тя в опит да намери топлината в себе си. Искаше да продължи, името му да е само начало на
въпрос — Къде отиде? Какво стана с теб? Със сина ми? — но той вече се бе извърнал да си вземе палтото.
— Нямах намерение да те будя — завърши кралицата.
Кел потри очи.
— Нямах намерение да заспивам.
Въпреки желанието й да го спре, Емайра не намери сили. По точно — не посмя.
— Съжалявам — допълни той от вратата. — Знам, че вината е моя!
Не, понечи да му каже тя. Или да. Понеже погледнеше ли го, виждаше и Рай — да се моли за присъствието на
брат си; виждаше го да кашля кръв от чужда рана, да застива подобно на мъртвец; вече не принц, а само тяло,
отдавна мъртъв труп. Ала антари се беше върнал и Емайра си даваше сметка, че именно заклинанието на Кел е
върнало Рай в света на живите.
Вече бе видяла какво е дарил Кел на принца и какво би бил брат му без него, и това тяхно обвързване я ужаси,
но синът й лежеше в леглото, жив, и тя искаше да се вкопчи в Кел, да го целуне, и да му каже: Благодаря ти,
благодаря ти!
Не му прощаваше за нищо.
Ала му дължеше всичко.
Преди да му го каже обаче, той вече беше излязъл.
Вратата се затвори зад гърба му и Емайра се свлече на изоставеното от Кел кресло. Думите чакаха в устата й,
неизречени. Тя ги преглътна и се намръщи, понеже дращеха по пътя си надолу.
Наведе се напред и положи нежно ръка върху дланта на Рай.
Кожата му беше гладка и топла, пулсът — силен. Сълзи се стичаха по бузите на кралицата и замръзваха при
падането си, а в скута й кацаха все едно са мънички мъниста от лед, които се топяха по роклята й.
— Всичко е наред — прошепна тя накрая, без да знае дали думите й са предназначени за Кел или за Рай — или
за нея самата.
Емайра не бе копняла да стане майка.
Определено не планираше да става и кралица.
Но се омъжи за Максим. Беше втора от децата на Вол Насаро, а родът й — четвърти на опашката за
унаследяването на трона след Мареш, Емъри и Лорени.
Като дете Емайра беше от момичетата, които чупят всичко.
Яйца и стъклени буркани, порцеланови чаши и огледала.
— И камък можеш да разбиеш! — закачаше я баща й и тя не знаеше дали е несръчна, или прокълната, но
каквото похванеше, то се разпадаше. Стори й се жестока шега, когато се оказа, че стихията й не е нито стомана,
нито вятър, а вода — лед. Лесно се получава. Лесно се чупи.
Поначало мисълта за деца я ужасяваше — толкова малки, тъй крехки, толкова лесни за чупене! Ала после се
появи принц Максим с осезаемата си сила, стоманена решителност и доброта като разпенена река под тежкия
зимен сняг. Емайра знаеше какво означава да си кралица, какво изисква този пост, макар тайно да се надяваше да не
я сполети подобна съдба, да не я застигне такова нещастие.
Но не би.
И в течение на девет месеца тя се движеше сякаш крие свещ в шепите си от силен вятър.
Девет месеца затаяваше дъх, закотвяна само от мисълта, че ако някой иска да отнеме живота на сина й, трябва
първо да мине през нея.
Девет месеца се молеше на извори и безименни светци, на духовете на рода Насаро да вдигнат проклятието й
или да го спрат.
А после се роди Рай — беше съвършен — а тя разбра, че ще прекара остатъка от живота си в страх.
При всяко спъване и падане на принца, тя си налагаше да преглъща сълзите. Рай скачаше на крака със смях,
изтриваше синините като мръсни петна и хукваше отново, втурваше се към поредната катастрофа, а Емайра
оставаше вцепенена, протегнала ръце да го хване.
— Успокой се — съветваше я в такива случаи Максим. — Момчетата не се чупят лесно. Синът ни ще бъде по-
силен от кована стомана и дебел лед!
Ала Максим грешеше.
Стоманата ръждясва, а ледът остава твърд само докато някоя пукнатина не го разбие на ситни късове. Емайра
будуваше по цели нощи в очакване на катастрофата и наясно, че тя ще настъпи.
Вместо това се появи Кел.
Кел, който носеше в кръвта си магията на целия свят.
Кел, който беше неуязвим.
Кел, който можеше да защити сина й.
— В началото исках да ви отгледам като братя…
Емайра не беше сигурна кога е започнала да говори на глас, но чу думите си да отекват нежно в спалнята на
принца.
— Бяхте на сходна възраст, мислех си, че ще е добре за теб. Максим винаги е искал повече от едно дете, но аз…
не можех да се насиля да родя второ… — тя се наведе напред. — Притеснявах се, да знаеш, че няма да се разбирате
— Кел беше толкова кротък, ти — толкова буен, като утрото и нощната доба, но от самото начало се залепихте един
за друг, същински близнаци. И всичко вървеше добре, докато единствената опасност идваше от хлъзгави стълби и
насинени колене. Ала Сенките дойдоха и те откраднаха, а Кел не беше до теб, понеже двамата играехте поредната
си игра… Чак после осъзнах, че не ти е нужен брат. Трябваше ти пазител. И оттам насетне се постарах да отгледам
Кел като твой защитник, не като кралски син. Но се оказа твърде късно. Бяхте станали неразделни. Надявах се с
порастването да се отдалечиш от него — Кел да се занимава с магия, ти да се готвиш за короната. Толкова сте
различни, разчитах времето да издълбае пропаст помежду ви и да ви раздели. Ала вие растяхте заедно, вместо да се
делите…
Леко движение откъм леглото, потрепване на крак под чаршафа стигаха кралицата да се изправи начаса. Бръсна
тъмните къдри от бузата на принца и прошепна:
— Рай. Рай!
Синът й вкопчи пръсти в чаршафа, сънят му се разсейваше и ставаше неспокоен. Между устните му се изплъзна
дума — на косъм от въздишката, но по тона и дължината кралицата позна името на Кел, преди, най-сетне, принц
Мареш да се събуди.
III
За момент Рай се люшкаше между съня и будуването, между непрогледния мрак и живописните цветове. На
езика му се топеше дума, ехо от нещо вече казано, но се разтвори, тънка като захарна вафлена кора.
Къде се намираше?
Къде се бе озовал?
В двора, търсеше Кел и после пропадна, право през каменния под и в онзи мрак, който се пресягаше към него
всеки път, когато лягаше да спи.
И тук беше тъмно, но с едва забележимо напластяване на тъмата в стая през нощта.
Сънищата лепнеха по принца като паяжини — спомени за болка, за силни ръце, които го издигат и натискат
надолу; сънища за леденостудени нашийници и метални рамки, и кръв върху бял камък — но се разсейваха толкова
бързо, че не оставаха ясни.
Болеше го по-скоро споменът за болка и той с пъшкане рухна обратно на възглавниците.
— Леко — помоли го майка му. — Полека!
По бузите й се лееха сълзи и той посегна да улови една, за да се полюбува на леденото кристалче, което бързо
се стопи в шепата му.
Не си спомняше някога да е виждал кралицата да плаче.
— Какво не е наред?
Тя изпъшка задавено, комбинация от смях и ридание на ръба на истерията.
— Какво не е наред ли? — повтори и потръпна. — Ти ни напусна. Отиде си. Седях тук до трупа ти.
При тази дума Рай потрепери, мракът го догони и се опита да повлече ума му обратно към спомена за онова
място без светлина, без надежда, без живот.
Майка му още клатеше глава.
— Мислех… мислех, че Кел е излекувал рана. Мислех, че те е върнал при нас. Не осъзнавах, че единствено той
те крепи в този свят. Че сте… че наистина си бил… — гласът й се пречупи.
— Завърнах се — утеши я Рай, макар все още да се чувстваше заседнал нейде другаде. Измъкваше се от
дълбините секунда по секунда и сантиметър по сантиметър. — И къде е Кел?
Емайра се вцепени и се отдръпна.
— Какво е станало? — притисна я принцът. — В безопасност ли е?
Майка му се озъби:
— Заради него те видях да умираш.
Разочарованието удари Рай подобно на вълна и той не знаеше дали е само негово, или и на Кел, но беше
разтърсващо силно.
— Отново съм жив благодарение на него — отряза той. — Как е възможно да мразиш брат ми след всичко,
което направи?
Емайра се олюля, сякаш я беше ударил.
— Не го мразя, макар да ми се ще да съм способна на подобни чувства. Стане ли дума за вас двамата и ти си
заслепен, това ме ужасява. Не знам как да те опазя!
— Не ти се налага — възрази Рай и се изправи. — Кел го прави вместо теб. Отдаде живота си и само светиите
знаят какво още, за да ме спаси — да ме върне от оня свят. Не защото съм неговият принц. А защото съм негов брат.
И ще прекарам всеки ден от този живот назаем, за да му се отплащам.
— Той трябваше да бъде твой щит — възмути се кралицата. — Твой защитник. Не е ставало дума за обратното
положение!
Разстроен, Рай поклати глава.
— Не само Кел не успяваш да разбереш. Връзката ми с него не е започнала с това заклинание. Ти искаше той да
убива от мое име, да умре за мен и да ме защитава на всяка цена. Е, майко, желанието ти се сбъдна. Така и не успя
да проумееш, че любов като тази — връзка като нашата — задължително е двустранна. И аз бих убил за него и ще
умра в негово име, и ще го защитавам, доколкото е по силите ми, от Фаро или от Веск, от Белия Лондон и от Черния
Лондон, и от теб!
Рай отиде до балконската врата и дръпна завесите с намерение да окъпе стаята в червената светлина на Айл.
Вместо това се сблъска със стена от мрак. Ококори се, а гневът му премина в шок.
— Какво е станало с реката?
ІV
Лайла изплакна кръвта от ръцете си, изумена, че изобщо й е останала и капка. Чувстваше се съшита от
болезнени контузии — странно как все още имаше здраво местенце — и под всичко това долавяше кухотата, позната
й от гладните дни и нощите на студа.
Взря се в легена и фокусът й се изплъзна.
Тийрън се беше погрижил за прасеца й и за дълбоката рана от ножа на Ожка; за спуканите от падането върху
покрива ребра и за порязването на ръката, от която бе пускала кръв до безкрай. А когато си тръгна, плъзна пръсти
под брадичката й и повдигна главата й нагоре. Погледът му имаше тежест и плътност, но бе странно приветлив.
— Все още ли е цяло? — попита той и тя си спомни съсипаното си око.
— Горе-долу.
Стаята се залюля леко и Тийрън спря въртенето й.
— Трябва ти почивка.
Лайла отблъсна ръката му и отвърна:
— Сънят е за богатите и отегчените. Аз не съм нито едното, нито другото, а и си знам границите.
— Може да си ги познавала, преди да дойдеш тук — поучи я той, — преди да се захванеш с магия. Ала силата
си има граници.
Тя не обърна внимание на думите му, макар, честно казано, рядко да й се бе случвало да е толкова уморена —
умората, която навлизаше под кожата и мускулите, и дори под костите, разбъркваше с пръсти ума й, докато целият
свят се залюля и замъгли. Умора, от която й беше трудно да диша, да мисли, да живее.
Тийрън се обърна с въздишка да си върви, но тя изрови парчето от бузата на Астрид от джоба на палтото си.
— Предполагам, вече отговорихме на въпроса какво съм.
— Стане ли въпрос за теб, мис Бард — усмихна се жрецът, без да се обръща, — май тепърва започваме.
Нова капка кръв цопна в легена и оцвети водата, а Лайла се сети за огледалото на черната борса в Сасенрош и
как бе ухапало пръстите й, бе взело кръв в замяна на бъдеще, което да й покаже. От едната страна — обещанието, а
от другата — начинът. Колко съблазнително беше да обърне огледалото. Не защото искаше каквото бе видяла, а
понеже в знанието се крие сила.
Кръвта се завихри в купата между дланите й, усука се в силует, и бавно се разтвори в розова мъгла.
Някой си прочисти гърлото и Лайла вдигна глава.
Почти беше забравила момчето, застанало до вратата. Хастра. Доведе я тук, даде й сребърна чаша чай — която
стоеше забравена на масата — напълни легена, а после се оттегли до вратата и зачака.
— Да не се страхуват, че ще открадна нещо или ще избягам? — беше го попитала тя, когато се изясни, че е
пратен да й прислужва.
Той се изчерви, а след малко дръзко отвърна:
— По малко и от двете, струва ми се.
Лайла аха да се засмее.
— Затворник ли съм? — попита, а той я погледна с ококорените си искрени очи и отвърна, на английски,
смекчен от напевния му арнески акцент: — Ние всички сме затворници, мис Бард. Поне тази нощ.
Сега се размърда, погледна към Лайла, после отклони очи, после пак я погледна, стрелкаше с поглед ту
червенеещия леген, ту строшеното й око. Никога не беше срещала хлапе, по чието лице да се изписват толкова
емоции.
— Имаш някакъв въпрос ли?
Хастра примигна и си прочисти гърлото. Май най-сетне успя да се вземе в ръце.
— Вярно ли е каквото разправят?
— А какво разправят? — Лайла изплакна и последното порязване.
Момчето преглътна.
— Че ши си третата антари…
Тя потрепери, когато го чу да произнася думата.
— Онази от другия Лондон.
— Нямам представа — отвърна тя и си избърса ръцете с кърпа.
— Надявам се да си като него — продължи момчето.
— И защо?
Хастра поруменя.
— Смятам, че мастър Кел не бива да остава сам. Сещаш се — единствен.
— Когато проверих за последно — отвърна Лайла, — в затвора имаше още един антари. Може би следва да
почнем да точим неговата кръв… — тя изцеди кърпата и в легена покапаха червени капки.
Момчето се изчерви още по-силно.
— Исках само да кажа… — прехапа устни в търсене на думите, или по-точно на начин да ги изрече на нейния
език. — Радвам се, че си има теб!
— Кой казва, че ме имал? — но в репликата й нямаше жлъч. Лайла беше твърде уморена за игрички.
Притъпена, но настойчива, болката пулсираше в цялото й тяло, а и се чувстваше обезкървена не само в един смисъл.
Потисна прозявка.
— Дори антари трябва да спят — намекна меко Хастра.
Тя махна с ръка:
— Звучиш точно като Тийрън.
Той грейна целия, все едно получи похвала.
— Мастър Тийрън е мъдрец.
— Мастър Тийрън е досадник! — поправи го Лайла и отново насочи поглед към отражението в мръсната вода.
Насреща й се взираха две очи — едното обикновено, другото пукнато. Едно кафяво и едно с взрив от ярки
пукнатини. Тя се взря в себе си — впрочем, не обичаше да го прави — и откри, че, странно, сега й е по-лесно. Сякаш
това отражение бе някак по-близо до истината.
Лайла винаги бе смятала тайните за златни монети. Или ги трупаш, или ги използваш, но похарчиш ли ги,
губиш, така че най-добре е да докопаш други.
Заради това винаги бе пазила тайните си и ги ценеше повече от всякаква плячка.
Търговците на крадено в Сивия Лондон не знаеха, че е улично гаменче.
Уличните полицейски патрули — че е момиче.
Тя самата не знаеше какво е станало с окото й.
Но никой нямаше представа, че е фалшиво.
Лайла прокара пръсти през водата за последно.
Толкова по въпроса за тази тайна, помисли си.
И бездруго тайните й за пазене свършваха.
— А сега какво? — попита и се извърна към хлапето. — Налага ли се да нараня още някого? Да причиня
проблеми? Да предизвикам този Осарон на дуел? Или да проверим какви ги върши Кел?
Докато изброяваше вариантите, пръстите й танцуваха разсеяно върху ножовете, един от които липсваше. Не
беше изгубен. Само даден на заем.
Хастра й отвори вратата и погледна жалостиво към забравената чаша.
— Чаят ти!
Лайла въздъхна и вдигна сребърната чашка, чието съдържание отдавна бе изстинало.
Изпи го с гримаса заради горчивите листенца вътре, остави чашата и излезе след Хастра.
V
Кел не знаеше, че търси Лайла, докато не се сблъска с момиче, което не беше тя.
— О! — възкликна девойката, великолепна в зелено-сребърна рокля.
Улови я, задържа и двама им на крака, а весканската принцеса вместо да се отдръпне, се отпусна в обятията му.
Бузите й розовееха, сякаш е тичала, очите й бяха глазирани от сълзи. Едва на шестнайсет, Кора все още притежаваше
кокилестата походка на дете, но имаше тяло на млада жена. При първата им среща, Кел се изуми от контраста, но
сега тя му се стори съвсем малка — момиченце, което си играе с роклята на мама в свят, за който не е готова. Все
още не можеше да повярва, че Рай се страхува толкова именно от нея.
— Ваше Височество…
— Мастър Кел — отвърна Кора разтреперана. — Какво става? Не искат да ни кажат нищо, но онзи човек на
покрива и тази ужасна мъгла, а сега и хората по улиците… видях ги през прозореца, преди Кол да ме издърпа
назад… — говореше бързо, весканският й акцент я препъваше на всеки няколко думи. — Какво ще се случи с всички
нас?
Вече се бе притиснала към него и Кел беше благодарен, че пътем спря в покоите си да си облече риза.
Нежно побутна принцесата назад.
— Стига да не излизате от двореца, ще сте в безопасност.
— Безопасност… — повтори тя и стрелна с поглед най-близката врата, чиито стъкла бяха заскрежени от
зимния студ и прошарени със сенки. Заяви: — Мисля, че ще се чувствам в безопасност единствено редом с вас!
— Колко романтично! — намеси се сух глас и Кел се обърна, за да види лайла, облегната на стената, и Хастра
— на няколко крачки зад нея. При вида им Кора се скова в обятията му.
— Прекъсвам ли нещо? — попита крадлата от Сивия Лондон.
— Да! — възкликна Кора.
— Не — отвърна в същия момент Кел.
Засегната, принцесата го изгледа и насочи недоволството си към нашественичката.
— Махни се — нареди с нетърпящ възражения тон, присъщ на аристократите и глезените деца.
Кел се намръщи, а Лайла само вдигна вежда.
— Това пък какво беше? — попита и се приближи. Беше с половин глава по-висока от весканката.
Трябва да й се отдаде дължимото — Кора не отстъпи.
— Намираш се в присъствието на принцеса. Предлагам ти да научиш къде ти е мястото!
— И къде е то, принцесо?
— Под мен.
При тези думи Лайла се усмихна — една от онези усмивки, от които Кел изтръпваше целият, след такива
усмивки обикновено следваше изваждане на оръжие.
— Са’таш, Кора! — зад ъгъла се появи брат й, Кол, с изкривено от гняв лице. На осемнайсет той не
притежаваше и капка от детинската мекота в чертите на сестра си, и нищо от жилавата й грациозност. Последните
следи на детството се бяха задържали в сините му очи, които се стрелкаха насам-натам, но във всички други
отношения беше същински вол — създание на бруталната мощ. — Нали ти казах да стоиш на балкона! Това не е
игра.
Буря помрачи лицето на Кора.
— Търсех този антари.
— Е, намерила си го — Кол кимна на Кел и хвана сестра си за ръката. — Ела!
Въпреки разликата в ръста им, Кора се отскубна, но съпротивата й се изчерпи дотам. Стрелна Кел със засрамен
поглед, а Лайла — с отровен, и излезе след брат си.
— Не убивай вестителя — предупреди крадлата, когато весканците се изгубиха от поглед, — но според мен
принцесата се опитва да ти влезе… — огледа Кел от глава до пети — … под крилото.
Той под бели очи.
— Тя е само дете.
— И бебетата кобри имат отровни зъби… — Лайла въздъхна и се олюля на пети — леко полюшване на човек,
който губи равновесие. Облегна се на стената.
— Лайла? — Кел се пресегна да я подхване. — Спала ли си изобщо?
— Не започвай и ти! — сопна се тя, махна с ръка да откаже помощта му и се извърна към Хастра. — Всъщност
се нуждая от силно питие и ясен план… — Думите й се нижеха с обичайния язвителен тон, но тя не изглеждаше
добре. Скулите й бяха опръскани с кръв, но именно очите й — отново очите — привлякоха вниманието на Кел.
Едното топло и кафяво, другото — нацепено от назъбени пукнатини.
Изглеждаше ужасно и същевременно правилно, а той не бе в състояние да откъсне поглед от това око.
Лайла не помръдна и не отклони взор. Това беше основното при нея. Всеки срещнат представляваше
изпитание, предизвикателство. Кел скъси разстоянието помежду им и поднесе ръка към лицето й, ударите на пулса
и силата й туптяха силно под дланта му. Тя се стегна при допира му, но не се отдръпна.
— Не изглеждаш добре — прошепна магьосникът и плъзна палец по челюстта й.
— С оглед на положението — промърмори тя, — според мен се справям добре…
На няколко крачки от тях Хастра видимо полагаше усилия да се слее със стената.
— Върви си — подхвърли му Кел, без да сваля поглед от Лайла. — Почини си малко.
Момчето се размърда с неудобство.
— Не мога, сър. Трябва да отведа мис Бард до…
— Оттук ще я поема аз — прекъсна го Кел.
Хастра прехапа устни и отстъпи няколко крачки.
Лайла облегна чело о челото на младия магьосник, лицето й бе така близо до неговото, че чертите й изглеждаха
размазани. Ала въпреки това счупеното й око сияеше със страховита светлина.
— Така и не си ми казала… — прошепна той.
— Ти така и не забеляза — довърши тя. И добави: — Алукард обаче го видя.
Ударът улучи и Кел понечи да се отдръпне, но клепачите на Лайла запърхаха и тя се олюля опасно.
Антари я подхвана и нежно прошепна:
— Ела. Имам спалня горе. Защо не…
Лайла му се ухили сънено.
— Опитваш се да ме вкараш в леглото си ли?
Кел успя да се усмихне в отговор.
— Честна размяна. Прекарал съм достатъчно време в твоето.
— Ако си спомням правилно, през цялото време се намираше върху завивките — уточни тя със завален от
умора глас.
— И бях вързан за кревата — допълни Кел.
Следващата й реплика бе съвсем завалена:
— Само какви дни бяха… — и рухна по лице. Стана толкова бързо, че младият магьосник успя единствено да я
поеме в обятията си.
— Лайла? — попита, първо тихичко, а после по-строго. — Лайла?
Тя промърмори нещо в яката му, ставаше дума за остри ножове и меки ъгли, но не се събуди, а Кел стрелна
Хастра с поглед — той не беше помръднал, но изглеждаше извънредно засрамен.
— Какво си й направил?
— Беше само тоник, сър — заекна младежът. — Да й помогне да заспи.
— Упоил си я?
— По заповед на Тийрън — съвсем се засрами Хастра. — Той каза, че била луда и упорита, но няма да ни е от
полза мъртва… — при тези думи понижи глас, имитирайки със стряскаща точност тона на авен есен.
— И какво планираш да сториш, когато тя се събуди отново?
Хастра се преви:
— Да се извиня?
Кел изпъшка, възмутен, а Лайла се сгуши — именно се сгуши — в рамото му.
— Бих ти предложил — сопна се на младия мъж, — да помислиш по-добре. Например да си планираш път за
бягство.
Хастра пребледня, а Кел вдигна Лайла в ръце, изумен колко е лека. Заемаше толкова много място в света — в
неговия свят — че беше трудно да си представи колко е слабичка в действителност. В представите му бе по-тежка от
камък.
Главата на Лайла се люшна изнемощяла на гърдите му. Младият магьосник си даде сметка, че досега не я е
виждал да спи — без суровото изражение, без бръчката на челото, без изпепеляващия поглед изглеждаше стряскащо
млада.
Той забърза през коридорите, стигна до спалнята си и положи Лайла на дивана.
Хастра му подаде одеяло.
— Не трябва ли да я освободим от ножовете й?
— На света няма толкова тоник, че да оправдае риска — отвърна Кел.
Зае се да завива крадлата с одеялото, но спря и се намръщи на каниите, наредени по ръцете и краката й.
Едната беше празна.
Сигурно няма значение, помисли си той и се наведе да подпъхна прилежно одеялото, но при изправянето го
боцна съмнение — гризящо притеснение, което избледня до съмнение, когато излезе в коридора.
Сигурно не е от значение, повтори той, след като се облегна на вратата и изтри от очите си остатъците от съня.
Преди малко, в спалнята на Рай, нямаше намерение да заспива — бе търсил само миг на покой, секунда да си
поеме дъх. Да се приготви за всичко предстоящо.
Сега обаче чу някой да си прочиства гърлото и видя Хастра да си играе с монета между пръстите.
— Остави я — подкани го той.
— Не мога — отвърна бившият гвардеец.
Кел призова монетата от ръката на Хастра в своята. Гвардеецът изписка тихо, но не посегна да си я вземе
обратно.
Отблизо антари видя, че това не е обикновена пара. Беше сечена в Белия Лондон, дървен диск с останки от
контролиращо заклинание, гравирано върху езито на монетата.
Какво беше казал Хастра?
Моя е вината, че тя те намери.
Значи така беше успяла да го открие Ожка.
Ето защо момчето се самообвиняваше.
Кел сви шепа върху монетата, призова огън и остави пламъците да я погълнат.
— Ето — той отърси пепелта от шепата си. Оттласна се от вратата, но погледът на Хастра остана залепен за
ламперията.
— Принцът наистина ли е жив? — прошепна той.
Антари се отдръпна като ударен.
— Разбира се. Защо пита…
Момчето дори бе присвило от притеснение големите, кафяви очи.
— Защото не го видя какъв беше, сър. Какъв беше, преди да се върнеш. Не само си беше отишъл. Беше все
едно… се е случило отдавна. Почива от дълго време. Все едно изобщо не се е връщал… — Кел се вцепени, но
Хастра продължи да говори с тих, ала настоятелен глас, и с порозовели от напрежение бузи. — И кралицата, тя не
искаше да напусне трупа му, и все повтаряше до безкрай, че той ще се върне, понеже ти ще се върнеш, и съм виждал,
че двамата носите един и същ печат; обвързани сте един с друг, някак си, живот към живота и, ами, знам, че не ми е
работа, знам си го, но трябва да попитам. Това някаква жестока илюзия ли е? Истинският принц дали…
Кел вдигна ръка към рамото на гвардееца и усети напрежението му, искрената загриженост за живота на Рай.
Въпреки всичките му глупости, поданиците на кралството до един обичаха брат му.
Посочи надолу по коридора.
— Истинският принц — каза твърдо, — спи зад онази врата. Сърцето му бие така силно в гърдите, както моето
в моите, и положението ще остане такова до деня, когато умра.
Кел вече бе отстъпил, но гласът на Хастра го върна — тих, ала настоятелен.
— В Светилището има поговорка. Ис авен стран.
— Благословената нишка — преведе Кел.
Бившият гвардеец кимна разпалено, очите му заблестяха:
— Знаеш ли какво значи? От една от нашите легенди е, Произходът на магьосника. Магия и Човек били братя,
само дето нямали нищо общо, защото силата на единия била слабото място на другия. И така един ден Магия
изтъкал благословена нишка и се привързал за Човек, толкова здраво, че нишката се врязала в кожата им… — тук
Хастра обърна длани и изпъна китки, за да се покажат вените. — И оттогава насетне споделяли най-добрите и най-
лошите си черти, силните си места и слабостите си.
Кел го сви под лъжичката.
— Как свършва тази легенда?
— Няма край — отвърна Хастра.
— Дори ако се разделят?
Доскорошният гвардеец поклати глава:
— Няма вече отделни „те “, мастър Кел. Магия е дал толкова много на Човек и Човек — на Магия, че техните
краища се преливат, нишките им са се преплели и сега не могат да бъдат разделени. Обвързани са заедно — живот
за живот. Половинки от цялото. Ако някой се опита да ги раздалечи, и двамата ще се разнищят.
VІ
Алукард познаваше двореца на Мареш по-добре, отколкото би следвало.
Рай му беше показал дузина входове и изходи — скрити врати и тайни зали, завеса, която се издърпва, и отзад
има стълбище, плоскост, нагласена да се слива със стената. Всички начини един приятел да се промъкне в нечия
стая или любовник — в легло.
При първото си прокрадване в двореца Алукард успя така да се изгуби, че едва не се сблъска с Кел, Всъщност
щеше, ако антари се намираше в покоите си, но спалнята се оказа празна, пламъчето на свещта танцуваше над
безупречно оправеното легло и Алукард потрепери и се измъкна по обратния път, а няколко минути по-късно падна
в обятията на Рай и се смя от облекчение, докато принцът не затисна устата му с длан.
Сега преравяше ума си в опит да си спомни най-близкия изход за бягство. Ако вратите бяха направени от — или
покрити с — магия, щеше да вижда нишки, но дворцовите входове бяха прости, от дърво, камък и гоблени, и го
принуждаваха да търси пътя си опипом и по спомени, а не посредством зрението.
Скрита врата водеше от първия етаж надолу към подпорната конструкция на двореца. Шест колони държаха във
въздуха Масивната сграда, а стъпила върху солидните основи, ефирната арка на резиденцията на Мареш се
възвисяваше към небето. Мрежа от тунели пронизваше шестте каменни колони там, където се срещаха с пода на
двореца.
Важното беше да си спомни по кой да тръгне.
Алукард се спусна в нещо, което сметна за старото светилище, и откри, че е превърнато в тренировъчна зала.
Концентричните кръгове за медитация все още стояха гравирани в пода, но повърхността им бе издраскана и на
петна, както се полага на зала за спаринг.
Самотна факла с омагьосан бял огън потапяше пространството в сенки от сивота и в безцветната омара
Алукард видя пръснати оръжия по една маса и стихии върху друга; купи с вода и пясък, парчета камък. Сред хаоса
им в паница с пръст растеше малко бяло цвете с листа, плъзнали около стените на съда — питомно създание,
подивяло в забрава.
Магьосникът се изкачи по стълбището в противоположния край на залата и спря едва когато стигна до вратата
на горната площадка. Такава тънка граница, помисли си той, между вътре и вън, между безопасността и
разкритието. Ала семейството и екипажът му чакаха от другата страна. Докосна дървената плоскост, призова силата
си и вратата със стенание се отвори към мрака.
Мрак и преди него — паяжина от светлина.
Алукард се поколеба, лице в лице с тъканта на защитното заклинание на жреците. Приличаше на ефирна тъкан,
но щом премина през него, воалът не се разкъса, а се разтвори и после отново си възвърна формата.
Капитанът пристъпи напред в мъглата. Отчасти очакваше тя да го обгърне. Ала сенките не се докосваха до
дрехата му, плискаха се около ботушите, ръкавите и яката, само за да се дръпнат, отблъснати. Оттегляха се с всяка
крачка, но не надалеч, никога — надалеч.
Челото го сърбеше и той си спомни благословията на Лайла — вече засъхналата мазка кръв между веждите му.
Беше несъществена защита, а сенките се опитваха до безкрай да намерят вход в душата му.
Колко ли щеше да издържи?
Алукард придърпа по-плътно куртката си и ускори крачка.
Магията на Осарон беше навред, но вместо нишките на заклинание, капитанът виждаше само натежал здрач,
въгленовочерен, разпрострян над града, зловещо отсъствие на светлина на петна в полезрението му. Мракът
шаваше около него, всички сенки се люлееха, гмуркаха се и се въртяха както помещение след твърде много питиета,
и през тях бяха втъкани сблъскващите се миризми на жив огън и пролетни цветя, стопен сняг и макове, дим от лула
и лятно вино. Редуваха се сладко и горчиво, но всички бяха замайващи.
Градът приличаше на изваден от сън.
Лондон винаги бе изтъкан от звуци толкова, колкото и от магия, неизменно отнякъде се носеше музика, звън на
чаши и смях на тълпата, тропот на карети и гълчавата на пазара.
Сега Алукард чуваше съвсем несвойствени звуци.
Вятърът се усилваше и носеше към него тропота на копитата на гвардейските коне, дрънченето на метал и
множество призрачни гласове, ехо от думи, които се разтрошаваха, преди да го достигнат, но образуваха ужасяваща
музика. Гласовете — или може би един и същи повтарящ се глас — се усукваха около себе си, докато започваха да
звучат като хор, думите — на една ръка разстояние. Наоколо се бяха възцарили шепоти и на Алукард му се искаше да
се наведе, да се вслуша, да се напряга, докато различи какво точно казват гласовете.
За да се въздържи, започна да си повтаря имена.
Имената на всички, които се нуждаеха от него и от които се нуждаеше той; всички, които не би могъл — и не
би желал — да изгуби.
Аниса. Строс. Ленос. Васри. Джинар. Рай. Делайла…
Турнирните шатри се оказаха празни, мъглата се пресягаше из тях в търсене на живот. Улиците бяха опустели,
гражданите — заставени да се приберат по домовете, сякаш дърво и камък биха били достатъчни да спрат опасната
магия. Може и да бяха. Ала Алукард се съмняваше.
Малко по-нататък нощният пазар гореше. Двама стражи полагаха неимоверни усилия да гасят пламъците,
призоваваха вода от обезцветената Айл, а други двама се мъчеха да преборят група мъже и жени. Тъмната магия се
бе изрисувала по телата им и замъгляваше зрението на Алукард, поглъщаше светлината на енергията им, синьото и
зеленото, червеното и пурпурното потъваха в бездна от чернота.
Една от жените плачеше.
Друга се смееше на пламъците.
Един от мъжете все тръгваше към реката с протегнати ръце, а друг бе коленичил безмълвно с отметната към
небето глава. Само гвардейските коне изглежда имаха имунитет към магията. Пръхтяха и мятаха опашки, цвилеха и
тропаха с копита към мъглата, все едно е змия.
* * *
Берас и Аниса чакаха отвъд реката, „Среднощно острие “ се полюляваше на пристана, но Алукард се упъти към
горящия пазар и към гвардейците. Мъж ги нападна с метален прът в ръце.
— Рас ал! — извика Алукард и изскубна пръта от хватката му точно преди онзи да го забие в шията на единия
гвардеец. Прътът падна с дрънчене, но самият му вид вдъхнови и още неколцина.
Вече повалените започнаха да се изправят със странно плавни движения, почти координирани, сякаш
направлявани от една и съща невидима ръка.
Гвардеецът се втурна към коня си, но не му остана време. Нападнаха го, сляпо задърпаха бронята му и Алукард
се втурна срещу негодниците. Мъж блъскаше главата на войника в камъните, както си беше с шлем, и повтаряше:
— Пусни го да влезе! Пусни го! Пусни го!
Алукард отскубна нападателя, но вместо да се пусне и да се изтърколи настрани, той го сграбчи здраво за
ръката и заби пръсти.
— Срещал ли си мраковития крал? — попита, ококорил очи и обвит в мъгла, с вени на границата на чернотата.
Капитанът го ритна право в лицето и се освободи.
— Влизай вътре — подвикна вторият гвардеец, — бързо, преди…
Думите му секнаха със стържене на метал и влажния звук на острие, потънало в плът. Погледна към кралския
къс меч — неговият — щръкнал от гърдите му. Докато жертвата рухваше на колене, жената, хванала дръжката на
меча, озари Алукард със заслепяваща усмивка. Попита:
— Защо не искаш да го пуснеш?
Двамата гвардейци лежаха мъртви на земята, а дузина отровени очи се завъртяха към пиратския капитан.
Мракът пълзеше по кожата им. Алукард се изправи и побърза да отстъпи. Пожарът продължаваше да се
разпространява из шатрите на пазара, оголвайки металните въжета, които държаха плата опънат. Стоманата се бе
нажежила до червено.
Поразените от магията нападнаха заедно, като вълна.
Алукард изруга и зашава с пръсти, а металът се освободи миг преди противниците да го връхлетят. Въжетата се
стрелнаха през въздуха, първо към ръцете му и после, под остър ъгъл, настрани. Уловиха нападателите в металната
си прегръдка, увиха се около ръце и крака, но не пролича някой да е усетил хватката им или причинените изгаряния.
— Кралят ще те намери! — изръмжа един от нападателите, докато Алукард тичаше към жребеца на гвардееца.
— Кралят ще влезе! — обади се друг, когато капитанът се мяташе на седлото и пришпорваше животното.
Гласовете се носеха подире му.
— Всички да приветстват мраковития крал…
— Берас? — извика Алукард, префучавайки през отключените порти. — Аниса?
Родният му дом се издигаше пред него, грейнал като фенер на фона на мрака.
Въпреки студа капитанът бе плувнал в пот от усилената езда. Беше пресякъл Медния мост, затаил дъх през
цялата отсечка, защото мазната хлъзгавина на отровната магия се люлееше по повърхността на реката под него. Беше
се надявал — отчаяно и глупаво — болестта, каквато и да е, да не е стигнала до северния бряг, но щом копитата на
жребеца му стъпиха на твърда земя, надеждата му рухна. И тук цареше хаос. Хората обикаляха на тълпи, бедняците
от шала редом с благородниците с дебели зимни дрехи, все още наконтени за последните турнирни балове; търсеха
кои не са паднали жертва на магията, за да ги завлекат със себе си.
И през цялото време се повтаряше все същият зловещ въпрос:
— Срещнал ли си краля?
Аниса. Строс. Ленос.
Алукард пришпори коня си.
Васри. Джинар. Рай. Делайла…
Капитанът скочи от седлото и изтича по стъпалата.
Предната врата зееше.
Слугите бяха изчезнали.
Фоайето беше празно, като изключим мъглата.
— Аниса! — извика Алукард повторно, мина от фоайето в библиотеката, от библиотеката — в трапезарията,
оттам — в салона. Във всяко помещение горяха лампи и камини, въздухът тежеше от горещина. И навред плътната
мъгла се усукваше около краката на масите и креслата, пълзеше по стените като бръшлян.
— Берас!
— О, в името на светиите, мирясай! — изръмжа нечий глас зад него.
Алукард се обърна и видя по-големия си брат, облегнат небрежно на вратата. Както винаги, между пръстите му
имаше чаша вино, а на суровото му лице бе изписано обичайното презрение. Лишеният от магия, безочливият
Берас. Облекчението направо остави Алукард без дъх.
— Къде са слугите? Ами Аниса?
— Това ли е поздравът ти?
— Градът е изложен на нападение.
— Така ли? — попита Берас и Алукард се притесни. Имаше нещо нередно в тона му. Долавяше се лекота,
граничеща с веселие. Берас Емъри никога не се веселеше.
Още тогава трябваше да се досети какво не е наред.
Изобщо не е наред!
— Тук не е безопасно — заяви Алукард.
Берас пристъпи напред.
— Не, не е. Не и за теб!
Светлина попадна в очите на по-големия брат и заблестя в змиите от мъгла, които блещукаха вътре и ги
превръщаха в стъклени топчета, а в хлътналите му бузи бяха започнали да се събират капчици пот. Под мургавата му
кожа вените потъмняваха и ако Берас Емъри поначало бе притежавал поне капка магия, Алукард щеше да я види да
гасне, потисната от мрачното заклинание.
— Братко! — рече той предпазливо, и въпреки това думата остави лош вкус в устата му.
Доскоро Берас щеше да отхвърли подобно обръщение. Сега май не го забеляза.
— Ти си по-силен от него — заяви Алукард, макар че брат му не се славеше с контрол над нрава или
настроенията си.
— Дошъл си да вземеш лавровия венец, а? — продължи Берас. — Поредната титла, която да добавиш в
купчината? — вдигна чашата си, установи, че е празна и я остави да падне. Алукард я улови с волята си, преди да се
строши върху мозайката на пода.
— Шампион — провлачи брат му и тръгна към него. — Благородник. Пират. Курва…
Алукард се скова — обидата улучи право в десетката.
— Смяташ, че не съм го знаел открай време ли?
— Спри! — прошепна капитанът, но брат му стъпка всичките му възражения. Точно в момента невероятно
приличаше на баща им. На хищник.
— Именно аз му разказах — заяви Берас, сякаш четеше мислите му. — Татко дори не се изненада. Само беше
отвратен. „Какво разочарование “, така каза.
— Радвам се, че е мъртъв! — изръмжа Алукард. — Само ми се ще да се бях намирал в Лондон, когато се е
случило.
Берас се намръщи, но продължи с все същата небрежност и кухо безразличие:
— Ходих на арената, знаеш ли? Седях да те гледам как се биеш. Всеки мач, ще повярваш ли? Не носех знамето
ти, разбира се. Не бях отишъл да те гледам как побеждаваш. Искрено се надявах някой да те пребие. Направо да те
погребе.
Алукард се бе научил как да заема пространство. Никога не се бе чувствал малък — освен тук, в този дом, пред
Берас, и независимо от годините практика, все пак отстъпи под натиска на брат си.
— Щеше да си струва — продължи Берас, — да видя някой да ти махне наглата усмивка от устата…
От горния етаж се разнесе приглушен стон и тупване на тежест, ударила се в пода.
— Аниса! — извика Алукард и за миг отклони поглед от брат си.
Беше глупав ход.
Берас — планина от мускули и кости — го блъсна в най-близката стена. Израснал без магия, знаеше как да
използва юмруците си. И ги прилагаше успешно.
Алукард се преви, останал без въздух, щом брат му го удари безмилостно в ребрата.
— Берас — изпъшка. — Чуй ме…
— Не! Ти ме чуй, братленце. Време е да си уредим сметките. Татко искаше мен. Вече съм наследник на Дома
Емъри, но имам далеч по-големи възможности! И ще стана велик, да не ми стоиш на пътя… — вкопчи месестите си
пръсти в гърлото на Алукард. — Възцарява се нов крал!
Капитанът не обичаше да се бие мръсно, напоследък обаче бе прекарал твърде много време да гледа Делайла
Бард. Вдигна пъргаво ръце и удари с разперена длан в основата на носа на брат си. Крадлата наричаше този ход
„ослепител “.
Сълзи и кръв рукнаха по лицето на Берас, но той дори не трепна. Само затегна хватката си около гърлото на
малкия си брат.
— Бер-рас… — изпъшка пиратът и се пресегна за стъкло, камък или вода. Дори той не беше достатъчно силен
да призове предмет в ръката си, без изобщо да го вижда, а с Берас, блокирал полезрението му, и чернотата, плъзнала
пред очите му, напразно се протягаше за каквото и да било. Цялата къща трепереше от напора на силата на Алукард,
бе изгубил внимателно наточената си прецизност в паниката и стремежа си да диша.
Устните му се размърдаха, безмълвно призоваваха, умоляваха.
Стените потрепериха. Прозорците се строшиха. Гвоздеите се изтръгнаха от дъските и самото дюшеме запука и
взе да се отцепва от пода. В течение на проточила се зловеща секунда не се случи нищо, сетне всичко наоколо се
понесе с огромна скорост към една и съща точка.
Маси и столове, картини и огледала, гоблени и завеси, парчета от стените и пода, врати — всичко се стовари
върху Берас със заслепяваща мощ. Масивните длани освободиха гърлото на Алукард, понеже вихърът от парчетии се
усука около ръцете и краката на брат му и го дръпна назад и надолу.
Въпреки това Берас се бореше със сляпата сила на човек, изгубил разсъдъка си от болка, преди накрая на
тавана да зейнат широки цепнатини, големият полилей да падне и да погребе под желязо, хоросан и камък
наследника на Дома Емъри. Вихърът се разпадна, а Алукард остана задъхан да подпира длани на коленете си.
Навред около него къщата още скърцаше.
От горния етаж не се чуваше нито звук. Нищо. После обаче сестра му запищя.
* * *
Алукард откри Аниса в стаята й на горния етаж, сгушена в ъгъла, присвила колене и ококорена от ужас. Ужас,
както той скоро осъзна, от нещо, което не беше тук.
Притискаше ушите си с длани, заровила лице между коленете си и шепнеше безспир:
— Не съм сама, не съм сама, не съм сама!
— Аниса! — Алукард коленичи пред нея. Лицето й беше зачервено, вените на гърлото й — изпъкнали, мрак
замъгляваше сините й очи.
— Алукард? — гласът й бе изтънял. Цялата трепереше. — Накарай го да спре!
— Успях — отвърна той, понеже си мислеше, че има предвид Берас.
Само че сестричката му поклати глава и каза:
— Той продължава да се опитва да проникне в мен!
Мраковитият крал.
Алукард огледа въздуха наоколо — виждаше сянката, сплетена със зелената светлина на силата на сестра му.
Приличаше на буря, попаднала в капана на неосветена стая, въздухът сияеше от петна светлина, докато магията й се
бореше срещу нашественика.
— Боли! — прошепна Аниса и се сви на топка. — Не ме оставяй. Моля те! Не ме оставяй сама с него!
— Всичко е наред — увери я Алукард и вдигна сестричката си на ръце. — Никъде не отивам, не и без теб!
Къщата стенеше около тях, докато изнасяше Аниса навън.
Стените се бяха нацепили, а стълбите започнаха да се разпадат под краката му. Беше нанесъл сериозни щети на
дома — смъртна рана, която не виждаше, но усещаше с всяко потреперване.
Имението Емъри бе устояло векове наред.
А сега се сриваше.
В крайна сметка Алукард наистина го бе изравнил със земята.
Отнемаше цялата му сила да удържа постройката около двама им и по времето, когато пресякоха прага, от
напрежението му се виеше свят.
Главата на Аниса се люшна на гърдите му.
— Остани с мен, Нис! — примоли се той. — Дръж се!
Качи се на коня от една ниска стена и пришпори животното. Препусна през портата точно когато основната
сграда се срути с трясък.
ІV
Подръчни оръжия
І
Белия Лондон
Наси застана пред платформата и не заплака.
Беше на девет зими, в името на гарвана, и отдавна се бе научила да се сдържа, макар само да имитираше
спокойствие. Понякога се налагаше да се престориш, всички го знаеха. Да се преструваш на щастлив. Да се
преструваш на храбър. Да се преструваш на силен. Ако се преструваш достатъчно дълго, накрая преструвката
евентуално ще стане истина.
Да се преструваш, че не си тъжен, беше най-трудно, но ако си тъжен, хората ще те мислят за слаб, а когато и
бездруго си една глава по-нисък от другите и си кожа и кости, а и момиче на всичкото отгоре, налага се двойно по-
усърдно да се стараеш да ги убедиш, колко си силна.
Ето защо, въпреки празната зала, където се намираха само Наси и трупът, тя не допусна тъгата й да проличи.
Работеше в замъка — вършеше всичко, каквото се налага, но знаеше, че не й се полага да влиза тук. Северното крило
беше забранено, тук се намираха личните покои на краля. Да, ама кралят беше изчезнал, а Наси открай време си я
биваше да се промъква, пък и не беше дошла нито да души, нито да краде.
Искаше само да види.
И да се убеди, че мъртвата не е самотна.
Което, както Наси знаеше, беше особено глупаво, понеже мъртъвците най-вероятно не чувстват такива работи
като студ, тъга или самота. Но не беше напълно сигурна, а и на мястото на загиналата щеше да иска някой да й
прави компания.
Освен това единствено тук можеше да намери малко спокойствие.
Извън замъка цареше хаос, всички крещяха и претърсваха за краля, но него го нямаше. А тук горяха свещи,
тежките врати и дебелите стени удържаха покоя несмущаван. Тук, в средата на залата, върху платформа от прекрасен
черен гранит, лежеше Ожка.
Ожка, облечена в черно, с изпънати покрай хълбоците ръце, обърнати с дланите нагоре, държеше във всяка ръка
по един нож. Лози — първото растение, разцъфтяло в кралската градина — се увиваха около платформата, до
главата на Ожка имаше съд с вода, а в краката й леген с пръст — убежища, където магията да се скрие, когато
напусне тялото й. Черна кърпа бе метната върху очите й, а късата й рижа коса се стелеше като езеро около главата.
Около шията й здраво бе затегнато парче бял лен, но дори в смъртта чертата биещо на черно-червено оставяше петна
по кърпата там, където някой бе прерязал гърлото й.
Никой не знаеше какво се е случило. Само дето кралят липсваше и неговата рицарка-защитничка беше мъртва.
Наси бе видяла затворника на краля — онзи риж човек, също с черно око, и се питаше дали вината не е негова,
защото и той бе изчезнал.
Стисна здраво юмруци и усети внезапно убождане от тръни. Беше забравила за цветята, диви саморасляци,
набрани по границата на двора на замъка. Най-хубавите още не бяха цъфнали, та се принуди да се задоволи с шепа
белезникави цветове, украсени с ужасни тръни.
— Нийк шуст! Моля те — промърмори тя и положи букета на платформата, а при навеждането напред,
крайчецът на плитката й бръсна рамото на Ожка.
Навремето Наси носеше косата си пусната, за да крие белезите по лицето си. Не беше от значение, че едва
вижда през русата до бяло завеса, нито че винаги се препъваше и падаше. Косата й беше щит срещу света.
Ала един ден Ожка я подмина в коридора, спря я и й нареди да отметне кичурите от лицето си.
Наси отказваше, но рицарката на краля стоеше точно до нея със скръстени ръце и я чакаше да се подчини,
накрая се наложи да го стори, страхливо превита, докато връзваше кичурите на опашка.
Ожка огледа лицето й, но не попита какво се е случило и дали е била родена такава (не беше) или са я пипнали
неподготвена в Косик (както стана). Само наклони глава и попита:
— Защо се криеш?
Наси не можа да се застави да отговори на Ожка, да обясни на самата дясна ръка на краля, че мрази белезите
си, не и когато по лицето на жената срещу нея от едната страна се бе разлял мрак, а от другата сребрист белег
минаваше от окото до устата. Момичето не проговори, тогава убийцата приклекна и го хвана здраво за раменете.
— Белезите не са срамно нещо — каза й Ожка, — освен ако не допуснеш да станат… — тя се изправи. — Ако
не ги носиш ти, ще те носят те.
С тези думи се отдалечи.
Оттогава насетне Наси носеше косата си прибрана.
При всяко разминаване по коридорите с Ожка очите й — едното жълто, другото черно — се стрелкаха към
плитката и рицарката кимаше одобрително, а Наси се чувстваше по-силна, като изсъхнало растение, което поливат
капка по капка.
— Сега аз нося белезите си — прошепна тя в ухото на Ожка.
Зад вратата се разнесоха стъпки — тежкият тропот на Желязната гвардия — и Наси припряно отстъпи, за малко
да се препъне в легена с вода, когато си закачи ръкава на лозите, увити около платформата.
Ала беше само на девет зими, дребничка като сянка, и смогна да изчезне, преди вратата да се отвори.
ІІ
Сънят убягваше на Холанд в тъмницата на Червения Лондон.
Мислите му се рееха, но всеки път, щом започнеше да се отпуска, виждаше Лондон — своя Лондон — да рухва
и да пада. Виждаше цветовете да избледняват до сиво, реката да замръзва, а замъка… е, троновете не оставаха
празни. Холанд го знаеше най-добре. Представяше си как градът търси краля си, чуваше слугите да викат името му,
преди остриетата на някой нов властник да намерят гърлата им. Кръвта ще оцапа белия мрамор, трупове ще покрият
гората като прясно поникналата трева, а ботуши ще тъпчат под подметките си всичко, което бе започнал…
Холанд инстинктивно се пресегна към Ожка, протегна съзнанието си през бездната на световете, но не намери
опора.
В момента обитаваше затворническа килия, същинска каменна гробница, погребан нейде дълбоко във
вътрешностите на двореца. Без прозорци. Без топлина. Изгуби сметката за броя стъпала, по които го извлачиха
арнеските гвардейци, на косъм да изгуби съзнание, с ум все още изкормен от нахлуването на Осарон и внезапното
му напускане. Холанд едва успя да огледа килиите, до една празни. Воден от животински инстинкти, се бореше при
допира на студения метал върху китките му, щом му сложиха окови, и в отговор гвардейците блъснаха главата му в
стената. Когато се съвзе, тънеше в мрак.
Холанд изгуби представа за времето — опита се да брои, но без никаква светлина мислите му се изплъзваха,
задавяха се, твърде лесно пропадаше в нежелани спомени.
На колене — шепнеше Астрид в едното му ухо.
На крака — увещаваше го Атос в другото.
Наведи се.
Пречупи се.
Спри се — помисли си той в опит да изтегли мислите си обратно към студената килия. Ала те продължаваха да
му се изплъзват.
Вземи ножа.
Опри го в гърлото си.
Стой съвсем неподвижен.
Многократно се опитва да освободи пръстите си, разбира се, но обвързващото заклинание неизменно удържаше
и когато Атос се връщаше след часове — а понякога и дни — и вземаше оръжието от ръката на Холанд, за да му
разреши отново да се движи, тялото му рухваше на пода. Мускулите се късаха. Крайниците трепереха.
Там ти е мястото — беше казал Атос. — На колене.
Спри се! — ръмженето на Холанд извибрира в тишината на затвора и му отвърна само ехото. През следващите
няколко вдишвания мислите му кротуваха, но скоро — твърде скоро — цикълът започна отново, спомените се
процеждаха през студения камък и през железните окови, и през тишината.
* * *
Първият опит за убийството му, важен за Холанд, се случи, когато той едва беше навършил девет години.
Окото му почерня предишната година, зеницата се разширяваше ден след ден, докато мракът не погълна
зеленото, а сетне и бялото, и полека го отравяше от миглите до клепача. Косата му бе достатъчно дълга да скрие
белега, стига да свежда скромно глава, а Холанд го правеше постоянно.
Събуди го съскането на метал и той се метна встрани, та почти да избегне острието.
То го поряза, преди да се забие в нара му. Холанд се търкулна на пода, удари си лошо рамото и се обърна в
очакване да види непознат наемник, белязан с дамгата на крадците и убийците.
Вместо това нападателят се оказа по-големият му брат.
Двойно по-едър от него, с мътнозелените очи на баща им и тъжната извивка на устата на майка им.
Единственият кръвен роднина, останал на Холанд.
— Алокс? — изпъшка той, докато болката изгаряше ранената му ръка. Яркочервени капки оцветиха пода на
тяхната стая, преди да успее да притисне кървящата рана с длан.
Алокс се беше изправил над него, вените на гърлото му вече бяха започнали да почерняват. На петнайсет си
беше направил дузина дамги, всички с цел да подчини волята си и да обвържат изплъзващата се магия.
Холанд лежеше по гръб на пода, а кръвта бликаше между пръстите му, но той не извика за помощ. Нямаше кого
да призове. Баща им беше мъртъв. Майка им изчезна в бордеите за шо и се удави в дим.
— Не мърдай, Холанд — промърмори Алокс и измъкна ножа от постелята. Очите му бяха кървясали от пиене
или заклинания.
Холанд не помръдна. Не можеше да шавне. Не защото острието беше отровено, макар че той се боеше и от това.
А защото всяка нощ бе сънувал всевъзможни нападатели и им бе измислял стотици имена и лица, но никога не си бе
представял сред тях Алокс.
Алокс, който му разказваше приказки, когато не можеше да заспи. Истории за бъдния крал. Онзи с достатъчно
сила да върне света.
Алокс, който навремето му позволяваше да седи на самоделни тронове в изоставени зали и да мечтае за по-
добри дни.
Алокс, който пръв видя знака в окото му и обеща да го пази до смърт.
Алокс, който сега стоеше над него с нож.
— Воск — примоли се Холанд тихо. — Спри.
— Не е редно — завалваше брат му, пиян от ножа, от кръвта, от близостта на силата. — Тази магия не е твоя.
Момчето бързо поднесе окървавени пръсти към окото си.
— Но тя ме избра.
Алокс поклати глава полека, със съжаление.
— Магията не избира, Холанд… — олюля се. — Тя не принадлежи на онези, които имат. Мястото й е в
ръцете на онези, които вземат.
С тези думи стовари ножа.
— Воск! — молеше се Холанд, протегнал окървавените си ръце.
Улови острието и го отблъсна с всяка капчица сила в себе си — не самото оръжие, а и въздуха, метала. Въпреки
това се поряза и кръвта потече по дланите му.
Холанд се взираше в Алокс, болката насили думите през устните му.
— Ас старо.
Думите изплуваха самички, надигнаха се от мрака в ума му като сън, който внезапно си е припомнил, и с тях
магията бликна през порязаните му длани, уви се около острието и около брат му. Алокс се опита да се измъкне, но
бе твърде късно. Заклинанието се търколи по кожата му, превърна плътта в камък и се разпростря върху стомаха му,
изкатери раменете, уви се около гърлото.
Последният дъх се изплъзна от дробовете му и се свърши — от живот към камък за времето, нужно на една
капка да цопне на пода.
Холанд лежеше неподвижен под опасната тежест на статуята на брат си. Както бе застинал на коляно, можеше
да надзърне в очите му и откри, че се взира в лицето на младежа, чиято уста бе останала отворена, а изражението —
застинало на границата между изненадата и гнева. Бавно и внимателно Холанд се измъкна изпод него, сантиметър
по сантиметър се приплъзваше под камъка. Изправи се, замаян от внезапната употреба на магия и разтреперан от
самото нападение.
Не заплака. Не избяга. Стоеше си и оглеждаше Алокс в търсене на промяна в брат си, сякаш е луничка, белег,
нещо, което е могъл да забележи. Сърцебиенето му бавно се успокояваше и нещо друго, по-дълбоко, започваше да се
нормализира на свой ред, сякаш заклинанието бе превърнало в камък и част от него.
— Алокс — изпъшка тихичко, пресегна се и докосна брат си по бузата, само за да се отдръпне при допира до
твърдия камък. С пръсти остави ръждивочервено петно на мраморното лице.
Наведе се напред, положи длан на рамото на брат си и прошепна в каменното му ухо:
— Тази магия е моя!
Бутна го и остави гравитацията да накланя статуята, докато не я катурна и не я строши на пода.
* * *
По стъпалата на тъмницата затрополиха стъпки и Холанд се изправи, а сетивата му се съсредоточиха върху
килията. В началото си помисли, че посетителят ще се окаже Кел, но после преброи крачките — бяха три чифта.
И тримата посетители говореха арнески и в един глас, та белият антари се затрудни да разбере всичко казано.
Наложи си да стои неподвижно, докато ключалката щракаше и вратата на килията се отваряше. Наложи си да не
замахне, когато вражеска ръка го стисна за брадичката и му затвори устата.
— Да видим… очите…
Груби пръсти го оскубаха и превръзката за очи изчезна, а за момент светът стана златен. Светлина от фенер
хвърляше ореоли върху всичко, преди новодошлият насила да вирне главата на пленника нагоре.
— Дали да не издълбаем…
— Не ми изглежда… както…
Не носеха брони, но и тримата имаха стойката на дворцови гвардейци.
Първият пусна брадичката на Холанд и се зае да навива ръкави.
Антари знаеше какво предстои, още преди да усети свирепото дърпане на веригите и раменете му да се опънат,
когато го изправяха на крака. Удържа погледа на гвардейците чак до мига на първия замах — брутален удар го улучи
между ключицата и гърлото му.
Той последва болката като течение, опита се да я заземи.
Всъщност не бе по-различно от изпитваното преди време. Студената усмивка на Атос изплува в ума на Холанд.
Паренето от онзи сребърен бич.
Никой не страда…
Олюля се и ребрата му изпукаха.
… така красиво като теб.
Устата на Холанд се напълни с кръв. Лесно щеше да плюе в лицата на нападателите си и със същия дъх да ги
превърне в камък, да ги зареже строшени на пода. Вместо това преглътна.
Няма да ги убие.
Но и няма да им достави удоволствието да станат свидетели на страданието му.
В този миг неочаквано проблясна стомана — един от гвардейците беше извадил нож. Заговори на общия език
на кралете.
— Това ти е от Делайла Бард — и замахна с кинжала към сърцето на Холанд.
Магията се надигна у него, внезапно и неволно, приглушаващите окови бяха твърде слаби да спрат прилива при
приближаването на ножа до голите му гърди. Движението на гвардееца се забави, понеже Холанд противопостави
волята си на метала и костта. Но, преди да успее да спре острието, то излетя от ръката на нападателя и от контрола
на антари, и се приземи с тупване в дланта на Кел.
Гвардеецът се обърна, а изненадата му бързо се смени със страх, когато видя кой стои в подножието на стълбите
в черно палто, сливащо се със сенките, и рижа коса, сияеща на светлината.
— Какво е това? — попита остро червеният антари.
— Мастър Ке…
Гвардеецът полетя заднешком и се удари в стената между два фенера. Не падна, а остана да виси, прикован,
докато Кел се обръщаше към другите двама. Те тутакси пуснаха веригите на Холанд и той не толкова седна, колкото
падна на пейката, стиснал зъби срещу болката от раздрусването. Червеният магьосник освободи хватката си върху
първия гвардеец и той се стовари на пода.
Въздухът в тъмницата бе започнал да застудява, докато Кел оглеждаше ножа в ръката си. Поднесе пръст към
върха на острието и натисна, за да си пусне капка кръв.
Гвардейците се дръпнаха припряно, а той ги погледна, театрално изненадан.
— Мислех, че искате да се лее кръв…
— Соласи! — възкликна първият гвардеец и се изправи. — Соласи, мас варес!
Останалите бяха изгубили ума и дума.
— Махайте се! — изкомандва Кел. — И ако пак видя някой от вас тук, долу, повече няма да си тръгне.
Те избягаха и от бързане оставиха вратата на килията отворена.
Холанд, запазил мълчание, откакто първите стъпки го извадиха от омаята, облегна глава на каменната стена.
— Ти си моят герой!
Превръзката за очи висеше на врата му и за първи път от сблъсъка на покрива погледите им се срещнаха, докато
Кел се пресягаше и затваряше вратата на килията.
Кимна към стълбите.
— Колко пъти се е случвало това?
Холанд не отговори.
— Ти не отвърна на удара.
Затворникът вкопчи подутите си пръсти във веригите, все едно искаше да каже: „Как да го направя? “, а Кел
вдигна вежда в намек: „Да не би те да имат значение? “ — и двамата знаеха простата истина: никой затвор не е
годен да удържи антари, ако той не пожелае.
Младият магьосник отново насочи вниманието си към ножа и ясно разпозна изработката му.
— Лайла — промърмори. — Трябваше да се сетя по-рано…
— Мис Бард не ме харесва.
— Не и откакто уби единствения й близък човек.
— Онзи в таверната… — процеди Холанд замислено. — Тя го уби, понеже взе нещо, което не беше нейно.
Когато ме отведе до дома си. Ако тя беше по-добър крадец, близкият й сигурно щеше да е още жив.
— На твое място не бих изрекъл това заключение на глас — отбеляза Кел, — ако искам да си запазя езика.
Настъпи продължително мълчание. Накрая Холанд се принуди да го наруши.
— Приключи ли с цупенето?
— Знаеш ли — сопна се младежът, — много те бива да си създаваш врагове. Опитвал ли си се някога да се
сприятеляваш?
Белият антари наклони глава.
— Каква полза от приятели?
Червеният антари махна към килиите. Холанд не се хвана на въдичката. Смени темата.
— Какво става извън стените на двореца?
Кел притисна длан между очите си. При силна умора самоконтролът му отслабваше и пукнатините в него си
личаха. Съобщи:
— Осарон е на свобода.
Холанд слушаше, сбръчкал вежди, докато му разказваше за почернената река и отровната мъгла. След като
приключи, младият антари се втренчи в затворника в очакване на незададения въпрос. Окованият магьосник от
Белия Лондон не наруши мълчанието и накрая Кел изсумтя недоволно.
— Какво иска той? — поинтересува се, очевидно съпротивлявайки се на желанието да тръгне да се разхожда по
коридора.
Холанд затвори очи и си спомни надигащото се недоволство на Осарон, ехото му от „още, още, можем да
сторим още, да бъдем повече “…
— Повече — каза простичко.
— Какво ще рече това? — притисна го Кел.
Белият антари мереше думите си, преди да ги изрече.
— Ти попита какво иска той. Ала при Осарон не говорим за искане, а за нужда. Огънят има нужда от въздух.
Земята — от вода. А Осарон се нуждае от хаос. Храни се с него, с енергията на ентропията… — всеки път, когато
Холанд успяваше да стъпи стабилно и положението започваше да уляга, Осарон ги принуждаваше да се раздвижат
отново, да пристъпят към промяна, да сеят хаос.
— Много прилича на теб — добави, понеже Кел тръгна да крачи по коридора. — Не понася да стои
неподвижен.
Зад очите на младия магьосник се въртяха зъбчати колелца, а мислите и емоциите му се редуваха на лицето му
като проблясъци от фенери. Холанд се чудеше дали той знае колко много му личи.
— Тогава трябва да намеря начин да го направя неподвижен — заключи червеният антари.
— Стига да успееш. Само по себе си това няма да го спре, но ще го застави да действа невнимателно. А ако
невнимателните хора правят грешки, същото ще да е валидно и за невнимателните богове.
— Наистина ли вярваш, че той е бог?
Холанд завъртя очи.
— Няма значение какво представлява. Важното е за какъв се мисли.
Някъде над главите им се отвори врата и белият магьосник по навик се напрегна, мразеше веригите си заради
тихото издайническо подрънкване, но Кел май не забеляза.
Малко по-късно в основата на стълбите се появи гвардеец. Не от нападателите на Холанд, а по-възрастен, с
посребрени слепоочия.
— Какво има, Стаф? — попита Кел.
— Сър — отвърна намръщено гвардеецът. Видно беше, че не питае нежни чувства към принца антари. —
Кралят ви призовава!
Кел кимна и се извърна да си тръгне. Поколеба се на ръба на залата.
— Толкова ли малко те е грижа за твоя свят, Холанд?
Белият антари се вцепени.
— Моят свят — обясни равно, — е единственото, за което ме е грижа.
— Но въпреки това стоиш тук. Безпомощен. Безполезен…
Някъде, дълбоко в душата на Холанд някой — още отпреди Осарон, отпреди близнаците Дейн — пищеше.
Външно остана неподвижен, в очакване вълната на емоцията да премине.
— Веднъж ми каза — продължи Кел, — че човек или е господар на магията, или неин роб. Е, какъв си сега?
В главата на Холанд писъците затихнаха, потушени от куха тишина, която той бе обучил да заема мястото им.
— Именно това не разбираш — уточни и позволи на празнотата да го залее. — Винаги съм бил само неин роб.
ІІІ
Беше им забранено да влизаш в кралската картографска стая.
Когато Кел и Рай бяха малки, те си играеха навред из залите и коридорите на двореца — но не и тук. В тази
стая нямаше кресла. Нито шкафове с книги. Нямаше запалено огнище, килии, скрити врати или тайни проходи.
Само маса с огромна карта върху нея, а от повърхността на пергамента Арнес се надигаше като тяло, обвито с
плътно пристегнат лист. Картата покриваше масата от край до край и беше много подробна, от бляскавия град
Лондон в средата до самите краища на империята. Мънички каменни кораби плаваха по плоското море, мънички
каменни войничета маркираха местоположението на кралските гарнизони по границите, а мънички каменни
гвардейци патрулираха улиците в одеяния от розов кварц и мрамор.
Крал Максим бе казал на момчетата, че фигурките на дъската имат сериозно значение. Преместването на бокал
значеше война. Потапянето на кораб го обричаше на смърт. Играта с войничетата бе игра с живота им.
Предупреждението бе достатъчно да осигури послушание — независимо дали беше вярно или не, Рай и Кел не
смееха да рискуват и да предизвикат гнева на Максим или своята съвест.
Картата наистина беше омагьосана — на нея се виждаше империята, каквато е; сега реката блестеше подобна
на ивица петрол, по миниатюрните улици се носеха тънки пипалца от мъгла, сякаш са дим от лула, а арените стояха
изоставени и мракът се надигаше като пара от всички повърхности.
На картата не се виждаха покосените, които скитат по улиците. Не се виждаха отчаяните оцелели, които удрят
по вратите на къщите и молят да ги пуснат. Не личаха паниката, глъчката, страхът.
Крал Максим стоеше до южния край на картата, опрял длани на масата, свел глава над картата на града. От
едната му страна бе застанал Тийрън, сякаш остарял с поне десет години в течение само на една нощ. От другата
стоеше Исра — капитанката на градската стража, широкоплещеста лондончанка с късо подстригана черна коса и
волева брадичка. Жените в стражата бяха рядкост, но случеше ли се някой да подложи на съмнение достойнствата на
Исра за заемания от нея пост, не повтаряше грешката си.
Двама от вестранския съвет на Максим — лорд Касин и лейди Росек — управляваха източната страна на
картата, а Парло и Лисан, острите, организирали и провели „Есен Таш", заемаха западната. Всички гости
изглеждаха не на място, все още издокарани за бала на победителите, а не за град, изложен на обсада.
Кел се насили да отиде до северния край на картата и се приведе точно срещу краля.
— Нищо не разбираме — тъкмо казваше Исра. — Изглежда има два вида нападения или, по-скоро, два вида
жертви.
— Обладани ли са? — поинтересува се кралят. — По време на Черната нощ витари използва множество
гостоприемници, като се разпространяваше между тях като чума.
— Не е обладаване — намеси се Кел. — Осарон е твърде силен да вземе обикновен човек, витари прояждаше
всеки намерен съд, но й отнемаше часове. Осарон би изгорил съда си за секунди… — сети се за Кисимир на
покрива, чието тяло хрущеше и се разпадаше под подметката на ошока. — Безсмислено е да се опитва да ги
обладава.
Освен ако, помисли си, не са антари.
— Тогава, в името на светиите — ядоса се Максим, — какви ги върши?
— Прилича на странна болест — обади се Исра.
Остра Лисан потрепери.
— Той ги заразява?
— Създава си марионетки — заяви Тийрън твърдо. — Нахлува в умовете им и ги поразява. А ако не успее…
— … тогава ги взема насила — подсказа Кел.
— Или междувременно ги убива — допълни Исра. — Пресява народа и изкоренява съпротивата ни.
— Възможни начини за защита? — попита кралят и погледна към Кел. — Освен кръвта на антари?
— Засега не са открити.
— Има ли оцелели?
Последва продължително мълчание.
Максим си прочисти гърлото.
— Не сме получили вести нито от Дома Лорени, нито от Дома Емъри — поде лорд Касин. — Хората ви не
могат ли да…
— Хората ми правят всичко по силите си — отряза Максим.
До него Исра стрелна лорда с леден поглед.
— Изпратили сме разузнавачи да проследят границата на мъглата — продължи тя равно, — и да, магията на
Осарон си има периметър. За момента заклинанието свършва на седем мери отвъд градската стена и образува кръг.
Докладите ни обаче показват, че се разпространява.
— Смуче сила от всичко живо, което покори — Тийрън говореше тихо, но властно. — Ако скоро не спрем
Осарон, сянката му ще покрие Арнес.
— А после и Фаро — намеси се Сол-ин-Ар, току-що нахлул през вратата. Капитан Исра посегна към меча си,
но Максим я укроти с един поглед.
— Лорд Сол-ин-Ар — кралят приветства госта си хладно. — Не съм ви повикал.
— А би трябвало — възмути се фароанецът след появата на принц Кол по петите му. — Този въпрос не засяга
само Арнес!
— Да не смятате, че мракът ще спре на границата ви? — допълни и весканският принц.
— Ако го спрем първи… — отвърна Максим.
— А ако не успеете — прекъсна го Сол-ин-Ар и сведе тъмните си очи към картата, — няма значение кой пръв е
паднал.
Кой пръв е паднал. На Кел му хрумна идея, която се пребори да добие форма независимо от глъчката. Усещането
за отпускащото се тяло на Лайла. Взирането в празната чаша, сгушена в шепата на Хастра.
— Така да бъде — съгласи се кралят. Кимна на Исра да продължи.
— Затворите са пълни с жертви — докладва капитанът. — Заехме и площада, и тъмниците на пристанището, но
ни свършват местата, където да прибираме поразените. Вече използваме Розовата зала за хората с треска.
— А турнирните арени? — предложи Кел.
Исра поклати глава.
— Хората ми не искат да влизат в реката, сър. Не е безопасно. Неколцина опитаха и не се върнаха.
— Кръвните сигили не са трайни — допълни Тийрън. — Избледняват за часове, а падналите явно са научили
целта им. Вече изгубихме част от гвардейците.
— Върнете останалите незабавно! — нареди кралят.
Върнете останалите.
Ето ти на!
— Имам идея — обади се Кел тихо, все още зает с нареждането на пъзела.
— В капан сме — заяви фароанският генерал и плъзна длан по картата. — А тази твар ще оглозга костите ни,
ако не открием начин да отвърнем на удара.
Да го принудиш да е неподвижен. Принуди го да бъде невнимателен.
— Имам идея — повтори Кел, по-високо. Този път залата се смълча.
— Говори — каза кралят.
Младият магьосник преглътна.
— Ами ако му отнемем хората?
— Кои хора?
— Всичките.
— Не можем да ги евакуираме — възрази Максим. — Отровените от магията на Осарон са прекалено много.
Ако си тръгнат оттук, ще разпространят болестта по-бързо. Не, трябва да са под карантина. Все още не знаем можем
ли да си върнем изгубените, но да се надяваме, че това е болест, а не присъда.
— Точно така, няма да ги евакуираме — потвърди Кел. — Но всяко ходещо тяло е потенциално оръжие и ако
искаме да имаме шанс срещу Осарон, трябва ни обезоръжен.
— Говори просто — подкани го Максим.
Антари си пое дъх, но го прекъсна глас откъм вратата.
— Какво е това? Няма бдение край леглото ми? Обиден съм!
Кел се извърна и видя брат си да стои на прага, с ръце в джобовете и безгрижно облегнал рамо на касата, все
едно всичко е наред. Сякаш не бе прекарал по-голямата част от нощта на границата между живота и смъртта. Не му
личеше — поне не видимо. Кехлибарените му очи бяха ясни, косата — сресана, тънката като халка коронка от
патинирано злато се бе върнала на мястото си сред къдрите му.
Сърцебиенето на Кел се ускори при вида на брат му, а кралят скри облекчението си почти така добре, както
принцът криеше страданието.
— Рай! — приветства го Максим, гласът му за малко да го предаде.
— Ваше Височество — внимателно се намеси Сол-ин-Ар, — чухме, че сте пострадал при нападението…
— Че сте паднал жертва на странната мъгла — додаде принц Кол.
— А ние чухме, че сте заболял преди бала на победителите — обади се и лорд Касин.
Рай се усмихна широко и вдигна ръка към гърдите си:
— Брей, слуховете летят, когато на човек му призлее… Както виждате… — погледна към Кел — …
изненадващо жизнен съм. Ще ми кажете ли какво пропуснах?
— Кел тъкмо се канеше да ни сподели — обясни кралят, — как да победим това чудовище.
Рай се ококори, а по лицето му за миг се плъзна сянка от умора. Току-що се беше завърнал. „Ще боли ли? “ —
сякаш питаше погледът му. Или може би дори „Ще умрем ли? “, но на глас изрече само:
— Продължавай.
Кел порови за нишката на мисълта си.
— Не можем да евакуираме града — повтори и се извърна към главния жрец. — Но можем ли да го приспим?
Тийрън се намръщи и почука с кокалести пръсти по ръба на масата.
— Искаш да хвърлиш заклинание над целия Лондон?
— Над хората в него — уточни Кел.
— За колко време? — осведоми се Рай.
— За колкото се налага — отвърна антари и пак погледна към жреца. — Осарон е успял.
— Той е бог — отбеляза Исра.
— Не — отряза остро Кел, — не е.
— Тогава срещу какво по-точно сме изправени? — поинтересува се кралят.
— Това е ошок — младият магьосник използва термина на Холанд.
Май само Тийрън го разбра, защото уточни:
— Вид въплъщение. Магията в естествената си форма няма самоличност, няма съзнание. Само съществува.
Река Айл, например, е източник на невероятна мощ, но не е жива. Когато магията придобие съзнание, добива и
мотив, и желание, и воля.
— Значи Осарон е магия с его? — попита Рай. — Изкривило се заклинание?
Кел кимна.
— И според Холанд хаосът му вдъхва сили. Точно сега има десет хиляди източника. Но ако му ги отнемем, няма
да разполага с нищо, освен със своята магия…
— Която също е значителна — прекъсна го Исра.
— Ще го примамим на бой.
Рай скръсти ръце.
— И как планираш да се биеш с него?
Кел имаше идея, но не се решаваше да я изрече на глас — не сега, когато принцът тъкмо бе станал от леглото.
Тийрън му го спести, като отбеляза замислено:
— Изпълнимо е. В определен смисъл. Няма да успеем да направим толкова обширно заклинание, но можем да
сглобим мрежа от множество по-малки… — той се впусна в обяснения, по-скоро под нос, — и с една котва, това е
напълно постижимо… — вдигна поглед, а светлите му очи се проясниха. — Но ще ми трябва едно-друго от
Светилището.
Присъстващите се обърнаха като един към прозореца на картографската стая, където пръстите на магията на
Осарон още дращеха да проникнат вътре, нищо, че вече се беше съмнало. Принц Кол се скова. Лейди Росек втренчи
поглед в пода. Кел понечи да предложи себе си, но погледът на Рай го спря. Не беше отказ. Нищо подобно. Беше
разрешение. Нетрепваща вяра.
Върви, казваше той. Направи каквото е нужно.
— Какво съвпадение — разнесе се откъм вратата гласът на нов участник. Всички се обърнаха към Лайла,
застанала с ръце на хълбоците и очевидно будна. — Малко чист въздух ще ми бъде от полза!
ІV
Лайла закрачи по коридора с празна торба в ръка и списък с принадлежностите на Тийрън в другата. Бе имала
удоволствието да види шока на Кел и недоволството на жреца по едно и също време, ако това изобщо имаше
значение. Главата още я болеше притъпено от онова, което й бяха сложили в чашата, но неприятната напитка си бе
свършила работата, а ясният план — или поне крачка — свърши останалото.
Чаят ви, мис Бард.
Не я упояваха за първи път, но повечето й преживявания в тази област бяха с по… разузнавателно естество.
Беше прекарала месец на борда на „Острието “ в събиране на приспивателния прашец за бъчонките с бира, които
възнамеряваше да качи на борда на „Медния крадец “ — толкова, че да повали целия екипаж. Беше вдишала
известна част, отначало случайно, а сетне със смътна цел да тренира сетивата си да разпознават и понасят известна
доза, тъй като последно, от което имаше нужда, бе да припадне насред задачата.
Така че усети приспивателното в чая при докосването му с език, дори успя да изплюе повечето обратно в
чашата, но междувременно сетивата й вече отслабваха, гаснеха, подобно лампи на силен вятър, и знаеше какво се
задава — плитко, почти приятно изхлузване преди падането. Както си стоеше в коридора с Кел, равновесието й
изведнъж поддаде и подът се наклони като кораб в буря. Доловила бе звъна на гласа му, усети горещината на
обятията му и после пропадаше надолу, все по-надолу, а миг по-късно — ето ти я седнала права като свещ на дивана,
с главоболие и ококорено момче, което я наблюдаваше от прилично голямо разстояние…
— Не би трябвало да си будна — заекна Хастра, когато тя отметна завивката.
— Точно това ли е първото, което би искал да чуя? — попита Лайла и се олюля към барчето, за да си сипе
питие. Поколеба се при спомена за горчивия чай, но след няколко внимателни подушвания откри нещо, което
пареше познато на носа й. Гаврътна два пръста и намери опора в плота. Наркотикът още лепнеше в ума й като
паяжина, така че се налагаше да подреди обратно плисетата на мислите си, присвила очи, докато замъглените
силуети добият обичайната твърдост.
Хастра пристъпваше от крак на крак.
— Ще ти направя една услуга — Лайла остави празната чаша, — ще приема, че случилото се не е било твоя
идея… — и се обърна към него. — А ти ще си направиш услуга да стоиш далеч от пътя ми. Следващия път, когато ми
пипнеш чашата… — тя извади нож, завъртя го на пръста си и го спря под брадичката на младежа, — ще те забода за
някое дърво.
Трополенето на бързащи към нея стъпки върна крадлата в настоящето.
Обърна се, наясно, че й предстои сблъсък с Кел.
— Твоя ли беше идеята?
— Какво? — заекна Кел. — Не. На Тийрън. И какво си направила с Хастра?
— Нищо, от което да не се възстанови.
Между очите на магьосника се образува дълбока бръчка. Христе, беше лесна плячка.
— Дошъл си да ме спреш или да ме изпратиш?
— Нито едното, нито другото — бръчката се изглади. — Дойдох да ти дам това! — подаде й липсващия й нож, с
дръжката напред. — Смятам, че е твой.
Лайла пое острието и го огледа за следи от кръв.
— Лоша работа — промърмори, докато го връщаше в канията.
— Макар да разбирам подтика ти — отбеляза Кел, — убийството на Холанд не е полезно действие. Имаме
нужда от него.
— Колкото от отрова — промърмори Лайла.
— Единствен той познава Осарон.
— И защо го познава толкова добре? — тросна се тя. — Понеже е сключил сделка с него.
— Знам.
— Пуснал е тази твар в главата си…
— Знам.
— … в света си и сега в твоя…
— Знам!
— Тогава защо?
— Защото на негово място можех да съм аз — отвърна Кел мрачно. Думите увиснаха помежду им. — Бях на
косъм.
Споменът изкара въздуха на Лайла — червеният антари, проснат на пода пред счупената рамка, с кръв,
изтичаща на гъсти алени локви около китките му. Какво му беше казал Осарон? Какво му беше предложил? Какво
му беше причинил?
Тя понечи да посегне към Кел, но се сдържа. Не знаеше какво да каже, как да изглади бръчката между очите му.
Торбата се изхлузи от рамото й. Слънцето беше изгряло.
— Трябва да тръгвам.
Кел кимна, но когато Лайла се извърна, я хвана за ръката. Докосваше я съвсем леко, ала я прикова като с нож.
— Онази нощ на балкона — напомни й той, — защо ме целуна?
Сърцето на Лайла се сви.
— Стори ми се добра идея.
Антари се намръщи.
— И това е всичко?
Опита да я пусне, тя обаче не му позволи. Останаха разделени, но неловко хванати за ръце.
Лайла се изсмя остро и тихо.
— Какво искаш, Кел? Декларация за чувствата ми? Целунах те, защото исках и…
Хватката му се стегна и той я придърпа към себе си, а тя опря свободната си ръка на гърдите му, за да не изгуби
равновесие.
— А сега? — прошепна Кел. Устата му беше на няколко пръста от нейната и тя чувстваше ударите на сърцето му
в ребрата.
— Какво? — подпита Лайла с лукава усмивка. — Винаги ли трябва аз да действам първа?
Понечи да се наведе, но той се бе задействал първи, вече я целуваше. Сблъскаха се, разстоянието помежду им
изчезна, залепиха се хълбок за хълбок и ребро за ребро, а дланите им шареха в търсене на гола кожа. Нейното тяло
звънтеше като камертон до неговото, двете половинки се бяха намерили.
Кел се вкопчи в нея още по-силно, сякаш се опасяваше да не би всеки момент Лайла да изчезне, но тя не
възнамеряваше да се запътва наникъде. Би могла да обърне гръб на почти всичко, но нямаше начин да изостави и
тази целувка. Колкото и да я ужасяваше мисълта, тя не спря — младежът също. Между устните им прескачаха искри
и горещината прогаряше дробовете им, а въздухът около тях кипеше, все едно някой е отворил наведнъж всички
врати и прозорци.
Вятърът зашумоля в косите им и Кел се изсмя в устата на Лайла.
Мек, опияняващ смях, твърде кратък, но прекрасен.
После — прекалено бързо — мигът свърши.
Бурята утихна и Кел се отдръпна, задъхан.
— По-добре ли се чувстваш? — попита крадлата, с глас като повей на вятъра.
Той сведе глава и после си позволи да долепи чело до нейното.
— По-добре — каза и почти в същия миг продължи: — Ела с мен!
— Къде отиваме? — попита Лайла, щом я задърпа по стълбите към някаква спалня. Неговата спалня. Тюл се
вееше от високия таван в арнески стил, подобна на облак рисунка на нощта. Имаше диван, отрупан с възглавници,
огледало, което блестеше в златна рамка, а на подиум се издигаше легло, застлано с коприна.
Лайла пламна цялата.
— Наистина нямаме време да… — поде, но Кел вече я бе издърпал през цялата стая до една врата и в ниша,
пълна с книги и свещи, и по някоя дреболия по рафтовете. Повечето бяха твърде очукани, за да имат повече от
сантиментална стойност. Тук въздухът не ухаеше толкова на рози, колкото на лакирано дърво и стара хартия; Кел
обърна Лайла с лице към вратата. На задната й страна бяха наредени дузина символи, начертани с ръждивокафявото
на засъхнала кръв — всички прости, но напълно различни от другите. Тя почти беше забравила за кратките пътища.
— Този тук — Кел почука кръгче, пресечено от кръст. Лайла извади нож, бодна пръста си и повтори знака с
кръв.
Когато приключи, червеният антари сложи ръката си над нейната. Не й заповяда да се пази. Не й нареди да
внимава. Притисна устни до косата й и каза:
— Ас таскен! — и после изчезна — стаята изчезна, целият свят изчезна — и Лайла се препъна отново напред в
мрака.
V
Алукард препускаше с бясна скорост към пристанището, а Аниса трепереше в обятията му.
Ту се връщаше в съзнание, ту го губеше, кожата й бе хлъзгава и гореща на допир. Нямаше как капитанът да я
заведе в двореца, поне това беше ясно. Не биха я пуснали, след като е заразена. Макар да се бореше с болестта.
Макар да не се беше поддала — и нямаше да падне, Алукард бе сигурен.
Трябваше да я отведе у дома.
— Дръж се! — повтаряше й, когато стигнаха редицата кораби.
Айл беше в прилив, оставяше мазни ивици по стените на пристана и плискаше върху плочите. Тук, на брега на
реката, магията се вдигаше над водната повърхност като пара.
Алукард слезе от седлото, пренесе Аниса по трапа на борда на „Острието “.
Не знаеше дали се надява да намери някого на борда, или се бои от това, защото в града май бяха останали само
лудите, болните и падналите.
— Строс? — извика той. — Ленос?
Не му отговори никой и Алукард свали сестра си долу.
— Върни се — прошепна Аниса при изчезването на нощното небе, заменено от ниския таван на пристройката.
— Тук съм с теб — увери я Алукард.
— Върни се! — примоли се тя отново, докато я поставяше на своята койка и притискаше студен компрес към
бузите й. Очите й се отвориха, фокусираха се и срещнаха неговите. С внезапно ясен и чист глас тя попита:
— Лук?
— Тук съм! — повтори той, а сестра му се усмихна и помилва челото му с пръсти. Очите й отново започнаха да
се затварят и страхът го преряза, внезапен и остър.
— Хей, Нис? — подкани я Алукард и стисна ръката й. — Помниш ли онази история, дето ти разказвах?
Сестра му потрепери трескаво.
— За мястото, където отиват сенките нощем — продължи той.
Аниса се сгуши в него, както правеше, когато й разказваше приказки. Като слънчоглед към слънцето, така
обичаше да казва майка им. Майчицата им, починала преди толкова много години и отнесла със себе си повечето
светлина. Само Аниса бе останала да грее като свещица в мрака. Само Аниса бе наследила очите и топлотата й.
Само Аниса напомняше на Алукард за по-добрите дни…
Той се отпусна на колене до леглото, стиснал дланта на сестра си с две ръце.
— Имало едно време момиче, което се влюбило в сянката си — поде той с глас, преминал в по-басова и
мелодична гама, подходяща за приказки, а „Острието“ се полюшваше и зад люка падаше мрак. — Цял ден не се
разделяли, но с настъпването на нощта, тя оставала самичка и винаги се чудела къде ли отива сянката й.
Проверявала във всички чекмеджета и всички буркани, и навред, където обичала да се крие, но където и да
надзъртала, не я намирала. Накрая запалила свещ, за да си помогне в търсенето, и ето ти я и сянката…
Аниса мърмореше неразбираемо. По хлътналите й бузи се стичаха сълзи.
— Нали разбираш — Алукард стисна ръчичката й по-здраво, — сянката не била отишла никъде. Понеже
нашите сенки не ни напускат. Ето защо ти никога не си сама… — гласът му се пречупи, — все едно къде си и кога
се случи, без значение дали слънцето грее, или луната е пълна, или ти светят само звездите в небето, все едно имаш
ли какво да осветява пътя ти или липсва светлинка, ще знаеш, че… Аниса? Аниса, не ме напускай… моля те…
В течение на следващия час болестта я изгаряше, а тя го наричаше с името на баща си, на майка си, на Берас.
Накрая изобщо спря да говори, дори в трескавия сън, и се унесе по-дълбоко в мрак без видения. Сенките не бяха
спечелили, но пролетнозелената светлина на магията на Аниса гаснеше полека, същински изгарящ фитил, и
Алукард не можеше да й помогне с нищо.
Той скочи сърдито на крака. Каютата се полюшваше под краката му, когато се отправи към барчето да си налее
питие.
Улови отражението си в алената повърхност на виното и се намръщи, отпивайки от чашата. Петното на челото
му, оставено от кървавия пръст на Лайла по кожата му, бе изчезнало. Изтрито от трескавата ръка на Аниса или
навярно при нападението на Берас.
Колко странно, каза си. Дори не беше забелязал.
Каютата се полюля отново и най-после Алукард осъзна, че не се клати подът.
Олюляваше се той.
Не, помисли си точно преди гласът да се плъзне в главата му.
Пусни ме — прозвуча, щом ръцете му започнаха да треперят. Чашата му се изплъзна и се разби върху пода на
каютата.
Пусни ме!
Алукард се подпря на барчето и стисна здраво очи, за да спре пълзящите лиани на проклятието, които се
увиваха през него, в кръвта и костите му.
Пусни ме!
— Не! — изръмжа на глас, хлопна вратите на ума си и застави мрака да отстъпи. До този миг гласът бе само
шепот, макар и топъл и настоятелен, а пулсът на магията — нежен, но упорит гост, който чука на вратата. Сега
напъна с цялата си мощ и се захвана да открехва ъгълчетата на ума на Алукард, докато каютата бавно изчезваше и
той се озова отново в имението Емъри, пред баща си, в чиито ръце преливаше огън. Горещината от първия ленив
удар още гореше по бузата на младежа.
— Позор! — изръмжа Ризън Емъри, а горещината на гнева и магията тласкаха Алукард назад към стената.
— Татко…
— Опозори се. Опозори и името си. И дома си! — Ризън сграбчи сребърното перо, окачено на верижка на
шията на сина му, и пламъците близнаха кожата под него. — И позорът свършва тук! — избълва благородникът и
отскубна знака на Дома Емъри. Перото се стопи в шепата му, капки сребро падаха на пода като кръв, но когато
Алукард отново вдигна глава, пред него не стоеше баща му. Образът на Ризън Емъри потрепна, заменен от мъж,
изграден от мрак от главата до петите, сякаш мракът се втвърдяваше и отразяваше светлината като камък. По
очертанията на главата му блестеше корона.
— Мога да бъда и милостив — подсказа мраковитият крал, — ако ми се примолиш.
Алукард се изправи.
— Не!
Каютата се залюля силно и той се препъна на колене в студена каменна килия. Тъмничарите притискаха
главата му надолу и същевременно насила вдигаха окованите му китки върху вдлъбнат железен блок. Жаравата
припукваше, когато ръженът я разръчка, а димът прогори дробовете на Алукард при опита да си поеме дъх.
Непознат мъж извади от жаравата ръжен с нажежен до червено край и затворникът отново видя пред себе си
суровото лице на мраковития крал.
— Моли се! — заповяда Осарон и отпусна желязото върху веригата.
Затворникът стисна зъби и не издаде нито звук.
— Моли се! — повтори ошокът, а оковите се нагряваха все повече.
Непоносимата горещина белеше плътта му, а отказът на Алукард се превърна в едничък, проточен писък.
Той се дръпна назад, внезапно свободен, и откри, че отново стои в коридора, няма ги нито краля, нито баща му,
с него е само Аниса, боса, по нощница, протегнала изгорената си ръка, а пръстите на баща й обхващат китката като
маншет.
— Защо ме оставяш на това място? — попита тя.
И преди да успее да отговори, Алукард бе издърпан отново в килията, а брат му Берас държеше ръжена и се
усмихваше над покритата с мехури кожа на брат си.
— Изобщо не биваше да се връщаш!
Отново и отново кръгът се въртеше, спомените прогаряха плътта и мускулите, ума и душата му.
— Спри! — примоли се Алукард.
— Пусни ме — отвърна Осарон.
— Мога да бъда вярна — обеща сестра му.
— Мога да бъда милостив — заяви баща му.
— Мога да бъда справедлив — закле се брат му.
— Стига само да ни допуснеш в себе си!
VІ
— Ваше Величество?
Градът падаше.
— Ваше Величество?
Мракът се разпростираше.
— Максиме?
Кралят вдигна глава и видя Исра, очевидно в очакване на отговор на въпрос, който той не бе чул. За пореден път
насочи вниманието си към картата на Лондон с ширналите се сенки и черната река. Как да се сражава с бог или
призрак, или каквото там беше това чудо?
Максим изръмжа и с усилие се оттласна от масата.
— Не мога да стоя тук, на сигурно място в двореца, а кралството ми да умира!
Исра му прегради пътя.
— Не можете и да излезете там, навън.
— Направи ми път!
— Каква полза ще има за кралството Ви, ако загинете с него? Откога солидарността е станала вид победа?
Малцина биха говорили с Максим Мареш толкова дръзко, но Исра му служеше още преди да стане крал, преди
безброй години се беше сражавала редом с него на Кървавия бряг, тогава той беше генерал, а тя — негов адютант,
приятел и сянка.
— Мислите като войник, не като крал!
Максим се извърна и прокара пръсти през гъстата си черна коса.
Напротив, разсъждаваше прекалено кралски. Като човек, омекнал след дълги години мир. Човек, чиито битки
сега се водеха в бални зали и по трибуните на стадиони, с думи и вино, не със стомана.
Как биха се сражавали навремето с Осарон на Кървавия бряг?
Как биха подходили към него, ако представляваше враг от плът и кръв?
С лукавство, помисли си Максим.
Ала такава бе разликата между магията и простосмъртните, че хората правеха грешки.
Той поклати глава.
Чудовището беше магия с ум в притурка, а умовете можеха да бъдат измамени, подлъгани и накрая пречупени.
Дори най-добрите бойци имаха недостатъци в стойката, процепи в бронята…
— Отмести се, Исра.
— Ваше Величество…
— Нямам намерение да излизам в мъглата — уточни кралят и допълни: — Познаваш ме достатъчно добре. Ако
падна, ще падна в бой!
Исра се намръщи, но му позволи да премине.
Максим излезе от картографската стая, ала не зави към галерията, а встрани, пресече двореца и изкачи
стълбите към кралските покои. Мина през тях, без да погледне към приветливото легло, към голямото дървено бюро
със златни орнаменти, към легена с чиста вода и гарафата с вино.
Беше се надявал, егоистично, да завари Емайра тук, но стаята беше празна.
Максим знаеше, че ако я повика, съпругата му ще дойде и ще помогне колкото й е по силите да облекчи товара,
който му предстоеше да поеме — независимо дали означаваше да твори магия с него, или да притиска хладни длани
към челото му и да плъзга пръсти през косата му, както през младостта им, и да му тананика песни, които действат
като заклинания…
Емайра беше лед за огъня на Максим, студената баня, в която да се закали стоманата му. Правеше го по-силен.
Ала той не я призова.
Отиде самичък до отсрещната стена на кралската спалня, където, полускрита под пластове тюл и коприна,
имаше врата.
Максим поднесе десетте си пръста към кухината в ламперията и достигна металната облицовка отвътре.
Завъртя и двете си длани пред вратата и усети движението на зъбчатите колела, щракането на отварящите се резета
и затварянето на други. Не беше обикновена ключалка и нямаше комбинация, която враговете да разкрият, защото
Максим Мареш бе построил лично тази врата и единствен той бе способен да я отваря.
Бе спипал Рай да опитва веднъж, в детските му години.
Синът му имаше страст да разкрива тайни, независимо дали принадлежат на човек, или на дворец, и щом бе
открил заключената врата, навярно бе отишъл да повика Кел и бе домъкнал момчето с черното око — все още
непривикнало с добронамерените му бели — горе, в кралската спалня. Максим се натъкна на тях, докато Рай
подкокоросваше брат си, а той беше поднесъл предпазливо пръсти към ламперията.
Кралят пресече стаята под съпровода на движещ се метал и хвана момчето за ръката, миг преди вратата да се
отвори. Не ставаше въпрос за способности. С всеки изминал ден Кел ставаше все по-силен, магията му
разцъфтяваше по-буйно от дърво напролет, но дори младият антари — всъщност, на първо място тъкмо той —
трябваше да научи, че силата си има граници.
Че правилата са предназначени да бъдат изпълнявани.
Рай се нацупи и си тръгна сърдит, но докато Максим ги отпращаше Кел не отрони нито дума. Винаги се
държаха така — толкова различни бяха по характер: Рай — гореща глава и бързо се палеше, а антари —
хладнокръвен и бавно се разтапяше. Странно, помисли си Максим, докато отключваше вратата, че Кел и кралицата
имат толкова много общи черти!
В стаята отвъд вратата нямаше нищо забранено. Просто беше лично помещение. А когато си крал, личното
пространство струва много повече от всякакви скъпоценни камъни.
По късо каменно стълбище Максим се спусна в кабинета си — прохладно, сухо място, пропито с метал — по
рафтовете бяха наредени само няколко книги, стотици спомени и амулети. Не от живота му в двореца, всички те
се пазеха в кралската спалня — златната сватбена роза на Емайра, първата корона на Рай, портрет на Рай и Кел в
градината на сезоните. Тук се намираха реликви от друго време и друг живот.
Полуизгоряло знаме и чифт мечове, дълги и тънки като житни стебла.
Бляскав шлем — не от злато, а от патиниран метал, прошарен с рубинови ивици.
Каменен връх на стрела, който Исра извади от хълбока на принца по време на последната битка при Кървавия
бряг.
Напълно комплектувани брони стояха на стража до стената — безлики маски със сведени надолу шлемове — и
в това светилище Максим захвърли елегантното наметало в алено и златно, разкопча бутониерите с емблемата на
кралството, които придържаха маншетите му, и остави короната си на полицата. Къс по къс смъкваше кралския си
облик и призоваваше онзи, който беше навремето.
Ан тол варес, така го наричаха.
Стоманеният принц.
Много време бе изминало, откакто Максим Мареш бе носил тази мантия за последно, но едни задачи са за
крале, а други — за войници. И именно войникът нави ръкави, взе ножа и се захвана за работа.
VІІ
Разлика само от един ден, помисли си Рай, застанал самичък пред прозорците, докато слънцето изгряваше.
Един ден. Броени часове. И цял променен свят!
Преди два дни Кел изчезна и Рай изряза няколко букви в ръката си, за да го върне у дома. ПРОСТИ.
Порязванията още бяха пресни, а раната пареше при движение, но принцът имаше чувството, че се е случило преди
цяла вечност.
Вчера брат му се завърна у дома и го арестуваха, и принцът се сражаваше, за да види Кел свободен, само за да го
изгуби отново, да изгуби и себе си, да изгуби всичко.
И да се пробуди пред лицето на това.
Чухме, чухме, чухме…
Промяната трудно се забелязваше в мрака, но бледата зимна светлина разкри ужасяваща сцена.
Само преди няколко часа Лондон ликуваше за победата на "Есен Таш", а знамената на магьосниците-
финалисти плющяха, докато те се биеха на централната арена.
Сега и трите стадиона плаваха като намръщени трупове по почернялата река и единственият звук беше
равномерният напев на утринните камбани, който се разнасяше от Светилището. Тела се полюляваха като ябълки по
повърхността на Айл и още дузини — не, стотици — коленичеха по протежението на брега, образувайки странна
граница. Мнозина обикаляха на глутници из улиците на Лондон в търсене на събратя, които не са се поддали и не са
коленичили пред сянката на краля.
Разлика само от един ден.
Рай усети приближаването на брат си.
Странно как работеше връзката им. Винаги бе успявал да усети кога Кел е наблизо — интуиция на роднините
— но напоследък усещаше присъствието на брат си като въже, което вместо да се отпуска, се изпъва по-силно,
когато се приближават един към друг.
Сега въжето се обтягаше.
Ехото в гърдите на Рай се усили още повече с влизането на Кел в стаята. Антари спря на вратата.
— Искаш ли да останеш насаме?
— Никога не съм насаме — отвърна принцът разсеяно и после си наложи да продължи по-приповдигнато. —
Но пък съм все още жив… — Кел преглътна и Рай ясно видя извинението, издигащо се към гърлото на брат му.
Прекъсна го: — Недей! — и отново насочи вниманието си към света отвъд прозореца. — Какво ще стане, след като
приспим всички?
— Ще принудим Осарон да се изправи пред нас. И ще го победим.
— Как?
— Имам план.
Рай поднесе връхчетата на пръстите си към стъклото. От другата страна мъглата се преобрази в ръка, която се
плъзна по прозореца и се отдръпна, изчезвайки отново във валмата.
— Така ли умира един свят? — попита принцът.
— Не, надявам се.
— Лично аз — заяви Рай с внезапна, насилена лекота, — съм приключил с умирането. Започва да губи
очарованието си!
Кел си съблече палтото и се изтегна в едно кресло.
— Знаеш ли какво е станало?
— Знам, каквото ми разказа майка ни, тоест, запознат съм с онова, което ти си й казал.
— А искаш ли да чуеш истината?
Рай се поколеба.
— Ако ще ти помогне да я изречеш…
Кел се опита да се усмихне, не успя и поклати глава.
— Какво си спомняш?
Принцът плъзна поглед по града.
— Нищо — отсече, макар в действителност да си спомняше болката и отсъствието й после, как мракът се
затваря над него като застояла вода, и глас, който се опитваше да го върне…
Не можеш да умреш… толкова далеч стигнах.
— Виждал ли си Алукард?
Кел сви рамене.
— Най-вероятно е в галерията — тонът му подсказваше, че изобщо не го е грижа.
Сърцето на Рай се сви.
— Сигурно си прав.
Знаеше обаче, че не е така. Вече бе погледнал в Голямата зала на минаване и не спираше да търси; във фоайето,
из балните зали, в библиотеката. Принцът беше обиколил всички помещения в търсене на познатия блясък на
сребърно и синьо, целунатата от слънцето коса, сиянието на сапфира, и откри стотици лица, някои познати, други
чуждестранни, но нито едно не принадлежеше на Алукард.
— Ще се появи — увери го Кел безразлично. — Винаги цъфва отнякъде!
Внезапно ги прекъсна вик — не идваше отвън, а отвътре в двореца. На долния етаж с трясък се заотваряха врати
и весканска реч влезе в пререкание с бърз арнески.
— Светии! — изръмжа Кел и скочи на крака. — Ако мракът не ги убие, нравът им ще ги довърши!
Младият антари изскочи от стаята, без да се двоуми и Рай остана самичък задълго, а сенките съскаха зад
стъклото. Накрая принцът грабна палтото на Кел, намери най-близката скрита врата и се промъкна през нея.
* * *
Градът — неговият град — беше пълен със сенки.
Рай придърпа по-плътно дрехата на Кел върху раменете си и уви шал около носа и устата си, както човек се
предпазва от пожар — сякаш ивица плат е годна да държи магията настрани. Затаи дъх, втурна се в морето от мъгла,
и щом тялото му посрещна сенките, те се отдръпнаха и му осигуриха няколко стъпки празно пространство.
Той се озърна и за миг се почувства като човек, очаквал да се удави, само за да установи, че водата му е до
колене.
После спря да мисли и хукна.
Хаос разцъфтяваше навред около него, във въздуха се смесваха викове, страх и дим. Мъже и жени се опитваха
да завлекат съседите си към черната вода на реката. Едни се олюляваха и падаха в сражение с невидими врагове,
други се криеха зад заключени врати и се опитваха да защитят домовете си с вода, пръст, пясък и кръв.
Рай преминаваше като призрак сред тях. Невидян. Неусетен. Ничии стъпки не го следваха по улиците. Ничии
ръце не се мъчеха да го завлекат до реката. Тълпата не се опитваше да го разболее със сянка.
Отровната мъгла се разделяше пред принца и се затваряше зад него като вода около камък.
Дали животът на Кел го защитаваше от беди? Или причината бе в отсъствието на живот у него? Фактът, че не е
останало нищо, което мракът да завземе?
— Влизайте вътре! — подвикваше той на трескавите, но те не го чуваха.
— Връщайте се! — викаше на падналите, но те не го слушаха.
Лудостта се вихреше около него, докато накрая Рай обърна гръб на разпадащия се град и отново се съсредоточи
в издирването на капитана на "Среднощно острие".
Имаше само две места където би отишъл Алукард Емъри: в семейното имение или при кораба си.
Логиката подсказваше, че ще иде в къщата, но тръпката в стомаха на Рай го прати в противоположна посока,
към пристанището.
Откри капитана до вратата на каютата му.
Едно от креслата до огнището бе катурнато, масата — разчистена от чаши, бляскавите им останки се търкаляха
по килима на дървения под. Алукард — решителният, силният, прекрасният Алукард! — лежеше свит на кълбо,
изгаряше от треска, а кестенявата му коса бе полепнала по лицето от пот. Стискаше глава и дъхът му излизаше
накъсан от гърлото, докато спореше с призраци.
— Спри… моля те… — гласът му — този равен, ясен глас, под чиято повърхност винаги прозираше смях, се
пречупи. — Не ме карай…
Рай коленичи до него. Побутна го по рамото:
— Лук!
Алукард отвори очи и принцът трепна, като ги видя изпълнени със сенки. Не бяха черни като на Кел, а пълни
със страховити ручеи мрак, които се гърчеха и усукваха като змии през ирисите, чието буреносносиньо се появяваше
и изчезваше зад мъглата.
— Спри! — изръмжа внезапно капитанът. Помъчи се да стане, целият се тресеше и рухна по гръб на пода.
Рай се поколеба, безпомощен, без да знае дали да го принуди да легне, или да му помогне да стане. Алукард
гледаше в негова посока, но се взираше право през него. Беше някъде другаде.
— Моля! — увещаваше капитанът призраците си. — Не ме карайте да ида там!
— Няма — каза му Рай, чудейки се кого вижда Алукард. И какво вижда. Как да го освободи. Вените на
капитана изпъкваха като въжета под кожата.
— Никога няма да ми прости!
— Кой? — попита принцът, а магьосникът сбърчи вежди, сякаш се опитваше да прозре през мъглата и треската.
— Рай… — болестта стегна хватката си, сенките в очите му се прошариха с черни светлини като светкавици.
Капитанът преглътна писъка си.
Рай прокара пръсти през косата на Алукард и стисна лицето му между дланите си.
— Бори се! — призова го той. — Каквото и да те е пленило, бори се!
Разтреперан, капитанът се сви на топка.
— Не мога…
— Погледни ме!
— Рай… — хлипаше болният.
— Тук съм! — Рай Мареш се отпусна на покрития със стъкла под и легна на хълбок, за да са лице в лице с
Алукард. — Тук съм!
И тогава си спомни. Като сън, изплуващ за миг на повърхността, той си припомни дланите на Алукард върху
раменете си и как гласът му се врязва през болката и го достига дори в мрака.
— Вече съм тук — беше казал той, — така че не можеш да умреш!
— Вече съм тук… — повтори Рай и преплете пръсти с пръстите на Алукард. — И няма да те пусна, така че не
смей да умираш!
От гърлото на капитана се изтръгна поредният писък, а хватката му се стегна, когато струите чернота по кожата
му заблестяха. Първо в червено, после в бяло. Горяха. Изгаряше отвътре навън! И как болеше! Болеше да го гледаш,
болеше да се чувстваш толкова безпомощен!
Ала Рай удържа на думата си.
Не го пусна.
VІІІ
Кел гневно се устреми към западното фоайе, откъдето се чуваше глъчка, предшестваща сбиване.
Беше само въпрос на време настроението в двореца да се обърне, а магьосниците да откажат да седят със
скръстени ръце и да оставят града да падне. Все някой щеше да си науми да действа на своя глава.
Кел отвори крилата на вратата и завари Хастра, застанал пред западния вход: стискаше с две ръце къс кралски
меч с изражение на котка, изправена срещу глутница вълци.
Брост, Лосен и Сар.
Трима от турнирните магьосници — двама арнесци и весканец, съперници, сега съюзени срещу общ враг. Кел
очакваше нещо подобно от Брост и Сар, двамата бойци с характери, които се родееха с размера на самочувствията
си, но протежето на Кисимир, Лосен, беше слабичък като върба и се славеше колкото с напъпилия си талант,
толкова и с външния си вид. В черната му коса звънтяха вплетени златни халки и той изобщо не изглеждаше на
място между двата дъба. Под тъмните му очи обаче синееха дълбоки торбички и лицето му бе посивяло от мъка и
недоспиване.
— Махни се от пътя! — провикна се Брост.
Хастра не помръдна от мястото си.
— Не мога да ви пусна да преминете.
— По чия заповед? — сопна се Лосен с дрезгав глас.
— На кралската гвардия. На градската стража. И на краля.
— Какво става? — поинтересува се Кел и закрачи към тях.
— Не се меси, антари — изръмжа Сар, без да се обръща. Беше по-висока дори от Брост и направо изпълваше
коридора, а на гърба си носеше кръстосани две брадви. Падна от Лайла още в първия рунд и до края на турнира се
мусеше и пиеше, но сега очите й горяха ярко.
Кел спря зад гърба на тримата с надеждата инстинктите им на бойци да ги накарат да се обърнат. Така и стана,
и през гората на краката им той видя Хастра да се обляга омаломощен на вратата.
Кел се зае първо с Лосен.
— Така няма да върнеш Кисимир!
Младият магьосник се изчерви от унижение. По челото му бе избила пот и леко се олюляваше, докато
говореше.
— Не видя ли какво й причини това чудовище? — каза завалено. — Трябва да…
— Не, не трябва — отсече Кел.
— Кисимир щеше…
— Кисимир опита — и изгуби — мрачно припомни младият антари.
— Ти си остани тук да се криеш в двореца си — изръмжа Брост, — но нашите приятели са там, навън!
Семействата ни — също!
— С перчене не можете да им помогнете.
— Весканците не стоят със скръстени ръце да чакат смъртта — изтътна Сар.
— Не — отвърна Кел, — гордостта ви тласка право към нея.
Тя оголи зъби:
— Няма да се крием като страхливци в този дворец!
— Единствено дворецът ви опазва живота.
Въздухът започна да се замъглява от горещината около стиснатите юмруци на Брост.
— Не можеш да ни удържиш тук!
— Повярвайте ми — отвърна Кел, — бих предпочел при мен да са мнозина други вместо вас, но само вие
извадихте късмета да се намирате в двореца при спускането на проклятието.
— А сега градът има нужда от нас — изрева Брост. — Ние сме най-доброто, с което разполага!
Кел сви юмрук и бодна възглавничката на дланта си в металното острие, което носеше прикрепено за китката
си.
Приветства болката и горещината от покапалата по кожата му кръв.
— Вие сте изложбени коне — заяви той, — предназначени да припкат красиво на арената, и ако смятате, че
това е същото като бойна магия, силно се лъжете.
— Как смееш… — начена Брост.
— Мастър Кел може да ви събори и тримата с една капка кръв — обяви Хастра иззад гърба им.
Принцът антари се втренчи в младежа с искрено изумление.
— Чувала съм, че кралският антари няма зъби — намеси се Сар.
— Не искаме да те нараним, малко принцче — обади се Брост.
— Но ще го сторим — натърти Лосен.
— Хастра — рече Кел равно, — махни се!
Младежът се поколеба, разкъсван между необходимостта да изостави господаря си и възможността да му се
опълчи, но накрая се подчини на заповедта. Магьосниците го стрелнаха с поглед при преминаването му и в този
миг Кел атакува.
Изведнъж се озова зад гърба им, вдигнал ръка срещу външната врата.
— Ас старо — нареди. Ключалките в портата паднаха с тежко щракване и нови стоманени резета изникнаха от
всички страни над дървената плоскост, запечатвайки здраво изхода.
— А сега — той протегна кървящата си ръка с дланта нагоре, сякаш да поднесе дар, — връщайте се в галерията!
Лосен се ококори, но Брост вече бе кипнал, Сар пък си умираше да се сбие. И тримата не помръднаха, а Кел
въздъхна.
— Искам да не забравяте, че съм ви дал право на избор!
* * *
Боят приключи бързо.
За броени секунди Брост се озова на пода, притиснал длани към лицето си, Лосен се превиваше до стената с
насинени ребра, а Сар лежеше в безсъзнание с още пушещи крайчета на овъглените руси плитки.
Коридорът не беше в най-добро състояние, но Кел съумя да ограничи повечето щети само около тримата
магьосници.
Глъчката привлече публика, вътрешната врата се отвори и мястото пред прага се изпълни с народ — имаше
магьосници и благородници, всички се блъскаха да видят какво става във фоайето. Трима проснати магьосници и
антари помежду им. Точно това му трябваше! Сцена. Вече начеваха шепоти и Кел ясно усещаше тежестта на
погледи и обвинения върху себе си.
— Предавате ли се? — попита той победените си противници, без да е сигурен към кого точно се обръща.
Неколцината фароанци изглеждаха доста развеселени, докато Брост се изправяше на крака, все още стиснал
носа си.
Двамина весканци отидоха да изправят Сар, а макар повечето арнесци да се държаха настрана, Джинар —
въздушният магьосник със сребриста коса — се запъти право към Лосен и помогна на нещастния юноша да се
изправи.
— Хайде — подкани го той по-нежно и меко, отколкото Кел го бе чувал някога да говори. По бузите на
протежето на Кисимир безмълвно се стичаха сълзи и антари знаеше, че не идват от насинените ребра или
наранената гордост.
— Не й помогнах горе на покрива — ридаеше той. — Не можах…
Кел коленичи да почисти от мраморния под капка кръв, преди да остане петно. Чу тежките стъпки на краля,
преди да види тълпата да се разделя около него. Следваше го Хастра.
— Мастър Кел — Максим огледа сцената, — ще ви бъда благодарен, ако не събаряте двореца!
Кел обаче долови одобрението промъкнало се в тона на краля. По-добре демонстрация на сила, отколкото
толериране на слабост.
— Моите извинения, Ваше Величество — антари сведе глава.
Кралят си отиде и всичко свърши. Бунтът бе овладян. Миг на хаос и редът бе възстановен.
Кел знаеше не по-зле от Максим колко е важно това сега, когато градът се крепеше на всяка капчица мощ и на
дори най-дребното свидетелство за сила. Магьосниците бяха отведени — а в случая със Сар изнесени — зяпачите
опразниха коридора, и той се просна в креслото до стената, нищо че възглавниците още димяха леко след сблъсъка.
Отупа огъня и после вдигна глава, за да установи, че доскорошната му охрана още стои наблизо с очи, грейнали
изпод копата изсветляла от слънцето коса.
— Няма нужда да ми благодариш — махна с ръка Кел.
— Не става дума за това — отвърна Хастра. — Разбира се, благодарен съм, сър, наистина. Но…
Стомахът на антари пропадна в петите.
— Какво има тогава?
— Кралицата търси принца.
— Когато проверих за последно — отвърна Кел, — не бях титулуван.
Хастра сведе поглед към пода, извърна го към стената, а после и към тавана — събираше смелост да го
погледне отново в очите.
— Знам, сър — изрече кротко. — Но не мога да го намеря.
Кел предусети удара, но въпреки това го заболя.
— Претърси ли двореца?
— От колоните до шпиловете, сър.
— Някой друг липсва ли?
След кратко колебание младежът отвърна:
— Капитан Емъри.
Кел изруга под нос.
"Виждал ли си Алукард?" беше попитал Рай, загледан през прозорците на двореца. Дали Кел щеше да разбере,
ако принцът се зарази? Щеше ли да усети тъмната магия, кипнала в кръвта му?
— Откога? — попита Кел, на път към покоите на брат си.
— Не съм сигурен — отвърна Хастра. — Час, може и малко повече да е.
— Светии!
Кел нахлу в спалнята на Рай, грабна златната брошка на принца и заби иглата й в палеца си, малко по-силно от
нужното. Надяваше се, че където и да се намира принцът, ще усети убождането на метала и ще разбере, че Кел идва.
— Да докладвам ли на краля? — поинтересува се Хастра.
— Дойде при мен — изгледа го Кел, — защото не си толкова глупав.
Коленичи, с кръв нарисува на пода кръг и притисна към него длан, а златната брошка остана прикована между
плътта му и лакирания паркет.
— Пази вратата! — нареди и се обърна към знака и заложената в него магия. — Ас таскен Рай!
Подът пропадна, дворецът изчезна, заменен начаса от мрак, и после, също тъй бързо, от друго помещение.
Подът се люшкаше леко под краката на антари и още преди да огледа дървените стени и кръглите прозорци, Кел
вече знаеше, че се намира на борда на кораб.
Откри ги заедно, проснати на пода, допрели чела и преплели пръсти. Очите на Алукард бяха затворени, а Рай
бе втренчил поглед в лицето на капитана.
Към гърлото на Кел се надигна гняв.
— Извинявай за прекъсването — тросна се той, — но надали сега му е времето за любовни…
Рай го накара да замълчи само с поглед. Кехлибарените му очи бяха кървясали и в този миг Кел забеляза колко
блед и неподвижен е капитанът.
За миг му се стори, че Алукард Емъри е мъртъв.
После магьосникът изтощено отвори очи. Под тях синееха сенки и му придаваха зловещия вид на човек,
боледувал много дълго. С него се беше случило нещо странно. На слабата светлина в каютата по китките и на
гърлото му се преплитаха сребърни нишки — не ярки като стопен метал, а с притъпения блясък на белези в плът.
Преминаваха нагоре по бузите му като сълзи и стигаха до слепоочията. Нишки светлина очертаваха пътечки на
мястото, където би трябвало да се намира синьото на вените.
Но в очите му нямаше и следа от проклятието.
Алукард Емъри бе победил магията на Осарон.
Беше жив и когато заговори, все още се държеше вбесяващо, както обикновено.
— Можеше да почукаш — сопна се той, но гласът му бе дрезгав и слаб, а Кел видя колко е притеснен Рай — не
в резултат от заклинание, просто от страх. Колко ли се бе влошило положението? Колко зле е бил морякът?
— Трябва да тръгваме — заяви Кел. — Емъри може ли да се изправи или… — млъкна, понеже очите му се бяха
приспособили към полумрака. В дъното на каютата нещо помръдна.
Купчинката, свита в леглото на капитана, се надигна.
Беше момиченце. Тъмна коса висеше около лицето й в объркана от съня завеса, но именно очите й го
вцепениха. Не бяха потъмнели от проклятието. Не излъчваха нищо. Бяха празни.
— Аниса? — обърна се към малката Алукард и се помъчи да се изправи. Името пробуди спомен у Кел.
Навремето сгушен до Рай в библиотеката на Мареш, изучаваше родовите свитъци.
Аниса Емъри, дванайсета сред кандидатите за трона, трето дете на Ризън и по-малка сестра на Алукард.
— Назад! — Кел прегради пътя на капитана, без да сваля поглед от момиченцето.
Беше виждал смърт и преди, беше ставал свидетел на мига, когато личността престава да съществува и се
превръща в труп, пламъкът на живота угасва и оставя само черупката. Беше не само зрелище, но и усещане, чувство
за загуба.
Втренчен в Аниса Емъри, Кел имаше ужасното усещане, че вече гледа труп.
Само че труповете не стоят на крака.
За разлика от нея.
Момиченцето прехвърли крака през ръба на леглото, босите й стъпала тупнаха на пода и дървените дъски
започнаха да се вкаменяват, цветът се оттичаше от дървото, а то се спаружваше, изгнило. Сърцето на детето грееше в
гърдите й като въглен.
Тя се опита да проговори, но не се чу нито звук — само пращене на въглени, докато магията в нея
продължаваше да гори.
Кел знаеше, че малката вече си е отишла.
— Нис? — повтори брат й отново и пристъпи към нея. — Чуваш ли ме?
Антари улови капитана за ръката и го дръпна назад точно когато пръстите на момиченцето докоснаха ръкава
му. Платът посивя под допира й. Кел бутна Алукард в обятията на Рай и се извърна към Аниса, пресегна се да я
задържи на място с волята си и понеже магията му не подейства — вече не се сражаваше с нейната сила, а с тази на
чудовище, на призрак, на самообявил се бог — накрая изкриви кораба около тях, къртеше дъски от стените на
каютата, за да прегради пътя на момичето. Тя изчезваше от поглед, дъска по дъска, когато внезапно Кел осъзна, че
се бори и с втора воля — тази на Алукард.
— Спри! — извика капитанът, който се напъваше срещу хватката на Рай. — Не можем да я изоставим, не мога
да я оставя, не и пак…
Кел се обърна и удари Алукард Емъри в корема.
Капитанът се преви, задавен, а антари коленичи и бързо нарисува нов кръг на пода на каютата.
— Рай, сега! — извика и изрече магическите думи веднага, щом брат му постави ръка на рамото му. Горящото
момиче изчезна, каютата се стопи и те се озоваха отново в покоите на принца, приклекнали на орнаментирания
паркет.
Хастра изпъшка облекчено, като ги видя, но Алукард вече се мъчеше да се изправи, а Рай — да го удържи, като
му повтаряше:
— Соласи! Соласи! Соласи!
Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.
Капитанът сграбчи Кел за яката с оцъклен от мъка поглед:
— Върни ме там!
Рижият антари поклати глава.
— На кораба не е останал никой.
— Сестра ми…
Той стисна здраво Алукард за раменете.
— Чуй ме внимателно. Там не беше останал никой!
Най-сетне Алукард Емъри явно проумя думите му, понеже изведнъж спря да се съпротивлява и, разтреперан, се
свлече на най-близкия диван.
— Кел… — поде Рай.
Принцът антари се нахвърли върху брат си:
— Ами ти? Голям глупак си, знаеш ли? След всичко, през което минахме, ти си излязъл навън? Можеше да те
убият. Да те отровят. Чудо е, че не си се разболял!
— Не — отвърна Рай умислено, — не смятам така.
Преди Кел да успее да го спре, принцът вече беше стигнал до балконската врата и я отвори. Хастра се втурна
напред, но закъсня. Рай излезе в мъглата, а Кел го стигна тъкмо навреме да види как сенките докосват кожата на
принца — и се отдръпват.
Рай посегна към най-близката и тя избяга изпод пръстите му.
Кел стори същото. Нишките на магията на Осарон се оттеглиха.
— Животът ми е твой — заяви Рай тихо и замислено. — И твоят е мой… — вдигна поглед. — Има смисъл.
Отекнаха стъпки и Алукард се озова до тях. Кел и Рай се обърнаха едновременно да го спрат да не излезе навън,
но сенките вече се отдръпваха.
— Сигурно имаш имунитет — предположи принцът.
Алукард си погледна ръцете и поумува върху белезите, чиято шарка повтаряше вените му.
— Гледай ти, при това не ми струваше нищо, освен красотата!
Рай се усмихна лекичко:
— Да ти кажа, сребърната шарка доста ми харесва.
Пиратският капитан вдигна вежда.
— Така ли? Може би ще сложа началото на модна тенденция.
Кел завъртя очи.
— Ако сте приключили с лигавенето, трябва да покажем тенденцията ти на краля.
ІХ
На моменти Лайла се чудеше как, по дяволите, е стигнала дотук.
Чии стъпки — или грешки — бе повторила. Преди година беше крадец в съвсем различен Лондон. Преди месец
беше пират, плаващ в открито море. Преди седмица беше магьосник в „Есен Таш". А сега — ето ти на. Антари.
Сама, но не и самотна. Без корени, ала не свободна. Твърде много животи бяха оплетени в нейния. Имаше твърде
много хора, за които да се притеснява, и за пореден път не знаеше дали да остане, или да бяга — налагаше се обаче
изборът да почака, защото този град умираше и тя искаше да го спаси. А може би това беше знак, че вече е избрала.
Поне засега.
Лайла огледа килията в Светилището, където нямаше друго, освен нар и символите по пода. Бе идвала тук
веднъж, помъкнала на гръб принц на смъртно легло. Светилището й се стори студено и празно дори тогава, но сега
беше още по-зловещо. Коридорът отвън, преди тих, сега бе мъртвешки притихнал, единствено дъхът й раздвижваше
въздуха. Бледа светлина гореше в свещниците по стените с равномерния пламък, който тя бе привикнала да
приписва на магия. Лъхналото течение бе достатъчно силно да раздвижи пешовете на куртката й, но вятърът почти
не залюля пламъците. Жреците си бяха тръгнали до един, повечето се укриваха в двореца и същевременно
поддържаха защитата, а другите се бяха пръснали из града, изгубени в мъглата. Странно, каза си Лайла, че нямат
имунитет към нея, но предположи, че да си по-близо до магията, невинаги е нещо хубаво. Не и когато магията играе
ролята и на дявол, и на бог.
Тишината в Светилището й се струваше неестествена — беше прекарала години да се промъква през тълпи, да
изнамира уединение в тесни пространства. Сега крачеше сама през постройка, предназначена за десетки, дори за
стотици обитатели — нещо като църква, която изглежда нередно, лишена от поклонниците си, без меката и
равномерна топлина на съвкупната им магия.
Само покой и гласът… гласовете?… отвъд сградата, които я призовават: „Излез, излез или ме пусни “.
Лайла потрепери, изправена на нокти, и затананика под нос, докато се качваше по стълбите.
Как да узнаеш, че Сероус е близо?
На горната площадка тръгна по централния коридор със сводести тавани и каменни колони, всичките изсечени
от еднакъв камък с лъскави частици. Между колоните се намираха големи съдове, оформени от гладко бяло дърво,
всеки препълнен до ръба с вода, цветя или фин пясък. Лайла прокара пръсти през водата, докато минаваше край нея
— инстинктивно покръстване, погребан спомен от детството на един свят разстояние.
Стъпките й отекваха в пещероподобното пространство и тя направи гримаса, след което догоди походката си до
тази на крадец, безшумен дори върху камък. Косъмчетата в основата на тила й настръхнаха, докато пресичаше
коридора, и…
Чу удар, като че камък по дърво. Разнесе се веднъж, после се повтори и потрети.
Някой чукаше по вратите на Светилището.
Лайла застина, несигурна какво да стори.
— Алос мас ен! — извика някой. — Пусни ме.
През дебелото дърво крадлата не успяваше да различи дали гласът е мъжки или женски, но и в двата случая се
вдигаше прекалено много шум. Девойката бе видяла по улиците бунтовни тълпи, банди мъже и жени със сенки в
очите да нападат онези, които не са се поддали, опитват се да се борят, привлечени са към битката им като котки
към мишки. Определено не желаеше да влизат тук.
— Дявол го взел! — изръмжа и се втурна към вратата.
Беше заключена и се наложи да налегне с половината си тежест на желязото, за да го накара да се размърда.
Стискаше нож между зъбите си. Най-сетне резето се освободи, тя отвори Светилището и вътре излази мъж, който
падна на колене на каменния под.
— Ренса тав, ренса тав — заекваше той задъхано, докато Лайла затваряше вратата зад него и изплю острието
обратно в ръката си. Извърна се, готова за битка, но мъжът не бе помръднал, стоеше със сведена глава и
извинително коленичил.
— Не биваше да идвам — каза той.
— Вероятно не — съгласи се Лайла, — но сега си тук.
Чул гласа й, новодошлият вдигна глава, а качулката му се хлъзна назад и разкри тясно лице с ококорени,
неомагьосани очи.
Лайла отпусна ножа до хълбока си.
— Ленос?
Вторият помощник на „Острието “ я зяпаше изумен.
— Бард?
Лайла почти очакваше Ленос да изпълзи назад ужасен — винаги се държеше с нея като с открит огън, способен
да го изгори във всеки момент, ако се приближи прекалено — но лицето му си остана изкривено от изумление.
Изумление и благодарност. Той изхлипа от облекчение и дори не се дръпна, когато тя го изправи на крака, макар че
се взираше в мястото, където ръцете им се докосваха, и нещастно промърмори:
— Тас ира…
Окото ти.
— Дълга нощ беше… — Лайла погледна към светлината, която струеше през прозорците. — И ден. Откъде
разбра, че съм тук?
— Не знаех — морякът взе да върти глава насам-натам, присъщ за него нервен тик. — Ала когато камбаните
зазвъняха, си помислих, че някой от жреците…
— Съжалявам, че те разочаровах.
— Капитанът в безопасност ли е?
Лайла се поколеба. Не беше виждала Алукард, откакто беляза челото му, но преди да успее да каже и толкова,
на вратата отново се почука. Лайла и Ленос се обърнаха.
— Пусни ме — обади се нов глас.
— Сам ли беше? — попита Лайла.
Ленос кимна.
— Пусни ме — продължи онзи зад вратата със странно равен тон.
Лайла и морякът отстъпиха крачка назад. Вратата беше дебела и резетата — здрави, а и Светилището по идея бе
защитено от черна магия, но тя не знаеше колко ще удържи без жреците. Подкани новия си спътник:
— Да вървим!
Лайла имаше памет на крадец и картата на Тийрън се разгърна пред очите й в пълни подробности, разкривайки
коридорите, килиите, кабинета. Ленос вървеше плътно по петите й и шаваше с устни, докато четеше беззвучно
молитва.
Винаги бе играл ролята на най-религиозния на борда на кораба, молеше се при първия знак за лошо време, в
началото и в края на всяко пътуване. Лайла нямаше представа на какво или на кого се моли. Другите моряци му
угаждаха, но май никой от тях не се интересуваше особено. Тя приемаше, че за местните магията е онова, което Бог
— за християните, и понеже никога не беше вярвала в Господ, смяташе за твърде глупаво да мислиш, че той ще има
свободно време да подава ръка на всеки люлеещ се кораб. И все пак…
— Ленос — поде внимателно, — защо не си пострадал?
Той се огледа, сякаш не беше съвсем наясно. После извади изпод ризата си талисман. Лайла се вцепени при
вида му — символът отпред бе силно износен, почти изтрит, но се виждаха същите извити краища като на сигила на
черния камък, а от вида му я полазваха същите топли и студени вълни. В средата на талисмана, уловена в стъклено
мънисто, висеше едничка капчица кръв.
— Баба ми — обясни Ленос. — Хелина. Тя беше…
— Антари — продължи Лайла.
Морякът кимна.
— Магията не се предава по наследство — обясни. — Така че силата й никога не ми е била от особена
полза… — сведе поглед към огърлицата. — По-големият ми брат, Таник, трябваше да наследи медальона, но той не
го искаше, бил само безполезна дрънкулка, и го даде на мен…
— Навярно боговете на магията все пак са добронамерени към теб — предположи Лайла и огледа коридорите и
от двете им страни.
— Навярно — съгласи се Ленос, но не й се стори особено убеден.
Тя пак зави наляво и се озова пред вратата на библиотеката. Беше затворена.
— Е — погледна го: — Или си късметлия, или си благословен. Избери си.
Ленос нервно се ухили.
— Какво би избрала ти?
Допряла ухо до дървото, Лайла се вслуша за признаци на живот.
— Аз? — озадачи се, докато отваряше вратата. — Бих избрала умно.
Зад вратата видяха редица маси с все още отворени върху тях книги, а хартията шумолеше леко на течението.
В дъното на библиотеката, зад последните рафтове, Лайла отвори кабинета на Тийрън. Върху бюрото се
издигаше чутовна кула свитъци. По полиците бяха наредени мастилници и книги. В отворена витрина се виждаха
многобройни рафтове със стъклени буркани.
— Пази на вратата — нареди Лайла, вече посегнала към тинктурите и билките.
Присви очи да прочете названията им, написани на стенографски арнески, в който не я биваше. Подуши
шишенце, в което изглежда имаше масло, и обърна отвора му върху възглавничката на палеца си.
„Тигре, тигре“ — изпя наум, побутвайки силата във вените си, изваждайки я от канията, както би направила с
нож. Щракна с пръсти и в шепата й се появи малко пламъче. На неговата трепкаща светлина тя проучи списъка с
поръчки и се хвана за работа.
* * *
— Мисля, че това е всичко — заключи девойката и нарами брезентовата торба. Свитъците заплашваха да се
изсипят от нея, а стъклениците дрънчаха тихичко вътре: бутилки с кръв и мастило, билки и пясък, и всевъзможни
други средства, чиито имена не означаваха нищо за крадлата. В допълнение към списъка на Тийрън отмъкна
манерка с течност, наречена „спи сладко“, и мъничка ампула, описана като „чай на провидеца“, но остави всичко
друго и дори бе силно впечатлена от сдържаността си.
Ленос стоеше до вратата, опрял длан на дървото и тя нямаше представа дали го прави, защото има нужда от
опора или се вслушва, както моряците правят понякога, ако идва буря — не чрез звук, а чрез вибрации.
— Някой продължава да чука — прошепна той. — И според мен вече не е сам.
Следователно не можеха да излязат навън през вратата, нито оттам, откъдето бяха дошли, не и без
неприятности. В коридора Лайла огледа разклоненията му, призовавайки в ума си картата, и й се прииска да бе
имала време да проучи по-голяма част от пътя, който възнамеряваше да измине. Щракна с пръсти. В шепата й се
съживи пламък и тя затаи дъх, докато светлината му се уталожи и затанцува леко. Закрачи, Ленос я следваше по
петите, а на свой ред тя следваше студеното течение.
Зад тях се чу рязкото тракване на нещо, падащо от висока полица.
Лайла се обърна, пламъкът в ръката й надигна глава — навреме, за да видят как каменна сфера се разбива на
пода. Крадлата се подготви за нападение, каквото обаче не последва. Вместо това само чифт познати аметистови
очи проблеснаха на светлината.
— Еса?
Котката на Алукард се прокрадна напред, настръхнала, но щом Лайла посегна към нея, се дръпна, очевидно
уплашена, и побягна през най-близката отворена врата. Крадлата изруга под нос. Зачуди се дали да не зареже всичко
— мразеше котката, а беше и почти сигурна, че чувствата са взаимни — но животинката вероятно знаеше друг изход.
Затова тя и морякът последваха котката през една врата и после през друга, стаите около тях се охладиха дотам,
че се появи скреж. Отвъд третата врата откриха подобие на вътрешен двор, открит към утринния въздух. Дузина
арки водеха в градина, не поддържана като останалите в Светилището, а дива — преплетени дървета, едни оголели
за зимата, а други — лятно зелени. Напомни на крадлата за дворцовия двор, където бе намерила Рай предишния
ден, само че без следа от ред. Цветя цъфтяха и лози се усукваха около пътеката, а отвъд градината…
Отвъд градината нямаше нищо.
Нито арки, нито врати. Дворчето гледаше към реката, а нейде отвъд гъстия клонак, градината свършваше и
потъваше в сенките.
— Еса? — подвикна Лайла, но котката, стрелнала се сред чимшира, не се виждаше никъде. Крадлата потрепери
и изруга от внезапния, хапещ студ. Вече бе тръгнала да се обръща към вратата, ала ясно прочете въпроса в очите на
Ленос. Целият екипаж знаеше колко много значи глупавата котка за Алукард. Веднъж на шега й беше казал, че това
е талисманът, в който крие сърцето си, но бе признал също и че Еса е подарък от любимата му по-малка сестра.
Възможно беше в определен смисъл и двете твърдения да са верни.
Лайла изруга и пусна торбата в ръцете на Ленос.
— Не мърдай оттук!
Вдигна яката си заради студа и нахлу в градината, като прекрачваше подивелите лози и се привеждаше под
ниските клони. Вероятно това кътче представляваше метафора на хаоса в естествения свят — направо чуваше как
Тийрън я поучава да стъпва леко, докато междувременно тя вадеше най-острия си нож и отряза препречилата пътя й
лоза.
— Насам, Еса! — подвикна. Беше стигнала до средата на градината, когато осъзна, че вече не вижда пътека
пред себе си. Нито зад себе си. Все едно бе излязла изцяло от Лондон и бе влязла в свят, изграден само от мъгла.
— Върни се, писе! — прошепна, стигнала до края на градината, — иначе, кълна се в Господ, ще те хвърля в…
И млъкна. Градината свършваше рязко, право пред нея, с корени, провиснали покрай платформа от светъл
камък. И отвъд ръба, точно както си бе помислила, нямаше нито стена, нито преграда. Само стръмен скат към
черната мазнота на Айл долу.
— Не знаеш ли?
Лайла се обърна към гласа и откри момиче, високо до кръста й, да стои между нея и края на градината.
Послушница, облечена в бялата робата на Светилището, тъмната й коса бе прибрана в спретната плитка. В очите й
се вихреше магията на Осарон и крадлата вкопчи пръсти в ножа си. Не искаше да убива момичето. Не и ако в нея се
бе запазила поне капка от душата й, която се мъчи да излезе на бял свят. Не искаше, но бе готова да го стори.
Малката послушница наклони глава и се взря нагоре в светлото небе. Насинена кожа обграждаше ноктите й и
очертаваше черни линии по бузите.
— Кралят ни вика.
— Така ли? — попита Лайла и пристъпи към градината.
Мъглата около тях се сгъстяваше, поглъщаше ръбовете на света. А после от нищото заваля сняг. Полетя
снежинка, кацна на бузата й и…
Лайла простена, когато мъничко острие от лед прободе кожата й.
— Какво, по дяволите…
Послушницата се засмя, когато Лайла обърса бузата си с опакото на ръката, а навред около нея снежинките се
превръщаха в остриета и се спуснаха към нея. Огънят се озова в шепите й, преди дори да се сети да го призове, и тя
приведе глава, а горещината се усука около нея в щит, ледът се топеше, без да стига до кожата й.
— Хубав номер — промърмори и вдигна глава.
Ала послушницата беше изчезнала.
В следващия миг малка, ледена ръка се вкопчи в китката на Лайла.
— Пипнах те! — възкликна момичето и в гласа й зазвъня смях, а от пръстите й се плисна сянка, но тутакси се
отдръпна от кожата на Лайла. Нападателката посърна и с отвращение рече: — Ти се една от тях!
Вместо да я пусне обаче, стегна още по-здраво пръсти. Момичето беше силно, нечовешки силно — с черни
вени, изпъкнали над кожата като въжета — и помъкна Лайла настрани от градината, към мястото, където
Светилището свършва и мраморът изчезва. Далеч под тях се ширеше реката — неподвижна черна плоскост.
— Пусни ме! — запъна се крадлата.
Послушницата не изпълни нареждането й.
— Той не е доволен от теб, Делайла Бард!
— Пусни ме\
Ботушите на Лайла се подхлъзнаха по гладката каменна повърхност. Четири крачки до ръба на платформата.
Три.
— Чул е какво каза — че ти си пуснала Кел на свобода. И ако не се отвориш за него… — момичето се
изкиска, — ще те удави в морето.
— Ама че си неприятна! — изръмжа Лайла и за последно се опита да се откопчи. Когато това не проработи, тя
посегна да извади ножа.
Едва го измъкна от канията и друга ръка — тази беше по-голяма — я хвана за китката и я усука свирепо, така че
изтърва оръжието. Лайла се обърна, вече прикована от двама, и видя кралски гвардеец, по-едър и от Барън, с тъмна
брада и съсипани останки от нейната мазка на челото си.
— Срещала ли си мраковития крал? — изтътна той.
— По дяволите! — изсъска Лайла, понеже в градината пристъпи трети участник. Старица, боса, облечена само
в блещукаща нощница.
— Защо не го пуснеш в себе си?
Стигаше й толкова. Вдигна ръце и бутна, както бе сторила на ринга съвсем неотдавна. С все сила. Мощ срещу
мощ. Но от каквото и да бяха изградени тези хора сега, не подейства. Те се усукаха около силата й. Мина право през
тях като вятър през жито и после отново я помъкнаха към опасната бездна.
Две крачки.
— Не искам да ви нараня! — излъга крадлата. В този миг беше готова да ги нарани много сериозно, но това
нямаше да спре чудовищата да й дърпат конците. Трескаво се замисли за някакъв изход.
Една крачка — и вече нямаше време. Ботушите на Лайла удариха в гърдите на момиченцето и то отлетя
встрани. После тя щракна с пръсти, извади втори нож и го заби между цепнатините в бронята на гвардееца, при
коляното. Очакваше той да се олюлее, да изпищи или поне да я пусне. Нищо такова не се случи.
— О, стига де! — изръмжа тя, а той я избута още половин стъпка към ръба, докато послушницата и старицата й
преграждаха пътя за бягство.
— Кралят иска да си платиш! — заяви гвардеецът.
— Кралят иска да се молиш! — съобщи й момиченцето.
— Кралят иска да коленичиш! — допълни старицата.
Гласовете им притежаваха звънлива напевност, а Лайла вече стоеше на ръба.
— Моли се за твоя град!
— Моли се за твоя свят!
— Моли се за твоя живот!
— Никога не се моля! — изръмжа антари от Сивия Лондон и ритна с все сили острието, забито в крака на
гвардееца. Поне коляното поддаде, но когато падна, той я повлече със себе си. За щастие, търколи се встрани от
ръба, така че крадлата се измъкна от хватката му и се изправи отново, но тънките ръце на старицата вече се
вкопчваха в гърлото й. Лайла я отърси право в приближаващата послушница и изтанцува на няколко стъпки от ръба.
Сега поне имаше зад гърба си градина, а не каменен ръб.
Но и тримата нападатели бяха вече на крака, очите им — изпълнени със сенки, и устите — с думите на Осарон.
И ако побегнеше, просто щяха да я последват.
Кръвта й звънтеше от възбудата от битката и пръстите я сърбяха да призове огън, но той действаше само ако се
притесняваш да не се опариш. Тяло без страх не би се забавило пред лицето на огъня. Не, на Лайла й трябваше нещо
солидно. Плътно.
Сведе поглед към широката каменна платформа.
Би могло да се получи.
— Да коленича ли иска? — попита и спокойно се наведе, а коленете й тупнаха на студения камък.
Пленниците на Осарон я наблюдаваха мрачно как притиска и двете си длани към мраморния под и рови в
паметта си за откъс от Блейк — нещо, каквото и да е, само и само да центрира мислите й — но после, внезапно,
Лайла осъзна, че не се нуждае от думи. Потърси пулса на камъка и откри стабилен ритъм като дръпната струна.
Нападателите отново тръгнаха към нея, ала вече бе твърде късно.
Лайла улови нишките и дръпна.
Земята затрепери под нея. Момичето, гвардеецът и старицата сведоха очи към пукнатините, плъзнали сякаш са
дълбоки корени в камъка под тях. От край до край се отвори зловеща цепнатина и откъсна плочата от градината, а
падналите души — от Делайла Бард. После се отчупи и тримата се търколиха с трясък и плисък в реката под тях. И
настъпи тишина.
Лайла се изправи, задъхана, но с триумфална усмивка на устните, а последните няколко парченца камък още се
сипеха от ръба. Не беше най-елегантното решение, много ясно, но беше ефективно.
В градината някой извика името й.
Ленос.
Обърна се към него точно когато пипало мрак се уви около крака й и дръпна.
Лайла тупна тежко на земята.
И продължи да пада.
Да се пързаля.
Сенките се увиваха около глезена й като упорита лоза — не, като ръка, която я влачеше към ръба. Тя се хлъзгаше
по неравната земя, драпаше да се хване за нещо, за каквото и да е, ала ръбът приближаваше все повече и повече, и
накрая падна през него и рухна, а отдолу нямаше нищо друго, освен черна вода.
Лайла успя да вкопчи пръсти в самия ръб. Стисна го с все сила.
И мракът я стискаше, дърпаше я надолу, натрошеният ръб на каменната платформа се врязваше в дланите й.
Разрани я до кръв и едва тогава, щом потекоха първите капки, мракът се отдръпна и я пусна.
Лайла висеше задъхана на ръба и застави порязаните си длани да поемат тежестта й, придърпа се нагоре,
преметна единия си ботуш през неравния край и изтласка цялото си тяло нагоре и на равното.
Претърколи се по гръб, с пулсиращи длани, зинала за въздух.
Все още лежеше неподвижна, когато Ленос най-сетне дойде.
Огледа натрошената платформа и ивицата кръв. Ококори очи като чинии.
— Какво стана?
Лайла се издърпа да седне.
— Нищо — промърмори и се изправи. От пръстите й все още капеше кръв на едри капки.
— Това нищо ли е?
Тя завъртя глава да раздвижи врата си и се поправи:
— Нищо, с което да не мога да се справя.
И едва тогава забеляза пухкавата бяла купчинка в ръцете на Ленос. Еса.
— Дойде, когато я повиках — обясни срамежливо вторият помощник. — И мисля, че намерих изход.
V
Пепел и изкупление
І
— Забележително! — Тийрън обърна дланите на Алукард и прокара кокалест пръст във въздуха над нашарените
му от сребърни белези китки. — Боли ли?
— Не — отвърна пиратът умислено. — Вече не.
От другия край на дивана Рай гледаше, сплел пръсти, за да не личи колко му треперят ръцете.
Кралят и Кел наблюдаваха как Тийрън преглежда капитана и осейва тежкото мълчание с въпроси, на които
Алукард се опитваше да отговори, макар видимо още да не се чувстваше добре.
Не обясни какво е преживял, а само че е бил в делириум и в трескавото му състояние мраковитият крал се е
опитал да проникне в ума му. И Рай не го предаде и не сподели подробности. Все още го боляха ръцете от
стискането, беше схванат от лежане на пода на „Острието“, но ако Кел усещаше тази болка, не спомена и за нея — и
принцът му беше благодарен за това, както и за много други неща.
— Значи Осарон има нужда от разрешение — констатира Тийрън.
Алукард преглътна.
— Повечето хора, предполагам, го дават, без дори да се усетят. Болестта настъпва бързо. Когато осъзнах какво
става, той вече бе проникнал в главата ми. И щом се опитах да се противопоставя… — поколеба се. Погледна право
към Рай. — Той изкривява мислите и спомените ти.
— Но сега — намеси се Максим, — магията му не може да те докосне?
— Така изглежда.
— Кой те намери? — поиска да разбере кралят.
Кел стрелна с поглед Хастра, който пристъпи напред.
— Аз, Ваше Величество — излъга бившият гвардеец. — Видях го да излиза и…
Рай го прекъсна.
— Не Хастра откри капитан Емъри. Аз бях.
Раздразнен, брат му въздъхна.
Майка му се вцепени.
— Къде? — настоя да научи Максим с тон, при който принцът обикновено прекланяше глава. Ала сега не
отстъпи.
— На кораба му. Заварих го вече болен. Останах с него да видя дали ще оживее и ако оцелее…
Баща му почервеня целия, майка му пребледня.
— Излязъл си навън, сам — обади се тя. — В мъглата?
— Сенките не ме докоснаха.
— Изложил си се на риск — скара му се баща му.
— Не съм в опасност.
— Но можеше да те отвлекат!
— Вие не схващате! — тросна се Рай. — Онази част от мен, която Осарон би пожелал да вземе, вече я няма!
В стаята се възцари тишина. Принцът не можа да се застави да погледне Кел. Долавяше ускоряването на пулса
на брат си, тежестта на погледа му.
А после вратата се отвори с трясък и при тях нахлу Лайла Бард, следвана от слабичък и видимо притеснен мъж,
стиснал — кой да си го представи! — котка. Крадлата видя — или по-скоро долови — напрежението, изпълнило
помещението, и спря.
— Какво пропуснах?
Дланите й бяха превързани, по протежение на челюстта минаваше дълбока драскотина и Рай видя брат си да
пристъпва към нея така естествено, сякаш светът се е наклонил натам. За Кел очевидно бе точно така.
— Касеро! — възкликна мъжът, придружителят й и печалните му очи светнаха при вида на Алукард. Явно
идваше от града извън двореца, но не показваше признаци на заболяване.
— Ленос! — зарадва му се капитанът, а котката скочи и отиде да се погали в ботуша му. — Къде…?
— Дълга история — прекъсна ги Лайла, подхвърли торбата на Тийрън и, забелязала сребърните белези по
лицето на Алукард, попита: — А на теб какво ти се случи?
— Дълга история — повтори той думите й.
Крадлата отиде до барчето да си налее питие.
— Не станаха ли вече всичките дълги, а?
Кралят се взираше в слабичкия и доста опърпан моряк. Попита го строго:
— Как влезе в двореца?
Притеснен, Ленос местеше поглед от краля към кралицата и Кел.
— Втори помощник ми е, Ваше Величество — обясни Алукард.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Намерихме се един друг… — поде Лайла.
— Той сам ще говори от свое име — отряза кралят.
— Може би, ако си давахте труда да разпитвате поданиците си на техния език — не му остана длъжна крадлата.
В стаята отново натежа тишина. Кел вдигна вежди. Рай, макар и добре възпитан, едва не се изсмя.
На вратата се появи гвардеец и прочисти гърло.
— Ваше Величество, затворникът желае да говори.
Лайла се скова при споменаването на Холанд. Алукард тежко се отпусна в едно кресло.
— Най-сетне — Максим тръгна към вратата, но гвардеецът сведе глава, смутен.
— Не с вас, Ваше Величество — и кимна към Кел. — С него. Принцът антари погледна към краля, който
кимна отсечено.
— Донеси ми отговори — настоя, — иначе ще намеря друг начин да му ги измъкна.
По лицето на Кел премина сянка, но той само се поклони и излезе.
Рай проследи излизането на брат си и се обърна към баща си.
— Ако Алукард е оцелял, несъмнено има и други. Позволи ми да…
— Знаеше ли? — попита го Максим.
— Какво?
— Когато напусна това безопасно място, знаеше ли, че си недостъпен за магията на Осарон?
— Подозирах — отвърна Рай. — Ала и в двата случая щях да изляза.
Кралицата се вкопчи в ръката му.
— След всичко…
— Да, след всичко — отскубна се от нея принцът. — Заради всичко… — и се огледа в родителите си. —
Научихте ме, че добрият владетел страда с народа си. Научихте ме, че в това се крие силата, то е основата. Не
разбирате ли? Никога няма да притежавам магия, но най-сетне имам цел!
— Рай… — призова го баща му.
— Не — прекъсна го принцът. — Няма да допусна народът ни да мисли, че Мареш са го изоставили. Няма да се
крия в защитения дворец, когато мога без страх да крача по улиците на града. В състояние съм да напомня на
поданиците ни, че не са сами, че се сражавам редом с тях, за тях. Дори да бъда повален, ще се изправя отново и по
този начин ще им покажа безсмъртието на надеждата. Това е редно да сторя за своя град и с радост ще го направя.
Няма нужда да ме прикривате от мрака. Той вече не е в състояние ме нарани. Нищо не е способно да ме нарани.
Рай внезапно се почувства изцеден и празен, но в тази празнота се криеше добронамерен покой. Не, не точно
покой. Яснота. Твърдост.
Погледна майка си, която кършеше пръсти.
— Какъв би предпочела да бъда — твой син или принцът на Арнес?
Кокалчетата й побеляха.
— Винаги ще бъдеш и двете.
— Тогава и в двете начинания ще се проваля.
Посрещна и погледа на краля, но заговори главният жрец.
— Принцът е прав — прозвуча тихият, твърд глас на Тийрън. — Гвардейците и градската стража намаляха
наполовина, а жреците не са всемогъщи и усилията да удържат защитата на двореца ги изтощават. Всеки с имунитет
към магията на Осарон е съюзник и не бива да го пренебрегваме. Нуждаем се от всеки живот, който сме в състояние
да спасим.
— Тогава се разбрахме — кимна Рай. — Ще взема кон…
— Няма да тръгнеш сам — прекъсна го баща му и преди принцът да възрази, поясни: — Никой не излиза сам.
Макар и блед, и изтощен, Алукард се размърда. Беше се вкопчил в подлакътниците на креслото и понечи да се
надигне, но Лайла пристъпи напред и гаврътна питието си.
— Ленос, сложи капитана да легне — разпореди тя и се обърна към краля. — Аз ще придружа Негово
Височество.
Максим се намръщи:
— Защо да доверя тъкмо на теб безопасността на сина си?
Лайла наклони глава, заговори и люшна тъмната си коса така, че да разкрие разбитото й око. И този жест на
непокорство стигаше на Рай да разбере защо Кел я харесва толкова много.
— Защо ли? — повтори тя. — Защото сенките не могат да ме докоснат, а падналите също не смеят. Понеже съм
добра с магията и още по-добра с ножа, и имам повече мощ в кръвта си, отколкото вие в целия този прокълнат
дворец. Понеже не се гнуся да убивам и на всичкото отгоре много ме бива да опазвам синовете ви — и двамата —
живи.
Ако Кел беше тук, щеше да прежълтее.
Кралят почервеня като домат.
Измореното, тихо сумтене на Алукард можеше да мине за смях.
Кралицата се взираше безизразно в странното момиче.
Въпреки натрупалото се напрежение, Рай се усмихна.
* * *
Принцът имаше само една броня.
Тя никога не бе влизала в битка и въплъщаваше фантазията на скулптор, изработил я за малък каменен портрет
в спалнята на кралската двойка, дар от Максим за Емайра по случай десетата им годишнина. Рай бе носил бронята
само веднъж — беше планирал да я сложи отново в нощта на двайсетия си рожден ден, но нищо през тази нощ не бе
минало по план.
Бронята беше лека — твърде лека за истинска битка, но съвършена за позиране: меко, обработено злато,
поръбено със седеф и съчетано с кремаво наметало, и издаваше тихичко звънтене при всяко движение, приятен звук
като звън на далечни камбанки.
— Не си падаш много по потайното придвижване, нали? — обобщи Лайла, когато видя принца да крачи през
фоайето на двореца.
Беше застанала на прага, загледана в града и мъглата, която още се местеше, озарена от късното утро, но при
тихите отгласи от приближаването на Рай се обърна и за малко да се изсмее на глас. Според принца имаше защо. В
крайна сметка, Лайла не бе сменила износените си ботуши и черната куртка с висока яка, а с превързаните си ръце
приличаше на пират след тежка нощ, и ето ти го него, направо засиял в лъсната позлата и с цял отряд гвардейци в
сребърни брони по петите си.
— Не съм привърженик на деликатния подход — призна Рай.
Направо си представи как Кел клати глава и притеснението му се смесва с насмешка. Вероятно изглеждаше
глупаво, но Рай искаше да го забележат, искаше поданиците му — както колкото са останали по улиците навън, така
и всички, приклещени вътре — да узнаят, че принцът им не се крие. Че не се бои от мрака.
Докато се спускаха по стълбите на двореца, Лайла стисна зъби, а изранените си ръце сви в отпуснати край
хълбоците юмруци. Принцът не знаеше с какво се е сблъскала в Светилището, но ясно личеше, че преживяването не
е било приятно и независимо от дръзкото перчене, изписалото се по лицето на спътничката му изражение го
притесни.
— Смяташ идеята за лоша — отбеляза той.
Не беше въпрос. Ала разпали жарава у Лайла, възвърна огъня в очите й и събуди усмивка.
— Без съмнение.
— Тогава защо се усмихваш?
— Понеже — отвърна тя, — лошите идеи са ми любими!
Стигнаха до площада в подножието на стълбите. Застилащите ги букети цветя, които поклонници оставяха
редовно, сега се бяха превърнали в скулптури от черен лед. От дузина места из града се издигаше дим, не прости
валма от запалени огнища, а твърде тъмни стълбове от горящи сгради. Рай зае достолепна стойка. Лайла се уви по-
плътно в куртката си.
— Готов ли си?
— Не се нуждая от бавачка.
— Хубаво — съгласи се крадлата и закрачи напред. — Понеже аз не се нуждая от препъващ се по петите ми
принц.
Рай се потресе.
— Нали каза на баща ми…
— Че мога да те опазя жив — продължи тя и погледна през рамо. — Но за целта нямаш нужда от мен.
Възелът в гърдите на Рай се разхлаби. От всички важни хора в живота му — брат му и родителите му, и
гвардейците, и дори Алукард Емъри — Лайла първа — и единствена — се отнасяше с него така, сякаш няма нужда
от спасяване.
— Гвардейци — подвикна той със заповеден тон. — Разделете се!
— Ваше Височество — заекна един от придружителите им. — Няма да оста…
Принцът им се нахвърли:
— Имаме твърде много площ за покриване и при последната ми проверка, всички бяхме с по чифт зорки
очи… — стрелна Лайла с поглед, осъзнал грешката си, но тя само сви рамене, — така че ги вкарайте в употреба и
ми намерете оцелели!
Последва зловеща надпревара.
Рай се натъкна на твърде много трупове — или по-лошо, места, където би трябвало да има трупове, но са
останали само накъсани одежди и купчина пепел, раздухвана от зимния вятър. Напомняха му за сестричката на
Алукард — Аниса — която изгаряше отвътре навън. Дали същото се бе случило с всички, изгубили битката си с
магията на Осарон? А падналите? Хилядите, които не се бяха борили със сенките на мраковития крал, а се бяха
предали, бяха му отстъпили? Дали все още бяха в телата си, затворници в своите умове? Можеха ли да бъдат
спасени? Или бяха изгубени завинаги?
— Вас ир — шепнеше принцът над труповете и над онези, от които не бе останало нищо.
Почивай в мир.
Улиците не бяха точно празни, но той напредваше през тълпите като призрак, пълните с мрак погледи
преминаваха над или през него. Рай крачеше, цял излят от бляскаво злато, и хората продължаваха да не го
забелязват! Обръщаше се към тях, но не му отговаряха. Дори не трепваха.
Онази част от мен, която Осарон би пожелал да вземе, вече я няма.
Наистина ли вярваше в това?
Ботушите му леко се приплъзнаха и той погледна надолу. Видя, че участък от улицата се е променил, от камък се
е превърнал на съвсем друг материал — стъклено черно вещество, подобно на цветята по стълбите.
Коленичи и потърка облечената си в ръкавица длан по гладкия участък. Не беше студен. Нито топъл. Не беше
влажен като лед. Не беше никакъв. Много странно. Рай се изправи, озадачен, и продължи да се озърта за нещо — за
някой — на когото бе в състояние да помогне.
Сребърните — понеже така бяха започнали да наричат оцелелите, изгорени от магията на Осарон. Жреците,
както се оказа, бяха открили вече мнозина, повечето се надигаха от наредените в Розовата зала легла за жертвите на
треската.
Но колцина още чакаха в града?
Накрая не Рай намери първия си сребърен.
Сребърният го откри.
Момчето излезе с препъване от една къща и падна на колене в краката на принца. По кожата му танцуваха
белези като лъчи от светлина, черен перчем падаше върху грейнали от треската очи.
— Мас варес!
Принце мой.
Покрит с бронята, Рай коленичи и издраска златото при допира до каменния плочник.
— Всичко е наред — рече той, а момчето се разплака и сълзите очертаха нови следи по среброто върху бузите
му.
— Самичък! — мърмореше то с пресядащ в гърдите дъх. — Сам-самичък!
— Вече не — поправи го принцът.
Изправи се и понечи да тръгне към къщата, но в ръката му се вкопчиха малки пръстчета. Момчето поклати
глава и Рай видя, че предницата на дрехата му е покрита с пепел — и разбра. В къщата не бе останал никой друг.
Вече не.
ІІ
Лайла се упъти право към нощния пазар.
Градът около нея не беше празен. Нямаше да е тъй студено, ако беше. Обладаните от магията на Осарон сновяха
из улиците като лунатици и изпълняваха обичайните си задачи, както бяха потънали дълбоко в сънищата си.
Нощният пазар представляваше сянка на самия себе си; половината — изгорял, а оцелелите сергии
продължаваха да работят по същия замаян и призрачен начин.
Продавач на плодове с плувнали в сенки очи продаваше зимни ябълки, а жена носеше цветя със заскрежени в
черно листенца. Около цялото представление витаеше аура на призрачност — същинско море от кукли — и Лайла
все присвиваше очи към въздуха около хората, сякаш търсеше конците им.
Рай се движеше през града като видение, а тя — като Неканен гостенин. Падналите я заглеждаха при
преминаването й, но разрезите по дланите й бяха още свежи и кръвта спираше наглеците, макар шепотът им да я
следваше по улиците.
Из пазара се виждаха разпръснати ивици черен лед, сякаш някой бе плиснал по земята вода с цвят на мастило и
я бе оставил да замръзне. Лайла ги заобикаляше със сигурната стъпка на крадец и грацията на боец.
Беше се насочила към познатата зелена шатра на Кала в края на пазара, когато видя мъж да хвърля кофа с
горещи камъни в реката. Беше едър и брадат, със сребърни белези по ръцете и гърлото.
— Не можа да ме пипнеш, чудовище! — крещеше той. — Не можа да ме удържиш!
Кофата се удари с трясък в реката, раздвижи полузамръзналите води и вдигна облак съскаща пара.
И изведнъж илюзията се разпадна.
Всички други паднали на площада зарязаха заниманията си — и продавачът на ябълки, и жената с цветята.
Сякаш се пробуждаха от сън. Само дето не се будеха. Вместо това мракът се надигаше в тях, Осарон се вълнуваше и
въртеше глава да погледне през очите им. Пристъпиха като цяло тяло — и то такова, което не е тяхно.
— Идиот — промърмори Лайла и тръгна към мъжа с кофата, но той явно не я забеляза. Не го интересуваше.
— Изправи се срещу мен, страхливецо! — изрева, а част от съседната палатка се откъсна и полетя във въздуха
до него.
Тълпата ръмжеше недоволно.
— Как смееш! — възкликна търговец с мътно блеснали очи, докато вадеше нож.
— Кралят няма да те търпи — предупреди го друг и заусуква въже в ръцете си.
Въздухът потрепери от внезапната жажда за насилие и озарението улучи Лайла като удар — Осарон получаваше
покорство от падналите и енергия от трескавите. Ала нямаше полза от онези, които се бяха борили и освободили от
магията му. А което не можеше да използва…
Тя хукна.
Раненият й крак пулсираше, докато тичаше към мъжа.
— Пази се! — извика, а първият й нож вече летеше. Улучи най-близкия нападател в гърдите, острието потъна
до дръжката, но преди търговецът да падне, ножът вече се бе отделил от неговите пръсти.
Лайла събори белязания на земята, а над главите им изсвистя метал.
Непознатият я погледна стреснато, но не разполагаха с време. Вдигнали оръжия, падналите ги бяха
наобиколили. Мъжът удари юмрук в земята и парче от улицата, с ширината на сергия, се надигна да образува щит.
Магьосникът вдигна още една самоделна стена и се обърна, очевидно с намерението да призове и трета, но
Лайла не изпитваше желание да остане погребана жива. Тя дръпна мъжа да се изправи и се втурна в най-близката
шатра, непосредствено преди стоманен чайник да издрънчи по тежката брезентова страница.
— Не спирай! — подвикна, докато си прорязваше път през втора страница, и после през трета, преди
спътникът й да я дръпне и да я спре.
— Защо го направи?
Лайла се отскубна от хватката му.
— Едно благодаря стига. Изгубих петия си най-любим нож…
Непознатият я блъсна в един от коловете на шатрата.
Изръмжа:
— Защо?
Оцъклените му очи се оказаха яркозелени, поръсени с черни и златни искрици.
Бърз ритник в ребрата с петата на ботуша и мъжът залитна назад, макар и не тъй далеч, както Лайла се беше
надявала.
— Понеже крещеше до прегракване срещу сенки и мъгла. Да те подсетя: не започвай такава схватка, ако ти се
живее!—
Не исках да живея — гласът на непознатия потрепери, а той погледна към белязаните си със сребърно
ръце. — Не съм искал това да се случи.
— Мнозина биха си сменили местата с теб.
— Чудовището ми взе всичко. Жена ми. Баща ми. Борих се докрай, понеже си мислех, че ще е останал някой да
ме чака. Но когато се пробудих… когато… — той простена задавено. — Трябваше да ме оставиш да умра!
Лайла се намръщи.
— Как се казваш?
— Какво?
— Имаш си име. Какво е?
— Манел.
— Добре, Манел. Умирането не помага на мъртъвците. Не намира изгубените. Много хора паднаха. Но някои от
нас още стоим. Ако толкова силно искаш да се предадеш, излез през тази завеса. Няма да те спра. И няма да те
спасявам отново. Но ако искаш да използваш по-добре втората си възможност, ела с мен.
Крадлата се завъртя на пети и разряза стената на следващата шатра. Промъкна се през дупката, и тутакси се
закова на място.
Беше попаднала в шатрата на Кала.
— Какво има? — обади се Манел зад гърба й. — Какво не е наред?
— Това е последната шатра — отвърна Лайла строго. — Излез през чергилото й и тръгни към двореца.
Манел плю.
— Дворецът! Кралчето се скри в двореца си, докато семейството ми умираше. Кралят и кралицата си седяха на
сигурно място на троновете, а Лондон падаше и онова глезено принцче…
— Стига толкова! — изръмжа Лайла. — Това глезено принцче в момента претърсва улиците за хора като теб.
Излязъл е да търси живи и да погребва мъртви, и прави всичко по силите си, за да попречи на първите да се
присъединят към вторите, така че или помагай, или се махай, но и в двата случай изчезвай оттук!
Мъжът я изгледа продължително и сърдито, изруга под нос и изчезна през чергилото на шатрата, а след него
звънчетата зазвъняха.
Лайла отново насочи вниманието си към празния магазин.
— Кала? — подвикна с очакване продавачката да е тук — толкова и с очакване да я няма. Окачените в ъглите
фенери не горяха, шапките, шаловете и качулките на стените хвърляха странни сенки в здрача. Лайла щракна с
пръсти и в шепата й пламна светлина — нестабилна, но ярка. Тя й позволи да прекоси малката шатра в търсене на
следи от търговката. Искаше да види милата й усмивка, да чуе шеговитите й думи. Надяваше се Кала да е отишла
някъде далеч и да е в безопасност.
Нещо изхрущя под ботуша на Лайла.
Стъклено мънисто — като онези от донесеното на брега сандъче. Кутия със златен конец и рубинени щипки и
дузини други дребни, прелестни финтифлюшки, които даде на Кала, за да се отплати за куртката, за маската и за
добротата.
Хаотична следа от разпилени по пода мънистата изчезваше под подгъва на втората завеса, закачена между
задната част на шатрата и търговската площ. Светлината проникна отдолу, проблесна върху скъпоценен камък, озари
килима и нещо твърдо.
Делайла Бард не бе чела много книги.
В малкото попаднали й пишеше за пирати и крадци, и винаги завършваха със свобода и обещание за нови
приключения. Героите отплаваха към хоризонта. Продължаваха си живота. Тя винаги си представяше и хората по
този начин — поредица от срещи и приключения. Лесно беше, когато плаваш през живота — и през световете —
както правеше тя. Лесно беше, ако не се тревожиш, понеже хората стъпват на страницата и после я напускат, връщат
се към своите истории и те оставят да си представяш каквото си пожелаеш за тях; стига да те вълнуват достатъчно,
та да продължиш да мислиш за тях и по-нататък.
Барън влезе в живота й и отказа да го напусне, а после взе, че умря, и се налагаше тя постоянно да си го
припомня, вместо да го остави да си живее в някаква версия без нея.
Не искаше същото да се случи и с Кала.
Нито изпитваше желание да поглежда зад завесата, нито да узнава как свършва тази история, но ръката й
посегна сама, предателка такава, и дръпна плата настрани.
Така видя трупа на пода.
О — помисли си глупаво. — Ето я и нея.
Кала, която произнасяше меко и провлачено името на Лайла, и винаги говореше, сякаш отвътре я напушва смях.
Кала, която се бе усмихнала, когато момичето влезе тук една нощ и поиска мъжка куртка, а не дамска рокля.
Кала, която подозираше, че Лайла е влюбена в принца с черното око, още преди крадлата наистина да се влюби
в него. Кала, която искаше Кел да бъде щастлив като мъж, не като авен. Която искаше тя — Лайла — да бъде
щастлива.
Сандъчето с дрънкулки, донесено от крадлата за отплата на търговката, сега се търкаляше катурнато и
отворено, и бе разсипало стотици искрици светлина по пода около главата на жената.
Кала лежеше на хълбок, дребничкото й пълничко тяло бе свито на кълбо, с ръка под бузата. Ала другата си ръка
притискаше към ухото, сякаш се опитваше да заглуши нещо и за миг Лайла си помисли — надяваше се — че тя спи.
Помисли си — надяваше се — че като коленичи и разтърси лекичко жената, тя ще се надигне.
Разбира се, Кала вече не беше жена. Не беше дори и труп. Очите й — по-точно останалото от топлите й очи —
бяха отворени, със същия землист цвят като цялото й тяло: тебеширеносивото на пепелта в огнището, след като
огънят угасне и изстине.
Буца задръсти гърлото на Лайла.
Ето затова бягам!
Защото привързаността има хищнически лапи. Впива нокти и не те пуска. От привързаност боли повече,
отколкото от забит в крака нож, повече от няколко счупени ребра, повече от рана в плътта, която кърви или се
разкъсва и после зараства. Привързаността не се чупи чисто. Тя е кост, която не се намества, и рана, която не се
затваря.
По-добре е да не те е грижа — Лайла се стараеше да не се привързва — но понякога хората проникваха под
кожата ти. Същи нож, противопоставен на броня, намират пукнатините, плъзват се покрай гарда ти и не осъзнаваш
колко дълбоко са се забили, докато не изчезнат и не те оставят да кървиш на земята. Не е честно. Лайла не бе
молила да се привързва към Кала. Не бе искала да я допуска в сърцето си. Защо въпреки това боли толкова силно?
Сълзите плиснаха по бузите й.
— Кала!
Не знаеше защо говори толкова тихо, сякаш с тих глас ще пробуди мъртвата.
Не знаеше и защо изобщо е проговорила на глас.
Ала не й остана време за чудене. При първата крачка напред през шатрата премина полъх зимен вятър и Кала
просто… се разпадна.
Лайла изстена задавено и се втурна към завесата, но беше твърде късно.
Кала вече я нямаше.
Останаха само хлътваща бързо купчинка пепел и стотици златни и сребърни парченца.
В този миг бентът в Лайла се скъса. Тя рухна на земята, без да обръща внимание на стъклените мъниста, които
се врязваха в коленете й, и зарови пръсти в тъкания килим.
Не призова преднамерено огън.
Чак когато димът започна да дразни дробовете й, крадлата осъзна, че шатрата гори. Много й се искаше да я
остави да догори, но същевременно й се струваше непоносима мисълта магазинът на Кала да изгори като живота й
и да не остане и следа. И повече да не се върне.
Лайла събра длани и ги притисна. Така угаси огъня.
Избърса сълзите и се изправи.
ІІІ
Кел стоеше пред килията на Холанд и го чакаше да проговори.
Белият антари не продумваше. Дори не вдигна глава да погледне събеседника си в очите, а остана
съсредоточен върху точка в далечината, отвъд решетките, отвъд стените, отвъд града. Студен гняв гореше в очите му,
но изглеждаше насочен по-скоро навътре, а не навън — към него и чудовището, отровило ума му и откраднало
тялото му.
— Ти ме призова — обади се Кел накрая. — Предположих, че ще имаш нещо за казване.
Холанд продължи да мълчи и посетителят се извърна да си върви.
— Сто осемдесет и двама.
Принцът антари погледна през рамо.
— Какво?
Вниманието на Холанд все още бе демонстративно насочено другаде.
— Това е броят на хората, убити от Астрид и Атос Дейн.
— И колко уби ти!
— Шейсет и седем — отвърна Холанд без колебание. — Трима, преди да ме поробят. Шестдесет и четирима,
преди да стана крал. И нито един оттам насетне… — най-сетне погледна Кел. — Ценя живота. Да, раздавал съм
смърт. Ти си бил отгледан като принц. Аз пък гледах как светът ми се спаружва, ден след ден, сезон след сезон,
година след година. Жив ме крепеше единствено надеждата, че има причина да стана антари. Че мога да помогна с
нещо.—
Мислех, че жив те е крепяло единствено обвързващото заклинание, дамгосано в кожата ти.
Холанд наклони глава.
— По времето, когато ме срещната, жив ме държеше само мисълта да убия Атос и Астрид Дейн. А после ти ми
отне тази наслада!
Кел се озъби:
— Няма да се извиня, задето съм те лишил от отмъщението ти.
Холанд не продължи размяната на удари. Просто се върна на темата.
— На въпроса ми какво е трябвало да направя след пробуждането ми в Черния Лондон, ти отговори: следвало е
да остана там; трябвало е да умра. Мислих за това. Знаех, че Атос Дейн е мъртъв. Поне това бях способен да
усетя… — Веригите задрънчаха, когато той посегна да се чукне по съсипаното заклинание на гърдите. — Но аз не
бях. Не знаех защо, но си мислех какъв съм бил — всичките онези години, преди близнаците да ме одерат до гола
омраза — и какво бях желал за моя свят. Тъкмо тази мисъл ме отведе у дома. Не страхът от смъртта — смъртта е
нежна, тя е добра — а надеждата все още да постигна повече. И идеята да бъда свободен… — примигна, сякаш се бе
отплеснал.
Думите му намираха почва в гърдите на Кел и дърпаха сходни струни.
— Какво ще стане с мен сега? — в гласа на Холанд нямаше страх. Нямаше съвършено нищо.
— Предполагам, ще те съдят…
Белият антари взе да клати глава.
— Не.
— Не си в позиция да поставяш условия.
Холанд се наведе напред, доколкото веригите му го позволяваха. Заяви твърдо:
— Не искам съд, Кел. Искам екзекуция.
IV
Репликата улучи целта, точно както Холанд знаеше, че ще стане.
Кел се взираше в него в очакване на номера, на кукичката.
— Екзекуция? — повтори и поклати глава. — Страстта ти към саморазрушение е впечатляваща, но…
— Въпрос на практичен подход е — Холанд потърка рамене в стената, — не на примирение.
— Не те разбрах.
Все не ме разбираш, помисли мрачно белият антари.
— Как го правите тук? — попита с престорено безразличие, все едно говореха за ястие или танц, не за смъртна
присъда. — С острие или с огън?
Кел се взираше немигащо в него, сякаш никога не бе виждал екзекуция.
— Предполагам — додаде пленникът, — използвате меч…
Холанд беше прав, разбира се.
— В твоя град как се прави?
За първи път Холанд станал свидетел на екзекуция още като хлапе, покачено върху раменете на брат си. Години
наред ходеше с Алокс на площада. Спомняше си насилствено разперените ръце на осъдените, дълбоките разрези и
строшените кости, и как прясната кръв се стича в корита…
— Екзекуциите в моя Лондон бяха бавни и брутални, и много публични.
Кел потрепери от отвращение:
— Ние не славим смъртта с публичност.
Веригите издрънчаха, а Холанд се наведе напред.
— Тази обаче трябва да бъде публична. Някъде на открито, където той да я види.
— Какво намекваш?
— Осарон се нуждае от тяло. Няма как да завземе този свят без мен.
— Така ли? — подигра се Кел. — Понеже засега се справя прекрасно!
— Действа тромаво, цели се напосоки — отвърна презрително Холанд. — Това не му е по вкуса.
— Като че ли знаеш.
Белият антари не обърна внимание на удара под кръста.
— Няма нищо славно в корона, която не можеш да сложиш, дори ако още не го е осъзнал. Осарон е създание на
потенциала. Никога няма да се задоволи с наличното, което притежава. И при цялата му мощ и въплътена магия,
никак не го бива да създава плът и кръв. Което няма да го спре в опитите да отрови всяка душа в Лондон, търсейки
пешка или съд, но никой няма да се окаже подходящ за него.
— Понеже се нуждае от антари.
— Разполага само с три варианта.
Кел се вцепени.
— Знаел си за Лайла?
— Естествено — отвърна Холанд равно. — Да не съм глупак.
— Достатъчно си глупав да играеш по свирката на Осарон — възрази младият магьосник през стиснати
зъби. — Достатъчно глупав да настояваш за екзекуцията си. Какъв е смисълът? Ще сведем вариантите му от три на
два и той пак ще…
— Планирам да му дам каквото желае — заяви Холанд мрачно. — Да коленича, да му се примоля и да го
поканя да влезе. Планирам да му дам желания съд… — Кел го зяпаше с открито отвращение. — А после
възнамерявам да позволя да ме убиеш.
Отвращението на младежа премина в потрес, сетне в объркване.
Холанд се усмихна — студено и невесело разтягане на устните.
— Трябва да се научиш да криеш чувствата си.
Кел преглътна и направи вял опит да прикрие изражението си.
— Колкото и да ми се иска да те убия, Холанд, ако го сторя, няма да убия и него. Или си забравил, че магията не
умира?
— Вероятно не, но може да бъде затворена.
— С какво?
— Ас тосал.
При изричането на тази кръвна заповед Кел инстинктивно се дръпна, после пребледня, осъзнал значението й.
— Не.
— Значи заклинанието ти е известно?
— Мога да те превърна в камък. Би било по-милостив край.
— Не търся милост, Кел! — Холанд вирна брадичка и насочи вниманието си към високия таван на килията. —
Искам да довърша започнатото от мен.
Червеният антари прокара пръсти през рижата си коса.
— Ами ако Осарон не захапе кукичката? Ако не дойде, ти ще умреш.
— Смъртта идва за всички ни — отвърна равно Холанд. — А аз искам моята да означава нещо.
* * *
Вторият сериозен опит за убийството на Холанд се случи, когато беше на осемнайсет и се прибираше у дома
със самун черен хляб в едната ръка и бутилка кааш в другата.
Слънцето залязваше и градът приемаше различна форма. Беше рисковано да си на улицата, ако ръцете ти са
заети, но Холанд израсна едър, с дълги мускулести крайници, широки рамене и висок. Вече не носеше черната си
коса пусната пред окото. Не се опитваше да се крие.
На половината път към дома осъзна, че го следят.
Не спря, не се обърна, дори не ускори крачка.
Холанд не си търсеше сбивания, но те все пак го намираха. Следваха го по улиците като улични псета, като
сенки.
Продължи да крачи — остави мекото подрънкване на бутилката и равномерното потропване на ботушите му да
образуват фон за околните улични шумове.
Тътрене на стъпки.
Тихо издишане преди освобождаването на оръжие.
Острие, което изсвистява в мрака.
Холанд захвърли хляба и се обърна, вдигнал ръка. Ножът падна на един пръст от гърлото му и увисна във
въздуха в очакване да бъде взет. Вместо това той завъртя ръка, острието се обърна на ръб и се върна. С изпъване на
пръста антари запрати метала обратно в мрака, където улучи плът. Някой изпищя.
Още трима мъже излязоха от тъмното. Не по свой избор — Холанд ги влачеше напред, а лицата им бяха
изкривени от схватката с костите им, понеже той налагаше върху телата им воля, по-силна от тяхната.
Долавяше ускорения пулс на сърцата им и плискането на кръвта във вените им.
Един от нападателите се опита да заговори, но Холанд пожела устата му да се запечата. Не го интересуваше
какво имат да казват.
И тримата бяха млади, макар и малко по-големи от самия антари, с татуировки, вече оцапали китките, устните
и слепоочията им. Кръв и дума; източници на сила. На магьосника му хрумна да си тръгне и да остави троицата
приковани на улицата, но това беше трето нападение за няма и месец и започваше да му омръзва.
Освободи само една уста.
— Кой те изпрати?
— Рос… Рос Ворталис — заекна нападателят през все още стиснати зъби.
Не за първи път антари чуваше името. Дори не за първи път му го споделяха потенциални убийци, които го
дебнеха край дома. Ворталис беше бияч от шала, господин Никой в опит да си отреже парче сила от място, където
няма много излишна. И се опитваше да привлече вниманието на Холанд, все по лоши начини.
— Защо? — поинтересува се той.
— Каза ни… да му донесем… главата ти.
Магьосникът въздъхна. Хлябът още се въргаляше по земята. Виното започваше да се заскрежава.
— Кажете на този Ворталис, че ако иска главата ми, ще трябва лично да дойде да я вземе.
С тези думи щракна с пръсти, а мъжете полетяха гърбом, също като ножа, и се удариха в стените на уличката с
тежко тупване. Паднаха и не станаха повече, а Холанд си взе хляба, прекрачи нападателите си — гърдите им все още
се надигаха — и продължи към дома си.
Стигна там, притисна длан към вратата, усети резетата да се отварят в дървената плоскост и лекичко я
открехна. На пода лежеше лист хартия и той почти го докосна, когато чу тихо тупкане на стъпки и вдигна глава,
тъкмо навреме да улови момичето. Тя го прегърна през врата, а той се завъртя с цялата й тежест, и роклята й се
разтвори като цвете — краищата на полата бяха изпоцапани от танци.
— Здравей, Хол! — възкликна хубавицата сладко.
— Здравей, Тал — отвърна той.
Бяха минали девет години от нападението на Алокс. Девет години опити на Холанд да оцелее в град, решил да
му източи кръвта, изстиваше след всяка буря, след всеки бой, след всеки знак за проблеми, и през цялото време
чакаше да се случи нещо добро.
И изведнъж доброто наистина му се случи.
Доброто се казваше Талия.
Талия — багра в свят от белота.
Талия — носеше слънцето със себе си, където и да идеше.
Талия — беше толкова хубава, че усмихнеше ли се, денят засияваше.
Холанд я видя на пазара една нощ.
На следващата я срещна на площада.
И после се натъкваше на нея, накъдето и да погледне.
Тя имаше белези в ъгълчетата на очите и на светло там проблясваше сребро и смях, от който направо му
спираше дъхът.
Кой би могъл да се смее така в свят като този?
Напомняше му за Алокс. Не как брат му се губеше за часове и дни наред, и се прибираше със засъхнала по
дрехите кръв, а как присъствието й го караше да забравя за мрака, за студа, за умиращия свят зад вратата им.
— Какво има? — попита Талия, когато той я остави на земята.
— Нищо — отвърна Холанд и я целуна по слепоочието. — Абсолютно нищо.
И макар да не беше съвсем вярно, под лъжата му се криеше удивително много истина: за първи път в живота си
бе донякъде щастлив.
Разпали огъня с поглед и Талия го придърпа на общото им легло, а после, докато чупеха залци хляб и пиеха
студено вино, му разказваше легенди за бъдещия крал. Точно като Алокс. Първия път Холанд се бе намръщил на
разказа й, но не я спря, понеже му харесваше да я слуша, тъй изпълнена с енергия и светлина. Приказките й бяха
любими — така че я оставяше да говори.
На третото или четвъртото повторение бе забравил защо са му прозвучали толкова познато.
На десетото забрави, че преди ги е чувал от друг.
На стотното забрави за онзи различен живот.
Тази нощ, докато лежаха сгушени под одеялата, Талия зарови пръсти в косата му и Холанд усети как задрямва
под ритъма на милувките й и топлината на огъня.
Точно тогава тя се опита да му извади сърцето.
Беше бърза, но той се оказа по-бърз от нея, а острият връх на ножа потъна само един пръст в плътта му, преди
Холанд да дойде на себе си и да я отблъсне. Скочи и се хвана за гърдите, а между пръстите му бликаше кръв.
Любимата му стоеше в средата на малката им стая, техния дом, с отпуснат покрай хълбока нож.
— Защо? — попита магьосникът замаяно.
— Съжалявам, Хол. Пресрещнаха ме на пазара. Обещаха да платят в сребро.
Той искаше да попита кога и кой, но така и не му се отвори възможност.
Талия отново му се нахвърли — пъргава, гъвкава, с невероятната грация на танцьорка — и ножът засвистя
сладко към него. Случи се толкова бързо! Холанд дори не се замисли, разтвори пръсти и ножът й се обърна в ръката,
застина във въздуха, а тялото й продължи напред. Острието се заби гладко между ребрата на неговата любима.
Талия го погледна с такава изненада и обида, сякаш бе очаквала той да допусне да го убие. Сякаш бе смятала, че
ще се предаде без борба.
— Съжалявам, Тал — каза й антари, докато тя се опитваше да си поеме дъх, да заговори, и не успяваше.
Талия се помъчи да пристъпи и Холанд я улови, докато падаше, цялата танцьорска грация я бе напуснала в
самия край.
Постоя с нея, докато тя умре, после я положи нежно на пода, изправи се и си тръгна.
V
Кралят вдигна поглед от картата.
— Какво иска той?
— Екзекуция — повтори Кел, все още разтреперан.
Ас тосал, това бяха точните думи на Холанд.
— Несъмнено е замислил номер — предположи Исра.
— Не мисля така — възрази антари, но капитанката не го слушаше.
— Ваше Величество — обърна се към Максим, — несъмнено той иска да привлече Осарон в себе си, за да
избяга…
Ас тосал.
Ограничи.
Кел бе използвал кръвното заклинание само веднъж в живота си — върху птиче, мъничък слънцелет, който
хвана в градината на Светилището. Слънцелетът застина неподвижно в шепите му, но не умря. Сърцето му
продължаваше да бие трескаво под перушината на гърдите, докато лежеше неподвижен, като парализиран, в капана
на тялото си…
Когато Тийрън научи, побесня. Кръвно заклинание или не, Кел бе нарушил главното правило на силата: беше
използвал магия да навреди на живо същество, да промени живота му. Момчето се извинява до безкрай и изрече
думите за разсейване на стореното, за лечение на щетата, но за негов шок и ужас заповедите не постигнаха ефект.
Нищо не подейства.
Птичето не се съживи.
Лежеше си в шепите му, неподвижно като мъртво.
— Не разбирам…
Тийрън поклати глава:
— Нещата не са толкова прости, когато се стигне до живота и смъртта. С умовете и телата стореното невинаги
може да бъде развалено…
После взе слънцелета, притисна го към гърдите си и му счупи врата. Върна безжизнената птица в ръцете на
Кел.
— Това — посочи му мрачно, — беше милостивият край.
Младият антари не изпробва заклинанието повторно, понеже така и не научи с какви думи да го развали.
— Кел.
Гласът на краля го изтръгна от спомените.
Преглътна.
— Досега Холанд е направил всичко, за да спаси света си. Вярвам му. Просто иска да сложи край.
— Молиш ни да му се доверим! — изуми се Исра.
— Не — Кел не сваляше очи от краля. — Моля се да се доверите на мен.
На вратата се появи Тийрън.
Пръстите му бяха оцапани с мастило, а бузите — хлътнали от умора.
— Викал си ме, Максиме?
Кралят въздъхна тежко.
— Колко време имаме, докато приготвиш заклинанието?
Авен есен поклати глава.
— Не е проста задача да приспиш целия град. Заклинанието трябва да бъде разделено на седем-осем по-малки
части и после да се постави из града, за да образува верига…
— Колко време е нужно?
Тийрън изсумтя недоволно:
— Няколко дни, Ваше Величество.
Максим отново се взря в Кел.
— Можеш ли да го довършиш?
Кел не беше сигурен дали Максим го пита какво му е нужно, за да убие другия антари — волята или силата.
Не търся милост, Кел. Търся да довърша започнатото.
— Да — отвърна той.
Кралят кимна и плъзна длан над картата.
— Защитата на двореца не се простира и на терасите, нали?
— Не — отвърна Тийрън. — Отнема всичките ни сили да я поддържаме около стените, прозорците и вратите.
— Много добре — кимна Максим и положи юмрук на ръба на масата. — Тогава ще го направим в северния
двор. Ще построим платформа с изглед към Айл и ще извършим ритуала призори, независимо дали Осарон се
появи… — вторачи тъмните си очи в Кел. — Холанд ще умре от твоята ръка!
Думите не заглъхнаха в ушите на магьосника с излизането му в коридора.
Холанд ще умре от твоята ръка.
Младежът облегна гръб о вратата на картографската стая и остави умората да охлади крайниците му.
Доста трудно е да убиеш антари.
С меч.
Милостив край.
Ас тосал.
Кел се оттласна от вратата и тръгна към стълбите.
— Кел?
Кралицата стоеше в края на коридора и гледаше през вратите на терасата към сенките на града. Срещна погледа
му в отражението на стъклото. В нейните очи имаше тъга и Кел се улови да прави крачка към нея, ала спря. Не му
стигаха сили.
— Ваше Величество — кимна, поклони се, после се обърна и се отдалечи.
VІ
Целия ден Рай претърсва града за оцелели.
Откриваше ги понякога сами, понякога по двойки — изтощени, крехки, но живи. Повечето бяха стряскащо
млади. Само неколцина бяха много възрастни. И точно като магията във вените им, нямаха нищо общо помежду си.
Нямаха кръвна връзка, преобладаващ пол или произход. Намери благородничка от Дом Лорени, все още в роклята от
турнирния бал, старец в прокъсани дрехи, проснат в задна уличка, майка в червена траурна коприна, гвардеец,
чийто белег не бе устоял или бе отслабнал. Всички до един белязани със сребърните вени на оцелелите.
Рай оставаше с тях достатъчно дълго да ги убеди, че не са сами; достатъчно дълго да ги напъти да потърсят
убежище при дворцовите стълби — и потегляше отново, връщаше се в града да дири и други.
Преди здрач се върна при „Острието“ — знаеше, че е твърде късно, но искаше да провери — и откри какво е
останало от Аниса: купчинка пепел, димяща на пода в каютата на Алукард, затворена в клетка от отчупени греди. И
няколко капки сребро от пръстена й с емблемата на Дом Емъри.
Рай пресичаше палубата във вцепенено мълчание, когато забеляза отблясък от метал и видя на съседния кораб
жена, седнала с гръб към един сандък и с нож в ръка.
Принцът стъпи на дървения пристан, трополейки нарочно.
Жената не помръдна.
Беше облечена като мъж — като моряк — с капитански пояс в черно и червено, преметнат през гърдите.
Рай от пръв поглед разпозна, че е от граничните земи — крайбрежието, където Арнес се среща с Веск. Имаше
телосложение на севернячка и тен на местните, а гъстата й кестенява коса бе сплетена на две дебели плитки, увити
като корона около лицето й. Разтворила широко очи, тя се взираше пред себе си с упоритост, която подсказваше, че
душата й си е на място, а на фона на загорялото й в открито море лице сияеха тънки сребърни белези.
Ножът в ръката й бе хлъзгав от кръв.
Очевидно не беше нейна.
Дузина предупреждения отекнаха в главата на Рай — до едно изречени с гласа на Кел — докато коленичеше до
жената. Попита я на арнески:
— Как се казваш?
Не получи отговор.
— Капитане?
След няколко продължителни секунди жената примигна — плавно и с видима мъка.
— Джаста — представи се с дрезгав глас и после, сякаш името пробуди нещо в нея, допълни. — Той се опита да
ме удави. Моят първи помощник, Ригар, се опита да ме завлече в онази шепнеща река… — не сваляше очи от кораба
си. — Затова го убих.
— Има ли и други на борда? — попита принцът.
— Половината липсват — обясни капитанката. — Другите… — млъкна и обходи палубата с тъмните си очи.
Рай положи длан на рамото й.
— Можеш ли да се изправиш?
Джаста се обърна към него. Намръщи се.
— Да са ти казвали, че много приличаш на принца?
— Случвало се е… — той се усмихна, протегна ръка и й помогна да се изправи.
-
VІІ
Слънцето бе залязло, а Алукард Емъри се мъчеше да се напие.
Засега не му се получаваше, но той беше твърдо решен да се погрижи за това. Даже си измисли специална игра:
При всяка мисъл за Аниса — за босите й крачета, за трескавата кожа, за вкопчените й в шията му ръце —
гаврътваше по една глътка.
При всеки спомен за Берас — за презрението в гласа му, за пълната с омраза усмивка, за вкопчените в гърлото
му ръце — пак гаврътваше по една глътка.
Всеки път, когато кошмарите му се надигаха като жлъчка или писъците отекваха в главата му, или го връхлитаха
видения за празния поглед на сестра му, за горящото й сърце — пак си пийваше.
Всеки път, когато се сещаше за пръстите на Рай, вплетени в неговите, и за гласа на принца, който го увещаваше
дръж се, дръж се, дръж се за мен — отпиваше по една голяма, ама наистина голяма глътка.
В отсрещния ъгъл Лайла явно играеше подобна игра — потайната му крадла пресушаваше третата си чаша. Бе
нужно много, за да разтърси Делайла Бард, в това поне беше сигурен, но явно се бе намерило какво да разклати
нейната самоувереност. Алукард не беше в състояние да прочете тайните по лицето й, но и така се досещаше, че има
такива. Какво ли беше видяла отвъд стените на двореца? С какви демони се беше сблъскала? Непознати ли бяха, или
приятели?
Всеки път, когато й задаваше въпрос, а Делайла Бард не му отговаряше, той отпиваше глътка, докато болката и
мъката най-сетне започнаха да се сливат в нещо по-устойчиво.
Стаята се люлееше около него и Алукард Емъри — последният жив наследник на рода си — се отпусна удобно
в креслото. Лекичко шареше с пръсти по инкрустираните в дървото фини златни орнаменти.
Колко странно беше да се намира тук, в покоите на Рай. Достатъчно странно беше и когато Рай лежеше на
леглото, но тогава подробностите, спалнята, всичко освен принца, се бе изместило от фокус. Сега Алукард се
загледа в бляскавите завеси, елегантния под, широкото легло — оправено отново. Всички следи от борбата бяха
заличени.
Кехлибареният поглед на Рай все се плъзгаше към него като махало на тежко въже.
Пиратският капитан отпи поредната глътка.
А после още една и още една, в подготовка за болката от копнежа и загубата, и прилива на спомените, самият
той — самотна лодчица, която се люлее нещастно напреко на вълните.
* * *
Дръж се за мен.
Така повтаряше Рай, докато Алукард изгаряше отвътре навън. Когато принцът лежеше до него в корабната каюта
и отчаяно се надяваше, че с ръце ще успее да задържи капитана тук, цял и здрав. Да го спре да не изчезне отново,
този път завинаги.
Алукард беше жив и горе-долу си стъпваше на краката, ала сега Рай не бе в състояние нито да се застави да
погледне любовника си, нито понасяше да отклони взор, затова в крайна сметка правеше и двете поред, но и едното,
и другото не задълго.
Толкова време мина, откакто имаше възможност да съзерцава лицето му! Три лета. Три зими. Три години, а
сърцето на принца още се цепеше по разрезите, оставени от Алукард.
Тримата се намираха в оранжерията — Рай, Алукард и Лайла.
Капитанът седеше прегърбен в кресло с висока облегалка, сребърните му белези и сапфирът изпъкваха и
примигваха на пламъците. В отпуснатите си пръсти държеше чаша, пухкавата бяла котка Еса се бе сгушила под
стола му, а очите на капитана бяха отворени, но невиждащи.
Застанала до барчето, Лайла си наливаше поредното питие. (Това четвъртото ли й беше? Рай смяташе, че не му
влиза в работата да я съди). Тя пълнеше чашата твърде щедро и разля последните капки от лятното вино върху
орнаментирания под. Имаше време, когато щеше да се притесни за петното, но онзи живот отмина безвъзвратно.
Пропадна в цепнатините като накит и сега се търкаляше далеч извън обхвата му, смътно припомнян, и лесно
забравян.
— По-внимателно, Бард!
Това бяха първите думи на Алукард от час време. Всъщност Рай не го дебнеше да заговори, нищо подобно.
Капитанът беше блед, крадлата му — също пребледняла като саван, а самият принц обикаляше неспокойно из
помещението. Бронята му бе захвърлена като строшена черупка върху кресло в ъгъла.
До края на първия ден бяха открили двайсет и четири Сребърни. Повечето се намираха в Розовата зала, под
грижите на жреците. Ала имаше и още. Рай беше сигурен, че има още. Трябваше да има! Искаше да продължи, да
претърсва града и нощем, но Максим му забрани. Нещо повече, оцелелите кралски гвардейци го държаха под
неотклонно наблюдение.
Принцът се дразнеше от заточението си тук, докато в капана на града стояха заклещени още жертви. Не по-
малко го тревожеше и гледката как през Лондон се разстила гниене. Също и подобната на лед чернота на мястото на
плочниците по улиците и тухлите по стените — всъщност тази плака не представляваше ципа, а промяна. Камъни,
пръст и вода — всичко се заменяше от вещество, което изобщо не беше стихия; лъскаво тъмно нищо, присъствие и
отсъствие едновременно.
Спомена на Тийрън и му посочи самотно петно в края на двора, точно отвъд защитата, където нищото се
разстилаше като скреж. Старецът пребледня по-силно от смъртник.
— Магията и природата съществуват в равновесие — и той прокара пръсти във въздуха над локвата от
чернота. — Ето това се случва, когато равновесието се наруши. Когато магията надвие на природата.
Светът се разлага, обясни той. Само дето вместо да омеква като паднали листа в гората, се втвърдява и
вкаменява в нещо като скала, но изобщо не е материално.
— Няма ли да спреш най-сетне? — стресна го внезапно Лайла, която го наблюдаваше как крачи. — Направо ми
се завива свят.
— Подозирам — обади се глас откъм вратата, — че е виновно виното.
Рай се обърна, облекчен да види брат си.
— Кел! — възкликна в опит да призове на помощ хумора си и наклони чаша към четиримата гвардейци,
застанали на вратата. — Така ли се чувстваш през цялото време?
— Горе-долу — обобщи Кел, взе питието от ръката на Лайла и отпи голяма глътка. Учудващо, крадлата му
позволи.
— Колко влудяващо! — простена Рай. После се обърна към гвардейците. — Не бихте ли могли поне да седнете?
Или се опитвате да приличате на рицарските брони в музея?
Не му отговориха.
Кел върна чашата на Лайла и се намръщи, понеже забеляза Алукард. Многозначително пренебрегна
присъствието на капитана и си наля много голяма чаша.
— По какъв повод пием?
— За живите — уточни Рай.
— За мъртвите — обадиха се Алукард и Лайла в един глас.
— Обхващаме всички варианти — поясни принцът.
След наздравицата Рай отново се загледа към пиратския капитан, който на свой ред се взираше в нощта отвън.
Явно обаче не само той се интересуваше от поведението на Алукард — Лайла също се бе извърнала към прозореца и
попита:
— Когато гледаш падналите, какво виждаш?
Алукард присви вяло очи както винаги, когато се опитва да опише нещо невидимо за другите. Накрая каза
кратко:
— Възли.
— Ще поясниш ли? — настоя Кел; запознат с дара на капитана, той се интересуваше от него не повече,
отколкото от притежателя му.
— Няма да ме разбереш — промърмори Алукард.
— Вероятно не подбираш правилните думи.
— Трудно ми е да карам само на едносрични.
— О, Христе! — възкликна Лайла. — Вие двамата няма ли да спрете да се дърлите поне за миг?
Пиратът се наведе напред в креслото и остави отново изпразнилата се чаша на пода до ботуша си, където
котката я подуши.
— Този Осарон — подхвана, — изсмуква енергията от всичко, което докосва. Магията му се храни с нашата,
като я… заразява. Вмъква се сред нишките на нашата магия, на живота ни, и се оплита в тях, а накрая всичко става
на възли.
— Прав си — съгласи се Кел след малко, — нямам представа какви ги говориш.
— Сигурно е вбесяващо — отбеляза Алукард, — да знаеш, че притежавам способност, каквато ти нямаш.
Антари стисна зъби, но когато заговори, тонът му бе сдържан и овладян.
— Ако щеш вярвай, радвам се и на най-малките разлики помежду ни. Освен това може и да не виждам света
какъвто е за теб, но въпреки това разпознавам задниците.
Лайла изпръхтя.
Рай ядосано изсумтя.
— Стига — нареди и се обърна към Кел. — Какво имаше да ти казва нашият затворник?
При споменаването на Холанд, Алукард рязко обърна глава. Лайла се наведе напред с блеснали очи. Младият
антари гаврътна чашата си, направи гримаса и заяви:
— Трябва да го екзекутираме сутринта. Публично.
В течение на дълго време никой не посмя да проговори.
Накрая Лайла вдигна чаша.
— Е — възкликна весело, — ще пия за това!
VIII
Емайра Мареш минаваше през двореца като призрак.
Знаеше какво говорят зад гърба й. Наричаха я дистанцирана, студена. Ала всъщност тя просто се вслушваше. Не
само в хората, но и във всичко и всички под позлатените шпилове на покрива. Малцина забелязваха каните до всяко
легло, легенчетата на всяка маса. Купата с вода е нещо просто, но с подходящото заклинание пренася звука. С
подходящото заклинание Емайра успяваше да накара двореца да проговори.
Страхът й от чупещи се предмети я научи да внимава къде стъпва и да слуша внимателно. Светът беше крехко
място, пълно с пукнатини, които невинаги личаха. Една погрешна стъпка стигаше да го разцепи и да го счупи. Едно
погрешно движение и целият свят щеше да рухне като кула от карти за Санкт, изгоряла до основи.
Задачата на Емайра включваше грижите й нейният свят да си остане здрав, тя да замазва пукнатините, да се
вслушва за появата на нови. Беше неин дълг да пази безопасността на семейството, целостта на двореца,
добруването на кралството. В това откри призванието си и, ако внимаваше достатъчно и се стараеше усърдно,
нямаше да допусне да се случи нищо лошо. Поне така се самоубеждаваше тя.
Само колко бе грешала!
Стори всичко по силите си, а Рай замалко да умре. Над Лондон цареше мрак. Съпругът й криеше нещо. Кел
отказваше да я погледне в очите.
Не успя да спре пукнатините, но сега бе съсредоточила вниманието си върху останалата част от двореца.
Крачеше по коридорите и слушаше жреците в заседателната зала, шумоленето на свитъци, шушненето на
мастилото и тихия шепот на съставяните заклинания.
Чуваше ясно тежките стъпки на гвардейците в брони, докато обхождат долните етажи, гърлените гласове на
весканците и звънката мелодия на фароанската реч в източната зала, мърморенето на аристократите в галерията,
където седяха неподвижни и клюкарстваха с чаша чай в ръка. Говореха си за града, разбира се, и за краля. Какво ли
правеше той? Какво е способен да направи? Максим Мареш, омекнал от възрастта и мира. Максим Мареш, човек
срещу чудовище, срещу бог.
Откъм Розовата зала Емайра долавяше безпокойството и суетенето на трескавите болни, все още в капана на
изгарящите сънища и, когато насочи уши към източното крило на двореца, долови също тъй неспокойния сън на
сина си, отразен на свой ред от буйното въртене на Кел в леглото.
И през всичко това преминаваше равномерният шепот срещу прозорците, срещу стените — думите бяха
приглушени от защитата, разбиваха се в усилването, спадането и съскането на вятъра. Глас, който се опитва да
проникне вътре.
Емайра чуваше безброй неща, но чуваше и липса там, където би трябвало да има звук, а го нямаше. Чуваше
приглушеното дишане на онези, които се стараеха твърде много да пазят тишина. В ъгъла на балната зала двойка
гвардейци събираха смелост. В една ниша благородник и магьосник се бяха усукали като струна. А в картографската
стая отекваха стъпките на човек, застанал сам пред масата.
Тя се насочи към него, но с приближаването осъзна, че не е съпругът й.
Мъжът в картографската стая стоеше с гръб към вратата, свел глава над Лондон. Емайра проследи как протяга
тъмния си пръст и го допира до кварцовата фигурка на кралски гвардеец пред двореца.
Фигурката се катурна на хълбок с тихо тропване на камък върху камък. Кралицата се намръщи, но статуйката не
се счупи, затова тя поздрави:
— Лорд Сол-ин-Ар!
Фароанецът се обърна и по украсата от бяло злато, инкрустирана по лицето му, заиграха отблясъци светлина. Не
показа нито изненада от присъствието на Емайра, нито вина от своето.
— Ваше Величество.
— Защо сте тук самичък?
— Търсех краля — отвърна Сол-ин-Ар с напевния си, мелодичен глас.
Емайра поклати глава и огледа бързо стаята. Струваше й се разхвърляна без Максим. Огледа масата, да не би
нещо да липсва, но Сол-ин-Ар вече бе изправил падналата фигурка и бе взел друга от края на масата. Вокалът и
слънцето. Знакът на Дома Мареш.
Знакът на Арнес.
— Надявам се не е нередно — каза той — да споделя вярата си, че си приличаме.
— Вие и моят съпруг ли?
Гостът поклати глава:
— Ние с вас.
Емайра се изчерви, независимо от не особено високата температура в помещението.
— И защо?
— И двамата знаем много, а казваме малко. И двамата стоим редом с крале. Ние сме истината, прошепната в
ушите им. Здравият разум.
Кралицата мълчеше, само наклони глава.
— Мракът се разпростира — добави фароанецът меко, макар думите му да бяха пълни с остриета. — Трябва да
бъде ограничен.
— Ще бъде — увери го кралицата.
Сол-ин-Ар кимна рязко и заяви:
— Кажете на краля, че можем да помогнем. Ако ни позволи!
И се насочи към вратата.
— Лорд Сол-ин-Ар — обади се кралицата, — нашата фигура, ако обичате.
Гостът погледна към изящната статуетка в ръката си, сякаш напълно забравил за нея. Промърмори:
— Моите извинения — и я върна на дъската.
* * *
В крайна сметка Емайра откри съпруга си В техните покои, макар и не в леглото. Беше заспал на писалището й,
приведен над гравирания дървен плот и облегнал чело на скръстените си ръце върху подвързан том; мирисът на
мастило още беше свеж.
Под намачкания му ръкав се четеше само първият ред:
На сина ми, крон-принц на Арнес, когато времето настъпи…
При тези думи Емайра си пое остро дъх, после се овладя. Не събуди Максим. Не измъкна хартиената му
възглавница. Тихичко се отправи към дивана, взе едно одеяло и го разгъна върху раменете на съпруга си.
Той се размърда леко, раздвижи длани под бузата си и малката промяна на позата разкри не само още един ред
— знай, че бащата живее за сина си, но кралят живее за народа си — а и превръзка, стегната около китката му.
Емайра се вцепени при вида й и кървавите петна, които се просмукваха през чистия бял бинт.
Какво беше сторил Максим?
Какво още планираше да предприеме?
Тя чуваше ясно механизмите на двореца, но умът на съпруга й беше плътен и непроницаем. Без значение колко
старателно се вслушваше, долавяше само ударите на сърцето му.
IX
С падането на нощта настъпи часът на сенките.
Стичаха се заедно с реката и мъглата, и безлунното небе, и не плъпнаха навред. Осарон беше навсякъде.
Туптеше с всеки пулс. С всеки дъх.
Някои му се бяха изплъзнали. Засега. Други вече се бяха превърнали на пепел. Така и трябваше — беше
прочистване на гората, окастряне на шубраците, за да се отвари път за растежа на новото и по-доброто. Процес,
естествен като смяната на сезоните.
Осарон беше есента, зимата и пролетта.
Навред из града чуваше гласовете на верните си слуги.
Как да ти служа?
Как да те славя?
Покажи ми как!
Кажи ми какво да сторя.
Намираше се в умовете им.
Владееше телата им. Шепнеше в главите им и течеше с кръвта им. Беше във всеки, но не оставаше обвързан с
никого.
Навсякъде и никъде.
Стигаше му.
И все пак не му стигаше.
Той искаше повече.
VI
Екзекуцията
I
Сивия Лондон
Нед Тътъл се събуди с много лошо предчувствие.
Наскоро се беше изнесъл от семейния дом в Мейфеър и спеше в стаята над таверната — неговата таверна, онова
магическо място, наречено преди „На хвърлей камък “ и прекръстено на „Петте върха “.
Нед седна, заслушан внимателно в тишината. Готов беше да се закълне, че някой говори, но вече не чуваше гласа
и с отминаването на секундите все повече се разколебаваше дали е било истина, или са просто останки от
полепналия по него сън, нуждата да се вслушва в ехото от странен кошмар.
Сънищата на Нед бяха много живи.
Толкова живи, че невинаги успяваше да познае наистина ли са се случили, или само е сънувал. Открай време
имаше странни сънища и понякога бяха прекрасни, но напоследък станаха… обезпокоителни, все по-мрачни и все
по-страховити.
Когато беше малък, родителите му твърдяха, че сънищата са само резултат от четенето на твърде много романи
и потъването за часове, а понякога и за дни в измислени и фантастични светове. Като юноша бе гледал на сънищата
си като на знак за чувствителността към другото, онзи аспект на света, който повечето хора не виждат — и е
невидим дори и за Нед — но той вярваше в него трескаво, целеустремено и упорито, чак до деня на срещата с Кел и
узна със сигурност, че другото е истинско.
Тази нощ обаче Нед сънува гора, направена от камък. И Кел участваше в съня или поне в една негова част, но
вече си бе отишъл и сега сиволондончанинът се бе изгубил, а всеки вик за помощ, цялата гора отекваше като празна
църква. Само че не неговият глас се връщаше с ехото. В него се вплитаха и пискливи, и басови нотки, имаше
младежки и сладки тонове, имаше и старчески, а в средата — акцент, който Нед не успяваше да различи добре, но се
усукваше около ушите му както светлината понякога се изкривява около ъглите.
Сега, седнал в коравото малко легло, той изпитваше извънредно странния подтик да подвикне, както правеше в
гората, но някаква малка — е, не чак толкова малка, колкото би желал — част от него се боеше, че, точно като в
съня, някой друг ще отговори на призива му.
Да не би да го безпокоеше шум от таверната на долния етаж? Преметна дългите си крака през ръба на леглото,
пъхна стъпала в чехлите и се изправи, а старият дървен под взе да скърца под стъпките му.
Нед крачеше мълчаливо, движението му през стаята можеше да се проследи от отгласите на скръц-скръц-скръц
и после дум, понеже се блъсна в скрина, зззт на разлюляния метален фенер, който за малко да падне, но тупна
обратно на място, последван от шшшшш на изтърколили се от масата свещи.
— Да му се не види! — промърмори Нед.
Щеше да е ужасно удобно, помисли си, ако е способен просто да щракне с пръсти и да призове пламъче, но и
след четири непрекъснати месеца упражнения едва успяваше да премести веществата в набора елементи на Кел,
така че заопипва за халата си в тъмното и излезе на стълбите.
И потрепери.
Определено ставаше нещо извънредно странно.
По принцип Нед обожаваше странните явления и живееше с надеждата да им стане свидетел, но това беше от
типа странности на границата с нередното. Наоколо ухаеше на рози и дим от жив огън, и на гниещи листа, а когато
пристъпи, остана с чувството, че прегазва от топло място в студено езеро или от студен канал в топла лагуна. В
стаята се долавяше течение, макар всички врати да бяха затворени и прозорците — със спуснати капаци.
Нед познаваше усещането, изпита го веднъж на улицата пред „Петте върха “, по времето, когато беше още „На
хвърлей камък“, и още чакаше завръщането на Кел с обещаната му пръст. Случи му се да стане свидетел на
катастрофа с каруца и кочияшът се оплака, че сгазил човек. Само дето нямаше нито труп, нито жертва, само дим и
пепел, и тихото съскане на магия.
Лоша магия.
Черна магия.
Нед се върна в стаята за ритуалния кинжал — купил го от посетител преди седмица — с дръжка, гравирана с
руни около пентаграма от инкрустиран оникс.
Наричам се Едуард Арчибалд Тътъл, помисли си, стиснал кинжала, трети с това име, и не се боя.
Поскърцването го последва надолу по стегнатата спирала на стълбището и след като стигна долната площадка
и застана в тъмната таверна, съпровождан само от тупа-лупането на сърцето си, Нед осъзна откъде идва усещането
за странност.
В „Петте върха“ беше прекалено тихо.
Тежка, приглушена, неестествена тишина, __________сякаш залата е натъпкана с вълна, а не с въздух. Последните въглени
в камината димяха зад решетката, вятърът виеше между дъските, но те не издаваха нито звук.
Нед отиде до входната врата и дръпна резето. Улицата се оказа пуста — навън властваше най-тъмният час,
времето преди първите искри на зората — но Лондон никога не спира напълно, не и толкова близо до реката, и
незабавно го поздравиха клопа-лопането на каруците и далечните отгласи от смях и песни. Нейде недалеч от Темза
се носеха трели на флейта, а значително по-близо мяукаше улична котка в търсене на мляко или компания, или
нещо друго от първа необходимост за събратята й. Дузина ехота, съставящи тъканта на града, и когато Нед затвори
вратата, те го последваха, промъкнаха се в цепнатините под вратата и покрай прага. Напрежението се източи,
въздухът в таверната се разреди и магията си отиде.
Съдържателят се прозя, усещането за странност вече му се изплъзваше още когато изкачваше стълбите. Отново
в стаята, открехна прозореца въпреки студа и остави екота на Лондон да влезе в помещението. Но, докато се пъхаше
в леглото и дърпаше завивките, а светът потъваше в тишина, шепотът пак се разнесе. И когато Нед потъна обратно в
пропастта между будуването и съня, убягващите му слова най-сетне добиха форма.
Пусни ме, умоляваше гласът.
Пусни ме!
II
Веднага след полунощ до килията на Холанд се разнесоха гласове.
— Подранил си — подхвърли гвардеецът най-близо до решетката.
— Къде ти е партньорът? — попита онзи до стената.
— Кралят има нужда от хора на стълбите — отвърна новодошлият, — предвид всичките изплашени типове,
дето прииждат… — гласът му беше приглушен от шлема.
— Имаме заповед да…
— Аз също — прекъсна го новият гвардеец. — И хората не ни стигат.
Последва пауза и докато тя се точеше, Холанд усети как се случи нещо странно. Все едно някой подхвана
въздуха — енергията в него — и я изтегли. Плитко. Едва-едва подръпване на волята. Нарушаване на равновесието.
Леко прилагане на контрол.
— Освен това — продължи небрежно новият гвардеец, — с какво предпочитате да се занимавате? Да зяпате в
този боклук тук или да спасявате приятелите си?
Равновесието се промени. Гвардейците се надигнаха от местата си. Холанд се чудеше дали новодошлият знае
какво е направил. Беше от типа магия, забранена в този свят и обожествявана в неговия.
Новият гвардеец изпрати с поглед колегите си по стълбите и съвсем лекичко се олюля. Когато те се скриха, се
облегна на стената с лице към килията на Холанд, металът на бронята му застърга по камъка и той извади нож.
Заигра се разсеяно с него, стиснал върха с пръсти, подхвърляше го и го ловеше, и отново го подмяташе. Холанд
осъзна, че го изучават и затова проучи противника си в отговор. Вгледа се как новият гвардеец накланя глава, как
пъргавите му пръсти се движат по острието на ножа, вдъхна мириса на друг Лондон, лъхащ от кръвта му…
От нейната кръв.
Несъмнено трябваше да разпознае гласа, дори и през крадения шлем. Навярно ако се беше наспал — откога не
беше затварял очи? — и не беше окървавен и пребит, и зад решетки… Но все пак трябваше да го познае.
— Делайла — отбеляза равно.
— Холанд — не му остана длъжна тя.
Делайла Бард, антари от Сивия Лондон, остави шлема си върху масата под куката, където се намираха
ключовете от тъмницата. Зашари разсеяно с пръсти по зъбците им.
— Последната ти нощ…
— Да се сбогуваш ли си дошла?
Тя затананика под нос.
— Нещо такова.
— Доста си далеч от дома.
Тя го стрелна с поглед, бърз и остър като наточена стомана.
— Ти също.
Едното й око бе придобило стъклените отблясъци, които идват от твърде много пиене. Другото — изкуственото
— беше спукано. Държеше се на черупка от стъкло, но вътрешността му бе нацепена от звездовидни пукнатини.
Ножът на Лайла изчезна в канията. Тя си свали ръкавиците една по една и също ги остави на масата. Дори
пияна се движеше с плавната грация на боец. Напомняше му за Ожка.
— Ожка — повтори тя, все едно четеше мислите му.
Холанд се сепна.
— Какво?
Лайла почука по бузата си.
— Червенокосата с белега и лицето с протеклата чернота. Тя ми го причини — опита се да забие нож в окото
ми точно преди да й прережа гърлото.
Думите й го улучиха право в раната. В гърдите му бе примигвало съвсем тъничко пламъче надежда. Вече не
остана нищо. Пепел върху въглените.
— Тя изпълняваше заповеди — обади се уморено Холанд.
Лайла откачи ключовете от куката.
— Твоите или на Осарон?
Труден въпрос. Били ли са някога отделно? Били ли са някога едно цяло?
Антари чу издрънчаване на метал и примигвайки видя как вратата на килията се отваря и крадлата прекрачва
прага. После затвори вратата зад гърба си и щракна ключалката.
— Ако си дошла да ме убиеш…
— Не — оголи зъби тя. — Това все още може да почака до сутринта.
— Тогава защо си тук?
— Защото умират добри хора, а лошите оцеляват и това не изглежда особено честно, нали, Холанд? — тя
направи гримаса. — От всички на света, които можеше да убиеш, ти избра точно човек, който наистина е важен за
мен.
— Налагаше се.
Юмрукът й го улучи като тухла, достатъчно тежък да отметне главата му настрани и за момент светът пред
очите му да избелее. Когато зрението на Холанд се възвърна, крадлата бе застанала пред него с кървяща ръка.
Опита се да го удари отново, но този път той я хвана за китката.
— Стига толкова.
На нея обаче не й стигаше. Замахна с другата си ръка — по юмрука й танцуваха пламъци — но Холанд улови и
нея.
— Стига!
Лайла се помъчи да се освободи, но той само стисна по-здраво и намери уязвимото място, където се срещат
костите. Натисна и от гърлото на противничката му се изплъзна тихо, животинско, гърлено стенание.
— Няма смисъл да умуваш какво ти е било отнето — изръмжа Холанд. — Никакъв!
В течение на седем години животът му се свеждаше до едно желание. Да види Астрид и Атос Дейн да страдат.
А Кел му отне това удоволствие. Лиши го от изумлението в очите на Астрид, когато забива кинжал в сърцето й.
Открадна и почудата на Атос, докато го разфасова парче по парче.
Никой не страда така красиво като теб.
Седем години!
Холанд блъсна Лайла назад. Тя се препъна и се удари гърбом в решетките. За секунда килията се изпълни само
с накъсано дишане, докато двамата се измерваха с погледи в тясното помещение — два звяра, оковани в една клетка.
После крадлата полека се изправи и отпусна юмруци.
— Ако искаш отмъщение, твой съм — заяви белият антари.
Един от нас все трябва да отмъсти — помисли си и затвори очи. Пое си дъх за уравновесяване и започна да
брои мъртъвците си, като се започне от Алокс и се свърши с Ожка.
Ала когато отвори очи, Делайла Бард си бе отишла.
* * *
Дойдоха да го вземат рано призори.
Честно казано, Холанд не знаеше колко е часът, но долавяше раздвижването в двореца над себе си и лекото
затопляне на света извън колоната на основите. След толкова прекарани в студа години се бе научил да разпознава и
най-малките промени в температурата, знаеше как да отбелязва отминаването на деня.
Гвардейците дойдоха и отковаха пленника от стената. За кратко го държаха само две ръце, преди да увият
вериги около китките, раменете и кръста му. Тежкият метал го спъваше и се наложи да впрегне цялата си сила, за да
се задържи на крака и да изкачи стълбите с движения, сведени до колебливо пристъпване.
Он вис ош — каза си той.
От зори до здрач. Поговорка с двояко значение в родния му език.
Ново начало. Добър край.
Гвардейците го съпроводиха нагоре и по коридорите на двореца, където се бе събрала цяла тълпа да гледа
преминаването му. Изведоха го отвън на тераса — голямо пространство, оставено голо с изключение на широка
дървена платформа, току-що скована, и на нея поставен каменен блок.
Он вис ош.
Холанд усети промяната веднага щом стъпи на открито — боцкащата магия на дворцовата защита отстъпи пред
прохладния въздух и светлина толкова ярка, че му щипеше на очите.
Слънцето изгряваше в студения ден и белият антари, гол до кръста под веригите, настръхна, захапан
настървено от ледения вятър. Ала отдавна се бе научил да не позволява на другите удовлетворението да наблюдават
страданията му. И макар да знаеше, че играе главната роля в пиеса — при това дирижирана от него — не съумя да се
застави да трепери и да моли за милост. Не и пред тези хора.
Присъстваха кралят, принцът заедно с още четирима гвардейци с чела, белязани с кръв, имаше и неколцина
магьосници, маркирани по същия начин — млад, среброкос хубавец, около когото свистеше вятър, двойка
тъмнокоси близнаци с лица, украсени със скъпоценни камъни, и блондин с телосложението на канара. До тях, с
кожа, нашарена от сребърни линии, се бе възправил почти познат мъж със син скъпоценен камък над окото,
придружаван от старец в бяла роба и капка алено на челото, и Делайла Бард, в чието спукано око танцуваха
отблясъци.
И последен — встрани, върху самата платформа, точно до каменния блок — стоеше Кел с дълъг меч в ръце. Бе
отпуснал оръжието с плоската страна надолу.
Навярно Холанд бе забавил крачка, защото един от гвардейците го сръга с ръкавица в гърба и го принуди да се
залюшка напред и нагоре по двете стъпала към новоиздигнатия подиум. Там спря и се изправи, загледан в
потъмнялата река отвъд терасата.
Толкова приличаше на Черния Лондон!
Беше прекалено точно копие на Черния Лондон.
— Да не си размислил? — попита Кел и стисна меча.
— Не — отвърна Холанд, вторачен покрай него. — Само се наслаждавам на гледката.
Стрелна с поглед младия антари и как държи меча — с една ръка на дръжката и другата отпусната на острието,
притисната точно колкото да пусне малко кръв.
— Ако той не дойде… — поде Холанд.
— Ще бъда бърз.
— Последния път пропусна сърцето ми.
— Няма да пропусна главата ти — обеща Кел. — Но се надявам да не се стигне дотам.
Холанд понечи да заговори, но преглътна думите си.
Нямаше смисъл.
Въпреки това си го помисли.
Надявам се да не се стигне.
Гласът на краля избуча в студеното утро:
— На колене!
Холанд се вцепени, а мислите му се приплъзнаха към друго утро в съвсем различен живот, към студената
стомана и мазния глас на Атос, но той остави спомените да угаснат, загърби и днешния товар на веригите, които го
теглеха надолу. Не сваляше поглед от реката, където мракът шаваше точно под повърхността, и когато смъртникът
заговори, гласът му бе тих — думите не бяха предназначени за тълпата зрители или за Кел, а за мраковития крал.
— Помогни ми!
Думите му излязоха с клъбце мъгла. За зрителите наоколо вероятно изглеждаше все едно се моли, отдава чест
на боговете, в които според тях вярва. В определен смисъл беше точно така.
— Антари — кралят не се обърна към него по име или дори с титлата му, а само с названието на магията му и
Холанд се запита дали Максим Мареш изобщо знае как се казва.
Едва не произнесе на глас: Восийк. Наричам се Холанд Восийк.
Но това нямаше значение.
— Признат си за виновен в тежки провинения срещу империята, практикуване на забранена магия,
предизвикване на хаос и щети, враждебни действия…
Речта на краля го обля като река и Холанд вирна глава към небето. Високо горе летяха птици, а през ниските
облаци се промушваха сенки. Осарон беше там. Антари стисна зъби и се насили да заговори, но не на хората около
себе си, не и на краля или на Кел, а на спотайващото се, подслушващо присъствие.
— Помогни ми!
— Осъден си на смърт чрез обезглавяване заради престъпленията ти, тялото ти ще бъде предадено на огъня…
Холанд усещаше магията на ошока да се носи из въздуха, да се отърква о кожата му, ала въпреки това той не
дойде.—
Ако ще използваш правото на последни думи, изречи ги сега, но знай, че съдбата ти е решена.
И тогава Холанд чу нов глас като вибрация в зимния въздух.
Моли се!
Той се вцепени.
— Нищо ли няма да кажеш? — поинтересува се кралят.
Моли се!
Холанд преглътна и стори онова, което не беше правил никога, дори през седемте години робство и мъчения.
— Моля те! — простена той, първо тихо, после и на висок глас. — Моля те! Ще бъда твой!
Мракът се разсмя и не дойде.
Сърцето на Холанд препусна, веригите внезапно му се сториха твърде стегнати.
— Осарон! — извика на глас. — Това тяло е твое. Този живот… каквото е останало от него… е твой…
Гвардейците вече стояха от двете му страни и с ръце в рицарски ръкавици притиснаха главата му върху
каменния блок.
— Осарон! — изръмжа белият антари и за първи път взе да се бори с хватката им.
Смехът продължи да отеква в главата му.
— Боговете не се нуждаят от тяло, но на кралете им трябва! Как ще управляваш без глава за короната си?
Кел вече стоеше до затворника, стиснал дръжката на меча с две ръце.
— Приключвай — заповяда кралят.
Чакай — помисли си Холанд.
— Убий го! — извика Лайла.
— Не мърдай! — заповяда Кел.
Полезрението на белия антари се стесни само до дъските на платформата.
— Осарон! — изкрещя той, когато мечът на рижия му екзекутор изсвистя нагоре.
Така и не се спусна.
Над терасата се плъзна сянка. Както слънцето светеше, така изведнъж всичко потъна в здрач и присъстващите
вдигнаха глави, навреме да видят гребен от черна вода да се извива над тях и да се стоварва с трясък.
Вълната се стовари върху платформата, Холанд се изви настрани, все още стиснал каменния блок. Един от
гвардейците полетя през ръба към кипналите вълни долу, а другият се вкопчи в затворника.
Леденото течение изтръгна меча от ръцете на Кел и го извлачи по гръб през цялата платформа, а парче лед
прикова ръкава му за пода, докато гвардейците се втурваха да прикрият краля и принца. Вълната плисна върху
стъпалата между платформата и терасата и кипна, като се завихри първо в колона, преди ръбовете й да се изгладят и
оформят в човешки силует.
Силует на крал.
Осарон се усмихна на Холанд.
— Виждаш ли? — каза с многозвучния си глас. — Мога да бъда милостив!
Някой напредваше по терасата. Среброкосият магьосник се втурна решително напред, загърнал се в мантия от
въздух като ножове.
Без да сваля поглед от Холанд, Осарон щракна с водните си пръсти и материализира ледено острие, което
изстреля към гърдите на магьосника. Боецът леко се усмихна, докато се завърташе покрай острието с леки като
въздуха движения, преди да го строши с един силен порив.
Сребърните коси и веещата се роба затанцуваха към Осарон с бясна скорост и после магьосникът замахна с
ръка, обкръжена от острие от вятър. Водната форма на Осарон се раздели около китката на нападателя и го
приклещи в менгеме. Летящият магьосник спря рязко, прикован в ледената сърцевина на тялото на противника си.
Преди да успее да го разчупи, мраковитият крал вече бе забил ръка в гърдите му.
Пръстите му преминаха, без да срещнат пречка — черни ледени остриета, които заблестяха в струя кръв.
— Джинар! — изпищя някой, щом вятърът на платформата внезапно затихна, а магьосникът рухна безжизнен
на земята.
Осарон тръсна кръвта от пръстите си и изкачи стъпалата.
— Кажи ми, Холанд — настоя, — струва ли ти се, че имам нужда от тяло?
Кел се възползва от отклоненото му внимание, изтръгна ледения къс от ръкава си и го запрати с все сили в
гърба на мраковития крал. Неохотно Холанд, макар и за кратко, се впечатли — но късът премина право през
воднистото тяло на ошока. Той се обърна, сякаш развеселен, да погледне Кел.
— Ще ти е нужно нещо повече от това, антари!
— Знам — отвърна Кел и Холанд забеляза струйката кръв, вихреща се във водната колона, съставляваща гърдите
на Осарон, миг преди рижият антари да изрече: — Ас исера.
И изведнъж Осарон замръзна.
Случи се внезапно: статуя от лед замени мраковития крал.
Холанд се спогледа с Кел през замръзналата повърхност на Осароновия торс.
Облекчението му прерасна в ужас, когато мъртвият магьосник — Джинар — се надигна на крака. Очите му
бяха черни — не изпълнени със сенки, а плътно черни — и кожата му вече започваше да гори от силата на новия му
господар. А когато заговори, от устните му се изля плавният, познат глас.
— Ще е нужно много повече — рече Осарон отново с развети сребърни коси.
Около тях се надигаха и други тела. Холанд проумя твърде късно — вълната. Водата! Извика:
— Кел! Кръвните белези…
Прекъсна го юмрукът на най-близкия гвардеец, забил в ребрата му бронирана ръкавица, алената капка на
шлема му бе отмита от първата вълна на реката.
— Коленичи пред краля!
Белязаният със сребърно мъж и принц Мареш се втурнаха напред едновременно, но Кел ги спря със
зигзагообразен замах на ръката, а стена от лед се надигна и ги отряза от платформата и Осарон.
Ошокът стоеше между Холанд и Кел в краденото си тяло, а кожата му се белеше като ивици горяща хартия.
Белият антари се насили да се надигне, независимо от тежестта на оковите.
— Какъв лош заместител си избра — каза и привлече вниманието на отока, а Кел пристъпи напред с капеща от
пръстите кръв. — Колко бързо се разпада… — говореше тихо насред хаоса, но отвращението му бе ясно
доловимо. — Това не е тяло като за крал.
— И продължаваш да ми предлагаш своето — заинтригува се Осарон. Черупката му умираше бързо, озарена от
кървавочервено сияние, вече напукало кожата.
— Така е — съгласи се Холанд.
— Съблазнително… — проточи мраковитият крал. Черните му очи горяха в черепа. Светкавично се озова до
затворника. — Но предпочитам да те видя как падаш!
Холанд усети тласъка, преди да види ръката, долови натиска върху гърдите си и внезапната тежест на
гравитацията го грабна, а светът се наклони и платформата изчезна. Веригите го повлякоха през ръба и надолу,
надолу, надолу в реката под тях.
III
Кел видя Холанд да пада.
Белият антари се задържа за миг на ръба, а после изчезна и потъна в реката без никаква чужда помощ,
повлечен от студената, мъртва тежест на омагьосаните си окови. На терасата цареше хаос, един гвардеец седеше на
колене и се бореше с мъглата, а Лайла и Алукард се сражаваха със съживения труп на Джинар, от когото бяха
останали само овъглени кости.
Нямаше време за мислене, за чудене, за съмнения.
Кел се хвърли в реката.
Пада по-дълго, отколкото очакваше.
Ударът във водата му изкара въздуха, разтърси го до мозъка на костите и той едва се сети да си поеме дъх,
докато реката се затваряше около него, леденостудена и черна като мастило.
Далеч в дълбините, почти изчезнал от поглед, през черната вода и право към дъното потъваше блед силует.
Кел заплува надолу към Холанд, дробовете го боляха, докато се бореше с натиска на реката — не само тежестта
на водата, но и магията на Осарон изсмукваше топлината и устрема му, докато той се опитваше със сила да си
пробие път през нея.
Най-сетне достигна Холанд, застанал вече на колене на дъното, устните му помръдваха леко и беззвучно, а
тялото бе закотвено от тежестта на оковите на китките му и на стоманените вериги около кръста и краката.
Пребори се да се изправи, но не постигна нищо повече. След кратка битка изгуби войната с гравитацията и отново
падна на колене. Вдигна се голям облак тиня при удара на веригите о дъното.
Кел се залюля пред пленника, палтото му тежеше от водата — тежест, достатъчна да го задържи в дълбините.
Извади кинжала си и се поряза, преди да осъзнае безполезността на действието: щом бликна кръв, тя изчезна,
размита от течението. Магьосникът изруга, жертвайки тънка струйка въздух, докато Холанд отчаяно се опитваше да
задържи последния си дъх. Черната му коса се вееше по течението около лицето му, очите му бяха затворени, в
стойката му личеше себеотрицание, сякаш предпочита да се удави, но не и да се върне в света над повърхността.
Изглежда възнамеряваше да сложи край на живота си тук, на дъното на реката.
Ала Кел не можеше да му позволи да го стори.
Холанд отвори очи, когато червеният му събрат го хвана за раменете и се наведе да се добере до китките му,
отпуснати към дъното заради оковите. Белият антари поклати вяло глава, но Кел не го пусна. Разкъсваше го болката
от студа и липсата на въздух и виждаше как подскачат гърдите на Холанд, който се бореше с потребността да вдиша.
Кел уви железните вериги около китките си и дръпна — не с мускули, а с магия. Желязото беше минерал, по
спектъра на елементите се намираше между камъка и пръстта. Не можеше да го раздроби, но щеше да успее — с
достатъчно усилия — да промени формата му.
Трансформацията на елемент представляваше немалък подвиг дори в работилница с достатъчно време и фокус;
съвсем различно беше да го постигнеш под водата, обкръжен от мрачна магия, докато гърдите ти се раздират и
Холанд бавно се дави.
Съсредоточи се, чу Кел как му се кара мастър Тийрън. Вглъби се.
Стисна здраво очи и се опита да си спомни наставленията на жреца.
Стихиите не са едно цяло сами по себе си, беше казал авен есен, а частици, всяка навързана с други, безкрайно
въже, което отстъпва на следващото и това след него. Има естествена пауза, но не и шев помежду им.
Бяха минали години, откакто Кел се учеше да трансформира — и цели епохи, откакто бе стоял в кабинета на
главния жрец с чаши в двете ръце и следваше линиите на спектъра на елементите, докато изливаше съдържанието
им от едната в другата, превръщаше чашата вода в пясък, пясъка в камък, камъка в огън, огъня във въздух, а въздуха
— във вода. И повтаряше — бавно, упорито, понеже действието не се отдаваше така естествено като теорията.
Жреците го умееха — бяха извънредно фино настроени към тънкостите на магията, към границите между
елементите, и те ставаха гъвкави в ръцете им — но магията на момчето беше твърде силна, твърде ярка и
половината време се проваляше, чупеше чашите или изливаше съдържанието, станало наполовина камък и
наполовина стъкло.
Съсредоточи се.
Вглъби се.
Под пръстите му желязото беше ледено.
Не трепваше.
Възли върху въже.
Холанд умираше.
Водните течения се вихреха заедно с мрака.
Съсредоточи се.
Вглъби се.
Кел внезапно отвори очи. Срещна погледа на Холанд точно когато металът започна да омеква под пръстите му, а
през лицето на магьосника от Белия Лондон премина тръпка и червеният антари осъзна внезапно, че
самоувереността на затворника е маска, скриваща паниката в сърцето му. Оковите отстъпиха пред отчаяните усилия
на младежа и се превърнаха от желязо в пясък — тиня, която вдигна облак и сетне се разтвори в течението на
реката.
Холанд се люшна напред при неочакваното изчезване на оковите. Надигна се, потребността от въздух го
изстреля към повърхността.
Кел се оттласна от речното дъно, за да го последва.
Или поне се опита.
Издигна се на няколко фута, само за да бъде смъкнат назад и задържан от внезапна, невидима сила. Последната
глътка въздух му се изплъзна в силна струя, докато се бореше с хватката на водата. Зловещата магия се вкопчи в
краката му, опиша се да изцеди силата от крайниците му, от гърдите, опъна ръцете му настрани в зловещо подобие
на стоманената рамка от двореца в Белия Лондон.
Водата около Кел се раздвижи и завихри, течението се усукваше в силует на мъж.
Здравей отново, антари.
Младият магьосник осъзна грешката си твърде късно. През онази последна секунда на терасата Осарон бе
погледнал не Холанд, а него. Бе бутнал белия затворник през ръба, но разчиташе, че Кел ще се опита да го спаси.
Бяха устроили капан за мраковития крал, а той, на свой ред, им бе подготвил свой вариант. За него.
В крайна сметка именно момчето от Червения Лондон се беше съпротивлявало, именно то бе отказало да
преклони глава.
Сега ще коленичиш ли?
Невидимите окови Задърпаха Кел към речното дъно. Дробовете му горяха, но още се съпротивляваше на реката.
Опита — и се провали. Изпълни го паника.
Сега ще ми се молиш ли?
Кел затвори очи и се опита да потисне потребността от въздух, която пищеше в гърдите му и задавяше сетивата
му. Пред очите му се мержелееха петна от бяла светлина и куха чернота.
Сега ще ме пуснеш ли да вляза?
IV
Лайла видя Кел да изчезва през ръба на терасата.
Първоначално си помисли, че е бил съборен, понеже несъмнено не би скочил доброволно в черната вода, не и
за Холанд, но после си спомни думите му — можеше да съм аз — и осъзна, с ледена яснота, че не й е казал
истината. Екзекуцията беше фарс. Поначало не се предполагаше Холанд да загине.
Беше само капан, но Осарон не лапна въдичката и сега белият антари потъваше към дъното на Айл, а Кел щеше
да си отиде с него.
— Мамка му и прасе! — промърмори Лайла и си съблече куртката.
На терасата Джинар бе рухнал, тялото му се разпадаше на влажна пепел, а поддалите се на магията на Осарон
вече бяха победени. Двама гвардейци със сребърни белези се сражаваха за възстановяването на реда, а трети се
бореше с вихрещата се в тялото му треска. Кралят разбута охраната си и прочисти терасата, докато Алукард
заслоняваше Рай, който се държеше с ръце за гърдите, сякаш не можеше да диша.
Понеже, разбира се, че не можеше да диша. Не само Кел се давеше!
Лайла се обърна, качи се на перилата на терасата и скочи.
Водата режеше като ножове. Тя изгуби ритъм, стресната от болката и студа, и реши, когато това приключи, да
убие някого.
Без тежестта на куртката, тялото й се бунтуваше и с всяко загребване се опитваше да се издигне към
повърхността, към въздуха, към живота. Вместо това тя заплува надолу към светлото петно на речното дъно —
дробовете й горяха, ледената вода щипеше отворените й очи. Очакваше долу да открие Холанд, приведен под
тежестта на оковите. Но петното се гърчеше свободно, а косата му бе по-ярка от облак по залез.
Кел!
Лайла тъкмо зарита към него, когато я улови нечия ръка. Обърна се и видя Холанд зад гърба си, вече освободен
от веригите.
Вдигна ботуш да го изрита настрани, но водата го хвана и пръстите му се стегнаха, за да я завърти с лице към
борещия се на речното дъно човек.
В течение на един мъчителен, ужасен миг Лайла мислеше, че врагът й иска да гледа как умира Кел.
Ала после забеляза смътните очертания на нещо — на някой — който се намираше във водата пред него.
Осарон!
Холанд посочи себе си, после мраковития крал. Посочи нея и Кел. А после я пусна и тя го разбра.
Гмурнаха се едновременно, но белият антари първи стигна до дъното и стъпи в облак от тиня, която докосна
краищата на мраковития крал като прахоляк в лъч светлина.
Лайла стигна до Кел под прикритието на мътната вода и се опита да го вдигне нагоре, да го освободи, но волята
на Осарон го държеше здраво. Тя отчаяно заръкомаха към Холанд в безмълвна молба, а магьосникът от Белия
Лондон разпери ръце и бутна.
Реката се отдръпна, разплискана във всички посоки, и освободи колона от въздух с Кел и Лайла в средата. Не
включваше и Холанд обаче.
Лайла си пое лакомо дъх, а Кел рухна на дъното на реката и повърна обилно вода.
Махни го оттук — безмълвно изписа с устни Холанд, чиито ръце трепереха от усилието да удържа реката — и
Осарон — настрани.
С какво? — искаше да попита Лайла. Вярно, бяха способни да дишат, но все още стояха на дъното на реката и
Кел бе почти в безсъзнание, а тя разполагаше с цялата си сила, но не и с неговите умения. Не можеше да сътвори
крила от въздух, нито да образува стълби от лед. Плъзна поглед по тинестото дъно.
Колоната въздух около тях се разклати.
Холанд губеше битката си.
Сенките се сгъстяваха, усукваха се във водата около отслабващия антари, същи опипващи крайници, пръсти,
усти.
Лайла копнееше да го остави, но Кел ги бе довел тук, до тази точка, само заради проклетия живот на Холанд.
Остави го. Спаси го. Прокълни го. Крадлата изръмжа и без да отлепя ръка от ръкава на Кел, протегна другата към
водната стена. Разшири колоната така, че Холанд се олюля напред, в безопасните й предели.
Безопасността е нещо относително.
Белият антари още пъхтеше задавено, а Кел, най-сетне върнал се в съзнание, притисна длани към влажното
речно дъно. То започна да се издига — диск от пръст под краката им се втурна нагоре към повърхността, а колоната
пропадаше под него.
Излязоха от реката и се изкатериха по речния бряг под двореца. Проснаха се на земята мокри и премръзнали, но
живи.
Холанд се съвзе първи, ала преди да успее дори да се изправи, Лайла вече бе опряла нож в гърлото му. Ръцете й
трепереха, но му заповяда:
— Кротувай!
— Чакай… — понечи да каже Кел, но кралят и хората му вече ги бяха връхлетели, гвардейците свалиха Холанд
обратно на колене на ледения бряг. Когато осъзнаха, че вече не е окован, половината се втурнаха напред с извадени
мечове, а другата половина заотстъпваха. Ала Холанд не понечи да нанесе удар. Все пак Лайла остана с изваден
нож, докато кралските гвардейци помъкнаха затворника обратно към килиите. След тях по речния бряг се втурна
Рай. Принцът стискаше зъби, бузите му бяха зачервени, сякаш почти се беше удавил. Понеже, разбира се, беше
именно така.
Кел го видя да се задава.
— Рай…
Принцът заби юмрук в лицето на брат си.
Рижият магьосник се олюля и тупна на земята, а Рай залитна назад от отразената болка и стисна бузата си.
Миг по-късно обаче сграбчи Кел за мокрото палто.
— Примирих се със смъртта — изрева и размаха пръст в посока на отдалечаващия се Холанд. — Но отказвам
да умра заради него!
С тези думи отново блъсна брат си. Кел отвори уста и я затвори, дори не облиза стичащата се в ъгълчето й капка
кръв, но принцът се обърна и закрачи към двореца.
Лайла се отърси.
— Просеше си го!
И остави Кел на брега, мокър, зъзнещ и самичък.
V
„Боговете нямат нужда от тела, но на кралете им трябват. “
Осарон кипеше, докато думите отекваха в ума му. Плевелите следва да се изскубват от корен. В крайна сметка,
той е бог. И богът не се нуждае от тяло. От черупка. От клетка. Бог е навсякъде!
Реката се развълнува и от нея се надигна капка — бляскаво черно мънисто, което се зараздува и запротяга,
докато придобие форма, крайници, пръсти и лице. Осарон се изправи на повърхността на реката.
Холанд грешеше.
Едно __________тяло е инструмент, вещ за употреба, след която се изхвърля, но никога не е нужно.
Осарон си беше наумил да убие белия антари бавно, да извади смъртното му сърце — сърце, което познаваше
и бе слушал месеци наред.
Даде на Холанд толкова много — втори шанс, прероден град — и в замяна искаше само сътрудничество.
Бяха сключили сделка.
О, Холанд щеше да си плати, задето я наруши.
Непокорството на тези антари!
Що се отнася до другите двама…
Осарон още не беше решил как да ги използва.
Кел беше съблазнителен.
Дар, дарен и после изгубен, тяло, в което да се нахлуе с взлом — или да се пречупи.
А момичето? Делайла. Силна и умна. Толкова бойна! Такъв потенциал. Толкова повече можеше да постигне с
нея.
Искаше да…
Не.
Но в такъв случай…
Това беше нещо различно — на боговете се полага да копнеят, а на хората — да се нуждаят.
Той не се нуждаеше от тези играчки, от тези черупки.
Нямаше нужда да бъде ограничаван.
Той беше навсякъде.
(Стигаше му.)
Беше…
Осарон погледна към изваяното си от тъмна вода тяло и се сети за другото, останало в друг свят.
Липсваше му…
Не.
Ала нещо му липсваше.
Плъзна се от повърхността на водата, издигна се във въздуха, за да проучи града, който щеше да превърне в своя
столица, и се намръщи. Беше пладне и въпреки това Лондон се криеше под сенки. Мъглите на силата му потръпнаха,
усукаха се, навиха се, но под одеялото им градът изглеждаше скучен.
Светът — неговият свят — трябваше да бъде красив, ярък, изпълнен със светлината на магията, с песента на
силата.
И щеше да стане такъв — само веднъж градът да спре да се съпротивлява. Щом всички му се кланят, коленичат
и го признаят за крал, тогава Осарон ще направи Лондон такъв, какъвто е редно и следва да бъде. Прогресът е
процес, промяната отнема време, пролетта винаги е предшествана от зима.
Но междувременно…
Липсваше…
Онова, което липсваше…
Завъртя се на място и ето ти го на.
Кралският дворец!
Някъде вътре се гушеха непокорните, криеха се зад защитните си заклинания, сякаш можеха да го надживеят. И
те щяха да паднат с времето, но именно дворецът сияеше пред очите му, издигаше се над почернената река като
второ слънце, хвърляше лъчи от червеникава светлина в небето, а отражението му танцуваше в огледалночерната
повърхност на реката.
Всеки повелител се нуждае от дворец.
Някога и Осарон бе имал свой, разбира се, в центъра на първия си град. Прекрасна постройка, скулптирана от
желание, воля и чист потенциал. Беше си обещал да не повтаря онова място, да не прави същите грешки…
Но това беше погрешната дума.
Тогава беше млад, тепърва се учеше и макар градът да рухна, вината не беше на двореца. Не беше негово дело.
Беше тяхно — на поданиците му, с осакатените им умове и крехки форми — и да, тогава ги дари с мощ, но сега
беше поумнял и знаеше, че тя трябва да е негова и само негова, а и дворецът беше толкова прелестен! Тъмното
сърце на неговото кралство.
Тук щеше да стои по-добре.
Точно тук.
Тогава, може би, и този свят щеше да му заприлича на дом.
Дом.
Каква странна идея.
Но все пак. Тук. О, да.
Осарон вече се беше издигнал високо във въздуха, рееше се над бляскавата черна шир на реката и пустите арени
— грамадни скелети от камък и дърво, увенчани с лъвове, змии и хищни птици, празни постройки със знамена,
които още плющяха на вятъра.
Точно тук.
Разпери ръце и дръпна струните на този свят, опъна нишките на силата в камъните на арените и водата под тях,
а масивните конструкции започнаха да се сближават с трясък, докато се освобождаваха от мостовете и котвите си.
В мислите му дворецът се оформи — дим, камък и магия се откъртваха, пренареждаха се в нещо друго, в нещо
повече. И каквото ставаше в мислите на Осарон, това се случваше и в света под него. Новият му дворец се разтегна
като сянка, която расте нагоре вместо настрани, пипалца от мъгла се катереха по стените му с упорството на лози,
изглаждаха се в лакиран черен камък все едно нова плът покрива стари кости. Във висините флаговете от
стадионите се източиха подобно на дим, преди да се втвърдят в корона от лъскави шпилове над творението му.
Осарон се усмихна.
Все беше някакво начало.
VI
Открай време Кел харесваше тишината.
Умираше си за онези твърде редки мигове, когато светът се успокоява и хаосът на живота в двореца отстъпва на
ленив, уютен покой.
Тази тишина не беше от същия вид.
Не, тази беше куха и намусена, тежка, прекъсвана само от капките речна вода, стекли се до полирания под, от
припукването на огъня в камината и потропването на неспокойните крачки на Рай.
Кел седеше в едното от креслата на принца, с чаша изгарящо горещ чай в едната ръка, подпрял насинената си
брадичка на другата, косата му представляваше разрошен куп рижави потоци, струйки речна вода се стичаха във
врата му. Докато Тийрън се занимаваше с контузените му дробове, младежът изброи щетите — двама гвардейци и
още един арнески магьосник бяха мъртви; Холанд отново гниеше в тъмницата; кралицата се криеше горе в
галерията, а кралят стоеше в другия край на стаята, до камината на принца, с угрижено и изпито лице. Хастра бе
застанал до вратата, Алукард Емъри — видение, от което Кел явно не можеше да се отърве — седеше на дивана с
чаша вино, а корабният му помощник, Ленос, витаеше като сянка зад гърба му. Дрехите на капитана бяха покрити с
петна от кръв и пепел. Част от кръвта беше негова, останалото принадлежеше на Джинар.
Джинар, поел битката на гърба си, се провали.
Най-добрият вятърен магьосник в Арнес се превърна в горящо чучело, в купчина пепел.
Лайла се излежаваше на пода, облегнала гръб на дивана, където седеше Алукард, и дори само фактът, че се
намира там — близо до проклетия капер, а не до Кел — разгаряше огън в измъчените гърди на антари.
Минутите отминаваха и влажната му коса най-сетне започна да съхне, но тишината продължаваше да се
сгъстява. Вместо от думи, въздухът звънтеше от разочарованието на неизказаните слова.
— Е — обади се принцът най-накрая, — според мен е безопасно да се твърди, че екзекуцията не мина по план.
Репликата му разчупи печата на мълчанието и внезапно стаята се изпълни с гласове.
— Джинар ми беше приятел — изръмжа Алукард и изпепели Кел с поглед, — и е мъртъв заради теб.
— Джинар е мъртъв заради себе си — възрази червеният антари и се отдръпна от лечебния допир на
Тийрън. — Никой не го е изкарвал насила на онази тераса. Никой не му е нареждал да напада мраковития крал.
Лайла се озъби:
— Трябваше да оставиш Холанд да се удави.
— Защо не го направи? — намеси се Рай.
— В крайна сметка — продължи тя, — нали се очакваше това да е екзекуция? Или си имал други планове?
Които не си споделил с нас?
— Да, Кел — намеси се и Алукард. — Просвети ни!
Младежът стрелна капитана с леден поглед.
— Защо сте още тук?
— Кел — обади се кралят с тих, но твърд глас. — Кажи им.
Разочарован, червеният антари зарови пръсти в къдравата си коса.
— Осарон се нуждае от разрешение, за да обладае тяло на антари. По план Холанд трябваше да допусне
Осарон в себе си, а после аз да го убия.
— Знаех си! — възмути се Лайла.
— Явно и Осарон е знаел — отбеляза Рай.
— По време на екзекуцията — продължи Кел, — Холанд се опитваше да привлече Осарон. При появата на
ошока предположих, че номерът се е получил, но после той го бутна в реката и… не помислих…
— Не — продължи Рай. — Не помисли!
Кел обаче не отстъпи:
— Той щеше да остави Холанд да се удави, но можеше и да се опитва да го отдалечи от нас, преди да поиска
черупката му, и ако си мислите, че Осарон е лоша новина без тяло, то трябваше да го видите в тялото на белия
антари. Не осъзнавах, че преследва мен, докато не стана твърде късно.
— Ти постъпи правилно — намеси се кралят.
Кел дори не опита да прикрие изумлението си. От месеци насам Максим за първи път заемаше страната на своя
антари.
— Е — обади се Рай заядливо, — Холанд е още жив, а Осарон — на свобода и все още нямаме представа как да
го спрем.
Младият магьосник долепи длани до очите си.
— Осарон продължава да се нуждае от тяло.
— Той май не мисли така — обади се Лайла.
— Ще си промени мнението.
Рай спря да крачи.
— Откъде знаеш?
— Защото точно сега има възможност да си позволи да проявява упоритост. Разполага с твърде много
варианти… — Кел погледна към Тийрън, който, запазил мълчание, стоеше неподвижен като статуя. — Щом
приспиш града, ще му свършат телата-играчки. Ще изгуби търпение. Ще се ядоса. И тогава ще ни обърне внимание.
— И какво ще правим ние? — попита Лайла раздразнено. — Дори ако успеем да убедим Осарон да вземе
тялото, което му предложим, ще трябва и да сме достатъчно бързи да го затворим в него. То е все едно да се
опитваме да хванем мълния.
— Трябва ни друг начин да го оковем — обади се Рай. — Нещо по-добро от тяло… — взе малка сребърна сфера
от един рафт и я разпъна между пръстите си. Сферата бе изработена от фини метални нишки, изплетени по такъв
начин, че се разделяха и се разтегляха в голямо кълбо от деликатни паяжини, и после се сгъваха, свивайки се на
плътна топка от здраво намотано сребро. — Трябва ни нещо по-силно. Нещо постоянно.
— Трябва ни унаследител — обади се тихо Тийрън.
Едновременно всички се обърнаха към авен есен, но пръв заговори Максим. Беше започнал да почервенява.
— Ти ми каза, че не съществуват!
— Не — възрази Тийрън, — казах ти, че не мога да ти помогна да си направиш такъв.
Жрецът и кралят се втренчиха в безмълвен дуел на воля. Рай се намеси:
— Някой ще ми обясни ли, моля?
— Унаследителят — обърна се Тийрън към присъстващите, — е устройство за прехвърляне на магията. И дори
ако може да се изработи, в самата си същност е порочно, пряко нарушение на основния закон и се намесва… — при
тези думи Максим се скова, — в естествения ред на магическия избор.
В стаята настъпи тишина. Лицето на краля бе почервеняло от гняв, Рай стискаше зъби, но беше пребледнял, и в
ума на Кел се утаи прозрение. Устройство за прехвърляне на магия би могло да дари такава на онези, които си нямат.
Какво не би сторил един баща за сина си, роден без сила? Какво не би сторил един крал за наследника си?
Принцът заговори с овладян и равен тон:
— Това наистина ли е възможно, Тийрън?
— На теория — отвърна жрецът и отиде до богато украсеното бюро, поставено в единия ъгъл на стаята. Извади
от чекмеджето свитък, измъкна молив от една от множеството гънки на бялата си жреческа роба и се захвана да
чертае. — Магията, както ви е известно, не се предава по кръвен път. Тя избира силните и слабите по своя воля.
Както е естествено — подчерта той, хвърляйки суров поглед на краля. — Но преди известно време благородник на
име Толек Лорени искал да намери начин да се унаследяват не само земите и титлите му, но и силата, за да я
предаде на любимия си по-голям син… — рисунката на страницата започна да добива форма. Метален цилиндър с
форма на свитък, гравиран със заклинания по дължината. — Така създал плановете на устройство, което с магия да
изсмуче и задържи силата на даден човек, докато следващият роднина успее да я приеме от него.
— Оттам и „унаследител“ — обади се Лайла.
Рай преглътна.
— И наистина ли е сработил?
— Всъщност не — уточни Тийрън. — Заклинанието убило изобретателя незабавно. Но… — той се усмихна. —
… племенницата му, Надина, имала наистина гениален ум. Тя усъвършенствала дизайна и така бил направен
първият унаследител.
Кел поклати глава:
— Защо никога не съм чувал за подобно устройство? И, след като са работели, защо не се използват и досега?
— На силата не й харесва да я обуздават като кон — подчерта Тийрън. — Унаследителят на Надина Лорени
работел. Ала работел за всеки. За всички. Нямало начин да се контролира кой ще получи съдържанието му.
Магьосниците могат да бъдат убедени да отдадат цялата си сила на това устройство, но щом веднъж бъде поставена
в унаследителя, тя е на разположение на всеки, който я пожелае. Както си представяте, ситуацията… се влошила.
Накрая повечето унаследители били унищожени.
— Но ако успеем да намерим плановете на Лорени — намеси се Лайла, — ако можем да пресъздадем един…
— Няма нужда да го изработваме — включи се в разговора Алукард, — знам точно къде да намеря такъв уред.
VII
— Искаш да кажеш, че си го продал? — нахвърли се Кел на капитана.
— Нямах представа какво представлява.
Скандалът продължаваше вече няколко минути и Лайла си наля ново питие, докато стаята около нея пулсираше
от гнева на Кел, разочарованието на краля и раздразнението на Алукард.
— Магията не ми беше позната — обясняваше пиратът за трети път, — никога не бях виждал подобно нещо.
Знаех, че е рядкост, но това е всичко.
— Продал си унаследител — повтори Кел, разтягайки думите.
— Технически не съм го продал — заяви в своя защита Алукард. — Предложих го за размяна.
При това уточнение всички простенаха в един глас.
— На кого си го дал? — поиска да узнае Максим. Не изглеждаше добре — под очите му се бяха очертали тъмни
торбички, сякаш не е спал от дни. И другите не бяха имали тази възможност, но Лайла предпочиташе да си мисли,
че умората й отива повече, дори и само заради огромната й практика с нея.
— Марис Патрол — отвърна Алукард.
Кралят почервеня, като чу името. Май никой друг не забеляза. Лайла обаче го видя.
— Познаваш я.
Максим се обърна към нея.
— Какво? Не. Само съм чувал за репутацията й.
Лайла я биваше да разпознава лъжи, особено зле скалъпените, но Рай се намеси.
— И каква е тази репутация?
Кралят нямаше намерение да отговори. Крадлата забеляза и това.
— Марис върти „Фераси страс“ — обясни Алукард.
— „Печеливши води“ — преведе Кел, предположил, че Лайла не знае значението. Знаеше го. Допълни: —
Никога не съм го чувал.
— Не съм изненадан — кимна капитанът.
— Ер ан мерст… — Ленос се обади за първи път. Това е пазар… Алукард го погледна накриво, но корабният
помощник продължи с тих глас и силен провинциален акцент, — обслужва моряци от специалния вид, като търси
стоки за… — най-сетне забеляза изражението на капитана и млъкна смутено.
— Имаш предвид черна борса — предположи Лайла и леко наклони чаша към капитана. — Като Сасенрош.
Кралят вдигна вежда.
— Ваше Величество — започна Алукард, — стана, преди да започна служба за короната…
Максим вдигна ръка, очевидно незаинтересован от извинения.
— И смяташ, че унаследителят е още там, така ли?
Пиратът кимна отсечено.
— Собственичката на пазара си го хареса. Когато го видях за последно, висеше на шията на Марис.
— И къде е този „Фераси страс“? — попита Тийрън и побутна към тях парче пергамент. На него беше
нарисувал груба карта на империята. Без надписи, само с очертания на границите на сушата. Гледката пробуди нещо
в дълбоките спомени на Лайла.
— Там е работата — обясни Алукард и прокара пръсти през разрошените си кестеняви къдрици. — Той се
мести.—
Можеш ли да го намериш? — поинтересува се Максим.
— С пиратски шифър, несъмнено — отвърна капитанът, — но не разполагам вече с такъв. Кълна се в Арнес,
че…
— Имаш предвид, че е бил конфискуван при ареста ти — обади се Кел.
Алукард го стрелна с отровен поглед.
— Пиратски шифър ли? — попита Лайла. — Това вид морска карта ли е?
Капитанът кимна.
— Морските карти са най-различни видове. На всички има отбелязани пристанища, опасни маршрути, хубави
места и времена за сключване на сделки. Ала пиратският шифър е предназначен да пази тайни. За невъоръженото
око е практически безполезен, на него има само очертания. Не са обозначени дори градовете… — погледна грубата
карта на Тийрън. — Представлява нещо подобно.
Лайла се намръщи. Ето го пак онзи гъдел в ума й, само че сега доби форма.
Върна се в спомените си за своята стая в онзи друг Лондон в другия й живот. Карта без обозначения, опъната
върху масата на тавана в „На хвърлей камък“, с краища, притиснати от нощната плячка.
Сигурно бе свалила защитата си, бе допуснала емоцията да се изпише по лицето й, защото Кел я побутна леко.
— Какво има?
Тя прокара пръст по ръба на чашата си в опит да не позволи чувствата да разтреперят гласа й.
— Едно време имах такава карта. Свих я от дюкянче, когато бях на петнайсет. Дори не знаех какво
представлява — свитъкът бе плътно навит и пристегнат с ремъче — но той ме… притегляше, така че го взех.
Странното е, че изобщо не съм и помисляла да го продавам. Харесваше ми, предполагам, обещанието на карта без
имена, без места, нищо освен суша, море и възможности. Моята карта за навсякъде, така я наричах…
Лайла осъзна, че всички са се смълчали. И я зяпаха — и кралят, и капитанът, и магьосникът, и жрецът, и
принцът.
— Какво има?
— Къде е сега — попита Рай, — тази карта за навсякъде?
Лайла сви рамене.
— В Сивия Лондон си е, най-вероятно в стаята ми на най-горния етаж в „На хвърлей камък“.
— Не — обади се меко Кел, — вече не е там.
Думите му я поразиха като удар. Захлопна се и последната врата към миналото й.
— О… — Струваше й се невъзможно да си поеме дъх, — ами… трябваше да се сетя, че някой ще…
— Аз я взех — намеси се антари. И после, преди крадлата да успее да го попита защо, добави припряно. —
Привлече ми погледа. Както ти каза, Лайла, картата имаше някакъв… магнетизъм. Сигурно е от заклинанието.
— Сигурно — сухо отбеляза Алукард.
Кел му се озъби, но отиде да донесе картата.
В негово отсъствие Максим се настани в едно кресло и вкопчи пръсти в тапицираните подлакътници. Дори
някой да беше забелязал напрежението в тъмните очи на монарха, не го спомена, но Лайла проследи как Тийрън се
премести и застана зад краля. Отпусна длан на рамото му и Максим въздъхна с видимо облекчение, сякаш под
пръстите на жреца отстъпи силна болка или може би дори болест.
Крадлата не знаеше защо тази гледка я притеснява, но все пак се опита да потуши боцкането на опънатите си
нерви, когато Кел се върна с картата в ръка. Събраха се около масата, само кралят остана на мястото си. Принцът
антари разгърна плячката и постави тежести по краищата й. По едната страна имаше петно от отдавна засъхнала
кръв. Лайла плъзна пръсти към петното, но се спря и побърза да бръкне в джоба на куртката си, за да се вкопчи
здраво в часовника.
— Върнах се там веднъж… — обади се Кел тихичко и наклони глава към нея. — След Барън…
„След Барън“ — така каза. Сякаш Барън беше нещо обикновено, начин да се отбележи преходният момент.
Сякаш Холанд не му беше прерязал гърлото.
— Друго да си чопвал? — попита Лайла с пресъхнало гърло.
Кел поклати глава:
— Съжалявам…
Не стана ясно дали съжалява, задето е взел картата — и не е прибрал и нищо друго, или защото й е напомнил за
живота — и смъртта — които толкова силно й се искаше да забрави.
— Е — попита кралят, — шифър ли е!
Застаналият от другата страна на масата Алукард кимна.
— Така изглежда.
— Но вратите са били запечатани още преди векове — обади се Кел. — Как изобщо арнески пиратски шифър
ще попадне в Сивия Лондон?
Лайла въздъхна шумно:
— О, стига, Кел!
— Какво? — сопна се той.
— Ти не си първият антари тук — напомни тя, — и се обзалагам, че не си бил и първият нарушител на
правилата.
При споменаването на престъпленията на Кел Алукард вдигна вежда, но имаше достатъчно здрав разум да не
повдига темата. Остана си съсредоточен върху картата, плъзгаше пръсти по нея, като че търси следа на скрита
ключалка.
— Знаеш ли изобщо какво правиш? — поинтересува се младият антари.
Пиратът изхъмка неопределено, а нищо чудно и да ругаеше под нос.
— Услужи ми с нож, Бард, ако обичаш.
Лайла измъкна от маншета на куртката си мъничък остър нож. Алукард взе оръжието и със замах убоде палеца
си, после допря раната до ъгъла на картата.
— Кръвна магия? — попита крадлата. Горчиво съжаляваше за невежеството си как да отключи тайните на
картата и не е била наясно дори че е имало тайни за отключване.
— Всъщност не — отвърна капитанът, — кръвта просто служи за мастило.
Под дланта му картата се разгъваше — такова определение му хрумваше на човек — аленото се разнасяше на
тънки щрихи по хартията и очертаваше всичко: от пристанища и градове до чудовищата за украса на морската шир и
декоративната лента по ръба.
Пулсът на Лайла се ускори.
Картата й за някъде бе станала карта за навсякъде — или поне навсякъде, където един пират би пожелал да
отиде.
Тя присви очи в опит да дешифрира изписаните с кръв имена. Различи Сасенрош — черният пазар беше
вдълбан в скалите, където се събираха Арнес, Фаро и Веск — както и град на скалите на име Астор, също и петно
към северния край на империята, отбелязано само с малка звездичка и надписа Ис шаст.
Терминът й бе познат от двузначния смисъл на названието на таверна в града: Пътят или Душата.
Ала никъде не откриваше „Фераси страс“.
— Не го виждам!
— Търпение, Бард.
Алукард плъзна пръсти по ръба на картата и едва тогава тя забеляза, че рамката не е обикновена шарка, а се
състои от три ленти с малки, квадратни цифри, поръбили хартията. Пред погледа й числата сякаш се движеха.
Променяха се стъпка по стъпка, бавно като меласа, но колкото по-дълго се взираше Лайла, толкова по-сигурна беше
— първият и третият ред се преместваха наляво, а средният — надясно. Нямаше обаче представа защо.
— Това — обяви Алукард гордо, докато проследяваше редовете, — е пиратският шифър.
— Впечатляващо — обади се Кел с глас, изпълнен със скептицизъм. — Но можеш ли да го разчетеш____________?
— По-добре се надявай да мога.
Капитанът взе перо и се зае със странната алхимия на трансформиране на местещите се символи по ръба на
картата в нещо като координати — не един комплект, не два, а три. Пишеше по листове хартия, без да прекъсва
равномерния поток на разговора не с присъстващите, а със себе си, но говореше прекалено тихо, за да го чува Лайла.
До огнището кралят и Тийрън се уединиха в също тъй недоловим разговор.
Кел и Рай мълчаливо стояха един до друг край камината.
Ленос приседна нервно на ръба на дивана и се заигра с медальона си.
Само Лайла остана до Алукард и го наблюдаваше как превежда пиратския шифър, като през цялото време си
мислеше колко много има още да учи.
VIII
За да разчете шифъра, на пиратския капитан му бе нужен повече от час и напрежението в стаята се сгъстяваше
с всяка изминала минута, а тишината бе напрегната като платна при силен вятър. Беше тишина на крадец —
многозначителна, залегнала в засада — и Лайла все си напомняше, че трябва и да издишва.
Алукард, на когото обикновено можеше да се разчита да прекъсне всяка тишина, преди да стане прекалено
потискаща, бе зает да пише числа на парче хартия и да ругае Ленос всеки път, щом помощникът му надзърнеше през
рамото.
Тийрън си бе тръгнал малко след като капитанът се зае със задачата, като обясни, че се чувства задължен да
помогне на жреците да подготвят заклинанието, а няколко минути по-късно и крал Максим се изправи с вид на
съживен труп.
— Къде отиваш? — попита Рай, когато баща му се упъти към вратата.
— Трябва да се погрижа и за други въпроси — отвърна кралят умислено.
— Какво е по…
— Кралят не е просто човек, Рай. Не разполага със свободата да преследва една цел и да пренебрегва други.
Въпросният унаследител, ако изобщо успеем да го намерим, е само една възможност. Моята задача е да проуча
всичките…
И Максим си тръгна, отривисто давайки нареждане да го повикат, когато проклетата задача с картата бъде
решена.
Сега Рай се беше проснал на дивана, прикрил очи с ръка, Кел продължаваше да се преструва на сърдит край
камината, а Хастра, застанал прав, подпираше гръб на вратата.
Лайла се опитваше да следи всички едновременно и да използва дребните им жестове като тиктакане на
часовник, но вниманието й все се отплесваше към прозореца — зад стъклото пипалата на мъглата се усукваха и
размотаваха, придобиваха форма и я губеха, запенваха се, после се разбиваха под формата на вълни в двореца.
Тя се взираше във валмата в търсене на конкретни фигури, както понякога правеше с облаците — птица, кораб,
купчина златни монети — преди да осъзнае, че сенките наистина придобиват форма.
На ръце.
Разкритието я притесни.
Лайла гледаше как мракът се събира в море от пръсти. Замаяна, постави ръка върху студеното стъкло, а
топлината от докосването й замъгли прозореца около дланта й. Точно от другата страна най-близкото петно мрак се
сгъсти до огледално отражение — длан, притисната към нейната, стъклото внезапно се изтъни твърде много и
завибрира, понеже преградата и защитата се напрегнаха и затрепериха помежду им.
Лайла сбърчи вежди, докато си дръпна пръстите, а ръката от мрак я имитираше детински бавно — точно, но не
едновременно, а малко извън ритъм.
Тя залюля длан насам-натам.
Отражението я последва.
Почука беззвучно с пръсти по стъклото.
Другата ръка повтори действието.
Лайла тъкмо бе започнала да свива пръсти в неприличен жест, когато забеляза раздвижването на по-плътния
мрак, онзи отвъд вълната от ръце, който се издигаше от реката и покриваше небето.
В началото си помисли, че се уплътнява в колона, но скоро на колоната й пораснаха крила. Не от онези, дар на
враните и гаргите, а крила, образуващи замък. Крепостни стени, кули, тераси — разгръщаха се подобно на цвете във
внезапен, буен цъфтеж. Пред очите на Лайла сенките трептяха и се втвърдяваха в стъклен черен камък.
Тя свали ръка от прозореца и попита:
— Побърквам ли се вече, или по реката наистина плава втори дворец?
Рай седна. Кел незабавно се озова до Лайла и надзърна навън през мъглата. Части от постройката продължаваха
да цъфтят, а други се разтваряха сред сенките, попаднали в безконечен кръговрат на сътворение и промяна. Цялата
сцена изглеждаше колкото реална, толкова и невъзможна.
— Светии! — изруга Кел.
— Това проклето чудовище — изръмжа принцът, вече застанал от другата страна на Лайла, — си играе на
строител с арените ми!
Ленос се навърташе зад тях, ококорен от ужас или почуда, втренчен в невероятния дворец, и дори Хастра
изостави мястото си до вратата и се втурна напред да погледне.
— В името на безименните светии…
Лайла подвикна през рамо:
— Алукард, ела да видиш!
— Малко съм зает — промърмори капитанът, без да вдигне поглед. Съдейки по бръчката между веждите му,
шифърът не се оказа толкова прост, колкото се беше надявал. Наведе се по-ниско и изръмжа: — Проклети числа,
стойте мирно!
Рай не спираше да клати глава.
— Защо? — попита тъжно. — Защо трябва да използва арените?
— Знаеш ли — обади се Кел, — това всъщност не е най-важното в случая.
Алукард изсъска триумфално и остави перото наистина настрани...
— Готово!
Всички се скупчиха край масата, с изключение на Кел. Той остана до прозореца, видимо притеснен от смяната
на вниманието. Махна с ръка към видението зад стъклото и се намуси:
— Значи ще игнорираме тъмния замък, така ли?
— Нищо подобно — възрази Лайла. — Всъщност появата на тъмни дворци вече преминава границата на
търпението ми. Затова направо си умирам да намеря и унаследителя!
Тя се загледа в картата. И се намръщи.
Ленос погледна свитъка.
— Нас терас — каза тихо. — Не го виждам.
Принцът наклони глава:
— Нито пък аз.
Лайла се наведе още по-ниско:
— Може би трябва да нарисуваш X за по-драматичен ефект?
Алукард въздъхна високомерно.
— Много неблагодарна тайфа сте, нали знаете?
Взе молив, избра си много скъпа на вид книга от един рафт и използва гръбчето и да прокара черта по
повърхността на картата. Докато чертаеше втора и после трета, Кел най-сетне се приближи. Линиите се пресичаха
под странни ъгли и образуваха малък триъгълник.
— Ето! — С драматичен жест капитанът добави малко X в триъгълничето.
— Сбъркал си, струва ми се — обади се Кел сухо. Все пак хиксчето се намираше не на брега или на сушата, а
навътре в Арнеско море.
— Надали — оспори Алукард. — „Фераси страс“ е най-голямата черна борса по вода.
Лайла се ухили с разбиране:
— Значи не е място — обясни. — А кораб.
Очите на пирата грееха.
— Всъщност е и двете. А сега знаем и къде да го намерим… — почука по картата.
— Ще повикам баща ми — обяви Рай над събраните над картата глави. Според изчисленията на Алукард, по
това време на годината борсата не беше далеч, намираше се някъде между Арнес и северозападния бряг на Фаро.
— Колко време ни трябва да стигнем дотам? — попита Кел.
— Зависи от времето — отвърна пиратът. — Около седмица, навярно. Може и по-малко. Ако приемем, че не се
натъкнем на неприятности.
— Какви например?
— Пирати. Бури. Вражески кораби… — Сапфирено смигване последва думите му. — Говорим за открито море
все пак. Постарай се да не изоставаш.
— Имаме и още един проблем — обади се Лайла и кимна към прозореца. — Осарон владее реката. Магията му
задържа корабите по пристаните. Никой в Лондон няма вероятност да опъне платна, а това включва и „Среднощно
острие “.
При тези думи тя забеляза как Ленос се изправя и пристъпва от крак на крак.
— Силата на Осарон не е безгранична — обади се Кел. — Магията му си има граници. А точно сега мощта му
е, като цяло, съсредоточена върху града.
— Добре — изгледа го Алукард, — можеш ли с магия да изкараш „Острието“ от Лондон?
Антари завъртя очи.
— Силата ми не работи по този начин.
— Каква полза от теб тогава? — промърмори капитанът.
Лайла проследи с очи как Ленос се изнизва от стаята.
Нито Кел, нито Алукард му обърнаха внимание. Бяха прекалено заети да се карат.
— Ще направя друго — отсече капитанът. — Ще изляза извън сферата на Осарон и тогава ще намеря кораб.
— Ти ли? — сопна се Кел. — Няма да оставя съдбата на този град в твои ръце.
— Нали аз намерих унаследителя?
— Да, но ти го беше и изгубил.
— Размяната не е същото като…
— Няма да допусна да…
Алукард се наведе през масата.
— Знаеш ли изобщо как се плава, мас варес? — произнесе почетното обръщение със змийска сладост. — Не
мисля.—
Колко да е трудно — озъби се Кел, — щом позволяват на хора като теб да го правят?
Насмешливо пламъче проблесна в очите на капитана.
— Нали не си забравил, че съм разностранно надарен? Само питай и…
Шамарът улучи Алукард по бузата.
Лайла дори не бе видяла Кел да помръдва, но челюстта на капитана вече почервеняваше.
Надали имаше по-тежка обида, както тя много добре знаеше, от това един магьосник да удари друг с юмрук.
Все едно противникът не си струва хабенето на сила.
Алукард се озъби свирепо — по зъбите му имаше кръв.
Въздухът завибрира от магия и…
Крилата на вратата се отвориха и всички се извърнаха в очакване да видят краля или завръщането на принца.
Вместо това на прага застана Ленос, стиснал за лакътя жена — удивително странна гледка, защото тя беше два пъти
по-едра от него и изобщо нямаше вид на човек, когото е лесно да водиш. Лайла позна в нея капитанката,
приветствала ги на пристана преди турнира.
Джаста.
Толкова широкоплещеста нямаше начин да не е наполовина весканка. Косата й бе събрана на дебели плитки
край слепоочията, в тъмните й очи проблясваха златни искрици и независимо от зимния студ не носеше нищо освен
панталони и лека туника с навити до лактите ръкави, така че си личаха сребърните следи на мрежата от пресни
белези по кожата й. Беше оцеляла в мъглата.
При влизането й Алукард и Кел се разделиха.
— Касеро Джаста Фелис — представи се жената намусено.
— Ван нес — обади се Ленос и побутна капитанката напред. — Кажи им.
Тя го стрелна с поглед, който Лайла позна — беше получавала такива безброй пъти. Погледът заявяваше съвсем
открито, че следващия път, когато морякът я докосне с пръст, ще си го изгуби.
— Керс ла? — поинтересува се Кел.
Джаста скръсти ръце и белезите й заблестяха на светлината.
— Някои от нас искат да се махнат от града — говореше езика на простолюдието и акцентът й наподобяваше
ръмжене на голяма хищна котка, изтърваваше букви и замазваше срички; крадлата бе принудена да се съсредоточи,
иначе щеше да пропусне една трета от смисъла. — Долу в балната зала може и да съм рекла едно-друго за кораб.
Другарчето ви ме е чуло и ето ме тук…
— Нито един кораб не може да напусне Лондон — заяви кралят, изникнал зад гърба й, придружен от Рай.
Говореше езика на капитанката като човек, овладял арнеския, но не го харесва. Джаста пристъпи сковано крачка
встрани и сведе леко глава.
— Анеш, но моят кораб не е тук. Пристанал е в Танек, Ваше Величество.
Алукард и Лайла се спогледаха. Танек се намираше при устието на Айл, последното пристанище преди открито
море.—
Защо не си доплавала до Лондон? — поинтересува се Рай.
Джаста погледна недоволно принца.
— Корабчето ми е специално. Лична собственост.
— Пиратски е — преведе Кел.
Джаста го стрелна с острозъба усмивка:
— Ти го каза, принце, не аз. Моят кораб пренася всякакви товари. Най-бързият е в открито море. До Веск отива
и се връща за няма и девет дни. Но ако питаш дали плава под флагче в червено и златно, ще отвърна, че не е тъй.
— Вече плава? — натърти кралят многозначително.
След кратка пауза капитанката кимна.
— Опасно е, но мога да ги заведа до кораба… — и млъкна.
Максим видимо се ядоса. Присви очи и попита студено:
— Какво точно желаеш?
Джаста се поклони леко:
— Благоволението на короната, Ваше Величество… и сто лиша.
Като чу сумата, Алукард изсъска през зъби, а Кел побесня, но кралят очевидно не беше в настроение за
преговори:
— Дадено.
Капитанката вдигна вежда.
— Трябваше да поискам повече.
— Не трябваше да искаш нищо — сопна се Кел.
Пиратката не му обърна внимание, а огледа внимателно стаята с тъмните си очи.
— Колцина ще дойдат?
Лайла не възнамеряваше да пропусне пътуването. Вдигна ръка.
Алукард и Ленос я последваха.
Както и Кел.
Стори го, без да сваля поглед от краля, сякаш го предизвикваше да му откаже. Ала Максим не продума, Рай —
също. Принцът просто се взираше с неразгадаемо изражение във вдигнатата ръка на брат си. Отсреща Алукард
скръсти ръце и се озъби на антари:
— Ей, няма отърване от теб, да му се не види!
— Остани си тук, щом желаеш — отряза Кел.
Капитанът изсумтя и антари кипна, а Джаста ги гледаше развеселена, докато Лайла си напълни отново чашата.
Имаше чувството, че още едно питие няма да й бъде излишно.
IX
Рай не чу приближаването на Кел.
Беше сам и се взираше в призрачния мираж на тъмния дворец — странен двойник на дома му — а миг по-късно
видя отражението на брат си в стъклото. Дрехата на Кел вече не беше кралско червено, а черна с висока яка и
редица сребърни копчета отпред. Тази куртка носеше винаги, когато отиваше със съобщения до другите Лондони.
Куртка, предназначена за мисия. За пътуване.
— Винаги си искал да разгледаш провинцията — отбеляза Рай.
Кел наведе глава:
— Не точно това съм си представял.
Принцът се обърна към него. Антари стоеше пред огледалото, а Рай видя отразено до него и своето лице. Опита
се — и не успя — да отпусне гримасата си, опита се — и не успя — да скрие тъгата в гласа си.
— Планирахме да пътешестваме заедно.
— И един ден ще го сторим — увери го Кел, — но точно сега не мога да спра Осарон, като си седя тук, а ако
има изгледи той да тръгне след антари, вместо да съсипе града, ако има надежда да го привлечем с нас…
— Знам — прекъсна го Рай и в определен смисъл каза „Престани“. В определен смисъл каза и „Имам ти
доверие“. Отпусна се в едно кресло. — Ти го смяташ само за мечта, но аз бях планирал всички подробности. Щяхме
да заминем в края на сезона, първо да обиколим острова, да идем от обвитите в мъгла долини нагоре до Ортен и
после да се спуснем през Стасинския лес до скалите в Астор, а оттам да вземем кораб за континента… — устреми
поглед към тавана с многоцветните му драперии. — На сушата щяхме да посетим първо Ханас, и с карета да се
отправим към Линар — чувал съм, че тамошната столица един ден ще съперничи на Лондон — и към пазара на
Несто, близо до фароанската граница, бил направен, казват, от стъкло… Смятах да продължим по море — да спрем
при Шеран, където само провлак дели Арнес от Веск — толкова тесен, че става да се прекоси пеша — и да се
върнем навреме за началото на лятото.
— Звучи като голямо приключение — отбеляза Кел.
— Ти не си единственият неспокоен дух — Рай се изправи на крака. — Вече е време, предполагам?
Брат му кимна.
— Но ти донесох нещо… — бръкна в джоба си и извади две златни брошки, гравирани с бокала и изгряващото
слънце на Дом Мареш. Същите бяха носили на турнира — Рай с гордост, Кел по принуда. Такава брошка принцът бе
използвал да пише по ръката си, а с двойника й Кел доведе брат си и Алукард от борда на „Среднощно острие“.
— Направих всичко по силите си да ги омагьосам една за друга — обясни младият антари. — Връзката би
трябвало да се запази без значение колко се раздалечат.
— Мислех си, че съм се справил доста умно — Рай разтри ръката си, където бе изрязал призива в кожата си.
— Тази връзка изисква по-малко кръв — Кел пристъпи напред и закачи брошката на гърдите на брат си. — Ако
се случи нещо тревожно и имаш нужда да се върна, вземи иглата и кажи „тол“.
Тол.
Братко.
Рай успя да се усмихне криво.
— А какво да правя, ако се почувствам самотен?
Кел под бели очи и закачи втората брошка върху ревера на куртката си.
Гърлото на Рай се сви.
Не тръгвай, искаше да каже, макар че не беше честно, нито правилно, не беше и достойно за принц.
Преглътна.
— Ако не се върнеш, ще се наложи да спася страната без теб и ще ти открадна цялата слава!
Кел се разсмя и по устните му пробяга призракът на усмивка. Потупа Рай по рамото. Дланта му беше толкова
лека. И така тежка! Принцът усети как връзката помежду им се изпъва, сенките ближеха петите му, мракът зашепна
в главата му.
— Чуй ме — примоли се младият антари, — обещай ми да не подгониш Осарон. Не и преди да се върнем!
Рай се намръщи.
— Не очаквай от мен да се крия в двореца, докато всичко свърши!
— Недей — съгласи се Кел, — но очаквам да се държиш разумно. И да ми имаш доверие, като ти казвам, че
имам план.
— Ще ми помогнеш, ако го споделиш.
Кел задъвка устната си. Отвратителен навик. Неподходящ за принц.
— Осарон няма как да ни види какво му кроим. Ако нахлуем с трясък и предизвикаме битка, ще знае, че
разполагаме със скрит коз. Но ако дойдем да спасим някой от нашите…
— Аз ще ставам примамка? — престори се на потресен Рай.
— Какво? — подкачи го Кел. — Винаги ти е било приятно околните да се бият за вниманието ти!
— Всъщност, предпочитам да се бият, за да ме имат — обясни принцът.
Магьосникът се вкопчи в ръкава му и смехът върху устните на принца изстина.
— Четири дни, Рай. Толкова време ни трябва да се върнем. А после ще можеш да си докараш неприятности и…
Зад тях някой си прочисти гърлото.
Кел присви очи. Свали ръка от рамото на брат си.
Алукард Емъри чакаше на прага. Беше прибрал косата си на опашка и си бе намерил елегантен син вълнен
плащ. Един поглед стигаше да разкъса сърцето на Рай. Застанал на вратата, не приличаше нито на аристократ, нито
на магьосник триада, нито дори на капитан на кораб. Беше същински непознат — човек, способен да се стопи в
тълпата и да изчезне.
Така ли е изглеждал през онази нощ? — запита се Рай. — Когато се измъкна от леглото ми, от двореца и от
града?
Алукард пристъпи в стаята, а сребърните му белези заблестяха на светлината.
— Конете готови ли са? — попита хладно Кел.
— Почти — отвърна капитанът и си свали ръкавиците.
Настъпи кратко мълчание. Кел чакаше Алукард да излезе, но той не помръдна.
— Надявах се — обади се капитанът накрая, — да си разменя две думи с принца насаме.
— Трябва да тръгваме — подкани го антари.
— Няма да се бавя.
— Нямаме…
— Кел! — намеси се Рай и лекичко побутна брат си към вратата. — Върви. Ще бъда тук, когато се върнеш.
Кел решително го прегърна и след секунда вече бе изчезнал, а Рай остана замаян от здравата му хватка и после
— от загубата й. Черната куртка изшумоли и вратата се затвори зад гърба на антари. Странна, ирационална паника
се надигна в гърлото на принца и му се наложи да се пребори с копнежа да извика брат си да се върне или да изтича
след него. Ала устоя.
Алукард гледаше мястото, където Кел бе стоял, сякаш антари бе оставил сянка подире си. Помежду им витаеше
видима само за него следа.
— Толкова мразех близостта помежду ви — промърмори. — А сега, по всичко личи, трябва да съм благодарен
за нея.
Рай преглътна и откъсна поглед от вратата.
— Навярно аз също… — и съсредоточи вниманието си върху капитана. За цялото прекарано заедно време през
последните няколко дни почти не си бяха говорили. Започна се с делириума на Алукард на борда на кораба и
неясните спомени за дланта му и за гласа му като спасително въже в мрака. „Есен Таш“ представляваше водовъртеж
от хитроумни забележки и откраднати погледи, но последния път, когато останаха в тази стая, сами при това,
гърбът на Рай бе опрян в огледалото, а капитанът вкусваше гърлото му с устни. А преди това, преди това…
— Рай?
— Тръгваш ли? — прекъсна го принцът, като се помъчи да прозвучи безгрижно. — Поне дойде да се сбогуваш!
Алукард се намръщи при този удар под пояса, но не само че не отстъпи, но напротив — скъси разстоянието
помежду им, а Рай потисна тръпката си, когато пръстите на капитана се плъзнаха по кожата му.
— Ти беше с мен долу в мрака.
— Връщах услуга — Рай не отклони поглед от него. — Сега сме квит, вярвам.
Алукард се взираше в лицето му и принцът се изчерви, разтърсван цял от потребността да придърпа устата на
пирата към своята, да накара света извън тази стая да изчезне. Задъхан, каза:
— Най-добре тръгвай.
Ала Алукард не се отдръпна. По лицето му премина сянка, в очите му се настани тъга.
— Не си ме попитал.
Думите потънаха като камък в гърдите на Рай и той се олюля под тежестта им. Твърде тежко напомняне за
случилото се преди три лета. За това как легна с Алукард в обятията си и се пробуди сам. Любовникът му бе
изчезнал от двореца, от града и от живота му.
— Какво? — попита той със студен глас и пламнало лице. — Искаш да те питам защо си тръгна, така ли? Защо
избра откритото море пред леглото ми? Дамгата на престъпника пред милувката ми? Не съм те питал, Алукард,
понеже не искам да знам.
— Кое да знаеш? — попита капитанът и помилва лицето на Рай.
Принцът бутна ръката му.
— Извиненията ти.
Пиратът си пое дъх, но Рай го прекъсна.
— Знам какво бях за теб — съзрял плод, лятно развлечение.
— Много повече от това беше. И си…
— Беше за един сезон.
— Нищо по…
— Спри! — заповяда Рай с цялата стаена мощ на кралската си власт. — Просто спри. Лъжците никога не са ме
вълнували, Лук, а още по-малко ме вълнуват глупците, така че не ме карай да се чувствам още по-глупав. Хвана ме
неподготвен в Нощта на флаговете. Случилото се между нас беше чудесно… — Рай се помъчи да успокои дишането
си и пренебрежително разряза въздуха с ръка. — Но вече е приключило.
Алукард го хвана за китката, свел глава да скрие буреносносините си очи, докато тихичко казваше:
— А ако не искам да приключва?
Думите му се превърнаха в удар и изтръгнаха въздуха от дробовете на принца на пресеклива въздишка. Рай
гореше цял и му отне известно време да осъзнае защо. От гняв.
— Какво право имаш ти — попита тихо и заплашително, — да искаш нещо от мен?
Опря длан в гърдите на Алукард, доскоро това би могло да е милувка, но вложи в нея сила и тласна капитана
назад. Той успя да запази равновесие и вдигна стреснато глава, но не посмя да пристъпи напред. Бе застанал от
грешната страна на границата. Дори да се явяваше кандидат за наследник на престола, Рай беше негов принц,
недосегаем, освен ако не пожелае да бъде докосван — и току-що бе дал ясно да се разбере, че не го желае.
— Рай! — Алукард стисна юмруци, закачливостта се бе оттекла от гласа му. — Не съм искал да те напускам.
— Но го направи.
— Стига само да ме изслушаш…
— Не — Рай се бореше с поредната дълбока, вътрешна тръпка. Напрежението между любов и загуба, между
това да задържиш и да отпратиш, го разкъсваше. — Вече не съм играчка. Не съм глупав юноша… — Наложи си да
прогони треперенето от гласа си. — Аз съм крон-принцът на Арнес. Бъдещият крал на тази империя. И ако искаш
да получиш аудиенция при мен и шанс да се извиниш, трябва да си ги заслужиш. Върви! Донеси ми унаследителя.
Помогни ми да спася града си. Тогава, мастър Емъри, ще обмисля молбата ти.
Алукард запримигва припряно, видимо наранен. Ала след проточилото се мълчание се изправи гордо в цял
ръст.
— Както наредите, Ваше Височество!
Обърна се и прекоси стаята с твърда крачка, а ботушите му тропаха по сърцето на Рай, препускащо диво в
гърдите му. За втори път гледаше как си отива скъп на душата му човек. За втори път не помръдна. Ала не устоя на
изкушението да смекчи удара. И за двама им.
— И, Алукард — подвикна, когато капитанът бе стигнал до вратата. Той се извърна с бледо, но сурово лице, а
Рай продължи. — Постарай се да не убиваш брат ми!
Лека, непокорна усмивчица разцъфна по устните на пирата. Изпълнена с веселие и надежда.
— Ще сторя всичко по силите си!
VII
С вдигнати платна
I
Нищо чудно, защо Лайла мрази сбогуванията, мислеше си Кел. Щеше да е толкова по-лесно да тръгне. Сърцето
на брат му още отекваше в гърдите му, докато слизаше по вътрешното стълбище на двореца, но нишката помежду им
се отпускаше с всяка крачка. Как ли ще я чувства, когато са на градове разстояние? Когато помежду им се наместят
дни и левги? Дали все още ще долавя сърцебиенето на Рай?
Въздухът около него внезапно изстина и Кел вдигна поглед. Емайра Мареш му преграждаше пътя. Разбира се,
твърде лесно бе стигнал дотук. След всичко случило се кралят щеше да му позволи да тръгне на път, но кралицата —
не.
— Ваше Величество… — поде Кел в очакване на обвинения или порицание. Вместо това кралицата спря
поглед върху него — не мимолетно вглеждане, а мек и плътен воал. В очите й бушуваше циклон от зелено и златно
като листа, понесени от есенен вятър. Очи, които не бяха срещали очите на антари от седмици.
— Тръгваш, значи… — Емайра не го изрече като въпрос, а по-скоро с нотка на смущение.
Кел не се подведе.
— Да, засега. Кралят ми даде позволение…
Кралицата вече клатеше глава, но на себе си, сякаш в опит да прочисти мислите си. Между пръстите й бе
усукано парче плат. Протегна го към антари:
— Лош късмет ще е да отпътуваш, без да вземеш със себе си нещо от дома.
Кел се втренчи в подаръка й. Представляваше ален квадрат, каквито пришиват към туниките на децата,
избродиран с две букви: КМ.
Кел Мареш.
Досега не беше виждал подобен и в първия момент се намръщи, объркан от втората буква. Никога не се беше
смятал за член на рода Мареш. За брат на Рай — да, а до едно време и за осиновено дете на кралското семейство, но
никога — част от рода.
Запита се дали това не е предложение за мирен договор, измислено току-що, но платът му се стори стар,
износен от допир и употреба.
— Поръчах да го направят — обясни Емайра, запъвайки се както рядко й се случваше, — когато ти пристигна в
двореца навремето, но после не можах… не мислех, че е… — тя замълча за момент, преди да опита отново. —
Хората се чупят толкова лесно, Кел! Дебнат ги стотици различни беди, а аз се страхувах, че… но трябва да разбереш,
че си… че винаги си бил…
Този път, след като замълча, кралицата не успя да събере сила да заговори отново — стоеше, взираше се в
парчето плат и потриваше с палец буквите, а Кел знаеше, че е настъпил мигът да отвърне на жеста й или да си
тръгне. Изборът беше в неговите ръце.
Ала не беше никак честно — не би трябвало да се налага да избира! — и кралицата имаше възможност да
направи първата стъпка десетки пъти, да го изслуша поне, редно беше и се полагаше, само че той беше уморен, а тя
преизпълнена със съжаления, и в този момент и толкова му стигаше.
— Благодаря — Кел взе парчето плат, — моя кралице!
После, за негова изненада, тя посегна и допря другата си длан до бузата му, както бе правила безброй пъти след
завръщане от някое от пътуванията му, с въпрос в очите. Добре ли си?
Сега обаче въпросът беше променен: Ще се оправим ли?
Той кимна веднъж и се потопи в ласката й.
— Върни се у дома — заръча му тихо кралицата.
Кел отново я погледна в очите.
— Ще се върна!
Той се отдръпна пръв, а пръстите на кралицата се плъзнаха от бузата му към рамото и по ръкава му, докато той
се оттегляше. Ще се завърна, помисли си Кел и за първи път от много време насам знаеше, че казва истината.
* * *
Кел знаеше какво е редно да направи.
Знаеше и че Лайла няма да е никак доволна.
Насочи се към кралските килии и почти бе стигнал дотам, когато усети леко забавяне на пулса си и замятане на
одеяло от спокойствие около раменете си — то съпровождаше присъствието на жреца. Кел забави крачка, но не
спря, докато Тийрън се изравняваше с него. Авен есен не отрони нито дума, а мълчанието се плискаше като вода, в
която червеният антари гази.
— Не е каквото си мислиш — заяви накрая на жреца. — Не бягам оттук.
— Не съм казал подобно нещо.
— Не заминавам от копнеж по пътешествията — продължи Кел. — Никога не бих… — препъна се в думите, до
неотдавна просто щеше да избяга и дори го беше сторил. — Ако смятах, че градът ще е в по-голяма безопасност,
докато съм в него…
— Надяваш се да примамиш демона след себе си.
Не беше въпрос.
Най-сетне Кел забави крачка дотам, че спря.
— Осарон е лаком, Тийрън. Такава е природата му. За това Холанд беше прав. Иска промяна. Иска власт. Иска
онова, което не е. Направихме му приношение, а той му се намуси и в замяна се опита да ми отнеме живота. Не иска
всичко, което вече притежава, а да вземе онова, което не е негово.
— И какво, ако избере да не ви последва?
— Тогава ще приспиш града — Кел закрачи отново, решително. — Ще го лишиш от всяка марионетка, от
всичките му хора, та когато се върнем с унаследителя, да няма друг избор, освен да се срещне с нас лице в лице.
— Много добре…
— Сега ли е моментът, да ми кажеш да се пазя?
— О — възкликна жрецът, — мисля, че времето за това отмина.
Продължиха да вървят заедно. Кел спря едва когато стигна до вратата към тъмницата. Поднесе ръка към
дървената плоскост и разпери пръсти по повърхността.
— Все се питам — поде тихичко, — дали всичко случило се е по моя вина. Къде започна тази история, Тийрън?
С избора на Холанд или с моя?
Очите на жреца блестяха, но когато поклати глава, на лицето му беше изписана само умора. Изглежда за първи
път не разполагаше с отговор.
ІІ
Делайла Бард не харесваше коне.
Не ги харесваше още когато ги познаваше само като хапливи добичета, които шибат с опашки и настъпват с
копита; не й се понравиха и когато се озова върху гърба на кон, а нощта препускаше покрай нея толкова бързо, че
светът се размазваше; не изпитваше нежни чувства и сега, когато гледаше как двама гвардейци със сребристи белези
оседлават три коня за пътуването към пристанището.
Поне доколкото смяташе тя, не беше редно никоя твар с толкова малко ум да притежава толкова много сила.
Ала същото важеше и за половината турнирни магьосници.
— Ако гледаш на животните по този начин — Алукард я плесна по рамото, — нищо чудно, че те мразят.
— Е, добре, значи усещането е взаимно — тя се озърна. — Еса няма ли я?
— Котката ми не харесва конете почти колкото теб. Оставих я в двореца.
— Бог да им е на помощ…
— Стига си чесахте езиците — порица ги Джаста на арнески, беше прибрала гривата си под качулката на
плаща. — Винаги ли бръщолевите на този висш език?
— Като пойни птички — отвърна Алукард и се озърна. — Къде е Негово Височество?
— Тук съм — обади се Кел, без да се хване на въдицата. А когато Лайла се обърна към него, видя и защо. Не
беше сам.
— Не! — озъби се тя.
Холанд стоеше зад гърба на червения антари. Съпровождаха го двама гвардейци, а китките му бяха събрани с
окови под сиво късо наметало. Срещна погледа на крадлата, едното му око — ослепително зелено, другото — черно.
— Делайла! — приветства я студено.
До нея Джаста се вцепени.
Ленос пребледня.
Дори Алукард изглеждаше притеснен.
— Керс ла? — изръмжа пиратската капитанка.
— Какво прави той тук? — повтори въпроса й Лайла.
Кел смръщи вежди.
— Не мога да го оставя в двореца.
— Можеш, разбира се.
— Не бих посмял.
Едва при неговите думи Лайла осъзна, че той се бои не само за безопасността на двореца.
— Холанд идва с нас.
— Не ти е кученце — отряза крадлата.
— Видя ли, Кел? — обади се Холанд спокойно. — Предупредих те, че няма дай хареса.
— Не само на нея не й харесва — промърмори Алукард.
Джаста изръмжа нещо твърде тихо и завалено, за да я разберат.
— Губим време — отсече Кел и се зае да отключи оковите на Холанд.
Лайла бе извадила нож, още преди той да докосне желязото.
— Ще си остане окован.
Белият антари вдигна ръцете си в прангите.
— Нали осъзнаваш, Делайла, че това няма да ме спре?
— Не, разбира се — отвърна тя със свирепа усмивка, — но ще те забави достатъчно, за да те спра аз.
Холанд въздъхна.
— Както желаеш!
Изрече го точно преди Джаста да забие юмрук в бузата му. Главата му се люшна на една страна, а ботушите му
се плъзнаха крачка назад, но той не падна.
— Джаста! — извика Кел, докато другият антари шаваше с челюст и изплю храчка кръв в прахоляка.
— Още някой? — попита Холанд мрачно.
— Не бих възразил да се пробвам… — поде Алукард, но Кел го прекъсна.
— Стига толкова — земята потрепери леко при тази заповед. — Алукард, понеже се писа доброволец, Холанд
ще язди с теб.
Капитанът се намръщи на задачата, но качи окования антари на коня. Изръмжа му:
— Само пробвай някой номер…
— И какво, ще ме убиеш ли? — сухо завърши заплахата Холанд.
— Не — отвърна Алукард с отровна усмивка. — Ще те дам на Бард.
Ленос се настани при Джаста, с която оформи комична двойка — заради масивното й телосложение морякът
изглеждаше още по-дребен и изсъхнал като скелет. Той се наведе напред и потупа хълбока на коня, докато Кел се
мяташе на седлото. Червеният антари изглеждаше вбесяващо елегантен на кон, с царствена стойка, каквато човек
придобива, предположи Лайла, след години практика. Беше един от моментите, които й припомняха — сякаш би
могла да забрави някога — че до известна степен Кел е принц. Тя си отбеляза наум някой път да му го сподели —
когато й стане особено криво например.
— Хайде — подаде й ръка той. И този път, качвайки я на коня, я настани пред себе си, а не отзад, и я прегърна
закрилнически с ръка през кръста.
— Не ме пробождай! — прошепна в ухото й.
На Лайла й се прииска нощта да е достатъчно тъмна, та никой да не види розовината, избила по бузите й.
Хвърли последен поглед към двореца и на черния му, изкривен двойник, издигащ се като сянка редом с него.
Попита:
— Какво ще правим, ако Осарон ни последва?
Кел погледна през рамо.
— Ако имаме късмет, ще го направи.
— Странна е представата ти за късмет! — отбеляза Джаста и пришпори коня си.
Жребецът под Лайла се размърда и стомахът й се обърна още при първата крачка. Ето така ще умра, каза си тя,
докато сред тътен на копита и облаци леден дъх конете препуснаха в нощта.
ІІІ
Дворецът бе достоен за крал.
Дори за бог.
Сграда с обещание, потенциал и мощ.
Осарон прекоси голямата зала на най-новото си творение, а крачките му безшумно кацаха по лакирания камък.
Подът примигваше при всяка стъпка — трева, цветя и лед се пораждаха с всяка една и избледняваха подире му
сякаш са следи в пясък.
От пода се издигаха множество колони — растяха повече под формата на дървета, отколкото като мраморни
статуи, каменните им крайници се разклоняваха и разлистваха, натежали от тъмноцветно стъкло, есенни листа и
капчици роса, и в лъскавите им стволове той виждаше света, какъвто би могъл да бъде. Толкова много възможни
преображения, толкова неизчерпаем потенциал!
И тук, в средата на централната зала, се намираше тронът му — основата му бе пуснала корени, облегалката
израстваше в подобни на корона шипове, подлакътниците се разтваряха все едно стар приятел те очаква за
прегръдка. Повърхността му грееше с фосфоресцираща светлина и когато Осарон изкачи стъпалата, стъпи на
платформата и се настани на седалката, целият дворец запя във възхвала на присъствието му.
Кралят седеше в центъра на паяжината си и усещаше струните на града, умовете на всички слуги, свързани с
неговия чрез магия. Подръпване тук, потръпване там, мислите се носеха като движения по протежението на хиляди
нишки.
Във всеки посветен на него живот гореше пламък: някои скучни и малки — едва мъждукаха, а други грееха
ярки — именно тях призова и извика при себе си от всяко ъгълче на града.
Елате, помисли си той. Коленичете в краката ми като деца, а аз ще ви отгледам. Като мъже. Като жени.
Като избраници!
Над реката отвъд стените на двореца започнаха да разцъфтяват ледени цветя подобно на мостове, а ръце се
запротягаха да вкарат поданиците му вътре.
Кралю велики — казваха хората, надигайки се иззад масите.
Кралю славни! — изричаха, обръщайки гръб на работата си.
Осарон се усмихна, вкусил ехото от думите; тогава го прекъсна нов хор.
Кралю наш — зашепнаха поданиците му, — лошите си отиват.
Кралю наш — допълваха, — лошите бягат.
Онези, които посмяха да ти откажат.
Онези, които посмяха да ти се възпротивят.
Осарон сплете пръсти. Антари напускаха Лондон.
Всички ли? — попита и ехото отвърна.
Всички. Всички. Всички.
Думите на Холанд се върнаха в мислите му като нежелан натрапник.
Как ще управляваш без глава за короната си?
Покорните му слуги бързо откликнаха на неговото раздразнение.
Да ги преследваме ли?
Да ги спрем ли?
Да ги върнем ли?
Осарон почука с пръсти по подлакътника на трона. Жестът не произведе звук.
Да го направим ли?
Не — помисли си Осарон, а заповедта му се плъзна през умовете на хилядното множество по-бързо от
вибрация по струна. Отпусна се на изваяния си трон. — Не. Нека си вървят.
Ако това е капан, той няма да падне в него.
Не са му нужни.
Не се нуждае от умовете или от телата им.
Разполага с хиляди.
Първите призовани вече влизаха в залата — към него гордо крачеше изпъчен мъж. Спря пред трона, коленичи и
сведе тъмнокосата си глава.
— Стани! — заповяда Осарон и мъжът се подчини. — Как е името ти?
Новодошлият се изправи: беше широкоплещест, с очи, пълни със сенки, а на ръката си носеше пръстен във
формата на перо. Представи се:
— Казвам се Берас Емъри. Как да ти служа?
ІV
Танек се появи пред тях малко след здрачаване.
Алукард не харесваше пристанището, но го познаваше добре. В течение на три години не бе посмял да се
приближи повече до Лондон. В определен смисъл и Танек се намираше прекалено близо. Хората тук познаваха
името Емъри и имаха представа какво означава.
Тъкмо тук се научи да играе друга роля — не на благородник, а на високомерния капитан на „Среднощно
острие“. Тук за първи път срещна Ленос и Строс — на игра на Санкт. Тук до безкрай му бе напомняно колко близо
— и колко далеч — е от дома. При всяко връщане в Танек виждаше Лондон в гоблените и архитектурата, чуваше го в
говора, надушваше го във въздуха като пролетен цъфтеж и болката го съсипваше.
Но точно сега Танек изобщо не приличаше на Лондон. Беше жизнен до невъзможност и в блажено неведение
относно опасността, дебнеща навътре в сушата. Кейовете гъмжаха от кораби, пивниците — от клиенти, а най-
голямата беда се свеждаше до джебчии и зимния студ.
В крайна сметка Осарон пренебрегна липсата на ентусиазъм — с други думи не налапа въдичката им — и така
сенките на мощта му се разсеяха преди час, а тежестта му се вдигна все едно е отминала буря. Най-странното,
помисли си Алукард, е как точно спря. Не внезапно, а бавно — в течение на около миля зловредната магия
отслабваше и някъде в края на обхвата й неколцината, които срещнаха, нямаха сенки в очите — по-точно там се
мяркаше само лошо предчувствие и желание да обърнат назад. Няколко пъти подминаха пътници, привидно
изгубени, но всъщност бяха нагазили в рамките на магията, а после спрели, отблъснати, но неспособни нито да
назоват, нито да си спомнят от какво.
— Не казвай нито дума — предупреди Кел, когато подминаха първата група. — Последно ни трябва паниката
да се разпространи извън столицата.
Мъж и жена се изпрепъваха покрай тях, хванати ръка за ръка и обзети от пиянски смях.
Вестите очевидно не бяха стигнали до пристанището.
Алукард смъкна Холанд от коня и грубо го накара да седне на земята. От самото начало на пътуването им
белият антари не беше продумал и мълчанието му пробуждаше притесненията на капитана. И Бард не говореше
много, но нейното безмълвие беше друго — заземено и любопитно. А от мълчанието на Холанд въздухът тежеше и
на Алукард му се искаше да се обади, само за да го наруши. Предполагаше, че на нокти го изправя именно магията
на спътника му — сребърни нишки, които пронизваха въздуха като светкавици.
Повериха конете на конярче — при вида на кралската емблема, избродирана по сбруите, то се ококори.
— Дръжте си главите сведени — предупреди Кел, докато момчето отвеждаше конете.
— Така или иначе събуждаме подозрения — обади се най-сетне Холанд с глас като стържещи камъни. — Може
би, ако ми свалите оковите…
— Слабо вероятно — обадиха се Лайла и Джаста едновременно на два различни езика.
Независимо от сгъстяващия се мрак въздухът се затопли леко и Алукард се огледа да открие източника на
топлината. Чу тропот на подковани ботуши и забеляза блясък на метал.
— Я вижте, имаме си посрещачи! — възкликна той.
Дали заради кралските коне, или заради странната им група, двама войници се насочваха право към тях.
— Спрете! — извикаха им на арнески и Холанд прояви здрав разум да скрие окованите си китки под
наметката. Ала видът на Кел накара войниците да пребледнеят, единият се поклони ниско, а другият замърмори —
може би благословия или молитва, говореше твърде тихо, за да различат думите му.
При тази демонстрация Алукард забели очи, а Кел си придаде обичайния арогантен вид и обясни, че са дошли
по заповед на краля. Да, всичко е наред. Не, не се нуждаят от ескорт.
Войниците се оттеглиха на поста си и Лайла се поклони подигравателно на Кел.
— Мас варес — и още докато го изричаше се изправи внезапно, а насмешката изчезна от лицето й. С жест,
едновременно привичен и зловещо бърз, измъкна нож от колана си.
— Какво има? — попитаха Кел и Алукард едновременно.
— Някой ни дебне — отвърна тя.
Кел вдигна вежди.
— И не ти хрумна да го споменеш по-рано?
— Нищо чудно и да греша — отвърна тя и завъртя ножа между пръстите си. — Но не е така.
— Къде са…
Преди Кел да довърши, тя се обърна и запрати оръжието в мрака.
Ножът запя във въздуха и предизвика писък, забивайки се в стълб на няколко пръста над корона кестеняви
къдрици, прошарени със златно. Притиснало гръб към стълба и вдигнало празните си ръце, едно момче стоеше,
готово да се предаде незабавно. На челото му имаше мазка кръв. Беше облечено в обикновени дрехи, без златно и
червено, без символи на Дома Мареш, бродирани по наметалото му, но въпреки това Алукард го позна, понеже го
беше срещал в двореца.
— Хастра! — мрачно възкликна Кел.
Младежът се измъкна изпод ножа на Лайла и го извади от дървото.
— Сър…
— Какво правиш тук?
— Тийрън ме прати.
Кел простена и промърмори под нос:
— Ама разбира се, че ще те прати… — а на висок глас продължи: — Върви си у дома. Тук нямаш работа!
Младежът — всъщност просто хлапе и по поведение, и по възраст — се изправи гордо и изду пилешките си
гърди.—
Аз съм ви охрана, сър. Колко ще струвам, ако не ви пазя?
— Не си ми охрана, Хастра — възрази Кел. — Вече не.
Момчето трепна, но не помисли да се отказва.
— Много добре, сър. Ако не съм гвардеец, тогава съм жрец и заповедите ми идват от самия авен есен.
— Хастра…
— … а на него е наистина трудно да му се угоди, както знаете…
— Хастра!
— Освен това ми дължите услуга, сър, понеже ви защитих, когато се измъкнахте от двореца и се записахте на
турнира…
Алукард рязко се обърна.
— Какво си направил?
— Стига толкова! — нареди Кел и махна с ръка.
— Анет! — обади се Джаста, която не следеше разговора и явно не се интересуваше от него. — Идва или си
отива, все тая. Ама на мен хич не ми е все тая да стоя на показ. За името ми е кофти да ме виждат с черноокия
принц и кралски гвардейци, пък и с благородници, дето си играят на корабчета.
— Аз съм капер! — обиди се Алукард.
Джаста само изпръхтя и тръгна към пристанището. Хастра се забави, очаквателно втренчил ококорените си
кафяви очи в Кел.
— О, хайде — обади се Лайла, — на всеки кораб е нужен някой галеник!
Кел вдигна ръце:
— Хубаво. Нека остане.
* * *
— Кой от състезателите беше? — поинтересува се Алукард, докато вървяха по пристана и подминаваха кораби
с всевъзможни размери и цветове. Мисълта Кел да се е състезавал в турнира — в неговия турнир! — го побъркваше.
А вероятността да се е бил с него — и дори да са се срещали — го влудяваше.
— Няма значение — повдигна рамене Кел.
— Сражавахме ли се?
Ала как биха могли? Алукард щеше да забележи сребърната магия, щеше да разбере, че…
— Ако се бяхме срещнали — подхвърли антари многозначително, — щях да победя.
Пиратът пламна от раздразнение, но се сети за Рай и връзката помежду им, и гневът му погълна унижението.
— Имаш ли представа колко глупаво е било? Колко опасно за принца?
— Не че ти влиза в работата — изсумтя Кел, — но цялата история беше идея на Рай…. — извърна към него
разноцветните си очи. — Предполагам, не си се опитал да спреш Лайла?
Алукард надзърна през рамо. Бард вървеше последна в групата, Холанд — на крачка пред нея. Белият антари
оглеждаше корабите така, както Лайла беше гледала конете — със смесица от смущение и неувереност.
— Какъв е проблемът — поинтересува се тя, — не можеш да плуваш ли?
Холанд стисна устни.
— Малко е трудно, когато си с вериги… — отново насочи вниманието си върху корабите и Алукард го разбра.
Познаваше този поглед и предпазливост, граничеща със страх.
— Никога не си се качвал на кораб, нали?
Антари не отговори. Нямаше и нужда.
Лайла се изсмя тихичко и злодейски. Сякаш знаеше каквото и да било за корабите, когато Алукард за първи път
я взе на борда.
— Ето, пристигнахме — отбеляза Джаста и спря до плавателен съд, който би могъл — на определени места —
да се класира и за кораб, също както някои градски къщи биха минали за имения. Капитанката потупа корпуса на
кораба си, както ездач милва конски хълбок. Името бе изписано със сребърни букви по бялата обшивка.
Ис Хосна. Призрак.
— Мъничък е — отбеляза Джаста, — но е по-бърз от камшик.
— Мъничък — сухо повтори Лайла. „Призрак“ нямаше и половината дължина на „Среднощно острие“,
гордееше се само с три малки платна и тесен и заострен като перо фароански корпус. — Това е яхта!
— Платноходка — уточни Алукард. — Не носят голям товар, но в открито море малцина са им равни по
бързина. Плаването не обещава да е луксозно, откъдето и да го погледнем, но ще стигнем бързо целта. Особено с
трима антари, които се редуват да пълнят платната с вятър.
Лайла се вгледа с копнеж в корабите от двете страни — внушителни ветроходи от тъмно дърво с разкошни
платна.
— Ами онзи там? — тя посочи горд кораб през две места от „Призрак“.
Алукард поклати глава.
— Не е наш.
— Но може да стане.
Джаста я изпепели с поглед, а Лайла завъртя очи.
— Шегувам се! — макар капитанът й да знаеше, че не се е помайтапила. Додаде: — Освен това не бихме
искали нещо прекалено красиво. Хубавите вещи имат склонност да привличат алчни погледи.
— От собствен опит ли говориш, Бард? — закачи я Алукард.
— Благодаря ти, Джаста — намеси се Кел. — Ще ти го върнем цял и напълно запазен.
— О, лично ще се погрижа за това — капитанката закрачи по тесния трап на кораба.
— Джаста…
— Мой кораб, мои правила — тя разпери ръце. — Ще ви закарам закъдето сте тръгнали за половината време, и
ако сте на мисия да спасите кралството… е, то е и мое. А и нямам нищо против короната да е на моя страна
следващия път, когато аз попадна в неспокойни води.
— Откъде знаеш, че мотивите ни са почтени? — попита Алукард. — Може да бягаме от Лондон.
— Ти може би — Джаста посочи с пръст Кел. — Той обаче — не.
С тези думи тя изтрополи по палубата и те нямаха особен избор, освен да я последват на борда.
— Трима антари се качват на кораб — изрецитира Алукард, все едно разказва виц в кръчмата. Допълнително
задоволство му достави гледката как Кел и Холанд се опитват да пазят равновесие, докато палубата се люшка под
внезапната тежест. Единият изглеждаше неуверен, другият позеленя и на пирата му хрумна да ги увери, че
положението ще се по-добри, излязат ли в открито море, но не се чувстваше толкова щедър.
— Хано! — провикна се Джаста и над купчина сандъци се подаде главата на момиче с черна коса, хваната в
рошав кок.
— Касеро! — момичето се преметна върху единия сандък и провеси крака от капака му. — Рано се връщаш.
— Имам нов товар! — обяви Джаста.
— Ша! — възкликна с радост Хано.
Нейде от вътрешността на кораба се разнесе тупване, последвано от приглушена ругатня и миг по-късно иззад
друг сандък се появи старец, който си разтриваше главата. Гърбът му бе превит като кука, кожата му — тъмна, а
очите — млечнобели.
— Соласи — измърмори той и Алукард не можа да определи кому се извинява — на тях или на сандъците, в
които се беше блъснал.
— Това е Айло — представи го Джаста и кимна към слепеца.
— А къде са другите моряци? — попита Кел и се огледа.
— Няма други — докладва капитанката.
— Оставяш малко момиченце и слепец да пазят кораб, пълен с крадени стоки — възмути се Алукард.
Хано се изкикоти и разлюля във въздуха кесия — беше кесията на Алукард. Миг по-късно и Айло вдигна нож.
Беше на Кел.
Антари щракна с пръсти и ножът полетя с дръжката напред обратно в ръката му — действието му спечели
одобрителното ръкопляскане на момичето. Алукард си взе кесията по подобен начин и стигна дотам, да накара
връзките да се самозавържат на колана му. Лайла се отупа, за да провери дали всичките й ножове са налични и се
усмихна доволно.
— Картата! — подкани ги Джаста.
Алукард й я връчи.
Капитанката разгърна свитъка и цъкна с език.
— „Печеливши води“ значи.
За никого не беше изненада, че Джаста, предвид занаята й, е запозната с пазара.
— Какво има в сандъците? — попита Кел, отпуснал ръка върху един от капаците.
— По малко от едно и повечко от друго — отвърна капитанката. — Нищо, което хапе.
Хастра и Ленос вече отвързваха въжетата, младият гвардеец с удоволствие следваше примера на моряка.
— Защо си окован? — попита Хано.
Алукард не беше забелязал момичето да слиза от мястото си, но сега то стоеше пред Холанд, с ръце на бедрата,
имитирайки стойката на Джаста, черният й кок стигаше горе-долу до ребрата на антари.
— Нещо лошо ли си направил?
Междувременно Холанд отметна глава и си пое дълбок, уравновесяващ дъх, втренчил очи в небето, сякаш това
щеше да успокои стомаха му.
— Хайде — подкани го Кел и улови другия антари за ръката. — Да намерим каютите.
— Не ми харесва този тип — изръмжа Алукард, когато Бард застана до него.
— Кой по-точно? — попита тя сухо, но го стрелна с поглед, сигурно забеляза нещо по-особено в изражението
му, понеже трезво продължи: — Какво виждаш, когато гледаш Холанд?
Пиратът си пое дъх и го издиша на облаче.
— Така изглежда магията — прокара пръсти през облачето. Вместо да се разпръсне, бледата пара се усука и уви
на тънки нишки мъгла на фона на чистото нощно море. — Но магията на Холанд е… — разпери пръсти и лентите
мъгла се разпръснаха и оръфаха. — Не е по-слаб от вас. Даже напротив, светлината му е по-ярка от твоята и на Кел.
Но е неравна, нестабилна, линиите са начупени, пренаредени — приличат на незараснали добре кости. Много е…
— Неестествено? — предположи Лайла.
— Опасно.
— Прекрасно! — тя скръсти ръце заради студа. През стиснатите й зъби като безмълвно озъбване се изплъзна
прозявка.
— Иди си почини — предложи й капитанът.
— Така и ще направя — съгласи се Бард, ала не помръдна.
По навик Алукард се обърна към руля, но се сети, че не е капитан на този кораб. Поколеба се — така човек
минава през врата да вземе нещо, само за да забрави какво е дошъл да направи. Накрая отиде да помогне на Ленос с
платната и остави Бард до планшира.
Десетина или може би дори двайсет минути по-късно погледна надолу: тя още стоеше на същото място,
втренчила поглед в чертата, където водата се среща с небето.
V
Рай препусна вън от двореца, веднага щом антари тръгнаха.
Вярваше, че в града са останали още твърде много хора за спасяване, и му идеше да крещи при мисълта да
бездейства на закрито и минута повече. Скоро мракът щеше да ги връхлети, да го обгърнат падането на нощта и
самотата. Ала засега все още имаше светлина — и време.
Взе двама души, и двамата Сребърни, и излезе по улиците на Лондон в опит да не насочва вниманието си към
злокобния дворец, който се рееше до неговия, където необичайна процесия поданици се катереше стълбите му;
стараеше се да не се впуска в умуване как така странната черна субстанция превръща участъци от пътя в лъскави,
подобни на лед ивици и пълзи по стените като бръшлян или скреж. Магията побеждава природата.
Намери неколцина лондончани, спотаени в дъното на къщата си, твърде изплашени да излязат. Момиченце се
скиташе, замаяно и покрито с пепелта от мъртвец — така и не пожела да каже роднина, приятел, познат или
непознат е бил. На третото излизане гвардеец препусна с все сили насреща му.
— Ваше Височество! — извика той, а кръвният белег се смесваше с потта на челото му, докато дърпаше юздите
на коня. — Трябва да видите нещо!
Така принцът се озова в изпразнената кръчма.
Две дузини мъже — всички облечени в униформите в златно и червено на кралската гвардия. И до един болни.
До един умиращи. Рай познаваше всички — по лице, ако не по име. Исра спомена, че част от подчинените й са
изчезнали. Че кръвните белези са поддали. Ала те не се бяха изгубили. Бяха се събрали тук.
— Ваше Височество, почакайте! — извика Сребърният, когато Рай се втурна в кръчмата, но той не се боеше
нито от дима, нито от болестта. Някой бе избутал встрани масите и столовете, бе разчистил пространство и сега
хората на баща му — неговите гвардейци! — лежаха на пода в редици, с празноти тук и там, където неколцина се
бяха надигнали от смъртния си одър или бяха паднали завинаги.
Всички си бяха свалили грижливо броните и, подпрени по протежение на стените, те образуваха галерия от
кухи зрители, а на пода гвардейците се потяха, гърчеха се и се бореха с демони, невидими за принца — досущ като
Алукард на борда на „Острието“.
Вените на гърлата им се очертаваха в черно, а цялата кръчма миришеше леко на горяща кожа, понеже магията
прогаряше пътя си през болните.
Въздухът тежеше от ситен прах.
Пепел, осъзна Рай.
Само това бе останало от онези, които бяха изгорели.
Един гвардеец се бе свлякъл по стената до вратата, болестта тепърва начеваше у него и лицето му беше окъпано
в пот. Брадата му бе добре оформена, косата — прошарена със сиво, и Рай го разпозна отведнъж. Толнерс. Бе служил
на баща му, преди да стане крал. А после изпратен да служи на принца. Тази сутрин го видя в двореца, в
безопасност и на сигурно място зад защитата.
— Какво си направил? — попита той и сграбчи гвардееца за яката. — Защо си излязъл от двореца?
Толнерс ту се връщаше в съзнание, ту пак го губеше.
— Ваше Величество! — изхъхри той. В плен на треската обърка Рай с баща му. — Ние сме… кралската
гвардия… не се… крием. Ако не сме… достатъчно силни… да преборим мрака… не заслужаваме… да служим… —
и млъкна, разтърсен от внезапна, мощна тръпка.
— Глупако! — възкликна Рай, ала внимателно остави Толнерс и придърпа дрехата му, за да го завие по-добре,
защото гвардеецът трепереше. Обърна се към пълното с умиращи войници помещение и прокара оцапаните си с
пепел пръсти през косата си, колкото вбесен, толкова и безпомощен. Не можеше да спаси поданиците си. Оставаше
му само да гледа как се борят, провалят се и умират.
— Ние сме кралската гвардия — промърмори един от болните.
— Кралската гвардия сме! — повториха още двамина и надигнаха гласове, за да противопоставят девиза си
срещу онова, с което мракът се опитваше да ги победи.
Рай изпита желание да крещи, да ругае, но не си позволи подобни изстъпления, понеже знаеше какво направи
самият той в името на силата и какво рискува дори и сега, като обикаля през прокълнатите улици и се впуска сред
отровната мъгла. Знаеше, че дори да не го защитава магията на Кел, все едно щеше да излиза докрай — заради града,
заради народа си.
Ето защо постъпи, както постъпи с Алукард в каютата на „Острието“.
Единственото, което му беше по силите.
Остана при гвардейците.
* * *
Максим Мареш знаеше цената на един антари.
Сега стоеше до прозореца и гледаше как цели трима се отдалечават на кон от двореца и напускат града с
чудовището, тровещо сърцето му. Бе преценил шансовете и знаеше, че е взел правилното решение — тази стратегия
бе с най-благоприятен потенциален изход — но въпреки това имаше ужасното усещане, че внезапно остава без най-
добрите си оръжия. По-лошо; разхлабил е хватката си, изтървал ги е и сега е изправен срещу врага, но няма меч в
ръка.
Неговото оръжие не беше готово — още се ковеше.
Отражението на Максим висеше застинало в стъклото. Не изглеждаше добре. И се чувстваше още по-зле. Опря
ръка на прозореца и сенките очертаха пръстите му в призрачно повторение, зловещо подражание.
— Позволи му да напусне града — обади се мек глас и авен есен се появи в стъклото зад него, видение в бяло.
— Така е — съгласи се Максим. Беше видял трупа на сина си на леглото, с неподвижни гърди, хлътнали бузи и
сива кожа. Образът гореше като дамга зад клепачите му — спомен, който никога нямаше да забрави. И по-ясно от
всякога разбираше, че животът на Кел принадлежи на Рай и ако кралят не е в състояние да го опази, за
предпочитане е да го отпрати.
— Веднъж се опитах да спра Кел. Оказа се грешка.
— Този път можеше и да остане — предположи Тийрън предпазливо, — ако го бяхте помолил, вместо да
заповядвате.
— Може би — Максим отлепи длан от прозореца. — Но този град вече не е безопасен.
Сините очи на жреца бяха пронизващи.
— Светът едва ли ще се окаже по-безопасен.
— Не мога да сторя нищо срещу опасностите по света, Тийрън, но по силите ми е да предприема нещо срещу
чудовището тук, в Лондон.
Максим тръгна да пресича стаята и след три крачки тя се разлюля бясно под него. В течение на ужасен миг
зрението на краля се замъгли и той си помисли, че ще падне.
— Ваше Величество! — Тийрън го улови за ръката. Новата редица разрези под туниката пулсираха мъчително,
раните бяха дълбоки, имаше изрязани парчета плът и източена кръв. Необходима жертва.
— Добре съм — излъга кралят и се отскубна от хватката на жреца.
Тийрън го погледна осъдително и кралят съжали, че му е показал напредъка си.
— Не мога да те спра, Максим — укори го авен есен, — но този тип магия си има последици.
— Кога ще бъде готово сънното заклинание?
— Ако не внимаваш…
— Кога?
— Такова заклинание се прави трудно, а още по-трудно е да го разпънеш над цял град. Самото му естество
преминава границата на нередното, да положиш тяло и ум в покой е все пак манипулация, повлияване на нечия
воля…
— Кога?
Жрецът въздъхна.
— След ден. Най-много два.
Максим се изправи гордо и кимна. Щяха да издържат два дни. Налагаше се. Тръгна отново, този път подът под
краката му беше стабилен.
— Ваше Величество…
— Върви довърши заклинанието си, Тийрън. И ме остави да довърша моето!
VІ
Рай се върна в двореца много след падането на нощта, а бронята му бе посивяла от пепел. Повече от половината
гвардейци в кръчмата бяха умрели; оцелелите сега вървяха подир него с шлемове под мишница, с изпити от треската
лица, озарени от сребърните белези, които се стичаха като сълзи по бузите им.
Рай изкачи предното стълбище, смълчан от изтощение.
Гвардейците-Сребърни пред вратите на палата не отрониха и дума и той се запита дали са знаели — несъмнено
знаеха, щом бяха допуснали толкова много от своите да излязат навън в мъглата. Не бяха склонни да срещнат погледа
на принца си, но се гледаха един друг, разменяха си кимвания — навярно знак на гордост и солидарност или нещо
друго, което Рай не бе в състояние да разчете.
Вторият му гвардеец, Вис, стоеше в предното фоайе, очевидно в очакване на вест от Толнерс. Рай поклати глава
и го подмина, подмина всички и се насочи към кралската баня, имаше нужда да се почисти, но докато крачеше,
бронята сякаш се затягаше около него, врязваше се в гърлото му, стягаше ребрата му.
Не можеше да диша и за момент си помисли за реката и за Кел в плен на дъното й, докато той се задъхваше за
въздух горе, но това тук не повтаряше страданията на брат му. Гърдите му напъваха срещу бронирания нагръдник,
сърцето му препускаше, пепел от мъртъвци задавяше дробовете му. Трябваше да се отърве от тях.
— Ваше Височество? — обади се Вис, докато принцът се бореше да си свали бронята. Частите й падаха по пода
с дрънчене, вдигаха се облаци пепел.
Ала гърдите му продължаваха да се давят, стомахът му се обръщаше и принцът едва успя да стигне до най-
близкия леген, преди да му призлее.
Стискаше ръбовете на съда и си поемаше мъчително дъх, а сърцето му най-сетне забави ход. Вис стоеше
наблизо, стиснал захвърления шлем в ръце.
— Денят беше дълъг — изрече Рай треперливо и Вис не попита какво не е наред, не каза нищо, и принцът му
беше благодарен. Избърса си устата с трепереща ръка, изправи се и продължи към кралската баня.
Вече си разкопчаваше туниката, когато стигна до вратата и видя, че помещението отвъд не е празно.
До стената стояха двама слуги в сребърно и зелено, а Кора кацнала на каменния ръб на големия басейн, вкопан
в пода, топеше гребен във водата и го прокарваше през дългата си, разпусната коса. Весканската принцеса носеше
само халат, разгърден до кръста — Рай знаеше, че народът й не е стеснителен относно голотата, но все пак се
изчерви при вида на толкова много открита кожа.
Ризата му още бе наполовина закопчана, и той отпусна ръце до хълбоците си.
Кора вдигна сините си очи.
— Мас варес! — поздрави на колеблив арнески.
— На ч’ал! — отвърна принцът на дрезгав вескански.
При вида на оцапаното му с пепел лице принцесата остави гребена в скута си.
— Искате ли да изляза?
Честно казано, Рай се поколеба. След часове, прекарани с гордо вдигната глава — часове, в демонстрация на
сила, докато поданиците му се борят и умира, не бе в състояние да изнесе поредното шоу, да се преструва, че всичко
е било наред, но да остане насаме с мислите си, със сенките — не онези отвъд стените на двореца, а тези, които
идваха да го преследват нощем…
Кора бе започнала да се надига, когато той отвърна:
— Та’ч.
Недей.
Тя се отпусна отново на колене, а двама от неговите прислужници дойдоха и се заеха да го съблекат с бързи и
отработени движения. Той очакваше Кора да отклони поглед, но принцесата го наблюдаваше спокойно и с
любопитна искрица в очите, докато му сваляха последните части от бронята, изхлузваха му ботушите, разкопчаваха
му яката и маншетите с ръце, по-уверени от неговите. Слугите му съблякоха туниката и разкриха голите му, мургави
гърди, гладки освен шарката около ребрата и усукания печат над сърцето.
— Почистете бронята — нареди принцът меко. — Дрехите изгорете.
После пристъпи напред — знак, че за останалото ще се погрижи сам.
Не си свали панталоните и бос се спусна по майсторски инкрустираните стъпала и влезе в басейна, а топлата
вода обгърна глезените му, коленете и кръста. Бистрият басейн се замъгли около него — след себе си оставяше
ивица от пепел.
Нагази до средата и се гмурна, за да се отпусне на колене на дъното. Тялото му се опитваше да изплува, но той
се насили да издиша всичкия въздух от дробовете си и заби пръсти в решетката на дъното. Държа се за нея, докато
започна да изпитва болка, водата около него се успокои и светът се сви до точка, а от кожата му престана да се
отлюспва пепел.
Най-сетне изплува, подаде се над повърхността, зинал задъхано за въздух, и завари Кора до себе си. Беше
захвърлила халата на ръба на басейна, а дългата си руса коса бе усукала на кок и закрепила високо с помощта на
гребена. Разтворените й длани плаваха по повърхността на водата като лилии.
— Мога ли да помогна? — попита Кора и, преди принцът да отговори, вече го целуваше, а пръстите й се
плъзгаха по бедрата му под водата. В него пламна горещина, проста и физическа, и Рай се пребори да запази здравия
си разум, когато ръцете на момичето напипаха връзките на панталоните и започнаха да ги развързват.
Успя да откъсне устни от нейните. Изхриптя:
— Мислех, че на сърце ти е брат ми.
Кора му се усмихна лукаво:
— На сърце са ми много неща — отвърна и отново го придърпа към себе си. Прегърна го през кръста и
горещината стана неописуема, щом принцесата се притисна към Рай и алчно го целуна с меките си устни, а на него
му се искаше да се остави в ръцете й, да я вземе, да се изгуби в нея, както бе правил многократно, откакто Алукард
го напусна, да отблъсне сенките и кошмарите благодарение на приятното развлечение с другото тяло.
Вдигна ръце към раменете й и се отдръпна:
— Та’ч!
Бузите на Кора поаленяха, а преди унижението по лицето й пробяга болка.
— Не ме желаеш.
— Не — съгласи се принцът меко. — Не и такава.
Тя стрелна поглед към мястото, където все още го докосваше, и лукаво се усмихна.
— Тялото и умът ти май не са на едно мнение, принце мой.
Рай отстъпи назад през водата.
— Съжалявам.
Той продължи да отстъпва, докато не опря гръб о каменния ръб на басейна. Отпусна се на една пейка.
Принцесата въздъхна, разсеяно разплиска водата с длани — съвсем детински — сякаш доскоро същите пръсти
не бяха милвали опитно принца. Попита:
— Значи е вярно, каквото говорят за теб?
Рай изтръпна. Беше чувал повечето слухове и някои от истините, бе чувал хората да говорят за липсата му на
сила и дали заслужава да бъде крал, както и кой споделя леглото му и кой — не, но все пак се насили да попита:
— Какво говорят за мен, Кора?
Тя закрачи към него — кичури руса коса се бяха изплъзнали от кока й от горещината в банята — и се намести
до него на пейката с подвити под себе си крака. Облегна ръце на ръба на басейна и отпусна глава върху тях; за миг
смъкна и последните следи на съблазън и отново се превърна в дете.
— Разправят, Рей Мареш, че сърцето ти е заето.
Той се опита да отговори, но не знаеше какво да каже. Накрая промърмори:
— Сложно е.
— Разбира се — Кора прокара пръсти през водата. — Веднъж и аз бях влюбена — допълни, сякаш току-що й е
хрумнало. — Казваше се Вик. Обичах го както луната обича звездите — така го определят у нас, когато човек
изпълва света със светлина.
— И какво се случи?
Тя вдигна светлосините си очи.
— Ти си единственият наследник на твоя трон. Но аз съм една от седмина. Само любов не стига.
Съобщи го уверено — все едно е проста, неоспорима истина — а очите на Рай пламнаха и гърлото му се сви.
Помисли си за Алукард — не какъвто беше, когато го отпрати, не и на Нощта на флаговете, а по времето, когато се
бе излежавал в леглото му онова първо лято и бе танцувал с устни по кожата му, докато шепнеше: Обичам те!
Кора спря да шава с пръсти и разтвори длан върху водата, а Рай забеляза на китката й дълбоки драскотини и
започнала да полилавява синина. Принцесата проследи погледа му и завъртя ръка с пренебрежителен жест.
— Брат ми лесно се пали. Понякога си забравя силата… — След малко с тънка, непокорна усмивка добави. —
Но винаги забравя моята.
— Боли ли?
— Ще мине — Кора се размърда. — Твоите белези са много по-интересни.
Рай плъзна пръсти по белега над сърцето си, но не каза нищо, а принцесата не прояви любопитство, потънаха в
уютно мълчание, парата се надигаше на спирали около тях, а в нея танцуваха шарки. Постепенно Рай се отпусна,
мислите му се плъзнаха към сенките, към умиращите, към остриета, забити между ребрата, към студени, тъмни
места, хлъзгави от кръв, и отвъд, още по-нататък, към мълчанието — гъсто като памук и тежко като камък.
— Притежаваш ли дарба?
Рай примигна и виденията му се разтвориха в басейна.
— Каква дарба?
Кора сви пръсти през парата.
— В моята страна някои хора са способни да гледат в мъглата и да виждат неща, които не са там. Които още не
са се случили. Ти например изглеждаше, все едно си видял нещо.
— Не се взирах в бъдното — отвърна Рай. — Припомнях си миналото.
* * *
Цяла вечност седяха в банята, без желание да се разделят с топлината и компанията. Бяха се настанили един до
друг на каменната пейка на ръба на басейна, по някое време се преместиха на по-хладните плочки на ръба му, и си
говореха — не за миналото или всеки за своите белези. Обсъждаха настоящето. Рай разказа на Кора за града зад
стените и за проклятието, паднало върху Лондон, за странната и разпространяваща се трансформация, за
повалените от болестта, за Сребърните. А Кора му описа клаустрофобичния дворец с вбесяващите му благородници,
галерията, където се събират да кършат пръсти, и ъглите, където се скупчват да клюкарстват.
Гласът на Кора обикновено кънтеше в затворено пространство, но говореше ли тихо, звучеше като песен —
мелодия, която унасяше. Тъчеше разкази за лордове и дами, назовавани по дрехите им, понеже невинаги знаеше
имената им. Споменаваше и магьосниците, с характерите и егото им, предаваше цели разговори, без да се замисли
или да спре.
Кора явно имаше ум като скъпоценен камък, остър и ярък, обгърнат от детинска аура. Рай знаеше защо тя се
държи така — по същата причина той играеше ролята не само на принц, но и на женкар. Понякога беше по-лесно да
те подценяват, пренебрегват и загърбват.
— … и после наистина го направи — тъкмо изричаше принцесата. — Глътна чаша вино, запали искра и пуф,
изгори половината си брада!
Рай се засмя — смехът му се отдаде лесно, струваше му се грешен и беше толкова нужен — и Кора поклати
глава.—
Никога не предизвиквай весканец. Оглупяваме.
— Кел каза, че се наложило да докара до безсъзнание една ваша магьосница, за да я спре да не се хвърли в
мъглата навън.
Кора наклони глава.
— Не съм виждала брат ти цял ден. Къде е?
Рай облегна глава на плочките.
— Отиде да търси помощ.
— Не е в двореца, така ли?
— Не е дори в града.
— О! — възкликна принцесата замислено. После усмивката й се върна, плъзна лениво по устните й. — А какво
ще кажеш за това? — попита и вдигна кралската брошка на Рай.
Той се надигна рязко.
— Откъде я взе?
— Беше в джоба на панталоните ти.
Той посегна към брошката и Кора игриво я дръпна извън обсега му.
— Върни ми я — настоя принцът и тя сигурно долови предупреждението в гласа му, внезапния, шокиращ студ
на заповедта, понеже не се възпротиви и спря с лукавите игрички. Рай се вкопчи в затопления от водата метал.
Надигна се и излезе от басейна с думите: — Стана късно. Трябва да тръгвам!
— Не исках да те разстройвам — искрено се обиди принцесата.
Принцът прокара пръсти през влажните си къдри.
— Не си — излъга, докато двама слуги приближаваха да загърнат голите му рамене с халат. Гневът го изгаряше,
но бе насочен изцяло към него, задето бе свалил защитата си и се бе оставил да изгуби фокуса си. Трябваше да си
тръгне отдавна, но не искаше да се изправя лице в лице със сенките, които идваха със съня. Сега тялото го болеше, а
умът му се замъгляваше от умора.
— Денят беше дълъг и съм уморен.
Кора нацупи устни и изплака:
— Рай, беше само игра. Нямаше да я задържа!
Принцът коленичи на плочките на ръба на басейна, вдигна брадичката й и я целуна по челото. Каза й:
— Знам.
Остави я седнала сама във водата.
Отвън Вис се бе отпуснал в едно кресло, сънен, но буден.
— Съжалявам — обърна се към него Рай, когато гвардеецът се надигна. — Не беше нужно да ме чакаш. Или аз
не биваше да се бавя толкова.
— Всичко е наред, сър — отвърна телохранителят му уморено и закрачи по петите му.
Дворецът бе притихнал в този късен час, отекваха само гласовете на гвардейците на пост, докато Рай се
изкачваше по стълбите и спря за миг пред покоите на Кел, преди да си спомни, че брат му не е тук.
Спалнята му беше празна, приглушените лампи хвърляха дълги сенки по всички повърхности. Колекция от
тонизиращи напитки блестеше върху барчето — отвари на Тийрън за случаите, когато нощите ставаха тежки, но
топлината от банята още лепнеше по крайниците на принца и зората отстоеше само на няколко часа, така че Рай
постави брошката върху масата и рухна в леглото.
Само за да го нападне топка бяла козина.
Котката на Алукард спеше на възглавницата му и измяука възмутено, когато Рай се приземи върху чаршафите.
Той нямаше сили да прогони гостенката — виолетовите й очи го предизвикваха да пробва — отпусна се и с
изненада усети меката тежест на лапа да побутва рамото му, преди котката да се сгуши до него. Рай разсеяно
прокара пръсти през козината на животното, а тихото й напевно мъркане и слабото, но доловимо ухание на
капитана — призрак от морски бриз и лятно вино — го тласнаха в прегръдките на съня.
VІІ
При излизането на кораб в морето има един особен миг.
Сушата изчезва от погледа и светът се разтяга нашироко, а околовръст има само вода, небе и свобода.
Беше любимият миг на Лайла — пред теб се разкриват неизброими възможности, но все още нищо не е
започнало. Тя стоеше на палубата на „Призрак“, а Танек се отдалечаваше от тях и дивата нощ разтвори обятия.
Най-сетне слезе под палубата. В подножието на трапа я чакаше Джаста.
— Аван — поздрави я Лайла по навик.
— Аван — изтътна капитанката.
Пространството беше тясно и се наложи крадлата да се промъкне покрай нея, за да премине. Почти се бяха
разминали, когато Джаста рязко вдигна ръка и я сграбчи за гърлото. Ботушите на Лайла се отлепиха от пода и тя
увисна, прикована грубо към стената. Задрапа за опора, твърде замаяна да призове магия или да посегне за нож.
Докато успее да освободи острието, скрито на гърдите й, капитанката вече я беше пуснала и Лайла се бе свлякла по
стената. Единият й крак поддаде, преди да стъпи стабилно.
— За какво, вечният ад да кипне дано, беше това?
Джаста стоеше и гледаше Лайла, все едно не се беше опитвала току-що да я удуши. Обясни:
— Върнах си го за обидата към кораба ми.
— Трябва да е шега — изръмжа Лайла.
Капитанката само сви рамене.
— Предупреждение. Следващия път летиш през борда.
С тези думи протегна ръка. На крадлата й изглеждаше лоша идея да се ръкува с нея, но още по-лоша — да не го
направи. Преди да вземе решение, Джаста я изправи на крака, тупна я силно по гърба и се отдалечи, като си
подсвиркваше под мустак.
Лайла проследи отдалечаването й, разтърсена от внезапното насилие и факта, че не го беше предвидила.
Прибра ножа си с треперещи пръсти и тръгна да търси Кел.
* * *
Оказа се в първата каюта отляво.
— Е, уютно е — отбеляза Лайла, застанала на прага.
Каютата беше наполовината на килер и горе-долу толкова привлекателна. Мястото стигаше само колкото за
единична койка и прекалено напомняше за самоделния ковчег, където разгневен фароанец, погреба крадлата по
време на турнира.
Кел седеше на койката и въртеше кралска брошка между пръстите си. Видя Лайла, прибра брошката в джоба си.
— Има ли място за още един? — попита тя и се почувства глупачка още докато го изричаше. Каютите бяха само
четири и една се използваше за килия.
— Ще се сместим — Кел се изправи. — Но ако предпочиташ…
Той пристъпи към вратата, готов да излезе. Лайла не предвиждаше такъв развой на събитията и помоли:
— Остани!
Ето я и онази трепкаща усмивка — въглен, който се съживява с всеки дъх.
— Добре.
На тавана беше окачен фенер, Кел щракна с пръсти и посегна да го запали с танцуващия около палеца му блед
пламък. Лайла предпазливо се обърна да огледа каютата.
— Малко по-малка от обичайните ти покои, а, мас варес?
— Не ме наричай така — Кел я придърпа към себе си. Тя се канеше да повтори обръщението само за да го
подразни, ала видя изражението му и се отказа. Прокара длани по шевовете на куртката му.
— Добре.
Червеният антари притисна крадлата плътно до себе си, плъзна палец по бузата й и тя осъзна, че гледа в окото
й — спирала от натрошено стъкло.
— Наистина ли не го беше забелязал?
По светлите бузи на Кел плъзна розовина и Лайла се почуди дали през лятото кожата му се покрива с лунички.
— Едва ли ще ми повярваш, ако кажа, че чарът ти ме е разсейвал.
Тя се изсмя тихо и остро.
— За ножовете бих повярвала. За сръчните ми пръсти също. Ала не и за чара.
— Добре, тогава умът. Мощта.
Тя го озари с лукава усмивка.
— Продължавай.
— Всичко в теб ме разсейваше, Лайла! И продължава. Ти си влудяваща, вбесяваща, невероятна…
Девойката се закачаше с него, ала Кел явно беше сериозен. Личеше по всичко — извивката на устата, бръчката
на челото, настоятелността в синьото му око: беше абсолютно сериозен.
— Направо не знам какво да мисля за теб. Още от деня на първата ни среща. И това ме ужасява. Ти ме
ужасяваш! — Магьосникът обви лицето й с длани. — А идеята да си отидеш отново, да изчезнеш от живота ми, това
ме ужасява повече от всичко друго!
Сърцето на Лайла препускаше и отмерваше ритъма на все същата стара песен: бя-гай-бя-гай-бя-гай! — но тя се
бе уморила да бяга, да се освобождава от всичко, преди да има изгледи да го загуби. Придърпа Кел по-плътно.
— Следващия път, когато си тръгна — прошепна във вдлъбнатинката на гърлото му, — ела с мен! — плъзна
поглед нагоре по брадичката му, по челюстта, по устните. — Когато всичко това приключи, а Осарон се махне и
отново спасим света, а всички други си получат техния щастлив край, ела с мен!
— Лайла! — възрази Кел и в гласа му тежеше толкова тъга, че крадлата внезапно осъзна: не искаше да чуе
отговора му, да мисли какви са вариантите за финал на приключението им или за изгледите и двамата да не го
доживеят цели и непокътнати. Не искаше да мисли за нищо отвъд борда на кораба, отвъд мига, така че целуна Кел
— с език — и каквото ида се канеше да каже той, то се оттече от устните му под напора на целувката.
VІІІ
Холанд седеше в койката, облегнал гръб върху стената на каютата.
Отвъд дъсчената преграда морето плискаше в обшивката на кораба и от люшкането на пода на антари му
призляваше при всяко помръдване. Желязната гривна на китката на Холанд не помагаше — оковите бяха омагьосани
да приглушават магия и имаха ефект на влажен парцал, метнат върху огън — не стигаше да угаси пламъка, само
димеше като облак и замъгляваше сетивата.
Равновесието му разваляше втората гривна, която вече не се намираше на ръката му, а беше закопчана върху
кука на стената на каютата.
Нещо по-лошо, дори не беше сам.
Алукард Емъри се бе облегнал на касата на вратата с книга в едната ръка и чаша с вино в другата (от мисълта и
за двете на Холанд му се повдигаше още повече) и от време на време вдигаше сините си очи, сякаш да се увери, че
антари още е тук и е здраво закрепен за стената.
Холанд имаше главоболие. Устата му беше пресъхнала. Искаше чист въздух. Не застоялият в каютата, а
пресният над палубата, свистящият над главите им.
— Ако ме освободиш — обади се той, — ще помагам да ускоряваме кораба.
Алукард облиза палеца си и прелисти страницата.
— Ако те освободя, ще ни избиеш до един.
— Не пречи да го направя и оттук — спокойно поясни Холанд.
— Подобни изказвания не помагат на каузата ти.
В стената над главата на антари имаше вграден малък люк и той се примоли:
— Поне отвори. Така и двамата ще подишаме.
Алукард го изгледа продължително и сурово, накрая пъхна книгата под мишница. Гаврътна остатъка от виното,
остави празната чаша на пода и се приближи. Пресегна се над затворника да отвори люка.
Отвън плисна порив на студен вятър и Холанд си напълни дробовете, миг преди поредната вълна да удари в
обшивката, а пръските да нахлуят през отвора и да се излеят в каютата.
Антари се стегна за леден душ, но той така и не последва.
След едно завъртане на китката и промърморени слова, водата се издигна, завъртя се около пръстите на
Алукард веднъж и после се втвърди в тънко, но зловещо острие. Магьосникът обви с пръсти дръжката му и поднесе
ледения ръб на ножа към гърлото на пленника.
Антари преглътна и изпробва остротата на оръжието, без да сваля очи от Алукард.
— Доста глупава идея е — обяви замислено, — да ми пуснеш кръв.
Размърда китка и напипа пъхнатата под прангата треска, с връхче, забито в дланта му. Не беше нужен силен
натиск. Една капка, една дума — и оковите ще се стопят. Но това нямаше да го освободи.
Усмивката на Алукард се изостри и ножът се разтвори обратно в панделка вода, която затанцува във въздуха
около двама им.
— Запомни едно, антари — магьосникът завъртя пръсти и водата заедно с тях. — Ако този кораб потъне, и ти
потъваш с него! — после се изправи и изстреля морските пръски обратно през отворения люк. — Други
желания? — попита с тон на съвестен гостоприемен домакин.
— Не — отвърна Холанд хладно. — Вече стори толкова много за мен!
Алукард се усмихна ледено и отвори отново книгата, явно доволен от заемания пост.
* * *
За трети път Смъртта дойде за Холанд, докато бе коленичил.
Стоеше приклекнал до реката, кръвта се стичаше от пръстите му на тежки червени капки, а около него се
издигаше Сребърният лес. Два пъти годишно идваше тук — на място нагоре по течението, където Сийлт се
разливаше сред гора от израсли на голата земя дървета с отсенки на потъмнял от времето метал — нито дърво, нито
камък, нито стомана. Носеха се слухове, че Сребърният лес е бил създаден от магьосническа ръка, говореше се също
и че на това място магията е дала последен отпор, преди да се скрие от повърхността на света.
Ако стоиш неподвижен и затвориш очи, тук можеше да надушиш ехото на лятото. Спомен за естествената
магия, втъкана в дървесината.
Холанд сведе глава. Не се молеше — не знаеше към кого да отправи молитвите си или какво да каже — само
гледаше как ледената каша по Сийлт се вихри под протегнатата му ръка в очакване да улови всяка капка, щом падне.
Цопване в алено, облак в розово и после светлата повърхност на реката се връща към обикновеното си белезникаво
сиво…
— Какво разхищение на кръв — заяви спокойно нечий глас зад гърба на антари.
Холанд не се стресна. Още от края на гората беше чул да се задават стъпките на новодошлия и хрущенето на
ботушите му по изсъхнала трева. На брега до магьосника лежеше къс, остър нож и той отклони пръсти към него,
само за да установи, че го няма. Изправи се и се обърна: непознатият държеше оръжието му с две ръце. Беше с
половин глава по-нисък от Холанд и с две десетилетия по-стар, облечен в избеляло сиво, минавало почти за черно, с
тъмнокестенява коса и тъмни, нашарени с кехлибарени искрици очи.
— Хубаво ножче — нашественикът изпробва върха му. — Човек трябва да ги държи наточени!
От дланта на Холанд капеше кръв и очите на мъжа се стрелнаха към ярката й червенина, преди да се усмихне
широко.
— Сот. Не съм дошъл да търся неприятности.
Отпусна се на един вкаменен пън и заби ножа в твърдата земя до краката си, после сплете пръсти и се наведе
напред, положил лакти върху коленете си. Едната му ръка бе покрита с татуирани обвързващи заклинания, на всеки
пръст — по стихия.
— Хубава гледка.
Холанд продължаваше да мълчи.
— И аз идвам понякога тук да помисля — продължи мъжът и извади ръчно свита цигара иззад ухото си.
Погледна към незапаленото крайче и го протегна към Холанд.
— Ще помогнеш ли на приятел?
— Не сме приятели — възрази антари.
В очите на новодошлия затанцува светлина.
— Още не.
Холанд не помръдна, тогава мъжът въздъхна и щракна с пръсти. Сътвори мъничко, с размер на монета пламъче,
и то затанцува над палеца му. Не беше дребна работа да демонстрира така естествена магия, независимо от
заклинанията, издълбани в кожата му. Дръпна си силно.
— Приятелите ме наричат Вор.
Името се уталожи като камък в гърдите на Холанд.
— Ворталис.
Непознатият грейна.
— Помниш, значи — отбеляза. Не „чувал си за мен“, нито „знаеш ме“, а „помниш“.
Холанд наистина го помнеше. Рос Ворталис. Беше легенда в Косик, легенда от улиците и в сенките — мъжът,
който използваше думите си почти толкова често, колкото и оръжията, и изглежда винаги получаваше каквото иска.
Беше известен в града като Ловеца — нарекоха го така заради способността да проследява когото и каквото си
пожелае, и защото никога не си тръгваше без плячката. Той преследваше Холанд от години.
— Носи ти се славата — отбеляза антари.
— О — издиша дим Ворталис, — и двамата си имаме слава. Колко мъже и жени ходят по улиците на Лондон
без оръжие в ръце? Колко приключват битки, без дори да вдигнат пръст?
Колко отказват да се присъединят към бандите или гвардията…
— Не съм бияч.
Ворталис наклони глава. Усмивката му изчезна.
— А какво си тогава? Каква полза от теб? Цялата магия — събрана в това черно оченце, и за какво я
използваш? Празниш си вените в замръзнала река? Мечтаеш за по-хубав свят? Несъмнено има и по-добри
приложения.
— Силата никога не ми е носила друго, освен болка.
— Значи я използваш погрешно — с тези думи мъжът се изправи и угаси края на самоделната си цигара в
близкото дърво.
Холанд се намръщи.
— Това е свеще…
Не получи възможност да довърши възражението си, понеже в същия момент Ворталис се раздвижи — толкова
бързо, че несъмнено прибягна до заклинание, надраскано някъде под дрехите му — но от друга страна, сигилите
само подсилваха мощта. Не я създаваха от нищото.
Юмрукът му се намираше на няколко пръста разстояние от лицето на Холанд, когато волята на антари се
смеси с плът и кост, и принуди Ворталис да спре. Ала не беше достатъчно. Юмрукът на противника трепереше във
въздуха, воюваше с хватката и после я проби, като тухла през стъкло, и се удари в челюстта на Холанд. Болката беше
внезапна, силна, и Ворталис с усмивка изтанцува назад извън обхвата на антари. Или се опита. Реката се надигна
иззад него и се плисна напред. Ала не успя да го удари в гърба, защото междувременно той се премести отново,
отстъпи встрани и избегна удар, който нямаше как да е видял, преди Холанд най-сетне да изгуби търпение и да
прати две копия лед да се носят към мъжа от две противоположни посоки.
Ловеца се промуши под първото, но второто го улучи в корема, ала се завъртя по оста си и в резултат се строши
с широката си страна върху ребрата му, вместо да го прободе.
Ворталис рухна по гръб със стенание.
Холанд остана прав и зачака да види дали противникът му ще се надигне. Така и стана — дори се смееше
тихичко, докато се надигаше на колене.
— Предупредиха ме, че си добър — съобщи Ворталис и си разтри ребрата. — Имам чувството, че дори си по-
добър, отколкото всички смятат!
Холанд долепи пръсти до засъхващата си кръв. Противникът му вдигна парче лед, но го държеше не толкова
като оръжие, колкото като артефакт.
— Излиза, че можеше да ме убиеш.
И антари наистина бе способен на това. С лекота. Ако не беше завъртял копието, то щеше да мине право през
плът и мускул, да се счупи в кост, но пред очите му продължаваха да се въртят строшаването на вкаменения Алокс и
падането на безжизнената Талия, пронизана от нейния нож.
Ворталис се изправи, но се държеше за хълбока.
— Защо не го направи?
— Не се опитваше да ме убиеш.
— Хората, които ти изпратих, се опитваха. Но ти не уби и тях.
Холанд не отклони поглед.
— Имаш нещо против убиването, така ли? — уточни събеседникът му.
— Отнемал съм живот — отвърна антари.
— Не това те питах.
Холанд мълчеше. Стисна юмруци, съсредоточен върху болезнената резка на дланта си. Накрая заяви:
— Прекалено лесно е.
— Убиването ли? Ами разбира се — съгласи се Ворталис. — Да го понесеш с вдигната глава, това е трудната
част. Ала понякога си струва. Понякога е необходимо.
— За мен не беше необходимо да убивам хората ти.
Ловеца вдигна вежда.
— Можеха пак да те нападнат.
— Не го направиха. Но ти не спря да пращаш нови.
— А ти продължи да ги оставяш живи… — Ворталис се протегна и простена тихичко заради насинените си
ребра. — Бих казал, че си търсиш смъртта, но не ми се струваш особено склонен да умреш… — отиде до края на
горичката, обърна гръб на Холанд и се загледа в ширналата се белота на града. Запали друга цигара и пъхна края й
между зъбите си. — Знаеш ли какво си мисля?
— Не ме интересува…
— Мисля, че си романтик. Един от онези глупаци, които чакат да дойде обещаният крал; чакат магията да се
завърне, светът да се събуди. Да, ама нещата не стават от само себе си, Холанд. Ако искаш промяна, трябва да си я
направиш! — Ворталис махна пренебрежително към реката. — Можеш да си изпразниш вените във водата, но това
няма да промени нищо… — и протегна ръка. — Ако наистина искаш да спасиш този град, помогни ми да използвам
по-добре кръвта ти.
Холанд се втренчи в покритата му със заклинания длан.
— И как смяташ да я използваш?
Ловеца се усмихна:
— Можеш например да ми помогнеш да убия един крал.
VIII
Некартографирани води
I
Кафето беше отвратително на вкус, но Алукард поне си топлеше ръцете на канчето.
Не беше спал, нервите му — наострени като ножове от чуждия кораб, присъствието на предателя магьосник и
факта, че всеки път, щом затвореше очи, виждаше Аниса да изгаря, Джинар да се разсипва на прах и той самият да
се пресяга, сякаш разполагаше с поне едно нещо, с което да спаси сестра си и приятеля си. Аниса беше толкова
умна, Джинар — толкова силен, но накрая това не бе изиграло никакво значение.
Те си оставаха все така мъртви.
Алукард се изкачи по трапа до палубата и отпи пак от кафето, забравил колко ужасно е в действителност. Изля
кафявата гадост през планшира и си избърса устата.
Джаста бе заета с такелажа на главната мачта. Хастра и Хано седяха на един сандък в сянката на голямото
платно, младият гвардеец — с кръстосани крака, а юнгата — приклекнала като врана, наведена напред да види
какво държи той в шепите си. На Алукард му заприлича на сочен зелен филиз на цвете акина. Хано възкликна
възхитено, когато растението полека се разгърна пред очите й. Хастра бе обкръжен от тънките бели нишки
светлина, присъщи за избраните малцина, способни да държат стихиите в равновесие. Алукард се зачуди за момент
защо младежът е станал гвардеец, а не жрец. Въздухът около Хано беше гнездо от тъмносини спирали — въздушен
маг в развитие, също като Джинар…
— Сега внимавай — разнесе се познат глас. — Един моряк не става за нищо без пълен набор пръсти…
Беше Бард. Стоеше до носа и учеше Ленос на фокуси с един от ножовете си. Морякът я гледаше ококорен как
хвана острието между връхчетата на пръстите си, подметна го във въздуха и докато улови ножа за дръжката, то вече
гореше. Лайла се поклони, а Ленос — честна дума! — грейна в притеснена усмивка.
Ленос, който бе дошъл при Алукард през първата й нощ на борда на „Острието“ да предупреди, че тя е
знамение. Сякаш капитанът не го знаеше вече.
Ленос, който й беше измислил прякора Сероус.
Когато Алукард видя Лайла Бард за първи път, тя стоеше на палубата на кораба му с вързани ръце и пържеше
въздуха около себе си със сребро. Той бе срещал само един друг магьосник, който да сияе по същия начин, само дето
онзи имаше едно изцяло черно око и излъчване на самовлюбено превъзходство, което говореше по-силно от
всякакви думи. Лайла Бард обаче се отличаваше с две обикновени кафяви очи и не казваше нито дума — нито за
себе си, нито за трупа на моряка на Алукард, проснат на трапа. Предложи му само едно накъсано изречение:
Ис ен рарен гаст.
Аз съм най-добрият крадец.
И докато се опитваше да проумее острата й усмивка и обкръжаващите я сребърни нишки светлина, капитанът
си помисли: Е, поне със сигурност си най-странната.
Първото му лошо решение беше да я приеме на борда.
Второто — да й разреши да остане.
Оттам насетне лошите решения сякаш се множаха като питиета по време на игра на Санкт.
Онази първа нощ Лайла седя срещу Алукард, а магията й представляваше оплетен, усукан възел от
неизползвана сила. Той замалко да се задави с виното си, когато го помоли да я обучи. Да учи антари на магия? Ала
Алукард го беше направил. Беше разчепкал намотките мощ, разплете ги, колкото му стигаха силите, и видя магията
да протича през чисти канали, по-ярка от всичко, заставало някога пред очите му…
Беше имал и мигове на просветление, разбира се.
Помисли си дали да не продаде крадлата на Марис на „Фераси страс“.
Би могъл и да я убие, преди тя да реши да му посегне.
Както и да я изостави, да я предаде — измисли дузина начини да свали тежестта й от гърба си. Тя беше
проблем — дори екипажът го знаеше, а моряците не виждаха думата, изписана с възли от сребърни букви над
главата й.
Но въпреки всичко това Алукард я харесваше…
Бе приютил едно опасно момиче и го направи несъмнено смъртоносно — и знаеше, че тази комбинация
вероятно ще му види сметката по един или друг начин. Така че когато Лайла го предаде и нападна съперник преди
„Есен Таш", открадна си място в турнира, въпреки че сигурно знаеше какво означава това за него, за екипажа и
кораба му… Алукард не се изненада особено. Дори по-скоро се почувства облекчен. Винаги бе знаел, че антари са
себични, твърдоглави магьосници. Лайла доказваше правотата на инстинкта му.
Помисли си, че ще бъде лесно да се отърве от нея, да си върне кораба, реда и живота. Ала нищо около Бард не
беше лесно. Тази сребърна светлина го беше грабнала и беше овързала отвсякъде неговите синьо и зелено…
— Знаел си.
Алукард не беше чул приближаването на Кел, нито бе забелязал сребристите нишки, витаещи извън мислите му,
но сега другият магьосник стоеше до него и проследи втренчения му в Бард поглед.
— За теб ние изглеждаме различно, нали?
Алукард скръсти ръце.
— Всички ми изглеждат различно. Няма две еднакви плетеници магия.
— Но си знаел какво е тя — уточни Кел, — от мига, когато си я видял.
Пиратът с тънка усмивчица наклони глава:
— Представи си изненадата ми, когато главорезка със сребърен облак уби един от хората ми, записа се в
екипажа и после ме помоли да я уча на магия.
— Значи е твоя вината, че тя взе участие в „Есен Таш".
— Вярваш или не — отвърна Алукард, повтаряйки думите на Кел за Рай от снощи, — но идеята беше нейна. И
се опитах да я спра. Напразно, но се оказа, че тя е доста упорита… — той стрелна антари поглед. — Сигурно е
нещо типично за вида ви.
Кел изсумтя раздразнено и му обърна гръб. Вечно си тръгваше недоволен. Това определено беше типично за
вида им.
— Чакай — възпря го Алукард. — Преди да си тръгнеш има нещо, което…
— Не.
Капитанът настръхна.
— Дори не знаеш какво се канех да ти кажа.
— Знам, че вероятно се отнася за Рай и съм сигурен, че не искам да го чувам, понеже ако пак се похвалиш как е
брат ми в леглото, ще ти счупя зъбите.
Алукард се изсмя тихо и тъжно.
— Това забавно ли ти се струва? — озъби се Кел.
— Не… — капитанът преглътна. — Толкова е лесно да те дразни човек… Грехота е да не се пробвам!
— Грехота ще е да не те ударя, когато минеш границата.
Алукард вдигна примирително длани.
— Напълно си прав… — Той заразтрива старите белези около китките си. — Виж, исках само да кажа
следното — че не съм имал намерение да го нараня.
Кел го погледна невярващо:
— Та ти се отнесе с него като с незначителен флирт!
— Откъде знаеш?
— Рай беше влюбен в теб, а ти го напусна. Накара го да си мисли… — Младият антари въздъхна разстроено. —
Или си забравил, че избяга от Лондон много преди да се опитам да те прогоня завинаги от града?
Алукард поклати глава и отклони поглед към равната синя черта на хоризонта. Стискаше зъби и тялото му се
бунтуваше срещу истината. Истината имаше нокти и те бяха забити право в сърцето му. Щеше да е по-лесно да
остави думите неизказани, но когато Кел отново се обърна да си отиде, пиратът се застави да ги изрече.
— Напуснах го, понеже моят брат откри къде си прекарвам нощите — и с кого ги прекарвам… —
продължаваше да се взира във водата, но чу стъпките на Кел да спират. — Ако щеш вярвай, не всички семейства са
готови да загърбят благоприличието, за да задоволят вкуса на кралското семейство. Емъри имаш старомодни нрави.
Стриктни при това… — той преглътна. — Брат ми, Берас, казал на баща ми и той така ме нареди, че накрая не
можех да си стоя на краката. Не спря, докато не ми счупи ръката, рамото и половината ребра. Докато не припаднах.
А после накара Берас да ме прати в морето. Събудих се в трюма на кораб с капитан, забогатял с десет риша поради
заповедта да не ме връща в Лондон, докато екипажът му не ме върне в правия път. Слязох от този кораб още на
първото пристанище, с три лина в джоба и значително количество магия във вените, и без никой да ме чака у дома
— и ще изпреваря въпроса ти, не се върнах. В това е вината ми. Но не знаех какво съм означавал за принца… —
Алукард откъсна поглед от морето и се обърна към Кел. — Не съм искал да го напусна! И ако знаех, че Рай ме е
обичал толкова силно, колкото и аз него, нямаше да страня от Лондон.
Дълго време никой от двамата не заговори.
Стояха вглъбени, обкръжени от морските пръски и плющенето на платната.
Накрая Кел въздъхна:
— Въпреки това не мога да те понасям.
Алукард се разсмя от облекчение:
— О, не се притеснявай. Чувствата са взаимни.
С тези думи той обърна гръб на рижия антари и се насочи към крадлата. Ленос я бе оставил сама до планшира
и сега тя използваше ножа да човърка мръсотията под ноктите си, втренчила поглед в някаква далечна точка.
— Плащам да чуя мислите ти, Бард!
Тя погледна към капитана и усмивката опъна ъгълчетата на устата й.
— Не съм си представяла, че пак ще делим една палуба.
— Е, светът е пълен с изненади. И с мраковити крале. И с проклятия. Кафе? — Алукард й предложи канчето си.
Тя стрелна останките от кафявата помия с поглед и отвърна:
— Не, благодаря.
— Не знаеш какво пропускаш, Бард!
— О, знам. Направих грешката да опитам кафето сутринта.
Алукард се нацупи и изля и остатъка от питието си през борда. Айло придаваше на щатния готвач на
„Острието“ достойнствата на дворцов шеф.
— Имам нужда от истинска храна.
— Съжалявам — подкачи го Лайла, — кога някой ми смени коравия капитан с мрънкащ аристократ?
— Кога някой подмени бордовия ми крадец с трън в задника?
— Да де, само дето винаги съм си била трън.
Лайла вирна глава към слънцето. Косата й бе започнала да става прекалено дълга, тъмните кичури й стигаха до
раменете, а стъкленото й око намигаше на силната зимна светлина.
— Обичаш морето — забеляза Алукард.
— А ти не го ли обичаш?
Той се хвана за планшира.
— Обичам го на моменти. Въздухът в открити води, енергията на сработения екипаж, шансът за приключения,
такива неща. Но… — той забеляза, че крадлата наостря уши и млъкна. Месеци наред бяха крачили по внимателно
прокараната граница между директната лъжа и премълчаването на истината, дебнеха и най-малкия си пропуск и
никой от двамата не бе склонен да разкрие каквото и да било за себе си. Бяха пестили истината като скъпоценна
валута, и се разделяха с нея само срещу размяна.
А сега за малко да вземе да каже на Лайла нещо безплатно.
— Но? — притисна го тя с лекото побутване на крадец.
— Някога уморявала ли си се да бягаш, Бард?
Тя наклони глава.
— Не.
Алукард заби поглед в хоризонта.
— Значи не си оставяла след себе си нещо достатъчно важно.
Надигна се студен вятър и Лайла скръсти ръце на перилото и се загледа във водата отдолу. Намръщи се.
— Какво е това?
Нещо подскачаше на повърхността, парче плавей. Появи се още един. Умножиха се. По вълните покрай тях
премина цял остров натрошени дървени греди с обгорени краища. Неприятна тръпка полази по гърба на Алукард.
„Призрак“ плаваше през останките на кораб.
— Това — уточни магьосникът, — е дело на Морските змии.
Лайла се ококори.
— Моля те, кажи ми, че говориш за наемници, а не за гигантски корабоядни.
Алукард вдигна вежда.
— Гигантски змии, които похапват кораби? Сериозно ли говориш?
— Какво? — сопна се крадлата. — Откъде да знам къде да прекарам границата в този свят?
— Определено мястото й е далеч преди гигантските морски змии… Видя ли това, Джаста? — провикна се
Алукард.
Капитанката присви очи в посочената от него посока.
— Виждам го. Струва ми се на около седмица.
— Не достатъчно старо — промърмори пиратът.
— Ти искаше да минем по най-бързия маршрут — натърти Джаста и се обърна към руля, точно когато покрай
тях премина голямо парче от обшивката, на което още се виждаше част от името на кораба.
— Какво представляват те — попита Лайла, — тези Морски змии?
— Наемни мечове. Потапят кораба си, преди да нападнат.
— Като средство за отвличане на вниманието?
Алукард поклати глава.
— По-скоро е предупреждение. Смятат, че старото корито вече няма да им трябва — че щом веднъж приключат
с клането на всички на борда и изхвърлят труповете в морето, ще отплават с кораба на жертвите си.
— Еха!
— Именно.
— Звучи ми като похабяване на съвсем годен за плаване кораб.
Алукард под бели очи.
— Само ти би могла да скърбиш за кораба, вместо за моряците.
Лайла сви рамене:
— Е, корабът несъмнено не е сторил нищо лошо. Хората може и да са си го заслужавали.
ІІ
Когато Кел беше малък и не можеше да заспи, тръгваше да се скита из двореца.
Самата възможност за обиколки го успокояваше, отпускаше нервите му и уравновесяваше мислите. Губеше диря
на времето, но и на пространството, а когато вдигнеше поглед, се озоваваше в някоя странна част на двореца без
спомен как е стигнал дотам, обърнал мислите си навътре, вместо навън.
Не бе способен да се изгуби до такава степен на „Призрак“ — целият кораб беше горе-долу с размерите на
покоите на Рай — но все пак се изненада, когато вдигна очи и осъзна, че стои пред така наречената килия на
Холанд.
Старецът — Айло — се беше наместил на стол на вратата, безмълвно дялкаше парче черно дърво във формата
на кораб и се справяше доста добре за слепец. Изглеждаше погълнат от задачата си, както и Кел допреди малко, но
веднага се надигна, доловил присъствието на антари и прочел в появата му нареждане да си отиде. Остави малката
дървена фигурка на стола. Кел надзърна в каютата с очакване да срещне взора на Холанд отвътре. Намръщи се.
Белият антари седеше на койката, с гръб на стената и глава, отпусната на присвитите му колене. Едната му
ръка бе прикована за стената, веригата — опъната като каишка. Беше видимо прежълтял — морето явно не му се
отразяваше добре — и черната му коса, осъзна Кел, бе прошарена с ново, ярко сребристо, сякаш отърсването на
Осарон му бе коствало нещо жизненоважно.
Ала онова, което най-много изненадваше, беше, че белият антари спи.
Кел не го беше виждал да сваля гарда и не го бе срещал отпуснат, освен в безсъзнание. Но при все това не беше
напълно неподвижен. Мускулите в ръката на белия магьосник трепкаха, дъхът му пресекваше, все едно в капана на
кошмар.
Младежът затаи дъх, но махна стола от пътя си и влезе при затворника. Холанд не се размърда, когато го
приближи, нито когато коленичи до койката.
— Холанд? — обади се тихо червеният антари, но пленникът не реагира.
Събуди се едва след побутване по рамото. Главата му отскочи нагоре и той се дръпна рязко встрани — или поне
опита, но раменете му се удариха в стената на каютата. В първия момент очите му бяха ококорени и празни, тялото
сковано, а мислите му витаеха някъде другаде. Това продължи само секунда, но в течение на този отрязък Кел
забеляза страха. Внедрен дълбоко страх, какъвто с бой се внушава на животно, ухапало веднъж господарите си.
Старателно поддържаната маска на Холанд се бе изместила и разкриваше скритото отдолу напрежение. После
затворникът примигна — веднъж, два пъти — и погледът му се фокусира.
— Кел! — изсъска сухо, навлякъл отново маската на спокойствие и контрол, макар още да се бореше с
демоните, които населяваха съня му. На родния си език отсече рязко: — Вос ош?
Какво има?
Кел устоя на желанието да се оттегли под изпепеляващия поглед на пленника си. Почти не бяха говорили,
откакто застана пред килията на Холанд и му нареди да се изправи. Сега заяви само:
— Не изглеждаш добре.
Тъмната коса на белия антари бе полепнала по челото от пот, а погледът му бе трескав, но въпреки това той се
засмя жлъчно:
— Притесняваш се за здравето ми ли? Колко трогателно…
Взе да си играе разсеяно с оковите на китката си. Под желязото кожата изглеждаше зачервена и разранена. Без
дори да премисли положението, Кел посегна към метала.
Холанд се вцепени.
— Какво правиш?
— На какво ти прилича? — Младежът извади ключа. Стисна гривната и студеният метал със странната му
вцепеняваща тежест го подсети за Белия Лондон, нашийника и клетката, и как пищи…
Веригата се изхлузи, а оковите със звън удариха в пода, достатъчно тежки да оставят следа върху дъските.
Холанд се вгледа в ръката си, разранена от омагьосания метал. Размърда пръсти.
— Дали е добра идея?
— Все някога ще разберем… — Кел се отдръпна и седна на стола, опрян в отсрещната стена. Не свали гарда си
и държеше ръка на косъм от нож, но Холанд не направи опит да го нападне, само разтри замислено китката си.
— Странно усещане е, нали? — каза му Кел. — Кралят ме арестува. Прекарах известно време в онази килия.
Окован на твоето място.
Холанд вдигна едната си черна вежда и с все същия жлъчен сарказъм попита:
— Колко време стоя в окови, Кел? Няколко часа ли бяха или цял ден?
Младежът се смълча и белият антари поклати със съжаление глава, в гърлото му бе заседнал подигравателен
кикот. „Призрак“ навярно посрещна вълна, понеже се разлюля и Холанд пребледня.
— Защо съм на този кораб? — Когато Кел не отговори, той продължи: — Или вероятно по-добрият въпрос е
защото си на този кораб?
Младежът продължаваше да не продумва. Знанието беше оръжие, а той нямаше намерение да въоръжава
Холанд, все още не. Очакваше другият антари да продължи да го разпитва, но вместо това той се намести по-удобно
и вдигна глава към отворения люк.
— Ако се вслушаш, можеш да чуеш морето. И кораба. И хората на него… — Кел се вцепени, но Холанд
продължи. — Този Хастра, гласът му се разнася надалеч. Капитаните също, и двамата обичат да говорят. Черна
борса, контейнер за магия… няма да мине дълго и ще успея сам да сглобя историята.
Значи нямаше намерение да се отказва.
— Наслаждавай се на предизвикателството — отвърна Кел, като се зачуди защо е все още тук, а и защо изобщо е
дошъл.—
Ако планираш нападение срещу Осарон, тогава ми позволи да помогна… — тонът на другия антари се бе
променил и на Кел му потрябваха няколко секунди да осъзнае какво чува вплетено в гласа му. Страст. Гняв. Досега
Холанд винаги бе твърд и гладък като скала. Сега му в душата му се отваряха цепнатини.
— Помощта изисква доверие — отвърна Кел.
— Надали — противопостави се белият антари. — Само взаимен интерес… — Прогаряше събеседника си с
поглед. И попита пак: — Защо ме доведе?
— За да не създадеш неприятности в двореца. А също и като примамка, с надежда Осарон да ни последва… —
Това беше частична истина, но самото й споделяне и страстта в погледа на Холанд развързаха езика на Кел. Той се
реши: — Онзи контейнер, за който си чул — нарича се унаследител. И ще го използваме, за да задържим Осарон.
— Как? — поинтересува се Холанд, но не недоверчиво, а по-скоро предпазливо.
— Той е приемник за сила — обясни Кел. — Магьосниците са ги използвали да предават цялата си магия на
друг като я прехвърлят посредством контейнера.
Холанд се смълча, но очите му още горяха ярко. След доста време заговори пак, с глас тих и овладян.
— Ако желаеш да използвам унаследителя…
— Не заради това съм те довел — прекъсна го Кел, твърде бързо, несигурен дали предположението на пленника
му е твърде далеч или може би близо до истината. Вече беше обмислил дилемата — всъщност, беше се постарал да
не мисли за нищо друго от напускането на Лондон насам. Унаследителят изискваше саможертва. Щеше да го
използва някой от тях. Налагаше се. Ала младежът нямаше доверие на Холанд, който веднъж бе преклонил глава, и
не искаше това да бъде Лайла, която не се страхуваше от нищо, дори когато би следвало, а той знаеше, че Осарон си
го е харесал, но пък трябваше да мисли за Рай, а Холанд си нямаше никого и Лайла бе живяла без сила, и Кел
предпочиташе да умре, но да не изгуби брат си… и въртележката на мислите му не спираше.
— Кел — обади се Холанд упорито. — Моите призраци ми принадлежат и Осарон е един от тях.
— Както витари ____________беше моя — отвърна Кел.
Къде се започна всъщност?
Той стана, преди да успее да издаде още нещо и сериозно да се замисли по въпроса.
— Нека да спорим за благородните саможертви, когато се сдобием с устройството. Междувременно… — той
кимна към оковите на Холанд. — Наслаждавай се на вкуса на свободата. Давам ти правото да се разхождаш на
борда, но…
— Между Делайла и Джаста няма да стигна далеч — белият антари разтри отново китките си. Размърда
пръсти. Май не знаеше какво да прави с ръцете си. Накрая ги скръсти хлабаво на гърдите си и имитира стойката на
Кел. Затвори очи, но събратът му от Червения Лондон виждаше, че не почива. Защитата му беше вдигната, стоеше
настръхнал.
— Кои бяха те? — попита Кел тихо.
Холанд примигна.
— Кой?
— Тримата, които си убил преди близнаците Дейн.
Напрежението натежа във въздуха.
— Няма значение.
— Има достатъчно значение, щом си водиш сметка — възрази Кел.
Ала Холанд се бе скрил отново зад маската на безразличието и каютата се пълнеше с мълчание, докато не удави
и двама им.
ІІІ
Ворталис открай време бе копнял да стане крал — не обещаният, някогашен крал, както каза на Холанд, а крал
днес. Не се интересуваше от легенди. Не им вярваше. Но знаеше, че градът се нуждае от ред. Нуждае се от сила. И
има нужда от водач.
— Всички искат да бъдат крале — обясни Ворталис.
— Не и аз — възрази Холанд.
— Е, тогава или си лъжец, или глупак.
Двамата седяха в „Овъгления кокал“. На това място хората имаха възможност да си говорят за кралеубийство
без да пробудят съмнения. От време на време привличаха нечие внимание, но Холанд знаеше, че то има по-малко
общо с темата им и повече с неговото ляво око и ножовете на Ворталис.
— Ама че хубава двойка сме — ухили се спътникът му, когато влязоха в пивницата. Наля първите питиета и
допълни: — Антари и Ловеца. Звучи като някоя от любимите ти приказки…
— Лондон си има крал — отсече Холанд твърдо.
— Лондон винаги има крал — противопостави се Ворталис. — Или кралица. И от колко време насам са все
тирани?
И двамата знаеха, че има само един начин тронът да смени собственика си — чрез насилие. Властникът
носеше короната толкова време, колкото успяваше да я крепи на главата си. Което означаваше, че всеки крал или
кралица първо е станал убиец. Властта изискваше поквара, а покварата възнаграждаваше с власт. Хората, които се
озоваваха на трона, неизменно павираха пътя си с кръв.
— Нужен е тиранин — отвърна Холанд.
— Но не е задължително — спореше с него Ворталис. — Ти ще бъдеш моя дясна ръка, мой рицар, моя мощ, а аз
ще съм законът, правото, реда — и заедно сме способни да постигнем нещо повече от завземането на трона… —
Той остави чашата си на масата. — Можем да го задържим.
Вор беше надарен оратор, Холанд му го признаваше. Беше от хората, способни да пробуждат страст, както
ръженът съживява жаравата. В града го наричаха Ловеца, но колкото повече време прекарваше антари в
присъствието му, толкова по-често мислеше за него като за Мяха — беше му го казал веднъж и приятелят му се
разсмя и заяви, че наистина е пълен с въздух.
Ворталис притежаваше истински чар — не младежкото излъчване на човек, все още неизправял се пред най-
страшното, което светът е способен да му поднесе, а огъня на онзи, успяващ да вярва в промяната при все видяното.
Когато Ворталис говореше на Холанд, винаги го гледаше и в двете очи — и благодарение на този му навик
антари оставаше с усещането, че е забелязан.
— Знаеш ли какво стана с последния антари? — попита Ворталис и се наведе по-близо към Холанд. — Аз
знам. Бях в двореца, когато кралица Стол му преряза гърлото и се окъпа в кръвта му.
— Какво си правил в двореца? — поинтересува се Холанд.
Ворталис го изгледа продължително и сурово. Поклати глава:
— Това ли те заинтригува в разказа ми? Виж, светът ни се нуждае от всяка капка магия, а си имаме крале и
кралици, които я пилеят като вода, та да вкусят от силата — или може би за да не се разбунтува срещу тях.
Намираме се в това положение заради страха. Страх от Черния Лондон, страх от магията, която не притежаваме, за
да властваме над нея, но това по никакъв начин не е напредък, а само падение. Можех да те убия…
— Поне да опиташ…
— Но светът се нуждае от сила. И хора, които не се боят от нея. Само помисли какво ще постигне Лондон с
такъв предводител… Крал, който го е грижа за народа.
Холанд прокара пръст по ръба на чашата — не беше докоснал бирата си, а събеседникът му вече пресушаваше
втора халба.
— Значи искаш да убиеш настоящия крал.
Ворталис се наведе напред.
— Нима не искат същото и останалите?
Въпросът беше логичен.
Горст — човекът-планина, проправил си път към трона с армия зад гърба си — бе превърнал замъка в
цитадела, а града — в бордей. Хората му препускаха по улиците, вземаха всичко, което им бе по силите и което
желаеха; правеха го в името на краля, уж загрижен за поданиците си, и същия, който твърдеше, че му е по силите да
възкреси града, дори при условие, че го бе изцедил до капка.
И всяка седмица крал Горст режеше гърла на кървавия площад — дан за умиращия свят, сякаш тази жертва —
която дори не беше негова! — можеше да върне доброто в света. Сякаш проливането на кръвта на поданиците му
беше доказателство за неговата всеотдайност за каузата.
Колко ли пъти Холанд заставаше на края на площада, гледаше и умуваше дали да не пререже гърлото на Горст?
Да го предложи на свой ред на гладната земя?
Ворталис го гледаше умислено и антари се досети:
— Искаш аз да убия Горст…
Събеседникът му се усмихна.
— Защо не го убиеш самият ти?
Ворталис нямаше проблеми с убиването — не беше заслужил прякора си чрез въздържание от насилие — и
дори се смяташе за извънредно добър в тази област. Но само глупак би влязъл в бой без най-острите си ножове,
обясни той, навел се по-наблизо, и Холанд беше уникално подготвен за задачата. Допълни:
— Знам, че не обичаш такива постъпки. Но има разлика между убиването за дадена цел и за спорта, а
мъдреците казват, че някои трябва да паднат, за да се въздигнат други…
— С други думи, трябва да се режат гърла — отбеляза Холанд сухо.
Ворталис се усмихна хищно:
— Именно. Така че имаш избор — да се навърташ наоколо в очакване на края на приказката или да ми
помогнеш да напишем нова и истинска.
Холанд почука с пръсти по масата. Замислено отбеляза:
— Няма да е никак лесно. Не и с неговата стража.
— Тези хора са като плъховете — отвърна Ворталис и извади плътно свита цигара. Запали края й от най-
близкия фенер. — Без значение колцина убивам, все нови и нови бързат да заемат местата им.
— А верни ли са? — поинтересува се Холанд.
При пренебрежителното изсумтяване от ноздрите на събеседника му блъвна дим:
— Верността или се купува, или се печели, а доколкото мога да определя, Горст не притежава нито парите,
нито чара да овладее армията си. Хората му се сражават за него и умират за него, те му бършат задника. Притежават
сляпата целеустременост на прокълнатите.
— Проклятията умират с творците си — отбеляза Холанд.
— И пак се връщаме на въпроса. Смъртта на един тиранин и творец на проклятия, както и защо ти си подходящ
за задачата. Според един от малкото шпиони, които съм вкарал, Горст се е установил на най-горния етаж на
двореца, в зала, пазена от четирите страни, заключен като най-голямата скъпоценност в съкровищницата си. А сега
ми кажи — в погледа на Ворталис затанцува светлина, — дали антари наистина могат да отварят врати?
* * *
Три нощи по-късно, при деветата камбана, Холанд мина през вратата на двореца и изчезна. Една крачка го
преведе през прага, а следващата го приземи в средата на кралските покои — стая, препълнена с възглавници и
коприна.
Кръв капеше от ръката на антари, в която още стискаше талисмана. Горст се кичеше с толкова много
украшения, че дори не бе забелязал изчезването на това, откраднато от шпионина на Ворталис в двореца. Три
прости думи — Ас таскен Горст — и ето, че нашественикът е вътре.
Кралят седеше пред напален огън и се тъпчеше от отрупана трапеза с фазани, хляб и карамелизирани круши. В
града хората умираха от глад, но костите на Горст отдавна бяха скрити под тлъстини, благодарение на вечните му
пиршества.
Зает с блюдата си, кралят не забеляза застаналия зад гърба му Холанд, нито го чу да вади ножа.
— Опитай се да не го пробождаш в гърба — беше го посъветвал Ворталис. — В крайна сметка, все пак е кралят.
Заслужава да види острието.
— Много странни принципи имаш.
— Поне ги имам.
Холанд бе преполовил пътя до краля, когато осъзна, че Горст не вечеря сам.
Момиче — на няма и петнадесет — бе приклекнало голо до краля като животно, като домашен любимец. За
разлика от господаря си, тя нямаше с какво да отвлича вниманието си и завъртя глава към движението още при
първата крачка на антари. Разпищя се, щом го зърна.
Звукът пресекна рязко, понеже той възпря въздуха в дробовете на момичето, но Горст вече се надигаше,
масивното му тяло закри камината. Холанд не изчака — ножът му полетя към сърцето на краля.
И Горст го улови.
Кралят грабна оръжието от въздуха с усмивка, а момичето още си дереше гърлото.
— Само с това ли разполагаш?
— Не — отвърна Холанд и събра длани върху брошката. Рече: — Ас стено! — и разтвори ръце, докато тя се
трошеше на дузина парчета метал. Те полетяха във въздуха, бързи като светлината; пронизаха плат, плът и мускул.
Горст изстена, върху бялата му туника бликна кръв и петноса ръкавите му, но той все пак не падна. Холанд
натисна метала по-дълбоко, усети парчетата да задират в кост и кралят рухна на колене до момичето.
— Да не мислиш, че е толкова лесно… да убиеш… крал? — изпъшка той и, преди антари да успее да го спре,
вдигна ножа му и го използва да пререже гърлото на момичето.
Холанд се олюля при вида на бликналата на пода кръв и пусна гласа на горкото дете. Горст натопи пръсти през
лепкавата локва. Опитваше се да изпише заклинание. Животът на момичето не струваше повече от мастилото, което
му осигуряваше тя.
Холанд се разгневи. Разпери длани и Горст отхвръкна назад и нагоре — като кукла на конци. Тиранинът изрева
гърлено, понеже ръцете му се оказаха разперени насила.
— Мислиш, че можеш да управляваш този град, така ли? — изпъшка той, а костите му напъваха срещу хватката
на Холанд. — Опитай и виж… колко дълго… ще удържиш!
Магьосникът бръсна огъня от камината — панделка от пламък, която се уви около гърлото на краля като горящ
нашийник. Горст най-сетне започна да пищи — викове, които преминаха в скимтене. Холанд пристъпи напред,
право през похабената кръв на момичето, и се озова толкова близо, че горещината от горящото въже ближеше кожата
му.
— Време е — натърти той, макар че предсмъртното хъхрене заглуши думите му, — за нов вид крал.
* * *
— Ас оренси — каза Холанд, когато се свърши.
Пламъците затихнаха и вратите на покоите се отвориха една след друга, а в залата влезе Ворталис, следван от
дузина от хората си. На предниците на тъмните си брони вече носеха избрания от него знак — отворена длан с
нарисуван в средата на шепата кръг.
Самият Ворталис не беше облечен за битка. Носеше обичайните си тъмносиви дрехи, единствен цветен акцент
по него бяха очите му — и кръвта, която вкара в помещението вместо кал.
Телата на пазачите на Горст обсипваха коридора зад гърба му.
Холанд се намръщи.
— Мислех, че каза, че проклятието ще се вдигне. Не е било нужно да умират.
— По-добре да си предпазен, отколкото да съжаляваш после — Ворталис сви рамене и, като видя изражението
му, добави: — Не съм убил онези, които помолиха за пощада.
Хвърли един поглед към трупа на Горст — кървавите рани, изгарянето на шията му — и подсвирна под мустак.
— Напомни ми никога да не ти се противопоставям!
Вечерята на Горст още стоеше сервирана пред огнището и Ворталис взе чашата на мъртвия крал, изсипа
съдържанието й в огъня, който запращя, и си наля ново питие. Разклати го, за да изплакне ръбовете на чашата.
Вдигна я към хората си.
— Он вис ош! Замъкът е наш. Свалете старите флагове. Призори искам целият град да знае, че тиранинът вече
не седи на трона. Разбийте складовете му и намерете това кисело вино, и се постарайте да ги раздадете от даса до
Косик. Нека хората знаят, че в Лондон има нов крал и името му е Рос Ворталис!
Войниците му избухнаха в ликуване, изсипаха се през отворените врати, повечето дори не си даваха труда да
прекрачват труповете на досегашната дворцова стража.
— И намерете някой да почисти този хаос! — подвикна Ворталис след тях.
— В чудесно настроение си — отбеляза Холанд.
— И ти би трябвало да бъдеш. Ето така се случва промяната. Не с шепот и копнеж като в твоите легенди, а с
добре изпълнен план — и да, с малко кръв, но така се върти светът, нали? Сега е наш ред. Ще бъда крал на този
град, а ти ще станеш неговият добър защитник и заедно ще построим нещо по-смислено… — той вдигна чаша срещу
антари и повтори. — Он вис ош! За нови зори и добри завършеци, и верни приятели!
Холанд скръсти ръце:
— Изумен съм, че са ти останали приятели, след като прати толкова хора след мен!
Ворталис се разсмя. Антари не бе чувал такъв смях от Талия насам — и дори тогава смехът й беше сладък като
отровни ягоди, а този на новия крал бе като вълнението в открито море.
— Никога не съм ти пращал приятели — отвърна Вор. — Само врагове!
ІV
Когато покрай Ленос прелетя птица, той стоеше на кърмата на „Призрак“ и си играеше с едно от малките
дървени корабчета, каквито Айло оставяше навсякъде.
Притеснено вдигна глава. Внезапната поява можеше да означава само едно — приближаваха суша. Което
нямаше да е проблем, ако не се бяха насочили право към пазара на Марис, насред морето. Морякът забърза към
носа, докато „Призрак“ се носеше кротко към пристанището, появило се на крайбрежието.
— Защо приставаме?
— По-лесно е да начертаем курс оттук — отсече Джаста. — Освен това запасите ни са малко. Тръгнахме
набързичко.
Ленос хвърли нервен поглед към Алукард, който още на изкачване от кубрика попита:
— Не продължаваме ли да бързаме?
— Няма да се бавим — беше единственият отговор на Джаста.
Ленос вдигна длан срещу слънцето — то вече бе преминало зенита си и сега потъваше към хоризонта — и
присви очи към редицата кораби, вързани на пристанището.
— Порт Розенал — позна го Алукард. — Последната спирка от какъвто и да било интерес преди Северния
залив.—
Това не ми харесва — измърмори принцът антари, който се присъедини към тях на палубата. — Джаста,
ние…
— … ще свалим сандъците и ще презаредим — настоя капитанката, докато двете с Хано размотаваха въжетата
и ги хвърляха през борда. — Час, най-много два. Поразходете се. До падането на нощта ще сме напуснали
пристанището и ще сме на пазара рано заранта.
— Аз например бих похапнал — обяви Алукард и разгъна трапа. — Без да се обиждаш, Джаста, но Айло готви
горе-долу толкова добре, колкото и вижда.
Корабът застина неподвижен, а двама от пристанищните работници уловиха въжетата и ги вързаха. Алукард
слезе по трапа, без да поглежда през рамо, с Бард по петите.
— Светии! — промърмори Джаста под нос. Кел и Ленос едновременно се обърнаха към нея. Морякът и в
червата чувстваше, че нещо не е наред.
— Идваш ли? — извика Лайла.
Кел подвикна в отговор:
— Ще остана на кораба — и после се обърна към Джаста. — Какво има?
— Трябва да слезеш — нареди капитанката на „Призрак“. — Веднага.
— Защо? — попита антари, но Ленос вече бе забелязал троицата, която се насочваше към тях по кея. Двама
мъже и жена, облечени в черно, и всеки с меч, окачен на кръста. Обзе го нервно напрежение.
Кел най-сетне забеляза непознатите.
— Това кои са?
— Проблем са — изплю Джаста, а Ленос се обърна да предупреди Алукард и Бард, но те вече бяха прекосили
пристана до средата, а и капитанът сигурно бе забелязал опасността, защото спокойно бе преметнал ръка през
рамото на Лайла и я насочваше встрани.
— Какво става? — поиска да знае Кел, докато Джаста се завърташе на пети и тръгваше към трюма.
— Не би трябвало да са тук, не и толкова рано през годината.
— Кои са те? — поиска да знае Кел.
— Това е частно пристанище — Ленос с дългите му крака дори не полагаше усилия, за да не изостава, —
управлявано от човек на име Розенал. Това са неговите мечове. По принцип не пристават преди лятото, когато
времето е добро и морето — изобилно. Дошли да са проверят товара, да търсят контрабанда.
Кел поклати глава.
— Мислех си, че този кораб тъкмо с контрабанда се занимава.
— Така е — съгласи се Джаста, слезе по трапа и се спусна в трюма. — Хората на Розенал вземат дял. Удобно е,
понеже единствените кораби, които идват тук, не развяват кралското знаме. Ала са подранили.
— Все още не разбирам защо трябваше да слезем… — продължи Кел. — Твоят товар си е твой проблем…
Джаста се обърна към него и едрото й тяло изпълни целия канижел.
— Така ли? Вече не сме в Лондон, принцче, и не всички извън столицата са приятели на трона. Тук кралят е
парата и без съмнение хората на Розентал с радост ще вземат откуп за принц или ще продадат парчета от антари на
„Фераси страс“. Ако искаш да стигнеш до там цял, хващай предателя магьосник и изчезвайте!
Ленос видя Кел да пребледнява.
По палубата отекнаха стъпки и Джаста изръмжа и хукна напред, като остави Кел да свали чифт шапки от
куките в канижела и да нахлузи една върху медната си коса. Холанд надали беше чул предупреждението от палубата,
но тропотът сигурно му бе подсказал достатъчно — когато стигнаха при него, вече беше станал от койката.
— Предполагам, има проблем?
Стомахът на Ленос бе свит от притеснение да го види свободен, но Кел бутна втората шапка в ръцете на белия
антари.
— Джаста! — разнесе се глас над главите им.
Холанд си нахлузи шапката, черното му око изчезна в сенките на периферията, а капитанката ги избута и
двамата от каютата и към люка в задната част на кораба. Отвори го и разкри къса стълба, която водеше към водата
долу.
— Вървете. Веднага. Върнете се след час-два… — Джаста вече се обръщаше, понеже един от новодошлите бе
стигнал до трапа, който водеше надолу в трюма. Чифт черни ботуши се появиха пред погледите им и Ленос изправи
хилавото си тяло пред люка.
Зад него Кел се покатери навън.
Ленос чакаше да чуе плисък, но долови само изпъшкване, миг тишина и после приглушеното тропване на
ботуши, отдалечаващи се по кея. Погледна през рамо и видя Холанд да скача от стълбата и да се приземява
елегантно приклекнал до Кел, точно преди наемниците на Розенал да стъпят тежко в трюма.
— Сега пък какво става? — възмути се жената като видя Ленос, разпънал крайници над люка.
Той успя да се усмихне криво, отвърна:
— Проветрявам трюма — и се обърна да затвори люка. Наемничката го хвана за ръката и го избута встрани.
— Така ли?
Морякът затаи дъх, когато тя подаде глава навън и огледа морето и кея.
Ала след оттеглянето й от люка, той прочете отговора по отегченото й изражение и омекна от облекчение.
Не беше видяла нищо странно.
Двамата антари бяха изчезнали.
V
Лайла имаше лошо предчувствие за Розенал.
Не знаеше дали се поражда от самия пристанищен град, който я безпокоеше, или от факта, че някой ги следи.
Вероятно второто.
В началото си помисли, че не е от значение — ехо от нервите от разминаването на косъм на пристанището, но
докато се изкачваше по хълма към града, увереността се намести като наметало на раменете й; предчувствие, което
дращеше по врата й.
Лайла от край време я биваше да узнава кога не е сама. Хората имат присъствие, тежест в света. Долавяше го
постоянно, но сега се чудеше дали не е чувала през цялото време именно магията в кръвта на другите да звънти като
дръпната струна.
И по времето, когато стигнаха до къщите, Кел също го усети, или долови нейното напрежение редом с него.
— Смяташ ли, че ни следят? — попита той.
— Вероятно — отвърна Холанд прямо. Стомахът на крадлата се обръщаше да го гледа свободен, без окови.
— Винаги приемам, че ме следят — заяви Лайла с изкуствена веселост. — Защо според вас нося толкова
ножове?
Кел смръщи вежди.
— Нали знаеш, че не винаги познавам дали се шегуваш?
— В някои градове има мъгла — обясни Алукард, — а в други лоши предчувствия. Розенал притежава по малко
и от двете.
Лайла измъкна ръката си от тази на Кел. Цялата бе нащрек. Градът гледаше към пристанището и
представляваше преплетено гнездо от улички и ниски сгради, които се гушеха една в друга заради ледения вятър.
Моряци бързаха от праг на праг с нахлупени качулки и вдигнати заради студа яки. Градчето бе пълно и с тесни
задни пресечки, останките от светлината слабееха и сенките бяха достатъчно дълбоки да погълнат участъци, в които
да се спотаи възрастен човек.
— Странен чар притежава — продължи капитанът, — това усещане, че те наблюдават…
Лайла забави крачка на ъгъла с поредната уличка и спусна познатата тежест на ножа в ръката си. Лошото
предчувствие се влошаваше. Тя познаваше как забързва сърцето, когато преследва някого, и как прескача, когато те
преследват, и точно сега сърцето й не се чувстваше толкова като хищник, колкото като плячка, а това не й хареса.
Присви очи срещу притихналия мрак в тясната пряка, но не видя нищо.
Другите я бяха изпреварили, а тя тъкмо се обръщаше да ги догони, когато го забеляза. Ето там, в нишата, където
улицата завиваше, имаше спотаен човек. Блестяха гнили зъби. Около гърлото му се виждаше увита сянка. Устните
му мърдаха и когато вятърът се усили, до ушите на Лайла стигна откъс от мелодия.
Песен, която си бе тананикала стоици пъти на борда на „Острието“.
Как да узнаеш, че Сероус е близо?
Крадлата потрепери и пристъпи напред, като прокара пръст по хлъзгавото от смазка острие на ножа си.
Тигър, тигър…
— Бард!
Гласът на Алукард се вряза във въздуха и разпиля сетивата й. Спътниците й я чакаха на средата на улицата и по
времето, когато тя погледна отново към нишата, тя беше празна. Сянката бе изчезнала.
* * *
Лайла се отпусна в паянтовия стар стол и скръсти ръце. Наблизо жена се катереше в скута на спътника си, на
три маси от тях избухна сбиване, карти за Санкт се разпиляха по пода, понеже участниците в схватката преобърнаха
масата. Пивницата бе пълна с вкиснати напитки, вилнеещи тела и приглушен шум.
— Не е най-приятното място — отбеляза Кел и отпи от питието си.
— Не и най-лошото — увери го капитанът, като остави нови питиета за всички и препълнен поднос с храна.
— Наистина ли планираш да ядеш всичко това? — попита Лайла.
— Не и сам, определено — той побутна купа яхния към нея. Стомахът й изкурка и тя взе лъжицата, но
съсредоточи поглед върху Холанд.
Белият антари седеше в дъното на сепарето, а Лайла — от външната страна, колкото се може по-далеч от него.
Не можеше да се отърси от чувството, че той я наблюдава изпод широкополата си шапка, макар че всеки път, когато
го проверяваше, вниманието му бе съсредоточено върху пивницата зад главата й. Пръстите му рисуваха разсеяно
шарки в локва разлята бира, но зеленото му око трепкаше от концентрация. Отне й няколко дълги секунди да
осъзнае, че той брои присъстващите в залата.
— Деветнайсет — каза му студено, а Алукард и Кел се обърнаха да я погледнат, сякаш бе заговорила, когато не
й е ред.
Холанд обаче отвърна простичко:
— Двайсет — и Лайла не се сдържа, обърна се, без да става. Преброи набързо главите. Антари се оказа прав.
Беше пропуснала един от мъжете зад бара. Да му се не види!
— Ако използваш очите си — допълни той, — значи не го правиш правилно!
— Така значи… — обади се Кел и се намръщи на Холанд, преди да се извърне към Алукард. — Какво знаеш за
този плаващ пазар?
Алукард отпи от бирата си.
— Ами, мотае се наоколо откакто собственичката му, Марис, е на този свят, което ще рече, че е тук от дяволски
дълго време. Носи се легенда, че както магията никога не умира, така и никога не изчезва. Накрая се озовава на
„Фераси страс“. Така се говори сред мореходите… ако има нещо, което ти е нужно, то на „Печелившите води“ ще се
намери. Срещу определена цена.
— А какво си си купил — попита Лайла, — последния път, когато беше там?
Алукард се поколеба и остави чашата. Винаги я изумяваха тайните, които той избираше да пази.
— Не е ли очевидно? — попита Кел. — Купил е дара си.
Алукард присви очи. Лайла се ококори.
— Вярно ли е?
— Не — отвърна капитанът й. — За твоя информация, мастър Кел, винаги съм притежавал тези способности.
— Тогава какво? — притисна го Лайла.
— Купих смъртта на баща си.
Масата затихна — кълбо от тишина в шумната зала. Кел остана зяпнал. Алукард стисна зъби. Лайла ги зяпаше.
— Това не е възможно — промърмори червеният антари.
— Тук сме в открито море — възрази Алукард и се изправи на крака. — Всичко е възможно. И по този повод…
Имам една задачка за изпълнение. Ще се видим с вас на кораба!
Лайла се намръщи. Между истината и лъжата имаше стотици оттенъци и тя ги познаваше всичките. Можеше да
познае, когато някой е нечестен, както и когато казва само една дума от всеки три.
— Алукард — настоя, — къде ще…
Той се извърна, пъхнал ръце в джобовете си.
— О, забравих да спомена — всеки от вас ще има нужда от някакъв амулет за пазара. Нещо ценно.
Кел остави чашата си с изтропване.
— Можеше да ни го споменеш, преди да напуснем Лондон.
— Можеше — съгласи се Алукард, — но сигурно ми се е изплъзнало от ума. Но не се притеснявай, уверен съм,
че всички ще измислите нещо. Може би Марис ще се задоволи с палтото ти.
Кокалчетата на Кел побеляха на дръжката на халбата му, докато капитанът се отдалечаваше. По времето, когато
вратата се затвори, Лайла вече беше станала на крака.
— Ти пък къде отиваш? — сопна й се Кел.
— Къде според теб? — тя не знаеше как да му обясни — двамата с Алукард имаха сделка, дори и да не я
признаваха на глас. Пазеха си взаимно гърбовете. — Не бива да отива сам.
— Остави го — промърмори младият магьосник.
— Капитанът има навика да се губи… — поде крадлата, докато закопчаваше куртката си. — Аз…
— Казах остани…
Това беше погрешен ход.
Лайла настръхна.
— Колко смешно, Кел — каза му студено, — прозвуча ми като заповед…
И, преди той да успее да пророни и една дума повече, девойката вече бе вдигнала яка срещу вятъра и излизаше
от пивницата.
* * *
Лайла изгуби Алукард за броени минути.
Не искаше да го признава — винаги се бе гордяла с това, че много я бива в следенето, но улиците на Розенал
бяха тесни и криволичещи, пълни с потайни разклонения и завои, където беше лесно да изгуби от поглед — и усет
— онзи, подир когото вървеше. Подобен лабиринт имаше смисъл, предположи тя, в град, който обслужва предимно
пирати и крадци — те като цяло не обичат да ги следят.
Сред плетеницата от пресечки Алукард изчезна с лекота. Лайла се отказа от всякакви опити за потайност,
позволи на стъпките си да отекват силно, дори го повика по име, но без полза — така и не успя да го намери.
Слънцето залязваше бързо над пристанището, последните му лъчи отстъпваха на мрака. В здрача границите
между светлото и тъмното започваха да се замъгляват и всичко се покри с равномерни пластове сиво. Здрачът бе
единственото време, когато Лайла наистина страдаше от липсата на второ око.
Ако беше малко по-тъмно, тя щеше да се покатери на най-близкия покрив и да огледа града оттам, но дневната
светлина в момента беше достатъчна да превърне потайното й действие в предизвикателство.
Тя спря на кръстовището на четири улички, сигурна, че вече е минала оттук, и бе готова да се предаде — да се
върне при пивницата и чакащото я питие — когато чу гласа.
Същия глас, чиято песен се носеше по вятъра.
Как да узнаеш, че Сероус е близо?
Трепване на китката и ножът се появи в дланта й, а свободната ръка вече посягаше към онзи под куртката.
Отекнаха стъпки и тя се обърна, готова за нападение.
Ала уличката се оказа празна.
Лайла започна да се изправя, точно когато на земята зад нея тупна нещо тежко — тропване на ботуши върху
камък — и тя се извърна и отскочи, а ножът на непознатия изсвистя във въздуха и на косъм пропусна корема й.
Нападателят й се усмихна с познатата гнила усмивка, но погледът й се плъзна към татуирания на гърлото му
кинжал.
— Делайла Бард — изръмжа той. — Помниш ли ме?
Тя завъртя остриетата си. Излъга:
— Смътно.
Всъщност го помнеше. Името му така и не научи, но позна татуировката, носена от главорезите на „Медния
крадец“. Те плаваха под командването на Бализ Каснов, безмилостен пират, който беше убила — твърде безгрижно
— преди няколко седмици, като част от облога й с екипажа на „Среднощно острие“. Те се мръщеха на мисълта, че
би могла да завземе цял кораб съвсем сама…
Тя доказа, че другарите й не са прави, спечели облога и дори пожали живота на повечето моряци на „Крадеца“.
Сега, докато още двама души скачаха от покрива зад първия, а трети се появи от удължилите се сенки, Лайла
реши, че оказването на милост е било грешка.
— Четирима срещу един надали е честно — заяви тя и облегна гръб на стената, докато още двама души се
запромъкваха към нея, а татуировките им тъмнееха като назъбени рани под брадичките.
Общо ставаха шестима.
Веднъж вече ги преброи на борда на „Крадеца“, но тогава броеше наведена надолу, а не нагоре.
— Да ти кажа нещо — предложи първият нападател, — ако се молиш, ще сме бързи.
Кръвта на Лайла звънтеше както винаги преди битка, чиста и ярка, и гладна.
— И защо — попита тя, — бихте припирали смъртта си?
— Нагла кучка — изръмжа вторият, — ще те чу…
Ножът й изсъска във въздуха и се заби в гърлото му. По гърдите му бликна кръв, а той задращи по гърдите си и
се катурна напред. Лайла се гмурна под гарда на втория негодник, преди тялото да е паднало на земята, и заби
назъбеното си острие нагоре през брадичката му, но после я улучи юмручен удар, право в челюстта.
Крадлата падна тежко и плю кръв на улицата.
През крайниците й запулсира горещина, когато нечия ръка я сграбчи за косата и я изправи на крака, а под
брадичката й опря нож.
— Прощални думи? — попита мъжът с гнилите зъби. Лайла вдигна ръце, сякаш се предава, преди да оголи зъби
в свирепа усмивка:
— Тигър, тигър…
Огънят се пробуди с рев.
VІ
Кел и Холанд седяха един срещу друг, потънали в мълчание, което само се сгъстяваше, докато Кел се опитваше
да удави раздразнението си в питие. От всички причини за излизането на Лайла и от всички хора, с които би могла
да излезе, трябваше да избере точно Емъри!
От другата страна на залата група мъже обръщаха чаша след чаша и пееха някаква морска закачка.
— … Тъй ще узнаеш, че Сероус тук крачи…
Кел допи чашата си и посегна за тази на белия антари.
Холанд продължаваше да рисува с пръсти в разлятото на масата, а питието пред него стоеше недокоснато. Сега,
след връщането на твърда земя, бузите му отново бяха порозовели, но дори облечен в зимносиво и с придърпана над
очите шапка, имаше излъчване, което привличаше погледа. Заради напрегнатата стойка, може би, заедно с едва
доловимо ухание на чужда магия. Пепел, стомана и лед.
— Кажи нещо — промърмори в чашата си Кел.
Холанд го стрелна с поглед и после преднамерено го отклони отново.
— Този унаследител…
— Какво за него?
— Един от нас трябва да го използва…
— Вероятно — отговорът на Кел беше простичък и прям. — Но аз не ти вярвам.
Белият антари стисна зъби.
Червеният продължи:
— И определено няма да допусна Лайла да го изпробва. Тя не знае как да използва силата си, да не говорим как
ще оцелее като се отърве от нея.
— Което оставя теб.
Кел сведе поглед към останките от бирата си.
— Оставя мен.
Ако Унаследителят работеше така, както Тийрън бе предположил, устройството поглъщаше личната магия. Ала
магията на Кел бе единственото, което привързваше живота на Рай към неговия. Той беше научил това от нашийника
— ужасното отрязване на силата от тялото, и заекването на спиращото сърце на брат си. Дали щеше да се повтори
същото? Пак ли щеше да боли толкова много? Или да стане лесно? Брат му знаеше какво се кани да стори и му бе
дал съгласието си. Кел го видя в погледа на Рай, когато се разделяха. Чу го в гласа му. Принцът бе постигнал мир със
себе си много преди да му каже сбогом.
— Стига с този егоизъм!
Младежът рязко вирна глава:
— Какво?
— Осарон е мой — отсече Холанд и най-сетне вдигна чашата си. — Не ми пука за желанието ти за саможертва,
за нуждата ти да бъдеш герой. Когато му дойде времето някой от нас да разруши това чудовище, ще бъда аз. И ако се
опиташ да ме спреш, Кел, ще ти напомня по трудния начин кой от нас е по-силният антари. Разбра ли?
Холанд пресрещна погледа на Кел над ръба на халбата и, освен думите и надутата смелост, той видя и още нещо
в очите му.
Милост.
Гърдите на Кел го боляха от облекчение, когато каза:
— Благодаря ти.
— За какво? — отвърна Холанд студено. — Не го правя заради теб.
* * *
В крайна сметка Ворталис се нарече Зимния крал.
— Защо не летен — попита го Холанд, — или пролетен?
Ворталис изсумтя.
— Да долавяш топлина във въздуха, а? Да виждаш синева по реката? Не сме в пролетта на този свят и
определено не сме в лятото. Това са сезоните за твоя бъден крал. Сега тук цари зимата и ние трябва да оцелеем в
нея.
Седяха един до друг на терасата на замъка, докато флаговете — отворена шепа, обърната на тъмния си фон —
плющяха на вятъра. Портите бяха отворени, дворът бе изпълнен от край до край с хора, дошли да видят новия крал.
Чакаха да се отворят вратите на замъка, за да могат да изложат проблемите си и да повдигнат претенциите си.
Въздухът бръмчеше от възбуда. Прясна кръв на трона означаваше нов шанс за улиците. Угасналите след предишното
затваряне мечти пламваха отново с надеждата, че този предводител ще успее там, където всички преди него са се
провалили; ще бъде чаканият, възстановил изгубения рай.
Ворталис носеше на главата си тънък пръстен от потъмняла стомана, точно копие на кръга на емблемата си.
Като изключим това, изглеждаше по същия начин като човека, дошъл преди месеци при Холанд, в сърцето на
Сребърния лес.
— Костюмът ти отива — Зимния крал посочи късото наметало на Холанд и сребърната брошка с печата на
Ворталис.
Антари отстъпи една крачка от перилото на терасата.
— Последния път, когато проверих, кралят беше ти. Защо тогава аз съм на показ?
— Защото, Холанд, управлението е равновесие между надеждата и страха. Мен ме бива с хората, но теб те бива
да ги плашиш. Аз ги привличам като мухи, но ти уравновесяваш това. Заедно сме привличане и предупреждение, и
предпочитам всеки един от поданиците ми да знае, че рицарят с черното око, моят най-остър меч, стои твърдо зад
гърба ми… — Вор погледна Холанд с крайчеца на окото си. — Не съм забравил колко обича нашият град
кралеубийството, включително и кървавия навик, който затвърдихме и ние, за да застанем тук днес, но, колкото и
егоистично да изглежда, нямам желание да си отида така, както загина Горст.
— Горст не разполагаше с мен — подчерта Холанд и кралят се усмихна.
— Благодаря на боговете за това.
— И сега какво, „кралю мой“ ли се очаква да те наричам?
Ворталис издиша облак пара.
— Очаквам да ме приемеш за приятел.
— Както желаеш… — по устните на Холанд пробяга усмивка, понеже си спомни срещата им в Сребърния
лес. — Вор.
Кралят се усмихна — широка и ярка усмивка, която никак не подхождаше на града около тях.
— Само като си помисля, Холанд, че бяха нужни само корона и…
— Кьот Ворталис — обади се един от гвардейците зад гърба им.
Вор незабавно стисна зъби и яркото му веселие бе заменено от суровото изражение, подходящо за нов крал.
— Какво има?
— Едно момче иска аудиенция.
Холанд се намръщи.
— Още не сме отворили вратите.
— Знам, сър — отвърна гвардеецът. — Той не дойде през вратата. Просто се… появи.
* * *
Червеното палто на хлапето бе първото, което Холанд забеляза.
Гостът стоеше в тронната зала, наклонил глава към сводестите ребра на тавана на замъка, и палтото му беше
толкова ярко на цвят, не избеляло червено като слънцето по залез или лятна рокля, а ярко алено, с цвета на прясна
кръв.
Косата му беше в по-светъл оттенък, като есенни листа, по-топла, но не и избеляла, и носеше нови черни
ботуши — истински черни, тъмни като зимни нощи — със златни токи, които си подхождаха с ръкавелите му, всеки
сантиметър от него беше ярък и нов, и сияеше като отражение по стомана. По-странна от него самия беше
миризмата, която го съпровождаше, сладка — почти задушаваща — като смачкани цветя, оставени да изгният.
Ворталис подсвирна при вида му и момчето се извърна и им показа чифт разноцветни очи. Холанд замръзна.
Лявото око на новодошлия беше светлосиньо. Дясното — плътно черно. Погледите им се срещнаха и през главата на
антари мина странна вибрация. Непознатият не беше на повече от дванайсет или тринайсет, с небелязаната
кожа на аристократ и съответната горда стойка, но несъмнено антари.
Момчето пристъпи напред и заговори рязко, на чужд език, с гладък и напевен акцент. Ворталис носеше руна за
преводи в основата на гърлото си — резултат от престоя си зад граница — но Холанд не разполагаше с друго, освен
ухо за тоновете, и празнотата в погледа му накара момчето да спре и да подеме отново, този път на родния му език.
— Моите извинения. Мактанският ми не е съвършен. Научих го по книга. Наричам се Кел и идвам с вести от
моя крал.
Бръкна в палтото си и от другия край на залата гвардейците се втурнаха към него, а Холанд вече бе пристъпил
пред Вор, когато момчето извади — да му се не види! — писмо. От плика лъхаше същата сладникава миризма.
Ворталис погледна листа и каза:
— Аз съм единственият крал тук.
— Разбира се — съгласи се юношата антари. — Моят крал се намира в друг Лондон.
Залата затихна. Всички знаеха, разбира се, за другите Лондони и техните светове. Имаше го онзи, далечният,
където магията не се бе закрепила. Имаше го и строшения, където магията бе погълнала всичко. А го имаше и
жестокия — онзи, затворил вратите си и принудил техния да се изправи сам срещу мрака.
Холанд никога не бе ходил в онзи друг свят — знаеше заклинанието как да стигне дотам, бе намерил думите
заровени в ума си като съкровище в месеците, след като превърна Алокс в камък — но пътуването изискваше амулет
така, както ключалката се нуждае от ключ, а той не притежаваше предмет, с който да използва заклинанието, да си
проправи път натам.
Ала въпреки това винаги бе предполагал, че онзи свят е като неговия. В крайна сметка и двата града са били
могъщи. Били са жизнени. Останали са отрязани след затварянето на вратите. Но, докато оглеждаше този Кел, с
неговите ярки дрехи и лъхащ на здраве, видя залата през очите на момчето — грозна, покрита с пласт от подобна на
скреж немара, следа от годините битки за всяка капка магия — и усети прилив на гняв. Нима така живееше
другият Лондон?
— Намираш се много далеч от дома — рече спокойно Вор.
— Далеч — съгласи се момчето, — и на една крачка разстояние… — плъзна поглед отново към Холанд, сякаш
бе очарован да види друг антари. Значи бяха редки и в неговия свят.
— Какво иска твоят крал? — попита Вор, който отказа да вземе писмото.
— Крал Мареш желае да възстанови комуникацията между вашия свят и моя.
— Желае ли да отвори вратите?
Момчето се поколеба и предпазливо обясни:
— Не. Те не могат да бъдат отворени. Но това вероятно е първата стъпка към възстановяването на връзките…
— Не ми пука за връзките — отряза Зимния крал. — Аз се опитвам да възстановя града. Може ли този Мареш
да ми помогне със задачата?
— Не знам — отвърна Кел. — Аз съм само пратеник. Ако го напишете…
— Предай съобщението — Ворталис му обърна гръб. — Намерил си как да влезеш тук. Намери сам и изхода.
Кел вирна брадичка.
— Това ли е окончателният Ви отговор? Може би, ако се върна след няколко седмици, когато следващият крал
седне на трона…
— Полека, момче — предупреди го Холанд.
Разноокото хлапе насочи към него вниманието си — и тези изнервящи очи, толкова странни и така познати.
Извади монета — малка и червена, със златна звезда в центъра. Амулет. Ключ.
— Ето. В случай, че твоят крал си промени мнението.
Холанд не каза нищо, но размърда ръка и монетата се вдигна от шепата на момчето и дойде в неговата длан.
Стисна я здраво.
— Заклинанието е „ас траварс“ — допълни Кел. — В случай, че не знаеш.
— Холанд — повика го Ворталис от вратата.
Холанд продължаваше да гледа другия антари в очите.
— Идвам, кралю мой — натърти многозначително и откъсна поглед.
— Чакай! — повика го момчето и Холанд позна по тона му, че думите не са предназначени за Вор, а за него.
Чуждият антари изтича да го догони, стъпките му кънтяха като камбани заради златните токи.
— Какво има? — поинтересува се Холанд.
— Много се радвам — избъбри Кел, — да срещна някой като мен.
Антари от Белия Лондон се намръщи. Преди да се отдалечи, отсече:
— Не съм като теб.
VІІ
Лайла удържа фронта известно време.
Огън и стомана срещу груба сила, лукавството на крадеца срещу мощта на пирата.
Май даже беше напът да спечели.
И после, изведнъж, започна да губи.
Шестимата останаха четирима, но и толкова все пак са доста повече от един.
Нож се плъзна по кожата й.
Гърбът й се блъсна в стена.
Не, не стена, осъзна тя, а врата. Удари я достатъчно силно да сцепи дървото, резета и ключалки задрънчаха в
процепите си. Хрумна й идея. Лайла замахна и гвоздеите потръпнаха и се освободиха. Някои удариха само въздуха
или камък, но други попаднаха в плът и двама от „Медния крадец“ се олюляха назад, стиснали ръце, кореми, глави.
Без опората на резетата, вратата поддаде и Лайла се търколи заднешком и се превъртя да приклекне в бойна
стойка в тясното коридорче, като вдигна дъските обратно на място, притиснала хлъзгави от кръвта пръсти към
дървото.
— Ас стено — заръча, спомнила си, че това е думата, която Кел й показа за запечатване, но сгреши. Цялата
врата се разтроши като стъкло, дървените Шрапнели заваляха и, преди да успее да ги вдигне отново, пиратите
извлякоха противничката си обратно на улицата. Нещо я удари в корема — юмрук, коляно, ботуш? — и въздухът
изхвърча от дробовете й наведнъж.
Лайла призова вятър — той се юрна през уличката и зашиба около нея, принуждавайки нападателите да се
отдръпнат, а тя се изправи, отблъсна се от стената и скочи към ръба на покрива.
Почти успя, но един от противниците й я хвана за ботуша и я дръпна обратно. Крадлата падна и се стовари на
паважа със смазваща сила. Нещо изпука в гърдите й.
А после всички накуп се стовариха върху нея.
* * *
Холанд се оказа ужасна компания.
Кел се постара да поддържа разговора, но беше все едно да ръчка въглени, вече залети с кофа вода — никакъв
резултат, освен тънки струйки дим. Накрая се отказа и се уедини в удобно мълчание. Чак тогава другият антари
посрещна погледа му през масата.
— Какво ще предложиш утре на пазара?
Кел вдигна вежда. И неговите мисли се въртяха около същия въпрос.
— Мислех си да предложа теб…
Каза го на шега, но Холанд само се взираше в него и младежът въздъхна с недоволство. Не го биваше особено в
сарказма. Честно отвърна:
— Зависи дали Марис се интересува от цената или стойността… — отупа джобовете си и извади шепа монети,
кърпичката на Лайла и кралската си брошка. Изписаната на лицето на Холанд тревога бе свила гнездо и в сърцето
на Кел — никоя от тези вещи не беше достатъчно добра.
— Можеш да предложиш палтото… — проточи белият антари.
Ала от самата мисъл за това Кел го заболя. Беше, негово, едно от малкото неща в живота, което не дължеше на
трона и не идваше от размяна, нито му беше подарък заради заемания пост. Беше го спечелил със собствените си
ръце. На проста игра на карти.
Прибра дрънкулките и извади ремъчето изпод ризата си. В единия му край висяха трите монети. Той го развърза
и плъзна последната на дланта си.
Амулетът от Сивия Лондон.
Отпред стоеше профилът на Джордж III с лице, изтъркано от употреба.
При Всяко посещение Кел беше давал на краля нов лин, но все още пазеше същия усмихнат Джордж, с който се
бе отправил на най-първото си посещение. Преди възрастта и лудостта да го изпратят в гроба и преди синът му да го
погребе в Уиндзор.
Не струваше почти нищо, но означаваше ужасно много за него.
— Не ми се ще да прекъсвам откровението, което преживяваш — обади се Холанд и кимна към прозореца, —
но приятелят ти се завърна.
Кел се обърна с очакване да види Лайла, но вместо това откри, че покрай него минава Алукард. Държеше
стъкленица и я вдигна към светлината на фенера. Съдържанието й блещукаше леко, като бял пясък или ситно
натрошено стъкло.
Капитанът погледна към тях двамата и им махна нетърпеливо — движението му твърде силно напомняше груб
жест.
Кел въздъхна и се изправи.
— Къде е Лайла?
Капитанът се обърна с вдигнати вежди.
— Бард ли? Оставих я с вас.
Страхът се сви в гърдите на черноокия принц като змия.
— А тя тръгна навън след теб…
Алукард понечи да поклати глава, но Кел вече бе тръгнал към вратата, а Холанд го следваше плътно.
— Разделете се — предложи капитанът, когато излязоха на улицата. Той тръгна по първата улица, но когато
Холанд се насочи по друга, Кел го улови за ръкава.
— Чакай! — умът му се замъгляваше, разкъсван между дълга и паниката, здравия разум и ужаса.
Едно беше да освободи антари от Белия Лондон от оковите му.
Ала да го изтърве от поглед беше съвсем различно.
Холанд погледна към ръката на младия си колега.
— Искаш ли да я намериш или не?
Гласът на Рай отекна в главата на Кел — предупрежденията му за света отвъд града, за цената на принца с
черното око. Антари. Беше казал на Кел какво мислят за него весканците, също и фароанците, но той дори не бе
взел предвид риска от откуп. Или нещо по-лошо, като познаваше Лайла.
Кел изръмжа, но пусна Холанд. Предупреди го:
— Не ме карай да съжалявам за това!
И след тези думи хукна.
VІІІ
Лайла се свлече по стената, зяпнала за въздух. Ножовете й бяха свършили, а в окото й се стичаше кръв от удар в
слепоочието, болеше я да диша, но още беше на крака.
Щеше да е нужно нещо повече, каза си тя, като се оттласна от стената и прекрачи телата на шестимата, сега
проснати мъртви на улицата.
Във вените си усещаше кухота, сякаш бе изразходвала всичко, което притежаваше. Земята се залюля под нея и тя
се облегна на стената на уличката, като остави петно кръв по пътя си. Единия крак пред другия, всеки дъх —
назъбено разкъсване, пулсът й блъска тежко в ушите, но после чу и нещо, което не беше сърцебиенето й…
Стъпки.
Някой идваше.
Лайла вдигна глава и прерови уморения си ум за заклинание, а стъпките вече отекваха по стените на алеята.
Чу да я викат по име и се обърна точно навреме, за да забие някой нож в ребрата й.
— Това е за Каснов! — изръмжа седмият Крадец, като натисна оръжието чак до дръжката. То разкъса гърдите й
и се показа през гърба и за миг — само за миг — девойката не усещаше нищо, освен топлината на кръвта. Ала после
болката погълна целия свят.
Не беше кратката остра болка на разцепена кожа, а дълбоко усещане. Разкъсващо.
Нападателят извади ножа, а краката на Лайла поддадоха заедно с него.
Тя се опита да диша и се задави, понеже в гърлото й се надигна кръв. Просмука ризата й.
Стани, помисли си, докато се свличаше на земята.
Няма да умра така, помисли си, това не е…
Повърна кръв на улицата.
Нещо не беше наред.
Болеше.
Не.
Кел.
Стани.
Тя се опита да се изправи и се подхлъзна на нещо хлъзгаво и топло.
Не.
Не така.
Затвори очи и се опита отчаяно да призове магия.
Не й беше останала нито капка.
Разполагаше само с лицето на Кел. И на Алукард. С часовника на Барън. С кораб. С открито море. С шанс за
свобода.
Не съм готова!
Пред очите й се спускаше чернота.
Не така.
Гърдите й свиреха.
Стани.
Вече лежеше по гръб и Крадецът я обикаляше като лешояд. Над него небето придобиваше цвета на синина.
Като морето преди… какво?
Той се приближаваше, приклекна, заби коляно в ранените й гърди и така Лайла не можеше да диша, но не
биваше да спира борбата и…
В ръба на полезрението й се мярна замазано движение, бързо като удар с нож, и нападателят изчезна. Начена
крясък, който прекъсна, чу се далечен трясък от товар, който се удря в нещо твърдо, но Лайла не можеше да вдигне
глава да погледне, не бе в състояние да…
Светът се стесни, светлината се изплъзна от небесата, после ги замъгли изцяло сянката, коленичила над нея,
притиснала ръка към ребрата й.
— Дръж се! — нареждаше тих глас, докато светът потъмняваше. После: — Насам!
Друг глас:
— Не ме напускай!
Толкова й беше студено!
— Дръж се…
Това беше последното, което чу.
ІХ
Холанд коленичи над тялото на Лайла.
Тя беше бледа като смъртник, но я завари жива и заклинанието подейства навреме. Кел стоеше от другата й
страна, угрижен и с пребледняло под алените къдри лице, проверяваше раните й, сякаш се съмняваше в уменията на
белия антари.
Ако бе стигнал дотук пръв, щеше да успее да я излекува лично.
Холанд не бе счел за разумно да чака.
А сега имаха по-сериозни проблеми.
Той бе мярнал едва забележими сенки да се прехвърлят над стената в края на уличката. Изправи се на крака.
— Не ме напускай! — мърмореше в окървавеното ухо на Лайла Кел, сякаш това щеше да има някакво
значение. — Не ме…
— Колко ножа имаш? — прекъсна го Холанд.
Кел дори не отклони поглед от Лайла, но посегна към канията на ръката си.
— Един.
Холанд под бели очи.
— Гениално — каза и долепи длани. Разрезът, който бе направил на дланта си, пусна нова кървава сълза.
— Ас нараби — промърмори той.
Ускори се.
При тази кръвна заповед магията му се сви като пружина и той се задвижи със скорост, каквато рядко
демонстрираше и определено не бе счел за разумно да показва на Кел. И при най-добри обстоятелства този
магически фокус беше труден — и ставаше още по-тежък, когато го причиняваш на себе си, но си струваше, понеже
светът около него се забави.
Холанд се превърна в сянка, в бледо петно в сиво палто, което като нож прорязва мрака. По времето, когато
първият приклекнал на покрива нападател бе извадил ножа си, антари вече се намираше зад гърба му. Мъжът
ококорен гледаше към мястото, заемано от мишената му, а незабелязаният му противник вдигна ръце и с елегантно
движение му счупи врата.
Холанд остави отпуснатото тяло да падне долу на уличката и бързо се спусна след него, като опря гръб в гърба
на Кел, който най-сетне бе уловил мириса на опасността — а от небето върху им се стовариха още трима
настръхнали от оръжия врагове.
И боят започна от нищото.
Не продължи дълго.
Скоро на земята бяха проснати още три тела, а зимният вятър около двамата антари свистеше от изтощение и
триумф. Кръв се стичаше от устната на Кел и кокалчетата на Холанд бяха натъртени, а и двамата бяха изгубили
шапките си, но нямаха никакви рани.
Странно беше да се бие редом с Кел, вместо срещу него — резонансът на стиловете им, толкова различни и
същевременно някак в синхрон — бе изумителен.
— Напреднал си — отбеляза Холанд.
— Наложи ми се — отвърна Кел и избърса кръвта от ножа си, преди да го прибере. Белият антари имаше
желание да продължи с похвалите, събратът му от Червения Лондон вече бе пристъпил отново към Лайла, а Алукард
най-сетне се появи в началото на уличката с меч в едната ръка и ледена шушулка в другата, очевидно готов да се
присъедини към битката.
— Закъсня — намръщи се Холанд.
— Цялото удоволствие ли изтървах? — попита магьосникът, но после видя Лайла в обятията на Кел,
отпуснатото й тяло — покрито с кръв, и усмивката му угасна. — Не!
— Ще оживее — отсече белият антари.
— Какво е станало? Светии, Бард! Чуваш ли ме? — извика Алукард и Кел поде отново безполезния си напев,
все едно беше заклинание или молитва.
Не ме напускай.
Той затвори очи и спомените се надигнаха като жлъчка в гърлото му.
Не ме напускай!
IX
Неприятности
І
Тийрън Серънс не умееше да вижда бъдещето.
Виждаше само себе си.
Мнозина не разбираха точно този проблем при гадаенето. Човек не е способен да се взре в потока на живота, в
сърцето на магията — и да я прочете, все едно е книга. Светът говори свой език, неразгадаем като чуруликането на
птица и шумоленето на листата. Език, който не е предназначен дори за жреци.
Арогантен е, който се мисли за бог.
И арогантен е бог, помисли си Тийрън, загледан през прозореца, който се мисли за човек.
Ето защо не се опитваше да види бъдещето, когато наля вода в плитка купа, взе стъкленица с мастило и капна
вътре три капки от него, а после се взря в облака, бухнал под повърхността. Изобщо не гледаше навън, а навътре.
Гадаенето по вода, в крайна сметка, отразява ума на гадаещия — начин да погледне към себе си и да поставя
въпроси, на които само той е способен да отговори.
Тази вечер въпросите на Тийрън се въртяха около Максим Мареш. Около заклинанието, което кралят тъчеше, и
колко далеч следва авен есен да му позволи да стигне.
Тийрън Серънс бе служил на Нокил Мареш по времето, когато носеше короната, и бе гледал как расте синът му,
Максим; стоя редом с него, когато той се ожени за Емайра, присъстваше и когато дойде време да доведе Рай на бял
свят, той въведе и Кел в двореца. Прекара живота си в служба на това семейство.
А сега не знаеше как да го спаси.
Мастилото се разля във водата, посиви я и по потръпването на повърхността Тийрън усети приближаването на
кралицата още преди да я види. Студен полъх се понесе в стаята зад гърба му.
— Надявам се, не възразявате, Ваше Величество — обади се той тихо. — Взех назаем от вашата посуда.
Тя стоеше неподвижно, скръстила ръце пред гърдите си, сякаш й беше студено или пазеше нещо крехко зад
ребрата си.
Емайра никога не му се доверяваше, не търсеше отвореното му ухо, независимо колко пъти й беше предлагал.
Затова я изучи чрез Рай, чрез Максим и чрез Кел. Научаваше мислите й, като я наблюдаваше как съзерцава света с
големите си, тъмни очи и избягва да примигва от страх да не пропусне нещо.
Сега тези големи, тъмни очи се насочиха към плитката купа в ръцете на жреца.
— Какво видя?
— Виждам, каквото показват всички отражения — отговори той уморено. — Себе си.
Емайра прехапа устна — жрецът бе виждал стотици пъти и Рай да прави така. Вкопчи пръсти в дрехата си.
— Какво е подхванал Максим?
— Онова, каквото смята за право.
— Същото не се ли отнася и за всички ни? — прошепна кралицата.
Ситни сълзи се стичаха по бузите й и тя ги забърса с опакото на ръката. Едва за втори път Тийрън я виждаше да
плаче. Първият беше преди повече от двайсет години, още като новодошла в двореца.
Намери я в градината: опряла гръб на едно зимно дърво, тя се присвиваше, все едно й е студено, макар че две
крачки по-нататък лятото бе в разгара си. Стоеше абсолютно неподвижна, с изключение на безмълвното потръпване
на гърдите й, но жрецът забеляза бурята в очите й и напрежението в стиснатите й зъби. И досега си спомняше как
си помисли, че кралицата му изглежда стара за толкова млад човек. Не остаряла, а изтощена, смазана под тежестта
на своите мисли. Страховете, в крайна сметка, са тежък товар. И независимо дали Емайра ги огласяваше, Тийрън ги
долавяше във въздуха, гъсти като напрежението преди порой.
Тогава тя отказа да му каже какво не е наред, но седмица по късно Тийрън научи новината — видя лицето на
Максим да светва от гордост, докато Емайра стоеше пред него, събрала сили да посрещне вестта, все едно е
присъда.
Беше бременна.
Кралицата прочисти гърло, все още втренчила поглед в замъглената вода.
— Може ли да попитам нещо, мастър Тийрън?
— Разбира се, Ваше Величество.
Тя го стрелна с поглед — две тъмни езера със скрити дълбини.
— От какво се боиш най-много?
Въпросът го хвана неподготвен, но той не се поколеба да сподели истината:
— От празнотата. А вие, кралице моя?
Тя изви устни в тъжна усмивка.
— От всичко. Или поне така ми се струва.
— Не го вярвам — възрази Тийрън меко.
Тя се замисли.
— Тогава — от загубата.
Жрецът си поглади брадата.
— Любовта и загубата наподобяват кораба и морето. Усилват се взаимно. Колкото повече обичаме, толкова
повече имаме за губене. Ала единственият начин да се избегне загубата, е да се избягва любовта. А такъв живот би
бил ужасно тъжен!
ІІ
Лайла отвори очи.
В началото видя само небе. Съвсем малко преди това зяпаше насинен залез. Явно моментът бе отминал,
цветовете се бяха оттекли, повлекли подире си тежкото одеяло на нощта. Земята бе студена, но суха под нея, а под
главата й имаше подпъхнато палто.
— Не би трябвало да отнема толкова време — каза нечий глас. — Сигурен ли си…
— Тя ще се оправи!
Виеше й се свят и крадлата плъзна пръсти по ребрата си до мястото, където се заби ножът. Ризата й лепнеше от
кръв и тя инстинктивно се присви в очакване на болка. Споменът за удара запя в тялото й, но беше само ехо и когато
пробно си пое дъх, вместо кръв, хладен въздух напълни дробовете й.
— Проклетите медни крадци! — обади се трети глас. — Трябваше да ги избием преди месеци и спри да
обикаляш наоколо, Кел, зави ми се свят от теб!
Лайла затвори очи и преглътна.
Примигна, зрението й ту се приплъзваше на фокус, ту го губеше, а Кел се беше надвесил над нея. Тя се взря в
двуцветните му очи и осъзна, че изобщо не са неговите. Едното беше черно. Другото — изумрудено зелено.
— Будна е — Холанд се изправи, а от рана на ръката му капеше кръв.
— Лайла! — повика я Кел, вложил толкова чувства само в името й — как можа да си помисли, че онзи студен и
равен глас е неговият? Той приклекна до нея, подложи ръка под гърба й — крадлата потрепери при внезапния остър
спомен как острието стърже в кост и щръква под лопатката — и й помогна да седне.
— Казах ти, че ще се оправи! — заяви Холанд и скръсти ръце.
— Все още изглежда доста зле — отбеляза Алукард. — Не го натяквам като обида, Бард.
— Не се засягам — отвърна тя дрезгаво. Взря се нагоре към спасителите си — Кел блед, Холанд — мрачен,
капитанът напрегнат — и осъзна, че явно е била на косъм.
Успя да се изправи с помощта на рижия принц.
Десетима моряци от „Медния крадец“ лежаха проснати върху уличния калдъръм. Ръцете на Лайла се
разтрепериха, когато огледа мъртъвците и после срита най-близкия с всичката сила, която събра. Продължи да го
рита, докато Кел не я хвана за раменете и не я придърпа в прегръдка, а дъхът свистеше от дробовете й на накъсани
въздишки, въпреки че гръдният й кош беше зараснал.
— Не съм ги преброила правилно — прошепна тя в рамото му. — Сториха ми се шестима…
Кел избърса сълзите от бузите й. Тя дори не осъзнаваше, че плаче.
— Била си в морето само четири месеца. Колко врагове успя да си създадеш?
Лайла се разсмя — кратко, задавено изхълцване, а той я притисна по-силно.
Останаха вкопчени един в друг доста дълго; междувременно Алукард и Холанд обикаляха мъртъвците и вадеха
ножовете на Лайла от гърдите, краката и гърлата им.
— И какво научихме от това преживяване, Бард? — попита капитанът, като избърса едното острие в поредния
труп.
Лайла сведе поглед към труповете на онези, чийто живот бе пощадила на борда на „Медния крадец“.
— Мъртъвците не копнеят за мъст.
* * *
Мълчаливо вървяха към кораба, Кел придържаше Лайла през кръста, макар тя да нямаше вече нужда от
подкрепа. Алукард и Холанд крачеха пред тях с Алукард, а крадлата не сваляше поглед от тила му.
Не беше длъжен да я спасява.
Нищо не му пречеше да я остави да изкърви на улицата.
Не пречеше да стои и да я гледа как умира.
На негово място щеше да постъпи точно така.
Повтори си, че именно това щеше да направи.
Не е достатъчно — помисли си. — Не компенсира причиненото на Барън, на Кел, на мен. Не съм забравила.
— Так — възкликна Джаста, когато се качиха по трапа. — Какво ти се е случило?
— Розенал — отвърна Лайла сухо.
— Кажи ми, че сме готови да отплаваме — примоли се Кел.
Холанд въобще не продума, а се отправи право към трюма. Лайла проследи оттеглянето му.
Все още не ти вярвам, помисли си.
Сякаш доловил тежестта на погледа й, той се обърна.
Не ме познаваш — подсказваше изражението му. Изобщо не ме познаваш.
ІІІ
Вор подхвърли:
— Мислех си за момчето.
Двамата с Холанд седяха пред ниска масичка в покоите на краля и играеха партия ост. Играта изискваше
стратегическо мислене и готовност да се поемат рискове и беше любимият начин на Ворталис да се отпусне, но вече
никой не искаше да сяда срещу него — на гвардейците им беше омръзнало да губят и играта, и парите си — затова
от другата страна на дъската неизменно се озоваваше Холанд.
— Кое момче? — попита, раздрусвайки пуловете в ръка.
— Пратеникът.
Бяха минали две години от онова посещение — две дълги години, прекарани в опити да се възстанови
умиращият град, да се изгради убежище в бурята. Опити, последвани от провали.
Холанд продължи да говори равно.
— И какво за него?
— Пазиш ли още монетата? — попита Вор, макар и двамата да знаеха, че я е запазил. Намираше се в джоба му,
а металът беше изтъркан от употреба. Не говореха за отсъствията на Холанд, за продължителните му изчезвания, от
които се завръщаше ухаещ твърде сладко на цветя, а не на пепел и камък. Холанд никога не се задържаше отвъд,
разбира се. И никога не липсваше задълго. Мразеше тези посещения, мразеше да вижда какъв е могъл да бъде
неговият свят и въпреки това не намираше сили да се сдържи и да не прекрачва в другия; да не вижда, да не знае
какво има от отсрещната страна на портала. Не можеше да откъсне очи…
— Защо точно сега? — попита.
— Време е да пратим писмо, мисля.
— Защо сега?
— Не се прави на глупак — сопна се Вор и търкулна пуловете си на масата. — Не ти отива. И двамата знаем, че
складовете се опразват, а дните намаляват. Създавам закони и хората ги нарушават, издавам заповеди и те водят до
хаос… — прокара ръка през косата си, вкопчи пръсти в тънката стоманена корона. Обичайната му самоувереност
поддаде. Озъби се и запрати металния накит през стаята. — Все едно какво правя, надеждата гасне и чувам какви
слухове се разнасят по улиците. Нова кръв, призовават поданиците ми. Като че ли това ще оправи счупеното, като че
ли кръвопролитието ще върне магията в този свят, в ръцете ни!
— И смяташ да оправиш всичко това с писмо? — изненада се Холанд.
— Ще го оправя с каквото ми е по силите — тросна се Вор. — Може би светът им някога е бил като нашия,
Холанд. Може би знаят начин да ни помогнат.
— Навремето именно те са ни запечатали — онези, които живеят в лукс, докато ние гнием, а ти ще идеш да
просиш…
— На всичко съм готов, стига да съм сигурен, че ще помогне на моя свят — натърти Ворталис, — ти също би
трябвало да мислиш така. Това е причината да си тук до мен. Не защото си меч в ръката ми, не защото си ми щит, а
понеже си мой приятел. Тук си, понеже и двамата сме готови да сторим всичко по силите си, за да задържим
нашия свят жив!
Холанд се вгледа изпитателно в краля и главно в сивото, прошарило тъмната му коса, и в постоянната бръчка
между веждите му. Вор все още беше чаровен и магнетичен, все тъй се усмихваше, когато нещо го радваше… но сега
преструвката бе прокарала дълбоки бръчки в лицето му и антари знаеше, че заклинанията, вдълбани по ръцете на
приятеля му, вече не са достатъчни да задържат магията.
Остави един пул върху дъската, сякаш продължаваха играта.
— Мислех, че съм тук, за да задържа главата ти на раменете.
Ворталис се насили и се засмя задавено, с престорено веселие.
— Това също… — и продължи, по-трезво. — Чуй ме, Холанд. От всички начини да умре, само глупакът избира
гордостта.
Слуга донесе комат хляб, бутилка кааш и купчинка тънки пурети. Въпреки короната и замъка, Вор
продължаваше да бъде човек на навика.
Взе плътно натъпкана цигара, а Холанд щракна с пръсти и му подаде пламъче.
Вор се облегна и се загледа в горящия край.
— Защо не искаше да ставаш крал?
— Не съм достатъчно арогантен, предполагам.
Кралят се засмя.
— Може би си по-умен от мен… — и си дръпна от цигарата. — Започвам да си мисля, че троновете превръщат
всички ни в тирани…
Издиша дима и се закашля.
Холанд се намръщи. Кралят пушеше по десет пъти на ден и никога не страдаше от кашлица.
— Добре ли си?
Вор вече махваше пренебрежително с ръка, но когато се наведе да си налее питие, отпусна твърде много от
тежестта си върху ръба на масата и тя се преобърна, а пуловете за ост се разпиляха по каменния под, докато кралят
падаше.
— Ворталис!
Дълбоката и къртеща кашлица на краля не спираше, Холанд се наведе над него, а той задращи с две ръце по
гърдите си. Цигарата още гореше на пода до него. Вор се опита да заговори, но само успя да изплюе кръв.
— Кажт! — изруга Холанд и стисна парче стъкло в дланта си, поряза се и кръвта потече още докато
разкъсваше туниката на Вор и притискайки длан към гърдите на краля, му заповядваше да се излекува.
Ала отровата действаше твърде бързо, а сърцето на краля бе твърде бавно. Не биеше.
— Дръж се, Вор… — Холанд залепи и двете си длани върху напъващите се гърди на приятеля си и усети
смъртта в кръвта му, понеже в крайна сметка не беше отровен, а поразен от хиляди дребни късчета омагьосан метал,
които го разкъсваха отвътре. Без значение колко бързо се опитваше антари да затвори нанесените от тях рани,
късчетата създаваха нови.
— Не ме напускай! — заповяда Холанд и с цялата сила на заклинанието дръпна да извади метала, а кожата на
краля се покри първо с пот и после с кръв, понеже парченцата разкъсваха вени, мускули и плът, преди да се
издигнат във въздуха под формата на тъмночервена мъгла над гърдите на Вор.
— Ас танас! — нареди Холанд, стиснал юмрук; парченцата се събраха в стоманен облак, после се споиха в
твърдо парче, цялото изрисувано с проклятия.
Ала беше твърде късно.
Той беше закъснял.
Под омагьосаната стомана и дланта на Холанд кралят бе застинал. Кръв бе оцапала предницата и брадата му,
искреше дори в отворените му стъклени очи.
Рос Ворталис беше мъртъв.
Холанд се изправи колебливо на крака, а прокълнатата стомана падна от шепата му и тупна сред забравените
пулове за ост. Не се търколи, а цопна леко в езерце от кръв. Кръв, оцапала вече ръцете на антари и полепнала по
кожата му.
— Стража! — повика той веднъж, тихо, а после повиши глас, както не правеше никога: — Стража!
В коридора бе твърде спокойно, в замъка — твърде тихо.
Холанд повика пак, но никой не се отзова. Дълбоко в себе си той знаеше защо войниците не идват, но шокът
още го пронизваше, загръщаше го с мъка, правеше го тромав и бавен.
Насили се да се изправи, да обърне гръб на тялото на Вор, да извади оръжието, което кралят — неговият
приятел — му беше дал в деня, когато стояха на терасата; в деня, когато той стана Зимен крал, а Холанд — негова
дясна ръка. Антари изостави краля си и се втурна през вратите в странно притихналия замък.
Отново повика гвардейците, но те, разбира се, вече бяха мъртви.
Труповете им бяха рухнали по масите и свлечени по стените, залите бяха празни, а светът — сведен до кап-кап-
капането на кръв и вино по плочите от светъл камък. Сигурно бе станало за минути. За секунди. За времето, нужно
да се запали цигара, да се поеме дъх, да се издиша облак прокълнат дим…
Холанд не забеляза написаното на пода заклинание. Не усети стаята да се забавя покрай него, докато не
прекоси магическата черта и тялото му внезапно се повлече като през вода вместо във въздух.
Някъде далеч отекваше ехо в каменните стени и някой се разсмя.
Не приличаше нито на смеха на Талия, нито на смеха на Вор. Липсваше му сладост, звучност, топлина. Беше
студен и остър като стъкло.
— Погледни, Атос — обади се смеещата се. — Виж кого ни улових!
Холанд се опита да се обърне, помъкна тяло срещу звука, но беше твърде бавен, а ножът дойде изотзад —
назъбено острие, което потъна дълбоко в бедрото му. Препъна се и падна, а болката озари ума му като фенер.
Жена изтанцува в ъгъла на полезрението му. Бяла кожа. Бяла коса. Очи като лед.
— Здравей, красива играчко! — възкликна тя и завъртя ножа така, че Холанд не се сдържа и изпищя. Писъкът
му отекна през твърде смълчания замък, само за да го прекъсне проблясък на сребро, внезапна болка, стегнал се
около гърлото му камшик, който му открадна въздуха и последната капка достойнство. Леко дръпване и Холанд
залитна напред, падна на четири крака, гърлото му гореше. Не можеше да диша, не можеше да говори, не можеше да
омагьоса кръвта, вече заляла пода под него.
— Ах — обади се втори глас. — Знаменитият Холанд… — към него закрачи блед мъж в бяло, който навиваше
езика на бича около дланта си. — Надявах се да оцелееш.
Непознатият спря на ръба на заклинанието и приклекна пред сгърчения Холанд. Отблизо кожата и косата му
бяха също тъй бели като на жената, а очите — също тъй ледено сини.
— А сега — каза мъжът с ленива усмивка, — какво да направя с теб?
* * *
Алокс беше мъртъв.
Талия беше мъртва.
Ворталис беше мъртъв.
Ала Холанд не беше.
Стоеше разпънат върху метална рамка, пламнал като в треска и с крайници, разтегнати подобно на пеперуда в
полет. Кръвта капеше върху каменния под и образуваше тъмночервено езеро под краката му.
Толкова много кръв стигаше за хиляди заклинания, но челюстите му бяха здраво завързани. Пробуди се с
менгеме около главата и зъби, притиснати така силно едни към други, че бе способен единствено да гъргори — да
стене и да ридае болезнено.
В полезрението му изплува Атос Дейн, призрак с непоносимо студени сини очи, уста, извита в усмивка, скрита
под повърхността като риба под тънък лед.
— Искам да чуя гласа ти, Холанд — заяви той и плъзна ножа под кожата му. — Пей ми!
Острието потъна по-дълбоко — търсеше нерви, захапваше сухожилия, пързаляше се между костите.
Холанд потрепери от болка, но не изпищя. Така и не изпищя. Колкото и малка да беше тази утеха — живачна
капка надежда, че ако не се пречупи, Атос ще се предаде и ще го убие.
Не искаше да умре. Не и в началото. През първите няколко часа — или дни? — участва в битката, не спря,
преди металната рамка да прояде кожата му, а локвата с кръв не стана достатъчно голяма да види в нея отражението
си и болката не се превърна в одеяло, а мислите му се замъглиха, лишени от храна и сън.
— Колко жалко — промърмори Атос, когато Холанд не издаде нито звук. Обърна се към маса, където имаше —
между всички други ужасни вещи — и купа с мастило, и потопи окървавения си нож в него, като обви алената
стомана в черно.
Стомахът на Холанд се обърна при вида на инструмента. Мастило и кръв — от този материал се правят
проклятията. Атос се върна при него и разпери длан на ребрата му, очевидно наслаждавайки се на пресекващия му
дъх, прескачащото сърце и мъничките издайнически следи от ужаса му.
— Въобразяваш си, че знаеш — обяви белият близнак тихо, — какво съм намислил за теб… — Вдигна ножа,
поднесе връхчето към светлата, опъната кожа над сърцето на Холанд и се усмихна: — Нямаш ни най-малка
представа!
* * *
Атос Дейн приключи, отстъпи крачка назад да се възхити на делото си.
Холанд се бе отпуснал в металната рамка, а от разрезите по гърдите му се лееха кръв и мастило. Главата му
бръмчеше от магия, макар че от него бе изрязана жизненоважна част.
Не, не изрязана. Беше погребана.
— Свърши ли?
Говореше сестрата Дейн. Холанд вдигна глава с усилие.
Астрид стоеше на прага зад брат си, скръстила лениво ръце на гърдите си.
Атос, с онази доволна усмивка, тръсна ножа си, все едно е четка.
— Не бива да припираш художника!
Сестра му цъкна с език и плъзна леден поглед по уродливия белег върху гърдите на Холанд. Приближи го, а
ботушите й трополяха остро по плочите.
— Кажи ми, братко — поде и плъзна студените си пръсти по ръката на антари. — Смяташ ли за разумно да
задържим това домашно животинче? — прокара нокът по рамото му. — Ами ако хапе?
— Че каква полза от звяр, ако не хапе!
Атос плъзна ножа по бузата на Холанд и разряза кожената лента върху тапата на устата му. Щом тя се отпусна
през челюстта му запя болка. Зъбите го боляха. В дробовете му нахлу въздух, но когато се опита да заговори и да
призове заклинанията, които държеше в готовност на езика си, те заседнаха в гърлото му така внезапно, че се задави
с тях и замалко да повърне.
Едната му китка бе освободена от оковите, после другата и Холанд се олюля напред, виещите му от болка
крайници почти се подгънаха под внезапната му тежест, а Атос и Астрид стояха и го гледаха.
Искаше да убие и двамата.
Искаше и не можеше.
Атос бе издълбал линиите на проклятието една по една, със стомана и мастило бе потопил в кожата му
правилата на заклинанието.
Холанд се опита да затвори ума си за проклятието, но то вече беше в него, гореше в гърдите му, забито като
копие в плътта, в ума и в душата му.
Веригите на заклинанието представляваха изпънати членоразделни твари. Намотките им тежаха в главата му,
дърпаха крайниците като железни пранги.
Подчинявай се, казваха, не на ума, не на сърцето — само на ръцете, на устните.
Заповедта бе изписана в кожата му, прошита през костите.
Атос наклони глава и разсеяно махна с ръка.
— Коленичи!
Холанд дори не направи опит да се подчини. Тогава в раменете го удари каменен блок и го дръпна внезапна,
неустоима, невидима тежест. Той се бореше да остане на крака, а обвързващото заклинание заплющя през нервите
му, застърга в костите.
Пред очите му побеля и от устата му, разкъсвана от болка, се изплъзна твърде близък до писък звук, преди
краката му най-сетне да се подкосят, а коленете да ударят в студения каменен под.
Астрид плесна веднъж с ръце, доволна.
— Да го изпробваме ли?
Холанд продължаваше да ругае и ридае безмълвно, когато стражите примъкнаха мъж с ръце, вързани зад гърба.
Беше окървавен и пребит, лицето му — натрошено и подуто, но антари позна в него един от хората на Вор. Той се
олюля, изправиха го. В мига, щом видя магьосника, гвардеецът се помъчи да го нападне. Препъна се. Изръмжа:
— Предател!
— Прережи му гърлото! — заповяда Атос.
Заповедта разлюля крайниците на Холанд.
— Не — отвърна той дрезгаво. Беше първата дума, която успя да изрече от дни, но се оказа безполезна —
пръстите му се задвижиха, преди умът да се усети. Алено цвете разцъфна върху гърлото на мъжа и той падна, а
последните му думи се удавиха в кръв.
Холанд се взираше в ръката си и почервенялото острие на ножа.
Оставиха тялото, където беше паднало.
И доведоха друг затворник.
— НЕ! — изръмжа Холанд, като го видя. Момче от кухнята, надали и на четиринайсет; гледаше го с ококорени,
неуверени очи. Молеше го за помощ.
После доведоха още един.
И още един.
Един по един, Атос и Астрид прекараха пред Холанд оцелелите придворни на Вор и отново и отново му
нареждаха да им прерязва гърлата. Всеки път той се опитваше да се съпротивлява на заповедта. И неизменно се
проваляше. Всеки път се налагаше да ги гледа в очите и да вижда омраза, обвинение, паническо недоумение, преди
да ги порази.
Труповете се трупаха. Атос гледаше. Астрид се усмихваше.
Ръката на Холанд подскачаше, управлявана от конците на кукловода.
А наум пищеше, докато накрая си загуби гласа.
ІV
Лайла не можеше да спи.
Битката продължаваше да се повтаря в главата й — тъмни улички и остри ножове, и сърцето й препускаше ли,
препускаше, докато накрая не реши, че звукът ще събуди Кел. Посред нощ се надигна от койката, пресече с две
широки крачки малката каюта и се сгуши до отсрещната стена, опряла единия нож на коляното си — малка, но
позната утеха.
Беше късно — или рано — в онзи период на гъст мрак преди първите лъчи на деня, и в каютата цареше студ.
Лайла смъкна куртката си от куката и я навлече, като пъхна свободната си ръка в джоба, за да я постопли. Напипа
камък, метал, сребро и се сети за думите на Алукард.
Ще ти трябва амулет за влизане. Нещо ценно.
Претърси скромните си притежания за нещо достатъчно ценно да й купи входа. Например ножа, който взе от
Флетчър, с назъбеното острие и дръжката-бокс, както и спечеления от Ленос, със скритото копче, разделящо
острието на две. Ставаше също и парчето бял мрамор с петна кръв, някогашна част от лицето на Астрид Дейн. И
последен — топла и постоянна тежест на дъното на джоба й — беше часовникът на Барън. Единствената й връзка
със света, който напусна. С живота, който изостави. С проникнала чак в костите й увереност, Лайла знаеше, че
ножовете няма да са достатъчни. Значи оставаха ключът й за Белия Лондон и ключът за Сивия. Затвори очи, стисна
до болка двата амулета и осъзна кой е безполезният и кой ще й позволи да влезе на пазара.
Зад стиснатите си клепачи видя лицето на Барън в нощта, когато се върна в „На хвърлей камък“, а димът от
горящия кораб още бълваше зад гърба й. Чу се да предлага крадения часовник вместо заплащане. Усети тежката
топлина на ръката на съдържателя, който сви пръстите й около часовника и й каза да го задържи. Въпреки това в
нощта, когато последва Кел, тя го остави по-скоро като знак за благодарност, отколкото нещо друго, единственото
сбогуване, което й бе по силите. Само че уредът се върна при нея чрез ръцете на Холанд, покрит с петна от кръвта
на Барън.
Сега съставляваше част от нейното минало.
Барън нямаше да се върне, независимо колко силно крадлата стискаше часовника.
Лайла прибра амулетите си по джобовете и отпусна глава върху стената на каютата.
На койката Кел се размърда насън.
Над главата й се чуваха приглушените крачки на някой, излязъл на палубата.
Нежното плискане на морето. Полюшването на кораба.
Тъкмо започваше да задрямва и чу късо, болезнено изпъшкване. Веднага се надигна, нащрек, но Кел
продължаваше да спи. Стонът се повтори, тя се изправи, с изваден нож, тръгна по следите на звука из тесния
коридор към каютата, където държаха Холанд.
Той лежеше по гръб на койката, не беше окован, дори не го охраняваха, и явно сънуваше кошмар. Стискаше
зъби, гърдите му се надигаха и отпускаха на пресекулки. Целият се разтресе и вкопчи пръсти в тънкото одеяло под
себе си. Отвори уста и дъхът засвистя в гърлото му. Кошмарът го разтърсваше като студена вълна, но антари не
издаде нито звук.
Проснат там, в капана на сънищата си, Холанд изглеждаше… разголен.
Лайла го наблюдаваше неподвижно. А после се хвана, че пристъпва в каютата.
Дъските под краката й изпукаха и пленникът се напрегна в съня си. Лайла затаи дъх и се забави за миг, преди
да прекоси тясното пространство и да посегне и…
Холанд се изстреля напред и я сграбчи за китката с хватка като менгеме. Болката се стрелна чак до рамото на
Лайла. Нямаше електричество, нямаше магия, само допир на плът в плът и стържене на кости.
В мрака белият антари втренчи трескав поглед в нея.
— Сега пък какво си наумила? — изсъска той с шепот като вятър през цепнатина.
Лайла се отскубна.
— Сънуваше кошмар — тросна му се крадлата и си разтри китката. — Канех се да те събудя.
Той стрелна с поглед ножа в другата й ръка. Беше забравила, че го държи. Насили се да го прибере.
Сега, когато вече беше буден, лицето на Холанд се криеше под маска на спокойствие, и само струйката пот,
която се спусна по слепоочието му и прокара плавна черта по бузата и челюстта, издаваше притеснението му. Не
откъсваше обаче поглед от Лайла, докато тя се оттегляше към вратата.
— Какво? — скръсти ръце тя. — Страх те е, да не би да те убия в съня ти ли?
— Не.
Лайла го гледаше.
— Не съм забравила какво стори.
При тези думи Холанд затвори очи.
— Аз също не съм.
Тя се позабави, без да знае какво да направи или да предприеме, спъвана от неспособността си и за двете. Обзе
я чувството, че Холанд няма да се опита да заспи, нито изпитва желание да я отпрати. Даваше й възможност да го
нападне, изпробваше решението й да не го прави.
Беше съблазнително — но същевременно не я мамеше, и това най-много я ядосваше. Лайла изпухтя и се обърна
да си върви.
— Спасих ти живота — напомни белият антари тихо.
Крадлата се поколеба, ала се обърна.
— Да, но само веднъж.
Холанд леко повдигна вежда — единственото му движение.
— Кажи ми, Делайла, колко пъти ще са нужни?
Тя поклати глава с отвращение.
— Онзи човек в „На хвърлей камък“, човекът с часовника. Човекът, чието гърло преряза, той не заслужаваше да
умре.—
Повечето хора не заслужават — увери я спокойно Холанд.
— Някога замислял ли си се да му запазиш живота?
— Не.
— А поколеба ли се поне, преди да го убиеш?
— Не.
— Защо не? — изръмжа тя, а въздухът трепереше от гнева й.
Холанд продължи да я гледа право в очите.
— Понеже беше по-лесно.
— Не те…
— Понеже, спра ли, щях да се замисля, а ако се замислех, щях да си спомня, а спомнех ли си, щях… —
преглътна, адамовата му ябълка леко се надигна. — Не, не се поколебах. Прерязах му гърлото и добавих смъртта му
към онези, които броя всеки ден, когато се пробудя… — вторачи поглед в Лайла. — А сега ти ми кажи, Делайла,
колко живота си отнела? Знаеш ли точния им брой?
Крадлата понечи да отговори, но спря.
Истината — вбесяващата, подлудяващата, мъчителната истина — беше, че не помни.
* * *
Лайла нахлу обратно в каютата си.
Искаше да спи, да се бие, да потуши страха и гнева, надигащи се в гърлото й като писък. Искаше да прогони
думите на Холанд, да изреже спомена за ножа между ребрата й, да изтрие ужасния миг, в който дръзката енергия на
опасността се превърна в студен страх.
Искаше да забрави.
Когато тя влезе, Кел седеше на койката с палто в ръка.
Искаше да почувства…
— Ето те и теб — зарадва се той с коса, разрошена от съня. — Тъкмо идвах да потърся…
Лайла го улови за раменете и притисна уста към неговата.
— … теб… — довърши той, но думата остана само дъх, затворен между устните им, — … това.
Кел отвърна на целувката. Задълбочи я. Ето го течението на магията като искра по устните й.
А после прегръдката му я погълна като бездънно море и в този дребен жест Лайла най-сетне откри, почувства,
чак в мозъка на костите си онова, другото течение — не електрическия пулс на силата, а скритото под нея,
тежестта, която досега не успяваше да разбере. В свят, където всичко се люлее и подскача, и пада, това тук беше
твърдата земя.
Сигурна твърд.
Сърцето на Лайла блъскаше с все сила по ребрата, а първичното гласче в главата й повтаряше: „Бягай“, и тя
бягаше, но не в обратна посока. Беше се уморила да бяга в обратна посока. Сега бягаше към Кел.
И той я улови.
Палтото му падна на пода, а после двамата не толкова пристъпиха, колкото се препънаха през малката каюта.
Не улучиха койката, но се опряха в стената — не беше толкова далеч — и когато гърбът на Лайла се блъсна в корпуса
на кораба, той целият се разлюля под тях и притисна Кел към нея.
Тя изпъшка, не толкова от внезапната тежест, колкото от допира му до нея с крак между нейните.
Лайла плъзна ръка под ризата му с цялата опитна грация на крадец. Само че този път желаеше той да усети
допира й, прокара длани по ребрата му и около гърба, заби леко нокти в лопатките му.
— Лайла! — изхриптя той в ухото й, щом корабът се изправи, залюля се в другата посока и те се търколиха в
койката. Крадлата го повлече със себе си и антари се подпря на лакти, надвесен над нея. Миглите му приличаха на
медни нишки, обградили и черното, и синьото му око. Не беше ги забелязвала досега. Посегна и бръсна перчема от
лицето му. Кичурът се оказа мек — същинска перушина — а той целият беше остър. Кел потърка скула в дланта й.
Бедрата му се врязаха в нейните. Телата им искряха едно срещу друго, енергията се стичаше като електрически
поток по кожата им.
— Кел! — Лайла прошепна името му като възклицание.
И после врата се отвори с трясък.
На прага стоеше Алукард, мокър до кости, сякаш току-що са го топнали в морето — или морето го е похлупило.
— Спрете да си играете с кораба!
Кел и Лайла го зяпнаха втрещени, а щом вратата се затвори с трясък, избухнаха в смях.
Рухнаха обратно в койката, смехът им заглъхваше, само за да се надигне отново с пълна сила в тишината.
Крадлата се смя, докато не я заболя, и дори когато смяташе, че е приключила, звукът я нападна с тихо хълцане.
— Шшштт — шепнеше в косата й Кел и това замалко да я разсмее отново, но тя се притисна към него в тясната
койка, за да не падне. Той й направи място, свил ръка под главата си, а с другата я прегръщаше през кръста и я
придърпваше към себе си.
Той ухаеше на рози.
Лайла си спомни как още първия път, когато се запознаха, а дори и сега, въпреки соленото море и мократа
корабна дървения, надушваше слабия, свеж аромат на градина, въплъщаващ магията му.
— Научи ме на думите! — прошепна тя.
— Хммм? — промърмори Кел сънено.
— Кръвните заклинания… — тя подпря глава на дланта си. — Искам да ги науча.
Рижият антари въздъхна с престорено изтощение.
— Сега ли?
— Да, сега — тя се обърна по гръб и вторачи поглед в дървения таван. — Случката в Розенал… Планирам да не
позволя да се повтори. Когато и да било!
Кел се надигна на лакът над нея. Вгледа се в лицето й продължително и замислено, а после на устните му
грейна лукава усмивка.
— Добре, ще те науча! — Спусна медните клепки ниско над двуцветните си очи. — Започваме с Ас траварс, за
пътуване между световете.
Крадлата подбели очи.
— Това го знам.
Кел се отпусна мъничко по-надолу и поднесе устни до ухото й. Погъделичка я с дъха си:
— Също и Ас таскен, за пътуване из един и същи свят.
Лайла потрепери от удоволствие, когато устните му се плъзнаха по вдлъбнатината на шията й.
— Също и Ас хасари — прошепна антари, — за да лекуваш.
Стигна до устните й и си открадна целувка, преди да добави:
— Ас старо. За запечатване… — би го оставила да витае там, но устните му продължиха надолу.
— Ас пайрата.
Той издиша във вдлъбнатинката на гърлото й.
— За горене.
Дланите му се плъзгаха под ризата й.
— Ас анаси.
Цвете от горещина между гърдите й.
— За да развалиш магия.
Над пъпа й.
— Ас стено.
С една ръка развързваше връзките на гащите й.
— За да чупиш…
Панталоните се бяха свлекли.
— Ас оренси…
Кел прокара зъби непосредствено над слабините на Лайла.
— … за отваряне…
Устата на червения антари се спря между краката й и крадлата се надигна към него, вплете пръсти в рижите му
къдри, цялата обляна от горещина. Плувна в пот. Гореше отвътре, а дъхът й започна да пресеква, вдигнала ръка над
главата си се беше вкопчила в чаршафите, в сърцето й се надигна магия — вълната растеше и растеше, а тя не
можеше вече да я удържа.
— Кел! — простена крадлата, щом целувката му се задълбочи. Цялото й тяло трепереше от силата и когато най-
сетне я освободи, тя се стовари върху двама им едновременно като електрическа и физическа вълна.
Лайла рухна върху чаршафите със смях и въздишка, цялата каюта вибрираше след случилото се; завивките
пареха, когато ги стисна.
Кел се надигна и се намести до нея.
— Достатъчно добър урок ли беше? — попита, все още задъхан и той.
Крадлата се ухили, после се претърколи върху него и го яхна през кръста. Той отвори широко очи. Гърдите му се
надигаха и спускаха.
— Е — Лайла вдигна ръцете му над главата му. — Да видим дали съм запомнила правилно…
* * *
Лежаха, притиснати един към друг в тясната койка, Кел — преметнал ръка през рамото на крадлата.
Горещината помежду им бе спаднала, заменена от приятна, равномерна топлина. Ризата му беше разкопчана и
Лайла поднесе длан към белега на сърцето му и разсеяно взе да проследява кръговете на заклинанието с върховете
на пръстите си. Антари затвори очи.
Крадлата знаеше, че тя няма да успее да заспи. Не и така, притисната до друго тяло в леглото.
Обикновено спеше с гръб към стената.
Обикновено спеше с нож на коляното.
Обикновено спеше сама.
Ала скоро корабът утихна, полюляваше се леко по течението и Кел дишаше тихо и равномерно, пулсът му
барабанеше в унасящ ритъм по кожата й и за първи път, откакто се помнеше, Лайла заспа дълбоко и истински.
V
— Светии! — промърмори Алукард, — става по — зле!
Изплю през борда на кораба най-новата порция сутрешно кафе на Айло. Джаста се провикна от руля, но
вятърът отнесе думите й, а той се зае да бърше устата с опакото на ръката си и едва когато вдигна глава, видя
„Печеливши води“ да се очертават на хоризонта.
Отначало представляваха само видение, а после, постепенно, се превърнаха в кораб.
При първото стъпване на знаменитата палуба на Марис Алукард очакваше да се окаже на нещо от рода на
пристанището в Сасенрош или на лондонския Нощен пазар, само че сред морето. „Ис Фераси страс“ не приличаше
на тях. Всъщност — наистина беше кораб — по-скоро, няколко, растящи заедно като корал върху повърхността на
яркосиньото море. Квадрати платна се издигаха тук и се накланяха там, превръщайки мрежата от палуби и мачти в
преплетено гнездо от шатри.
Цялата конструкция изглеждаше нестабилна — къщичка от карти, която всеки миг ще падне, люлее се и се
клати на зимния вятър. Имаше печалното излъчване на нещо, издържало извънредно много време, и само расло, без
никога да са го разваляли или престроявали по прищявка или по повеля на вятъра, а само са му добавяли пластове
като боя.
Ала в тази лудост се криеше странна елегантност, ред в хаоса; впечатлението се засилваше от тишината,
обкръжаваща кораба. От палубите му не се чуваха крясъци. По вятъра не се наслагваха гласове. Цялата конструкция
се носеше върху вълните — паянтово имение, къпещо се в слънчеви лъчи.
За последен път Алукард бе станал свидетел на изкуството на Марис преди близо две години и въпреки това
остана странно изумен от вида му.
Бард застана до него до планшира.
Подсвирна тихичко, ококорила очи със същата алчна светлина.
До плаващия пазар вече беше привързана лодка от друг бриг и когато „Призрак“ започна да забавя ход, Алукард
различи как от кораба на Марис отпращат човек, слаб като скелет и изсушен от вятъра и морето.
— Чакайте! — повтаряше той. — Платих си таксата. Искам да продължа да разглеждам. Ще намеря нещо друго!
Ала мъжете, които го държаха, изглеждаха нечувствителни към молбите и възраженията му, докато го
премятаха с тласък през борда. От височина няколко фута, той падна с тупване в лодката си и започна да стене.
— Един съвет — обади се Алукард, — Марис каже ли да си тръгваш, значи си тръгваш.
— Не се притеснявай — обеща Бард, — ще се държа възможно най-прилично.
Това не беше никак утешително. Поне доколкото той си спомняше, крадлата имаше само един начин на
поведение и изблиците й обикновено завършваха с няколко трупа.
Управляван от Джаста, „Призрак“ забави ход и застана до „Фераси страс“. Поставиха дъска между кораба и
борда на плаващия пазар. По нея минаха до покрита платформа с проста дървена врата. Всички се изнизаха по
дъската един по един: Джаста водеше, следвана от Лайла и Кел, а Алукард вървеше най-отзад. След часове спорове,
решиха да оставят Холанд на кораба заедно с Хастра и Ленос.
Отново оковаха белия антари, но явно между Кел и Холанд бе постигнато някакво безмълвно споразумение,
защото му дадоха свобода да се движи из кораба — сутринта Алукард влезе в каюткомпанията и видя магьосника да
седи на тясна масичка и да крепи чаша чай. Сега стоеше на палубата с вирната към небето глава, облегнат на
мачтата в сенките на главното платно и скръстил ръце, доколкото оковите му позволяваха.
— Трябва да почукаме ли? — попита Лайла, хилейки се на Алукард, но преди да посегне и да потропа с юмрук
по вратата, тя се отвори и оттам премина мъж в елегантни бели дрехи. Това, повече от всичко друго, придаваше
пикантна нотка нереалност на случващото се. Животът по море е картина, изпълнена предимно с приглушени
тонове — слънцето и солта изсмукват цветовете, потта и мръсотията превръщат бялото в сиво. А този човек стоеше
насред морските пръски и утринното слънце, безупречен в панталони с цвят на мляко и туника без нито едно
петънце.
На главата си носеше нещо средно между кърпа и шлем. Обхващаше темето му и се спускаше над челото и
покрай високите му скули. В цепнатината между двете части се виждаха очите му — оказаха се възможно най-
светлокафяви — обкръжени от дълги черни мигли. Представляваше прелестна гледка. Прелестен си беше от едно
време. Щом зърна Алукард, наклони глава.
— Не се ли отървах току-що от теб?
— И аз се радвам да те видя, Катрос! — отвърна капитанът весело.
Мъжът плъзна поглед покрай Алукард към останалите и за миг го спря върху всеки един, преди да протегне
загорялата си ръка.
— Вашите амулети!
Предадоха ги. Джаста — малка метална сфера, покрита с дупчици, които свистяха и шепнеха; Кел — монета от
Сивия Лондон; Лайла — сребърен часовник; Алукард — стъкленица бързи сънища, с която се бе сдобил в Розенал.
Катрос изчезна зад вратата и в течение на няколко продължителни минути четиримата изчакаха мълчаливо на
платформата той да се върне да ги пусне вътре.
Кел премина през вратата първи и изчезна в тъмата отвъд, следван от Бард с резките й, беззвучни стъпки и
после Джаста — но когато капитанката на „Прирак“ се устреми напред, Катрос й препречи пътя.
— Не и този път, Джаста — отсече той равно.
Тя му се озъби:
— Защо не?
Катрос сви рамене.
— Марис решава.
— Дарът ми си го биваше.
— Сигурно — отвърна посрещачът.
Джаста изръмжа нещо — или проклятие, или гневно възклицание, промърмори го твърде тихо, за да го разбере
Алукард. На ръст той и Катрос бяха горе-долу еднакви и, въпреки шлема, Алукард се запита какво ли ще стане, ако
капитанката се опита насилствено да влезе на „Печеливши води“. Съмняваше се подобен опит да завърши добре за
всички тях и въздъхна облекчено, когато тя вдигна ръце и нацупено се върна на „Призрак“.
Катрос се извърна към него с тънка усмивка, опъната като стрела на устните му.
— Алукард — каза той, премервайки капитана със своите светли очи. А после, най-сетне: — Влез!
VІ
Кел влезе в помещението и се закова на място.
Очакваше да види хаос и интериор, странен и загадъчен като корпуса на кораба.
Вместо това се озова в каюта горе-долу със същия размер като каютата на Алукард на борда на „Нощно
острие“, макар и много по-препълнена. Имаше шкафове, натъпкани с дрънкулки; ракли; преливащи от книги
лавици; масивни сандъци — облегнати до стените, едни заключени, други отворени (един се тресеше сякаш вътре
нещо живо иска да излезе оттам). Нямаше прозорци и при толкова много боклук Кел очакваше помещението да
мирише на застояло, на гнилоч, но с изненада откри колко е свеж и чист вътре въздухът, единствената миризма беше
приятна — на стара хартия.
В средата на помещението под широка маса леко похъркваше голямо бяло куче — впрочем, то приличаше не
толкова на животно, колкото на купчина книги, напъхани под рошав килим.
И там, зад масата, седеше Марис.
Кралят на плаващия пазар, оказа се кралица.
Марис беше стара — Кел не беше срещал по-стар човек, с кожа, тъмна дори за арнеските стандарти и напукана
от стотици бръчки подобно на дървесна кора. Но, също като на пазача на вратата, и по нейната дреха — чисто бяла
туника с връзки на врата — не се забелязваше и най-малка гънка. Дългата й сребърна коса, прибрана назад от
обветреното лице, се изсипваше между раменете й като стопен метал. Тя носеше сребърни накити и на ушите, и на
китките си; в едната си шепа държеше амулетите им, а с костеливите пръсти на другата стискаше сребърната глава
на бастуна си.
А на шията й — заедно с няколко други сребърни висулки — блещукаше унаследителят. Беше с размера на
малък свитък, точно както го описа Тийрън, но не представляваше точно цилиндър, а многостен с шест или може би
с осем страни — Кел не успя да ги преброи — до една плоски и украсени със сложни шарки, а в основата си уредът
се стесняваше до връх като на вретено.
Всички влязоха — без върнатата на кораба Джаста — и Марис се окашля.
— Джобен часовник. Монета. И стъкленица със захар… — крехкият от възрастта глас все още бе пищен, дълбок
и саркастичен. — Трябва да призная, разочарована съм.
Вдигна поглед и се разкри, че очите й са с цвета на пясък.
— Часовникът дори не е омагьосан, макар да предполагам, че в това е половината му чар. А тази кръв? Е, така
става, като търгуваш с употребявана стока. Макар че историята придава на вещите известен чар. Що се отнася до
монетата, да, ясно ми е, че не е от тук, но е доста износена, нали? А по повод бързите сънища, капитан Емъри, ти
поне правилно си запомнил, колкото и да е безполезно две години след случката. Ала съм длъжна да призная, че
очаквах повече от двама магьосници антари и победителя на „Есен Таш" — да, знам, слуховете се разнасят бързо и,
Алукард, дължа ти, предполагам, поздравления, независимо от съмненията ми дали си имал време да празнуваш,
предвид спускащия се над Лондон мрак.
Всичко това бе изречено без пауза или, поне доколкото Кел установи, нужда да си поеме дъх. Ала особено
силно го изнервиха последните думи на търговката.
— Откъде знаете за положението на Лондон?
Марис насочи вниманието си към него и понечи да отговори, но присви очи.
— Я виж ти, май си намерил старото ми палто… — Кел вдигна ръце към реверите, сякаш да защити дрехата, но
старицата махна с ръка. — Ако съм държала на него, нямаше да го оставя. То си има свой ум — предполагам
заклинанията се износват. Все още ли яде монети и плюе мъхчета? Не? Сигурно те харесва.
Кел така и не успя да вмести нито дума, но Марис изглеждаше по-доволна да води разговорите си без
събеседник.
Той се почуди дали на старата дама не й хлопа някоя дъска, светлите й очи обаче се местеха от мишена към
мишена със скоростта и точността на добре прицелен нож.
Сега тя спря вниманието си на Лайла.
— Ти не си ли интересен образ… — подхвана Марис. — О, можеш да подлудиш човек, реши ли да те задържи,
обзалагам се… Някой да ти е споменавал, че имаш нещо в окото? — тя отпусна шепа и остави амулетите да се
изсипят на масата. — Часовникът сигурно е твой, скъпа моя пътешественичке. Мирише на пепел и кръв, а не на
цветя.—
Това е най-ценното, което притежавам — процеди Лайла през стиснати зъби.
— Притежаваше — поправи я Марис. — О, не ме гледай така, скъпа. Ти сама се отказа от него… — тя вкопчи
пръсти в бастуна под съпровода на пукане на сухожилия и кости. — Сигурно искате нещо повече. Какво води принц,
благородник и странница на моя пазар? С едничка вещ наум ли сте дошли или сте тук да разглеждате?
— Искаме само… — поде Кел, но Алукард сложи ръка на рамото му и заяви:
— … да помогнем на нашия град.
Антари го стрелна с объркан поглед, ала разумно си замълча.
— Права си, Марис — продължи Алукард. — Върху Лондон е паднала сянка и нищо не може да я спре.
Старицата почука с нокти по масата.
— А аз си мислех, че Лондон не иска да има нищо общо с теб, мастър Емъри.
Алукард преглътна.
— Може и така да е — той хвърли мрачен поглед към Кел. — Но въпреки това съдбата му ме вълнува.
Лайла все още бе съсредоточила вниманието си върху старицата.
— Какви са правилата?
— Това е черен пазар — отвърна тя. — Няма правила.
— Това е кораб — възрази Лайла. — И всеки кораб си има правила. Капитанът ги определя. Освен, разбира се,
ако не ти си капитанът на този кораб.
Марис се озъби срещу нея:
— Аз съм капитан и екипаж, търговец и закон. Всички на борда работят за мен.
— Семейство са ти, така ли? — поинтересува се Лайла.
— Спри да говориш, Бард! — предупреди я Алукард.
— Двамата мъже, които изхвърлиха онзи във водата, приличат на теб, а който пази вратата — Катрос, нали? —
има очите ти.
— Наблюдателна си — съгласи се Марис, — за момиче само с едно око… — тя се изправи и Кел очакваше да
чуе пукане и скърцане на наместващи се стари кости. Вместо това не се разнесе нищо повече от тихо изпъшкване и
шумолене от раздвижен плат. — Правилата са достатъчно прости — амулетът ти купува достъп до този пазар; но
нищо повече. Всичко на борда си има цена, независимо дали избираш да я платиш, или не.
— И приемам, че мога да си избера само една вещ — уточни Лайла.
Кел си спомни мъжа, когото изхвърлиха през борда и как се молеше за втора възможност.
— Знаеш ли, мис Бард, съществува такова нещо като ум, толкова остър, че сама да се порежеш на него…
Лайла се усмихна, сякаш й отправиха комплимент.
— И последно — добави Марис и многозначително я погледна, — пазарът е защитен от магии и кражби по
всякакви познати ти начини и поне още два незнайни за теб. Не те окуражавам да опитваш да прибереш нещо, преди
да е станало твое. Няма да ти се отрази добре.
С тези думи старицата седна, отвори голям тефтер и започна да пише.
Гостите постояха на място в очакване да каже още нещо или да ги освободи, но след няколко неудобни секунди,
изпълнени само с тропота в сандъка, плисъка на морето и стърженето на перото, кокалестите пръсти на Марис се
насочиха към втора врата, разположена между две камари сандъци.
— Защо сте още тук? — попита тя, без да вдига поглед, и с това завърши целият разговор, с който бяха
удостоени.
* * *
— Защо изобщо си даваме труда да обикаляме кораба? — попита Кел, веднага щом излязоха през вратата. —
Марис притежава единственото, което ни трябва!
— Това е последното, което трябва да й кажеш! — отряза Алукард.
— Колкото повече искаш нещо от някого — добави Лайла, — толкова по-малко той желае да се раздели с него.
Ако Марис открие какво всъщност ни трябва, ще изгубим малкото предимство, което имаме в пазарлъка… — Кел
скръсти ръце и изглеждаше сякаш се кани да възрази, но тя продължи. — Ние сме трима, унаследителят е само
един, което означава, че вие двамата трябва да намерите нещо друго за купуване… — Преди някой от мъжете да
възрази, тя ги отряза. — Алукард, ти не можеш да си поискаш назад уреда, нали ти си този, който й го е продал, а ти,
Кел, не се обиждай, но имаш навика да ядосваш хората…
Рижият принц сбърчи вежди:
— Не виждам как…
— Марис е крадец — обясни Лайла. — И при това е много добра, ако се съди по вида на този кораб, така че
двете имаме нещо общо. Оставете унаследителя на мен.
— И какво се очаква да правим ние тогава? — попита Кел, като със замах на ръката обхвана себе си и капитана.
Алукард на свой ред посочи към пазара, а сапфирът проблесна над окото му.
— Ще пазаруваме!
VІІ
Холанд продължаваше да мрази да плава по море — заради полюшването и накланянето на кораба, заради
постоянното усещане за липса на равновесие — но движението насам-натам му помагаше донякъде. Белезниците
не спираха да го притискат, ала въздухът на палубата беше свеж и хладен, и ако затвореше очи, почти успяваше да си
представи, че се намира другаде, макар да не беше сигурен къде точно иска да се озове.
Стомахът го присви, все още изпразнен след първите му часове на борда, и той колебливо се отправи надолу в
трюма.
Старецът Айло стоеше пред тесния плот в каюткомпанията, миеше картофи и си тананикаше. При влизането
на Холанд не спря, дори не взе да си подсвирква по-тихо, продължи, все едно не знае, че магьосникът е до него.
В средата на масата беше поставена купа с ябълки и Холанд се пресегна, а веригите му иззвънтяха по дървото.
Ала готвачът не трепна. Значи се държеше така нарочно, помисли си антари и се обърна да излезе.
Само че изходът му беше препречен.
На прага стоеше Джаста, половин глава по-висока от Холанд, с втренчени в него тъмни очи. В този поглед
нямаше топлота, нито знак другите да са зад нея.
Холанд се намръщи.
— Доста бързи бяхте…
Млъкна при вида на острието в ръката й. С едната си окована длан се облегна на масата, в другата ръка
държеше ябълката, опънал късата верига между двете. Беше загубил треската, която криеше между метала и кожата,
но на тезгяха наблизо имаше малък нож с дръжка точно в обхвата му. Не посегна към него — засега.
Помещението беше тясно, а Айло продължаваше да се занимава с картофите и да си подсвирква, сякаш всичко
си е наред, като нарочно пренебрегваше предстоящия сблъсък.
Джаста държеше ножа в хлабава хватка, с лекота, която определено предизвика Холанд да застане нащрек и да
поздрави предпазливо:
— Капитане!
Джаста погледна ножа си и скръцна със зъби:
— Брат ми е мъртъв заради теб. Половината ми екипаж измря заради теб! — Пристъпи към него. — Градът ми
е в опасност заради теб.
Антари не отстъпи. Капитанката вече се намираше съвсем близо. Достатъчно, за да използва оръжието си,
преди той да успее да я спре и да не се стигне до кървава саморазправа.
— Вероятно двама антари са достатъчни — допълни тя, вдигна ножа и опря върха му в гърлото на Холанд.
Гледаше го право в очите, натисна леко, но острието се заби достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, в този момент
обаче в канижела отвън отекна друг глас. Хастра. Последва го Ленос. По трапа затрополиха припрени стъпки.
— Вероятно — повтори Джаста и отстъпи назад, — не съм склонна да рискувам.
Тя се обърна и се отдалечи. Холанд се облегна на тезгяха и започна да бърше кръвта, когато влязоха Хастра и
Ленос, а Айло поде друга песен.
X
Кръв и обвързване
І
Сивия Лондон
Нед Тътъл се пробуди от чукане по вратата.
Беше късно сутринта, а той бе заспал в кръчмата, отпуснал глава върху маса с гравирана на плота й пентаграма,
и тя се беше отбелязала на бузата му, досущ гънки по чаршаф.
Седна, все още увиснал между мястото си в реалния живот и онова, където се бе намирал доскоро.
Сънищата му ставаха все по-странни.
Озовеше ли се някъде другаде — на мост, над черна река, или взрян в мраморен дворец в алено и злато —
неизменно се пробуждаше объркан.
Беше чел за хора, способни да крачат през сънищата. Хората се проектираха на други места и в други времена,
но в такива случаи те имаха възможност да говорят с минувачите, да научават разни неща и винаги се връщаха по-
мъдри. Когато Нед сънуваше, той се чувстваше все по-самотен и по-самотен.
Движеше се като призрак през тълпи от мъже и жени, които говореха езици, нечувани от него дотогава, с очи,
пълни със сенки и пламнали от светлина по ръбовете. Понякога те май не го забелязваха, но се случваше и
обратното — и тогава ставаше по-лошо, защото се пресягаха към него, драпаха да го докопат, а той беше принуден да
бяга, което и правеше, и накрая се губеше. А после чуваше онзи странен глас — мърморене и шепот, тих и гладък,
равномерен като бълбукане на поточе над камъни, с думи, приглушени от невидим воал между него и говорещия.
Гласът се пресягаше точно като ръцете на хората със сенки в очите и вкопчваше пръсти в гърлото му.
Слепоочията на Нед пулсираха в такт с ударите по вратата, докато се пресягаше за чашата върху масата, служила
му съвсем доскоро за възглавница. Осъзна, че е празна, изруга и се вгледа в близката бутилка, надигна я и отпи
неприлично голяма глътка — ако си беше още у дома, роднините щяха да го изгледат укорително. Самата маса беше
покрита с пергаменти, имаше също и мастилница, а до нея — елементалния комплект, купен от джентълмена, който
на свой ред го беше взел от Кел. Въпросният предмет потропваше спорадично все едно обладан от духове (и така си
беше — парченцата кост и камък и капките вода се опитваха да излязат на свобода). Нед уморено си помисли, че
навярно това е източникът на чукането, но положи длан върху кутията, а звукът продължи да отеква откъм вратата.
— Идвам! — извика той дрезгаво и спря за момент да си събере болния ум, но когато се надигна и се обърна
към входа на кръчмата, зяпна изумен.
Вратата чукаше сама, люлееше се напред-назад в рамката и напъваше върху резето. Нед се почуди дали навън
има силен вятър и вдигна щорите да провери, озарената от ранното утро табела на кръчмата висеше, неподвижна
като смъртта.
Нед потрепери. Открай време си знаеше, че това заведение е специално. Беше чувал слухове от посетителите,
още когато беше част от търсачите на магия — същите хора, насядали сега по столовете, се навеждаха и питаха него,
сякаш знаеше нещо повече от тях.
— Вярно ли е… — подхващаха те, и следваха дузини различни питания.
— … че заведението е обладано от призраци?
— … че е построено на лей линия?
— … че се намира в два свята?
— … че не принадлежи на никой свят?
Вярно ли е, вярно ли е, а Нед знаеше само че — каквато и да е причината — го е привлякло към себе си и сега
привлича и нещо друго.
Вратата продължи да чука фантомно, докато съдържателят се препъваше по стълбите към стаята си и ровеше из
чекмеджетата да търси най-голямата си китка градински чай и любимата си книга със заклинания.
Тръгна да слиза и, някъде по средата на стълбището, чукането спря.
Нед се върна в кръчмата, прекръсти се за всеки случай и постави книгата на масата. Прелисти страниците и
намери заклинание за прогонване на отрицателни сили.
Отиде до огнището, разбута последните въглени от нощния огън и пъхна в жаравата връхчетата на наръча
градински чай, за да го запали.
— Прогонвам мрака — поде заклинанието Нед и размаха билките във въздуха. — Не е добре дошъл —
продължи и прекара димящата връзка по протежение на прозорците и вратите. — Махнете се, зли духове и демони,
и призраци, защото това място е…
Замлъкна, защото димът от чая се усука във въздуха около него и започна да рисува форми. В светлите му валма
се оформиха първо усти, после очи и кошмарни лица.
Не се предполагаше да става така.
Нед грабна припряно парче тебешир и клекна, за да нарисува пентаграма върху пода на кръчмата. Пролази
вътре, обзет от копнеж да разполага и с щипка сол, но му липсваше желание да се промъкне зад бара, а навред около
него гротескните лица подпухваха и се разпадаха, и отново се оформяха, устите им зееха широко сякаш се смееха
или пищяха — но единственият звук, който се чуваше, беше онзи глас.
Онзи от съня.
Беше съвсем близо и много далеч — такъв глас обикновено се чува от съседна стая и от съседен свят
едновременно.
— Какво си ти? — попита с треперещ глас Нед.
— Аз съм бог — отвърна гласът. — Аз съм крал.
— Какво искаш? — поинтересува се кръчмарят, понеже всички знаеха, че духовете са длъжни да казват
истината. Или се отнасяше за феите? Христе…
— Аз съм справедлив — рече гласът. — Аз съм милостив…
— Как се наричаш?
— Преклони ми се и ще постигнем велики дела…
— Отговори ми!
— Аз съм бог… аз съм крал…
В този момент Нед осъзна, че каквото и да се случва и където и да е то, гласът не говори на него. Рецитираше
заучени реплики, повтаряше ги, както човек реди заклинание. Или призоваване.
Нед тръгна да излиза от пентаграмата и се подхлъзна на нещо гладко. Погледна надолу и видя на стария дъсчен
под малка ивица чернота с размера на голяма монета. В първия момент си помисли, че е пропуснал петно от
разлято — останки на нечие питие, замръзнало в студената вълна. Ала в помещението не беше особено студено и
когато Нед докосна странната тъмна ивица, тя не вледени пръстите му. Почука я с нокът, прозвуча му почти като
стъкло, но, странно, направо пред очите му ивицата започна да се разширява.
Почукването се възобнови, но този път зад вратата се провикна съвсем човешки глас:
— Ехо! Тътъл! Отвори!
Нед свали поглед от вратата, озърна се към разпръсващите се лица от дим, които още витаеха из въздуха, и
ивицата пълзящ мрак на пода, и извика в отговор:
— Затворено е!
Думите му бяха приети с промърморена ругатня и стържене на ботуши, а щом посетителят си тръгна, Нед
побърза да стане, за всеки случай залости заключената врата със стол и чак тогава се върна към отворената книга да
потърси по-силно заклинание.
ІІ
Нямаше значение, че Алукард е идвал на пазара и преди. Нито че след прекараните по море години има компас
в главата и умее да помни маршрути. Изгуби се за броени минути. Плаващият пазар представляваше лабиринт от
стълбища, каюти и коридори, всичките безлюдни, но пълни със съкровища.
Тук нямаше търговци да се надвикват да хвалят стоките си. Това беше частна колекция, изложено на показ
пиратско съкровище. Само най-редките, причудливи и забранени джунджурии на света стигаха до кораба на Марис.
Беше истинско чудо как така нищо никога не се бе губило — и не е било откраднато, макар че, както беше
чувал, опити не липсваха. Марис имаше страховита репутация, но само славата не стига и, неизбежно, все някой
пиян или от самовлюбеност, или от евтино вино крадец би си наумил да открадне от кралицата на „Фераси Страс“.
Както тя предупреди гостите си, подобни начинания не завършваха добре.
Повечето истории включваха липсващи крайници, а в няколко по-зловещи случая цели екипажи се оказваха
разпилени по суша и море, на толкова дребни парчета, че никой никога не бе намерил повече от палец или пета.
И беше съвсем обяснимо — когато държиш цяло съкровище от черна магия в ръцете си, разполагаш и с
начините да го опазиш непокътнато. Пазарът не беше защитен само от пъргави пръсти. Бе прокълнат, както знаеше
Алукард, и срещу зла умисъл. Тук не можеше да се вади нож. Нито да се посяга към нещо, което не си възнамерявал
да купиш. През някои дни защитите се развихряха и човек не можеше дори да помисли за кражби.
За разлика от повечето магьосници, Алукард харесваше заклинанията на Марис и начина, по който магията й
притъпява всичко. Без досег със силата отвън съкровищата сияеха — очите на магьосника долавяха нишки магия,
прилепнали за всеки артефакт — подписите на магьосниците, които са ги сътворили. На място без търговци да му
подсказват каква полза има от даден предмет, зрението му вършеше добра работа. Заклинанието, така или иначе, е
вид тъкан, изплетена от нишките на самата магия.
Ала това не му попречи да се загуби.
В крайна сметка на Алукард му отне половин час да намери стаята с огледалата.
Застана в средата й, обкръжен от артефакти с всевъзможна форма и размер — някои направени от стъкло,
други — от полиран камък; едни отразяваха неговото лице, други му показваха различни времена, места и хора —
той преглеждаше заклинанията им, докато не намери нужното.
Оказа се вградено в елегантно овално огледало с ониксова рамка и две дръжки като на поднос за сервиране. Не
беше обикновено, нищо подобно, но не беше и нещо изключително — или поне не съвсем. Просто магията му се
срещаше много рядко. В повечето случаи отразителните заклинания черпят отраженията си от ума на потребителя
си, но умът е в състояние да изобрети почти всичко, така че един отразител да бъде излъган да покаже измислица
вместо истина.
Посягането в миналото — да бъдат отразени не неща, каквито ги помниш или са пренаписани, а каквито
наистина са били, точно както са се случили — беше особено специален вид магия.
Алукард плъзна огледалото в кутията му — подобна на кания черупка от деликатно гравиран оникс — и отиде
да застане пред Марис.
На път към капитанската зала погледът му долови позната нишка магия на антари. За момент си помисли, че
догонва Кел, чието сияние винаги се влачеше след него като шлейф, но зави зад ъгъла, а не видя никъде съперника
си. Нишките магия се изливаха от маса, където бяха увити около пръстен.
Пръстенът беше стар, металът — патиниран от времето и на ширина колкото цяла фаланга — и бе поставен
върху плота заедно със стотици други, всеки в отворена кутийка — но докато нишки в синьо и зелено, златно и
червено обгръщаха другите, този беше потънал в неопределен цвят — смес от масло и вода — който бележеше
антари.
Един поглед стигаше на Алукард да отиде да потърси Кел.
ІІІ
Въпреки богатството, естествената магия и годините на сурово обучение заедно с авен есен, Кел не беше изучил
всичко, необходимо да се знае за заклинанията. Знаеше го, но все пак беше объркващо да го заобикалят от чак
толкова много доказателства в подкрепа на този факт. На пазара на Марис той дори не разпознаваше половината
предмети, да не говорим за вплетените в тях заклинания. Обикновено успяваше да разбере написаните по
повърхността на дрънкулката, но повечето талисмани имаха просто шарки. От време на време долавяше
предназначението им, не специфичната цел, а по-скоро общата насока, и това беше всичко.
Кел беше наясно, на „Фераси страс“ повечето хора идват с готова представа и колкото повече скиташе без
конкретна мисъл, толкова по-изгубен се чувстваше.
Навярно по тази причина стаята с ножовете му се стори толкова успокоителна. Точно от такива места би се
почувствала привлечена Лайла — най-малкото оръжие беше по-късо от ширината на дланта му, а най-голямото —
по-дълго от разперените му ръце.
Знаеше, че Марис не се занимава с обикновени оръжия, но докато присвиваше очи към ръкописните
заклинания, гравирани в дръжките и остриетата — всеки магьосник си имаше свой диалект — разнообразието им
направо го потресе.
Мечове за нанасяне на незаздравяващи рани.
Ножове, изцеждащи истината вместо кръв.
Оръжия, които канализират сила или я крадат, или убиват с един удар, или…
Тихо подсвирване зад гърба му оповести появата на Алукард на входа.
— Подарък ли избираш? — попита капитанът.
— Не.
— Хубаво, тогава вземи това — и пусна един пръстен в ръката на Кел.
Антари се намръщи.
— Поласкан съм, но мисля, че отправяш предложението не към когото трябва.
Капитанът изсумтя недоволно:
— Не знам какво прави, но е… като теб. И нямам предвид, че е превзет и вбесяващ. Магията, която обкръжава
този пръстен — тя е антари.
Кел се изправи.
— Сигурен ли си?
Присви очи срещу пръстена. Не се виждаха нито печати, нито очевидни заклинания, но металът вибрираше
леко върху кожата му, резонираше с него. Отблизо в среброто се виждаха издълбани улеи — не шарки, а цели
кръгове. Кел колебливо надяна пръстена. Не последва нищо — нямаше и да стане, разбира се, понеже корабът беше
защитен. Кел остави накита да се изхлузи в шепата му. Подаде го на Алукард с думите:
— Ако го искаш, ти си го купи.
Капитанът обаче поклати глава:
— Не мога. Нуждая се от нещо друго.
— И от какво толкова се нуждаеш?
Алукард нарочно се обърна.
— Губим време, Кел. Вземи го!
Рижият антари въздъхна и вдигна отново пръстена, хвана го с две ръце и го завъртя полека в търсене на следи
или улики. А после стана нещо извънредно странно. Леко дръпване стигаше да раздели накита на две в шепата му.
— Направо идеално — Алукард притеснено се озърна, — сега взе, че го счупи.
Ала Кел не мислеше така. Вместо двете отделни парчета от счупен пръстен сега държеше два пръстена —
оригиналният остана непроменен, сякаш е дал половината от себе си да сътвори втория — точно копие на своя брат.
Двата пръстена вибрираха в ръцете му, пееха върху кожата му. Каквото и да представляваха, бяха силни.
А Кел знаеше, че тримата антари имат нужда от всяка капка сила, която успеят да съберат.
— Хайде — той пъхна и двата пръстена в джоба си. — Да идем да видим Марис.
* * *
Завариха Лайла да стои пред вратата, откъдето влязоха в дебрите на пазара. Личеше си какъв подвиг на
самоконтрол е за нея да стои на едно място при толкова много съкровища, пръснати из целия кораб. Тя се въртеше
нервно, пъхнала ръце в джобовете на куртката си.
— Е? — попита Алукард. — Взе ли го?
Крадлата поклати глава:
— Не още.
— Защо не?
— Пазя най-доброто за накрая.
— Лайла — скастри я Кел, — имаме само един шанс…
— Да — тя изправи гръб. — Очевидно се налага да ми се довериш.
Червеният антари пристъпи от крак на крак. О, колко му се искаше да е така лесно! Нямаше й капка доверие,
познаваше я твърде добре. Но тя не му бе оставила и никакъв избор.
Най-сетне Лайла го озари с тънка, остра усмивка:
— Искате ли да сключим облог?
— Не — отвърнаха Кел и Алукард едновременно.
Тя сви рамене и когато антари й отвори вратата, не прекрачи прага.
— Доверие! — повтори и се облегна на перилото, сякаш не бърза за никъде. Алукард се окашля, а Марис ги
чакаше, така че в крайна сметка Кел бе принуден да остави Лайла отвън, втренчена алчно в пазара.
В стаята Марис седеше зад бюрото си и прелистваше тефтер. Застанаха пред нея в мълчаливо очакване да ги
погледне. Тя не го направи. Обърна поредния лист и ги подкани:
— Хайде, давайте.
Алукард се пробва първи. Пристъпи напред и извади, колкото и странно да беше, огледало.
— Сигурно се шегуваш — изръмжа Кел, но Марис само се усмихна.
— Капитан Емъри, винаги сте имал способността да намирате редки и ценни предмети.
— Нима иначе щях да открия и теб?
— Тук комплиментите не вървят като валута.
Сапфирът на веждата на Алукард проблясна.
— Но и те, като монетата, винаги вървят.
— И така да е — възрази Марис, — но нито монетите, нито те ме интересуват.
Остави тефтера и протегна ръка настрани към голяма сфера на стойка до бюрото. В началото Кел беше взел
предмета за глобус с повърхност, осеяна с изпъкнали и вдлъбнати отпечатъци, които можеха да минат за суша и вода.
Но сега видя, че предметът е нещо съвсем различно.
— Пет години — заяви Марис.
Алукард изпъшка тихо, но ясно доловимо, сякаш получи удар под ребрата.
— Две.
Търговката долепи върховете на пръстите си като покривче.
— Да ти приличам на човек, който обича да се пазари?
Капитанът преглътна:
— Не, Марис.
— Достатъчно си млад, за да понесеш цената.
— Четири.
— Алукард! — предупреди тя.
— Много може да се постигне за година — възпротиви се той. — А аз вече изгубих три.
Тя въздъхна.
— Много добре. Четири.
Кел все още не разбираше, не и докато Алукард не остави огледалото в края на бюрото, за да отиде до сферата.
Не и преди той да постави длани във вдлъбнатините от двете й страни, а циферблатът се завъртя и стрелката му се
вдигна от нула до четири.
— Имаме ли сделка? — попиша Марис.
— Да — отвърна Алукард и сведе глава.
Старицата се пресегна и дръпна ръчката на стойката на сферата, а Кел с ужас проследи как силна тръпка
разтърсва тялото на капитана, който присвива рамене от напрежение. След отминаването на тръпката устройството
го освободи, Алукард незабавно си взе плячката и се оттегли, притиснал огледалото към гърдите си.
На Кел му се стори леко променен в лице, по-отслабнал и изсушен, в ъгълчетата на очите му личаха леки
бръчки. Беше се състарил малко.
С четири години.
Антари отново се обърна към сферата. Също като унаследителя на шията на Марис — и като много други неща
на борда — и тя беше вид забранена магия. Прехвърляше сила — прехвърляше живот — и заради това тези
устройства противоречаха на природата, те…
— Ами ти, принцче? — попита Марис със светли очи, танцуващи на тъмното й лице.
Кел откъсна поглед от сферата и бръкна в джоба на палтото си за пръстените, но намери само един, а не два. За
момент се вцепени, ужасен, че е изтървал втория или, по-лошо, палтото го е изяло, както правеше понякога с
монетите, но Марис не му се стори притеснена.
— Ах — въздъхна тя и постави находката му на бюрото. — Обвързващите пръстени за антари. Алукард,
малкият ти талант е доста проблемен на моменти.
— Как работят? — полюбопитства Кел.
— Да ти приличам на справочник с указания? — Марис се облегна в креслото. — Мотаят се на пазара ми
много дълго време. Особени са и изискват определен подход, и ти си доказателство, че кажи-речи не е останал кой
да ги използва, макар че — но между нашите кораби да си остане — доста добра колекция сте се събрали… — Кел
понечи да възрази, шокиран от намека й за Холанд, ала старицата махна с ръка. — Третият антари не ме вълнува ни
най-малко. Интересите ми са ограничени до този кораб. А що се отнася до покупката ти… — тя пак събра пръсти
на покривче. — Три.
Три години.
Можеха да са и повече.
Ала можеха да са и по-малко.
— Моят живот не ми принадлежи — обясни предпазливо Кел.
Марис вдигна вежда — от леката гримаса бръчките се умножиха като пукнатини по лицето й.
— Това е твой проблем, не мой.
Зад него Алукард се бе смълчал, с отворени очи, но с празен поглед, сякаш мислеше за нещо съвсем друго.
— Каква полза ще имаш, ако никой друг не е в състояние да използва пръстена? — притисна търговката Кел.
— Да, но ти можеш да го използваш — отвърна Марис, — а това му придава определена стойност.
— Ако откажа, и двамата оставаме с празни ръце. Както сама подчерта, Марис, моят вид е на измиране.
Старицата го огледа над пръстите си.
— Хм. Две заради разумния довод… — усмихна се тя, — и една отгоре, задето ме раздразни. Цената си остава
три, Кел Мареш… — Антари понечи да отстъпи, но тя допълни: — Разумно ще е да приемеш тази сделка!
В погледа й се четеше особена, мъдра убеденост, така че рижият принц се почуди дали търговката не е зърнала
нещо, което той не е способен да види. Поколеба се, после пристъпи към сферата и намести пръсти в улеите й.
Циферблатът се измести от четири на три.
Марис дръпна ръчката.
Не болеше. Не точно. Кълбото сякаш внезапно се залепи за ръцете на Кел и ги удържа на място. Пулсът му
заблъска в слепоочията и гърдите за момент го стегнаха, все едно някой изтегля въздуха от дробовете му, но след миг
вцепенението го напусна. Три години изчезнаха за три секунди. Сферата го освободи и той затвори очи, разтърсен от
лека вълна от световъртеж. Пресегна се да вземе пръстена, вече законно негов. Купен и платен. Искаше да се
освободи от тази стая, от този кораб. Но преди да успее да избяга, Марис заговори отново с глас, тежък като камък.
— Капитан Емъри, освободете ни малко пространство!
Кел се извърна навреме, за да види как Алукард изчезва през вратата и го оставя насаме с древната старица,
току-що пожънала три години от живота му.
Тя се надигна иззад масата, а кокалчетата й побеляха върху дръжката на бастуна, който използваше, за да
изправи старите си кости. Застана зад сферата.
— Капитане? — подкани я Кел, но Марис не го заговори. Остави го да я гледа как полага длан върху топката.
Промърмори няколко думи и повърхността на метала засия, светлината рисуваше сложни шарки под пръстите й.
Когато угасна, капитанката на „Фераси Страс“ издиша и отпусна рамене, все едно от тях е паднала тежест.
— Анеш — рече и си избърса ръцете. В движенията й се забелязваше нова лекота, гърбът й стоеше по-
изправен. — Кел Мареш… — Тя вкуси името му като сладък плод. — Най-ценната собственост на арнеския трон.
Антари, отгледан като аристократ. Двамата с теб сме се срещали и преди.
— Не, не сме — възрази Кел, макар че видът й бе пробудил нещо в ума му. Не спомен, както осъзна, а
отсъствието му. Мястото, където би трябвало да се намира споменът. Мястото, където го нямаше, откъдето той
липсваше.
Бяха го дали на кралското семейство петгодишен, бяха го оставили в двореца без нищо друго, освен с нож в
кания с гравирани на дръжката буквите КА и заклинание за забравяне, дамгосано в свивката на ръката му, а
краткият му живот преди този миг бе изтрит.
— Беше малък — уточни Марис. — Но си мислех, че ще запомниш случилото се.
— Познавала си ме преди? — Направо му се виеше свят от тази мисъл. — Откъде…?
— Търгувам с редки стоки, антари. Много малко от тях са по-редки от теб. Срещнах се с родителите ти —
продължи старицата. — Те именно те доведоха тук.
На Кел му призля и му се догади.
— Защо?
— Вероятно са били алчни — събеседничката му сви рамене. — А може и да са се страхували. Сигурно са
искали най-доброто за теб. Може да са желаели да се отърват от товара…
— Ако знаеш отговора…
— А ти наистина ли искаш да го научиш? — поинтересува се Марис.
Кел понечи да потвърди, без дори да се поколебае, но думата заседна в гърлото му. Колко години бе лежал буден
в леглото, плъзгаше палец напред-назад по дамгата си и се чудеше кой ли е, какъв ли е бил преди?
— Искаш ли да знаеш какви са били последните думи на майка ти? Какво означават инициалите на бащиния ти
нож? Искаш ли да знаеш кое е истинското ти семейство?
Марис заобиколи бюрото и седна с преувеличената предпазливост, присъща за възрастта й. Взе перо и написа
нещо на лист хартия, после го сгъна два пъти на малко, спретнато квадратче. Протегна го между двата си сбръчкани
пръста.
— Така ще премахнеш заклинанието, което ти наложих.
Кел се взря в листа, причерняваше му и му просветляваше. Преглътна.
— Каква е цената?
Лека усмивчица затанцува по устните на старицата.
— Това — но единствено то — е безплатно. Наречи го отплата за дълга, доброта или затваряне на врата. Наречи
го както желаеш, но не очаквай нищо повече!
Той се насили да пристъпи и удържа ръката си да не трепне, докато посяга към листчето.
— Все още имаш същата бръчка между очите — допълни Марис. — И си все същото момче с тъжно лице,
каквото беше в онзи ден.
Кел се вкопчи в листчето.
— Това ли е всичко, Марис?
Въздишката на капитанката прозвуча като съскане на пара.
— Предполагам… — но гласът й го съпроводи и през вратата. — Странна работа са това заклинанията за
забравяне… — допълни тя, а той застина на прага, точно по средата между сумрака и ярката светлина. — Повечето
от тях сами се разнасят. Първо са силни, твърди като камък. Ала с времето се разтваряш. Освен ако не ги закрепяме
с нашето желание да продължат да действат…
С тези думи порив вятър блъвна навън и вратата към пазара на Марис се захлопна зад Кел.
ІV
Пазарът зовеше Делайла Бард.
Макар да не притежаваше способността на Алукард да вижда нишките магия, нито уменията на Кел да чете
заклинания, и в нейните уши призивът звучеше също тъй силен и вълнуващ като нови монети, скъпи бижута, остри
оръжия.
Съблазън: това беше точната дума; стремеж да се впуснеш да оглеждаш, да докосваш, да вземеш.
Ала това сияние, това неизречено обещание — или сила, или власт — напомняха на Лайла за меча, който бе
открила в Сивия Лондон и как магията на витари я зовеше през стоманата, пееше й съблазнително. След онази нощ
почти всичко в живота й се промени, но тя продължаваше да не вярва на подобен вид сляпа, бездънна нужда.
Затова чакаше.
Чакаше гласовете зад вратата да заглъхнат, чакаше Кел и Алукард да излязат; чакаше, докато вече няма какво да
я спре, докато Марис остане сама, а нуждата в гърдите на крадлата изстине до студено, наточено, полезно острие.
И тогава влезе.
Старицата зад бюрото държеше с възлестата си ръка часовника на Лайла, сякаш е парче узрял плод, и чегърташе
с нокът кристалната му повърхност.
Това не е Барън, каза си Лайла. Часовникът не го въплъщава. Това е вещ, а вещите са предназначени за
употреба.
Кучето изпъшка в краката на Марис и… може и да беше игра на светлината, но кралицата на пазара не
изглеждаше ли подмладена? Или поне на няколко бръчки от същинската старост.
— Нищо ли не ти хвана окото, скъпа? — попита капитанката, без да вдига глава.
— Знам какво искам.
Едва тогава Марис остави часовника — изненадващо внимателно.
— Но въпреки това ръцете ти са празни.
Лайла посочи унаследителя, полюшващ се на шията на старицата.
— Така е, понеже ти го носиш.
Капитанката вдигна ръка.
— Тази стара джунджурии? — измърка тя и завъртя унаследителя между пръстите си, все едно е само накит.
— Какво да кажа? — небрежно сви рамене Лайла. — Имам слабост към древни джунджурии.
Усмивка озари лицето на старицата, захвърлила престорената наивност като съблечена кожа.
— Знаеш какво представлява.
— Умният пират държи най-ценното си съкровище под око.
Светлите очи на Марис се плъзнаха отново към сребърния часовник.
— Вярно си е. Ами ако откажа?
— Спомена, че всичко си има цена.
— А ако съм излъгала?
Лайла се усмихна и добродушно отвърна:
— Тогава не се изненадвай, ако го отрежа от сбръчкания ти врат.
Последва хрипкав смях.
— Няма да си първата, която ще опита, но не мисля, че ще мине добре и за двете ни… — Марис плъзна пръст
по бялата си туника. — Няма да повярваш колко трудно се пере кръв от тези дрехи… — Пак погледна часовника и го
претегли в шепата си. — Не приемам често немагически вещи, трябва да го знаеш, но малцина осъзнават
способността на паметта да създава собствени магии, да се вписва в предмета също като силата, и очаква да бъде
уловена — или разчленена — от пъргави пръсти. Друг град. Друг дом. Друг живот. Всичко това — запечатано в
нещо като чаша, палто, сребърен часовник. Миналото е много силно нещо, не мислиш ли?
— Миналото си е минало.
Последва изпепеляващ поглед.
— Лъжите не вървят тук, мис Бард.
— Не лъжа — възрази Лайла. — Миналото си е минало. Не остава да живее в нищо. Определено не и в
предмет, който може да бъде даден другиму. В противен случай току-що щях да съм ти връчила всичко, въплъщаващо
същността ми, цялата. Но мен не можеш да получиш, дори и срещу оглед на пазара ти… — Лайла се опита да забави
сърцебиенето си, преди да продължи. — На практика получаваш един обикновен сребърен часовник.
Марис не отклони очи от нейните.
— Хубави думи… — свали унаследителя от шията си и го постави на бюрото до часовника. По лицето й не
беше изписано усилие, но когато предметът докосна дървото, се чу солидно тупване, сякаш тежеше много повече,
отколкото изглеждаше, а след свалянето му, капитанката опъна рамене. — Какво ще ми дадеш?
Лайла наклони глава.
— Какво искаш?
Марис се облегна в креслото и кръстоса крака, а белия си ботуш облегна на кучето отдолу. То явно нямаше
против.
— Ще се изненадаш колко рядко хората задават този въпрос. Идват тук с очакването да им искам пари или
власт, сякаш ще имам някаква полза било от едното, било от другото.
— В такъв случай защо въртиш този пазар?
— Някой трябва да държи джунджуриите под око. Наречи го страст — или хоби, ако щеш. Но колкото до
заплащането… — старицата се наведе напред. — Аз съм на възраст, мис Бард — по-стара съм, отколкото изглеждам
— и на практика искам само едно.
Лайла вдигна брадичка.
— И какво е то?
Марис разпери ръце.
— Нещо, което вече нямам.
— Доста рядко ще да е, съдейки по вида на това място…
— Всъщност не — отвърна търговката. — Ти искаш унаследителя. Ще ти го продам на цената на едно око.
Стомахът на Лайла се преобърна.
— Знаеш ли — отбеляза, като се постара да запази веселия си тон. — Нуждая се от окото, което имам.
Марис се засмя:
— Вярвай или не, не се занимавам с ослепяване на клиенти… — тя протегна ръка. — Счупеното ще свърши
работа.
* * *
Лайла проследи как капачето на малката черна кутийка се затваря над стъкленото й око.
Цената се оказа по-висока, а загубата — по-тежка, отколкото осъзнаваше, когато се съгласи за първи път.
Поначало окото й беше безполезно, произходът му — странен и тънеше в неизвестност, също като нещастния
случай, отнел истинското. Често размишляваше върху загадката — така майсторски изработеното изкуствено око
несъмнено беше крадено — но въпреки това тя не беше сантиментална. Не се чувстваше привързана към стъклената
топка… ала в мига, щом тя изчезна, внезапно се почувства зле, оголена. Изложено на показ обезобразяване —
доказваше отсъствие, придаваше видимост.
Това е вещ — каза си тя отново, — а вещите са предназначени за ползване.
Вкопчи пръсти в унаследителя и се наслади на болката от врязването му в дланта й.
— Указанията са изписани отстрани — обясни Марис. — Но може би трябва да спомена, че съдът е
празен… — тя се усмихна лукаво, сякаш бе извъртяла номер. Навярно смяташе, че Лайла търси останките от нечия
чужда сила, не самото устройство.
— Чудесно — кимна й крадлата. — Още по-добре.
Марис изкриви в усмивка тънките си устни, но дори да искаше да научи повече, не зададе нов въпрос. Лайла
тръгна към вратата, като тръсна бретона над липсващото си око.
— Една превръзка би била от полза — подхвърли след нея търговката и остави нещо на масата. — Или това…
Лайла се извърна.
Кутийката беше малка и бяла, вече отворена. В началото й се стори празна, само с опъната по ръбовете
подложка от черно кадифе. Ала после светлината се промени и предметът отрази слънцето и леко заблестя.
Представляваше сфера горе-долу с размера и формата на око.
И беше плътно черна.
— Всички познават белега на антари — обясни Марис. — Изцяло черното око. Имало е мода преди…
примерно около век — изгубилите око при битка или нещастен случай са си слагали изкуствено от черно стъкло и
са се представяли за по-важни, отколкото са в действителност. Модата свършила, разбира се, когато тези
амбициозни, но глупави люде открили, че антари означава много повече от притежанието на знака. Някои били
предизвикани на дуели, които те не спечелили, други били отвлечени или убити заради магията им, а трети не
понесли напрежението. Постепенно тези очи станали доста редки. Почти колкото теб.
Лайла не съзнаваше как прекосява стаята, докато не усети плъзгането на пръстите си по гладкото черно стъкло.
При докосването й то сякаш запя, все едно искаше да го държат.
— Колко струва?
— Вземи го.
Лайла вдигна око.
— Подарък ли е?
Марис се разсмя тихо — все едно пара излезе от чайник.
— Това е „Фераси Страс“ — напомни. — Нищо не е безплатно.
— Вече ти дадох лявото си око — изръмжа Лайла.
— И макар око за око да е достатъчно на някои, за това… — капитанката побутна кутията към нея, — ще искам
нещо по-ценно.
— Сърце?
— Услуга.
— Каква услуга?
Марис сви рамене.
— Ще разбера, предполагам, когато ми потрябва. Но щом те повикам, ще се отзовеш.
Лайла се поколеба. Сделката беше опасна, знаеше го — от онзи вид, който злодеите измъкват от девици по
приказките и дяволите — от изгубените души, но все пак се чу да отвръща с едничка, обвързваща дума:
— Да.
Марис се усмихна по-широко.
— Анеш. Изпробвай го!
Лайла си сложи окото, застана пред огледалото и запримигва усилено срещу променения си образ — падналата
върху лицето й сянка предизвикваше стряскаща промяна; ямата от мрак беше толкова пълна, че се отразяваше като
липса. Все едно липсваше част от нея — не око, а цял аспект.
Момичето от Сивия Лондон.
Онази, която преджобваше паричковци, режеше кесии и мръзнеше до смърт в зимните нощи, понеже нямаше
друго одеяло освен гордостта си.
Онази без семейство и без свят.
Новото око изглеждаше стряскащо странно, чуждо и все пак точно на място.
— Ето — измърка Марис. — Не е ли по-добре така?
Лайла се усмихна, защото наистина се харесваше повече отпреди.
V
Късчето хартия, връчено му от Марис, гореше в шепата на Кел, но той го стискаше здраво в юмрук, докато
двамата с Алукард стояха търпеливо до вратата.
Притесняваше се, че ако прекосят платформата и напуснат кораба, няма да им позволят да се качат отново, а
предвид склонността на Лайла към неприятности, Кел искаше да е близо до нея.
После обаче вратата се отвори и крадлата прекрачи прага с унаследителя в ръка. Ала не подобното на свитък
устройство привлече вниманието на Кел. Впечатли го усмивката на Лайла — замайваща, щастлива и точно над нея
— сфера от лъскава чернота там, където се намираше спуканото кафяво око. Кел изсъска през зъби.
— Окото ти!
— О! — ухили се Лайла, — забеляза!
— Светии, Бард! — възкликна Алукард. — Искам ли да знам колко струва това?
— Струва си всяко пени.
Кел посегна и отмести бретона на Лайла към ухото, за да я огледа по-добре. Окото изглеждаше чуждо и
странно, и съвършено намясто. Погледът не се сблъскваше с него така, както с черната страна на Холанд. И все пак
сега, когато крадлата гледаше света с очи — едното кафяво, а другото черно, младият антари не можеше да си
представи кога му се е струвала обикновена.
— Отива ти.
— Ако не ви прекъсвам… — обади се Алукард зад гърба им.
Лайла му подхвърли унаследителя все едно е обикновена монета, незначителен амулет, а не главната цел на
налудничавата им мисия, най-добрият им — и може би единствен — шанс да спасят Лондон. Стомахът на Кел падна
в петите, но Алукард улови със същата небрежност талисмана във въздуха.
Капитанът прекоси трапа между пазара и „Призрак“. Лайла го следваше плътно по петите, Кел обаче се
задържа за момент. Погледна листчето в ръката си. Беше хартия, но тежеше повече от камък, така го беше приковало
към палубата на „Фераси Страс“.
Истинското ти семейство.
Ала какво означаваше това? Дали семейството е онова, в което си роден, или го образуват хората, които са те
приели? Дали първите години на живота му тежаха повече от останалите?
Странни са тези заклинания за забравяне.
Рай беше негов брат.
Избледняват самостоятелно.
Лондон беше негов дом.
Освен ако не се вкопчваме в тях.
— Кел? — повика го Лайла през рамо, обърнала двуцветните си очи към него. — Идваш ли?
Той кимна.
— Следвам те.
Стисна здраво листчето и то се запали с гореща милувка. Кел го остави да изгори, а когато бележката се
превърна на пепел, я отърси през борда и вятърът я разпиля още преди да стигне морето.
* * *
Екипажът стоеше на палубата, скупчен около дървен сандък — самоделна маса, където Кел остави
съкровището, за което плати с три години от живота си.
— Я пак повтори — обади се Лайла, — защо на кораб, пълен с лъскави чудеса, ти ще си купиш пръстен.
— Не е обикновен пръстен — възрази той с несравнимо по-голяма увереност, отколкото изпитваше.
— Какво е тогава? — поинтересува се Джаста със скръстени ръце, все още видимо сърдита, задето не я бяха
допуснали да влезе.
— Не знам точно — призна Кел. — Марис го нарече обвързващ пръстен.
— Не — поправи го Алукард, — нарече го обвързващи пръстени.
— Повече от един ли са? — учуди се Холанд.
Кел хвана металната халка и дръпна, както и преди, а пръстенът се раздели на два отделни — като ножовете на
Лайла, само дето тези нямаха скрита пружина. Не беше илюзия. А магия.
Той остави върху сандъка току-що направения втори пръстен и се загледа в оригинала. Струваше му се
съмнително границата на силите му да се свежда само до един втори екземпляр.
Кел отново стисна пръстена с ръце и дръпна; пак го раздели на две.
— Първият не намалява — забеляза Лайла, а червеният антари се опита да извади и четвърти пръстен. Не му
се получи. Нямаше напрежение, нито откат. Съпротивата, която срещна, бе твърда — сякаш пръстенът нямаше какво
повече да му даде.
Всяка магия си има граници.
Така би казал Тийрън например.
— И си сигурен, че е направен от антари? — попита Ленос.
— Така твърди Алукард — отвърна Кел и го погледна накриво.
Пиратът вдигна ръце.
— Марис го потвърди. Нарече ги антарски обвързващи пръстени.
— Добре — съгласи се Лайла. — Но каква полза от тях?
— Това не пожела да ни каже.
Хастра взе единия от омагьосаните пръстени и надзърна през него, присвил око, сякаш очакваше да види от
другата страна нещо различно от лицето на Кел.
Ленос побутна втория пръстен с показалец и малко се стресна, защото го търкулна — не беше видение, а
съвсем солидно изделие от метал.
Пръстенът се търколи от сандъка, но преди да падне, Холанд го улови, а веригите му издрънчаха в дървото.
— Ще свалите ли тези глупави дяволии?
Кел погледна към Лайла — тя се намръщи, но не го заплаши с бунт. Той плъзна оригиналния пръстен на пръста
си, за да не го изтърве, докато отключва оковите. Свлякоха се с тежко издрънчаване и всички на палубата се
стреснаха от внезапния звук и от мисълта, че Холанд е свободен.
Лайла взе третия пръстен от шепата на Хастра.
— Доста грознички са, нали? — понечи да си го сложи, но стрелна с поглед белия антари, който оглеждаше
металната халка на дланта си. Присви отвратено очи — все пак това бяха обвързващи пръстени — но щом той върна
своя на сандъка, крадлата озари Кел с ехидна усмивка.
— Да видим ли какво умеят? — и нахлузи сребърната халка на пръста си.
— Лайла, чакай… — Кел понечи да свали своя, но закъсня. Щом пръстенът се хлъзна зад първото й кокалче,
той го удари като гръм.
Кел изпусна кратък, беззвучен писък и се преви, не падна само благодарение на сандъка, а палубата се наклони
зверски под него. Не изпитваше болка, усещането обаче беше също толкова дълбоко. Все едно нишка в самата
сърцевина на душата му бе опъната до скъсване и целият пулсираше във внезапното напрежение на опъна.
— Мас варес — обади се Хастра, — какво не е наред?
Всичко беше наред. Силата препускаше през него, ярка дотам, че озаряваше света, всяко от сетивата му
звънтеше от претоварване. Зрението му се замъгли, обладано от внезапния прилив, а когато успя да се съсредоточи,
той погледна към Лайла и почти виждаше нишките, които минават помежду им — метална река от магия.
Тя се беше ококорила, все едно също ги виждаше.
— Ха — възкликна Алукард, стрелкайки поглед по протежението на нишките мощ. — Значи това е имала
предвид Марис!
— Какво става? — попита Джаста, неспособна да види.
Кел се изправи, нишките вибрираха под кожата му. Искаше да опита нещо, затова се пресегна — не с ръце, а с
волята си — и изтегли част от магията на Лайла към себе си.
Беше все едно пие светлина, топла и изобилна, и стряскащо ярка, внезапно всичко му се стори възможно. Така
ли изглежда светът за Осарон? Това ли означава да се чувстваш неуязвим?
Застанала срещу него Лайла се намръщи при промяната в равновесието.
— Това е мое — изръмжа тя и си дръпна силата обратно. Точно както се появи, магията изчезна — не взетото
назаем от Лайла, а естественият му извор — и внезапно светът за Кел почерня. Той се олюля и рухна на колене
върху палубата. До него Лайла извика — колкото от шока, толкова и от радост, че е завзела силата му като своя.
— Лайла — проговори той, но гласът му беше несигурен, слаб, задушиха го шибащият вятър и люлеенето на
кораба, както и внезапното, изкормващо отсъствие на сила, досущ като при прокълнатия нашийник и металната
рамка. Кел трепереше неудържимо, зрението му се губеше и през нашарения с петна мрак той видя как крадлата
събира ръце и само с усмивка призовава дъга от пламък.
— Лайла, спри! — изпъшка той, ала тя изглежда не го чуваше. Погледът й беше празен, стъклен, вниманието й
— погълнато от златисточервената светлина на огъня, който се разрастваше около нея, заплашваше да полази по
дъсчената палуба на „Призрак“ и да се вдигне към платната. Някой крещеше. Кел се опита да се надигне, но не успя.
Ръцете му се тресяха от гъдела на горещината, не можеше обаче да смъкне пръстена от пръста си. Беше заседнал,
споен на място от заклинанието, обвързало и двама им в едно.
И тогава, внезапно като придобиването на силата на Лайла и загубата на неговата, нова вълна на магия плисна
през вените му. Не идваше от крадлата, която стоеше в пламтящата среда на своя свят. Беше трети източник, остър и
студен, но също така ярък. Зрението на Кел се фокусира и той видя Холанд с третия пръстен на ръката —
присъствието му заливаше връзката помежду им с прясна магия.
Силата на Кел се възвърна като въздух в изгладнелите му дробове, щом другият антари започна да бели нишка
по нишка магията на Лайла, а огънят в ръцете й се смали, понеже двамата източиха силата й, разпределиха я
помежду им и въздухът между дланите на Холанд затанцува с пипалцата на откраднатия пламък.
Лайла запримига трескаво, пробудена от омаята на могъществото. Стресната, тя смъкна пръстена от ръката си
и замалко да падне от внезапния прилив и последващата загуба на сила. Щом се освободи от ръката й, пръстенът се
стопи — първо се разтвори в нишка сребърна мъгла и после — в нищото.
Без присъствието й връзката потрепна и се скъси, опъна се между Кел и Холанд, а светлината на общата им
магия намаля леко. И младежът отново се опита да смъкне пръстена от пръста си. За втори път не успя. Едва когато
Холанд свали своя, ехо на оригинала у Кел, заклинанието се прекъсна и пръстенът му се завъртя, търколи се на
палубата и измина няколко фута, преди Алукард да го спре с върха на ботуша си.
Дълго време никой не проговори.
Лайла се беше облегнала тежко на планшира, палубата под краката й бе овъглена. Холанд се държеше с ръка за
мачтата, за да пази равновесие. Кел трепереше — бореше се с напъните за повръщане.
— Какво — изпъшка крадлата, — мътните да го вземат… стана току-що?
Хастра тихо си подсвирна, а Алукард коленичи и взе захвърления пръстен. Промърмори:
— Май бих казал, че това си струва три години.
— Три години какво? — попита Лайла и се изправи, но се олюляваше.
Кел се втренчи сърдито в капитана, и се облегна върху камарата сандъци.
— Не се обиждай, Бард — продължи Алукард, като потърка с ботуш там, където Лайла бе обгорила палубата, —
но ще е хубаво да поработиш върху формата си.
Главата на Кел пулсираше много силно, отне му време да осъзнае, че и Холанд е заговорил.
— Точно така ще го направим — рече той тихо, а зеленото му око гореше като трескаво.
— Какво ще направим? — попита Лайла.
— Така ще заловим Осарон — по лицето на Холанд пробяга изражение, което донякъде напомни на Кел за
усмивка. — Така ще го победим.
VІ
Яхнал жребеца си, Рай се взираше през лондонската мъгла за признаци на живот.
Улиците бяха твърде спокойни, градът — твърде празен.
През последния час не бе намерил нито един оцелял. Всъщност не бе видял и обладани от Осарон, ако това е
въпросът. Прокълнатите, които се скитаха подобно на призраци по коловозите на живота, се бяха оттеглили в
домовете си и бяха оставили единствено блещукащата мъгла и черната гнилоч да се разпростират над града.
Рай погледна към мрачния дворец, плаващ като мазно петно над реката, и за момент му се прииска да
пришпори коня по ледения мост към портите на това тъмно, неестествено здание. Изгаряше от желание да си
проправи път навътре насила. Да се изправи пред самия крал на мрака.
Ала Кел беше казал да изчака. Имам план, така каза. Вярваш ли ми?
И Рай му вярваше.
Обърна коня.
— Ваше Височество… — повика го гвардеецът, с когото се срещнаха в началото на улицата.
— Намерихте ли още някого? — попита принцът, а сърцето му пропадна в петите, когато посрещачът поклати
глава. Препуснаха мълчаливо обратно към двореца, съпровождани само от тропота на конските копита, отекващ по
пустите улици.
Лошо, подсказваше шестото му чувство.
Стигнаха до площада и Рай дръпна юздите, щом дворцовите стъпала се появиха пред очите му. В подножието
на стълбите стоеше младо момиче с букет цветя в ръце. Зимни рози, с листенца, заскрежени в бяло. Под погледа на
принца тя коленичи и положи букета на стъпалата. Беше толкова обикновен жест, нещо, което всеки гражданин
прави всеки зимен ден — жертвоприношение, благодарност, молитва — само дето денят не беше обикновен и
сцената изобщо не беше на място на фона на мъглата и празните улици.
— Мас варес? — обади се гвардеецът, докато Рай слизаше от седлото.
Лошо, биеше сърцето му.
— Отведи конете и влез вътре — нареди той и тръгна пеша през площада. С приближаването си видя чернотата,
плисната като боя по другите цветя, да капе и по белия лъснат камък под тях.
Жената не вдигна очи, преди той да се озове почти до нея, и едва тогава се изправи и вирна брадичка към
двореца, като разкри очите си, в които се вихреше мъгла, и вените, очертани черни от проклятието на мраковития
крал.
Рай се спря, но не отстъпи.
— Всичко се издига и всичко пада — каза жената с глас висок, сладък и звънлив, все едно рецитира текста на
песен. — Дори замъците. Дори кралете.
Не забеляза Рай — или поне така си мислеше той — посегна рязко и тънките й пръсти се вкопчиха в
бронирания му налакътник толкова силно, че той се вдлъбна.
— Той те вижда вече, кухи принце!
Рай се откъсна от хватката й и се препъна на стъпалата.
— Счупено войниче-играчка!
Той се изправи на крака.
— Осарон ще отреже конците ти!
Рай остана с гръб към двореца, докато отстъпваше — едно стъпало, второ…
Ала на третото се препъна. А на четвъртото мракът придойде.
Жената се изсмя маниакално, вятърът дърпаше полите й и марионетките на Осарон се изсипаха от къщите и
магазините, и уличките — десет, двайсет, петдесет, сто. Събраха се по края на дворцовия площад, стиснали железни
прътове, брадви и мечове, лед и огън, и камъни. Имаше млади и старци, високи и на ръст колкото деца, и всички до
един бяха под властта на мраковития крал.
— Трябва да има само един дворец! — извика жената, която преследваше катерещия стъпалата Рай. — Трябва
да има само един…
В гърдите я улучи стрела, пусната от застанал над тях гвардеец. Младата жена се олюля едно стъпало, уви
тънките си деликатни пръсти около стрелата и я откъсна. Кръв плисна по предницата й — по-скоро черна,
отколкото червена — но тя продължи да се влачи след принца още няколко стъпала, преди сърцето й да спре,
крайниците да поддадат и тялото й да умре.
Рай стигна до горната площадка и се обърна да погледне града си.
Първата вълна нападатели беше стигнала до подножието на дворцовите стъпала. Той разпозна един от
застаналите най-отпред — макар за няколко ужасяващи секунди да си помисли, че е самият Алукард — беше по-
големият му брат. Лорд Берас.
А когато Берас видя принца — той определено го виждаше — присви потъмнелите си от проклятието очи и се
усмихна зверски, безрадостно. В ръката му танцуваха пламъци…
— Съборете го! — изтътна лордът с глас, по-басов и суров от този на брат му. — Съборете всичко!
Не беше призив — беше заповед на генерал и Рай в ужас и потрес видя как множеството се юрна по стълбите.
Извади меча си, но нещо озари небето над него — комета от огън, изстреляна от друг, невидим враг. Двойка
гвардейци го замъкна назад в двореца — на косъм, преди взривът да удари защитата и да се пръсне в зарево от
светлина — заслепяващо, но безплодно.
Гвардейците затвориха портите и кошмарната гледка отвън бе заменена внезапно от дебела плоскост от тъмно
дърво и приглушен резонанс на силна магия, а после — ужасно — от ехото на тела, които се блъскаха в камък,
дърво и стъкло.
Рай с олюляване отстъпи от портите и забърза към най-близката група прозорци.
До този ден никога не бе виждал какво се случва, ако забранено тяло се хвърли срещу активна защита. В
началото беше отблъсквано, но понеже опитваше отново до безкрай, ефектът бе общо взето като стомана срещу
дебел лед, едното остъргваше другото, ала същевременно съсипваше и себе си. Защитите на двореца се тресяха и
пукаха, но и прокълнатите не ги сполиташе по-добра съдба. От носовете и ушите им течеше кръв, но те
продължаваха да налитат срещу стените със стихии, заклинания и юмруци, дращеха по основите и се хвърляха
срещу вратата.
— Какво става тук? — повелително извика Исра, която нахлу във фоайето. Когато началничката на кралската
гвардия видя принца, рязко се закова на място и се поклони. — Ваше Височество!
— Намерете краля — нареди Рай, а дворецът потръпваше около него. — Нападнати сме!
* * *
При този натиск защитата нямаше да устои. Рай не се нуждаеше от магически способности да го види.
Галерията на двореца се тресеше под напора на телата, които се хвърляха срещу дърво и камък. Те бяха на бреговете.
Бяха на стъпалата. Бяха по реката.
И се самоубиваха.
Мраковитият крал ги убиваше.
Навред жреците бързаха да чертаят нови кръгове за съсредоточаване върху пода на галерията. Заклинания да
фокусират магията. Да подсилят защитата.
Къде беше Кел?
Светлини озаряваха прозорците при всеки удар, заклинанията се напрягаха да удържат под напора на ордата.
Кралският дворец представляваше черупка. И се пропукваше.
Стените трепереха и от няколко места се разнесоха писъци. Благородниците се гушеха в ъглите. Магьосниците
преграждаха вратите и се стягаха за разпадането на двореца. Принц Кол стоеше пред сестра си като човешки щит, а
лорд Сол-ин-Ар даваше нареждания на антуража си на бърз, подобен на залп фойерверки, фароански.
Пореден удар и защитата се пропука, а по прозорците пролазиха светлинни изблици. Рай вдигна длан към
стъклото в очакване да се счупи.
— Назад! — нареди майка му.
— Всички магьосници да застанат в кръговете! — заповяда баща му.
Максим се бе появил в първите мигове на нападението видимо уморен, но целеустремен. По маншета му имаше
пръски кръв и Рай се почуди, замаян, дали баща му не се е сражавал. Тийрън вървеше до него.
— Стори ми се, каза, че защитата ще издържи! — гневно се обърна към него кралят.
— Срещу заклинанието на Осарон — отвърна жрецът и начерта нов кръг на пода. — Не срещу пряко нападение
от триста души!
— Трябва да ги спрем — заяви Рай. Не беше вложил толкова упорит труд и не бе спасил толкова хора, само за
да гледа останалите си поданици да се пребиват в стените.
— Емайра, заведи всички останали в Бижуто — разпореди кралят.
Бижуто беше балната зала в самия център на двореца — най-отдалечената от външните стени. Кралицата се
поколеба — притеснена, с широко отворени очи, местеше поглед между Рай и прозорците.
— Незабавно, Емайра!
Странно преображение сполетя майката на принца. Тя сякаш се пробуди от транс; стегна се и заговори на бърз,
чист арнески.
— Брост, Лосен, елате с мен. Ще удържите кръг, нали? Добре. Истер! — обърна се към една от жените-
жрици, — ела да вдигнеш защита.
Стените потрепериха с дълбок и зловещ тътен.
— Няма да удържи — възкликна весканският принц и извади меч, сякаш врагът беше от плът и кръв, и можеше
да бъде поразен с оръжие.
— Трябва ни план — заяви Сол-ин-Ар, — преди това убежище да се превърне в клетка.
Максим се обърна към Тийрън.
— Сънното заклинание. Готово ли е?
Старият жрец преглътна.
— Да, но…
— Тогава, в името на светиите — прекъсна го кралят, — направи го сега.
Тийрън се приближи и понижи глас.
— Магия с този размер и мащаб изисква котва.
— Какво имаш предвид? — попита Рай.
— Магьосник, който да удържи заклинанието на място.
— Един от жреците тогава… — поде Максим.
Тийрън поклати глава.
— Изискванията на такова заклинание са твърде строги. Грешният ум ще се пречупи…
Рай пръв проумя за какво става дума. Сразен, се намеси:
— Не! Ти…
В същото време отекна заповедта на баща му:
— Погрижи се за заклинанието.
Авен есен кимна и додаде:
— Ваше Величество, започне ли веднъж, няма да мога да ви помогна с…
— Всичко е наред — прекъсна го кралят. — Ще го довърша и сам. Върви.
— Упорит както винаги — промърмори старецът и поклати глава, ала не си позволи да спори или да се бави.
Обърна се рязко, с развяна роба, и извика трима от жреците си, които закрачиха след него. Рай забърза след тях.
— Тийрън! — повика го той. Старецът забави ход, но не спря. — За какво говореше баща ми?
— С какво се занимава кралят е лично негова работа.
Рай излезе пред жреца.
— Като принц и наследник, настоявам да знам с какво се е захванал.
Авен есен присви очи, сетне щракна с пръсти и принцът се усети физически изместен от пътя, а Тийрън и
тримата му жреци го подминаха в облак от пърхащи бели роби. Той поднесе ръка към гърдите си, поразен.
— Не стойте там, принц Рай — допълни Тийрън отдалеч, — когато можете да помогнете да се спасим всички!
Рай се оттласна от стената и забърза след тях.
Старецът ги отведе през коридора на гвардейците в залата за тренировки. Жреците я бяха изпразнили напълно:
липсваха и броните, и оръжията, и оборудването — всичко с изключение на дървена маса, върху която имаше
свитъци и мастило, обкръжени с празни стъкленици — подобното им на прах съдържание беше изсипано и
блестеше в плитка купа.
Дори сега, въпреки тресящите се стени, двойка жреци се трудеха усърдно, с нетрепваща ръка чертаеха по
каменния под символи, които принцът не бе в състояние да разчете.
— Време е — обяви Тийрън и смъкна горната си роба.
— Авен есен — един от жреците вдигна очи от труда си, — последните печати не са…
— Ще трябва да свършат работа — старецът разкопча яката и маншетите на бялата си туника. Обърна се към
Рай: — Ще служа за котва на заклинанието, но ако помръдна или умра, то ще се развали. Не допускай това да се
случи, докато проклятието на Осарон още е в сила!
Всичко се развиваше твърде бързо. Рай се олюля.
— Тийрън, моля те…
Не успя да довърши, понеже старецът се обърна и поднесе обветрената си длан към лицето на принца. При все
случилото се, обзе го усещане за покой.
— Ако дворецът падне, махни се от града.
Рай се намръщи в опит да прозре през внезапното спокойствие.
— Няма да избягам.
Уморена усмивка плъзна по устните на стареца.
— Това е правилният отговор, мас варес.
С тези думи отдръпна длани и вълната спокойствие се оттегли. На нейно място се надигнаха страх и паника,
кипнаха отново в гърдите на Рай, и когато Тийрън влезе в кръга на заклинанието, принцът се насили да устои на
желанието да го дръпне назад.
— Напомни на баща си — нареди авен есен, — че дори кралете са от плът и кост.
Тийрън се отпусна на колене в средата на кръга и Рай се видя принуден да отстъпи, щом петима жреци се
захванаха за работа — движенията им бяха плавни и уверени, сякаш дворецът не заплашваше да рухне около тях.
Единият вдигна купата с омагьосан пясък и изля зърнистото съдържание около начертаната бяла линия на
заклинанието. Трима други заеха местата си, а последният подаде на Рай запалена свещ и му обясни какво да прави
с нея. Той закри с шепи малкото пламъче, сякаш то въплъщаваше живот, а петимата жреци се хванаха за ръце, сведоха
глави и захванаха да рецитират заклинание на език, който самият Рай не умееше да говори. Тийрън затвори очи, а
устните му се движеха в такт със заклинанието, което започна да отеква в каменните стени, изпълвайки залата като
дим.
Отвъд двореца друг глас шепнеше през пукнатините на защитата:
— Пуснете ме да вляза!
Рай коленичи, както му казаха, и допря свещта до пясъчната линия, която обикаляше кръга.
— Пуснете ме вътре!
Четиримата жреци продължаваха заклинанието, но щом краят на пясъка се запали като фитил, устните на
Тийрън спряха да се движат. Той си пое дълбоко дъх и издиша бавно, изпразваше дробовете си, докато лишеният от
пламък огън прогаряше пътя си около кръга и оставяше овъглена черна следа подире си.
— Пуснете ме! — изръмжа гласът и отекна в залата, щом последните сантиметри пясък изгоряха и последната
глътка въздух напусна дробовете на жреца.
Рай чакаше Тийрън да си поеме дъх отново.
Това не се случи.
Както беше коленичил, авен есен се катурна настрани и другите жреци го подеха, преди да падне на пода.
Положиха тялото му на плочите, като го нагласиха в очертанията на кръга, все едно е труп, подпряха главата му и
сплетоха пръстите му. Единият взе свещта от Рай и я постави в ръцете на стареца.
Примигващото пламъче внезапно се стабилизира.
Цялата зала затаи дъх, а дворецът се разтърси за последно и настъпи тишина.
Отвъд стените възгласите и крясъците, ударите на юмруци и тела — всичко спря, а тежката тишина се спускаше
като саван над града.
Заклинанието бе завършено.
VІІ
— Дай ми пръстена — заповяда Холанд.
Лайла вдигна вежда. Не беше въпрос или молба. Беше нареждане. Стори й се доста нахално предвид че
изказалият го бе прекарал по-голямата част от пътуването окован в трюма.
Алукард, който още държеше сребърния пръстен, понечи да му откаже, но Холанд под бели очи и щракна с
пръсти, а пръстенът се изстреля от ръката на капитана. Лайла скочи да го хване, но Кел я възпря и така пръстенът
кацна в очакващата го длан на белия антари.
Той завъртя накита в ръцете си.
— Защо да му позволим да го държи? — изръмжа крадлата и се отскубна.
— Защо ли? — повтори Холанд и запрати към нея сребърната халка. Тя грабна втория пръстен от въздуха. Миг
по-късно Кел улови третия. — Понеже аз съм най-силният.
Разноокият принц подбели очи.
— Искаш ли да го докажеш? — изръмжа Лайла.
Холанд оглеждаше пръстена.
— Има разлика, мис Бард, между мощ и сила. Знаеш ли каква е? — стрелна я с поглед. — Контрол.
Унижението пламна като клечка, и не само защото тя мразеше Холанд и смисъла на неговия намек, но и защото
знаеше, че е прав. При все суровата й мощ, тя си оставаше сурова. Неоформена. Дива.
Крадлата знаеше, че белият антари е прав, ала я сърбяха пръстите да докопа нож.
Холанд въздъхна.
— Недоверието ти е поредната причина да ми позволиш да го направя.
Лайла се намръщи.
— Как ти хрумна това?
— Оригиналният пръстен е котвата — той го постави на палеца си. — И като такава, е обвързана с
производните, а не обратното.
Лайла не го разбра. Не обичаше това усещане. Единственото, което харесваше още по — малко, беше
изражението на Холанд — самодоволният поглед на човек, уверен, че тя е загубила.
— Пръстенът ще обвърже силата ни — обясни той бавно. — Но ти можеш да прекъснеш връзката, когато си
пожелаеш, докато аз ще бъда ограничен от заклинанието.
Жестока усмивка се плъзна по лицето на Лайла. Тя цъкна с език.
— Не можеш и ден, без да се приковеш към някого, нали…
Той я нападна начаса и вкопчи пръсти в гърлото й, а тя опря нож в неговото. Кел вдигна недоволно ръце,
Джаста извика предупреждение да не проливат кръв на кораба й и под челюстта на Холанд се спря и второ острие.
— Вижте сега — рече Алукард небрежно, — обмислял съм, признавам, да ви убия и двамата, но нека се
постараем да се държим прилично в името на доброто дело, с което сме се заели.
Лайла свали ножа. Холанд пусна шията й.
И двамата отстъпиха по крачка назад. Крадлата пламтеше от недоволство, но имаше и друго. Отне й секунда да
го разпознае. Срам. Тежеше в стомаха й, студен като лед. Холанд си стоеше, напълно безизразен, сякаш изобщо не
бе усетил удара, макар очевидно да не беше точно така.
Тя преглътна и се окашля.
— Та какво казваше…?
Холанд я гледаше право в очите.
— Че съм готов да служа като котва за заклинанието ни — обясни спокойно. — Докато тримата сме обвързани,
моята сила ще бъде ваша.
— И докато ние изберем да прекъснем тази връзка — върна му Лайла, — нашата сила ще бъде твоя.
— Това е единственият начин — притисна я той. — Магията на един антари не стига да съблазни Осарон, но
заедно…
— … ще можем да го примамим в капана — завърши Кел. Сведе поглед към пръстена в ръката си и го надяна.
Лайла усети мига, когато силите им се докоснаха. Помежду им премина тръпка като полъх, а въздухът завибрира от
сборната им сила.
Тя погледна своя пръстен. Спомни си силата, така беше, но и ужасяващото усещане да стои разголена и
същевременно в капан, изложена на показ и играчка на нечия друга воля.
Искаше да помогне, но идеята да се обвърже с друг…
Сянка премина пред очите й, когато Холанд пристъпи към нея. Не вдигна очи, не искаше да вижда изражението
му, изпълнено с отвращение или още по-лошо — с онова, което се виждаше сега под пукнатината, причинена от нея.
— Не е лесно, нали? Да се приковеш към някой друг?
Полази я тръпка, когато той я замери със собствените й думи. Крадлата стисна юмрук около пръстена.
— Дори когато е за по-висша кауза — продължи Холанд, без да повишава глас. — Дори когато е за спасението
на град, за излекуването на свят, за промяна на живота на всички, които познаваш…
Тя стрелна с поглед Кел.
— Труден избор е, знам.
Лайла погледна Холанд в очите с очакване — или дори с надежда — да види студеното, неумолимо
спокойствие, може би допълнено от отвращение. Вместо това съзря отсенки от тъга и загуба. И кой знае откъде
дошла сила. Силата да продължиш. Да опиташ отново. Да се довериш.
Тя си сложи пръстена.
ХІ
Смърт в открито море
І
Към Безименните светци, които успокояват ветровете и неспокойното море…
Ленос се молеше и въртеше бабиния талисман между пръстите си.
Моля за защита за този кораб…
Трясък разтърси кораба, последва изблик на ругатни. Ленос вдигна очи, а Лайла се изправи на крака с вдигаща
се от дланите пара.
… и за онези, които са на борда му. Моля се за спокойни води и ясни небеса, докато напредваме към…
— Ако ми строшите кораба, ще ви избия до крак! — извика Джаста.
Морякът се вкопчи по-здраво в медальона си.
… пътя ни през опасност и мрак.
— Проклети антари — изръмжа Алукард, който се втурна нагоре по трапа към площадката, където стоеше
Ленос, облегнал лакти на перилата.
Капитанът си избра за опора един от сандъците и извади манерка.
— Ето защо пия.
Ленос продължи:
Моля за това като покорен слуга, с вяра в широкия свят и цялата му сила.
Изправи се и прибра медальона под яката си.
— Прекъснах ли те? — попита Алукард.
Морякът отклони поглед от овъглените следи по палубата към Джаста, която крещеше откъм руля на кораба,
наклонил се внезапно настрани под силата на поредната магия, дело на тримата антари, и накрая към своя капитан,
който седеше на палубата и пиеше от манерката.
— Всъщност не — призна и седна на свой ред.
Алукард му предложи манерката, но Ленос отказа. Не си падаше много по пиенето. Не смяташе, че онова, което
му дава, си заслужава последиците.
— Откъде знаеш, че те чуват? — попита пиратският капитан и отпи нова глътка. — Тези светии, на които се
молиш?
Той не беше духовен човек, поне според разбиранията на Ленос, но нямаше нищо лошо. Магията беше река —
сама си проправяше пътя и сама си избираше кого да понесе по водите си, около кого да заобиколи, а и кого да
ощети… е, и за това си имаше причина. Например, те често виждаха водата по-добре от брега. Ленос сви рамене и
потърси нужните думи.
— Ами… то не е точно… разговор.
Алукард вдигна вежда и сапфирът му заблестя на слабеещата светлина.
— Какво е тогава?
Морякът неспокойно се размърда.
— По-скоро е… жертва.
Капитанът изсъска през зъби, може би в знак на разбиране. А може и да си прочистваше гърлото.
— Винаги си бил странен — отбеляза. — Как изобщо се озова на моя кораб?
Ленос се загледа в талисмана, който още стискаше в шепа.
— Живот — каза, защото не приемаше късмета. Той се явяваше отсъствие на план, а ако Ленос вярваше в нещо,
то беше, че всичко си има ред, причина. Понякога човек се оказва твърде близо, за да я види, понякога твърде далеч,
но тя винаги присъства.
Помисли си още малко и накрая добави:
— И заради Строс.
В крайна сметка именно намръщеният първи помощник на „Острието“ се натъкна на Ленос в Танек, където
той тъкмо бе слязъл от кораба от Ханас, хареса си го по една или друга причина и го изпроводи по трапа на нов
кораб с блестящ корпус и платна в среднощно синьо. Екипажът и бездруго беше странен, но на Ленос му се стори
най-странен мъжът, кацнал до руля.
— Събираме бездомни несретници, а? — бе попитал, когато видя новодошлия. От него лъхаше
добронамереност, а усмивката му те караше да се усмихваш в отговор. Ленос го зяпаше — моряците в неговото село
бяха до един загорели от слънцето и обветрени. Дори капитаните имаха такъв вид, все едно са се сушили на слънце
цяло лято, а в допълнение — и през зимата и пролетта. Ала този човек беше млад и силен, и впечатляващ, освен
това носеше чисто черни дрехи, поръбени със сребро.
— Наричам се Алукард Емъри — представи се той и сред събралите се моряци се разнесе шепот, но Ленос си
нямаше представа какво е Емъри или защо се очаква да го заинтересува. — Това тук е „Среднощно острие“ и си на
борда, понеже се нуждаем от екипаж. Но вие не сте ми екипаж, още не.
Капитанът кимна на най-близкия до него, огромен мъж с мускули, усукани около тялото му като дебели въжета.
— Какво умееш?
През екипажа премина смях.
— Е — каза едрият, — бива ме да вдигам.
— Мога да чета всякакви карти — предложи друг.
— Крадец съм — отсече трети, — най-добрият, който ще намериш.
Всеки на борда беше непременно и нещо повече, освен моряк. Всеки си имаше умение — някои и по повече от
едно. А сетне Алукард Емъри обърна тъмния си като буреносен облак поглед към Ленос.
— Ами ти? Ти на какво си способен?
Ленос сведе очи към твърде мършавото си тяло с ребра, щръкващи при всяко вдишване, и ръце, загрубели само
от детските игри по каменисти брегове. Всъщност досега не го биваше особено в нищо. Не боравеше с природна
магия, нямаше късмет с хубави жени, не вършеше никакви подвизи, не говореше сладко. Дори не беше особено умел
моряк (макар че можеше да връзва възли и не се боеше от удавяне).
Единствено му идеше отръки да долавя опасността — не да я прочита в потъмняла купа или да я забелязва в
лъчите светлина, а да я долавя, както човек усеща земетръс под краката си или прииждаща буря. Да я долавя и да
намира начин да я избегне.
— Е? — подкани го Алукард.
Ленос преглътна.
— Мога да ти кажа къде те очакват неприятности.
Алукард бе вдигнал вежда (тогава в нея не смигаше сапфир, не и преди първото им плаване до Фаро).
— Капитане! — бе допълнил Ленос припряно, погрешно разбрал изненадата на мъжа отсреща като обида.
Алукард Емъри го бе озарил с по-различна усмивка.
— Ами тогава — бе казал, — се надявам да си удържиш на думата!
Сега нощта бе различна, времето друго, корабът — също.
Ала Ленос винаги си държеше на думата.
— Имам лошо предчувствие — прошепна сега, загледан в морето. Водата беше спокойна, небето — ясно, но в
гърдите си усещаше тежест, все едно твърде дълго си е сдържал дъха.
— Ленос… — Алукард се засмя тихичко и се изправи на крака. — Валмо магия се представя като бог, отровна
мъгла разрушава Лондон и трима антари се сражават на борда на кораба ни… Бих се притеснил, ако не чувстваше
нищо.
ІІ
Дявол го взел, помисли си Лайла, превиша насред палубата.
След часове упражнения й се виеше свят, Кел бе прогизнал от пот, докато Холанд не изглеждаше дори задъхан.
Тя се пребори с желанието да го удари в корема, преди Хано да се провикне от наблюдателницата на мачтата.
Корабът имаше нужда от вятър.
Лайла се облегна на един сандък, а другите двама се притекоха на помощ. Тя имаше чувството, че е изкарала
три рунда в „Есен Таш“ — и ги бе изгубила. Цялото тяло — не само плътта, а дори и костите — я болеше от
употребата на пръстените. Нямаше представа откъде другите двама антари намираха енергия да напълнят платната
с вятър.
Ала тренировките май вършеха работа.
Докато корабът плаваше през първите нишки на здрача, тримата постигнаха нещо като своеобразно равновесие.
Вече съумяваха да балансират и усилват магията си, без да прекаляват с тегленето един от друг. Беше невероятно
странно усещане: да си по-силен и по-слаб едновременно, толкова много мощ се събираше и бе така трудно да я
използваш… като зле балансирано оръжие.
Ала дори и сега светът пламтеше от магия, нишките й се носеха във въздуха като лъчи, задържаха се всеки път,
когато Лайла примигваше. Имаше чувството, че само да се пресегне, и да дръпне някоя, ще накара света да звънти.
Протегна ръка пред очите си и се загледа в сребърния пръстен, все още поставен на безименния й пръст.
Той й даваше контрол. Даваше й равновесие. Даваше й всичко, което не й достигаше, и въпреки това Лайла се
изкушаваше да го запрати в морето.
Умереността никога не я беше мамила. Нито докато обикаляше улиците, бърза на реакция и още по-бърза с
ножа, нито сега, когато бе поднесла огниво към магията във вените си. Знаеше каква е и се харесваше — и беше
убедена, че това я е опазило жива. Жива, но и сама — трудно е да следиш какво се случва с другите, ако държиш да
си пазиш гърба.
Лайла потрепери, потта й отдавна бе изстинала.
Кога бяха изгрели звездите?
Тя се изправи тромаво, скочи от сандъка и измина половината път до трюма, когато чу песен. Всичко я болеше
и беше прежадняла, но краката сами я насочиха към песента и скоро намери източника й. Хастра седеше с
кръстосани крака, облегнал гръб на планшира, и държеше нещо в шепите си.
Дори на слабата светлина кестенявата му коса изглеждаше прошарена със злато. Изглеждаше млад, по-млад и
от Лайла — и, когато я видя да стои пред него, не се стресна като Ленос. Вместо това се усмихна.
— Мис Бард! — приветства я топло. — Харесва ми новото ти око!
— На мен също — тя седна на палубата. — Какво е това в ръцете ти?
Хастра разтвори пръсти да й покаже малко синьо яйчице.
— Намерих го на пристана в Розенал. Предполага се човек да пее на яйцата, знаеше ли?
— За да се излюпят ли?
Младежът поклати глава.
— Не, те и бездруго ще го направят. Пее им се, за да се излюпят щастливи.
Лайла вдигна вежда. Бяха горе-долу на една възраст, но гвардеецът имаше момчешко излъчване — беше млад по
начин, неприсъщ за нея. Въздухът около него винаги беше топъл, както и при Тийрън, покоят се плъзгаше през ума й
като коприна, като сняг.
— Кел ми спомена, че е трябвало да станеш жрец.
Усмивката на Хастра леко се изкриви от тъга:
— Знам, че не бях много добър гвардеец…
— Не го е казал като обида.
Младежът прокара палец по крехката черупка.
— Дали си така известна в своя свят, както Кел в нашия?
Лайла се сети за плакатите „Търси се! “, разлепени из нейния Лондон.
— Не по същата причина.
— Но реши да останеш тук.
— Май да.
Усмивката на момчето се затопли:
— Радвам се.
Лайла издиша така силно, та чак бретонът й се раздвижи.
— На твое място не бих се радвала толкова. Имам навика да се забърквам в каши.
Хастра погледна към малкото синьо яйце.
— Животът е хаос. Времето е ред.
Крадлата присви колене към гърдите си.
— Това какво ще рече?
Той се изчерви.
— Не съм напълно сигурен. Но са думи на мастър Тийрън и ми прозвучаха мъдро.
Лайла понечи да се разсмее, но спря, понеже от смеха я заболя. Наистина имаше нужда от едно питие, затова
остави Хастра да пее на яйчицето и слезе под палубата.
* * *
Каюткомпанията не беше празна.
Джаста седеше до тясната маса с чаша в ръка и колода карти в другата. Стомахът на Лайла изръмжа, в
помещението ухаеше сякаш Айло се е опитал (и не е успял) да направи яхния. Тя се отправи към полицата и си
напълни чаша от същото питие, с което вече се беше снабдила капитанката. Оказа се силно и тъмно.
Лайла ясно усещаше, че Джаста я гледа, и след малко й каза:
— Това ново око… Отива ти.
Крадлата наклони чашата си към нея.
— Наздраве.
Джаста остави своята и разбърка картите с две ръце.
— Седни при мен. Да ударим една ръка!
Лайла огледа масата, покрита със следи от игра: от едната страна имаше натрупани празни чаши, от другата —
карти.—
Какво е станало с последния ти противник?
Джаста сви рамене.
— Изгуби.
Крадлата се усмихна сухо.
— Мисля да пропусна.
Капитанката изсумтя тихичко.
— Не искаш да играеш, понеже знаеш, че ще загубиш.
— Не можеш да ме примамиш да играя.
— Так, в крайна сметка може и да не се окажеш истински пират, Бард. Май се преструваш, също като Алукард,
обличаш дрешки, които не ти отиват. Май мястото ти е в Лондон, не тук, в морето.
Усмивката на Лайла се заостри.
— Мястото ми е там, където сама избера.
— Смятам, че си крадец, не пират.
— Крадецът краде по земя, пиратът — по море. Когато последно се пробвах, бях и двете.
— Това не е истинската разлика — обясни Джаста. — Истинската е тарнал.
Лайла не знаеше думата. Жената сигурно се досети, защото за известно време се замисли и сетне каза на
английски:
— Безстрашие.
Крадлата присви очи. Нямаше представа, че капитанката говори друг език, освен арнески. Ала моряците имаха
навика да прибират думите като монети и да ги кътат за черни дни.
— Нали разбираш — продължи Джаста и разцепи колодата, — крадецът играе само когато смята, че ще
спечели. Пиратът ще се хване да играе дори когато смята, че ще загуби.
Лайла гаврътна питието си и преметна натежал крак през пейката. Почука с кокалчета по масата, а новият й
пръстен блестеше на светлината на фенера.
— Добре, Джаста. Раздай картите.
Играта се оказа Санкт.
— Ако загубиш, пиеш — уточни капитанката и раздаде. Картите засъскаха по масата с лицето надолу.
Гърбовете им бяха в черно и златно. Лайла събра каквото й се падна и ги огледа. Знаеше правилата достатъчно
добре да е наясно, че в играта е важно не умението да събереш ръка, колкото това да мамиш.
— А сега ми кажи — продължи Джаста и подреди своето ветрило, — какво искаш?
— Доста неясен въпрос.
— И същевременно лесен. Ако не знаеш отговора, значи не се познаваш.
Лайла се позабави и се замисли. Хвърли на масата две карти. Призрак и кралица. Отсече:
— Свобода. А ти?
— Какво искам аз ли? — промърмори Джаста. — Ами, да спечеля!
И хвърли на масата чифт светци.
Лайла изруга.
Усмивката на капитанката бе като на изпечен мошеник:
— Пий!
-
* * *
— Как да узнаеш, че Сероус е близо? — тананикаше си Лайла, докато се спускаше по тесния канижел на
кораба, плъзгайки пръсти и по двете стени, за да пази равновесие.
Горе-долу по същото време най-накрая съвсем ясно си припомни предупреждението на Алукард.
Никога не я предизвиквай на надпиване. Или на бой с мечове. Или на нещо друго, в което можеш да загубиш.
Защото ще загубиш.
Палубата се люлееше под краката й. Или може би тя се люлееше. Да му се не види. Лайла беше слабичка, но не
неопитна — и въпреки това никога не й се бе случвало толкова трудно да удържа питието си.
Когато стигна до каютата, завари Кел приведен над унаследителя — изучаваше надписите по него.
— Здравей, красавецо! — ухили му се Лайла и се облегна на рамката на вратата.
Кел вдигна поглед, но неговата усмивка угасна, преди да разцъфти.
— Пияна си — отбеляза и премери крадлата с тежък, преценяващ взор. — И не носиш обувки.
— Потресаващо наблюдателно око имаш! — Лайла сведе поглед към босите си крака. — Изгубих ги.
— Как се губят обувки?
Тя сбърчи вежди.
— Заложих ги. Загубих.
Кел се надигна.
— Кой ги спечели?
Тя изхълца лекичко.
— Джаста.
Рижият антари въздъхна.
— Стой тук!
Пропъхна се покрай крадлата в канижела, прегърна я за миг през кръста и после, твърде бързо, докосването му
изчезна. Лайла успя да стигне до койката и рухна на нея, като взе захвърления унаследител и го поднесе към
светлината. Вретеното в основата на цилиндъра беше достатъчно остро да те прободе и тя внимателно завъртя
устройството между пръстите си, присвила очи, за да разчете гравираното по протежението му.
Росин — пишеше от едната страна.
Касон — от другата.
Лайла се намръщи и повтори думите, точно когато Кел се появи на прага.
— Отдай и вземи — преведе той и й подхвърли ботушите.
Тя седна твърде бързо и се намръщи.
— Как успя?
— Обърнах й внимание, че е безсмислено да ги задържи, няма да й станат, и после й дадох моите.
Лайла погледна босите крака на Кел и избухна в смях. Той се наведе, притисна длан към устата й и прошепна
едва чуто:
— Ще събудиш всички!
Дъхът му бе като милувка, крадлата рухна в койката и го повлече със себе си.
— Мътните те взели, Лайла! — Кел успя да се подпре, точно преди да си удари главата в стената. Леглото
наистина не беше достатъчно голямо за двама. — Колко успя да изпиеш?
Смехът на Лайла заглъхна.
— Не съм свикнала да пия в компания… — промърмори на глас. Странно беше да се хване да говори, когато не
си го беше наумила. Думите сами се изляха. — Не исках да ме спипат неподготвена.
— А сега?
Същата мимолетна усмивка.
— Мисля, че мога да те понеса.
Кел се отпусна и перчемът му погъделичка слепоочието на Лайла.
— Така ли? — И в същия момент погледът му попадна на гледката, която се разкриваше през люка над главите
им. — Там има кораб!
На Лайла й се виеше свят.
— Как така го виждаш в мрака?
Кел се намръщи:
— Ами понеже гори.
Крадлата скочи начаса, а светът се залюля под босите й крака. Заби нокти в дланите си с надежда болката да й
прочисти главата. И опасността трябваше да помогне.
— Какво означава това? — попита Кел, но тя вече тичаше нагоре по трапа.
— Алукард! — извика още преди да изскочи навън.
В течение на кратка, ужасна секунда „Призрак“ се простираше тих около нея, палубата беше празна и Лайла си
помисли, че е закъсняла, но не видя трупове, а миг по-късно и капитанът застана до нея, към тях се присъедини и
Хастра, все още с яйчицето в ръце. Появи се и Ленос, разтъркваше сънено очи и раздвижваше присвитите си
рамене, все едно се е събудил от лош сън. Кел ги догони, бос, още си навличаше палтото.
В далечината корабът гореше като ярка комета от червено и златно на фона на нощта.
Алукард застана до Лайла.
— Светии! — изруга и пламъците се отразиха в очите му.
— Мас авен… — поде Ленос.
А после издаде странен звук — напомняше заседнало в гърлото хълцане — и Лайла се обърна навреме, за да
види назъбено острие да стърчи от гърдите му, миг преди враговете да го дръпнат със сила през планшира.
Така Морските змии се качиха на борда на „Призрак“.
ІІІ
Месеци наред Кел се упражнява сам в катакомбите под двореца, а подът на Купата се покри с петна от потта и
кръвта му. Там се изправя срещу стотици врагове и се сражава с тях, изостри ума и магията си, научи се да използва
всичко, попаднало му подръка, и това направи не в подготовка за турнира, в който никога не му беше хрумвало да
участва, а именно заради този момент. Така че когато смъртта отново го връхлети, да е готов.
Упражнява се за битка в двореца.
Също и за битка в града.
Упражнява се за бой посред бял ден и в тъмното.
Ала не се досети да тренира по вода.
Без силата на Алукард да пълни платната, те се спихнаха и усукаха „Призрак“ така, че вълните го блъскаха
странично и люлееха кораба, докато наемниците се катереха към палубата.
След краткото мимолетно цопване от Ленос останаха само няколко капки кръв по дъските на палубата. Покоят
на нощта се разруши — вода и вятър свистяха в ушите на Кел, дърво и стомана под краката му, и всичко се случваше
в съчетание с диво люлеене и по двете оси, все едно бяха попаднали в буря. Беше толкова по-шумно и по-
интензивно от въображаемите битки в Купата, толкова по-ужасяващо от онези игри в „Есен Таш“, че за миг — само
за миг! — Кел се вцепени.
После обаче първият крясък проряза въздуха и водна вълна се надигна в лед — Алукард си извади меч от
тъмното море и вече нямаше време за мислене и планиране или за каквото и да е, освен за битка.
Кел почти веднага изгуби дирята на Лайла и разчиташе на нишките на магията й — постоянната вибрация на
силата й във вените му — да му подсказва, че е все още жива, докато „Призрак“ се гмурка в хаоса.
Хастра, опрял гръб на мачтата, се сражаваше с противник като сянка, а щом първите двама убийци му се
нахвърлиха, Кел завъртя китка, за да освободи ивиците стомана, които държеше скрити в маншета си. Стоманените
му оръжия полетяха, както толкова пъти в Купата, само че сега пронизаха сърца вместо чучела, но в замяна на всяка
убита от него сянка идваше нова.
Зад него изшушна стомана и Кел се обърна навреме да избегне ножа на убиеца. Въпреки това острието намери
цел, но сряза бузата му вместо гърлото. Болката си той отбеляза на далечно ниво, заострена само от морския въздух,
поднесе пръсти към раната и сетне стисна ръката на убиеца. По нея разцъфтя лед и Кел я пусна точно когато друга
сянка го улови през кръста и го блъсна странично в перилата.
Дървото се строши под тежестта му и двамата рухнаха заедно в морето. Повърхността — като замръзнала стена
— изби въздуха от дробовете на Кел, а ледената вода нахлу в тях, докато се бореше с убиеца, само светлината на
горящия кораб някъде над главите им нарушаваше кипналия мрак. Антари се помъчи да успокои водата или поне да
я отстрани от очите си, но океанът беше твърде голям и дори да беше почерпил мощ от Холанд и Лайла
едновременно, пак нямаше да успее. Въздухът му свършваше и не му бе по силите да понесе мисълта за Рай, на един
Лондон оттук, който се дави отново на сухо. Нямаше избор. Следващия път, когато убиецът замахна със закривения
си нож, Кел се остави ударът да улучи.
Изпъшка със струйка мехурчета, щом острието сряза ръкава на палтото и се заби дълбоко в ръката му. Водата
незабавно се оцвети с кръв.
— Ас стено — рече той. Океанът и изчерпващият се дъх приглушиха думите му, но все пак те се разнесоха и
огласиха желанието му. Наемникът застина, щом тялото му се превърна от човешка плът в камък и се понесе надолу
към морското дъно. Кел нетърпеливо заплува нагоре в огледално отражение на потъващия и се подаде над
повърхността на вълните. От мястото си виждаше леките салове на нападателите и омагьосаните степенки от дърво
и стомана, водещи нагоре от водата към палубата на „Призрак“.
Кел се изкатери по тях с пулсираща ръка и мокри дрехи, които го теглеха надолу на всяка крачка, но успя и се
преметна през борда.
— Сър, пазете се!
Кел се завъртя навреме срещу нахвърлилия се убиец, но мечът на Хастра спря мъжа, посичайки гърба му.
Убиецът рухна и младият антари се озова лице в лице с ужасения си гвардеец. Кръв бе оплискала лицето, ръцете и
къдрите на момчето. Олюляваше се.
— Ранен ли си? — попита притеснено Кел.
Хастра поклати глава и с треперещ глас отвърна:
— Не, сър.
— Добре! — Кел взе ножа на убиеца. — Тогава да си върнем този кораб!
ІV
Седнал в койката, Холанд оглеждаше сребърната халка на палеца си. Внезапно чу Лайла да тича нагоре по
трапа, последва плисъка на нещо тежко във вода, както и тропот на твърде много крака.
Надигна се и стигна почти до вратата, но подът се наклони и зрението му се потопи в чернота, а цялата му сила
угасна в течение на внезапен, стъписващ миг.
Помъчи се да си я върне, усети коленете си да тропват на пода и тялото си като съд, отсечен от силата си,
понеже някой друг дърпаше магията му, все едно е въже.
В течение на ужасяваща по продължителност пауза не долавяше нищо, а после, също тъй изненадващо, каютата
се върна на фокус и изглеждаше точно като преди, само дето над главата му се разнасяха крясъци, зад прозореца се
виждаше горящ кораб и някой слизаше по трапа.
Холанд се насили да се изправи, макар още да му се виеше свят от липсата на магия.
Откачи от стената доскорошните си вериги, уви ги около китките си и се олюля навън в коридора.
Двама непознати бързаха към него.
— Керс ла? — попита единият, а белият антари си позволи да се препъне и да падне.
— Затворник — отвърна вторият, забелязал проблясък на метал и помислил — погрешно — че Холанд е все
още окован.
Антари чу съскането на остриетата при изваждането им от каниите, а междувременно той си взе обратно
отдадената назаем сила, все едно си пое дъх.
Кръвта му запя — магията плисна отново във вените му — точно когато нападателят го хвана за косата и изви
главата му назад, за да разкрие гърлото му. В течение на един удар на сърцето Холанд остави двамината да мислят,
че са спечелили; да сметнат, че всичко ще мине лесно и почти усети как свалят гарда си, а напрежението им
намалява.
После скочи, обърна се и се освободи с плавно, почти небрежно движение, в края на което уви веригата около
шията на врага си и превърна металните брънки в камък. Пусна ги и непознатият рухна напред, дращейки
безпомощно по шията си, докато Холанд вадеше ножа от канията на бедрото си и прерязваше гърлото на втория.
Или поне се опита.
Убиецът се оказа бърз, избегна стъпка, втора, танцуваше около острието както правеше Ожка, само че тя не се
препъваше, а с убиеца това се случи — една грешка стигаше на Холанд да го събори и да забие острието в гърба му.
Прикова го към пода.
Полумесецът изникна отникъде и запя по своя специален начин.
Ако Атос и Астрид не бяха обожавали заострените сърпове от стомана и Холанд не бе мечтал да използва
извити остриета, за да им пререже гърлата, никога не би познал тона, никога не би се научил накъде и кога да се
наведе.
Падна на коляно, а извитият полумесец се заби в стената над главата му. Холанд се обърна навреме да улови
второ острие с голи ръце. Стоманата го ухапа бързо и дълбоко, още докато се бореше да омекоти удара,
омагьосвайки метал, въздух и кост. Убиецът налегна на острието и кръвта на антари покапа гъста на пода, а
триумфът по лицето на мъжа се превърна в страх, щом осъзна, какво е сторил.
— Ас исера — нареди Холанд, а от съсипаните му длани бликна лед и погълна острие и кожа за едно
примигване.
Полумесецът се изплъзна от вкоравените пръсти, а дланите на Холанд пееха от болка. Разрезите бяха дълбоки,
но преди да успее да ги омагьоса, преди да стори каквото и да е, около гърлото му се уви въже. Вдигна длани към
шията си, ала още две примки изникнаха отникъде, оковаха китките му и опънаха ръцете му настрани.
— Дръжте го! — нареди нов убиец, пристъпвайки през телата, покрили коридора. В едната си ръка държеше
кука. — Искат окото му непокътнато!
Холанд не замахна. Застина неподвижен: внимателно оценяваше оръжията на противниците си и преброи още
колко живота щеше да добави към списъка си.
Докато убиецът напредваше към него, ръцете му започнаха да парят от непозната горещина — ехо на нечия
чужда магия.
Лайла.
Холанд се усмихна, уви пръсти около въжетата и дръпна — не самите нишки, а заклинанието на младата
антари.
Въжетата избухнаха в пламъци.
Усуканите върви се строшиха като прахан и белият антари бе свободен. С един замах разби фенерите, в
коридора падна мрак и той нападна враговете.
V
Морските змии бяха добри.
Потресаващо добри.
Несъмнено по-добри от Медните крадци, а и от всички пирати, срещани от Лайла по време на месеците й по
вода.
Змиите се сражаваха сериозно.
Сражаваха се, сякаш животът им зависи от това.
Ала и нейният също зависеше.
Крадлата се приведе под извито острие, което се заби в мачтата зад нея; изплъзна се от изсвистелия във въздуха
меч. Някой се опита да увие въже около гърлото й, но тя го улови, усука го и плъзна ножа си между ребрата на
противника.
Магията пулсираше във вените й, очертаваше кораба в щрихи от живот. Змиите се движеха като сенки, но за
Лайла сияеха ярко. Остриетата й се промъкваха под гарда им, натъкваха се на плът, освобождаваха кръвта в нея…
Юмрук я улучи в челюстта, нож поряза бедрото й, ала тя нито спря, нито забави ход. Вибрираше от сила, част
— нейна и част, взета назаем, и всичката — гореща.
Кръв потече в здравото око на Лайла, но тя не се притесни, понеже всеки път, когато отнемеше живот, виждаше
Ленос.
Ленос, който се бе страхувал от нея.
Ленос, който въпреки това се държеше добре.
Ленос, който я бе нарекъл чудо, знак за промяна.
Ленос, който я бе видял, преди тя да знае как да се познае.
Ленос, който бе умрял с назъбено острие в гърдите и същото онова, изпитано от нея тъжно объркване в
уличката в Розенал; със същото ужасно разбиране, изписало се по лицето му.
Лайла усещаше, че Кел и Холанд също се сражават в другия край на кораба, долавяше движението и
придърпването на магията им във вените си, чувстваше тяхната болка като във фантомен крайник.
Ако змиите имаха магия, те не я използваха. Може би се опитваха да избегнат щетите по „Призрак“, защото
вече бяха потопили своя кораб, ала крадлата беше готова да прати душата си в ада, но не и да падне в опит да пощади
това смотано малко корабче. Огън озари дланите й. Дъските на палубата застенаха, когато ги дръпна. Корабът под
нея силно се залюля.
Ще потопи цялото проклето чудо при необходимост.
Ала не й се отвори възможност. Нечия ръка замахна, сграбчи я за яката и я повлече зад един сандък. Тя
освободи ножа от скритата под мишницата си кания, но ръката на нападателя — много по-голяма от нейната — я
улови за китката и я прикова към дървото до главата й.
Оказа се Джаста — извисяваше се над нея — и за миг Лайла си помисли, че капитанката се опитва да помогне,
по неизвестна причина я изтегля от най-опасното място, мъчи се да й спести битката. После видя тялото, проснато
на палубата.
Хано.
Очите на момичето грееха в мрака, отворени и празни, гърлото й бе прерязано с един чист замах.
Лайла кипна от гняв, проумявайки какво се случва: Джаста настояваше да управлява „Призрак“, да се качи с тях
на плаващия пазар. Внезапната опасност на пристана в Розенал. Играта по надпиване тази вечер с твърде силно
питие.—
Ти си една от тях!
Джаста не отрече. Само се ухили безмилостно.
Лайла сблъска воля с волята на капитанката и тласна противничката си встрани.
— Защо?
Джаста сви рамене.
— В открито море парата е кралят.
Крадлата се хвърли напред, ала капитанката — двойно побърза, отколкото изглеждаше, и точно толкова силна
— начаса блъсна противничката си в планшира, който я улучи в ребрата достатъчно силно да й изкара въздуха.
Джаста не беше помръднала от мястото си и изглеждаше почти отегчена.
— Имам заповеди да убия арнеското принцче — обясни тя и извади меч от канията си. — Но никой не ми е
казал какво да правя с теб…
Студена омраза плисна във вените на Лайла и преодоля дори горещината на силата.
— Ако искаше да ме убиеш, вече трябваше да си го сторила.
— Да, ама не е задължително да те очистя — отвърна Джаста, а на кораба продължаваха да се качват
заплашителни сенки. — Ти си крадец, а аз съм пират, но и двете сме остриета. Личи ти. Знаеш, че не ти е тук
мястото. Не тук, не с тези…
— Грешиш.
— Преструвай се колкото си искаш — ухили се капитанката, — ако ще и да си смениш дрехите. Дори езика.
Или лицето. Винаги ще си останеш остра, а такива като нас стават само за една работа: да режат.
Лайла отпусна ръце покрай хълбоците си, сякаш обмисляше думите на предателката. Кръв капеше от пръстите
й и устните й помръдваха лекичко, почти недоловимо. Думите й — ас атера — потънаха под самовлюбения смях на
Джаста и дрънченето на метал отвред.
Лайла повиши глас.
— Може и да си права.
Усмивката на Джаста се разшири.
— Открай време си имам начин да забелязвам остриетата. И мога да те науча да…
Лайла стисна юмрук, дръпна дървото и сандъкът зад Джаста рухна напред. Капитанката се обърна, опита се да
отскочи, но заклинанието, прошепнато от крадлата бе проработило — ас атера, расти! — и корабните дъски бяха
пленили ботушите на противничката й в клоните си, докато тя злорадстваше. Така че падна на палубата под тежките
сандъци.
Джаста изруга задавено на език, който Лайла не говореше, с крак, прикован под тежестта, и разнесло се във
въздуха пращене на кост.
Крадлата приклекна пред нея. Поднесе ножа си към гърлото й и повтори:
— Може и да си права. А може и да грешиш. Не избираме какви да бъдем, но избираме какво да правим със
себе си… — и приготви ножа за удар.
— Внимавай да режеш дълбоко — измърка Джаста, щом около острието протече кръв и се плъзна на тънки
струйки по гърлото й.
— Не — Лайла се изправи.
— Няма да ме убиеш, така ли? — изсмя се капитанката.
— О, ще те убия — увери я крадлата от Сивия Лондон, — но не и преди да си признаеш всичко.
VІ
Корабът бе във вихъра на буря от кръв, стомана и смърт.
Буря, която изведнъж отмина.
Секна изведнъж.
Последният труп рухна на палубата в краката на Кел — и с него всичко свърши. Възцари се тишина, а нишките,
свързващи го с Холанд и Лайла, се успокоиха.
Кел се олюля от изтощение. Белият антари изкачи трапа и прекрачи лъскава локва течност, дланите му бяха
разкъсани до месо. В същия миг се появи и Алукард, притиснал ръка към гърдите. По време на битката някой бе
успял да отреже сапфира от веждата му и в окото му се стичаше кръв, от която буреносносиньото на ириса
придобиваше особена светлина.
Треперещ и пребледнял, Хастра се бе облегнал върху един от сандъците наблизо. Кел побутна младия гвардеец
по рамото.
— За първи път ли отнемаш живот?
Хастра преглътна и кимна.
— Винаги съм знаел, че животът е крехък — дрезгаво промърмори той, — опазването на нещо живо е
достатъчно трудно. Но да му сложиш край… — млъкна и после рязко се обърна и повърна на палубата.
— Всичко е наред — Кел коленичи над него, измъчван от дузина дребни рани и от празнотата, каквато винаги
го обземаше след схватка.
След няколко секунди Хастра се изправи и си избърса устата с ръкав.
— Мисля, че съм готов да стана жрец. Дали Тийрън ще ме приеме отново?
Кел стисна момчето за рамото.
— Ще го попитаме — обеща, — когато се приберем у дома.
Хастра се усмихна измъчено.
— Нямам търпение.
— Къде е Бард? — намеси се Алукард.
Лайла се появи след миг, помъкнала подире си едрата, куцукаща капитанка на „Призрак“. Лицето на Джаста
беше видимо подпухнало и цялото в кръв, ръцете й — вързани с дебело въже, единият крак — определено счупен.
— Лайла, какво…
— Защо не им кажеш? — Лайла срита Джаста с ботуш, ранената само изръмжа, а крадлата обясни: — Тя е
предателката.
Алукард изсумтя с отвращение:
— Так, Джаста! Морските змии?
Беше ред на капитанката да оголи зъби:
— Е, не може всички да сме любимци на трона.
Уморените мисли на Кел се раздвижиха. Едно беше да те нападнат пирати. Друго — преднамерено да те
превърнат в плячка.
— Кой те нае?
— Намерих това у нея — Лайла разклати кесийка със сини скъпоценни камъни. Не бяха какви да е, а малки
овални жетони, каквито украсяват лицата на фароанците.
— Сол-ин-Ар — промърмори Кел. — Каква беше задачата ти?
В отговор Джаста се изхрачи на палубата, а Лайла здравата срита пострадалия й крак. От гърлото на
капитанката се откъсна ръмжене.
— Да убия предателя, щеше да е плюс — изръмжа тя. — Но ме наеха да убия принц Черноочко… — и погледна
Кел в очите. — А Змията не спира, докато не си свърши работата.
Ножът изникна от нищото.
Както ръцете на Джаста бяха празни, така в следващия — и последен за нея — миг скритото стоманено острие
полетя към сърцето на Кел. Умът му се задейства преди крайниците и той вдигна ръце, но твърде бавно, твърде
късно.
Седмици, месеци, години наред щеше да се чуди дали е могъл да спре острието.
Щеше ли да успее да призове силата и да отблъсне стоманата.
Ала в този миг нямаше и капка магия във вените си.
Острието улучи и се заби до дръжката.
Кел се олюля в очакване на болка, ала такава не го връхлетя.
Къдрите на Хастра запълваха полезрението му, позлатени дори в мрака. Момчето, втурнало се между господаря
си и ножа по-бързо от светкавица, вдигнало ръце не да се предпази от острието, а така, че да го улови.
Ножът го бе улучил в сърцето.
От гърлото на младия антари се изтръгна животинско стенание, понеже Хастра — Хастра, който караше
всичко да расте, който щеше да стане жрец, да бъде какъвто си пожелае, но бе избрал да постъпи гвардеец, и бе
пазил Кел — се препъна и падна.
— Не! — извика червеният антари и улови трупа на младежа, още преди да е рухнал върху палубата. Хастра
вече смълчан и тъй неподвижен, бе си отишъл, но Кел трябваше да каже нещо, да направи нещо! Каква полза от
толкова много сила, ако въпреки това хората умират?
— Ас хасари! — примоли се той, притиснал длан към гърдите на Хастра, а последните удари на сърцето вече
замираха в обятията му.
Беше твърде късно.
Беше закъснял.
Дори магията си има граници.
И Хастра си бе отишъл вече.
Вятър отмести къдриците от очите му, доскоро — допреди миг! — озарени от живот, но сега изглеждаха тъмни,
стъклени, неподвижни.
Кел положи тялото на палубата, извади ножа от гърдите на гвардееца си и се изправи. Дишаше тежко,
риданията го разтърсваха целия. Задавяше го писък. Сълзите смъдяха в очите му. Но не заплака.
Просто прекоси палубата и преряза гърлото на Джаста.
VІІ
Рай простена.
Не го порази внезапен, пронизващ удар, сполетя го дълбоката болка на преуморени мускули, на изтощена
енергия. Главата му пулсираше и сърцето се разтупка, а той седна и се постара да се настани сред копринените
чаршафи и топлината на догарящия в камината огън.
Ти си тук, каза си и се насили да освободи мислите си от кошмара.
В съня си се давеше.
Не както почти се удави на терасата, само часове — или дни? — преди това, когато Кел се хвърли след Холанд в
реката. Не, това удавяне се случваше по-бавно. В съня си Рай потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в разтърсван от
вълните гроб, а налягането на водата му изтръгваше дъха от гърдите.
Ала болката, която Рай изпитваше, го последва извън съня.
Тя изобщо не му принадлежеше.
Беше болка на Кел.
Рай се пресегна за брошката с кралската емблема и си пожела да му е по силите да види какво се случва с брат
му, а не само да го изпитва на гърба си. Понякога му се струваше, че успява — мимолетни образи и сънища — но
нищо не се запечатваше, не оцеляваше в ума му.
Принцът сви пръсти около омагьосания златен кръг в очакване да усети затоплянето от призоваването на Кел и
едва тогава осъзна колко безпомощен е в действителност. Колко безполезен. Разполагаше с начин да призове брат
си, но Кел нямаше как — или не можеше — да го извика на свой ред.
Рай се отпусна изтощено върху възглавниците и притисна брошката към гърдите си. Болката вече слабееше, ехо
от ехото, отдръпващ се прилив, който оставя подире си само смътно неудобство и страх.
Не бе способен да заспи отново.
Гарафите на барчето блестяха на слабата светлина от огнището, призоваваха го и той стана да си налее питие,
като добави към кехлибарената течност капка от тоника на Тийрън. Поднесе чашата към устните си, но не
преглътна. Нещо друго привлече погледа му. Бронята! Лежеше просната на дивана като спящ човек, ръкавиците й —
скръстени на гърдите. Сега нямаше нужда от нея, не и когато градът спеше, но въпреки това тя го зовеше, по-силно
от тоника, по-силно дори от мрака — винаги най-лош рано призори.
Рай остави чашата и взе златния шлем.
VІІІ
Легендите не се случват изведнъж.
Не изскачат завършени в цялост на бял свят. Образуват се полека, мачкани в дланите на времето, докато
ръбовете им не се изгладят, а повтарянето на историята не придаде достатъчна тежест както на думите, така и на
спомените, за да продължат да се движат сами.
Ала всички легенди започват все някъде, и тази нощ, докато Рай Мареш обикаляше улиците на Лондон, бе
положено началото на една нова.
Беше историята за принца, който бди над съня на града си. Който крачи пеша, понеже се бои да не прегази с
коня си някоя от жертвите на Осарон, и тъче пътя си между телата на своите поданици.
По-късно едни разправяха, че крачел в тишина, само лекото звънтене на бронята му отеквало като далечни
камбани през притихналите улици.
Други разправяха, че говорел, че дори в далечния мрак спящите го чували да шепне безкрай:
— Не сте сами!
Трети разправяха, че не се е случвало нищо подобно.
И е вярно, всъщност, няма свидетели да потвърдят.
Ала Рай наистина обходи поданиците си, понеже беше техният принц и не можеше да спи, а и защото знаеше
какво е да те плени заклинание, да те отвлече в мрака, да те обвърже към нещо и при това да се чувстваш съвършено
сам.
Лъскав скреж обгръщаше поданиците му и ги превръщаше по-скоро в статуи, отколкото в мъже, жени и деца.
Принцът бе виждал как мъх покрива постепенно паднали дървета, парчета от света се връщат в лоното си и докато
крачеше през редиците на поразените от проклятието на Осарон, се чудеше какво ли ще се случи, ако Лондон остане
под покрова на това заклинание месец, цял сезон, година.
Дали светът ще пропълзи над спящите?
Дали ще ги завземе, сантиметър по сантиметър?
Заваля силен сняг (странно, колкото и да бяха близо до пролетта, но не и най-странното, валяло в Лондон) и
Рай започна да смъква леда от неподвижните бузи, да къса брезентите на призрачните скелети на нощния пазар и да
вади одеяла от къщите, сега обитавани само от спомените за дъха. И, търпеливо, принцът завиваше всеки, когото
откриеше, макар хората явно да не усещаха студа под покоя на савана от заклинания и сън.
Принцът обаче го усещаше — гризеше пръстите му. Процеждаше се през бронята и му причиняваше болка, но
Рай не се върна, не наруши клетвата си, и продължи делото си чак докато първите утринни лъчи не разчупиха
черупката на мрака и утрото не изтъни скрежа. Едва тогава принцът се прибра в двореца, рухна в леглото и заспа.
XII
Предателство
І
Зората пукна в тишината, обхванала „Призрак“.
Бяха изхвърлили труповете през борда — Хано с прерязаното гърло и Айло, когото намериха мъртъв в кубрика,
Джаста, предателката, както и Змиите, до последния.
Само Хастра остана увит в одеяло. Кел внимателно прикрепи плата около краката, кръста и раменете на
момчето, но остави лицето му открито — срамежливата усмивка бе изчезнала, лъскавите къдрици висяха
безжизнени — за колкото се може по-дълго.
Моряците се завърнаха в морето, но Хастра не беше моряк. Беше кралски гвардеец.
Ако на кораба имаха цветя, Кел щеше да положи едно над сърцето на момчето — такъв обичай имаше в Арнес
да се белязва мястото на смъртоносната рана.
Сети се за цветето, което ги чакаше в Купата у дома — Хастра го сътвори онзи път от уличен прахоляк, капка
вода и семе, красиво стръкче живот, породено от безжизнените стихии, сребърен лъч в тъмнеещия свят. Дали още ще
ги чака, когато се върнат у дома? Или вече е изсъхнало?
Ако на борда беше Ленос, той щеше да отговори на въпроса, да прати молитва на безименните си светци — но
и той изчезна сред вълните, а Кел нито разполагаше с цветя, нито знаеше молитви. Нямаше нищо, освен кух гняв,
прекипял в сърцето му.
— Аноши — промърмори, когато хвърлиха тялото от борда.
Вероятно трябваше да почистят палубата, но какъв смисъл? „Призрак“ — или поне каквото бе останало от него
— щеше да достигне Танек в рамките на деня.
Кел се олюляваше от умора. Не беше спал. Никой от четиримата не си позволи сън.
Холанд бе съсредоточен да изпълва платната с вятър, а Алукард стоеше вцепенен на руля — силата беше ценна,
но Лайла настоя да излекуват раните на капитана. Кел сподели мнението й. Алукард Емъри бе сторил всичко по
силите си да опази кораба на вода.
Самата Лайла стоеше наблизо и прехвърляше фароанските скъпоценни камъни от ръка в ръка, взираше се в
сините пулове, сбърчила вежди.
— Какво има? — попита я Кел.
— Убих един фароанец — промърмори тя и пресипа камъните в другата си шепа. — По време на турнира.
— Какво си направила? — изръмжа Кел с надежда да не е чул добре, да не се наложи да спомене случката на
Рай — или, по-лошо, на Максим — щом пристанат. — Кога успя да…
— Не това е важното в случая — сопна се крадлата и за пореден път пресипа камъчетата от едната си шепа в
другата. — Някога да си виждал фароанец да се разделя с украсата си? Да търгува с друго, освен с монети?
Кел се намръщи.
— Не.
— Понеже камъните са инкрустирани в кожата им. А дори да искаш, не можеш да ги извадиш, не и без нож.
— Не бях забелязал.
Лайла сви рамене и протегна ръка над сандъка.
— Ето за такива работи мисли човек, когато е крадец.
Тя наклони глава и камъните изтрополиха по дървения капак.
— А когато убих онзи фароанец, камъните от лицето му се отлепиха. Опадаха, все едно онова, което ги
държеше на място, вече го няма.
Кел се ококори.
— Не смяташ, че тези са дошли от Фаро.
— О, несъмнено са от фароанец — възрази Лайла и взе един от камъните. — Но се съмнявам да са дадени
доброволно.
ІІ
По някое време преди изгрев Максим завърши заклинанието си.
Облегна се на масата и се възхити на делото си: безлики мъже, застанали в боен строй с бронирана гръд,
заключена над стоманено сърце. Дванайсет дълбоки разреза минаваха от вътрешната страна на ръката на краля —
някои вече зарастваха, но имаше и пресни. Дванайсет комплекта облечени в стомана заклинания, обвързани в едно,
стояха пред него — изковани и заварени, и надарени с душа.
Усилието от обвързването на магията беше мъчително, постоянно теглеше силата на краля и се умножаваше с
всяко добавено заклинание. Тялото му трепереше леко заради тежестта, но нямаше да страда дълго, започне ли
веднъж делото. Ще се справя, каза си Максим.
Надигна се — в течение на няколко секунди стаята се въртеше страховито, но после се стабилизира — и слезе
на долния етаж, за да закуси за последен път със съпругата и сина си. Сбогуване без думи. Емайра щеше да разбере,
а Рай, надяваше се той, да му прости. Книгата щеше да помогне.
Докато Максим крачеше, си представяше как седи със семейството си в големия салон, на маса, отрупана с
чайници и прясно изпечен хляб. Емайра е положила длан върху неговата. Смехът на Рай кънти навред. А Кел е на
мястото, което винаги е заемал — седи редом с брат си.
Максим остави уморения си ум да витае в мечтите, в спомена, и да го пренесе през бездната.
Само едно последно хранене.
За последен път.
— Ваше Величество!
Кралят въздъхна и се обърна. Виденията му се разсеяха при вида на кралските гвардейци, повели човек
помежду си. Пленникът бе облечен в пурпурно и бяло — знак, че е член на фароанския антураж — а между
скъпоценните камъни по кожата му минаваха посребрени вени като стопен метал. Сол-ин-Ар вървеше по коридора
след войниците и скъсяваше разстоянието с всяка крачка.
— Долу ръцете от него! — нареди фароанският лорд.
— Какво означава всичко това? — попита Максим с умора, гризяща всеки мускул и всяка кост.
Един от гвардейците вдигна писмо.
— Спряхме го, Ваше Величество, при опит да се измъкне от двореца.
— Куриер ли е? — обърна се Максим към Сол-ин-Ар.
— Нима не ни е разрешено да пращаме писма? — предизвика го фароанският лорд. — Не осъзнавах, че ни
държите затворници тук.
Кралят понечи да разпечата писмото, но чуждестранният гост го хвана за ръката и с обичайния си надменен
тон предупреди:
— Не превръщайте съюзниците си във врагове. Такива имате предостатъчно.
Максим отърси хватката му и отвори писмото с плавно движение. Плъзна поглед по фароанската калиграфия.
— Повикал сте подкрепления.
— Нуждаем се от тях — потвърди Сол-ин-Ар.
— Не. — Главата на Максим пулсираше. — Само ще вкарате още животи в пожара на…
— Може би, ако вие ни бяхте казали за заклинанието на жреците си…
— … още животи, които Осарон да си присвои и да използва срещу всички.
Весканският принц вече бе стигнал до тях и Максим насочи гнева си и към него.
— Ами вие? Весканците успяха ли да пратят вест извън града, а?
Кол пребледня.
— И да рискуват и своя живот? Не, разбира се.
Сол-ин-Ар сърдито измери весканския принц с поглед.
— Лъжеш.
Максим нямаше достатъчно сила за тази разправия. Нямаше и време.
— Ограничете лорд Сол-ин-Ар и антуража му в техните покои.
Фароанецът го зяпна, потресен:
— Крал Мареш…
— Имате два варианта — прекъсна го Максим, — вашите покои или кралския затвор. И за ваше добро — а и за
мое — се надявам да сте пратили само един човек.
Хората на Максим отведоха Сол-ин-Ар — лордът нито възрази, нито оказа съпротива. Само с тих, но напрегнат
глас отбеляза:
— Правите грешка.
****
Семейство Мареш не седеше в големия салон. Креслата им бяха празни. Масата не беше сложена — до
закуската оставаха цели часове, осъзна кралят. Слънцето дори не беше изгряло.
Максим започваше да трепери.
Нямаше силата да продължи търсенето, затова се върна в кралските покои с напразната надежда Емайра да е
там и да го чака. Сърцето му изстина, когато завари спалнята празна, макар че дълбоко в себе си въздъхна с
облекчение — спестено му бе проточването на болката от раздялата.
С треперещи ръце се зае да урежда делата си. Облече парадните си дрехи, разчисти бюрото, постави в средата
текста, който бе написал за сина си.
Заклинанието тежеше на Максим при всеки дъх, при всеки удар на сърцето; нишките магия, опънати силно
през стени и стълбища, точеха енергията му във всеки неизползван миг.
Скоро, обеща кралят на заклинанието. Скоро.
Написа три писма — едно за Рай, едно за Кел и последното — до Емайра, прекалено дълго и същевременно
твърде късо. Максим открай време беше човек на действието, не на думите. А времето му изтичаше.
Тъкмо подухваше на мастилото, когато чу вратата да се отваря.
Сърцето му се разтуптя, а надеждата се надигна, щом се обърна в очакване да открие съпругата си.
— Скъпа моя… — млъкна при вида на момичето, русо и светлокожо, облечено в зелено, с корона от сребро в
косите, а на гърдите — алено петно като боя за сладкиши.
Весканската принцеса се усмихна. Държеше между пръстите си четири лъскави, тънки като игли остриета, от
които капеше кръв. Заговори с игрив, весел тон, все едно не нарушаваше границите на кралските покои, а в
коридора зад нея не се търкаляха трупове и лицето й не беше оплискано с кръв.
— Ваше Величество! Надявах се да ви намеря тук.
Максим не се помести.
— Принцесо, какво…
Преди да завърши, първото острие се понесе във въздуха, и по времето, когато кралят вдигна ръка и магия да
отблъсне удара, второто вече се бе забило през ботуша му и прикова крака му към пода.
Максим изръмжа и се опита да се обърне, поне леко, за да избегне третото острие, но четвъртото го улучи в
рамото. То не летеше — все още се намираше в ръката на нападателката, която заби стоманата дълбоко над лакътя и
прикова ръката на краля към стената.
Цялото нападение продължи само колкото едно вдишване.
Весканската принцеса стоеше на пръсти, сякаш възнамеряваше да целуне краля. Беше толкова млада, а
изглеждаше състарена. Констатира:
— Май не се чувствате добре.
Главата на Максим пулсираше. Бе вложил твърде много от себе си в заклинанието. Беше си оставил твърде
малко сила, която да призове в случай на битка. Ала все още притежаваше нож в кания на кръста си. И друг — на
прасеца. Трепна с пръсти, но преди да успее да сграбчи и двата, едно от запратените преди това остриета на Кора
полетя обратно към пръстите й.
Тя го опря в гърлото на краля.
Ръката и кракът на Максим започваха да се вцепеняват — не само от болка, но и от нещо друго.
— Отрова! — изръмжа той.
Принцесата закима.
— Няма да ви убие — увери го весело тя. — Това е моя задача. Но бяхте чудесен домакин.
— Какво си сторила? Глупаво момиченце!
Усмивката на принцесата засия, по-остра от бръснач.
— Това глупаво момиченце ще прослави името си. Глупавото момиченце ще превземе двореца ви и ще положи
кралството ви пред трона на своето. — Наведе се към краля и гласът й от сладък премина в чувствен. — Но първо
глупавото момиченце ще ви пререже гърлото!
През отворената врата Максим виждаше част от коридора и труповете на охраната си, изпружили неподвижно
ръце и крака, покрити с броня.
А после видя отсянка от тъмна кожа и забеляза отблясък, засиял върху скъпоценни камъни с форма на сълза.
— Излезли сте от своите води, принцесо! — заяви, докато вцепенението се разпростираше из крайниците му, а
фароанците безмълвно се промъкваха напред, водени от Сол-ин-Ар. — Кралеубийството ви носи само едно.
— И какво е то? — прошепна Кора.
Максим я погледна в очите.
— Бавна смърт.
Острието на принцесата намери мишената си точно когато фароанците нахлуха в стаята.
По-бърз от светкавица, Сол-ин-Ар сграбчи момичето-убийца и приклещи гърлото й с лакът.
Тя се обърна с подобен на карфица нож в ръка и понечи да забие върха му в крака на фароанеца, но членовете
на антуража му вече я бяха достигнали, сграбчиха я и я свалиха на колене пред крал Мареш.
Кралят се помъчи да заговори и откри езика си натежал в устата, а тялото му се бореше с отровата и
същевременно плащаше цената на изхабената магия.
— Намерете арнеските гвардейци! — нареди Сол-ин-Ар.
Кора се бореше свирепо и злостно, а детинското й веселие се изпари, когато прибраха оръжията й.
Максим най-сетне успя с полувцепенени пръсти да изтръгне ножа от ръката си и да освободи и крака си, а
кръвта жвакаше в ботуша му при няколкото нестабилни крачки, които направи.
Намери тониците, приготвени от Тийрън — колко много бяха за болка, за сън… и един, само едничък срещу
отрова — и си сипа чаша от розовата течност, сякаш беше жаден и не се бореше със смъртта.
Пръстите му трепереха, но пи жадно и остави празната чаша настрани, а сетивата му се будеха в прилив на
горещина и с нея прииждаше болка. На прага се появиха група гвардейци, всички задъхани и въоръжени, с Исра
начело.
— Ваше Величество — възкликна тя, огледа стаята и пребледня при вида на прикованата към пода слабичка
весканска принцеса и фароанският лорд, който раздаваше заповеди, вместо да стои затворник в покоите си, и
двамата — обкръжени от захвърлени ножове и кървави следи.
Максим се насили да изправи гръб и заповяда:
— Погрижете се за гвардейците си!
— Вашите рани…
Исра понечи да възрази, но кралят я прекъсна:
— Не е толкова лесно да се отърват от мен! — И се извърна към Сол-ин-Ар. Беше се разминал на косъм и
двамата го знаеха, но фароанският лорд не отрони и дума.
— Длъжник съм ти — заяви Максим. — И ще ти се отплатя!
Боеше се, че ще падне, ако се забави по-дълго, ето защо съсредоточи вниманието си върху весканското момиче
на пода.
— Ти се провали, малка принцесо, и ще си платиш!
Сините очи на Кора горяха.
— Не колкото теб — отвърна тя и на устните й грейна студена усмивка. — За разлика от мен, моят брат Кол
никога не пропуска целта си.
Кръвта на Максим изстина и той се обърна към Исра и другите гвардейци.
— Къде е кралицата?
ІІІ
Рай не беше тръгнал да търси майка си.
Намери я съвсем случайно.
Преди кошмарите винаги бе спал до късно. Излежаваше се по цяла сутрин и се наслаждаваше на възглавниците
— най-меки му се струваха след сън — и на танца на светлината по балдахина, спускащ се от тавана. През първите
си двайсет години Рай смяташе леглото за свое най-любимо място в двореца.
Сега не можеше да дочака да се отърве от него.
Всеки път, когато възглавниците го поглъщаха, имаше чувството, че мракът се пресяга и го улавя в юмрука си. И
всеки път, когато умът му поемеше по склона на съня, сенките се надигаха да го посрещнат.
Напоследък Рай ставаше рано, изпълнен с копнеж за светлина.
Нямаше значение дали е прекарал по-голямата част от нощта на пост по улиците и дали мислите му са
замъглени, а крайниците вцепенени и разкъсвани от болката на нечия чужда битка. Липсата на сън го притесняваше
по-малко от онова, което откри в сънищата си.
Слънцето тъкмо се бе подало над реката, когато Рай се пробуди, а останала част от двореца най-вероятно бе все
още потънала в измъчения си сън. Нищо не пречеше да извика слуга — по всяко време имаше двама-трима будни —
но той предпочете да се облече сам, не в благородническата си броня или в официалните червено-златни дрехи, а в
лек черен костюм, какъвто понякога носеше във вътрешните помещения на двореца.
Почти в последния момент се сети за меча си — оръжие, твърде неподходящо за избраното от него облекло.
Дали го взе заради отсъствието на Кел? А може би заради съня на Тийрън? Или защото ден след ден баща му
ставаше все по-блед, или пък принцът бе пораснал и бе свикнал да носи оръжието. Каквато и да бе причината, Рай
взе късия кралски меч и закопча колана под кръста.
Разсеяно се насочи към салона, изгладнелия му за сън мозък почти очакваше да завари краля и кралицата на
закуска, но помещението, разбира се, беше празно. Оттам се залута към галерията, ала при първите отзвуци на
човешко присъствие се обърна — тихи, притеснени разговори и трескави въпроси, с чиито отговори не разполагаше.
В търсене на баща си Рай обходи първо тренировъчните зали, превърнали се в казарма за изтощените останки
от кралската гвардия, а после провери и в стаята с картата, но Максим не беше и там. Принцът обиколи балните
зали с надежда да попадне на спокойно ъгълче, на царство на тишина, на късче нормалност, ала намираше само
Сребърни, благородници, жреци, магьосници, въпроси.
Влезе в Бижуто с единственото желание да остане насаме.
Ала там Рай Мареш попадна на кралицата.
Тя стоеше в средата на грамадната стъклена зала със сведена като за молитва глава.
— Какво правиш, майко? — принцът го каза тихичко, но гласът му отекна в празното помещение.
Емайра вдигна глава.
— Слушам.
Рай се озърна, сякаш търсеше да види някого — или нещо — което не е забелязал. Ала в голямата зала бяха
сами. Под краката му подът бе маркиран с недовършени кръгове — началото на заклинанията, направени, докато
дворецът бе изложен на нападение, и зарязани след като сънят на Тийрън обзе града — а таванът се издигаше
високо над главите им и разцъфтяваше наоколо в тънки кристални колони.
Майката на Рай се пресегна и прокара пръсти по най-близката.
— Помниш ли — гласът й отекна, — когато си помисли, че всички пролетни цветя са ядивни?
Стъпките на принца кънтяха по стъкления под и докато той приближаваше към кралицата, предизвикваха леко
звънтене.
— Кел е виновен. Той твърдеше, че са.
— А ти му повярва. И ти призля.
— Върнах му го обаче, помниш ли? Предизвиках го да видим кой ще изяде повече летни кексчета. Още след
първата хапка той откри, че готвачите са ги направили всичките с лайм… — Рай се засмя тихо при спомена как Кел
се мъчи да задържи хапката и накрая повръща върху мраморния под. — В доста щуротии се забърквахме!
— Казваш го, сякаш с годините сте спрели! — Емайра свали длан от колоната. — В началото на живота ми в
двореца мразех тази зала… — подхвърли го разсеяно, но Рай познаваше майка си — тя никога не говореше и не
действаше безцелно.
— Така ли?
— Какво по-лошо има, мислех си, от бална зала, направена от стъкло? Беше само въпрос на време да се счупи.
И един ден, ох, бях страшно ядосана на баща ти — не помня причината — и ми се прииска да счупя нещо. Дойдох
тук, в тази крехка зала, и заблъсках по стените, по пода, по колоните. Нараних си ръцете от кристала и стъклото, чак
ми потече кръв. Но, независимо колко силно удрях, Бижуто не се трошеше.
— Дори стъклото е здраво — съгласи се Рай, — стига да е достатъчно дебело.
Мимолетна усмивка изгря по лицето на майка му и угасна, последвана от втора — първата искрена, втората
изкуствена.
— Отгледала съм умен син.
Рай разроши косата си с пръсти.
— Отгледала си мен, мамо.
При тези негови думи тя се намръщи както се бе случвало толкова пъти преди. Мръщеше се така, че му
напомняше за Кел, макар че никога не би й го казал.
— Рай, не съм имала предвид…
Зад гърба им някой се окашля. Рай се обърна и видя принц Кол, застанал на прага, с намачкани дрехи и
разрошена коса, сякаш изобщо не си е лягал.
— Дано не Ви прекъсвам? — попита весканецът с леко напрежение в гласа, което изправи принца на нокти.
— Не — отвърна хладно кралицата в същия миг, в който Рай отсече:
— Да!
Сините очи на Кол се стрелнаха първо към единия, после към другия. Очевидно той забеляза, че е прекъснал
разговора им, но не се оттегли. Напротив — пристъпи в Бижуто и остави крилата на вратата да се затворят подире
му.
— Търсех сестра ми.
Рай си спомни синините по китката на Кора.
— Не е тук.
Весканският принц огледа набързо залата.
— Така виждам и аз — съгласи се и се запъти към тях. — Дворецът ви е наистина величествен! — Движеше се
с обичайната си скорост, сякаш се възхищава на помещението, но постоянно стрелкаше с поглед Рай и кралицата. —
Щом си помисля, че съм разгледал всичко, откривам нова зала…
На кръста си носеше меч; инкрустираната със скъпоценни камъни ръкохватка показваше, че острието е играчка,
но въпреки това Рай настръхна — от вида му, от стойката на принца, от самото му присъствие. Междувременно
Емайра внезапно насочи вниманието си нагоре, все едно е чула нещо, недоловимо за сина й.
— Максим!
Името на баща му се изплъзна от устните на кралицата по-скоро като задавен шепот и тя тръгна към вратата, но
неочаквано спря, защото Кол си извади оръжието.
И с този жест всичко във весканеца се промени. Младежката му арогантност изчезна, мрачна целеустременост
замени свободното му поведение. Кол може и да беше принц, но държеше меча със спокойното умение на войник.
— Какво правиш? — възмути се Рай.
— Не е ли очевидно? — Кол стегна хватката си върху острието. — Печеля война, преди да е започнала.
— Свали меча — нареди кралицата.
— Моите извинения, Ваше Величество, но не мога.
Рай се вгледа в очите на весканския принц с надежда да долови сянка на развалата, да намери воля, усукана от
заклинанието отвъд дворцовите стени, и потрепери, когато ги намери зелени и бистри.
Каквото и да правеше Кол, правеше го по свой избор.
Някъде зад вратите се разнесоха викове, но гласовете се сливаха и думите им бяха неясни.
— Приемете съжаленията ми — извини се весканският принц и вдигна меча. — Наистина дойдох само за
кралицата.
Майката-кралица разпери ръце и въздухът около пръстите й затрепери от скреж.
— Рай! — извика тя с глас като облак мъгла. — Бягай!
Преди още да го изрече, Кол вече се бе втурнал напред.
Весканецът беше бърз, но Рай се оказа още по-бърз или поне така му се стори, понеже магията на кралицата
скова крайниците на противника й. Леденият въздух не стигаше да спре нападението, ала забави Кол достатъчно, та
Рай да се хвърли пред майка си и острието, предназначено за нея, и то да се забие в неговите гърди.
Принцът изпъшка от зверската болка, с която стоманата прониза кожата му и за миг се озова отново в покоите
си, с кинжал между ребрата и кръв, лееща се изпод дланите; ужасното парене на разкъсана плът бързо отстъпваше
пред вцепеняващ ужас. Ала тази болка беше истинска, гореща и след нея не се надигна нищо друго.
Усещаше всеки ужасен сантиметър метал — от входната рана точно под корема до изходната малко под рамото.
Изкашля се и изхрачи кръв върху стъкления под, а краката му заплашваха да се подгънат, но успя да остане прав.
Плътта му пищеше, мислите му кръжаха бясно, но сърцето му продължаваше да бие — упорито, непокорно —
около меча на другия принц.
Рай си пое накъсан дъх и вдигна глава.
— Как… смееш… — изръмжа той с уста, пълна с металния вкус на кръвта.
Шок смени триумфа по лицето на Кол.
— Не е възможно — заекна той и после, в ужас, добави: — Какво си ти?
— Аз съм… Рай Мареш! — отвърна принцът. — Син на Максим и Емайра… брат на Кел… наследник на този
град… и бъдещият крал на Арнес!
Кол пусна оръжието си.
— Но ти би трябвало да си мъртъв!
— Знам — отвърна Рай, извади своя меч от канията и заби стоманата в гърдите на убиеца.
Раната представляваше огледално копие на неговата, но весканският принц не бе защитен от заклинание.
Нямаше магия, която да го спаси. Ничий живот не бе обвързан с неговия. Острието потъна дълбоко. Рай очакваше да
изпита вина — или гняв, или дори триумф — когато русият младеж рухна безжизнен, но го обзе единствено
облекчение.
Пое си още веднъж дъх и стисна здраво дръжката на все още забитото в гърдите му оръжие. Извади го, острието
беше обагрено в червено.
Остави го да падне на пода.
Едва тогава чу тиха въздишка — беззвучен писък — и усети студените пръсти на майка му да се стягат върху
ръката му. Обърна се към нея. Видя червеното петно да се разлива на предницата на дрехата й, където се бе забил
мечът. През него. И през нея. Ето, точно над сърцето. Твърде мъничък отвор за твърде тежка рана. Очите на майка
му се впиха в неговите.
— Рай! — прошепна тя с вдълбана между веждите тревожна бръчка — беше правила същата гримаса стотици
пъти, винаги щом той и Кел се забъркаха в някоя каша, или пък Рай повишаваше тон, или си гризеше ноктите, или
правеше нещо друго, недостойно за принц.
Бръчката стана по дълбока, очите на Емайра губеха пламъка си, тя посегна колебливо към раната и после
падна. Рай я улови, препъна се под внезапната тежест, разкъсала раненото му, съсипано сърце.
— Не, не, не! — възкликна принцът и коленичи заедно с Емайра на стъкления под. Не, не беше честно! Поне
веднъж успя навреме. Показа достатъчно сила. Поне веднъж…
— Рай — повтори майка му, тъй нежно… Твърде нежно.
— Не!
Тя вдигна окървавени ръце към лицето на сина си, опита се да го помилва по бузата и не улучи, само размаза
червено по брадичката му.
— Рай…
Сълзите му покапаха по пръстите й.
— Не!
Кралицата отпусна обезсилено длан и омекна в обятията на сина си, неподвижна; и в тази внезапна
неподвижност светът на Рай се сви до разливащото се петно кръв и задържалата се бръчка между очите на майка му.
Едва тогава се появи болката и го преви с такава внезапна сила и такава ужасна тежест, че той се хвана за
гърдите и запищя.
ІV
Алукард не помръдваше от руля на кораба, но се стараеше не само да гледа хоризонта, но и да обръща внимание
на тримата магьосници на палубата. „Призрак“ му се струваше съвсем непривичен — твърде лек, твърде дълъг…
обувка, ушита по мярка за чужд крак. Какво ли не би дал за стабилния корпус на „Среднощно острие“! За Строс и
Тав, и Ленос — всяко от имената беше като забита под кожата му треска. И за Рай — чието име отваряше още по-
дълбока рана.
Алукард никога не бе копнял толкова силно за Лондон.
„Призрак“ плаваше отлично, но въпреки прохладния, ясен ден и тримата възстановяващи се антари, които
пълнеха платната му с вятър, някой трябваше и да прокарва курса, а — колкото и да се фукаше Кел Мареш, той не
знаеше нищичко за управлението на кораби, Холанд едва успяваше да си задържи закуската в стомаха, а Бард се
учеше бързо, но винаги щеше да си остане по-добър крадец, отколкото моряк, не че Алукард някога би й го казал в
очите. Така че на гърба на капитан Емъри падаше задачата да закара „Призрак“ до Танек и екипажа — или поне
оцелелите му членове — до Лондон.
— Какво означава това? — разнесе се гласът на Бард от долната палуба. Стоеше съвсем близо до принца
антари, а той на свой ред бе вдигнал унаследителя към слънцето.
Алукард се намръщи при спомена през какво мина, за да се сдобие с проклетата вещ. Тайната, платена в
Сасенрош. Корабът при скалите в Ханас. Небелязаният гроб и празният ковчег — и това беше само началото, но в
крайна сметка се получи интересна история, а за Марис това беше половината от стойността.
И всички плащаха. Най-много онези, които идваха за първи път. Ако Марис не те познаваше, не ти вярваше и
умерената цена най-вероятно щеше да ти спечели бързо отпращане без покана за връщане, така че Алукард си плати.
Изрови този унаследител и го занесе чак на „Фераси Страс“. И какво? Завърна се там отново, а устройството пак се
озова в ръцете му.
Братът на Рай (Алукард установи, че мрази Кел малко по-малко, когато го нарича така) въртеше предпазливо
унаследителя между пръстите си, а Бард се беше навела над него.
Холанд ги следеше мълчаливо, така го наблюдаваше и Алукард. Третият антари не говореше често, но отвореше
ли си устата, тонът му винаги бе сух и презрителен. Излъчваше самочувствието на човек, наясно и със силните си
страни, и че наоколо няма равни, поне не в тази компания. Алукард имаше чувството, че като нищо ще се харесат,
ако не беше чак толкова неприятен тип. Или ако беше още по-непоносим… Дори би го харесал при всички случаи,
стига да не беше предател. И ако не беше призовал чудовището, което сега върлуваше като пожар из Лондон.
Същото, дето уби Аниса.
— Отдай и вземи — присви очи Кел.
— Точно така — съгласи се Бард. — Но как точно действа?
— Допускам, че трябва да си убодеш ръката на върха — обясни той.
— Дай го насам.
— Това не е играчка, Лайла!
— А аз не съм дете, Кел.
Холанд си прочисти гърлото:
— Всички трябва да се запознаем със свойствата му.
Кел подбели очи и за последно огледа уреда, преди да им го подаде.
Белият антари тъкмо се пресегна да го вземе, но Кел изпъшка неочаквано и изтърва унаследителя. Цилиндърът
изпадна от ръката му, а той се преви и от гърлото му се изтръгна тихо стенание.
Холанд улови уреда, а Бард — Кел. Беше пребледнял като платно и се държеше за гърдите.
Алукард, вече на крака, тичаше към тях, а в ума и в сърцето му туптеше само една дума:
Рай.
Рай.
Рай!
Магия заблестя пред очите му и той се наведе над черноокия принц да проучи сребристите нишки, които се
увиват около душевния му печат. Възелът в сърцето на Кел все още си беше на мястото, но нишките грееха с огнена
мощ и пулсираха леко, изпънати като струни.
Антари преглътна писъка си, ала звукът все пак изсвистя между стиснатите му зъби.
— Какво има? — попита го Алукард, почти неспособен да чуе думите си заради паническия тътен на
сърцебиенето си. — Какво става?
— Принцът — изпъшка Кел с пресекващ дъх.
Капитанът искаше да изкрещи „Знам, че е принцът! “, но попита само:
— Жив ли е?
Досети се за отговора още преди Кел да му се озъби, вкопчил пръсти в гърдите си:
— Жив е, разбира се. Но беше нападнат.
— От кого?
— Не знам — изръмжа черноокият принц. — Да не съм ясновидец?
— Залагам на Веск — намеси се Бард.
Кел изхълца от болка, нишките за миг грейнаха още по-силно и после потъмняха до обичайното си сребърно
сияние.
Холанд прибра унаследителя в джоба си.
— Ако не е възможно да умре, няма и причини за тревога.
— Разбира се, че има причина — възрази Кел и се надигна с усилие. — Някой току-що се опита да убие принца
на Арнес! — извади кралската брошка от джоба на палтото си. — Трябва да тръгваме. Лайла. Холанд.
Алукард ги зяпна.
— Ами аз? — пулсът му се бе успокоил, но цялото му тяло още вибрираше от животинска паника и нужда да
предприеме нещо.
Кел притисна палец към иглата на брошката и пусна кръв.
— Остани на кораба.
— Няма начин — изръмжа Алукард и хвърли поглед към скромния екипаж на борда.
Холанд си стоеше на място, но когато Лайла понечи да застане до Кел, я улови за ръка с бледите си пръсти. Тя
го премери с гневен поглед, ала той не я пусна, а Кел не погледна към тях, не дочака и да провери дали го следват,
просто поднесе амулета към стената на кубрика.
Холанд поклати глава:
— Няма да стане.
Кел не го слушаше.
— Ас таскен…
Остатъкът от заклинанието бе прекъснат от разцепила въздуха гръмотевица, съпроводена от внезапно люшване
на кораба и от болезнения вик на младия антари, запратен със сила заднешком по палубата.
На Алукард му изглеждаше сякаш фойерверк за Деня на светиите е избухнал насред „Призрак“.
Яростна светкавица, пръски енергия, сребърната магия на Кел, сблъскваща се със синьото, зеленото и
червеното на природата наоколо… Братът на Рай се опита да седне и се хвана за главата, очевидно изненадан да
открие, че все още е на кораба.
— Какво, да му се не види, беше това? — попита Бард.
Холанд пристъпи бавно напред и сянката му полази по Кел.
— Както тъкмо предупредих, не можеш да отвориш проход на плавателен съд в движение. Противоречи на
правилата на магията за прехвърляне.
— Защо не ми го каза по-рано?
Белият антари вдигна вежда:
— Очевидно предположих, че знаеш.
Цветът постепенно се връщаше на лицето на Кел, а силно изчервяване замени болезнената му гримаса.
— Докато не стигнем суша — продължи Холанд, — не сме с нищо повече от обикновени магьосници.
Презрението в гласа му опъна нервите на Алукард. Нищо чудно, че Бард все се опитваше да го убие.
В този момент Лайла изсумтя и капитанът се обърна навреме, за да види как Кел, на крака, вдига ръце в посока
на мачтата. Поток магия изпълни полезрението му, а силата се наклони към антари като вода в чаша. Секунда по-
късно порив на вятъра удари кораба толкова силно, че платната изплющяха и цялата конструкция изскърца басово
и заплашително.
— Внимателно! — извика Алукард и се втурна към руля, докато корабът се накланяше силно под напора на
внезапната буря.
Успя да върне „Призрак“ в курса му, а Кел го подкара с целеустременост — и концентрирана сила — каквато
капитанът никога не го беше виждал да използва. Ниво на силата, запазено не за Лондон или за краля и кралицата,
не и за Розенал или за самия Осарон.
Само за Рай, помисли си Алукард.
Същата сила на любовта, разчупила законите на света и върнала единия брат към живота.
Нишките магия се опънаха и пламнаха, щом Кел съсредоточи мощта си върху платната, а Холанд и Лайла се
стегнаха, защото той премина границите на своята сила и почерпи и от тяхната.
Дръж се, Рай! — помисли си Алукард, а корабът се плъзна напред, надигна нос и полетя, докосвайки едва-едва
повърхността. Пръските вода се стелеха около тях като мъгла. „Призрак“ бързаше отново към Лондон.
V
Рай слезе по стъпалата на тъмницата.
Крачеше бавно, тежко. Болеше го да диша — болката нямаше нищо общо с раната на гърдите му и бе изцяло
свързана със смъртта на майка му.
Ребрата и едното рамо бяха превързани — твърде стегнато — а разрезът отдолу се беше затворил. Зараснал —
това беше правилната дума. Не и за него обаче, понеже при Рай Мареш от месеци нищо не беше зараствало.
Лекуването беше естествен процес, изискваше време — мускулите да се възстановят, костите да се споят,
кожата да се съедини, да се образуват белези и бавното намаляване на болката да бъде последвано от възвръщането
на силата.
Честно казано, Рай така и не бе опитвал продължителното страдание на възстановяването. Като малък,
наранеше ли се, Кел бе насреща да го излекува. Нищо по-страшно от порязване или синина не го бяха мъчили за
време, по-продължително от нужното да намери брат си.
Ала дори и това беше различно.
Беше въпрос на избор.
Рай си спомняше как на дванайсет падна от градинската стена и си изкълчи ръката. Помнеше как Кел побърза
да си пусне кръв и как той припряно го спря, понеже предпочете да понася болката, отколкото да гледа гримасата на
брат си докато си забива ножа, а и като знаеше, че до края на деня ще му се вие свят и ще му е зле заради
използването на магия. И защото, тайно, Рай искаше да е сигурен, че разполага с избор.
С възможност раните му да зарастват сами.
Само че, когато Астрид Дейн заби нож между ребрата му, а мракът го погълна и после отстъпи като отлив, нито
разполагаше с избор, нито с възможност да откаже. Раната вече се беше затворила. Заклинанието беше завършено.
Три дни пази леглото в преструвка на възстановяване. Чувстваше се слаб и болен, но не толкова заради раната,
колкото заради новата кухота, възцарила се в него. А гласът в главата му шепнеше „грешно е, грешно е“ с всеки удар
на сърцето.
Сега раните му не зарастваха. Просто имаше рана… и после я нямаше.
На последното стъпало го разтърси силна тръпка.
На Рай изобщо не му се предприемаше тази стъпка.
Не желаеше да се изправя пред принцесата.
Ала някой трябваше да се справи с живите, точно както друг бе длъжен да поеме мъртвите и кралят вече се
беше произнесъл по въпроса. Бащата на Рай подхождаше към мъката си все едно е враг, противник на бойното поле
и трябва да се покори. Беше заповядал на гвардейците да съберат всички весканци в двореца — до крак, да ги
поставят под въоръжена охрана и да ги затворят в южното крило. Едва после положи мъртвата си съпруга върху
каменната плоча на скръбта с неописуема нежност, все едно тя е от стъкло. Сякаш нещо би й навредило.
В сумрака на затвора на стража стояха двойка гвардейци.
Кора седеше с подвити крака на пейка в дъното на килията си. Не беше прикована към стената като Холанд, но
на деликатните й китки бяха надянати толкова тежки окови, че се налагаше да държи длани върху пейката пред
коленете си — все едно се е навела напред, за да прошепне някаква тайна.
Пръски кръв покриваха лицето й като лунички, но въпреки това се усмихна при вида на Рай. Не беше нито
изпънатата гримаса на луд, нито изпълнена със съжалението на виновния. Със същата такава усмивка го дари,
докато седяха в кралската баня и си разказваха истории: весела и невинна.
— Рай! — възкликна принцесата радостно.
— Идеята твоя ли беше, или на Кол?
Кора прехапа устни и се нацупи поради липсата на любезност. Ала после стрелна с очи превръзката, която
надзърташе през вдигнатата яка на Рай. Явно бе очаквала ударът да е бил смъртоносен. Какъвто и беше.
— Брат ми е един от най-добрите майстори на меча във Веск — заяви принцесата. — Кол никога не пропуска
целта си!
— И сега не пропусна — отвърна Рай простичко.
Кора сбърчи вежди, после челото й се изглади. Израженията се стрелкаха през лицето й като разлюлени от
вятъра страници, твърде бързо, за да ги разчете.
— Носят се слухове у дома, в столицата ни — уточни тя. — Слухове за Кел и теб. Твърдят, че си умрял и…
— Идеята твоя ли беше, или негова? — повтори Рай и се постара да запази тона си равен, да сдържи мъката си,
както правеше баща му; да вдигне бент пред тъгата.
Кора се изправи независимо от тежестта на оковите.
— Брат ми има дар за мечовете, не за стратегиите… — вкопчи пръсти в решетките, а металът звънна в метал
като камбана. Маншетите й се плъзнаха надолу и Рай отново видя синините около китката й. Имаше нещо
неестествено в тях, осъзна той, нечовешко.
— Не те е насинил брат ти, нали?
Кора проследи погледа му и се засмя.
— Ястребът… — призна. — Прекрасни птици. Лесно се забравя, че имат и нокти.
Сега, вече наясно, Рай различи извивката на ноктите — беше ги сбъркал с пръсти — и раните от забиването на
върховете им.
— Съжалявам за майка ти — допълни Кора и най-ужасна му се стори искреността в гласа й. Рай се замисли за
нощта, която прекараха заедно и как тя разпръсна самотата му. Лекотата на присъствието й и как я възприе за дете
— малко момиче, което се е впуснало да си играе игри, които не разбира напълно. Сега той подложи на съмнение
тази невинност; много по-голяма бе вероятността да се окаже преструвка. Чудеше се как така не я разпозна. Дали
щеше да промени нещо, ако се бе усъмнил. Ако, ако, ако…
— Защо го направи? — попита с решителност, напът да се строши.
Кора наклони глава, озадачена — приличаше на хищна птица с качулка.
— Аз съм шестото от седем деца. Какво бъдеще ме очаква? Според теб какъв шанс имам да стана кралица?
— Да беше избила твоето семейство, а не моето.
Принцесата се наведе напред и притисна херувимското си личице към решетките на килията.
— И това съм обмисляла. Възможно е някой ден да го направя.
— Не, няма да стане — обърна се да си върви Рай. — Никога няма да излезеш от тази килия.
— Същата като теб съм — напомни принцесата тихо.
— Нищо подобно! — отхвърли обвинението й той.
— Нямам почти никаква магия — продължи Кора. — Но и двамата знаем, че съществуват и други видове
власт…
Рай забави крачка.
— Например чар, хитрост, съблазън, стратегия…
— Убийство — замери той принцесата със собствените й думи.
— Използваме каквото ни е подръка. Създаваме онова, което не е. Не сме чак толкова различни — Кора стисна
здраво решетките. — И двамата искаме едно и също. Да ни смятат за силни. Единствената разлика между теб и мен
е в броя на роднините, застанали на пътя ни към трона.
— Това не е единствената разлика, Кора.
— Побърква ли те, че си по-слабият?
Той я хвана за ръцете и натисна пръстите й в решетките.
— Жив съм, защото брат ми е силен — отсече Рай студено. — А ти си жива само защото твоят е мъртъв.
VІ
Осарон седеше на трона и чакаше.
Чакаше дворецът на фалшивия крал да падне.
Чакаше поданиците му да се върнат.
Чакаше вестта за победата си.
Или каквато и да е вест…
Хиляди гласове бяха шепнали в главата му — целеустремени, плачещи, увещаващи, умоляващи, триумфални —
и после, изведнъж, изчезнаха до един, а светът внезапно застина.
Той отново се пресегна и подръпна нишките, но никой не отвърна.
Никой не дойде.
Не е възможно всички да са загинали в битката срещу защитата на двореца. Изключено е да изчезнат с такава
лекота от властта му.
Чакаше и се питаше дали самата тишина не е някакъв номер, капан, накрая се изправи, защото тя се проточи и
мислите му все тъй кънтяха шумно в празното пространство.
Мраковитият крал тръгна към вратите на двореца — гладкото тъмно дърво се разтвори като дим пред него и
отново си възвърна формата подире му, раздели се както се полага на бог.
Дворецът на неистинския крал продължаваше да се издига на фона на небето, защитата му бе пропукана, но не
и унищожена.
А навред по стъпалата, по бреговете на реката и из града Осарон откри телата на куклите си с прерязани конци.
Където и да надзърнеше, виждаше само тях. Хиляди. Мъртви.
Не, не бяха мъртви.
Но не и напълно живи.
Въпреки студа във всеки тлееше първичното сияние на живота — блед, стабилен ритъм на сърце, което още
бие, но толкова тихо, че не може да наруши тишината.
Тишината — ужасяващата, оглушителна тишина, досущ като в света — неговия свят — когато последната капка
живот се оттече и остана само воалът от сила, изсъхнало късче магия, било някога Осарон. Дни наред той обикаля
мъртвите останки на този град, всеки сантиметър бе почернял, накрая дори и той се усмири, твърде слаб, за да се
движи, твърде слаб, за да направи каквото и да било, освен да съществува, да блъска упорито като тези спящи сърца.
— Станете! — заповяда сега на поданиците си.
Никой не му отвърна.
— Станете! — изпищя той в умовете им, в самите им сърцевини, дърпаше всички струни, пресягаше се в
памет, в сън, в кост.
Ала никой не се надигна.
В краката на бога лежеше сгушен слуга и Осарон коленичи, пресегна се в гърдите му и вкопчи пръсти в сърцето
му.
— Стани! — заповяда. Мъжът не помръдна. Ошокът стегна хватката си, изливаше все повече и повече от себе
си в черупката, докато тя не се разпадна. Безполезна. Безполезна! Всички до един бяха безполезни!
Мраковитият крал се изправи и вятърът раздуха пепелта, когато той насочи поглед към онзи, другия дворец,
седалище на разгулната аристокрация, от чиито шпилове се виеха нишките на заклинание. Значи това беше тяхно
дело, те бяха откраднали служителите му и заглушили гласа му?
Няма значение.
Не могат да го спрат.
Осарон ще завладее този град и този свят.
А първо ще се заеме със събарянето на двореца. Лично.
VІІ
За любовта се говори, все едно е стрела. Изделие, което лети бързо и винаги улучва целта си. И неизменно е
приятно изживяване, но Максим бе улучван веднъж със стрела и знаеше истината добре: болката е кошмарна.
Нито си бе пожелавал да се влюби, нито очакваше да приветства тази болка и с готовност възнамеряваше да се
преструва, че е улучен от стрелата.
Докато не срещна Емайра.
Дълго време смяташе, че стрелата е изиграла най-лошата си шега — поразила е него, но е пощадила нея.
Представяше си как кралицата се е изплъзнала покрай върха й, както заобикаляше толкова други неща, които не
харесваше.
Максим прекара цяла година в опити да изтръгне стрелата от сърцето си, за да осъзнае в крайна сметка, че не
желае да го стори. А навярно не е и в състояние. И мина още една година. Тогава осъзна, че и Емайра е била улучена
като него.
Ухажването им вървеше бавно — все едно се топеше ледник. Представляваха съюз на горещината и студа, на
могъщи и равно противоположни стихии; бяха хора, незнаещи как да се размекват, как да утешават и как да намират
отговора един в друг.
Раната от стрелата бе зараснала отдавна. Той бе забравил напълно болката.
До днес.
Сега раната зееше, а дръжката на стрелата бе заседнала между ребрата му. Стържеше в костите и дроба при
всяко мъчително вдишване и загубата като същинска ръка усукваше стрелата, опитваше се да я освободи, преди тя да
го е убила, но междувременно разкъсваше още повече околната плът.
Максим копнееше да стои редом с Емайра. Не с тялото, положено в Розовата зала, а с жената, която обичаше.
Искаше да бъде с нея, а вместо това стоеше в картографската стая срещу Сол-ин-Ар, заставен да превърже смъртна
рана и да се сражава с болката, защото битката още не беше спечелена.
Заклинанието му блъскаше във вътрешността на черепа и той вкусваше кръв при всяко преглъщане, а когато
вдигна гравираната кристална чаша към устата си, ръката му трепереше.
Сол-ин-Ар стоеше от другата страна на картата, делеше ги просторът на Арнеската империя върху масата с
издигащия се в средата град Лондон. Исра чакаше до вратата със сведена глава.
— Моите съболезнования за загубата — поде фароанският лорд, понеже така е редно да се казва. И двамата
знаеха, че думите не стигат, че никога няма да са достатъчни.
В ролята си на крал не беше редно Максим да скърби за един живот повече, отколкото за цял град, но човекът,
положил розата на сърцето на съпругата си, не спираше да ридае.
Кога я видя жива за последен път? Какво последно й каза? Не знаеше и не можеше да си спомни. Стрелата се
завъртя. Раната го болеше. Бореше се да си спомни, да помни, да запомни…
Емайра с тъмните очи, които виждаха толкова много, и с нейните редки усмивки, пазени сякаш са рядка
скъпоценност. Красивата Емайра с чутовната сила, твърда черупка около крехко сърце.
Емайра, свалила защитата си достатъчно задълго, за да допусне Максим вътре, но вдигнала я двойно по-здрава
след раждането на Рай, та нищо друго да не проникне в сърцето й. Емайра, за чието доверие той се беше борил, но я
подведе, защото неведнъж й обещаваше да осигури на тях двамата и на техния син безопасност…
Емайра я нямаше.
Които оприличават смъртта на сън, никога не са я срещали.
Когато Емайра спеше, клепките й танцуваха, устните се разтваряха, пръстите трепкаха, от глава до пети
оживяваше в сънищата си. Сега в Розовата зала лежеше не съпругата на Максим, не кралицата му, не майката на
наследника му, а просто изоставена черупка. Беше празна — недоловимото присъствие на живот, магия и личност
беше угасено като свещ и подире си оставяше само изстиващия восък.
— Знаел си какво кроят весканците — отбеляза Максим и се насили да се съсредоточи какво се случва в
картографската стая.
Сол-ин-Ар стоеше мрачен и скован, а златните украшения по лицето му сияеха странно равномерно.
— Подозирах.
— Как?
— Не притежавам магия, Ваше Величество — отвърна лордът на бавен, но безупречен арнески с акцент, който
сливаше думите. — Но имам здрав разум. Мирните отношения между Фаро и Веск доста се напрегнаха
напоследък… — посочи картата. — Арнес се намира точно между империите ни. Препятствие. Преграда. Следях
принца и принцесата от самото им пристигане и когато Кол ви отвърна, че не е пратил вест до Веск, знаех, че лъже.
Знам го, понеже дарът им е настанен в покоите под моите.
— Ястребът… — проточи Максим и си спомни подаръка на весканците — голямата сива хищна птица,
поднесен преди началото на „Есен Таш“.
Сол-ин-Ар кимна.
— Техният дар ме изненада. Тези птици не обичат да живеят в клетки. Весканците ги използват да пращат
писма през суровата шир на земите си и когато са затворени, крещят басово и постоянно. Птицата под покоите ми
млъкна преди два дни.
— Светии! — промърмори Максим. — Трябваше да кажеш нещо.
Сол-ин-Ар вдигна тъмна вежда.
— А щяхте ли да се вслушате, Ваше Величество?
— Моля за прошка — отвърна кралят, — че не повярвах на съюзник.
Сол-ин-Ар го гледаше в очите, а в сияйните мъниста по лицето му блещукаха искри.
— И двамата сме войници, Максим Мареш. Доверието не ни се отдава лесно.
Максим поклати глава и напълни отново чашата си с надежда течността да потуши неприятния вкус на кръв и
да стабилизира ръцете му. Не бе възнамерявал да държи заклинанието си готово толкова време, искаше само… да
види Емайра и да се сбогува…
— Много време мина — отбеляза и се насили да се върне към настоящето, — откакто съм бил на война. Преди
да стана крал, командвах Кървавия бряг. Така наричахме с войниците ми откритите води между империите. Тази
ивица земя, където отиваха на война пирати, бунтовници и всички други, отказващи да признаят мира.
— Анастамар — уточни Сол-ин-Ар, — така го наричаме ние. Означава Пролив на убийствата.
— Приляга му — Максим отпи голяма глътка. — Мирът тогава бе достатъчно нов, за да е крехък — макар да
предполагам, че мирът винаги е крехък — и разполагах само с хиляда души да удържа целия бряг. Тогава носех друга
титла. Не ми я даде дворецът, нито ми я даде баща ми; дадоха ми я моите войници.
— Стоманеният принц — натърти Сол-ин-Ар и прочел изражението на Максим, добави: — Изненадан ли сте,
че легендите за подвизите Ви са преминали отвъд границата? — И плъзна пръсти по ръба на картата. —
Стоманеният принц, който разкъса сърцето на бунтовническата армия. Стоманеният принц, който оцеля в Нощта на
ножовете. Стоманеният принц, който уби пиратската кралица…
Максим довърши питието си и остави чашата на масата.
— Навярно никога няма да узнаем колко са се обогатили легендите за всеки от нас. Кои части оцеляват и до
днес и кои ще умрат с нас, но…
Прекъсна го внезапна тръпка, не в крайниците му, а в самата стая. Дворецът около тях се разтресе ужасяващо,
стените трепереха, каменните фигурки по картата бяха на косъм да се претърколят. И двамата събеседници
потърсиха по-стабилна опора.
— Исра! — извика Максим, но гвардейката му вече бе излязла в коридора. Кралят и Сол-ин-Ар я последваха.
Заради нощта след нападението защитата все още беше отслабена, но това не би трябвало да има значение,
защото всички отвъд вратите на двореца спяха.
Всички — освен Осарон.
Сега гласът на ошока тътнеше над града — не сладкият, упоителен шепот в ума на Максим, а осезаем и
гръмотевичен.
Този дворец е мой!
Този град е мой!
Този народ е мой!
Осарон явно знаеше за заклинанието, несъмнено знаеше и че източникът му е зад стените на двореца. Ако
Тийрън се пробудеше, магията щеше да се развали. Падналите да се съживят.
Мигът бе настъпил.
Максим се насили да тръгне към парадния вход на двореца, с всяка крачка — все по-приведен под тежестта на
заклинанието, макар сърцето му да плачеше за Рай. Само синът му да беше наблизо! Само ако можеше да го види за
последно!
Като че призован от тази мисъл, принцът се появи на прага и кралят внезапно си пожела да не бе тъй себичен.
Мъка и страх бяха изписани по лицето на Рай и го превръщаха в непораснало дете. Та той беше още юноша!
— Какво става? — попита момчето.
— Рай — поде кралят и остана без дъх дори от тази къса дума. Не знаеше как да постъпи. Ако спре да се движи
имаше риск и да не успее да тръгне отново.
— Къде отиваш? — попита синът на Максим, а гласът на Осарон разтърсваше света.
Бори се, фалшиви кралю!
Максим подръпна нишките на силата си и усети заклинанието да се затяга, да се затваря като броня около него,
а стоманените сърца оживяха в металните гърди.
— Татко! — възкликна Рай.
Предай се и ще пощадя хората вътре!
Кралят призова своите стоманени войници и ги усети да крачат през коридорите.
Откажеш ли, ще съборя двореца до основи!
Кралят продължи напред.
— Спри! — настоя Рай. — Ако излезеш навън, ще умреш!
— Смъртта не е срамна — отвърна Максим.
Ти не си бог!
— Не можеш да постъпиш така! — Стигнаха до фоайето и Рай прегради пътя на баща си. — Влизаш право в
капана му!
Максим спря, тежестта на заклинанието и покрусата на сина му заплашваха да го свалят на колене. Нежно
нареди:
— Отмести се, Рай!
Синът му гневно поклати глава:
— Моля те!
По тъмните му мигли се трупаха готови да се пролеят сълзи. Разкъсваха сърцето на Максим. Дворецът
потрепери отново. Стоманените гвардейци пристигаха. Стигнаха преддверието — дузина цели брони, омагьосани
да се движат с кръв и воля. На кръста на всеки висеше къс кралски меч, а зад шлемовете топлата светлина на
омагьосаните им сърца гореше като жарава. Бяха готови. Той — също.
— Рай Мареш — заяви Максим твърдо, — ще те помоля като баща, но, ако се наложи, ще ти заповядам като
твой крал!
— Не — отвърна Рай и го сграбчи за раменете. — Няма да допусна подобно нещо!
Стрелата в гърдите на краля се усука още по-мъчително.
— Сол-ин-Ар — продума Максим. — Исра!
Те го разбраха. Пристъпиха напред, хванаха принца за ръцете и го издърпаха встрани. Рай се бореше свирепо,
но след кимване на краля, Исра заби покрития с метална ръкавица юмрук в гърдите на младежа и той се преви, без
да спира да пъшка:
— Не, не…
— Сосора настима — посъветва го Сол-ин-Ар. — Послушай краля си.
— Отворете портата! — заповяда Максим.
Сълзите на Рай потекоха по бузите му.
— Татко…
Тежките крила на вратата се разделиха. Отвориха се. В подножието на дворцовите стълби стоеше сянката —
демонът, престорил се на крал.
Осарон вдигна глава.
Погледни ме!
— Пуснете ме! — извика Рай.
Максим прекрачи прага. Не погледна назад; нито към стоманените гвардейци, които маршируваха подире му,
нито към лицето на сина си, с очи като на Емайра, зачервени от мъка.
— Моля ви! — ридаеше Рай. — Моля ви, пуснете ме…
Това бяха последните думи, които Максим чу, преди портите на двореца да се затворят.
VІІІ
Рай беше на осем, когато за първи път попадна в картографската стая на баща си.
Не му позволиха да влезе през позлатената врата и само за малко видя елегантните фигурки, подредени върху
огромната маса — сцените се движеха със същата бавна магия на рисунките по градските новинарски дъски.
Опита да се вмъкне отново в стаята, разбира се, но Кел не пожела да му помогне, а в двореца имаше и куп други
ъгълчета за изучаване. Ала Рай така и не забрави странната магия на помещението и същата зима, когато времето се
развали и слънцето сякаш спря да изгрява, си направи карта: изработи двореца от златна триетажна стойка за торти,
реката — от ивица тюл, стотината дребни фигурки — от всичко, попаднало му в ръцете. Направи и вестра, и остра,
жреци и кралски гвардейци.
— Това си ти — посочи на Кел и вдигна огниво с червена капачка и капка черна боя за око.
Брат му не се впечатли.
— Това си ти — размаха пред майка си кралица, направена от стъклена колбичка за тоник.
— Това си ти! — гордо показа на Тийрън парче бял камък, което изрови на двора.
Работеше върху комплекта си вече над година, когато баща му дойде да го види. Рай така и не бе успял да
намери подходящо въплъщение за краля. Кел — той обикновено не желаеше да играе — му предложи камъче с
дузини малки улеи, които почти образуваха зловещо лице, поне при подходяща светлина, но Рай сметна, че то
прилича повече на кралския готвач Лор.
Максим влезе късно една вечер и завари принца наведен над дъската. Кралят, Висок и снажен, бе облечен в
червено и златно, а тъмната брада и веждите засенчваха лицето му. Нищо чудно защо Рай не бе успял да открие
подходяща фигура. Нищо не му се струваше достатъчно масивно.
— Какво е това? — попита баща му и приклекна на коляно до самоделния дворец.
— Игра — отвърна момчето гордо, — като твоята.
Тогава Максим го хвана за ръка и го поведе по стълбите, заедно прекосиха целия дворец, а босите крака на
момчето потъваха в дебелите килими. Стигнаха до златната врата, сърцето на Рай запърха в гърлото, донякъде от
страх, но по-скоро от възбуда, понеже баща му я отключи.
Спомените често изкривяват видяното и го правят по-великолепно. Ала споменът на Рай за картографската
стая бледнееше в сравнение с истината. За изминалата година бе пораснал цели два пръста, но вместо да му се стори
по-малка, картата изглеждаше все тъй грамадна, необятна и омагьосваща.
— Това — каза баща му твърдо, — не е игра. Всеки кораб, всеки войник, всяко парче камък и стъкло са живият
пулс на това кралство, отразен тук, на картата.
Рай се взираше с почуда в магическата дъска, станала още по-омайваща след предупреждението на баща му.
Максим скръсти ръце, а принцът започна да обикаля масата и да оглежда всичко поред, преди да насочи
вниманието си към двореца.
Не беше като неговия чайник, нито пък стойката за торти. Този дворец сияеше, съвършено копие на дома на
Рай, пресъздадено от стъкло и злато.
Принцът се надигна на пръсти и надзърна през прозорците.
— Какво търсиш? — попита баща му.
Рай го погледна изумен.
— Теб.
Най-сетне през гъстата брада изгря усмивка. Максим посочи леко възвишение в чертите на града — площад на
два моста от двореца, където бяха изведени неколцина кралски гвардейци на коне. Фигурката между тях, не по-
голяма от останалите, се различаваше само по златната корона.
— Мястото на един крал — каза баща му, — е при народа.
Рай пъхна ръка в джоба на пижамата си и извади малка фигурка — дете-принц — направена от чиста захар и
открадната от тортата за отминалия му рожден ден. Сега внимателно я постави до баща си.
— А мястото на принца — обяви гордо, — е до неговия крал.
* * *
Рай крещеше, мяташе се и се бореше с мъчителите си.
Мястото на един крал е при народа му.
Молеше се, умоляваше и се мъчеше да се откопчи.
Мястото на един принц е при краля му!
Вратите бяха затворени. Баща му бе изчезнал, дърво и камък препречваха пътя към него.
— Ваше Височество, моля ви!
Рай замахна с все сили и улучи Исра право в брадичката. Тя го пусна и той успя да направи една крачка, преди
Сол-ин-Ар да го сграбчи в зловещо ефикасна хватка и да му извие ръката зад гърба.
— Ваше Височество, не!
При опита да се бори го прониза болка, но за Рай тя вече не значеше нищо. Измъкна се с цената на рязко
изхрущяване в рамото и с лакът цапна фароанеца в лицето.
На помощ се притекоха още гвардейци и блокираха вратата съгласно заповедите, които Исра крещеше през
окървавени зъби.
— Отдръпнете се! — нареди Рай с пресекващ глас.
— Ваше Височество…
— Отдръпнете се!
Бавно, колебливо, гвардейците отстъпиха встрани от вратата и принцът се втурна напред, дори успя да хване
бравата, преди Исра да притисне дланта му към дървената плоскост.
— Ваше Височество — изръмжа тя, — да не сте посмял!
Мястото на един крал е при народа му.
— Исра! — примоли се Рай. — Мястото на принца е при неговия крал!
— Тогава остани при него — отвърна гвардейската капитанка, — като изпълниш последната му заповед!
Исра свали тежката си ръка и Рай остана сам пред широките дървени крила на вратата. Някъде от другата
страна, едновременно съвсем близо и така далеч…
Усети нещо да се къса в него — не плът, а по-дълбок пласт. Залепи длани за вратата. Стисна здраво очи, опря
чело в дървото и целият се разтрепери от копнеж да отвори и да се втурне след баща си.
Не го стори.
Краката му поддадоха и той се свлече на пода — и ако светът бе избрал този миг да го погълне цял, Рай щеше да
приветства избора му.
XIII
Мястото на всеки крал
І
Максим Мареш беше забравил за мъглата.
Щом пристъпи отвъд защитата на двореца, усети отровата на Осарон навред във въздуха. Беше твърде късно да
затаи дъх. Тя си проправи път, напълни дробовете му и проклятието зашепна в ума му.
Коленичи пред мраковития крал!
Максим устоя на хипнотичния порив на мъглата, а нервите му припукваха от отблъскването й. Но той се
съсредоточи върху тропота на стоманената гвардия, маршируваща след него, и огледа неясния силует, който го
очакваше в подножието на стълбите.
Без тяло мраковитият крал приличаше по-малко на човек и повече на дим, уловен в затъмнено стъкло —
създанието се местеше в несъществуващата си черупка като игра на светлината. Само очите му изглеждаха плътни
— лъскавочерни като лакиран камък.
Като на Кел, помисли си Максим и после си взе думите назад. Не, изобщо не приличат на окото на Кел!
В погледа на неговия антари се таеше топлината на пламък, а очите на Осарон бяха студени и напълно
нечовешки.
При вида на Максим, който слизаше по стълбите, цялото лице на мраковития крал примигна, а устата му се
изкриви в усмивка.
— фалшиви кралю…
Максим си наложи да напредва стъпало подир стъпало, макар че зрението му отказваше, а кожата му се нажежи
от започващата треска. Щом стъпи на площада пред двореца, неговите последни дванайсет гвардейци се разгърнаха
и заеха места около двамата крале подобно на цифрите по часовников циферблат. Всеки извади кралски меч с
острие, омагьосано да сече магия.
Осарон сякаш почти не забеляза силуетите в стоманени брони — нито как се движат като пръстите на ръка,
нито как сенките се увиват и усукват около телата и мечовете им, без да ги докосват.
— Дошъл си да се преклониш ли? — въпросът на мраковития крал отекна в черепа на Максим и издрънча в
костите му. — Да ме молиш за милост ли си дошъл?
Максим вдигна глава. Не носеше нито броня, нито шлем — нищо, освен меч в канията на бедрото си и златната
корона на главата. И въпреки това се взря право в дълбините на ониксовите очи пред себе си и рече:
— Дошъл съм да те унищожа!
Мракът се разсмя — звук като басова гръмотевица.
— Дошъл си да умреш.
Кралят едва не изгуби равновесие, но не от страх, а от треската. Получи халюцинации. Нощта танцуваше пред
очите му, спомените се наслагваха върху истината. Тялото на Емайра. Писъците на Рай. Болка прониза с назъбено
острие гърдите на Максим, който се съпротивляваше на магията на мраковития крал. Болестта ускори сърцебиенето
му, а проклятието на Осарон обърка мислите му, междувременно заклинанието му изтощаваше тялото.
— Да накарам ли някой от твоите хора да те убие?
Осарон махна с ръка, но обкръжаващата го стоманена гвардия не помръдна. Никой не вдигна меч за атака.
Никой не пристъпи покорно напред.
Мраковитият крал се намръщи, сякаш облак засенчи лицето му, понеже осъзна, че гвардейците не са истински,
а само тромави кукли на конци, броните им са куха магия, последно усилие да спести тази мрачна задача на
истинските поданици на Максим.
— Каква загуба.
Максим се изправи гордо, потта се стичаше по гърба му.
— Ще трябва да застанеш срещу мен лично!
С тези думи арнеският крал извади меча си, омагьосан като останалите да разсича нишките на магията, и удари
сенчестата форма пред себе си. Осарон не помръдна, не отскочи, не посегна да отвърне на удара. Изобщо не
помръдна. Раздели се около острието на краля и се спои на няколко крачки наляво.
Максим го нападна отново.
Осарон се разтвори отново.
С всеки замах, с всяка атака умората и треската на Максим се усилваха и заплашваха да го погълнат.
И най-после, на петото или дори на десетото нападение, Осарон най-сетне отвърна на удара. Този път прие
отново форма и се озова в обхвата на Максим.
— Стига! — изрече чудовището с крива усмивка.
Пресегна безплътната си ръка, разтвори пръсти и кралят усети тялото си да спира насред крачка, костите под
кожата му се стегнаха и застъргаха, а болка подпали нервите му както бе застинал като кукла в нощта.
— Толкова крехък… — порица го Осарон.
Едно завъртане на ръката — по-скоро мъгла, отколкото пръсти — и китката на Максим се строши. Мечът му
падна на земята, силното дрънчене от удара на метала в камъка заглуши болезненото стенание.
— Моли се — заповяда мраковитият крал.
Максим преглътна.
— Не, аз…
Ключицата му се раздроби със зловещо пукане на сух клон. Задавен писък изсвистя през стиснатите му зъби.
— Моли се!
Максим потрепери, ребрата му пукаха под напора на волята на Осарон, който почукваше с пръсти по костите
му.
— Не.
Мраковитият крал се забавляваше, играеше си с него, удължаваше агонията. И кралят му позволи, с надеждата,
че Рай е на сигурно място в двореца, че го отвеждат далеч от прозорците, далеч от вратата, далеч от всичко случващо
се. Стоманената му гвардия потреперваше, стиснала мечовете с ръкавици. Още не. Още не. Още не…
— Аз съм кралят… на тази империя…
Нещо изпука в гърдите му и Максим се сгърчи, в гърлото му бликна кръв.
— Това ли минава за крал в този свят?
— Народът ми никога…
При тези думи ръката на Осарон — не месо, не кост, не дори дим, а нещо плътно и студено, и невъзможно — се
сви около челюстта на Максим.
— Непокорството на смъртните крале!
Кралят на Арнес се взря във вихрещия се в погледа на създанието мрак.
— Непокорството… на падналите… богове…
Осарон грейна в ужасяваща усмивка.
— Ще нося тялото ти по улиците, докато изгори!
В черните му очи Максим видя изкривено отражение на двореца, сонер раст — туптящото сърце на града му.
Домът му.
Дръпна последните нишки на магията и гвардейците най-сетне пристъпиха напред. Дванайсет безлики статуи
извадиха мечовете си.
— Аз съм глава на Дома Мареш — изрече Максим. — Седмият… крал с това име… и не си достоен… да
носиш кожата ми!
Осарон наклони глава.
— Ще видим тази работа.
Мракът насила си проправи път.
Не беше вълна, а цял океан и Максим почувства как волята му поддава под тежестта на могъществото на отока.
Нямаше въздух. Нямаше светлина. Нямаше повърхност.
Емайра. Рай. Кел.
Стрелите се забиха дълбоко, болката им служеше за котва, но умът на Максим вече се рушеше и тялото му се
разкъса още повече, щом вля последните си капки сила в стоманените гвардейци. Ръкавиците се свиха и дузина
мечове полетяха нагоре, обърнали върхове към средата на кръга си точно когато Осарон се вля като разтопен метал в
тялото на Максим Мареш.
И кралят запламтя.
Умът му бе изкормен, а животът угасна, но не преди дузина стоманени остриета да запеят едновременно,
привлечени от източника на заклинанието.
Към тялото на Максим.
Към сърцето му.
Той спря да се бори. Все едно свали огромна тежест, толкова главозамайващо бе облекчението да се пусне по
течението. Гласът на Осарон се разсмя в главата му, но Максим Мареш вече беше мъртъв и изчезваше в небитието,
когато остриетата улучиха целта.
ІІ
Навред из Лондон мракът започна да оредява.
Дълбоката тъмнина отстъпи и лъскавият черен лед по реката се разпука, тук-там отстъпи пред ярки панделки
червенина, понеже хватката на Осарон отслабна и се разпръсна.
На площада тялото на Максим Мареш коленичи, покрито с всичките дванайсет меча, забити до дръжките.
Кръвта се събираше под него в яркочервено езеро и в течение на няколко секунди трупът не помръдна. Чуваше се
единствено как равномерно капе кръвта на мъртвия крал по каменните плочи и как вятърът свисти из спящите
улици.
После, след доста време, трупът на Максим се изправи.
Тялото трепереше като завеса на вятъра, сетне един от мечовете се извади от съсипаните гърди и падна на
земята. Последваха го втори и трети, един по един, докато накрая излязоха и дванайсетте остриета — захвърлени на
улицата парчета поаленяла стомана. От всички рани на тънки струйки бликна дим, събра се на облак, на сянка и
накрая в подобие на човек. Бяха нужни няколко опита, при които мракът се разсипваше отново в дим, преди най-
накрая да успее да удържи формата си с несигурно трепкащи краища, докато гърдите му се надигат и спускат в
огнено поемане на дъх.
— Аз съм кралят — изръмжа сянката, въртопите алено по реката изчезнаха и мъглата се сгъсти.
Ала кошмарната му хватка не беше чак толкова силна, колкото досега.
Осарон съскаше гневно, докато крайниците му се разтваряха и преобразуваха. Заклинанията, гравирани в
мечовете, все още минаваха като лед през вените на магията му, гасяха горещината и стъпкваха огъня му. Такова
глупаво проклятие, забито толкова дълбоко…
Осарон се озъби на трупа на краля, който най-после бе коленичил пред него.
— Всички хора ми се кланят.
Мрачните пръсти щракнаха веднъж и трупът се килна на земята, безжизнен.
Нахален смъртен, помисли си мраковитият крал, обърна се и гневно закрачи през спящия град и по моста към
своя дворец, на всяка крачка пухтеше сърдито в опит да удържи формата си. Плъзна длан по една колона, а пръстите
му минаха право през нея, сякаш е напълно безплътен.
Ала фалшивият крал бе мъртъв, а Осарон — жив. Нужно бе нещо повече от омагьосан метал, повече от магията
на един човек, за да убие бог.
Тези смъртни си въобразяваха, че са силни; смятаха се за умни, но не бяха нищо повече от деца в своя свят — в
света на ошока — а той бе живял достатъчно, за да им вземе мярката.
Нямаха представа на какво е способен.
Мраковитият крал затвори очи и разгърна ума си, пресегна се покрай двореца, покрай града, покрай света, към
самите граници на силата си.
Точно както едно дърво се познава, погледнато от краищата на корените до върховете на короната, така и
Осарон познаваше всеки сантиметър от магията си. Пресягаше се все по-надалеч и прегръщаше мрака, докато не
долови присъствието й. Или по-скоро, не долови капката от себе си, затаена в нея.
— Ожка!
Осарон знаеше, разбира се, че тя е мъртва. Изчезнала, издухана от бурите на времето като всичко останало.
Усети мига на угасването на пламъка й — колкото и дребна да бе тази смърт, разбунила същността му, внезапното
чувство за загуба бе бледо, но осезаемо.
И все пак Осарон я изпълваше и досега. Беше в кръвта й. Тази кръв може и да не течеше вече, но той все още я
обитаваше, волята му бе като мускул, като стоманено въже, вплетено през отпуснатото й тяло. Съзнанието й бе
изчезнало, умът й — изтрит, но тялото й все пак беше форма. Съд.
И тъй, Осарон изпълни мълчанието на ума й и уви волята си около крайниците й.
— Ожка — повтори той. — Стани!
ІІІ
Белия Лондон
Наси винаги знаеше кога нещо не е наред.
Свиваше я стомах — предчувствие, породено от години наблюдения на изражения и жестове, тълкуване на
малки издайнически действия, преди човек да направи нещо лошо.
Но сега не беше съгрешил отделен човек.
Цял свят съгреши.
Въздухът отново захладня, в ъглите на прозорците на замъка се трупаше скреж. Кралят изчезна и засега не се
завръщаше, а без него Лондон се вкисваше, влошаваше се. Наси имаше чувството, че светът около нея се разплита,
всички цветове и животът изкървяват, както навярно е станало и първия път преди много, много години. Само че
според легендите тогава е протекло бавно, а сега се случваше бързо, сякаш змия си сваля кожата.
И Наси знаеше, че не само тя го е усетила.
Цял Лондон изглежда бе доловил влошаването.
Неколцина членове на Желязната гвардия на краля, все още верните на каузата му, правеха всичко по силите си
да удържат положението под контрол. Замъкът бе под непрестанна охрана. Наси не успя да се измъкне навън, затова
не разполагаше със свежи цветя — не че кой знае колко оцеляваха при студената вълна — да ги положи до трупа на
Ожка. Ала въпреки това дойде — отчасти заради тишината, отчасти и защото светът отвън започваше да се вълнува, а
ако наченеше бунт, Наси искаше да се намира близо до рицарката на краля, дори и да е мъртва.
Беше ранно утро — мигът преди светът да се събуди напълно — прислужницата стоеше до главата на мъртвата
и четеше молитви за мощ и за сила (единствено такива знаеше). Вече свършваше думите, когато на масата пръстите
на Ожка се свиха.
Наси се стресна, но още докато се ококори и сърцето й прескочи удар, вече бе започнала да се самоубеждава,
както когато беше малка, а всяка сянка успяваше да се превърне в чудовище. Сигурно явлението се дължеше на игра
на светлината, нищо чудно, така че тя се пресегна и колебливо докосна ръката на жената-боец, за да потърси пулса.
Ожка, естествено, беше още студена. И мъртва.
Само дето внезапно седна!
Олюлявайки се, Наси отстъпи припряно, а черният саван се смъкна от лицето на Ожка.
Не мигаше, не завъртя глава и май дори не забеляза момичето, масата за упокой и озарената от свещи зала.
Очите й бяха отворени, безизразни — и празни, а Наси си спомни за изкорубените и омагьосани за подчинение
войници, които служеха на стража при Астрид и Атос Дейн.
Ожка приличаше на войниците.
Беше истинска, но същевременно и не съвсем, жива и напълно, изцяло мъртва.
Раната на шията й зееше, дълбока както и преди, но въпреки това Ожка раздвижи челюсти. Опита се да
заговори, от съсипаното й гърло се разнесе вибриращо съскане. Сви устни и преглътна, а Наси проследи как
пипалца от сянка и дим се усукват около шията й, почти като прясна превръзка.
Ожка скочи от масата и размести лозите и купите, които прислужницата бе положила така внимателно около
трупа й. Те нападаха на пода с дрънчене и трясък.
Приживе Ожка беше тъй елегантна, а сега крачеше сковано, досущ жребче — или кукла — и Наси заотстъпва,
докато не се блъсна в една колона. Рицарката я гледаше, а в светлото й око плуваха сенки. Ожка не говореше, само
зяпаше; разлятата вода капеше равномерно зад гърба й. Започна да вдига ръка към бузата на Наси, но в същия миг
вратите се отвориха и в залата нахлуха двама привлечени от трясъка членове на Желязната гвардия.
Видяха мъртвата рицарка да стои изправена и застинаха.
Ожка отдръпна ръка от Наси и се обърна към тях с възвръщаща се грация. Въздухът около нея трептеше от
магия, а един от предметите върху масата — кинжал — се издигна към ръката й.
Стражата се разкрещя и това беше подходящият за Наси момент да побегне, поне да стори нещо, но тя бе
замръзнала до колоната, прикована от нещо тежко като най-силната магия.
Не искаше да види какво ще се случи; не искаше да гледа — нито как убиват дясната ръка на краля за втори път,
нито как последните гвардейци на Холанд падат жертва на призрак, затова приклекна, стисна здраво очи и затисна
ушите си с ръце. Точно така правеше, когато положението в двореца се влошеше. Когато Атос Дейн си играеше с
хората, докато ги счупи.
Но дори през дланите си чу гласа, който се разнесе от гърлото на Ожка — не нейният, а нечий друг, кух и
отекващ, и плътен — и стражите сигурно също се страхуваха от призраци и чудовища, понеже, когато Наси най-
сетне отвори очи, не видя нито тях, нито Ожка.
Залата беше празна.
В нея тя стоеше сам-сама.
ІV
„Призрак“ почти се беше върнал в Танек. Лайла усети как внезапно забавя ход и спира.
Не беше плавният дрейф на кораб, изгубил течението, а разтърсващо заковаване, неестествено в морето.
Тя и Кел бяха в каютата, когато се случи; опаковаха малкото си вещи и Лайла постоянно посягаше към джоба си
— липсата на часовника сама по себе си се явяваше странна тежест — докато лондонският антари все се пипаше
по гърдите.
— Още ли боли? — попита го крадлата.
Той понечи да отговори, но корабът се разтърси зверски, стенание на дърво и платна заглуши вика на Алукард
да се качат горе. Гласът му звучеше с онази особена безтегловност, която добиваше ако е пиян или притеснен, а
Лайла беше почти сигурна, че не е пил на руля (макар че не би се изненадала, ако беше).
Денят навън бе доста мрачен, мъгла обгръщаше света отвъд кораба. Холанд вече бе на палубата и се взираше във
валмата.
— Защо спряхте? — попита Кел с бръчка между веждите.
— Понеже имаме проблем — Алукард кимна напред.
Лайла огледа хоризонта. Мъглата, по-гъста, отколкото е редно за този час, се виеше подобно на втора кожа над
водата.—
Нищо не виждам.
— Това е идеята — Алукард разпери ръце, раздвижи устни, а пред тях призованите от него валма леко се
разредиха.
Крадлата присви очи и в началото не видя нищо, освен море, но после…
Вцепени се.
Това пред тях не беше суша!
Беше корабна формация.
Десет огромни съда с корпуси от светло дърво и изумрудени флагове режеха мъглата като ножове.
Весканска флотилия.
— Виж ти — проточи Лайла. — Това май отговаря на въпроса кой е платил на Джаста да ни убие.
— И Рай също — допълни Кел.
— Колко далеч е сушата? — попита Холанд.
Алукард поклати глава:
— Не е далеч, но те се намират точно между нас и Танек. Най-близкият бряг е на час плаване и в двете посоки.
— Тогава да заобиколим.
Капитанът стрелна Кел с поглед.
— Не и с това корито — посочи „Призрак“. Лайла го разбра. Капитанът бе закотвил кораба така, че тесният му
нос да е обърнат към гърба на флотилията. Докато мъглата се задържаше, а „Призрак“ не помръдваше, щеше да
остане незабелязан, но щом се приближеше, незабавно се превръщаше в мишена. „Призрак“ не плаваше под кралски
флаг, същото обаче се отнасяше и за трите малки корабчета, които се люшкаха като шамандури до весканците, всяко
развяло белия флаг на пленник. Чуждестранната флотилия очевидно държеше пролива.
— Как ще ги нападнем? — попита Лайла.
Думите й привлякоха вниманието на Кел, Алукард и Холанд.
— Какво? — изуми се тя.
Капитанът поклати глава, поразен:
— На борда на онези кораби сигурно има стотици войници.
— А ние сме антари.
— Антари, а не безсмъртни — поправи я Кел.
— Нямаме време да се бием с цял флот — възрази Холанд. — Трябва да слезем на сушата.
Алукард пак погледна към редицата кораби.
— А, за слизане на суша — ще слезете, но ще трябва да напънете на веслата.
Лайла си помисли, че Алукард се шегува.
Нищо подобно.
V
Рай Мареш не отклоняваше поглед от светлината.
Стоеше в края на магическия кръг, начертан от Тийрън, и се съсредоточи върху сгушената в шепите на жреца
свещ, с равномерното й, нетрепващо пламъче.
Искаше да пробуди авен есен от транса му, да зарови глава в рамото на стареца и да се наплаче. Копнееше за
покоя на магията му.
През последните няколко месеца отблизо опозна болката и смъртта, но мъката беше нещо ново. Болката беше
ярка, смъртта — тъмна, а мъката означаваше сивота. Каменна плоча, притиснала гърдите му. Отровен облак, който
го оставяше без дъх.
Не мога да се справя сам, помисли си той.
Не мога сам.
Не мога…
Каквото и да бе искал да постигне баща му, не се получи.
Рай бе видял реката да просветлява и сенките да започват отстъпление, бе съзрял града си в червено и златно
като видение в мъглата.
Ала не продължи дълго.
След броени минути мракът се завърна.
Беше изгубил баща си… и за какво?
За един миг?
За един дъх?
Гвардейците прибраха тялото на краля от подножието на дворцовите стълби.
Баща му, проснат в езеро изстиваща кръв…
Баща му, сега положен редом с майка му — чифт скулптури, черупки със затворени очи и тела, внезапно
състарени от смъртта. Кога ли бяха хлътнали бузите на Емайра? Кога бяха посивели слепоочията на Максим? Това
бяха натрапници, техни зловещи имитации приживе. На хората, които Рай бе обичал. Видът им — видът на
останките им — го съсипваше и избяга на единственото възможно място. При единствения възможен човек.
Тийрън.
Тийрън спеше във вцепенение, лесно да бъде сбъркано със смъртта, ако Рай не я бе видял току-що, не бе
притиснал ръце към неподвижните гърди на баща си, не бе стиснал вкочаненото рамо на майка си.
Върни се…
Върни се…
Върни се…
Не го повтаряше на глас от страх да не събуди стареца — изпитваше предчувствие, че независимо колко тихо ще
го каже, тъгата му ще бъде твърде шумна. Другите жреци коленичеха със сведени глави, сякаш бяха в транс,
сбърчили вежди в концентрация, но лицето на Тийрън бе отпуснато и безжизнено като на мъжете и жените, спящи
по улиците. Рай би дал всичко да чуе гласа на авен есен, да усети тежестта на ръцете му върху раменете си и да види
разбирането в очите му.
Беше толкова близо.
И тъй далеч.
В очите на Рай пареха сълзи и заплашваха да се излеят — и когато това се случи, капнаха на пода на един пръст
разстояние от края на обвързващия кръг, очертан от пепелта. Пръстите го боляха от удара по Исра, рамото му
пулсираше там, където се бе изтръгнал от хватката на Сол-ин-Ар. Ала тези болки представляваха само спомен,
плитки рани в сравнение с онази в гърдите му — с празнота, отворена от двама души при откъсването си.
Ръцете му тежаха край хълбоците. В едната държеше короната си — златен обръч, който носеше още от малък,
а в другата бе кралската брошка, способна да достигне Кел.
Бе си мислил да призове брат си, разбира се. Стиска иглата, докато емблемата с бокала и слънцето не се вряза в
дланта му, въпреки уверенията на Кел, че не е нужна кръв. Той грешеше. Кръв бе нужна за всичко.
Една дума и брат му ще дойде.
Една дума и вече няма да е сам.
Една дума — но Рай Мареш не успяваше да се насили да я изрече.
Толкова пъти се проваля. Щеше да провали и Кел…
Някой се окашля зад гърба му.
— Ваше Величество!
Рай изпъшка треперливо и отстъпи назад от края на Тийръновото заклинание. Обърна се и се изправи срещу
капитанката на бащината си градска гвардия. На бузата на Исра цъфтеше синина, а очите й бяха помътнели от мъка.
Последва я извън притихналата зала. В коридора го чакаше пратеник, останал без дъх, с дрехи мокри от пот и
кал, сякаш бе препускал, без да жали коня. Беше един от разузнавачите на баща му, пратен да наблюдава
разпростирането на магията на Осарон извън града. За момент умореният Рай не успя да проумее защо куриерът е
дошъл при него. После си спомни: нямаше при кого друг да отиде — и ето ти, по-лошо от нож, внезапното
нападение на спомените отваряше наново кървава рана.
— Какво има? — попита Рай с дрезгав глас.
— Нося вест от Танек — отвърна пратеникът.
На младия крал му призля.
— Мъглата чак дотам ли е стигнала?
Пратеникът поклати глава.
— Не, сър, още не, но по пътя срещнах ездач. Забелязал флотилия в устието на Айл. Десет кораба. Плавали под
вескански флаг.
Исра изруга под нос.
Рай затвори очи. Какво казваше баща му относно приликата между политиката и танца? Веск се опитваше да
наложи темпото. Време беше новият крал на Арнес да поведе танца. Да покаже, че е достоен за короната.
— Ваше Величество? — подкани го пратеникът.
Рай отвори очи.
— Доведете ми двама от техните магьосници.
* * *
Прие ги в картографската стая.
Би предпочел Розовата зала със сводестия каменен таван, подиума и трона. Ала там бяха положени кралят и
кралицата, така че и тази стая щеше да свърши работа.
Рай зае мястото на баща си зад масата, стисна дървения кант и сигурно бе игра на сетивата, но му се стори, че
напипва вдлъбнатините, където пръстите на Максим Мареш се бяха притискали към ръба, а дървото е още топло от
допира му.
Лорд Сол-ин-Ар стоеше от лявата му страна, до стената, заобиколен от антуража си.
Исра и двама гвардейци застанаха от дясната страна на младия крал.
Весканските магьосници влязоха — Ото и Рул, едри мъже, водени от двойка бронирани гвардейци. По заповед
на Рай им свалиха оковите. Искаше да осъзнаят, че не ги наказват за действията на техните повелители.
Все още не.
На турнирната арена Рул, Вълка, бе надавал вой преди всеки мач.
Ото, Мечока, се бе удрял по гърдите.
Сега двамата стояха, мълчаливи като статуи. По израженията им личеше, че знаят за предателството на
управниците си, за убийството на кралицата, за саможертвата на краля.
— Съболезнования за загубата ви — продума накрая Рул.
— Искрени ли са? — попита Рай, прикрил мъката си под презрение.
Докато Кел прекара детството си в изучаване на магия, принцът изучаваше хората, учеше всичко възможно за
кралството си, както от вестра и остра, така и от простолюдието и престъпниците, а после премина на Фаро и
Веск. И макар да знаеше, че светът в действителност не може да бъде опознат по книга, поне трябваше да започне
отнякъде.
В крайна сметка, знанието също е вид сила, разновидност на могъществото. А весканците, както бе научен,
уважаваха гнева и радостта, и дори завистта, но не и мъката.
Рай посочи картата.
— Какво виждаше?
— Град, сър — отвърна Ото.
Кралят кимна към редицата фигурки, поставени в устието на Арнес — малки каменни корабчета, белязани с
изумруденозелено и с развети сиви флагове.
— А там?
Рул се намръщи срещу редицата.
— Флотилия?
— Весканска флотилия — уточни Рай. — Преди вашите принц и принцеса да нападнат моите крал и кралица,
те са изпратили вест във Веск и са извикали десет военни кораба… — погледна към Ото, който се скова при тази
вест — не от вина, стори му се, а от потрес. — Кралството ви дотолкова ли се е уморило от мира? За война ли
копнее?
— Аз… аз съм само магьосник — заекна Ото. — Не познавам сърдечните пориви на моята кралица.
— Но познаваш твоята империя. Не си ли част от нея? Какво казва твоето сърце?
Весканците, както Рай знаеше, бяха горд и упорит народ, но не бяха глупаци. Намираха удоволствие в хубавите
битки, но не търсеха война.
— Ние не…
— Днес Арнес може да е бойното поле — намеси се Сол-ин-Ар, — но ако Веск желае война, ще я получи и с
Фаро. Само кажете, Ваше Величество, и ще доведа сто хиляди войници да се присъединят към вашите.
Рул почервеня като жарава, Ото пребледня като тебешир.
— Не сме го направили ние! — изръмжа Рул.
— Не знаем нищо за тази измама — добави Ото решително. — Не искаме…
— Да искате? — озъби се Рай. — Какво общо имат желанията? Дали желая народът ми да страда? Искам ли да
видя кралството си потопено във война? Множеството плаща за избора на малцинството и ако вашите благородници
бяха дошли при вас и ви бяха поискали подкрепа, ще ми отвърнете ли, че нямаше да им я предоставите?
— Но не са го сторили — отвърна студено Ото. — При цялото ми уважение, Ваше Величество, не управникът
следва народа си, а народът е длъжен да следва управника. Прав сте, мнозинството плаща за избора, направен от
малцина. Но благородниците избират, а ние — плащаме.
Рай потисна желанието да се намръщи при тези думи. Потисна и желанието да се обърне към Исра или Сол-ин-
Ар.
— Но вие попитахте за моите сърдечни пориви — продължи Ото, — а моето сърце има семейство. Сърцето ми
има живот и дом. Сърцето ми се забавлява с игрите, не с войната.
Рай преглътна и взе един от корабите.
— Ще напишете две писма — разпореди той и претегли фигурката в шепата си. — Едно до флотилията и едно
до повелителката ви. Ще им съобщите за хладнокръвното предателство на принца и принцесата. Ще им обясните
възможността да се оттеглят сега и ние ще се погрижим вината за действията на двамата аристократи да остане
само тяхна. Оттеглят ли се, ще спестят на страната си войната. А приближат ли и крачка към града ни, правят го с
ясното съзнание, че ще се изправят пред един повече от жив крал и съседска империя, негов съюзник, и сме готови
да ги посрещнем. Ако потеглят, подписват смъртната присъда на хиляди.
По време на речта гласът му премина в по-нисък регистър, както винаги правеше баща му, а думите вибрираха
като току-що извадена от ножницата стомана.
Ние, кралете, не е нужно да повишаваме глас, за да ни чуят.
Един от многото уроци на Максим.
— А какво става с този крал от мрак? — попита Рул ледено. — Да пишем ли и за него?
Рай вкопчи пръсти в малкото каменно корабче.
— Слабостта на града ми ще се прехвърли и върху вас, ако тези кораби навлязат в Лондон. Народът ми ще спи,
но вашите войници ще умрат. За тяхно благо предлагам да сте възможно по-убедителни… — остави корабчето върху
масата. — Разбрахте ли? — Последното не беше въпрос, а заповед.
Ото кимна. Рул — също.
Със затварянето на вратата зад гърба им силата се оттече от раменете на Рай. Той се свлече по стената на
картографската стая. Попита:
— Как мина?
Исра сведе глава.
— Справихте се като крал.
Той обаче нямаше време да се порадва на изживяването.
Камбаните на Светилището бяха млъкнали заедно с целия град, но тук, в двореца, започна да бие часовник.
Другите не се вслушаха, понеже никой не броеше часовете, ала Рай изправи гръб.
Кел отсъстваше от четири дни.
Четири дни, Рай. Толкова време ни трябва да се върнем. И после ще можеш да си докараш неприятности и…
Само дето неприятностите не само го намериха, ами и отминаха, че и пак се върнаха, а от брат му нямаше и
следа. Обеща на Кел да кротува, но чакаше вече достатъчно дълго. Беше само въпрос на време Осарон да възстанови
силата си. Само въпрос на време отново да се обърне към двореца. Последната защита на града. Тя приютяваше
всички на крак — Сребърни, жреци, Тийрън под охрана и заклинанието, което държеше другите заспали. И ако
твърдината паднеше, нямаше да остане нищо…
Рай даде обещание на Кел, но брат му закъсняваше и кралят не възнамеряваше да остане тук, погребан заедно с
труповете на родителите си.
Не смяташе да се крие от сенките, когато те не могат да го докоснат.
Има избор. И ще го направи.
Ще се изправи пред мраковития крал лично.
* * *
И отново капитанката на гвардейците му препречи пътя.
Исра беше на възрастта на баща му, но докато Максим бе — доскоро — широкоплещест и едър, тя беше суха и
жилеста. Въпреки това беше най-страховитата жена, която Рай бе срещал някога, с горда стойка, с аура на свирепост
и винаги с ръка върху ръкохватката на меча си.
— Отдръпни се — нареди Рай и закопча наметалото в червено и златно на раменете си.
— Ваше Величество — възрази капитанката. — Винаги съм била честна с баща Ви, ще бъда честна и с Вас,
така че простете ми за дръзките думи. Колко кръв трябва да дадем на това чудовище?
— Ще му дам всяка капка от вените си — отвърна Рай, — ако това ще го засити. А сега се отдръпни. Това е
заповед от твоя крал! — думите изгориха гърлото му на изричане, но Исра се подчини и отстъпи от пътя му.
Рай сложи длан на вратата, а капитанката заговори отново, сухо и настоятелно:
— Когато тези хора се събудят, ще имат нужда от своя крал. Кой ще ги води, ако вие умрете?
Рай я погледна право в очите и отвори вратата.
— Не си ли чула? Вече съм мъртъв.
VІ
„Призрак“ разполагаше само с една лодка — плитка и мъничка, прилепена до корпуса на кораба. В нея
намериха пейка и две гребла, предвидени да пренесат един човек между кораби или може би до брега, ако е плитко
или има други пречки пиратският съд да пристане направо.
Нищо не подсказваше, че лодката ще събере четирима, да не говорим да ги отведе до брега невредими, но те
нямаха особен избор.
Спуснаха я на вода и Холанд първи слезе в нея, като стабилизира малката черупка до корпуса на „Призрак“. Кел
преметна крак, но когато Лайла понечи да го последва, видя, че Алукард още стои насред палубата, насочил поглед
към флотилията в далечината.
— Хайде, капитане!
Пиратът поклати глава.
— Аз оставам.
— Сега не е време за грандиозни жестове. Това дори не е твоят кораб.
Ала този път крадлата прочете в нетрепващия поглед на Алукард каменна решителност.
— Аз съм победителят на „Есен Таш“, Бард, и един от най-силните магьосници в трите империи. Не мога да
спра цял флот, но ако решат да се раздвижат, ще сторя каквото ми е по силите да ги забавя.
— А те ще те убият — заяви Кел и се върна обратно на палубата.
Капитанът го озари със суха усмивка:
— Винаги съм искал да загина славно!
— Алукард… — предупреди го Лайла.
— Мъглата е мое дело — допълни той, загледан помежду им. — Би трябвало да ви осигури прикритие.
Кел кимна и след кратко колебание му подаде ръка. Алукард я погледна, все едно е нагорещено желязо, но я
стисна.
— Аноши — каза му Кел.
При тази дума гърдите на Лайла се свиха. Арнесците я употребяваха на раздяла. Тя самата запази мълчание,
понеже смяташе за предателство сбогуванията на всички езици и нямаше намерение да се отрича от приятеля си.
Продължи да мълчи, дори когато Алукард я прегърна братски.
Дори когато залепи целувка на челото й.
— Ти си главният ми крадец! — прошепна той и очите й взеха да парят.
— Май трябваше да те убия — промърмори Лайла; мразеше се за треперенето в гласа.
— Вероятно — съгласи се той, но после добави, тъй тихо, че само тя да чуе думите му: — Пази го като очите
си!
Прегръдката му се разтвори, Кел я задърпа към лодката и Лайла за последно видя Алукард Емъри да се изправя
сам на палубата с изпънати рамене и високо вдигната глава — и с лице към флотилията.
* * *
Ботушите на Лайла тупнаха на дъното на лодката и я разлюляха така, че Холанд се хвана за бордовете.
При последното си сядане в толкова малка лодка крадлата се намираше насред морето с вързани ръце, а между
коленете й имаше бъчонка бира, смесена с приспивателно. Тогава ставаше дума за облог. Тук — за риск.
Лодката се оттласна и след секунди мъглата на Алукард погълна целия „Призрак“.
— Седни — нареди Кел и взе едното гребло.
Тя се подчини и посегна сковано към второто. Холанд седеше най-отзад в малката лодка и нави спокойно
ръкава си.
— Малко помощ? — предложи Лайла и той присви зеленото си око към нея, докато вадеше малко ножче и го
притискаше към дланта си.
После поднесе кървящата си длан към борда на лодката и изрече дума, която тя никога не беше чувала досега —
Ас нарахи — а малката лодка се стрелна напред през водата с такъв устрем, че за малко да събори Кел и Лайла от
пейката.
Мъглата пръскаше в очите й, солена и студена, вятърът я шибаше в лицето, но зрението й се проясни, когато
осъзна, че лодката се носи напред и подскача по гребена на вълните, все едно я тласкат дузина невидими весла.
Лайла погледна към Кел.
— На тази не си ме учил!
Той беше зяпнал в потрес.
— Аз… не я знаех.
Холанд ги погледна безразлично и изсумтя:
— Изумително. Значи още има неща, които да не си изучил!
VІІ
Улиците бяха пълни със спящи хора, но Рай се чувстваше напълно сам.
Сам напусна дома си.
Сам крачеше през града.
Сам изкачи ледения мост към двореца на Осарон.
Вратата се отвори от първото докосване и Рай спря — донякъде очакваше да открие мрачно подобие на двореца
си, но вместо това завари призрак — скелетоподобна конструкция, изпразнена и напълнена отново с нещо по-
безплътно. Нямаше величествени коридори, нито стълбища към горните етажи, нито бални зали и тераси.
Само пещероподобно пространство, а под лака на сенките и магията тук-там още личаха останките на арените.
От пода като дървета се издигаха колони, разклоняваха се към тавана, а на места той се отваряше към открито
небе — ефектът превръщаше двореца едновременно в шедьовър и руина.
Повечето светлина нахлуваше през строшения покрив, а останалата идваше като сияние отвътре — то
просмукваше всички повърхности, все едно е пламък, скрит зад дебело стъкло. Дори тази слаба светлина
бледнееше, погълната и затъмнена от същия черен лед, който принцът видя да се разпространява и из града —
магията, побеждаваща природата.
Ботушите на Рай тропаха силно, докато се насочваше към, по негова преценка, огромната зала и към
величествения трон в средата й, естествен и неестествен като двореца около него. Ефирен и празен.
На няколко крачки от него мраковитият крал изучаваше някакъв труп.
Самият труп стоеше на крака, крепен от панделки тъмнина, които минаваха като конци на кукла от главата и
ръцете му към тавана. Тези нишки не само държаха тялото изправено, но явно и го бяха съшили в едно цяло.
Жертвата беше жена — поне това си личеше. Осарон помръдна пръсти, нишките се опънаха и завъртяха лицето
й под воднистата светлина. Рижата й коса — по-яркорижа дори от тази на Кел — висеше безжизнено покрай
хлътналите бузи и под едното й затворено око чернотата се разливаше по лицето й, сякаш е плакала с мастило.
Самият Осарон, без обвивка, изглеждаше призрачен като двореца си — полуоформен образ на мъж, през когото
при всяко движение засияваше светлина. Наметалото му се издуваше в плен на въображаем порив на вятъра и
цялото му тяло се вълнуваше и потреперваше, сякаш не е в състояние да се уплътни напълно.
— Какво си ти? — попита мраковитият крал и макар да гледаше към трупа, Рай беше наясно, че въпросът е
насочен към него.
Алукард беше предупредил Рай за гласа на Осарон и как кънти в главата на човек, промъква се през мислите му.
Но когато той заговори, младежът не чу нищо освен ехото от отекващите в каменните стени думи.
— Аз съм Рай Мареш — представи се той. — И съм кралят.
Осарон отпусна прозрачни пръсти до хълбока си. Жената увисна на конците.
— Кралете в този свят са като плевелите… — ошокът се извърна и Рай видя лице, сътворено от напластен
мрак. По него се гонеха чувства, появяваха се и изчезваха, редуваха се мигновено — раздразнение и забавление, гняв
и презрение. — Този тук да моли за пощада ли е дошъл, да се преклони или да се бие?
— Дойдох лично да се убедя — отвърна Рай. — Да ти покажа лицето на този град. Да те просветя, че не ме е
страх…
Беше лъжа — всъщност се страхуваше, но страхът му бледнееше на фона на мъката, на гнева, на стремежа да
действа.
Демонът го огледа продължително и умислено.
— Ти си празният.
Рай потрепери.
— Не съм празен.
— Кухият.
Кралят преглътна.
— И кух не съм.
— Мъртвият.
— Не съм мъртъв.
Мраковитият крал вече крачеше към него и Рай се пребори с порива да се отдръпне.
Твоят живот не е лично твой.
Осарон протегна ръка и кралят на Арнес най-сетне отстъпи — или поне се опита, но установи, че ботушите му
са приковани към пода от невидима за него магия. Мраковитият крал поднесе ръка към гърдите му и копчетата на
туниката му се разпаднаха, а платът се разтвори и разкри концентричните кръгове на печата, белязан върху сърцето
му. Студени течения пронизаха въздуха между сянката и кожата му.
— Моята магия… — Осарон направи жест, сякаш се кани да откъсне печата, но не се случи нищо. — И
същевременно не е моята…
Рай издиша пресекливо:
— Нямаш власт над мен.
Усмивка затанцува по устните на ошока и мракът се стегна около ботушите на пленника му. Заедно с него се
стегна и хватката на страха, но Рай се бореше упорито да я потуши. Не беше затворник. Дойде тук по свой избор.
Привлече вниманието на Осарон и неговата мъст.
Прости ми, Кел, помисли си и погледна мраковития крал право в очите.
— Веднъж вече ми взеха тялото. Взеха ми волята. Няма да се повтори. Не съм кукла и тук няма нищо, което да
си способен да ме накараш да сторя.
— Грешиш — очите на Осарон грейнаха като на котка в мрака. — Мога да те накарам да страдаш.
Студ прониза краката на Рай, щом оковите му се превърнаха в лед. Той се задави, понеже студът се
разпространи, не нагоре по крайниците му, а около цялото му тяло — завеса, колона, която погълна първо зрението
му с все мраковития крал и мъртвата му кукла, а после и трона, и накрая цялата зала, и той се озова в плен на ледена
черупка. Повърхността й беше толкова гладка, че виждаше в нея своето отражение, изкривено от извивката на
стената й, която се удебеляваше. Виждаше сянката на тварта от другата страна. Представи си усмивката на Осарон.
— Къде е сега онзи антари? — призрачна ръка се облегна на леда. — Да му пратим ли вест?
Колоната от лед се разтресе и за ужас на Рай й пораснаха шипове. Той се опита да се отдръпне, но нямаше къде
да отиде.
Рай преглътна писъка си — шип бе пронизал прасеца му.
Болката пламна, гореща и ярка, но мимолетна.
Не съм празен, рече си той, когато втори шип се заби в хълбока му. Приглушено извика — поредно парче лед се
впи в рамото му, влезе и излезе от ключицата му с ужасяваща лекота.
Не съм кух.
Въздухът заседна в гърдите му, понеже нови ледени стрели се забиваха в дроба, в гърба, в бедрото, в ръката
му…
Не съм мъртъв.
Стана свидетел как пронизаха майка му; баща му загина от дузина стоманени остриета. Не успя да ги спаси.
Техните тела им принадлежаха. Техният живот си беше техен.
Ала животът на Рай не беше. И това не се явяваше слабост, осъзна той сега, а сила. Можеше да страда, но това
нямаше да го пречупи.
Аз съм Рай Мареш — каза си, а кръвта му покапа по пода. Аз съм кралят на Арнес.
Аз съм неунищожим.
VІІІ
Почти стигнаха до брега, когато Кел се разтрепери.
Денят беше студен, но студът идваше от другаде и той осъзна какво е това — ехо — болката го удари. Не беше
резултат от случаен сблъсък, а внезапна и свирепа, остра като от нож.
Не отново!
Стрелна се през крака му, през рамото, ребрата, превърна се във всеобхватно нападение срещу нервите му.
Изпъшка и се хвана за борда на лодката.
— Кел?
Гласът на Лайла идваше отдалеч, заглушен от препускащия в пулс ушите му.
Младият антари знаеше, че брат му няма как да умре, но това не намаляваше страха, не спираше простата,
животинска паника, която туптеше в кръвта му и крещеше за помощ. Той чакаше болката да отмине, както бе
ставало винаги досега — избледнява с всеки удар на сърцето като хвърлен в езеро камък, плисъкът отстъпва пред
все по-малки вълнички и накрая водата се успокоява.
Ала болката не отминаваше.
Всеки дъх носеше нов камък, нов плисък.
Лайла вдигна ръце във въздуха.
— Мога ли да те излекувам?
— Не — отвърна Кел с пресекващ дъх. — Не е… тялото му не е… — мислите му препускаха.
— Живо? — предложи Холанд.
Кел се озъби.
— Разбира се, че е живо.
— Но онзи живот не е негов — възрази белият антари кротко, — той е черупка. Съд за твоята сила.
— Престани.
— Отрязал си конци от магията си и си направил кукла.
От гнева на Кел водата около малката лодка кипна.
— Престани! — този път го каза Лайла. — Преди той да ни потопи.
Ала Кел долови въпросителното потрепване в гласа й, същият въпрос си задаваше и той от месеци.
Дали нещо е наистина живо, ако не може да бъде убито?
Седмица след като обвърза живота на брат си към своя, се пробуди от внезапна болка, пронизала ръката му —
нажежена до бяло, сякаш кожата му гореше. Втренчи се в нахалната длан, сигурен, че плътта ще бъде на мехури,
овъглена, но не беше. В замяна на това откри брат си да седи в покоите си пред ниска масичка с поставена на нея
свещ; вторачен в нищото, държеше ръка над пламъка. Кел дръпна пръстите на Рай настрани, притисна влажна кърпа
към зачервената и белеща се кожа, а брат му постепенно дойде на себе си.
— Извинявай — повтори Рай вече досадния по онова време рефрен. — Но исках… да узная.
— Какво да узнаеш? — процеди Кел.
Брат му го погледна покрусен:
— Дали съм истински.
Сега младият антари трепереше на дъното на малката лодка — ехото от болката на брат му беше свирепо и не
отминаваше. Не му изглеждаше като самонаранявания, не беше пламък на свещ или дума, надраскана на ръката.
Болката беше дълбока и пронизваща, острие в гърдите, но по-лоша, понеже идваше отвсякъде.
Жлъчка се надигна в устата на Кел. А уж си мислеше, че няма какво повече да повърне.
Опита се да си спомни, че болката го ужасява само заради онова, което означава — опасност, смърт — и без
тези елементи е нищо…
Зрението му се замъгли.
… просто поредното сетиво…
Мускулите му се гърчеха.
… връзка…
Кел трепереше силно и усети как Лайла го прегръща — слаба, но силна, топлината на тялото й бе като пламък
на свещ срещу студа. Говореше му нещо, но той не различаваше думите.
Гласът на Холанд прииждаше и заглъхваше, превърнат в кратки поредици нечленоразделно ломотене.
Болката се изравни — не го отпускаше, но се изглади постепенно в зловещо, ала равномерно усещане. Кел успя
да събере мислите си на едно място, съсредоточи погледа си и видя приближаващия бряг. Не беше пристанището в
Танек, а камениста ивица плаж. Нямаше значение. Сушата си е суша.
— Побързайте! — промърмори с надебелял език и Холанд го стрелна мрачно с поглед.
— Ако тази лодка тръгне малко по-бързо, ще се запали, преди да успеем да се разбием на онези скали…
Но Кел видя пръстите на магьосника да побеляват от усилието и усети светът да се разделя около силата му.
При едното примигване каменистият бряг се надигаше в далечината, а в следващото вече ги беше връхлетял.
Холанд се изправи на крака и Кел успя да разгъне разкъсваното си от болка тяло с ум, достатъчно ясен да
мисли.
Държеше амулета си в ръка — парчето плат, което кралицата му даде, с избродираните в коприната букви КМ
— и го окъпа в прясна кръв, щом лодката се приближи твърде плътно до камъните. Дрехите и на тримата бяха
просмукани с ледена вода от опитите да я стабилизират на плиткото достатъчно, за да слязат.
Холанд пристъпи първи навън и се подпря на хлъзгавите от морето камъни.
Кел понечи да го последва и се подхлъзна. Щеше да падне в прибоя, но белият антари смогна __________да го хване
навреме за ръката и да го издърпа на брега. Младежът се извърна към Лайла, ала тя вече бе застанала до него, сплете
пръсти с неговите и Холанд го стисна за рамото, докато Кел притискаше парчето плат към канарите отсреща и
изричаше думите, които щяха да ги отведат у дома.
Ледената мъгла и неравният бряг изчезнаха незабавно, заменени от гладкия мрамор в Розовата зала със
сводестия й таван и празни тронове.
Нямаше нито следа от Рай, нямаше нито следа от краля и кралицата, но когато Кел се обърна, видя голяма
каменна маса в средата на залата.
Вцепени се, а зад себе си чу Лайла да си поема остро, стреснато дъх.
Отне му няколко секунди да осъзнае какво е поставено върху масата, да осъзнае, че това са мъртъвци.
Два трупа, редом един до друг на плочата, увити поотделно в ален плат, с корони, все още сияещи в косите им.
Емайра Мареш с бяла роза, поръбена със златно, положена над сърцето.
Максим Мареш с листенца от друга роза, разпилени по гърдите му.
Студ се всели в костите на Кел.
Кралят и кралицата бяха мъртви.
ІХ
Алукард Емъри си бе представял смъртта хиляди пъти.
Зловеща привичка, но три години по море му бяха предоставили твърде много време за мислене, пиене и мечти.
В повечето случаи виденията му започваха с Рай, ала с напредването на нощта и броя изпразнени чаши неизменно
ставаха по-мрачни. Китките го боляха, мислите му се замъгляваха и той започваше да се чуди. Кога. Как.
Понякога се виждаше да си отива, окъпан в слава, а понякога — в кръв. В битка. Случаен удар. Екзекуция.
Откуп, тръгнал на зле. Удавен в кръвта си или погълнат от морето. Възможностите бяха безброй.
Никога обаче не си бе представял, че смъртта ще го сполети в такава форма.
Не се беше виждал да я посреща сам. Без екипаж. Без приятел. Без семейство. Дори без враг, като изключим
безликите маси, настанени в очакващите го кораби.
Глупак, щеше да му каже Джаста. Всички посрещаме смъртта сами.
Не искаше да мисли за Джаста. За Ленос. Или за Бард.
Или за Рай.
Морският вятър дращеше по белезите на китките на Алукард и той ги разтри, докато корабът — това дори не
беше неговият кораб! — се полюшваше плавно по вълните.
Зелено-сребърните флагове на Веск бяха прибрани, корабите се поклащаха мрачно, решително, като планинска
линия на хоризонта.
Какво ли очакваха?
Заповеди от Веск?
Или от града?
Знаеха ли за мраковития крал? За прокълнатата мъгла?
Това ли ги спираше още? Или изчакваха прикритието на нощта, за да нанесат удар?
Светии, какъв смисъл има да гадае?
Не бяха помръднали.
Ала можеха да се раздвижат всеки миг.
Слънцето залязваше и оцветяваше небето в кървавочервено, а слепоочията на Алукард пулсираха от удържането
на мъглата прекалено дълго. Тя започваше да се разрежда, а на него не му оставаше нищо друго, освен да чака и да
се опита да събере силата да…
Какво да сториш? Предизвика го вътрешният му глас. Да преместиш морето?
Не беше възможно. Не убеждаваше Бард в това навремето, само за да й попречи да се самоубие. Всичко си има
ограничения. Мислите на капитана се въртяха в кръг, както и през изминалия час — упорито, решително, сякаш
най-сетне ще завие зад ъгъла и ще намери идея — не луда хрумка, която се представя за план, а истинска идея,
която да го очаква.
Морето. Корабите. Платната.
Сега си изброяваше разни неща.
Не, почакай. Платната. Навярно е възможно да намери начин и да…
Не.
Не от това разстояние.
Ще се наложи да премести „Призрак“ и да го придвижи чак под задника на весканския флот и после… какво?
Алукард разтри очи.
Ако се кани да умира, поне нека измисли начин да отдаде смислено живота си.
Ако се канеше да умира…
Само че това е проблемът.
Алукард не искаше да умре.
Застанал на палубата на „Призрак“, той осъзна със стряскаща яснота, че смъртта и славата не го интересуват
чак толкова много, колкото да живее достатъчно дълго, за да се прибере у дома. Да се увери, че Бард е жива и да се
помъчи да намери оцелели членове от екипажа на „Среднощно острие“. Да види кехлибарените очи на Рай, да
притисне устни в местенцето, където над ключицата му започва гърлото. Да коленичи пред принца и да му
поднесе единственото, което някога бе крил: истината.
Поставено в калъфката си, огледалото от плаващия пазар се намираше върху съседния сандък.
Четири години за подарък, който никога няма да бъде връчен.
Движение в далечината привлече погледа на капитана.
По тънещото в здрач небе — сега синьо като синина, а не кървавочервено — се плъзгаше бърза сянка. Сърцето
на Алукард пропадна в петите. Птица!
Тя се стрелна към един от весканските кораби, изчезна сред редицата мачти, ванти и свити платна и пиратът
затаи дъх за толкова дълго, че гърдите го заболяха, а пред очите му затанцуваха петна. Това беше то. Заповедта да
потеглят. Нямаше много време.
Платната…
Ако можеше да ги повреди…
Захвана се да събира всички парченца стомана по кораба, прерови сандъците и каюткомпанията и натрупа
накуп дори тенджерите и приборите — всичко, което можеше да преправи в оръжие, годно да реже. Магията
пулсираше в пръстите му, докато заостряше всички ръбове и запояваше назъбени остриета по стените на съдовете.
Подреди ги на палубата като войници — три дузини самоделни гюлета, годни да пробиват и късат. Опита се да
пренебрегне факта, че платната на противника са прибрани, да скрие мисълта, че дори той не притежава
способността да контролира толкова предмети наведнъж, не и с голяма точност.
Ала грубата сила беше по-добре от нищо.
Оставаше му само да приближи „Призрак“ достатъчно за удара си. Тъкмо насочи внимание към своята мачта и
видя корабите на Веск да вдигат платна. Случи се като вълна — зелено и сребърно разцъфнаха първо по реите на
централния кораб и после на тези от двете му страни и на съседните на тях — и така, докато цялата флотилия се
приготви за отплаване.
Това е дар, помисли си Алукард, приготви оръжията си и дръпна въздуха с останалата си сила точно когато
първият кораб се раздвижи. Последван от втори.
И трети.
Пиратът остана да ги гледа със зяпнала уста. Изтърва последните нишки на силата си и тя угасна.
Вятърът затихна, а той продължи да стои неподвижен, втренчен в хоризонта. Самоделното острие се изхлузи от
пръстите му, понеже весканската флотилия не се насочваше към Танек, Айл и нагоре по реката към Лондон.
Потеглиха в обратна посока.
Бойният строй се развали, щом корабите се обърнаха към открито море.
Един от тях премина съвсем наблизо, Алукард дори успя да види лицата на хората на борда; един вескански
войник гледаше в негова посока с неразгадаемо под шлема изражение на широкото си лице. Алукард вдигна ръка за
поздрав. Войникът не му помаха в отговор. Корабът продължи нататък.
Пиратският капитан проследи отплаването на флотилията.
Изчака вълните да се изгладят след отминаването на весканците, а последните цветове да се оттекат от небето.
И после падна на колене на палубата.
Х
Вцепенен, Кел се взираше в положените за поклонение мъртъвци.
Неговият крал, неговата кралица. Баща му и майка му…
Чу Холанд да го вика по име. Усети Лайла да се вкопчва в ръката му.
— Трябва да намерим Рай!
— Не е тук — обади се нов глас.
Принадлежеше на Исра, командир на гвардейците. Кел бе взел жената за статуя в пълната й броня и със сведена
глава. Беше забравил правилата за поклонение — мъртвите не бива да остават сами.
— Къде е? — успя да изрече. — Къде е той?
— В двореца.
Кел се обърна към двукрилата врата, която водеше към кралския дворец, но Исра го спря.
— Не в този — обясни тя уморено. Посочи Масивната входна врата на Розовата зала, чиито крила извеждаха
към улицата. — Другия. На реката.
Пулсът на Кел затанцува бясно в гърдите му.
Мрачният дворец.
Главата му се въртеше.
Откога ги нямаше?
Три дни.
Не, четири.
Четири дни, Рай.
После можеш да си докараш неприятности.
На четвъртия ден кралят и кралицата бяха мъртви, а Рай не бе чакал нито миг повече.
— И си го пуснала? — сопна се Лайла обвинително.
Исра настръхна.
— Нямах избор — тя погледна Кел в очите. — Считано от днес, Рай Мареш е кралят.
Реалността улучи младия антари като ритник в стомаха.
Рай Мареш, благородник, флиртаджия и женкар; възкресеният принц.
Момчето, което винаги търсеше най-доброто скривалище в игрите и крачеше през живота си, все едно участва в
театрално представление.
Брат му, приел веднъж прокълнат амулет, понеже му обещаваше сила.
Брат му, който вече гравираше извинения в кожата си и държеше ръка над пламъка на свещ, за да се почувства
жив.
Брат му беше станал крал.
И какво бе първото му решение?
Да влезе право в двореца на Осарон.
На Кел му се прииска да извие врата на Рай, но после си спомни вълните болка, разтърсвали го на лодката и
разбиващи се в него дори и сега — река от страдание. Рай! Краката сами го понесоха покрай Исра, покрай безброй
редици големи каменни саксии към вратите на Розовата зала и навън в здрачната лондонска нощ.
Чу стъпките им зад гърба си — на Лайла, меки и бързи като на крадец, а на Холанд — уверени, ала не погледна
през рамо, не се обърна и към морето от омагьосани тела, проснати на улиците. Беше насочил твърдо поглед към
реката и невъзможната сянка, която се издигаше на фона на небето.
Кел винаги си бе представял кралския дворец като второ слънце, застинало във вечен изгрев над града. По
силата на същата фантазия дворецът на Осарон бе затъмнение — къс съвършен мрак, поръбен само по краищата от
отразена светлина.
Някъде зад гърба му Холанд извади оръжие от канията на паднал спящ лондончанин, а Лайла тихо изруга,
докато пристъпваше между телата, но и двамата не се отделяха от Кел.
Заедно тримата антари изкатериха ониксовия склон на моста към двореца.
Заедно стигнаха до полираното черно стъкло на дворцовите порти.
Бравата поддаде под пръстите на Кел, но Лайла го хвана за ръка и го стисна здраво.
— Това ли е най-добрият възможен план? — попита тя.
— Единствено с този разполагам — отвърна той, докато Холанд сваляше унаследителя от шията си и пъхаше
устройството в джоба си. Сигурно бе доловил втренчения поглед на младежа, защото вдигна очи и го погледна на
свой ред. Едно зелено и едно черно око, и двете безизразни като на маска.
— По един или по друг начин — заяви Холанд, — ще сложим край.
Кел кимна:
— Слагаме край!
Погледнаха Лайла. Тя въздъхна и му позволи да отвори вратата.
Три сребърни пръстена уловиха гаснещата светлина — пръстена на Лайла и пръстена на Кел, двойници на
пръстена на ръката на Холанд. И трите завибрираха от споделена енергия, когато крилата на вратата се отвориха и
тримата антари навлязоха в мрака.
ХІV
Антари
І
Кел прекрачи прага и болката в гърдите му се усили. Все едно стените на двореца на Осарон притъпяваха
връзката и сега, без препятствие помежду им, струната между него и брат му се опъна и всяка крачка го
приближаваше все повече до страданията на Рай.
Лайла вече бе извадила двата ножа, но дворецът около тях се оказа празен, а коридорът — чист. Магията на
Тийрън действаше и бе лишила чудовището от многобройните му кукли, но все пак Кел усещаше в своите крайници
нервното напрежение на Лайла и забеляза същото притеснение, отразено на свой ред, и в непроницаемото
изражение на Холанд.
Дворецът изглеждаше някак неправилен, сякаш са излезли от Лондон, от хода на времето, от самия живот, и са
пристъпили в измерение, което не съществува напълно. Беше магия без баланс, мощ без повелител, и умираше —
повърхностите навсякъде придобиваха постепенно лъскавочерния оттенък на природа, изгорена без остатък.
Но Кел долавяше трепет в средата на просторната зала.
Жив пулс.
Биещо сърце.
И после, когато очите му привикнаха със слабата светлина, различи Рай.
Брат му висеше на няколко стъпки от пода, вплетен в паяжина от лед, удържан от дузина заострени шипове,
забити във и през тялото му, целите заскрежени в хлъзгава червенина.
Рай беше жив, но само защото не можеше да умре.
Гърдите му се надигаха с мъка, по бузите му бяха замръзнали сълзи. Устните му помръдваха, ала думите
изчезваха, а кръвта се бе събрала на голяма тъмна локва под него.
Твоя ли е? беше попитал Рай, когато като деца Кел си преряза вените, за да го излекува. Всичката ли е твоя?
Сега кръвта на краля жвакаше под ботушите на антари и той се втурна напред; въздухът бе добил метален вкус.
— Чакай! — извика Лайла.
— Кел! — предупреди го и Холанд.
Но така или иначе вече бяха влезли в капана, ако такава съдба им бе намислил Осарон. Със стъпването си в
двореца станаха пленници.
— Дръж се, Рай!
Клепките на Рай потрепнаха при звука на гласа на Кел. Опита се да надигне глава, но не успя.
Антари стигна до брат си с длан, която вече лепнеше от кръв. Беше готов да стопи леда с едно докосване, с една
дума, стига да му се бе отворила възможност.
Ала пръстите му спряха на косъм от леда, заковани от чужда воля. Кел се бореше срещу натиска на магията, а
от сенките зад трона се разнесе глас:
— Това е мое.
Гласът се носеше отникъде. Отвсякъде. И въпреки това идваше от едно място. Не беше куха конструкция от
сенки и магия, а бе обвързан към устни, зъби и дробове.
Заговорилата излезе на светло. Рижата коса се развяваше във въздуха около главата й, сякаш я бе разлюлял
въображаем вятър.
Ожка.
* * *
Кел я беше последвал.
В градината на двореца се бе вслушал в лъжите й — думите смесваха съмнението и гнева му в отровна смес —
и я остави да го изведе през врата в света право в капан.
Сега се разтрепери при вида на Ожка.
* * *
Лайла я беше убила.
Беше се срещнала с нея в коридора, докато Кел пищеше отвъд вратата и Рай умираше на един свят разстояние —
и нямаше избор, освен да я победи. Изгуби стъкленото око, преди да пререже гърлото на съперничката си.
Сега се усмихна при вида на Ожка.
* * *
Холанд я беше създал.
Беше я прибрал от улиците на Косиктесните преки, оформили миналото му преди много, много години — и й
бе дал същия шанс, който Ворталис предостави на него: възможността да направи повече, да стане нещо повече.
Сега се вцепени при вида на Ожка.
ІІ
Ожка, убийцата…
Ожка, пратеничката…
Ожка, антарито…
Но това вече не беше Ожка.
„Кралю мой! “ — толкова пъти бе наричала Холанд така, но гласът й винаги бе дрезгав и плътен, а сега
резонираше из залата и в главата му, познат и незнаен, точно както този дворец бе познат и особен. Белият антари
се бе срещнал с Осарон в копие на този замък, когато мраковитият крал беше само стъкло и дим, и умиращ въглен
магия.
А сега отново се срещаше с него в най-новата му черупка.
Навремето Ожка имаше жълти очи, а сега и двете сияеха в черно. На косата й се кипреше корона, тъмен и
безтегловен обръч, с настръхнали във въздуха над главата й шипове като ледени шушулки. Гърлото й бе увито с
черен шал; сияещата й по-рано от мощ кожа бе несъмнено мъртва. Тя не дишаше и тъмните вени изпъкваха на
кожата й, изпръхнали и празни.
Единствените признаци на живот, колкото и невъзможно да беше, идваха от черните й очи — очите на Осарон
— изпълнени със светлина и гъмжащи от сенки.
— Холанд — приветства го мраковитият крал и гневът в белия антари кипна, щом стана свидетел как Осарон
изрича думи с устните на Ожка.
— Аз те убих! — заинтригува се Лайла, приведена от лявата страна на Холанд и приготвила ножовете си.
Веселието разкриви лицето на Ожка.
— Магията не умира.
— Пусни брат ми! — заповяда Кел и пристъпи пред другите двама антари, готов да повелява дори и в
Цитаделата на врага.
— И защо да го правя?
— Той няма сила — отвърна черноокият принц. — Няма нищо, полезно за теб, нищо, което да вземеш.
— Но продължава да живее — отвърна трупът. — Колко интересно. Всичко живо си има струни. Къде ли са
неговите?
Ожка вирна брадичка и ледът, пронизващ тялото на Рай, се разтвори като пръсти и в резултат принцът изпищя
задавено. От лицето на Кел се оттече всякакъв цвят: той се бореше да преглътне същия писък, а болката и
непокорството се сражаваха в гърлото му. Пръстенът завибрира на пръста на Холанд, споделената им сила затрептя
помежду им в опит да се прелее към Кел заради тревогата му.
Белият антари я удържа в равновесие.
Ожка вдигна ръце — деликатни, но силни — с дланите навън.
— Нима най-сетне си дошъл да молиш за пощада, антари? Да се преклониш? — вихрените черни очи се
обърнаха към Холанд. — Да ме допуснеш в себе си?
— Никога отново — закле се Холанд и оброкът му бе истински, макар унаследителят да тежеше в джоба му.
Осарон имаше талант да се приплъзва в умовете и да променя мислите, но в прикриването на своите мисли антари
притежаваше повече практика от другите. Насили се да не мисли за устройството.
— Дойдохме да те спрем — заяви Лайла.
Ожка отново отпусна ръце покрай хълбоците си.
— Да ме спрете? — повтори Осарон. — Не можете да спрете времето. Нито промяната. Не можете да
спрете и мен. Аз съм неизбежен.
— Ти не си нищо повече от демон, маскирал се на бог — отвърна крадлата.
— А ти ще умреш бавно — не й остана длъжен ошокът.
— Вече убих веднъж това тяло — усмихна му се тя. — Смятам, че мога да го сторя повторно.
Холанд още се взираше в трупа на Ожка. В синините по кожата й. В здраво увития около шията й шал. Сякаш
почувствал тежестта на погледа му, Осарон извърна краденото си лице към него.
Белият антари никога не подклаждаше гнева си до нажежаване. Поддържаше го студен и остър, а думите
служеха за брус по острието му. Ожка му бе вярна — не на Осарон, а на него. Служеше му. Възхищаваше му се.
Вземаше пример от него и не виждаше бог, а крал. И беше мъртва — като Алокс, като Талия, като Ворталис.
— Тя не те е допуснала в себе си.
Ошокът наклони глава и се усмихна озъбено:
— В смъртта никой не е в състояние да ми откаже.
Холанд извади оръжието си — сърп, взет от спящия на площада.
— Ще те изрежа от това тяло — обеща той. — Дори ако се наложи да го правя парче по парче.
Огън пламна между ножовете на Лайла.
Кръв покапа от пръстите на Кел.
Бяха се разгърнали бавно около мраковития крал — обкръжаваха го, заграждаха го.
* * *
Точно както бяха планирали.
— Никой няма да му се предлага — даде наставленията си Кел. — Независимо какво прави или казва Осарон,
независимо какво обещава или заплашва, никой не бива да го допусне в себе си.
— Значи да го раздаваме лукави? — попита Лайла, въртейки на дървената маса кинжал, изправен на върха си.
Холанд понечи да се обади, но поради внезапното залюляване на кораба той спря, за да преглътне. Вълната от
гадене премина и антари отбеляза:
— Осарон копнее за онова, което не е в състояние да получи. Целта не е да му дадем тяло, а да го накараме да
иска такова.
— Прекрасно — подхвърли сухо Лайла. — Значи ни остава само да победим въплъщение на магията,
достатъчно силно да съсипва светове.
Кел я изгледа изпод вежди.
— И откога страниш от битки?
— Не страня — отряза тя. — Искам да съм сигурна, че ще спечелим.
— Печелим, понеже сме по-силни — заяви Кел. — Пръстените като нищо ще ни помогнат.
— Като нищо — повтори Лайла.
— Всеки съд все някога се изпразва — Холанд завъртя сребърния обвързващ пръстен около палеца си. —
Магията не може да бъде убита, но няма пречка да бъде изтощена, а колкото и огромни да са силите на Осарон,
несъмнено не са безкрайни. В Черния Лондон го намерих, сведен до статуя, твърде слаб да удържи подвижна форма.
— Преди ти да го сдобиеш с такава — промърмори крадлата.
— Именно — белият антари пренебрегна обидата й.
— Осарон се храни благодарение на моя град и моя народ — намеси се Кел. — Но ако заклинанието на Тийрън
е проработило, време е източниците му да свършват.
Лайла вдигна кинжала от масата.
— Следователно би трябвало да е огладнял и готов за бой.
Холанд кимна.
— И ние ще му предоставим схватка. Ще го накараме да се чувства слаб. Да се изнерви.
— И после? — полюбопитства крадлата.
— После — отвърна Кел, — и чак после, ще му набавим домакин… — При тези думи посочи с глава Холанд,
на чиято шия висеше унаследителят.
— И какво ще стане, ако не избере теб? — озъби се сиволондончанката. — Няма лошо да му се предложи, но
ако реши да пробва мен, ще се възползвам.
— Лайла… — поде Кел, но тя го прекъсна.
— Ти също ще приемеш. Не се преструвай, че няма да го направиш.
Помежду им се възцари тишина.
— Права си — призна Кел накрая.
И за изненада на Холанд — макар че вече нищо у нея да не би трябвало да го накара да се изненада — Лайла
Бард се усмихна. Гримасата й беше сурова и невесела.
— Значи обявяваме състезание — обобщи тя. — И нека най-добрият антари победи!
* * *
Осарон се движеше далеч не така грациозно като Ожка, но пък беше двойно по-бърз. В ръцете й се появиха два
меча от струи дим и добиха плътност, а страните им блеснаха, щом прорязаха въздуха, където Лайла се намираше
преди миг.
Ала крадлата вече летеше в скок, оттласна се от най-близката колона, а Холанд със заслепяваща сила призова
порив на вятъра през коридора и стоманените парчета на Кел полетяха по вихъра като силен дъжд.
Ожка вдигна ръце и спря вятъра и стоманата, докато Лайла се носеше надолу към тялото на мъртвата и проряза
черта по гърба й.
Но Осарон се оказа твърде бърз и ножът на Лайла едва поряза рамото на тялото, което носеше. От раната като
пара блъвнаха сенки, преди мъртвата кожа да се съшие сама.
— Не си достатъчно бърза, малка антари — заяви ошокът и я удари с опакото на ръката си.
Лайла политна странично и изпусна единия нож още докато се претъркаляше в бойна стойка. Щракна с пръсти
и падналото острие излетя във въздуха и се заби в крака на Ожка.
Осарон изръмжа, от раната блъвна още дим, а крадлата му се усмихна студено.
— Този номер го научих от нея — между пръстите й се появи ново острие. — Точно преди дай прережа
гърлото!
Ожка изкриви устни в гримаса.
— Ще те накарам да…
Холанд обаче вече се бе задвижил и по сърпа му танцуваха електрически искри, докато прорязваше въздуха.
Осарон се извърна и блокира удара с единия меч, а с другия замахна изотдолу към гърдите на противника си. Той се
измъкна от опасността, но острието се плъзна по ребрата му, докато Кел нападаше от другата страна с лед, увит
около юмрука.
Ледът се разби в бузата на Ожка и я поряза до кост. Преди раната да успее да зарасне, Лайла вече бе на линия с
нажежен до червено нож.
Движеха се синхронно като части от едно оръжие. Танцуваха като ножовете на Ожка навремето — когато ги
въртеше тя — всяко бутване и дръпване се предаваха по връзката помежду им. Когато Лайла се раздвижеше, Холанд
усещаше намеренията й. Когато той предприемаше лъжливо нападение, Кел знаеше къде да удари.
Представляваха фонтан от енергия, слънчеви зайчета, танцуващи около пружина от мрак.
И печелеха.
ІІІ
Лайла свърши ножовете.
Осарон превърна три от тях в пепел, два в пясък, а шестия — онзи, спечеления от Ленос — изчезна напълно.
Оставаше й само един — който отмъкна от магазинчето на Флечър през първия й ден в Червения Лондон — и никак
не й се щеше да загуби и него.
Кръв се стичаше в здравото й око, но това не я притесняваше. При сблъсъка на Кел и Холанд с демона, от
тялото на Ожка се изви дим на десетина места. Бяха оставили белега си.
Ала той не беше достатъчен.
Осарон още беше на крака.
Лайла прокара палец по окървавената си буза и коленичи, притисна длани към камъка, ала когато се опита да
го призове, той й се противопостави. Повърхността вибрираше от магия, но й звучеше кухо.
Защото, разбира се, не беше истинска.
Беше измислена, мъртва отвътре, точно като…
Подът започна да омеква и тя отскочи встрани миг преди да се превърне в катран. Поредният капан на Осарон.
Беше й омръзнало да играе по правилата на мраковития крал.
Да се намира обкръжена от дворец, който само той можеше да призовава.
Лайла огледа залата и вдигна поглед нагоре — отвъд стените и към отворите, през които сияеха късчета небе.
Беше й хрумнала идея.
Тя се пресегна с цялата си сила — и с част от силата на Холанд и на Кел — и дръпна, но не въздуха, а Айл.
„Не можеш да омагьосаш океана“, беше й казал Алукард преди време.
Ала за река не беше отварял дума.
* * *
Кръвта се стичаше по гърлото на Лайла, а тя притискаше кърпичка към носа си.
Алукард седеше срещу нея, подпрял брадичка на ръката си.
— Наистина не съм сигурен как си оцеляла чак досега.
Крадлата сви рамене и изпод кърпичката, която приглушаваше гласа й, отвърна:
— Трудна съм за убиване.
Капитанът стана.
— Инатлива не означава неунищожима — той си напълни чашата, — а и три пъти ти казах, че не можеш да
помръднеш проклетия океан, все едно колко се напъваш.
— Може ти да не се напъваш достатъчно — изръмжа Лайла.
Алукард поклати глава.
— Всичко си има мащаб, Бард. Не можеш да овладееш небето, не можеш да помръднеш морето, не можеш да
преместиш целия континент под краката си. Теченията на вятъра, малките водните басейни и ивици суша — те са
основата в набора на магьосника. Дотам стига обхватът на магията.
А после без предупреждение запрати бутилката вино в главата й.
Тя успя да я хване достатъчно бързо, отлепи кърпичката от окървавения си нос и изрева:
— Какво, да му се не види, Емъри…?
— Можеш ли да я обхванеш с ръка?
Лайла погледна бутилката и обвитите си около стените й пръсти, с връхчета на косъм да се докоснат.
— Шепата ти е толкова голяма и нито милиметър повече — обясни Алукард. — Има си граници. Същото се
отнася и за силата ти. Няма да обгърнеш повече от обхвата си, все едно колко се напъваш да изопнеш пръсти около
бутилката, никога няма да ги допреш.
Лайла сви рамене, завъртя бутилката в ръка и я строши в плота на масата.
— А сега? — попита.
Алукард Емъри простена. Стисна се за носа, както правеше, когато тя го вбесяваше наистина сериозно. Беше
започнала да брои по колко пъти на ден успява да го докара до тази реакция.
Към момента рекордът й беше седем.
Лайла се наведе напред. Носът й беше спрял да кърви, макар че медният вкус още лепнеше по езика й. Събра
строшените парчета във въздуха между двамата и там ги остави като облак със смътната форма на бутилка.
— Гениален магьосник си — подхвърли, — но едно нещо не схващаш.
Алукард се приведе по-удобно в креслото.
— И какво е то?
Лайла се усмихна:
— В битка номерът е да победиш не благодарение на сила, а на стратегия.
Капитанът вдигна вежди:
— Някой да е споменавал битка?
Лайла не му обърна внимание.
— А стратегия е лъскава дума за специален вид здрав разум, способността да виждаш вариантите и да ги
създадеш, когато няма такива. Не е свързано с познаването на правилата.
Тя отпусна ръка, бутилката се разпадна отново и се разсипа в дъжд от стъкло.
— Важното е да знаеш как да ги нарушиш.
ІV
Не постигаме достатъчно, помисли си Холанд.
На всеки нанесен удар Осарон избягваше три — и нанасяше по три срещу всеки избягнат от тях. Подът бе
започнал да се покрива с кръв.
Лееше се от бузата на Кел. Капеше от ръката на Лайла. Бе просмукала хълбока на Холанд.
Зави му се свят, понеже другите двама антари черпеха от силата му.
Кел се бе заел да призовава вятър, докато Лайла стоеше неподвижна, отметнала глава нагоре към мястото,
където скелето на двореца се срещаше с небето.
Осарон видя възможността и пристъпи към крадлата, но вятърът на Кел шибна през тронната зала и заклещи
мраковития крал в тунел от въздух.
— Трябва да предприемем нещо — младежът надвика вятъра, докато Осарон се сражаваше с тунела му. Холанд
знаеше, че той няма да устои, и наистина, секунди по-късно циклонът се разпадна и в порива си изтласка назад и
двамата антари. Лайла се олюля, но остана на крака, а от носа й протече струйка кръв. Междувременно в двореца
налягането се повишаваше и чернота затъмни прозорците и от двете страни.
Кел тъкмо бе успял да стъпи на крака, когато Осарон пак се нахвърли срещу крадлата, твърде бързо, за да я
спаси младежът. Холанд докосна раната на гърдите си.
— Ас нараши — произнесе и думите изтрещяха през тялото му.
Ускори се.
И при най-добри обстоятелства това беше трудна за овладяване магия, а сега беше направо кошмарна, но си
струваше, понеже светът около него се забави.
Отдясно Лайла продължаваше да гледа нагоре. Отляво Кел разтваряше длани да спре могъщото време, а между
ръцете му на забавен каданс се разгаряше огън. Само Осарон все още се движеше с подобие на нормална скорост и
обърна черните си очи към Холанд, който завъртя сърпа и му се нахвърли.
Сблъскаха се, разделиха се, сблъскаха се отново.
Ще те огъна!
Оръжие срещу оръжие.
Ще те строша.
Воля срещу воля.
Мой беше, Холанд!
Антари се блъсна гърбом в колона.
И пак ще станеш мой!
Острието възпламени ръката му.
Щом те чуя да молиш за пощада!
— Никога! — изръмжа Холанд и замахна със сърпа. Трябваше да пресрещне мечовете на Осарон, но в
последния момент оръжията изчезнаха и демонът улови полумесеца на острието с голите ръце на Ожка — и остави
стоманата да я пореже дълбоко. Кръв — мъртва, черна, но все пак антари — протече около сърпа и краденото лице
на Осарон се разцепи в мрачна, триумфална усмивка.
— Ас сте…
Холанд изпъшка и пусна сърпа, преди заклинанието да подейства.
Беше грешка. Оръжието се превърна в пепел в хватката на Осарон и преди Холанд да успее да се отдръпне,
демонът вкопчи кървавата си длан в лицето му и го прикова с удар към колоната.
Сянка над главите им затъмняваше небето. Ръцете на Холанд бяха вкопчени в китките на Осарон и той се
мъчеше да ги отлепи от себе си. За миг двамата останаха в странна прегръдка, преди мраковитият крал да се наведе
и да прошепне в ухото му:
— Ас осаро.
Потъмней!
Заповедта отекна през главата на белия антари и се превърна в сянка, превърна се в нощ, превърна се в черен
воал, залепнал върху очите на Холанд — затъмни и Осарон, и двореца, и вълната от вода, която кипеше над главите
им.
Заповедта потопи антари в мрак.
* * *
Кръв капеше от носа на Лайла, докато вълната черна вода се надигаше над двореца…
Твърде голяма!
Ама наистина страшно голяма!
… и после рухна.
Лайла пусна реката. Виеше й се свят, а водата с трясък се стовари в залата на двореца. Девойката вдигна ръце да
блокира смазващата тежест, но магията й беше бавна — твърде бавна — след титаничното призоваване.
Колоната заслони Холанд от пълната мощ на удара, ала вълната блъсна тялото на Ожка в пода с ясно доловим
пукот. Лайла се хвърли да търси укритие, не намери обаче такова и само бързите рефлекси на Кел ги спасиха от
същата съдба. Тя усети силата й да намалява, щом черноокият принц я дръпна към своята и я опъна в щит над
главата й. Реката се стовари върху нея със силата на порой и се разтвори като завеса наоколо.
През воала от вода тя видя тялото на Ожка да се гърчи и върти, а строшените кости вече се спояваха, понеже
Осарон принуждаваше куклата си да се изправи.
Недалеч Холанд, паднал на колене, държеше дланите си разперени върху наводнения под, все едно търси нещо
изтървано.
— Ставай! — извика Лайла, но когато Холанд завъртя глава към нея, тя отскочи. Очите му не бяха наред. Не
бяха черни, а закрити, слепи.
Нямаше време.
Осарон вече беше на крака, а Холанд — не. Крадлата и Кел се втурнаха напред, ботушите им разплискваха
плитката вода, надигаща се около тях във вид на оръжия.
Меч изникна от нищото в ръката на Осарон, а Холанд се бореше с празни очи. Вкопчи пръсти в глезена на
мраковития крал, но преди да направи заклинание, назад го отпрати свиреп ритник, и той се плъзна по наводнения
под.
Кел и Лайла тичаха, ала бяха твърде бавни.
Холанд остана на колене пред мраковития крал с вдигнатия му меч.
— Казах ти, че ще коленичиш пред мен!
Осарон стовари острието и Кел забави оръжието с облак скреж, а Лайла се хвърли към Холанд и го измъкна от
лапите на смъртта миг преди металът да удари пода.
Тя се обърна и запрати вода, превърната в ледени остриета, които изсвистяха във въздуха. Осарон вдигна ръка,
но не бе достатъчно бърз, не беше достатъчно силен и няколко парчета улучиха плът, преди да успее да ги отблъсне.
Нямаше време да се наслаждават на победата.
С един замах на ръката Осарон събра до капка речната вода, призована от Лайла, и я усука в колона, после я
превърна в тъмен камък. Поредната колона в двореца му.
Ошокът посочи към Лайла.
— Ти ще…
Тя му се нахвърли, но вече сухият под изплиска под краката й. Камъкът й стигна до глезените — в един миг бе
течен, а в следващия — отново твърд — и я прикова за пода, както бе останала прикована Кисимир на покрива на
двореца.
Не.
Тя се намираше в капан и държеше последния си нож в ръка, а в другата запали огън и се стегна за нападение,
което така и не се случи.
Понеже Осарон се бе обърнал.
И се упътваше към Кел.
* * *
Кел разполагаше само с открадната секунда, докато Лайла се бореше с Осарон, но хукна към килията от лед.
Дръж се, Рай! молеше се той и удари с меча си по замръзналата клетка, само за да бъде отблъснат от волята на
мраковития крал.
Опита отново и отново, а ридание, изтръгнато от разочарование, дращеше в гърлото му.
Спри!
Не съобрази дали чу гласа на Рай, или само го усети, докато се напъваше да се добере до него. Брат му бе свел
глава и кръвта се стичаше в кехлибарените му очи и ги превръщаше в злато.
Кел…
— Кел! — извика Лайла, той вдигна глава и забеляза отражението на Ожка в ледената колона тъкмо когато
убийцата се втурна към него. Завъртя се, изтегли от порозовялата от кръв вода в краката си копие и вдигна оръжието
миг преди мраковитият крал да го удари.
Двата меча на Осарон изсвистяха при спускането си, строшиха копието в ръцете на Кел и се забиха в стените на
затвора на Рай. Ледът се разпука, но не се разби. И в този миг, между нападението и отстъплението, докато
оръжията на Осарон бяха заклещени заедно с крадената му черупка, Кел заби счупеното парче лед в гърдите на
Ожка. Мраковитият крал погледна раната си, сякаш развеселен от смешен опит, но ръцете на Кел бяха целите в кръв
от стискането на нацепеното копие, самото то хлъзгаво от кръв и лед, и когато той заговори, заклинанието отекна
във въздуха:
— Ас стено.
Счупи се.
Магията разтърси тялото на Ожка и се сборичка с волята на Осарон, а междувременно костите й се трошаха и
зарастваха, разбиваха се и се наместваха — кукла, разкъсвана в един миг и зашивана през следващия. Кралят се
бореше — и се проваляше — в опит да удържи формата й, и крадената му черупка започна да изглежда гротескно, от
нея се сипеха късове, понеже цяла я държеше по-скоро магия, отколкото плът.
— Това тяло няма да издържи — изръмжа Кел, докато натрошените ръце го притискаха към клетката на брат
му.
Осарон се усмихна със съсипано лице.
— Прав си — каза и в гърба на Кел се заби леден шип.
V
Някой изпищя.
Зверски, агонизиращ писък.
Не беше Кел обаче.
Той искаше да пищи, но съсипаната ръка на Ожка, заклещена под челюстта му, държеше устата му затворена.
Замръзналото острие прониза бедрото му и излезе от хълбока, с връх, оцветен в ярка, червена кръв.
Зад Осарон Лайла се опитваше да се освободи, а Холанд на четири крака търсеше по земята нещо пуснато.
От гърлото на Кел се изтръгна стенание, защото мраковитият крал натисна раната на хълбока му.
— Това не е смъртоносно — изсъска Осарон. — Още не.
Кел усети гласа на чудовището да нахлува в ума му и да го утежнява.
— Пусни ме да вляза! — прошепна то.
Не! помисли си антари с цялата си сила.
Този мрак — същият, който го улови, когато падна в Белия Лондон тъй наскоро — се бе увил около раненото му
тяло, топъл, мек и гостоприемен.
— Пусни ме!
Не.
Колоната от лед гореше студена зад гърба му.
Рай.
Осарон отекваше в ума му. Каза:
— Мога да бъда милостив.
Кел усети ледените шипове да се изтеглят — не от неговото тяло, а от тялото на брат му — и болката го отпусна
крайник по крайник. Чу пъшкане и тихо, влажно жвакане, когато Рай рухна на покрития с кръв под, и го заля
облекчение, въпреки че студът отново се възцари, разклонен и разцъфтял.
— Пусни ме!
С ъгълчето на окото си Кел забеляза нещо да проблясва на пода. Парченце метал, недалеч от шарещата ръка на
Холанд.
Унаследителят.
Заради болката умът на младежа поддаваше, когато го призова към себе си, но така или иначе цилиндърът се
издигна във въздуха и точно тогава мощта му секна, внезапно и изцяло. Като отрязана, открадната.
Отмъкната от крадец.
* * *
Лайла не можеше да помръдне.
Подът стискаше краката й в каменна прегръдка, а костите заплашваха да се счупят при всяко движение. От
другата страна на залата Кел кървеше в капан и тя не можеше да го достигне — не и с ръце — за да прогони Осарон.
Ала можеше да привлече ошока към себе си. Подръпна връзката помежду им, открадна магията на Кел и
вниманието на Осарон заедно с нея. Силата заблестя като светлина пред очите на Лайла и демонът се обърна към
нея — привлечена от огъня пеперуда.
Погледни ме, искаше да каже тя на ошока, който изостави Кел Ела при мен!
Ала щом черните очи се спряха на нея, бе готова на всичко, за да избяга. Да се отърве.
Кел беше пребледнял мъртвешки, пръстите му се пързаляха по леденото острие, забито в хълбока му. Холанд
стискаше една колона и се бореше да се изправи. Унаследителят лежеше на земята наблизо, но преди Лайла да успее
да го извика при себе си, Осарон я достигна, едната му разкривена ръка я хвана за косата, а другата опря в гърлото й.
— Пусни — прошепна той и не стана ясно живота или волята й иска. Но поне вече бе привлякла вниманието
му. Пусна оръжието с дрънчене на пода.
Той дръпна главата й към себе си, обърна очите й към своите и тя усети как преравя ума й, рови за мисли и
спомени.
— Толкова много потенциал.
Лайла се опиша да се отдръпне, но беше прикована, подът я стискаше за глезените, а Осарон за косата и
острието още бе опряно в гърлото й.
— Мен видя в огледалото в Сасенрош — изрече кралят от мрак. — Мечтаеш да станеш като мен. Мога да те
направя неуязвима. Мога да те освободя.
От другата страна на тронната зала Кел най-сетне успя да събере силата, нужна му да се откъсне. Ледът се
разчупи около него и той рухна на пода. Осарон не се обърна. Беше съсредоточил вниманието си върху Лайла, а
очите му танцуваха лакомо в светлината на силата й.
— Свободна — прошепна тя, сякаш умуваше върху смисъла на думата.
— Да — прошепна изтъканият от сенки крал.
В чернотата на очите му тя видя именно тази своя версия.
Непобедима.
Неунишожима.
— Пусни ме в себе си, Делайла Бард!
Въпреки всичко предложението беше съблазнително. Тя вдигна ръка към рамото на Ожка. Прегръдка на
танцьори. Окървавените й пръсти са забиха в съсипаната плът.
Лайла се усмихна.
— Ас илюмаи!
Осарон се отскубна от хватката й, но закъсня.
Тялото на Ожка пламна.
Острието сляпо удари гърлото на Лайла, тя обаче се изви настрана и после вече го нямаше, падна от ръката на
Ожка, а трупът продължи да гори ярко.
От гърчещото се тяло бълваше дим — първо кисели валма от овъгляващата се плът, а сетне и тъмна мъгла на
мощта на ошока, най-сетне заставен да избяга от черупката си.
Дворецът потръпна при внезапната загуба на силата и контрола му. Подът се разхлаби около ботушите й, Лайла
се препъна напред и се освободи, докато Осарон се бореше да намери форма.
Сенките се вихреха, разделяха се и се завихряха пак.
Демонът успя да се уплътни като призрак на себе си.
Крехка фасада, прозрачна и плоска. По ръбовете димеше и се замъгляваше, а през него като през видение се
различаваха Кел, притиснал раната си, и Рай, опитващ се да се изправи.
Мигът бе настъпил.
Ето го шанса й.
Техният шанс!
Лайла размърда пръсти и се пресегна за унаследителя. Той потръпна на пода и се понесе към нея.
А после падна и се търколи обратно на пода, понеже силата на крадлата изчезна. Все едно я погълна вълна, но
наобратно. Цялата сила се оттече от нея внезапно, рязко, до капка. Лайла изпъшка, светът се наклони под нея,
краката й поддадоха и пред очите й се спусна чернота.
Магията беше твърде нова за нея — не би трябвало да я боли толкова от отсъствието й, но крадлата се
почувства изкормена, когато й изтръгнаха и последната капка сила. Намръщи се на Кел, сигурна, че той й я е взел,
но младежът още лежеше на пода и кървеше.
Мраковитият крал се изправи над крадлата с разперени длани и въздухът започна да се усуква около гърлото й,
затегна се до степен да й отнеме способността да говори и да си поеме дъх.
И в същия миг зад Осарон в ореол от сребърна светлина се надигна Холанд.
* * *
Холанд беше ослепял.
Мрак цареше навред, кипеше около него като буря, поглъщаше света. Ала слухът му беше наред. Така че чу
пронизването на Кел, изпепеляването на Ожка; чу унаследителя, след като Лайла го призова от пода, и осъзна, че му
се отваря възможност. И, когато изтегли силата през обвързващия пръстен и дръпна магията на другите двама
антари при себе си, откри и по-особен вид зрение. Светът се очерта пред него не в светлина и мрак, а в нишки от
сила.
Сияеха, стичаха се около и през коленичилата Лайла; и Кел, и Рай — всички те бяха очертани в сребърна
светлина.
И ето го, точно пред него, отсъствието й.
Човек във формата на бездна.
Бездна във формата на човек.
Отокът вече не носеше куклата си. Беше къс прогнила магия, гладък и черен — и празен.
Мраковитият крал заговори, използвайки обичайния си глас — плавен, ромолящ.
— Познати са ми мислите ти, Холанд — заяви мракът. — Живял съм в ума ти.
Мраковитият крал тръгна към него и белият антари пристъпи една-единствена крачка назад, опря рамене в
колоната зад себе си и сграбчи здраво металния цилиндър.
Долавяше глада на Осарон.
Настървението му.
— Искаш ли да видиш твоя свят? Как се руши, без да си в него?
Студена ръка — не от плът и кръв, а от сенки и лед — се отпусна върху сърцето на Холанд.
Уморен съм, помисли си той, наясно, че Осарон ще го чуе. Уморен да се боря. Да губя. Но никога няма да те
пусна в себе си.
Усети усмивката на мрака, гнила и триумфална.
— Да не би да си забравил? — прошепна кралят от мрак. — Никога не си ме прогонвал.
Холанд издиша. Треперливо.
На Осарон може и да му беше прозвучало като страх.
За антари обаче беше въздишка на облекчение.
Слагаме край, помисли си той, когато мракът се усука около него и попи.
VІ
Лайла беше на колене, когато се случи.
Осарон се върна в Холанд като пара в чайник и тялото на антари се скова. Изви гръб. Отвори уста в безмълвен
писък и в течение на ужасяващ миг Лайла си помисли, че е твърде късно, че пришълецът от Белия Лондон е бил
твърде бавен, не е имал време или сила, или воля да удържи…
А после Холанд заби върха на унаследителя в дланта си и изрече думата през стиснати зъби:
— Росин!
Отдай.
Миг по-късно дворецът от сенки експлодира в светлина.
Лайла изпъшка, защото нещо в нея започна да се разкъсва, и си спомни за обвързващия пръстен. Стисна юмрук
и удари пръстена в каменния под, с което прекъсна връзката, преди унаследителят да успее да издърпа и нея.
Ала Кел не беше достатъчно бърз.
Изпищя и крадлата тромаво се изправи, олюля се към него, а той се сви и задраска по пръстена с хлъзгави от
кръвта нокти.
Рай го достигна първи.
Принцът трепереше, тялото му се плъзгаше между живота и смъртта, цяло и гниещо, и отново цяло, когато
коленичи над Кел, а призрачните му пръсти се свиха около пръстите на брат му. Пръстенът се изхлузи. Търкулна се
по пода и отскочи веднъж, после се разтвори в дим.
Кел рухна в обятията на Рай, бял като платно и неподвижен, а Лайла падна на колене до тях и мацна кръв по
бузата на Кел; докато опипваше лицето му, прокара пръсти през косата му, медните кичури, сега прошарени от
сребро.
Той беше жив, несъмнено беше жив, понеже Рай бе още тук, наведен над него, с очи едновременно празни и
пълни, целият в кръв, но дишащ…
В средата на стаята Холанд се беше превърнал в сфера от светлина, милион сребърни нишки, прошарени с
черно, всичките видими, всички разплитащи се във въздуха около него в тишина, не точно тиха, а звънтяща в ушите
на крадлата.
И после, внезапно, светлината изчезна.
Холанд се сгърчи на пода.
VІІ
Кел отвори очи и видя, че светът се разпада.
Не, не светът.
Дворецът.
Рушеше се, но не като направените от стомана и камък сгради, а като изстиваща купчина жарава —
издимяваше, а не се срутваше. Така падна дворецът от сенки. Разтвори се, въображаемото се разсея и остана само
истинското — къс по къс, камък по камък, докато той не остана да лежи на пода не на двореца, а на съсипаните
останки от централната арена, с празни седалки и все още полюшващи се на вятъра сребърносини знамена.
Кел се опита да седне и изстена, забравил, че е бил промушен.
— Полека — простена в синхрон с него Рай. Брат му беше коленичил наблизо, покрит с кръв, с дрехи,
разкъсани на дузина места, където го бе пронизвал ледът. Но беше жив и кожата под дрипите вече зарастваше, макар
че в очите му витаеше призракът на болката.
Думите на Холанд се върнаха в мислите на Кел.
Отрязал ____________си нишки от магията си и си направил кукла.
Холанд! Надигна се бавно да седне и видя Лайла вече наведена над другия антари.
Пътешественикът от Белия Лондон лежеше на хълбок, свит — просто спеше. Ала единствения път, когато Кел
го бе виждал как спи, целият бе напрегнат като струна, разтърсван от кошмари, а сега лицето му беше отпуснато и
сънят му — без видения.
Само три неща разваляха образа на покоя.
Графитеночерната му коса, изведнъж побеляла.
Свитите му юмруци, в които още стискаше унаследителя, с връх, забит в дланта.
И самото устройство, придобило странен, но познат черен цвят. Отсъствие на светлина. Бездна в средата на
света. Холанд беше успял.
Беше затворил мраковития крал в капан!
VІІІ
В легендите героят оцелява.
Злото е унищожено.
Светът си идва на мястото.
Понякога следват празненства, а друг път — погребения.
Опяват мъртвите. Живите продължават нататък.
Не се променя нищо.
И се променя всичко.
Това е легенда.
И същевременно не е…
Жителите на Лондон все тъй лежаха по улиците, увити плътно в одеялото на съня си. Ако се бяха събудили
точно в този миг, щяха да видят отблясъците светлина в призрачния дворец — умираща звезда, която прогонва
сенките.
Щяха да станат свидетели на разпадането на илюзията, на рухването на двореца обратно до костите на трите
арени с все още веещи се във висините флагове.
Ако се бяха изправили, щяха да проследят с поглед как мазната тъмнина върху реката се разпуква като лед,
отстъпва на червенината, а мъглата оредява, както става сутрин, преди пазарът да отвори.
При достатъчно дълго взиране щяха да забележат няколко души да се измъкват от руините — как принцът (вече
техен крал) се олюлява по рушащия се мост, прегърнал брат си през раменете, и нищо чудно поданиците му да се
запитат кой на кого се обляга.
Щяха да видят момиче на някогашното място на дворцовите порти, а сега — рухнал вход към арената. И да я
гледат как плъзга ръце по раменете си, защото е студено, и чака да пристигнат кралските гвардейци.
Навярно щяха да видят и как войниците изнасят отвътре тяло с коса, бяла досущ като гаснеща звезда.
Но хората по улиците не се пробуждаха. Все още спяха.
Не видяха какво се случи.
И тъй никой не узна.
И никой от намиращите се в мрачния дворец — вече не дворец, а само мъртви, съсипани и натрошени останки
— не разказа за отминалата нощ, друго, освен че всичко е свършило.
Неизречената легенда прилича на глухарче, недокоснато от порив на вятъра.
Няма начин да разнесе семената си.
XV
Аноши
І
Кралят на Англия не обичаше да го карат да чака.
В ръка държеше чаша вино на косъм от разливането, понеже обикаляше из стаята и от разплискването й го
спасяваше само честото отпиване. Джордж IV си тръгна от празненството — по-точно прием в негова чест (както
повечето, на които си даваше труд да присъства) — за да проведе тази ежемесечна среща.
А Кел закъсняваше!
Беше закъснявал и преди — все пак уговорката му беше с бащата на Джордж и след като здравето на стареца се
влоши, антари си бе нарочил да закъснява само за да го дразни, кралят беше сигурен — но куриерът никога не беше
закъснявал чак толкова.
Споразумението беше ясно.
Размяната на писма бе определена за петнайсето число на месеца.
Към шест часа вечерта куриер все още не се беше появил.
Ала когато часовникът на стената удари девет, Джордж се принуди сам да си напълни чашата, защото бе
освободил всички слуги. Само за да угоди на госта си. Гост, който обаче отсъстваше.
На масата лежеше писмо. Не беше само послание — времето за празнословия отмина — а поредица
изисквания. Всъщност — нареждания. По един магически артефакт месечно в замяна на най-добрите технологични
постижения на Англия. Беше повече от честно. Семена магия срещу семена могъщество. Сила за сила.
Часовникът удари отново.
Девет и половина.
Кралят седна на дивана, а ризата му се опъна до скъсване на не особено стегнатото му тяло. Баща му лежеше в
земята едва от шест седмици, а Кел вече се оказваше сериозен проблем. Налагаше се връзката им да бъде
коригирана. Правилата — определени. Той не е някакъв размекнат старец и няма да понася прищевките на куриера,
все едно дали е магьосник, или не.
— Хенри! — извика Джордж.
Всъщност не извика — не е нужно кралете да повишават глас, за да ги чуят — но миг по-късно вратата се
отвори и влезлият в стаята се поклони ниско:
— Ваше Величество!
Хенри Тавиш беше около един пръст по-висок от Джордж — това много дразнеше краля — с гъсти мустаци и
тъмна, подстригана коса. Хубавец с твърде неприятната задача да се занимава с дела, които тронът не би желал —
или могъл — да поеме лично.
— Той закъснява — оплака се кралят.
Хенри знаеше за името и положението на очаквания посетител.
Джордж действаше предпазливо, разбира се, не се впусна да разпространява вестта за този друг Лондон,
колкото и да му се искаше. Знаеше какво ще стане, ако новината се разнесе твърде скоро. Мнозина може и да я
сметнат за съвсем редна, но с вплетеното в нея чудо би породила отровна вълна от скептицизъм.
— Такива глупости! — щяха да разправят хората. — Сигурно умствените проблеми се предават в рода по
наследство!
Твърде лесно е да сбъркаш революционерите с лудите.
А Джордж не възнамеряваше да търпи подобно нещо. Не, когато разкрие магията на този свят — ако я разкрие
— няма да бъде под формата на слух или клюка, а като демонстративна, неминуема заплаха.
Ала Хенри Тавиш беше друга история.
Той представляваше ключова фигура.
Беше шотландец, а всеки добър англичанин знае какви са шотландците — скрупулите им не са толкова големи,
че да не си цапат ръцете.
— Все още няма следа от него — доложи новодошлият с насечен, но звънлив акцент.
— Провери ли в „На хвърлей камък“?
Крал Джордж не беше глупак. Държеше опашка подир чуждия „посланик“ още отпреди короноването си и
макар мнозина от хората му да бяха докладвали, че губят следата на странния мъж в странно палто, който изчезвал
тихомълком — моите извинения, Ваше Величество, толкова съжалявам, Ваше Величество — все пак откри, че Кел
никога не напуска Лондон, без да посети онази кръчма.
— Сега се нарича „Петте върха“, сър — уточни Хенри. — Държи я доста шашав тип на име Тътъл, купи я след
смъртта на стария собственик. Гадна работа, според властите, но…
— Не ми трябва урок по история — прекъсна го кралят, — просто отговор. Провери ли там?
— Ами да — отвърна Хенри, — наминах, но е затворено. Странна работа обаче, причу ми се, че вътре някой
щъка, и рекох на Тътъл да отвори, а той каза, че не можел. Не че няма, а не може. Стори ми се подозрителна тая
работа. Или си там, или не, а той ми се видя по-стреснат от обикновено, все едно нещо го е наплашило.
— Крие нещо, така ли?
— Той се крие — поправи владетеля си Хенри. — Работата е ясна. Таз кръчма сбира окултисти, а Тътъл сам се
е провъзгласил за магьосник. Аз го смятам за мошеник, при все дето ми разправяте за тоз Кел, но влязох веднъж
вътре, то там само завески и кристални топки, е, може и да има причина вашият пътешественик да наминава
начесто оттам. Ако се е забъркал в нещо, защо тоз Тътъл да не знае какво е то. И ако пътешественикът е намислил
да ви подведе, може все пак да намине оттам…
— Какво унижение… — промърмори Джордж. Остави чашата и се изправи. Грабна писмото от масата.
Оказваше се, че все пак с някои неща кралят трябва да се заеме лично.
* * *
Положението се влошаваше.
При това страшно много.
Нед изпробва прогонващи заклинания на три различни езика — единия от които дори не го говореше. Изгори
всички магически треви, а после и половината други билки, налични в кухнята, но гласът само се усилваше. Сега
дъхът му се замъгляваше, независимо колко високо гореше огънят в камината, и онова черно петно на пода бе
нараснало първо до размерите на книга, после на стол, а сега беше по-голямо от масата, която той припряно избута,
за да заклещи вратата.
Нямаше избор.
Трябваше да призове мастър Кел.
Нед така и не бе успял да извърши успешно призоваване, освен ако не броим пралеля му, когато беше на
четиринайсет, но и досега не беше съвсем сигурен наистина ли го е навестила тъкмо тя, понеже чайникът беше
препълнен, а котката се плашеше лесно. Но отчаяните времена изискват и отчаяни мерки.
Имаше го, разбира се, проблемът с пребиваването на Кел в различен свят. Ала същото се отнасяше и за тази
твар, а както изглежда тя успяваше да пробие, значи вероятно и Нед е в състояние да шепне през цепнатината.
Може би стените тук са по-тънки. Или има течение.
Нед запали пет свещи около елементалния комплект и монетата, подарена му от Кел при последното му
посещение; получи се самоделен олтар в средата на най-кичозната маса в пивницата. Дори в отсъствието на димящи
билки се разпространяваше светъл дим, който видимо се разделяше около приношенията, Нед го прие за много
добър знак.
— Добре тогава — каза в нищото, едновременно и на Кел, и на мрака между световете. Седна, опрял лакти на
масата и обърна длани, сякаш чакаше някой да се пресегне и да го хване за ръцете.
Пусни ме, шепнеше вечно присъстващият глас.
— Призовавам Кел… — Нед млъкна, осъзнал, че не знае цялото име на госта си, и опита отново. —
Призовавам пътешественика, известен като Кел, от далечния Лондон.
Преклони се пред мен.
— Призовавам светлина срещу мрака!
Аз съм новият ти крал.
— Призовавам приятел срещу враг, когото не познавам…
Изведнъж ръката на Нед настръхна — още един хубав знак или поне той така се надяваше. Продължи:
— Призовавам странника с многото мантии!
Пусни ме.
— Призовавам мъжа с вечност в окото и магия в кръвта!
Свещите се залюляха.
— Призовавам Кел!
Нед стисна юмруци и треперещите пламъчета угаснаха.
Затаи дъх, а петте струйки тънък бял дим се понесоха във въздуха и образуваха пет лица с пет зейнали усти.
— Кел? — попита той с треперещ глас.
Нищо.
Нед се отпусна унило в стола.
Всяка друга нощ щеше да е на седмото небе, задето е успял да угаси свещите, но това не стигаше.
Пътешественикът не дойде.
Нед се пресегна и взе чуждоземната монета със звезда в средата и витаещо ухание на рози. Завъртя я между
пръстите си.
— Ама че съм магьосник — промърмори под нос.
Зад зарезената порта чу тежко трополене на карета и коне, които спряха, а миг по-късно по вратата заудря
юмрук.
— Отваряй! — изрева плътен глас.
Нед седна поизправен и прибра монетата.
— Затворено е!
— Отвори тази врата! — нареди непознатият отвън, — по заповед на Негово Величество краля!
Нед затаи дъх, сякаш щеше да прогони мига, като не диша, но мъжът продължи да блъска, а гласът — да
повтаря, "Пусни ме“ и той съвсем се обърка какво да стори.
— Разбийте я! — нареди втори глас, мазен и помпозен.
— Чакайте! — извика Нед. Наистина не можеше да си позволи да изгуби предната врата, не и когато само парче
дърво удържаше мрака от изливане.
Дръпна резето и открехна лекичко вратата, само за да види на прага мъж с елегантно оформени мустаци.
— Боя се, че имаме теч, сър, не е удобно да…
Мустакатият блъсна с рязък удар вратата навътре и Нед се олюля заднешком, а Джордж IV влезе в пивницата му.
Гостът не беше облечен като крал, разбира се, но кралят си личи, все едно коприна и кадифе ли носи, или
власеница. Познаваше се по стойката му, по високомерното изражение, и, естествено, по факта, че лицето му се
кипреше върху новоизсечената монета в джоба на Нед.
Но в някои случаи опасност заплашва дори и краля.
— Умолявам Ви — призова го Нед, — напуснете това място незабавно!
Придружителят на краля изсумтя, а Джордж подигравателно се озъби:
— Да не би току-що да посмя да заповядваш на краля на Англия?
— Не, не, разбира се, нищо подобно, но, Ваше Величество… — Нед нервно се озърна из помещението. — Не е
безопасно.
Кралят сбърчи нос.
— Тук единствено ми призлява от състоянието на това място. Къде е Кел?
Нед се ококори.
— Ваше Величество?
— Пътешественикът, известен като Кел. Същият, който през последните седем години наминава през кръчмата
ти всеки месец, без пропуски.
Зад краля започваха да се събират сенки. Нед изруга под нос — отчасти проклятие, отчасти молитва.
— Какво беше това?
— Нищо, Ваше Величество — заекна съдържателят. — Не съм виждал мастър Кел този месец, кълна се, но ще
пратя вест… — сенките вече се бяха сдобили с лице. Шепотът се усилваше. — Ще пратя вест, ако намине. Знам
адреса ви… — изсмя се нервно. И сенките се хилеха. — Освен ако не желаете да…
— Какво, да му се не види, гледаш? — поиска да узнае кралят и погледна през рамо.
Нед не виждаше лицето на Негово Величество, така че не можеше да оцени изписалото се изражение, когато
кралят видя призраците със зейнала уста и недоволни погледи, безмълвните им нареждания да коленичи, да моли за
милост, да им се кланя.
Дали успява да чуе и гласовете? почуди се Нед. Така и не му се отвори възможност да попита.
Спътникът на краля се прекръсти, пъргаво се завъртя и излезе от „Петте върха“, без да хвърли поглед назад.
Кралят, от своя страна, застина неподвижно; устата му шаваше, но не издаваше нито звук.
— Ваше Величество? — подкани го Нед, а призраците се прозяха и рухнаха в дим, в мъгла, в нищо.
— Да… — отрони Джордж умислено и си опъна палтото. — Ами тогава…
Без да продума повече, кралят на Англия изправи гръб и излезе решително.
ІІ
Валеше, когато ястребът се завърна.
Под прикритието на стрехите на горната тераса Рай стоеше и наблюдаваше как извличат с впрягове останките
от турнирните арени от реката. Изправена точно на прага, Исра чакаше. Доскоро бе капитан на бащината му
гвардия, сега — капитан на неговата. Представляваше статуя в броня, а самият Рай носеше алено, както повеляваше
обичаят за траур.
Весканците, беше чел, боядисвали лицата си с черна пепел, а фароанците за три дни и три нощи покривали
скъпоценните камъни по лицата с бяло, но арнеските семейства отдаваха почит на загубата като честваха живота и
го правеха чрез дрехи в червено — цветът на кръвта, на изгрева, на Айл.
Рай долови влизането на жреца през вратата зад гърба си, но не се обърна, не го и поздрави. Знаеше, че и
Тийрън скърби, ала не можеше да понесе нито тъгата в очите на стареца, нито спокойната им, студена синева. Само
как изслуша вестите за Емайра и Максим, без да трепне, сякаш знаеше, още преди заклинанието да завърши, че ще
се пробуди да открие света променен.
И така, двамата стояха под савана на дъжда, насаме с мислите си.
Кралската корона тежеше на главата на Рай, много по-голяма от златния обръч, който бе носил през по-
голямата част от живота си. Обръчът растеше заедно с него, всяка година изтегляха метала, за да приляга на
промените в ръста му. Щеше да му стигне за още двайсетина години…
А ето, наложи се да го свали и да го съхрани за бъдещия принц.
Новата корона му тежеше неимоверно. Постоянно напомняше за загубата му. За рана, която не искаше да
зарастне.
Другите му наранявания зараснаха — твърде бързо. Като игла, забита в глина, щетите бяха погълнати незабавно
след изваждането на причинителя им. Все още можеше да извика усещането — като спомен — но болката бе
далечна, избледняваше и оставяше подире си онзи ужасен въпрос.
Истинска ли беше?
Аз истински ли съм?
Достатъчно истински да умре от мъка. Достатъчно истински да се пресегне и да вкуси капката пролетен дъжд,
проправила студена пътечка по кожата му. Да излезе изпод прикритието на двореца и да остави дъждът да го
намокри до кости.
И достатъчно истински, та сърцето му да се разтупти, когато облак мрак се плъзне на фона на светлото небе.
Позна птицата веднага и разбра, че идва от Веск.
Чуждестранният флот се бе оттеглил от устието на Айл, но кралският род още не бе понесъл отговорност за
престъпленията си. Кол беше мъртъв, Кора обаче се намираше в кралската тъмница и чакаше да научи съдбата си. И
ето ти я, завързана за глезена на ястреб!
След пробуждането на града вестта за предателството на Кол и Кора се разнесе като пожар и Лондон вече
настояваше Рай да поведе империята на война, фароанците се бяха заклели да им помогнат — твърде бързичко за
неговия вкус — и Сол-ин-Ар се върна във Фаро в името на дипломацията, което, боеше се младият крал, се
превеждаше като „да приготви армията си“.
Шейсет и пет години мир, каза си мрачно, съсипани от две отегчени, амбициозни дечица…
Обърна се и се упъти към долния етаж, а Исра и Тийрън закрачиха след него. Ото ги чакаше във фоайето.
Весканският магьосник отърси дъждовните капки от щръкналата си руса коса и свитъка — с вече строшен
печат — който стискаше в ръка.
— Ваше Величество. Нося вести от нашите управници.
— Какви вести? — попита Рай.
— Кралицата ми не желае война.
Съвършено куха фраза.
— Но децата й желаят.
— Тя настоява да поднесе извиненията си.
Още едно празно обещание.
— Как?
— Ако това ще се хареса на арнеския крал, ще прати едногодишна реколта зимно вино, седем жреци и най-
малкия си син, Хок, чиято дарба за каменна магия е ненадмината в цял Веск.
На Рай му се искаше да изкрещи: Майка ми е мъртва, а вие ми поднасяте питиета и змия в пазвата. Вместо
това каза само:
— Ами принцесата? Какво ще ми даде кралицата за нея?
Ото го погледна сурово.
— Кралицата ми не се интересува от дъщеря си.
Рай се намръщи:
— Тя е нейна кръв!
Ото поклати глава.
— Единственото, което презираме повече от предателя, е провалът. Принцесата е тръгнала срещу заповедта на
кралицата си за мир. Сама е измислила мисията си, но се е провалила в изпълнението й. Кралицата ми предоставя
на Ваше Величество правото да постъпите с Кора, както намерите за добре.
Рай разтри очи. Весканците не гледаха на милостта като на проява на сила и той знаеше какво решение търси
кралицата — единствено би уважила смъртта на Кора.
Рай устоя на желанието да тръгне да обикаля, да гризе нокти и да направи куп други неща, които не
подхождат на един крал. Какво би казал баща му? Какво би сторил баща му? Устоя на желанието да погледне Исра
или Тийрън, да смени темата, да избяга.
— Откъде да знам, че кралицата няма да използва екзекуцията на дъщеря си срещу мен? Защо да не ме обвини
в нарушение на последните основи на мира с убийството на Кора в името на отмъщението.
Дълго време Ото не продума. Накрая отбеляза:
— Не са ми известни намеренията на моята кралица, чух само думите й.
Всичко би могло да е капан и Рай го съзнаваше. Ала не виждаше друг избор.
Баща му бе разказвал толкова много неща за мира и войната, бе я сравнявал с танц, с игра, със силен вятър, но
сега младежът си припомняше едни от първите му слова.
Войната срещу империя, беше казал Максим, е като нож, вдигнат срещу добре брониран рицар. Все едно дали
са нужни три или трийсет удара, ако противникът е твърдо решен, острието все някак ще намери пролука.
— Също като вашата кралица — заключи Рай, — и аз не желая война. Мирът между нас е крехък и еднакво
вероятно е една публична екзекуция да потуши гнева на града ми и да го разпали.
— Не е задължително едно действие да е публично, за да е назидателно — намекна Ото. — Стига да го видят
очите, които трябва…
Рай отпусна длан върху дръжката на позлатения меч на бедрото си. По замисъл беше декоративен, съставна част
от сложните му траурни одежди, но бе достатъчно остър да посече Кол. Щеше да стори същото и с Кора.
Като го видя, Исра пристъпи напред и заговори за първи път.
— Аз ще го направя — предложи тя и кралят изпита копнеж да й позволи, искаше да избегне той да извърши
убийството. Беше пролята достатъчно кръв.
Ала поклати глава и се насили да тръгне към затворническите килии.
— Смъртта й е мое дело.
Опита се да вложи в думите си гняв, какъвто не изпитваше — макар че наличието му би разпалило огън там,
където мъката вселяваше само студ.
Тийрън не го последва — жреците бяха създадени да служат на живота, не на смъртта — но Ото и Исра
тръгнаха след него.
Рай се почуди дали Кел долавя ускореното му сърцебиене и дали ще дотича да го нагледа. Питаше се, но не го
желаеше. Брат му имаше да приключва свои задачи.
Щом ботушите на Рай затрополиха по стълбите към тъмницата, той разбра, че нещо не е наред.
Вместо да го посрещне звънливият глас на Кора, долу го очакваха само тишина и металният вкус на кръв на
върха на езика му. Взе на бегом последните няколко стъпала и огледа сцената.
Нямаше охрана.
Килията на принцесата бе надеждно заключена.
Кора лежеше, изпъната на каменната пейка. Едната й ръка се бе свлякла от ръба и пръстите висяха, потопени в
лъскаво езеро от кръв на пода.
Рай се олюля.
Явно някой й беше донесъл тайно нож. Милост ли й бе оказана, или й даваха надежда? Така или иначе,
принцесата си бе прерязала вените от лактите до китката и на стената над нара бе написала една-едничка весканска
дума: Тан'ош.
Чест.
Ото се взря мълчаливо в принцесата, а Рай, неизвестно защо, се втурна да отвори килията. Кора от Веск беше
мъртва. И въпреки че беше дошъл да я убие, от вида на безжизнения й труп и от стъкления поглед му призля. После,
за негов срам, го заля облекчение. И досега не беше сигурен дали щеше да успее да й отнеме живота. Не желаеше да
открие дали му е по силите.
Рай отключи килията и влезе вътре.
— Ваше Величество… — поде Исра, понеже кръвта оцапа ботушите му и опръска дрехите, но кралят не се
притесни.
Коленичи и бръсна провисналите върху лицето на Кора руси кичури, после си наложи да се изправи и да
придаде твърдост на гласа си. Ото беше вторачил поглед не в трупа, а в думата, изписана с кръв на стената и Рай
долови вложената в нея опасност, призива й към действие.
Когато весканецът обърна сините си очи към краля, погледът му бе спокоен и твърд.
— Смъртта си е смърт — отсече той. — Ще предам на моята кралица, че е свършено.
ІІІ
Нед беше напът да припадне от умора. През последните три дни спа само няколко часа, а след посещението на
краля не успя да мигне. Сенките бяха спрели да го мамят по някое време преди зазоряване, но той не вярваше на
тишината повече, отколкото на звука, затова остави и капаците на прозорците затворени, и резетата на вратата
запънати, настани се на масата в средата на кръчмата с чаша в едната ръка и церемониалния си кинжал в другата.
Главата му тъкмо бе започнала да клюма, когато чу от прага на кръчмата да се разнасят гласове. Тромаво се
изправи и замалко да преобърне стола — резетата на вратата на пивницата се движеха. С леден ужас проследи как
трите се изтеглят едно по едно — придърпани назад от невидима ръка — и после бравата потрепери, а вратата
простена при отварянето си навътре.
Нед взе почти празната бутилка и я хвана като бухалка, без да обръща внимание, че последните няколко капки
изтекоха в косата и в яката му. Точно тогава две сенки пресякоха прага, ръбовете им бяха размазани от мъгла.
Понечи да замахне само за да види бутилката изтръгната от ръката му. Миг по-късно тя полетя към стената и се
разби.—
Лайла… — обади се познат — и недоволен — глас.
Нед присви очи, още неприспособили се към внезапната светлина.
— Мастър Кел?
Вратата се затвори, помещението се потопи отново в запечатания мрак, а магьосникът пристъпи напред.
— Здравей, Нед.
Беше си облякъл черното палто с вдигната заради студа яка. Очите му сияеха по обичайния си магнетичен
начин — едното синьо, другото черно, но сега меднорижата му коса бе прошарена от сребристи кичури и лицето му
бе изпито и изсъхнало, сякаш е боледувал дълго.
До него жената — Лайла — наклони глава. Беше поразително слаба, с тъмна коса, която едва стигаше
брадичката и й падаше в очите, едното кафяво, другото черно.
Нед я зяпна с неприкрита почуда.
— Ти си като него!
— Не — подхвърли Кел сухо и го подмина. — Тя е единствена по рода си.
При тези думи Лайла смигна. Държеше малко сандъче в ръце, а когато Нед предложи да го вземе, тя отказа и го
остави на масата, като собственически задържа длан върху капака.
Мастър Кел обикаляше помещението, сякаш търсеше нашественици и Нед сепнато си спомни какво изисква
доброто възпитание. Попита:
— С какво мога да съм полезен? Да пийнете по едно ли сте дошли? Така де, естествено не сте тук за по питие,
освен ако не сте решили да наминете специално за това, в който случай съм наистина поласкан, но…
Лайла изцъка с език по съвсем определено неподобаващ за дамите начин, а Кел я изгледа изпод вежди, преди да
се усмихне уморено на Нед.
— Не, не сме дошли да пием, но не е зле ти да си налееш едно.
Съдържателят кимна и се втурна зад бара да донесе бутилка.
— Малко е мрачно, а? — промърмори Лайла, докато обхождаше заведението с поглед.
Кел забеляза капаците на прозорците, книгата със заклинания и посипания с пепел под.
— Какво е станало тук?
Нед не се нуждаеше от допълнително окуражаване. Впусна се в разказ за кошмарите си и сенките, и за
гласовете в главата си, и за негова изненада, двамата магьосници го слушаха, забравили питиетата, а чашата му два
пъти се изпразваше, преди да приключи с историята.
— Звучи налудничаво, знам — завърши, — но…
— Но не е така — допълни Кел.
Нед се ококори.
— И вие ли видяхте сенките, сър? Какво бяха те? Някакво ехо? Беше черна магия, толкова мога да кажа. Сторих
всичко по силите ми, блокирах кръчмата, изгорих и последното листенце билки, опитах дузина други начини да
прочистя въздуха, но те все се връщаха. И накрая спряха, отведнъж. Но какво ще правим, ако пак се върнат, мастър
Кел? Какво да сторя?
— Няма да се върнат — увери го Кел. — Не и ако ни помогнеш.
Нед подскочи, сигурен, че не го е чул добре. Стотици пъти си бе мечтал за този миг — да е нужен и полезен. Но
това беше мечта. В крайна сметка винаги се връщаше в реалността. Ощипа се здравата под тезгяха и не се събуди.
Преглътна.
— Да помогна?
Кел кимна.
— Работата е там, Нед — погледна към Сандъчето на масата, — дойдох да ти поискам услуга…
* * *
Лайла го намираше за лоша идея.
Трябва да признаем, че тя смяташе всичко, включващо унаследителя, за лоша идея. Поне доколкото зависеше от
нея, това чудо трябваше да бъде запечатано в камък, заключено в сандък и пуснато в дупка до центъра на земята. Е,
наистина го вградиха в камък, сложиха каменното блокче в Сандъчето… и го донесоха тук, в кръчма насред град без
магия.
Довериха го на човек — на този човек — който малко й приличаше на гълъб с тези големи очи и трескави
движения. Странно, но донякъде й напомняше за Ленос — нервно излъчване, плахи погледи, макар че бяха
насочени към Кел, а не към нея. Май през цялото време се люлееше на ръба между почудата и страха. Лайла
проследи как Кел му обяснява какво съдържа сандъкът, не изцяло, разбира се, но достатъчно — което вероятно беше
прекалено. Проследи как този Нед кима бързо-бързо, та чак главата му се клати все едно е на пружина, ококорил по
детски очи. Проследи и как двамата с Кел отнасят Сандъчето в избата.
Щяха да го заровят там.
Тя ги остави да си изпълнят задачата и се повъртя из кръчмата с познатото скърцане на дъските под краката си.
Потърка с ботуш малка, гладка ивица чернота — същото подозрително вещество, задържало се по улиците на
Червения Лондон на местата, прогнили от магията. Въпреки изчезването на Осарон щетите бяха останали. Не
всичко, изглежда, можеше да се оправи със заклинание.
В коридора Лайла откри тесните стълби към първата площадка и оттам нагоре към малка зелена врата. Краката
й се движеха сами, изкачваха изтърканите стъпала едно по едно, докато стигна до стаята на Барън. Вратата беше
отворена и зад нея се виждаше пространство, което вече не му принадлежеше. Крадлата отклони очи, не беше
сигурна дали е готова да погледне и продължи нагоре. Гласът на Кел вече заглъхваше, когато стигна тавана. Зад
малката зелена врата стаята й стоеше недокосната. Част от пода бе потъмнял, но не от лак, и едва забележими
драскотини от нокти в тъмното петно показваха мястото, където бе умрял Барън.
Лайла приклекна и докосна следите. Капка вода цопна на пода като първи признак за лондонски порой.
Крадлата избърса рязко лице и се изправи.
На пода, разпръснати като почернели звезди, се търкаляха гилзите от изстрелите с пушката на Барън. Тя трепна
с пръсти, магията завибрира в кръвта й и металът се издигна във въздуха и се събра като обърнат наобратно изстрел,
така че гилзите се събраха, слепиха и образуваха плътна сфера от стомана, която тупна в протегнатата длан на
Лайла. Тя пъхна топката в джоба си и с наслада усещаше тежестта, докато слизаше надолу.
Нед и Кел се бяха върнали в кръчмата. Съдържателят бърбореше неуморно, а антари го слушаше търпеливо,
макар че Лайла забеляза в очите му напрежение и умора. Той не се чувстваше добре, още от битката и случката с
пръстена — и щеше да се окаже глупак, ако си мисли, че не е забелязала. Ала Кел не повдигаше въпроса и когато
погледите им се срещнаха, напрежението го отпусна, заменено от нежност и топлота.
Лайла прокара пръсти по дървената маса, чиято повърхност бе дамгосана с петолъчна звезда.
— Защо си променил името?
Нед обърна глава към нея и тя осъзна, че го е заговорила за първи път.
— Просто прищявка. Но трябва да знаеш, че откакто прекръстих кръчмата, вадя ужасен късмет, та си мисля
дали не е знак да върна старото име.
Лайла сви рамене.
— Няма никакво значение как я наричаш.
Нед присви очи срещу нея, сякаш тя не му е на фокус.
— Срещали ли сме се? — попита, а тя поклати глава, макар че го бе виждала тук, вътре, десетки пъти, още по
времето, когато кръчмата се наричаше „На хвърлей камък“ — когато Барън стоеше зад бара и сервираше разредени
питиета на хора, дошли да вкусят магия, а тя самата идваше и си отиваше като сянка…
— Ако кралят ти пак намине — тъкмо обясняваше Кел, — предай му това писмо. Моят крал би желал да му
каже, че то ще бъде последното…
Лайла се измъкна през входната врата в сивия ден навън. Вдигна глава към табелата над входа, към тъмните
облаци и към надвисналия дъжд.
По това време на годината градът винаги изглеждаше зле, но й се струваше още по-мърляв сега, когато бе
опознала Червения Лондон и заобикалящия го свят.
Опря глава до студените тухли и чу Барън, все едно стои до нея, с пура между устните.
— Винаги си търсиш неприятности.
— Че какво е животът без някоя и друга неприятност — промърмори тя тихо.
— Ще продължиш да търсиш, докато си ги намериш.
— Съжалявам, че намериха теб.
— Липсвам ли ти? — суровият му глас сякаш се виеше из въздуха.
— Като сърбеж — промърмори тя.
Кел застана до Лайла; забавляваха я опитите му да прецени дали да я докосне по рамото, или да й остави
пространство. Накрая спря зад нея, едно стъпало по-назад.
— Сигурен ли си в него? — попита крадлата.
— Да — отвърна антари толкова твърдо, че човек можеше да се облегне на гласа му. — Нед е добър човек.
— Ще си отреже ръка, за да те ощастливи.
— Той вярва в магията.
— И според теб няма да се опита да го използва?
— Никога няма да открие как да отвори сандъка, а дори и да съумее — не. Не мисля, че ще го направи.
— Защо?
— Понеже го помолих да не го прави.
Лайла изсумтя. Дори след всичко сторено и видяно, Кел още имаше вяра в хората! Тя се надяваше, за доброто на
всички им, да е прав. Поне този път.
Навред около тях трополяха карети, а хора подтичваха, разхождаха се или се мотаеха. Беше забравила за
спокойната сигурност на този град, и на този свят.
— Да поостанем, ако искаш — предложи Кел.
Крадлата си пое дълбоко дъх, но въздухът на езика й беше застоял и пълен със сажди вместо с магия. Този свят
нямаше какво повече да й предложи.
— Не — поклати глава и посегна да улови антари за ръка. — Да си вървим у дома.
ІV
Небето представляваше светлосин чаршаф, опънат до скъсване зад слънцето. Простираше се безоблачно и голо,
с изключение на една-единствена рееща се в небесата черно-бяла птица. Тя премина в сферата на светлината,
превърна се в ято, а то се разчупи като призма, щом се срещна със светилото.
Холанд обърна глава, очарован от гледката, но при всеки опит да преброи птиците очите му губеха фокус,
изтощени от силната светлина.
Не знаеше къде се намира.
Стоеше в двор, високите стени бяха покрити с лози, нацъфтели в пищно пурпурно — такъв невъзможен цвят! —
но листенцата им бяха плътни и меки. Във въздуха се долавяше намек за лято, за топлина, сладък аромат на цъфтеж
и разрохкана пръст — всичко му подсказваше къде не се намира и къде няма вероятност да се озове.
И все пак…
— Холанд? — повика го глас, който не бе чувал от години. Много животи наред. Обърна се в търсене на
източника и намери цепнатина в стената на двора, рамка без врата.
Премина през нея и дворът изчезна, стената зад гърба му бе плътна, а тесният път пред него гъмжеше от народ,
дрехите на всички бяха бели, но лицата — грейнали от цветове. Той познаваше това място, намираше се в Косик,
най-лошата част на града.
И все пак…
Чифт мътнозелени очи се обърнаха към него, блеснали от сенките в края на улицата.
— Алокс? — повика го той, загледан след брат си, но нечий писък го накара да се обърне.
Малко момиченце притича покрай него и само миг по-късно го грабна В обятията си мъж. Момиченцето
изписка радостно, когато мъжът го завъртя във въздуха. Не беше писък.
Беше кратък, радостен смях.
Старец подръпна Холанд за ръкава и съобщи:
— Кралят идва!
Антари искаше да попита какво има наум, но Алокс се измъкваше и Холанд забърза след него по улицата, зад
ъгъла и…
Брат му бе изчезнал.
Както и тясната уличка.
Изведнъж се озова насред оживен пазар със сергии, преливащи от многоцветни плодове и прясно изпечен хляб.
Познаваше това място. Беше Големият площад, където през годините паднаха толкова много жертви, отдали
кръвта си на гневната земя…
И все пак…
— Хол!
Обърна се по посока на гласа и мерна края на плитка с цвят на мед да изчезва в тълпата. Последва я ръбчето на
развени поли.
— Талия?
Бяха трима и танцуваха в края на площада. Другите двама танцьори бяха облечени в бяло, единствено Талия
цъфтеше в червено.
Холанд си проправи път през пазара към нея, но когато навлезе в тълпата, танцьорите вече не бяха на
предишното място.
Гласът на Талия прошепна в ухото му:
— Кралят идва!
Обърна се към нея, ала пак беше изчезнала. Също и пазарът, също и градът.
Всичко бе изчезнало, с цялата суетня и шум, светът се бе потопил отново в тишина, нарушавана само от
шумоленето на листата и далечните крясъци на птиците.
Холанд стоеше насред Сребърния лес.
Стволовете и клоните още блестяха с металното си сияние, но земята под ботушите му беше сочна и тъмна, а
листата над главата му — заслепяващо зелени.
Потокът криволичеше през гората, ледът обаче бе разтопен и на брега клекнал мъж топеше ръце във водата, а на
тревата встрани бе оставена корона.
— Ворталис! — поздрави го Холанд.
Мъжът се изправи, обърна се към него и се усмихна. Понечи да заговори, но силен и внезапен вятър погълна
думите му.
Той премина през леса, разлюля клоните и събори листата. Падаха като дъжд, засипаха света със зеленина.
Холанд видя през пороя им свитите юмруци на Алокс, отворените устни на Талия и танцуващите очи на Ворталис.
Имаше ги и ги нямаше, изчезваха и се появяваха, и всеки път, когато пристъпеше към някой от тях, листата го
скриваха и оставаха само гласовете им да отекват в леса около него.
— Кралят идва! — викна брат му.
— Кралят идва — изпя любимата му.
— Кралят идва! — каза приятелят му.
Ворталис се появи отново, крачеше през дъжда от листа. Протегна ръка с дланта нагоре.
Холанд още се пресягаше към нея, когато се събуди.
Позна къде се намира по възхитителния лукс в стаята, червено и златно, наплескани като боя по всяка
възможна повърхност.
Кралският дворец на Мареш.
На един свят разстояние.
В късния утринен час завесите бяха дръпнати, лампата до леглото не гореше.
Холанд разсеяно се пресегна за магията си, но си спомни, че я няма. Тази мисъл го удари под лъжичката и го
остави без дъх. Втренчи се в ръцете си, потърси мястото, където силата винаги се бе намирала и където бе редно да
се крие и сега — и не намери нищо. Нямаше вибрация. Нямаше топлина.
Треперливата му въздишка бе единственият външен знак за мъката му.
Чувстваше се кух. И беше само празна черупка.
Долови движение зад вратата.
Преместване на тежестта върху другия крак, тихо издрънчаване на разместена и улягаща в новото си положение
броня.
Холанд колебливо се изправи, измъкна се изпод дебелите одеяла на леглото и облакоподобната купчина
възглавници. Обзе го раздразнение — та кой спи в такова обкръжение?
Беше по-милостиво от затворническа килия обаче.
Но не тъй милостиво като бързата смърт.
Изправянето изискваше прекалено много усилия или вероятно бе прекомерно отслабнал, но остана без дъх,
докато спусне крака на пода.
Облегна се на леглото и плъзна поглед по тъмната стая, различи диван, маса и огледало. Видя отражението си в
него и се вцепени.
Косата му, преди време графитена на цвят — а после, за кратко, гарвановочерна — сега беше стряскащо бяла.
Леден саван, внезапен като снеговалеж. В комбинация със светлата му кожа го правеше почти безцветен.
Като изключим очите.
Очите му, белег на силата от толкова много време и негова основна насока в живота. Очите му, превърнали го в
мишена, в предизвикателство, в крал.
Очите му, сега и двете ярко, почти сочно зелени.
V
Загледан в града, Кел попита:
— Наистина ли си сигурен?
Той си помисли — не, знаеше — колко ужасна е идеята, но знаеше също и че изборът не му принадлежи.
Една, но дълбока бръчка проряза челото на Холанд.
— Спри да ме питаш.
Намираха се на възвишение с изглед към града, Кел стоеше прав, а Холанд седеше на каменна пейка, останал
без дъх. Да се изкачи дотук очевидно бе отнело всичките му сили, но настояваше да го направи и ето ги вече горе, а
той настояваше и на това.
— Остани при нас — предложи Кел.
— Не искам да оставам тук — отвърна равно Холанд. — Искам да си ида у дома.
Червеният антари се поколеба.
— Домът ти не е особено гостоприемен за онези без сила.
Холанд не отклони поглед. На фона на светлата му кожа
и наскоро побелялата коса, очите му добиваха дори още по-живописен оттенък на зеленото, двойно по-
стряскащ сега, когато и двете бяха еднакви. Въпреки това Кел все още изпитваше чувството, че гледа маска. Гладка
повърхност, зад която истинският му гост се крие дори и сега. И няма намерение да я свали.
— Но все още е домът ми. Роден съм там и…
Не довърши. Нямаше и нужда. Кел знаеше какво се кани да каже.
И там ще умра.
След направената жертва Холанд не изглеждаше стар, само уморен. Но изтощението му проникваше чак до
мозъка на костите, до мястото, някога изпълнено с мощ, а сега изкорубено и оставило подире си само празна
черупка. Магията и животът се преплитат у всекиго и във всичко, но в антари — повече отколкото при другите. Без
силата си Холанд видимо не беше цял.
— Не съм сигурен дали ще се получи — поколеба се Кел, — сега като си…
Холанд го прекъсна.
— Ти не губиш нищо, ако опиташ.
Само че това не беше напълно вярно.
Кел не му беше казал — всъщност, не спомена никому, освен на Рай и то само защото се налагаше — за
истинските размери на щетата. Че нещо се бе разкъсало в него, след като обвързващият пръстен остана на пръста му,
а Холанд прехвърли в унаследителя своята магия, както и магията на Осарон и, на косъм, и магията на рижия
магьосник. Пострада жизненоважна връзка. Сега го болеше всеки път, привикваше ли огън, управляваше ли вода,
правеше ли кръвно заклинание.
Болеше го всеки проклет път като рана в самия център на съществото му.
Само че за разлика от раните, тази отказваше да се затвори.
Магията винаги бе представлявала част от Кел, естествена като дишането. Сега не успяваше да си поеме дъх. И
най-простото действие изискваше не само сила, но и воля. Волята да страда. Да се нарани.
Болката ни напомня, че сме живи.
Така му каза Рай, когато за първи път се пробуди и откри, че животът на единия и животът на другия са
свързани. Когато Кел го хвана да държи ръка над огъня. Когато научи за обвързващия пръстен и цената на магията
му.
Болката ни напомня кои сме.
Младият антари се боеше от болката, която сякаш се влошаваше всеки път, призляваше му при самата мисъл да
я предизвика преднамерено, но не би отказал да изпълни последното желание на Холанд. Дължеше му поне
толкова, затова не каза нищо.
Само огледа възвишението и града под тях.
— Къде се намираме сега, в твоя свят? Къде ще бъдем, когато преминем?
По лицето на Холанд пробяга леко облекчение, бързо като слънчево зайче по вода.
— Сребърния лес. Твърдят, че там е умряла магията… — След малко допълни. — Разправят, разбира се, и че
това не е вярно, а Лесът не е по-специален, някаква си стара горичка.
Кел го изчака да продължи, но Холанд се изправи бавно, като лекичко се облягаше на бастуна си и само
побелелите му от стискане кокалчета показваха колко усилия са му нужни, за да стане.
Сложи другата си ръка върху рамото на младия антари, за да даде знак, че е готов, а Кел си извади ножа и си
поряза дланта — леко неудобство в сравнение с предстоящата болка. Извади амулета от Белия Лондон, окачен на
шията му, навлажни монетата с кръв и се пресегна да докосне пейката.
— Ас траварс — рече и гласът на Холанд отекна тихо заедно с неговия, когато и двамата прекрачиха отвъд.
* * *
Болката ни напомня…
Кел стисна зъби в отговор на спазмите и посегна да се подпре на най-близкото нещо, което се оказа не пейка и
не стена, а ствол на дърво с кора, по-гладка от метал. Облегна се на прохладната повърхност и зачака призляването
да отмине, после измъчено вдигна глава и огледа малката горичка — на няколко крачки встрани Холанд беше жив и
невредим. Непосредствено пред него течеше поток — нищо повече от тънка струйка вода — а зад горичката Белият
Лондон извисяваше каменни шпилове.
В отсъствието на Холанд — и Осарон — цветът отново бе започнал да се източва от света. Небето и реката бяха
пак светлосиви, земята — гола. Този именно Бял Лондон Кел познаваше така добре. Онази различна версия —
светът, който съзря в двора на замъка в секундите преди Ожка да щракне нашийника на врата му — му се струваше
невъзможно видение. Въпреки това сърцето го заболя от загубата и реакцията на Холанд към нея — гладките стени
на маската му най-сетне се напукаха да покажат скритата отдолу тъга.
— Благодаря ти, Кел — каза той и младежът разпозна в думите му истинския им смисъл — отпращане.
Ала се чувстваше вкоренен на място.
Магията прави всичко толкова непостоянно: лесно се забравя как някои неща, веднъж променени, не могат да
бъдат върнати назад; не всичко е или изменчиво, или безконечно; някои пътища не свършват, други обаче си имат
край.
Двамата дълго останаха смълчани, Холанд — неспособен да продължи напред, а Кел — да се върне назад.
Ала в крайна сметка вцепенението го отпусна.
— Пак заповядай, Холанд — промълви младият магьосник и се размърда. Стигна до края на горичката и за
последен път се обърна да погледне през рамо към белия антари. Холанд стоеше в средата на Сребърния лес с
отметната глава и затворени зелени очи. Зимният вятър рошеше бялата му коса и пепелночерните му дрехи.
Кел се позадържа и порови в джобовете на палтото си с много страни, а когато най-сетне се обърна да си
тръгне, остави един червен лин върху близкия пън. Напомняне, покана и дар на раздяла с човек, когото никога
повече няма да срещне.
VІ
Алукард Емъри крачеше нервно пред вратата на Розовата зала. Носеше дрехи в синьо — толкова тъмно, че
изглеждаше черно, докато светлината не падне по определен начин върху него. Такъв беше цветът на платната на
кораба му. Цветът на морето в полунощ. Нямаше шапка, не носеше торба, нито пръстени, кестенявата му коса бе
измита и прибрана със сребърна шнола. Маншетите и копчетата му също сияеха, лъснати до огледален блясък.
Беше като осеяно със звезди лятно небе нощем.
И прекара по-голямата част от изминалия час в размисъл за костюма си. Не съумяваше да избере между
Алукард капитана и Емъри благородника. Накрая отхвърли и двата варианта. Днес той беше Алукард Емъри, ухажор
на крале.
Изгуби сапфира над окото си и си спечели нов белег на негово място. Вярно, не сияеше на слънце, но въпреки
това му отиваше. Сребърните нишки, които се преплитаха по кожата му, останка от отровата на мраковития крал,
сияеха с бледа светлина.
Сребърната шарка доста ми харесва, така каза Рай.
И на Алукард му харесваше.
Чувстваше пръстите си голи без пръстените, но единствената значима за него липса беше сребърното перо,
което иначе носеше на палеца си. Знакът на Дома Емъри.
Берас преживя мъглата невредим — с други думи, поддаде й се — и се пробуди на улицата заедно с всички
други, твърдейки, че не си спомнял какво е казал или сторил под влиянието на мраковития крал. Алукард не
вярваше нито дума на брат си и остана при него само колкото да му съобщи за разрушаването на имението и
смъртта на Аниса.
След дълго мълчание Берас отбеляза кратко:
— Само си помисли, сега родът ни се свежда до нас двамата!
Алукард поклати глава, отвратен:
— Задръж си го целия! — И си тръгна. Не запрати пръстена по брат си, колкото и приятно би му било. Вместо
това на излизане го захвърли в храстите. Олекна му веднага щом го свали.
Крилата на вратата на Розовата зала се разтвориха и на Алукард му се зави свят.
— Кралят ще Ви приеме — оповести кралският гвардеец и мастър Емъри се насили да пристъпи напред;
стискаше в ръка кадифено калъфче.
* * *
Залата не беше пълна, но не беше и празна, и Алукард внезапно изпита желание да беше поискал среща на
четири очи с принца — с краля.
Около трона се бяха събрали вестра и остра — едни чакаха аудиенция, други — светът да се върне към
нормалното. Весканският антураж все още бе под арест в покоите си, а фароанската група се бе разделила:
половината отплава към дома заедно с лорд Сол-ин-Ар, а другата половина се мотаеше из двореца. Съветници,
доскоро верни помощници на Максим, стояха в готовност да дадат съвет, а членовете на кралската гвардия
подпираха стените и охраняваха новия си владетел.
Крал Рай Мареш седеше на трона на баща си; бе наредил да запазят и празното място на майка му. До него
стоеше Кел, свел глава в тих разговор. Мастър Тийрън бе от другата му страна и изглеждаше по-стар от всякога, но
светлосините му очи грееха сред хлътнатините бузи и бръчките на лицето му. Положи длан на рамото на Рай, докато
говореше — прост, но топъл жест.
Кралят, заслушан, бе свел глава с корона — тежък златен обръч. В извивката на раменете му личеше тъга, но
устните на Кел се размърдаха и Рай се усмихна леко, сякаш слънчев лъч надзърта през облаци.
Алукард се почувства одухотворен.
Набързо огледа залата и забеляза Бард облегната на една от каменните саксии и наклонила глава — обичайната
й поза, когато подслушва. Той се запита дали от сутринта вече е изпразнила някой джоб, или тези времена са
отминали завинаги.
Кел се окашля и Алукард стреснат осъзна, че краката са го отвели чак до подиума с трона. Вгледа се в
кехлибарените очи на краля и ги видя за миг да омекват от… щастие? загриженост?… преди Рай да заговори. Гласът
му звучеше по същия начин, но и по-строго и дистанцирано.
— Капитан Емъри, Вие пожелахте аудиенция.
— Както ми обещахте, че имам право, Ваше Величество, след завръщането ми… — Алукард стрелна с поглед
Кел, сянката до рамото на краля, — без да убия брат ви.
Из залата премина весел шепот. Антари се озъби, а на Алукард незабавно му стана по-добре. Рай отвори по-
широко очи — беше се досетил накъде върви разговорът и очевидно бе предположил, че Алукард ще иска лична
аудиенция.
Ала онова помежду им — то не беше просто откраднати целувки между копринени чаршафи, нито тайни,
споделяни само на звездна светлина — представляваше много повече от младежка заигравка и летен флирт.
И Алукард идваше да го докаже. Да оголи сърцето си пред Рай и Розовата зала, и цял Лондон.
— Преди почти четири години — поде той, — напуснах Вашия… двор без обяснение или извинение. С тази
постъпка, боя се, нараних Ваше Величество и преценката Ви за мен. Дошъл съм да се извиня на моя крал.
— Какво държиш в ръце? — полюбопитства Рай.
— Дълг.
Един гвардеец се приближи да вземе пакета, но Алукард се отдръпна, без да сваля очи от краля.
— Ако позволите…?
След миг Рай кимна и се изправи, когато пиратът приближи подиума. Слезе по стъпалата и го пресрещна пред
трона.—
Какво правиш? — попита Рай тихо и цялото тяло на Алукард зазвънтя при този тон, който не
принадлежеше на краля на Арнес, а на добре познатия му принц: онзи, в когото се беше влюбил и го беше изгубил.
— Каквото обещах — прошепна Алукард, стисна огледалото с две ръце и наклони повърхността му към краля.
То беше лиран.
Повечето гадателски съдове имат силата да споделят съдържанието на ума, идеите и мислите, проектирани на
повърхността, но умът е крехка играчка — майстор е да лъже, забравя и пренаписва.
Лиранът показва само истината.
Не както е била запомнена или както човекът иска да си я припомни, а каквато се е случила.
Да отсееш истината от спомените не е проста магия.
Алукард Емъри замени четири години от бъдещето си за шанса да преживее отново най-лошата нощ от своето
минало.
В ръцете му повърхността на огледалото потъмня, погълна отражението на Рай и залата зад него, а под
стъклото форма добиха съвсем различна нощ и друга стая.
Рай се скова при вида на спалнята си и на тях двамата, сплели крайници. И двамата се смееха безмълвно,
докато той рисуваше с пръсти по голата кожа на Алукард. Бузите на краля порозовяха, той се пресегна и докосна
ръба на огледалото. И сцената оживя. Същинска благословия беше, че звукът от насладата им не отекна в тронната
зала. Остана да витае помежду им, докато сцената се разиграваше по-нататък.
Алукард стана от леглото на Рай и се опитваше да се облече, докато принцът игриво разкопчаваше всяко
закопчано от него копче, развързваше всеки завързан възел. Последна целувка на раздяла и ето че любовникът се
оттегли през лабиринт от скрити коридори и потъна в нощта.
Рай нямаше как да види — и тогава, и сега — на повърхността на огледалото, нито щастието на Алукард,
докато пресича медния мост към северния бряг, нито препускащото му сърце, с което се изкачи по стълбите на
имението Емъри. Не долови и внезапното ужасено прескачане на това сърце, когато завари Берас да стои в очакване
в коридора.
Берас, който го бе проследил до двореца.
Берас, който знаеше.
Алукард се опита да се отърве с разиграване на пиянство, театрално се препъна и се блъсна в стената, започна
да изброява в кои кръчми е бил, колко се е забавлявал и в какви неприятности се е забъркал по време на дългата
нощ.
Номерът му не мина.
Отвращението на Берас се бе вкоравило на камък. Твърди бяха и юмруците му.
Алукард не искаше да се бие с брат си, дори избегна първия удар, а после и втория, но третия път по главата го
удари нещо сребърно и остро.
Той падна, а светът се завъртя около него. В очите му се стичаше кръв.
Баща му се беше надвесил над него с грейнал в ръката бастун.
В Розовата зала Алукард затвори очи, ала образите продължиха да се разиграват в главата му, завинаги
дамгосани в паметта му. Вкопчи пръсти в огледалото, но не го пусна, дори когато брат му го нарече безчестник,
глупак, курва. Нито когато чу счупването на кост, приглушения си вик и последвалата тишина, а след малко — и
зловещото плискане на вода в корпуса на кораб.
Алукард би оставил спомените си да продължат, би ги оставил да преминат през първите ужасни нощи в
морето и бягството му, и после чак до затвора, до железните окови и нагорещеното желязо, до принудителното му
завръщане в Лондон и предупреждението в очите на брат му, до болката в очите на принца и омразата в очите на
Кел…
Беше готов да показва всичко, което Рай пожелае, но внезапно повърхността на огледалото натежа и той отвори
очи, за да види младия крал да стои плътно до него, закрил стъклото с длан, сякаш сложи преграда пред образите,
звуците и спомените.
Кехлибарените очи на Рай горяха, челото му бе сбърчено от гняв и тъга.
— Достатъчно — изрече той с треперещ глас.
Алукард искаше да проговори, опита се да намери нужните думи, но кралят вече се бе отдръпнал — твърде
бързо — и се бе обърнал — твърде скоро! — и се връщаше на трона.
— Видях достатъчно.
Алукард отпусна огледалото покрай хълбока си, а светът около него се върна на фокус. В цялата зала цареше
мъртвешки покой.
Младият крал стисна подлакътниците на трона и тихичко заговори на брат си, чието изражение преминаваше
от изненада в раздразнение и от раздразнение в изненада, докато накрая по лицето му започна да се чете по-
величествена емоция. Кел кимна, Рай се обърна към залата и заговори с нетрепващ глас.
— Алукард Емъри — заяви той меко, но решително, — тронът оценява Вашата честност. Аз я оценявам… —
погледна още веднъж към Кел и тогава продължи. — Считано от настоящия момент, Ви отнемаме разрешението за
каперство.
Алукард едва не падна под тежестта на присъдата.
— Рай… — изрече името, преди да осъзнае грешката си. Неправомерността. — Ваше Величество…
— Повече няма да плаваш под флага нито на „Среднощно острие“, нито на друг кораб.
— Но аз…
Кралят вдигна ръка и призова за тишина.
— Брат ми желае да пътува и съм му дал разрешение… — Изражението на Кел се вкисна при тези думи, но не
прекъсна речта. — И поради това имаме нужда от съюзник. От доказан приятел. Могъщ магьосник. Изискваме
присъствието Ви тук, в Лондон, мастър Емъри. При мен.
Алукард се вцепени. Заповедите бяха удар — внезапен, но не суров. Играеха си с него на ръба между насладата
и болката, между страха, че не е доразбрал казаното, и надеждата, че прекрасно го е схванал.
— Това е първата причина — продължи Рай равно. — Втората е по-лична. Изгубих майка си и баща си. Изгубих
приятели и непознати, които някой ден биха могли да ми станат приятели. Изгубих твърде много от поданиците си.
И няма да понеса да изгубя и теб!
Алукард стрелна с поглед Кел. Рижият антари го погледна в очите и той откри в погледа му предупреждение,
но нищо повече.
— Ще се подчиниш ли на волята на Трона? — попита Рай.
На мастър Емъри му бяха нужни няколко слисани секунди, за да се вземе достатъчно в ръце, да се поклони и да
изрече трите простички думи:
— Да, Ваше Величество!
* * *
Тази нощ кралят дойде в покоите на Алукард.
Бяха го настанили в елегантна спалня в западното крило на двореца, подходяща за благородник. За член на
кралския род. Не откри в нея скрити изходи. Само широка двукрила врата от лакирано дърво със златни
инкрустации.
Когато се почука, Алукард седеше в края на дивана и въртеше чаша между пръстите си. Надяваше се и
същевременно не смееше да се обнадеждава.
Рай Мареш влезе в спалнята му сам. Яката му беше разкопчана, короната си носеше в ръка. Изглеждаше уморен
и тъжен, и прекрасен, и отчаян, но при вида на Алукард грейна целият. Сиянието не идваше от светлината, която
магьосникът съзираше в усукващата се около него плетеница от нишки, а от огъня в очите му. Беше невероятно
странна гледка, но точно в този миг Рай сякаш стана истински, цял както никога преди.
— Аван — каза принцът, който вече не беше принц.
— Аван — отвърна капитанът, който вече не беше капитан.
Рай огледа стаята и попита:
— Харесва ли ти?
Прокара разсеяно ръка по една завеса, усука червените и златни шарки между дългите си пръсти.
Алукард се усмихна криво:
— Ще свърши работа, предполагам.
Рай захвърли короната на дивана и се приближи, а с длан, вече освободена от товара, помилва Алукард по
скулата, сякаш да се увери, че наистина е тук, не е видение.
Сърцето на доскорошния капитан препускаше, заплашваше да избяга оттук начаса. Ала нямаше нужда от
бягство. Нямаше и накъде да бяга. Не би желал да се озове никъде другаде.
Беше мечтал за тази среща — всеки път, когато в морето бушуваха бури. Всеки път, когато срещу него вадеха
меч. Всеки път, когато животът му показваше колко е крехък и незначителен. Беше мечтал за този миг, докато стоеше
на носа на „Призрак“, лице в лице с весканската флотилия.
Сега се пресегна и придърпа Рай в обятията си само за да бъде отблъснат.
— Не е редно да се държиш така — скара му се той меко, — понеже вече съм крал.
Алукард се отдръпна и се постара да прикрие болката и объркването си. Но после Рай изпърха с тъмните си
мигли и се усмихна лукаво:
— На един крал трябва да му се позволява да води.
Облекчението заля Алукард, последвано от гореща вълна, защото кралят посегна да го помилва отново и
разкопча сребърната шнола. Плъзна устни по гърлото му и го запали с дъха си.
— Не си ли съгласен? — прошепна и гризна игриво ключицата на Алукард.
— Да, Ваше Величество — успя да изпъшка магьосникът, а после Рай го целуна — дълго, сладко и с наслада.
Стаята се завъртя под омекналите крака на Алукард и копчетата на ризата му се разкопчаха сами. Рай се отдръпна, а
капитанът се облегна на едната колона на леглото, с разтворена риза. Изсмя се тихичко и замаяно, съпротивляваше
се на копнежа да придърпа краля към себе си и да го събори върху чаршафите.
От копнеж не можеше да си поеме дъх.
— Така ли ще бъде от сега нататък? — попита. — Ще бъда твой партньор в леглото, не само охрана?
Рай се усмихна ослепително:
— Значи си признаваш — скъси разстоянието помежду им и завърши с шепот в ухото на Алукард, — че си мой?
И с тези думи кралят го събори на леглото.
VІІ
Арнесците имат дузина начини да се поздравят, но дума за сбогом нямат.
Стигне ли се до раздяла, понякога изричат вас ир, което ще рече „в мир“, но по-често избират „аноши“ — до
следващия път.
Аноши е дума за непознати на улицата, за любовници между срещите им, за родители и деца, за приятели и
семейство. Смекчава болката от раздялата. Отпуска напрежението на сбогуването. Леко кимване към сигурността
на днешния ден и към загадката на утрешния. Когато си тръгне приятел и вероятността да се завърне е малка,
арнесците казват „аноши“. Когато умира любим, отново изричат същата дума. Когато изгарят труповете, връщат
телата на земята и душите на източника, останалите да скърбят изричат „аноши“.
Аноши носи утеха. И надежда. И силата да се освободиш.
При първата раздяла на Кел Мареш и Лайла Бард той прошепна думата подире й, под нос, пълен с увереност —
с надежда — че ще се срещнат отново. Знаеше, че това не е краят. И сега също не беше край — или не повече от
край на една глава, промеждутък между две срещи, началото на нещо ново.
С тази мисъл наум Кел се отправи нагоре към покоите на брат си — не онези, до спалнята му (макар че още
настояваше да спи там), а стаите, принадлежали на майка му и баща му.
Без Максим и Емайра имаше толкова малко хора, с които Кел да се сбогува. Не възнамеряваше да се обръща към
вестра и остра, нито към слугите или гвардейците, колкото бяха останали. Би си взел довиждане с Хастра, но и той
беше мъртъв.
Тази сутрин Кел вече слиза до Купата и се натъкна на цветето, призовано от младия гвардеец към живот, а сега
повехнало в саксията си. Изнесе го горе в овощната градина, където завари Тийрън между секторите на зимата и
пролетта.
— Можеш ли да го възстановиш? — попита Кел.
Жрецът стрелна с поглед спаруженото цветенце.
— Не — отсече меко, но когато антари понечи да спори, Тийрън вдигна възлестата си ръка. — Няма какво да
се възстановява. Това е акина. Не се отличават с трайност. Цъфтят веднъж и после си отиват.
Кел безпомощно сведе очи към изсъхналия бял цвят.
— Какво да правя? — въпросът му съдържаше много повече, отколкото бе способен да изрази.
Усмивката на Тийрън бе мека и насочена навътре. Той сви рамене по присъщия си начин.
— Остави го. Цветът ще се орони, стеблото и листата — също. За това са предназначени. Акина подсилва
пръстта, та да порастат други цветя.
* * *
Кел стигна до последното стъпало и забави крачка.
Кралски гвардейци се бяха наредили край стената около кралските покои, а на вратата се облягаше Алукард с
книга в ръка.
— Така ли си въобразяваш, че го пазиш? — попита антари.
Доскорошният капитан прелисти страницата.
— Не ми казвай как да си върша работата.
Кел си пое дъх и се помъчи да се успокои.
— Разкарай се от пътя ми, Емъри!
Алукард вдигна буреносносините си очи от книгата.
— И по каква работа си дошъл при краля?
— По лична.
Доскорошният пират изправи гръб.
— Трябва да те претърся за оръ…
— Докосни ме и ще ти счупя пръстите.
— Кой казва, че ще те докосвам? — капитанът шавна с пръсти и Кел усети ножа под мишницата му да
потреперва. С все сила блъсна противника си във вратата.
— Алукард! — извика Рай отвътре. — Пусни брат ми да влезе, преди да се наложи да си търся друга охрана.
Алукард се ухили, поклони се ниско и отстъпи встрани.
— Задник — промърмори Кел и го подмина.
— Копеле — подвикна подире му магьосникът.
* * *
Рай го чакаше на терасата, облегнал лакти на парапета.
Въздухът още бе студен, но слънцето напичаше, понесло обещания за скорошна пролет. Кел нахлу стремително
през стаята.
— Явно двамата се разбирате — подхвърли Рай.
— Прекрасно — увери го брат му, прекрачи прага и се отпусна на перилото до него. Отражение на неговата
поза.
Останаха така известно време, наслаждаваха се на прекрасния ден и Рай почти успя да забрави, че Кел е дошъл
да се сбогува, че си тръгва — и точно тогава се вдигна вятър, внезапен и хаплив, и заедно с него мракът зашепна в
ухото му за мъката от загубата и вината от оцеляването, за страха, че ще продължи да надживява онези, които обича.
Че този живот назаем ще се окаже твърде дълъг или прекалено кратък и до края му ще го съпровожда неизбежното
съмнение дали е благословия, или проклятие и чувството, че се привежда срещу порив на вятъра, който с всяка
крачка се опитва да го изтласка назад…
Рай вкопчи пръсти в перилата.
А Кел, чиито двуцветни очи винаги съумяваха да прозрат през него, попита:
— Иска ли ти се да не го бях правил?
Рай отвори уста, за да каже „Не, разбира се“ или „Светии, не! “, или да изрече някое от другите готови
твърдения, които е изказвал десетки пъти, както човек безсмислено повтаря „Добре, благодаря“ в отговор на въпроса
как се чувства днес, независимо от истинското си състояние. Отвори уста… но не се чу нито звук. Още от
завръщането си сред живите Рай не бе изрекъл толкова много неща — не си бе позволил да ги изкаже — сякаш
огласяването на думите би им придало тежест, достатъчно да наклони везните и да го смачка. Но колко
неприятности се опитваха, а ето че той още беше на крака.
— Рай — погледът на Кел тежеше като камък, — иска ли ти се да не те бях връщал?
Рай си пое дъх и призна:
— Не знам. Попиташ ли ме сутрин, след часовете прекарани под тежестта на кошмарите, упоен до
безпаметност само за да сдържа спомените за умирането, които дори не са толкова лоши, колкото завръщането — и
ще ти кажа да. Ще ми се да ме беше оставил да умра.
Кел го погледна, пребледнял.
— Аз…
— Но ако ме попиташ следобед — прекъсна го Рай, — когато съм усетил слънцето да прекършва студа, когато
ме е сгряла усмивката на Алукард или приятната тежест на ръката ти върху рамото ми — и ще ти кажа, че си е
струвало. Струва си.
Младият крал се обърна към слънцето. Затвори очи, наслаждаваше се на милувката на светлината. С измъчена
усмивка допълни:
— Освен това, кой не обича мъже с тъмно минало? И кой не копнее за крал с белези?
— О, да — отвърна Кел сухо, — това беше истинската причина да го сторя. Да те направя по-привлекателен!
Усмивката на Рай угасна.
— Колко време ще отсъстваш?
— Не знам.
— Къде отиваш?
— Не знам.
— Какво ще правиш?
— Не знам.
Кралят сведе глава, внезапно уморен.
— Ще ми се да можех да дойда с теб.
— На мен също — призна Кел, — но империята се нуждае от краля си.
Рай продължи тихо:
— А кралят се нуждае от брат си.
Антари му се стори разколебан и Рай знаеше, че лесно ще го накара да остане, но не беше готов да понесе този
товар. Въздъхна продължително и тежко и се изправи.
— Време е да сториш и ти нещо себично, Кел. Спрямо теб всички други сме ужасни негодници. Опитай се да се
отърсиш от този комплекс на светия, докато пътуваш!
От другата страна на реката камбаните започнаха да отброяват часа.
— Върви — подкани го Рай. — Корабът те чака!
Кел се отдръпна една крачка, но се задържа на вратата.
— Направи ни обаче една услуга, Кел! — подвикна кралят подире му.
— Каква? — попита брат му.
— Гледай да не те убият.
— Ще сторя всичко по силите си — обеща Кел и си тръгна.
— И се върни! — допълни Рай.
Антари спря.
— Не се безпокой. Ще се върна. Само да го видя.
— Кое да видиш? — учуди се кралят.
Кел се усмихна.
— Целият свят.
VІІІ
Делайла Бард стигна до пристанището само с малка торба, преметната през рамо. В нея носеше всичките си
вещи, които не бяха вече на борда на кораба. Дворецът се издигаше зад гърба й — феерия от камък, злато и алено-
розова светлина.
Не погледна назад. Дори не забави крачка.
Беше страшно добра в изчезванията.
В промъкването като слънчево зайче между дъските.
В срязването на връзките, неусетно като на кесията на поредната жертва.
Никога не казваше довиждане. Не виждаше смисъл. Сбогуванията приличат на бавно удушаване, всяка дума
само затяга въжето. По-лесно е да се измъкнеш в нощта. По-безболезнено.
Само че, прецени наум, рано или късно той ще я догони. Затова в крайна сметка сама дойде при него.
— Бард!
— Капитане.
Помайваше се в опит да печели време. Не знаеше какво да каже. Ето затова мразеше сбогуванията. Огледа
дворцовите покои, обърна внимание на елегантната врата, балдахина на тавана и балконските врати, преди да й
свършат предметите за гледане и да й се наложи да се обърне към Алукард Емъри.
Алукард, който я взе на кораба си и й преподаде първите уроци за магията, който… гърлото й се сви.
Проклети сбогувания. Ама че са безполезни!
Лайла ускори крачка, насочи се към корабите на пристана.
Алукард се бе облегнал на колоната на леглото.
— Давам сребро за мислите ти?
А тя наклони глава:
— Мислех си, че трябваше да те убия, когато имах възможност.
Той вдигна вежда.
— Аз пък трябваше да те хвърля в морето.
После се възцари тишина и тя осъзна, че капитанът ще й липсва, чувстваше се джудже под тежестта на тази
мисъл; издиша и я остави да се спусне и намести. Имаше и по-лоши неща на света, така предположи.
Сега ботушите й трополяха по дървения кей.
— Грижи се за кораба — заръча й Алукард и Лайла си тръгна само със смигване, точно както той й бе смигвал
неведнъж. Вярно, сапфирът му ловеше светлината, а тя разполагаше само с черно стъклено око, но усети усмивката
му като слънце на гърба си, докато излизаше и бавно затваряше вратата зад гърба си.
Не беше сбогуване — не и истинско.
Каква беше думата за раздяла?
Аноши.
Точно така.
До следващия път.
Делайла Бард знаеше, че ще се върне.
Пристанището беше пълно с кораби, но само един й хвана окото. Поразителен кораб с лакиран черен корпус и
среднощносини платна. Изкачи трапа до палубата, където я чакаше екипажът. Имаше стари муцуни, а и нови, също.
— Добре дошли на „Среднощно острие“ — поздрави ги тя и ги озари с усмивка, по-остра от нож. — Може да
ми викате капитан Бард!
ІХ
Холанд стоеше сам насред Сребърния лес.
Дълго се вслушва в отгласите от заминаването на Кел — няколкото кратки крачки, след които се възцари
тишина. Отметна глава и си пое дълбоко дъх, присвил очи срещу слънцето.
Петънце чернота се стрелна през облаците над главата му — птица, точно като в съня му — и умореното му
сърце се разтупка, но птицата беше само една, а след нея не дойдоха нито Алокс, нито Талия, нито Ворталис.
Гласовете им бяха отдавна замлъкнали. Животите им — отдавна изгубени…
Кел си тръгна, вече нямаше кой да го види и Холанд се облегна на най-близкото дърво, ледената му кора бе
досущ като студена стомана зад гърба му. Свлече се по ствола и се отпусна уморено върху мъртвата земя.
Лек ветрец разлюля оголялата гора. Холанд затвори очи и си представи, че още малко и ще чуе шумоленето на
листата, още мъничко и ще усети перушинената лекота, с която се сипят едно по едно върху кожата му. Не отвори
очи, не искаше да разрушава фантазията си. Остави листата да падат. Нека вятърът духа. Нека лесът шепне —
безформени звуци, сливащи се в думи.
Кралят идва, сякаш казваха те.
Дървото зад гърба му започна да се затопля и Холанд осъзна, съвсем смътно, че никога повече няма да се
надигне.
Слагаме край, помисли __________си — без страх, само с облекчение и тъга.
Опита. Даде всичко от себе си. Но се чувстваше толкова уморен!
Шумоленето на листата в ушите му се усили и той усети как се отпуска в дървото и в прегръдката на нещо по-
меко от метал и по-тъмно от нощ.
Сърцето му забави ход като извъртяла се докрай пружина на музикална кутийка или сезон в края си.
Последната глътка въздух напусна дробовете на Холанд. А после, най-сетне, светът си пое дъх.
Х
Вятърът развяваше палтото на Кел.
Не беше нито кралско червено, нито пратеническо черно, нито турнирно сребърно. Беше просто, вълнено сиво
палто. Не беше съвсем сигурен дали това му лице е ново, или старо, а само — че никога преди не го е виждал. Не и
до тази сутрин, когато обърна палтото си от черното през червеното и стигна до лице, което не познаваше.
Новото палто имаше висока яка и дълбоки джобове, също и здрави копчета по протежение на предницата си.
Беше палто за бури и силно вълнение, и само светиите знаят за какви приключения още.
Антари планираше да открие, понеже вече беше свободен.
Сама по себе си свободата беше главозамайваща. С всяка крачка Кел се чувстваше все едно се е избавил от
котва, сякаш ще се издигне и ще се зарее. Но не, все още имаше въже, невидимо, но по-здраво от стомана, свързващо
сърцето му със сърцето на Рай.
Щеше да се разтегли.
Щеше да се опъне.
Кел пое пътя през пристанището. Подмина фериботи и фрегати, местни кораби, вескански баржи и фароански
скифове, съдове с всевъзможни размери и форми — търсеше „Среднощно острие“.
Трябваше да се досети, че Лайла ще избере именно него, с тъмната му обшивка и сините платна.
Стигна чак до трапа на кораба, без да погледне назад, но там, в края на пристана, все пак спря и се обърна да се
възхити на двореца за последен път. Стъкло и камък, злато и светлина. Туптящото сърце на Лондон. Изгряващото
слънце на Арнес.
— Да не си се разколебал?
Кел вдигна глава и видя Лайла, облегната на планшира на кораба. Пролетният вятър си играеше с късата й
тъмна коса.
— Нищо подобно. Само се наслаждавам на гледката.
— Е, качвай се, преди да реша да отплавам без теб! — тя се обърна и закрещя заповеди на екипажа като
същински капитан; всички моряци я слушаха и се подчиняваха. Катереха се с усмивка по мачтите; развързваха
въжета и вдигнаха котва, сякаш нямаха търпение да опънат платна. Кел им съчувстваше. Лайла Бард бе истинско
природно бедствие. Независимо дали държеше ножове, или огън, дали говореше тихо и примамливо, или със
стоманена твърдост, тя сякаш държеше света в ръце. Може и така да беше.
В крайна сметка вече превзе самичка два Лондона.
Беше крадец, беглец, пират и магьосник.
Беше свирепа, силна и страховита.
Беше си все така загадъчна.
И той я обичаше.
В дъските пред краката на Кел се заби нож и той подскочи. Извика:
— Лайла!
— Отплаваме! — провикна се тя от палубата. — И ми донеси този нож. Той ми е любимият!
Младият магьосник поклати глава и изтръгна острието от мястото, където се беше забило в дъските.
— Те всичките са ти любими!
Качи се на борда. Екипажът не спря, не се поклони, не се отнесе с него като с по-различен от тях. Скоро
„Острието“ се отлепи от кея, а платната се напълниха с утринен вятър. Сърцето на Кел блъскаше в гърдите и когато
затвори очи, усети втори пулс, ехо от неговия.
Лайла застана зад него и той й върна ножа. Тя не каза нито дума, скри оръжието в тайна кания и облегна рамо
на Кел. Магията помежду им течеше като река, като въже, и той се почуди каква ли щеше да стане спътничката му,
ако беше останала в Сивия Лондон. Ако не се беше случило да го преджоби и не бе задържала краденото като откуп
за приключение.
Може би не е трябвало изобщо да открива магията.
Или пък щеше да промени своя свят вместо неговия.
Кел се загледа за последно в двореца в далечината и си каза, че почти успява да различи силуета на мъж,
застанал сам на най-горната тераса. От това разстояние се виждаше само смътна сянка, но Кел си помисли, че
забелязва златен обръч, блеснал в косата му — и точно тогава още някой застана редом с краля.
Рай вдигна ръка и Кел отговори на жеста му с едничка неизречена дума помежду им.
Аноши.
За авторката
В. Е. Шуаб е бестселър автор №1 на „Ню Йорк Таймс“ с над дузина романа, включително „Тази дивашка
песен“, „Ожесточен“ и поредицата „Цветовете на магията“. Когато не се скита из шотландските хълмове или
френските улички, можете да я откриете в едно кафене в Нашвил, където си измисля чудовища.
Информация за текста
Издание:
V. E. Schwab
A Conjuring of Light, 2017
Shades of Magic #3
В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина
Авторска серия Цветовете на магията #3
Издателска поредица Емас тийн
Преводач Елена Павлова
Редактор Цвета Германова
Коректор Йоана Ванчева
Оформление на корица Стоян Атанасов
Издателство Емас, 2018
ISBN 978-954-357-393-6__