
Annotation
Тази магия е изпепелила Черния Лондон и го е превърнала в безжизнена пустош. Какво
е способна да причини на останалите? На гладуващия Бял Лондон, на процъфтяващия
Червен Лондон или на безсилния Сив Лондон?
Изминали са четири месеца, откакто Кел се е изправил срещу магията, черна и гъста
като смола. Младият антари все още не може да се отърси от кошмарите, а в сънищата му
често го навестява и безразсъдната крадла Делайла Бард. Лайла пък междувременно е
постигнала голямата си цел и плава из непознати морета на борда на прославен пиратски
кораб.
Червеният Лондон е обзет от трескава подготовка за Елементалните игри, в които се
включват най-добрите магьосници… а този път сред тях ще бъде и Кел. Гости и участници
прииждат от всички краища на света, изпълвайки улиците с жизнерадостен хаос, докато
един друг Лондон се разбужда от древния си сън. Ала балансът в магията е несигурен и за да
разцъфне един град, друг трябва да загине…
„Сборище на сенки“ е втората част от нашумялата трилогия на В. Е. Шуаб за Кел —
магьосникът, пътуващ през световете, и за Делайла Бард — крадлата с душа на пират.
Така трябва да се пише фентъзи.
Пъблишърс Уикли
В. Е. Шуаб
I
I II
III
IV
V
II
I II
IІІ
IV
V
IІІ
I II
IІІ
IV
V VI
IV
I II
IІІ
IV
V
V
I II
IІІ
IV
V VI
VII
VI
I II
IІІ
IV
V
VII
I II
IІІ
IV
V
VIII
I II
IІІ
IV
V VI
VII
IX
I II
IІІ
IV
V VI
X
I II
IІІ
IV
V VI
VII
VIII
IX
Благодарности
За автора
Информация за текста
notes
123
В. Е. Шуаб
Сборище на сенки
На всички, които с бой си пробиват път в живота.
Магията и магьосникът трябва да са в равновесие. Сама по себе
си, магията е хаос. Магьосникът пък трябва да бъде в покой. Ако ли
азът е строшен, не подхожда да бъде съд за сила, защото без фокус
или мяра я излива от всяка своя пукнатина.
Тийрън Серенс, главен жрец на Лондонското светилище
I
Крадецът по море
I
В Арнеско море
Делайла Бард я биваше да си търси неприятности.
Винаги бе смятала това начинание за по-разумно, отколкото да оставя неприятностите
да я намерят, но започна да премисля мнението си, след като се озова насред морето в
двуместна лодка без весла, без да вижда земя и без нищичко под ръка, освен въжета,
стегнали китките ѝ.
Небето над главата ѝ тъмнееше безлунно — море и небе отразяваха осеяния със звезди
мрак и отгоре, и отдолу; само плискането на водата под люлеещата се лодка отбелязваше
разликата между двете посоки. Безконечното отражение обикновено вдъхваше на Лайла
усещането, че е кацнала в центъра на вселената.
Тази нощ, докато дрейфуваше, от него ѝ се прииска да пищи.
Вместо това присви очи към примигващите в далечината светлини — единствено по
червеникавия оттенък на магическите фенери различаваше кораба от звездите. И той —
нейният кораб! — бавно, но решително се отдалечаваше право пред очите ѝ.
В гърдите ѝ се надигна паника, ала Лайла ѝ устоя.
Аз съм Делайла Бард, помисли си, а въжето се врязваше в кожата ѝ. Аз съм крадец, пират
и пътешественик. Стъпвала съм в три различни свята и съм оцеляла. Проливах кралска кръв
и държах жива магия в ръцете си. И цял кораб мъжаги не могат да се сравняват по
способности с мен. Изобщо не ми трябвате!
Аз съм единствена по проклетия си род!
Лайла се почувства достатъчно вдъхновена от речта си, обърна гръб на кораба и се взря в
ширналата се пред нея нощ.
Можеше и да е по-зле, каза си точно преди да усети студена вода да ближе ботушите ѝ.
Сведе очи и видя пробойната в лодката. Дупката не беше особено голяма, но и не утешаваше
с размера си — и малък процеп е достатъчен да потопи лодка съвсем ефективно, макар и не
така бързо.
Лайла простена и се вгледа в грубото въже, затегнато здраво около китките ѝ, двойно
благодарна, задето копелетата оставиха краката ѝ свободни, макар и в плен на това
извращение — рокля. Дълго и снабдено с фусти, кекаво зелено съоръжение с твърде много
тюл и толкова тясно в кръста, та тя едва успяваше да диша, и защо, да му се не види, жените
биха си причинявали същото сами?
Водата в лодката взе да се покачва все повече и Лайла се постара да се съсредоточи. Пое
колкото малко дъх ѝ позволяваха одеждите и прегледа мизерния си, бързо мокрещ се
инвентар — едничка бъчонка бира (подарък на раздяла), три ножа (всичките скрити),
половин дузина ракети (завещани от господата, пратили я на това плаване), гореспоменатата
рокля (дяволите да я вземат) и съдържанието на фустите и джобовете на въпросното чудо
(необходимо, ако възнамеряваше да преуспее).
Лайла взе една от ракетите — подобно на фойерверк устройство, което, драснато в
произволна повърхност, изхвърляше поток цветна светлина. Не изблик, а стабилен лъч,
достатъчно силен да прореже мрака като нож. От всяка ракета се очакваше да издържи по
четвърт час и в открито море различните цветове имаха определено значение — жълто за
потъващ кораб, зелено за болест на борда, бяло — за неназована опасност и червено — за
пирати.
Лайла имаше по една ракета от всеки цвят и пръстите ѝ затанцуваха по краищата им,
докато обмисляше възможностите си. Загледа се в покачващата се вода на дъното и се спря
на жълтата пръчка — хвана я с две ръце и я удари в ръба на малката лодка.
Избликна светлина — внезапна и заслепяваща. Разцепи света на две: свирепото
нажежено-златно на ракетата и гъстата чернота от небитие около нея. Лайла прекара
половин минута в проклятия и примигване на сълзи, предизвикани от яркия пламък, а
междувременно се стараеше да удържи ракетата насочена нагоре и встрани от лицето си. Чак
после започна да брои. Точно когато очите ѝ най-сетне взеха да се приспособяват, сигналната
пръчка изпука, изпращя и угасна. Девойката огледа хоризонта за кораб, но не видя никакъв, а
вълните под лодката продължаваха бавното си, но настъпателно шествие нагоре по прасеца
на ботуша. Тя взе втора ракета — бяла за опасност — и я чукна в борда, като прикри очи.
Броеше как минутите отминават покрай нея и претърсваше нощта отвъд лодката за признаци
на живот.
— Хайде де — прошепна. — Хайде, хайде, хайде…
Думите бяха заглушени от съскането на ракетата. Лайла се потопи обратно в мрака.
Стисна зъби.
Ако се съди по нивото на водата в малката лодка, разполагаше само с четвърт час —
време колкото за една ракета — преди заплахата от потъване да стане наистина сериозна.
Точно в този момент нещо се отърка по дървения борд на лодката. Изпробва зъбите си
върху нея.
Ако има бог, помисли си Лайла, небесно създание, някоя сила или дух там горе — или
пък долу — и току-виж му се ще да ме види да доживея утрото, от жалост или за
забавление, сега е подходящият момент да се намеси…
С тази мисъл наум тя взе червената ракета — онази срещу пирати — и я чукна в борда.
Окъпа нощта около себе си в призрачна алена светлина. За момент ѝ напомни за река Айл у
дома, в Лондон. Не нейния Лондон — ако онова отвратително място изобщо е било нейно
някога — или ужасяващо избледнелия град, породил Атос и Астрид, и Холанд, а неговия
Лондон. Лондонът на Кел.
Той заблестя пред очите ѝ като ракета — с рижата си коса и вечната бръчка между
очите: едното синьо, другото черно. Антари. Магьосник. Принц.
Лайла стоя втренчена право в червената светлина на ракетата, докато тя не изгори
образа от ретината ѝ. Имаше по-сериозни грижи в момента. Нивото на водата се покачваше.
Ракетата гаснеше. В лодката се отъркваха зловещи твари.
И, точно когато червеният огън на пиратската ракета взе да гасне, Лайла видя кораба.
Появи се като привидение — клъбце мъгла на повърхността на морето — но скоро
мъглата се сбра в сянка на кораб. Лъскавочерен корпус и сияйни черни платна отразяваха
нощта от всички страни, а бордовите фенери — малки и твърде безцветни — минаваха за
звезди. Едва когато човек се озовеше достатъчно близо, за да проследи как гаснещата червена
светлина на ракетата танцува по отразяващите повърхности, корабът идваше на фокус. А по
това време вече почти беше връхлетял върху лодката.
Трепкащата светлина на ракетата стигаше Лайла да разчете и името на кораба, нанесено
с отразителна боя на корпуса. „Ис Ранес Гаст“.
Медният крадец.
Лайла се ококори от почуда и облекчение. Усмихна се лекичко под мустак и после
погреба усмивката под по-подходящо изражение — смес от благодарност и притеснение, с
капка предпазлива надежда.
Ракетата изсъска и угасна, но корабът вече се намираше досами девойката — достатъчно
близо, та да различава лицата на надвесените над планшира моряци.
— Тоса! — викна Лайла на арнески, като се изправи на крака внимателно, за да не
разлюлее малката потъваща лодка.
Помощ.
Уязвимостта не ѝ прилягаше никак, но тя се постара да я наподоби възможно най-добре,
докато моряците я зяпаха отвисоко как се гуши в пълната си с вода черупка, с вързани ръце и
просмукана с вода зелена рокля. Лайла се чувстваше пълна идиотка.
— Керс ла? — обърна се единият — по-скоро към другарите си, не питаше нея. Какво
има?
— Късметче от морето — предположи друг.
— И аз искам дял — промърмори трети.
Неколцина моряци споменаха и по-неприятни желания и Лайла настръхна, доволна,
задето акцентът им е прекалено задръстен с мръсотия и океански пръски, за да разбере
предложенията в цялост, въпреки че схвана общия смисъл.
— Какво правиш там долу? — попита един моряк с кожа толкова тъмна, че се
размиваше в нощта.
Арнеският на Лайла все още беше далеч от нормалното, макар четирите месеца по море
в обкръжението на хора, неговорещи английски, определено да го бяха подобрили.
— Сенсан — отвърна Лайла — потъвам — което ѝ спечели изблик на смях от събралия
се екипаж. Но не ѝ изглеждаше от „Медния крадец“ да са се разбързали да я качат на борда.
Тя вдигна ръце пред себе си, та моряците да видят въжето. Сподели внимателно и
упражняваната си известно време молба: — Имам нужда от помощта ви!
— То се вижда — рече един от моряците.
— Кой ли изхвърля хубави кукли? — включи се друг.
— Ами ако са я счупили вече?
— Нъц.
— Хей, момиче! Всичките ти заоблености и дадености ли са си по местата?
— Я да те поогледаме!
— Какво сте се развикали? — изтътна нечий глас и след миг през перилата на кораба се
надвеси слаб като пръчка мъж с хлътнали очи и оредяваща черна коса. Останалите се
отдръпнаха предпазливо, щом той се хвана за дървеното перило и се вгледа надолу към
Лайла. Обхвана с поглед и нея, и роклята, и въжето, и бъчонката, и лодката.
Капитанът, обзаложи се девойката.
— Май здраво си загазила — подвикна новодошлият надолу. Не повиши тон, но думите
му се чуха ясно, с отсечен, но чист арнески акцент.
— Колко проницателно — отвърна Лайла, преди да успее да си прехапе езика. Залагаше
много с пиперливата забележка, но, независимо къде се намираше, едно поне си признаваше:
знаеше как да разчита сигнали. И, ясно като бял ден, слабият тип се ухили.
— Превзеха кораба ми — продължи тя, — и новият няма да изтрае дълго, както всички
виждате…
Капитанът я прекъсна:
— Дали няма да е по-лесно да приказваме, ако се качиш горе?
Лайла кимна с капка облекчение. Започваше да се бои, че „Медният крадец“ ще
продължи нататък и ще я оставят да се удави. Което, ако се съди по наглите реплики и още
по-наглите погледи на екипажа, като нищо щеше да е по-добрият вариант, но тук в лодката тя
бе в безизходица, а на борда на кораба щеше да има все някакъв шанс.
От „Крадеца“ хвърлиха въже — утежненият му край цопна в покачващата се вода до
краката на девойката. Тя го хвана и го използва, за да придърпа плавателния си съд до
корпуса на кораба, където ѝ бяха спуснали стълба, но преди да успее да издрапа по нея,
двама моряци слязоха и стъпиха в лодката, която взе да потъва доста по-бързо. Те обаче не се
притесниха. Единият се зае да качи бъчонката с бира, а другият — за потрес на Лайла — се
зае да качва самата нея. Преметна я през рамо и се наложи тя да приложи и последната си
капка самоконтрол — какъвто не притежаваше в изобилие — да не забие нож в гърба му,
особено когато ръцете му взеха да шарят под полата ѝ.
Лайла заби нокти в дланите си. Беше врязала осем малки полумесеца в кожата си по
времето, когато морякът най-сетне я сложи да стъпи на палубата до очакващата я бъчонка
(„По-тежка е, отколкото изглежда — промърмори той, — и хич не е толкова мекичка…“).
— Копеле — изръмжа Лайла под нос, на английски. Морякът ѝ смигна и промърмори
нещо за мекотата там, където е най-важно, а наум тя се закле да го убие. Бавно.
После се изправи и се озова насред кръг от моряци.
Не, не моряци, разбира се.
Пирати.
Мръсни, осолени от морето и изрусени от слънцето, с обветрена кожа и избелели дрехи,
и всички до един — с татуиран на гърлото нож. Знакът на пиратите от „Медния крадец“.
Лайла преброи седмина, които я обградиха, петима други се занимаваха с вантите и
платната. Тя предположи, че още половин дузина са долу в кубрика. Осемнайсет души.
Закръгли го на двайсет.
Тънкият като вейка тип разцепи кръга и пристъпи напред. Разпери ръце:
— Соласи. Хората ми имат корави топки, но им липсват маниери… — посегна към
раменете на зелената рокля. Под ноктите му имаше кръв. — Трепериш.
— Лоша нощ изкарах — оправда се Лайла, докато оглеждаше суровия екипаж с
надеждата нощта ѝ да не се влоши още повече.
Кльощавият се усмихна, а устата му се оказа изненадващо пълна със зъби.
— Анеш. Но вече си в по-добри ръце.
Лайла знаеше достатъчно за екипажа на „Медния крадец“, че да е наясно кога я лъжат,
но се престори на неразбрала.
— И чии ръце ще да са тези? — попита, докато кльощавият като скелет я улавяше за
ръката и опираше напуканите си устни в кокалчетата ѝ, пренебрегвайки въжето, все още
здраво стегнато около китките ѝ.
Отговори ѝ:
— Бализ Каснов. Прочутият капитан на „Медния крадец“.
Прекрасно. Каснов беше легенда в Арнеско море. Екипажът му беше малък, но умел;
славеха се, че вземат кораби на абордаж и прерязват гърла в най-тъмните часове преди
утрото, измъкват се с товара и оставят мъртъвците да гният. При все, че капитанът
приличаше на умиращ от глад, беше забележителен чревоугодник, що се отнася до
съкровища, особено от годните за консумиране, а Лайла знаеше, че „Медният крадец“ е
тръгнал към северните брегове и прословутия град Сол с надеждата да хване в засада
собствениците на особено голяма пратка изискани напитки.
— Бализ Каснов — произнесе тя името така, сякаш никога не го е чувала.
— А вие сте? — подпита я домакинът ѝ.
— Делайла Бард. Доскоро от „Златна рибка“.
— Доскоро ли? — подметна Каснов, а хората му, очевидно отегчени от факта, че тя е
още облечена, се захванаха да отварят бъчонката. — Е, мис Бард — той преплете
заговорнически пръсти с нейните, — защо не ми разкажете как се озовахте на тази лодка?
Морето не е място за прелестна млада дама като вас…
— Васкенс — отвърна тя — пирати — сякаш си нямаше представа, че и на този екипаж
му отива същото определение. — Откраднаха ми кораба. Беше ми подарък от татко, за
сватбата. Смятахме да отплаваме към Фаро — тръгнахме преди две нощи — но пиратите се
появиха от нищото, щурмуваха „Златната рибка“… — Лайла бе репетирала речта си — не
само думите, но и паузите. — Те… убиха съпруга ми. И капитана. Повечето от екипажа… —
Тук тя си позволи да премине на английски: — Стана толкова бързо… — и веднага се взе в
ръце, сякаш грешката е случайна.
Ала вниманието на капитана бе привлечено — както риба към стръв на кука.
— Откъде сте?
— Лондон — отвърна Лайла и позволи на акцента си да проличи. Моряците
замърмориха. Тя продължи нататък, твърдо решена да си довърши разказа. — „Рибката“ беше
малка, но прекрасна. Натоварена със запаси за месеци напред. Храна, питиета… пари. Както
казах, беше подарък. А сега ми я отнеха!
Но всъщност „Рибката“ не беше изчезнала, поне не напълно. Лайла хвърли поглед през
рамо, над перилата. Корабът грееше като петънце светлина на далечния хоризонт. Бе спрял
отстъплението си и сякаш изчакваше. Пиратите алчно проследиха накъде гледа пленничката
им.
— Колцина са на борда? — попита Каснов.
— Достатъчно — отвърна Лайла. — Седмина или осмина.
Пиратите се заусмихваха алчно. Ясно беше какво си мислят. Превишаваха противника
двойно по численост и имаха кораб, способен да се превърне в сянка в мрака. Стига да
успеят да догонят бягащата плячка… Лайла усещаше как я изгарят хлътналите очи на Бализ
Каснов. В отговор и тя се втренчи в него и се запита нехайно дали го бива с магиите.
Повечето кораби бяха защитени с шепа заклинания — те правеха живота на борда по-
безопасен и по-удобен — но тя с изненада откри, че моряците притежават малко или
никакви способности за елементарна магия. Алукард бе споменал колко ценни са
магическите умения, а постигналият сериозно майсторство обикновено се смята за човек с
доходна професия на сушата. Магьосниците в морето почти винаги се занимаваха с важните
за тях стихии — вода и вятър — но малцина се справяха да обръщат вълните, а и в крайна
сметка и те все пак предпочитаха добрата стара стомана. Която Лайла несъмнено ценеше
високо, понеже и в момента носеше под дрехите си няколко скрити остриета.
— Защо ти пощадиха живота? — поинтересува се Каснов.
— Така ли са сторили? — предизвика го Лайла.
Капитанът облиза устни. Вече беше решил как ще постъпи с кораба ѝ, личеше си — сега
размишляваше как да се отнесе с нея. „Медният крадец“ не се славеше с прояви на милост.
— Бализ… — обади се един от пиратите с кожа, по-тъмна от всички други. Плесна
капитана по рамото и зашепна в ухото му. Лайла различи само няколко промърморени думи.
Лондончани. Богатство. И — откуп.
По устните на капитана плъзна лека усмивка.
— Анеш — заяви той и кимна. Сетне пред целия събрал се екипаж обяви: — Вдигайте
платната! Курс на югозапад! Имаме да ловим златна рибка!
Моряците изреваха одобрително.
— Милейди — Каснов поведе Лайла към главния люк, — имала сте тежка нощ.
Позволете да ви предложа каютата си, където несъмнено ще ви е по-удобно.
Зад гърба си тя чу шума от отварянето на бъчонката и разливането на бирата по канчета
и се усмихна, а капитанът тръгна пръв по вътрешния трап.
Слава на Бога, Каснов не се задържа дълго.
Отърва се от Лайла в каютата си, остави я с все още вързани ръце и изчезна отново, като
заключи вратата на излизане. За облекчение на девойката, в кубрика тя се размина само с
трима души. Следователно екипажът на „Медния крадец“ се състоеше от петнайсетима.
Лайла се настани на ръба на капитанската койка и преброи до десет, двайсет, сетне
трийсет, а над главата ѝ трополяха стъпки и „Крадецът“ се обръщаше подир нейния бягащ
кораб. Моряците дори не си дадоха труда да я претърсят за оръжия, което Лайла сметна за
глупава самоувереност, измъкна ножа от ботуша си и с едничък опитен замах го завъртя в
хватката си и преряза въжетата. Остави ги, където паднаха на пода. Разтри китки и си
затананика: песента за Сероус; за този призрак разправяха, че дебнел по корабите в тъмна
доба.
Как да узнаеш, че Сероус е близо?
Задава се, тук е и в кубрика слиза.
Лайла опъна с две ръце роклята си на кръста и дръпна — полата се откъсна и отдолу се
показаха плътно прилепнали черни панталони с крачоли, пъхнати в ботушите ѝ. Над всяко
коляно в кания се криеше по един нож. Острието, с което се освободи от въжетата, тя
подпъхна под връзките на корсета на гърба и ги преряза, за да диша свободно.
Щом вятърът стихне, но ти свири в главата:
в ушите, в кръвта ти и в костите влиза…
Лайла метна върху койката зелената пола и я разряза от подгъва до разкъсаната талия.
Скрити сред коприната имаше половин дузина тънки пръчки: служеха за кринолин и
изглеждаха като ракети, но не бяха нито едното, нито другото. Накрая прибра ножа в ботуша
си и издърпа фитилите.
Щом морето е гладко, но те блъска вълната:
как дрейфува тоз кораб и морето го влачи!
Над главата си Лайла чу тупване — сякаш падна тежък чувал. Последваха второ и трето:
бирата вече действаше. Девойката закри носа и устата си с парче черен плат, натъркан с
въглен от едната страна.
Щом звездите и месецът потънат във мрака:
празнота той не крие; зинал, мракът те чака!
Зинал, мракът те чака…
Накрая Лайла извади от останките на зелената рокля маската си. Простичка, черна,
кожена маска — уникална я правеха рогата, извити със странна и заплашителна елегантност
над челото. Девойката намести маската на главата си и стегна връзките ѝ.
Тъй ще узнаеш, че Сероус тук крачи.
Задава се, тук е и в кубрика слиза…
В ъгъла на капитанската каюта бе облегнато патинирано от годините сребърно огледало
и в него Лайла кимна на отражението си, докато по трапа отекваха стъпки.
Ти недей я търси, щом премине наблизо:
не ще и да видиш как влиза…
Лайла се усмихна иззад маската. После се обърна и притисна гръб към стената. Чукна
едната пръчка в дървото, както стори с ракетите — ала, за разлика от тях, от „клечката“
блъвна не светлина, а валма светъл дим.
Миг по-късно вратата на капитанската каюта се отвори с трясък, но пиратите бяха
закъснели. Лайла метна димящата пръчка на пода и нападателите ѝ взеха да се препъват и се
разкашляха, преди упояващият дим да ги повали.
Двама по-малко, каза си тя, като прекрачи телата им.
Остават тринайсет.
II
До руля на кораба нямаше никой.
Вместо да плава с носа напред, „Крадецът“ се беше обърнал по дължина на вълните и
сега се олюляваше измъчено, а при всеки удар в борда цялата палуба подскачаше неприятно
под краката на Лайла.
Тя беше изкачила трапа до средата, когато я връхлетя първият пират. Беше едър, но с
крачки, доста забавени и тромави от приспивателното, разтворено в бирата. Лайла се
изплъзна от хватката му и заби ботуш в слабините му. Морякът се блъсна гърбом в стената и
се чу изпукване от строшена кост. Той изстена и се свлече по дъските. От устните му аха да
се откъсне проклятие, но върхът на ботуша на девойката се заби в челюстта му. Главата на
негодника първо се отметна назад, после се отпусна напред върху гърдите.
Дванайсет.
Над главата на Лайла отекнаха стъпки. Тя запали нова клечка и я хвърли на трапа, точно
когато надолу се засилиха трима моряци. Онзи най-отпред забеляза дима и се опита да
отстъпи, но другарите му напираха отзад и скоро и тримата вече кашляха и пъшкаха, и се
свлякоха на дървените стъпала.
Девет.
Лайла побутна с ботуша си най-близкия пират, сетне го прекрачи и се изкачи нагоре.
Спря на входа към палубата, притаи се в тъмнината и потърси признаци на живот. Не видя
такива и свали намазаната с въглен кърпа от устата си. Преди да пристъпи в нощта отвън,
вдиша няколко пъти дълбоко студения зимен въздух.
Навсякъде по палубата имаше пръснати тела. Лайла ги броеше в движение — вадеше
всяко от броя на пиратите на борда.
Осем.
Седем.
Шест.
Пет.
Четири.
Три.
Две.
Лайла се спря и огледа по-внимателно моряците. В този момент нещо помръдна близо
до планшира. Тя измъкна един от ножовете от канията на бедрото си — беше любимият ѝ,
широко острие с оформен като бокс предпазител на дръжката — и тръгна към шаващия
силует, като си тананикаше:
Как да узнаеш, че Сероус е близо?
Задава се, тук е и в кубрика слиза.
Мъжът пълзеше по палубата на четири крака, а лицето му беше подпухнало от
подправената с приспивателно бира. В първия момент Лайла не го позна. Но после той
вдигна очи — оказа се онзи, който я донесе на борда. Негодникът с шарещите ръчички.
Същият, дето натърти, че щял да се възползва от меките ѝ местенца.
— Глупава кучка — промърмори той на арнески. През хриптенето не му се разбираше
почти нищо. Упойката не беше смъртоносна, поне не в ниски дози (Лайла не прояви особена
предпазливост при заниманията си с бъчонката), но водеше до подуване на вените и
дихателните пътища и така лишаваше тялото от кислород, а жертвата припадаше.
Загледана в пирата с подпухнало лице, посинели устни и накъсано хрипливо дишане,
Лайла допусна възможността да е била твърде щедра в дозировката си. В момента
нещастникът се опитваше — и не успяваше — да се изправи на крака. Девойката се
пресегна, сграбчи го със свободната си ръка за яката на ризата и му помогна да стане.
— Как ме нарече? — попита тя.
— Казах — изхриптя събеседникът ѝ, — че си… глупава кучка… Ще си платиш… за
това. Аз ще…
Така и не довърши. Лайла го блъсна силно назад, той се прекатури през перилата и
цопна в морето.
— Покажи малко уважение към Сероус — изръмжа тя под нос, загледана как
противникът ѝ за момент успява да се задържи на повърхността и после поредната вълна го
захлупва.
Един.
Лайла чу изпукването на дъска зад гърба си и успя да вдигне ножа миг преди въжето да
се увие около гърлото ѝ. Грубите влакна охлузиха кожата ѝ, преди да се освободи със замах.
Люшна се напред, отскочи и се озова пред капитана на „Медния крадец“. Погледът му бе
ясен, а стойката — стабилна.
Бализ Каснов не беше пил бира заедно с екипажа си.
Той захвърли остатъците от въжето, а Лайла стегна хватка върху ножа си, готова за
битка, но капитанът не извади оръжие. Вместо това вдигна пред себе си ръце с дланите
напред.
Тя наклони глава и наведе рогата на маската си към него.
— Предаваш ли се?
Капитанът я изпепели с поглед, устата му бе изкривена от гняв. Татуировката на гърлото
му, изобразяваща нож, хвърляше отблясъци на светлината на фенера.
— „Медният крадец“ няма да падне в чужди ръце! — изсъска Каснов.
Размърда устни и пръстите му зашаваха, а помежду им засияха пламъци. Лайла сведе
поглед, видя остатъците от размазаните символи в краката му и осъзна какво се кани да
стори той. Повечето кораби имаха защита срещу пожар, но капитанът беше нарушил
заклинанието. Сега се втурна към най-близкото платно, а Лайла обърна ножа в ръката си,
после го метна. Заради металния предпазител на дръжката острието не беше добре
балансирано и удари Каснов във врата, вместо по главата. Капитанът рухна по лице, разперил
ръце да омекоти падането си, а магическият огън се натъкна на намотка въжета вместо на
платно.
Прихвана, но тялото на Каснов угаси повечето пламъци при падането си. Кръвта,
рукнала от врата му, довърши незапочналия пожар. Разгоряха се само няколко тънки
пламъчета и си проядоха път през въжетата. Лайла се пресегна към огъня; сви пръсти в
юмрук и пламъците угаснаха.
Тя се усмихна и извади любимия си нож от гърлото на капитана, а кръвта изтри в
дрехите му. Тъкмо прибираше оръжието, когато чу подсвирване и вдигна очи, навреме да
зърне как корабът ѝ — „Среднощно острие“ — се доближава до „Медния крадец“.
Моряците до един се бяха накачулили по перилата. Лайла вдигна маската на челото си и
пресече напряко палубата на „Крадеца“, за да ги приветства. Повечето ѝ другари се мръщеха,
но помежду им изпъкваше едър тип с черен пояс и развеселена усмивка, зализана назад
тъмноруса коса и блещукащ на веждата пиърсинг със сапфир. Алукард Емъри. Капитанът на
Лайла.—
Мас авен — изсумтя невярващо първият помощник, Строс.
— Мамка му, невъзможно — възхити се готвачът Оло, забелязал търкалящите се по
палубата тела.
Красавецът Васри и Тавестронаск (комуто викаха просто Тав) изръкопляскаха, Кобис
гледаше Лайла със скръстени ръце, а Ленос зяпаше като риба на сухо.
Девойката се наслади на почудата и одобрението им, докато приближаваше перилата и
разпери широко ръце. Отбеляза весело:
— Капитане, както изглежда, откраднах ви кораб…
Алукард се усмихна:
— И на мен така ми изглежда.
Моряците поставиха дъска между двата съда и Лайла умело мина по нея, без нито
веднъж да погледне надолу. Скочи на палубата на „Среднощно острие“ и се извърна към
кльощав младеж със сенки под очите, сякаш белег на вечно недоспиване.
— Кихай го, Ленос.
Той сбърчи чело и с нервен смях се примоли:
— Капитане…
Алукард сви рамене:
— Облогът си е твой. На двама ви със Строс — допълни, като посочи първия помощник,
брадат здравеняк. — Свои пари заложихте и никой не ви е насилвал.
Така си беше. Разбира се, първо Лайла се похвали как самичка ще превземе „Медния
крадец“, но те двамата се обзаложиха, че е невъзможно. За да подправи бирата, ѝ отне близо
месец да купи достатъчно приспивателно — по малко всеки път, когато корабът пристанеше
някъде. Струваше си.
— Но тя използва измама! — възпротиви се Ленос.
— Глупаци сте и двамата — обади се Оло заплашително и напрегнато.
— Очевидно е планирала да ни изпързаля — избуча Строс.
— Аха — закима Ленос, — а ние откъде да знаем, че тя го е намислила отпреди?
— Да бяхте проявили малко ум и изобщо да не бяхте залагали срещу Бард — Алукард
погледна Лайла в очите и смигна. — Правилата са си правила и, освен ако не искате, след
като си тръгнем, да останете при натръшканите господа от този кораб, предлагам да платите
на главния ми крадец нейния дял.
Строс измъкна кесия от джоба си.
— Как го постигна? — поиска да узнае той и тикна парите в ръцете на крадлата.
— Няма значение — отвърна Лайла и прие печалбата си. — Важното е, че успях.
Ленос дойде при нея и ѝ предложи своята кесия, но тя поклати глава.
— Облогът не беше такъв и го знаеш!
Ленос се присви още по-ниско от обикновено и разкопча канията от подмишницата си.
— Нямаш ли си достатъчно ножове? — изсумтя, издул недоволно горната си устна.
Лайла се усмихна остро, опипа оръжието и отвърна:
— Ножовете никога не са излишни.
Освен това, каза си, този тук е специален. Тя вехнеше по оръжието, откакто за първи
път видя Ленос да го използва, още в Корма.
— Ще го спечеля обратно от теб — промърмори младежът.
Лайла го потупа по рамото:
— Не пречи да опиташ.
— Анеш! — извика Алукард и удари с юмрук по планшира. — Стига сте се мотали,
остриета мои, имаме си кораб за грабене. Вземайте всичко. Искам тези копелета да се
събудят само по чепове в шепите си!
Моряците се развикаха одобрително и Лайла се засмя, противно на намеренията си.
Не беше срещала човек да обича работата си повече от Алукард Емъри. Той се
наслаждаваше на пиратството както децата — на игра и както възрастните — на пиеса, в
която се хвърлят да участват радостно и самоотвержено. Алукард правеше всичко с доза
театралност. Девойката се чудеше колко ли други роли умее да изпълнява капитанът. Чудеше
се коя, ако изобщо има такава, не е роля, а е самият актьор.
В тъмното погледите им се срещнаха. Очите на Алукард бяха морска буря в синьо и
сиво, на моменти — като звезди, друг път почти безцветни. Той кимна безмълвно към
каютата си и девойката го последва.
В каютата на капитана винаги ухаеше на лятно вино и чиста коприна, също и на гаснеща
жарава. Отдалеч си личеше предпочитанието му да се обгражда с изискани вещи. Но, за
разлика от колекционерите или позьорите, излагащи придобивките си на показ единствено
за да бъдат забелязвани и да предизвикват възхита, Емъри видимо се наслаждаваше на всичко
луксозно, което притежаваше.
— Е, Бард — премина на английски той веднага щом се озоваха сами, — ще ми
разкажеш ли как успя?
— Че какво би му било забавното в такъв случай? — ухили се девойката и се намести в
едно от двете кресла с високи облегалки пред камината, където — както винаги —
припламваше слаб огън. На масичката пред нея имаше две различни чаши и сега предстоеше
да бъдат напълнени. — Загадките са винаги по-възбуждащи от разкритията.
Алукард се приближи до масата и взе една бутилка, а бялата му котка — Еса — изникна
и се отърка в ботуша на Лайла.
— Освен загадки, какво друго те изгражда?
— Имаше ли облози? — попита момичето, без да обръща внимание нито на капитана,
нито на котката.
— Разбира се — отвърна Алукард и отпуши бутилката. — Всякакви дребни залози. Дали
си се удавила, дали „Крадецът“ наистина ще те прибере, дали ще намерим останките ти, ако
те вземат… — наля кехлибарена течност в чашите и подаде едната на Лайла. Щом тя я взе,
Алукард дръпна ненужната маска от главата ѝ и я захвърли върху масата помежду им. —
Впечатляващо изпълнение беше — призна и се намести в другото кресло. — Ако преди тази
нощ някои хора на борда все още не са се страхували от теб, несъмнено вече и те се боят.
Лайла се втренчи в чашата така, както някои хора гледат в огъня. Попита нацупено:
— На борда е имало някой, който да не се бои от мен ли?
— Е, както ти е известно, намират се още моряци да те наричат Сероус? — продължи
капитанът, — поне зад гърба ти. Шепнат го, ако мислят, че можеш да ги чуеш.
— И тогава ги чувам… — тя завъртя чашата между пръстите си.
Не последва хитроумен отговор и Лайла вдигна очи от чашата. Хвана Алукард да я
наблюдава, както винаги — претърсваше лицето ѝ, както джебчии ровят по джобовете в опит
да открият плячка.
— Е — каза той накрая, готов за наздравица, — за какво да пием? За Сероус? За Бализ
Каснов и медните му глупци? За красивите капитани и елегантните кораби?
Лайла поклати глава и вдигна чаша с хищна усмивка:
— Не. За най-добрия крадец.
Алукард се разсмя, меко и беззвучно.
— За най-добрия крадец!
После чукна чашата си в нейната и двамата отпиха.
III
Четири месеца по-рано
В Червения Лондон
Да си тръгнеш, беше лесно.
Да не поглеждаш назад — по-трудно.
Лайла усещаше погледа на Кел, докато се отдалечаваше, но спря едва когато излезе от
полезрението му. Беше сама, отново. Свободна. Да иде където си пожелае. Да бъде, която си
поиска. Ала с отслабването на светлината, храбростта ѝ също започна да поддава. Нощта
прииждаше над града и тя взе да се чувства не толкова завоевателка, колкото самотница в
непознат свят, без представа от езика и без пукната пара в джобовете, с изключение на
подаръка от Кел за раздяла (набор стихии), сребърния часовник и шепа монети, отмъкнати от
един придворен гвардеец, преди да си тръгне.
Беше се случвало да има и по-малко, но беше разполагала и с повече.
И знаеше достатъчно, за да е наясно, че няма да стигне далеч — не и без кораб.
Лайла щракаше капачето на джобния часовник — отворено-затворено-отворено — и
съзерцаваше очертанията на полюшващите се по реката кораби, а в гаснещия здрач червеното
сияние на Айл се открояваше още по-ярко. Девойката наблюдаваше конкретен кораб; цял ден
го следеше прикрито. Беше прелестен — с корпус и мачти, издялани от тъмно дърво и
лакирани отгоре; с платна, които в зависимост от светлината се меняха от среднощносиньо
до черно. По протежение на корпуса беше изписано името — Сарен Ноши — по-късно щеше
да узнае и какво означава — „Среднощно острие“. Засега знаеше само, че го иска. Не
можеше обаче да щурмува съд с пълен екипаж и да го обяви за свой. Беше добра, но не чак
толкова. А и на очи се набиваше тъжен факт: технически Лайла си нямаше понятие как се
плава. Затова просто се облягаше на каменната стена наблизо, черните ѝ одежди се сливаха с
мрака, а тя следеше кораба, докато лекото му полюшване и отгласите от Нощния пазар
нагоре по брега я потопиха в своеобразен транс.
Трансът прекъсна, когато половин дузина моряци прекосиха палубата на кораба и се
спуснаха по трапа с трополящи ботуши, дрънкащи в джобовете монети и буен смях в гърлата.
Цял ден корабът се бе готвил за отплаване и моряците с маниакален ентусиазъм обсъждаха
последната нощ на сушата. Изглеждаха нетърпеливи да ѝ се насладят. Един поде моряшка
песен и останалите го последваха. Не спряха да пеят по пътя към кръчмите.
Лайла затвори с щракване капачето на часовника, оттласна се от стената и тръгна след
тях.
Нямаше маскировка — само дрехите с мъжка кройка, и тъмната ѝ коса, паднала пред
очите. Изпъна в сурово изражение лицето си, понижи глас с надежда да мине за слабичък
младеж. Маските ставаха за носене в тъмни улички и по маскаради, но не и в кръчми. Не и
без да предизвикаш повече внимание, отколкото си струва.
Моряците пред нея хлътнаха в едно заведение. Не се виждаше табела с името, но над
вратата висеше знак, изработен от метал — бляскава мед се въртеше и усукваше на вълни
около сребърен компас. Лайла приглади куртката си, вдигна яката и влезе вътре.
Миризмата веднага я блъсна в носа.
Пивницата не вонеше на застояло или на мухъл като познатите ѝ пристанищни кръчми,
нито ухаеше на цветя подобно на Червения кралски дворец, а бе изпълнена с топъл,
домашен, засищащ мирис — аромат на прясна бълбукаща яхния, примесен с щипка дим от
лула и морска сол.
В мангали по ъглите гореше огън, барът се намираше не до едната стена, а в самия
център на залата — метален кръг, имитиращ компаса над вратата. Представляваше
невероятно майсторско дело — цяло парче сребро със спици, опънати към четирите мангала.
Тази моряшка кръчма се различаваше от всички, в които Лайла бе влизала — по пода
почти не се забелязваха петна от кръв или побоища, готови да се пренесат навън на улицата.
В „Ялова вълна“ в Лондона на Лайла — не, вече не беше неин — се събираше далеч по-
недодялана тълпа, но тук половината посетители бяха издокарани в кралските цветове и
очевидно служеха на короната. Сред останалите имаше всевъзможни шарени типове, но нито
един — с опърпания вид и гладния поглед на отчаянието. Мнозина — като онези, които
девойката последва вътре — бяха загорели по вода и обветрени, но дори те си лъскаха
ботушите и държаха оръжията си в хубави кании.
Лайла тръсна бретона си над сляпото око, придаде си скромен, но делови вид и се
доближи до тезгяха.
— Аван — рече барманът — слабичък тип с добродушен поглед. Веднага пробуди
спомени — Барън у дома, в „На хвърлей камък“, с вродената му доброта и стоическо
търпение — ала Лайла си вдигна гарда, преди мъката да я улучи. Намърда се на стол и
барманът я попита нещо, и макар да не знаеше езика, тя позна какво ѝ казва. Почука почти
пълната чаша питие до себе си и мъжът се извърна да ѝ сипе от същото. Напитката се появи
след миг — прелестна, разпенена бира, жълтеникава като пясъка, и Лайла си дръпна
солидна, успокоителна глътка.
На четвърт оборот по бара мъж си играеше разсеяно с монети и на девойката ѝ отне
известно време да осъзнае, че той всъщност не ги докосва. Металът се въртеше около
пръстите му и под дланите сякаш по магия, впрочем точно такава ползваше той. Друг
посетител, от отсрещната ѝ страна, щракна с пръсти и си запали лулата с появило се над
палеца му пламъче. Тези прояви не я стряскаха и Лайла доста се учуди — само от седмица
обитаваше този свят и вече ѝ се струваше по-естествен, отколкото Сивия Лондон.
Тя се завъртя на стола и огледа моряците от „Среднощно острие“, сега пръснати из
помещението. Двама си говореха до един от мангалите, друг се залисваше по щедро надарена
дама в близкия ъгъл, а трима се бяха заели с игра на карти с неколцина други в червено и
златно. Един от тройката привлече погледа на Лайла: не защото беше особен хубавец —
всъщност беше доста грозен, поне от онова, което се виждаше в храсталака косми по лицето
му — а защото мамеше.
Или поне според нея мамеше. Нямаше как да е сигурна, защото играта явно имаше
подозрително малко правила. Но беше сигурна, че го видя да пъха карта в джоба си и да вади
друга. Беше бърз, но не колкото опитното ѝ око. Предизвикателството взе да натяга нервите
ѝ, докато стрелкаше поглед между пръстите му и седалката на ниската му пейка — на
дъската до него лежеше кесията му. Беше вързана за колана с кожен ремък и изглеждаше
пълна с монети. Лайла плъзна ръка към бедрото си, където в кания се гушеше къс, остър
нож. Измъкна го.
Дръзка дивачка, прошепна тих глас в главата ѝ и тя доста се обърка от откритието, че
там, където преди ѝ бе буботил Барън, сега се обаждаше Кел. Заглуши предупреждението му,
а кръвта ѝ кипна от риска, само за да се смръзне рязко, когато морякът се обърна и погледна
право към нея — не, не към нея, а към бармана точно зад гърба ѝ. Махна към масата с
универсалния знак за дай по още едно.
Лайла си довърши халбата и остави няколко монети на бара, като следеше как барманът
реди чаши на поднос и се появява сервитьор да отнесе поръчката на масата.
Видя да ѝ се разкрива възможност и се изправи на крака.
Пивницата се залюля след бирата — питие, по-силно от онези, с които Лайла беше
свикнала, но въртенето бързо спря. Крадлата последва сервитьора с подноса, втренчила
поглед във вратата зад него и междувременно го закачи с ботуш за петата. Той се препъна,
съумя да се удържи на крака, но не се справи с таблата — питиетата се изплискаха върху
масата и вълна от разпенена бира отнесе на гребена си половината карти. Играчите
избухнаха в ругатни и крясъци, наскачаха на крака и се опитаха да спасят парите и дрехите
си, и докато нещастният сервитьор се обърне да разбере кой го е препънал, пешовете на
черното палто на Лайла вече изчезваха през вратата.
Лайла закрачи по улицата, стиснала в ръка откраднатата кесия на играча. Добрият
крадец се нуждае не само от сръчни пръсти. Важно е и да умееш да превръщаш ситуациите
във възможности. Претегли кесията в длан и се усмихна на тежестта ѝ. Кръвта ѝ пееше
победоносно.
А после зад нея се разнесе вик.
Тя се извърна и се озова лице в лице с току-що обрания брадат тип. Не си даде труда да
отрича — не знаеше достатъчно арнески за целта, пък и още държеше кесията между
пръстите си. Само прибра плячката и се приготви за бой. Противникът беше два пъти по-
масивен от нея и с една глава по-висок. В рамките на една крачка в ръката му изникна
закривен нож, умалена версия на коса. Заповедно избуча срещу Лайла. Вероятно ѝ даваше
възможност да върне краденото и да си тръгне невредима. Но тя се съмняваше доколко
наранената му гордост би го позволила, а и при всички случаи тя се нуждаеше от парите
твърде много, та да рискува. Хората оцеляват чрез предпазливост, но се издигат благодарение
на дързостта си.
— Който го намери, негово си е — заяви Лайла и констатацията ѝ предизвика почуда у
противника. По дяволите! Кел я беше предупредил, че английският си има цел и място в този
свят. Битува сред аристокрацията, не сред бандитите. Ако тя възнамерява да оцелее по море,
трябва да си държи езика зад зъбите, докато се научи да говори арнески.
Брадатият промърмори още нещо и прокара длан по протежение на острието си.
Изглеждаше много, много остро.
Лайла въздъхна и извади своето оръжие — назъбен нож с дръжка, удобна за стискане в
юмрук, и предпазител във формата на метален бокс. Огледа отново противника си и извади и
втори нож — късият и остър, който използва да среже кесията.
— Знаеш ли — подхвана на английски, защото наоколо и бездруго нямаше никого, — все
още имаш време да си тръгнеш…
Брадатият изплю срещу нея изречение, завършващо с „пилсе“, една от малкото арнески
думи, познати на Лайла. И беше наясно, че не е прилична. Продължаваше да се цупи когато
противникът я нападна. Тя отскочи и приклещи сърпа между двете си остриета — по улицата
отекна звънко стържене на метал в метал. При все плисъка на морето и гълчавата от
кръчмите, двамата нямаше да останат насаме задълго.
Девойката отблъсна острието още докато се мъчеше да си възвърне равновесието, и
отскочи, щом мъжът замахна отново — този път пропусна гърлото ѝ на косъм.
Лайла се приведе, извърна се и се изправи, улавяйки поредния замах на сърпа върху
основния си нож — оръжията се плъзнаха и острието на мъжа се закачи на предпазителя на
дръжката. Тя завъртя китка и нападна над ръба на сърпа, като заби металния бокс върху
кокалчетата си в зъбите на мъжа. Той се олюля, ала междувременно Лайла вече бе замахнала
с второто острие и го заби под ребрата му. Комарджията се закашля, по брадата му плисна
кръв, но той посегна да посече крадлата с последни сили. Принуди я да изтегли оръжието си
нагоре, през органи и зад кости, и най-сетне сърпът на нападателя ѝ се изхлузи от пръстите
му и коленете му поддадоха.
За миг съвсем друга смърт се повтори в мислите на Лайла — друго тяло, набучено на
острието ѝ: момче в замъка в избеления Бял свят. Не беше първата ѝ жертва, но се явяваше
първи, когото посече преднамерено. Първа жертва, която болеше. Споменът проблесна и
затихна, а девойката се освести отново на пристана, преизпълнена с вина, която изкървяваше
заедно с живота на противника ѝ. Всичко стана толкова бързо.
Комарджията рухна на улицата, а Лайла се отдръпна с уши, още звънтящи от сблъсъка на
остриетата и напрежението на битката. Пое си няколко пъти дъх за успокоение и се обърна
да побегне — и се озова лице в лице с петимата други моряци от кораба.
Те заговориха недоволно.
Наизвадиха оръжия.
Лайла изруга под нос и за момент стрелна с поглед двореца, прекрачил реката зад
гърбовете им. Разтърси я изпълнена със слабост мисъл — трябваше да остане, позволено
беше да остане, щеше да бъде в безопасност — но я потуши и стисна ножовете си.
Тя беше Делайла Бард и щеше да живее или да умре по своите проклети…
Нечий юмрук се заби в корема ѝ и отклони от релсите влака на мисълта ѝ. Миг по-късно
втори удар се стовари и в челюстта ѝ. Крадлата рухна подкосена, по-големият нож се изхлузи
от хватката ѝ, а пред очите ѝ затанцуваха звезди. Пребори се да се изправи на четири крака,
стиснала второто острие, и нечий ботуш ѝ премаза ръката. Друг я подритна в ребрата.
Последва удар по слепоочието и в течение на дълги секунди светът изгуби фокус. Върна се
ясен пред очите на Лайла едва когато силни ръце я изправиха на крака. Под брадичката я
погъделичка меч и тя се вцепени, ала светът ѝ не свърши, прекършен от острието.
Вместо това моряците увиха около китките ѝ и затегнаха здраво кожен ремък — доста
сходен с прерязания, за да вземе кесията. Сетне помъкнаха пленничката си по пристана.
Гласовете на мъжете изпълниха главата ѝ като бял шум, а една дума отскачаше напред-
назад по-често от останалите.
Касеро. Лайла не знаеше какво означава.
Вкуси кръв, но не разпозна дали тече от носа, устата или гърлото ѝ. Нямаше никакво
значение, ако планираха да хвърлят трупа ѝ в Айл (освен ако не беше светотатство —
предположението накара Лайла да се чуди как ли постъпват тук с мъртъвците), но след
няколко минути напрегнато обсъждане, моряците я подкараха по трапа на кораба, в чийто
оглед прекара цял следобед. Чу тупване, обърна се и видя един от похитителите ѝ да слага на
дъската и брадатия труп.
Интересно, помисли си замаяно. Не го качиха на борда.
През цялото време Лайла стискаше зъби и мълчанието ѝ сякаш само изнерви екипажа.
Крещяха си един на друг, викаха и срещу нея. От кубрика наизлязоха и още моряци. И те
споменаваха често „касеро“. Лайла си пожела да бе разполагала с повече от няколко дни да
учи арнески. Касеро „съдебно дело“ ли значеше? Смърт? Убийство?
После обаче на палубата се качи моряк с черен пояс и елегантна шапка, лъскав меч и
опасна усмивка. Виковете утихнаха, а Лайла разбра:
Касеро означава капитан.
Капитанът на „Среднощно острие“ се оказа впечатляваща личност. И поразително млад.
Кожата му бе загоряла от плаване, но гладка, косата му — наситено кестенява, с бронзови
оттенъци — бе прихваната с елегантна шнола. Обходи с очи — толкова тъмносини, че почти
черни — трупа на трапа, тълпата сбрали се моряци, накрая — Лайла. На лявата вежда на
касеро проблясваше сапфир.
— Керс ла? — попита той.
Петимата, довлекли Лайла на борда, избухнаха в яростна разправия. Тя дори не се опита
да проследи разговора и да обърне внимание какви думи отекват покрай нея. Не откъсваше
поглед от капитана. Той очевидно слушаше твърденията на моряците, но също гледаше право
в нея. Най-после похитителите ѝ се измориха и капитанът започна да я разпитва — или поне
да ѝ приказва. Не ѝ се стори особено ядосан, само недоволен. Стисна с пръсти носа си и
заговори бързо, очевидно без да осъзнава факта, че Лайла не знае повече от няколко арнески
думи. Тя зачака прозрението да го сполети и, наистина, в крайна сметка капитанът трябва да
бе разчел празнотата в погледа ѝ като липса на разбиране, понеже млъкна.
— Шаст — промърмори под нос и започна отначало по-бавно. Изпробва няколко други
езика, всеки или по-гърлен, или по-мек от арнеския, с надежда да види светлина на
разбиране в очите ѝ, но Лайла само клатеше глава. Знаеше няколко френски думи, което
сигурно нямаше да ѝ помогне в този свят. Тук изобщо нямаше Франция.
— Анеш — реши капитанът накрая: тази арнеска дума, поне доколкото Лайла бе
открила, минаваше за нещо като примирено съгласие. — Та… — той я посочи — … васар…
— прекара пръст през гърлото си. — … мас… — посочи себе си — … еран гаст.
И после посочи трупа на онзи, когото тя изкорми.
Гаст. Вече знаеше думата. Крадец.
— Та васар мас еран гаст.
Ти уби главния ми крадец.
Лайла се усмихна независимо от обстоятелствата и добави новите думи към скромния
си арсенал.
— Васар ес — отсече един от моряците и посочи девойката. Убий я. Или по-скоро „убий
го“, защото тя бе почти сигурна, че тайната на пола ѝ все още не е разкрита. А нямаше
намерение да осведомява никого за особеностите на положението си. Колкото и далеч от
дома да се намираше, някои неща не се променяха и тя предпочиташе да бъде мъж, дори и в
комплект да върви прилагателното „мъртъв“. А екипажът явно имаше подобни намерения,
понеже през групата премина одобрително мърморене, предизвикано от „васар“.
Капитанът зарови пръсти в косата си, очевидно обмисляйки идеята. Вдигна вежда към
Лайла, сякаш да каже „Е, какво да сторя според теб?“.
Осени я идея. При това много глупава. Но и глупавата идея е по-добра от никаква, поне
на теория. И така девойката нареди думите и ги подплати с най-острата си усмивка. Бавно
изреди:
— Нас. Ан то еран гаст.
Не. Аз съм твой главен крадец.
Гледаше капитана в очите, докато го изричаше, вдигнала гордо брадичка. Моряците
замърмориха и се разбучаха, но за нея нямаше значение — те не съществуваха. Светът се сви
до Лайла и капитана на кораба.
Усмивката му бе почти незабележима. Съвсем леко трепване на устните.
Другите моряци не останаха така впечатлени от изпълнението ѝ. Двамина се упътиха
към нея и за времето, нужно на Лайла да отстъпи крачка назад, тя вече бе извадила нов нож.
Добро постижение, предвид кожения ремък, стегнал китките ѝ. Капитанът подсвирна. Тя
така и не разбра дали това е заповед към хората му, или израз на одобрение. Нямаше
значение. В гърба я фрасна юмрук и тя се олюля напред към капитана, а той я хвана за
ръцете и притисна вдлъбнатина между костите ѝ. По китката ѝ се стрелна болка и ножът
издрънча върху палубата. Лайла се озъби на негодника. Намираше се само на няколко пръста
от нея и когато заби поглед в нея, все едно опитваше да надзърне чак до костния ѝ мозък.
— Еран гаст? — повтори капитанът. — Анеш… — После, за изненада на девойката, я
пусна. Отупа куртката си. — Касеро Алукард Емъри — представи се, провлачвайки гласните.
На свой ред я стрелна с въпросителен поглед.
— Бард — отвърна тя.
Той кимна веднъж, умислено, и се обърна към събрания екипаж. Заговори им — твърде
плавно и бързо, та Лайла да си преведе речта му. Посочи трупа върху трапа, сетне — нея.
Моряците не ѝ се сториха впечатлени, но за да заема капитанът поста си, несъмнено имаше
причина и те му се подчиняваха. Когато завърши, постояха смълчани и намръщени. Капитан
Емъри се обърна и закрачи по палубата към стъпалата, които се гмуркаха в надстройката на
кораба.
С ботуш, опрян в първото, се спря и погледна през рамо с нова усмивка, този път —
хищна.—
Нас васар! — нареди той. Не убивайте.
А после изгледа Лайла, все едно ѝ пожелаваше „Късмет!“ и изчезна под палубата.
Моряците увиха трупа в зебло и го върнаха на пристана.
Суеверие да качат мъртвец на борда, предположи Лайла. На челото му сложиха златна
монета, навярно отплата, задето минувачите ще ги отърват от него. Поне доколкото видя
девойката, Червеният Лондон не изглеждаше особено религиозен град. Ако местните
обожествяваха нещо, то беше магията, която според нея в Сивия Лондон би се оказала ерес.
Но, от друга страна, християните се кланяха на някакъв старец в небесата, а ако Лайла
имаше право на дума кое в момента е по-реално, би избрала магията.
За щастие, никога не бе проявявала набожност. Не бе вярвала във висши сили, никога не
бе ходила на църква, не се молеше преди лягане. Всъщност бе отправяла молитви единствено
към себе си.
Обмисли дали да не отмъкне златната монета, но — независимо дали Господ я гледаше
— това ѝ се стори грешно, така че остана на палубата и проследи с безразличие какво се
случва. Трудно ѝ беше да изпитва угризения задето уби човек — иначе той щеше да я
довърши — а и моряците не изглеждаха съсипани от ужасната загуба… но, според Лайла,
самата тя не се намираше в положение да съди за значението на някого само по това на кого
липсва. Не и при условие, че на един свят разстояние гниеше най-близкият до роднина
човек, когото имаше. Кой ли бе открил Барън? Кой го беше погребал? Натика припряно
въпросите в дъното на ума си. Те нямаше да го върнат.
Групата моряци се върна на борда. Един се отправи към Лайла и тя разпозна в ръката му
своя кинжал с бокса на дръжката. Морякът изръмжа нещо, вдигна ножа и заби върха му в
сандък до главата на крадлата. Правеше му чест, задето не се прицели в главата ѝ, а на нея —
че не трепна. Просто отпусна вързаните си китки върху острието и с едно рязко дръпване
надолу се освободи от ремъка.
Корабът беше почти готов да вдигне платна и Лайла явно си спечели място на борда,
макар че не беше съвсем сигурна затворник ли е, товар, или екипаж. Започна леко да ръми,
ала тя остана на палубата и гледаше да не се пречка при отплаването на „Среднощно
острие“, а сърцето ѝ препусна с все сили, когато корабът се отправи към средата на Айл и
обърна гръб на сияйния град. Лайла сграбчи перилата на кърмата на „Острието“ и проследи
как Червеният Лондон се смалява в далечината. Стоя, докато ръцете ѝ не изтръпнаха от студ
и лудостта на стореното от нея не проникна чак до костите ѝ.
Капитанът излая името ѝ:
— Бард! — и посочи група моряци, които се бореха със сандъците. Тя отиде да им
помогне. Съвсем спокойно — само дето не беше спокойно, разбира се, понеже последваха
много сурови нощи и спечелени битки, първо срещу, а после и редом с другите моряци —
проляха кръв и превзеха много кораби — и така Лайла Бард се превърна в член на екипажа
на „Среднощно острие“.
IV
Веднъж попаднала на борда на „Среднощно острие“, Лайла почти не продумваше (Кел
би изпаднал в потрес). Прекарваше всеки свободен миг в усилия да овладее арнески, като си
съставяше речник — но колкото и бързо да учеше, все пак беше по-лесно да слуша, отколкото
да говори.
Любимо забавление на екипажа беше да я замерват с думички в опит да отгатнат родния
ѝ език, но в крайна сметка я разкри Алукард Емъри.
Само след седмица на борда, една нощ капитанът спипа Лайла да ругае Кастър,
кремъчния си револвер — бил просмукано с вода желязо и последният патрон заседнал в
дулото му.
— Я виж ти каква изненада…
Лайла вдигна глава и се озъби на Алукард. Разбра го без затруднение и първоначално го
отдаде на подобрения си арнески, но после осъзна, че не я е заговорил на този език. Беше
използвал английски. Нещо повече, ясната му дикция и гладък говор издаваха човек с отлично
владеене на кралския език. Не като придворните блюдолизци, които се мъчеха с думите и ги
вадеха като фокусник от шапката си. Не, звучеше не по-зле от Кел или Рай. Човек, отгледан с
езика, балансиран на устните му.
На един свят оттам, сред сивите улици на стария град на Лайла, това умение щеше да
означава твърде малко, но тук подсказваше, че и двамата не са обикновени моряци.
В последен опит да спаси тайната си, Лайла се престори, че не го разбира.
— О, не ми се прави на глупачка, Бард — въздъхна капитанът. — Тъкмо ми привлече
интереса!
Намираха се сами в тази част на кораба, на завет под надстройката на горната палуба.
Лайла потайно посегна към ножа на кръста си, но Алукард вдигна глава и с блеснали очи
попита:
— Защо не продължим този разговор в каютата ми? Освен ако не желаеш да направиш
сцена.
Девойката съобрази, че би било по-добре да не прерязва гърлото на капитана на
публично място.
Не, по-спокойно щеше да го довърши зад затворени врати.
Веднага щом се оказаха сами, Лайла му се нахвърли.
— Говориш анг… — начена, сетне се усети. — Кралски.
Така го наричаха тук.
— Очевидно — отвърна Алукард, преди без усилие да премине обратно на арнески. —
Но това не е моят роден език.
— Так — опъна му се Лайла на същия език. — Кой казва, че е моят?
Алукард я озари с игрива усмивка и премина отново на английски:
— Първо, защото арнеският ти е ужасен. И второ, понеже е природен закон хората да
ругаят на родния си език. А ти, трябва да призная, го използваше доста цветисто.
Недоволна от грешката си, Лайла стисна зъби, а Алукард я въведе в каютата си. Оказа се
елегантна и удобна, с койка в ниша по протежение на едната стена и камина на другата, с две
кресла с високи облегалки, разположени пред запаления огън. На бюрото от тъмно дърво
бяха разгънати карти, върху които — същинско преспапие — лежеше свита на кълбо бяла
котка. Помръдна с опашка при влизането на хората и отвори едно люляково око, когато
Алукард приближи бюрото и прерови купчина книжа. Разсеяно почеса котката зад ушите.
— Еса — представи я небрежно. — Господарката на моя кораб.
В момента стоеше с гръб към Лайла и тя отново посегна към ножа на кръста си. Но,
преди да стигне до оръжието, пръстите на Алукард трепнаха и острието изскочи от канията
си и отлетя в ръката му, а дръжката чукна в дланта му. Капитанът дори не вдигна поглед.
Лайла присви очи. За седмицата, прекарана на борда, не беше виждала никой да прави
магии. Ето че Алукард се обърна към нея с лека усмивка, сякаш не се бе канила да го напада.
Хвърли безгрижно ножа върху бюрото (дрънченето накара Еса отново да трепне с опашка).
— И после ще имаш възможност да ме убиеш — заяви той и посочи двете кресла пред
огнището. — Първо нека си поговорим.
На масата между креслата имаше гарафа и две чаши, Алукард ги напълни с питие с
малинов цвят и подаде едната на Лайла. Тя не я взе. Вместо това попита:
— Защо?
— Понеже обичам висшия кралски — отвърна той. — И ми липсва човек, с когото да го
говоря…
За Лайла това беше разбираема сантименталност. Самото облекчение да продумаш след
толкова дълго мълчание беше като да раздвижиш мускули след лош сън и да се отърсиш от
сковаността.
— Не искам езикът ми да ръждяса, докато плавам по море.
Алукард се отпусна в едното кресло, гаврътна питието си, а скъпоценният камък на
веждата му блестеше на светлината на огъня. Килна празната си чаша към другото кресло и
Лайла го огледа, премисли възможностите си и се намести в него. Гарафата с пурпурно вино
се намираше на масата помежду им. Тя си взе питието и се облегна, имитирайки позата на
капитана, опря чаша на подлакътника и кръстоса в глезените изпънатите си крака. Самото
въплъщение на безгрижието. Капитанът разсеяно завъртя един от пръстените си с форма на
сребърно перо.
Известно време се оглеждаха един друг мълчаливо, като шахматисти преди първия ход.
Лайла мразеше шаха. Не ѝ стигаше търпение за тази игра.
Алукард първи се размърда и първи проговори:
— Коя си ти?
— Казах ти — отвърна тя простичко. — Наричам се Бард.
— Бард — повтори той. — Няма благороднически род с такова име. От кои си
всъщност? Росек? Касин? Лорени?
Лайла изсумтя под нос, но не отговори. Алукард предполагаше — единственият логичен
вариант за всеки от Арнес — че понеже говори английски или висш кралски, тя трябва да е
благородничка. Наследничка със синя кръв, обучена да сипе английските думи като
скъпоценности, за да впечатли краля, да спечели титла, дори корона. Девойката си представи
принца — Рай — с топлия му чар и флиртаджийската аура. Навярно бе способна да привлече
вниманието му, ако си пожелаеше. После обаче мислите ѝ се отнесоха към Кел, застанал като
сянка зад живописния наследник. Кел с рижавата коса и черното око, вечно намръщен.
— Добре де — отсече Алукард, — един по-лесен въпрос. Имаш ли си собствено име,
мис Бард?
Лайла вдигна вежда.
— Да, да, знам, че си жена. В двора би минала за твърде хубаво момченце, но
обикновено на корабите се хващат хора с повечко…
— Мускули? — предположи тя.
— Щях да кажа „растителност по лицето“.
Лайла се ухили независимо от неудобната ситуация.
— Откога знаеш?
— Откакто се качи на борда.
— Но ми позволи да остана.
— Стори ми се интересна… — Алукард си наля втора чаша. — Кажи ми, какво те
доведе на моя кораб?
— Моряците ти.
— Да, но те видях и преди това през деня. Ти искаше да се качиш на борда.
Лайла се замисли, накрая призна:
— Корабът ти ми хареса. Изглежда скъп.
— Да, скъпичък си е.
— Канех се да изчакам екипажът да слезе на брега, после да те убия и да си присвоя
„Острието“.
— Какъв хитър план — проточи Алукард и отпи от виното.
Лайла сви рамене:
— Винаги съм искала пиратски кораб.
При тези думи капитанът се засмя:
— Какво те кара да смяташ, че съм пират, мис Бард?
Лайла се намръщи. Не го разбра. Нали предишния ден, макар и пленник на „Острието“,
стана свидетел как превземат кораб и от наблюдателницата видя как моряците се сражават,
побеждават и отплават с плячката.
— Че какво друго да си?
— Всъщност съм капер — обясни капитанът и вирна брадичка. — Служа на добрата
стара арнеска корона. Плавам с разрешението на рода Мареш. Пазя ги по море и отстранявам
всички изпречили ми се неприятности. Иначе защо, според теб, висшият ми кралски щеше да
е така добър, а?
Лайла изруга под нос. Нищо чудно, че моряците бяха добре приети в онази пивница с
компаса. Бяха истински моряци. При тази мисъл сърцето ѝ пропадна в петите.
— Но не плаваш под кралския флаг — уточни тя.
— Е сигурно бих могъл…
— Тогава защо не го правиш? — сопна се Лайла.
Алукард сви рамене.
— Не е така забавно, предполагам — и ѝ се усмихна, този път хищно. — Както
отбелязах, щях да вея кралския флаг, ако ми се искаше да ме нападат на всяка крачка или пък
да изплаша плячката си. Но си харесвам кораба твърде много и не желая да го гледам как
потъва, нито ми се иска да изгубя поста, само защото нямам с какви резултати да се похваля.
Не, остриетата предпочитат по-изискана форма на проникване. Но не сме пирати… — Явно
беше забелязал как пада духа на Лайла, понеже допълни: — Стига де, защо си толкова
разочарована от думите ми, мис Бард? Все едно как го наричаш, пиратство или каперство,
разликата е само на хартия. Наистина има значение единствено, че съм капитан на този
кораб. И възнамерявам да си запазя и поста, и живота. А това ни връща към въпроса какво да
правим с теб. Нощта, когато намушка онзи тип, Белс… едно-едничко нещо ти спаси кожата:
уби го на сушата, а не в морето. На корабите има правила, Бард. Ако беше проляла кръв на
борда на моя, нямаше да имам избор, освен да пролея и твоята…
— И все още е по силите ти — отбеляза тя, — а моряците ти несъмнено няма да
възразят. Така че, защо ми спаси живота?
Въпросът я гризеше още от онази първа нощ.
— Бях любопитен — призна капитанът, загледан в кротките белезникави пламъци в
камината. Стрелна гостенката си с тъмен поглед и допълни: — Освен това вече месеци наред
се чудех как да се отърва от Белс — продажното копеленце ме крадеше. Ето защо го приех
като услуга и реших да я върна. За твое щастие, по-голямата част от екипажа и бездруго
мразеше негодника.
Еса се приближи до капитанското кресло и недоволно ококори огромните си люлякови
очи срещу Лайла. Не мигаше. Девойката беше почти сигурна, че би следвало котките да
мигат.—
Та — Алукард се протегна по котешки, — ти се качи на борда с намерението да ме
убиеш и да откраднеш кораба ми. Разполагаше със седмица, защо още не си опитала?
Лайла сви рамене:
— Не сме приставали никъде.
Капитанът се подсмихна:
— Винаги ли си така чаровна?
— Само на родния си език. Има какво още да се иска от арнеския ми, както сам
отбеляза.
— Странно, като се има предвид, че никога не съм срещал човек, който говори
дворцовия език, но не и този на простолюдието…
Алукард млъкна, очевидно очакваше отговора ѝ. Лайла отпи от виното си и остави
тишината да се нагнетява.
— Знаеш ли — обади се капитанът, щом стана ясно, че тя няма да осветли пътя му. —
Прекарай нощта с мен и ще ти помогна да подобриш езика си.
При тези думи Лайла едва не се задави с виното и стрелна Алукард с гневен поглед. Той
обаче се смееше — смехът му беше лек и естествен, макар че котката настръхна.
— Не исках да прозвучи по този начин — овладя се той. Лайла имаше чувството, че е
добила цвета на питието в чашата си. Лицето ѝ гореше. Прииска ѝ се да го удари.
— Защо да не ми правиш компания, например — опита капитанът отново, — а аз ще
запазя тайната ти.
— И да дадеш повод на екипажа да мисли, че си лягаме заедно?
— О, едва ли ще си го помислят… — капитанът махна с ръка. Лайла се постара да не
изпита обида. — А и обещавам, че преследвам само насладата от разговора с теб. Дори ще ти
помогна с арнеския.
Размишлявайки, крадлата почукваше с пръсти по подлакътника. Накрая реши:
— Добре… — Изправи се и отиде до бюрото, където ножът ѝ още се въргаляше върху
картите. Сети се как капитанът го изтръгна от хватката ѝ. — Но искам услуга в замяна.
— Странно, смятах за услуга разрешението ми да останеш на моя кораб, макар да си
лъжкиня, крадла и убийца. Но моля те, продължавай!
— Магията — опипа почвата Лайла, докато прибираше острието в канията му.
Алукард вдигна украсената си със сапфир вежда:
— Какво за нея?
Девойката се поколеба, докато се мъчеше да подбере подходящите думи:
— Бива те в нея.
— И?
Лайла извади подаръка на Кел от джоба си и го сложи на масата.
— И аз искам да се науча…
Ако се канеше да се възползва от възможностите на този нов свят, се налагаше да научи
истинския му език.
— Не съм много добър учител — предупреди Алукард.
— Но пък аз уча бързо.
Капитанът наклони глава в размисъл. После взе кутията на Кел, щракна ключалката и я
остави да се разтвори в шепата му.
— Какво искаш да научиш?
Лайла седна отново в креслото и се наведе напред, отпуснала лакти на коленете си.
— Всичко.
V
Арнеско море
По време на обиколката си из тайните кътчета на кораба Лайла си тананикаше. Пъхна
ръка в джоба си и обви пръсти около запазеното от нея парче Бял камък. Беше и напомняне,
и предупреждение.
Нощта напредваше, а „Среднощно острие“ плаваше далеч от оглозганите кости на
„Медния крадец“. Тринайсетте пирати, които крадлата не беше убила, скоро щяха да се
събудят само за да открият капитана си мъртъв и кораба си — ограбен. Можеше да е и по-
зле; гърлата им да са прерязани по протежение на татуираните ножове. Но Алукард
предпочиташе да оставя пиратите живи, защото — твърдеше той — залавянето и
освобождението правят моретата по-интересни.
Затоплена от виното, в приятна компания, на кораб, полюляващ се под краката, морски
въздух, обгърнал раменете ѝ, и вълни, припяващи песента си — тъкмо за тази песен бе
копняла толкова време — Лайла се наслаждаваше на истинско щастие.
Напрегнат глас изсъска в ухото ѝ:
Бягай оттук.
Лайла го разпозна — не принадлежеше на никой от моряците, а идваше от улиците в
Сивия Лондон — нейният Лондон; гласът на момичето, което бе представлявала години
наред, на ръба на отчаянието и подозрителна към всичко не нейно и единствено нейно.
Бягай оттук, настояваше гласът. Но тя не желаеше.
И това я уплаши повече от всичко друго.
Поклати глава и по пътя към своята каюта затананика песента за Сероус — своеобразна
защита от неприятности, макар вече месеци наред да не бе срещала такива на борда на своя
кораб. Не че ѝ принадлежеше, поне не точно, все още не.
Каютата ѝ беше малка — събираше само койка и сандъка ѝ — но беше единственото
място на този кораб, където да остане наистина сама и щом затвори вратата, тежестта на
маската ѝ се смъкна от раменете като палто.
Едничък прозорец прекъсваше дървените дъски на отвъдната стена, а лунната светлина
се отразяваше върху океанските вълни. Лайла вдигна лампата от капака на сандъка и я запали
с жест — същия магически огън изпълваше огнището на Алукард (заклинанието не беше
нейно, нито магията). Окачи светлика на кука на стената; смъкна ботушите, после и
оръжията си и ги подреди върху сандъка — всички с изключение на ножа с бокса, него
задържа при себе си. Въпреки че вече разполагаше със своя каюта, все още спеше с гръб към
стената и с оръжие на бедрото, както от самото начало. Стари навици. Нямаше нищо против.
С години не бе спала спокойно цяла нощ. Животът по улиците на Сивия Лондон я беше
научил как да почива, без всъщност да заспива.
До оръжията ѝ се намираше малката кутия, подарена ѝ от Кел на раздяла. Миришеше на
него, с други думи — на Червения Лондон; на цветя и прясно прекопана пръст — и при всяко
отваряне Лайла тайничко въздишаше с облекчение, че уханието е още там. Връзката ѝ с града
— и с него. Взе играчката на леглото, седна с кръстосани крака и постави кутията на
твърдото одеяло до коленете си. Колкото и уморена да беше, играта представляваше част от
вечерните ѝ ритуали и девойката знаеше, че няма да спи добре — или изобщо няма да мигне
— докато не приключи.
Кутията беше изработена от тъмно, полирано дърво. Изящна кукичка държеше капака
затворен. Беше изискана играчка и несъмнено щеше да се продаде скъпо, но Лайла не се
отделяше от нея. Не от сантименталност, както си каза — единствено сребърния часовник не
би могла да се застави да продаде — а понеже ѝ беше полезна.
Щракна сребърната кукичка и играчката се разгъна пред нея, всеки елемент застинал
във вдлъбнатината си — земя и въздух, огън и вода, кост, в очакване да бъдат преместени.
Лайла размърда пръсти. Знаеше, че повечето хора са в състояние да овладеят само една
стихия, понякога — две — а тя, понеже идва от друг Лондон, изобщо не би трябвало да е в
състояние да борави с тях.
Ала Лайла никога не оставяше вероятностите да ѝ се пречкат.
Освен това старият жрец, мастър Тийрън, ѝ бе казал за силата, скрита чак в костния ѝ
мозък. Достатъчно е само да я подхрани.
Обърнала длани навътре, девойката вдигна ръце от двете страни на капката масло във
вдлъбнатината ѝ, все едно очакваше да се стопли на нея. Не знаеше с какви думи да призове
магия. Алукард твърдеше, че не е нужно да учи друг език — думите били по-скоро за
потребителя, не за предмета, предназначени били да помогнат на фокуса ѝ, но Лайла се
чувстваше глупаво без подходящо заклинание. Просто лудо момиченце си говори само в
тъмното. Не, трябваше ѝ нещо подходящо и прецени стиховете за донякъде подобни на
заклинания. Или поне — нещо повече от нехармоничен набор думи.
— Тигър, тигър, лумнал с мощ…1 — промърмори тя под нос.
Лайла не бе добре запозната с поезията — кражбите не са свързани с лекции по
литература — но Блейк знаеше наизуст, благодарение на майка си. Не си я спомняше кой
знае колко добре, понеже беше мъртва повече от десетилетие, ала нямаше как да забрави
нощите, когато заспиваше под съпровода на „Песни на невинността и опитността“. Нежната
каденца на майчиния глас я люлееше като вълните — лодка…
Строфите унасяха Лайла и сега, както и тогава, успокояваха бурята, която вилнееше в
главата ѝ, и развързваха възела от напрежение в гърдите ѝ.
— … като факла в черна нощ…
Докато тъчеше поемата във въздуха, усети топлина да приижда в дланите ѝ. Колебаеше
се дали постъпва правилно, стига в случая изобщо да има „правилно“. Ако Кел беше тук,
сигурно щеше да настоява, че има, и да ѝ лази по нервите, докато не изпълни съвета му, но
него го нямаше, а по преценка на Лайла много начини водеха до търсения резултат.
— Где в далечни бездни, висини…
Навярно се налагаше да бъде подхранвана, по думите на Тийрън, но не всички растения
растат в градини.
Повечето са сред дивата природа.
А Лайла винаги се беше смятала по-скоро за плевел, отколкото за розов храст.
— … пламъкът в зениците лети…
Маслото във вдлъбнатината се съживи: не бял огън като в камината на Алукард, а златен.
Девойката победоносно се ухили — пламъчето прескочи от мястото си във въздуха между
дланите ѝ, затанцува подобно стопен метал и ѝ напомни за парада, видян през първия ѝ ден
в Червения Лондон, където елементални магове на всички стихии танцуваха по улиците, а
огън, вода и въздух се вихреха подире им като панделки.
Стихотворението се разплиташе в мислите ѝ, а пламъчето я гъделичкаше по дланите.
Кел би казал, че е невъзможно. Що за безполезна дума в свят с магия!
Какво си ти? — попита я той веднъж.
Какво съм аз, запита се Лайла сега и търкулна огъня по кокалчетата си все едно е
монета.
Остави го да угасне и капката масло се върна във вдлъбнатината си. Пламъкът изчезна,
но магията остана да витае във въздуха като дим, докато девойката вадеше най-новия си нож
— онзи, спечелен от Ленос. Необикновено оръжие! Преди месец, когато близо до бреговете
на Корма превзеха „Змията“ — пиратски кораб от Фаро — крадлата зърна ножа да влиза в
употреба. Сега прокара длан по острието, за да намери скритата вдлъбнатина, където
металът се среща с дръжката. Натисна я и освободи тайната пружина, а ножът изпълни
същински магически фокус. В ръцете на Лайла острието му се раздели на две огледални
копия, по-тънки от прави бръсначи. Девойката топна пръст в капката масло и намаза и двата
ножа от опаката страна. После ги стисна здраво, кръстоса заострените им върхове — Тигър,
тигър, лумнал с мощ — и замахна.
Огън плъзна по метала и Лайла се усмихна.
Не беше виждала дори Ленос да прави подобен фокус.
Пламъците се разпростряха и накрая покриха остриетата от върха до дръжката. Грееха
със златна светлина.
Лайла не беше виждала никой да прави така.
Каква съм аз? Единствена по рода си.
Същото разправяха и за Кел.
Пратеникът от Червения Лондон.
Принцът с черното око.
Последният антари.
Но докато въртеше в ръце обхванатите от огъня остриета, Лайла логично се запита…
Дали сами по себе си те наистина са единствени по рода си… или заедно представляват
едно и също?
Проряза огнена дъга във въздуха и се възхити на светлинната диря, разтегнала се като
опашка на комета. Спомни си усещането за впития в гърба си поглед, докато си отиваше.
Нетърпелив. Лайла се усмихна. Нямаше съмнение, че пътищата им с Кел ще се пресекат
отново.
И когато това се случи, ще му покаже на какво е способна.
II
Принцът се забавлява
I
Червеният Лондон
Кел коленичи в средата на Купата.
В една от колоните на моста, поддържащи двореца над реката, бе издълбана голяма
кръгла зала. Намираше се под Айл. През стените от превърнат в стъкло камък проникваше
възможно най-слабо червено сияние от реката и озаряваше Купата с призрачна светлина. В
каменния под бе гравиран кръг за концентрация с шарка, предназначена да канализира сила,
и цялото пространство — стени и въздух заедно — бръмчеше от енергия: басов, резониращ
звук като във вътрешността на камбана.
Мощта в Кел напираше, търсеше изход — концентрираше цялата му енергия и
напрежението, и гнева, и страха, мъчещи се да излязат на бял свят — но той се съсредоточи
върху дишането си и в задачата да намери центъра си, да превърне в съзнателно действие
процес, станал му тъй естествен. Върна назад умствения си часовник — отново стана на
десет годинки и се озова седнал на пода в монашеската килия в Лондонското светилище, а
равномерният глас на мастър Тийрън отекваше в мислите му.
Магията е усукана, а ти трябва да си гладък.
Магията е дива, а ти трябва да си питомен.
Магията е хаос, а ти трябва да си в покой.
Спокоен ли си, Кел?
Младият антари се изправи полека на крака и вдигна глава. Отвъд кръга за
концентрация се усукваше мрак и надвисваха сенки. Под примигващата светлина на факлата
спаринг-силуетите придобиваха лицата на врагове.
Утешителният глас на Тийрън заглъхна в главата му и на негово място се намести
студеният тон на Холанд.
Знаеш ли какво те прави слаб?
Гласът на Белия антари отекваше в мислите на Кел.
Светлината на факлата трепна и младежът вдиша, издиша — и удари.
Заби юмрук в първото чучело и го събори. Докато противникът падаше, Кел вече се
извръщаше към втория зад гърба си.
Никога не си влагал усилия.
Кел замахна с ръка — вода се надигна да обгърне юмрука му и после, с едно движение,
полетя към чучелото, като се превърна в лед в мига, преди да се удари в главата на „врага“.
Не се е налагало да се биеш.
Кел се обърна и се озова лице в лице със сянка, която доби формата на Холанд.
И определено не се е налагало да се сражаваш за живота си.
Навремето щеше да се поколебае — и се беше поколебал — но не и този път. С един
замах от канията на китката му излязоха метални шишове и се наместиха в ръката. Полетяха
във въздуха като стрели и се забиха в гърлото, сърцето и главата на чучелото.
Ала противниците продължаваха да прииждат. Нямаха свършване.
Кел се притисна към извитата стена на Купата и вдигна ръце. От вътрешната страна на
китката му проблесна малък триъгълник заострен метал. Щом свали ръка, триъгълникът се
превърна в острие и младежът се поряза с него — пусна си кръв. Долепи длани една до друга
и ги раздалечи. Нареди на кръвта:
— Ас осоро!
Затъмни.
Заповедта на Кел отекна, разнесе се из залата, въздухът в дланите му започна да се
сгъстява и да се вихри в сенки, по-гъсти от дим. Блъвна между пръстите му и за нула време
цялото помещение потъна в мрак.
Кел се отпусна върху студената каменна стена на залата — задъхан и замаян от
използването на толкова много магия. Потта се стичаше в очите му — едното синьо, другото
плътно черно — и той се остави тишината на помещението да го обгърне.
— Всичките ли ги уби?
Гласът се разнесе някъде иззад него — не принадлежеше на призрак, а беше от плът и
кръв, и изпълнен с веселие.
— Не съм сигурен — отвърна Кел. Стесни пространството между дланите си и воалът
от мрак се разсея незабавно, разкривайки залата в истинския ѝ вид — празен каменен
цилиндър, очевидно предназначен за медитация, не за битки. Чучелата за спаринг бяха
съсипани, едно гореше весело, друго беше натъпкано с метални копия. Имаше също
натрошени, разкривени, разчленени — би било трудно да бъдат наречени вече тренировъчни
чучела. Кел сви юмрук и пожарът по горящия манекен угасна.
— Фукльо — промърмори Рай. Принцът се бе облегнал до сводестия вход на залата. На
пламъка на факлата кехлибарените му очи сияеха като на котка. Кел прекара окървавена длан
през медно-рижата си коса, а брат му тръгна към него и подметките на ботушите му
затрополиха по каменния под на Купата.
Всъщност Рай и Кел не бяха братя, поне не кръвни. С една година по-голям от Рай, в
арнеския кралски род бяха довели петгодишния Кел, без семейство и без никакви спомени.
Разполагаше всичко на всичко с един кинжал и едното му око беше напълно черно: знакът на
магьосник антари. Рай обаче отговаряше най-точно на представата на Кел за брат. Бе готов
да отдаде живота си за принца. И — съвсем наскоро — бе сторил точно това.
Рай вдигна вежди, виждайки останките от тренировката.
— Винаги съм смятал, че щом си антари, не се налага да се упражняваш и всичко ти
идва… — махна с ръка, — отвътре.
— Способността е вродена — отвърна Кел. — Умението изисква упражнения. Точно
както ти обяснявам по време на всеки от уроците ни.
Принцът сви рамене:
— Че на кого му трябва магия, ако е такъв красавец?
Кел подбели очи. В залата имаше ниша с маса, отрупана с контейнери — едни, пълни с
пръст, други — с пясък или масло — и голяма купа с вода; той топна ръце в нея и си
напръска лицето, преди кръвта да оцвети водата в розово.
Рай му подаде кърпа.
— По-добре ли си?
— По-добре съм.
Нямаха предвид освежаващите качества на водата. На практика кръвта на Кел пулсираше
неспокойно, а онова, което течеше в нея, копнееше да се развихри. В него се бе пробудила
нова мощ и явно не възнамеряваше да заспива отново. И той, и Рай знаеха колко много
зачестяват посещенията на младия антари в Купата — ставаха и повече, и по-
продължителни. Тренировката успокояваше нервите на магьосника и енергията в кръвта му,
но за кратко. Беше като треска — прекъсва, само за да се развихри отново.
Рай видимо проявяваше нетърпение и пристъпваше от крак на крак. Кел го огледа.
Принцът бе заменил обичайните си дрехи в червено и златно с кат в изумрудено и сиво,
изисканата коприна — с вълна и износен памук, а ботушите със златни токи — с чифт от
черна кожа.
— На какъв си се маскирал?
В погледа на Рай проблесна лукавство и принцът се поклони със замах:
— На обикновен гражданин, разбира се.
Кел поклати глава. Напълно нелепа маскировка. Независимо от облеклото, черната коса
на Рай блестеше сресана, пръстени покриваха ръцете му, седефени брошки прихващаха
изумрудения му плащ. Целият му вид говореше за дворцовата му принадлежност.
— И все пак приличаш на принц.
— Е, очевидно — отвърна Рай. — Да съм маскиран не означава, че не искам да ме
разпознаят.
Кел въздъхна.
— Всъщност, точно това означава. Или щеше да означава — за всекиго, освен за теб.
Рай само се усмихна, сякаш бе получил комплимент.
— Искам ли да знам защо си облечен по този начин?
— Ами… — измънка принцът, — понеже ще излизаме.
Кел поклати глава:
— Този път ще пропусна.
Копнееше единствено за баня и питие, но и двете щеше да открие в усамотението на
своите покои.
— Добре — отсече Рай. — Аз излизам. А когато ме оберат и зарежат в някоя уличка, ти
иди да кажеш на родителите ни какво се е случило. Не забравяй да споменеш, че си останал
вкъщи, вместо да се погрижиш за безопасността ми.
Кел простена:
— Рай, последния път…
Принцът обаче махна с ръка, сякаш „последният път“ не включваше счупен нос, няколко
подкупа и щети за хиляди линове.
— Този път ще бъде различно — настоя той. — Без глупости. Без щуротии. Просто ще
пийнем на място, подходящо за положението ни. Хайде де, Кел, заради мен? Не издържам да
прекарам и минута повече в планиране на турнири, докато мама подлага на съмнение всеки
мой избор, а татко се тревожи за Фаро и Веск!
Кел нямаше доверие на брат си да се пази сам от неприятности, а и по стиснатите зъби
на Рай и блясъка в очите му личеше решимостта му да излезе, дори и сам. Следователно в
крайна сметка щяха да обикалят града заедно. Магьосникът въздъхна и кимна към стълбите.
— Поне да се отбием в покоите ми да се преоблека?
— Няма нужда — възрази Рай весело. — Донесъл съм ти чиста туника!
Той извади мека дреха с цвят на слама. Очевидно имаше намерение да измъкне Кел от
двореца, преди брат му да си промени мнението.
— Колко мило — промърмори Кел и се съблече. Забеляза как принцът спира поглед на
знака, белязан върху гърдите му. Огледално копие се намираше върху сърцето на наследника
Мареш. Вид забранена, неразрушима магия.
Моят живот е негов живот. Неговият живот е мой живот. Върни го обратно.
Кел преглътна. Все още не беше свикнал с шарката — преди черна, сега сребърна —
която ги свързваше заедно. Свързваше болката им. Насладата им. Животите им.
Навлече чистата туника и издиша, щом символът изчезна под памука. Приглади си
косата назад и се обърна към Рай.
— Доволен ли си?
Принцът понечи да кимне, но се спря и извади нещо от джоба си:
— Замалко да забравя. Донесох шапки!
Той постави внимателно светлосива шапка върху черните си къдри, като се погрижи да я
намести под лек ъгъл, та зелените скъпоценни камъни по периферията ѝ да заблестят.
— Прелестно — промърмори Кел, щом принцът се пресегна и намести на рижавата му
глава въгленовочерна шапка. Палтото му висеше на кука в нишата — свали го оттам и го
надяна.
Рай изсумтя и отсъди:
— В това облекло никога няма да се слееш с народа!
Кел устоя на желанието да му изтъкне, че с бледата си кожа, рижа коса и черно око — да
не споменаваме и шепота „антари“, който го следваше където и да иде, отчасти молитва и
отчасти проклятие — никога не би се слял с каквото и да било.
Отвърна:
— Нито пък ти. Смятах, че това е целта.
— Имам предвид палтото — обясни Рай. — Тази зима черното не е модерно. Из дебрите
на дрехата си нямаш ли скрито нещо индигово или небесносиньо?
Колко палта според теб има тук?
Споменът го улучи като удар под кръста. Лайла.
— Предпочитам това лице — заяви той и изтласка встрани спомена за нея — ръката на
джебчия, избутана от гънките на палтото му.
— Добре, добре — Рай отново запристъпва от крак на крак. Въобще не го биваше да
стои мирен, но Кел смяташе, че и този му недостатък се влошава. В движенията на брат си
долавяше нов вид безпокойство — нервна енергия, отглас от неговата. И все пак ефектите ѝ у
Рай бяха по-различни. Нервността му ставаше маниакална. Опасна. Обхващаха го все по-
мрачни настроения и се сменяха все по-рязко, буквално за части от секундата. Кел едва
успяваше да се държи в крак с него.
— Готови ли сме вече? — поинтересува се Рай.
Антари погледна към стълбите.
— А охраната?
— Твоята или моята? — подпита принцът. — Твоята двойка стои пред горната врата.
Помага ни неведението им за съществуването на друг изход от това място. Колкото до моите
хора, те вероятно още са пред стаята ми. Днес се справих наистина превъзходно с потайното
си прокрадване. Тръгваме ли?
Купата си имаше самостоятелен изход от двореца — по една от колоните се виеше тясно
стълбище и излизаше на брега. Двамата изкачиха стъпалата в червеникавия мрак, озарени
само от светлината на реката и вечния пламък на висящите нарядко бледи фенери.
— Това е лоша идея — заяви Кел, не защото очакваше Рай да си промени намеренията, а
понеже му влизаше в работата да го каже, после да има основания да твърди пред краля и
кралицата, че е опитал да спре сина им.
— От най-лошите е — съгласи се Рай и преметна ръка през раменете на брат си.
С тези думи двамата излязоха от двореца и потънаха в нощта.
II
През зимните месеци повечето градове спят, но Червеният Лондон не показваше
признаци за унес. Докато двамата братя обикаляха улиците, из камините припламваха
елементални огньове, от комините бълваше пара. През облачето на дъха си Кел видя
отраженията от светлините на Нощния пазар покрай брега, парата лъхаше с аромат на греяно
вино и яхния, улиците гъмжаха от пешеходци, увити в шалове, и с палта, ярки като
скъпоценни камъни.
Рай се оказа прав — единствен Кел носеше черно. Придърпа шапката ниско на челото
си, за да се прикрие не толкова от студа, колкото от неизбежните погледи.
Подминаха двойка хванати под ръка млади момичета. Едната стрелна с одобрителен
поглед Рай, замалко да се препъне в полите си и той я улови за лакътя.
— Ан, соласи, рес настер — извини се девойката.
— Мас марист — отвърна Рай на гладкия си арнески.
Момичето сякаш не забеляза Кел, който продължаваше да се придържа на крачка назад,
потънал в сенките на брега. Приятелката ѝ обаче го видя. Той усети погледа ѝ да се плъзга по
него, на свой ред се вторачи в нея и с мрачно задоволство констатира как тя си поема
стреснато дъх.
— Аван — каза Кел с глас, недоловим като мъглата.
— Аван — отвърна и тя, но сковано, и сведе глава.
Рай притисна устни към пръстите в ръкавица на другото момиче, Кел пък не сваляше
поглед от онази, която го гледаше. Имаше време, когато арнесците го обожествяваха като
благословия и бяха готови да му се кланят доземи и за най-малкото; макар да не бе харесвал
поведението им, сегашното беше по-лошо. Сега в очите им имаше страхопочитание, но също
и страх, а най-неприятно беше недоверието. Момичето го гледаше, все едно е опасно
животно; все едно всяко внезапно движение ще го подтикне да хапе. В крайна сметка, поне
доколкото на нея ѝ беше известно, негова беше вината за Черната нощ, помела града —
магията, от която очите на хората почерняваха като неговите и ги изяждаше отвътре. И без
значение какви изявления за обратното правеха кралят и кралицата и колко слухове се
стараеше да пусне Рай, всички вярваха, че епидемията е дело на Кел. Вината е негова.
И в определен смисъл, разбира се, бяха прави.
Рай положи ръка върху рамото му и младият антари се върна в реалността.
Момичетата се отдалечаваха и, хванали се под ръка, си шепнеха трескаво.
Кел въздъхна и погледна назад към прекрачилия реката кралски дворец.
— Това е лоша идея — повтори той, но Рай вече бе поел по улицата — насочваше се
встрани от Нощния пазар и сиянието на Айл.
— Къде отиваме? — попита Кел и тръгна на крачка зад принца.
— Искам да те изненадам.
— Рай — предупреди го младежът, започнал вече да мрази изненадите.
— Не бой се, братко. Обещах ти елегантна вечер и възнамерявам да изпълня обещанието
си.
Кел намрази заведението от пръв поглед.
Наричаше се „Раченаст“.
Великолепие.
Смазващо шумно и бунтовно живописно, „Великолепие“ представляваше дворец за
забавления, където градските остра — елитът — не само забравяха за студените месеци, а
направо отричаха съществуването им. Зимната нощ се изпаряваше отвъд обкованите със
сребро порти. Вътре цареше летен ден — от грейналите по-ярко от слънца фенери над
главите на посетителите, та чак до изкуствената горичка, скрила всички под кичестата си
зелена корона.
Щом премина от ледената нощ със завесата ѝ от мрак и мъгла в просторната, добре
осветена ливада, Кел се почувства внезапно — и ужасяващо — разголен. Колкото и да не му
се вярваше, той и Рай всъщност се оказаха неподходящо облечени. Чудеше се дали принцът е
искал да предизвика скандал или сцена, или някой да подложи на съмнение правото му да
присъства тук. Прислугата на входа обаче разпозна принца-наследник или самия Кел (а
покрай него и Рай, понеже всички знаеха, че никой друг не би успял да помъкне антари на
такъв пир), понеже приветства и двамата.
Кел присви очи. Банкетните маси в разкошното заведение се огъваха от плодове, сирена
и кани с охладени летни вина. Танцуващи двойки се въртяха на синя каменна платформа,
сътворена да наподобява езерце, други се излежаваха по възглавки сред омагьосаните
дървета. Пееха вятърни чанове и посетителите се смееха — висок, звучен смях на
аристократи — и вдигаха наздравици с кристални чаши, изложили богатството си на показ,
също като пейзажа.
Цялата сцена щеше да е очарователна, ако не беше тъй фриволна и натрапваща се. Кел
обаче я счете за непоносима. Макар Червеният Лондон да беше бижуто в арнеската империя,
все пак и тук имаше бедни хора и страдание — ала във „Великолепие“ нищо не пречеше на
остра да се преструват и да сътворяват утопии от пари и магия.
На всичкото отгоре Рай беше прав: никой друг не носеше черно и Кел се сравни с петно
върху чиста покривка за маса (дори се замисли дали да не си смени палтото, превръщайки
черното в нещо по-ярко, но не успя да се застави да се покрие с някоя от пауновите
разцветки, тъй модерни тази зима), докато принцът слагаше ръка на рамото му и го поведе
напред. Подминаха една банкетна маса и Рай взе оттам два бокала лятно вино. Кел си
задържа шапката, като оглеждаше залата между периферията ѝ и ръба на чашата, връчена му
от принца.
— Дали вече са забелязали маскировката ми — промърмори брат му, свел глава, — или
още са твърде заети да се перчат?
Кел остана изненадан от осъдителната нотка в гласа на брат си. Отвърна:
— Дай им малко време, та ние току-що пристигнахме…
Ала долови как прозрението се разпространява като вълна сред посетителите, още
докато Рай се насочваше към една от сложените под дърветата кушетки.
Принцът се отпусна сред възглавниците и си свали шапката. Черните му къдри грейнаха
и дори без обичайния златен кръг в косата; всичко в него — позата, съвършената усмивка,
самоувереността — издаваха потеклото му. Кел знаеше, че не е способен да наподоби
излъчването му — беше опитвал. Рай захвърли шапката си на съседната маса. Младият
антари се поколеба, опипвайки периферията на своята, но я задържа — не разполагаше с
друга броня срещу нахални погледи.
Отпи от питието си и понеже не се интересуваше особено от останалите във
„Великолепие“, огледа брат си. Все още не разбираше половинчатата маскировка на Рай.
Заведението представляваше свърталище за елита, а елитът познаваше компанията на принца
по-добре от всички други в града. Аристократите прекарваха месеци в изучаване на кралския
език, само и само чрез уменията си да завоюват приятелството му (макар Кел да знаеше, че
Рай смята този навик за неприятен и ненужен). Всъщност не само дрехите го притесняваха.
Всичко в принца си беше наред, но все пак…
— Наистина ли изглеждам чак толкова добре? — попита Рай, без да го гледа в очите,
докато в заведението звънтеше стъклен смях.
— Прекрасен си и си съвсем наясно по въпроса — отвърна Кел и насочи вниманието си
към килима от трева под краката им.
До кушетката им се приближи единствено прислужница — млада дама в бяла рокля — и
то колкото да попита дали има с какво да направи тяхната вечер още по-приятна. Рай
разцъфтя в усмивка и я отпрати да потърси по-силно питие и цвете.
Кел проследи как принцът отпуска ръце по облегалката на кушетката, а светлите му
златни очи блестят, докато оглежда заведението. Това беше Рай в най-питомния си вид и все
пак — притеснително подозрителен.
Прислужницата се върна с гарафа с рубинова течност и едничко тъмносиньо цвете; Рай
прие питието и с усмивка затъкна цветето зад ухото ѝ. Кел подбели очи. Някои неща не се
променяха.
Рай напълни чашата му, а младежът се вслушваше в надигащия се шепот — все повече от
гостите се обръщаха към тях. Усети как неизбежната тежест от вниманието на зяпачите се
прехвърля от принца към спътника му. Настръхна, но, вместо да сведе глава, се застави да
срещне погледите им.
— Щеше да е много по-забавно — отбеляза Рай, — ако спреш да се зъбиш на всички.
Кел го изпепели с поглед.
— Те се боят от мен.
— Те ти се прекланят — принцът махна с ръка. — Мнозинството в този град те смятат
за бог.
При тази дума Кел се присви. Магьосниците антари наистина бяха рядкост —
достатъчна причина някои да ги смятат за божествени въплъщения, за избраници на съдбата.
— Да, но останалите ме мислят за дявол.
Рай поизправи гръб.
— Знаеш ли, че според Веск ти сменяш сезоните, контролираш прилива, благославяш
империята?
— Ако се мъчиш да пробудиш егото ми…
— Не, но винаги ще останеш само единствен по рода си, просто ти го напомням.
Кел се вцепени при мисълта за Холанд. Допускаше все някога да се роди нов антари —
или да бъде открит — но не беше сигурен дали го вярва. С Холанд се явяваха представители
на изчезващ вид. Хора с техните способности винаги са били нещо рядко, но сега главоломно
се приближаваха към изчезването. Ами ако наистина се окажеше последен от вида си?
Кел се намръщи.
— Предпочитам да съм нормален.
Сега беше ред на Рай да го изпепели с поглед.
— Горкичкият. Чудя се как ли се чувства човек, поставен на пиедестал.
— Разликата е — отвърна Кел, — че хората те обичат.
— На всеки десет, които ме обичат — отвърна Рай и описа с ръка кръг към просторната
зала, — един иска да ме види мъртъв.
Друг спомен измести мисълта за Холанд — случката със Сенките, опитали се преди
шест години да отвлекат Рай, своеобразно послание за трона колко скъпоценни ресурси се
хабят за фриволни афери, а пренебрегват нуждите на народа. И Кел бе склонен да ги разбере
— стигаше му само веднъж да надзърне във „Великолепие“.
— Имам предвид — продължи Рай, — че на всеки десет, които те обожествяват, един
иска да те види на кладата. При хора като нас процентите са си такива.
Кел си наля питие и отбеляза:
— Това място е кошмарно.
— Ами… — Рай изпразни чашата си на един дъх и шумно я остави на масата, — най-
лесно е да си тръгнем.
И ето го най-сетне онзи блясък в очите на принца. Кел внезапно проумя маскировката
му. Рай не беше облечен като за „Великолепие“, понеже не това беше истинската им цел.
— Избрал си този дворец преднамерено!
Реакцията му предизвика ленива усмивка:
— Не разбирам за какво говориш.
— Избрал си го, понеже си очаквал тук да се почувствам нещастен и лесно да се съглася
да те придружа на някое друго място.
— И?
— И сериозно подценяваш способността ми да понасям страдание.
— Ти решаваш — принцът се изправи на крака с обичайната си ленива грациозност, —
аз възнамерявам да пообиколя наоколо.
Кел се намръщи, но не се надигна. Проследи отдалечаването на Рай и се опита да
имитира свойственото на принца престорено безразличие — облегна се удобно с чаша в
ръка.
Следеше как брат му маневрира през тълпата гости, усмихва се весело, разменя
ръкостискания, целува приятелски бузи, от време на време сочи дрехите си и сам се
присмива на себе си. Независимо от твърденията на Рай, беше факт, че тук се вписва без
усилие. Както и би следвало, помисли си Кел.
Но това не му пречеше да презира користолюбието в очите на остра, вперени в принца.
Жените пърхаха с мигли — с твърде малко топлина и твърде много лукавство.
Одобрителните погледи на мъжете съдържаха твърде малко любезност и твърде много
алчност. Един-двама стрелнаха с поглед и Кел — там различи същата алчност — но никой не
прояви достатъчно смелост да го доближи. Хубаво. Нека си шепнат, нека зяпат. Той изпита
странното и внезапно желание да устрои сцена, да види как веселието на гостите се
превръща в ужас при вида на истинската му сила.
Кел стисна по-здраво чашата и понечи да се надигне от мястото си, но долови отгласи от
разговор на компания в съседство.
Не възнамеряваше да подслушва — отдаваше му се съвсем естествено. Вероятно магията
във вените му обостряше слуха или се бе научил да се настройва по-фино с годините. Когато
тъй често си тема на разговори шепнешком, става ти навик.
— … щях да се запиша — похвали се благородник, облегнат на планина от възглавници.
— Стига де — порица го жена до лакътя му, — дори ако имаше уменията, а ти ги нямаш,
доста си закъснял. Списъкът вече е огласен.
— Така ли?
Подобно на повечето градски жители, и те говореха за „Есен таш“ — Елементалните
игри. В началото Кел не им обръщаше внимание, тъй като остра обикновено се вълнуват
повече от балове и банкети, отколкото от съперници. Но те заговориха сериозно за
магьосниците, все едно обсъждаха екзотични зверове.
— Е, разбира се, списъкът не е публикуван още — продължи жената със заговорнически
тон, — но брат ми си има методи.
— Има ли познати вътре? — обади се небрежно друг мъж.
— Чух, че победителката, Кисимир, отново участва.
— А Емъри?
При споменаването на това име Кел се вцепени, а кокалчетата му върху чашата побеляха.
Несъмнено има грешка, помисли си той в същия момент, когато жената попита:
— Алукард Емъри ли?
— Да. Завръща се да се състезава. Така чух.
Пулсът на Кел заблъска в ушите му и виното в чашата му се завихри.
— Това са глупости — възрази един от мъжете.
— Признавам ти, бива те със слуховете. Емъри не е стъпвал на лондонска земя от три
години.
— Дори и така да е — не се предаваше жената, — но името му е включено в списъка.
Приятелят на брат ми има сестра, която е куриер за авен есен и тя казва, че…
Внезапна болка прониза рамото на Кел и той едва не изтърва чашата. Още докато
посягаше да притисне длан към ключицата си, вече въртеше глава в търсене на източника на
нападението. Отне му миг да осъзнае, че болката всъщност не е негова. Беше ехо.
От Рай.
Къде се намираше брат му?
Кел скочи на крака и замалко да разлее гарафата на масата — трескаво огледа залата за
ониксовата коса на принца и синята му куртка. Не ги забеляза никъде. Сърцето на антари
препускаше в гърдите му и той едва устоя на желанието да извика Рай по име. Усещаше как
събира погледите на гостите, но не се вълнуваше особено. Посетителите не бяха важни за
него. Единственият човек на това място — в този град — за когото го беше грижа, се
намираше някъде наблизо и изпитваше болка!
Кел присви очи и се взря през твърде ярко осветеното поле във „Великолепие“.
Слънчевите фенери сияеха в небето, но в далечината следобедната светлина на откритата
зала потъваше в коридорите на по-тъмна гора. Кел изруга и се втурна през ливадата, без да
обръща внимание на погледите на гостите.
Болката се повтори, този път ниско на кръста, и Кел измъкна ножа си от канията, щом
щурмува сенчестия листак. Ругаеше гъстите дървета, сред които единствен източник на
светлина бяха звездни фенери. Гората гъмжеше от развълнувани двойки.
Дявол го взел, изсъска Кел с препускащ пулс, докато се връщаше обратно.
Имаше навик да държи за всеки случай амулет на Рай в себе си. Тъкмо се канеше да
пусне кръв и да призове бойно заклинание, когато белегът му запулсира по начин,
подсказващ, че принцът е наблизо. Обърна се и чу приглушен шепот откъм най-близкия
шубрак — гласът вероятно принадлежеше на Рай. Кел се шмугна сред клоните, готов за
битка, но завари нещо съвсем неочаквано.
Там, на обрасъл с мъх склон, полусъблеченият Рай се бе надвесил над момичето в бяло,
с все още втъкнато в косата синьо цвете, и притискаше лице към рамото ѝ. Кел забеляза по
голия му гръб следи от нокти, достатъчно дълбоки да му пуснат кръв, а на бедрото му
разцъфна прясно ехо от болка, понеже момичето заби нокти в плътта на принца.
Кел изпъшка остро — от неудобство и облекчение — а момичето го видя да стои в
шубрака и изстена. Рай вдигна задъхан глава и се усмихна без грам неудобство.
— Копеле такова — изсъска Кел.
— Любовник ли ти е? — почуди се момичето.
Рай се отпусна на пети, претърколи се с ленива грациозност и се изтегна върху мъха.
— Брат — обясни лаконично.
— Махай се — нареди Кел на прислужницата.
Тя го погледна объркано, но все пак сбра полите си и си тръгна, а Рай се изправи полека
и си потърси ризата.
— Мислех, че са те нападнали!
— Ами… — принцът внимателно надяна туниката си през глава. — В определен
смисъл…
Кел откри куртката на Рай окачена на нисък клон и му я подаде със замах. После поведе
принца обратно през гората и ливадата, между сребърните врати, та чак навън в нощта.
Шестваха в мълчание, но в мига, щом се измъкнаха от „Великолепие“, Кел се нахвърли на
брат си:
— Какво си мислеше, че правиш?
— Нужно ли е да питаш?
Младият антари поклати невярващо глава:
— Непоносим задник си!
Рай само се засмя.
— Откъде да знам, че ще бъде толкова груба с мен?
— Ще те убия.
— Не става — отвърна принцът и разпери ръце. — За това поне лично си се погрижил.
За миг, докато думите витаеха в облаче зимен дъх, той изглеждаше искрено разочарован.
После обаче усмивката му се завърна.
— Хайде — подкани той и преметна ръка през рамото на Кел. — И бездруго се наситих
на „Великолепие“. Да намерим по-поносимо място за пиене.
Започваше да вали суграшица и Рай въздъхна:
— Не вярвам да си се сетил да ми вземеш шапката?
IІІ
— Светии! — изруга Рай. — Във всички Лондони ли става толкова студено?
— Става — потвърди Кел. Отдалечаваха се от яркото, туптящо сърце на града и
навлизаха в поредица от все по-тесни улици. — И дори още по-студено.
Докато вървяха, той си представяше този Лондон, наложен върху другите. В Сивия
Лондон сега щяха да минават през Уестминстър. А в Белия — ето там — имаше каменно
площадче и преди време се издигаше статуя на близнаците Дейн.
Рай спря на крачка пред него и Кел вдигна глава — принцът държеше отворена вратата
на пивница. Окачената високо дървена табела гласеше „Авен страс“.
Благословени води.
Кел изруга под нос. Знаеше достатъчно за това място, та да е наясно, че не бива да са
тук. Рай не биваше да е тук. Не беше толкова зле колкото „Тройка ножове“ в сърцето на шала,
където черните пранги на ограничители блестяха кажи-речи на всяка китка, нито колкото
„Джак и ’сички“, където при последното им излизане си навлякоха толкова неприятности,
но и на „Водите“ им се носеше зловеща слава.
— Так — Кел порица брат си на арнески понеже на подобни места не беше редно да се
говори висш кралски.
— Какво? — попита Рай невинно и грабна шапката от главата на брат си. — Не е
„Раченаст“. А и тук имам работа.
— Каква по-точно? — поинтересува се Кел, докато брат му наместваше шапката върху
къдриците си, но принцът само му смигна и хлътна вътре, така че на младежа му остана да
избира: да стои отвън, докато замръзне… или да го последва.
Заведението ухаеше на море и бира. „Великолепие“ беше открито, с пищни цветове и
ярки светлини, а „Водите“ сякаш се състоеше само от тъмни ъгли и пълни с жарава мангали,
маси и сепарета, проснати като трупове из помещението. Въздухът тежеше от дим и кънтеше
от шумен смях и пиянски заплахи.
Това заведение поне не си придава фасони, помисли си Кел. Без преструвки. Без илюзии.
Напомняше му за „На хвърлей камък“, за „Залязващо слънце“, за „Ожарен кокал“.
Фиксирани точки в света — места, където Кел си въртеше бизнеса по времето, когато не
беше така почтен; когато разменяше дрънкулки от далечни места — такива, до които само
той беше способен да стигне.
На път към бара Рай смъкна периферията на шапката над светлите си очи. Даде знак на
човечето зад бармана и плъзна по плота лист хартия и сребърен лин.
— За „Есен таш“ — прошепна принцът.
— Състезател? — гласът на човечето наподобяваше дрънчене на камъни.
— Камеров Лости.
— За победа?
Рай поклати глава:
— Не. Само до деветката.
Непознатият го погледна озадачен, но прие облога с щракване на пръсти и се оттегли в
ъгъла на бара.
Кел поклати невярващо глава:
— Дойде тук, на това място, за залог. В турнир, който ти провеждаш…
В очите на Рай танцуваха искрици:
— Абсолютно вярно.
— Надали е законно — заключи Кел.
— Което е причината да сме тук.
— Я ми обясни защо не биваше да започваме нощта оттук?
— Понеже — Рай даде знак на бармана, — когато те измъкнах от двореца, ти беше в
лошо настроение. Не е необичайно, но поначало беше твърдо решен да презреш първата ни
спирка тази нощ, която и да е тя. Просто се подготвих предварително.
Барманът се приближи, без да сваля очи от чашата, която лъскаше. Дори да бе забелязал
рижавата коса и черното око на Кел, въобще не му пролича.
— Два пъти „Черната Сали“ — поръча Рай на арнески и прояви достатъчно ум да плати
с дребни монети, а не с лин или златен рин, с каквито разполагаха благородниците.
Барманът кимна и им сервира две чаши гъста тъмна напитка.
Кел вдигна своята — течността беше твърде гъста и непрозрачна на вид — и отпи
предпазливо. Замалко да се задави, а неколцина насядали около бара посетители се
разсмяха. Питието беше гадничко на вкус, лепкаво като сироп, ала силно и се стичаше
неохотно по гърлото, но и удряше в главата.
— Отровна смес — плю той. — Какво има вътре?
— Повярвай ми, братко, не щеш и да знаеш — Рай се извърна отново към бармана. —
Ще вземем и две зимни бири.
— Кой пие такова чудо? — задави се Кел.
— Който иска да се напие — обясни Рай и с гримаса отпи голяма, трудна за преглъщане
глътка.
Още докато избутваше чашата си встрани, Кел усети как му се завърта главата.
— Забави малко темпото — помоли, но принцът изглеждаше твърдо решен да пресуши
чашата, после я удари в плота със замах и потрепери. Мъжете в края на бара стовариха
одобрително халби и Рай им се поклони нестабилно.
— Впечатляващо — промърмори Кел.
В същия миг някой зад тях се изхрачи:
— Мен ако питаш, принцът е глезено лайно.
И двамата се вцепениха. Проницателният господин се бе привел над маса заедно с
двамина други, с гръб към бара.
— Глей си езика — предупреди едното му приятелче, — туй е кралчето, дето го
плюеш…
Преди Кел да изпита облекчение, и тримата избухнаха в смях.
Рай стисна плота с побелели кокалчета и младият антари се вкопчи в рамото на брат си
— достатъчно силно, та болката да отекне и в неговото. Последното, от което имаше нужда,
беше принцът-наследник да се замеси в бой в „Благословени води“.
— Какво точно каза — изсъска в ухото на Рай, — за онези, дето искали да ни гледат как
горим?—
Разправят, че грам магия нямало в него — продължи първият от троицата, очевидно
пиян. Трезвен човек не би говорил подобни неща на висок глас.
— Нищо чудно — промърмори вторият.
— Не е честно — обади се третият. — Щото нали знаете, че ако не беше горе в оня
лъскав палат, щеше да проси като псе.
Най-противното беше, че негодникът надали се лъжеше. Този свят се управляваше с
магия, ала силата не се предаваше по кръвна линия и не зависеше от произхода; течеше гъста
в някои и църцореше в други. Но, ако магията откажеше да дари някого със сила, то хората го
приемаха като присъда. От слабите страняха, оставяха ги да се оправят сами. Понякога те
тръгваха по море — там елементалната мощ играеше по-малка роля от силата на мускулите
— но най-често оставаха на сушата, крадяха и накрая се оказваха дори с по-малко, отколкото
са имали. Тази страна на живота бе спестена на Рай по рождение.
— Че кво право има да сяда на оня ми ти трон? — изръмжа вторият.
— Никво, щото…
На Кел му дойде до гуша. Тъкмо се канеше да се обърне към масата, когато Рай положи
длан на рамото му. Стори го спокойно и в допира му не се усети напрежение. Рече:
— Не си прави труда!
Взе бирите и тръгна към отсрещния ъгъл. Един от троицата се изтягаше на стола,
вдигнал двата му предни крака от пода. Докато го подминаваше, Кел промени центъра му на
равновесие. Не погледна през рамо, но се наслади как негодникът тупна на пода.
— Лошо куче — смъмри го Рай, ала младият антари долови в гласа му весели нотки.
Принцът ловко се провря между масите до сепаре в дъното и Кел тръгна да го последва,
когато нещо в пивницата привлече вниманието му. Или, по-точно, някой. Тя изпъкваше не
само защото беше една от малкото жени, но и понеже я познаваше. Бяха се срещали два пъти,
но я забеляза незабавно — котешка усмивка и черна коса, завита на плитки около главата,
всяка — преплетена със златна нишка. Дръзка постъпка — да носиш накити от ценен метал
в заведение, пълно с биячи и крадци.
Кисимир Васрин обаче беше по-дръзка от всички.
Беше също така и сегашната шампионка от „Есен таш“, както и причината турнирът да
се провежда в Лондон. До Игрите оставаха още две седмици, но ето я, кралица на трона си в
ъгъла на „Благословените води“, заобиколена от обичайния си елегантен антураж.
Шампионът от турнира прекарваше по-голямата част от годината в пътуване из империята,
провеждаше демонстрации и обучаваше млади магьосници, стига да имаха достатъчно
дълбоки джобове. За първи път Кисимир си спечели място в списъка на избраните още на
шестнайсет и през последните дванайсет години и четири турнира постепенно се изкачи до
победата.
Само на двайсет и осем, като нищо щеше да повтори подвига си отново.
С хищна усмивка на уста, Кисимир лениво подръпна каменната си обеца, една от трите
на всяко ухо. После вдигна глава, вгледа се над масата и по протежение на кръчмата и спря
поглед върху Кел. Очите ѝ бяха с дузина оттенъци и хората твърдяха, че умеела да прозира в
душата ти. Антари се съмняваше доколко уникалните ириси я даряват с особени или
уникални сили (но кой беше той, та да приказва, предвид знака на магията, изпълнил едното
му око?), ала погледът ѝ все пак беше притеснителен.
Той вирна брадичка и позволи на светлината в пивницата да озари лъскавата чернота на
дясното му око. Кисимир дори не се престори на изненадана. Само му пожела наздраве —
небрежно вдигна към устните си чаша с по-черна от катран течност.
— Ще сядаш ли — попита Рай, — или ще стърчиш на пост?
Кел прекъсна огледа на заведението и се обърна към брат си. Принцът, изтегнал се на
пейката, с вдигнати крака, опипваше периферията на присвоената шапка и мърмореше колко
повече харесвал своята. Младият магьосник избута встрани ботушите на принца, за да седне.
Искаше да попита как стои въпросът със списъците за турнира и как така в него ще
участва Алукард Емъри, но, дори непроизнесено, името оставяше кисел вкус в устата му.
Отпи солидна глътка от бирата, ала тя не разтвори жлъчта.
— Хайде да идем на пътешествие — предложи Рай и се понадигна да седне. — Щом
турнирът приключи.
Кел се разсмя.
— Сериозно говоря — увери го принцът, леко заваляйки думите.
Младежът знаеше, че е сериозен, но беше и наясно колко неосъществимо е желанието
им. Кралят не допускаше неговият антари да пътува извън Лондон, дори когато отиваше в
други светове. Официално го правеха уж за негова безопасност — възможно бе и наистина да
е така — но двамата с Рай знаеха, че има и друга причина.
— Ще поговоря с татко… — поде принцът и замълча, сякаш идеята вече се бе изпарила
от мислите му. После отново се надигна и се измъкна от сепарето.
— Къде отиваш? — попита Кел.
— Да донеса по още едно.
Кел погледна празната чаша на Рай, сетне своята, още наполовина пълна.
— Май ни стига толкова…
Принцът се обърна към него, вкопчен в ръба на сепарето. С оцъклени очи изръмжа:
— Вече и говориш от името на двама ни, а? Първо тялото, а сега и волята ми ли си
присвояваш?
Това беше удар под кръста и Кел внезапно се почувства ужасно уморен. На свой ред се
ядоса:—
Хубаво. Давай. Отрови и двама ни.
Разтри очи и проследи криволичещия път на брат си. Рай обичаше да си пийва, но
досега не бе проявявал твърдо намерение да се напие до безсъзнание; до степен да изгуби
способност да мисли. Светците знаеха, че и Кел си има демони, но той поне бе наясно, че
няма да ги удави. Не и по този начин. Чудеше се защо продължава да позволява на Рай да
опитва.
Кел прерови джобовете на палтото си и намери бронзовата табакера с три тънки пури.
Не беше кой знае какъв пушач — и страстен пияч не беше — ала в желанието си да
върне поне част от контрола над веществата, които вкарваше в тялото си, щракна с пръсти,
над палеца му затанцува малко пламъче — и от него запали пуретата.
Вдиша дълбоко — това не беше тютюн като в Сивия Лондон, нито ужасната гадост,
каквато пушеха в Белия, а листа от меко, ароматно растение, предназначено да освежи ума
му и да успокои нервите. Кел издиша дима и разсеяно проследи облачето.
Чу стъпки и вдигна глава в очакване да види Рай, ала пред него се оказа млада дама.
Имаше всички белези на член на свитата на Кисимир — от увитите около главата тъмни
плитки до златните пафти и медальона с котешко око на шията.
— Аван — поздрави тя с копринен глас.
— Аван — отвърна Кел.
Хубавицата пристъпи напред, а роклята ѝ прошумоля по ръба на сепарето.
— Мастър Васрин праща поздравите си и желае да ви предам съобщение.
— Какво гласи то? — антари си дръпна от пуретата.
Жената се усмихна и, преди Кел да стори каквото и да е — дори да издиша — тя се
пресегна, сграбчи лицето му в шепи и го целуна. Дъхът в гърдите на младежа спря, обля го
гореща вълна и когато пратеничката се отдръпна — не много, а колкото да срещне очите му
— тя издиша облак дим. Той почти се разсмя. Момичето изви устни в котешка усмивка и се
вгледа в очите му, не със страх или дори изненада, а по-скоро с възбуда. С възхита. И Кел
осъзна, че в този момент трябва да се почувства натрапник… но не изпита нищо подобно.
Погледна покрай нея към принца — още стоеше на бара.
— Тя само това ли каза? — поинтересува се Кел.
Момичето изви устни:
— Инструкциите ѝ бяха неясни, мас авен варес.
Мой благословени принце.
— Не — намръщи се младежът. — Не съм принц.
— Какво тогава?
Той преглътна:
— Просто Кел.
Момичето се изчерви. Беше твърде интимно — според обществените норми дори той да
желаеше познатите му да пропуснат кралската титла, следваше да се обръщат към него с
мастър Кел. Ала и това не му беше по вкуса. Копнееше да бъде единствено себе си.
— Кел — повтори момичето, сякаш опитваше името му на вкус.
— А теб как те наричат?
— Асана — прошепна тя и думата се изплъзна от езика ѝ като синоним на наслада.
Красавицата го притисна обратно към пейката — жест едновременно открит и срамежлив.
После долепи устни до неговите. Роклята ѝ беше прилепнала според съвременната мода и
антари вплете пръсти в дантелата на корсета ѝ ниско на кръста.
— Кел — прошепна някой в ухото му.
Този път не беше Асана. Беше Делайла Бард. Тя имаше този навик — да се промъква в
мислите му и да го разфокусира, същи крадец. Каквато собствено и беше. Или поне е била,
преди той да я изведе от нейния свят и да я вкара в своя. Светците знаеха как — или къде —
скитореше напоследък, но в мислите на младия антари си оставаше завинаги крадла, която
му отмъква най-вълнуващите мигове. Махай се, помисли си той и сграбчи по-здраво роклята
на момичето. Асана го целуна отново, но междувременно го водеха някъде другаде, навън, по
пътя в студения октомври и други устни се притискаха към неговите, сега тук, след миг
изчезнали… призрак на целувка.
— Това за какво беше?
Остра като нож усмивка.
— За късмет.
Кел изстена разочаровано и придърпа Асана към себе си. Целуна я страстно, отчаяно, в
опит да изтрие набега на Лайла. Сетне устните на момичето се плъзнаха по гърлото му.
— Мас варес — погъделичка го тя с дъха си.
— Не съм… — поде Кел, но устата ѝ отново намери неговата и открадна довода му
заедно с всичкия въздух. Ръката му бе потънала някъде в гривата ѝ. Ето я, притисната в
основата на врата ѝ. На свой ред Асана разпери длан върху гърдите му, плъзна пръсти по
корема му и…
Болка!
Стрелна се по челюстта на антари, внезапна и силна.
— Какво има? — попита Асана. — Какво става?
Кел стисна зъби.
— Нищо!
Ще убия брат ми.
Откъсна мисли от Рай и ги насочи към Асана, но, точно когато устните му намериха
нейните, болката се завърна и го сряза в бедрото.
В продължение на един привидно безкраен миг Кел се чудеше дали Рай не се е усамотил
с поредното ентусиазирано завоевание. Болката го удари за трети път, вече през ребрата,
достатъчно остро да му изкара дъха, и приятната вероятност се изпари.
— Светии! — изруга младият антари и с няколко промърморени извинения се измъкна
от прегръдката на Асана и от сепарето. Пивницата се залюля при твърде бързото му
изправяне и той се облегна на стената и огледа залата, като се чудеше в какви ли
неприятности се е забъркал Рай за пореден път.
После забеляза, че масата близо до бара, където бяха разговаряли тримата пияници, е
празна. „Благословените води“ имаше две врати — предна и задна. Кел избра втората и
позна. Изскочи в нощта със скорост, която съвсем искрено го изненада, предвид факта колко
бяха изпили двамата с Рай. Болката и студът обаче са отрезвяващи фактори и младият антари
рязко се закова в посипана със снежец задна уличка, а магията плискаше нажежена през
вените му, готова за битката.
Най-напред Кел видя кръвта.
После — ножа на принца върху паважа.
Тримата бяха заградили Рай в дъното на уличката. Единият имаше рана на ръката.
Другият — на бузата. Противникът им явно бе успял да ги резне в отбрана, преди да изгуби
оръжието си, но сега стоеше превит, притискаше ребрата си с длан и от носа му се стичаше
кръв. Мъжагите очевидно не осъзнаваха кой е. Едно е да приказваш лошо за кралското
отроче, но да го удариш…
— Това да ти е за урок, дето ми цепна бузата — изръмжа единият.
— Подобрява вида ти — изпъшка Рай през стиснати зъби. Кел направо не повярва на
ушите си: брат му предизвикваше противниците си.
— … си търсиш неприятности.
— И ще си ги намериш.
— Не бих… бил тъй уверен… — принцът се закашля. Завъртя глава покрай троицата
към Кел. Усмихна се гадничко и процеди през окървавени зъби: — Я виж ти, здрасти! —
сякаш двамата случайно се бяха натъкнали един на друг. Сякаш не му изваждаха душата с
ритници зад „Благословени води“. И сякаш точно в този момент Кел не изпитваше желание
да остави нападателите да опухат Рай, задето се е държал глупаво и достатъчно нагло, та да
си изпроси сам боя (понеже Кел не се съмняваше, че принцът е виновен за схватката). И още
нещо подхранваше желанието му — биячите не го знаеха, но всъщност те не можеха да
убият жертвата си. Така работеше заклинанието, белязано в кожата и на двама им. Нищо не
можеше да убие Рай, защото животът, който се плискаше във вените му, не беше негов. Беше
на Кел. И докато сърцето на младия антари биеше, принцът също щеше да живее.
Но бяха способни да го наранят, а Кел не беше достатъчно ядосан да допусне подобно
нещо.—
Здравей, братко — поздрави той и скръсти ръце.
Двама от мъжагите се обърнаха към него.
— Керс ла? — подкачи го единият. — Псето дошло да ти душка по петите?
— Не ми изглежда много зъбато това псе — обади се вторият.
Третият дори не си даде труд да се извърне. Рай му подхвърли нещо обидно — Кел не
долови какво точно — и той насочи ритник към стомаха на принца. Така и не го нанесе.
Младият антари стисна зъби и ботушът на наглеца застина във въздуха, а костите в крака му
застъргаха по чужда воля.
— Какво…
Кел ги усука с ума си и мъжът излетя странично към най-близката стена. Рухна на
земята със стенания, а другите двама го погледнаха с почуда и ужас.
— Не можеш… — поде единият, но не се доизказа. Фактът, че Кел владееше тази
способност бе по-малко шокиращ от демонстрацията, че смее да я използва. Костната магия
бе рядко и опасно умение — и забранено, понеже нарушаваше кардинален закон: никой не
бива да използва магия, умствена или физическа, за да контролира друг човек. Всеки,
показал и най-малка склонност към нея, биваше силно окуражаван да се отучи. А хванат в
подобна простъпка, си отиваше с пълен комплект ограничители.
Обикновен магьосник никога не би рискувал подобно наказание.
Кел обаче не беше обикновен магьосник.
Той вирна брадичка, та мъжете да видят очите му и изпита мрачно задоволство от
скоростта, с която пребледняха. Междувременно зад гърба му отекнаха стъпки. Кел се
извърна: в улицата се изсипваше още народ. Новодошлите бяха пияни, разгневени и
въоръжени. Съмнението надигна глава в душата му.
Сърцето му препусна, магията плисна във вените му. Усети мускулите по лицето си да се
раздвижват и му отне секунда да осъзнае, че се усмихва.
Измъкна кинжала от скритата под мишницата си кания и с плавно движение си поряза
ръката. По улицата покапа кръв на едри червени капки.
— Ас исера — нареди Кел и думите придобиха форма едновременно в кръвта му и във
въздуха. Извибрираха в уличката.
И земята започна да замръзва.
Начена се от капките кръв и се разпростря с бързината на скреж по паважа и под
краката, докато миг по-късно всички нападатели стояха върху монолитна плоскост от лед.
Един пристъпи и краката му се изплъзнаха изпод него, а ръцете му вършееха в опит да запази
равновесие, докато падаше. Друг сигурно бе обул по-добри ботуши, защото пристъпи уверено
напред. Но Кел вече се движеше. Наведе се, притисна кървава длан към уличните павета и
заповяда:
— Ас стено.
Счупи се.
Пукане разцепи нощта — тихо разчупване на плоскост от дебел лед. Пукнатини се
изстреляха изпод дланта на Кел и нацепиха земята във всички посоки. Изправи се и
отломъците се разлетяха около него. Всяко парче, не приковано под ботуш или тяло, се
вдигна във въздуха и увисна там, а ръбовете, по-остри от ножове, се разгръщаха около антари
подобно на зловещи лъчи от светлина.
Внезапно всички в уличката застинаха, но не понеже бе сковал костите в телата им, а
защото ги вцепени страх. Както и беше редно. Кел вече не се чувстваше пиян. Нито му беше
студено.
— Виж сега — един от нападателите внимателно вдигна ръце. — Няма нужда да
постъпваш така…
— Не е честно — изръмжа тихичко друг, о чието гърло се бе опряло парче лед.
— Честно ли? — попита Кел, изненадан колко стабилно звучи гласът му. — А трима
срещу един честно ли е?
— Той започна боя!
— А осем срещу двама дали е честно? — продължи Кел. Така като гледам,
превъзходството е във ваша полза.
Ледените остриета се придвижваха полека във въздуха. Наоколо се разнесе панически
шепот.—
Просто се защитавахме!
— Не знаехме!
Рай се беше изправил, облегнат на стената.
— Стига де, Кел…
— Не мърдай, Рай — предупреди го магьосникът. — Достатъчно проблеми предизвика.
Заострените късове лед се разлетяха на всички страни и с прецизност започнаха да се
нареждат и срещу всеки нападател се обърнаха по две-три парчета, насочени към гърлото,
сърцето и корема. Негодниците се взираха в леда с ококорени очи и със затаен дъх чакаха да
видят какво ще се случи.
Какво ще стори Кел.
Едно трепване на китката — само толкова беше нужно — да сложи край на всеки един в
уличката.
Спри, рече нечий глас: заповед твърде тиха, за да я чуе.
Спри.
После, внезапно, далеч по-силен, отекна гласът на Рай — думите се откъртваха от
гърлото му с тътнеж:
— КЕЛ, СПРИ!
Нощта се върна на фокус и младежът осъзна, че е застинал на място и държи в шепата
си осем живота — и почти им е сложил край. Не за да ги накаже заради нападението над Рай
(принцът вероятно ги беше провокирал), нито защото бяха лоши (макар неколцина от тях
наистина да бяха такива). А само защото имаше възможност и понеже му харесваше да
упражнява контрол, да бъде най-силният, да знае, че стигне ли се дотам, той ще бъде
последният оцелял.
Кел издиша и отпусна ръка. Остави парчетата лед да рухнат на паважа, където се
разтрошиха. Мъжете изпъшкаха, взеха да ругаят и като един се запрепъваха заднешком.
Магическият миг бе отминал.
Един рухна разтреперан на земята.
Друг бе позеленял, сякаш всеки момент ще повърне.
— Махайте се оттук! — изсъска Кел тихо.
Те се подчиниха. Изпрати ги с поглед.
Негодниците и бездруго вече го мислеха за чудовище, а сега се погрижи и да придаде
тежест на страховете им, и влоши положението още повече. Но нямаше значение — май и
бездруго не бе по силите му да го подобри.
Натрошеният лед хрущеше под краката на Кел, запътил се към Рай. Принцът бе
приседнал на пети, с гръб към стената. Изглеждаше замаян, но антари предположи, че не е
толкова от побоя, колкото от пиенето. Кръвта бе спряла да тече от носа и устата му, иначе
лицето му изглеждаше невредимо; Кел се претърси за ехо от болка и напипа само няколко
натъртени ребра.
Протегна ръка, за да помогне на Рай да се изправи. Принцът пристъпи напред и се
олюля, но Кел го задържа и му помогна да остане на крака.
— Ето пак — промърмори Рай и облегна глава върху рамото на брат си. — Никога не ме
оставяш да падна.
— И да позволя да ме завлечеш със себе си ли? — скара му се Кел и преметна ръката на
принца през раменете си. — Хайде, братко. Позабавлявахме се достатъчно за тази нощ.
— Съжалявам — прошепна Рай.
— Знам.
Всъщност Кел не можеше да забрави как се чувстваше по време на боя — и онази малка
инатлива частица от него, която несъмнено се беше наслаждавала. Нямаше как да забрави и
усмивката — хем му принадлежеше, хем същевременно беше на съвсем друг човек.
Потрепери и помогна на брат си да се прибере.
IV
Гвардейците ги чакаха в коридора.
Кел успя да прекара принца по целия път до двореца и нагоре по стълбите на Купата. И
тогава налетя на засадата: двама бяха от охраната на Рай, други двама — от неговата; и
четиримата изглеждаха много ядосани.
— Вис, Толнерс — кимна Кел престорено дружелюбно. — Какво ще кажете да ми
помогнете?
Все едно мъкнеше чувал с жито, не принца-наследник на Арнес.
Пазачите на Рай, пребледнели от гняв и притеснение, се въздържаха да посегнат към
товара му.
— Стаф, Хастра? — призова той своите гвардейци. Посрещна го каменно мълчание. —
Добре, махайте се от пътя, сам ще го нося.
И разбута гвардейците.
— Принцът ли кърви? — Вис посочи ръкава на Кел, с който бе избърсал лицето на Рай.
— Не — отвърна той. — Само аз.
При тези думи охраната на Рай видимо се отпусна. На Кел му се видя странно. Вис беше
притеснителен, все настръхнал, а на Толнерс напълно му липсваше чувство за хумор,
стискаше зъби като офицер. Преди да ги назначат да охраняват младия принц, и двамата бяха
служили на самия крал Максим, и приемаха номерата на принца с далеч по-малко охота от
предишната двойка на Рай. Колкото до охраната на Кел, Хастра беше млад и старателен, а
Стаф и дума не проронваше, нито пред антари, нито в неговата компания. През първия
месец Кел дори не беше сигурен дали гвардеецът го мрази, или се бои от него. По-късно Рай
му разкри истината — сестрата на Стаф бе загинала по време на Черната нощ — и вече беше
наясно: вероятно ставаше дума и за двете.
— Той е добър гвардеец — обясни Рай, когато Кел го попита защо му пращат такъв
човек. И добави мрачно. — По избор на татко е.
Отрядът стигна до кралския етаж, отреден за двамата братя, Толнерс извади лист и го
показа на Кел.
— Не е никак смешно!
Очевидно Рай бе имал любезността да забоде бележка на вратата си, в случай че някой в
двореца се притесни.
Не съм отвлечен.
Излизам да пийна по едно с Кел.
Пазете тайна.
Спалнята на Рай се намираше в края на коридора и вратите ѝ бяха богато инкрустирани.
Кел ги отвори с ритник.
— Твърде шумно — промърмори Рай.
— Мастър Кел — подхвана влезлият след него Вис, — настоявам да спрете с тези…
— Не съм го извел насила.
— Но сте допуснал…
— Аз съм му брат, не съм му охрана — озъби се Кел. Знаеше, че е отгледан да защитава
Рай, а не да бъде негов спътник, но задачата не беше никак лека, а и не стори ли достатъчно?
Толнерс се сопна:
— Кралят и кралицата…
— Махай се — надигна се Рай. — Боли ме глава от теб.
— Ваше Височество… — опита пак гвардеецът и посегна към рамото на младежа.
— Марш! — отряза принцът гневно.
Гвардейците се отдръпнаха, сетне несигурно погледнаха към Кел.
— Чухте господаря си — изръмжа той. — Махайте се! — и изгледа многозначително
своята охрана: — Всички!
Щом вратите се затвориха зад тях, Кел помогна на Рай да стигне до леглото.
Промърмори:
— Май започвам да ги харесвам…
Принцът замаяно се претърколи по гръб и скри очите си с длан. Не спираше да повтаря
тихичко:
— Съжалявам… съжалявам…
Кел потрепери при спомена за онази ужасна нощ, когато принцът кървеше до смърт, а
той и Лайла се опитваха да го отведат на безопасно място; продължаваше да чува тихите му
възклицания „Съжалявам!“, заглъхващи ужасяващо в мълчание и унес и…
— … аз съм виновен… — гласът на Рай го върна в настоящето.
— Шшшт — Кел се настани в креслото до леглото.
— Само исках… като преди.
— Знам — кимна младият магьосник и разтри очи. — Знам!
Остана, докато Рай се успокои и потъна в дълбок сън. Едва тогава се изправи отново.
Стаята се залюля леко и Кел се облегна за миг върху гравираната колона на леглото, преди да
се насочи към своите покои — не през претъпкания с гвардейци коридор, а през тайния
проход между стаите им. При влизането му фенерите се разгоряха — магията му се отдаваше
с лекота и без усилие, но не превръщаше спалнята в по-близко подобие на дом. Помещението
винаги му се бе струвало странно чуждо. Задушаваше го като зле прилягащ костюм.
Покои за кралска особа. Свободни дипли плат с цветовете на нощта прикриваха тавана;
до едната стена бе опряно елегантно бюро; диван и кресла се гушеха около сребърна масичка
за чай, а стъклените крила на врата водеха към тераса, днес покрита с тънък слой сняг. Кел
си съблече палтото и го обърна няколко пъти наопаки, за да го върне до кралско-червената му
страна, преди да го захвърли на дивана.
Липсваше му малката стаичка на най-горния етаж в „Рубинени поля“, с грубоватата
мазилка и твърдото легло, и постоянния шум, но преди няколко месеца Холанд изгори до
основи кръчмата, а с тях и съдържателката, и Кел не беше в състояние да се насили да
потърси нова стая. Тя бе негова тайна, а той обеща на краля — и на Рай — да спре да крие
тайни.
Липсваха му стаята и нейното уединение, ала в копнежа по нея се криеше и друг
елемент. Младежът смяташе загубата за справедлива. Така му се падаше. Заради него хората
изгубиха много повече.
Така че Кел си стоеше в кралските си покои.
На подиума го очакваше леглото — плюшен матрак с море от възглавници — но вместо
да си легне, Кел се отпусна в любимото си кресло. В сравнение с леглото то беше очукано —
беше го примъкнал от един кабинет в двореца — ала гледаше към балконските врати и отвъд
тях — към топлото сияние на Айл. Щракна с пръсти и фенерите помръкнаха, а сетне
угаснаха.
В креслото, само в компанията на светлината от реката, уморените мисли на Кел се
разпиляха и, както се случваше неизменно, се върнаха към Делайла Бард. Мислеше за нея не
като за едно момиче, а за цели три — твърде кльощавата улична крадла, обрала го в една
задна уличка; окървавената партньорка, сражавала се редом с него, и непоносимото девойче,
което го изостави и дори не погледна назад.
Къде си, Лайла, запита се той. И в какви неприятности се забъркваш?
Кел измъкна от задния си джоб носна кърпичка. Още при първата им среща в тъмна
уличка момичето, преоблечено като момче, му даде това парче тъмен плат: хитър номер, с
който успя да го ограби. С помощта на кърпичката неведнъж бе намирал Лайла и се чудеше
дали ще смогне отново — или сега вече платът беше много повече негов, отколкото неин. Кел
се чудеше и къде ли ще го отведе заклинанието, ако проработи.
С проникваща чак до мозъка на костите си увереност знаеше, че Лайла е жива —
нямаше начин да не е — и ѝ завиждаше: завиждаше, защото момичето от Сивия Лондон се
скита нейде по света и вижда части от него, които Кел — от Червения Лондон и при това
антари — никога не бе съзирал.
Прибра кърпичката, затвори очи и зачака сънят да го завлече в дълбините си.
Сънува я. Сънува как стои на неговата тераса: примамваше го да излезе и да поиграят.
Сънува я да вплита пръсти в неговите и светкавица от сила да ги споява заедно. Сънува как
се надбягват по непознати улици — не лондонските, по които бяха минали, а криволичещи и
с пресечки на места, където Кел никога не бе попадал и навярно никога нямаше да види. Ето
я обаче Лайла, редом с него, тегли го към свободата…
V
Белият Лондон
Ожка поначало беше грациозна.
Грациозна, когато танцуваше. Грациозна и когато убиваше.
Слънчевите лъчи се лееха по каменния под, а тя се въртеше и ножовете ѝ разсичаха
въздуха по време на полета си нагоре и надолу по дъгата; един с друг и с дланите ѝ ги
свързваше една мярка черно въже.
Косата ѝ — преди светла — сега сияеше в ярко рижо: шокиращ цвят на фона на все още
порцелановата ѝ кожа, дързък като кръв. Кичурите се вееха около раменете ѝ, докато Ожка се
въртеше и навеждаше — ярък пламък в средата на смъртоносен кръг.
Ожка танцуваше, а металът танцуваше заедно с нея, перфектен партньор на плавните ѝ
движения, и през цялото време тя си държеше очите затворени. Знаеше танца си наизуст —
танц, научила първо като дете по улиците на Косик, в най-лошата част на Лондон. Танц,
който бе покорила. Човек не остава жив в този град само с гол късмет. Не и ако притежава
дори наченки на сила. Мършоядите ще те надушат, ще ти прережат гърлото, та да откраднат
колкото и малко да носиш в кръвта си. Не ги е грижа дали си дете. Това само те прави по-
лесна за залавяне и убиване.
Не и Ожка. Тя си беше прорязала път през Косик. Порасна и се опази жива в град, който
успяваше да убие всекиго. И всичко.
Но това беше съвсем друг живот. Беше преди. Сега живееше „след“.
При всяко движение вените на Ожка чертаеха елегантни черни щрихи по кожата.
Долавяше туптенето на магията в себе си — втори пулс, преплетен с нейния. В началото
пареше, толкова гореща, че тя се страхуваше да не я погълне, както бе станало с другите. Но
после ѝ се довери. Тялото ѝ спря да се сражава, магията — също. Тя я прегърна и щом го
стори, бе прегърната в отговор и двете танцуваха заедно, горяха заедно, сливаха се като
закалена стомана.
Остриетата свистяха около нея — удължения на ръцете ѝ — танцът почти завърши.
И в този миг тя усети призоваването като гореща ракета в главата си.
Застина на място — не спря внезапно, разбира се, а полека — и същевременно нави
черното въже в ръцете си така, че остриетата да тупнат в шепите ѝ. Едва тогава отвори очи.
Едното беше жълто.
Другото — черно.
Доказателство, че е била избрана.
Не беше първата, но това не я безпокоеше. То нямаше значение. Важното беше, че
другите се оказаха твърде слаби. Първият издържа само няколко дни. Вторият едва изкара
първата седмица. Но Ожка беше различна. Оцеля. Щеше да оцелее, стига да остане
достойна.
Такова беше обещанието на краля, дадено, когато я избра.
Ожка нави въжето около остриетата и пъхна оръжието в кобура на бедрото си.
От краищата на рижата ѝ коса капеше пот и тя я изстиска, преди да надене жакета си и
да закопчае наметалото. Плъзна пръсти по белега, минаващ от гърлото нагоре по челюстта и
през бузата ѝ, и свършваше точно под знака на краля.
Магията донесе сила за мускулите ѝ, топлина в кръвта и цвят на лицето ѝ, ала тя се
уплаши да не би накрая да изтрие белега. Беше облекчена, че не се случи. Този белег — и
всички други по тялото ѝ — Ожка бе заслужила да носи.
Призоваването припламна отново зад очите ѝ и тя излезе навън. Денят беше студен, но
не вледеняващ, и в небесата, над облаците, сини щрихи разчертаваха небето. Сини. Не
леденото мръснобяло, с което тя израсна, а истинско синьо. Сякаш самото небе се топеше.
Водите на Сийлт също се размръзваха — все повече с всеки изминал ден — и ледът
отстъпваше на зеленикавосива вода.
Накъдето и да се обърнеше Ожка, светът се пробуждаше.
Възкръсваше.
При тази гледка и кръвотокът на Ожка се учестяваше. Веднъж влезе в магазин и видя
покрит с прахоляк сандък. Помнеше как прокара ръце по него, свали сивия саван и разкри
тъмния лак отдолу. Същото става и сега, каза си тя. Кралят дойде, прокара длан през града и
отърси прахоляка.
Ще отнеме време, каза той, но всичко беше наред. Промяната прииждаше.
Една-едничка уличка разделяше дома на Ожка от стените на замъка и докато
пресичаше, тя стрелна с поглед реката и другата половина на града отвъд. От сърцевината на
Косик до стъпалата към замъка… Дълъг път бе изминала.
Портите зееха отворени, а нови лози се катереха по каменните стени и от двете им
страни. На влизане във вътрешния двор Ожка се пресегна и докосна малко пурпурно цветче.
Там, където преди се бе простирал Крос Мейкт2 — гробище на каменни трупове в
подножието на замъка — днес се ширеше морава и тревата растеше напук на зимния хлад.
Сега имаше само две статуи, изправени до каменните стълби. И двете — поръчани от новия
крал, но не като предупреждение, а като напомняне за фалшиви обещания и паднали тирани.
Изобразяваха старите управници — Атос и Астрид Дейн — издялани от бял мрамор. И
двамата близнаци стояха на колене. С изкривено от болка лице Атос Дейн се взираше в
камшика, увит като змия около китките му. Разтегнала устни в безмълвен, безсмъртен писък,
Астрид стискаше дръжката на кинжал с острие, забито в гърдите ѝ.
Статуите бяха зловещи и неприятни. За разлика от новия крал.
Новият крал беше съвършен.
Новият крал беше избран.
Новият крал беше бог.
А Ожка? Тя забелязваше как той я гледа с прекрасните си очи и знаеше, че вече и в нея
вижда красота, все повече с всеки изминал ден.
Стигна до горната площадка и премина през входа на замъка.
Ожка бе чувала легенди за стражите с празни погледи, служили под властта на Дейн —
мъже с ограбен разум и души, оставени само като черупки. Но сега те бяха изчезнали и
замъкът стоеше отворен и странно празен. В седмиците след падането на близнаците
неведнъж го нападаха, превземаха, удържаха и изгубваха, но вече не се виждаха следи от
клането. Цареше покой.
Имаше прислуга — мъже и жени се появяваха и изчезваха със сведени глави — както и
дузина гвардейци, но очите им не бяха празни. Ако не друго, те се движеха целеустремено; с
понятна за Ожка увереност. Това беше възкресението — легенда, пренесена в реалността, и
те всички играеха роля в нея.
Никой не я спря, докато напредваше през замъка.
Всъщност някои хора дори коленичеха при преминаването ѝ, а други шепнеха
благословии и свеждаха глави. Стигна до тронната зала. Вратите ѝ зееха отворени и кралят
чакаше. Сводестият таван бе изчезнал, масивните стени и колони сега се отваряха към
откритото небе.
Крачките на Ожка отекнаха по мраморния под.
Дали наистина е направен от кости, запита се тя, или е само легенда? (Ожка бе чувала
само слухове; тя го играеше умно, стоеше си в Косик и по време на управлението на
близнаците Дейн ги избягваше с цената на всичко. Твърде много легенди витаеха около
близнаците и до една бяха кървави).
Кралят стоеше до трона и се взираше в лъскавата повърхност на гадателско езеро,
образувало равен гладък кръг на подиума. Ожка счете покоя му за почти толкова
хипнотизиращ, колкото и човекът, отразен в него.
Почти.
Ала нещо липсваше в черното езеро. Под гладката повърхност на човека кипеше
енергия. Дори от отсрещната страна на тронната зала Ожка усещаше как бълва от него на
вълни. Истински източник на сила.
Животът още се вкореняваше в този град, но в краля вече бе разцъфтял.
Той беше висок и силен, мускулите се усукваха по изваяното му тяло, силата му бе
очевидна при все елегантните дрехи. Черната му, сресана назад коса разкриваше високи
скули и волева брадичка. Взираше се в езерото с ръце, сплетени на гърба, устните му бяха
стиснати в лека гримаса, а на челото му се забелязваше едва видима бръчка. Ръцете му! Ожка
помнеше онзи ден, когато положи длани върху нея: едната притисната в основата на шията,
другата — разперена върху очите ѝ. Още тогава, преди силата му да премине помежду им, тя
я усети да пулсира под кожата му и я желаеше, нуждаеше се от нея като от въздух.
С устни, съвсем близо до ухото ѝ, кралят попита:
— Приемаш ли мощта ми?
— Приемам я — отвърна Ожка. Светът незабавно се обърна на изпепеляваща горещина,
мрак и болка. Изгаряше. Докато гласът му не я пробуди отново, отблизо, с думите:
— Спри да се бориш, Ожка. Пусни го да влезе!
Тя така и стори.
Кралят я избра и тя нямаше да го подведе. Точно както в пророчествата, спасителят бе
дошъл. И тя щеше да стои редом с него.
— Ожка — изрече той, без да вдига глава. От устата му името ѝ прозвуча като
заклинание.
— Ваше Величество — кимна тя и коленичи пред езерото.
Кралят я погледна и тръгна да обикаля езерото.
— Знаеш, че никак не харесвам титлите…
Ожка се изправи и го погледна в очите — едното зелено, другото черно.
— … затова ме наричай Холанд.
IІІ
Вълната се обръща
I
Червеният Лондон
Кошмарът започна както винаги — с Кел, застанал насред обществено място. Понякога
беше „На хвърлей камък“ или градината със статуите пред крепостта на Дейн, или
Лондонското светилище — едновременно сред хората и сам.
Тази вечер се намираше на Нощния пазар.
Гъмжеше от народ — по-голяма тълпа, отколкото Кел някога бе виждал; хората се
тъпчеха рамо до рамо покрай речния бряг. Стори му се, че видя Рай отсреща, но докато
смогне да извика името на брат си, принцът изчезна в тълпата.
Наблизо съзря момиче с тъмна коса, подстригана на черта под ухото, и я повика —
Лайла? — ала щом пристъпи към нея, тълпата се залюля и я погълна. Всички му бяха
познати и същевременно — непознати в местещата се гмеж от народ.
След миг зловещо-бяла коса привлече погледа му — жилестият Атос Дейн се плъзгаше
като змия през тълпата. Кел изръмжа и посегна към ножа си, но го спря студена хватка върху
ръката му.
— Момченце-цветенце — изгука глас в ухото му и той се завъртя, за да види Астрид,
покрита с цепнатини, сякаш някой бе слепил разпарчетосаното ѝ тяло. Кел отстъпи с
олюляване, но тълпата се беше сгъстила още повече и някой го бутна изотзад. Докато успее
да си възвърне равновесието, и двамата Дейн бяха изчезнали.
Рай отново се мярна в далечината. Озърташе се, все едно търси някого, и изричаше нещо
— име, което Кел не чуваше.
Друг непознат се блъсна силно в младия антари.
— Съжалявам… — промърмори. — Извинете…
Но думите отекваха и хората все се блъскаха в него, все едно не го виждат, сякаш го няма
тук. И тогава, едва помислил си го, всички спряха насред крачка и се извърнаха към него, с
лица, които се превръщаха в зловещи маски на гняв, страх и отвращение.
— Съжалявам — повтори той и вдигна ръце навреме да види как вените му почерняват.
— Не! — прошепна, докато магията пълзеше нагоре по ръцете му. — Не, моля, не!
Усещаше как мракът бръмчи в кръвта му, докато се разпространява. Тълпата се раздвижи
отново, но вместо да се разотидат, хората се трупаха около него.
— Назад! — предупреди ги Кел и понеже не го послушаха, опита да избяга, но откри, че
краката му не искат да се движат.
— Твърде късно — разнесе се отнякъде гласът на Холанд. Отвсякъде. — Щом веднъж го
пуснеш в себе си, вече си изгубен.
Магията си проправяше път през него с всеки удар на сърцето. Кел се опита да се бори с
нея, но тя вече се намираше в главата му и шепнеше с гласа на Витари:
Пусни ме да вляза!
Мракът се удари в сърцето на Кел, болка се стрелна назъбена през гърдите му и в
далечината Рай припадна.
— Не! — извика магьосникът, пресегна се към брат си — безполезно, безнадеждно —
но щом ръката му докосна най-близкия човек, мракът прескочи като огън от пръстите му към
гърдите на непознатия. Той потрепери, сетне рухна и при падането на паважа тялото му се
разсипа на прах. Но още преди това хората и от двете му страни също взеха да падат, а
смъртта се развихряше като вълна през тълпата, безмълвно поглъщаше всички. Зад тях
сградите също се рушаха, мостовете, накрая и дворецът, докато Кел не остана сам в празния
свят.
И тогава в тишината чу звук: не беше хлипане, нито писък, а смях.
Отне му малко време да разпознае гласа.
Беше неговият.
Кел изпъшка и мъчително се изтръгна от съня.
През вратите на спалнята се процеждаше светлина и се отразяваше в пресен пласт сняг.
Слънчевите отблясъци го накараха да се намръщи и да отклони очи, притиснал длан към
гърдите си в очакване бясно разтуптяното му сърце да успокои ход.
Беше заспал в креслото, напълно облечен, а главата го болеше от алкохолните
похождения на брат му.
— Да му се не види, Рай — промърмори Кел и се изправи. Слепоочията му пулсираха и
звукът съвпадаше със случващото се зад прозореца му. Ударите, които той — добре де, Рай —
понесе предишната нощ, представляваха само спомен, но последиците от питиетата се бяха
удвоили и Кел прецени, че острата и краткотрайна болка от рана е за предпочитане пред
притъпеното, но продължително мъчение на махмурлука. Чувстваше се като мъртвец и
докато плискаше със студена вода лицето и шията си и се обличаше, искрено се надяваше на
принца да му е още по-зле.
Пред вратата на стража стоеше гвардеец с посивяващи слепоочия. Кел се намръщи.
Всеки път се надяваше да попадне на Хастра. Вместо това обикновено откриваше Стаф.
Онзи, който го мразеше.
— Добро утро — поздрави го магьосникът и го подмина.
— Следобед е, сър — тръгна на крачка след него Стаф — или Сребрьо, какъвто прякор
бе лепнал на застаряващия войник Рай. Кел не си умираше от радост при вида на Стаф или
Хастра като последица от Черната нощ, но и не беше изненадан. Не беше вина на
гвардейците, че крал Максим не вярва вече на своя антари. Точно както не беше и вина на
Кел, че гвардейците не винаги успяваха да хванат дирите.
Намери Рай в Слънчевата стая — дворче, обкръжено от стъкло — да обядва с краля и
кралицата. Принцът изглежда се справяше с махмурлука с изненадващо спокойствие, макар
Кел да усещаше главоболието му, пулсиращо по същите линии като неговото, и забеляза, че
принцът седи с гръб към озарената от слънцето страна и яркия ден зад прозорците.
— Кел! — възкликна Рай бодро. — Започнах да мисля, че ще проспиш деня!
— Съжалявам — отвърна многозначително Кел. — Сигурно съм пийнал малко повече
снощи.
— Добър ден и на теб, Кел — поздрави го кралица Емайра, елегантна дама с кожа по-
гладка от полирано дърво и златен обръч, положен върху черната като гарваново крило коса.
Говореше мило, но дистанцирано и Кел имаше чувството, че са минали седмици, откакто е
посягала да го помилва по бузата. Всъщност бе дори по-отдавна. Ставаха близо четири
месеца от Черната нощ, когато младият антари вкара черния камък в града и Витари
премина по улиците, а Астрид Дейн заби кинжал в гърдите на Рай и Кел даде част от живота
си, за да го върне.
Къде е синът ни? — попита тогава кралицата, сякаш имаше само едно дете.
— Надявам се да си отпочинал добре — отбеляза крал Максим и вдигна очи от
купчината книжа пред себе си.
— Така е, сир…
На масата бяха сервирани плодове и хляб. Кел се настани на празния стол, към него
приближи слуга със сребърна кана и му наля чаша врял чай. Той я гаврътна на една изгаряща
глътка и слугата, след като го измери с поглед, му остави каната — мил жест, за който
младежът беше безмерно благодарен.
Още двама души седяха на масата: мъж и жена, и двамата облечени в отсенки на
червеното, всеки със златна брошка с печата на Мареш — бокал и изгряващо слънце —
закопчана на рамото. Брошката определяше гостите като „приятели на короната“;
разрешаваше им пълен достъп до двореца и нареждаше на слугите и гвардейците не само да
ги приветстват, но и да им помагат.
— Парло, Лисейн — поздрави ги Кел. Те бяха остра, избрани да организират турнира, и
младият антари имаше чувството, че през последните няколко седмици ги е виждал по-
често от краля и кралицата.
— Мастър Кел — обадиха се те в синхрон и наклониха глава със заучени усмивки и
пресметливо раболепие.
На масата беше разгърната карта на двореца и прилежащите земи, едното ѝ ъгълче —
пъхнато под блюдо с тартове, другото — под чаша с чай, и Лисейн сочеше към южното
крило.—
Планираме там да отседнат принц Кол и принцеса Кора, в Изумрудения апартамент.
В деня преди пристигането им ще бъдат доставени свежи цветя.
От другата страна на масата Рай направи гримаса срещу Кел. Младият антари беше
твърде уморен да се опитва да я разчете.
— Лорд Сол-ин-Ар — продължи Лисейн, — ще бъде настанен в Западния апартамент.
Заредили сме го с кафе, точно според заповедите и…
— А кралицата от Веск? — избуча Максим. — Ами кралят на Фаро? Защо те не ни
удостоят с присъствието си? Не ни ли вярват? Или си имат по-важни неща за вършене?
Емайра се намръщи:
— Избраните от тях емисари са подходящи.
Рай възрази:
— Кралица Ластра от Веск има седем деца, майко; съмнявам се за нея да е голямо
неудобство да ни даде две назаем. Що се отнася до фароанците, лорд Сол-ин-Ар е прословут
антагонист, прекарал е последните две десетилетия в опити да предизвика вълнения
навсякъде, където отива, с надежда да разпали достатъчно голям конфликт, та да детронира
брат си и да превземе властта във Фаро.
— Откога се интересуваш толкова от имперска политика? — осведоми се Кел, вече на
третата чаша чай.
За негова изненада Рай му се сопна и отряза:
— Интересувам се от кралството си, братко. Редно е и ти да го правиш.
— Аз не съм им принц — отбеляза Кел. Не беше в настроение да търпи натякването на
брат си. — Аз съм само онзи, комуто се налага да изгребва кашите на принца.
— О, как го каза, сякаш ти нямаш склонност да забъркваш каши?
Двамата се гледаха право в очите. Кел устоя на желанието да намушка с вилица крака
си, само и само да види как брат му трепва.
Какво им ставаше? Никога преди не се бяха държали грубо един с друг. Ала май не само
болката и насладата се пренасяха по връзката. Страх, раздразнение, гняв: всичко протичаше
по обвързващото заклинание, отекваше помежду им и се усилваше. Рай поначало си беше
вятърничав, но сега Кел чувстваше вечно менящия се нрав на брат си, постоянните
трептения на настроението, и това го влудяваше. Нямаше значение какво разстояние ги дели.
Все едно дали стояха рамо до рамо, или на Лондони разстояние. Нямаше път за бягство.
Връзката помежду им все повече и повече се превръщаше в окови.
Емайра се окашля:
— Намирам източното крило на двореца за по-подходящо за лорд Сол-ин-Ар. По-добре
осветено е. Но какво да правим със свитата му? Весканците винаги пътуват с пълен
антураж…
Кралицата успокои присъстващите и умело отклони разговора от кипналите настроения
на братята, но във въздуха останаха да витаят твърде много неизречени думи и атмосферата
стана потискаща. Кел се изправи и се приготви да се оттегли.
— Къде отиваш? — попита Максим и връчи книжата на прислугата.
Кел се извърна към него.
— Смятах да нагледам строежа на плаващите арени, Ваше Величество.
— Рай ще се заеме — отвърна кралят. — Ти имаш задача за изпълнение… — и му
подаде плик. Преди да види това парче хартия, Кел не осъзнаваше колко му се иска да тръгне
на път — да избяга не само от двореца, но и от този град, от този свят.
Нямаше адрес, но знаеше точно къде се очаква да го отнесе. Връзката с Белия Лондон
беше в застой, откакто тронът му се опразни и градът тънеше във война за короната за първи
път от седем години. След смъртта на Дейн Кел бе ходил дотам само веднъж и замалко да си
изгуби живота сред свирепите тълпи. После взеха решение за известно време да страни от
Белия Лондон, докато вълненията не затихнат.
Оставаше само Сивият Лондон. Простото, лишено от магия царство, потънало във
въглищен дим и по-стабилно от уличен паваж.
— Готов съм да тръгна — Кел пристъпи към краля.
— Пази се от принц-регента — предупреди Максим. — Тези послания са въпрос на
традиция, но желанията му стават все по-настоятелни.
Кел кимна. Често му се искаше да пита краля какво мисли за управника на Сивия
Лондон; задаваше си въпроси за съдържанието на писмата му и дали принц-регентът
разпитва толкова подробно титуляра на съседния трон, колкото и Кел.
— Често се интересува за магия — каза на краля. — Правя всичко по силите си да го
обезкуража.
Максим изсумтя:
— Той е глупак. Внимавай с него.
Кел вдигна вежда. Нима кралят действително се притесняваше за безопасността му?
Посегна към писмото, видя искрица недоверие да проблясва в очите на повелителя си и
настроението му се развали. Максим носеше сръдните като белези. Избеляваха с времето, но
винаги оставяха следа.
Кел си даваше сметка, че сам си навлече недоволството му. Години наред използва
експедициите в ролята на кралски пратеник, за да пренася забранени предмети между
световете. Ако не си беше изградил репутация на контрабандист, черният камък никога
нямаше да се озове в ръцете му, нито пък щеше да убива и да породи хаос в Червения
Лондон. Близнаците Дейн несъмнено все пак щяха да намерят начин, но нямаше да
използват Кел за целите си. Послужи им за пешка и се показа същински глупак, и сега си
плащаше за това — точно както Рай бе принуден да плаща за постъпката си — допусна
амулетът да го обладае и съответно Астрид Дейн да се настани в тялото му. В крайна сметка
и двамата имаха вина. Но кралят все още обичаше Рай. Кралицата все още го гледаше в очите.
Емайра му подаде втори, по-малък плик. Бележка за крал Джордж. Най-вече проява на
любезност, но крехкият крал се крепеше на тази кореспонденция — а също и Кел. Болният
Джордж нямаше представа колко къси стават писмата, а младият антари нямаше намерение
да допусне той да го узнае. Научи се да ги усложнява, да плете интимни подробности за
арнеските крал и кралица, за похожденията на принца и за своя живот в двореца. Този път
вероятно щеше да разкаже на Джордж за турнира. На краля щеше да му хареса.
Взе писмата и се обърна да поеме на път, вече зает с мисли какво ще каже. В този
момент Максим го спря.
— А каква ще бъде точката ти на връщане?
За миг Кел се вцепени. Въпросът наподобяваше опъната каишка — напомняне, че сега
го държат вързан.
— Вратата ще е в основата на „Нареш Кас“, в южния край на Нощния пазар.
Стаф се навърташе около вратата и кралят го погледна, за да се увери, че го е чул, и
гвардеецът кимна рязко.
— Не закъснявай — нареди Максим.
Кел се извърна и остави кралското семейство да обсъжда гостите за турнира, чистите
чаршафи и кой предпочита кафе, а кой — вино или силен чай.
На входа на Слънчевата стая младежът погледна през рамо и установи, че Рай го
наблюдава с многозначително изражение; би могло да се изтълкува като „Съжалявам“, но
също и като „Разкарай се“ или дори „Ще говорим после“. Кел не задълба в размисъл и
избяга, а пътем пъхна писмата в джоба на палтото си. Решително обиколи коридорите на
двореца, върна се в покоите си и влезе в нишата на спалнята, като затвори вратата зад гърба
си. Рай сигурно би използвал подобен алков да държи ботуши или брошки за наметала, но
Кел бе превърнал пространството в малка, ала добре снабдена библиотека, където стояха
разнообразни събрани от него текстове по темата за магията. Трактатите бяха колкото
философски, толкова и практически, много от тях — дар от мастър Тийрън или взети назаем
от дворцовата библиотека, имаше и негови лични дневници, изпълнени с размисли по повод
кръвната магия антари, за която се знаеше толкова малко. Едно тънко черно томче той беше
посветил на витари: черната магия, пробудена и разрушена все от неговата ръка миналата
година. Дневникът съдържаше повече въпроси, отколкото отговори.
Върху вътрешната страна на вратата на библиотеката се виждаха надраскани на ръка
половин дузина символи: всеки прост, но лесно различим — преки пътища към други места
в града, внимателно начертани с кръв. Някои бяха избелели от неупотреба, други — съвсем
пресни. Един от символите — кръг с чифт пресечени линии, драснати през него — водеше
към светилището на Тийрън на отвъдния бряг. Кел прокара пръсти по знака и живо си
припомни как помага на Лайла да примъкнат умиращия Рай през вратата. Друг от знаците
водеше преди време до личната стая на младия магьосник в „Рубинени поля“ —
единственото място в Лондон, негово наистина. Сега представляваше само петно пепел.
Кел огледа внимателно вратата, за да открие търсения знак: звезда, съставена от три
пресичащи се щрихи.
Символът носеше свои спомени: стар крал стои в стая, превърната в килия, а възлестите
му пръсти стискат червена монета, докато мърмори за избледняваща магия…
Кел измъкна кинжала си от мястото му под маншета на палтото и си поряза ръката.
Потече кръв — плътна и алена — той натопи пръст в нея и нарисува символа наново.
Притисна длан с разперени пръсти към знака и каза:
— Ас таскен.
Прехвърли ме.
После пристъпи напред.
Светът омекна и се усука около дланта му и той премина от тъмната ниша под ярко
слънце, силно и достатъчно остро да съживи поотслабналото му главоболие. Кел вече не
беше в личната си библиотека, а стоеше в добре поддържан вътрешен двор. Не беше в Сивия
Лондон — още не — а в градината на остра в елегантно селце на име Дисан, важно не
поради отличните си овошки или стъклените статуи, а защото заемаше същото място в
Червения Лондон, където се намираше дворецът „Уиндзор“ в Сивия.
Абсолютно същото място.
Пътническата магия действаше само по два начина. Кел умееше или да се прехвърля
между две различни места в един и същи свят, или да пътува между еднакви места в
различни светове. Понеже държаха английския крал в „Уиндзор“, разположен доста далеч от
град Лондон, налагаше се да се разходи първо до градината на остра Паверон. Навигационна
хитрина, измислена от Кел… не че някой знаеше подробности за магията на антари, та да я
оцени. Холанд навярно, но той беше мъртъв, а и несъмнено си имаше мрежа от преки и
междинни преходи, достатъчно сложна да превърне опитите на Кел в детинска игра.
Зимният вятър фучеше около младежа и той потрепери, докато измъкваше писмата от джоба
с неокървавената си ръка, после заобръща палтото отвътре навън и отвън навътре, за да
открие търсената страна — черна дреха до коленете, с качулка и кадифена подплата.
Подходяща за Сивия Лондон, където студът винаги пронизва по-остро, по-сурово и с особена
влажност прониква през плат и кожа.
Кел надяна новото палто и пъхна писмата в един от джобовете му (подплатени с
омекотена вълна вместо с коприна), избълва облак топъл дъх и беляза заледената стена с
кръв от ръката си. После понечи да посегне към връвта с амулети на шията си, ала нещо
привлече вниманието му. Поспря и се огледа, проучи градината. Беше сам — абсолютно
насаме — и установи, че иска да се наслади на усещането. С изключение на едно пътуване
на север още докато двамата с Рай бяха деца, никога не бе ходил до по-далечна точка извън
града. Неизменно го наблюдаваха, но през последните четири месеца се чувстваше още
повече затворник в сравнение с близо двайсетте години, откакто служеше на трона. Преди
Кел се чувстваше вещ. Сега се смяташе за пленник.
Май трябваше да избяга, когато бе имал възможност.
Все още ще успееш да изчезнеш, обади се глас в ухото му. Звучеше подозрително сходно
с Лайла.
В крайна сметка тя избяга. Дали би могъл и той? Не се налагаше да се крие в друг свят.
Ами ако… си тръгне? Ще се отдалечи от градината и от селото, и от града. Ще се качи на
пощенска кола или на кораб до океана и после… какво? Колко далеч ще стигне без почти
никакви пари и с око, което издава, че е антари?
Защо не си вземеш каквото ти трябва, рече гласът.
Светът е много голям. А той изобщо не го беше виждал.
Ако остане в Арнес, най-вероятно ще го открият. Ами ако избяга във Фаро или Веск?
Фароанците смятаха окото му за белег на сила и нищо повече, но Кел беше чувал да
споменават името му във връзка с весканската дума крат’а — колона. Сякаш той сам
крепеше арнеската империя. Ако някоя от империите го докопа…
Младият антари се втренчи в окървавената си длан. Светии, как изобщо обмисля
възможно бягство?
Лудост беше самата идея, че би могъл — че ще! — изостави града си. Своя крал, своята
кралица. Своя брат. Предаде ги веднъж — е, с едно престъпление, макар и извършено
многократно — и това едва не му коства всичко. Не би ги обрекъл повторно, независимо
какво безпокойство ще се пробуди в него.
Колко му е да си свободен, настоя гласът.
Но тъкмо в това се състоеше проблемът. Кел никога нямаше да бъде свободен. Без
значение колко далеч ще избяга. Отказа се от свободния живот, когато подари своя на Рай.
— Стига толкова — каза на глас, за да усмири съмненията, докато търсеше нужната връв
под яката си. Изхлузи я презглава. На нея висеше медна монета с кралски лик, изтъркан до
гладкост от годините употреба. Стига толкова, помисли си той и поднесе окървавената си
ръка към градинската стена. Предстоеше му работа.
— Ас траварс.
Пътувай.
Светът започна да се огъва около думите, кръвта и магията. Кел пристъпи напред с
надежда да изостави зад гърба си проблемите със своя Лондон и вместо тях да прекара
няколко минути с краля.
Веднага щом подметките му стъпиха върху килима в двореца, осъзна, че проблемите му
тепърва започват. Нещо не беше наред, веднага му стана ясно.
„Уиндзор“ беше твърде тих. Твърде тъмен.
Легенът с вода, очакващ обикновено Кел на плота в антрето, беше празен, свещите от
двете му страни не горяха.
Вслуша се за отгласи от стъпки, чу ги надалеч — в коридорите зад гърба си — ала от
стаята пред него го посрещна само тишина.
Обхванат от неприятно предчувствие, младежът се насочи към покоите на краля,
нетърпелив да види спаружения си домакин заспал в креслото с висока облегалка или да чуе
пресекливия му, мелодичен глас. Помещението обаче се оказа празно. Заради снега,
капаците на прозорците бяха затворени, а в огнището не пламтеше огън. Дневната беше
студена и тъмна, с аура на окончателна обреченост.
Кел отиде до огнището и протегна ръце, сякаш да ги стопли — и миг по-късно
пламъците се надигнаха в празната камина. Огънят нямаше да пламти дълго, захранван само
от въздух и магия, но на светлината му младежът обиколи в търсене на следи от доскорошен
обитател. Студен чай. Захвърлен шал. Покоите на краля обаче изглеждаха изоставени и
необитаеми.
После погледът му попадна на писмото.
Ако би могло да се нарече „писмо“.
Самотно парче плътна кремава хартия, сгънато и облегнато на масата пред огнището, с
името на антари, изписано отпред със стабилния, уверен почерк на регента.
Кел взе бележката и още преди да я разтвори, беше наясно какво ще открие вътре, но все
пак му призля, когато думите затанцуваха на светлината на магическия огън.
Кралят е мъртъв.
II
От трите думички краката му се подкосиха.
Кралят е мъртъв.
Кел се олюля; не беше свикнал да понася загуби. Страхуваше се от смъртта — винаги се
бе страхувал — сега повече от всякога, понеже животът на принца беше обвързан с неговия,
но до Черната нощ не бе губил нито един свой познат; човек, когото да харесва. Винаги бе
изпитвал слабост към болнавия крал — дори през последните години, когато лудостта и
слепотата го лишиха от повечето му достойнство и цялата му власт.
А сега кралят си бе отишъл. Цялост, завърнала се при частите си, както би казал Тийрън.
Под новината принцът-регент бе добавил послепис:
Излез в коридора. Има кой да те отведе в покоите ми.
Кел се поколеба и огледа за последно празната стая. После колебливо сви длан в юмрук,
върна огъня от камината обратно в нищото и потопи помещението в мрак. Тръгна си. Излезе,
прекоси антрето и премина в коридорите отвъд.
Все едно попадна в различен свят.
„Уиндзор“ не беше така пищен като „Сейнт Джеймс“, но не беше и чак толкова мрачен,
колкото бяха покоите на стария крал. Гоблени и килими вдъхваха топлина на коридорите.
Свещници и поставки сияеха в злато и сребро. В ниши по стените горяха лампи и гласове и
музика се разнасяха като течение.
Някой се окашля и Кел се извърна към очакващия го елегантно облечен паж.
— О, сър, добре дошли, насам, моля — слугата се поклони и, без да изчака, закрачи по
коридора.
Докато вървяха, Кел не спираше да се озърта. Не бе разглеждал коридорите отвъд
покоите на краля, но беше сигурен, че преди не са били такива.
Във всички стаи, покрай които минаха, буйно горяха огньове и неприятно претопляха
двореца. Гъмжеше от народ и Кел се почувства, все едно го показват на парад, превеждайки
го покрай шепнещи дами и любопитни господа. Стисна юмруци и сведе очи. Докато стигна
до просторната приемна, целият се зачерви от горещина и раздразнение.
— Ах. Мастър Кел!
Принцът регент — кралят, поправи се Кел — седеше на диван, заобиколен от
неколцина сковани господа и кикотещи се жени. Изглеждаше по-дебел и арогантен от преди,
копчетата му се опъваха, а върхът на носа му и брадичката му бяха зачервени. Спътниците му
млъкнаха при появата на Кел, озовал се в гостната, все още облечен с черното си пътническо
палто.—
Ваше Величество — поздрави той и леко кимна във възможно най-незначителната
демонстрация на почит. Движението намести перчема пред черното му око. Знаеше, че е
редно следващите му думи да изразяват съболезнования, но един поглед в лицето на новия
крал му подсказа кой от двамата е по-опечаленият.
— Щях да дойда в „Сейнт Джеймс“, ако…
Джордж махна властно с ръка:
— Не съм дошъл тук заради теб — рече и се изправи, макар и без особена грация. — Ще
прекарам две седмици в „Уиндзор“, докато уредя всички подробности. Докато положа
проблемите в гроба, така да се каже… — явно забеляза изкривеното от неприязън лице на
Кел, понеже добави. — Какво има?
— Не ми се струвате натъжен от загубата — отбеляза Кел.
Джордж изпухтя:
— Баща ми е в гроба от три седмици, а трябваше да прояви ум да умре още преди
години, когато се разболя. За негово добро, както и за мое… — мрачна усмивка изкриви
устните на новия крал. — Но, предполагам, за теб шокът е пресен… — приближи се до
барче, където си наля питие. — Все забравям — додаде, докато кехлибарената течност
плискаше по кристалните стени, — че докато си в твоя свят, до теб не достигат вести за
случващото се при нас.
Кел се напрегна и стрелна с поглед аристократите, разпръснати из обширната зала.
Шушукаха си и с интерес оглеждаха младежа над ръба на чашите си.
Магьосникът устоя на желанието да се пресегне и да сграбчи краля за ръкава.
— Колко от тези хора знаят? — поинтересува се той, като се помъчи да говори тихо и
равно. — За мен?
Джордж махна с ръка:
— О, нищо притеснително. Да видим, май им казах, че си посланик от чужбина. В най-
тесен смисъл е вярно. Но проблемът е друг: колкото по-малко знаят, толкова повече слухове
плъзват. Навярно е по-добре просто да те представим…
— Ще поднеса почитанията си — прекъсна го Кел, — на стария крал…
Знаеше за обичая в този свят да погребват мъртъвците си. Струваше му се странно — да
сложиш тялото в сандък! — но това означаваше, че кралят — или поне каквото е останало от
него — все още витае наоколо.
Джордж въздъхна, сякаш искането беше и очаквано, и извънредно неудобно.
— Така предположих — гаврътна чашата си. — Той е в параклиса. Но първо… —
протегна богато окичената си с пръстени ръка. — Писмото ми.
Кел извади плика от джоба на палтото си.
— И писмото за баща ми.
Младият антари колебливо извади и втората бележка. Старият крал винаги се бе
отнасял грижливо към пратките, като нареждаше на Кел да не зацапва печата. Новият крал
извади нож за писма от барчето и разряза плика, за да извади съдържанието му. На
магьосника му беше неприятна мисълта, че Джордж ще види твърде кратката бележка.
— Изминал си целия път дотук, за да му дадеш да прочете това? — попита кралят
намръщен.
— Старият крал ми допадаше.
— Е, ще се наложи вече да се задоволяваш с мен.
Кел не пророни нито дума повече.
Второто писмо беше значително по-дълго и за да го прочете, новият крал се настани в
едно кресло. Кел определено се чувстваше неудобно да стърчи прав, докато Джордж
прехвърля посланието, а кралският антураж оглежда приносителя му. Кралят си мърмореше
под нос, изчете листа три-четири пъти, прибра го и стана.
— Добре — заяви. — Да приключваме.
Кел последва Джордж навън, благодарен да избяга от залата и всички погледи в нея.
— Ама че е студено навън — кралят се загърна в пищно наметало с кожена яка. —
Надали ти е по силите да сториш нещо по въпроса…
Кел присви очи:
— За времето ли? Не.
Кралят сви рамене и двамата излязоха в дворцовия парк, следвани от ято пажове. Кел се
уви плътно в палтото си — в този хаплив февруарски ден вятърът беше силен, а въздухът —
влажен и ужасно студен. Сипеше се сняг на парцали — същинска буря. Вятърът го улавяше и
усукваше поривите му в спирали — снежинките почти не докосваха земята. Кел си вдигна
качулката.
Пъхнатите в джобовете му длани бяха голи и пръстите му се вкочаниха, но антари
разчитаха на ръцете и кръвта си да правят магии, а ръкавиците ги затрудняваха, защото се
явяваха препятствие пред бързодействащите заклинания. Не че се страхуваше от нападение
на терена на Сивия Лондон, но предпочиташе да е подготвен…
Пък и при Джордж дори простият разговор оставяше привкус на дуел, двамата не се
обичаха и не си вярваха ни най-малко. Освен това увлечението на новия крал по магията
растеше. Колко оставаше, преди Джордж да заповяда на свитата си да нападне Кел само за да
види дали ще се защитава и как го прави? Подобен ход, разбира се, би обрекъл контактите
между двата им свята, а Кел не смяташе краля за чак толкова глупав. Или поне се надяваше
да не е — колкото и да ненавиждаше Джордж, не му се искаше да изгуби единственото си
извинение за пътуване.
Кел напипа монетата в джоба си и разсеяно я запремята, колкото да си държи пръстите
затоплени. Предположи, че са тръгнали към гробище, но кралят го заведе в църква. На
влизане обясни:
— Параклисът „Сейнт Джордж“.
Беше впечатляваща, масивна постройка, пълна с остри ъгли. Вътре таванът се
засводяваше над шахматно наредени по пода плочи. Джордж си свали наметката и я подаде,
без да гледа — не се съмняваше, че ще има кой да я поеме. И наистина се намери
прислужник да го стори. Кел вдигна глава към светлината, която се лееше през витражите и
разсеяно се замисли, че все пак мястото не е толкова лошо за погребение. Докато не осъзна,
че Джордж III не е положен да почива тук, заобиколен от светлина.
Намираше се в криптата.
Таванът беше по-нисък, а светлината — слаба; от съчетанието с мириса на прашна
старина Кел настръхна целият.
Джордж взе от една полица незапален канделабър. Подпита надменно:
— Ако обичаш?
Кел се намръщи. Кралят зададе въпроса с доза алчна нотка в тона. Лукава.
— Разбира се — кимна младежът. Посегна към свещите и за миг задържа пръсти над
тях, преди да продължи нататък към ваза с дълги клечки кибрит. Взе една, драсна я леко, но
церемониално, и запали фитилите.
Джордж се нацупи, разочарован:
— А за баща ми си умираше от радост да правиш номера.
— Баща Ви беше различен човек — Кел размаха клечката, за да я угаси.
Джордж се намръщи още повече. Очевидно не беше свикнал да му отказват, но младият
антари се поколеба дали е разстроен от отказа като цяло, или защото му отказват конкретно
магия. Защо толкова настояваше на демонстрация? Просто от копнеж да види доказателства
ли? За забавление? Или имаше нещо повече?
Последва краля в криптата, потискайки тръпката, полазила го при мисълта да бъде
погребан тук. Да го сложат в сандък в земята, беше достатъчно неприятно, но да го затворят
по такъв начин, с пластове камък между него и света? Кел не бе в състояние да проумее защо
тези сиволондонци запечатват мъртъвците си, затискат изоставените телесни обвивки в
злато, дърво и камък, все едно вътре остава частица от скритата в тях приживе личност. Ами
ако наистина витае тук? Що за жестоко наказание!
Джордж стигна до ковчега на баща си, остави канделабъра, събра полите на палтото си в
ръка и коленичи със сведена глава. Пошава беззвучно с устни няколко секунди, сетне
измъкна златен кръст изпод дрехите си и го допря до устните си. Накрая се изправи,
намръщи се на прахоляка по коленете си и го отупа.
Кел се пресегна и замислено положи длан върху саркофага с желание да усети нещо —
каквото и да е — вътре. Гробът беше безмълвен и студен.
— Редно е да се изрече молитва — намекна кралят.
Кел се намръщи недоумяващо:
— Какъв смисъл има?
— За упокой на душата му, разбира се… — объркването на Кел сигурно си пролича. —
Във вашия свят нямате ли си Бог?
Той поклати глава. Джордж му се стори смаян.
— Никаква висша сила?
— Не съм казал такова нещо — възрази Кел. — Вие бихте казали, предполагам, че се
кланяме на магията. Това е най-висшата ни сила.
— Чиста ерес!
Кел вдигна вежда и свали длан от капака на ковчега.
— Ваше Величество, вие се кланяте на нещо, което нито сте в състояние да видите, нито
да докоснете, а аз — на онова, което използвам всеки ден и всеки миг. Кое е по-логичният
път?
Джордж се озъби:
— Какво общо има логиката? Това е въпрос на вяра.
Вяра. Струваше му се някак плитък заместител, но на Кел не му се виждаше редно да
вини сиволондонците. Всички имат нужда да вярват в нещо, а без магия те се бяха
примирили с по-нисш бог. Такъв, пълен с неясноти и загадки, и с измислени правила.
Иронията беше, че бяха изоставили магията много преди тя да ги изостави и я бяха смазали
със своя всемогъщ Бог.
— А какво правите с мъртъвците си? — притисна го кралят.
— Изгаряме ги.
— Варварски ритуал — изсумтя Джордж недоволно.
— По-добре, отколкото да полагаме труповете им в сандък.
— А какво става с душите им? — продължи кралят, видимо и искрено притеснен. —
Къде отиват според вас, щом не вярвате в рая и в ада?
— Връщат се в източника си — каза Кел. — Магията е във всичко, Ваше Величество. Тя
е течението на живота. Вярваме, че когато човек умре, душата му се завръща в това течение и
тялото се превръща отново в съставляващите го елементи.
— А личността?
— Тя престава да съществува.
— Какъв е смисълът тогава? — възмути се кралят. — Да живееш почтено, щом няма
нищо отвъд? Щом не печелиш нищо?
Кел често умуваше по въпроса — по свой си начин — но не копнееше за живот след
смъртта. Просто не искаше да се връща в нищото, все едно не е съществувал. Адът на Сивия
Лондон щеше да замръзне обаче, преди той да се съгласи за каквото и да е с новия крал.
— Смисълът, предполагам, е в това да си изживееш добре живота.
Джордж започваше видимо да почервенява:
— Но какво спира човек да извършва грехове, щом няма от какво да се бои?
Кел сви рамене.
— Виждал съм хора да грешат и в името на бога, и в името на магията. Злоупотребяват с
висшите си сили, все едно каква форма придобиват.
— Но без отвъден живот — намуси се кралят. — Без вечна душа… Неестествено е.
— Напротив — не се съгласи Кел. — Това е най-естественото нещо на света. Природата
се движи в кръг и ние сме природата. Неестествено е да се вярва в непогрешимия човек и в
хубаво място, което ни очаква в небесата.
Джордж се разсърди не на шега:
— По-внимателно, мастър Кел. Това е богохулство.
Кел се намръщи.
— Досега не ми правехте впечатление на особено вярващ, Ваше Величество.
Кралят се прекръсти.
— По-добре да внимава човек. Освен това… — озърна се, — аз съм крал на Англия.
Възкачих се на трона по Божието право. Управлявам по волята на същия Господ, с Когото се
подиграваш. Негов слуга съм и кралството е мое по Негова воля… — издекламира той като
заучена реч. Прибра кръста обратно под яката си. С гримаса добави: — Навярно щях да се
кланям на твоя бог, стига да бях способен да го видя и докосна, както ти правиш.
И ето ги отново в начална позиция. Старият крал се отнасяше към магията с
преклонение, с детска почуда. Този нов крал я третираше така, както гледаше на всичко
друго. С похот.
— Веднъж ви предупредих, Ваше Величество — напомни му Кел. — Магията няма
място във вашия свят. Вече не.
Джордж се усмихна и за миг заприлича по-скоро на вълк, отколкото на охранен човек.
— Сам го каза, мастър Кел, светът се движи в кръг. Не е изключено времето ни отново
да дойде… — Усмивката му изчезна, изместена от обичайното изражение на лукава
пресметливост. Ефектът беше обезпокоителен и накара Кел да се запита дали този човек
наистина е толкова хитър и самовглъбен, за какъвто го мислеше народът му, или под
плитката, увлечена да си угажда черупка се крие нещо друго.
Как го беше казала Астрид Дейн?
Не вярвам на нищо, освен ако не ми принадлежи.
През подземието лъхна течение и разлюля пламъчетата на свещите.
— Ела — каза Джордж и обърна гръб и на Кел, и на гроба на стария крал.
Младият антари се поколеба, сетне извади от джоба си лина от Червения Лондон —
звездата блестеше в центъра на монетата. Винаги носеше по една за краля — всеки месец
старият монарх се жалваше, че магията на неговата слабее, както горещината от гаснеща
жарава, затова Кел му носеше друга за смяна, затоплена от джоба и ухаеща на рози. Сега Кел
я загледа, докато я въртеше между пръстите си.
— Тази е новичка, Ваше Величество…
Докосна я до устните си, пресегна се и положи топлата монета на капака върху студения
каменен саркофаг. Прошепна:
— Сорес наст.
Сладки сънища.
С тези думи Кел последва новия крал нагоре по стълбите и навън в студа.
Кел си наложи да не мърда, докато чакаше кралят на Англия да завърши писмото си.
Домакинът му не бързаше и бе оставил тишината в стаята да се сгъсти до степен да
предизвика такова неудобство у Кел, че да му се прииска да заговори, най-малкото за да я
наруши. Той обаче се досещаше за целта на краля, затова си държа езика зад зъбите и стоеше,
загледан в снеговалежа и потъмняващото отвъд прозореца небе.
Най-сетне писмото бе готово, Джордж се облегна в стола, взе чаша вино и докато
отпиваше от нея, се загледа в листовете. Помоли:
— Кажи ми поне нещо за магията.
Кел се намръщи, но кралят допълни:
— Всички ли в твоя свят притежават такава способност?
— Не всички — отвърна колебливо младежът. — И не по равно.
Джордж разклати леко чашата.
— Значи може да се каже, че могъщите са избрани.
— Някои хора вярват в това — съгласи се Кел. — Други смятат, че е въпрос на късмет.
Все едно да ти се падне добра ръка на карти.
— В такъв случай, значи ти се е паднала особено добра ръка.
Антари замислено се взря в краля.
— Ако сте свършили с писмото…
— Колко души имат твоите способности? — прекъсна го Джордж. — Да пътуват между
световете. Не са мнозина, обзалагам се, инак щях да виждам тях вместо теб. Всъщност… —
той се изправи на крака, — цяло чудо е, че твоят крал те изпуска от очи.
Кел виждаше какви мисли се въртят в главата на домакина му, същински зъбни колелца.
Не възнамеряваше обаче да се превръща в част от колекцията му.
— Ваше Величество — постара се да подхване спокойно той, — ако изпитвате желание
да ме задържите тук с намерението да спечелите нещо, ще положа всички усилия да
обезкуража подобен опит и да ви напомня, че всяко подобно действие би прекъснало
бъдещата комуникация с моя свят…
Искаше му се да добави: Моля, не постъпвайте по този начин. Дори не опитвайте.
Непоносима му бе мисълта да загуби последното си убежище. За всеки случай додаде:
— Плюс това положително и сам ще откриете колко е трудно да ме задържите.
За щастие, кралят вдигна отрупаните си с пръстени ръце в престорен жест, че се
предава.
— Бъркаш по отношение на мен — отвърна с усмивка, ала Кел изобщо не смяташе, че
греши. — Не разбирам защо нашите две велики кралства не поддържат по-близка връзка.
Сгъна писмото и го запечата с восък. Беше дълго — няколко страници по-дълго от
обикновено, ако се съди по дебелината на хартията и по тежестта, когато Кел го пое.
— Години наред официалности спъваха тези писма, те съдържаха недомлъвки вместо
ясна мисъл, предупреждения заместваха обясненията, а безполезни късове информация
заемаха мястото на истинското знание — продължи кралят.
Кел пъхна писмото в джоба на палтото си.
— Ако това е всичко…
— Всъщност не е — прекъсна го Джордж. — Имам нещо за теб.
Кел се намръщи, когато той сложи на масата малка кутийка. Не посегна към нея.
— Много мило от ваша страна, Ваше Величество, но ще откажа.
Кухата усмивка на Джордж избледня:
— Ще откажеш подарък от краля на Англия?
— Ще откажа подарък от всекиго — уточни Кел, — особено щом схващам, че е
предназначен за разплащане. Макар да не знам за какво.
— Много е просто — отвърна Джордж. — При следващо посещение ще ми донесеш
нещо в замяна.
Кел мислено направи гримаса.
— Пренасянето на вещи е измяна — каза, рецитирайки правилото, което бе нарушавал
толкова много пъти.
— Ще бъдеш добре компенсиран.
Кел си потърка носа.
— Ваше Величество, имаше време, когато дори щях да обмисля молбата ви…
Е, не вашата конкретно, каза си, а по принцип.
— … но това време отмина. Помолете моя повелител да сподели с вас знания, щом
желаете. Поставете въпроса за дар от него и, ако склони, ще ви го донеса. Но по моя воля не
пренасям нищо…
Болеше го да изрече тези думи — раната не беше съвсем зараснала, белегът все още бе
чувствителен. Поклони се и се обърна да си върви, макар кралят да не го беше освободил.
— Много добре — изсумтя Джордж и се изправи с почервенели бузи. — Ще те изпратя.
— Не — възрази Кел и отново се обърна. Добави: — Няма да ви създавам подобни
затруднения. Имате ангажимент да се погрижите за гостите си… — Думите му бяха
сърдечни; тонът — не. — Сам ще се върна, откъдето дойдох.
А вие няма да ме последвате.
Кел остави зачервения Джордж до бюрото му и отиде в старата спалня на краля. Искаше
му се да заключи вратата зад гърба си. Но ключалките, разбира се, бяха от външната страна.
Още едно напомняне, че тази стая представлява по-скоро затвор, отколкото дворец.
Младежът затвори очи и се опита да си спомни последната си среща с краля. Старият
крал не изглеждаше добре. Не се и чувстваше никак добре, но все пак позна Кел и доста се
разведри от неговото присъствие, усмихваше се и поднесе кралското писмо към носа си, за
да вдъхне аромата му.
Рози, промърмори тихичко. Винаги рози.
Кел отвори очи. Част от него — уморената и натъжена — искаше да си иде у дома. Но
като цяло копнееше да се махне от този проклет замък, да се озове някъде, където да не бъде
кралски вестоносец, нито антари, затворник или принц: да поскита из улиците на Сивия
Лондон, да се превърне в сянка, в един от множеството.
Отиде до отсрещната стена, където тежки драперии обграждаха прозореца. Вътре беше
толкова студено, че по стъклото нямаше заскрежаване. Кел дръпна завесата встрани, за да
види тапета отдолу, чиито шарки бяха нарушени от избелял знак — просто петно на слабата
светлина. Представляваше кръг с черта през него: знак за пряк път за прехвърляне от
„Уиндзор“ до „Сейнт Джеймс“. Кел дръпна дебелата завеса още по-настрани и разкри втори
знак — отдавна щеше да е изчезнал, ако не бе стоял защитен от времето и светлината.
Шестолъчна звезда — един от първите знаци, създадени от Кел преди години, когато
доведоха краля в „Уиндзор“. Нарисува същия символ върху камъните на градинска стена,
минаваща покрай двореца. Там белегът бе изчезнал отдавна, отмит от дъжда и погребан от
мъха, но това нямаше значение. Веднъж нарисуван, дори ако следите от него вече не се
виждаха, кървавият сигил не избледняваше от света тъй бързо, както от зрението.
Кел си вдигна ръкава и извади ножа. Драсна плитък разрез от вътрешната страна на
китката си, топна пръст в кръвта и прерисува символа. Притисна длан към него и хвърли
последен поглед към празната стая и нахлуващата под прага светлина. Вслуша се в далечните
отгласи от смях.
Проклети крале, помисли си Кел и напусна „Уиндзор“ завинаги.
IІІ
На края на Арнес
Ботушите на Лайла тропнаха на сушата за първи път от месеци.
За последно бяха приставали преди три седмици в Корма и Лайла изтегли късата клечка
— наложи се да остане на борда на кораба. Преди това спираха в Сол и в Реинар — и двата
пъти Емъри настоя тя да не слиза от „Острието“. Не смяташе да го послуша, но особена
нотка в гласа на капитана я накара да остане. Разходи се из пристанищния град Елон, където
я пуснаха само за половин нощ и то преди повече от два месеца.
Сега провлачи подметка, удивена колко твърд е светът под краката ѝ. По море всичко
мърдаше. Дори в спокойни дни при утихнал вятър и кротка вълна човек стоеше върху
плоскост, потопена във вода. Светът притежаваше полюшване и наклон. Моряците
споменаваха за „морски крака“. Придобиваш ги, качиш ли се за първи път на борда, а после,
когато слезеш на сушата, напразно чакаш движение.
Но Лайла крачеше по кея и не усещаше да губи равновесие. Напротив, чувстваше се
центрирана и заземена. Все едно в средата на тялото ѝ виси тежест и нищо не е в състояние
да я събори.
От това я досърбяваше да се сбие.
Първият помощник на Алукард, Строс, обичаше да повтаря, че кръвта ѝ е гореща. Лайла
беше почти сигурна в намерението му да ѝ направи комплимент, но всъщност боят беше най-
лесният начин да тестваш състоянието си, да провериш дали си станал по-силен, или си по-
слаб. Тя, естествено, се сражава по море цяла зима, но земята беше друг вид звяр. Така
конете тренират на пясък, за да са по-бързи, когато тичат по утъпкана пръст.
Лайла изпука с кокалчета и прехвърли тежестта си от ботуш на ботуш.
Търсиш си неприятности — обади се гласче в главата ѝ. — И ще продължиш да ги
търсиш, докато не си ги намериш…
Лайла се намръщи на призрака на думите на Барън — спомен с ръбове, все още твърди
остри, за да ги докосва.
Озърна се — „Среднощно острие“ бе пристанал в градчето Сасенрош: купчина дърво и
камънак на ръба на Арнеската империя. На самия ѝ край.
Камбани обявиха часа и звънът им се разсея сред скалите и в мъглата. С присвити очи
Лайла различи три други кораба — единият арнески, другите чуждестранни: първият (позна
ги по флаговете) беше вескански търговец, издялан, както ѝ се стори, от цяло парче черно
дърво; вторият — фароански ветроход, дълъг, скелетоподобен, с форма на перо. За да
маневрират по вятъра, в открито море моряците опъваха по дузини различни начини
платната на подвижните му мачти.
Лайла се загледа как моряците щъкат по палубата на весканеца. Четири месеца на
„Острието“ — и нито веднъж не бе навлизала в чуждестранни води, не беше виждала
отблизо хора от съседните империи. Наслуша се на истории, разбира се — моряците живеят
на приказки, не само на морски въздух и евтина пиячка — за фароанската тъмна кожа,
инкрустирана със скъпоценни камъни; за чутовните весканци и косата им, която блестяла
досущ отлята от метал.
Но едно е да слушаш разкази, а друго — да видиш чудесата със собствените си очи.
Беше попаднала в голям свят, управляван с непознати за нея правила; с раси, които
никога не бе виждала, и езици, които не говореше. Пълен с магия. Лайла бързо откри кое е
най-трудната част от шарадата: да се преструва, че всичко ѝ е понятно, когато всъщност е
толкова ново; да се преструва на безразлична по начин, придобит, ако цял живот приемаш за
даденост всичко наоколо. Девойката усвояваше бързо и съумяваше да си придаде вид на
опитна, но зад маската на липса на интерес тя попиваше всичко. Същинска гъба, поемаше
думи и обичаи, учеше се, видеше ли нещо веднъж, преструваше се, че го е виждала десет —
даже сто — пъти преди.
Стъпките на Алукард отекнаха по дървената палуба и тя отклони внимание от чуждите
кораби. Капитанът спря до нея, пое си дълбоко дъх и положи длан на рамото ѝ. Лайла се
напрегна от внезапното докосване — съмняваше се, че някога ще потисне този рефлекс — но
не се отдръпна.
Алукард бе облечен по обичайния си изискан начин: сребристосинкава куртка,
подчертана с черен пояс, а черна шнола под елегантната шапка придържаше кестенявата му
коса. Изглежда обичаше шапките, колкото Лайла — ножовете. Единственото не на място по
него беше преметнатата през рамо торба.
— Надушваш ли ги, Бард? — попита той на арнески.
Лайла подуши бриза. Пробва се:
— Сол, пот и бира?
— Пари — уточни ведро Алукард.
Лайла се вгледа по-внимателно в пристанищния град. Зимна мъгла поглъщаше
покривите на няколкото по-масивни сгради, а каквото се виждаше през вечерните валма, не
беше особено впечатляващо. Нищо в града не подсказваше, че тук има пари. Всъщност, не
подсказваше съвсем нищо. Сасенрош въплъщаваше непретенциозността. Което очевидно бе и
идеята.
Понеже, официално, Сасенрош дори не съществуваше.
Не фигурираше на никоя от сухоземните карти — още в самото начало Лайла научи за
наличието на два вида карти — сухоземни и морски — и те се различаваха не по-малко,
отколкото Лондоните от различните светове. Сухоземната карта представляваше съвсем
обикновена вещ, а морската беше специална — показваше не само откритото море, но и
неговите тайни, скритите му острови и градчета, кои места да се избягват и кои са за
посещения, а и кого да търсиш, озовеш ли се там. Една морска карта не бива да бъде сваляна
от кораба. Тя нито се продава, нито се разменя — не и без вестта за подобно действие да
стигне до някой моряк; и наказанието беше сурово. В малък свят като корабния, наградата не
си струваше риска. Ако някой моряк — или човек, който просто желае да си запази главата
на раменете — види морска карта на сушата, следва да я изгори, преди тя да изгори него.
По тази причина Сасенрош беше добре пазена тайна на сушата и легенда в морето.
Отбелязан на картите, на които е необходимо (и известен на моряците, на които се полага)
просто като Ъгъла, единствено при Сасенрош трите империи се допираха физически. Фаро,
разпрострян на юг и изток, и Веск — кралството на севера, естествено се сплитаха с Арнес
точно тук, в този малък и непретенциозен пристанищен градец. Което го превръщаше в
перфектното място, както обясни Алукард, за издирване на чуждестранни стоки, без да
пресичаш в чужди води, и да се отървеш от всичко, което не си способен да отнесеш у дома.
— Черна борса? — беше попитала Лайла, втренчена в морската карта на „Острието“,
разпъната върху бюрото на капитана.
— Възможно най-черната — отвърна весело Алукард.
— И какво, да му се не види, търсим ние тук?
— Всеки добър каперски кораб — обясни той, — се сдобива с два вида стоки — едните
може да предаде на короната, а другите не бива. Определени артефакти няма нужда да
попадат в кралството, независимо по каква причина, но носят прилични пари на подобни
места.
Лайла възкликна с престорено неодобрение:
— Не ми звучи много законно.
Алукард я озари с усмивка, годна най-вероятно да омае и змия:
— Ние действаме в името на короната, дори когато тя не го знае.
— И дори когато печелим пари ли? — предизвика го сухо Лайла.
Изражението на Алукард се смени с престорена обида:
— Изпълнението на услугите да пазим короната неопетнена и кралството в безопасност
не се споменава и поради това те остават некомпенсирани. От време на време се грижим да
си вземаме полагаемото за тях.
— Ясно…
— Опасна работа имаме, Бард — заключи той и долепи окичената си с пръстени
десница до гърдите — и за телата, и за душите ни.
Сега стояха заедно на кея, той отново я озари със същата лукава усмивка и Лайла се
хвана, че също започва да се усмихва леко. В този момент ги прекъсна трясък. Прозвуча, все
едно са метнали торби камъни на кея, но всъщност останалите моряци от „Среднощно
острие“ тропаха на слизане. Нищо чудно, че до един смятаха Лайла за зъл дух. Вдигаха
невероятна шумотевица. Алукард свали длан от рамото на крадлата и се обърна да посрещне
хората си.
— Знаете правилата — изрева той. — Свободни сте да правите каквото си щете, но не
вършете нищо непочтено. В крайна сметка до един сте от Арнес и сте тук на служба на
короната си.
Откъм групата отекна тих кикот.
— Ще се срещнем в „Набезите“ по здрач. Имам задача за обсъждане, затова не се давете
на дъното на чашите си!
Засега Лайла успяваше да разбере само шест от десет думи — арнеският беше
мелодичен език, думите се сливаха като преплетени змии — но се досещаше за останалите.
На борда на „Острието“ остана минимален екипаж, другите получиха разрешение да
слязат на брега. Повечето моряци незабавно се отправиха в една посока — към магазините и
пивниците най-близо до пристанището, само Алукард тръгна на друга страна и закрачи
самичък към началото на тясна уличка, където бързо изчезна в мъглата.
Имаше неписано правило Лайла да следва Алукард. Независимо дали я канеше, или не,
разлика нямаше. Тя се бе превърнала в негова сянка. „Изобщо затваряш ли очи?“ — попита я
той в Елон, забелязвайки как настоятелно проучва улиците.
— Открила съм, че гледането е най-бързият начин да се научиш, а и най-безопасният да
се опазиш жив.
Тогава Алукард поклати глава недоволно:
— Акцент на аристократ и ум на крадец.
Лайла само се усмихна. Неотдавна беше казала на Кел нещо подобно. Преди да узнае, че
той е аристократ. Или крадец, ако става на въпрос.
Сега екипажът се разпръсна, а тя последва капитана по криволичещия му път в сърцето
на Сасенрош. И междувременно градът започна да се променя. Онова, което откъм морето
изглеждаше тясно селце, построено пред назъбени канари, се оказа много по-голямо, а
улиците се събираха в покрайнините му. Градът бе издълбан в скалите, каменният му гръб —
от тъмен мрамор, прошарен с бяло — се засводяваше и лъкатушеше, издигаше се и хлътваше,
смалявайки едни сгради и разгръщайки други, разкриваше улички и стълбища само когато се
приближиш. Трудно бе да се проследи капитанът, колкото заради усукания силует на града,
толкова и заради неравномерните валма морска мъгла. Няколко пъти Лайла се обърка, но
успяваше да забележи или пешовете на палтото на Алукард, или да долови отсеченото
тракане на ботушите му и го намираше отново. Подмина няколко минувачи, но качулките им
бяха вдигнати заради студа, а лицата ми тънеха в сенките.
Зави за пореден път зад ъгъл и прошареният от мъглата здрач отстъпи пред нещо съвсем
различно. То блестеше и сияеше, и ухаеше на магия.
Черната борса на Сасенрош.
IV
Пазарът се разгърна пред Лайла внезапно и внушително, все едно влезе в самите канари
и ги откри кухи. Неизброими редове сергии бяха загнездени под сводест таван от камък,
чиято повърхност изглеждаше странно… жива. Тя не схващаше дали каменните жилки
наистина леят светлина, или само отразяват фенерите, накичени пред всеки магазин, но и в
двата случая ефектът беше поразителен.
Алукард крачеше спокойно и безгрижно пред нея, ала очевидно си имаше цел. Лайла го
следваше, но едва откъсваше очи от сергиите. Тук продаваха чудеса, за каквито досега дори
не беше подозирала, само по себе си нищо странно — не беше виждала повечето от онова,
което този свят бе в състояние да ѝ предложи — но започваше да разбира основите на реда и
много от стоките тук очевидно го нарушаваха. Магията си имаше пулс и тук, на Черния пазар
на Сасенрош, той ѝ се струваше особено силен.
На пръв поглед повечето изложени стоки бяха съвсем безинтересни. Къде, почуди се тя,
Сасенрош крие наистина опасните си съкровища? Лайла знаеше от първа ръка какво прави
забранената магия и макар да се надяваше никога повече да не се натъкне на двойник на
камъка от Черния Лондон, не успяваше да потисне любопитството си. Странно колко бързо
магическото става привично — само преди месеци изобщо не знаеше, че магията е
истинска, а сега имаше желанието да търси още по-необичайни неща.
Пазарът гъмжеше от народ, но беше странно тих, камъкът свеждаше мърморенето на
дузина диалекти до равномерно плискане на звуци. Алукард най-сетне спря пред небелязана
сергия. Беше закрита от навес и увита в драперия от тъмносиня коприна, зад която той
изчезна. Лайла щеше да се лиши дори от преструвката за потайност, ако го последва вътре,
така че се навърташе по-назад и чакаше, заета с оглед на маса с набор остриета — от къси
остри ножове до големи метални сърпове.
Нямаше обаче пистолети, отбеляза тя мрачно.
Скъпоценният ѝ револвер, Кастър, стоеше неизползван в сандъка до койката ѝ.
Патроните свършиха и за нещастие се оказа, че в този свят не използват огнестрелни оръжия
— поне не в Арнес. Хрумна ѝ да отнесе оръжието при майстор на метали, но истината беше,
че този предмет няма място тук, а контрабандата между световете се смята за предателство
(виж само какво стана с Кел и неговите „размени“; вярно, сред тях попадна и тя самата, но и
черният камък също), затова Лайла не изпитваше особено желание да запознае света с ново
оръжие. Ами ако задейства някаква верижна реакция? Ами ако промени начина на
използване на магията? Ами ако този свят заприлича повече на нейния?
Не, не си струваше рискът.
Кастър си стоеше празен — спомен за загърбения от нея свят. Нямаше да го види
отново.
Лайла се изправи и зарея поглед из пазара. Спря го не върху оръжията или дрънкулките,
а върху себе си.
Сергията от лявата ѝ страна бе отрупана с огледала с различни форми и размери, някои
рамкирани, а други — просто парчета патинирано стъкло.
Не се забелязваше търговец и Лайла пристъпи по-наблизо и разгледа отражението си.
Заради студа носеше подплатено с вълна късо палто и една от шапките на Алукард (имаше
предостатъчно, за да ѝ услужи с някоя) — пиратска с перо, украсено със сребро и мъниста.
Изпод периферията отражението я зяпаше с кафявите ѝ очи, едното по-светло от другото и
безполезно, макар че малцина изобщо забелязваха разликата. Тъмната ѝ коса вече стигаше до
раменете и ѝ придаваше повече прилика с момиче, отколкото ѝ харесваше (остави я да
порасне заради номера с грабежа на „Медния крадец“). Отбеляза си наум да я подреже до
обичайната ѝ дължина — на нивото на брадичката.
Спусна поглед надолу.
Все още нямаше забележими гърди, слава Богу, но четирите месеца на борда на
„Среднощно острие“ се бяха отразили върху фигурата ѝ. Лайла цял живот бе изглеждала
недохранена — нямаше представа дали е такава по рождение, или прекалено много години
не си бе дояждала и е бягала постоянно — но екипажът на Алукард работеше здравата и
хапваше обилно, а от слаба тя стана жилава и от кокалеста — суха. Разликите бяха малки, но
я променяха видимо.
Усети как пръстите ѝ изстиват и сведе поглед. Странно, докосваше студената повърхност
на огледалото, а не си спомняше да е посегнала към него.
Вдигна очи и се натъкна на погледа на отражението си. То се взираше в нея. А после
плавно започна да се променя. Лицето ѝ се състари с няколко години, палтото се набръчка и
потъмня до цвета на това на Кел, с твърде многото джобове и различни страни. На главата ѝ
се кипреше чудовищна маска — звяр с отворена уста — а където пръстите на отражението се
допираха до стъклото, танцуваше огън, но не я изгаряше. Вода се усукваше подобно на змия
около другата ѝ ръка и се преплиташе с пламъците. Земята под краката на отражението
започна да се цепи и руши, все едно под натиска на грамадна тежест, а въздухът в огледалото
затрепери. Лайла се опита да дръпне ръка, но не успя; не бе способна и да свали поглед от
лицето на отражението си, чиито очи — и двете — бяха почернели, а в дълбините им се
вихреше неясна мъгла.
Образът внезапно изчезна и крадлата с възклицание се дръпна назад. Болка изгаряше
ръката ѝ и тя се вгледа в поредица дребни порязвания — с капчици кръв, набъбнали на
възглавничките на всеки пръст.
Раните бяха равни — по линия, направена от нещо остро. Стъкло например.
Лайла притисна длан към гърдите си и отражението ѝ — сега просто момиче с
пиратска шапка — стори същото.
— На знака пише „Не пипай“ — обади се зад гърба ѝ глас и тя се обърна, за да застане
лице в лице с продавача на сергията. Оказа се фароанец с кожа, по-черна от каменните
стени, и дреха, изработена от цяло парче бяла коприна. Беше гладко избръснат — като
повечето представители на расата — но инкрустирани в кожата си носеше само два
скъпоценни камъка, по един под всяко око. Лайла позна, че е от точно тази сергия заради
очилата на носа му — не бяха просто прозрачни, а огледала, отразяващи бледото ѝ лице.
— Съжалявам — оправда се тя и надзърна пак в рамката да види къде е пипнала стоката
— и се поряза — но кръвта бе изчезнала.
— Знаете ли какво правят тези огледала? — попита продавачът и на Лайла ѝ отне
секунда да осъзнае, че, макар и с тежък акцент, той ѝ говори на английски. Само дето не
беше точно така, или поне не съвсем. Произнесените думи не съвпадаха с чутите от нея. На
гърлото му сияеше талисман. В началото тя го прие за брошка, но леките му пулсации ѝ
подсказаха друго.
Събеседникът ѝ посегна към медальона.
— А, да, удобна вещ за търговец на ъгъла на света. Не е съвсем законен, разбира се,
заради правилниците срещу измама, но… — той сви рамене, сякаш искаше да каже „Ама
какво да правиш“. Изглеждаше възхитен от езика, който говореше, сякаш знаеше и какво
представлява.
Лайла се извърна отново към огледалата.
— И какво точно правят?
Продавачът се намръщи срещу стъклото и в очилата му девойката видя отражението на
огледалата, отразени в себе си неколкократно.
— Е — каза той накрая, — едната страна показва какво иска човек.
Лайла си помисли за черноокото момиче и потисна тръпката си.
— Не ми показа каквото искам — уточни тя.
Търговецът вирна глава.
— Сигурна ли сте? Възможно е формата да не е точна, но идеята…?
Каква идея бе залегнала зад видението? Лайла в огледалото беше… могъща. Могъща
поне колкото Кел. Но беше и различна. По-зловеща.
— Идеите са хубаво нещо — продължи търговецът, — но истината понякога е… не така
приятна.
— А другата страна? — попита Лайла.
— Хмм?
Огледалните му очила я притесняваха.
— Казахте, че едната страна отразява онова, което човек иска. Ами другата?
— Е, ако все още искате онова, което виждате, то другата страна ви показва как да го
получите.
Лайла се напрегна. Това ли правеше огледалата забранени? Фароанският търговец я
погледна, сякаш умееше да чете мислите ѝ така добре, както виждаше отражението ѝ и
продължи:
— Може надзъртането в нечий ум да не ви се струва рядка способност. Сънните камъни
и гадателските дъски също ни помагат да се прозрем. Първата страна на огледалото не е
толкова по-различна, почти обикновена е… — Лайла не смяташе, че изобщо някога ще
възприема подобна магия за обикновено нещо. — Да виждаш конците на света, е едно. Да ги
дърпаш — съвсем друго. Да знаеш как да свириш на тях е… да речем, въобще не е просто.
— Не, предполагам, не е — отбеляза тя тихо, и продължи да разтрива ранените си
пръсти. — Колко ви дължа, задето използвах първата страна?
Търговецът сви рамене с думите:
— Всекиму е по силите да се огледа. Огледалото си взема своя дан. Въпросът сега,
Делайла, е дали искаш да видиш втората страна?
Но Лайла вече отстъпваше от огледалата и загадъчния търговец.
— Благодаря ви — каза, наясно, че той все пак не назова цена, — но ще се въздържа.
Беше стигнала до средата на пътя до сергията с оръжия, преди да се сети, че всъщност
не е споменавала пред търговеца името си.
Е, помисли си, като загърна по-плътно палтото на раменете си, наистина тревожна
случка. Пъхна ръце в джобовете — отчасти за да не треперят, а и за да е сигурна, че няма да
докосне случайно нещо друго — и се върна до оръжейната сергия. Не след дълго усети някой
да застава до нея и надуши познатия аромат на мед и сребро, и вино с подправки.
— Капитане — кимна Лайла.
— Ако щеш вярвай, Бард — отвърна Алукард, — но съм напълно способен сам да браня
честта си.
Тя го изгледа изпод вежди и забеляза, че торбата му е изчезнала.
— Не честта ти ме притеснява.
— Здравето ми тогава? Засега никой не ме е убил.
Лайла сви рамене:
— Всички са безсмъртни, докато спрат да бъдат.
Алукард поклати глава:
— Що за чудесен зловещ възглед, Бард.
— Освен това — продължи девойката, — не се притеснявам особено за твоята чест или
за живота ти, капитане. Просто си търсех моя дял.
Спътникът ѝ въздъхна и преметна ръка през раменете ѝ.
— И то тъкмо когато започнах да си мисля, че ти пука… — обърна се да огледа
ножовете на плота пред тях и се засмя. — Повечето момичета копнеят за рокли.
— Аз не съм като повечето момичета.
— Без съмнение — той посочи витрината. — Харесва ли ти нещо от изложените стоки?
За момент образът в огледалото се надигна в мислите на Лайла — зловещ и черноок, и
пулсиращ от сила. Тя се отърси, загледа се в сергията и кимна към кинжал с назъбено
острие.
— Нямаш ли си достатъчно ножове?
— Няма такова нещо.
Алукард поклати глава.
— Продължаваш да си най-странното същество на света! — с тези думи я отведе
настрани. — Но си задръж парите в джобовете. Ние продаваме на Черния пазар в Сасенрош,
Бард. Не купуваме тук. Това би било извънредно неправилно.
— Имаш изкривен морален компас, Алукард.
— И други са ми го казвали.
— Ами ако открадна нещо? — попита тя спокойно. — Несъмнено не е неправилно да се
краде от незаконен пазар?
Алукард потисна смеха си.
— Свободна си да опиташ, но ще се провалиш. И вероятно ще изгубиш някоя ръка при
опита.—
Имаш твърде малко вяра в мен.
— Вярата няма нищо общо в случая. Забелязваш ли как търговците не си правят особен
труд да пазят стоките? Пазарът е защитен…
Намираха се вече на изхода на пещерата и Лайла се обърна да я оцени. Присви очи срещу
сергиите.
— Магията е силна — продължи капитанът, — а ако някой предмет напусне щанда си
без позволение, резултатът ще бъде… неприятен.
— Какво, да не си се опитвал да крадеш оттук?
— Не съм такъв глупак.
— В такъв случай защо да не се окаже, че това е само слух, предвиден да плаши
крадците?
— Не е — отвърна Алукард и излезе от пещерата. Мъглата се беше сгъстила и нощта бе
спуснала студено одеяло над канарите.
— Откъде знаеш? — настоя Лайла, скръствайки ръце под плаща си.
Капитанът сви рамене.
— Да речем… — поколеба се. — Да кажем, че имам склонност към такива работи.
— Към какви?
Сапфирът проблесна във веждата му.
— Да виждам магията.
Лайла се намръщи. Хората споменаваха усещане на магия, надушването ѝ, но никога —
виждането ѝ. Разбира се, човек забелязваше какъв ефект оказва върху околната среда и
елементите, които обладава, но никога — самата магия. Беше все едно душата в тялото,
предположи тя. Пред очите ти са плътта и кръвта, но не и какво се съдържа в тях.
Като се замислеше, самата тя бе виждала магия само веднъж — реката на Червения
Лондон и сиянието на мощта, която се излъчваше от нея с постоянна алена светлина.
Източник, така го беше нарекъл Кел. Хората явно вярваха, че тази сила минава през всекиго и
през всичко. Не ѝ беше хрумвало, че някой е в състояние да я вижда наяве по света.
— Ха — възкликна Лайла.
— Мхм — отвърна Алукард. Не продължи разговора.
Вървяха мълчаливо през каменния лабиринт от улици и скоро мъглата погълна всички
следи от пазара. Тъмните каменни тунели се смениха с дървени стени, а сърцевината на
Сасенрош отстъпи пред фасадата му.
— А за мен какво ще кажеш? — попита Лайла, когато стигнаха до пристанището.
Капитанът погледна през рамо.
— Какво за теб?
— Какво виждаш — попита тя, — когато ме погледнеш?
Искаше да узнае истината. Коя беше Делайла Бард? Каква беше? Първото беше въпрос,
на който смяташе, че знае отговора, но второто… беше се постарала да не умува по него, но,
както Кел беше посочвал толкова много пъти, не би трябвало да е тук. Нито да е жива,
честно казано. Беше разтегнала доста правила. Беше нарушила останалите. И искаше да знае
защо. Как. Дали е просто мехурче във вселената — аномалия — или нещо повече.
— Е? — настоя.
Почти очакваше Алукард да прескочи въпроса, но накрая той се обърна и застана право
лице в лице с нея.
За момент се намръщи. Толкова рядко му се случваше, че изражението изглеждаше
чуждо за него. Последва продължително мълчание, изпълнено само от туптенето на пулса на
Лайла, докато капитанът я поглъщаше с тъмните си очи.
— Виждам тайни — заяви той накрая. И после смигна. — Защо според теб ти позволих
да останеш на кораба?
И Лайла осъзна, че ако иска да узнае истината, ще трябва да се предаде, а все още не
беше готова да го стори, затова се застави да се усмихне и да свие рамене.
— Харесва ти да си слушаш гласа. Значи съм на борда, за да имаш с кого да си говориш.
Той се засмя и преметна ръка през раменете ѝ.
— И това също, Бард. И това също.
V
Сивият Лондон
Градът определено изглеждаше обезцветен под савана на дневната светлина, сякаш
всичко е било зацапано отгоре само с черно и бяло, и после цялата палитра — притъпена до
отсенки на сивото. Комините бълваха струи дим и наоколо бързаха силуети с вдигнати яки и
присвити срещу студа рамене.
А Кел никога не се бе чувствал така щастлив да е тук.
Да бъде невидим.
Застанал на тясна уличка в сянката на Уестминстър, той си пое дълбоко дъх и при все
задавящия, пълен с дим и студ въздух, се наслади на усещането. Прониза го студен вятър и
той пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Не знаеше къде отива. Нямаше и значение.
Червеният Лондон не беше в състояние да му осигури скривалище — вече не — но тук
все още му бе по силите да си задели пространство. Подмина неколцина по улиците, но
никой не го познаваше. Никой не отстъпваше и не се страхуваше от него. Да, едно време в
определени кръгове се разнасяха слухове, ала за повечето минувачи той беше просто
поредният непознат. Сянка. Призрак в град, пълен с…
— Това сте вие!
Кел се стегна. Забави крачка, но не спря — прие, че обръщението не беше
предназначено за него или пък е грешка.
— Сър! — извика го същият глас и младежът се озърна — най-вече да прецени дали
говорещият не се обръща към някой друг. Но наблизо нямаше минувачи и думите бяха
изречени с увереност, със знание.
Приповдигнатото настроение на Кел потръпна и загина — той се застави да спре и се
обърна, за да застане лице в лице с дългурест господин, стиснал наръч книжа и втренчен
право в него с очи, ококорени като монети. На раменете му висеше тъмен шал и дрехите му
не бяха оръфани, но не прилягаха добре — сякаш е бил разтегнат в последствие, а лицето и
ръцете му са станали твърде дълги за този костюм. Китките му стърчаха от ръкавите и върху
горната страна на едната Кел видя крайчеца на татуировка.
Руна за мощ.
Спомни си, че при първия си сблъсък с нея бе забелязал две подробности. Първата — че
е неточна, изкривена, както се получава с копия, снети от копия на копие. Втората — че
принадлежи на ентусиаст, сиволондонски обитател, който си въобразява, че е магьосник.
Кел ненавиждаше ентусиастите.
— Едуард Арчибалд Тътъл Трети — изреди недоволно.
Мъжът — Нед — грейна в нелепа усмивка, сякаш антари току-що му бе споделил най-
потресаваща новина.
— Вие ме помните!
О, да, и още как. Спомняше си всички, с които бе въртял бизнес (или е решил да не
върти).
— Не ви нося пръст — каза Кел, припомнил си полусаркастичното обещание да донесе
на човека торбичка с пръст, ако го дочака.
Нед махна с ръка.
— Вие се върнахте — констатира той и забърза напред. — Започнах да мисля, че няма да
се появите след всичко, така де, след онази ужасна история със собственика на пивницата —
кошмарна работа — а чаках, така да знаете, и преди да се случи, сетне и после, разбира се, и
все още, и започвах да се чудя, което не е същото като съмнение, така си е, не бях започнал да
се съмнявам, но никой не ви беше виждал, вече месеци наред, и сега, ами, ето че се
върнахте…
Най-сетне млъкна, останал без дъх. Кел не знаеше какво да каже. Човекът бе изговорил
предостатъчно и за двама им. Надигна се хаплив вятър и замалко да издърпа книжата от
ръцете на Нед, който рече:
— Дявол го взел, ама че студ. Нека ви черпя едно питие! — и кимна към нещо зад Кел,
докато го казваше, а антари се обърна да види пивница. Ококори се, когато осъзна къде са го
отвели предателските му крака. Трябваше да се сети. Усещането си беше там, в самата земя,
лекото придърпване, присъщо само на фиксирана точка.
„На хвърлей камък“.
Кел стоеше само на няколко крачки от мястото, където той въртеше бизнес, Лайла
живееше и Барън умря. Беше се връщал веднъж, когато всичко приключи, но вратата се оказа
заключена. Нахлу вътре, но тялото на Барън вече липсваше. Изкачи тясното стълбище до
стаята на момичето най-горе и не откри нищо освен тъмно петно на пода и карта без
означения. Взе я със себе си — последната дреболия, прекарана контрабанда. Не се беше
връщал оттогава.
Сърцето го заболя при вида на пивницата. Вече не се и наричаше „На хвърлей камък“.
Изглеждаше по същия начин — усещаше я същата, след като вече ѝ обърна внимание — но
табелата над вратата я обявяваше за „Петте върха“.
— Наистина не трябва… — каза той, намръщен срещу новото название.
— Пивницата отваря най-рано след час — настоя Нед. — А и искам да ви покажа нещо.
Извади от джоба си ключ, като междувременно изтърва едно от рулата свитъци. Кел се
пресегна и го улови, но се беше съсредоточил върху ключа, пъхнат от Нед в ключалката.
— Твоя ли е пивницата? — попита недоверчиво.
Ентусиастът кимна.
— Е, така де, не винаги е била моя, но я изкупих след цялата тази ужасна история, дето
се случи. Заговори се да я съборят и просто не ми се стори редно, та когато се обяви за
продан, ами, така де, ние с вас и двамата знаем, че не е просто пивница, един вид е
специална, има аура на… — понижи глас, — магия… — и заговори отново нормално, — в
себе си. Освен това знаех, че ще се върнете. Просто си знаех…
Нед влезе вътре, без да спира да дърдори, и Кел нямаше кой знае какъв избор, освен да
го последва. Щеше да си тръгне и да остави домакина си да бръщолеви, но той го бе изчакал
и бе купил цялата проклета пивница, та да продължи в същия дух, и подобна инатлива
решителност си имаше стойност. Така че Кел се шмугна след домакина си.
В недрата на заведението цареше непроницаем мрак, а Нед остави книжата си на най-
близката маса и се упъти, отчасти опипом, към огнището да разръчка огъня.
— Сега работното време е различно — той сложи няколко цепеници в камината, —
понеже семейството ми не знае, нали разбирате, че съм поел „Върховете“, те просто не биха
разбрали, щяха да го сметнат за неподходяща професия за някой от моя род, но те не ме
познават, никак даже. Винаги съм си бил черна овца, така да се каже. Само дето вас това не
ви интересува, съжалявам, просто исках да обясня защо беше затворено. Различни са и
посетителите напоследък…
Нед млъкна, докато се бореше с огнивото, и погледът на Кел се отклони от
полуизгорелите цепеници в огнището към незапалените фенери, разпръснати по масите и
окачени на гредите на тавана. Въздъхна и после — дали защото му беше студено, или за да
угоди на стопанина — щракна с пръсти; огънят в огнището живна веднага и Нед се олюля
заднешком от цвърченето на омагьосани пламъци в синкавобяло, успокоили се скоро до
жълтото и червеното на по-обикновен огън.
Един по един фенерите също засияха и домакинът се изправи и се обърна да проследи
нарастващото сияние на самозапалващите се лампи, все едно Кел бе призовал самите звезди
в пивницата му.
Изпъшка — остро поемане на дъх — и се ококори: не от страх или дори от изненада, а
от възхита. От благоговение. В неприкритото вълнение на Нед, в необузданата му радост при
тази гледка, имаше искрица, която напомни на Кел за стария крал. Сърцето му се сви.
Навремето бе приел интереса на ентусиаста за алчност и сребролюбие, но беше възможно и
да е сгрешил. Изобщо не му приличаше на новия крал Джордж. Не, Нед притежаваше
детинската искреност на човек, копнеещ светът да бъде по-странен, отколкото е, и способен
да вярва в магията толкова силно, че тя да се появи.
Нед се пресегна и положи длан на един от фенерите. Прошепна:
— Топъл е!
— Огънят по принцип е топъл — отвърна Кел и огледа заведението. След прилива на
светлина вече се виждаше, че, макар отвън да си е все същата, отвътре „Петте върха“ е съвсем
различно заведение.
Завеси се спускаха от тавана в тъмни въртопи, разделяха се и минаваха над масите,
подредени като спиците на колело. В дървените плотове бяха нарисувани — не, прогорени!
— черни шарки и Кел предположи, че играят ролята на символи на силата, макар повечето
да бяха изкривени и неправилни като татуировката на Нед, а се срещаха и напълно
измислени.
„На хвърлей камък“ винаги бе представлявал магическо място, но „Петте върха“
изглеждаше такова. Или поне като детинска представа за магичност.
Наоколо витаеше аура на мистицизъм и театралност, а се оказа и че под палтото си Нед
носи черна риза с висока яка и лъскави ониксови копчета. Огърлицата на шията му
съдържаше пентаграма и Кел се почуди дали така е получила името си пивницата, но после
видя рисунката в рамка на стената. Беше копие на кутията, донесена, когато за пръв път се
срещна с Нед. Елементалната игра с петте вдлъбнатини.
Огън, вода, пръст, въздух, кост.
Кел се намръщи. Рисунката беше шокиращо точна, чак до шарката на дървото. Чу звук от
дрънчене на чаши и видя Нед зад бара да вади бутилки от шкафа в стената. Наля две халби
тъмно питие и подаде любезно едната на госта си.
За момент младият магьосник си спомни за Барън. Предишният барман беше едър
колкото Нед бе слаб и толкова нацупен, колкото ентусиастът преливаше от жизненост. Но бе
също такава част от заведението като дървенията и камъка — и беше мъртъв заради Холанд.
Заради Кел.
— Мастър Кел? — подсети го Нед, все още стиснал чашата.
Знаеше, че трябва да си тръгне, но доближи бара и с магия придърпа стола си няколко
инча назад, преди да седне.
Фукльо, обади се глас в главата му и сигурно имаше право, но беше минало толкова
време, откакто някой го е гледал по същия начин както Нед в момента…
Кел взе питието.
— Какво точно искаше да ми покажеш, Нед?
Съдържателят грейна при споменаването на прякора му.
— Ами, нали разбирате — извади кутия изпод бара, — упражнявах се.
Остави товара си на плота, щракна капачето и извади по-малък пакет отвътре. Кел бе
поднесъл вече чашата към устата си, но видя какво държи Нед и припряно остави питието.
Беше набор стихии — точно като този, разменен преди четири месеца от младия антари. Не,
беше точно същият комплект, като се започне от стените от тъмно дърво и се стигне до
малката бронзова кукичка.
— Откъде го взе?
— Ами, купих го — Нед благоговейно постави магьосническата игра на тезгяха
помежду им и отвори щифтчето, като остави дъската да се разгъне и да разкрие петте
елемента във вдлъбнатините им. — От онзи джентълмен, на когото го продадохте. Не беше
лесно, но стигнахме до споразумение.
Страхотно, помисли си Кел, а удоволствието му внезапно охладня. Единственото по-
лошо нещо от обикновения ентусиаст е богатият ентусиаст.
— Опитах да направя своя — продължи Нед, — но не беше същата, а и никога не ме е
бивало особено с тези неща, трябваше да видите първоначалната чернова на онази рисунка,
преди да наема…
— Да се върнем на темата — напомни му Кел, доловил, че ентусиастът би се скитал по
пътищата на мислите си цяла нощ.
— Да де — съгласи се домакинът му, — та, исках да ви покажа… — той изпука
драматично с кокалчета, — ето това…
Почука вдлъбнатината с вода и сетне положи длани с разперени пръсти на тезгяха.
Присви очи срещу дъската и Кел се отпусна, когато осъзна накъде вървят нещата: на никъде.
И все пак, имаше нещо различно. Последния път Нед опита същия номер и ръкомахаше
във въздуха, като говореше някакви глупости над водата, сякаш самите думи имаха сила. Този
път устните му мърдаха, но Кел не чуваше нито звук. Дланите му останаха разперени,
разтворени на плота от двете страни на дъската.
За момент, както се очакваше, не последва нищо.
А сетне, точно когато Кел губеше търпение, водата помръдна. Не много, но една капка
видимо се надигна от езерцето, преди да цопне обратно и да разпрати малки вълнички по
повърхността.
Светии!
Нед отстъпи назад с победоносно изражение и, макар да остана театрално сериозен,
очевидно му се искаше да размаха ръце във въздуха и да се разкрещи от радост.
— Видяхте ли? Видяхте ли? — повтаряше той.
Да, Кел го видя. Надали способностите на съдържателя бяха особено опасни, но се
оказаха много повече, отколкото се очакваше. Магията следваше да е невъзможна — за Нед,
както и за всеки друг от Сивия свят — но последните месеци накараха младия антари да се
чуди дали изобщо има невъзможни неща. В крайна сметка Лайла беше дошла от Сивия
Лондон, а тя… е, да речем, беше напълно невъзможно явление.
Няма място за магия във вашия свят, каза Кел на краля. Вече не.
Светът върви в безкрайни цикли. Вероятно нашето време отново ще настъпи.
Какво се случваше? Винаги бе смятал, че магията е като огън — всеки Лондон се
намира все по-далеч и по-далеч от жаравата ѝ. Черният Лондон бе изгорял, понеже стоеше
съвсем близо до пламъка, но Сивият отдавна бе само изстинали въглени. Нима в тях все още
тлееше искрица? Нима бе готова да се разгори? Дали случайно не бе раздухал умиращите
пламъци? Или вината носеше Лайла?
— Това е всичко, което съм успял да постигна — уточни Нед развълнувано. — Но, със
съответното обучение… — при тези думи погледна очаквателно Кел и сетне бързо отново
сведе очи. — Така де, с подходящия учител или поне под нечие ръководство…
— Нед — поде магьосникът.
— Разбира се, знам, зает сте и търсен, и времето ви е ценно…
— Едуард… — опита антари отново.
— Но имам нещо за вас — настоя домакинът му.
Кел въздъхна. Защо внезапно всички толкова напират да му дават дарове?
— Опитах да помисля за онова, което казахте последния път и как се интересувате само
от значими неща, и ми отне известно време, но мисля, намерих нещо достойно. Ще ида да го
донеса.
Преди Кел да му каже да спре и да му обясни, че, какъвто и да е дарът, не би го взел,
ентусиастът излетя иззад бара и изтърча по коридора, а стъпалата нагоре вземаше по две
наведнъж.
Кел го гледаше как се отдалечава и си пожела да остане.
Липсваше му „На хвърлей камък“, без значение как се казва, липсваше му простата
солидност на това място и този град. Налагаше ли се да се прибере у дома? И точно тук беше
проблемът, право пред него. Червеният Лондон му беше дом. Кел нямаше място тук, в този
свят. Беше същество от магия — арнеска, не английска. И дори ако този свят все още
притежаваше сила (защото Тийрън бе казал, че не съществува място без такава), то Кел не
биваше да си позволява да я разпали — нито заради Нед, нито заради краля или заради себе
си. Вече бе навредил на два свята. Нямаше да допусне да понесе вина и за трети.
Прокара пръсти през косата си и се надигна от мястото си, а стъпките над главата му
тепърва заглъхваха.
Игралната дъска още стоеше отворена върху плота. Той знаеше, че трябва да я вземе, но
после какво? Щеше да се наложи да обяснява наличието ѝ на Стаф и Хастра. Не, нека
глупавото хлапе си я задържи. Остави празната си чаша, обърна се да си тръгне и пъхна ръце
в джобовете си.
Пръстите му докоснаха нещо на самото дъно под хастара на палтото му.
Стисна го в шепа и извади втори лин от Червения Лондон. Беше стар, златната му звезда
— износена до гладкост от човешки ръце и времето, а Кел не знаеше колко дълго е преседяла
монетата в джоба му. Сигурно беше от онези, взети от стария крал и заменени за нова,
затоплена от носене. Или случайно ресто, изгубено в подплатения с вълна джоб. Огледа я за
момент, после чу над главата си затварянето на врата и стъпки по стъпалата.
Кел положи монетата на тезгяха до празната си чаша и си тръгна.
VI
Сасенрош
Като малка Лайла Винаги бе ненавиждала кръчмите.
Беше свързана с тях, все едно е дворно куче; хукваше да бяга с все сили, в някакъв
момент стигаше до края на веригата си и се оказваше издърпана обратно. Прекара години в
опити да прекъсне тази връзка. Така и не успя.
„Набезите“ се издигаше в края на пристанището, а фенерите ѝ бяха увенчани с ореол от
пипалца на морска мъгла, промъкнала се в пристанището. Табелата над вратата бе на три
езика, от тях Лайла разпозна само един.
Отвътре я достигаха познати отгласи — вечният шум от стържене на столове и дрънчене
на чаши, смях и заплахи, готови да се разгорят в схватки. Бяха все същите, чувани стотици
пъти в „На хвърлей камък“, и ѝ се стори странно, че съществуват и тук, в
черноборсаджийския град на края на империя в този магически свят. Имаше, предположи тя,
нещо успокоително в подобни места и тъканта, която ги създава, както и възможността две
пивници на цели градове разстояние — на светове разстояние — да ти се струват еднакви,
да ти изглеждат еднакви и да ти звучат еднакво.
Алукард ѝ задържа вратата отворена.
— Тас енол — премина отново на арнески той. След теб.
Лайла кимна и влезе.
Вътре „Набезите“ изглеждаше достатъчно познато; посетителите бяха различни. За
разлика от черния пазар, тук качулките и шапките бяха свалени и тя за първи път огледа
добре екипажите от другите кораби на пристанището. Огромен весканец си проправи път
покрай двама им, направо запълни рамката на вратата, а по гърба му се спускаше дебела руса
плитка. Беше с голи ръце и така си и излезе навън на зимния студ.
Неколцина мъже стояха точно до входа. Говореха тихичко на напевен чуждестранен
език. Единият погледна Лайла и тя се стресна от откритието, че очите му са златни. Не
кехлибарени като на принца, а лъскави, почти огледални, с метален център, лъснал в черно.
Тези очи сияеха от лице, по-тъмно от океана нощем и — за разлика от фароанеца на пазара
— този тук имаше инкрустирани дузини късчета светлозелен кристал. Те очертаваха линии
над веждите му, спускаха се по скулите, минаваха надолу по гърлото му. Ефектът бе зловещ.
— Затвори си устата — изсъска Алукард в ухото ѝ. — Приличаш на риба.
Светлината в пивницата беше слаба и идваше от маси и мангали, вместо отгоре от
тавана и стените. Хвърляше странни сенки по лицата там, където пламъчетата на свещите се
отразяваха в бузи и чела.
Не беше ужасно претъпкано — Лайла преброи само четири кораба на пристанището —
и тя успя да открие екипажа на „Острието“, пръснат наоколо и потънал в разговори на
групички от по двама-трима.
Строс и Ленос се бяха намърдали на маса до бара и играеха карти с неколцина
весканци; Оло ги гледаше, а широкоплещестият Тав бе погълнат от разговор с арнесец от
друг кораб.
Красавецът Васри флиртуваше с фароанската барманка — нищо необичайно в случая —
а жилест моряк на име Кобис седеше на крайчеца на диван и на слабата светлина четеше
книга, очевидно вкусвайки най-близкото до мир и покой, възможно в момента.
Дузина клиенти се извърнаха при преминаването на Лайла и Алукард през пивницата и
крадлата усети, как се дърпа към най-близкото тъмно ъгълче, преди да осъзнае, че никой не
гледа нея. Вниманието на всички бе приковано от капитана на „Среднощно острие“.
Неколцина кимнаха, други вдигаха ръка или чаша, а се чуха и няколко поздрава. Алукард
очевидно си бе завъдил много приятели по време на живота си по море. Като се замисли
човек, ако той си бе създал и врагове, то досега Лайла не бе срещала ни един от тях.
Арнесец от друг кораб махна на капитана и вместо да се помъкне след него, крадлата си
проправи път към бара и поръча сайдер, ухаещ на ябълки, подправки и силен алкохол. Отпи
няколко глътки, преди да забележи весканеца, седнал малко по-нататък на бара.
Екипажът на „Острието“ наричаше весканците „чосер“ — гиганти — и Лайла
започваше да разбира защо.
Постара се да не зяпа — тоест, да зяпа колкото е възможно по-незабележимо — но
посетителят беше огромен, по-висок дори от Барън, с лице като каменен блок, обкръжено от
въже под формата на плитка руса коса. Не избелялото, белезникаво русо на близнаците
Дейн, а с цвят на мед, наситен дотам, че подхождаше на кожата му, все едно никога не е
прекарвал и ден на сянка.
Ръцете му, едната — облегната на бара, бяха с размера на главата ѝ; усмивката му — по-
широка от ножа ѝ, но далеч не тъй перверзна; а очите му, когато обърна поглед към Лайла, се
оказаха безоблачно сини. Косата и брадата на весканеца се срастваха около лицето му и се
разделяха само около големите му очи и правия нос, а така изражението му се разчиташе
трудно. Крадлата не разбра дали просто я измерва с поглед, или я предизвиква.
Тя плъзна пръсти към кинжала на кръста си, макар — откровено казано — да не искаше
да опитва уменията си срещу човек, на вид по-склонен да огъне ножа ѝ, отколкото да бъде
пронизан от него.
После, за нейна изненада, весканецът вдигна чаша.
— Ис авен — рече тя и вдигна своето питие. Наздраве.
Мъжът ѝ смигна и сетне се захвана да гаврътне бирата си на една дълга глътка, а Лайла,
доловила предизвикателство, стори същото. Чашата ѝ беше наполовина на неговата, но пък
той беше повече от двойно по-едър от нея, така че горе-долу се уравновесяваха. Когато
празната ѝ халба чукна плота миг преди неговата, весканецът се засмя и два пъти халоса
масата със стиснат юмрук и одобрителен възглас.
Лайла остави монета на бара и се изправи. Сайдерът я блъсна като подкосена палуба,
все едно не беше вече на твърда земя, а обратно на борда на „Острието“ при буря.
— Полекичка — Алукард я улови за лакътя и преметна ръка през раменете ѝ да скрие
нестабилността ѝ. — Така ти се пада, задето се сдушаваш с непознати.
Отведе я до сепарето, приютило повечето моряци, и тя благодарно се отпусна на един
стол в края. Щом капитанът се намести на мястото си, приближиха се и останалите от
екипажа, сякаш събрани от невидимо течение. Но, разбира се, причината беше Алукард.
Моряците се смееха. Звънтяха чаши. Скърцаха столове.
Ленос плъзна през масата поглед към Лайла. Тъкмо той пусна слуховете, че тя е Сероус.
Дали още се боеше от нея след толкова плаване заедно?
Лайла извади ножа му — сега неин — от колана си и го излъска в ъгълчето на ризата си.
Главата ѝ се въртеше от онова първо питие, така че остави ушите и вниманието си да се
реят през екипажа като дим, а арнеските думи да се разтворят отново в слети тонове —
мелодията на чуждия език.
В другия край на масата Алукард се фукаше, празнуваше и пиеше с екипажа си, а Лайла
се дивеше на уменията на този човек да се вписва в околната си среда. И тя знаеше да се
приспособява доста добре, но Алукард бе наясно с умението за преобразяване. На борда на
„Острието“ не беше просто капитан, а крал. Тук на тази маса, заобиколен от хората си,
ставаше един от тях. Все още — шеф, винаги шеф, но не толкова високо над всички
останали. Този Алукард си даваше труд да се смее по-шумно от Тав и да флиртува почти
колкото Васри, а и да разплисква бирата също като Оло, макар че Лайла го беше виждала да
настръхва, колчем тя разлееше вода или вино в каютата му.
Беше представление, извънредно забавно за гледане. Крадлата се чудеше, вероятно за
стотен път, коя версия на Алукард е истинската и дали, някак си, не са истински всичките,
всяка по свой начин.
Чудеше се също и откъде Алукард е намерил такава странна група моряци, кога и как са
били събрани. Тук, на сушата, те привидно нямаха почти нищо общо. Но на „Острието“
действаха като приятели, като семейство. Или поне Лайла така си представяше едно
семейство. Разбира се, караха се и от време на време се стигаше до размяна на удари, но бяха
също и зверски верни един на друг.
А Лайла. Беше ли им вярна и тя?
Замисли се за онези първи нощи: спеше с гръб към стената и с нож в ръка, в очакване да
я нападнат. Тогава се наложи да се изправи лице в лице с почти пълното си незнание за
живота на борда на кораб и се бореше ежедневно да устои на крака, вкопчена в късчета
умение и език, и когато се случеше да ѝ предложат помощ. Струваше ѝ се все едно е било
преди цял един живот. Сега към нея се отнасяха горе-долу като член на екипажа. Сякаш е на
мястото си. Малка, горда частица от нея — същата, която толкова се бе старала да потуши
по улиците на Лондон — пърхаше при тази мисъл.
Но като цяло ѝ се гадеше.
Искаше да се оттласне от масата и да си тръгне, да излезе, да скъса въжетата, които я
придържаха към този кораб, към този екипаж и към този живот — и да започне отначало.
Всеки път, усетеше ли тежестта на тези връзки, ѝ се щеше да извади най-острия си нож и да
ги среже, да изреже копнежа, желанието, радостта си от тях и топлия прилив, заливащ я щом
Алукард постави ръка на рамото ѝ, Тав се усмихне, Строс кимне.
Слабачка, предупреди я глас в главата ѝ.
Бягай — обади се друг.
— Наред ли си, Бард? — попита Васри с искрена загриженост.
Тя кимна и лепна кривата усмивка обратно на лицето си.
Строс плъзна ново питие към нея — просто дребен жест.
Бягай.
Алукард улови погледа ѝ и ѝ смигна.
Светии, трябваше да го убие, когато бе имала възможност.
— Добре, капитане — надвика гълчавата Строс. — Накарахте ни да почакаме. Каква е
голямата новина?
Масата започна да утихва, а Алукард остави халбата си.
— Слушайте, мърлява сбирщина такава…
Гласът му се разнесе като вълна. Компанията затихна до мърморене и сетне до пълно
мълчание.
— Нощес останете на сушата. Но отплаваме при първи зори.
— Накъде тръгваме? — попита Тав.
Алукард гледаше право в Лайла, когато отвърна:
— Към Лондон.
Крадлата се вцепени на стола си.
— Защо? — полюбопитства Васри.
— По работа.
— Забавна история — обади се Строс и се почеса по бузата. — Не стана ли вече време
за турнира?
— Май да — отвърна Алукард с насмешлива гримаса.
— Не си го направил! — възкликна Ленос.
— Какво да е направил? — попита Лайла.
Тав се засмя:
— Отишъл е и се е записал за „Есен таш“.
„Есен таш“, помисли си крадлата в опит да преведе израза. Елемент… нещо си. Какво
точно? Всички други на масата явно бяха наясно. Само Кобис не каза нищо, а просто се
мръщеше срещу чашата си, но не изглеждаше объркан, само загрижен.
— Не знам, капитане — обади се Оло, — смяташ ли се за достатъчно добър, та да
играеш тази игра?
Алукард се подсмихна и поклати глава. Поднесе чашата към устните си, отпи и после
тресна халбата в масата. Тя се строши, но, вместо да се разлее, сайдерът подскочи във въздуха
с все съдържанието на чашите на всички други и течността замръзна, още докато се
надигаше в полет. Вледенените питиета повисяха за момент, после тупнаха на дървения плот,
някои — с острия ръб надолу, други се изтърколиха. Лайла проследи как замръзналото
копие, доскоро неин сайдер, се удря в чашата ѝ. Само шушулката, представлявала питието на
Алукард, остана във въздуха, увиснала над съсипаната му посуда.
Екипажът изсвирка и се развика.
— Хей! — подвикна мъжът зад бара. — Плащаш за всичко счупено!
Капитанът се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава. После размърда пръсти, а
разпилените по масата парчета стъкло потръпнаха и се събраха обратно във формата на
халба, все едно самото време бе тръгнало на обратно. Съдът се уплътни в едната ръка на
Алукард, пукнатините се замъглиха и после изчезнаха, а стъклото се спои. Той вдигна съда,
сякаш да го огледа, и парчето замръзнал сайдер, което все тъй висеше във въздуха над главата
му, се втечни и се изля обратно в несчупената халба. Алукард отпи и вдигна наздравица
срещу съдържателя зад бара, а екипажът избухна в буйно ликуване, блъскаше по масата,
всички — забравили своите питиета.
Само Лайла стоеше неподвижна, вцепенена от демонстрацията.
Беше виждала Алукард да прави магии, разбира се — нали я обучаваше от месеци. Но
имаше разлика — цяла пропаст, цял свят — между левитацията на нож и това. Не беше
попадала на човек така умел в магиите. Не и след Кел.
Васри сигурно бе забелязал изненадата ѝ, понеже врътна глава към нея.
— Капитанът е един от най-добрите в Арнес — заяви той. — Повечето магьосници
успяват да се заиграят само с един елемент. Малцина са дуалисти. Но Алукард… той е
триада! — изрече го с възхита. — Не обикаля наоколо да се фука със силите си, понеже по
вода не се срещат често велики магьосници. По-редки са от съкровище, тъй че има опасност
да ги заловят и продадат. Разбира се, това надали е първата мисъл в главата му, но все пак.
Повечето като него не напускат градовете.
Тогава защо е тръгнал да плава? — почуди се Лайла.
Вдигна глава и забеляза, че Алукард я гледа, а сапфирът блещука над тъмните му като
бурно море очи.
— Бил ли си някога на „Есен таш“, Васри? — попита Лайла.
— Веднъж — отвърна морякът-красавец. — Последния път, когато имаше игри в
Лондон.
Игрите, помисли си Лайла. Значи това означава „таш“.
Елементалните игри.
— Провеждат ги на всеки три години — обясни Васри, — в града на последния
победител.
— И какво представляват? — полюбопитства тя, но се постара интересът ѝ да не
надмине границите на обичайното.
— Не си ли ходила? Е, значи те очаква чудо на чудесата!
Лайла харесваше Васри. Не беше от най-умните, не и в по-важните области — ала и не
се задълбаваше твърде много във въпросите, не се чудеше как или защо тя не знае отговорите.
— „Есен таш“ се провежда вече над шейсет години, от времето на последната
междуимперска война. На всеки три години Арнес, Фаро и Веск се събират заедно и сборват
най-добрите си магьосници. Продължава само седмица, срамота.
— Това е имперският начин да се ръкуват и да се усмихват, и да демонстрират, че всичко
е наред — намеси се Тав, наведен заговорнически към тях.
— Так, политиката е досадна — махна с ръка Васри. — Но дуелите са забавни за
гледане. И баловете. Пиенето, залозите, хубавите жени…
Тав изсумтя.
— Не слушай Васри, Бард. Дуелите са най-хубавото нещо. Дузина от най-великите
магьосници от всяка империя се сблъскват очи в очи.
Дуели.
— О, и маските също са хубави — намеси се Васри ококорен от възбуда.
— Маски ли? — попита Лайла с повишен интерес.
Тав се наведе към нея развълнувано и обясни:
— В началото съперниците носели шлемове, за да се защитят. Но с времето започнали
да ги въздигат на пиедестал. Така се отличавали. В крайна сметка маските станали част от
турнира… — той се намръщи леко. — Изненадан съм, че никога не си присъствала на „Есен
таш“, Бард.
Лайла сви рамене:
— Не съм попадала на правилното място в правилния момент.
Той кимна, сякаш отговорът го устройваше, и смени темата.
— Е, ако Алукард участва, турнирът ще се помни.
— Защо го правят мъжете? — попита Лайла. — Само за да се изфукат ли?
— Не само мъже — поправи я Васри. — Също и жени.
— Чест е да бъдеш избран да се състезаваш за короната си…
— Славата е хубаво нещо, но в тази игра победителят взема всичко. Не че капитанът ни
се нуждае от пари.
Тав го стрелна с предупредителен поглед.
— Толкова голяма награда — обади се Оло, — дори кралят с мъка ще се раздели с нея.
Лайла прокара пръсти през започналия да се топи на масата сайдер, отчасти заслушана
в увлечено дискутиращия екипаж. Магия, маски, пари… „Есен таш“ ѝ се струваше все по-
привлекателен. Безразлично попита:
— Всеки ли има право да се състезава?
— Разбира се — отвърна Тав, — стига да го бива достатъчно да получи място.
Крадлата спря да влачи пръст през сайдера и никой не забеляза, че пролятата течност
продължи да шава и да рисува шарки по дървото.
Някой постави пред нея ново питие.
Алукард призова за внимание.
— За Лондон! — заяви и вдигна чаша.
Лайла стисна своята с усмивка като нож:
— За Лондон!
IV
Зовът на Лондон
I
Червеният Лондон
Градът се намираше под обсада.
Възправен на най-горната тераса на двореца, Рай гледаше как се строяват армиите.
Студеният въздух го хапеше по бузите и дърпаше късото му наметало, което се вееше зад него
като златен флаг.
Далеч долу се сблъскваха строежи, издигаха се стени и гълчавата от нарочните клади,
ударите на чуковете и дрънченето на стоманата отекваха като сблъсък на оръжия в барикада
от дърво, метал и стъкло.
Мнозина биха се изненадали да узнаят, че Рай се виждаше тъкмо така в представите си
за кралския пост: не на трона и не да вдига наздравици с приятелите си на изобилни пирове,
а да надзирава армии. И макар никога да не бе виждал истинско бойно поле — последната
същинска война приключи преди близо шейсет години, а армиите на баща му винаги
потушаваха сблъсъците по границите и гражданските размирици, преди да се разразят —
Рай беше благословен с достатъчно въображение, за да го компенсира. А и на пръв поглед
Лондон наистина изглеждаше под обсада, нищо че армиите му не воюваха.
Накъдето и да се обърнеше Рай, градът беше окупиран: но не от вражески войници, а от
зидари и магьосници, впрегнали здравата сили да строят платформите и сцените, плаващите
арени и шатрите по бреговете — бъдещ дом за „Есен таш“ и неговите състезатели.
— Гледката тук отгоре — обади се мъжки глас зад него, — е… величествена.
Говореше висш кралски, но думите бяха слепени от арнеския акцент на остра.
— Така си е, мастър Парло — отвърна Рай и се извърна към госта си. Наложи се да
прикрие усмивката си. Парло изглеждаше нещастен, беше полузамръзнал и очевидно се
чувстваше неудобно заради разстоянието между терасата и червената река под тях.
Притискаше като спасително въже свитъците към цветната щампа на жилетката си. Почти
толкова зле беше и Вис — гвардеецът стоеше, притиснал бронирания си гръб до стената, по-
блед от платно.
Рай се изкушаваше да облегне гръб на перилата просто за да притесни остра и
гвардееца. Щеше да бъде типична дяволия, измислена от Кел. Вместо това се отдалечи от
ръба и Парло с благодарност повтори действието му — и той отстъпи крачка назад през
отворената врата.
— Какво те води на покрива? — попита Рай.
Майсторът измъкна свитък под мишницата си.
— Плановете за церемониите по откриването, Ваше Височество.
— Благодаря… — принцът взе плановете, но не разви свитъка. Парло продължаваше да
стои, сякаш в очакване на нещо — бакшиш? награда? — и най-накрая Рай се обади: —
Свободен си вече… — Остра се намуси, обиден, ето защо принцът използва най-
достолепната си усмивка да добави: — Стига де, мастър Парло, освободих те, не съм те
прогонил. Гледката тук отгоре несъмнено е великолепна, но времето не е, чай и буен огън в
камината биха ти се отразили добре. Ще откриеш и двете в галерията на долния етаж.
— Предполагам, звучи добре… но плановете…
— Да се надяваме да нямам нужда от помощ за разчитане на схемата, измислена от
самия мен. А ако ми потрябва, знам къде да те открия.
След малко Парло най-сетне кимна и се оттегли. Рай въздъхна и остави чертежите на
малка стъклена масичка до вратата. Разгърна свитъка и направи гримаса, понеже под
слънчевите лъчи хартията засия в бяло, а главата му още пулсираше тъпо след предишната
нощ. Нощите ставаха все по-трудни. Преди тъмнината не го плашеше — дори след като
Сенките го нападнаха и се опитаха да го убият тъкмо през нощта — но това беше, понеже
преди самият мрак се състоеше от празнота. Не и сега. Принцът долавяше неясна заплаха да
витае във въздуха и да изчаква слънцето да залезе и светът да се усмири. Да затихне
достатъчно за мислене. Мислите — те бяха дебнещите твари и започнеха ли веднъж, явно не
беше способен да ги спре.
Светии, само как се стараеше!
Наля си чаша чай и се застави да погледне плановете; заради вятъра притисна краищата
на листа с тежести. И ето ти го, разгърнато пред него онова, върху което той се постара да се
съсредоточи в отчаян опит да удържи мислите си под контрол.
„Ис есен таш“.
Елементалните игри.
Турнир между трите империи — Веск, Фаро и, разбира се, Арнес. Не беше скромна
задача. В „Есен таш“ участваха трийсет и шестима магьосници и хиляди богати зрители се
решаваха да предприемат пътуването, без да броим, естествено, високопоставените гости.
Принцът и принцесата от Веск. Братът на краля от Фаро. По традиция турнирите се
провеждаха в столицата на предишния победител. И, благодарение на уменията на Кисимир
Васрин и далновидността на Рай, Лондон щеше да се превърне в зашеметяваща сцена на
тазгодишните игри.
А в центъра ѝ — коронното постижение на Рай: първите в света плаващи арени.
Шатри и сцени разцъфваха навсякъде из града, но най-голямата гордост на принца бяха
именно тези три сцени, издигнати не на бреговете, а върху самата река. Бяха временни, да,
така е, и щяха да ги разглобят отново, щом турнирът приключи. Но бяха също така
величествени, произведение на изкуството, статуи в мащаб на стадиони. За построяването
им така величествени Рай беше наел най-добрите майстори на метала и земята в кралството.
Мостове и пешеходни тротоари се разгръщаха около двореца и отгоре напомняха за златни
вълни по червените води на Айл. Всеки стадион представляваше осмоъгълник с платнища,
опънати като крила над скелет от камък. На дъното на тази конструкция се намираха арените
— първата обгърната в изваяни люспи, втората — в пера от тъкан и третата — с тревиста
козина.
Пред погледа на Рай строителите спуснаха в реката масивни дракони, издялани от лед и
омагьосани да кръжат около източната арена, а в плен на постоянен вятър платнени птици
летяха като хвърчила над централната. На западната осем величествени каменни лъва
служеха за подпори на стадиона, всеки застинал в различна поза и всеки — част от
историята за хищника и плячката.
Най-лесно беше разбира се, просто да номерира платформите, но това щеше да е
трагично предвидимо. Не, „Есен таш“ изискваше повече.
Спектакъл.
Ето това очакваха всички. И младият принц определено се канеше да им предостави
именно „спектакъл“. Но не ставаше дума само за организирането на представление. Кел да
го дразни колкото си ще, но Рай наистина го беше грижа за бъдещето на кралството му.
Когато баща му го сложи начело на турнира, това го обиди. Беше си мислил, че „Есен таш“ е
някакво си там лъскаво празненство и, колкото и добър да беше в организирането на
развлечения, Рай искаше нещо повече. По-голяма отговорност. Повече власт. Така и каза на
краля.—
Управлението е деликатно занятие — скара се баща му. — Всеки жест има цел и
значение. Този турнир не е просто игра. Той помага за опазването на мира сред съседните ни
империи и ни позволява да им покажем ресурсите си, без да използваме заплаха… — кралят
сплете пръсти. — Политиката е танц до момента на прерастването си във война. И ние
контролираме музиката.
Колкото повече размишляваше по темата Рай, толкова по-добре разбираше думите му.
Родът Мареш беше на власт повече от сто години. Още отпреди Войната на империите.
Елитът на остра ги обичаше и никой от високопоставените вестра не бе достатъчно нагъл
да предизвиква закотвената им здраво власт. Ето я ползата от вековното управление: народът
не си спомняше изобщо какъв е бил животът преди Мареш да дойдат на власт. Лесно беше да
се вярва, че династията никога няма да прекъсне.
Дали беше така и в другите империи? Никой не говореше за война — никой никога не
отваряше дума по темата — но слуховете за вълнения се пренасяха досущ мъгла през
границите. Весканците търсеха власт заради седмината си наследници, а братът на краля на
Фаро беше алчен; въпрос само на време — лорд Сол-ин-Ар да си проправи път до
фароанския трон. А ако двете империи се хванат гуша за гуша, Арнес се намираше точно
помежду им.
Освен това фактор беше и Кел.
Рай често се шегуваше с брат си за репутацията му, ала за Фаро и Веск антари не беше
шега. Мнозина бяха убедени, че той е основата на арнеската империя и, ако не сияе в
центъра ѝ, тя ще рухне и ще се разпадне.
Нямаше значение дали е вярно — съседите на Арнес винаги търсеха слаби места,
понеже управлението на империя зависи преди всичко от силата. На практика е образ на
силата. „Есен таш“ представляваше идеалния пиедестал за подобна демонстрация.
Шанс Арнес да блесне.
Шанс Рай да блесне, не само като скъпоценен камък, но и като меч. Откакто се
помнеше, представляваше все символ на богатството. Искаше да стане символ на силата.
Магията беше сила, разбира се, но не и единственият вид. Рай си каза, че и без нея все пак
ще се покаже силен.
Стисна здраво перилото на балкона.
Неминуемо се сети за дара на Холанд. Преди няколко месеца постъпи глупаво —
толкова глупаво, че замалко това да коства всичко и на него, и на града — само за да стане
силен също като Кел. Народът му никога нямаше да разбере колко близо се бе озовал до
провала. А повече от всичко друго Рай Мареш искаше да бъде човекът, от когото народът му
се нуждае. Дълго време бе смятал, че им трябва весел, безгрижен аристократ. Не беше
достатъчно глупав да си представя града напълно лишен от страдание, но предполагаше —
или поне му се искаше да е така — със своето щастие да е способен да донесе малко и на
народа си. В крайна сметка хората го обичаха. Ала каквото прилягаше на принц, не би
прилегнало на крал.
Не прекалявай с мрачните мисли, каза си той. И двамата му родители бяха в добро
здраве. Но хората живеят и умират. Такава е природата на света. Или поне следваше да бъде.
Спомените се надигнаха като жлъч в гърлото на принца: болката, кръвта, страхът и
накрая — покоят и мракът. Да се пуснеш и да се предадеш, и после да те издърпат обратно
със сила като лавина и ужасяваща, разтърсваща болка при падането на земята. Само дето не
падаше на земята. Падаше в небето. Издигаше се обратно към повърхността и…
— Принц Рай.
Той примигна и видя на прага единия си гвардеец — Толнерс — висок, скован и
официален.
Отлепи пръсти от ледените перила и се изненада от болката. Отвори уста да заговори и
вкуси кръв. Сигурно си беше прехапал езика. Помисли си: „Съжалявам, Кел“. Беше толкова
странно да знаеш как болката ти е свързана с тази на някой друг и всеки път при страдание я
усеща и той; а всеки път, когато страда, все е заради теб. Напоследък Рай вечно беше
източник на болка за Кел, който обикаляше наоколо, сякаш светът внезапно се е превърнал в
стъкло — и то заради принц Мареш. Нямаше равновесие, не беше честно. Принцът държеше
болката на Кел в шепи, защото антари държеше живота на Рай в своите.
— Всичко наред ли е? — попита гвардеецът. — Пребледнял сте…
Рай вдигна чаша чай — вече изстинал — и изплакна металния вкус от устата си, сетне с
треперещи пръсти остави съдинката. С престорено безразличие поде:
— Кажи ми, Толнерс, в толкова голяма опасност ли съм, че ми трябват не един, а двама
да охраняват живота ми? — посочи първия гвардеец, все още притиснат до студената
каменна стена отвън. — Или си дошъл да смениш горкия Вис, преди да припадне пред очите
ни?
Толнерс се обърна към Вис и врътна глава. Другият гвардеец с благодарност се шмугна
през вратата на терасата и се скри в безопасността на стаята. Другарят му не застана до
стената, а се изправи в стойка мирно до Рай. Беше облечен, както винаги, в пълна броня, а
червеното наметало се вееше зад него на студения вятър. Златния си шлем носеше под
мишница. Приличаше повече на статуя, отколкото на човек и точно в момента — а и в много
други мигове — на Рай му липсваха предишните му телохранители. Джен и Париш. Липсваха
му хуморът им и свободното им дърдорене и как успяваше да ги накара да забравят, че е
принц. Понякога — и начина, по който те на свой ред го караха да забравя.
Не си противоречи, помисли си Рай. Няма как да си символ на властта и едновременно
— обикновен човек. Налага се да избираш. Избери умно!
Балконът внезапно му се стори претъпкан. Той освободи ъглите на чертежа от масата и
се оттегли в топлината на покоите си. Захвърли книжата на дивана и се насочи към барчето
за по-силно питие, ала забеляза поставеното на масата писмо. Откога стоеше там?
Рай стрелна с поглед охраната си. Вис се беше изправил до вратите от тъмно дърво и си
играеше с висящо от наметалото му конче. Толнерс още се намираше на терасата и с лека
бръчка между веждите гледаше надолу към строежа за турнира.
Рай взе листа и го разгърна. Надрасканото със ситни черни букви съобщение не беше на
английски или на арнески, а на кас-авнес — рядък граничен диалект, който научи преди
няколко години.
Езиците поначало му идваха отръки, стига да принадлежаха на хората, а не на магията.
Усмихна се при вида на диалекта. Беше хитро колкото да използваш шифър, но далеч не
така очебийно.
На бележката пишеше:
Принц Рай,
С цялото си сърце не одобрявам и храня надеждата, колкото и слаба да е, и
двамата да се вземете в ръце. Ако не се случи нищо подобно, направил съм
нужните приготовления — дано не се обърнат да ме ухапят накрая. Ще обсъдим
цената на дяволиите ви този следобед. Може би сауната ще проясни положението.
Независимо от решението ви, след като всичко приключи, очаквам сериозно
дарение на името на Лондонското светилище.
Ваш слуга, старейшина и авен есен:
Тийрън Серенс
Рай се усмихна и остави бележката встрани, а из града зазвъняха камбани — обаждаха
се право от светилището от другата страна на реката.
Може би сауната ще проясни положението.
Плесна с ръце и стресна гвардейците. Взе си халат и заяви:
— Господа, реших, че съм в настроение за баня!
II
Светът под водата беше топъл и неподвижен.
Рай остана отдолу до последния възможен момент, докато му се завие свят, пулсът му
заплющи в ушите и гърдите го заболят, и тогава — едва тогава — изплува и напълни
дробовете си с въздух.
Обичаше кралските бани, беше прекарал тук много лениви следобеди — също и вечери
и утрини — но рядко идваше сам. Беше свикнал с отекващия от плочките смях на дръзка
компания, с игривите прегръдки на спътниците си, да бъде цял обсипван с целувки, но днес
баните бяха тихи с изключение на мекото плискане на водата. Гвардейците му стояха от
двете страни на вратата и двама пажове чакаха в готовност с кани със сапун и масла, четки,
халати и кърпи, докато Рай газеше в дълбоката до кръста вода в банята.
Басейнът заемаше половината зала — широк, дълбок, облицован с полиран черен камък,
с инкрустирани с кристал и злато ръбове. Светлина танцуваше по сводестите тавани и
външната стена, насечена от високи, тесни прозорци с витражи.
Водата около принца още плискаше от изплуването му и той разпери пръсти върху
повърхността в очакване вълничките да се успокоят.
Беше игра, която често го забавляваше като малък — да се опита да види дали е по
силите му да успокои повърхността на водата. Не с магия, просто с търпение. Докато
растеше, хич не го биваше с търпението при призоваване на стихиите, но напоследък имаше
напредък. Стоеше в самия център на банята и забави дишането си. Наблюдаваше как водата
застива и се изглажда като стъкло. Скоро отражението му се появи на повърхността, ясно
като в огледало, и Рай огледа черната си коса и кехлибарените очи, преди погледът му —
както винаги — да бъде привлечен надолу по мургавите рамене до знака на гърдите.
Кръговете се сплитаха един с друг по едновременно интуитивен и чужд начин. Символ
на живот и смърт. Той се съсредоточи и чу пулса в ушите си — ехо от този на Кел, двата удара
се усилваха все повече, докато Рай не изтръпна в очакване звукът да съсипе стъклената
гладкост на водата.
Лека аура на покой пресече нарастващия в ушите му тътен.
— Ваше Височество — обади се Вис от мястото си до вратата, — имате…
— Пуснете го — разпореди принцът, застанал с гръб към гвардейците си. Затвори очи и
се вслуша в приглушеното тупкане на боси крака и шушнене на роба, плъзгаща се по плочите
— тих, но все пак достатъчно силен да заглуши сърцето на брат му.
— Добър следобед, принц Рай! — гласът на авен есен наподобяваше басово туптене, по-
топло от това на краля, но също толкова силно. И звучно.
Рай се завъртя в бавен кръг, за да застане с лице към жреца и лицето му се озари от
усмивка.
— Тийрън! Каква приятна изненада.
Главният жрец на Лондонското светилище не беше едър, но определено не потъваше в
бялата си роба. Даже напротив. Изпълваше я, а тъканта шушнеше слабо около него, дори ако
стоеше неподвижен. Въздухът в помещението се промени след появата му, над всичко като
сняг се възцари покой. Полезно свойство, понеже се противопоставяше на видимото
неудобство, безпокоящо всички в присъствието на жреца и принуждаващо ги да странят от
него, сякаш щеше да прозре в тях право през кожата и костите до мислите, копнежите и
душата. Което вероятно и беше причината в момента Вис да проучва ботушите си.
Авен есен беше страховита фигура за повечето хора — досущ като Кел, предположи Рай
— но за него мастър Серенс си оставаше винаги любимият Тийрън.
— Ако моментът е неподходящ… — поде жрецът и мушна длани в ръкавите си.
— Нищо подобно — отвърна Рай на изкачване по стъклените стълби, разположени от
всяка страна на басейна. Погледите на присъстващите се събраха върху гърдите му —
привличаше ги не само запечатаният в бронзовата кожа символ, но и белегът между ребрата,
където се бе забил ножът му… ножът на Астрид. Ала преди да настръхне от студения въздух
и погледите да го притеснят, към него пристъпи прислужник и го зави в пухкав плюшен
халат.—
Моля, оставете ни — нареди принцът на останалите присъстващи. Прислужниците
веднага започнаха да се оттеглят, но гвардейците се задържаха. — Ти също, Вис.
— Принц Рай — поде пазачът му, — не се предполага да…
— Всичко е наред — отвърна кротко Рай. — Не смятам, че авен есен мисли да ми
навреди.
Сребърните вежди на Тийрън се вдигнаха леко и жрецът отбеляза равно:
— Тепърва предстои да разберем.
Вис тъкмо бе тръгнал да се качва едно стъпало към вратата, но при тези думи спря
отново. Рай въздъхна. Още след Черната нощ кралската гвардия получи стриктни нареждания
относно наследника на кралството. И за антари. Не знаеше какви са точните думи,
използвани от баща му, но беше почти сигурен, че включват „не ги изпускайте“ и „от погледа
си“, вероятно и „под смъртна заплаха“.
— Вис — поде той полека в опит да имитира поне подобие на каменната заповедност
на баща си. — Със своето присъствие след заповедта ми обиждаш мен, а и главния жрец. В
тази зала има само една врата. Застани от другата ѝ страна с Толнерс и я пази.
Имитацията явно беше убедителна, понеже Вис кимна и колебливо се оттегли.
Тийрън се намести на една от широките каменни пейки до стената, бялата роба се
отпусна около него и Рай дойде да седне редом и се облегна назад.
— Тези господа не са особено ведри — отбеляза жрецът, когато останаха насаме.
— Никак — оплака се Рай и размърда рамене. — Кълна се, искреността е сама по себе
си форма на наказание.
— Как върви подготовката за турнира?
— Добре — отвърна принцът. — Арените са почти готови и имперските шатри тънат в
разточителен лукс. Почти завиждам на магьосниците.
— Моля те, кажи ми, че не обмисляш да се състезаваш и ти.
— След всички неприятности, преживяни от Кел, за да ме опази жив? Лоша
благодарност би било.
Между очите на Тийрън се вдълба едва забележима бръчка. За всеки друг щеше да е
недоловима, но на спокойното лице на авен есен изглеждаше недоволство (макар той да
твърдеше, че единствено Кел и Рай успяват да извлекат на бял свят тъкмо тази бръчка на
челото).
— Като стана дума за Кел… — поде принцът.
Тийрън се намръщи:
— Премислил ли си?
— Наистина ли очакваш да го сторя?
— Надеждата умира последна.
Рай поклати глава:
— Има ли повод за притеснение?
— Освен твоите глупави планове ли? Не мисля.
— А шлемът?
— Ще бъде готов… — авен есен затвори очи. — Започвам да остарявам за такива
измами.
— Той има нужда от това, Тийрън — настоя Рай. После с лукава усмивка добави. — А
колко точно си стар?
— Достатъчно — отвърна жрецът. — Защо? — и отвори едното си око. — Да не ми се е
прошарила косата?
Рай се усмихна. Косата на Тийрън си беше сребърнобяла, откакто се помнеше. Принцът
обичаше стареца и подозираше взаимност, въпреки хладното отношение на жреца. Като авен
есен той беше защитник на града, даровит лечител и много близък приятел на трона. Бе
обучавал Кел, докато овладяваше силите си, и връщаше здравето на Рай винаги щом принцът
се поболееше или когато стореше нещо глупаво и не искаше да го пипнат. През годините
двамата с Кел определено бяха създавали главоболия на стареца.
— Нали знаеш — каза предпазливо Тийрън, — наистина трябва да внимаваш повече кой
вижда знака ти?
Рай го погледна с престорена обида.
— Нали не очакваш да стоя облечен през цялото време, мастър Тийрън?
— Би било прекалено хубаво, предполагам.
Принцът облегна глава на стената и обясни:
— Хората приемат, че е просто белег от онази нощ и наистина е така. Стига Кел да не си
сваля дрехите, а — да си го кажем честно, това е много по-лесна задача — никой няма да го
помисли за нещо повече.
Тийрън въздъхна — универсалният му знак за несъгласие. Всъщност, знакът тревожеше
Рай повече, отколкото му се искаше да признае, и скриването само го представяше като още
по-сериозно проклятие. Странно, но само това си имаше. Погледнеше ли ръцете и гърдите
си, виждаше много малко на брой белези, с изключение на сребърната мрежа на
заклинанието и раната от ножа, тъй малка и бледа под него. Знакът не беше приятен, но си го
беше заслужил изцяло. И трябваше да живее с него.
— Хората говорят — отбеляза Тийрън.
— Ако започна да се мъча да го крия по-старателно, само ще приказват още повече.
Какво щеше да стане — почуди се Рай, — ако бях отишъл при Тийрън със страховете
си от слабостта, вместо да приема дара на Холанд за сила? Дали свещеникът щеше да
намери правилните думи? Начин да ми помогне?
Беше признал на Тийрън какво се случи едва седмици по-късно. Разказа му как прие
талисмана — амулет за обладаване — в очакване на поредното порицание на стареца.
Вместо това той го изслуша и заговори едва когато думите на принца пресъхнаха.
— Силата и слабостта са преплетени в едно — каза му тогава авен есен. — Понеже
толкова си приличат, често ги объркваме, както объркваме магията и властта.
Рай сметна казаното за плоско, но в последвалите месеци Тийрън неизменно бе до него
да му напомня и да го подкрепя.
Погледна към жреца и го хвана да се взира във водата и покрай нея, сякаш е в състояние
да види нещо друго, отразено в повърхността или в парата.
Дали на Рай му беше по силите да се научи на този номер? Да гадае? Но веднъж Тийрън
му обясни, че не става дума толкова да гледаш навън, колкото навътре, а принцът не беше
сигурен, дали има желание да прекарва още повече време в подобно взиране. И все пак не
смогваше да се отърси от усещането — надеждата — че всички са родени със способността
да правят нещо и ако просто се постарае достатъчно, ще открие своята. Своя дар. Своята цел.
— Е — Рай наруши мълчанието, — водата по твоя вкус ли е?
— Защо не ме оставиш на мира?
— Има твърде много неща за правене.
Тийрън въздъхна.
— Както изглежда, няма начин да те разубедя… — извади от гънките на ръкавите на
робата си свитък. — Окончателният списък на състезателите.
Рай се изправи и взе листа.
— Ще бъде публикуван в близките ден-два — уточни жрецът, — веднага щом получим
списъците от Фаро и Веск. Но смятах, че искаш първи да го видиш… — в тона му се
долавяше нотка на меко предупреждение и Рай развърза панделката и разви свитъка с нервни
пръсти, несигурен какво ще открие вътре. Като градски авен есен, задача на мастър Тийрън
беше да подбере дванадесетте представители на Арнес.
Принцът проучи списъка и първо се спря на Камеров Лости — обзе го тръпка при вида
на името — плод на фантазията, измислица, станала реалност — преди друго, малко по-
надолу, да привлече погледа му: трън, скрит сред розите.
Алукард Емъри.
Рай се намръщи и се дръпна, но не и преди да се убоде на името.
— Как така? — попита с тих и почти беззвучен глас.
— Очевидно — отвърна Тийрън, — ти не си единственият, способен да дърпа конци. И
преди да се разстроиш, добре е да знаеш, че Емъри е нарушил далеч по-малко правила от теб.
Всъщност, технически не е нарушил нито едно. Кандидатства пред мен есента, когато
„Острието“ беше тук и, поне що се отнася до моето мнение, той е най-силният в редиците
ни. Преди две седмици сестра му дойде при мен да освежи паметта ми и да заяви мястото
му, макар да смятам, че тя просто желае той да се прибере. Ако това не стига, остава и
въпросът с призовката…
Рай се насили да не смачка листа.
— Каква призовка?
— Емъри беше официално повикан да се състезава преди три години, но… — Тийрън се
поколеба, видимо притеснен. — Е, и двамата знаем, че определени обстоятелства го
възпрепятстваха. Мястото му се полага по право.
Принцът изпита желанието да се пъхне обратно в басейна и да изчезне под водата.
Вместо това полека, методично нави листа и го стегна отново с панделката.
— Очаквах да се зарадваш — добави Тийрън. — Загадката и лудостта на младостта
очевидно не са ми ясни.
Рай се наведе напред, разтри шията и сетне рамото си. Напипа знака над сърцето си и
разсеяно прокара пръст по щрихите му — скорошен навик. Кожата там беше сребриста и
гладка, съвсем леко изпъкнала, но той знаеше, че печатът е дълбок, минава през плът и кост,
и душа.
— Нека погледна — предложи Тийрън и се изправи.
Рай беше благодарен за промяната на фокуса. Изви глава встрани и остави госта да
огледа рамото му, да притисне студената си, суха длан отпред и другата — на гърба му. Усети
странна топлина да се разлива по линиите на заклинанието.
— Връзката отслабнала ли е?
Принцът поклати глава:
— Напротив, по-скоро изглежда се усилва. В началото отзвуците бяха слаби, но сега… и
не става дума само за болка, Тийрън. Наслада, умора. Но също и гняв, безпокойство.
Например в момента, ако си проясня мислите, ще усетя… — поколеба се и се пресегна към
брат си. — … умората на Кел. Смазващо е.
— Струва ми се логично — Тийрън отпусна длани. — Връзката не е просто физическа.
Двамата с Кел споделяте жизнена сила.
— Имаш предвид, че аз споделям неговата — поправи го Рай. Животът му бе прекъснат
от кинжал, забит в гърдите. Онова, с което разполагаше, изсмукваше от Кел. Горещината на
водата се бе оттекла от него и вече се чувстваше уморен и изстинал.
— Самосъжалението не ви отива, Ваше Височество — заяви Тийрън и се упъти към
вратата.
— Благодаря — подвикна след него Рай и вдигна свитъка. — За това.
Жрецът не каза нищо, само леко смръщи вежди — ето я пак онази бръчка — и изчезна.
Принцът се отпусна обратно на пейката и пак прочете списъка. Името на Камеров, тъй
близо до това на Алукард.
Едно беше сигурно.
Турнирът щеше да е страхотен.
IІІ
Според уговорката, гвардейците пресрещнаха Кел в началото на „Нареш кас“.
Стаф, изпъчил гръден кош като варел и с посребрени слепоочия и брада, и Хастра, млад
и весел, с целунат от слънцето тен и корона тъмни къдри. Поне е красавец, беше казал Рай
преди месеци, при вида на новите гвардейци. Принцът се цупеше, понеже неговата двойка
— Толнерс и Вис — нито изглеждаха добре, нито бяха веселяци.
— Господа — поздрави Кел, докато палтото улягаше около него. Гвардейците
изглеждаха премръзнали и той се почуди откога ли го чакат.
— Щях да ви донеса топло питие, но… — протегна празните си ръце, сякаш им
казваше, такива са правилата.
— Всичко е наред, мастър Кел — отвърна Хастра през стиснати зъби, без да забележи
сарказма. Стаф, от друга страна, не продума изобщо.
Имаха достойнството да не го претърсят на място и веднага, но се обърнаха и безмълвно
тръгнаха след Кел, право към двореца. Малката им процесия събираше погледи и всякаква
възможност антари да се слее с народа бе съсипана от присъствието на кралските
гвардейци, съпровождащи го в бляскавите си брони и червени наметала.
Кел би предпочел да подхождат по-прикрито и незабележимо, но нямаше как да
промени реалността, затова изпъна рамене и вдигна високо глава, като се постара да си
напомни, че прилича на аристократ, дори и да се чувства затворник.
Не беше сторил нищо лошо — не и днес, и светиите знаеха, че е имал възможност. Дори
няколко.
Най-сетне стигнаха стълбите пред двореца, обсипани дори сега с посребрени от скреж
цветя.—
При краля ли отиваме? — поинтересува се Кел, докато минаваха през входното
фоайе.
Стаф го придружи до залата с крал Максим, застанал близо до разпалената камина и
потънал в разговор с няколко остра. Освободи ги, щом зърна Кел. Младежът остана с
вдигната глава, но никой от придворните не го погледна в очите. След оттеглянето им кралят
му кимна да се приближи.
Кел продължи до средата на стаята, преди да разтвори ръце за Стаф и Хастра — не
толкова покана, а най-вече предизвикателство.
— Не преигравай — предупреди Максим.
Гвардейците поне запазиха достойнство да изглеждат притеснени при приближаването
си.
— Сигурно Рай ми влияе, Ваше Величество — оправда се мрачно Кел, докато Стаф му
помагаше да съблече палтото, а Хастра претърсваше ризата и панталоните му, и прокара ръка
по кончова на ботушите му. Младият антари не носеше нищо и те нямаше да намерят
контрабанда и в палтото — не и ако не пожелаеше да го хванат. Понякога се притесняваше,
че то има разум. Единственият друг човек, успявал да намери каквото търси в джобовете му,
беше Лайла. Кел така и не разбра как го е постигнала. Предателско палто!
Стаф извади от един от джобовете писмото от Сивия Лондон и го предаде на краля,
преди да върне дрехата на Кел.
— Как се чувства кралят? — попита Максим и взе писмото.
— Мъртъв е — обясни антари. Тази вест завари повелителя му неподготвен. Той описа
посещението си и възобновения интерес към магията на принца регент — сега Джордж IV.
Спомена дори опита на новия крал да го подкупи, ала се погрижи да наблегне на факта, че е
отхвърлил предложението.
Максим подръпна брадата си с притеснен вид, не каза обаче нищо — само махна с ръка
да покаже, че Кел вече е свободен. Той се извърна с помрачняло настроение, но щом Стаф и
Хастра тръгнаха подире му, кралят ги извика и нареди:
— Оставете го!
Кел, благодарен за малкия жест на милост, избяга в покоите си.
Облекчението му не продължи дълго. Пред вратата на спалнята си откри застанали
двама други гвардейци. Тези на Рай.
— Светии! — промърмори. — Все се удвоявате, кълна се!
— Сър? — не го разбра Толнерс.
— Нищо — промърмори Кел и мина помежду им. Имаше само една причина Толнерс и
Вис да стоят пред неговата врата.
Откри Рай да стои в средата на спалнята, с гръб към входа, загледан в огледалото в цял
ръст. От този ъгъл младият магьосник не виждаше лицето на принца и за миг го разтърси
споменът за брат му, дебнещ пробуждането му — само дето Астрид беше надянала кожата му,
а и тогава се намираха в покоите на Рай, не в неговите. Но за миг подробностите се
замъглиха и той се хвана, че оглежда наследника на Мареш за медальони и амулети и
претърсва пода си за кръв, преди миналото да се срути в паметта му.
— Време беше — отбеляза Рай.
Кел тайно се зарадва, че излезлият от гърлото му глас несъмнено принадлежи на брат
му. С преливащо в раздразнение облекчение попита:
— Какво те води в моята стая?
— Приключение. Интрига. Братска загриженост. Или пък… — загадъчно се усмихна
принцът, — просто показвам на огледалото ти гледка, по-интересна от постоянното ти
цупене.
Кел се намръщи, а Рай се усмихна:
— А, ето я! Прословутата гримаса.
— Не се цупя — изсумтя младият антари.
Принцът стрелна със заговорнически поглед отражението си. Кел въздъхна и захвърли
палтото си върху най-близкото канапе, преди да се насочи към нишата в стаята си.
— Какво правиш? — подвикна Рай след него.
— Задръж за момент! — Антари затвори вратата помежду им. Самотна свещ се съживи
с проблясък и на светлината ѝ той разгледа начертаните на дъските символи. Там, сред
другите знаци и още прясно обновена с кръвта му, се намираше и вратата към Дисан. Пътят
към замъка „Уиндзор“. Кел се пресегна и изтърка символа — първо го замаза, а сетне
напълно го изтри.
Когато се върна, Рай седеше на любимото му кресло, примъкнато да гледа към стаята,
вместо към балконските врати.
— Каква е тази работа? — попита, отпуснал глава на дланта си.
— Това е моето кресло — отбеляза Кел равно.
— Очукано и старо — отвърна Рай, наясно колко е скъпо на брат му. Изправи се на
крака с блеснала в светлозлатистите очи лукава искрица.
— Все още ме цепи главоболие — поясни Кел. — Така че, ако ще ме заставяш да
излизаме отново…
— Не съм дошъл с подобна цел — принцът се упъти към барчето. Понечи да си налее и
Кел се приготви за нелюбезна тирада, но забеляза, че в чашата има обикновен чай. Кимна
към един от диваните: — Сядай.
Младежът щеше да стои прав чисто напук, но беше много уморен от пътуването и се
отпусна на най-близкия диван. Рай приключи с приготвянето на чая си и седна срещу него.
— Е? — подкани го Кел.
— Мислех си, че от Тийрън се очаква да те е научил на търпение — скара му се
принцът. Остави чая на масата и извади изпод нея дървена кутия. — Исках да се извиня.
— За какво? — попита Кел. — За лъжите? За пиенето? За боя? За безконечните…
Нещо в изражението на Рай го накара да млъкне.
Принцът отметна черните къдри от лицето си и Кел осъзна, че изглежда по-възрастен.
Не стар — Рай беше само на двайсет, година и половина по-малък от него — но чертите му
се бяха заострили и почудата в ярките му очи бе заменена от настоятелност. Принц Мареш
беше пораснал. Кел не устоя и се запита дали явлението е естествено и се дължи на простия,
неизбежен ход на времето, или случилото се бе свалило последните остатъци на невинната
младост.
— Виж — поде принцът, — напоследък ни беше трудно, знам. А през последните
месеци — по-трудно от всякога. Знам, че само влоших положението…
— Рай…
Наследникът на рода Мареш помоли с жест за тишина.
— Държах се зле.
— Аз също — призна Кел.
— Определено е така.
Магьосникът се разкикоти, но поклати глава:
— Достатъчно трудно е един живот да бъде държан под контрол, Рай. Два са…
— Ще се приспособим един към друг — настоя принцът. И после сви рамене. — Или
ще ни убиеш и двамата.
— С какво безгрижие го казваш само! — възмути се антари и скочи на крака.
— Кел — Рай се наведе напред с лакти на коленете. — Бях мъртъв.
Думата увисна във въздуха помежду им.
— Бях мъртъв — повтори той. — И ти ме върна. Вече си ми дал нещо, което не би
трябвало да имам… — при тези думи по лицето му пробяга мимолетна сянка. — Ако се
изгуби отново, пак ще съм живял дважди. Всеки ден ми е назаем.
— Не — отвърна Кел упорито. — Сделката е платена и сметката е разчистена.
— За колко време? — противопостави му се Рай. — Не ти е по силите да премериш
какво си дал. И съм благодарен за живота, с който се разплати, макар да мразя цената. Но
какво смяташ да правиш, Кел? Да живееш завинаги? Не искам подобно нещо.
Рижият антари се намръщи:
— Предпочиташ да умреш, така ли?
Принцът въздъхна уморено.
— Смъртта идва за всички ни, братко. Не си в състояние да се криеш от нея завинаги.
Все някой ден ще умрем — и ти, и аз.
— И това не те ли плаши?
Рай сви рамене.
— Не толкова, колкото идеята да похабиш един чудесен живот заради страха от смъртта.
И по този повод… — той побутна кутията към Кел.
— Какво има вътре?
— Предложение за примирие. Подарък. Честит рожден ден!
Младият антари се намръщи:
— Рожденият ми ден е другият месец.
Рай вдигна чашата си с чай:
— Не бъди неблагодарен. Просто го вземи.
Кел придърпа кутията на коленете си и вдигна капака. Отвътре го зяпна нечие лице.
Всъщност беше шлем, изработен от цяло парче метал, отпред стигаше от брадичката до
темето и отзад — до основата на черепа. Отвор очертаваше устата, засводена гънка — носа, а
подобен на вежди визьор криеше очите на носещия го. С изключение на тези плавни форми,
единствена украса на маската бяха чифт декоративни криле, по едно над всяко ухо.
— Да не отивам на война? — попита Кел озадачен.
— Нещо такова — отвърна Рай. — Това е маската ти за турнира.
Младият магьосник едва не изтърва шлема.
— За „Есен таш“? Да не си се побъркал съвсем?
Принцът сви рамене:
— Не мисля. Не и ако ти не си си изгубил… — прехапа си езика. — Смяташ ли, че би
могло да се получи? Така де, предполагам, че…
— Аз съм антари! — прекъсна го Кел и се постара да говори тихо. — Аз съм приемният
син на рода Мареш, най-силният магьосник в Арнеската империя, вероятно и в света…
— Полека, Кел, егото ти си показва рогата.
— … и ти искаш да се състезавам в междуимперски турнир!
— Очевидно великият и могъщ Кел не би могъл да се състезава — обясни Рай. — Все
едно да мамиш на карти. Може да начене война.
— Именно.
— Поради тази причина ще бъдеш маскиран.
Кел простена и поклати глава:
— Това е лудост, братко. И дори ако ти си достатъчно луд да мислиш, че би се получило,
Тийрън никога няма да позволи.
— О, не го позволяваше. Не и първоначално. Бори се със зъби и нокти. Нарече го
щуротия. Обяви ни за глупаци…
— Идеята дори не е била моя!
— … но накрая разбра, че одобрението на нещо и позволението му не са винаги едно и
също. Кел присви очи:
— И защо Тийрън би си променил намеренията?
Рай преглътна.
— Понеже му казах истината.
— И тя е?
— Че имаш нужда от това.
— Рай…
— Че ние имаме нужда… — принцът се намръщи леко, докато го изричаше.
Кел се поколеба и пресрещна погледа на брат си.
— Какво имаш предвид?
Мареш се надигна от креслото.
— Не само ти искаш да изскочиш от кожата си, Кел — заяви и тръгна да обикаля стаята.
— Виждам как те изморява това заточение… — той почука гърдите си. — Усещам го.
Прекарваш часове наред в тренировки в Купата, без противници за схватка, и не си бил
умиротворен нито ден от Холанд насам, от случилото се с близнаците Дейн, от Черната нощ.
И ако искаш да чуеш цялата истина, то не намериш ли някакъв изход… — Рай спря да
обикаля, — … накрая ще се удуша със собствените си ръце.
Кел се намръщи измъчено и сведе очи към маската в скута си. Прекара пръсти по
гладкото сребро. Беше проста и елегантна, сребърната ѝ повърхност — излъскана до такова
съвършенство, че досущ напомняше огледало. Обратно в антари се взираше изкривено
отражение. Да, лудост беше и го плашеше фактът колко силно му се иска да я приеме. Но
нямаше как.
Остави маската на дивана.
— Твърде опасно е.
— Не и ако внимаваме — настоя брат му.
— Свързани сме един с друг, Рай. Моята болка става твоя.
— Напълно наясно съм със състоянието ни.
— Тогава знаеш защо не мога. И няма да го направя.
— Аз не съм ти само брат — отвърна Рай. — Твой принц съм. И ти заповядвам. Ще се
състезаваш в „Есен таш“. Ще потушиш част от пламъците си, преди пожарът да се разрасне.
— А с връзката ни какво ще правим? Ако пострадам…
— Тогава ще споделя болката ти — отвърна принцът равно.
— Казваш го сега, но…
— Кел. Най-големият ми страх в този живот не е умирането, а да бъда източник на
чуждо страдание. Знам, че се чувстваш в капан. Аз съм твоята клетка. И не мога… — гласът
му пресекна и Кел усети болката на брат си — всичко, което се опитваше да потуши до здрач
и да удави до сутринта. Рай продължи: — Ти ще го сториш. За мен. За двама ни.
Младият антари удържа погледа на брат си:
— Добре.
Принцът се намръщи, сетне засия в усмивка. За разлика от изострените му напоследък
черти, усмивката си беше момчешка както винаги.
— Наистина ли?
Кел отново взе маската и от глава до пети го разтърси тръпка.
— Наистина. Но ако не се състезавам от свое име, тогава кой съм аз?
Рай бръкна в кутията и извади от опаковъчната хартия свитък, останал незабелязан от
магьосника. Разви го и го разпъна. Показа на младия антари арнеския списък с участници.
Дванайсет имена. Мъжете и жените, които представяха империята си.
Сред тях, разбира се, фигурираше Кисимир, там беше и Алукард (тръпка полази Кел при
мисълта, че ще има извинение да се бие с него). Плъзна поглед надолу.
— Лично ти избрах името — обади се Рай. — Ще се съревноваваш като…
— Камеров Лости — антари прочете седмото име на глас.
К. Л.
Буквите, гравирани на ножа, носен в кания под мишницата му. Единствената вещ,
стигнала до него от предишния му, тънещ в тайна живот. Тези букви се бяха превърнали в
негово име — К. Л., Къ-Лъ, Кел — но колко нощи бе прекарал в умуване какво означават!
Колко ли нощи си беше фантазирал как всъщност се казва?
— О, стига де — порица го Рай, сбъркал напрежението му с раздразнение. — Чудесно
име е! И доста подходящо за принц, щом аз го казвам.
— Ще свърши работа — съгласи се Кел и се помъчи да потисне усмивката си, докато
оставяше свитъка встрани.
— Е — въздъхна брат му, взе шлема и му го подаде. — Пробвай го!
Антари се поколеба. Принцът говореше безгрижно, поканата му бе логична, но в жеста
се криеше много повече и двамата го знаеха. Ако младият магьосник си сложеше маската,
начинанието преставаше да бъде просто глупава, безвредна закачка и се превръщаше в нещо
друго. Съвсем истинско. Той се пресегна и взе шлема.
— Надявам се да ти стане — додаде Рай. — Главата ти винаги е била голяма.
Кел нахлузи шлема и се изправи начаса. Подплатата на вътрешността помагаше той да се
крепи стабилно на главата му. Визьорът минаваше от ухо до ухо, така че нямаше преграда и
пред зрението, и пред слуха му.
— Как изглеждам? — попита с глас, леко приглушен от метала.
— Сам се виж — Рай кимна към огледалото. Антари се извърна натам. Странна работа
— полираният метал създаваше почти тунелен ефект, а разрезът на визьора криеше очите му,
и макар той да виждаше прекрасно, никой не би различил, че едното му око е синьо, а
другото — черно.
— Ще изпъквам в тълпата — отбеляза логично.
— Говорим за „Есен таш“ — напомни Рай. — Всички изпъкват.
Всички участници наистина щяха да носят маски като част от емоцията и традицията,
ала това тук не беше някакво си домино.
— Повечето състезатели не се обличат, сякаш са тръгнали на война.
Принцът скръсти ръце и критично огледа брат си:
— Е, повечето състезатели нямат и истинска нужда да запазят анонимността си, но
твоите черти са… уникални.
— Грозен ли ме наричаш?
Рай изсумтя:
— И двамата знаем, че си най-хубавият ерген на бала.
Кел не успя да се въздържи и да не хвърля погледи към огледалото. Сребърният шлем се
рееше над широките му черни дрехи, но нещо липсваше…
Палтото му още лежеше преметнато върху облегалката на дивана. Взе го и го тръсна
лекичко, докато го обръщаше с хастара навън — и обичайната му черна куртка със сребърни
копчета се превърна в нещо друго. Нещо ново.
— Никога не съм виждал тази страна преди — сподели Рай.
И Кел не беше, не и допреди няколко дни. Тогава, отегчен, реши да провери какви други
страни му е приготвило палтото (от време на време неизползваните явно изчезваха, а на
тяхно място се появяваха нови).
Внезапната поява на това лице го беше изненадала — изобщо не приличаше на никое
друго, но сега надяна дрехата и му стана ясно, че това палто не принадлежи на него.
Прилягаше на Камеров.
Стигаше му до коленете, беше сребърно, обточено с черна бродерия и подплатено с
кървавочервена коприна. Ръкавите бяха тесни, полите — широки, яката — достатъчно
висока да скрие основата на черепа.
Кел облече палтото и закопча кукичките, наредени в асиметрична линия от рамото до
бедрото. Рай бе отишъл да порови в гардероба му и се появи оттам със сребърно бастунче.
Подхвърли го, а магьосникът го грабна във въздуха и стисна дръжката му във форма на черна
лъвска глава.
И отново се извърна към отражението си.
— Е, мастър Лости — възкликна Рай, отстъпвайки крачка назад, — изглеждате
превъзходно!
Кел не позна мъжа в огледалото — и не само защото маска скриваше лицето му. Не,
разликите идваха и от позата му, с опънати рамене, и от вирнатата глава, и от прямия поглед
зад визьора.
Камеров Лости беше впечатляващ тип.
Лек бриз полъхна и раздвижи полите на палтото му. Кел се усмихна.
— По този повод… — Рай имаше предвид въздушния вихър. — По очевидни причини
Камеров не бива да бъде антари. Предлагам да си избереш стихия и да се придържаш към
нея. Две, ако се налага… чух, че тази година има доста дуалисти… но триадите са
достатъчно редки да привлекат вниманието…
— Мхммм — отвърна Кел и изпробва друга поза.
— И макар да симпатизирам на внезапния ти изблик на нарцисизъм — добави принцът,
— това е важно, Кел. Когато носиш тази маска, не бива да си най-могъщият магьосник в
Арнес.—
Разбирам — младият антари смъкна шлема и се помъчи да си приглади косата. —
Рай, сигурен ли си…?
Сърцето му препускаше бясно. Много му се искаше да участва в турнира. Не би трябвало
да копнее за подобно нещо. Беше ужасно лоша идея. И въпреки това го желаеше. Кръвта му
кипваше при мисълта за битка. За хубава схватка.
Рай кимна.
— Добре тогава.
— Значи си се опомнил?
Кел поклати замаяно глава:
— Или съм си изгубил ума…
Само дето вече се усмихваше — толкова широко, сякаш лицето му щеше да се сцепи.
Не спираше да върти шлема в ръце.
Ала веднага след внезапното повишение на настроението му, то пак потъна вдън земя.
— Светии! — изруга той и се просна обезсилен на дивана. — Ами охраната ми?
— Сребрьо и Златньо? — Рай използва прякорите за гвардейците му. — Какво за тях?
— Не мога току-тъй да се избавя от Стаф и Хастра за целия турнир, нали? Нито удобно
да ги заблуждавам за всеки пореден дуел.
— Съжалявам, мислех те за майстор магьосник.
Кел вдигна ръце:
— Няма нищо общо с уменията ми, Рай. Каквото изисква ролята ми, ще го изиграя, но
има и очевидни проблеми, които…
— Ами добре — ухили се принцът, — в такъв случай просто се налага да ги посветим в
тайната.
— И те ще докладват на краля. Искаш ли да отгатнеш какво ще направи баща ти? Защото
съм готов да се обзаложа, че няма да рискува стабилността на империята си, та аз да изпусна
малко пара.
Рай се щипна за носа. Кел се намръщи. Този жест никак не подхождаше на принца; беше
му присъщ на него — и го беше правил стотици пъти.
— Остави на мен — заключи принцът. Упъти се към вратата, отвори я и се облегна на
рамката. Кел се надяваше след нареждането на крал Максим охраната му наистина да го е
оставила на мира. Навярно само бяха отпуснали по-дълго каишката, понеже Рай ги повика
вътре и затвори вратата, преди и неговата охрана да успее да ги последва.
Кел се изправи, несигурен в намеренията на брат си.
— Стаф — обърна се принцът към войника с посребрените слепоочия. — Когато баща
ми те назначи да охраняваш Кел, какво ти каза?
Стаф изгледа последователно двамата младежи, все едно въпросът беше капан или
номер.—
Ами… каза, че ни праща да го наблюдаваме и да го пазим да не пострада, и да
докладваме на Негово Величество, ако видим мастър Кел да прави нещо… подозрително.
Кел оголи зъби, но Рай озари гвардейците с окуражителна усмивка:
— Така ли е, Хастра?
Младежът с тъмнозлатиста коса сведе глава:
— Да, Ваше Височество.
— Но ако сте информирани за нещо предварително, тогава не би било подозрително,
нали? Хастра вдигна очи.
— Ами… не, Ваше Височество?
— Рай! — възрази Кел, ала принцът вдигна ръка.
— И двамата сте обрекли живота си на това семейство, на тази корона и на тази
империя. Клетвата ви важи ли?
Гвардейците сведоха глави и поднесоха длани към гърдите си.
— Разбира се, Ваше Височество — отвърнаха почти в един глас.
Какво ли, да му се не види, цели Рай? — почуди се Кел.
Поведението на принца се промени на часа. Безгрижието се свлече от него заедно с
веселата усмивка. Изправи гръб и стисна челюсти; в този миг приличаше много повече на
бъдещ крал, отколкото на принц. Приличаше на Максим.
— Тогава знайте следното — подхвана с нисък и суров глас. — Онова, което ще ви
споделя, касае безопасността и сигурността не само на нашия род, но и на Арнеската
империя.
Загрижени, гвардейците ококориха очи. Кел, напротив, присви своите.
— Смятаме, че турнирът крие опасност — Рай стрелна Кел с многозначителен поглед,
независимо от искреното неведение на брат му какво цели с това. — За да определим
естеството на опасността, Кел ще се състезава в „Есен таш“, преоблечен като обикновен
състезател — Камеров Лости.
Гвардейците се намръщиха и стрелнаха с поглед младия антари, който успя да кимне
сковано.
— Тайната на самоличността ми — допълни той, — е от особена важност. Ако Фаро
или Веск открият участието ми, ще приемат, че играем с белязани карти.
— Баща ми вече знае за включването на Кел — додаде Рай. — Има си за какво да се
грижи. Забележите ли нещо по време на турнира, докладвайте лично на Кел или на мен.
— Но как се очаква да го пазим? — попита Стаф. — Нали ще се преструва на друг?
Принцът дори не мигна:
— Един от вас ще играе ролята на негов секундант — всеки състезател се нуждае от
помощник — а другият ще продължи да го охранява от безопасно разстояние.
— Винаги съм искал да участвам в заговор — прошепна Хастра. А сетне повиши глас:
— Ваше Височество, става ли аз да съм секундантът?
Едва сдържаше вълнението си.
Рай погледна към Кел и той кимна. Хастра грейна и принцът меко, но решително
плесна с ръце.
— Значи е решено. Когато Кел си е Кел, охранявате го с обичайната си бдителност. Но
става ли дума за Камеров, заблудата трябва да е пълна, а тайната — опазена.
Двамата гвардейци кимнаха сериозно и бяха освободени.
Светии, помисли си Кел, докато вратата се затваряше зад гърба им. Той наистина успя!
— Ето — Рай доволно се отпусна на дивана. — Не беше толкова трудно.
Младият антари погледна брат си със смес от изненада и възхита. Взе маската.
— Знаеш ли, ако съумееш да управляваш наполовина толкова добре, колкото лъжеш, ти
ще бъдеш невероятен крал.
Усмивката на Рай беше ослепителна:
— Благодаря!
IV
Сасенрош
Лайла се върна на борда на „Среднощно острие“ чак късно през нощта. Сасенрош бе
притихнал, заваля и мокър сняг — ледената смес се превръщаше на киша по палубата и
трябваше да я изриват, преди да замръзне на пласт като плоча.
У дома, в нейния Лондон — стария ѝ Лондон — Лайла мразеше зимата от цялото си
сърце. По-дългите нощи означаваха и повече часове, през които да краде, но хората обикновено
излизаха навън само по принуда, което ги правеше неподходящи жертви. Дори по-лошо, през
зимата всичко беше мокро и сиво, а студът — хаплив.
Толкова много нощи в предишния си живот си беше лягала с тракащи зъби! Нощи, когато
не можеше да си позволи дърва или въглища, затова навличаше всеки кат дрехи, попаднал ѝ
под ръка, свиваше се на кълбо и мръзнеше. Топлото струваше пари, но същото важеше и за
храната, и за сушината, а и за всяко друго проклето нещо, нужно за оцеляването, та понякога
се налагаше да избира.
Тук обаче, стига да се упражняваше, по всяко време щеше да призове огън от връхчетата
на пръстите си и да го поддържа запален без нищо друго, освен магия и воля. Беше твърдо
решена да овладее магията, не само защото огънят беше полезен или опасен, но и защото
беше топъл, а — без значение какво щеше да се случи — Лайла Бард не възнамеряваше да
студува повече.
Ето защо тя предпочиташе огъня.
Духна на облаче във въздуха. Повечето моряци останаха да се порадват на нощта на
сушата, но тя предпочете каютата си на кораба и пожела да остане насаме, за да помисли.
Лондон. Пулсът ѝ се ускоряваше от самото му споменаване. Бяха минали четири месеца,
откакто се качи на борда на „Среднощно острие“. Четири месеца, откакто се сбогува с
напълно непознат град, името му беше единствената ѝ връзка със стария ѝ живот. Планираше
да се върне обратно, разбира се. Все някога. Какво ли щеше да каже Кел, когато я види? Не че
това беше първата ѝ мисъл. Не. Беше шестата, може би седмата, предшествана от онези за
Алукард и „Есен таш“. Но все пак се породи и заплува в главата ѝ.
Лайла въздъхна; дъхът ѝ се кълбеше, както облягаше лакти на покритото с киша перило
на кораба и надзърташе към вълните, плискащи в обшивката. Обичаше огъня, но той не беше
единственият коз, скрит в ръкава ѝ.
Съсредоточи се върху водата долу и същевременно се помъчи да избута течението назад
и встрани. Най-близката вълна се препъна, но останалите продължиха да налитат. Девойката
усети главоболие, пулсиращо в ритъм с вълните, ала стисна решително грапавото перило.
Представяше си, че е способна да усети водата — не само полюшването, което клатеше
кораба, но и енергията, която минаваше през нея. Не се ли очакваше магията да се съдържа
във всичко? Ако беше вярно, значи не ставаше дума за местене на вода, а за местене на
магия.
Помисли си за „Тигъра“ — използваше поемата, за да съсредоточи мислите си със
силния ѝ равномерен ритъм… но това беше песен за огъня. Не, трябваше ѝ нещо друго. Нещо
плавно.
— Сънища сладки… — промърмори, призовавайки цитат от друга поема на Блейк в
опит да налучка правилното чувство. — О, сънища сладки за ручеи гладки…3 — повтаряше
този стих отново и отново, докато водата не изпълни полезрението ѝ, докато шумът от
плисъка на вълните не остана единствен звук в ушите ѝ и ритъмът им най-после съвпадна с
ритъма на пулса ѝ, усети течението във вените си, а водата около пристана започна да се
успокоява и…
Тъмна капка цопна на перилото между дланите ѝ.
Лайла поднесе пръсти към носа си — свали ги, оцапани с кръв.
Чу цъкане с език и вдигна глава. От колко ли време Алукард стоеше зад гърба ѝ?
— Моля те, кажи ми, че не си се опитвала току-що да наложиш волята си над океана —
с тези думи той ѝ предложи кърпичка.
— Почти успях — настоя девойката, притиснала плата към лицето си. Миришеше на
него. На магията му, странна смес от морски въздух и мед, сребро и подправки.
— Не се съмнявам в потенциала ти, Бард, но това не е възможно.
— Може би не за теб — бодна го тя, макар истината да беше, че е все още на нокти след
изпълнения в пивницата фокус.
— За никого не е — настоя Алукард и с поучителен тон обясни: — Казах ти — когато
контролираш някоя стихия, трябва да си способна да я обхванеш. Да я достигнеш, да те
заобиколи. Така оформяш елемента и така го управляваш. Никой не е в състояние да си
разтегне ума около цял океан. Не и без да се побърка. Следващия път играй на дреб…
Той се сепна, понеже върху рамото на куртката му цопна шепа замръзнала киша.
— Ааах! — възмути се капитанът, докато парченцата лед се стичаха в яката му. — Знам
къде спиш, Бард.
Тя се поусмихна:
— Тогава знаеш и че спя въоръжена.
Усмивката му трепна.
— Продължаваш, така ли?
Тя сви рамене и се извърна към водата.
— Както се отнасят с мен…
— Дал съм съвсем ясни заповеди — уточни капитанът, очевидно приел, че моряците са
се държали зле с нея. Не, не позна.
— … все едно съм една от тях… — довърши Лайла.
Алукард примигна, объркан.
— Че защо да не го правят? Ти си част от екипажа.
Тя се намръщи. Екипаж. Самата дума подсказваше за група от повече от един. Но да си
включен в група означаваше да те е грижа за другите, а загрижеността беше опасна. В най-
добрия случай усложняваше всичко. В лошия — убиваше хора. Такива като Барън.
— Да не предпочиташ да те наръгат в тъмното? — поинтересува се капитанът. — Да те
метнат през борда и да се престорят, че е било случайно?
— Не, разбира се — отвърна Лайла. Но тогава поне щеше да знае как да се държи. С
битките се справяше някак. С приятелството? Представа си нямаше откъде да му размотае
кълбото. — Вероятно другарите ми са прекалено уплашени да се пробват.
— Някои от моряците май се боят от теб, но всички до един те уважават. И не се
уповавай много на това — допълни капитанът, като я бутна с рамо, — но е възможно
неколцина дори да те харесват.
Лайла простена и Алукард се изкиска. Попита:
— Коя си ти?
— Аз съм Делайла Бард — отвърна тя твърдо. — Главен крадец на борда на „Среднощно
острие“.
Обикновено капитанът се отказваше на дадения етап, но не и тази нощ.
— Но коя беше Делайла Бард, преди да се качи на борда на кораба ми?
Лайла не откъсваше поглед от водата.
— Различен човек. И пак ще стане различна, когато си тръгне.
Алукард избълва облаче дъх и двамата постояха рамо до рамо на палубата, втренчени в
мъглата. Тя се стелеше над водата, заличаваше границата между море и небе, но не беше
съвсем неподвижна. Местеше се, усукваше се и се къдреше, движенията ѝ бяха леки и плавни
като полюшването на морето.
Моряците я наричаха „гадателска мъгла“ — твърдяха, че ако се взираш достатъчно дълго
в нея, започваш да виждаш разни работи. Дали виденията бяха истински, или просто измама
на окото? Зависи кого питаш.
Лайла присви очи срещу валмата без особени очаквания — не се отличаваше с кой знае
какво живо въображение — но след малко забеляза как сивотата започна да се мести и да се
променя. Ефектът беше странно омайващ и тя откри, че не е в състояние да отклони очи,
докато нишки от призрачната мъгла се превръщаха в пръсти, а сетне в ръка, която се пресяга
от мрака към нея.
— Тъй значи — гласът на Алукард послужи за камък и натроши видението. — Лондон.
Девойката издиша и облачето на дъха ѝ погълна видението.
— И какво за него?
— Помислих, че ще се зарадваш. Или ще се натъжиш. Или ядосаш. Очаквах все нещо да
ти проличи.
Лайла наклони глава.
— И защо си го помисли?
— Минаха четири месеца. Предположих, че замина оттам с причина.
Тя го изгледа безизразно:
— А ти защо тръгна?
Пауза, съвсем лека гримаса, сетне Алукард сви рамене.
— Да видя света.
Лайла също сви рамене.
— И аз така.
И двете твърдения бяха лъжи или, в най-добрия случай, частични истини, но поне
веднъж и двамата не се предизвикаха, а обърнаха гръб на водата и прекосиха палубата в
мълчание, скрили тайните си от студа.
V
Белият Лондон
Дори звездите сега пламтяха цветни.
Смятаното цял живот от него за бяло се бе превърнало в леденосинкаво, а нощното небе
— някога черно — сега изглеждаше кадифенопурпурно, възможно най-тъмната отсянка на
синина.
Холанд седеше на трона и се взираше покрай сводестите стени към широка ивица небе.
Мъчеше се да долови цветовете на света си. Винаги ли бяха присъствали, погребани под
пласта на западащата магия, или бяха нови? Горскозелени лози се увиваха — тъмни и пищни
— около светлите каменни колони по периметъра на тронната зала, изумрудените им листа
се протягаха към сребърната лунна светлина, а корените им се влачеха по пода и потъваха в
гладката, черна повърхност на гадателското езеро.
Колко ли пъти Холанд бе мечтал да седне на трона? Да пререже гърлото на Атос, да
прониже с меч сърцето на Астрид и да си вземе живота обратно. Колко ли пъти… но накрая
не го стори неговата ръка.
А ръката на Кел.
Същият, забил метален прът през гърдите на Холанд и метнал умиращото му тяло в
бездната.
Кралят се изправи на крака и пищните гънки на наметалото му се разлюляха около него
на слизане по стъпалата на подиума. Спря пред огледалния черен басейн. Тронната зала се
ширеше празна около него. Беше освободил всички — и слугите, и гвардейците — в
преследване на копнежа си за уединение. Но за него не съществуваше подобен лукс, вече не.
Отражението му го погледна от стъклената повърхност на водата като през прозорец към
мрака, зеленото му око — скъпоценен камък, плуващ в езерото, черното око — чезнещо в
дълбините. Беше видимо по-млад, но, разбира се, дори в младостта си Холанд никога не бе
изглеждал така. Розовината на здравето, мекотата на живот без болка…
Холанд стоеше напълно неподвижен, ала отражението му помръдна.
Леко кимване, намек за усмивка, зеленото око — погълнато от черното.
— Чудесен крал сме — рече отражението, а думите му отекнаха в ума на белия антари.
— Да — отвърна той с равен глас. — Така е.
Черният Лондон
Три месеца по-рано
Мрак.
Навред.
От онези, които се точат.
Секунди, часове и дни.
И тогава.
Полека.
Мракът просветля до здрач.
Нищото даде път на нещо, сля се, сетне се появиха земя и въздух, и свят помежду им.
Невъзможно, неестествено неподвижен свят.
Холанд лежеше на студената пръст, със съсирена кръв по гърдите и гърба при раната от
пронизалия го метален прът. Около тялото му здрачът бе станал странно уплътнен, без
витаещи пипалца дневна светлина, без намек за приближаващата нощ. Наоколо цареше тежка
тишина, досущ мазе под отдавна улегнал прах. Изоставена къща. Бездиханен труп.
Докато Холанд не изпъшка.
В отговор прашният свят потрепери около него, сякаш с вдишването си той вдъхна
живот и в него, сръчка времето да се препъва напред. Люспици мръсотия — може би пепел,
а може и нещо по-зловещо — витаеха във въздуха около трупа, същински мухички, заседнали
в лъчи от слънчева светлина — ала сега полетяха надолу и се посипаха като сняг по косата,
бузите и дрехите му.
Болка. Всичко беше болка.
Но той беше жив.
Някак — невъзможно — беше жив.
Цялото тяло го болеше — не само раната на гърдите, но и мускулите, и костите — сякаш
беше лежал на земята дни наред, дори седмици, и всяко плитко вдишване пронизваше
дробовете му с шишове. Би трябвало да е мъртъв. Вместо това събра сили и седна.
За момент му се зави свят, но за негово облекчение болката в гърдите не се влоши.
Остана си тежка и пулсираше в такт със сърцето му. Озърна се и откри, че седи в ограден
парк или поне в квадрат, изпълнявал такава роля навремето. Растенията отдавна бяха
изсъхнали и малкото останки от лозите и дърветата изглеждаха готови при допир да се
разпаднат на прах.
Къде ли се намираше?
Холанд претърси спомените си, но последно пред очите му витаеше лицето на Кел,
застинало в мрачна гримаса, както се бореше с водата, прикован от белия си противник; ето,
присви очи и се съсредоточи, последва пронизваща болка в гърба, металният прът разкъса
плът и мускули, смаза ребра и разцепи знака на гърдите на по-възрастния антари. Толкова
много болка и после вцепеняване, и сетне празнота.
Но онази схватка се състоя в съвсем различен Лондон. Тук, на това място, не се
долавяше нито цветният аромат на онзи град, нито пулсиращата му магия. Не беше и
неговият Лондон — Холанд го знаеше с равна сигурност, защото макар разреденият въздух и
безцветната палитра да бяха същите, тук липсваше хапещият студ в едно с мириса на пепел и
метал.
Смътно си спомни как лежи в Каменната гора, безчувствен към всичко, освен бавното
угасване на пулса си. И сетне — привличането на бездната. Мракът, който прие за своя
смърт. Но смъртта го отхвърли и го запрати тук.
Нямаше къде другаде да е, освен в…
Черния Лондон.
Кървенето беше спряло и той разсеяно, механично плъзна пръсти не към раната, а към
сребърния кръг, служещ за закопчалка на наметалото му — знакът за контрола на Дейн —
само за да открие, че е изчезнал заедно с дрехата. Ризата му беше разкъсана, също и кожата
отдолу, доскоро белязана със сребърно от печата на Атос, а сега — каша от раздробена плът
и съсирена кръв. Едва тогава, поднесъл пръсти над раната, Холанд усети промяната. Шокът,
болката и странното обкръжение я бяха заглушили, но сега тя го забоцка през кожата и през
вените — лекота, която не бе изпитвал от седем години.
Свобода.
Заклинанието на Атос беше развалено, обвързването — разбито. Но как? Магията беше
обвързана с душата, не с кожата — Холанд знаеше, беше се опитвал да я изреже поне дузина
пъти — и можеше да бъде развалена само от автора си.
Това означаваше само едно.
Атос Дейн е мъртъв.
Откритието разтърси Холанд с неочаквана сила. Изпъшка и се вкопчи в изсушената
пръст под себе си. Само дето вече не беше суха. Макар светът навсякъде около него да
тънеше в мрачния покой на зимен пейзаж, земята под белия антари — в петното попила в
земята кръв — беше сочна и се раззеленяваше.
До него на тревата лежеше черният камък — Витари — и раненият се вцепени, преди
да осъзнае, че е кух. Празен.
Претърси се за оръжия. Никога не си бе давал особен труд да носи такива,
предпочиташе остротата на уменията си пред по-тромавия ръб на острие, ала му се виеше
свят и, предвид силата, нужна му само за да остане седнал, наистина не беше сигурен дали в
момента разполага с магия под ръка. Беше изгубил сърповидния нож някъде в онзи Лондон,
но откри кинжала все още в канията на глезена. Притисна върха му към твърдата пръст и с
негова помощ се изтласка на колене, а сетне се изправи.
Щом веднъж застана прав — преглътна вълна от замайване и прилив на болка —
Холанд видя, че зеленината не е ограничена само до отпечатъка му в земята. Проточваше се
встрани от него и образуваше нещо като пътека. Беше просто нишка в зелено, прокарана през
пустата земя — тясна ивица трева, плевели и диви цветя, която изчезваше през арка в
оградата в отсрещния край на градината.
Холанд колебливо я последва.
Гърдите му пулсираха и всичко го болеше, а вените му бяха зажаднели за кръв, но
счупените му ребра започваха да заздравяват, а мускулите го крепяха и полека-лека той успя
да наподоби предишната си походка.
Годините под жестоката тирания на Атос Дейн го бяха научили да понася мълчаливо
болката си и сега той стискаше зъби и крачеше по панделката от живот, повела го отвъд
стените на парка и на пътя зад тях.
Дъхът на Холанд заседна в гърдите и стрелна прясна болка през рамото му. Градът се
простираше навред около него — версия на Лондон, едновременно позната и напълно
различна. Сградите бяха елегантни, невъзможни постройки, издялани от подобен на стъкло
камък, силуетите им се извисяваха към небето като дим. Здрачът се сгъстяваше в тъма и те
отразяваха малкото му останало сияние, ала нямаше никакви други източници на светлина.
Нито фенери на куки, нито огньове в камините. Холанд притежаваше остър взор, а и не го
безпокоеше настъпващият мрак, а онова, което въплъщаваше той. Или в този свят никой
нямаше нужда от осветление, или евентуалните оцелели предпочитаха тъмата.
Всички смятаха, че Черният Лондон се е самопогълнал, саморазрушил се е — като огън,
изгладнял за гориво и въздух. И макар да изглеждаше вярно, Холанд знаеше, че тази версия
почива на предположения, измислени да заемат мястото на фактите, а ивицата зеленина в
краката му го караше да се чуди дали светът е напълно мъртъв, или просто в очакване.
В крайна сметка можеш да убиеш хората, но не и магията.
Не и наистина.
Той последва нишката свежа растителност, криволичеща из пустите улици, тук-там
посягаше да се облегне на гладките каменни стени и междувременно надзърташе в
прозорците… и не откриваше нищо. Никого.
Стигна до реката — онази, с различните имена, която минаваше през всеки Лондон.
Беше черна като мастило, ала цветът обезпокои Холанд по-малко от факта, че не тече. За
разлика от Сийлт не беше скована в лед, а понеже беше пълна с вода, нямаше и как да се
спаружи и да се вкамени заедно с остатъка от града. И въпреки това течение липсваше.
Невъзможната неподвижност само допълваше притеснителното усещане, че Холанд стои в
определено време, а не на конкретно място.
В крайна сметка зелената пътечка го отведе до двореца.
Досущ като другите сгради, и той се виеше подобно на дим към небето, черните му кули
изчезваха в омарата на здрача. Портите зееха отворени — тежести, провиснали на ръждясали
панти — а масивните стъпала пукаха. Тревистата ивица продължаваше навътре, без оглед
откъде преминава. Всъщност тя дори се удебеляваше и нагоре по натрошените стъпала се
сплете на въже от лози и цветове. Холанд се изкачваше редом с нея, притиснал ръка към
счупените си ребра.
Вратите на двореца се отвориха при първото му докосване, въздухът вътре бе застоял и
задушен като в гробница, сводестите тавани напомняха за подобния на църква замък в Белия
Лондон, но имаха по-гладки ръбове. А това, че стъкленият камък продължаваше и отвътре, и
отвън, без следа от сглобка или шев, го правеше нереален, невъзможен. Целият този дворец е
бил направен с магия…
Пътечката в зелено продължаваше пред белия антари и криволичеше по каменни подове
и под поредните крила на врата — масивни платна от цветно стъкло със запечатани вътре
изсушени цветя. Холанд ги бутна и се озова лице в лице с краля.
Затаи дъх, преди да осъзнае, че човекът пред него е отлят от сенки и не е от плът и кръв,
а от стъклен черен камък.
Просто статуя, седнала на трон.
Но, за разлика от онези, които изпълваха Каменната гора пред двореца на Дейн, тази тук
беше облечена. И дрехите сякаш помръднаха. Наметалото на раменете на краля трепна, като
че ли под ласката на полъх, а косата, уж издялана, също се полюшваше (а всъщност в
помещението нямаше вятър). На главата на статуята се кипреше корона и в отворените очи се
вихреше облак сивота, на отсянка по-светла от самия камък. В първия момент Холанд си
помисли, че е просто свойство на кристала, но сетне вихърът сивота помръдна. Сви се в
зеници, които се завъртяха, докато открият новодошлия, и спряха.
Холанд се напрегна.
Статуята беше жива.
Не точно като човек, но все пак таеше живот по прост, устойчив начин — като тревата в
краката му. Естествена. И същевременно съвсем неестествена.
— Ошок — промърмори Холанд. Беше название за отчупено парче магия, превърнало се
в нещо повече, в нещо със самостоятелен ум. Воля.
Статуята не отговори. Струйките сив дим го гледаха от лицето на краля и нишката
зеленина се протягаше нагоре по подиума, усукваше се около трона на ошока и минаваше по
единия изваян ботуш. Холанд пристъпваше крачка след крачка, докато обувките му не опряха
в подножието на платформата.
И тогава, най-накрая, статуята заговори.
Не на глас, а в главата на госта си.
Антари.
— Кой си ти? — попита магьосникът.
Аз съм крал.
— Имаш ли си име?
Отново илюзия за движение. Мимолетна следа от жест — стягане на пръсти върху
трона, килване на главата, сякаш кралят се бе сблъскал с гатанка.
Всичко си има име.
— В града ми беше открит камък — продължи Холанд, — и той сам се нарече Витари.
По вкамененото лице на съществото като проблясък светлина пробяга усмивка.
Не съм Витари, отвърна ошокът самодоволно. Но Витари беше част от мен. Холанд се
намръщи и тварта се наслади на объркването му. Като листо спрямо дърво, обясни
милостиво.
Белият антари се вцепени. Представата, че силата на камъка е била само листо спрямо
онова, което седеше пред него — неподвижното създание с каменното лице и очите, стари
като света…
Моето име, обясни съществото, е Осарон.
Беше стара дума на антарски и означаваше „сянка“.
Холанд отвори уста да заговори, но дъхът му секна от нов спазъм на болка, пронизала го
през гърдите. Сивият дим се усука.
Тялото ти е слабо.
По бузата на магьосника се стече струйка пот, но той се застави да се изправи гордо.
Аз те спасих.
Холанд не беше сигурен дали ошокът има предвид вече спасения му живот, или че
продължава да го спасява и в момента.
— Защо? — изсъска.
Бях самотен. Сега сме заедно.
Холанд потрепери. Стоеше пред тварта, изпепелила цял свят на магьосници. И бе
съумял някак си да я пробуди.
Нов болезнен спазъм и той усети, че едното му коляно заплашва да поддаде.
Живееш благодарение на мен. Но продължаваш да умираш.
Зрението на Холанд ту идваше на фокус, ту се губеше. Той преглътна и вкуси кръв.
— Какво е станало с този свят?
Статуята го премери с нетрепващ поглед.
Умря.
— Ти ли го уби? — Винаги бе смятал чумата от Черния Лондон за нещо огромно и
невъзможно за отблъскване, предизвикано от слабост и алчност, и глад. Не му беше
хрумвало, че е породена от конкретно въплъщение. От един ошок.
Умря, повтори сянката. Както се случва с всичко.
— Как? — повтори настоятелно Холанд. — Как загина?
Аз… не знаех, призна сянката, че хората са толкова крехка стихия. Научих се… да бъда
по-внимателен. Но…
Но е било твърде късно, помисли си Холанд. Никой не е останал жив.
Аз те спасих, повтори събеседникът му с прозрачен намек.
— Какво искаш?
Да сключим сделка.
Невидимият вятър около Холанд се усили и статуята на Осарон май се наведе напред.
А ти какво искаш, антари?
Магьосникът се опита да затвори ума си при този въпрос, но отговорите се изляха от
него като дим. Да живее. Да бъде свободен. Сетне си помисли за своя свят, изгладнял за мощ,
за живот. Видя го как умира — не като този тук, а бавно и болезнено.
Какво искаш, Холанд?
Искаше да спаси света си. Зад клепачите му образът започна да се променя, докато
Лондон — неговият Лондон — се връщаше към живота. Видя се на трона, втренчен към
яркосиньо небе в дворец без покрив, слънцето ласкаеше кожата му с лъчите си и…
— Не — отряза той и вкопчи пръсти в раненото си рамо, а болката мигом разби
видението му. Това беше номер, капан.
Всичко си има цена, заяви Осарон. Такава е същността на света. Даваш и вземаш. Ако
искаш, остани си тук и умри за нищо, докато умира и твоят свят. Но защо да не го спасиш?
Изборът е само твой.
Ти какво искаш в замяна? — попита Холанд.
Да живея, отвърна сянката. Мога да ти спася живота. Мога да спася света ти. Проста
сделка е, антари. Моята сила срещу твоето тяло.
— А чий ще бъде умът? — предизвика го Холанд. — Ами волята?
Наша, измърка кралят.
Сърцето на белия магьосник се късаше. Ново обвързване. Нима никога няма да се
освободи?
Затвори очи и се озова отново на трона, вдигнал глава срещу изумителното небе.
Е? — попита сянката крал. — Споразумяхме ли се?
V
Кралско приветствие
I
Арнеско море
— Дявол те взел, Бард, ще подпалиш котката.
Лайла рязко вдигна глава. Седеше на самия ръб на креслото в каютата на Алукард и
държеше в шепите си огън. Вниманието ѝ сигурно се беше отклонило, понеже неволно
отпусна ръце и остави пламъкът да се изсипе между пръстите ѝ към пода — и към Еса,
седнала там да я наблюдава с котешка настоятелност.
Девойката вдиша през зъби и бързо събра длани, като угаси огъня навреме, за да не
парне връхчето на пухкавата опашка.
— Извинявай — промърмори и се облегна назад в креслото. — Май ме хвана досадата.
Всъщност беше смазана от умора. От вестта на Алукард насам спеше дори по-малко от
обикновено и прекарваше всеки свободен миг да упражнява наученото от него и едно-друго,
открито самостоятелно. А щом наистина се опиташе да поспи, мислите ѝ неизменно се
връщаха към Лондон. И турнира. И Кел.
— Сигурно — изсумтя Алукард, пъхна Еса под мишница и я остави на сигурно място на
бюрото си.
— Какво очакваш? — Лайла се прозя. — Държах тоя пламък цяла вечност.
— Четиридесет и три минути по часовник — уточни капитанът. — А и целият смисъл
на упражнението е да предпазва мислите ти от разсейване.
— Ами хубаво — тя си наля питие, — да речем, че съм се разсеяла.
— От опияняващото ми присъствие или от приближаващото ни пристигане?
Лайла разклати виното и отпи. Беше наситено и сладко, по-силно от онова, което
Алукард обикновено държеше в гарафата. Избягна отговора с въпрос:
— Някога бил ли си се с весканци?
Капитанът вдигна чаша.
— Зад кръчма — да. В турнир — не.
— Ами с фароанци?
— Е… — той се намести в отсрещното кресло, — ако бойните им привички приличат
на креватните…
— Шут такъв — Лайла се наведе напред, — но няма ли да се наложи да се биеш и с
двата народа в „Есен таш“?
— Стига да не изгубя още първия рунд — да.
— Какво знаем за тях в такъв случай? — притисна го крадлата. — Какви са уменията
им? Стилът им на бой?
Сапфирът проблесна, щом капитанът вдигна вежда.
— Ужасно си любопитна.
— Вродено ми е — запъна се Лайла. — И, ако щеш вярвай, предпочитам да не ходя да си
търся нов капитан, когато турнирът приключи.
— О, не се безпокой, малцина съперници умират наистина… — Под прицела на суровия
ѝ поглед Алукард уточни: — А що се отнася до това какво знам… ами, да видим. Като
изключим, че весканците растат грамадни като дънери и фароанците докарват до крайност
избора ми на лицева украса, и двата народа са доста интересни, когато се стигне до магия.
Лайла остави чашата си.
— Така ли?
— Е, ние, арнесците, разполагаме с Айл — нашия извор. Вярваме, че магията тече през
света досущ като тази река през престолния ни град; подобно на вена. По същия начин
весканците си имат техните планини, за които твърдят, че ги извисявали по-близо до
боговете и всяка въплъщава по една стихия. Те са силен народ, но разчитат на физическата
мощ и вярват, че колкото по-подобни на планините са, толкова по-близо до силата се
намират.
— Ами фароанците? Техният извор какъв е?
Алукард отпи от чашата си.
— Там е номерът. Те си нямат извор. Вместо това вярват, че магията е навсякъде. И в
определен смисъл са прави. Магията — технически — се съдържа във всичко, но те твърдят,
че могат да се включват в сърцето на света, като просто крачат по него. Фароанците се
смятат за благословена раса. Малко арогантни са, но са могъщи. Нищо чудно и да са
намерили начин самите те да се превръщат в извори, кой знае. Или пък използват онези
скъпоценности да обвързват с тях магията… — Капитанът се задави от отвращение при тези
думи и Лайла си спомни разказа на Кел за Белия Лондон и как жителите му използват
татуировки с точно такава цел, а хората от Червения Лондон намират подобни трикови
почини за долнопробни. — Или просто да се фукат с тях.
— Не те ли безпокои, че всички вярват в различни версии?
— Защо? — изуми се домакинът ѝ. — Всъщност вярваме в едно и също, просто го
наричаме по различен начин. Надали е престъпление.
Лайла изпръхтя. Ех, ако хората от нейния свят умееха да гледат на живота така широко…
— „Есен таш“ е вид урок — продължи Алукард, — няма значение какво наричаш магия,
стига да вярваш в него.
— Наистина ли смяташ, че е по силите ти да спечелиш турнира? — попита девойката.
Той се намръщи:
— Вероятно не.
— Тогава защо си даваш труда?
— Защото битките са половината от удоволствието — отвърна капитанът и, прочел
скептицизма ѝ, допълни: — Не се преструвай, че не разбираш тази гледна точка, Бард.
Виждал съм те как се нахвърляш на неприятностите.
— Не че…
Наистина не схващаше. Тя просто се опитваше да си представи как Алукард участва в
магически дуел. Не ѝ беше лесно, защото Лайла никога не беше виждала капитана в битка.
Да, случваше се да държи меч и да го размахва величествено, но обикновено просто си
придаваше важност с него; преди показното му в Сасенрош, тя си нямаше и представа колко
е добър с магията. Ала лекотата, с която врътна представлението в кръчмата… Страшно
интересно ѝ беше как ще изглежда в битка. Дали представляваше вихър от енергия, или
порив, приличаше ли на Кел, който беше и двете едновременно?
— Изненадан съм — отбеляза Алукард, — как така никога не си гледала турнира.
— Кой казва, че не съм?
— Разпитваш екипажа дни наред. Да не мислеше, че няма да забележа?
Очевидно, помисли си тя.
— Е, никога не съм присъствала — Лайла сви рамене и отново си взе чашата. — Не
всички прекарват зимите си в града.
Самодоволното му изражение се разчупи.
— Защо просто не се обърна направо към мен?
— И да се наложи да преглътна размислите ти и отговорите, които са въпроси, и
постоянния разпит?
— Казвали са ми, че оказваното от мен внимание е приятно… — при тези думи Лайла
изсумтя в чашата си. — Не е редно да виниш един капитан заради желанието му да опознае
екипажа си.
— Не е редно и да виниш крадеца, задето държи скрити тайните си.
— Имаш проблеми с доверието, Делайла Бард.
— Наблюдателността ти е направо изумителна… — крадлата се усмихна и допи
питието си. Устните ѝ изтръпнаха, а гърлото пламна. Виното наистина беше по-силно от
обикновено. По принцип Лайла не пиеше — бе прекарала твърде много години в постоянна
нужда от всичките си сили, за да си опази живота. Но тук, в каютата на Алукард Емъри,
осъзна нещо важно: не се страхуваше. Не бягаше за никъде. Да, всеки техен разговор
напомняше номер на въжеиграчи, но тя знаеше как се върви по въже.
Алукард я озари с ленива, пиянска усмивка. Пиян или трезвен, той вечно се усмихваше.
Толкова различен беше от вечно намръщения Кел…
Капитанът въздъхна, затвори очи, отпусна главата си на плюшената облегалка. Имаше
красиво лице, меко и остро едновременно. Лайла изпита твърде странния подтик да се
пресегне и да проследи очертанията на челюстта му с пръст.
Всъщност смяташе, че е трябвало да го убие още при първата им среща. Преди да успее
да го опознае. Преди да го хареса толкова много.
Той бавно отвори очи.
— Плащам в сребро и злато да чуя мислите ти — отбеляза тихо и поднесе чашата към
устните си.
Еса се отърка в креслото на Лайла и тя усука котешката опашка между пръстите си.
— Просто ми се щеше да съм те убила още преди месеци… — измърка с безгрижна
лекота и се наслади как Алукард едва не се задави с виното.
— О, Бард — подкачи я той, — това означава ли, че междувременно си развила
привързаност към мен?
— Привързаността е слабост — отвърна тя автоматично.
При тези думи капитанът спря да ѝ се усмихва и остави настрани чашата си. Наведе се
напред и я огледа внимателно. Сетне заяви:
— Много съжалявам.
Прозвуча толкова… искрено, че Лайла незабавно застана нащрек. Алукард имаше много
лица и искреността не беше свойствена за никое от превъплъщенията му.
— Задето си ми се понравил ли? — попита тя.
Той поклати глава:
— За онова, което ти се е случило. И те е наранило толкова дълбоко, че гледаш на
приятелите и привързаността като на оръжия, вместо като на щитове…
По бузите на Лайла плъзна горещина.
— Опазило ме е жива, нали?
— Възможно е. Но животът е безполезен без удоволствия.
При тези думи тя настръхна и се изправи на крака:
— Кой казва, че не изпитвам удоволствие? Напротив, изпитвам — при спечелен облог.
Радвам се на запаления огън. Доволна съм, щом…
Алукард я прекъсна. Не с думи, а с целувка. Скъси разстоянието помежду им с дълга,
плавна крачка и после с една ръка я сграбчи за рамото, с другата я притисна зад тила и
залепи устни за нейните. Лайла не се отдръпна. В последствие си каза, че я е спряла
изненадата, но нищо чудно и да беше лъжа. Вината навярно се криеше във виното. Или в
топлината на стаята. Или в страха, че той е прав за нея, за насладата, за живота. Възможно
беше — но точно в този момент тя знаеше само, че Алукард я целува и му отвърна. А после,
внезапно, устата му се отлепи от нейната и усмивката му заплува пред очите ѝ.
— Кажи ми — прошепна той, — по-добро ли беше от спечелен облог?
Беше останала без дъх.
— Доводът ти е сериозен.
— Ще ми се да приведа и други доводи — отбеляза той, — но преди това… — прочисти
си гърлото и погледна към ножа, опрян от Лайла от вътрешната страна на бедрото му.
— По навик — обясни тя самодоволно и върна оръжието в канията.
И двамата не помръдваха. Лицата им се намираха невероятно близо — нос до нос, уста
до уста, мигла до мигла — и цялото полезрение на девойката бе изпълнено от очите на
нейния капитан — буреносно сини — и от тънките насмешливи бръчици, полегнали в
ъгълчетата им, точно както при Кел бръчките се намираха от вътрешната страна между
очите. Противоположности. Алукард помилва бузата ѝ с палец и сетне отново целуна
крадлата; този път не вложи опит за изненадваща атака, а само плавна прецизност. Устата му
се плъзна по устните на Лайла, тя се наклони да го пресрещне, а той игриво се отдръпна.
Мяра за мяра, същински танц. Той искаше тя да го желае, да ѝ докаже правотата си —
хладният разум в главата ѝ беше наясно, но препускащото ѝ сърце стъпкваше разума. Телата
са предателски твари, осъзна девойката, докато устните на Алукард се плъзгаха по
брадичката ѝ и започваха спускането си по гърлото ѝ, от което тя се разтрепери.
Сигурно бе усетил тръпката ѝ, понеже се усмихна в кожата ѝ с онази съвършена, чаровна
като на змия усмивка. Гърбът я болеше. Ръката му се намираше в основата на гръбнака ѝ и я
притегляше към него, а устните му закачливо напредваха към ключицата. Горещина се
вливаше в тялото ѝ през дланите му, долепени до нейната кожа. Тя сплете пръсти в косата на
капитана и придърпа устата му върху своята. Представляваха възел от крайници и страст. Тя
не сравняваше дали преживяването е по-добро от парите или магията, но несъмнено беше от
същата класа.
Алукард пръв се откъсна да си поеме дъх.
— Лайла — прошепна дрезгаво.
— Да — отвърна тя, донякъде в отговор и отчасти като въпрос.
Полупритворените очи на капитана танцуваха.
— От какво бягаш?
Думите му я заляха със студена вода и я откъснаха от омаята. Тя го избута встрани.
Креслото го подсече в коленете и Алукард грациозно се търколи в него с възглас —
едновременно със смях и въздишка.
— Какво копеле си само! — изръмжа Лайла и се изчерви до корените на косата си.
Той лениво наклони глава:
— Без съмнение.
— Всичко това, каквото и да беше то… — тя размаха ръка, — само за да ти кажа
истината.
— Не бих го определил така. Способностите ми са достатъчни да правя по много неща
наведнъж.
Лайла вдигна чашата си с вино и я запрати по него. И виното, и бокалът полетяха във
въздуха, но преди да стигнат главата на капитана, те просто… спряха. Съдът увисна във
въздуха помежду им, а алените капки се зареяха в безтегловност.
— Това — Алукард посегна да вземе чашата, — е извънредно скъпа напитка.
Другата си ръка завъртя в кръг и виното се превърна в струйка, която се изля обратно на
място. Той се усмихна. Лайла също — точно преди да грабне бутилката от масата и да я
запрати в огнището. Този път капитанът не успя да я изпревари, а огънят изпука и
припламна, вкусил от виното.
Алукард изпъшка недоволно, ала крадлата вече бе изхвърчала от каютата му и той
прояви достатъчно здрав разум да не я последва.
II
Червеният Лондон
Камбаните биеха, а Рай закъсняваше.
Чуваше далечните отгласи от музика и смях, трополенето на карети и танцуващи
двойки. Гостите го чакаха. С баща му се бяха скарали, защото не проявявал сериозно
отношение. Никога и към нищо. Как ще стане крал, ако не си дава труда даже да пристигне
навреме?
Камбаните спряха да бият и Рай изруга, все още зает да си закопчава туниката. Горното
копче така и не пожела да му се подчини.
Чуваше мърморенето на баща си:
— Къде се бави?
Копчето пак му се изплъзна, Рай изпъшка и отиде до огледалото, но изправяйки се пред
него, се вцепени.
Светът в ушите му затихна.
Взираше се в стъклото, ала оттам му отвръщаше погледът на Кел.
Брат му се беше ококорил от тревога. Зад гърба му се отразяваше спалнята на Рай, но
Кел се държеше, все едно е затворен в кутия, а гърдите му се надигаха и спадаха
паникьосано.
Принцът се пресегна, ала когато докосна стъклото, го заля ужасяваща ледена вълна.
Дръпна се припряно.
— Кел — възкликна. — Чуваш ли ме?
Устните на брат му помръдваха и за момент на Рай му се стори, че невъзможното
отражение само повтаря думите му, но беззвучните слова, изобразени от антари, бяха
различни.
Магьосникът притисна длани към огледалото и повиши глас. Успя да премине поне
едничка приглушена дума.
— Рай…
— Къде си? — поиска да узнае принцът, ала стаята зад Кел започна да потъмнява, да се
пълни със сумрак и да я поглъща чернота. — Какво става?
Внезапно, от другата страна на огледалото, антари се хвана за гърдите и изпищя.
Ужасяващ, смръзващ вътрешностите звук разтърси стаята и Рай настръхна.
Извика Кел по име и взе да блъска с юмруци по стъклото в опит да разкъса магията или
да счупи огледалото — да достигне някак до брат си — но повърхността дори не се напука.
Не разбираше какво не е наред. Не успяваше да усети болката на своя антари. Не чувстваше
нищо. Отвъд стъклото Кел треперливо изпищя отново и се преви, преди да рухне на колене.
Сега Рай видя и кръвта. Младият антари притискаше длани към гърдите си, а ужасеният
и безпомощен принц гледаше как между пръстите му се процежда кръв. Толкова много.
Ужасно много. Кръв, колкото един живот. Не, не, не, помисли си той, само това не!
Сведе поглед и видя забития между ребрата си нож и своите пръсти, вкопчени в
позлатената му дръжка.
Рай изпъшка и се опита да извади острието, ала то се беше заклинило.
Зад стъклото Кел изкашля храчка кръв.
— Дръж се! — извика принцът.
Брат му беше коленичил в алена локва. В езеро. В море. Толкова много кръв! Безсилно
отпусна ръце.
— Дръж се — умоляваше го Рай и дърпаше ножа с всички сили. Той не помръдна.
Главата на Кел се килна напред.
— Дръж се.
Антари рухна.
Ножът се освободи.
Рай седна в леглото, изпънат като свещ.
Сърцето му препускаше лудо, а чаршафите бяха просмукани от пот. Придърпа една
възглавница в скута си и зарови лице в нея. Разтреперан се мъчеше да си поеме дъх, докато
изчакваше тялото му да осъзнае, че сънят не е бил реалност. По бузата му се стичаше пот.
Мускулите му трепереха. Дъхът му пресекваше и принцът вдигна поглед с надеждата да
открие, че през вратите на терасата се лее утринна светлина, но го посрещна мрак, оцветен
само от бледочервеното сияние на Айл.
Постара се да приглуши разочарованото си ридание.
До леглото имаше чаша вода и Рай я гаврътна, стиснал я с тресящи се пръсти, докато
изчакваше да види дали брат му ще нахлуе с трясък — убеден, че принцът е бил нападнат,
както през онези първи няколко нощи.
Но, поне що се отнася за нощите, утрините и сънищата помежду им, Рай и Кел бързо
стигнаха до безмълвно споразумение. След лоша нощ се споглеждаха и си смигваха
утешително един на друг, но изглеждаше жизненоважно да не споменават и дума за
кошмарите, които тормозеха и двамата.
Рай притисна разперена длан към гърдите си, в опит да отслаби натиска при вдишване и
да го увеличи при издишване, точно както Тийрън го бе учил да прави преди години, след
като Сенките го отвлякоха. През следващите месеци кошмари му донесе не самото
отвличане, а гледката на приведения над него Кел, оцъклен и пребледнял, с нож в ръката и
реки от кръв, плискащи се от прерязаните му вени.
Всичко е наред, каза си решително Рай. Ти си добре. Всичко е наред.
Поуспокои се, отметна чаршафите и стана с олюляване.
Умираше да си налее питие, но нямаше сили да понесе мисълта да заспи повторно.
Освен това зората бе по-близо от залеза. Най-добре е да я изчака.
Рай навлече чифт копринени панталони и халат — плюшен и мек, и поради това —
даряващ простичка утеха — и отвори терасата. Пусна леденото дихание на нощта да разсее и
разтвори последните остатъци от съня.
Плаващите арени под него изглеждаха сенки, затъмняващи сиянието на реката. Градът
бе осеян тук-там със светлинки, но Рай насочи вниманието си към пристанището, където
дори в този час кораби сънено пускаха котва в града.
Присви очи в опит да различи един конкретен съд.
С корпус от тъмно дърво със сребърен обков и синкавочерни платна.
„Среднощно острие“ обаче не се виждаше.
Засега.
IІІ
Арнеско море
Лайла изтрополи по палубата на „Среднощно острие“, злобно измервайки с поглед
всеки, дръзнал да се обърне към нея. Беше оставила куртката си в каютата на Алукард и
нощният вятър я блъсна като стена — пронизваше и ръкавите, и кожата ѝ. Хапеше и щипеше,
но Лайла не се върна, а приветства отрезвяващия удар на студения въздух, под чийто
съпровод отиде до кърмата на кораба и се преви над планшира.
Копеле, изръмжа към водата под себе си.
Беше свикнала да бъде крадеца, не ограбения. И замалко да се хване на номера,
съсредоточена върху ръката пред лицето ѝ, докато другата се опитваше да ѝ пребърка джоба.
Стискаше перилото с гола длан и се взираше вбесена в откритото море: ядосана на Алукард,
на себе си, на този глупав кораб, чиито граници бяха толкова ясно очертани и така
миниатюрни.
От какво бягаш? — попита я той.
От нищо.
От всичко.
От нас. От това.
От магията.
Истината беше, че всеки път щом се взираше в съскащия пламък, а той на свой ред
отвръщаше на погледа ѝ — горещ, свиреп и послушен — беше наясно със способността си да
го накара да расте, да подпали цялата каюта по внезапната ѝ приумица, да изгори кораба и
нея, и всички на борда.
Започваше да разбира, че магията не е просто нещо, до което човек има достъп и
използва при необходимост. Тя присъства винаги, готова и в очакване. Това плашеше
крадлата. Почти толкова, колкото и постановката на Алукард: да я превърне в жертва и да
използва нейното разсейване, за да спечели предимство. А тя беше занемарила защитата си
— нямаше да допусне втори път тази грешка.
Копеле!
Студеният въздух помогна да потуши огъня по бузите на Лайла, но енергията
продължаваше да се плиска под кожата ѝ. Сърдито се вгледа в морето и си представи как се
пресяга и бута водата с цялата си сила. Като дете във вана.
Не си даде труда да рецитира поеми, не очакваше желанието ѝ наистина да се изпълни,
но миг по-късно усети енергията да бликва през нея, а водата се дръпна и се надигна.
Корабът се разтърси яростно върху хребета на внезапно възникналата вълна.
Из „Острието“ отекнаха загрижени викове — моряците се опитваха да установят какво
се е случило и Лайла се озъби свирепо с надежда да е успяла да разлее още някое от
изисканите вина на Алукард долу под палубата. После изведнъж проумя какво е сторила.
Беше помръднала океана — или поне част от него с размерите на кораба! Допря пръсти до
носа си в очакване да открие кръв, но нямаше дори капка. Чувстваше се добре. Невредима.
Изкиска се тихичко и замаяно.
Какво си ти?
Лайла потрепери — студът най-сетне я бе пронизал до кости. Внезапно се почувства
изтощена и не знаеше дали е резултат от силната магия, или просто разочарованието ѝ бе
догоряло.
Какво обичаше да казва в такива случаи Барън?
Репликата му включваше характери, свещи и бурета с барут.
Фактът, че не си спомняше точните думи, удари крадлата като тежък юмрук в стомаха.
Барън беше от малкото ѝ връзки и вече го нямаше. Какво ли право имаше тя да скърби за
него? Нали поиска да се отърве от грижите му, а? Е, точно заради това. Хората могат да те
наранят само ако достатъчно те е грижа за тях, че да го допуснеш.
Лайла тъкмо се канеше да обърне гръб на перилата, когато чу приглушено подсмърчане
и осъзна, че не е сама. Човек, разбира се, никога не остава насаме — не и на борда на кораб
— но някой се спотайваше до такелажа и бе затаил дъх. Тя се взря в тъмнината и понеже
морякът ѝ се стори по-склонен да рухне, отколкото да пристъпи напред, щракна с пръсти и
призова малко, буйно пламъче — изпълни номера с лекота, сякаш не ѝ костваше седмици
наред упражнения.
В борбата си с морския вятър светлината озари дългурестия, подобен на плашило Ленос
— втория помощник на Алукард. Той изписка, а Лайла въздъхна и угаси пламъчето, така
потопи и двамата в удобния мрак.
— Ленос — приветства го тя в опит да прозвучи добронамерено. Беше ли видял какви ги
свърши с кораба и морето? Стори ѝ се по-скоро предпазлив, ако не и направо уплашен, но
той по принцип се държеше така около нея. Та нали именно той разпространи слуховете, че
е витаещата из „Острието“ Сероус?
Ленос пристъпи напред и Лайла видя, че ѝ подава нещо. Палтото си.
Към устните ѝ се надигна автоматичен отказ, после обаче здравият разум я накара да се
пресегне и да го вземе. Беше надживяла магически портали и зли кралици — проклета да е,
ако умре от някаква си настинка.
Вторият помощник пусна палтото в мига, щом пръстите ѝ се вкопчиха в него, все едно
се боеше да не се опари. Девойката го навлече — подплатата бе още топла от тялото на
Ленос. Вдигна яката и пъхна ръце в джобовете. Размърда пръсти, за да поеме топлината.
Попита на арнески:
— Боиш ли се от мен?
— Малко — призна морякът и отклони очи.
— Понеже ми нямаш доверие ли?
Той поклати глава и измънка:
— Нищо подобно. Просто си различна от нас и…
Лайла го възнагради с крива усмивка.
— И аз така съм чувала.
— Не понеже си, нали знаеш, момиче. Не е това.
— А понеже съм Сероус, а? Наистина ли мислиш така?
Ленос сви рамене:
— И това не е, не точно де. Но си авен.
Лайла се намръщи. Използваната от него дума означаваше „благословен“. Но крадлата
знаеше, че английски еквивалент не съществува. На арнески „благословия“ не винаги беше
нещо хубаво. Едно от значенията беше „избран“. Друго — версия на „предпочетен“. Според
трето тълкувание — „прокълнат“. Друг. Различен.
— И от авен понякога има полза — подметна тя, — стига да си остава на твоя страна.
— А ти на наша страна ли си? — попита Ленос тихичко.
Лайла беше на своя страна. Но предположи, че е и на страната на „Острието“.
— Разбира се.
Той вкопчи пръсти в раменете си и се загледа покрай нея и към водата. Надигаше се
мъгла и понеже Ленос се взираше настоятелно във валмата, Лайла се запита какво ли вижда
в тях.—
Израснах в Каста, малко селце, — поде той. — На южното крайбрежие. Кастанците
смятат, че понякога магията избира хората.
— Като мастър Кел — уточни Лайла и додаде, — черноокия принц.
Ленос кимна:
— Да, магията е избрала мастър Кел. Но неговата разновидност — антари — е само
един от възможните авен. Сигурно най-силният… Зависи от определението ти за „силен“.
Жреците са друг вид. И тях ги смятат за най-силните, понеже имат по точно толкова от всяка
стихия, та да ги използват всички заедно в равновесие, да могат да лекуват и да подпомагат
растежа, и да създават живот. Има всякакви видове авен. Едни владеят всички стихии. Други
са способни да покорят само една, но е толкова могъща, че могат да променят приливите или
вятъра, или да влияят на сезоните. Трети чуват какво има да каже магията. Авен няма точно
определение, понеже магията не е нещо конкретно. Тя е всичко — старо и ново, и винаги
променящо се. Кастанците смятат, че когато се появи някой авен, за това си има причина.
Случва се, защото магията иска да ни каже нещо… — морякът млъкна.
Лайла го зяпаше. Не беше чувала Ленос да произнася толкова дълга реч пред нея. Нито
пък пред някой друг, ако става въпрос.
— Значи смяташ, че съм се появила с причина? — попита тя.
Морякът се залюля на пети и пръсти.
— Всички се появяваме с причина, Бард. Просто някои причини са по-големи от други.
Затова, предполагам, не се боя коя си, нито дори каква си. Боя се от причината да си тук —
той потрепери и се извърна.
— Чакай — спря го девойката и съблече палтото му. — Ето.
Морякът посегна да си вземе дрехата и, за облекчение на Лайла, когато ръцете им почти
се докоснаха, не се дръпна припряно. Тя проследи отдалечаването му по палубата, сетне
раздвижи шия и се упъти към каютите.
Намери куртката си, окачена на вратата на каютата. В притурка — неотворена бутилка
пурпурно вино и бележка с надпис „Соласи“.
Извинявай.
Лайла въздъхна и взе бутилката. Мислите ѝ кипяха, а тялото ѝ копнееше за сън.
В този миг чу и вика на вахтения на мачтата.
— Халс! — ревна глас от палубата на кораба.
Земя.
IV
Камбаните биха дузина пъти, сетне — още дузина. Продължаваха на серии. Накрая Кел
им изгуби бройката — бяха много повече от часовете в деня, в седмицата или дори в месеца.
Настоятелният звън подсказваше нещо важно: благородните пратеници са пристигнали.
Кел стоеше на терасата си и наблюдаваше приближаването на корабите. Бяха минали
шест години от предишното домакинство на Лондон на „Есен таш“, но той още помнеше
процесията от съдове и хора и как се опитва да си представи откъде са дошли и какво са
видели. Не му бе позволено да обикаля по света, ала в тези редки случаи имаше чувството, че
светът идва при него.
Сега, докато наблюдаваше как плават нагоре по Айл (поне докъдето понтонните
стадиони на Рай позволяваха), взе да се чуди кой от корабите би избрала Лайла за себе си.
Имаше няколко по-малки, частни, но повечето бяха масивни, луксозни и предназначени да
превозят богати търговци и благородници от Фаро и Веск до празненствата в арнеската
столица. Всички кораби носеха емблемата на родината си или върху платната, или върху
корпуса — нарисуван символ на техния престол. Заедно със специално разрешително, това
им позволяваше достъп до кейовете за времето на „Есен таш“.
Дали Лайла би предпочела елегантен кораб от сребърно дърво като онзи с емблемата на
Фаро? Или нещо по-дръзко, например приближаващия сега живописно нашарен вескански
съд? Или горд арнесец с корпус от тъмни греди и с опънати платна? И, като се замисли, дали
Лайла изобщо знаеше как се плава по море? Вероятно не, но ако някой би могъл да превърне
странното в обичайно и невъзможното — в лесно, то това беше Делайла Бард.
— На какво се подсмихваш? — попита Рай и застана до Кел.
— Стадионите ти ужасно объркват движението по реката.
— Глупости — възрази принцът. — Наредих и от двете страни на града да издигнат
временни кейове и на северния, и на южния бряг. Има предостатъчно място.
Кел кимна към Айл:
— Кажи го на гостите ни.
Под тях пристигналите вече кораби се разделяха, за да направят място за весканския
флот, който се изкачи по реката и спря едва пред барикадата от арени. Весканската кралска
баржа — величествен съд от червено дърво с тъмни платна, украсени с кралската емблема —
врана в полет на фона на бяла луна — бе обградена от два военни кораба.
Няколко минути по-късно премина и фароанският имперски флот — тънки като
скелети, сребристобели кораби с корона на черно дърво, щампована върху платната.
— Време е да тръгваме — заяви принцът. — Трябва да сме в залата, за да ги посрещнем.
— Ние ли? — попита Кел, макар кралят вече ясно да бе подчертал задължителната
необходимост от присъствието му. Не като част от семейството, помисли си младият антари
горчиво, а понеже е авен. Символ на арнеската сила.
— Те ще искат да те видят — каза кралят и Кел прекрасно го разбра. Когато Максим
казваше „теб“, нямаше предвид младежа в ролята му на личност. Говореше му като на
арнески антари. Той настръхна. Защо ли се чувстваше трофей? Или по-лошо, скъпоценен
камък в кралската корона…
— Спри веднага — скара му се Рай.
— С кое?
— Каквото и да ти минава през ума е причина да се мръщиш дори повече от
обикновено. Ще направиш бръчки и на двама ни…
Кел въздъхна.
— Ела! — настоя принцът. — Няма начин да се изправя пред тях самичък!
— И от кого всъщност се страхуваш? От лорд Сол-ин-Ар ли?
— От Кора.
— Весканската принцеса? — Кел се разсмя. — Та тя е просто дете.
— Беше просто дете — и при това кошмарно хлапенце — но съм чувал, че се е
превърнала в наистина страховита зверица.
Кел поклати глава.
— Да вървим тогава — той преметна ръка през рамото на принца. — Ще те защитя.
— Моят герой!
Червеният дворец имаше пет зали: Голямата, екстравагантна триетажна бална зала,
изцяло покрита с лакирано дърво и скулптиран кристал; Златната — просторна приемна от
камък и ценни метали; Кристалната — в самото сърце на двореца, изработена изцяло от
стъкло; Небесната на покрива — с мозаечен под, неспирно сияещ или под лъчите на
слънцето, или под звездите, и Розовата. Тя беше разположена близо до парадния вход на
двореца и до нея се стигаше през отделни коридор и вход. Излъчваше достолепна
елегантност. Над нейното крило на двореца нямаше нищо — светлината се лееше през
прозорци, вградени в тавана. Стените и подът бяха от кралски мрамор: светъл камък,
прошарен с гранат и злато, създаван от минерални магове само за нуждите на династията.
Успоредни линии през залата наместо колони очертаваха масивни урни с букети цветя.
Между тях — от вратата и до пиедестала с трона — минаваше златен килим.
Именно в Розовата зала кралят даваше аудиенции със свитата си и там възнамеряваше да
посрещне кралските пратеници на съседите си.
Ако изобщо благоволяха да се появят.
Кел и Рай стояха от двете страни на троновете — принцът се беше облегнал на трона на
баща си, а антари стърчеше в стойка мирно до кралицата.
Мастър Тийрън, застанал в подножието на трона, не желаеше да погледне Кел в очите.
Дали антари само си въобразяваше или авен есен го избягваше? Кралската стража
приличаше на статуи в бляскавите си брони, а подбрана свита от остра и вестра се въртеше
наоколо — потънали в разговори групички. Минал беше повече от час, откакто кралските
кораби пристанаха и ескорт потегли да съпроводи пасажерите им до двореца. Шампанското,
приготвено на подносите, се дегазираше от чакане.
Видимо напрегнат, Рай пристъпваше от крак на крак. В крайна сметка за пръв път щеше
да застане начело на кралска програма и, макар винаги да бе проявявал внимание към
детайлите, те обикновено касаеха само облеклото или прическата му. „Есен таш“ беше от
съвсем друг мащаб. Кел го наблюдаваше как си играе с бляскавата златна брошка с герба на
Мареш — потир с изгряващо слънце — над сърцето си. Беше поръчал и втора, за брат си, и
младият антари колебливо я закопча върху ревера на червеното си палто.
Крал Максим се забавляваше с монета — Кел го бе виждал да прави този номер само
когато не му бе по силите да стои неподвижен. Също като баща си преди него, Максим
Мареш беше метален маг, извънредно силен, макар вече да не се нуждаеше особено от
уменията си. Кел обаче бе чувал какви легенди разправяха за младите му години — за
„стоманения принц“, който изковавал армии и топял сърца — и знаеше, че дори сега кралят
посещава два пъти годишно границите, за да повдига духа на войниците си.
— Надявам се нищо да не е сполетяло гостите ни — отбеляза крал Максим.
— Вероятно са се изгубили — предположи Рай.
— Де да имахме такъв късмет — промърмори Кел.
Кралица Емайра ги изгледа строго и младият магьосник почти се засмя. Толкова
обикновена, майчинска гримаса!
Най-сетне затръбиха фанфари и вратите се разтвориха.
— Най-накрая — промърмори Рай.
— Принц Кол и принцеса Кора — гласът на придворния паж отекна в залата, — от Дома
Таскон, коронованият род на Веск.
Младите Таскон влязоха, обградени от дузина придворни. Бяха прекрасни, издокарани в
свободни одежди в зелено и сребърно, с елегантни наметала, които замитаха пода по петите
им. Сега Кол беше на осемнайсет, а Кора — две години по-малка от него.
— Ваши Величества! — поздрави на арнески със силен акцент принц Кол, едър
здравеняк.
— Вашият град ни посрещна приветствено — добави принцеса Кора с реверанс и
херувимска усмивка.
Кел стрелна Рай с многозначителен поглед: „Честно? И от това момиче се страхуваш
толкова много.“
Принцът му отвърна с гримаса, която твърдеше: „И ти трябва да се боиш от нея.“
Кел отново се обърна към принцеса Кора и я оцени по-детайлно. Не изглеждаше
достатъчно силна да удържи и бокал с вино. Водопадът на меднорусата ѝ коса бе вдигнат в
сложна плитка, преметната около главата ѝ като корона с вплетени в нея изумруди.
Беше слабичка за весканка — висока, но с кръшно кръстче и елегантна фигура, която
щеше да изглежда по-добре в арнеския двор. Преди три години позволиха на Рай да
съпроводи майка си на „Есен таш“ във Веск, така че я бе виждал как расте. Но Кел, заточен в
Лондон, наблюдаваше турнира само в годините на арнеското домакинство. По време на
игрите преди шест години принц Кол бе дошъл, придружен от един от братята си.
Всъщност за последно Кел бе срещал Кора преди дванайсет години — още като малко
дете.
Сега светлосините ѝ очи се плъзнаха нагоре, спряха се върху неговите в два цвята и се
вторачиха в тях. Той толкова беше свикнал хората да избягват да го гледат в очите и да
отклоняват поглед в търсене на по-безопасно занятие, че настоятелността на принцесата го
хвана неподготвен и го принуди да пребори внезапното желание да сведе очи.
Междувременно паж донесе до подножието на трона голям предмет, обвит в плътен
зелен плат. Остави го отпред. Дръпна покривалото с драматичен замах и отдолу се оказа
птица в клетка — не многоцветен папагал, нито пойно пиле, и двете любими видове на
арнеския двор — а много по-… хищно хвъркато. Птицата беше едра, сребристосива с
изключение на главата, увенчана с гребен и с яка в черно. Човката ѝ бе остра като бръснач.
— Благодарност — обяви принц Кол, — задето ни поканихте в дома си.
Той имаше същите очи и коса като Кора, но иначе не си приличаха. Принцесата беше
просто висока, а той се извисяваше. Тя беше елегантна, той — с телосложението на вол.
Беше хубавец, но все пак в поведението и изражението му имаше нещо от стойката на бик.
— Благодарности — отвърна кралят и кимна на мастър Тийрън. Той се приближи и
вдигна клетката. Щеше да попадне в Светилището, предположи Кел, или птицата ще бъде
освободена. Дворецът не е подходящо място за диви животни.
Младият антари проследи размяната с ъгълчето на окото си, все още съсредоточил
вниманието си върху принцесата, чийто поглед продължаваше да е вторачен в него, сякаш
черното му око я очароваше. Приличаше на онези момичета, свикнали да сочат нещо — или
някого — и да заявяват: „Искам го!“. Тази мисъл му се стори почти забавна, преди Кел да си
спомни твърдението на Астрид: „Ще те притежавам, момченце-цветенце!“ и усмивката му
веднага изстина. Той направи мъничка, почти незабележима крачка назад.
— Нашият дом е и ваш дом — тъкмо заявяваше крал Максим. Обичайната заучена реч.
— И ако боговете са на наша страна — отвърна принц Кол с усмивка, — турнирът също
ще стане наш.
Рай настръхна, но кралят просто се засмя.
— Ще видим как ще се развие битката — каза със сърдечна усмивка, за която Кел бе
наясно, че е изкуствена. Кралят изобщо не се вълнуваше от принц Кол или от весканския
кралски род. Истинската опасност идваше от Фаро. И от лорд Сол-ин-Ар.
Като по даден знак тръбите се обадиха отново и весканският антураж си взе бокалите с
вино и отстъпи встрани.
— Лорд Сол-ин-Ар, регент на Фаро! — обяви пажът при отварянето на вратите.
За разлика от весканците, обкръжени от антураж, Сол-ин-Ар влезе начело на хората си,
напредващи зад него в боен строй. Всички бяха облечени по фароански — с цяло парче плат,
умело нагънато около тях, а краят — преметнат през рамото като плащ. Придворните на
лорда носеха наситенопурпурно, подчертано с черно и бяло, а самият Сол-ин-Ар бе
издокаран в бяло и само краищата на плата — поръбени с индигово.
Като всички високопоставени фароанци, той също беше гладко избръснат и така
разкриваше всички инкрустирани в лицето му мъниста, но — за разлика от повечето,
избрали кристал или скъпоценни камъни — украсата на Сол-ин-Ар бе от бяло злато:
слитъци с ромбовидна форма се спускаха по криволичещи линии от слепоочията до гърлото
му. Черната му коса бе подстригана късо и едничък по-голям капковиден слитък бяло злато
изпъкваше на челото му, точно над веждите — знак, че е член на кралския род.
— Как ги избират? — бе се почудил на глас Рай преди години, притиснал рубин към
челото си. — Така де, татко казва, че броят на камъните е знак за обществено положение, но
цветът очевидно е загадка. Съмнявам се да е по собствено желание — ако бяха весканци, да
предположиш такова нещо, но във Фаро случаен избор няма — следователно цветовете
несъмнено означават нещо.
— Има ли значение? — попита Кел уморено.
— Има, разбира се, — отряза брат му. — Все едно да знаеш, че има език, който не
говориш и никой не иска да те научи на него.
— Може да е нещо лично.
Принцът килна глава и сбърчи вежди, за да задържи рубина на челото си.
— Как изглеждам?
Кел изсумтя:
— Като идиот.
Но в лорд Сол-ин-Ар нямаше нищо идиотско. Беше висок — стърчеше няколко
сантиметра над охраната си — с издялана челюст и скована походка. Кожата му бе с цвят на
въглен, очите — светлозелени и пронизващи като остри парчета стъкло. Беше по-голям брат
на краля на Фаро, командир на фароанския флот, постигнал обединението на някога
разединените територии, и смятан за същинския мислител в сянката на трона.
И беше негоден да управлява поради липса на магически умения. Напълно го
наваксваше благодарение на военните си победи и наложената желязна дисциплина, но Кел
знаеше, че самият факт притеснява Рай.
— Добре дошъл, лорд Сол-ин-Ар! — приветства го крал Максим.
Фароанският регент кимна, но не се усмихна. Каза простичко:
— Градът ви сияе.
Акцентът му беше плътен и гладък като речно камъче. Даде знак и двама прислужници
изнесоха напред саксии с две фиданки с индиговочерни стебла. Същите дървета, изобразени
на фароанската емблема, точно както птицата бе символ на Веск. Кел бе чувал за
фароанската бреза — редки дървета с предполагаеми лечебни свойства — и дори магически
такива.
— Дар — обясни регентът гладко. — Тъй че всичко добро да расте!
Кралят и кралицата сведоха глави в благодарен жест и лорд Сол-ин-Ар плъзна поглед по
подиума, подмина Рай и само за миг се вгледа в Кел, преди да се поклони и да отстъпи назад.
После кралската двойка се изправи и вдигна чаши с шампанско. Присъстващите в залата
последваха примера и Кел въздъхна.
Достатъчно мъчително беше да стои изложен на показ.
Сега идваше ред на наистина неприятната задача с общуването.
Рай очевидно се стягаше за срещата с принцесата, прекарала цялото време на
гостуването му във Веск в опити да си открадне целувки от него и да вплете цветя в косата
му. Притеснението на принца се оказа безпочвено — тя държеше на мерник съвсем различна
плячка.
Крале, изруга наум Кел, стиснал бокал с шампанско при приближаването ѝ.
— Принц Кел — принцеса Кора го озари с детинска усмивка. Той не си даде труд да
напомня, че следва да го нарича „мастър“, а не „принц“. — Ще танцувате с мен на вечерните
балове.
Не беше сигурен дали арнеският ѝ просто не е достатъчно добър, или принцесата
преднамерено е толкова пряма. Но Рай го стрелна с поглед, намекващ как месеци наред се
подготвя за този турнир, как става дума за упражнение по политика и дипломация и как от
всички се изисква да правят жертви, а също и как е готов да се наръга с нож, само и само да
не допусне Кел да постави в опасност мира на империята, като откаже танц на принцесата.
Магьосникът се насили да се усмихне и се поклони.
— Разбира се, Ваше Височество — и добави на вескански. — Градайч ан’ач.
За мен е удоволствие.
Принцесата засия усмихната и се отдалечи към един от придворните си.
Рай се наведе към Кел.
— Май в крайна сметка не аз ще имам нужда от защита. Сещаш се… — отпи от виното
си. — Интересен двубой се очертава…
Кел не позволи на усмивката си да трепне, когато изсъска:
— Ще те пробода с ей-тази карфица.
— Ти ще страдаш.
— Ще си струва…
Прекъсна го приближаването на лорд Сол-ин-Ар.
— Принц Рай — поздрави регентът и сведе глава.
Рай изпъна рамене и се поклони ниско. Отвърна:
— Лорд Сол-ин-Ар. Хасанал раснаворас ахас.
Присъствието ви е чест за нашето кралство.
Регентът се ококори, приятно изненадан.
— Амун шахар — рече, преди да мине отново на арнески. — Фароанският ви е
превъзходен.
Принцът се изчерви. От малък се отличаваше с ухо за езиците. Кел също умееше да
говори прилично фароански, понеже Рай обичаше да има с кого да се упражнява, но не
пророни нито дума.
— Положил сте усилие да научите езика ни — отговори принцът на посланика. — Знак
на уважение е да ви върна жеста! — А после с обезоръжаваща усмивка додаде: — Освен това
винаги съм смятал фароанския език за прекрасен.
Сол-ин-Ар кимна и спря поглед върху Кел.
— А вие — рече, — вие трябва да сте арнеският антари.
Кел сведе глава, но, когато вдигна очи, Сол-ин-Ар още го изучаваше — от главата до
петите, сякаш белегът на магията му е отпечатан не само в окото, но и върху всяка педя от
тялото му. Когато най-сетне спря вниманието си върху лицето на Кел, леко се намръщи, а
металната сълза на челото му заблестя.
— Намунаст — промърмори. Очарователно.
Веднага щом Сол-ин-Ар си отиде, Кел довърши виното си на една глътка и се оттегли
през отворените врати на Розовата зала, преди някой да понечи да го спре.
Стигаха му толкова кралски особи за един ден.
V
Реката ставаше все по-червена.
„Среднощно острие“ навлезе в устието на Айл и отначало Лайла забелязваше само
съвсем лек оттенък и то — видим единствено нощем. Ала при бързото приближаване към
града водата засия като озарен отвътре рубин — червената светлина бе видима дори по обед.
Приличаше на маяк, който ги води към Лондон.
В началото девойката си помисли, че светлината на реката е равномерна и стабилна, ала
вече забелязваше — след месеците тренировки да вижда, да чувства и да мисли за магията
като за живо същество — че пулсира под повърхността, същинска светкавица зад пластове
облаци.
Наведе се над планшира и завъртя парчето светъл камък между пръстите си.
Притежаваше го едва от сблъсъка с близнаците Дейн в Белия Лондон, но ръбовете му вече
започваха да се изглаждат. Насили се да задържи ръцете си неподвижни, ала цялата кипеше
от прекомерно много нервна енергия, която оставаше без изход.
— Ще пристигнем по здрач — обяви Алукард до нея. Сърцето на Лайла прескочи. —
Ако имаш желание да ми споделиш защо си напуснала този град, сега е моментът. Добре де,
моментът отмина преди около четири месеца, тогава му беше времето, сега на практика си
изправена до стената, но…
— Стига вече — изсумтя тя и пъхна парчето камък обратно в джоба си.
— Всички си имаме демони, Бард. Но ако твоите те очакват тук…
— Демоните ми до един са мъртви.
— Тогава ти завиждам! — помежду им се възцари мълчание. — Все още си ми ядосана.
Тя изправи гордо гръб:
— Ти се опиша да ме съблазниш заради информация.
— Не става да ми се цупиш до края на живота си.
— Беше едва снощи.
— Е, вариантите ми се изчерпваха и прецених, че си струва да опитам.
Лайла подбели очи:
— Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се почувства специално.
— Пък аз си мислех, че съм загазил точно защото те накарах да се чувстваш специална.
Крадлата изпухтя и издуха косата от очите си. Отново се зае да наблюдава реката и
остана изненадана, защото Алукард не се оттегли, а облегна лакти на перилото до нея.
— Радваш ли се, че се завръщаш? — попита тя.
— Лондон доста ми харесва — призна капитанът.
Лайла го почака да продължи, но той не го стори. Вместо това започна да разтрива
китките си.
— Правиш го — отбеляза Лайла и кимна към ръцете му, — всеки път, когато се
замислиш.
Алукард спря.
— Хубаво е, че нямам навика да се задълбочавам в мислене…
Все още отпуснал лакти върху планшира, той обърна ръце с дланите нагоре, при този
жест ръкавите на туниката му се дръпнаха нагоре и девойката видя белезите около китките
му. В първия момент ги помисли просто за сенки, ала отблизо ставаше ясно, че са белези.
Алукард се размърда и извади манерка от вътрешния джоб на куртката си. Беше
изработена от стъкло, а в нея се плискаше бледорозова течност. И преди Лайла не виждаше в
лицето на капитана любител на трезвеността, но колкото повече приближаваха до града,
толкова повече пиеше.
— Ще бъда съвсем трезвен, когато пристанем — обеща Алукард, разчел правилно
погледа ѝ. Със свободната си ръка отново посегна към китката на другата.
— Това те издава — обясни Лайла. — Разтриването на китките. Ето защо повдигнах
темата. Човек винаги трябва да е наясно с издайническите си привички.
— А каква е твоята, Бард? — попита капитанът и ѝ предложи манерката.
Тя я взе, но не отпи. Вместо това наклони глава.
— Ти ми кажи.
Алукард се обърна към нея и примижа, сякаш бе способен да види отговора във въздуха.
Ококори сините си очи в престорено озарение. Заяви:
— Прибираш си косата зад ухото. Но само от дясната страна. Винаги когато си нервна.
Правиш го, предполагам, за да не си играеш с кичура.
Лайла го възнагради с крива усмивка:
— Забелязал си жеста, но не си наясно за мотива.
— Просветли ме.
— Хората имат навика да се крият зад особеностите си, когато са нервни — обясни тя.
— Прибирам си косата зад ухото, за да покажа на противника си — жертва, съперник,
събеседник, ако щеш — че не се крия. Гледам го в очите и му давам възможност и той да ме
гледа в очите.
При това твърдение Алукард вдигна вежда:
— По-точно в окото.
Манерката в ръцете на Лайла се пукна. Тя изсъска, първо от шока, сетне от болка,
понеже течността ѝ изгори дланта. Изтърва стъкления съд и той се разби на парченца върху
палубата.
— Какво каза?
Алукард не обърна внимание на въпроса. Цъкна с език и махна с ръка, а строшените
късове се вдигнаха във въздуха над пръстите му. Лайла поднесе окървавената си длан към
гърдите, но капитанът протегна към нея другата си ръка.
— Позволи на мен — хвана я за китката и завъртя леко дланта ѝ, за да разкрие плитките
порязвания. В шепата на девойката заблестяха стъкълца и щом устните на Емъри се
раздвижиха, парченца и люспици се издигнаха, за да се присъединят към по-големите късове
във въздуха. С едно свиване на пръстите, капитанът избута парчетата встрани и те паднаха
беззвучно през борда на кораба.
— Алукард — изръмжа Лайла, — какво каза току-що?
Ръката ѝ все още почиваше в хватката му, с дланта нагоре.
— Твоят издайнически жест — обясни той, докато проучваше раните. — Дребен е.
Опитваш се да го скриеш, като накланяш глава и гледаш право напред, но всъщност го
правиш, за да компенсираш липсата на окото… — той измъкна черно парче плат от ръкава
си и се зае да превързва ръката ѝ. Лайла му позволи да се погрижи за нея.
— Също и косата — добави капитанът, докато стягаше самоделния бинт на възел. —
Прибираш я зад ухото си само от дясната страна, за да заблудиш хората… — пусна я. —
Толкова е дребно, че се съмнявам мнозина да го забелязват.
— Ти си го видял — промърмори Лайла.
Алукард се пресегна, повдигна брадичката ѝ с кокалчето на пръста си и я погледна в
очите. В окото.
— Аз съм извънредно наблюдателен — обясни той.
Крадлата сви юмруци и се съсредоточи върху разцъфтялата в тях болка.
— Ти си невероятен крадец, Лайла — продължи капитанът, — особено предв…
— Само не смей да казваш „предвид“ — отряза тя и се дръпна встрани. Той я уважаваше
достатъчно, за да не отклони поглед. — Аз съм невероятен крадец, Алукард. Това… — при
тези думи тя посочи окото си, — не е слабо място. Не и от много време насам. А дори и да
беше, компенсирам го напълно.
Алукард се усмихна. Леко и искрено.
— Всички си имаме своите белези — отбеляза той и Лайла машинално сведе поглед
към китките му. Не успя да се спре навреме. Проследил какво гледа, той кимна: — Да, дори
чаровните капитани… — придърпа ръкави нагоре и оголи гладката си, загоряла кожа, чиято
цялост бе нарушена само от сребристите пръстени около двете му китки. Бяха странно
еднакви. Всъщност, почти приличаха на…
— Пранги — потвърди той.
Лайла се намръщи.
— Заради какво?
Алукард сви рамене:
— Лош ден беше… — отстъпи крачка назад и се облегна на камара сандъци. — Знаеш
ли какво правят арнесците на заловените пирати? — попита безгрижно. — Онези, които се
опитват да избягат?
Лайла скръсти ръце.
— Доколкото си спомням, ти заяви, че не си пират.
— Не съм — капитанът махна с ръка. — Вече не. Но в младостта си до един правим
глупави грешки. Да речем просто: бях на грешното място в грешното време и на грешната
страна.
— Какво правят на… — попита Лайла при все, че беше наясно: по-добре е да не
повдига въпроса.
Алукард отклони поглед към реката.
— Тъмничарите имат ефикасна система за разубеждаване. Държат всички затворници в
окови, слагат ти ги още преди да изслушат твоите показания. Прангите са тежки, заварени
при китката, но не причиняват прекомерни неудобства. Ако вдигаш обаче прекалено много
шум или пробваш да се съпротивляваш, тъмничарите нагряват метала. Не особено много.
Първия път е просто предупреждение. Но ако е второ или трето твое нарушение, или си
достатъчно глупав да опиташ бягство, се получава нещо много по-лошо… — Изведнъж
погледът на Алукард бе станал студен и празен едновременно, сякаш се съсредоточаваше,
само че върху нещо невидимо и далечно. Гласът му бе странно равен и глух. — Доста
елементарен метод е. Вземат метален прът от огъня и го държат долепен до желязната
пранга, а тя се нагорещява. Колкото по-сериозно е нарушението, толкова по-дълго остава
опрян в прангата. В повечето случаи тъмничарите спират, когато започнеш да пищиш или ако
видят, че кожата ти изгаря…
Лайла си представи Алукард Емъри — не в изисканата капитанска куртка, а пребит и
насинен, с разрошена, мокра от пот кестенява коса, с вързани ръце — да се опитва да избяга
от нагорещеното желязо. Да се мъчи с чар да се спаси от наказанието. Очевидно не беше
успял и тя си представи как той се моли, смрадта на овъглената плът, писъците…
— Проблемът е — продължаваше капитанът, — че металът се нагрява много по-бързо,
отколкото изстива, така че наказанието не свършва, когато махнат пръта…
На Лайла ѝ призля.
— Много съжалявам — промърмори, колкото и да ненавиждаше тези думи, също и
жалостта, която вървеше ръка за ръка с тях.
— Аз пък не — отвърна Алукард чистосърдечно. — Всеки добър капитан има нужда от
белези. Така държи хората си в строя.
Каза го съвсем спокойно, но Лайла виждаше следите от спомена в бръчките по лицето
му. Изпита твърде странното желание да се пресегне и да го хване за ръката, сякаш кожата му
е все още нажежена.
Вместо това попита:
— Защо стана пират?
Той я стрелна с лукава усмивка:
— Ами, стори ми се най-добрата от няколко лоши идеи.
— Но не е свършило добре.
— Колко проницателно.
— Как успя да избягаш от затвора?
Сапфирът над окото му смигна.
— Кой казва, че съм избягал?
Точно тогава от мачтата се разнесе вик:
— Лондон!
Лайла се завъртя и видя градът да разцъфва като пожар в спускащата се нощ.
Сърцето ѝ се разтуптя, а Алукард гордо изпъна рамене и спусна надолу ръкавите на
туниката си. Отново с обичайната усмивка на уста, нехайно отбеляза:
— Изглежда пристигнахме.
VI
„Среднощно острие“ пристана призори.
Лайла помогна да вържат въжетата и да спуснат траповете, и все зяпаше дузините
елегантни кораби, наредени по бреговете на Айл. Кейовете на Червения Лондон
представляваха кипящ въртоп от енергия и хора, хаос и магия, смях и здрач. Въпреки
февруарския студ, градът излъчваше топлина. В далечината кралският дворец се издигаше
над сгъстяващия се мрак като второ слънце.
— Добре завърнала се — поздрави я Алукард, като бръсна рамо в нейното, докато
влачеше някакъв сандък към пристана. Девойката се стресна, понеже видя Еса да потрепва с
опашка на капака, ококорила пурпурните си очи.
— Тя не трябва ли да остане на борда?
Ухото на котката трепна и Лайла усети, че каквито и приятни чувства да бе започнала да
храни към нея Еса, тя току-що изпадна в немилост…
— Не говори глупости — възрази Алукард. — Корабът не е място за котка! — Девойката
понечи да отбележи, че котката е била на борда поне толкова дълго, колкото и тя самата, но
той допълни: — Верую в живота ми е да държа ценностите си под око!
Лайла се оживи. Котките толкова ценни ли бяха тук? Или редки? Не беше виждала
друга, но за малкото прекарано на сушата време не беше и търсила преднамерено.
— Така ли?
— Изражението ти не ми харесва — заяви Алукард и завъртя по-далеч от нея сандъка и
котката.
— Кое изражение? — невинно попита Лайла.
— Което подсказва, че Еса като нищо удобно ще изчезне, ако ти кажа колко струва…
Крадлата изсумтя.
— Но ако искаш да знаеш, тя е безценна само защото съм скрил в нея сърцето си, та
никой да не го открадне! — При тези думи капитанът се усмихна, но Еса дори не мигна.
— Така ли?
— Всъщност — призна Алукард и намести сандъка в каруца, — тя ми е подарък.
— От кого? — попита Лайла, преди да успее да си прехапе езика.
Той се подсмихна.
— О, значи внезапно си готова да споделяш? Да започнем ли да си разменяме въпроси и
отговори?
Девойката подбели очи и отиде да помогне на моряците да извлекат и другите сандъци
на брега. Няколко души щяха да останат на „Острието“, а всички останали — да се настанят
в странноприемница. След като натовариха каруцата, Алукард показа документите си на
гвардеец в лъскава броня, а междувременно Лайла зарея поглед по другите кораби. Някои
бяха със сложна конструкция, други — съвсем обикновени, но всички до един — по свой
начин впечатляващи.
После, два кораба по-надолу, зърна някой да слиза от арнески кораб. Жена. И то не от
често срещания според Лайла вид. Дамата носеше панталони и куртка без яка, а на колана ѝ
висеше меч.
Жената се насочи по пристана към „Острието“ и в движенията ѝ се забелязваше
животинска гъвкавост. Прокрадваше се. Беше по-висока от Лайла, та дори и от Алукард, с
лице, заострено като лисича муцуна, и грива — нямаше по-добро определение за косата ѝ —
в есенноръждив цвят. Плътните кичури не бяха точно сплетени, а по-скоро усукани на расти,
така че приличаше на кръстоска между лъв и змия. Май беше редно Лайла да се почувства
заплашена, но беше твърде заета да зяпа слисано.
— Ето един капитан, на чийто път да не заставаш… — прошепна в ухото ѝ Алукард.
— Алукард Емъри! — възкликна жената, стигнала междувременно до тях. В гласа ѝ
хъхреше лека морска дрезгавина, а арнеският ѝ беше особено ръбат. — Не съм те виждала в
Лондон от доста време. За турнира си дошъл, предполагам.
— Познаваш ме, Джаста. Не мога да откажа възможност да се направя на пълен глупак.
Тя се изкиска, досущ като звън на ръждиви камбанки.
— Някои работи никога не се променят.
Алукард я озари с театрална гримаса:
— Това означава ли, че няма да залагаш на мен?
— Ще видя дали ще намеря някоя артисала пара — съгласи се капитанката. И после
закрачи нататък, а оръжията ѝ подрънкваха като монети.
Алукард се наведе към Лайла:
— Един съвет, Бард. Никога не предизвиквай тази дама на надпиване. Или на дуел с
мечове. Или на каквото и да е, което би могла да загубиш. Защото ще паднеш.
Но крадлата почти не го слушаше. Направо не беше в състояние да откъсне поглед от
Джаста, която междувременно се отдалечаваше по пристанището и в строй подир нея
крачеха половин дузина настръхнали моряци.
— Никога не съм виждала жена капитан.
— Малко са в арнески води, но светът е голям — отвърна Алукард. — По-често се среща
в родината ѝ.
— Която е…?
— Родината на Джаста ли? Тя е от Сонал. В източния край на империята. Точно до
границата с Веск, което е и причината да изглежда…
— Голяма като канара.
— Точно. И хич не тръгвай да си търсиш нов кораб. Ако врътнеш на борда на нейния
номера, дето извъртя на моя, тя ще накара да ти прережат гърлото и да те метнат в морето.
Лайла се усмихна:
— Звучи точно като мой тип капитан.
— Пристигнахме — обяви Алукард, когато се добраха до хана.
Заведението се наричаше „Ис веснара шаст“, в превод „Лъкатушния път“. Ала Лайла не
знаеше — не и докато не забеляза притеснението на Ленос, че арнеската дума за път —
шаст — означава и душа. Двоякият смисъл я поразтърси, а атмосферата в
странноприемницата не облекчи с нищо усещането.
Постройката беше стара и разкривена — при краткия си престой в Червения Лондон
есента крадлата не забеляза, но сега повечето сгради ѝ изглеждаха нови — и приличаше на
купчина безредно нахвърляни един върху друг сандъци. Всъщност донякъде напомняше за
убежищата ѝ в Сивия Лондон. Стари камъни, започнали да улягат, подове, наченали да
пропадат…
Голямата зала беше претъпкана с маси, всяка — като око на ураган за тълпа арнески
моряци и повечето изглеждаха добре почерпени при все факта, че беше едва залез-слънце.
Самотен мангал гореше при отсрещната стена, а пред него спеше проснат вълкодав, но в
залата бе задушно заради гмежта клиенти.
— Луксозно ще си поживеем, а? — избоботи Строс.
— Разполагаме с легла — посочи Тав, вечният оптимист.
— Сигурно ли е? — поинтересува се Васри.
— Да не би някой да е заменил коравия ми екипаж с група плачливи бебета? — скара
им се Алукард. — Да ида да ти потърся биберон да посмучеш, а, Строс?
Първият помощник изръмжа под нос, но не каза и дума повече, докато капитанът
раздаваше ключовете. По четирима души в стая. Ала при все гъчканицата и очевидно
претъпканата далеч над възможностите си странноприемница, Алукард бе успял да се
сдобие с отделна стая.
— Привилегия на капитана — обясни той.
На Лайла ѝ се падна да нощува с Васри, Тав и Ленос.
Групата се разпръсна и всеки повлече своя сандък към стаята си. „Лъкатушният път“
беше, както и името подсказваше, лъкатушен — усукан хаос от коридори и стълбища,
привидно оборващи по няколко природни закона наведнъж. Лайла се зачуди дали
странноприемницата не е омагьосана или просто си е странна. Беше от онези здания, където
лесно се губиш, и тя чудесно си представяше как с напредването на нощта и под натиска на
питиетата плетеницата става все по-объркваща. Алукард я определи като „ексцентрична“.
В стаята на Лайла се предвиждаше да спят четирима, но имаше само две легла.
— Удобничко ще ни е — заяви Тав.
— Не — отвърна девойката твърдо, макар и на развален арнески. — Не деля леглото
си…
— Так? — закачи я Васри и стовари сандъка си на пода. — Несъмнено ще измислим
някакъв ва…
— … понеже имам навика да наръгвам съседите си насън — завърши Лайла студено.
Васри незабавно пребледня като платно.
— Нека Бард вземе едното легло — предложи Тав. — Аз ще се настаня на пода. Васри,
всъщност каква вероятност има да прекараш нощите си с нас?
Васри изпърха с дългите си, черни мигли:
— Разумен довод…
Поне за момента Ленос не беше отронил и дума. Нито докато си получаваха ключа,
нито при изкачването на стълбите. Притискаше се до стената, очевидно притеснен да дели
една спалня със Сероус. Тав беше най-упорит, но, ако си изиграеше картите правилно,
сигурно най-късно утре Лайла щеше да има стаята изцяло на свое разположение.
Квартирата не беше лоша. Горе-долу с размерите на каютата ѝ, а тя — приблизително
еднаква по големина с килер — но през тесния прозорец крадлата успя да види града и
реката, та дори и прекрачилия я дворец.
И, честно казано, приятно ѝ беше да се завърне в града.
Преди да се упъти отново навън, тя си сложи ръкавици и шапка и изрови от сандъка си
един пакет. Затвори вратата и завари Алукард да излиза от стаята от отсрещната страна на
коридора. Опашката на Еса се бе увила около ботуша му.
— Накъде си тръгнала? — попита той.
— Към Нощния пазар.
Капитанът вдигна украсената си със сапфир вежда:
— Едва си се върнала на лондонска земя и вече отиваш да си харчиш парите?
— Какво ли оправдание да измисля? — отвърна Лайла равно. — Имам нужда от нова
рокля. Алукард изсумтя, ала не я притисна повече, макар че я последва надолу по стълбите, но
навън не тръгна след нея.
За първи път от месеци Лайла остана наистина сама. Пое си дъх и усети възела в
гърдите ѝ да изчезва, щом смъкна маската на Бард — главен крадец на борда на „Среднощно
острие“ — и се превърна просто в странник в сгъстяващия се мрак.
Подмина няколко новинарски дъски, които рекламираха „Есен таш“, белият тебешир
танцуваше по черната им повърхност и очертаваше подробностите около различните
церемонии и празненства. Няколко дечица се въртяха по краищата на локва, замразяваха я и я
разтапяха по ред. Весканец си запали лулата с щракване на пръстите. Фароанка успя някак
да смени цвета на шала си, като просто плъзна длан по него.
Накъдето и да се обърнеше, Лайла виждаше магия в действие.
В открито море това си беше достатъчно странна гледка — не толкова, колкото в Сивия
Лондон, разбира се — но тук магията беше буквално навсякъде. Беше забравила как сияе
Червеният Лондон от нея и колкото повече време прекарваше тук, толкова по-ясно
осъзнаваше, че на Кел наистина не му е мястото в града. Не си пасваше с ярките цветове,
със смеха и шегите, и искрите магия. Беше твърде обикновен.
Червеният град беше сцена за театрални актьори. И това идеално устройваше Лайла.
Часът не беше късен, но зимният мрак се спусна над града, докато тя стигна до Нощния
пазар. Редицата сергии по протежението на брега сякаш сияеше, озарена не само от
обичайните фенери и факли, но и от бледи сфери светлина, следващи тълпата посетители,
накъдето и да свърнеха. В началото изглеждаше, че самите те сияят — от главата до петите
— но изотвътре, сякаш самата им жизнена сила внезапно е станала видима. Ефектът беше
притеснителен — стотици малки светлинки, пламтящи около предниците на одеждите. Но
при приближаването си Лайла осъзна, че светлината се лее от нещо в ръцете на хората.
— Джобен огън? — предложи ѝ търговец в началото на пазара, протегнал ѝ стъклена
сфера, изпълнена с бледа светлина. Беше топла точно колкото да замъгли въздуха около себе
си.
— Колко струва?
— Четири лина.
Не беше евтино, но пръстите на Лайла мръзнеха дори в ръкавиците, а и сферата я
очарова, така че плати и я взе, възхитена от меката, разсеяна топлина, която се лееше по
дланите ѝ и нагоре по ръцете.
Стисна в шепи джобния огън и се усмихна под мустак. Пазарът все тъй ухаеше на цветя,
но също и на горящо дърво, на канела и плодове. Предишната есен Лайла беше пришълка —
и все още беше такава, разбира се, но сега знаеше достатъчно, за да го прикрие. Разкривени
букви, които преди месеци не значеха нищо за нея, вече започваха да образуват думи.
Търговците хвалеха стоката си, а тя успяваше да разбере за какво служи и щом музиката
сякаш добиваше форма във въздуха — като по магия — беше наясно точно какво се случва и
мисълта не я изваждаше от равновесие. Ако не друго, беше си извадена от равновесие по
рождение, но сега най-сетне бе здраво стъпила на земята.
Повечето хора скитаха от сергия на сергия, опитваха греяно вино и мръвка на шишче,
милваха кадифени качулки и магически амулети, но Лайла крачеше с вдигната глава и си
тананикаше, докато криволичеше между шатри и сергии към другия край на пазара. После
щеше да има време да позяпа, но точно в момента гонеше определена цел.
Малко по-нататък по реката дворецът се извисяваше като надвиснала алена луна. И там,
притиснато между две други шатри в самия край на пазара, близо до стълбите на двореца,
Лайла откри и дюкянчето, което търсеше.
По времето на последното си посещение не беше в състояние да прочете табелата,
окачена над входа. Сега знаеше достатъчно арнески да я дешифрира.
„Ис постран“.
Гардеробът.
Просто, но хитро — и на английски беше същото — на арнески думата „постран“ се
отнасяше и до колекциите дрехи, и за мястото, където ги държат.
Малки звънчета бяха вплетени в платнената завеса, използвана вместо врата, и те
зазвъняха тихо, щом Лайла я бутна встрани. Да пристъпи в шатрата беше като да премине
праг към добре затоплена къща. В ъглите горяха фенери и лееха не само розова светлина, но
и разкошни вълни топлина. Девойката огледа вътрешността. Предишния път задната стена бе
покрита с лица, а сега — окичена със зимни вещи: шапки, шалове, качулки и тук-там по
някой аксесоар, съчетал сякаш три в едно.
Пълничка жена с вдигната на кок плитка на главата бе коленичила пред една от масите
и бъркаше за нещо под нея.
— Ан есто — подвикна тя при песента на звънчетата и промърмори няколко проклятия
по адрес на онова, което ѝ се изплъзваше. — Аха! — възкликна най-сетне и пъхна някаква
дреболия в джоба си, преди да се изправи на крака. — Соласи — додаде и бръсна полите си,
докато се обръщаше. — Керс… — но млъкна и грейна в усмивка.
Бяха минали четири месеца, откакто Лайла влезе в шатрата на Кала, за да се възхити на
маските по стената. Четири месеца, откакто търговката ѝ даде дяволската муцуна, куртка и
чифт ботуши — началото на нова самоличност. Нов живот.
Четири месеца, но по искриците, засияли в очите на Кала личеше, че веднага е познала
гостенката си.
— Лайла! — възкликна, разтегляйки „ай“-то кажи-речи в „ей“.
— Кала! — отвърна Лайла. — Ас ешер тан вес.
Надявам се, че си добре.
Търговката се усмихна:
— Арнеският ти — каза на английски, — се подобрява.
— Не достатъчно бързо — възрази девойката. — Но твоят висш кралски е безупречен
както винаги.
— Так — скара ѝ се продавачката и приглади предницата на тъмната си престилка.
Лайла изпитваше странна топлота към жената — дружелюбие, от което би трябвало да
се притеснява, но не успя да се застави да потуши чувството.
— Дълго те нямаше.
— Плавах по море — обясни крадлата.
— И изглежда си приставала по половината свят — заключи Кала, отправи се към входа
на магазина си и здраво завърза завесата. — И идваш тъкмо навреме за „Есен таш“.
— Не е съвпадение.
— Дошла си да гледаш, значи.
— Капитанът ми се състезава — обясни Лайла.
Кала се ококори.
— Плаваш с Алукард Емъри?
— Познаваш ли го?
Търговката сви рамене:
— Репутациите са шумни като ято гарги… — размаха ръце във въздуха, сякаш
разпръсваше дим. — Какво те води в шатрата ми? Време ти е за нова куртка? Зелена, може
би… или синя. Черното не е на мода тази зима.
— Изобщо не ми пука — отвърна Лайла. — Няма да успееш да ме разделиш от куртката
ми.
Кала се засмя и прокара въпросително пръст по ръкава на дрехата.
— Доста добре е понесла плаването… — след което подсвирна. — Само светиите знаят
какво си правила в нея. Това разкъсване от нож ли е?
— Закачих я на гвоздей — излъга Лайла.
— Так, Лайла, дрехите ми не са толкова тънки.
— Е — призна момичето, — да речем, малко ножле…
Кала поклати глава.
— Първо щурмуваш замъци, а сега водиш морски битки… Много странно момиче си.
Анеш, и мастър Кел е странно момче, така че какво ли се чудя.
Лайла се изчерви при този намек.
— Не съм забравила дълга си — смени темата. — Дойдох да се разплатя.
С тези думи извади малка дървена кутийка. Беше елегантна и с кристални инкрустации.
Отвътре бе подплатена с черна коприна и с няколко отделения. В едното имаше огнени
перли, в другите — намотка сребърна тел, шноли от виолетов камък и малки златни перца,
деликатни като утрото. При вида на съкровището Кала възкликна с тих възторг.
— Мас авен — прошепна тя. После вдигна очи. — Прощавай за въпроса, но мога ли да
бъда сигурна, че никой няма да дойде да си ги търси?
Думите ѝ криеха извънредно малко осъдителност. Лайла се усмихна.
— Щом знаеш кой е Алукард Емъри, значи си наясно и че плава под кралски флаг. Това
тук беше конфискувано от съд в наши води. Всичко беше мое, а сега е твое.
Късите пръсти на Кала се плъзнаха по дрънкулките. После тя затвори капака и прибра
кутийката.
— Прекалено много струват — заяви. — Ще имаш кредит при мен.
— Радвам се да го чуя — усмихна Лайла. — Понеже дойдох да моля за услуга.
— Не е услуга, ако си го купила и платила. Какво мога да сторя за теб?
Девойката бръкна в куртката си и извади черната маска, която Кала ѝ даде преди месеци
— същата, допринесла за прякора ѝ „Сероус“. Беше износена от соления вятър и месеците
употреба; пукнатини минаваха през черната кожа и рогата не стърчаха така дръзко нагоре, а
ластиците ѝ скоро щяха да се скъсат.
— Какво, в името на земята, си правила с нея? — порица я Кала, стиснала устни в
гримаса на майчинско неодобрение.
— Ще я закърпиш ли?
Търговката поклати глава.
— По-добре да започна отначало — и остави маската встрани.
— Не — настоя Лайла и посегна към рогата. — Привързана съм точно към тази.
Сигурно си наясно как да я подсилиш.
— За какво? — попита дръпнато Кала. — За битка?
Девойката подъвка устна, а търговката сякаш прочете мислите ѝ.
— Так, Лайла, ексцентричността е едно, а лудостта — съвсем друго. Изключено е да
възнамеряваш да се състезаваш в „Есен таш“.
— Какво? — предизвика я Лайла. — Не подхожда на дами ли?
Кала въздъхна:
— Лайла, когато се срещнахме за първи път, ти позволих да избереш от стоката ми и ти
се спря на дяволска маска и мъжка куртка. Няма нищо общо с подходящите занятия, просто е
опасно. Анеш, ти също… — каза го така, че прозвуча като комплимент, макар и доста
намусен. — Но не си в списъка.
— Не се притеснявай — подсмихна се Лайла.
Кала понечи да възрази, сетне се спря и поклати глава.
— Не, не искам и да знам… — тя се вгледа в дяволската маска. — Не би трябвало да ти
помагам.
— Не е задължително — отвърна момичето. — Все ще си намеря друг шивач.
— Възможно е — съгласи се търговката, — но няма да е добър колкото мен.
— И наполовина толкова добър стига — натърти Лайла.
Кала въздъхна и промърмори:
— Стас рескон.
Лайла беше чувала тези думи и преди. Да закачаш опасността. Усмихна се, понеже си
спомни за Барън.
— Преди време приятел ми каза, че ако има неприятности наоколо, непременно ще ги
намеря.
— Значи ще си паснем добре двамата с твоя приятел.
— Така ми се струва и на мен. Щяхте — съгласи се Лайла и усмивката ѝ угасна. — Но
него вече го няма.
Кала остави маската встрани.
— Върни се след два дни. Ще видя какво мога да направя.
— Ренса тав, Кала.
— Рано е да ми благодариш, странно момиче.
Лайла се извърна да си върви, но когато стигна до завесата, се поколеба.
— Току-що се завърнах — подтипа внимателно, — та не съм имала време да проуча как
са принцовете… — погледна през рамо. — Е, добре ли са?
— Несъмнено ти е по силите да идеш и сама да провериш.
— Не мога — отвърна Лайла. — Тоест, не бива. Ние с Кел… онова помежду ни беше
временно споразумение.
Търговката я премери изпод вежди — очевидно не повярва на думите ѝ, поне не и в
пълната им сила. Лайла предположи, че с това се слага край на разговора и отново се
извърна, но Кала се обади:
— Той ме посети скоро след заминаването ти. Мастър Кел.
Крадлата се ококори.
— И защо?
— Да плати дълга за дрехите ти.
Настроението ѝ се помрачи.
— Мога и сама да си плащам дълговете — отряза тя. — И Кел го знае.
Кала се усмихна:
— И аз така му казах. И той си отиде. Но след седмица пак дойде и направи същото
предложение. Идва всяка седмица.
— Копеле — промърмори Лайла, но търговката поклати глава.
— Не схващаш ли? — попита Кала. — Не идва да плати дълга ти. Минава да провери
дали си се върнала да го платиш сама…
Крадлата се изчерви и пламна.
— Не знам защо двамата се въртите един около друг като звезди. Не ми е работа да
разбирам от космически танци. Но знам, че идвате да питате един за друг, а ви делят само
няколко крачки и стъпала колкото пръстите на ръцете.
— Сложно е — обясни Лайла.
— Ас еста нараш — промърмори Кала под нос и момичето вече знаеше достатъчно
арнески, за да разбере смисъла на думите ѝ. С всичко е така.
VII
За първи път от седмици Кел излезе да се разходи из Нощния пазар.
Беше започнал да избягва такива публични появи, бунтовни пориви го връхлитаха далеч
по-рядко в сравнение с осъзнаването на вината. Нека минувачите си мислят каквото си
искат, беше мисъл, навестяваща го значително по-рядко от всички те мислят за чудовище.
Ала изпитваше потребност от чист въздух, и Рай, поне веднъж в живота си, беше твърде
зает да го забавлява. В което нямаше нищо лошо. Нарастващото напрежение около
приближаващите игри просто изпълваше Кел с копнеж да се движи, да скита и така се озова
на разходка в пазара под солидното прикритие на тълпите. Напливът на чужденци в града
създаваше своеобразна маскировка. Местните жители имаха твърде много странници за
зяпане и вероятността антари да изпъкне сред тях беше твърде незначителна. Особено след
като се вслуша в съвета на Рай и замени изцяло черното си палто със светлосиньо, по-модно,
а върху рижавата си коса нахлупи зимна качулка.
Хастра крачеше до него в цивилни дрехи. Кел не се опита да се отърве от гвардееца си за
тази вечер и младежът се съгласи да смени наметката в червено и златно и бронята с нещо не
така подозрително, въпреки че кралският меч все тъй висеше в канията си на хълбока му.
Сега, след като първоначалното колебание отстъпи пред облекчението, за първи път от
цяла вечност Кел дори започна да се наслаждава на пазара и напредваше през тълпата с
благословена анонимност. От нея се разпали и нетърпението му да надене маската на
участник, да се превърне в съвсем различен човек.
Камеров.
Хастра изчезна, а няколко минути по-късно се появи с чаша вино с подправки, и я
предложи на Кел.
— А къде е твоята? — попита Кел, когато я взе.
Гвардеецът поклати глава:
— Не е редно, сър, да се пие на пост.
Кел въздъхна. Не му се нравеше идеята да пие сам, но изпитваше крайна нужда от
виното. Пазарът не беше първата му цел. Отначало се отби на пристанището.
И там откри неизбежното: тъмен корпус, сребърни орнаменти, сини платна.
„Среднощно острие“ се беше завърнал в Лондон.
Което означаваше, че Алукард Емъри е тук. Някъде наоколо.
Кел изпитваше желание да потопи кораба, но с това само би предизвикал неприятности,
а ако Рай научеше, като нищо щеше да вдигне скандал или да се прободе от чиста жлъч.
Така че се задоволи да изпепели „Острието“ с поглед и да остави останалото на
въображението си.
— На мисия ли сме, сър? — прошепна тогава Хастра (младият гвардеец приемаше
извънредно сериозно новата си роля на довереник и съучастник).
— Именно — изсъска театрално Кел.
Помота се под тъмния навес на едно от пристанищните дюкянчета и се зъби на кораба в
течение на няколко дълги и безпроблемни минути, преди да обяви, че се нуждае от питие.
Което беше и причината да се озове на пазара, да отпива вино и разсеяно да претърсва с
поглед тълпата.
— Къде е Стаф? — попита. — Да не му омръзна постоянно да го зарязваме?
— Всъщност мисля, че го пратиха да се погрижи за лорд Сол-ин-Ар.
Да се погрижи ли? — озадачи се Кел. Да не би кралят да се притесняваше от
фароанския лорд?
Отново закрачи през пазара с Хастра на няколко крачки зад гърба му.
Тълпата започна да се сгъстява около магьосника и се разделяше пред него като вълна.
Имаше фароанци с ярки, сложно усукани роби от цяло парче плат и покрита със скъпоценни
камъни кожа. Весканци, накичени със сребърни и златни гривни, високи и още по-извисени
заради тупираните си прически. И, разбира се, арнесци с пищни елеци и наметала.
Произхода на някои Кел не успя да определи. Уж достатъчно едри да са весканци, но с
арнеско облекло. Срещна и тъмнокож господин с намотка вескански плитки.
Кошмарът витаеше по повърхността на съзнанието му — толкова много чужди лица и
толкова почти познати — но младият антари се застави да го изтласка от мислите си.
Непознат бръсна рамото му на разминаване и Кел веднага бръкна в джобовете си да провери
за липсващи вещи, макар че нямаше нищо за крадене.
Толкова много хора — помисли си той. В такава тълпа Лайла щеше да пребърка всички
джобове.
Точно докато си го казваше, мярна по-особена сянка сред цветовете и светлината.
Слаб силует.
Черна куртка.
Остра усмивка.
Кел затаи дъх, но докато примигне, видението изчезна. Просто поредният призрак,
породен от гмежта. Беше му се привидяло.
И все пак тази среща, пък макар и да се беше припознал, го разколеба и го накара да
забави крачка достатъчно, че да наруши движението на пешеходците около себе си.
Хастра отново застана редом с него.
— Всичко наред ли е, сър?
Кел махна с ръка да разсее грижите му и промърмори:
— Добре съм. Но най-добре да се прибираме.
Насочи се към края на пазара откъм двореца и спря, едва когато стигна сергията на
Кала.—
Чакай тук — нареди на Хастра, преди да се мушне вътре.
Магазинът на Кала постоянно се променяше — или поне така му се струваше — за да
угажда на празничните нужди на града. Кел плъзна поглед по разнообразните зимни
аксесоари, които сега обсипваха стените и покриваха масите.
— Аван — възкликна търговката, изникнала от преградената със завеса задна част на
шатрата, с парче черна кожа в ръка. Кала беше ниска и пълничка, с острия поглед на бизнес-
дама и топлината на напалена камина. Цялата грейна, щом видя кой е дошъл.
— Мастър Кел! — възкликна и се наведе в дълбок реверанс.
— Хайде де, Кала — помогна ѝ той да стане, — знаеш, че няма нужда.
Погледът ѝ сияеше даже по-лукаво от обикновено.
— Какво те води тази вечер в моя магазин, мас варес?
Изрече обръщението — принце мой — с такава топлота, че Кел не си даде труда да я
поправя. Вместо това се заигра с оставената на масата кутийка — красива и изящно
инкрустирана вещ.
— Ами, озовах се на пазара и рекох да намина и да проверя добре ли си.
— Такава чест ми оказваш — възкликна търговката и се усмихна още по-широко. — И
ако си наминал да провериш дълга — продължи с блеснали очи, — трябва да знаеш, че
наскоро бе платен.
Сърцето на Кел се сви:
— Какво? Кога?
— Ами да — продължи Кала. — Преди броени минути.
Той дори не се сбогува.
Изхвръкна от шатрата и се втурна в гмежта на пазара, като обърка теченията, вървящи в
различни посоки.
— Сър — попита Хастра, очевидно притеснен. — Какво е станало?
Кел не отговори. Завъртя се в плавен кръг — търсеше в тълпата слабата сянка, черната
куртка и острата усмивка.
Истинска се оказа! Била е тук. И, разбира се, вече беше изчезнала.
Кел знаеше, че започва да привлича внимание, дори под прикритието на тълпата. На
места арнесците си шушукаха. Долавяше погледите им.
— Да вървим — отсече той и се насили да се обърне към двореца. Но, докато крачеше,
сърцето му препускаше, а той преиграваше в ума си мига на видението с призрака.
Само дето се оказа, че не било призрак. Не му се е привидяло.
Делайла Бард се беше завърнала в Лондон.
VI
Натрапници
I
Белият Лондон
Холанд знаеше приказките наизуст. Беше израснал с тях — приказки за лош крал, за луд
крал, за проклятие; за добър крал, за силен крал, за спасител. Приказки за изчезването на
магията и кой ще я върне. И всеки път, щом новият владетел къпеше трона в кръв и събираше
останките от сила във вените им, хората си казваха „Сега ще е!“… Сега магията ще се върне.
Сега светът ще се пробуди. Сега положението ще се подобри, сега ще станем по-силни.
Приказките течаха във вените на всеки лондончанин. Дори когато хората слабееха и
избеляваха, дори когато започваха да гният отвътре и отвън, дори когато нямаха нито храна,
нито сила, нито магия, приказките оцеляваха. И когато Холанд беше млад, в тях вярваше и
той. Когато окото му почерня, дори повярва, че лично той ще се окаже героят. Добрият крал.
Силният крал. Спасителят.
Но, на колене пред Атос Дейн, Холанд най-сетне прозря истината в приказките:
отчаяни лъжи за изгладнели души.
И все пак.
Все пак!
Сега стоеше на площада в средата на града, всички повтаряха името му и във вените му
се плискаше сила на бог. Навсякъде, откъдето минеше, скрежът отстъпваше. Всичко, което
докосваше, си възвръщаше цвета. Навсякъде около него градът се разтапяше. В деня на
размръзването на Сийлт хората полудяха. Холанд бе предвождал бунтове и бе ставал
свидетел на въстания, но никога досега не бе зървал всенародни празненства. Разбира се,
имаше и напрежение. Хората бяха гладували твърде дълго, бяха оцелели само благодарение на
насилието и алчността. Не биваше да ги вини. Но щяха да се научат. Да прогледнат. Надежда,
вяра, промяна: те бяха все крехки цветя и човек трябваше да се грижи за тях.
— Кьот! — викаше народът — кралю — а гласът в главата му, негов постоянен спътник,
тананикаше от задоволство.
Денят бе слънчев, въздухът — свеж, и, сдържан от Желязната стража, народът се
тълпеше да види най-новия подвиг на Холанд. Ожка стоеше до него, косата ѝ — като пожар
на слънцето, а в ръката ѝ — нож.
Кралю! Кралю! Кралю!
Наричаха го Кървавия площад — точно на него стояха. Място за екзекуции, камъните
под краката на Холанд бяха покрити с черни петна и нацепени от отчаяни пръсти, драскали
по пролятия живот с надежда да докопат поне трошица магия. Преди осем години точно тук
близнаците Дейн измъкнаха антари от лапите на бързата смърт и му дариха бавна.
Кървавия площад.
Холанд протегна ръце, а Ожка вдигна острието и го положи в дланите му. Тълпата
затихна в очакване.
— Кралю мой? — попита Ожка, а жълтото ѝ око молеше за разрешение. Толкова пъти го
бе порязвала неговата ръка, но не и воля. Този път ръката принадлежеше на слугата му, но я
повеляваше той.
Холанд кимна и острието го ухапа. Бликна кръв и потече върху съсипания плочник,
цопна и проби повърхността на света като камък, хвърлен в езеро. Земята се нагъна и в
съзнанието си кралят видя площада прероден. Чист и цял. Вълните се разпростираха,
поглъщаха петната, слепваха цепнатините, превръщаха натрошените плочи в лъснат мрамор,
пресъхналото корито на кладенец — във фонтан, падналите колони — във високи арки.
По силите ни е да сторим и повече, обади се богът в главата му.
И преди Холанд да успее да отсее мислите на ошока от своите, магията се разпростря.
Арките към Кървавия площад се нагърчиха и преобразуваха, претопиха се от камък във
вода, преди да се втвърдят в стъкло. Отвъд тях улиците потръпнаха и земята под краката на
тълпата се разтвори от камък в богата, тъмна почва. Зяпачите падаха на колене, затъваха в
буцестата пръст и заравяха ръце чак до китките.
Стига, Осарон, помисли си Холанд. Долепи окървавените си длани една о друга, но
вълните продължаваха, черупките на срутени здания се превръщаха в пясък, фонтанът
преливаше не с вода, а с кехлибарено на цвят вино.
Колоните се преобразиха в ябълкови дървета със стволове все още от мрамор, а Холанд
го заболяха гърдите и сърцето му се разблъска, понеже магията се лееше като кръв от вените
му и с всеки удар изтласкваше още повече мощ в света.
Стига!
Вълните затихнаха.
Светът застина.
Магията отслабна, сега площадът представляваше блещукаща чудовищна смес от стихии,
краищата му — тръпнещ бряг. Зяпачите бяха целите в пръст и мокри от дъжда на фонтана,
лицата им грееха, очите им бяха ококорени — не от глад, а от възхита.
— Кралю! Кралю! Кралю! — крещяха всички, а в главата на Холанд Осарон скандираше
своята версия:
Още! Още! Още…
II
Червеният ______________Лондон
Междувременно в „Лъкатушния път“ тълпата бе оредяла, но вълкодавът все така се
изтягаше на същото място пред огъня. Логично беше Лайла да се запита дали е жив. Отиде
до камината и коленичи полека с длан, разтворена над гърдите на животното.
— Вече го проверих — обади се зад гърба ѝ глас. Лайла вдигна очи и откри нервно
пристъпващия Ленос. — Добре си е.
Тя се изправи.
— Къде са другите?
Ленос наклони глава към една ъглова маса.
— Строс и Тав се хванаха да играят.
Моряците блъскаха санкт и поне ако се съди от възгласите, не играеха от много време,
понеже и двамата не изглеждаха ядосани, а и все още бяха с пълен комплект оръжия и
повечето си дрехи. Лайла не си падаше любител на играта, най-вече защото и след четири
месеца наблюдения как моряците печелят и губят, не се чувстваше по-близо до разбирането
на правилата, та да започне да играе, да не говорим — да мами.
— Васри излезе — продължи Ленос, а тя се упъти към масата. — Кобис си легна.
— А Алукард? — попита крадлата и се постара да го изрече равно и незаинтересовано.
Взе питието на Строс и му пресуши чашата, без да обръща внимание на сърдитите
възражения на помощник-капитана.
Той хвърли на плота карта със закачулен силует с два потира.
— Твърде късно идваш — просвети я той, без да откъсва поглед от масата и картите. —
Капитанът каза, че си лягал.
— Ужасно рано — промърмори Лайла.
Тав се засмя и промърмори нещо, което тя не успя да схване. Беше от пограничните
райони и колкото повече пиеше, толкова по-неразбираем ставаше акцентът му. А понеже
Лайла по навик си държеше устата затворена, ако не разбира нещо, тя просто се отдалечи от
масата. След няколко крачки спря и се обърна към Ленос, като извади от куртката си
джобния огън. Светлината му вече гаснеше, а тя не се сети да попита дали има начин да го
презареди, или е амулет от еднократен тип — на практика истинско разсипничество.
— Дръж — хвърли кълбото на моряка.
— Какво е това? — изненада се той.
— Сдържа напора на сенките — отвърна Лайла и се насочи към стълбите. Ленос си
стоеше, втренчен в сферата, потресен или от магията, или от факта, че Сероус току-що му
направи подарък.
Защо всъщност му го даде?
Размекваш се, промърмори гласче в главата на крадлата. Не принадлежеше на Кел, нито
на Барън. Не, беше си чисто неин глас.
Докато изкачваше стълбите, Лайла измъкна източена бутилка с вино, която отмъкна —
не от странноприемницата или от пазара — беше достатъчно умна да не краде от
омагьосаните шатри — а от личните запаси на Алукард на борда на „Острието“.
Стаята на капитана се намираше срещу нейната, вратите им — една срещу друга, сякаш
се дуелираха. Подходящо сравнение. Но когато стигна до вратите, девойката се спря помежду
тях, изправена пред въпроса към коя всъщност е тръгнала и коя планира да отвори.
Повъртя се на място в коридора.
Колебаеше се защо се чувства по-привлечена от стаята на капитана, а не от своята.
Сигурно защото беше неспокойна, за първи път се завръщаше в града — едновременно
странен и познат. Или защото искаше да се потопи отново в утехата на английския. Навярно
искаше да научи повече за турнира и участието на Алукард. Или просто ѝ бе станало навик.
По този начин двамата прекарваха повечето си нощи в открито море — с бутилка вино и
магически огън и всеки се опитваше да изкопчи тайни от другия, без да издаде нищо от
своите. Нима Лайла бе свикнала с този танц дотам, че наистина ѝ липсваше?
Я задръж, помисли си. Що за пропиляване на живота, да се мотае и да умува толкова
върху такова дребно нещо. Какво значение имаше причината да навести капитана? Просто ѝ
се искаше и толкова.
Ето защо заряза двоуменето и посегна да почука, но се спря, понеже отвътре чу стъпки
да се насочват решително към вратата.
Сетивата ѝ на крадец трепнаха, тялото ѝ се задвижи преди разума, ботушите безшумно
отстъпиха крачка назад, сетне две и накрая гладко я плъзнаха зад ъгъла на най-близката
криволица на коридора. Нямаше причини да се крие, но го беше правила толкова дълго, че
действието ѝ се отдаде естествено. Освен това да се скриеш е начин да видиш, без да те
забележат, и това ѝ даваше предимство. Нямаше какво да губи, а понякога дори печелеше.
Миг по-късно вратата се отвори и Алукард Емъри излезе в коридора.
Най-напред Лайла забеляза потайността му. Капитанът на „Среднощно острие“ по
принцип издаваше определен шум. Бижутата му звънтяха, оръжията дрънчаха, подкованите
със стомана ботуши издаваха всяка негова крачка и, дори когато одеждите му пазеха тишина,
Алукард си тананикаше през цялото време. Лайла му го спомена веднъж, а той отвърна
небрежно, че не бил почитател на тишината. Смяташе го за неспособен да я пази, но в
момента, докато се спускаше по коридора, само тихото поскърцване на дъските на
дюшемето съпровождаха стъпките му и тя осъзна, че досега винаги е вдигал шум
преднамерено.
Друг аспект на ролята, която играеше, сега захвърлен, заменен от… какво?
Капитанът беше напълно подготвен за студа, но не носеше обичайните си дрехи.
Алукард винаги предпочиташе изискани, фрапантни одежди, ала сега изглеждаше не толкова
пиратски капитан, колкото елегантна сянка. На брега слезе със синя куртка, но сега я беше
заменил с въгленовочерно късо палто и семпло шалче на врата. Не носеше видими оръжия, а
сапфирът бе изчезнал от веждата му заедно с пръстените от ръцете му, с изключение на един
— масивен, сребърен, с формата на перо. Буйната му кестенява коса бе прибрана под черна
шапка и първата мисъл на Лайла беше, че по-простичко облечен, той изглежда по-млад,
почти юноша.
Но накъде се беше запътил? И защо излизаше маскиран?
Тя го проследи по стълбите на странноприемницата и навън в нощта, достатъчно
отблизо, за да не го изгуби от поглед, и достатъчно отдалеч, за да не я забележи. Вярно,
прекара последните четири месеца като капер, но години наред живя като сянка. Знаеше как
да се слива с мрака, как да следи жертвата си, как да диша и да се движи с теченията на
нощта, вместо да се бори с тях, и макар стъпките на Алукард да бяха леки, нейните бяха
напълно беззвучни.
Очакваше той да се насочи към препълнения с народ пазар или към паяжината от
улички, леещи лъчи светлина встрани от реката. Вместо това капитанът се придържаше към
брега, крачеше през червеното сияние на Айл и по крайбрежната улица покрай двореца
стигна до моста от отвъдната му страна. Мостът бе от светъл камък и украсен с медни
орнаменти — перила, колони и изящни медни козирки. Тези украси образуваха нещо като
сияен тунел. Лайла се поколеба в основата му — беше добре осветен по цялото си
протежение под козирките, металът отразяваше и усилваше светлината и макар да имаше
доста народ, най-често на двойки и групи, с вдигнати заради студа яки, малцина изглеждаха
решени да пресекат до отсрещния бряг. Сливането с тълпата щеше да е почти невъзможно.
Неколцина търговци бяха разпънали сергии под фенерите, обградени от мъгла и
светлината на свещи, и Лайла поизостана да види дали Алукард не се насочва към някой от
тях, но той решително пресече реката с втренчен пред себе си поглед и крадлата бе
принудена или да го последва, или да се откаже. Тръгна след него, като се стараеше да крачи
лениво и пренебрегна съблазнителните сергии и орнаментираните метални козирки, ала не
се движеше така целеустремено, че да се издаде. Оказа се усилие нахалост — Алукард нито
веднъж не погледна назад.
Докато крачеше под медните козирки, Лайла забеляза майсторската прилика с метални
дървета с лееща се през листака звездна светлина и си помисли — за пореден път — на
какъв странен свят се е натъкнала и колко много се радва да се намира тук.
Алукард прекоси моста по цялата му дължина и слезе на южния бряг на Айл по
величествено стълбище. Лайла бе идвала от тази страна само веднъж — когато с Кел
отведоха Рай в светилището — и никога не се бе замисляла какво друго има в тази втора, по-
тъмна половина на града. Магазини и пивници, така предполагаше — по-долнопробна
версия на северния бряг. Голяма грешка. Тази половина от Лондон бе по-тиха от другата;
умисленото светилище се издигаше иззад речния завой, а отвъд обичайните крайбрежни
магазинчета и таверни градът преливаше в паркове и градини и още по-нататък — в
богаташки имения.
Доскорошните ловни полета на Лайла в Мейфеър и Риджънт Парк бледнееха в
сравнение с южния бряг на този Лондон. Преминаващите елегантни карети, теглени от
величествени коне, подчертаваха улица след улица грандиозни имения — с високи огради и
облицовани с мрамор, кристал и бляскав метал. Самата вечерна мъгла сякаш блестеше от
богатство.
Алукард ускори крачка пред Лайла и тя забърза, за да не изостане. По тези улици имаше
далеч по-малко минувачи, което превръщаше проследяването в по-трудна задача, ала
капитанът бе съсредоточил вниманието си в пътя пред себе си. Поне доколкото девойката
виждаше, отпред нямаше нищо интересно. Липсваха сделки за сключване. А и проблеми за
забъркване. Нищо освен къщи, половината им прозорци — тъмни.
Най-накрая Алукард сви от пътя и прекрачи през орнаментирана порта в двор,
обкръжен от шубраци и поръбен с дървета с оголели от зимата клони.
Стигнала до входа на имението, Лайла видя пищно Е, образувано от извитите метални
пречки на портата. Надзърна вътре и дъхът ѝ секна. Вътрешният двор бе настлан с мозайка в
бляскаво синьо и посребрени камъни. Тя се задържа в тъмното при портата, докато Алукард
стигне до предната алея и проследи как, на половината път до вратата, той спря да се вземе в
ръце. Смъкна шапката от главата си и я натика в торбата на рамото си, разроши си косата,
изпука с кокалчета, промърмори нещо, което девойката не чу, и сетне отново закрачи —
спокойно и уверено — нагоре по няколкото стъпала, а накрая позвъни.
Миг по-късно едното крило на парадния вход се отвори и се появи иконом. При вида на
Алукард се поклони и отстъпи назад с думите:
— Лорд Емъри, добре дошли у дома.
Лайла зяпаше недоверчиво.
Алукард не бе дошъл на гости на господаря на дома.
Той беше собственик на имението.
Преди обаче капитанът да влезе вътре, на прага се появи момиченце, изписка щастливо
и го прегърна през врата.
— Лук! — извика, щом Алукард я завъртя във въздуха. Момиченцето, надали на повече
от дванайсет-тринайсет, имаше същата къдрава кестенява коса и тъмни очи.
— Аниса — той се усмихна, както Лайла никога не го бе виждала да прави — не и той.
Не беше гордата капитанска усмивка или лукавото ухилване на бандит, а абсолютното
обожание на по-голям брат. Тя никога не бе имала роднини, така че не разбираше
изражението, но разпознаваше непресторената сляпа любов и от нея възелът в гърдите ѝ се
затегна.
Сетне, тъй внезапно както момичето се бе хвърлило напред, то се отдръпна и по лицето
му се изписа същото игриво смръщване, което Лайла бе виждала върху устните на Алукард
безброй пъти.
— Къде е Еса? — поиска да научи момиченцето и Лайла се скова — не заради самия
въпрос, а защото попита на английски. Хората в Червения Лондон не говореха този език,
освен при опит да впечатлят аристокрацията. Или ако са аристократи.
Алукард се засмя и прекрачи прага:
— Разбира се — три години далеч от дома и първият ти въпрос е за котката…
Те изчезнаха вътре и Лайла остана да се взира в затворения вече параден вход.
Алукард Емъри, капитан на „Среднощно острие“, турнирен магьосник и… аристократ
от Червения Лондон? Някой знаеше ли? Всички ли знаеха? Тя определено трябваше да се
изненада, но не се почувства така. Усещаше, че Алукард играе роля — още от мига, когато го
срещна на борда на „Среднощно острие“; беше просто въпрос да разкрие личността зад
маската. Сега знаеше истината и тя ѝ даваше коз в ръкава. А когато се стигне до хора от рода
на Алукард Емъри, си струваше да се използва всяко предимство.
Декоративна стена обкръжаваше имението отвсякъде и Лайла успя да се покачи върху
нея с помощта на един нисък клон. Кацнала отгоре, спокойно наблюдаваше какво се случва в
къщата през големите стъклени прозорци, много от които със свалени капаци. Силуетът ѝ се
сливаше с клоните на дърветата зад гърба ѝ. Обикаляше сградата, следвайки придвижването
на Алукард и сестра му, а в крайна сметка те се упътиха към приемна зала с високи
прозорци, горящо огнище и врата с остъклени крила в дъното, водеща към обширна градина.
Лайла приклекна ниско на стената, понеже се появи и друг господин. Имаше тена и косата
на Алукард и същата квадратна брадичка, но по-сурова без усмивката на капитана. На
крадлата новодошлият ѝ се стори по-възрастен с няколко години.
— Берас — кимна му Алукард вместо поздрав. Името стигна до Лайла през процепа на
леко открехнатите прозорци.
Мъжът — Берас — пристъпи напред и за миг изглеждаше, че ще удари моряка, но преди
да го стори, момиченцето изскочи пред брат си като щит — имаше нещо зловещо привично в
този ход, сякаш го беше изпълнявала многократно преди — и по-възрастният спря дланта си
във въздуха. Преди отново да отпусне ръка край хълбока си, на един от пръстите му Лайла
видя копие на пръстена-перо на капитана.
— Върви си, Аниса — нареди Берас.
Момиченцето се поколеба, но Алукард ѝ се усмихна мило и кимна, така че тя излезе
заднешком от стаята. Веднага щом останаха сами, Берас се сопна:
— Къде е Кобис?
— Хвърлих го през борда — отвърна Алукард. По лицето на събеседника му се изписа
отвращение и капитанът забели очи. — Светии, Берас, пошегувах се. Нацупеното ти шпионче
спинка в креватче в странноприемницата, заедно с останалите от екипажа ми.
Берас изсумтя тихо при споменаването на екипажа на „Острието“.
— Това изражение не ти отива, братко — порица го капитанът. — А и „Среднощно
острие“ плава под командването на короната. Обидата към поста ми би засегнала направо
Дома Мареш, а ние не искаме да се стига дотам.
— Защо си дошъл тук? — изръмжа Берас и взе един бокал. Преди да отпие обаче,
Алукард завъртя китка и виното изостави съда, издигна се в панделка и се уви на възел.
Внезапно се втвърди в парче рубиненочервен лед.
Алукард взе кристала от въздуха и го огледа замислено.
— В града съм заради турнира. Наминах само да се убедя добре ли е семейството ми.
Какъв глупак съм да смятам, че ще бъда добре дошъл! — Захвърли замръзналото кубче в
огнището и се обърна да си върви.
Берас не продума, не и преди Алукард да стигне до вратата към градината.
— Бих те оставил да изгниеш в онзи затвор.
Тънка, горчива усмивка разтегли ъгълчетата на устните на капитана.
— Добре че не зависеше от теб.
С тези думи изхвръкна навън. Лайла се изправи върху стената, обиколи двора и откри
Алукард застанал на широка тераса, с изглед към парка. Отвъд стената, в неясното сияние на
реката, се различаваше арката на двореца.
Лицето на капитана представляваше маска от ледено спокойствие, граничещо с пълна
липса на интерес, той стискаше перилата на терасата с побелели кокалчета.
Лайла не издаваше нито звук, ала лорд Емъри въздъхна и заяви:
— Не е любезно да шпионираш.
Дявол го взел.
Забрави за дара му да вижда магията у хората. Полезно умение за един крадец и Лайла
се зачуди — не за първи път — дали има начин да се крадат таланти вместо накити.
Пристъпи от ниската стена върху ръба на перилото, преди да кацне беззвучно на
терасата до Алукард.
— Капитане — използва обръщението и за поздрав, и за извинение.
— Все още ли просто си следиш дела? — попита той. Но не ѝ се стори ядосан.
— Не си разстроен — отбеляза Лайла.
Капитанът вдигна вежда и тя откри, че ѝ липсва привичното смигване на синия
скъпоценен камък.
— Май не съм. Освен това екскурзиите ми са относително невинни в сравнение с
твоите.
— Проследил си ме? — възмути се Лайла.
Алукард се засмя:
— Едва ли имаш право да се сърдиш.
Девойката поклати глава, а наум благодари, задето се въздържа да нахлуе в двореца и да
изненада Кел. Честно казано, все още не беше сигурна кога ще пожелае да го види. И дали
изобщо иска. Но ако — и когато — го стореше, определено не желаеше Алукард да им диша
във врата. Кел беше важна личност, член на кралския род, светец, даже и тя да мислеше за
него само като за глупав контрабандист, вечно намусен и почти успял да убие и двама им.
— На какво се ухили така?
— На нищо — отвърна Лайла и си придаде сериозно изражение. — Така значи… Лук, а?
— Това е галено име. Несъмнено там, откъдето идваш, също има такива. И, само за
протокола, предпочитам Алукард. Или „капитан Емъри“.
— Екипажът знае ли?
— Какво да знае?
— Че си… — тя махна към имението в търсене на подходящата дума.
— Не ми изглежда голяма тайна, Бард. Повечето арнесци са чували за Дома Емъри… —
капитанът я изгледа многозначително: Не е ли странно, че ти не си? — Не си ли забелязала
как ми викат „вестра“?
Беше чувала.
— Сметнах го за ругатня. От сорта на пилсе.
Алукард се засмя беззвучно.
— Възможно е — за екипажа. Но означава „аристократ“.
— Като „принц“?
Смехът му бе лишен от веселие:
— Какво ли разочарование съм за теб, а? Знам, търсеше си пират. Трябваше да се качиш
на борда на някой друг кораб. Но не се притеснявай. Между моя милост и трона има много
врати. И нямам желание да ги видя отворени.
Лайла подъвка устната си.
— Но ако всички знаят, тогава защо се промъкваш като крадец?
Алукард отново стрелна с поглед градинската стена.
— Защото в този град има и други хора, Бард. Едните — не желая да виждам. Другите
предпочитам да не ме виждат.
— Сега какво излиза? — подкачи го тя. — Великият Алукард Емъри си има врагове?
— Върви в комплект със занаята, боя се.
— Трудно ми е да си представя, че се срещаш с някого и не успяваш да очароваш.
Капитанът присви очи:
— Казваш го, сякаш не е комплимент.
— Вероятно не е.
Помежду им започна да се възцарява неудобна тишина.
— Хубава къща — отбеляза Лайла.
Сега пък грешен комплимент. Алукард стисна зъби.
— Надявам се, ще ми простиш, задето не те поканих и не те представих на уважаемото
ми семейство. Щеше да е трудничко да обясня внезапното присъствие на момиче в мъжки
костюм и със способността да говори кралски език, но без обноските да използва входната
врата…
Лайла преглътна отговора си. Почувства се отпратена, но, докато пристъпваше към края
на терасата, Алукард добави:
— Чакай!
В тона му се долавяше нотка, която тя едва разпозна, понеже досега не я беше чувала в
гласа му. Искреност. Крадлата се извърна и го видя да стои в рамката на вратата, озарен от
светлината на помещението отзад. Беше само силует, опростен портрет на благородник.
Рисунка на онова, което би трябвало да бъде, а не което е.
После Алукард пристъпи напред, отдалечи се от светлината и навлезе в мрака при нея.
Тази негова версия изглеждаше реална. Истинска. И Лайла проумя — когато той каза
„Чакай“, имаше предвид „Изчакай ме“.
— Май е време и двамата да се прибираме — допълни Алукард и опита да си придаде
безразличие, но не успя.
— Няма ли да се сбогуваш?
— Никога не съм бил любител на разделите. Или на приветствията, ако става въпрос.
Ненужна загуба на време. Освен това с тях ще се видим отново.
Лайла се извърна да погледне към къщата:
— Аниса няма ли да се разочарова?
— О, най-вероятно. Но се боя, че е свикнала да я разочаровам.
— Ами…
— Без повече въпроси, Лайла — настоя капитанът. — Уморен съм.
Последното възражение изстина като пепел на езика ѝ, понеже Алукард стъпи на
перилото до нея и оттам с една широка крачка се озова на ниската стена.
Оградата беше тясна, но той се движеше стабилно и с лекота по нея. Дори не погледна
надолу да провери къде стъпва.
— Тук съм израсъл — обясни, забелязал изненадата на крадлата. — Изпробвал съм
всеки възможен изход и вход.
Прокраднаха се по градинската стена, спуснаха се в двора, където се запромъкваха през
сенките, и накрая се озоваха в безопасност отвъд портата.
Алукард закрачи по улицата, без да се обърне назад, но Лайла хвърли поглед на
величественото имение.
Всъщност, разбираше защо капитанът го е сторил. Защо е заменил безопасността и
отегчението с приключение. Не знаеше какво е усещането да си защитен и никога не се бе
наслаждавала на лукса да се отегчава, но ставаше точно както веднъж каза на Кел. Хората
или крадат, за да оцеляват, или за да се чувстват живи. Логично бе да си представи, че бягат
от дома по същите причини.
Лайла изтича, за да догони капитана и тръгна редом с него: по тихата улица отекваше
само тропотът на ботушите им. Крадешком стрелна спътника си с поглед, но Алукард се
взираше право напред и много надалеч.
Лайла беше свикнала да мрази хора като него — отказалите се от нещо хубаво, зарязали
топлата трапеза и здравия покрив, сякаш са без значение.
Ала когато Барън умря, девойката осъзна: в определен смисъл и тя бе сторила същото.
Избяга от живот, който обещаваше да бъде хубав. Или поне щастлив. Понеже щастието не
беше достатъчно — не и за Лайла. Тя искаше повече. Например приключения. Навремето си
мислеше как, ако открадне достатъчно, стремежът ще избледнее, а гладът ще се засити, но
май не беше толкова просто. Сега ѝ се струваше, че причината не е в онова, което не ѝ стига
и което не е, а в това какво представлява. Възможно ли е да не е от хората, които крадат, за да
останат живи? Дали не го прави просто заради тръпката? Мисълта я плашеше, понеже
излизаше, че не е нужно да го прави, не може да оправдае делата си… Да беше си останала в
„На хвърлей камък“, щеше да спаси живота на Барън… Подобен тип мислене водеше до
хлъзгав склон и при това завършваше с пропаст, от ръба на която Лайла внимателно отстъпи.
Беше себе си и точка.
А Алукард Емъри?
Е, и той си имаше свои тайни.
С какви очи да го обвинява?
IІІ
Кел се привеждаше и отскачаше, по-пъргав от сянка и сякаш едновременно навред из
Купата.
Наслаждаваше се на пламналите си мускули и на туптящото сърце; спа зле и се събуди
още по-неспокоен, а мислите му продължаваха да кипят около новината за завръщането на
Лайла. Имаше логика, нали? Ако се е хванала с арнески екипаж, повечето от тях щяха да се
приберат в Лондон за турнира.
Само два дни до „Есен таш“.
Високо изсвистя острие и Кел отскочи от обхвата му.
Два дни — и все още нито следа от Лайла. Малко, ирационално зрънце в ума на
младежа бе убедено, че ще успее да усети завръщането ѝ; че е настроен към нея, както към
„На хвърлей камък“, „Залязващото слънце“ и „Ожарен кокал“. Фиксираните точки в
световете. И защо да не е? Крадлата представляваше същинска малка, невидима стихия,
привлякла го навън в града вечерта.
Но я изпусна и как се очакваше да я открие в този тъй претъпкан с гости град?
Просто следвай ножовете, обади се глас в главата му. И труповете, в които са забити.
Усмихна се под мустак. После, с мъчително свито сърце, се запита колко ли отдавна е в
Лондон Лайла. И защо не е дошла да го навести веднага. Пътищата им се пресякоха само за
няколко дни, но той, Рай и Тийрън бяха единствените хора, познати ѝ в този свят, или поне
— единствените, които бе познавала преди няколко месеца. Възможно е да се беше
развихрила и да е завързала куп приятелства, но младият антари се съмняваше.
Следващият удар замалко да го пореже и Кел отскочи точно навреме.
Съсредоточи се, порица се той. Дишай.
Сребърната маска прилепваше перфектно към лицето му и скриваше всичко, освен носа
и очите. Сложи я, понеже искаше да свикне с размера и тежестта ѝ — и бързо откри, че се
наслаждава на разликата и се намества в уюта на анонимността, на ролята. Поне докато
носеше маската, не беше Кел.
Беше Камеров.
Какво ли щеше да си помисли Лайла? Лайла, все Лайла; той дори обмисляше дали да не
използва кръвна магия, за да я намери — още пазеше кърпичката ѝ — но се спря, преди да
извади ножа. Изкара месеци наред, без да се принизи дотам. Освен това не е някакво си
паленце, което припка подир господаря си или след вкусен кокал. Нека тя дойде при него. Но
защо не беше…
Проблесна метал — твърде близо — а Кел изруга, претърколи се и отново се изправи на
крака.
Замени дузината противници само за един, ала — за разлика от чучелата, с които
тренираше — този тук беше съвсем жив. Хастра, в пълна броня, се местеше насам-натам и се
опитваше да избегне ударите на Кел. Младият гвардеец проявяваше смайващо желание да
търчи из Купата, въоръжен само с малък щит и затъпен меч, докато младият антари
полираше пъргавината си и се упражняваше в използването на стихии като оръжия.
Бронята… помисли си той, завихрил вятъра около себе си… е направена така, че да се
чупи… Скочи, оттласна се от една стена, удари порив вятър в гърба на Хастра… и сетне го
порази. Гвардеецът се препъна и се завъртя с лице срещу него. Първият с десет успешни
удара… Кел продължи да рецитира правилата, докато около юмрука му се усукваше вода…
печели мача… Водата се раздели, обкръжи и двете му ръце… освен ако междувременно
някой от съперниците… И двата потока се изстреляха напред и замръзнаха миг преди
удара… не е в състояние да продължи… Хастра успя да блокира само едното парче лед, а
второто го цапардоса в бронираното бедро и се разби на ледени капки… или се признае за
победен.
Кел се ухили иззад маската си и когато останалият без дъх гвардеец си смъкна шлема,
той също беше усмихнат до уши. Магьосникът свали сребърната маска и потната му коса
щръкна във всички посоки.
— С това ли се занимавахте тук долу седмици наред, мастър Кел? — попита Хастра
запъхтян. — Упражнявахте се за турнира?
Кел се поколеба, но отвърна:
— Така излиза…
В крайна сметка, нали тренираше; просто не знаеше за какво го прави.
— Е, отплаща ви се, сър — ухили се гвардеецът. — Във вашите ръце изглежда лесна
работа.
Младият антари се разсмя. В действителност цялото тяло го болеше и макар кръвта му
да жадуваше за битка, усещаше силата си изтъняла. Пресушена. Беше свикнал твърде много с
ефикасността на кръвната магия, ала стихиите изискваха да влагаш в тях повече от волята си.
Умората от използването на кръвни заклинания го удряше от раз, а този тип битки го
изтощаваха. Май преди турнира най-сетне щеше да успее да поспи както трябва.
Хастра колебливо пресече тренировъчната зала, сякаш стъпваше по плаващи пясъци.
Застана под свода на Купата, откъдето разгледа масата със снаряжение, легена с вода и
контейнерите с пръст, пясък и масло.
— Имаш ли си стихия? — попита Кел, докато заресваше назад косата си.
Усмивката на Хастра омекна:
— По малко от това-онова, сър.
Младият антари се намръщи:
— Какво имаш предвид?
— Родителите ми искаха да стана жрец — отвърна гвардеецът и се почеса по главата. —
Но това занятие не ми се струва особено забавно. Да прекарваш цял ден в медитиране в
онази плесенясала каменна постройка…
— Притежаващ способност да балансираш? — прекъсна го Кел, изумен. Избираха
жреците не заради силата им в една определена стихия, а заради уравновесената им
способност да боравят с всички — не с брутална мощ като антари, а със спокойствието,
нужно да се подхрани живот. Балансирането на стихиите беше свещено умение. Дори
младият магьосник се затрудняваше с баланса; точно както твърде силен вятър лесно
изкоренява фиданка, така и силата на антари съдържа твърде много мощ за по-фини
занимания. Той умееше да влияе на вече израсли растения, но в началото си животът е
крехък и изисква да се пипа нежно.
Младият гвардеец сви рамене, но сетне отново грейна в усмивка и почти дръзко попита:
— Искате ли да видите?
Кел се озърна.
— Тук и сега ли?
Хастра се ухили още по-широко и бръкна в джоба си да извади семенце. Магьосникът
вдигна вежда, а гвардеецът се засмя и обясни:
— Човек не знае кога ще му потрябва да впечатли някоя дама. Мнозина се надуват като
пуяци и гледат да изпъкнат с гръм и трясък. Но няма да изброявам колко нощи съм започвал
със семенце и съм свършвал, така де… — Хастра беше склонен да се отплесва при нервност,
а Кел очевидно го притесняваше силно. — Но се съмнявам на вас да ви се налага толкова да
се стараете да впечатлите дамата си, сър.
Огледа елементите върху масата. В малка купичка имаше щипка пръст — не богат хумус
от овощарниците и градините, а каменист прахоляк изпод уличния паваж. Не беше особено
елегантно средство за тренировки — и при избор Кел би предпочел камъни вместо пръст —
но се намираше в изобилие. Той проследи как Хастра загребва част и прави с показалец
малка вдлъбнатина, преди да пусне семето. После топна другата си ръка в купата с вода и
натисна с нея върху пръстта, за да сплеска семе и пръст на топка между дланите си. Затвори
очи и устните му се размърдаха. Кел усети лека топлина във въздуха помежду им — добре
познато усещане от времето, прекарано с Тийрън.
Все още мърморейки под нос, Хастра започна полека да разтваря шепи, а влажната буца
лежеше сгушена като яйце в тях.
Кел гледаше, очарован, как от навлажнената пръст изпълзя светлозелен филиз.
Стебълцето израсна сантиметър, сетне два и се заусуква нагоре във въздуха. Листата
започнаха да се разтварят — повърхността им беше тъмнопурпурна, появи се и бял сферичен
цвят.
Хастра замлъкна с доволен вид.
— Какво е? — попита Кел.
— Акина — отвърна гвардеецът. — Листата му са лековити, срещу болка.
— Изумително.
Младежът сви рамене.
— Мама и татко не бяха доволни, че вместо жрец избрах да стана гвардеец.
— Не се учудвам — на Кел му се искаше да порицае Хастра, задето си губи времето тук.
Да го просвети колко ценен е неговият талант, та да го захвърля заради меча и някаква броня.
Но пък, ако единствено стойността на даден човек определя мястото му, какви доводи би
имал антари да иска нещо повече?
— Но само защото не са наясно — продължи Хастра лъчезарно. — Сигурно смятат, че
обикалям уличен патрул в шала. Ще се гордеят с мен, научат ли кого пазя, сър. Освен това
сключих сделка с баща ми — по някое време ще постъпя и в светилището. Ала откакто се
помня, съм искал само да бъда кралски гвардеец. Нямаше да бъда щастлив, ако поне не
опитам. Сещате ли се нещо по-лошо от това да се чудите как ли щяхте да живеете иначе? Та
си рекох: защо да не пробвам и двете. Светилището няма да откаже да ме приеме, когато съм
готов и реша да уча там.
— А ако загинеш преди това?
Веселото настроение на Хастра не се развали.
— Тогава някой друг ще получи дара ми. И, да се надяваме, да не е тъй инатлив. Поне
така разправя майка ми… — наведе се заговорнически напред. — Но се грижа за градините,
да знаете, когато няма кой да ме види.
Кел се усмихна. Вярно, дворцовите градини изглеждаха подозрително пищни за този
сезон. Хастра се изправи и стрелна с поглед стълбите.
— Трябва да вървим…
— Все още имаме време — увери го младият антари и се изправи на крака.
— Откъде знаете? — попита Хастра. — Тук, долу, не чуваме камбаните, а няма
прозорци да съдим по светлината.
— По магия — отвърна Кел и после, понеже гвардеецът се ококори, махна към пясъчния
часовник, поставен на масата при другите инструменти. — И благодарение на него.
В горната част на стъкленицата имаше доста пясък, а антари все още не беше готов да
се изправи пред света.
— Да опитаме отново.
Хастра зае позиция.
— Да, сър.
— Наричай ме Камеров — нареди Кел и плъзна отново маската върху лицето си.
IV
Сеса ав!
Думите се изписаха на най-горния ред на новинарските дъски из цял Лондон.
Два дни!
Градът отчиташе обратното броене.
Два дни до „Есен таш“!
Два дни, а Лайла Бард имаше проблем.
Беше се надявала да намери преодолима слабост в системата — начин с подкуп да се
промъкне сред участниците на турнира или да се намърда на последно свободно място, но
явно играчите бяха избрани още преди седмици. В списъка фигурираха дванайсет имена и
две резерви, с други думи — ако Лайла Бард желаеше да ѝ се отвори възможност да играе —
и още как! — то се налагаше да си открадне име.
Досега бе крала какво ли не, но самоличност не влизаше в списъка. Беше използвала,
разбира се, псевдоними и бе разигравала най-разнообразни роли, но никога не се бе
превъплъщавала в истински човек.
И, естествено, не се налагаше само да имитира магьосника. Трябваше да го замени.
Не си струва, предупреди я гласчето в главата ѝ — онова, досадното и прагматичното,
което толкова напомняше Кел. Сигурно беше лудост. Навярно следваше примирено да се
нареди на трибуните и да подкрепя капитана си, пък и да спечели някоя допълнителна пара
от залаганията. Нямаше да е неприятен начин да прекара седмицата. В крайна сметка, да не
би да ѝ се полагаше да е на ринга? Упражняваше се едва от няколко месеца.
Но.
Именно това „но“ ѝ беше заседнало под кожата като същинско трънче.
Но.
Но вълнението я гризеше.
Но тя копнееше за тръпката.
Но щеше да е предизвикателство.
А и, стигнеше ли се до магия, Лайла не беше просто сръчна ученичка. Беше вроден
талант.
Още преди месеци мастър Тийрън ѝ каза каква огромна мощ се крие в нея и само чака
да бъде пробудена. Е, Лайла я сръчка с пръчка и сега тя бе напълно будна — жива, вибрираща
твар, неспокойна като нея.
А вълнението винаги я беше правило дръзка.
Ала досадният проблем със списъка си оставаше.
Цял ден Лайла обикаля из Червения Лондон, постара се да научи всичко възможно за
„Есен таш“ и участниците в него. Прекара предостатъчно време по пивници, бордеи и
публични домове, за да разбере къде е най-вероятно да намери отговори на въпросите си, без
дори да задава. Винаги естествено е на лице възможността да напълниш и нечий джоб, но
често, прекараш ли достатъчно дълго време на едно място, научаваш повече, отколкото ще ти
разкаже платен събеседник. А май всички говореха само за турнира.
Алукард, очевидно, беше един от арнеските фаворити заедно с жена на име Кисимир —
предишната победителка в турнира — и някой си Джинар. Но имената бяха само названия.
Налагаше се Лайла да види участниците, преди да се качат на сцената. Ако сред тях няма
подходящи жертви, каза си тя, ще ги остави на мира и ще стои на трибуните с другарите си
от екипажа. Ако няма подходящи жертви. Но трябваше да ги види. Да се увери.
Разочарована, тя довърши питието си, избута стола си и се насочи към
странноприемницата.
Някъде по пътя краката ѝ сами смениха курса и по времето, когато обърна внимание
къде се намира, вече беше застанала на главния булевард към кралския дворец и се взираше
нагоре. Не се изненада. Цял ден стъпките ѝ я водеха все насам. И цял ден сияйната
постройка привличаше погледа ѝ.
Влез вътре, подсказа ѝ гласче.
Лайла изсумтя. Какво да направи? Да изкачи парадното стълбище? Веднъж вече мина
по него, но в ролята си на гост, с крадена покана. Тогава портите бяха широко отворени, но
сега бяха затворени и дузина гвардейци в лъснати брони и с червени наметала стояха на
стража край тях.
Какво би могла да им каже? Дойдох да навестя черноокия принц. Английският щеше да
ѝ отвори портите, но после какво? Нима кралят и кралицата ще познаят в нейно лице
кльощавото момиче, помогнало на Кел да спасят града? Лайла подозираше, че Рай ще си я
спомни. Самата мисъл за принца я сгря — не какъвто беше под контрола на Астрид Дейн
или кървящ до смърт върху нара в светилището, а по-късно, обграден с възглавници и с
тъмни кръгове под кехлибарените очи. Уморен и мил, и флиртуващ при все болката.
А Кел?
Как се чувстваше черноокият принц? Дали щеше да я приеме с отворени обятия? Да ѝ
сипе едно и да я разпита за пътуванията ѝ или да се мръщи и да пита дали е готова да си
тръгне вече, да се върне в своя свят, където ѝ е мястото?
Лайла присви очи в мрака — в студения здрач терасите по горните етажи на двореца се
бяха сдобили с ореоли от светлина — и ѝ се стори да различава сянка, изправена на една от
най-горните. Беше твърде далеч, за да е сигурна — на разстояние, което превръща всички в
смътни силуети и умът ги усуква в произволни форми. Но сянката сякаш се изви пред очите
ѝ, май се облегна на перилата и накрая петното мрак се превърна в магьосник с палто с
висока яка. Лайла стоя и го гледа, докато фигурата не се разтвори в нищото, погълната от
сгъстяващата се нощ.
Вниманието ѝ се отклони и се спря върху чифт елегантни черни новинарски дъски,
издигнати като колони пред дворцовите стълби. Преди месеци върху тях бяха показвали
лицето на Кел, първо с думата ИЗЧЕЗНАЛ отгоре, после заменена от ТЪРСИ СЕ. Сега
призрачният тебешир обявяваше разнообразни събития в часовете, предшестващи до самия
турнир — да му се не види колко партита имаше! — но едно конкретно привлече погледа на
Лайла. Нещо, наречено Ис госар ноши.
Нощ на флаговете.
Тя мерна съобщението точно преди дъската да се самоизтрие и се наложи да стърчи
пред нея десетина минути, в очакване отново да се повтори в цикъла. Когато надписът се
появи, Лайла го прочете възможно най-бързо и се постара да разгадае арнеския шрифт.
Поне доколкото схвана, съперниците и от трите империи бяха призовани в двореца през
следващата нощ — тази преди турнира — на кралски прием. И за да изберат флага си,
каквото и да рече това.
Нима тя не искаше съвсем същото?
Извинение да нахълта право в Червения дворец.
Нуждаеше се само от име.
Камбаните звъннаха и Лайла изруга под нос. Цял отлетял ден, помисли си тя мрачно,
докато се мъкнеше обратно към „Лъкатушния път“, без изобщо да бе приближила целта си.
— Ето те и теб — обади се капитанът, веднага щом я забеляза да влиза.
Неколцина от екипажа на Алукард се бяха събрали в пивницата. По облеклото им не
личеше да смятат да се връщат на кораба, или да се разхождат из пристанището, или да го
ударят на запой. Тав, Строс и Васри носеха елегантни къси куртки с тесни маншети и яки,
закопчани с излъскани сребърни брошки. Самият Алукард бе издокаран в елегантно палто,
среднощносиньо със сребърен хастар, къдрите му бяха прибрани под шапка, която се огъваше
и извиваше като морето. Бе отпуснал ръка върху дръжката на късия си меч, сребърният
пръстен с перо блестеше на слабата светлина. С изключение на все още проблясващия
сапфир на дясната му вежда, изобщо не приличаше на касеро на „Среднощно острие“. Но
макар и да нямаше вид на пират, не съответстваше и на образа на важен аристократ. Беше
бляскав, но и остър — като добре поддържан нож.
— Къде се скиташ, Бард?
Тя сви рамене.
— Разузнавах.
— Замалко да тръгнем без теб.
Лайла сбърчи вежди.
— Къде отивате?
Алукард я озари с усмивка и отвърна:
— На парти.
Само че думата за „парти“ на арнески не беше еднозначна. Според наученото от Лайла,
много от арнеските думи меняха смисъла си, за да се впишат в контекста. Използваната от
Алукард беше най-обща — тасура, нещо от рода и на купон, и събиране, и събрание, и
сборище; значението варираше от тържествено до зловещо.
— Мразя купони — отвърна тя и се насочи към стълбите.
Но не беше толкова лесно да разубедиш Алукард. Той догони крадлата, хвана я за лакътя
— колебливо и само за миг, понеже знаеше колко опасно е да я докосва, когато тя не желае
да я пипат. Прошепна на английски:
— Според мен това ще ти хареса!
— И защо?
— Понеже знам колко се интересуваш от наближаващите игри.
— И?
— И е неофициална традиция — отвърна той, — местните състезатели да пият заедно
по питие преди началото на турнира…
Любопитството на Лайла се обостри.
— Признавам, по-скоро е показно — добави той и посочи останалите, — но се надявах
да дойдеш и ти.
— Защо аз?
— Понеже така се отваря възможност човек да премери съперниците си — отвърна
Алукард и ѝ смигна. — А твоите очи са най-остри.
Лайла се опита да скрие възбудата си. Отвърна:
— Е, щом толкова настояваш.
Капитанът се усмихна и извади сребърен шал от джоба си.
— Това за какво е? — попита тя, докато той го връзваше свободно около врата ѝ.
— Днес си част от моя антураж.
Девойката се разсмя силно — хапливият ѝ смях стресна другите моряци.
— Твоят антураж…
Запита се: Какво ли следва? Да му стана оръженосец?
— Представи си го като название за „наземен екипаж“.
— Надявам се не очакваш да те наричам „господарю“ — тя намести възела на шала.
— Светии, не, тази дума няма място извън леглото. И от „лорд“ настръхвам целия.
„Капитане“ ще свърши работа… — даде знак на спътниците им, които ги чакаха. — Да
тръгваме ли?
Усмивката на Лайла се изостри, когато тя кимна към вратата.
— Води ни, капитане!
Табелата над входа на пивницата гласеше „Ис каснораст“.
Залязващото слънце.
Лайла забави крачка и накрая спря. Колкото и странно да беше, не успяваше да се
отърси от усещането, че вече е идвала тук. Не беше, разбира се. След приключението с
близнаците Дейн се задържа в Червения Лондон само няколко дни, преди да отплава с
екипажа на „Острието“ — колкото да заздравеят раните ѝ и да я разпитат — и през цялото
време остана затворена в двореца.
Но, застанала тук, на прага, усещаше заведението така познато. Стигаше да затвори очи
и почти се чувстваше като в… невъзможно! Лайла примигна и огледа околните улици в опит
да наложи образа на този град върху друг един, онзи, където бе живяла цял живот. И докато
образите се сливаха, осъзна, че знае точно къде се намира. Къде би се намирала. На този
ъгъл у дома, в Сивия Лондон, на същото разстояние от реката, се издигаше друга кръчма,
позната ѝ твърде добре.
„На хвърлей камък“.
Каква беше вероятността? Пивниците са по-многобройни и от проблемите, но две да
заемат точно един и същ парцел? Дори отвън изобщо да не си приличаха, това място я
теглеше чак от костния мозък със същата странна гравитация, усещана неизменно у дома.
Вкъщи. Докато се намираше там, не мислеше за „На хвърлей камък“ като за дом, но сега му
прилягаше единствено тази дума. Само дето не копнееше за сградата. Не съвсем.
Лайла пъхна ръка в джоба си и стисна здраво сребърния джобен часовник, тежащ като
оловна плувка на дъното на копринената подплата.
— Керс ла, Бард?
Вдигна поглед и видя Алукард да ѝ държи вратата отворена. Поклати глава.
— Скан — отвърна. Нищо.
С влизането силата я удари все едно я блъсна вълна. Нямаше умението на капитана да
вижда магията, ала я чувстваше — изпълваше въздуха сякаш пара лъха от събралите се
магьосници. Не всички съперници пътуваха с пълен антураж. Някои се намираха в центъра
на своята вселена, например мургавата дама с черна коса, усукана на расти и заплетена със
злато, застанала до задната стена, а други седяха на малки групи или обикаляха залата
самотни, а подире им се носеше аура от могъщество.
Междувременно дежа вю продължаваше. Лайла стори всичко по силите си да се отърси
от усещането и да се съсредоточи. В крайна сметка, не беше дошла тук само като част от
групата на Алукард. Пред нея все още стоеше проблемът да си намери жертва и да изпълни
своя малък магически трик. Пивницата гъмжеше от магьосници и Делайла Бард щеше да
направи така, че един от тях да изчезне.
Още на входа посетител поздрави Алукард и антуражът се спря, докато двамата се
ръкуват. Тав отиде да поръча пиене, а Строс огледа залата с внимание към подробностите.
Лайла предположи, че е доведен по същата причина като нея — да прецени възможностите
на съперниците.
Васри, междувременно, оглеждаше залата все едно е маса, отрупана с лакомства.
— Това е досегашната шампионка, Кисимир — прошепна на арнески на Лайла, докато
жената с косата на расти крачеше към Алукард, а ботушите ѝ трополяха по изтъркания
дървен под. Мъжът, приветствал вече капитана, се оттегли на няколко крачки при
приближаването ѝ.
— Емъри — каза тя със силен акцент и котешка усмивка. — Наистина не знаеш как да
се пазиш от неприятности!
Не беше от Лондон. Говореше кралски, но думите ѝ се сливаха — не по змийски като
във фароанския език, а по-скоро сякаш е накълцала ръбовете и е извадила съдържанието
помежду им. Имаше басов, звучен глас и говорът ѝ наподобяваше тътнеща буря.
— Не и когато неприятностите са по-забавни — отвърна Алукард с поклон.
Усмивката на Кисимир се разшири и двамата наченаха тих разговор — в тази усмивка
имаше остър ръб и в съчетание с чертите на лицето ѝ, наклонените вежди и прямия поглед,
тя изглеждаше особено загадъчно. Като предизвикателство. Тази жена излъчваше увереност.
Не точно арогантност — тя обикновено е безпочвена, а у Кисимир всичко подсказваше, че с
огромна наслада търси извинение да ти покаже на какво е способна.
На Лайла ѝ хареса и тя се хвана да имитира изражението ѝ, като се чудеше какво ли ще
добави то към нейното лице.
Не беше сигурна дали иска да се бие с жената, или да ѝ стане приятелка, но определено
нямаше да ѝ бъде замяна. Отклони вниманието си и се загледа в двойка загорели здравеняци
и много красиво момиче в синьо с водопад тъмна коса, да не споменаваме и разкошните
извивки. С нея нямаше никаква прилика. Продължи да оглежда залата, докато антуражът на
Алукард се насочваше към ъглово сепаре.
Кисимир, завърнала се в кръжеца на групата си, говореше с млад, тъмнокож господин до
нея. Той имаше тънки кости и беше жилест, с голи ръце и увити около ушите златни обеци,
еднакви с тези на Кисимир.
— Лосен — отбеляза Алукард тихо. — Нейно протеже.
— Те ще се състезават ли един с друг?
Той сви рамене:
— Зависи от жребия.
До Кисимир застана мъж с наръч книжа.
— Този там работи за Новините — посочи Строс. — Най-добре да го избягвате, ако не
искате да се озовете по дъските.
И в този момент вратите на пивницата се разтвориха с трясък и в пивницата влетя —
съвсем буквално — младеж, стъпил на порив на вятър. Вихърът се завъртя около него и из
пивницата, разлюля пламъците на свещите и разклати фенерите. Алукард се обърна на
мястото си и подбели очи с усмивка.
— Джинар! — възкликна той и Лайла не можа да отгатне по тона му дали е име, или
проклятие.
Дори в сравнение с едрите весканци и украсените със скъпоценни камъни фароанци,
срещнати в Сасенрош, новодошлият се явяваше един от най-поразителните мъже, срещани от
Лайла. Беше слаб като вейка или следобедна сянка, с кожа с наситения тен на арнесците и с
черна коса, щръкнала вертикално нагоре. Под черните вежди очите му бяха сребърни, на
слабата светлина в пивницата сияеха като котешки и се различаваха само по черното
мънисто в средата им. И двете сребърни езера бяха обградени от плътни черни мигли,
усмивката му — лукава, но не предпазлива, а широка. И се разшири още повече при вида на
Алукард.
— Емъри! — викна той, смъкна плаща от раменете си и прекоси залата; двете движения
плавно се сляха. Отдолу дрехите му не бяха просто прилепнали: бяха излети по тялото,
орнаментирани със сребърни бродерии, които обхващаха яката му и минаваха по
протежението на ръкавите.
Алукард се изправи.
— Пускат те да скиташ сред невинните?
Младежът преметна ръка през рамото на капитана.
— Само за „Есен таш“. Нали знаеш, старият Тийрън питае особена слабост към мен.
Говореше толкова бързо, че Лайла едва успяваше да го разбира, но вниманието ѝ се
изостри при споменаването на главния лондонски жрец.
— Джин, запознай се с екипажа. Или поне с онези, които най-много харесвам.
Очите на новодошлия затанцуваха по масата, плъзнаха се по Лайла само за миг — стори
ѝ се като прохладен бриз — преди да се върнат обратно върху Алукард. Отблизо
металическият му поглед изглеждаше дори още по-обезпокоителен.
— Как ти викат напоследък?
— „Капитан“ ще свърши работа.
— Леле, колко официално. Макар, предполагам, да не е толкова зле колкото титлата ти
на вестра… — Джин се впусна в сложна стъпка, която смътно би напомняла поклон, ако
такива движения вървяха в комплект с неприличен жест. — Негова светлост Алукард, втори
син на кралския род Емъри.
— Излагаш се.
— Не, излагам теб — възрази Джин и се изправи. — Има разлика.
Алукард го покани да седне, но младежът отказа и вместо това, по-лек от перце, кацна
върху облегалката на стола на капитана.
— Какво изпуснах?
— Все още нищо.
Джин се озърна.
— Странен турнир ще бъде тази година.
— Така ли?
— Наоколо витае загадка.
— Това елементална шегичка ли е?
— Ха — отвърна Джин, — дори не се бях сетил…
— Мислех, че имаш списък с ветровити шеги — закачи го Алукард. — Аз определено си
водя такъв, специално за теб. Разделил съм ги на полъхвания, бури, струи…
— Точно като платната ти — бодна го Джин и скокна от стола. — Вятърничава работа.
Но аз съм сериозен — допълни той и се наведе заговорнически. — Дори не съм виждал
половината състезатели. Крият се за ефект, най-вероятно. Ами помпозността, която
обкръжава всичко! Бях във Фаро преди три години и нали знаеш колко много си обичат
златото, но в сравнение с това тук си беше същински битпазар. Казвам ти, зрелищната
атмосфера направо те отвява. Вината е на принца. Винаги е бил склонен към драматизъм.
— Казва го човекът, реещ се три пръста над земята…
Лайла сведе поглед и се стресна, когато видя Джинар наистина да се рее. Не през
цялото време, но мръднеше ли, отнемаше му прекалено дълго време да стъпи, сякаш
гравитацията не го стискаше в същото менгеме като всички останали. Или сякаш друга сила
го теглеше нагоре.
— Е, хубаво — Джин сви рамене. — Да речем, че идеално ще си пасна. Както и ти —
допълни той и дръпна сребърното перо на шапката на Алукард. — А сега моля за извинение,
но трябва да обиколя и да се здрависам. Ще се върна.
С тези думи изчезна. Развеселена, Лайла се обърна към капитана:
— Той винаги ли е такъв?
— Джинар ли? Винаги е бил малко… ентусиазиран. Но не допускай детските му
шегички да те излъжат. Той е най-добрият вятърен маг, когото съм срещал.
— Той левитираше — отбеляза Лайла. Беше виждала сума магьосници да правят магия.
Но Джинар беше нейно въплъщение.
— Джинар принадлежи към специална магическа школа, която вярва не просто в
използването на стихията, а в сливането с нея… — Алукард се почеса по тила. — Представи
си деца, които се учат да играят рена и се налага да носят топката навсякъде със себе си, за
да свикнат с нея. Така де. Джин изобщо не я е пускал.
Лайла проследи полета на вятърния маг из залата, как поздрави Кисимир и Лосен,
както и момичето в синьо. После спря да кацне на ръба на един диван и се заговори с човек,
когото тя не бе забелязала досега. Или по-скоро, беше го забелязала, но го прие за усамотил
се член на нечий друг антураж — беше облечен в скромничко черно палто със сияйна брошка
на врата, оформена като С. Беше минал през сборището преди малко, придържаше се покрай
стените и стискаше чаша бяла бира. Действията му показваха повече неудобство, отколкото
потайност и в крайна сметка се бе оттеглил на дивана да отпива на спокойствие от питието
си.
Сега обаче Лайла се вгледа през дима и пълната със сенки зала — Джин се ръкува с
него. Мъжът имаше светла кожа, но тъмна коса — по-тъмна от нейната — и по-къса. Беше с
тънки кости. Колко ли е висок? — почуди се тя, като огледа ширината на раменете му и оцени
дължината на ръцете. Лек полъх на хладен въздух помилва бузата ѝ и тя примигна, за да
открие, че Джин се е завърнал.
Отново седеше върху облегалката на стола на Алукард, беше се приближил без дори да
се обади.
— Е — попита капитанът, отметнал назад глава, — всички ли са тук?
— Кажи-речи — Джинар извади списъка със състезателите от джоба си. — Не
забелязвам Брост. Нито онзи Камеров. Нито Зинайсра.
— В името на вси светии… — промърмори Алукард, когато чу последното име.
Джин се засмя.
— Завъждаш повече врагове, отколкото партньори вкарват хората в леглото си.
Сапфирът във веждата на капитана проблесна.
— О, доста съм вкарал и в леглото… — Кимна към мъжа на дивана. — А онзи там?
— Висок, тъмнокос и свенлив? Казва се Стасион Елсор. Доста приятен тип. Срамежлив
е според мен.
Стасион Елсор, повтори Лайла, преобръщайки името в устата си.
— Или е достатъчно умен да не си издава козовете.
— Възможно е — съгласи се Джин. — Тъй или иначе, за първи път участва, идва от Беса
Нал, по крайбрежието.
— Моят помощник Строс е от същия край.
— Е, да се надяваме на арената Стасион да се държи по-добре, отколкото в пивницата.
— Успехът не винаги е въпрос на театралничене — порица го Алукард.
Джин се засмя.
— Ама и ти го каза, Емъри! — След което скокна от стола и пак отлетя нанякъде.
Капитанът се изправи. Погледна към чашата в ръката си, сякаш не беше сигурен как е
попаднала там. После я гаврътна на един дъх.
— Май и за мен е най-добре да поздравя хората — каза и остави празната чаша. —
Веднага се връщам.
Лайла кимна разсеяно, вече отново съсредоточила внимание върху човека на дивана.
Само че него го нямаше. Тя огледа залата и спря поглед на вратата, точно навреме да види как
Стасион Елсор изчезва през нея. Крадлата довърши своето питие и се надигна от мястото си.
— Къде си тръгнала? — поинтересува се Строс.
Тя го озари с пълна с бръсначи усмивка и вдигна яката на палтото си.
— Да потърся малко неприятности.
V
На ръст идваха почти еднакви. Лайла забеляза най-напред това, когато тръгна след
магьосника. Елсор беше малко по-висок и с една идея по-широк в раменете, но имаше тесен
кръст и дълги крака. Докато Лайла вървеше подире му, първо напасна дължината на крачката
му, седне започна да имитира походката.
В близост до реката улиците бяха претъпкани с народ и тълпата прикриваше
преследването ѝ, а тя започна да се чувства не толкова крадец с жертва, колкото котка с
мишка.
Имаше толкова много възможности да обърне към кръчмата! Но тя продължи нататък.
Лайла никога не бе вярвала сериозно в съдбата, но — подобно на повечето хора, които
се мръщеха на религията — в миг на нужда все щеше да изцеди капка вяра.
Елсор не беше от Лондон. Нямаше антураж. Докато тя скъсяваше разстоянието, се
зачуди колко ли хора изобщо са го забелязали в пивницата, с изключение на Джинар.
Светлината в „Слънцето“ беше слаба. Дали някой бе успял да му огледа лицето?
Щом започнеше турнирът, и бездруго нямаше да имат лица.
Лудост, предупреди я нечий глас, но какво имаше да губи? Алукард и „Острието“?
Приятелството, принадлежността, всичко това беше твърде прехвалено.
Елсор си пъхна ръцете в джобовете.
Лайла си бръкна в джобовете.
Той размърда рамене.
И тя ги размърда.
Разполагаше с богат избор от ножове, но не планираше да го убива, ако намереше начин
да го избегне. Едно е да откраднеш нечия самоличност, съвсем друго — да откраднеш живот,
и макар да бе убивала достатъчно често, девойката не посягаше на никого с лекота. Но ако
планът ѝ сработеше, все нещо трябваше да сполети Стасион Елсор.
Той зави зад ъгъла на тясна уличка към пристанището, криволичеща и празна, осеяна
само с тъмни магазинчета и разпръснати кофи и сандъци.
Елсор несъмнено беше великолепен магьосник, но Лайла разполагаше с елемента на
изненадата и нямаше проблем с мръсните хватки.
Метален прът стоеше облегнат на една врата и хвърляше отблясъци на светлината на
фенера.
Изстърга по плочите, когато Лайла го вдигна и Елсор се обърна. Беше бърз, но тя беше
по-бърза и се долепи до вратата, преди той да спре поглед на мястото, заемано доскоро от
нея.
Огън проблесна в шепата на жертвата и той вдигна светлинката високо, а по улицата
затанцуваха сенки. Огнетворец.
Това беше последният знак, необходим на Лайла.
Размърда устни и магията я погъделичка при поредния куплет от Блейк. Не песента за
огъня или за водата, а за земята. Саксията на перваза над Елсор се плъзна от ръба и се
стовари с трясък върху земята. Пропусна жертвата с няколко пръста и се разби на улицата, а
магьосникът се обърна към източника на звука за втори път. Щом го стори, Лайла скъси
разстоянието помежду им и вдигна тръбата почти без да изпитва вина.
Два пъти падна в капана, помисли си тя и замахна.
Елсор вдигна ръце, твърде бавно, за да спре удара, ала достатъчно бързо да я хване за
предницата на куртката, преди да рухне на улицата с тупването на безжизнена плът и
изсъскване на угаснал огън.
Лайла отупа искриците по куртката си и се намръщи. Кала нямаше да остане доволна.
Облегна пръта на стената и коленичи да провери как е Стасион Елсор — отблизо ъглите
на лицето му ѝ се сториха дори още по-изострени. От челото му течеше кръв, ала гърдите му
се надигаха и спускаха и девойката се зарадва на сдържаността си. Издърпа ръката му през
раменете си и се изправи на крака под тежестта му. С люшнала се напред глава и тъмна коса,
прикриваща раната на слепоочието, жертвата ѝ почти приличаше на пияница, обърнал доста
чашки.
А сега какво, запита се Лайла и в същия миг зад нея се обади глас:
— Сега какво?
Тя се извърна, същевременно пусна Елсор и си извади кинжала. С един замах на китката
кинжалите станаха два, чукна метал о метал и двете остриета пламнаха, а огънят заоблизва
ръбовете им.
Алукард стоеше със скръстени ръце в началото на тясната пряка.
— Впечатляващо — констатира той с видима липса на възхита в гласа. — Я кажи, да ме
изгориш ли планираш, ще ме наръгаш или и двете?
— Какво правиш тук? — изсъска Лайла.
— Наистина смятам, че аз трябва да задавам този въпрос.
Тя посочи към тялото.
— Не е ли очевидно?
Алукард стрелна поглед от ножовете към металния прът и сгърченото тяло в краката на
момичето.
— Не, всъщност не е. Понеже несъмнено не си толкова глупава да убиеш състезател.
Лайла събра двата ножа заедно и угаси пламъците.
— Не съм го убила.
Алукард простена тихичко и стисна шапката си.
— Светии, ти наистина си търсиш белята… Какво си мислеше, че правиш?
Крадлата се огледа.
— Предостатъчно на брой кораби тръгват и пристават. Смятах да го прибера на някой от
тях.
— И какво ще сториш, когато той се събуди, обърне кораба и се върне навреме да те
арестуват, че и да се състезава?
Лайла не отговори — всъщност не беше планирала чак дотам — и Алукард поклати
глава.—
Наистина си надарена да намираш неприятности, Бард. Но не си достатъчно добра да
се отървеш от тях.
Тя се заинати неотстъпчиво:
— Ще измисля нещо.
Междувременно капитанът мърмореше под нос проклятия на цял букет езици.
— А ти да не ме следеше?
Той вдигна ръце:
— Ти нападна състезател — мога само да си представя, че е със смътното намерение да
заемеш мястото му — и имаш наглостта да се обиждаш от моите действия? Изобщо помисли
ли си какво ще означава за мен?
В гласа му се долавяха истерични нотки.
— Това няма нищо общо с теб.
— Има много общо с мен! — отряза Алукард. — Аз съм ти капитан! Член си на екипажа
ми… — Ударът я улучи с неочаквана сила. — Когато властите открият, че моряк от моя кораб
е саботирал състезател, какво според теб ще си помислят? Че си достатъчно луда да сториш
по своя приумица нещо толкова глупаво или че аз съм те накарал? — Беше пребледнял от
гняв и въздухът около тях вибрираше. Вълна от унижение разтърси Лайла, последвана бързо
от вина. От комбинацията стомахът ѝ се обърна.
— Алукард… — поде тя.
— Той видя ли те?
Крадлата скръсти ръце:
— Не мисля.
Алукард обиколи наоколо, мърморейки под нос, сетне коленичи до Елсор. Претърколи
го и се захвана да му пребърква джобовете.
— Да не го ограбваш? — попита недоумяващо крадлата.
Капитанът не отвърна, просто разпиля съдържанието на палтото на Елсор по
замръзналите камъни. Ключ от странноприемница. Няколко монети. Шепа сгънати листове.
Помежду им, забеляза Лайла, беше пъхната официалната покана за „Есен таш“. Алукард
изтръгна сияйната брошка от яката на жертвата, сетне поклати глава и събра вещите.
Изправи се на крака и тикна всичко в ръцете на девойката.
— Когато нещата тръгнат на зле — а това непременно ще стане — няма да отнесеш
„Острието“ със себе си. Разбра ли, Бард?
Тя кимна лекичко.
— И за протокола — допълни той, — това е ужасна идея. Непременно ще те хванат.
Вероятно не веднага. Но ще те пипнат. И когато се случи, няма да те защитя.
Лайла вдигна вежди.
— Не те и моля. Ако щеш вярвай, Алукард, мога да се браня сама.
Той сведе поглед към изпадналия в безсъзнание мъж помежду им.
— Значи не се нуждаеш от помощта ми, за да се отървеш от този тип, така ли?
Девойката прибра кичур коса зад ухото си.
— Не съм сигурна дали се нуждая от нея, но несъмнено ще съм благодарна…
Тя коленичи да вдигне едната ръка на Елсор, а Алукард посегна към другата, но на
средата се спря и май премисли. Скръсти ръце с потъмнял поглед и уста на тънка черта.
— Сега какво има? — попита Лайла и се изправи.
— Това е скъпа тайна, Бард — обясни капитанът. — Ще я запазя, но в замяна на друга.
Дявол го взел, помисли си Лайла. Беше прекарала месеци по море, без да сподели и една
подробност, която не възнамеряваше.
— Ще ти дам право на един въпрос — отсече накрая. — И един отговор.
Алукард бе питал едно и също до безкрай: Коя си ти? или Каква си ти? и Откъде си
дошла?. И отговорите, които тя му повтаряше безконечно, дори не бяха лъжи. Делайла Бард.
Единствена по рода си. Лондон.
Но, застанал на пристанището онази нощ, капитанът не зададе нито един от тези
въпроси.
— От Лондон си, казваш… — той погледна девойката в очите. — Но нямаш предвид
този тук, нали?
Сърцето на Лайла прескочи удар и на устните ѝ разцъфтя усмивка, въпреки че именно
от този въпрос нямаше как да се измъкне с лъжа.
— Не — отвърна. — А сега ми помогни с този тип!
Алукард се оказа притеснително надарен в изчезването на хора.
Лайла се облегна на няколко сандъка в товарния край на пристанището, предназначен за
кораби, пристигащи и отплаващи по график, за разлика от акостиралите на кей за турнира —
и завъртя С-образната брошка на Елсор между пръстите си. Самият магьосник седеше на
земята, облегнат на сандъците, а Алукард се опитваше да склони двамина обветрени моряци
да приемат товар в последния момент. Крадлата долавяше само откъси от разговора,
повечето — от репликите на капитана, понеже беше свикнала с арнеския му.
— Къде ще сложиш… това е на колко, две седмици оттук…?
Лайла прибра иглата и прерови документите на Елсор, като ги поднесе към светлината
на най-близката лампа. Той явно обичаше да си рисува. Малки картинки изпълваха полетата
на всяко парче хартия, с изключение на официалната покана. Тя беше прелестна, със златен
кант — напомни ѝ поканата за бала за рождения ден на принц Рай — разваляше я само една-
единствена сгъвка през средата. Елсор носеше още и наполовина довършено писмо, също и
няколко оскъдни бележки за другите съперници. Лайла се усмихна, като видя едничката
дума, записана относно Алукард Емъри:
Театралничи.
Тя сгъна листовете и ги пъхна в куртката си. И, като стана дума за куртки — клекна и се
захвана да отърве зашеметения господин от неговата. Беше хубава, пепелносива и с ниска,
твърда яка и колан на кръста. В първия момент Лайла се замисли дали да не я смени със
своята, но не можа да се застави да се раздели с шедьовъра на Кала, така че вместо това
смъкна едно вълнено одеяло от каруците и го уви около Елсор, за да не мръзне.
Накрая извади нож и отряза кичур коса от главата му, като го върза на възел, преди да го
пусне в джоба си.
— Не искам и да знам — промърмори Алукард, изникнал внезапно до нея, следван на
крачка от моряците. Кимна към проснатия в несвяст и изръмжа. — Кер тас настер. Ето го
вашия човек.
Един от новодошлите срита Елсор с ботуша си.
— Пиян ли е?
Другият коленичи и щракна белезници около китките на магьосника, а Лайла видя как в
същия момент Алукард трепва инстинктивно.
— По-полека — натърти той, докато спътниците му изправяха жертвата на крака.
Морякът сви рамене и промърмори нещо толкова неясно, че Лайла не можа да открие
къде свършва едната дума и къде започва другата. Алукард само кимна, а те се обърнаха и
повлякоха пленника към кораба.
— Това ли е? — попита девойката.
Алукард се намръщи:
— Знаеш ли коя е най-ценната монета в живота, Бард?
— Коя?
— Услугата — той присви очи. — Сега дължа услуга на тези двамата. А ти — на мен…
— той не отклони очи от моряците, докато не качиха изпадналия в несвяст Елсор на борда.
— Отървах те от проблема ти, но той няма да остане в небитието. Това е затворнически
кораб. Отплава ли, няма право да обръща, докато не стигне Делонар. А твоят човек не
фигурира в списъка, така че застанат ли на пристан, вече ще е ясно — на борда има невинен.
Но, все едно какво ще се случи, най-добре да не си наоколо, когато се върне.
Смисълът на казаното беше ясен, но все пак тя попита:
— Ами „Острието“?
Алукард я погледна със стиснати зъби.
— На борда има място само за един престъпник… — въздъхна тихичко и дъхът му се
превърна в облаче пред устата. — Но аз не бих се притеснявал.
— Защо?
— Защото ще те спипат много преди да отплаваме.
Лайла успя да се подсмихне мрачно, докато Стасион Елсор и моряците изчезваха под
палубата.
— Имай малко вяра, капитане.
Но истината беше, че тя нямаше представа какво ще прави, когато тази шашма се
издъни, нито беше наясно дали току-що се е обрекла по прищявка или, по-лошо,
преднамерено. Саботирала е поредния си живот. Точно като онзи в „На хвърлей камък“.
— И да се разберем отсега — додаде Алукард, докато се отдалечаваха от пристанището.
— Моята помощ свършва дотук. Алукард Емъри и Стасион Елсор нямат нищо общо. И ако по
случайност се срещнем на ринга, няма да те щадя.
Лайла изсумтя:
— Надявам се — не. А и все пак държа няколко коза в ръкава.
— Дано да е така — най-сетне той я погледна. — В крайна сметка, ако избягаш
достатъчно далеч, никой не е способен да те хване.
Тя се намръщи и си спомни неговия въпрос и нейния отговор. Попита:
— Откога си знаел?
Алукард я възнагради с призрак на усмивка, очертана от рамката на вратата на
странноприемницата им:
— Защо според теб те пуснах на кораба си?
— Понеже съм най-добрия крадец?
— Понеже си най-странният.
Лайла не си даде труд да си ляга — имаше много работа за вършене. Тя и Алукард се
мушнаха всеки в своята стая, без дори да си пожелаят „Лека нощ“ и при излизането ѝ след
няколко часа с вещите на Елсор под мишница, капитанът не я последва, макар тя да знаеше,
че е буден.
По един проблем наведнъж, каза си тя, докато с полюляващ се на пръста ключ се
изкачваше по стълбите на „Карета и замък“. Върху бронзовата табелка на ключа бе изписано
името на заведението и номера на стаята — 3.
Лайла откри убежището на Елсор и си отключи.
Прерови джобовете му и изучи книжата му, но ако имаше какво още да узнае, преди да
надене ролята му по залез, смяташе, че ще го намери тук.
Стаята беше проста. Леглото — оправено. До прозореца имаше облегнато огледало и
сребърна сгъваема рамка на перваза — портрет на Елсор от едната страна и на млада дама от
другата.
Лайла прерови сандъка в подножието на леглото и откри още няколко ката дрехи,
бележник, къс меч и чифт ръкавици. Бяха странни, предвидени да покриват външната част на
ръцете, но да оставят голи дланите и връхчетата на пръстите. Идеални за огнетворец,
помисли си девойката и ги прибра.
В бележника имаше най-вече скици — включително няколко на младата дама — и
няколко надраскани бележки и пътни разходи. Елсор водеше щателно счетоводство и,
съдейки по всички доказателства, наистина бе дошъл сам. В тефтера имаше пъхнати няколко
писма и квитанции и Лайла изучи подписа му, като го упражни първо във въздуха, а после с
огризка от молив, докато не го овладя в съвършенство.
После се захвана да изпразни сандъка, чието съдържание вещ по вещ хвърли на леглото.
В кутия близо до дъното намери заоблена шапка, чиято периферия се извиваше ниско над
веждите, в друга — брезентово руло, в което се оказаха завити тоалетни принадлежности.
В кутия на дъното на сандъка Лайла откри и маската на Елсор.
Беше издялана от дърво и смътно напомняше овен с рога, които обгръщаха слепоочията
и се извиваха около скулите. Единственото истинско прикритие за лицето беше наносникът.
Тази нямаше да я бъде.
Лайла я върна на дъното на сандъка и затвори капака.
После изпробва всички дрехи, като преценяваше мерките си спрямо тези на Елсор.
Както се беше надявала, нямаше особено голяма разлика. Чифт панталони потвърди, че е
няколко пръста по-ниска от жертвата си, но като напъха чорапи в ботушите си, се сдоби с
малко допълнителна височина.
Накрая Лайла свали портрета от перваза и огледа лицето на жертвата си. Носеше шапка
като онази, която захвърли на леглото, и изпод нея се подаваха тъмни кичури, които
обграждаха изостреното му лице с почти черни къдрици.
Косата на девойката беше няколко оттенъка по светла, но когато я поля с вода от легена,
доби що-годе нужния цвят. Не беше постоянно решение, разбира се, особено през зимата, но
ѝ помогна да си представи Елсор по-добре, докато вадеше един от ножовете си.
Върна портрета на перваза и не спря да го оглежда, докато хващаше кичур след кичур от
главата си и ги кастреше с острието. Косата ѝ беше поотраснала през месеците по море и
имаше нещо освобождаващо в това да я подкастри отново. Кичурите се сипеха по пода,
докато крадлата скъсяваше прическата отзад и оформяше бретона, а зловещата комбинация
от студ и стомана леко накъдряше краищата.
Порови в скромните вещи на Елсор и намери гребен и тубичка с тъмна и лъскава
помада. Миришеше ѝ на смлени орехи, но когато я вчеса в косата си, с облекчение се убеди,
че къдриците се запазват.
Пепелносивото палто бе захвърлено на леглото и Лайла пъхна ръце в ръкавите. Взе и
шапката от завивката и я намести внимателно на сресаната си глава, след което се обърна
към отражението си. От огледалото я погледна непознато лице — не приличаше съвсем на
Елсор, но определено не беше и на Бард. Нещо липсваше. Брошката! Тя прерови джобовете
на палтото и извади сияйната закопчалка за яка. Закрепи я на мястото ѝ. Сетне наклони
глава и започна да напасва позата и стойката си, докато илюзията не дойде на фокус.
Лайла се ухили широко.
Това — каза си тя, като окачи късия меч на Елсор на колана си, — е почти толкова
забавно, колкото да си пират.
— Аван, рас Елсор — поздрави я пълничка жена, когато слезе по стълбите.
Ханджийката.
Лайла кимна, като ѝ се щеше да е имала възможност да чуе и как говори жертвата ѝ. Не
беше ли казал Алукард, че Строс е от същата част на империята? Акцентът му беше ръбат и
девойката се помъчи да го имитира, когато промърмори:
— Аван.
Илюзията удържа. Никой друг не ѝ обърна внимание и Лайла излезе под утринните
лъчи, вече не уличен крадец, не моряк, а магьосник, готов за „Есен таш“.
VII
Кръстопътища
I
В деня преди „Есен таш“ Нощният пазар се събуди около обед.
Очевидно зовът на празненствата и нетърпеливите да харчат пари чужденци стигаха да
променят работните привички. Понеже имаше време за убиване преди Нощта на флаговете,
Лайла обикаляше из сергиите, а монетите ѝ подрънкваха в джобовете на Елсор; купи си чаша
чай с подправки и сладка кифла, и се постара да се почувства удобно в новата си кожа.
Не смееше да се върне в „Лъкатушния път“, където се налагаше да смени облика на
Елсор с този на Бард, иначе щяха да я разпознаят. Започнеше ли турнирът, нямаше да има
значение. Самоличностите щяха да изчезнат под маските. Но днес трябваше я видят. И да я
разпознаят. Да я запомнят.
Не беше трудно. Собствениците на сергии се славеха с клюките си — стигаше само да
завърже разговор, докато пазарува, да подхвърли намек, подробност, веднъж-дваж да спомене
името, като старателно заобиколи темата за турнира, да забрави покупка, така че някой да
хукне подире ѝ с викове:
— Елсор! Мастър Елсор!
Докато стигне дворцовия край на пазара, работата беше свършена и сред тълпите се
понесоха слухове. Стасион Елсор. Един от състезателите. Хубавец. Много слаб. Не съм го
виждал преди. Какво умее да прави? Несъмнено ще видим. Докато пазаруваше, Лайла
постоянно усещаше тежестта на чужди погледи върху себе си, дочуваше откъслеци от
прошепнати разговори и се постара да потисне инстинкта си на крадец да се скрие от
зяпачите и да изчезне.
Не още, каза си, когато слънцето най-сетне се спусна към хоризонта.
Липсваше само една подробност.
— Лайла — обади се Кала, когато девойката влезе в шатрата ѝ. — Подрани.
— Не си уговорихме час.
Търговката най-внимателно огледа новия облик на Лайла от главата до петите.
— Как изглеждам? — попита я крадлата и пъхна ръце в джобовете на палтото на Елсор.
Кала въздъхна.
— Дори по-малко женствено от обикновено… — Смъкна шапката от главата на Лайла и
я завъртя в ръце. Заключи: — Не е зле… — после обаче забеляза подстриганата коса на
клиентката си. Хвана един кичур между пръстите си. — А това какво е?
Лайла сви рамене.
— Исках промяна.
Кала цъкна с език, но не задълба в темата. Вместо това изчезна зад завесата и след
малко се появи с кутия.
Вътре беше маската на Лайла.
Тя я вдигна и се олюля от тежестта ѝ. Вътрешността ѝ беше облицована с тъмен метал,
толкова чисто изработен и оформен, че изглеждаше излят, не изкован. Кала не беше
изхвърлила кожената демонска маска — не напълно — но я беше разчленила и пресътворила
наново. Линиите бяха чисти, ъглите — остри. Там, където преди над главата се усукваха
прости черни рога, сега имаше елегантна извивка. Челото бе по-ниско и издадено напред,
донякъде като визьор, а по-надолу — където маската преди свършваше до скулите, сега се
спускаше отстрани и следваше линиите на челюстта. Продължаваше да бъде лице на
чудовище, но вече представляваше съвсем различен демон.
Лайла намести маската на главата си. Все още се възхищаваше на прелестната,
чудовищна вещ, когато Кала ѝ връчи още нещо. Беше изработено от същата черна кожа и
подплатено със същия тъмен метал. Представляваше вид корона — или усмивка — по-висока
отстрани, отколкото в средата. Лайла завъртя предмета в ръце, чудейки се за какво служи, но
търговката го взе, премина зад нея и го постави като броня на шията ѝ.
— За да държи главата ти на раменете — обясни и продължи с прикачване на
„нашийника“ към малки скрити панти по удължените страни на маската. Получи се нещо
като челюст и когато Лайла надзърна към отражението си, видя лицето си, загнездено между
двете половинки на чудовищен череп.
Ухили се в дяволита усмивка, а зъбите ѝ заблестяха в устата на шлема.
— Ти си гений!
— Анеш — отвърна Кала и сви рамене, макар да личеше ясно колко е горда от похвалата.
Девойката изпита внезапна и странна нужда да я прегърне, но устоя.
Челюстта на панти ѝ позволяваше да вдига маската, което и стори, а демонската глава се
изправи над нейната като корона, а същевременно долната част остана да пази шията ѝ.
— Как изглеждам?
— Странна — заяви Кала. — И опасна.
— Чудесно.
Навън започнаха да бият камбаните и Лайла се усмихна още по-широко.
Време беше.
Кел отиде до леглото и огледа дрехите — чифт черни панталони и черна риза с висока
яка, обшити със злато. Върху ризата бе поставена златната брошка, подарък му от Рай за
кралския прием. Куртката го чакаше, преметната върху облегалката на едно кресло, но той я
остави там. Тя беше пътнически амулет, а тази вечер той оставаше окован в двореца.
Дрехите на леглото бяха по избор на принца и не представляваха просто подарък.
Бяха послание.
Утре вече ще си Камеров.
Тази вечер си Кел.
Хастра бе наминал по-рано, само за да прибере маската по нареждане на Рай.
Кел се раздели с нея с особена неохота.
— Сигурно се вълнувате — бе възкликнал Хастра, прочел колебанията му, — заради
турнира. Съмнявам се да ви се отваря възможност да изпитвате сили особено често.
Магьосникът се бе намръщил.
— Това не е игра — отсече, вероятно ненужно сурово. — Става дума за безопасността
на кралството…
Усети бодването на вината, когато видя как пребледнява Хастра.
— Дал съм клетва да пазя кралския род.
— Тогава съжалявам — отвърна Кел нещастно, — че си вързан да пазиш мен.
— За мен е чест, сър… — в гласа на младежа се долавяше само чистата, проста истина.
— Ще ви защитавам с цената на живота си.
— Добре тогава — Кел пусна маската на Кемеров, — но се надявам никога да не ти се
наложи.
Младият гвардеец се усмихна притеснено:
— И аз също, сър.
Кел обикаляше из спалнята си и се стараеше да изтрие утрешния ден от ума си. Първо
трябваше да оцелее тази вечер.
На тоалетката бяха поставени кана и леген. Той наля вода в него и задържа дланите си
притиснати от двете му страни, докато водата започна да вдига пара. Изми се и облече
избрания от Рай костюм, воден от желание да угоди на брат си. Поне това щеше да направи,
макар че, докато навличаше туниката се чудеше, докога ли принцът ще използва дивидентите
си. Представяше си как и след десетилетие ще нарежда на Кел да му носи чай.
— Сам си го вземи — щеше да му каже, а Рай да подсвирне и да попита: — А Камеров
помниш ли?
Вечерното облекло на Кел беше тясно и прилепваше към тялото, както харесваше
принцът, а и понеже бе изработено от забележително фина черна тъкан, отразяваше
светлината, вместо да я поглъща. Кройката и моделът принуждаваха антари да стои гордо
изправен и заличаваха обичайното му прегърбване. Кел закопча златните копчета,
маншетите и яката — светии, колко копчета са нужни, за да облечеш някого? — и последно
сложи кралската брошка над сърцето си.
Погледна се в огледалото и се вцепени.
При все светлата си кожа и рижава коса — и въпреки черното око, което блестеше като
излъскано камъче — той изглеждаше царствено. Остана втренчен няколко секунди в
отражението си, омаян, преди да откъсне поглед от него.
Изглеждаше като принц.
Рай стоеше пред огледалото и закопчаваше бляскавите копчета на туниката си.
Отгласите от празненството се разнасяха като пара в студената нощ отвъд капаците към
терасата. Карети и смях, стъпки и музика.
Закъсняваше и го знаеше, но просто не успяваше да си овладее нервите, да изтръгне
страховете си. Започваше да се смрачава и мракът се облягаше на двореца и на него самия —
товар, утаяващ се в гърдите му.
Наля си питие — трето — и насила се усмихна на отражението си.
Къде беше принцът, любител на подобни тържества, дето повече от всичко обичаше да
бъде изворът на радост в средата на залата?
Мъртъв е, помисли си Рай сухо, преди да успее да се спре и да се зарадва — и не за
първи път — че Кел не е способен да чете мислите му така добре, както усеща болката му. За
щастие, всички други явно все още гледаха принца и виждаха какъв е бил, а не какъв е
станал. Не знаеше дали подобен пропуск подсказва колко по-добре крие разликата, или
околните поначало не обръщат внимание. Кел го забелязваше и Рай беше сигурен, че е
доловил промяната, но имаше достатъчно здрав разум да не отрони и дума. Нямаше какво да
се каже. Кел беше дал на брат си живот — своя живот — и не беше негова вината, ако
принцът не го харесва колкото своя. Беше изгубил онзи, изтекъл заради глупостта му.
Гаврътна питието с надежда да подобри настроението му, но то притъпяваше света, без
изобщо да стига до мислите му.
Докосна лъскавите копчета, намести короната за дванайсети път и потрепери,
достигнат от полъх студен въздух, който помилва бузата му.
— Боя се, че не си наблегнал достатъчно на накитите — разнесе се глас откъм вратата
на терасата.
Рай се вцепени. Предпазливо отвърна:
— За какво са стражите, ако оставят пиратите да влизат?
Неканеният му гост пристъпи крачка напред, после втора, а среброто по него звънтеше
като приглушени камбанки.
— В последно време се наричам „капер“.
Рай преглътна и се обърна с лице към Алукард Емъри.
— Що се отнася до накитите — рече равно, — балансът е фина работа. Колкото повече
нося, толкова по-вероятно е някой да опита да ми ги отнеме.
— Каква дилема! — отбеляза Алукард и си открадна още една крачка.
Рай го огледа. Беше издокаран в дрехи, очевидно непомирисвали море. Носеше
тъмносин костюм, подчертан от сребристо наметало, гъстата му кестенява коса — сресана и
с вплетени в нея сини скъпоценни камъни. Едничък сапфир блестеше над дясното му око. А
очите му — същински нощни лилии, попаднали на лунна светлина! Преди време целият
ухаеше на лилии. Сега лъхаше на морски бриз и подправки — и още нещо, Рай не успя да го
разпознае точно — от невиждани от него земи.
— Какво води бандит като теб в покоите ми? — поинтересува се принцът.
— Бандит — Алукард претърколи думата по езика си. — По-добре бандит, отколкото
отегчен аристократ.
Рай проследи как каперът бавно и хищно плъзга поглед по него и се изчерви. Топлината
тръгна от лицето му и се разпространи надолу, под яката, по гърдите, под ризата и колана.
Беше разсейваща: вярно, принцът не владееше магия, но стигне ли се до завоевания, беше
свикнал да държи юздите — всичко се случваше по негова воля и за негова наслада. Сега
обаче усети как силата му се колебае и не стига. В цял Арнес имаше само един човек,
способен да притесни принц Мареш, да го превърне от горд аристократ в нервен младеж — и
това беше Алукард Емъри. Черна овца. Бандит. Капер. И наследник на трона. Доста далечен,
по силата на куп преплетени кръвни линии, така е, но все пак. Алукард Емъри би могъл да
носи корона и да е част от свитата на принца. Вместо това избяга.
— Дошъл си за турнира — заяви Рай в стремежа си да премине към размяна на
любезности.
При този му неуспешен опит Алукард нацупи устни.
— Освен всичко друго.
Принцът се поколеба, неуверен какви да бъдат следващите му думи. С всеки друг би
имал под ръка игрива флиртова забележка, но тук, на една крачка от Алукард, не му стигаше
дъх, да не говорим за думи. Извърна се и заопипва маншетите си. Чу звън на сребро и миг по-
късно каперът преметна собственически ръка през рамото му и поднесе устни към шията на
принца, точно под ухото. Рай видимо потрепери. Предупреди:
— Фамилиарничиш прекалено със своя принц.
— Значи си признаваш, а? — Алукард бръсна устни по шията му. — Че си мой.
Гризна мекото на ухото му и принцът изпъшка, извил гръб. Каперът винаги знаеше
какво да каже — и да стори — за да разклати света под краката му.
Рай се извърна да го порицае, но устата на Алукард вече се бе залепила за неговата. В
косата му се вкопчиха пръсти, другите стиснаха реверите му. Двамата бяха сблъсък,
пришпорен от силата на три години раздяла.
— Липсвал съм ти — установи Алукард. Не беше въпрос, а съдържаше признание,
понеже всичко у него — напрежението в гърба му, как притискаше устни към Рай,
препускането на сърцето му и тръпката в гласа му — подсказваха, че липсата е била взаимна.
— Аз съм принц — отвърна младият Мареш в опит да си възвърне достойнството, —
знам как да не оставам без развлечения.
Сапфирът проблесна във веждата на пирата.
— Аз мога да бъда много развлекателен! — още преди да изрече тези думи, вече се бе
навел и Рай на свой ред понечи да скъси разстоянието помежду им, но в последния момент
Алукард вплете пръсти в косата му и дръпна главата му назад, оголвайки шията на принца.
Притисна устни към вдлъбнатината под челюстта.
Младият Мареш стисна зъби да заглуши стенанието си, но вцепеняването навярно го
предаде; усети Алукард да се усмихва срещу кожата му. По туниката му пропълзяха пръсти,
които сръчно разкопчаха яката, така че целувките да продължат надолу… и Рай усети
колебанието на госта си при вида на символа над сърцето му.
— Някой те е ранил — прошепна каперът в ключицата на принца. — Да те целуна ли, за
да те излекувам?
Рай придърпа лицето на Алукард обратно нагоре в отчаян стремеж да отклони
вниманието му от знака и въпросите, които пораждаше. Ухапа го за устната и се зарадва на
малката победа — изпъшкване — която си спечели, когато…
Камбаните зазвъняха.
Нощта на флаговете.
Беше закъснял. И двамата закъсняваха!
Алукард се засмя меко и тъжно. Рай затвори очи и преглътна.
— Светии! — изруга, намразил чакащия зад вратата му свят и мястото си в него.
Алукард вече се отдръпваше и за миг принцът бе готов на всичко, за да го върне обратно,
да се вкопчи в него, ужасѐн, че ако го пусне да си отиде, той отново ще изчезне — не просто
от спалнята му, а от Лондон — ще го напусне, ще потъне в нощта и в морето, както стори
преди три години. Алукард сигурно забеляза паниката в погледа му, понеже се обърна,
придърпа Рай в прегръдката си и притисна за последно устни към неговите за нежна,
продължителна целувка.
— Спокойно — освободи се полека. — Не съм призрак! — Усмихна се, приглади
куртката си и се извърна. — Оправи си короната, принце! — подвикна, стигнал до вратата. —
Накриво е!
II
На половината път по стълбите нисичък остра с фризирана брада и притеснен вид
пресрещна Кел. Парло — сянка на принца, откакто започна подготовката за турнира.
— Мастър Кел — подхвана задъхан, — принцът не е ли с вас?
Кел го измери с поглед.
— Предполагах, че вече е слязъл долу.
Парло поклати глава.
— Да не би нещо да не е наред?
— Всичко е наред — увери го Кел твърдо.
— Е, тогава е редно да се появи. Кралят започва да губи търпение, повечето гости
пристигнаха, а принцът още не е благоволил да слезе.
— Май цели тъкмо театралния ефект. — Парло изглеждаше позеленял от паника. — Ако
се притеснявате, защо не идете до покоите му да го извикате?
Острата пребледня още повече, сякаш току-що Кел предложи нещо невъобразимо.
Обидно.
— Добре де — изпъшка младежът и тръгна обратно нагоре по стълбите. — Аз ще го
извикам.
Толнерс и Вис стояха на стража пред спалнята на Рай. Антари се намираше на няколко
крачки оттам, когато вратата се отвори широко. Излезлият отвътре определено не беше
Негово Височество. Гвардейците се ококориха при вида на натрапника. Явно не бе влязъл по
същия път. Кел спря миг преди да се сблъскат и макар да бяха минали години — твърде
малко, по мнение на магьосника — позна новопоявилия се незабавно.
— Алукард Емъри!
Избълва името като проклятие.
Ленива усмивка се разтече по устните на госта и Кел вложи всичките си задръжки, за да
не я премахне с физически похват.
— Мастър Кел — весело откликна Алукард, — какво неочаквано удоволствие, да се
натъкна на вас тъкмо тук!
В гласа му винаги звънтеше насмешлива нотка и Кел не успяваше да определи кога му се
подиграва.
— Не виждам защо да е неочаквано — отвърна младежът, — та аз живея тук.
Неочакваното е аз да се натъкна на теб, защото смятах, че при последната ни среща съм бил
кристално ясен.
— Кристално — съгласи се Алукард.
— Тогава какво правиш в спалнята на брат ми?
Каперът вдигна украсената си вежда:
— Подробно описание ли желаеш? Или обобщение е достатъчно?
Кел заби нокти в дланите си. До пускане на кръв. Хрумваха му различни заклинания,
дузина различни начини да изтрие самодоволното изражение от лицето на Емъри. Изръмжа:
— Защо си дошъл?
— Дочул си, сигурен съм, — отвърна Алукард с ръце в джобовете, — състезавам се в
„Есен таш“. И по този повод съм поканен в кралския дворец за Нощта на флаговете.
— Която се провежда на долния етаж, не в стаята на принца. Да не си се загубил? — Кел
не дочака Алукард да отговори. Отсече: — Толнерс!
Гвардеецът пристъпи напред.
— Съпроводи мастър Емъри до Розовата зала. И се увери, че няма да се загуби!
Толнерс посегна май с намерение да хване Емъри за ръкава и изведнъж полетя гърбом
към стената. Алукард дори не извади ръце от джобовете си, а усмивката му не трепна, когато
отвърна:
— Не се тревожи — и сам ще намеря пътя!
Закрачи към стълбите, но докато подминаваше Кел, антари го хвана за лакътя.
— Спомняш ли си какво ти казах, преди да те прогоня от града?
— Смътно. Заплахите ти ми се сливат една с друга.
— Казах — изръмжа Кел през стиснати зъби, — че ако разбиеш сърцето на брат ми за
втори път, ще изрежа твоето от гърдите ти. И си държа на обещанието, Алукард.
— Все още обичаш да ръмжиш, а, Кел? Винаги вярното псе, което да те гризка по
петите. Не вярвам да ти се отдаде и да ме ухапеш… — с тези думи Алукард се освободи и се
отдалечи, а сребърносиньото наметало се вееше подире му.
Кел го проследи с поглед.
Щом каперът изчезна от очите му, цапардоса стената с юмрук — достатъчно силно да
пукне орнаментираната дървена ламперия. Изруга от болка и разочарование, а от покоите на
Рай се разнесе повторена същата ругатня, но този път Кел не изпита вина да причини лека
болка на брат си. По дланта му, там където ноктите бяха пробили кожата, течеше кръв и той
залепи пръсти към счупената ламперия.
— Ас сора — промърмори. Съедини се.
Пукнатината в дървенията започна да се скъсява, а парчетата дърво се споиха отново.
Той задържа дланта си там, в опит да развърже възела в гърдите си.
— Мастър Кел… — поде Вис.
— Какво? — изрева той и се обърна. Въздухът в коридора кипна около него. Дъските на
пода потръпнаха. Гвардейците пребледняха. — Ако видите този човек да се навърта отново
около покоите на Рай, арестувайте го!
Кел си пое дъх за успокояване на нервите и тъкмо посегна към вратата на принца, когато
тя се отвори навътре и на прага застана Рай. Наместваше златната диадема на главата си.
Наклони глава настрани при вида на скупчените гвардейци и Кел между тях.
— Какво става? Не закъснявам чак толкова! — и преди някой друг да проговори, тръгна
по коридора. Подвикна през рамо. — Недей да стърчиш като побит кол, Кел, домакини сме
на пиршество!
— В лошо настроение си — отбеляза принцът, докато крачеха из достолепното величие
на Розовата зала.
Кел не отговори с надежда да съхрани образа, срещнат малко по-рано в огледалото в
спалнята. Огледа залата и вниманието му почти незабавно се насочи към Алукард Емъри,
потънал в разговор с група магьосници.
— Честно, Кел — порица го Рай, — ако умееше да изпепеляваш с поглед…
— Не е задължително да става с поглед — отвърна антари и размърда пръсти.
Принцът се усмихна и кимна към групичка гости. През стиснати зъби изсъска:
— Знаеше, че ще идва.
— Нямах представа, че ще получи толкова интимно посрещане — отряза Кел в отговор.
— Как може да си такъв глупак…
— Не съм го канил да…
— … след всичко, което се случи.
— Стига — изсъска принцът, достатъчно силно да привлече вниманието на стоящите
по-наблизо гости.
Кел би се прегърбил при подобно внимание, но Рай разпери ръце и яхна вълната.
— Татко — провикна се през залата, — ако ми позволиш честта…
Крал Максим вдигна чаша в отговор и принцът пъргаво се качи на най-близката каменна
саксия, а гостите се смълчаха.
— Аван! — гласът на младия наследник отекна в цялата зала. — Глад’ач. Сасорс —
поздрави и гостите от Веск и Фаро. — Аз съм принц Рай Мареш — продължи и се върна към
арнеския. — Максим и Емайра, прелестните крал и кралица на Арнес, моите баща и майка,
ме удостоиха с честта да бъда домакин на този турнир. А честта е голяма! — Вдигна ръка и
при този знак в залата се появи ято кралски прислужници, понесли подноси, отрупани с
кристални бокали, захаросани плодове, пушено месо и десетки други деликатеси. — Утре
ще бъдете представени като състезатели. Тази вечер ви моля да се наслаждавате като почетни
гости и приятели. Пийте, празнувайте и изберете своя символ. Утре сутрин започват Игрите!
Рай се поклони и тълпата поканени магьосници и аристократи заръкопляска, а той
скочи от импровизирания си подиум. Гостите се раздвижиха — някои се насочиха към
банкетните маси, други — към масите с флаговете.
— Впечатляващо — отбеляза Кел.
— Хайде — отвърна Рай, без да го погледне в очите. — Поне един от нас има нужда от
питие.
— Спри.
Лайла тъкмо бе тръгнала по дворцовите стълби с демонската маска под мишница,
когато чу заповедта.
Вцепени се и посегна инстинктивно към ножа на гърба си, но двойка гвардейци с
бляскави брони блокираха пътя ѝ. Пулсът ѝ препускаше, подканваше я да се бие или да бяга,
но тя се насили да остане на място. Противниците ѝ не бяха извадили оръжия.
— Тук съм за Нощта на флаговете — обяви девойката и извади от палтото си кралското
одобрение на Елсор. — Казаха ми да се явя в двореца.
— Става въпрос за Розовата зала — обясни първият гвардеец, сякаш Лайла имаше и най-
малка проклета представа къде се намира тя. Другият посочи към второ, по-тясно стълбище.
Крадлата изобщо не беше забелязала допълнителните входове към двореца — а бяха два,
разположени от двете страни на парадния, и двата скромни в сравнение с него. След като ѝ
ги посочиха, пътят към тях се откри ясно. Както и че вратите към Розовата зала зеят широко
разтворени, а главният вход на двореца е здраво залостен.
— Соласи — поклати глава тя. — Сигурно съм по-изнервен, отколкото си мислех.
Гвардейците се усмихнаха.
— Ще ви заведа — предложи единият, сякаш наистина имаше опасност да се заблуди
втори път. Изпрати я до въпросното стълбище и нагоре по него. Там я предаде на паж, за да я
съпроводи през прага и в Розовата зала.
Помещението беше впечатляващо — не толкова бална зала, колкото тронна, подчертано
елегантно, но без да натрапва лукса си — докъде беше изпаднала, помисли си Лайла мрачно,
да смята масивни саксии с прясно набрани цветя и натруфени драперии в червено и златно
за сдържани.
Близо до входа на залата стоеше познат ѝ капитан, облечен в сребърно ѝ
среднощносиньо. Забеляза Лайла и на лицето му се смениха няколко изражения, преди да се
възцари студено одобрение.
— Мастър Елсор!
— Мастър Емъри — Лайла се ухили и се поклони дълбоко, но сковано — под ъгъл.
Алукард поклати глава:
— Честно, не знам дали да се впечатля, или да се притесня.
Тя се изправи.
— Двете не се изключват взаимно.
Капитанът кимна към маската на Сероус под мишницата ѝ.
— Искаш да те разкрият ли?
Лайла сви рамене:
— В нощта има твърде много сенки… — тя мярна за момент маската, пъхната под
неговата ръка. Беше изработена от тъмносини люспи с върхове, поръбени в сребърно, и
стигаше от челото до бузите. Надяната веднъж, щеше да остави открита чаровната му
усмивка и с нищо нямаше да укроти короната щръкнали отгоре бронзови къдри. Самата
маска изглеждаше по-скоро естетична, а люспите по нея не предлагаха нито анонимност,
нито защита.
— Какво се предполага да представляваш? — попита Лайла на арнески. — Риба?
Алукард се засмя с пресилена веселост.
— Очевидно — размаха шлема си, — аз съм дракон.
— Не би ли било по-логично да си риба? — поинтересува се девойката. — В крайна
сметка живееш по морето, а и си доста хлъзгав и…
— Аз съм дракон — прекъсна я той. — А ти просто не си напрягаш достатъчно
въображението.
Лайла се ухили, отчасти развеселена, но и облекчена, понеже изпадаха в привичното
дърлене помежду си.
— Мислех си, че символът на Дома Емъри е перо. Не трябва ли да си птица?
Алукард почука с пръсти по маската. С жлъч в гласа отсече:
— Семейството ми гъмжи от птици. Баща ми беше лешояд. Майка ми — сврака. По-
големият ми брат е гарван. Сестра ми е врабче. Аз не съм истински член на птичарника.
Лайла устоя на желанието да отбележи, че би могъл да мине за паун. Моментът не беше
подходящ.
— Но символът на дома ни — продължи той, — представя полета, а не само птиците са
способни да летят… — вдигна драконовата маска. — Освен това не се състезавам от името
на Дома Емъри. Състезавам се за себе си. И ако погледнеш останалата част от костюма ми,
то би…
— Имаш ли крила? Или опашка?
— Ами не, щяха да ми се пречкат. Но имам още люспи.
— Също и рибата.
— Стига пък ти! — скастри я той, но в гласа му звънтеше веселие и скоро двамата взеха
да се смеят заедно, ала сетне си спомниха къде се намират. И кои са тук.
— Емъри! — провикна се Джинар и изникна до лакътя на капитана.
Маската му — сребърна корона, заоблена като захарен памук или въздушна вълна —
висеше в ръката му. Тази вечер краката му стъпваха твърдо по пода, но Лайла буквално
усещаше напрежението на лъхащата от него енергия, забелязваше я как го замъглява лекичко.
Като колибри. Как би могла да се бие с колибри? Как би могла да се бие с когото и да е от
тях?
— А това кой е? — попита Джинар и погледна към Лайла.
— Виж се само, Джинар — намекна дебело Алукард, — не позна ли нашия мастър
Елсор?
Магьосникът присви сребърните си очи. Лайла вдигна предизвикателно вежда. Джинар
бе срещал истинския Стасион Елсор в пивницата. Сега металният му поглед я обхвана
объркан, сетне изпълнен с подозрения. Пръстите на крадлата трепнаха, а Алукард вдигна
ръка и я сложи на рамото ѝ — не стана ясно дали го прави, за да покаже солидарност, или за
да я спре да не извади оръжие.
— Мастър Елсор — поздрави я Джинар предпазливо. — Струвате ми се по-различен
тази вечер. Но от друга страна… — допълни той и стрелна с поглед Алукард, — в пивницата
осветлението беше слабо, а оттогава не съм ви виждал.
— Лесно е да сгрешите — отвърна Лайла гладко, — аз не обичам много да се показвам.
— Е… — намеси се Алукард весело, — надявам се да го преодолееш, щом веднъж се
озовеш на арената.
— Ще се взема в ръце, сигурен съм, — съгласи се крадлата.
— И аз съм сигурен.
Помежду им за миг се възцари тишина — изумително, предвид гълчавата на тълпата.
— Е, моля да ме извините — прекъсна мига Алукард, — но още не съм подразнил Брост
както се полага, а и съм твърдо решен да се запозная с този Камеров…
— Радвам се, че се срещнахме… отново — натърти Джинар, преди да се отдалечи
заедно с капитана.
Лайла ги проследи умислено, а после тръгна да лавира сред тълпата, като се стараеше
да си придаде небрежна самоувереност, сякаш общуването с дузини имперски магьосници е
нещо привично за нея. По протежение на едната стена бяха наредени маси, отрупани с
парчета плат и мастилници; магьосниците разгръщаха книжа със скици, докато избираха
флаговете си — гарван на зелен фон, пламък на бял, роза на черен — щандарти, които щяха
да се веят от трибуните на следващия ден.
Лайла си взе кристален бокал от подноса на един сервитьор и го претегли в ръка, преди
да си спомни, че тук не е като крадец. Забеляза погледа на Алукард и вдигна чашата с
намигване. Докато обикаляше из залата и разглеждаше долния етаж и балкона отгоре,
отпиваше от виното и броеше присъстващите, за да ангажира с нещо мислите си и да
изглежда съсредоточена.
Трийсет и шест магьосници, включително с нея, по дванайсет от всяка империя.
Разпознаваха се по маската на главата или пъхната под мишницата, или преметната през
рамо.Две дузини слуги, плюс-минус (трудно беше да се преброят, в еднакви униформи и
постоянно в движение).
Дванайсет гвардейци.
Петнайсет остра, ако се съди по високомерните им изражения.
Шест вестра, разпознаваха се по брошките с кралската емблема.
Двама руси весканци с корони вместо маски, всеки с антураж от шестима души, също и
висок фароанец с безизразно лице и охрана от осмина.
Арнеският крал и арнеската кралица в бляскаво червено и златно.
Принц Рай на терасата горе.
И, застанал до него, Кел.
Лайла затаи дъх. Този път рижавата коса на младежа бе сресана назад и разкриваше и
кристалносиньото му ляво око, и лъскавата чернота на дясното. Не носеше обичайното си
палто, в която и да е от формите му. Вместо това бе издокаран от главата до петите в
елегантни черни дрехи, със златна брошка над сърцето.
Веднъж Кел сподели с Лайла, че се чувства по-скоро собственост, отколкото принц, но,
изправен в цял ръст редом с Рай, стиснал в едната ръка чаша, а с другата — перилото и
загледан надолу в тълпата, изглеждаше все едно там му е мястото.
Принцът каза нещо и лицето на Кел се озари от беззвучен смях.
Къде беше окървавеното момче, припаднало в спалнята на Лайла?
Къде беше измъченият магьосник, чиито вени почерняваха, докато се бореше с
привличането на амулета?
Къде беше тъжният, самотен аристократ, застанал на пристанището и загледан как тя се
отдалечава?
Поне него кажи-речи успяваше да различи. Ето го — в ъгълчетата на устните, в
присвитото око.
Лайла понечи да тръгне към него, привлечена от гравитацията му, ала се усети. Тази
вечер не беше Лайла Бард. Беше Стасион Елсор. Вярно, засега крепеше илюзията доста
добре, но беше наясно, че пред Кел ще рухне. Въпреки това копнееше да привлече погледа му,
да се наслади на мига на изненада, да наблюдава как го обладава озарението и — да се
надяваме — как я приветства. Но не си представяше той да ѝ се зарадва, не и тук, както си
бъбри с тълпата съперници. Честно казано, Лайла се наслаждаваше и на усещането да гледа,
без да я гледат. От неговото присъствие се почувства като хищник, а в пълна с магьосници
зала това си беше сериозна тръпка.
— Не мисля, че сме се срещали — разнесе се зад гърба ѝ глас. Говореше английски с
акцент.
Тя се извърна и се озова лице в лице с млад господин, висок и строен, с
червеникавокестенява коса и тъмни клепки, обкръжили сиви очи. Носеше под мишница
сиво-бяла маска и я премести от другата страна, преди да протегне облечената си в ръкавица
ръка.
— Камеров — представи се той спокойно. — Камеров Лости.
Значи това беше незабележимият магьосник, неоткриваем и за Джинар, и за Алукард.
Лайла не виждаше нищо толкова особено в него.
— Стасион Елсор — представи се тя.
— Е, мастър Елсор — с уверена усмивка заяви събеседникът ѝ, — вероятно ще се
срещнем на арената.
Тя вдигна вежда и понечи да се отдалечи.
— Възможно е.
IІІ
— Позволих си свободата да ти поръчам символа — заяви Рай, отпуснал лакти на
мраморното перило на галерията. — Нямаш против, надявам се.
Кел направи гримаса.
— А искам ли изобщо да знам какъв е?
Принцът измъкна сгънато парче плат от джоба си и му го подаде. Платът беше червен и
при разгръщането, на него се оказа стилизирана роза в черно и бяло. Всъщност розата беше
сгъната по централната ос и огледално отразена, така че изображението представляваше две
цветя, обкръжени от множество тръни.
— Колко изискано — отсече Кел безизразно.
— Защо поне не се престориш на благодарен?
— А защо не ми избра нещо малко по… де да знам… страховито? Змия например? Или
разгневен звяр? Хищна птица?
— Кървав отпечатък от длан? — отвърна Рай. — Сетих се! Защо не пробваме с грейнало
черно око?
Кел се намуси.
— Прав си — продължи принцът. — Трябваше да нарисувам просто кисело изражение.
Но всички щяха да познаят, че си ти. Сметнах тази рисунка за доста подходяща.
Кел промърмори нещо нелюбезно и пъхна флага в джоба си.
— Пак заповядай!
Антари огледа Розовата зала.
— Според теб някой ще забележи ли, че аз… така де, Камеров Лости… липсва на
празненството?
Рай отпи от питието си.
— Съмнявам се — отвърна. — Но, просто за всеки случай…
Той наклони чашата си към елегантен силует, маневриращ из тълпата. Кел тъкмо бе
отпил от виното си и замалко да се задави. Господинът беше висок и слаб, с подстригана
рижава коса. Носеше елегантни черни панталони и сребърна туника с висока яка, но
вниманието на магьосника привлече маската, пъхната по мишницата му.
Отлята като едно цяло от сребристобял метал, лъсната до огледален отблясък.
Неговата маска. Или по-скоро тази на Камеров.
— Кой, да му се не види, е този?
— Този, скъпи ми братко, е Камеров Лости. Поне за тази вечер.
— Дявол да го вземе, Рай, на колкото повече хора кажеш за плана си, толкова по-
вероятно е да се провали.
Принцът махна с ръка:
— Платих на нашия актьор солидна сума, за да изиграе ролята тази вечер и знае само, че
го прави, понеже Камеров не обича публичните изяви. Единствено на това събитие се очаква
всички трийсет и шест участници да покажат лицата си, включително Камеров. Спокойно,
Кастарс е дискретен.
— Познаваш ли го?
Рай сви рамене:
— Пътищата ни са се пресичали.
— Спри — обади се Кел. — Моля те. Не искам и да чувам за романтичните ти забежки с
човека, който в момента се преструва на мен.
— Не се стряскай толкова. Не съм се срещал с него, откакто се съгласи да поеме тази
конкретна роля. А точно това е свидетелство колко много те уважавам.
— Колко ласкателно.
Рай улови погледа на актьора и след малко, привършил обиколката на залата, фалшивият
Камеров Лости — е, Кел предполагаше, че и двамата са фалшиви, но: копието на копието —
се изкачи по стълбите до галерията.
— Принц Рай — поздрави и се поклони с малко повече ентусиазъм, отколкото антари
би вложил. Почтително добави: — И мастър Кел.
— Мастър Лости — отвърна Рай развеселено.
Очите на магьосника — и двете сиви — се втренчиха в Кел. Отблизо се виждаше, че са
еднакви на ръст и по телосложение. Принцът бе изпипал плана си докрай.
— Желая ви успех в идните дни — каза Кел.
Усмивката на копието му се разшири:
— За мен е чест да се сражавам за Арнес!
— Малко се престарава, не смяташ ли? — попита младежът, когато въплъщението му се
върна долу.
— О, не се цупи — отвърна Рай. — Най-важното е, че Камеров има лице. И по-точно —
то не е твоето.
— Не носи палтото.
— Не, за наше нещастие, не става да вадиш копия от онова твое палто, а предположих,
че няма да искаш да се разделиш с него.
— И щеше да си прав — Кел тъкмо се извръщаше, когато забеляза напредваща през
залата сянка — силует, облечен в черно, с намек за подигравателна усмивка и с демонска
маска. Приличаше почти на онази, която бе видял върху лицето на Лайла в нощта на
маскарада у Рай. Нощта, когато Астрид взе Кел за затворник и си присвои тялото на принца.
Девойката се появи като привидение на терасата, облечена в черно и понесла рогата маска.
Беше с нея и тогава, и после, докато бягаха, понесли заедно Рай на прага на смъртта, и в
стаята в светилището, докато Кел го възкресяваше. Носеше я на главата си в Каменната гора,
по стълбите на замъка в Белия Лондон, и висеше от кървавите ѝ пръсти, когато той падна.
— Кой е този? — попита Кел.
Рай проследи погледа му:
— Явно е човек, споделящ вкуса ти към едноцветните дрехи. С изключение на това… —
принцът извади от джоба си сгънат лист и прегледа списъка. — Не е Брост, той е огромен. С
Джинар се познавам. Трябва да е Стасион.
Кел присви очи, но приликата вече се разсейваше. Косата беше твърде къса и тъмна,
маската — различна, а усмивката бе заменена от остри черти. Антари поклати глава.
— Знам, лудост е, но за секунда си помислих, че беше…
— Светии, сега пък я виждаш във всичко и всеки, нали? За това си има дума…
— Халюцинация?
— Влюбване.
Кел изсумтя:
— Не съм влюбен. Просто… — Просто искаше да я види. — Пътищата ни се пресякоха
веднъж. Преди месеци. Случва се.
— О, да, връзката ти с мис Бард е съвсем обикновена.
— Стига де.
— Пресичате светове, убивате аристократи, спасявате градове. Все елементи на
обичайното ухажване.
— Не сме се ухажвали — възрази Кел. — В случай, че си забравил, тя си тръгна.
Нямаше намерение да прозвучи обидено. Тя не го изостави, просто си отиде. И той не
бе в състояние да я последва, дори да искаше. А сега се беше върнала.
Рай изпъна рамене:
— Когато тази история приключи, трябва да идем на пътешествие.
Кел подбели очи.
— Не пак.
В този момент в залата под тях видя бялата роба на мастър Тийрън. Цяла нощ — цяла
седмица, та дори месец — авен есен го беше избягвал.
— Подръж ми чашата — и я подаде на принца.
Преди Рай да смогне да възрази, Кел бе изчезнал.
С демонска маска, провесена в едната ръка и избрания от нея флаг — два сребърни
ножа, кръстосани на черен фон — в другата, Лайла се измъкна, преди тълпата да оредее.
Намираше се във фоайето, когато чу стъпки зад гърба си. Не хрущене на ботуши по мрамор, а
меки крачки на износени обуща.
— Делайла Бард — изрече спокоен, познат глас.
Тя спря насред крачка и се извърна. Главният жрец на Лондонското светилище стоеше,
стиснал сребърен бокал с две ръце, преплел пръсти. Бялата му роба беше обшита със златно
везмо, сребристобялата коса — елегантно, но простичко оформена над острите сини очи.
— Мастър Тийрън — усмихна му се, макар сърцето ѝ да препускаше бясно. — Нима на
авен есен му се полага да пие?
— Не виждам защо не — отвърна той. — Ключът към всичко, магия или алкохол, е
умереността… — той огледа бокала си. — Освен това вътре има само вода.
— Аха — Лайла си открадна крачка назад и скри маската зад гърба си. Не беше съвсем
сигурна как да постъпи. По принцип двата ѝ варианта в случай на притискане в ъгъла бяха да
се обърне и да побегне или да се бие, но и двете тактики не изглеждаха подходящи спрямо
мастър Тийрън. Донякъде се чувстваше възхитена, че я разпознаха, а и, честно, не си
представяше как вади нож на ментора на Кел.
— Интересен костюм носиш — отбеляза авен есен и пристъпи към нея. — Ако си
искала аудиенция с принц Рай и мастър Кел, сигурен съм, би било достатъчно да помолиш за
такава. Наистина ли е било нужно да се маскираш? — После, разчел изражението ѝ,
продължи. — Но тази маскировка не е само начин да проникнеш в двореца, нали?
— Всъщност съм тук като състезател.
— Не, не си — отвърна жрецът простичко.
Лайла настръхна.
— Откъде знаете?
— Лично ги избирах.
Тя сви рамене.
— Ами един явно ще да е отпаднал.
Тийрън я изгледа продължително и изпитателно.
Дали ѝ четеше мислите? Способен ли беше? Ето я най-трудната част да попаднеш в свят,
където магията е възможна. Принуден си да се чудиш какво друго още съществува. Лайла не
беше нито скептик, нито вярваща — разчиташе на инстинктите си и на света, който бе
способна да види. Само дето видимият свят бе станал значително по-странен.
— Мис Бард, в какви неприятности си се забъркала сега? — Преди тя да отговори,
жрецът продължи. — Но това не е точният въпрос, нали? Ако се съди по вида ти, точният би
бил къде е мастър Елсор.
Лайла се усмихна леко и обясни:
— Жив е и се чувства добре. Е, поне е жив. Или — беше последния път, когато го
видях… — Жрецът изпъшка тихичко. — Добре е, мастър Тийрън! Но няма да успее да се яви
за „Есен таш“, така че участвам на негово място.
Последва още едно тихо изпъшкване, изпълнено с неодобрение.
— Вие сте човекът, който ме окуражи — предизвика го Лайла.
— Казах ти да захраниш спящата си сила, а не с измама да си намериш място в
международен турнир.
— Казахте ми, че тая магия в себе си. Сега пък според вас не притежавам нужните
качества?
— Не знам какви качества имаш, Лайла. Ти също не знаеш. И макар да се радвам да чуя,
че престоят ти в нашия свят засега е бил плодотворен, имаш нужда от време и упражнения,
както и от много дисциплина.
— Проявете малко вяра, мастър Тийрън. Чувала съм да смятат нуждата за ключ към
възхода.
— Глупаво твърдение. А ти страдаш от опасно пренебрежение към своя живот и към
живота на останалите.
— Така са ми казвали… — крадлата си спечели още една крачка назад. Вече беше на
прага. — А вие ще се опитате да ме спрете, така ли?
Той я стрелна със суровия си син поглед.
— Мога ли?
— Ами защо не опитате? Арестувайте ме. Разкрийте ме. Нека го превърнем в
представление. Но едва ли искате точно това. Истинският Стасион Елсор е на път към
Делонар и няма да се върне навреме за състезанието. Пък и турнирът… той е важен, нали?
— Тя прокара пръст по рамката на вратата. — За дипломатическите връзки. Тук са дошли
хора от Веск и Фаро. Какво очаквате да сторят, ако знаят откъде в действителност идвам аз?
Какво ще кажат за вратите между световете? Какво ще кажат за мен? Кашата ще кипне доста
бързо, нали, мастър Тийрън? Но, нещо повече, според мен ви е интересно да видите на какво
е способно момичето от Сивия Лондон.
Тийрън я премери с поглед:
— Някой да ти е казвал, че си прекалено умна?
— Твърде умна. Твърде шумна. Твърде дръзка. Чувала съм какво ли не. Същинско чудо е,
че съм още жива.
— Така си е.
Лайла свали длан от вратата.
— Не споменавайте на Кел.
— О, повярвай ми, дете, последно това бих сторил. Когато те хванат, планирам да се
престоря, че не съм знаел нищичко! — Жрецът понижи глас и добави, най-вече на себе си. —
Този турнир ще ме убие… — сетне си прочисти гърлото. — Той знае ли за присъствието ти?
Лайла прехапа устни.
— Още не.
— Възнамеряваш ли да му кажеш?
Тя огледа Розовата зала зад гърба на жреца. Възнамеряваше, нали? Какво я спираше
тогава? Несигурността? Докато тя знаеше, а той — не, тя беше на руля. В мига, когато той
открие присъствието ѝ, равновесието щеше да се измени. Освен това, ако Кел узнае, че тя се
състезава — ако научи какво е сторила, за да участва в турнира — никога няма да види
арената отвътре. Да му се не види, сигурно няма да види друго, освен вътрешността на килия,
и дори ако не я арестуват, със сигурност ще ѝ пробие дупка в мозъка.
Крадлата излезе на площадката отвън, а Тийрън я последва.
— Как са те? — попита, загледана към града.
— Принцовете ли? Струват ми се съвсем добре. Но при това… — в гласа на жреца
прозвуча искрена загриженост.
— Какво има? — настоя девойката.
— От Черната нощ насам нещата не са същите. Принц Рай се държи нормално, но не е
на себе си. Излиза да скита по-рядко, но се забърква в по-големи неприятности.
— А Кел?
Тийрън се поколеба.
— Хората го смятат виновен за сянката, преминала над града ни.
— Не е честно — възмути се Лайла. — Ние спасихме града!
Старецът сви рамене, сякаш искаше да каже, че такава е природата на страха и
съмнението. Твърде лесно се въдят. Кел и Рай ѝ се бяха сторили щастливи на терасата, ала
Лайла виждаше зле съшитите краища на маската. Мракът точно отвъд.
— По-добре си върви — отпрати я авен есен. — Утре ще е… е, ще бъде интересно.
— Ще ме подкрепяте ли в двубоя? — попита Лайла, като се постара да го каже
безгрижно.
— Ще се моля да не те убият.
Девойката се подсмихна и тръгна по стълбите. Преполови пътя до улицата, когато чу
някой да подвиква:
— Чакай!
Само че не беше Тийрън. Гласът бе по-младежки и не го беше чувала от четири месеца.
Остър и басов, с напрегната нотка, сякаш собственикът му е останал без дъх или се мъчи да
понижи тон.
Кел.
Лайла се поколеба на стълбите със сведена глава; пръстите я заболяха да стискат шлема.
Канеше се да се обърне, но гласът се обади отново и извика нечие име. Не беше нейното.
— Тийрън — повиши тон Кел. — Моля те, почакай.
Лайла преглътна, застинала с гръб към главния жрец и черноокия принц.
Използва и последната капка от силата си, за да направи следващата крачка.
Пристъпи, без да погледне назад.
Тийрън попита:
— Какво има, мастър Кел?
Словата пресъхнаха в гърлото на антари. Най-сетне той успя да сглоби едничко
смислено изречение:
— Избягваш ме.
Очите на стареца проблеснаха, но той не отрече твърдението му.
— Много таланти имам, Кел — уточни, — но вярваш или не, измамата никога не е сред
тях. Подозирам, това е и причината да не спечеля никога и една игра на санкт…
Кел вдигна вежди. Изобщо не си представяше авен есен с карти в ръка.
— Исках да ти благодаря. Задето позволяваш на Рай и ме пусна да…
— Не съм те пускал да правиш нищо — прекъсна го Тийрън. Младежът направи
гримаса. — Просто не съм те спрял, понеже съм научил поне едно за вас двамата —
пожелаете ли да сторите беля, ще я извършите дори с цената на душите си.
— Според теб се държа себично.
— Не, мастър Кел — жрецът разтри очи. — Според мен се държиш човешки.
Кел се поколеба дали това не е обида от страна на авен есен — той би трябвало да го
смята за благословен.
— Понякога ми се струва, че съм се побъркал.
Тийрън въздъхна:
— Честно казано, смятам всички за луди. Намирам Рай за побъркан, защото измисли
тази измама, и за дваж по-луд, защото я планира така добре… — понижи глас. — А кралят и
кралицата ми се виждат луди, защото винят единия си син пред другия.
Кел преглътна.
— Никога ли няма да ми простят?
— Ти кое предпочиташ да имаш? Тяхната прошка или живота на Рай?
— Не би трябвало да избирам — сопна се антари.
Погледът на Тийрън се зарея по стъпалата, към Айл и бляскавия град.
— Светът нито е честен, нито правилен, но си има начин да се уравновесява. Магията
ни учи поне на това. Ала искам да ми обещаеш нещо.
— Какво?
Пронизващият син поглед се върна отново върху Кел.
— Да внимаваш.
— Ще сторя всичко по силите си. Не искам да причинявам на Рай болка, знаеш, но…
— Не те моля да пазиш живота на принца, глупаво момче. Моля те да внимаваш за твоя!
— Мастър Тийрън поднесе ръка към лицето на Кел — познатият покой се преля като
горещина.
Точно в този миг се появи Рай, подпийнал и развеселен.
— Ето те и теб! — провикна се той, преметна ръка през рамото на Кел и изсъска в ухото
му. — Крий се! Принцеса Кора е на лов за принцове…
Младият антари се остави принцът да го завлече вътре, като хвърли последен поглед на
Тийрън, застанал на стъпалата, с гръб към двореца и втренчен в нощта.
IV
— Какво правим тук?
— Крием се.
— Сигурно можем да се скрием и в двореца.
— Ама наистина, Кел! Нямаш никакво въображение.
— А ще потъне ли?
Бутилката заплиска в ръката на Рай.
— Не се дръж като идиот.
— Въпросът е съвсем на място — възрази Кел.
— Казаха ми, че няма начин — отвърна принцът и вдигна наздравица срещу арената.
— Няма как или не би трябвало? — попита Кел и запристъпва по пода на стадиона,
сякаш е направен от стъкло. — Понеже, ако става дума за второто…
— Такъв си досад… ох! — Рай се препъна в нещо и в пръстите на брат му отекна
притъпена болка.
— Заповядай! — измърмори той и призова шепа огън.
— Не! — Принцът се хвърли към него и насила му затвори юмрука и угаси пламъка. —
Нали се промъкваме. Редно е промъкването да се прави в тъмното!
— Ами добре тогава, само гледай къде ходиш.
Явно Рай бе решил, че са се отдалечили достатъчно, защото се намести направо върху
гладкия каменен под на арената. На лунна светлина Кел виждаше очите на брат си, златната
диадема в косата му и бутилката вино с подправки, чиято тапа извади.
Младият антари също се настани на земята до принца и се облегна на нещо —
платформа, стена или стълби? Вдигна глава и се възхити на стадиона или поне на малкото,
което виждаше — трибуната, готова да се напълни с народ, как ще се разиграе предстоящият
двубой, възможността скроеният от двама им заговор да проработи.
— Напълно ли си сигурен? — попита.
— Малко е късно да си променяме намеренията — промърмори брат му.
— Сериозно говоря, Рай. Все още има време.
Принцът отпи от виното и остави бутилката помежду им, очевидно потънал в размисъл
върху зададения въпрос.
— Спомняш ли си какво ти казах? — попита мило. — След онази нощ? Защо взех
медальона от Холанд.
Кел кимна.
— Искал си сила.
— Все още я искам — прошепна Рай. — Всеки ден. Будя се с копнежа да бъда по-силна
личност. По-добър принц. Достоен крал. Този копнеж е като пожар в гърдите ми. Но освен
това ги има и онези мигове — ужасните, вледеняващи моменти, когато си спомням какво
сторих… — поднесе длан към сърцето си. — На себе си. На теб. На кралството ми. И ме
боли… — гласът му потрепна. — Повече, отколкото когато умирах. През някои дни не
чувствам, че заслужавам всичко това… — тупна се по душевния печат. — Заслужавам да
съм… — замълча, но Кел долавяше болката на брат си, все едно е физическа. Рай продължи:
— Според мен се опитвам да ти кажа, че и аз имам нужда от това… — най-сетне се осмели
да погледне към антари. — Ясно?
Кел преглътна.
— Ясно — и взе бутилката.
— След като се разбрахме, гледай все пак да не убиеш и двама ни.
Младият магьосник простена и Рай се засмя.
— За хитроумните планове — антари вдигна наздравица за брат си. — И за
поразителните принцове.
— За маскираните магьосници — отвърна Рай и отпи от виното.
— За лудите идеи.
— За „Есен таш“.
— Няма ли да е изумително — каза след известно време Рай, когато изпразниха
бутилката, — ако ни се размине?
— Кой знае — отвърна Кел. — Като нищо ще минем между капките.
Рай нахлу в спалнята си с препъване, като отби с махване на ръката въпросите на
Толнерс къде е бил, и хлопна вратата право в лицето на гвардееца. Беше тъмно и той направи
три нестабилни крачки, преди да си удари глезена в масата и да изругае сочно.
Стаята се люлееше — хаос от сенки, озарен само от бледата светлина на почти
угасналия огън в камината и свещите в ъглите, от които само половината горяха. Рай
заотстъпва, облегна гръб на най-близката стена и зачака люлеенето да отмине.
На долния етаж балът най-сетне приключваше, кралските гости се оттегляха по покоите
си, благородниците — по домовете си. Утре. Утре турнирът щеше да започне.
Рай знаеше истинската причина за колебанието на Кел и тя не беше дали ще го хванат,
или ще предизвика неприятности: страхуваше се да не му причини болка. Ден след ден
антари се движеше така, все едно брат му е направен от стъкло — и това го побъркваше. Но
щом започнеше турнирът — щом видеше принца добре, способен да понесе всичко и да
оцелее — да му се не види, щеше да преживее всичко, нали именно там се крие смисълът на
заклинанието? — тогава Кел сигурно най-сетне ще спре да затаява дъх и да се мъчи да го
защити и просто ще живее.
Защото Рай не се нуждаеше от защитата му — вече не — и беше казал само частичната
истина, когато заяви, че и двамата имат нужда от това.
В интерес на истината, принцът се нуждаеше повече.
Понеже Кел му беше дал нежелан от него дар и никога не би могъл да се отплати за
него.
Винаги щеше да завижда за силата на брат си.
А сега, в определен ужасяващ смисъл, тя беше и негова.
Беше безсмъртен.
И ненавиждаше всеки миг.
И мразеше факта, че го мрази. Мразеше превръщането си в нещо напълно непоискано —
в товар за брат си, в източник на болка и страдание, в затвор. Мразеше отказа си — щеше да
го даде при наличие на избор. Мразеше благодарността си за липсата на избор, понеже
искаше да живее, дори и да не го заслужава.
Но най-много от всичко мразеше, че начинът му на живот променя живота на Кел и брат
му започва да маневрира през ежедневието си, сякаш внезапно е станал крехък. Черният
камък и онова, което живееше в него, а за известно време — в младежа — промениха
антари, пробудиха безпокойство и дързост в душата му. На Рай му се искаше да кресне в
ухото на брат си и да му каже да не страни от опасностите заради него, а да се втурва право
към тях, нищо че ще пострада.
Понеже Рай заслужаваше болката.
Виждаше как брат му се задушава под тежестта ѝ. Под неговата тежест.
И ненавиждаше всичко това.
А този жест — този глупав, налудничав, опасен жест — бе всичко, което имаше
възможност да му даде.
Най-голямото, на което беше способен.
Стаята се стабилизира и, внезапно, чак до мозъка на костите си, Рай изпита нужда от
още едно питие.
По протежение на стената беше разположено барче — резбован дървен шкаф,
инкрустиран със злато. До поднос с дузина различни напитки се гушеха малки кристални
чаши и в здрача принцът присви очи преди да посегне към тънка стъкленица в дъното,
скрита от по-високите и по-интригуващи бутилки. Тоникът в стъкленицата беше млечнобял,
а тапата — с тънка тръбичка.
Една капка за спокойствие. Две за тишина. Три за сън.
Така беше изредил Тийрън, когато му го предписа.
Пръстите на Рай трепереха. Посегна към стъкленицата и разбута другите чаши.
Беше късно и той не искаше да остава насаме с мислите си.
Лесно щеше да повика някого — не изпитваше затруднения да си намира компания —
но не беше в настроение да се усмихва, да се смее и да омайва. Ако Джен и Париш се
навъртаха наоколо, щяха да поиграят санкт с него и да му помогнат да държи мислите си под
контрол. Но и двамата бяха мъртви — и то по вина на Рай.
И ти не би трябвало да си жив.
Разтърси глава в опит да прогони гласовете, но те не искаха да си отидат.
Провали всички.
— Спри! — изръмжа принцът под нос. Мразеше мрака и вълните от сенки, които винаги
го догонваха. Беше се надявал партито да го изтощи, да му помогне да спи, но колкото и да
беше уморено тялото му, с нищо не усмиряваше беснеещите мисли.
Ти си слабак.
Пусна три капки в празна чаша и ги заля с подсладена вода.
Провал.
Рай гаврътна напитката (Убиец!) и започна да брои — отчасти, за да прецени ефекта ѝ,
отчасти — в опит да заглуши гласовете. Стоеше до бара, взираше се в празната чаша и
отброяваше секундите, докато мислите и зрението му започнаха да се замъгляват.
Оттласна се от барчето и замалко да падне, понеже стаята се завъртя около него. Хвана
се за колоната на леглото, затвори очи (Не би трябвало да си жив!), задърпа ботушите си и
опипом рухна на завивката. Сви се на топка, а мислите продължаваха да гърмят: за гласа на
Холанд, за амулета; вече изкривени, усукани в спомени от нощта, когато Рай умря.
Не си спомняше всичко, но помнеше как Холанд му връчи подаръка си.
За сила.
Спомняше си как стои в покоите си, плъзва верижката на медальона през главата си и
стига до средата на коридора, а сетне — нищо. Нищо, докато в гърдите му не се вряза
разкъсваща горещина и той погледна надолу, за да види дланта си, вкопчена в дръжката на
кинжал, а острието — потънало между ребрата.
Спомняше си болката, кръвта и страха, и накрая — тишината и мрака. Как се предава и
се пуска по течението, как потъва, отплава… И шокът от издърпването обратно, досущ като
падане в бездна — и ужасната, разтърсваща болка при сблъсъка със земята. Само дето не
падаше надолу. Издигаше се. Изплуваше обратно към повърхността на самоличността си, към
определено време и място.
После тоникът най-сетне подейства, спомените затихнаха, а миналото и настоящето
милостиво избледняха и Рай трескаво потъна в бездната на съня.
V
Белият Лондон
Холанд обикаляше из кралските покои.
Бяха просторни и сводести като тронната зала, с широки прозорци от всяка страна.
Спалнята, в западната кула на замъка, гледаше към целия град. Оттук кралят виждаше как
сиянието от Сийлт танцува като лунна светлина по надвисналите облаци, също и пламъците
на лампите — бледи, но стабилни, разсеяни от стъклата на прозорците и ниската мъгла…
Виждаше града — неговия град — да спи и да се буди, да се вълнува и да шава. И да се връща
към живот.
Дръпна се рязко, понеже нещо тупна на перваза на прозореца — силата инстинктивно
бликна към повърхността — но се оказа просто птица. Беше сиво-бяла, със светлозлатисти
гърди и очи, които грееха черни като на Холанд. Той издиша.
Птица.
Колко време мина, откакто за последно видя жива твар? Животните избягаха заедно с
магията, скриха се по далечни земи, където светът не умира, заровиха се в земята, за да
стигнат до оттеглящия се живот. Всяка твар, достатъчно глупава да попадне в човешки ръце,
беше убита за прехрана или за магия, или и за двете. Близнаците Дейн бяха държали два
коня, разкошни бели чудовища, и дори те бяха паднали в дните след смъртта им, в града,
потънал в хаос и клане за короната. Холанд пропусна онези първи дни, разбира се. Прекара
ги, вкопчен в живота, в градина на един свят разстояние.
Само че ето я, на прозореца — птица.
Не осъзнаваше, че посяга към нея, докато тя не накокошини пера и не разпери криле, а
връхчетата на пръстите му успяха да се плъзнат по перушината ѝ, преди да му се изплъзне.
Едничка птица. Но тя беше знак. Светът се променяше.
Осарон бе в състояние да призовава много неща. Не и това обаче. Нищо, чието сърце
бие, нищо, което има душа. Холанд предполагаше, че е за добро. В крайна сметка, ако
Осарон е способен сам да си направи тяло, нямаше да има нужда от антари. И, колкото и
белият магьосник да се нуждаеше от магията на Осарон, настръхваше целия само от мисълта
ошокът да скита свободно. Не, Холанд не беше само партньор на черния крал, беше и негов
затвор.
И затворникът му губеше търпение.
Още.
Гласът отекна в главата му.
Холанд взе книга и започна да чете, но само след две страници листовете потрепериха,
все едно в плен на вятър и целият том — от хартията, та до корицата — се превърна на
стъкло в ръцете му.
— Това е детинско — промърмори той, остави настрани съсипаната книга и разпери
ръце на перваза.
Още.
Усети тръпка под дланите си и сведе очи, само за да види тънки пипалца мъгла да се
разстилат над камъка и да оставят подире си скреж, цветя, бръшлян и огън.
Холанд дръпна ръце, сякаш се беше опарил.
— Стига вече — възмути се и обърна поглед към огледалото — елегантно и високо,
поставено между два прозореца. Надзърна към отражението си и видя нетърпеливия,
недоволен поглед на Осарон.
По силите ни е да постигнем повече.
По силите ни е да бъдем повече.
По силите ни е да имаме повече.
Да имаме всичко.
А вместо това…
Магията се стрелна напред, измъкна се от хватката на Холанд — стотици струйки с
дебелината на конец се стрелнаха и се извиха около него, изпънали се от стена до стена и от
пода до тавана, а той се озова в средата на клетка.
Холанд поклати глава и разсея илюзията. Заяви:
— Това е моят свят. Не е платно за твоите прищевки.
Ти нямаш въображение, нацупи се Осарон от отражението.
— Имам въображение — възрази магьосникът. — Виждал съм какво се е случило с твоя
свят.
Осарон не отвърна, но антари чувстваше възбудата му. Усещаше ошокът да изпробва
границите на егото му и да прокарва коловози в ума му. Демонът беше древен като света — и
също толкова непримирим.
Холанд затвори очи и се опита да обгърне и двама им в покой като одеяло. Нуждаеше се
от сън. Точно в средата на спалнята имаше много голямо легло — елегантно, но недокоснато.
Белият крал не спеше. Не и добре. Атос прекара твърде много години, гравирайки — с нож,
огън и длето — недоверието в покоя в тялото му. Мускулите му отказваха да се отпуснат,
умът — да се разтовари, изградените от него стени не бяха вдигани, за да падат. Вярно, Атос
беше мъртъв, но Холанд не съумяваше да се отърси от страха как, затвори ли очи, е възможно
да ги отвори Осарон. Не беше в състояние да понесе мисълта, че ще трябва отново да
предаде контрола.
Постави стража пред покоите си, за да е сигурен, че няма да излиза, но при всяко
пробуждане спалнята му изглеждаше различно. Пълзящи рози по стената на прозореца, леден
канделабър, килим от мъх или екзотична тъкан — винаги имаше малка промяна, нанесена
през нощта.
Имахме сделка.
Усещаше волята на ошока да напира срещу неговата, да нараства ден след ден и макар
Холанд още да владееше положението, не знаеше колко дълго ще издържи. Нещо трябваше да
бъде пожертвано. Или някой.
Белият антари отвори очи и пресрещна погледа на ошока.
— Искам да сключим нова сделка.
В огледалото Осарон наклони глава в очакване, заслушан.
— Ще ти намеря друго тяло.
Демонът видимо се вкисна.
Те са твърде слаби да ме издържат. Дори Ожка би се сринала под истинския ми допир.
— Ще ти намеря тяло, силно като моето — предложи Холанд предпазливо.
Осарон му се стори заинтригуван.
Антари ли?
Магьосникът продължи нататък:
— И неговия свят. Да разполагаш с него както ти е удобно. А в замяна ще оставиш този
свят на мен. Не едновремешния, а какъвто ще стане. Възстановен.
Друго тяло, друг свят, замисли се Осарон. Толкова ли ти се ще да се отървеш от мен?
— Ти искаш повече свобода — обясни Холанд. — Предлагам ти я.
Ошокът проучи предложението му. Антари се стараеше да държи ума си чист и ясен —
черната магия щеше да усети чувствата му и да узнае мислите.
Предлагаш ми антари за съд. Знаеш, че не мога да овладея подобно тяло без
разрешение.
— Това е моя грижа — отвърна Холанд. — Приеми предложението ми и ще имаш ново
тяло и нов свят, с който да постъпваш както желаеш. Но няма да получиш този свят. Няма да
го съсипеш.
Хммм, звукът премина като вибрация през главата на магьосника. Много добре, рече
ошокът накрая. Доведи ми друго тяло и сделката е сключена. Тогава ще превзема неговия
свят. Холанд кимна.
Но, добави Осарон, ако не успея да го убедя, ще задържа тялото ти като мое.
Белият антари изръмжа. Ошокът чакаше.
Е? Ленива усмивка се разля по лицето на отражението. Все още ли желаеш да сключиш
сделка?
Холанд преглътна и погледна през прозореца си. Отвън прелетя втора птица.
— Желая.
VIII
„Есен таш“
I
Кел седна с все още заседнал в гърлото писък.
Потта чертаеше пътечки по лицето му. Примигваше, за да прогони кошмара.
В сънищата му Червеният Лондон гореше. Продължаваше да надушва дима и сега — вече
буден — отне му известно време да осъзнае, че не е просто ехо, последвало го от съня.
Чаршафите бяха овъглени между пръстите му — някак бе успял да призове огън в съня си.
Взираше се в юмруците си, стиснати до побеляване на кокалчетата. Бяха минали години,
откакто контролът му се бе изплъзвал.
Отметна завивките и почти успя да стане, когато чу каскада звуци отвъд прозорците —
тромпети и камбани, карети и викове.
Турнирът!
Кръвта му бучеше, докато се обличаше. Обърна палтото си с хастара навън няколко пъти
— за да провери да не би безконечните дипли да са погълнали сребърната куртка на Камеров
— преди да го върне към кралското червено и да се насочи към долния етаж.
Появи се по задължение на закуска, кимна на краля и кралицата и пожела на Рай
късмет, докато орляк прислужници се вихреха около принца с финалните планове, бележки
и въпроси.
— Къде отиваш? — попита кралят, понеже Кел си грабна кифла и се обърна към вратата.
— Сир? — той погледна през рамо.
— Това е кралско събитие, Кел. От теб се очаква да присъстваш.
— Разбира се — младежът преглътна. Рай го стрелна с поглед, който подсказваше:
„Докарах те чак дотук. Не се издънвай точно сега.“
Ами ако се провали? Принцът отново ли ще извика Кастарс да изиграе ролята му?
Рисковано беше, трябваше да се разменят навреме за битките, а и Кел не очакваше чарът на
актьора да го спаси на ринга. Потърси припряно разумно извинение.
— Просто… Не мисля за редно да стоя при кралското семейство.
— И защо? — поинтересува се крал Максим. Погледът на кралицата се насочи към
младия антари и се плъзна по рамото му, а Кел се застави да преглътне необходимостта да
посочи, че в действителност не е член на кралското семейство — изминалите четири
месеца го бяха потвърдили кристално ясно. Но Рай го изпепеляваше с предупредителен
поглед.
— Ами — намери оправдание младежът, — заради безопасността на принца. Едно е да
ме изложите на показ пред важните гости и състезателите в компанията на аристократи,
Ваше Величество, но вие сам казахте, че съм мишена… — Принцът кимна лекичко и
окуражително и Кел продължи. — Мъдро ли е да се оказвам твърде близо до Рай и на такова
публично събитие? Надявах се да си намеря по-потайно място, в случай че потрябвам.
Някъде с хубава видимост към кралската ложа, но не в самата нея.
Кралят замислено присви очи. Кралицата се загледа в чашата си с чай.
— Добре намислено — съгласи се намусено Максим. — Но дръж Стаф или Хастра при
теб през цялото време. И никакво скитане.
Кел съумя да се усмихне:
— Не бих желал да се озова никъде другаде.
С тези думи се измъкна.
— Кралят е наясно с ролята ти — усъмни се Хастра, докато се отдалечаваха по
коридора. — Нали?
Кел стрелна с поглед младия гвардеец и спокойно отвърна:
— Разбира се — осени го гениално прозрение и добави. — Но кралицата не знае.
Нервите ѝ не биха понесли напрежението.
Хастра кимна с разбиране.
— Не е същата, не си ли съгласен? — прошепна. — Не и след онази нощ.
Кел изпъна рамене и ускори крачка.
— Никой от нас не е… — На стъпалата към Купата спря. — Нали си запознат с плана?
— Да, сър — стрелна го Хастра с възбудена усмивка и изчезна.
Младият магьосник си съблече палтото и го обърна наопаки, още докато се спускаше в
Купата, където вече бе нарисувал пряк път на полираната каменна стена. Маската му се
намираше в кутията си на масата, заедно с бележка от брат му.
Задръж я — и главата си — на раменете си.
Кел надяна сребърната куртка на Камеров и отвори кутията. Вътре го очакваше „лицето“
му, полирано до огледално съвършенство. Изкривяваше отражението на антари дотам, че да
прилича на съвсем друг човек.
До кутията се намираше навито на руло парче червен плат и след като го разгърна, се
натъкна на нов флаг. Двете рози бяха заменени от два лъва — черен и бял, очертани със
златно, за да изпъкнат върху аления фон.
Кел се усмихна и нахлузи маската на главата си, а рижавата му коса и различните на
цвят очи изчезнаха под сребърната повърхност.
— Мастър Камеров — Стаф поздрави излезлия на утринния въздух магьосник. — Готов
ли сте?
— Готов съм — отвърна той на арнески, с глас приглушен и смекчен от метала.
Тръгнаха нагоре по стълбите и на горната площадка Кел изчака гвардеецът да се върне и
да потвърди чистия път пред тях. Или по-скоро — покрития. Основите на двореца
заслоняваха стъпалата от реката към улицата. По брега търговски сергии, наблъскани една до
друга, скриваха пътечката. Кел излезе от сянката на двореца и се пъхна сред шатрите, за да
стъпи на главната улица, а междувременно принцът антари изчезна напълно. Мястото му зае
Камеров Лости.
Макар и съвсем друг човек, продължаваше да се отличава с ръст и телосложение —
снажен и облечен в сребърно от маската до ботушите — така че тълпата бързо засече
магьосника в редиците си. След първия напор обаче Кел не се дърпаше от вниманието.
Вместо да се опитва да имитира държанието на Рай, той изпълняваше своя версия — но
такава, която не се бои от окото на обществеността, притежава сила и няма тайни — и скоро
закрачи леко и уверено.
През целия път през множеството към централния стадион, Стаф го следваше по петите
и се сливаше с другите гвардейци, наредени на равни разстояния сред тълпите от народ.
Кел се усмихна на изкачване по моста от брега до най-близката от трите плаващи арени.
Снощи си бе представял как усеща земята под него да се движи, но вината навярно бе на
виното, понеже тази сутрин арката в дъното на арената му се стори солидна като земята под
краката му.
В прохода вече се бяха събрали половин дузина други мъже и жени — всички арнесци. В
очакване на величествената си поява магьосниците от Фаро и Веск щяха да се съберат в
отредените за тях тунели. Също като Кел, участниците бяха издокарани в официални
турнирни костюми, с елегантни куртки или плащове и, разбира се, с шлемове.
Позна навитите коси на Кисимир зад коткоподобна маска, Лосен — на крачка зад нея,
сякаш наистина ѝ беше сянка. До тях се извисяваше масивният Брост, с черти едва прикрити
от проста ивица тъмен метал над очите. И до него, зад маска от поръбени в синьо люспи,
стоеше Алукард.
Погледът на капитана се плъзна над Кел и той се скова, но, разбира се, където антари
виждаше срещу себе си враг, Емъри съзираше само непознат със сребърна маска. И очевидно
му се бе представил по време на Нощта на флаговете, защото Алукард кимна с арогантна
усмивка.
Кел отвърна на поздрава му, с тайната надежда пътищата им да се пресекат на ринга.
Джинар се появи зад гърба на младия антари върху полъх вятър и се плъзна покрай него
с вятърничав кикот, преди да потрие рамене с Алукард.
В тунела отекнаха още стъпки и Кел се обърна да види присъединяването на последните
неколцина арнесци към групата, а най-отзад се мярна тъмният силует на Стасион Елсор —
дългурест и слаб, с лице напълно скрито под демонска маска. За миг дъхът на младия
антари секна, но Рай беше прав — той копнееше да види Лайла Бард във всеки в черно и зад
всяка лукаво ухилена сянка.
Маската засенчваше очите на Стасион Елсор, но отблизо демонската физиономия
изглеждаше различна, рогата се извиваха назад, а скелетоподобната челюстна кост закриваше
устата и шията. Кичур с оттенък по-тъмен от косата на Лайла се подаваше като цепнатина
между засенчените очи на магьосника. И макар устата му да се виждаше между демонските
зъби, Стасион не се усмихваше, само зяпаше Кел. Камеров.
— Фал шас — пожела му антари. Късмет.
— И на теб — отвърна Стасион просто, а гласът му потъна във внезапния тръбен зов на
фанфарите.
Кел се извърна към арките, навреме за отварянето на вратата и началото на
церемониите.
II
— Видя ли, Парло? — попита Рай и стъпи на кралския балкон на стадиона. — Няма да
потъне, казах ти.
Позеленелият секретар се притисна към задната стена.
— Засега се държи на вода, Ваше Височество — повиши глас, та да надвика сигнала на
фанфарите.
Усмихнат, Рай се обърна към притихналата в очакване тълпа. Хиляди се бяха струпали на
централния стадион за церемонията по откриването. Над тях платнени птици се спускаха и
се рееха на копринени панделки и помежду им полираната каменна арена беше празна, с
изключение на трите високи платформи. Там се издигаха високи пилони, на които висяха
масивни щандарти, всеки с емблемата на съответната империя.
Фароанското дърво.
Весканският гарван.
Арнеският потир.
На всяка платформа се извисяваха дванайсет по-ниски пилона с навити флагове, в
очакване на носителите си.
Всичко беше съвършено. Всички стояха в готовност.
Фанфарите заглъхнаха и хладен бриз разлюля къдрите на Рай. Той посегна към
прилепналата о слепоочията му златна диадема. Носеше и други накити — по ушите, на
врата, на яката и маншетите, и щом златото по него засия ярко, гласът на Алукард пропълзя
по кожата му.
Боя се, че не си наблегнал достатъчно…
Рай спря да се суети. Зад него кралят и кралицата седяха величествено на позлатени
тронове, обградени от лорд Сол-ин-Ар и братът и сестрата Таскон. Мастър Тийрън бе
застанал отстрани.
— Разрешавате ли, татко?
Кралят кимна и принцът пристъпи напред, за да се озове най-отпред и в средата на
обърнатата към арената платформа. Кралската тераса бе разположена не на най-горния ред
на трибуните, а вградена в средата на една от наклонените страни — елегантна ложа между
входовете за състезателите и право срещу платформата, където се намираха съдиите.
Тълпата постепенно се укроти, а Рай се усмихна и вдигна златен пръстен с размер на
гривна. Заговори, а омагьосаният метал усилваше думите му. Същите магически пръстени —
макар медни и стоманени — бяха разпратени по таверни и ханове из града, всички да могат
да слушат. По време на състезанията коментаторите щяха да използват пръстените, за да
държат града осведомен за всички победи и поражения, но в този момент вниманието на
целия Лондон принадлежеше на Рай.
— Добро утро на всички, събрали се днес!
Вълна от приятна изненада премина през тълпата — присъстващите осъзнаха, че
принцът говори арнески. При предишния турнир, състоял се в Лондон, бащата на Рай се бе
изправил пред народа си и заговори на висш кралски, а преводач на платформа под него
изричаше думите на езика на простолюдието.
Само че турнирът не беше просто държавно дело, каквото и да беше мнението на краля.
Беше празненство за народа, за града, за империята. Така че Рай се обръщаше към своя народ,
град и империя на техния език.
Отиде и една крачка по-далеч: под него платформата, предназначена за преводачи не
само от Арнес, но и от Фаро и Веск, бе празна. Чужденците се мръщеха, питайки се дали
отсъствието им е някаква обида. Ала израженията им преминаха във възхита, когато Рай
продължи с обръщение към весканците:
— Глад’ач! Анаг саел таш! — и сетне, също тъй гладко, премина на змийския език на
Фаро. — Сасорс норан амурс.
Той остави думите да заглъхнат, опивайки се от реакциите на зрителите. Рай от малък се
справяше много добре с езиците. Време беше да му влязат в работа.
— Баща ми, крал Максим, ми оказа честта да отговарям за тазгодишния турнир.
Този път, когато заговори, думите му отекнаха от ъглите на стадиона, а гласът му зазвуча
и на съседските два езика. Илюзия. Лично Кел му помогна да я проектират с помощта на
разнообразни гласови и пренасящи заклинания. Баща му твърдеше, че силата се таи в
представата за нея. Вероятно същото важеше и за магията.
— В течение на повече от петдесет години Елементалните игри са ни събирали чрез
честен спорт и празненство, давали са ни повод да отдадем чест на весканските ни братя и
сестри и да прегърнем фароанските ни приятели. И макар че само един магьосник — и един
народ — ще спечели тазгодишната титла, надяваме се Игрите да продължат да символизират
връзката между великите ни империи! — Рай вирна глава и грейна в лукава усмивка. — Но
едва ли сте дошли тук заради политика. Дошли сте да видите магията____________, струва ми се!
Одобрителен рев разлюля тълпата.
— Добре тогава, представям ви вашите магьосници!
От основата на кралската платформа полетя руло лъскав черен плат, с тежести в долния
край, за да се изпъне в цялата си дължина. Подобно платнище се разтвори и от
противоположната страна на арената.
— От Фаро, нашата уважаема съседка от юг, ви представям близнаците на вятъра и
огъня, Тас-он-Мир и Тос-ан-Мир, тъкача на шепоти Ол-ран-Ес, несравнимия Ост-ра-Гал…
Щом Рай изречеше някое име, то се появяваше с бели букви върху тъмния копринен флаг
под него.
— От Веск, наши достойни съседи от севера, ви представям грамадния като планина
Ото, непоклатимия Вокс, свирепия Рул…
И с всяко изречено от него име, съответният магьосник тръгваше да пресича арената
долу и заемаше отреденото му място на подиума.
— И последно, от нашата велика империя Арнес, представям ви огнената котка,
шампионката Кисимир… — гръмовно ликуване разтърси зрителите, — морския крал
Алукард, ветрородния Джинар…
И щом всеки магьосник заемеше мястото си, избраният от него флаг се разгръщаше над
главата му.
— И Камеров, сребърният рицар!
Всичко беше танц — сложен, елегантен и хореографиран до съвършенство.
Тълпата избухна в аплодисменти щом на студения утринен въздух заплющя и
последният арнески флаг — чифтът остриета над Стасион Елсор.
— В течение на идните пет дни и нощи — продължи Рай, — тези трийсет и шестима
магьосници ще се състезават за титлата и короната… — той докосна златото на главата си.
Със смигване подхвърли: — Тази няма как да получите, тя си е моя… — Вълна от смях
разлюля трибуните. — Не, турнирната корона е много по-пищна. Несравними богатства,
несравнима известност, прослава на името, на дома и на кралството!
Всички следи от текст изчезнаха от черните завеси и в бяло се появиха редовете на
турнирната схема.
— За първия рунд жребият на нашите магьосници вече е изтеглен… — В мига на
изричането на тези думи имената се изписаха по ъглите на схемата. Зрителите забучаха
възбудено и магьосниците също се размърдаха, зърнали за първи път имената на
съперниците си.
— Осемнайсетте победители — продължи Рай, — на свой ред ще теглят жребий, и
деветимата, които ще продължат, ще бъдат разделени на групи по трима и ще се изправят
един срещу друг. За битката във финалния сблъсък ще излезе само един от всяка група. Трима
магьосници ще стъпят на арената и един ще си тръгне с победата. Тъй че, кажете ми —
завърши принцът и завъртя златния пръстен в ръце, — дали сте готови да видите малко
магия?
Глъчката на стадиона се надигна до оглушителен рев и Рай се усмихна. Дори и да не бе
способен да призове огън или да повика дъжд, или да накара дърветата да растат, все пак
знаеше как да влияе на тълпата. Усещаше възбудата на зрителите, все едно пулсира в гърдите
му. Всъщност, не само тяхната възбуда.
Също и възбудата на Кел.
Добре, братко, помисли си, балансирайки златния пръстен на палеца си като монета.
— Настъпи време да се маете, да се дивите и да изберете фаворитите си. И тъй, без да
протакам повече…
Рай подхвърли златния диск високо във въздуха и в същия момент над главите на
множеството избухнаха фойерверки. Всеки взрив на светлина вървеше ръка за ръка с
полунощно тъмна струя дим — илюзия за нощ, която стигаше само до рамките на
фойерверка и го очертаваше на фона на зимното сиво небе.
Принцът улови пръстена и го вдигна отново, а гласът му изтътна над трясъка на
фойерверките и възгласите на тълпата:
— Обявявам Игрите за открити!
IІІ
Лайла си беше изгубила ума. Нямаше друго обяснение. Стоеше на платформа,
заобиколена от мъже и жени, които бълваха сила, над главата ѝ гърмяха фойерверки и ревът
на тълпата я обкръжаваше отвред, носеше крадените дрехи на непознат и се канеше да се
състезава в турнир в името на империя, на която не беше поданик, и в свят, от който дори не
беше родом.
И при това се хилеше до уши.
Алукард я сръга и тя осъзна, че другите магьосници слизат от платформата и се връщат
към прохода, откъдето влязоха.
Тя последва колоната им извън арената и през скелето на моста-тунел — не беше
сигурна какво крепи стадиона на вода, но явно вървеше тъкмо по него — и обратно до
твърдата земя на южния бряг на града.
Стигнаха до брега и разстоянието между магьосниците взе да се разширява — всеки се
упъти към шатрата си. Лайла и Алукард имаха възможност да се приближат и да поговорят.
— Все още приличаш на риба — прошепна Лайла.
— А ти — на момиче, маскирало се на игра — отряза капитанът. Няколко мълчаливи
крачки по-късно добави. — Хубаво е да знаеш: уредих да пратят в дома на нашия състезател
малка сума под предлог, че е бонус за състезателя.
— Колко щедро — отвърна Лайла. — Ще ти се отплатя с печалбите си.
Алукард понижи глас:
— Джинар ще си държи езика зад зъбите, но нямам какво да сторя с мастър Тийрън.
Най-добре да го избягваш, защото той положително знае как изглежда Стасион Елсор.
Крадлата махна с ръка.
— Не се безпокой.
— Не става да убиеш самия авен есен!
— Не планирам такава стъпка — отвърна тя доволно. — Освен това, Тийрън вече знае.
— Какво? — Иззад маската Алукард присви тъмните си като буря очи. — И откога
наричаш лондонския авен есен по име? Почти съм сигурен, това е вид богохулство.
Лайла се подсмихна.
— Пътищата ни с мастър Тийрън са се пресичали неведнъж.
— Всичко това е част от загадъчното ти минало, не се съмнявам. Не, недей, не ми
казвай нищо полезно, аз съм ти просто капитан и човекът, помогнал ти да пратиш невинен
играч само светиите знаят къде, та да се състезаваш в турнир, за който по никакъв начин
нямаш квалификация.
— Добре — съгласи се Лайла. — Няма. А уж не искаш да имаш никакви връзки със
Стасион Елсор!
Алукард се намръщи, устата му се виждаше отлично под маската. Явно го беше
засегнала.
— Къде сме тръгнали? — попита Лайла, за да наруши мълчанието.
— Към шатрите — отвърна капитанът, сякаш това обясняваше всичко. — Първото
състезание е след час.
Девойката се помъчи да си спомни схемата, но се оказа ненужно, понеже на всички
новинарски дъски, покрай които минаваха, показваха само и единствено нея. До всяка
двойка съперници символ указваше арената — дракон за източната, лъв за западната и птица
за средната — и реда на битката. Според таблицата Кисимир бе нарочена да се изправи
срещу протежето си, Лосен; Алукард — срещу весканец на име Ото, Джинар — срещу
фароанец с поредица съгласни. А Лайла? Тя прочете името срещу Стасион. Сар Танак.
Гарванът отляво подсказваше, че Сар е весканец.
— Някаква идея кой от всички е Сар? — попита Лайла, като кимна към извисяващите се
руси мъже и жени, крачещи пред тях.
— Виж там — Алукард посочи към групата от другата страна на процесията. — Това
трябва да е Сар.
Лайла се ококори, а съперничката ѝ пристъпи напред.
— Тази ли?
Весканката стърчеше над два метра висока и с телосложение на каменен блок. Иззад
ястребовата ѝ маска се показваха сурово лице и сламеноруса коса, сплетена в къси,
щръкнали като пера плитки. Определено приличаше на чудовище, склонно да размахва
брадви.
Какво беше казал Алукард за весканците, които се кланяли на планини?
Тази тук беше планина.
— Мислех си, че магията няма нищо общо с физическите размери.
— Тялото е съд — обясни капитанът. — Весканците вярват в съдовете с по-големи
размери, способни да поберат повече мощ.
— Страхотно — промърмори Лайла под нос.
— Давай по-весело — предизвика я Алукард, докато приближаваха поредната
новинарска дъска. Кимна към имената им, разположени от противоположните страни на
таблицата. — Поне пътищата ни вероятно няма да се пресекат.
Лайла забави крачка.
— Нима ми се налага да победя всички тези хора само заради възможността да те
шамаросам?
Той вирна глава:
— Защо не си измоли привилегията някоя нощ на борда на „Острието“, Бард? Ако
толкова искаш бърза и унизителна смърт.
— О, така ли било?
Увлечени в разговор, подминаха двореца и Лайла откри на отсрещната страна, на
мястото на градините, ширнали се от дворцовите стени до Медния мост, три шатри —
огромни, кръгли, всяка с цветовете на съответната империя. Тайно се зарадва, че поне те не
плават. Биваше я по вода, разбира се, но имаше толкова грижи покрай „Есен таш“ и без
опасността да се удави…
— И се радвай, че и Кисимир не е сред противниците ти — добави Алукард, докато
един гвардеец отвори завесата пред главния вход в шатрата им. — Или Брост. Отърваваш се
леко.
— Няма нужда да звучиш толкова облекчено… — поде Лайла и млъкна, оценила
великолепието в арнеската шатра. Стояха в общата част в средата, а останалото пространство
беше разделено на дванайсет стрелоподобни дяла. От заострения таван се спускаха драперии
— точно както в кралските покои в двореца — и помещението тънеше в мекота, плюш и
златни ширити. За първи път в живота си почудата на девойката не се равняваше с желанието
да си присвои нещо — или бе започнала да привиква твърде много към богатството, или, по-
вероятно, имаше предостатъчно престъпления на раменете си и без да добавя кражба към
тях.
— Вярваш или не — прошепна Алукард, — но един от нас би искал да те види жива.
— Току-виж те изненадам.
— Винаги го правиш… — той се огледа и забеляза флага си на една от дванайсетте
закрити със завеса стаи. — А сега, ако ме извиниш, имам да се подготвям за състезание.
Лайла му махна с ръка.
— Несъмнено ще следя за флага ти. Този с рибата на него, нали?
— Ха-ха.
— Късмет!
Лайла разкопча шлема едва след влизането в личната си стая, обозначена с черния флаг
с кръстосаните ножове.
— Леле майко! — промърмори, смъквайки маската, а дяволската челюст се заплете в
косата ѝ. После вдигна очи. И спря. Помещението беше просто, елегантно, обзаведено с
дивани, маси и бухнали драперии, но не беше празно.
В средата стоеше облечена в бяло и златно жена с поднос за чай. Лайла подскочи и се
пребори с желанието да извади оръжие.
— Керс ла? — сопна се, все още стиснала шлема си в ръка.
Жената се намръщи леко:
— Ан тас аренсор.
— Не ми трябва прислуга — отвърна крадлата, все тъй на арнески и все още борейки се
с шлема.
Непознатата остави подноса, приближи се и без капка усилие разплете възела и
освободи състезателката от дяволската челюст. Вдигна шлема от главата ѝ и го положи върху
масата. Лайла реши да не ѝ благодари за нежеланата помощ, но все пак думите се изплъзнаха
от устата ѝ.
— Пак заповядай — отвърна непознатата.
— Не ми трябваш — повтори крадлата.
„Прислужницата“ обаче не помръдна от мястото си.
— Всички състезатели си имат помощници.
— Ами добре — отсече Лайла, — уволнявам те.
— Не е по силите ти.
Девойката си разтри врата.
— Говориш ли висш кралски?
Жената без усилие премина на английски:
— Подобава на ранга ми.
— Като прислуга?
Усмивка надигна ъгълчетата на устата на помощничката:
— Като жрица.
Разбира се, помисли си Лайла. Мастър Тийрън избираше състезателите. Логично беше
пак той да осигури и прислугата, нали?
— Принцът настоя всички състезатели да имат лична прислуга, която да се грижи за
различните им нужди.
Лайла вдигна вежда.
— Какви по-точно?
Жената сви рамене и посочи към едно кресло.
Лайла се стегна. В него имаше труп. Обезглавен.
Жрицата се приближи до него и девойката осъзна, че все пак не е обезглавен труп, а
комплект броня — не лъсната като на кралските гвардейци, а проста и бяла. Посегна
предпазливо към най-близката част. Вдигна я и се изуми колко е лека. Не изглеждаше
особено пригодна за защита. Хвърли бронята обратно на креслото, ала прислужницата я
улови, преди да падне.
— Полека — каза и остави внимателно бронята. — Плочките са крехки.
— И каква полза от крехка броня? — попита Лайла. Жената я изгледа, сякаш е задала
много глупав въпрос. Мразеше този тип погледи.
— Това е първият ти „Есен таш“ — уточни помощничката ѝ. Не беше въпрос. Без да
дочака отговор, тя се наведе към сандък до креслото и извади част от резервна броня. Подаде
я за оглед и после я запрати в пода. Когато се удари там, една плочка се пукна и в същия
момент проблесна светлина. Лайла присви очи пред внезапното сияние — а сетне забеляза,
че плочката е посивяла.
— Така броят точките — обясни жрицата и прибра резервната броня. — Пълната броня
се състои от двайсет и осем части. Първият магьосник, счупил десет, печели състезанието.
Лайла се пресегна и вдигна съсипаната броня.
— Трябва ли да знам още нещо? — попита и я завъртя в ръце.
— Е — отвърна прислужницата, — не е позволено да нанасяш удари с тяло — само със
стихиите си, но ти сигурно вече го знаеш.
Не го знаеше. Засвири тръба. Първите двубои бяха на път да започнат.
— Имаш ли си име? — попита девойката и върна бронята.
— Истер.
— Ами, Истер… — Лайла отстъпи към завесата. — Ти… просто ще стоиш тук, докато
ми потрябваш, така ли?
Жената се усмихна и извади от джоба си книжка.
— Имам си четиво.
— Нека позная, религиозен трактат?
— Всъщност — призна Истер и се настани на ниска кушетка, — разказва се за пирати.
Лайла се усмихна. Жрицата започваше да ѝ харесва.
— Добре — съгласи се радушно, — няма да спомена и дума на авен есен.
Усмивката на Истер стана по-широка.
— Кой според теб ми я даде? — тя прелисти поредната страница. — Двубоят ти е в
четири, мастър Стасион. Не закъснявай.
— Мастър Камеров! — с влизането на Кел в определения за него сектор се разнесе
весел глас.
— Хастра.
Бронята и плащът на младия гвардеец бяха изчезнали и вместо тях носеше проста бяла
туника, поръбена със златно. Шал, украсен със същия златен ширит, бе увит свободно около
лицето и врата му, и скриваше всичко, освен орловия нос и топлите кафяви очи. Къдрица бе
избягала изпод шала и когато Хастра го смъкна на шията си, Кел го видя да се усмихва.
Светии, колко млад изглеждаше — сякаш току-що е постъпил в светилището.
Антари не си даде труда да си сваля шлема. Беше твърде опасно — и не само защото
щяха да го разпознаят. Маската постоянно напомняше за ролята му. Без тежестта ѝ като нищо
щеше да забрави кой е и кой не е.
Колебливо съблече сребърната куртка и я остави на един стол, докато Хастра намести
плочките на бронята върху туниката му с дълги ръкави.
В далечината засвириха тръби. Първите три двубоя щяха да започнат всеки момент.
Нямаше как да предвиди колко време ще отнемат началните срещи. Някои навярно щяха да
продължат по дълго, други — да свършат за минути. Кел участваше в третия двубой на
западната арена. Първият му противник беше Ост-ра-Нес, фароански вятърен маг.
Прегледа подробностите наум, докато Хастра закрепи и стегне плочките. Не осъзна, че е
свършил, преди младият гвардеец да проговори:
— Готов ли сте, сър?
Пред едната стена, покрита със завеса, имаше огледало и Кел се изправи пред него с
разтуптяно сърце.
— Сигурно си възбуден — предположи Хастра, така и беше. В началото сметна за
лудост да участва в турнира — и, честно казано, замислеше ли се по-сериозно, осъзнаваше
колко е налудничаво наистина — но не съумяваше да се овладее. Проклета да е логиката,
проклета да е мъдростта — вълнуваше се.
— Насам — подкани го Хастра и разкри втора, скрита зад завеса врата към външната
страна на отделението им в голямата шатра. Беше почти като допълнение, измислено с цел
да осигури на Кел повече свобода на движение. Нищо чудно. Светии, Рай откога планираше
този фокус? Май младият антари не беше вземал брат си достатъчно на сериозно. Май не бе
обръщал подобаващо внимание на подготовката. Все пак прекарваше прекалено много време
в покоите си или в Купата и бе започнал да предполага, че — само защото усеща тялото на
Рай — знае и мислите на брат си. Очевидно беше сгрешил.
Откога се интересуваш чак толкова от имперска политика?
Интересувам се от кралството си, братко.
Рай се беше променил, поне толкова Кел беше забелязал. Но бе видял само настроенията
на брат си и как помрачнява нощем. А този номер беше различен. Беше хитър.
Но, просто за всеки случай, Кел се върза за ножа, свален заедно с куртката, и дръпна
една от многобройните драперии в шатрата. Хастра проследи как бодва меката плът на
мишницата си и долепя пръсти до избилата кръв. На преградата от плат нарисува малък
символ — вертикална линия, малка хоризонтална черта отгоре, обърната надясно и друга
отдолу, обърната наляво. Кел го подухна, за да изсъхне, сетне намести драперията да скрие
символа от поглед.
Хастра не попита нищо. Просто му пожела късмет и остана в шатрата, след като антари
излезе. На няколко крачки от входа друг кралски гвардеец — Стаф — тръгна редом със
състезателя. Крачеха мълчаливо, тълпите по улицата — мъже и жени, които не се
интересуваха толкова от надпреварите, колкото от свързаните с тях празненства — се
отместваха, за да ги пропуснат. Тук-там деца размахваха знаменца и Кел забеляза и двата
лъва сред останалите символи.
— Камеров! — извика някой и скоро във въздуха отекна възгласът „Камеров, Камеров,
Камеров!“ — името се влачеше зад него като шлейф.
IV
— Алукард! Алукард! Алукард! — скандираше тълпата.
Лайла пропусна началото на битката, но това нямаше значение — капитанът ѝ
печелеше.
Източната арена се пръскаше по шевовете, по-долните редове бяха натъпкани рамо до
рамо, а горните предлагаха на зрителите по-лоша видимост, но осигуряваха повече въздух за
дишане. Лайла бе избрала един от най-високите редове, достъпни за публиката, като
уравновеси желанието да изучи двубоя с необходимостта да пази анонимност. Смъкна
черната шапка на Стасион над челото си и облегна лакти на перилата, загледана във вихъра
тъмна земя около пръстите на Алукард. Въобразяваше си, че е в състояние да види усмивката
му — дори от тази височина.
Принц Рай се бе появил преди няколко минути с бузи, зачервени от бързането между
стадионите, а сега стоеше на кралския балкон и следеше схватката с настоятелно внимание;
до рамото му стърчеше приличен на дънер фароански благородник.
Два пилона се издигаха над кралската ложа, всеки увенчан с флаг за отбелязване на
срещата. Символът на Алукард бе сребърно перо — или капка огън, Лайла не беше сигурна
— на тъмносин фон. Тя държеше негово копие в ръка. Другият представляваше три снажни
бели триъгълника на горскозелен фон. Противникът на Алукард — весканец на име Ото —
носеше древен на вид шлем с предпазител за носа и куполообразен тил.
Ото бе избрал огън срещу земята на Алукард и сега двамата танцуваха и отскачаха от
ударите на противника си. Гладкият каменен под на арената беше осеян с препятствия —
каменните формации предлагаха укритие и шанс за засада, и несъмнено бяха омагьосани,
понеже Алукард не ги бе накарал да се движат.
Ото се оказа изненадващо бърз и подвижен за човек кажи-речи два метра на ръст, но
умението му бе стихийно и бурно, докато Алукард бе пъргав в ръцете — Лайла не успяваше
да го формулира по друг начин. Повечето магьосници, подобно на повечето обикновени
бойци, се издаваха къде ще нападнат, защото се движеха в една и съща посока със своята
магия. Алукард, обаче, притежаваше способността да стои напълно неподвижен, докато
стихията му атакува или, в този случай, да избягва удари на едно място и да праща силата си
на друго. Чрез този прост, но ефективен метод, капитанът бе отбелязал осем точки срещу
само две на Ото.
Алукард обичаше театралността, харесваше му да добавя пищност и блясък, и Лайла,
достатъчно често явявала се жертва на тази негова черта, разбираше, че сега той си играе с
весканеца, преминал е в защитен режим, за да удължи битката и да радва тълпата.
От западната арена се надигна триумфално ликуване — там Кисимир се състезаваше
срещу протежето си, Лосен — и малко по-късно имената върху най-близката дъска със схема
се промениха, това на Лосен изчезна, а „Кисимир“ се самоизписа по-напред. В арената под
дъската пламъци обкръжиха юмруците на Ото. Най-трудното при огъня беше да вложиш мощ
в него, да му придадеш и тежест, а не само горещина. Весканецът влагаше тежестта си зад
ударите, вместо да използва тази на огъня.
— Магията прилича на океана — беше казал по време на първия урок Алукард. —
Когато вълните се движат в една посока, те се наслагват и се усилват. Когато се сблъскат,
гасят се. Изпречиш ли се на пътя на магията си, ще нарушиш инерцията. Движи се с нея и…
Въздухът около Лайла започна да вибрира приятно.
— Мастър Тийрън — поздрави тя, без да се обръща.
Авен есен пристъпи до нея.
— Мастър Стасион — отвърна спокойно. — Не е ли време да се подготвяте?
— Бия се последен — тя го стрелна с поглед. — Исках да гледам мача на Алукард.
— Подкрепяме приятели, а?
Тя сви рамене:
— Проучваме противници.
— Ясно…
Тийрън я огледа изпитателно. Или неодобрително. Беше трудно да го разчете човек, но
Лайла го харесваше. Не просто защото не се опитваше да я спре, а понеже позволяваше да му
задава въпроси — очевидно не вярваше в защитни стратегии чрез държане на тъмно.
Предишния път ѝ довери трудна задача, сега пазеше тайната ѝ и я оставяше да избира свой
път при всяко разклонение на съдбата.
Лайла кимна към кралската ложа.
— Принцът изглежда харесва тази надпревара — пробва се тя, докато долу на арената
Ото на косъм избегна удар. — Но кой е фароанецът?
— Лорд Сол-ин-Ар — отвърна Тийрън. — По-големият брат на краля.
Девойката се намръщи.
— Да си по-голям не те ли прави автоматично __________крал?
— Във Фаро наследникът на короната не се определя по реда на раждането, а от
жреците. Лорд Сол-ин-Ар няма магически способности. Следователно не му се полага да
стане крал.
Лайла ясно долови неприязънта в гласа на Тийрън, но не разбра дали се отнася за Сол-
ин-Ар, или за жреците, счели го за недостоен.
Тя не се връзваше на глупостите, че магията разделяла силните от слабите и слагала
един вид духовни присъди. Не, твърде много ѝ приличаше на пръст на съдбата, а Лайла не
вярваше никак в нея. Човек сам избира пътя си. Или си проправя нов. Попита:
— И откъде знаете толкова много?
— Прекарал съм живота си в изучаване на магията.
— Не знаех, че говорим за магия.
— Говорехме си за хората — уточни жрецът, без да откъсва поглед от двубоя, — и те са
най-разнообразният и най-важният компонент в уравнението на магията. Самата магия е, в
крайна сметка, константа — чист и постоянен източник, като водата. Хората и оформения от
тях свят са проводниците на магията, определят природата ѝ, оцветяват енергията ѝ, както
боята прави с водата. Сред всички тъкмо ти би трябвало да си в състояние да видиш как
магията се променя в ръцете на хората. Тя е стихия, която се поддава на извайване. Що се
отнася до интереса ми към Фаро и Веск, Арнеската империя е огромна. Не обхваща обаче
целия свят и последния път, когато си дадох труда да проверя, магия се вихреше и отвъд
границите ѝ. Радвам се на „Есен таш“ дори и само като напомняне, а и за шанса да видя как
се отнасят към магията в другите земи.
— Надявам се, имаш всичко това записано нейде в катакомбите — подхвърли Лайла. —
За бъдните поколения и тъй нататък.
Той почука слепоочието си.
— Държа го на сигурно място…
Крадлата изсумтя. Отново съсредоточи вниманието си върху Сол-ин-Ар. Носеха се
слухове, а моряците са най-големите клюкари.
— Истина ли е онова, което се говори?
— Няма как да знам, мастър Елсор. Не надавам ухо.
Тя се съмняваше жрецът да е и наполовина тъй наивен, както изглеждаше.
— Лорд Сол-ин-Ар наистина ли желае да свали брат си и да започне война?
Тийрън положи длан на рамото ѝ, а хватката му се оказа изненадващо здрава.
— Гледай да си държиш езика зад зъбите — изсъска той тихо. — Твърде много уши
слухтят за подобни безгрижно подхвърлени забележки.
Двамата догледаха срещата в мълчание. Не продължи дълго.
Като същински светлинен проблясък, със засиял на слънцето шлем, Алукард се шмугна
зад една канара и изникна от другата ѝ страна. Лайла гледаше, очарована, как той вдига ръце
и пръстта, стисната здраво в хватката му, полита напред.
Ото разтегли огъня около себе си като черупка, прикри се и отпред, и отзад, и отстрани.
Добър ход, само дето очевидно не бе в състояние да вижда през пламъците, затова не
забеляза кога земната стихия промени посоката си и полетя във въздуха, събра се на буци,
преди да падне… И не просто тупна, а рухна със замайваща мощ. Зрителите затаиха дъх, а
весканецът твърде късно вдигна глава. Стрелна длани към небето и огънят се издигна с тях,
но не достатъчно бързо — три от снарядите улучиха целта си и се сблъскаха с рамото,
бицепса и коляното му достатъчно силно, за да строшат плочките на бронята.
Двубоят приключи в изблик от светлина.
Служител на игрите — жрец, съдейки по бялата му роба — вдигна златен пръстен към
устните си и изрече:
— Алукард Емъри продължава!
Тълпата избухна в аплодисменти и Лайла вдигна глава към кралската ложа, но принцът
бе изчезнал. Озърна се, ала вече знаеше, че и Тийрън си е отишъл. От централната арена
зазвучаха тръби. Девойката видя и Джинар да продължава. Огледа списъка за следващото
противоборство на централната арена.
Тас-он-Мир, гласеше горното име, а под него: Камеров.
Магията кипеше в кръвта на Кел, а тълпата крещеше на арената над него. Светии, нима
жителите на Червения Лондон бяха надошли до последния човек, за да гледат встъпителните
битки?
На излизане от срещата си Джинар го подмина в тунела. Нямаше вид дори да се е
препотил.
— Фал шас! — подвикна сребърноокият магьосник, докато смъкваше последните части
от бронята си. Ако се съди по вида ѝ, бяха строшени само три плочки.
— Ренса тав — отвърна Кел механично, а гърдите му тръпнеха от нервна енергия.
Какви ги вършеше? Какво правеше тук? Всичко това беше грешка… ала мускулите и костите
още го сърбяха за битка и отвъд тунела чуваше публиката да скандира името му: Камеров!
Камеров! Камеров! — и макар да не беше неговото, изстреля нова огнена вълна през вените
му.
Краката му го водеха напред по своя воля, право към изхода от тунела към очакващите го
двама пажове. Помежду им имаше маса.
— Запознати ли сте с правилата? — попита първият.
— Подготвен, доброволец и в добро здраве ли сте? — попита вторият.
Кел кимна. Бе гледал достатъчно турнирни състезания, за да знае как стават нещата, а
Рай бе настоял да преговорят всеки елемент поотделно, просто за всеки случай. В течение на
турнира правилата щяха да се променят, за да позволят провеждането на по-дълги и трудни
сблъсъци. С времето „Есен таш“ щеше да стане доста по-опасен — и за Кел, и за Рай. Но
встъпителните битки бяха предвидени да отсеят добрите от много добрите и умелите от
майсторите.
— Вашата стихия? — подкани го първият паж.
На масата имаше набор стъклени сфери — точно такива Кел бе използвал, за да се опита
да учи Рай на магия. Всяка съдържаше стихия — тъмна пръст, оцветена вода, цветен прах, за
да придаде форма на вятъра, и, в случая с огъня — шепа масло за запалването на пламъка.
Кел плъзна длан над сферите, докато се опитваше да реши коя да вземе. Като антари,
притежаваше способност да върти всяка стихия. Като Камеров се налагаше да избира. Спря
се на сферата, съдържаща вода. Бе оцветена в буйно яркосиньо, та да стане видима за
зрителите, щом се развихри на арената.
Двамата пажове се поклониха и Кел излезе на открито, понесен напред на вълна от
глъчка. Присви очи през визьора си. Зимният ден беше слънчев. Студът хапеше, но
светлината бе ярка и се отразяваше от пилоните на арената и металните нишки в знамената,
които се вееха от всички посоки. Лъвовете върху флага на Кел му смигаха отвсякъде, а
сребърносинята спирала на Тас-он-Мир изпъкваше на черния си фон (близначката ѝ, Тос-ан-
Мир, държеше обратния символ: черно на сребърносин фон).
Драмата и спектакълът винаги му се бяха стрували глупави отдалеч, но застанал тук, на
арената, а не горе на трибуните, Кел усети, че шоуто го грабва. Скандиращата приветствия
тълпа пулсираше от енергия, от магия. Сърцето му блъскаше гръмотевично, тялото му
копнееше за битката и той вдигна глава покрай зрителите към кралската платформа, където
Рай бе заел мястото си до краля и гледаше надолу. Погледите им се срещнаха и, макар
принцът несъмнено да не бе в състояние да види Кел през маската му, все пак усещането бе
за дръпната опъната струна помежду им.
Постарай се да не убиеш и двама ни.
Тас-он-Мир вече беше влязла на ринга. Носеше, като всички фароанци, цяло парче
нагънат плат, чиито дипли се губеха под бронята ѝ. Простият шлем по-скоро рамкираше
лицето ѝ, отколкото да го скрива, а сребърносините скъпоценни камъни грееха като капчици
пот на челото ѝ и надолу по бузите. С една ръка държеше сфера, пълна с червена пудра.
Вятърен маг. Мислите на Кел запрепускаха. Въздухът беше един от най-лесните елементи за
раздвижване и един от най-трудните за битка, но силата се отдаваше с лекота, а
прецизността — не.
Жрец в бяла роба се изправи на каменен подиум на най-ниската трибуна, за да отсъжда
срещата. Даде знак и двамата излязоха напред, кимнаха пред кралската платформа и сетне се
обърнаха с лице един към друг, всеки вдигнал своята сфера. Пясъкът в сферата на Тас-он-
Мир започна да се завихри, а водата на Кел плискаше лениво.
После или над стадиона падна тишина, или пулсът на младежа заглуши гълчавата — и
от тълпата, и от плющящите знамена, и от далечните отгласи от другите двубои. Сферите
паднаха и първият шум, достигнал ушите на Кел, беше кристалният звън от разбиването им
върху пода на арената.
В първия миг кръвта във вените на магьосника се забърза, а светът около него се забави.
После, също тъй внезапно, се раздвижи рязко. Вятърът на фароанката се издигна и започна
да се увива около нея. Тъмната вода се завъртя около китките на Кел, преди да се събере над
дланите му.
Фароанката замахна рязко и оцветеният в червено вихър се стрелна с мощ на същинско
копие. Кел отскочи тъкмо навреме да се измъкне от един удар, но пропусна втория, той се
блъсна в хълбока му, разби една плочка и окъпа арената в светлина.
Ударът изкара дъха на антари — той стрелна с поглед Рай в кралската ложа и го видя да
стиска креслото и зъбите си. На пръв поглед изражението му минаваше за концентрация, но
Кел знаеше какво представлява — ехо от неговата болка. Той се извини наум, сетне се гмурна
зад най-близката каменна канара и на косъм се изплъзна от трети удар. Претърколи се и се
изправи, благодарен задето бронята е предназначена да реагира само на нападения, не на
удари, причинени от носителя ѝ.
Високо горе Рай го възнагради с изпепеляващ поглед.
Кел се вгледа в двете езерца вода, все още витаещи над дланите му и си представи гласа
на Холанд да отеква над арената, преплетен с вятъра. Подигравателен.
Сражавай се!
Прикрит от скалата, той вдигна ръка и водната сфера над пръстите му започна да се
разплита на два потока, сетне на четири, на осем. Струите се стрелнаха по арената от
противоположни страни, изтъняваха все повече, превърнаха се на върви и сетне на нишки, и
се сплетоха в паяжина.
В отговор червеният вятър се усили, заостри се по подобие на неговата вода — дузини
бръсначи от вятър: Тас-он-Мир се опитваше да го измъкне от укритието. Кел трепна, когато
порив на вятъра поряза бузата му. Гласът на противничката му започна да се носи по въздуха
от дузина места. На зрителите навярно им се струваше, че „Камеров“ е принуден да се бие на
сляпо, но той усещаше фароанката — кръвта и магията пулсираха под кожата му и опъваха
нишките вода, докато ги стягаше здраво. Къде… къде… там. Той се завъртя и се хвърли не
настрани, а нагоре. Качи се на канарата и втората му сфера замръзна миг преди да напусне
лявата му ръка. Разцепи се, докато летеше към Тас-он-Мир, ала тя успя да призове щит от
вятъра си, преди отломките да я ударят. Но съсредоточена изцяло върху челната атака,
забрави мрежата от вода, която за част от секундата се превърна в леден блок зад нея. Удари
се в гърба ѝ и счупи три от защитните ѝ плочки.
С рухването на фароанката на четири крака, тълпата избухна, а водата се върна при Кел
и се уви около китките му.
Беше измама. Същата използва и за Холанд. Но, за разлика от антари, Тас-он-Мир не
остана на земята. Миг по-късно бе отново на крака, а червеният вятър плющеше около нея,
докато отърсваше строшените плочки.
Три отпадат, помисли си Кел. Остават още седем.
Усмихна се зад маската си и сетне и двамата противници се превърнаха в проблясъци от
светлина, вятър и лед.
Рай се вкопчи в подлакътниците на трона си.
Под него Кел се гмуркаше и изплъзваше под ударите на фароанката.
Дори като Камеров, пак беше невероятен. Обикаляше арената с поразителна грация,
едва докосваше земята. Рай бе виждал брат си да се бие само по сбивания и свади. Така ли бе
изглеждал, изправен срещу Холанд? Или срещу Атос Дейн? Или умението бе резултат от
месеците, прекарани в Купата, тласкан от демоните в главата му?
Кел сполучи с нов удар и принцът се пребори да потисне смеха си, предизвикан от
битката, от абсурдното им начинание, от съвсем истинската болка в хълбока му и защото не
бе способен да я спре. Не би я спрял, дори ако знаеше как. Имаше известна мяра контрол в
това да пуснеш юздите, да се предадеш.
— Магьосниците ни тази година са силни — сподели с баща си.
— Но не прекалено силни — уточни кралят. — Изборът на Тийрън е добър. Да се
надяваме жреците от Фаро и Веск да са сторили същото.
Рай сбърчи чело.
— Целият смисъл на игрите не е ли да покажем силата си?
Баща му го погледна осъдително:
— Никога не забравяй, Рай — наблюдаваш игра. С участието на трима силни, но равни
съперници.
— Ами ако някоя година Веск и Фаро играят с цел да спечелят?
— Тогава ще знаем.
— Какво ще знаем?
Кралят отново се загледа в двубоя.
— Че войната наближава.
На арената под тях Кел се претърколи, после се изправи. Тъмната вода кипеше и се
виеше около него, плъзна се под и около фароанската стена от въздух, преди да се удари в
гърдите на противничката му. Бронята се строши със светкавица под силата на сблъсъка и
тълпата избухна в аплодисменти.
Лицето на Кел бе скрито, но Рай знаеше, че се усмихва.
Фукльо, помисли си той, точно преди Кел да се приведе прекалено бавно и да пропусне
остър като нож порив на вятъра под защитата си, а ударът да се забие в ребрата му. Светлина
избухна пред очите на Рай и в черепа му, а дъхът му секна. Болката го изгори и той се опита
да си представи как я всмуква, изтегля я от Кел, и я поглъща в себе си.
— Пребледнял си — отбеляза кралят.
Принцът се отпусна в креслото си, оформено като трон.
— Добре съм.
И наистина беше. Болката му даваше усещането, че е жив. Сърцето му препускаше в
гърдите редом със сърцето на брат му.
Крал Максим скочи на крака и се озърна.
— Къде е Кел? — попита той. Имаше навика да изрича името твърдо и с тон,
преобръщащ стомаха на Рай.
— Сигурно е наблизо — отвърна той, свел поглед към двамата бойци на ринга. —
Очакваше турнира с голямо нетърпение. Пък и нали затова са Стаф и Хастра? Да му вървят
по петите?
— Взели са да се разхайтват при изпълнението на дълга си.
— Кога ще спреш да го наказваш? — сопна се Рай. — Не е единственият, стъпил
накриво.
Погледът на Максим се помрачи.
— И не той е бъдещият крал.
— Какво общо има короната с него?
— Всичко — рече баща му, наведе се съзаклятнически и понижи глас. — Да не смяташ,
че го правя от мъст? Или от злонамерено злонравие? Това трябва да се превърне в урок, Рай.
Народът ти ще греши, когато бъркаш ти и ще страдаш, когато народът страда.
— Повярвай ми — промърмори Рай, разтривайки ехото от болка в ребрата си, — аз
страдам.
Под тях Кел се приведе и се завъртя. Принцът виждаше наближаващия край на битката.
Фароанката не беше от класата на противника си — още от самото начало си личеше — и
движенията ѝ ставаха все по-бавни, а Кел само ускоряваше действията си и добиваше
увереност.
— Животът му наистина ли е в опасност според теб?
— Не за неговия живот се притеснявам — промърмори кралят. Но Рай знаеше колко
невярно е това признание. Или поне не съвсем искрено. Силата на Кел го превръщаше в
мишена. Веск и Фаро вярваха, че е благословен — съкровището на арнеската корона,
източникът на сила, правещ силна и империята. Беше легенда, според принца до голяма
степен поддържана от самия арнески трон, но в легендите се таи опасността някои хора да
ги приемат присърце. Сред тях привържениците на идеята за магията на Кел като пазител на
империята лесно биха стигнали до извода, че с елиминирането му могат да осакатят
кралството. Да добавим и идеите как с отвличането му силата на Арнес ще се прелее
другаде…
Но Кел не беше някакъв амулет… нали?
През детството им в лицето на антари Рай виждаше само свой брат. По време на
израстването им представата му се промени. В някои дни съзираше в него само мрак. В
други — бог. Не че някога би го споделил с Кел. Знаеше колко антари мрази представата, че
е избран от съдбата.
Според Рай имаше и по-лоши варианти.
Долу на арената Кел понесе нов удар и принцът усети стърженето на нерви по
протежение на ръката си.
— Наистина ли си добре? — притисна го баща му и Рай осъзна колко са побелели
кокалчетата му върху подлакътниците.
— Прекрасно се чувствам — заяви и преглътна болката, докато Кел нанасяше
финалните два удара един след друг и с тях приключи срещата. Тълпата избухна в овации,
фароанката мъчително се изправи на крака и кимна със сковани движения, преди да се
оттегли от ринга.
Кел насочи вниманието си към кралския балкон и се поклони ниско.
Рай вдигна ръка, приветствайки победата; силуетът в сребърно и бяло изчезна в тунела.
— Татко — заяви принцът, — ако не простиш на Кел, ще го изгубиш.
Не последва отговор.
Младежът се обърна към баща си, но кралят вече не беше там.
V
Всички намират чакането за най-лошата част. Лайла бе съгласна. До такава степен
всъщност, че рядко чакаше каквото и да било. Очакването оставя твърде много място за
въпроси и за съмнение. Отслабва решителността на човека. Вероятно по тази причина,
докато стоеше в тунела на западната арена в очакване на реда си, я връхлетя чувството, че
прави ужасна грешка.
Опасна.
Дръзка.
Глупава.
Луда.
Хорът от съмнения беше толкова силен, че дори ботушите ѝ отстъпиха крачка назад по
своя воля.
На един от другите стадиони тълпата започна да ликува след поредната победа за
Арнес.
Лайла отстъпи още крачка назад.
А после зърна флага — своя флаг — на трибуните и спря да отстъпва.
Аз съм Делайла Бард, помисли си тя. Пират, крадец, магьосник.
Пръстите ѝ запулсираха.
Пресякох границата между световете и превземах кораби. Сражавах се с кралици и
спасявах градове.
Костите ѝ завибрираха и кръвта ѝ препусна.
Единствена по рода си съм.
Фанфарите засвириха силно и заедно със зова им Лайла се застави да премине под
арката; сферата ѝ висеше в ръката. Сияйното масло плискаше в нея, готово да бъде запалено.
Веднага щом стъпи на арената, притесненията ѝ избледняха и вместо тях се появи
познатата тръпка.
Опасна.
Дръзка.
Глупава.
Луда.
Гласовете отново се надигнаха, но вече не бяха способни да я спрат. Очакването бе
свършило. Нямаше връщане назад и само този простичък факт правеше напредването по-
лесно.
Трибуните избухнаха в овации, щом Лайла стъпи на арената. От терасата стадионът
изглеждаше голям. Отдолу беше чутовен.
Тя огледа тълпата — имаше толкова много хора, толкова много очи я зяпаха! Като нощен
крадец, Лайла Бард знаеше, че да стоиш далеч от светлината, е най-сигурният начин да
оживееш. Но как да сдържи радостта си, когато се къпеше в насладата от най-великия си
номер? Да застане непосредствено пред жертвата, докато ѝ прибира парите от джобовете. Да
се усмихва, докато краде. Да я гледа в очите, да я предизвиква да прозре маскировката ѝ.
Защото най-добрите номера са онези, които врътваш не когато жертвата е обърнала гръб, а
докато те гледа.
И Лайла искаше да я видят.
Сетне обаче зърна весканката.
Сар стъпи на арената и прекоси с броени крачки огромното пространство, преди да
спре в средата. Изглеждаше неподвижна, все едно е израсла право от каменния под — жена с
размери на вековен дъб. Лайла никога не се бе смятала за ниска, но редом с весканката се
усети фиданчица.
Колкото са по-големи, помисли си тя, толкова по-тежко падат. Да се надяваме.
Поне плочките на бронята ѝ бяха съответно оразмерени, та предоставяха на Лайла по-
голяма мишена. Маската на Сар от метал и дърво изобразяваше някакъв звяр с рога, муцуна и
цепнатини вместо очи, през които сияеха сините очи на магьосницата. В шепа държеше
сфера, пълна с буци пръст.
Лайла стисна зъби.
Земята беше най-трудната стихия — почти всеки удар бе годен да счупи плочка — но я
даваха и в най-малко количество. Въздух имаше навсякъде — показател как огънят ти ще
гори, стига да успееш да го усучеш в нужната форма.
Сар се поклони и сянката ѝ надвисна над Лайла.
Флагът на весканката плющеше над тях — безоблачно синьо, белязано с едничко жълто
Х. Нашарена от буквата на Сар и ножовете на девойката, тълпата по трибуните
представляваше море от пресичащи се щрихи. Повечето бяха сребърни на черен фон, ала
крадлата предположи да имат по-малко общо със слуховете за уменията на Стасион Елсор,
отколкото с факта, че е от Арнес. Сред зрителите местните несъмнено щяха да бъдат
мнозинство. Точно в момента поддържаха своите по презумпция. Но Лайла щеше да има
възможност да си заслужи симпатиите им. Представи си цял стадион с черно-сребърни
знаменца.
Не скачай преди сянката си.
Подът на арената бе осеян с препятствия, канари, колони и ниски стени, направени от
същия тъмен камък, както и пода, така че съперниците изпъкваха на въгленовочерния фон.
Тръбите замлъкнаха и погледът на Лайла се насочи към кралската тераса, но не видя
принца. Там седеше само младеж със зелен плащ и корона от полирано дърво и сребърни
орнаменти — един от весканските гости — и мастър Тийрън. Девойката смигна и, макар
авен есен да не я виждаше, ярките му очи сякаш се присвиха неодобрително.
Над тълпата се възцари напрегната тишина и Лайла се обърна. На съдийската платформа
около арената видя мъж в бяла роба със златисто. Беше вдигнал ръка и за секунда тя се
почуди дали не призовава магия, но после се досети — просто бе въдворил тишина.
Сар вдигна сферата си напред, пръстта се надигна и затрополи вътре с нервна енергия.
Лайла преглътна и вдигна своята; маслото в нея се оказа притеснително спокойно.
Тигър, тигър, лумнал с мощ…
Тя се вкопчи в сферата и повърхността на маслото избухна в пламъци. Ефектът беше
впечатляващ, но нетраен — не и с толкова малко въздух вътре. Девойката не изчака — щом
мъжът в бяло започна да сваля ръка, разби сферата в земята и извиси експлозия от изгладнял
за въздух пламък. Силата му стресна Лайла и изненада публиката, която явно мислеше, че
всичко се прави в името на шоуто.
Сар също строши своята сфера между дланите си и изведнъж двубоят между тях
започна.
— Съсредоточи се! — скара ѝ се Алукард.
— Съсредоточавам се де — заяви Лайла, стиснала с две ръце сферата.
— Нищо подобно. Не забравяй, магията прилича на океан.
— Аха, да де — изсумтя тя. — Вълни.
— Когато вълните изминат известно разстояние — учеше я той, пренебрегнал
коментара ѝ, — те се наслагват. Когато се сблъскат, се гасят.
— Добре, значи искам да насложа вълна…
— Не — възрази Алукард. — Остави силата да тече през теб.
Еса се отърка в нея. „Острието“ се полюшваше леко по вълните. Лайла изпитваше
болка в ръцете, понеже беше принудена да ги държи във въздуха, по капка масло във всяка
шепа. Беше първият ѝ урок и тя вече се проваляше.
— Не се и опитваш.
— Върви в ада.
— Не се бори с магията. Не я насилвай. Бъди отворена врата.
— А с вълните какво стана? — промърмори Лайла.
Алукард не ѝ обърна внимание.
— Всички стихии в същността си са свързани — продължаваше той, докато тя се
мъчеше да призове огън. — Няма твърда граница между една и друга. Те съществуват в
общ спектър и се преливат помежду си. Важното е да намериш коя част от спектъра те
привлича най-силно. Огънят прелива във въздух, той прелива във вода, тя прелива в земя,
която прелива в метал, а той прелива в кост.
— И магия?
Той сбърчи чело, сякаш не я разбираше.
— Магията е във всичко.
Лайла размърда ръце, съсредоточи се в напрежението в пръстите си понеже
трябваше да се съсредоточи върху нещо. Тигър, тигър, лумнал с мощ… Нищо.
— Опитваш се твърде настъпателно.
Девойката изпъшка отвратена.
— Нали уж не се опитвам достатъчно старателно!
— Има равновесие. И хватката ти е прекалено силна.
— Дори не докосвам маслото.
— Докосваш го, разбира се. Но не използваш ръцете си. Упражняваш сила. Силата
обаче не е същото като воля. Ти си го сграбчила, а трябва просто да го гушнеш. Опитваш
се да контролираш стихията. А всъщност не това е начинът. По-скоро трябва да… водиш
разговор. Въпрос и отговор, зов и реакция…
— Чакай, все пак за вълни ли говорим, за врати или май за разговори?
— Стихията е способна да въплъти всичко, което си пожелаеш.
— Отвратителен учител си.
— Предупредих те. Ако не ти стига кураж…
— Млъкни. Съсредоточавам се.
— Не е възможно с поглед да изгориш магията, та да стане.
Лайла си пое уравновесяващ дъх. Опита се да се съсредоточи върху усещането за
огъня, представи си горещината по дланите си, но това не свърши работа. Накрая привлече
спомените за Кел, за Холанд, по какъв начин се променя въздухът при правенето на магии,
боцкането, пулсирането. Представи си как държи черния камък, призовава силата му,
вибрацията между кръвта и костите ѝ и нещо друго, нещо по-дълбоко. Нещо странно и
невъзможно, и същевременно съвсем познато.
Връхчетата на пръстите ѝ взеха да парят — не с горещина, а с по-странно усещане,
топло и студено, неравно и гладко, и живо.
Тигър, тигър, лумнал с мощ, прошепна тя беззвучно и миг по-късно огънят оживя в
дланите ѝ. Нямаше нужда да го вижда, за да знае, че се е получило. Усещаше го — не само
топлината, но и мощта, която витаеше под нея.
Официално Лайла бе станала магьосник.
Лайла продължаваше с опитите да пребори огъня в желана форма, когато първото кълбо
пръст на Сар — беше си направо камък — я цапна по рамото. Избликът светлина беше остър
и мимолетен, а плочката се счупи. Болката се задържа.
Не разполагаше с време за реакция. Нова буца се носеше устремно към нея и Лайла се
изплъзна от линията на обстрел на Сар, скри се зад близката колона, миг преди пръстта да се
разбие в нея и да се поръсят камъчета по пода на арената. Крадлата си мислеше, че има
време до следващата атака и продължи да обикаля колоната, подготви се за удар, ала
изведнъж в гърдите я улучи копие от пръст, което строши средната плочка. В резултат на
удара гърбът ѝ избумтя с брутална сила в канарата зад нея и още две плочки се разбиха,
докато тя пъшкаше и падаше на четири крака.
Четири плочки, изгубени за броени секунди!
Весканката се изкиска — басово и гърлено — и преди Лайла дори да успее да стане на
крака, да не говорим да се вземе в ръце, нова буца пръст я улучи в глезена, строши пета
плочка и я събори отново на колене.
Девойката се претърколи на крака със свирепи ругатни, а думите ѝ заглъхваха под
виковете, скандирането и плющящите знамена. Локвичка огън продължаваше да гори по
хлъзгавата от маслото арена. Лайла я побутна с волята си и прати огнена река към Сар. Тя
почти не докосна весканката, а горещината близна безполезно бронята. Крадлата изруга и се
гмурна зад поредната преграда.
Весканката ѝ отправи подигравка, но крадлата продължи да се крие.
Мисли, мисли, мисли!
Цял ден наблюдава двубоите и си води бележки кой как използва хватки и как ги
разиграва. Събра тайни, слабости в бронята на противниците, издайнически знаци в играта
им.
И научи нещо много важно.
Всички играеха по правилата. Е, поне доколкото Лайла беше наясно, те не бяха кой знае
колко, с изключение на очевидното — без докосване. Но тези съперници бяха досущ като
циркови артисти. Не играеха мръсно. Не се биеха, сякаш наистина имаше значение. Да,
разбира се, искаха да спечелят, искаха да спечелят славата и наградата, но не се биеха така,
сякаш животът им зависи от резултата. В двубоите им имаше твърде много пъчене и твърде
малко страх. Магьосниците се движеха с увереността, че ще иззвъни камбанка, ще свирне
свирка, срещата ще свърши и те ще си бъдат в безопасност.
Истинските битки не се развиват по този начин.
Делайла Бард никога не бе участвала в битка, която не е важна.
Стрелна поглед около арената и се взря в съдийската платформа. Жрецът беше отстъпил
назад и в края имаше място. Подиумът стърчеше над арената, но не с много. Лесно щеше да
се добере дотам.
Лайла привлече огъня плътно до себе си, готова за удар. Сетне се обърна, покатери се по
канарата и скочи. Успя, на косъм, а тълпата изрева изненадано, щом тя кацна на платформата
и се завъртя към Сар.
И — ясна работа — весканката се поколеба.
Не беше разрешено да нанасяш удари по тълпата. Но нямаше правило дали може да
стоиш пред хората. Този спечелен миг бе всичко, от което Лайла се нуждаеше. Сар не
атакува, ала крадлата го направи — комета от огън се изстреля и от двете ѝ длани.
Не се бори с нея, не я насилвай, бъди отворена врата.
Лайла обаче не се чувстваше отворена врата. Чувстваше се лупа, усилваща пламналата в
нея странна мощ и щом пресрещна огъня, силата ѝ се превърна в същински взрив.
Кометите се усукваха и извиха във въздуха, и се блъснаха в Сар от различни посоки.
Весканката успя да блокира едната. Другата се разби в хълбока ѝ и направи на пух и прах
трите плочки, наредени от бедрото до рамото.
Лайла се ухили с усмивката на идиот, а тълпата избухна в овации. Златен проблясък
привлече погледа ѝ. В някакъв момент принцът бе дошъл да гледа. Алукард стоеше на
трибуните под него, а на нивото ѝ съдията в бяло пристъпи напред. Преди да успее да обяви
фал, Лайла скочи от платформата обратно на канарата. За нещастие Сар се бе съвзела — и от
изненадата, и от удара — и щом кракът на девойката докосна ръба, снаряд от пръст се заби в
рамото ѝ, счупи шестата плочка от бронята ѝ и я събори долу.
Докато падаше, Лайла се извъртя с котешка грация и се приземи приведена.
Сар се стегна да нападне веднага щом ботушите на противничката ѝ стъпят на камъка,
затова крадлата изстреля огън още преди да се приземи. Метеорът подкоси прасеца на
весканката и строши нова плочка.
Четири на шест.
Елсор наваксваше разликата.
Претърколи се зад преграда, където да се съвземе, докато Сар изпъваше дебелите си
пръсти и пръстта, разпиляна по арената, потръпна и се събра обратно при нея.
Лайла забеляза голяма буца пръст, падна на колене и вкопчи пръсти в нея миг преди
невидимата сила на Сар да я овладее и дръпне достатъчно силно, за да привлече към себе си
стихията — а заедно с нея и неочаквания товар. Самозваният Елсор не изпускаше буцата, а
ботушите ѝ се суркаха по гладката каменна повърхност. Весканката я теглеше, без да го
осъзнава и така междувременно крадлата оставаше скрита зад различни препятствия.
Камъните, колоните и стените свършиха — и в мига щом Сар я видя, Лайла пусна топката
пръст, сега обвита в пламък. Буцата се понесе устремно, тласкана както от привличането,
така и от волята на крадлата, удари се в гърдите на чужденката и разби още две плочки.
Добре. Сега бяха наравно.
Сар нападна отново и Лайла се изплъзна без усилие — или поне имаше такова
намерение, но ботушът ѝ остана залепен за гладката повърхност, а тя погледна навреме, за да
види пласт земя, втвърден и тъмен — и вкопчен в камъка. Зъбите на Сар проблеснаха, когато
тя се ухили зад маската си, и Лайла успя само да вдигне ръце, колкото да блокира следващата
атака.Плочките по корема, бедрото и коляното ѝ се строшиха, а болката отекна в тялото ѝ
сякаш е невидим метроном. Крадлата вкуси кръв и се помоли само да си е прехапала езика.
Намираше се на една плочка разстояние да загуби цялата проклета схватка, а Сар се готвеше
да удари отново и пръстта, приковала ботуша ѝ, продължаваше да я държи здраво.
Лайла не успяваше да освободи крака си, а огънят ѝ, разпилян по цялата арена, гаснеше
заедно с шансовете ѝ. Сърцето ѝ препускаше, главата ѝ се въртеше, а гълчавата на зрителите
удави всичко, когато последната атака на Сар се стовари върху ѝ.
Нямаше смисъл да блокира. Девойката вдигна ръце и горещина разлюля въздуха, докато
придърпваше останките от огъня като щит пред себе си.
Защити ме, помисли си, изоставила поезията и заклинанията в полза на простотата.
Не очакваше да проработи.
Но се получи.
Вълна енергия се спусна по ръцете ѝ, пресрещна слабия пламък и миг по-късно огънят
избухна пред нея. Стена от пламък се извиси, раздели арената и превърна Сар в сянка на
отсрещната страна, а нападателната ѝ буца пръст изгоря на пепел.
Лайла се ококори иззад маската си.
Не се случваше да говори на магията, не и пряко. Ругаеше я, разбира се, сърдеше ѝ се и
задаваше порой реторични въпроси. Но никога не я бе командвала — не и както Кел правеше
с кръв. Не като подхода му към камъка, преди да открие цената.
Ако огънят си имаше цена, поне за момента не я усещаше. Пулсът ѝ препускаше в
главата, мускулите я боляха, а мислите ѝ се вихреха и стената от огън гореше весело пред
нея. Огънят близна протегнатите ѝ пръсти, горещината докосна кожата ѝ, но така и не се
задържа достатъчно дълго, за да я изгори.
Лайла не се опита да бъде нито вълна, нито врата. Просто побутна — не със сила, а с
воля — и стената от огън се стрелна напред. Насочи се към Сар. На крадлата ѝ се стори, че
всичко това отнема цяла вечност. Не разбираше защо весканката стои неподвижна — не и
докато времето не се върна отново на фокус и тя не осъзна: появата на стената и
преобразуването ѝ бяха въпрос на един миг.
Огънят се усука около себе си — все едно кърпичка, прекарана през юмрук — и се
стрелна към Сар, сгъстяваше се, набираше мощ и горещина, и скорост.
Весканката имаше много качества, но не беше бърза — не колкото Лайла и определено
не колкото огъня. Вдигна ръце, ала не успя да блокира порива. В изблик от светлина той
разби всички останали плочи по предницата ѝ.
Тя се олюля заднешком. Дървената част на маската ѝ бе овъглена и най-сетне
вкоравената пръст около крака на Лайла се пропука и я освободи.
Двубоят приключи.
Тя спечели.
Коленете на Лайла поддадоха, но тя се пребори с необходимостта да седне върху
студената каменна повърхност.
По шията ѝ струеше пот, дланите ѝ бяха ожулени до кръв. Главата ѝ бучеше от енергия и
тя знаеше — щом възбудата спадне, всичко ще я боли адски, ала точно в момента се
чувстваше невероятно.
Неуязвима.
Сар се изправи на крака, пристъпи към нея и протегна ръка. При ръкуването дланта на
Лайла се изгуби в нейната. После весканката изчезна в тунела, а крадлата се обърна към
кралската платформа, за да се поклони на принца.
Церемониалното ѝ изпълнение пресекна по средата, защото до рамото на Рай зърна Кел
— задъхан и зачервен. Лайла успя да довърши поклона, положила длан върху сърцето си.
Принцът ѝ изръкопляска. Кел само наклони глава. После прислужници изведоха състезателя
от арената под съпровода на вълна от възторжени викове и безконечното „Стасион! Стасион!
Стасион!“.
Лайла пресече арената с бавна, отмерена крачка и избяга в тъмния тунел.
Там падна на колене и се смя, докато я заболяха гърдите.
VI
— Страхотен двубой изпусна — обяви Рай. Стасион Елсор бе изчезнал и стадионът
започна да се опразва. Първият ден бе приключил. От трийсет и шестима останаха
осемнайсет и утре осемнайсетимата щяха да намалеят на деветима.
— Съжалявам — отвърна Кел. — Бях зает.
Рай преметна ръка през раменете на брат си и направи гримаса.
— Налагаше ли се да пропускаш онзи последен удар? — прошепна; глъчката на тълпата
погълна репликата му.
Кел сви рамене. Оправда се:
— Исках да дам на хората зрелище… — но се усмихваше.
— По-добре скрий тази усмивка — порица го Рай. — Ако някой те види да грееш така,
ще си помисли, че си се побъркал.
Магьосникът се постара да наложи на лицето си обичайното печално изражение, но не
успя. Не беше в състояние. За последно се беше чувствал толкова жив, когато го преследваше
убиец.
Боляха го поне дузина ударени места. Изгуби шест плочки, а фароанката — десет. Да
ползва само една стихия се оказа далеч по-трудно, отколкото си мислеше. А иначе оставяше
границите между многото стихии да се размият, черпеше от която имаше нужда и бе спокоен
— стига само да призове някоя и тя ще му отвърне. Накрая на срещата половината му
внимание бе заето само да не наруши правилата.
Но успя!
Рай отпусна ръка и кимна към арената, където се бе сражавал арнеският магьосник.
— Този тук като нищо ще накара останалите сериозно да се поизпотят.
— Мислех, че шансовете са на страната на Алукард.
— О, още е така. Но този тук е голяма работа. Трябва да гледаш следващия му двубой,
ако успееш да отделиш време.
— Ще си проверя графика.
Някой си прочисти гърлото.
— Ваше Височество? Мастър Кел?
Беше Толнерс, охраната на Рай. Изведе ескорта им извън стадиона и по пътя към
двореца Стаф се нареди зад тях. Бе минал само час от измъкването на Кел, но той се
чувстваше друг човек. Стените не го задушаваха и дори погледите не го притесняваха
толкова.
Така хубаво му беше на арената! Възбудата вървеше ръка за ръка със странно облекчение,
отпускане в крайниците и гърдите — като заситена жажда. За първи път от месеци бе в
състояние да разпусне силата си. Не докрай, разбира се, и всеки миг остро бе осъзнавал
необходимостта от дискретност, прикритие, ала все пак беше нещо. Нещо, от което ужасно се
нуждаеше.
— Ще дойдеш тази вечер, нали? — напомни Рай, докато изкачваха стълбите към
тронната зала. — На бала?
— Още един ли ще има? — въздъхна Кел. — Не ти ли омръзва?
— Политиката е изтощителна, но компанията току-виж да се окаже приятна. А и не
мога до безкрай да те крия от Кора.
— Говори ми за изтощение… — промърмори антари, когато стигнаха техния етаж.
Спря пред спалнята си, а Рай продължи към вратите със златно инкрустирано „Р“ в дъното.
— Какви жертви правим само — подвикна принцът през рамо.
При изчезването му Кел забели очи. Вдигна ръка към своята врата и спря. На китката му
бе започнала да разцъфтява синина, усещаше как под дрехите се оцветяват и други места,
където бе получил удари.
Направо нямаше търпение за утрешното състезание!
Отвори решително вратата и вече си събличаше палтото, когато видя краля: стоеше до
вратата на терасата, загледан през заскреженото стъкло. Радостта на Кел се изпари.
— Сир — обади се колебливо.
— Кел — отвърна Максим вместо поздрав. Съсредоточи се върху застаналия до вратата
Стаф. — Изчакай навън, ако обичаш. — А на Кел подхвърли: — Седни.
Младежът се отпусна на кушетката, внезапно усети синините си не толкова като победи,
колкото като предатели.
— Някакъв проблем ли има? — попита, щом останаха насаме с Максим.
— Не — отвърна кралят. — Но си мислех какво каза сутринта.
Тази сутрин ли? Че тя беше на години разстояние.
— За какво, сир?
— За близостта ти до Рай по време на „Есен таш“. При толкова много чужденци,
препълнили града ни, бих предпочел да си стоиш в двореца.
Сърцето на Кел се сви.
— Нещо лошо ли съм направил? Наказвате ли ме?
Крал Максим поклати глава.
— Не го правя, за да те накажа. Правя го, за да защитя Рай.
— Ваше Величество, аз защитавам сина ви. Ако има нещо, което…
— Рай обаче не се нуждае от защитата ти — прекъсна го кралят. — Вече не.
Единственият начин да го опазим е, като опазим теб…
Устата на Кел пресъхна.
— Хайде, Кел — продължи Максим, — не е редно да си чак толкова недоволен. Не те
видях на турнира цял ден.
Кел поклати глава.
— Не в това е въпросът. Просто…
— Централната арена се вижда от дворцовите тераси. И от тук можеш да наблюдаваш
схватките… — Кралят постави на масата златен пръстен с размера на дланта си. — Дори и
да ги слушаш.
Кел отвори уста, но възраженията застинаха на езика му. Преглътна и сви юмруци.
— Много добре, сир — изправи се. — И на баловете ли ми е забранено да присъствам?
— Не — отвърна кралят, пренебрегвайки жлъчта в гласа на антари. — Следим кой идва
и кой си тръгва. Не виждам причина да те спирам от танците, стига да внимаваш. Освен това
не бихме желали гостите ни да се чудят къде си.
— Разбира се — промърмори Кел.
Щом кралят си тръгна, той отиде до малката ниша в главната спалня и затвори вратата.
Свещите на рафтовете по стените пламнаха и на тяхната светлина разгледа вратата, чиито
дъски бяха белязани с дузина символи — всеки един — портал към друго място в Лондон.
Беше толкова лесно да си отиде. Нямаше начин да го държат тук мимо волята му. Кел извади
ножа си и резна плитка драскотина на ръката си. Допря пръсти до раната, натопи ги в
избилата кръв и, вместо да нарисува съществуващ символ, начерта нов на чисто място —
вертикална черта с две хоризонтални стрелки; горната сочеше надясно, а долната — наляво.
Тази сутрин същия символ направи в шатрата на Камеров.
Не възнамеряваше да пропусне турнира, но ако една лъжа щеше успокои тревогите на
краля, така да бъде. Що се отнася до нарушаването на доверието, то нямаше значение.
Максим не му се доверяваше вече от месеци наред.
Кел се усмихна мрачно на вратата и отиде да се присъедини към брат си.
VII
Белият Лондон
Ожка стоеше под дърветата и бършеше кръвта от ножовете си.
Сутринта патрулира по улиците на Косик, старият ѝ привичен квартал. Бунтовете все
още лумваха като пожар в суха нива. Холанд я предупреди да го очаква, защото промяната
винаги носи вълнения, но Ожка не прощаваше лесно като него. Остриетата ѝ улучваха
гърлата на предатели и неверници и посичаха несъгласните един по един. Те не заслужаваха
да са част от този нов свят.
Ожка прибра оръжията си и дълбоко си пое дъх. Дворцовият парк, навремето гора от
статуи, сега беше пълен с дървета и всички те цъфтяха, напук на зимния студ. Откакто Ожка
се помнеше, светът ѝ миришеше на пепел и кръв, но сега ухаеше на свеж въздух и паднали
листа, на гори и беснеещи пожари, на живот и смърт, на сладост и влага, на чисто, на
обещание, на промяна, на сила.
Протегна ръка към най-близкото дърво, положи разперена длан на ствола му и усети
пулс. Не знаеше дали е нейният, на краля или на дървото. Холанд ѝ беше споменал за пулса
на света и че щом магията се държи както се полага, тя принадлежи на всички и на никого,
на нищо и на всичко. Беше споделена.
Ожка не го разбираше, а ѝ се искаше.
Кората беше груба. Откърти парченце с нокът и с изненада откри отдолу дървесина,
прошарена със сребърните нишки на магическа мрежа. Над главата ѝ извряска птица и Ожка
се приближи, но преди да успее да проучи дървото, усети гореща пулсация зад окото си, а
гласът на краля забръмча в главата ѝ, звучен и приветлив.
Ела при мен, рече той.
Ожка отлепи длан от дървото.
Изненада се да завари краля си самичък.
Холанд седеше приведен на трона, отпуснал лакти на коленете и свел глава над
сребърна купа, по чиято повърхност кипяха валма дим. Ожка затаи дъх, щом проумя —
кралят се намираше насред заклинание. Дланите му бяха вдигнати от двете страни на купата,
лицето му — маска на съсредоточаване. Устата му наподобяваше тънка черта, но и в двете му
очи се виеха сенки, усукваха се през черното на лявото, преди да се пързулнат в зеленото на
дясното. Сенките бяха живи и се плъзгаха през очите му като дима в купата, увиващ се около
нещо, невидимо за Ожка. В мрака проблясваха като светкавици линии светлина, кожата на
жената-боец настръхна от силата на магията, преди заклинанието да свърши, въздухът около
нея потрепери и всичко застина.
Кралят свали длани от купата, но едва след няколко дълги секунди, през които мракът се
оттегли от дясното му око и остави бляскав изумруд след себе си.
— Ваше Величество — обади се Ожка предпазливо.
Той не вдигна глава.
— Холанд!
Чул името си, кралят се размърда. За миг двуцветният му поглед продължи да ѝ се
струва странно празен, фокусът му — много далеч, сетне в очите му се появи осъзнаване и тя
усети как тежестта на вниманието му се отпуска върху нея.
— Ожка — отвърна Холанд с гладък звънлив глас.
— Призовахте ме.
— Така е.
Той се изправи и посочи пода до подиума.
Едва тогава тя видя труповете.
Бяха два, сметени встрани като боклук и, честно казано, не приличаха толкова на
трупове, колкото на спаружени купчини плът, изпепелена до черно по рамка от кости, с тела,
сгърчени от болка, а остатъците от дланите им бяха вдигнати към остатъците от гърла.
Единият изглеждаше много по-зле от другия. Ожка не беше сигурна какво им се е случило.
Колебаеше се дали иска да знае. Но се чувстваше задължена да попита. Въпросът се
изтърколи, а гласът ѝ разкъса тишината.
— Проби — отвърна кралят, почти под нос. — Бърках. Смятах нашийника за твърде
силен, но не е. Просто хората тук са твърде слаби.
Ужас като студена тръпка заля Ожка, щом вниманието ѝ се насочи отново към
сребърната купа.
— Нашийник ли?
Холанд бръкна в купата — за миг нещо в нея сякаш се дръпна, устоя на движението, но
кралят беше упорит — и по кожата му се разля сянка, плъзна се нагоре по пръстите, по
ръцете, по китките, превърна се в чифт черни ръкавици, гладки и здрави, повърхността им
беше фино нашарена със заклинания. Защита от онова, което дебнеше в мрака.
От дълбините на сребърната купа кралят извади нашийник от тъмен метал, с панти от
едната страна, с гравирани и вдълбани по повърхността символи. Ожка се опита да ги
разчете, ала погледът ѝ все се плъзгаше, неспособен да се хване за тях. Пространството в
кръга поглъщаше светлина и енергия, а въздухът вътре избеляваше, обезцветяваше се и
изтъняваше като хартия. Имаше нещо нередно в металния нашийник — нередно по начин,
който усукваше света около него, и тази бъркотия дразнеше сетивата на Ожка, от нея ѝ се
гадеше и ѝ призляваше.
Холанд завъртя устройството в ръкавиците си, сякаш проучваше майсторски изработен
предмет. Каза:
— Искам да е достатъчно здраво.
Ожка се осмели да пристъпи напред.
— Призовахте ме — повтори, стрелкайки поглед между труповете и краля.
— Да — той вдигна очи към нея. — Трябва да разбера дали работи.
Страхът я изпълни цялата — старата, позната захапка на паниката, но тя не ѝ се поддаде.
— Ваше Величество…
— Вярваш ли ми?
Ожка се напрегна. Доверие? Доверието трудно се печелеше в свят като техния. Свят,
където хората гладуват за магия и убиват за сила. Ожка бе останала жива тъй дълго
благодарение на остриетата, номерата си и първичната недоверчивост. Вярно, сега всичко се
променяше благодарение на Холанд, но страхът и предпазливостта все още шептяха
предупреждения.
— Ожка — той я огледа спокойно с очи от изумруд и мастило.
— Вярвам ви — измъчено изплю думите тя, превърна ги в истина, преди да успеят да
избягат обратно в гърлото ѝ.
— Тогава ела тук — Холанд вдигна нашийника, все едно е корона и Ожка се дръпна
неволно. Не. Беше си заслужила мястото до него. Заслужи мощта си. Прояви достатъчно сила
да преживее прехвърлянето, изпитанието. Доказа се достойна. Магията под кожата ѝ
почукваше в ясен и равномерен ритъм. Не беше готова да я откаже, да я предаде и да се върне
обратно към състоянието на обикновен главорез. Или по-лошо, помисли си, загледана в
телата.
Ела тук.
Този път заповедта отекна през главата ѝ и звънна в мускули, кости, магия.
Краката на Ожка се раздвижиха — крачка, втора, трета — и тя застана право пред краля.
Пред нейния крал. Той ѝ беше дал толкова много, а още не бе поискал дела си. Няма печалба
без своя цена. Тя трябваше да му се отплати в подвизи, в кръв. Ако така щеше да върне дълга
— все едно какво предстоеше да се случи — тогава тъй да бъде.
Холанд поднесе нашийника към нея. Ръцете му бяха така стабилни, погледът — толкова
твърд. Навярно тя трябваше да сведе глава, но вместо това го гледаше в очите и там откри
равновесието си, откри силата. Там се почувства сигурна.
А после металът се затвори около врата ѝ.
Първо усети острия студ на метал върху кожа. Изненада, но не и болка. Сетне студът се
заостри като нож. Пропъхна се под кожата ѝ, разкъса я, магията се лееше като кръв от
раните.
Ожка изпъшка и рухна на колене, ледът избухна в главата ѝ и надолу по гърдите,
замръзнали остриета се врязваха между мускули и плът, кост и костен мозък.
Студ. Ръфаше и разрязваше… и после изчезна.
А подир него не остана нищо.
Ожка се преви, вкопчила безсилни пръсти в металния нашийник, и заскимтя
животински. Светът изглеждаше крив — изсветлен и изтънял, и празен — и тя се чувстваше
отрязана от него, от себе си, от краля си.
Все едно бе загубила крайник — болката липсваше, ала усещането бе същото; толкова
рязко ѝ отрязаха жизненоважен орган, че още усещаше празнотата, мястото му зееше
незапълнено. После осъзна какво преживява. Загубата на сетиво. Като зрението, като слуха,
като осезанието.
Магията.
Не долавяше бръмченето ѝ, не усещаше силата ѝ. Беше навсякъде, постоянно
присъстваше от костите ѝ до въздуха около тялото ѝ, а сега внезапно, ужасяващо… бе
изчезнала.
Вените на ръката ѝ бяха започнали да изсветляват от черно до бледосиньо и в
отражението на лъснатия каменен под виждаше тъмния знак на кралския белег да отстъпва
по челото и бузата ѝ, да се оттегля и накрая не остана и петънце в жълтите ѝ очи.
Ожка беше гневлива по рождение — бързо избухваше, силата ѝ кипеше заедно с
настроението. Но сега, разкъсвана от паника и страх, не усети нищо да се надига редом с тях.
Не успяваше да овладее треперенето си, не беше по силите ѝ да се измъкне от шока, ужаса и
страха. Беше слаба. Празна. Плът и кръв, и нищо повече. И беше ужасно.
— Моля те — прошепна тя към пода на тронната зала, а Холанд стърчеше, вгледан в нея.
— Моля те, кралю. Винаги… съм била… вярна. Винаги… вярна. Моля те…
Холанд коленичи до нея, стисна брадичката ѝ в ръкавицата си и я вдигна нежно нагоре.
Тя виждаше магията да се вихри в очите му, но не беше в състояние да я усети в допира му.
— Кажи ми — нареди той, — какво чувстваш?
Думите ѝ се изтръгнаха с потръпване:
— Не мога… да почувствам… нищо.
При това твърдение кралят се усмихна мрачно.
— Моля — прошепна Ожка, намразила думата. — Ти ме избра…
Палецът на краля погали брадичката ѝ.
— Избрах те — той плъзна пръсти надолу по шията ѝ. — И държа на теб.
Миг по-късно нашийникът изчезна.
Ожка простена, а магията блъвна обратно като въздух в зажаднелите ѝ вени. Желана
болка, ярка и живописна, и животворна. Тя облегна глава на студения камък.
— Благодаря — прошепна, загледана как белегът си проправя път през окото ѝ, през
челото и по бузата. — Благодаря!
Нужни ѝ бяха няколко дълги секунди, за да се изправи на крака, но се насили да стане,
докато Холанд връщаше ужасния нашийник в сребърната купа, а ръкавиците се стопиха от
пръстите му в сенките около метала.
— Ваше Величество — промълви Ожка, намразила треперенето на гласа си. — За кого е
нашийникът?
Холанд поднесе пръсти към сърцето си с неразгадаемо изражение.
— За стар приятел.
Ако това е за приятел, помисли си тя, какво ли прави Холанд на враговете си?
— Върви — заповяда ѝ кралят и се върна на трона. — Възстанови си силите. Ще ти
трябват.
IX
Преди сблъсъка
I
Когато на следващия ден Лайла се събуди, ѝ отне известно време да си спомни къде е и,
по-важното, защо всичко я боли.
Спомни си как се прибра в стаята на Елсор предишната вечер и устоя на желанието да
рухне на леглото му с все дрехите. Успя някак си да се преоблече в своите и да стигне до
стаята си в „Лъкатушния път“, макар да не помнеше по-голямата част от пътешествието.
Утрото вече бе в разгара си. Лайла не бе в състояние да си спомни кога бе спала толкова
дълго или тъй дълбоко. От съня не се ли очаква да те накара да се чувстваш отпочинал? Само
я беше изморил още повече.
Ботушите ѝ бяха заклещени под нещо, което се оказа котката на Алукард. Не знаеше как
тварта е проникнала в стаята ѝ. Не я и беше грижа. Котката също не даваше вид да се
притеснява. Едва помръдна, когато Лайла си освободи крака и седна.
Тялото ѝ възрази в хор.
Не изпитваше просто умора и напрежение от двубоя — беше се въвличала в тежки
схватки и преди, но не бе оставала с такова усещане. Би го сравнила единствено с
последиците от употребата на черния камък. Ефектите на камъка бяха изцеждащи и
внезапни, докато това изтощение беше по-незабележимо, но дълбоко. Доказателство, че
магията не е неизчерпаем източник.
Лайла се смъкна от леглото, преглътна мъчителното си стенание и се благодари за
празната стая. Съблече се възможно по-внимателно и простена при вида на синините,
наченали да разцъфтяват по гърдите ѝ. Мисълта днес да се сражава отново я накара да
потръпне, ала идеята донякъде я въодушевяваше. Макар и твърде малко.
Опасна.
Дръзка.
Глупава.
Луда.
Думите започнаха да ѝ се струват по-скоро повод за гордост, не удари под пояса.
Голямата зала на долния етаж беше почти празна и тя забеляза Алукард на маса до
стената. Изтътри ботуши през залата на пивницата, стигна до него и се просна на най-
близкия стол.
Той преглеждаше документи и не вдигна очи, когато Лайла отпусна глава на масата с
тихо тупване.
— Не си ранобудна птичка, а?
Тя изръмжа нелюбезно. Той ѝ наля чаша силен черен чай, чиято пара ухаеше на
подправки.
— Тъй безполезна част от деня — отбеляза девойката, надигна се измъчено и взе
чашата. — Не става за спане. Не става и за крадене.
— В живота има и други неща.
— Какви например?
— Хапване. Пийване. Танци. Снощи пропусна страхотен бал.
Самата мисъл я накара да простене. Беше прекалено рано да си представи как се изявява
в ролята на Стасион Елсор на арената, да не говорим в двореца.
— Те да не празнуват всяка нощ?
— Ако щеш вярвай, някои хора са дошли на турнира именно заради баловете.
— Не им ли писва всичко… — тя махна с ръка, сякаш да обедини света с този жест.
Всъщност за целия си живот бе присъствала само на един бал, а онази нощ започна с
демонска маска и разкошна нова куртка, които до края на вечерта се оказаха покрити с
кръвта на принца и прахоляка от вкаменените останки на чужда кралица.
Алукард сви рамене и ѝ поднесе сладкиш.
— Сещам се и за по-неприятни начини да изкараш нощта…
Лайла взе лакомството и отхапа крайчето.
— Все забравям, че си част от онзи свят.
Погледът му се вледени.
— Не съм.
Закуската подейства съживяващо: зрението ѝ започна да се фокусира и същевременно
вниманието ѝ се ограничи до книжата в ръцете му. Копие от схемата на турнира,
осемнайсетте победители вече подредени в девет нови реда. Лайла се бе почувствала толкова
изморена, че дори не провери.
— Как изглежда положението днес?
— Е, аз ще имам удоволствието да се изправя срещу един от най-старите си приятели,
да не споменавам и най-добрия вятърен маг, когото познавам…
— Джинар? — попита Лайла, внезапно заинтригувана. Двубоят щеше да е страхотен.
Алукард кимна мрачно.
— А ти ще се срещнеш… — прокара пръст по страницата. — С Вер-ас-Ис.
— Какво знаеш за него?
Алукард сбърчи чело.
— Съжалявам, да не ме бъркаш със съюзник? Доколкото ми е известно, в схемата сме от
противоположни страни.
— Стига де, капитане. Ако загина, ще трябва да си търсиш нов крадец.
Изтърси всичко това, преди да си спомни, че вече беше загубила мястото си на борда на
„Среднощно острие“. Опита повторно.
— Хитряшкото ми бръщолевене е уникално. Наясно си колко ще ти липсва, когато си
отида… — Отново грешен подход и след тези думи се възцари напрегната тишина. Накрая
Лайла притеснено заяви: — Добре. Още два въпроса и два отговора в замяна на всичко, което
знаеш.
Алукард се подсмихна. Сгъна схемата и я остави встрани. Преднамерено бавно сплете
пръсти.
— Кога за първи път дойде в Лондон?
— Преди четири месеца — отвърна Лайла. — Имах нужда да сменя обстановката… —
възнамеряваше да спре дотук, но думите напираха в гърлото ѝ. — Въвлякох се в нещо
неочаквано, но щом започна, исках да го доведа до край. После то свърши, а аз бях тук и
получих шанс за съвсем нов живот. Не всяко минало си струва да се държиш за него.
Това ѝ спечели заинтригуван поглед и тя очакваше Алукард да продължи с разпита в
тази посока, но той смени темата.
— От какво бягаше онази нощ, когато се присъедини към екипажа ми?
Лайла се намръщи и спаси погледа си в чашата с черен чай. Промърмори:
— Кой казва, че съм бягала?
Алукард вдигна вежда, търпелив като котка.
Девойката отпи голяма, кипяща глътка и я остави да си прогори път чак до стомаха ѝ
преди да продължи:
— Виж, всички говорят за неизвестността, сякаш е нещо особено страшно, но винаги ме
е притеснявало именно познатото. То е тежко, натрупва се около теб като камъни, докато се
превърне в стени и сетне — таван на килия.
— Това ли е причината да се стремиш толкова силно да заемеш мястото на Стасион? —
попита Алукард ледено. — Понеже за теб екипажът ми вече е станал товар?
Лайла остави чашата. Преглътна желанието да се извини.
— Имаше право на два въпроса, капитане. Сега е мой ред.
Събеседникът ѝ си прочисти гърлото.
— Много добре. Вер-ас-Ис. Очевидно фароанец и не е готин тип, поне ако съдим по
слуховете. Злонравен земен маг. Двамата ще си паснете страхотно. Днес е вторият ден, така
че ти се позволява да ползваш и втора стихия, ако имаш такива способности.
Лайла почука с пръсти по масата.
— Вода.
— Огън и вода? Необичайна двойка. Повечето магьосници дуалисти си избират съседни
елементи. Огън и вода са на противоположните краища на спектъра.
— Какво да ти кажа, винаги съм била опака личност… — Лайла смигна със здравото си
око. — А и имах такъв добър учител.
— Ласкателка — промърмори Алукард.
— Задник.
Той се хвана за гърдите и се престори на обиден.
— Двубоят ти е следобед — допълни и скочи на крака, — а моят е скоро…
Не ѝ се стори въодушевен.
— Притесняваш ли се? — попита Лайла. — За срещата?
Алукард си взе чая.
— Джинар е най-добрият в занаята. Но умее само едно.
— А ти си човек с много таланти.
Капитанът гаврътна последната глътка и остави чашата на масата.
— Така са ми казвали… — намъкна си куртката. — Ще се видим от другата страна.
Стадионът беше претъпкан.
Флагът на Джинар се вееше — пурпурен залез на сребрист фон — срещу сребърното
перо върху полунощносинъо на Алукард.
Двама арнесци.
Двама фаворити.
Двама приятели.
Рай седеше горе на кралската тераса, ала Лайла не видя нито следа от краля или
кралицата, всъщност и от Кел, но забеляза роднините на Алукард на един балкон по-долу.
Берас се зъбеше, а Аниса ръкопляскаше, викаше и размахваше флагче на брат си.
Арената бе окъпана в движение и светлина, а цялата тълпа сдържаше дъха си, докато
двамата фаворити танцуваха един около друг. Джинар се движеше като въздух, Алукард —
като стомана.
Лайла си играеше с парченце светъл камък — въртеше талисмана си от Белия Лондон в
ръка, докато гледаше и се опитваше да следи движенията на съперниците, отчиташе
поредността на атаките, предсказваше какво ще сторят и преценяваше как са го постигнали.
Двубоят беше равен.
Стигнеше ли се до вятър, Джинар нямаше съперник, но Алукард беше прав — не
боравеше с друга стихия. Владееше способността да превърне въздуха в стена или вълна, да
реже с него като с нож, и с негова помощ практически да лети. Ала капитан Емъри въртеше
земя и вода — и всичко, което образуваха помежду си: твърди като метал остриета, щитове
от камък и лед — и накрая неговите две стихии триумфираха над едничката на Джинар.
Алукард спечели, разбивайки десет плочки на противника си срещу седем, счупени от
въздушния маг.
Сребърноокият магьосник се оттегли с видима усмивка през металните нишки на
маската, а Алукард сведе покритата си с люспи брадичка към кралската ложа, поклони се
ниско на принца и едва тогава изчезна в тунела.
Публиката започна да се разотива, но Лайла се задържа. Разходката до арената бе
поотпуснала мускулите ѝ, ала нямаше особено желание да помръдне отново — не и преди да
ѝ се наложи. Помота се и наблюдаваше движението на тълпата: едни се разотиваха, понеже
някои зрители щяха да гледат други срещи, а на тяхно място пристигаха нови. Синият и
сребърният флагове изчезнаха, заменени от огненочервена котка на златен фон — флагът на
Кисимир — и два лъва на червен.
Камеров.
Лайла прибра парчето бял камък и се намести удобно. Очертаваше се интересно
зрелище.
Беше си набелязала Кисимир за огнетворка, но арнеската шампионка излезе — или по-
скоро се промъкна, с грива от черна коса, разпиляна на дебели расти под котешката маска —
стиснала сфери с вода и земя.
За радост на зрителите, Камеров изнесе същите.
Двубой на равни значи — или поне колкото се отнася до стихиите. Лайла не участваше
— за което благодари горещо — но въпреки това пулсът ѝ заподскача от възбуда.
Сферите паднаха и магията експлодира незабавно.
Съперниците си пасваха добре — на Кисимир ѝ отне почти пет пълни минути да
стовари първи удар, мимолетно докосване до бедрото на Камеров. На него му потрябваха
още осем за втория.
Лайла присви очи срещу арената — долови определена странност още преди да усети
каква точно.
Кисимир се движеше елегантно, но почти животински. Камеров… имаше нещо познато
в плавните движения, с които се сражаваше. Бяха изящни, почти без усилие и пищни —
ненужно украсени. Преди турнира Лайла присъства само на няколко битки, в които се
използваше магия. Но да го гледа долу на арената, ѝ се стори дежа вю.
Лайла почука с пръсти по перилото и се наведе напред.
Защо ѝ се струваше толкова познат?
Кел се приведе, претърколи се и отскочи, в опит да приравни скоростта си с действията
на Кисимир — трудна задача, защото тя беше бърза. По-бърза от първата му противничка и
по-силна от всеки, с когото се бе сражавал, с изключение на Холанд. Съперничката му беше
равна във всичко, до последната капка сила. Онзи първи удар беше грешка — тромава работа
— но, светии, чувстваше се добре. Жив!
Зад маската на Кисимир Кел мярна следа от усмивка и на свой ред се ухили зад своята.
Пръстта висеше в диск над дясната му ръка, водата се вихреше около лявата. Той се
измъкна иззад прикритието на една колона, но Кисимир вече я нямаше. Зад него!
Магьосникът се обърна и запрати диска. Твърде бавно! Двамата се сблъскаха, атакуваха,
разделиха се, все едно се биеха с мечове, а не с вода и пръст. Удар. Париране. Замах.
Копие втвърдена пръст мина на пръст от бронираната буза на Кел, докато той се
търкаляше, изправи се на едно коляно и нападна едновременно с двата си елемента.
И двамата улучиха и се окъпаха в светлина.
Тълпата полудя, но Кисимир дори не се поколеба.
Водата ѝ, оцветена в червено, се въртеше в кръг около нея. Нападението на Кел го бе
приближило в сферата ѝ — позволи тя да тласне силно диска и течността се стрелна напред,
без да наруши пръстена, и същевременно замръзна в ледена дъга.
Кел отскочи назад, но не беше достатъчно бърз — ледът се удари в рамото му, разби
плочката и прониза плътта отдолу.
Тълпата възкликна.
Магьосникът изсъска от болка и притисна длан към раната. Когато отдръпна ръка от
рамото си, пръстите му бяха целите в кръв, алена като рубин. Магията шепнеше в него — Ас
траварс. Ас оренси. Ас осаро. Ас хасари. Ас стено. Ас старо! — и устните му почти
оформиха заклинание, точно навреме, преди да се овладее. Вместо това избърса кръвта в
ръкава си и нападна отново.
Лайла се ококори.
Множеството от тълпата се бе съсредоточило върху Камеров, но след удара тя случайно
погледна нагоре и надясно и в кралската ложа видя принц Рай с лице, изкривено от болка.
Той съумя да се прикрие бързо и изтри напрежението от лицето си, ала стискаше здраво
перилата със сведена глава и Лайла видя… и разбра. Онази нощ беше присъствала, когато
принцовете се оказаха обвързани кръв с кръвта, болка с болката и живот с живота.
Отново насочи вниманието си към арената.
Внезапно всичко ѝ стана съвсем ясно. Ръстът, стойката, плавните движения,
невъзможната грация.
Тя се ухили доволно.
Кел.
Той беше. Той трябваше да е! Срещна Камеров Лости на Нощта на флаговете и бе
обърнала внимание на сивите му очи и лукавата усмивка. Но забеляза също и ръста му, и
походката — и вече не таеше в себе си капка колебание и грам съмнение, че човекът на
арената не е онзи, пожелал ѝ късмет в Розовата зала. Ето го спътникът, с когото се сражава
рамо до рамо в три различни Лондона. Същия, от когото открадна и го заплашва, и го спаси.
Беше Кел.
— На какво се усмихваш? — попита Тийрън, изникнал редом с нея.
— Просто се наслаждавам на двубоя — отвърна тя.
Авен есен изсумтя тихо и скептично.
— Кажете ми — продължи Лайла, без да откъсва очи от битката, — поне опитахте ли се
да го разубедите за тази лудост? Или планирате да се престорите, че и за него не знаете, а?
Последва пауза, преди Тийрън да отговори с равен глас.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не разбирате, естествено — не знаете, авен есен… — извърна се към него. —
Обзалагам се, че ако там, на арената, Камеров си свали шлема, ще прилича точно на човека,
присъствал на Нощта на флаговете, а не на определен черноок…
— Точно заради такива разговори ми се иска да те бях издал — прекъсна я жрецът. —
Слуховете са опасно нещо, Стасион, особено когато идват от устата на някой, виновен за
престъпление. Така че ще попитам отново, на какво се усмихваш?
Лайла го гледаше в очите с безизразно лице.
— На нищо — отвърна и се извърна отново към арената. — Абсолютно на нищо.
II
Накрая Камеров спечели.
Кел спечели.
Двубоят между сегашната шампионка и тъй наречения „сребърен рицар“ бе стъписващо
равен. На зрителите им се замаяха главите да затаяват дъх, арената се превърна в хаос от
натрошени камъни и черен лед, половината препятствия бяха пукнати, нащърбени или в
руини.
Само как се движеше! Само как се биеше! Дори за краткото време, прекарано заедно,
Лайла никога не го бе виждала да се бие така. Една точка — спечели с една точка! —
детронира шампионката, а тя бе способна само да си повтаря „Той се сдържа“.
Дори сега се сдържа!
— Стасион! Стасион!
Лайла откъсна мислите си от Кел; имаше си свои, по-неотложни грижи.
Вторият ѝ двубой започваше всеки момент.
Стоеше в средата на западната арена, трибуните бяха залети с флагчета в сребърно и
черно, а светлозеленото на фароанеца се срещаше само тук-там.
Срещу Лайла бе застанал противникът ѝ — Вер-ас-Ис, в двете ръце със сфери с
оцветена пръст. Лайла огледа магьосника — жилест, с дълги тънки крайници и мускули като
въжета, въгленова на цвят кожа и с невъзможно светлозелени очи, досущ като флага му.
Разположени дълбоко в лицето, те направо сияеха. Но интереса ѝ привличаше най-вече
златото.
Повечето фароанци, които бе срещала, имаха по лицето инкрустирани скъпоценни
камъни, ала Вер-ас-Ис наблягаше на златото. Под маската, която скриваше само горната
половина на главата му, мъниста от благородния метал очертаваха лицето му и стигаха до
шията в скелетоподобна шарка.
Лайла се чудеше дали е символ на статут, или показател за богатство.
Но да демонстрираш богатството си е все едно да молиш да те оберат и тя се озадачи
колко ли трудни са за изваждане мънистата.
Как се задържат по местата си? С лепило? С магия? Не, тя се взря внимателно —
орнаментите на Вер-ас-Ис не бяха закрепени, а потънали, всеки — вграден в кожата.
Процедурата бе изпълнена умело, плътта около мънистата стоеше съвсем леко удебелена и
създаваше илюзия сякаш металът израства направо от лицето му. Все пак се забелязваха леки
следи от разрези там, където плътта и предметът се срещаха.
Това несъмнено правеше грабежа труден.
И мръсен.
— Астал — обади се съдията в бяло и златно. Готови.
Зрителите застинаха, затаили дъх.
Фароанецът вдигна сферите си в очакване и Лайла да стори същото.
Тя ги поднесе напред — огън и вода — изрече бърза молитва и ги пусна.
Алукард напълни две чаши от гарафата на масата.
Питието беше на половината път към устните на Лайла, когато той каза:
— На твое място не бих го пил.
Тя спря и надзърна в съдържанието.
— Какво е това?
— Ависово вино… най-вече.
— Най-вече — повтори тя. Присви очи и, разбира се, този път видя неизвестни
частици да се вихрят в течността. — Какво си сложил вътре?
— Червен пясък.
— Замърсил си, предполагам, питието ми с причина?
— Така е.
Капитанът постави своята чаша на масата.
— Тази вечер ще учим за едновременното управление на стихиите.
— Не мога да повярвам, че си съсипал бутилка ависово вино.
— Казах ти, магията е разговор…
— Каза също, че е океан — добави Лайла. — Както и врата, а май поне веднъж я
нарече и котка…
— Е, тази вечер я наричаме разговор. Просто добавяме още един събеседник. Същата
сила, различни реплики.
— Никога не съм успявала да се потупам по главата и да се потрия по корема
едновременно.
— В такъв случай ни предстои интересно занятие.
Лайла зина за въздух.
Вер-ас-Ис обикаляше, а тялото ѝ виеше, все още разкъсвано от вчерашните болки. Но
колкото и да беше уморена, магията присъстваше, точно под кожата ѝ, пулсираше да се
измъкне.
Бяха наравно — шест на шест.
Пот потече в очите ѝ, когато се втурна, отскочи, подскочи и удари. Късметлийски удар
разби плочката на бицепса на фароанеца. Седем на шест.
Водата се усука пред нея в щит и се превръщаше в лед всеки път под ударите на Вер-ас-
Ис. Трошеше се, но по-добре да жертва леда, а не безценните плочки.
Прикритието не оцеля дълго. След втория блок противникът ѝ се усети и последва
първата си атака с друга. За броени секунди Лайла изгуби още две плочки. Седем на осем.
Усещаше силата си на капка от изчерпването, а фароанецът сякаш само набираше мощ.
Движеше се все по-бързо.
Огън и вода се оказваха ужасен избор. Не бе възможно да се докосват — всеки път се
погасяваха, превръщаха се на пара или дим…
И дадоха на Лайла нова идея.
Тя се насочи към най-близката достатъчно ниска за изкатерване скала и събра двете
стихии в ръцете си. Блъвна бял дим, изпълни арената и под прикритието му тя се обърна и
скочи на скалата. Отгоре виждаше вихър въздух, създаден от Вер-ас-Ис, докато се обръщаше в
опит да я открие. Лайла се съсредоточи и парата се раздели — водата се превърна в мъгла,
сетне в лед, замръзна около него, а огънят ѝ блъвна във въздуха и заваля отгоре. Вер-ас-Ис
превърна пръстта си в сводест щит, но едва след като тя успя да му строши две плочки. Девет
на осем.
Преди Лайла да свари да се наслади на предимството си, копие от пръст се изстреля във
въздуха към нея и тя скочи заднешком от камъка.
И попадна право в капана.
Вер-ас-Ис я чакаше в защитната ѝ зона с четири пръстени копия, които се стрелнаха към
нея. Нямаше начин да избегне удара — не разполагаше с време. Щеше да загуби, при това не
само двубоя — копията бяха остри, досущ като леда, пронизал рамото на Кел.
Заля я паника: беше се случвало безброй пъти, озовеше ли се твърде близо до нея и
усетеше ли Лайла накланянето на везните, целувката на опасността, дъха на смъртта.
Не. Мощта плисна в нея, проста и инстинктивна, и в този миг целият свят се забави.
Беше магия — несъмнено — но се различаваше от всичко, правено от Лайла досега. За
миг пространството в арената сякаш се промени, забави пулса ѝ и извлече частици време от
една секунда, разтягайки мига — не с много, само колкото да се наведе, претърколи и нанесе
удар. Едно от копията на Вер-ас-Ис все пак се плъзна по ръката ѝ, разби плочка и ѝ пусна
кръв, но това нямаше значение, защото на противника му отне секунда — същата онази,
откраднатата — да се раздвижи и ледът ѝ го удари в хълбока, разбивайки последната му
плочка.
И просто ей тъй, мигът отзвуча и светът се ускори. Лайла не беше забелязала
невъзможната тишина на тази проточила се секунда, докато тя не рухна. Остави подире си
свят от хаос. Ръката я болеше, тълпата бе експлодирала в аплодисменти, ала девойката не бе
в състояние да откъсне поглед от Вер-ас-Ис, втренчен в себе си, сякаш тялото му го е
предало. Сякаш знаеше — случилото се току-що не беше възможно.
Но ако Лайла бе нарушила правилата, никой друг не забеляза. Нито съдията, нито
кралят, нито ликуващите зрители.
— Победата се присъжда на Стасион Елсор — обяви жрецът в бяло и златно.
Вер-ас-Ис премери девойката с недоволен поглед, ала не поиска преотсъждане. Вместо
това се обърна и си тръгна вбесен. Лайла проследи оттеглянето му. Чувстваше влага на
устната си и вкуси желязо. Поднесе пръсти през челюстите на маската и докосна носа си —
връхчетата им почервеняха. Виеше ѝ се свят. Но това беше в реда на нещата — схватката се
оказа тежка.
И я спечели.
Само дето недоумяваше как.
IІІ
Рай, кацнал в края на леглото на Кел, масажираше ключицата си, докато Хастра се
опитваше да превърже рамото на антари. То зарастваше, но не достатъчно бързо за бала.
— Стискай зъби, братко! — скара се той на принца. — Утре ще е по-зле.
Беше спечелил. На косъм — буквално — и то не само защото да победи Кисимир на
повече от косъм щеше да породи подозрения. Не, тя беше добра, беше превъзходна, сигурно
дори най-добрата. Но Кел все още не беше готов да спре да се бие, да се откаже от свободата
и тръпката и да се върне обратно към битието на скъпоценност в кутия. Кисимир беше
силна, но той, по-отчаян и жаден от нея, ѝ бе нанесъл десетата точка.
Стигна до финалната деветка.
Три групи от по трима в битка едни срещу друг, един по един, и само носителят на най-
много точки продължава. Не беше достатъчно да спечелиш. Трябваше повече от един удар
преднина.
А Кел изтегли лоша карта. Утре му предстоеше да се бие не в един, а в два от трите си
двубоя. Съжаляваше принца, но вече нямаше връщане назад.
Уведоми Рай за молбата на краля да си стои в двореца. Каза му, разбира се, след като се
измъкна за двубоя.
— Татко ще получи гърч, ако открие — предупреди Рай.
— Ето защо не бива да научава — отвърна Кел. Принцът остана видимо притеснен.
Въпреки дръзките си игри, не бе много силен в неподчинението към баща си. Поне доскоро
и антари имаше такъв проблем.
— Като стана дума за утре — обади се Рай от леглото, — трябва да започнеш да губиш.
Кел се сепна и движението простреля рамото му с нова вълна от болка.
— Какво? Защо?
— Имаш ли представа колко трудно беше да планирам всичко? Да го изпълня? Честно,
чудо е, че не са ни разкрили…
Младият антари скочи на крака и изпробва подвижността на рамото си.
— Е, ако това е вот на доверие…
— … и нямам намерение да те оставя да провалиш всичко, като спечелиш.
— Не възнамерявам да печеля турнира. Но сме още в деветката… — Кел имаше
чувството, че пропуска нещо. Изражението на Рай го потвърди.
— Трийсет и шестимата стават осемнайсет — обясни принцът бавно. — Осемнайсетте
най-добри стават девет.
— Да, до толкова мога да смятам — Кел си закопча туниката.
— Деветимата стават трима… — продължи Рай. — И какво става с тези трима, о, Кел,
мой мъдър математико?
Магьосникът се намръщи. После прозрението го озари.
— Ох.
— Ох, я — повтори принцът и също скочи от леглото.
— Церемонията по свалянето на маските.
— Именно.
„Есен таш“ имаше малко правила, що се отнася до битките, и още по-малко — за
маските, носени по време на тези битки. На участниците им бе позволено да запазят
самоличността си в тайна през по-голямата част от турнира, но на Церемонията по
свалянето на маските тримата финалисти трябваше да се разкрият пред зрителите и кралете,
да си свалят маските и за финалния двубой и последващото короноване да останат без тях.
Подобно на много турнирни ритуали, народът не помнеше произхода на Церемонията по
свалянето на маските, но Кел знаеше какво се бе случило през най-ранните дни на мира:
един убиец се бе опитал да използва турнира и предоставената тогава анонимност, за да убие
фароанския кралски род. Бе заклал магьосника-победител и надянал шлема му, а когато
кралете и кралиците на трите империи го поканили на подиума при тях, за да получи
наградата, нанесъл удара си, убил фароанската владетелка и преди да го спрат, ранил тежко
млад принц. Крехкият мир едва се зараждал и никоя фракция не посмяла да припознае
убиеца като свой пратеник, а той умрял, без да разкрие кой стои зад него. Накрая мирът
между кралствата все пак се запазил, ала се родила Церемонията по свалянето на маските.
— Не бива да продължаваш отвъд деветката — настоя Рай твърдо.
Оклюман, Кел кимна.
— По-весело, братко — принцът закопча кралската брошка на гърдите му. — Така или
иначе ти предстоят два двубоя. И кой знае, току-виж дори някой те победи честно.
Рай тръгна към вратата, Кел го следваше на крачка.
— Сър — обади се Хастра, — може ли да поговорим?
Кел спря.
Принцът се поколеба на прага и се обърна.
— Идваш ли?
— Ще те догоня.
— Ако не дойдеш, най-вероятно ще направя някоя глупост, например ще се хвърля в
обятията на Алук…
— Няма да пропусна глупавия бал! — отряза Кел.
Рай смигна и затвори вратата зад себе си.
Магьосникът се обърна към гвардееца.
— Какво има, Хастра?
Младежът изглеждаше силно притеснен.
— Ами… докато се биехте, се върнах в двореца да проверя Стаф. Кралят мина наблизо,
спря и ме попита как сте прекарал деня… — Хастра се поколеба, оставяйки очевидното
неизречено: не би задал такъв въпрос, ако знаеше за тайната мисия на Кел. Явно не знаеше.
Кел се вцепени. Стегна се за удара.
— А ти какво му отговори?
Хастра сведе поглед към пода.
— Че не сте напускал двореца.
— Излъгал си краля? — попита Кел с преднамерено равен тон.
— Всъщност не беше лъжа — отвърна неуверено момчето и вдигна поглед. — Не в най-
тесния смисъл…
— Така ли?
— Ами, заявих му, че Кел не е напускал двореца. За Камеров не споменах нищо…
Антари се взря изумен в младежа.
— Благодаря ти, Хастра. Двамата с Рай не биваше да те поставяме в подобно положение.
— Така е — съгласи се гвардеецът с изненадваща твърдост, но побърза да добави: —
Разбирам, обаче, защо го сторихте.
Камбаните зазвъняха. Балът бе започнал. Кел усети остра болка в рамото и заподозря, че
Рай му прави дебел намек. Тръгна към вратата с думите:
— Е, няма да се налага да лъжеш още дълго.
Тази нощ Лайла смяташе да иде на бала. Сега, наясно с истината, искаше да види лицето
на Кел без маската, сякаш би могла да прозре измамата, изписана в бръчките на гримасата
му.
В крайна сметка вместо това се разходи из пристанището — гледаше как се полюшват
корабите, слушаше плискането на водата по корпусите им. Маската висеше в ръката ѝ с
разтворени челюсти.
Пристанището беше странно пусто — повечето моряци и работници навярно се бяха
пръснали по кръчми и пиршества или най-малкото из Нощния пазар. Моряците обичаха
сушата повече от който и да било жител на брега и знаеха как да извлекат всичко възможно
от нея.—
Страхотен двубой беше днес — стресна я нечий глас. Миг по-късно Алукард се появи
и тръгна редом с Лайла.
Тя се сети за разговора им сутринта и с каква болка в гласа я попита защо го е сторила,
защо е откраднала самоличността на Елсор и е изложила себе и си, и всички тях на риск. И
отново се появи същото предателско желание да се извини, да помоли да ѝ върне мястото на
кораба или поне да не ѝ се сърди… Вместо това попита:
— Пак ли ме следиш? Не би ли трябвало да празнуваш?
Алукард завъртя глава.
— Днес нямам настроение. Освен това… — рече със сведен поглед, — исках да видя
какво толкова по-интересно от баловете си намислила.
— Искаше да се убедиш, че няма да се забъркам в неприятности.
— Не съм ти баща, Бард.
— Определено се надявам да е така. Непростимо е бащите да съблазняват дъщерите си,
за да научат тайните им.
Алукард поклати глава със съжаление:
— Опитах само веднъж.
— Когато бях по-малка — подхвана Лайла разсеяно, — имах навика да обикалям
пристанището в Лондон — моя Лондон — и да разглеждам пристигащите кораби. Понякога
си представях как ще изглежда моят. Друг път само се опитвах да отгатна кой ще ме отведе
оттам… — Алукард я зяпаше. — Какво?
— За първи път доброволно ми предлагаш информация.
Лайла се усмихна криво:
— Недей да свикваш.
Повървяха мълчаливо няколко минути; джобовете на момичето подрънкваха. Айл
сияеше в алено досами тях, а в далечината дворецът светеше.
Но Алукард не го биваше да мълчи.
— Значи това правиш, вместо да танцуваш. Бродиш по пристанището като призрак на
някой моряк?
— Е, само когато ми омръзне да правя това… — тя измъкна юмрук от джоба си и го
разтвори; разкри се цяла колекция накити, монети и дрънкулки.
Притеснен, Алукард поклати глава.
— Защо?
Лайла сви рамене. Понеже е нещо привично — би било най-лесното оправдание — и
защото я биваше в занаята. Пък и съдържанието на джобовете на минувачите в този Лондон
бе далеч по-интересно. Откри сънен камък и огнено чакълче — подобно на компас, но
различно устройство…
— Веднъж крадец — завинаги крадец…
— Какво е това? — Алукард грабна парчето бял камък измежду крадените
скъпоценности.
Лайла се стегна.
— Мое е. Сувенир.
Той сви рамене и го пусна обратно в купчината.
— Някой ден ще те хванат.
— Тогава най-добре да се забавлявам, докато още мога — тя прибра плячката си. — А и
кой знае, току-виж тронът даде прошка и на мен.
— Не бих стискал палци… — Алукард взе да си разтрива китките, но се усети, спря и
си приглади палтото. — Е, ако на теб ти стига да се мотаеш по пристанището и да ограбваш
минувачите, лично аз предпочитам гореща напитка и малко лукс, затова… — той се поклони
дълбоко. — Да разчитам ли, че ще стоиш далеч от неприятностите поне до утре?
Лайла само се подсмихна.
— Мечтай си.
На половината път към „Лъкатушния“ Лайла долови присъствие зад гърба си.
Чуваше стъпки, надушваше магия във въздуха и усети сърцето си да набира скорост по
познат начин. Ето защо не остана изненадана, когато погледна през рамо и видя, че не е сама
на тясната уличка.
Не побягна.
А навярно трябваше да го направи, още когато първоначално забеляза преследвачите.
Беше достатъчно само да се шмугне към главната улица, да се смеси с тълпата. Вместо това
стори единственото, което обеща на Алукард да не опитва.
Намери си неприятности.
На следващия завой отби по тясна уличка. По нататък нещо проблесна и Лайла
пристъпи към него, преди да осъзнае какво е.
Нож.
Острието полетя към нея, а тя се хвърли встрани от пътя му. Беше бърза, но не
достатъчно — първо я поряза по хълбока, после издрънча на земята.
Притисна длан към раната.
Порязването беше плитко, почти не кървеше, Лайла вдигна поглед и видя към нея да
напредва човек с неясни в мрака очертания. Обърна се, но втори силует блокираше другия
край на уличката.
Промени стойката си в опит да държи под око и двамата. Ала, щом пристъпи към по-
плътната тъмнина до стената, нечия ръка я сграбчи за рамото и тя отскочи напред, тогава от
мрака излезе трети нападател.
Нямаше накъде да бяга. Пристъпи към онзи в началото на уличката с надежда да се
окаже пиян моряк или бияч.
После обаче видя златото.
Вер-ас-Ис не си носеше шлема и без него се виждаше как цялата шарка над очите потъва
и се скрива под косата.
— Елсор — изсъска той, а фароанският му акцент превърна името в змийско съскане.
Мамка му, помисли си Лайла. Но на глас само възкликна:
— Пак ли ти!
— Ти, лъжлив боклук! — продължи той на завален арнески. — Не знам как успя, но те
видях. Усетих те. Няма начин да си…
— Не се цупи — не му позволи да продължи — Това е само иг…
Прекъсна я удар на юмрук право в ранения хълбок и тя се преви, кашляйки. Ударът не
дойде от Вер-ас-Ис, а от другите нападатели, прикрили украсените си със скъпоценни
камъни лица под тъмни кърпи. Крадлата стисна подплатената с метал маска в ръката си и
замахна — удари шлема в челото на най-близкия нападател. Той извика и се олюля
заднешком, но преди да повтори, негодниците я връхлетяха — шест ръце срещу нейните две
— блъснаха я в близката стена. Тя се препъна, докато единият противник извиваше ръката ѝ
зад гърба. По инстинкт Лайла падна на коляно и се превъртя, прехвърляйки мъжа през рамо,
ала не успя да се изправи, защото ботуш блъсна челюстта ѝ. Мракът експлодира на късове
начупена светлина, нечия ръка я докопа за врата изотзад и я изправи.
Тя задраска към ножа в канията на гърба си, но нападателят хвана ръката ѝ и я изви
свирепо нагоре.
Лайла се намираше в капан. Очакваше прилив на сила, подобен на онзи, усетен на
арената, чакаше светът да се забави и силата ѝ да се върне, но не се случи нищо такова.
И тя направи нещо неочаквано — разсмя се.
Изобщо не ѝ беше смешно — болката разкъсваше рамото ѝ и едва успяваше да си поема
дъх — но въпреки това го стори и бе възнаградена с объркване, плъзнало като петно по
лицето на Вер-ас-Ис.
— Колко си жалък — изплю тя. — Не успя да ме победиш в двубой, затова ми налиташ с
трима насреща? Така само доказваш колко си слаб.
Пресегна се за магията си, за огън или земя, или дори за кост, но не усети нищо. Главата
ѝ пулсираше и кръвта продължи да тече от раната на хълбока.
— Да не си въобразяваш, че единствено твоите хора могат да омагьосват метала? —
изсъска Вер-ас-Ис и поднесе ножа към гърлото ѝ.
Лайла го погледна в очите.
— Ти наистина смяташ да ме убиеш, само защото си изгубил едно състезание.
— Не — възрази той. — Око за око. Ти измами. Сега е мой ред.
— Ти вече изгуби! — отряза тя. — Какъв е проклетият смисъл?
— Една страна не е човек, но един човек е цялата страна — обърна се към хората си. —
Отървете се от него!
— Дори не ти стиска да го направиш сам — порица го Лайла. Ако думите ѝ го засегнаха,
не си пролича, защото той просто се обърна и тръгна да се отдалечава.
— Вер-ас-Ис — извика го тя. — Ще ти дам право на избор.
— Така ли? — Фароанецът се обърна и развеселено ококори светлозелените си очи.
— Или незабавно ще ме пуснеш и ще си отидеш — обясни Лайла ясно, — или ще ви
избия всичките.
Той се усмихна.
— А ако те пусна, разделяме се предполагам, като приятели?
— О, не — тя поклати глава. — Теб ще те убия така или иначе. Но ако хората ти ме
пуснат веднага, няма да избия и тях.
За миг ѝ се стори, че ръката върху гърлото ѝ се отпуска. Но после се стегна двойно по-
силно. Мамка му, помисли си тя, а Вер-ас-Ис се върна към нея, въртейки ножа в ръка.
— Само ако думите бяха оръжия… — каза той и стовари острието. Дръжката издрънча в
слепоочието на Лайла и светът потъна в мрак.
IV
Лайла се събуди както удавник се появява на повърхността на водата.
Очите ѝ се отвориха, но светът си остана черен като в рог. Отвори уста да изпищи и
осъзна: вече е отворена, но парцал заглушава звука.
Пулсиращата болка в слепоочието ѝ се засилваше с всяко движение и тя се притесни да
не повърне. Опита се да седне — невъзможно.
Във вените ѝ плисна паника, потребността да диша внезапно измести желанието да
повърне. Намираше се в кутия. Много малка кутия.
Застина неподвижна и издиша треперливо; кутията нито помръдна, нито се залюля.
Вероятно беше на сушата. Дано, разбира се, да не е под нея.
Изненадващо въздухът взе да не ѝ стига.
Нямаше как да разбере дали сандъкът не е истински ковчег, защото не виждаше
размерите му. Лежеше на хълбок в мрака. Опита се отново да помръдне и установи
причината да не ѝ се отдава — ръцете и краката ѝ бяха вързани, китките — извити зад гърба.
Боляха я поради стегнатите възли, пръстите ѝ бяха вцепенени, грубото въже бе протрило
кожата ѝ. И най-малкият опит да се освободи с въртене предизвикваше остра болка —
същинско мъчение с игли.
Ще ги убия, помисли си тя. Ще ги избия до крак. Не го каза на глас заради парцала… и
защото в кутията нямаше много въздух. Прииска ѝ се да пищи.
Стой спокойно.
Стой спокойно.
Стой спокойно.
Лайла не страдаше от многобройни страхове, но не обичаше малки, тъмни
пространства. Опита се да потърси ножовете по себе си, ала те бяха изчезнали. Събраните от
нея джунджурии — също. Парчето бял камък липсваше.
Гняв запулсира през вените ѝ като огън.
Огън.
Точно това ѝ трябва. Какво ще се оплеска от запален огън в дървен сандък?, запита се тя
наум. В най-лошия случай ще изгори жива, преди да се измъкне. Но ако смята да се измъква
— а тя определено възнамеряваше да го направи, пък дори и само за да убие Вер-ас-Ис и
хората му — се налагаше да се отърве от въжето. А въжетата горят…
И тя се опита да призове огън.
Тигър, тигър, лумнал с мощ…
Нищо. Нито дори искрица. Едва ли беше заради раната с ножа — тя бе засъхнала и
заклинанието се бе развалило. Така работеше то. Нали? Беше почти сигурна — така трябва
да действа.
Паника. И още паника. Спираща дъха паника.
Лайла затвори очи, преглътна и опита пак.
И пак.
И пак.
— Съсредоточи се — настоя Алукард.
— Е, малко е трудничко, предвид обстоятелствата… — Лайла стоеше в средата на
каютата му с превръзка на очите. Последния път, когато го видя, той седеше в креслото
си, преметнал крак върху крак, и отпиваше тъмен ликьор. Съдейки по звука от вдигането на
бутилката и пълненето на чашата, все още си беше там.
— Отворени или затворени очи — продължи капитанът, — няма никакво значение.
Лайла изобщо не беше съгласна. Нямаше проблем да призове огън с отворени очи. А със
затворени, е, не ѝ се отдаваше. Освен това се чувстваше като глупачка.
— Какъв е смисълът изобщо?
— Смисълът ли, Бард? Магията е сетиво.
— Като зрението — сопна се тя.
— Като зрението — съгласи се Алукард. — Но не е зрение. Не ти трябва да я виждаш.
Просто я усети.
— Усетът също е сетиво.
— Не преигравай.
Лайла усети как Еса се усуква около крака ѝ и устоя на изкушението да ритне котката.
— Мразя тази работа.
Алукард не ѝ обърна внимание.
— Магията е всичко и нищо. Тя е зрение и вкус, и обоняние, и слух, и осезание, и
същевременно е нещо съвсем различно. Тя е силата на всички сили и същевременно е съвсем
различна. И щом веднъж узнаеш как да долавяш присъствието ѝ, никога няма да останеш
без това чувство. Сега спри да мрънкаш и се съсредоточи.
Съсредоточи се, помисли си Лайла, докато се бореше да остане спокойна. Усещаше
магията, преплетена с пулса си. Нямаше нужда да я вижда. Достатъчно беше само да стигне
до нея.
Стисна здраво очи и се постара да измами ума си да приеме мрака за избор. Тя беше
отворена врата. Държеше юздите.
Гори, помисли си, думата пареше като драсната кибритена клечка в нея. Щракна с
пръсти и усети как познатата топлина на огъня близва въздуха над кожата ѝ. Въжето се
запали и озари целия сандък — малък, много малък, прекалено малък — Лайла извърна
глава, в нея се втренчи зловещо лице и се превърна в демонската маска, непосредствено
преди тя да подскочи от изгаряща болка. Когато огънят се виеше над пръстите ѝ, не
причиняваше изгаряния, но сега, докато прояждаше въжетата, пареше.
Тя преглътна писъка, предизвикан от ласката на жаравата по китките ѝ, преди най-сетне
да прекъсне въжето. Освобождавайки ръцете си, Лайла се търколи през пламъците и се
потопи обратно в мрака. Извади парцала от устата си и понечи да седне, за да посегне към
глезените си, ала си удари главата в капака и изруга сочно, докато падаше. С внимателни
маневри успя да стигне до въжетата на краката си и ги разбърза.
С вече освободените си крайници натисна капака. Не помръдна. Лайла изруга и събра
длани, а между тях заблестя малко пламъче. На светлината му видя, че няма панти. Беше
товарен сандък. И беше закован. Угаси светлината и, измъчена, отпусна глава на дъното на
сандъка. Пое си няколко успокояващи вдишвания — емоцията не е сила, припомни си тя
един от многото постулати на Алукард — и притисна длани до дървените стени на сандъка,
и бутна.
Не с ръце, а с воля. Воля срещу дърво, воля срещу гвоздеи, воля срещу въздух.
Сандъкът се разтресе.
И избухна.
Металните гвоздеи изпопадаха, дъските се натрошиха, а въздухът в сандъка избута
всичко навън. Лайла прикри глава, понеже останките се сипеха върху нея, сетне скочи на
крака и си пое въздух. Дланите ѝ бяха зачервени и ожулени. Цялата трепереше от болка и
гняв, докато се бореше да се вземе в ръце.
Беше сгрешила. Намираше се в товарен трюм. На кораб. И ако се съди по
неподвижността му, той още стоеше закотвен на пристана. Лайла се втренчи в останките от
сандъка. Иронията на положението беше очевидна; в крайна сметка, тя причини същото на
Стасион Елсор. Но ѝ се щеше да вярва, че ако наистина са го сложили в сандък, поне да са му
пробили дупки за въздух.
Дяволската маска ѝ смигаше от отломките, тя я изрови и я сложи на главата си. Знаеше
къде е отседнал Вер-ас-Ис. Беше видяла групата му в „Слънчево зайче“, странноприемница в
съседство на „Лъкатушния път“.
— Хей! — подвикна ѝ моряк на излизане горе на палубата. — Къде смяташ, че си
тръгнал?
Лайла не забави крачка. Прекоси решително кораба и по трапа се спусна на пристана;
нито обърна внимание на виковете, нито забеляза утринното слънце, нито чу далечните
отгласи от аплодисменти.
Лайла беше предупредила Вер-ас-Ис какво ще му се случи.
А тя държеше на думата си.
— Коя част от „трябва да паднеш“ не разбра?
Кипнал от гняв, Рай обикаляше отделението на Кел.
— Не трябва да си тук — заяви антари и разтри натъртеното си рамо.
Нямаше намерение да печели. Просто искаше да се получи добро състезание. На равни
участници. Не беше негова вината за препъването на Рул „Вълка“. Нито за предпочитанието
на деветимата към близкия бой. Нито за прекомерната веселба на весканеца снощи. Беше го
виждал да се бие и той се оказа великолепен. Защо не успя да се справи прекрасно и днес?
Кел прокара ръка през мократа си от пот коса. Сребърният шлем бе захвърлен настрани
върху възглавниците.
— Не са ни нужни такива неприятности, Кел.
— Беше случайност.
Хастра стоеше до стената с вид, сякаш му се щеше да изчезне. Горе на централната арена
все още скандираха името на Камеров.
— Погледни ме — изрева Рай и дръпна брат си за брадичката; очите им се срещнаха. —
Трябва да започнеш да губиш веднага… — той отново поде обиколките си и продължи с тих
глас, макар да бе накарал Хастра да изпразни шатрата. — Състезанието на деветимата е игра
на точки. Който в групата получи най-висок резултат, продължава. С малко късмет някой от
другите ще спечели двубоя си със значителна разлика, но колкото до теб, Камеров отпада.
— Ако изгубя с прекалено много, ще изглежда подозрително.
— Е, налага се да изгубиш с достатъчно — заяви Рай. — Добрата новина е, че съм
виждал следващия ти противник и той е достатъчно добър да те победи… — Кел се
намръщи. — Добре де, — поправи се принцът, — достатъчно добър е да бие Камеров. Което
и ще направи.
Антари въздъхна.
— Срещу кого ми предстои да се изправя?
Рай най-сетне спря да обикаля.
— Стасион Елсор. И с малко късмет, направо ще те размаже.
Лайла заключи вратата зад гърба си.
Намери ножовете си в торбичка на леглото, заедно с джунджуриите и парчето камък.
Нападателите ѝ още спяха. Ако се съди по вида им — празни бутилки, намачкани чаршафи
— бяха гуляли до късно. Тя избра любимия си нож — онзи с бокса на дръжката — и
приближи леглата, като си тананикаше тихо.
Как да узнаеш, че Сероус е близо?
Задава се, тук е и в кубрика слиза…
Уби двамата му спътници в леглата им, но събуди Вер-ас-Ис точно преди да му пререже
гърлото. Не искаше да слуша молбите му за милост, а просто той да я види.
Странно нещо се случи след смъртта на фароанците. Скъпоценните камъни в тъмната
им кожа изгубиха спойка и изпопадаха. Златните мъниста се отлющиха от лицето на Вер-ас-
Ис и се посипаха по пода като дъжд. На излизане Лайла взе най-голямото и го прибра в
джоба си като разплата. Излезе по същия път, плътно загърната в куртката си и свела глава, а
маската измъкна от кофата, където я бе скрила. Китките ѝ още горяха, а главата я болеше, но
вече беше много по-добре. Докато крачеше към „Лъкатушния път“, се наслаждаваше на
прохладния въздух, остави слънцето да стопли кожата ѝ и покоят да я окъпе — усещането се
появи, защото пое юздите, не само отправи заплаха, но и я изпълни. Лайла отново се
чувстваше добре. Ала под повърхността долавяше напрежение — не изпитваше вина или
съжаление, а човъркаща представа, че забравя нещо.
Досети се, когато чу фанфарите.
Вдигна глава нагоре, потърси слънцето в небето и откри само облаци. Но знаеше.
Закъсняваше. Вече беше закъсняла. Стомахът ѝ се сурна в петите, а тя си нахлупи шлема и
побягна.
Кел стоеше в средата на арената и чакаше.
Фанфарите се обадиха втори път. Той извърна рамене към противоположния тунел в
очакване противникът му да се появи.
Но оттам не се показа никой.
Денят беше студен и дъхът му се замъгляваше пред маската. Мина минута, после втора и
Кел откри, че вниманието му се отплесва към кралската платформа. Рай стоеше, гледаше и
чакаше. Зад гърба му лорд Сол-ин-Ар изглеждаше безразличен, принцеса Кора — отегчена, а
кралица Емайра — потънала в размисъл.
Тълпата губеше търпение и вниманието на зрителите се разсейваше.
Възбудата на Кел се увеличи, сви, потрепна.
Флагът с огледалните лъвове на червен фон се вееше над подиума и над тълпата.
Другият — кръстосани ножове на черна основа — плющеше на вятъра.
Но Стасион Елсор не се виждаше никъде.
— Много закъсня — констатира Истер, при нахлуването на Лайла в арнеската шатра.
— Знам — отряза тя.
— Никога няма да…
— Просто ми помогни, жрице!
Истер прати вестител на стадиона и повика двама прислужници. Тримата натикаха
Лайла в бронята ѝ — плетеница от колани, подплънки и плочки.
Светии. Тя дори не знаеше срещу кого ще се бие.
— Това кръв ли е? — попита един от помощниците и посочи яката ѝ.
— Не е моя — промърмори Лайла.
— Какво е станало с ръцете ти? — попита друг.
— Твърде много въпроси, твърде малко работа!
Истер се появи с голям поднос, отрупан с оръжия. Не, не оръжия, само дръжки и
ръкохватки.
— Нещо май им липсва…
— Вече си в деветката — обясни Истер. — Ти ще трябва да добавиш останалото.
Вдигна дръжка от подноса и сви пръсти около нея. Помръдна устни и Лайла проследи
как порив на вятъра се събира и увива плътно около и над дръжката, а накрая образува нещо
като острие.
Девойката се ококори. През първите два рунда се водеха битки от разстояние, атаките
прелитаха през арената като бомби. Оръжията обаче означаваха ръкопашен бой, а боят
отблизо беше специалност на Лайла. Тя грабна от подноса две дръжки за кинжали и ги
пъхна под плочките на ръцете си.
— Фал шас — пожела Истер, и в същия миг фанфарите затръбиха призивно.
Лайла грабна демонската челюст и побягна, а дългите ленти на маската се вееха зад
гърба ѝ.
Кел наклони глава към Рай. Питаше се какво ли ще предприеме принцът. Ако Елсор не
се появи, щеше да бъде принуден да отсъди служебна победа. И тогава младият антари щеше
да разполага с точките да продължи. Не беше възможно да продължи. Съзерцаваше битката,
която се разигра по лицето на Рай, сетне кралят прошепна нещо в ухото му. Принцът видимо
пребледня още повече и вдигна златния пръстен към устата си, готов да прекрати мача. Преди
да заговори обаче, в края на платформата стъпи пратеник и припряно заговори. Рай се
поколеба. После — милостиво — засвириха фанфарите.
Секунди по-късно Стасион изскочи на арената с доста… разчорлен вид. Но при вида на
Кел се ухили широко и зъбите му блеснаха иззад дяволската маска. В изражението му
нямаше топлина. Усмивката беше хищна.
Тълпата избухна във възбудени аплодисменти. Камеров Лости и Стасион Елсор заеха
местата си в средата на арената.
През визьора си Кел присви очи към маската на Елсор. Отблизо беше кошмарна на вид.
— Тас ренар — заяви Кел. Закъсня.
— Струвам си чакането — отвърна Стасион. Гласът му изненада противника. Дрезгав и
сладък, и остър като нож. Но несъмнено женски.
Той познаваше този глас.
Лайла?
Само че не беше Лайла. Откъде накъде? Тя беше простосмъртна от свят без сила —
сиволондончанка по-различна от всички други, но все пак сиволондончанка — и не умееше
да прави магии, а и несъмнено нямаше да е дотам побъркана, та да се запише в „Есен таш“.
Ведага щом тази мисъл премина през ума му, доводите на Кел рухнаха. Понеже, ако
имаше достатъчно твърдоглав човек, способен да направи нещо толкова глупаво, дръзко и
самоубийствено, то беше точно момичето, ограбило го онази нощ в Сивия Лондон, а после
последвало го през врата в световете — макар че изобщо не би трябвало да го преживее — и
с остра усмивка се изправи пред черния камък, пред белите крал и кралица, и пред самата
смърт.
Същата остра усмивка сега го озаряваше между устните на демонското лице.
— Чакай — помоли Кел.
Прошепна го, но и бездруго беше твърде късно. Съдията вече бе дал знак, а Лайла пусна
сферите си. Миг по-късно той освободи своите, но тя вече бе подела атака.
Кел се поколеба, ала противничката му — не. Той още се опитваше да преглътне
присъствието ѝ, когато тя замрази земята под краката му, сетне го удари от близко разстояние
с кинжал, сътворен от пламък. Младият магьосник отскочи, ала недостатъчно далеч, и след
миг противничката му го яхна, от плочката на стомаха му избухна светлина, а Лайла Бард
коленичи върху него.
Той се взираше в разноцветните ѝ кафяви очи.
Знаеше ли тя кой стои зад сребърната маска?
— Здрасти — изръмжа Лайла и този поздрав поясни на Кел, че е наясно. Ала преди да
успее да продума, крадлата отново се отблъсна. Младият антари се претърколи бързо и зае
бойна стойка.
Сега тя разполагаше с два ножа (беше избрала, разбира се, остриета — едното
направено от огън, другото — от лед) и ги въртеше спокойно в ръце. Кел не си хареса
оръжие. (Беше дързък ход, точно като за Камеров, и предназначен да доведе до краха му. Но
не толкова бързо). Завъртя водата си в камшик и удари, Лайла обаче се претърколи извън
обхвата му и запрати леденото си острие. Кел се изплъзна и в този миг на отвличане на
вниманието тя се опита да го удари отново, но този път земята му я хвана за ботуша и
камшикът му плесна. Лайла вдигна огнения си нож да блокира удара, ала водният камшик се
разби около острието, а самият му край успя да улучи ръката ѝ и счупи плочка.
Девойката все още беше прикована на място, но се хилеше и миг по-късно леденото ѝ
острие удари Кел изотзад. Той се олюля напред при счупването на втора плочка и изгуби
хватката върху крака ѝ.
А после започна истинският бой.
Фехтуваха се — вихър от стихии и крайници, удари, белязани само от проблясъци на
светлина. Сблъскваха се, отскачаха и никой не надделяваше.
— Да не си си изгубила ума? — изръмжа Кел, когато стихиите им се сблъскаха.
— И аз се радвам да те видя — отвърна Лайла, приведе се и се завъртя зад него.
— Трябва да спреш — нареди той и пропусна на косъм огнена топка.
— Ти първи — скастри го тя и се скри зад една колона.
Плискаше вода, пламтеше огън, земята тътнеше.
— Това е лудост.
— Не само аз съм маскирана — Лайла се приближи и той си помисли, че ще опита удар,
но в последната секунда тя промени намеренията си, докосна огненото острие до празната
си длан и бутна.
За миг въздухът около тях трепна. Кел видя болка да пробягва по лицето на Лайла зад
маската, ала сетне към него избухна стена от огън и по силите му беше единствено да
пожелае водна вълна над главата си. При сблъсъка на двете стихии блъвна пара. Миг по-
късно Лайла стори нещо напълно неочаквано. Пресегна се и замрази водата на Кел над
главата му. Неговата вода.
Публиката изрева, а той изруга, понеже ледената кора се пропука, нацепи се и се
стовари върху него. Не противоречеше на правилата — и двамата бяха избрали вода — но
рядко се случваше да си присвоиш стихията на противника и да го надскочиш по сила.
Още по-рядко беше да надминат него.
Кел имаше възможност да избяга, да проточи битката още удар-два. Налагаше се обаче да
изгуби. Остана на място и позволи на ледената кора да рухне и да натроши бронята по
раменете и гърба му в яростно сияние.
И изведнъж двубоят свърши.
Делайла Бард спечели.
Тя застана до него и му подаде ръка.
— Добра игра, мас варес — прошепна.
Замаян, Кел стоеше като вкопан. Знаеше: ритуалът изискваше да се поклони — и на нея,
и на тълпата — и да си тръгне, но краката му не помръдваха. Проследи как Лайла вирва
маска към трибуните и краля, отправя му последна дяволита усмивка и изчезва. Той
припряно се поклони, обърнат към кралската платформа, и спринтира след нея, изхвърча от
стадиона и се втурна към шатрите. Дръпна завесата, обозначена с две кръстосани остриета.
Помощничка стоеше в очакване — единственият човек в празното помещение.
— Къде е тя? — попита Кел, макар да знаеше отговора.
Дяволската маска бе оставена на възглавниците, захвърлена заедно с останалата част от
бронята.
Лайла вече си беше отишла.
V
Лайла се облегна на вратата на Елсор. Едвам си поемаше дъх.
Беше го хванала неподготвен, ясна работа, и сега Кел знаеше. Знаеше, че е в Лондон от
дни и е участвала на турнира редом с него. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите — чувстваше се
като котка, хванала най-сетне мишката си. Само дето я беше пуснала. Засега.
Възбудата започна да се успокоява заедно с пулса ѝ. Главата я болеше и когато преглътна,
вкуси кръв. Чакаше вълната замайване да премине и понеже не се случи, просто приседна на
дървения под, а гласът на Кел отекваше в ушите ѝ.
Този познат, притеснен тон.
Това е лудост.
Беше го казал с такова превъзходство, сякаш не нарушаваха правилата и двамата. Сякаш
той не играеше роля, също като нея.
Трябва да спреш.
Представи си го намръщен зад сребърната маска — с бръчка, вдълбана между
двуцветните му очи.
Какво щеше да стори сега?
Какво трябваше да стори тя?
Каквото и да станеше, струваше си.
Лайла се надигна на колене и се намръщи понеже на дъсчения под цопна капка кръв.
Пипна се по носа, избърса червената ивица с ръкава си и се изправи.
Започна да съблича дрехите на Елсор, съсипани от нападението на Вер-ас-Ис и
последвалия мач. Едно по едно смъкна оръжията и ризата, сетне се загледа в себе си в
огледалото — наполовина облечена и с тяло, покрито с мрежа от пресни синини и стари
белези.
В огнището едва-едва гореше огън, а на тоалетката имаше леген със студена вода. Лайла
се забави доста, докато се измие, подсуши и стопли. Изплакна потъмняващия брилянтин от
косата си и кръвта от кожата си.
Огледа стаята в опит да реши какво да облече.
Сетне я осени идея.
Нова, опасна идея, разбира се — от любимия ѝ вид.
Май е време, каза си, да ида на бал.
— Рай! — извика Кел. Тълпата се разделяше около него. Беше смъкнал шлема и сменил
палтото, но косата му беше още мокра от пот и не му стигаше дъх.
— Какво правиш тук? — попита принцът. Връщаше се обратно към двореца, обкръжен
от отряд стражи.
— Това беше тя! — изсъска Кел и тръгна редом с него.
Навсякъде около тях тълпата ликуваше и възторжено размахваше ръце с надежда за
поглед или усмивка от принца.
— За кого говориш? — попита Рай и угоди на поданиците си.
— Стасион Елсор — прошепна Кел, — е Лайла.
Принцът сбърчи вежди.
— Вярно, денят беше тежък… — потупа Кел по рамото, — но очевидно…
— Знам какво видях, Рай. Тя ме заговори.
Младият Мареш поклати глава с все още залепнала на устните усмивка.
— Глупости, братко. Тийрън е избрал играчите преди седмици.
Кел се озърна, но жрецът, разбира се, липсваше.
— Е, мен не е избрал.
— Не, теб те избрах аз…
Стигнаха до дворцовите стъпала и тълпата изостана.
— Нямам представа какво да ти кажа — дали е Елсор, или се преструва на него — но на
арената не се сражавах с неизвестен маг от провинцията. Срещу мен беше Делайла Бард.
— Затова ли изгуби толкова лесно? — попита принцът, вече стигнали до горната
площадка.
— Ти ми каза да изгубя! — възмути се Кел.
Гвардейците им отвориха вратите. Думите му отекнаха през твърде тихото фоайе и
стомахът му се преобърна, понеже, вдигайки очи, видя краля в средата на залата. Максим
само погледна към него и отсече:
— Горе. Веднага! — Вече в покоите му, кралят заяви: — Бях съвършено ясен, струва ми
се.
Порицаваше Кел, както се порицава дете, а той седеше свит в креслото си до терасата в
присъствието на Хастра и Стаф, застанали мълчаливо редом. Рай бе оставен отвън и в
момента вдигаше коридора на главата си.
— Не ти ли наредих да стоиш в двореца? — поинтересува се Максим с глас, натежал от
недоволство.
— Така е, но…
— Глух ли си за желанията ми?
— Не, сир.
— Е, очевидно молбата ми като твой баща не е била достатъчно ясна, затова сега ти
нареждам като твой крал. Отсега нататък си заточен в двореца до второ нареждане.
Кел изправи гръб.
— Не е честно.
— Не се дръж детински, Кел. Нямаше да те помоля, ако не беше за твое добро…
Младият антари се намръщи и очите на краля помътняха.
— Смееш да оспорваш заповедта ми, така ли?
Магьосникът поклати глава.
— Не. Но и двамата знаем — в случая не става дума какво е добро за мен.
— Прав си. Става дума кое е добро за кралството. И ако си лоялен поданик на короната
и на нашия род, ще останеш в двореца, докато турнирът приключи. Ясен ли съм?
Сърцето на Кел се сви.
— Да, сир — изрече той едва чуто.
Кралят се обърна към Стаф и Хастра:
— Ако пак излезе от двореца, и двамата отивате на съд, разбрахте ли?
— Да, Ваше Величество — отвърнаха те мрачно.
С тези думи Максим изхвърча от стаята.
Кел скри лице в шепи, пое си дълбоко дъх, сетне помете всичко от масата пред себе си
— разпиля книгите и строши бутилка ависово вино на пода.
— Какво разточителство — промърмори Рай и се просна на отсрещното кресло.
Младият антари се облегна и затвори очи.
— Хей, не е толкова зле — продължи принцът. — Поне вече си извън състезанието.
Думите му окончателно сринаха настроението на Кел. Плъзна пръсти към амулетите на
шията си, докато се бореше с желанието да се махне. Да избяга. Но не можеше, защото,
независимо какво смяташе кралят, Кел беше верен и на короната, и на рода. На Рай.
Принцът се наведе напред, без изобщо да обръща внимание на бурята в главата на брат
си.
— Да видим какво ще облечем за бала!
— Зарежи бала — изръмжа Кел.
— Стига де, братко, празненството не ти е виновно. А ако се появи определена млада
дама със склонност към мъжки дрехи? Не би искал да я изпуснеш, нали?
Кел измъкна глава от възглавниците.
— Не беше редно тя да се състезава.
— Е, поне стигна дотук. Май не я оценяваш подобаващо.
— Оставих я да победи.
— Всички други ли са направили същото? — попита Рай, развеселен. — А и, държа да
ти кажа, според мен се справя добре и без твоя помощ.
Кел простена. Така беше. Абсурдна работа. Но Лайла винаги вършеше абсурдни неща.
Изправи се на крака.
— Хубаво.
— Ето, така те искам да се държиш.
— Но никакво червено и златно повече — предупреди Кел и обърна палтото си наопаки.
— Днес ще нося черно.
Лайла завари Кала да си тананика и да набожда с топлийки подгъва на красива пола.
— Лайла! — възкликна тя весело. — Аван. С какво мога да ти помогна тази нощ?
Шапка? Копчета за ръкавели?
— Всъщност… — Лайла прокара ръка по закачалка с куртки, после въздъхна и кимна
към роклите. — Нужно ми е нещо такова… — заля я смътен страх при вида на бухналите,
непрактични одеяния, но Кала разцъфна в щастлива усмивка. Обясни ѝ. — Не се изненадвай.
Заради мастър Кел е.
Усмивката на търговката стана още по-широка.
— Какъв е случаят?
— Бал за турнира… — Лайла понечи да посегне към една рокля, но Кала я цапна през
пръстите.
— Не — възрази решително. — Не черно. Ако ще те обличаме по женски, ще бъде както
трябва.
— И какво му има на черното? Идеален цвят е.
— За криене. За сливане със сенките. За щурмуване на замъци. Не за балове. На
последния те пуснах да отидеш в черно и това ме безпокоеше цяла зима.
— В такъв случай значи си нямаш достатъчно грижи на главата.
Кала цъкна с език и се обърна към колекцията от рокли. Лайла плъзна поглед по тях и
направи гримаса срещу яйченожълта пола и кадифено пурпурно бюстие. Изглеждаха като
парчета зрял плод, като разточителни десерти. Тя искаше нещо могъщо, не ядливо.
— Аха! — възкликна Кала и девойката стисна зъби, понеже търговката свали рокля от
закачалката и ѝ я показа. — Какво ще кажеш за тази?
Не беше черна, но нямаше как да я наречеш и обикновена. Тъмнозелената пола
напомняше на Лайла за нощна гора, нашарена от ивици лунна светлина, пробиваща си път
през листака.
При първото си бягство от дома — ако можеше да се нарече така — беше на десет.
Насочи се към парк „Сейнт Джеймс“ и цялата нощ трепери на ниско дърво, загледана през
клоните към луната — представяше си, че се намира на друго място. Сутринта се замъкна
обратно у дома и откри баща си, мъртво пиян. Дори не си беше дал труда да я потърси.
Кала разчете сенките по лицето ѝ.
— Не ти ли харесва?
— Красива е — отвърна Лайла. — Но не ми подхожда… — насили се да намери точните
думи. — В нея ще изглеждам каквато съм била, а не каквато съм сега.
Търговката кимна и прибра роклята.
— Аха… ето, виж тази… — Пресегна за друга и я свали. — Какво ще кажеш?
Роклята беше… трудна за описание. Цветът ѝ се колебаеше между синьо и сиво, беше
обсипана със сребърни капки. Хиляди. Светлината танцуваше по бюстието и полите, а
цялата рокля сияеше зловещо.
Напомняше на Лайла за морето и за нощно небе. Напомняше ѝ за остри ножове и
звезди, и свобода.
— Тази — възкликна, — е съвършена!
Не осъзнаваше колко сложно нещо е роклята, докато не се опита да я облече. Преметната
през ръката на Кала наподобяваше купчина красиво съшит плат, а всъщност се оказа, че е
най-сложната конструкция, с която Лайла някога се беше сблъсквала.
Тази зима стилът очевидно се криеше в детайлите. Стотици закопчалки, копчета и
кукички. Кала пристягаше, дърпаше и опъваше, и успя накрая да намъкне роклята върху
тялото на Лайла.
— Анеш — възкликна, когато най-сетне свърши.
Крадлата хвърли предпазлив поглед към огледалото. Очакваше да се види сред сложно
устройство за мъчения. Вместо това ококори очи от изненада.
Бюстието превръщаше и бездруго тесния ѝ торс в гръд с извивки, макар и скромни.
Беше я снабдило с талия. Нямаше да помогне кой знае колко по отношение на изобилието от
плът, защото девойката поначало не разполагаше с материал за работа, но за щастие зимната
мода наблягаше на раменете, не на бюста. Роклята стигаше чак до основата на врата ѝ и
завършваше с яка, смътно напомняща на Лайла за челюстта на шлема ѝ. Мисълта за
демонската маска ѝ вдъхна сила.
Роклята не беше нищо повече от поредната маскировка.
За почуда на Кала, тя настоя да запази под полите тесните панталони и ботушите —
никой нямало да разбере за тях.
— Моля те, кажи ми, че роклята се сваля по-лесно, отколкото се облича.
Кала вдигна вежда.
— Не вярваш ли в способностите на мастър Кел да се справи?
Бузите на Лайла пламнаха. Още преди месеци трябваше да разсее предположенията на
търговката, че тя и Кел са някак си… обвързани или поне близки, ала дали пък тогава Кала
щеше да се съгласи да ѝ помага. И, да оставим гордостта настрана, лична шивачка е ужасно
удобна връзка…
— Оттук се разкопчава — Кала потупа две брошки в основата на корсета.
Лайла се пресегна назад, опипа дантелата на гърба и се почуди дали ще успее да скрие
там някой от ножовете си.
— Седни — подкани я търговката.
— Честно, не знам дали ще мога.
Кала цъкна с език и кимна към стол. Девойката се престраши и се отпусна.
— Не се притеснявай. Роклята няма да се скъса.
— Не се притеснявам за роклята — промърмори момичето. Нищо чудно защо толкова от
жените, от които крадеше, ѝ се струваха обезсилени — очевидно не можеха да дишат, при
това Лайла се съмняваше корсетите им да са чак толкова стегнати, колкото нейният.
За бога, помисли си тя. Облякох рокля преди пет минути и вече се оплаквам.
— Затвори очи.
Лайла зяпна Кала скептично.
— Так, имай ми доверие.
Не я биваше особено с доверяването, но стигнала дотук, а и вече носеше рокля — да
доведе нещата докрай. Затвори очи и остави търговката да наклепа нещо между миглите и
веждите ѝ, а после и на устните.
Лайла държа очи затворени, докато през косата ѝ минаваше четка и пръсти разплитаха
кичурите.
Кала работеше и си тананикаше, а девойката внезапно се натъжи. Майка ѝ бе мъртва от
отдавна — вече почти не помнеше усещането нито от милувките по главата си, нито гласа ѝ.
Тигър, тигър, пламнал с мощ…
Лайла усети как дланите ѝ се загряват и, притеснена да не запали по случайност
роклята, ги събра и отвори очи, като се съсредоточи върху килима в шатрата и движението на
гребена по скалпа ѝ.
Кала тикна в скута ѝ шепа лъскави, сребърни фиби. Позна ги, бяха в сандъчето, което
донесе на брега.
— Тези да ги върнеш — поръча търговката и я огледа — Харесват ми.
— Ще ти върна всичко — Лайла се изправи на крака. — Щом отмине вечерта, няма да
имам нужда от такава рокля.
— Повечето жени обличат една рокля само веднъж.
— Тези жени са разсипнички — отсече Лайла и си разтри китките. Все още бяха
ожулени от въжетата сутринта. Кала видя, но не каза нищо, а само закопча широки сребърни
гривни и на двете. Ръкавици, помисли си Лайла, ала първото хрумнало ѝ определение беше
„окови“.
— Остана последното допълнение…
— А, за бога, Кала — оплака се крадлата, — според мен и сега е повече от достатъчно.
— Ти си много странно момиче, Лайла.
— Отгледаха ме далеч оттук.
— Да, добре, това обяснява някои неща.
— Какви например?
Кала я посочи.
— Сега ще кажеш, че там, където си отгледана, жените се обличат като мъже и носят
оръжия вместо бижута.
— … винаги съм била неповторима.
— Да, и после се чудиш защо с Кел се привличате. И двамата сте неповторими. И
двамата… малко… — внезапно, неудържимо, езикът сякаш я подведе.
— Жестоки? — предположи Лайла.
Кала се усмихна.
— Не, не жестоки. Предпазливи. Но тази вечер — тя забоде сребърна воалетка в косите
на повереницата си, — ти си сваляш гарда.
Лайла се усмихна напук на всичко.
— Това е идеята.
VI
Белият Лондон
В ръката на Ожка блестеше нож.
Кралят стоеше зад нея в очакване.
— Готова ли си?
Тя обви пръсти около острието: през нея се лееше страх. Страх — и мощ. Преживя
белязването, кръвната треска, дори нашийника. Ще преживее и това.
— Коса — прошепна почти недоловимо. Да.
— Добре.
Стояха в двора на замъка, портите бяха затворени. Само статуите на падналите близнаци
станаха свидетели как погледът на краля затопля гърба ѝ и зимният вятър хапе лицето ѝ.
Животът се завръщаше в града, оцветяваше го като синина, ала наоколо витаеше студ.
Особено нощем. Слънцето беше топло и под лъчите му избуяваше какво ли не, но залезеше
ли, отнасяше цялата топлина със себе си. Кралят го бе определил за нормално и разказа за
здравия свят със сезони на топлина и светлина и други — на мрак.
Ожка беше готова за топлината.
Това бе първото ѝ усещане, когато я връхлетя кръвната треска. Разкошна топлина. Беше
виждала изгорелите черупки на провалилите се предшественици, но приветства огъня.
По онова време вярваше в силата на Холанд. В потенциала ѝ.
Все още вярваше, независимо че нашийникът на краля опасваше врата ѝ.
А сега, сега той я молеше отново да му се довери. Да разчита на магията му. Лично ѝ я
даде. Показа ѝ кръвните заклинания. Помогна ѝ да призове лед и огън. Слепи някои неща и
счупи други. Рисуваше врати в рамките на света си. Сега нямаше да бъде по-различно. Все
така ѝ беше по силите.
Ожка се взря в ножа: дръжката в едната ѝ ръка, върхът — опрян в дланта на другата.
Получи заповедите. И въпреки това се поколеба.
— Кралю — поде, все тъй обърната към крепостната стена. — Не питам от страх, но…
— Знам какво мислиш, Ожка — прекъсна я Холанд. — Чудиш се защо ти възлагам тази
задача. Защо не ида лично. Истината е, че не мога.
— Няма нищо, което да не е по силите ви.
— Всичко си има цена — уточни той. — За да възстановя този свят — нашия свят — се
наложи да пожертвам част от себе си. Ако си тръгна сега, не съм сигурен дали ще бъде по
силите ми да се върна.
Значи оттам идеше силата. От заклинание. От сделка. Ожка бе чувала кралят да си
говори сам, сякаш спори с някой друг; забелязваше какво витае в сенките около него, от
време на време виждаше отражението му да се движи, а той — не…
Колко ли бе пожертвал Холанд вече?
— Освен това… — той положи длани на раменете ѝ, при допира му през нея плисна
горещина и магия. — Дадох ти сила, използвай я.
— Да, кралю мой — прошепна тя.
Дясното ѝ око запулсира, докато той обгръщаше слабото ѝ тяло със своето по-високо,
оформяше я по свой образ и подобие. Ръцете му, сянка на нейните, се плъзнаха от раменете
до лактите и китките, накрая отпусна длани върху нейните.
— Всичко ще е наред, Ожка, стига само да си достатъчно силна.
Ами ако не съм?
Не мислеше, че е изрекла думите на глас, но така или иначе кралят ги чу.
— Тогава си загубена, аз — също…
Думите бяха студени, но не и тонът, с който Холанд ги изрече. Гласът му бе спокоен
както винаги — шлифован до съвършенство камък — ала от тежестта му коленете на Ожка
поддадоха. Той приближи устни към ухото ѝ:
— Аз обаче вярвам в теб.
С тези думи насочи ръката ѝ с ножа със своята и прокара острието по кожата. Бликна
кръв, по-тъмна от мастило, и той притисна нещо към окървавената ѝ длан. Монета —
червена като косата ѝ, със златна звезда в средата.
— Знаеш какво желая от теб — насочи ранената ѝ ръка и монетата към студената
каменна стена. — Знаеш какво трябва да сториш.
— Няма да те подведа, кралю мой.
— Надявам се — Холанд се отдръпна от нея, отнасяйки със себе си и топлината.
Ожка преглътна и се съсредоточи върху мястото, където кървящата ѝ длан срещна
ледения камък. Изрече командата точно както я бе научил той:
— Ас траварс.
При тези думи белязаното ѝ око запя в черепа, кръвта ѝ потръпна. Там, където ръката се
срещаше с камък, сенките се претвориха във врата. Ожка искаше да я прекрачи, да премине
отвъд, но така и не ѝ се отвори възможност.
Мракът я подметна напред. Светът се разкъса. Тя — също.
Кожата ѝ гореше, кръвта ѝ замръзваше, всичко беше болка.
Продължи само миг и цяла вечност, и после не остана нищо.
Ожка рухна на колене, разтреперана от мисълта, че се е провалила. Не беше достатъчно
силна. Не беше достойна. И сега си бе отишла, отскубната от света си, от целта си, от своя
крал. Този покой, това вкореняващо усещане… навярно беше смъртта.
Да, но…
Смъртта не би трябвало да има ръбове, а тази имаше. Ожка ги усещаше дори със
затворени очи. Долавяше къде свършва тялото ѝ и къде започва светът. Смъртта би ли могла
да бъде съвсем различен свят? Имаше ли музика в нея?
Тя отвори очи и изпъшка, когато видя улични павета под себе си и нощно небе с
червеникав оттенък. Вените ѝ горяха, тъмни на фона на кожата. Окото ѝ пулсираше от мощ.
Алената монета бе залепнала в дланта ѝ, а ножът блестеше върху камъните на няколко
крачки встрани.
Осъзнаването я разтърси от глава до пети.
Беше успяла!
От гърлото ѝ се изтръгна възглас — смес от потрес и триумф. Изправи се на крака.
Всичко я болеше, но Ожка се наслаждаваше на болката. Значи е жива, оцеля. Подложиха я на
изпитание, премина през него и издържа с почести.
Кралю мой?, помисли си и се пресегна през мрака от пространство и стените между
световете. Стени, които тя премина.
Пратеничке моя.
Ето го най-прекрасния глас! Нишка светлина в мрака.
Тук съм, помисли си Ожка, зачудена къде ли точно е „тук“. Холанд ѝ беше разказвал за
този свят. Червеното сияние навярно идва от реката. И онзи маяк от светлина е дворецът. Тя
се вслуша в гълчавата на тълпите и усети енергията им. Пооправи светлия си плащ и спусна
рижата си коса пред белязаното око. А сега какво?
Последва нова пауза, а сетне гласът на краля я споходи отново, все тъй спокоен и гладък.
Намери го.
X
Катастрофа
I
Червеният Лондон
Градът сияеше под дворцовите стъпала — ивица от скреж, мъгла и магия.
Лайла го погледа с възхита, обърна се и показа поканата на Елсор. Стълбите гъмжаха от
чужденци и благородници и охраната не си даде труда да проверява името по списък,
погледна кралския печат и я пропусна вътре.
За последно стъпи във вътрешността на кралския дворец преди четири месеца.
В началото на турнира видя Розовата зала, разбира се, но тя представляваше отделно и
безлично крило. Сега дворецът приличаше на гигантска къща. На кралски дом. Входното
фоайе отново тънеше в купчини букети цветя, но този път бяха подредени в пътечка, която
преведе Лайла навътре и покрай друга голяма врата, навярно предишния път не я бе
забелязала, но сега и двете ѝ крила стояха отворени, досущ като на литнала птица. Пристъпи
в огромна бална зала от лакирано дърво и скулптирано стъкло — същинска пчелна пита от
светлина.
Наричаха я Грандиозната зала.
В нощта на маскарада Лайла бе влязла в друга — Златната — и тя я впечатли с
каменните орнаменти и позлатата. Тази тук, също толкова величествена и пищна,
притежаваше и нещо повече. Дузини канделабри се полюшваха от сводестия таван на
няколко етажа височина и озаряваха пространството с отразена светлина на свещи. От
дъбовия под се издигаха колони, опасани със спираловидни стълбища към мостове, а те
водеха до галерии и сепарета, вкопани високо в стените.
На специален подиум в средата на балната зала свиреше квартет музиканти. Имаха
странни инструменти, всички — изработени от лакирано дърво и инкрустирани със златно, а
самите музиканти бяха обсипани със златен прашец. Стояха напълно неподвижни, с
изключение на съответните движения на пръстите им.
Какво беше казал Джинар за принц Рай? Имал вкус към драматичното?
Лайла огледа пещероподобната бална зала и забеляза принца да обхожда масите на
противоположния край. Там, до вратите на терасата, видя и Алукард да се кланя на
симпатична фароанка в пурпурна коприна. Флиртаджия!
Обиколи залата, озадачена колко ли време ще ѝ отнеме да открие Кел в подобна тълпа.
Видя го обаче след броени секунди — не на танцовата площадка, не и сред гостите по
масите, а високо горе. Стоеше самичък на една от по-ниските тераси, облегнат с цялата си
тежест на перилата. Разрошената му коса сияеше на светлината на свещите, а между дланите
си въртеше чаша. Имаше притеснен вид. От този ъгъл Лайла не виждаше очите му, но ѝ се
струваше, че забелязва бръчката помежду им.
Все едно се оглежда за някого.
Надяваше се да търси нея.
Укри се в сянката на колоната и в течение на няколко секунди наблюдава Кел, докато той
следеше гостите. Но тя не се бе напъхала в рокля само за да я поноси, така че побърза да
пресуши питието си, остави празната чаша на най-близката маса и излезе на светло.
В същия момент до Кел застана момиче. Принцесата от Веск. Тя положи длан върху
рамото на младежа и Лайла се намръщи. Беше ли пораснала достатъчно, та да флиртува
така? Светии, та тя приличаше на дете. Тъничка, но с овално лице, симпатично и с
трапчинки — меко — с ореол от дърво и сребро, кацнал на сламенорусата ѝ плитка.
Кел изгледа принцесата изпод вежди, ала не се отдръпна от допира ѝ и тя несъмнено
прие сдържаността му за покана, понеже пъхна ръка под неговата и отпусна глава на рамото
му. Лайла я досърбяха пръстите да хване нож, но после, за нейна изненада, погледът на Кел
се плъзна покрай момичето, надолу из балната зала и се спря на нея.
Червеният антари видимо се скова.
Лайла — също.
Тя го проследи как казва нещо на принцесата и си освобождава ръката. Момичето
изглеждаше разочаровано, ала Кел дори не я погледна повторно; без да сваля поглед от
крадлата, заслиза по стълбите и се упъти към гостенката с потъмнели очи и свити юмруци,
отпуснати покрай хълбоците.
Отвори уста и Лайла се приготви за скандал. Кел не само не кресна, ами издиша, подаде
ѝ ръка и каза:
— Танцувай с мен!
Не беше въпрос. Просто молба.
— Не мога да танцувам — отвърна тя.
— Аз мога — заяви той решително, сякаш този акт не изискваше участието на двама.
Кел стоеше и чакаше, към нея започнаха да се обръщат погледи, така че крадлата го
улови за ръка и го остави да я поведе към по-тъмен ъгъл на балната зала. Квартетът засвири
поредната мелодия, Кел обви с пръсти дланта на Лайла, постави другата си ръка на талията ѝ
и започнаха да се движат — е, започна да се движи той, а тя се полюшваше заедно с него,
като се стараеше да го следва и да му се довери за стъпките.
От месеци не се бе доближавала толкова до него. Там, където я докосваше Кел, кожата ѝ
тръпнеше. Беше ли нормално? Ако магията тече през всичко и всеки, така ли се чувстват
всички, когато отново се намерят?
През първите няколко секунди танцуваха мълчаливо, въртяха се заедно, ала раздалечени
един от друг — по-бавна версия на каденцата им на ринга. И после, неочаквано, Лайла
попита:
— Защо?
— Какво защо?
— Защо ме покани на танц?
Кел почти се усмихна. Призрачно потрепване на устните. Игра на светлината.
— За да не ми избягаш пак, преди да те поздравя с добре дошла.
— Здравей — рече му Лайла.
— Здравей — отвърна ѝ той. — Къде беше?
Тя се подсмихна.
— Защо питаш, липсвах ли ти?
Кел отвори уста. Затвори я. Отвори я отново и най-сетне процеди:
— Да.
Каза го тихо и искреността му завари Лайла неподготвена. Удар под кръста.
— Какво… — запъна се тя, — животът в двореца вече не ти ли е по вкуса?
Всъщност и на нея ѝ беше липсвал. Липсваха ѝ упоритостта и изблиците му, и вечното
смръщване. Липсваха ѝ очите му, едното светлосиньо, другото лъскаво черно.
— Изглеждаш… — поде той, но млъкна.
— Глупаво?
— Невероятно прекрасна.
Лайла се намръщи.
— Ти — не — отсече, забелязала сенките под очите му и тъгата в тях. — Какво не е
наред, Кел?
Той се напрегна леко и все пак не смени темата. Пое си дъх, сякаш за да формулира
лъжа, но когато издиша, на бял свят излезе истината.
— Още след онази нощ не съм се чувствал… Надявах се състезанието да ми помогне, то
обаче само влоши нещата. Задушавам се, честна дума. Знам, според теб е лудост, разполагам
с всичко, което ми е нужно, но гледах как вашият крал вехне и умира в далечния си замък…
— сведе поглед, сякаш щеше да види проблема през ризата си. — Не знам какво ми става.
— Животът — изрече Лайла, докато се въртяха из залата. — И смъртта.
— Какво искаш да кажеш?
— Всички смятат, че си търся смъртта, нали? Но аз не искам да умирам — лесно е да
умреш. Не, искам да живея, но приближаването до смъртта е единственият начин да се
почувствам жива. И тогава, тогава осъзнавам: всичко, което съм правила до момента, не е
било истински живот. Било е живуркане. Сигурно ти се струвам луда, но, мен ако питаш,
най-добре се живее, когато залозите са високи.
— Наистина си луда — съгласи се Кел.
Лайла се засмя меко.
— Кой знае? Ами ако светът се е променил? Ако още си обладан? Или си развил вкус
към тръпката да бъдеш истински жив. Чуй го от мен, аз нерядко съм се озовавала близо до
смъртта. Ти почти умря, Кел. Значи сега знаеш какво е да се чувстваш жив. Да се страхуваш
за живота си. Да се бориш за него. И щом веднъж си го опитал… е, няма връщане назад.
Гласът му потрепери:
— Какво да направя?
— Не аз съм човекът, когото да попиташ — отвърна Лайла. — Аз само бягам.
— Бягането изглежда добър вариант.
— Тогава бягай — насърчи го тя. Той потисна смеха си, но крадлата беше сериозна. —
Знаеш ли каква е същността на свободата, Кел? Тя не идва по естествен път. Почти на никого
не му я връчват с почести. Аз съм свободна, защото се борих за нея. Предполага се да си най-
могъщият магьосник във всички светове. Ако не искаш да си тук, махни се.
Музиката се усили и те се приближиха, после отстъпиха един от друг.
— Дадох обещание на Рай — отвърна Кел, докато се въртяха, понесени от танца. —
Обещах му да стоя редом с него, когато стане крал.
Тя сви рамене:
— При последната ми проверка, той още не беше седнал на трона. Виж, аз съм тук,
защото нямам при какво да се върна. Но това не означава да не се прибереш, след като си
тръгнеш веднъж. Най-вероятно имаш нужда да се пораздвижиш. Поживей малко. Виж света.
После се върни и остани завинаги; живейте си двамата с Рай щастливо до края на дните си.
Кел изсумтя.
— Но да знаеш… — добави Лайла трезво, — … не прави като мен.
— Бъди по-конкретна.
Тя си помисли за Барън и сребърния часовник в джоба на палтото ѝ.
— Ако решиш да си тръгнеш — когато го направиш — не заминавай, без да се сбогуваш.
Прозвуча финалният такт на мелодията и Кел придърпа Лайла в обятията си. Телата им
се сплетоха, двамата затаиха дъх. Когато се прегърнаха за последен път, бяха насинени и
окървавени, и на път да ги арестуват. Тогава им се стори истинско; сега беше същинска
фантазия.
Над рамото на Кел Лайла видя как от края на залата принцесата на Веск, заобиколена от
множество господа, я изпепелява с поглед. Девойката ѝ се усмихна и се остави антари да я
изведе от танцовата площадка между двойка колони.
— Та, Камеров? — попита тя, щом намериха тихо местенце за разговор.
Той я стисна по-здраво.
— Никой не знае. Не бива да узнават.
Лайла го изпепели с поглед.
— Наистина ли ти изглеждам бъбривка?
Кел не отговори, само я измери с онзи странен двуцветен поглед, сякаш очакваше тя да
изчезне.
— Та… — тя задигна чаша вино с мехурчета от подноса на прислужник, минаващ
наблизо — да не би да си убил истинския Камеров?
— Какво? Не, разбира се. Той е измислица… — Кел сбърчи вежди. — А ти уби ли
истинския Елсор?
Лайла поклати глава:
— В кораб на път за Делонар е. Или беше Дело…
— Делонар? — стресна се Кел и поклати глава. — Светии, какви ги вършиш?
— Не знам — отвърна тя честно. — Не разбирам какво съм, как съм жива, на какво съм
способна. Просто исках да се проверя…
— Не е било нужно да участваш в най-големия турнир на трите империи, за да изпиташ
избуяващите си способности.
— Но беше забавно.
— Лайла — рече Кел тихо и, за разнообразие, не говореше сърдито. Напрегнато, да, но
не сърдито. Беше ли произнасял някога името ѝ така? Прозвуча почти сладко.
— Да? — попита тя със затаен дъх.
— Трябва да се оттеглиш.
И изведнъж топлотата помежду им се строши, изместена от онзи Кел от едно време —
упорит и праведен.
— Не, не трябва — възрази крадлата.
— Не е възможно да продължиш.
— Стигнах дотук. Няма да се отказвам.
— Лайла…
— Какво възнамеряваш да предприемеш, Кел? Да ме арестуваш ли?
— Редно е.
— Но аз не съм Стасион Елсор — тя посочи балната си рокля. — Аз съм Делайла
Бард… — Истината обикновено е най-добрата маскировка. Той се намръщи по-сериозно. —
Стига де, не се вкисвай от загубата.
— Загубих нарочно — отряза той. — А дори и да не бях, ти не бива да продължаваш
нататък.
— Нищо не ме спира.
— Прекалено опасно е. Победиш ли Рул, влизаш във финалната тройка. Ще ти свалят
маската. Твоята маскировка действа от разстояние, но наистина ли се надяваш никой да не
забележи коя си — и кой не си — ако си покажеш лицето? Освен това те видях днес на
ринга…
— Когато спечелих ли?
— Когато се провали.
— Стигнах чак дотук.
— Усетих пропадането в силата ти. Видях болката, изписана по лицето ти.
— Това няма нищо общо с двубоя…
— Какво ще стане, ако загубиш контрол?
— Няма.
— Спомняш ли си главното правило на магията? — притисна я той. — Силата е в
равновесието, равновесието е в силата… — вдигна ръката ѝ и се намръщи при вида на
вените ѝ. Бяха по-тъмни, отколкото е редно. — Ти не балансираш. Вземаш и използваш, и
скоро ще си платиш цената.
Лайла се скова от раздразнение.
— Какво ти става, Кел? Ядосан ли си ми, притесняваш се за мен ли, или се радваш да ме
видиш? Изобщо не разбирам!
Той въздъхна.
— Всичко наведнъж. Лайла, аз… — млъкна, защото нещо зад нея привлече погледа му.
Тя проследи как светлината в очите му гасне и той стиска зъби.
— А, ето те и теб, Бард! — разнесе се познат глас и тя се извърна, за да види
приближаването на Алукард. — Светии, да не си облякла рокля? Екипажът никога няма да
повярва.
— Сигурно се шегуваш — изръмжа Кел.
Алукард го забеляза и спря. Изхриптя — наполовина смях, наполовина кашлица.
— Съжалявам, нямах намерение да ви прекъсвам…
— Всичко е наред, капитане — увери го Лайла.
В същия момент Кел изръмжа:
— Махай се, Емъри.
Двамата се спогледаха, объркани.
— Познаваш ли го? — възмути се Кел.
Алукард изпъна рамене.
— Познава ме, разбира се. Бард работи за мен, на борда на „Среднощно острие“.
— Аз съм неговият главен крадец — обади се Лайла.
— Бард — порица я Алукард, — в присъствието на кралския род не го наричаме
„кражба“.
Междувременно Кел изглеждаше напълно полудял.
— Не — мърмореше той, прокарвайки длан през медно-рижата си коса. — Не. Не. Има
дузини!
— Кел? — Лайла посегна да го хване за ръката.
Той се отърси от хватката ѝ.
— Дузини кораби, Лайла! И ти си се качила на борда точно на този!
— Съжалявам — върна му го тя, настръхнала, — бях останала с впечатление, че съм
свободна да правя каквото си искам.
— За да сме честни — добави Алукард, — според мен тя планираше да го открадне и да
ми пререже гърлото.
— Тогава защо не го направи? — изръмжа Кел и се извърна пак към нея. — Винаги си
толкова бърза да ръгаш и колиш, как така не успя да заколиш тъкмо него?
Алукард се приведе заговорнически:
— Мисля, че тя се привърза към мен.
— „Тя“ е способна да говори от свое име — сопна се Лайла. Обърна се към Кел. — Защо
си толкова разстроен?
— Защото Алукард Емъри е безполезен аристократ с твърде много чар и твърде малко
чест, и ти си решила да плаваш именно с него! — думите летяха като нож във въздуха. В
същия момент Рай се показа иззад ъгъла.
— Какво, да му се не види, сте се развикали… — при вида на Кел, Лайла и Алукард
скупчени на едно място, принцът замлъкна. После весело възкликна: — Лайла! Значи в
крайна сметка не си плод на въображението на брат ми!
— Здравей, Рай — поздрави тя с крива усмивка. Обърна се към Кел, колкото да
проследи как той намусен излиза от балната зала.
Принцът въздъхна.
— Какви ги надроби сега, Алукард?
— Нищо — отвърна капитанът невинно.
Рай понечи да тръгне след Кел, но Лайла застана пред него.
— Аз ще се погрижа.
Кел дръпна с все сила крилата на вратата към терасата. За миг просто се закова на място
и остави леденият въздух да го обгърне. Хапещият студ не стигна да потуши разочарованието
му, затова изскочи в зимната нощ навън.
С излизането на терасата го сграбчи нечия ръка и дори без да се обръща той бе наясно
— нейната е. Пръстите на Лайла горяха, кожата му прихвана искрата. Не погледна през рамо.
— Здравей — рече му тя.
— Здравей — изхриптя Кел.
Продължи напред, но пръстите ѝ останаха небрежно преплетени с неговите. Стигнаха
до ръба на терасата. Студеният вятър утихна.
— От всичките кораби, Лайла!
— Няма ли да ми обясниш защо го мразиш? — попита тя.
Кел мълчеше, загледан в Айл. След известно време подхвана:
— Домът на Емъри е един от най-старите родове в Арнес. Имат отдавнашни връзки с
Дома Мареш. Ресон Емъри и крал Максим бяха добри приятели. Кралица Емайра е
братовчедка на Ресон. Алукард е вторият му син. Преди три години той избяга посред нощ.
Без видима причина. Без предупреждение. Ресон Емъри дойде при крал Максим да търси
помощ за издирването му. А Максим се обърна към мен.
— Използва ли кръвната си магия, както намери Рай и мен?
— Не — призна Кел. — Не мога да го намеря — така казах на краля и кралицата, ала
истината е, че дори не опитах.
Лайла сбърчи вежди.
— Защо, чумата да го тръшне?
— Не е ли очевидно? — попита Кел. — Защото именно аз го прогоних. И исках да си
остане в небитието.
— Защо? Какво ти е направил?
— Не на мен — антари стисна зъби.
Погледът на Лайла пламна — осени я прозрение.
— Рай.
— Брат ми се влюби в твоя капитан едва на седемнайсет. И после Емъри му разби
сърцето. Рай беше съсипан. Нямах нужда от магическа татуировка да доловя болката на брат
ми на този фронт… — прокара ръка през косата си. — Казах на Алукард да се разкара и той
се подчини. Но не остана в неизвестност. Не, появи се след няколко месеца — домъкнаха го
обратно в столицата за престъпления срещу кралския трон. Пиратство, представяш ли си?
Кралят и кралицата свалиха обвиненията като услуга срещу Дома Емъри. Дадоха на Алукард
„Среднощно острие“, направиха го слуга на короната и го отпратиха да хваща пътя. Тогава го
предупредих, че ако някога отново стъпи в Лондон, ще го убия. Надявах се този път да ме
послуша.
— Но той се върна.
Кел се вкопчи в Лайла:
— Така е…
Пулсът ѝ туптеше под пръстите му, силен и стабилен. Не искаше да я пусне.
— Алукард винаги е бил небрежен, стане ли дума за скъпоценности.
— Не съм го избирала — обясни Лайла и издърпа Кел назад от края на терасата. —
Просто исках да избягам.
Понечи да пусне младежа, но той не беше готов. Придърпа я към себе си, сгушиха се
един в друг заради студа.
— Смяташ ли някога да спреш да бягаш?
Лайла се напрегна:
— Не знам как.
Свободната ръка на Кел се плъзна по голото ѝ рамо към свивката на шията. Той наклони
глава и облегна чело на нея. Прошепна:
— Защо просто не… останеш?
— Защо просто не тръгнеш — възпротиви се Лайла, — заедно с мен?
Думите политаха като облачета мъгла върху устните на Кел и той се приведе към
топлината ѝ, към гласа ѝ.
— Лайла… — прошепна, името ѝ побра цялата болка в гърдите му.
Искаше да я целуне.
Но тя го целуна първа.
Последния път — единствения път — целувката беше просто призрачно докосване на
устни върху неговите, които веднага изчезнаха. Беше съвсем кратка, открадната за късмет
целувка.
Тази се оказа различна.
Сблъскаха се един с друг все едно привлечени от гравитация, Кел не схващаше кой от
двамата е предметът и кой — земята, само разбра, че се сблъскват. Тази целувка беше Лайла,
цялата концентрирана на едно място. Огнената ѝ гордост и вироглавата решителност,
дръзката храброст и предизвикателността, жаждата ѝ за свобода. Всичко това, сбрано в едно,
спря дъха на Кел. Направо му изкара въздуха. Крадлата притисна силно уста върху неговата и
зарови пръсти в косата му, а той плъзна ръка надолу по гърба ѝ и се вкопчи в сложните
дипли на роклята.
Лайла го притисна гърбом към перилата и Кел изпъшка. Шокът от допира до ледения
камък се смеси с горещината на тялото ѝ, прилепнало към неговото. Чувстваше как препуска
сърцето ѝ, как припуква енергията в нея — и през него. Двамата се завъртяха в стъпките на
нов танц, после той я притисна към покритата със скреж стена. Дъхът ѝ пресекваше, тя
прокара нокти по скалпа му. Заби зъби в долната му устна, пусна му кръв и се изсмя порочно,
а Кел продължаваше да я целува. Не от отчаяние, не с надежда, не за късмет, а защото
искаше. Светии, само колко му се искаше! Продължи да я целува, нощният студ се разсея и
цялото му тяло завибрира от горещина. Целуваше Лайла, а огънят ѝ изпепели паниката,
гнева, тежестта в гърдите му. Вече отново бе способен да диша; накрая и двамата останаха
без дъх.
Отстъпиха един от друг. Кел усещаше усмивката по устните на Лайла.
— Радвам се, че се върна — прошепна той.
— Аз също — отвърна тя. Погледна го в очите и добави. — Но нямам намерение да се
откажа от турнира.
Мигът се разпука. Разтроши се. Усмивката ѝ бе престорена и остра, а топлината изчезна.
— Лайла…
— Кел… — имитира го тя и се отскубна от хватката му.
— Тази игра си има последици.
— Ще се справя с тях.
— Не ме слушаш — въздъхна антари притеснен.
— Не — възрази тя. — Ти не ме слушаш! — облиза кръвта от устните си. — Нямам
нужда някой да ме спасява.
— Лайла… — поде Кел отново, но тя вече се бе отдръпнала от него.
— Имай малко вяра в мен — отсече и отвори вратата. — Всичко ще бъде наред.
Младият магьосник я гледаше как си отива и се надяваше да е права.
II
Ожка се спотаи в сенките на терасата до стената в градината на двореца с вдигната
качулка, за да скрие алената си коса. В този странен речен замък изглежда имаха тържество.
По камъните танцуваше светлина и през вратите се лееше музика. Студеният вятър хапеше
Ожка, но тя нямаше нищо против. Беше свикнала със студа — с истинския студ — и в
сравнение с него зимата в този Лондон бе мека.
Отвъд заскрежените стъкла мъже и жени пиеха, смееха се и се въртяха по
орнаментирана танцова площадка. Нямаха никакви татуировки. Не бяха покрити с белези.
Навсякъде из залата разточително се харчеше магия — за огъня в мангалите и за извайване
на ледени скулптури, за усилване звука на инструментите и за забавление на гостите.
Ожка изсъска, отвратена от разсипничеството на мощ. На китката ѝ пареше прясна
езикова руна, но нямаше нужда да говори езика, за да види колко много неща местните
приемат за даденост. Разхищаваха живота, докато нейните хора гладуваха в опустошен свят.
Преди Холанд, напомни си тя. Сега положението се променяше — светът се поправяше,
процъфтяваше, но дали някога щеше да изглежда по този начин? Преди броени месеци щеше
да е невъзможно да си го представи. Сега ѝ се отдаваше трудно. Магията се просмукваше
бавно в нейния свят. Този тук обаче отдавна се къпеше в благото ѝ.
Дали шлифованото камъче наистина ще заприлича на скъпоценен камък?
Убийцата изпита внезапната, непреодолима потребност да подпали нещо.
Ожка, разнесе се меко порицание в главата ѝ, тихо и закачливо като шепот на
любовник. Тя поднесе пръсти към окото си — възелът в каишката ѝ, водеща до краля.
Нейният крал, способен да чува мислите ѝ и да усеща копнежите ѝ — нима долавяше
всичките? — сякаш са едно цяло.
Няма да го направя, Ваше Величество, помисли си тя. Не и ако не го пожелаете. Тогава
бих сторила всичко.
Усети как въжето помежду им се отпуска, а кралят потъна обратно в мислите си. Ожка
отново съсредоточи вниманието си върху бала.
И тогава го видя.
Висок, слаб, облечен в черно. Танцуваше с красива девойка в зелена рокля. Косата на
партньорката му беше руса, украсена с диадема от сребро и дърво. Кел беше риж. Не
червенокос като Ожка, не, но медният му оттенък все пак хвърляше отблясъци. Едното му
око беше светло, другото — черно, като нейното и на Холанд.
Но изобщо не приличаше на нейния крал. Кралят беше прекрасен и могъщ. Съвършен.
Този Кел се оказа някакво си кльощаво хлапе.
И все пак го позна от пръв поглед — не само защото Холанд го познаваше: в нейните
очи грееше като пламък в мрака. Магията струеше досущ топлина по очертанията на тялото
му и щом тъмното му око лениво се плъзна по редицата прозорци, покрай сенки, сняг и
Ожка, тя усети погледа му. Премина през нея и убийцата се вцепени: сигурна, че червеният
антари ще я забележи, ще я усети… но той дори не я почувства. Остави я да се пита дали
стъклото не е огледално, а не прозрачно. Дали танцуващите в залата виждаха само себе си?
Тогава усмивките щяха да се отразяват до безкрай, а отвън мракът да дебне търпеливо.
Ожка се намести по-удобно до перилата на терасата. Дотук стигна по ледени стъпала,
лепнати върху дворцовата стена, ала самата сграда несъмнено беше защитена от
нашественици: при опита ѝ да проникне вътре през вратите на горния етаж я отблъснаха —
не шумно или болезнено, но силно. Заклинанията бяха пресни, магията — солидна.
Изглежда единственият начин да влезе вътре беше през парадния вход, но Холанд я
предупреди да не прави сцени.
Тя подръпна връзката в ума си и усети как на свой ред той се хваща за нея.
Намерих го. Не си даде труд да обяснява повече. Само погледна. Тя беше очите на
повелителя си. Каквото виждаше тя, това — и той. Да го изведа ли насила?
Не, обади се гласът на краля в главата ѝ. Вибрираше тъй прекрасно в костите ѝ. Кел е по-
силен, отколкото изглежда. Ако се опиташ да го принудиш и се провалиш, няма да дойде. А
трябва да го направи по своя воля. Бъди търпелива.
Ожка въздъхна.
Добре тогава.
Но не се чувстваше спокойна и кралят го долавяше. Утешителен покой премина през нея
с думите му и волята му.
Ти не си само моите очи, каза ѝ той. Ти си и мои ръце, моя уста, моя воля. Очаквам да
изпълниш достойно повелята ми.
Така ще бъде, отвърна Ожка. И няма да се проваля.
IІІ
— Изглеждаш ужасно.
Думите на Алукард иззвънтяха в главата ѝ — сутринта Лайла му пожела късмет и той ѝ
отвърна с тези думи.
— Винаги правиш най-сладките комплименти! — изсумтя тя, преди да се шмугне в
сектора си. Ала наистина се чувстваше отвратително. Не успя да заспи в
странноприемницата на Елсор и се върна в „Лъкатушния път“, в претъпканата стая при
познатите другари. Затвореше ли очи обаче, все се озоваваше в проклетия сандък или на
терасата с Кел — и накрая прекара по-голямата част от нощта, втренчена в танцуващите по
тавана сенки от запалената свещ. Тав и Ленос хъркаха (кой го знае къде нощуваше Васри) и
думите на Кел се превъртаха до безкрай в мислите ѝ.
Затвори очи и се олюля лекичко.
— Мастър Елсор, добре ли сте?
Лайла стреснато се съсредоточи. Истер наместваше на крака ѝ последната плочка от
бронята.
— Добре съм — промърмори крадлата и се опита да се съсредоточи върху уроците на
Алукард.
Магията е разговор.
Бъди отворена врата.
Нека вълните преминат.
Точно сега се чувстваше каменист бряг.
Погледна китката си. Охлузеното от врязалите се в кожата въжета вече зарастваше, ала
когато обърна длани, вените ѝ се сториха тъмни. Не черни — не като на близнаците Дейн, но
не и така светли, колкото би трябвало да бъдат. Разлюля я вълна от загриженост, последвана
бързо от раздразнение.
Беше добре.
Щеше да се справи.
Стигна дотук, нали?
Делайла Бард не беше от тия, дето се отказват.
Кел победи весканеца Рул само с две точки и изгуби срещу нея с четири. Със сигурност
отпадаше от състезанието, но благодарение на резултата му Лайла имаше право да изгуби с
една точка и пак да продължи. Освен това Алукард вече бе спечелил втория си двубой и си бе
осигурил място във финалната тройка заедно с магьосницата Тос-ан-Мир, една от
прославените фароански близначки. Ако Лайла спечели схватката, най-сетне щеше да има
шанс да се бие с него. Усмихна се при тази перспектива.
— Какво е това? — попита Истер и посочи парчето светъл камък в ръката ѝ. Лайла
разсеяно си играеше с него. Сега го поднесе към светлината. С присвити очи почти успяваше
да различи крайчеца на устата на Астрид, застинала в гримаса, която минаваше колкото за
смях, толкова и за писък.
— Сувенир — Лайла прибра отчупеното парче от статуя в куртката си, метната върху
възглавниците. Сувенирът навярно беше малко зловещ, но от него ѝ ставаше по-добре всеки
път, щом се сетеше как загина Астрид, къде е гробът ѝ и защо ще си остане в него. Ако имаше
начин магия да върне сред живите вкаменената зла кралица, то Лайла се надяваше за целта
да са нужни всички парчета. А сега беше сигурна, че поне едно липсва.
— За какво служи? — поинтересува се Истер.
Крадлата взе дръжките на кинжалите и ги затъкна под плочките на ръцете си.
— Напомня ми, че съм по-силна от съдбата — отвърна и излезе от шатрата.
Че съм прекосявала светове и съм спасявала градове.
Влезе в тунела към стадиона.
Че съм побеждавала крале и кралици.
Намести шлема и стъпи на арената, окъпана във възгласите на тълпата.
Че съм преживяла невъзможни приключения.
Рул стоеше в средата — огромен като канара.
Че аз съм Делайла Бард…
Лайла вдигна сферите си и зрението ѝ се замъгли за момент, преди да ги пусне.
Че не могат да ме спрат.
Кел стоеше на терасата на стаята си със златния пръстен в ръце, а отгласите от стадиона
отекваха през метала.
Източната арена плаваше до самия дворец, а ледените дракони в реката около нея
кимаха с почервенели кореми. С помощта на увеличителното стъкло Кел виждаше чак долу
на стадиона — двамата бойци като бели люспици на фона на тъмния каменен под. Лайла с
черната ѝ дяволска маска. Рул със стоманена вълча муцуна и буйна коса, щръкнала като
грива. Флагът му беше син вълк на бял фон, но в тълпата имаше повече сребърни остриета на
черен фон.
Хастра стоеше до Кел на входа на терасата, а Стаф се навърташе в спалнята.
— Познавате го, нали? — попита Хастра. — Стасион Елсор?
— Не съм сигурен — промърмори Кел.
Далеч долу ликуване огласи арената. Двубоят беше започнал.
Рул харесваше земята и огъня. Стихиите се вихреха около него. Беше донесъл на ринга
дръжка и ръкохватка — пръстта се завихри около дръжката и се втвърди в каменен щит, а
огънят образува извит меч. Кинжалите на Лайла се съживиха като вчера — един от огън,
втори от лед. За момент двамата бойци стояха и се измерваха с поглед.
После се сблъскаха.
Лайла нанесе първия удар — гмурна се под меча на Рул, сетне се претърколи зад него и
заби огнения кинжал в плочката на прасеца му. Той се завъртя, ала тя вече се бе изправила и
изчезнала, готвейки нов удар.
Рул беше по-висок поне с една глава и двойно по-едър, но се оказа и по-бърз, отколкото
човек с неговите размери се очакваше да бъде. Крадлата отново опита да се промуши под
защитата му, провали се и загуби две плочки.
Изтанцува назад и Кел си я представи как преценява противника, търси стратегия, слабо
място, пукнатина в бронята. И някак си успява да намери. Сетне и още една.
Лайла не се биеше нито като Рул, нито като Кисимир, нито като Джинар. Не се биеше
като никой от познатите на Кел. Трудно можеше да се каже дали е по-добра — макар че
несъмнено беше бърза и умна — ала просто се отдаваше изцяло на арената, както навярно се
бе сражавала по улиците у дома в Сивия Лондон. Сякаш животът ѝ висеше на косъм. Все
едно противникът стоеше между нея и свободата ѝ.
Скоро спечели предимство — шест на пет.
И тогава, внезапно, Рул нанесе удар.
Лайла тъкмо се бе втурнала към него. Намираше се на средата на крачката, ала той
обърна каменния щит и го хвърли като диск. Улучи противничката си в гърдите —
достатъчно силно да я запрати гърбом в най-близката колона. Светлина бликна от
строшените плочки на стомаха, раменете и гърба ѝ и тя рухна върху каменния под.
Тълпата изрева, а гласът в златния пръстен обяви щетите.
Четири плочки.
Ставай, изръмжа Кел. Гледаше я как се олюлява, притиснала длан към ребрата си.
Пристъпи и почти падна, очевидно ранена, но Рул продължи с нападението. Масивният диск
се върна обратно в ръката му и с едно плавно движение той се завъртя и пак го хвърли,
добавяйки инерция към силата на магията.
Лайла сигурно беше видяла атаката и забеляза камъка да се носи към нея, но за ужас на
Кел не отскочи. Вместо това пусна и двата кинжала и вдигна длани, за да блокира удара.
Чиста лудост!
Нямаше да стане — не би могло да проработи! И все пак каменният щит някак си забави
скорост.
Зрителите затихнаха, потресени: оказа се, че в крайна сметка Стасион Елсор не е дуален
магьосник. Беше триада!
Щитът се влачеше във въздуха, сякаш се бореше с течение и спря на няколко пръста
разстояние от протегнатите ръце на Лайла. И увисна там, неподвижен.
Но Кел знаеше: в действителност няма нищо подобно.
Крадлата го натискаше. Опитваше се да пресили стихията на Рул, както стори с неговата.
Само че той ѝ позволи — спря да се бори. Рул, за кратко разтърсен от почуда, сега удвои
усилията си. Ботушите на Лайла застъргаха по камъка, понеже натискаше диска с цялата си
сила.
Сякаш самата арена се разтърси и се надигна вятър, породен от сблъсъка на
магьосниците, сражаващи се воля срещу воля.
Дискът от пръст се тресеше между двамата. През увеличителното стъкло Кел ясно видя
как крайниците на момичето треперят и тялото ѝ се огъва напред от усилието.
Пусни!, искаше да изкрещи той. Лайла обаче продължи да се напряга.
Ти, упорита глупачке, помисли си Кел, а Рул призова изблик на сила, вдигна огнения си
меч и го хвърли. Острието премина встрани, но огънят навярно привлече вниманието на
Лайла, понеже тя трепна съвсем леко и все още клатушкащият се диск се стрелна напред и се
плъзна по крака ѝ. Страничен удар, ала достатъчно силен.
Десетата плочка се спука.
Двубоят приключи.
Тълпата избухна в аплодисменти, Рул изрева триумфално, но вниманието на Кел все още
бе съсредоточено върху Лайла. Тя стоеше странно спокойна, с отпуснати покрай хълбоците
ръце и вирната нагоре глава.
След миг се олюля и рухна.
IV
От пръстена се разнесе гласът на съдията — викаше лекар. Кел вече бе хукнал през
покоите си.
Предупреди я. Предупреди я и повтори, и потрети!
Извади ножа си още преди да стигне вратата на вътрешната стая, а Хастра тичаше по
петите му. Стаф се опита да му препречи пътя, но Кел, по-бърз и по-силен, се озова в нишата,
преди стражите да успеят да го спрат.
— Ас стар — нареди, запечатвайки вратата зад себе си. Припряно нарисува нужния му
символ, докато Стаф блъскаше с юмруци по дъските. — Ас таскен!
Дворецът изчезна, заменен от турнирната шатра.
— Победата се присъжда на Рул! — тъкмо обявяваше съдията.
Кел изхвърча от отделението на Камеров и нахлу в отделението на Лайла. Пристигна
тъкмо когато двама помощници я полагаха на дивана, а трети се мъчеше да ѝ свали шлема.
Стреснаха се при вида на антари и пребледняха.
— Вън! — заповяда Кел. — Всички вън!
Първите двама се изтеглиха незабавно, но жрицата го пренебрегна, откачи челюстта от
пантите и свали демонската маска от главата на Лайла. Остави настрани и двете части.
Лицето на девойката отдолу беше призрачно бледо, с изпъкнали по слепоочията тъмни вени,
от носа ѝ течаха две тъмночервени струйки. Жрицата положи длан върху лицето ѝ и миг по-
късно крадлата отвори очи. Избълва дузина проклятия, но Кел си сдържа езика. Сдържаше го
и докато тя си поемаше задавено дъх и се надигне да седне, сдържаше го и докато Лайла
завърти глава, размърда пръсти и поднесе кърпа към носа си.
— Хайде, излез, Истер — отпрати я тя и си избърса кръвта.
Кел си сдържа езика достатъчно дълго и щом жрицата излезе, му изпусна юздите.
Извика:
— Предупредих те!
Лайла се намръщи и долепи длан до слепоочието си. Промърмори:
— Добре съм.
Кел изпъшка задавено:
— Припадна на ринга!
— Беше тежък двубой! — сопна се крадлата, изправи се и се опита — ала безуспешно —
да прикрие нестабилността си.
— Как е възможно да си толкова глупава? — антари повиши глас. — Кървиш в черно.
Закачаш се с магията, все едно участваме в игра. Дори не разбираш правилата. Или по-зле,
решила си, че такива няма. Тъпчеш безогледно през света и правиш каквото ти скимне.
Невнимателна си. Нечувствителна. Нагла!
— По-тихо и двамата — обади се Рай от вратата, следван по петите от Вис и Толнерс. —
Кел, ти не бива да си тук.
Младежът го пренебрегна и се обърна към гвардейците:
— Арестувайте я.
— Защо? — изръмжа Лайла.
— Успокой се, Кел — подкани го Рай.
— За крадена самоличност.
Лайла се озъби:
— Я виж ти кой го…
Кел я блъсна в подпората на шатрата и запуши устата ѝ с длан.
— Само да си посмяла!
Крадлата не отвърна на удара му. Остана скована като камък, забила в него различните
си по оттенък очи. Изпепеляваше го с поглед и той допусна за възможно наистина да е
уплашена или поне стресната. И точно тогава усети опряния в хълбока си нож.
А погледът в очите ѝ подсказваше, че щеше да го прониже, ако не беше Рай.
Принцът вдигна ръка.
— Стасион — призова, обръщайки се към Лайла, докато хващаше Кел за рамото. —
Моля те.
Тя свали ножа, а с помощта на Толнерс принцът успя да откъсне Кел от нея.
— Никога не слушаш. Никога не мислиш. Да имаш сила е отговорност, Лайла, и ти със
сигурност не я заслужаваш.
— Кел — предупреди го Рай.
— Защо я защитаваш? — сопна се антари и се обърна към брат си. — Защо единствен аз
в целия проклет свят съм длъжен да носи отговорност за действията си?
Те направо го зяпнаха — и принцът, и гвардейците, и Лайла, а тя даже събра кураж да се
усмихне с мрачна, злобна усмивка, оцапана от тъмната кръв, която още течеше по лицето ѝ.
Кел вдигна ръце и изхвърча от шатрата.
Чуваше тропота на ботушите на Рай по паважа зад гърба си, но изпитваше потребност
от пространство и от въздух. Съвършено неконтролируемо, извади нож от канията и
освободи монетите изпод яката си.
Преди да притисне окървавените си пръсти към най-близката стена, Рай още го
призоваваше да спре, но сетне заклинанието премина през устните на Кел и светът се
разтвори с всичко в него.
V
В първия момент Кел беше тук и го нямаше в следващия, само петънце кръв на стената
бележеше преминаването му.
Рай остана пред шатрата, втренчен в мястото, където изчезна брат му. Сърцето му се
късаше не от физическа болка, а от внезапното, ужасяващо откритие: Кел нарочно бе отишъл
там, където никой не би могъл да го последва.
Толнерс и Вис се появиха като сенки зад гърба на принца. Събираха се зяпачи — не се
интересуваха нито от свадата в шатрата, нито от друго, занимаваше ги само присъствието на
наследника сред народа. Рай знаеше, че би трябвало да школува изражението си и да си
наложи усмивка, но сега не му стигаха сили. Не беше способен да откъсне очи от кървавото
петно. Максим се появи, следван от гвардейците на Кел по петите си. Тълпата се разтвори
около краля, а той, лъчезарен, кимаше и махаше с ръка, без да сваля усмивката от устата си.
Хвана Рай за рамото и го поведе към двореца, заразпитва го за последния ден от турнира, за
тримата шампиони и плановете за вечерта. Продължи да запълва тишината с празни
приказки, докато вратите на двореца не се затвориха зад тях.
— Какво стана? — изсъска кралят и насочи сина си към най-близката приемна. — Къде
е Кел?
Рай се просна в едно от креслата.
— Не знам. Беше в покоите си, но видя, че двубоят тръгна на зле и слезе долу при
шатрите. Просто се тревожеше, татко.
— За какво?
Не за какво, помисли си Рай. За кого. Но беше изключено да признае пред краля, че едно
момиче се е представило за Стасион Елсор, същото онова, прекарало Черната нощ в града
редом с Кел (и спасило света, разбира се, което обаче нямаше значение), затова отвърна
простичко:
— Скарахме се.
— Къде е той сега?
— Не знам — Рай скри лицето си в шепи. Умората се спускаше над него като саван.
— Стани — нареди баща му. — Върви да се приготвиш.
Принцът с мъка вдигна глава:
— За какво?
— За тазвечерното празненство, разбира се.
— Но Кел…
— … не е тук — отсече кралят с глас, тежък като камък. — Той е загърбил
задълженията си, но ти не си. И няма да го направиш… — Максим вече се бе упътил към
вратата. — Ще се разправяме с Кел след завръщането му, но междувременно ти продължаваш
да си принцът на Арнес. И като такъв ще се държиш подобаващо.
Кел се свлече по студената каменна стена; камбаните на „Уестминстър“ огласяваха часа.
Сърцето му препускаше бясно заради стореното.
Тръгна си. Напусна Червения Лондон. Изостави Рай. Загърби Лайла. Заряза град — и
бъркотия — след себе си.
И всичко това — само на крачка разстояние. И на цял свят.
Ако не искаш да бъдеш тук, иди си.
Бягай.
Нямаше такова намерение — просто копнееше за миг спокойствие, време да помисли —
и ето го сега тук, с прясна кръв, капеща по заледената улица, а гласът на брат му отекваше в
ушите му. Вината го дърпаше, но той я изтласка от мислите си. Не беше по-различно от
стотиците пътешествия, които бе правил в чужбина, всяко едно го поставяше извън обхвата
на семейството.
Този път просто беше по негов избор.
Кел се изправи и тръгна по улицата. Не знаеше накъде се е запътил, а само че първата
крачка не му е достатъчна: трябва да продължи да се движи, да не оставя вината да го скове.
Или студът. Зимата в Сивия Лондон тежеше от хаплива влага и той придърпа плътно палтото
си, сведе глава и тръгна напред.
Пет минути по-късно се озова пред „Петте върха“.
Имаше свободата да ходи навсякъде, но разходките му неизменно свършваха тук.
Мускулна памет — това беше единственото истинско обяснение. Краката му го водеха по
пътищата, протъркани в света, по космическия склон, а гравитационното изкривяване
привличаше към фиксираната точка всичко с маса и магия.
Отвътре иззад бара към него погледна познато лице. Посрещнаха го не широкото чело и
тъмна брада на Барън, а големите очи, издължената челюст и широката, изненадана,
ощастливена усмивка на Нед Тътъл.
— Мастър Кел!
Младият ентусиаст поне не се хвърли през тезгяха още с влизането на антари. Само
изтърва три чаши и бутна бутилка портвайн. Кел остави чашите да паднат, но спря бутилката
на един пръст над пода — жест, незабелязан за всички други, освен Нед.
Антари се намести на стол и малко по-късно пред него изникна чаша тъмно уиски. Не
по магия — донесе я Нед. Кел изпи първата доза на един дъх и до лакътя му се появи и
бутилката.
Кел пиеше, а ентусиастът си даваше вид, че се занимава с шепата посетители. На третата
чаша младежът забави скорост; в крайна сметка, разсипваше не само своето тяло. Но колко
нощи бе понасял пиянството на Рай; колко сутрини се беше будил със застоял вкус на вино и
еликсири по езика?
Кел си сипа още малко.
Все повече посетители започваха да го зяпат и той се почуди дали ги е довела тук
магията, или слуховете. Усещаха ли привличането, посоката на гравитацията… или ставаше
дума за клюки? Какво им беше казал Нед? Само малко? Или всичко?
В момента не му пукаше. Изпитваше единствено желание да смаже чувствата си, преди
да го смажат те. Да изтрие от мислите си окървавеното лице на Лайла, преди да съсипе
спомена за устните ѝ, долепени до неговите.
Беше само въпрос на време Нед да се появи отново, ала той не дойде с въпроси или
глупаво дърдорене. Кльощавият младеж си наля едно от същата бутилка и сложи нещо пред
Кел. То заблестя на светлината на лампите.
Червен лондонски лин.
Монетата, която антари му остави при предишното си посещение.
— Струва ми се, май е ваша.
— Така е.
— Мирише на лалета.
Кел наклони глава — и пивницата се наклони заедно е нея.
— Кралят на Англия все повтаряше, че били рози.
Нед зяпна:
— Джордж Четвърти ли го е казал?
— Не, Трети — отвърна Кел разсеяно и допълни. — Четвъртият е задник.
Нед едва не се задави с питието и се изсмя отсечено и стреснато. Червеният антари
щракна с пръсти. Линът от неговия Лондон се изправи на ръб и започна да се върти в лениви
кръгчета. Ентусиастът се ококори.
— Нима нявга ще съм способен на такива чудеса?
— Надявам се не — отвърна Кел и вдигна очи. — Не би трябвало да си способен на
нищо. Тясното лице на Нед се разкриви:
— Защо така?
— Преди много време този свят — твоят — е притежавал собствена магия.
Нед се наведе по-наблизо, все едно дете очакваше появата на чудовището в приказката.
— Какво се е случило?
Кел поклати глава — уискито замъгляваше мислите му.
— Куп много лоши работи… — монетата продължаваше да се върти бавно. — Тайната е
в равновесието, Нед… — Защо Лайла не отказа да го разбере? — Хаосът се нуждае от ред.
Магията — от подредба. Донякъде е като огъня. Няма самоконтрол. Храни се от онова, което
ѝ дадеш, и ако ѝ отпуснеш прекалено много, гори и не спира, изпепелява докрай. По едно
време твоят свят е имал огън. Не много — бил е прекалено далеч от източника — но
достатъчно, за да пламне пожар. Отрязали сме го, преди да се разгори и останалото
започнало да гасне. В крайна сметка изгаснало напълно.
— Но откъде знаеш дали сме щели да се изпепелим? — попита Нед с трескаво блеснал
поглед.
Кел събори монетата с едно бръсване на пръстите.
— Понеже твърде малко от нещо е също толкова опасно, колкото и прекалено много…
— надигна се от стола. — Важното е, че магията не трябва да съществува повече тук. Не е
възможно.
— Невъзможността плаче да бъде опровергана — изкоментира Нед усмихнат. — Дори да
не е било възможно години наред и даже точно сега, не е задължително положението да си
остане непроменено завинаги. Нищо подобно. Та, казваш, магията се е изчерпила, пламъкът
е угаснал. Ами ако има нужда само от подхранване?
Кел си наля още една чаша.
— Вероятно си прав.
Но се надявам да грешиш, додаде наум. За доброто на всички ни.
Рай не беше в настроение.
Нито да присъства на бала.
Нито да се прави на домакин.
Нито да се усмихва, шегува и преструва, че всичко е наред.
Кралят му хвърляше предупредителни погледи, майка му го съзерцаваше, сякаш е по-
крехък от стъкло и всеки момент ще се строши. Искаше му се да се разкрещи и на двамата,
задето отблъснаха брат му.
Вместо това стоеше между краля и кралицата, докато тримата шампиони си сваляха
маските.
Първи се приближи весканецът Рул с гъста коса, провиснала на кичури до под ушите му,
все още надут до пръсване след победата си над Елсор.
Втора пристъпи Тос-ан-Мир, едната от знаменитите фароански близначки; скъпоценни
камъни чертаеха огнени шарки от челото до брадичката ѝ.
И трети, разбира се, се появи Алукард Емъри. Пират, бандит, аристократ и новоизлюпен
любимец на Арнеската империя.
Рай поздрави лорд Сол-ин-Ар и принц Кол за прекрасния избор и се възхити на висок
глас за балансираната група — арнесец, фароанец и весканец на финалите! Каква
вероятност имаше, а? — и сетне се оттегли до една колона да пие на спокойствие.
Тази вечер празненството се провеждаше в Скъпоценната зала — бална зала, изработена
изцяло от кристал. Но, колкото и да беше просторна, Рай се чувстваше в саркофаг.
Навсякъде около него гостите пиеха. Танцуваха. Свиреше музика.
В другия край на балната зала принцеса Кора флиртуваше с половин дузина арнески
благородници и през цялото време се озърташе — търсеше Кел.
Рай затвори очи и се съсредоточи върху пулса на брат си, ехо от неговия; опита се да се
пресегне през ритъма и да предаде… какво? Че е ядосан? Че съжалява? Че не е в състояние
да понесе всичко това без Кел? Че не го обвинява за бягството? Че го обвинява?
Върни се у дома, помисли егоистично. Моля те.
В кристалната зала отекнаха изискани аплодисменти и той с мъка отвори очи, видя
тримата шампиони, завърнали се в нови дрехи, с маски под мишници и лица, изложени на
показ. Вълкоподобният Рул незабавно се насочи към най-близката маса с ястия, където
весканските му събратя отдавна обръщаха чаша след чаша.
Тос-ан-Мир обходи тълпата, следвана от сестра си, Тас-он-Мир — първата магьосница,
паднала от Кел. Рай съумяваше да ги различи само по инкрустираните в тъмната им кожа
скъпоценни камъни — Тос-ан-Мир носеше огненооранжеви, а Тос-ан-Мир — седефеносини.
Алукард се намираше в центъра на своята лична вселена. Рай видя прекрасна остра да
приближава наклепаните си с червило устни към ухото на капитана и да му шепне. Стисна
още по-силно чашата си.
Някой се облегна на колоната до него. Слабо тяло, облечено в черно. Лайла изглеждаше
по-добре, отколкото следобеда — все още изпита и със сенки като синини под очите, но все
пак достатъчно жизнена да забърше две пълни чаши от минаващия сервитьор. Подаде едната
на Рай. Той я взе разсеяно.
— Ти се върна.
— Ами — тя посочи с чаша балната зала, — твоите партита си ги бива.
— В Лондон — уточни Рай.
— Аха. Ами, да.
— Добре ли си? — той си припомни двубоя ѝ този следобед.
Крадлата преглътна, но не откъсна поглед от тълпата.
— Не знам.
Помежду им натежа мълчание — сал от тишина в морето от звуци.
— Съжалявам — промърмори тя накрая, толкова тихо, че Рай едва-едва я чу.
Той мръдна рамо към нея.
— За какво?
— Всъщност нямам представа. Но ми се стори подходящо да го кажа.
Принцът отпи голяма глътка и огледа странното момиче с остри скули и неразгадаемо
изражение.
— Кел има само две лица — заяви внезапно.
Лайла вдигна вежди.
— Само две ли? Повечето хора не са ли с по едно?
— Напротив, мис Бард — нали си Бард отново, ако съдим по дрехите? Стасион,
предполагам, се е оттеглил някъде да се възстановява? Повечето хора имат далеч повече от
две. Самият аз държа цял гардероб… — Рай не се усмихна при тези думи. Зарея поглед
покрай родителите си, арнеските благородници и Алукард Емъри. — Но Кел има само две.
Едното носи за пред света като цяло и другото — само пред онези, които обича — той отпи
от виното. — Пред нас.
Изражението на Лайла стана съвсем неразгадаемо.
— Каквото и да изпитва към мен, не е любов.
— Понеже чувството не е меко, сладко и задушаващо? — Рай се отпусна назад и се
облегна на колоната. — Знаеш ли колко пъти от любов Кел е бил на косъм да ме пребие до
загуба на съзнание? И колко пъти съм правил същото? Знам как гледа онези, които мрази…
— поклати глава. — Брат ми го е грижа за много малко неща и сред тях хората са още по-
малко.
Лайла преглътна.
— Какво прави сега според теб?
Рай се загледа във виното си. Вдигна чашата и отбеляза:
— Ако съдим по това как ме хваща напитката, бих казал — дави чувствата си точно като
мен.
— Той ще се върне.
Принцът затвори очи.
— Аз не бих.
— Напротив — отвърна Лайла. — Ти би се върнал.
В ранните часове на утрото Кел се сети:
— Нед! При последното ми посещение тук, ти настояваше да ми дадеш нещо. Какво
беше? Ентусиастът сведе поглед и поклати глава.
— О, нищо особено.
Но антари бе видял възбудата в очите му и, макар да не искаше да вземе предмета, все
пак му се щеше да узнае какъв е.
— Кажи ми.
Нед подъвка устна, сетне кимна. Бръкна под тезгяха и извади гравирано парче дърво,
приблизително с дължината на разперена длан, цялото в шарки и със заострен край.
— Какво е това? — попита Кел, изненадан и изпълнен с любопитство.
Нед придърпа към себе си лина от Червения Лондон и уравновеси върху него върха на
гравираното колче. Пусна го, но то не падна. Стоеше си съвършено изправено, а заостреният
му край се опираше в монетата.
— Магия — посочи Нед с уморена усмивка. — Поне така си мислех, във всеки случай.
Вече знам — не е истинско. Хитър номер с магнити, нищо повече… — бутна колчето с
пръсти, то се залюля, после се изправи. — Но през детството тази играчка ми вдъхваше вяра.
Дори след като открих, че е само фокус, пак ми се искаше да вярвам. В крайна сметка, макар
играчката ми да не е магическа, това не доказва, че магията не съществува… — Вдигна
парчето дърво и го остави на тезгяха. Потисна прозявката си.
— Май е време да тръгвам — обади се Кел.
— Просто остани.
Беше много късно — или може би рано — и „Петте върха“ междувременно се беше
изпразнила.
— Не — отвърна кратко Кел. — Не мога.
Преди Нед да му предложи да остави пивницата отворена, да му даде стаята на горния
етаж — онази със зелената врата и стената, все още изкривена от първата му среща с Лайла;
белязана с търсещо заклинание и покрита с кръвта на Барън — антари се изправи на крака и
си тръгна.
Вдигна яката на палтото си, излезе навън в мрака и закрачи. Мина по мостовете и
улиците на Лондона на Лайла, през парковете и преките. Скита се, докато го заболяха
мускулите, а приятната омая на уискито се изпари и му останаха само упоритата болка в
гърдите и гризящия напор на вината, нуждата и дълга.
И дори тогава продължи да крачи.
Не искаше да спре. Иначе щеше да се замисли, а ако умуваше прекалено усърдно, щеше
да си иде у дома.
Вървя часове наред и едва когато взе да си мисли, че краката му ще поддадат, ако не
спре, най-сетне се отпусна на пейка на брега на Темза и се заслуша в глъчката на Сивия
Лондон — подобна, но същевременно и така различна от шумотевицата в неговия град.
Реката не светеше. Просто ивица чернота, която добиваше пурпурен оттенък под
първите лъчи на утрото.
Кел запревърта вариантите наум като монета.
Бягай надалеч.
Бягай у дома.
Бягай надалеч.
Бягай у дома.
Бягай надалеч.
VI
Червеният Лондон
Ожка се въртеше в мрака около двореца, бясна на себе си.
Изгуби го! Не беше сигурна как се е изплъзнал, но го нямаше. Прекара деня в
преброждане на тълпите и очакваше падането на нощта, после се върна на поста си на
терасата, ала балната зала се оказа празна, а празненствата се провеждаха другаде.
Равномерен поток посетители минаваше нагоре-надолу по стълбите на входа, изчезваше и се
появяваше, но нито един сред тях не беше Кел.
В най-тъмните часове на нощта Ожка видя на дворцовите стълби да се облягат и да си
говорят двойка гвардейци, издокарани в разкошно червено и златно. Извади меча си. Питаше
се дали да им пререже гърлата и да открадне броните, или да ги плени и да ги измъчва за
информация, но преди да предприеме каквото и да било, ги чу да споменават онова име.
Кел.
Примъкна се по-близо и езиковата руна пламна на кожата ѝ, а думите им добиха смисъл.
— … казват, че го нямало… — продължи единият.
— Какво ще рече „нямало го“? Да не е отвлечен?
— Избягал. И таз добра. Все ме побиваха тръпки от него…
Ожка изсъска и се оттегли надолу по брега. Не беше изчезнал. Не биваше да изчезне!
Тя коленичи на студената земя и извади от джоба си парче хартия. Разгъна го на земята.
После заби пръсти в калта и откърти една буца. Смачка я в дланта си.
Това не беше кръвна магия. Само заклинание, стотици пъти използвано от нея в Косик,
докато ловуваше хората, дължащи ѝ пари или живот.
— Кос учар! — заповяда и пръстта се разсипа по хартията. При падането си очерта
улиците на града, реките, кварталите.
Ожка отупа ръце.
— Кос Кел! — заповяда повторно. Картата обаче не се промени. Пръстта не помръдна.
Където и да беше Кел, не се намираше в Лондон. Убийцата стисна зъби и се изправи.
Ужасяваше се от реакцията на краля си още преди да подръпне връзката.
Изчезнал е, помисли си и миг по-късно се сблъска с Холанд — не само с гласа, но и с
недоволството му.
Обясни.
Не е в този свят, продължи убийцата. Изчезнал е.
Пауза и сетне: Сам ли тръгна?
Ожка се поколеба.
Така смятам. Кралският род е все още тук.
Призля ѝ от последвалата тишина. Представяше си Холанд на трона, обкръжен от
труповете на подвелите го. Щеше да се нареди сред тях…
Накрая кралят се обади:
Ще се върне.
Откъде знаете?, попита Ожка.
Винаги се връща у дома.
Рай беше същинска развалина. Будува цяла нощ — през мрака, през спомените;
съпротивляваше се на необходимостта да използва тоника и да повика съня, без да знае къде
е Кел и какво ще се случи на брат му. Вместо това се въртя и тръшка половината нощ, накрая
изрита завивките и тръгна да обикаля спалнята си в очакване зората най-сетне да пукне над
града.Финалният двубой на „Есен таш“ беше на броени часове разстояние. Рай изобщо не се
интересуваше от турнира. Не му пукаше за Фаро, за Веск и за политиката. Важен беше само
брат му.
А Кел още го нямаше.
Нямаше го.
Нямаше го!
В главата на Рай кипеше мрак.
Около него дворецът се съживяваше. Скоро щеше да се наложи да си сложи короната и
усмивката и да играе ролята на принца. Прокара ръце през косата си и простена от болка —
в пръстените му се бе замотала къдрица. Внезапно спря да обикаля.
Плъзна поглед из стаята — възглавници, одеяла и дивани, една камара много меки неща
— и накрая забеляза кралската брошка. След бала я беше захвърлил заедно с туниката си, а
сега тя сияеше под първите лъчи на утринното слънце.
Изпробва върха ѝ на палеца си и прехапа устни, защото си пусна кръв. С препускащо
сърце проследи набъбващата капка, потекла по дланта му. Поднесе иглата към свивката на
ръката си.
Сигурно беше от изпития алкохол. Или заради разтърсващата паника от мисълта, че не е
в състояние да стигне до Кел. Или от вината за всичко, от което се бе отказал брат му. Или от
егоистична потребност да го принуди да се отказва, да се върне, да се прибере у дома.
Всичко накуп тласна Рай да натисне върха на иглата върху гладката плът от вътрешната
страна на ръката си и да започне да пише.
Кел скръцна със зъби, усетил внезапно парене по кожата.
Беше свикнал с притъпените боцкания и лекото наболяване — отгласи от различни
злополуки на Рай — но тази болка беше остра и силна, някак преднамерена, различаваше се
от зле премерен удар в гърдите или чукнато коляно. Болката се влачеше по вътрешността на
лявата му ръка и той си вдигна ръкава в очакване да види кръв, оцапала туниката му или
зловещи червени белези по кожата си, ала нямаше нищо такова. Мъчението секна, сетне
започна отново, спускаше се по ръката му на вълни. Не, на линии.
Кел се взираше в кожата си и се опитваше да проумее пронизващата болка.
И изведнъж я разгада.
Не виждаше чертите, но стигаше да затвори очи, и веднага ги усещаше да рисуват
очертания. Навремето Рай твореше букви с върха на пръста си и изписваше тайни послания
по ръката на брат си. Беше им любима игра като малки, заклещени един до друг на някое
събитие или отегчителна вечеря.
Сега обаче и дума не ставаше за игра. Кел усещаше огъня от буквите по ръката си,
нанесени с нещо далеч по-остро от връхчето на пръст.
П П-Р
П-Р-О-С
П-Р-О-С-Т-И
Кел скочи на крака още на Т. Ругаеше бягството, дърпаше монетите по ремъчетата на
шията си и замени пепеливата зора в единия Лондон с живописното утро на другия.
На път към двореца си мислеше за всичко, което би желал да каже на краля. Изкачи се
по величественото стълбище и влезе във фоайето. Кралското семейство вече се беше събрало.
Присъстваха още весканските принц и принцеса, също и фароанският лорд.
Рай пресрещна Кел с поглед и по лицето му грейна облекчение, но младият магьосник
не свали гарда, докато пристъпваше напред. Усещаше приближаването на буря — въздухът
припукваше от енергията на всичко неизказано. Беше готов за схватка, за сурово порицание,
за обвинения и заповеди, ала изненадващо кралят го заговори топло и радушно:
— А, ето те и теб! Канехме се да тръгнем без теб.
Кел не успя да скрие смайването си. Очакваше да го ограничат в рамките на двореца,
най-вероятно завинаги. Не да го приветстват без ни най-малко порицание. Поколеба се и
посрещна погледа на краля. Максим го гледаше спокойно, но в очите му блестеше
предупредителна искрица.
— Съжалявам за закъснението — извини се антари и се постара да говори нехайно. —
Бях по задачи и изгубих представа за времето.
— Е, вече си тук — кралят вдигна ръка към рамото на Кел. — Това е най-важното! —
Стисна го силно и за миг младежът си помисли, че няма да го пусне. Ала процесията
потегли и Максим отпусна ръка, а Рай застана редом с брат си — така и не стана ясно дали
от солидарност, или от отчаяние.
Централната арена се пръскаше по шевовете, улиците бяха пълни със зрители въпреки
ранния час. Хитро решение се оказа драконите от източната арена и лъвовете от западната да
бъдат преместени. Бяха събрани на централния стадион — ледените зверове в реката,
лъвовете — стъпили на каменни подпори, а птиците — в полет отгоре. Дъното на арената
представляваше плетеница от препятствия, колони, канари и скални первази, трибуните бяха
препълнени с живот и цветове; флагът на Алукард със сребърното му перо се вееше отвред,
тук-там смесен с вълка на Рул и черната спирала на Тос-ан-Мир.
Тримата магьосници най-сетне излязоха от тунелите и заеха места в средата на арената.
Глъчката стана оглушителна. Кел и Рай направиха едновременно гримаси заради шума.
На ярката светлина на утрото принцът изглеждаше ужасно (антари предположи, че и
неговият вид не се различава особено). Под бледите очи на принца изпъкваха тъмни кръгове
и той боравеше внимателно с лявата си ръка — пазеше прясно издълбаните в кожата му
букви. Стадионът кипеше отвред от енергия и шум, но кралската ложа бе опасно тиха, а
въздухът — натежал от неизказани думи.
Кралят упорито гледаше към арената. Кралицата най-сетне си позволи да се обърне към
младия магьосник, ала го стори с нежелание. Принц Кол изглежда долавяше напрежението и
ги следеше с ястребови сини очи, а Кора витаеше в пълно неведение за опасните настроения
и продължаваше да се цупи на неприкритото безразличие на Кел.
Само лорд Сол-ин-Ар имаше вид на имунизиран срещу атмосферата на недоволство.
Настроението му явно се беше подобрило.
Кел огледа трибуните. Не осъзнаваше, че търси Лайла — не и докато не я забеляза сред
тълпата. Би трябвало да е невъзможно на толкова огромен стадион, ала той усещаше
промяната в гравитацията, привличането на присъствието ѝ и погледът му я откри на
отсрещната трибуна. Оттук нито виждаше чертите ѝ, нито дали се движат устните ѝ, но си
представи, че беззвучно ги помръдва в „здравей“.
После Рай излезе напред, съумя да събере капка от обичайния си чар и вдигна златния
усилвател към устните си. Извика:
— Добре дошли! Глад’ач! Сасорс! Какъв турнир беше, а? Напълно достойно е и трите
ни империи да стигнат днес дотук, представени поравно в лицето на тримата ни велики
шампиони. От Фаро близначка по рождение, несравнима в ринга, огнената Тос-ан-Мир! —
Силно свиркане огласи стадиона, докато фароанката се кланяше, а златната ѝ маска
смигваше на светлината. — От Веск зверският боец, вълчият герой Рул! — На арената Рул
нададе вой и весканците в тълпата подеха призива му. — И, разбира се, от родния ни Арнес
капитанът на моретата и принц на магията Алукард!
Ръкоплясканията бяха гръмотевични и дори Кел плесна с ръце, макар и полека, без да
вдига много шум.
— Правилата в този последен рунд са прости — продължи Рай, — понеже са малко.
Вече не става дума за игра на точки. Магическата броня е съставена от двадесет и осем
плочки, някои от тях са големи мишени, други — малки и трудни за улучване. Днес
последният с поне една нестрошена плочка печели короната. Така че приветствайте тримата
си магьосници, защото само един ще напусне този ринг като шампион!
Фанфарите засвириха, сферите се строшиха и веднага след началото на състезанието
Рай се оттегли в сянката на платформата.
На арената магьосниците се превърнаха във вихър от стихии — земя и огън за Рул, огън
и въздух за Тос-ан-Мир и земя, въздух и вода за Алукард. Разбира се, че ще се окаже триада,
помисли си Кел мрачно.
Не мина и минута и Алукард нанесе първия удар в рамото на Рул. Минаха обаче цели
пет, преди Рул да забие следващия в прасеца на капера. Доволна, Тос-ан-Мир остави двамата
си противници да си разменят удари по учебник, но скоро капитанът стовари леден удар под
коленете ѝ и тя се присъедини към мелето.
В кралската ложа цареше задушаваща атмосфера. Рай мълчеше, приведен уморено в
сянката на навеса на терасата, докато Кел стоеше бдително изправен редом с краля, чийто
поглед така и не се отклоняваше от битката.
На арената Тос-ан-Мир се движеше като маскирана в златно сянка, танцуваше по
въздуха, докато Рул притичваше и атакуваше с хищническия си маниер. Алукард
продължаваше да пристъпва с благородническа грация, ала стихиите му летяха и свистяха
около него като буря. Отгласите от битката бяха напълно погълнати от тътена на
скандиранията, но взрив от светлина отбелязваше всяка точка — яркият изблик само
възбуждаше тълпата още повече.
И постепенно, милостиво, напрежението в кралската ложа започна да се оттича.
Настроението се подобри като въздух след буря и на Кел му призля от облекчение.
Прислужници донесоха чай. Принц Кол се пошегува, а Максим се разсмя. Кралицата направи
комплимент за магьосника на лорд Сол-ин-Ар.
В края на първия час плочките на Рул свършиха и той остана седнал замаян на каменния
под, а Алукард и Тос-ан-Мир танцуваха един около друг и се сблъскваха като мечове, преди
да се разделят. А сетне — бавно, но сигурно Алукард Емъри започна да губи. Кел усети духът
му да се въздига, макар че Рай го цапна по рамото, понеже се забрави и взе да ликува при
един от ударите на Тос-ан-Мир. Алукард се стегна, скъси разликата и двамата бойци
стигнаха до патова ситуация.
Промяната настъпи, защото огнетворката се промъкна зад капитана и навлезе под
защитата му. Посегна да строши последната му плочка с остър като нож порив, но
магьосникът изненадващо се отдръпна от пътя ѝ и удар на вода разби последния елемент от
нейната броня.
И изведнъж състезанието приключи.
Турнира спечели Алукард Емъри.
Кел простена, стадионът избухна в триумфална глъчка, заваляха рози и сребърни
знаменца, във въздуха заотеква името на шампиона:
— Алукард! Алукард! Алукард!
И макар Рай да прояви благоразумието да не подскача и да не вика като останалите
зрители, не скри от Кел гордата си усмивка, с която пристъпи напред да обяви официално
победителя на „Есен таш“.
Светии, помисли си Кел. Емъри ще стане още по-непоносим.
Лорд Сол-ин-Ар се обърна към Тос-ан-Мир и зрителите на фароански, принцеса Кора
похвали Рул и присъстващите весканци и накрая принц Рай отпрати зрителите с обещание за
празненства и церемонии по закриването — останалата част от деня бе отделена за
пиршества.
Кралят се усмихваше и дори тупна Кел по гърба, докато семейство Мареш се прибираше
в двореца, следвани от цяла процесия радостни поданици.
На изкачване по дворцовите стъпала и на влизане в обсипаното с цветя преддверие
всичко изглеждаше наред.
Кел обаче забеляза как кралицата задържа Рай на площадката и тихо му зададе въпрос.
Когато се извърна да види защо са спрели, вратите вече се затваряха и отсякоха утринната
светлина и ехото от града. В мъждиво осветеното фоайе Кел мерна за миг отблясък от метал,
а кралят смъкна илюзията за добронамереност и изрече само две думи — дори не бяха
насочени към антари, а към шестимата гвардейци, събрани в голям кръг.
Две думи, но от тях на Кел му се прииска изобщо да не се беше връщал.
— Арестувайте го!
VII
Лайла вдигна чаша с всички останали от „Среднощно острие“: поливаха победата на
капитана си.
Целият екипаж се беше събрал в „Лъкатушния път“ — държаха се все едно са отново на
кораба след успешно нощно плячкосване, когато се смееха, пиеха и си разказваха истории,
преди Лайла и капитанът да се оттеглят по каютите си.
Алукард Емъри беше насинен, окървавен и без съмнение изтощен, но това не го спря да
празнува. Застанал прав върху една маса в средата на пивницата, черпеше наред и разказваше
за птици и дракони — Лайла изпусна нишката на темата, защото спря да го слуша.
Главоболието ѝ още пулсираше, костите я боляха при всяко движение. Тийрън ѝ даде тоник
за успокояване на болката и възвръщане на силата, освен това настоя да се храни редовно и
да навакса със съня. И двете предписания изглеждаха толкова вероятни, колкото да се
измъкне от Лондон без обявена награда за главата ѝ. Взе отварата му с няколко смътни
обещания за другото.
— Балансът — напомни ѝ жрецът, пъхайки стъкленицата в ръката ѝ, — не се отнася
само за магията. Част от него е просто здрав разум. Тялото е съд. Ако не се отнасяш с грижа
към него, ще се пукне. Всички си имат граници. Дори ти, мис Бард!
Извърна се да си върви, но тя го извика. Трябваше да знае, преди да се откаже от
поредния живот.
— Тийрън, преди време ми каза, че виждаш нещо в мен. Сила.
— Така е.
— Каква е? — попита Лайла. — Какво съм аз?
Тийрън я премери с присъщия си продължителен и безизразен поглед.
— Питаш ме дали вярвам, че си антари.
Тя кимна.
— Не мога да ти отговоря — сподели авен есен откровено. — Не знам.
— Мислех те за всезнаещ — изсумтя девойката.
— Кой ти е втълпил такова нещо? — Тревогата му се преля в сериозност. — Ти си
специална, Делайла Бард. Нямам представа обаче какво точно представляваш. Все ще
разберем по един или друг начин.
Звън на строшено стъкло върна вниманието на Лайла обратно към пивницата и Алукард
на масата.
— Хей, капитане — подвикна Васри, — имам въпрос! Какво планираш да правиш с
цялата тази печалба?
— Да си наема по-свестен екипаж — отвърна Алукард, а сапфирът отново намигаше във
веждата му.
Тав преметна ръка през раменете на Лайла.
— А ти къде беше, Бард? Почти не съм те виждал.
— Стига ми да ви зяпам мутрите на борда на „Острието“ — сопна му се тя.
— Приказките ти са сурови — констатира Васри с очи, оцъклени от пиене, — но
сърцето ти е меко.
— Меко като нож.
— Нали знаеш, ножът е лоша вест само ако си от погрешната му страна.
— Хубаво, че си една от нас!
Гърдите я стегнаха. Те не знаеха — нито за преструвката ѝ, нито за истинския Стасион
Елсор нейде сред вълните, нито че Алукард я прогони от екипажа.
Забеляза как Ленос я наблюдава от другата страна на масата и по искрицата в погледа
му предположи, че той знае. Най-малкото е наясно със заминаването ѝ, ако не и с
причината.
Лайла се изправи на крака.
— Отивам да глътна въздух! — промърмори, но не спря, когато излезе навън.
Преполови пътя до двореца още преди да се усети и после просто продължи нататък,
изкачи стълбите и откри мастър Тийрън на горната площадка, а по очите му позна, че нещо
се е объркало ужасно. Попита:
— Какво има?
Авен есен преглътна:
— Кел.
Кралският затвор бе отреден за специални арестанти.
В момента Кел изглежда бе единственият. Разполагаше с празна килия, само с тесен нар
и чифт железни халки, зазидани в стената. Очевидно бяха предназначени за заключване на
вериги, но в момента такива нямаше; само белезници стягаха китките му, гривните им бяха
студени и пропити с магия. Всяко парченце метал в килията беше покрито със символи и
омагьосано да притъпява и заглушава силата. Кел го знаеше отлично. Лично бе помогнал да
направят заклинанията.
Седеше на нара, кръстосал крака, и с глава, облегната върху студената каменна стена.
Затворът се намираше в основите на двореца, на една колона разстояние от Купата, където
тренираше, ала за разлика от нейните стени, зидовете тук бяха допълнително укрепени и
вътре не се процеждаше нито лъч от червената светлина на реката. Само зимният студ
полъхваше.
Кел потрепери леко; взеха му палтото заедно с пътните амулети и ги окачиха на стената
пред килията. Не опита да се бори за свободата си. Беше прекалено слисан при
приближаването на гвардейците, а те щракнаха железните белезници на ръцете му. Повярва
какво се случва едва когато вече бе твърде късно.
През изминалите часове гневът на Кел изстина и се втвърди.
На пост пред килията стояха двама гвардейци. Гледаха го със смес от страх и почуда,
сякаш би могъл да изпълни фокус. Той затвори очи и се опита да поспи.
По стълбите отекнаха стъпки. Кой ли идваше?
Тийрън вече беше наминал. Кел му зададе само един въпрос.
— Знаеше ли за Лайла?
Блясъкът в очите на авен есен напълно удовлетвори копнежа му за истина.
Стъпките се приближиха и Кел вдигна очи в очакване на краля или на Рай. Вместо тях
видя кралицата.
Емайра спря от другата страна на решетката, достолепна в червено-златните си кралски
одежди, с лице, грижливо замръзнало в маска. Не ѝ личеше дали се радва да го види
затворник, или гледката я натъжава. Кел се опита да срещне погледа ѝ, но кралицата се
взираше в стената зад главата му.
— Имаш ли всичко необходимо? — попита, сякаш е гост в пищно дворцово крило, не в
килия. Смях се опита да си издере път в гърлото на Кел. Той го преглътна и не отвърна нищо.
Емайра се вкопчи в решетките, все едно изпитваше здравината им.
— Не биваше да се стига дотук.
Тя се извърна да си върви, но Кел се надигна на нара.
— Мразите ли ме, кралице моя?
— Кел — отговори тя тихо, — та как бих могла?
Възелът в гърдите му се разхлаби. Най-сетне тя обърна тъмните си очи към него. А
после допълни:
— Нали ти ми върна сина!
Думите ѝ го порязаха. Навремето все разправяше, че има двама синове, не само един.
Дори Кел да не бе изгубил напълно обичта ѝ, тази представа бе разбита завинаги.
— Познаваш ли я изобщо? — попита Кел.
— Кого?
— Истинската ми майка.
Емайра го изгледа сурово. Стисна устни.
Над главите им хлопна врата.
— Къде е той? — втурна се буйно надолу по стълбите Рай.
Кел чу приближаването му от цяла миля и усети гнева на принца, преплетен със своя;
по-горещ и от лава се смесваше с леда в неговата душа. Рай стигна до площадката, хвърли
поглед на брат си зад решетките на килията и пребледня. Заповяда:
— Веднага го освободете!
Гвардейците сведоха глави, но не помръднаха от място, отпуснали ръце покрай
хълбоците си.
— Рай — поде Емайра и посегна към рамото на сина си.
— Пусни ме, майко — отряза той и ѝ обърна гръб. — Ако няма да го освободите —
подметна на стражите, — нареждам ви да ме пуснете вътре.
Те останаха неподвижни.
— Какви са обвиненията? — изръмжа Рай.
— Предателство — отвърна Емайра.
В същия момент гвардейците обявиха:
— Неподчинение на краля.
— Аз постоянно проявявам неподчинение към краля — възмути се Рай. — Не сте ме
арестували… — и протегна ръце.
Кел ги наблюдаваше как спорят, съсредоточи се върху студа и го остави да се разпростре
като скреж, да превземе всичко. Беше прекалено уморен, за да се вълнува.
— Няма да оставя това така! — Рай сграбчи решетката и златният му ръкав се набра. На
мястото над гравираната дума платът беше напоен с кръв.
Емайра пребледня.
— Рай, ти си ранен! — и незабавно стрелна Кел с поглед, преливащ от обвинения. —
Какво…
По стълбите затрополи нов чифт ботуши и миг по-късно се появи кралят. Масивните му
рамене запълниха вратата. Максим хвърли поглед на съпругата и сина си и изкомандва:
— Вън!
— Как си позволяваш подобно нещо? — изрепчи му се Рай.
— Той наруши закона — отбеляза кралицата.
— Той ми е брат.
— Не ти е…
— Марш! — изрева кралят.
Елмайра млъкна, а принцът провеси ръце, без да откъсва поглед от Кел. Той кимна
мрачно:
— Върви.
Принцът поклати глава и си тръгна, Емайра се понесе след него като безмълвен
призрак, а Кел остана на четири очи с краля.
Принцът изхвърча като фурия покрай Лайла.
Няколко секунди по-късно тя чу трясък и се обърна. Рай стискаше с все сили масичка в
коридора, а в краката му лежеше строшена ваза. Водата попиваше в килима и се стичаше по
каменния под, цветята бяха нападали сред строшени стъкла. Короната на принца бе
изчезнала, къдрите му стърчаха безредно. Раменете му трепереха от гняв, а кокалчетата на
вкопчената му в ръба на плота ръка бяха побелели.
Лайла беше наясно, че е по-добре да си тръгне — да се измъкне, преди той да я
забележи, но краката вече я носеха към него. Прекрачи хаоса от листенца и късове стъкло.
— Какво толкова ти беше направила вазата? — попита и облегна рамо на стената.
Рай я стрелна със зачервените си кехлибарени очи. Отвърна:
— Тя е невинен страдалец, опасявам се.
Каза го кухо и без капка хумор.
Сведе глава и въздишката му го разтърси целия.
Лайла се поколеба. Знаеше, че навярно е редно да се поклони, да му целуне ръка или да
припадне — най-малкото да обясни какво прави тук, в частното крило на двореца и толкова
близо до затвора, но вместо това щракна с пръсти и измъкна малък нож.
— Кого трябва да убия?
Рай изпъшка глухо — отчасти ридание, отчасти смях — и приклекна, все още стиснал
дървения ръб на масата. Лайла коленичи до него, сетне се размърда внимателно и облегна
гръб о масичката. Изпъна крака и очуканите ѝ черни ботуши потънаха в дебелия килим.
Малко по-късно и принцът се настани на килима до нея. По ръкава му имаше засъхнала
кръв. Притискаше грижливо ръка към корема си. Очевидно не му се говореше по темата и
Лайла не повдигна въпроса. Имаше и по-важни.
— Баща ти наистина ли арестува Кел?
Рай преглътна. Кимна.
— Светии — промърмори крадлата. — А сега какво?
— Кралят ще го пусне, когато гневът му се поохлади.
— А после?
Принцът поклати глава:
— Честно казано, не знам.
Лайла облегна глава на масичката и простена.
— Вината е моя, знаеш ли — обади се Рай и разтри окървавената си ръка. — Аз го
помолих да се върне.
Лайла изпръхтя:
— Е, аз пък му предложих да избяга. И двамата сме виновни, предполагам… — Тя си
пое дълбоко дъх и решително се изправи. — Идваш ли?
— Какво си намислила?
— Ние го вкарахме там — заяви тя. — И пак ние ще го измъкнем.
Кралят заяви:
— Не исках да стане така.
Взе ключовете и отключи килията на Кел, влезе вътре и свали железните белезници.
Младият магьосник разтри китки, но не помръдна от мястото си.
Кралят остави вратата на килията отворена, придърпа си стол и седна. Изглеждаше
уморен. По слепоочията му се бяха появили сребърни кичури. Блещукаха на сиянието на
лампите. Кел скръсти ръце и зачака монархът да го погледне в очите.
— Благодаря ти — продължи кралят.
— За какво?
— Че не си тръгна.
— Напротив.
— Имам предвид — оттук.
— Аз съм в килия — отбеляза Кел сухо.
— И двамата сме наясно — това не би те спряло.
Червеният антари затвори очи и чу как кралят се отпуска изтощено на стола.
— Готов съм да призная — изпуснах си нервите — добави Максим.
— Ти ме арестува — изръмжа Кел толкова тихо, че кралят нямаше да го чуе, ако в
килията се долавяха други звуци. Сега обаче думите му иззвънтяха и отекнаха.
— Ти показа неподчинение.
— Така е… — Младежът с мъка отвори очи. — Цял живот бях верен на този трон и на
вашия род. Дал съм всичко по силите си; отдадох себе си, а вие се отнасяте с мен като с… —
гласът му пресекна. — Не мога да продължавам по този начин. Преди имаше причина поне
да се преструвам — държахте се с мен като със син. Но сега… — той поклати глава. —
Кралицата ме гледа все едно съм предател, а ти ме приемаш за затворник.
Кралят се намръщи:
— Сам си изгради този затвор, Кел. Свърза живота си с живота на Рай.
— Да не предпочиташ да беше умрял? — сопна му се младежът. — Спасих му живота. И
преди да тръгнеш да ме обвиняваш, че съм го изложил на опасност, и двамата знаем: тази
неприятност той успя да си навлече съвсем самостоятелно. Кога ще спреш да наказваш само
мен за грешка, вина за която носи цялото семейство?
— И двамата изложихте цялото кралство на опасност заради глупостта си. Но Рай поне
се опитва да се извини. Да докаже, че заслужава доверието ми. А на теб не ти стига
стореното…
— Върнах сина ти от страната на мъртвите! — изкрещя Кел и скочи на крака. —
Постъпих така, макар да знаех за обвързването на моя и неговия живот в едно. Бях наясно
какво ще означава това за мен, в какво ще се превърна; връщането на живота на Рай слагаше
край на моя, и въпреки това не се поколебах, понеже ми е брат и ваш син, и бъдещ крал на
Арнес! — Не му достигаше въздух, по лицето му се стичаха сълзи. — Какво повече да
направя?
И двамата вече стояха на крака. Максим го хвана за лакътя и го дръпна към себе си. Кел
се опита да се освободи, но кралят имаше телосложение на дънер и с масивната си ръка го
притисна здраво.
— Не мога вечно да се извинявам — прошепна Кел в рамото на краля. — Дадох му
живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!
— Кел — подхвана Максим с омекнал глас. — Съжалявам. Но е изключено да допусна…
— Дъхът заседна в гърдите на младежа. Хватката на краля се отпусна. — Проблемът не
засяга само теб и Рай. Фаро и Веск…
— Не ме е грижа за суеверията им!
— А би трябвало. Те определят действията на хората, Кел. Враговете ни преравят света
в търсене на друг антари. Съюзниците ни те искат за себе си. Весканците са убедени, че ти
си ключът към мощта на кралството ни. Сол-ин-Ар те смята за оръжие — острие, обърнато
срещу враговете ни.
— Въобще не подозират колко обикновена пешка съм — възмути се Кел и се отдръпна
от прегръдката на краля.
— Такава ръка ти е раздала съдбата — констатира Максим. — Само въпрос на време е
някой да се опита да те присвои и ако не успеят да получат силата ти, според мен ще се
помъчат да я унищожат. Весканците са прави, Кел. Умреш ли, с теб си отива и Арнес.
— Аз не съм ключът към това кралство!
— Но си ключът към моя син. Моят наследник.
На Кел му призля.
— Не упорствай — примоли му се Максим. — Вслушай се в здравия разум!
Да, но на червения антари му се гадеше от разумни постъпки и извинения.
— Всички трябва да правим жертви.
— Не — изръмжа Кел. — Приключих с жертвите. Щом турнирът отшуми и лордовете,
дамите им и аристократите си тръгнат, аз се махам.
— Не мога да те пусна.
— Сам го каза, Ваше Величество. Нямаш силата да ме спреш.
С тези думи Кел обърна гръб на краля, свали си палтото от куката на стената и излезе.
През детството си имаше навика да застава насред кралския парк, в дворцовата овощна
градина, да затваря очи и да се вслушва в музиката, във вятъра, в реката и да си представя, че
е някъде другаде.
На място без сгради, без дворци, без хора.
Сега стоеше в същия парк, сред дърветата — четири редици, заклещени по една в
магията на зимата, пролетта, лятото и есента — и стискаше здраво очи. Вслушваше се в
очакване да го обземе старото усещане за спокойствие. Чакаше. И чакаше. И…
— Мастър Кел!
Обърна се и видя Хастра, почтително приведен на няколко крачки разстояние. Нещо не
беше наред и в първия момент Кел не разбра какво е, после осъзна, че младежът не носи
униформата на кралски гвардеец. По негова вина. Още един провал, който да добави към
камарата.
— Съжалявам, Хастра. Знам колко държеше на тази длъжност.
— Исках да преживея приключение, сър. И мечтата ми се сбъдна. Не е толкова зле. Рай
поговори с краля и той се съгласи да ме пусне да се обучавам при мастър Тийрън. По-добре в
светилището, отколкото в килия… — младежът се стресна. — О, съжалявам.
Кел само поклати глава.
— Ами Стаф?
Хастра направи гримаса:
— От него, боя се, няма отърване. Именно той доведе краля веднага щом избягахте.
— Благодаря ти, Хастра — кимна Кел. — Ако си поне наполовина толкова добър жрец,
колкото кралски гвардеец, най-добре авен есен да внимава за длъжността си.
Хастра се ухили и си тръгна. Младият антари се вслуша в стъпките, отдалечаващи се
през парка, последвани от далечното тропване при затварянето на дворцовите порти. Отново
съсредоточи вниманието си върху дърветата. Вятърът се усилваше и достатъчно силното
шумолене на листата заглушаваше отгласите от двореца, помагаше му да забрави за света,
очакващ го зад вратата…
Махам се, помисли си. Нямаш силата да ме спреш.
— Мастър Кел?
— Сега пък какво? — попиша той и се извърна. Сбърчи вежди. — Ти коя си?
Жената между две дървета точно срещу него стоеше със сплетени зад гърба ръце и
сведена глава, сякаш е чакала известно време, макар че Кел дори не бе чул приближаването
ѝ. Рижата ѝ коса се вееше като пламък над чисто бяло наметало и той се почуди защо ли му
се струва толкова странна и тъй позната едновременно. Все едно вече се бяха срещали, а не я
познаваше, беше сигурен.
Жената се размърда и вдигна глава. Разкри лицето си. Светла кожа, червени устни и
белег под различните ѝ на цвят очи — едното жълто, а другото невъзможно черно.
И двете очи се присвиха, а по устните ѝ пробяга усмивка.
— Търсих ви къде ли не!
VIII
Дъхът заседна в гърдите на Кел. Белегът на антари се ограничаваше до ръба на окото, но
черното на ириса на жената се разливаше като сълзи по бузата ѝ, мастилени линии се
изтегляха чак в червената ѝ коса. Беше неестествено.
— Коя си ти?
— Наричам се Ожка — отвърна непознатата.
— Какво си ти? — попита той.
Тя наклони глава.
— Аз съм пратеник… — говореше кралски, но с плътен акцент и Кел забеляза езиковата
руна, подаваща се изпод маншета ѝ. Значи беше от Белия Лондон.
— Антари ли си?
Само дето не беше възможно. Кел беше последният от вида си. Зави му се свят.
— Не е възможно.
— Аз съм само пратеник.
Кел поклати глава. Нещо не беше наред. Не я чувстваше като антари. Магията ѝ беше
по-странна, по-тъмна. Тя пристъпи крачка напред и той инстинктивно отстъпи. Короните на
дърветата над тях се сгъстяваха, преминаваха от пролет в лято.
— Кой те изпраща?
— Моят крал.
Значи някой беше успял да си просече път до трона на Белия Лондон. Беше само въпрос
на време.
Ожка пристъпи предпазливо още една крачка напред, но Кел запази разстоянието
помежду им, като се изплъзна от лятото в есента.
— Радвам се, че те открих — допълни гостенката от другия Лондон. — Търсех те.
Червеният антари стрелна поглед покрай нея и към входа на двореца.
— Защо?
Тя забеляза накъде гледа и се усмихна.
— За да донеса съобщение.
— Ако имаш съобщение за трона — уточни Кел, — предай го сама.
— Съобщението ми не е за краля — поправи го Ожка. — За теб е.
Разтърси го силна тръпка.
— Какво толкова имаш да ми кажеш?
— Моят крал се нуждае от твоята помощ. Моят град се нуждае от помощта ти.
— Защо аз? — попита Кел.
Ожка въздъхна и се натъжи:
— Понеже всичко е по твоя вина.
Той се дръпна като ударен.
— Какво?
Червенокосата продължи да пристъпва към него, а той направи крачка назад и скоро се
озоваха в зимата — гнездо от голи клони, люлени от вятъра.
— Вината е твоя. Ти уби близнаците Дейн. Уби нашия последен антари. Но все пак си в
състояние да ни помогнеш. Градът ни се нуждае от теб. Моля те, ела! Срещни се с моя крал.
Помогни му да възстанови всичко.
— Не мога просто да си тръгна — възрази Кел автоматично.
— Така ли? — попита пратеничката, сякаш способна да чуе мислите му.
Тръгвам си.
Непознатата — Ожка — посочи дърво наблизо и антари забеляза спиралата, вече
начертана с кръв. Врата.
Стрелна с поглед двореца.
Остани.
Сам си изгради този затвор.
Не мога да те пусна да си идеш.
Бягай.
Ти си антари.
Никой не може да те спре.
— Е? — попита Ожка и протегна ръка с вени, черни на фона на кожата. — Ще дойдеш
ли?
Рай се сопна:
— Как така е бил освободен?
Той и Лайла стояха в кралския затвор и покрай гвардееца се взираха във вече празната
килия. Принцът беше готов да щурмува тъмничарите и да освободи Кел с помощта на Лайла,
само дето обект за набега липсваше.
— Кога стана?
— Заповед на краля — обясни пазачът. — Няма и десет минути. Едва ли е стигнал
далеч.
Рай се изсмя — измъчен, истеричен смях забиваше нокти в гърлото му — а сетне хукна
нагоре по стълбите право към покоите на Кел, с Лайла по петите му.
Стигна до спалнята на брат си и отвори вратите, ала помещението беше празно.
Принцът се насили да потуши надигащата се паника и отстъпи назад в коридора.
— Какви ги вършите вие двамата? — попита Алукард, тъкмо изкачил стълбите.
— Ти какво правиш тук? — изуми се Рай.
— Търся теб — отвърна капитанът.
В същия момент Лайла го попита:
— Виждал ли си Кел?
Алукард вдигна вежда.
— Полагаме много старания да се избягваме взаимно.
Рай изпъшка изнервено и се втурна покрай капитана, само за да се сблъска с някакъв
младеж на стълбите. Замалко да не разпознае гвардееца без бронята му.
— Хастра — изпръхтя. — А ти виждал ли си Кел?
Доскорошната охрана на Кел кимна:
— Да, сър. Току-що го оставих в парка.
Принцът въздъхна облекчено. Понечи да хукне по стълбите, но Хастра добави:
— В момента има посетителка. Така мисля. Жена.
Лайла настръхна видимо.
— Каква жена?
— Как мислиш? — попита Алукард.
Хастра им се стори малко замаян.
— Аз… не мога да си спомня лицето ѝ… — между веждите му се вдълба бръчка. —
Странно е, винаги съм бил много добър физиономист… В нея обаче има нещо… нещо
странно…
— Хастра — изсъска Алукард напрегнато. — Отвори шепи!
Рай дори не беше забелязал, че младият гвардеец стиска юмруци до хълбоците си.
Хастра сведе очи, сякаш и той не беше усетил, после протегна ръце и отпусна пръсти.
Едната му шепа беше празна. В другата държеше малък диск с надраскано на повърхността
заклинание.
— Ха! — възкликна младежът. — Ама че странно!
Но Рай вече тичаше по коридора, Лайла — на крачка зад него и Алукард — засега
последен, но си наваксваше изоставането.
Кел се пресегна и хвана Ожка за ръката.
— Благодаря — възкликна тя с глас, преливащ от щастие и облекчение, и обви пръсти
около неговите. Притисна другата си ръка към белязаното с кръв дърво.
— Ас таскен — и миг по-късно дворцовият парк изчезна, заменен от улиците на
Червения Лондон. Кел се огледа. Отне му минутка да осъзнае къде се намират… но важното
беше не къде се бяха озовали, а къде ще се озоват.
В този Лондон тук имаше тясна пресечка с пивница от едната страна и градинска стена
— от другата.
Но в Белия Лондон на това място се намираше портата на замъка.
Ожка извади изпод бялото си наметало малка дрънкулка и притисна все още кървящата
си ръка към зимния бръшлян, катерещ се по каменната стена. Спря и погледна към Кел в
очакване на разрешението му; той, на свой ред, се обърна назад към улиците — към все още
видимия в далечината кралски дворец. Присви го под лъжичката — вина, паника, колебание
— ала преди да успее да се дръпне, Ожка изрече думите и светът се сгъна около тях.
Червеният Лондон изчезна и Кел се принуди да пристъпи напред — от улицата в каменната
гора, която се издигаше пред замъка.
Само дето каменна гора нямаше — вече не.
Беше си съвсем обикновена, пълна с дървета с голи зимни клони, през които се виждаше
лазурносиньо небе. Кел се стресна — откога в Белия Лондон имаше толкова цветове? Това не
беше светът, какъвто го помнеше; не и онзи, споменат от водачката му, осакатен и умиращ.
Светът изобщо не беше пострадал!
Ожка стоеше близо до портата и се подпираше на стената. Когато вдигна глава, по
лицето ѝ се плъзна котешка усмивка.
Кел имаше само секунда да възприеме промените — тревата под краката му, слънчевата
светлина, птичата песен — и да осъзнае каква ужасна грешка е направил, преди да чуе
стъпки, да се обърне и да се озове лице в лице с краля.
Той стоеше точно пред младия антари, с изпънати рамене и високо вдигната глава,
виждаха се и двете му очи — едното изумрудено, другото черно.
— Холанд?
Името прозвуча като въпрос, понеже мъжът пред Кел не приличаше на познатия
противник, с когото се беше сражавал антари — онзи, когото победи и захвърли в бездната
преди четири месеца. При раздялата им той беше на няколко бавни удара на сърцето от
смъртта.
Този Холанд не би могъл да стои тук.
Този Холанд никога не би могъл да оцелее!
Но срещу себе си Кел виждаше Холанд и той не беше просто оцелял.
Изглеждаше преобразен.
Бузите му розовееха свежо — със сияние, присъщо само на хора в разцвета на живота, а
косата му — независимо от възрастта, доскоро въгленовосива — сега беше права, черна,
лъскава и чертаеше начупен зигзаг с кичурите по слепоочията и челото му. Кел погледна
Холанд в очите и той — магьосник, крал, антари — се усмихна; гримаса, допринесла повече
за промяната на лицето му, отколкото новите дрехи и аурата на здраве.
— Здравей, Кел — поздрави Холанд. Облекчение за младежа бе да чуе все тъй познатия
му глас. Белият антари никога не говореше високо, но тонът беше заповеден и подчертан от
онова леко хриптене, заради което ти се струва прегракнал от крещене. Или писъци.
— Не би трябвало да си тук — констатира Кел.
Холанд вдигна едната си черна вежда.
— Нито ти.
Младежът усети сянка зад гърба си, изместване на въздуха точно преди нападението.
Вече се пресягаше за ножа си, но закъсня, тъкмо напипа дръжката и нещо студено и тежко се
стегна около гърлото му, а светът се взриви от болка.
Рай нахлу през вратите на градината с името на брат си на уста. Нямаше и следа от него
сред редиците дървета, нито отговор — освен ехото от гласа на принца. Лайла и Алукард
бяха изостанали, тропотът на ботушите му — заглушен от накъсания му пулс.
— Кел? — извика той отново и се втурна през овощната градина. Заби нокти в раната на
ръката си. Болката беше каишка и принцът се опита да я дръпне, подминавайки карето в
пролетен цвят.
На средата между редовете от лятно зелено и есенно златно Рай рухна с писък.
Както тичаше с все сили, изведнъж се озова на четири крака и виещ от болка, сякаш
нещо остро и назъбено се врязва в него.
— Рай? — разнесе се глас отблизо, а принцът се сви на кълбо и от гърдите му се
откъсна ридание.
Рай.
Рай.
Рай.
Името му отекваше из целия парк, ала той се давеше в кръвта си — беше сигурен, че
даже я вижда да цапа плочите. Зрението му се замъгли, губеше фокус; попадаше в бездна,
както му се бе случвало толкова пъти с пришествието на мрака и изваждането на спомените
и сънищата на показ.
Това беше кошмар!
Устата му се пълнеше с кръв.
Трябва да беше кошмар!
Опита се да се изправи на крака.
То…
Отново рухна с писък, защото болката разкъса гърдите му и потъна между ребрата.
— Рай? — изкрещя гласът.
Опита се да отговори, но челюстта му се беше схванала. Не смогваше да си поема дъх.
Сълзите струяха по лицето му; болката беше твърде истинска, твърде позната — острие,
което минава през плът и мускул, стърже в кост. Сърцето му препускаше, сетне се запъна,
прескочи удар, пред очите му причерня и принцът се озова отново на нара в светилището,
падаше през мрака и рухваше надолу…
Нямаше никого.
Лайла се втурна право към стената на парка, спринтираше през странната овощна
градина и изскочи от другата ѝ страна. Но там нямаше и следа от Кел и непознатата, нямаше
и кръв по камъните, нищо. Тя отстъпи, опитваше се да съобрази къде другаде да ги потърси.
И тогава чу писъка.
Рай.
Намери принца на земята да дращи по гърдите си. Хълцаше и притискаше ръка към
ребрата си, сякаш е бил пронизан, но кръв нямаше. Не и тук.
Прозрението я връхлетя като удар.
Каквото и да се случваше на Рай, в действителност не страдаше той.
Кел беше в беда!
Алукард дотича и пребледня при вида на принца. Преди да коленичи, извика
гвардейците на помощ. От гърдите на Рай се изтръгна поредното ридание.
— Какво му става? — попита каперът.
Устните на принца бяха оцветени от кръв и Лайла нямаше представа дали си е прехапал
езика, или е пострадал по-сериозно.
— Кел… — изхриптя Рай, разтреперан от болка. — Нещо… става… не мога…
— Какво общо има Кел с всичко това? — изуми се Алукард.
Появиха се двама кралски гвардейци, а зад тях, пребледняла от страх, вървеше
кралицата.
— Къде е Кел? — извика тя, щом видя принца.
— Назад! — гвардейците се изправиха в защита, понеже неколцина благородници
проявяваха любопитство.
— Извикайте краля!
— Дръж се! — примоли се Алукард. Говореше на Рай.
Принцът се сви на кълбо, а Лайла отстъпи назад.
Зае се да претърсва дърветата за следи от Кел, от жената, от мястото, на което са
отишли.
Рай се претърколи на хълбок, опита се да се надигне, не успя и започна да храчи кръв в
пръстта на овощната градина.
— Веднага намерете Кел! — нареди кралицата на ръба на истерията.
Къде беше отишъл?
— Какво мога да сторя, Рай? — прошепна Алукард. — Какво да направя?
Кел изплува на повърхността на болката.
Разпадаше се на парчета, от гърдите му беше откъснат жизненоважен орган. Болката
струеше от металния нашийник на гърлото му, спираше му въздуха, кръвта, мислите, силата.
Отчаяно се опита да призове магия, но тя не се появи. Зина за въздух — имаше чувството, че
се дави, вкусът на кръв горчеше в устата му, макар тя да беше празна.
Гората бе изчезнала, помещението около него — празно. Кел се разтрепери — палтото и
ризата му ги нямаше, а голата плът на гърба и раменете му се притискаше към нещо студено
и метално. Не беше в състояние да помръдне; стоеше изправен, но не се крепеше сам в тази
поза. Тялото му бе разпънато на нещо като рамка, с широко разперени и опънати ръце,
китките му — приковани към напречни пречки. Усещаше още една зад раменете си и
вертикална — зад главата и гръбнака.
— Реликва — изрече равен глас и Кел събра сили да фокусира поглед. Видя Холанд пред
себе си. — От предшествениците ми.
Погледът на антари беше спокоен, цялото му тяло — застинало, като че изваяно от
камък вместо от плът, но в черното му око се кълбеше мъгла, сребърни сенки се усукваха в
него досущ змии в масло.
— Какво си направил? — задави се Кел.
Холанд вирна глава.
— Какво трябва да съм направил?
Червеният антари стисна зъби и се застави да мисли през ледената болка на
нашийника.
— Трябваше… да си останеш в Черния Лондон. Трябваше… да умреш.
— И да оставя и народа ми да умре, така ли? Нека градът ми се гмурне в поредната
война, нека светът ми потъва все по-надолу и по-надолу към смъртта, макар да знам — било
е по силите ми да го спася… — Холанд поклати глава. — Не. Моят свят е пожертвал
достатъчно за твоя.
Кел отвори уста да заговори, но болката го прониза, особено остра точно над сърцето.
Сведе поглед и видя печата да се раздробява. Не. Не!
— Холанд! — изпъшка. — Моля те. Свали този нашийник.
— Ще го сторя — отвърна Холанд ясно, — щом приемеш.
Паниката разтърси Кел.
— Какво да приема?
— Когато бях в Черния Лондон — след като ти ме изпрати там — сключих сделка.
Тялото ми срещу неговата сила.
— Неговата?
Но какво друго би открил да се спотайва в онзи мрак, за да сключи сделка? Същата
твар, смазала света и наскоро опитала да избяга оттам чрез едно камъче. Същата, прорязала
с косата на смъртта Червения Лондон и опитала се да погълне душата на Кел.
— Глупак такъв! — изръмжа той. — Ти… ми каза… че да пусна тъмната магия в себе
си, е все едно да загубя… — зъбите му тракаха. — Или си господарят… или си слугата… И
виж само… каква я свърши. Какво като си се освободил от заклинанието на Атос… просто
си сменил един господар с друг.
Холанд стисна Кел за брадичката и блъсна главата му в металната пречка. Болката
отекна през черепа му. Нашийникът се стегна, печатът над сърцето му се пукна и разцепи.
— Чуй ме — умоляваше Кел, а вторият пулс в гърдите му пресекваше. — Познавам тази
магия.
— Познаваш само отсянка. Късче от силата ѝ.
— Тази сила вече е съсипала един свят.
— И е излекувала друг — възрази Холанд.
Кел не бе в състояние да овладее треперенето си. Болката се размиваше, заменена от
нещо по-лошо. Ужасяващ, смъртен студ.
— Моля те, свали нашийника. Няма да се съпротивлявам. Аз…
— Ти си имаше твой съвършен свят — прекъсна го Холанд. — Сега аз искам моя.
Кел преглътна, затвори очи и се постара да не изпусне нишката на мислите си.
Пусни ме да вляза.
Той примигна. Думите идваха от устата на Холанд, но гласът не беше неговият. Беше по-
мек, по-звучен и още щом заговори, лицето на белия антари започна да се променя. Сянката
изкърви от едното око в другото, погълна изумруденозеленото и го оцвети в черно. Струйка
сребърен дим се виеше в тези очи и някой — нещо — надзърташе през тях, но не беше
Холанд.
— Здравей, антари.
Изражението на краля продължи да се променя, чертите на лицето му се преподредиха
от остри ръбове в меки, почти елегантни очертания. Бръчките по челото и бузите се
изгладиха до шлифован камък, а устата се изви в зловеща усмивка. Съществото заговори.
Имаше два гласа — един изпълваше въздуха, по-мека версия на самия Холанд, а другият
отекваше в главата на Кел, басов и гъст като дим. Този втори глас се усука зад очите на
магьосника и се разля в ума му в търсене.
— Мога да те спася — твърдеше създанието, ровейки в мислите му. — Мога да спася
брат ти. Мога да спася всичко… — пресегна се и докосна кичур от просмуканата с пот коса
на Кел, като че омагьосано. — Просто ме пусни да вляза.
— Ти си чудовище — изхриптя червеният магьосник.
Холанд вкопчи пръсти в гърлото му.
— Аз съм бог!
Кел усети волята на съществото да притиска неговата, усети я как си проправя път в ума
му с ледени пръсти и студена прецизност.
— Махни се от главата ми! — Младежът се хвърли напред в оковите с цялата си сила и
удари чело в челото на Холанд. Прониза го болка — гореща и ярка — и от носа му протече
кръв, но тварта в тялото на противника му само се усмихна.
— Аз съм в главите на всички — заяви съществото. — Аз съм във всичко. Стар съм като
самото сътворение. Аз съм животът и смъртта, и мощта. Аз съм неизбежен.
Сърцето на Кел препускаше диво, но сърцето на Рай прескачаше. По един удар на всеки
два. После станаха три. А после…
Съществото оголи зъби.
— Дай да вляза!
Кел обаче нямаше да му позволи. Помисли си за своя свят и какво би означавало да
пусне тази твар на свобода из него, понесла кожата му. Видя дворецът да рухва и реката да
потъмнява, видя трупове да се обръщат на пепел по улиците, цветът да се оттича, докато
остане само черно — и себе си в средата на всичко, точно както се случваше в кошмарите му.
Безпомощен.
По бузите му потекоха сълзи.
Не беше способен да го направи. В никакъв случай. Нямаше да позволи да стане такъв.
Съжалявам, Рай, помисли си, наясно, че току-що е обрекъл и двамата.
— Не — изрече на глас, а думата одраска гърлото му.
За негова изненада обаче чудовището се усмихна още по-широко.
— Надявах се да го кажеш!
Кел не разбираше радостта на тварта, не и докато тя не отстъпи назад и не вдигна ръце.
— Харесва ми тази кожа. И сега, след като ми отказа, ще я задържа.
Нещо премина зад очите на съществото — светлинен лъч, капка зелено. Проблесна,
бореше се, само за да бъде погълната отново от мрака. Чудовището поклати глава почти със
съжаление.
— Холанд, Холанд… — измърка то.
— Върни го — настоя Кел. — Не сме приключили!
Съществото продължи да клати глава, докато посягаше към гърлото на червения антари.
Той се опита да се отдръпне, ала нямаше накъде да бяга.
— Ти беше прав, антари — заяви тварта и прокара върховете на пръстите си по ръба на
металния нашийник. — Магията е или слуга, или господар.
Кел се блъскаше срещу металната рамка, а белезниците се врязваха в китките му.
— Холанд! — името отекна в каменната зала. — Холанд, копеле, бори се!
Демонът просто стоеше и наблюдаваше с развеселен, немигащ черен поглед.
— Покажи ми, че не си слаб! — изпищя Кел. — Докажи, че не си все още роб на нечия
чужда воля! Наистина ли се върна чак оттам, само за да изгубиш така лесно? Холанд!
Накрая, с окървавени китки и пресипнал глас, се отпусна в обятията на металната
рамка, а чудовището се обърна и се отдалечи.
— Чакай, демоне — задави се Кел, напъваше се срещу притискащия го мрак, студа и
чезнещото ехо от пулса на Рай.
Съществото погледна през рамо и заяви:
— Наричам се Осарон.
Кел се заблъска в металната рамка с такава сила, че зрението му се замъгли, изгуби
фокус и мракът заплаши да го погълне.
— Къде отиваш?
Демонът вдигна ръка да му покаже нещо и сърцето на Кел изстина. Чудовището
държеше алена монета, белязана със златна звезда в средата. Лин от Червения Лондон.
— Не — примоли се той, гърчейки се в белезниците, докато те разкъсваха кожата му и
по китките потече кръв. — Осарон, няма да стане!
Демонът само се усмихна.
— И кой би могъл да ме спре?
IX
Лайла обикаляше из градината.
Трябваше да предприеме нещо.
Паркът гъмжеше от гвардейци, дворецът бе в треска. Тийрън се опитваше да измъкне
отговори от Хастра, а на няколко овощни реда от Лайла Алукард все още стоеше приведен
над Рай и му шепнеше твърде тихо, та тя да чуе думите. Сториха ѝ се утешителни слова. Или
молитва. Беше чувала моряците да се молят в морето — не на Господ, а на света, на магията,
на всичко, което би могло да ги слуша. Една и съща висша сила с различно име. От много
време насам Лайла не вярваше в Господ — беше се отказала от молитвите, щом стана ясно,
че никой не им отговаря и макар да бе склонна да признае съществуването на магията, не ѝ
се струваше тя да слуша или поне да я е грижа. Намираше странно задоволство в това,
понеже по този признак силата си беше лично нейна.
Бог нямаше да помогне на Рай.
Но Лайла би могла.
Тръгна да се връща през овощната градина.
— Къде отиваш? — поиска да узнае Алукард и вдигна глава.
— Да оправя хаоса — отвърна тя. С тези думи се втурна на бегом към дворцовите порти.
Не спря, независимо от опитите на пажовете и гвардейците да ѝ преградят пътя.
Привеждаше се и се извърташе, премина покрай тях, нахлу през портите на двореца, изтърча
надолу по стъпалата.
Знаеше какво трябва да направи, макар да нямаше представа дали ще проработи. Лудост
беше да опитва, но не разполагаше с избор. Не, не беше вярно. Предишната Лайла щеше да
заяви, че винаги има избор и ще живее далеч по-дълго, ако избере да остане на своя страна.
Но между нея и Кел имаше връзка. Различна от онази, която го свързваше с Рай, но също
толкова здрава.
Дръж се, помисли си тя.
Лайла се промуши през претъпканите улици и се отдалечи от празненствата. Стремеше
се да начертае в ума си карта на Белия Лондон — поне колкото беше видяла от него — ала не
си спомняше много освен замъка и предупреждението на Кел никога да не пресича точно
там, където иска да попадне.
Най-сетне намери по-спокойно място и извади от задния си джоб отломъка от Астрид
Дейн. После нави ръкав и измъкна ножа си.
Това е лудост, помисли си. Чиста и пълна лудост.
Знаеше разликата между елементалния маг и антари. Да, преживя пътешествието и
преди, но заедно с Кел и под защитата на неговата магия. А сега щеше да се пренесе сама.
Какво съм аз?, беше попитала Тийрън.
Какво съм аз?, чудеше се всяка нощ в морето и всеки ден, откакто за първи път се бе
озовала тук, в този град, в този свят.
Сега Лайла преглътна и прокара ножа по ръката си. Острието ухапа плътта, кръвта се
надигна на тънка алена панделка и потече. Крадлата я размаза по стената и стисна отломъка
от статуята.
Каквото и да съм, помисли си, притиснала длан към стената, дано е достатъчно.
Благодарности
Ето че пак стигнахме дотук. Краят на поредната книга. Винаги се изненадвам, ако съм
се добрала чак до него. На вас ви е отнело дни, седмици или дори и месеци да прочетете
тази книга, но на мен ми трябваха години да я напиша, редактирам и да я представя за
публикация. Продължителността на процеса прави сегашния момент сюрреалистичен. И е
още по-трудно да си спомня на кого да благодаря.
Благодарна съм на майка ми и баща ми, които ми повтаряха, че мога да бъда каквато си
пожелая, независимо дали ще стана дизайнер, детектив или писател на фентъзи.
Благодарна съм на редакторката ми, Мириам, задето е редактор-убиец, безкомпромисен
боец и майстор в употребата на GIF-ове. И същевременно е приятелка и спътница в това
особено чудно приключение.
Благодаря на агентката ми, Холи, задето ми осигури време и отново, защото си
вълшебна!
Благодаря на бившата ми пресагентка Лия и на новия ми агент, Алексис, също и на Пати
Гарсия, задето ме удържаха на повърхността.
Благодаря на артдиректорката Ирен Гало и дизайнера на корици Уил Стеле, задето
придават толкова страст на онова, което правят.
Благодаря на бетачитателката си, Патрисия, задето се държа редом с мен в добро и зло
— и в странно и тъмно.
Благодаря на нашвилския ми екип, особено на Къртни и Карла, Рута, Пейдж, Лорън,
Сара, Ашли, Шарън, Дейвид и много, много други, задето са най-топлата общност на цялата
суша. Благодаря на странната ми шотландска съквартирантка Рейчъл, задето беше истинско
съкровище и не ми се подиграваше, когато си говорех сама или изчезвах за дълго време в ада
на крайния срок.
Благодаря на новата ми съквартирантка, Джена, понеже си няма идея в какво се
забърква.
Благодаря на читателите ми, които са — без съмнение — най-добрите в целия свят
(съжалявам, читатели на всички други писатели).
Благодаря и на всички останали: Толкова много от вас стояха редом с мен, харесваха
труда ми, ликуваха в добрите дни и бяха на линия в лошите, и предприеха това пътуване
заедно с мен — крачка по крачка. Никога не бих могла да благодаря на всички ви, но моля,
знайте — щом четете тези благодарности, значи сте важни за мен. Оказали сте влияние върху
живота ми и поредиците ми, за което съм ви невероятно благодарна.
(Искам също да отбележа, че досега съм написала девет книги, без да прибягна до
ужасния отворен финал, клифхенгъра).
За автора
Виктория Шуаб е авторка на „Четирите цвята на магията“, описвана от бестселъровата
авторка Дебора Харкнес като „класическо фентъзи“. Тя стана една от „Най-добрите фентъзи
книги на 2015“ на веригата „Уотърстоунс“, попадна сред „Най-добрите научнофантастични
романи“ на „Гардиън“, стана избор на „Телеграф“ за „Най-добра юношеска книга за 2015“ и
„Книга на седмицата“ на „Уи Лав Дис Бук“.
Виктория Шуаб е авторка и на романа „Свиреп“, станал „Най-добра книга за 2013“ на
„Пъблишърс Уикли“, „Книга на годината“ на „Амазон“ (както и „Най-добра книга на
месеца“, когато дебютира през септември), полуфиналист за книжните награди „Гудрийдс
Чойс 2013“ и „Основен избор за фентъзи“ за читателския списък на Американската
библиотечна асоциация за 2014 г.
През 2016 г. „Титан Букс“ публикува и началото на друга нейна поредица: „Дивашка
песен“ („Чудовища на истината“ №1).
Информация за текста
Информация за текста
$orig_author=V. E. Schwab (Victoria Schwab)
$orig_lang=en
$orig_series=Shades of Magic
$series=Сенки на магията
$sernr=2
$orig_title=A Gathering of Shadows
$year=2016
$translator=Елена Павлова
$trans_year=2018
$pub_series=Емас Тийн
$pub_year=2018
$type=роман
$category=фентъзи
$isbn=978-954-357-371-4
Сканиране, разпознаване и корекция: Dave, 2018 г.
Издание:
В. Е. Шуаб. Сборище на сенки
Американска, първо издание
Превод: Елена Павлова
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Йоана Ванчева
Оформление на корицата: Стоян Атанасов
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 32
ИК „Емас“, 2018 г.
ISBN: 978-954-357-371-4
notes
1
„Тигър“ — Уилям Блейк, превод Кръстан Дянков. — Б.пр.
2
Мактански — Каменната гора, описана в „Четирите цвята на магията“. — Б.пр.
3
„Люлчина песен“ — Уилям Блейк, превод Е. Павлова. — Б.пр.__